Яна Язова

СОЛЕНИЯ ЗАЛИВ
Хронологично продължение
на трилогията „БАЛКАНИ“
София, 2003

Текста събра, разчете и подготви за печат

по авторски ръкописи
Петър Величков

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде
размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното
съгласие на Изток-Запад™.

На корицата е използван детайл от картина на Марио Жеков

© Яна Язова, автор, 2003
© Петър Величков, събрал и разчел текста, послеслов, съставителство на
снимков материал, 2003
© Издателство „Изток-Запад“™, 2003

http://4eti.me

ISBN 954-8945-56-8
 Съдържание
Съдържание .............................................................................................. 3
Първа част. Голямо и Малко ............................................................... 4
1. ......................................................................................................................................... 4
2. ....................................................................................................................................... 39
3. ....................................................................................................................................... 50
4. ....................................................................................................................................... 59
5. ....................................................................................................................................... 91
6. ....................................................................................................................................... 95
7. ..................................................................................................................................... 101
8. ..................................................................................................................................... 108
9. ..................................................................................................................................... 116
10. ................................................................................................................................... 134
11. ................................................................................................................................... 158
Втора част. Война................................................................................ 170
12. ................................................................................................................................... 170
13. ................................................................................................................................... 192
14. ................................................................................................................................... 204
15. ................................................................................................................................... 209
16. ................................................................................................................................... 225
17. ................................................................................................................................... 228
18. ................................................................................................................................... 234
19. ................................................................................................................................... 280
20. ................................................................................................................................... 284
21. ................................................................................................................................... 289
22. ................................................................................................................................... 305
23. ................................................................................................................................... 318
24. ................................................................................................................................... 346
25. ................................................................................................................................... 354
26. ................................................................................................................................... 378
27. ................................................................................................................................... 397
28. ................................................................................................................................... 399
29. ................................................................................................................................... 404
30. ................................................................................................................................... 420
31. ................................................................................................................................... 421
32. ................................................................................................................................... 425
33. ................................................................................................................................... 427
34. ................................................................................................................................... 435
35. ................................................................................................................................... 446
Сага без име (от Петър Величков) .................................................. 468

3
 Първа част.
Голямо и Малко

1.
Един залив край Черно море завършваше до водата с бял ръб, в който плискаха вечно
подвижните, синьозелени вълни. От белия ръб на крайбрежието жителите на залива
вадеха солта на морето.
До ивицата земя се протягаше друга ивица земя – златножълтият пояс на дюните –
малки, обли хълмове от ситен пясък.
Зад техните златни гърбове се показваше в неизмерима далечина стара, сива планина,
с пояси от черни гори.
По дъгата на побелелия от сол залив нямаше помен от горски въздух, от мириса на
зеленина и горска прохлада. От солниците, които стягаха като бял пояс изпития и
дълбоко хлътнал навътре корем на тая земя, както и от тлъстите, солени търсавища,
надалеко и безгранично се разпространяваше дъхът на застояла морска вода и влажна
сол.
Кристалите на тази сол, трупани в грамадни бляскави пирамиди около дървените
квадрати на солниците, крепяха тази вечер по върховете си червената паяжина на залеза,
хвърляха алени отражения по солените мочурища и като използваха усилията на
последните слънчеви лъчи, изпращаха надалеко своята остра, горчива миризма.
Малък теснолинеен влак с голям труд криволичеше по тясната ивица земя между
златния пояс на дюните и белия пояс на солта.
Кондукторът на влака седеше на ожулената пейка в последния вагон, в който пъту-
ваше само един пътник. Всъщност кондукторът не изглеждаше седнал, а нагънал като
хармоника своето младо, рано изсъхнало и дълго тяло, на върха на което трепкаше
малка, тясна птича глава. Поради внезапни спазми той редовно подръпваше дългия си
врат, като караше адамовата си ябълка да подскача нагоре и надолу. След всяко
подръпване той нагъваше двете си нервни, сухи бузи на ветрила, които за миг окачваше
на двете си големи уши, и стрелваше с птичия си поглед пътника, който седеше свит в
дъното на вагона до самия прозорец.
Той забеляза този пътник още на гарата в Морскиград. Забеляза го още този миг,
когато той се появи на вратата на перона. Изглеждаше едър, въпреки че когато бързо се
смеси с другите пътници, той се оказа по-нисък от всички.
Кондукторът забеляза това и си позволи не по служба, а от свой личен интерес да се
изправи пред вратата на последния вагон, към който бързо вървеше пътникът, на ръка
със старо, черно пардесю и с обикновена кожена чанта, с каквато учениците ходят на
училище. Когато кондукторът му даде път, човекът едва достигна с върха на широко-
полата си шапка до гърдите му, но този железопътен чиновник, който бе виждал много
пътници, отново се зачуди. Този пътник изглеждаше едър!
Това беше неговото първо впечатление. Пътникът шумно се качи и настани в
4
продълговатия черен сандък над четирите железни колела. В тази дълга пътническа
кутия имаше две дълги пейки по продължение на двете дълги стени, по две не дотам
чисти прозорчета над двете пейки и по две еднокрили врати на двете тесни стени.
Едничко творение на изящните изкуства, тука се мъдреше картина в ожулена рамка,
закована на стената до единия прозорец, която изобразяваше с ужасни предположения
каква опасност за живота представлява тази теснолинейна железница, ако човек се опи-
та да се качи на нея във време на движение!
Сега пътникът седеше вече на една от пейките, кондукторът точно знаеше где, според
това къде спря шумът на неговите стъпки. Той стигна до дъното на срещуположната
пейка и седна там между прозореца и вратата.
В това време към влака полетяха група млади хора, засмяни до ушите господа с две
твърде млади дами. Те шумно се насочиха към теснолинейката с доброто настроение на
младостта.
Кондукторът едва ги погледна. Той ги познаваше отдавна. Той ги срещаше всеки ден
в Соления залив. Високата и хубавата от тези две млади жени бе дъщеря на прочутия
Беро-Беро, пръв износител на сол, стопанин на безброй солени търсавища, неизменен
управител и всевластен господар на Соления залив.
Той се наричаше собствено1 Беро Беров, но жителите на Соления залив отдавна бяха
забравили истинското име на своя господар и от единия край до другия го наричаха
Беро-Беро.
Дъщерята на Беро-Беро беше известна по своята хубост в залива, а косата ѝ лъскаше
към червено, като златото в касата на тоя, който ѝ беше баща, и на когото тя бе
единствена дъщеря и наследница. Разправяха, че още отсега това момиче имало една
такава своя дълга и широка ивица наводнена земя край морето на Соления залив,
разделена с дъски на квадрати, благодатно натъпкани със солна каша, че ако дълго-
кракият кондуктор би пожелал да обиколи имота на Беро-Беровата дъщеря, би употре-
бил за това цял един свой работен ден.
Но този момък никога не би помислил да направи такава обиколка. Не! При всяка
среща той само ги поглеждаше – нея, червенокосата, и тия, които винаги и2 навсякъде с
еднакви надежди биваха около нея. Познаваше ги, но не ги забелязваше. Той беше друг.
Макар да живееше в едно заселище с тия млади хора, той не им приличаше по нищо. Те
се добираха с мъка по един път на месеца до едно намусено позволение на Беро-Беро,
за да отидат за ден, за два до най-близкото голямо селище – Морскиград. А той вършеше
това всеки ден по служба. И Морскиград отдавна не му се виждаше тъй голям, както на
тях.
В душата му се блъскаха мисли за нещо, което е несравнимо по-голямо. Влакове,
които влизат в дълги тунели, гари на важни кръстопътища, в които всяка минута влиза
с пухтене истински голям влак и всяка минута друга свирка писва за тръгване. Душата
му отдавна се носеше по други места и затова той нито съчувстваше, нито искаше да
гледа радостта на тези млади хора.
Той знаеше много добре, че високият млад мъж, който върви отляво на червенокосата
дъщеря на Беро-Беро, е по майка грък, върти дребна търговия със солта на своето малко
парче затворено море и гори от желание по-скоро да присъедини този свой малък къс
от затворената морска повърхност с необхватното солено море на Беро-Беро. Но той

1
Собствено – всъщност. – Бел. ред.
2
Дадените в курсив пасажи, изречения и думи са съкратени от авторката и възстановени от
редактора.
5
знаеше, обаче, за него още и това, че този млад човек можеше и да успее, но никога
нямаше да стане нещо повече от обикновен солоизносител в градчето, което живееше
единствено от този отвратителен при лизване горчивосолен морски продукт. След годи-
ни високият, млад и хубав полугрък ще затлъстее, за да заприлича на богатите търговци
на залива, ще увеличи корема си, когато увеличи своите солници, но до края на своя
живот ще остане тук като съпруг на червенозлатната жена, роб на нейното злато и
смирен поданик на нейния баща Беро-Беро, който владееше с непобедим деспотизъм
Соления залив.
Едрият господин – в сивия спретнат костюм – в тази дружина бе директор на про-
гимназията в Соления залив. Местните жители бяха забравили неговото кръщелно име,
защото му бяха прикачили свое, което смятаха, че подобава само на него. Те го наричаха
Александър, по името на някакъв Александър, който кой знае кога бил цар на македонци
и елини, а после станал цар на целия стар свят и се нарекъл Велики.
Кръщението на директора се извърши още в първите дни на неговото пристигане в
залива. Той се препоръча преподавател по история, страстен любител на историческите
разкази и голям поклонник на Александър Велики. По тази именно причина още в
първите дни на неговото пристигане в залива на едно училищно тържество той държа
пред удивените местни жители дълга и широка беседа за историческите войни на
Александър Велики.
Впечатлението, което неговата беседа направи навремето, беше поразително. Мнози-
на от слушателите нищо не бяха чували за такъв славен човек и тъкмо този ден научиха
от него, че са ставали такива чудесни битки по земята.
От този ден младият директор стана за Соления залив АЛЕКСАНДЪР. Те пращаха
децата си да учат при Александър, те отиваха за най-разнообразни съвети при Алексан-
дър... Този Александър беше много образован човек, обаче твърде весел. Да, тази му
веселост го издаваше, че и той няма да се пресели, няма да се махне, а ще остане тук, по
тукашните училища. За кондуктора неговата съдба изглеждаше очевидна!... Веселият
вид на директора Александър показваше, че той ще се върти само тук и само около това
място, където му чуруликаше червенозлатната птичка на неговото сегашно весело
настроение.
Второто момиче в тази млада дружина изглеждаше сухо, черно и свито, сякаш не
носеше в себе си зародиш на развитие, значи не и на някакви възможности за щастлива
съдба и сполучване на нещо друго по-високо и хубаво в живота. Кондукторът не знаеше
нейното име и тя съвсем не го интересуваше. Дори, който и път да я видеше, той
изпитваше към нея нещо като състрадание, понеже тя изглеждаше изпаднала по милост
в това общество и навярно нейната суха грозота бе използвана като средство младата
червенокоса жена да не изглежда сама сред няколко млади мъже.
Само за едного от тези млади хора той имаше надежда да излезе нещо друго, тоест
нещо, което може би нямаше да остане тук. Това бе съдържателят на местното кино,
който притежаваше чудноват проекционен апарат.
Тази машина работеше с трясък. Тя искаше да бъде чута от целия Солен залив, че се
труди и работи. Светлият сноп на нейното гърло, който хвърляше върху малкия екран
болезнено резтреперани и разкривени образи, често се отплесваше встрани като
изтърван овчарски пес и тези чудновати образи започваха да скачат по таван, по стени
и по пребледнелите от страх лица на скочилата на крак публика. Минаваше доста време
сред вик, блъскане и припадъци, докато нечия могъща ръка обърнеше зиналото устие
на машината към закърпения екран, който през време на нейните немирства се белееше

6
самотно, сякаш се зъбеше на недоволната публика. А тази публика тропаше с крака,
подскачаше по-бързо от невидимите, но силно осезаеми бълхи в стария салон и настоя-
телно изискваше продължение на представлението, като изказваше своята уплаха и
недоволство.
Всички тези свирки и тропаници пред очите на гражданството падаха върху доброто
име на съдържателя Давид и тъкмо по тия причини хората имаха за този човек мнението,
че е немарлив към честта си, понеже при всички тези обстоятелства изглеждаше ус-
михнат и спокоен.
Жителите на залива не можеха да се начудят, че дъщерята на Беро-Беро го приема в
своята приятелска среда. Дори нещо повече, тя го търсеше и посещаваше често неговото
кино, без да заплати нужните дребни монети, срещу които се издаваше входното зелено
билетче.
Що се отнасяше до него, колкото и да е странно това, той се смяташе човек от нейната
среда, но със самата нея рядко разговаряше, а с другите изглеждаше почти непознат.
Той се държеше като човек, който мисли за много работи и се обличаше неугледно. Този
човек бе обходил със своята чудновата машина много села край морето и по-далеч от
него.
Хората от вътрешността бяха по-щедри към неговите скокливи човеци и разкривени
животни, защото очите им бяха по-жадни за зрелища и картини. Те не виждаха морето
и нямаха пред очите си този вечно нов и любопитен свят на чуждоземните кораби и
лодки, които идват по вълните и скоро отплуват по техните гърбове, насочили нос към
неизвестността. Не, те не познаваха морето и затуй очите им просто жадуваха за
зрелищата и картините, които им предлагаше Давидовата машинка.
И тъй, единствено у Давид кондукторът предчувстваше посоката, която щеше да го
отведе по-надалеко и го уважаваше, въпреки пренебрежението, с което този човек на
изкуството се ползваше в Соления залив. Затуй, когато дружината мина край него да се
качи на влака, той кимна с глава, той поздрави само него и го поздрави нарочно от
уважение.
После кондукторът бързо се качи и седна в последния вагон, в който се настани
непознатият – човекът, когото не бе виждал никога по-рано по тези места, нито тук,
нито на която и да е станция на селата до Соления залив. А Соления залив, неговото
родно място, бе последната станция, или другият край на тази тясна железопътна линия.
Непознатият господин заемаше сега своя ъгъл тъй неподвижно, колкото шумно се
беше качил.
Този човек бе напълно непознат на кондуктора!
Пет години без отдих се бе клатушкал той по тази линия! Пет години прекара лице
срещу лице с толкова много пътници и тъй се научи да ги наблюдава и разпознава, че
можеше веднага да каже кой с какво се занимава, откъде иде и накъде отива.
Той можеше да каже, че познава всички жители на залива и околността, които поне
веднъж през тези пет години бяха пътували до Морскиград.
Този човек той не бе виждал през тези пет години и никъде по-рано. Той може би
достигаше петдесет години, може би и повече, а никак не бе изключено и годините му
далече още да не бяха достигнали петдесет. Косата му беше тежка и къдрава с
черномастилен цвят, лъщеше и не даваше никакъв признак на умора и старост, но
страните му изглеждаха увиснали, под очите си имаше вече набрана жълтеникава кожа,
а около устните – дълбоки гънки, които издаваха болезнена отпадналост и несъмнената
опитност на времето.

7
 Кондукторът мълчаливо ловеше всяко трепване по това отпуснато, потънало в раз-
мишления чуждо лице, гледаше наведената глава с мастиленочерния пласт коса отгоре,
замижалите очи и се питаше защо този човек изглежда всъщност тъй значителен и едър?
Този човек изглеждаше някой, от когото зависи съдбата на хората.
Но кондукторът внезапно си спомни нещо, подръпна сухия си врат, нагъна бузите си
на две ветрила до ушите и сконфузено се изчерви. Спомни си, че преди година време бе
усетил също такова предчувствие и спрямо друг чужденец, който се качи на неговата
теснолинейка, като носеше в ръка тежък кожен куфар. Тогава той се разтревожи, смути
се, с една дума хвърли се на врата на пътника, оплака му се, разказа му мечтите си, които
го водеха надалече от тази теснолинейка, от тия безмълвни, жълти дюни, от този преси-
тен със сол въздух. Пътникът го изслуша благосклонно, без да покаже голямо участие,
какъвто е навикът на всички големи хора. Затуй едва когато излезе на Морскиградската
гара той му се представи, дори му подаде и визитната си картичка.
Кондукторът я погледна, пламна цял и се замая. На картичката бе написано:

Мистер ДЕНКО –
танцува със змии.

Кондукторът погледна луксозния кожен куфар в ръцете на мистер Денко и отстъпи

две крачки назад. Опасните гадове гъмжаха вътре и през цялото пътуване се бяха
намирали в това кожено помещение, което той, за да окаже внимание на пътника,
понаместваше сегиз-тогиз на пейката.
Мистер Денко се изсмя с половин дузина златни зъби и хвана за сбогом с два пръста
бомбето си.
– Ето на, виждаш ли моята каква е? – каза той. – А ти си седнал да ми се оплакваш.
Ти можеш да танцуваш поне с някое момиче, а с мене коя ще танцува, като съм
прегръщал змия? Да, всеки с професията си, братко!
Тъй мистер Денко завинаги изчезна с кожения си куфар в навалицата на гарата.
А той бе първият чужд човек, към когото младият кондуктор направи първата крачка.
Първата крачка към някаква друга душа и се намери така опозорен! Изчервен до уши,
той се скри в един вагон и не мръдна оттам, докато малката железница не затрополи по
своите тесни релси под изгреялите звезди, между безмълвните жълти дюни за към
Соления залив. Тогава той излезе и приседна на платформата, обхванат от позорно
съжаление към себе си.
Как можа да се забрави? Как можа за миг да помисли, че по тази глуха линия може
да мине някой човек, който ще отбележи своя печат върху неговата съдба и ще надуе с
друг вятър към нова посока платната на неговата тъжна, самотна гемия?... Тогава, сед-
нал на последната платформа, той пророни и няколко сълзи, защото познатите златни
могили бягаха вече край него и потъваха в същата дрезгавина, в която той познаваше
тъй отдавна мястото и блясъка на всички съзвездия и на всички фази на месечината.
Но изтъркули се годината и той се умири от тази несполучлива среща.

Тухлените двуетажни къщи на Соления залив се мяркаха вече зад гърбовете на

дюните, а кондукторът продължаваше да впива погледа си в наведеното лице на пътни-
ка, в неговото пълно, отпуснато лице, старо и уморено, което мислеше нещо тъй упори-
то, както могат да бъдат упорити само старостта и умората.
Но внезапно човекът повдигна единият си ленив, подпухнал, пожълтял клепач и

8
отправи бърз, отегчен и сърдит поглед към зяпналото лице на своя усърден наблюдател.
Погледът трая само миг и се приклопи, но в този миг кондукторът се видя пронизан,
заловен! Видя се малък, като ученик, хванат на мястото на пакостта. Той се сети, че още
не е обиколил за билетите на пътниците, че днес непростимо е пренебрегнал своите
служебни обязаности и с един скок върху дългите си нозе изскокна на платформата.
Пътникът тогава изви очи към белите едноетажни и двуетажни къщички около
солниците, които бяха поникнали като гъби около железопътната линия. Тия работни-
чески домове, които по белотата и размера си приличаха много на купчините натрупана
сол край морето! Лицето му се стегна, ленивите клепачи се разтвориха и свободно
пуснаха светлината на две внушителни, силни, добри очи, които се радваха на
къщичките, на купищата бяла сол, на този нов град, изникнал поради благодатта на
солта. Виждаха се вече ясно отделните постройки, улици, балкони и прозорци, виждаха
се дори транспаранти и пердета, както и саксии с червени цветя в кошове пред
прозорците. Кучета лаеха и мучеше някое от големите двуроги. Тъй близо вече бе
градът, когато влаковата композиция с последни сили се затресе, не издържа и се
тръшна върху тясната железопътна линия.
Машината, която бе положила такива усилия да доведе дотук няколкото неспособни
да се движат без нея вагони, очевидно се бе разглобила от непоносимия товар. Чети-
рите ѝ колелета изхвръкнаха надалеч по дюните, а слабичкият ѝ, черен труп с тясното
коминче отгоре, прилично на единствен рог, заинатено се тръшна на релсите, като
млада, мършава, упорита биволица, когато по линията се зададе влакът.
Във вагоните се почувства внезапно сблъскване и сътресение. Чуха се женски писъци
и викове за помощ от купето на младата дружина, която се прибираше от Морскиград.
Кондукторът, който в този миг на железопътната катастрофа преминаваше от вагон
във вагон, отхвръкна и се зари в един куп пясък край линията. Той чу писъците и
въпреки сътресението, което почувства от внезапния скок в купчината пясък, рипна, цял
изпълнен от съзнанието на своя професионален и човешки дълг. И с най-дългата си
крачка се впусна към клепналия настрани вагон, от който се бяха разнесли мъжките
викове за помощ и женските писъци.
Оказа се, че вътре не бе се случило нищо такова, заради което би трябвала помощ. В
първия миг всички се бяха тръшнали един върху друг, но сега те вече се кискаха, лазеха
към изхода, намираха произшествието за забавно и се готвеха да си отидат пеш в града,
тъй като тази катастрофа се бе случила на двеста метра от станцията на Соления залив.
Тогава кондукторът побесня, че тия млади хора са викали от малодушие или просто
поради весело настроение, без да им са смачкани главите. Без да ги погледне повече, се
метна с дългите си крака към последния вагон, в ъгъла на който седеше непознатият
пътник. Откъснат3 от своите другари, той седеше непокътнат и мирен върху релсите.
Непознатият пътник, обаче, не седеше повече вътре.
Кондукторът изхвръкна навън и огледа местността. Тъкмо в това време този, когото
диреше, се мярна със своята чанта и пардесю зад първите къщи на селището. Той
изглеждаше устремен напред, но това бързане не представляваше някаква трудност за
големия радиус, който описваха краката на железопътния чиновник от Соления залив.
Като размаха дългите си, сухи ръце, той се впусна подир чужденеца, като викаше, да,
за първи път викаше с инак мълчаливата си уста.
Човекът се обърна, погледна изстъпления кондуктор и плахо забърза по своя път,

3
Става дума за вагона. – Бел. ред.
9
обаче неговият преследвач прескокна първата улица и го настигна на завоя. Запъхтян,
но крайно зарадван от своя успех, той нагъна нервните си, сухи бузи на две ветрила до
ушите и се засмя с явно тържество, като отвори птичата си уста.
– Защо ме преследваш? – спря се и проговори най-сетне чужденецът. Гласът му беше
нисък и разтреперан от нетърпение и гняв.
– Исках да ви запитам не сте ли ранен! Исках да ви помогна, господине!
– Ще ми помогнеш, ако ме оставиш на мира!... – извика преследваният. – Не виждаш
ли, че аз тичам?
– Не, вие просто вървяхте, вие съвсем не тичахте, господине! – глухо възрази кондук-
торът, като се изправи пред него на една стълбообразна височина тъй, че главата на
пътника достигна до гърдите му.
– Как не си видял, че тичам, когато аз хвърча в сравнение с твоя влак?! – извика той. –
Или ти, като железопътен чиновник, си сложил на ума си още да ме бавиш?
– Не! – решително заяви кондукторът, като подръпна дългия си врат и нагъна сухите
си бузи на две ветрила до ушите. – И аз искам да ви се оплача от този влак!
– Ти, човече, си луд! – изведнъж се разяри непознатият. – Ти си полудял от бавно
возене!... Махай се от очите ми!
И той хукна напред, като си мислеше, че тича, но поради тежестта на тялото си той
само тежко бързаше, без да взима големи разстояния, тъй че кондукторът тръгна
спокойно с него.
– Чуйте ме, господине! – извика той. – Всеки човек е длъжен да изслуша ближния си!
– Защо да е длъжен? – изръмжа чужденецът, като спря за миг да го погледне. – Откъде
накъде да съм длъжен?
– Защото всички сме братя помежду си!
– По дяволите! – облещи очите си в него пълният човек. – Какво е сега това
безсрамие?!... По дяволите твоите братя! Не искам да слушам нищо!
– Господине, напразно ме оскърбявате! – извика кондукторът, като изостана назад зад
гърба на този груб човек.
Чужденецът изтича напред, спря се, обърна се, изгледа го мълниеносно и му извика,
разтърсен от нетърпение:
– На обиден ли се правиш? Още ли искаш да ме мъчиш?
И понеже кондукторът не се решаваше да помръдне, той се върна няколко стъпки
назад, вдигна запухтелия си нос до гърдите му, потегли го за ръкава и му извика:
– Слушай, човече!... Тръгвай и тичай с мен!... Кажи! Защо ме измъчваш ти тъкмо
сега? Кой дявол те научи на това? Та ти ме разсипа, ти ме погуби! Кажи!
Изчервен и разтреперан, дългият кондуктор слушаше неразбраните му думи, но
веднага грабна чантата и пардесюто му, защото господинът се задъхваше. Като отрепка,
със своите избеляло кафени птичи очи, той не можеше да противопостави нито една
дума за оправдание на този поток обвинения, на които не можеше да долови връзката
със себе си.
Никога до този миг той не е бивал тъй безпомощен. В железничарската организация
речите пред организираните членове бяха един вид неговият жизнен репертоар. Веднъж
пред двеста души сам стана да се защити от нападките на един вероломен другар, който
пред всички го нарече „Смешен Дон Кихот“. А този тук го обвини в убийство, а него
дори го заболя сърцето от жал за този мъчител – дори взе чантата и пардесюто му да ги
поноси. Чужденецът, изпотен от мъка, бързаше до него, задъхваше се и го хокаше:
– Защо се нахвърли тъй върху мен? Ти, човече, си луд! Ти си престъпник! Защо са те

10
пуснали тебе свободен?... Ти погуби всичките ми старания. Всичко вече свърши!
Толкова много закъснях аз!...
Кондукторът се потеше от желание да му извика „Защо“, „Откъде накъде“, „Какво е
свършило“, но чужденецът се огледа сред голия площад на града и сега действително
хукна към една от кривите напречни улички.
Нещо в неговото пълно тяло плесна и разтвори крила. Отпуснатият човек стана лек и
се завтече нататък. Така стремително той мина още много тесни и криви улици и сякаш
пътят му бе към другия край на града, когато той се спря задъхан, но не от умора, а от
вълнение на ъгъла на една малка, прашна, разорана уличка, с два каменни бордюра и с
два реда едноетажни къщички сред градинки. Човекът задъхано гледаше на срещната
страна, някъде към средата на уличката, като взираше нездравите си очи в опушена,
сива къща, с два прозореца на единствения си етаж, в покритите със зелен мъх плочи на
покрива, наполовина скрит в големите клони на един стар бъз.
Всички пътни врати по тази уличка бяха затворени, само на тази сива къщичка
пътната врата зееше широкоотворена, сякаш чакаше да посрещне, или да изпрати
някого. Много хора журчаха около нея, най-много жени, които изглеждаха майки, и
престарели баби в черни поли и забрадки.
– Ето я! Още са тука! – извика чужденецът и погледна облекчено кондуктора, като се
втурна с пъшкане към тази единствено оживена къща и отворена врата на малката
уличка.
Кондукторът се спусна с чантата и пардесюто му подир него. Влязоха в двора, като
на пътната врата разбутаха две-три бабички, които изръмжаха след тях. Изведнъж много
хора, мъже, жени и деца, наизлязоха от къщи и застанаха мълчаливо върху петтях ка-
менни стъпала на къщата, като едва смееха да слязат към двора, където бе застанал
чужденецът.
Не мина и минута, отвътре се чу женски писък. Пълна, около петдесетгодишна жена,
в черна памучна, широка и дълга рокля, изскокна навън, разпери ръце пред новодошлия
и изплака на гърдите му:
– Фердинанде, братко... Братко!...
Всичко живо, което бе вътре, вън по ъглите на дълбокия и дълъг двор, около плевнята
и което можеше да се движи на собствените си крака, в този миг изскочи и вторачи очи
в оногова, когото сестрата нарече Фердинанд.
А Фердинанд помилва неловко побелелите коси на сестра си и погледна нейното
здраво, грубо лице, по което никога не бе минал парцалът, натопен в бяла, евтина пудра,
която някога той бе виждал в мукавените тоалетни кутии, с които се хвалеха сестрите
на неговите приятели в залива.
По изпъкналите скули на жълтеникавите ѝ страни не бе минал никога нейният як
пръст, натопен в червилото за бузи, а нейните широки, но яко стиснати устни никога не
бяха почувствали върху себе си някоя друга освежителна червена мазнина, освен тая на
лютивите лоени сосове, които всеки ден тя приготовляваше за хората на тази къща.
В този миг по устните ѝ и по тия изпъкнали скули, върху които здраво бе изопната
жълтата кожа, течаха изобилни сълзи, тъй поройно, както текат на здравите нервно хора,
когато плачат веднъж на десет години, а Фердинанд бъбреше замаяно:
– Боже мой! Боже мой, Лено, ти не си се много променила! Къде са другите?
– Ох, та ти зер не можеш да ги познаеш! – ахна горчиво Лена и изненаданият ѝ поглед
се удави в нов прилив на сълзи.
Тия други се бяха изправили около тях и чакаха най-голямата сестра да свърши своя

11
изобилен плач на братовите им гърди.
– Та това е Атанас! – извика Фердинанд, като протегна ръка към един едър, кокалест,
изсивял мъж, който силно почервеня, когато трябваше да се остави да бъде целунат
набърже по челото от този непознат господин.
Дали Атанас се изчерви тъй болезнено, защото се почувства едър и тромав пред брата
си или защото беше сигурен, че брат му е узнал вече за неговата простотия и нежелание
да се учи? Навярно той знаеше това от многото тъжни и оплаквателни писма на сестрите
му до него, пращани в течение на дълги години, когато Атанас на няколко пъти
изоставяше това тежко учение, пак се завръщаше в храма на знанието, додето си излезе
един ден завинаги и значи, реши се, сред това семейство, чийто син и брат бе
Фердинанд, той да бъде „простият“?!
Но Фердинанд изглеждаше по-смутен от него и само му повтаряше, като целуваше
женената Ката, която му поднесе двете си примряли от страх, извънредно дългообрази
момичета, и най-малката Маца, която той въобще не бе виждал вън от пелени:
– Боже мой, Боже мой, вие пък другите колко сте се изменили!
Но изведнъж той ги обиколи с поглед всички по ред и запита:
– А Малката Мария?
Хората, които бяха най-близо около него, се спогледаха, а Лена се изчерви, преди да
отговори:
– Тя няма да може да дойде, Фердинанде.
– Защо? – учуди се Фердинанд. – Кой ми казваше, че селото, където живеят, не било
далеч оттук?
– Далече е! – отговори решително Лена и гласът ѝ прозвуча твърдо и грубо, както
въобще си звучеше в обикновения живот, когато не се беше случило нещо такова
необикновено като сегашното, което караше и очите, и гласът ѝ да плачат. – То е в
планината! – каза тя.
За хората на морето този израз означаваше много работи. С техни думи мисълта на
Лена беше тази: тяхната пета по ред сестра, която носеше името на майка им и която
наричаха Малката Мария, за да отличат името ѝ от името на майката, която пък нарича-
ха Старата Мария, от осем години бе омъжена за някакъв богат горски стопанин в едно
планинско село. Тя живееше на планината, значи тъй далеч, почти на края на света.
Затуй бе немислимо тя да дойде тук дори на днешния ден, когато голяма скръб зовеше
в този – дом разпилените му деца. Да, Малката Мария живееше сега на планината!
Фердинанд искаше, но не можа да запита още нещо, понеже Лена пак заплака и го
поведе под ръка нагоре по стълбата, между зяпналите хора, които не гледаха само
Фердинанд, но и старата Лена, която го водеше за ръка към прага на бащината му къща.
Ката, Атанас и Маца с втрещени лица тръгнаха подир тях.
Като изкачиха петтях стъпала, Лена се отдръпна от вратата на коридора, която бе
широкоотворена, както зееше и пътната врата на тази къща. Сякаш и тя бе приготвена
да посрещне, или да пропусне навън от къщата нещо необикновено.
Фердинанд се изправи пред широко отворената врата на родната си къща, а сестрите
и брат му устремиха очите си в него. Съседите се увираха един през друг напред, а
гамените от махалата щипеха бабите отзад между диплите на черните им фусти, за да
ги накарат да отскочат с проклятие и да им отворят път към Фердинанд. Някоя жена
изхълца. Навярно бе стара съседка на хората от тази къща.
Фердинанд бърже погледна в широкия полутъмен коридор на този дом, който бе и
негов дом, коренът на неговата фамилия.

12
 Тамянен пушек излиташе на струи от вратата, а вътре около един дълбок, черен
сандък горяха восъчни свещи. На дъното на този неуместно дълбок мъртвешки сандък
бе скръстила сухите си ръце майката на тази къща – тази, която бе родила Фердинанд,
и грубата Лена, и кротколиката Ката, и непохватния, едър и винаги сконфузен Атанас,
а след него тази, която не бе тук, понеже живееше на планината, носеше нейното име и
поради туй бе наричана Малката Мария, а след нея високата и бяла до безкръвност
Маца.
Лицето на дребната майчица беше тъй мъничко, жълто и набърчено, че изглеждаше
засмяно. Истина, сякаш се смееше под треперливата светлина на восъчните свещи!
Фердинанд стърчеше като запънат на прага. Той не изплака, дори не извади тъй
неизбежната при подобни случаи кърпа и не топна с нея очите си.
Държанието му изглеждаше непонятно, дори оскърбително за хората от залива, които
от вчера се тълпяха в тази скромна къща, гледаха ухиленото сбърчено лице на незначи-
телната старица и очакваха нейния син Фердинанд, който замина като къдравокос
юноша от Соления залив да се губи повече от двайсет години из пределите на България.
През тия две десетилетия той бе станал „нещо“ голямо там, във вътрешността на
страната.
Всички хора от залива с положителност знаеха едно: Фердинанд, синът на баба Мария
Тъкачката, е нещо, само че не знаеха къде и собствено какво. Това бе едно неоспоримо
знаене, което се затвърдяваше година подир година с упоритостта на легенда.
Преди пет години самата жена на аптекаря, която носеше голяма жълта лисица,
имаше напудрени бузи и голяма бенка на лявата буза, лично бе ходила при скромната
вдовица баба Мария Тъкачката с молба да пише на своя син Фердинанд, който живееше
в столицата, да издейства нейния син да бъде приет тази година в университета. Нещо
съвсем незначително, някаква единица от кой знай коя учебна бележка не бе достигнала
на ученото момче и поради това обстоятелство то бе прекарало без учение и без работа
цяла една година в скитане в Соления залив.
Бабичката Мария се зарадва много, че с молбата на такава дама ѝ беше оказана висока
чест. Тя купи плик и лист и написа писмо на сина си, с голяма скромност и много
извинения за предявената молба. За самата себе си тя никога не би се одързостила да го
безпокои, но тъй като работата се отнасяше до най-видната дама на града, тя се моли на
сина си да ѝ прости и да помогне на госпожата.
Много наскоро след изпращането на това писмо из целия залив се разнесе новината,
че синът на аптекарката е допуснат в университета и че от този ден нататък се нарича
„студент“!
Аптекарката изпрати една черна копринена кърпа на баба Мария, но лично тя не
отиде да ѝ благодари. Извини се, че била много заета с приготовлението на сина си.
Като майка тя се видя веднъж принудена да тръгне от централния площад, където беше
аптеката на Соления залив, към крайния квартал на баба Мария Тъкачката, направи това
посещение на малката старица и изтърпя нейното тихо хълцане, защото тя винаги
плачеше от вълнение, когато ѝ заговореха за нейния син Фердинанд.
Повторно тя не можеше да измине същия път и не можеше да намери сили да изтърпи
тихото хълцане на старицата.
Обаче, когато хората на залива с очите си видяха как нейният син се качи на влака с
два денка, куфар и кошница, как, изчервен от гордост, се разцелува за последен път с
майка си и баща си, те издадоха голяма възхвала за Фердинанд, когото помнеха като
юноша донякъде само най-възрастните хора на Соления залив.

13
 Навярно тъкмо по тази причина жената на аптекаря изказа първата недобра дума за
Фердинанд, която за няколко време помрачи неговото име. Тя именно разпространи
слуха, че е твърде възможно Фердинанд да е сдобил, кой знае по какви пътища, някакво
влияние сред известни среди в столицата, но че тя знаела вече от сигурно място, че той
съвсем не бил богат! Напротив, той бил сиромах човек, затуй не пращал нито пари, нито
продукти за бедната баба Мария, която бе принудена да тъче черги на хората, за да
храни четири деца след него. Тя самата, след своето посещение, може да засвидетелства
каква оскъдна обстановка е намерила в неговата родна къща!... Той да е изпращал
някога нещо! – такава вест не бе чул никой. Значи, можеше да се предположи, че Ферди-
нанд е сетен бедняк, което значеше много работи. Това значеше човек без уважение
между хората, без чест, без авторитет, въобще нищо!... Какво от туй, че той случайно бе
наредил нейния син в университета? И госпожата на аптекаря никога вече не спомена,
че именно Фердинанд бе разрешил бъдещето на сина ѝ.
Хората чуха нейните думи и отначало не се показаха готови да се съгласят направо с
тях, обаче, когато по-малкият брат Атанас напусна училището и стана прост работник
в дърводелницата, в която му повериха изработката на качета за консервиране на зе-
ленчуци, те не знаеха вече какво трябва да помислят за Фердинанд. Истина, чуваше се
и това, че Атанас бил твърде неприлежен в учението и забележително непаметлив. Но
да бъдеш брат на Фердинанд и да станеш кацар!...
По това време някои разказваха, че чули да се разправя нещо в Морскиград за
Фердинанд. Че той не бил много богат, но бил доста богат, тъй че спокойно би могъл да
отделя по цяла хилядарка за баба Мария и друга за учението на Атанас. Би могъл да
направи и богат чеиз за Ката, която бе занесла в къщата на мъжа си само ризи от тъкано
платно, което не дотам скопосно изтъка самата баба Мария. Такъв чеиз имаха само най-
бедните момичета в залива.
– Е, тогава какво?...
– Там е работата – казаха тогава някои, – Фердинанд бил станал безсърдечен и корав,
като всеки големец.
Тази новина разяри жената на аптекаря, едничката, на която далечният Фердинанд бе
направил еднъж добрина. Тя веднага заподозря, че тази новина, която хората донесоха
от града, ще издигне неимоверно Фердинанд в очите на хората от Соления залив. И това
стана.
Мнозина почнаха да правят посещения на баба Мария, но не за да ѝ заръчат някой
аршин тъкано платно, а просто да ѝ отидат на гости, като се надяваха, че Фердинанд
скоро ще се върне.
Но годините минаваха, и Фердинанд не си дойде. Пощата носеше писмата му през
две зими в трета. По едно време се чу, че той помогнал и на дъщерята на свещеника да
се настани учителка в Морскиград.
През лятната ваканция тя пристигна в червена копринена рокля на къдрави волани и
червен чадър на рамо. Тя сияеше, стъпваше на високи червени токове като балерина и
изглеждаше много богато наредена. Съседките започнаха да шушукат. Виждаха я подир
обяд да чупи червената си половина по площада и говореха дали попската дъщеря не се
е „сприятелила“ с Фердинанд за едно учителско място в града.
Един ден тези жени почувстваха, че повече няма да могат да издържат и отидоха в
поповата къща с плетивата си да поплетат при попадията. Попската дъщеря нижеше на
конец четвъртини ябълки и се готвеше да ги суши на слънце.
– Та, значи, тебе Фердинанд ти помогна, Тино? – хитро я попитаха съседките. – Е,

14
какъв е станал той? Трябва вече да носи голямо шкембе и плешива глава, а зъбите му
трябва отдавна да са окапали!...
Тина се засмя и преметна ябълчената си броеница.
Не, тя не можеше да разкаже как изглежда той, нито с какво собствено се занимава.
Нищо такова не може да разкаже тя, понеже никога не го е виждала. Гласа му чула, да!
По телефона му чула гласа. Той говорел по господарски.
– Надуто ли? – извикаха съседките. – Нима синът на Мария Тъкачката говори вече
надуто?!
– Не – засмя си Тина, – той не говори надуто, а силно, властно, отривисто, ясно. Аз
запомних дума по дума каквото ми каза.
– Е, какво ти каза? – живо се заинтересуваха съседките.
Той ѝ казал: „Госпожице, моля, бъдете така добра, явете се точно в 11 часа при
главния секретар. Аз наредих да ви пуснат веднага при него. Той ще ви помогне да
заемете това учителско място!“
– Така ли? И само това? – питаха разочаровано жените. Не, това съвсем не е говорене
по господарски! Та той даже я молел тя да бъдела така добра!...
– Вие тука съвсем сте опростели! – извика учителката, но те си бяха вече съставили
мнение, а и на нея не искаха да повярват, че само по телефона е водила този кратък
разговор с него.
– Колко сте подли! – извика Тина, като се разрида от яд, а това още повече затвърди
у съседките убеждението, че тя не бе говорила само по някаква жица с Фердинанд и не
бе получила такова ценно учителско място в Морскиград, без да се види с него.
На другия ден червената рокля и червеният чадър на попската дъщеря лъщяха на
станцията. Тя чакаше влака, а до нея тъжно се мъдреха попът и попадията. Учител-
ката замина.

От време на време долиташе в залива някой слух за Фердинанд. Един ден прочетоха
името му в някакъв вестник, но във връзка с какво – това никой не можеше да каже. Пак
по това време аптекарят съобщи, че самият Фердинанд бил написал нещо в друг някакъв
вестник, по някакъв неразбран въпрос, но жена му скри вестника и му забрани да говори.
– Не може да се отдава такова значение на човек, чийто произход е известен на целия
залив! – отсече тя. Някогашната безвъзмездна услуга на Фердинанд с времето се бе
превърнала в нея на оскърбление към цялото ѝ семейно и обществено положение.
Да, истина беше, хората много се интересуваха за Фердинанд. Някои с добро, някои
с лошо. Имаше дори и такива, които казваха на децата си:
– Ако получиш двойка, ще пиша на чичо ти Фердинанд!
Детето не знаеше кой е тоя чичо, но името му означаваше пример на прилежание и
наука. Това значеше, че получилият двойка ще бъде презрян от високо място, на лято
няма да му направят хвърчило от червена книга, няма да получи обещаната гумена топ-
ка, нито стъклените бонбони, които се смучат, смучат, докато стигнеш до нещо раз-
тегливо, с мирис на шоколад и тъй сладко, че на стомаха ти прималява от удоволствие.
Много се говореше за Фердинанд, но никой не го бе виждал нито през време на
неговата мъжка зрелост, нито на тия му години. Дори майка му до вчера и сестрите му
не можеха да кажат как собствено изглежда вече неговият образ.

15
 А ето сега Фердинанд стоеше пред техните очи на прага на родната си къща, която бе
напуснал преди двайсет и повече години, в дните на младостта си и в която го бяха
чакали тъй дълго и тъй възторжено. Но Фердинанд не плачеше. Тогава някои от занеме-
лите съседи си спомниха каква мълва се понесе преди години за този човек. Тогава
разправяха, че Фердинанд бил станал безсърдечен и корав като всеки големец.
Сестрите му се почувстваха обидени от неговата неподвижност пред последното
легло на тази, която повече от двайсет години го бе чакала. Те не се стърпяха и леко го
побутнаха зад гърба. Тогава той се окопити, свали шапка и влезе в полутъмния коридор.
Бърже, с настървение и без да се прикриват повече, съседите и познатите на този дом
заработиха с лакти и рамене и нахлуха в коридора подир него. Те не искаха да изпуснат
първия миг, най-интересния от тази тъй дългоочаквана среща на Фердинанд с бедната
баба Мария. Истина, сега тя приличаше повече на сгърчено, ухилено от бръчки и
слабост жълто човече, на жалка, стара кукла, как да е намотана от вехти, жълти парцали.
Но тя с майчинска нежност го беше чакала до днес! Истина бе и това, че по-краен срок
за тяхното свиждане на земята този чуден Фердинанд не би могъл да намери. Може би
той бе чакал тъкмо този ден, за да достави едно рядко зрелище на хората от Соления
залив, на които не бе се случвало от много години нещо толкова интересно.
Но Фердинанд само неловко се прекръсти. Тоест, той само размаха ръка от челото до
пълния си корем и после като че ли и към едното рамо, но изглеждаше като човек, който
не се кръсти всяка неделя на определеното за тия работи място. Пък, хайде, да речем да
се е кръстил поне вкъщи, но и там не изглеждаше да е правил често този християнски
знак. И с тази си неловкост и недопустимо неумение той развали първия и най-важен
миг, тъй дълго чакания от срещата на Фердинанд и бедната майчица.
После този изгубен за двайсет години син, който съвсем не изглеждаше вече в
разцвета на младостта си, коленичи с пухтене над дълбокия черен сандък, направи се,
че целува сухата и съвсем отесняла ръка на мъртвата и веднага стана, като поиска стол
да седне.
Хората, които все още чакаха, помислиха, че най-сетне Фердинанд ще припадне. Но
не! Той се тръшна на стола и доста пълното му лице се обля не в сълзи, а в пот, която
той бърже отри с голямата си кърпа. От какво беше тази пот – от мъка ли, или от
тлъстина? Фердинанд изглеждаше пълен човек и не много стегнат, за да може без мъка
да коленичи и да наведе устата си почти до земята, но можеше да бъде пък и от скръб.
Хората от залива не бяха толкова прости. И на тях им се беше случвало да видят някои
упорити мъже, които бяха вървели със сухи очи, дори подир носилото на дъщерите си.
После тия бащи грохваха и побеляваха в една нощ, но през деня не бяха плакали, да, не
бяха пролели нито една сълза!...
Кой може да следва някои души по техния път? Може би и тая черна и лъскава до
мастилено коса на Фердинанд на следното утро ще стане сива, като сивите косми на
баба Мария, които бяха вчесани съвсем гладко около новата ѝ, мъртвешка забрадка.
Но в този миг на размисли върху тайната мъка на Фердинанд, този отпуснат човек,
който не бе отправил повече от един бегъл и безизразен поглед наоколо, съгледа край
себе си стълбообразния кондуктор, който все още крепеше в ръцете си чантата и
пардесюто му. Той скочи, защото едва сега се сети за него и викна изненадан с всичкия
си силен глас:
– Извинявай, човече, ти толкова дълго си ги държал!...
И бързо дръпна да си прибере вещите. Но пламналият кондуктор, който го бе
придружил при неговото възвръщане в родната му къща и най-сетне бе научил кой е

16
този чудноват и висок пътник, когото доведе в Соления залив, яростно се възпротиви
да остави в някой ъгъл своя скъп товар.
– Та все така ли искаш да ги държиш в ръце, приятелю? – ядоса се Фердинанд и
просто издърпа вещите си от ръцете му. Като ги подаде на Лена, той се върна на своя
стол и погледна изпод вежди кондуктора. Високият момък пламна, но продължи
вторачено да гледа Фердинанд, който пък наведе очи. Тогава кондукторът направи
последни усилия, приближи се, наведе се до ухото му и там задъхано изказа нещо, което
трябваше да значи приблизително това:
– Много ви моля... простете... Само да знаех... Вашата майка...
умряла...
Фердинанд повдигна ъгълчето на ленивия си клепач, огледа насъбралите се, погледна
кондуктора и залепи устни на ухото му.
– Не, приятелю – прошепна той. – Всъщност сега виждам, че ти си искал да ми
помогнеш. Това ли, наистина, искаше да ми кажеш?
Кондукторът го погледна, забърка се още повече, още повече пламна и затрепери. По
какви причини, именно, по-рано го беше погубил, а сега с какво и поради какво бе искал
да му помогне? После възможно ли беше той да му каже това, което имаше да го моли
относно своите житейски страдания и грижи, пред мъртвешкия сандък на тази майка,
която не бе виждала своя Фердинанд повече от двайсет години, и пред тия толкова
любопитни очи, които изразяваха вече своето незадоволство от непонятното поведение
на Фердинанд при един тъй скръбен и особен случай?
Фердинанд разбра неговото смущение, отново смигна с едва подпухналия си клепач,
извади от чантата си една карта, на която бе отбелязан адресът му, и я мушна в
разтрепераната му ръка.
– Ако не се видим тук, приятелю, пиши ми това, за което ме гонеше като луд!
Кондукторът се изправи облекчен и възрадван, че Фердинанд е разбрал недовол-
ството в погледите на хората от залива. Стисна късчето хартия до посиняване на
ноктите, набърже се поклони и внезапно изскокна вън върху дългите си нозе.
Как се казваше този луд човек? – извика гръмогласно Фердинанд.
– Русан кондуктора! – отговориха му с натъртване хората от залива. Фердинанд
бърже ги погледна и веднага се отпусна на мястото си. Сестрите му изглеждаха крайно
оскърбени от неговия шумен интерес към един чужд на семейството им човек като
Русан Кондуктора, когато подир двайсет години току-що бе видял мъртвата си майка.
И те тихо захлипаха.
Фердинанд бърже погледна тяхните разстроени лица, улови ръце на корема си и
наведе глава с поглед, отправен към усмихнатото в бръчки лице на мъртвата старица.
Хората се наредиха около Фердинанд и си мислеха:
„Истина е, че той не се е връщал тия двайсет години, защото не е обичал бедната баба
Мария. Кой, действително, би могъл да обича тази жалка, незначителна и ухилена
бабичка, която цял живот бе тъкала черги за хорските къщи, но своята къща не можа да
постели?
Истина е още, че Фердинанд е скъперник. Колкото и да не е обичал бедната баба
Мария, поне за пред хората, трябваше да донесе за последната ѝ нощ една от ония
големи, бели свещи, които богатите хора слагат на главите на своите мъртви.“
– А все пак трябва да е богат – шушнеха вече някои, – въпреки, че е дошъл само с
чанта и пардесю, което може да рече, че той даже няма и куфар. Но тази нищожна чанта
и това не дотам ново пардесю донесе на ръка от гарата самият високомерен Русан

17
Кондуктора. А Фердинанд по всяка вероятност нарочно го бе оставил да ги държи в
ръце още дълго време вкъщи, за да покаже на съотечествениците си кой е дошъл.
– А после му плати като на прост хамалин – казваха тия, които видяха, че Фердинанд
бе мушнал някаква хартия в ръцете на кондуктора.
– И за този салтанат трябва да му е мушнал някоя хилядарка – твърдяха те. Защото
надутият Русан не би се съгласил на тая работа за по-малко и не би изглеждал тъй
смутен пред своите съграждани.

Фердинанд продължаваше да седи отпуснато на дървения стол, гледаше лицето на

старата си майка и премигваше лениво, като преместваше от време на време очите си
по дъските на пода. Навън започна да притъмнява. Старият бъз пред къщата не позволя-
ваше да се видят звездите, нито пък пропущаше най-слабия лъх от вечерния вятър,
който искаше да влезе в коридора и да угаси жълтите вощеници на неговата мъртва
стопанка баба Мария.
Около мъртвата ставаше топло и задушно поради запаления восък.
– Дали няма да задреме пред хората? – тревожеше се Атанас, който седеше върху
един тенекиен сандък в най-отдалечения и тъмен ъгъл на салона. От своето място той
най-спокойно можеше да наблюдава Фердинанд. – Гледай какъв бил този бати!... Много
по-нисък бил от мене и по-къдрав! А под очите му вече какви гънки!... Каква умора в
погледа му!... Какъв отпуснат човек! Ей сега ще заспи! – скочи той от мястото си и отиде
зад Фердинанд, но го досрамя и се спря. Прост работник беше той, как да се отнесе като
към брат с този човек? А той отдавна знаеше вече доброто, което се шушукаше за
неговия брат, но знаеше и лошото и за нищо на света не искаше Фердинанд да се изложи
само поради една подла дрямка пред ковчега на майка си и пред хората от залива.
Фердинанд заплашително се унасяше в стола си, като преваляше помътнели очи,
макар че все още гледаше в дълбокия сандък.
„Сигурно не може да му е тъй мъчно за мама, както на нас – реши в себе си Атанас. –
Майка му е, но има десетки години оттогава, когато я е видял за последен път.“
А те я бяха видели за последен път вчера, когато трябваше да седнат на обяд. Лена
влезе в стаята на болната с паничка супа, а малката майчица още с топло лице беше
отворила и тихо обърнала очите си, навярно защото не бе искала да им попречи на
обяда. Те нямаше защо да се тревожат за една тъй плаха и незначителна женица, каквато
бе тя през целия си живот. Нека си обядват нейните деца!... Тя се погрижи през живота
си те да имат този обяд!
Тези чувства изпълниха Атанас, когато вчера тромаво се притича на писъците, които
нададе Лена. Маца се спусна зад тях и писъкът стана двоен. После надникнаха много
глави, завлизаха, заизлизаха хора, дойде и Ката с кърпа на очи, а подир нея изсъхналият
учител, който ѝ беше съпруг. Щом ги видяха, сетиха се, че има още един, и то тъкмо
този, когото баба Мария най-горещо бе желала да има около ковчега си. Тогава решиха
да изпратят учителя да съобщи по телеграфа внезапния край на баба Мария на нейния
загубен син Фердинанд.
Да, всичко това стана едва вчера. Атанас обичаше майчицата, но беше тромав и
всички му казваха, че е останал, прост в живота. Поради туй той не намираше начин да
поприказва с малката бабичка около стана за тъкане на черги, нито пък заплака вчера,
когато видя, че никога вече няма да може да поприказва с нея. Навярно от простотия
той не можеше да плаче, но той знаеше, че страда за майка си. А Фердинанд? Защо не
можеше да плаче Фердинанд? Защо стърчеше над рождената си майка с този чужд,

18
хладен израз на лицето, който го правеше важен и студен към всичко, което беше тука?
Защо около него тъй осезателно се носеше диханието на чуждоземен и непознат живот?
Какво мислеше този чужденец в бащината си къща?...
А Фердинанд клюмна черната си къдрава глава и въздъхна като насън. Атанас скочи,
бързо извади ключ от джоба си и го хвърли върху голите дъски зад брата си. Всички
подскочиха и го изхокаха, изплашени от внезапния остър звук.
Фердинанд сепнато се обърна, погледна зад себе си своя изплашен брат, вгледа се по-
внимателно в неговото изсивяло лице и току изведнъж му смигна с безкрайна братска
доброта и шега. Като вдигна лицето си до неговото, той хитро му прошепна:
– Не се бой, братко, няма да заспя!...
Грубите страни на Атанас се изчервиха, той се люшна като загубен и излезе навън.
Нощта беше тъмна, хладна и пуста, както винаги в тази улица, където бе техният дом.
Атанас се разклатушка и тромаво забяга към дъното на двора, сякаш в тъмнината имаше
хиляди хора, очи и устни, които му викаха:
– Не се бой, братко!... Братко!... Братко!...
Тази дума бе казана на него, Атанас... простия Атанас!...
Неговият истински рожден брат се върна!... Той седеше там горе в коридора при
тяхната обща майка! И откъде той взе тъй внезапно този поглед за един такъв като
Атанас! Откъде изведнъж го проникна до дъното на разтрепераното му и просто сърце?
Как разбра той, че бедният, грубият Атанас се плаши и копнее да го запази от зло-
словието на тукашните хора? Трябваше му само едно повдигане на клепача, за да
разбере това и със същата бързина да го успокои. Какъв беше този човек? Из какво
златно дъно отправяше той този поглед към хора като Атанас, без внимание от страна
на другите?
Атанас се пъхна в плевнята, тръшна се в сеното и извика тъй, както бе чул вчера
сестра си Лена да вика, изплашена от смъртта. Това беше дрезгав, страшен, тъп крясък,
който изригва внезапно от едно инак търпеливо и грубо гърло. Очите му обаче се пулеха
в тъмното и влажнееха от трескаво блаженство.
Никога по-рано той не беше се чувствал тъй блажен, тъй сигурен в живота, който от
ранното му детство се показа горчив и груб спрямо него. Хората го хокаха, хвърляха му
отровни думи, пълни със злоба за изчезналия му брат, който бил уж нейде си големец!...
А ето го, той е сега тук, горе вкъщи!... Седи той там и сякаш е изпълнил цялата бедна
и гола родна къща. Хората на залива се блъскат да го видят. Дали действително синът
на баба Мария Тъкачката, рожденият брат на кацаря Атанас, е големец!... Ха!... И те
виждат – той седи там!... Той е голям колкото цялата къща! Само да не му се спеше
толкова и да искаше да каже нещо важно на населението, което го зяпаше! Това би
удовлетворило всички унижения на неговия брат. Но Фердинанд изглежда бе мълчалив
човек и сигурно не беше високомерен. Той каза на Атанас: „Не се страхувай, братко!...
Братко!...“
Отсега нататък съдбата на Атанас ще бъде друга! Отсега нататък той няма да бъде
само прост кацар, когото хокат всички. Той има вече закрила, има покровител, стълб,
който дойде и подпря тази разклатена и бедна къща.
Атанас стана и замаяно излезе пред плевнята. Краката му трепереха, той се облегна
на кирпичената стена и впери поглед в осветените четириъгълници на тесните прозорци
на къщата. Там беше Фердинанд, новодошлият!
Хората на залива бяха около него, макар че отдавна бе минало време за вечеря. Ето
ги, на вратата, като черни мухи бръмчат и затулят понякога три четвърти от нейния

19
осветен правоъгълник. Никога техният дом не е видял такъв живот! Живот, събран
около смъртта на тази, която бе създала къщата. Бе създала, Бог знае защо, и Атанас, но
преди всички бе родила Фердинанд! Неговият брат, който е там! В къщи! Неговият брат
го проница в един миг и му стана близък! Атанас веднага почувства как Фердинанд го
обикна в един миг. Как в този миг Атанас се отдели от общата маса на хората само
поради един-единствен поглед и стана негов брат, на когото той погледна чак в дъното
на сърцето!
Облегнат на кирпичената стена, Атанас скри лице в едрите си шепи и заплака за първи
път в живота си, но заплака от радост, въпреки че вчера не бе могъл да заплаче от скръб
за тази, която го бе родила.
Плачът му беше глух и мъчителен, с изтрещяване, сякаш порои чупеха гредите на
голям и як мост. Но в гърдите му, които тъй болно трещяха, се извършваше нещо тъй
ново, тъй хубаво до премаляване, че Атанас се спря, вслуша се в това трещене, което
замираше, и изведнъж изхълца и въздъхна спокойно.
Тежкият камък, който от рождение бе легнал в гърдите му, който растеше с неговите
години и чернееше с неговото мълчание, беше се разпукал с трясък от взрива на първата
надежда за нов и по-хубав живот. От първата надежда за щастие, която брат му Ферди-
нанд донесе след двайсет години в родната им къща. Пороят на сълзите отнесе неговите
късове.

Фердинанд продължаваше да седи отпуснато на стола, като изглеждаше по всичко,

че пази обичайното траурно мълчание. Уловил ръцете си на корема, навел глава към
гърди, той упорито държеше нездравите си очи отворени и насочени към последното
легло на мъртвата.
Навън беше съвсем тъмно. Страшни изглеждаха клоните на бъза зад отворената врата
на салона. Техните големи черни силуети оживяваха, като издаваха някакво странно,
едва-едва помнено интимно шумолене на листата.
Прииждаха нови гости, влизаха през вратата с хълцане, дохождаха над ухилената,
сгърчена бабичка, суетяха се наоколо, помагаха на домашните, а гледаха Фердинанд.
Едни крадешком, други – открито, с две широко отворени очи, – гледаха го като някакво
видение и изглеждаха потресени, че най-сетне наистина са го видели.
Вестта за внезапното пристигане на Фердинанд очевидно бе обходила дори работни-
ческите къщички при големите солници. Сестрите познаваха тия хора, които влизаха
последни. Те бяха оттам. Широките им дрехи, ушити от сив док, издаваха остра миризма
на застояла морска вода. Лицата на жените бяха черни и изсмукани, а безцветните им
очи лъскаха, както късчетата морска сол около техните колиби. Тия късчета сол
святкаха към Фердинанд, който се попривдигаше при всяка подадена ръка, стисваше я
с климване на главата и пак се отпускаше на стола си.
Да, Фердинанд не казваше никому нищо и мълчанието му беше особено, а ръкостис-
кането му чудновато. Хората, които се ръкуваха с него, изпитваха чувството, че след
такова ръкостискане не можеше да последва никаква дума, никакъв разговор. Такова
ръкостискане бе една категорична отчужденост.
Те не се почувстваха като негови съграждани, въпреки че бяха такива. Той не им
даваше възможност да поприказват с него. И тогава хората от залива разбираха, че за
„връщане“ на Фердинанд тука и дума не може да става. Връщат се само сродните. За
този внушителен мъж тук при този беден ковчег не можеше да се каже такова нещо. Не!
Той не изглеждаше да се е възвърнал. Той само беше дошъл от своя чужд свят, поради

20
това, че навсякъде по земята е прилично да стори това при подобни обстоятелства. И
хората от залива не заприказваха с Фердинанд. А тъй дълго си бяха представяли те какво
биха могли да го запитат и на това какво ще отвърне той.
Между тези хора той имаше и свои истински, кръвни роднини, които се опитваха да
го целунат с накиснати в сълзи лица, но Фердинанд се сконфузваше, умишлено благо-
дареше и очевидно предотвратяваше всяко посегателство за целувка по лицето му с
едно неловко и бързо стискане на ръцете. В любезните му, обезцветени очи светваше
обикновена човешка снизходителност и нищо по-друго. Значи, той не ги отличаваше от
нему съвсем чуждите жители на залива. Не им направи никаква чест! Дори изглеждаше,
че съвсем не си ги припомни, въпреки че се показваше благодарен при ръкостискането
с всекиго едного от тях и правеше едно бързо кимване с глава.
Колкото повече нарастваше купът на посетителите, толкова Фердинанд ставаше по-
неспокоен. Той потърси с очи Лена и поиска да я попита не може ли да се оттегли да си
почине в някоя отдалечена стая, но видя по лицата и на трите си сестри тържествуваща
унесеност, поради върховното внимание към техния дом. И млъкна. Те по всяка
вероятност не биха чули какво ще ги попита той. Те не го и забелязваха вече. През
техните унесени души от часове преминаваше потокът на хората от Соления залив.
Да речеше Фердинанд да влезе някъде да си почине, това би значило потокът на
хората да се оттече от къщи, лицата на сестрите му да угаснат и огорчението да се
разсипе по страните им като пепел.
Фердинанд замълча, дълго гледа лицата на сестрите си, пък току клюмна глава на
гърди и стана още по-отпуснат на стола си, уморен, обхванат от някакво отвратително
настроение.

Нощта обаче напредваше и започна да извлича из вратата на коридора жителите на

залива и да ги връща вкъщи. Когато си отиваха, те хвърляха последен поглед към
Фердинанд, който лениво гледаше пред себе си.
В един ъгъл яростно си шушукаха жените на съседите. Две от тях носеха големи
черни капели, дъното на които бе намотано с много метри копринена паяжина, обшита
със зелени пайети. Двете дами бяха сестри, приятелки и съпернички в живота, които не
си отстъпват една на друга за нищо на света. Съвършено еднакви и по лице, те по такъв
начин си приличаха, че едната изглеждаше отражение в огледало.
Зад тях шеташе високо момиче. Тежка, черна коса на лъскави къдри падаше изобилно
от главата ѝ до раменете. Фердинанд виждаше ту бледия ѝ профил, ту лъскавите къдри
на буйната ѝ черна коса, единственото богато нещо у нея. Когато очите му се отместваха
от ухиленото, набърчено лице на покойната старица, той поглеждаше високото момиче,
което свъсено шеташе на гостите. Погледът ѝ беше начумерен и се стараеше да прикрие
естественото притеснение, което изпитват само много бедните пред безспорно богати
хора.
„Къде съм я виждал? – мислеше Фердинанд. – Този начумерен поглед – аз го зная
отнякъде!...“
Момичето се изправи и пред него с голямата табла в ръце, пълна с червени чашки, но
пълните ѝ устни изглеждаха упорити, сякаш тя се готвеше да отблъсне обидата, която
той трябваше неминуемо да ѝ отправи.
Фердинанд се попривдигна и пред нея, както правеше пред всички други гости, взе
чашка и благодари. После изпи парливия коняк, който бе сипан на нейното дъно, и пак
благодари с климване на глава, като я остави на таблата.

21
 Момичето пламна от тази любезност, но очите ѝ още повече се свъсиха. Личеше си,
че тука не ѝ бяха казвали често: благодаря! Фердинанд продължаваше да я гледа.
Нейните лъскави, добре вчесани къдри, нейната без гънка огладена стара памучна рокля
и нейните чисти ръце му направиха добро впечатление.
– Откъде мога да ви зная? – най-сетне се реши да запита той и тези, които бяха дошли
напоследък се учудиха и стреснаха, защото бяха чули най-сетне неговия глас.
Внушителен беше гласът на Фердинанд. Нисък, любезен, приятен, като на големците,
които сегиз-тогиз минаваха през това селище. Някои от тях бяха държали дори
публични речи от балкона на аптеката. А народът отдолу слушаше!...
Високото момиче събра всичкия си кураж и отговори спокойно:
– Някога... Вие ме учихте на много игри...
– Ние сме играли заедно?! – изсмя се той на своята шега и стана, като ѝ подаде ръка.
Момичето се изчерви до плач, когато му подаде чистата си ръка с добре излъскани
нокти. Тя се помъчи да се усмихне, обаче устните ѝ станаха отново упорити. Тук,
изглежда, никой не бе стискал ръката ѝ. Тя беше от най-бедните, значи, да ѝ се случи
нещо такова беше невъзможно.
– Но това е Катерина, бате! – обади се тихо Маца, най-малката, като се изчерви,
защото за първи път през целия си живот заговорваше на този си брат. – Тя е била много
малка тогава, но те помни.
Фердинанд любезно мигаше, но по никакъв начин не можеше да си спомни каквото
и да е.
– Та вие сте толкова млада! – изсмя се той и Катерина пак се изчерви до сълзи.
Изглежда, че с нея тука всички и всякога говореха на „ти“.
Катерина шеташе по домовете на съседите при извънредни случаи като кръщение,
венчавка или смърт, защото тя умееше да нареди посрещането на гости най-добре. Но
Катерина често износваше вехтите рокли на жените, които бяха тука. Нямаше значение,
че тя умееше да ги прекрои сама по своя мярка, да ги пребоядиса, когато бяха много
избелели, да ги изпере, когато бяха много нечисти, да ги ушие и подир това да ги
изглади без гънка. Да ѝ се говори на „ви“ – изглеждаше много смешно.
Тази любезност на Фердинанд не се понрави на околните, нито на сестрите му. В
коридора настана неловко и напрегнато мълчание. Особено, че Катерина или забрави да
дръпне ръката си от неговата, или се колебаеше първа да стори това.
– Катерино – грубо извика Лена и се изправи като раздразнена тигрица на стола си. –
Дай на мене чашка коняк! Гърлото ми е пресъхнало! Ние сме болни! – извика тя към
съседите и сложи кърпа на очите си.
Катерина трепна като ударена, пълните ѝ устни се свиха и добиха отново своя упорит
израз, а погледът ѝ стана черен и свъсен до погрозняване.
Фердинанд седна отново на стола си и се отпусна, но подир малко наведе устните си
на ухото на Маца и запита:
– Коя е тази Катерина, Мацо?
Маца се изчерви за втори път, преглътна и като наведе очи, отговори му едва чуто:
– Катерина... дъщерята на Ката вдовицата... Не си ли спомняш?... Онази?...
– Ха, Ката вдовицата!... – Разбира се, че той я помни много добре!... Кой е видял Ката
вдовицата веднъж и после я е забравил!...
Та значи това е Катерина... дъщеря ѝ...
Да, това беше Катерина, онова малко черно момиче на съседката Ката, най-известната
жена в Соления залив!

22
 Да, това е онуй малко момиченце с голи крака и с черни, лъскави къдри, което седеше
понякога вечерно време до него на стълбата пред къщи...
– Защо седиш до толкова късно по чуждите врати? – пита я Фердинанд, а Катерина
свъсено отговаря: – Защото мама ми е казала да не се връщам у дома, додето „онзи“ е
при нея.
Двамата дълго мълчат на стълбата. В тъмното мирише на бъз. Той отдавна е станал
мъж – с дълги панталони – и не знае какво може да разговаря по такива въпроси с едно
дете. „Онзи“ изтрополява бързо на дългите си нозе по улицата и те смътно различават
високата му фигура в тъмнината. Катерина е свободна да се прибере при майка си.
– Какъв е този? – любопитно пита Фердинанд.
– Този е баща ми! – злобно отговаря Катерина.
– А защо се казваш Катерина, когато и майка ти се казва Ката?
– Мама ми каза, че ме е кръстила на нейното име, защото аз нямам никъде никакъв
роднина, освен нея.

***

– Горката Катерина! – казва си Фердинанд, но не посмя да зададе още един въпрос на

Маца, която продължаваше да седи с печално сключени пръсти и наведени очи.
Хората се сбогуваха и безшумно заизлизаха като призраци. Свещите около ковчега
се топяха. Ката донесе нови вощеници от стаята, запали ги и ги налепи около мъртвата,
а двете ѝ дългообрази момичета се държаха за ръка пред ковчега, в който тъй смешно
играеха жълтите пламъци. Фердинанд погледна тях, погледна лицето на мъртвата и се
усмихна. Двете момичета имаха неговата кръв, а отнякъде другаде бяха добили тези две
страшно тънки и дълги лица като жълти краставици.
Да, какви типове се получават от смешението на различни организми! Какви дълги
очи са получили двете момичета и как смешно гледат в баба си!...
Фердинанд въздъхна, развлечен за миг, и погледна сестрите си, които се готвеха да
се прибират. Те тихо и прескръбно си говореха, че утре ще станат много рано, говореха
за покупката на повече свещи и че Катерина трябва да си отиде веднага вкъщи, за да
вари цяла нощ жито.
Маца шепнешком прибави, че заради Фердинанд утре трябва да се извикат двама
свещеника.
„Мене пък какво ме интересува това? – помисли Фердинанд, но не се намеси в техния
разговор. – Мене ли ще погребват? И какво общо имат двамата свещеника с мен?...“
После Лена се разпореди другите да си излязат мълчаливо и да не го безпокоят със
своето „лека нощ“.
– Няма нужда – каза тя. – Той изглежда преуморен и вече е задрямал.

Но Фердинанд не спеше. Той усети как Лена тихо настани един стол до него и седна.
Тя скръсти едрите си ръце върху корема си, а Фердинанд повдигна подпухналите си
клепачи към нея и запита:
– Дълго ли боледува майка?
– Не – въздъхна Лена, като погледна мъртвата. – Може и да я е боляло някъде дълго
време. Тя беше отслабнала много! Но не се оплака. Тя беше тиха и скромна...
Фердинанд очевидно се наскърби, но не намери повече какво да запита за майка си.
Обаче той внезапно повдигна очите си с нов интерес.

23
 – Лено – запита той, – защо всъщност Малката Мария не слезе от планината? Стори
ми се, че вие се смутихте, когато заговорих за нея. Не е ли добре тя? Преди седем-осем
години, когато се ожени, вие ми писахте, че нейният мъж е добър и богат човек. Защо
не е дошла и тя да ви помогне?
– Защото тя живее на планината – отново отговори Лена. Тя изглеждаше, че твърдо
бе решила да не се отклонява от този отговор, който бе измислила, за да прикрие една
неприятна истина.
– Но тяхната планина се вижда от залива и чифликът им е най-много на един ден път
от морето с най-бавната кола. Лено, защо ми говориш така! – ядоса се Фердинанд. – Аз
толкова исках да видя и нея тук! Ако да не е възпряна от нещо много тежко, аз зная, че
Малката Мария щеше непременно да дойде в този тежък ден и да види за последен път
майка си. Те тъй се обичаха двете! Малката Мария тъй приличаше на мама! Тя,
едничката, ѝ прилича...
И Фердинанд се вгледа в лицето на мъртвата, но Лена с разтреперано сърце усети, че
той я гледа, сякаш това не е вече тя, неговата майка, а сякаш това е някакъв студен калъп
на човек, по чийто леден образ той търсеше някаква прилика с онова младо и живо лице
на Малката Мария, което той вече смътно помнеше. По какво си приличаха тия две
Марии в тяхното семейство? Може би по челото. По това широко и чисто чело, което у
старата и на тия години бе останало широко и светло, поради естествената човешка доб-
рина. Може би по тия издадени бърни на мъртвата майчица, които бяха шушнали,
когато бяха говорили на децата и които сега бяха загубили и тоя тих звук на
боязливостта и смирението. А сега Фердинанд ясно си спомни, че тия две Марии си бяха
приличали най-много по очите, по тия очи, едни от които бяха завеки покрити пред него
с бяло жълтеникавата кожа на вкочанените клепачи. А някога тия очи бяха изглеждали
тъй сиви и кротки, като облачен, топъл летен ден, и рядко се озаряваха от една гълъбова
плахост, която приличаше на усмивка, защото веднага трепваха и побързваха да се
наведат над работата си.
– По лицето, да – отново кратко отговори Лена, като погледна майка си. – Но тя стана
едра като татко. И у нея скулите изпъкваха както у всички ни. Кръвта на баща ни надви
и това, което най-личеше у него, сега личи у всичките му деца. Но очите ѝ, устните ѝ са
като на мама, а главно челото. Малката Мария изглеждаше хубавичка, сега не зная каква
е станала там, на планината. Може и да не е вече тъй хубава. Минаха години откак
хората тук не са я виждали. Осем години откак не съм я виждала аз! Цели осем години!...
– Осем години! – възкликна Фердинанд. – Значи никога след това Малката Мария не
е слизала в залива?
– Мъжът ѝ не би желал това – сухо отговори Лена. – Той никога не би я пуснал. Затова
и ние късно ще ѝ съобщим не с писмо, а по някой човек за смъртта на мама.
Фердинанд мълчаливо се загледа в нея, после сериозно запита:
– Какъв е всъщност мъжът на Малката Мария?
– Селянин, чифликчия – бързо и твърдо отговори Лена и с дълбоко убеждение
прибави: – Здрав селянин, трудолюбив и честен! Честен, да! Това е важното! Богат-
ството му е спечелено с чест! Той носи честта със себе си, където стъпи! Името му е
Манол, но едно такова име съвсем не може да покаже какво е той!
Фердинанд, озадачен, мълчеше. Колко необикновен изглеждаше този поток от
хвалби, които Лена изказа за зетя им Манол. Защото Лена се показваше тъй пестелива
откъм думи за сестра си, която всички наричаха Малката Мария и която според думите
на Лена бе преживяла благоволението да стане съпруга на честния селянин Манол.

24
 – Е, защо този Манол не би позволил на жена си да слезе в родното си място, в
Соления залив, откъдето я е взел? – запита най-сетне Фердинанд. – Защо не би желал
този Манол жена му да изпрати майка си до гроба, както подобава на добри дъщери,
които не са оженени в последната колиба?
Лена стана още по-упорита и по всичко личеше, че не иска да се впуска в по-
нататъшни обяснения. Двамата дълго се изгледаха в очи, но от погледа на този брат,
който ѝ беше чужд човек, Лена се смути, наведе глава и сълзите отново потекоха по
изхвръкналите ѝ скули.
– Какво е станало с Малката Мария? Какво сте направили от нея? – упорито попита
Фердинанд.
Отново настана мълчание, после Лена заговори с бавен, разтреперан и мокър глас:
– Който я гледаше каква беше кротка и усмихната, чевръста в работата и мълчалива,
кой можеше да повярва, че сестра ни Мария ще направи такова нещо? – изхлипа тя. –
Не са го правили малко момичета, знам, но тя, която все мълчеше, която си беше кротка,
като добро агънце, тя да нанесе такъв позор на всички ни и на честния Манол, и то в
последната нощ, преди да я заведе на планината като своя жена!...
Лена заплака и плака дълго и горчиво. Сълзите ѝ бяха тихи, но изобилни. Виждаше
се, че не за сега плаче Лена, а за страха и срама, които бе преживяла преди осем години,
когато честният селянин Манол бе дошъл и пожелал да отведе на планината като своя
съпруга мълчаливата им и кротка сестра Мария, която тъй много приличала на без-
словесната бабичка, на път утре да се скрие навеки в това ненарушимо мълчание на
земята, откъдето не би могъл да я повдигне слухът и за най-тежкия позор на децата ѝ.
Фердинанд скръбно и замислено я гледаше.
– Представи си, Фердинанде – прошепна Лена, като се поуспокои и се почувства по-
близко до Фердинанд. Тя усети дори облекчение, че най-сетне може да повери някому
общата семейна тайна, която знаеше целият Солен залив. – Манол слезе в залива да купи
за чифлика си морска сол и риба. Видяха го нашите момичета и го заобиколиха. Но по
това време той срещнал на морския бряг Мария. Тогава тя чакаше своя проклетник от
морето. Дошъл му беше часът, защото той се връщаше с кораба си по един път на
седмицата. А Манол не знаеше, че тя чака там един, който ще дойде с кораб. Заговорил
на брега с нея и, както той каза, тя нищо не му отвърнала. Усмихнала му се, но нищо не
му отговорила. На третия ден той дойде у дома и я поиска за жена. Целият залив ахна!...
Знаеш ли кой е Манол?... Знаеш ли ти чифлика на Манол?!... Когато овцете му излизали
на паша, първата овца си подавала главата в такава тъмнина, че овчарите святкали на
вратнята с борина, за да може тя да види пътя си, а последната излизала на слънце! Така
говорят за него. А ето, той сам дойде и седна тука тежко и важно. Той е селянин с чест
и богатство, а ние сме били винаги бедни. Мислехме, че Мария ще полудее от радост.
А тя седна срещу него и го загледа с ония сиви очи – спокойни, та спокойни, че дори да
ти прилошее. Тогава Манол започна да се мръщи, а Малката Мария да се смее. И всичко
това тя направи заради онзи...
– Кой е този „онзи“? – прекъсна я Фердинанд.
– Срам ме беше да попитам хората, не зная – изпъшка Лена. – Но чух, че той имал
риболовен кораб. Тука хората съвсем не го познаваха, не беше тукашен... Да, и Мария
се усмихваше и се чудеше на желанието на Манол и отказваше да му стане жена. Онзи
се беше върнал за ден, за два. Мария се смееше на Манол, но изглеждаше разтревожена
като луда. Тогава ясно видях, че не, тя е на лице като мама, но вътре, вътре у нея кипи
кръвта на баща ни, неговите скули!... Нали го помниш колко беше упорит? Как тръгваше

25
кой знае накъде и се връщаше с кални ботуши? Къде скиташе баща ни?
Фердинанд тъжно се усмихна. Той не бе се връщал повече от двайсет години и никак
не бе мислил за това.
– Колко ли свои деца остави той навсякъде по крайбрежието? – продължи Лена. – Той
си беше скитник, а защо ли се казваше, че е търговец на сол? Той търгуваше с души, той
търгуваше с живота на жените, а после морето го дръпваше и той продължаваше нататък
по неговите брегове. Баща ни беше морски скитник, а не търговец на сол! Чувалите му
бяха уговорка да тръгне по морето. Затова и той никога не направи бакалница на брега.
Лена стисна устни, а от гърлото ѝ излезе яростно ръмжене.
– И ти беше жена на моряк – усмихна се Фердинанд, като скръсти ръце на корема си.
– Да, истина е, че бях! – въздъхна през стиснатите си устни Лена. – Само като си
помисля, може ли да се каже, че се е случило някога такова нещо и с мен? Моят моряк –
аз не съм го виждала повече от два пъти. Първият път беше, когато ни венча попът.
Моят мъж силно миришеше на стара, солена риба, защото беше дотърчал направо от
сушилнята на кораба и попът кихаше в брадата си. Тази миризма го давеше и ние се
смеехме с глас. После го видях едва на годишнината на сватбата ни. Точно след една
година! Някой ми похлопа през нощта. Аз вече спях и наум си нямах, че преди година
съм се венчавала... Грабвам лампата, тичам към вратата и питам кой е. Тази седмица
имаше много бури в морето, много обърнати лодки и аз треперех от вампирясали
удавници. А той се смее зад вратата и пее с цял глас да събуди всички съседи:

Дайте ми ракия, дайте ми гъдулка,

млад моряк се върна пак при млада булка!...

Стана ми грозно и страшно. Какво общо имах с този чужд младеж, който тъй весело
се смееше зад вратата? Но все пак той беше моят съпруг, попът от енорията ни беше
изпял алилуята, отворих му!... Цял миришеше на вино! Под мишница носеше бутилка
за нас, двамата, с чуден златен етикет отгоре, и се смееше, смееше!... И ме прегърна, и
ми викаше: „Не ме очакваше, нали? Аз ида от срещния край на морето! Една година
откак не сме се видели! Тази нощ ни беше първата! Че като дойде завчера това на ума
ми, полудях!... И този ден купих това вино за тебе! Двамата да се чукнем на нашия
празник!...“
Буйни сълзи прокапаха върху черната блуза на Лена.
– Хубаво е било! – усмихна се Фердинанд. – Той те е обичал, Лено, и се е върнал
весел – за тебе!
– След една година! – извика Лена и жестоко оскърбление пламна в безцветните ѝ
очи.
– Да, хубаво е, че след една година е дошъл тъй весел при тебе. Сърцето му го е довело
при тебе, Лено – усмихна се на нейния вик Фердинанд.
Лена го изгледа втрещено, със зяпнала уста. Фердинанд ѝ кимна, за да потвърди
думите си. Лена тихо заплака.
– Защо не може да те чуе мама? – изхлипа тя. – Тогава ние двете толкова много
плакахме от мъка, а не от радост!...
Двамата дълго мълчаха, защото Фердинанд не намери, че трябва да ѝ каже нещо
повече. После Лена продължи:
– И той си отиде призори. Каза ми, че хиляди пъти по-добре да не бил идвал!... Зимно
време в лодка на открито море било по-топло, отколкото при мене... „За една година ти

26
си станала толкова намусена – извика той, – колкото успява да стане морето през зи-
мата!“ А никак не ме запита какво съм престрадала сама през тази една година!... На
сутринта се запиля по морето и рибарите ми казваха, че там, където бил, не се смеел
вече толкова. По-късно се обърнал в голям кавгаджия. И от това на мене ми ставаше по-
леко. Оттогава той не се върна. Една нощ при тихо море станало нещо с лодката му и
той не се върна... Дори и тялото му не се върна при мене... И по-добре!...
Баща ни видя моята съдба. Когато му съобщихме, че е дошло време да омъжим
Мария, той се върна в залива и за Мария и нейния моряк отсече – не! Мария няма да
отиде при мъж, който има втора къща в морето! Мария ще се омъжи за стопанина
Манол! Мария няма да вижда коварното море и мъжете, които скитат по него. Баща ни
беше упорит, защото сам той бе морски скитник и познаваше своите другари, а Мария
беше кротка. Смятахме я безводна. Тя приличаше на майка ни и ние мислехме, че тя
няма да може сама да реши...
Тогава дадохме Мария на Манол.
Когато дойде последната вечер, тя настоя да излезе и сама да накупи последните
работи, които ѝ трябваха за село. И не се върна. Призори самият Манол ни я доведе, но
нито тя, нито Манол ни продумаха дума откъде идат. Само Манол хапеше уста и каза
наместо сбогом на баща ми: „Знаеш къде намерих дъщеря ти, а я отвеждам в чифлика
си като своя жена! Нека това те кара да ми прощаваш всичко и да мислиш с добро за
мене!“ Баща ми скочи и викна като ужилен: „Остави я, откажи се от тази мръсна кучка!
Нека остане тук, всеки да я сочи с пръст!“ Мама плачеше, ние плачехме, а Мария ни
гледаше с ненавист... Сякаш никой нищо не говори за нея! Манол я държеше за ръката.
Тъй я и повлече към колата си... Такъв позор си навлече той още в деня на сватбата си
от любов към сестра ни. Отведе я там и на утрото се венча за нея. Но не покани нито
нас, нито слезе през тия осем години в залива да купи риба и сол. Нито пък нея пусна
да ни дойде на гости...
Фердинанд клюмаше и мълчеше. Той се мъчеше да си представи малката Мария като
пораснала, да си я представи такава, каквато се е изправила пред тази къща и пред
своите, с ръка в ръката на „честния“ селянин Манол. Обаче в тъмнината на годините
пред Фердинанд смътно се мярна с колебливи черти образът на едно малко, кестеняво
момиче, с хрисим, сив поглед и съвсем не хубава уста, съвсем не хубава.... Това бяха
повече две подути топчици месо, отколкото правилна, здрава, човешка уста. И всички
тия истории се бяха случили с това набито, хрисимо, сивооко същество, което вкъщи
наричаха Малката Мария!...
Фердинанд вече клюмаше на стола, а Лена гледаше в далечината пред себе си. В тази
тъмна далечина, на която нощта чертаеше границите до стъклата на прозореца. Но Лена
знаеше, че зад тия стъкла тъмното е много далече. Да, тя бе намерила тази тъмнина,
когато една мъглива сутрин рибарите дойдоха от морето при нея да ѝ кажат, че тя не
трябва да чака повече оня синеок мъж, който знаеше да се смее до пръсване и да свири
на хармоника като дявол. Да не чака повече същия този млад мъж, който за първи път
се върна през годишнината на тяхната сватба, под мишница с бутилка чуждоземно вино,
върху която лъщеше златен етикет. Колкото и години след това да го е чакала, всичкото
това чакане е отишло на вятъра!... Отсега нататък вече да не го чака!
Да, така ѝ казаха те тогава.
Лена потрепери, сви шала на гърдите си, погледна вкочанясалата бабичка, която
изглеждаше, че зъзне в нощния хлад, под треперливата светлина на свещите, погледна
клюмналата глава на отпуснатия и пълен Фердинанд, сви се на стола си и се почувства

27
безкрайно самотна. Всичко ѝ се виждаше студено и чуждо. Мъртвата, която не можеше
да чуе вече ничия болка и ничие оплакване, и този съвсем непознат човек, който бе
дошел тази вечер от далечни места при тях. Защо ли пък се отпусна тя пред този
чужденец? Защо ли се раздрънка за своите болки? Какво можеше да го интересува него
това, което бяха преживели те тука? Та той не ги запита затова повече от двайсет години
и не пророни нито сълза над майка си, която го бе чакала до края на живота си.
В това време Фердинанд повдигна едното си око, погледна майка си, погледна Лена,
срещнаха се очите им, пък и двамата едновременно току се вдигнаха мълчаливо. Лена
отлепи една вощеница от ковчега.
– Защо сте налепили всички тия свещи около една мъртва стара жена? – запита я
внезапно Фердинанд.
– Такъв е обичаят! – втрещено го изгледа Лена. – Ако не палим денонощно свещи
около мъртвата, хората ще кажат, че от скъперничество сме я оставили на тъмно да си
отиде от земята.
Фердинанд поклати учудено глава и се усмихна.
– Грозно е – каза той. – Нейните останки не виждат вече светлината им. Приживе тя
никога не би позволила да я накичите така. Тя беше скромна, добра жена... Или сега,
като не може да се съпротивлява... трябва да я подхвърлим на хорското любопитство,
да я превърнем в зрелище и само на другия ден след смъртта ѝ да я направим толкова
страшна и смешна.
– Какво приказваш, Фердинанде? – с мистичен страх го погледна в очите Лена. Тя не
можа да разбере думите му, но почувства, че той богохулства и няма онова трепетно
страхопочитание пред смъртта, което изпълваше цялата къща и цялото ѝ същество.
Като забърза смутено пред него, тя отвори една врата и светна вътре. Фердинанд си
спомни широкото дъсчено легло и шития ковьор зад него. Лена бе намерила за уместно
да спази реда – след двайсет години първородният син да заеме в стаята на майка си
опразненото легло.
Фердинанд се приближи към него свит и мълчалив. Дали му беше неприятно да спи
в леглото на мъртвата? Лена залепи свещта за дървената табла на леглото и каза кратко:
„Лека нощ“! После си тръгна с въздишка, но не се обърна на прага.
– Аз ще спя в съседната стая с отворена врата – каза тя. – Вън няма легло, а все някой
трябва да пази покойната и да сменя догорените свещи. Но аз ще ставам често и все
едно, че съм при нея...
Като остана сам, Фердинанд дълго слухтя как в съседната стая старите дъски на пода
скърцаха под тежките стъпки на Лена. Престарелият железен креват заскрибуца под
тежестта на тялото ѝ. Тя се зави и дълго подгъва завивките под себе си.
Лена реши само да подремне, обаче веднага се отпусна и заспа, като смазан от умора
здрав човек.
Дълбок беше нейният ободрителен сън, додето нещо я стресна и смути. Лена се
окопити, спомни си къде се намира, какво бе станало и цяла разтреперана от мистичен
ужас, скришом отправи поглед към коридора. Дали не бяха изгорели вощениците,
додето бе спала? Дали не са направили някоя пакост на мъртвата?
Светлият четириъгълник, който определяше последното легло на майка ѝ, бе
загаснал. Но вън, с ясна светлина, светеше голямата празнична лампа от тяхната гостна
стая. Тя ясно виждаше нейния порцеланов корпус, по който бяха нарисувани розови
лалета върху зелени дръжки.
Лена се привдигна, цяла разтреперана от това кощунство, което бе извършено над

28
мъртвата. Кой бе осквернил тази почтена, христолюбива старица?... Но като се привдиг-
на на лакътя си, занемя.
При ковчега седеше Фердинанд!
Този, който дремеше през цялата вечер над главата на покойната, като че ли искаше
да покаже на всички чужди хора, че умира за сън, сега сам, през тая зловеща нощ,
седеше бодър над своята умряла майка. Черната му, къдрава коса бе наведена над
мъртвата и Лена предположи, че той се взира в лицето ѝ. Дали разговаряше нещо по
този начин с нея? Разпитваше ли я? Съобщаваше ли ѝ нещо за себе си?!...
Цяла разтреперана, Лена падна на възглавницата си. Взря се в тъмнината на тавана,
като слушаше как Фердинанд тежко диша в коридора и нищо не можеше да разбере.
Но тя се побоя отдън сърце да стане и да иде при него. С разтреперана ръка притегли
покривката над главата си и бърже се прекръсти.
– Мила майко, прости ми, че твоите свещи са изгасени в последната ти нощ! –
прошепна под завивката Лена и устните ѝ пресъхнаха от страх, сякаш мъртвата стоеше
с недоволно изцъклени очи в тъмнината под одеялото и търсеше от нея възмездие за
светлината на лампата.
Всички мъртъвци в залива бяха прекарали своята последна нощ вкъщи, заобиколени
от християнската светлина на вощениците, само баба Мария трябваше да лежи като
умряло куче под голата, силна светлина на празничната лампа, сякаш само нейните
домашни не скърбяха дълбоко вкъщи, а празнуваха.
Искаше ѝ се да добави:
– Фердинанд изгаси твоите свещи!... Фердинанд, който не донесе за тебе нито една
свещ!... Този чужд човек на нашата къща е виновен пред душата ти!...
Но тя не посмя да изрече тези думи, защото всички знаеха, че майка ѝ обичаше
Фердинанд повече от другите свои деца.
Фердинанд усети, че Лена се е събудила, но не се обърна. Дали тя ще допусне лампата
да свети над покойницата, или ще се разфучи и ще се впусне възмутена да запали своите
миризливи вощеници?
Той остана да чака.
Но Лена се колебаеше.
Навярно се бореше да се помири с това светотатство, или се чувстваше много уморена
и предпочиташе да полежи още малко, като остави мъртвата си майка на неговата
отговорност пред Бога.
Той почака, после облекчено се отпусна на облегалото на стола. Той искаше Лена да
го остави сам и необезпокояван цяла нощ.
В малката стая, в която Лена го заведе да нощува, Фердинанд внезапно се почувства
неудобно и мъчително. Той се уплаши. Не от мъртвата, която бе изнесена вчера от тази
стая и от старото легло, а от себе си.
Неприятно бе стар човек да се намери внезапно сам-самин, затворен нощно време в
една стая, в която е живял като малък.
Фердинанд се намери сам сред стаята, а времето го лъхна с мъртвешкия си хлад в
лицето. Огромно мъртво време имаше между него – сегашния, и него – малкото момче,
което бе спало някога в тази стая. Това не беше вече той – Фердинанд, момчето на баба
Мария Тъкачката, а въпреки това трябваше да си спомни всичко за тази стая. Седеше на
старото легло и си спомняше това легло и как е лежал някога в него като момче.
Какво можеше да се разговори сега с призрака на това момче, което остави преди
десетки години тука? Той не можеше, нито пък намираше смисъл да му обясни какво е

29
правил досега, какво бе направил със себе си и какво бе останало от него.
Това беше една дълга история.
Затуй Фердинанд предпочете да излезе отново в коридора при мъртвата. Лена вече
силно хъркаше зад отворената врата на своята стая. Той донесе жълтата порцеланова
лампа от гостната стая и я остави на масата да свети до главата на покойната. После
изгаси догарящите свещи.
Смъртта загуби своята страшна, тайнствена атмосфера. Тогава той притегли стол и
спокойно седна до умрялата си майка.
„Майка ми! – каза си Фердинанд, като разглеждаше мъртвата. – Горката мама!“
Обаче той не оплакваше нейната смърт. Мислите му се отнасяха до нейния живот.
Необходимо ли беше тази малка майчица да измине този дълъг и предълъг седемдесет
и петгодишен път?
Отначало тя бе родила Лена. Над нейната люлка никой не бе се радвал, както и
отпосле никой не ѝ се порадва в живота. Но затуй пък Лена стана сурова и оправна
душа. Ласките ѝ бяха ненужни.
След някоя година се роди и Фердинанд – анемично, черногриво момченце. Родни-
ните разправяха, че баща му се зарадвал от сърце на неговото появяване и тази му радост
направила хубав родилния ден на незначителната жена. Навярно защото тя още оттогава
е виждала, че с друго няма да направи впечатление на мъжа си.
Но когато тя го надарила с Ката, Атанас, Малката Мария и накрая Маца, той вдигнал
ръце от тези нейни подаръци и се запътил по крайбрежието, за да не се върне никога
вече за уседнал живот в залива.
Да, това направи баща му... Той живя като скитник и умря на път. Вятърът бе разнесъл
по всички посоки чертите на неговото грубо, скулесто лице. Дори и децата му го бяха
забравили вече.
– Аз трябва да печеля с труд вашия хляб – казваше той, когато намираше, че е дошло
време да каже пред тях нещо за свое оправдание. – Аз трябва да скитам по селата на
крайбрежието с моята лодка, претоварена с чували морска сол.
Тази търговия го правеше да се губи по месеци, после внезапно изпъкнеше отнякъде,
подмладял, с нова, градска риза на гърба, и грубо изругаваше майчицата, която плахо
се разшетваше около децата си, като че ли търсеше от тях закрила.
Тогава той изправяше Фердинанд пред себе си, наливаше за двамата по чашка ракия,
слагаше големите си юмруци на слабите му рамене, вторачваше цялото си мустакато
лице в уплашените му, невинни очи и казваше колебливо, но грубо:
– Да не станеш някога такъв идиот – да се покажеш пред някого добър, чу ли? Бъди
жесток и груб, лъжѝ и граби залъка от устата на хората, чу ли? Това ти го казва баща
ти! Баща ти иска ти да станеш господар, а не слуга! Слуга като мене!...
Тези лоши думи караха бедната майчица да се свива около децата си, да трепери и да
ги моли с поглед да не слушат грозните поуки на баща си.
Да, имаше ли смисъл тази слаба жена да преживее седемдесет и петгодишни мъки, за
да стане съпруга на такъв човек и майка на неговите шест деца?
Слаба и беззащитна жена беше майка Мария и децата ѝ, вместо да я слушат, научиха
се да заповядват като баща си вкъщи. Най-много заповядваше Лена. Най-често Лена
караше майчицата да се свие в стана зад големите черги, които тъчеше за хората, и да
плаче тихо и безгласно, само със сълзи, като не смееше да издаде глас, понеже нравът
на Лена бе сприхав и груб, като нрава на бащата.
Хората очакваха, че когато порасне и Фердинанд ще крещи вкъщи, но той излезе тих

30
младеж. Не тих, като майка си, от плахост, а от вътрешно свое занимание. Някакви
мисли се въртяха из главата му и го правеха чужд на всички вкъщи.
Едва когато постъпи в училище, майка Мария с разтреперано от гордост сърце научи
от енорийския свещеник, че нейният син знае „Закон Божий“.
– Ти си родила син с уши, отворени за гласа на небето, Марийо! – каза ѝ пред всички
майки свещеникът. – С уши, отворени за гласа на небето!
Какво означаваха тези думи? Дали с тези думи отец Димитър не искаше да каже, че
Фердинанд трябва да стане свещеник и да заеме подир него святото му място пред
олтара?
Тогава майка Мария прегърна пред себе си своето момче и се сви зад него, като че ли
искаше да се скрие, да изчезне зад наедрелия му гръб, за да си поплаче от радост.
Фердинанд си спомни как този ден се върнаха от училището майка и син – ръка за ръка,
смаяни от радост и гордост, но нерешителни да ги заговорят.
Тогава той говореше с майчицата само най-необходимото. И сега, като я гледаше
долу пред себе си мъртва, с втвърдено, старешко лице и груби, пожълтели, вкаменени
пръсти, той си даваше сметка, че не е имал никаква, нито най-малка разправия с нея, но
и никакво излияние. Той не знаеше какво бе мислила тя през своя нерадостен живот и
намираше безсмислено страданието, което тя бе страдала и престрадала като майка за
многото си деца и като жена с груб съпруг.
Като толкова много жени на земята и тази малка жена бе раждала според законите на
природата и бе търпяла жестоки лишения за своите малки, както би направила това и
най-слабата животинка. Отгледала ги бе, както котката своите котенца, но с никого от
тях не бе имала нещо близко и родно. Безропотно бе извлякла до края своя кръст, но
никой не я беше похвалил. Затова и никой не ѝ каза една добра дума.
В този миг Лена изпъшка и Фердинанд усети, че тя се е изправила на лакът в леглото
си и го гледа.
Гледа, поразена, какво е направил той. Фердинанд е запалил лампата! „Поругание и
светотатство!“ – така мисли Лена. Фердинанд се усмихна в себе си. Той знае как сега
Лена трепери от гняв против него.
Тя ще скочи, ще се разфучи в коридора да запали вощениците и ще прекъсне неговите
размишления.
А той бе дошъл отдалече, бе донесъл такава далечина на години!
Нека Лена го остави спокоен с тази, която дойде да изпрати!...
И в този миг се случи чудото. Лена сякаш разбра мислите му и тихо легна по гърба
си. Фердинанд дълго време не чуваше дишането ѝ.
„Завила се е презглава! – помисли той. И понеже ѝ беше благодарен, почувства
братско съжаление към нея. – Кой знае какъв ужас изпитва тя сега, горката, стара Лена!“
Неговото сърце биеше леко и спокойно. Той чувстваше равномерните му удари в
гърдите си. Неговото сърце биеше освободено от ужаса на смъртта.
То бе освободено от ужаса на смъртта отдавна, още в дните на неговата първа
младост, когато върлуваше тифусът – огнената вихрушка, която преди четвърт столетие
опожари Соления залив и околността.
Да, това се случи по онова време, когато пътните врати се заключваха една подир
друга.
Обхванати от смъртоносната зараза, примрели хора и мъже, с лица, зачервени като
макове, потегляха галоп в каруците си към държавната болница в Морскиград.
Фердинанд легна.

31
 – Боже, Господи! – ахна слабата майка Мария и гласът ѝ потъна в гърдите. –
Фердинанд! Само не Фердинанд! Вземи всички нас, но пощади Фердинанд!
Той беше нейната гордост, нейната подкрепа, надеждата на целия ѝ дом! Нейното
учено момче Фердинанд! Та той току-що бе излязъл от гимназията в Морскиград! Той
се готвеше да натрупа пари от своето учение! Той беше станал учен човек, огън и
пламък!
Фердинанд бе станал не само нейна гордост и опора, а пример на цялото селище.
Младежите се събираха около него в научни и литературни кръжоци, възрастните
отиваха да слушат неговите сказки!
Какви работи говореше нейният син Фердинанд! Какви имена споменаваше! Дали
някой от жителите на Соления залив бе чувал и насън дори толкова много имена? А как
горяха очите му! Как се усмихваше младото му, умно лице!

***

– Тифус! – с ужас ги погледна лекарят. – Вие, госпожо, имате много деца. Ще изгуби-
те всички, ако не внимавате! Фердинанд трябва да бъде изпратен веднага в Морскиград!
А Фердинанд, който чувстваше вече пристъпите на разрушението в сърцето и червата
си, намери сили да ѝ се усмихне:
– Не се бой, майко, аз ще се върна весел и корав като камък!
Тя беше такава плаха и принизена пред него и пред доктора, такава съсипана
майчица – сърцето му се късаше от жал, като я гледаше! Затуй той не си позволи да
пожали себе си, че умира.
Фердинанд потри челото си с ръка и погледна мъртвата. Колко много я съжаляваше
тогава той и колко много я обичаше, преди да замине!
Той я обичаше с болка на сърце, защото тя изглеждаше пред него, пред хората и пред
Бога плаха, принизена и клета женица.
Той замина със сълзи на очи, като по целия път се молеше Богу да го върне жив и
здрав, за да бъде подкрепа на тази клетница.
За това време на тифусния пожар си спомни Фердинанд. Сам той влезе тогава в
нейното задгробно царство и като видя смъртта, престана да се бои от нея.

Да, това се случи една сутрин. Ранна сутрин или късна сутрин – той не можеше да
различи. Пред очите му бе черно с разкъсани червени пари. Сърцето му удряше силно
и прескачаше, като засядаше в самото му гърло. Огнена пара раздираше червата му и
нахлуваше през гърдите му в опустошения мозък.
Той страда три седмици, но изглежда смъртоносната зараза го бе налегнала тази нощ
и връхлетя върху него, за да го довърши.
Най-силно от всичко чувстваше той бездънното прилошаване в стомаха и липсата на
сила да се съвземе и да се бори. Той затъваше и затъваше в прилошаването с отпуснати
ръце и с широкоотворена, напукана уста, като се мъчеше да поеме въздух, без да хърка
толкова силно, че да разбуди своите съседи. Те спяха леко и мъчително, а други
бълнуваха, като проплакваха насън.
Милосърдната сестра влизаше и излизаше на пръсти.
При всяко влизане тя дохождаше при него и улавяше ръката му. Той чувстваше своя
ускорен пулс в нейните пръсти.
– Как се чувствате сега? – запитваше тихо тя.

32
 – Зле – изхриптяваше той и оставаше с широкоотворена уста.
Той съзнаваше, че така прилича на идиот или умиращ, но че инак няма да може да
диша. От друга страна не му се вярваше, че той може да умре. Всеки друг наоколо, да,
но той – не! Беше недопустимо той да умира и тъкмо тази нощ да умре!
Вън часовникът отмери с неумолима яснота ударите на краткото земно време. Кой
знае кога сестрата пак влезе и се приближи до него. Но сега тя му изглеждаше далечна
и недействителна. Той я чу, обаче не отговори на нейния въпрос как се чувства, защото
го намери за безсмислен. Нима тя не виждаше, че той е много зле и че в такова състояние
хората могат да помислят, че умира? Сестрата остави ръката му. Мина много време,
докато го жегна убождане над лакътя. Но той не помръдна и не се противи. Мускулите
му бяха легнали на леглото и не искаха да се повдигнат.
– Това е разложението! Аз се разлагам! – мина изведнъж през ума му и гърдите му
изсвириха за протест. Той искаше да организира силите си, да се вдигне и внезапно
разбра, че е дошъл часът да вика за помощ.
Помощ от кого? Помощ от хора, които нямаха по-силно средство срещу страшната
зараза от силите на неговия собствен организъм! Той се уплаши, защото съзна, че
лекарите са безпомощни, като всички смъртни хора, и почувства ясно своето безнадежд-
но положение в техните ръце.
Явно е: той умираше! Неговият организъм не бе издържал и сега се разваляше,
разлагаше се и пропадаше в бездната на болестта.
По-добре да бе останал в залива да умре при клетата женица, която го чакаше с
разтреперано сърце. Утре тя ще научи това, което е станало с него тази нощ и от този
час тя ще стане наистина най-бедната от жените на залива. Нейната къща ще остане най-
вехтата и нейните дрехи и дрехите на нейните деца ще бъдат занапред най-скъсаните.
Тя ще стане най-клетата и принизена жена на залива.
И това никога няма да се поправи, защото Фердинанд тази нощ ще стане мъртвец!
Той се помъчи да си вдигне главата и да повика за помощ, но една тъмна пелена покри
главата му. Той се отпусна с намерение търпеливо да дочака тя да се вдигне от него, за
да извика подир това с всички сили. Защото немислимо беше тази черна пелена да не се
вдигне и той да не може да извика подир това. Колко пъти му е прилошавало много,
причернявало му е на очите, а после се е подобрявал внезапно, разсмивал се е и е ставал
на крака.
Но черната пелена започна да се насуква с шумене около него и той я наблюдаваше
заинтересован и неподвижен, като че ли бе вретено, което отива надолу и надолу в черна
вихрушка.
В очите му излязоха сълзи. Той се чувстваше на края на живота си и мислеше, че се
откъсва. Още малко съвсем ще се откъсне от повърхността и ще потъне!... Да, колко
уплашени пътници взима смъртта!
Обаче внезапно настана това, което той очакваше търпеливо от часове –
подобрението!
То настъпи изведнъж, така че той се усети за миг с цялата си дължина на леглото.
Усети, че изопва смазаните си членове до върха на пръстите и че те стават безболезнени
и твърди.
В този миг неочаквано той се отрази пред себе си, като че ли в самия въздух, а
изопнатото му тяло остана в неизвестност. В този миг той не знаеше вече нищо за тялото
си. Той се чувстваше блажено лек, прозрачен и свободен. Но това неизпитвано никога
блаженство го порази.

33
 – Свърши се! – ахна в мислите си Фердинанд. – Аз не съм умрял!
Обаче това не бе вече помисъл на ужас, а на радостно удивление. Неговото отражение
мислеше, разглеждаше се и изглеждаше неспособно да изпитва някое друго чувство
освен облекчение и радост.
Майка Мария и нейните пет деца останаха далече под него... загубиха се като нещо
чуждоземно. Грижите за техния хляб от сегашното му място изглеждаха на Фердинанд
като недействителни.
Ах, колко му беше леко, радостно, светло и приятно!
В това време той усети някакво раздвижване и съвсем забрави за майка Мария и
нейните пет деца – негови брат и сестри. Сякаш невидима сила се опитваше да го
помести от мястото му, да го издигне, да го освободи от неговото вцепенение.
– Винаги съм знаел, че ще стане така! – удивено помисли Фердинанд. – Странното е,
че тайно в себе си аз винаги съм знаел, че ще се запазя след смъртта. И винаги съм чакал,
че когато умра, ще се яви една сила, която ще ме помести от моето място, ще ме издигне,
ще ми даде смелост и лекота да полетя! Да, някаква сила се мъчи да ме освободи!
Някаква сила се мъчи да ме освободи от моето вцепенение!... Някой се мъчи около мене
и за мене!... Аз ще изляза от това нерешително състояние, ще бъда понесен, ще летя!...
Ще летя високо, високо, високо!...

***

Но внезапно остри пронизителни бодежи, като светкавици, минаха през неговото

светло съзнание. Миражното отражение, в което неговото същество се превърна, загуби
своето първоначално място и стремително падна. Фердинанд изведнъж доби глас,
извика и се опита да се закрепи в нищото, обаче второ сътресение го хвърли в шеметна
дълбина и с трясък го разнебити в нея. Смазан и отново изпълнен с болки и ужас,
Фердинанд отвори очи!
Над него стоеше младият болничен лекар в бяла престилка, а до него – нова мило-
сърдна сестра. Беше светло. Лекарят и сестрата го гледаха с напрегната усмивка, а
съседните болни го гледаха, без да дишат, с широкоотворени очи, седнали върху леглата
си.
От погледа на Фердинанд не избягна и нова подробност край леглото му. Параванът!
Сега той беше събран при нозете му. Но сигурно преди дохождането на лекаря този
параван е бил опънат пред него. И зад него той е лежал мъртъв!
– Какво чувствате сега? – с изпотено чело се наведе над него лекарят.
Фердинанд не отговори. Той изглеждаше поразен от лицето на лекаря и безмълвно се
вторачваше в него. Какво лице – с месо и кожа, от порите на която се стичаха капки пот!
Колко грозен изглеждал този човек!
Той бърже погледна болните, които го заобикаляха, разкривените железни легла,
които изпълваха дългата зала, и върху всяко легло – клекналото, брадясало човешко
същество.
Под разкопчаните блузи на болничните им пижами се подаваха техните черни и руси
космати гърди.
Лекарят внимателно се наведе над него, като че ли искаше да разгледа очите му, но
Фердинанд конвулсивно се отдръпна.
– Не се доближавайте до мен! – Ръцете на лекаря му правеха страшно впечатление.
Те бяха чисто бели, покрити с подпухнала от миене пореста кожа, а по гърба им растяха

34
руси косми, добре мити, добре вчесвани и гладени. Приближената над него глава имаше
обли, бели бузи, гладко обръснати, обаче под повърхността на кожата им той ясно
почувства бодилите на цяла нива косми, които утре щяха да избият вън от тази
животинска брада и бузи. Лекарят имаше нос с няколко косъма в ноздрите, който
вдишваше и издишваше, уста с космата растителност над горната устна и очи като
кафени, мокри, слизести топчета.
– Как по-рано съм намирал този мъж за красив! – с ужас се сви в себе си Фердинанд. –
Та той е само едно животно от мускули и кости и космата кожа!
Обаче най-страшното бе, че и самият той, Фердинанд, беше сега такъв. Той шавна
под одеялото и се почувства с крака, с ръце и кокалести гърди... По-нататък той не
смееше нито да се побарне, нито да се разгледа.
А само преди няколко мига, когато му изглеждаха оттука безкрайно далечни, той
нямаше вече тяло и не бе животно! А бе чист, прозрачен, лек и свободен човек.
„... Значи „този“ свят е на животните!“ – горко помисли той. Едва сега очите му бяха
съзрели образа на човека и неговия свят.
Той изпитваше непреодолимо съжаление към човешкото тяло.
– Изгълтайте сега тази сладка водичка! – С любезна усмивка му подаде лекарят
малката лъжичка, но болният се сви под тежкото болнично одеяло.
„Горкият – помисли отчаяно Фердинанд, – горкият!... Колко е грозен!“
Лекарят в недоумение поклати глава.
На другия ден той му каза:
– Трябва да бъдем щастливи, млади приятелю! Вие се избавихте от смъртта!
Фердинанд трепна като улучен. Значи действително той е бил там! Онова блаженство
е било въздухът на „Онзи свят“! Той е дишал, дишал блаженството на „Онзи свят“!
Неговото същество навлезе в светлото течение, което се готвеше да го увлече в новия
живот. А сега!... Сега!...
– Защо ме върнахте! – простена горко той, като затвори очи, ужасен от това, което за
първи път виждаше около себе си. – Аз не искам да живея!

От този ден обаче той започна да чувства все по-голямо подобрение.

– Да, и аз чувствам, че тялото ми се подобрява – спокойно казваше на лекаря
Фердинанд.
Ден след ден, полека-лека, той се примири с него, защото този жрец на човешкото
тяло винаги чистеше добре ръцете си и бръснеше космите на бузите си до посиняване
на кожата. Той приемаше да бъде пипан тук-таме от ръцете му, обаче не отвръщаше на
неговите шеги и не разговаряше както по-рано с него.
– Ти си много млад и скоро ще оздравееш напълно, мое момче! – потупваше го по
рамото лекарят. Той се гордееше, че е извлякъл Фердинанд от ноктите на смъртта. – И
душата ти ще оздравее заедно с тялото.
Обаче Фердинанд подозираше, че душата му е останала там и че не се е върнала
заедно с него на земята.
„Та тя трябва да е луда, ако се е върнала заедно с мене тук, щом веднъж е била там!“,
мислеше той, като лежеше сам в леглото си, изолиран в своето съзнание от всички
болни, които го заобикаляха.
Та той не чувстваше вече душа в това тяло, което бавно оздравяваше и което го
отблъскваше до погнуса.

35
 Фердинанд загуби охота към храната си и всеки интерес към околните.
Той не ги разпитваше вече за техния живот, който бе разпилян по цялото крайбрежие
и само преди десетина дена му се струваше много интересен и разнообразен. Той
отговаряше едносрично на техните въпроси и не се засмиваше на техните шеги.
– Твоята не беше лесна, момко – казваха те, като че ли искаха да го извинят пред себе
си и пред него. – Ти беше изопнал вече крака и всички те мислехме за умрял.
Обаче Фердинанд не изглеждаше зарадван като тях от своето избавление и се
държеше много странно, когато разгъваха паравана пред някое легло.
Той се изправяше наполовина и молеше за позволение да отиде при умиращия.
Лицето му се просветляваше и този, който го видеше, не можеше да се съмнява, че това,
което му служеше за усмивка, всъщност бе дълбоко и страстно разбиране.
– Радвай се, че ти стана, млади човече! – казваха му мъжете около мъртвия. – Здрав
корен е посадил баща ти в земята!
Да, очевидно, коренът на Фердинанд бе здраво заловен в земята.
Дните на лекуването минаха. Една сутрин майка му дойде да го изведе от болницата.
– Добър ден, майко! – извика Фердинанд на малката женица, която веднага извади с
несръчно и забъркано движение нечиста кърпа от малката торбичка, която стискаше в
ръцете си, и тихо захлипа.
„Тя не трябва да прави това!“ – с гняв към нея помисли Фердинанд, защото внезапно
откри в принизеното държане на майка си нещо, което не бе забелязвал по-рано.
Той откри, че нейната кърпа е нечиста. А черната пола на майка му, омачкана и
опрашена, отпред беше накичена с голям брой стари и нови петна. Единият ѝ шев,
закърпен с кафяв, вълнен конец, биеше на очи.
„У дома има толкова черни конци! – оскърбен от тази гледка, помисли Фердинанд. –
Нима тя не е могла поне днес заради мене да закърпи полата си с черен конец, да я
изчетка с вода и сапун и да я изглади, за да я направи по-прилична? Нима не е могла да
изпере кърпата си, когато цял месец се е готвила на този ден да плаче?“
В този миг с внезапна яснота той разбра, че ако майка му не бе излязла от къщи тъй
зле стъкмена, тя нямаше да се чувства така принизена и нямаше да се свива срамливо
до стената, както се свиваше сега и както бе изглеждала винаги пред хората.
При първия поглед, който сега хвърли върху нея, той откри, че майка му е била
неуредна и несръчна жена. Изцапаната и дълго време употребявана кърпа, която тя
неловко свиваше на нечиста топчица под носа си, му напомни за неговото небрежно
облекло и за дрехите, които носеха братът и сестрите му. Ето защо те бяха изглеждали
винаги бедни!
Вместо съжалението, което винаги късаше сърцето на Фердинанд при появяването на
майка му, сега гърдите му внезапно се изпълниха с глух гняв.
– Не плачи! – каза той. – Скрий тази кърпа, майко!
Тя я скри, без да разбере, че той бе намерил нейната кърпа нечиста.
– Ако беше дошла с опрана кърпичка, аз бих ти позволил да плачеш цяла сутрин в
нея! – гневно каза Фердинанд, като извеждаше майка си навън.
„Та нима не съм виждал досега, че майка ми не е бедна, а несръчна и че ние не сме
плахи и клети бедняци, а неумити, неопрани и незакърпени деца?“ – мислеше Ферди-
нанд, като се друсаше до майка си в наемна талига от Соления залив.
Не! По-рано той виждаше своята майка само преуморена. Плахо присвита, от сутрин
до вечер тя се луташе около децата си вкъщи. А сега той виждаше, че тя е била винаги
заета, защото е била много непохватна и че е била уморена, защото не е била способна

36
за тази обикновена домашна работа, която всяка жена работи вкъщи.
Затуй тази женица се бе свивала и гушила зад децата си, защото не се е чувствала
способна да задоволи техния стомах и да ги представи в прилично облекло пред хората.
Значи, не тя от тях, а те страдаха поради нея. Не тя, а те са били нейната невинна и
безпомощна жертва!
„Колко се е променил за един месец!“ – скромно мислеше, сгърната в своя ъгъл, майка
Мария. Колко нарядко проговорваше нещо и караше сърцето ѝ да се свива от
притеснение. Когато тя го попита още в града, не иска ли да се поразходят до обяд по
улиците и да позяпат по пазара, той неочаквано се ядоса на нейното предложение и каза
сопнато:
– Предпочитам веднага да си вървим!
Още на утрото брат му Атанас и сестрите му разбраха: този, когото майка Мария
доведе от Морскиград, не бе техният брат. Предишният кротък и мълчалив Фердинанд,
зает в някоя стая със своите книги. Този млад човек беше сприхав недоволник, който
ръмжеше против всички вкъщи. Всекиго уличаваше в смешни и глупави грешки и
когато видеше, че настояванията му не помагат, той надигаше вик срещу провинения,
докато грешката не се оправеше пред очите му.
– Ти държиш нечиста стаята, в която живееш! – подгони той Лена. – Погледни, прах!
Прах по таблите на леглото, в което спиш! Прах по масата, на която опираш лактите си,
когато работиш! Прах на прозореца, през който гледаш, няма ли да се зададе онзи глупав
мъж, за когото смяташ да се омъжиш!... Искаш голяма къща да редиш, а твоята малка
стая е потънала в нечистотии! Какво вършиш ти, впрочем, цял ден? Нищо! Влачиш
безцелно крака от кухнята до двора!
– Безбожник! – изписка Лена и скочи да го удари. – Аз храня всички ви! Кой готви за
всички вкъщи?!
– Ти знаеш да вариш само една отвратителна чорба! – опъна се срещу нея
Фердинанд. – Аз мога да я сваря за половин час! През останалото време всеки ден трябва
да почистваш цялата къща! Иначе ти ще си останеш нескопосна домакиня, отпусната,
мръсна, отвратителна жена!
– Божееееей! – писна Лена с юмруци на кръста. – Черна, неблагодарна усойницо!
Откакто се зная, аз въртя тази къща! Ти ли ще ме учиш, дето стол не си поместил вкъщи?
– Ти нищо не си знаела да вършиш досега, но сега ще се научиш! – отсече
Фердинанд. – И ако ти от днес не чистиш и не готвиш като за човеци, аз ще те бия всеки
ден като животно!
А Лена изглеждаше така поразена, че не можа да му отвърне нищо.
– Не виждаш ли майка ни колко е уморена? Тя е съсипана! – викаше му с укор в очите
Ката, когато той изказваше пред нея своето недоволство от реда вкъщи. – Как мислиш
ти, че се отхранват толкова деца? Вместо да ѝ помагаш...
– А защо е раждала тия деца? – запита я Фердинанд. – Защо ги е раждала, когато е
знаела, че не може да ги нахрани, да ги облече, да ги почисти? Защо? На кого, на какво
е разчитала тя? На мене ли, когато не съм бил още роден? Отпосле, запита ли ме тя,
наклонен ли съм аз да изгледам пет чужди деца?
– Ти си луд! Ти предизвикваш наказанието на Господа! – опитваше се да го укроти
изплашената от него Лена, която го разглеждаше със зяпнала уста.
Но Фердинанд вече знаеше, че Господ няма нищо общо с глупостта на майка Мария
да ражда толкова деца при нейната несръчност и неуред.
Но той вдигаше рамене. Каквото и да им кажеше, от това те нищо нямаше да разберат.

37
 – Майко! – изправи се той една сутрин пред майка си. – Тази нощ размислях, че
всъщност ние имаме доста земя – ниви и лозя, в най-плодородното поле на Соления
залив, а никога не сме видели някаква особена полза от тях.
– Защото няма кой да се грижи за тях и да работи, синко – плахо отговори майка
Мария, като се сви зад голямата черга в стана. Напоследък нейният син Фердинанд
изглеждаше толкова недоволен от всичко, което се вършеше вкъщи! Какво ли пък беше
мислил сега за нивите и лозята, които бяха наследствен имот на баща му? Неговият
баща бе роден скитник, а не земевладелец. Каквото можеше тя – чоплеше по малко тази
земя и плащаше според силите си на помагачи. После започна да работи на лозето и
Лена. И тя запретна ръкави по кърска работа, но то като не си е дадено някому да общува
със земя!... Така с течение на годините майка Мария се отчая да се бори с коравата пръст
и природните стихии. Тя предпочиташе да седи сгушена в своя стан под стаите на
къщата и цял ден да тъче шарени черги.
Този труд ѝ се виждаше мирен, честен и благословен от Бога. Мъжът ѝ не спря око
да разработи своя наследствен имот, та тя ли – слабата жена – ще иде да се бори с нивите
и лозята? Пущинак, упорит и недружелюбен, беше тази земя! Какво се бе сетил тази
нощ Фердинанд за нея?!...
– Ще дадем земята под наем! – каза Фердинанд.
– Под наем? – изправи се срещу него майката и тихо прибави: – Но тя винаги е била
наша! Винаги ние сме я работили!
– Затуй не сме печелили от нея нищо! – категорично свърши разговора Фердинанд. –
От утре тази земя ще храни децата ти! Твоите черги никога няма да ги изхранят!
– Наместо да се грижиш да даваш под наем земята, залови се за някаква работа! –
злобно тросна Лена.
– Защо да работя? – спокойно и студено се обърна към нея Фердинанд. – Защо да
работя отсега нататъка за вас, когато вие досега не сте си дали труд да използвате това,
което имате?
– Не сърди Фердинанд, Лено – плахо се обади майка Мария. – Той е мъжът вкъщи!
Той е по-учен от всички ни и каквото е решил, то ще бъде добро за нас.

Тъй, ден след ден, вместо да се залови за работа в залива, Фердинанд преустрояваше
тухла по тухла дома на своето семейство. Всичките пукнатини в старите стени, които
не бе забелязвал досега, които грозяха бедния дом с разрушение, ревностно се запълваха
и замазваха от него.
Той работеше за това неуморно, работеха обаче по негово настояване пряко силите
си и всички домашни.
Лена чувстваше, че Фердинанд върши тази работа с такова старание и бързина, за да
се освободи. Да освободи себе си от тях – своето собствено семейство. Затова тя с ярост
отвръщаше на всяка негова забележка и подканване. Фердинанд се изплъзваше пред
очите ѝ.
Когато той наистина замина и си отиде от тях, тя не беше нито изненадана, нито
огорчена. Напротив, както тя, така и всички останали вкъщи си отдъхнаха и успокоиха.
Само майка Мария остана да го чака до своето последно издихание.

Леглото в стаята изскърца и тежко изпухтяване стресна Фердинанд, като разпръсна

из тъмните ъгли на салона спомените за този дом и мъртвата бабичка, която лежеше
пред него.

38
 Лена дотътри върху големи чехли тежкото си тяло до него.
– Ти не си лягал! – каза тя, сякаш едва сега забелязваше това.
– Да, не съм лягал – също така просто отговори Фердинанд. – Аз дойдох толкова
късно, че нямам време да спя.
Лена намери, че тези му думи са прилични и че той за първи път изказва съжаление
и скръб за умрялата си майка.
– Свещите догоряха и аз не знаех къде да намеря други – излъга Фердинанд, за да ѝ
достави удоволствие.
– Нищо! – въздъхна отдън сърце Лена. Довчера тя никога не би се съгласила с тази
лъжа. Но Фердинанд изглеждаше тъй уморен от нощното бдение! Той цяла нощ бе
прекарал до мъртвата и драговолно я бе отменил от тази страшна синовна обязаност.
– Аз ей сега ще запаля нови! – прибави тя. Защото хората ще започнат да идват. Тук
сме научени да ставаме рано. Ти искаш ли да подремнеш на моето легло?
Фердинанд веднага стана, готов да ѝ отстъпи своето легло.

2.
Жителите на залива очакваха Фердинанд да си замине веднага, както постъпват хора,
обременени с тежки задължения.
И сестрите му, по всяка вероятност, мислеха тъй, защото всяка сутрин четкаха парде-
сюто му и го приготвяха за път. Но Фердинанд не заминаваше. Всеки ден той предприе-
маше дълга обиколка по брега на морето, която понякога траеше от сутринта до вечерта,
като прекарваше по няколко часа при работниците, които обслужваха солените търса-
вища.
Тези работници на драго сърце разговаряха с него и здраво се разсмиваха на шегите
му. Те разменяха помежду си добри впечатления за Фердинанд и вечерта говореха за
него с жените си.
Един ден по целия залив се пусна слуха, че Фердинанд е обикалял солниците от
сутринта до вечерта.
На следния ден обаче се чу нещо много по-интересно. Че там той задавал такива
подробни въпроси около качеството, количеството на солта и нейната пазарна цена,
които уличавали Фердинанд в едно любопитство далеч по-голямо от това, което би
проявил към солта на Соления залив един обикновен гост на залива, който се разхожда
край морето.
Отде накъде бяха дошли тия въпроси на ума на човек, който не притежава зрънце
своя сол в залива? Всички знаеха, че той дойде да погребе майка си и се готвеше да си
отиде в неизвестността, от която бе дошъл. И защо въобще още не си отиваше?
Жителите на залива започнаха да се запитват: „Какъв е собствено този Фердинанд? С
какво се занимава?“
Додето Фердинанд живееше далеч и между него и тукашните хора имаше разстояние
от двайсет и повече години, този въпрос се виждаше съвсем излишен на хората от
залива. Те знаеха, че Фердинанд е станал голям човек и повече не им трябваше да знаят.
Но сега? Когато той губеше своето време по крайбрежието при солниците, този въпрос
доби най-голямо значение.
Някои припомниха, че преди двайсет и повече години за Фердинанд се чу, че вършел
нещо на пристанището в Морскиград. Какво собствено? Дали се бе пречкал на
39
бързоходните хамали с ръце в джобовете, дали бе рисувал корабите, за да ги продава
после на ръка по кръчмите, както бяха виждали вече такива продавачи на картини по
морскиградските заведения? Или бе внасял с влака във вътрешността на страната тия
кошове със сребърни скумрии, които жителите на столицата много обичат да пекат и
пържат, и с това бе забогатял?
Собствено, какъв големец бе Фердинанд? Може би той имаше голям магазин за сол
на някоя от главните улици на столицата? Влажен, голям като хамбар магазин, пълен до
тавана с големи чували морска сол, която те бяха събирали тук зърно по зърно от водата
на залива?
Но ако той вършеше такава търговия, защо сега обикаля солниците и толкова дни
върви напред-назад по брега на залива?
Свещеникът на Соления залив дълго време слуша в кръчмата тези въпроси.
– Сол!... Сол!... – извика по едно време той, като вирна гъстата си брада и разклати
дългата си, червеникава грива. – Фердинанд търси сол!... Много сол!... Всичката сол на
залива не може да напълни солната кантора на Фердинанд!...
Поради услугата, която някога Фердинанд бе оказал на дъщеря му, той бе свикнал да
мисли само най-доброто и най-високото за него.
Думите на дядо поп като гръмотевица излязоха от ниската крайбрежна кръчма,
изпълзяха по домовете през женските усти и затрещяха в малките дъсчени канторки на
солоизносителите, които от много години се мъдреха в почетен шпалир – от двете
страни на главната улица.
– Дядо поп казал, че Фердинанд търси сол!... Всичката сол на залива не можела да
напълни солната кантора на Фердинанд!
Да, без съмнение, дядо поп беше точно осведомен по този въпрос. Кой може да се
усъмни в думите на един Божи служител? Освен това, нали неговата дъщеря беше тази,
на която Фердинанд бе помогнал да се назначи учителка в Морскиград?
После, някога си, нещо се бе шушукало за учителката и за Фердинанд, но какво?
Мнозина от жителите на залива съжаляваха, че не могат в този важен момент да си
спомнят какво собствено се шушукаше по онова време за попската дъщеря и за
Фердинанд. Но затова пък мнозина си спомниха, че тя ходеше по това време с лъскава
червена копринена рокля на къдрави волани от кръста до подгъва и носеше на рамото
си червен чадър.
Ето откъде са били тези червени тоалетни принадлежности!
Да, дядо поп положително беше осведомен върху положението на Фердинанд. На
думите му можеше да се повярва, не само за това, че бяха думи на праведен Божи
служител, но поради много други интимни причини.
Да, той бе казал:
– Фердинанд търси сол!... Сол!... Много сол!...

Този вик хвърли в тревога обитателите на малките барачки от двете страни на

главната улица.
Солоизносителите започнаха да се надпреварват кой по-късно да остане в своята
кантора и светлината на газените лампи все по-дълго и по-дълго оставаше да блещука
между дъските на техните търговски свърталища. Децата, които припкаха по улицата
по-скоро да се приберат вкъщи, и влюбените, които правеха разходката си, облаго-
детелствани от тъмнината на улицата, виждаха през светналите процепи на дъските и
малките четвъртити прозорчета отдавна познатите и многоуважавани глави на мъжете,

40
които чоплеха зъбите си, или човъркаха с молив по извехтели, пожълтели листове и
нервно поглеждаха към вратата.
Някои, които досега не бяха имали нужда да палят лампа в кантората си, веднага си
набавиха ветроупорни фенери, а други си донесоха стари газени лампи от къщи.
Въпреки че не си казваха един-другиму нищо, всеки се приготви да чака и всеки чакаше,
докато градът потъне в сън. Всеки горещо желаеше наведнъж да продаде своята сол и
вече да не мисли за нищо цяла година, а може би, и до края на живота си!

Беро-Беро, управителят на селището, господарят на Соления залив, смяташе себе си

за най-големият солоизносител в тази местност и поради това сам лично не търсеше
клиенти, а поддържаше свои специални чиновници за тази работа. Една вечер, като
мина по главната улица, той видя осветените бараки и се замисли. До ушите му вече бе
достигнал слухът за Фердинанд и ако действително имаше нещо вярно в него, то някой
от тия, който гореше газена лампа в тия бараки, чакаше деня, когато Беро-Беро няма да
може да се нарича с право най-големият солоизносител на залива. А поради туй няма да
бъде вече и господар на Соления залив.
Една сутрин този грамаден по тяло и глас човек, вместо в Общинското управление,
два часа преди определеното време седна в кантората си, разтвори нейната врата и по
улицата екнаха гръмките му заповеди.
Към девет часа той видя как от горния край на улицата, като идеше от своя краен
квартал, се зададе пълната фигура на Фердинанд.
Солоизносителят от срещната барака, червенобузестият гръко-албанец, се повдигна
от стола и се пречупи надве.
– Добро утро! – извика той. – Пак ли благоволявате да се поразходите към солниците?
Беро-Беро сви рунтавите си вежди, а Фердинанд благодушно се усмихна.
– Защо именно пак към солниците? – любопитно запита той. – Аз се разхождам край
морето. Е, да, да! Тук всичко е само сол!
– Хе-хе... сол, сол, само сол!... – разкланя се износителят, а Беро-Беро сви на прав ъгъл
щръкналите си вежди и помисли: „Крие тоя син! Не иска да се каже и да се чуе, че ходи
по солниците. Опитен и хитър търговец трябва да е този Фердинанд. Откога слухти и
души...“
Да, господарят на Соления залив гледаше как пред очите му на тази главна улица, по
която първите дни почти незабелязано отиваше на своята ежедневна разходка един
пълен и нисък мъж – по тази инак тиха улица настава нещо странно. Търговците на сол,
мълком свързани със сговора на своите интереси, започнаха да играят при появяването
на Фердинанд един странен танц, „Танцът на милионите“. Още не изгряло слънцето, те
изнасяха един подир друг триножните си столчета пред своите дъсчени кантори. Едни
си заръчваха там кафе и го сърбаха на чист въздух, други четяха вестника си на утринна
прохлада. Животът на главната улица се пренесе пред канторите.
Към девет часа от дъното на улицата се задаваше в своите тъмни, широки дрехи
Фердинанд. С поглед изпод вежди, той свободно заминаваше към солниците, а
търговците пред бараките скачаха на крака, превиваха се надве и викаха в хор:
– Добро утро, господин Фердинанде! Приятна разходка, господин Фердинанде!
Фердинанд любопитно ги гледаше, кимаше, благодареше, ръкуваше се дори с някои,
но... отминаваше!
Беро-Беро гледаше сутрин подир сутрин през отворената врата на своята кантора този
танц на превитите гръбнаци пред Фердинанд и студени тръпки на гняв лазеха по

41
широкия му гръб.
Той не излизаше пред своята кантора и не можеше да направи това нито като пръв
износител на сол, нито като управител на селището, нито като господар на Соления
залив. Фердинанд трябваше да дойде на крака в кантората му, или ако не иска да го
видят другите търговци – конкурентите му, той би могъл да го намери в Общинското
управление.
Ами ако не дойдеше? Управителят на соления залив бе видял много големци през
дългогодишното си управление. Да, много големци! Той знаеше, че големците обичат
превитите гръбнаци. Той знаеше това отлично, обаче господарската му душа се
противеше и не му позволяваше да излезе пред своята кантора. Беро-Беро бе навикнал
да държи в големите си шепи милиони, но сам той не можеше да танцува този сутрешен
танц.

Една сутрин, след като Фердинанд извървя улицата и се скри зад къщата, която бе на
завоя към солниците, Беро-Беро остави хората си да бдят в кантората и се отправи в
обратна посока – към крайните квартали, където кракът му стъпваше много рядко.
Личеше си, че тук той не познава нито улиците, нито къщите, защото се оглеждаше,
проверяваше нещо в своя бележник и най-сетне спря сред една прашна уличка, пред
скромна едноетажна къща, цяла скрита под клоните на голям бъз.
Беро-Беро бутна пътната врата и влезе в двора.
На стълбата старата Лена белеше картофи. Тя вдигна глава да погледне кой иде, но
се закова на мястото си, със зинала уста. Жестока изненада прекоси яките ѝ нозе и тя се
опита да стане, но пак седна при своя куп картофени кори, защото въпреки своя страх,
не можеше да откъсне очите си от новодошлия.
... Какъв хубав мъж бил всъщност страшилището на Соления залив – Беро-Беро!... Тя
едва сега видя това. Пъстрите му очи я гледаха, сякаш я гледаше притаен тигър. Черве-
ните му устни се усмихнаха с особена мъжка привлекателност под пепелявочервени-
кави мустаци.
Тази усмивка изглеждаше предназначена само за нея, да погали и успокои нейното
старо, уплашено сърце.
Защо?... Защо можеше да иде самият Беро-Беро в техния дом?... Дали се беше случило
нещо лошо с техния брат Фердинанд?!...
– Но не, госпожо! – ласкаво ѝ се усмихна той. – Аз минавам по улицата и
преглеждам...
Лена пак затрепери и сега скочи. Дали тя не е виновна, че камъните на пътечката пред
тяхната врата са разбутани и че сред уличката се набират големи локви, когато вали
дъжд?
– Оо, не!?... Как можете да се самообвинявате за това! – извика Беро-Беро, като улови
грубата ѝ ръка, в която тя яко стискаше недобеления картоф.
Той, лично той и само той, управителят на Соления залив, е виновен за това, че досега
не се е погрижил да се поправят разбутаните камъни на каменната пътечка пред тяхната
къща и да се постели дълбоката, прашна среда на уличката с чакъл!
– Аз бях досега много зает, госпожо! – извика Беро-Беро. – Нали знаете какво значи
да си управител на едно селище, което всеки ден расте, но и да си износител на сол,
обременен с толкова поръчки и ангажименти? Вашият брат знае това...
Беро-Беро хитро я погледна със своите притаени тигърски очи, изпод нависналите,
посивели вежди, а Лена се изчерви от удоволствие. Тя вече се досещаше, че тази чест

42
на техния дом е направена заради Фердинанд, но че поради Фердинанд и тя е добила
някакво значение за Беро-Беро. А господарят на залива продължи да говори, гласът му
започна да се променя от любезност и самообвиненията му ставаха все по-тежки:
– Много бях зает и занемарих малко своите обязаности. Но сега, госпожо, давам ви
тържествено думата си... – Тука Лена почувства, че ще примре. – Аз веднага ще се
занимая с преустройството на вашата улица! Уверете в това и вашия брат, господин
Фердинанд! Как е той със здравето? Подейства ли му благотворно родният въздух?
Хареса ли му се нашият град? Той го помни от ония години, когато беше само едно
селце от колиби...
Лена не се помнеше вече какво става с нея. Тя бъбреше несвързано някакви благо-
дарности и думи, като например тия, че скъпият ѝ брат е много добре, че градът му е
харесал много и че в този час прави своята всекидневна обиколка край морето.
– Да, да... обикаля! – извика почти радостно Беро-Беро, сякаш откри в нейните думи
потвърждението на своите мисли и прибави: – Нека обикаля, госпожо! Нашият затънтен
край има нужда от благодетели, от хора, които да го препоръчат навън...
Лена кокореше очите си в него, но Беро-Беро ѝ направи дълбок поклон, такъв,
какъвто никой рицар не е правил пред своята дама и като я оставяше вече, започна да
пристъпва ловко върху големите си нозе, гърбом към вратата. Той правеше нещо, което
можеше да се изтълкува и като благосклонни кимвания и като приятелски усмивки.
– Поздрави! Поздрави! – извика той. – Аз скоро ще се явя пак! Лично аз ще ръководя
паважа!
Той нарочно бе оставил „паважа“ за последна дума на своята реч. От по-рано бе
намислил да я извика и да изчезне през вратата. Такава дума трябваше да подейства като
взрив сред този незначителен дотогава дом, в който бе отседнал човек с големи планове
за солта на залива.
Нима Беро-Беро, който беше най-големият солоизносител, можеше да остави да бъде
надхитрен от по-слабите, които всяка сутрин се превиваха надве пред мизерните си
канторки и викаха на Фердинанд: „Добро утро, добро утро, господин Фердинанде!“
Оооо! Не! Сега ще видят те едно – буууум!

Лена видя как широкият му гръб зави и се скри зад къщата на съседите, тръшна се
смаяна на стълбата и забрави в ръката си недобеления картоф.
Какво в действителност представляваше нейният брат Фердинанд, докъде се
простираше неговото влияние, че неговото появяване с един знак преобърна целия им
живот? Тя знаеше, че до вечерта ще се разчуе от единия край на залива до другия, че
самият Беро-Беро е направил посещение на техния дом и че той, самият той лично ще
ръководи „паважа“ на улицата!...
Лена изведнъж и от все сърце въздъхна за майка си, покойната баба Мария. Защо
тъкмо сега умря тя?!... И като изтри капките от носа с края на престилката си, Лена си
представи всички ония исторически борби на обитателите на тази уличка, която лете
представляваше истинска опасност с дълбокия си и лепкав прах, а наесен и напролет –
с бездънната си кал. Само в силните мразове нейният гръбнак ставаше проходим за
пешеходци.
Десет години наред обитателите на тази уличка подаваха махленска молба до
общинския управител с подписите, дори с пълните имена на всички жители, като караха
да се подпишат също така с целите си имена и прислужничките, които наемаха тук две-
три по-богати семейства. Първата година стигнаха дотам, че отидоха със заявлението

43
дори и при Ката Вдовицата, за да сложи и тя своя подпис с пълното свое име. Едва
тогава, поради тази причина, нейните съседи за първи път научиха нейното истинско
име. Те останаха много изненадани, когато узнаха, че Ката вдовицата носи всъщност
едно твърде многозначително и важно име: Екатерина Апостолова Делибрадолова. Това
име дотам порази нейните съседи, че някои дори започнаха да я поздравяват, а по-рано
те не смееха да вършат това, защото с един такъв поздрав биха могли да си навлекат
подозрението, че имат, или поне са имали интимни разговори с нея.
Значи преди много, много години под тази молба се разписа и Ката Вдовицата с
цялото свое дълго и чудно име. Тя, която всъщност никак не се интересуваше от такива
въпроси. Разписа се под нейното име, ухилен до уши и „онзи“, защото тогава и той се
случи там. Неговото подписване не можеше да се приеме съвсем като редно, но кой пък
можеше да каже, че той не живее всъщност на тази улица? Една проверка, по което и да
е време на деня, и властите щяха да го намерят в неизмазаната още къщичка на Ката
Вдовицата, на която червените тухли отдалече биеха на очи. Щяха да го намерят в
крайпътната стая, с крака, подвити на миндера, да пуши цигара и да сърба вряло кафе,
да премигва над тънките си, сухи бузи със своите миши очи, да бодва цигара в
мустаците си, които висяха дори до брадата му, да изпуска през тънките си ноздри лю-
тив дим и да гледа през него бялото и чудно лице на Ката, което рядко му се усмихваше.
Да гледа ония нейни черни, та черни очи, които не мигваха пред нищо. Истина, това
можеше да потвърди всеки, който минеше по тази уличка, защото всеки минувач с обик-
новен човешки ръст можеше да погледне през прозореца на Ката и да види тази гледка.
По онова време намериха дори и дъщеря ѝ Катерина, която седеше без работа в
дъното на двора, гледаше с намръщения си поглед в кафените бръмбари, които лазеха
по пясъчната пътека и мислеше вероятно за нещо твърде далечно на махленската молба,
която я накараха да подпише, като водеха ръката ѝ.
С една дума, жива душа не остана в къщите на тази уличка, която да не си приобщи
гласа към молбата. През последните години ходиха и делегации устно да молят
управителя. Но и техните молби влязоха в едното му голямо ухо, но веднага излязоха
през другото. Никакъв резултат не даде и това ходене.
А ето сега, сякаш чакаше само да дойде Фердинанд, брат им, че самият той, Беро-
Беро, да дойде и да предложи на крака това, за което жителите на уличката тъй напразно
го бяха молили десет и повече години.
Само след няколко минути цялата уличка ще узнае тъй дългоочакваната вест и че за
всичко това е причина Фердинанд, който е техен брат – член на фамилията им, кръв от
тяхната кръв!...
Лена не можеше да се помръдне. Изтръпнала от блаженство, тя искаше да продължава
да седи и да предвкусва това, което щеше да изпитат съседите, и това, което щеше да
представлява всеки един от тяхното семейство след тази новина. Тя виждаше мълвата,
щастлива и горда, като морски шум, да се разлива от душа на душа по всички къщи на
залива.

На другия ден дойдоха работници и започнаха да разкопават единия край на улицата.

Обаче Лена напразно разказа на Фердинанд историята на внезапното и тъй странно
„павиране“ на тяхната улица. Напразно всички съседи си намериха работа да дойдат
при сестрите му, а всъщност искаха само да го славословят и да му благодарят за
стореното благодеяние. Напразно! Фердинанд не обърна никакво внимание на техните
думи, примижаваше отпуснато и отклоняваше благодарностите.

44
 – Лъжете се, хора – казваше той, – вярвайте ми! Излишно е да си правите този труд
да ми благодарите за нещо, което не съм извършил.
Хората си отиваха изненадани и не знаеха какво да мислят за него, а Лена цялата
сутрин кипя и на обяд не се стърпя да тросне на масата:
– Фердинанде, разбирам, че ти като човек, който се е издигнал, не държиш да ти се
благодари за доброто, което вършиш на хората. Но не ги разубеждавай поне в това, че
ти не си причина за постилането на улицата. Та ти не виждаш ли, че оттогава всички ни
уважават!... Ето, никой не иска и да чуе вече какво съска аптекарката за тебе. Тя те
мрази, мрази и откакто си дошъл, всеки ден събира жените на чай да им говори против
тебе. Но тия жени имат мъже и тия мъже забраниха на жените си да отиват на чай у
аптекарката. Разбра ли доколко сега ни уважават?
– Не зная – каза Фердинанд. – А защо ме мрази жената на аптекаря? Аз съм ѝ
направил само добро. Тя трябва да ми благодари за това.
– Ти трябва да ѝ отмъстиш! – извика Лена. – Сега е времето да ѝ смажеш главата!
Фердинанд поклати глава.
– Аз какво имам да отмъщавам! – каза той. – Какво ме интересува мене това?
– Ти нямаш у себе си чест! – извика яростно Лена. – У тебе нещо е унищожено! Нещо,
което кара хората да се страхуват от хора!... От тебе кой ще се страхува?!... Та ти никого
не можеш да уплашиш!
– Не зная – пак каза Фердинанд. – Не зная за какво се ядосваш така много, Лено. Не
зная защо искаш хората да се плашат от мене.
– Но, моля ти се, не приказвай поне за улицата! – почти изпищя Лена. – Не приказвай
вече, че не си го направил ти, когато самият Беро-Беро ни дойде на гости!
– Не зная защо е идвал – уморено каза Фердинанд. – И всъщност аз никога не съм
мислил за Беро-Беро, Лено.
– Да, но твоето идване прави тия чудеса и ако тебе не те интересува това, поне заради
нас мълчи! Поне не казвай нищо, когато ти благодарят! – извика тя и се засрами от
мълчаливия и тромав поглед на Атанас, който сърбаше чорбата си на другия край на
масата.
– Какво ме зяпаш? – кресна върху него Лена, понеже не можеше да излее яда си на
Фердинанд. Атанас се притесни и наведе очи към паницата си.
Фердинанд го погледна, усмихна се и каза:
– Отговори ѝ, Атанасе!
– Каквото правиш, така е... това е добро... Само това зная аз – запънато каза Атанас, –
но Лена е пощуряла... Аз зная ти какво правиш, но сестрите ми ме смятат за прост...
затова... По-добре не ме питай!
Атанас се изпоти под учудения поглед на брат си, изчерви се и почти заплака. Никога
той не бе преживявал такова вълнение. Никога не бе казвал наведнъж толкова много и
толкова подбрани думи. Но през всичките тия дни той беше наблюдавал това превръ-
щение на хората и събитията около Фердинанд, около сестрите му, около самия него.
Дори и неговият господар показваше вече нещо като усмивка към него, с двата си черни
зъба, под мрачните, жълти и вечно намръщени мустаци и не псуваше, когато Атанас се
забравяше за няколко минути в мисли и мечти върху някоя обърната каца. Да, Атанас
изведнъж се почувства свободен, ненаблюдаван, почувства се не слуга.
Това направи появяването на Фердинанд – затова Лена имаше право. Ако Фердинанд
не изглеждаше тъй чуждестранен и незаинтересован, ако да приемаше всички почести
с важност и достойнство, както правеше това Беро-Беро в Общинското управление,

45
може би, работата би стигнала дотам, че мустакатият му господар ще пие с него на една
маса утринното си кафе и ще го повиши от кацарницата в отделението, където се
изработват онези червени и жълти столове на три крака и на четири, с облегала и без
облегала, които съхнеха на шарена сянка пред кацарницата и пълнеха малкото нечисто
дворче с радостта на своите ярко червени и жълти бои.
Може би всичко това би могло да стане. Но Фердинанд не обръщаше внимание на
уважението на хората ѝ отговаряше небрежно на всички благодарности. Отказваше се
от тях и понякога изглеждаше много отегчен.
Но бедното сърце на Атанас се свиваше от благоговение пред този уморен мъж, който
не зачиташе почестите, който не търсеше благодарности, който не се перчеше със
своето високо положение. Неговият брат му се виждаше безкрайно издигнат в някакъв
друг мир и въпреки че обядваха и вечеряха тия няколко дни на една трапеза, той
мислеше, че при всяка дума трябва да му крещи до издихание, с уста издигната нагоре,
за да може да бъде чут от Фердинанд в неговите небесни селения. Тъкмо това чувстваше
Атанас, но Лена не можеше да разбере неговото чувство, че Фердинанд живее на друго
място, много по-високо и по-светло от тяхното.
Фердинанд го гледаше от стола си изненадан, после климна глава и каза по-събудено
от когато и да е:
– Да, имате право! Отсега ще приемам всичко, което ми се говори, само че много
исках да си почина тук. Не мога да разбера защо се интересуват толкова от мене, обаче
виждам, че съм сгрешил. Отсега нататъка ще се държа другояче!
– Ето – въздъхна Лена, – днес дохожда Ката и каза, че директорът на прогимназията
извикал директора на основното училище, за да му поръча да каже на мъжа на Ката да
те поздрави от негово име.
– Благодаря – каза Фердинанд удивен и примигна с въздишка. Лена тихичко си
отдъхна. Към края на обяда тя дори помрънка под нос, като внасяше чиниите в кухнята.
Тежък камък се отвали от гърдите ѝ. Поведението на Фердинанд – тъй глупаво в тия
последни дни на почести към цялото им семейство, премного я тревожеше и
озадачаваше.

След свършването на обяда Атанас, както винаги, сгъна кърпата си на четири, с гузно
движение я сложи на масата и прегърбен, стана да върви на работа.
– Тежка ли е работата ти, братко? – стана и Фердинанд.
Атанас се забърка, изчерви се и само кимна с глава. Фердинанд се усмихна тъжно.
– Тежка е, зная – каза той и тръгна да го изпрати до вратата. – И зная, че ти много
искаш да се отървеш от нея и да заживееш като другите млади мъже...
Атанас се прегърби още повече, защото след тези думи Фердинанд неминуемо
трябваше да си спомни за неговата простотия и неученост.
– Аз мислех, че ти живееш по-добре – въздъхна Фердинанд.
Изчервен до уши, Атанас премига и неохотно дотътри нозете си до пътната врата. Но
Фердинанд беше замлъкнал.
– Ти никак не си напреднал в твоята работа – каза му на вратата той. – Сръчен момък
като тебе не е трябвало да остане толкова години само един прост кацар.
– Моят майстор си има в работилницата свои момчета – скромно отвърна Атанас.
– А защо не го напусна досега? – запита Фердинанд.
– Къде да ида? – почти изплашено извика Атанас. Той бе чакал за това място цели
шестнайсет месеца. – Бих напуснал още днес, ако имаше къде да ида!

46
 Лицето на Фердинанд се помрачи, той сложи ръка на рамото му и въздъхна:
– Довиждане, братко!
– Довиждане – смутолеви Атанас и се прегърби още повече. Искаше му се да потъне
вдън земя от горещото притеснение, което му причиняваше внезапното внимание на
Фердинанд. Но Фердинанд не забелязваше това.
– Довиждане, Атанасе – повтори той с особена топлота, като остана на пътната
врата. – Довиждане, аз много мисля за тебе...
Атанас тръгна замаян по улицата. Ушите му бучаха и къщите се люлееха пред очите
му.

В кацарницата се чувстваше голяма влага и хлад. Миришеше на плесенясали дъски и

пръст. Облегнат на капака на една нова бъчва, Атанас оставяше часовете на работния
ден да се изнизват.
„Аз много мисля за тебе“ – каза Фердинанд. И „довиждане“! Значи, до вечерта!...
Може би тази вечер, като свърши вечерята, двамата ще седнат на двора с чаша кафе в
ръка. Фердинанд може да го погледне и да му каже нещо такова:
– Братко, искаш ли да поговоря с господаря ти за твоето повишение? Или: – Братко,
когато замина, всяка неделя ще ти пращам по една отворена цветна карта. Всички хора
ще знаят това от пощенския раздавач и няма вече да те подиграват, нито ще се осмелят
да се обърнат някога грубо към тебе. На тази отворена цветна карта аз ще пиша винаги:
„Мили и скъпи, братко Атанасе...“ и ще свършвам: „Поздравява те и винаги мисли за
тебе твоят брат Фердинанд.“
Облегнат на капака на новата бъчва, Атанас се унасяше в полумрака на своята
работилница, виждаше цветните пощенски карти, наредени една до друга,
разпознаваше почерка на брат си върху тях и в началото и края винаги това: „Мили и
скъпи, братко Атанасе“... „Поздравлява те и винаги мисли за тебе твоят брат
Фердинанд“.
Дали пък няма да е по-добре: „Твоят рожден брат Фердинанд?“ Защото хората лесно
биха могли да изпуснат предвид този важен факт, поради това, че те тъй малко си
приличаха помежду си!
Златните люлки на мечтите люлееха Атанас, грубите му ръце бездейно лежаха върху
капака на новата бъчва и той не забелязваше, че денят преваля, че вечерта иде, когато в
работилницата внезапно връхлетя господарят му, този, който имаше два черни зъба, под
жълтеникави, намръщени мустаци. Атанас се смути и се приготви да изтърпи най-
острата и най-заслужената досега ругатня. Но притежателят на дърводелската
работилница изглеждаше по-смутен от него и му викна, без да забележи неговото
безделие:
– Свали престилката си и ела в кантората! – И той веднага изхвръкна.
Атанас се разтрепери, хвана престилката, бързо прекоси калното вътрешно дворче и
без да се порадва на жълтите и червени столове, които съхнеха вън, влезе в съседната
сграда, която представляваше голям магазин, пълен с приготвени вече за продан
столове, маси, закачалки и с неговото собствено изделие – белите качета за туршия и
огромни бъчви за вино.
На десния ъгъл, с джамлъци, бе отделена кантората.
Атанас онемя и се запъна на вратата. Зад джамлъка седеше Фердинанд със своята
черна къдрава глава. Фердинанд пушеше, пиеше кафе с неговия майстор и приличаше
на господар, който е дошъл да обиколи своя имот. Като видя брат си обаче, той веднага

47
скочи, стисна ръката му, пръв му притегли стол до себе си, покани го да седне, съживи
се, усмихна се и му каза весело:
– Дойдох да се запозная с твоя майстор и да му благодаря, че досега се е грижил за
тебе.
– Жално е, че ме лишавате от такъв отличен работник като Атанас – развълнувано
извика притежателят на този дърводелски склад и на многобройните малки работил-
ници зад него. Атанас затрепка с бедните си, сиви очи. Какво ставаше тук? За какво
говореха тия двама мъже, които бяха господари в живота? Защо Атанас седна стол до
стол с тях и трябваше безмълвно да слуша как те се разговарят за него?
По едно време един от неговите другари, работник от отделението за каци, донесе
чаша кафе – една от тия познати чашки с олющени червени ръбове, които сам Атанас
многократно бе поднасял в тази кантора с течение на годините. Господарят му взе
чашката от ръката на работника и доколкото му беше възможно да се усмихне, подаде
я любезно на Атанас, тъй както той виждаше това в своите най-сладки сънища.
Атанас дълго гледа чашката, която влезе по този чудесен начин в неговата едра,
недодялана шепа. В този миг се изпълняваше най-високата мечта на този сив и тромав
работник от бараката за изработване на каци.
Фердинанд обаче нищо не забелязваше от това и спокойно разговаряше за нуждите
на една такава търговия с дървени изделия, за усъвършенстванията, които той и видял
в незнам коя лозарска страна, в постройката на бъчви и тъй нататък и тъй нататък, а пък
Атанас едва смучеше кафето през олющения червен ръб на старата чаша и имаше
чувството, че брат му говори за златните селения на Бога, където той заема службата на
пръв министър. За гласа на ангелите, когато изгрява слънцето и за някакъв ослепителен,
бял път между звездите, по който от днес нататък той ще върви ръка за ръка с Атанас.
След някое време Фердинанд стана, стисна ръката на мустакатия човек, който повече
не бе господар на Атанас, прибра от изчегъртаната с нож маса куп пари, които натика в
джоба на брата си и покани любезно да си вървят. Той го покани с такъв жест, сякаш
това бе едно обикновено излизане на двама братя от къщи, сякаш не бе първата крачка
навън от тоя род зимници, където има само работници, само роби, само притеснени от
работа и обиди млади сърца, и където най-силният тон е псувнята на господаря.
Тази крачка навън означаваше възвръщането на свободата на един роб. Накъде
отиваше сега този роб, който не бе имал никаква надежда за бъдещето и бе хранил тайно
в душата си само една проста мечта за повишение в отделението, където се изработваха
шарени столове? Но това никак не беше важно... Нямаше да има отсега нататък каци,
нямаше да има боядисани столове, които трябва да съхнат цяла седмица, преди да може
човек да седне на тях, без да ги повдигне на дъното на панталоните си. Няма да има
мечта за повишение, нито напредък в тази работа. Атанас ще бъде свободен. Къде?...
Какво ще прави?... Накъде го извеждаше Фердинанд?
Когато извървяха доста път, Фердинанд му каза просто:
– На обяд ти спомена, че би напуснал кацарницата още днес, стига да има къде да
отидеш. Тази вечер ти си свободен млад човек, а утре ще отидеш да работиш на едно
по-добро място.
Атанас вървеше спънато и тромаво до брата си, без да вижда нещо около себе си. Той
напълно беше погълнат от острото усещане на свободата и твърде познатото замислено
и отпуснато лице на Фердинанд сега му изглеждаше страшно. Какво очакваше собстве-
но Атанас от него? Викове, смехове, обяснения, плач? Да, плач! Най-диво, най-
сърцераздирателно ридание!... Атанас беше свободен! Атанас възкръсваше за живот! А

48
нищо особено не се случваше около него...
Работилницата, в която Атанас толкова години бе влизал със сиво примирение в
очите и превит гръб, остана далече зад тях. Фердинанд крачеше отпуснато и спокойно
разсъждаваше за нещо. Улегнала миризма на изсъхнали водорасли се носеше из залива.
Чайки на купчини се боричкаха по крайбрежните боклуци. Атанас тромаво наведе
глава. Той знаеше, че никога няма да забрави първия миг на свободата си. Че никога
няма да забрави тази картина!
Като стигнаха вкъщи, Фердинанд го изправи пред Лена и каза кротко, като ги
погледна и двамата с избелелите си, болнави очи:
– Лено, видях, че Атанас е много притеснен в своята работа. Сега той ще си реши
дали иска да дойде с мене, за да започне нова работа и нов живот. – После се обърна
към Атанас и каза все така просто и спокойно: – Братко, братко, ти много си страдал!
Атанас се изскубна и като голямо, тромаво животно изтича навън. Той седна върху
купчината сурови дърва в дъното на двора и скри лице в големите си шепи. Въздухът
беше тежък, а врелите сълзи горяха коравите му бузи. Атанас чувстваше жестоката
правда на Фердинандовите думи, че наистина досега някой трябваше да изкаже
съжаление към него заради неговия груб и работнически живот, заради всички ругатни
и унижения, които бе изтърпял. Трябваше да изкаже съжаление заради безрадостната
му младост, за всяка радост, за която бе станало вече късно за него... Но нима този човек,
който пръв изказа това съжаление трябваше да бъде брат му Фердинанд? Какво бе
виновен той, че Атанас е бил роден подир него и че са го родили такъв прост?
Вкъщи стана тихо. Фердинанд мислеше своите работи при прозореца, а Лена го
гледаше издалече със своя вече стар поглед и кой знае за какво мислеше тя, с престилка
и лъжица в ръка, както я завари съобщението на брат ѝ. Може би мислеше защо се
разпорежда така с живота им Фердинанд, когато се е сетил за тях толкова късно, или
защо не е тя на мястото на простия и тромав Атанас, защо да не е тя, която да започва
нов живот?! Или пък се сви от жестоки мисли за цялото свое тъй безполезно и недраго
съществуване поради оня буен моряк, който се върна веднъж с бутилка чуждоземно
вино под мишница, с голям златен етикет върху бутилката. Да, това беше на
годишнината на тяхната сватбена нощ. Целият той беше радостен и дишаше вино и
любов, но любов другоземна, страшна, – другоземни ласки, които преминаваха по
тялото ѝ като пламъци по мраморна плоча и я оставиха уплашена, студена и
незадоволена.
И ето тази Лена, която не бе имала нищо свое родно и близко от този моряк, сега
трябваше да остане и без Атанас. Да остане като кукувица без семейство в старото
гнездо.
– Ами Маца? – почти извика в мислите си тя. Ами ако Фердинанд поведе и най-
малката от семейството, тази, която израсна, тъй да се каже, под сянката на Лена, като
високо, но съвсем безкръвно стъбло? Нима тя нямаше да слуша повече тракането на
нейната машина, нямаше да приказва с нея поне за малкото нещо, което приказваше, за
претенциозните модели на роклите и блузите, които бяха набрали младите съседки?
Нима той можеше да поведе и двамата... И Маца?...
Фердинанд се сепна от нейния вик и се обърна:
– Ах, да... Маца!...
И двамата дълго се гледаха. Машината на Маца тракаше в дъното на къщата.
Фердинанд изглеждаше уморен. Облаци запушваха небето и въздуха.
– Аз ще се погрижа и за нея – каза Фердинанд, като седна. – Повикай я!

49
 Лена дълго го гледа, после скръсти ръце и тъй силно и грубо викна Маца, че момичето
веднага се притече и плахо погледна първом нея, после усмихнатия Фердинанд. И
тримата се спогледаха, като се почувстваха притеснени. Маца и без туй постоянно се
срамуваше от този тежък и възрастен човек. Лена не дишаше, защото цялата бе слух, а
Фердинанд се опита да погледне приветливо дългото и бледо лице на сестра си,
удължената ѝ фигура, нейното тихо държане, осенено от някакво вътрешно равновесие.
Той почувства странна тъга пред това тъй рано узряло в себе си дете, което чакаше
думите му и неговото решение с ясен и търпелив поглед.
– Мацо – каза най-сетне Фердинанд. – Досега не съм могъл да те запитам ти доволна
ли си от своята работа, от своя живот? Кажи на брата си мога ли да ти помогна с нещо?
Маца разтвори широко ясно кафените си, кротки очи, приближи се и сложи дългите
си, бели пръсти в протегнатата ръка на брата си.
– Аз... аз... шия... – каза тя с тихия си глас, който напомни на Фердинанд гласа на
умрялата баба Мария. – Аз не се оплаквам от нищо...
– Да, тя не се оплаква, тя е много добре при мене, нали, Мацо? – извика Лена и
гласът ѝ искаше да прозвучи нежно, обаче изгърмя като бойна тръба.
– Значи ти нямаш нужда от моята помощ? – запита Фердинанд.
Маца разтвори още повече очите си и дългата ѝ бледа ръка трепна. Нещо като тръпка
раздвижи розовите ѝ устни. Лена пристъпи напред, готова да предотврати фаталната
дума, но Маца наведе смутено очи и попита тихо:
– Мога ли да ти отговоря утре, бате?
Фердинанд кимна, стисна ръката ѝ и я отпусна.
– Знай, че аз съм готов да направя това, което ти пожелаеш – каза той и стана да
подиша навън чист въздух.
Но вън беше облачна задуха и миризма на прах, който не можеше да се разнесе,
защото нямаше вятър. Фердинанд погледна в дъното на двора към купа сурови дърва,
върху които бе кацнала прегърбената фигура на Атанас. Той още криеше посивялото си
лице в двете си големи, работнически шепи.
Машината на Маца подхвана своето тракане от дъното на къщата, но вече нервно,
спънато и с големи паузи. Дали конецът се късаше?
В кухнята Лена жестоко блъскаше капаците на тенджерите.
Фердинанд гледаше и се ослушваше в това, което ставаше в нему тъй малко познатите
сърца на тази къща. Те изглеждаха обхванати от същата атмосфера, от която вън
очакваха буря. Защо се вълнуваха толкова те?
Защото досега са приличали на лодки, заседнали на бряг. Страх ги е било да заплуват.
За тях Фердинанд бе дошъл като бурен вятър и те се страхуваха, че този вятър ще ги
откъсне от брега. Но макар и с голяма мъка, макар и късно, някои лодки ще трябва да
заплуват.

3.
Стълбата пред бащиния дом на Фердинанд имаше пет каменни стъпала и приличаше
на мида, залепена за единствения етаж на къщата.
Забил здрави жилести корени до самата стълба, старият бъз мълчаливо оставяше да
капне изпод клоните му върху мухлясалите каменни стъпала по някоя от белите му
звездички. Понякога изглеждаше като че ли бъзът сам се навежда да я пусне и отново
50
се дръпва назад, като се възправя въздържан и мълчалив. Това правеше той през
всичките години на живота си. Това изглеждаше негово единствено занимание. Но не
това бе неговата мисъл. Неговата мисъл бе една и постоянна. Първата мисъл, която
разлюля неговите слаби, току-що прострени клонки през дните на неговото изникване
над земята и едничката мечта, която вълнуваше сега старческото му усукано и жилесто
тяло, бе мечтата за дъжд.
Той предусещаше този дъжд, както песът надушва скритото през един двор месо в
кухнята на съседите.
Той виждаше ограничен къс небе, което отсичаха съседните покриви в различните
плодородни дървета по съседните дворища.
Да, плодородни дървета, които раждаха плодовете си заради хората, и заради това
бяха горди, както са горди кравите с млякото си и своите сиви телета.
Често пъти той не можеше да види в този ограничен къс небе белината дори на
паяжинно влакно, но той чувстваше, че там зад плодородните дървета, лази тънката,
бяла снага на облака. Той протягаше клони и тръпнеше от оплакване. Чакаше дълго!
Понякога замръкваше и осъмваше отпаднал от томление, но не искаше да запита
околните дървета, които даваха овошките си на хората и които тъй дръзко пресичаха
пътя на погледа му към небето, дали виждат облак.
Той тръпнеше от някакво непреодолимо презрение към тяхната гордост. Защото тя
не се дължеше на нещо възвишено, на някакви мисли и разгадавания на световни тайни,
нито причина за тяхната гордост бе някой постоянен копнеж, като неговият за дъжд.
Не! Тяхната надутост се дължеше изключително на плодовитостта на телата им. А това
нещо той не можеше да търпи.
Те раждаха, даваха децата си на хората и едва прибрали корем и гърди, отново се
чувстваха набъбнали от това, което след грижливо носене отново се раждаше.
Заети бяха само със своето състояние. За всичко друго изглеждаха невнимателни и
надути. Според тяхното мнение, цветята, които развъждаха около техните корени, бяха
безполезни, шарени глупци. Нима стопаните не пилееха напразно скъпото си време,
като нареждаха в лехи и всяка вечер старателно поливаха тези шарени цветни въшки?...
А бъзът!... За него не ставаше и дума. Той беше най-смешното дърво, което можеше да
посади пред къщата си една бедна стопанка! Бъзът развратничеше и правеше
съблазнителни очи на бурята и на облаците. Това те знаеха отдавна. Този стар
развратник винаги вършеше това, защото никога не бе имал някое полезно занимание,
което да го отвлече от порочните му мисли и защото в неговото безплодно тяло никога
не бе трепнал „другия“ живот, който иска да роди. Не! Бъзът развратничеше с облаците,
защото техните капки караха цветовете му да пръскат силна миризма. Да, такава силна,
че тя надвиваше за известно време през два квартала в трети солената миризма на
несравнимото по сила море, с което той сякаш се състезаваше в това отношение.
Каква глупава и безполезна амбиция! Бъзът правеше това от самохвалство, че и той
може да роди нещо! Но какво нещо!... Една безполезна, да, една никому неполезна
миризма, която добива подир дъжд непонятна сила. Но когато слънцето изсуши земята
и облаците избягат далече от синьото небе, дъхът на буйно изпарената морска вода
свиваше цветовете на наперения бъз и наоколо изчезваше всеки помен от миризмата му.
Бъзът очевидно разбираше смисъла на тяхното държане към него, но нито веднъж не
бе пожелал да им обясни, че те не са прави и че те мислят така, защото главите им са
отеснели от постоянна бременност. Че на този свят не бива да се живее само за носене
на плодове и за раждане.

51
 Но какво щяха да разберат те от тия му думи? Какво щяха да разберат, ако им повери
какво му говори бурята за небето и за безбройните жълти звезди, между които слънцето
е само една златна прашинка? Та нима могат да разберат те кое е голямо и кое – малко?
Нима има смисъл да им каже как го прегръщат, как го дърпат ръцете на вятъра, който
десетки години наред му обещава да го изтръгне от корен и да го понесе стремително
над океани, морета, езера и реки, додето обходят петтях неизбродими острова земя, с
пет пустини и петдесет и пет планини?
– Това е Земята! – казваше винаги вятърът. – Ето, аз ти обещавам цялата земя!
Какво ще разберат те от тия думи? Нима те знаят кое е далече и кое е близо? За тях
най-важен е въпросът към напълнялата съседка, която всички запитват кога ще се
освободи. Те се освобождават в различни времена, знаят дните на освобождението си,
чакат ги и се вълнуват само от тези очаквания.
Черешата се освобождава, когато слънцето има бяложълта боя и с лекотата на хвър-
лена гумена топка се качва донякъде и веднага прехвърля оттатък небето. Дните са
прохладни и кратки. От сутринта до вечерта стопаните почти не смогват да приберат в
своите кошници червените от прясна кръв рожби на черешата.
Червената, жълта ябълка и черницата се освобождават бавно през тия дни, когато
слънцето крачи тежко по небето, като бивол, запретнат в кола, и щом стигне до средата
му, спира, разпряга се и стои. Стои, мисли и разсипва жарава върху полята.
Крушата се освобождава, когато въздухът е златен и от неговото злато получават по
малко двете ѝ бузи, а подир тях времето позлатява крушевите листи.
Да, те знаеха дните и часовете на освобождението на всяка една от тях и се грижеха
около тия дни, като си придаваха важност и голямо значение.
Тази вечер бъзът стоеше неподвижно над каменната мида на стълбата. Вечерта
напълно скри детеродните дървета по околните дворове, скри тяхните родилни свърта-
лища и направи небето по-ясно. Горе в дълбочината на всемира трепна голяма звезда, а
наоколо ѝ запърха златен прах, като този, който децата лепват по картонените си
корони, когато играят на царе и на царици.
Под бъза, между два опушени камъка, трепереше светлината на едра, силно разгоряна
жарава. Над нея клокочеше голям черен котел с пепелна вода за пране. На разклатената
кухненска маса под бъза Катерина гладеше мъжки ризи. Светеше ѝ фитилът на малка
газена лампа, закачена за ръждив гвоздей, забит в кората на старото дърво. Под слабата
светлина на лампата Катерина изглеждаше още по-суха и мрачна.
Между огнището и масата с глинена паница в ръце седеше мъжът ѝ Апостол. Когато
Катерина свършваше да глади една риза, вдигаше от големия кош на земята друга и я
нареждаше тъй, че оставаше само да се сложи ютията върху нея. Тогава Апостол унило
се изправяше, пълнеше устата си с шумна струя вода от глинената паничка, за миг
задържаше струята между издутите си бузи, после навеждаше лицето си с големите
черни бенки над простряната дреха и изцвъркваше водата на равномерни капки през
ситните си зъби.
Фердинанд отпуснато седеше от другия край на огнището и се подсмиваше на
изкуството на Апостол, но не се осмеляваше да се засмее свободно, защото Катерина
нищо не казваше, когато слагаше ютията върху ризата, изкусно намокрена от зъбите на
Апостол. Нейните очи изглеждаха силно черни с розов блясък. Тези очи криеха свирепи
мисли.
Катерина сръчно подхвърляше на масата нова риза, Апостол изцвъркваше нова струя
върху прострения плат и унило сядаше на пъна до огъня. Той изглеждаше тъй унил, че

52
не се решаваше да погледне с такова лице Фердинанд. Фердинанд не можеше да откъсне
очите си от жестокото лице на Катерина, от нейните хищни черни очи, които изпускаха
розов блясък.
Щурците силно църкаха във влажната градина. Някога, когато той бе дете – хей,
откога беше това, когато той още можеше да мечтае в нощта и да се бои от тъмнината,
те църкаха също така и все от това място, където бе съборена стената на съседите, които
измряха до един и не оставиха кой да загради отново техния двор на земята. Там църкаха
преди четиридесет години те и дали са същите? Или онези щурци са измрели също тъй
отдавна и тия, които свирят сега там, не си спомнят някога майките и бащите им да са
разказвали за тях? Да, може би дълги години това място да е било необитаемо от щурци,
додето са надошли преселници на мястото на измрелите. И може би тия преселници му
свирят тази вечер – на него, чужденеца. И Фердинанд изведнъж се почувства много стар
и самотен. Той огледа малката къща и двата ѝ светнали прозореца, зад които шеташе
Лена, огледа и тъмния двор, като мислеше, че отдавна го няма оня дух от неговото
детство, който свързваше някога хората в този дом и ги караше да се чувстват клони от
едно дърво. Да, преселници щурци бяха сега децата на тази къща!
Потъналите му в размисъл очи се извиха към Катерина, която вдигна коша с
изгладените дрехи и с намръщено лице тръгна да го занесе на Лена. Апостол я проследи
с очи, додето тя се изкачи по стълбата и скри горе вкъщи, бързо погледна Фердинанд,
който я изпровождаше като него, въздъхна и остави глинената паница на земята.
– Жена ти е удивително сръчна – каза Фердинанд.
Апостол леко се прегърби над огнището.
– Да, тя всичко може! – въздъхна той.
Настъпи неловко мълчание, после Апостол сякаш избърза да каже това, което го
потискаше:
– Тя може всичко и по-добре от другите. Когато пере, дрехата излиза от ръцете ѝ
чиста като сняг, а когато глади, дрехата става нова. Всичко това тя върши с мерак.
Хората казват, че го прекалява, но тя винаги е правила това безупречно. – И той
въздъхна, дълго мълча, а после каза: – Завиждаха ми другарите, тия, които работят на
солта, когато я виждаха вечерно време да иде на солниците. Тя идеше да ме посрещне
чисто облечена, с огладена рокля, а косата ѝ – накъдрена и черна! Като на черен ангел4!
И как стъпваше тя, сякаш не докосваше земята. Аз отивах тогава насреща ѝ, а тя не ми
се усмихваше, не! Тя не правеше това често. Но ме гледаше, както малко жени знаят да
гледат. Другарите ми казваха: „Вижда се, че е от сой!“ Хе, зная аз какво искаха да ми
подхвърлят те, господин Фердинанде. Но те наистина правеха това от завист, защото
всички хора на залива знаят, че Катерина е честна жена, че аз съм ѝ първият мъж...
Фердинанд мълчеше и гледаше жаравата. Апостол хвърли в нея сламката, която
чупеше с пръсти.
– Завиждаха ми, когато не бяхме женени – въздъхна той. – Тогава тя всяка вечер
дохождаше да ме вземе от морето.
– А сега? – запита Фердинанд, като го погледна изпод око. – Чувам, че не се разбирате
много добре.
– Тя е зла, господин Фердинанде! – простена Апостол. – Не видя ли как тя ме
измъчваше тука одеве?
– Как те измъчваше? – учуди се Фердинанд. – Та тя съвсем нищо не ти каза!

4
Черен ангел – напомня се за монахинята Серафима от трилогията „Балкани“. – Бел. ред.
53
 – О, да, тя мълчи! – извика Апостол и черните му очи блеснаха. – Тя не казва никога
нищо! Но по-добре би било ако ми кажеше „куче“, или каквото иска! Бих могъл да ѝ
отговоря на това. А тя го мисли, но никога не го казва и аз се страхувам, че тя няма да
го каже никога!
– Ти много ме учудваш! – каза Фердинанд.
– Не! Вие не знаете как тя ме е измъчила, господин Фердинанде! – с изкривено лице
въздъхна Апостол. Тя няма никаква признателност към мене, че аз се ожених за нея,
когато целият залив сочеше с пръст майка ѝ. За законна жена я взех, а тя не обръща
внимание на това. И дете роди от мене, мое собствено момиче, и аз се съгласих да имам
дете, което да носи кръв от мене и кръв от кръвта на една баба развратница!
– Но ти оскърбяваш с това Катерина! – изръмжа Фердинанд.
– Не, не! – извика Апостол. – Само да бих могъл да ѝ кажа поне веднъж какво мисля!
Но не мога! Ако ѝ кажа, тя не би ме тъй мразила.
– Ти отде знаеш, че те мрази? – кипна Фердинанд.
– Оооо, зная аз! – унило изхлипа Апостол. Зная аз, господин Фердинанде, че тя ме
мрази, че тя ме смята за по-долу от куче, за някоя стара обувка на боклука! Когато ѝ
говоря нещо, тя крещи това в лицето ми. Като бясна кучка вие и все това кряска в лицето
ми!
– Така ли ти крещи? – учуди се Фердинанд. – А тя изглежда тъй мълчалива и
прикрита!
– Крещи?! – извика Апостол. – Не! Тя не казва нищо, господин Фердинанде! Тя
мълчи, тя винаги мълчи! Но аз виждам как тя крещи това в лицето ми и вие като
истинска зла, побесняла кучка!
Фердинанд замълча и се замисли. Седеше, мислеше и Апостол, после тихо подхвана
заедно с пращенето на огъня:
– Какво си мислех, а какво излезе! Беден съм, господин Фердинанде! Работя, истина,
по цял ден, но исках да си взема жена, дето обича да си ми пригажда... По-рано мислех
Катерина като е от такава майка, ще знае да гледа мъж. А то? Тя била за мъжа си зла
змия, скрита под камъни... Не е тя като майка си да се разбира с мъжете! Но, хайде,
барем да се разбира и обича с жените, ами то? Ето я, помага в домашната работа на
някои жени, но между тях тя няма нито една приятелка. Като бясна кучка снове из
техните дворове, но с тях не продумва и ги мрази.
– Те я оскърбяват! – каза Фердинанд. – Нима ти не си видял това?
– Защото тя не можа да се примири с тях! – опъна се упорито Апостол. – Тя не им е
близка и лошо мисли за тях. Тя чисти къщите им, но плюе на тях и ги нарича кочини.
Никой не може да разбере какво харесва Катерина. На друго място е тя, господин
Фердинанде!
– На друго ли място? – запита Фердинанд. – Къде е собствено твоята жена Катерина,
Апостоле?
– Не зная точно къде – въздъхна Апостол. – Обаче нощем, когато се събудя, аз
виждам, че тя лежи с широкоотворени очи в тъмнината, пищи за нещо, не зная за какво,
господин Фердинанде, но тя пищи, вика го, моли го... и на мене ми става страшно на
душата, като че ли спя при вещица.
– Нима те буди с писъци? – разтвори широко очите си Фердинанд.
– Не, господин Фердинанде – уни Апостол. – Аз сам се събуждам. Но се събуждам от
нея, защото тя лежи в тъмното до мене, а очите ѝ са отворени широко, сякаш тя чака да
види нещо. Тя мълчи, но очите ѝ крещят, плачат... И когато заспя, аз се стряскам насън

54
и зная, че тя гледа... Така силно вика тя...
Фердинанд поклати глава.
– Да, тя мълчи, винаги мълчи – отчаяно завърши Апостол. – Да, вие човек като
побеснял вълк, а никога да не се чуе от устните му глас! Как ме измъчва тя мене,
господин Фердинанде! Някога я питам с добро: „Кажи, Катерино, кажи ми какво ти е!
Аз съм ти, казвам ѝ, законен мъж! На мене ако не кажеш, на кого ще отвориш уста да
се издумаш? Ние двамата сме едно пред Бога и пред хората...“ А тя мълчи и се прави,
че не съм при нея и че нищо не съм казал.
Фердинанд седеше, слушаше мълчаливо и мислеше колко самотна трябва да е
Катерина. Той смътно си я припомняше като съвсем малко момиче, когато чакаше в
тъмнината на съседските дворове да си отиде от майка ѝ „онзи“, който, може би, ѝ беше
баща. Но, може би, нейният баща да беше и някой съвсем друг. Може да е бил някой
убиец, някой жесток и намръщен злодеец, останал само за една нощ в дома на Ката
Вдовицата. Той е бил мъж, който не е проговорил нито една ласкава дума с нея. Да, той
е бил един самотник. Раздразнен в нощта от нейните черни очи, той ѝ е оставил своето
дете за спомен на тази единствена нощ, като призори е забягнал с първия кораб по
морето, възвръщайки се в царството на своята независимост и самота.
Така, бързо изоставена, Ката Вдовицата е родила в пълна самота намръщената и
мълчалива Катерина. Да, Катерина изглежда е дете на самотата...
Фердинанд погледна Апостол, който унило се приготвяше да си върви. Катерина
щеше да остане да пере заедно с Лена дрехи в пепелна вода. Внезапно той почувства
голяма милост, но не към Апостол, които си отиваше прегърбен вкъщи, а към
Катерина, която трябваше да остане до късно през нощта, за да пере чужди дрехи в
пепелна вода. Той изпита силно желание да се качи горе при нея, да сложи ръката си
върху нейните черни къдри и да ѝ каже нещо човешко, топло, пълно с обич. Може би
тази дума щеше да отчупи някое камъче от стената на нейното мълчание. Тя може
да се излъже и да му отговори с някоя дума, която ще поведе някакъв, макар и кратък
разговор между тях. Но тия няколко думи ще стигнат те да се разберат и Катерина
ще види една светла пътека, отправена към душата ѝ.

Апостол си отиде и Фердинанд се качи вкъщи. Шевната машина тракаше от дъното

на коридора и това тракане го спря. Той тръгна нататък, отвори една почерняла от
времето тясна, дъсчена врата и влезе в малката, моминска стая на Маца.
Едничкото нейно украшение бе голямото кръгло огледало, закачено с шнур на
стената, тъй необходимо за шивашката професия. То изглеждаше изпълнено със
съзнанието за своята мисия, защото блещеше очебийно, като отразяваше ясно и точно
парчетата различни материи, които бяха разхвърляни след кроежа по леглото и по
чергата. Маца шиеше, приведена над машината, под светлината на газена ламба. Ферди-
нанд веднага забеляза, че дрехата, която Маца шиеше, има безвкусни шарки и едри
цветя.
Милост към жената, която ще носи тази грозна дреха, милост към Маца, която
изхабяваше своята младост над нейните безвкусни шарки и прави шевове, милост
изпълни гърдите на Фердинанд в тази тиха вечер, която обгръщаше родната му къща.
Той сложи ръка върху кестенявата глава на Маца и се усмихна на нейния тих вик.
– Бате! – писна тя и се засрами. Но като поиска да скочи, Фердинанд я натисна по
рамото да остане на мястото си и сам седна до нея, като улови дългата ѝ китка.
– Аз ей сега ще свърша – смути се Маца, защото помисли, че брат ѝ се отегчава

55
вкъщи. – Трябва да свърша тази рокля. Утре ще дойдат да я вземат рано сутринта. Но аз
ще я свърша скоро и ще ти приготвя кафе.
Фердинанд тъжно се усмихна.
– Не ми се пие кафе, Мацо – каза той. – Аз дойдох при тебе, защото чух, че машината
ти трака, а нямам нужда от нищо. Само тъй, почивам си, ходя из къщи и ви гледам... Аз
толкова малко мога да направя за вас.
– Не приказвай така! – със сълзи на очи извика Маца. – Само да знаеш, бате, как ти
зарадва Атанас! Луд е от радост. А той никога досега не се е радвал! Тича от другар на
другар, тича край морето, не може да повярва, че ще дойде с тебе! Сто пъти е влизал
при мене, вдигне ме на ръце и ме върти, като изпокъсва моите платове. Как зарадва ти,
бате, Атанас! Как го зарадва!
– И ти ела с мене! – изведнъж каза Фердинанд и почувства върховно облекчение от
тази милост, която изпитваше към Маца. Маца нямаше да шие вече рокли на големи
цветя, Маца няма да седи до късно през нощта, приведена над машината в една малка
стая, постлана с парцалена черга, в която едно бедно, кръгло огледало прави такова
силно впечатление.
Маца го погледна тихо с уморените си от взиране очи, усмихна се през сълзи и наведе
устните си над ръката му.
– Бате! – каза само тя. – Колко си добър към нас!
Фердинанд уплашено дръпна ръка, помилва неловко кафената ѝ коса и се усмихна.
– И аз като Атанас ще полудея от радост! – прошепна тя. – От радост няма да мога да
повярвам, че ще дойда с тебе!
– Да, ако искаш, остави още сега тази рокля!
– Ох, как може! – сепна се Маца и улови дрехата. Очите ѝ пламнаха от силна
вътрешна радост. – Аз трябва да довърша всички поръчки за тия дни. Нови няма да
приемам вече, но старите... Аз съм много изпълнителна, бате. Никоя клиентка досега не
се е оплакала от мене, че съм забавила поръчката ѝ.
Маца изглеждаше много горда от това и Фердинанд бе принуден да я похвали.
– Добре, добре! – каза той. – Довърши! Има време, Мацо! Аз ще отида за ден, за два
до онова село...
Маца сепнато го загледа с широкоотворени очи, в които имаше страх и недоверие.
– Да, да, Мацо – усмихна се Фердинанд. – Ще ида при сестра ти Мария. Не съм я
виждал от дете. Ще ида да я видя каква жена е станала, каква майка и какво струва
нейното стопанство. Да, аз трябва да видя наведнъж всичките си сестри, Мацо. Друг път
няма да мога да сторя това. Аз съм вече стар човек, а не познавам още брата и сестрите
си. Аз ви оставих още малки, а като растат хората, стават други. Вие пък мене съвсем
не познавате. Да, вашият брат Фердинанд се върна стар при вас... И като си помисля, че
тебе пък аз те зная почти само в пелени!... Ти беше анемично, тихо бебе... Един ден те
намерихме под креватчето ти. Обърнахме къщата да те търсим. А ти си се търкулила
отдолу и кротуваш...
Маца се смееше, смееше се и Фердинанд, който беше възрастен човек и можеше да
разкаже много такива чудни и смешни истории от тяхното детство. Но за по-нататък,
когато Маца е почнала вече да ходи, да мисли, да говори, той не знаеше нищо. Между
тях се простираше празнина от двайсет години. Празнина от това време, когато Маца бе
излязла от пелените и бе седнала на машината да ушие рокля на едри цветя. Как бе
стигнала Маца до роклята на големи цветя? Ето, това бе тайната на тия двайсет години.
– Ще ида при сестра ти Мария – каза Фердинанд. – През това време ти ще довършиш

56
твоите рокли. Когато се върна, ще заминем. Атанас може да замине преди нас.
– Какво ще прави там самичък? – плахо попита Маца.
Фердинанд учудено я погледна. Досега между тях не бе ставало дума, че Фердинанд
има жена и едно момченце, за което сестрите му не знаеха много нещо. През тия няколко
дни той набърже изказа пред тях съчувствията на своята съпруга, обаче не спомена, че
неговият син знае нещо за своята покойна баба. Да, Фердинанд изглеждаше тъй, като че
ли бе сам-самичък в света. Но ето сега той заговори за тях и изглеждаше доволен. Той
каза, че Атанас няма да бъде сам, защото там са неговата съпруга и неговият син. От
думите му, които бяха изказани с такова добро разположение, можеше да се заключи,
че неговото семейство е добро.
Маца с удвоена енергия се наведе над машината и забърза да се оправи с шевовете.
Фердинанд поразмести басмите и бархетите на миндерчето и седна.
– Дай да ти помагам и аз – предложи той.
– Ти!... – усмихна се, но вече по-свободно Маца. – Какво можеш да правиш ти?
– Мога да режа с ножици и да бода с карфици – заяви Фердинанд.
Маца му подаде на шега ножиците и ръба на бархетната рокля, която той трябваше
да изравни.
Фердинанд внимателно улови инструмента, хвана ръба на роклята и се съсредоточи
в рязане. Наведената му, черна глава беше потънала във внимание. Ножиците щърбаво
вървяха по плата, но Фердинанд изглеждаше упорит и сериозен. Маца гледаше наведе-
ното му, съсредоточено лице, което доби съвършено невинен детски израз. Гледаше
пакостите, които той грижливо нанасяше върху ръба на шарената бархетна рокля на
съседката, и почувства, че ще заплаче. Искаше ѝ се да падне на колене и да благодари
на Бога, който им беше изпратил Фердинанд. Но Маца само се смееше през сълзи и
викаше задавено:
– Бате, бате, да те види отнякъде съседката как порази роклята ѝ!
– Че лошо ли го режа? – вдигна глава Фердинанд, като измери с око, изпълнено с
невярване, ръба, който бе „уравнил“. – Малко е криво, но въобще внимавам – каза той
и пак започна.
– Като че ли кучета са го дърпали! – смееше се през сълзи Маца.
– Нееее... – съсредоточен в работата, се възмути Фердинанд, като продължи с удвоено
внимание.
Машината затрака. Фердинанд клъцкаше по своето ръкоделие. А машината сякаш
започна да пее. Маца чувстваше, че бяха влезли Божи ангели в нейната малка шивалня.

Фердинанд свърши ръкоделието си и пожела на Маца лека нощ. В коридора той

срещна Катерина, която бе опрала дрехите и се готвеше да си върви. Направи му
впечатление, че роклята ѝ е останала съвършено суха и неизмачкана. С омокрена пола,
която лепнеше по дебелите ѝ крака, Лена изнасяше мокрите дрехи на двора. Беше вече
късно през нощта. По съседските прозорци бяха изгасени светлините на газените лампи.
– Отивате ли си вече? – запита Фердинанд.
– Да, отивам си – отговори кратко Катерина и Фердинанд почувства радост, да чуе
гласа ѝ. Той се страхуваше, че тя въобще няма да отговори.
– Ще ви изпратя до вкъщи – предложи Фердинанд.
Катерина изненадано го погледна, спря се за миг, после се навъси.
– Аз не се боя – сухо отговори тя. – На улицата има два фенера.
– Но все пак не е приятно да минете сама среднощ по една пуста улица – настоя

57
Фердинанд.
Катерина наведе глава и покорно тръгна напред. Фердинанд излезе след нея.
– Катерино, отиваш ли си? – грубо се обади Лена от тъмнината на двора, където
пипнешком простираше изпраните дрехи на прострените от години телове.
Катерина не отговори нищо, затова Фердинанд побърза да се обади:
– Аз ще изпратя Катерина до къщи, Лено.
– И таз добра, Фердинанде! – отсече грубият глас на Лена и едрата ѝ фигура изпъкна
при тях в тъмнината. – Тя може да си иде и сама. Не те ли е срам, Катерино, да караш
човек като Фердинанд...
– Аз сам предложих! – учудено я прекъсна Фердинанд и се ядоса. Той не можеше да
намери думи да извини Лена, когато двамата с Катерина се озоваха на улицата. Затуй
той каза само:
– Хладно е – защото Катерина се свиваше в своята тънка памучна рокля.
– Да, край морето нощите са винаги хладни – отговори Катерина и Фердинанд видя,
че тя прави усилия да говори свободно. Гласът ѝ беше тъмен, като че ли идваше след
въздишка, но жив и интелигентен.
– Всяка ли нощ така работите до късно? – продължи разговора Фердинанд.
Катерина го погледна и се усмихна мрачно.
– Вие не трябва да се изморявате толкова много! Вие сте още толкова млада! – каза
той.
Тогава Фердинанд, зарадван, видя, че лицето на Катерина се променя. Смръщените ѝ
вежди се отпуснаха, устните ѝ детински изпъкнаха напред и станаха чисти и сочни.
Лъснаха с розовия си блясък черните очи на Катерина, но те се разбулваха бавно и едва
забелязано, сякаш тя повдигна и раздвижи някаква лампа от дъното на своето мрачно
море към повърхността. Фердинанд искаше да ѝ каже нещо топло и ласкаво, но
почувства, че най-малкото движение от негова страна ще я стресне, ще затвори
душата ѝ, като накара запалената лампа да падне отново на Катериненото черно, не-
прогледно дъно.
– Колко сте добър! – прошепна Катерина. – Хората не са като вас...
– Те не ви разбират – каза Фердинанд просто. – Хората си имат своя форма за човек.
За човек млад, за човек стар и за човек на средна възраст, за мъж и за жена. Хората си
имат калъп за човек добър и за човек лош. За честен и нечестен. За умен и глупав. За
щастлив и за нещастен. И повечето от човеците отговарят на мерките на този калъп.
Някои обаче се раждат с други размери. Те не са искали това, както например, вие,
Катерина, но те са родени с други мерки и колкото светът ги мъчи да влязат в калъпа,
толкова по-големи болки им причинява.
Катерина го погледна мрачно и тежък размисъл напрегна челото ѝ. Тя стъпваше
наслуки по буците и траповете, после двамата навлязоха в тази постлана част на
уличката, настилката на която от сутрин до вечер растеше под грижите на Беро-Беро.
Когато стигнаха до тясната, ниска, двустайна къщичка, Фердинанд отвори летвената
врата на двора и погледна Катерина. Стори му се, че тя изглежда величествена пред тази
вехта сграда.
– Лека нощ, Катерино – каза той, като стисна в ръката си нейната тънка, мургава
ръка. – Когато ти е много тежко, спомни си, че на земята живее един човек, който се
казва Фердинанд. И тогава се обърни към него!
Катерина го изгледа мълчаливо и Фердинанд помисли от какво ли са така бляскави
нейните очи. Той не допусна, че нейните очи са пълни със сълзи. Без да му благодари и

58
без да се сбогува, тя се изви и бърже влезе вкъщи. Фердинанд успя да види само дъсче-
ната врата на къщата, която се затръшна след нея.

4.
Утрото бе тихо, обедът горещ, затуй Фердинанд почувства настъпването на вечерния
хлад като Божа благодат над земята.
Колата, която започна да го тръска от Соления залив по неравния междуселски път
към планинското село на Малката Мария, му причиняваше вече леко замайване. Той
тръгна рано сутринта, след като приготви всичко за незабавното заминаване на Атанас.
Колкото до Маца, тя трябваше да завърши всички рокли, за които бе взела поръчки от
съседките, да приготви своя багаж и ако е толкова сръчна да свърши за два-три дена
тази работа, трябваше да го почака, защото Фердинанд искаше да прекара тази седмица
при Малката Мария.
Към пладне, когато слънцето най-силно припече, пътят започна да се изкачва между
нивите, които бяха вече наклонени, поради настъпването на планината.
Надвечер коларският път навлезе във висока и стръмна букова гора. Мир и горска
прохлада лъхаха от високите, белезникави стъбла на правите като свещи дървета. Горе
високите върхове на дърветата светеха на слънчевия залез, като че ли бяха запалени
кандилабри на черковно кубе. Долу колата пътуваше в дълбока сянка. Копелетата тихо
се търкаляха по меката настилка на старата шума, падала долу върху пътя с течение на
столетия.
Коларчето, което си тананикаше по целия път, сега пееше та се късаше. Колкото
пътят ставаше по-стръмен и труден, песента му ставаше по-силна и Фердинанд разбра
по това, че селото на Малката Мария, откъдето беше и коларчето, е вече близко.
По пътя те бяха говорили много за голямата стопанка Мария и за честния и богат
селянин Манол. Коларчето потвърди думите на Лена за чифлика, овцете и несметните
пасбища и гори на Манол. Да, Малката Мария не бе търпяла лишения в своето
семейство. Фердинанд дори почувства признателност към честния селянин Манол,
който насила бе спасил Мария от постоянните лишения на рибарския живот, които
люлееха дните на хората от Соления залив.
Коларчето му разказа по пътя, че Малката Мария е най-добрата стопанка в цялата
околност, сърдечна с бедните селяни, добра към ратаите и слугините, весела и прочута
с гостоприемството си и домашен уред5.
Горският път направи още една стръмна и широка дъга, колата зае нормалното си
положение и кончетата заприпкаха по мекия планински път. Студеният залез
прибираше последни жълти блясъци от дърветата и поляните на високата планинска
местност. Здрач, като горска сянка, обгърна варосаните селски къщички и варосани
огради, залепени за хълбока на стръмната планинска гънка. Отсреща на една засенена
поляна се червенееше подновеният покрив на голям чифлик. Варосани къщички за
добитък се белееха около него. Наоколо им нямаше ограда. Само пред жилището с чер-
вения покрив имаше нещо като стена с висока порта.
– Всичко това, което виждате, е негово – каза коларчето на Фердинанд. – И нашето
село, цялото, е негово. Ние му работим кърската работа и му пасем овцете.

5
Уред (остар.) – уредба, ред на къщата. – Бел. ред.
59
 Фердинанд гледаше от колата здраво съградените къщи на селянина Манол върху
отсрещната поляна и се радваше, че след цял ден тръскане ще се прибере под техния
покрив. Колата се изтъркули и спря пред портата на чифлика. Фердинанд заплати на
коларчето, изпрати го и малко изненадан от безлюдността на двора, застана върху
изтръпналите си нози под високата порта. Тази порта бе иззидана от червени тухли,
нови и свежи по цвят, каквито бяха и керемидите на покрива. Изглеждаше правена
отскоро и в едно време с него. Отгоре ѝ бе заковано ново триъгълно дъсчено украшение.
Крава, кой знае защо оставена в такъв летен ден в чифлика, се белееше в сивия въздух
над един пенлив поток, който протичаше през средата на двора, но не лизваше от
студената вода, а само гледаше неподвижно към вратата, откъдето се зададе чужде-
нецът. Тя навярно чакаше своите другарки.
В купчина пясък пърхаха и ровеха кокошки. Обезпокоени от студения здрач на
планината, те се бореха да клъвнат още две-три зърна, преди да се приберат в
кокошарника за нощна почивка. Кучета лавнаха далече зад белите пристройки.
Внезапно тежката дървена врата на чифликчийската къща предпазливо се отвори и
отвътре надникна русо момче, не по-възрастно от седем-осем години. То погледна
втренчено с големите си, сериозни сиви очи непознатия мъж, който идеше привечер в
граждански дрехи, но току изведнъж изтича вътре и се показа на големия нисък
прозорец, като застана зад него с пръст в уста. Нещо от неговия сериозен сив поглед
науми на Фердинанд, че това момче трябва да е син на Малката Мария, затуй радостно
му се усмихна, кимна му, но сивият поглед не трепна. Детето не свали от уста захапания
си пръст, а продължи да го гледа с широкоотворени очи.
– Къде е майка ти? – засмяно извика Фердинанд.
Момчето не отговори, не се помръдна, само очите му още по-плахо се втренчиха в
него. Къщата и дворът продължаваха да бъдат безлюдни и тихи. В този миг до
момченцето изникна още една детска глава, която стигаше до рамото му и беше по-
мъничка, с кафена коса и сиви очи. За втори път Фердинанд видя същите очи и се
усмихна. Сега вече той съвсем ясно си спомни очите на Малката Мария.
Внезапно в паметта му изникна смачкано синьо писмо, в което Старата Мария,
неговата майка, с грижлива ръка бе описала рождението на някое от тия две деца, като
семейна гордост. Но на кое от тях? По далечината на спомена Фердинанд заключи, че
трябва да е за голямото. Но какво беше писала тогава за това събитие баба Мария, той
не можа да си спомни. В този миг му дойде на ума, че баба Мария не бе виждала никога
тия две деца, че нито брат му, нито сестрите му са ги виждали. Че той е първият от
семейството на Малката Мария, който прекрачва прага на този висок планински чиф-
лик.
Тази мисъл го накара бързо да влезе при децата, които, зяпнали, се притиснаха до
стената, уловени за ръка, вкопчани едно за друго. По-малкото беше момиче в синя рокля
и сива престилка, каквато носеше и брат ѝ. Фердинанд гръмогласно и усмихнато извика
„Добър вечер“, като протегна към тях ръка.
Момичето, което беше много малко, за да прави разлика между чужди и свои,
радостно се ухили, но момчето, което съзнаваше своята отговорност на мъж и пазач на
малката си сестра, я дръпна зад себе си и извади пръст от уста.
– Аз се казвам Фердинанд – проговори то важно и сериозно. Ами ти как се казваш?
Фердинанд гръмко се засмя, защото едва в този миг си спомни какво именно му бе
писала майка Мария в своето синьо, измачкано писмо. Да, тя бе писала, че първото
момче на Малката Мария е кръстено Фердинанд и носи неговото име. С просълзени очи

60
той прегърна момчето, бавно и неловко го целуна по бузите и като видя настойчивия му
поглед, засмяно отговори:
– И аз се казвам Фердинанд!
Момчето се обиди и намуси, но не измени с нищо достойния и сериозен израз на
лицето си.
– Аз се казвам Фердинанд – възрази упорито то, – а ти?
– Ние сме кръстени на едно име, мое дете! – прегърна го Фердинанд. – И моето име е
като твоето. Аз съм твоят вуйчо Фердинанд и ида много отдалече да те видя!
Малкият Фердинанд събра целия си багаж от знания и всичките си умствени сили, за
да разбере какво собствено е вуйчо и какъв му е този непознат, странен и тъй детински
непохватен човек.
– Ти си вуйчо... – каза то, като все още се силеше да си разясни положението.
– Да – усмихна се Фердинанд, – аз съм брат на твоята майка, както ти си брат тука на
това момиченце, нали?
Сега малкият Фердинанд разбра, усмихна се умно, но се задоволи да покаже, че е
разбрал положението само чрез тази едничка мъдра и важна усмивка. Фердинанд го
държеше за главата и гледаше усмихнат към малката.
– Това тук е Ела, сестра ми – важно каза Малкия Фердинанд. – Тя е много малка и без
мене нищо не може да прави. Ела е вампир и само аз я умирявам.
Фердинанд прихна да се смее и вдигна на ръце малката Ела, която се ухили
дружелюбно със сивите си очи и лепна меката си длан върху бузата му.
– Остави я на земята! – бърже го посъветва Малкия Фердинанд и важно скръсти ръце
на гърба си. – Ела е вампир и ей сега ще писне. Само аз я умирявам.
Фердинанд със смях остави Ела на земята, но тя простря ръце към него и писна с
такава сила, че Фердинанд запуши уши и се смая какво да предприеме, за да затвори
устата на това дете, която изхвърляше писък след писък, посиняла и разтреперана от
ярост.
Малкият Фердинанд, който наблюдаваше началото на тази сцена с гордостта и
сериозността на учен, който е предсказал това явление, го отстрани с ръка, простря
разперени пръсти към посинялото от вряскане лице на Ела, изви гръб и като втренчи
очи в ужасените очи на детето, започна да го обикаля на пръсти и да шепне на срички
заклинания със зловещ и страшен глас:

Ми-ла моя ба-бо Ела,

мно-го преж-да си из-пре-ла.
Преж-да-та ти е от зла-то,
ще те по-гос-тим бо-га-то...

Като свърши този куплет, Фердинанд направи някакви знаци над главата на детето,
което го гледаше омаломощено и съвършено смаяно от магията. А и Фердинанд, не по-
малко смаян от момиченцето, следеше действията на малкия. Когато магиите помогнаха
и съвършено укротиха Ела, като я накараха да седне на пода, като че ли замислена над
тайнството, което се извърши над нея, Малкия Фердинанд се обърна към вуйчо си и
гордо го погледна.
– Виждаш ли? Само аз мога това!
– Но какво говориш ти? – учудено извика Фердинанд.
– Нарочно казвам хубави думи на баба Ела, за да я накарам да се смири – сериозно

61
обясни Малкия Фердинанд. – Тя пищи в устата на сестра ми. Тя е майка на татко ми и
Ела е кръстена на нея. Тя била луда като сестра ми. Когато Ела писне, татко казва: „Баба
Ела пак отвори уста!“ Баба Ела много обичала да преде. Тя по цял ден прела на потока
и обичала да ѝ хвалят преждата. Татко казва, че била и много лакома. Цял вол можела
да изяде на вечеря. Аз казвам така да я умиря.
– Ти ли си измислил думите? – попита Фердинанд.
– Неее... – със съжаление призна малкият. – Нашият ратай ги съчини. Оттогава той е
съчинил още много други стихотворения.
Фердинанд се засмя и се нареди на един стол, като прибра двете деца при себе си.
– А къде е баба ти Ела? – запита той.
– Умряла е! Хууу! – махна с ръка Малкия Фердинанд. – Мама казва, че три пъти са
отваряли вече гроба ѝ – да слагат други умрели... Но в чифлика и селото всеки я знае и
говори за нея. И чифликът, и селото, и гората са били нейни. Мама казва, че баба Ела е
била истинска горска царица.
– А къде е майка ти, Фердинанде? Виждам, че сте сами.
– Сами сме – каза Малкия Фердинанд с усилие да бъде храбър, защото нощта се
промъкваше вече в стаята. – Мама е в гората с татко и ратаите. Само баба Дона е тука.
– Коя е тази баба Дона? – запита Фердинанд.
– Леля на татко – сериозно отговори Малкия Фердинанд. Но ти не я търси! Тя е вече
заспала!
И за да не го чуе Ела, той се повдигна на пръсти и долепи устните си до ухото на
Фердинанд.
– Ще ти кажа само на тебе, но ти не казвай на никого! Баба Дона ме моли да не
обаждам. Нея не я взимат в гората. Оставят я да ни пази. А тя е много болна. Тя винаги
спи. Никога не се наспива. Тя ме кара да се закълна в Исус Христос, че ще пазя Ела и
като се закълна, веднага заспива. Вечер аз слагам Ела да спи, за да не се буди баба Дона
и после сам си лягам. Аз не се боя от тъмното – с отчаяна решителност завърши той.
– А кой ще ви даде да вечеряте? – зачуди се Фердинанд.
– Аз! – важно каза малкият. – Аз правя всичко, когато мама и татко са в гората.
Като погледна Ела, която, уморена и омърлушена от магията, климаше вече на пода,
той тръгна важно, с ръце на гърба, към дървения долап в стената, извади оттам пръстена
паничка с кисело мляко и парче бяла питка и се върна при Фердинанд.
– Дай, заедно да направим попара! – предложи Фердинанд. Двамата се настаниха
един до друг на миндерчето, разчупиха си наполовина крайщника и започнаха да дробят
залъци в млякото. Като ги надробиха, Малкия Фердинанд разбърка с голяма лъжица
попарата и седна до Ела.
– Ще заспи тая Ела, преди да е яла попара! – загрижено, но важно каза той. – После
баба Дона ще яде друга попара – казва мама.
И като погледна Фердинанд с голяма грижа, Малкия Фердинанд пипна с една ръка
кестенявата, сънена глава на Ела, а с другата мушна в устата ѝ голямата лъжица. Устата
на детето се разчекна, за да приеме първия залък, и то кротко и сънливо замляска, като
преваляше натежалите си очи.
– Дай аз! – предложи Фердинанд. – Аз ще храня Ела, а ти иди запали лампата, че вече
не се вижда добре и може да ѝ бръкна с лъжицата в очите.
Малкия Фердинанд за първи път се усмихна живо, но веднага събра устните си,
защото се уплаши да не би да не се покаже достатъчно възрастен. По този начин той се
съгласи с Фердинанд. Сложи паничката на коленете на вуйчо си и накара сънливата Ела

62
да се дотътри по ръце и крака до него. Фердинанд с несръчни ръце я сложи на едното
си коляно, взе по-малък залък в лъжицата и грижливо посегна към устата на детето.
Млякото в лъжицата се изплиска по престилката и цялата ѝ буза се оцапа от накиснатия
залък. Ела заскимтя и клюмна глава на Фердинандовите гърди. Фердинанд се учуди
какво да прави и сконфузено погледна Малкия Фердинанд, който предпазливо донесе в
двете си ръце запалена газена лампа.
Двамата Фердинандовци се погледнаха. Старият – измъчен от усилията, малкият –
сръчен и важен, но изведнъж Малкия Фердинанд се усмихна, сложи ръка на коляното
на вуйчо си и каза окуражително:
– Така, така, добре я храниш! Само аз я храня. Само аз мога. Ти си първият, който
храни Ела след мене.
Фердинанд остана трогнат от тази сърдечност на детето към него и поиска с нещо да
му се отплати, но ръцете му бяха заети, а Ела заспиваше вече на гърдите му. Малкия
Фердинанд доверчиво се облягаше и тежеше на коляното му, като от все сърце
одобряваше неговия начин на дробене залъци с лъжицата, подаването на лъжицата до
устата на Ела, дори начина, по който замацваше Елините бузи и нос и изплискването на
половината мляко по престилката на гърдите ѝ.
Когато храненето се свърши, Ела веднага заспа. Цялото ѝ лице бе оцапано, а
престилката мокра.
– Сега да я съблечем! – предложи Малкия Фердинанд. Но понеже вуйчо му се
чувстваше капнал от усилията, които положи да нахрани Ела, той сам се зае за тази
работа. Свали престилката на Ела и с останалата суха част при коленете избърса
лицето ѝ. После разкопча и съблече роклята ѝ със сръчността на човек, който отдавна
върши тази работа, надяна през главата ѝ шарената, басмяна нощна риза и като я
погледна така напременена в ръцете на Фердинанд, дълго мисли, после се реши да каже:
– Сега, защото ти дойде, заспа тази Ела!... Друг път заспива на леглото. Аз не мога да
я нося дотам, защото като заспи, вампирът я пълни с камъни...
Фердинанд се засмя и като вдигна детето, занесе го на леглото му.
– Ето я! – каза той, като я зави.
Като видя работата си свършена, малкият въздъхна и се отпусна уморено до остатъка
от попарата. Фердинанд се настани на миндерчето до него и трябваше дълго време да
го моли, за да не заспи гладен.
– Закълни се в Исуса Христа! – с премрежени очи се обърна към него Малкия
Фердинанд, – че няма да оставиш попара в паницата, ако аз заспя по-рано. Закълни се,
че ще я изядеш, защото ще се карат на баба Дона.
Фердинанд завидя на тази баба Дона, за която тъй много се грижеше чистото детско
сърце и обеща. Каква ли беше тази баба Дона, която спеше денонощно и не се
наспиваше, че късаше от жал сърцето на това дете, което се застъпваше за нея? Ферди-
нанд реши, че рано сутринта ще потърси баба Дона.
– Ако не изпълниш обещанието си – едва мърмореше Малкия Фердинанд, – Исус
Христос ще те намери. Където и да си, запомни това добре! Ще те намери и ще те обърне
от човек в овчарско куче – всеки да те бие с тояга по гърба и да те гони от къщи. Така
казва баба Дона.
– Добре, добре, Фердинанде! – искрено уверяваше Стария Фердинанд и от старание
мушна лъжицата в носа му. Малкият веднага се събуди, като подскочи цял, но като видя
изпотеното лице на вуйчо си, усмихна се и се направи, че нищо не му е станало.
– Аз те ударих – със съжаление каза измъченият Фердинанд.

63
 – Как да си ме ударил? – помъчи се да отговори колкото се може по-живо малкият,
но умората и грижите за Ела докарваха вече съня до клепачите му. – Моят нос е много
дълъг!...
Фердинанд се усмихна, но малкият вече спеше и последната лъжица се застоя пред
устата му.
Сега настъпи най-голямата мъка за Фердинанд. Той трябваше да съблече момчето и
да облече нощната му риза, която то бе оставило до себе си на миндера. Фердинанд
дълго време го разглежда от всяка страна, опипа дрехите му и безпомощно седна. От
години той не помнеше да се е уморявал така, като тази вечер, с тия свои две непознати
деца. Едва сега той оцени знанията и сръчността на всяка майка и домакиня и разбра
ужаса, който можеше да представлява живота на неговия син, поверен на собствените
му грижи.
След като реши, че няма никакъв друг изход, Фердинанд надяна нощната риза на
детето върху горните му дрехи, грижливо го взе на ръце и го понесе към леглото.
Тази работа излезе по-лека. Фердинанд го мушна под юргана до заспалата Ела, но
Малкия Фердинанд отвори очи от дълбочината на своя сън. Като видя над себе си своя
чудноват вуйчо, който също се казваше Фердинанд, малкият се усмихна далечно.
– Събудих ли те, Фердинанде? – с пъхтене запита Фердинанд.
Момчето раздвижи устни да се усмихне и за първи път прошепна като засрамено дете,
което е решило да признае, че си е присвоило чужда играчка:
– Ако искаш да знаеш, моето име е Фери. Мене ме викат Фери...
Със същата засрамена усмивка той се отпусна на възглавницата и не усети тежката
ръка на Фердинанд, която погали главата му.
Фердинанд погледна отгоре двете заспали деца, после се върна на миндерчето, изтри
изпотеното си лице и извади часовника. Часът минаваше осем. Два часа незабелязано
бяха минали при децата. Този ден се оказа тежък и с всякакъв вид умора за Фердинанд,
затуй той се почувства капнал и очите му се затваряха. Обаче, както задремваше, той
видя, че в глинената паничка има още малко попара. Той се сети, че се е заклел в Исуса
Христа да изяде попарата, иначе щеше да се превърне в овчарско куче и съвестно излапа
киселите залъци. По този начин той изпълни обещанието, което бе дал на Малкия
Фердинанд, който всъщност се бе нарекъл Фери. Но с такова глезено име той трябваше
да признае, че е още малък, защото само децата биват назовавани от възрастните с
техните изопачени, галени имена.
След като изяде попарата и остави паничката на масата, Фердинанд се върна на
миндерчето и се настани колкото се може по-удобно за пълното си тяло.
Отначало мислите му се въртяха около децата, около Фери и вампира Ела, обхваната
от духа на баба Ела, която била някога царица на тия гори. Светът на Малката Мария
беше чист и приказен. Мислите му се отнесоха към Малката Мария, която бе попаднала
изведнъж от морето в горите на това приказно царство... След малко Фердинанд се
понесе по други непознати пътища, които водеха към царството на съня.

Събуди го неясното усещане, че някой стои пред него. Фердинанд отвори очи и видя
на треперливата светлина на газената лампа, току пред себе си, една едра, здрава, добре
сложена жена, с гладко вчесана, кестенява коса. Устните ѝ – червени и пълни, очите ѝ
– ясно сиви. Тази жена го гледаше с голяма уплаха. Нещо смътно напомни на Фердинанд
от тази силна, сочна, зряла жена, плахата негова сестра с големи бърни и сиви очи, която

64
неговото семейство от Соления залив наричаше Малката Мария. Следващия миг Фер-
динанд се разсъни напълно и бързо скочи.
– Мария!
Жената, която те наричаха Малката Мария, цяла изтръпна, хвърли се на колене и с
вик впи устни в ръката му. Фердинанд се разхълца и с мъка я застави да стане.
Студеният задух на планинската нощ нахлуваше през отворената врата, която Мария бе
забравила да затвори след себе си и заплашваше да изгаси фитила на газената лампа.
– Аз изтичах! – извика Мария, като се повали с подкосени нозе на миндера. – Никога
не съм имала такова нетърпение да видя какво правят децата! Манол отиде с ратаите да
нареди конете, а аз още от ливадата сама изтичах дотука. Ти не знаеш как се изумих!
Ох, чакай да дойда на себе си! Не, ти не знаеш колко е мъчно да се познаят близките
след толкова години. Аз те гледам и мисля: това е брат ми Фердинанд! Но може би това
е неговият дух, който е дошъл да навести сестра си Мария, защото брат ми Фердинанд
трябва да е умрял вече някъде по земята.
Буйни ридания задавиха здравите и пълни гърди на Малката Мария. Те удавиха
бързия и нервен поток на думите ѝ, но тя надделя риданието и продължи с отчаяни
усилия:
– Казах си: ако се помръдне и отвори очи, значи жив е! А от друга страна се колебая
дали всъщност си ти! Откъде накъде ти – в тази планина? Ти ли си, бате?!
– Моля ти се, Марийо, успокой се! – утешаваше я Фердинанд. – Ти се разболя! Вода
да ти дам? Какво искаш? Аз те чакам отдавна. Не трябваше да те изненадвам. Аз съм
виновен! Ух, колко съм стар, а колко съм глупав!
Малката Мария пак поиска да се хвърли в нозете му, но той силно я прегърна и я спря:
– Моля ти се, Марийо, какво ще помисли твоят мъж за мене? Ето го, иде!
Действително, в този миг, като че ли израснал от тъмната нощ, на прага застана висок,
сух и загорял на слънцето селянин. Той се закова от изненада при вида на непознатия
гост, който прегръщаше жена му и мрачните му очи се впиха жестоко в тази картина.
Мария го погледна, като заплака без глас, само сълзи течаха по загорелите ѝ, здрави
бузи.
Бърза тръпка мина по сухите и твърди страни на стопанина Манол, клепките му
изтъняха над неговите черни, студени очи и в този миг Фердинанд си спомни за онази
сутрин, за която с плач му бе разказала старата Лена, когато честният селянин Манол
довел за ръка Малката Мария от някое си „неизвестно“ място.
Затуй Фердинанд побърза да се усмихне приветливо, а Малката Мария веднага
възвърна самообладанието си, като каза кротко и мило, с лице, повдигнато към своя
съпруг:
– Маноле, това е брат ми! Моят брат Фердинанд!
Селянинът Манол се раздвижи, коравите му устни се помъчиха да се усмихнат,
черните му, жестоки очи се помъчиха да изразят приветствие, той раздруса ръката на
госта си. Но Фердинанд усети глухата злоба, която караше да трепери любезния глас на
зетя му.
– Добре дошли, добре дошли! – изговори бързо селянинът Манол. – Аз чух отдалеч,
че Мария вика нещо тука, затуй извинявайте, че дотичах така уплашен. Мислех, децата!
А то такъв гост! Рядък гост! Заповядайте!
Фердинанд седна заедно с тях, разгледа ги и се възхити от добрия им и здрав вид, от
уреда и големината на чифлика. Но когато стигна до Фери и до Ела, той вече ги похвали
от все сърце, като мили, стари свои познати.

65
 – Боже, колко ли са те отегчавали децата! – сети се да извика с усмивка Малката
Мария, но всъщност както в нейните очи, така и в очите на Манол блесна пламъчето на
гордостта.
– Не само че не ме отегчаваха, но ние тъй се сприятелихме, че аз едва ще дочакам да
се разсъмне, за да се съберем пак! Аз много съжалявам, че моята мила компания
изпозаспа толкова рано!
Малката Мария не знаеше как да му благодари за тези думи, а селянинът Манол почти
се засрами, че тия похвали го накараха да забрави мярка при смеха.
Но, впрочем, Фердинанд забеляза, че стопанинът Манол няма обичай да се смее. След
като се позасмя, но този път от действителна гордост за сръчността и храбростта на своя
син и наследник, той се сви и заочаква със сгърчено лице някакъв неприятен въпрос,
който неминуемо трябваше да последва подир разговора за неговата собствена
фамилия. Той очакваше да се започне разговор за „другите“, от които произхождаха
Мария и този нему чужд възрастен мъж. всички тези „други“ той не обичаше поради
срама, който изпитваше от спомена за Соления залив. Истина, той не бе виждал този
пълен на вид добър мъж, с когото се хвалеше цялата фамилия на Мария, а пък и този
мъж не бе видял неговия позор.
Може би поради това той се съгласи първият му син да носи неговото непознато име.
Впрочем, по това време той беше съгласен да кръсти сина си с всяко друго име, но само
не с името на своя покоен баща, достойния господар на тази планина.
Не! С необузданата ярост на оскърбен горски владетел той повлече един ден тази
жена от миризливите морски блата към гордите и чисти върхове на планината, но дори
при рождението на своя първи син той не можа да се успокои и да забрави, че преди да
я извлече из солените крайморски търсавища, до нейното тяло се бе допирал чужд мъж.
И то... някакъв скитник по водата, без дом, имот и фамилно име! Но когато Малката
Мария обърна към него отслабналата си от родилни мъки глава и го погледна, любовта
го сломи, той целуна детето ѝ, като обеща да го кръстят Фердинанд, на името на брата ѝ,
с когото тя безмерно се гордееше.
Значи, всъщност, към самия Фердинанд той не изпитваше нищо, нито любов, нито
омраза, обаче неговото появяване му ставаше от минута на минута все по-неприятно,
защото му напомняше за хората на Соления залив.
Фердинанд веднага схвана неговия страх и продължи да говори само за свои работи.
От своя страна и Малката Мария не запитваше нищо. Тя непрекъснато гледаше с
кротките си, сиви очи своя възкръснал брат, усмихваше се живо и възторжено на думите
му и с нищо не показваше, че се готви да запита за своите хора от Соления залив.
Манол, обаче, продължаваше да седи смръщен и мрачен, въпреки че отговаряше
бързо и точно, когато Фердинанд го запитваше по някои горски работи. Всъщност,
цялото му същество беше пропито от едно противно чувство, че Фердинанд знае
неговия позор. Той знаеше цялата негова история в Соления залив, затуй мълчеше.
Манол впи мрачен и жесток поглед в уморените очи на Фердинанд, но нещо от
тяхната добрина го попари и той уни, като се сви в себе си. До края на вечерята той не
проговори нищо. Гледаше надолу, триеше сухата кожа на ръцете си и мълчеше. Тежките
му мисли сегиз-тогиз прекъсваше по някоя дума от живия разговор на Мария и
Фердинанд за храненето на испанските ярки и хрътките и за щастливото събитие, което
представлява в техния живот кръщението на първия ѝ син Фердинанд. Да, заради това
тя е едничката в чифлика, която въпреки майчинската си милост да поглези малкото си
момченце, често го нарича не Фери, а Фердинанд. Само за да има удоволствието да чуе

66
това скъпо име.
Двете деца спяха на леглото и леко, равномерно сумтяха, изпотени и унесени в своя
здрав сън.
Фердинанд гледаше Мария и се радваше на тези минути, изпълнени с радостно
бърборене, които отдалечаваха от нея времето, когато тя най-сетне щеше да узнае защо
нейният брат иде от тяхното родно място.
Манол се извини, че утре много рано ще трябва да отиде на ливадите. Мария щяла да
остане при своя гост. Братът и сестрата радостно се погледнаха и станаха.
Когато Фердинанд лежеше вече върху бялото и здраво селско платно, с което бе
покрито леглото му, той чуваше през дървените стени на съседната стая редките думи,
които си разменяха Манол и Малката Мария. И страх изпълни душата му за живота на
неговата сестра, сред тази горска тишина, при мрачния селянин Манол.
Беше ли щастлива Мария, когато заспиваше в тъмнината на съседната селска стая,
допряла младото си, пълно и здраво тяло до сухото тяло на мрачния горски стопанин?
Тяхната майка бе мъртва и тя сега бе едничката, която носи в семейството им името
Мария. Живееше ли щастливо в това високо горско царство тяхната едничка останала и
последна Мария?

Слънцето беше изгряло, а росата още блестеше върху тлъстата и свежа зеленина,
която никога не бе усетила миризмата на праха.
Фердинанд се протегна на отворения прозорец, като изпълни широките си гърди с
пресния горски въздух. Миришеше на сено и цветя. Последните крави бавно кретаха
нагоре по планинските поляни и преситени от зелената паша на тази плодородна
планина, лениво изчезваха зад първите дървета на гората.
Запретнала бели ръкави, Мария миеше на ручея брашнени нощви. Навярно бе станала
много рано и омесила хляб. На големия пън до нея, скръстила едри ръце на пълните си
гърди, примижаваше на слънцето космата, жълта на лице бабичка. Сегиз-тогиз тя
примляскваше нещо с безкръвните си, увиснали устни и пак се отпущаше на утринното
слънце. Фердинанд с любопитство се приближи. Навярно тази отпусната и задрямала
на слънцето бабичка беше баба Дона на Малкия Фердинанд, която никога не се наспи-
ваше и поради тази способност късаше сърцето на малкото момче.
Щом видя брата си, Мария се засмя с двата си реда бели, четвъртити зъби, изправи се
с ръце на едрите си хълбоци и го посрещна кротка и здрава, в разцвета на своите
жизнени сили.
– Наспа ли се добре, бате? – извика тя.
Баба Дона отвори отекли от сън очи, за да погледне учудено този, който се беше
наспал! Фердинанд погледна кестенявата коса на сестра си и хитро се усмихна на баба
Дона.
– Наша роднина – побърза да ги запознае Мария.
– Да, да, баба Дона!
– А, наистина, вие вчера сте се видяли вече! – каза Мария.
Баба Дона изведнъж се събуди, но Фердинанд любезно и успокоително ѝ се усмихна.
– Разбира се, разбира се, видяхме се вчера – кимна той на едрата жена, която се
втренчи в него, като в привидение. Този пък чужденец откъде бе изникнал в чифлика?
Но Фердинанд продължи да ѝ се усмихва, като изпитваше някакво особено чувство на
изпълнен дълг към Малкия Фердинанд и задоволство, че не сгреши нищо при тази
среща и не накърни уважението и любовта на малкия към тази нечиста, отпусната и

67
безкръвна жена.
Малката Мария отклони вниманието му със своята веселост.
– Опекох ти млинчета, сварих ти мляко, млако от най-добрата ни крава! Избих ти
масло, ще ти сваря кафе! И рекох, додето станеш, да измия нощвите! Фери и Ела те
чакат отдавна в кухнята. Гладни са като вълчета, горките! – Загорилото ѝ лице светеше
от здраве и преснота, а сивите ѝ очи излъчваха доволство от многото работа, която бе
извършила от ранна сутрин до този час заради своите деца и своя мил брат Фердинанд. –
Какво си направил с моите деца, Фердинанде? – Хвана го тя живо под ръка и го поведе
към кухнята, което се помещаваше в отделна варосана пристройка, долепена до къщата
за живеене. – Те са омагьосани от тебе! Фери не дава на Ела да пипне баничка, додето
не станеш ти. Бате, бате, истина ли си ти?!
Фердинанд се усмихваше на нейната здрава веселост, на бодростта, която светеше в
очите ѝ, и се чудеше на тази разлика между нея и сестрите ѝ.
– Ще ми разправиш след закуската за тях, за всички, за всичко! – изправи го Мария
пред бистрия ручей, който с бяла пяна тичаше по средата на двора. – Искаш ли да се
умиеш на ручея? Сигурно за първи път ще се миеш на ручей, нали?
– Много съм пълен, Мария, не мога да се наведа до него – безпомощно каза
Фердинанд, като от все сърце се любуваше на студената вода, която летеше надолу по
склона на чифлика, като издаваше шум със своите бели, разпенени езици.
– Фери! – извика Мария. – Вуйчо ти стана! Донеси чаша и кърпа! Ще го окъпем на
потока!
Фери с крясък дотича, после трябваше да се върне за канчето и за кърпата, при което
събори Ела на вратата. Ела писна с цял глас, но Фери вече не се грижеше за нея. Като
се повдигна на върха на пръстите, той прие целувката на вуйчо си, напълни канчето от
потока и с очи, вперени в този непознат гост, който не бе изчезнал нощес тъй внезапно,
както бе дошъл привечер, не искаше да се грижи за нищо наоколо.
Мария трябваше да отиде и вдигне Ела на ръце. И тъй, тримата се изправиха при
потока около Фердинанд, който, разкрачен, плискаше с подскачане несвикналото си на
такава студена вода лице, извикваше при всяко изпразване на канчето в шепите му и
при всяко плисване изпръхтяваше, което караше Фери и Ела да се превиват от смях.
– Виждаш ли? – радваше се с тях и Мария. – Затова сме весели ние тука! Студена
вода, чиста вода – стяга ни, не ни дава да се отпуснем. Затова ти казваш, че между мене
и сестрите ми виждаш голяма разлика. Животът тука е друг, съвсем друг! Тука
домакинството е голямо и всяко нещо ако не иска моята ръка, иска моето око!
– Да, аз чух вече, че ти си най-добрата стопанка в цялата околност – каза Фердинанд.
Мария се усмихна.
– Трябва да бъда, защото и моето домакинство е най-голямо. Два часа преди да се
съмне аз трябва да съм накрак. Имаме луди крави, които не дават да ги доближат, ако
аз не ги държа за рогата. Имаме една – Есмералда, която уби лани най-хубавата ни слу-
гиня. Стъпка я от яд. Това беше голямо нещастие. Само затова постъпи тъй, защото аз
не я държах за рогата... После месим хляб и започваме готвенето за нас и за ратаите.
Четири огнища горят всеки ден у нас!
Мария поведе Фердинанд към кухнята и като слагаше банички в чугунени малки
панички върху здравата дъбова маса, напълни канчетата с мляко и продължи гордо и
радостно да му изрежда тежките си ежедневни домакински грижи:
– После вкъщи! Никога една слугиня не може да ти облече децата, да ги нахрани,
напои, да ти постели леглата добре. Това всичко мен чака. Ами пък съпругът! Съпругът

68
всеки ден ти струва колкото всички други къщни работи. Дрехите му, храната му, а най-
вече неговото настроение... За една жена е по-леко да управлява чифлик, колкото да
угажда на мъж!
Фердинанд хрупкаше баничка и се радваше.
– Добре, добре е това – хвалеше той. – Тези грижи са те направили яка и жизне-
радостна. Весело е всичко около тебе, Марийо! Тази вест ще занеса на сестрите ти и
всички ще бъдем спокойни и щастливи за тебе.
– Кажи на сестрите ми – развълнувано, но бодро каза Малката Мария, – че аз много
рядко мога да мисля за каквото и да е. Много работа имам, тя не ми дава да мисля.
Фердинанд се усмихна и като схруска последната баничка, погледна кротките, сиви
очи на Мария и се обезпокои за близките минути, когато нейното спокойствие щеше да
бъде прекъснато от сълзи и въздишки. Да, Малката Мария още не знаеше, че там долу,
в Соления залив, майка им – Старата Мария, от десет дена вече лежи под нездравата и
мокра почва на гробищата.

След като се нахраниха, децата, които почитаха всяка дума на майка си, останаха да
си играят на поляната на „Прескочи кобила“. Фери изглеждаше крайно недоволен и
мълчалив. Той позволяваше на Ела да прескача коленете му, но самият седеше с разкра-
чени нозе на зелената трева, безучастен към нейната глупава игра и завистливо гледаше
как майка му се отдалечава с вуйчо Фердинанд към гората.
– Сега можем вече спокойно да си поприказваме – обърна се Мария към Фердинанд,
когато първите дървета останаха зад тях и те влязоха в тесен, засенчен горски път.
Тя не погледна брата си, сякаш се срамуваше от тези думи, а особено се срамуваше
от мълчанието на своя брат, което показваше, че той знае всичко.
Фердинанд я улови за ръка.
– Да започнем, Марийо – каза той. – Сестрите ти са добре и те поздравяват. Лена шета
вкъщи, като говори на висок глас. Ти си я знаеш. Сестра ти Ката има две големи
момичета...
– Две ли станаха? – извика Мария.
– Че те изглеждат родени в една минута! – усмихна се Фердинанд. – Дотолкова си
приличат.
Малката Мария клатеше учудено глава, цъкаше с език и се смееше. На нея ѝ беше тъй
странно, че Ката, хрисимата Ката, с която бяха играли заедно на кукли и домакинство,
имала вече две големи дъщери. А как се казвали те?
Фердинанд се притесни и виновно замига, той за нищо на света не можеше да си
спомни поне едно от имената на двете дългообрази момичета:
– Да, как собствено се казваха те?
Малката Мария се разсмя от все сърце и го целуна по зачервеното чело.
– Е, добре, добре, после ще се сетиш. А Маца? Какво прави Маца, додето Лена говори
на висок глас?
– Маца е станала тиха и заради нея. Тя шие рокли на съседките и ги шие добре. Но аз
реших да я взема при себе си, да поживее в голям град. Там тя ще се научи по-добре да
шие.
Но на Мария не ѝ направи толкова силно впечатление радостното бъдеще на Маца
при Фердинанд, колкото новината, че Маца шиела рокли. Мария не бе чувала Маца да
се е учила за шивачка. А тя била свършила вече училището и шиела!
Братът и сестрата се изкачваха мълчаливо по склона на гората, като се държаха за

69
ръка. Мария изглеждаше поразена. Тя едва сега виждаше, че между нея и сестрите ѝ са
изтекли много години в мълчание и от това тя чувстваше студено учудване и скръб в
сърцето си. Мария клатеше глава и повтаряше на себе си:
– Я гледай ти, Маца! Нашата малка Маца! Тя станала вече самостоятелна работничка
и шие дрехи на хората! И пари печели, нали?
– Е, да, малко! – усмихна се Фердинанд. – Съседките ни са бедни. А знаеш ли как
намерих Атанас?
– Не! – отвърна Малката Мария и умолително погледна брат си. Тя знаеше от ранно
детство, че Атанас е непаметлив и прост. За глупав го смятаха всички. Дали от тази
недодяланост се беше наранил, или убил?
– Атанас не искал да се учи – замислен за друго каза Фердинанд. Той изведнъж
съжали, че е дошъл тука при Малката Мария, за да смути нейния спокоен и плодоносен
живот с известия от залива, които можеха да ѝ се сторят много тежки. – Не се учил
Атанас и го дали кацар... като отидох, намерих го в една нечиста и бедна кацарница...
Просто сърцето ми се разкъса, като го видях!
Мария се усмихна облекчено, а Фердинанд замислено продължи:
– Без да искам, чувствам се виновен за него, Мария. Затуй аз вземам със себе си и
Атанас. Само за тебе няма да се самообвинявам, защото тази сутрин виждам, че ти си
доволна и от дома си, и от живота си на планината. И две деца си имаш, здрави деца,
умни деца, живи деца! За тебе ще си ида спокоен и много доволен...
Но Мария слушаше вече разсеяно думите му. Страх лазеше по сивите ѝ очи. Тя тихо
спря брата си и със затаен дъх го запита, защото сега се беше сетила за същественото и
необяснимото:
– А защо ти, бате, отиде тъкмо сега там? Защо?
Фердинанд разбра, че е настъпил решителния миг и безпомощно погледна сестра си.
Едрите ѝ, здрави гърди бяха спрели да дишат, загорелите ѝ бузи почервеняха от недобро
предчувствие, пълните ѝ устни пресъхнаха.
– Заради майка ни – каза Фердинанд. Мария го гледаше и не го запитваше. – Ние
загубихме горката мама – неловко допълни Фердинанд и болнавите му очи премигаха.
Сивите очи на Мария се разтвориха широко, широко, като два облака и внезапно
ситни сълзи, като дъжд, закапаха от тях върху гърдите ѝ.
Двамата продължиха да вървят замлъкнали, всеки потънал в своите чувства. Само
една нишка свързваше техните две души, а тя бе че и двамата са били еднакво далеч от
Соления залив и с това са причинявали едни и същи страдания до последния миг на
Старата Мария, която бе тяхна майка и която бе вече мъртва.
Фердинанд се обърна към Малката Мария, като искаше да ѝ каже нещо утешително
и весело, но нейният вид го стресна. Слисването и страданието бяха изменили за
няколко минути нейния кротък, доволен и жизнерадостен образ. Здравите ѝ бузи
посърнаха и сякаш кожата им повяхна. Челото ѝ се стегна и окаменя. Сивите ѝ, кротки
очи студено и безмълвно лееха ситни сълзи, а пълните ѝ устни бяха стиснати жестоко,
сякаш се бояха да не изкажат някоя прибързана дума.
Фердинанд остана смаян от тази рязка промяна, от това страдание, което тъй бързо
бе изтрило повърхностното доволство по засмяното лице на Малката Мария. Смая се от
този гняв, който хапеше пълните ѝ устни. Тогава Фердинанд разбра, че Малката Мария
и друг път бе хапала от гняв устните си, но с течение на годините се беше научила да
тъпче този гняв в дъното на сърцето си.
– Мария – каза виновно той, – аз не трябваше да ти донеса това известие...

70
 Мария му се усмихна и поглади ръката му, като отговори, но сякаш не на него, а на
себе си:
– Като си помисля, че ако не беше ти, аз никога нямаше да узная, че майка ми е
умряла. Само нейните писма идеха през две-три години до мене. И те бяха проверявани
и най-напред прочитани от Манол. Той допусна до мене нейното писмо, в което тя ми
съобщаваше, че баща ми е умрял, защото знаеше, че не обичам баща си и че той ме
направи насила негова жена...
Фердинанд наведе глава, като не знаеше с какво би могъл да я утеши. Той не знаеше
какво би могъл да ѝ каже под тази висока гора, която заграждаше с много клони и зелена
шума нейния хоризонт и пречеше на погледа ѝ да стигне до Соления залив. Тази гора
беше станала нейно второ отечество.
Сега обаче той видя, че тя още не може да свикне със своята нова родина, че нейните
мъки са спали на много плитко място под покривката на доволството от работите на
чифлика, от децата ц нейното образцово стопанство. Навярно Малката Мария дълго
време се е борила, додето изтъче това тънко було на доволство върху соленото и горчиво
търсавище на своите спомени и мъки.
Когато Манол се върна за обяд и заповяда да се сложи трапезата, пред него на прага
на кухнята се появи една нова Мария. Всъщност тя пак го поздрави, но без усмивка, пак
се зае да подреди със старата вещина трапезата за обяд, но в ръцете ѝ и във вървежа ѝ
нямаше бързина. Цялото нейно същество разпръсваше наоколо студена сивина и
отпусната тъга. Децата плахо мълчаха на своите високи столове около масата. Мълчеше
и Фердинанд, отпуснат и разсеян като Мария, и Манол едва сега видя, че братът и
сестрата по много работи си приличаха.
Когато Манол не се сдържа и запита какво е станало, Мария, която шеташе около
децата, отговори дръзко и студено:
– Мама е умряла... още преди десет дена...
Манол не трепна, въпреки че изглеждаше ударен от гласа и думите на Мария.
Фердинанд също забеляза, че в гласа на Мария не трепна нито веднъж онази плахост, с
която тя заговори тази сутрин с него за хората от Соления залив. Гневът правеше гласа ѝ
корав, като парче желязо, цопнало сред студения поток на поляната.
– Бог да я прости – каза Манол спокойно, като се обърна към Фердинанд, а не към
Мария.
Двамата мъже се изгледаха дълго и остро – очи в очи. Сега Фердинанд вече можеше
да каже, че познава камшикът, под който бе изтъкано тънкото було на доволството,
което покриваше в тази висока гора лицето на Мария. Този бич бяха жестоките, твърди,
черни очи на стопанина Манол, който ръководеше с желязна ръка живота на хората и
добитъка в своя чифлик, в пределите на гората. Фердинанд почувства неограничената
власт, с която господаруваше този горски човек на тия височини, и дългия, студен
поглед, който размени с него, му показа, че селянинът Манол не знае какво е
отстъпление.
Когато станаха от трапезата и всеки тръгна по работата си, Манол настигна
Фердинанд при потока и като го погледна с мрачна усмивка, каза му колкото се може
по-любезно:
– Все пак вие можехте да не кажете на Мария, че майка ѝ е умряла, нали? Вие сте
умен човек...
Фердинанд го погледна в жестоките очи и кипна от неговия изострен до убождане
поглед.

71
 – Един брат може да каже на сестра си, че майка им е умряла – заяви той, като се
организира за борба с тази жилава, непреклонна и брутална горска сила.
– Но тя можеше да научи за нейната смърт след две, след три или след пет години,
нали? – твърдо и още по-настойчиво каза Манол. – Подир две, три, а може би подир
пет... Тогава и скръбта на Мария щеше да бъде друга... А тя сигурно щеше да научи тази
новина след пет години, а може би, никога да не я научеше...
Фердинанд гледаше с разширени очи това сухо, кораво, студено лице, тия сухи,
корави, студени очи на селянина Манол и почувства буйна омраза да кипва в гърдите
му. Този стар, сив горски камък бе оплел в лишеите си живата снага на Мария и я
стискаше до задушаване на каменните си гърди.
– Позволете ми да ви кажа нещо, зетко – обърна се към него Фердинанд, – но не вече
като брат на Мария, а като човек. Когато някой ви слуша и гледа, добива впечатление,
че сте под влияние на някакъв постоянен кошмар. Този кошмар ви души, а вие душите
близките си. Не ви ли се е случвало да помислите, че не всичко е редно във вашите
отношения към Мария?
Манол го изслуша и отговори бавно и ясно:
– Аз зная как изглеждам и зная какво върша, господин Фердинанде! Аз винаги съм
знаел какво върша! Ясно, точно, определено! Моето мнение е, че само по този начин
вашата сестра Мария може да бъде щастлива. След дългогодишен труд аз постигнах да
я виждам доволна и весела вкъщи, когато самият аз страдам и мълча. От вашата сестра,
която сама се бе готвила за един окаян живот, аз направих една добра и здрава стопанка.
Всичко, което можеше да развали моето дело, аз отклонявах от моя чифлик цели осем
години!
– Зная, че моето идване ви причинява болка – отговори студено Фердинанд, – но вие
можете пет, седем, осем години да устоите. Ами после? Нима можете напълно да си
присвоите едно човешко същество с такъв деспотизъм? Вие държите Мария като
затворница.
Фердинанд млъкна. Мария прекосяваше двора, чу думите на брата си и замислено
се изправи до потока. Но тя не се намеси в техния разговор. Без дори да ги погледне, тя
се обърна и влезе вкъщи.
Очите на Манол блеснаха.
– Млъкнете! – страстно процеди през зъби той. – Забранявам ви да крещите такива
думи в моя дом! Мария е моя! Само моя е Мария! Моя и на моите деца! Аз успях да я
направя моя, да ѝ създам живот, от който да бъде доволна, да я накарам да забрави
живота си в залива, близките си! Морето и всички вас тя виждаше вече само насън... Аз
успях с годините да направя това! Вие сега сте тук! Аз нищо не мога да направя.
Виждам! Понеже вие сте вече тук! Едно ви моля, не говорете друг път такива думи пред
нея! Идете си с мир! Оставете Мария на мене и на моите грижи! Аз пък ще върна
нейното спокойствие и ще бъда двойно по-добър с нея.
Фердинанд го изгледа със студена и тъжна усмивка.
– Сигурен ли сте, че Мария може да бъде така добре при вас?
– Много късно ми задавате този въпрос – твърдо отговори селянинът Манол и като
си тръгна, каза му през рамото си: – Много късно! Но все пак ще ви отговоря едно:
твърде много съм пожертвал аз за сестра ви Мария, затова бъдете внимателен! Твърде
много! Ако е чула това, което извикахте, съветвам ви да го избиете от главата ѝ! Знайте,
че когато видя вашата кола да си отива, аз ще бъда спокоен. И Мария ще бъде спокойна.
Всички ще бъдем доволни. Но дотогава не казвам нищо. Като добър гост живейте в моя

72
чифлик! Щом веднъж сте вече тука, така ще бъде! Аз много съм търпял, господин
Фердинанде, и сега много търпя.
Фердинанд остана при потока, като гледаше високата, яка и корава фигура на
селянина Манол да се отдалечава по поляната към краварниците.
Обхвана го страх за Малката Мария.
Мистичен страх от този голям чифлик и неговите обитатели.

В това време от къщи предпазливо се зададе Фери. Той бе дочакал баща му да си

тръгне към краварника. Като дойде на пръсти до Фердинанд, той улови с малката си
ръка ръката му и го погледна в загриженото лице със съчувствие и мъка. Безсилна
детска мъка, която не можеше да намери думи да се излее. Малкия Фердинанд
разбираше, че днес между майка му и баща му и между баща му и вуйчо му Фердинанд
бе станало нещо, но той не можеше да разбере какво. И това го караше още по-силно да
страда, защото силно желаеше вуйчо му Фердинанд да остане доволен от тях и да се
чувства радостен в техния дом. Той смътно долавяше, че за разпрата вкъщи е виновна
тази непозната стара жена, която била кой знае кога и кой знае къде майка на неговата
майка и която умряла едва сега, когато според впечатленията на Фери, тя трябва да е
живяла и загинала през царуването на царя-джудже Труд или в ония тъмни времена,
когато вълци са скитали свободно по селата и когато бабата на Червената шапчица била
изядена от вълк. А може би тъкмо тази изядена от вълк бабичка да е била неговата баба!
Да не би пък неговата баба, майката на майка му, да е злата и бодлива крава Лола,
която се преструвала на примряла по пътищата и щом приближени хора да ѝ помогнат,
тя скачала и ги намушвала с рогата си! Да, навярно баба му е кравата Лола, направила
се е на умряла, защото е чула, че вуйчо му иска да дойде при тях и сега ги кара да плачат
и да се мусят. Това предположение се стори на Малкия Фердинанд напълно правдо-
подобно и ясно като бял ден. Той улови ръката на вуйчо си, храбро вдигна глава и като
го поведе нагоре по поляната, реши да се бори срещу неговата скръб и злата баба –
кравата Лола.
– Вуйчо Фердинанде – каза сериозно той, като разтърси ръката на замисления
Фердинанд, – баба ни е лоша крава...
Фердинанд го погледна в недоумение и се спря.
– Каква крава?... Защо крава? – запита той.
– Баба е крава – сериозно и с големи усилия да събере мислите си каза Фери. – Тя е
умряла и вие плачете...
Нему се виждаше чудно, че Фердинанд не се е досетил досега за истината около
кравата Лола.
Фердинанд смаяно го гледаше, обаче на ума му дойде само това, че никой не бе
плакал, но мрачните и загрижени лица бяха накарали детето да мисли, че те плачат.
– А защо крава? – запита Фердинанд. Боже, дали това дете не беше се побъркало и не
смесваше вече хората с кравите, защото тука виждаше само крави?
– Баба е кравата Лола. Само аз знам това – тихо му каза Фери.
– тя примира по пътищата, за да се впуснат хората да я свестяват. Тогава тя ги
набожда с рогата си.
Фердинанд тъжно се усмихна и го улови за главата.
– Фердинанде, Фердинанде! – изпъшка той. – Каква глава имаш ти, Боже мой! Каква
глава! – Той погледна чифлика, тъмната вековна гора наоколо, погледна заоблаченото
небе и тежко седна на хълма. И той да поживееше още малко тука, щеше да повярва в

73
чудесата на приказките. Като взе Малкия Фердинанд на коленете си и като го притисна
силно до себе си, той му каза развълнувано:
– Откъде ти е дошло на ума, че баба ти е крава, Бог те знае! Но баба ти беше човек.
Една кротка, добра бабичка, която много те обичаше.
Фери на свой ред много се учуди и въпреки че се чувстваше оскърбен от недоверието
и лековерието, с което вуйчо му погледна на неговото съобщение за кравата Лола, той
изгаряше от любопитство час по-скоро да научи каква е тази работа. Той всъщност мно-
го искаше вуйчо му да продължи да говори, за да го нарича Фердинанд. Това обръщение
го правеше възрастен, неизказано горд и почитан. Малкия Фердинанд се облегна на
здравата ръка на вуйчо си и запита:
– Ами баба как ме е обичала, като не ме познава?
Фердинанд одобри неговия въпрос и го намери много уместен.
Детето имаше право. То никога не бе чувало за тази бабичка и не можеше да
предполага, че бабичката е чувала за него.
– Твоята баба те обичаше много, Фердинанде – сериозно отговори Фердинанд, –
защото те знаеше. Всяка баба знае къде и кога ѝ се раждат внучета, защото тя се е родила
много преди тебе и е станала вече стара жена, когато ти си се родил. Обаче ти до днеска
си бил много малък и затова не си имал време да научиш за нея.
Големия и Малкия Фердинанд замлъкнаха и се загледаха изпитателно очи в очи,
сякаш се чудеха това така ли е, не е ли така. Но изведнъж Фери се окопити и извика:
– Ами аз откъде знам баба Ела?
– Защото тя е живяла тука, където живееш и ти – намери отговора Фердинанд. – А
баба ти Мария, както се казваше майката на твоята майка, живееше много далече оттука.
– Къде живееше? – запита Фери недоверчиво.
– При морето – отговори Фердинанд.
– Какво е това?!
– Много вода и една дълбока дупка – обясни Фердинанд.
– Като нашия кладенец ли? – обсъждаше Фери.
– Охо, много по-голяма. То прилича на небето. Представи си, че цялото небе е от вода
и е на земята. Това е море.
Фери дълбоко се замисли и не запита повече за морето, нито поднови разговора за
баба си и кравата Лола.

Привечер Фердинанд видя своя малък другар да си гради при кладенеца нещо от кал.
Когато се запъти към него, от къщи излезе Манол и с голямо ведро в ръка тръгна
нататък. Фердинанд се спря сред път и любопитно погледна групата, която
представляваха при гърбавия планински кладенец високият, силен и мрачен баща, като
някой царстващ дух на безслънчевото горско царство, и клекналото русо момченце,
което цяло грееше от радостното си занимание. Фердинанд се приближи зад тях и видя,
че Фери огражда голям трап с кална стена. После момчето започна да пренася в шепите
си вода от коритото при кладенеца и да я влива в дупката. Но работата му не спореше.
Той погледна баща си, който наблюдаваше неговата работа и с отчаяние му посочи
калния трап.
– Моля ти се, татко, извади вода и ми сипи тука! – помоли се той.
– Какво правиш? – запита селянинът Манол. – Какво намисли да градиш?
– Сипи вода, ще видиш – важно отговори Фери.
Селянинът Манол се опита да се усмихне на сина си и като кимна към Фердинанд,

74
пусна кофата в кладенеца да извади вода за трапа на Фери.
– Заклевам се, че това е кладенец – каза той, като изсипваше водата в средата на
калния трап. – Но ние си имаме вече един и той е най-дълбокият и студеният в цялата
околност. Умно ли е да се каля двора, за да се прави още един никому неполезен
кладенец?
– Не е кладенец – важно отговори Фери, като се впусна да лепи калта, която се
разшава на някои места, като не искаше да задържи водата.
– Тогава е корито. Но ние имаме толкова корита! Или може би ти е домъчняло за
кончето, че коритото на твоето Томенце се счупи под копитата на майка му? Но нима
Томенцето ще пие тази кална вода? – запита Манол, изправен с целия си висок ръст над
детето.
Фери учудено вдигна очи към него, после погледна своето кално произведение и
подир него Фердинанд.
– Водата не е кална. Водата е синя! – каза важно то.
Стопанинът Манол бегло погледна Фердинанд, който напрегнато гледаше в очите на
сина му, дълго мисли със сключени вежди, додето най-сетне запита предпазливо:
– Е, наистина, не можах да позная! Какво градиш, Фери? Кажи на татко си!
– Море! – гордо отговори момчето, заедно с грижата си да лепи калната стена.
Стопанинът Манол за миг се отдръпна, занемял от изненада и страх. После той се
изправи в целия си ръст и стъпи с големия си крак сред морето на сина си. Калната вода
плисна на всички посоки. Детето изпищя, но като погледна баща си в лицето, занемя и
се остави да го пренесат по въздуха за едната ръка вкъщи.

Фердинанд седна на големия пън при кладенеца, изплашен за своя малък другар,
който прелетя двора в ръката на баща си. Той мислеше и за Мария, която се бе изгубила
този следобед от очите му. Къде, в коя стая на тази яка, просторна къща плачеше сега
Мария? Да, той бе сигурен, че тя плаче някъде, отдадена на печал и разкаяние за дългото
мълчание, с което бе възнаградила мъченическия живот на безсловесната бабичка
Мария, която почиваше вече в земята на Соления залив и никога, никога нямаше да чуе
вече нито добро, нито лошо за своето отвлечено момиче в планината.
Но Малката Мария е била принудена да не каже на майка си думите, които
съставляват последния разговор, последния спомен, прощаването на една добра дъщеря
с умиращата майка.
Тя е била принудена от самата баба Мария, от бащата на нейните деца и от децата ѝ
да напусне своя бащин дом и да замине с чуждия стопанин Манол, като стопанка на
неговото горско живелище. Не, Мария не беше виновна и не трябваше сега да плаче!
Затова бе виновен и стопанинът Манол, този горски човек, който я обичаше, но който
диво мразеше всичко, което беше нейно от времето, когато Малката Мария е била
момиче на морето. Той искаше да изплиска с коравите си, черни шепи синьото море от
душата ѝ и да засади в неговата отводнена почва здрави горски дървета.
Тъй мислеше Фердинанд, дялкаше си пръчка при кладенеца, гледаше сенките на
големите дървета, които растяха по поляните, чувстваше как хладът слиза заедно с тях
от гората към чифлика, и се питаше бяха ли пуснали корен горските дървета в
отводненото дъно на Мариината душа? Че имаше дървета, имаше. Манол в много
работи беше успял, но какви бяха тия дървета и колко дълбоки корени имаха те?
Когато въздухът посивя и само тук-таме по тревата на най-високите ливади останаха
леки жълти петна, които едно по едно събираше хладната ръка на горската вечер,

75
кравите започнаха да слизат от височините. Звънците им тежко хлопаха из гората, а
белите им рога се подаваха от черно зелената сянка на първите дървета.
Мария слезе от къщи с празно ведро в ръка и посивяла от тъга, с подути очи, се
приближи до брата си Фердинанд, като го улови за ръка.
– Прости ми, бате, че те оставих тъй дълго сам. Това е днеска! Ти си свикнал вече с
тази мисъл, а за мене тя е така страшна и нова. Изведнъж ме порази. Вярно е, и нашият
баща ни напусна, но той не живя при нас, ние не го познавахме и когато той умря, на
мен ми се стори, като че ли той пак е заминал, само че този път по-далече от обикновено.
Никога не съм мислила досега, че и от нас, другите, някой ще умре. Сега виждам, че
когато умре някой от „нас“, ние внезапно проглеждаме и остаряваме. Ето, аз днес
прогледнах и остарях. Струва ми се, че никога няма да бъда вече млада, Фердинанде!
Това си мислех цял ден, затворена вкъщи. Сега разбрах, че да си млад, значи да си сляп.
Затуй само младите хора са радостни и доволни. Трябваше да стоя днес при тебе, но ти
не знаеш колко лошо е жена да плаче. Почне ли веднъж, спиране няма! А когато жената
прогледне и започне да мисли, тя винаги плаче. Толкова тъжен е животът на една стара
жена...
Фердинанд целуна ръката ѝ, която тя бе сложила в неговата и се усмихна.
– Така е, Марийо – каза той, като не направи никакъв опит да я утеши. – Ти си моята
мила сестра. Аз истински скърбя за тебе, защото по-добре от друг зная какво чувстваш.
Затуй седя цял ден при кладенеца и мисля как бих могъл да помогна на моята сестра
Мария. – Той вдигна безцветните си очи в нея. – Как, Мария? Кажи на брата си
Фердинанд!
Мария се наведе на рамото му и бързо го целуна по челото с пълните си и топли устни.
– Аз имам две деца, бате – отговори кратко тя.
Фердинанд се загледа в нея с възхищение.
– Каква бодрост може да придаде твоят глас, Мария, на човек, уморен от грижите и
глупостта на живота. Има защо да те обичат тези, които са около тебе! Има защо да те
пазят и да са ревниви. Самата ти имаш повече кураж от мене, много повече ти са
богатствата от моите, но аз бих искал да ти дам едно малко нещо, един съвет да дам на
сестра си Мария!
Малката Мария мило и търпеливо му се усмихна.
– Помни, Мария, винаги помни какво си казала на своя вече стар брат Фердинанд в
тази лятна вечер тука на кладенеца в този голям чифлик: „Аз имам две деца!“ Запомни
гласа си! Гласът ти е бодър и силен, Марийо! Звучен и здрав, въпреки че си плакала.
Помни това и дръж се за децата си! Душата на детето расте и постепенно се вдига нагоре
и нагоре! Тя ще носи и тебе нагоре. Твоят път е нататък по техния.
Мария проследи ръката му и отправи поглед към един висок връх, чието чело бе
обвито в синя мъгла зад гората.
– Нататъка ли? – усмихна се Мария двусмислено. – Към върха?... – И като помълча
малко, тя прибави: – Знаеш ли, бате, овчарите казват, че от този връх се виждало морето!
Фердинанд погледна оживялото ѝ лице и като ѝ стисна ръката, показа ѝ кравите,
които влизаха вече във вратата на чифлика.
Мария разсеяно погледна кравите и с леко недоволство отново обърна очите си към
върха.
– Този връх се казва „Войводата“ – каза тя. – Той предвожда другите върхове. Той е
най-висок.
Фердинанд внимателно я погледна.

76
 – Качвала ли си се там?
– Не, но аз много исках. Дълги години исках, но Манол не ми позволява да се
изморявам. „Уморена стопанка е лоша стопанка“ – казва той. Забранява да ме качват
нашите овчари по върховете. Той познава всяка пътека през гората. Той ме води сам
най-добре, но винаги през гората. Той лудо обича гората.
Фердинанд нямаше какво да отговори на това и мълчаливо се остави Мария да го
поведе между кравите в краварника.

Сред двурогото и едро стадо тежко стъпваше силна, червеникава крава. Всичко у нея
имаше червен отблясък. Отблясък на кръв и на бой, отблясък на достойнство, което се
пази с цената на кръвопролитие. Тази крава изглеждаше самотна и единствена сред
своите по-слаби и по-дребни от нея другарки, а червеният ѝ поглед се отправяше
самотно насам и нататък, като че ли искаше да каже, че не очаква нищо повече от тази
позната поляна и от този познат чифлик.
Телетата се блъскаха между кравите, като бързаха да намерят майките си и да се
мушнат под коремите им. Кравите пръхтяха и се безпокояха. Само червената крава
гледаше право пред себе си с вторачен и самотен поглед.
– Горката Есмералда! – каза състрадателно Мария, като посочи червената крава на
Фердинанд. – Тя загуби теленцето си преди една неделя. И тя разбира, че го е загубила.
Другите крави, когато им се случи такова нещо, мучат, тичат, търсят из двора и дълго
време са луди от безпокойство и очакване, а Есмералда не търси, не мучи, не се безпокои
вече. Тя знае, че нейното сиво момченце е умряло, затова е толкова тъжна.
В това време ратаите с викове подкараха червената Есмералда към краварника, като
я изтръгваха с ругатни от самотните ѝ размишления, но Мария сърдито се приближи
към тях. Те млъкнаха и се отдалечиха, като оставиха злата крава на стопанката си.
Мария сложи меката си ръка на челото на Есмералда, като я погледна безмълвно и
топло. Червеният поглед на кравата скръбно се повдигна, тя сви ноздри, сякаш се
приготви да съобщи на Мария нещо неизказано самотно и скръбно, после отпусна
ноздри, изви врат и бавно влезе на своето опустяло място в краварника.
– Няма ли да ти направи нещо лошо? – запита Фердинанд, комуто не се искаше много
Мария сама да влиза при това едро и скръбно животно, което бе убило с един удар на
жилавите си крака най-хубавата слугиня в чифлика.
Но Мария му се усмихна от прага на краварника.
– Не бой се, бате! Ние сме две майки. Ние се разбираме помежду си!

Фердинанд остана при вратата. Край него с усмихнато „Добър вечер“ минаваха
ратайкините с медници и дървени ведра. Те бяха пълни и свежи момичета от планината,
които бързаха да издоят топлото мляко на кравите и да свършат своята вечерна работа.
Фердинанд тръгна надолу по течението на потока, чиято студена вода шумеше
страшно, поради настъпилата вечер. Момче с червено късо палто съпровождаше една
дебелобузеста ратайкиня към краварника и нещо ѝ шушукаше току във врата.
Момичето се кълчеше, слагаше пръсти на носа си и викваше из цяло гърло:
– Ух, бе и ти! Бог да те убие!
Фердинанд ги изгледа как се отдалечават в здрача, как момчето с червеното палто се
навежда и шушне нещо във врата на момичето, как момичето се спира за миг, прихва в
шепите си и как нейното провикване се откъсваше и отекваше в здрачената гора: „Ух,
бе и ти! Бог да те убие!“.

77
 Мария го настигна с пълно ведро и го поведе към къщи. Ела тихо скимтеше в един
ъгъл на кухнята и напразно искаше да ѝ доведат Фери. Но Фери, строителят на морето,
бе излежал три часа наказание, наложено от строгия му баща. И сега се криеше някъде
из чифлика, като не искаше да отговори дори на разтревоженото повикване на майка си.
Тогава Фердинанд предложи да отиде и намери момчето. Чифликът му беше твърде
малко познат, затуй той започна да влиза наслуки от врата на врата.
В една ниска стаичка хъркаше баба Дона с лъжица в ръка. Сънят я беше изненадал
сред ядене, защото пред нея стоеше глинена паница до половина с бяла попара.
В друга стая вечеряха старите слугини. Зад една тъмна врата две жени се кикотеха.
Зад тях шушукаше мъжки глас. В стаята бе вече тъмно, значи Фери не можеше да се
крие там. Когато хлопна вратата, Фердинанд чу звънлив женски смях, а една от жените
каза тихо:
– Този, старият, вчера дойде, а навсякъде си пъха вече носа!
Фердинанд се усмихна и отмина. За тях тука, горе на планината, той беше „старият“,
а долу, в града, където хората бавно зрееха, той все още беше мъж в разцвета на своите
сили.
С усмивка на уста, Фердинанд бодро закрачи напред, Фери беше в дърварника. Под
светлината на една мъждива газена лампа той клечеше срещу момчето в късото червено
палто и зяпаше в устата му.
– А царската дъщеря се изсмяла на бедния момък, задето той искал да се ожени за нея
и като се изправила в пурпурната си рокля на своя златен трон, извикала му в лицето:
„Да те прокълне Бог за безсрамните ти думи!“ – вдъхновено говореше ратаят, а Фери не
дишаше срещу него.
Фердинанд се усмихна на тази картина и на приказката за царската дъщеря, която се
изправила в пурпурната си рокля на своя златен трон и се изсмяла на бедния момък,
като извикала в лицето му: „Да те прокълне Бог за безсрамните ти думи!“ А пред очите
му застана дребната дебелобузеста ратайкиня, с бялата кърпа на глава, която слагаше
нос в шепите си и се кискаше с цяло гърло: „Ух, бе и ти! Бог да те убие!“...
Ратаят с червената дреха забеляза Фердинанд и скочи, Фери изтича при вуйчо си, още
не дошъл на себе си от приказката за жестоката царска дъщеря.
– Е, и после? – извика той, като сложи и Фердинанд в числото на слушателите.
Ратаят се ухили:
– Айде, остави тия за друг път!
Ръка за ръка, Големия и Малкия Фердинанд закрачиха през тъмната поляна към
къщата, която като жилище на господарите се мъдреше в началото на цялата редица
къщички и пристройки, които съставляваха големия горски чифлик на стопанина
Манол.
– Чу ли приказката? – извика Фери, защото потокът през поляната вдигаше голям
шум.
– Чух я – отговори със същата сила Фердинанд.
– Е, какво е станало по-нататък?
– В края на краищата царската дъщеря се смилила и се оженила за бедния момък. Но
преди това той трябвало да отиде някъде по света, за да извърши нечувани подвизи.
Затуй царската дъщеря много се гордеела отпосле с него...
– Ти всичко знаеш! – извика Малкия Фердинанд и с възторг погледна нагоре към
Стария Фердинанд. Но лицето ва вуйчо му беше скрито в тъмнината и малкия
продължи: – Ето, Йогата ми разказваше същото нещо. Щял да тръгне по света да

78
извърши подвизи. Йогата знае много приказки за царе, за овчари и за царски дъщери. И
ти ли знаеш колкото него?
– Зная някои – каза Фердинанд.
– Не, не, ти сигурно всички знаеш! – възпротиви се Фери. – Иначе откъде ще знаеш,
че бедният момък отишъл да извърши подвизи и тогава царската дъщеря се смилила и
се оженила за него? Това знае само Йогата!
– Много от приказките си приличат – уклончиво отговори Фердинанд. – Мнозина
бедни мъже, мое момче, вършат чудеса, за да се прославят. Това се случва често на
земята. Какво друго би могло да направи бедното момче, за да спечели сърцето на
царската дъщеря, освен да се хвърли в бой срещу лами и лъвове, да откъсне трите глави
на огнения змей и въобще да извърши чудеса и страхотии?
Фери почувства гореща признателност към Фердинанд, понеже той не завърши речта
си с думите на Йогата, които просто висяха на края на езика му при всеки отговор. Те
приличаха на звънче, което при всяко отваряне на устните му се разлюляваше и се чува-
ше този звън:
– Когато пораснеш, ще разбереш тия работи!
Тези думи тровеха радостта на Фери от всяка приказка. Беше време, когато те го
разплакваха, караха го да бие Йогата с юмруци по гърдите и Йогата се разкайваше, като
обещаваше занапред да се въздържа от такива думи, но те като омагьосани изкукваха от
кухината на мъжката му вече уста, след всяка негова мисъл.
А ето Стария Фердинанд, който бе обиколил света и бе толкова пъти по-умен от
Йогата, не се увлече от подобни думи, които изглежда имаха особена сладост за
възрастните. Да, възрастните бяха жестоки в обноските си към малките момчета, това
Фери бе разбрал отдавна. Те изпитваха наслаждение да ги дразнят и да ги измъчват.
Обаче Фердинанд не изглеждаше жесток и се държеше добре с Фери. Двамата ръка за
ръка, като другари, се прибраха вкъщи.
Ела беше плакала, плакала за Фери и заспала. Мария готвеше вечерята, а стопанинът
Манол пушеше лулата си на прага на кухнята, като гледаше към тъмната гора, над която
бяха излезли едрите планински звезди, които трептяха в прозрачната хладина на дър-
ветата.
– Хубава е нощта, нали? – миролюбиво запита той Фердинанд, като очевидно изпит-
ваше истинско удоволствие от вкусването на тази горска нощ, сякаш тя съставляваше
част от неговото същество.
Фердинанд се съгласи, че нощта е много хубава и това достави голямо удоволствие
на горския стопанин, който изглеждаше крайно неотстъпчив в любовта си.
– Да, прекрасна нощ! – каза той. – Вие, хората от градовете, не знаете какво е нощ.
Бог е създал денят за работа, а нощта за удоволствие. Нощта е украшението на човешкия
живот!
Фердинанд намери, че много от думите му са умни ѝ прави. Намери също, че Манол
се е успокоил от днешните тревоги. Дори му се стори, че Манол иска да го задържи при
себе си и да поговори любезно с него. Може би тъй успокоително и сигурно му
действаше тази част от съществото му, което се наричаше „планинска нощ“. Но
Фердинанд се чувстваше уморен от деня и едва не заспа заедно с Малкия Фердинанд на
трапезата.
– На твоя син и на твоя брат им се спи, Мария – опита се да се усмихне добродушно
Манол. Мария с нежност и тъга гледаше двете задрямали глави на масата, главите на
Малкия и на Големия Фердинанд. Искаше ѝ се да ги вземе двамата еднакво на

79
майчините си гърди и бърже погледна Фердинанд, който вече спеше с увиснали устни
на стола си.
– Все пак този твой брат не прилича на никого от вашата фамилия, Мария – каза
Манол с мъка. Мария сепнато обърна очи към него и двамата продължиха упорито и
скръбно да се гледат в очите. За първи път, откакто той преди осем години я бе довел
тука, откакто родиха това русо момче, което спеше с ръка върху коляното на Ферди-
нанд, и Ела, която имаше вече три години, но още твърде недостатъчни, за да дочака
времето за сядане на общата вечеря, за първи път мъжът ѝ Манол заговорваше за хората
от залива. Може би добрият и уморен образ на Фердинанд бе смекчил за миг през тази
нощ упоритостта на сърцето му. Манол сви вежди над мрачните си очи, но продължи,
сякаш изкърти последните думи от гърдите си:
– Той е добър. Когато го видиш, не можеш да не кажеш: този човек не е като другите!
Мария се усмихна, очите ѝ се обърнаха с безкрайна нежност към заспалия
Фердинанд, сякаш искаха да го погалят по буйната коса, по умореното и добро лице,
което спеше и насън потиснато от размишления.
– Той е друг, да – отговори тя тихо. – На никого от нас не прилича. Нито на някого от
хората, които съм срещала. Той е най-умният от всички ни.
Манол стисна устни и не каза нищо повече.
– Сега да събудя децата си! – извика Мария и като скочи, прекара по една ръка през
лицата на Големия и на Малкия Фердинанд. Големия Фердинанд се стресна, но Малкия
не се събуди, само се намръщи и сви в съня си.
– Защо ни будиш, Мария? – извика Фердинанд, недоволен от това, че малкия не бе се
събудил и не се стресна от ръката на Мария. – Остави ни да си спим – ние, двамата
сънливи Фердинандовци!
Мария се засмя весело и го повдигна за ръце.
– Хайде, ще те сложа да легнеш, тука се мъчиш прав! Хайде, в леглото!
– Ух, остави ме, Мария! – Мъркаше сънливо и тромаво се люшкаше отзад Фердинанд
към стаята си. – Така сладко се бях унесъл! От сто години не съм спал както сега!
Чистият въздух просто ми замайва главата и ми затваря очите! Мария, щом може да се
спи тука, спете! Аз не спя по много, много нощи. Аз съм уморен, съсипан човек, Мария,
а ти ме будиш! Ето, сина си ще пренесеш на ръце, а мене разбуди и ме теглиш, като ме
караш да вървя с краката си.
Мария го водеше за ръка, като се смееше на неговото мъркане. Тя си спомняше онова
време, когато бяха малки и когато баба Мария ги теглеше за ръка един по един към
леглата им. Тя бе дребна женица, тя не можеше да отнесе децата си на ръце до леглото.
А те, сънливи, както тази вечер бе сънлив Фердинанд, се тътреха зад нея и се сополевеха
от яд. Очите на Мария се напълниха със сълзи и когато оставяше пред брата си лампата
в неговата стая, Фердинанд видя тия сълзи, но не каза нищо.
Когато Мария се върна да загаси лампата, Фердинанд, съвсем разсънен, лежеше в
леглото си, подпрял ръка на лакът и залостил глава в дланта си.
– Защо не спиш? – запита Мария.
Фердинанд я погледна. Всичко детско бе изчезнало от загрижените черти на лицето
му. Той се помъчи да се прикрие и се пошегува с Мария.
– Аз се наспах, Мария. Толкова е моят сън!
– Аз ли ти направих това зло – да те събудя! – извика отчаяно тя.
– Не, не, какво ти! – усмихна се Фердинанд. – Аз често пъти прекарвам така нощта.
Мислите нямат нужда от сън. Те идат като комари, хапят, нападат на облаци. Ние,

80
човеците, често пъти приличаме на рибарите, които нощуват край блатата в залива.
Мария се усмихна и го тупна по крака. Тя си спомни подутите, нахапани от комари
лица на момчетата, които рано сутринта им носеха евтина риба от блатата.
– Спи, спи, Фердинанде, Малкия Фердинанд те изпревари! – усмихна му се тя.

– Искаш ли да дойдеш с мене в гората за цял ден? – запита Мария.

Фердинанд се оплака, че не е спал и няма да може да върви, но тя весело го прегърна.
– Разходката ще те ободри и умората ще те накара да заспиш дълбоко, както спи
Малкия Фердинанд. Ще си вземем хляб и сирене и ще ядем по ручеите. Ще напълним
кошниците с диви ягоди. От дивите ягоди ще сварим сладко за Маца, мармалад за Лена
и Ката. А ти ще се похвалиш, че сам си ги брал.
– Аз съм тежък, Мария, и мъчно вървя! – въздъхна Фердинанд. – Но щом ти така
горещо желаеш, аз съм готов утре рано да тръгнем. Дано тази разходка ми помогне да
спя утре вечер, че другиден цял ден ме чака път и тръскане в талига до залива.
– Нима тръгваш вече? – плахо го погледна Мария, но не посмя да каже нещо повече.
Манол от ранни зори бе заминал за планината, а когато тръгваше, тя видя, че лобът му
е жълт и прорязан от черните бразди на лошите сънища. Мария не се осмели втори път
да го погледне, когато той ѝ каза, че тръгва за цял ден. Стопанинът Манол бе сънувал
лоши сънища тази нощ, през която брат ѝ Фердинанд не заспа в стаята, съседна на
тяхната. Може би Манол не мразеше Фердинанд, но Мария чувстваше, че Фердинанд
му е донесъл тези лоши сънища и не знаеше дали ще може да задържи по-дълго време
Фердинанд в чифлика. А и Фердинанд не казваше нищо за оставане. Може би на тях
двамата, без да говорят помежду си, много работи бяха съвършено ясни.
На другия ден те станаха рано сутринта. Слънцето хвърляше първите си лъчи в
студеното небе, а Фери и Ела спяха непробудно. Манол се върна късно през нощта, но
бе избързал вече да слезе към мандрите в Малкото село, дълбоко под склона на техния
чифлик. Впрочем, Фердинанд, без да иска, много се зарадва на неговото отсъствие.
Ратаите бодяха с остени вън от вратата на чифлика последните говеда, а Фердинанд
и Мария пиеха пред кухнята топло мляко от сини канчета.
С две празни кошници една в друга в едната ръка и с кошничка хляб и сирене в
другата, Мария огледа за последен път чифлика и тръгна напред. Фердинанд остави на
прозореца празното си канче и тръгна подир нея.
Росата се вдигаше като сребърна пара от зелените бурени на отсрещния склон, по
който се качваха говедата. Фердинанд различи между тях едрия силует на Есмералда,
която се спираше с учуден и самотен поглед сред изпаренията на росата, като
изглеждаше почервена и по-страшна.
– Горката Есмералда! – каза Мария. – Знаеш ли Фердинанде, тези дни премислих за
себе си и за смъртта на мама. Не е прилично да мисля тъй, греховно е, но, Боже мой, как
би страдала една майка за детето си! Как щеше да плаче мама за мене, ако аз бях умряла,
въпреки че ѝ оставаха толкова деца! А пък аз имам една майка и толкова малко плаках!
Колко е тъжно това за бедната мама...
И Мария тихо зарони сълзи, които сигурно облекчаваха мъката и угризенията на
съвестта ѝ, защото лицето ѝ не изглеждаше така посърнало, както завчера. Фердинанд
навлезе след нея в гората и като се заизкачва по склона, пое празните кошници от
ръката ѝ.
– Всъщност, Марийо – каза той, – този, който оплаква свой близък мъртвец, оплаква
себе си. Една майка оплаква в своето умряло дете своята плът и своята душа. Тя оплаква

81
мъките, които е претърпяла да го роди и отгледа, и смисъла да живее, който е загубила
с него. Да, майката оплаква винаги себе си цялата, затова тя никога не може да се утеши.
Затова много майки, след като погребат децата си, се превръщат на живи вещици в
живота. Жалейката и за другите хора прикрива важна, съществена загуба за останалия
жив човек. Живият оплаква някоя материална подкрепа, загубена власт, обществено
положение, любов, вярност, взаимно разбиране, задружна работа или задружно
забавление. Останалият жив човек оплаква винаги своята собствена загуба.
Мария пристъпваше тихо по меката горска шума, а Фердинанд продължи:
– Мама умря на една възраст, когато хората са най-малко оплаквани, защото се смята,
че са свършили земната си работа, преситили са се на земните тегла и спокойно могат
да се оттеглят на почивка. Поне Лена, Ката, Атанас и Маца изпитваха това достойно
чувство пред нейната смърт. Ти, обаче, за тебе е по-друго. Те са правели туй или онуй
за нея, подавали са ѝ чаша вода, когато устните ѝ са били загорели и когато е била
гладна – парче хляб и паничка супа. Маца е ушила някоя и друга блуза за нея. Ти нямаш
сега за утеха такъв радостен спомен, но ти ли си виновна, че си я лишила от своите
грижи?
Мария изтри с меката си длан сивите си очи, обаче не погледна към Фердинанд, който
се изкачваше до нея по склона на гората.
– А ти защо не се върна толкова години, бате? – тихо запита тя, засрамена от въпроса,
на който двайсет и повече години Фердинанд не бе дал никакъв отговор.
– Отначало трябваше много да работя и да уча – каза Фердинанд. – Животът на
мъжете е тежък, Мария. По-късно обаче натежах и станах мързелив. Винаги нещо
неважно ме спираше, някакви дребни грижи. Обаче трябваше смъртта на майка ни да
ме върне при вас, за да видя, че незаслужено съм странил от вас. Вие сте добри, вие ме
обичате! Аз чувствам, че всеки от вас незаслужено ме обича и уважава и това къса
сърцето ми!
– Ти си тъй добър! – извика тихо, сякаш от дъното на сърцето си Мария, като го
погледна с обожание. – Ти си тъй чуден! Приличаш на голямо дете, а и най-строгият
смирено иде при тебе да почерпи ум и разум. Когато те гледам, иде ми да те погаля като
мое момче по челото, но като ме погледнеш, аз си отдръпвам ръката... Ти имаш някаква
особена сила в очите си, сила! Ууу... каква сила има и в цялата ти фигура, а ето ти
пъхтиш и се изморяваш от пет крачки. Като се наведеш, охкаш и се оплакваш. Едва не
плачеш, а цял издаваш желязна сила и който те види, остава с убеждението, че ти с
гърдите си можеш да поместиш планина. Ти си за мене силен човек, да! Ти двайсет
години не прегърна майка ни, но мама те обожаваше, смяташе те за най-добрият от
всички ни и се гордееше с тебе. Ние, твоите сестри, както и твоят брат, се чувствахме
пренебрегнати от тебе, но всеки от нас израсна като че ли под твоето крило. Нима това
не е чудно? Сега, когато те виждам, не ми е чудно... Когато си някъде, там е сигурно.
Човек се чувства подслонен и защитен при тебе. В очите ти има доброта към хората,
сякаш отгоре ти е дадена власт да прощаваш човешките грешки. Аз много мислих за
това. Пред теб човек с открито чело може да се изповяда.
– О-хо! – каза Фердинанд. – Аз никак не се интересувам в такъв смисъл от човешките
грешки, Мария. Нищо не отегчава повече от една изповед! Аз рядко съм позволявал
някому да ме потопи в излияния, за да се нарече пред мене „искрен“. Излиятелните хора
са егоисти, които придават голямо значение на себе си. За мене „искреният човек“ е
физически гол. А голият човек е неприятен.
Мария го изгледа втрещено, сякаш неочаквано бе получила плесник, но скоро се съвзе

82
и се усмихна меко.
– Защо тогава не мога да разбера аз, защо хората се стремят толкова силно със своите
грехове към тебе? – засрамено запита тя. – Възможно ли е ти в действителност да си
толкова жесток спрямо тях? Самата аз мисля, че само пред тебе няма да се уплаша за
своите грехове...
– Това е, защото за мене няма „грехове“, Мария! – въздъхна тайно Фердинанд. – Ух,
как мразя големите думи! Човек върши туй или онуй според природата си, додето умре.
Какво интересно има в това какво той прави?!
– Чудно – каза като на себе си Мария. – Не си ли се интересувал поне от любопит-
ство? – и като помълча заедно с него, прибави: – Хората са така любопитни и с
такава жажда се нахвърлят да те опозорят...
– Те какво друго биха правили? – недвусмислено заключи Фердинанд.
Пътят излезе от сянката на гората и двамата се закатериха по стръмни, напечени
височини.
– Още малко – каза Мария, – ягодите са там, под онази гора. Там ще седнем на извора
и ще направим втора закуска.
Фердинанд събаряше с краката си напечените на слънцето камъчета и пъхтеше.
– Не си навикнал – усмихна се Мария, като пое кошниците.
Когато стигнаха склона, Фердинанд намери целия под на рядката гора покрит с
широките, лепливи листа на дивата ягода, които шушнеха и се лепяха по земята на лекия
планински вятър.
Над зелените лепливи листа трепереше цяло едно току-що узряло, червено море от
горски ягоди. Фердинанд възторжено възкликна и се нахвърли, заобръща стръковете и
напълни шепата си с ягоди. Устата му и гърдите му се задавиха от силния аромат и
сладкия сок на тия редки горски гости. Фердинанд пъхтеше, викаше от удоволствие и
пълнеше устата си с нови и нови шепи ягоди, които почервениха ръцете му, устата му
и брадата му.
– Сега ти съвсем заприлича на едро, пълничко мече, което лакомо се нахвърля на
ягодите – засмя се Мария, като зобеше червените зърна.
Фердинанд се усмихна над червената си брада и въздъхна:
– Изядохме ли вече склона, Мария?
– Не, не, останаха няколко зърна да сварим сладко на Маца – извика Мария.
– Е, тогава да спрем вече, Мария!
– Да спрем и да се заловим за работа!
Но Фердинанд се беше подул от ягоди и жадно гледаше с разкрачени върху шумата
нозе.
– Ха, сега, вече не можеш и да станеш! – извика Мария. – Виждаш ли как те нареди
сестра ти? А виж колко ягоди за бране има! Ние сме иззобали по едно местенце, додето
сме могли да си протегнем ръката!
Но все пак за работа трябваше да се залови само Мария. Фердинанд се изтегна на
шарена сянка край ягодите, а Мария сръчно заприбира в кошницата си червените зърна
около него.
– Хубава е вашата земя, хубаво можеш да си починеш – въздъхна Фердинанд. –
Хубаво е мястото, където живееш, Мария!
Мария мълчеше и събираше зърната, после каза със странна кротост в гласа:
– Зависи как живееш тука. Нали и ти така мислиш, бате?
Фердинанд не отговори нищо, а Мария тихо запита:

83
 – Ти видя морето, бате, нали?
Фердинанд се забави, като примижаваше.
– Да, аз всеки ден ходих на морето – отговори най-сетне той.
– И то е все така синьо, нали? – запита просто и още по-кротко Мария.
Фердинанд не отговори, защото Мария не го питаше за това.
Ягодите се полюшваха леко от всяко полъхване, после внезапен мир и тишина
обхващаше ягодовата шума. Мария не забеляза, че Фердинанд не отговори. Тя разсеяно
събираше червените зърна в кошницата, но очите ѝ виждаха морето при Соления залив
и край брега – застиналите кораби. Тя вдишваше миризмата на водораслите, които се
биеха в скалите, като идеха от морските тъмнини към слънцето на повърхността, а
чайките крякаха и се биеха над разпенените гребени.
Фердинанд вдигна очи към нейното лице и братска милост го обхвана към нея.
Кротките, сиви очи на Мария тихо отговориха на погледа му, а загарялата кожа на
изпъкналите ѝ скули леко се запали.
– Ако аз помоля Манол – запита Фердинанд, – мислиш ли, че той ще те пусне с мен
да дойдеш при сестрите си, Мария?
Мария бързо го погледна.
– О, не, недей! – с ужас извика тя, като си спомни тази сутрин жълтия лоб на Манол,
прорязан от черните бразди на лошите сънища. – Само ще се скарате и нищо няма да
излезе от това.
– Но той никога ли няма да ти позволи да видиш своите? – извика Фердинанд, като
се изправи на лакът. – Той не те е купил още от нас!
– Не, не, той никога няма да ми позволи да сляза там, никога! – извика Мария с
разтреперан глас. – Без него никъде няма да ида. А той никога няма да слезе там вече,
никога! Той ходи едно денонощие път и купува сол от града, но в залива не слиза никога
и никога няма да иде! Ти не познаваш Манол!
Фердинанд дълго я гледа, после внезапно улови ръката ѝ.
– Не, Мария! – каза твърдо той. – Аз познавам вече Манол, който ме закле никога да
не говоря с тебе това, което аз имам намерение сега да ти кажа и повторя. Аз виждам,
че твърде малко бих могъл да ти помогна със своята дейна намеса в твоя живот. Но ти
трябва да се бориш, Мария! Ти трябва да си извоюваш поне малко самостоятелност,
малко свой живот! И ти си човек, и ти имаш право на свои мисли, свои решения! Свой
живот! Ти си ми най-милата сестра, Мария, и сърцето ми се къса, като те гледам. Никой
човек не трябва да живее толкова много подчинен на друг човек, като тебе. Ние, хората,
нямаме право на това!
Мария тихо изтегли ръката си от неговата, като продължи безмълвно да сбира ягоди
в кошницата. Фердинанд се залови да ѝ помага, но откъсна две-три зърна, лапна ги
разсеяно и спря. Слънцето се вдигаше все по-високо върху небето, което вън от гората
бе пожълтяло от жега.
– Ето, кошниците се напълниха дотолкова, колкото ягодите да не се разсипват, когато
ги носим – каза Мария. – Ела, сега ще идем там горе зад гората, на извора да се напием
с ледена вода.
Фердинанд стана с охкане, послушно взе едната от кошниците и тръгна подир Мария
към извора. Когато излязоха от гората, пред тях се откри масива на един гол лишен от
гори връх, изправил с мрачна самостоятелност своите сиви скали сред гористите, обли
хълбоци на планината.
– „Войводата“! – възкликна Малката Мария и бързо остави кошниците си при

84
извора, който ромонеше с ледените си струи в корена на едно прастаро дърво.
Фердинанд също остави кошницата си и учудено я погледна. Лицето ѝ изглеждаше
преобразено от вълнение. Тогава Фердинанд си спомни, че този е върхът, от който
овчарите виждали морето. Но той беше тъй скалист, горещ и неприветлив, че страх сви
сърцето на Фердинанд. Изпотен и уморен, той седна при извора, като натопи ръка в
студените му струи. Мария седна до него, като се усмихваше с пълните си устни.
– Никога не съм го виждала толкова отблизо – въздъхна тя.
– Но нали си идвала тука за ягоди? – запита Фердинанд.
– Никога не съм идвала – каза Мария скръбно. – Но аз познавам на пръсти тия места
от разказите на Йогата. Той е нашият певец и поет. Той много работи разбира и с него
много нещо може да се говори. Той ми е разправял, че видял от този връх море... дори
и кораби! Не вярвам да ме е излъгал, защото описанието му е много точно и вярно, а
иначе Йогата никога не е виждал море и кораби. После аз осем години съм гледала този
връх от прозореца на чифлика. Да, цели осем години! Ако те запитат в чифлика откъде
сме брали тези ягоди, бате, кажи, че сме ги брали на Конска поляна! Тя е там отсреща –
на ония склонове зад чифлика.
Фердинанд разбра и кимна с глава. Двамата пиха студена вода, от която се
почувстваха отново изгладнели. Ягодите издаваха силен аромат и те отново напълниха
шепите си. Мария му подаде парче бяла пита и сирене. Фердинанд мълчаливо
отхапваше хляба и сиренето, като изпълваше след всеки залък устата си с дребните,
сладки, ароматни зрънца и сегиз-тогиз поглеждаше вдълбоченото в тайни размишления
лице на Мария, която едва движеше устни.
Той се мъчеше да си представи силата на човешкото увлечение, силата на тази любов,
която бе превърнала кротката и здрава Мария в безнадеждна затворница на планината.
Как ли бе изглеждал онзи моряк, заради когото Мария изплащаше с години греховете
си на тия отдалечени от света височини?
Сигурно е бил висок и сух, като повечето моряци, с изпръхнало лице и корави, свити
устни. Сериозен, съсредоточен и внимателен трябва да е бил погледът му, поглед на
наблюдател от мачта на разлюляно море. Сигурно е имал сиво-син поглед, край очите с
много бръчки, каквито обикновено добиват моряците от постоянно свиване на очите,
поради силния блясък на морската вода. Кожата на лицето му трябва да е била загоряла
и станала твърда от слънце и солени капки, а ръцете – възлести и твърди, с яки и жилави
пръсти. Много моряци бе виждал на младини Фердинанд и с много от тях бе дружил.
Тяхната пълна с фатализъм мълчаливост и тяхната страст към живота му бяха добре
познати.
Може морякът на Мария да е бил някой от тези горещи и строги мълчаливци,
някогашни негови приятели, които винаги имаха по някоя жена на брега, която чакаше
с томление връщането на корабите.
Фердинанд погледна сестра си и се запита дали тя не мисли сега за онази нощ преди
нейната сватба, когато селянинът Манол бе отишъл в къщата на моряка и там бе
намерил момичето Мария, тази сега сивоока и кротка жена?
Къщата на моряка трябва да е била край самото море... Може той да е наемал там само
мебелирана стая за времето на краткия си престой в залива. Наредбата на стаята ще да
е била стара и проста... Широк и стар таблен креват с изтърбушен дюшек, прогнила
дамаска на юргана и кръпки на хасените възглавници. В стаята ще да е имало и огледало,
голямо, старо огледало в проядена от червеи дървена рамка, където сестра му е оставила
сивия влюбен поглед на младостта си.

85
 Фердинанд бе сигурен, че когато се върне в залива, ще намери тази наемна стая за
моряци, каквито той бе виждал много в младините си, а в нея същото голямо огледало,
без блясък, поради почтена старост, и в неговата замъглена повърхност – завинаги
загубените сиви, радостни очи на Мария.
– Мария! – изведнъж се обърна към нея Фердинанд. – Искаш ли да се изкачим
двамата на този връх? До довечера има време. Аз ходя тежко, но заради тебе ще бързам.
Това е едничката радост, която мога да ти доставя!
Мария го изгледа с широкоотворени, уплашени очи и двамата продължиха да се
гледат упорито и дълго, сякаш бяха мислили досега за едно и също нещо през цялото
време на своето мълчание.
– Бате! – тихо извика Мария, като едва овладя сълзите си.
– Да, Мария, твоят пълен брат Фердинанд реши да остави тлъстината си на
„Войводата“!
Мария веднага скочи. Сега Фердинанд разбра, че е била приготвена за това възлизане
на „Войводата“.
– Ще скрием кошниците тук, в шумака. И на връщане ще ги вземем.
Тя му подаде ръка и като се озърна плахо, сякаш някой можеше да я види сред тази
горска пустиня и да попречи на нейното първо възлизане към върха на свободата, тя го
дръпна и двамата бързо тръгнаха нагоре. Слънцето препичаше от върха на небето и
скалите наоколо трепереха в мараня. Фердинанд бършеше с кърпа мокрото си лице, но
събираше кураж и дори подкрепяше Мария, когато трябваше напряко да се покатерят
по някои гладки камъни.
Мария се спря на половина път върху една скала и се огледа. Чифликът се виждаше
вече като три бели точки върху една зелена поляна зад черните гори. Тя стисна силно
ръката на Фердинанд.
– Може би е много лошо това, което правим, бате! Ти знаеш ли Манол? Аз му
причинявам много мъки. Аз никога не съм го обичала... не зная.... Да се върнем ли, ако
ти мислиш, че не е добро?
– Аз мисля, че е добро – заключи спокойно Фердинанд, като очевидно никак не се
заинтересува от нейните угризения. Устата му беше отворена, но не от усмивка, а
защото той пъхтеше от умора, додето очите му изгледаха неодобрително Малката
Мария. – Какви глупости приказваш, Мария! – каза той. – Това тук е една дребна радост.
Какво лошо има в това, че ти искаш да видиш морето? Додето живееш, ти имаш право,
като всеки човек, да сложиш крака си на всеки камък тука или където и да било на
земята и да погледнеш накъдето искаш!
– Бате, бате! – въздъхна Мария, която поглеждаше готова веднага да се съгласи с него
и да се подчини на неговата воля. Двамата забързаха, без да поприказват повече.
Колкото потъваха в мислите си, толкова по-лесно се качваха. Сенките по ридовете се
удължаваха. Мария и Фердинанд почиваха за няколко минути по камъните и по редките
песъчливи полянки, покрити с оскъдна трева. След такава кратка почивка те още по-
бързо тръгваха нагоре. Фердинанд пъхтеше и се задушаваше от кашлица, но Мария
бегло го поглеждаше и сега вече бързаше сама преди него.
Когато върхът се показа пред тях, тя вече тичаше, тя не мислеше вече за Фердинанд,
който правеше отчаяни усилия да бърза след нея. Тя не мислеше за задухата, която
причиняваше тлъстината му.
Със замъглени от умора очи и задъхани гърди, Фердинанд я видя как тя се изправи
на върха, как застана гърбом към него, загледана натам, където трябваше да се

86
предполага, че е морето. А вятърът надуваше и бръмчеше в широката ѝ пола. Навярно
Мария виждаше вече морето, а може би и корабите!...
Фердинанд едва допълзя до нея и тежко задъхан се изправи зад гърба ѝ. Мария, която
дълго време бе стояла и гледала, не се обърна. Фердинанд потърси с очи онова, което тя
упорито гледаше, но никъде не можа да види море. Той виждаше само едно гигантско
море от тъмнозелени планински вериги и гори, които свършваха до хоризонта.
– Не виждаш ли? – глухо запита Мария.
Фердинанд продължаваше да гледа с уплашено и разтуптяно сърце, защото не
можеше да види море.
– Ей, там, между ония две гънки на планината! На единия склон има ливади, на другия
хора. Виждаш ли цепнатината между тях? Долу! Долу!
– Да, да! – радостно извика Фердинанд. Той се поклони от все сърце на Създателя, че
бе направил между двата хълбока на планината да се види от този страшен връх
„Войводата“ поне това нещо, подобно на къс море, което се сливаше с небето и
приличаше повече на син облак върху земята, затворен между двете планини. Да, но
сигурно това синьо нещо там на хоризонта все пак бе море! Един знак на морето!
– Виждаш ли там кораби? – задъхано запита Мария.
Фердинанд отчаяно напрягаше болнавите си очи, но нищо не можеше да забележи.
– А как Йогата е видял кораби? – отчаяно извика Мария.
– Поетите виждат много неща, Мария! – тъжно въздъхна Фердинанд.
Мария замлъкна. Тя дишаше тежко и гледаше. Бурна страст изостряше напред
лицето ѝ, пълните ѝ устни, и нейното инак отпуснато и кротко тяло. Това навярно бе
онзи буен устрем, който някога бе я притиснал върху коравите гърди на неизвестния
моряк, когато тя е живеела още там – при синия облак, който трябваше да бъде море.
Фердинанд седна на ръба на скалата и търпеливо зачака. Той дълбоко, но тихо
поемаше дъх, като чувстваше, че една дума, един звук от неговата уста би разкъсал
напрегнатата струна, в която се бе превърнала душата на Мария.
Все по-дълги, по-черни и по-тежки ставаха сенките на скалите.
Мария откъсна очите си от хоризонта, който губеше синия си цвят в някаква гъста
пепел, внезапно се обърна, погледна Фердинанд и бързо тръгна надолу по хълма.
Фердинанд скочи и тръгна подир нея.
Мария бързаше замаяна надолу, полата ѝ бръмчеше на вечерния вятър, две бръчки
свиваха и стягаха челото ѝ. Сивите ѝ очи заблудено гледаха напред, сякаш всичко
наоколо ѝ беше непознато и чуждо – тези планини и тия околни места на чифлика, които
те трябваше да догонят до вечерта.

Когато слязоха на извора и взеха кошниците си, Фердинанд седна, капнал от умора,
при студената вода и накара Мария да седне до него. Той взе ръката ѝ и като я помилва
кротко, каза:
– Мария... Човешката любов е нещо обикновено и съвсем не заслужава толкова
страдание. Любовта е за удоволствие на всички хора за всички времена. Тя служи за
взаимна радост и умножение на човечеството. Бива ли да ѝ придаваш такова мрачно и
тъжно значение? Тъй като любовта навсякъде е еднаква за всички хора, ти можеш да я
намериш и тук, на планината, както си я срещнала преди години на морето. Опитай се,
Мария! Това ти го казвам от братска обич към тебе. Аз зная много неща за любовта. Не
ти зависиш от любовта, а любовта зависи от тебе! Любовта ти можеш да намериш
навсякъде!

87
 Мария не му отговори и не го погледна. Очите ѝ гледаха мъгляво и неточно, сякаш тя
се късаше и хвърчеше към тия две различни посоки, за които говореше Фердинанд.
Те тръгнаха и Мария нито по пътя, нито през землището на чифлика проговори.
Напразно Фердинанд ѝ наумяваше за децата, напразно искаше да я зарадва с техните
мили глупости. Тя кимаше назаинтересовано и бързаше по навик, но Фердинанд
чувстваше, че в нейното бързане няма вече страх, няма цел, няма смисъл. Той разбра,
че Мария не би могла да се съгласи за нищо на света с него върху неговото мнение за
любовта.
Когато донесоха пълните кошници в чифлика, децата вече спяха, но Манол гребна
пълни шепи и каза спокойно:
– Такива едри ягоди има само на Конската поляна. Оттам са, Мария, нали?
– Да – отговори спокойно Мария и за Фердинанд не стана нужда да се намеси. Тежка
умора смазваше тялото му. Очите му се затваряха тъй упорито, че той нямаше сили да
гледа.
– Утре ме чака път – каза той на Манол. – Ще отида да спя. Много ми е жално, Мария,
че ти сама ще свариш сладкото.
Мария се усмихна бледо и каза с чужда суровост в гласа:
– На Маца ще изпратя не сладко, а повече сирене и масло. Това по-добре ще я ползва.
Фердинанд поклати глава, но не каза нищо. Той едва успя да стигне до леглото си.
Сънят го грабна изведнъж и го освободи едва сутринта, когато слънцето бе изскокнало
високо над гората.
Мария стоеше изправена пред талигата, която сама бе напълнила с качета, тенекии и
пакети, подаръци за трите ѝ сестри и за Атанас. Най-отгоре тя нареди пакета с храната
и подаръците за Фердинанд. Очите ѝ изглеждаха тежки и още по-сиви от преди. Те
превръщаха лицето ѝ в сива, уморена маска.
– Гледай само да не се обърнат бурканите по пътя! – каза тя на Фердинанд.
Манол държеше за ръце двете си деца, Малкия Фердинанд и Ела. Те втренчено
гледаха вуйчо си, който си отиваше. Ела вторачено поглеждаше ту талигата, ту
Фердинанд, ту майка си и се чудеше дали да писне, както правеше обикновено, когато
видеше, че майка ѝ се готви да излиза от къщи. Но от друга страна тя смътно съзнаваше,
че заминаването на Фердинанд не е едно и също нещо като излизането на майка ѝ. Затуй
се спотайваше и само чакаше да ревне някой друг, за да го придружи, като намери по
този начин повод да заплаче.
Нейният брат Фердинанд обаче чувстваше съвсем друго нещо. Той знаеше вече, че
всяко заминаване е донякъде изчезване от живота, подобно на смъртта. Така преди
половин година кърпачът на селото, който му беше истински другар, който му пееше
вечерно време любовни песни за мома Грозда и мома Трандафилка и му подаряваше с
широко сърце късчета шаяк и подплата, този негов сърдечен приятел нарами един ден
козя торба, в която мушна железния си аршин и голямата черна ножица. Целуна с
бодливите си устни Малкия Фердинанд по бузата, изтананика му със смигане нещо
неприлично за мома Трандафилка и като го щипна за ухото, качи се на каруцата и
замина. И за него се бе събрал тогава сума свят да го изпрати. Да, никой тогава не плака,
но кърпачът вече не се завърна в село.
Малкия Фердинанд дълго време ходи до неговата, запушена с дървени капаци,
кърпачница, която имаше глинен под. В нея се влизаше направо от пътя. Вратата си
седеше заключена и кърпачът не се връщаше. Един ден обаче той се затича към
кърпачницата, като бе сигурен, че ще се хвърли на гърдите на своя мил приятел и този

88
път заедно с него ще се опита да запее за мома Трандафилка и харна мома Грозда...
Но отвътре го посрещна пак познат човек, но друг – ковачът на селото. На едната
стена той си градеше огнище от кирпичи.
– Аз зимам дукяна на твоя приятел – усмихна се той с големите си мустаци на
Фердинанд.
– Защо? – задъхано запита Фердинанд. – Нали той ще се върне и ще си го иска?
– Не, той няма да се върне – каза ковачът. – Хората се научиха сами да си кърпят
гащите. Той отиде в града и няма да се върне вече.
– Но той не е умрял, нали? – с пресъхнали устни запита Фердинанд.
Ковачът се изсмя гръмогласно.
– Не, разбира се, че не е умрял, но тука той няма да се върне. Никога вече няма да се
върне!
Малкият Фердинанд седна на прага на новата ковачница и се замисли за кърпача, за
милия си приятел. Не бил умрял, а няма да се върне... и Фердинанд никога вече няма да
го види. Значи, все едно, че е умрял за Фердинанд. И той за първи път разбра какво
значи „да заминеш“.
Мина много време. Един ден в селото дойдоха мъже в сини униформи и много златни
копчета по гърдите. Те отседнаха в чифлика и баща му ги заведе в село, в къщата на
Ставри Чагавия6. Ставри, който се беше родил с подпухнали и загорели клепки и до
четиридесетата си година остана с тях, седеше сред къщата на стол, с глава подпряна на
големи юмруци, като се клатеше ту надясно, ту наляво. Едничкото му момиченце, което
често пъти дохождаше в чифлика да си играе с Фердинанд, не бе там. Нямаше я и жена
му, стройна, макар и пълничка селянка, с вакли очи, която черпеше Фердинанд с
дренчево сладко, люлееше го на коленете си, казваше му, че когато порасне, ще го вземе
за мъж на дъщеря си и се смееше звънливо, като извиваше назад бялата си шия.
Щом влязоха униформените хора, Ставри престана да се клати насам и натам, стана
като замаян, взе си калпака и тръгна пред тях. Чагавите му очи бяха съвършено
захлупени и червени и Ставри изглеждаше тъй изтощен, че униформените хора
мълчаливо му помогнаха да се качи в талигата, която чакаше пред вратата. Цялото село,
макар и в работен ден, бе се събрало около талигата и дома на Ставри Чагавия. Талигата
потегли и Ставри замина с униформените хора. Никой този път не му махаше с ръка и
той не махна на никого, нито пък вдигна глава да ги погледне за сбогом. Да, по този
начин и Ставри „умря“.
Привечер Фердинанд научи от Йогата, че Ставри Чагавия е удушил жена си и сам
дошъл при стопанина Манол, признал си и го помолил да извика униформените от
съседния град, за да го отведат в затвора.
Фердинанд бе ужасен.
– Защо я е удушил? – пошепна той.
– От любов! – вдъхновено отговори Йогата. Тук, на планината, той за първи път
преживяваше такова интересно събитие.
– Любов ли? А какво значи любов? – напрегнато попита Фердинанд, но Йогата го
изгледа отгоре до долу и отвори устата си по своя стар, нетърпим навик: – Когато
пораснеш, ще разбереш тия работи!
Фердинанд дълго време трепереше от страх да не му се яви призракът на удушената
жена на Ставри Чагавия, която искаше да го ожени за дъщеря си. Не смееше да се

6
Чагавия (диал.) – Мижавия. – Бел. ред.
89
доближи и до сирачето, което безгрижно дохождаше в чифлика и пак искаше да играе с
него.
А за Ставри Чагавия той знаеше, че щом е заминал, все едно, че е умрял. И никога
няма да се върне вече. Но това не го наскърбяваше сега, а го утешаваше и радваше.
Да, Малкия Фердинанд знаеше вече двама души, които бяха заминали, значи
безвъзвратно изчезнали, „умрели“... Това значеше, че и неговият вуйчо Фердинанд
отиваше да умре. Малкия Фердинанд събираше сили да не заплаче, стискаше ръката на
баща си и гледаше тоя, който се готвеше да умре.
– Аз ще ти пиша често, Мария – бързо говореше Фердинанд, – и ти ми отговаряй
често. Не ме оставяй да се тревожа за тебе! И ти, Маноле! – обърна се той към Манол,
който му кимна с глава. – За вас, за децата, всичко ще ме интересува. Чу ли, Мария?
Обещаваш ли ми?
– Да – спокойно отговори Мария. – Пощата иде тука два пъти през седмицата. И два
пъти взима писмата. Поне веднъж от тия два пъти ще давам писмо на куриера.
– И вие, деца, и вие да не забравяте вашия вуйчо Фердинанд! Нали, деца? Нали,
Фердинанде?
Малкия Фердинанд го гледаше втренчено и не мигаше, за да не заплаче. Големия
Фердинанд наведе пълната си снага, бръкна в джоба на жилетката си и извади голяма
сребърна пара за него и друга за Ела.
– Вземете, деца – каза той. – Нямам друго какво да ви дам.
И той се почувства сконфузен, че не бе донесъл играчки от града за тия деца, които
бяха лишени от тях в планината. За тия две мили деца, които тъй трогателно го гледаха
със сивите си очички и за чието съществуване той не знаеше нищо досега.
– Мили деца – развълнувано каза той, като ги целуна по страните. – Аз не можах да
ви купя... Купете си вие с тия пари!
Мария слабо се възпротиви.
– Много пари им даваш, бате! И без това те няма къде да ги похарчат. Тука нищо не
се продава и те нищо не могат да си купят!
– Но какво тогава? – извика забъркано Фердинанд и зарови по джобовете си. – Тогава,
ето, вземи моето ножче, Фердинанде! – зарадва се той, като напипа в единия си джоб
нещо кораво.
Очите на Малкия Фердинанд блеснаха. Той бързо взе и буйно притисна хубавото
сребърно ножче до гърдите си. Само в най-сладките си сънища той сънуваше, че си
дялка със свой собствен остър нож свирка или дървено конче.
– Виждаш ли какъв хубав подарък? – каза Манол. – Целуни за сбогом вуйчо си!
Големия Фердинанд вдигна глава и учудено погледна стопанина Манол. Как особено
изглеждаше лицето му! В неговия суров и мрачен поглед трепереше златен прах, като
опасна радост, която предвещаваше вечно сбогом за Фердинанд.
Селянинът Манол бе казал, че ще се радва и сега действително се радваше.
Фердинанд напущаше планината. От днес Манол щеше да бди още по-зорко да не се
повтори това, щото някой друг гостенин от морето да прекрачи чертата на неговите
гори.
О, той щеше да бди така добре, че това никога да не може да се повтори! Той искаше
да бъде сам с Мария и гората и това, което днес си отиваше от тях, бе тяхното
последно изпитание.
– Целуни за сбогом вуйчо си! – повтори Манол.
Малкия Фердинанд стисна с две ръце ножчето, повдигна се на пръсти до бузата на

90
свития надве Голям Фердинанд и силно притисна устните си в нея.
Дълги години подир това той помнеше вкуса на тази целувка. За първи път той бе
целунал чуждо лице с любов. За първи път почувства тръпките на любовната мъка от
устните си да разтърсват цялото му детско тяло.
Фердинанд целуна малката Ела, прегърна се набърже с Манол и целуна Мария по
челото.
– Усмихни се, Мария! – каза той. – Усмихни се на брата си Фердинанд!
Мария се помъчи да се усмихне, но не отвори уста да промълви сбогом. Сивите ѝ очи
бяха все така уморени и пусти.
Талигата с Фердинанд потегли по утъпкания път. Мария запълни с едрата си фигура
вратата на чифлика, а Манол гледаше зад нея. Мария се взираше в свитата надве пълна
фигура на Фердинанд, който се обръщаше и махаше с ръка. Мария не махаше, а
гледаше, додето колата започна да се снишава и потъна в гората.
Само главата на Фердинанд се виждаше още някое време, но и тя в един миг
подскокна и потъна в дълбочината на пътя.

5.
Когато денят превали, Фердинанд с мъчително нетърпение започна да се взира в
жълтата ивица на хоризонта, където коларят му каза, че скоро ще се провидят пясъците
на Соления залив.
Първият здрач и първите бели точки по небето на нощните светила напомниха на
Фердинанд за ония години, когато той тичаше по такова време с двете си сестри – Лена
и Малката Мария, по брега на морето. Те тичаха бързо с боси нозе и рошави коси. Навът-
ре по морската вода, една след друга, затрептяваха звездите на корабните фенери и
лампите по носа на рибарските лодки. Фердинанд, Лена и Малката Мария се спираха на
едно малко рибарско мостче, където всяка вечер чакаха своите приятели – рибарите. Те
се смееха, защото се припознаваха в лодките, които приближаваха брега, припознаваха
се в черните силуети, които идеха – като лодки и като хора в тях – от тъмното море.
Викаха по име своите другари и чуваха техния отговор от дълбочините на морето.
От гъстата завеса на раздвижения морски мрак се подаваше носът на островърха
лодка, допираше до брега и пред тях скачаше на пясъка русокосият Васа, който, въпреки
своите седемнайсет години, искаше да се ожени за Лена. Защото тя отдавна вече бе
станала мома за женене.
Всяка вечер тичаха задружно те и причакваха Васата на морския бряг, после отиваха
в лавката, заедно с другите рибари, обаче не смееха веднага да се смесят с тях, а чакаха
скромно настрани виното да разгори снизходително веселие в сърцата им и към такива
малчугани.
Тогава сивите очи на Малката Мария блесваха, а Лена се смееше дебело на грубите
шеги на рибарите. Васата тайно щипваше ръката ѝ под масата, защото примираше от
ревност и често пъти със сълзи на очи избягваше от кръчмата. Фердинанд бързо излиза-
ше да го догони, улавяше го под ръка, извиняваше Лена с нейната „палавост“,
уверяваше го, че тя го обича идеално и искрено и го молеше да се върне при уплашената
си годеница. Васата смръкваше няколко пъти с широконоздрения си нос и отначало не
искаше да се върне. Но когато Фердинанд се отчайваше да го моли, Васата ненадейно
тръгваше с провлечен надолу врат, сякаш главата му тежеше от любовна скръб, като да
91
се откъсне.
– И като си помислиш, брате – изстенваше по пътя Васата, – че моя жена ще стане
Лена, а се смее, смее на мъжки закачки! Боже, защо ме наказа да обичам такава жена?
Защо съдбата ми е такава?
Фердинанд оставаше дълбоко покъртен от неговите горчиви, любовни страдания, но
от друга страна намираше, че Васата малко прекалява относно свободното държане на
сестра му Лена. Всъщност той малко му завиждаше поради това, че не можеше да се
реши като Васата да се залови с любов за някое момиче и че не му приличаше да охка и
да пъшка тъй от пристъпи на любовна ревност.
Когато се връщаха в кръчмата, Лена ги посрещаше с покорен поглед, в който
бляскаше дяволито пламъче. Рибарите пееха, а сивите очи на Малката Мария радостно
святкаха с първите пламъчета на събудения живот.
Но Мария беше още съвсем малка и на нея никой не обръщаше внимание, освен
Фердинанд, който обичаше да се любува на нейните сиви очи, когато бузите ѝ пламтяха,
а несъразмерно подутите ѝ напред устни правеха лицето ѝ необикновено сладко. Лена,
противно на Мария, бе и тогава с широко, сухо лице, с издадени напред скули и сиви
устни. Гласът ѝ беше още тогава груб и понякога изпищяваше като чайка в мъгла.
Фердинанд още в ония години намираше, че Бог е лишил от всяка женска прелест
Лена, додето е направил Малката Мария едно забележително сладко момиченце.
Рибарите вдигаха чугунените канчета, изсипваха в гърлата си червеното им
съдържание, стоварваха празните канчета върху масата и отваряха уста да запеят из
цяло гърло:

Вълните ни блъскат, вълните ни носят далече от родния бряг!

Далече в чужбина, във друга родина
ще стигнем на съмнало пак.

Пий, чужди кръчмарю, с голямата чаша,

а бъчва за нас източи!
Че ние ще пием за родината наша, за мили, две черни очи!...

Мария изслушваше тази песен със сълзи по бузите, сякаш още тогава се подготвяше
за съдбата си.

Когато стигна до родната си улица в Соления залив, Фердинанд се учуди, че колата

не пропадна в калните трапища, които той очакваше да го разтърсят по силата на един
създаден от много години навик. Дори до пътната врата на бащината си къща той
изпитваше чувството, че се вози по кадифе.
Едва сега Фердинанд се сети за господаря на Соления залив Беро-Беро и се усмихна
с клатене на глава. Той бе сигурен, че още утре Беро-Беро ще се яви при него да го моли
за някое много неприятно ходатайство пред някой министър, с когото е скаран, или пред
някой хладнокръвен и намръщен директор на банка – с две бради на врата. Като се
возеше по кадифената настилка на своята родна улица, която до днес бе тънала само в
локви и прах, Фердинанд, с клатене на глава, чувстваше, че се вози по пътя на някоя
голяма неприятност, която с голяма грижа му е приготвил прочутият Беро-Беро. Самият
Фердинанд често пъти повтаряше на своите близки: „Пътят към ада е постлан с най-
добри намерения!“

92
 Лена го посрещна на прага с лампа в ръка и действително втората дума, която про-
изнесе, след наложителното „Добре дошъл“, бе името на господаря на Соления залив.
Лицето ѝ сияеше от необуздана гордост. Лена изглеждаше преобразена, станала бе
сякаш по-обемиста, по-едра. Очите ѝ блестяха като изкуствени, а гласът ѝ беше
достигнал до последното надебеляване и строгост.
Беро-Беро вчера... Да, вчера било това!... Идвал тук у тях и настоятелно искал да види
Фердинанд. Настилката на улицата била завършена, но Беро-Беро по никой начин не
позволявал на жителите на тази улица да отпразнуват това единствено по рода си съби-
тие без Фердинанд! Не! Той дошъл лично да се осведоми кога ще се завърне Фердинанд
да види настилката. Само след като я види господин Фердинанд и одобри, само тогава
ще се празнува. Тъй че въпреки първоначалното упорство на Фердинанд, сега дори и
тия, които са мъртви и по тая причина са в гробищата, но доскоро или отдавна са живяли
на тази улица, вече знаят, че Фердинанд, едничък Фердинанд е причина тяхната бедна
улица на края на града да има вече настилка! Надутите богаташи от съседните по-
големи улици се изяждали от злоба, като гледали лъскавата настилка на тяхната улица,
но не смеели глас да издадат, защото Фердинанд... Фердинанд!... Да, о... Фердинанд!...
Вълнението на Лена стигна своя връх. Тя запуши устата на Маца, която се притече на
нейния вик да ѝ помогне, като избухна в неудържимо ридание.
– Успокой се, успокой се, Лено! – каза снизходително Фердинанд и като кимна с
глава на изплашената Маца, седна и се приготви да доизслуша Лена. Той се зарадва на
това посрещане, въпреки лошото чувство, което му внушаваше кадифената настилка на
улицата и посещението на Беро-Беро. Това бе повишило живота на бедната и остаряла
Лена. Това събитие – настилането на улицата, бе направило тези дни от живота ѝ праз-
ник. Където минеше Лена, всички я сочеха като сестра на Фердинанд, което значеше,
че тя бе станала личност – знатна и уважавана от хората на залива. Тя не виждаше вече
границите на действителността, а се носеше стихийно в колесницата на бляновете. Да,
затова бе виновен Фердинанд! Боже, с какво нищожно нещо можел да внесе той
слънцето на доволството и щастието в този беден дом! А той си представяше, че трябва
да извърши нечувани подвизи, за да ги зарадва...
Фердинанд изведнъж забрави умората си, накара Маца да седне при него на масата и
като не можа да накара по никакъв начин и Лена да стори това, благо и мило ѝ се
усмихна:
– Е, защо така ридаеш, Лено? Добре, добре! Разбрах! Умири се, Лено!
Но Лена продължаваше да ридае неудържимо.
– Къде е мама? Горката мама?! – извика тя. – Защо, защо не е жива сега, че да дойде
тука – да види и да чуе! Това щеше да възнагради всичките ѝ мъки на земята!
– Добре, добре – усмихна се Фердинанд.
– Ти не знаеш! – съвзе се и викна Лена. – Самите ние утре сме канени на гости у Беро-
Беро! Той лично ни покани. Аз обещах за утре.
Фердинанд я изгледа сепнато и лицето му се сви.
– Еее, но това е вече много, Лено! Не стига ли, че той вчера е идвал тук, ами утре и
ние трябва да му ходим на гости?
– Ти не искаш да идеш у Беро-Беро... Божееееее! – викна Лена и се тръшна с цялата
си тежест на стола до Фердинанд. Да беше видяла в стаята умрялата си майка, тя нямаше
да се изуми така.
– Но чуй, Лено! – опита се Фердинанд.
– Какво чуй? – изпищя Лена. – Самият Беро-Беро ни кани! Ти знаеш ли, че Беро-Беро

93
не е канил досега нито един човек от залива на гости у дома си? Целият залив знае, че
утре ние сме на гости у Беро-Беро. А ти! Ти! Фердинанде! Ако ти направиш това, ако
ти направиш нещо... Слушаш ли ме! Никога, никога вече няма да се видим – И тя отново
избухна в неудържими ридания.
Маца се сви и зачака с уплашен поглед отговора на големия си брат. Той гледаше
Лена, която клатеше глава, и колкото и да му бе неприятно, се усмихваше.
– Добре, добре, Лено, ще ида, но само заради тебе. Това да го знаеш! Само заради
тебе! Ти да си доволна. Мене иначе това никак не ме интересува. Радвам се, че Беро-
Беро постла тази улица, но щом той казва, че го е направил в моя чест, той не току-така
даром го е направил! Той ще иска нещо много тежко от мене. С голяма някоя
неприятност ще заплатя аз настилката на улицата и кафето, дето утре ще ни черпи.
– Че какво ще иска от тебе? – извика, но вече поуспокоено Лена.
Думите на брата ѝ попариха нейната гордост.
– И аз не зная, но ще видиш – каза Фердинанд. – Даром нищо никой не дава. Който
дава едно, чака три. Много съм патил аз по света и тия работи много добре ги зная. Но
това няма значение, Лено. Изтрий сълзите си и разчитай на мене! Утре ти ще ме заведеш
на гости у Беро-Беро и ти ще видиш как ще се държа там!
Лицето на Лена и до нея лицето на Маца светнаха и си отдъхнаха. Лена поиска да му
благодари, но Фердинанд я спря и като ги погледна, каза им кротко:
– Няма ли сега да ме попитате как е сестра ви – Малката Мария? Едва сега Лена се
свести и плесна с ръце. Маца наведе очи и засрамено се усмихна.
– Как е Мария? Няма ли да дойде да я видим? – плахо запита тя.
– Мария е много добре – отговори Фердинанд. – Тя ви поздравява и целува много
пъти. Да, Малката Мария е станала здрава, едра стопанка!
– Е, Слава Богу! – с облекчение въздъхна Лена. Малката Мария, черната овца на
тяхното семейство, бе намерила, по Божа воля, златна кошара. Какво по-хубаво от това
за нея? При сегашната си радост тя за нищо на света не би искала да чуе неприятна
новина за сестра си, макар и тази сестра да бе Малката Мария. – Благодарим – извика
тя. – Навярно и ти предаде нашето „много здраве“.
– Да – отговори Фердинанд. – За всички ни трябваше да разказвам подробно и много
пъти. И ето, тя ме натовари с голям подарък за всекиго от вас поотделно. На Лена праща
тенекия масло, за да се отучи вече да готви с вмирисана мас. На Атанас праща здраво
платно за долни дрехи и чаршафи, защото ѝ казах, че той започва нов живот и обзавежда
ново, самостоятелно домакинство. На Ката праща каче сирене. На Маца – копринени
тъкани и ягоди, които вчера брахме заедно. И тъй нататък... и тъй нататък.
Той разгърна кошовете и отхлупи бурканите, които те с радостни възклицания
обиколиха, като продължи да разказва всичко, което бе видял и преживял в планинския
чифлик на Малката Мария.
– Колко ли ѝ е било мъчно за мама? – скромно и тихо се обади Маца, като вдигна в
ръце своята кошница ягоди.
– За мама тя плака много – отговори Фердинанд. – Но тя си има с какво да се утеши.
Има си две умни и живи, бодри и здрави деца. Особено голямото – Фердинанд, е нещо
чудно!
– На тебе се е метнал сигурно – завистливо каза Лена. Най-голямата ѝ мъка си остана
тази, че след Маца в къщата им не бе играло дете.
– Мъчно ли ѝ е за нас? – плахо запита Маца.
– Мъчно ѝ е – каза той. – Но Малката Мария е стопанка на голям чифлик, има много

94
домашна работа, две здрави деца и здрав мъж... Мария много работи и на вид изглежда
добре, здрава и бодра.
– Дай Боже! – бързо каза Лена, която вече мислеше за тукашната своя радост. – Дай
Боже! – повтори Лена и тръгна да слага за вечеря.
За Малката Мария не се спомена нито дума. За нейните сестри, наистина, от нея не
бе останало почти нищо.

6.
Когато Фердинанд за първи път срещна очите на Беро-Беро, неволно се възхити и му
протегна ръката си с удоволствие.
Той веднага призна, че Беро-Беро се ползва в Соления залив със заслужена слава на
управител и господар.
Беро-Беро държеше трийсет години в трепет и подчинение залива и цялата негова
околност, но щом го погледна, Фердинанд разбра хората на залива и неговата околност.
Те нямаха друг избор. Те трябваше да се подчинят на този мъж, с очи на тигър, който
носеше като че ли прикачени за раменете си две железни ръце.
Привлекателната усмивка, която сви щръкналите му, сиви вежди и полуразкри
червени устни под нависналите му сиви мустаци, не можа да заблуди Фердинанд.
Този хищник взимаше това, което желаеше и владееше това, което имаше. Този
хищник имаше ум!
– Улицата!... Как намерихте улицата? – възбудено запита Беро-Беро, като не изпуща-
ше из очи този пълен, твърде отпуснат на вид човек, който с любопитство бе вдигнал
лицето си към неговото и го разглеждаше с почти безцветните си очи.
„Очите му някога трябва да са били болни“ – помисли Беро-Беро, като не знаеше как
да си обясни притеснението, което му вдъхваше спокойният, безцветен поглед на
Фердинанд.
– Тя изглежда постлана не с камъни, а с кадифе, господин управителю – любезно
отговори Фердинанд. – Макар и да съм тук само кратковременен гост, и аз смятам за
свой дълг да изкажа своята благодарност, защото като малък много пъти съм падал в
локвите на тази улица и много бой съм изял за това. Благодаря ви!
– Да, да – прекъсна го Беро-Беро с голяма бързина и ловкост, – вашите съседи казват
да се съберем и с едно скромно тържество да отпразнуваме настилането на улицата.
Искаха да ме почетат с това. Аз отговорих: защо мен? Мен!... Аз съм винаги при вас! А
сега имате един рядък гост. Него трябва да почетете заедно с това скромно тържество
за настилката. А вас ви няма! Вие изчезнахте внезапно, както се и появихте.
Гражданството по вашата улица истински се обезпокои, че вие сте заминали за нови
двайсет години, или че въобще никога няма да се върнете вече. Да, на младини лесно се
предполага, че след двайсет години пак ще се видим, но на вашата възраст?!... Ха-ха...
Така е, нали? Затуй аз казах: няма да има тържество без господин Фердинанд. Ще го
доведем и тогава... Добре, че уважаемата госпожа сестра ви ни осведоми...
Цяла зачервена, подадена напред, Лена дишаше тежко, кимаше надуто, забравила бе
да говори. Тя пъчеше едрите си гърди в черната тафтяна блуза и скришом разглеждаше
кристалните съдове в бюфета и килимите по стените на тази прочута в залива и цялата
околност къща. Много години след това тя щеше да разказва на близки и далечни, на
съседи и роднини до най-малки подробности за всичко, което бе видяла, и всичко, което
95
бе чула и преживяла в дома на Беро-Беро. Сегиз-тогиз като мълния прекосяваше смуте-
ния ѝ ум мисълта за умрялата ѝ майка. Ах, защо не е жива тя да види своята Лена и сина
си Фердинанд на гости у Беро-Беро? Или защо не е жив някъде по света нейният луд и
халосан мъж, та някой да му разкаже как е била почетена Лена, когато е седяла в кресло
сред гостната стая на Беро-Беро, че да се пръсне от мъка!
– Вие там станахте прочут човек. – Чу тя като насън гласът на Беро-Беро, който се
обръщаше към Фердинанд. – А ние се занимаваме с производство на сол... – Беро-Беро
наля вино в чашите на гостите и мелодичният му глас, в който се долавяше едно
постоянно тихо ръмжене, заговори за дребното онова кристалче морска сол, което го бе
направило господар на Соления залив. – Вие разбирате работата със солта – обърна се
той към Фердинанд, като впери внимателно изпод рунтавите си вежди своя донякъде
застарял, хищен поглед в очите му.
Този поглед направи силно впечатление на Лена, сякаш Беро-Беро изпитваше нещо
брата ѝ. Но Фердинанд изглежда не бе забелязал това, защото отговори много спокойно:
– Да, аз познавам търговията със солта. Познавам я още от дете. Тука ние имаме
рудници за сол, да, но твърде малко я използваме. Нашите съседи на юг са по-умни от
нас. Те не продават груба сол. Те мелят солта. До своите солници са построили големи
работилници за консервирана риба.
– Вие нямате ли намерение да построите такива работилници в залива? – запита бързо
Беро-Беро.
Фердинанд учудено го погледна.
– Аз? Откъде накъде!
– Но защо? – извика Беро-Беро. – Тъкмо това би било във ваш интерес! Ние ще ви
даваме солта, тъй като доколкото знам, вие нямате собствена солница в залива. Това бих
направил с голямо удоволствие и аз, но нямам време. Моите тежки обязаности на
управител на залива са завързали с въже ръцете ми от трийсет години. Но вие...
Лена местеше очите си от тигровите очи на Беро-Беро върху лицето на брата си
Фердинанд.
– Аз да строя мелници за сол и да консервирам риба? – тихо се засмя той.
– Да, да, може би вие си имате твърде много друга работа – като ужилен веднага
отговори Беро-Беро, – но тъй като аз ви гледах да губите тук напразно скъпото си
време тия дни, казах си...
Фердинанд престана да се смее. Безцветните му очи внимателно погледнаха изчерве-
ното голямо лице срещу него, което застрашително свиваше рунтавите си вежди,
погледна Лена, която седеше на тръни, сякаш предчувстваше някоя близка катастрофа
и разбра. Разбра какво бе помислил Беро-Беро. Разбра и по кои причини бе постлана
само една от крайните улици на Соления залив, където бе родната му къща. Разбра и му
се дощя за първи път да се изсмее силно, младежки и продължително, само да би
намерил пред кого да се посмее. Но до него седеше пребледнялата Лена, а Беро-Беро с
щръкнали вежди чакаше неговия отговор.
– Аз съм уморен – хитро отвърна Фердинанд. Имам много залисии. Тук не съм се
връщал двайсет години. Но за няколко дни имах възможността да се опозная с вашата
работа... И като се върна в София бих могъл, според силите си, да направя нещо добро
за Соления залив.
Щръкналите вежди на Беро-Беро се отпуснаха и той с блажена усмивка опря широкия
си гръб на облегалото на стола. Както винаги той не бе сбъркал! Той не се показа глупак
пред Фердинанд!

96
 – Така, да, тъй се надяваме и ние, господин Фердинанде! – Радостно си отдъхна той
и веднага запресмята нещо. – Но вие ще останете до вдругиден за тържеството, което
устройват вашите съседи, нали?
– Само поради него ще остана – усмихна се Фердинанд.
– Що се отнася до мене – спокойно каза Беро-Беро, – аз имам доверие във вашите
избрани и тържествени думи! Аз вярвам, че вие ще направите голямо добро на Соления
залив!
– Според силите си, ще се постарая да направя всичко възможно за доброто на нашите
хора – отговори Фердинанд, като се приготви да стане и даде знак на Лена, че трябва да
стане преди него.
Но Лена прехласнато гледаше вече настрани по шарените дреболийки в стъклените
витрини, окачени на стената. Фердинанд трябваше любезно да ѝ подаде ръка и принуди-
телно да я повдигне от мекото кресло, където тя бе прекарала най-възторжените и не-
забравими часове на живота си.
– Но вие много бързате! – стана Беро-Беро и напразно се опита да ги задържи. – Какво
поприказвахме, какво можахме да си кажем?!
– Вдругиден! Вдругиден ще има да си кажем много нещо, господин управителю –
спокойно каза Фердинанд, като се усмихна снизходително на бляскавия поглед, който
подпали не само пъстрите очи, но и големите страни на Беро-Беро...
Фердинанд и Лена излязоха и тръгнаха под ръка по слабо осветения площад. Хората,
които ги срещаха, се побутваха с лакът и дълго се обръщаха подир тях, като си
шушукаха оживено. Лена замаяно тропаше с големите си обуща, защото от вълнение не
знаеше как стъпва, а Фердинанд назираше в тъмнината да не пропадне в някоя трапчина.
Той не намираше, че е нужно да запита Лена дали е доволна от днешния ден и дали е
доволна от него. Лена изглеждаше, че е загубила себе си, но изглеждаше съвсем далече
в мислите си и от него.

На кварталната трапеза, която бе устроена в чест на познатата настилка на улицата,

която си имаше вече своето минало и своя история, трапеза, възглавявана от самия
господар на залива Беро-Беро, трапеза, която за първи път през това историческо време
за залива се украси с присъствието на известната по своята хубост дъщеря на Беро-Беро,
на тази трапеза, забележителна във всяко едно отношение, най-видното място и най-
голямо внимание бе отдадено на Фердинанд.
Навярно по тази причина неговите близки, които по негова наполовина изказана
молба седяха около него на също тъй почетни места, изглеждаха не на себе си. Старата
вдовица Лена тъй перчеше напред пълните си гърди, че самият Беро-Беро, който седеше
от едната ѝ страна и искаше постоянно да разговаря с Фердинанд, който седеше от
другата ѝ страна, колкото и пъти да се наведеше напред, едва смогваше да зърне лицето
му.
Ката, която бе позната на малцина, скришом дъвчеше някакво жилаво парче месо,
като възбудено поглеждаше с плахите си очи ту Фердинанд, ту своя дребен мъж, който
бе уловил към края на трапезата някакъв дълговрат семинарист и колкото неловко,
толкова упорито до заинатяване спореше с него върху учебното дело. Семинаристът се
нервираше, дългият му врат се покриваше с подозрителни червени петна, но той не
смееше да избухне. Да! Защо, защо именно търпеше той всичкото това налагане по
въпроса за учебното дело? Защото начело на масата седеше Фердинанд. Техният брат
Фердинанд!

97
 Скромната шивачка Маца се възправяше като лебед на своето място, като забравяше
дори да разговаря със съседките си, които до вчера бяха нейни клиентки. Бялата ѝ рокля
беше нова и ушита за случая. Много от съседките ѝ си обясняваха нейното прехласнато
държане с честта, която бе постигнала чрез брата си Фердинанд. Но говореше се още и
това, че шивачката Маца е привършила всички техни поръчки и не приема нови, понеже
се готви да замине заедно с брата си, за да не се върне никога повече в Соления залив.
Старите клиентки на Маца знаеха вече и някои други подробности, като например тия,
че госпожица Маца е надиплила от два дена всичките си дрехи в един дървен сандък,
който брат ѝ Атанас бе сковал от жълтобоядисани дъски за нейния багаж.
Самият Атанас бе заминал преди няколко дни тайно от всички. Мнозина от младите
мъже на масата, които бяха играли на хвърчило и на прашка заедно с Атанас, гледаха в
този миг гордите му три сестри и без да искат, мислеха за него, като му завиждаха, за-
щото на този недодялан Атанас съдбата се усмихна, качи го на влака и го поведе към
нов и щастлив живот. Да, щастлив живот! Защото хората не могат да си представят, че
новият живот не е щастлив.
И ето, всичко това му се случи поради Фердинанд! Поради него сестрите му бяха тъй
горди и щастливи и седяха на най-добрите места на трапезата. И Атанас беше вече в
най-големия град на страната! Атанас, който не бе излизал нито за един ден от залива.
Самият Фердинанд обаче съвсем не изглеждаше горд, нито възнесен, нито пък
особено радостен, че е на такава почит и на най-видно място между своите съграждани.
От едната му страна надуто седеше сестра му Лена, а от другата – дъщерята на Беро-
Беро, която се държеше с него много мило и приветливо, като се стараеше да го
заговаря за неща, които нямат нищо общо със залива. Дъщерята на Беро-Беро не бе
само хубава, тя бе излизала няколко пъти по чужди земи.
Срещу Фердинанд на трапезата седеше един необикновен гост. Едно необикновено
явление не само за тази трапеза, но за целия залив въобще. Това бе Русан Кондуктора.
Той не живееше на тази улица, нито пък някой го беше поканил като официално лице
или като държавен чиновник, тъй като ведомството, към което се числеше, не бе взело
ни най-малко участие, или имаше каквато и да е, макар и най-нищожна заслуга в
застилането на улицата. Той се покани сам, като с това си поведение навярно искаше да
покаже, че твърде малко зачита мнението на жителите от тази улица, а може би и на
целия Солен залив.
За него официалната покана нямаше никакво значение, както не го оскърби и поведе-
нието на махленците, които на два пъти му намекваха, че мястото, което той бе заел
точно срещу Фердинанд, се падаше по право на домакина на трапезата, а именно на
собственика на голямата бакалница, която се намираше в самия център на града!
Русан Кондуктора отхвърли всеки подобен намек с вирнат врат и презрително
мълчание, като продължи да се извисява като върлина на заетото от него място, докато
адамовата ябълка подскачаше на дългия му врат, а сухите му бузи се разгъваха и
нагъваха до ушите.
– Остани, остани! – каза му Фердинанд, а това му стигаше, за да се нахвърли върху
домакина на трапезата, ако станеше нужда и върху самия Беро-Беро, който впрочем се
правеше, че не го познава и не го забелязва, тъй като присъствието на един държавен
чиновник на тази трапеза без неговата изрична заповед, въпреки желанието на
Фердинанд, му се виждаше крайно непристойно. Той не можеше да понася Русан
Кондуктора най-вече за това, защото той гледаше Фердинанд като страстен богомолец,
комуто до този час с години не е било позволено да влиза в храма.

98
 Всички жители на залива, които Фердинанд смяташе за свои близки хора, бяха
представени на тази трапеза и вече мъдро предъвкваха над чинията си парче печено
агнешко месо.
На левия край Фердинанд съгледа и мъжа на Катерина – работника от солниците
Апостол. Превит над коленете си извън масата, той почти засрамено дооглозгваше един
кокал. Фердинанд тогава бързо огледа трапезата от единия край до другия, но никъде
не съгледа Катерина. Само Катерина, също така дъщеря на тази улица, не бе седнала на
общата квартална трапеза. А защо мъжът ѝ Апостол седеше тогава тук?
Защо той бе дошъл и седнал на края на трапезата, за да изгложди лакомо един кокал,
когато неговите съседи не бяха намерили за прилично жена му Катерина да седне на
една трапеза с тях?
– Богата вечеря са приготвили вашите съседи – любезно каза дъщерята на Беро-
Беро.
– Достойна за една добре постлана улица – разсеяно отвърна Фердинанд. Гърдите
му се изпълниха с възмущение поради гледката, която му доставяха превитият надве
Апостол и кокалът, който държеше в ръцете си. Досада го изпълни при вида и на
хубавата млада жена до него, която всички уважаваха и гледаха с възхищение.
Защо Катерина не можеше да седне до своя съпруг?
Каква беше тази комедия, която разиграваха около него жителите на залива?
– Да ставаме вече! – по едно време се вдигна той. – Свечерява се!
Когато, наситени и предоволни, всички наставаха да се разотидат, здрачът беше
направил къщите и оградите неясни, а опразнената трапеза – разхвърляна и непривет-
лива.
– Преди да си заминете, ще дойдете у дома, нали? – Запита Фердинанд тихо и любез-
но дъщерята на Беро-Беро, като сложи ръката си в неговата.
– Да, благодаря, ще се сбогуваме у вас! – отговори Фердинанд и като потърси с очи
трите си сестри, които се загубиха в глъчката на голям куп жени, натъкна се лице срещу
лице с Беро-Беро.
– И тъй, ще се сбогуваме у дома, нали? – вдигна рунтавите си вежди могъщият
господар на Соления залив, като се помъчи да се усмихне.
– Да. Лека нощ! – отговори Фердинанд. – Благодаря за всичко!
Той излезе от двора на бакалина и тръгна по чистата и постлана улица, която му
изглеждаше сега важна и поради това чужда.
Подир няколко крачки го настигна Русан Кондуктора, когото той съвършено бе
забравил. Русан не изглеждаше да го е настигнал с голям труд. Навярно бе размахал
само веднъж дългите си нозе. Фердинанд вдигна умореното си лице и погледна нагоре
по стълбообразното тяло към птичата му глава.
– Лека нощ, Русане! – въздъхна той.
– Лека нощ, господин Фердинанде! – глухо отвърна Русан Кондуктора, като
преглътна останалите думи.
Той премига печално, обърна се на високите си нозе и тръгна надолу по новия тротоар
на улицата, като размахваше дълги ръце от двете страни на тялото си. Фердинанд го
проследи донякъде уморено и се упъти да подиша чистия, свободен въздух на морето,
което всяка минута идеше, удряше се в брега на Соления залив, както правеше това от
деня на своето сътворение, но нищо не знаеше за него. „Да! Слава Богу! – Мислеше
Фердинанд и забърза да го достигне, като вдишваше отдалече неговата влага и слушаше
неговото бухтене. – Съвсем нищо не знае за хората от залива и за моята голяма

99
глупост!...“

Когато Фердинанд извървя големия завой на залива и се обърна да си върви, между

блещуканията на уличните газени лампи той зърна високия, черен силует на Катерина,
която се връщаше от морето. Фердинанд я погледна с изненада. Катерина му се стори
като някой черен дух бродник от морските далечини, който направо от вълната бе поел
пътя си по сушата.
„Колко е грациозна!“ – удиви се Фердинанд, като я изгледа в гърба. Навярно я бе
довел приливът!
– Катерина! – викна той и се впусна подир нея. – Катерина!
Тя се закова на място, обърна се и го изгледа в здрача със своите свирепи очи,
начумерени и зли.
– Защо тичате подир мене? – каза тя, когато той я настигна със запъхтени гърди.
– Къде ходиш, Катерина? – смъмри я той, като едва дишаше. – Защо не дойде на
трапезата?
Очите на Катерина се отвориха само за миг и синият блясък на звездите като змия
направи зиг-заг в тях.
– Какво ви интересува пък вас това? – каза най-сетне тя.
– Мислех, че някой те е оскърбил и повярвай ми, аз ще го накарам да се разкае за
това! – искрено отговори Фердинанд и с пухтене тръгна до нея. На него му се виждаше
необяснима тази злоба, която кипеше дори и срещу него в гърдите ѝ. Нито пък можеше
да си обясни презрителния тон, с който тя му говореше.
– Чуй ме, Катерино – подхвана меко той. – Аз искам да зная защо ти не дойде на
трапезата!
Катерина бързо го погледна с черните си очи и сякаш всички зли духове от шумното
море зад гърба им я нападнаха и влязоха в нея.
– Какво ви интересува вас това? – викна с явна омраза тя.
Фердинанд се спря, като дълго време прекарваше през ума си някакви размишления.
После той тръгна до нея през тъмните трапища на брега.
– Нима толкова те оскърбих? – запита най-сетне той.
– Не ме питайте! – изсъска Катерина. – Какво си въвирате носа по всички дупки на
залива?
Фердинанд я изгледа като ударен, но веднага се усмихна, защото си каза, че Катерина
е права.
– Искам да ти помогна – каза уморено и несръчно той, когато и двамата се изправиха
пред нейната врата.
Катерина хвана дръжката на вратата и каза сухо:
– Добре, че казахте това, за да се разберем! Не съм ви търсила и вие никога, никога
няма да имате право да ми „помагате“!
И като влезе, тя тръшна вратата под носа му.
Фердинанд дълго гледа затворената врата, после тръгна по новата улица, която му
изглеждаше важна и чужда. Нощта вече скриваше покривите и оградите. Двата
прозореца на тяхната къща, зад които нетърпеливо го чакаха Лена и Маца светеха със
силна, празнична светлина. Днес те празнуваха!
Въздухът обаче вън тегнеше върху гърдите на Фердинанд. От горчивина и старост
тегнеше той.
„Горчив е животът на хората!“ – помисли Фердинанд, като подуши въздуха.

100
 Някой тихо и бързо туптеше подир него, като идеше от дъното на улицата. Фердинанд
вървеше бавно с наведена глава и ръце, скръстени на гърба.
Въздухът ставаше все по-тежък и по-горчив. Туптенето на стъпките се усили, почти
зад гърба му. Фердинанд се приближи към стената, за да мине този, който имаше към
какво тъй много да бърза.
„Дали не е Катерина?“ – изведнъж му се мярна в ума му. Катерина, която се е разкаяла
и сега бърза да го настигне и моли за извинение!
Той бързо се обърна.
Но не! Това беше един момък, един млад мъж! Той имаше за какво да бърза.
„Тази чудна Катерина! – усмихна се Фердинанд. – От всички хора тук само тя разбра
колко е глупав Фердинанд! Само тя разбра колко са глупави всичките ми грижи около
хората на залива и ме намрази от сърце. Туй показва, че тя е умна и нейният дух е по-
самостоятелен и по-висок от техния.“
Тези мисли го направиха радостен и горд, че Соления залив е създал една душа
човешка – Катерина, която има своя мисъл за живота, свое впечатление от хората и
поради това, като се отвърна от неговата глупост да им помага, плю в лицето му.
Доволен от своята среща с Катерина, Фердинанд се прибра с олекнало сърце вкъщи.

7.
На сутринта Фердинанд се събуди с чувството, че е минало вече твърде много време
и че се е забавил повече, отколкото трябва в Соления залив. Той стана, изми се и реши
да подготви Маца за най-скорошно заминаване. Като я срещна обаче, вместо братската
обич, с която искаше да я подготви, той почувства, че още не го е напуснало
раздразнението от вчерашния ден. Навярно, защото вчера бе изглеждал тъй смешен и
отегчен, както поради нея, така и поради сестра ѝ Лена. А те – обратното, бяха
изглеждали тъй доволни и горди!
„Аз трябва да се приуча да ѝ прощавам“ – каза си Фердинанд, като се сети, че отсега
нататък тя ще заживее завинаги с него. Но и самата Маца бързо му дойде на помощ.
– Бате, кога ще тръгнем? – кротко му се усмихна тя, като седна да закуси заедно с
него.
Лена пиеше вече млякото си. По радостното нетърпение в нейния застарял поглед
Фердинанд разбра, че сега тя бърза вече да го изпрати. Че представлението, което бе
направила с него в залива, бе свършено.
Това го развесели и той се обърна към Маца вместо да отговори:
– Ти нали си готова?
– Да! – възбудено отговори Маца.
– Е, добре, тогава ние ще тръгнем довечера.
– Довечера! – изхълца Маца, като че ли никога досега не бе ставало дума за
заминаване. – Тази вечер?!
– Как така тази вечер? – сепна се Лена и остави канчето на масата. – Маца ще замине
довечера?
Празникът, който бе устроен в чест на Фердинанд, свърши. И Фердинанд очевидно
можеше да замине. Дори това би му придало по-голяма важност и по-голямо значение
в залива. Но Маца!
Заминаването на Маца значеше самота, празни и оглушали стаи, в които старите
101
подове и врати скърцат.
– Мацо, Мацо! – каза замаяно тя, като гледаше сестра си, и жълтите, изхвръкнали
напред, скули на лицето ѝ се обляха в сълзи. – Сестричко мила, от какво се лишавам аз
за твое добро и на какво оставам...
– Е, Лено – каза Фердинанд, като видя какви ридания задавиха слабите гърди на
Маца. – Това е нейното първо пътуване, не го огорчавай! Отсега нататък Маца ще
пътува много пъти, защото често ще ти дохожда на гости.
– Да, само на гости – заплака Лена, която бе изпратила вече много хора. Един по един
тя изпрати от тази вехта къщичка братята и сестрите на това многобройно семейство.
Всеки стисна ръката ѝ за сбогом и пое своя път. Майка ѝ и баща ѝ обаче бяха отишли
най-далеч от всички, в царството на Бога, и следователно никога не можеха да сторят за
нея поне това малко добро, което можеха да направят сестрите и братята ѝ – да ѝ дойдат
на гости. – А пък аз ще живея сама като кукувица в тази стара къща...
Фердинанд отвори уста да я успокои, но в това време някой колебливо почука на
вратата.
– Кой чука? – запита Фердинанд, защото сълзите бяха задавили гърлата на двете му
сестри.
Вратата се отвори и в стаята влезе Катерина.
– О, Катерино, ти ли си? – извика Фердинанд, като стана от стола си. – Влез! Ела да
закусиш с нас!
Катерина се усмихна притеснено. Лена забрави, че плаче и зина с уста срещу нея.
– Защо си облякла празничната си рокля? – запита тя.
Катерина бързо я погледна и веднага отправи очите си към Маца. Роклята ѝ, вижда
се, бе ушита от Маца от нов плат, така добре изгладен от Катерина, че изглеждаше готов
да изхрущи при всяко нейно движение. Черната ѝ коса, като тежка грива, сресана на
къдри, падаше с лъскаво катранени отблясъци върху челото ѝ и около двете ѝ страни,
като се навиваше по гърба и раменете.
– Ти какво така – като на празник?! – очевидно разядосана я погледна Лена. – Ние
вчера празнувахме...
Катерина веднага схвана хапливата забележка в думите и усмивката мигновено
угасна в дъното на мрачните ѝ очи.
– Мен не ме интересува вие кога празнувате! – изведнъж отвърна тя на злобната
усмивка, която бе разтеглила твърде смешно сухите устни на Лена, додето носът и
очите ѝ още бяха зачервени от плач. – Аз празнувам сама, когато ми се празнува!
– Я, гледай! – отвърна Лена. – Значи днес няма да се работи?
– Не! – отсече Катерина. – Днес ще отида на лозето на свекърва си – да видя дъщеря
си. Ще я взема завинаги от баба ѝ.
– А какво ще яде при тебе? – запита Лена и гласът ѝ се раздразни от злоба и презрение
към Катерина.
– Лено! – строго извика Фердинанд. Но Лена се изсмя и вдигна канчето да изсипе
последната капка мляко в гърлото си.
Катерина погледна отгоре на нейното гърло, а после на пълните ѝ, широки гърди с
поглед, който накара Фердинанд да потръпне от страх.
– Ще яде това, което ям аз! – отвърна тя. – Аз работя повече от вас, повече от всекиго
и все още мога да спечеля един хляб за дъщеря си! А тебе те е яд, защото се ожени, а
остана стара мома и никой мъж не пожела да има дете от тебе!
Като изгледа със свиреп поглед както Лена, така и Фердинанд, тя отвори вратата и я

102
затръшна зад себе си.
– Катерино! – викна Фердинанд, като скочи.
– Остави я! – злобно се изсмя Лена. Тя изтри зачервените си от забравения плач очи. –
Никога тази мръсна кучка няма да прекрачи повече прага на моята къща!
– Твоят език не знае никаква граница! – ядосано викна Фердинанд и като изгледа
двете, заковани от слисване, сестри, взе шапката си и бързо излезе.
Той настигна Катерина на завоя на улицата и ѝ каза:
– Не се огорчавай толкова много, Катерино!
Двамата дълго вървяха един до друг, без да си продумат. Няколко улички, два
боклукчиви площада – и морето блесна пред тях.
– Вашата сестра Лена е зла змия! – тихо прошепна Катерина. – Ще ѝ смажа някой ден
главата!
Фердинанд се усмихна.
– Може би тя е такава, защото не е била щастлива в живота си, Катерино – развесе-
лено каза той.
– Ооо, тя беше такава и когато беше щастлива! – отвърна Катерина. – Вие не можете
да знаете това, но аз и тогава съм патила от нея. И тогава, когато се ожени и морякът
дойде във вашата къща, тя съскаше и хапеше като змия. И „онзи“ не издържа, взе си
хармониката и си отиде. И никой, никой не го осъди! Всички мразят Лена. Вие знаете
ли това?
– Не! Съвсем не зная! – изненадващо отвърна Фердинанд, защото това му го казваше
Катерина, едничката жена, която от презрение и ненавист жителите на тяхната улица не
бяха поканили на вчерашната трапеза.
– Да, мразят я! – обърна се към него Катерина. – А него всички обичахме, макар че го
видяхме само в деня на сватбата. Но знаете ли каква беше тяхната сватба? Най-веселата
сватба, каквато е имало в залива! Та тъкмо на Лена ли сватбата трябваше да бъде най-
весела? Но вие не знаете какъв беше „онзи“, рибарят! Той цял се смееше! Аз бях малка
тогава, но го виждам като днес: очите му ясно сини и се смеят... смеят... Оттогава ми е
останало в ума, че само сините очи могат да се смеят. Черните очи са винаги тъжни.
Оттогава всеки мъж, който се смее, виждам го със сини очи, а той, може би, съвсем
няма. Очите му може би да са съвсем черни, не зная...
– Възможно е – каза Фердинанд, изненадан от нейната словоохотливост.
– Да, да – продължи Катерина, – и тогава аз мисля, че се влюбих малко в него, знаете.
То бе твърде необикновено! Може би затова, че той свиреше на устна хармоника като
някой дявол. После даде хармониката на приятеля си, скочи, грабна Лена през кръста и
се завъртя на валс. Всички викаха от възторг. И от този миг ми се стори, че мразя Лена,
мразя я за цял живот! И когато чух, че на сутринта той се е върнал на рибарския кораб,
помня, че се смях, смях се до припадък. Вие не можете да разберете това. Аз съм си-
гурна, че вие никога не сте се смели до припадък.
– Не съм се смял – призна Фердинанд.
Катерина се смути и забъркано се огледа. Сигурно тя едва сега дойде на себе си от
кавгата с Лена.
– И тъй – усмихнато каза Фердинанд, – ти сама признаваш, че Лена има право да те
мрази. Че ти си била влюбена в нейния мъж още от първия ѝ сватбен ден...
– Дааа – замислено каза Катерина. – Сигурно и аз съм зла...
Настана дълго мълчание. Двамата вървяха и гледаха безкрайната вода, която се
вълнуваше на сини талази и носеше в себе си зелени водорасли, които безмилостно

103
удряше в брега. Фердинанд вървеше и се чудеше на свободата и на изобилните думи, с
които мълчаливата Катерина изказа сега своя гняв пред него. Но какво имаше да се чуди
Фердинанд? Катерина бе още толкова млада!
Гневът на един възрастен човек е безусловно мълчалив, предпазлив и никой не го
забелязва.
Той стърчи като пропукана скала, под която безгрижно се вие път за коли и хора.
Никой не вдига глава да я види отблизо и никой не предполага опасността от нея. Обаче
силите на мълчанието един ден у възрастния човек се изчерпват и той, без да е отворил
уста, рухва, като разпукана скала, на пътя.
Може тази катастрофа да не вземе жертви, може по този път тогава да не са минавали
коли и хора, но трясъкът на разрушението се разнася надалеч и тези, които са тръгнали
по този път, избикалят от друго място, като си казват с трепет: „Какво щеше да ми се
случи!“
Колцина мъртъвци всеки в дъното на своята пропаст бе видял той?
Не беше ли много добре това, че Катерина още можеше да излее своя гняв пред него?
Апостол, мъжът на Катерина, му каза: „Тя мълчи, господин Фердинанде, о, тя
винаги мълчи!“
А пред него тя не замълча. Нейната наранена младост навярно бе чакала човека, пред
когото да се изкаже. О, колко хубаво бе това, че тя не бе замълчала пред него!
– Да, да – замислено подхвана по едно време Катерина, – зная, че не всякога
постъпвам добре... Зная, че с това съм си навреждала много пъти. Но аз никога не
почвам първа. Винаги тя. Тя била нещастна. Ами аз? Толкова ли съм щастлива аз, че
никога да не почвам първа? И мене не ми е жал за нея. За никого не ми е жал! Жал ми е
само за мене! Язък за мене – казвам аз. Винаги това казвам.
Фердинанд се спря и я погледна. Да, тъкмо туй бе помислил и самият той, когато я
видя за първи път. „Язък за Катерина!“ – мислеше той, като я гледаше.
Всички сръчности, които носеше в ръцете си, Катерина трябваше да разпилее
напразно, като ги оставя тук и там по неприязнено настроените към нея домове на
Соления залив.
Това бяха тук никому ненужни дарове.
Да, в това отношение всичките ѝ усилия щяха да изтекат като силен бистър ручей
в пясъка на Соления залив.
Всички прелести, които криеше лицето, тялото и умът на Катерина, трябваше да
останат като ненужни дарове на нейния съпруг Апостол. Хората от залива не ги
забелязваха и никога нямаше да ги забележат, защото я ненавиждаха от рождение.
– За тебе трябва друг живот! – замислено каза Фердинанд. – Ти трябва да живееш
вън от залива, Катерино!
Катерина слисано го погледна, сякаш той бълнуваше, но Фердинанд ясно повтори
същите думи.
Катерина се бореше да живее и да блести между хората на залива, които я бяха
обрекли на смърт в часа на нейното позорно рождение.
Катерина бе заклеймена в залива със знака на унищожението.
А тя искаше не само да живее, но и да блести.
– Ти трябва да напуснеш залива, Катерино! – твърдо каза Фердинанд. – Колкото по-
рано, толкова по-добре!
Катерина наведе глава и спря пред един голям камък, заоблен от ударите на
позеленелите от водорасли вълни. Фердинанд помисли, че този камък вероятно само

104
лете е такъв, а през зимата е един от камъните на студеното морско дъно.
– Аз винаги съм мислила да напусна залива – каза тихо Катерина и очевидно тя
изговаряше сега за първи път нещо твърде познато на нейната душа с течение на
години. – Само че не познавам никого по света. Ако да имах някъде поне един познат
човек!
Фердинанд не посмя да я погледне. Вярно бе това, че Катерина нямаше никъде по
света нито един познат човек.
– Но ти вече имаш! – каза той.
– Кой?!
– Мене! – посочи се той. – Нима забрави това, което ти казах онази вечер? Ти винаги
можеш да се обърнеш към мене и да пожелаеш от мене това, което е пожелало
сърцето ти.
– Не, не съм го забравила – тихо прошепна Катерина, като свъси черния си поглед
към земята. Защото тя бе мислила през тия дни и подробно раозмисляла върху тия
негови думи, а той изглеждаше изненадан сега, когато си ги припомни. – Никога няма
да ги забравя! – въздъхна тя. – Когато умра и легна в гроба, аз ще мисля, че вие дойдохте
в залива... и бяхте добър с мене.
Тя прехапа устни и дълго мълча, после продължи, без да го гледа, като улови една за
друга ръцете си.
– И да остана тука, никой никога не би могъл повече да ме оскърби. Аз няма да имам
вече нужда от приятели и няма да имам нужда да чуя добра дума, додето съм жива!
– Бедно дете! – поразен прошепна Фердинанд, като почувства, че го връхлита ярост
към хората на залива. „Бедно дете!“ – помисли той, като се предпази да повтори тия
думи, защото се уплаши, че Катерина ще избухне като снощи от неговия вик на състра-
дание.
Но Катерина наведе глава и черните, големи къдри на челото ѝ, напразно се опитаха
да скрият сълзите, които потекоха по двете ѝ бузи.
– Не плачи, не плачи, Катерино! – забъркано прошепна Фердинанд.
– Простете ми! – изведнъж вдигна главата си тя и го погледна с разплаканите си
очи. – Забравете това, което ви казах снощи! Тази сутрин аз дойдох да ви кажа...
Забравете...
Фердинанд се усмихна с клатене на глава.
– Ти беше права! – каза той.
– Не, вие сте много добър! – прошепна Катерина. – Но аз не говоря с никого за своите
работи.
Фердинанд пак поклати глава и се усмихна.
– Разбирам – каза той. – Аз бях глупав и непредпазлив. Да забравим това! Ела с мен,
да се поразходим! Да повървим край морето. Ако ме оставиш сам, някой веднага ще се
долепи от някоя улица до мене и ще отрови последната ми разходка в Соления залив.
– Защо последна? – вдигна глава Катерина. – Заминавате ли?!
– Да, тази вечер.
Катерина стисна устни.
– Какво ще правим сега? – отново запита Фердинанд. – Къде да идем, Катерино?
– Оттука аз ще ида към лозята – с мрачна решителност каза тя.
– За дъщеря си ли?
– Дааа, за дъщеря си – проточи тя, като се загледа в разпенените вълни.
– Защо ти дойде наум да я вземеш тъкмо сега?

105
 Катерина сви очи и Фердинанд отново видя, че страданието я загрозява, като придава
на лицето ѝ мъжка острота. Може би по този начин Катерина вътрешно се
организираше за борба срещу външно нападение и поради това добиваше този
мъжествен, остър и съсредоточен израз.
– Защо? – пак попита Фердинанд. – Доколкото разбрах, дъщеря ти отдавна не е при
тебе.
Катерина мрачно го погледна изпод вежди и отговори студено:
– Тъкмо затуй ще я взема!
– Но защо пък именно сега? Именно днес!
– За да остане при мене! – с внезапен порив отвърна Катерина. – За да не замина... За
да остана при нея завинаги... като нейна майка.
Фердинанд слисано я погледна. Значи Катерина още вчера бе мислила да замине, но
днес си бе припомнила, че е майка на момичето, което трябваше да доведе вкъщи, за
да остане завинаги при него.
– Но ти имаш достатъчно време да я прибереш до вечерта – предложи Фердинанд. –
А мене ти повече няма да видиш тук. Ела, да се поразходим до солниците!
– Не мога! – твърдо отвърна Катерина и забрави, че плаче. Как можеше тя в делнична
утрин да тръгне на разходка рамо до рамо с Фердинанд, да измине целия път пред
лицата на къщите, които бяха обърнати към морето и да се яви на солниците, където в
този час работеше с други мъже нейният съпруг Апостол?!
Работниците при солта щяха да я посочат на мъжа ѝ Апостол и ще кажат:
– Само жена ти Катерина може да облече в делнична утрин празничната си рокля и
да тръгне на такава разходка.
Защо да не направи тя това, додето честните жени се свиват надве да работят вкъщи
и помагат на мъжете си?
Тя е дъщеря на Ката Вдовицата и знае, че много лесно ще спечели загубената
надница – с една приятна разходка – от един богат и влиятелен човек като Фердинанд.
Тя си знае работата, тази Катерина!
Фердинанд я гледаше учудено и въпросително, затуй Катерина каза:
– Защо вие искате да се отнасям грубо и без любов към едничкото същество, което е
мое на света? Не съм ли длъжна аз да треперя над нейното здраве, над ежедневната ѝ
храна и да я закрилям от всички зли хора, които изядоха мене, нейната майка? Какво си
мислите всички вие? Че моето момиче трябва да преживее моето детство, нали? Да виси
по чуждите вратни и да яде чужд хляб, додето майка му прави разходки край морето с
чужди мъже?!
Катерина стисна устни и напрегна всичките си сили, за да не заридае при ужаса на
тия картини, които се бяха изпречили пред очите ѝ, но сълзите отново покапаха вън от
двата прозореца на нейното накипяло и измъчено сърце.
– Да, права си, Катерино! – смутено отстъпи Фердинанд. Той беше смаян от своята
недосетливост и жестоко се разкая, че не си бе наумил по-рано всички тия обстоятел-
ства, които съставляваха голяма част от душата на Катерина.
– Добре, добре! – сконфузено каза той. – Не плачи, не плачи, Катерино! Хайде, изтрий
си очите и да вървим! И аз ще дойда с тебе да вземем дъщеря ти. Ти си напълно права.
Детето не трябва да остане повече нито ден без тебе! Ти никога не трябва вече да се
разделяш с него!
Катерина престана да плаче, но твърдо заяви:
– Само не с вас! – После размисли и бърже прибави: – Вие можете да дойдете с мене

106
само донякъде. До лозята!
Фердинанд още повече се изненада, защото не можеше да разбере по кои причини и
този път Катерина не желаеше да върви с него. Тя му позволяваше да я придружи само
дотам, додето се простираше безлюдният камънак на морето.
Те мълчаливо тръгнаха по пясъчните, криволичещи пътечки между камъните, които
през зимата се превръщаха в морско дъно. Лозята, тъмни и гъсти, се зеленееха,
разпределени на правилни квадрати върху отсрещното възвишение. Когато стигнаха в
пълно мълчание до подножието на хълма, Фердинанд спря и свали шапка.
– Моят път свършва тук – каза сърдечно той. – Сбогом, Катерино! Желая ти от все
сърце спокоен и по-добър живот! Погали от мене дъщеря си!
Катерина наведе очи, подаде му ръка и бързо се обърна да възлезе нагоре в сянката
на крайпътните дървета. Морският вятър, който бръмчеше между листата на лозите,
развяваше черните ѝ, лъскави къдри.
До Фердинанд обаче вятърът достигаше като слаб топъл лъх, поразен и притискан от
парливите лъчи на слънцето, което се издигаше вече към най-високата точка на небето.
Той отри челото си и като погледна за последен път Катерина, която с развяна коса
възлизаше на хълма, обърна се и тръгна назад по пясъчливите пътечки между камъните
на морското крайбрежие.
„Сбогом, Катерино! – мислеше той. – Ти си едно чудесно творение на Бога!“
Искаше му се да каже наум още някои хубави думи за Катерина, но зад него се чуха
бързи стъпки на човек, който го догонваше тичешком. Той се обърна, а до него,
запъхтяна от тичането, се изправи Катерина.
– Знаете ли – едва поемаше дъха си тя, – не мога да си отида така... Аз не мога да ви
разкажа много, много работи за себе си. А и това няма значение за вас. Но може би
хората от залива са ви казали това или онова за мен. Нищо от това не е вярно. Нищо не
могат да кажат те за мене, но въпреки това ме осъдиха – никой мъж, освен мъжът ми
Апостол, да не посмее да тръгне свободно с мене! Но вие, господин Фердинанде, вие
можете да дойдете! Никой, никой не ми е говорил като вас! Вие можете да дойдете с
мене дори до лозето на свекърва ми. Това се върнах да ви кажа и още нещо...
– Успокой се, Катерино! – каза Фердинанд.
Катерина не се засрами, нито се усмихна. Черните ѝ очи хвърляха тържествени
розови отблясъци. Тя изглеждаше величествена.
– Благодаря – прошепна тя, сякаш издъхна. – Аз никога не съм казвала тези думи!
Благодаря за всичко!
Фердинанд не отвърна нито дума на нейната благодарност, а покорно тръгна подир
нея. В пълно мълчание те навлязоха в сянката на дърветата и завъзлизаха по лозарския
път.
Но възкачването бе много уморително за Фердинанд, защото той се оказа много
пълен за лозарския път. Те трябваше няколко пъти да се спират и да почиват.
Катерина търпеливо изчакваше края на почивката, като се занимаваше със своите
собствени мисли, а Фердинанд не искаше да наруши с празни въпроси нейното
мълчание. Той предполагаше, че Катерина мисли с обич и майчинско нетърпение за
дъщеря си, която отиваше да вземе и да отведе завинаги в своя дом.

Когато Катерина влезе в лозето на свекърва си, Фердинанд седна край пътя под един
орех и зачака.
До ушите му скоро достигнаха остри старешки писъци и гневният вик на Катерина.

107
 След дълги разправии най-сетне тя се яви на пътеката между лозите. Пред нея влаче-
ше пълните си, изгорели на слънцето нозе, едно дебелобузесто момиче, чиято чернота
изглеждаше поразителна. Катерина с тикане я доведе пред Фердинанд.
– Това е третата Катерина от нашия род – опита се да се усмихне тя, но погледът ѝ
беше замаян и лицето ѝ добило изражение, като че ли току-що е било ударено.
Фердинанд подаде усмихнато ръка на третата Катерина от рода, която не изглеждаше
приятно изненадана, нито особено разчувствана, че вижда след дълга раздяла майка си,
а още по-малко този непознат, възрастен господин.
Една непоносима сухота превръщаше в пепел онова, което е било пламък в очите на
баба ѝ, а розов блясък в мрачните очи на майка ѝ, които то напразно носеше на своето
черно и намръщено лице.
– Аз не искам да си вървя – каза тя спокойно, като гледаше не майка си, а Фердинанд.
– Върви, не приказвай повече! – прекъсна я Катерина.
– Не искам да дойда с тебе! – отсече малката. – Моята коза се загуби снощи – обърна
се тя към Фердинанд, като очевидно очакваше неговото съдействие. Тя изключи майка
си от техния разговор, както я изключваше от своите намерения, а може би и от своето
сърце. Катерина забеляза това, но не каза нищо. Напротив, тя се помъчи да се усмихне,
когато Катка продължи, обърната към Фердинанд: – Дядо отиде да я търси. След козата
тръгна котаракът. Затова аз ще остана да ги чакам. Дядо ще ги доведе... мене тук ми е
добре!
– Хайде, хайде – запънато каза Катерина, – тръгвай, Катке! Не ни бави! Аз ще ти купя
коза.
Катка за първи път повдигна към нея сухите си като пепел очи и внезапна презрителна
усмивка се появи на безформените ѝ устни.
В същия миг Фердинанд видя синята светкавица да прорязва мрачния поглед на
Катерина. Тя беше онази синя светкавица, която той видя онази вечер край морето.
Навярно и Катка я познаваше добре, защото сви веднага устни, наведе сухия си, чер
врат и мълчаливо тръгна пред тях, по широкия път между лозята.
Тримата, без да си проговорят, заслизаха по хълма към Соления залив.
– Тя е още дете, Катерино – опита се да я защити Фердинанд, когато стигнаха тяхната
улица.
Катерина не му отговори. Устните ѝ бяха прехапани, а погледът – свъсен.
– Сбогом, господин Фердинанде! – тихо каза тя, като му подаде ръката си.
– Сбогом, Катерино! – стисна ръката ѝ Фердинанд. – Не ѝ се сърди много. Тя все пак
е едно дете.
Катерина безмълвно го измина, като подкарваше пред себе си третата Катерина към
вратнята на своя дом.

8.
Вечерта наближаваше и сянката на стария бъз повлече грамадното си, рошаво
туловище към дъното на двора, където бе дърварникът. Като огромен, рунтав пес, тя се
стремеше да се промъкне през отворената вратичка, за да си почине, да пренощува,
свита на голямо кълбо край дървата.
Седнал на стол под бъза, Фердинанд гледаше голямата рошава сянка, която се
удължаваше и промъкваше към дърварника и мислеше:
108
 „... Денят свърши. Свърши моят последен ден в Соления залив. Когато сянката влезе
в дърварника, аз ще стана и ще повикам Маца. Ние, двамата, ще се сбогуваме с Лена и
ще тръгнем. Може би завинаги този път.“
Ката се прости с тях рано подир обяд, като плака дълго върху рамото на Маца.
Въпреки голямата си скръб обаче, тя не можеше да допусне вечерта да я завари все още
между тези, които заминаваха, защото тя бе задължена да се прибере вкъщи и да сготви
вечеря на двете си дългообразни момичета. Разбира се тази вечеря тя трябваше да сготви
и за своя слаботелесен и нездрав съпруг, но, Боже мой, преди всичко тя бе една отлична
майка! Да, и понеже Ката бе една предана и вселюбяща майка, която трябваше да при-
готви най-напред и преди всичко вечеря за двете си момичета, то затуй тя се нуждаеше
от много часове, защото тази вечеря трябваше да е вкусна, питателна и изобилна.
Ако тази грижа тя би имала само за своя съпруг, тогава, ооо... работата би била много
по-лесна и би била съкратена до няколко десетки минути. Ако въпросът се отнасяше до
нейния съпруг и до неговия стомах, тя спокойно би могла да остане с тях и до другата
вечер. За един възрастен организъм винаги може да се намери нещо сухо за похапване
вкъщи.
Но за един крехък, млад организъм, който не е виновен, че си го създал на земята, за
да изпитва глад и жажда... да, тук няма какво да се каже. Затуй... сега сбогом! Децата са
друго, да! Кой беше казал: „Децата са смисълът на живота!“
– Да, сбогом, Като! – без вълнение се усмихна Фердинанд. – Върни се при своя
„смисъл“ и Бог да те благослови! Знай, че хора, които провидението е отрупало с несрав-
нимо повече блага от тебе, не могат да се похвалят с твоето щастие! Те не бързат
заникъде.
– Има ли действително по-голямо благо и щастие от децата?! – извика завистливо
Лена. Тялото ѝ бе твърде едро и могъщо, за да остане спокойно и празно за цял живот. –
Има ли нещо по-хубаво от децата?!
Ката се разчувства и от нейните думи, въпреки че не ѝ стана много ясно дали
Фердинанд подразбираше чрез своите7 какъв безсмислен и празен би бил животът на
Ката, ако да не бе родила тези две деца. Като си помисли само за миг какъв би бил
животът ѝ без тях, Ката веднага разбра живота на тези хора, които Фердинанд назова
„хора без смисъл“, които „не бързат заникъде“... И заплака от сърце.
По този час тя бе вече у дома си, доволна и честита, погълната от приготовлението на
вечерята за двете момичета. Ката избърза заради тях и сега се намираше там, където бе
нейното място.
А какво ли правеше в този час и в своя дом на отсрещната страна на улицата друга
една майка – Катерина? И тя бе бързала тази сутрин при своето момиче. И тя видя тази
сутрин една усмивка в погледа на своята дъщеря, който бе сух като пепел. Само една
усмивка, отправена към нея. Обаче тя бе усмивка на презрение.
Дали тази вечер Катерина, която също така е майка, може да повтори възторжените
думи на Ката върху „смисъла“ на живота? Или тя седи сега сама вкъщи и мисли, че
всички нейни усилия за добър живот са безсмислени, защото хората на Соления залив
са се отвърнали от нея, когато е била още в утробата на своята майка? И че Катка се е
отвърнала от нея, когато е лежала в нейната утроба?
Дали в това свое огорчение тя отправя мислите си към него, Фердинанд, който
заминава тази вечер? Фердинанд, който погледна с човешко участие в душата ѝ?

7
След „своите“ вероятно е изпусната думата „думи“. – Бел. ред.
109
 „Бедна Катерино! – проговори в себе си Фердинанд. – Клета Катерино, при твоя мъж
Апостол, с когото не говориш! Апостол – бащата на твоето дете, което се срамува от
тебе и не те обича! Клета Катерино, между хората на Соления залив, които те мразят!“

Дългата рошава сянка на бъза влезе в дърварника. Настана вечер, време без лъчи и
без сенки. Навсякъде сив въздух и затишие.
Фердинанд стана, изкачи петтях каменни стъпала и влезе вкъщи.
– Готова ли си? – запита той Маца.
– Готова съм! – тихо и скръбно отговори тя. Лена мълчеше, седнала с кръстосани ръце
върху закования вече дъсчен сандък на Маца.
– Лено – меко похвана той, – нима е възможно да се мусиш за такива смешни работи
в този последен час, в който се виждаме?
Лена скри очи в кърпата си, сякаш цял ден бе чакала той да я попита това, за да
заридае.
– Не ми е за друго – изхълца тя, – а задето ти не можа да разбереш, че всички тук
презират Катерина! А ти не само, че приказваш любезно с нея, но трябваше и съседите
да те видят, о Боже! Че си ходил заедно с Катерина на лозе да доведеш дъщеря ѝ! Ти,
Фердинанде, с когото не смеят да заговорят най-първите граждани на града. Ти направи
това пред очите на целия залив! Днес всички наши съседи вече знаят, че в последния си
ден при нас ти нагруби сестрите си заради Катерина.
– Ти не си права, Лено! – въздържано отговори Фердинанд. – Вие тука се държите
много зле с Катерина и несправедливо се държите зле с нея. Аз настоявам ти да се
поправиш и те моля да ме зарадваш, като приемеш Катерина любезно вкъщи!
– Аз да приема Катерина любезно в къщата си? – писна като ударена Лена и занемя.
Когато се свести, тя можа само да прошепне: – Че коя е Катерина, че да я приемам тъй
или инак?
Маца със сълзи на очи се извърна и се залепи на прозореца.
Фердинанд хвана ръцете на гърба си и ги изгледа студено. Стори му се, че вижда за
първи път техните две фигури, които бяха толкова противоположни по пълнота и цвят
на лицето. Едната широка, другата тясна, едната кафеножълта, другата млечнобяла. Той
се усмихна, защото помисли, че ще запомни тия две чужденки в този им различен вид
завинаги.
– Колко сте смешни! – каза той и разтреперана, Лена усети, че студеният му глас като
нож отряза тънката и студена връзка, която бе съществувала до днес между нея и него.
Противно на тяхното очакване, Фердинанд не каза нито дума повече, обърна се и
излезе.
Здрачът и далечният шум на соленото море пълнеха улицата и залива. „... Сигурно
никога вече няма да се върна – помисли Фердинанд – на тази улица, в този здрач, в този
шум от морето, в този солен въздух...“ Лена ще остане сама и последна от семейството
в родната им къща.
Ще остане тук и ще мрази Катерина с тази яростна омраза, с която бяха насъскани
против нея всички жители на Соления залив, дори и дъщерята на Катерина – нейната
малка Катка.
Да, Катерина е била отбелязана още в нечистата утроба на Ката Вдовицата със знака
на презрението, омразата и унищожението!
Колкото по-дълго се бави умирането на Катерина, толкова повече ще се удължава
към нея омразата на хората от Соления залив.

110
 Когато се намери пред дома на Катерина, който някога бе познат на всички
черноморски моряци като дом на любовта и забравата и на всички жители на Соления
залив като дом на позора и презрението, съграден от прочутата Ката, жената на всички
черноморци, която презрително жените назоваваха Ката Вдовицата, Фердинанд бутна
дъсчената вратня и влезе в двора. Стъпките му закънтяха по измитите плочи, между
които ръката на Катерина бе насадила кичури пъстроцветно калдъръмче. Сега то
виреше своите червени, жълти, бели и сини главички, не тревожени от чести минувачи.
Да, рядко чужд крак прекосяваше тази пътека и неговите весели цветове изглеждаха
доволни от това.
„През целия си живот не съм виждал такава хубава дворна пътека“ – помисли с
възхищение Фердинанд, като внимаваше да не стъпи върху цветята. Тежките му нозе
несръчно избираха плоча след плоча.
С развълнувано сърце той спря пред вратата на дома и почука. Бравата предпазливо
скръцна, дъсчената врата се отвори и отвътре се показа момичето Катка, дъщерята,
която бе третата Катерина от рода.
– Тука ли е майка ти? – усмихна ѝ се като на стара позната Фердинанд, Третата
Катерина смръщено го изгледа и в очите ѝ за миг блесна презрителният смях, който се
появи тази сутрин на лозето в нейните очи. Но тя не каза нищо.
Зад черната глава на третата Катерина се показа главата на работника Апостол, чер,
сух и с големи бенки по лицето и врата. Той изглеждаше този път по-мрачен и по-
високомерен от дъщеря си.
– Вие заминавате ли? – запита той Фердинанд.
– Да – потвърди учудено Фердинанд.
– Защо ви е Катерина, жена ми? – решително запита Апостол.
– Дойдох да си взема сбогом с вас – неприятно изненадан отвърна Фердинанд.
– Аха – каза Апостол и се умълча. – А вие не знаете ли, че жена ми Катерина заминава
тази вечер за града? – изведнъж запита той.
– Заминава ли? Защо? – извика Фердинанд.
– Защото не искала повече да живее тука! – нещастно се изсмя Апостол. – Затова! Там
щяла да работи, там щяла да живее!
– Но нали тази сутрин тя доведе дъщеря си! – учудено запита Фердинанд, като
погледна третата Катерина, която го наблюдаваше изотдолу със своя сух и презрителен
поглед.
Апостол изкриви лице и като хръкна поради някаква спазма в гърлото, която искаше
да мине за смях, притвори наполовина вратата.
– Доведе момичето, за да ми намери работа утре да го връщам на лозе – каза той. –
Дете, мъж... всичко по дявола!... О, вие не знаете Катерина, жена ми!... Тя няма мило,
драго!...
– Чудно нещо! – замислено каза Фердинанд, но не намери нито една дума на
съчувствие, с която да утеши бедния работник Апостол. – Ако я видя, ще поговоря с
нея!
– Вие не знаете Катерина, жена ми... – със злочеста усмивка повтори Апостол.
– Сбогом, Апостоле – каза Фердинанд, като повдигна шапка и се почуди дали да
подаде ръката си на Апостол, който се криеше зад полуотворената врата.
– Сбогом, господин Фердинанде! – сухо отвърна Апостол и хлопна дъсчената врата
пред третата Катерина и пред себе си.

111
 Фердинанд тръгна по улицата, която водеше към гарата. Миризмата на водораслите
нахлуваше заедно с вечерния вятър в града и разнасяше със себе си тежкия дъх на
разложението в морските плитки дъна.
„... Какво би станало ако имаше дъх и разложението на сушата? – помисли
Фердинанд. – Ако имаха дъх омразата, отегчението, презрението на хората? Тогава
всяка жива клетка ще умре от задушаване.“
– Никога! Никога! – каза си Фердинанд. – Никога няма да се върна вече!
С отегчена и омерзена душа той тръгна към гарата. Да би могъл, би донесъл влака
върху раменете си, за да замине с него.

Когато влезе в двора на гарата, Русан Кондуктора изневиделица излезе пред него.
Птичото му, сухо лице се изчерви от вълнение, а малките му, кръгли очи се усмихнаха
от възторжено приветствие.
– Аз заминавам тази вечер, Русане! – вдигна вместо поздрав глава Фердинанд.
Внезапно и едва в този миг му стана ясно, че през цялото това време, което се въртя в
Соления залив, той не бе помислил за него и не бе изслушал какво този момък искаше
да му каже. Фердинанд вдигна лице към голямата височина на стълбообразното тяло,
върху която бе кацнала нервната птича глава на Русан Кондуктора.
Обаче това птичо подобие в този миг за чудо не изглеждаше нервно, не трепкаше, не
сгъваше и не разгъваше на ветрила до ушите си своите сухи, нагърчени бузи и не
мигаше.
Русан Кондуктора пое над него въздух с тесните си гърди, като човек, който дълго
време се е подготвял да получи лошо известие и сега само гледаше катастрофата, която
бе очаквал.
– Заминавате... – потвърди той с глухото си гърло.
– Е, да... – изгледа го Фердинанд. – Ти нали искаше нещо от мене?
Русан Кондуктора сега премигна, сякаш да отвали няколко сълзи от очите си.
– Д-да-да! – едва чуто отговори той.
– Е, добре, какво е то? Аз заминавам, кажи!
– Виждате ли – прошепна глухо Русан Кондуктора, – това е толкова дълго!... Толкова
дълго!... Би трябвало да го разказвам пет години, за да не ме презрете... да не помислите,
че се занимавам с дребнави работи...
Фердинанд изненадано го погледна, а Русан Кондуктора стана по-червен и по-
напрегнат. Ситни капки пот се изцедиха на сухите му бузи, около студения му нос.
– Кажи го веднага! – отсече Фердинанд. – Кажи го с пет думи! Каквото поискаш ще
го направя. Ти не можеш да искаш нищо дребнаво!...
Обаче Русан Кондуктора трепна като ударен и впери напрегнатия си поглед в него...
Не! Това, което бе вълнувало досега гърдите му като съкровена мечта, тази вечер пред
лицето на Фердинанд, който заминаваше този път, може би завинаги, изглеждаше ни-
щожно и дребнаво за изказване. За нищо на света той не можеше да отвори уста да
разкаже на Фердинанд за „големите гари“, за „многобройните влакове“, които всеки миг
влизат в гарата, или тръгват с писване. Той не можеше да отвори уста и да му каже, че
до тия дни винаги бе мислил само за това като за върховно благо, а сега го виждаше
като нещо дребно, защото бе свързано само с неговите интереси и нямаше нищо общо с
човечеството, или с мислите за вечността, които Фердинанд бе изказал пред него.
Искаше му се най-вече да е сам, да опре гърба си на стената на гарата и да заплаче без
глас.

112
 – Кажи, Русане! – настоя Фердинанд и очите му, които проникваха до най-съкро-
вените дълбини на земните твари, за да се издигнат после свободно и леко до Вечност-
та, се вдигнаха спокойно този път само тъй – на една почтена стълбообразна висо-
чина, където бе кацнала птичата глава на Русан Кондуктора. – Кажи, Русане! – повтори
кротко той. – Ти искаше да ми кажеш нещо за твоята служба, нали?
Русан Кондуктора поклати съкрушено глава. Нищо чудно нямаше, Фердинанд вече
знае това. Фердинанд знаеше всичко за хората.
– Да – въздъхна глухо той. – Да се махна веднъж оттук!... – Но той не посмя да
прибави нито дума за „големите гари“ и „многобройните бързи влакове“. Само едно
желаеше той страстно в този миг. Да се махне оттук! Да се махне и сега от очите на
Фердинанд! Ако може, да изскочи от собствената си кожа!
– Е, да, да, ти искаш една голяма гара, нали? – внезапно запита Фердинанд.
Русан Кондуктора премигна като ударен.
– Добре, ще се погрижа! – отговори просто и бързо на собствения си въпрос
Фердинанд. – Идущия месец ти сигурно ще бъдеш на голяма гара. Друго имаш ли да ми
кажеш?
– Не – прошепна отчаяно Русан Кондуктора. – Не!... Благодаря!... Фердинанд стисна
ръката му и влезе в зданието на гарата.
Русан остана да стърчи сред двора на станцията, като прокара сухата длан на ръката
си по изпотените си страни. После той бавно прекрачи и седна върху повалените
телеграфни стълбове, натрупани в дъното на двора. Чудото, което той цели пет години
чакаше по пътя на теснолинейката, се бе извършило.
Пред очите му смътно, като далечен спомен в дрезгавината на вечерта, се мярна
елегантната фигура на Мистер Денко, под лъскаво бомбе. В ръката му висеше коженият
куфар... Върху визитната му картичка стоеше написано:

Мистер ДЕНКО –
танцува със змии...

Тази вечер, когато се връщаше с влака към Соления залив, а месечината грееше над
пясъците и морето, Русан Кондуктора седна на опашката на своя влак и заплака,
защото си мислеше, че никога няма да излезе от тази пустиня. А ето, чудото стана.
Казана бе думата на съдбата, която той очакваше с копнеж през всичките дни и нощи
цели пет години, докато влакът скрибуцаше насам-натам по глухата линия.
Тази дума бе изречена от Фердинанд. Това бе най-лесното и просто нещо, което се
случваше в живота на Русан Кондуктора. Защото никой друг, освен Фердинанд, не
можеше да го премести с една дума от глухата линия – на една голяма гара. Само
Фердинанд можеше да изрече думата на съдбата. Да, това бе Фердинанд, който
заминаваше тази вечер!... Щастието и отчаянието се сбориха в едно тясно пространство,
каквото представляваха гърдите на Русан Кондуктора, и той видя, че битката обещава
да бъде страшна, тъй като и двете бушуващи сили се задушаваха и свирепстваха в него.
Съдбоносната дума, която Фердинанд изрече, само уголеми до отчаяние чувството за
неговата загуба.
Русан Кондуктора подпря брада на ръцете си и заби лакти в свитите си колена. Той
не знаеше какво да прави до тръгването на влака. Не се чувстваше способен за никаква
работа, за никакви размишления. Той можеше само да седи до заминаването с подпряна
брада и да мига с птичите си очи.

113
 Когато вечерният здрач се сгъсти в тъмнина и се накичи със светлината на лампите,
Фердинанд излезе от станцията. С него вървеше високата и черна Катерина, която Русан
бе срещнал при гишето за билети.
Нима и Катерина се готвеше да отпътува тази вечер с неговия влак? Досега той никога
не я бе виждал някъде извън залива и я знаеше за крайно бедна.
Но сега той виждаше, че всичко около Фердинанд се бе раздвижило, добило
неизвестни средства, енергия и жажда за заминаване, което означаваше жажда за друг
живот. Да, той не трябваше да се чуди, че и бедната Катерина си е купила билет и се
готви да се качи за първи път на влака, за да отпътува.
Навярно Фердинанд е този, който бе раздвижил тази закована за почвата на Соления
залив душа.

Лена и Маца очакваха Фердинанд пред сложената вечеря, готови за излизане с шапки
на глава и с очи, подути от прощален плач. Те отдавна си бяха изплакали всичко – най-
първо спомените, като започнаха от далечно детство, когато Маца беше още пеленаче
на два-три дена и пищеше до посиняване, когато я бутнеха по носа, което възрастните
винаги правят, когато видят малко бебе. Навярно нейният нос си имаше някоя първична
болест, донесена от утробата на майка ѝ. Този дребен факт се помнеше и коментираше
през целия техен взаимен живот, тъй като Маца веднага подир това бе станала най-
тихата гадинка на света, не плачеше, не се мокреше повече от другите бебета, а когато
майка ѝ Мария я слагаше на гърдите си да суче, тя виновно гледаше с кафените си
очички, сякаш искаше извинение за безпокойството, което ѝ причиняваше.
Изплакали си бяха всички съвети и напомняния за добро държане в големия град,
който бе едно двулично чудовище за младите и невинни момичета. Та дори и поздравите
до непознатата снаха и никога невиждания внук бяха изказани през сълзи. Сега те
седяха омаломощени, замлъкнали и скъсяването на времето духаше в сърцата им
хладината и разсеяността на нетърпението.
Фердинанд влезе в добро разположение, готов да им услужи и да бърза.
– Аз съм ви приготвила скромна вечеря – с разтреперан и мокър глас каза Лена.
Фердинанд се усмихна и седна.
– Трябва много да бързаме – ги подкани той.
Лена и Маца се погледнаха прощално, отстъпиха си взаимно най-добрите късчета
месо, най-крехкото от сладкиша и бяха готови да заплачат отново.
– Трябва да извикаме кола за твоя багаж, Мацо! – прекъсна ги Фердинанд. – И
Катерина ще пътува с нас – добави той.
Двете сестри изумено се спогледаха и впериха очи в него.
– Как така? Защо?! – стана разтреперано Лена.
– Ще потърси работа в Морскиград – отговори Фердинанд.
– Но Катерина никога не е пътувала досега! – с пресъхнало гърло каза Лена. – И
изведнъж сега... нощно време!...
– Това е нейна работа – с нетърпение отвърна Фердинанд.
Лена и Маца го гледаха втренчено, с разширени от ужас очи. Те го подозираха в най-
недопустимото. Струваше им се, че едва сега го виждат, че никога не са го виждали по-
рано и че той никога не бе се раждал под един покрив с тях.
– Но ти знаеш ли какво ще кажат хората, ако тя замине тази нощ с вас? – прошепна
Лена. Езикът ѝ се схвана и грубата ѝ, жълта кожа избеля като стена. Фердинанд
добродушно се засмя и вдигна рамене.

114
 – Ех, Лено – каза той, – какво ще кажат?
– А ние? – прошепна Лена и Фердинанд прочете в очите ѝ такъв страх, че без да иска
нетърпеливо даде знак на Маца:
– Хайде, ставай, Мацо, закъсняхме!
Маца, обаче, не стана. Полуотворените ѝ устни дълго време стояха заковани,
пребледнелите ѝ страни леко трепереха, а кротките ѝ и тъй тайни очи гледаха
Фердинанд с жестоката си кротост, която го нервираше. Гледаха го, сякаш изпитваха
неговото благочестие на смърт и на живот. После двете жени размениха поглед и Маца
кимна глава, сякаш искаше да потвърди на Лена, че е разбрала мислите ѝ.
– Бате – каза тихо тя. – Бате!... Аз няма да дойда... Замини ти сам... Щом ще дойде и
Катерина!...
Фердинанд я изгледа, поразен от нейната дързост.
– Ти искаш да ме правиш глупав и смешен ли? – викна той с такава сила, че стъклата
потрепериха. – Веднага взимай багажа си и тръгвай!
– Аз няма да дойда с тебе! – кротко, но твърдо се изправи Маца. – Не го правя, за да
те накарам да постъпиш другояче, а защото за нас това е така неприлично!... Ти си
забравил как се живее тука!... Ти не ни разбираш и не знаеш какъв срам навличаш върху
нас!...
Фердинанд внимателно я изгледа със своя поглед, в който липсата на боя придаваше
особена власт и като скръсти ръце на корема си, каза спокойно, като ги изгледа – най-
напред едната, после другата:
– Аз толкова дни слушах вашите изказвания и се водих по ума ви, като внимавах да
извършвам само това, което ще направи вас двете доволни и щастливи!...
Лена и Маца дълго мълчаха, после Лена каза тихо, но грубо, задавена от сълзи:
– Защо сега искаш да ни направиш така злочести и за смях пред хората?
Фердинанд се усмихна, защото се сети за тяхното гордеене на трапезата, която бе
устроена в негова чест, поради настилането на тази улица, сети се за посещението им у
Беро-Беро и пред него изплува блаженото и надуто лице на Лена. Всичко това той бе
изтърпял заради нея и заради Маца, за да ги зарадва, да ги направи щастливи и
възгордяни пред другите. А ето че неговите постъпки всъщност ги засрамвали пред
хората на залива. И вгорчавали меда на тяхната гордост.
– Добре, добре – каза той. – Всъщност аз се надявам, че присъствието на една бедна
жена във влака не може да ви бъде така противно. Тя е повече ваша близка отколкото
моя и ние не можем сега да я отблъснем, защото аз ѝ обещах, че ние, Мацо, ще намерим
с общи усилия някоя добра работа за Катерина.
Лена и Маца зинаха и дълго стояха така срещу него. Най-сетне Лена изпъчи едрите
си гърди и каза твърдо:
– Значи ти, с една дума, действително не искаш Маца да дойде с тебе?
Фердинанд кипна, безцветните му очи изведнъж добиха някаква розовина, която
означаваше гняв и нападение.
– Не вярвах, че някога ще се изправите с такива глупости срещу мене! – извика той. –
Мацо, аз те моля да тръгнем веднага!
– Не! Маца няма да тръгне, няма да слезе от тия стъпала! – извика Лена и като грабна
пътната чанта от разтрепераните ръце на Маца, тръсна я на пода. – Аз съм я отгледала,
аз ще реша нейното заминаване! Аз не съм делила залъка от устата си, за да приравнят
един ден хората от залива моята добра, чиста Маца с тази пачавра Катерина, дъщерята
на Ката Вдовицата!

115
 – Лено! – извика заплашително Фердинанд.
Но Лена го изгледа съкрушително и непреклонно, изпъчила гърди пред Маца.
Фердинанд разбра, че между него и най-малката му сестра стои целият Солен залив,
вълненията на неговата плът и на неговата душа. Маца стоеше съкрушена, с наведени
очи зад широкия гръб на тази непреклонна стена, като изглеждаше, че никога вече няма
да може да я отмести или заобиколи.
Фердинанд вдигна пардесюто и чантата, с които бе пристигнал в Соления залив.
– Сбогом, Лено! – каза той. – Не мисли, че ти се сърдя. Аз разбирам... Довиждане,
Мацо – обърна се той към Маца, която изглеждаше не на себе си. – Ето билета ти!
Настигни ме на станцията! Ако не дойдеш тази вечер, още утре можеш да тръгнеш и да
намериш своя брат Фердинанд! Той ще те научи на много лоши работи, но и на един
нов, свободен живот, с повече добрина към хората. Ти размисли и ела при бате си
Фердинанд!
– Да, бате! – прошепна Маца, напълно скрита от гърба на Лена. Лицето ѝ се обля в
горчиви сълзи. – Сбогом, бате!...
Фердинанд погледна още веднъж Лена, която не мигна, усмихна се учудено, наложи
шапката на главата си и излезе.
Къщата, в която той бе дошъл на света и която напущаше, този път може би завинаги,
бе все същата стара къща, но хората в нея му се струваха чужди и непознати.
Лена и Маца безмълвно застанаха на външната врата и го загледаха как той тежко
слиза по тъмните стъпала, като че ли не можеха да повярват на очите си, че Фердинанд
наистина си отива. Вкочанените им устни не можеха да му извикат и да го възпрат.
Фердинанд се обърна на пътната врата, огледа къщата, стария бъз и високо вдигна
шапка.
– Лека нощ! Лека нощ и довиждане! – извика той, като се скри от очите им.

9.
Рано на следната утрин из Соления залив се разнесе новината, че Фердинанд е
заминал. Жителите на залива се почувстваха потресени от тази новина, макар че не
можеха да кажат какво собствено бяха очаквали от него. Те се почувстваха изоставени
в ръцете на стария свой живот, пренебрегнати, озлочестени.
Търговците на сол, които имаха дървени кантори от двете страни на главната улица,
не знаеха дали този ден въобще има някакъв смисъл да отключат вратите на своите
търговски свърталища.
Фердинанд бе заминал!
Не че те очакваха той да дойде и да се сбогува с тях. Не! Те не можеха да очакват вече
такова нещо, след като най-големият солоизносител в този край, господарят на залива
Беро-Беро, постла с чакъл и цимент неговата уличка. Всички знаеха, че тя не беше съв-
сем негова уличка, а само улицата, на която той бе дошъл на света. Тази уличка бе
същата, на която останаха да живеят едрата и груба Лена, която въртеше домакинството,
а заедно с нея безкръвната и висока Маца, която не бе нещо по-особено от една шивачка,
при която досега ходеха само бедните съседки със своите евтини бархетни платове и
шарени басми. Но тъкмо по тези причини кой не можеше да види каква голяма чест бе
оказал прочутият Беро-Беро на Фердинанд и какво очакваше срещу това...
Именно туй нещо знаеха търговците на сол от деня, в който Фердинанд се върна от
116
планината и намери постлана уличката, на която бе дошъл на бял свят.
Те с такава сигурност знаеха какво очаква сега Беро-Беро от Фердинанд, че преста-
наха да пият сутрешното си кафе на тротоара пред широкоотворените врати на своите
кантори и да четат само с едно око сутринния си вестник. Всичко това стана вече
напълно излишно, защото другото око нямаше повече какво да чака. Те нямаше защо да
стават на крака, да превиват гръбнаци и да викат в един глас:
– Добро утро, господин Фердинанде!... Към морето ли благоволявате, господин
Фердинанде!... Приятна разходка, господин Фердинанде!...
Беро-Беро и този път спечели играта. Можеше да се смята, че той е продал вече
всичката своя сол на Фердинанд, а някои стигаха дотам, че уверяваха, че Беро-Беро е
свързал някакъв писмен договор с Фердинанд за всичката сол, която до края на своя и
неговия живот можеше да получи от морската вода.
Но кой бе видял с очите си и можеше със сигурност да каже, че е напълно истина
това, което се говори, че Фердинанд е направил за доброто благосъстояние на Беро-
Беро? Че той няма днес да тръгне по тази улица, да обходи кантора след кантора и да
направи същото добро на някой по-беден износител в залива?... Нали дядо поп бе казал,
че Фердинанд търси сол!... Много сол!?...
Това бе една несигурна надежда, само предложение... все пак... Те продължаваха да
се вълнуват и да чакат... Но ето – Фердинанд бе заминал...
Русан Кондуктора се появи тази сутрин рано-рано на главната улица, цял замаян и
пожълтял като тютюнев лист, тъй че никой не можеше да каже дали той е преживял
някоя небесна радост или голямо нещастие.
Смутеният поглед, който птичите му очи хвърляха на всеки минувач и бързото
нагъване на сухите му бузи до ушите показваха на всеки човек от залива, че Русан
Кондуктора се е завърнал от път силно развълнуван, че цялото му същество е изпълнено
от някакво особено преживяване, че той се задушава, че той трябва да се изкаже някому.
Всеки минувач имаше възможност да забележи, че именно днес и в никой друг ден
може да спре Русан Кондуктора и да го разпита за тази очевидна причина на неговото
вълнение.
Навярно поради това един от най-старите солоизносители, който по това време
начумерено влачеше нозе към вратата на кантората си, забави още повече своя ход и
разгледа Русан от пети до чело.
– Какво, хилиш ли се, или не?... – запита нерешително той, защото малцина хора от
залива можеха да си спомнят усмивка по лицето на Русан Кондуктора, който се
движеше по улиците на Соления залив върху двата си високи крака, с глава винаги
високо издигната към облаците. Русан Кондуктора за тях бе толкова високомерен, че не
можеше да си позволи каквато и да е усмивка към хората от залива, а камо ли да позволи
какъвто и да е разговор по този въпрос с него.
Но сега той не приличаше на себе си. Въпреки че бе пътувал през нощта и не
изглеждаше да е мигвал, той не се прибираше вкъщи да спи, а се разхождаше насам-
натам из главната улица. Дори позволи да го спрат и подаде за добро утро ръка на стария
солоизносител.
Този човек не знаеше какво да предположи за Русан Кондуктора, затуй безмълвно
стисна кокалестата шепа, която висеше на края на дългата му ръка.
– Е, добро утро! – каза след малко той, а лошото му настроение се разсея в една
несигурна усмивка. – За какво се хилиш ти тъй рано сутринта?!
– Аз не се хиля – изгука с несвикналото си на разговори с чужди хора гърло Русан

117
Кондуктора, – но навярно ти се струвам радостно развълнуван, защото съм вече
пътник!...
– Как?... Накъде?... Какъв пътник?!... – запита солоизносителят още повече озадачен,
защото Русан Кондуктора винаги пътуваше. Той бе постоянен пътник до Морскиград.
– Хе-хе, да! – изпусна нещо подобно Русан Кондуктора. Адамовата му ябълка щръкна
и се забоде на врата му. – Но не до Морскиград, вече не! Този път ще замина далече и
завинаги оттука!... Аз отивам на голяма гара!
Солоизносителят го погледна изотдолу, с очи почти под носа му, като че ли искаше
да разбере най-добре от този винаги навирен към облаците нос, както и от неговите
нервни и винаги разтуптени ноздри, истината около душевното равновесие на Русан.
– Кой ти каза това? Ти ли го измисли? – запита предпазливо той.
– Аз!... – възкликна Русан Кондуктора и дълго стоя занемял. – Аз! Какво мога да кажа
аз?!... Какво може да каже който и да е от Соления залив?... Не! Това ми го каза господин
Фердинанд!...
Птичите му, валчести очи премигнаха с тайна горест, обаче солоизносителят не я
забеляза. Той зина и веднага отмахна погледа си от носа му.
– Как Фердинанд! – извика той. Та нима Русан Кондуктора бе говорил с Фердинанд
сега, нима той бе един от ония хора, които можеха да кажат нещо на господин
Фердинанд и да изискат нещо от господин Фердинанд?!
– Кога го видя? – извика солоизносителят, като веднага състави план да не изпусне
из ръце Русан Кондуктора. Ще го вземе веднага със себе си, ще седне с него пред
кантората си и ще му заръча кафе. Додето пият кафе и се разговарят за туй-онуй,
Фердинанд ще мине, както минава всяка сутрин към солниците. В един миг Русан ще
стане, ще се поклони и ще го покани да поседне при тях и подир това той знае вече какво
може да се случи.
– Да, кога го видя? – бързо извика солоизносителят.
– Тази нощ пътувах с него – злочесто премигна Русан Кондуктора и бузите му се
нагънаха до ушите. Той затвори уморените си птичи очи, подържа ги така за един миг,
а после прибави: – Господин Фердинанд замина тази нощ. Той не е вече тук... Той
напусна залива!
Солоизносителят се отдръпна като ударен от Русан Кондуктора. Не дотам бързо, но
съвсем сигурно той разбра, че Фердинанд е заминал и този път завинаги.
Русан го гледаше от височината на своя тънък, дълъг врат. Бузите му престанаха да
се нагъват и разгъват като две ветрила до ушите. Тъй го изненада лицето на неговия
събеседник.
– Е, та, какво се чудиш? – запита той.
– Нищо! – махна ръка солоизносителят и се възви да си отиде без сбогом. Русан за
него пак се превърна в Русан Кондуктора. Наричаха го смахнатия кондуктор!... Кой знае
дали щеше да му се случи и това за голямата гара, която му е обещавал Фердинанд.
Нали и те чакаха същият този Фердинанд да дойде при тях?
А ето той не дойде нито веднъж и сега... заминал завинаги!
Солоизносителят потътри крака към най-близката кантора, която и тази сутрин
продължаваше да чака с отворена врата.
– Заминал! – каза той направо, без да поздрави своя стар съсед. Цял разтърсен,
отпусна се на стола срещу старото бюро. – Заминал!...
Съседът наведе очи и не каза нищо. Вярно, тези двама мъже бяха съседи от половин
столетие, но те бяха тоже съперници в една и съща търговия. Защо сега, когато е вече

118
късно, да се покаже, че и той до ден-днешен е чакал Фердинанд? Може би гостенинът,
който влетя с тази новина при него, ще пропусне да забележи, че страните му неволно
се покриха с лека, студена влага и челото му вкоченя от гняв, защото и той е твърде
смутен и зает със своето разочарование.
– Трябваше да се очаква – каза той, като облиза с острия си език двете си сухи устни. –
Трябваше да се очаква, съседе, той да замине. Нали той бе само гостенин?!
Но двамата се погледнаха, като кръстосаха, без да искат, над рухналите си надежди
един невесел поглед, пълен с лоши мисли.
Не, че бяха очаквали Фердинанд да си вземе с тях сбогом, не!... Но дядо поп
разказваше дълго време такива хубави работи за Фердинанд, че всичката сол на залива
не можела да напълни неговата солна кантора в София!... „Фердинанд търси сол!...
Много сол!“ – викаше дядо поп. А ето, изведнъж, Фердинанд заминал!... Какво доверие
подир туй може да има човешкото стадо в думите на своя духовен пастир?
Щом можа той да ги заблуди тъй лесно за нещо толкова близко до човека и възможно
за постигане, какво трябва да помислят те за ония уверения относно небесното
блаженство, с които той всяка неделя храни в черкова своите доверчиви енориаши?
Да, отсега нататък иди и съсипи целия си живот в благочестие, за да го заслужиш!
Сега, когато Фердинанд бе заминал, без да потропа на някоя от старите врати на
солните канторки, никой, никой вече не би могъл да повярва във Всевишния и неговите
Праведни селения!
Ето това значи черковата да загуби своите глупави, доверчиви овце!
Двамата търговци на сол чувстваха тази работа така, сякаш Фердинанд въобще не
бе имал право да замине. Не само нямаше право, но като че ли бе длъжен да остане и
да изпълни това, за което дядо поп говореше, че е способен да направи и което търгов-
ците на сол очакваха много сутрини.
Обаче двамата търговци се чувстваха излъгани и озлочестени, не толкова от дядо поп,
който въпреки своите грехове към тях по този въпрос бе само едно духовно лице, по-
близо до Божиите работи, отколкото до земните. Те се чувстваха излъгани и
озлочестени от Фердинанд.
Защо постъпи той така с тях?
Защо облагодетелства Беро-Беро, който винаги бе имал и сдобивал сам всички блага
на живота?
Защо не се обърна той поне с една дума към едното от тях преди да замине?
Но сега каквото и да приказваха, всичко бе напразно, защото Фердинанд бе заминал.
Тази нощ заминал завинаги!

Тази дума „заминал“ като вятър излезе през отворените врати на солните кантори
през зиналите устни на солоизносителите се превърна на вихрушка и понесе из
селището. Хората се срещаха и запитваха:
– Вярно ли е това?
– Да, заминал!
Мнозина бяха чули това от устата на самия Русан Кондуктора, който бе пътувал с
него през цялата нощ към града.
Други разправяха, че Русан не можал да се удържи да не се похвали със своята
сполука дори в един краткословесен скандал с началника на станцията, който бе
помислил, че и сега може да му покаже своето началническо превъзходство. С това той

119
бе искал да покаже, че не вярва на слуховете, които Русан Кондуктора разпространя-
ваше за себе си.
Русан обаче му извикал, че единият му крак е вече вън от неговата мизерна станция,
като прибавил и това, че сам началникът на станцията може вече да се смята на много
по-долна служба от тази, която според обещанието на господин Фердинанд очаквала
Русан Кондуктора. Поради тази причина началникът на станцията не можел вече да си
позволи изказването на такива или онакива мисли пред Русан Кондуктора.
Значи вярно бе това, че той бе получил думата на Фердинанд.
Русан Кондуктора бе напуснал вече в душата си службата в тази станция и повече не
се смяташе чиновник в нея.
В душата си той бе напуснал вече и Соления залив. Навярно по тази причина той,
който рядко напускаше станцията, сега по цял ден се размахваше като дълга върлина по
главната улица на Соления залив, влизаше от магазин в магазин да купува дреболии за
път и развълнувано да славослови тогова, който бе заминал, като по този начин още
повече засилваше недобрите чувства, които жителите на залива питаеха към него.
Те не можеха да прикрият дори пред него самия своето неприятно учудване, че
Фердинанд бе избрал да въздигне в службата именно него, Русан Кондуктора, който до
днес не бе свалил птичата си глава от облаците да се сдружи с някой жител на залива.
Нима той сега очакваше, че всички ще почнат да стискат ръката му по улицата и да го
поздравяват?!

Въобще този ден изглеждаше набелязан от Бога да бъде неприятен за Соления залив.
Солоизносителите изглеждаха този ден зли като оси. Един подир друг те измисляха
някаква работа, заключваха вратите на дървените си кантори и се прибираха у дома.
Само две-три врати на кантори по главната улица останаха да зеят, когато най-
големият солоизносител, господарят на Соления залив Беро-Беро, влезе в своята
кантора и седна пред бюрото си.
– Какво ново? – запита както обикновено той със своя глас, който бе научен да
получава само страхопочитателни изложения и молби.
– „Заминал“! – заекна дребният млад човек, който десет години служеше при него и
се смяташе от хората на Соления залив за вещ, сраснала се с писалището на тази прочута
кантора. Той се наричаше Иван и понеже Иван бе вещ на Беро-Беро, жителите на залива
го нарекоха Иван Берока.
– Кой? – запита Беро-Беро, като опря двете си ръце на бюрото тъй, сякаш да се
превърне в една обща, солидна и здрава маса с него.
– Господин Фердинанд...
– Фердинанд!
– Да... заминал... хората казват „завинаги“...
Беро-Беро вторачи своя пъстър поглед на притаен тигър през главата, през цялото
тяло на своя служител, тъй както го гледаше винаги, сякаш младият човек бе прозрачен.
Големите мустаци увиснаха върху червените му устни. Увиснаха и подпухналите му,
големи и побледнели бузи.
„Всичко у този човек вече виси!“ – помисли Иван Берока. За пръв път той забеляза,
че Беро-Беро, въпреки своята безспорна власт и сила, прилича на човек, който отива
вече към старост. Едва сега той забеляза, че мустаците му са сиви и че тук-таме
червеникавите косми далече не могат да посочат техния първоначален цвят. Про-
дължителният му, пронизващ до кости поглед, който, както обикновено, минаваше през

120
него, сега съвсем не искаше да се отмахне. Иван Берока се притесни, защото помисли,
че Беро-Беро чака още някои обяснения и затуй побърза да прибави:
– Още снощи заминал...
Беро-Беро, забил ръце в ръба на писалището, се отпусна в старомодното кожено
кресло и удари с двете си големи шепи прашните папки пред себе си.
– Текущите сметки! – каза кратко той. Младият човек скокна и ги донесе. И тъй в тази
кантора, където работеше и господаруваше Беро-Беро, разговорът за Фердинанд бе
приключен с тези няколко думи.
Напразно младият човек се силеше да разбере сключена ли е сделката с Фердинанд.
Той познаваше от десет години своя господар и знаеше, че не току-така Беро-Беро ще
иде някому на гости, ще седне с някого на една трапеза и не за вятъра, що духа от
солниците, ще постели една крайна уличка на Соления залив с камъни и цимент.
Той беше мълчалив младеж, скромен и неизвестен. Хората от залива не го
различаваха от мебелите и папките в кантората на Беро-Беро, но въпреки това той
знаеше много работи за своя господар, въпреки че последният не бе разменял с него
повече от десет служебни думи на ден. Той знаеше много работи, защото десет години
дишаше един и същ въздух с Беро-Беро.
Сега Иван Берока се напрягаше да долови сключена ли е сделката с Фердинанд, или
не. Обаче лицето на Беро-Беро беше безстрастно, въпреки че изглеждаше много
уморено. Тази умора можеше да иде просто от възрастта, която правеше да висят сивите
бузи и мустаци на Беро-Беро, също тъй и посивелите големи вежди над очите му.
И тъй Иван Берока не можеше да научи нещо за своя господар. Това значеше да
пропусне едничката възможност, която му се отдаде в живота, да услужи на хората от
залива и да облекчи любопитството им, като им съобщи „свършено ли е, или не!“.
Той чуваше как вън мълвата бучи... как нетърпението прелива като морска вълна и
ще залее брега... Но той!... Той стоеше и гледаше безпомощно увисналите посивели
мустаци, които покриваха червените устни на Беро-Беро. Това значеше, че той няма да
излезе вън пред жителите на залива, които го чакаха с нетърпение, и да извика: да!...
или не!...
Първият случай да бъде забелязан като човек в кантората на Беро-Беро от своите
съграждани ще бъде пропуснат безвъзвратно!
Беро-Беро прегледа писмата и стана.
Младият човек, именно този, който не бе забелязан от хората на Соления залив, както
и от самия Беро-Беро, се изправи и Беро-Беро спря учудено погледа си на него. Но това
не бе неговото празно гледане на уморен хищник през мършавото бедно тяло на Иван
Берока, а един прав, учуден човешки поглед.
– Какво има? – запита сухо и грубо той.
Иван Берока затрепери, побелял като книга. Сега, или никога!... Той трябваше да се
роди като човек в залива! Той трябваше да излезе вън, където го чакаха хиляди уши и
очи, и да отвори уста, като каже новината! Иначе всички ще си кажат, че с право са го
презирали дотам, да го приравняват с вързоп безсловесни книжа в кантората на Беро-
Беро. Той трябваше да научи станала ли е сделката с Фердинанд или не! По-скоро Беро-
Беро можеше да прегази с мечешките си крака изтънялото му тяло, отколкото да излезе
със запечатаната си уста, под големите сиви мустаци.
– Какво има? – викна по-силно Беро-Беро.
– Господин управителю – избъбри с надебелелия си от страх език скромният
младеж, – хората говорят...

121
 Настъпи натегнато мълчание, през време на което бялото на очите му започна да се
налива с кръв. Но не!... Сега или никога!... Беро-Беро гледаше неумолимо с тигровите
си очи и чакаше.
– ... Говорят за сделката с господин Фердинанд... Трябва ли да направя нещо по нея?...
Сключена ли е вече тази сделка?
Беро-Беро го изгледа, смаян от неговата дързост, но младият човек изглеждаше готов
на всичко. Той стоеше изправен пред прага на своята гибел.
Обаче с внезапен обрат се случи това, за което само небето можеше да му помогне.
Беро-Беро не вдигна големия си юмрук, за да го стовари върху него. Беро-Беро не
издигна гръмовития си глас, който бе известен на целия Солен залив, за да чуят всички,
че той ругае Иван Берока като последно псе и го тъпче с нозете си, а само откри
червените си устни, отвори уста и произнесе тези ясни думи:
– Сделката с господин Фердинанд е сключена. Ще получиш по-нататъшни
разпореждания. Засега си свободен!
И той излезе от кантората тромаво, както винаги.
Младият човек затвори разтрепераната си уста и се тръсна на стола, на който бе седял
залепен цели десет години, незабелязван както от Беро-Беро, така и от жителите на
Соления залив. Днес обаче през целия ден неговото име ще минава от уста на уста!
– Да, Иван Берока, той ни каза това!
Мнозина солоизносители ще превият врат и привечер ще си намерят някаква работа,
за да му дойдат на гости вкъщи, въпреки че досега не са отвръщали по улицата на
неговия почтителен поклон. Други ще стискат ръцете му сред площада и ще го
разпитват за неговото здраве и за здравето на жена му и двете му деца...
Всичко това щеше да се извършва вече спрямо него!
Младият човек не можа да издържи наведнъж толкова щастие, захлупи главата си на
вехтото бюро и зарида.

– Ето, виждате ли, госпожо, какво направи вашият брат? – обърна се на другия ден с
нескрито възмущение жената на аптекаря към старата Лена, която влезе в аптеката да
купи капки за успокоение на нервите, необходими за сестра ѝ Маца.
Половината жители на залива знаеха вече, че госпожица Маца не е заминала с брата
си Фердинанд, но по какви причини?... Чу се, че старата Лена се изправила между брат
си и най-малката си сестра, с разперени ръце, и казала: „Не, Фердинанде, ти няма да ми
отнемеш Маца! Ти няма да ме оставиш да умра като кукувица в бащината ни къща!“
Но дали това беше вярно, никой не можеше да каже. Истина, тази постъпка на Лена
не можеше да се нарече добра и тя поради страх от самота и старост не трябваше да се
препречи тъй пред младия живот на Маца. Затова всички одобриха поведението на
Маца, която бе плакала на утрото от жал за брата си и от жал, че не е заминала с него,
плакала, додето най-сетне легнала на легло. Но Лена казала пак: „Не!“ И ето тя сега
купуваше от аптеката капки за успокоение на болното сърце на Маца.
Дамата с големите бенки на лицето и жълтата лисица, която бе не само съпруга на
единствения аптекар в залива, една от първите дами на града, но и глас на всяко
движение в това селище, в този миг съвсем ясно си спомни, че дъщерята на Беро-Беро
не я приемаше на своя седмичен чай, додето Фердинанд бе в залива. И то защо?... Затуй,
че си беше позволила пред нея и нейните гости да не се изкаже точно с това уважение
за Фердинанд, с което говореха в къщата на управителя.
А ето сега всички виждат защо поддържаха те така яростно това добро мнение за

122
Фердинанд. Пред очите на целия залив той бе заплатил на Беро-Беро настилането на
улицата и толкова!... Той му заплати като на прост предприемач!
Тази жена се бореше да бъде първата гражданка на Соления залив, обаче Фердинанд
не забеляза това и затуй не ѝ отдаде заслуженото внимание. Може би той постъпи с нея
тъй, защото преди няколко години тя се обърна първа към него за услуга. Истина, тя бе
първата дама на залива, но бе и майка на едно момче, което сновеше по цял ден без
учение в този глух край. Минаха години и тя забрави тази услуга. Но един ден Ферди-
нанд се яви в залива, показа ѝ, че я помни и че очаква тя да изтрие праха от обущата му.
Иначе щеше ли да се държи той тъй с нея?...
Тя никога нямаше да забрави усилието, което бе направила над себе си в първия миг,
когато една сутрин той влезе в аптеката. Когато отвори вратата, тя си каза, че все пак
той е човекът, който по нейна молба помогна и улесни бъдещето на нейния син, затуй
стана на крака.
– Добър ден, господин Фердинанде! – усмихна се тя с такава любезна усмивка, на
която са приучени мъжете в големите градове.
Фердинанд веднага свали шапка за поздрав, навярно защото искаше да предотврати
всяко ръкуване и по-голяма близост с нея. И тогава той направи най-недопустимото:
той я погледна и се направи, че не я позна! Не само че не я позна, но не отправи към нея
нито един въпрос за сина ѝ!
Взе лекарството от ръцете ѝ, плати и си излезе с мълчаливо повдигане на шапката от
главата си. Аптекарката се тръшна на стола под себе си, за да не припадне. Оттогава те
не се видяха.
– Да, ето какво направи вашият брат! – натъртено сложи тя шишето с валериановите
капки в грубата ръка на Лена. – Целият залив е възмутен! Вие сама знаете, че Беро-Беро
е най-богатият и далеч не е най-добрият и достоен жител на Соления залив!
– И аз до тази сутрин не знаех, госпожо – отчаяно промърмори Лена. – И аз останах
поразена, като научих това, което разпространява сега из града Иван Берока!
– Трябваше да знаете! Трябваше да знаете, госпожо, и да му попречите! – заключи
аптекарката, като не ѝ каза сбогом.
Това, което Фердинанд направи спрямо нея, тя можеше безнаказано да върне на
сестра му Лена. И от днес нататък никой не можеше да я накара да подаде ръката си на
тази груба, стара вдовица, нито на когото и да било от неговия род. Това тя щеше да се
пази да стори до края на живота си!
Когато излезе от аптеката и обърна замаяната си глава да огледа както винаги
площада, Лена съгледа пред себе си грамадната фигура на Беро-Беро, който отиваше
към Общинското управление.
Значи тъкмо тогова – най-могъщият човек в залива, бе облагодетелствал по царски
нейният брат Фердинанд! Не бе ли чудно това?!... Той не запали нито една свещ над
гроба на майка си!... Колкото и да силеше бедния си мозък, тя не можеше да разбере
това, но поне сега бе сигурна, че Беро-Беро ще уважава както нея, така и Маца до края
на живота си. А това значи, че той ще ги застрахова срещу всички беди и неправди,
които биха могли да им се случат в залива, до живот!
Лена погледна с разтуптяно сърце грамадния господар на залива, който я
наближаваше с голяма бързина и се приготви да се спре.
Тя вече намисли как да се усмихне, когато Беро-Беро вдигна мълчаливо шапката си
пред нея и отмина стремително към Общинското управление.
Старата Лена изгледа неговия голям гръб, изпъчи гърди и забърза към къщи да занесе

123
лекарството на Маца. Тази сутрин всички хора в Соления залив изглеждаха полудели
поради заминаването на Фердинанд.

В този ден, забележителен и тревожен, в който хората от залива научиха, че Ферди-

нанд е заминал, че Фердинанд е обогатил най-богатия от хората на залива – Беро-Беро,
и обещал висок пост на най-високомерния и нетърпимия от чиновниците на залива –
Русан Кондуктора, от крайния квартал, от който бе тръгнал той отново по света, за да
не се върне никога вече, се понесе към центъра друга, още по-невероятна новина.
Мнозина оставиха децата си вкъщи и клиенти по дюкяни, за да отидат и потърсят у
дома Апостол, клетия работник от солниците, който имаше за жена черната Катерина,
дъщерята на Ката Вдовицата.
– Истина ли е? – питаха го хората.
– Да, истина е – мрачно извръщаше очи Апостол. Кой не можеше да види, че той е
дълбоко озлочестен?
Хората на залива не знаеха какво да кажат подир това за Фердинанд. Добре, донякъде
можеха да разберат защо облагодетелства той Беро-Беро. Можеше да се допусне, че той
ще съхрани и някаква особена благодарност към Русан, защото всички си спомняха как
Русан, защото всички си спомниха как Русан Кондуктора, на ръка с чантата и пардесюто
на Фердинанд, се появи в родната му къща заедно с него в деня на неговото пристигане.
Но да стигне дотам, че да поведе със себе си една Катерина!... Катерина, дъщерята на
Ката Вдовицата, която бе една жена в залива и подир нея никоя друга не се реши вече
да се покрие с такъв позор?!
Какво искаше да покаже с тази си постъпка пред жителите на залива Фердинанд? Той
искаше да покаже към тях незачитане и презрение! Да, презрение!
Те никога не бяха помисляли, че Фердинанд, синът на една от последните по имот
жени в залива, ги е „презирал“!

Вечерта, след като се уясниха всички новини за Фердинанд, селището замлъкна. Това
заплашително мълчание против заминалия накара двете самотни жени, останали в
къщата на баба Мария Тъкачката, да изтръпнат от лоши предчувствия за себе си.
Какво си бяха мислили те, а какво излезе!... Къде се бяха издигнали в мечтите си през
тези последни дни!... А сега в какъв страх се превърна тяхната гордост!
Мълчанието, което внезапно настана по целия залив, показваше, че те ще останат в
тази къщурка завинаги изолирани от хората на залива.
– Надали ще се реши някоя съседка да си ушие вече рокля при тебе! – каза Лена тъй
тихо, сякаш въздъхна. Маца отчаяно се усмихна.
Мълчанието, което тя чувстваше зад стените на тази къща, ѝ навяваше много
неприятни образи. Тя виждаше как жените от квартала една подир друга я напущат под
мишници със своите пакети от бархет и шарени басми.
Да, Маца ще остане сама, с увиснали празни ръце пред шевната машина, която бе
навикнала да трака от тъмно утро до полунощ.
– Това направи Фердинанд! – въздъхна отчаяно Лена. – За него нищо не значи да
помогне на една Катерина, но за него нищо не значи да види и двете си сестри,
изоставени като кукувици в залива. За нашия брат Фердинанд много добри работи са
загубили вече своята цена.
Като почувства, че грубото ѝ гърло се пълни с горчивосолената течност, която не бе
навикнала да се излива от нея, Лена стана и бързо изнесе едрата си снага в кухнята. Не,

124
тя не бе плакала заради онзи нехранимайко моряка, своя мъж, който я беше веселил
само един ден със своята устна хармоника, този, който я изостави завинаги, та сега ли
щеше да плаче?!
Но Лена усещаше, че с течението на годините нещо се разхлабва в човешките гърди.
Навярно обръчите, които стягат сърцето да не се пръсне от мъка. И у нея нещо се беше
разхлабило и изхабило с възрастта и в този миг тя действително чувстваше нужда да се
хвърли в силни ридания, защото Фердинанд бе донесъл толкова много радост със себе
си, а сега бе отнел всичките ѝ надежди, като замина, без да може да поправи злото,
което ѝ причини.
Лена се изправи сред празната и сива кухня, огледа дъната на лъснатите бакърени
тенджери, които тя бе излъскала с такова старание още преди смъртта на баба Мария,
която ѝ донесе голяма синовна скръб, и преди идването на Фердинанд, който ѝ донесе
голямо високомерие и радост, както и бездънно отчаяние. Цялата обстановка тука сега ѝ
изглеждаше чужда и непозната.
Изведнъж тя разбра, че след всичко това, което преживя тия дни, не би имала в никой
случай повече това сърце – да лъсне дъната на тия тенджери отново, нито пък можеше
да я заинтересува вече някога тази работа.
Тя знаеше, че съседките няма да ѝ дойдат скоро на гости, пък и да дойдеха те нямаше
да погледнат вече, както правеха обикновено, тенджерите на Лена. Лена чувстваше, че
лъснатите дъна на бакърените тенджери са загубили вече своето предишно значение
както за нея, тъй и за нейните съседки, които ревностно следяха реда и чистотата на
всеки дом в уличката.
На мястото на тенджерите бе застанал сам и в цял ръст Фердинанд, Фердинанд със
своята непоносима снизходителна усмивка към доброто и злото на хората. Който бе
обогатил Беро-Беро, най-богатия човек в залива, и обещал висока служба на Русан
Кондуктора, най-високомерния и непокорен чиновник в залива, като бе отвел със себе
си Катерина, последната от тях, за да я направи голяма дама в най-големия град на
страната!
Фердинанд, който в същото това време остави без сбогом старата бедна Лена, както
кротката и неопитна Маца, затворени в този дом, поради лошото настроение на хората
от залива към него.
Лена не издържа повече, захлупи се на голата кухненска маса и зарида с ранено сърце,
изпразнено за всяка радост, но и за всяка обич и грижа към своите близки.
На тази маса тя бе рязала с труд припечеленото месо от баба Мария, Атанас, а в
последните години и от Маца. На тази маса белеше и стържеше тя своите картофи и
всеки ден лееше сълзи от лютевината на лука. И за какво правеше тя всеки ден тия
жертви с неизтощима енергия?... Заради Атанас, който бе чакал само една дума от устата
на чужденеца, за да се сбогува с нея завинаги, и заради Маца, която легна на легло,
защото не можа да замине с него. Тя знаеше, че сега сестра ѝ лежи оттатък в прибраната
шивалня, с очи вперени в стената, и че това, което гори нейната душа, не е любов към
Лена. Може би не бе и омраза, но Лена чувстваше, че най-малката ѝ сестра Маца бе
отпътувала в душата си още вчера, заедно с брата си Фердинанд, като не искаше вече
да знае за Лена и за това какво би казал Соления залив, когато научи, че тя е заминала
заедно с една улична жена.
Лена с ужас вдигна глава да се прислуша в тишината на къщата, но не чу никакъв
отзвук на своя страх. Сякаш от другия край на коридора, дето бе малката шивалня, не
биеше вече сърцето на Маца... Лена бе останала сама. Всички я бяха изоставили...

125
 С изсъхнали от страх устни Лена се впусна към стаята на Маца и с всичка сила блъсна
малката дъсчена врата.
– Ти можеш да заминеш, чу ли? – извика грубо тя и гласът ѝ дълго ръмжа в старото ѝ
гърло. – Ако искаш още днес, веднага!... Чу ли? Чу ли, Мацо?
С глава, подпряна на високи възглавници, Маца лежеше тихо, сякаш бе умряла. Като
чу вика на Лена, тя бавно изви към нея дългите си, кафени очи.
Едва сега тя забеляза колко много бели, разрошени косми има около челото и бузите
на Лена. Едва сега видя тя, че Лена е вече стара жена, че кожата на страните ѝ е
тъмножълта, а гласът ѝ – прегракнал от постоянни грижи. Едва сега Маца видя, че очите
на Лена са грозни и че тези две очи сигурно бяха отблъсвали до днес всички чужди хора
от сестра ѝ.
– Не! – каза тя, поразена от мъка за своята сестра. – Няма да замина. Успокой се,
Лено!
Като изрече това, тя изви очи към стената и въздъхна. Погледът, който бе хвърлила
върху Лена, я облекчи от голямото бреме на нейното колебание да тръгне веднага подир
Фердинанд. Лена бе почувствала навън това нейно колебание и бе дотичала с вик на
уста при нея.
Маца наведе очи и ги затвори. Тя бе твърде незначителна и кротка мома, за да може
да повярва, че и за нея е имало записано нещо хубаво в небесния тефтер, който хората
наричат съдба. Фердинанд бе виновен, че тя се усъмни и разколеба. Фердинанд дойде у
тях и за няколко дни тя повярва, че и тя има съдба!
– Пък жените може да си идат при тебе, както преди – каза Лена, за да я окуражи, като
седна на ръба на леглото. Тя въздъхна и почувства, че се съвзема. – Казвам за съседките,
Мацо... Ще забравят и пак ще ти носят бархети и басми, а аз ще ти помагам от днес
нататък. Ще тропосвам и ще пришивам секретните копчета. Ти нали много мразиш да
пришиваш секретни копчета? Е, добре, занапред аз ще правя това!
Сърцето ѝ, додето чакаше отговора на Маца, биеше силно, но Маца само изхълца като
от гореща болка и кимна с глава, без да отвори очите си. Може би поръчките на
съседките от басмяни и бархетни рокли бяха загубили много от своята предишна
стойност в очите ѝ, както бе станало с излъсканите дъна на бакърените тенджери за
Лена.
– А там... там той щеше да гледа тебе, както гледа Катерина – с отчаяно усилие
прибави Лена. – Той помага на хората, Мацо, това е всичко! Той показа на нас, както и
на хората от залива, че всички са равни пред него и че ти не си нещо повече от
Катерина...
Маца не отговори. Каквото и да кажеше, Лена нямаше да разбере, че това не можеше
да оскърби до такава степен Маца. Тя не мразеше Катерина, както я мразеха другите
жени от квартала. Може би защото бе свенлива по природа. Лена казваше, че Катерина
е дръглива и грозна. Маца твърде често забелязваше, че Катерина е хубава. Лена
казваше, че Катерина е груба и нахална, но когато се караше с нея, Маца навеждаше очи
под погледа на Катерина и не се съгласяваше със сестра си.
Тя не би се оскърбила от постъпката на Фердинанд, ако това оскърбление не бе взела
върху себе си Лена.

Бавно и тежко вървяха за Русан Кондуктора дните. „Моите дни приличат на черни
биволи“ – обичаше да казва той. Всички хора в залива вече говореха, че Фердинанд го
е забравил. Да, Русан Кондуктора напразно чакаше това, което Фердинанд му бе обещал

126
на заминаване.
Напразно предложи той услугата си в пощата, като приемаше сам и донасяше от
Морскиград цялата поща за Соления залив. Той пръв преглеждаше всички пликове,
после разтрепераната му ръка ги завързваше в пакет, който пътуваше заедно с него в
теснолинейката от Морскиград до Соления залив.
Напразно вършеше той старателно това, защото за себе си не намери през тия дълги
и мъчителни дни никакво известие.
Но ето че един ден, без да мине през Морскиград, в станцията пристигна едно голямо
писмо с много печати. То имаше такъв забележителен и официален вид, че целият залив
се заинтересува за тази странна пратка. И тъй от уста на уста всеки узна, че се е сбъднало
това, което бе вирило цял живот птичата глава на Русан Кондуктора към облаците.
Русан отиваше на голямата гара!
Значи това, което бе казал Фердинанд за Русан Кондуктора – стана!
Русан Кондуктора прочете писмото, сгъна го, стисна многоподпечатания плик с двете
си ръце и се качи в стаята си на горния етаж на станцията. Бе работно време, но след
получаването на писмото той не се смяташе повече служител на тази станция. Русан
Кондуктора се превърна в един обикновен пътник, който очаква влака да го отнесе в
чужд край.
Трябваше само да прибере своето скромно домакинство, за да не остави никаква
следа от себе си в Соления залив.
Защото Русан Кондуктора досега бе тука един случаен пасажер, слязъл от тесно-
линейката на тази чужда станция преди много години, за да чака големия, истински влак
на живота си.
Фердинанд бе изпратил вече влака, който трябваше да го вземе от тази станция. И
къде ще го отведе той? Разбира се, най-напред при Фердинанд! Преди да види голямата
гара, той копнееше да види още веднъж Фердинанд!
Русан се качи в стаята си и започна да трупа в различни купчинки своите вещи. А в
ума му се въртяха постоянно тия няколко реда от писмото: „... Голямата и хубава гара,
за която ти мечтаеше, е вече твоя. Сбогувай се със залива и ела!...“
С кого да се сбогува?
Майка му и баща му бяха умрели отдавна в един и същи месец. Баща му се удави една
бурна октомврийска сутрин в морето. Беше рибар със своя лодка и риболовен комплект.
Същата тази сутрин майка му потъна в по-дълбоко и по-бурно от това море, в което
загина в борба с яростните вълни баща му. Това бе морето на отчаяната любов. Цели
двайсет дена се бори бедната му майка с вълните на отчаянието и любовта, които се
нахвърляха с убийствена ярост върху нея.
След двайсетия ден силите я напуснаха и тя повика при себе си своето клето
момченце Русан, което трябваше да остане само на света.
– Русане – прошепна тя с напуканите си устни, – може да се случи и аз да ида там...
при баща ти!... Ти може да останеш сам... Ще живееш у съседката Марина. Ще продадеш
нашата къщичка и с парите ще се изучиш... Учен човек искам да станеш! Кракът ти
никога да не стъпва в лодка! Никога не тръгвай в открито море! Туй е моята молба и
моят завет!... Стига веднъж да те зърне морето... и ти си вече негова жертва! То ще те
дебне година, две и на третата ще те погълне!... Това е моя завет!... Никога не забравяй,
че морето разсипа нашето семейство!
... Малкият Русан постъпи според завета на майка си. Той се изучи и тръгна да пътува,
защото бе скитник като баща си, но пътуваше само по сушата, седнал на сигурно място

127
в малката теснолинейна железница. Макар и често да минаваше край самото море, по
море Русан Кондуктора не се впусна никога. Той се превърна в постоянен пътник, но
пътник по сушата.
И така Русан Кондуктора нямаше свои близки в залива, с които би могъл да се
сбогува.
Съседката Марина, която го отгледа, замина да доостарее при сина си в чужда земя.
Истина, оставаха му другарите железничари в Морскиград. С мнозина от тях той бе
говорил дълго и искрено за другарство, за обща борба, която той твърдеше, че ще донесе
твърде високо социално положение на тяхното съсловие. От своя страна те споделяха с
него това, което сполучваха да прочетат в чуждите списания, че става с хора от тяхната
професия, или в кръга на тяхната работа.
Русан Кондуктора си записваше по-добрите мисли, които му съобщаваха другарите
и така обогатяваше своите речи, които често пъти изнасяше в общите събрания пред
организираните членове.
Неговите речи започваха и свършваха с: „Борба!“... Борба за културно и социално
повдигане на железничарския работник!... Вечерни курсове за железничари, курсове по
чужди езици за железничари, футболни игрища за железничари, спортни стадиони за
железничари, салони за сказки, утра и вечеринки за железничари, домове и хотели за
железничари, почивни станции за железничари!...
– Дон Кихот Железничарски си ти! – казваха му на присмех старите колеги, които
не можеха да видят по-далеч от своя собствен опит, тъй като техният живот бе изминал
в едни не дотам здрави и почистени влакови композиции, в бедни и нехигиенични
наемни жилища, които се намираха винаги близко около гарите и следователно се
ползваха от всичките неудобства на един краен квартал.
– Ще видите! – викаше Русан Кондуктора, като размахваше от сцената дългата си,
суха ръка. – Всяка гара на българска земя ще има своя собствена сграда за железни-
чарските семейства! Всяка гара ще има своя железничарски клуб, свой хотел, свой салон
и свое спортно игрище! Когато се уморим, ние ще отидем да починем в нашите хотели
на планина или на море! Когато остареем и останем сами, нашият дом за стари
железничари ще ни приюти и нахрани, за да дочакаме спокойно смъртта си! Всичко това
ще стане, но от нас се иска борба! Сплотени сили, единодушие и борба!
А утре Русан Кондуктора ще иде да им каже:
– Другари, сбогом! Аз напущам вас, но отивам да служа още по-добре, по-упорито и
предано на нашето дело! Бъдете единни и сплотени около нашата „идея“! Да се борим
с всички сили и от всички кътища на България, където е свирнал влак и изникнала гара!
Сбогом!
Да, на тях той така ще каже!
А тук... в тази станция на Соления залив той няма с кого да се сбогува. Началникът
на станцията през времето на неговата служба употреби голямо старание да покаже, че
Русан Кондуктора е негов подчинен и едно нищо в очите му. Това ги доведе още в
самото начало до кратки словесни схватки, защото Русан Кондуктора се бореше за
равноправие. По-късно той вирна врат и се направи, че не вижда и не чува началника на
станцията.
Това тяхно незачитане един към друг стана известно на целия залив. Всички се чудеха
как един началник може да търпи подчинен като Русан Кондуктора.
Обаче положението на началника бе далече по-нетърпимо, отколкото можеха да
предполагат жителите на Соления залив. Русан Кондуктора се прояви като най-

128
работливият, най-точният и най-изпълнителният чиновник по железниците в Соления
залив и околността. Това знаеха всички железничари в Морскиград и в случай на едно
оплакване от страна на началника организираните железничари се готвеха да застанат
до един зад Русан. Това началникът на станцията знаеше по-добре от жителите на
Соления залив.
Да, Русан Кондуктора виреше глава, когато минаваше и заминаваше покрай начал-
ника на станцията, но това не му пречеше да изпълнява службата си точно и предано.
Той бе железничар, а не чиновник на тогова, който управляваше железопътната
станция на Соления залив.
Вместо сбогом той можеше да му подхвърли, че отива там, където станцията на
Соления залив, в която последният ще остане сам да си началства на воля, ще изглежда
върху картата на българските държавни железници като една малка точка.
Но Фердинанд, който не бе погледнал високомерно на тази станция и на нейния
чиновник Русан Кондуктора, сигурно би намерил тази негова постъпка за дребнава.
Затуй Русан реши да напусне станцията мълчаливо и за първи път да не вирне глава,
когато мине покрай стаята на началника.
Той ще се качи на теснолинейката за последен път, без да е казал някому „сбогом“!
В този миг му дойде на ум за Лена и Маца. На тях именно беше длъжен той да каже
благодаря и сбогом! Нали Фердинанд ще го запита дали ги е видял и как живеят те?...
Той бе дочул, че хората от залива се въздържали да им ходят на гости и че госпожица
Маца нямала вече работа както преди.
На него самият досега не му бе дошло наум да им иде ей тъй без работа на гости и да
ги попита с какво може да им услужи, защото никога не бе ходил някому на гости. Той
не знаеше как може да почука на някоя врата, да се опре на рамката на вратата и да чака
да му отворят. Той много пъти през живота си бе премислял как трябваше да каже,
когато му отворят: „Добър ден! Ида ви на гости!“ Ето това не можеше да си представи
никога Росан Кондуктора и затова никому не бе ходил на гости.
Много естествено той не се сети да иде на гости у Лена и Маца. Но сега щеше да иде,
защото заминаваше, следователно имаше причина да ги посети, за да им каже „сбогом“.
Това посещение изглеждаше вече на Русан просто и оправдано. Той ще похлопа с
леко сърце на вратата, зад която живеят старата Лена и младата шивачка Маца. Това са
две мили, приятелски души, сестрите на Фердинанд. Той ще свали шапка и ще каже:
– Всичко това направи за мене вашият брат Фердинанд!
Те ще скрият очи в кърпичките си, както винаги постъпват жените, и ще заплачат от
обич към Фердинанд, от умиление и възторг.

– Всичко това направи за мене вашият брат Фердинанд! – изкука из дългото си гърло
Русан Кондуктора. Адамовата ябълка щръкна и се забоде на врата му и той плахо
премига с птичите си очи.
Лена стоеше срещу него с изпъчените си големи гърди, стегнати във вехта, черна
блуза, и не мигаше. Русан внимателно я погледна и затрепера от смущение. Защо му се
бе сторило тъй просто да дойде на гости у тия жени?... Столът му се стори недостатъчен
и много нисък, краката му изглеждаха, че не могат да се свият прилично под него.
Целият му вид изглеждаше неприличен като неговото посещение.
Русан нагъна сухите си нервни бузи до ушите и не можеше да намери думи да
продължи. Лена продължаваше да го гледа със синьозелените си очи, като не казваше
нито „Много се радвам!“, нито „На добър път!“

129
 Нищо такова не казваше Лена и Русан изведнъж разбра, че тя няма и намерение да го
каже. Стана му ясно, че Лена всъщност е една душа от Соления залив, на която той не е
имало защо да каже сбогом! Защо направи той тази глупост да се натрапи в тази къ-
ща?!... Къде беше тук духът на Фердинанд? Какво общо имаха тия две жени с тогова,
който се наричаше Фердинанд?
Русан Кондуктора отпусна фуражката си, която стискаше в изпотената си ръка, и
понечи да стане, след като бе произнесъл само това едно-единствено нещо. Лена го
следеше със своя многозначителен синьозелен поглед, като се беше приготвила да не
му каже нито една дума освен „сбогом!“. Защото за нея Русан Кондуктора бе една
брънка от смешните и срамни деяния на Фердинанд.
Но Маца почувства неговото намерение и както напоследък бе станала независима от
Лена, обърна се с тъжна любезност към Русан и му кимна.
– Вие ще отидете сега при брата ни Фердинанд, нали? – запита го с усмивка на
устните си тя.
Русан изви към нея страдалческото си лице от висините на своя дълъг нервен врат,
птичите му очи плахо премигаха и той почти ги вторачи в нея, за да провери дали това,
което бе разтворило нейните бледи, тихи устни, е наистина усмивка.
Русан не се усмихваше често и съвсем не можеше да си спомни дали някога въобще
се бе смял. Но пък и това, което бе виждал върху лицата на хората от залива, не бе
усмивка, а някаква злобна енергия, която показваше човешките зъби извън устните.
Това, което хората наричат „усмивка“, което стопля като слънчев лъч лицето, туй,
което ви посреща с обич и ви кара да му отвърнете с благодарност, това нещо Русан
Кондуктора видя за първи път върху бледите устни на Маца.
Той не повярва, че това нещо е отправено към него и се забърка, защото за първи път
разбра, че една жена не го подиграва и не го мрази.
За първи път той забеляза и друго нещо, че госпожица Маца е прекрасна, а той никога
не бе чувал да се казва такова нещо за нея от хората на Соления залив, нито го бе видял
досега сам с очите си.
Той гледаше от височината на своята глава и се червеше. Сухите му, пламнали бузи
се нагъваха и разгъваха на ветрила до ушите, като изразяваха някакво птичо ликуване.
По този начин той отговаряше на нейната усмивка, той се радваше и ѝ благодареше.
– Да, най-напред ще отида при него – сети се по едно време да ѝ отвърне той. – Това
ще бъде моята първа задача.
И тук той разказа на Маца за голямата гара и нейните влакове. – На тази гара службата
е денонощна – завърши той. – Там няма тишина, защото влаковете непрекъснато
свирят...
Когато Русан Кондуктора стана със замаяна глава, като разгъна нависоко тялото си,
той подаде ръка най-напред на Маца.
– Поздравете брата ни! – каза Маца със същата ласкава усмивка. – И на добър път!
Ако някога се върнете в Соления залив, моля, направете ни това удоволствие да ни
посетите отново!
Русан Кондуктора вдигна лице и оправи дългия си врат.
– Благодаря – каза отчетливо той. – Ще поздравя от вас господин Фердинанд и ако
някога дойда тук, няма да забравя да ви посетя.
Лена го погледна пресмехулно, а лицето на Маца се покри с лека тъга.
– Довиждане! – каза тя.
Русан Кондуктора изтрополя с дългите си нозе по петтях каменни стъпала, като

130
уверяваше себе си, че бе постъпи много добре, като бе дошъл в този дом.
Отначало му се стори, че Лена ще опропасти неговото благоговейно посещение, но
скоро той видя, че храмът на Фердинанд се пази от една чиста, добра и прекрасна
жрица – от най-малката му сестра, и че вратата на този храм ще остане завинаги
отворена за него.

Подир някое време в Соления залив пристигна едно дълго и широко писмо от
Катерина, адресирано до дъщеря ѝ Катка, в което имаше записани много сърдечни
поздрави и за бедния работник от солниците Апостол, който според законите се
смяташе за неин съпруг.
Това дълго и предълго писмо изненада хората на Соления залив най-вече затуй,
защото никой досега не се бе запитал дали Катерина знае да пише, или не! Тя бе от ония
хора, които нямаха кому да пишат и от кого да получават отговор. Всеки знаеше, че
Ката Вдовицата, поради своя позорен живот, нямаше свои близки в залива, нито някъде
другаде из страната. А Катерина бе дъщеря на Ката Вдовицата. На кого можеше да
дойде наум дали Катерина знае да пише, или не?!
Вярно, хората чуваха, че в своето детство Катерина ходи на училище, като всички
деца в залива. Но децата страняха от нея и плачеха като озлочестени, когато неосведо-
меният учител насила ги поставяше на един чин с Катерина.
Много майки по онова време се втурваха, запъхтени от ярост, в училището:
– Защо тъкмо моето дете трябва да седне на един чин с дъщерята на Ката! – викаха те
с такова оскърбление в очите, което можеше да се сметне, че е предизвикано от
озлочестяване на девица, или насилствено заразяване с мръсна болест. – Защо!...
– Някое дете все трябва да седне до Катерина – опитваше се да отговори учителят,
като се стараеше да покаже, че не разбира ясния смисъл на това оскърбление. – Мястото
до нея не може да остане празно. Тя не може да заеме един цял чин.
– Да, но защо избрахте моето момиче?! – със сълзи на очи викаше оскърбената майка.
Да, тази разправия често пъти се повтаряше в училището, но никой не узна какво бе
учила в това училище Катерина, дъщерята на Ката Вдовицата, и какво бе изучила. Това
едва ли знаеха дори нейните учители. Те се радваха, че от своя страна Катерина не им
причинява неприятности. Тя седеше неподвижно на своето място, не разговаряше с
другарките си и не шушнеше като другите момичета в клас. Не подсказваше и не се
ослушваше да долови някоя подхвърлена дума, защото знаеше, че никой няма да ѝ
окаже и най-малката помощ при урока. Затуй учителят не я дебнеше и не я наказваше
никога.
Тя седеше на чина свита и прегърбена, с един израз на постоянно притеснение върху
сухото си, бледо лице. В нейната напрегнатост имаше нещо неприятно и учителят
отбягваше да я смущава с въпросите си. Той не изискваше от нея да вдигне ръка като
другите деца, за да каже какво знае. Затуй Катерина премина по класните стаи на
основното училище, обаче как – това никой не знаеше.
Но ето, след много години, изведнъж се получи едно такова голямо писмо, написано
от ръката на Катерина. Значи Катерина е знаела да пише. Това стана ясно на целия залив.
Писмото на Катерина възвърна яростната мисъл на хората към Фердинанд, който се
подигра с местните жители, като си избра сам тези от залива, на които пожела да
помогне. По писмото те разбраха със сигурност, че Катерина е преуспяла много нещо
покрай Фердинанд и че отсега нататък никой в залива не може да ѝ покаже своето
презрение.

131
 Лена научи за писмото на Катерина и замислено се спря сред къщи. Машината на
Маца бе започнала да трака от няколко дни. Една малка стрелка на щастието се помести
напред в живота на Маца. Тя усети, че това бе една мъничка стрелкичка на щастието,
когато една сутрин я потърсиха няколко от най-бедните съседки със своите пакети, в
които бяха увили стари рокли за поправка.
Тази малка стрелка бе поместил не някой друг, а сам Русан Кондуктора, когато дойде
да си вземе сбогом с Лена и Маца. Всички жители на уличката веднага научиха, че Русан
Кондуктора прави прощално посещение в дома на баба Мария Тъкачката.
Хората от залива с удоволствие го изпращаха. Те бяха доволни, че Русан Кондуктора
няма повече да им показва по улици и площади, че е по-висок от всички и че гледа по-
високо и по-далеко от тях.
Те не пропуснаха да забележат, че високомерният Русан отиде лично да се сбогува
само със сестрите на Фердинанд, старата Лена и тихата Маца, които се бяха усамотили
след заминаването на брата си в старата къща, като че ли бяха останали извън залива.
– Не току-така отиде да се сбогува с тях надутият Русан! – казаха съседите. – Досега
той не е казал сбогом на никого! А защо, защо прави той това? Защото Фердинанд е
могъщ и богат. А защо се усамотиха изведнъж Лена и Маца?
Смаяни от постъпката на Русан Кондуктора, хората на залива изведнъж забравиха, че
тъкмо те се бяха отдръпнали от тях. За един миг те подозряха, че Лена и Маца тъй лесно
се бяха усамотили, защото бяха станали богати поради Фердинанд и затова се бяха
почувствали могъщи.
Те нямаха нужда от пари, те нямаше защо да работят и значи Маца никога нямаше да
изпита нуждата да се помоли за работа на своите съседки.
Как не можаха те веднага да забележат, че подир заминаването на Фердинанд двете
усамотени жени се държат като първите граждани на тяхната улица?
Тогава няколко от най-бедните съседки набърже прегледаха робите си, свиха по нещо
във вестник и решиха да се изпреварят, като влязат първи в къщата, която сами бяха
изоставили и която сега, по всяка вероятност, управляваше с едно ново богатство
старата Лена.

Лена стоеше изправена сред къщи и плахо слушаше тракането на машината. Тя

мислеше за Катерина за нейното дълго писмо до Катка и как ли се е научила собствено
тази Катерина да пише?! Тя много искаше да знае какво бе сполучила там Катерина
поради Фердинанд.
Без да се обади на сестра си, Лена зави своите едри гърди в черен траурен шал и отиде
в дома на Апостол, където от много време шеташе като стопанка малката Катка.
– Какво писмо си получила? – запита я заканително Лена.
Катка я погледна с колеблив поглед, после се реши и извади големия плик изпод
вехтия сламеник на леглото си. Лена веднага забеляза, че пликът е много измачкан и
остри нокти се впиха в сърцето ѝ. Това значеше, че Катка го е чела много пъти. А Катка
не току-така ще препрочита това писмо. Стана ѝ ясно като бял ден, че Катерина е добре
и е сполучила нещо много при Фердинанд.
– Е, какво пише? – запита сопнато тя, защото беше много неприлично да си отиде
сега, без да запита за това, което бе узнала вече от измачкания плик на писмото.
– Праща ни много пари – каза Катка, като я гледаше изотдолу.
Лена не мигна. Да, тъкмо това бе узнала тя, още с първия си поглед върху писмото.

132
 – Значи е добре... Добре се е наредила – разсеяно каза тя, като мислеше вече за себе
си и за убитото бъдеще на Маца.
– Много добре – живо отговори Катка. – Работи цветя.
– Цветя? – извика Лена, като че ли се събуди.
– Да, цветя. Изкуствени цветя!
– Че за какво ѝ са тези цветя! – изведнъж се съживи Лена. Такава глупава и
вятърничава работа! Какви пари може да носи тя?!
– Жените там ги слагали по шапките си и по роклите си – с подозрително свити вежди
отговори Катка. Тя не можеше да каже, че умира от любов към майка си, о, не!... Но
детският ѝ ум схвана, че този интерес, който проявяваха съседите към първото писмо
на Катерина, майка ѝ, може да ѝ донесе много облаги, ако се похвали с него.
– Хи-хи – изсмя се Лена, – какви са тези шапки с цветя!
Хората от залива не носеха шапки с цветя и никога тя не помнеше да са носили такова
нещо.
– Там жените били много красиви – каза Катка злобно и черната ѝ кожа се покри с
червени петна. – Вечерно време, когато отивали на вечеря, те си слагали в косите цветя.
За едно такова цвете те давали на майка ми толкова пари, че тя можела богато да се
навечеря с месо и сладки и оставали пари да се навечеряме и аз, и татко, и цялата улица
тука, чу ли?
Лена я погледна присмехулно, но думите на Катка се забиха като остри нокти в
сърцето ѝ. Тя разбра, че Катка се изпусна и преувеличи много, като прибави и цялата
улица, но зад нейния брътвеж се криеше някаква истина. Тя намрази от дън душа Катка
и се приготви да си върви.
– Е, защо не идеш тогава при нея? – подхвърли на тръгване тя.
Катка вдигна вежди и помълча. После изведнъж се реши и ѝ посочи писмото.
– Чети! – каза тя. – Ще видиш!
Лена надви страха си и разгърна големия, тежък и дебел лист.
„... Мило дете – пишеше Катерина с ясни, големи и отчетливи букви, – ти навярно
още не си се научила да пишеш хубаво буквите, затуй не си се решила да пишеш на
мама...“
Лена сричаше по едрите, ясни букви, нарисувани върху дебелата, скъпа хартия, и не
вярваше на очите си. Нима Катерина пишеше така?... Да, да, по-нататък тя действително
пишеше за скъпите изкуствени цветя върху шапките на жените, пишеше, че облича тя-
лото си в копринени дрехи и спи под копринен юрган. В нейната стая има приготвено
едно малко канапе за малката Катка. Нека Катка вземе тези пари, които изпраща майка ѝ
и отиде при нея...
Лена дълго време стоя със зинала уста, като не знаеше какво да каже в усмихнатото
черно лице на Катка.
– Е, а ти защо не идеш? – кресна изведнъж в лицето ѝ тя. – Къде са парите?
– Татко си купи обуща и палто – отговори разстроено Катка.
Лена сгъна писмото и ѝ го подаде.
– Начаса ти ги взе, а? Веднага!
– Веднага...
Лена погледна Катка от горе до долу и помисли, че това момиче твърде много
заприличва на майка си Катерина. Устните му се свиха и прехапаха, а черните му очи
пуснаха навън два змийски езика.
– А защо не ѝ пишеш? – извика вече развеселено Лена. Стана ѝ изведнъж леко на

133
сърцето, че за сега, след като парите бяха похарчени, всичко хубаво, което пишеше в
това писмо, се бе осуетило поне за Катка. Хората от залива ще закъснеят да разберат
колко богата е станала в града Катерина и сърцето на изоставената Маца нямаше да се
разплаче при това известие.
– Не знаеш ли да пишеш, ма?
– Не ми е много лесно да пиша – упорито отговори Катка. – Моите букви излизат
върху листа грозни и разкрачени, като че ли кокошка ги пише с краката си. А сега,
когато майка ми е толкова богата, аз не искам да ѝ пратя някое грозно писмо, когато тя
ми пише такова разкошно, като това... Ти виждала ли си някога такава дебела и тежка
книга?... Но сега аз всеки ден уча да изписвам хубави букви.
Лена се усмихна с жълтите си зъби и си отдъхна. Защо ли дотича с такъв страх тук,
при бедната и проста Катка?
– Учи, учи! – каза укротено тя. – Учи много, защото е срамота да изпратиш някое
писмо, написано с кокоши крак. Там хората са много учени и ще ти се смеят.
И тя си излезе поуспокоена, но все още замислена от бедната схлупена къщурка.
Много хора се изнизаха през нейните очи и по разни пътища достигнаха различни
височини. Само за Катерина тя никога не можа да предположи, че някой ден сама ще
реши, ще остави мъж и дете, за да тръгне към височините на живота от този малък дом,
познат на целия Солен залив, като дом на падението и позора.
И Апостол вместо да се разгневи на Катерина, без да каже дума, веднага се нахвърлил
на парите ѝ, за да си купи обуща и палто. Да, това показваше, че такъв беден човек като
Апостол не може да има чест, не може да се сърди и да бъде злопаметен.
Ако имаше той чест, щеше ли навремето да се ожени за Катерина, дъщерята на Ката?
В главата ѝ започна да се върти отново мисълта, че Катерина сега печели хляба си от
цветя. Хи-хи!
Не напразно отиде тя подир брата ѝ Фердинанд!
За Лена бе ясно. За нея цветята не можеха да струват пари в никой град и никоя
страна. Нея поне Катерина не можеше да излъже. Фердинанд трябва да ѝ е дал тия пари
за Катка!
Тя ще изпрати още веднъж-дваж някой и друг лев, Апостол ще ги похарчи за себе си,
Катка ще учи още година-две краснописание, за да напише най-сетне писмо на майка
си... И тъй ще се разделят след време майка и дъщеря и нищо няма да се чуе повече в
този залив за Катерина.
Лена се почувства успокоена и с вдигнато чело се прибра вкъщи.

10.
През един от тези дни, в които хората на залива се занимаваха с писмото на Катерина
и заминаването на Русан Кондуктора, в кантората на Беро-Беро се забеляза
подозрително събуждане и движение.
Една ранна утрин грамадната фигура на Беро-Беро изтрополя по главната улица и
шумно нахълта в малката кантора.
Вътре, както всеки Божи ден, освен в неделя, чакаше Иван Берока. Бяха минали дни
и седмици в напразно очакване на господаря, който трябваше да дойде с големи
заповеди по работата на Фердинанд.
Въпреки напразното очакване Иван Берока до днес не изглеждаше отегчен. Още от
134
ранни зори той се изпълваше с небивало радостно тържество и неговият беден, слаб
гръб, който бе изучен да се свива надве в старото дъсчено кресло в кантората, сега
изглеждаше прав като свещ.
Дрехите му бяха тия, които той обличаше досега само на своя имен ден и Светлите
Христови празници, а сивокафената влакнеста растителност, която обикновено висеше
на редки нишки по всички посоки върху неговия беден череп и му служеше за коса, сега
бе вчесана на път и пригладена с вода.
Всички тези подробности на неговия тоалет свидетелстваха за едно извънредно
повишено, празнично настроение у Иван Берока. Той имаше вид на човек, който очаква
много посетители.
Действително, в първите дни след заминаването на Фердинанд, Иван Берока стана
предмет на множество и най-разнообразни посещения. Мъже и жени влизаха, излизаха
замаяно от кантората на Беро-Беро и след няколко часа отново се връщаха – с очи
прехласнати в лицето на Иван Берока, в неговата коса, пригладена с вода, по средата с
права пътека, в неговия празничен костюм и неговата горда стойка зад вехтото
писалище. По всичко изглеждаше, че жителите на Соления залив, които влизаха в
кантората на Беро-Беро, се удивляваха на Иван Берока и се готвеха никога да не го
забравят.
Мнозина от тях изглеждаха така възхитени, че забравяха Беро-Беро, когото чакаха, и
не изглеждаха разтревожени от обстоятелството, че той не се появява никакъв на това
място.
Погълнат от занимания около своята външност и зает с тъй жадно очакваните от него
посетители, Иван Берока също тъй бе забравил, че очаква от много дни Беро-Беро с
неговите големи заповеди по работата с Фердинанд, когато тази сутрин огромната
фигура на неговия господар с голям шум запрени вратата пред очите му и веднага
изпълни цялата кантора.
– Повикай ми Сандро Гръка! – заповяда гръмко Беро-Беро.
Младият човек скочи, като събуден от тежък сън, бърже се поклони и излезе.
Подир половин час солоизносителите, наредени по двата тротоара на главната улица,
видяха как Сандро Гръка, който не беше нищо повече от тях, изтрополя рамо до рамо с
Иван Берока към кантората на Беро-Беро. Те видяха как вратата на кантората се затвори
след тях.
Когато Сандро Гръка излезе от там, той мина край търговските кантори и своите
довчерашни приятели така, сякаш се връщаше от Америка в родното си място. Нищо не
можеше да се направи спрямо него, за да се научи за какво го е викал в този ранен час
Беро-Беро.
Сам Иван Берока, който изглеждаше тези дни да празнува заради своя господар Беро-
Беро, след тази среща, която стана в негово присъствие, мина по улицата като попарен.
На другия ден той замени празничния със стария си работен костюм, а подир някой и
друг ден сивокафените влакна заеха всички предишни положения върху неговия череп.
Тъй жителите на залива разбраха, че няма надежда да научат какво е станало в
кантората на Беро-Беро. Че Беро-Беро е измерил изпод щръкналите си вежди Иван
Берока и е казал накратко:
– Вън нито дума!
Обаче солоизносителите, които бяха добили вече много изтънчени нерви, поради тази
злощастна история, която неотдавна се разигра със солта, помислиха, че в центъра на
тази среща трябва да стои пак ниската и омразна фигура на Фердинанд. Можеше ли

135
някой да допусне, че измежду всички тях Беро-Беро бе избрал именно Сандро Гръка, за
да го посвети в своята тайна?
Всички знаеха, че Сандро Гръка не е по богатство пръв. Той беше само един съвсем
обикновен млад човек, с малко по-висок ръст от ръста на младежите в залива и с едно
слабо и сухо лице, на което тъмнокафените очи гледаха някак чуждестранно. Но пък и
това не беше нещо особено, защото всички знаеха, че Сандро е по майка грък. В този
младеж нямаше нищо такова забележително, поради което Беро-Беро да отличи Сандро
Гръка от другите солоизносители на залива.
Обаче мнозина от тях се сетиха още същия ден, че Сандро Гръка е един от тези млади
хора, които дружаха от детски години с дъщерята на Беро-Беро.
Значи по това Сандро Гръка се отличаваше от другите солоизносители.

Същата сутрин Беро-Беро изпрати в къщи друг пратеник да съобщи на дъщеря му, че
я моли да го посети в Общинското управление.
Сам той изгони всички просители и зачака дъщеря си като разтревожен великан,
застанал с разкрачени нозе и замислени очи сред своята канцелария, която бе една не
само висока и голяма стая, прилична на добре мебилирана парадна зала, но бе още и
най-прочутата стая в Соления залив.
В тази стая Беро-Беро влезе като юноша, за да даде несигурните първи разпоредби на
своите съграждани. Те приличаха повече на пламенни и мечтателни възгласи към
народа, който го гледаше недоверчиво и зачудено.
В тази стая той възмъжа и провъзгласи първите заповеди на своите поданици, които
бяха станали вече „негов народ“, изпълнен със страхопочитание и покорство.
В тази стая, от сутрин до вечер погълнат от размисъл и дело за жителите на Соления
залив, които ежеминутно се нуждаеха от неговите заповеди, разпоредби и напътствия,
Беро-Беро остаря и сиви нишки изпълниха червеникавата му, буйна грива и гъсти
мустаци.
В тази стая Беро-Беро премина своя бурен, гръмогласен, пълен с грижи и отговор-
ности живот и вече вярваше, че в тази стая е годен сам, без ничия помощ, да разреши и
най-заплетения обществен въпрос.
В тази стая той се чувстваше неотменен господар – господар не само на Соления
залив, но и на себе си.
По тази причина за първи път в своя живот той се реши да повика тук дъщеря си,
едничкия близък човек, който имаше, за да разреши на това сигурно за него място един
частен, лично техен въпрос, който интересуваше само него и нея.
Беро-Беро трийсет години управляваше с кратки груби заповеди Соления залив, но в
своя дом, пред своето дете, той се чувстваше беззащитен и неловък.
Неговата съпруга твърде рано напусна този дом, Соления залив и цялата земя, като
остави в безпомощните му ръце едно малко момиченце, което тя, кой знае по кои тъмни
пътища на своя живот, изпълнен с книжовни занимания и влечения, нарече с неесте-
ственото за неговите уши име Жулиета.
Това дете остана в големите му ръце като трудна гатанка и огромно бреме.
Неловък и необщителен, той не можеше да преклони своята господарска гордост, за
да се посъветва с някоя майка от залива по който и да е въпрос върху отглеждането на
децата. С вторачен поглед той наблюдаваше игрите на своето дете и по цели нощи тряб-
ваше да бъхти грамадната си глава над заспалата главичка, за да открие простите
майчински тайни, които му бяха съвършено непознати.

136
 Постепенно и с голям труд той научи коя храна е полезна за Жулиета и коя разстройва
стомаха ѝ, какви дрехи трябва да носи зиме и какви в лятната горещина. Научи се да
завръзва и отвръзва с големите си пръсти панделките на нейните малки престилки, на-
учи се да се храни редовно с детето и да заспива рано заради него.
Сутрин той не тръгваше за Общинското управление, додето Жулиета не бе свършила
закуската си, изпила чаша мляко и старата прислужница на дома, която бе останала от
покойната му съпруга, не го успокоеше, че сега всичко необходимо за доброто здраве
на Жулиета е извършено и той с леко сърце може да отиде на работа.
Мълчаливо, но зорко, той свикна да следи живота на детето и полека-лека престана
да се чувства тъй много неловък, както винаги се бе чувствал в своето семейство. Жена
му бе мъртва и следователно бе престанала да го наблюдава, а Жулиета – още твърде
малка, за да забележи неговата тромавост.
И тъй с годините той се почувства обучен за своите бащински обязаности.
Но Жулиета порасна. Освен грижите за облеклото, храната и здравето на Жулиета,
започнаха да го вълнуват други, парливи и странни въпроси, които го бяха правили
тромав и неловък някога пред неговата жена. Тогава той започна все по-често да мисли
за нея и да се окайва, че тя бе умряла толкова рано!
Защо го остави тъй безпомощен на ръце с едно момиче, с което не можеше да се
разбере другарски?!
Та той не можа да разбере какво представляваше преди нея нейната майка, онази
жена, която дойде един ден в неговата къща, когато той беше още много млад, поживя
няколко години в нея и една нощ си замина към вечността, без да може той да се опознае
с нея.
С напрегнат въпрос в своите тигрови очи гледаше сега той и на порасналата Жулиета,
без да смее да я запита какво мисли и какво желае и за какво живее.
Той не знаеше за какво мислят и за какво живеят жените, защото не бе могъл да
разбере това от единствената жена, която бе обичал и въвел в своята къща.

Тя дойде мълчалива и прекрасна като картина от бяла коприна и дантели. Тънката ѝ

талия беше стегната с широк, светлозелен, кожен колан, а диплите на бялата ѝ пола
падаха на разкошни къдри до земята.
Когато тя за първи път влезе в неговия дом, Беро-Беро смаяно се загледа в нея как тя
бе щръкнала между разтворените врати – върти печално белия си дантелен чадър с
белите си пръсти и хвърля колебливи погледи наоколо.
Тя идеше от града. Тя бе чужденка. Изправена в неговия дом, тя изглеждаше една
непоправима чужденка. И Беро-Беро би плакал тогава, ако да не изглеждаше и по онова
време толкова силен и голям и ако не беше господар на Соления залив.
... Но все пак тази чужденка, една година след този паметен ден, стана майка на това
момиче, което той сега очакваше. И само тя единствена в този миг би могла да се обясни
и разбере със своята дъщеря, която бе нарекла с чудновато име – Жулиета.
Това обаче не можеше да се случи вече, защото бяха изминали много години оттогава,
когато една нощ жена му се повдигна в белите си нощни дрехи от леглото и като го
изгледа с широкоотворени и втрещени от страх очи, хвана сърцето си и каза, че се
чувства много зле.
Беро-Беро скочи тромаво, защото той винаги се чувстваше неловък и много голям
пред нея, и я попита къде я боли и с какво може да ѝ помогне. Жена му го изгледа със

137
своите ужасени очи, пълни със съзнание за неговата тромавост и за нейната отчужде-
ност от него, и падна на бялата възглавница, без да каже повече нито дума.
Беро-Беро изведнъж схвана, че бледавината на лицето ѝ е недобра. Той се спусна към
нея, повдигна главата ѝ, разтърси я, разрева се като звяр за помощ, но жена му само
помръдна неодобрително устни и се отпусна с пожълтяло чело в белите дрехи.
На неговия рев се озоваха веднага чужди хора и той от тях узна страшната истина.
Притичалият лекар само повтори техните думи.
Беро-Беро бе техен господар. Той не можеше да заплаче пред „своите хора“ и да им
каже, че е обичал безумно тази жена, че за първи път вижда смърт и че се бои да остане
сам вкъщи. А хората, които бяха притичали на неговия вик, се бояха от него и не смееха
да му предложат своята помощ.
– Да, старата прислужница на техния дом ще му помогне да облече госпожата и да я
приготви за дългия път – казаха те. – Тази работа в залива вършат и без туй само
старите жени...
И тъй Беро-Беро остана сам с умрялата вече жена в тяхната обща спалня да чака
утрото при светлината на една голяма бяла свещ. Старата прислужница с разтреперани
ридания се загуби в кухнята. Тя си знаеше своята работа.
Малко часове оставаха до сутринта, но те се нижеха бързо, с тържествените стъпки
на вечността. Беро-Беро се облече с разтреперани ръце и седна на един стол да си даде
поне приблизителна сметка за своето ново положение.
В главата му един през друг се бореха и налитаха чудновати въпроси и размисли
върху много други странични неща, свързани с покойната, за които никога не се бе
сещал по-рано.
За първи път той забеляза, че жена му е облечена в богата бяла нощница, обкичена с
множество широки и тесни бели шевици. Не беше ли срамно, че до тази нощ той не е
виждал, че тази жена е обичала само най-скъпите и най-хубави дрехи?
Затуй навярно тя изглеждаше в Соления залив не като у дома си. Тя бе дошла от града
в неговия дом като на гости и бе умряла тук като гостенка. Обаче нейното нещастие не
бяха само тези разкошни, богато накичени дрехи, които тя носеше в залива, където
жените се обличаха скромно и според своите работнически грижи.
В тази последна нощ Беро-Беро свободно можа да разгледа лицето на своята съпруга
и разбра, че мъртвата не е била весела жена. Обаче той бе сигурен, че не само тези скъпи
дрехи, които не подхождаха да бъдат носени в Соления залив и които сега безполезно
висяха на тялото ѝ, са били причина за нейната нерадост.
Причината на нейното страдание бяха други нейни постоянни занимания – нейните
книги!
Книги! И книги! Тя винаги четеше книги!
Тя живееше с книги!
Той не знаеше какви са тези книги и кой изобщо можеше да се занимава с такава
празна и глупава работа да съставя тези безполезни пакети от гъсто напечатани
страници.
Веднъж той се опита да се запознае със заниманията на жена си, но страниците, които
прелисти, го измъчиха с една неизпитвана дотогава от него досада, без да му дадат да
разбере нещо свързано и смислено от тях. А тази словесна бъркотия увличаше жена му.
Тя, без видимо напрягане, разбираше тези загадъчни словеса и по цели дни държеше
главата си наведена над отворената книга.
Когато един ден той изказа пред нея своето учудване и незадоволство, тя му отговори

138
кратко, както винаги:
– Ако ми отнемете и книгите, аз ще умра!
А ето, тя умря и Беро-Беро гледаше мъртвата, сякаш я питаше повече от увереност,
колкото от незнание:
– Книгите, нали?... Книгите те убиха, моя единствена... моя чудна... моя мила!
С очи, измокрени под гъстите вежди, той питаше с поглед умрялата жена какви бяха
тези книги, които изпълниха целия неин живот? Каква власт бяха придобили над
душата ѝ те, че я правеха тъй разсеяна към него и го караха да изтръпва от ярост, когато
ги видеше в нейните ръце?
Тъй много бе свикнал да я вижда с книга в ръка, тъй много се страхуваше от нейната
замисленост, че и сега, когато тя лежеше пред него по гръб на студеното бяло легло,
завинаги отдалечена от него чрез смъртта, той я виждаше – като че ли ей сега е оставила
четенето и е потънала в размишления.
– Боже, Боже! – хвана главата си Беро-Беро. – Аз не мога да я видя дори и сега без
книга под очи, въпреки че очите ѝ са затворени и не могат да се движат по редовете.
Значи тя винаги е изглеждала тъй студена към мене!
Той мислеше как ден след ден тази непозната жена бе прекарала няколко години в
неговия дом, седнала тихо в полусянката на някое перде, навела глава над своята вечна
книга. Нозете ѝ бяха кръстосани леко под дългата пола от сив, мек вълнен плат, а тън-
кият ѝ кръст беше стегнат с чер кожен колан. Когато Беро-Беро заставаше с грамадната
си фигура на прага на широкоотворената врата, тя вдигаше, без да бърза, главата си и
го поглеждаше отдалече, като че ли го гледаше от чужда земя.
Той видя и своето момиченце Жулиета, тъжно и отегчено да обикаля около майка си,
която не му позволяваше да играе някоя шумна игра, защото тя четеше своята книга до
прозореца.
А той смяташе своето дете за едно щастливо момиченце, защото и в делник беше
облечено в колосана рокля от бяло пике, с изкусно пришити на полата шевици.
Едва тази нощ той се запита защо мъртвата не бе играла със своето дете. Нали тя го
бе кръстила Жулиета, което показва, че тя го бе смятала за нещо свое, част от своя свят?
И откъде взе тя това чуждестранно име, когато детето можеше да носи достойното и
известно на целия Солен залив име на майка му Тодора?!
Едва тази нощ му стана положително ясно, че това име бе избрано от някоя книга,
защото трябва да е означавало в тези книги нещо особено хубаво.
Тази нощ Беро-Беро разбра и това, че не бе участвал в хубавите дни на жена си, че не
бе успял да ѝ се хареса и че се разделят, преди да се опознаят.

Когато я отнесоха завинаги от неговия дом, той се изправи сам срещу големите
стъклени шкафове с книги, които пълнеха нейната стая.
След като тя бе заминала завинаги, трябваше ли те да останат тук да живеят до края
на живота му с него, вместо тази, която убиха?
Като звяр, улучен с нож в гърдите, Беро-Беро изрева, отвори глухите стъклени
шкафове и започна да граби и да хвърля омразните книги сред стаята. После ги сграбчи
в грамадните си ръце и ги понесе към запалената камина в салона.
Тази нощ за първи път хората от Соления залив чуха неговия рев и казаха:
– Това е Беро-Беро! Тигърът реве!
От тази нощ всеки жител на Соления залив познаваше гласа на Беро-Беро. Това беше
глас, в който се чуваше силно ръмжене.

139
 Това ръмжене в гласа си Беро-Беро получи през нощта, когато се разправи пред
зачервеното огнище с враговете на своята младост.

Жулиета нищо не знаеше, нито подозираше за книгите, за тези чудовища в душата и

младостта на Беро-Беро, с които той никога не се запозна, но с които онази нощ бе
започнал борба на живот и на смърт!
Да, в неговата къща повече нямаше книги. Той нямаше да допусне още една млада
жена да се допре до тях и да клюмне пред очите му като попарено цвете.
Въпреки това Беро-Беро дълги години страда от тази въображаема опасност за своето
момиче.
Той се прибираше ненадейно по всяко време вкъщи, за да следи заниманията на
Жулиета.
По някой път той сварваше Жулиета с книга в ръка. Веждите му щръкваха, големите
му гърди се издуваха като огромен мях, напъпкан с въздух до пръсване. Той грухтеше
и пухтеше около своята дъщеря, а очите му хвърляха светкавици, защото той не знаеше
как да постъпи, за да узнае какво чете Жулиета.
Най-сетне обаче той стремително изръмжаваше своя въпрос, защото тази борба с
книгите той водеше не само заради себе си, но и заради нея, своята невръстна дъщеря,
на която бе посветил вече живота си.
– Уча уроците си за утре! – учудено отговаряше Жулиета.

Разкрачен като огромен звяр сред стаята, Беро-Беро я гледаше поразен, защото в своя
страх съвсем забравяше, че на света има и школски учебници за малките деца и че
всички книги не разправят за нещо хубаво, което прави жените лениви в къщи, тъжни
и отдалечени от грубите интереси на мъжа.
Като всяко самотно дете, Жулиета се научи да го посреща радостно вкъщи, сякаш
Беро-Беро отглеждаше в дома си някое птиче. При неговото завръщане тя ставаше и
трогателно му пожелаваше „добър ден“ или „добър вечер“! Беро-Беро цял пламваше от
възторг и отговаряше с щастливо ръмжене.
Тогава Жулиета се окуражи и започна да му подава ръка. Беро-Беро хващаше с три
пръста малката ѝ ръчичка и очите му, под щръкналите вежди, които приличаха на очи
на млад тигър, се изпълваха с радостни светкавици.
Никой човек в залива, освен това малко човече, не се осмеляваше да протегне ръката
си на Беро-Беро.
Да, но Жулиета излизаше от някаква хубава книга и затуй държанието ѝ не
приличаше на обноските, които имаха жителите на Соления залив помежду си.
Беро-Беро все по-често започна да се взира във въображаемите страници на тази
книга, из която жена му бе извлякла тяхното дете Жулиета, като искаше да извлече из
тях онова, което Жулиета мислеше, желаеше и чакаше от живота.
Той не смееше да я запита какво мисли, какво обича и за какво мечтае, защото не
знаеше как би могъл да стори това и защото не бе чел никоя книга, която да му се стори
толкова хубава като дъщеря му и в която да се разправя за някаква жена Жулиета.
Годините минаваха и въпреки неловкото мълчание на Беро-Беро, Жулиета израсна в
охолство и заобиколена от неговите грижи, стана едно бяло и пълно момиченце, със
засмени очи и червени къдри на челото.
Беро-Беро отдъхваше в нейното засмяно и шумно присъствие. Тъй вървяха годините,
додето един ден стана нещо особено.

140
 Той видя как тъжният призрак на жена му стана от своя засенчен от завеси ъгъл и
заедно с вечната разтворена книга изчезна от своята стая. На нейното място застана
засмяната млада жена, която бе нейна дъщеря. Беро-Беро задържа широкоотворени
смаяните си очи. Цялата къща блесна и се поднови.
Жулиета беше пораснала.
Днес той викаше при себе си порасналата Жулиета, за да говори с нея по един въпрос,
който обикновено майките поставят пред дъщерите си. Но тъй като в своя дом той бе
сам и за майка и за баща, нему се падаше тежката задача да поведе този разговор с
Жулиета.
Той трябваше да ѝ каже, че при него е идвал Сандро Гръка, че Беро-Беро му е
предложил да вземе неговата голяма, равна поляна край морето и заради нея да го
направи свой помощник. А Сандро Гръка се усмихнал и му отговорил:
– Разполагайте с всичко, което имам, като че ли е ваше...
Неговата готовност без съмнение направила силно впечатление на Беро-Беро и той се
заинтересувал да узнае какво иска всъщност Сандро Гръка срещу своята равна, голяма
поляна край морето. Накрая узнал, че Сандро Гръка обикнал още като дете Жулиета. Не
като помощник, а като верен съпруг и покорен служител на неговата дъщеря, той би
желал да остави на негово разположение всичко, което има... Да, колко са смели
чужденците и какви думи избират – да изкажат своите чувства!... Това не можеше да не
направи силно впечатление на Беро-Беро, който никога не бе говорил открито за себе
си.
Този свой разговор със Сандро Гръка трябваше да предаде по някакъв начин Беро-
Беро още днес на дъщеря си Жулиета, защото нямаше да има очи да се прибере вкъщи,
додето тя не го узнае от него.
Отдавна мислеше той, че един ден Жулиета ще трябва да си избере съпруг. Сандро
Гръка му бе чужд, както бе чужденец и на Соления залив, но той бе забележително
хубав, за да бъде достоен съпруг на една хубава жена като Жулиета, и твърде добре
възпитан, както и много любезен, за да стане някога пръв в този дом, в който господар
и баща беше Беро-Беро.
Нима Сандро Гръка не бе един добър съпруг за Жулиета, независимо от неговата
голяма равна поляна край морето?
Ами ако Жулиета го запита: „Защо ти е пък на тебе голямата равна поляна на Сандро
Гръка край морето?“ Какво да ѝ отговори той?
Той не можеше да ѝ разкаже за Фердинанд и как Фердинанд се бе подиграл с него.
Той не можеше да ѝ каже каква голяма глупост бе направил, като бе постлал една крайна
уличка на залива, за да предварди щото в Соления залив да не изникне един втори Беро-
Беро.
Той не можеше да ѝ каже как бе преглътнал и премълчал нанесеното му оскърбление
и как бе приел всички жители на залива да мислят, че той е предпочетеният и облаго-
детелстван от Фердинанд.
Какво друго би могъл да стори той, за да избегне присмеха като справедливо
наказание за своята глупост?!
Обаче той не можеше да ѝ каже какви мисли го тревожат от някое време насам.
Той знаеше най-добре, че всички тук са изиграни от Фердинанд, но не можеше да се
откъсне и да не се върти постоянно в мислите си около тази чудновата фигура, която
не го зачете и не обърна внимание на неговите любезни обноски.
Досега той бе виждал само хора, които бяха по-слаби от него!

141
 В голямата му глава непрекъснато се въртяха думите и гласът на Фердинанд. Той
напразно се мъчеше да ги пропъди. Един глас неотмахно му шушнеше: „Ако живея тук,
бих построил мелници за сол... бих построил консервни фабрики...“
Ами ако Фердинанд, който обикаляше по цели дни край морето, дойде, започне да
изкупува солта и земята и започне да строи?
Беро-Беро разсъждаваше, съобразяваше, правеше наум дълги изчисления и се губеше
в чертежи.
Тъй започна той да обикаля крайбрежието по заглъхналите вече стъпки на Ферди-
нанд. От дълги години не бе посещавал тия места. По цялото крайбрежие не видя нито
едно такова голямо и равно място за строеж, каквато бе поляната на Сандро Гръка край
самите солници на Беро-Беро. Това място изглеждаше посочено и оставено досега
празно от самото Провидение за предначертаните вече постройки. Дълго време той стоя
изправен сред тази поляна.
Пред рунтавите му, прошарени вежди, върху това равно място започнаха да израстват
белите стени и да пушат червените комини на една въображаема фабрика.
Беро-Беро прекара през ума си и стопанина на тази равна земя, когото от много
години бе свикнал да заварва вкъщи. Той бе неизменен другар на Жулиета от ранно
детство.
Той знаеше още и това, че Жулиета се смееше весело на неговите забележки, а Сандро
Гръка я гледаше учтиво и предано с особения си, чуждестранен поглед.
Само това, нищо по-друго не бе доловило бдителното око на Беро-Беро. А ето сега
трябваше да запита Жулиета може ли да обикне своя другар от детство – Сандро Гръка –
като свой съпруг... Господи, той не знаеше как би могъл да стори това!...
Дали не грешеше, като бързаше да я запита?... Ами ако тя се съгласи?... Големите,
щръкнали вежди на Беро-Беро се свиха и покриха очите му. Той премисляше своите
опасения.
Кой друг можеше да стане съпруг на Жулиета в Соления залив? Нима Сандро не бе
действително най-добрият измежду младежите, които познаваха Жулиета?
Истина, имаше още един млад човек... директорът Александър, обаче той си спечели
от много години изневиделица ненавистта на Беро-Беро. Отначало Беро-Беро и него
прие любезно вкъщи, както бе свикнал на приема всички другари на Жулиета, с нещо
като усмивка изпод щръкналите си, прошарени вежди, като му подаде голямата си ръка
по този начин, както го научи да прави още в детството си малката Жулиета.
При появата обаче на директора Александър очите на Жулиета заблестяха и вълчият
нос на самотния Беро-Беро веднага подуши опасността. Широките му гърди се издуха
като мях и той се приготви за борба.
Младият човек усети неговите приготовления, но той идеше от града и знаеше да се
усмихва така любезно на смръщения великан, че той не можа да го захапе от пръв
поглед.
Един подиробед Беро-Беро почувства, че Жулиета е неспокойна. Беро-Беро се
приготовляваше да отиде в Общинското управление, но се завъртя на пети, съблече
палтото си и се тръшна в голямото кресло.
– Няма ли да излизаш? – извика Жулиета.
Значи той позна. Тя чакаше някого, когото бащата не трябваше да посрещне вкъщи.
– Този следобед няма да излизам! – решително изръмжа Беро-Беро, като я прониза с
най-острия поглед, който можеше да изпусне от тигровите си очи.
Жулиета наведе отчаяно глава. И действително, не след дълго време старата

142
прислужница въведе директора Александър, когото и сам Беро-Беро бе започнал
нетърпеливо да очаква.
Той изглеждаше висок, едър, в съвършено нов, сив костюм. Лицето му, бяло и гладко
избръснато, светеше с блясъка на младостта, а очите му от самоувереност. Този млад
човек разпространяваше от себе си един чужд дъх, нещо градско, една свободна
веселост, която говореше, че той познава друг, по-хубав живот от живота на Соления
залив. Всички тези подробности изведнъж се попиха от будните пъстри дълбини под
щръкналите вежди на Беро-Беро. Но това, което го закова на мястото му бе пакетът
книги, който младият господин държеше в ръката си и любезно протегна към Жулиета.
– Госпожица Жулиета ме помоли за някои прочитни книги – любезно обясни той.
– Господин директорът е намерил, че ние имаме много добра библиотека –
изчурулика Жулиета и плахо погледна баща си. После тя настани своя гост в едно от
тия кресла, които бяха гордостта на тяхната къща и на целия Солен залив.
Беро-Беро смаяно гледаше книгите. В залива имало много добра библиотека!... Но в
името на Бога, тя не се дължеше на него!... Той бе изгорил със собствените си ръце най-
хубавите книги в залива!
Жулиета бързо го погледна и забеляза как първите признаци на старостта свиваха
очите на баща ѝ. Бузите му увиснаха и добиха недобра жълтина. Мустаците му
увиснаха, всичко у него за миг грохна, но Жулиета вече извиваше глава към своя
гостенин, за да не гледа повече тази промяна, която внезапното остаряване нанасяше
върху баща ѝ. Тя се засмя и заговори на своя млад приятел непознатите думи на техния
общ младежки език.
Беро-Беро висеше като грамадно купище месо на своя стол и продължаваше да гледа
пакета книги.
Книги!... Да, той винаги се страхуваше, че така ще започне тази история!... Така тя бе
започнала някога с него!
В уморената му памет нараснаха на грамаден куп онези, другите, изгорените книги
на жената, която също тъй бе разговаряла в един град много любезно с него. Но това се
бе случило в такава безкрайна далечина от време, че той цял се потърси. Едва сега Беро-
Беро разбра, че е вече стар мъж и че дъщеря му е заела мястото на майка си от ония
години.
Значи и майка ѝ сега щеше да бъде стара жена. Тя щеше да държи вече една побеляла
глава над отворената книга. Обаче тя умря млада и значи не можеше да остарее вече
като него. Беро-Беро сам трябваше да отстъпи своето място на тогова или на друг млад
човек, за да се усамоти в сянката на старостта.
Беро-Беро гледаше книгите, които бе донесъл директорът Александър, книгите, които
бяха погълнали неговата младост, гледаше тези пакостни създания, които сега
показваха неговия старчески образ, но вълчата му душа, която се бореше с всички хора
на Соления залив, се надигна в неудържим протест срещу натрапничеството на този
млад мъж в неговия дом и той стана.
Младите хора го проследиха изненадано, как той взе палтото си и излезе. В този миг
Жулиета разбра, че втори път директорът Александър няма да прекрачи прага на
тяхната къща.
От този ден нищо не можа да смили сърцето на Беро-Беро към него. Напразно
Жулиета го уверяваше, че той е много добър и учен млад господин. Беро-Беро не
казваше нищо против него, но и нито една дума в негова полза. И Жулиета никога не
разбра по каква причина баща ѝ го намрази тъй свирепо, както не разбра и това, че

143
младият директор щеше да бъде изпратен незабавно вън от залива и че остана поради
една дребна причина.
Никой не можеше да подозре, че претрупаният с работа Беро-Беро всеки ден тайно се
връща вкъщи в неопределен час и тайно обикаля около една занемарена масичка в ъгъла
на големия салон. Върху тази масичка бяха оставени прочитните книги, които един ден
директорът Александър бе донесъл на Жулиета.
Всеки ден той взимаше в ръце една книга, в която бе мушнат показалец, като
преброяваше колко страници е прочела Жулиета. По този начин дъщерята и бащата
стигнаха до половината на тази книга.
Минаваха месеци. Беро-Беро престана да вдига книгата. Още отдалече той виждаше,
че показалецът не е мръднал и се усмихваше. Тази негова усмивка реши съдбата на
директора Александър. Той остана в залива.
Нима Жулиета нямаше да прочете жадно неговите книги, ако имаше желание да чете
книги?... Нима нямаше жадно да прочете неговите книги, ако го обичаше?
Ето как Беро-Беро разбра, че Жулиета няма да чете като своята майка и че сърцето ѝ
е още свободно. Но значеше ли то, че днес тя ще избере Сандро Гръка за свой съпруг?
Беро-Беро предпочиташе него пред директора Александър. Той бе солоизносител и
търговец като него. Той нямаше да внесе вкъщи книги и да говори на Жулиета за книги.
Нямаше да живее с книги, а щеше да си говори с него като другар за тяхната обща
търговска работа.

Жулиета стремително влезе и се спусна към баща си:

– Татко, какво ти е?
Беро-Беро извади голямата си кърпа и отри зачервеното си лице.
– Седни! – каза той, като се завъртя около голямото си, отпуснато тяло, като че ли не
можеше да намери стола си.
Жулиета седна, с очи вперени в него. Нищо добро не можеше да очаква тя от това
необичайно повикване в Общинското управление. Навярно Беро-Беро, нейният голям
баща, бе почувствал онзи прилив на кръв към главата, който кара хората веднага да
пращат за своите близки и бързо да изказват пред тях своите последни разпоредби.
Защото всеки знае, че в такъв случай се замлъква внезапно и завинаги, а близките
остават да си скубят косата и да не знаят кое как да наредят.
– Ти обичаш своя татко, нали? – задъхано изръмжа Беро-Беро, като влезе с цялото си
увиснало тяло в своя стол зад голямото писалище.
– Да! – извика с разтрепераните си за плач устни Жулиета. – Какво ти е, татко?
– Много тежко! – изтри лицето си Беро-Беро. – Тежко е до вчера да знаеш, че имаш
дете... да, едно ей такова мъничко момиченце... – Той вдигна грамадната си лапа на един
метър от земята и отчаяно я отпусна. – И изведнъж сега, хм!..
– Какво съм направила аз, татко! – изплака Жулиета.
Беро-Беро я погледна и дойде на себе си. Какво се държеше като смутен глупак и с
това плашеше детето си?
– Слушай, Жулието – сви той щръкналите си вежди и се изкашля с ръмжене. – Сандро
Гръка дойде при мене... Той има една голяма равна поляна край нашите солници... На
тази поляна аз ще строя фабрика. Искаш ли?
Жулиета го изгледа със зинала уста, преглътна и кръвта започна да се връща по
бузите ѝ.
– Какво от това? – прошепна слисано тя. – Затова ли ме накара да плача и да тичам

144
като луда?!
– Нищо – изпъшка Беро-Беро. – Питам те искаш ли да имаш тази фабрика, или не?!
– Искам, но защо ме питаш? – изгледа го Жулиета, слисана защо Беро-Беро за първи
път я питаше да предприеме ли някоя работа, или не.
– А искаш ли Сандро Гръка да стане мой помощник във фабриката? – изведнъж
вдигна голямата си глава Беро-Беро.
– Сандро е добър – все още слисана отговори Жулиета. Баща ѝ никога не бе показал
досега, че забелязва Сандро Гръка, когато го завареше вкъщи.
– А искаш ли Сандро Гръка да стане твой съпруг? – изръмжа Беро-Беро, като цял се
заля от червенина и пот. С тези думи той очакваше завинаги да се опозори и да падне
като добър баща в очите на дъщеря си.
Но Жулиета скочи и Беро-Беро преживя нещо, което никога не бе се случвало в
живота му. Със смях и сълзи Жулиета се хвърли на големите му гърди и го разцелува с
облекчение.
– Боже, Боже! – извика тя. – Пък аз помислих, че ти умираш!... Това ли те е мъчило
толкова, татко?!
Беро-Беро полуотвори червените си устни и занемя. Той не бе очаквал тъкмо Жулиета
да му дойде на помощ и да направи задачата му толкова лека и весела. Той се изсмя,
цялото му измокрено лице се изкриви в една чудновата и първична веселост. Никога
Жулиета не го бе виждала тъй весел. Да, сега Беро-Беро се смееше пред нея, смееше се
с цялото си лице, смееха се рунтавите му вежди, сивите нависнали мустаци, червените
му устни и неговите тигрови очи.
– Аз се боях, че ти много ще ми се разсърдиш! – въздъхна шумно той. – Майките
говорят това с дъщерите си, а пък аз, ето на... аз съм за всичко!... – Тръпка на гордост
премина през цялото му грамадно същество. – Да, Беро-Беро е всичко в своя дом и в
Соления залив. Смешно, нали? Но просто всички са стоварили грижите си върху мене.
Дори и Сандро Гръка...
– Няма нищо чудно и страшно в това! – въздъхна дълбоко и радостно Жулиета. – Все
някой трябва да се ожени за мене...
„... Хм, да, колко са свободни днешните млади момичета!“ – помисли Беро-Беро. А
някога той се стопи от мъка, когато изрече обикновеното предложение за женитба на
своята бъдеща жена.
Тя стоеше права и замислена и го изгледа при тия му думи с такъв странен поглед, че
той до днес изтръпваше при спомена за него.
Месец след това тя стана негова съпруга, но той никога не разбра дали не я оскърби
смъртно в онзи незабравим миг и как бе намерила тя тогава неговото поведение. А
днешните момичета тъй свободно разговаряха по тия въпроси, които караха
някогашните да навеждат очите си и да мълчат пред изчервените и изпотени мъже.
Беро-Беро за миг се отвлече и отново погледна учудено Жулиета.
– Аз никога не съм вярвала, че Сандро ще се реши да ти каже – смееше се тя. – На
мене той често пъти ми е загатвал отдалече.
– Мисля, че той е добър момък – каза все още замаян Беро-Беро. – Сандро е здрав и
хубав... Сандро те знае от дете... Сандро е човек от залива и знае да цени тебе и баща
ти... А чужденецът си е чужденец... Какво е за него Соления залив, неговият управител
и дъщеря му Жулиета?... Човек трябва да избира между своите!
Беро-Беро скръбно наведе глава, защото тази мъдрост той бе извлякъл от тъжния опит
на своята младост. Неговата жена дойде от чуждо място и си отиде като гостенка. Да,

145
човек трябва да избира между своите!
Жулиета се засмя, защото разбра за кого говори баща ѝ.
– О-хо – каза тя, – и този, за когото говориш, с какво удоволствие ще остане той тука
в залива и ще стане тукашен!
Беро-Беро сви големите си вежди и не се усмихна, но сърцето му се отпусна, защото
той разбра, че Жулиета с весело и свободно сърце ще се реши да свърже живота си с
живота на Сандро Гръка.
– Помисли – каза той. – Сандро чака.
Двамата се усмихнаха един на друг. Една голяма стена бе съборена помежду им и те
се видяха като че ли за първи път близко един до друг.
Беро-Беро беше вече старият баща, а Жулиета неговата пораснала дъщеря, която
можеше вече да се омъжи. Ще се народи от нея нова фамилия... С нови хора ще се
изпълни мястото, от което бе станала и заминала завеки онази хубава и замислена
жена – в ръка със своята тиха и тъжна книга.
Деца ще пискат и ще се борят около големите нозе на Беро-Беро, ще му скубят
мустаците с пискане и ще пристигат с неописуем рев и разбити носове вкъщи!
Бъркотия и крясък ще настане в техната голяма и тиха къща!...

Когато рано една сутрин в Соления залив се разпространяваше новината за годежа на

Жулиета и Сандро Гръка, додето тя минаваше от уста на уста, директорът Александър
влезе усмихнат, както бе правил това всяка сутрин, в кафенето.
Мъжете, които пиеха по кръглите маси своя утринен чай или своето турско кафе,
вдигнаха глави да го погледнат и помислиха, че той няма вече да се усмихва така за едно
дълго число години.
Когато чу новината на деня, Александър се усмихна недоверчиво и я отхвърли. Обаче
с нови посетители пристигнаха нови съобщения от къщата на Беро-Беро. Тогава той
стана, бързо плати и излезе. Смаяното му и все още невярващо сърце го накара да се
отправи бежешком към къщата, в която толкова години бе нежелан гост, обаче старата
прислужница го спря с доволна, с майчинска усмивка на прага, като му съобщи, че
Жулиета рано сутринта е заминала с годеника си за града, поздравява своите приятели
и много съжалява, че поради голямата бързина и залисия не е могла да им се обади.
Александър изслуша поразен нейните думи, защото едва сега му стана ясно, че и той
е бил „един от нейните приятели“ и нищо друго. Да, това трябва да е било за нея само
така, въпреки самия него и всичко, което бе преживял в залива заедно с Жулиета.
Той се помъчи да се усмихне любезно на старата жена, но не изказа благопожелания,
защото все още му се виждаше недопустимо, че тази, която до вчера му се усмихваше
така хубаво през рамо, може завинаги да излезе от мечтите му само в една обикновена
Божа сутрин и да замине за Морскиград като годеница на Сандро Гръка. Не че той
мразеше или презираше този млад човек, защото в края на краищата той бе един
спретнат, любезен и добре възпитан чужденец, но никога и наум не му беше идвало да
се бои от неговото съперничество.
През тия години, които минаха като хубав сън в Соления залив, той никога не бе
помислял, че Жулиета може да обикне някого освен него. Той вярваше до днес, че
дружбата на техните приятели ѝ беше необходима, за да прикрие тя своите чувства към
него.

Александър веднага се прибра вкъщи, като реши за обяд да не излиза, за да има време

146
да се опомни и да размисли.
Без да се разсъблече, той се тръшна върху леглото и започна да обмисля кое в тази
история с Жулиета е вероятно и кое не. Какво не е забелязвал той до днес и кое е довело
катастрофата. Но мислите му започнаха да се оплитат в една паяжина, която се засуква-
ше и засукваше на все по-гъсти платна около главата му. В тази паяжина той виждаше
себе си и Жулиета, винаги усмихната, винаги добре натъкмена, като жена, която много
държи да му се хареса.
Изпотен от мъка, той се обърна на страната си, като напразно диреше уликите, които
можеха да го разколебаят, че до вчера Жулиета се е усмихвала само на него. Но той не
можеше да открие нито една. Всичко друго бе една глупава шега. Те се обичаха отдавна
и Жулиета го знаеше тъй сигурно, както го знаеха и всички хора на Соления залив.
В този миг Александър съзна, че е подигран и отхвърлен от Жулиета пред очите на
всички жители на залива. Цял пребледнял, той се изправи в леглото си и седна.
Отхвърлен!...
Той не бе имал възможност досега да каже на Жулиета: „Обичам те, Жулиета!...“ Но
тя знаеше това. Той не ѝ каза: „Искаш ли да дойдеш при мене завинаги като моя мила
съпруга...“ Но всички хора в залива знаеха, че Жулиета му е отговорила: „Да, мили, аз
ще стана твоя съпруга...“ Това бе истината.
Всичко това той изживяваше до вчера без думи. Александър бе избраният съпруг на
Жулиета. Той бе хубав млад човек, с телосложение и облекло, което кара хората да се
чувстват в негово присъствие като пред забележителна личност. Той беше доволен от
себе си и от живота си в Соления залив и вярваше, че може да осъществи тук всички
свои надежди.
Той бе доволен, че Жулиета е безспорно най-хубавото момиче на залива, че носи
дрехи от града, че нейната коса, нейните ръце, дрехи и принадлежности издаваха едно
постоянно благоухание, че носи лъскавочервени букли върху бялото си чело, които се
тръскаха свободно при нейния весел вървеж, че нейните обувки от разноцветна кожа
бяха винаги нови, че високите ѝ токове чукаха по улиците на залива, като му говореха
за един богат и весел живот, който чакаше и него.
Толкова безумно радостни и лекомислени бяха те!...
Александър падна назад в леглото, защото се почувства толкова нещастен, че пожела
да умре. Но не! Той не трябваше да потъва така бързо, когато до тази сутрин бе летял с
разперени широко криле в слънчев кръгозор. Той трябваше да се овладее, да се съвземе.
И Александър се забори да запази предишното си самочувствие, защото почувства под
нозете си страшна пропаст, а нещо започна да слиза и да слиза в душата му, въпреки
всичките му усилия да спре това проклето слизане. Той се видя ясно да слиза стъпало
подир стъпало надолу към едно тъмно и студено дъно, като че ли потъваше в
подземието на този дом, който трябваше да изгради светъл и висок в Соления залив.
Дойде обяд, но Александър продължаваше да лежи. Той знаеше, че зле ще се
изтълкува от колегите му и приятелите му неговото неявяване в гостилницата, където
обядваха чужденците на залива като него. Но той не можеше да се покаже пред тях с
това свое пропаднало и посивяло лице. Той не можеше и да им се усмихне и с това да
запази гордостта си.
Той лежа до вечерта и като се почувства достатъчно свикнал със своето ново
положение, сложи копринена риза, върза най-хубавата си вратовръзка и излезе. Хората
на залива го спираха, за да разменят с него някоя и друга дума, но никой не му заговори
за щастието в дома на Беро-Беро, въпреки че той бе изписал една широка усмивка на

147
лицето си и изглеждаше като един бодър и весел млад човек.
Това мълчание го жегваше при всяка среща, но от друга страна му вдъхваше кураж,
че така ще може да претърпи по-лесно тази първа самотна вечер между старите си
познати в залива.
Колкото наближаваше малката гостилничка в една от страничните улички на главния
площад, толкова по-силно забиваше сърцето му. Той чувстваше, че започва да копнее
за Жулиета като за нещо далечно, прекрасно и загубено завинаги. Той се виждаше са-
мотен, озлочестен, но завинаги пленен от тази, която го бе отминала за един чужденец.
Соления залив, това място, в което той бе изоставен и останал сам без нея, тази вечер
му изглеждаше унизително малко, бедно и грозно селище. Жулиета не вървеше до него,
за да блести и обогатява всяка улица, която преминаваха.

В гостилницата на една маса съвсем самичка седеше Анастасия, сухата, черна

Анастасия, която винаги придружаваше Жулиета. И тя изглеждаше съвсем сама.
Попарен от гнусно и крайно неприлично чувство, Александър се спря на прага и се
почувства като уловен в капан. Стори му се, че Анастасия очаква него. Тя го чакаше да
го залови тъкмо в това му състояние – на тази маса, на която се бяха срещали винаги
трима...
Но да излезе бе късно. Той се усмихна любезно и двамата „останали“ си подадоха
ръка с пълното съзнание, че са се унизили един друг до дъното на сърцето си.
Александър почака Анастасия да се настани отново на своето място и седна срещу
нея. По лицето ѝ още личаха остатъците на една вихрена радост и надежда, която
изглежда се беше разбила при първия поглед, разменен с него. Навярно тя почувства
как тази вечер той я намрази още при първия им взаимен поглед.
– Тази вечер ще вечеряме сами – помъчи се да се усмихне Александър. За него беше
ясно, че Анастасия няма да стане и няма да си отиде. Сега той си спомни, че е забелязвал
и друг път Анастасия да го гледа така втренчено. Може би всяка вечер през тия дълги
години тя го бе гледала с този изпитателен, вторачен и замислен поглед. Тя бе гледала
в него, додето той и Жулиета се бяха усмихвали един-другиму вярно и предано.
Обаче Александър отмахна с гнус тази мисъл от главата си и я запита направо как се
чувства тази вечер без своята другарка.
– Вярвам, че за всички нас това е голяма изненада! – веднага отговори Анастасия. В
гласа и погледа ѝ се забелязваше строга бдителност към всеки трепет, който би могъл
да издаде нейните чувства. Александър потвърди с кимване и се усмихна. Той помисли,
че грозните и пренебрегнати момичета печелят капката уважение към себе си с цената
на една свръхчовешка въздържаност. Но това нейно въздържание го разяри още повече,
защото бе едно плитко лицемерие, което покриваше нейната злоба и злорадство. Той
знаеше кого именно бе изненадала със своята постъпка Жулиета.
– Жулиета ще бъде щастлива с него – отсече той и разбра, че повече нищо няма да
може да се каже между нея и него. Нито една дума повече за Жулиета, нито една дума
повече за тях двамата.
Впрочем коя беше тази Анастасия и защо му натрапваше тази вечер своето
другарство? Беше ли тя жена, мъж или сянка на човек? Да, сянка на човек!... Анастасия
до вчера бе за него сянката на Жулиета. Затуй колкото едната бе свежа, красива и
реална, толкова Анастасия бе сива, суха и незабележима.
Той много пъти бе чувал, че Анастасия е бедно, интелигентно момиче, че е завършила
два-три семестъра в Математическия факултет на Университета. Че има надежда

148
дребната търговия на баща ѝ още веднъж да потръгне, за да може да замине и завърши
своята любима математика... Но всичко това, което знаеше за нея, отдавна се бе стопило
в тази сива, невзрачна форма, която за него не бе нищо друго освен сянката на неговата
любима Жулиета.
– Къде е Давид? – запита Александър, като извърна от нея очи. – Къде се загуби той?
Анастасия трепна като събудена и откъсна погледа си от неговото лице. Цял ден тя
се подготвяше за тази среща с него, тя бе събирала свръхчовешки сили да поведе техния
първи разговор насаме. Но изведнъж сега... трябваше отново да наведе челото си до
земята, за да си спомни за този окаяник Давид, който загуби търпение всеки ден да
поправя своето раздрънкано кино и се запиля за няколко седмици нанякъде по селата.
– Много особен е станал и той. Не че по-рано много разговаряше, но напоследък
съвсем е млъкнал. Казаха ми, че твърде често го виждат някъде към солниците в хижите
на копачите. Бог го знае в какви работи се рови.
– Какво рови? – разсеяно запита Александър, като не вдигаше поглед от своята
вечеря.
– Не зная – наведе очи към своята чиния и Анастасия. – Той постоянно мисли за бед-
ните. Казаха ми, че онези, край солниците, ходят безплатно на кино.
– Всеки си има по една слабост – отговори Александър из далечината на своите
мисли. – Давид чете Маркс и Енгелс...
Анастасия се усмихна тъжно и на сухото ѝ, черно лице се изписа една хитрина, която
веднага угасна. Тя отдавна подозираше Давид, но не го издаваше, защото той поне
никога не бе мислил за Жулиета. Бог да го прости, където и да бе!... Казаха ѝ, че се
запилял някъде по селата... По тия села ставаше нещо нередно, харчеха се много
вестници, четеше се голяма политика и двама младежи бяха заклали с един изхабен нож
общинския пазач...
– Комунисти са плъзнали по селата – разсеяно проговори Александър.
– Защото Германия започна да марширува много силно – отговори Анастасия. –
Мислите ли, че действително може да избухне война за един полски коридор? Не е ли
това само война на нерви, за която толкова се пише напоследък?
– Не зная – отговори Александър. – Германците ще воюват, ако не днес, то утре. Те
имат нужда от земя и хляб. – Но той мислеше по друга причина за Давид. Той желаеше
Давид да бе сега в залива, за да му бъде другар в това изпитание с Анастасия. – Давид
не трябва да скита много из селата – замаян за своето, прибави той. – Ако изчезне един
ден в затвора, ние много ще скърбим за него, защото никой от нас не е забелязал още
колко добър човек е Давид!
– Да, много добър! – отчаяно отвърна Анастасия, като почувства, че всичко около тях
двамата се руши, разпада и гине. Стана ѝ изведнъж неудобно и грозно, че от всички
другари тя бе останала сама при него. Дълги години бе копняла тя за тази среща насаме,
но още при първия поглед трябваше да разбере, че Александър действително е обичал
Жулиета и че тя напразно е избягвала тази мисъл до днес.
Александър каза пръв, че ще трябва рано да се прибере, защото очаква приятели
вкъщи.
Анастасия покорно стана. Тя приличаше на мрачно, мършаво куче със сива козина на
лицето.
– Сбогом! – ѝ каза той още на прага на вратата. Анастасия хвана неговата хладна ръка
и от мисълта ѝ не убегна, че до вчера той бе отвеждал нея и Жулиета по домовете им. И
то винаги изпращаха най-напред нея, защото тя живееше много далече.

149
 – Сбогом! – усмихна се тя с тайна, злобна, мигновена радост.
Не страдаше само тя! И той страдаше тази вечер жестоко! Тя нямаше да заспи самотна
в своето отчаяние.
След миг двамата изтрополиха в две противоположни посоки към двата края на
уличката.

Александър прекоси централния площад и се отправи към читалищния салон, в който

се помещаваше киното на Давид. На втория етаж, зад малката кабинка на кино-
оператора, имаше друга една също тъй малка стаичка, до която се възкачваше по една
дъсчена, подвижна стълба. В тази стаичка живееше Давид.
Александър бързо почука на тясната дъсчена врата. На ударите му отвърна мъртва
тишина. После някой вътре в стаята тежко стъпна, като че ли от леглото на пода и два
крака в подковани чизми се приближиха до вратата. Една здрава ръка бързо я отвори и
задържа.
На слабата светлина на опушена лампа, която меланхолично осветяваше малката
каюта на Давид, Александър се видя пред един непознат мъж на средна възраст, в бяла
селска риза и войнишки панталони. Лицето му изглеждаше небръснато от много време.
– Добър вечер! – неприятно изненадан се обади Александър.
– Добър вечер! – отговори му непознатия с тих груб глас, докато черните му,
неспокойни очи се впериха огнено в него.
– Търся Давид – проговори Александър, жегнат от неспокойствието на непознатия.
– Давид не е тук – отговори заглъхналият глас, – но „неговият приятел“ е тук!...
Няма ли да влезете?!
Александър плахо примига и благодари. Брадясалият мъж закопча с несигурна ръка
ризата на гърдите си и нетърпеливо вдигна рамене:
– Няма го!
– Тогава довиждане!... Поздравете го! – каза Александър и бързо изтрополя надолу.
Брадатият човек дълго стоя на вратата, после тихо я затвори. Някаква нечиста сила като
че ли бе дъхнала в лицето на Александър с появяването на този занемарен мъж в селска
риза и войнишки панталони от стаята на Давид. Защо Давид му е дал своята стая?...
Дали е някой негов роднина или близък?
Но сърцето на Александър биеше непокорно. Нещо му подсказваше, че тази вечер
случайно бе попаднал на един от онези, които бяха убили полицая, разграбили общин-
ската каса и бяха забегнали от едно крайбрежно село.
Защо му каза той така натъртено „неговият приятел е тук“!? Какво искаше да каже
той с това и като видя, че гостът не го разбра, така се сви и разядоса!... Черните му очи
се смръщиха и той побърза да се отърве от него.
Александър излезе на площада, където го лъхна свежият морски вятър, и си отдъхна.
Срещата в празното читалище му изглеждаше сега не тъй тайнствена и страшна. Той се
готвеше да забрави брадясалия войник в стаята на Давид, ако от съседната уличка върху
него не връхлетя самият Давид с един голям бял хляб в ръце и нещо увито в книга.
– Кога се върна, приятелю? – извика почти зарадван Александър. – Аз сега ходих в
читалището да те търся!
Давид го изгледа изненадано с кръглите си, кафени очи, които нямаха клепачи и затуй
като че ли гледаха някак по-ясно и доверчиво от други човешки очи – из дълбоки кухини
зад силно изпъкнали скули.

150
 Широкото му, омекнало лице и вехтите му, увиснали, изпоразкопчани дрехи, говоре-
ха за голяма умора и дълго пътуване по прашни пътища.
– Аз излязох да купя нещо за похапване – неспокойно избърза да го осведоми Давид –
и бих те поканил у дома, но у мене е така разхвърляно! И аз... Нали ме гледаш, току-що
се връщам... Ще ида да се поизмия и да си почина.
Александър изгледа мълчаливо своя приятел и разбра, че не може да му каже нищо
за брадясалия войник в неговата стая. Значи Давид не предполагаше, че онзи му е
отварял.
– И аз си отивам у дома! – забъркано отговори той. – Утре ще се видим.
– Аз утре много рано ще замина. Ще отида тука наблизо – с благодарност, като
освободен човек, му хвана ръката Давид. – Но вечерта ще се видим в ресторанта. Лека
нощ, Александре!
– Лека нощ! – бързо му отговори Александър.
Давид си замина радостен, че се е отървал тъй скоро от него.

Младият човек тръгна надолу по улицата, като не му оставаше нищо друго освен да
се прибере и затвори вкъщи. Силна мъка обхвана душата му. Той се почувства
единственият и истинският чужденец в Соления залив. Не беше ли той само до вчера
свързан в душата си, мислите си и действията си със своите другари? Не се ли събираха
те всяка вечер и не си ли разказваха весело и доверчиво един-другиму каква работа са
свършили и какво им се е случило през деня?
А ето, че всеки е вършил нещо тайно от другарите си и никой никого всъщност не е
познавал. Всички са другарували, без да се познават и да се доверяват един-другиму.
Като по даден знак тяхната весела дружина се разпръсна и тази вечер той трябваше
да остане сам, за да разбере, че е бил винаги сам.
Когато е виждал Жулиета щастливо влюбена в него, Жулиета е правела своите
любовни срещи със Сандро Гръка. Когато той сам е смятал, че е щастлив, защото обича
Жулиета, Анастасия, която беше нейна довереница и приятелка, е копнеела за него и
живяла с нетърпение до този ден, когато той ще научи истината за Жулиета и ще стане
нейна лесна плячка.
През тия няколко часа, когато всички в щастливо единодушие гледаха скокливите
човеци в киното на Давид и отправяха недвусмислените си приятелски закачки в
широко усмихнатото му лице, в малката кабина зад прожекционната е стоял някой
тъмен субект в конопена риза и войнишки панталони, а Давид се е шегувал спокойно в
ложата между тях, като е разказвал за големите чудесии по селата, когато опъвал на
някой селски зид на мегдана своето бяло платно и машинката му хвърляла върху него
маймунки и слонове. Хо-хо-хо!... Какъв ужас настъпвал сред населението, а после стари
и млади мъже скачали и се смеели, като удряли калпаци в земята.
Да... а в това време в кабината се е криел някой опасен беглец от тези села и никой,
никой всъщност не е знаел истината – защо Давид е ходил с машинката си по селата.
Тази бе истината за всеки един от тях.
Като се прибра вкъщи, Александър реши и той от своя страна да нарани своите
довчерашни другари, които го бяха лъгали и го бяха изоставили. Но като нямаше с какво
друго да ги озлочести, той реши да не потърси вече никого от тях и без да се сбогува,
час по-скоро да напусне залива.
Няма да мине месец време и неговите ученици ще се разотидат по домовете за лятна
почивка. Учебната година ще свърши и Александър ще стане тъй излишен за хората на

151
залива, които ще отведат на почивка своите деца, както стана излишен и за своите друга-
ри. Тогава той ще събере малкото си домакинство и ще се качи на теснолинейката, за да
не се върне никога повече!
С неизразима самота в душата си Александър скръсти ръце на гърди и се изправи на
отворения прозорец в своята тъмна стая. Соленият и горчив морски въздух полъхваше
вече в лицето му със своята обикновена вечерна хладина, като му говореше за море, за
тиха звездна нощ и за един самотен залив на Черно море, където той можеше да
преживее най-щастливата младост на земята.

Жулиета и Сандро Гръка се завърнаха от града, като донесоха със себе си много
сандъци с чудновати градски неща за обзавеждане на едно ново домакинство.
Жулиета изглеждаше по-весела отпреди. Червените букли над челото ѝ пламтяха и
придаваха на лицето ѝ блясъка на младежката суета. Хората от залива си казаха, че това
не е направило богатството на Беро-Беро, но младостта и първата радост от съвместното
съществуване на мъж и жена.
Сам Беро-Беро, след като предостави своята дъщеря Жулиета на грижите и радостта
на Сандро Гръка, пое някакви тайни свои занимания. Напоследък той не разговаряше с
никого и никой не чу от неговата уста нито дума за това богатство, което му бе донесъл
Фердинанд. Той не проговори с никого и за тази семейна радост, която му донесе
Жулиета, сякаш бе отделил младите от себе си, а себе си от света.
Той приличаше на самотен великан, затворен в затвора на собствената си душа. Той
не се интересуваше от тия, които идеха да похлопат на затвора на душата му.
– Такъв стана той след като пипна златото на Фердинанд – казваха жителите на
залива. – Кой може да каже, че това злато го направи по-човек, отколкото беше?!
Беро-Беро сега често обикаляше сам край морето, като заставаше с разкрачени нозе
под едрото си отпуснато тяло сред поляната, която до вчера бе собственост на Сандро
Гръка, гледаше нещо по нея с пъстрите си, бляскави очи, свиваше щръкналите си, остри
сиви вежди и приличаше на самотен тигър, който оглежда своята гора.
Мнозина от солоизносителите подсказваха, че не друг, а сам Фердинанд го кара да
стои така по цели часове сред тази поляна, но никой не можеше да отгатне по какви
причини той вършеше това. Едни предполагаха, че Беро-Беро ще изкопае поляната на
Сандро, за да я превърне в големи солници. Други говореха, че тези солници са обещани
на Фердинанд.
Но Фердинанд не дойде, а хората на залива видяха как един ден сам Беро-Беро доведе
на тази поляна един керван коли с греди, дъски и тухли. След като целият строителен
материал бе стоварен на морския бряг, Беро-Беро седна върху гредите и остана да седи
върху тях от обяда до вечерта.
Значи не Фердинанд, а сам Беро-Беро бе решил да гради нещо върху поляната на
Сандро Гръка. Вечерта го завари върху гредите с този вид на самотен, замислен великан.
Когато и последната искра на слънцето угасна, той бръкна в една торба до себе си,
извади няколко бели колчета и отиде да ги забие на разни места в поляната.
Подир това той дълго време оглежда мястото, където бяха забити колчетата, и стоя
така, докато нощният мрак възвърна мислите му за дома.
Беро-Беро прибра чука в джоба си, хвана големите си ръце на гърба и тръгна
приведен, цял погълнат от своите размишления.

152
 Сам Беро-Беро започна да се чуди на своето усамотение и да се самообвинява, че
радостните занимания около сватбата на Жулиета не изпълват душата му тъй както
червените стени, които трябваше да изникнат между белите колчета, които той заби с
ръката си в поляната на Сандро Гръка.
Жулиета разгъна пред него своята бяла сватбена рокля и го запита с лице, светнало
от гордост:
– Виждал ли си такава хубава рокля?!
Но Беро-Беро бе виждал вече бяла рокля много по-хубава от сватбената рокля на
Жулиета. Обаче той не можеше да ѝ каже това и затуй само потупа мълчаливо дъщеря
си по рамото и наведе глава. Той не можеше да ѝ каже, че нейната майка бе дошла преди
много години в своята делнична рокля от бяла коприна и дантели, която изглеждаше
много, много по-разкошна и красива от сватбената рокля на Жулиета.
Да, сега Беро-Беро можеше само вече да се чуди откъде ли бе дошла и кой ли бе ушил
по онова време онази толкова хубава бяла рокля!
Сега той вече знаеше, че тогавашните жени са били по-хубави, умеели са да се
обличат с вкус и голяма грижа и да живеят по-охолно от днешните.
Той скърбеше, че Жулиета не е могла да направи за своята сватба една бяла рокля
поне приблизително тъй хубава, каквато нейната покойна майка бе носила в своите
делнични дни.
Такива бяха мислите на Беро-Беро, когато мълчаливо гледаше роклята на Жулиета.
Той стана, като потупа дъщеря си по рамото, и си излезе, а Жулиета вдигна глава и
засрамено погледна Сандро Гръка.
– Той я хареса много – каза тя, за да извини баща си, – но той е такъв... После ние не
трябва да му се сърдим. Той е вече стар и никога не е напущал залива...

Сандро Гръка бе поел всички грижи, които се полагаха на Беро-Беро в неговия дом,
а Беро-Беро бе поел неговата власт върху неговата земя. Не ден след ден, а час след час
израстваха нови червени стени върху поляната на Сандро Гръка.
– Новият дом на Беро-Беро! – казваха хората от залива.
Сам Беро-Беро бързаше да изгради и покрие червените стени, като че ли бързаше да
завърши своя нов дом, защото всеки ден го намираше повече убеден, че е оставил своя
дом на Жулиета и на един нов мъж, който внасяше в старите стаи чужди, непоносими
нему вещи, заедно със своята чужда душа. Беро-Беро ще изгради върху поляната на
Сандро Гръка много здрави тухлени стени и ще се затвори да живее между тях като в
недостъпна, здрава крепост.
Още не изгряло слънцето, Беро-Беро се запътваше към поляната на Сандро Гръка
край морето.
Зидарите, увиснали вече по скелето, отдалече съзираха неговата грамадна,
стремителна фигура и удвояваха своето старание.
– Аз не питам колко пари ми искаш! – казваше вместо „добро утро“ Беро-Беро. – За
мене е важно можеш ли ти да покриеш тази сграда до вечерта?
– Защо толкова бърза? – питаха се удивени хората от залива. – Той дъщеря си ли жени
за Сандро Гръка, или себе си жени за тази нова къща?!
А Беро-Беро заставаше всяка сутрин под тухлените стени и вдигаше голяма си глава
към увисналите по гредите работници.
– Аз мислех, че тази сутрин сте вече на покрива! – изръмжаваше той.

153
 – Пречукахме си ръцете от бързане! – отговаряха работниците.
Беро-Беро обаче изръмжаваше и на техния отговор. Косматите му вежди щръкваха и
той намръщено отиваше да седне върху някой куп греди, като отправяше върху тях
отдалеч своя непоносим тигров поглед.
– Хм... пречукани ръце имат тукашните зидари! – яростно ръмжеше той на
уплашения майстор, който се навърташе около него за някоя и друга нова заповед. –
Ако да нямах друга работа, щях да запретна ръкави и за десет дена сам щях да издигна
цялата сграда!
И тъй, под неговия поглед, осезателен като свистенето на бич, тухлените стени на
новата постройка тичаха към гредите на своя покрив.
Хм... фабрики и мелници!... Сега ще види Фердинанд какво може да направи сам
Беро-Беро. Сега ще види той, че не е само един прост управител на едно затънтено
селище, когото чужденците могат да подиграят и пренебрегнат!
Той ще издигне тази сграда и такива като Фердинанд ще има да се молят за солта на
Беро-Беро! Беро-Беро ще управлява не само Соления залив, но и цялото крайбрежие, и
неговото име ще се споменава дотогава, докато солта е нужна на човека!

Приготовленията за сватбеното тържество бяха завършени цели три дни преди

определената дата. Сандро и Жулиета бяха бързали много, защото се страхуваха, че
няма да завършат работата си за уречения ден.
Шевните машини преставаха да тракат. Доведените от Морскиград шивачки
прибраха инструментите си в пътни чанти и заминаха. Старата домакиня на къщата
събра своите помощнички от най-бедните къщи на залива, изглади ушитите дрехи,
прибра ги в чекмеджета и гардероби, разтреби къщата и Жулиета с голямо задоволство
започна да помага при лъскането на сребърните сервизи. Тя също изтри една дузина
кристални чаши, по които имаше много тънки червени и златни реси. Колкото и пъти
да погледнеше тези чаши, баща ѝ винаги казваше с гордост, че те са дошли на един
кораб от Венеция.
Едва в последните дни Жулиета почувства, че тази къща е вече нейна. Всички
приготовления се извършваха по нейна заповед. Беро-Беро не се намеси нито с дума, а
старата домакиня побърза да си представи, че е нова домоуправителка в къщата на
младата госпожа Жулиета, като че ли никога не бе зачитала като свой единствен
господар Беро-Беро и като че ли никога не бе вдигала заканително кухненските маши,
за да прогони от кухнята едно немирно момиченце.
Промяната вкъщи пълнеше гърдите на Жулиета с нова радост. По цял ден тя тичаше
от бюфета до гардероба, от салона до кухнята. И ето че на цялото това тичане дойде
краят!
Жулиета оглеждаше своя дом, под ръка със Сандро Гръка, който не знаеше как да ѝ
благодари. От друга страна, той не искаше да се покаже много възхитен, защото всички
знаеха, че той иде от един дом много по-беден от този. Поради това той се ограничи да
целуне ръката ѝ и да каже учтиво:
– Ти си прекрасна домакиня, Жулиета!... – За него това щастие бе тъй отдавна чакано,
че той още мислеше, че сънува.
– Ех, къде са сега нашите приятели?! – извика Жулиета. В очите ѝ блесна горделиво
желание да им покаже новия си сом. Тя не забеляза незадоволството, което мина като
лека сянка върху продълговатото бледо лице на Сандро Гръка. Защото едва в този миг
Жулиета се сети, че Анастасия отдавна не е идвала у тях и че напоследък бе станала

154
много намръщена и необщителна. Но Жулиета не искаше да повярва, че Анастасия е
засегната от някакво лошо чувство към нея.
– Аз я срещнах днес – каза Сандро, – но тя ми показа, че много бърза.
– Чудно нещо – замислено пусна ръката му Жулиета. – И аз забелязвам, че тя не ме
обича вече, а толкова се надявах на нейната помощ и на нейното другарство!...
– И тя е момиче! – усмихна се Сандро. – А е по-възрастна от тебе. И при това е не
хубаво момиче...
Блясъкът на очите му, който обиколи Жулиетиното лице, показа по каква причина,
предполагаше той, Анастасия бе престанала да обича своята приятелка.
Жулиета се усмихна с най-хубавата си усмивка, но сърцето ѝ остана тъжно поради
Анастасия, която се бе отстранила от нея тъкмо в тия дни, когато тя имаше такава нужда
да се похвали на някоя близка приятелка!
Плахо в нея се промъкна мисълта за Александър, но Жулиета я потъпка в дъното на
гърдите си, като се помъчи да я покрие с доброто настроение, което я изпълваше в
последните дни.
– Да излезем и поканим нашите приятели за сватбата! – каза тя. – Те отдавна очакват
тази покана от нас.
Сандро се поклони любезно в знак на съгласие.
Този ден трябваше да дойде, когато и да е. Те трябваше да изнесат от къщи своето
щастие и да го покажат на хората. Той трябваше да стисне ръцете на Александър и
Давид и те да заемат това място до Жулиета, което заемаха досега като нейни другари.
Сандро събра всичкия си кураж. Додето Жулиета се обличаше, а слънцето бавно
залязваше и слизаше от дантелените колосани пердета на прозорците, Сандро мислеше
за своя довчерашен приятел Александър, като събираше в ума си всички свои знания
как трябва да се държи един достоен мъж пред своя съперник, за да вдъхне при първата
среща уважение и любов в сърцето на жена си.
В този миг той събираше всичката опитност на своите чуждестранни прадеди, които
бяха живели в тази страна като чужденци, като хора, за които се смята, че крадат всеки
свой залък от българската уста. Поради това подозрение те бяха привикнали да подават
с любезна усмивка ръка дори на смъртния си враг. Това бяха правили те от стотици
години. Тази тяхна опитност умело се готвеше да използва и Сандро Гръка. Жулиета
нямаше да забележи нито сянка на недоволство на лицето му.
Когато Жулиета весело улови ръката му, за да я поведе той на тяхната първа разходка,
тя с леко учудване забеляза, че Сандро изглеждаше както преди. Ясното и открито лице
на Сандро Гръка, по което тия дни с отворени очи се смееше щастието, отново бе покри-
то с онова було, което му придаваше обикновения странен вид, както го знаеше тя от
детски години.
За нея обаче бе лесно да си представи, че Сандро е смутен като всеки млад и неопитен
човек, който за първи път показва своята любима жена на приятелите си. Тя не можеше
да се досети, че това, което бе покрило като бледен тих воал лицето на Сандро, бе позна-
нието и голямата опитност на няколко поколения чужденци.

Когато влязоха в това малко увеселително място, където всяка вечер се бяха срещали
с приятелите си, Жулиета със свито сърце забеляза, че това заведение изглежда сега
голо и почти нечисто. Тя разглеждаше тезгяха, тази единствена луксозна мебел в малкия
ресторант, който до вчера я веселеше много, като ѝ правеше впечатление на нещо
лъскаво, пълно с вина, ракии и коняци, които издаваха отдалече своите аромати и своето

155
весело настроение.
Сега тезгяхът не беше нещо повече от един бакърен умивалник, върху който стърчаха
няколко бутилки, направени от грубо стъкло, с едно мътно и непривлекателно съдър-
жание. Навярно сега всичко тук не ѝ хареса, защото нейната къща приличаше вече на
нова и богато наредена витрина.
Може би поради този пръв несполучлив поглед, който хвърли върху тази някога тъй
любима обстановка, Жулиета не можа да изпита очакваната радост, когато съгледа
Давид, който спокойно дъвчеше своята вечеря между широките си устни на една крайна
маса.
– Добре дошли!... Добре дошли!... – стана Давид и с широк замах хвана и стисна в
своята широка, мека длан нейната тънка ръка.
– Благодарим! – извикаха радостно те, като изгледаха учудено Давид, защото те се
чувстваха много променени, а Давид си изглеждаше същият – спокоен, широко усмих-
нат, с широки дрехи и незакопчано палто, приятел. Те разбраха сега защо и двамата бяха
обичали Давид, въпреки лошото впечатление, което този мъж правеше на хората в
залива.
Всички знаеха, че Давид е нечестолюбив човек и че неговата машинка му е донесла
много подигравки и думи на презрение от страна на местните жители, но затуй пък
Давид бе човек с широка усмивка и между гънките на неговите широки и неугледни
дрехи не можеше да се пръкне никаква завист и зложелателство към хората. Освен това
Давид никога не бе проявявал любов към Жулиета.
Тримата приятели седнаха близо един до друг и започнаха оживено да се питат и да
разказват за големите трудности, сред които се ражда семейният живот. Давид
възклицаваше и се радваше, че не се е женил, защото при неговите скромни печалби и
при капризите на неговата машинка всички тези тежести не биха могли да се изнесат от
широките му плещи.
А що се отнася до техните общи приятели и той не може да им каже къде са се
изпокрили те, нито да си обясни защо са го изоставили и съвършено забравили. Той
всяка вечер седи така самотен в ресторанта и чака някого от тях, но никой не идва.
Александър Велики се хранел вече някъде другаде и не се сещал за Давид. Давид ходил
няколко пъти в дома му, но този млад мъж бил много зает с привършване на учебната
година и се готвел да напусне залива... Давид му оставял и бележки, че всяка вечер го
очаква на определеното място, но Александър не идвал.
Жулиета наведе очи. Тя знаеше добре защо Александър не идва. Знаеше го добре и
Сандро, който не мигна при тия думи на Давид. И тримата знаеха много добре защо
Александър се готви да напусне залива.
Но когато Александър замине, Жулиета ще се скрие заедно със своя мил Сандро в
своята хубаво наредена къща, тъй светла и нова, че в нея сърцето ѝ няма да може да се
помрачи от мисли за заминалия. Тя не можеше да заплаче, защото беше весела.
– Не зная какво е станало и с нашата Настася – продължаваше словоохотливо
Давид. – Струва ми се, че напоследък нашата приятелка се чувства много самотна.
Поканих я веднъж да вечеря с мене. Тя дойде, но през цялото време отсъстваше в
мислите си от мене и аз трябваше непрекъснато да я извинявам, че се е разсеяла. И тя
ми каза, че не се е виждала с Александър. Хм! – другарски се усмихна Давид. – Настася
не е щастлива в своя избор!
Жулиета сепнато премига. Едва сега ѝ станаха някои неща съвсем ясни.
– Мислиш, че нашата Анастасия е влюбена? – тихо извика тя.

156
 – Хм, нашата Настася е мълчаливо момиче, но аз отдавна я наблюдавам, че боледува
от нещо, което се казва любов към човек, който нищо не знае за това...
Жулиета наведе глава. Изведнъж тя се почувства жестоко мразена от Анастасия. Тя,
която бе имала тази жадувана от нея любов, но я захвърли тъй леко... Затуй нейният сух,
черносив, неженствен поглед я гледаше напоследък тъй упорито и изследователно. Да,
Анастасия бе загубена вече за нея! Напразно бяха излезли тази вечер те да потърсят
своите приятели и да ги поканят на сватба.
– Аз пак ще потърся нашата Настася – продължаваше да си приказва усмихнато
Давид. Червеното вино, което бе извадено из тайните кътчета на избата специално за
тази приятелска предсватбена вечеря и вкусната пържена риба бяха разведрили още
повече лицето му. Давид се чувстваше доволен, че вечеря с тези свои двама стари
приятели и вдига чашата за тяхно здраве и щастие. А скърбеше, че Настася е нещастна,
че Александър не е по-щастлив от нея и се крие от своите стари другари.
– Да – каза той, – Настася е добро момиче, но много срамежливо.
– Такива момичета, за съжаление, са винаги стеснителни – каза Сандро Гръка с
истинско вълнение, защото той бе забелязал красотата на Жулиета най-напред, когато я
видя до сухата грозота на Анастасия.
– Ти мислиш, че тя е нехубава! – искрено се учуди Давид. – Настася никак не е грозна,
но само непретенциозна към външността си... Аз не обичам суетните жени, но не
уважавам и жените, които поддържат кожата на лицето си само с ледена вода и сапун.
Това показва незачитане към чувствата, които трябва да изпита към нея бъдещият
избраник. Веднъж аз казах на нашата приятелка: „Мила Настася, аз ходя често по села
и градове. Да ти донеса ли един чудесен пухкав крем за лице и една кутийка пудра за
проба? Мъжете около нас имат големи изисквания по въпроса за женската красота.“ А
тя по такъв начин се оскърби от моето предложение, че дори заплака и ме остави сам на
масата да си помисля колко съм бил нахален спрямо нея. И аз не ѝ казвам нищо повече,
защото Настася не разбира от шега. Хм... тя с никого наистина не би разисквала
сърдечните си работи, но аз исках да ѝ помогна с един другарски съвет и да я
поразприказвам... Но аз пак, пак ще потърся тия дни нашата Настася...
Жулиета усети, че в сърцето ѝ нещо се сви и замръзна. Нима бе възможно Анастасия
да се одързости към тогова, който бе обичал винаги само нея?... Тя почувства, че никога
вече не би могла да бъде така добра към Анастасия, както е била досега. Тя разбра, че
не ѝ е вече весело в това старо гнездо на техните другарски срещи и че никога не би
могла да се усмихне с весело сърце, ако Анастасия сега прекрачи този праг.
Затуй тя първа напомни на Сандро, че е дошло време да се прибере вкъщи.
Давид поблагодари за хубавата вечеря. Той искрено се радваше, че се случи тази
вечер да се почерпи така хубаво и весело за тяхната сватба. А що се отнася до деня на
церемонията, той нямало да може да присъства, защото имал някои ангажименти по
селата. Да, по онези малки селища край морето, където хората жадно очакваха него и
неговата машинка. При това те знаят, че той е неверующ, което значи, че неговата
благословия за щастлив семеен живот, изречена в храма, няма да бъде чута от Дядо
Господ.
А що се отнася до сватбеното угощение, нека смятат, че те са го нагостили тази вечер
тъй богато и весело, както не би могло да му се случи на никоя сватбена трапеза. Давид
е предоволен и ще замине утре рано-рано за селата с радостни мисли за тях и с най-
добри благопожелания.
Жулиета вървеше между двамата свои стари приятели и мислеше, че всъщност ѝ

157
остава от днес нататък един-единствен приятел – Сандро, който щеше да ѝ стане съпруг.
И когато тя протегна ръката си на Давид, почувства, че се сбогува с него завинаги.
– Приятна работа край морето! – каза тя, за да не каже „сбогом!“.
Давид огледа тъмния силует на здравия дом, прочутия дом на Беро-Беро, пред който
всяка вечер бяха спирали неколцина весели приятели, и се усмихна:
– А на вас много щастие в този дом! – извика сърдечно той, като се загуби с широките
си крачки в тъмнината.

11.
... Цветя!... До деня, в който припечели първия си залък хляб с правене на цветя,
Катерина можеше да се закълне, че никога не бе виждала цветя.
Трийсет години тя бе вървяла по един път, осеян с тръни, които я принуждаваха да
ги забелязва, защото всеки ден ѝ причиняваха остра болка със своите бодли.
Постепенно тя привикна с това убождане и намираше тръните за естествена
растителност по своя път. Това бе нейният „Път на живота“. Нали затуй хората казват:
„Животът е трънлив!“ или „Животът не е цветна градина!“...
Вярно е, в Соления залив Катерина засаждаше между плочите на своята дворна
пътека калдъръмче, но тя го садеше, защото калдъръмчето правеше дворната пътека да
изглежда чиста.
И тъй, Катерина не бе видяла до този ден цветя.

– Искаш ли да правиш цветя? – запита в едно слънчево лятно утро Фердинанд.

Широкият софийски булевард поглъщаше очите на Катерина. От двете му страни
растяха високи тополи, а в дъното му, под синьо небе се извисяваше с ясно очертани
гори и скали Витоша планина.
За първи път Катерина я видя преди два дни, когато Фердинанд я доведе със себе си
от Соления залив. Катерина за първи път виждаше планина и не можеше да не излезе
на улицата, без да я подири с поглед. Витоша се виждаше от всички улици на София.
Два дни, търпеливо водена и упътвана от Фердинанд, тя още ходеше със зинали очи,
стряскана от силния звънец на трамваите и клаксоните на камионите и такситата, които
се надпреварваха по опасната среда на улицата.
И тази сутрин Катерина бе погълната от уличното движение и чисто очертания
безоблачен профил на планината, когато Фердинанд неочаквано я запита:
– Искаш ли да правиш цветя?
Този въпрос я остави на място, повече смаяна от него, отколкото от това, което
виждаше пред очите си.
– Цветя?!... Как така цветя!... – запита най-сетне тя с такъв поглед, сякаш Фердинанд
я беше запитал: „Катерино, можеш ли да правиш от бял пух крила за Божиите ангели?...
Но онези, големите крила, с които те летят само в неделни утрини пред образа на Бога?“
„Хе, как мога да правя аз цветя!?... – би искала да извика Катерина и да се изсмее като
луда. – Аз никога не съм виждала цветя! Аз не знам какво е „цветя“!“
Фердинанд я погледна изпод око.
– Тази сутрин настигнах по пътя една Госпожа, стара моя приятелка – каза той. – Една
жена, която от трийсет години прави цветя.
„... Тя може да прави цветя колкото години иска, какво ми влиза мен в работата
158
това? – готвеше се да каже Катерина. – Тя може да е виждала цветя, но аз!?...“
Обаче черният ѝ, учуден поглед оставаше безмълвно втренчен във Фердинанд, който
продължи:
– Тази госпожа има голямо и добре обзаведено ателие за цветя, в което работят много
работнички. Няма да преувелича ако кажа, че всички цветарски ателиета и магазини в
града са изникнали благодарение ателието на Госпожата. Повечето от нашите шапкарки
и модистки са работили на масата в ателието на Госпожата. Преди години аз отивах
понякога в това ателие да се порадвам на някоя нейна изложба на люляци и рози или
тропически цветове. Тогава пишех хубави реклами за изкуството на Госпожата и за ней-
ното славно цветарско ателие:
„На едикояси улица и едикойси номер ще намерите в ателието на Госпожата рози,
туберози, орхидеи, люляци и теменуги, всички пролетни и летни цветя на наша почва и
далечни континенти... Идете да видите ателието на Госпожата!“
И хората отиваха на тълпи, а Госпожата се радваше много, защото тя е голяма
майсторка на цветя. Започнала е с нищо като тебе, а е уредила с двете си ръце едно
голямо ателие, което работи и хвърля на пазара хиляди цветя цели трийсет години.
Трийсет години Госпожата прави конкуренция на Дядо Господ. Това не е малка дързост,
нали? Днес аз я настигнах, тъкмо когато вървях замислен каква работа да потърся за
тебе. Тъкмо се питах – къде?
„Имате ли нужда от една интелигентна, сръчна работничка?“ – извиках ѝ аз вместо
„добър ден“. Толкова се зарадвах на идеята, която ми блесна този миг в главата.
– Че каква по-хубава работа за тебе, Катерино, от тази да работиш цветя?!... С твоята
сръчност ти можеш за една година да станеш майсторка. С тази работа ти си осигуряваш
бъдещето. Това е една много приятна и доходна работа. Ти няма да работиш само за
днешния хляб! Съгласна ли си?...
– Съгласна съм – машинално отговори Катерина, с поглед все още впит втренчено в
него. И без туй тя нямаше какво друго да отговори. Защо да не е съгласна? Тя самата бе
казала на Фердинанд, че не може да се заеме с някоя работа, която се работи с ум. Тя
може да работи само с ръцете си.
Защо да не работи цветя? Тя ще опита ръцете си в правене на цветя, въпреки че това
изглеждаше тъй странно и можеше да дойде наум само на Фердинанд. Но тъй като тя
трябваше да припечелва своя хляб с двете си ръце, тя можеше да опита да прави и цветя!
– А Госпожата така се зарадва като ме видя – продължи въодушевен от нейното
съгласие Фердинанд, – че още повече се зарадва и на моя въпрос. Аз никога не съм ѝ
дал възможност да ми услужи за нещо и с това да ми се отплати за добрите реклами,
които съм правил за нея.
– Аз имам голяма нужда от всеки човек, който вие ще ми препоръчате – просто извика
тя и така раздруса ръката ми, че аз после я погледнах какво е останало от нея. – Сърцата,
весела жена! Чудесна душа! На нейните грижи утре аз ще те поверя с голямо
облекчение. Тя ще снеме голям товар от плещите ми, защото аз много се безпокоях за
тебе, Катерино!
Катерина мълчаливо тръгна до него с наведена глава. Тя вече не поглеждаше Витоша
планина, нито трепваше от звънеца на трамваите и свирките на колите, които
профучаваха край тях. Мисълта ѝ беше в новата работа. Чудновата, нечувана работа!
– Цветя!

159
 – Искаш ли сега да отидем да видиш и да разгледаш с мене много цветя? – предложи
Фердинанд. – От днес ти трябва да се запознаваш подробно с всяко цвете!
Катерина се съгласи, въпреки, че това изглеждаше съвсем чуждо и смешно на
душата ѝ. Обаче щом трябваше да работи цветя, тя трябваше най-сетне да ги види.
– Ти трябва да ги изучиш до съвършенство – заговори по пътя Фердинанд, – за да се
научиш да имитираш Бога. Колкото по-сполучливо Го имитираш, толкова по-добри
цветя ще създаваш.
Не се опитвай ти да измисляш цветя!
Каквито усилия и да положиш, твоето цвете няма да прилича на цвете и ти ще се
намериш един ден озлобена против Бога като рисуван на пейзажи, който рисува не по
Божие подобие, а по „аз тъй ги виждам“!
Правенето на цветя и рисуването на пейзажи е дотолкова самостоятелна работа на
техния творец, доколкото се отнася до сръчността на ръката му и наблюдателността на
окото му да схване работата на Бога.
Това значи за този вид работа, че първоначално ще трябва да си отваряш много добре
очите, за да не пропуснеш няколкото сръчности на Твореца, които ти трябват, за да
уподобиш едно цвете.
Затуй сега ние ще отидем в една градина и ще се опитаме да разгледаме нейните
цветя.
Катерина мълчаливо слушаше и вървеше с наведена глава. Фердинанд не можеше да
предположи, че Катерина не разбира неговите думи. Защото не бе виждала цветя и
пейзажи.
Той ѝ говореше за невиждани и нечувани неща.
Когато се намериха сред пълните с цветя лехи в някаква непозната градина, Катерина
седна на една пейка до Фердинанд. Цветята хвърлиха около тях на кичури и букети своя
свеж аромат – както бял, розов и червен блясък. Тук-таме пълзяща зеленина ограждаше
тяхното пъстроцветно великолепие в завършена форма или букет.
Катерина мълчаливо наблюдаваше тези пъстри, благоуханни творения на Бога, които
от утре трябваше да имитира. Тя ги разглеждаше издалече, поразена от тяхната
първична чистота, без да смее да се наведе над тях или да ги докосне с пръсти.
„Защо хората, които бяха също тъй творения на Бога, изглеждат тъй нечисти спрямо
цветята? – помисли Катерина. – Навярно защото Бог им е дал да мислят, да говорят и да
действат самостоятелно, което не е дал на цветята. С това хората са се отдалечили от
Него, което цветята не са могли да направят...“
– Тези са облагородени цветя – каза Фердинанд, като прекъсна нейните унизителни
за човека мисли. – Те не приличат на хубавите полски цветя, които ти си късала като
малка в полето.
– Аз не съм късала цветя – отговори Катерина. Пред очите ѝ се мярна една далечна
картина от училищните години.
... Отделението бе изведено на разходка в полето... Тук-таме притичват момиченца,
клякат в тревата и събират цветя... Те ще сплетат венци. Те ще се върнат с венци от
полски цветове върху главите си в Соления залив.
– Аз никога не съм късала цветя като малка – повтори мрачно тя. – Когато учителката
ни извеждаше на разходка, само богатите момичета вършеха това. Но учителката
казваше, че само добрите деца обичат цветята. Което дете не се впусне да къса цветя и
да вие венци, било лошо дете. Тогава ние, няколкото „лоши деца“, не знаехме защо

160
стоим настрана и не се нахвърляме с писък върху цветята, за да станем „добри деца“.
Но сега аз вече зная... Защото сме били бедни, а цветята са изглеждали много богати
пред нас. Защото ръцете ни са били мръсни, а цветята са изглеждали много чисти пред
тях. Бедното дете не може да откъсне цвете и да се накичи.
– Бедно дете! – въздъхна Фердинанд. – Твоето детство не е било весело!
– Моят живот не е бил весел – отвърна Катерина.
Фердинанд я погледна с внимание и като отправи поглед отново към цветята за първи
път усети особеното несъответствие между тях и Катерина.
Между Катерина и цветята нямаше никаква връзка, никакво познанство. Едва сега
той предположи, че Катерина изобщо не бе виждала цветя. Това досещане го накара да
я запита:
– Дали правенето на цветя ще бъде за тебе една приятна работа?
– Аз трябва да печеля с някаква работа своя хляб – кратко отговори Катерина.
Когато на другия ден Катерина седна на голямата обща маса в ателието на Госпожата,
тя за първи път докосна с пръстите си цветя.
На една купчина бяха натрупани люлякови гроздове с бял цвят, а на друга –
тъмноморави мъхнати теменуги. Разпиляни в безпорядък, върху масата се виждаха
червени лалета до бели парички, а снопове жълти лалета смазваха под себе си нежни
бледосини виолетки и кокичета.
Това бяха цветя, но човешки цветя, и тя можеше да ги вземе в ръка, за да ги разгледа
до насита, което не смееше да направи с цветята на Бога.
Едва днес тя видя цветни чашки, тичинки и листа. Колко труфила имало едно малко
цвете!
Катерина погледна момичетата, които с големи разправии поправяха изгорения шнур
на ютията. Вместо върху своя подложка, те държаха ютията върху куп нечисти мокри
парцали, които цвъртяха, пушеха и пълнеха помещението с неприятната миризма на
врял туткал.
„Защо тези момичета не сложеха ютията върху чиста поставка и не изхвърляха тези
нечисти парцали? Не се ли боят те за своите цветя?... Защо са разхвърляли те в такъв
безпорядък толкова нежни цветя и никак не се грижат дали те ще излязат от ателието
чисти, като Божиите цветя?“ – запита се Катерина.
И като видя, че момичетата дълго време ще бъдат заети с поправяне на ютията, тя
бърже се зае да подреди цветята и инструментите им по масата.
Когато съкратеното място на шнура бе изолирано с нова лента лепливо платно,
момичетата се върнаха на масата и със зинали уста се изправиха по местата си.
– Кой направи това?! – извикаха те, като се спогледаха.
На всяко едно работно място в правилни купчинки бяха подредени цветята, които
работеше работничката, тичинките, телчетата и листата. Отдясно бе поставена ножи-
цата, отляво железните топки и преси. В средата се мъдреше кълбото с игла, забодена в
него.
Катерина скромно се усмихна.
– Аз исках малко да ви помогна – каза тя.
– Ооо, не прави това друг път! – махна с ръка едно бяло, пълно и небрежно облечено
момиче. Косата ѝ беше изгорена от изрусяване и къдрене. Другарките ѝ я наричаха
Вяра. – Това са безполезни грижи и губене на време. След четвърт час всичко ще стане
както си беше.
Момичетата се засмяха в отговор, защото бяха съгласни с нейните думи, но тозчас

161
неприятно изненадани свиха устни и впериха очи към вратата. Госпожата бе изпъкнала
на прага, устремила очи върху масата. Тази голяма маса сред ателието за първи път
изглеждаше така наредена, както тя се бореше да я види от трийсет години.
Момичетата се свъсиха и всяка се залови за своята работа. Госпожата трябваше да
влезе след четвърт час, когато ръцете им щяха да въведат отново своя ред върху масата.
Сега те знаеха, че новодошлата ще бъде отличена още в първия ден пред Госпожата!
– Кой нареди така масата? – прозвуча над главите им с трепет очакваният въпрос.
Работничките се опитаха да се подсмихнат, да омаловажат случилото се и да
замълчат.
– Кой направи това? – повтори Госпожата.
– Новата... Катерина – каза Вяра, която изглеждаше най-голяма от всички и много по-
свободна от другите.
– Вие?!... – извика Госпожата и цяла засия от радост. – Вие тогава имате вродено
рядко чувство за ред и чистота! При нашата деликатна работа аз държа най-вече за реда
и чистотата! Ненапразно господин Фердинанд се изказа с най-ласкави думи за вас! Не
напразно аз имам доверие във всяка негова дума!...
Момичетата втренчено изгледаха Катерина и когато Госпожата излезе, те жадно се
нахвърлиха върху нея:
– Кой Фердинанд, редактора ли?
– Да.
– Ооо, тогава ти добре си се наредила! – с искрена завист извикаха те. – Ти ще
напреднеш, мила! С такъв покровител ти ще отидеш много далече! Каквато и работа да
започнеш в този град, необходими са връзки, връзки, връзки!
Катерина пламна.
Сърцето ѝ получи от устата на тези момичета първата рана в нейния нов живот.
Но тя не възрази нищо на техните думи и мълчаливо наведе глава над бялата коприна,
която бе разгъната пред нея. Тя трябваше внимателно да покрие опакото на плата с
разтопен желатин.
– Не пипай така предпазливо! – погледна я Вяра. – Цапай направо – да го намокриш
веднъж!
– Но коприната ще се изцапа и цветчетата ще станат мръсни! – отговори Катерина,
като се сети за цветовете на тръносливките в техния двор в ранна пролет. От нейния бял
копринен плат трябваше да излязат два клона бяла цъфнала слива.
– Ха – изсмя се Вяра, – ние изхвърляме оттука ежедневно хиляди бели цветчета с
клони и без клони! Кой му гледа дали е мацнато някъде или не? Не му придирвай
толкова!
Но Катерина отправи мислите си към Бога, когото Фердинанд каза, че трябва да
имитира винаги, когато прави цвете. Пролетно време Той създава ежедневно милиарди
бели цветове върху земята и всички биваха безупречно бели и чисти. Колко мръсна и
раздърпана би изглеждала земята, ако Бог добиеше един ден непридирчивостта на Вяра.
Не, такива хора не трябва да създават цветя. Да бъдеш творец на цветя, това значи да
имаш едно върховно търпение.
„Или моят копнеж към чистота“ – помисли Катерина.
Затуй Катерина се научи да желатинира коприни, пикета и кадифета, без да нанесе
нито една капка върху лицето на плата.

162
 Подир тази работа Госпожата я научи да нанася рисунъка на цветната чашка и на
зеленото листо върху сухия желатиниран плат, както и да го изрязва с ножица.
После заиграха малките, големи и средни нажежени топки, които пресоваха цветното
венче и го извиваха в желаната форма. После заработиха различните резци и ножове,
които даваха форма и жили на листата. Научи се да пришива тичинки, да увива телове
и да комбинира самите цветове.
Подир цветовете дойдоха букети, подир букетите – венци...
Дните на Катерина потекоха през тази нажежена стая, в която силно миришеше на
изгорен желатин и гладени мокри парцали, в която железните топки тракаха и
притискаха изрязаните форми, увиваха се несметни метри тел и по пода се разсипваха
и разпиляваха безброй черни и жълти тичинки, заради които всяка вечер Госпожата се
караше на момичетата.
Само на Катерина тя не се скара никога, защото около стола на Катерина тя никога
не съгледа някоя паднала тичинка. Само пред Катерина масата бе изтрита с кърпа,
цветчетата наредени на купче, инструментите наредени на снопче отляво, ножиците
отдясно, а в средата – кълбото с иглата.
Този неизменен ред отначало предизвикваше вик и смях у момичетата, но
впоследствие се превърна в тяхно кошмарно задължение.
Защото само след една година Госпожата направи Катерина тяхна надзирателка.
Катерина наложи своята „лудост“, както казваха момичетата, за ред и чистота върху
всички. Тя я наложи и върху Вяра, която беше най-безгрижна от всички, защото бе
навикнала да разпорежда на тази маса в това ателие, тъй като бе седнала на нея десет
години, преди да седне Катерина.
И можеше ли някой да каже подир туй, че нещо друго, а не само Фердинанд направи
за една година Катерина надзирателка на всички момичета в ателието?
Те не искаха да признаят, че първият сливов клон, който излезе от пръстите на
Катерина, бе ослепително бял и с такива тънки и нежни цветчета, че Госпожата с два
пръста трябваше да го положи в кутия и да го покрие с целофан. Това показваше, че
първото произведение на Катерина ще отиде във витрината на някой магазин.
Но нима същия този ден в ателието не дойде Фердинанд?...
И подир неговото посещение кой можеше да каже, че сливовият клон, първото
ръкоделие на Катерина, е бил изпратен на витрината поради своята чистота и грация, а
не поради думите, които бе изрекъл Фердинанд за него? А това бяха думи, срамни за
слушане от човешки уши...
– Катерино – извика той, – ти си имитирала Бога!
Чул ли е някой някога такава похвала?!
Но смееше ли някой да каже нещо против това, което бе изрекъл Фердинанд?
Госпожата чу думите му и се изчерви от удоволствие, сякаш не Катерина, а лично тя
бе получила тази похвала от устата на Фердинанд.
Катерина се усмихна притеснено, но кое момиче не бе забелязало вече, че Катерина
знае да се преструва и да премълчава онова, което е на сърцето ѝ?
Всяка една от тях бе работила в това ателие две, три и повече години. А Вяра бе
работила десет. Те се познаваха отдавна една друга. Разказали си бяха всичко
преживяно – радости и скърби, любовни разочарования и краткотрайни успехи.
Влизането на Катерина в ателието бе за тях начало на нови въздишки, както на
преразказване на старите любовни разочарования и момински радости.

163
 Те веднага започнаха да ѝ доверяват своите минали и сегашни срещи с мъже, които
притежаваха възраст между двайсет и седемдесет години, както и професии от всички
стъпала на мъжката деятелност за печелене на насъщния. Те веднага ѝ разказаха в кой
ъгъл на коя градина бяха претърпяли своето първо събиране с мъж, своята първа
прегръдка, след която не бяха видели вече своя възлюбен, защото той не ги бе харесал.
Пълната Мери с горчива въздишка вдигна очи към опушения таван на ателието,
когато ѝ разказа, че първият, ах, този славен вагабонтин!... Едва след две години
научила, че бил женен с пет дребни дечица!...
Вяра я прекъсна, за да разкаже и тя своята история, защото и тя е имала пръв, о... и
още как!... Но нейният бил отдавна вече в Америка.
Другарките ѝ, обаче, не я изоставили и всяка неделя носели на нейния малък Коко
бонбони и други играчки, от които не трябва да се лишава никое малко момченце.
На тръгване нейният възлюблен ѝ обещал, че когато напечели в Америка достатъчно
пари, ще ѝ пише писмо, в което ще я покани да вземе Коко, за да отидат двамата –
щастливи, много щастливи – при него.
– Най-сетне и в Америка има черкови и попове! – замечтано въздъхна тя. – Една
проста сватба може да стане навсякъде, стига ние още да се обичаме и да искаме да се
вземем! Затуй аз седя тук и не напущам това ателие. Аз ще остана тук, докато получа
писмо от него. Защото той знае само този адрес от мене и само тука би могъл да ме
намери...
А Катерина изгледа щастливата майка и лицето ѝ стана ледено жълто.
– Какво? – запита я гордо Вяра. – Ти страхуваш ли се? Мислиш, че не може да се
случи същото и на тебе? Това може да се случи на всяко момиче, което има корем.
Катерина с голямо усилие се овладя и поклати глава.
– Да, да, разбира се, всекиму може да се случи – бързо каза тя. – Ти си щастлива, че
си могла така леко да го понесеш...
– Хе-хееей! – изсмя се Вяра. – А ти?
Сега идеше ред на Катерина да разкаже нещо за себе си. Но от стиснатите ѝ зъби те
можаха да изтръгнат ден след ден само това, че майка ѝ е умряла и сега тя сама трябва
да изкарва прехраната си.
– Но господин Фердинанд ти е такава подкрепа, охо-хо-хооо!... – казаха момичетата,
като подтикваха Катерина към изповед.
Обаче Катерина не можеше да каже нито дума за Фердинанд. Нито една дума, с която
момичетата да подсладят живота си и монотонната си работа в ателието. Те отдавна
бяха навикнали да изрязват желатинираните кадифени и копринени кръгове, да ги
пресоват, да увиват телове и да пришиват тичинки. Покрай своите цветя те бяха
престанали да обичат и градинските. Цялата тази „мъртва природа“ им беше омръзнала
и те копнееха за разговори с хора, копнееха да слушат разкази за любовни срещи и
сърцераздирателни сцени за сбогом. По този начин те участваха в живота, който им
липсваше.
Внезапно Катерина престана да се смее при споменаване името на Фердинанд, както
правеха другите момичета, когато говореха за своите любими мъже.
Тя изобщо престана да се смее с тях и между веждите ѝ се появиха две постоянни
упорити бръчки.
Тогава момичетата разбраха, че Катерина е прикрита душа и че от устата ѝ не може
да се чуе нито една история, която да не бъде измислена.
Но какво можеше да крие Катерина от другарки, тъй откровени като тях? Само нещо

164
недопустимо подло и мръсно, което трябваше на всяка цена да бъде премълчавано.
Нещо несравнимо по-неприятно от историята на малкия Коко и неговата изоставена
майка Вяра, която чакаше покана за своята сватба от Америка.
От този ден при всяко иззвъняване в салона, подир което се разнасяше силният и тъй
добре познат вече глас на Фердинанд, момичетата вдигаха глави и в присъствието на
Катерина си разменяха мълчаливи и многозначителни погледи, които казваха:
– Кой можеше да допусне такова нещо за един тъй умен човек?!
Всяко иззвъняване на пътната врата се превърна на остър нож, който се забиваше в
сърцето на Катерина.
Дали не иде пак Фердинанд?
Тя се укоряваше, че изпитва такова незадоволство при всяко негово появяване, че
цяла се зачервява от неговото шумно нахълтване в ателието и „добър ден!“, отправено
към всички работнички.
Сълзи от притеснение избухваха в гърлото ѝ. Тя яко стисваше зъби, за да не
избликнат сълзите от очите ѝ, додето, цяла изнемощяла от тази тайна борба, сядаше на
стола, без да отговори, и продължаваше своята работа с разтреперани пръсти и празна
глава.
Дали нейната майка – първата Катерина от рода, която в Соления залив наричаха Ката
Вдовицата, не се бе свивала всеки път от болезнен срам, когато съседките са виждали
„онзи“ по определено време през деня да влиза в нейната къща?
За първи път Катерина извика в паметта си ясното и спокойно лице на Ката, нейната
отпусната, ленива фигура, която се изправи от далечината на смъртта със своя малко
втренчен, тъмен и таен поглед. И Катерина за първи път помисли, че си припомни един
лъч на постоянно притеснение в очите на майка си.
Сам Фердинанд забеляза, че Катерина не се усмихва вече при неговото влизане и че
тя вече не е весела.
От дълъг жизнен опит обаче той знаеше, че бедните хора твърде мъчно се отпущат и
развеселяват, затуй се стараеше да вижда Катерина по-често и отиваше да я посети, без
да мисли дали тя ще се зарадва на това.
Като отиваше към ателието, Фердинанд не забравяше да купи на Катерина нещо
сладко за похапване, защото знаеше как изсъхва езика на затворен въздух, натежал от
миризмата на пригоряла ютия и мокри парцали.
Той много се гордееше пред себе си с тази своя досетливост и предпочиташе тя да
приема неговия подарък с малко по-голяма радост.
Обаче Катерина поемаше донесеното от него с намръщено мълчание, като хвърляше
крадлив поглед към Госпожата, която при всяко дохождане на Фердинанд я повикваше
в салона да обслужи своя гост.
„Все пак тя може да ми каже поне веднъж едно „благодаря!“ – казваше си Фердинанд.
„Все пак той можеше да не идва!“ – мислеше с разтуптяно сърце Катерина. А щом
веднъж е дошъл, нима не вижда колко е неприлично да ѝ носи сладки работи за ядене
като на непочтена жена?
Но Фердинанд, който се сконфузваше от нейното недоволство, веднага запитваше:
– Защо не си весела, Катерино? Болна ли си?... Не?!... А новите цветя хубави ли
излизат?... Имаш ли достатъчно пари?...
И тук Фердинанд извършваше най-недопустимото. Той започваше да бърка по
джобовете си, а Госпожата се хвърляше върху него да задържи ръката му. Тя се грижи
достатъчно за Катерина!... Катерина винаги има достатъчно пари. Нали, Катерина?

165
 Зачервена до корена на косите си и цяла разтреперана, Катерина потвърждаваше с
мълчаливо кимване на глава нейните думи, наливаше чай в чашата на Фердинанд и
веднага се опитваше да напусне приемния салон на Госпожата.
Преди това обаче тя трябваше да сложи разтрепераната си от ярост ръка в горещата
ръка на Фердинанд, който я стисваше сърдечно, със загрижен поглед, вдигнат в нейните
очи.
– Катерино – обърна се един ден той към нея. Очите му изразяваха ангелско търпе-
ние. – Развесели се, отпусни сърцето си!... Виждаш, че аз не жаля труд и средства да
улесня живота ти.
– О, Катерина, мила!... – извика Госпожата. – Вие трябва да благодарите на Бога, че
за вас се грижи господин Фрединанд!... Това много нещо значи, мила Катерина!...
Вашето щастие и вашето бъдеще, според мене, са осигурени!
И този път Катерина се върна мълчаливо с превит гръб в ателието, където момичетата
я посрещнаха с очи, които не я питаха вече, но които казваха учудено:
– Как може такъв човек да харесва тази намръщена и зла преструвана?

Месеците се търкаляха в своя неизменен кръг, додето го изпълниха и завърши една

година. Месеците от новата година започнаха да се търкалят в своя неизменен кръг.
Момичетата в ателието на Госпожата продължаваха ежедневно да изхвърлят на
пазара кошове с кокичета, теменуги, лалета и люлякови гроздове. Техните инструменти
обаче не се търкаляха между цветните чашки, тичинките и теловете по продължение на
цялата маса. Една желязна ръка бе наредила пред всяка работничка едно купче цветни
чашки, едно купче тичинки, едно купче телчета. Отляво пресите, отдясно ножицата, а в
средата – кълбото със забодената в него игла.
Тази желязна ръка бе ръката на Катерина, тяхната надзирателка. Тя направляваше
техните сръчни ръце, които не искаха да се подчиняват, додето един ден с ярост
отстъпиха пред нейната сила.
– Тази е луда! – изсъска зад гърба ѝ Вяра. – Това е най-злата жена, която съм виждала
в нашата професия!... Ах, ако не чаках тук писмо от Америка!... Не бих останала повече
нито ден!
Въпреки тези възгласи, които всеки ден се изтръгваха от гърдите ѝ, от нейната лява
страна върху масата, прилично наредени, стояха нейните преси, които тя десет години
намираше под краката си, отдясно – нейната ножица, която досега винаги биваше
изгубена и затуй Вяра си служеше с ножицата на своята съседка, а в средата се мъдреше
кълбото със забодената в него игла.
„Ред и чистота!“ – гласеше заповедта на новата надзирателка. – Бог създава чисти
цветя!
Но колко далече беше тя от Бога най-добре можеха да кажат нейните момичета. Те
знаеха вече твърде много за тази мълчалива, тази мрачна и зла жена, която от година и
повече криеше своя живот от тях.
Не, тя не можа да скрие от тях как Фердинанд я направи за една година тяхна
надзирателка! О, те знаеха много, много такива истории! Те никога не запитаха
Катерина за това, но я намразиха завинаги в сърцето си.
В ателието на Госпожата, между тях, Катерина се почувства тъй самотна, както не се
бе чувствала и в Соления залив.
Там поне ѝ се случваше по някой път да се скара с Лена, при което двете изсипваха
без отстъпление върху главите си цял порой ругатни, придружени с най-красноречиви

166
сравнения. Тук, в ателието, Катерина трябваше да пристъпва от работничка на работ-
ничка и мълчаливо да наблюдава нейната работа. А момичето, зад което заставаше,
мръщеше челото си и навеждаше очи, сякаш искаше да ѝ каже:
– Не си давай труд да ме учиш, защото ти дойде подир мене! А мислиш ли, че не зная
кой те направи моя надзирателка?!

Един ден Катерина се изправи над Вяра и бързо отне от ръцете ѝ сватбения венец,
който сглобяваше.
– Погледни с какви нечисти пръсти работиш! – извика тя, като погледна гневно
изцапаните листа на белите лилии. – Ти нямаш ли представа какъв трябва да бъде един
сватбен венец?... Момичето се омъжва само веднъж. Сватбеният венец изразява
неговата чистота!
Момичетата наведоха глави, а Вяра се изсмя:
– По себе си ли знаеш? – дръзко запита тя, без да се постарае да оправдае своята
зацапана работа. – Ти си имала дъщеря?!
Момичетата вдигнаха уплашено глави и заковаха на едно място пръстите си. Очите
им сякаш извикаха в един глас:
– Ха сега да те видим, Катерино!... Ха сега, продължавай да се преструваш и да
лъжеш!... Вяра добре те плесна право през лицето!
Катерина втренчено ги изгледа една подир друга и почувства, че от днес нататък тя
няма да може да работи повече между тези момичета, които толкова много я мразят.
– Да – каза ледено и ясно тя. – Но една законна дъщеря от законния съпруг, а не позор
за майка си като твоят Коко!
Очите ѝ изглеждаха мъртви, като черни стъкла, и момичетата, които се изсмяха,
побързаха да покажат, че са се присмяли на Вяра и нейния Коко.
От този ден обаче сглобиха историята на Катерина и Фердинанд. О, този господин
Фердинанд!... Колко далече бе ходил той, за да доведе една... Катерина!

Един ден Катерина се наведе над своята работа и реши, че додето тя е тук, Фердинанд
не трябва да прекрачва прага на ателието.
Това решение лесно можеше да се вземе от нейна страна, но мъчно можеше да се
съобщи на Фердинанд. От друга страна тя не можеше да убеди и Госпожата да не приема
своя най-високо уважаван и любим гост. Катерина си представи как тя подмладяваше
при всяко появяване на Фердинанд. Гордостта да шета и да се покланя около него
увеличаваше удивително нейния ръст дотам, че тя, която бе вече една стара, дребна,
съсухрена женица, при появата на Фердинанд се превръщаше в млада жена със
забележителни размери.
Не, Катерина никога нямаше да склони Госпожата да не приема повече Фердинанд в
своето ателие, да не плясва ръце и да не издъхва от възторг, когато го види. Тя не
можеше да ѝ го отнеме, защото подир това самата тя щеше да се превърне за Госпожата
в излишна и омразна тежест. От милата чиста Катерина тя ще се превърне в
неблагодарната, омразна Катерина, която е прогонила господин Фердинанд.
Госпожата нямаше да има повече с кого да се гордее и тогава всички сръчности на
Катерина щяха да се видят излишни. По-добре е Катерина сама да си отиде оттук!
Да би могла Катерина сама да работи цветя, затворена между четири стени, където
няма да надзирава по цял ден тия момичета, които я мразят, и няма да зависи от никого,
освен от капризните търговци на цветя, които не се интересуваха от нея, а от нейните

167
цветя!
Тя можеше да се отнесе до притежателките на големите и малки шапкарски и цветар-
ски магазини, които идеха тук направо при нея, за да преговарят и направят своите
поръчки за теменугите и лалетата на Госпожата и биваха много любезни с нея, за да
отбият нещо от цената, но не за да изчоплят нещо от това, което тя криеше в сърцето си.
За Катерина оставаше само един изход – самата тя да напусне ателието! Да си отиде
оттук и да не позволява повече да я оскърбяват.

Обхваната цяла от мисли за утрешния ден, Катерина се изненада, когато видя, че

момичетата шумно стават и започват да пълнят чантата си за излизане.
– Шест часът! – отговориха те на учудения ѝ поглед, който бе отправила към тях,
сякаш искаха да кажат: „Сега пък няма ли да ни държиш и по-дълго от определения
час?!
Но Катерина не каза нищо. Днес в душата си тя се разделяше с тях, като ги оставяше
сами в това ателие, където за една година бе научила да работи цветя по-добре от тях и
станала тяхна надзирателка.
Тя ги почака да излязат, после нареди своята чанта и като стана, огледа ателието.
Под столовете и около столовете нямаше нито един конец, нито една паднала
тичинка.
– Все пак станаха хора! – тихо въздъхна тя. – Когато няма да ме има, те ще се опитат
да разхвърлят масата по старому, но ще се сетят колко добре е изглеждало ателието,
когато съм била аз, и пак ще я наредят.

Изпълнена с такава тиха гордост от своето дело, Катерина заключи ателието. Когато
затваряше и пътната врата, върху нея връхлетя Фердинанд.
Катерина пребледня от изненада, но не каза нищо.
Фердинанд се спря за миг, защото почувства, че Катерина никак не се зарадва на
неговото внезапно появяване.
– Не си ли добре? – извика той. – Навярно много се уплаши? И аз така предполагах,
че новината много ще те разтревожи!
– Коя новина? – учудено запита Катерина. Неспокойният ѝ поглед бързо огледа
улицата. Не стигаха ли неговите редовни посещения, ами момичетата трябваше да я
видят, че Фердинанд я взима и вечерно време от ателието?! Но улицата изглеждаше
пуста. Момичетата си бяха отишли. – Каква новина? – запита по-спокойно тя.
– Войната! – извика удивен Фердинанд.
– Каква война?! – запита равнодушно и разочаровано тя.
– Германия обяви война на Полша!... Ти сега ли чуваш?!... – извика Фердинанд. –
Радиото гърми през целия ден!... Германските войски навлязоха в Полша!
– Не съм чула... Аз работих досега – беззвучно отговори Катерина, като погледна
отново по двете страни на улицата.
– Чакаш ли някого? – запита Фердинанд.
– Не – отговори Катерина.
Фердинанд я погледна и се зачуди сам на себе си, защо се бе разтичал така. Катерина
се озърташе и едва чуваше думите му. Вероятно тя чакаше някого. Повече от година
Катерина живее тука и навярно се е сприятелила с много хора.
А той, глупакът, като чу страшната новина, помисли най-напред за Катерина. Че тя
живее сам-сама в този град и навярно се е уплашила.

168
 Но сега той вижда... Какво може да я тревожи нея войната?!... Знае ли тя къде е
Германия... къде е Полша?... Фердинанд знае, че те съвсем не са така далеч от България.
Той знае, че Европа е малка и че когато чергата ѝ на единия край пламне, на другия
дими.
„... Ето защо не е хубаво човек да „знае“ – помисли той и реши веднага да се сбогува
с Катерина.
– Мога ли да поговоря тези дни с вас? – внезапно запита Катерина.
Фердинанд се учуди, че тя така изведнъж излезе от своята замисленост.
– Да, ела у дома в неделя. Аз съм сам вкъщи! – прибави Фердинанд. – Ние отдавна не
сме си поговорили някъде на спокойствие. Ще те чакам след четири часа.
Катерина го погледна втрещено, после кимна с глава, като стисна ръката му, бързо
слезе по външните стълби на къщата и се загуби надолу по улицата, за да отнесе някъде
със себе си своите скрити мисли и вълнения.
„Да, Катерина бърза да отиде при някого и няма да върви с мене“ – помисли
Фердинанд, като слезе на свой ред по стълбата на ателието, по която Катерина в този
миг му отреждаше да не се изкачи никога.“
– Неспокойна е душата на Катерина. Какво я вълнува днес, когато целият свят е
обхванал пожар?
Какво може да ми каже за себе си Катерина, когато светът е отворил уста и крещи:
– ВОИНА!..
Като тръгна бавно надолу по улицата, скръстил ръце на гърба си, Фердинанд
продължи своите мисли:
– Човеците живеят по два начина живота си:
в МИР и ВОЙНА!
Тези са двете неизменни половини на човешкото съществуване. Една след друга се
редуват те, откакто свят светува.
Днес ние неочаквано и неволно излязохме от първата половина на нашия живот и
навлязохме във втората.
Това се е случвало с всички хора до сега. Никой никога не ги е питал желаят ли да
променят живота си по този начин.
А Катерина не знае това, още мисли за себе си и се вълнува днес, както се е вълнувала
вчера. Тя не знае, че днес никой не може да мисли за себе си да решава своите работи
сам.
Това, което живеехме до днес – наричахме МИР!
От днес заради нас решава ВОЙНАТА!

169
 Втора част.
Война

12.
В неделя следобед градът винаги изглежда по-тих, отколкото през останалите часове
на седмицата.
Сам в цялата къща, Фердинанд стоеше пред отворения прозорец на своята стая и
очакваше Катерина.
– Градината съхне вече! – каза си Фердинанд като гледаше през отворения прозорец
уморената зеленина на дърветата. – Есен е и градината умира. Уморената градина съхне
и умира...
Сам Фердинанд изглеждаше много по-уморен и отпуснат. Големият пласт черна коса
върху главата му изглеждаше вехт и посипан с пепелта на умората и равнодушието,
които отличават стария човек от младите.
Човек може да се превърне в старец и в най-добрите си години, стига умората и
равнодушието да посипят своята пепел върху главата му.
Въпреки че този Фердинанд бе само с една година по-стар от онзи Фердинанд, който
отиде в Соления залив, въпреки че годината е едно кратко време, Фердинанд изглеж-
даше да клони към старост.
– Колко тежко би било – говореше той на себе си, като гледаше уморената градина,
която съхнеше и умираше, – ако аз трябваше да се родя отново на земята, както тя ще
се раззелени напролет!... Слава Богу, че природата, която така щедро възражда расте-
нията, се е предпазила да озлочести по този начин хората. Аз съм сигурен, че нашата
намръщена и отвратена от живота душа я е възпряла от подобни опити с човека.
Подир това той си помисли дали нашата душа е била така намръщена още тогава,
когато козината е започнала да капе от изправения за пръв път гръб на прачовека.
Като прекара през ума си онези времена, той заключи, че по всяка вероятност още
тогава нашата душа е била зла, намръщена и отвратена от живота. Защото зад всеки
камък е ръмжал свиреп звяр, а за да се защити от него човекът е носил в ръката си само
един камък. За да не изпита ужаса на разкъсването, той си е служил добре с камъка. Ако
камъкът профучавал по въздуха, без да улучи страшната глава на звяра, оставали му за
последната борба на смърт и на живот ръце с дълги нокти.
Да, това са били дългите ръце без косми на първия човек!...
За да не изпита ужаса на гладната смърт, той трябвало с борба на смърт и на живот
да разкъса звяра, за да яде.
Но около този прачовек обикалял и дебнел неговият брат прачовек. За да не изпитва
ужаса на гладната смърт и той трябвало да яде. Така той вижда своя брат прачовек, че
лакомо дъвче парче от звяра, който е разкъсал, след като го е убил със своя камък в
борбата на смърт и на живот.
170
 Прачовекът се колебае само миг, колкото му е необходимо да прецени положението,
хвърля се върху гърба на своя дъвчещ брат и разкъсва гърлото му.
Остатъкът от убития звяр е негов! Той сяда с кърваво парче месо в ръцете си, ръмжи
и яде. Да, той яде с настървение, защото е много гладен, обаче вече се озърта. Неговото
престъпление му е подсказало да се бои и да се предпазва от нападение, каквото той сам
е извършил.
Той знае, че около него дебне друг негов брат прачовек. Той е брат на него и на убития
от него прачовек. За да не изпита ужаса на гладната смърт и той трябва да яде...
И ето той вижда своя брат прачовек да лежи мъртъв с разкъсано гърло и до него
разкъсания от него звяр. А вторият му брат прачовек, клекнал до тях, озърта се, ръмжи
от удоволствие и къса със зъби прясно кърваво месо.
– О... хооо!... – казва третият прачовек.
И той е много гладен, и той трябва да яде!
Но той употребява много време и много хитрина, докато се приближи до храната,
защото вторият прачовек се озърта. Той ръмжи от удоволствие като къса със зъби
кървавото месо, но се озърта.
Когато третият брат прачовек успява да го издебне и да се хвърли на гърба му,
вторият, който вече е вършил вече същото нещо, светкавично се свива на кълбо, обръща
се със скок и двамата се сграбчват за борба – гърди срещу гърди.
Борба на смърт и на живот!
– О, Боже! – възкликнала тогава Майката Природа. – Никога няма да възобновя тези
двама човека на земята!... Никога няма да ги върна, за да разкъсват или бъдат разкъсани!
И за мене, и за тях, е добре, че има един край на живота им!...
Оттогава до днес нашият земен живот не се е променил с нищо – въздъхна
Фердинанд, като вдигна глава към силното бръмчене на моторите, което се носеше от
височините на небето.
Хиляди такива мотори тътнеха в есенния следобед, като бълваха огън и жупел по
небето на Европа.
Война!...
Съвременният човек, който нарича себе си „цивилизован“, за разлика от прачовека,
когото нарича „дивак“, вместо своя прастар уред за борба – камъка, бе издигнал в ръка
ново средство за борба – бомбата!
Бомбите на един народ, който се нарича германски, разтърсваха издън земята на
народа, който се нарича полски. Те бяха съседи и германецът бе съгледал едно твърде
голямо и съблазнително късче месо в ръката на поляка.
С бомбените гърмежи той искаше да принуди тогова, който дъвчеше своята храна, да
спре да върши това и да остави, което дъвчи с такова удоволствие, на него.
Но полякът, който имаше остър слух поради хилядите опитности на своите прадеди
през вековете, ядеше и се озърташе. При първия гръм от страна на Германия той скочи
да запази с бой онова, което бе повдигнало стихийния апетит на съседа му.
Започна борба на живот и смърт!...
Съвременният човек е напреднал много в организиране на своята защита. Той не
скита вече сам из планините. Около него живеят стотици хора, които се наричат негово
семейство, негови близки и далечни роднини.
В случай на борба към него се присъединяват стотици хора, които се наричат негови
приятели, както и други стотици хиляди, а по-късно и милиони хора, които се наричат
негови съотечественици.

171
 Обаче човекът в своята организация е отишъл още по-нататък.
Когато плячката, за която той се бие, е твърде голяма, към него и неговите съотечест-
веници се присъединяват един, два три, десет народи.
Противникът от своя страна извършва същото групирване.
Колкото борбата става по-жестока, толкова народи се присъединяват към едната или
другата страна. Така ще дойде ден, когато човечеството ще се раздели на две половини
и ще се бие като двама човека на смърт и на живот, гърди срещу гърди, както са се били
двамата братя прачовеци в първите дни на нашето съществуване.
Засега бомбените гърмежи се чуваха много далече от България, на полска земя, но по
силата на групирането, което цивилизованият човек прави във време на война,
Фердинанд чувстваше как хората, които около него слушаха далечния тътен на бомбите,
настръхваха. Всички се държаха тъй, сякаш чакаха всеки миг да бъдат призовани на
бой. Те чакаха бойна тръба!
Повечето от тези хора помнеха вече една война в Европа, както я помнеше сам
Фердинанд.
То беше преди двайсет и повече години. Хлябът в Соления залив се свърши и хората
казаха:
– Война!... Това е поради войната в Европа!
Чужденци, германски войници, навлязоха в България. Мъжете от Соления залив
нарамиха пушки и се присъединиха към чужденците, които воюваха.
Последното пиле в залива бе хванато в двора и заклано.
Хората казаха: – Война!...
Дори солта в Соления залив се свърши.
Войната гълта всичко.
Минаха години и неколцина от заминалите млади мъже се върнаха в залива. Те бяха
станали грозни, почернели, замислени и зли. Много дни никой не смееше да заговори с
тях.
По-късно се върнаха още неколцина, но те бяха сакати. Едни от тях се подпираха на
дървена нога, а на други единият ръкав беше вече празен, надиплен до рамото и забоден
с безопасна карфица. Лицата на тези мъже бяха брадясали и подпухнали като на хора,
които малко са се грижили през дните на раздялата в какъв вид ще се покажат пред
своите близки.
Един от тях носеше стъклено око.
Всички жители на залива немееха, когато тези мъченици на войната минаваха по
улиците. И всички си отдъхнаха, когато новата власт ги прибра за един ден и ги изпрати
навътре из градовете на страната, където им намери някакво препитание.
Когато заминаха в един вагон заедно със семействата си, хората на залива казаха, че
сега дишат по-леко. Защото колчем някой погледнеше тези сакати нещастници, чувства-
ше, че трябва някакси да се оправдае пред тях и да им обясни защо е останал тук и по
какви причини стъпва още на две здрави нозе и работи още с две цели ръце. Тъй
мъчително изглеждаше в Соления залив присъствието на тези оцелели от войната
получовеци.
Когато осакатените заминаха, заливът се умири. Минаха месеци и вече тук-таме
споменаваха, че по границата се е водила война.
За българския народ потекоха дълги и предълги дни на глад, на усилена работа и
упорита борба за насъщния.
А през това време германците бяха строили топове, танкове и самолети за нова война.

172
 Но Германия беше далече и хората на България работеха от сутрин до късна нощ да
изкарат своя насъщен залък, без да се грижат за това дали Германия прави оръжие или
не.
Но ето че един ден отново затътнаха непознатите далечни хоризонти.
Българският селяк остави за миг своето рало и вдигна твърдото си напечено лице.

Преди двайсет години той се е бил с тях. Той се би, додето загуби всичко. Но няма
човек на света, който да отрече, че той знае да се бие!... Че един войник не трябва с
пот на чело да изкарва своя къшей хляб, като върви от сутрин до вечер след дървеното
рало...
Той сам чувства своята сегашна беднотия като незаслужено унижение. Защото
той винаги е бил войник, който знае да се бие до смърт с врага си!... Той знае какво е
война!...
Но тази война е още далеч зад Дунава.

***

Той се навежда и вдига отново ралото си. Но вече слухти... Снаряди!... Земята тътне
все по-близо и по-близо...
– Хе, германците пак се бият! – казва си самотният селяк сред полето, който оре. – Аз
съм се бил преди двайсет години заедно с тях. Аз се сражавах не по-зле от всеки
прусак!... Защото зная да се бия!...
С тази похвала той възнаграждава себе си, защото чувства като незаслужено
унижение своето бавно влачене от сутрин до вечер след дървеното рало, за да изкара
един къшей хляб.
Затуй сега, като се връща привечер в село, той не може да се въздържи и се отбива
най-напред в кръчмата при събраните мъже и пита:
– Как върви войната!
– Полша отстъпва! – му отговарят. – На ден по шестдесет километра!
– Как успяват да бягат шестдесет километра на ден!... Брееей!... Толкова ли са бързи
германците?!...
– Стена от германски танкове като валяк премазвала полската пехота!...
Железни валяци газят хиляди хора!...
Селянинът е храбър войник, той знае да се бие, но чуло ли се е някога някой да се бие
в такава кървава баня?!...
Чуло ли се е някога човек да се бие срещу машина?

С какви страхотии почва тази война!...

Фердинанд управляваше и списваше голям ежедневен вестник. Този вестник бе добил
поради днешните тревожни обстоятелства ненаситен и разширен стомах за новини.
Този вестник се хранеше и поддържаше живота си напоследък само с новини.
Той смилаше ежедневно стотици новини.
Светът клокочеше над огъня на войната. Всеки мехур в този котел бе някаква
потресающа новина, която съобщаваше за гибелта на хиляди хора. Животът на хората
имаше смисъл само поради очакването на новините.
Тези, които управляваха страната имаха джобове, пълни с новини. Фердинанд всеки
ден отиваше при тях да пъхне и двете си ръце в техните джобове, пълни с новини.

173
 В тези тревожни времена стомахът на неговия вестник беше ненаситен.
Селякът, който вечер се връщаше на село от своята нива, търсеше неговия вестник,
за да научи какво става на бойната линия и какво става по света. Защото този селяк бе
стар воин, който разбира от война не по-зле, отколкото от своето рало.
Фердинанд събираше с две ръце новините от джобовете на българските управници и
често пъти разказваше на по-младите от тях за миналата пагубна война, когато
българският селяк прояви чудеса от храброст. Да, една безполезна храброст.
Защото народите не се биеха вече народ срещу народ. Германците бяха извикали
него, но и техните противници бяха събрали около себе си своите приятели. И те се
оказаха толкова много хора, толкова народи в куп срещу тях, че българският селяк
трябваше да води години подред безкрайни битки от сутрин до вечер, един срещу сто.
След като е спал през нощта прав, с пушка при нозе, на сутринта той трябваше да
почне отново – един срещу сто.
Той не можеше да отстъпи нито крачка назад, защото тази крачка трябваше да
направи в своя земя. А българският войник не знае какво е отстъпление. Той трябваше
да стои до края на живота си един срещу сто на едно място.
В това положение българският войник бе прекарал миналата световна война!
– Но сега!... – каза един от най-младите с усмивка на снизходително търпение към
Фердинанд. – Германия сега е непобедима! Нима не виждате какво става в Полша?!...
– Защо ми казвате това? – запита с ярост Фердинанд. – Какво може да интересува нас
това?!...
Един ден внезапно дойде нареждане, забраниха му да пита така и да разпитва повече
по тия въпроси. В „интереса на държавата“ военните съобщения щяха да се дават от
едно определено за целта държавно място, за да бъдат еднакви и общи за всички.
Фердинанд с клюмнала глава се прибра вкъщи.
„Интересът на държавата ще свърже устата ми – мислеше Фердинанд. – Всичко
показва, че те се готвят за война...“
Обаче в следущите няколко дена вятърът внезапно промени своята посока. По-
младите управници неочаквано замлъкнаха и не питаха вече: „Чухте ли какво стана в
Полша?!...“
Полша капитулира с ужасно поражение, а те пак не казаха нищо.
Фердинанд озадачен обикаляше около тях, но те се показваха вече много любезни и
напълно примирени с него.
– Ние сме една малка неутрална страна! – казваха те с приятелска въздишка,
отправена към него.
Фердинанд почувства, че планина се стовари от гърба му. Кой извърши това чудо в
държанието и думите на младите държавници?
Навярно този, който, това не бе тайна за никого, управляваше самите управници –
царят на България БОРИС!
Тази заповед по всяка вероятност бе издадена от мълчаливия на вид дворец, който
приличаше на сфинкс, клекнал безшумно в средата на престолния град. Обаче нямаше
българин, който да не забелязваше, че полупритворените му очи излъчват хиляди
скрити погледи на всички посоки из България, а чувствителните му и наперени уши
всеки миг се обръщаха към изток, към запад, към север, към юг.
Значи царят бе казал: неутралитет! – помисли Фердинанд. Това бе достатъчно
успокоително за него.
Той познаваше цар Борис. Познаваше го добре поради свой личен интерес. Той бе

174
следил стъпка по стъпка цели двайсет години живота на монарха поради чисто
професионални нужди.
А това бе според Фердинанд едно трудно пътешествие.
Това пътешествие започна в края на Първата световна война в една октомврийска
утрин. Утрин на поражение и бунт.
В такава сутрин двайсет и четиригодишният Борис, син на цар Фердинанд, досега
престолонаследник, се възцари над България. В такава утрин той каза завинаги сбогом
на своя царствен баща, който биде принуден да напусне трон, дворец и държава поради
отстъплението на своите съюзници – германците. Той бе принуден да се откаже от
войната, от която неговите съюзници се отказваха, въпреки неговата воля. Отпосле
историците окачествиха тази война като унищожителна и я нарекоха ПЪРВА
СВЕТОВНА ВОЙНА.
Краят на войната значеше за гордия Фердинанд поражение и сбогом на България.
В тази октомврийска, студена дъждовна утрин той абдикира. Тази сутрин напусна
пределите на поразената страна, която бе желал да направи голяма и могъща, защото
той бе силен и учен мъж, а като цар бе властелин.
Неговият ръст подхождаше на една силна държава.
В тази октомврийска утрин той напусна България като поразен властелин,
възненавидян от своите поданици. Те понасяха неговия железен юмрук, който често
твърде нелюбезно ги стискаше за врата, за да ги тика по пътя на славата и величието, но
сега не можеха да понесат своето поражение и го смятаха виновен за него.
Имало ли е ден, по-неблагоприятен за възцаряването на един цар, когато тълпите по
улиците крещят: „Поражение!...“
Защитниците на Добро поле, напуснали с пушки в ръка своята позиция в
македонската земя, се насочиха назад към София да свалят омразния цар и да
провъзгласят република.
Този ден цар Фердинанд напусна България, а в София остана да чака бунтовниците
двайсет и четиригодишният Борис.
Софийският гарнизон, съставен в по-голямата си част от новобранци, младежи-деца
от Военното училище, школата за запасни офицери и въздушна отбрана, се яви в защита
на младия цар и залегна с пушка в ръце из околностите на София да отбие старите
изпитани воини, които бяха напуснали с яростни лица Добро поле и вече наближаваха
София във влакове, коли и пеш, като развяваха червени и оранжеви байраци и ревяха
републикански възгласи и песни.
Новобранците от Софийския гарнизон, наклякали между дърветата, храстите и
хълмовете на Горна баня, спряха техните коли, влакове и пеши пълчища, като откриха
първия огън за спасението на България.
В тази мъглява, студена, дъждовна утрин, докато топовете гърмяха при Горна баня, а
пукотът на пушките ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, осиротелият цар Борис
стоеше изправен сред калния площад край града, наречен Лагера, и посрещаше отделни
части от Софийския гарнизон.
Те биваха изтегляни една част подир друга от боя, за да положат набързо клетва пред
новия цар, след което незабавно се завръщаха на полесражението.
– Здравейте, юнаци! – викаше пред тях новият цар Борис. А слабата му ръка
потрепваше върху козирката на фуражката.
Той стоеше изпънат като тънка, слаба фиданка пред своите не по-възрастни
защитници и като фиданка трептеше под студения вятър на времето, който носеше

175
гърма на топовете.
Това бе първият поздрав до неговите войници.
Този бе първият ден на цар Борис.
Той гледаше своите измокрени и премръзнали защитници, пребитите от умора
новобранци, които трябваше непрекъснато да отбиват атаките на въстаниците. Той
трябва да се е чувствал изоставен сам на себе си и най-окаяният цар в историята на
човечеството и неговата първа мисъл трябва да е била:
„Ако не спечеля сърцата им, аз съм загубен!“
Защото тези момчета, не по-възрастни от царя, отиваха да мрат за него.
Ако в този миг те не го обикнат, те няма да спрат въстаниците, няма да възпрепятстват
революцията и царство България утре ще стане република.
– Ура... а... а! – викаха новобранците, като го измерваха от глава до пети с уморените
си очи. И веднага се връщаха в боя.
Този ден те разбиха въстаниците.
Цар Борис победи.
Цар Борис победи сърцата на своите войници, обаче цар Борис стана цар на един
поразен народ.
„Ако не спечеля сърцето му – помисли още веднъж цар Борис, – аз ще бъда за него
един излишен и омразен цар.“ И за да спечели сърцето му, той слезе решително от своя
трон и се изправи сред народа.
Поразените негови поданици, които не бяха нещо по-добро от разочаровани и
озлобени войници, от безутешни вдовици и гладни деца, изгледаха този слаб младеж с
недоверие.
Но колкото и това решение на младия цар да изглеждаше дръзко и безумно, той не
се поколеба да остане с две голи ръце, очи срещу очи при народа.
Ръмженето, което го посрещна, постепенно заглъхна и очите на неговите измъчени
поданици се свеждаха пред него, пълни със сълзи от мъка.
По този начин те му се оплакваха заради тежкия живот, който сега живееха,
защото той бе слязъл доброволно при тях, като искаше да сподели тяхната участ.
Не, той не беше цар властелин, цар-деспот! Той искаше да бъде цар-другар на своя
народ!
Разочарованият народ се посгъсти да му направи място и го пусна при себе си.
Осиротелият цар намери своя народ, самотният младеж намери своята родина.
Крачка по крачка се движеше цар Борис, като си проправяше бавно, но сигурно
широк, свободен път право през най-гъстите тълпи на своя народ.
В случай на бедствие той се явяваше пръв като не допускаше друга помощ да
превари помощта на царя.
Той се присъединяваше пръв към всяка скръб.
Той се радваше при всяка сполука.
Той вървеше по този път, като необходим другар, обсипан с приветствия, защото
се явяваше винаги навреме.
Обаче докато цар Борис бе млад и шестваше по своя, както го наричаше
„демократичен“ път между народа, мнозина мъже се научиха да управляват
самостоятелно страната.
Те се научиха да мислят, че могат да управляват и без него.
Тогава Фердинанд с удивление видя как на дъното на своя широк и прав път сред
народа цар Борис нареди да се издигне пиедестал.

176
 Тези, които управляваха страната, веднага заеха местата по пиедестала, като
смятаха, че цар Борис го издига за тях, обаче цар Борис ги накара един по един да
станат и напуснат издигнатото от него място.
Напразни бяха техният гняв и техните гръмки протести. Народът зад цар Борис
мълчеше. Никой не ги защити.
Народът мълчаливо проследи с очи как цар Борис хладнокръвно се изкачи по всички
стъпала и застана сам-самичък върху този пиедестал.
Той имаше още много да се чуди на тази особена енергия и ловкост.

Фердинанд помисли: „Аз ще трябва да отстъпя, защото моята сила не е голяма.

Моят интерес към тези работи не е земен, следователно е много по-слаб от неговия.
И той ще ме надвие, както е надвил всички други противодействия.“
– Германските войски се прегрупирват на Западния фронт. Вие знаете ли вече
това? – внезапно запита цар Борис.
– Не – отговори Фердинанд. – Но чаках това да започне. За всекиго е ясно, че те
няма да останат в Полша.
– Не за дирижиран печат говоря – изведнъж се обади цар Борис, – а за
разбирателство. За приятелство и взаимопомощ!
Фердинанд кимна в знак на съгласие и го погледна в лицето. Той бе казал за цар Борис,
че е деспот. Но сега той можеше да каже, че е фокусник, като тези по панаирите,
които изкусно дърпат конците на своите говорящи и скокливи кукли.
И той дърпаше конците на своите кукли. Дърпаше ги спокойно и сигурно, защото бе
изучил този занаят.
Фердинанд знаеше, че от днес цар Борис ще тегли един конец и в неговата душа,
както ще дърпа конците на всички тези, които ежедневно съобщаваха или
предизвикваха с перото си това или онова настроение в народа, но не се противеше.
За него съществуваше само един въпрос: България да се държи далеч от войната!
На другия ден дори и тези вестници, които в първите дни на войната не можеха да
спрат своя възторжен вик, който предизвикваше у тях бързия победен марш на
германците, поуталожиха възторга си.
– Ние сме неутрални! – заяви правителството. Под мъдрото ръководство на Негово
Величество Царя ние водим страната към едно мирно и братско сътрудничество с
всички народи!
Дошъл с война, този цар искаше сега мир. Неутралитет!...

***

– Градината съхне вече – каза на себе си Фердинанд, като гледаше през отворения
прозорец увисналата и попарена зеленина. – Есен е и градината умира. Уморената
градина съхне и умира. А пък аз трябва да живея още, да се понеса заедно с хората още
веднъж по кървавото течение на една война, и да претърпя още веднъж глад, болести и
разорение на моя дом.
Тази сутрин той бе получил едно кратко, измачкано писмо, изпратено от високия
чифлик на Малката Мария.
Това писмо изглеждаше дълго време носено в джоба, няколко пъти прекроявано и
най-сетне пуснато в пощенската кутия на високото планинско село.
Когато погледна плика, Фердинанд силно се зарадва, защото помисли, че Малката

177
Мария най-сетне се е сетила за него. От много месеци не знаеше нищо за нея. Между
Фердинанд и високия чифлик се бе установило нерадостно мълчание, което Фердинанд
отдаваше на изминалата година.
Но писмото не бе от Мария, а от Манол, самия стопанин на високата земя, мъжа на
сестра му.

Любезни сроднико – му пишеше селянинът Манол с остри и полегати букви, – една

година откакто ни посетихте. Може вие да сте ни забравили вече, но ние вас никога
няма да забравим. Искам да ми повярвате, че с голяма мъка ви пиша това писмо и че
го мисля от много месеци. Мария не знае и няма да узнае за него. Дълго време мислих
кой може да ни помогне и най-сетне реших, че само вие, любезни сроднико, единствен
вие можете да ни помогнете, както на Мария, така и на мене и на децата ни.
Като много млада Мария направи някои грешки, които с времето аз се помъчих да
простя и забравя, защото Мария е чиста по сърце и добра като никоя друга жена. Тя
стана примерна съпруга и достойна майка, а поради нейната сръчност нашият
чифлик и домакинство станаха образцови и се прочуха по цялата околия. Животът ни
течеше в благополучие до деня, в който ни знаете.
... Когато вие си отидохте от нас и останахме сами с Мария, аз видях, че през
времето, когато бяхте тук, много работи са се случили, които аз и до днес не зная. Не
питам Мария какво е станало между вас и за какво сте говорили... Мария е много
измъчена. Защо да я мъча и да ме лъже? За мене е ясно, че лош вятър мина през
чифлика. Мария чезне от ден на ден. Паметта ѝ гасне пред очите ми. Забравя най-
простите и лесни работи в домакинството. Цяла вечер стои при кравите, без да се
сети, че трябва да нареди да ги доят. Понякога изпада в буйно веселие, разглезва
децата, облича ги в празничните им дрехи, но често пъти не ги преоблича със седмици.
Не става да приготви закуска на Фери, когато отива на училище. Тя самата загуби
охота за ядене, по цял ден ходи по двора и поляната и често пъти скита по цели дни
сама из гората.
Може да помислите, че е дребнаво от моя страна да излагам пред вас тъй нейните
постъпки, но разберете ме, аз не се оплаквам от жена си Мария! Аз само се страхувам
за нейното душевно спокойствие и за децата! След някои добри дни със страх виждам,
че тя става още по-раздразнителна и скръбна.
Обръщам се към вас, драги сроднико, с молба да ни помогнете. Пишете на Мария!...
Аз зная, че тя отдавна престана да ви пише. Но зная също, че след децата си тя обича
само вас. Ако вие я посъветвате, тя ще се стресне. Нищо още не е загубено. Мария ще
се поправи и чифликът отново ще се развесели, когато неговата стопанка оздравее.
Чакам с благодарност и нетърпение вашето писмо до Мария.
Фери и Ела растат. Те често пъти питат майка си за вас. Фери ходи на училище.
Умен е. Чете бързо и пише без грешки.
Приемете, драги уважаеми сроднико, моя поздрав.
Ваш зет Манол.
Фердинанд остави писмото и се замисли. Той виждаше Малката Мария да се лута из
високия чифлик...
Той я виждаше разсеяно да се спира след поляната, да седи в краварника, да се
изправя при потока с подпрени на хълбоците ръце и да гледа към върха на Войводата.
Дали не е прекършил душата на Мария онзи поглед, който по вина на Фердинанд хвърли
от върха на планината към далечната морска пара?

178
 Дали не беше нейната тайна болест?. Онази тиха и невидима болест, която
живееше в пълните ѝ и яки гърди от времето, когато е лежала на гърдите на онзи
неизвестен моряк, който живеел на дърво без корен?
Може би тази болест е чакала и кротувала в яките и пълни гърди на Мария до
момента, когато е дошло времето тя да се изкачи на Войводата и да погледне от
неговата височина към безкрайните дълбини, където трябва да бъде морето.
И за това бе причина нейният глупав брат Фердинанд, който ѝ каза, че и тя има право
на свои мисли, свои решения, свое щастие и свой живот.
Той тъй просто и сърдечно бе желал да зарадва с нещо Мария, която изкупваше своята
младост като тежък грях на планината. Той бе изпитал такава проста милост към нея
поради нейния затворнически живот!
Но с това той бе събудил нейната приспана болест. Нима Малката Мария можеше
да бъде толкова глупава? Та брат ѝ Фердинанд искаше само да я развесели!
Със същата милост в сърцето си тозчас Фердинанд веднага се залови да ѝ пише:

Мила моя Мария,

Трябва да си спомниш колко месеци вече си оставила своя стар брат Фердинанд без
всякаква вест от себе си. Аз нищо не зная за децата, за Манол и работите в чифлика.
Истина, твоята работа там е много и закъснението на всяка една спира добрия ред в
твоето стопанство, който ти пазиш с такова старание. И ти си права, мила моя
сестро. Цялото твое същество е създадено за ред и спокойствие. Този ред и
спокойствие ти внушаваш на хората и нещата в твоя чифлик и владееш достойно в
твоя уреден и хубав дом.
Аз мисля с благословия за спокойствието и реда, които ти си възцарила в своето
високо планинско царство, и моля горещо Бога винаги да пазиш тия два закона в него.
Без тях, моя малка Мария, ти ще бъдеш злочеста, ще разбъркаш и своя живот, и
живота на своите близки. Значи ред и спокойствие! Две блаженства, които са твой
дълг и дълг на всеки човек с ум и разум на земята. Виж светът как се е разбъркал? От
неговото безредие ще загинат милиони хора. А какво може да смути твоето високо
планинско царство?
Спомням си, Мария, онази вечер, когато ти ми каза с твърдост и достойнство: „Аз
имам две деца, бате!“
Каква яснота за бъдещето имаше в твоя глас! Дано Бог те благослови и запази до
края на живота ти тази яснота, която внушават само добрият ред в живота и
съзнанието за изпълнените родителски и съпружески задължения. Как са моите мили
деца Фери и Ела? Чакам веднага да ми отговориш и да ме увериш, че ти си все така
бодра, усърдна и здрава.
Целувам теб, Манол и децата Брат ти Фердинанд.

Фердинанд хвърли поглед върху написаното писмо и помисли: „Това писмо е

глупаво, а Мария сигурно ще го намери и за безсърдечно.“
Но какво друго можеше да ѝ каже нейният брат Фердинанд, който трябваше да се
изкачи на върха на една чужда планина, за да я зарадва? Неговото мъртво тяло
отдавна бе изстинало и отдавна загубило нуждите и вълненията на любовта.
Още през онова време, а това стана в най-бурните години на неговата младост,
Фердинанд трябваше да разбере, че Любовта, едничкият този осъществим съюз на
мисълта, сърцето и тялото, не е нищо друго освен една добре пресметната примка на

179
Природата.
Малката Мария би извикала:
– Не, Фердинанде!... Мълчи!... Тя е смисълът на живота!
– Не – можеше да ѝ отговори Фердинанд.
Фердинанд обичаше по своему Малката Мария, но не можеше и не искаше да говори
с нея за любов! А в тези дни на изтребление и война той още повече не искаше да говори
за любов!
Нима Малката Мария действително не можеше да чуе от върха на планината гърмежа
на бомбите? Нима не чуваше страшния рев, който надаваха хората в тези дни на
всечовешко оглупяване?
Кой говори в такива дни за любов?
Можеше ли в такива дни човек с човека разумно да говори?

Фердинанд не можеше да поговори с Малката Мария, не можеше да поговори с

другите свои близки, които бяха негово семейство.
Как ли живееха двете негови сестри Маца и Лена – там, в Соления залив?
Как живееха тези две негови родни души, които се бореха срещу него? Те сигурно са
чули, че има война, но надали са разбрали какво означава тя. Те бяха тихи, самотни
жени. Те нямаше да идат на война и нямаше кого да изпратят на война. Тя нямаха
съпрузи, а бяха намразили брат си Фердинанд, защото и те бяха човеци, при това жени,
които имат своите капризи, своите закони и свой идеал за човека.
Хайде, Лена въобще си беше несърдечна и недружелюбна, но той не очакваше, че и
кротката Маца ще се заинати и няма да дойде при него. Тя можеше да се изучи да шие
много добре при тукашните майстори, които са изучили по-добре от нея този занаят.
Само веднъж тя му писа и оттогава замлъкна и за себе си, и за Лена. А в това
единствено писмо Маца му пишеше много любопитни работи за хората от Соления
залив. В своето писмо тя му съобщи, че управителят на залива Беро-Беро е оженил
дъщеря си за някакъв богат грък и на сватбената трапеза яли и пили жителите на целия
залив. Само Лена и Маца не били поканени да вземат участие в сватбеното тържество,
въпреки всичко онова, което Беро-Беро дължал на Фердинанд... Беро-Беро издигнал
фабрики край морето с парите на Фердинанд, но въпреки това Лена и Маца не били
поканени на сватбената трапеза...
Фердинанд дълго време взира нездравите си очи в това писмо и най-сетне реши, че
Маца без да ще е забъркала някои редове и поради тази причина писмото ѝ е
заприличало на една голяма измама.
Защото Фердинанд бе сигурен, че никога не е давал пари на Беро-Беро да строи
фабрики и че ако е имал изобщо тези пари, по никой начин не би ги дал на Беро-Беро, а
би ги задържал за себе си.
И затуй писмото му до Маца изглеждаше много весело.
В него той ѝ пращаше новини и за Русан Кондуктора, за когото Маца запитваше в
писмото си с жива симпатия.
Русан пристигнал от Соления залив в новата си униформа и се държал с него
чудновато, като за „добър ден“ искал да му целуне ръка.
– Да не ме взимаш за владика, или майка ти те е научила да целуваш ръка на стари
хора? – запитал Фердинанд, като си дръпнал ръката.
Русан изглеждал много посрамен, но отговорил като за чудо много отривисто:
– Не!... Целувам една човешка ръка!...

180
 Тези думи отначало много зачудили Фердинанд и го накарали да мисли, че Русан
Кондуктора далече не е така смахнат, на какъвто се прави. И затова на отиване той
братски целунал Русан по челото, което направило последния много щастлив. Ферди-
нанд ѝ съобщаваше още, че е изпратил Русан на неговата голяма гара с много препоръ-
чителни писма и добри пожелания. Неговата мечта била осъществена!
Обаче минали няколко месеца и Фердинанд получил не много добри сведения за
Русан Кондуктора. Той не повярвал на обвиненията, които били отправени към Русан,
и затуй изпратил до съответното министерство, което го запитвало, нови препоръки за
своя приятел от Соления залив. ... Съобщили му, че Русан е заподозрян в тайни връзки
с някакви съмнителни лица, забягнали в планината, търсени от властта за политически
престъпления и че на неговата гара се е водила престрелка с такова лице...
– Къде е пренощувало това лице?
– На гарата...
– Добре, но защо вие предполагате при Русан? – ги запитал Фердинанд.
Но оттогава нещо го чоплело извътре, защото Русан не се отзовал никакъв на
неговото запитване да се обясни пред него. Може би той се е улисал в работа. Голямата
гара изисква много грижи и отговорности...
Но Маца нищо не отговори на това му писмо и той дълго време не чу нищо за нея и
за старата Лена. Нито какво е мислила по-нататък Маца за Русан Кондуктора.

Не му отговори на писмото и Русан, а само на рождения си ден Фердинанд получи от

него една калиграфирана картичка, в която този последният се беше постарал с най-
високопарни изрази да му пожелае дълъг и щастлив живот.
Фердинанд се изсмя от сърце на този поздрав и се увери, че Русан Кондуктора е
рисувал тъй старателно тази картичка, за да скрие зад извъртяните ѝ словеса своето
състояние от Фердинанд.
„... Война! – помисли Фердинанд. – Борба!...“ И Русан Кондуктора се бори като
всички други. Човешките стада са обезпокоени от мириса на барута. Човешките стада
настръхват за борба и колкото повече настръхват, толкова по-лошо става.
Преди една година Русан Кондуктора за първи път прекрачи прага на тази стая, в
която сега Фердинанд броеше часовете на есенния следобед, като мислеше за своите
близки и чужди нему хора по света.
Русан Кондуктора идеше от затънтения Солен залив и отиваше към желаната от него
голяма гара.
Той седна право срещу Фердинанд, като нагъна върху седалището на стола няколко
пъти стълбообразното си тяло. Птичата му глава се държеше особено безпокойно на
своя връх, като трепкаше и се въртеше, като че ли искаше да подскокне и да зацвърчи.
Валчестите му, птичи очи също така трепваха при всяка дума на Фердинанд, а бузите
му се нагъваха и разгъваха на две ветрила, които се събираха на ушите.
– Война! – каза му тогава Фердинанд. – Чу ли? Всичко говори вече само за война!...
Човечеството продължава да се трепе и да гине от война! Защо днешният човек с такава
комична ярост върши онова, което е вършил първобитният дивак – дядо му?!
– Кааак? – удивен изпусна из глухото си гърло Русан Кондуктора. – Вие наричате
„комична ярост“ защитата на свещените права на човека?
– О-о-ооо! – възкликна Фердинанд. – Какъв възвишен израз за една обикновена
работа! Какво такова „свещени права“? Това са обикновени ежедневни нужди за храна
и подслон.

181
 Русан Кондуктора зяпна да отговори, но Фердинанд поясни:
– Наша естествена нужда е да имаме подслон над главата си, когато вали, да имаме
парче хляб, когато сме гладни, и шепа вода за утоляване на нашата жажда. Какво се
усмихваш?
– Твърде малко е...
– Малко ли? – възкликна Фердинанд. – Не! Това е много! Това се е сторило толкова
много на Милостивия Творец, че Той не е разрешил да го притежаваме като наша
собственост. Ние умираме, а нашият подслон остава на своето място да подслони друг
проходящ. Друг ще захапе нашия недояден залък. Друг ще утоли жаждата си на потока,
който ние сме използвали в живота. Тъй, приятелю, излиза, че додето сме човеци на
земята ние нямаме права, които ти милостиво украси като „свещени“. Следователно
ние нямаме за какво да се бием. И най-богатият завоевател в този свят ще се яви с две
празни ръце пред лицето на Дядо Господ.
– Ах! – възкликна Русан Кондуктора. – Как ще убедите в това днешния културен
човек?... Той никога не би се съгласил да живее с парче хляб и шепа вода, под какъвто
и да е покрив. Той никога няма да се задоволи с това, което е било достатъчно за
първобитния дивак.
– Хе-хе – каза Фердинанд, – та тъкмо първобитният дивак не е бил доволен от това!
Туй недоволство го заблуди и един ден той загуби съзнанието на смъртно същество,
което имаше. Туй е страшният ден човечеството. Денят, в който прачовекът е загубил
съзнанието, че е смъртен. В този ден прачовекът е заградил първото парче земя и го е
нарекъл свое. Този пръв човек е положил чрез това си деяние основа на всички
кръвопролитни войни. Той е направил това, защото е имал вече един сляп череп, една
дебела животинска глава, която не е могла да види безполезността на своето действие.
Този прачовек е народил деца. Ние сме неговите деца. И ние сме наследили както
неговия сляп, дебел череп, тъй и неговата заградена нива. Заграждането на „първата
земна нива“ в първия ден е било само едно безполезно и глупаво действие,
продиктувано от алчност и недоволство, но на втория е станало проклятие за цялото
човечество, защото го е направило алчно. От втория ден е започнало заграбването на
повече и повече земни ниви. И днешният „културен“ човек, за разлика от дивака,
издига крепости, за да пази вътре своите земни блага. Отрупани от своите блага ние
забравихме най-необходимото – СМЪРТТА! Ние забравихме това, което е знаел
прачовекът, който не е имал още заградена нива: че е проходят по земната кора.
Когато Смъртта влезе в нашата крепост и ни намери, затрупани с нашите богатства, ние
писваме и изскубваме косите си от отчаяние.
– Защо пищиш? – учудено пита Смъртта. – Нима ти не знаеше, че аз ще дойда?
– Не! – продължаваме да пищим ние. Пищят около нас и всички наши близки, защото
са съгласни с нас и са обхванати от нашия ужас. – Не, никой не е предполагал до този
миг, че ти ще дойдеш!...
– Нима?... – казва Смъртта с усмивка. – Не е ли смешно това, че вие, глупаци, никога
не ме очаквате, когато аз съм единствената, която винаги идвам?!...
– Да – съгласяваме се ние, като гледаме да се направим добри пред Смъртта, за да я
отпратим за няколко години или поне за няколко дни. – Ти си права, Смърт, и това е
така, както ти го казваш. Но ние не сме виновни, че не мислим за тебе и не те чакаме.
Това неведение спрямо Тебе ние сме получили от нашия прадядо дивака, който е имал
сляп и дебел череп, когато е поискал завинаги да се настани на земята, като е заградил
първата земна нива. Затуй смили се, Смърт! Погледни какви копринени и златни

182
богатства съм натрупал около себе си!... За тях аз съм воювал досега през всички дни на
живота си и ръката ми покоси хиляди врагове. Сам аз престрадах хиляди рани. Толкова
болки и толкова умора преживях за тия мои съкровища, Смърт, и сега, когато да им се
порадвам...
– Защо си се бил заради тези неща?! – пита удивено Смъртта, като повдига без
интерес с края на своята пътнишка тояга скъпия гоблен, който кралят Слънце е
удостоявал със своите августейши нозе, или златната чаша, от която Александър Велики
е изливал червено вино в лъвското си гърло, или безценния камък, който е красил змията
върху красивото чело на Клеопатра, намерен в пясъците на Сахара... или булото на
прекрасната Елена, изкопано от развалините на свещена Троя!...
Но Смъртта повдига със същото незачитане от купа на нашите съкровища и
„триъгълната шапка“, която победоносният Наполеон е разнасял от Париж до Москва,
и се спира пред великата гилотина, първата, която аз съм обковал със злато, защото за
мен тя е символ на отмъщението. Но по лицето ѝ аз виждам, че всичко това ѝ се вижда
малко, дребно... и че нищо от това не я интересува.
– Защо си събирал всичко това? – пита тази безпощадна чужденка на нашия живот. –
Това не може да принадлежи на теб, както не е принадлежало и на тези, които са го
създали и употребявали. Това са прости земни неща, които ти не можеш да влачиш със
себе си. Защото ти си ПРОХОДЯЩ... Направи си пътека между тези стари вещи и ела
да излезем. Ти трябва да отидеш там, закъдето си тръгнал от рождение.
– Ах, никъде не искам да отида! Остави ме! Аз искам да остана тук, между моите
съкровища, които извоювах! – викам аз, като се обливам в отчаяни сълзи. – Помисли си
още малко, Смърт!...
– Колко си глупав! – казва отегчено Смъртта. – Колко плач щеше да си спестиш, ако
не бе воювал, за да се оградиш с тези безполезни вещи, ако бе живял мирно с хляб и
вода под своя подслон, додето чакаш... Какво проклятие тежи над главата ми да мъкна
толкова глупци на гърба си от земята до небето!...
И тъй, Смъртта ни измъква с отвращение от купа на нашите съкровища, метва ни на
гърба си като дрипа и напуща непристъпната крепост, която хиляди роби са зидали през
нашия живот, за да ни запазят.
Нашите близки тогава хвърлят черни платове върху главите си и падат на земята,
обляни в сълзи.
– Ой-ой-ой!... – вият те. – Какви богатства, какви чудеса остави и замина!...
А Смъртта, като влачи своя отвратителен товар към небето, плюе отгоре върху
главите им.
Ето какви са човешките „свещени права“. Ето за какво е човешката „война“!
– Не зная – потресен отдън душа каза Русан Кондуктора. Въздишка напълни тесните
му, дълбоки гърди и излезе през дългото му гърло. – Може да сте прав. Но когато ви
гледам и слушам, аз се чувствам смазан. По-рано, когато не ви знаех, аз се чувствах така
горд!
– За какво горд? – зачудено го погледна Фердинанд.
– Че съм човек! – въздъхна Русан, като отклони очите си от него.
– Горд?!... – каза Фердинанд. – Ти!... Или аз!... На такава гордост досега е имал
право един човек.
– Кой е този човек? – жадно извика Русан Кондуктора.
– Христос. Да, Христос е носил човешко съзнание на земята. Затова е бил смирен.
Ако бъдещият човек – по пътя на своята борба и страдание – развие своето съзнание

183
дотам, че най-сетне разбере Природата и себе си, той ще бъде един добър и смирен
човек, подобен на Христа.
– Христос! – махна дългата си ръка Русан Кондуктора. – Това е религия!...
– Да, за жалост – потвърди Фердинанд. – В своята неспособност да го последваме
ние сме направили религия от живота на Първия истински човек. Видяло ни се е много
по-лесно да Му се кланяме и да Го молим за опрощение на нашите глупости, отколкото
да намерим сили да не вършим глупости и да се издигнем до него. Така поученията на
Христа са останали безполезни за човека. Животът Му, който трябваше да
последваме, се превърна в икони и кръстове за целуване и моление. Той стана религия.
Затуй дивакът не можа да стане човек чрез Христа.
– Вашето презрение към човечеството ме кара да протестирам! – силно викна Русан
Кондуктора, като разгъна от стола целия си ръст до тази стълбообразна височина,
където дългият му врат два пъти подръпна птичата си глава така силно, че сухите му
бузи пламнаха от напрежение. – Искам да викам срещу вас, като че ли се давя в море и
трябва да блъскам с ръце и крака, за да се задържа на повърхността! Аз искам да живея,
да се боря!... Да се боря, докато дишам!... Да се боря за себе си и за доброто на хората!...
Аз бях така смел!... В нашата организация поддържах духа на всички млади хора!
Да, такъв вик нададе тогава Русан Кондуктора в тази стая, а сухите му, нервни бузи
се разгъваха и нагъваха до ушите. Птичите му очи се наляха с кръв.
– Бори се! – каза Фердинанд. – Защо крещиш?!...
– Не, не крещя!... – спусна птичите си очи в него Русан Кондуктора, като разпери
дългите си пръсти срещу него така, сякаш искаше да го отблъсне. – Не!... Не ме гледайте
така изпод това страшно чело!... Не ме гледайте така без интерес. Така, вие казахте, че
Смъртта е гледала съкровищата на човека!... Не ме гледайте!... Аз тичах да дойда при
вас! А сега, когато съм тук, аз виждам защо съм тичал така стремглаво. Защото, откакто
видях вас, престанах да ценя хората, които дотогава бяха мои близки. Когато видях вас,
почувствах, че сърцето ми се отвръща от тях. Аз почнах да съжалявам себе си и хората,
поради вас. А това в никой случай не трябва да става! Разбирате ли ме?... Аз цял живот
съм се вълнувал за благото на човека! Аз съм се борил... за човешки идеали!... Аз трябва
да продължа тази борба!... Аз не трябва да загубвам вяра в нея!...
И Русан Кондуктора си отиде с този вик на уста.
Мина много време. Цяла една година накара да заглъхне в ушите на Фердинанд
борческия вик на Русан Кондуктора.
И ето че лошите новини за него бяха започнали да пристигат.
„Война!... – си каза Фердинанд. – А Русан искаше да се бори.“
Ето защо той не пише вече на Фердинанд. Сега той навярно мисли, че отново уважава
и обича всички хора и се бори за благото на човечеството!

Звънецът на пътната врата проеча остро в салона, в стаята и се загуби през отворения
прозорец в увехналата зеленина на градината, която съхнеше и вече умираше.
Фердинанд вдигна очи към големия порцеланов часовник, който махаше монотонно
металическото си махало високо на стената в неговата стая.
– Шест часът!...
Той не помни вече от колко дни чака този час. Трябва да бе минал месец оттогава,
когато една вечер срещна Катерина пред вратата на ателието.
Този ден бе обявена войната!... Катерина изглеждаше още тогава разтревожена и
смутена. Тя го запита:

184
 – Мога ли да поговоря с вас?
Той я покани да го посети вкъщи на следущия ден – неделя, който бе за нея свободен
ден. При това той прибави, че е сам, което за него означаваше, че ще могат спокойно да
си поговорят, а за нея – една избягната неприятна среща. Катерина не можа да обикне
жена му и за него не бе тайна, че тя не искаше двете някога да се срещнат.
Обаче на следния ден Катерина не дойде, нито изпрати някаква вест за себе си. А
Фердинанд потъна в цял порой новини от германски победи и не можа да я подири.
Късно една вечер той чу нейния глас по телефона.
– Катерино! – извика той. – Защо не дойде!... Помниш ли още това, което имаше да
ми кажеш?
– Да – обади се издалече нейният глас, който изглеждаше още повече притеснен и
неспокоен. – Трябва непременно да говоря с вас!
– Ела при мене утре!
– Вие все още ли сте сам? – запита тихо от далечното място Катерина.
Ето защо тя не бе дошла миналата неделя!... Фердинанд се усмихна и остави
слушалката. Той не бе помислил, че въпреки притеснението, което очевидно изпитваше,
Катерина искаше да дочака връщането на жена му, към която не питаеше никаква обич.
Когато на следущия път тя се обади с познатия, притискан от вълнение глас,
Фердинанд веднага предложи да я потърси в ателието. Щом Катерина има такава
нужда от него, а не може да го посети в дома му...
Но не!... По-добре е Катерина да дойде при него! Тя трябва да му говори на всяка
цена! Утре е неделя. Би ли могла да го посети?
– Да, в шест часа! – отговори озадачено Фердинанд. Сигурно Катерина имаше някое
голямо притеснение, за да се реши най-сетне да дойде в дома му.
Очевидно, тя не можеше да чака нито час повече завръщането на жена му. Тя
изглеждаше този път непоколебима и решена на всичко.
И ето днес в шест часа звънът на пътната врата го уверяваше, че този път бе разбрал
Катерина.
Бомбите на съвременния войник, прегърбената фигура на прачовека, възторжената
стълбообразна осанка на Русан Кондуктора, всички тези образи литнаха и се загубиха
поради острия звън на пътната врата. Шест часът!...
– Бягайте, сенки на прачовека и сегашни хора! – извика Фердинанд. – Сенки на любов
и сенки на омраза! Сенки на човешката борба за просъществуване, което ние наричаме
свобода, равенство, братство!
Да отидем да посрещнем Катерина!
Да въведем Катерина и да се мръщим с тази черна душа и да славословим тази чиста
като бял облак душа! Кой може да знае с кое от тези две лица е дошла Катерина в този
час при него.
С развеселено сърце Фердинанд скочи и отиде да посрещне Катерина, като все още
се питаше:
– Катерина с черното лице или Катерина с бялото? Тази Катерина!... Никога не знаеш
как ще се яви пред тебе!
Но когато отвори вратата и видя Катерина, Фердинанд извика действително
изненадан и въпреки своето намерение да се чуди:
– Брееей! Как изглеждаш ти!... – Като зацъка с език, той хвана ръката ѝ и я въведе
вътре. Като я съпровождаше по салона към своята стая, той не снемаше поглед от
гърба на Катерина, като не преставаше да повтаря: – Брееей, какъв е този костюм, който

185
си облякла, Катерино!... Аз никога не съм виждал такъв чист гълъбов плат! Не съм
виждал такъв изгладен костюм и никога не съм виждал жена в такова чисто, гълъбово,
изгладено облекло!...
– Има хора, за които нищо не е достатъчно чисто! – отвърна с бегла усмивка
Катерина, като разтърси черната си лъскава грива. Като влезе в стаята на Фердинанд, тя
внезапно се обърна към него и прибави: Нищо достатъчно прилично, за да бъде
изложено на показ пред хората.
Фердинанд прокара замислено пръсти през косата си и я погледна. Той лесно четеше
мислите на хората, но Катерина често пъти го забождаше като с карфица на стената и
казваше: – Ха сега де, кажи какво мисля!...
Фердинанд, с втрещен в нея поглед, се мъчеше да достигне до извора на тези
разсъждения, от който тя внезапно изцеждаше такива отровни капки, за да ги пръсне в
човешкото лице.
– Аз съм видял луди хора, които непрестанно мият ръцете си и четкат дрехите си –
каза Фердинанд.
– Аз четкам и мия душата си – усмихна се Катерина, като седна с голяма осторожност
на стола, който ѝ подаде Фердинанд. А Фердинанд се настани усмихнат срещу нея. Той
разбра, че днес Катерина е в добро разположение, защото веднага му позволи да
надзърне в душата ѝ. Друг път тя се заинатяваше, мръщеше се и преставаше да говори.
Може би и днес Катерина изглеждаше много доволна от себе си.
– Свали палтото си да не го измачкаш! – предложи Фердинанд.
– Благодаря! – заяви Катерина и Фердинанд се ядоса на себе си, защото усети как
една лоша мисъл за непозволена интимност мина през нея и я вцепени. Щастливата и
горда усмивка полека угасна в тъмните очи на Катерина.
„Колко бяха хубави очите ѝ, когато се смееше!“ – недоволен от себе си, помисли
Фердинанд.
Раменете на Катерина се свиха и приведоха. Стана ѝ горещо и притеснено. Да, тя
се намираше вече сама в една стая с Фердинанд, което избягваше да стори досега. Но
той заплашваше отново да нахлуе в ателието и щеше скоро да направи това, преди тя
да е могла да си осигури каквато и да е работа навън. Днешният ден бе избран от нея
като последен срок за взетото от нея решение да напусне ателието на Госпожата.
И не Фердинанд, а тя бе настояла за тази среща. Положението, в което се
намираше сега, страшно ѝ напомни за Ката Вдовицата, нейната майка, първата от
рода, и за един живот много по-стар от нейния.
Тя взе решение незабавно да изложи на Фердинанд своето намерение да напусне
ателието на Госпожата и да си върви. Да си върви завинаги от тази стая и от този
дом, и от Фердинанд, който внимателно разглеждаше в този миг лицето ѝ.
– Ти искаше да ми кажеш нещо, Катерино – запита Фердинанд.
– Д... да! – сякаш си отдъхна Катерина. Слава Богу, той сам бе поставил веднага този
въпрос, който толкова много я терзаеше.
– Имаш ли някакво съобщение от Соления залив? От дъщеря си?
– Н...не – каза Катерина, като се изчерви.
– Децата се залисват в игрите си – помъчи се да обясни това мълчание Фердинанд.
– Да – каза смирено Катерина. Тя не чакаше вече писмо от Катка. Това, което ставаше
между нейната дъщеря и нея, ѝ бе отдавна познато, защото това нещо бе ставало между
нея и нейната майка Ката.
Това не бе Божие наказание, а последователният ред на живота.

186
 – Вие помните ли майка ми? – внезапно запита Катерина и Фердинанд почувства как
тя се изтръгна от някакъв дълбок мрак, където до този миг бе царяло ненарушимо
мълчание.
– Да – изненадано отвърна Фердинанд. Те никога не бяха говорили за нейната майка.
Никой в Соления залив не бе говорил с Катерина за нейната майка, защото всеки знаеше,
че Ката Вдовицата е „позора“ на Катерина и „срама“ на целия Солен залив.
Но Катерина отговори на погледа му дръзко и предизвикателно.
– Тя умря внезапно – каза тя и погледът ѝ отново се забули, сякаш отново навлезе в
онази тъмнина, където цареше ненарушимото мълчание на миналото и където тя бе
мислила досега сам-сама за тези работи. – Казаха ми тогава, че яла нещо лошо – про-
дължи тя. – Много мъже носеха на майка ми чуждоземни неща. Ние двете ядяхме
чудновати работи.
Фердинанд продължаваше да впива изпитателен поглед в нейните забулени от мрак
очи.
– Може пък някой от тях да я е отровил – каза той. – Майка ти беше привлекателна
жена. Аз я помня много добре... много добре! Който я е виждал някога, трябва да я
помни добре до смъртта си. Тя не може да бъде забравена... Може някой от тях да я е
отровил.
Катерина мълчеше и гледаше съсредоточено върха на обущата си.
– А може и сама да се е отровила – хладно каза тя. – Толкова много години минаха, а
едва сега се сещам за това...
– Хайде де, че защо? – изненадано я погледна Фердинанд. Той не се учуди на
предположението, че Ката Вдовицата се е отровила преди много години, колкото на
факта, че Катерина сега се бе сетила за това и в такъв час заговори върху това с него. –
Тя изглеждаше обичана жена... Много мъже я обичаха истински.
Катерина сви решително черните си вежди.
– Защото е била „непочтена“ – изведнъж каза тя. – Обичали са я, но са я направили
„непочтена“. А това е направило живота ѝ между хората непоносим.
И нейният черен поглед се зарея надалече, където тя виждаше друга една Катерина,
майка си Ката, която затрупала живота си с позор и то само в името на любовта.
... В нейно име идеха мъжете при Ката с прекрасните черни очи и си отиваха с нейните
дарове – радостни и неизвестни за никого. Но Ката оставаше подир тях известна на
всички и тяхното удоволствие, което бяха получили в нейните прегръдки, я
възнаграждаваше със заплювките на хората. Толкова е грозна и мъчна за понасяне от
плещите на една жена любовта на мъжете. И навярно Ката Вдовицата се е отровила
сама, защото този товар е смазал най-сетне нейните плещи. Обаче Катерина досега
нищо не е знаела върху това.
– Глупаво момиче! – Фердинанд се изсмя сърдечно. – Майка ти беше прекрасна за
мъжете и не можа да се опази от тях. Но това не трябва да ти дава повод да мислиш, че
тя е била нещастна от това!
Катерина втрещено го изгледа в лицето. Изведнъж тя видя, че този Фердинанд, с
когото беше дошла в този град, както би тръгнала за ръката на Дядо Господ, не е
никакъв друг освен един от онези мъже, които влизаха безцеремонно при майка ѝ по
всяко време, прегръщаха я с почернели очи и изнасилваха нейното великолепно, уморено
от прегръдки тяло, нейните широки, уморени от целувки устни, нейните тъмни,
изгорели от огън очи...
Катерина за първи път почувства, че Фердинанд я гледа... Да, той я гледаше като

187
тия мъже, които бяха гледали и желали майка ѝ, сега гледаше и нея, а в идните години
щеше да гледа дъщеря ѝ.
Катерина бе дошла в този град с ръка в ръката на този мъж, като за ръката на
Дядо господ и сега седеше сама при него в неговата стая.
Момичетата в работилницата имаха право, когато се усмихваха зад гърба ѝ. Те се
бяха усмихвали цяла една година! Да, ето какво бе направила Катерина!... Устните ѝ
затрепериха от мъчно потискан плач и в този миг тя се разрида.
Фердинанд занемя от изненада, после се впусна с разперени ръце към нея и като не
знаеше с какво да я утеши, грабна чаша вода и я пъхна между устните ѝ.
– Пий, Катерино – уплашен и разтревожен викаше той. Не можеше да понася жена да
заплаче пред него и то така внезапно, без всякакво предупреждение, че се готви да прави
това.
Такова нещо не му се бе случвало досега.
Бе свикнал вече с женските капризи, защото от дългогодишно съжителстване с жена
си бе изработил свой маниер да се бори с нея. Когато я виждаше разярена, той
пристъпваше към любезно отстъпление и показваше най-добри чувства към нея.
Но той не се чувстваше организиран да се бори срещу такъв плач. Никоя жена не бе
ридала така пред него.
– Кажи – молеше я той, като дърпаше ръцете от очите ѝ, – кажи ми, Катерино,
какво те измъчва! Може би страдаш за дома?! Може би искаш да си вървиш? Може да
ти е домъчняло за твоето дете, за твоите близки, за твоя дом?
– Аз нямам дом! – изведнъж кресна Катерина, като го изгледа гневно в очите и
сълзите ѝ пресъхнаха. Само подутите ѝ, мокри устни не можеха изведнъж да се затворят
и да спрат хлипането, което избликваше от гърдите ѝ. – Не знаеш ли, че ти ме взе от
дома! Че ти съсипа моя дом? – крещеше нейният поглед в очите му. – Какво се правиш,
че не знаеш?
Фердинанд стоеше замаян пред нея и през ума му мина, че това е действително така.
Вярно бе, че Катерина няма дом.
– Аз реших – с внезапна сила се обърна към него Катерина – да напусна ателието.
– Да напуснеш ателието!!!... Защо?
Катерина го погледна свирепо в замаяното лице и сви устни. Тъкмо на него тя никога
не би могла да каже защо.
– Но там... там толкова те ценят и уважават!... – извика Фердинанд. – За една година
ти стана надзирателка. Аз толкова труд си дадох за това! Никога през живота си не съм
ял толкова сладко, колкото изядох тази година в салона на Госпожата! Никога не съм
пил толкова много чай!... А ти знаеш ли, че аз мразя чай! Аз съм пил само веднъж чай
като малък, когато изхрачих кръв от кашлица. Аз цял живот не съм ходил по гости!
„По-добре щяхте да направите да не сте се старали толкова много да ходите по
гости!“ – искаше да извика Катерина в носа му, но сви устни и наведе очи. Всичко това
бе станало и бе вече свършено. Сладкото бе изядено и чаят изпит на гости у Госпожата.
Момичетата бяха следили това и с усмихнати погледи посочиха Катерина. Те вече
знаеха, че Фердинанд е изял толкова сладко и пил цяла година чай заради Катерина. Той
бе вършил това, за да стане Катерина в една година тяхна надзирателка.
Значи да се говори върху това бе вече излишно.
– Все пак ти значи ще си вървиш? – запита разядосано Фердинанд.
– Не – поклати глава Катерина. – Аз ще остана. Аз ще работя тука... Сама!
Тя въздъхна облекчено при тези думи, сякаш бе стоварила воденичен камък от гърба

188
си.
– Сама?...
– Да, аз размислих, че мога сама...
– Как така сама? – поуспокоено запита Фердинанд. – Това е много трудно, Катерино.
– Затова дойдох, да ми помогнете.
Фердинанд се облегна на стола си и едно голямо любопитство веднага се смени в
очите му с колебание.
– С какво мога да ти помогна аз?
– Да си набавя в първо време някои материали – спокойно каза Катерина, като го
гледаше право в лицето. – Аз съм запозната вече с магазините за цветя. Моите цветя
ще отидат там по-лесно от цветята на Госпожата.
„... Катерина не страда от горещо сърце или гореща съвест – помисли Фердинанд. –
Тя не мисли вече другояче за Госпожата, освен като за една силна конкурентка, която
трябва да победи.“
– Но аз не съм богат човек, Катерино – с весела усмивка се изправи пред нея той, като
сложи ръце на кръста си.
Катерина го стрелна с бърз и студен поглед, като каза направо:
– Още в залива чух да се говори, че вие сте богат човек.
Фердинанд се засмя и се завъртя около себе си. Катерина имаше право. В залива го
помислиха за богат. Той не можа да разбере откъде произлезе тази мълва, но тя
съществуваше. Той сам бе чул... Нима и Маца, като описваше сватбата, която Беро-Беро
направил на дъщеря си, не се провикваше в своето писмо: „Беро-Беро издигна фабрики
край морето с парите на Фердинанд и все пак Лена и Маца не бяха поканени на
сватбената трапеза!...“
Фердинанд показа своята стара усмивка. Обхвана го голяма милост към Катерина,
която го изпитваше със своя мрачен поглед и чакаше. Тя чакаше като изопната струна.
Едно „не“ и Катерина щеше да се скъса.
– Добре, добре Катерино! – каза Фердинанд като почувства голямо облекчение от
тази милост, която бе изпълнила гърдите му към Катерина. Всеки имаше право да се
уреди в живота, както намери за добре. Какво от туй, че Катерина бе избрала отново
него, неговите интереси, неговите ограничени материални възможности, за да уреди
своя живот върху тях?
– Ти ще наредиш свое ателие, Катерино – каза Фердинанд.
Черните очи на Катерина смутено трепнаха и се впериха в него, сякаш тя не бе
очаквала толкова бързо неговия отговор.
– Благодаря – каза тя със засрамен глас, като наведе очи. – Вярвайте ми, че аз не
можех да постъпя другояче. Ако трябва да продължа да живея, аз трябва да работя
сама...
Вероятно поради проявената готовност на Фердинанд, тя почувства нужда да му
обясни защо той трябва да направи тази голяма жертва за нея.
– Но, Катерино – обърна се към нея Фердинанд, – какво се е случило напоследък с
тебе? Аз те мислех щастлива и доволна. Мислех, че работиш с голямо удоволствие в
ателието на Госпожата!
– Има хора, които могат да живеят само ако са сами... – тихо каза Катерина. – Които
трябва да живеят сами. Аз съм от тези хора. Сега в моето собствено ателие, колкото и
малко да е то, аз ще бъда щастлива... Благодаря!
Фердинанд я гледаше учуден от думите ѝ и внезапно се почувства изнасилен от тях,

189
както бе изнасилен от нейните сълзи.
За първи път Фердинанд помисли, че това не е вече безпомощната Катерина, която
бе довел с изплашени очи от Соления залив. Някаква непозната сила се наложи върху
него като изнуди сърцето му.
„Моя Катерино!...“ – каза той повече на себе си от страх да нея загуби. Той
чувстваше, че я е видял истински именно сега, само за един миг.
Това чуждо същество, което бе мислил за свое близко, стана, като се готвеше след
миг да бъде вече далече от него и още по-чуждо от сега.
– Ти можеш да поискаш всичко от мене – каза той, като почувства, че се страхува
да не я загуби истински. – Ти можеш да поискаш всичко от мен, защото аз искам ти да
бъдеш щастлива!
Минаваше полунощ, а Катерина не можеше да заспи. Бяла лунна светлина влизаше
на снопове през прозореца, като минаваше през дупките на дантелената завеса.
Голямата маса до стената бе цяла огряна от лунни петна.
– Тази маса ще е достатъчно голяма за моето ателие – мислеше Катерина, сложила
ръце под главата си. – Утре ще я наредя при прозореца. На единия край ще сядам аз, а
на другия – някоя малка помощничка.
Да, в първите месеци тя ще може да плаща само на едно малко момиче, което ще
желатинира платовете. През останалото време тя ще ближе водата от изпотения си нос.
Катерина ще го научи да трие носа си с кърпа и да реши чорлавата си коса. Нейната
помощничка ще стане едно приятно, чисто, спретнато момиченце...
Катерина се унесе в кратка дрямка, после отвори очи и пак погледна масата. Да,
самата тя ще стои от тази страна... но от другата би могла да седне нейната Катка...
Сърцето ѝ се сви, както се свиваше винаги при спомена за дъщеря ѝ, която не я
обичаше, както Катерина не бе обичала майка си Ката. Катка не отговори на нито едно
нейно писмо, а бе получила всичките ѝ писма, защото те бяха тежки, препоръчани
писма, винаги пълни с пари.
Апостол навярно ѝ бе забранил да отговаря, както и да отваря тя първа писмата на
майка си, за да може той да прибере парите.
Катерина стисна очите си и изпъшка:
– О, Боже!... Не искам да мисля вече за нищо лошо! Искам да мисля само за моето
ателие! Да го уредя и почна да работя... С каква енергия ще работя аз за себе си!... Тогава
ще имам много повече пари за Апостол и за Катка.
... Отначало нейното ателие ще бъде в една стая, после в две и три... Малката
помощничка ще бъде сменена от две здрави, весели работнички... Истина, най-добре би
било да дойде Катка, но Катка не искаше да отговори на писмата ѝ. Апостол пък не бе
се учил да пише и следователно не би могъл да изрази нито любовта си, нито омразата
си към Катерина на един лист книга. По тези причини той не можеше да ѝ съобщи дали
желае да дойде заедно с тяхната Катка, за да остане завинаги при нея.
Тъй както лежеше в замаяна полудрямка, Катерина се отнесе в Соления залив.
Стори ѝ се, че пак лежи в малкото, ниско легло, което Апостол сам бе сглобил от
нерендосани дъски върху дървени крака. Тогава Катерина се радваше, че ще стане
негова жена пред закона, пред Бога и пред хората, затуй сама разцепи с брадва и изгори
нечистото, донесено от чужбина легло на Ката Вдовицата, което тя бе наследила след
смъртта на майка си. Чеповете по дъските на новото легло, сковано от ръцете на
Апостол, бодяха гърба ѝ дори през дюшека, но тя не се оплакваше. Това бе едно честно
съпружеско легло, следователно то бе най-хубавото, което тя можеше да си пожелае.

190
 В този миг Катерина започна да се мести, сякаш чувстваше под себе си чеповете на
старото легло, а до нея отначало като в мъгла, а после все по-ясно легна съпругът ѝ
Апостол. Да, той лежеше вече съвсем ясно в тъмното до нея, с ръце под глава, с изопнати
членове, в бяла риза и панталони, изтърбушени на коленете.
Катерина – с разтреперано сърце – се взря в неговата фигура. Тя почти усещаше
неговата черна, малко продълговата глава, сложена на възглавницата до нея, умореното
му и тъжно лице, по което имаше много черни бенки.
Апостол гледаше с широкоотворени очи в тъмнината и както винаги изглеждаше
разочарован от Катерина.
Катерина пак се обвини, че не се държи добре, че сърцето ѝ се пълни със студ и че тя
никога не би могла да бъде добра към него.
Обляна от студена пот, Катерина затъваше в ония дни, в които бе прегръщала като
съпруг сухото тяло на Апостол, който бе в любовта мълчалив и нервен, а в живота бавен
и разочарован.
После тя си спомни за третата Катерина и за деня на нейното рождение.
Беше привечер, през май...
Тръносливките цъфтяха. Пред прозореца на ниската ѝ стая имаше много сливи.
Когато меката и топла вечер направи невидими цветовете на тръносливките,
Катерина почувства първите болки. Тогава тя се уплаши. Уплаши се много, защото
беше сама вкъщи, сама в залива, сама в целия свят. Така самотни стават хората срещу
Смъртта. Тогава Катерина разбра, че всеки човек е един гол самотник в живота.
Когато Апостол дойде, Катерина остави двете си ръце в ръцете му като на свой
покровител и съпруг.
Когато стана съвсем тъмно, Катерина започна да се гърчи от болки и за стотен път да
охка до провала защо е било нужно да се ражда от нея дете, като се молеше горещо на
Бога да се роди момче.
– Моли се на Бога, Апостоле – крещеше от болки тя. – Моли се да е момче!
– Ще се моля за тебе! – разтреперано стискаше ръцете ѝ Апостол, като не знаеше към
кого и как да се обърне с тази молба.
Толкова далече от него бе Господ!
Апостол никога не бе отнасял някаква молба до Твореца на небесата, защото те бяха
изпълнени със светила и великолепие, а той беше прост и беден.
Всяка молитва, изречена от неговите устни, му изглеждаше безполезна, но той все
пак запита:
– Защо да се моля за момче? На мене ми е все едно. Стига само ти да се спасиш от
мъките...
– За момче се моли! – ридаеше и удряше гърдите си Катерина. – За да не живее моя
кучешки живот!
Но Апостол нямаше вече време да се моли, защото в стаята влезе старата баба, която
помагаше на бедните родилки.
Катерина с дълбоко стенание, изтръгнато из гърдите ѝ, си спомни онзи миг, когато ѝ
поднесоха детето.
– Момиче – безучастно каза бабата, като стовари с охкане дебелите си меса върху
един стол. Краката ѝ, кръстът ѝ – бяха откъснати от умора, защото бедните жени в
залива раждаха много деца.
– Момиче! – изплака безпомощно Катерина и примря на омокрената си възглавница.
В този миг тя окая себе си и новата жена, която се раждаше в техния род за продължение

191
на мъките ѝ. И сякаш по внушението на някаква нечиста сила тя настоя детето да бъде
кръстено Катерина.
Към това решение я подтикна дългогодишната тайна омраза, която питаеше към
майката на Апостол.
Апостол пък обичаше нея и се чудеше как да я възнагради за мъките, които бе
изтърпяла. И тъй на света дойде новата Катерина, третата от рода.
Много от съседките, които ѝ донесоха като на честна майка варен боб и медени питки,
подумаха, че не е добре бебето да понесе името на една баба, която е живяла непочтен
живот като срамна жена, но някои възразиха:
– Катерина не носи ли името на майка си. Едно име не може да пренесе от един човек
на друг заразата на безчестието.
И ето, колкото и да чакаха това събитие, Катерина не тръгна по пътя на майка си. Тя
стана честна съпруга и майка на законно дете!
Катерина с широкоотворени трескави очи огледа потъмнялата стая. Далечната бяла
месечина бе оттеглила отвън своя златен сноп.
Защо Катерина забрави, че е била честна съпруга и майка на законно дете?... Как
остави тя да я заподозрат в позорен живот момичетата, които тя надзираваше и
управляваше в ателието на Госпожата?
Тя цял живот бе водила борба срещу този позорен живот, който бе водила майка ѝ,
първата Катерина, и който ги направи две самотници, отхвърлени от добрите и
почтени хора на залива.
Защо, защо Катерина не отиде да доведе Катка и своя честен съпруг Апостол, за да
заживеят тук тримата като почтени и добри хора?...
Защо тя допусна Фердинанд до себе си като най-близък свой човек, а остави Катка
и Апостол да живеят далеч от нея?
Катерина се изправи в леглото. Тя погледна отново масата, която утре щеше да заеме
най-видното място като работна маса в нейното ателие.
Катерина ще работи от тъмно утро до късна вечер върху тази маса!
Тя ще направи цяла градина от цветя. Цяла градина ще продаде тя на хората, за да
спечели много пари.
Когато напечели достатъчно пари за трима, тя ще отиде в Соления залив и ще доведе
със себе си Апостол и Катка.

13.
Да откриеш ателие за цветя през зимата, когато растителността по градините на града
се е превърнала в някакви сухи, мъртви клони, значи да откриеш лятна градина за
гражданите през декември.
Но Катерина със спокойно сърце можеше да открие своя салон за цветя в такова
време, защото нямаше нищо общо с цветята, с техния живот и време. Значението, което
те си бяха извоювали в живота на хората, не я интересуваше.
Какво можеше да интересува Катерина лошото време, сребърният скреж, острият
вятър, който оставяше бяло течение след себе си между сивите къщи от двете страни на
улицата? В такова време тя хладнокръвно можеше да прави рози, защото за нея те не
означаваха топло време, слънчеви утрини, вечерен въздух, примесен с млечни нишки
от нова месечина, въздишки, суетене, любов...
192
 За Катерина всяко цвете значеше пари – пари за уреждане и разширение на ателието,
пари за Апостол, който трябваше да дойде при нея от Соления залив, за да заеме в този
дом мястото на съпруг и пазител на Катерина пред очите на хората. Пари за Катка,
която трябваше да дойде тук не само като нейна дъщеря, а за да седне срещу майка си
на голямата работна маса в ателието като нейна помощничка.
Цветята за Катерина значеха пари, а парите – нейно семейство. Нейното семейство
пък от своя страна значеше три неща: чест, спокойствие и открити врати. Само
нейното семейство можеше да осигури за нея един сносен живот между хората.
За да организира тук своето семейство, което бе тъй необходимо за нейното благо-
получие и добър живот, Катерина трябваше да спечели пари. А за да спечели пари, тя
трябваше да работи цветя.
Затуй тя работеше цветя от сутрин до вечер, въпреки студеното време, което носеше
нощем скреж, а денем виелици, които помитаха скрежа от покривите на града.
Срещу нея на голямата работна маса, на мястото, което в скоро време трябваше да
заеме Катка, сега седеше „малката помощничка“, която Катерина имаше в ума си, когато
замисли да направи това ателие за цветя с помощта на Фердинанд.
„Малката помощничка“ бе едно плахо момиченце, още дете, с дълго бледо и слабо
личице и една дълга, тънка жълта плитка на врата.
Ангелинка се казваше то и Катерина изпитваше странно смущение от неговото име.
Тя можеше да се закълне, че не вярва в Господа и ангелите на небето, но въпреки това
в един потулен кът на своята душа тя бе оформила свой образ на ангел. Този ангел
небесен беше плах, срамежлив и прилежен като Ангелинка, а на вратлето му висеше
тънка жълта плитка. Който и път да вдигнеше очи, за да погледне в прозрачните пръсти
на детето, които внимателно прокарваха намокрения с желатин тампон по гърба на
кадифето, бялото пике или коприната, Катерина се улавяше, че мисли за смъртта на
Ангелинка.
Тази връзка, която тя така внезапно и натрапчиво откри между Ангелинка и небето,
не даваше мир на сърцето ѝ, нито пък я окуражаваше да товари детето с работа, която
би уморила неговите тънки пръсти.
Затуй тя драговолно се натоварваше с голяма част от работата и оставаше на масата
до късно през нощта.
Сутрин детето я сварваше отново на работната маса. В един строго спазван от него
час то почукваше тихо с един пръст на вратата и влизаше като внасяше много студ върху
своето избеляло и протъняло кафено палто и върху плетената си вълнена шапка, която
майка му бе оплела от разплитана веднъж бежова вълна и украсила на върха с голям
червен помпон8.
Катерина с радост посрещаше Ангелинка и студа, който влизаше сутринно време с
нея.
– Добро утро, госпожо! – казваше детето, като бързо заканваше палтото и шапката си
на високата закачалка зад вратата.
– Добро утро! – усмихнато отговаряше Катерина. – Много ли е студено тази сутрин?
– Съвсем не е студено, госпожо! – отговаряше Ангелинка, или: – Доста е студено,
госпожо, но аз тичах по целия път и така ми ставаше топло...
„... Това дете винаги знае да ти каже нещо приятно – с удивление забелязваше
Катерина. – То не знае, че хората по цели нощи се морят, за да измислят нещо лошо,

8
Помпон (фр.) – украса във вид на топка. – Бел. ред.
193
което да ти кажат на сутринта. То не знае, че езикът на хората служи за хапане като
езика на змията.“
Катерина се вдигаше от стола си да напълни още веднъж печката, за да бъде топло на
пръстите на Ангелинка.
Второто нещо, което Ангелинка научи от Катерина, бе да глади. Тя научи да държи
добре горещата ютия и да я движи, без да я повдига, като изопва плата с лявата си ръка,
за да не направи някоя гънка.
Когато гладеше, Ангелинка се качваше на малко столче, за да може да налегне ютията
отгоре.
Една сутрин парата от мократа кърпа я задуши и тя се разкашля. Катерина скочи.
Тънката Ангелинкина плитка се измокри от пот, а лицето ѝ стана бяло като тебешир.
Катерина гледаше с вцепенени очи задъханото дете, додето му подаваше полека да
изпие чаша топла вода. Мисълта за Ангелинка и небето се върна с нова сила в душата ѝ.
Дали Ангелинка бе здрава? Тя познаваше майката на Ангелинка. Един ден тази жълта
и изпита жена доведе при нея своето момиченце. Гърдите ѝ бяха хлътнали, а погледът –
лъскав и влажен. Тя дишаше така често и пресекливо сякаш всеки момент се готвеше да
извади езика си, за да диша по-добре.
– Какво ти е, Ангелинке? – питаше Катерина, като поддържаше главата ѝ там, където
жълтата мокра плитка опираше на вратлето ѝ, а мислеше: „Нейната майка е болна... Ето,
затуй Ангелинка е добра, кротка и търпелива. Нейната любезност е резултат на много
скръб.“
Внезапно Катерина притисна това дете до гърдите си. За първи път очите ѝ се
напълниха със сълзи на обич към едно човешко дете.
– Не се тревожете, госпожо – бързо я утеши Ангелинка, като отърси слабите си гърди
с дълбока въздишка. Ситни капки пот избиха от двете страни на тънкото ѝ носле. – Аз
се задавих, без да искам... Сега съм много, много по-добре!
„Тези думи тя е чула от майка си – помисли Катерина. – Тя самата често пъти е била
утешавана навярно с такива думи. Едно охолно дете никога няма да се сети да ги каже.“
– Добре, радвам се, Ангелинке – поглади главата ѝ Катерина, като се изправи. – Сега
ти трябва добре да си починеш. От днес ти вече няма да гладиш.
– Но, госпожо! – разтревожено вдигна към нея очите си Ангелинка. Страхът за
насъщния трепереше в нейните детски очи: – Аз гладя добре...
– Ти гладиш много добре, мое дете – усмихна се Катерина. – Но ти изучи вече
гладенето и не трябва вече да гладиш. От днес аз те повишавам в по-горен клас, където
ще се научиш да правиш цветя. Аз ще ти дам една желязна топчица. Ти ще я хванеш за
дръжката, ще я нагорещиш и с нея ще натискаш едно подир друго листенцата на
теменужките. Искаш ли?
– О, госпожо, вие сте много, много добра към мене! – прошепна Ангелинка, като
гледаше своята госпожа с поглед, който разбираше всичко.
„... Тя ще отиде на небето – помисли Катерина. – Такива светулки не остават дълго
време на земята. Тука е много, много опасно за тях. За да живее дълго време на тази
земя една душа, трябва да почернее като моята.“
– Ти кашляш ли често така, Ангелинке? – запита тя.
– Не, госпожо – отвърна Ангелинка. – За първи път се задавих толкова силно.
„... Дано се мамя – помисли Катерина. – Ах, как искам това дете да остане по-дълго
при мене на земята! Каква нужда има нашата тъмнина от такива малки светулки!...“
Подир това те мълчаливо се заеха за работа на двата края на масата. Скоро се чуха по

194
коридора и стъпките на Фердинанд, който шумно изтропа на вратата и нахълта със студа
в ателието.
– Добър ден, добри работници! – извика със зачервено лице той, като отложи шапка.
Катерина радостно го посрещна със ставане на крака, докато Ангелинка се задоволи
да отвърне срамежливо „добър ден“ от мястото си. Тя бе свикнала вече с особената
фигура на Фердинанд и с неговото шумно нахлуване в ателието. Този добър господин
винаги я засрамваше, защото при всяко дохождане донасяше ту в единия си, ту в другия
джоб нещо сладко в книжна фунийка, което бе предназначено за Ангелинка. При всяко
дохождане той слагаше тежката си ръка върху тънката, жълта коса на Ангелинка и
казваше:
– Я да видим, Ангелинке, беше ли прилежна днес или не? Ако си била, аз ще бръкна
в джоба си и сигурно ще намеря нещо скрито за тебе.
При всяко негово посещение се оказваше, че Ангелинка е била много прилежна и че
е слушала своята госпожа. Да, той винаги намираше в джоба си една фунийка. Добрият
господин Фердинанд!...
Един ден фунийката биваше пълна с бонбони, друг ден със захаросани бадеми, но
най-често намираше в джоба си книжка с бяла халва или черна халва от смокини, която
се харесваше на Ангелинка до прилошаване.
Такива превъзходни сладки неща тя никога не можеше да яде при майка си. Колко
много се погрижи за нея Дядо Господ като ѝ намери работа при госпожа Катерина,
където дохождаше през ден, през два добрият господин Фердинанд!... Ангелинка
знаеше и това, че господин Фердинанд е оставил пари на госпожа Катерина за шест-
месечна нейна заплата, тъй че Ангелинка се смяташе осигурена от господин Фердинанд
за половин година още при постъпването си в ателието. Сладките работи, които госпо-
дин Фердинанд намираше увити в книжна фунийка в своя джоб, бяха едно щастливо
украшение към нейната заплата.
Самата госпожа Катерина се радваше на неговото посещение така, сякаш и тя като
Ангелинка очакваше той да извади и за нея книжна фунийка с нещо сладко за ядене.
Да, те заедно се обръщаха с единодушна радост към вратата, когато влизаше шумният
господин Фердинанд и всяка отривисто отговаряше на неговия поздрав.
Тъй и днес те извикаха своето: – Добър ден, господин Фердинанд! – след което
Ангелинка срамежливо наведе очи. Тя винаги се страхуваше, че ще се изпусне да
погледне към джоба на Фердинанд.
Обаче тази сутрин господин Фердинанд се обърна веднага и най-напред към нея.
– Ангелинке – извика той, – виждам, че днес ти не си закусила.
– Да, да – зина от изненада Ангелинка, като се изчерви. Ситни капчици пот избиха
отново от двете страни на нослето ѝ. Откъде знаеше това господин Фердинанд? Дали
той нямаше очи, които гледаха през Ангелинка или вътре в нея?
– Затова кашляш! – викна Катерина. – А пък аз те гледам и те наливам с вода! И наум
не ми дойде, че си гладна!
– Аз много бързах тази сутрин, госпожо – опита се да се оправдае Ангелинка.
– Виждаш ли? Аз знаех това – извика Фердинанд. – Ето защо побързах да ти донеса
закуска още рано сутринта!
Добрият господин Фердинанд бръкна в своя вълшебен джоб и тази сутрин извади от
неговата дълбочина голям пакет топли бели кифли. Подир тях се показа книжката с тази
блажена смокинена халва, която достигаше с упоителна сладост до дъното на Ангелин-
киния стомах.

195
 Ангелинка пое тази сладка закуска, като благодари с тиха срамежлива радост.
Катерина също прие една кифла от ръката на Фердинанд и за да му се отблагодаря, бързо
сложи големия кафеник на зачервената печка.
Не се мина много време и миризмата на врялото кафе изпълни малката работилница,
като се смеси с миризмата на козуначените кифли и лепкавата сладост на смокинената
халва.
– Какви цветя работиш сега? – запита както винаги Фердинанд.
Новото ателие за цветя, на което господарката бе Катерина, а единственият работник
малката Ангелинка, с пригладената тънка жълта плитка на врата, това тясно, но винаги
топло и уютно гнездо, бе наложило нови чувства и нови обноски между Катерина и
Фердинанд.
Сега той можеше спокойно да дойде и влезе, когато пожелае, в ателието и да извика
„добър ден“, без да се изложи на нейния намръщен поглед и скъпернически отговор.
Когато сега разговаряше с него, Катерина често поглеждаше наведената глава на
Ангелинка и очевидно следеше постоянно работата на нейните малки пръсти. Но
Фердинанд не се учудваше и не можеше да я укори за това. Той идваше в работно време.
Нима Фердинанд не се чудеше и не цъкаше с език над Ангелинкиното ръкоделие? Той
никога не би могъл да направи с ръцете си една толкова малка теменужка, но Ангелинка
можеше!
Катерина се усмихваше на своята помощничка, но веднага се обръщаше, за да
продължи разговора си с него и лицето ѝ добиваше вид на такова облекчение, сякаш тя
стоварваше воденичен камък на земята. Тогава вдигаше лице да поприказва с Ферди-
нанд.
Чуден мир наставаше между двамата в това ателие, когато кафето вреше на високата
печка, а на единия край на масата Ангелинка бавно топеше в устата си своята любима
смокинена халва, додето чоплеше с тънките си пръсти малката теменужка.
Тук Фердинанд се чувстваше защитен и изолиран от полуделия навън свят, от
човешката похот за война, която бушуваше заедно с германската стихия по Европа, като
застрашаваше да залее и неговото отечество.
Той чувстваше, че тука обича Катерина, която разговаряше с него, без да прекъсва
своята работа, и малката Ангелинка, която работеше тихо с наведена глава и тънка,
жълта плитка на врата си. Той вярваше, че и тримата се чувстват съединени с взаимна
обич и стремеж да се доведе до един добър изход една обща работа.
– Сега аз трябва да изработя хиляди теменужки и маргарити – каза Катерина, –
защото напролет новите шапки ще бъдат само от цветя. Ще видите каква търговия с
цветя ще закипи в тази стая напролет. Аз обиколих вече големите шапкарски салони. Те
ще въведат шапки от цветя. Дамите ми обещаха, че ще купуват цветята само от мене.
„Да, да... след като веднъж аз съм видяла вашите цветя... – една подир друга викаха те. –
Можете ли да се съмнявате, че няма да ги предпочетем!“
– Разбира се – изсумтя и сръбна кафето си Фердинанд. – Никога не съм се съмнявал,
че нашите цветя ще имат сигурен успех. Спокойно можем да чакаме. Напролет всички
хора се сещат за цветя!
– Тази пролет като че ли модата е направена само заради мен! – въздъхна радостно
Катерина. – Цветя по шапките и шапки цели от цветя. Букети върху ревера на костюма
и букет върху колана на роклята, а върху вечерните рокли ще се правят цели
композиции от цветя. Жалко е, че вие, мъжете, не употребявате изкуствени цветя! С
това моето изкуство остава неизползвано от половината човечество.

196
 – Аз бих могъл да въведа тази мода – предложи Фердинанд, – като се явя на улицата
с букет рози върху шапката.
Неговото предложение изглеждаше тъй смешно, че дори и Ангелинка се разсмя.
Катерина викна с цял глас да се смее, подир нея и Фердинанд. Тъй се смееха те и
изглеждаха доволни да разговарят за букета от рози, когато навън мръзнеше, а небето
бе сиво и студено като заледено желязо. Да, тримата изглеждаха щастливи в тези дни,
когато навън бушуваше война и зимна виелица, а те можеха да не се събират с никого
от този страшен свят, а само да си седят на топло един при друг между купчинки цветя
и да си говорят за пролетта. Че когато дойдела пролетта... те ще носят рози върху шап-
ките си!
– Аз вече зная кой пръв ще купи рози от мене! – викна един ден с радостни надежди
Катерина, като влезе стремително в ателието. Фердинанд веднага забрави приказ-
ката, която разказваше на Ангелинка и учудено я погледна.
Без да свали шапката и палтото си, Катерина хвърли върху масата вълнените си
ръкавици, грабна една малка кутия и започна да нарежда в нея дълги стръкове чайни
рози.
Отгоре тя внимателно ги покри с тънка хартия и притисна капака с копринен шнур.
Това бяха първите рози, които излизаха от ателието.
Ангелинка се изчерви до жълтата си, тънка плитка на врата. Фердинанд разбра, че
тя много се радва. После очите му се върнаха върху развълнуваната Катерина и гърди-
те му се раздвижиха от тяхното вълнение.
– И така търговията ни започва преди пролетта! – каза радостно той. – Значи
хората се сетиха за цветя много по-рано тази година!
Ангелинка стана, веднага облече тънкото си кафено палто и нахлузи до ушите си
вълнената шапка, която майка ѝ бе украсила на върха с голям червен помпон. Тя взе
предпазливо кутията под мишница и излезе треперлива като катеричка.
Навън от един месец валеше сняг.
Когато Ангелинка излезе и Катерина остана сама с Фердинанд, въпреки въодушев-
лението, която я караше да диша тежко и да святка с очи по всички ъгли на ателието,
тя не можа да прикрие от него една мигновена тръпка на притеснение, която му бе
позната от дълго време.
– Така нашите цветя се разпродават вече – каза набързо той, за да възвърне Кате-
рина към радостното въодушевление, с което бе влязла.
– О!... – каза Катерина, като се помъчи да изгони набързо неприятната мисъл. –
Днес ще приготвя още две такива кутии... и ще изляза подир малко... да посетя други
две госпожи. Аз не мога да чакам те сами да ме потърсят.
Фердинанд разбра и се усмихна със съжаление към себе си. Той дойде по голям студ
отдалече и не му се искаше да си отиде толкова скоро, но Катерина бързаше да излезе
отново, или да остане сама.
Тя очевидно бързаше да остане без Фердинанд.
И тъй пролетта щеше да дойде, но от днес те не я очакваха, защото не чакаха
купувачите... Тяхната градина бе отворена за хората през зима.

Въздухът стана толкова топъл, че жените, които започнаха да прииждат, дойдоха

в леки вълнени рокли в ателието на Катерина.
Един ден Фердинанд получи писмо от Малката Мария.

197
 Мили бате – пишеше му тя,
Каня се много отдавна да ти пиша. Получих миналата есен писмото ти. После дойде
зима... И аз все мислех:... когато дойде пролет, ще ми стане по-добре и аз ще пиша на
моя мил брат Фердинанд. Манол често ме пита за тебе как си и дали съм ти писала.
Но аз му казах, че чакам пролетта. Как съм чакала пролетта, бате, ах, да знаеш!...
Тук зимата е дълга и снеговете понякога достигат до комина. Всяка сутрин аз
намирам пъртините все по-дълбоки и по-дълбоки и започвам да мисля, че никога няма
да се разтопи толкова много сняг... Че ти никога няма да дойдеш вече при сестра си
Мария...
Вярно е, имам две деца, но те растат и аз разбрах че те започнаха да живеят свой
живот. Моят живот се хаби... и аз не зная какво ще остане само след няколко години
от мене. Аз приличам на скала, която бързо се рони. Аз се роня дори под снега. Ние сме
затрупани от сняг!... Много често искам да грабна двете си деца и да тичам по
дълбоките пъртини към долината, където е вечна пролет! Да ги заведа в залива при
сестрите си! Там снегът се топи още когато вали. И аз не зная защо е този страх у
мене!... Бате Фердинанде, ти знаеш колко е непреклонен Манол. Манол никога няма да
ме пусне да сляза сама оттука, нито пък да сляза с децата си. Боже, каква безумна
майка съм аз! Понякога мисля, че мога да тръгна и без тях. Милите ми две деца,
останали тука сред снега, сред тия чужди хора!...
Мъча се да се залисам в работа, но не мога. Отивам при нашите момичета да плета
при тях. Те са весели и здрави и така се разправят с нашите ратаи, че всяко едно
момиче след година си отива като булка от чифлика. Всички са толкова щастливи!...
Но и при тях дълго време не мога да седя и да плета, защото отдавна вече не мога да
се смея и да бъда безгрижна като тях.
Йогата понякога ми разправя за Войводата и за корабите. Чуден е този Йога. Още
твърди, че е видял кораби. Той не се уморява да разправя за комините, за платната и
един път дори ми каза, че видял хора на борда на един голям параход. Аз му се смях до
сълзи, защото си спомних, че ние не видяхме нищо друго... освен мъглата над морето.
Може би нашите очи са остарели и уморени от много грижи, Фердинанде! Защо ли
ти пиша всичко това? Всичко това е ставало отдавна. Пролетта дойде и тук.
Слънцето е по-силно и от най-дълбокия сняг. Реките понесоха снега и преляха по
горите и ливадите. Да видиш какъв стана потокът през поляната!... Цяла река.
Размътил се и бучи, като фучи стремглаво през двора. Нощем не спим, защото ни се
струва, че всеки миг потокът може да помъкне разтопения сняг от планината и да
завлече целия чифлик. През такива нощи аз си мисля с чувство на облекчение и радост:
„Боже, сега ще ни отвлече!...“ Или: „Щом останах жива тази нощ, утре ще пиша на
бате Фердинанд!...“
И ето днес било уречено, седнах и ти написах това писмо. Аз съм добре, не се грижи
за мене! Нужна ми е най-сетне малка промяна, но Манол никога няма да ми позволи да
изляза от землището на чифлика. Ти си единствената душа, която окая моята съдба
и се опита да ми помогнеш. Нашето възлизане на Войводата изпълни с живот гърдите
ми. С живот и борба. Манол мисли, че аз съм нещастна. Но аз съм щастлива,
Фердинанде, защото вече се осмелих да се боря с него, да се възмутя и презра неговата
жестокост. Аз съм откъсната насила от моите близки и моето родно място, но никой
не може да ме откъсне от моите собствени мисли. Аз видях, че ти ме уважаваш и
обичаш. Това ми стига. Това ми даде сили да изкача Войводата, въпреки волята на

198
мъжа си. Ако искам, сега ще ида сама. С твоя помощ душата ми се освободи от
тиранията на Манол. Аз се освободих от неговата любов. Сега с весело сърце мога да
кажа, че не съм го обичала никога.
Неговите жестоки очи, които някога ме подчиняваха с такава сила, сега не оказват
никакво влияние върху мен.
Аз съм свободна!... Колко тъжно звучи това за една майка с две деца! Но аз няма да
отида още веднъж на Войводата, защото зная вече какво мога да видя оттам.
Затуй аз продължавам да живея тук!... Десет години живея на планината! Бате
Фердинанде, би ли могъл да си представиш, десет години на една и съща планина? В
едно и също пространство от ливади и гори, между старите дървета и малките
варосани къщи, в едни и същи малки стаи, едно и също старо легло!...
Мили бате, би било жестоко след тия десет години и след другите, които навярно
ще последват, аз да легна и на вечен покой тука в тази висока и студена земя!
Манол никога не би допуснал да умра другаде. Ако умра преди него, той ще ме зарови
в тази земя и аз ще лежа в планината навеки. Тази ужасна мисъл удвоява енергията
ми да се боря, за да живея. Страхът, че ще лежа до Второ пришествие в тази земя, с
ужас ме отблъсва от мисли за почивка.

Фердинанд прочете още веднъж писмото на Малката Мария. Манол бе писал самата
истина. Малката Мария изглеждаше много зле.
Фердинанд виждаше едрата фигура на сестра си, изправена сред поляната на
високия чифлик, с ръце сложени на здравите хълбоци. Нейните притеснени очи се
взираха надолу по замръзналите зелени вълни на планината, които се снишават
постепенно до някакви далечни височини, които преграждаха завинаги пътя на
Малката Мария към морето и към онзи мъж, който спирал за два-три дена със своя
кораб на брега. Може би днес морякът е хвърлил котва в Соления залив, а утре ще
отплува по безкрайния гръб на вълните от промяна към промяна, додето Мария
преживява своята десета година на планината.
Може би Мария би се успокоила от своята страст, ако можеше да слезе за два-три
дена на морето.
Какво би станало, ако Фердинанд се обърне към Манол с думите:
– Маноле, за твое добро и за доброто на твоите деца, пусни Мария да отиде при
своя моряк за два-три дена на морето! Пусни я да го прегърне както някога! Нека тя
прегърне този човек в своята зряла възраст! Може би тя съвършено друго ще отсъди
за него.
Но Манол по-скоро ще се повали мъртъв – поразен, отколкото да отвърне на такива
позорни и безчестни думи. Да, уви, хората никога не разговарят с езика на истината.
Те си имат за разговор условния език на общественото благоприличие. И те
предпочитат да загинат, но да не разместят нито слово от този условен език.
Сам Фердинанд не бе сигурен дали е прав и дали правият не е Манол? Какво направи
той за доброто на Малката Мария?... Съсипа се да се катери на един планински връх,
за да може тя да види морето. Но всъщност той ѝ показа неутихналото море на
нейния любовен копнеж, вълнението на което Манол умело бе потиснал под камъка и
пръстта на здравите човешки закони.
С постъпката си Фердинанд без думи бе показал на Малката Мария, че презира тия
закони. Сърцето на Мария, което копнееше да му повярва и подражава, се впусна и
разлюшка върху бурните вълни на своите сладки любовни прегрешения. Така

199
Фердинанд превърна Малката Мария в нещастница.
Дали правият не бе действително Манол, суровият господар на горите?

Любезни Маноле – написа веднага Фердинанд.

Най-сетне получих писмо от Мария. И аз, като тебе, изпитвам силна тревога.
Виждам, че душевното ѝ спокойствие е разклатено и се питам твоята силна ръка не
е ли достатъчна, за да поведе смутената ѝ душа към спокойствие?

Подир няколко дни той получи отговора:

Две години вече аз се боря – пишеше с острите си, полегати букви стопанинът
Манол. – Две години се боря да я успокоя и да върна първата ѝ енергия за работа. Но
много по-лесно е да победиш с голи ръце настървен вълк в гората, отколкото да се
бориш с една прекършена воля. Мария не се оплаква, не протестира, с всичко се
съгласява, но никога не изпълнява. Тя признава, че дрехите на децата са скъсани и че
отдавна е трябвало да ги изкърпи. Обещава, че ще свърши тази работа още днес, но
до вечерта ходи от кладенеца до гората и от краварниците до къщи, а дрехите
остават незакърпени.
Каква чиста и спретната стопанка бе жена ми Мария!... Сега и себе си не урежда.
Жално ми е да я гледам. Често пъти се затваря в стаята си да чете някакви книги.
Чете и не иска да ми каже какво чете. Когато случайно попадна на някое от нейните
занимания, намирам, че тя е била погълната от някаква позорна, безсмислена книга.
Опитах и с лошо, и с добро. Към всичко остава безучастна и от ден на ден
положението ѝ се влошава.

Фердинанд не се поколеба вече и веднага му писа:

Мария сигурно страда от скръб по родното си място. Ако я заведеш за няколко дни
при сестрите ни, не вярваш ли, че ще върнеш енергията ѝ за живот и ще я окуражиш?
Не би ли направил това добро на себе си и на децата – да заведеш за някой и друг ден
жена си Мария в родното ѝ място?

"... На морето?!... Никога!...“ – отговори стопанинът Манол и между двамата мъже

се установи злобно мълчание, което трая до края на живота им.

– Мраз ме побива като помисля за този горски вампир – каза Фердинанд на

Катерина. – У него не само бузите и очите, но и устните са черни. Той смуче кръвта на
бедната Мария и аз не мога с нищо да ѝ помогна...
Катерина го изгледа странно и дълго мълча над червената роза, която се оформяше в
ръцете ѝ.
– Най-добре ще сторите да не се бъркате в техните работи! – внезапно каза тя, като
сви вежди с такава злобна енергия, както ги свиваше някога. – Аз намирам, че той е
правият! Че той постъпва добре! Вашата сестра Мария не знае какво иска. Тя никога не
е знаела какво има! Една желязна мъжка ръка е нужна на всяка жена!
– Какво искаш да кажеш, Катерино?! – искрено се учуди Фердинанд. – Ти никога не
трябва да изпадаш така в мислите си! Една жена трябва да има правото сама да желае,
да избира и да решава! Аз уважавам жените, доколкото уважавам и мъжете.

200
 Катерина дълго мълча с намръщено лице.
– Може да ги уважавате – каза най-сетне тя. Гласът ѝ трепна като при внезапна болка.
Листата на розата се свиха и се превърнаха на пъпка между пръстите ѝ. – Но това, което
ви казвам е така. Вашето уважение прави жените нещастни...
Фердинанд дълго време се взира вторачено в лицето ѝ, защото много от мислите на
Катерина му оставаха до днес неясни. Но тези нейни думи бяха изречени така сигурно,
сякаш Катерина ги прочете от желязната книга на живота. Той бе загубил връзката с
„този свят“. Катерина живееше и се подчиняваше на неговите закони, за да живее в
мир с него.
– Защо нещастни? – запита той, но Катерина сви устни и не отговори. Може би и тя
почувства, че Фердинанд никога няма да разбере какво мисли тя.
– А пък аз ви казвам да не се бъркате в работите на Мария! – изведнъж отсече тя. –
Аз я знам... Знам я много добре от какво страда тя...
– Защо приказваш така раздразнено, Катерина? – запита Фердинанд. Той много
обичаше Малката Мария, а Катерина показваше, че не я обича. – Аз не се бъркам в
работите на Мария, но тя е моя сестра и ти знаеш колко я обичам. Тя е толкова добра и
мила... и толкова нещастна.
– Зная защо е нещастна! – дръзко отвърна Катерина. – Кажете ѝ, че между мъжете
няма друг като нейния мъж! Да го слуша и да си събере полите! Стига е бесняла толкова
години!
– Ти наистина не обичаш Мария! – огорчен от нейната дързост, каза Фердинанд и
стана, за да ѝ покаже, че е оскърбен и се готви да си отиде. Но Катерина не се опита да
го задържи и не каза нищо за извинение. В гърдите ѝ клокочеше старият лош и опасен
извор. Тя не повдигна глава.
– Аз никога не съм мислила за нея – изсъска тя най-сетне нещо такова между зъбите
си. – Спомних си я сега, когато заговорихте... Всяка жена иска да има едно място в
живота като нейното място при Манол!
Но Фердинанд не пожела да продължи разговора, да се примири и си отиде учуден от
това, което отново виждаше у Катерина.
Може би напоследък Катерина се чувстваше изморена от работа. Ангелинка
разнасяше вече направените поръчки и можеше добре да се поразходи през деня, додето
Катерина неуморно завиваше телове и пришиваше тичинки и листа. Но той с учудване
забеляза, че тази умора обхващаше Катерина повечето пъти, когато Ангелинка
грабваше мукавяната кутия, напълнена с цветя, и напускаше ателието, за да отнесе
готовата поръчка. Тогава Катерина ставаше така притеснена и недружелюбна, както
някога, сякаш детето отнасяше в кутията с цветята и нейното добро настроение, както
и веселите думи, които взаимно си бяха разменяли през зимата около зачервената печка.

Есента дойде – получи Фердинанд писмо от Малката Мария. – Скоро снеговете ще

паднат отново. Молих моя съпруг да слезна с двете си деца тази зима в залива, където
дойде пролетта. Той ми отговори: „Всички ние ще умрем тука горе, където сме
родени. Ти си чужденката, ти само се страхуваш от това място. Но по-добре аз бих
дал да отсекат пръстите на двете ми ръце, отколкото да позволя очите ти да видят
отново морето.

Фердинанд бързо сгъна писмото на Малката Мария, пъхна го в джоба си и излезе от

къщи. Студеният есенен вятър го накара да се свие в пардесюто си. Фердинанд помисли

201
за Катерина и за голямата печка, която боботеше в такива студени вечери в малкото
ателие. Той би могъл да отиде при нея и да ѝ прочете писмото на Малката Мария,
защото в този град Катерина бе едничката душа, която я познаваше. Обаче по непонятни
женски пътища Катерина бе стигнала до омраза към Малката Мария.
Да отиде тогава при Атанас? Да, той съвсем бе забравил, че тук живее и Атанас! Но
Атанас по цял ден работеше в една фабрика вън от града над чертежи за мебели и се
прибираше късно нощем в града. И какво разбираше Атанас от тези работи. Той бе
забравил отдавна Малката Мария.
Много по-добре щеше да направи да отиде при Катерина. Но в последно време
Катерина изглеждаше винаги преуморена и в лошо настроение. Ангелинка от десет дни
не бе идвала на работа. През деня Катерина трябваше да работи цветя, които привечер
разнасяше по домовете и ателиетата на своите клиентки. Може би тя изглеждаше така
уморена и разсеяна спрямо Фердинанд, защото мислеше само кои цветя да изработи и
къде да занесе поръчките.
Човешкият мозък е воденица, чиито камъни могат да мелят само по едно зърно. Зърно
по зърно – грижа след грижа... Иначе мелницата ще се разстрои като Катерина, когато
трябва да мисли за своите цветя и едновременно да разговаря с Фердинанд...
Какво ли пък ще измисли да каже днес, когато Фердинанд ѝ прочете отчаяното писмо
на Малката Мария?
Но когато седна на работната маса до Катерина, Фердинанд не сполучи да извади
писмото на сестра си, защото на вратата тихо потропа един пръст и Ангелинка, която
не бе идвала от десет дни, влезе9.
Тя изглеждаше избледняла и изтъняла като тънката си руса плитка, а гърдите ѝ
пърхаха от умора като гърди на птиче. Трябвало да си прибере вещите оттук и да си
вземе „сбогом“ с госпожата... и с господин Фердинанд... Господин Фердинанд винаги е
бил много добър към нея и тя му благодари за книжните фунийки с бонбони, а особено
за смокинената халва... Тя никога няма да ги забрави...
Слабият ѝ глас потъна и се загуби от вълнение. Фердинанд се изкашля и шумно
изсекна, а Катерина продължаваше да стои права, с отворени устни и неподвижен
поглед, вторачен в чистото, отслабнало лице на Ангелинка.
Защо си отива от нея това дете?
Не, Ангелинка била много доволна от госпожата и никога нямало да си потърси
работа на друго място, но у тях идвал доктор и казал, че майката на Ангелинка е много
болна от туберколоза.
Самата Ангелинка лежала десет дни, измъчвана от една постоянна и тежка
температура. Сега вече тя е добре, но господин докторът писал писмо в някаква болница
за деца, която се намирала в планината, и Ангелинка трябвало да замине утре рано
сутринта. Ангелинка ще прекара новата зима на планината.
Катерина погали тънката жълта коса на детето дотам, додето започваше тънката
плитка и очите ѝ се напълниха със сълзи. После тя ѝ плати като на голяма работничка
за всичките дни, когато Ангелинка е правила цветни чашки и листа, съсредоточена в

9
Текстът след писмото на Малката Мария авторката при редакцията си на ръкописа заменя със
следните редове: Когато след много време той се реши да прости на Катерина за тази омраза, до която
по невнятни пътища на женската душа бе стигнала спрямо Малката Мария, и този път той не намери
Ангелинка в ателието. Не била идвала на работа от десетина дни. Търговията на Катерина вървяла вече
много добре, но тя била силно разтревожена за своята малка помощничка.
След няколко дни Ангелинка почука с един пръст на вратата. – Бел. ред.
202
тънките си пръсти.
Фердинанд бръкна в джоба си и напълни ръката ѝ с една голяма книжна банкнота.
Ангелинка се изчерви и целуна ръката му. Катерина мълчаливо събра вещите ѝ, после
сложи в другата ѝ ръка малкото вързопче.
– Довиждане, Ангелинке – развълнувано застана тя, с увиснали ръце, в средата на
стаята. – Слушай господин доктора! Той ще те изцери бърже и ти скоро ще се върнеш
при нас!
Когато Ангелинка си отиде, Катерина застана сред ателието с увиснали ръце и с
поглед отправен все още към вратата, сякаш с това тихо дете наистина си излизаше
предишната радост и въодушевлението на Катерина за работа.
Сам Фердинанд мълчеше и не намираше с какво да утеши както нея, така и себе си.
Сякаш взаимната им радост и доверие бяха излезли от стаята заедно с Ангелинка.

Няколко дни подир това Фердинанд намери ателието обърнато с главата надолу.
– Разширявам се! – ядосано отвърна на неговия въпрос Катерина, а старата ѝ хазайка
стоеше в коридора с ръце на кръста, гледаше го и се усмихваше... Госпожа Катерина
работела вече много, много добре и тя нямало да позволи да я напусне. Тя имала още
две стаи за използване, а можела да отстъпи по-късно и големия салон за една такава
добра търговия с цветя. Колкото за себе си и за своя кротък и непретенциозен съпруг тя
ще задържи една малка стая в дъното на коридора, която си имала отделен вход към
черното стълбище на зданието. Тъй че госпожа Катерина всъщност може да разполага
сама с целия апартамент!
Когато Фердинанд влезе подир Катерина в старото ателие, в което бяха останали
няколко съборени стола и печката, Катерина го погледна с изчервени страни и викна
вън от себе си:
– Тя е толкова любопитна!... Видяхте ли я?... Видяхте ли я как се усмихва? Ще взима
толкова пари от мене, за да се хили!... Днес аз напълних двата ѝ джоба с пари, за да се
хили!...
Фердинанд я погледна неприятно изненадан и наведе глава, за да не гледа как тя
фучеше от ярост, като събира накуп последните столове и се готви да ги изнесе пред
очите на Фердинанд, за да му попречи да седне в изоставеното ателие, което той
считаше за свое дело. Не можеше да се съмнява повече, че старата вражда на Кате-
рина към хората бе започнала отново.

Малката работилница за цветя на Катерина се превърна в салон за цветни изложби и

при Катерина се настани една голяма работничка. Подир някое време тя почувства
нужда за две малки помощнички, които дойдоха и седнаха на голямата маса срещу нея,
като си шушукаха и кикотеха по цял ден. Фердинанд не ги хареса.
Той не ги хареса не заради скритите дяволити погледи, с които го посрещнаха и
изпратиха още първия ден и че веднага изшушукаха нещо зад гърба му, но защото си
спомни за малката Ангелинка и за нейната наведена руса глава, която завършваше с
тънка руса плитка на вратлето.
Не му харесваше и голямата, защото винаги изглеждаше намусена и недоволна като
всяка опитна, дългогодишна работничка, придобила вече свой професионален образ.
Всеки неин поглед, отправен към Катерина, изразяваше недоволството, че нейният труд
не е заплатен както трябва.
Но най-недоволна от всички изглеждаше Катерина.

203
 Когато той за първи път влезе в голямото ателие, тя го посрещна с такъв изненадан и
недоволен поглед, че Фердинанд се зачуди как тя се въздържа да не извика в лицето му:
– Какво дириш тук?
Той не знаеше дали не е по-добре да си отиде веднага. Катерина не допусна той да
седне както по-рано в работилницата, а сви рамене и го заведе в салона. Фердинанд
мина само с едно сухо „добър ден“ покрай трите момичета, които го премериха с очи и
зашушукаха.
В салона Катерина седна със скръстени ръце срещу него, като очевидно искаше да му
покаже, че той отнема времето ѝ. Подир няколко думи за нейното здраве и работата на
новото ателие той стана. Катерина не се опита да го задържи, нито го покани да я посети
в скоро време.
Фердинанд не пропусна да забележи израза на облекчение, който се изписа на
лицето ѝ, като че ли Катерина си отдъхна.
– Сбогом! – каза този път Фердинанд, а не: – Довиждане, Катерино!
Старото ателие бе разтурено.

14.
Студени, оловени облаци денонощно изливаха вода върху земята. Нова есен ги
събираше, за да измият и отнесат напълно работата на омразното лято.
Градините противопоставяха в града само своите мъртви, нечувствителни тръни.
Разораната земя на полето се свиваше и стремеше да потъне до сърцето на земята,
където дъждовните капки не можеха да я достигнат.
Колко упорито може да бъде едно октомврийско небе! То тече, сякаш се е заклело
пред Господа, че никой не може да му попречи да върши това, додето му душа иска.
Всичко живо се прибра под покрив. Само германците продължаваха да маршируват
своя победен марш из Европа. След като преплуваха наводнена Холандия и прелитнаха
железния гръб на „Мажино“, те разнебитиха английския корпус при Дюнкерк, а сега
тяхното стегнато маршируване кънтеше из унгарската равнина.
Българинът, който живееше край Дунава, този упорит воин, стоеше опрян на вратата
на своя дом. Покривът го предпазваше от проливния дъжд. Той се услушваше, защото
познаваше тази бойна стъпка от Първата война.
Българинът гледаше към Дунава.
Той си мислеше, че те ще дойдат, както тогава, преди двайсет години.

Фердинанд получи съобщение за Русан Кондуктора, което го озадачи много повече

от писмото на Малката Мария.
Без да се погрижи какво оставя след себе си, Русан напуснал своя пост и неговото
внезапно изчезване разстроило за цели два дни живота на гарата.
Чиновниците в държавното здание и хората, които имали своите къщички около
гарата, са хвърлени в голяма тревога, защото се досещали при какви хора е забягнал той.
Те предполагат, че някоя нощ Русан ще ги нападне с някоя дружина, за да обере
последната им жълтичка, която са запазили като спомен от своите баби. Защото те сами
са имали неблагоразумието, поради препоръките на господин Фердинанд, да канят
Русан много пъти в своите къщи и да се гордеят пред очите му със своите украшения.
– Еее!... Това е вече много! – разядоса се Фердинанд. – Зер нали Русан се е поставил
204
сам извън законите!...
Зад мокрите стъкла на прозорците студената небесна вода течеше шумно и
застрашително.
– Глупчо!... – извика Фердинанд, като мислеше за Русан. – Как можа да избереш
такова време!...
Няма по-упорито и издръжливо животно от човека.
Фердинанд остави настрана писмото, което дойде от гарата на Русан Кондуктора.
Какво можеше да им отговори той?
Русан му бе казал преди година време, че иска да се бори за себе си и за доброто на
хората.
– Аз трябва да се боря! – крещеше Русан Кондуктора. Още тогава той чувстваше
нужда от някакво действие, с което да прояви своята воля за борба, но Фердинанд не го
разбра и не му повярва.
Какво можеше да пише Фердинанд на разтревожените жители на гарата? Трябваше
ли да се извини, че го е препоръчал? Или да им пише още няколко добри думи за Русан
Кондуктора, които биха могли да ги окуражат?
„Не спете с кесиите в пазвите си! Това е смешно! Русан Кондуктора е честен и смел
млад човек. Той е тръгнал да се бори за ваше добро и за доброто на цялото човечество...“
Ами ако Русан слезе с хората си някоя нощ от планината и обере техните отключени
домове, които са отваряли широко вратите си за него поради добрите препоръки на
Фердинанд? По-добре е да си мълчи, защото Русан Кондуктора му показа вече, че не
цени много своето имане, затуй още по-малко би ценил чуждото.
По-добре е да замълчи, а те нека заключват нощно време здраво вратите и прозорците
на своите къщички около гарата...

Минаха дъждовните дни. Заваля сняг, настана киша и плисна отново дъжд.
Българският селяк, който живее на Дунава, стоеше на прага на своя дом под ниската
стряха и гледаше през стената на мартенския дъжд към голямата река.
Хе!... Виждат ли добре очите му?... Това е той, сивият германец! Двайсет и толкова
години не са се виждали, но той веднага го позна. Значи той пак дойде на Дунава.
Какво ли ще прави сега старият Дойчо? Дали ще се прави на враг, или ще си спомни
старото бойно другарство?
Българският селяк стои под стряхата на своя дом и гледа през стената на мартенския
дъжд към сивия германец, който блести като железен отвъд Дунава.
– Аз съм! – извика му железният човек. – Не помниш ли как се бихме преди двайсет
и толкова години?
– Хе-хе, помня, разбира се! – отговаря българският селяк и замлъква. Той не иска да
покани този въоръжен човек в своя дом на приятелски разговор.
Вярно е, те не са се виждали двайсет и толкова години, но българският селяк е с две
голи ръце, а старият Дойно е въоръжен до зъби.
– Накъде си тръгнал пак ти? – вика отдалече под своята стряха селякът. С това той
иска да покаже на стария Дойно, че няма да го покани да влезе.
– Отивам да завладея света! – високомерно му отвръща сивият човек. Сега той не го
канеше да се бият заедно, както се биха преди двайсет и толкова години. С това той
искаше да изтъкне пред българския селяк своите победи и че той може сега сам, без
ничия помощ, да завладее света.
В този миг се случи това, което плашеше селяка. Старият Дойчо раздрънка оръжие,

205
прекрачи Дунава и без покана се озова при него.
– Трябва да мина през твоя двор, стари бойни другарю! – заяви железният гостенин.

Вместо да отива към пролет, времето ставаше все по-студено. Дъждът започваше да
вали привечер. Хората се научиха да се прибират рано вкъщи и да не излизат за вечеря.
Никой не намираше удоволствие да напусне домашния покрив и да мине няколко
улици под цели водопади дъждовна вода.
Въпреки това улиците бяха оживени. По това време из тях се движеха само мъже,
които нямаха тук домашен покрив, затуй нехаеха за времето. Те бяха германски
войници.
Фердинанд прекарваше дъждовните вечери в четене. Жена му Елена подрънкваше
нови мелодии на пианото в своята стая на втория етаж. Син му се водеше по нея със
своя неуравновесен, младежки глас.
Подир няколко несполучливи такта двамата спираха и разговаряха, а понякога се
изсмиваха и започваха отново своите занимания.
Дъждовните вечери следваха една подир друга. Дъждът, както и войната, като
всенародно бедствие подтискаше душата на хората.
В една такава вечер, когато водата вън плющеше, Фердинанд бе сепнат от краткото,
но силно иззвъняване на пътната врата.
Кой може да иде в такова проклето време, ако не търси помощ или не бърза да съобщи
за нечия смърт.
Фердинанд бързо отиде до вратата и я отвори.
Поливан от дъждовната вода, вън стърчеше един висок, сух гост, загърнат в дълга
черна мушама.
– Русан!... – ахна от учудване Фердинанд, като бърже му направи път да влезе.
Русан Кондуктора огледа на две страни улицата, преди да прекрачи неговия праг.
Вода течеше от черната му фуражка и от дългата черна мушама.
– Хм... – оправи той глухото си гърло, като дръпна нервния си, дълъг врат над мократа
си яка. – Аз... аз да не ви безпокоя да влизам вътре...
Фердинанд зина срещу него.
– Хм, вие не знаете – опита се да се усмихне с птичата си човка Русан Кондуктора, но
усмивката угасна в мокрите гънки на бузите му. – Може да ви е неудобно... Аз не искам
да ви притеснявам....
– Я сваляй тия мокри дрехи и влизай вътре! – ядоса се Фердинанд.
– Аз съм длъжен да ви предупредя – твърдо се запъна при вратата Русан Кондук-
тора, – че вие приемате в къщата си... един партизанин!
– Какъв?!...
– Пар-ти-за-нин!
– Глупак!... – каза Фердинанд. – Събличай мушамата и влизай! Не те ли виждам, че
си Русан? Не се кичи с повече пера, отколкото имаш по себе си!
Русан Кондуктора премига с птичите си очи и без да напусне особеното строго
изражение на лицето си, свали мушамата, обаче внимателно я сгъна, метна я на ръката
си и тогава влезе в работната стая на Фердинанд.
– Не мога да я оставя вън – обясни той. – В джоба е оръжието ми.
– Както щеш – каза Фердинанд. – Гледай само да не гръмнеш в мене! Тук никой няма
да те хване!
– Да не мислите, че ме гонят! – извика Русан Кондуктора, като дръпна и оправи

206
високия си врат. Валчестите му очи отправиха неспокойния си, птичи поглед в спокой-
ните очи на Фердинанд.
– В първия миг помислих, че търсиш убежище – призна Фердинанд.
– И вие ме приехте! – възкликна Русан.
– А ти какво чакаше, да те изгоня ли?... Тук никой не може да те хване – повтори
Фердинанд. – Бъди спокоен!
– Ако ме гонеха – глухо извика Русан Кондуктора, – вашата врата щеше да бъде
последната, на която щях да потропам!
Сухите му бузи се набраха на две дълбоко нагънати ветрила до ушите.
– Защо? – с любопитство го погледна Фердинанд.
– Защото никога не бих ви изложил тук, както ви изложих там...
Фердинанд дълго го гледа в очите и Русан видя как лицето му става все по-добро и
по-весело.
– Голяма работа!... – каза той.
– Значи вие не се ядосахте на мене, че напуснах гарата... и станах партизанин! – с
облекчение извика Русан Кондуктора.
– Искал си, станал си – каза Фердинанд. – Това си е твоя работа! Мога да се ядосам
само, че си тръгнал по най-трудния път и че ще си причиниш големи неприятности. Но
тебе това не те интересува. Едни животни вървят мирно по полските пътища, а други се
катерят по скалите. Ти навярно мислиш, че вторите са по-горди и по-благородни
животни? Овцата и козата обаче си приличат твърде много и техният избор зависи от
природата.
– Аз отдавна зная, че вие не се вълнувате от нашия живот и нашата борба! – с
надменна усмивка вирна дългия си врат Русан Кондуктора, като забоде в средата му
острата си адамова ябълка. – Но въпреки това ще ви отговоря, че в такова време много
по-достойно е за един българин да се изкатери като коза на планината, отколкото като
кротка овца да марширува рамо до рамо с германските войници по българските шосета.
– Зависи – отговори Фердинанд. – Героизмът е хубаво нещо, когато принася полза.
Търпението, наложено от разума, често пъти е най-висок героизъм. Вярно, нашето
търпение не може да се хареса на младите. То е сиво и без полза, но и то е героизъм,
защото разумът ни го наложи като средство за борба, която ще допринесе голяма полза
за народа.
Русан изслуша тези думи, без да мигне. От тях той разбра само едно, че Фердинанд
се подиграва с него и кипна не за себе си, а заради своите другари, които забягваха в
планината, за да живеят и умрат като герои.
– Вие се подигравате и с героизма! – отдън душа извика той. – От презрение към нас
съчинихте тази полза и я прикачихте към най-възвишения порив у човека!
– За тебе – каза Фердинанд, – героизмът е порив, а за мене героизмът е разум. Как
ще се разберем ние двамата с тебе?
– Не зная – помъчи се да се усмихне Русан Кондуктора, като се изчерви. – Явно е, че
спорим и се скарахме!
В птичите му очи, които трепкаха на височината на тясното му, набърчено лице,
Фердинанд забеляза голямо усилие да се помири с него.
– Но нима вие никога не сте почувствали възторг пред подвизите на великите
борци? – с трепет запита той из глъбините на високото си гърло.
– Д-да, едно време на младини – усмихна се Фердинанд. – Много се вълнувах и много
книги прочетох за такива подвизи. Но сега, когато младежкото увлечение е угаснало в

207
гърдите ми, аз не бих желал, знаеш ли какво?
– Какво?!...
– Да присъствам случайно в небесата на една среща между Александър, Цезар,
Наполеон и Господ.
– Защо?!
– Мисля, че не бих издържал Божия поглед към тях.
Русан Кондуктора втренчено мълчеше.
– А защо вие мислите, че Господ ще ги погледне именно тъй? – запита най-сетне той.
– Защото на земята са воювали не за полза, а за „слава“! – отвърна Фердинанд. –
Защото не са мислили, че са смъртни и че всичко смъртно е такова...
– Аз не искам да слушам такива думи! – скочи Русан Кондуктора. – Слава Богу,
хората не мислят като вас! Те искат герои, а не разумни продажници! Аз треперя като
слушам вашите думи. Сега виждам защо моите другари ви презират и ви мразят! За
героите от планината вие сте продажник и подлец!
Той разпери и отново прибра зачервените си пръсти. Как се осмели да извика тези
думи в лицето на Фердинанд?
Обаче Фердинанд спокойно го гледаше и мълчеше.
– Аз ви го казах, защото ме боли! – извика Русан. – От планината ние следим всички
по-видни хора. Когато нашите големи хора се качиха в аероплана и заминаха за
Германия, един наш другар, който четеше на глас съобщението във вестника, извика
вашето име: „Брей, я вижте, този подлец не бил с тях! Останал в България!...“
– Не отидох, защото не обичам да пътувам – отвърна Фердинанд. – А какво отговори
ти на това?
– Казах, че в случая не сте заслужили името подлец – изчерви се от мъка Русан
Кондуктора. – Но моите другари се нахвърлиха върху мен и се развикаха: „Как смееш
да защитаваш този продажник?“
– Брееей – учуди се Фердинанд. – А те знаят ли, че ти сега си тук?
– Не! – пламна до уши Русан, като изправи високия си кръст. – Това е моя частна
работа. Това мое посещение ще остане едничката тайна между мене и моите другари.
Ние сме искрени помежду си. Ние сме братя по съдба и оръжие. Заедно живеем, заедно
ще мрем!... Тези дни обаче местим квартирата си по други места... Аз дойдох тук по
работа и ви споходих, за да се извиня пред вас... И да ви видя за сбогом!
– Благодаря! – трогна се Фердинанд. – Това показва, че ти си ме обикнал и че за тебе
аз не съм продажник и подлец. А за мене това е важното. Защото ние сме се отнесли с
обич един към друг. А тъй трябва да се отнасят един към други всички човеци. Аз не
зная защо твоите другари ме мразят...
– Оо, защо ви мразят ли! – отчаяно издъхна въздуха из тесните си гърди Русан
Кондуктора. – Ние се борим именно против вас! Вие заробихте България, а пишете, че
сте я запазили от война благодарение на мъдрото ръководство на Н. В. Царя! Ето как се
запази България! – хвана пистолета си Русан Кондуктора. – Хиляди въоръжени мъже и
жени живеят днес по планините! А вие нищо не пишете за нас в своя вестник, сякаш
нямаме партизанско движение, сякаш в планината не пукат куршуми и не се лее
българска кръв! Аз не вярвам, че вие не знаете кога наши другари падат в бой с вашата
полицейска войска!
Фердинанд дълго време гледа Русан. Дъждът навън намаля и зад прозорците
прелитаха отделни, ситни, светли капки.
– А какво очаквате? – запита най-сетне той. – Вие по своя воля сте излезли с оръжие

208
в ръка на планината. С вашето поведение вие искате да омаломощите нашата държавна
сила. Вие искате да разпокъсате извътре своето отечество, да разедините умовете и
сърцата, да разложите народната воля и да направите този народ негоден в бъдеще за
всяка съпротива! Вие вдигнахте оръжие срещу властта в тази страна и властта излиза
срещу вас в законна отбрана! Щом си вдигнал нож, нож ще чакаш да се забие в гърдите
ти!
Русан Кондуктора скочи разтреперан, изстъплен, обезумял.
– Значи така! – извика и се задави той. – Не са ме лъгали моите другари! Вие сте един
от тези, които поощряват избиването на партизаните в България! Вие окачвате
разстреляни девойки по плетищата на селата. Вие режете главите на прекрасните
юноши, на онези мои другари – вдъхновени мъже!... На онези герои!...
– Ти си полудял! – извика ядосано Фердинанд. – Сядай долу и не крещи!
– Аз не крещя! – изпружи цялото си тяло Русан Кондуктора. – И няма да остана
повече нито миг!
Той нахлузи мократа си мушама и напипа по навик пистолета във външния ѝ джоб.
– Но ти няма да си идеш в такова време! – скочи веднага Фердинанд. – Ти знаеш, че
навън могат да те заловят...
– Какво от това! – отдън душа потърсен извика Русан Кондуктора. – Какво ви
интересува, че ще ме заловят и мене? Аз съм един от тях! Един от тези, които вие
избивате! Вие сам можете да ме предадете на властта! Като си помисля аз, глупец,
откъде ида!... Че оставих, че излъгах моите верни другари да дойда при вас!... Хм...
Пфуй!... Сбогом!
– Стой, чакай! Аз ще те придружа! – разтича се разтревожено Фердинанд. – Почакай
малко!
И той се впусна с всички сили по стълбата нагоре, където можеше да се облече
прилично за такова дъждовно време. Ръцете му затрепериха. Той виждаше вече как
повилнялият Русан се впуща със своето оръжие в нощта, а сянката на полицая, който
денонощно маршируваше по тази улица, се нахвърля върху него.
Само Фердинанд можеше да го изведе и запази от ръката на закона!
Той се впусна с чадър и палто в ръка по стълбата, но смаян се спря пред
широкоотворената входна врата.
Русан Кондуктора бе излязъл сам.
Фердинанд изтича на улицата, като викаше тихо:
– Русане!... Русане!...
Дъждът се усилваше отново. По едно време в дъното на улицата се мярна под
последния фенер тясната и дълга сянка на Русан Кондуктора, която веднага изчезна в
мрака.

15.
Дойде пролетта на 1943 година. Топли слънчеви дни разпукаха обвивката на земята
и потеглиха навън главите на луковиците и заспалите треви.
Разпукаха кората на дърветата и потеглиха навън листа и цветове. Слънцето, с издути
до пръсване бузи, смучеше топлата морска вода и с царска щедрост оставяше купища
сол по брега на Соления залив.
Сол! Сол!... Боже, тази година ще има сол, колкото душата ти е мислила да натрупа
209
за цял живот!
Тази сол слънцето оставяше така щедро по брега на Соления залив, когато на север
от него бушуваше война до пълно изтребление.
– Съберете солта! – сякаш искаше да каже Господарят на земята. – И нека вашите
сърца се успокоят за насъщния! В такова едно време аз ви давам тройно, защото страхът
е направил очите ви тройно по-празни. Напълнете ги, прочие, с моята сол и живейте в
мир!
Хората на Соления залив обикаляха с настръхнали гърбове около препълнените
солници, обаче ушите им бяха глухи за думите на Създателя.
Техните неспокойни мисли не бяха отправени към Господаря на света и неговия
щедър подарък, който лежеше на тлъста каша в техните солници, а към господаря на
залива Беро-Беро.
– Нима ще оставим и тази щедра година Беро-Беро да спечели сам от това море, което
е толкова негово, колкото и наше? – питаха те.
Зад фабриката на Беро-Беро, където между ливадата на Сандро Гръка и града досега
се простираше грозно, празно място, натрупано с камънак и сухи магарешки тръни,
настана врява и трополене на кола.
Десетина млади, здрави мъже крачка по крачка отместваха големите камъни, вдигаха
ги с пъшкане и ги хвърляха върху големи купчини. Подир тях вървяха жените, които с
превити гърбове събираха сухите тръни да ги трупат на други купчини край камъните.
Когато късно вечерта Беро-Беро излезе да погледа какво се върши зад гърба на
неговата фабрика, купчините сухи тръни горяха на големи ясночервени клади, почти
без дим, като хвърляха с пращене големи снопове искри в нощта, а високите купища
камъни стърчаха като надгробни могили върху грозно разораната земя.
„Стана по-грозно отпреди“ – помисли Беро-Беро. Самотните му очи напразно
дебнеха и се опитваха да разберат причината, която бе оголила и разорала това
трънясало и каменливо място.
Мъжете бяха вече около колите си, решеха коси или триеха с кърпа мокрите си лица,
които бяха наплискали набърже с морска вода, и се готвеха да си вървят. Няколкото
жени, които събираха сечивата между купищата камъни се стрелнаха в дългите си поли
покрай него с едно бързо „добър вечер“ и се скриха около мъжете си, зад впрегнатите
коли.
Беро-Беро бе свикнал да гледа на тях като на свои поданици, подчинени на неговите
заповеди.
Но тази вечер тези хора приличаха на чужденци. Той спря ръмженето в гърлото си и
не им извика какво правят тук и защо са копали цял ден на това място зад гърба на
неговата фабрика.
Тези жени от залива, които минаваха край него без определен образ, винаги с един
израз на плахост и подчинение, тази вечер избягаха около мъжете си, сякаш знаеха, че
Беро-Беро няма да ги достигне там и че мъжете им са достатъчно силни вече да ги
защитят от него.
„Откъде бяха добили тази увереност жените?“ – това мислеше с голямата си глава
Беро-Беро, докато силните му очи се взираха в малкия керван, който потегли в здрача.
Мъжете подкарваха конете, без да бързат, като се правеха, че не са го видели.
Беро-Беро дълго време стоя изправен с големи ръце на кръста, с разкрачени нозе,
дълбоко забити в разораната земя зад фабриката, с очи впити в колите, които се
отдалечаваха в тъмнината и в тези хора, които бяха негови неизменно и с еднакъв образ

210
цели трийсет години, а сега се променяха.
От година време вълчият нос на Беро-Беро душеше въздуха и голямата му глава се
обръщаше с тайна и тревожна размисъл на север от Соления залив, към Русия, където
се водеше страшната битка за Сталинград.
Големите му уши се вслушваха в дълбокия подземен тътен, който показваше, че
Сталинград още се крепи!
Но Сталинград отдавна бе разрушен! Най-сетне Сталинград трябваше да падне!
Месеци наред Беро-Беро следеше по тътена на земята гигантското напрежение на
двубоя между Германия и Русия.
Германските войници с мълчалива, твърда стъпка прекосяваха Соления залив пред
неговите очи, качваха се в железните си, широки лодки и отплуваха на север да помагат
за падането на Сталинград.
Колкото време минаваше, толкова повече лодки отплуваха от пристанището на
Соления залив. Лицата на железните войници пукаха от напрежение, а сивите им зеници
се впиваха устремно към север.
Сталинград обаче продължаваше да се съпротивлява. Хората в залива станаха
нетърпеливи и нервни. Те не разбираха езика на железните германски войници, които
месеци наред прекосяваха залива със своята отсечена стъпка, за да навлязат в
стоманените лодки и да отплуват на север, но техните нетърпеливи погледи искаха да
ги запитат:
– Абе, хора, вие машини ли сте?... Какво марширувате с едно и също лице от
месеци?... Кажете ни бе най-после – докога?... Или превземайте Сталинград, или се
пръждосвайте в дъното на пъкъла, дяволи такива!
Жителите на Соления залив така поглеждаха всеки немски войник, сякаш искаха да
го спрат и да го тупнат в гърдите, но не смееха да спрат по този начин неговото твърдо
и неизменно маршируване към желязната лодка, защото може би, ах, с неговото присти-
гане там най-сетне щеше да падне Сталинград и тогава този немски войник щеше да
стане господар на света, следователно – господар и на Соления залив.
Никой не се съмняваше вече в значението на дългия двубой, който се водеше между
Изтока и Запада в Сталинград.
Беро-Беро сам чувстваше с цялото си същество сътресението от този двубой, както
започнаха да го чувстват и хората от Соления залив, които проявяваха своето очебийно
нетърпение.
Един ден Беро-Беро подуши въздуха. По улиците се носеше тънка, лоша миризма,
каквато издават хора, заболели от заразна болест. Това беше един слаб и колеблив вятър
от север, който духаше лицата на нетърпеливите граждани на Соления залив.
Хората станаха намръщени и когато влизаха в сградата на Общинското управление,
която бе седалището на неговата власт и закон, те не сваляха шапка.
Сталинград продължаваше да се съпротивлява упорито и вятърът от север, който
носеше заразните мисли и настроения, се усилваше. Беро-Беро започна вече да долавя
неговото бръмчене, когато той пристигаше в Соления залив.
В отговор на северния вятър забръмчаха няколко самонадеяни гласове на работници
от солниците. По-рано никой не ги слушаше, но сега техните другари под разни
предлози оставяха солната каша и по всеки час на деня отиваха да разговарят с тях.
Беро-Беро не знаеше за какво разговарят те и не можеше да ги запита, защото ако в
Сталинград от дълго време се водеше един гигантски двубой, този двубой започваше
сега между господарите и работниците в Соления залив.

211
 Децата си играят на това, което възрастните сериозно вършат в живота.
Малките подражават на големите.
Нетърпеливите хора в Соления залив настръхваха от ден на ден и опъваха мишците
си, като че ли да ги опитат.
Ако трябваше да има двубой между господари и роби, те ще се бият, защото поради
продължителната война на север бяха добили много лошо настроение, додето в края на
краищата се бяха почувствали подтиснати и робски изтерзани.
Нетърпението, с което чакаха изхода на гигантския двубой на Сталинград, усилваше
у тях впечатлението за тяхното собствено мъченичество до ярост.
Беро-Беро наблюдаваше настръхването на хиляди мъжки гърбове около себе си и
мислеше:
„Ако германците загубят Сталинград – тук двубоят ще избухне – и на противната
страна ще трябва да застана аз! Моите поданици ще се бият срещу мен, защото аз съм
властта и законът в Соления залив. Аз съм техният господар и никога не бих могъл да
бъда друг! Ако германците загубят Сталинград, двубоят ще бъде загубен от всички
правителства, които пуснаха германци на своя земя. Българската власт ще загуби, а от
туй за моите поданици ще следва, че съм загубил аз! В този ден аз ще трябва да приема
двубоя!“
Но ако германците вземеха Сталинград, той знаеше, че настръхналите около него
гърбове тихо ще улегнат и всичко ще тръгне по равния път, по който е вървяло до днес.
Оставаше му да чака с отворени очи и уши и да се прави, че не се дразни от бръмченето
на вятъра, който усилено духаше от север.

Един ден в Общинското управление влезе Панталей, един от най-добрите работници

в солниците. Той държеше ризата си неприлично разгърдена, като вееше изпотеното си
лице с мръсния си каскет.
– Закопчай си ризата! – изръмжа под мустак Беро-Беро.
– Нямам копчета! – озъби се ненадейно Панталей. После се ухили, като не престана
да вее каскета пред лицето си.
Беро-Беро надигна огромната си снага от стола и очите му пламнаха. Сивите му
вежди щръкнаха като снопове стрели.
Панталей веднага свали каскета си.
– Мене ли чакаш да ги зашия? – изръмжа над него Беро-Беро, а очите му го пронизаха
до дъното на корема.
– Пари не остават за копчета, господин управителю – опита се да се опъне Панталей.
Беро-Беро сви вълчите си ноздри. Лошата миризма на новата зараза го блъсна от
устата на Панталей по носа.
Това не беше гласът на Панталей, който работеше на солниците със здрави ръце и
добра надница. Чужд глас прозвуча от устата на Панталей и чужда дързост кривеше
черните му очи, които имаха червени петна в белтъка около зениците.
– Чакаш да ти дам пари за копчета ли? – запита през мустаците си Беро-Беро, като
вторачи в него очите си и големите му бузи побеляха.
Той мислеше, че ако бръкне в джоба си да извади някоя пара и я сложи в ръката на
Панталей, той ще загуби в този миг завинаги Панталей и хората като него.
Беро-Беро продължаваше да държи закован своя поглед в очите на работника. Досега
той се чувстваше един от тях, един от хората на Соления залив. Голямото му сърце се
сви от болка, защото разбра, че сега е сам, че не е с тях и никога не може да се нареди

212
на тяхна страна. И той отпусна ръката си.
– Чакам да ми увеличите надницата! – изсъска Панталей, който се направи, че не
забелязва движението на Беро-Беро.
– Срамота за жена ти! – въздъхна Беро-Беро, като се върна с тежко изтърсване на
стола си. – Тя е добра жена и спретната домакиня. Един мъж не прилича да тръгне гол
като просяк, за да издейства повишение на своята надница!
– ... Ако ризата ти остане без копчета и ти не спечелиш достатъчно пари, за да ги
замениш с нови, ако ризата ти капне на гърба и ти не можеш да спечелиш пари за нова
риза и останеш гол, то знай, че ти остават две голи ръце, които могат да си набавят риза
и копчета!... – издекламира със заинатено усърдие Панталей.
– Как? – запита с ледено спокойствие Беро-Беро.
– Да я вземат от този, който има и не се грижи дали и ти имаш.
– Кой те научи на това? – запита Беро-Беро.
– Директорът Александър – с гордост отвърна Панталей. – Снощи той ни прочете
това от една книга и аз поисках да го науча наизуст. Такава книга никой не е написвал
досега! Прочетете я и вие, господин Управителю!
– Ще я прочета! – спокойно отговори Беро-Беро, като чукна с молива си по масата. –
Непременно ще я прочета. А ти можеш ли да извикаш сега директора Александър да
дойде при мене?
– Но, господин Управителю – едва сега дойде на себе си Панталей, – аз нищо лошо
не съм казал за него!...
– Че аз казах ли такова нещо? – неподвижно го изгледа Беро-Беро. Погледът му, който
винаги дебнеше като самотен тигър в гора, сега изглеждаше тих, опустял и сив като
водата на много старо блато. – Аз ще му поискам тази книга – каза той. – Нали ти ми
препоръча да я прочета?
– Да, да!... – зарадва се на неговото спокойствие Панталей. – Чудесна книга, а
директорът Александър е златен човек!... Народен мъж!... Истински народен учител!
Всяка вечер той събира простаци като нас да пълни главите ни със знание и наука!
Беро-Беро беше чул за вечерните занимания на директора Александър в училището.
– Добре – каза той. – Иди го повикай, а после, ако искаш да имаш копчета на ризата
си, върни се на работа!
– Аз не мога да се върна! – изведнъж се опъна Панталей. – Не мога да работя за такава
ниска надница!
– А другите как могат? – внимателно запита Беро-Беро. За него Панталей беше един
болен, един заразен.
– Те може да могат, но аз не мога – отговори Панталей.
– Добре, добре – кротко каза Беро-Беро. – Аз ще поговоря с твоя стопанин. Време е
той да повиши твоята надница. Сега иди повикай директора Александър!
Когато Панталей излезе, Беро-Беро дълго седя потънал в мисли, вторачено загледан
пред себе си.
Панталей пръв бе доловил бръмченето на вятъра, който духаше от север, затуй днес
бе дошъл сам. Но утре ще дойдат, ръка за ръка, всички работници при него и солниците
ще опустеят.
Северният вятър ще ги научи да дойдат всички и ръка за ръка да искат повишението
на своите надници.

213
 Директорът Александър веднага дойде в Общинското управление и по голямата
промяна, която намери в него, Беро-Беро разбра, че не го е виждал от много години.
От три години директорът Александър постоянно говореше, че ще напусне Соления
залив. Защо живееше още тук, това бе неизвестно на Беро-Беро, обаче този млад човек,
който някога бе влязъл толкова любезно усмихнат в неговия дом като другар на
Жулиета, сега изглеждаше далече не така щастлив, за да оправдае своето упорито стоене
в Соления залив.
Лицето му, което той бе запомнил като бяло, сега изглеждаше да излъчва черен
блясък.
„Бялата светлина – светлината на младостта и щастието – помисли Беро-Беро като се
изправи тежко, за да му подаде ръка. – Черният блясък, блясък на злобата, омразата и
скръбта! Защо е тъй нещастен този момък?“
– Чувам, че вие сте се натоварили с благородната задача – започна Беро-Беро – да
просвещавате нашето работничество.
Очите му не изпущаха намръщеното лице на директора Александър, който се
наместваше през това време на стола срещу него, като подръпна леко ръбовете на добре
изгладените си панталони.
– Само някои леки беседи вечерно време, в свободните часове – заяви Александър.
– Много добре – наведе голямата си глава Беро-Беро, като вторачи очите си, веждите
си и големите си мустаци в неговия несигурен поглед. – Вие сте чужденец за нашия
край и вашето старание може само да ви издигне в нашите очи.
– Аз не го правя за слава – с внезапна болка, като от захапване, отвърна Александър.
Пламъкът на омразата блесна и за миг угасна зад железния прозорец, който той съумя
веднага да затвори пред душата си. – Аз го правя, защото те са така занемарени!... Те са
далеч от града, където всяка вечер добри оратори събират такива като тях да им говорят
върху различни полезни въпроси.
– Да – каза все така замислен и вторачен в него Беро-Беро. – А именно по какви
въпроси?
– Стопански, финансови, литературни, най-разнообразни въпроси – отговори Алек-
сандър.
– А вие довечера на каква тема имате намерение да им говорите, господин
директоре? – запита Беро-Беро.
Александър пое дъх и отговори спокойно:
– Аз обикновено малко говоря, господин Управителю. В повечето случаи чета. Ако
разберат някои мисли, разяснявам ги.
– Ще ви бъде ли много неприятно, ако някоя вечер ме видите между вашите
слушатели? – запита любезно Беро-Беро.
Александър трепна само с края на клепките си, подир което лицето му прие своята
замръзнала усмивка. Двамата мъже се изгледаха.
– Ще бъда много поласкан, господин Управителю – каза той и след кратко мълчание
стана. С няколко пръста той стисна голямата ръка на Беро-Беро, която сега го
поздравяваше, но утре можеше да го удуши.

Този ден в Общинското управление дойде куриер от Морскиград.

– Сталинград падна, господин Управителю! – извика той, като се изправи пред Беро-
Беро.

214
 – Падна?! В чии ръце?
– В руски ръце, господин Управителю! Германските борци в Сталинград са пленени.
Двубоят е свършен!
Беро-Беро с тежки крачки напусна Общинското управление. Вън хората на Соления
залив като оси бръмчаха от врата на врата.
Вятърът от север този ден пристигна като дълъг, разтреперан стон, сякаш на север
Русия пищеше и късаше от ликуване косата си по всички ветрове.

Този ден Беро-Беро се прибра за обед вкъщи. Очите му гледаха все тъй студено и
дръзко под щръкналите вежди, а усмивката, с която той клекна и прие в големите си
прегръдки малкото момиченце на Жулиета, бе старата му, бащинска, снизходителна
усмивка, обаче Жулиета го погледна и запита:
– Много работа ли имаш, татко, или много неприятности?
– По какво познаваш? – учудено запита Беро-Беро, като стана и вдигна детето на
гърдите си.
– По очите ти – каза Жулиета, като нареди бърже възглавницата в креслото му. –
Когато си уморен, очите ти се ограждат с една ужасна черна линия и заприличват на
изрязани в лицето ти. Татко, татко, ти остаря в Общинското управление!
– Лоши новини дойдоха – обади се, без да я слуша, Беро-Беро. – Лоши новини от
войната. Сталинград падна!
– Сталинград? – запита Жулиета, сякаш тя падаше от небето. – Ее, че тебе какво ти е
за Сталинград?
– Нови времена настават, Жулието – каза с тиха въздишка Беро-Беро, като откъсна
ръката на детето от мустаците си.
Голямата дъщеря на Жулиета приличаше на него. Очите ѝ гледаха като на малко
тигърче. Тя се сви на големите гърди на дядо си, като дебнеше страшните му мустаци.
– И директорът Александър ми създава големи грижи – каза Беро-Беро.
– Какви? – учудено запита Жулиета, додето червените къдри паднаха върху бялото ѝ
чело.
– Вечерно време той събира работниците и ги учи на бунт! Боя се, че ще трябва да
взема строги мерки срещу него.
Жулиета поклати глава.
– Татко, ти командваше досега толкова добре Соления залив! И сега ще се справиш
със своите хора.
Беро-Беро обаче не изглеждаше съгласен с нея, въпреки че климна10 глава и замълча.
На обед той повдигна същия въпрос пред Сандро Гръка. Не е ли чувал той какво
говори директорът Александър пред работниците на Соления залив?
Не, Сандро не бе чул нищо такова. Сандро по цял ден работи в консервната фабрика,
защото се е заел тя да стане най-добрата фабрика по крайбрежието. Следователно той
не може да знае много добре какво се случва вън от фабриката. Александър от много
време отбягва неговата дружба.
Александър дружи вече само с Давид, директора на киното. Може би поради това е
станал приятел на работниците и тъй особен по характер...
– Но Давид е много добър и весел човек! – възрази Беро-Беро, защото често му се
случваше да говори с Давид.

10
Климна (остар.) – наведе. – Бел. ред.
215
 Сандро Гръка не знаеше какво да отговори, защото Жулиета го гледаше, а те двамата
знаеха много добре, че не приятелството на Давид, а любовта на Сандро към Жулиета
бе дамгосала с огъня на омразата и отчаянието душата на Александър. Те знаеха това,
но никога не говореха за него.
Когато срещнеше случайно Сандро и жена му, той поглеждаше Жулиета, както
трескав човек заглежда студена вода. Тъй го мъчеше неговият вътрешен огън!
Сандро знаеше, че това, което мъчи Александър и го прави зъл и нападателен е
любов, една страшна болест, за която няма успокоително лекарство за болния, който до
края на живота си трябва да живее самичък.
Но той не можеше да каже това нещо на Беро-Беро.

Една вечер Беро-Беро отвори вратата на училището. Не бе влизал тук от незапомнено

време.
Тишината в коридора изпълни гърдите му с мъка за детските години. Той приличаше
на великан по тези коридори, строени за деца и млади хора, а сивата му коса и мустаци
говореха, че тук е последното място за него.
Остарял, обременен и отегчен от дълго управление на Соления залив, той чувстваше
натоварен този край върху плещите си, чувстваше тази земя да тежи върху него заедно
с пръстта си, с всичките си къщи до покривите и комините, с всички свои дървета от
корена до върха на корените, където птиците виеха гнезда. Той носеше върху гърба и
това училище. И то тежеше върху него с всичките си стаи, заедно с черните дъски и
чиновете, със своите пискливи деца и строги учители и с тези дълги коридори, с по две
ниски закачалки от двете страни, които служеха за закачване на детски дрехи.
Всичко това беше върху гърба му и той се чудеше, че стъпва предпазливо с големите
си нозе по тези детски коридори, които тежаха, заедно с целия Солен залив, върху него.
Гласът на директора Александър се издигна зад една врата и прекъсна странното
усещане на действителността, което бе изпълнило душата на Беро-Беро.
Той почука, отвори вратата и цял я изпълни със себе си.
Тридесетина работника, между които на първо място в един малък детски чин седеше
Панталей, скочиха на крака и погледнаха с облещени очи директора Александър. Той
остави книгата, която четеше, и се изправи мълчаливо, додето лицето му настръхна,
сякаш сто игли напънаха с върховете си неговата кожа, за да излязат навън.
– Седнете, седнете!... – с най-добрата си усмивка изгледа Беро-Беро наскачалите
работници. От Панталей, който седеше пръв, до този на последния чин, всички
работници му бяха познати. От рождената им люлка до днес той знаеше техните
занимания и затова те никога не го бяха карали да се замисли върху тях. Днес обаче той
не знаеше какво ги занимава и това бе дошъл да научи тази вечер между тях.
Техните напрегнати лица, виждани още в детски черти, после все по-ясно с течение
на години да се оформят в мъжки образ, в този миг бяха взряни в него с непознат поглед
и Беро-Беро помисли, че всъщност той никога не бе виждал тези хора.
Когато се обърна към директора Александър, за да му подаде набърже ръката си,
Беро-Беро забеляза, че не е виждал досега и него.
Тези работници, които бяха подчинени на неговите заповеди до днес, тази вечер бяха
негови врагове, а техен водач бе станал кой знае по какви тайни подбуди Александър,
който някога влезе усмихнат и тъй изкусително любезен в неговия дом.
Но за да стигнат тези хора от подчинение към бунт и от любов към омраза, с тях
трябва да се бе случило нещо, което бе убягнало от очите на Беро-Беро. И той, който

216
смяташе, че познава хората на Соления залив, трябваше сега да признае, че е заобиколен
от чужденци.
– Аз взех вече позволение от вас да присъствам на някоя ваша беседа – усмихна се
той със своите пъстри, дебнещи очи на тигър. Сивите му вежди щръкнаха и увисналите
му мустаци се раздвижиха, за да покажат червените му устни.
– Заповядайте, господин Управителю – леко се поклони Александър.
– Мога ли да седна на стол? – любезно запита Беро-Беро. – Ако седна върху някой
чин, утре две деца няма да има къде да учат.
Работниците силно се изсмяха на тази сполучлива шега, но веднага станаха сериозни
до намръщване и заеха местата си по чиновете. Директорът Александър подаде стола
от катедрата на Беро-Беро, а сам взе книгата, която в изненадата си бе захлупил разтво-
рена на тази страница, която четеше, като се помъчи да намери нова страница за четене.
– Не, моля, продължете четенето си на същата страница – настоя Беро-Беро, като
следеше внимателно Александър да не обърне листа.
В стаята настъпи напрегната тишина.
Директорът Александър седна върху ръба на масата с единия си крак и като впери
очи в редовете на започнатата страница, след кратко замисляне продължи да чете със
своя ясен, отмерен глас:
– ... И тъй, ще заключим, че няма Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, който уж
управлявал света. Когато народните маси поемат в свои ръце съдбините си, над тях не
трябва да тегне заплахата на едно суеверие. У тях не трябва да остане никакво съмнение,
че господарите експлоататори са ги държали в невежество хиляди години и за да ги
държат в подчинение, са измислили за тях страха от Бога.
Беро-Беро слушаше тези думи, без да мигне. Той мразеше книгите. Мразеше ги от
времето на своята съпруга. Той не четеше книги.
Той мразеше книгите, защото бе поразен от тях. Затуй знаеше, че те крият в себе си
могъща привлекателност, която направи съпругата му чужденка за него и неговия дом,
докато най-сетне я направи чужденка на този свят и я отнесе от него.
До този миг обаче той никога не бе предполагал, че може да срещне в някоя книга и
такива глупости!
Не че Беро-Беро считаше себе си за покорен раб Божи. Той покорен не можеше да
бъде никому, защото цял живот бе налагал и изисквал покорство от другите към себе
си.
Но всяка неделна утрин той редовно отиваше на черкова, хванал за ръка своята
дъщеря Жулиета. При неговото влизане в храма първата му работа бе да огледа всички
ъгли, за да види кой още спи, или закусва вкъщи, докато сладкото пеене на духовния
пастир, примесено с тамянен пушек и восъчен мирис, се издига да огласи храма и да
освети въздуха над Соления залив.
– Хората трябва да имат храм, дом за душата си – казваше той, – трябва да имат Един,
от когото да чакат любов и награда за добрите си дела, за да ги вършат, защото Беро-
Беро не може да се разкъса от любов към всички хора.
Те трябва да имат Един, от когото да чакат вечно наказание за лошите си дела, за да
се боят да ги вършат, защото Беро-Беро може да пропусне много злосторници, но
Господ – нито един!
Бог е повече необходим за народа, отколкото за Беро-Беро, и Бог е повече необходим
за народа, отколкото Беро-Беро е нужен на Соления залив. Беро-Беро отдавна се бе
разбрал по този въпрос с Бога.

217
 Властта на Небесния и неговата земна власт се свеждаха за него до един и същ
камшик.
Камшик за глупавите Божии овце.
Само че камшикът на Небесния носеше името богобоязън, а камшикът на Беро-Беро
беше просто камшик от върви или кожа.
Как биха повилняли хората, ако нямаше тази богобоязън и този камшик от върви и
кожа, това само Бог и Беро-Беро можеха да знаят!
Ето, здравата му ръка още държеше камшика, а те вече душеха вятъра, който духаше
от север, виреха глави и се събираха за пакост. Стадата надушваха, че иде по-силен
вятър от този, който може да пречупи камшика в здравата ръка на Беро-Беро.
Тогава те ще скочат върху него и ще повилнеят. Ще скачат върху трупа му и ще го
късат парче по парче, докато го разкъсат на хиляди късове, а после ще се обърнат да
разкъсат и Бога.
Но понеже Той ще ги гледа с невидимия Си образ и ще ги посрещне с невидимото Си
презрение, те няма да Го намерят, ще се нахвърлят да съборят неговия храм. А когато
направят и това и няма повече кого да разкъсат и какво да съборят, ще се нахвърлят да
се разкъсват един други.
Защото дотолкова са глупави Божиите овце, когато ги оставиш на себе си.
Вниманието му обаче отново бе привлечено от гласа на директора Александър, който
скандираше нещо ново в ушите на своите слушатели:
– ... Равенството, с което природата е сътворила хората, ни задължава да го пазим,
да се борим и ако трябва да умрем за него... но да не позволяваме един да трупа блага,
а друг да живее в нищета.
„Я, гледай!“ – помисли Беро-Беро. Голямата му глава стоеше неподвижно отсечена
на рамката на прозореца.
Той знаеше от рождената си люлка, че няма равни на себе си в Соления залив. Това,
което чу, бяха празни и глупави фрази:
– ... Това равенство ни задължава към смирение и да не мислим, че... управниците са
изпратени от Бога, а да знаем, че в лицето и на последния между нас ние трябва да
виждаме наш възможен управител...
Веждите на Беро-Беро щръкнаха така страшно, че той трябваше да захапе до кръв
долната си устна, за да я скрие под мустаците си и да се укроти. Идеше му да скокне и
да разкъса с ръце директора Александър, а после да плюе отгоре му, да го размаже с
крак и да излезе.
Той трябва да бе вече умрял, за да си позволява неговите поданици да четат такива
книги в залива!
И каква дивотия беше това, Боже мой!
Студени капки пот избиха от двете страни на побелелите му слепи очи.
Тези капки пот бяха изцедени от усилие да задържи големите си ръце върху коленете
и да задържи устата си захапана под мустака.
Под очите му се изправиха дългият, черен врат на Панталей, а до него лисичите очи
на дядо Симонко. Белите тънки мустаци на дядо Симонко висяха до средата на брадата
му. И двата стари работника стояха като заковани и слушаха тези дивотии да се изливат
като черковно пение от устата на директора Александър.
„... И навярно се мислят за бъдещи управители!“ – помисли Беро-Беро. Силен смях
избоботи в гърдите му, но той не го изпусна навън.
Ще дойдат ли дни, когато ученият ще забрави наученото и ще търпи простият да го

218
поучава?
Ще дойдат ли дни, когато богатият ще даде кесията си на бедния, за да го моли всяка
сутрин за един петак?
Ще дойдат ли дни, когато Панталей и дядо Симонко ще влязат в Общинското
управление, а ще изпратят Беро-Беро да бърка солната каша на солниците?
Ще дойдат ли тези дни, за да се каже, че на земята най-сетне е настанало равенство
и братство?
Да, те щяха дойдат, ако Беро-Беро продължава да стои със скръстени ръце и да слуша
дивотиите, с които директорът Александър пълни главите на работниците в Соления
залив!
Беро-Беро видя цялата си мощна снага да се изправя и да посяга към книгата на
директора Александър. Трийсет чифта очи със затаен дух проследиха движението на
неговите железни ръце и навярно помислиха, че тези два чука ще се стоварят върху
главата на директора Александър или най-малко върху неговата книга.
Но не... Беро-Беро не докосна дори с върха на единия си нокът тази книга. Някога той
бе притиснал в грамадните си прегръдки стотици книги, за да ги захвърли в огъня, но
тази мръсна, нищожна книжка, той не би могъл да похване нито с върха на своя нокът!
В този миг едно нещо му стана ясно. Че тази книжка е написана специално за такива
глупци като неговите работници и че такива книжки има много малко по земята.
Той беше сигурен, че жена му не бе докосвала такава книжка, въпреки че през
ръцете ѝ минаваха стотици книги. Иначе тя не би изглеждала така горда, възвишена и
красива.
По тази причина в неговите уморени, хищни очи се мярна нещо като усмивка.
– Смятам за излишно да ви питам как се казва тази книжка, господин директоре –
спокойно каза той. – Считам се запознат с вашата дейност. Сбогом!
И той излезе, като изпразни цялата стая.
На другия ден трийсет души работници от солниците на Соления залив, начело с
Панталей и дядо Симонко, бяха изпратени на работа в солниците на съседния залив, а
от там дойдоха трийсетина спокойни възрастни мъже.
Директорът Александър се яви да протестира в Общинското управление, но Беро-
Беро заповяда: най-младшият стражар да го съпроводи по главните улици на Соления
залив до къщи.
– Такъв спътник няма да го оскърби – каза Беро-Беро, – защото този младши стражар
утре може да стане управител на Соления залив. Това не го казвам аз, а той.

Рано една сутрин, когато въздухът по крайбрежието, въпреки изгрева, бе още син и
хладен, във фабриката на Беро-Беро влезе млад, широкоплещест работник.
Сините му очи святкаха от енергия върху изпеченото му от соления вятър лице.
– Откъде идеш? – запита го Беро-Беро, който по този час имаше навик да преглежда
сметките на фабриката в своята канцелария. Сега той разпределяше поръчките, затуй
само едното му око погледна влезлия.
– От морето – отговори момъкът. – До снощи работих с рибарите. Вие имате ли нужда
от един здрав работник?
– Не! – каза Беро-Беро. – Ти не прочете ли обявлението на вратата, че нови работници
засега не се приемат?
– Прочетох – изправен като стълб, отговори момъкът, – но аз нямам време да чакам,
докато махнете обявлението.

219
 Беро-Беро вдигна голямата си глава и отметна сивочервените кичури коса от челото
си. Той свали роговите си очила и погледът му прониза младия човек.
– А защо, ако мога да те помоля? – запита той така, сякаш искаше да каже: „От някое
време аз свикнах да виждам такива като тебе. Отворѝ устата си и аз ще те смажа!“
Но като видя, че младежът зина спокойно да отговори, той го превари:
– Защо си напуснал тази нощ рибарите?
– Заради надниците – отговори момъкът, а очите на Беро-Беро се изостриха до
грозота и блеснаха. Значи той действително бе един от онези!
– Тук аз мога да ти плащам много по-малко! – каза той.
– Може би – отговори младежът, – но поне редовно. Всяка вечер аз мога да разчитам
на парите, които съм припечелил през деня. А там е друго. Днес има работа – има пари.
Но утре, ако няма работа – този ден е загубен за мене! А тук аз мога да работя
извънредни часове, мога да ви помагам в канцеларията и с това ще мога да прибавя нещо
повече към дневната си надница.
– А ти защо бързаш да натрупаш толкова пари? – любопитно го изгледа Беро-Беро
изпод роговите рамки на очилата си.
– Трябват ми, за да замина наесен за Германия и довърша своето образование. Аз
следвам зиме машинно инженерство в Берлин. А лятно време – усмихна се работникът
и белите му зъби лъснаха на опърленото му от вятъра лице – аз трябва здраво да работя
с ръцете си, защото през зимата работя само с ума си. Затуй лятно време аз не мога да
загубя нито една надница, а зимно време не мога да пропусна нито един изпит. Това за
мене би било голяма беда.
Беро-Беро изведнъж свали очилата от носа си, надигна голямата си снага и се изправи
два пъти по-голям от младежа.
– Как се казваш? – запита го той.
– Марин... Марин Георгиев се казвам.
– Тогава слушай ти... Марин... Марин Георгиев – каза учтиво Беро-Беро. – Аз
наистина не приемам работници, но тази сутрин ще приема тебе. Ела с мен!

Този ден всички машини във фабриката на Беро-Беро запяха, защото сръчните и вещи
ръце на Марин въртяха отверки и клещи по техните болтове и колелата, затягаха каиши
и поливаха с масло.
Всяка бурма се завъртя с нова песен и под фабричния покрив започна да се диша
бързо и леко.
Работниците се развеселиха и като завъртваха копелетата, запяха.
Марин спря при големия казан, който изпълваше със своето клокочене цялото
западно крило и до края на деня остана при него.
Вечерта, когато се яви в канцеларията да получи своите поръчки за идущия ден, той
завари Беро-Беро отново на старото бюро.
– Млади момко – каза му той, – ела и заеми моето място! До днес всички писма и
сметки минаваха през моите ръце. От днес ще ги поемеш ти!
Сините очи на Марин буйно светнаха и Беро-Беро се усмихна под големите си
мустаци.
– От днес ти ставаш мой счетоводител. През деня – надница на работник, вечерта –
заплата на счетоводител, не е малко, нали?
– Ооо, това е прекалено много, господин Управителю! – извика Марин, като
затрепери от радост, сякаш искаше да се хвърли и да прегърне Беро-Беро.

220
 Защо хората в залива разправяха, че този човек е дива мечка стръвница?
Беро-Беро стана, сложи с уморена усмивка тежката си ръка на рамото му и мълчаливо
отстъпи своето място пред старото бюро, на което бе работил три години сам до
идването на Марин.

Един ден Марин се качи в бърлогата на Беро-Беро, както работниците наричаха

малката стаичка на кулата, която красеше покрива на фабриката. Тя имаше кръгло
прозорче към морето.
Бърлогата си Беро-Беро изгради от здрави стени, като ѝ сложи двойна дъбова врата
с железни кантове – достойно свърталище за себе си.
Никой работник не можеше да се изкачи на тавана и да похлопа на дъбовата врата,
обкована с желязо. Това не беше правил никога и Сандро Гръка, който минаваше в
Соления залив за син на Беро-Беро.
Работниците притаиха дъх и чакаха да видят как Марин ще изхвръкне през вратата
на тавана и ще се търколи по стълбата, изхвърлен от мечите ръце на Беро-Беро. Тази
дързост можеше да сложи край на неговото младежко здраве и на неговата работа във
фабриката.
Обаче Марин остана горе. Дали Беро-Беро не посегна върху главата му и не я
наблъска в гръдния му кош?... Този Марин бе чужденец и не знаеше какво значи да се
изпъчиш пред бърлогата на Беро-Беро.
Не се мина много време обаче, Марин слезе с обикновеното си весело лице и пое
работата си около своята машина.
– Той... там ли беше? – запитаха без дъх работниците.
– Там е – отговори Марин.
– И не те уби?!...
– Вие сте много чудни хора! – изсмя се Марин. – Не мога да ви разбера защо се
страхувате от този човек!
Работниците поклатиха глава и го оставиха. От този ден, когато Марин се качваше на
тавана, те не оставяха работата си при машините да го чакат.
Един ден Марин се качи в бърлогата на Беро-Беро да му съобщи, че зад фабриката,
на изчистеното от камъни и тръни място, много мъже са довели един керван коли с
греди, дъски и тухли и започват да строят.
Беро-Беро вдигна глава от сметката, с която се занимаваше.
– Строят?... Какво могат да строят!...
И той бързо слезе долу. Зад фабриката действително копаеха, ковяха греди и зидаха.
– Какво сте се разпукали тука! – запита той работниците, които дялаха камъни.
– фабрика ще градим – отвърнаха намусено работниците.
Беро-Беро ги изгледа изпод чорлавите си вежди и пресметна кой от неговите хора в
залива можеше да вдигне стените на нова фабрика до фабриката на Беро-Беро.
– Кой строи? – запита той.
– Кооперацията – отговориха работниците. – Кооперацията на солопроизводителите.
Беро-Беро се усмихна под мустак и сивите му, хищни очи светнаха. Най-сетне онези
се бяха сдружили да го бият!... Тъй като един по един никога не биха могли да го
съборят, новото време ги бе научило на кооперация.
Нека я изградят и почнат!... Хе-хе!... Беро-Беро ще си седи в своята сграда и оттам ще
гледа как десет кучета ще гризят един кокал!...
Ще дойде ден и той няма да се забави много, когато те ще дотърчат с пукнати глави

221
и откъснати челюсти при него като при върховен съдия на Соления залив и ще викат:
– Обеси това мръсно куче! Той ме ограби!... Обеси го на мегдана пред Общинското
управление и ми дай края на въжето – да го дърпам с едната ръка, докато прося с другата
милостиня!
Хе-хе, той познаваше своите хора – хората на Соления залив!... Може и на друго
място да е така, но за ония хора той не може да каже нищо. Обаче за хората на Соления
залив може да каже, че те няма да направят кооперация!

Ден след ден шумът зад фабриката се увеличаваше и Беро-Беро започна да мисли, че
онези са решили да се търпят на всяка цена, за да могат най-сетне да стигнат и повалят
Беро-Беро.
Един ден той можа да види всичките си съседи кооператори, събрани накуп пред
вратата на неговата фабрика.
Основната плоча на тяхното здание бе излята и погълнала всичкото желязо, което те
с голяма мъка бяха намерили в Морскиград. Цимент и чакъл те имаха в изобилие. Не би
ли се съгласил Беро-Беро да им продаде няколко метра от своето старо желязо, което
без полза лежи от месеци на двора и ръждясва? За него те са готови да му заплатят добра
цена.
Беро-Беро изслуша тяхната молба, изду като мях големите си гърди и ги изгледа един
по един. Значи това беше глутницата, която щеше да се бори с него и да го събори!... И
те искаха да го улучат с неговото желязо по главата!
– Хм – изръмжа накрая той, – пак аз трябва да се грижа за всички ви!... И вие уж сте
се събрали да си помагате!... Събрали сте десет капитала и десет глави, а без мен не
можете да издигнете една барака! Аз съм сам, аз не съм кооператор и никому не съм
длъжен да помагам! Вървете си от тук! Няма да ви дам желязо!
Той запрати с тежката си лапа вратата под носа им и с тромави стъпки се върна в
своето леговище на таванската кула.
– Този грубиян от ден на ден става все по-див! – каза Алеко кооператорът, най-
дребният и пъргавият от всички хора на залива. А останалите извадиха кърпи да отрият
изпотените си лица.
Всеки от тях знаеше много добре, че никога не би се изправил с тази молба пред Беро-
Беро, ако на сто километра около Соления залив имаше някъде такова желязо.
В този унизителен миг те се спогледаха да си вървят, като се заклеха да не прекрачат
прага на тази фабрика освен през трупа на Беро-Беро.
Старият тигър – тъй започнаха да наричат Беро-Беро жителите на Соления залив.
Неговите работници го наричаха само Старият.
Неусетно мина той към старостта, въпреки че гигантската му снага още пазеше
нечовешка сила и хищният му поглед все още издаваше тук-таме блясъка на младите
му, несъкрушими години.
Старият го наричаха неговите работници още и затуй, защото всяка самотна душа
изглежда на хората стара.
Старостта не дири весели другари, приказки и забави, докато младостта не може да
мине нито ден без тях.
А Беро-Беро се усамотяваше все повече и повече.
Неговите работници не смееха да го доближат и да му поискат нещо. Той бе
пресметнал до стотинка техните нужди и не придаваше нито лев повече към тяхната
надница.

222
 – Нима продължавате да работите на този тиранин, на този изедник! – запита ги при
една среща директорът Александър.
Работниците не знаеха какво да му отговорят. Те се страхуваха да се условят на работа
в кооперацията. Не че работниците в кооперацията бяха третирани зле. Но когато
кооператорите имаха пари, имаше надници и за тях. Понякога им даваха и нещо
извънредно.
Но често пъти нямаше пукнат грош нито за кооператорите, нито за работниците.
Един ден кооператорите свикаха своите работници на важно заседание.
Някакъв голобрад, чужд на този град момък, с пламенно ръкомахане им заговори, че
стига да пожелаят, и те... самите работници, можели да участват в тази кооперация –
кой с малко пари, кой с труда си. По този начин те ще вземат участие при подялбата на
печалбите.
От това съдружие на работници и господари щяло да се образува едно тяло, което се
наричало в прогресивните държави колектив!
Тази форма на задружна работа, капитал, труд и разпределение на печалбите била
много обикната и препоръчвана в страната на бляскавия социализъм!
Нека работниците на тази новообразувана кооперация първи дадат пример в нашата
страна за такова високо социално съзнание, за такава задружна работа, капитал и
справедливо разпределение на печалбите, наречена колектив.
Работниците загрижено гледаха носа на скъсаните си обуща и рядко вдигаха очите си
към лицето на младия оратор, защото се чудеха в каква подялба на печалби да участват,
когато кооператорите не бяха изплатили надниците им за три седмици.
Ако се съгласят на това предложение, това значи да работят и този месец безплатно
на кооперацията, без да потърсят своите минали триседмични надници от господарите
си, които ще станат утре техни другари.
А за в бъдеще, кой би могъл да каже, че ги чака нещо по-добро?
Не, те са бедни работници! Домовете им са пълни с гладни гърла, които искат от тях
хляб, а не велики дела. По-добре нека други работници направят този опит с колектива!
А техните господари-кооператори ще направят по-добре да се замислят как да им запла-
тят триседмичните надници. Защото всеки в края на краищата си има свой дълг в
живота. Работниците – да работят съвестно на господарите, а господарите – да заплащат
съвестно надниците на своите работници.
Нека те изпълнят първом своето задължение, а после да мислят за колектив!
Работниците от кооперацията много искаха да побеседват с директора Александър по
този въпрос. Той беше учен човек и разбираше тези работи сто пъти по-добре от тях, но
той, заедно с кооператорите, подкрепяше идеята за колектива и те не можеха да му
кажат, че додето работниците един подир друг напущат кооперацията, който се залости
на работа при Беро-Беро не излиза, защото надницата при Беро-Беро е сигурна. Той ще
ги гледа с презрение и ще ги подиграе:
– Идете тогава и вие при Беро-Беро! Теглете! Вие сте родени за роби!...
Но директорът Александър с лесен труд изкарваше прехраната си. Капиталът му –
две-три книжки! На врата му не висеше жена и няколко малчугана гладни-прегладнели,
които той всяка сутрин вижда нахранени в училище.

Но ето че един ден трима здрави работници от фабриката на Беро-Беро наведнъж

напуснаха работата си и този ден изчезнаха от залива.
Сандро Гръка, който ръководеше персонала, не можеше да даде на Беро-Беро каквото

223
и да е обяснение къде са отишли тези хора.
Двамата бяха голобради момци, но третият беше мъж с побелели мустаци и се
радваше на проходили внуци. Симеон, Симеон Революцията го наричаха в залива.
Той бе лежал на младини в градския затвор, защото по това време – хей някъде си из
България, в някоя берковска гора участвал в някакъв бунт за свалянето на царя.
Революция било това – казваше той и оттогава понесе това име като отличителен
знак и като кръст Божи върху плещите си. Защото да живееш още двайсет години в
царско време и да се наричаш Симеон Революцията не е нито приятно за хората, нито
безопасно за тебе.
Симеон Революцията обаче гледаше с леко сърце на своето кръстно бреме и обичаше
да разказва за онези години.
Тогава някакъв неразпопен поп11, с расо и калимавка, ги повел – кого с пушка, кого с
нож – срещу царската войска в Балкана.
– Да живее матушка Русия! – викал червеният поп.
Когато обаче запукали пушките, нашият дядо Симеон се заблудил и влязъл в едно
село.
По-късно го хванали, защото някой се изстъпил като подлия издайник на св. Петър в
двора на Пилат Понтийски и казал:
– И ти беше с червения поп!
– А къде съм бил през време на битката? – изревал му нашият и с тази смела постъпка
спасил кожата на гърба си.
Но колкото и пъти през тези двайсет години Беро-Беро срещнеше очите на дядо
Симеон Революцията, той виждаше в тях един червен знак. От ония далечни години той
носеше нещо червено вътре в себе си.
Навярно това бе така, защото в онези далечни години на силни впечатления и
младежки възторзи той бе погледнал е очите си червения поп.
А може би, когато е бягал в решителния час от битката, червеният поп, махайки
червено знаме, е зърнал беглеца и за един миг забил с отвратения си пастирски поглед
своя червен печат в очите му.
С това той бе искал да му създаде безпокойствие за през целия му живот в Соления
залив.
Навярно поради това двайсетгодишно безпокойствие дядо Симеон Революцията бе
забягнал сега отново в Балкана при новите, които бяха напъплили последно време по
горите в името на червения поп.
Напразно бабичката му цял ден плака пред канцеларията на Беро-Беро, като
непрестанно го питаше къде е нейният старец.
– Знам ли аз? – изрева ѝ най-сетне Беро-Беро. – На стари години може пак да е хванал
Балкана. Иди го търси там! Какво си ревнала на моята врата?
– Ти го прогони! – запищя старицата, като от време на време прибавяше по някоя тиха
клетва. – Ти не го остави да си доживее старините в залива. Не ти ли иска той преди пет
дни половина заплата за внучето? Ти не знаеш ли, че дъщеря ми има трето дете, а? Или
само ти имаш дъщеря и внуци?
Беро-Беро скочи, като я прониза с най-грозния си поглед.
– Махай се! – изрева той. – Не съм те карал да раждаш деца, нито съм длъжен да храня
твоите внуци!

11
Поп Андрей, водач на комунистическото въстание през септември 1923 г. – Бел. ред.
224
 Бабата на дядо Симеон Революцията с писък и проклетии излезе от фабриката, а Беро-
Беро почувства, че я мрази с отвращение, че мрази нейния мъж, който не можеше да
оправи своите деца, а с този кокоши ум бе тръгнал държава да оправя, че мрази децата
на този глупец и се отвращава от децата на тези деца!
Когато се прибра в бърлогата си, той се почувства изтощен от омразата и
отвращението, които бяха връхлетели върху него.
Работниците, които го видяха да се изкачва към кулата на фабриката, казаха:
– Старият тигър отива да се затвори в своята клетка!
– О, не, той не е старият тигър, той е старият вълк! – казаха други. – Не вярвайте, че
той може да се затвори в клетка! Ще видите вие как той скоро ще оправдае поговорката,
че „Вълк козината си не мени“! Не го гледайте сега, че се крие от хората! Няма да мине
много време и той ще се покаже от своята дупка, за да нападне Божиите стада. Нека
нашите деца и внуци се пазят от Беро-Беро, както сме се пазили ние!

16.
Давид се разхождаше нервно напред-назад в своята малка стая, която наричаше
каюта. Каютата бе някогашен склад за филми и различни кинопособия и се намираше
зад кинооператорната. Когато киното работеше, каютата отразяваше с четиритях си
стени и няколкото свои скромни мебели трептенето и бръмченето на мотора.
Сега в каютата бе мъртво тихо, въпреки късния следобеден час, в който стените и
мебелите започваха всеки ден своето трептене и бръмчене.
Само Давид се мяташе напред и назад в широкото си сако и развлечени панталони,
прокарваше пръсти през дългата си, права коса, която веднага увисваше на двете му
бузи, поглеждаше своя ням другар, директора Александър, който неподвижно седеше
на късото му, войнишко легло, изпухтяваше и поемаше своето тичане отново.
Александър гледаше с празен поглед развлечените в колената панталони на Давид и
мислеше, че състоянието на тези панталони сочи един безспорно рядък талант на Давид
да превръща веднага всяка здрава вълнена материя в няколко увиснали вълнени дрипи.
Директорът Александър носеше безупречно огладени панталони. При никакви
обстоятелства той не би могъл да навлече върху двата си крака панталоните на Давид.
Това мълчаливо наблюдение го отчужди още повече от неспокойния му приятел и не
му даде сили да го утеши.
– Как са ги подушили, кажи ми, в такова скривалище! – извика Давид, като спря само
за миг пред него и отново хукна из стаята. – Това бе най-добре маскираното от всички
скривалища!
– Колко далеч е оттука? – запита Александър.
– Само двайсет километра.
– И ти чакаш ранените да се довлекат дотук... двайсет километра пеш!
– Аз съобщих на двама шофьори. Те веднага поеха по пътя да ги посрещнат. Единият
чакаше на осем километра от мястото в един хан край пътя.
Директорът Александър не каза нищо повече и дълго седя с поглед вперен в
прозореца, докато Давид сновеше напред-назад из стаята. Той мислеше, че те ще дойдат,
когато денят загаси светлините си.
– Ти да не се страхуваш? – отново се спря пред него Давид, като го погледна в
лицето. – Тази работа за тебе е нова.
225
 – Не – каза замислено Александър, – аз съм се решил.
– Само да се свечери! – изпъшка Давид, като започна своята маршировка отново – от
прозореца до вратата.
Когато слънцето залезе, той се умори, взе стол и седна срещу Александър, като впи
поглед в своя безмълвен приятел.
– Слушай, другарю – въздъхна той, като плесна широките си колене. – Често пъти си
мисля за тебе: какво те накара да поемеш „Делото“. Зная, ти ще ми отговориш, че аз
съм причина за това, че аз съм ти говорил, аз съм те убедил... аз съм те склонил... Но
щастлив ли си ти?... Убеден ли си наистина ти?... Не се ли боиш? Ето, аз това не зная за
тебе. Ти мразиш Беро-Беро, но аз не зная дали ти мразиш всички господари и тирани на
света. Ти разбунтува работниците на Беро-Беро, но аз не зная дали съдбата на другите
работници те интересува. Ти страдаш и мълчиш и смяташ, че е срамно да признаеш пред
мене за какво и колко много страдаш. Но слушай, другарю, ние, прогресивните, имаме
честолюбие за народа, но никакво честолюбие за себе си. Ние обичаме народа, за да не
обичаме едно определено лице. Ние мразим господарите, но не мразим един определен
господар! Разбра ли?... Ако дойдеш с цялата си душа при нас, ти ще се освободиш от
своето страдание. Тя и на мен харесваше. Видя ли ме ти да ѝ запея серенада?... Тя идеше
по-често в моето кино, отколкото в твоето училище. Пожелах ли някога да я задържа?
А пък и аз съм млад, и аз съм мъж. А с течение на годините съм добил и един тираничен
вкус към женската красота, защото десет години въртя тази проклета машинка и гледам
на екрана само красиви жени. Но аз се запазих от нея, защото съм кръстен. Кръстен в
народа и за народа. Аз не мога да имам индивидуална любов. Ти не можеш ли да се
обречеш на моето освобождение от тия страсти?
– Старая се, както виждаш – с равнодушен глас отговори Александър, без да вдигне
глава. – Моята дейност ме отдалечава всеки ден от нея. Все по-далече отивам аз!
Давид го погледна и сви рамене, после нетърпеливо отправи поглед към прозореца.
Мислите му литнаха към тези, които трябваше да дойдат.
– Сега ще видиш ти една жена! – възторжено каза той. – Истинска жена! Истински
герой!
– И аз се чудя каква ще да е тази жена – каза Александър. – Досега съм познавал и
обичал само един вид жена.
„... Как се е решила тази жена да нарами пушка и да окачи бомби на кръста? –
мислеше той. – Как е изтърпяла сражението, трясъка на бомбите?... Как се е измъкнала
ранена от бункера и се е спасила с другаря си, за да стигне цялата тази трагедия в
планината до ушите на Давид!...“
Той би чакал цяла нощ тука, за да види тази жена!
Когато шофьорът, който бе вардил на осем километра от бункера, въведе мъжът и
жената, Давид, с вик на ужас и възторг, се хвърли в прегръдките им и тримата се
поздравиха с кратка мъжка целувка.
– Страшно беше! – прошепна мъжът с пребледнелите си устни. Дясната му ръка
висеше неподвижно. Жената само се усмихна. И нейните устни бяха бели, но тя не каза
нищо.
Когато Давид свали кърпата от главата ѝ, Александър потръпна от страх. Цялата ѝ
коса беше полепена с черна пихтия, а на врата ѝ висеше сплъчкана и изгоряла.
– Вода, другарю – бодро се усмихна към него тя.
Директорът Александър се впусна замаяно към умивалника. Ръцете му трепереха.
– Това е сигурно другарят директор? – обърна се към него жената така свободно,

226
сякаш си бяха писали писма от много години.
– Да, да – каза Давид, като сваляше внимателно блузата ѝ.
– Здравейте, другарю! – стисна тя ръката на Александър. – Вие с перото, ние с
бомбите!
– Вие сте героиня! – прошепна развълнувано Александър.
– Да си говорим на ти! – каза свободно младата жена, като остави без свян Давид да
свали презрамките на ризата ѝ от кървавите ѝ рамене.
Александър се изненада, че това се върши пред очите му и веднага извърна глава, но
като видя, че двамата му другари се заеха да почистят и превържат рамото на жената,
без да се вълнуват от нейната голота, и той я погледна.
Сърцето му се сви до болка, като допря очите си до нечистата и парцалива риза на
младата жена, до немитите ѝ гърди и загоряла от вятъра шия.
„Все пак тази работа не е за жени!“ – с горест помисли той и един мъчителен спомен
за единствената жена, която познаваше, сви до болка сърцето му.
Той се възпротиви на погнусата, която го разтърси, и се впусна да помогне при
почистването на косата.
След като превързаха жената, дойде ред на мъжа. Александър се почувства с него
много по-спокоен. Куршумът беше минал под кожата на дясната ръка, почти над лакътя,
а Давид го беше учил не само да чете Маркс.
Още в самото начало той му каза, че е дошъл часът на революцията и че за този час
Александър ще се приготви най-добре, като се научи да превързва счупени ръце и
продупчени глави.
– Виждаш ли колко навреме съм те изучил? – опита се да се пошегува Давид, но
гласът му трепереше, защото не можеше да гледа кръв.
– А ти, другарю, какво слухтиш? – изведнъж се обърна жената към директора Алек-
сандър, който бе вдигнал очи от ръката, която превързваше. Този млад, добре облечен
и безупречно чист мъж ѝ правеше тягостно впечатление.
– Мисля да не би случайно някой...
– Всички врати са заключени – успокои ги Давид.
– Хе-хе! – изсмя се жената и Александър разбра, че нейното повишено настроение се
дължи на изопнати нерви. – Ние избягахме от бункера, който имаше само една дупка,
та от толкова стаи и коридори ли няма да избягаме?! Тук трябва да имате сто врати!
– Вие сте героиня! – отново прошепна Александър, а жената се изсмя с двата си реда
бели, здрави зъби. Измитата ѝ коса блестеше черна и гладка под бялата превръзка.
– За всеки случай аз слагам вече кърпата на главата си! – каза тя, като се забради.
– Как ви откриха? – запита най-сетне Давид. – Аз получих известие, че вие се движите
насам и че ще останете цяло лято в бункера. Русан Кондуктора беше преди няколко дни
при нас и каза, че това е най-сигурното скривалище в България.
– Не зная – каза жената. – Другарят шофьор чул долу в селото да се разправя, че
основата на дървото при бункера била слабо опушена. Един млад офицер забелязал пръв
това. Нашият комин беше керемидка, захлупена на земята. Никакъв дим не можеше да
се вдигне нагоре и да ни издаде. Но димът, като лазил по тревата, с времето опушил,
макар и слабо, основата на близкото дърво. Този ден наблюдателят ни се прибра и каза,
че едно отделение войници с двама офицери души около нас. Ние се приготвихме, но
дълго време нямаше никакъв признак, че скривалището ни е открито. Изведнъж
бункерът хвръкна с оглушителен трясък и аз се отърколих на пет метра от него в една
яма. Когато побягнах на четири крака в прахоляка, зад мене се стреляше. По-късно този

227
другар ме намери в едно помощно скривалище и каза, че по него са стреляли, додето го
загубили от очи. Там останаха двайсет и пет души...
Мъжът и жената не се погледнаха, защото се пазеха да не заридаят, сякаш това щеше
да бъде най-лошото, което можеше да им се случи през този ден.
Александър видя това и още повече се затвори в себе си. Искаше му се да си иде
вкъщи и да седне сам на един стол, далече от тези хора, от техния героизъм, от
опасностите, които ги дебнеха, и от тяхната твърда воля за нов живот.
Той гледаше отстрани двамата ранени другари, гледаше ги с удивление, но без обич.
Сърцето му биеше студено и чуждо за тях и неговите ледено ясни, самостоятелни удари
повтаряха в ушите му, че бият за други хора, бият за друг живот!
Навярно защото не съм още кръстен, както каза Давид“ – помисли Александър. Но
защо той не можа да се кръсти днес, когато превърза раните на тези хора?
Истина, той бе обвързан от много време с тях и доброволно стана един юмрук в
тяхната борба. Ако не днес, утре или в тъмното бъдеще, което идеше за Соления залив
и за цяла България, директорът Александър най-сетне трябваше да се кръсти!
Когато напусна обаче другарите си и киното на Давид, той въздъхна с облекчение
като беглец, който се вижда най-сетне сам на спасителния бряг.

17.
Есента наближи, но горещината започваше с изтриването на слънцето.
Силните изпарения на солниците трепереха над солната каша и над целия залив,
защото нямаше вятър да ги разнесе.
Тревата, която Беро-Беро нареди да окосят една вечер в двора на фабриката, пръх-
неше на две купчини пред зданието, жълта-пожълтяла като прахан.
Беро-Беро седна на сянка в сградата на фабриката, заслушан в тракането на машините
и шума на казана.
Понякога той се мъчеше да долови също такъв шум от съседите, обаче жените в
отделението на басейна, където се миеха продуктите, бръмчаха като сто оси и пречеха
на ушите му да доловят какво се върши в кооперацията.
Мъжете от машинното отделение изрядко се обаждаха, защото чувстваха присъствие-
то на Беро-Беро зад тънката стена на канцеларията. Те не бяха глупави като жените. Те
знаеха, че Беро-Беро има голяма глава и големи уши.
Какъв по-добър надзирател би могъл да намери за своята фабрика Беро-Беро от себе
си?
Дядо Спиридон, който работеше от време на време на солниците на Сандро Гръка, от
три дена вървеше подир него да го моли за това място във фабриката.
– Военно време е сега, всичко става, господин Управителю – казваше той. – На тебе
ти трябва един сигурен пазач за тези постройки. Назначи, молим ти се, мене! Аз съм
стар човек и по кръчмите не се заплесвам. Ще доведа само една бабичка със себе си да
мете двора, да чисти постройките.
Но Беро-Беро не му обещаваше нищо, защото не желаеше да направи дядо Спиридон
свой нощен другар. Той не искаше хората на Соления залив да знаят, че нощно време
той пази сам своята фабрика.
В една гореща сутрин в канцеларията влезе чичо Ходжо. Той беше левантинец,
преселник, но за хората от залива неговият скитнически живот бе намерил оправдание
228
в поклонението, което чичо Ходжо направи още в младите си години на Светите места.
Според неговия разказ, той бе проследил с грешните си нозе стъпка по стъпка пътя на
Богочеловека до върха Голгота, където человечеството бе изправило трите кръста на
своята духовна нищета.
На това място, където човекът се отрече от Бога, чичо Ходжо стана хаджия и получи
снизходителността на хората от Соления залив за своя скитнически живот, който не се
ръководеше от Божиите закони.
Да се възкачиш обаче на Голгота, да се поклониш и да целунеш земята, където е стоял
забит Кръста, това значи да си разкрил пред очите на Разпънатия пътя, който си
извървял до днес, и пътя, който възнамеряваш да поемеш, като свършиш своето
поклонничество.
Щом Разпънатия бе изтърпял чичо Ходжа в нозете Си и не бе пуснал гръм върху него,
хиляди пъти по-смирен трябваше да бъде един беден жител на Соления залив и да не
пита повече къде заминава чичо Ходжо всяка година по това време.
Той отнасяше в неизвестна страна, седнал в своята изгнила лодка, няколко чувала сол,
които изцеждаше от своята солница, и се връщаше всяка година с вирната глава, седнал
в нова, чуждестранна лодка, която влачеше зад себе си неговата стара прогнила черупка.
Той се връщаше в нови дрехи и с нов златен часовник в джоба.
Сам Беро-Беро, който имаше такъв бърз и силен поглед, че можеше да намери игла в
къртичина, ако речеш да я скриеш от него, се правеше, че не се удивлява на чичо Ходжо
подир неговото ежегодно завръщане.
Когато двамата се срещнеха случайно на улицата по такова време, той разменяше
любезно някоя и друга дума с него, като държеше главата си изправена високо над
главата на чичо Ходжо, без да погледне нито веднъж към неговите нови дрехи и златен
часовник.
Следователно можеше да се допусне, че Беро-Беро никога не бе забелязал новите
дрехи и златния часовник на чичо Ходжо.
Може би той вършеше това от високомерие, защото бе управител на залива, а кракът
му не бе стъпвал по-далеч от чертата на Соления залив и той не носеше златен часовник
в джоба си.
Един млад и невъздържан солоизносител каза веднъж, че Беро-Беро търпи „разбой-
ниците“ в залива, защото има нужда от тях, но хората го сръмжаха, защото Беро-Беро
беше строг съдия на Соления залив, но чичо Ходжо бе минал под очите на най-строгия
съдия на света.
Тази сутрин чичо Ходжо влезе шумно във фабриката на Беро-Беро и се изправи пред
него, изненадан, че го вижда да седи без работа на голямото бюро, спокойно отправил
поглед към него.
– Добър ден, господин Управителю! – каза чичо Ходжо, като отложи бялата панамена
шапка от главата си. – Добре сте си вие тука на сянка, а?
– За тази сянка съм работил трийсет години – усмихна се под мустак Беро-Беро, като
посочи стол на чичо Ходжо.
Той никога не бе срещал и не бе говорил с този човек насаме. Той никога въобще не
бе разговарял по някакъв въпрос с него. До ушите му често достигаха думи на
недоволство срещу чичо Ходжо. Младите солоизносители искаха да наложат един
обществен контрол над него и то чрез очите на Беро-Беро.
Но Беро-Беро почувства това и се отдръпна от чичо Ходжо. Отдръпна се от неговия
живот така, че той да може да се промъкне под неговия дебнещ поглед, да отплува

229
свободно накъдето си иска и да доплува, когато пожелае и в какъвто вид му е угодно.
Беро-Беро го следеше отдалече, усмихнат под мустак, а младите солоизносители
скърцаха зъби, като виждаха тази усмивка.
Тя беше знак на неговото господарско благоволение към чичо Ходжо и неговия закон
в Соления залив.
Законът на Беро-Беро позволяваше на чичо Ходжо да отплува, да отнесе в старата си
лодка малко сол и да се срещне с тогова-оногова по света.
Това правеше чичо Ходжо доволен от живота и го връщаше в Соления залив в нови
дрехи и златен часовник в джоба.
А младите солоизносители съскаха подир него, защото и те искаха да заминат, но
нямаха при кого и не знаеха накъде.
Туй казваше законът на Беро-Беро.
Защото сам Беро-Беро би хванал веслата на лодката за такъв рискован, но весел път
като пътя на чичо Ходжо, ако не трябваше да стои до края на дните си в Соления залив,
за да го управлява според своите закони. Защото неговите закони бяха неписани и за
всеки отделен случай той ковеше отделен закон в Соления залив.
Тъй Беро-Беро освободи чичо Ходжо от своя надзор и днес тази свобода даде куража
на чичо Ходжо, въпреки натрупаните тлъстини около ребрата и корема си, да връхлети
като свободна чайка от морето в неговата фабрика.
Беро-Беро се усмихна под мустак.
– Господин Управителю – заприказва бързо и тихо чичо Ходжо, като притегли между
двата си крака стола до бюрото, – какво ще кажете за вашите съседи, а?
– Добре са – отговори Беро-Беро. – Ти не си ли още при тях?
– Аз?! – извика чичо Ходжо. – Аз!... Свободна птица!... Аз – кооператор!... Вие се
подигравате с мене, господин Управителю!
– Напротив – каза сериозно Беро-Беро, като го прониза с очите си. – Аз винаги съм
ценил твоите търговски способности.
– Сега вие ме ласкаете – отпусна се на гърба на стола чичо Ходжо, като се потупа с
лявата бяла ръка по корема, където в малкия джоб биеше последният златен часовник.
„Дъждовник! – помисли Беро-Беро. – Как изпълзява навън, когато е мокро! Този
човек може да мине много удобно по една храчка“
– И тъй, аз мислех да не си се увлякъл и ти от новите идеи...
– О, господин Управителю – извика с нагърчена бяла брадичка чичо Ходжо. – Идеите
на новото време изискват разпределение на печалбите, а на старото – цялата печалба в
джоба! Аз съм вече стар човек и нямам време да разпределям и споделям! Само-
живостта е най-доброто средство за търговска сполука. Вие сте най-големият само-
живец между нас, господин Управителю!
Беро-Беро се засмя с ръмжене и му се дощя да тупне чичо Ходжо с тежката си ръка
по рамото. Колко справедливо бе постъпвал той до ден-днешен с този подвижен
левантинец, с този дъждовник, който намираше такъв лесен разговор с мълчаливия
Беро-Беро!
– Въпросът е там, господин Управителю – завъртя се на стола си чичо Ходжо, – че и
аз съм саможив и възнамерявам сам в скоро време да замина оттука. Но в последно
време в залива се е навъдила една военна охрана... знаете, по крайбрежието...
Беро-Беро издигна голямата си глава и помисли за онзи далечен път, в който искаше
да се впусне чичо Ходжо. Ако можеше Беро-Беро да се откъсне за няколко дни от залива
и да занесе с лодката на чичо Ходжо някои неща на съхранение в чужда страна, той би

230
получил по-късно толкова за тях, че след метежните времена ще може отново да свие в
шепата си целия Солен залив, който сега непокорно бръмчеше. Ще свие и кооперато-
рите заедно с тяхната кооперация!
Да, всичко ще остане завинаги свито в неговия юмрук!
Неговите дебнещи, тигрови очи се разшириха под щръкналите, сивочервени вежди и
се впиха в чичо Ходжо, който разказваше и разказваше с тихо шушукане, като вплиташе
в своето шушукане загубите, които биха претърпели от една такава негова разходка
кооператорите, които са се залепили като пиявици за гърба на Беро-Беро, загубата,
която биха имали неговите собствени врагове, които мразят него, но повече от него
мразели Беро-Беро.
Стига Беро-Беро да каже две думи на военната охрана...
– Ще те преведа! – с ледено спокойствие каза изведнъж господарят на Соления залив
като надигна могъщата си снага. Ще те преведа сам, защото това, което имам
намерение да поверя в ръцете ти, за да го отнесеш там, където отиваш, е това, с
което в бъдеще аз ще живея. Помни, че свързвам твоя живот с това, което ще ти поверя,
и че мога да те разкъсам с двете си ръце без чужда помощ!
Когато чичо Ходжо го напусна с многобройни благодарствени поклони, Беро-Беро се
отпусна на стола си.
Позволяваше ли това неговия закон? Да, той позволяваше! Чичо Ходжо трябва да
отплува към свободна земя, далече от бурята, която събира облаци над Соления залив.
Когато бурята премине, Ходжо ще се върне отново с богатството на Беро-Беро в
своята лодка и Беро-Беро ще бъде пак най-богатият и най-силният човек в залива!
Тъкмо се унасяше в мисли за чичо Ходжо, който искаше тази вечер да се понесе в
своята лодка към някакви плавателни съдове, които според него се навъртали из
морето и чието присъствие Беро-Беро усещаше в продължение на няколко години, на
вратата се почука и счетоводителят Марин влезе.
– Да не ви безпокоя? – запита той, като се изправи на вратата.
– Не! Не! – окопити се Беро-Беро и погледът му стана отново твърд и спокоен. – Влез!
– Господин Управителю – обърна се към него Марин, – утре трябва да ви напусна!
– Защо? – извика Беро-Беро.
– Времето дойде – запъна се Марин и откритото му, изпечено лице се набърчи от
мъка. – Изпитите ме чакат... Аз трябва да замина...
– Ах, да! – въздъхна Беро-Беро, като че ли сега слезе на земята. – Да, мое момче,
седни! Значи времето, за което ти ми говореше, дойде?
Марин седна на стола, върху който до преди минута бе седяло пълното тяло на чичо
Ходжо.
Беро-Беро поиска да го предупреди, веднага да го вдигне оттам и протегна ръка, но
се спря. Само очите му, впити в откритите очи на Марин, изразиха една необикновена,
почти изговорена симпатия към младия човек.
– Сега да видим какво ти дължа – каза Беро-Беро, като отвори чекмеджето на
писалището. В дъното се показаха високи и ниски пачки банкноти, купчини сребро и
купчини дребни железни пари.
Тези купчини растяха ден след ден, а довечера, когато Ходжо замине, те ще
останат едничкото му богатство, освен солниците и постройките, които в случай на
нужда не можеше да отнесе със себе си.
Когато Ходжо замине, когато солоизносителите обеднеят поради метежните
времена и дойдат при него с молба да му продадат на безценица своите солници,

231
когато кооператорите заключат вратите на своята кооперативна фабрика и
оставят покрива да рухне върху ръждясалите машини...
Да, тогава Беро-Беро ще бъде господар на всички пари в залива, на всички хора тук
и на цялата земя!
– Ще ти стигнат ли тези пари? – запита той Марин, като извади и натрупа пред него
купчините пари, които бяха в чекмеджето. Едва сега той виждаше пред очите си каква
царска заплата бе обещал на този млад работник. Но неговото учение в Германия... За
него всъщност тези пари може би изглеждаха недостатъчни?
– Не – твърдо каза Марин. – Вие заплащате пребогато моя труд! Аз никога няма да
забравя вашата добрина!
Беро-Беро отпусна ръцете си и погледна почти свенливо на своите пари. Наистина,
този Марин с честен мъжки труд е спечелил тези пари. Беро-Беро не може да го изпрати
с милостиня. Той няма да прибави нито един свой лев към надниците на Марин, който
изглеждаше тъй горд и доволен от себе си.
Когато Марин прибра парите в джоба си, Беро-Беро стана. Като се изправи с целия си
ръст, той стисна с две ръце ръката на младия мъж.
– Ако там изпитваш някакви трудности – разтърси ръката му той, – знай, че в Соления
залив има една здрава фабрика и един самотен стар човек, който живее в нея. Когато и
да дойдеш, фабриката ще бъде твоят дом. Ако ме потърсиш, аз ще те приема като баща.
Докато съм жив, можеш да разчиташ на мене!
Марин стисна на свой ред двете големи ръце на Беро-Беро, но не можа да отговори,
защото очите му плувнаха в сълзи.
– Хората не знаят какво голямо, златно сърце имате вие! – едва успя да издума той и
се разсмя, защото беше голям и здрав мъж, а плачеше.
– Остави хората! – каза усмихнат Беро-Беро. – Хора има малко и те са такива като
тебе. Ти мисли с добро за мене! Добър път, мое момче.
След Марин при Беро-Беро влезе дядо Спиридон.
– Господин Управителю – каза той, – реши ли да назначиш пазач на тази фабрика?
– Не съм решил още – отговори и днес Беро-Беро, както бе отговорил вчера и завчера,
но днес погледът му блуждаеше повече около дядо Спиридон, отколкото бе блуждал
вчера.
– Не се ли страхуваш да оставиш тези големи постройки съвсем сами в нощта, с лице
обърнато към тъмното море? – запита отчаяно дядо Спиридон. – От него могат да
дойдат разбойници и като зли духове да те нападнат!
– Добре, добре... – разсеяно отвърна Беро-Беро. – Ще помисля за това.
Същата нощ обаче той биде принуден да си спомни молбата на дядо Спиридон.
Нощта отначало беше тиха и звездна. Морето шумеше като сребърен плат,
набръчкван и надуван от вятъра.
Фабриката на Беро-Беро се издигаше празна и черна край този безкраен и сребърен
плат. Големите стъклени квадрати на прозорците отразяваха блясъка на морската
повърхност.
Купите сено в двора хвърляха ясни, черни сенки.
Беро-Беро не можеше да заспи. Той мислеше непрекъснато за чичо Ходжо и неговата
лодка. Как чичо Ходжо потопи веслата и започна да гребе. Шумът от гребането се стори
на Беро-Беро тъй силен, че можеше да събуди Соления залив от единия край до другия!
Колко хубаво бе човек да остане сам, след като е завършил успешно една такава
опасна работа!

232
 Ходжо плуваше вече в открито море, той пореше с веслата си тази сребърна материя
все по-близо и по-близо до хоризонта... Ходжо удряше и пляскаше веслата, без да се
грижи повече за шума, който произвеждат...
Опрял мустакатото си лице на малкото кръгло прозорче, което красеше неговата
бърлога, Беро-Беро продължаваше да мисли за чичо Ходжо и неговото морско
пътешествие.
Свил отпуснатото си, месесто тяло на грамадно кълбо върху стола, Беро-Беро
гледаше навън в сребърната морска нощ, в безграничното движение на водата и
чувстваше цялата си душа, изпълнена с нейната велика природа.
Колко тайни човешки криеше това море и никой не можеше да проникне в него, за да
ги разкрие!
По своя воля и по свой закон морето пренасяше корабите върху дланта си от единия
бряг към другия и там, където спираха тези щастливи кораби, крайбрежието натежа-
ваше от богатства и хората придаваха двойно на тегло, толкова доволни ставаха те от
живота. Това благоденствие създаваше по своя воля морето.
Но по своя воля то можеше да затвори щедрата си шепа, да смаже кораба, с ярост да
го хвърли на своето дъно и там да го забрави заедно с всичките му съкровища.
Никой не можеше да запита морето защо постъпва тъй или инак.
Неговите закони и неговата воля се чуват само подир тяхното изпълнение. Тъй
самостоятелно и силно е морето.
Само Беро-Беро бе тъй самостоятелен и силен в живота. И той винаги бе постъпвал
тъй или инак и нито една душа не бе чула някога Беро-Беро да е казал в Соления залив
защо е въздигнал тогоз, а смазал оногова.
В този миг Беро-Беро надникна с едното си будно око към двора. Стори му се, че
тъмна сянка прелитна между купите. Бялата му вежда щръкна!
Нова сянка притича към стената на фабриката.
Беро-Беро скочи. Трета сянка се откъсна от брега на морето и притича към сляпата
стена, която нямаше прозорци.
Беро-Беро напипа в тъмнината пистолета си и се спусна по стълбата надолу.
До сляпата стена стояха трима мъже. Беро-Беро чу тихите им гласове в абсолютната
тишина на празното здание.
– Натрупай повече, тука са машините – пошушна единият.
– Не се плаши! – след малко се обади другият. – фабриката няма пазач!
– Проклет да бъде този, който може да спаси нещо от цялата сграда! – обади се
третият. – Гредите са изсушени от вятъра като борина и сеното е сухо.
Той тъпчеше нещо в ъгъла, докато другите двама трупаха около стената.
В това време обаче страшен трясък прекъсна тяхната работа, сякаш врата се отпра от
рамката си и на двора връхлетя някакво чудовище, прилично на рошава, изправена
мечка. С извити грамадни ръце тази мечка се разклати на двата си големи крака.
Тримата не повярваха на очите си.
– Беро-Беро! – ахна единият.
В този миг огънят избухна в сеното, а трите сенки се снишиха и хукнаха на четири
крака в тъмнината.
Беро-Беро с яростен рев се хвърли подир тях и няколко изстрела по петите на
бегълците разтревожиха нощта на Соления залив.
Но подпалвачите бягаха вече далеч от неговите куршуми, като клякаха от сандък в
сандък между безбройните прегради на солниците.

233
 Пламъците вдигнаха червени и жълти езици високо до покрива на фабриката, като
ближеха с пращене стената, по която бяха осветени ясно цяла мрежа греди.
Беро-Беро изтръгна от старото стъбло на Сандровата слива два грамадни клона. С тях
той се хвърли да бие и удря избухналото в стихиен пожар сено.
Беро-Беро знаеше, че целият Солен залив стои сега на своите прозорци. Че няма душа
вън от пелени, която да е останала в леглото си.
Всеки виждаше, че фабриката на Беро-Беро гори. Това виждаха най-добре близките,
осветени от пожара къщи. Те бяха събудени от неговите гърмежи и вдигнати на крак от
страшния му рев. Всички стояха зад своите осветени от пожара прозорци, но никой не
излизаше да помогне на Беро-Беро.
Той се хвърляше сам с двата грамадни клона към стихийните пламъци, които се
разпалваха на морския вятър.
Искри, дим и черни сламки хвърчаха върху измокрената му от пот глава и се лепяха
по белите му вежди и мустаци.
Той ревеше и бъхтеше двата клона в стената, додето и последният пламък се превърна
в дим и последната искра угасна.
Тогава Беро-Беро се изправи, цял залепнал от пот и сажди, като отри с ръка мръсната
вода, която шуртеше от лицето му.
Пред него стърчеше една обгоряла стена, по която още цъкаха и гаснеха искри.
Беро-Беро изправи мокрия си врат и обърна глава срещу морския вятър, който идеше
от север като помощник на подпалвачите по крайбрежието. После той се обърна към
къщите на Соления залив.
Неговата дъщеря бе много далеч оттук и в този късен нощен час сигурно спеше
спокойно във вътрешността на къщата. Спеше и Сандро Гръка.
Беро-Беро се почувства съвсем сам, изправен срещу цялото селище, изоставен от
разбойниците, които го дебнеха по крайбрежието.
Той... Беро-Беро... господарят на тази земя!...
Като захвърли надалеч двата обрулени клона, той пусна с дълбока въздишка мокрите
ръкави на ризата си.
Борбата свърши.
Но утре той ще изправи в Общинското управление цялото мъжко население на
Соления залив, което не ходи с къси панталони, ще ги разгледа един по един... и ще
намери подпалвачите!
Ще ги намери и пред очите на всички мъже от залива ще откъсне главите им с ръцете
си!
Като напълни широките си гърди с вятъра от морето, Беро-Беро въздъхна дълбоко и
като грамаден, уморен, опърлен звяр заклати едрата си снага към вратата на фабриката.

18.
Пет години бяха изминали от лятото, в което Катерина напусна Соления залив.
Тия пет години изпукаха неусетно своите минути в работилницата за цветя, където
Катерина работеше цвят подир цвят с голямо старание, понеже изработваше минута по
минута съдбата на трима хора.
Без почивка изработваше тя своята съдба, съдбата на своя беден съпруг Апостол и на
своята изоставена дъщеря Катка.
234
 Чрез нейния упорит труд тези трима души трябваше в най-близко бъдеще да се
съединят в едно щастливо семейство, задоволено и успокоено от грижите за насъщния.
– Ти се съсипваш от работа! – протестираше Фердинанд. Колкото и рядко да я
виждаше сега, това биваха първите му думи. – Ти бързаш, като че ли някой те гони с
нож в ръка. Защо е тази суматоха?
– Нямам време – отговаряше Катерина, без да вдигне глава от своето цвете. – Минаха
три години!...
После тя казваше с въздишка:
– Минаха четири... Ето, мина пета година!...
При работилницата за цветя се откри просторен салон. На трите стени той имаше
големи огледала, в които се оглеждаха дълбоки кресла с цвета на слонова кост и рамки
от старо злато. Персийски килим покри стария под, а под стъклата на витрини и малки
масички светулкаха кристални съдове.

... Когато дойдеш при мене и влезеш като мой съпруг и собственик в този салон –
пишеше Катерина на съпруга си Апостол, – първия ден ти ще се побоиш да минеш по
този килим и да седнеш в едно от моите кресла. Отначало и аз се чувствах така, сякаш
се държа неприлично и сядам пред очите на Бога.
Но после свикнах, както ще свикнеш и ти.

След време към работилницата и салона се прибави една трета стая, която получи
бледорозови копринени завеси с дълбоки дипли и дантелени къдри, които опряха и се
повлякоха по пода.
Непознати търговци внесоха широко, лъскаво бяло легло, а Катерина го покри с
бледорозова копринена покривка, която имаше по себе си толкова набори и дантели,
толкова прелестни кътчета с бродерии от розова коприна, че Катерина дълго време стоя
загледана в тази покривка като пред одеждата на ангел.
Само заради новата покривка Катерина влезе няколко пъти до вечерта в стаята, като
заставаше върху бялата, влакнеста кожа пред леглото.

Когато ти, мое мило дете – писа тази вечер тя със сълзи на очите си на малката
Катка, – дойдеш и легнеш на тази покривка, която аз ще ти подаря заедно с бялото
легло, ти ще видиш колко много се е трудила за тебе твоята майка, която пет години
без отдих прави цветя на чуждите момичета, за да може най-сетне да каже, че е
постлала с цветя пътя на своето момиченце.

Катерина не получаваше известия от Соления залив, но тя знаеше, че Катка и Апостол

чакат с нетърпение нейните писма, които винаги носеха пари и добри известия.
Мълчаливият и тромав Атанас, който бе стигнал до първи майстор в мебелната
фабрика, един ден се върна от Соления залив и ѝ каза, че Апостол станал друг човек в
залива.
Той стигнал до такава дързост, че веднъж се скарал със своя работодател, захвърлил
лопатата си в краката му и казал, че плюе на неговите пари и си отива.
Другите работници казали на Атанас, че Апостол добил този кураж, защото редовно
получавал писма от жена си Катерина и тези писма били пълни с пари. Катерина му
пишела, че е станала много богата и го викала при себе си.
Този ден Катерина получи от устата на Атанас награда за целия си труд. Тя бе

235
работила без почивка пет години, за да може бедният Апостол да стане дързък и
високомерен.
Тя забърза по улиците към дома си, сякаш хвърчеше, а сърцето ѝ ликуваше и пееше
до пръсване в гърдите ѝ.

През лятото Катерина се уморяваше толкова много в ателието, че всяка сутрин се

събуждаше с главоболие и намираше лицето си подпухнало от липса на въздух. Лятно
време тя бе навикнала да усеща през тънката си рокля хладния морски вятър. Колко
въздух, каква прохлада имаше лятно време на морето!...
Тази сутрин Катерина се събуди особено неразположена. Тя изпи чаша вода и с
кисело лице надникна в работилницата. Двете малки момичета и голямата Павлина
срещу тях бяха привели главите си вече над пресите.
Електрическият чайник присъединяваше своята пара към топлината на лятната утрин,
но миризмата на чая се стори на Катерина домашна и приятна. Тя влезе.
Момичетата, които тази сутрин не разговаряха помежду си, вдигнаха глави – да
отговорят на нейния поздрав.
– Какво има? – помъчи се да се усмихне Катерина. – Вижда ми се, че сте се карали,
Павлино.
Павлина беше най-голямата от нейните работнички. Лицето ѝ беше тънко и мургаво,
но веждите – черни и силни. Те изглеждаха като залепени руна върху челото над
очите ѝ.
Павлина сви на ъгъл големите си вежди и не се усмихна. После тя трепна и тихо
изруга, защото се изгори с желязната топка, която натискаше в едно червено листо.
Катерина отмахна черните си очи от нейното намръщено лице.
Тя отдавна подозираше, че Павлина не е от тия, които живеят около нея и я обичат
най-много.
– Писмо има за вас, госпожо – каза Павлина, като наплюнчи изгорелия си пръст и
продължи своята работа.
Катерина изненадано я погледна и в този миг сърцето ѝ заби силно и глухо.
От кого?... Кой можеше да ѝ пише?
Дали това не бе най-сетне Катка?... Дали няма да прочете в началото на това писмо:
„Мила мамо, аз се научих да пиша и ти съобщавам, че ние с татко тръгнахме и утре ще
бъдем при тебе!...“
– Кога дойде? Къде е? – Запита с разтреперани устни Катерина. Тя чакаше това писмо
пет години. Чакането бе толкова дълго, че тя най-сетне забрави какво чака. Но тази
сутрин... изведнъж!
– Преди малко. Ей там на скрина – отговори Павлина намръщено.
Катерина се завтече, грабна с разтреперана ръка писмото и го обърна.
Писмото идеше от Соления залив, но почеркът беше мъжки, разкривен... Груба,
неграмотна ръка бе движила недобре подострен молив по гърба на плика...
„... Моливът остри този, който пише“ – помисли Катерина. Дали тези разкрачени
букви върху плика не бе писал с неопитната си ръка сам Апостол?
Дали той не бе учил пет години да пише букви, за да може един ден да съобщи на
жена си Катерина, че още я обича и че я счита за своя жена пред закона на хората и
лицето на Бога. Че той е взел тяхната дъщеря Катка и тръгнал на път от Соления залив...
Дали още днес тя няма да ги въведе в своя нов дом?
– Влез, Апостоле! – гордо ще каже тя. – И седни на едно от тези кресла, облечени в

236
сатен като слонова кост. Върху такова нещо човек може да седне само пред очите на
Бога.
А на Катка тя ще каже:
– Ела, Катке! Отвори розовата спалня и отдъхни от дългия път в бялото легло! Аз съм
го купила с много работа за тебе.
А на другия ден ще отвори вратата на работилницата за цветя.
– Ето – ще каже тя, – това е моята работа. От днес тя ще бъде работа за трима ни!...
Ето моята храна, която ям в изобилие! От днес тя ще бъде и ваша храна! Ето моите
дрехи!... Те са и ваши дрехи. Да заживеем щастливо в този дом и да не се разделяме
никога!
Катерина се затвори в стаята си и бързо разкъса вехтия плик. Но това не беше
Апостол, който ѝ пишеше. Това беше нейният свекър, който ѝ съобщаваше с няколко
думи, че Апостол е умрял от сриване на насипа при солниците на Беро-Беро.

... Твоят мъж си отиде според Божията воля – пишеше старият моряк с груби и
неравни букви, без да си даде труд да ѝ пише кога. – Но всички хора в залива разправят,
че не Бог взе душата на моя добър син, а тази черна акула Беро-Беро, който гледаше
да изкара своята печалба от солниците и своята фабрика, а за живота на своите
работници не помисли.
Така било писано, кроткият Апостол да загине от ръката на омразния тиранин!
Всички мъже в залива се събраха пред Общинското управление и викаха Беро-Беро да
излезе пред тях. Възмездие за Апостол искаха те! Но Беро-Беро затвори техния водач
в избата на Управлението.
Днес в дома на покойния се получи писмо от него до наследниците на Апостол, в
което Беро-Беро заявява със своя подпис, че иска да плати откуп за погубения.
Пиша ти това, за да дойдеш веднага. Дъщеря ти не може да оправи сама тази
работа и тя не иска да живее вече при нас. От смъртта на баща си живее сама във
вашата къща. Момичето е добро, но момиче в сама къща не се оставя.
То нас вече не слуша защото казва, че сме стари, изветряли кратуни...
Ти ела да го наредиш и да го вземеш със себе си. Каквото и да правиш там, ти си
негова майка! Мъртвият – Бог да го прости, грижи се за нея, докато можа. Сега
остана ти. Пиша ти това за доброто на нашата Катка...

Катерина остана върху леглото поразена и смазана от изненада. Апостол бе умрял!...

Работилницата за цветя, чудният салон с кресла като слонова кост, бялото легло в
розовата спалня... тримата доволни от живота хора... богатите дрехи и здравата храна...
всичко това се събори върху нея като насипа, който се бе съборил върху Апостол.
Катерина усети себе си под развалините на своя висок бряг, а в устата си – блудкавия
вкус на пепел. Нейният бряг е бил от пепел... Толкова висок бряг, а толкова несигурен!
– Защо градих върху човешки живот! – каза Катерина, когато се свести от своето
вцепенение. – Защо градих... защо трупах, защо събирах?!
Момичета тракаха в работилницата алуминиевите си съдове. По това Катерина
разбра, че е дошло вече обяд. Какво бяха правили те сами през тези дълги часове?
Бяха ли влизали при нея?
Тя прибра разпилените си дрехи и бавно стана.
Сега тя беше сама жена, вдовица, с едно голямо момиче, което трябваше незабавно
да доведе от залива.

237
 Семейството, което тя създаде с непосилен труд в своето въображение и в което
Апостол играеше главната роля, рухна. Този път, както и преди, Апостол беше виновен
за това.
Кога ли бе умрял? Завчера или преди няколко дни? Никой не бе сметнал за нужно да
я повика. За тях тя беше чужденка.
Само откупа, който трябваше да получи за живота на Апостол от злия тиран Беро-
Беро, и малката Катка, за която трябваше да се грижи след смъртта на баща ѝ, бяха
накарали една тежка бащинска ръка от Соления залив да ѝ напише това неопределено
съобщение за смъртта на Апостол.
Катерина се повдигна на уморените си нозе, изтегли пътната си чанта и я погледна
съкрушено.
Тази чанта бе купена отдавна, за да я придружи до Соления залив, където щеше да се
върне онази Катерина, която бе победила живота.
Сега тази чанта щеше да я придружи само до едно бедно дете, което тя трябваше да
прегърне като свое сираче.

Когато теснолинейката запухтя между дюните на Соления залив и синята вода на

морето заудря своите разпенени гребени в брега, Катерина се откъсна от себе си и се
понесе, сякаш пътуваше в невиждана и нечувана страна.
Новият кондуктор, който седеше срещу нея с кожена чанта през рамо, любопитно я
разглеждаше. Колкото пъти вдигнеше очи към този млад, черновежд човек, толкова
пъти той побързваше да се отзове на нейния поглед.
Виждала ли го бе тя по-рано? Познаваше ли той някогашната Катерина, жената на
Апостол, дъщерята на прочутата първа Катерина, която жителите на залива наричаха
Ката Вдовицата?
Този кондуктор бе заел мястото на Русан, когото тя видя за последен път онази нощ,
когато замина от Соления залив с Фердинанд.
Един ден Фердинанд ѝ каза, че Русан Кондуктора е назначен на голяма гара, но тя,
която мразеше всичко живо от Соления залив, не се заинтересува повече за него. Сега
помисли къде ли бе пратила ръката на Фердинанд висококраката сянка на лудия Русан?
Обаче новият кондуктор прекъсна мислите ѝ.
– За първи път ли пътувате по тези места? – запита той.
– Не, аз ги познавам отдавна – като събудена отговори Катерина.
– Отдавна!... – усмихна се кондукторът. – Аз пътувам от пет години по тази линия и
никога не съм ви видял!
Катерина нищо не отговори... Да, оттогава бяха минали пет години!
– Значи вие заместихте Русан Кондуктора! – по едно време запита тя, защото
почувства, че трепери от силата на изминалото време, което започваше да я духа все по-
близо и по-близо в лицето. Хладната морска влага, която носеше миризмата на
водораслите, се полепи по лицето и ръцете ѝ, после бавно запълни гърдите ѝ като силен,
мъчителен спомен.
– Да – отговори кондукторът. – Русан стана големец. Той има късмет. Отиде на една
чудесна гара, на най-хубавата линия. И аз бях там, преди да ме накажат и да ме пратят
на неговото проклето място в залива.
– Да, голямо наказание... – съчувствено каза Катерина през гърма на колелетата. –
За какво са ви наказали така лошо?
– За хубава жена, госпожице! – усмихна се кондукторът.

238
 Катерина отклони очите си по жълтите гърбове на дюните. Очите на младия мъж
бяха нетърпими, обаче тя чувстваше облекчение от присъствието на този непознат
човек в атмосферата на толкова мъртви близки хора в залива, към които се връщаше.
– Не сте оттука, нали? – тихо и внимателно я запита той, като седна срещу нея. –
Аз познавам хората от този край до последното бебе, затуй, щом ви видях, разбрах,
че вие идете от някой град по голямата линия.
– Откъде ви дойде това на ума? – едва запита Катерина.
– О, цялата вие сте оттам! Аз познавам тамошните жени! – въздъхна той. – Аз
обожавам безкръвните бузи и добре ушитите костюми на жените!...
Катерина го погледна с крайчеца на окото си, но кондукторът улови погледа ѝ за
един миг и ѝ се усмихна с една гореща и алчна усмивка.
– Да, аз съм виждал хубави жени – вън от този проклет залив! Може ли да ви
запитам кое ви кара да губите макар само тази нощ в едно такова странно място?
– Аз... аз имам близки тук – плахо отговори Катерина. – И аз самата съм живяла
някога тук.
– Живяла тук!... – плесна ръце кондукторът и седна още по-близо до нея. – Не мога
да повярвам! Оттогава ли познавате моя предшественик?
– Д...да, аз познавах Русан Кондуктора – замислено отговори Катерина.
– Значи вие сте били тук преди пет години? – запита младият човек.
– Да, бях преди пет години...
– Защо не съм бил тогава на мястото на Русан! – извика кондукторът и широките
му гърди изкънтяха от здраве и смях.
Катерина се отегчи от намека му и отвърна очи. Вечерни сенки прелитаха по
крайбрежието и миризмата на водораслите все по-силно и по-силно стягаше
сърцето ѝ.
– Аз го познавах дотолкова, доколкото той бе известен на целия залив – слабо се
усмихна Катерина, която се страхуваше да остане сама в горчивата миризма на
водораслите и дъха на горчивите спомени. – Той бе прочут с недоволството си. Радвам
се, че сега е там, където искаше да бъде.
– Тук той е намерил човека, който промени съдбата му – добави кондукторът. – Този
човек... Фердинанд. Вие и него ли познавате?
– Да, аз го познавам...
Кондукторът наведе очи и не каза нищо. Влакчето пищеше и навлизаше в чертата на
солниците.
– Ако някога видите този господин Фердинанд – каза най-сетне кондукторът, –
кажете му, че е помогнал на едно магаре. Русан остана толкова доволен от голямата
гара, колкото е бил и на тази теснолинейка! Преди две години го видях там. Беше скитал
надалеч от гарата пеша, беше настинал и ругаеше. Когато го запитах как напуща поста
си, когато му скимне, той ми отговори: „Не мога да гледам повече тази гара!...“ А като
си помислите, че това е най-хубавата гара! – прибави сериозно и тихо кондукторът. –
Че заради тази гара сега съм тук!... Че там ми изгоря душата!
Катерина за миг погледна яките му, широки плещи, черната му, лъскава коса,
здравите млади зъби, които се подаваха от полуотворените червени устни,
бляскавите черни очи и ръцете, които заплашваха със здравето и енергията си. И
помисли, че жените, които живееха на голямата гара, трябва да са били щастливи да
имат едни такива силни гърди, на които да починат, и такива жизнени ръце, които
да прегърнат тяхното уморено от живота тяло.

239
 Защо на голямата гара господин Фердинанд бе пратил Русан Кондуктора? Какво
можеше да направи там Русан с постоянното недоволство на душата си?
– Ще останете ли дълго време в Соления залив? – замислено я погледна кондукто-
рът.
– Н...не, аз ще се върна веднага!
Той не каза нищо. Къщите на Соления залив мяркаха вече своите лампи зад купищата
сол. Катерина гледаше като насън тези познати светулки, които летяха зад прозореца, и
не знаеше дали да вярва, че се връща в Соления залив, или да остане във влака, за да
продължи към страната на други сънища.
Влакът спря. Старите дървета на станцията неясно се очертаваха. Катерина пое
чантата си от ръката на кондуктора и слезе. Редките пътници се разпиляха пред нея в
тъмнината.
– Ако ви потрябвам, потърсете ме тука – каза кондукторът. – Моето име е Марко.
Марко Кондуктора.
– Благодаря – слабо се усмихна Катерина, като му подаде ръка. – Лека нощ!
– Лека нощ! – отговори той, като не се опита да ѝ стисне ръката, нито я помоли
да я придружи.

Катерина тръгна по тъмните улици. Познатите къщи, най-близките до станцията,

учудено отправиха към нея мътната светлина на своите стари прозорци.
– Ти ли си, Катерина? – сякаш питаха те. – Ти ли се връщаш в залива?
Тя вървеше по старите тротоари, притеснена от звука, който издаваха нейните токове,
сякаш самите тротоари я питаха с това зловещо чук-чукане:
– Ти ли си, Катерино, ти ли се връщаш в залива?
Колкото повече навлизаше Катерина в Соления залив, толкова повече изчезваше
нейната сегашна същност, сякаш хубавите дрехи се свличаха сами от разтрепераното ѝ
тяло, а тъмнината навличаше върху нея вехтите и безрадостни одежди на миналото.
Първите звезди се показаха над залива. Миризмата на водораслите изглеждаше почти
непоносима.
Гледката на площада, рядко прекосяван от черни сенки, я направи по-смела. Тази
вечер нямаше кой да я познае.
Единствената карбитена лампа, закачена високо на невидими жици, осветяваше това
кръгло средище на Соления залив като голяма звезда, фирмата на аптеката все още
красеше това място с бляскавите си, златни букви.
Улицата на Катерина бе полутъмна. Лампите – потрошени, паважът – изкъртен.
Катерина си спомни колко бляскава изглеждаше тази уличка, когато замина от Соления
залив.
Двата прозореца на старата къща на баба Мария Тъкачката светеха. Катерина
премина на пръсти край тези прозорци. Сърцето ѝ силно биеше, но изведнъж тя спря.
Очите ѝ се вгледаха с трепет насреща в едноетажната, ниска тухлена къщурка – нейната
родна стряха. Тя изглеждаше тъмна, пуста в големия буренясал двор.
Катерина примря от болка. Тя забрави двата светли прозореца на дома на баба Мария
Тъкачката. Задавена от сълзи, се облегна на срещната ограда.
Тихият вятър носеше по уличката ясните жалби на необхватното море.
Катерина гледаше и гледаше разнебитената тухлена къщурка и нейните тъмни
прозорци. Апостол бе изнесен оттук и къщата бе опустяла. Смъртта е духнала фитила
на последната лампа, горяла на тези прозорци. Но защо бащата на Апостол ѝ пишеше,

240
че нейната Катка живее още в тази къща?
Катерина бързо стисна чантата в двете си ръце и тръгна към вратата. Жесток страх
тракаше зъбите ѝ. Катерина се страхуваше от мъртвите. Нейната суеверна душа бе
натъпкана от детството с най-разнообразни образи из царството на ада. Щом помислеше
за него, тя се виждаше като малко момиче, сгушена на прага на старата и набожна
съседка Евлампия, която една вечер ѝ каза:
– Слушай, Катерино, никога не гледай какво върши майка ти! Твоята майка не е добра
жена! Всички тия жени отиват в ада!
– Какво е това? – запита Катерина, а зъбите ѝ тракаха от страх, както тази вечер.
– Вечният огън!... – страхотно проточи беззъбата си уста съседката Евлампия. – Цял
ден грешниците горят в катрана, а нощем тръгват като черни вампири по земята да
плашат хората!
Оттогава Катерина непреодолимо вярваше във вампирите и се боеше от лошите дела.
С течение на годините тя загуби този суеверен страх от лошите дела, понеже не можеше
вече да определи тъй ясно, като някога, кое е лошо и кое добро. Някога ролята на съдник
изпълняваше съседката Евлампия. По тези въпроси тя бе ясна и категорична. Нейните
догми ръководеха момичето на Ката Вдовицата.
Но въпреки че Евлампия бе заминала отдавна в дървеното си легло на вечен покой в
гробището на залива, макар че Катерина не се страхуваше вече тъй определено от
лошите дела, които отвеждат в ада, тя още продължаваше да се страхува от злите
духове, които Евлампия наричаше вампири.
Със замръзнало от страх сърце пристъпи към ниската порта на родната си къща.
Майка ѝ Ката и съпругът ѝ Апостол я гледаха от тъмнината на двора.
Но нима вътре не спеше самичка малката Катка?
Тя бързо бутна дворната вратичка и като подгонена изтича до вратата на малката
къща. Вратата бе заключена. Катерина заудря с всички сили. Жива душа не помръдваше
вътре. Нима Катка бе заспала толкова рано?
Катерина заудря още по-силно. Вратата кънтеше като капак на празен ковчег. Нима
къщата бе наистина празна?
Катерина бясно заудря, но вратата ѝ отговори с ехтенето на старите си, прогнили
дъски. Къде скиташе нощно време малката Катка?
Катерина с луд страх побягна през двора.
Когато се намери на улицата, тя остави пътната си чанта пред вратата и се изправи.
Накъде?... Тя не помнеше нито една къща в родното си място, където би могла да
прекара нощта. Оставаше ѝ да чака до завръщането на Катка.

Катерина стоеше пред вратата на своя дом и го гледаше с широкоразтворени очи,

защото го разглеждаше отстрани за първи път.
Този дом бе съграден от Ката, нейна рождена майка, първата Катерина от тяхната
фамилия. Колко малка и бедна трябва да е изглеждала и тогава тази къщурка – за една
жена с такива разкошни форми и необикновен живот като този на Ката Вдовицата!
Тя бе живяла там, зад този прозорец, като седеше на миндера с изправен, напълнял
кръст и високи гърди, които се подаваха наполовина от ризата ѝ. Нейните сладки, тайни
черни очи гледаха лениво пред себе си, а белите ръце лежаха на свитите ѝ колене...
Катерина ясно си спомняше една неизменна затвореност, една неотмахна тайнстве-
ност, която покриваше лицето на майка ѝ като постоянна завеса, зад която професио-
налната ловкост на Ката вероятно прикриваше скръбта и самотата си.

241
 Ката Вдовицата изглеждаше тъй и по такова вечерно време, когато Катерина лягаше
в леглото си, а тя наблюдаваше отдалече дъщеря си, без да я приближи, нито да ѝ
проговори. В тия вечери Катерина трепереше от ненавист към майка си и чувстваше, че
при първата нейна дума ще изкрещи. Но Ката Вдовицата долавяше нейното намерение
и не казваше нищо. Тя знаеше тъй сигурно, че дъщеря ѝ я мрази, че не намираше за
нужно да се говори между тях по този въпрос. Тогава тя влизаше тихо, почти скромно
в своето легло в ъгъла, а Катерина наблюдаваше как разкошното ѝ, уморено тяло улегва
под завивката и утихва.
В такива нощи, близко до своето дете, Ката Вдовицата трябва да е чувствала тази
върховна самота, която чувстваше тази вечер пред своя дом Катерина. До тази самота
ние се докосваме, когато се намерим неочаквано до смъртта или до най-близките до
сърцето си. В тези дълги нощи тя трябва да е чувствала, че по цялата земя няма да се
намери нито една душа, с която би могла да поговори, която би се съгласила с нея и би
я разбрала.
Катерина отново помисли, че майка ѝ трябва да е умряла по свое собствено желание
и тихо зарида.
Тя плачеше, защото се чувстваше изгубена и самотна, но мислеше, че плаче от гняв и
страдание за жестоката самотност, в която бе преживяла своя живот презряната
уличница Катерина, първата от тяхната фамилия, нейната рождена майка.
Катерина тихо хълцаше и плачеше за майка си, с необикновена милост в сърцето, в
това нейно сърце, което винаги бе мразило, защото се бе срамувало заради нейните дела.
Тя за първи път помисли колко прелестна бе всъщност Ката, която за всички бе
презряна и улична жена. Тя си спомни нейната меланхолична, тъмна, чудно сочна уста,
която не се усмихваше, и помисли, че всъщност никога в живота си не бе срещала вече
друга жена с такива устни, които да вдъхват страх у жените и тъмни трепети у най-
смирените мъже.
Тя виждаше най-често очите ѝ – влажни, почти неподвижни, чиято ленива тъга
привличаше мъжете и от най-далечните кораби. Истина, Катерина не бе виждала вече
жена с очите на майка си.
А тялото ѝ безспорно бе най-разкошното нещо, което имаше нейната майка. Кожата
на гърдите ѝ беше жълта като слонова кост и загоряла към шията. Коремът ѝ беше объл
и гладък, а бедрата ѝ дълги, топли и меки.
Ката не беше от най-стегнатите жени. Гърдите ѝ винаги се подаваха наполовина от
ризата, която се показваше измежду няколкото скъсани копчета на блузата ѝ. Но
Катерина никога не бе виждала вече жена, облечена тъй живо, топло и пъстро, както се
обличаше майка ѝ.
А тази жена бе живяла сред любовта на мъжете окаяно самотна, защото тяхната
любов не е била достатъчно силна, за да не я направи улична жена.
Тя бе живяла с омразата на своето дете също така самотно, защото тази омраза не
можеше да я отвърне да не бъде улична жена.
И Ката Вдовицата навярно дълго време бе мислила как да си замине с цялата си
хубост от любовта и омразата, на които се беше наситила на този свят.
Един ден Катерина я намери да се гърчи в леглото си.
– Какво ти е? – грубо я запита тя от прага, като гледаше отдалече конвулсивните
свивания на краката ѝ.
Ката я изгледа мило с черните си очи и като изтри с меката си длан потта от
пожълтялото си лице, извика:

242
 – Доктор! Тичай!... Доктор!
Катерина мълчаливо излезе. Когато се върна с доктора, Ката си беше вече отишла от
нея, която я мразеше, от хората на залива, които се гнусеха от нея, и от Соления залив,
където идеха от всички страни моряците – с копнеж да прекарат няколко дни заедно с
нея.
Ката лежеше посиняла в бялото легло, очите ѝ гледаха широко и стъклено, а
мократа ѝ коса изглеждаше още по-лъскава и черна.
На погребението ѝ дойдоха само няколко бабички. Нямаше млади жени, защото
мъжете им бяха прекарали по някой и друг час при Ката Вдовицата, а на погребението
нямаше мъже, защото никоя мъртва жена не е вече уличница.
Да, Ката Вдовицата отдавна бе излязла от тази малка къща, без да стане нейна майка,
както и съпругът ѝ Апостол бе излязъл тия дни от тази врата, без да стане неин другар
и близък, Оставаше ѝ само Катка, която тя трябваше да спечели с всички сили и
средства за своя дъщеря, за да не остане до края на живота си една окаяна самотница
като майка си.
Но Катка не се връщаше и може би нямаше да се върне. Нима и тя нямаше право да
се страхува от тази тъмна, полуразрушена къща, свърталище на призраци? Нима
Катерина можеше да прекара сама нощта в тази къща?
Изведнъж ѝ дойде наум, че по-рано на пристанището имаше кръчми със стаи на
втория етаж за моряци и случайни пътници. Колкото да бе неприятно това за нея, тя би
могла да пренощува там, а сутринта рано да дойде и подири дъщеря си.
Катерина вдигна чантата си и тръгна към пристанището. Селището ѝ се струваше
пусто и страшно като някое изоставено поселище в приказките. Жива душа не
прекосяваше вече улиците. Катерина помисли, че трябва да е сънувала градове, които
по този час на вечерта кипят от светлини.
Тя тръгна към първата пряка, но изведнъж тихо възкликна и се закова на мястото
си. Срещу нея бавно идеше Марко Кондуктора. Той пушеше цигара и крачеше, без да
бърза, сякаш знаеше, че точно по това време ще я срещне на това място. Той се
изправи срещу нея и допря ръка до козирката си.
Катерина уплашено погледна в сериозното му лице, което се озари от приятна,
любезна усмивка, и смутено каза:
– Моите близки изглежда са заминали. Аз не ги предупредих, че ще дойда. Тропах...
Сякаш къщата е умряла...
– Зная, зная – спокойно отговори той. – Тези къщи умират след залез слънце.
Катерина учудено и плахо го погледна. Той остана на гарата. Той не я следеше. Как
тъй сигурно се бе насочил насам? Марко Кондуктора се усмихна със своята нова,
сдържана усмивка, като пое чантата от разтрепераните ѝ ръце.
– Сигурно са заспали първи сън и не могат да се събудят – каза той. – Тука само
старците, поради безсъние, виждат понякога луната. Не искате ли да се върнем и да
им похлопам по мъжки?
– О, не, не! – веднага извика Катерина, като посегна към чантата си. – Аз съм
уверена, че са заминали. Вратата беше заключена, а преди никога нея заключвахме...
Тя срещна черните му очи и се изчерви, но той не можеше да види това в тъмнината
и всъщност изглеждаше съгласен с нея. Те тръгнаха надолу по улицата.
– Ще пренощувам на пристанището – каза тя. – Има ли още стаи за пътници над
кръчмата?
– Да, има – спокойно отговори той. – Но аз ви съветвам да не ходите там.

243
 – Защо?
– Там... там има много лоши жени.
– Това не ме интересува – отговори тихо тя. – Аз веднага ще се прибера горе, ще се
заключа и ще спя.
Много лоши жени!... Някога в залива имаше една лоша жена. Тя беше майка ѝ, Ката
Вдовицата.
Той протегна силната си ръка и ѝ я подаде.
– Хванете се за мене! – каза той. – Вие цялата треперите.
Катерина поклати глава. Вярно, той бе чужденец. Той не знаеше Ката Вдовицата,
нито дъщеря ѝ Катерина, но това място, колкото и тъмно, бе Соления залив, а
нейният съпруг Апостол бе умрял тук преди няколко дена.
– Благодаря – прошепна тя, като тръгна бавно до него.
Издалече, където бухтеше морето, се издигаше светлината на старата месечина.
– Хубаво, нали? – запита я той, като ѝ посочи светлината, която идеше от морето.
Къщите изглеждаха като фигури, изрязани от черна книга върху жълтото небе.
– Да – уморено се съгласи тя. – Но вие не харесвахте залива...
– До тази вечер не съм – сериозно отговори той. – И аз нито веднъж не съм видял
изгряването на месечината.
– Толкова ли рано си лягате и вие? – разсеяно попита тя.
– Н...не – отговори той. – Аз съм вечер на пристанището....
– Значи оттам знаете с какво са пълни кръчмите – усмихна се Катерина. На
душата ѝ стана много леко, защото Марко Кондуктора познаваше други „лоши жени“
и говореше за тях.
– Д...да. И там не е за вас, госпожице – отговори той, без да се усмихне.
– Аз съм госпожа и то доста възрастна – студено отговори Катерина. – И аз зная
да се справям с трудностите в живота.
Той не се учуди и не направи никаква забележка.
– Позволете ми да ви предложа моята скромна стая – каза той. – Аз ще спя над
кръчмата. От това няма да загубя много нещо. А за вас ще бъде много неприятно.
Катерина го погледна плахо и свъсено. Без да кажат нещо повече, те продължиха
към пристанището. Отдалече се чуха виковете на пияниците от крайбрежните
кръчми. Месечината излизаше от морските дълбочини. Лекият вятър спря своето
непрекъснато надуване на водата и нощта се препълни с топли трепети. Катерина се
спря на брега и жадно погледна близките вълни, които се удряха в пясъка и за миг се
превръщаха в пяна от някаква гладна и страстна животинска уста, която се
подаваше от дълбоките тъмнини, за да облее плътта на земята.
Марко Кондуктора гледаше по посока на месечината и Катерина помисли, че тази
рядка морска картина е противна на неговото лишено от радости сърце.
– Да вървим – въздъхна тя.
– Аз пак ви моля да приемете моята стая – упорито и любезно настоя той. – Чувате
ли колко много пияни викат в кръчмата? Тука рядко виждат такива жени. Ще ви
безпокоят и утре цялото селище ще знае, че вие сте пренощували в кръчмата.
Катерина трепна, като че ли той я удари и дълго мисли, с поглед, отправен към
шумното свърталище на моряците.
– Аз ще спя там, на горния етаж, над фирмата с червената лампа – спокойно
прибави той.
– Благодаря – уморено прошепна тя. – Да вървим тогава. Аз ще стана утре много

244
рано и ще освободя стаята ви. Няма да ви безпокоя.
– Излишно е – каза той спокойно. – Утре на разсъмване, уви, аз ще съм пак на път.
Ще се върна късно вечерта. Вие можете да стоите цял ден в стаята ми, ако обичате.
Аз не мога да се върна по-рано от вечерта.
– Благодаря – смутено прошепна Катерина.
Марко Кондуктора внимателно улови ръката ѝ, като я предупреждаваше за
дупките и камъните по пътя. Те завиха по брега към къщата, в която живееше и която
била близо при солниците.
Месечината пресичаше вълните със своята бяла пътека, която се гърчеше и
трепереше, сякаш се страхуваше от тъмната бездна, зинала от двете ѝ страни.
Марко Кондуктора все по-здраво стискаше ръката на Катерина и забрави да я
предупреждава за пътя.
Изведнъж Катерина спря, огледа се и се взря надясно, в неясните очертания на
голямата солница, в белите силуети на купищата сол. Върна се и отново огледа
мястото, където морето правеше тесен залив.
Тя познаваше този залив и тази солница. Светлината на месечината ставаше
жълта и силна. Катерина пламна от страх и се притисна до своя спътник.
На тази солница тя бе срещала някога своя съпруг Апостол. Той работеше тук и
всяка вечер се изправяше на това заливче да го чака.
Апостол идеше при нея с усмивка на черното си лице, върху което имаше много черни
бенки. Катерина стоеше неподвижно на брега, като го гледаше с добри очи, защото
Апостол я бе взел за своя законна съпруга пред хората на залива.
Тогава те тръгваха прегърнати по дюните, а той ѝ казваше развълнувано:
– Няма жена, която да гледа като тебе, Катерино! Когато ида насреща и те видя
да ме гледаш, мисля, че ако не си между мене и морето, ще се хвърля във вълните.
Катерина с ужас погледна Марко Кондуктора, който учудено се опитваше да я
разбере и успокои. Но Катерина беше сигурна, че мъртвият Апостол е тук, на
солницата, че неговият измъчен призрак, в черни продънени панталони и вехта бяла
риза, протяга ръцете си към нея, като иска да я вземе от ръцете на този чужденец и
да я поведе отново по дъгата на залива.
– Какво ви уплаши? – запита Марко Кондуктора.
– Призрак!... – с пресъхнали устни прошепна тя. – Тука има призраци!
– Хайде де! – каза той, като се усмихна леко. – Аз съм толкова жив, че никакъв
призрак не може да се мерне край мене.
– Д...да – прошепна тя и усети, че това, което казва той е вярно. Те бързо тръгнаха
нататък, но призракът на Апостол тръгна издалеч подир нея. Съседката Евлампия
излезе из тъмнината на миналото и проточи устни, като я заплашваше с
обитателите на ада.
– Никакви призраци няма – изведнъж каза Марко Кондуктора. – Тук на земята сме
само ние – живите.
Катерина безпомощно го погледна. Той не ги усещаше, защото може би нямаше
близки мъртви.
– Но те са около нас – прошепна тя.
– Кой ви наплаши с такива глупости, бедно дете? – усмихна се той. – Тялото умира,
изгнива в земята и толкоз! Това е краят!
Катерина помисли, че тези думи биха имали голямо значение за нея, ако ги бе казал
Фердинанд. Обаче Фердинанд казваше, че истинският живот започва след смъртта.

245
 – Ние никога няма да се върнем на земята – продължи Марко Кондуктора, като
погледна в далечината на морето и в жълтата светлина на месечината. – Никога!..,
А колко много работи губим, въпреки това!
Когато стигнаха до къщата на Марко Кондуктора, той я спря пред вратата.
– Щастлива е за мене тази минута – каза той, като се усмихна. – Всяка нощ ще се
прибирам вече в тази къща. Аз бягам оттук, защото не искам да си представя, че имам
мой дом в този залив – каза ѝ той, като я въведе в стаята и запали лампата.
Катерина уморено погледна пиринченото легло, кръглото огледало на стената и
единствения стол под него. Малка масичка с бяла покривка стоеше между двата
прозореца.
– Уморена ли си? – тихо я запита той, като я гледаше в очите.
– Много – съкрушено отвърна Катерина.
– Спи! – каза той, като я гледаше. – Ти си чудесна жена! Ако някой мъж ти каже,
че те обича, вярвай му! На тебе може да се каже... Това личи още от пръв поглед.
Чудиш се, че ти говоря и се държа с тебе така, нали? Истина, това е необикновено.
Аз съм чужд мъж... И все пак, така е... Лека нощ! Затварям вратата, защото ако
продължаваш да ме гледаш, няма да съм вече много добър мъж... Лека нощ!
И той затвори вратата. Катерина безмълвно отиде да заключи вратата на
неговата стая. Когато подир малко потъна в една чужда възглавница, сънят веднага
я намери.
На другата сутрин Катерина се събуди рано и като хвърли бърз поглед наоколо,
веднага стана.
Как бързо и лековерно попадна тя в тази чужда стая. Как бързо и лековерно бе умрял
Апостол, като съсипа усилията на целия ѝ живот!...
Къде прекара Катка тази ужасна нощ, в която нейните родители, разпръснати от
вятъра на живота, бяха намерили подслон в две тъй различни и чужди места?
Дали Фердинанд не мислеше това, когато ѝ каза, че хората са прахолинките, които
вятърът размята със себе си?
Но ако човек се оставеше тъй бързо и лековерно да се увлече от думите на
Фердинанд, той не би положил никога никакви усилия в живота си.
Истина, тази нощ Апостол прекара в земята, а Катерина в непознатия дом, което
ще рече, че и двамата са били прахолинките на Фердинанд, които вятърът е размятал
със себе си.
Обаче те бяха създали момичето Катка, което също не бе нощувало тази нощ вкъщи
и Катерина трябваше да изостави мисълта за прахолинките на Фердинанд, за да се
върне и намери по-скоро дъщеря си.
Въпреки вятъра и неговите прахолинки, тя още веднъж трябваше да положи усилия,
да намери в Соления залив малката Катка и да я отведе със себе си към нов живот.
Тя няма така бързо и лековерно да се остави да бъде размятана като прахолинка от
вятъра.

Когато рано сутринта влезе отново в уличката, където се бе родила, Катерина усети
ударите на сърцето си. Огряна от слънцето, старата къща на баба Мария я погледна със
своето сиво, угаснало лице. Отвътре достигна до ушите ѝ глухото тракане на машината.
Маца шиеше.
Катерина бързо прекоси насреща към своя дом. Когато се изправи на пътната врата,
тя видя, че ниската къщурка и буренясалият двор не изглеждаха вече тъй страшни.

246
Силното слънце позлатяваше сочните листа на крушата и кестена.
Катерина бързо прекоси дворната пътека, по която снощи бе тичала от ужас и смело
потропа на разсъхналата врата на къщичката, която снощи бе населена само с отчаяни
призраци. Още един миг и тя ще види дъщеря си! Лудото биене на сърцето пресуши
устните ѝ до пукване.
Отвътре се чуха бързи стъпки, разместване на столове и вратата се отвори. На прага
застана третата Катерина – Катка, както я наричаха всички. Тя с голяма изненада
погледна хубавата жена, която стоеше пред вратата с пътна чанта в ръка.
Катерина не продума нищо. Тя очакваше да я посрещне дръгливото и начумерено
момиче, което бе оставила в родната си къща и сега с пребледняло лице гледаше тази
малка, силно развита жена, с подути устни и гърди, която стоеше пред нея и я гледаше
чуждо и недружелюбно.
Тя преглътна своята изненада и се помъчи да се усмихне. Катерина бе забравила, че
нейната дъщеря има вече шестнайсет години!... Катерина бе забравила, че момичетата
се развиват изведнъж като филизите на лозата.
– Катке! – прошепна разтреперано тя и сълзи задавиха гласа ѝ.
Катка мълчаливо отстъпи от прага и Катерина влезе.
Цяла изтръпнала от влагата на непостланата стаичка, цяла изпълнена с въздуха на
смъртта, тя остави чантата си на разкривения стол и бурно се изви да прегърне дъщеря
си, своето бедно дете, израсло в мизерията на този дом.
Третата Катерина обаче я спря с един неопределен жест, придружен с ленива и
напълно студена усмивка. Катерина я погледна уплашено, защото разбра произхода на
тази усмивка, която разтегли червените ѝ, влажни устни, несъразмерно подути, поради
внезапното им разцъфтяване, полази по лъскавите матови бузи, но не докосна с никаква
искра очите, които гледаха лъскаво и свъсено с предизвикателството на хищно животно.
В тази ленива, нехайна усмивка бе възкръснала Ката, първата Катерина от рода, обаче
в очите на Катка се бе поселила втората Катерина, нейната рождена майка със своята
тайна начумереност, решителност и злобни мисли.
– Ще плачем ли? – попита злъчно Катка.
– Мило дете!... – отчаяно заплака Катерина, но бързо се съвзе. – Късно получих писмо
от дядо ти за нещастието, което те е сполетяло...
Тя се изчерви и забъркано млъкна, защото искаше да каже ни, но погледът на Катка
я обърка.
– За горкия татко ли говориш? – запита Катка със злоба. – Дядо ми е изветрял и не
знае какво прави. Защо си дошла чак тука?... За татко ли?...
– Слушай, Катке – прошепна Катерина, като се отпусна на дъсчения стол. – Ти
говориш безсрамно и дръзко. Аз дойдох да те взема, мое дете!
– Катка мушна ръце зад престилката си и се ухили.
– Значи не дойде за татко, а? – запита тя любопитно.
– Ти си дръзко, невъзпитано момиче! – уморено се възпротиви Катерина. Изведнъж
се почувства стара, много стара, като майка си в ония нощи, когато уморено лягаше,
наблюдавана от злобния поглед на малката си дъщеря.
Катерина усети, че бе влачила товара на три поколения.
– Да не приказваме излишни грубости – каза тя студено. – Аз научих късно за
нещастието. Вие не ми съобщихте навреме.
В този миг на душевна старост и физическа умора на нея ѝ се стори безразлична, като
необходимо зло, злобата на дъщеря ѝ към нея. На нейната възраст тя бе ненавиждала

247
първата Катерина, а третата Катерина от техния род ненавиждаше нея, защото тя бе
втора по стълбата на тяхната ненавист.
Това бе тъй обикновено и тъй необходимо, като някакво семейно украшение, което
се предава от дете на дете. Този семеен подарък за тях се казваше срам. Да, те се
срамуваха една заради друга.
– Да не говорим така – каза тя. – Още днес ти ще заминеш с мене! Аз работих много.
Аз работих само за тебе! Аз ти уредих един чудесен дом. Тука ли са дрехите ти? – запита
тя. – Да видим какво ще вземем с нас, Катке.
– Аз няма да дойда! – спокойно и сухо отговори Катка.
– Защо?!
– И тука ми е добре – накратко отсече тя.
– Тука!... – отчаяно извика Катерина, като погледна бегло дървеното легло под
червената тънка покривка. Тя виждаше само един дървен одър, на който предполагаше,
че е лежал мъртвият Апостол. Тя не си спомняше дори, че това е било нейното брачно
легло и мислеше, че трябва да е опасно да се легне в него. Тя бе родила малката Катка
на това легло и спала с Апостол цели десет години. Обаче тези десет години не бяха
оставили почти никакъв спомен в душата ѝ, защото тя всяка нощ бе мислили за чужди,
хубави домове и удобни легла.
– Тука!... – прошепна тя. – Аз съм приготвила за тебе хубава къща, с бяло, копринено
легло!
Катка се ухили, като изпъчи корем напред.
– Няма да дойда – повтори спокойно тя. – И тука ми е добре!
– Но кой ще се грижи тука за тебе? Кой ще те храни? – извика Катерина. – Ти не
искаш да живееш при дядо си и при баба си, нали?
– Аз си имам мъж – спокойно, безочливо и с видима радост проточи Катка.
Катерина втрещено я изгледа със зинала уста. Катка!... Мъж!... Никога не ѝ бе идвало
наум такова нещо!
– Какъв мъж! – извика изумено тя, като скочи. – Мъж... Ти!... На тия години?!...
– А-ха!... – каза Катка безочливо.
– Какъв мъж?... Навярно някой гамен от пристанището? – кресна Катерина, като
изведнъж се почувства жестоко наранена, обезчестена, разкъсана и ограбена.
– Как смееш? – извика тя, побесняла от гняв. – Значи ти при него беше нощес, когато
аз дойдох уморена, и хлопах и чаках детето ми да ми отвори?!
– Разбира се, при него – лениво и нахално проточи Катка. – Нощем спя при него. Тука
ли искаш да спя? – презрително огледа тя малката влажна стая.
Катерина втрещено проследи нейния поглед. Да, жените мъчно свикват с мизерията –
тя можеше да се съгласи с Катка за това. Апостол се бе родил и живя до последния си
ден и спа до последната си нощ в такава къща, но неговите две жени не издържаха. Те
не можеха да спят в този дом и го напуснаха. Нима не беше безчовечно да се надява, че
Катка ще спи нощем самичка в леглото на един мъртвец?
Но Катка трябваше да подири подслон при баба си и дядо си, а не да тръгне по този
път! Не, тя нямаше право да извърши това, когато нейната майка Катерина бе заплатила
една жестока сметка заради нейния добър живот!
В този миг Катерина забрави, че бе изоставила Апостол, за чиято смърт нямаше време
да запита и като изохка, седна на стола и захлупи лицето си с ръце.
– Боже! Боже!... Дете мое, дете мое!... – простена тя. – Когато те родих, аз се проклех,
че съм родила момиче...

248
 Катка сви нахалната си усмивка и тъжно погледна хубавата си майка, която отчаяно
плачеше с лице в ръцете си. Да, всъщност и Катка не намираше живота на жените много
лесен.
От деня, в който тя срещна един пълен млад мъж на дядовото си лозе край морето,
оттогава тя трябваше всяка нощ да ходи при него, защото той настояваше. А когато тя
биваше много уморена и заспиваше веднага на рамото му, той я будеше, като ѝ тикаше
дяволито захарни пръчици между устните, защото знаеше, че тя много ги обича. Често
пъти не ѝ се приказваше с него, но тя трябваше да се пули в тъмното и да го слуша,
защото после трябваше да му отговори.
Най-често ѝ се искаше да си остане на чардака при дядо си и да се наспи здравата, но
той се разгневяваше, обвиняваше я, че не го обича и тя пак отиваше. Тя знаеше, че не е
прилично и че не трябва да ходи в къщата на този млад мъж през нощта, но този ред се
установи в самото начало от само себе си и после той бе единствената душа, която ѝ
беше прошепнала в ухото:
– Обичам те, Катке!
А дотогава никой не ѝ бе казал, че я обича. Тези думи тя нямаше да забрави никога.
– Какъв е този човек? – простена Катерина.
– Има магазин за сол – отговори сериозно Катка и Катерина почувства, че Катка не я
мрази много, поне тъй много, както тя бе мразила първата Катерина. Тя изглеждаше
много по-примирителна и равнодушна към майка си, която бе заминала заедно с един
чужд мъж от залива.
Тя самата бе вече жена.
– Търговец на сол! – въздъхна отчаяно Катерина. – Ще се ожени ли за тебе?
– Не зная – плахо отговори Катка.
– Тогава ти ще дойдеш с мене, мое дете! – извика отчаяно Катерина и като се хвърли,
прегърна буйно дъщеря си и горчиви сълзи рукнаха от очите ѝ. – Заедно ще забравим
всичко! Отсега нататък ти ще живееш като царица! Нищо, нищо няма да ти липсва! По-
скоро да се махнем оттук! Никога вече ние двете няма да се върнем! Никога!
– Аз ще имам дете – плахо каза Катка, като я отстрани бавно от себе си, без да снеме
поглед от нейните уплашени очи, които я гледаха с втренчен и луд поглед.
– Дете!... – прошепна Катерина с изсъхнали устни и седна.
Борбата да разкъса позорния кръг на Ката Вдовицата бе излязла напразна. Всички
нейни усилия – безполезни. Подир смъртта на Апостол този позорен кръг се сключваше
отново в още детското легло на третата Катерина!
Апостол бе мъртъв! Катка загубена! Всичко пропаднало!
Тя наведе глава като не знаеше какво да прави.
Но нейната упорита душа, която бе навикнала да се бори, вдигна след малко глава,
огледа се и започна да просветлява. Мислите ѝ заработиха бързо. Тя стана, улови Катка
за ръка и като се мъчеше да не погледне към слабо подутия ѝ корем под шарената
престилка, бързо каза:
– Той трябва на всяка цена да се ожени за тебе. Знаеш ли, Катке, какво значи на този
свят да родиш незаконно дете? Знаеш ли!
Катка премига плахо и пълните ѝ устни мрачно увиснаха. Катерина разбра, че
малката Катка бе мислила всъщност много за това и се страхуваше. Но тя не каза нищо.
– Аз съм родена така! – с пресъхнали устни прошепна Катерина и с ярост задържа
сълзите на гърлото си. – Аз съм родена без баща, без закон, без ничия подкрепа! Аз съм
ничия и хората ме третираха като куче, което скита от двор на двор и всеки може да го

249
ритне, защото няма кой да го защити. Разбираш ли, Катке, какво чака детето ти?
Катка тъпо мигаше. За нея тези работи бяха още много далечни и неясни. Тя се
плашеше повече за себе си, отколкото за своето дете, което щеше да дойде някога.
– А ти?!... – извика Катерина. – Ти ще бъдеш обречена на вечна омраза и вечен позор
и хората ще те сочат с пръст, когато те видят и ще бягат от тебе, както бягаха от твоята
баба, моята майка Ката, и ще преследват и мразят детето ти, както мразеха и
преследваха мене! И твоето дете ще те мрази и ще се срамува от тебе, както и ти ще се
срамуваш от себе си!...
Катерина падна на дъсченото легло върху червената тъкана покривка и зарида. Тя
ридаеше лудо, с глухи викове, додето слабият ѝ гръб се гърчеше, а гърдите ѝ се късаха.
Тя ридаеше върху червената покривка, на която сигурно бе лежал мъртвият Апостол,
защото вкъщи нямаше друга. Тя ридаеше за него, за детето си, което бе загубила като
него, и за себе си, която бе загубила всичко заедно с тях.
Катка безмълвно я гледаше отстрани.
– Не плачи – притеснено таза тя. – Може пък и да се ожени за мене!
Катерина се привдигна с подуто от плач лице.
– Кажи ми как се казва и къде е сега! – каза с хълцане тя. – Аз отивам! Няма да те
оставя, мое дете! Няма да те оставя никога!
Катка побледня, но каза – с усилие да изглежда спокойна:
– Драго. Драго се казва. Драго Търговеца. Той е голям търговец. Има дюкян на рибния
кей.
– Зная – каза Катерина, като поправи косите си пред един къс огледало, прикрепено
с четири гвоздея на стената над стария скрин. – Ти ме чакай тука! Аз ще се върна.
Каквото известие и да ти нося, ти ще бъдеш спасена! Аз няма да те оставя никога, никога
повече, мое дете!
Катка се помъчи да се усмихне, но лицето ѝ трепна тъжно и недоверчиво.
„Колко прилича на баба си!“ – помисли си Катерина, като бързо излезе навън. –
Същата липса на воля за борба! Боже, благодаря ти, че ме доведе! Какво щеше да прави
моето дете без мене?

Слънцето приличаше, но Катерина не забелязваше, че е дошло обяд.

„Ако той не я вземе за жена, ние двете ще заминем веднага – трескаво мислеше
Катерина като бързаше към рибния кей. – Тя ще роди детето си при мене! Големият град
поглъща всичко! Аз ще отгледам детето! Защото аз съм виновна за нея! Аз съм виновна
за всичко!“
С пресъхнало сърце и пресъхнали устни Катерина наближи рибния кей. Отдалече я
лъхна тежката миризма на дъски, десетки години напоявани с миризма на риба. Мрежи
съхнеха върху високи пръти на брега, като висяха от покривите на ниските крайбрежни
къщи и далече разнасяха своята смрад на гнили водорасли.
Отдалече Катерина разпозна солния магазин на Драго Търговеца и с разтуптяно сърце
се отправи нататък. Обстановката, в която живееше бащата на бъдещия ѝ внук, я
разтрепера. За миг помисли, че ще е по-добре да не отива при него, да се върне, да грабне
дъщеря си и да замине с нея.
Нейният минал срам обаче я подтикна да върви напред. Най-напред тя трябваше да
положи всички усилия детето на Катка да получи своя баща.
По навик Катерина поправи черните си къдри и влезе в магазина.
Зад чувалите едра, зърнеста сол, които зееха и показваха своята бяла, лъскава

250
вътрешност, и зад белите, зашити и добре натъпкани торби в дъното на магазина
Катерина съгледа малка канторка, оградена с джамлък и облепена с ивици дебела синя
книга. В кантората млад, доста пълен мъж, с каскет на глава, се мъчеше да заключи
чекмеджето на масата, като се готвеше да си отиде.
Катерина изведнъж се свести и разбра, че този човек наистина се готвеше да върви,
защото бе дошло време за обяд.
Това откритие я порази, смути я и отне куража ѝ за дългите обвинения и обяснения,
които бе намислила да му отправи.
Драго Търговеца повдигна глава и учудено я погледна. В първия миг младото му лице
изглеждаше само втрещено и глупаво, но подир това черните му, мокри очи блеснаха и
той бързо остави заинатения ключ.
Катерина потрепери от погнуса и страх пред ненаситната мокрота на неговия
страстен поглед. Той бързо излезе с пълното си и наглед мекушаво тяло из стъклената
канторка, като се усмихна влажно срещу нея.
– Какво обичате, госпожице! – запита той.
Катерина потрепери при отвратителната мокрота на този похотлив мъжки глас, но
веднага се стегна и го попита хладно:
– Вие ли сте Драго Търговеца?
– Аз, госпожице!
– Аз съм майката на Катка – глухо и разтреперано каза тя, като почувства, че не тя е
обвинителката, а той. И че тя се представя след дълго укриване пред следователя, за да
получи справедливото обвинение и наказание.
Драго Търговеца зина от удивление и дълго мълча срещу нея.
– Вие!... – извика най-сетне той. – Майка на Катка!...
Червенината, която се появи на белите му бузи не беше нито от срам, нито от
смущение, а от похотливо мъжко чувство на възхищение.
– Елате, елате, влезте вътре!... Влезте! – хвана я той за ръка и почти насила я въведе
и постави на единствения стол в стъклената канторка.
Катерина уморено се отпусна на стола и едва сега почувства, че съзнанието ѝ се
избистря, че сядането и приятната хладина я събуждат.
– Чудно нещо, чудно нещо! – гледаше я Драго Търговеца, като се усмихваше
смаяно. – Аз не знаех, че Катка има такава хубава майка!
Катерина почувства остър срам и унижение от похотливото възхищение на този бял
и подпухнал младеж, който бе прелъстил дъщеря ѝ, но без да се чувства виновен и
засрамен от това, сега я разглежда и безсрамно преценява. Тя почувства как дивата
ярост, която често пъти се надигаше из тъмните глъбини на душата ѝ, за да порази всяка
обида, започна да лази на парливите си лапи към гърлото ѝ.
„Боже, дай ми сила, дай ми сила!“ – бързо се помоли тя в себе си. В настръхналия ѝ
ум се мярна Катка, която чакаше вкъщи своето незаконно дете, детето на този
похотливец, който се хилеше срещу нея и който не знаеше колко много борби до днес
бе изборила тя за по-добър живот и че поради неговата похот губеше всичко, спечелено
досега.
Катерина го погледна из дълбочините на своето помрачение и се помъчи да каже
студено и бавно:
– Моята дъщеря ми каза всичко.
– А...а! – усмихна се той.
– Вие ще имате дете – процеди през стиснатите си устни Катерина, като реши веднага

251
да свърши този мъчителен разговор. – Аз дойдох да ви попитам какви са вашите
намерения.
– Вие сте много добра – проточи Драго Търговеца. – Много добра. Кога дойдохте?
– Днес – отговори Катерина накратко. – И довечера заминавам. Какви намерения
имате към дъщеря ми?
– Какви, освен най-добри? – веднага извика той и мокрите му очи лъснаха. – Аз я
чаках да поотрасне, но тя много бърже... как да кажа?
Катерина изтръпна и пребледня. Тя погледна право в бялото и лъскаво лице на
безочливия младеж, като чакаше края на неговите думи.
– Аз... аз... – притеснено се ухили той. – Вие навярно искате да знаете дали ще се
оженя за Катка. А?... Радвам се, че ви виждам... Такава майка!... Бъдете спокойна! Аз ще
се оженя за Катка. Само че не вярвам да е толкова скоро. Нека да износи детето си, да
го роди. Аз ще се оженя за нея.
– Ако вие не ми дадете сега думата си, че ще се ожените за дъщеря ми утре, тази вечер
аз ще я взема със себе си и вие никога няма да видите нито нея, нито детето си – бавно
и ледено спокойно каза Катерина.
Драго Търговеца я погледна остро и хитро, сякаш искаше да открие зад нейното
спокойствие някаква търговска клопка, но очите му срещнаха очите на Катерина и той
се замисли.
– Защо толкова бързо? – запита сериозно той.
– Аз ви казах, че заминавам тази вечер – каза хладно тя.
– Значи непременно трябва утре? – запита той с особена загриженост.
– Най-късно утре! – отговори тя.
Той се усмихна, като потри бялото си чело. Мокрият му поглед си остана замислен.
– Вие може да мислите, че аз се колебая – каза той. – Но това не е така. Винаги съм
мислил, че някой ден ще се оженя за Катка. Аз познавах допреди нея много жени, но
като нея няма ни една. Още е малка, а какво ще стане после? Чудо е тя жена!... Никога
не съм мислил да я оставя на друг мъж. Това да го знаете. Да се радвате, че имате такава
дъщеря...
Катерина не мигна и не отмести очите си от неговите.
– Но мене ми е само чудно – продължи той, – че аз ще се женя!... Никога не съм стигал
до това състояние да знам, че утре ще се женя!... Но така да бъде!... Щом вие сте дошли
толкова отдалеч за моята сватба!... Вие сте славна жена, а Катка е жена и половина!... А
моят син, моят син... ще бъде като мене!
Катерина не се усмихна и не каза нищо.
– Довечера ще ви чакаме у дома – най-сетне проговори тя спокойно. – За Катка ще
уредя всичко аз, а вие за себе си. Мислите ли, че не е добре да свършим тази работа утре
сутринта с един свещеник и без много свидетели?
– Но аз исках по-добра сватба! – каза той полушеговито, като правеше пред Катерина
намек за своето състояние.
– Здравето на Катка не е вече добро и тя не може да си позволи една голяма сватба –
каза Катерина.
– Добре, добре – съгласи се той със старата си похотлива усмивка, сякаш това
напомняне го правеше особено горд. – Значи утре сутринта аз ще вляза в клопката?
Катерина не се усмихна. Драго се съжали над нейната умора и не изтълкува в нейното
мълчание нищо лошо за себе си.
– Довечера пак ще се видим, майко – ухили се той особено гордо, – а сега, като твой

252
син, аз се надявам да те задържим по-дълго време при нас!
И той ѝ подаде ръката си с такова достойнство, сякаш искаше да ѝ покаже, че тази
неизкупима жертва прави заради нея.
Катерина улови белите му пръсти и мокротата на неговата кожа се залепи на дланта
на нейната суха, мургава ръка. Продължителни и остри тръпки пронизаха изтощеното ѝ
тяло. Тя се помъчи да се усмихне, леко се поклони пред бъдещия си син и напусна
неговото претъпкано със сол свърталище.
Миризмата на гнили водорасли и риба отново я блъсна в носа от напечените дъски на
рибния кей. Слънцето я грабна в опустелите улици. Кучета лениво се влачеха по
боклучивите трапове.
Катерина мислеше за Катка, за Драго и че всичко се беше свършило тъй бързо. Тя
мислеше, че детето на Катка ще има баща и че тя ще напусне завинаги Соления залив,
освободена от съпружески мисли за Апостол и от майчини грижи за Катка.
Тя мислеше, че е останала напълно самотна и че не тя бе оставила Апостол и Катка,
а те я бяха изоставили завинаги.

Катерина бързо влезе вкъщи и като погледна Катка, която подскочи насреща ѝ, седна
върху червената покривка, която покриваше дъсченото легло. Въздухът на смъртта
отново изпълни гърдите ѝ.
– Ще се ожениш утре сутринта – каза кротко и примирено тя. Тежка умора я подкоси
и червени искри заиграха пред очите ѝ. Тя чу тихия, учуден и щастлив вик на Катка, но
нямаше сили да се усмихне, нито желание за това. Изтръпналото ѝ от унижение сърце
чувстваше, че изведнъж бе хвърлило в нозете на Катка всички жертви, които майчината
любов ѝ дължеше.
Да, Катерина не ѝ дължеше вече нищо, не се срамуваше повече от нея и никога
нямаше да се изправи, за да получи от Катка своето наказание.
След всичко това, което тя изтърпя заради нея, Катка не можеше повече да я мрази.
Катерина бе спасена най-сетне от тази постоянна омраза и срам, които се предаваха в
рода им като семеен спомен от дете на дете.
Главата ѝ замаяно се отпусна на закърпената възглавница с ужасното съзнание, че
пада при мъртвата глава на Апостол и затвори очи.
– Аз обядвах вече, а ти не искаш ли да ядеш? – внезапно я запита Катка. Гласът ѝ
беше звънлив, чист и непознат на Катерина.
„... Колко се радва!...“ – уморено помисли тя, като поклати глава. – Не искам! Аз съм
много уморена... Искам да спя. Събуди ме след един час да отида при свещеника!“
Да, свещеникът е бил нужен само преди няколко дни за погребението на мъртвия
Апостол, а утре за сватбата на Катка. Колко нелеп е животът на хората!... Катерина е
почти наклонна да се съгласи сега с Фердинанд, който казваше:
– Хората са прахолинките, които вятърът размята...
И Катерина се отпусна без сили в ръцете на този вятър, който я увлече в тъмна
вихрушка, лишена от сънища.
Когато ръката на Катка полека се допря до рамото ѝ, Катерина веднага я усети и се
събуди. Никога не бе усещала върху рамото си ръката на своето дете.
– Пет часът е – каза Катка, като я гледаше с нов, светъл и детски поглед. Тя си бе
сресала с вода черните къдри и пременила с нова и добре огладена рокля.
– Ей сега, сега! – скочи Катерина, като се почувства виновна, че е спала толкова
дълго, когато е трябвало да тича, да действа, да работи. Цял живот тя се бе чувствала

253
като впрегнато, шибано с камшик животно.
– Ей сега тръгвам!
Катка счепка пръстите на ръцете си и сконфузено запита:
– Ами с каква рокля?
– Боже, Боже, това съвсем забравихме! – извика Катерина.
– Заради татко не може с бяла, нали? – плахо запита Катка и Катерина се смути,
защото улисани в своите грижи, те трябваше едва сега, заради хората, да си спомнят за
Апостол.
– Аз ще ти направя хубава рокля, мое дете! – тъжно каза тя. – Бъди спокойна!
И тя отново се почувства като впрегнато животно, на което разчитаха, което трябваше
да занесе пътника до станцията в определената минута, което трябваше да свърши
работата на другите.
– Когато дойде твоят годеник, покани го и го почерпи – добави, като излизаше. – Като
дойда, ние двете ще говорим надълго с него.
Катка поруменя от радост и тръгна да я изпрати до пътната врата.

След като уговори със свещеника брачната церемония и двамата решиха венчавката
да се извърши скромно в десет часа следната делнична сутрин, Катерина бързо се
отправи към пазара. Стоката в магазините бе оскъдна. Малко жени в залива носеха
копринени рокли, а това, което Катерина търсеше надминаваше границите на
професионалната фантазия на търговците. Най-сетне тя се спря на една тежка синя
коприна с множество бели цветя.
Като излезе с пакета в ръка, изпроводена от учудения поглед на търговеца, който
никога не бе продавал толкова метри плат за една рокля, Катерина уплашено се спря.
Кой щеше да ушие за една вечер сватбената рокля на Катка? Това значи, че тя трябваше
да разкаже на целия Солен залив защо бърза толкова много сватбата на дъщеря си.
Роклята можеше да ушие само Маца. Когато тази сутрин мина край тях, машината на
Маца тракаше в дъното на къщата. Ами Лена?... Но какво значение имаше за нея вече
Лена и всичко, каквото можеха още да си кажат преди да са се разделили завинаги?
Катерина беше преживяла вече най-страшното. Нито Лена, нито Маца можеха да я
унижат и оскърбят повече от това, с което я оскърби нейната собствена участ.
А те нямаше да споменат дума пред съседите за Катка и нейната бърза сватба, защото
всички знаеха, че Катерина бе заминала с Фердинанд, техния брат. Те щяха да мълчат
заради Фердинанд.
С пребити от умора нозе тя се запъти към Маца.
Вълнението, което изпита, когато потропа на познатата врата, бе много по-слабо от
онова, което тя си представяше, че би изпитала.
В дълбочината на стария коридор се чуха леки стъпки и вратата се отвори. На прага
застана Маца. Тя изненадано погледна Катерина с кафените си, кротки очи и дългото ѝ,
бледо лице поруменя.
– Добър ден, Мацо – примирено каза Катерина.
– Добър ден, Катерино – любезно ѝ отвърна Маца, която изглеждаше, че едва вярва
на очите си.
Когато седнаха в малката шивалня на Маца, Катерина с благодарност отправи
мислите си към Господа, който не бе изпречил в първия миг пред очите ѝ Лена.
– Лена е при Ката – смутено ѝ съобщи Маца, като я покани да седне на тясното
миндерче при прозореца. – Едно от момичетата ѝ е болно. Аз съм сама.

254
 Катерина за първи път от този страшен ден усети леката и прохладна ръка на доброто
провидение да минава по стегнатото ѝ, запалено чело.
Тя седна на миндерчето и тъжно погледна как Маца се настани срещу нея на стола с
изправен тънък кръст. Кротките ѝ, кафени очи, които се отправиха към нея, бяха пълни
с възхищение.
– Забравих да ти изкажа съболезнованията си – просто и безхитростно каза Маца. –
Тъй се изненадах, като те видях.
– Аз дойдох с особена поръчка при тебе, Мацо – внезапно заговори Катерина.
Страните ѝ поруменяха от притеснение. – Поръчката ми е много бърза.
Очите на Маца внимателно се впериха в нея.
– Тази вечер ние трябва да ушием сватбената рокля на Катка.
– Сватбената рокля на Катка! – с радост извика Маца.
– Да, Катка трябва да се ожени утре в десет часа сутринта – уморено и търпеливо каза
Катерина.
Маца радостно въздъхна и Катерина разбра, че Маца знае положението на Катка, че
това нещо знаят не само хората от тази улица, но и всички жители на залива. Ситни
капки пот избиха под черните къдри на челото ѝ. Животът ѝ беше кошмарен, пълен със
срам и притеснение за нея.
– Така е най-добре – кротко каза Маца и Катерина погледна нейните кафени, кротки,
добри очи. Въпреки Фердинанд и всичко, което се беше случило, Маца не я мразеше.
Двете с нея щяха да ушият тази вечер сватбената рокля на Катка.

Извикаха Катка, която бързо дотича. Метърът на Маца заигра по нейните рамене,
гърди, гръб, кръст и нозе. След туй Катка се впусна към къщи да чака годеника си.
Лицето ѝ блестеше от розовина и щастие. Дали заради годеника, който щеше да дойде,
или за първата ѝ дълга рокля от синя коприна на бели цветя?
Катерина нямаше време да узнае. Маца бързо простря плата върху голата маса и
ръцете им мълчаливо се закръстосваха, като си подаваха ту сантиметъра, ту кредата, ту
ножицата.
Платовете бяха разкроени, Маца седна пред машината, а Катерина, с вдяната игла и
напръстник на пръста, седна на миндерчето.
– Добре, че дойде да ожениш момичето си, Катерино – мило каза Маца. – Драго е
добър момък и за няколко години стана пръв търговец в залива.
Катерина тихо климна с глава.
– И после щом се обичат – тихо продължи Маца, като вмъкна плата под крака на
машината и забоде иглата, – щом се обичат, нека се вземат! Голяма грешка е, Катерино,
човек да се ожени без любов! Без желание!... Особено ако преди това си обичал другиго.
– Да – въздъхна унило Катерина, като пое от Маца първото парче, изкарано от
машината, и започна да го подръбва с иглата.
– Ето например какво стана с нашата сестра Мария – тихо продължи Маца, като
теглеше с две ръце дългия тегел. – Тя се ожени за добър, за богат човек. Но там не върви
и не върви!...
Катерина учудено повдигна очите си към нея, защото забеляза, че Маца ѝ говори като
на близка роднина, като на член от тяхното семейство. „Много работи са се променили
през тези години – помисли тя. – Трябва и в тяхното семейство да се е случило нещо
„нередно“ и поради него те са се разбрали и сближили с мене.“
– Как е Мария? – запита тя разсеяно, защото не можеше да се грижи сега за Малката

255
Мария, а само за себе си.
– Много зле – въздъхна Маца. – Горката Мария! А тя беше най-добрата от всички ни!
Кротка и весела като агънце! Това, което знаехме за нея, бе, че е станала най-добрата
стопанка на планината. По едно време тя ни писа, че е добре и че има син – Фердинанд.
После, нали помниш, брат ни Фердинанд отиде при нея на планината и се увери, че тя е
станала доволна и богата. Била напълняла и наедряла като всяка добра чифликчийка.
Ние се зарадвахме, защото човек от морето мъчно става добър стопанин на планината.
– Да, трудно става – въздъхна разсеяно Катерина.
– Но всички знаехме, че Малката Мария е добра и кротка като майка ни. Тя можеше
да се научи от мъжа си на планински живот. Какво я чакаше тука? Любов с един гол
моряк. Наистина, казваха, че той имал риболовен кораб и мрежи... Мрежи!... Той
разсипа живота ѝ с тези мрежи!...
Маца млъкна отчаяно и Катерина плахо я погледна. Маца бе станала вече мома на
възраст и изглеждаше да е мислила много върху необяснимите пътища на сърцето...
Маца бе стояла наведена над тази машина, машината бе тракала до късна нощ и през
това време Маца бе узряла в мислене за невнятните пътища на сърцето, за Малката
Мария и за неправдите и страданията, които хората ѝ бяха причинили.
Може би затова Маца бе станала тъй свободна и добра в мислите си.
– Разсипа я, Катерино – каза Маца, като я погледна.
Въпреки уморения си вид, Катерина шиеше ловко и бързо отхвърляше плат подир
плат. Слънцето бавно напущаше стените и прозорците на съседните къщи. Стаичката
на Маца се изпълни с леката сивина на предметите, която говори за вечер, за самота.
– Значи твоята сестра Мария не е добре? – разсеяно запита Катерина.
– Не, не е добре – отговори Маца. – Нима брат ни Фердинанд не знае, че сестра ни
Мария се опита да избяга веднъж от чифлика?
Катерина се стресна, като чу името на Фердинанд, така просто изговорено от бледите
устни на Маца.
– Не – мрачно отвърна тя, – той много отдавна няма писмо от нея.
– Да, тя оттогава никому не може да пише – въздъхна Маца, без да обърне внимание
на мрачната тръпка, която премина по лицето на Катерина. Очите ѝ бяха устремени
в крака на машината, под който бързо летеше синия плат на бели цветя. Иглата бързаше,
сякаш искаше да си спести още няколко минути от виделината на вечерта. – Преди това
тя писа на мене и на Лена, че ще дойде да ни види. Нейното писмо изглеждаше тъй
отчаяно и забъркано, че ни изплаши. Чакахме я две седмици. На третата в залива дойде
зет ни Манол. Не го бяхме виждали тринайсет години. Той дойде една вечер и мога да
кажа, грях ми на душата, Катерино, че този човек ми се видя страшен. Ние, хората на
морето, сме по-други. Дори и черните очи у нас са светли и ведри. Морето прави
бляскави нашите лица. А Манол е чер-зачернял, свит и сух... Това е планината! Той ни
разказа, че Мария тръгнала, без да се сбогува с него и с децата. Той я търсил два дни по
всички пътища на планината и най-сетне я намерил полупримряла в някакво дере край
някакъв вир.
Маца спря машината, за да поеме дъх и горчивите сълзи, които пълнеха очите ѝ при
всяка дума, буйно бликнаха по нейните страни.
Катерина остави настрана своята работа.
– Горката Мария! – с ридание прошепна Маца. – Тя не знаела никакъв път из
планината и се загубила. Два дена и две нощи сама в гората!... Като видяла, че Манол
иде, тя се прекръстила и се хвърлила в дълбокия вир!...

256
 – Боже, Боже!... – прошепна Катерина и за първи път почувства интерес към тази
история и симпатия към Малката Мария. Едва сега ѝ стана ясна и промяната в
държанието на Маца. Маца бе докоснала вира на безизходното отчаяние, в който бе
потърсила спасение любимата ѝ сестра Малката Мария. Маца бе прогледнала за
истината на живота и много от човешките прегрешения ѝ бяха станали вече
безразлични. Маца изглеждаше да се е събудила от своя чист и кротък момински сън за
действителността.
Катерина я гледаше безмълвно как ридае и почувства едри, горещи сълзи да се
търкалят по вкочанелите ѝ бузи. Всъщност Катерина плачеше само за себе си. И тя би
желала да се хвърли в някой вир, да потъне, да се избави от живота. И тя се чувстваше
уморена и жестоко изтерзана. Нейният Манол бе животът!
– Но Манол се хвърлил във водата и я извадил веднага – с подпухнали от плач устни
продължи Маца. – Сложил я на коня си и мокра я занесъл вкъщи. Горките деца били
заведени в селото... Свестил я и я лекувал една неделя. На втората той дойде да заведе
някоя от нас на планината. Лена е стара и не може да пътува толкова дълго с кола.
Отидох аз. Още в тъмни зори той ме качи на талигата и ние тръгнахме. Мен ме беше
страх от Манол, толкова беше мрачен. Но още повече се страхувах за Мария и затуй
седях мирно и бях готова да изтърпя всичко. Веднъж само го запитах: „Защо не пуснеш
сестра ни Мария да дойде при нас?“ А той ми отговори: „Никога няма да пусна Мария!“
Това са всичките думи, които размених по пътя с него. Да ти кажа ли право, помислих
го за луд. Само лудите са такива заинатени. Боже, прости ми, че сърцето ми тъй го
намрази!...
Маца въздъхна, стана и запали лампата. Равната жълта светлина на добре подрязания
фитил освети бледите им лица и Маца учудено забеляза, че Катерина бе плакала. Това ѝ
стопли сърцето и тя се върна с въздишка при машината. Тракането започна отново.
Катерина бързо вдигна своя шев.
– Добре, че дойде да си поприказвам с тебе, Катерино – изведнъж каза Маца. – Като
си помисля за Мария иде ми да плача... да плача... а с никого не мога да поговоря. Дори
и с Лена не мога. Нали я знаеш каква е? Колкото по-остарява, толкова по-груба става и
само за себе си мисли. Цял ден намира за какво да се кара из къщи... Та, разправях ти...
отидох там на планината... Далече и високо, високо, мислиш си, че никога няма да се
върнеш и да слезеш пак на морето. Мария лежеше. Не можеш да си представиш каква е
станала нашата хубава Мария!... Боже, какво прави нещастният живот! Напълняла и
подпухнала, като че ли не живее на планината, а край нашите блата. Под очите ѝ сухи
торби, а косата ѝ несресана от седмици. Аз се хвърлих върху нея и заплаках. Плаках и я
целувах много пъти, като гладех косата ѝ. Тя не ме позна. Та и аз щях ли да я позная,
ако да не знаех, че това е сестра ми Мария? Погледна ме жално, жално и не ми обърна
внимание. Когато Манол ѝ каза коя съм, тя ме помилва по главата и ме запита защо съм
дошла. Видя ми се изумяла. Тогава заридах на гърдите ѝ и оттогава ми се струва, че
винаги плача. А моята работа изисква очи. Този плач ще ме съсипе. Но ти не знаеш,
Катерино, колко е страшно да видиш рождената си сестра, поразена от нещастие. Да
видиш сестра си сама да желае смъртта и с нищо, с нищо да не можеш да ѝ помогнеш...
Оставиха ни двете сами. Аз ѝ хванах с ръце лицето и като я целувах, виках ѝ: „Мила
сестричко, аз дойдох да те видя!...“ Виках тъй, защото нямах друго какво да ѝ кажа. –
Маца отново зарида и дълго време плака на ръката си. – „Аз пък не можах да дойда –
каза тя. – Защо не доведе бати Фердинанд?“ Аз не знаех какво да ѝ отговоря, а тя ми
извика като луда: „Защо не доведе бати Фердинанд?“

257
 Катерина шиеше с наведени очи. Защо всички хора търсеха само Фердинанд?
– Но на другия ден – прекъсна нейните мисли Маца, – тя ми каза уморено: „Не казвай
нищо на бати Фердинанд. Когато оздравея, аз ще му пиша“.
Маца млъкна и с лице, обляно в сълзи, продължи да тегли шевовете на Каткината
рокля под железния крак на машината.
„... Гледай как тя шие сватбената рокля на моята дъщеря! – помисли Катерина. – С
какъв плач полива нейните шевове!“ Кой бе казал, че шиенето на сватбената рокля е
най-щастливото събитие в живота на една жена?... За своята сватба Катерина не можа
да си ушие нова рокля, а сега, когато шиеше сватбената рокля на Катка, всички нейни
илюзии около сватбените рокли бяха разбити.
Защо да не плаче Маца върху шевовете на Каткината сватбена рокля?
С Катка нямаше да се случи нищо от онова, за което се е борила Катерина. На своята
венчавка Катка щеше да носи в корема си детето на онзи мокър, похотлив младеж. Катка
завинаги щеше да остане в залива, привързана за солния дюкян на Драго, пленница на
неговата отвратителна похотливост.
Всичко това приличаше на Катерина на някакъв лепкав кошмар и тя подготвяше
роклята за неговата церемония. Във всичко това нямаше нищо, което да не заслужаваше
сълзи, въпреки че Маца не плачеше заради нейната дъщеря Катка, а за разбития живот
на сестра си Мария. Все едно – тя оплакваше разбития живот на един човек. В този миг
Катерина не можеше да си припомни нито един човек, който да не заслужаваше
оплакване.
– Горката Мария! – въздъхна по едно време Катерина, за да покаже на Маца, че взима
участие в нейната скръб.
– Виждам, че Мария не е писала вече на Фердинанд и надали ще може вече да му
пише – вдигна лицето си Маца. – Още там разбрах, че тя е вече малко занесена. Това
разбрах най-вече по децата. Те почти я избягват. Особено Ела съвсем се е отчуждила
от нея. Тя е станала хубаво момиче, но диво и саможиво. Повече живее в гората и е
оставила цялата къщна работа на чужди слугини... Никъде не съм виждала толкова
жълта коса като нейната. Тя е едничката утеха на Манол. И нея Манол не я пуска
навсякъде. Той ѝ отстъпва във всичко. Навярно защото е съвсем студен към
Фердинанд. Или поне на мене ми се стори така, додето бях там. Баща и син си говорят
твърде малко. Фердинанд надзирава и ръководи работата на нивите, а вкъщи
надзирава слугините вместо майка си. Чудно момче е този Фердинанд! Кестеняв като
Мария и носи нейните сиви очи. Той е много привързан към майка си и изглежда, че
много страда от нейната мъка. Той два пъти ме запита кога ще дойде вуйчо му
Фердинанд при тях. Много било весело, когато ходил там. А след това вече никога не
станало така весело...
Катерина отново потръпна. Не можеше ли Маца да ѝ разправя за някого, без да
спомене името на Фердинанд!
Дали тя не правеше това нарочно, за да изпита сърцето ѝ, за да я измъчи по-добре,
отколкото би я измъчила с открития си упрек?
Но не!... Маца изглеждаше загубена в своите спомени из чифлика на Малката Мария.
Какво можеше да направи тя, когато всеки от тях мислеше и търсеше Фердинанд?
Само Катерина го избягваше, само тя криеше мислите си от него! Това правеше тя,
която за тях бе най-тясно приближена към Фердинанд.
„Катерина... която замина с Фердинанд!“ – така говореха хората от Соления залив.
Но Маца я изтръгна от мислите ѝ със своя тих и монотонен като поток глас:

258
 – Присъствах с малкия на едно чудесно възвръщане. Тия дни, когато бях там, в
селото се върна един кьорав дядо. Фердинанд, щом го видя отдалече да идва с торба
на рамо, извика: „Олелееееее Боже! Ставри Чагавия се връща!...“ И понеже изглеж-
даше много уплашен, аз настоях да ми каже кой е той. Преди седем-осем години
Ставри Чагавия заклал жена си в селото при чифлика. Стражарите го отвели в
градския затвор и Фердинанд помислил, че Ставри Чагавия никога вече няма да се
върне. Но ето, че той си дойде! Полусляп, цял побелял и много отвратителен старец.
Аз го попитах: „Е, какво толкова те стресна?“ А той ми отговори: „Щом такива се
връщат, и вуйчо Фердинанд ще се върне!...“
Катерина търпеливо преглътна въздишката, която повдигна гърдите ѝ.
– Тъй каза – печално потвърди Маца. – Кажи това на Фердинанд! Малкият го чака
от много години!
Катерина не отвори уста.
– А той добре ли е? – изведнъж запита Маца, като се изчерви.
– Да, много добре – отговори Катерина, като вдигна глава да приеме и отвърне
удара, който Маца неминуемо трябваше да ѝ отправи. Ето защо тя обикаляше
толкова издалеч все около Фердинанд. Но Маца не забеляза нейната готовност.
– Ами Атанас? – запита тя. – Той добре ли е?... Той ни писа, че бати Фердинанд го
настанил в някаква фабрика за мебели. Много се хвали. Станал голям майстор, а и
много добре се носели с него покрай бате Фердинанд. Само едно е лошо, че не живее
при него. Истина, той може да живее добре сам с толкова много пари, но Атанас е
саможив и сигурно без бате Фердинанд се чувства напълно самотен. Спохождат ли
се поне често?
– Не зная – отговори Катерина, като си отдъхна. Всъщност тя не искаше да я
наскърби, защото знаеше, че Атанас ходи от Коледа на Великден у брата си, като
много често и на тия дни не го намираше вкъщи, та биваше принуден да му оставя
бележки с „Честити празници!“, които Катерина понякога виждаше, когато
Фердинанд ѝ ги подаваше с не много красноречиви съжаления. Съдържанието им беше
смирено, пълно с почит и срамежливо обожание.
– Да съединим вече блузата и полата – каза Маца. – Ние сме свършили толкова много
работа!... Роклята е почти готова!
Катерина уморено погледна стария стенен часовник, който тракаше към десет. Тя се
сети, че Драго Търговеца я чака отдавна вкъщи, но нямаше сили да стане, защото се
чувстваше съсипана от безмълвната борба, която бе изнесла със себе си.
– Ами за косата? – запита Маца, като разперваше пред нея дългата сватбена рокля на
Катка. – Какво ще сложим на косата на Катка?
Катерина се сепна и се върна при нея. Колко много бели цветя бе изработила
Катерина за сватбата на чужди момичета, а за своето дете не можеше да направи нито
едно бяло стръкче!
Но имаше ли нужда Катка утре от нейните бели цветя?
Човешкото щастие бе привидно и изкуствено като тях!
Тя работеше бели, изкуствени цветя, които красяха главите на младоженките в деня
на тяхната сватба. Те радваха очите на гостите, но този, който ги носеше върху главата
си, не можеше да ги види. Да, щастието бе като белите, изкуствени цветя на Катерина!
– Имаш ли останала някоя бяла панделка, Мацо? – запита тя.
– Мисля, че имам. Защо?
– Ще я вържа на косата на Катка.

259
 Маца стана и в едно чекмедже намери панделката.
– Ти си иди, Катерино! Почини си!... Изглеждаш много уморена. Утре те чака голямо
вълнение и много работа. Аз сама ще довърша роклята и утре рано ще ти я донеса.
– Благодаря! – съгласи се Катерина, като протегна уморено изтръпналите си нозе. –
Благодаря ти, Мацо! Колко искаш за роклята и панделката?
– Нищо не искам – сърдечно я погледна Маца. – Това е моят сватбен подарък за
Катка. Тя израсна пред очите ми и аз я дочаках да се омъжи.
От устните на Маца Катерина чу гласа на една нова тъга. Тъгата на остарялата вече,
самотна мома.
– Аз те изморих толкова много! – възпротиви се тя.
– Радвам се, че дойде при мене да си поприказваме – каза Маца.
– С Лена аз отдавна не приказвам нищо. Пак ела! Кога ще заминеш?
– Утре вечер.
– Ааа, значи няма вече да се видим. А да дойда ли утре в черкова?
– Сватбата ще мине съвсем набърже – подаде ѝ ръка Катерина.
– Моля те, не идвай! Така ще ми бъде по-леко!
– Добре, няма да дойда – каза Маца спокойно. – Желая ти всичко хубаво занапред,
Катерино. Ти знаеш, че аз съм те обичала винаги.
– Да, ти винаги си била добра към мене – тихо каза Катерина, като стисна дългата ѝ,
бледа китка. – Лека нощ Мацо! Няма да забравя доброто, което ми направи тази вечер!
Тя стана, загърна палтото си и като излезе от стаята, уморено пое своя път по слабо
осветения коридор.
– Много хубави дрехи! – с поглед на добър познавач я изпроводи Маца. Внезапно тя
си спомни другата Катерина, която преди години минаваше живо и отривисто по този
път, в своята бедна, набързо ушита от Маца рокля.
„Нищо не е останало от нея – каза си Маца. – Защо тя ми каза, че няма да забрави
доброто, което съм ѝ направила тази вечер? Защо ми каза: ти винаги си била добра към
мене?... Аз бях добра към онази Катерина. Тази Катерина няма нужда от мене.“

Катерина тихо стоеше в пустата и прясноваросана черкова на Соления залив. Катка и

Драго се венчаваха пред олтара и с привидно благоговение слушаха неразбраното
мърморене на стария свещеник.
Катка, която изглеждаше неузнаваема в новата си дълга рокля, държеше издалече
белите си пръсти в изпотената и зачервена ръка на Драго Търговеца, като се взираше
лениво в бялата брада на свещеника, която мърдаше пред нея. Черната ѝ, смолиста коса,
която се държеше на върха на главата от бяла панделка, се разпиляваше на буйни кичури
и къдри по раменете ѝ и гърба ѝ.
„Колко е заприличала на майка ми!“ – мислеше Катерина, като гледаше бялото лице
на Катка, по което пудрата едва се държеше. Черният и ленив поглед, който безучастно
поглеждаше неспокойната брада на свещеника, бе погледът на Ката Вдовицата, с който
тя гледаше хората. „Дали Катка наистина се радва в този миг?“ – помисли Катерина.
Кой бе разбрал дали Ката Вдовицата се бе радвала някога?
Очите ѝ се преместиха върху мокрия и червен врат на Драго, нейния бъдещ син.
Тръпки на самосъжаление я накараха да отмахне от това място плахия си поглед.
Нейното дете... Нейната кръв бе лежала в прегръдките на този мокър тюлен... Ръцете
на нейната кръв бяха обвивали този мокър врат!...
Катерина безмълвно се облегна на варосания черковен стълб и се почувства

260
безкрайно самотна и чужда както на тази обстановка, така и на всичко, което бе
минало през живота ѝ. Както и на всичко, което щеше да дойде занапред.
Какво общо имаше между нея и тези двама хора, които се обричаха тук на вярност и
взаимен съпружески живот? За тях тя беше едно впрегнато, изморено животно, което
бе тичало с изплезен език, но бе успяло да доведе в последната минута тези двама
пътника на станцията.
Станцията за тях бе широката двуетажна къща на Драго Търговеца.
Той бе строил къщата миналата година и пренесъл вече между дървените ѝ стени
тежката миризма на морска вода, както и уханието на осолена риба, която никои морски
ветрове не можеха да проветрят. Циклон да излезете от морето и да разпръснеше по
всички краища на света къщата на Драго Търговеца, там, дето попаднеше някоя треска
от нея, винаги щеше да мирише на водорасли и осолена риба. Тъй всичко в тази къща
изглеждаше напоено със солидната миризма на морската вода и рибата, които бяха
обогатили нейния стопанин.
Драго, както всичко в онзи дом, обичаше тази миризма и я пазеше.
Тази сутрин Катерина влезе набързо в неговата къща и подир поздрава, който отправи
към своя зет, нетърпеливо го помоли да разтвори прозорците и да проветри навсякъде.
Драго я погледна учудено, но не се възпротиви, защото Катерина още го смайваше
със своята младост и хубост. Той веднага разтвори прозорците и я покани да седне, но
тя се поколеба и предпочете да разговарят с него вън.
Те говориха на крака за цветя и пари, за свещи и бонбони. Драго бързо се съгласяваше
за всичко с нея, защото никога не бе виждал жена, която да знае и може толкова много
като Катерина.
Продължавайки да го нарежда, Катерина вдигна дългите си пръсти, развърза връзката
му, намести правилно яката и с ловкост и вещина, които го смаяха, за миг завърза
връзката и я постави на мястото ѝ.
– Благодаря – каза той. – Дано и Катка да е сръчна като тебе!
А Катерина го погледна бързо и помисли, че заради подобен дом и заради него всички
тия сръчности биха били излишни. Тази миризма в скоро време можеше да затъпи и у
нея желанието да гледа мъж с добре вързана връзка на врата.
Да, този дом на Драго Търговеца бе станцията, до която тя дотича с изплезен език, за
да доведе навреме двамата пътника. Сега тя стоеше подпряна на варосания стълб на
храма, станала излишна за тях, като добичето, което е изпълнило вече своята служба.
Влакът тръгва, а то остава самотно в опустелия станционен двор.
Катка и Драго тръгнаха да обикалят пред малкия олтар с корони на глави, а заедно с
тях обикаляха пълните и ниски мъж и жена, Драгови роднини, които бяха събудени рано
сутринта, за да кумуват на младоженците.
Катерина се сети за Апостол и студени тръпки я побиха. Навярно и Апостол бе минал
преди няколко дни пред олтаря на тази черкова. Катка минаваше със сватбен венец на
глава, Апостол е носил кръст и мъртвешка икона на гърдите си. Колко нелеп е животът
на хората...
Когато церемонията свърши, Катерина отиде и прегърна дъщеря си. Целувката беше
кратка, защото те не знаеха да се целуват. Тя вдигна глава и погледна проточените за
целувка устни на Драго. Устните му бяха червени и мокри. Катерина затвори за миг очи
и сложи страната си на тези мокри, чужди устни.

261
 Обядът, който Катерина приготви набърже в дома на Драго Търговеца, се поглъщаше
лакомо и двамата младоженци с шумно одобрение признаваха, че никога досега не са
вкусвали подобни ястия.
Кумът и кумата бяха скромни хорица и предвид траура на Катерина не говореха почти
нищо. Те знаеха, че причината, поради която тъй прибързано се бе извършила тази
сутрин венчавката на Катка е незабавното отпътуване на майката. Но смъртта си е смърт
и те не забравяха, че бащата на невестата бе умрял преди няколко дена и още не бе
изстинал, както се казва, в гроба.
През време на обяда дойде един разносвач от Общинското управление. Той имаше
заповед да търси Катерина из целия Солен залив, за да ѝ връчи известието, че Беро-Беро
поставя на разпореждането на Катерина, съпругата на починалия при злополука... сума-
та, определена като обезщетение на вдовицата... и така нататък.
Катка се помъчи да прикрие съобщението, което бе дошло толкова не навреме, но
Катерина стана и го взе от ръката ѝ.
– Улисах се и забравих тази работа! – каза тя. – Заради нея трябва да остана и утре.
Ще я уредя.
– Моля, запишете на гърба на поканата деня и часа, в който ще дойдете в Общинското
управление! – каза разносвачът.
– Ще дойда утре сутринта – накратко отвърна Катерина, като се върна веднага на
мястото си.
– Моля запишете точно деня и часа! – настоя момъкът.
– Какво е пък сега това? – викна Катерина. Тя не искаше да се говори повече на
сватбената трапеза на Катка за тези проклети пари, с които Беро-Беро настояваше да
откупи живота на Апостол пред Бога и пред жителите на Соления залив.
– Управителят ми поръча това! – оправда се момъкът, като подаде молива си на
Катка.
Но Катка притеснено се завъртя на пети и скри ръцете си отзад. Тя още не можеше
да пише тъй добре, че нейното писмо да бъде прочетено от очите на Управителя.
– Избива мъжете ни – викна Катерина, като стана и дръпна молива от ръката му, –
а после не оставя нещастното семейство на спокойствие, като бърза по-скоро да му
заплати загубата, която с нищо не може да се заплати.
Разносвачът я погледна в очите и Катерина млъкна, защото съгледа бърза насмешка
в неговия поглед.
– Хайде де!... – искаше да се надсмее над нея той. – Че нали ти си тази, която изостави
своя съпруг Апостол и замина заедно с господин Фердинанд от Соления залив?... Ти
нищо не загуби от смъртта му. Напротив, печелиш напълно свободата си и парите на
Беро-Беро.
С разтреперана ръка Катерина надраска бързо името си върху гърба на поканата,
като отбеляза деня и часа на своето посещение при Беро-Беро, и хвърли молива в ръката
на разносвача, който я чакаше с търпение.
– Управителят ще ви чака в Общинското управление в този час – каза уверено той,
защото така му бяха поръчали да каже.
Катерина не го погледна и не отвърна на поздрава му, когато той си тръгна. Ниските
и пълни мъж и жена, които кумуваха на Катка, отговориха с печален глас вместо нея.

262
 Когато обядът свърши, Катерина пожела да се оттегли и почине върху дървеното
канапе в гостната стая. Там бе усойно хладно и миризмата на рибата се усещаше най-
поносимо.
Големите кафени греди на тавана, дървените мебели, голямата маса, дървеното
канапе, големите удобни столове, малкото огледало в дебела дървена рамка – всичко
напомняше на гора, на сянка, на ненарушимо спокойствие.
Този кът Катерина избра за почивка. Катка постла няколко покривки върху дървеното
канапе и Катерина се протегна върху тях.
– Трябваше да извикаме баба ти и дядо ти – въздъхна подир малко тя.
– Те нямаше да дойдат – каза Катка без съжаление.
– Защо?
Катка наведе очи и Катерина разбра, че те нямаше да дойдат заради Апостол. Двете
жени бяха забравили в този ден своя съпруг и баща, но двамата старци никога не можеха
да забравят своя син.
– Искам да отида следобед на гроба на баща ти – изведнъж каза Катерина. – Такава е
съдбата ни!... От твоята сватба... на неговия гроб!
Катка седна в краката ѝ и устните ѝ леко пребледняха.
– Защо бързаш да заминеш? – запита тя. – Ти се умори много. Няма ли да останеш
някое време при нас?
– Трябва да вървя, защото оставих ателието в пълен безпорядък –каза Катерина. –
Три работнички ме чакат... Аз мислех, че ние двете ще заминем незабавно... Сега ти
оставаш... И баща ти остава... Аз пак тръгвам сама... Този път завинаги...
Катерина се просълзи и млъкна. Очите на Катка също бяха пълни със сълзи и тя не
намираше думи, с които би могла да утеши майка си.
– Къде е погребан баща ти? – запита по едно време Катерина.
– Баща ми няма гроб – тихо каза Катка.
Катерина се изправи на лакътя си и втренчено изгледа дъщеря си.
– Защо?
– Двама работника не можаха да ги намерят под насипа – каза Катка, като премига с
овлажнелите си очи. – Много пръст се срутила. Цяла планина!...
Катка преглътна и спря. Катерина продължаваше да я гледа втренчено и тръпките на
ужаса набодоха по врата, ръцете ѝ и преуморените ѝ нозе...
Цяла планина!... Цяла планина върху Апостол!...
За пръв път, откакто бе видяла своя съпруг, тя го почувства близък и достоен за себе
си.
Апостол бил заровен тъй дълбоко в зиналата пропаст, над която сам копал с месеци,
че колкото и хората на залива да копали отпосле, не могли да го отровят. Тъй дълбоко
се скрил той от тях!
Сега Апостол носеше цяла планина на гърба си. Почти такава, каквато носеше в
живота жена му Катерина.
Тя се опомни и потри челото си с ръка.
– Иди да си починеш, мое дете – уморено каза тя. – Нареди мъжа си!
Катка бавно стана и като ѝ пожела приятна почивка, излезе.
Катерина се зави до брадата си в одеялото и втренчено се загледа в големите греди
на тавана. Щом Апостол не е успокоен от свещеник в гроба, той можеше да броди
денем и нощем между живите и кого ще търси?... Жена си Катерина!... Той ще ходи

263
на всяко място, където е тя.
Катерина се сви на дървеното канапе и усети, че изхлипа от страх и суеверни мисли.
Катка, която постилаше на Драго в съседната стая, чу нейното задавено стенание
и погледна мъжа си, който се услушваше като нея.
– Плаче – тихо каза тя. – За татко плаче.
– Горката! – въздъхна Драго. – Не мога да понасям хубави очи да плачат. Иди я
утеши!
– Какво да ѝ приказвам! – отпусна се до него Катка. – Тя не обичаше баща ми. Сега ѝ
е мъчно... Ще ѝ мине...
Драго я притегли към себе си, като впи мокрите си устни в нейната мека, свежа,
детска уста.
– Ела, женичке! – засмя се той. – Ела при мъжлето си! Ти си за мене, а тя не е била
за баща ти! Аз разбирам и от по-изтънчени хора. Как е могла твоята майка да обича
баща ти?!... Виж, аз да бях, никога нямаше да ми избяга!...
– Шшшт – сложи ръка на устните му Катка. – Ще изядеш първия шамар!
Двамата силно се прегърнаха и притиснаха, заслушани в болното и пълно с ужас
стенание от съседната стая.
Те се отпуснаха едва тогава, когато стенанието започна да чезне, да се топи и
утихна.
Когато Катерина почука на тази врата на Общинското управление, зад която Беро-
Беро трийсет години управляваше Соления залив, тя чу сърцето си да бие силно и глухо.
Гърдите я заболяха от неговото свиване.
Тя с ярост се помъчи да го укроти, защото не принадлежеше повече на Солния залив
и следователно нямаше причини да се страхува от Беро-Беро. Той не беше повече неин
господар.
Тя отиваше за първи път при него, но не за да му поднесе, а да вземе.
Не тя желаеше да го види.
Той молеше да ѝ се издължи.
Тя почука и Беро-Беро веднага се обади отвътре с познатото старо ръмжене. Катерина
потрепери и почувства, че губи сили. Още в рождената си люлка тя бе чувала този глас
да заповядва и ръмжи над Соления залив.
Тя се уплаши подир трийсет години да се изправи пред лицето на тогова, който бе
заповядвал самовластно над целия ѝ живот, без да пожелае досега да я види.
Сегашната същност на Катерина се свлече като паяжина в изтръпналите ѝ нозе и
потъна в прага на Беро-Беровото владение.
Като всеки прост жител на залива, Катерина отвори страшната врата.
Сред голяма стая, зад голямо писалище, седеше Беро-Беро с цялата си големина,
посивял, но страшен като някога, в нейното детство, когато тя успяваше да го зърне на
някой празник, надничайки издалеч между черните фусти на жените от крайните
квартали.
Посивялата му коса се виеше на къдри по всички посоки върху главата му, а
щръкналите му, сивочервени вежди веднага я приковаха със своите сила и устрем.
Неговият дебнещ поглед блесна и Беро-Беро веднага се повдигна с голямото си тяло,
като се изправи пред нея пълен с почитание и очакване.
Катерина го гледаше занемяла от страх и учудване. Пред него тя изглеждаше слаба и
ниска, когато по ръст се бе чувствала винаги над другите хора. Навярно, защото
стоеше пред един истински господар.

264
 Нейният поздрав заглъхна на изсъхналите ѝ устни и Катерина помисли дали така
изплашена тя не прилича действително на една опечалена и съкрушена вдовица.
Обаче и Беро-Беро изглеждаше не по-малко изненадан от нейното появяване. Додето
неговите тигрови очи се впиваха в нея със своя дебнещ поглед, той мълчаливо протегна
голямата си ръка и с неловка, трепетна усмивка, която раздвижи сивите му мустаци и
показа червените му устни, той внезапно наведе тежката си глава и сложи устните си
върху ръката ѝ.
Катерина изтръпна.
– Госпожо – каза тихо, почти ласкаво той, – аз съм отчаян повече от вас и не намирам
думи да изразя своето съжаление за нещастието, което постигна... вашия съпруг така
неочаквано!
Катерина усети неговото леко запиране и самообладанието ѝ се върна. Тя усети, че
не мрази Беро-Беро, убиеца на Апостол, и не се бои вече така много от този Беро-Беро,
който бе господар на Соления залив.
Неговата близост, която излъчваше тигрова сила и самотно могъщество, я покри и
защити като че ли от целия свят, както и от нейната детска боязън от него.
Тя седна на стол срещу убиеца на своя съпруг, както го наричаха тук всички хора,
като помисли защо ли никога никоя жена в залива не бе казвала, че Беро-Беро всъщност
е един хубав мъж?!...
Те казваха винаги „страшния Беро-Беро“ и навярно казваха така, защото го мразеха.
– Аз настоях, госпожо – започна внимателно Беро-Беро, като седна срещу нея и
кръстоса ръцете си, – да ви...
Внезапна тръпка мина в бляскавите зеница на силните му очи и той млъкна, защото
бе намислил да каже: „Да ви помогна и облекча съдбата ви...“
Тези думи трябваше да се чуят днес из целия Солен залив, който отдавна търсеше и
най-малкия повод да зароптае против Беро-Беро. Тези дни най-сетне той улучи
нещастието с Апостол.
Днес жителите на Соления залив трябваше да чуят колко добър и великодушен се е
показал Беро-Беро към семейството на своя беден работник. Обаче пред него седеше не
окаяната вдовица на Апостол, която той настояваше да подпомогне пред очите на
възмутеното население на Соления залив, а една красива млада жена, която носеше
върху себе си облеклото и накитите на един несъмнено богат живот.
„Значи това е направил Фердинанд от нея!... – бързо като светкавица мина през ума
на Беро-Беро. – Значи той действително е могъл да го направи...“
Беро-Беро стисна ноктите си до посиняване, защото изпита внезапен, буреносен гняв
към Фердинанд, който го излъга и презря, и към Катерина, която бе спечелила неговото
благоволение.
Не, той не можеше да ѝ каже подир това, което бе направил за нея Фердинанд: „Да ви
помогна... да облекча съдбата ви...“ И затуй прибави с внезапна живост:
– Да ви видя, госпожо, и да се поставя на ваше разположение!...
„... Умен и ловък! – помисли Катерина. – Очите му са силни и хубави като на звяр.
Човекът няма такива хубави очи.“
– Благодаря – каза тя без омраза и без желание да му отмъщава, – аз получих и двете
покани от вас...
Тя леко сви раменете си. Беро-Беро я погледна втренчено. Нещо в държането на
нейната обиколена с черни къдри глава и в лекото свиване на раменете ѝ му напомни
онази висока и тъмна жена, която той преди много години направи от любов своя

265
съпруга.
Само тази жена бе вълнувала досега сърцето му. С болка той си спомни за един миг
как тя стоеше изправена в дълга бяла дантелена рокля между разтворените врати на
неговия дом, как въртеше дантеления си чадър, стъпваше от крак на крак и леко свиваше
раменете си.
Той обичаше тази жена, изтерзан от нейната чужда душа и недоволство.
Друга такава жена седеше сега пред него, като свиваше леко раменете си.
„Тя ми харесва!...“ – помисли удивен Беро-Беро. Той знаеше, че Катерина е дъщеря
на Ката Вдовицата. Че Катерина преди години бе заминала заедно с Фердинанд от
Соления залив, като остави в глад и мизерия своя нещастен съпруг Апостол и невръстна
дъщеря. Той знаеше за нея само най-лошото.
Когато научи, че Фердинанд е отвел със себе си Катерина, за него нямаше съмнение,
че Фердинанд е поискал да се подиграе с жителите на целия залив. Но в този миг той
реши, че Фердинанд е отвел със себе си Катерина от любов и затуй сърцето му се
изпълни с яростна мъка.
– Аз съм готов – с усилие се възвърна той към целта на нейното посещение – да
заплатя обезщетението, което следва да платя...
Гласът му обаче изглеждаше вече равнодушен и угаснал.
– Какво е това обезщетение? – внезапно запита Катерина.
Беро-Беро схвана подигравката в нейния въпрос, но се усмихна. Колко глупав
ставаше този разговор между тях двамата!...
Можеха ли те да се усмихват така любезно един на друг, когато уговаряха откупа за
живота на нейния съпруг?
Той захапа за миг червената си устна и назова сумата, която му се стори по-голяма,
отколкото можеше да допусне и насън, че трябва да предложи за черната кожа на
Апостол.
– Колко малко е струвал, според вас, животът на моя съпруг! – тъжно каза Катерина.
Очите ѝ се оттеглиха в един безкрайно далечен и самотен кът, където Беро-Беро не
можеше да я придружи.
– Госпожо – повдигна се решително той, – аз чакам вашето предложение!
Катерина се възвърна от онова далечно място, където се оттегляше душата ѝ, когато
тя помислеше каква загуба ѝ причини смъртта на Апостол.
– Нищо не искам от вас – каза кратко тя, като не снемаше очи от лицето му. – Всичко
това е смешно и глупаво... Аз дойдох, тъй като вие настоявате... Моят съпруг е мъртъв,
това е всичко!... Аз не зная дали вие сте виновен за смъртта му и не мога да ви обвиня-
вам, без да зная как се е случило това нещастие.
Беро-Беро впери очите си в нейните, вкопчил ръце върху масата.
– Защо вие да сте виновен за неговата смърт? – внезапно запита Катерина.
– Не зная – отговори Беро-Беро, като продължаваше да я гледа с неудържимо
напрежение. – Навярно защото аз строя насипа и защото той ще ползва най-много моите
солници и моята фабрика. Обаче аз не можех да зная, че има вода на такава голяма
дълбочина под земята. Въпреки това хората на залива казват, че аз съм виновен. Каквото
и да се случи в залива, винаги аз съм виновен за това...
Катерина се усмихна сърдечно, а Беро-Беро се отпусна с тихо ръмжене на стола си.
– Да, госпожо – каза той, – аз съм най-преследваният човек в Соления залив!
Катерина учудено го погледна. Защото... Не!... Тя беше най-бедната и презряна жена.
Тя беше най-преследваният човек в Соления залив!

266
 Възможно ли е тъй преследван да е бил и той?... Господарят и тя, една Катерина, да
са били тъй близки един на друг?...
Но тя не можеше да му каже какво мисли, защото това би ги довело неминуемо до
позорната памет на Ката Вдовицата. Ако и двамата са били преследвани в Соления
залив, то Катерина е била преследвана от презрение, а Беро-Беро от страх и омраза.
– Защото винаги сте царували над залива – след кратко мълчание каза Катерина.
Стори ѝ се, че е дошло време да стане по свой почин и да си отиде. Но Беро-Беро седеше
отпуснат на стола и като я гледаше, каза с познатото ръмжене:
– Да, и с това преследване те искат да ми напомнят, че съм им омръзнал и че трябва
да си вървя.
– Те знаят, че няма да намерят управител като вас – отвърна Катерина с тъжна
усмивка, – но хората са устроени така. Те не могат да търпят да бъдат управлявани,
затуй много често сменят своите управници. Те мислят, че в промяната на господаря се
крие тяхното освобождение. А промяната носи само друг господар и често пъти по-лош
от стария.
Беро-Беро мълком спря очите си в нейните, но не каза нищо.
Катерина стана и се приготви да се сбогува.
– Вие си отивате! – изненада се Беро-Беро и неохотно се повдигна от своето място. –
Вярвайте ми, госпожо, не така си представях днес нашата среща. Очаквах, че вашето
посещение ще облекчи моята съвест, а вие си отивате, без да ми дадете възможност да
се освободя от тази мъка.
– Оставям на вас част от моя товар – усмихна се Катерина, като му подаде сега
свободно ръката си. – За мене – целият – е много тежък.
Беро-Беро задържа пръстите ѝ в своята голяма ръка, като очевидно се колебаеше да ѝ
каже нещо ново. Но той се въздържа и само повдигна пръстите ѝ до своите устни. Тя ги
усети отново с парливата им топлина на ръката си.
– Приемете моето уважение, госпожо – каза той, – и бъдете сигурна, че товарът, който
ще нося отсега нататък заради вас, ще ме кара да мисля с най-голямо удоволствие за
вас! вашето дохождане в залива връщане ли е или кратко посещение?
– Утре заминавам – отговори с внезапна болка Катерина.
Очите им се срещнаха отново.
– Сбогом и благодаря за грижите ви, господин Управителю – тихо каза тя.
– Довиждане, уважаема госпожо – с тихо ръмжене отговори Беро-Беро, като се
поклони леко пред нея. – Когато посетите отново Соления залив, ще бъда много
поласкан, ако не ме забравите!
Катерина се усмихна със замаяна глава.
– Да, няма да ви забравя – каза тя, като отвори вратата, сякаш излизаше из
страниците на някоя златна приказка.
– Ще ви чакам, мила госпожо – отговори Беро-Беро, господарят на тази приказка,
и Катерина помисли, че според неизменния ред на всички приказки той трябваше да
завърши тъкмо с тези думи.

Минаваше пладне и слънцето се готвеше да слезе от небето, когато Катерина се

ослуша и като не чу никакъв шум в съседната стая, тихо се измъкна от дървената къща
на Драго Търговеца.
Пред вратата, както и вкъщи, миришеше на водорасли и риба, но морският вятър
разхлади лицето на Катерина и тя бодро закрачи по дървения кей.

267
 По улиците тя не срещна свои познати, а извън града по този час не се мяркаха хора.
Катерина набързо се упъти към старото гробище.
Мъртвите граждани на Соления залив спяха под свежа зеленина. Листата на
плачущите върби светеха на полегатите лъчи на слънцето.
Катерина се огледа за гроба на майка си, обаче хората на Соления залив отдавна се
бяха постарали да го заличат, защото тялото на Ката Вдовицата бе твърде хубаво, за да
остане чисто в живота. Заровено в земята на залива, то можеше само да оскверни телата
на техните покойници, които лежаха завеки в тази спокойна земя.
Катерина тръгна напосоки между гробовете на познатите мъртъвци. Тук бяха всички,
които тя бе оплаквала трийсет години в залива.
Това е гробът на гърбавата плетачка Кръстника. Хе, от кои години е престанала да се
мъчи тя заради острата си гърбица над голямата плетачна машина! Отдавна тя лежи
тука под зелената плачуща върба. Някоя добра роднинска душица трябва да е посадила
дървото на гроба ѝ, поради неразбиране на неговия символ. Защото по какви причини
можеше да се плаче за Кръстника Плетачката? Охтиката рано я избави от тежката ѝ
гърбица. Затуй се искаше не плач, а веселие и благодарност към Бога.
Катерина приседна върху високата ограда на един висок гроб и погледна грубо
издялания камък, на който едва се различаваха вече имената на мъж, жена и дете. Тя
отдавна познаваше този гроб. Мъжът беше капитан на голям риболовен кораб.
Това се случи тъй отдавна, когато Катерина другаруваше още с куклите и кафените
бръмбари по двора. Един ден, когато духна силен вятър и кафените бръмбари се
изпокриха в своите подземни дупки, когато от черното небе плисна силен дъжд, та
измокри новата ѝ кукла с царевичените коси и самата нея до кости, в този ден по залива
се разнесе страшната вест, че капитанът е потънал при Зеления нос.
Само младата му жена не повярва на нея и отиде да чака мъжа си цяла неделя на брега,
като държеше на ръце малкото си момиченце.
Тя не се уморяваше да чака, но хората на залива се умориха да я придружават и чакат
напразно заедно с нея и една вечер те се прибраха по домовете си. Разправяха после, че
през нощта капитанът се показал от морето и отнесъл вярната си жена заедно със своето
дете.
Това бе една страшна история. На сутринта вълните изхвърлиха на пясъка три трупа.
Разложеният труп на капитана и още чистите тела на жената и малкото момиче.
Дълго време Катерина не можа да ги забрави. Нейните нощи се изпълниха с духове
на удавници, а морският шум се превърна в един непреодолим вой на влюбени и
страдащи хора.
И ето, подир толкова години, тя седеше отново тук при тях. Тяхната страшна история
се случи тъй отдавна, когато Катерина другаруваше още с куклата, която имаше
царевичена коса, а кафените бръмбари в двора я придружаваха.
Оттогава изминаха десетки години, в които Катерина научи, че такава трагедия
всъщност е блажен венец на един брачен съюз. През тези дълги години Катерина бе
научила, че подлостта на ежедневните радости умъртвява взаимния живот на мъжа и
жената.
Наред с този гроб, с това щастливо жилище на любовта, се мъдреше гробчето на
единственото момченце на Пена Хлебарката, което не обичаше да си играе около
фурната, а все на морето, където бяха въртопите край скалите.
Там то пускаше корабчета от вестник, които правеше само и се беше усъвър-
шенствало дотам, че можеше да направи вече кораб с три комина. Но тези кораби лесно

268
се мокреха и въртопът ги завличаше на жалки хартийки по своето течение. Струваше
ли си толкова труд за един кораб, който можеше да стои над водата само додето се
преброи до три? А момчето поставяше своите книжни корабчета право над струята,
която облизваше брега и отиваше навътре в морето. То бе избрало правилен път за
своите кораби. Само по този път те можеха да навлязат и заплуват в открито море. Но
те се мокреха бързо и се превръщаха в дрипели, преди да могат да излязат от дъгата на
скалите.
Тогава той се залови да направи кораб от дъски и по цял ден прекарваше в своята
корабостроителница между камъните при въртопа. Той бе избрал това място за
отплуване на своя кораб.
– Какво дялкаш там, Пенчо? – питаха рибарите.
– Кораб – разсеяно им отговаряше той. – Аз съм корабостроител.
Пена Хлебарката скъса гащите му от бой, за да го отвърне от тези му занимания, но
Пенчо с накуцване отиваше рано сутринта на корабостроителницата, за да започне
отново работа при въртопа, който бе избрал за отплуване на своя първи истински кораб.
Един ден корабът биде завършен и Пенчо го понесе разтреперан към водата. Той
протегна сухата си ръчица над течението и пусна върху него своето изделие. Дървеният
кораб обаче не можа да попадне върху струята и поради тежестта му не можа да бъде
привлечен от нея, а остана да се люшка над застоялата вода.
Пенчо се проточи над водата, вдигна корабчето си и като се изпружи цял над
дълбоката закипяла вода, пусна го по течението. Още малко, още малко по-наляво и
корабът ще тръгне!... Пенчо се навежда да го бутне още... още малко!... Увисна... и бухна
във въртопа...
Извадиха го отвътре с куки. Когато го простряха на пясъка, някой намери корабчето
му при един обрасъл с мъх камък. Пена Хлебарката с писък го прибра и го притисна до
гърдите си.
Корабчето не можа да отплува по течението, но самият Пенчо бе отплувал по тази
струя, която сам бе избрал за тръгване по най-далечния път към вечността.
Да, всички тук в гробището на Соления залив бяха познати на Катерина. Всеки имаше
своя история и своя край, всички живееха в нейните спомени и тя се чудеше на
безмълвието на техните гробове, сякаш чакаше да проговорят и се поздравят с нея.
Ей там лежи певицата на залива Аспасия, която умря млада, при раждането на
първото си дете. А там при зида под трепетликата лежи баба Мария, смирената и кротка
майка на Фердинанд, която винаги е била добра с нея.
Безмълвният гроб на скромната бабичка я възвърна в мислите ѝ към Фердинанд. С
кое лице ще заговори тя с него, когато се върне?
„Виждаш ли, Катерино – ще ѝ каже той. – Разбра ли колко си глупава? Досега ти
знаеше само работа... работа и работа!... С работа ти искаше да спечелиш съпруга си
Апостол и дъщеря си Катка. Но ето, че те не обърнаха внимание на твоите усилия и
Апостол отиде да започне нов живот при Бога, а твоята Катка предпочете Драго
Търговеца, като стана негова съпруга и майка на неговото дете. Какво ще правиш ти
сега, като си толкова глупава?...“
– Да, днес признавам, че вие имахте право – с разтреперани устни подшушна
Катерина. – И затуй днес ви ненавиждал! повече от вчера. Защото аз редих тухла по
тухла стените на моя дом, а вие казвахте: „Катерино, аз виждам отсега стените ти
съборени и покъщнината ти разтрошена! Аз виждам ясно съдбата на земните неща! Не
влагай такова усърдие в твоя строеж!“

269
 – Аз виждах сградата, а вие нейните развалини! И сега, когато се намерих в развали-
ните, които вие предричахте, аз ви мразя, защото вие се усмихвате, отдавна привик-
нал на тази гледка, когато аз плача, защото още не мога да се примиря с нея. Навместо
да се върна и започна живота си отново, колко много бих искала да се хвърля върху
тези стари гробове, върху тази позната земя и да пролея река от сълзи, която да
отнесе всичко мъртво и разрушено в мене!
За да се откъсне от мисълта за Фердинанд, Катерина стана и тръгна по тясната
пътечка, която извиваше към сухи гробове – без цветя и дървета.
Случайни храсти, посадени от птиците, растяха между старите гробове. Бедните хора
нямаха време да се грижат за своите мъртви.
Тук-таме лежаха гробовете на неизвестни удавници, които морето понякога пращаше
на брега на залива, както и на скитниците, които бродеха по крайбрежието.
Катерина седна на една купчина суха, попукана пръст, на единия край на която се
кривяха две заковани на кръст, прогнили вече дъски. Този гроб бе на един стар скитник,
на един разпопен, който по пътя на падението бе тръгнал да проси по света и стигнал
най-сетне до Соления залив.
Катерина седна на този гроб, подпря лакти на коленете си и като стоя дълго тъй,
заплака. Тя плачеше отначало тихо, а после все по-силно и по-силно, както душевно
нездравите хора, които плачат насън.
Върху гроба на неизвестния разпопен духовник тя оплакваше себе си, а после своя
мъж Апостол и тяхната унижена и лишена от радости младост.
Тя оплакваше Катка, която не беше вече тяхна, като започна от първите ѝ стъпки и
първите гукания до бързата ѝ сватба и детето на Драго в нейната утроба.
Тя дълго плака за своята самота и че сега нищо вече не я свързва със залива. Че няма
вече никакви грижи, както най-старите хора, които са изпратили с младостта си целия
си жизнен товар и всичките си радости. Тя плачеше, че трябва да тръгне утре на вечно
изгнание и скитничество.
Катерина плачеше и плачеше, додето полека-лека почувства тъжен мир в сърцето си,
сякаш нейните вопли са стигнали в нечии уши.
Може би разпопеният скитник, който тъй отдавна почиваше в тази чужда земя, може
би този беглец от лоното Господне, преживял всички изкушения и покаяния, чу какво
му говори тази скитница, тази нещастна душа, която отиваше да легне някога в чужда
земя като него.
Катерина вдигна глава и видя, че слънцето залязва. Тя бързо изтри очите си, оправи
дрехата си и тръгна с неспокойни крачки по тясната пътека между гробовете. Топлата
дрезгавина и ненарушима тишина над вечните жилища я правеше да потръпва от страх.
Като излезе от вратата на гробището, тя си отдъхна и бързо тръгна по пътя. Искаше ѝ
се да стигне първите къщи на селището, преди да се е напълно стъмнило. Тя пое
страничната пътека, където вървяха само пешеходците, които отиваха от залива при
роднините си във вечните им жилища.
Едно стадо, което припкаше пред три кафени кучета, вдигна прах по пътя и
Катерина недоволно се обърна, за да го почака да отмине. Тогава тя видя, че зад нея
върви Марко Кондуктора.
Катерина изтръпна от неприятна изненада и поиска да го избегне, но той бързо я
настигна, като се изправи пред нея със своя млад и настойчив поглед.
Какво диреше той тук, на гробищата? Защо я следеше той? Какво знаеше Марко
Кондуктора за нея?

270
 – Добър вечер! – каза просто той.
Прахът се избистри. Стадото избяга далече напред. Катерина го погледна без-
помощно и въздъхна.
Двамата мълчаливо и с бавни крачки тръгнаха по пътя към залива.
– Ти изглеждаш много уморена – каза той, когато наближиха първите къщи.
Навсякъде бе вече тъмно.
– Да, много уморена – каза тихо Катерина, учудена, че в негово присъствие не се
изпълни отново с познатото спокойствие, навярно, защото този мъж бе чужденец в
залива. – Защо вървиш подир мене? – изведнъж запита тя.
– Защото непрекъснато мисля за тебе – отговори той.
Тя го погледна и наведе глава.
– Значи ти знаеш коя съм?
– Още във влака разбрах коя си – спокойно отговори той. – Аз знаех, че ще дойдеш.
Тук всички те чакаха.
– Какво мислиш ти за мене? – уморено прошепна Катерина.
– Аз те обичам – уверено каза той. – Ако ти заминеш, ние ще се разделим завинаги...
Катерина мълчаливо наведе глава.
– Аз също няма да остана тук – каза той, смутен от нейното мълчание.
– Къде ще отидеш? – с хладен глас запита тя.
Марко Кондуктора я погледна с вторачен поглед и не отговори веднага.
– Ако отида на по-добро място, ти ще дойдеш ли при мене? – запита развълнувано
той. – Ще станеш ли моя жена, Катерино?
– Не, няма да дойда – каза след кратко мълчание тя, като се помъчи да се усмихне. –
Понеже ти се показа много добър към мене и за да не те огорча, би трябвало да ти
кажа защо няма да дойда, но това е дълга история.
Той я погледна с примряло сърце на слабата лунна дрезгавина и каза:
– Разбрах... Иди си спокойно, Катерино! Виждам, че не само тялото ти, но и
сърцето ти е уморено. Но знай, че когато пожелаеш, винаги можеш да ме видиш,
додето съм жив... Стига да пожелаеш някога това...
Катерина го погледна разсеяно и му подаде ръка.
– Лека нощ – каза тя, защото не искаше да каже сбогом! А за довиждане тя вече
не мислеше. – Благодаря ти за добрината, която показа към мене!
– Сбогом, Катерино! – каза той, като целуна ръката ѝ, защото разбра, че тя си
отива завинаги.
Катерина се упъти през селището към брега на морето.
Улиците пустееха. Тук-таме някоя жена по чехли и долна фуста преминаваше от
своята вратня до вратнята на съседите.
Закъснели работници излизаха от кръчмите и с кратко „лека нощ“ се разминаваха по
улиците.
Катерина сви в една малка уличка. Изведнъж тя съгледа пред себе си грамадната
фигура на Беро-Беро, който стъпваше тромаво на двата си крака, като се отдалечаваше
с леко клатушкане към морето.
Сърцето на Катерина се изпълни със силни и неспокойни удари. Колко голям и
страшен изглеждаше Беро-Беро в тази дрезгава лунна нощ!
Катерина тихо стъпваше подир него, като не го изпущаше от очи. По този начин се
сбогуваше с господаря на Соления залив.
– Никога вече няма да те видя! – каза на себе си тя. – Никога няма да те видя!

271
 Но колкото и леки да бяха нейните стъпки, Беро-Беро усети, че някой го дебне и с
ловкостта на звяр се изви върху едрите си нозе и се закова.
Тигровите му очи блеснаха и се впиха в нея с неудържима радост.
– Каква приятна изненада! – усмихна се той.
– Връщам се... от гробищата... – помъчи се да му обясни Катерина, като сложи
разтрепераната си ръка в ръката, която той ѝ протягаше.
Беро-Беро се помъчи да затвори червените си устни и да изрази нужното съчувствие,
но очите му бляскаха и се усмихваха.
„Какви хубави очи! – с удивление помисли отново Катерина. – Само зверовете имат
такъв бляскав, силен и умен поглед! Те виждат и говорят едновременно с очите си.“
Беро-Беро стисна силно ръката ѝ, като продължаваше да я гледа. После я освободи
със съжаление.
– Накъде да вървим сега? – внезапно я запита той.
– Аз... аз се прибирам у дома – смутено прошепна тя.
– Къде е сега вашето у дома? – без стеснение отново запита той.
Катерина плахо трепна и наведе очи.
– В къщата на Драго Търговеца – тъжно каза тя.
– Не се притеснявайте! – засмя се Беро-Беро с познатото ръмжене в гласа си. Той
докосна леко рамото ѝ с голямата си ръка и я поведе надолу по улицата. – Аз самият
нямам вече дом в залива. Аз живея на тавана на моята фабрика в нещо като кула, което
прилича повече на клетка.
– Как можете вие да живеете в клетка? – запита Катерина.
– Защо?!...
– Защото вие приличате на тигър!... Само низостта на човека може да сложи един
свободен и горд звяр в клетка!
– Тъкмо по тези причини аз сам се затворих – отговори Беро-Беро, – защото зная
какво могат да ми скроят човеците. И засега аз живея добре в моята клетка. Не кова
нищо с ръцете си по стените и не скачам по пода, за да не я продъня. Вратата е от такова
изпечено и усукано дърво, че може да изхаби всички брадви на Соления залив. Въпреки
това аз я обковах с желязо, за да не я разцепя, ако случайно някога се забравя и блъсна
вратата с ръка.
– Вие ще ме накарате да се засмея! – каза Катерина.
– Не бихте ли желали да видите някога моята клетка? – внезапно запита Беро-Беро,
като я спря и стисна леко ръката ѝ над лакътя.
Катерина почувства, че краката ѝ се подкосяват, че устните ѝ отслабват и гласът ѝ
прозвуча като от някоя чужда уста:
– Аз мисля ви казах, че заминавам утре...
– Да, чух вече веднъж това утре! – каза недоволно Беро-Беро, а очите му блеснаха под
щръкналите му вежди. – Днес не посмях да ви запитам, защото ви видях за първи път,
но тъй като доброто провидение ни срещна за втори път, ще ми позволите ли да ви
запитам вече като стар познат дали бихте отложили своето заминаване, ако се опитам
да ви задържа?...
Той изглеждаше тъй, сякаш питаше повече себе си, отколкото нея, като че ли
изпитваше своите сили. Тя затвори за миг очи, като преглътна една дълбока въздишка.
Когато ги отвори, той разглеждаше с напрежение лицето ѝ.
Рошавата му глава приличаше на глава на тигър, притаен в тъмна гора, който свива
ноздри и души. Ушите му слухтяха, а очите му гледаха!

272
 – Да вървим! – повелително каза той, като не изпусна този път ръката ѝ от своята
силна ръка, без да чака и без да иска нейния отговор.
Катерина почувства рамото си, облегнато на неговите могъщи гърди, но не се опита
да се отдръпне от него. Струваше ѝ се, че тази здрава ръка никога вече няма да я пусне.
Те вървяха мълчаливо в лунната дрезгавина. Под стрехите бе съвсем тъмно. Катерина
вървеше, без да мисли накъде. Тя чувстваше тежкото му дишане отстрани на челото си,
замаяна от неговата могъща топлина.
Сърцето ѝ биеше до пръсване.
Изведнъж небето сякаш се отвори над главата ѝ, както се отваря по веднъж за всеки
човек. Звездите нахлуха през отвора и напълниха нощта. Соления залив се превърна в
ладия с цветя, която се люшкаше по тихите светли вълни на морето, като ги отнасяше
към приказна страна.
Беше ли живяла някога бедната Катерина, дъщерята на Ката Вдовицата, в Соления
залив? Управляваше ли по това време залива един омразен тиранин на име Беро-Беро?
Не, в Соления залив бе живяла само прекрасната принцеса Катерина, а Беро-Беро е
бил най-обичаният цар!
– Какво е това? – сепна се Катерина.
– Това е морето – усмихна се Беро-Беро. – Мила моя, това са вълните, които бучат и
се плискат.
Тя учудено го погледна, сякаш търсеше по него златните царски доспехи, но той я
привлече на могъщите си гърди. Катерина въздъхна от болка и блаженство, когато
той впи устните си в нейните.

– Ти си прекрасна! – след дълго мълчание прошепна Беро-Беро, а погледът му на див

звяр сега светеше като храм със запалени канделабри над главата на Катерина. – Аз не
съм го казвал на никоя друга жена. Вярваш ли ми? – запита той. – Още в първия миг,
когато те видях, аз разбрах, че ще ти го кажа.
– Вярвам ви – загубена в неговия поглед, прошепна Катерина.
– Дали ти не се тревожиш, че ние се познаваме от днес? – запита Беро-Беро, с поглед,
устремен в очите ѝ.
– Не, не!... – прошепна Катерина. – Аз съм ви познавала винаги...
Беро-Беро се усмихна с цялото си рошаво лице. Когато Катерина се е раждала, той е
бил вече господар на Соления залив. Той беше сигурен, че от единия до другия край на
залива всички негови поданици го познаваха много добре!
– Катерина – каза мило той, като я отдели леко от себе си, – може би ти не си свободна
като мен?
Катерина го изгледа смаяно, сякаш слизаше пред него от небето.
Апостол бе мъртъв. Какво предполагаше сега той?
– Аз съм свободна – разтреперано каза тя. – И обстоятелството, че ние тъй странно
разговаряме сега, не трябва да ви кара да мислите, че имам навика често да разговарям
по този начин!
– А господин Фердинанд? – запита направо Беро-Беро, като я стисна силно за
раменете, сякаш търсеше от нея отговор и разплата.
– Господин Фердинанд? – тихо извика Катерина и мигновена ярост блесна в
очите ѝ. – Защо вие ме питате за него? Защо?...
– Хм... – каза Беро-Беро, като поотпусна пръстите си. – Ти замина с него така...
открито!... Мислиш ли, че някой човек в залива е помислил нещо друго?

273
 – Господин Фердинанд! – помъчи се да отговори Катерина. – Вие не го познавате...
Никой тука не го познава... Той не обича мене... Той не обича никого!
– Не се ли лъжеш, мила моя? – запита едновременно с недоверие и с облекчение Беро-
Беро. – Аз не познавам мъж, който ще поведе със себе си жена, която не обича... А сега,
когато те видях, Катерина, аз не мога да се съмнявам в чувствата, които господин
Фердинанд изпитва към тебе. Мога само да съм ти благодарен, че ти не си ги забелязала!
– Аз ви казвам, че той не обича никого – отвърна Катерина. – Той беше само добър
към мене. Но той е добър към всички хора. Той е въобще... добър човек!
– Мила моя – усмихна се нежно Беро-Беро, – да не говорим тогава повече за добрия
човек Фердинанд! Аз имам причини да го ненавиждам!... Да вървим! – тихо изръмжа
той, като обви с ръка раменете ѝ.
– Къде? – запита смаяно Катерина, като не можеше да откъсне очите си от
неговите.
– У дома! – каза Беро-Беро. – В моя дом! Аз искам, преди да заминеш, да видиш
моята клетка!
Катерина се опита да се възпротиви, но той мълчаливо я поведе със силните си ръце
в тъмнината.
Сякаш насън тя видя високите стени и прозорци на неговата фабрика.
Беро-Беро освободи само едната си ръка и отключи. Той приличаше на тигър, който
носи своята плячка в леговището си.
Катерина влезе в тъмнината на зданието, пресечена от чудноватите форми на
големите, черни машини. Беро-Беро я притискаше така силно, че я изнесе почти на
ръце по някаква тъмна и стръмна стълба.
Той стъпваше тежко, но бързо и уверено. Едната му ръка я освободи отново и
отключи някаква тежка ключалка.
Катерина влезе в малка стаичка, която изглеждаше каменна и тежка.
– Аз живея тук – каза Беро-Беро, като тихо затвори вратата. – Не се страхувай
от мен, Катерино!
Катерина притисна ръце върху сърцето си, защото чувстваше, че то ще се пръсне.
Той я заведе и настани върху корав диван.
– Още ли се страхуваш? – властно запита той и Катерина чу в дълбочината на
гласа му отново онова ръмжене, което познаваше целият Солен залив. Сега той не я
прегръщаше и не търсеше да се докосне до нея.
– Мъча се да не се страхувам – с разтреперани устни прошепна тя. – За първи път
влизам на такова чуждо място нощно време...
Беро-Беро дълго мълча пред нея, като търсеше очите ѝ с бляскавия си поглед в
тъмнината. Ръцете му, които криеха грамадна сила, стояха скръстени, като заковани
на гърдите му.
– Аз искам да бъда с тебе! – изговори той със своя властен глас.
– В първия миг, в който те видях, аз пожелах ти да останеш при мене! Вярвай ми и
не се страхувай от мен! Доведох те тук, където никой човек не стъпва, защото съм
вече достатъчно стар да зная, че не трябва да оставим да ни отмине тази нощ, която
няма да се повтори вече. Само младите хора не забелязват любовта и пропускат
нехайно срещата с нея. Ако и ти чувстваш желание да останеш при мен, ела на
гърдите ми! Ако ти продължаваш да се боиш, аз няма да се докосна до тебе! Ти сама
ще решиш сега дали да заминеш, или да останеш при мен завинаги!
Поразена от думите му, Катерина остана да седи неподвижно в мрака.

274
 – Вие сте единственият мъж, който можеше да ме доведе в тази тъмна стая –
учудена от себе си, прошепна най-сетне тя.
– Не се страхувай от мене – тихо повтори той. – Ела!
Цяла разтреперана, Катерина се повдигна като че ли сънуваше и той пое в големите
си топли ръце нейните изстинали пръсти. После той бавно и нежно я притисна на
гърдите си.
Минаха дълги, дълги минути и тяхната верига се наниза в часове, в години и векове.
Беро-Беро стоеше прав и неподвижен като скала, а Катерина лежеше на гърдите му.
Топлите му, могъщи ръце успокоително галеха лицето ѝ.
Катерина чувстваше изразителната нежност на неговите пръсти и сърцето ѝ
престана да шуми и да блъска в гърдите ѝ. Ръцете ѝ не трепереха вече. Топлината,
която тя усети долу на брега да се разлива по цялото ѝ тяло от върха на неговите
горещи устни, започна да я обхваща отвсякъде.
Тя затвори очи и с тиха въздишка го прегърна.
При това нейно движение душата му сякаш се спря върху устните и той се
разтърси. С блажено ръмжене той я вдигна на гърдите си и я сложи до себе си на
тъмния диван. Очите му горяха като очи на тигър в пламнала джунгла. Червените му
устни дишаха тежко, като че ли се задушаваха и умираха.
– Ще те обичам страстно до смъртта си! – тихо каза той.

Сложили глава до глава, те седяха притиснати в мрака, като гледаха към слабите
фосфорни блясъци, които влизаха през малкия прозорец от морето и лъкатушеха на
стената.
– Когато мине това тревожно време – каза след кратко замисляне Беро-Беро, – ти
ще останеш завинаги при мен. Ти ще станеш моя жена!
Катерина изтръпна и се притисна до него.
– От какво се боите? – запита тихо тя.
– Голяма борба ме чака, моя мила – с тихо ръмжене се усмихна той. – Германците
губят и се изтеглят от България. За мене е ясно, че новото време ще донесе нови
господари както в страната, така и в Соления залив. Аз ще трябва да се боря за своята
власт срещу целия Солен залив. И за своя живот – прибави той, като сложи леко
устните си върху нейното чело.
Очите му се усмихваха, но страните му се белееха с една особена бледост в
тъмнината, додето се сляха с веждите, с косата му и с големите му мустаци.
— О... – каза усмихнато Катерина, – не вярвам в Соления залив някой да се осмели
да се бори срещу вас!
– Поотделно не – каза Беро-Беро, – но в скоро време те ще се съединят в глутница и
така ще се нахвърлят върху мене. Аз трябва да бъда готов да се бия срещу всички. Не
ми остава друго, освен да чакам уречения час и да приема тази борба.
Катерина плахо сложи страната си до неговата.
– Затуй, мила моя, аз не бих могъл да свържа тозчас съдбата си с твоята – тъжно
каза Беро-Беро, като я притисна към себе си. – Аз не мога да те изложа на тази
опасност, която в най-близко бъдеще заплашва мен! Но ти ще останеш тук, в залива,
защото аз не мога да живея дотогава, без да те виждам!
Катерина изтръпна и отвърна от него очите си, като погледна морските светлини,
които играеха на стената.
Всички мъже се разпореждат с живота на жените според своите собствени

275
занимания.
Животът на Ката Вдовицата бе опозорен и съсипан, защото мъжете се бяха
разпоредили с него.
– Аз имам много работа и големи грижи в София – замислено каза тя.
– Отсега твоята работа ще бъде да ме обичаш – отговори Беро-Беро – и да живееш
за мене, както аз ще живея за тебе!
– Аз сама се грижа за себе си – усмихна се Катерина.
– Аз мога отсега нататък достатъчно добре да се грижа за тебе – весело отвърна
Беро-Беро, като я притисна в силните си ръце.
Катерина се отдръпна, защото почувства остра болка в гърдите си. Тя бе
отхранена с позорния хляб, който мъжете даваха на Ката Вдовицата.
– Добре, добре, ще уредим някакси този въпрос – замаяно каза тя, като се
освободи. – Сега трябва да вървя... Стана много късно!
Беро-Беро веднага се изправи смутен. Сянката на опасността прелетя по въздуха
пред вълчия му нос.
– Утре вечер ще те чакам тук – каза той, като залови здраво раменете ѝ.
– Ще дойда утре вечер – прошепна Катерина.
Когато той я изнесе на ръце до външната врата и я остави да стъпи на двора, тя
се хвърли на врата му и дълго и жадно го целуна.
– Лека нощ! – прошепна тя. – Останете тук! Аз ще си отида сама! Къщата на
Драго е наблизо... по брега. Не трябва да ни видят заедно!
Беро-Беро целуна ръката ѝ.
– Значи до утре вечер – тихо настоя той, защото мирисът на опасността не се
разнасяше по въздуха. – Ще те чакам с голямо нетърпение! Не идвай много късно утре
вечер, Катерино!
– Добре. Ще дойда, щом залезе слънцето – замаяно отвърна тя. – Лека нощ!
– Довиждане! – отвърна с тихо ръмжене Беро-Беро.
Когато се отдалечи по брега на морето, Катерина се обърна, за да види още веднъж
дали той стои пред вратата на фабриката.
Да, той още стоеше там. Огромната му фигура надвиваше самата нощ и отдалече
се открояваше с гигантски размери в мрака.

Катерина нямаше защо да търси къщата на Драго Търговеца. Силната миризма на

остояла риба и водорасли я удари в носа.
Тя бе изправена срещу тази миризма.
Като събудена от сън, погледна къщата на Драго Търговеца и околните къщи на
Соления залив. Едва сега тя помисли за Драго Търговеца, който стана неин син, за
дъщеря си Катка и за обитателите на околните тъмни домове, които тази вечер тя бе
напълно забравила.
Катерина затрепери като лист. Да, тя бе забравила, че вън от кулата на Беро-Беро има
селище, че вън има близки хора!...
Духът на хората, когото тя познаваше от рождена люлка отново я посрещна и спря
на брега.
– Катерино – каза строго този дух, – ти изглеждаш тъй, сякаш си ме забравила!
– Само тази вечер... само тази вечер! – извика с разтреперани устни Катерина.

276
 – Не искам да споря – отговори [духът на]12 хората с такъв глас, който показваше, че
той иска дълго време да преговаря с нея. – Да, не искам да споря, макар че ти не си
спомни за мене и тогава, когато нощта настъпи.
– Ах – простена Катерина, – аз сама се чудя как се случи това!... Аз така се боях до
днес от тебе!... Аз не забравях, че твоят поглед иде от сто очи и твоят език – от сто
уста!... Просто се чудя как е било възможно тази вечер да те забравя! Но понеже това се
случва за първи път, ти трябва да ми простиш! Ти трябва да се направиш, че не чуваш,
не виждаш... и не знаеш да говориш!
– Хе-хее-хе-хе!... – изсмя се [духът на] хората. – Да не виждам и да не говоря за
другиго, да – съгласен съм! Но за Беро-Беро, не!... Беро-Беро е моят тиранин! Ти не
знаеш, че аз го мразя и повече от всичко желая да му отмъстя!
– Ах – прошепна Катерина, – тиранин!... Той е тъй добър към мене!...
– Добър!... – изсмя се [духът на] хората. – Катерино, ти не знаеш какво говориш!
Погледни ме в очите и кажи: Беро-Беро не уби ли твоя съпруг Апостол? Или ти на драго
сърце забрави при него това?
Катерина прехапа устни. Тя съвършено бе забравила, че дойде в залива заради откупа,
който Беро-Беро трябваше да ѝ заплати като на Апостолова вдовица.
– Забрави ли ти, че Беро-Беро направи твоята дъщеря Катка клето сираче? – продъл-
жи [духът на] хората. – Да, ти забрави, но аз никога няма да забравя това! И ако утре
при залез слънце ти си още в залива, аз ще отворя своите сто очи и ще ги насоча към
малкото кръгло прозорче на Беро-Беровата кула. Ще вдигна сто камъка със своите сто
ръце и ще строша малкото кръгло прозорче на Беро-Беровата кула. Ще отворя своите
сто уста и ще извикам да чуе цялото селище: „Катерина обича убиеца на мъжа си!...
Катерина ще даде на дъщеря си Катка за баща убиеца на нейния баща!... Беро-Беро купи
с пари и господарство жената на своята жертва!...“ Пък може да ми дойде на ума да кажа
и това, че ти си подтикнала Беро-Беро да събори насипа.
– Но какво е виновен той за смъртта на Апостол? – извика Катерина. – Беро-Беро не
е къртица да знае какво има под земята!
– За теб той може да не е виновен! – усмихна се [духът на] хората. – Любовта е
глупава!... Той обаче е виновен пред нас, защото вчера той уби Апостол, днес Петър, а
утре Павел. Той е къртицата под краката ни!
Катерина тръгна мълчалива и прегърбена, духана от хладния морски вятър.
Тя чувстваше, че сърцето ѝ се превръща в кълбо змии, които започват да се разплитат,
да вдигат глави и да съскат с извадени, двуостри езици.
– Слушай, Катерино – каза [духът на] хората, – замини утре сутринта! Давам ти от
сърце този съвет, защото ти си ми била най-предана и покорна. Ти не можеш да се бориш
с Беро-Беро. Той ще те направи своя робиня, както нас е направил свои роби. Този път
ти можеш да се спасиш само с бягство. И то утре сутринта! Утре вечер ще бъде вече
много късно. Беро-Беро ще стане навеки твоя господар!
С разрошени от вятъра коси и поглед, изгорял от терзание, Катерина влезе в дома на
Драго Търговеца.
В голямата дървена трапезария на първия етаж миришеше силно на риба и водорасли.
– Колко много закъсня, мамо! – извика Катка, като скочи да я посрещне.
Под голяма лампа с фосфорно бял абажур, облечена в пурпурна роба, тя шиеше

12
В черновата на ръкописа има колебание между духът на хората и хората. Добавихме [духът на]
и така уеднаквихме текста. – Бел. ред.
277
бебешка рокля, а Драго Търговеца размотаваше на коленете си бяла ленена прежда за
гащичките на сина си.
– Тъкмо говорехме да стана вече да те диря – скочи с радостен вик срещу нея и
Драго. – Чудех се коя посока да взема!
– Закъснях на гробищата, а на връщане една стара приятелка ме задържа у дома си да
си поприказваме – с уморена усмивка отвърна на вика на своите две възрастни деца
Катерина. Уплашените ѝ, измъчени очи не се откъсваха от тихата семейна картина,
която тя завари под фосфорно белия абажур на лампата.
Тя бе художникът, който с големи усилия бе изрисувал тази светла картина на тихо
семейно щастие.
В широка червена роба Катка шиеше роклята на своето момиченце, а на пълните си
колене Драго размотаваше бялата ленена прежда за гащичките на момченцето, което
чакаше.
Можеше ли Катерина да вдигне сега ръката си и с един замах на ножа да изгребе тези
светли бои от платното и да разреже своето творение на две?
– Катке – извика Драго, – слагай масата славно да се навечеряме!
Катерина седна с изсъхнало сърце на единия край на семейната трапеза.
– Да вечеряме и да си легнем, че утре сутринта ще ставаме рано, мои деца – с
разтреперан глас каза тя.
– Да не смяташ утре да ни оставиш? – извика Драго. Катка отговори с писък от
кухнята.
– Утре рано трябва да замина – тихо отвърна Катерина. – Моето ателие ме чака от
няколко дена, оставено в пълен безпорядък. Аз го създадох с голям труд заради Катка и
отсега нататък работата в него ще ми се вижда още по-тежка, защото ще работя само за
себе си. Вие нямате, виждам, нужда от мене.
– Ние нямаме нужда от твоята работа! – извика Драго Търговеца. – Но ние имаме
нужда от нашата майка! Затуй ти трябва да си дойдеш при нас завинаги! Ти трябва
сериозно да помислиш там върху това, което ти казвам!... Какво ще правиш сама в онзи
чужд град без нас? Ето тука скоро ще ти се роди внуче...
Катка влезе с голям поднос в ръце, като смръкна с нос.
– Мамо, какво ти е? – извика тя, като се закова с подноса на мястото си.
Катерина беше опряла глава на ръцете си и плачеше с глас.
– Не зная, мило дете – каза тя, като се свести. – Драго така тъжно говори!
– Ох, как ни изплаши! – извика с облекчение Драго, който не беше навикнал на такива
вълнения. – Досега не ми се беше случвало да разплача някого с думите си. Но ти си
чувствителна и възвишена жена...
Като изтри бялото си, пълно лице, той седна срещу нея и махна засмяно на Катка.
– Аз я разплаках, Катке, с моите думи, я гледай ти да я разсмееш с твоите гозби!
Слагай тука да ядем и да забравим лошото!
– Да, сине, да забравим лошото! – въздъхна с мокри очи Катерина.

Без сън и без покой, Катерина броеше минутите на своята последна нощ в Соления
залив.
Понякога тя мислеше, че лети. Тя летеше високо между звездите.
Упоителното блаженство, което ѝ даваше крила за този безумен полет, нея
заблуждаваше, че тя е застрашена от падане, защото няма почва под краката си.
Тя чувстваше, че това падане може да се случи всеки миг.

278
 Колко хубаво беше обаче, че земята оставаше далече, далече под нея!
Тя се носеше стремително между звездите към един властен глас, който ръмжеше
като гръмотевица в дъното на небето.
Катерина се стремеше към него върху крилата на своето упоение, додето силите ѝ
се изчерпаха. Веднъж, когато пожела да стъпи и да си почине, тя се сгромоляса за
един миг върху земята.
Хиляди хора чакаха Катерина на земята и когато тя дойде на себе си от падането,
те я наобиколиха и впериха в нея опрашените си очи.
– Как си могла да се вдигнеш и понесеш към звездите, Катерино? – запитаха я
хората. – Помисли си: човекът може ли да лети?
– Ах, разбира се, че не може! – простена ранената Катерина. – От рождената си
люлка аз зная тъй добре, както го знаете и вие, че човекът не може да лети! Но какво
ме накара тази нощ да полетя? Ида летя, да летя към звездите?...
– Любов! – отговориха студено хората. – Да, ти полетя и падна. Падна и се разби
върху земята. Защо погледна ти в истинската душа на Беро-Беро и полетя? Неговата
душа не е човешка, тя е душа на звяр. Обикновено той прилича на самотен тигър,
който дебне в тъмната гора. Когато ръмжи от гняв – той е мечка стръвница. Но
когато обича, той може да се превърне в орел – една също тъй зверска душа, която
обаче живее между звездите и може да лети. Когато ти си погледнала в душата му –
той е бил орел! Орелът, който е ликувал в този миг, разперил крила и те е увлякъл подир
себе си между звездите. В този миг, Катерино, когато очите ти са били в неговите,
ти трябва да си забравила какво повелява нашият закон: „Че човекът не може да
лети!“
– Да – прошепна с изсъхнали устни Катерина, като отпусна ръце. – Човекът не
може да лети!
– Нашият закон! Нашият закон! – вдигнаха ръце и завикаха хората.

Който иска да живее с нас под нашия подслон, трябва строго да изучи сам
„човешкия“ закон!

Хората на залива няма да позволят ти да станеш жена за удоволствие и съпруга на

убиеца на своя съпруг и дъщеря ти Катка няма да нарече баща убиеца на своя баща!
Катерино, ти имаш само един път за спасение – бягство! Незабавно бягство от Беро-
Беро и неговото царство!

С подути очи и тежка като олово глава Катерина се изправи сутринта в леглото
си.
В коридора Катка лъскаше пътните ѝ обувки, като си бъбреше с Драго.
Преуморена от бремето на изминалата нощ, Катерина стана да се приготви за
път.
Закусиха набърже и Драго Търговеца излезе да доведе за новата си майка
единствения файтон в залива, който пренасяше чужди пътници от селището до
гарата.
Тримата едва се сместиха в малката кола и потеглиха. Катерина бързаше да
изминат улиците на залива, а Катка и Драго мълчаливо брояха подранилите
дюкянджии, които метяха пред вратите на своите търговски свърталища.
Катерина трябваше да признае, че те не са натрапчиви и дотегливи.

279
 Когато пристигнаха на станцията, един непознат на Катерина кондуктор чакаше
своите пътници пред машината. Вагоните зееха почти празни. Изгряващото слънце
ги правеше много вехти и меланхолични.
Катерина с болка на сърце се сети за онази нощ, когато преди пет години, в един от
тези празни вагони, чакаше Фердинанд. Тя го бе чакала цял час, а той дойде по това
време, преди тръгването на влака. Тя много се страхуваше да го не пропусне. Това беше
нейната съдба. Тя дълго време го беше чакала в един от тези стари вагони, додето
вкъщи Апостол и Катка са се прощавали завинаги с нея.
Едва сега тя можеше да каже, че това е било така, когато те я бяха напуснали
вече.
Като настани във вагона палтото и чантата си, тя слезе при своите оженени деца,
които я чакаха пред вратата, уловени за ръце. Катерина прегърна дъщеря си и я
помоли да пише.
– Сега аз съм вече стара и скоро ще стана баба – скръбно се усмихна тя. – Ти трябва
да ме зачиташ!
Катка изсмука устните си и Катерина учудено видя, че очите ѝ плуват в сълзи, но
веднага се усмихна с тъжно доволство, защото тя бе спечелила тези сълзи в очите на
своето дете с цената на живота си.
– Сбогом, мое момиче – смутено каза Катерина, като целуна Катка по бялата,
пълна буза. – Бъди храбра майка и обичай детето си! Моят завет е да посветиш
живота си на него! Сбогом, сине – с тъжна усмивка се обърна тя към развълнувания
Драго. – Пази и обичай дъщеря ми! Не се отделяй от нея в дните, когато ще търпи
тези ужасни майчини болки! Тази добрина на мъжа си жената не забравя и в най-
лошите си години. Не ме оставяйте да се тревожа като всяка баба и ако има нужда
да дойда на помощ, извикайте ме веднага!
– Не вярвам да те викаме на помощ – мило ѝ се усмихна Драго Търговеца, – но ти в
скоро време трябва да дойдеш и да видиш своето внуче! Ние ще те чакаме! – прибави
сърдечно той. – Винаги ще те чакаме! Въпреки че съм голям колкото тебе и аз трябва
да ти кажа: „Довиждане, майко!“
Драго целуна ръката ѝ, а Катерина помисли защо ли всъщност отначало той ѝ се
видя тъй противен. Тя благодарно се усмихна на двете си големи деца и скочи във
вагона. Влакът веднага потегли.
Катка и Драго се държаха за ръце и ѝ махаха, додето се изпречиха между тях
дюните и закриха от очите ѝ цялата станция.
Катерина гледаше с голямо вълнение как бягат и чезнат къщите на Соления залив,
как бяга и се губи завинаги от очите ѝ владението на Беро-Беро!
Гледаше ужасена края на неговото царство! Ужасена от своята решителност да
се спаси чрез бягство, ужасена от усилието да повали човека, когото обичаше. Този,
когото никой не можеше да победи в Соления залив!

19.
Когато Катерина се върна в ателието, звънецът на външната врата тозчас прозвуча.
Дебеловеждата Павлина се повдигна от стола и повлече широките си чехли към
вратата.
– Господин Фердинанд ви търси, госпожо! – съобщи тя, когато се върна, като
280
отправи само за миг дръзкия си поглед към Катерина. – От два дни за трети път ви
търси!...
Катерина я изгледа от глава до пети с омразния, студен поглед, който бе донесла в
очите си от своето пътуване, и Павлина, с прехапан език, я проследи как тя привдигна с
уморени ръце дългата си пола и влезе в салона при своя гост.
– Мое дете! – извика загрижено Фердинанд, като скочи срещу нея. – Какво се е
случило с тебе!
Катерина седна до него на голямото канапе с цвета на слонова кост, което бе купила
някога, за да се похвали с него пред своето семейство, а Фердинанд силно стисна
студените ѝ пръсти в двете си ръце.
Тя наведе глава и заплака.
Сълзите ѝ течаха изобилно, като на човек, който е свършил тежка, изтощителна
работа, който се връща от погребение, където е загубил всичко.
Той разбра, че тя се връща от такова място и че този път е загубила.
Той не я запита какво. В нейното лице, което винаги изглеждаше съсредоточено, в
погледа ѝ, който изглеждаше устремен напред, той видя разкъсаните ремъци на
катастрофата.
Жребецът, който галопираше неуморно пред нейната колесница, бе разкъсал своите
юзди и внезапно изчезнал от нейния път.
Пуста и празна, колесницата безсмислено стоеше сред пътя, с ремъци, увиснали от
двете ѝ страни. Надпрепускането кой знае на кое място бе прекъснало. Катерина
внезапно бе спряла.
– Мило мое дете!... – каза съчувствено Фердинанд.
Катерина се окопити от дългия плач и дълбоко въздъхна.
– Апостол е мъртъв! – изхълца през подутите си от плач устни тя.
– Я гледай! – извика Фердинанд с такъв глас, сякаш Апостол можеше да умира всеки
ден. – И аз допуснах, че сигурно нещо те е накарало да заминеш с такава бързина към
залива. Значи твоето първо завръщане там трябваше да бъде като моето преди пет годи-
ни – за погребение!
– Не – каза засегната от неговия глас Катерина, – нямаше погребение. Апостол е
непогребан!... Той няма гроб!...
И тя отново заплака, защото, откакто се спаси с бягство от Соления залив, чувстваше
нужда непрекъснато да плаче.
– Не плачи, не плачи! – каза Фердинанд успокоително. – Как е свършил той?
– Под един насип – въздъхна Катерина, като изтри подпухналите си очи. – Под цяла
планина пръст! – И като въздъхна с печален глас, тя не се реши да изговори името на
Беро-Беро: – Управителят на залива прекарвал път към своите солници. Искал да улесни
залива, за да пренасят солта по този път до гарата. Апостол работел под насипа, когато
земята се продънила под него. Защо Апостол трябваше да свърши така!
– Е? – каза Фердинанд. – Много ли ти е мъчно, Катерино, че Апостол е свършил под
насипа? Какво значение има къде е свършил?
Катерина помълча, с поглед отправен през мокри клепачи в пода. Фердинанд
помисли, че ще избухне, но тя каза примирено:
– За него това няма значение, да! Но за мен има значение, защото сега зная, че той е
свършил като куче.
– Няма човек на земята, който може да се похвали, че е свършил по-добре – отговори
Фердинанд.

281
 Катерина го погледна с мокрите си, черни очи и сви вежди.
– Говорите така – сухо и студено каза тя, – защото говорите за един беден работник!
А вие мислите себе си за цар!
– О, не! – засмя се Фердинанд. – Не, Катерино, аз не се мисля за цар! Аз съм един
смирен дух, по-смирен от просяк! Да се мислиш цар и господар, значи да си глупав и да
се боиш от смъртта. Защото смъртта отнема царството на царете и господаруването на
господарите. Просякът очаква спокойно смъртта, защото няма какво да губи. Той знае,
че смъртта ще го направи равен на царя. Затуй умният просяк не се бои от смъртта.
Катерина го гледаше през мокрите си клепки, изпълнена с неразбиране и недоумение.
– Защо – изведнъж въздъхна тя, като отдръпна ръката си от неговите две ръце, – защо
като говори човек с вас се чувства толкова глупав? Аз ви казвах, че Апостол е умрял
като куче под насипа, но вие не чухте това и не ми отговорихте.
Фердинанд тихо се засмя.
– Не, мое дете – каза той, – аз веднага ти отговорих. Аз ти казах, че мъртвият човек,
който трябва да бъде заровен под земята е куче... И че никой не може да се похвали, че
е свършил своя живот по-добре. Глупаво е, че ти си очаквала тъкмо твоят съпруг
Апостол да свърши по-добре от останалите хора на земята. Това е моят отговор. Но ти
очакваше да поплачем заедно над нещастната съдба на Апостол или над твоето
нещастие и се ядоса, че аз не искам да плача.
Катерина го изгледа мълчаливо и отворените ѝ, подути устни пресъхнаха.
Този човек бе разпоредил нейния живот, а покрай нея живота на бедния работник
Апостол и тяхната дъщеря Катка!... Той бе разпоредил набърже живота на трима души
без обич, без каквато и да е милост към тях.
– У вас няма съчувствие към никого! – каза през сухите си устни Катерина. – Вие
никого не обичате!
– Не е вярно, Катерино! – отвърна уверено Фердинанд. – Тебе аз обичам! – Катерина
го изгледа като ударена, защото Беро-Беро ѝ беше казал, че Фердинанд я обича. Но
Фердинанд очевидно говореше за друга любов, непозната на Беро-Беро, както и на
Катерина, защото изглеждаше напълно спокоен пред нея и продължи: – Затуй аз те
изтръгнах от ноктите на Соления залив и те доведох тук, където ти можеш да живееш
щастлива.
Катерина дълго мълча, с поглед устремен в неговите безцветни очи.
– Не, не мога да бъда щастлива! – каза накратко тя.
– Разкажи ми защо не можеш да бъдеш щастлива, Катерино! – каза меко
Фердинанд. – Аз те слушам!
Катерина тихо въздъхна и наведе очи. Сега тя имаше вече смелост да разкаже на
Фердинанд някои неща за себе си, защото бяха вече мъртви и не ѝ принадлежаха повече.
– Вярно е – каза тя, – вие ме изтръгнахте от Соления залив, но сега аз мисля, че вие
не можахте да ме изтръгнете от корен, затуй не можахте да ме посадите тука. Моят
корен остана в моята градина. Аз познавам вече много изкуствени цветя, които също
като мене нямат корен. Не приличам ли аз тука на изкуствено цвете?
– Катерино – усмихна се Фердинанд, – ти искаш да ме увериш, че страдаш за родното
си място. Но аз съм сигурен, че ти никога не си обичала Соления залив. Мислиш ли, че
можеш да ме заблудиш с тези хубави думи? За кого страдаш, Катерино?
Тънките клепки на Катерина потрепериха над черните ѝ очи. Тя дълго мълча, без да
му отговори, после продължи това, което бе наумила да каже:
– Аз направих тук нов и хубав дом, обаче моят истински дом остана в Соления залив.

282
И той е стар и беден! В него аз оставих моя съпруг и моята дъщеря полуголи и гладни.
Гладът застави Апостол да отиде на насипа, да копае и да загине под неговите раз-
валини. Моите пари, които не можаха да го нахранят, не могат сега да го изровят от там,
за да го положат в приличен гроб, който се полага на всички хора. Дъщеря ми Катка
като мене не можа да издържи живота в старата бедна къща. Намерих я да нощува в
къщата на един богат търговец на сол в залива. Когато аз се върнах, тя носеше вече
неговото дете...
Катерина се запъна и млъкна, обаче Фердинанд продължи да я слуша и гледа
неподвижно, хванал ръце на корема си. Той слушаше изповедта на Катерина като икона
и очевидно не проявяваше признаци, че ще я прекъсне.
– Аз сама отидох при Драго Търговеца – продължи с въздишка Катерина, – сама
отидох да му предложа детето си. Сега той е мой син... и добър съпруг на Катка.
– Ти си постъпила много добре, мое дете! – каза Фердинанд, като я погледна
внимателно. – И си положила големи усилия.
Какъв непознат и чужд живот имаше тази жена в Соления залив – сякаш не беше
неговата Катерина! Коя от двете Катерини беше истинската? Тази ли, която приличала
на изкуствено цвете, защото живеела тука без корен, или онази – съпругата на Апостол
и майка на Катка в Соления залив? „Но онази жена е мъртва! – каза си Фердинанд. –
Апостол е умрял. Катка е омъжена... Старата къща затворена, градината на Катерина
изсъхнала... Коренът на Катерина е изсъхнал в Соления залив! Остава тази тук, това
изкуствено цвете, което трябва да съживя!“
– Да, ти си положила големи усилия! – извика Фердинанд. – Затуй изглеждаш тъй
уморена! Но слава Богу, че всичко е свършило добре!
– Така е. Добре или зле... всичко свърши – въздъхна тя, като оправи дългата си
пола. – Сега аз съм сама. Без съпруг, без дъщеря, без родно място!
– Ти беше и по-рано тъй сама – спокойно отвърна Фердинанд, като не отмахваше
безцветните си очи от нейните и продължаваше да държи ръцете си, скръстени на
корема. – Затуй ти ги напусна.
Катерина вдигна лицето си като ударена, но той продължи:
– Ти напусна Апостол, защото той беше прост човек. Той не можеше да работи с
главата си, а можеше да работи само с ръцете си. Какво друго можеше да прави Апостол,
освен да копае на насипа? Ти се окайваш, че твоето пари не са могли да го нахранят,
когато трябва да се запиташ защо той тебе не можа да нахрани? Ти напусна Катка,
защото тя не искаше да живее при тебе и беше едно зле настроено към тебе дете. Ти
уреди за нея този нов и хубав дом, обаче тя е предпочела домакинството на търговеца.
Ти не си виновна за нейния избор и какво губиш от нейното предпочитание? Ти няма
да се грижиш повече за едно момиче, което не те обичаше!
– Вие сте чудовище! – извика Катерина, като го изгледа с непроницаемата тъмнина
на очите си и стана.
– Не! Аз само ти посочих с две думи грешката, която си направила, когато си
помислила, че си нещастна! – отвърна Фердинанд.
– Ти беше нещастна, когато те намерих в Соления залив, съпруга на горкия Апостол
и майка на малката Катка. Но сега ти си щастлива, защото си напуснала Соления залив
завинаги, за да живееш в своя нов и хубав дом, в своята голяма работилница за цветя,
които чакат твоето око и твоята майсторска ръка. Ти си щастлива, защото стана майстор
в живота!
– Аз ви мразя! – прошепна с измръзналите си устни Катерина.

283
 – Мразя ви заради вашата безчовечност и безочливост да определяте щастието на
хората!
– Не!... Аз само посочвам щастието на хората, Катерино – студено отвърна
Фердинанд, – защото те не могат да го видят. Хората са стадо. Те имат най-голяма
нужда от пастир, който да ги изведе на зелена поляна. Когато те видях за първи път в
Соления залив, аз си казах: „Катерина не е овца от стадото!“ Но сега виждам, че съм
сгрешил. Ти искаш да бъдеш глупава и слаба, като другите хора, Катерино! Ти дълго
време си припкала край стадото, затуй си се научила да блееш. Сега ти ме мразиш,
защото аз те отделих от стадото, което върви в праха, рита се, мушка се и боде. Аз те
отделих, за да не пасеш оскъдната трева по баирите редом с другите овце, като ти
показах цяла една градина само за тебе. Затуй някога ти ще ме обичаш, защото ще
разбереш, че аз съм бил един добър пастир за тебе!
Фердинанд мълчаливо я изгледа от глава до пети, после взе шапката си и отвори
вратата.
– Когато твоята омраза мине, Катерино, и ти ме повикаш, аз пак ще дойда при тебе
като твой най-добър приятел! – с примирителна усмивка каза той и затвори вратата след
себе си.

20.
Когато Фердинанд се намери на улицата, тревожно погледна слънцето, което
залязваше. Не беше ли закъснял за летището?
С бързи крачки той се впусна към колата, която го чакаше, почти се хвърли в нея и
замина с голяма бързина.
Десетина мъже, застанали сред летището, стояха вече прави пред един разперен
самолет, който блестеше на слънцето като сребърна птица.
– По-скоро! – извика Фердинанд в гърба на шофьора. – Закъснели сме!
Колата изведнъж зави и спря пред станцията. Фердинанд с необичайна ловкост
отвори вратата и се впусна към групата мъже, които стояха мирно пред самолета.
Сега той чу, че моторът бръмчи и се приготвя за тръгване, но този, когото той
бързаше да види, беше още на земята. Той бе застанал до сребърното крило на металната
птица, която трябваше да го издигне и отнесе на далечен път.
Този слаб, изтънял човек в широк мундир и плешив лоб беше цар Борис.
– Ето ви и вас!... – извика царят, като се усмихна. Сините му, тесни, чуждестранни
очи се опитаха да хвърлят на Фердинанд своя хитър и проницателен блясък, но този път
не сполучиха.
Царят изглеждаше преуморен и раздразнен.
– Вие сте моят мъчител и изобличител! – извика той, за да надвие гърма на мотора,
като изтъни гласа си, което го уподоби напълно на чужденец. – Как научихте, че
тръгвам?
– Вашият добър ангел ми съобщи това, Ваше Величество! – извика отдалече
Фердинанд, като се приближи запъхтян и свали шапка.
С бърз поздрав той изреди свитата, която заобикаляше пътника. Познаваше ги
отдавна. Познаваха го отдавна и те и му се усмихнаха в отговор.
– Да, вашият добър ангел! – повтори той.
– Дано той да ме придружи! – извика му в отговор цар Борис. – Както аз, така и вие
284
имаме голяма нужда от него!
– Значи вие отивате в Берхтесгаден? – попита, като се приближи до ухото му,
Фердинанд.
– Какво знаете още вие? – отвърна му с тънка усмивка цар Борис.
– Зная, че Хитлер ще ви посрещне намръщено! – отговори Фердинанд, като хвана с
ръка косата си, която захвърча по всички посоки от бързото завъртане на перката. – И
не смея да кажа какво още зная!
– Кажете! Кажете! – извика цар Борис, като хвана фуражката си. – Аз искам да зная
какво говори моят народ! Това ще улесни много моята задача! Какво знаете вие?
– Зная, че Хитлер иска от вас войски! – възможно най-тихо извика в ухото му
Фердинанд, като погледна бързо младите войничета, които стояха на почетна стража на
голямо разстояние от самолета.
– Да, виждате ли ги? – извика му по същия начин почти до ухото царят, без да му
отговори. – Моите сиви врабци?!
– Да, сиви врабци! – извика Фердинанд, защото войниците бяха млади и слаби, а
униформите им имаха сивокафения цвят на врабча перушина.
– Какво ще прави сега царят на сивите врабци?
– Отива да ги брани! – извика му в ухото цар Борис. – Довиждане, приятелю, и не
мислете като вестникар за мене! Навън нито ред за нашия разговор! Забравете, че сте
ме видяли на летището! Давате ли ми честна дума?
– Обещавам ви! – стисна ръката му Фердинанд, като се поклони.
Свитата заобиколи стълбата на самолета и сухият дребен мъж се изкачи бързо по нея.
Вятърът наду дрехите му и за да влезе, той се изгърби, сякаш натовари в този миг
огромна тежест върху раменете си.
Фердинанд погледна с горест цар Борис и вдигна шапката си за сбогом.
„Сякаш натовари цялата българска земя на гърба си! – помисли той. – Това аз няма
да забравя никога!“
Цар Борис се обърна на малката вратичка и махна бързо с ръката си. Усмивката му
беше нерадостна.
Той отиваше при Хитлер винаги, когато трябваше да отклони някое негово желание
или да осуети някой негов план.
„Тежко ни! – помисли Фердинанд, когато самолетът се разтърси, плъзна по земята и
понесе из въздуха. – Тежко ни, ако цар Борис не успее този път в Берхтесгаден! Бълга-
рия ще бъде загубена, цар Борис загубен и Третото българско царство – погребано!“

След няколко дни цар Борис се завърна тъй мълчаливо от Германия, както бе заминал.
Дворецът изглеждаше съвсем празен през втората половина на месец август.
Самата столица изгледаше опустяла. Повечето от нейните жители прекарваха
последните дни на лятото извън града.
Хората на улицата, които знаеха всичко, съобщиха, че царят се е върнал и стои сам в
празния дворец. Какво бе сполучил той в Берхтесгаден? Какво чака сега България?
До вечерта новината се разнесе по всички краища:
– Няма да воюваме! Царят отказал да даде войски!

Тази вечер Фердинанд се прибра рано вкъщи, затвори се в своята стая и заяви, че
няма да приеме никого.
– Слава Богу! И този път спасение!

285
 Той можеше да си отдъхне, да сложи чело на ръце върху масата и цяла вечер да не
мисли за нищо.
Хората на улицата казаха, че цар Борис се върнал много слаб и съсипан. По лицето
му личало какъв хап е глътнал в Берхтесгаден!
„Какво ли е казал на Хитлер, за да отърве българската войска?“ – питаше се
Фердинанд.
Едни казваха, че бил казал: „Преди петдесет години русите са освободили моя народ
от петвековно турско робство.
Моят народ е свикнал да гледа на русите като на освободители.
Аз не мога да го накарам да излезе с оръжие в ръка срещу тях!“ А как ли е отговорил
на това Хитлер?
Трябва да не е отговорил нищо, защото той нямаше особено доверие в думите на цар
Борис.
Тогава, когато е стоял пред Хитлер и говорел тези думи, цар Борис трябва да е глътнал
това нещо, което му се е отразило така зле, че той съвсем не приличал вече на цар, а на
един малък мъж, слаб и посинял от слабост, който скъсал сърцето на тия, които са го
видяли вчера.
– Има ли сега някой около него? – запита Фердинанд.
– Не, той е сам в двореца – казаха му хората при двора. – Съвсем сам с няколко слуги.
Днес княз Кирил е дошъл да го види.
Но Фердинанд въздъхна.
– Да благодарим на Бога, че и този път той извоюва нашия живот и нашето отечество.
Това ще му даде успокоение. Спокойствието ще му позволи да възвърне силите си и да
изправи гърбицата. Спокойствието е най-добрият лек за слабите и болни хора.

На другия ден обаче от двореца се нададе тревожен глас:

– Цар Борис е болен!
„Преуморено сърце“ – гласеше първата новина.
На обяд царят се почувствал зле, обаче се засмял и казал:
– Отдавна ми става така!
Но в залите на празния дворец започна да расте сянката на опасността.
Сърцето на царя! Кой е сигурен в едно човешко сърце?
Нека царят легне на почивка! Едно царско сърце не е нещо повече от едно човешко
сърце!
Дори тези, които бяха най-коравосърдечни към цар Борис, вдигнаха разтревожен
поглед към глухия дворец и почувстваха, че този самовластен господин там напоследък
е натоварил много държавни грижи на гърба си.
Вярно е, той сам царува, сам управлява и сам мъкне товара си. Но време е тази
сърдечна криза да му напомни, че царете не са безсмъртни!
Необходимо е, прочие, той да се довери на свои помощници, да разпредели властта и
отговорностите между тях, за да може най-сетне да се отдаде на почивка.
Но цар Борис не повика никого от тях дори на един прост разговор в двореца и не
каза никому нищо.
– Царят е тежко болен!
– Царят е на легло!
Дворецът, като по даден знак, се препълни с хора.
Гражданите на София напуснаха летовищата и се върнаха в града.

286
 Тревогата забръмча по улиците на старата столица.
Лекари от всички краища на страната се спуснаха към двореца на цар Борис.
Това, от което заболя цар Борис, не изглеждаше болест, а тайно поражение.
Посинял от слабост, той лежеше със свити устни на леглото си и хитрият му поглед с
недоверчива усмивка наблюдаваше безпомощното суетене на лекарите около него.
Той предотврати раната, която Хитлер се готвеше да нанесе в гърдите на неговия
народ, но неговият народ не можеше да намери раната в гърдите му.
– Царят загуби съзнание!
Всички българи се изправиха на крака и впериха очи в уплашените и безпомощни
лекари на болния владетел.
Старите хора обикаляха двореца от сутрин до вечер, като триеха с вехтите си
старешки кърпи угасналите си очи.
– Не – казваха те, – деца, такава болест не е от Бога! Такава страшна болест иде само
от хората!
Тези старци бяха дошли вече до края на своя земен път, тъй че почти допираха до
небето и следователно знаеха вече много от работите на Бога.
Тези, които всякога и навсякъде водеха борба против царя и поради това дълги години
избягваха да минат покрай двореца, казаха:
– Трябва да видим най-сетне какво става там!
Когато отидоха там, за първи път след толкова години, те бяха поразени от гледката
на площада и улиците пред дома на цар Борис.
Натъпкани с мълчалив и бледен народ, те изглеждаха настръхнали от хиляди
вторачени очи, които гледаха в прозорците на двореца.
– Нима е възможно все пак този човек изведнъж да ни остави? – казаха си те, като
почувстваха в гърдите им отново да се надига злобата срещу този, който бе изпаднал в
безсъзнание, сякаш нямаше право на това, нямаше право да умира, нямаше право да
остави България.
– Приятели и врагове съединяват молитвите си за живота на цар Борис! – писа
Фердинанд.
Тогава враговете му се обадиха в своя вестник:
– Не!... Той няма право да ни остави сега!... Той е длъжен да се свести и да ни упъти!
Ние оставаме без кормило!... Този човек досега държеше самовластно съдбините на
България в ръцете си!... Ето докъде стигнахме с неговото прословуто „мъдро
ръководство“!...
Но тъй като цар Борис не се възвръщаше към живот, на тях не им оставаше нищо
друго, освен да отидат в катедралния храм, където с денонощни молитви измолваха
живота на царя и да преклонят глави до мъжете, жените и децата, които, паднали на
колене върху мраморния под, се молеха с горещи сълзи на очи.
Те виждаха, че този народ плаче и се моли, но всъщност не знае какво губи с живота
на цар Бориса.
Той мислеше, че губи своя мил приятел, който не се охраняваше от него, а се явяваше
пръв при всяка беда, за да даде своята помощ.
Той мислеше, че губи своя мил цар, който позволяваше на бедната и беззъба старица
да изтрие набръчканите си ръце в черната си пола, да наведе главата му и да го целуне
по челото.
Бабата да се кръсти и плаче до края на живота си от милост и обич към него, а народът
да вика: „Ура за цар Борис!...“, та зъбите си да изплюе от викане.

287
 Защото кой беше чувал да има някъде по земята по-добър и помил цар за своя народ
от цар Борис, царя на българите?
Но този народ не знаеше, че губи с цар Борис един диктатор, който в най-критичните
за живота на България години се уедини в едно опасно самовластие, като не посвети
никого в своите дела.
Той имаше свои министри, имаше и Народно събрание, но кой можеше да каже, че
цар Борис се е посъветвал някога с тези хора?
А сега той и да искаше, не можеше вече да се съветва, да изповяда и да остави свой
завет.
Той бе вървял сам и никой не знаеше къде е неговият път, за да върви по него.
– Боже, пази царя!
– Боже, пази България!
Ето какво направиха неговото недоверие, неговата подозрителност, неговото
надценяване на собствените му сили.
Кой сега ще поеме кормилото, което неговите ръце изпускат?
Никой не знае накъде всъщност води нашия кораб цар Борис!
Така чупеха ръце тези, които се бяха борили против цар Борис, а сега се молеха за
неговото спасение.
– Боже, само да отвори очи и да каже поне две думи, за да знаем накъде вървим и къде
предполагаше той, че ще стигнем най-сетне!
– Докрай с Германия! – извикаха яростно тези политически мъже, които бързаха да
използват безсъзнанието на царя и които бяха направили вече своя жизнена кариера от
този лозунг. – Ние ще продължим делото на цар Борис!
Фердинанд седеше сгушен в своята редакция в очакване на решителната вест и
мислеше колко прегърбен и претоварен изглеждаше цар Борис, когато се качи в
самолета, за да отлети към Германия. Тогава цар Борис не каза:
– Докрай с Германия!
Фердинанд чу неговия притеснен, чуждестранен глас.
– Аз ще се браня! – извика той, за да надвие шума на мотора.

„... Цар Борис почина!...

28 август 1943 година.
Аз видях с очите си цял народ да плаче.“

Сам в печатницата си, Фердинанд четеше тези думи, писани от ръката на чужденец.
Сам той нямаше какво да пише в своя вестник.
Всичко това се случи в България, на всички българи! Те знаеха всичко и повече
нямаше какво да им се казва.
... Сбогом, цар Борисе!
Ти беше добър цар за своя народ!
Ти живя скромно, защото искаше твоят народ да те има за пример!
Ти живя като старец, защото искаше твоят народ да намери опора в твоята мъдрост!
Ти не се засрами да търпиш укори и унижения от големи народи за благото на твоя
малък народ!
Сбогом, цар Борисе!...
Заради твоето достойнство, нека Бог, за когото няма големи и малки народи, те
приеме като един почетен гостенин!“

288
 Тъй мислеше Фердинанд.
– Сбогом, цар Борисе!...
Деспот или самотен владетел – историята ще каже за тебе студената си дума.
Но аз чувам как народът плаче вън.
– Моят приятел умря! – каза той. – Приятелят, който ме обичаше!

Три дена и три нощи вървя процесията на плачущите хора през големия храм с високи
златни кубета в самото сърце на София.
В храма лежеше мъртвият цар Борис.
Дъжд валеше непрекъснато. Три пъти мина полунощ. Народът мирно чакаше под
дъжда своя ред в безкрайната редица. Като черна змия сред града тя бавно пълзеше
напред и се загубваше в храма.
Със скръстени ръце Фердинанд седеше в затворената своя редакция, защото нямаше
повече какво да пише. Хилядите фотографии около смъртния одър на цар Борис, които
постъпваха за неговия вестник, можеха да бъдат отпечатани и без него.
Когато един ден Фердинанд излезе от своята редакция, страната изглеждаше тиха и
опустошена.
В двореца имаше нов цар – малкото дете Симеон.
Трима известни български мъже бяха направени негови настойници и регенти на
България.
Нови министри, ново управление, нов въздух!...
Цар Борис беше погребан!
– Тежко ни! – помисли Фердинанд.
Хората на улицата го поглеждаха с изсъхнали и плахи погледи. Те мислеха същото.

21.
С празно и студено сърце посрещна Катерина известието за смъртта на цар Борис.
Тя не го познаваше и научи за неговата смърт като чужденка.
От рождената си люлка Катерина познаваше един цар и господар и този цар беше
господарят на Соления залив Беро-Беро.
Беро-Беро царуваше над нейната родна земя, която наричаха Соления залив и там
никога никой не беше помислял за цар Борис.
Жителите на Соления залив бяха толкова далеч от него, сякаш не живееха на единия
край на неговата държава, а на самия край на света.
И този край на света принадлежеше на Беро-Беро.
– Какъв цар е бил този!... – каза си Катерина, когато хвърли око на мъртвия цар
Борис. – Колко е тясно и дребно неговото бледо лице!... Колко са тесни и тънки нозете
и ръцете му!... Колко е тесен и дребен, когато могъщата снага на Беро-Беро хвърляше
сянка над целия Солен залив!
Двете му тигрови очи дебнеха живота на неговите поданици.
Червените му устни повдигаха големи сиви мустаци, когато той възнаграждаваше с
усмивка добрите.
Двете му железни ръце светкавично се стоварваха върху нечестивите и ги
унищожаваха.
Той беше съдията на Соления залив. Той създаваше законите и бдеше за тяхното
289
изпълнение.
Да, Катерина бе видяла истински цар в живота си! Затуй тя бе завеки негова
поданица!
Цар Борис за нея бе чужд цар.
Тя не забеляза как неговата смърт покруси хората около нея, защото самата тя бе
загубила своя цар и живееше сред същата покруса.
Дните потекоха за нея както преди между кошове и кутии изкуствени цветя.
Нейният живот бе затрупан с коприна и кадифе, телове и тичинки и миризма на горен
желатин.
Но сега нейните дни изглеждаха сиви и дълги като шосе в летен ден, по което
обременените с товар пешеходци отбягват да вървят.
Тя бе сама и повече нямаше за кого да работи, а безцелната работа е непоносим товар
върху гърба на един пътник.
Новите цветя, които посягаше да направи, излизаха от пръстите ѝ клюмнали, като
попарени, и тя ги захвърляше настрана.
Всяка вечер тя отваряше чекмеджето на работната си маса, като се ослушваше дали
някоя работничка не се лута още из ателието.
Когато се увереше, че е останала сама, тя изваждаше желязната кутия, в която
слагаше дневните постъпления и я отваряше пред себе си на масата.
Това се случваше почти винаги по здрач, при слабата светлина на първите улични
лампи.
Катерина слагаше ръце около отворената кутия и я разглеждаше. Вътре лежаха
надиплени тежки банкноти, а монетите бяха изсипани набързо между тях.
Катерина изтегляше банкнотите, а монетите нареждаше пред себе си на купчинки. Тя
намираше, че всяка вечер купчинките стават все по-високи и по-високи. Те се
превръщаха на стълбове, на колони.
С тях тя трябваше да подпре щастливия дом на Катка и Драго Търговеца, който
миришеше отдалеч на остояла риба и водорасли. Обаче тази къща имаше своите здрави
дъбови подпори и металните подпори на Катерина нямаше да ѝ подхождат.
Все пак тя отдели една добра сума за сватбения подарък на Катка.

Една вечер, след като работата в ателието бе привършена и последната работничка

затвори външната врата, Катерина седна пред работната си маса и по навик изтегли
желязната кутия.
Обаче тя погледна само за един миг вътре и като вдигна уморените си очи, загледа
червените облаци по небето, които се виждаха през отворения прозорец.
Вечерта бе топла и бляскаво червена, но скоро пепелта на вечерното време щеше да
угаси този пурпурен блясък на пламналите облаци.
Катерина мислеше къде може да потърси в този град приятели и да прекара вечерта с
тях.
Тя можеше да потърси Фердинанд, но от тази среща нямаше да излезе нищо
приятно за нея.
– Сърцето ми е изтерзано! – трябваше да му каже Катерина. – Чувствам се
отчаяно сама! Аз търся близък човек!
Но през ума ѝ преминаха много разговори с Фердинанд, особено един далечен разказ
на Фердинанд за „Пазарището на любовта“.
– Катерино – каза той, – по-голямата част от живота си хората прекарват на

290
един голям пазар, на който търсят... Едни намират това, което търсят, но повечето
не го намират. Първите ние наричаме щастливи, а вторите нещастни. А цялата тази
блъсканица се дължи на коварството, което проявява спрямо нас алчната Природа,
която се стреми да продължава човешкия род до безкрайност на земята. Това
пазарище на живота се нарича младост! А тази блъсканица... любов! Любовта угасва
и търсенето спира у възрастните хора, защото коварната природа не може да
използва повече техния организъм. С успокоено сърце тези старци напущат
пазарището на живота и когато обърнат назад глави, те учудено съзират толкова
много, безцелно родени от тях хора, които са създавали, когато са били нужни на
Природата и са се въртяли на пазарището. Тогава те се питат защо, защо са търсили
тъй яростно приятелство и любов?...
Нима можеше Катерина тази вечер да отиде при него и какво щеше да помисли той,
когато я види?
– Търсиш ли ме, Катерино? – трябваше да я запита той. И какво можеше да отго-
вори тя? Защото тази вечер Катерина действително търсеше с мислите си близък
човек.
Но тя не искаше да намери Фердинанд. Само мисълта за него караше гърдите ѝ да
олекнат и да изкуфеят от всяко желание.
Ах, тази вечер тя би искала да върви, да върви, да върви!... Ако би могла да мине
границите на тази държава, която принадлежеше на цар Борис и да се върне в своето
отечество при своя господар!
Но Беро-Беро трябва да се е заклел, ако я види още веднъж в живота си, да откъсне
главата ѝ с едната си ръка и да я хвърли на кучетата сред залива.
От рождената си люлка тя познаваше гнева на Беро-Беро.
Катерина въздъхна и пламналите ѝ ръце обхванаха студената желязна кутия.
Тя разсеяно погледна купчината сини банкноти и сребърните монети, които я
запълваха, но не ги преброи, а затвори капака на кутията и нехайно я тикна обратно в
чекмеджето.
През деня бе идвала мадам Анелия, която имаше шапкарски салон в града. Една от
младите ѝ, хубави работнички носеше голяма кутия за цветя подир нея.
Мадам Анелия изкупи почти всичките ѝ теменужки и ситни червени рози, напълни
голямата мукавяна кутия и като изпроводи своето момиче, седна да поприказва с
Катерина.
Катерина винаги се чувстваше доволна, когато на прага на ателието заставаше мадам
Анелия, чиято пълна и едра фигура бе тъй отрупана с дантели и мъниста, прикачени
набързо върху няколко метра копринен плат, че приличаше повече на гардероб,
натъпкан с дрехи, отколкото на един-единствен облечен човек.
На пълните си гърди мадам Анелия винаги носеше, забодена с карфица, бледожълта
роза, изработена от ръцете на Катерина.
Нейната фигура благоухаеше тъй силно на роза и особения дъх на запотено дебело
тяло, тя тъй заразително се смееше под фалшивите черни букли, които трепкаха под
голямата копринена периферия на нейната черна шапка, че Катерина, без да ще, се
усмихваше и я канеше в салона на приятелски разговор.
Мадам Анелия беше господарка на шапкарския салон „Анелия“, но тя по никой начин
не можеше да обясни откъде е получила това име, какъв е нейният произход, нито пък
можеше да даде някое и най-нищожно описание поне на един свой кръвно близък човек
на света.

291
 Обаче мадам Анелия се смееше тъй весело на това печално положение, че и Катерина
не можеше да направи друго нещо, освен високо да се разсмее.
Всъщност и тя виждаше, че мадам Анелия не е самотна, защото самотните хора
според нея бяха слаби, изсушени и свити човеци, с вежди сключени и посиняла уста.
Самата мадам Анелия ѝ бе разказала, че над магазина си има малко жилище, твърде
тясно за дебелата мадам Анелия, но твърде уютно, за да побере нейните многобройни
приятели.
Тя разказваше за своето жилище с радостен смях, който непрекъснато люлееше
едрите ѝ гърди, като разнасяше миризма на роза и дебела плът.
Да, много уютно!
Нейните приятели често се събират у нея да пийнат чаша чай или чашка питие,
приготвено за душата.
Да, мадам Анелия имаше толкова много приятели, че те можеха да бъдат половин
град и всички нейни приятели бяха „мили, приятни душици“, които мадам Анелия
уважаваше и обичаше от сърце.
Докато я слушаше да приказва, Катерина с усмивка на уста нареждаше нейната кутия
за цветя и любезно ѝ обещаваше някой път да я посети.
Днес мадам Анелия настоятелно повтори своята покана.
– Вие ми изглеждате малко посърнала, милинка! – лъчезарно ѝ се усмихна тя изпод
шапката си от черни дантели, украсена с бледорозовите рози, които бе купила миналата
пролет от Катерина.
Върху едрите ѝ гърди, забодено на голям дантелен пластрон 13 , ухаеше още едно
такова букетче. Цялата мадам Анелия ухаеше на зряла роза, топло месо и добро
душевно разположение.
– Имам много работа – тъжно каза Катерина.
– Но вие трябва да се развличате малко! – ласкаво ѝ се усмихна мадам Анелия и
фалшивите букли около челото ѝ радостно потрепериха. – Вие живеете много
затворено, много затворено, миличка! Затвореният живот внушава тъжни мисли и носи
старост. Погледнете ме, миличка, колко години ми давате? Колко години давате на
мадам Анелия? Всички мислят, че аз имам петдесет, че изглеждам на петдесет, понеже
съм доста пълна, доста пълна! А пък аз, това поверявам само на вас, аз имам шейсет и
осем! Кой може да каже това?
– Истина! – учуди се Катерина.
– Да, да... и това е поради моята общителност, поради моята ненавист към самотата.
Аз се страхувам от самотата, миличка! Тя носи неразположение, а неразположението
носи старост, носи увехнали бузи, носи увиснал врат, бръчки по челото и около носа.
Самотата носи мисли за вечен сън. Да, да, а мене не ми се заспива. Затуй аз събирам
гости, добри гости, мили, приятни душици! Те се веселят у мене и аз се веселя с тях!
Елате и вие, миличка – чуруликаше мадам Анелия. – Елате например довечера! Ще
имам тази вечер приятни, мили гости! С тях се дружи добре. У мен идват повече
артисти, хора с жените си и с приятелките си. Те знаят, че аз ги обичам. Аз им помагам,
доколкото мога, и те се оплакват за своите грижи на мене, както и на мене най-напред
съобщават щастливите събития. Те знаят, че аз взимам присърце болките им, радостите
им... те са моето семейство. Оженила съм двама художника, един певец и една лудичка
балеринка. Да, да, те ме слушат... те ми се доверяват във всичко. А женените жени мене

13
Пластрон (фр.) – колосан нагръдник. – Бел. ред.
292
карат да ходатайствам пред съпрузите им. На мене нищо не се отказва, миличка, никога
не се отказва!
Катерина се усмихна на нейната радост.
– Елате довечера – продължаваше да чурулика мадам Анелия, додето пълните ѝ
гърди се люлееха от добро разположение. – Ще ви запозная с моя поет, забележителен
поет, голям поет, казвам аз, макар че не е намерил още начин да се прояви. Той отдавна
се бори да се покаже, но злобата на света го отхвърля назад. Преди години той ми чете
едно стихотворение, сега не мога да си го спомня ясно, но, Бога ми, то трябваше да
извърши революция, ако беше излязло на бял свят. Но то не излезе, защото
конкурентите се организираха и не пуснаха такъв бисер на пазара. Но аз вярвам в
неговото бъдеще, вярвам и зная, че скоро той ще стане един прочут поет. Неговата
съпруга беше танцьорката Магдалина, която беше не по-малко известна на света от
Исусовата Мария Магдалина.
Катерина учудено вдигна вежди, като се помъчи да си спомни, но тя никога нищо не
бе чувала в Соления залив за такава жена.
– Тя умря в Япония! – цяла потрепери от въздишка мадам Анелия. – Бедното
създание! Въпреки че с моя поет не живееха добре, аз винаги съм я обичала. Тя прили-
чаше твърде много на вас, милинка, само че, Бог да я прости, имаше заоблено носленце,
едно много малко и сладко носленце и заоблени бузки. Тя приличаше на вашите черни
рози, които поставяте на дълги дръжки. Прекрасно създание, но с моя беден поет те
живееха, смело мога да кажа, в несъгласие. Както светлината с тъмната нощ14. Само че
тя беше нощта. Тъжна нощ беше моята Магдалина, въпреки че на нея ѝ вървеше в
кариерата и бе станала много прочута. А моят мил поет беше като светъл ден, бодър и
весел, пълен-препълнен с надежди, въпреки че никак не му вървеше. Нима това не е
крайно несправедливо? Такова едно противоречие!... Тя имаше влиятелни импресарии
и те я водеха навсякъде по света. Поетът скубеше косите си подир нея. Тогава аз му
казах: „Какво искаш ти от нашата Магдалина? Жена, която спи по хотелите на чужди
страни, забравя колко е сладко брачното легло в нейното отечество. Ти имаш прочута
жена – му казвах аз. – Нашата Магдалина е като черния пушек. Какво ще правиш, когато
излезе от комина? Как ще я задържиш?“
Катерина одобрително поклати глава. Тя намираше, че мадам Анелия има възвишена
и поетична душа, която знае как да се изразява.
– Да – разтърси черните си букли тя и лъскавото ѝ лице се помрачи... – Те се бяха
оженили почти като деца. И на едно турне в Япония тя го напусна завинаги, без да му
каже последно сбогом. Дори не му го написа в някое писъмце или бележка.
Катерина тихо въздъхна и мадам Анелия прие тази въздишка за съчувствие. Катерина
обаче мислеше за себе си. Един ден тя също така си отиде без сбогом от своя съпруг
Апостол.
– Подир шест месеца от нейната смърт дойдоха у него нейните куфари – продължи
мадам Анелия. Тя се просълзи, отри очите си с дантелената кърпичка, която разпръсна
силната миризма на роза и въздъхна облекчено. – Нали всъщност той ѝ беше съпругът?
Тогава той извика само мене и колко плач беше, колко нещо... Куфарите бяха пълни с
нейните дрешки и писма. Писма!... Писма!... Писма от министри, от графове, само от
известни обожатели, дори от короновани глави! От писмата ние разбрахме, че през

14
Сузана Чукурлиева, снаха на Яна Язова, я е наричала „Нощта“, а сестра ѝ Мила – „Денят“. – Бел.
ред.
293
последните години нашата Магдалина е обичала един граф, който сега има голяма
служба в Германия. Може би се е убила заради него, не зная... Никога не съм чела по-
страстни любовни писма от неговите.
– А защо не е унищожила писмата, като е мислила да мре? – припряно запита
Катерина. Тя никога не би оставила такива позорни улики за своя живот подир смъртта
си.
– Защото, може би, не се е самоубила – въздъхна мадам Анелия. – Само поради
писмата ние предположихме, че тя не се е самоубила. Защото, бедното дете, то би
унищожило всичко това!... Нейната смърт бе така бърза и тъй загадъчна!... Във
вестниците писаха самоубийство, но кой може да каже в такива мистериозни жълти
страни15 как може да свърши човек?
– Е, и после? – запита Катерина.
– После писмата останаха у него – отново въздъхна мадам Анелия. – Той всеки ден
ги препрочиташе и дълги години ходеше като халосан. Намрази жените, но после
изведнъж се сдружи с една богата жена, добра домакиня. С нейна подкрепа той започна
търговия, която го направи богат човек, много богат човек! Ех, тя е тъкмо обратното на
това, което беше Магдалина, но той се събра с нея, защото може би се страхуваше от
мъчителни спомени. И тази жена в скоро време ще му стане една добра, послушна
женичка. Лудо го обича, покорява се на всичките му прищевки. Откакто се събра с нея,
той живее като граф, но се промени много, стана меланхоличен като Магдалина и аз
никога вече не съм го видяла весел. Аз зная, че му липсва любов, слава и не знам още
какво... Но той ще успее... Аз ви казвам, че той ще успее... Елате довечера, ще ви запоз-
ная. Интересна двойка, добри хора. Тя, неговата годеница, нашата Ана, е малко ревнива.
Когато ви опознае, тя няма да ревнува, но към новодошлите е винаги недоверчива.
Обаче това няма да ни попречи да се повеселим от сърце. Елате, миличка!
Когато Катерина се изправи пред дома на мадам Анелия, бе вече тъмно. Уличните
лампи се оказаха недостатъчни, за да може лесно да се разчете „Анелия“ върху фирмата
над магазина. Всички прозорци на първия етаж светеха и показваха, че гостите са
дошли.
Катерина се изкачи по тясната дървена стълба, като се ослушваше в безразборните
гласове, които се чуваха горе.
– И вие ли отивате при мадам Ели? – настигна я по стълбата млад господин в
елегантен вечерен тоалет. Той свали бомбето си и Катерина видя под лъскавата му черна
наметка едно ухилено, съвсем младо момиче. Двамата изглеждаха така възбудено
весели, сякаш излизаха от един бар, за да потърсят ново веселие в друг.
– Да – каза Катерина.
– Хайде, Коко! – сряза го момичето.
– Довиждане, принцесо! – извика Коко. Гласът му приличаше на папагал16. – Конякът
гори краката ми и тази стълба е висока за мене! Дръж се, Бътерфлай, иначе ще те зарежа
на собствените ти сили!
Шумната двойка се повлече нагоре, а Катерина озадачена тръгна подир тях.
Стори ѝ се неприлично при такова лошо настроение като нейното да влезе в къщата
на мадам Анелия, подир един сигнал на звънеца, излязъл под пръста на Коко, който

15
И в не „жълти“ страни човек може да умре не по-малко мистериозно, както стана с Яна Язова. –
Бел. ред.
16
Коко се казваше папагалът на Сълза Петканова, сестра на приятелката на Яна Язова – Поляна. –
Бел. ред.
294
можеше да събуди стогодишен мъртвец.
Коко започна да приказва като папагал и да вика мадам Анелия да му отвори вратата,
че Бътерфлай виси на ръката му плюс половин кило коняк и ще му я откъсне.
Цяла в букли, дантели и гюлове, мадам Анелия притича до вратата и ахна от
невъздържана радост и веселие:
– Гълъбчетата ми! Къде се загубихте? Защо ме забравихте толкова време?
– Ко-ко и-де от Ро-бин-зо-но-вия ос-тров – като папагал извика Коко.
– Лъже! – извика Бътерфлай. – Мамко Ели, цял ден играе в „Синята брада“! И тази
вечер едва го измъкнах.
Мадам Анелия цяла Се заля от смях и като прегърна смутената Катерина, събра
ръцете на тримата и ги представи един на друг.
– Това е вълшебницата на цветята Катерина, а това – малката пеперудка Бътерфлай и
моят непрокопсан певец Коко. Венчах ги преди две седмици, но това не им пречи да се
карат като двайсетгодишни съпрузи.
Катерина се усмихна, а Коко тикна ухилената си женичка пред нея.
– Тя се казва Бътерфлай – извика той с хохокане като папагал, – защото от две години
танцува непрекъснато във вариетето в дрехите на Бътерфлай. Аз съм нейният Пинкер-
тон, но тя нито е добра, нито е вярна като Бътерфлай. Не три години, а три часа не ме е
почакала спокойно, госпожо!
Шумната компания нахълта в салончето, което бе тъй тясно, че колкото и да
любопитстваше, Катерина не можа да погледне още веднъж Бътерфлай. Тя изпитваше
голямо желание да стори това, защото никога не бе виждала жена от вариете, а само бе
чула, че такива жени носят руси перуки, цели отрупани с букли, превързали през врата
черна кадифена панделка и залепили много черни бенки на бледите си бузи. Тя
мислеше, че такава жена, каквато бе майка ѝ Ката Вдовицата, не би посмяла да влезе в
добро общество, без да бъде заплюта и веднага изгонена, и че нейното държане би
трябвало да носи бремето на притеснението и позора.
Милото, неподправено лице на Бътерфлай и нейната детска, невинна усмивка я
накараха да занемее от учудване.
Обаче в това време мадам Анелия я повлече към една група млади мъже, които се
смееха с няколко млади момичета, много по-млади от Катерина.
Младежите, които се оказаха изпечени артисти и художници, я посрещнаха с такова
възхищение и сърдечно внимание, че Катерина за един миг забрави своите години и се
почувства млада и свободна като тях.
Обаче тя не намери време да се заседи и при тях, защото мадам Анелия я повлече към
един висок едър мъж, който бавно отпиваше питието от своята малка чашка, с лакът
подпрян на малката камина.
С голяма мъка Катерина достигна до него. От всякакъв вид подложки и скринове
висяха папрати и провлачливи растения, които в чудно съгласие растяха и пълзяха
между мебелите, като цъфтяха между столове, стари еднокраки масички, огледала в
протрити рамки от всякакъв лакиран материал и стил, книжни фенерчета, както и
наследствени скъпоценни свещници, възглавници и кафези за всякакъв род птички, като
се почне от благородното канарче и се стигне до скокливото кафено врабче. По облите
канапенца, старомодни кресла и възглавници на пода удобно се протягаха хора, които
се занимаваха с разговор или игра на карти.
– Бождаре! – извика мадам Анелия, която успя да доведе Катерина без ни най-малка
повреда на салончето си до високия мъж. Катерина любопитно го погледна и му подаде

295
ръка.
– Отдавна ви зная – каза той, като се приведе да ѝ целуне ръката. – Много ми е
приятно да ви видя.
– Защо не поканиш и мене? – обади се веднага зад него една усмихната едра жена,
която имаше голямо количество ситно накъдрен черен памук на челото си. Катерина,
без да ще, се усмихна.
– Ето и Ана! – извика във възторг мадам Анелия. – Това е моята приятелка Кате-
рина! – И като се обърна към нея, тя запита без стеснение: – Защо не доведе господин
Фердинанд?
Катерина пребледня и погледна притеснено чуждите лица, особено това на Бождар.
Неговите черни, печални очи внезапно блеснаха с жив интерес.
– Господин Фердинанд! – каза учудено той.
– Катерина е негова приятелка! – възторжено извика мадам Анелия.
Катерина стана бяла като платно и прокле този миг, в който бе прекрачила прага на
мадам Анелия, но печалният мъж пред нея цял се промени пред очите ѝ, съживи се и се
изправи величествено пред нея.
– Години наред се мъча да го срещна – каза той. – Най-сетне ми се удава случай да
видя един негов близък човек!... Нищо повече не бих желал в живота си от това, той да
прочете няколко реда от моите стихове и да ми каже струват ли нещо, или нищо не
струват. Каквото ѝ да ми каже, неговата дума за мен ще бъде закон. Той е строг, но в
неговите писания има висша справедливост!
Катерина измъчено го погледна.
– О, той ще прочете, непременно ще прочете, обещавам ви! – промърмори тя.
– Вие можете да ми обещаете това! – съвършено изненадан извика поетът и като
сложи за втори път устни върху ръката ѝ, прошепна задавен от радост: – От сърце ви
благодаря!
– Сега ще те видя дали наистина си поет! – възкликна Ана, като не забрави да хвърли
бърз и тревожен поглед към Катерина.
Катерина се усмихна, защото едрият мъж ѝ се видя смешен.
Той двайсет години бе тичал подир един непонятен за нея успех, който трябваше да
му донесат някакви дребни, никому ненужни стихотворения.
Тя не можеше да разбере радостта, която блесна в очите му.
Може би той се надяваше на вестника, който списваше господин Фердинанд.
– Хората са завистливи – тъжно каза Бождар – и мъчно може някой сам да се издигне.
Да... „Току се вдигне и литне на крилата на своя опасен блян... Но мигом се вдигне,
мигом и падне, повален от обратната помисъл на съдбата!“
Катерина го изгледа под око и помисли, че подобни декламации няма да го заведат
много далече пред Фердинанд. Той можеше да каже, че Бождар е глупав.
– Тези думи е казал Пиндар, Тивския орел, госпожо! За съжаление, не са от мене! –
въздъхна едрият мъж, който наричаше себе си поет. – Тези думи обаче са алфата и
омегата на всички времена, понеже хората не се променят.
– Слава Богу, че са от другиго – каза Катерина с облекчение. Тя никога не бе чувала
името на Тивския орел. – Слава Богу, че не са от вас! Би било чудно в обикновения
живот човек да се изразява с такива думи! Аз не съм дружила с поети и се уплаших да
не би хората от тази професия да са задължени да говорят така помежду си...
– А господин Фердинанд, как говори той?! – извика учудено Бождар, като я изгледа
с възторжен поглед, който се отнасяше не до нея, а до Фердинанд. – Неговото слово е

296
остро като копието на Хектор и твърдо като желязото, от което Вулкан изкова прочутия
щит на безсмъртния Ахил! Неговото слово е като остър алпийски връх, на чието острие
блести ледник. Неговото слово е море, което бучи и обръща кораби, или тихо се разлива
край зелени брегове... Какво възвишено щастие трябва да изпитвате, госпожо, когато
беседвате с господин Фердинанд!...
Катерина го гледаше смаяна, защото най-често бе достигала до кавга с Фердинанд и
нито насън не бе сравнявала неговия език с подобни величествени картини.
Напротив, твърде често тя намираше, че езикът на Фердинанд е противен, змийски
език.
– Господин Фердинанд говори много просто – каза тя.
– Простотата е величието на неговото слово! – веднага я увери Бождар.
Катерина се отказа да отговори. Мадам Анелия отдавна бе отвела Ана в дъното на
салона, откъдето достигаше нейният звънлив, жизнерадостен смях.
Тя седна до него на малкото дълбоко канапе и се отпусна.
Думите, които Бождар отново започна да излива пред нея, се нанизваха като наниз
лъскави мъниста, дълъг като корабно въже.
– Може би ви уморявам с приказките си? – тъжно запита той.
Катерина се опомни. Тя не бе чула много нещо от неговите думи, въпреки че бе
мислила за него.
– Защо? – каза тя. – Аз само се чудя как може ние толкова много да се борим. Защото
никой от хората не е постигнал нещо особено от борбата си.
Тя се сепна и млъкна, защото се сети, че тези думи бе чувала от Фердинанд.
– Да – отвърна той, – но въпросът е там, че ние не бихме могли да не се борим. Когато
престана да се боря за своята поезия, аз ще бъда мъртъв. Няма да има вече за какво да
живея, та ако ще би цял да тъна в злато. Всичките елмази на света нямат пред мене
цената на моята поезия. Без нея аз ще умра в мрак и нищета.
Катерина го погледна безучастно, защото мислите ѝ бяха при Фердинанд.
– Тогава продължавайте да се борите – каза тя. – Не спирайте!
Той въздъхна тихо:
– Мога ли утре да ви помоля?
– Да срещнете господин Фердинанд?
– Да!
– Щом толкова бързате... – каза тя с лека насмешка, защото този човек не познаваше
Фердинанд.
– Аз съм чакал много години! – кратко каза той.

Катерина позвъни на Фердинанд рано следобед и той веднага се отзова на нейната

покана. Катерина го прие любезно, а Фердинанд я увери, че се радва да я види подир
толкова дълго време.
– Стихове? – запита учудено той, когато тя му изложи своята молба. – Поезия!
Откога бях забравил тия работи! В такова време – поезия!
– Но той ми каза, че вие разбирате от поезия! – заяви Катерина.
– Разбирам? Да! – отговори Фердинанд. – Но това не ме задължава да се занимавам с
поезия, а още повече да помагам на някого да се занимава с поезия в такива времена,
когато навсякъде около нас се гърми и всичко около нас гине. Някога, когато бях млад,
аз бях луд за поезия. Смятах, че целият живот е препълнен с ритми и рими... Но сега кой
може да ме накара да прочета едно стихотворение? Аз нямам сърце за това.

297
 – Направете го заради мене! – настоя Катерина, която изслуша този път Фердинанд с
пълно внимание, защото по думите му разбра, че иска твърде голяма жертва от него. Тя
се чувстваше наклонна да разбере тази жертва, но и решена да я измоли от него на всяка
цена.
– Че аз бих могъл днес да чета любителски стихове само заради тебе! – веднага извика
Фердинанд. – Щом това ще ти достави удоволствие, аз съм готов да изслушам неговите
стихове!
Обаче той не пожела да се запознае с личността и живота на поета, както не взе
никакво участие и в съдбата му.
„Това е от егоизъм – помисли Катерина, – за да не му състрадава и за да не го
приближи към себе си.“
И действително, когато Фердинанд пое ръката на нейния нов приятел, той го направи
с такава очевидна незаинтересованост и студенина, че последният не знаеше дали да
седне между тях и да му предложи стиховете си, или веднага да си ги отнесе у дома. Но
Фердинанд учтиво го избави от това затруднение, като ги поиска сам.
Катерина си отдъхна и стана да приготви кафето на електрическата скара, която бе
донесла в дъното на салона. Тя не се интересуваше от работата на двамата мъже и не
можеше да разбере как някакви дребни и къси редчета можеха да имат такова голямо
значение за един голям и възрастен мъж като Бождар.
Но тя често пъти бе виждала мъже, по-наивни и от децата.
Тя не можеше да си представи някоя жена да се занимава с такива безполезни работи.
Та нима и играчките на момчетата не са много по-глупави и безполезни от куклите и
домакинските наредби на момичетата? На кое момиче веднага няма да му омръзне да
удря единия край на техния чилик, или от сутрин до вечер да опъва ластиците на
глупавата им прашка? Да, жената винаги изисква разнообразие, но заедно с разно-
образието – полза.
Стиховете никога не бяха имали някаква прелест за Катерина.
Тя бъркаше захарта в студената вода, като учудено поглеждаше над кафеника към
наведената глава на Фердинанд. Лицето му, което не издаваше мъка и напрежение,
показваше, че Фердинанд без усилие разбира заплетените думи на поета.
По едно време и Катерина се помъчи да вникне в тях, но не можа да разбере нещо от
началото до края.

О, Феб златноструен, изгрей над земята! Стопли ветровете, разлистяй гората!...

„Какви дивотии! – помисли Катерина. – Феб – златноструен, че му дошло наум да се

загрижи за ветровете и за гората! Как не го е срам да се занимава с такива работи, като
е такъв едър и възрастен мъж!“
Но тъй като кафето се бавеше да заври, тя не можеше да прави друго нещо, освен да
слуша равномерното скандиране на поета.

И ужасът да те допра
от мрака на небитието!...

– Защо пък да е ужас? – прекъсна го Фердинанд, с ръце на корема. – И после, поезията

298
не търпи в два реда три празни думи. Махнете от тези два реда ужас, мрак и небитие17
и се помъчете да ги замените с образи, които да ни накарат да почувстваме, че вие сте
изпълнен с ужас, че около вас е мрак, а този, който ви докосва, иде оттам, където ние се
боим да идем. Ясно ли ви е?
– Напълно ясно, учителю! – с блеснал поглед извика Бождар. – Ако вие ми позволите
да си припомня тук пред вас за един друг, велик учител, то не бихте ли ме упътили дали
Сократ не е искал да каже същото нещо в четвъртата глава на безсмъртния Платонов
диалог „Федон“?
Катерина изтръпна като чу този словесен поток, който се отприщи отново от устата
на Бождар, но Фердинанд само с едно отворено око дочака края на украсената му реч.
– Не помня какво е казал Сократ в четвъртата глава на Платоновия „Федон“ –
спокойно отговори той. – Това, което ви казах, аз го зная от себе си, от собствен
размисъл върху поезията. Едно време много обичах поезия и стихове. Тогава се научих
да познавам хубавата поезия. Но бих желал много да зная какво е казал Сократ в
четвъртата глава на Платоновия „Федон“.
– Много съм щастлив – извика Бождар, – че мога да изложа пред вас нещо от тези
знания върху поезията, които съм добил чрез упорито четене. Аз се лаская от мисълта,
че това ще ви убеди, че вие не губите напразно ценното си време, като ми давате своите
съвети, а подпомагате един човек, посветил на поезията всичките си сили.
– Радвам се! – тихо въздъхна Фердинанд, като изгледа бързо зиналата от удивление
Катерина. – Тогава ние ще се разберем по-накратко!
– Да – извика Бождар, – ние веднага ще се разберем! Ето сега аз ще се одързостя да
си припомня думите на великия Сократ, а вие ще ми направите честта да ми кажете прав
ли съм бил, като съм си спомнил за тези му думи в глава четвърта на божествения
„Федон“, именно поради вашето изказване за „образите“ в поезията. В тази глава Сократ
казва, че в последните дни преди смъртта си се подчинил на своето стремление към
изящните изкуства, което го мъчило цял живот. И за да запълни последните си часове,
започнал да съчинява стихове. И тъй той написал в затвора някакво стихотворение в
чест на Аполон. Но после той добре размислил, че за да бъде някой поет, не трябва само
да калъпи стихове, но да твори и „образи“ и затуй се отказал да съчинява стихотворения,
защото разбрал, че му липсва поетична дарба.
– Много добре си припомни това! – заяви веднага Фердинанд. – Виждаш ли, ти си
знаел вече от Сократ това, което ти казах, а защо не си го прилагал в своята поезия?
– Защото до този час не ми е било ясно какво е искал да каже Сократ! – извика
Бождар. – Едва сега, когато чух вашите думи, аз разбрах поуката на Сократ! В поезията
не думи, а образи! Само образи!
– Старите елини са знаели да пишат – заяви Фердинанд. – Срамно е, че подир тях са
минали хиляди години, а хората пишат вече много по-зле от тях. Но ние се отвлякохме
и забравихме, че времето лети. Да продължим нашата работа! Чети!
Уморена да слуша толкова празни думи, Катерина се помъчи да се заинтересува сега
по-добре от стиховете на поета, но край ушите ѝ започнаха да прелитат само отделни
думи като душа, любов, живот, звезди, потоци, море и тъй нататък, от които тя не можа
да сглоби и разбере нещо прилично. Накрая се отказа да слуша тези безсмислени нанизи
от думи.

17
Същият съвет дава проф. Балабанов на Люба Ганчева, когато отива при него с първите си стихове.
После ѝ дава псевдонима Яна Язова и се влюбва безпаметно в нея. – Бел. ред.
299
 Фердинанд одобряваше едносрично някои стихове на Бождар, а големият мъж почти
плачеше, когато с разтреперана ръка вписваше в бележника си многото поправки, които
Фердинанд нанасяше в неговите кратки редове.
Катерина уморено се чудеше, че Фердинанд не само е разбрал, но и запомнил тези
оплетени конци от думи.
– Когато войната свърши – обърна се той към Бождар, – когато хората се поуспокоят,
аз ще ти помогна твоите стихове да видят бял свят в моя вестник.
Катерина се усмихна снизходително на радостния вик на поета.
Тя самата бе работила твърде много и никога не би започнала отначало каквато и да
е работа, както този мъж, който искаше да почне да гради толкова късно своето
литературно поприще.
Тези гласове, които се слушаха в нейната стая, ѝ напомняха, че тя е загубила борбата
за своя живот и че нейната борба не е имала някакъв смисъл.

Една вечер, когато работата в ателието привърши, Бождар неочаквано дойде, за да

отведе Катерина при мадам Анелия.
Първите негови стихове, поправени от Фердинанд, заемаха вече втората страница на
някои печатни издания. Задоволеното му честолюбие правеше лицето му бяло,
загладено и самодоволно.
Катерина го погледна с бърз поглед, но веднага забеляза тази промяна. Тя не можеше
да каже, че такъв Бождар ѝ харесва повече отпреди, но той сигурно се харесваше на
другите жени, защото мадам Анелия ѝ беше пошушнала, че Ана е легнала на легло
болна от мъка.
Вън бе студено, ветровито и затуй задухата, която правеха трите ютии върху печката
и парата от гладените мокри кърпи, не искаше да излезе от двете стаи на ателието.
С разкопчана блуза на врата Катерина бързаше да нареди в кутии изработените
цветя. Бождар я погледна мълчаливо и седна до голямата работна маса.
– Ти живееш много особено, Катерина – каза той.
Катерина го погледна:
– Как особено?
– Без радост!... Ти си прекрасна жена! Ти си радост за другите, но самата ти нямаш
никаква радост.
– Да – каза Катерина, – аз нямам никаква радост!
– Кое те прави така безрадостна се питам аз – продължи Бождар.
Катерина прекара за миг през ума си мъртвия Апостол, набързо омъжената Катка,
която носеше детето на Драго Търговеца... и Соления залив. Тези близки фигури
издребняха и се загубиха зад могъщия гръб на Беро-Беро.
– Полека-лека опознавам живота – след кратко размисляне каза Катерина. – Някога
се борех, както сега се бориш ти. Само че аз се борех повече. Борих се с нокти и зъби.
Тогава плачех, но се и смеех... Сега вече не се боря. Преди много години твоят любим
господин Фердинанд ми каза: „Който познава живота, не се бори. Това блъскане
насам-натам е глупаво. Такова страдание – безсмислено.“ Сега разбрах, че който не се
бори, не страда, но няма и никаква радост. Може би радостта на хората иде от глупавата
блъсканица насам-натам.
– Като те слушам, сякаш господин Фердинанд ми говори! – завистливо въздъхна
Бождар.
– Възможно е – отвърна Катерина, като продължаваше да прибира цветята и захлупва

300
кутиите. – Веднъж той ми каза: „Когато опознаеш живота, Катерино, ти ще заприличаш
на мене и ние повече няма да се караме.“ И аз чувствам, че отивам нататък, защото ние
все по-рядко се караме. Ден след ден аз ставам противна като него.
Бождар се усмихна, като сложи ръката си върху нейната.
– Какво не бих дал, Катерино, за да върна твоята радост в живота! – каза той.
Катерина го погледна, изненадана от трепета на гласа му и от смисъла, който той
придаде на тези думи.
– Аз те обичам! – каза той внезапно. – От първия миг те обичам, Катерино!
Катерина захлупи последната кутия и го погледна без изненада и без възторг.
В този миг той изглеждаше дребен, незначителен и достоен за съжаление, сякаш
Катерина го погледна през нещо грамадно и неизмеримо. В същия миг Катерина разбра,
че вижда Бождар през очертанията, които имаше в нейното сърце фигурата на Беро-
Беро.
Тя въздъхна и мълчаливо привърза с лента първата кутия.
– Страхувах се да ти го кажа – с внезапна тъга продължи поетът, – защото ти виждаш,
че Ана ме придружава навсякъде. Но аз чувствам, че ти си много самотна и това къса
сърцето ми, защото и аз съм не по-малко самотен от тебе.
Катерина изпусна лентата на новата кутия, защото той хвана ръката ѝ, като говореше
нещо страстно, любовно и навярно много печално, ако се съдеше по тона на гласа му.
Впрочем Катерина не си даваше труд да вникне в думите му. Тя нямаше нужда да го
слуша, за да знае какво ѝ говори той, нито пък се чудеше на тъжния тон на гласа му,
защото бе разбрала от някое време, че той иде от гърлото на нещастното тесто, от което
е измачкан всеки поет на земята. Тя знаеше вече, че тези хора се натъжават безпричинно,
както и се развеселяват без видими условия за веселие.
С тях тя бе съгласна само по едни въпрос, че любовта е тежко и тъжно нещо, затуй
тонът на поета ѝ се виждаше напълно подходящ за този случай.
– Слушай, Катерино – каза Бождар, като я притисна нежно, – аз имам една
възможност да издам всичките си работи наведнъж. Всички мои работи в една книга –
хубава, голяма, луксозна книга. Най-сетне яви ми се тази възможност! Разбрал съм го
отпреди месец, но аз трябва първо да се посъветвам с господин Фердинанд.
Катерина трепна, но любопитството, което събуди неговото съобщение в
търговския ѝ дух, надви мигновения трепет.
– Как? – запита тя, като си отдръпна ръката.
– Сега има само един бърз начин – каза той малко глухо. – Но аз трябва да говоря
първо с господин Фердинанд.
– Е, какъв начин? – нетърпеливо запита Катерина.
– И то... най-доброто издателство – все тъй притеснено продължи Бождар. – И аз
искам да направя това заради тебе. Аз отдавна го мисля. Но трябва да поговоря първо...
– Добре! – нетърпеливо го прекъсна Катерина. Той не виждаше колко е грозно и
смешно да споменава постоянно името на Фердинанд. – Какво е то? Какъв е този
начин?
– Това издателство навремето ми предлагаше много пари, за да вземе едни писма...
– Какви писма? – трепна Катерина.
– Писмата на моята бивша съпруга – каза той, без да я погледне.
Катерина не каза нищо. Не защото ѝ стана неприятно, че той отвори дума за своята
бивша съпруга пред нея, но защото пресметливият ѝ ум веднага започна да съобразява.
– Какви писма? – запита направо тя.

301
 – Писма на големи личности до нея,
– Значи ти не си намесен в тази работа? – запита тя, като го погледна с хладно
съжаление.
– Ти не разбираш добре – меко подхвана той. – С повечето от тези мъже тя никога не
се е виждала. Но тези хора са били възхитени от нея и са ѝ писали. После те са станали,
всеки един от тях, известни на света и ако тази фирма издаде писмата им, ще има голям
интерес и печалба. А и моята книга ще бъде издадена, разбираш ли?
– Да – каза Катерина. Това условие ѝ стана ясно, обаче тя внезапно реши: – Но ти не
казвай това на господин Фердинанд!
Бождар не запита защо, нито повдигна главата си да я погледне.
– Аз тъй исках да поговоря с него! – въздъхна той.
– По-добре го изненадай с книгата си! Никога такова издателство няма да издаде без
особен интерес твоята първа книга, та ако щеш да си написал второ Евангелие. Слушай
мене! Господин Фердинанд нищо не разбира от сметки. Аз пък зная това от моята
търговия. Аз съм се борила за хляб. Аз зная, че тази борба е подла и че хлябът е много
скъп. Но ние не можем да не ядем. И ние гълтаме всеки ден хляб, макар че ни струва
толкова скъпо. Слушай мене! Сметката е основата на всяка борба, сметката е смисълът
на живота. И затуй детето като каже „мамо“ и „татко“, се учи да брои.
Бождар я гледаше учудено. Той се възхищаваше от Катерина, но никога нейните думи
не бяха имали такава сила и убедителност за него.
– Но все пак аз трябва да поговоря с господин Фердинанд – възпротиви се унило
той. – Трябва да му кажа... Той с такова търпение поправи всичките ми стихове. А сега,
когато книгата ще излезе... Много ще страдам, ако той не ѝ каже: „На добър час!“
– Да поправи той може – възрази Катерина. – Той може да се залови за всяка
безполезна работа. Аз го зная, а не ти! От едно твое стихотворение, което няма да види
никога бял свят, той може да издяла елмаз, без да помисли за кого и за какво го прави.
А каква полза за тебе от това? Ти какво ще спечелиш от това, че господин Фердинанд е
направил стихотворението ти като елмаз? Какво ще правиш тези елмази, когато нито
можеш да се накичиш с тях, нито можеш да ги продадеш на пазара?
– Да – след дълго мълчание каза Бождар. – Ти си права. Моите години са доста много
и аз нямам време за чакане!...

Фердинанд погледна богатото издание, върху корицата на което претенциозно се

мъдреше името на Бождар. По лицето му се изписа нескрито учудване. Той разлисти
страниците от началото до края и от края до началото. Зачете се мълчаливо в някои
стихове и по застарялото му лице се изписа лека усмивка.
– Въпреки че е минало доста време, още си спомням каква мъка ми струва този стих –
каза той с внезапна гордост.
Бождар и Катерина стояха изправени срещу него, като го следяха напрегнато с очи.
– Защо не поговори с мене, преди да издадеш първата си книга? – учудено запита
Фердинанд.
– Исках да ви изненадам – бързо отговори поетът.
Фердинанд го погледна с безцветните си очи, в които имаше вече много пепел, и
внезапно запита:
– Как се съгласиха тъкмо те да издадат твоята книга? Не вярвам да е за мой хатър,
нито поради моя интерес към тебе. Те ме мразят.
Настъпи неловко мълчание. Бождар се поусмихваше, додето бавна червенина започна

302
да лази по млечнобелия му врат.
„Колко е безпомощен!“ – каза си Катерина, като поглеждаше нервно ту към него, ту
към Фердинанд. Доста застарялото и загрозняло лице на Фердинанд ѝ се виждаше сега
пълно със сила, чистота и благородство. Тя кипеше, че Бождар изглежда в този миг тъй
жалък пред него.
– Много ми е чудно – строго продължи Фердинанд. – Там те поддържат свой критик.
Ти знаеш, че те си имат свой критик, на заплата у тях, нали?
– Да – малко самодоволно се усмихна Бождар и в черните му очи пламна хитро и
презрително пламъче.
– И ти ми разправяше, че тъкмо този господин е разсипал навремето писателската ти
кариера, нали?
– Да – отговори кратко поетът.
– Той, мисля, е писал за тебе навремето, че си вол в писателската нива?
Бождар пламна и се помъчи да седне някъде отстрани на Фердинанд. Стана му крайно
неприятно, че Фердинанд му припомняше това пред Катерина. Обаче Фердинанд го
погледна с внезапен блясък в очите и го запита нервно-.
– Какво има тогава? Аз трябва да знам! Аз искам да знам как тъкмо твоите и моите
неприятели издадоха твоята първа книга и то така богато! Тук се крие нещо!
Бождар мълчеше пребледнял. Катерина седна и тъй се прилепи до дъното на
креслото, че почти изчезна в него.
Угасналите очи на Фердинанд се разгаряха все повече и повече и Катерина с болка
видя, че и под натрупаната пепел в очите му е имало още много жарава. Трябваше да
се повдигне този глупав и неинтересен въпрос с издателството на Бождар, за да види
тя, че Фердинанд не е угаснал напълно.
– Ако са го направили, за да уязвят мене – продължи Фердинанд, – тогава това няма
значение. Аз ще се радвам, че книгата ти е излязла толкова добре и че тяхната омраза
към мене ти е помогнала.
– Не, това не! – скочи Бождар. Лицето му се изчерви така, че Катерина сведе очи и
прехапа устни. – Как можете да помислите?... Нито за миг не ми е минало през ума, че
те са били ваши врагове!... Иначе, заклевам се, заклевам се... никога не бих се
съгласил!... Аз... аз мислех само за книгата!... Аз съм много нещастен!
– Какво тогава? – грубо запита Фердинанд и всичката мекота от лицето му изчезна.
Чертите му се изостриха и челюстите му станаха четвъртити.
Катерина смаяно го погледна. Тя никога не го бе виждала в неговия таен и чужд на
нея образ на обществен човек, на борец в този народ. За нея той беше господин
Фердинанд, добрия Фердинанд, който отвръщаше с усмивка на нейното чумерене.
В този миг тя помисли, че разбира защо името на Фердинанд е познато толкова
надалече. Той се е борил лъвски. За какво? Тя не знаеше. Но добрият Фердинанд
положително е бил лъв в живота. Хората са знаели това, затуй се бояха от неговото
настъпление и придаваха на думите му особена цена. И ето, този Фердинанд, поради
молбите ѝ, бе излязъл пред хората, които му вярваха, да посочи Бождар.
Едва сега Катерина разбра пропастта между мислите на Фердинанд и съвета, който
бе дала на Бождар. Дори и този нещастник бе познавал Фердинанд по-добре от нея,
защото дълго се бори да говори с него и дълго време се колеба.
Катерина бе тази, която го подтикна да продаде сърдечните тайни на жена си за своя
изгода. А сега тяхното решение, което доскоро ѝ се виждаше тъй приемливо и лесно,
изглеждаше позорно и невъзможно за обяснение. За първи път, откакто се помнеше

303
лице срещу лице с Фердинанд, Катерина почувства почвата да се руши под краката ѝ.
– Какво има? – запита я безмилостно Фердинанд, като я изгледа мълниеносно.
– Те – промърмори Бождар, – те много искаха... да издадат в един том... личната
кореспонденция на моята бивша съпруга... Тя остави писма от видни хора в Европа.
Фердинанд го гледаше изправен в креслото. Цялото му мекушаво тяло се бе сковало
като дърво.
– И ти продаде писмата? – запита той.
– Аз... аз им ги дадох... – след дълго мълчание каза поетът и Катерина с ужас помисли,
че той може да заплаче.
– Така значи – каза бавно Фердинанд. – И аз се погрижих за твоята поезия. Всеки ред
оттука ми е познат. Аз погледнах и поправих всеки стих... Моя дух ти дадох аз... Не е
поет този, който в живота си може да бъде тъй долен...
В стаята настана гробно мълчание.
– Простете ми! – изведнъж простена Бождар, като се наклони над него. – За нищо
друго не помислих, само за книгата си!... Вие знаете откога чакам!... Никога не бих
направил това, ако да не съм от толкова години тъй притеснен!
Фердинанд се дръпна в дъното на креслото, да не би Бождар да целуне ръката му или
да се докосне до коляното му.
– Не е достоен този дух, който поради притеснение може да постъпи като тебе! –
отсече той. – Достойнството и благородството са нужни на човека, когато е притеснен,
а не когато е охолен и отрупван с дарове отвсякъде. Стани от краката ми и се махни!
Моите врагове ще те посрещнат с отворени обятия!
– Простете ми! – извика с всички сили Бождар и с ужас се хвана за коленете му.
– Махни се! – рязко повтори Фердинанд. – Никога очите ми да не те видят! Ако
стъпиш още веднъж в този дом, ще се разправя с тебе като с куче! Излез оттук!
Бождар тихо се изправи с целия си ръст. Зачервени и подпухнали от солена мокрота,
очите му гледаха и не вярваха, взряни в пълните с гняв и отвращение очи на Фердинанд.
– Простете ми, учителю – прошепна той и цял увисна от безпомощност. – Аз ви
обожавам!
Той тихо се изви и се отправи като заспал към вратата. Фердинанд го проследи с очи.
– Иди затвори! – заповяда той на Катерина.
Катерина бавно стана, повлече по пода дългата пола на домашната си рокля и затвори
вратата подир Бождар. После тихо се върна на мястото си и потъна безмълвно в
креслото.
Мека тъмнина падаше вече по околните предмети.
Ноемврийската вечер идеше бързо и тя изглеждаше, че ще бъде мрачна и беззвездна.
„Благородните души... – повтаряше си наум Катерина – поради притеснение няма да
постъпят неблагородно... Хубави думи!...“
– Катерино – изведнъж се обади Фердинанд, – виждам, че откакто се върна, твоят
живот не е весел! Но аз те моля да не дружиш повече с такива хора! Не ти прилича след
толкова дълга борба за добър живот да се увираш в калта!
Катерина не отговори. Тя мълчаливо гледаше как той става, намята палто и взема
шапка.
„Напоследък ние все по-рядко се караме“ – каза си тя, като се сгуши на своето място.

Когато Фердинанд си отиде, преизпълнен с лоши впечатления и недобри чувства към

нея, Катерина затвори очи в здрача.

304
 „Защо трябва да останеш сам-сама в живота?“ – ѝ бе казал Бождар.
Днес тя бе получила писмо от Катка, в което една щастлива майчина ръка ѝ
пишеше:

Мила мамо, станах майка на едно прекрасно момиченце! То прилича на тебе и ние
решихме да го кръстим Катерина.

Катерина?!... Детето, родено в царството на Беро-Беро, което превърна баба си в

една безутешна изгнаница!
Не беше ли това дете, което отне дъщеря ѝ Катка, като я даде на Драго Търговеца
и с това остави баба си в безутешна самота?
Не, тя не искаше и занапред да свързва живота си с живота на това дете!
Това дете не трябваше да бъде Катерина!
Нейният живот, който сега ѝ тежеше толкова много, ѝ стигаше! Тя бе натоварила
върху гърба си и живота на Катка, но животът и на нейното дете тя нямаше да
понесе върху себе си. В рода им не трябваше да има никога вече нова Катерина!
Тъмнината я завари, потънала в тези размишления.
– Да, никога вече една нова Катерина! – въздъхна тя.
Телеграмата, която днес изпрати на Катка, гласеше:

Целувам те, но не давай моето име на детето си. Никога в нашия род не трябва да
има още една Катерина!

Катерина се огледа и видя колко е тъмно вече около нея. Тя изтръпна и стана.
Тъмнината е другарка на самотата и никой не помага повече в тъжната ѝ работа.
Тя мина от стая в стая и запали всички лампи.

22.
Със зимните ветрове ята неприятелски бомбардировачи връхлитаха върху България.
Те правеха големи обиколки из българското небе като всяваха страх и трепет в
осиротелия народ, който имаше за цар едно невръстно дете.
Бомбардировачите достигаха София, извиваха широки кръгове над гарата и
отминаваха.
Един ден те пуснаха в полето няколко бомби. Втория ден хвърлиха върху гарата.
В този ноемврийски ден слънцето изпращаше на обяд ледени лъчи.
Противоаеропланните сирени издигнаха над София своето зловещо предупредително
виене.
Фердинанд ги чу на прага на своя дом и погледна към небето. Замръзналият въздух
блестеше от слънчева светлина. Глухо бучене показваше, че бомбардировачите
наближават София.
Жена му Елена слизаше по стълбата от горния етаж, като закопчаваше набърже
зимното палто на сина си. Щом видяха Фердинанд на прага на вратата, и двамата с
тревожни викове се хвърлиха към него:
– Накъде? Къде ще се крием?
– Навярно и днес отиват към гарата – каза Фердинанд, като се ослушваше напрегнато
305
в бученето на моторите, които приближаваха.
– Идат над града! – извика внезапно той, но когато изтичаха на улицата, оръдията на
градската отбрана се обадиха от няколко места и те бързо трябваше да се върнат вкъщи.
Не бяха затворили пътната врата, когато неприятелското ято затрещя над главите им.
Фердинанд повлече с едната си ръка Елена, а с другата сина си към зимника и тримата
скоро се сгушиха край една влажна, ледена стена, обиколени от гробен мрак.
– Не се плашете! – успокояваше ги той. – Те няма да хвърлят бомби в града.
Той самият се чувстваше неприлично и грозно, защото бе живял вече дълго на земята
и водил борба с много неприятели, но никога не бе се крил.
Сега стоеше сврян в тъмното мазе, безпомощен срещу машините на небето, срещу
които не можеше да излезе и да маха с голи юмруци.
Нито неговият ум, нито неговият език, които му помагаха да побеждава досега,
можеха да му помогнат срещу тях и да го избавят от това срамно и грозно положение.
Вън често се обаждаха само две или три оръдия. Едва сега Фердинанд разбра колко
слабо е защитен градът. Озадачен, той стискаше ръцете на своите близки, като ги
успокояваше:
– Не се бойте, те отиват към гарата!
Но в това време далечен взрив и нов – по-близък, разтърсиха къщата.
– Хвърлят в града! – чу се горе в тъмнината разтревожен мъжки глас и един нечакан
гост се спусна по тъмната стълба при тях, като ги освети за миг с джобното си фенерче.
Елена изхълца и с разтреперани ръце притисна момчето на гърдите си.
– Вие сте полицаят, нали? – разтревожено запита Фердинанд, който едва различи при
бързата светлина на джобния фенер униформата на човека, който от сутрин до вечер се
разхождаше по тротоара на тяхната улица.
– Да – отговори той, – досега не се криех, но сега хвърлиха в града.
В този миг две оръдия заблъскаха въздуха и нови взривове разтърсиха къщата. В
зимника никой не се обади. Всички се прислушваха със затаен дъх.
Още един трус и бръмченето се отдалечи.
„Какво ли прави Катерина? – със свито сърце помисли Фердинанд. – Тя е сама. Дали
не се е уплашила много?“
– Като че ли отминаха – каза полицаят. – Бръмченето отслабва.
Когато се възкачиха на улицата, някои съседи се бяха показали вече от зимниците и
гледаха учудени към небето, където още се носеше ехото на бомбардировачите.
Фердинанд разбра, че и неговите съседи не бяха очаквали да бомбардират града, но
не каза нищо.
Той се питаше какво правят неговите близки. Атанас работеше в една голяма фабрика
извън града и сигурно не бе пострадал, но Катерина, която бе в града?
– Успокой се! – каза той на Елена. – Този път сигурно са сбъркали. Това бяха само
няколко бомби.
Слънцето светеше на небето ядно и студено. Студено гледаше Божието око
България.
Когато сирените засвириха отбой, Фердинанд бавно тръгна по улицата между
разтревожените човешки тълпи, които излизаха на бялото студено слънце из гробовния
мрак на зимниците, като питаха с разтреперани гласове:
– Къде?... Какво е станало?...
Тичаха младежи от въздушната отбрана:
– Има много жертви!

306
 Фердинанд бързо се отправи към дома на Катерина, който бе в тази посока.
Жителите на нейната улица бяха излезли като всички хора в града пред вратите си и
като всички хора викаха, охкаха и питаха какво се е случило. Само Катерина не се
виждаше на улицата между тях.
Фердинанд намери ателието заключено. Той дълго време звъня на вратата, после
седна на прага на големия прозорец, който осветяваше стълбището и зачака. Катерина
сигурно бе отишла да подири по-сигурно скривалище и скоро трябваше да се прибере.
Обаче мина половин, а подир него и цял час. Съседите на Катерина един по един
възкачиха стълбата, като се отправиха към етажите си. Всеки един от тях го изгледа с
красноречиво любопитство.
Но Фердинанд се тревожеше само за Катерина.
– Колко грубо постъпих последния път с нея! – укоряваше се той. – Защо изгоних
нейния гостенин? И без туй тя е така самотна! Тя се разсърди не на шега и затуй не ми
се обади повече.
Онази вечер Катерина изглеждаше хладна и спокойна като застояла вода. Това
състояние му се видя съвсем необикновено за избухлива и нервна природа като нейната.
По този начин обаче тя навярно искаше да прикрие разочарованието и срама, който
преживя заради своя приятел пред очите му.
Тя беше тъй детински упорита, че с нищо друго не би могла да прикрие своето
поражение пред Фердинанд.
Всъщност той се радваше на този неин неуспех. Срамът щеше да я излекува от
новото ѝ приятелство.
Фердинанд дочака вечерта пред заключената врата на ателието, но Катерина не се
върна. Не се качи да види какво е станало с ателието и някоя от нейните работнички.
Навярно Катерина ги бе изпратила вкъщи.

Минаха няколко дни, но Катерина не се обаждаше.

– Нима тя не се интересува вече дали съм останал жив и здрав? – чудеше се
Фердинанд.
Зимата дойде. Ставаше все по-студено. Заваля сняг, а Катерина все още не се
обаждаше.
Един студен декемврийски следобед, през едно особено студено време, Фердинанд
реши да потърси отново Катерина.
На неговия звън, след дълго чакане, вратата на ателието отвори Павлина, която бе
дошла да работи при Катерина като младо дебеловеждо момиче, но скоро се ожени и
семейният живот я бе превърнал в пълна жена с едри гърди и нахален поглед. Тя пусна
от ръце престилката си пред Фердинанд, направи му път да мине и безмълвно тръгна
подир него.
Познатата миризма на изгорен желатин, ютия и кадифе се носеше по всички стаи.
Когато Фердинанд натисна дръжката на вратата, която водеше към салона, едрата
Павлина вдигна отново бялата престилка и отри потния си врат. Вратата бе заключена
и Фердинанд се обърна озадачен към нея. Двамата се спогледаха.
– Госпожата не е ли вкъщи?
– Не – кратко отговори Павлина, като отри отново врата си. Начумерените ѝ, нахални
очи внезапно премигаха.
– Ще се върне ли скоро?
– Не вярвам – отговори Павлина.

307
 – Но тя никога не заключваше салона! – учуди се Фердинанд.
– Госпожата не живее вече тука, господин Фердинанде – избъбри Павлина, като се
начумери. – Госпожа Катерина се омъжи за господин Бождар и сега живее в неговата
къща. Тук тя остави само ателието. Аз мислех, че вие знаете това! – многозначително
прибави тя.
Фердинанд седна при нея в тъмното и студено антре. Единственото нещо, което мина
през ума му бе мисълта, че Павлина мрази Катерина. Тази омраза като змия съскаше
под дебелите ѝ вежди и от нечистата ѝ уста.
Едва сега Фердинанд разбра, че не само Павлина, но че и останалите момичета, които
мълчаха в работилницата, бяха мразили Катерина и сега ликуваха.
Фердинанд почувства колко бе свикнал да брани Катерина, колко бе свикнал да я
обича. Намръщената дебеловежда глава на Павлина, която го гледаше както със
съжаление, така и със змийска омраза към Катерина, изведнъж изтъкна пред него
превъзходството на онази, която бе напуснала това гнездо на змии. Защо трябваше тя
да продължава да живее тук, да продължава да им дава работа и храна за техните
отровни усти?
Павлина отри носа с престилката си, като продължи да го гледа.
Фердинанд разбра какво искаше да му каже нейният поглед и се почуди, защо самият
той изглеждаше симпатичен на тази жена, която мразеше Катерина. Навярно той
изглеждаше пред нея много стар, смешен и захвърлен, защото подобни същества
колкото не прощават на това, което блести пред тях, толкова се разнежват, когато някой
ги зарадва със своята изпадналост и грозота.
Той разбра, че няма какво да я пита повече и стана. Без туй настъпилата вечер
правеше антрето съвсем тъмно. Скоро щяха да си отидат и момичетата.
Тези познати стаи щяха да останат пусти в този познат полумрак, който бе изглеждал
топъл и златен поради присъствието на Катерина.
Сега той изглеждаше сив и студен като пепел в изоставено огнище.
Фердинанд бързо излезе. Улиците изглеждаха посинели от студ. Дори натрупаният
сутринта сняг изглеждаше син и вкочанясал. Остър вятър завиваше от ъглите, като
свиреше в ушите на Фердинанд. Хората бързаха и той бързаше.
Изведнъж той разбра, че отдавна бърза към новия дом на Катерина. Обаче когато
стигна до къщата на Бождар, сърцето му спря и той задъхан помисли, че сега
положението на Катерина е малко по-друго, отколкото си го бе представял далече от
тази къща.
Два прозореца силно светеха и някаква неопределена сянка се движеше по полето на
спуснатите пердета. Фердинанд тръгна по отсрещния тротоар и пак се върна. Сянката
отново мина върху пердетата. Това беше Катерина! Неговата Катерина! Той
стремително влезе в двора.
На силния му звън не отговори никой. Острият вятър блъскаше вратата и той тропаше
от нетърпение, защото бе решил тозчас да изведе Катерина.
На повторното му иззвъняване отвътре се чуха бавни стъпки и вратата биде отворена
от нечия силна ръка, която я запря срещу вятъра. Пред него застана голямата фигура на
Бождар. Мъртвешка бледност покри лицето му. Фердинанд го изгледа мълниеносно и
грубо запита:
– Тук ли е Катерина?
– Да, учителю – покорно отвърна поетът.
Фердинанд го изгледа с унищожителен поглед и шумно влезе вътре.

308
 – Теб не искам да виждам! – презрително каза той.
Бождар премига. Очите му бяха тъжни и кучешки покорни.
– Махай се ти казвам! – викна Фердинанд.
Бождар наведе глава и тихо се качи по тясната дървена стълба, която водеше към
втория етаж на къщата. Фердинанд блъсна входната врата след него.
В това време една странична врата се отвори и в дълга бяла вълнена рокля Катерина
застана на прага.
– Вие ли вдигате такъв шум? – запита тя с почти ласкав глас.
Фердинанд занемя и разтреперан вдигна вече отслабналите си и замъглени очи към
нея. Миг-два те стояха и се гледаха. Тя – любезно усмихната, той – безмълвен и
вцепенен, сякаш никога не я бе виждал досега.
– Ти си прекрасна, мое дете! – болно прошепна Фердинанд, като оправи чорлите пред
очите си, сякаш искаше да я види по-добре.
Катерина го изгледа от горе до долу и повлече белите поли на роклята си към голям
салон, откъдето го лъхна силна топлина. Дебелите дъбови дървета горяха в ниската
камина.
– Как можа да го направиш? – запита Фердинанд, като я улови за раменете и се вгледа
в очите ѝ. – Как можа да го направиш? – викна той, като я разтърси. – Ти!... Моята
Катерина, която направих царица!... Да станеш жена на този глупец!... Без да ме питаш,
да се посъветваш с мене!... Да ме оставиш сам да си блъскам главата какво е станало с
тебе?
– Какво ви интересува аз женя ли се или не? – запита студено Катерина, като отмахна
ръцете му от раменете си.
– От много години аз живея за тебе – внезапно се обърна към нея Фердинанд. –
Каквото и да се случеше, аз идех най-напред на тебе да го съобщя и да те запазя. Аз съм
те обичал винаги...
Катерина го изгледа от глава до пети и не каза нищо. Тя знаеше отнапред, че всичко
това е лъжа.
– Защо ми го казвате сега? – запита без любопитство тя. – Защо днес, когато аз съм
повторно омъжена?
– За мен това няма значение! – извика Фердинанд. – Ти си моята Катерина и никой не
може да те вземе от мене! Аз ти казах днес всичко това, защото ти трябва да се върнеш
в своя дом! Твоето място не е тук! Твоето място е при мене!
– Как при вас? – запита спокойно Катерина.
– Отсега нататък аз никога вече няма да те оставя сама, Катерино – хвана ръката ѝ
Фердинанд. – Аз разбрах, че ти не можеш да живееш сама!
– Сега аз не съм сама! – издигна глас Катерина. – Аз имам един много мил съпруг!
– Този глупец? – запита презрително Фердинанд.
– А вие щяхте ли да оставите своя дом и да се ожените за мене? – запита с цинично
любопитство тя.
Фердинанд я изгледа поразен.
– Аз никога не съм мислил да се женя за тебе, Катерино! – каза студено той. – Аз те
държах по-високо от другите хора! Исках да бъда само винаги и неотлъчно с тебе!18
Затуй аз дойдох да ти кажа: „Ела да си отидем, Катерино!“

18
Сходна сцена се разиграва между Яна Язова и Балабанов, когато той разваля годежа ѝ с
милионера Джон Табаков. Професорът ѝ обещава брак, но тихомълком изтегля молбата си за развод. –
Бел. ред.
309
 Катерина се отдръпна от него с целия си ръст и устните ѝ затрепериха.
– Да вървим... защо не?... – тихо извика с такава злоба тя, че Фердинанд се отдръпна
от нея. – Ето какво мислихте вие за мене през всичките тия години... Катерина е
дъщеря на Ката Вдовицата, затуй Катерина е уличница! Катерина е бедна, затуй
Катерина е уличница! Катерина няма мъж, дете и дом – Катерина е уличница!...
– Катерино! – викна Фердинанд, като се хвърли върху нея. – Спри!
Той я разтърси с всички сили, сякаш искаше да я пробуди от този припадък на ярост
и омраза към него, но тя грубо изтръгна пръстите му от раменете си.
– Не ме пипайте! – кресна тя. – А чуйте сега добре и го запомнете завинаги! Като
малка, наистина, аз израснах в дома на Ката Вдовицата, който бе наш дотолкова,
доколкото и свърталище на всички моряци по крайбрежието... Един ден обаче майка ми
доброволно си отиде от този публичен дом и от този ден аз не съм повече дъщеря на
Ката Вдовицата, моят дом не е повече дом на всички мъже и аз не съм повече уличница!
Аз спечелих сама много пари с труда на двете си ръце. И като не съм бедна, аз не завися
повече от вас и не съм повече уличница!... Аз загубих мъжа си и детето си заради вас,
но сега имам съпруг, който ще ме защити от безсрамни предложения като вашите и
никой вече няма да ме нарича уличница!
– Как можа да се оцапаш с такива думи, мое дете! – с изсъхнали устни прошепна
Фердинанд.
Катерина го изгледа вторачено и размисли.
– Ние не се разбираме – каза най-сетне тя. – Аз никога не бих могла да ви обясня защо
трябваше да се омъжа повторно и да живея спокойно до края на живота си.
Фердинанд замислено гледаше в пода. После той забъркано оправи косата на челото
си и премига.
– Едва сега виждам колко много си страдала от хората, мое дете! – прошепна той. –
От много години се мъча да разбера защо вършиш туй или онуй. Сега зная – защото си
страдала. Страданието, което хората са ти причинили, те е карало да вършиш туй или
онуй... И аз, глупакът, мислех, че съм те спасил!... Не, Катерино!... Сега виждам, че
когато съм дошъл в Соления залив, за тебе е било вече много късно. Страданието те е
поразило още в детски години.
Катерина го изгледа втрещено и устните ѝ, които се разтвориха, пресъхнаха. Очите ѝ
се напълниха със сълзи, но Фердинанд не ги забеляза, защото очите ѝ бяха винаги
бляскави.
Фердинанд кимна безнадеждно глава, изви се с шапка в ръка, пък току сложи шапката
на главата си и бавно излезе. Катерина чу как той мина към външната врата, как я отвори
бавно и силно затръшна след себе си.
Тя стисна вкочанените си ръце и седна до огъня.
Фердинанд дълго време вървя срещу вятъра. Челото му гореше, езикът му съхнеше,
няколко капки пот потекоха по страните му. На гърба си усещаше непоносим товар.
Той потърси в паметта си някой близък, при когото би могъл да отиде и да отпочине
в тази вечер.
На ума му дойде за Атанас. И той не знаеше откога не бе го виждал. Атанас живееше
в двустаен апартамент на върха на едно пететажно здание.
Когато Фердинанд му позвъни, Атанас го посрещна на вратата, втрещен от изненада,
като че ли виждаше привидение. Вътре беше светло и топло. Салонът беше изпълнен с
приятното клокочене на чайник.
Фердинанд дълбоко въздъхна и почувства голяма нужда веднага да се тръшне и да

310
остане върху червените меки миндери, които Атанас сам бе изработил с голямо
изкуство, около тухлената камина.
– Много се радвам, бате! – най-сетне развълнувано извика Атанас, като му помогна
да се разположи по-удобно на миндерчето.
Фердинанд забеляза, че погледът на брат му е пълен с обич19 и затуй слабо гризене на
съвестта убоде остарялото му и уморено сърце. Той не трябваше да го оставя тъй много
самотен. Но вместо туй му каза:
– Наредил си се много добре!
– Много ще ми е драго да ти хареса – скромно отвърна Атанас и благоговейно се
наведе да му събуе обувките, които тежаха от мокротата на снега. Фердинанд се остави
на грижите му с болно пъшкане, като се излегна край огъня.
– Остарях вече! – изпъшка той.
Атанас кротко се усмихна.
– Остаряват хората като мене – почти нежно каза той. – Ето, моите коси са съвсем
бели вече!... А хората като тебе са млади до гроба и живеят след смъртта си.
Фердинанд го погледна. Истина, Атанас изглеждаше много по-сив и невзрачен
отпреди. И Фердинанд със свито сърце забеляза, че Атанас е побелял. Побелял в пълна
самота и брат му не можеше да каже по кое време и по кои причини се бе случило това.
– Седни! – каза му той. – Седни, Атанасе, до мене! В къщата ти, виждам, има много
книги. Откога доби този интерес към четене?
– Вечер имам много свободно време – каза Атанас, като седна до него при огъня. –
Покрай тебе... чета! Срамно е да имаш учен брат, а ти да си толкова прост!
– Не излизаш ли вечерно време с другари?
– Нямам много другари – отвърна Атанас.
Фердинанд примига срещу огъня. Тихото съскане и пращене на дърветата го
тревожеше и му напомняше нещо сънно и недействително.
Може би всичко това с Катерина бе сън, мизерен сън. А утре, когато Фердинанд се
пробуди, тя ще го посрещне в ателието – весела и доволна от живота както преди,
когато малката Ангелинка работеше на голямата маса, а на тънкото ѝ вратле висеше
жълта плитка...
– Ти живееш много самотно – каза замаяно той.
– Да, станах доста саможив – усмихна се Атанас.
– Не си ли помислил да се задомиш? – запита Фердинанд, защото мислеше за
Катерина.
– Н-не – срамливо отвърна Атанас.
– Не се жени! – въздъхна Фердинанд. – Ти не знаеш всичко това каква е мизерия. По-
добре живей сам, като кърт сам!... Ооох, какво приказвам! – изпъшка той, като улови
челото си. – Аз съм съвсем изкуфял...
– Искаш ли нещо да вечеряш? – скромно попита Атанас.
Фердинанд повдигна клепача на едното си око и се видя прострян на един червен
миндер до огъня, с глава подпряна на лакът. Видя се смазан и мокър, стар и изоставен.
Той бе създал толкова хора в живота... Сега пред него стоеше само сивият, тромав
Атанас.
Фердинанд се почувства за първи път сам, безпомощен и захвърлен, също като онези,

19
Балабанов не може да се грижи за братята си (от различни майки), след като Македония е
поробена от Сърбия. В София той се грижи само за брат си Никола, известен артист, който бил женен
за сестрата на Яна Язова. – Бел. ред.
311
на които трябваше досега да помага. Как бе стигнал дотук: безпомощно да лежи в дома
на Атанас?
– Ще се вдигна!... – каза с пламнало чело той. – Ще се вдигна!... Какво не съм
препатил в живота си аз?... И това ще изтърпя!
Атанас се наведе над него.
– Какво казваш, бате? – попита той.
Фердинанд изпъшка и падна по гърба си. Лицето му гореше от мътна червенина.
Атанас изплашено се взря с изсивелите си очи в него.
– Искаш ли да ти дам нещо да хапнеш?... Нещо да пиеш?... Един чай?
– Не, не се грижи за мене! – съвсем унесен избъбри Фердинанд, като не отвори очите
си да го погледне. – Аз не заслужавам!... Аз не съм от вас !... Вие не сте от мене!... Аз,
куче такова!... Винаги съм знаел това!... И все пак съм живял с вас!... Оставете ме да
пукна!...
– Бате, бате!... – почти с плач го разтърси за рамото Атанас. – Стани! Изпий чаша чай!
Фердинанд не се обади. Лицето му ставаше все по-червено и Атанас с разтреперано
сърце забеляза, че косата му става съвсем сива, почти като неговата.
– Бате!... – изплака Атанас, като коленичи до него. – Бате!...
В посивялата му душа стана нещо страшно. Нима можеше да загуби брата си, когато
дойде за първи път при него и падна изтощен в неговия дом? Той с ужас се вглеждаше
в неговото задъхано тяло, в пламналото му лице и чувстваше, че с него губи туй, което
го правеше човек в живота.
Той чувстваше как полека-лека над главата му линее и пада крилото, което го
подслоняваше.
– Бате! – извика отчаяно той, като хвана ръката му. После се впусна, донесе вода и
оцет и сложи с разтреперана ръка мокра кърпа на челото му.
Фердинанд повдигна наполовина червения си клепач и го погледна безизразно и сиво.
– Не се бой! – прошепнаха изсъхналите му устни. – Не току-така лесно умирам аз!...

Истина, Фердинанд не умря през нощта. След продължителна треска той се изправи
на сутринта измършавял и старчески отслабнал.
– Ето сега ще изпиеш един чай! – с бащинска любов му подаде Атанас чашата, от
която излизаха гъсти кълба пара. Той изглеждаше готов да отиде на фабриката, но очите
му изглеждаха възпалени, а лицето – мораво.
– Лошо изглеждаш – каза Фердинанд подир един разсеян поглед върху него. – Аз те
измъчих. Снощи трябва да съм простинал на вятъра. Още се чувствам смазан.
– Лоша нощ прекара – плахо се усмихна Атанас. Много му се искаше брат му да е
забелязал, че той не е мигнал цяла нощ, а е седял с изправен кръст до леглото му и с
любов и нежност сменял оцетения компрес на пламналото му чело.
Не за благодарност искаше той това, а за да може брат му да почувства неговата
любов, защото с думи той никога не можеше да я изкаже.
Но Фердинанд не знаеше как бе минала нощта. И навярно, когато си е отварял ту
едното, ту другото око и поглеждал Атанас тази нощ, това са били само очите на
болното животно, които са търсили помощ, а душата на човека е била другаде.
Атанас прибра празната чаша от ръката на Фердинанд, изми я и като добър домакин
я нареди в дъсченото си долапче.
– Ти лежи! – мило се обърна той към него. – От работа аз веднага ще се върна тука!
Ще ти донеса церове и ще ти сготвя хубаво ядене. Ето, огънят гори. Тука е топло и

312
приятно. Навън всичко е заледено. Ти си лежи тука!...
– Хайде де! – скочи Фердинанд. – И аз излизам с тебе!
– Но ти едва се държиш на краката си! – уплашено извика Атанас.
– Нищо! Аз имам работа. Нямам време да лежа!
Фердинанд се облече набързо и тръгна с брат си. Атанас го погледна как той се клати
надолу по стълбата, изпаднал и страшен. Ниското му и пълно тяло се люшкаше и висеше
като гнило, дрехите му – раздърпани и измачкани, защото той се бе въртял цяла нощ в
тях, а под изцъклените му, безцветни очи висяха жълти торби, които му придаваха
старчески израз.
Атанас скришом го разгледа отстрани и грозен страх сви сърцето му. Брат му
изглеждаше вече стар човек, поразен от нещо, скрито дълбоко вътре в него. За първи
път Атанас виждаше човек да остарее изведнъж пред очите му. Нощес Фердинанд не
беше още стар. Той се мяташе, гореше, бълнуваше и едрото му лице изглеждаше като
куп кърваво, живо месо. Изведнъж огънят от месото бе изпламтял и на мястото му бе
останала сива, сгърчена материя с цвета на пепел.
Атанас скръбно помисли, че Фердинанд ще изглежда такъв като старец.
Но самият Фердинанд не съзнаваше това. Без да се вижда, той забърза по улицата,
сякаш бързаше да остави Атанас. Той бързаше нанякъде, сякаш бе замислил някоя
работа, която трябваше да промени живота на цяло поколение.
– Да те придружа! – помоли го Атанас. – Аз мога да закъснея за работа. Никога не
съм закъснявал!
– Защо ще ме придружаваш? – прекъсна го Фердинанд. – Аз съм много добре.
Сърцето на Атанас се сви от болка.
– Но поне малко! – почти със сълзи каза той.
– Еее, казах ти, че съм добре! – извика Фердинанд и като се разпрости с него, забърза
надолу по замръзналата улица.
Атанас остана сам на ъгъла. Брат му не намери нито една дума за него, но това не бе
важно. Той бе наредил целия му живот. На него дължеше всичко, каквото имаше. Своят
малък, уютен апартамент, своята библиотечка с чудни и увлекателни истории за далеч-
ни страни и несметни човешки патила. На него дължеше той добрата си работа във
фабриката, голямата заплата и другарските обноски на управителя. Какво бе виновен
Фердинанд, че Атанас е самотен и саможив?
Той предано гледаше подир брат си, който стремително бързаше надолу по улицата.
Навярно той бързаше да нареди други хора, тъй както бе наредил Атанас. Безпомощните
в живота са много. Какво от туй, че Фердинанд не намери нито една по-сърдечна дума
за него? Той управляваше толкова много съдби! Кой можеше да каже, че Фердинанд не
върши всичко най-добро?
Атанас дочака брат му да се скрие зад ъгъла. Фердинанд приличаше на ранен, стар
бик, който се вдига на едрите си, разклатени нозе, изтърсва ножа от гърлото си и хуква
по арената.
„Не току-така лесно умирам аз!“ – му каза снощи той.
Ето го, и сега той се понесе, дори и в този си страшен вид, през живота. Атанас не
знаеше къде отива неговият брат, но се радваше, че той още има в себе си енергия и
жизнеспособност.
Сега той можеше спокойно да отиде на работа.

313
 Когато Атанас се прибра подир обед вкъщи, той намери телеграма от Маца, която му
съобщаваше, че тази нощ Лена е починала от сърдечен удар в Соления залив.
Атанас се изправи поразен сред стаята и без да знае защо, впери уплашения си поглед
към червения миндер, където цяла нощ се бе мятал в треска най-големият от тях – брат
им Фердинанд.
Той седна върху този миндер и се учуди, че една възторжена благодарност към
Смъртта се промъкна в сърцето му. Той благодареше, задето Лена е умряла тази нощ.
Навярно е било определено някой да умре в тяхното семейство. Тази нощ, може би, е
трябвало да умре Фердинанд!... Да свърши тук пред очите му!... Но Господ е погледнал
сивите коси на Атанас, бедните му очи, вперени в пламналите бузи на Фердинанд, и
вдигнал пръст да спре Смъртта.
– Но тази нощ трябва да взема някого от това семейство! – ядосано трябва да е
викнала тя.
Вземи тогава старата Лена! – настоял добрият Бог. И Лена паднала поразена в тяхната
родна къща в Соления залив. А огънят бе изстинал от бузите на Фердинанд.
Атанас се хвърли върху червения миндер и зарида болно, зарида от страх, зарида от
благодарност, че този, който бе умрял от тях, не бе Фердинанд.
Когато се изправи изтощен и отслабнал, той виновно изтри очите си и още веднъж
прочете телеграмата на Маца. Досрамя го, че вместо да почувства скръб за кончината
на горката Лена, бе ридал за спасението на любимия си брат.
Времето обаче напредваше. Той трябваше да съобщи тъжната семейна новина на
Фердинанд и сам трябваше да се приготви за път.

В дома на брат му го посрещна снаха му Елена. Обаче нейният вид бе такъв, че Атанас
нерешително се спря на вратата.
– Аз търся бати... – запъна се той.
– Намери къде да го търсиш! – с царствен жест се усмихна Елена.
Атанас помисли, че тя не си е ресала косата от снощи. Под очите си имаше жълти
торби, заобиколени със сини пръстени. Нещо в нея му се стори не на място.
– Къде е бате? – запита той.
– Зная само, че никога не е при мене – усмихна се Елена и Атанас изтръпна от сивото
спокойствие, което излъчваше нейната царствена усмивка. Той схвана, че нейната
усмивка не се дължи на високо самочувствие, а на дълго страдание, което се е
превърнало най-сетне в презрение към Фердинанд.
– След толкова години брачен живот с брат ти, Атанасе, ти трябваше да чуеш днес
това от мене – усмихна се още веднъж Елена. – Тази нощ той не се е връщал никакъв.
Но искаш ли да влезеш вътре?
Атанас влезе прегърбен и седна скромно в приемния салон.
– Тази нощ бате спа при мене – каза притеснено той. – Беше настинал, чувстваше се
много болен и затуй не можа да се върне вкъщи.
Елена му се усмихна в отговор, като го изгледа с открито съжаление. Тя не му
повярва, но сега той нямаше нито време, нито сили да се бори с нея.
– Ти – каза тя – си добър човек. И брат ти е добър, но е смахнат. А за всеки смахнат
човек винаги ще се намери по някой весел час на земята. Той се весели навън, затуй не
се връща често пъти вкъщи, а тази нощ никак не се върна...
Атанас я погледна безпомощно и не каза нищо. Той чувстваше, че не трябва да дразни

314
една скръбна и самотна жена.
– Дааа, Атанасе – усмихна се тя, като седна срещу него. – Ти може да си помислиш,
че аз съм много оскърбена и че се чувствам много нещастна. Нали?... Аз виждам, че
изглеждам вече стара и уморена. И ти виждаш добре, че аз изглеждам вече стара и
уморена. Това стана с мен, защото някога бях глупава и се мъчех от щуротиите на брат
ти. Някога, преди да се оженим, той ми повтаряше често: „Ти си царица!... Ти си
царица!...“ Да... аз бях царица, но той никога не се държа като цар към мене! Отрупа ме
с различни средства за удобен и весел живот, но сам той никога не дойде да се весели с
мене. Той винаги е мислил, че аз съм щастлива, защото живея като богата и свободна
жена. Но аз цял живот страдах от свободата, която той ми даваше. Защото аз съм се
омъжила, за да изживея с него този живот, а не сама или с друг мъж. Неговата свобода
не ми е нужна. Той ме обиди в този час, в който ме направи свободна. Той нарича това
„любов“, „доверие“, „благородство“, но тези три думи за мене означават „егоизъм“,
„ледено сърце“ и „подлост“. Обаче това вече не ме засяга. За мене той е мъртъв! Защото
аз сега зная вече какво желаеше да направи от мене с тези три думи и какво желаеше да
постигне в нашия семеен живот. Той желаеше да постигне своята свобода и я постигна!
Аз зная една долна жена... една, която той довлече от Соления залив!... Аз нищо не
питам!... Толкова години мълча за нея...20 Но мислиш ли ти, че аз не зная къде ходи брат
ти Фердинанд?
– Но аз ти казах, че той прекара при мене тази нощ! – подскочи Атанас.
Елена се усмихна презрително, като оправи блузата на гърдите си.
– Аз не питам нито тебе, нито него – каза тя. – Особено него, о-хо... никога!... Ти не
знаеш той с какви високи думи е способен да те убеди и в най-очевидната лъжа. Защото
ти не го познаваш! Някога също така аз вярвах във всяка негова дума. И поради него, в
живота се държах по царски. Да... Неговият дух и неговите думи ме носеха така високо!
Сега той няма вече сила над душата ми! Хиляди пъти е по-добре, че не го виждам често,
че той се повлече подир една уличница!... Че снощи не спахме под един покрив. Сега
никой не може да ми върне илюзията, че на земята има царици! Всичко е просто, долно
и лишено от всяко величие!
Атанас плахо погледна как тя започна да се въздига и да блести при тези думи в
ореола на бляскавата си, разрошена коса. В мисълта му се мярна, че тя е полудяла от
скръб по Фердинанд. Но тя му се усмихна спокойно:
– Едничката ми утеха е моят син! Само майчината милост и любов сега живеят в
мене!
Атанас изправи прегърбената си фигура и стана.
– За какво търсиш брат си? – запита го тя, като стана срещу него.
– Сестра ми Лена се е поминала нощес – печално каза Атанас.
– Хм, сестра ти ли? – замисли се тя. – Помниш ли, когато умря майка ти?... Тогава
Фердинанд доведе онази уличница... Щом я видях, аз си казах: „Колко подхожда това
на Фердинанд!...“ Оттогава аз разбрах, че той е способен на всичко най-долно.
– Ти напразно се мъчиш и обвиняваш мъжа си – смазан от мъка, въздъхна Атанас. –
Той не може да бъде добър само към тебе и към мене. Той е добър към всички хора.
– Хм, да... – усмихна се Елена. – Защо ли ти говоря всичко това? Ти го обичаш и затуй
го браниш. Но аз си спомних само тъй, хм... Сега пък сестра ти!... Скоро ще си отидем

20
В действителност Лия, жената на Балабанов, невинаги се е сдържала заради увлеченията му. А и
той е предпочитал да живее не със семейството си, а на квартира. – Бел. ред.
315
всички и всичко ще се свърши!...
Атанас чу радостната нотка в гласа ѝ и побърза да излезе.
– Все пак – обърна се той на прага, – ако бате Фердинанд се върне скоро, кажи му, че
Лена е умряла и че влакът, с който заминавам, тръгва тази вечер в осем часа.
– Добре – отвърна снаха му. – Но ти не го чакай, защото сигурно ще изпуснеш влака
заради него.

Когато Атанас се завърна в Соления залив и прегърна с братски сълзи Маца, първото
нещо, което тя му показа, бе телеграмата на Фердинанд.
„Мацо, Бог да прости горката Лена“ – гласеше тя и Маца бе особено горда с нея,
защото и най-несхватливите трябваше да разберат, че тази телеграма на Фердинанд бе
пратена само за нея.
Истина, Лена бе умряла внезапно пред печката, както пържеше картофи за вечеря и
ругаеше слабия огън, денонощното тракане на шевната машина, което често пъти я
караше да вечеря посред нощ, мокрите трески и миризливия шарлатан в тигана... Обаче
кой можеше да понася от години вече нейното лошо настроение и постоянните ѝ
крясъци вкъщи? С напредване на старостта тя все по-тежко се движеше и все по-бързо
ругаеше на всички страни.
Когато Маца чу нейния вик и тежко изтрополяване пред печката, тя дотича, видя я –
простряна с вилица в ръка, и изпищя, защото се намери изведнъж изоставена и злочеста.
Но на другия ден, когато Лена с помощта на съседките биде положена в ковчега, Маца
за първи път се почувства господарка вкъщи и настъпилата тишина ѝ се видя приятна
и дългоочаквана.
Ето, дойде и Атанас и тя се почувства още по-бодра. Сега те можеха да повикат и
последната останала в залива сестра – Ката, и тъй да седнат останалите трима около
спомена за мъртвата Лена, най-голямата от тях, да си поплачат за нея и да си побъбрят
за миналите радости и скърби.
Обаче, когато погребалната церемония свърши, сестра им Ката пожела да се прибере
незабавно вкъщи.
– Моите момичета са много чувствителни – със зачервени очи се извиняваше тя пред
Атанас. – Внезапната смърт на леля им ги потресе. Да се приберем вкъщи да се
посъвземат.
– Те са големи вече, трябва да се учат – разсеяно каза Атанас.
– Как говориш ти! – викна Ката. – Личи си, че никога не си бил баща! Ти не знаеш
как се къса сърцето на един родител, когато гледа децата му да страдат! Не, нито ти,
нито Маца... вие не можете да знаете колко аз съм страдала и престрадала в живота!
Защото вие живеете един живот, но аз – три. Три пъти съм се раждала – един път аз
самата и два пъти с моите дъщери. Три живота изтърпявам! Всяка болест боледувам по
три пъти! И да се изтощя, няма кому да се оплача. Аз съм майка!... Такова е мъчението
на една майка! Не ми стига моят собствен съпруг, ами още в двамина ще се влюбвам.
Три пъти ще страдам от любов и ще повторя още два пъти моята история – история на
раждане на деца и на отглеждане на деца. И когато легна в земята, няма да лежа в един
гроб като Лена, а в три!... Три пъти ще изгние тялото ми! Ето какво е моето мъчение!
Такова е мъчението на всяка майка!...
– Да – каза Атанас. Всъщност този въпрос му беше малко познат и не можеше да го
заинтересува.
– Ката е добра майка – равнодушно каза Маца, като изпращаше сестра си и двете си

316
племенници на стълбата. Подир тях тръгна и учителят, мъжът на Ката, който изглеж-
даше увиснал като закачена на закачалката дреха.
Атанас не се сбогува с него, защото този човек отмина като сянка подир добрата
майка на своите две дъщери.
Атанас и Маца седнаха един срещу друг на масата в малката кухня. Печката беше
студена и нелъсната от онази нощ, когато Лена с вилица в ръка бе паднала пред
огнището. Кори от картофи съхнеха в кофата до печката и страшно напомняха за
последния час на Лена. Маца стана, изхвърли картофените кори през прозореца в
натрупания сняг на задния двор и като остави кофата на мястото ѝ, върна се да затвори
прозореца. Стъклата му бяха нашарени с широкоперест мраз.
– Какво мислиш да правиш ти сега, Мацо? – запита Атанас. – Утре аз ще трябва да се
върна.
Маца помълча, загледана в перестия мраз на прозореца.
– Преди години, когато изпратихме горката мама и ти замина, бате Фердинанд ме
покани да отида при него – тихо каза Маца и Атанас помисли, че тя дълго, навярно през
всичките тези години, бе лелеяла поканата в сърцето си. – Тогава аз, безумната,
отказах – тихо продължи Маца. – Имахме за това семейни причини... После разбрах, че
съм постъпила глупаво. Но тогава Лена, Бог да я прости, тя не искаше да остане сама
като кукувица вкъщи. Но бате Фердинанд ми каза: „Когато пожелаеш, Мацо, можеш да
дойдеш при мене!...“ Сега аз съм кукувицата вкъщи. Аз ще ида при бате Фердинанд!
Атанас повдигна сивите си клепки и тъжно погледна съживеното ѝ, нежно
продълговато лице. Тънки бръчки се набираха на ветрило в ъглите на кротките ѝ,
кафени очи.
„Колко сме остарели всички! – помисли Атанас. – Животът ни излитна неусетно.“
Досвидя му се да угаси любовната светлина по лицето на Маца, затуй каза тихо:
– Защо при бате Фердинанд? Ти можеш при мене, Мацо! Аз не съм тъй добре нареден,
но при мене е доста удобно... После, ние и двамата сме сами... И двамата не се
оженихме... Да остареем заедно един при друг!
– Да, но бате Фердинанд!... – с очевидно разочарование го прекъсна Маца. – Той ми
каза...
Атанас се усмихна сиво и примирено.
Да, и той някога бе искал да живее при брат си Фердинанд.
– Ти не бива да отидеш у дома му – каза той. – Жена му се чувства почти скарана с
него.
– Защо? – уплашено извика Маца.
– Защото мисли, че бате Фердинанд я пренебрегва – снизходително и кротко се
усмихна Атанас. – Струва ми се, че тя много е страдала последните години поради
Катерина.
– Катерина!... – възкликна тихо Маца и двамата смутено наведоха очи. – Защо бате се
държи така чудновато? – след дълго мълчание глухо запита Маца и лицето ѝ увяхна. –
Защо обикна Катерина, когато всички други я мразят?
– Не зная – след продължително размисляне срамежливо отговори Атанас, като не
смееше да погледне сестра си в очите. – Той не е като мен, като теб... като нас! Той не
живее нашия живот! Той не мисли като нас... Ние обичаме или мразим, а той изглежда,
че нито обича, нито мрази, обаче нито един от нас не може да бъде добър към всички
хора като него.
Маца наведе повяхналото си лице и не каза нищо повече.

317
 – Ние ще бъдем добре двамата, Мацо – сиво ѝ се усмихна той. – И аз се чувствам
самотен!...
Маца го погледна за миг в очите и буйни сълзи напълниха нейните кафени очи, като
потекоха по деликатните ѝ дълги бузи. Атанас я видя, че плаче и помисли, че Маца не
бе плакала на погребението на Лена.
– Защо няма никакво съобщение от сестра ни Мария? – запита той, за да отвлече
мислите ѝ.
– Защото и тя е добре, колкото всички нас! – със стиснато гърло въздъхна Маца. – От
години вече нищо не чуваме за нея. Манол не я пущал вече от оградата на чифлика. На
никое наше писмо не отговориха.
– Малката Мария отдавна е мъртва за нас! – въздъхна Атанас.
– Да... и тя е мъртва! – каза Маца. – Малката Мария е мъртва!... Лена мъртва!... Ката –
винаги загрижена за семейството си... Бате Фердинанд...
Тя не посмя да каже нещо за него, наведе глава, и като прибра черната си пола, стана,
цяла потънала в сълзи.
– Ела, помогни ми да приберем моя багаж, Атанасе – решително каза тя. – Утре ще
заминем! Вярно е, ние двамата останахме самотните кукувици в семейството! Двамата
трябва да се гледаме и да стареем!
Уловени за ръце, както някога, когато бяха малки, а сега посивели и с печални
усмивки, Маца и Атанас влязоха да приберат и заковат в сандъци малката шивалня.

23.
Над България царуваше малкото момче Симеон, а трима регенти управляваха.
– Изгонете германците от България! – нададоха вик съюзените против Германия
народи.
Тримата регенти отвърнаха с мълчание на този възглас, защото се срамуваха да
запитат света:
– Как?...
Нова година дойде и отмина. Хората приготвяха вече лакомства за Коледните
празници.
Загрижен и замислен, Фердинанд ходеше между намръщените купувачи и гледаше
тяхната нерадостна шетня около магазините. Лоша Коледа!...
Тревожен слух, че София ще бъде бомбардирана, придружаваше обедите и вечерите
на трите коледни дни.
Всеки сигнал на автомобилна свирка се взимаше за сирена и караше хората да
подскокнат с наострени уши. Подир това грижливо приготвеното коледно ядене
изглеждаше безвкусно, всяка глътка вино горчеше, когато преминаваше през гърлото,
понеже разтревоженото сърце дълго време бъхтеше в него, а дългоочакваният сладкиш
се изгълтваше бързо и минаваше без похвала.
Въпреки очакванията обаче коледните празници завършиха мирно и тихо.
Минаха ли веднъж те, всеки реши, че може спокойно да започне от десети януари 21
своята работа.
Рано сутринта Фердинанд отиде в редакцията да прегледа следпразничните новини.

21
1944 г. – Бел. ред.
318
Пазачът току-що бе запалил печката и мокрите дърва не искаха да подхванат огъня.
Димът изпълваше мразовитото просторно помещение на печатницата. Стените бяха
измръзнали през трите коледни празника.
Фердинанд се загърна в зимното си палто и хвърли смръщен поглед върху работната
маса. Върху нея лежаха стереотипните коледни пожелания на тримата регенти и
министрите, които бяха изпратени до всички редакции.
– Защо да печатам всичко това? – запита се Фердинанд. – Хората са преситени от
думи. Какво има да благопожелават регенти и министри при тази тревога, която е обхва-
нала всички? Какво да правим днес? Какво ще правим утре?... Това чакат да чуят моите
читатели.
Те чакаха Фердинанд да им даде надежди за новата година, обаче какво можеше да
им каже той?
Железният германски блок се удари в Сталинград и след удара в бясна вихрушка се
понесоха назад неговите железни стърготини.
Тези железни стърготини бяха германски войници, с които не беше нито приятно,
нито безопасно да се срещнеш във вихъра на отстъплението.
За зла чест България беше на пътя им.
Вихърът от железни стърготини бушуваше в България.
Какво можеше да пише в началото на новата година за своите читатели Фердинанд?
– Читателю мой – трябваше да пише той, – не топи намръщен нос в празните колони
на моя вестник и не чакай от мене утехата, която не мога да ти дам! Чуй угрозата, която
тътне вече по небето и ни приближава! Грабни оръжие и се хвърли срещу германските
войници. Само така небето ще престане да тътне над България!
Обаче загриженият читател веднага ще извика:
– И този Фердинанд оглупя!...
И ще запита:
– Ами ти защо не излезеш да се биеш, щом си имал оръжие? Ако чакаш мен, аз съм
почти с голи ръце. А пък ако се поогледаш по света, ще видиш много по-силни и големи
народи от нас, които също като тебе мислят да изгонят нашествениците от земята си, но
толкова години не могат да го сторят. Питаш ли се защо една Франция не ги изгони от
земята си? Ами Белгия, Дания, Холандия, Норвегия? Ами Чехия, Полша, Югославия,
Румъния?... Не, господин Фердинанде, като няма какво да ни утешиш, по-добре не пиши
нищо! Седи си със скръстени ръце в печатницата и слушай с нас как небето тътне! Ако
измислиш нещо разумно, преди да се е разразила бедата над главите ни, напиши го! Ние
ще го чуем, макар и една минута преди дванайсетия час!
Унесен в своите мрачни мисли, Фердинанд не виждаше, че работниците в
печатницата отдавна работят на словослагателските каси, че печката отдавна се е
разгоряла, че помещението се е затоплило и времето отива към обед.
Не, той нямаше какво да съобщава на своите читатели. Нека момчетата набират
коледните благопожелания на регенти и министри!
Колкото една власт затъва по-дълбоко, толкова повече говори.
Дойде обед и хората забързаха по улиците към дома. Ресторантите се изпълниха с
гладни и нетърпеливи посетители.
Слънцето грееше над замръзналия сняг.
Внезапно целият град писна от острия звук на всички градски сирени.
Фердинанд стана и разпореди работниците веднага да напуснат печатницата, за да се
прикрият в някое близко скривалище. Избите на пететажните бетонни здания бяха

319
превърнати в скривалища.
Той остана сам да прибере масата си и заключи редакцията.
„След един час може да не я намеря вече на това място – помисли Фердинанд. – Защо
ли така грижливо заключвам?“
Тук бе събрана работата на неговия живот за трийсет години.
Сирените виеха сякаш в празната зала на печатницата и го подтикваха да бърза.
Когато излезе, жени, мъже и деца тичаха по улицата към близките скривалища. Той
бързо тръгна към къщи.
Елена го пресрещна на пътната врата за ръка със своя син.
– Нима искаш да се погребем под тази колиба? – яростно извика срещу него тя, като
му посочи двуетажната им къща.
– Побързайте тогава! – отвърна Фердинанд и тримата се впуснаха бежешком към
съседната висока сграда.
„Колко е страшно няколко бомби да те заровят под такава висока постройка! – каза
си Фердинанд. – Никога няма да ни намерят под толкова тухли и бетон!... Ами ако ни
заровят живи?!...“
Тримата бърже влязоха и се впуснаха пипнешком заедно с много непознати хора
надолу по тъмната стълба.
След няколко минути вън сирените замлъкнаха, а около стотина черни призраци в
мазето заприказваха, задаваха неуместни въпроси, охкаха и палеха кой свещ, кой
кибрит.
– Забранено е да се пуши! – извика млада жена с разтреперан, писклив глас.
– Какво друго да правя? – отговори въздържано мъжки глас в тъмнината.
– Пийте валериан, щом търсите средство за успокоение – отвърна извън себе си
съседката му. – Да не искате да задушите децата ни?
Фердинанд помисли, че тука са събрани покрай домашните и много съвсем случайни
минувачи от улицата и че при едно нещастие техните близки никога няма да се сетят,
че те са загинали тук.
– Млъкнете!... Идат! – извика разтреперано момиче.
– Боже! Над града са!...
– Не са над града! Не чувате ли? Това е противоаеропланната артилерия!
Още не замлъкнал този спокоен глас и един страшен взрив разтърси основите на
голямото здание.
Фердинанд отскочи, блъснат от стената, на която се подпираше и по инстинкт закри
очи. В мазето светна силна, почти електрическа светлина, която мина през клепките му,
и нов, силен взрив, последван от земетресение, раздруса веднага настъпилия мрак.
– Върху нас хвърлят! – прошепна тих глас в мъртвата тишина.
Фердинанд с удивление почувства, че той, който цял живот мислеше, че познава
смъртта и не се бои от нея, в този миг не бе готов да умре от такава смърт.
Цялото негово положение, както и положението на хората в зимника, му изглеждаше
чудовищно, срамно и безчестно за човека.
Гърдите му се надигнаха и надуха, сякаш той се приготви при последния съдбоносен
трясък да избухне сам и като човешка торпила да се устреми към небесата, да достигне
някого и да му извика:
– Спри!
Но на кого можеше да извика Фердинанд, когато не Бог, а човекът хвърляше бомбите
от небесата?

320
 Когато това е наша, земна работа?
Бога можеш да помолиш, но човека – никога!...
Фердинанд почувства за първи път в живота си сълзи на безсилие, на гняв и унижение
да парят очите му.
Сврян, за да запази живота си в тази тъмна, влажна и чужда гробница, служила досега
на хората за съхранение на горивото, което е топлило тяхното домашно огнище, и на
храните на тяхната семейна трапеза, Фердинанд гореше от гняв и срам, че е човек, по-
паднал в ноктите на човека!
Когато трусовете и взривовете замлъкнаха и оцелелите започнаха да се движат, да
пъшкат и да се подават навън, Фердинанд излезе последен, с ръце на гърба. Като застана
на входната врата, той погледна в ясно слънчевия студен ден поразените до основи
сгради, които пушеха на земята с щръкнали към небето почернели греди.
Чужда покъщнина беше разпиляна по продължението на цялата улица.
Неговата къща отстреща бе оцеляла. Само прозорците ѝ зееха без стъкла като големи
черни дупки.
Чорлави хора с писъци тичаха към домовете си.
Изпод развалините на къщите се измъкваха полудели, опепелени човеци, с дрипи по
обгорените им, черни меса, по които течаха лъскави вади червена кръв. На черните им
лица святкаха две оцелели, лъскави очи. Върху главите си тези пепелни човеци носеха
вместо коса по една топка пепел.
Те се оглеждаха сред белия слънчев свят, без да вярват, че са живи, и хукваха по
улицата, като викаха:
– Помощ! Помощ!... Къде е превързочният пункт?
После сочеха назад скривалището, което бяха напуснали, и викаха:
– Вътре има затрупани хора! Бързайте!...
Някои попаднаха в ръцете на мъже и жени, които ги понесоха в носилки към
санитарния пункт, но те се развикаха в екзалтация на всички страни:
– Пуснете ме! Майка ми е затрупана!... Баща ми е затрупан!...
И падаха на носилката в безсъзнание.
Млади момчета и момичета тичаха с носилки и търнокопи в ръце. Мъже копаеха вече
входове в развалините и помагаха на тежко ранените да легнат в носилките, а по-леко
обгорените и разкъсани тракаха зъби, като тичаха към аптеките и санитарните места.
Две млади момичета, полуобгорели, с нацапани в кръв лица, викаха и ридаеха в
ръцете на своите носачи.
Фердинанд отвърна ужасен очи.
Той съблече палтото си, захвърли шапката си на близката развалина и се покатери в
замръзналия въздух върху нея.
– Момче, дай ми търнокопа! – каза той.
Момчето, което копаеше и трепереше не от студ, а от страх, веднага отстъпи своето
място.
Фердинанд се приравни с другите мъже и с всички сили удари тухления блок.
Прахът се смеси с потта, която рукна по лицето му, но той не я изтри. Със стиснати
зъби вдигаше копача и го забиваше в димящия блок. Яките му ръце със силата на
отчаяните разтегляха железни мрежи и мъкнеха греди. Той хъркаше от умора, но се
навеждаше и вдигаше нови блокове. Още малко... ето, чуват се първите викове за
помощ!
Мъжете, които копаеха, отговаряха с непрекъснати възгласи, но Фердинанд мълчеше.

321
Той се навеждаше, отместваше с хъркане грамадните блокове, измъкваше греди,
захвърляше ги настрана и отново се навеждаше към развалините.
Когато първата дупка се отвори и живо погребаните се втурнаха обезумели на бял
свят, Фердинанд отстъпи.
Вик на ужас се изтръгна от гърлата на занемялата тълпа, която чакаше на отвора.
Възкръсналите излязоха с побелели коси.
– Професор Станишев оперира във Втора хирургия! – извика един мъж, който
минаваше тичешком по улицата. – Ако тези хора имат нужда от операция, занесете ги
бързо във Втора хирургия!
Фердинанд повдигна глава. Александър Станишев!... Неговият весел приятел!... Той
сам казваше, че е изградил Втора хирургия, за да прави в нея цели човеци от купчина
кокали и парчета месо.
– Донесоха много разкъсани и полудели – потвърди друг минувач. – Професор
Станишев оперираше през време на бомбардировката. През цялото време той
разправяше весели истории.
Група леко ранени, които тичаха по улицата, погледнаха да видят какво се е случило
на тези побелели хора и завикаха с махане на ръце, като отминаха бърже нататък:
– Втора хирургия работи!
Фердинанд отри мръсното си лице, прибра палтото и шапката си и погледна от
височината на разрушената зидария към дома.
Скъсаните телефонни жици се търкаляха заедно с изкъртените стълбове по улицата.
Изкоренени дървета, изхвърлени от взрива по тротоарите, лежаха на мястото си между
купища изпочупени стъкла.
Страшно зееха по всички къщи дупките на прозорците.
Фердинанд тръгна към къщи. Хората тичаха, викаха и се разпитваха около него.
– Общината е ударена и гори! Пощата е ударена! Има много мъртви!
Фердинанд безмълвно се прибираше.
Дали бе жива Катерина?
Живи ли са Атанас и Маца? Кой е останал днеска жив от тях? Кой е мъртъв?
Нищожеството на човешкия живот зееше, зееше и не се затваряше пред него.
Кой22 беше казал: „Човек!... Това звучи гордо!...“
Този човек е бил един нещастник!

Изцапан и с окървавени ръце, Фердинанд зави край своя дом и отиде да види какво е
останало от печатницата.
Още отдалеч той я позна по стените. Само прозорците ѝ зееха като очи на череп. В
този си вид тя беше оцеляла и отново негова.
Той влезе, като побутна леко разкъртената от някой взрив врата, и загаси разпалената
печка. Вътре се чувстваше силно течение.
Фердинанд седна върху покрития с мазилка и прах стол в редакцията и потъна в
дълго, тъпо и безсмислено очакване.
Нито един работник не се върна на работа. Всеки бе отишъл да събере и успокои
своите близки.
Фердинанд бавно стана и тръгна към дома.
Как щяха да пренощуват в тази къща без прозорци? Снегът скърцаше под неговите

22
Съветският писател Максим Горки. – Бел. ред.
322
стъпки.
Хора, навлекли всичките си дрехи върху себе си, с торби и куфари в ръце, бързаха по
всички улици. Други влачеха дюшеци и юргани върху желязната пружина на леглото
си като върху шейна. Те вече нямаха къщи!...
Допреди час всеки бе имал свой дом, топла стая и меко легло. Но сега вече нямаше!...
А снегът скърцаше ли, скърцаше под тежките им стъпки!

Когато се прибра вкъщи, Фердинанд завари петима ранени, които бяха потърсили
подслон в неговия дом.
– Бомбата паднала право върху входа на скривалището им – с ужас в очите каза
Елена. – Живеели в пететажно здание. Значи и в скривалищата не е сигурно! Бащата е
обгорен и в зениците му са набити стъкла. Майката е ударена в ръцете, двете момчета
са обгорени в лицето, а на по-малкото е изкълчена челюстта. Всички са оглушали. Не
говори с тях, защото нищо не чуват!
Фердинанд ги погледна и поздрави с поклон. Изгорелите черни лица му кимнаха. По
тях изглеждаше здрав само белтъкът на окото.
– Тука страшно духа – каза Фердинанд.
– Ранените имат температура и нищо не усещат – отвърна Елена. – Но ние ще
измръзнем. Да заковем книги на прозорците и да ги покрием с килими.
Фердинанд мълчаливо се зае за работа.
Първото свечеряване в разрушения от бомби град е страшно като първо свечеряване
в гробище подир погребение.
– Трябва да помислиш – обърна се Фердинанд към жена си – къде ще заминеш с
детето. Гледам много хора с багаж бързат вече към гарите. Добре е да си спестите едно
такова ново преживяване.
– Ами ти? – запита го тихо Елена, като се вгледа дълбоко и изпитателно в него, сякаш
искаше този път да погледне до дъното на душата му.
– Аз не мога да оставя печатницата и вестника – спокойно отговори Фердинанд. –
Днес работниците се разбягаха, но утре ще се върнат отново на работа, защото и утре
ще трябва да ядат. И вестникът отново ще излезе.
Елена го изгледа и се усмихна.
– Тогава и ние ще останем! – заяви тя.
Фердинанд я погледна с изненада, защото за първи път му противоречеше. Обикно-
вено тя винаги заминаваше, а често пъти тръгваше ненадейно за някъде, където Ферди-
нанд бе сигурен, че тя прекарва дните си много весело.
По тази причина той не я измъчваше с въпроси и не се сърдеше, когато тя намереше
за удобно да тръгне в този час, когато той не можеше да бъде вкъщи, без да му остави
на някое листче поне едно кратко съпружеско сбогом.
Но сега, когато не се отнасяше до нейното удоволствие, а до избавлението на нейния
живот и живота на тяхното дете, Фердинанд трябваше да се наложи те да заминат
незабавно.
– Аз те моля да отидеш някъде с детето – настоя той. – Напусни София поне за
няколко дни, додето се разбере какво са решили да правят с нас.
Елена вдигна рамене и не отговори.
– Какво има? – високо запита обезобразената жена, която седеше на масата и
непрекъснато трепереше. – Господине, какво разказвате?
– Нищо! – високо извика Фердинанд. – Вие няма ли да заминете?

323
 – Какво? – изкрещя жената. – Боже, нищо не чувам!
– Няма ли да заминете? – отговори със същия крясък в ухото ѝ Фердинанд и като
погледна втрещеното от недоумение, изгоряло лице, накара жена си да запали лампата,
за да се видят по-добре.
– В града няма електричество – каза Елена. – А вкъщи имаме само една малка свещ.
Ще вечеряме и ще си легнем веднага.
– Добре – каза потиснато Фердинанд. – Тогава да вечеряме!
Цял ден той не беше слагал троха в устата си и се чувстваше капнал от умора. Искаше
му се да се хвърли в леглото, да покрие главата си с възглавница и по този начин да се
скрие от днешния ден, от страшните си мисли и от погледите на тези изгорели и раз-
късани хора, които покорно насядаха около тъмната трапеза и чакаха да бъдат
нахранени.
Когато малката свещ светна в средата на масата, петимата гости изпъкнаха от мрака
с черните си, лъскави и подути лица. Момичето на това страшно семейство, което бе
най-леко ранено, като ги погледна, горко заплака.
Фердинанд я поглади по косата, но не ѝ каза нищо, защото и тя беше глуха.
– Дали татко ще ослепее? – изхлипа разтреперано тя.
Фердинанд поклати отрицателно глава. Той не можеше да стори друго нещо за
нейното спокойствие.
Момичето млъкна, защото родителите ѝ, както и двамата ѝ братя впериха в нея очите
си, като искаха да разберат защо тя плаче.
– Отнесоха сестра ми – след дълго мълчание тихо изхлипа тя. – Кой знае къде е
захвърлена!... Мама нищо не разбира, защото е много зашеметена.
Фердинанд я потупа по ръката и я покани с глава да се храни, но момичето
разтреперано отблъсна храната.
– Страшно беше, господине! – извика тя и цяла се разтърси от ридание. – Ах, какво
преживяхме!... Аз и татко бяхме при входа. Да знаете какъв трясък!... Додето извикам,
намерихме се в камъни, греди и тухли, а прах... Боже, очите ми, гърлото ми, всичко се
напълни с прах! А татко падна под гредите и всички се нахвърлиха с крака върху него,
защото бягаха към изхода... Аз им виках: „Татко, татко е там!...“ Но никой не искаше да
ме чуе!...
Тя се захлупи върху масата и зарида. Тя ридаеше с всичките си сили, сякаш сега бе
сполучила да събере в себе си преживените ужаси и ги разбере.
Фердинанд мълчеше и вече не се мъчеше да я успокоява. Четиримата обезобразени
също мълчаха, като гледаха в недоумение своето момиче.
След като се настаниха как да е по канапета и легла в студените стаи, Фердинанд
седна облечен върху леглото си и се помъчи да се опомни и да си почине.
– Да дойдем ли при тебе? – влезе Елена. – Страх ме е да останем сами.
– Елате! – каза Фердинанд, като стана. – Легнете на леглото ми, а пък аз ще си почина
до вас на стола. Няма да заспивам. Един от нас трябва да остане буден и да пази.
Той светна клечка кибрит да види часовника. Отиваше към единайсет.
Елена прегърна сина си и двамата се повалиха на леглото, съсипани от умора и
заспаха веднага.
Фердинанд остана сам в тъмнината. В града нямаше електричество, нямаше сирени.
Целият град бе изоставен на себе си в тъмната и студена нощ.
„Само небето бди над нас! – помисли Фердинанд. – Но ние, хората, го изпълнихме с
бомбардировачи.“

324
 Небето му се виждаше сега по-страшно от земята.
Дойде му наум, че някои поети, като искали да върнат населението на земята към
законите на човечността, измисляли всевъзможни образи и картини из ада.
Дали най-смелата и жестока фантазия можеше да нарисува тази картина, захлупена
под студения похлупак на януарската нощ?
Тези полуизгорели обезобразени човеци, които се опитваха да заспят и да забравят,
че са обезобразени!
Тези измъчени, полуумни хора, които се мъчеха да заспят, за да възвърнат умствените
си сили!
Тези къщи, тези гробници наоколо, в които още имаше живопогребани, които чакаха
смъртта си до разкъсаните останки на своите близки?

Главата на Фердинанд натежаваше и застрашително се накланяше към гърдите му,

когато внезапен, далечен и тих гърмеж го накара да подскочи. През оцелялото стъкло
на прозореца той видя една жълта ракета, която хвърчеше към небето. Втора ракета!
Трета!...
Фердинанд се хвърли към леглото, върху което дълбоко спяха Елена и момчето.
– Ставайте! – извика той, като ги разтърси. – По-скоро слизайте долу! Изглежда, че
идат пак!
Елена с вик скочи и грабна сина си.
– Ами онези, глухите? – извика Фердинанд, като се впусна към другите стаи. Един по
един той разтърси своите гости в тъмнината, вдигна ги на крака и като им сочеше в
полумрака небето, хвърли одеяла и дрехи в лицето им и ги заблъска към вратата.
Небето горе вече тътнеше и се тресеше от връхлетелите бомбардировачи. Стаите и
стълбището блеснаха като в слънчев ден от хвърлените лампиони и оглушалите
разбраха какво става. Те се развикаха от ужас, защото два пъти в един ден никой човек
не може да спаси живота си по чудо.
При това късно беше вече да избягаш в някое скривалище. Трябваше да се скрият в
избата на този малък дом и да се погребат в нея.
Когато се намери в малката изба, момчето, на което беше изкълчена челюстта, изрева
и се хвърли да бяга навън, но Фердинанд го сграбчи и с мъка го задържа в ръцете си. В
това време целият град започна да се тресе издъно и глухите прочуха взривовете.
Изтощени от страх, те клекнаха до стената и зачакаха смъртта си, която ги дебнеше
цял ден. Те трябваше най-сетне да се предадат и да умрат!
Фердинанд прегърна Елена, която стискаше на гърдите си своето момче. Присъст-
вието на тези обезобразени по обед хора му се стори указание на съдбата, която ги
очакваше тази нощ.
Късно беше някой от тях да замине и да спаси живота си от този огнен ад, който
обхващаше къщата, като караше почвата под нея да трепери. Никой нямаше време да се
прости с живота. Те всички отиваха в неизвестността, разпилени на хиляди късове...

Когато небето се опразни, минаваше полунощ. Навън бе пак тъмно и студено под
януарското небе.
Останали без душа, оцелелите извличаха крака от зимниците и поглеждаха още
веднъж към дома си.
Очите им безмълвно изпращаха пострадалите съседи. Кратки писъци се надаваха из
различни улици в студената нощ. Мъже от въздушната защита, с каски на глава, тичаха

325
по всички посоки.
Тълпи изтощени хора, навлечени в големи дрехи и одеяла, с бохчи и куфари в ръце,
газеха снега пред нозете на Фердинанд, като напущаха града.
– Излезте от града! – викаха те. – Ще дойде нова вълна и всички ще ни избие!
Фердинанд помогна на Елена да се изправи на краката си пред пътната врата.
– И аз отивам! – извика тя, като се задави в сълзи. – Ела, по-скоро да се махнем!...
Тръгни веднъж с нас, Фердинанде!
Фердинанд я помилва по замръзналите страни.
– Вземи детето и бързай с тези хора на гарата! – каза той. – Вземи много пари! Във
всяко село ще намериш подслон и сигурност! Като се настаниш, пиши ми, аз ще дойда
веднага.
– Значи ти няма да тръгнеш с нас? – извика Елена.
– Аз трябва да остана вкъщи! Трябва да видя какво е станало с печатницата! – заяви
Фердинанд.
– Добре! Аз тръгвам! – извика Елена. – Още веднъж... аз не мога! Нямам сили да
изтърпя това!
И тя се хвърли към къщи да събере багажа си. Фердинанд погледна до себе си своя
син, който го наблюдаваше учудено.
– Трябва да се погрижа за печатницата, мое момче – каза му той, сякаш искаше да се
оправдае пред него. – Но ти пази майка си! Тя е много разстроена. Вярвам, че като
напуснете София, тя ще се успокои. Завивайте се добре по пътя да не се разболеете.
– Татко! – изведнъж се обади момчето. – Ела с нас, татко!
– Ти не трябва да се страхуваш – каза Фердинанд, – помни, че си мъж!
Малкият тихо заплака и Фердинанд го прегърна и притисна на гърдите си, обаче не
му каза нищо повече, защото никога не бяха говорили като възрастни хора един на друг.
В това време Елена слезе цяла разтреперана, с два малки куфара и две одеяла в ръце.
Като подаде по-малкото куфарче на сина си, тя протегна ръката си на Фердинанд.
– Сбогом, Фердинанде – каза тя вън от себе си. – Зная, че е безполезно повече да те
моля да тръгнеш с нас. Сбогом!
Фердинанд я прегърна, но тя отблъсна с разтреперана ръка неговата целувка. И този
път тя заминаваше, без да се прости с него.
Фердинанд цял живот бе търпял тези нейни обноски към него и бе навикнал на това.
Той се усмихна и целуна сина си.
– Пишете ми къде сте спрели и аз ще ви донеса повече дрехи! – извика той. – Добро
пътуване!
Стиснала в ръката си ръката на момчето, натоварена като всички бежанци, Елена се
смеси със забучалата тълпа, която се блъскаше и тичаше към всички изходи на града.
Фердинанд тупна два-три пъти с измръзналите си нозе и въздъхна. Бремето, което
тежеше на гърба му, значително бе олекнало.
Изведнъж той се сети за своите глухи, обезобразени гости и се впусна вкъщи да ги
дири, обаче те бяха изчезнали заедно със своите вещи. Навярно и те бягаха сега в тази
мразовита нощ към някой изход на града, за да не предизвикат за трети път смъртта,
която ги дебнеше от сутринта да изсипе най-сетне своя огнен товар върху главите им.
Фердинанд притвори вратата и бързо тръгна към печатницата. Бежанците го
блъскаха, като тичаха по пътя си, претоварени до върха на главите си с дрехи.
„Спасяват, каквото могат“ – помисли Фердинанд, като вървеше със сетни сили.
Стените на печатницата стърчаха порутени, но все още цели.

326
 Фердинанд влезе вътре. Беше все тъй посипано с мазилка и стъкла, както през деня.
Значи и този път бе оцелял. Той заключи вратата отвън и бързо се запъти към дома.
Струваше му се, че ще политне, ще се простре на снега и веднага ще заспи, а всички
тези хора, които в ужас бягаха към изходите на града, щяха да минат върху трупа му,
без той да усети това.
Като се намери в своята стая, Фердинанд прибра палтото и шапката си върху един
стол до леглото и се тръшна с охкане, прилично на вик, върху замръзналия дюшек. В
скоро време обаче той почувства, че се вкочанява, стана, хвърли всички завивки върху
себе си и се загуби под тях.

На сутринта Фердинанд се събуди сам в заледената стая. Порцелановият часовник,

единственото живо нещо вкъщи, още цъкаше ясно и силно на стената, като показваше
осем часа.
Той скочи в измачканите си дрехи и се затече до единственото оцеляло стъкло на
прозореца. Не бяха ли идвали, додето бе спал като мъртъв? Имаше ли вън още град?
Като се залепи на малкото стъкло, Фердинанд отново се почувства потресен, сякаш
виждаше един кът от ада.
Развалините, в които се бяха превърнали къщите на съседите, се озъбиха срещу него.
През нощта те бяха измръзнали от студ.
Имало ли е до вчера в тях топли стаи за приятен отдих?
Имаше ли големи печки, на които от сутрин до вечер се вареше и печеше храната на
съседите?
Имаше ли големи маси, които от сутрин до вечер събираха около себе си изгладнели
хора?
Греди и тухлени остатъци стърчаха на показ пред минувачите в тази ледена януарска
сутрин.
Лишени от своята домашна топлина, лишени от история, те изглеждаха лишени вече
от дружелюбност спрямо хората. Преживели вчера своето разрушение, те не бяха вече
нужни на своите някогашни обитатели, а за чуждите минувачи те бяха само развалини.
Оцелелите къщи зееха около тях, изоставени през миналата нощ.
Малки групи сънливи хора, наметнати с одеяла, бързаха да напуснат града, като
влачеха за въже своята покъщнина върху пружината от леглото, което бе станало
излишно в разрушения им дом.
„Тези са били по-храбри – помисли си Фердинанд – и не са избягали още снощи само
с една бохчичка в ръка. Аз все още не съм сам!“
Когато излезе на улицата, той видя група полицаи заедно с няколко мъже от
въздушната защита около тезгяха на една полуразрушена къща.
Кръчмарят, пълен, мустакат човек, наливаше със зачервена от мраз ръка жълта,
съживителна течност в малките им чашки.
– Вие няма ли да напуснете града? – запита го любезно Фердинанд. Той никога не бе
предполагал, че този кръчмар някога ще му стане тъй близък и че ще остане
единственият му познат човек в града.
За негово удоволствие кръчмарят му отговори с още по-жива радост и симпатия:
– Вие ли сте, господин Фердинанде?... Елате при нас, господин Фердинанде!... Сега
трябва да се знаем и да се търсим един други. Аз изпратих моите хора и сега съм сам.
Ако след някое нападение не се появя тука, накарайте да ме търсят отсреща в избата.
Там ще се скрия. А вие?

327
 – Където намеря – отговори Фердинанд. – Аз ще се движа по целия град.
– Не е добре, не е добре така, господин Фердинанде – протегна му една препълнена
чашка кръчмарят. – Ще ви заровят някъде бомбите, а никой няма да се сети, че сте вътре.
По-добре, като свирне, тичайте тука, заедно да се пазим в отсрещния зимник!
– Добре – пое чашката Фердинанд. – Ще гледам да притичвам дотук! И аз съм сам
вкъщи.
– Ще идвам да ви наобикалям – заяви оживено кръчмарят и сам изсипа в гърлото си
цяла чаша ром. – Това е за сгряване и за кураж. Ще ви търся там, ако не се покажете два
дни.
– Благодаря, другарю – развеселено му върна чашката Фердинанд.
Полицаите мълчаливо се отправиха надолу по заледената улица да пазят изоставения
имот на снощните бежанци.
– Надалече ли отивате сега? Много ли ще се бавите? – запита кръчмарят.
– Ще направя една обиколка из града и ще се върна – другарски му се усмихна
Фердинанд. – Аз съм вестникар. Не е приятно човек да остане сам в града, нали?
– Грозно е – ухили се кръчмарят. – Не мога да оставя магазина. Ето, вратата е
изкъртена, а не мога сам да пренеса толкова бутилки вкъщи. Пък и у дома е студено,
както и тука. Прозорците ми са изкъртени. Тука поне мога да се стопля с чашка ром.
– Ще се върна за обяд – осведоми го Фердинанд – и може да обядваме заедно.
– Ще ви чакам! – извика зарадван кръчмарят. – Аз имам тука суджуци и ще приготвя
нещо топло.
Фердинанд стисна червената му ръка и ободрен, забърза по снега към печатницата.
Все пак намери се и в такъв ден кой да го чака за обяд.
В това добро настроение той помисли, че може би и работниците са дошли днес на
работа в печатницата, но се излъга. Замръзнала през нощта, празната зала с печатарски
машини го прие недружелюбно, като го гледаше с дупките на своите изкъртени
прозорци.
Той погали с ръка вледенените машини и безпомощно наведе глава.

В другите редакции също така не се мяркаше жив човек. Само в една печатница, на
купчина трески се грееше нейният стар и самотен пазач.
– Няма ги господата – каза той. – Работниците се разбягаха още завчера. Кой мисли
да вади вестник в такова време?
Фердинанд излезе отново на снега. Само той не мислеше да напусне града.
Читателят, който трийсет години купуваше неговия вестник, с разтревожено сърце
чакаше днес да чуе гласа му и се питаше защо е замлъкнал.
– Фердинанде! Фердинанде! – викаше днес неговият читател от всички краища на
България. – Къде си?... Какво стана в нашата столица? Какво стана в България? Кои са
живи, кои са мъртви? Ще се бием ли?... Кой ще ни поведе?
Фердинанд бърже се отправи към сградите на министерствата.
– Вие луд ли сте бе, човече? – извикаха срещу него полицаите, единствените пазители
на тези държавни колоси. – Кой ще остане в тези развалини? Ние стоим още тук, защото
сме под заповед и куршум!
Фердинанд тръгна като замаян из улиците.
Значи градът бе изоставен сам на себе си!
Нямаше кой да събере разпиления народ, да го успокои и да го поведе.
Овчарят бе мъртъв, а разпиляното стадо бяга по всички краища на България.

328
 – Няма ли вестници? – пита по гарите разтревоженият читател на Фердинанд.
Влаковете са препълнени с изнурени и отчаяни бегълци.
– Всичко е разрушено – отвръщат те. – Няма вестници. София мълчи...

Фердинанд се огледа сред празните улици. Тук-таме пробягваха хора. Само пред
високите здания разговаряха групи мъже.
Всички очакваха нападение. Нямаше сирени. Всеки бе предоставен сам на себе си.
Всеки трябваше със собствените си уши да долови бръмченето на неприятелските
мотори. По-добре бе всеки да се върти около големите сгради.
Само Фердинанд бързаше по средата на улицата.
Апартаментът на Атанас бе заключен и на вратата му забодена бележка: „Ще
отсъствам десет дни.“
Фердинанд се усмихна. За десет дни бе пресметнал точният и изпълнителен Атанас
нещастието на България.
Навярно той бе отвел и Маца към Соления залив.
Фердинанд слезе по стълбата, по която счупените прозорци правеха страшно течение,
и потътри по улицата нозете си, които бяха започнали да мръзнат и да се подуват.
Раменете го боляха, лицето му се втвърдяваше.
Той се упъти към ателието на Катерина. Искаше да види какво е останало от него,
защото го смяташе за свое дело.
По ателието той се надяваше да научи какво е станало с Катерина.
Когато прекосяваше черковния двор, Фердинанд за първи път видя много мъже и
жени, които влизаха и излизаха от храма. С чорлави коси и посинели, разкривени лица,
някои от тях издаваха лудешки писъци.
Да не би тези хора по този начин да търсеха помощ от Бога?
Обаче когато надникна между раменете им в помещението на храма, пред очите му
се разкри гледка, която го покруси и го накара незабавно да се отдръпна към изхода.
Подът на храма бе покрит с разкъсани и посинели от мраз трупове на мъже, жени и
деца.
Тези обезумели хора, които с писъци влизаха и излизаха от храма, търсеха между
страшните остатъци своите изчезнали от вчерашния ден близки.
С животински рев те откриваха там своите деца, своите съпрузи, своите братя и
сестри, които напразно бяха чакали за обяд и за вечеря. Там те намираха своите стари
родители, които ги обичаха като свое най-скъпо благо в живота.
Всичко това те откриваха да лежи върху калния и наснежен под на храма – като
разкъсана и посиняла от мраз мърша. Всичко, което бе тяхно. Всичко, което бяха
обичали. Всичко, което бяха пазили. Всичко, заради което живееха.
Всичко това чакаше погребение.
Фердинанд стигна със замаяна глава до вратата на Катерининото ателие. Той я намери
широкоотворена. Някой бъбреше вътре неразбрани думи, пухкаше с пъшкане разни
предмети в пода и подир това простенваше.
– Кой е тук? – с разтуптяно сърце извика Фердинанд, като влезе. От една отворена
врата се измъкна хазяйката на Катерина.
Тази винаги спретната и огладена жена сега приличаше на вампирясана. Белите косми
на главата ѝ стърчаха на всички посоки под смъкнатия черен вълнен шал, а очите ѝ
гледаха безпогледно от синьото ѝ, изпръхнало лице.
– Ох, вие ли сте, братко! – извика тя, като охна из дъното на гърдите си. – Бог ви прати

329
да видя жив човек!... – И тя зарида.
– Какво ви се е случило, госпожо? – разтревожено я хвана за раменете Фердинанд.
– Мъжът ми, братко, моят мъж! – почти изкрещя жената. – Моята добра, кротка
душа!... – И тя цяла се захласна в ридание... – Само той ми беше останал за роднина и
за другар... Какво такова страшно зло направи тази овчица на хората, братко, та го
разкъса бомба на толкова парчета?...
– Къде? – почувства колко глупаво извика Фердинанд.
– Не зная! – залюля се в плач жената. – Не зная дали е умрял на обед или през нощта.
Чакам го, братко, да си дойде, а една нещастница като мене от отсрещната къща иде с
писъци у дома и вика: „Иди – казва – да си видиш смъртта, къде лежи в черковата до
моето дете!“ Хвърлих се, братко, отидох...
Фердинанд я прихвана и тя се забрави с лице в рамото му. Фердинанд вече знаеше
какво бе видяла тази клетница в съседната черкова.
– Не, братко! – извика обезумяла жената. – Ти не знаеш какво още съм правила аз!...
Ти не знаеш сега откъде ида! Гледам, братко, тези парчета са на моя мъж, трябва да ги
сложа в ковчег, а кой ще ми даде ковчег? Кой ще му събере главата, ръцете и краката и
ще ги сложи в ковчега? Аз никога не съм пипала умрял човек! А времето минава.
Тръгнахме ние с клетницата отсреща, която търсеше ковчег за своето момиче, и
разбихме магазина за ковчези. Взехме по един, братко, и го натоварихме на гърба си!...
Занесохме го в черковата и клетницата сложи дъщеря си вътре да седи защото се беше
вкочанила седнала, а пък аз наредих с двете си ръце в моя ковчег трупа на мъжа ми и до
него главата му, ръцете му и краката му.
Фердинанд притисна обезумялата жена на гърдите си. Той чувстваше, че също така
би могъл да напрегне всички сили и да извърши това, колкото и да е било ужасно.
– Седнете, починете си, госпожо! – каза той.
– Аз!... – извика жената. – Човече, чуй ме! Аз ида сега пеш от гробищата!... Виж от
каква глина са изцапани ръцете ми, не се ли сещаш?
– Какво? – запита с ледени тръпки по гърба си Фердинанд. Той едва сега забеляза, че
ръцете на жената са бъркали до лактите в глинеста почва.
– Аз сама трябваше да му изкопая гроба – изшепна до носа му тя. – Сама жена сред
гробищата да копае гроб... аз, която до днес не съм ходила на гробище... Или ти мислиш,
че мога да оставя другаря си непогребан? Или да го хвърлят като пребито куче в някоя
обща яма? Аз намерих една ръждива лопата, захвърлена там, и копах, братко, копах.
Когато лопатата се изхаби и запря, започнах с ръце, с пръсти и нокти и виках до
небесата: „Боже, прати ми сега и на мене една бомба, да ме зарие с другаря ми в този
гроб!“ И като изхвърлих глината с ръце, сама затътрах ковчега му в дупката, човече
Господен!... Сама, с тия две ръце!... Мислил ли си ти, че жена може да направи някога
толкова много? Пък аз мислех, че двамата сме се наредили добре, че сме осигурили
старините си и че ще умрем на леглото си в тази стая като достойни и почтени стари
хора...
Фердинанд помилва с ръка раздърпаната ѝ бяла коса и я сложи да седне.
– Мога ли да ви помогна сега с нещо, госпожо? – запита той.
– С нищо! – въздъхна жената. – Отсега нататък няма да ми се случи вече нищо по-
лошо от това. Сега ще прибера някоя и друга дреха и когато сваря влак, ще замина. Няма
да тичам с багажа си по улицата и ти няма защо да ме вардиш тука! Не ме е страх вече
нито от Бога, нито от хората!...
– Аз търсех Катерина – след кратко колебание каза Фердинанд.

330
 – Катерина? – запита жената, сякаш за първи път чу това име. – Ах, да!... Зная, че
нейният мъж нае малка къщица извън града. Те са оцелели и запазили своето семейно
щастие!... Нека бъдат щастливи, братко!... За мене сега тяхното щастие е такава
глупост и неизмерима човешка тъпота!...
Фердинанд стисна изранените ѝ, кални ръце и се сбогува с нея.
– Сбогом, братко – каза жената. – Бог с тебе! Вярвай в него, додето не те е изоставил
някой ден съвършено, както изостави мене!
Фердинанд излезе на улицата и се огледа в синия студ, който нямаше вече мирис на
пушек и на кухня. Градът беше изоставен от своите жители.

След няколко дена Фердинанд завари в печатницата своя стар пазач бай Ставри,
който при изкарване на вестника стоеше на машината и подаваше листовете.
– И Борис дойде – съобщи той нова радостна вест на Фердинанд. – Борис слово-
слагателчето.
Фердинанд плесна с ръце и се засмя за първи път от времето на катастрофата.
– Запали печката! – извика той. – Ние сме вече трима! Може да почнем работа
веднага!
– Но прозорци нямаме! – възрази старият пазач. – И запалена печка може вътре да
измръзне.
– Мислил съм и за това – бързо го погледна Фердинанд. – Ще разбъркам брашно и
вода и ще залепя прозорците с бяла книга. Ти пали печката. Бързо!
Работата в печатницата закипя. Фердинанд режеше бяла книга, катереше се върху
двукрилата стълба и я залепяше върху празните рамки на прозорците, а под опитните
ръце на стареца заледената печка започна да пръска искри и да пламти.
Когато младият Борис влезе, малко пийнал, доброто му настроение се разрази в буйно
веселие.
– Че то тука станало истински рай! – извика той, като се впусна към забумтялата
печка. Фердинанд вече стърчеше върху стълбата при най-крайния прозорец, като
натискаше с пълните си длани намокрения край на листа върху рамката на прозореца.
– Виждаш ли? – викна му той високо. – Скоро сваляй дрехата и на работа! Двамата
ще набираме! Бихме впрегнали в тази работа и бай Ставри, но той не познава буквите.
А ти, бай Ставре, се погрижи за общата вечеря!

Изготвянето на първия вестник започна. Фердинанд набираше с непохватните си ръце

буквите, като се мъчеше да ги различава бърже с болнавите си очи.
Часовете сега летяха.
Привечер камбаната заби и Фердинанд с голямо съжаление остави словослагател-
ската каса, като погледна под око Борис.
– Това е аларма – каза той. – Тъкмо се почувствахме хора!...
Той изпита голяма болка, че трябва да изгасят печката.
Когато слабият глас на ръчната сирена прогласи отбой, тримата бързо излязоха от
съседния зимник, но с проклятие извикаха: вън бе вече тъмно.
В печатницата печката още хвърляше топлина и въздухът не бе съвсем изстинал.
– Да вечеряме, додето се вижда! – предложи бай Ставри, като постла един вестник
вместо маса върху дъските, натрупани около печката.
Тримата седнаха на дъските един до друг и поеха от ръцете на бай Ставри своя дял
от скромната вечеря.

331
 Не се мина много време и на вратата силно се затропа. Една яка ръка я натисна и
отвори. В печатницата влезе новият другар на Фердинанд – кръчмарят.
– Тука сте се събрали на гуляй, а? – извика с цяло гърло той. – А пък аз ходих у вас
да ви диря!
– Благодаря ти, другарю – скочи да го посрещне Фердинанд. – Заповядай сега ти на
нашата трапеза!
– Нося си, нося и на вас! – викна кръчмарят, като измъкна от джобовете на голямото
си палто две бутилки и цял салам, загънат в книга.
Борис извика и скочи да поеме бутилките, а старият пазач ухилено се протегна до
печката.
– И днеска Чърчил няма да ни умори! – каза той. – Добре се живее и в бомбардиран
град!
– Никога не съм се чувствал тъй добре! – възторжено извика кръчмарят. – Наздраве
за господин Фердинанд!
– Моли се за здравето на трима ни! – каза Фердинанд, като вдигна втората бутилка. –
Ако тримата оживеем до утре вечер, другиден сутринта ти ще четеш първия софийски
вестник.

Една сутрин от селото, в което се засели семейството на Фердинанд, в печатницата

дойде слаб и висок селянин. Той носеше в джоба на шаечното си палто едно кратко и
студено писмо от Елена.
Додето Фердинанд четеше писмото, селянинът го разгледа с голямо любопитство.
„Чел е по пътя писмото“ – каза си Фердинанд, защото селянинът го мереше от глава
до пети с нескрито съжаление и учудване.
– Твоята госпожа е много видна и хубава дама – каза той направо. – Тя ме изпрати с
нарочни поздрави.
Фердинанд се усмихна и климна с глава. Той познаваше Елена. Тя винаги и навсякъде
изглеждаше първа. Нищо не можеше да затъмни нейния блясък, а може би това бе така,
защото той се бе натоварил с всичките ѝ грижи.
Обаче в нейното писмо нямаше блясък и гордост, нито пък той можеше да заключи
от него, че тя е много доволна.
Ти не идеш – пишеше тя. – Не пишеш... Зная, ще се оправдаеш е това, че пощата
работи нередовно. Не че моля за писмо от тебе, но тука има много жени като мен,
чиито мъже намират начин да изпратят дори по нарочен човек някоя и друга новина
за себе си на своето дете. Или ти най-сетне забрави и това, че имаш син!... Зная, че
ти мен отдавна си пожертвал... Аз съм свикнала с твоето незачитане, но няма как да
обясня твоето мълчание на него...

Фердинанд размени бърз поглед с младия селянин и сви рамене. Личеше си, че
селянинът го намира много стар и грозен за съпруг на хубавата Елена и много се чудеше
защо бе чел тези думи в нейното писмо.
– Госпожата пита дали ще дойдете – запита той със своя прав поглед.
– Трябва да работя сега денонощно – вдигна ръце Фердинанд. – Ти сам виждаш как
изглеждам... Но аз се радвам, че те там са добре!
И той влезе в малката редакция да приготви своето първо писмо до жена си.
Селянинът продължи да го гледа през счупеното стъкло на прозореца.
За дълго време няма да мога да напусна своята работа – пишеше Фердинанд. – Аз

332
съм сам... Аз съм предоставен сам на себе си!

Той вдигна глава и погледна селянина, който чакаше, като не сваляше своя недоволен
поглед от него. Но Фердинанд мислеше в този миг за Елена. Че през техния съпружески
живот той не ѝ бе казвал нещо като това, тъй искрено за себе си.

Слънцето започна все по-лесно да излиза под облаците, а почернелият от сажди сняг
започна да кисне и да се топи.
„Дядо Господ се смилява над София – каза си Фердинанд. – Слънцето се погрижи за
своите животни.“
Фердинанд излизаше всяка сутрин на слънце пред печатницата, заставаше при
капчуците, протягаше се с дълбока прозявка и вдигаше измършавялото си и погрозняло
лице към топлото светило. Той му се усмихваше и мислеше, че повежда разговор със
сиянието на небето.
Тази радост обаче траеше кратко време. Подновените сирени вдигаха глас из
огромните си търбуси и разтърсваха града.
– Сбогом, Слънчо! Сбогом, Дядо Боже!
Фердинанд грабваше одеялото, заключваше печатницата и слизаше подир Борис и
бае Ставри в тъмната дупка на съседния зимник.
След кратко мълчание той чуваше бомбардировачите да бръмчат и порят небесното
сияние на това място, на което той виждаше, когато седеше при капчуците, голямата и
огнена брада на Бога.

Една привечер, когато в печатницата притъмня толкова много, че буквите не се

виждаха вече, Фердинанд с охкане седна на купчината дърва при своите другари край
печката.
– Очите ми съвсем отслабнаха вече – каза той, като прекара шепата си по умореното
си лице.
– По другите редакции са се върнали някои и други словослагатели – каза Борис. – А
нашите страхливци още не смеят да си дойдат.
– Трябва ти мене да научиш да набирам букви, господин Фердинанде – обади се бай
Ставри. – Ти цял посивя от работа. Животът ти е лош... Ако гледаш мене... моята е
такава. Аз съм свикнал на лош живот от рождение. Но ти се измъчи много и се разсипа
край нас.
– Моята е по-дълга от твоята, бай Ставри – усмихна се Фердинанд. – Толкова ѝ е
далече краят, че вече си и не спомням за него. Тъй отдавна съм свикнал аз на всякаква
мъка.
– Вярно ли е, че сте били някога печатарски работник като мене? – вдигна глава
Борис.
Фердинанд поднесе до очите му двете си изцапани ръце и се усмихна.
– Погледни и се увери! Откъде мислиш ти, че зная твоя занаят?
– Как сте се издигнали тогава? – страхливо запита Борис.
– Без мързел. С учене и работа – отвърна Фердинанд.
Борис наведе очи. Той се направи, че наблюдава шетнята на бай Ставри около
вечерята, но по едно време се обади с голямо съжаление:
– Абе и аз можех да продължа във вечерните курсове... ама нали започнах да печеля
по някой и друг грош тука... Помислих си, че много съм постигнал и ме домързя да уча

333
по-нататък.
Фердинанд се притисна до печката и подпря уморената си глава на двете си ръце.
– Ти си млад – каза той. – Ти имаш сили и време. Когато излезем из тия зимници и
отново станем хора, аз ще ти помогна да използваш всеки свободен час – да събереш
знания, да си изработиш здрав човешки разум и сам да се направиш господар в живота.
Някой тихо почука отвън, после натисна вратата и я отвори, като вмъкна със себе си
студения вечерен вятър на едно време, което не бе още пролет, а влажен и студен край
на зимата.
Фердинанд се сгърчи и с ръмжене се извърна към високия гост, който не затваряше
вратата. Уморените му очи не можеха да го познаят.
– Затваряй вратата! – викна той.
Влезлият затръшна вратата с едната си ръка.
– Кого търсиш? – запита го бай Ставри.
Но гостът мълчаливо стърчеше при вратата, като гледаше Фердинанд от една
необикновена височина. Той го гледаше мълчаливо и жадно, сякаш искаше да
разграничи и погълне с очи всяка негова черта, която се губеше в тъмнината.
Фердинанд учудено се изви и с голямо усилие задържа очите си, издигнати към него.
Новодошлият се приближи, като махна качулката на ямурлука, който носеше, от
главата си.
– Русане! – силно извика Фердинанд.
– Аз съм! – глухо отвърна Русан Кондуктора и гласът му затрепери. – Дойдох да ви
взема. – Той хвана ръката му с дългите си сухи пръсти и наведе сгърченото си птиче
лице над него. – Ида от много далече... Ида да ви взема!...
– Седни, седни! – трогнато се усмихна Фердинанд. Ето един, който бе мислил за него
и за неговите грижи. – Седни до мене! Седни на тези дървета! Тъй печката топли най-
много. Виждаш, че друго не мога да ти предложа.
– Дотук я докарахте! – глухо въздъхна Русан, като отхвърли широката си дреха и
седна върху нея на дървата. – Вие се криете по зимниците, а ние по горите. Това остана
от гордия български народ!
Фердинанд погледна Борис, който със зинала уста впери очи в новодошлия.
– Нашият гостенин е един опасен разбойник – обясни му Фердинанд с усмивка. – Той
е от тези, които ни изпревариха и се нарекоха „патриоти“! Е, Русане – обърна се той
към своя гост. – Не ме гледай така учудено. Нито този момък, нито бай Ставри там ще
те предадат. Те виждат, че ти си мой гост. А и без това ние сме хора, изправени всеки
миг пред смъртта. За нас вече няма значение дали ти си партизанин или патриот! За
нас ти си първият човек, който ни дойде в тези тежки времена на гости!
– А защо, ваша милост, сте отишъл в гората? – с явно недоброжелателство запита бай
Ставри, като се приближи.
– Ами къде? – с ярост му отвърна Русан.
– А... че гони германците? – озъби се под мустак бай Ставри. – Защо някои хора са
ти дали това оръжие? Мене ли да плашиш?
Фердинанд се изсмя сърдечно и се тупна по коленете.
– Вие още ли се смеете? – с удивление обърна към него птичите си очи Русан
Кондуктора, като подръпна два пъти дългия си, сух врат.
– Въоръженият човек сам по себе си е смешен – отвърна Фердинанд.
– Господин Фердинанде – с голяма тъга го погледна Русан Кондуктора. – Сега вече
не е важно дали аз ви изглеждам смешен. В скоро време тука ще станат страшни работи!

334
Това дойдох да ви кажа и да ви взема със себе си. Вие ме спасихте някога, може вече и
да не помните това... Но аз го помня. Сега аз ще ви спася! Вие не знаете, господин
Фердинанде, какви дни съм преживял далече от вас, додето излезе първият брой на
вашия вестник и от него разбрах, че вие сте останали жив и здрав. Още този ден реших
на всяка цена да дойда. Обаче нашата работа е обща. Не завися от себе си и от
собствената си воля. Сега дойдох да ви кажа: „Тръгнете с мен!“ В скоро време този град
няма да бъде на мястото си!
– Ти да не ме викаш да изгоним заедно германците от България? – запита Ферди-
нанд. – Нали знаеш, че това е условието за нашето спасение?
– Ние няма да можем – глухо отвърна Русан Кондуктора и адамовата му ябълка
щракна няколко пъти по високия му врат.
– Е, тогава защо ме тревожиш? – запита Фердинанд. – И вие сте в безизходно
положение като мене. И вие нямате възможност да се борите като мене!... Само че аз ще
остана докрай тук да успокоявам и укротявам народа, а вие ще го срещате с пушка в
ръка по горите и полята, да го плашите повече от неприятеля.
Русан Кондуктора мълчаливо впери от височината на своята глава птичия си поглед
в него.
– Те имат велика задача – внезапно се вмеси в техния разговор Борис. Фердинанд
забеляза, че погледът му светна, а тялото му трепери. – Те имат задача да събудят
народа. Да вдигнат храбреците срещу общия враг!
– Празни думи! – каза Фердинанд. – Кой ще въстане с голи ръце? Как се организира
и как се въоръжава един народ, завзет от силно въоръжена, модерна войска? Или за
вашите запалени мозъци оръжието няма значение, а само храбростта и личната дързост?
Времето на личната храброст свърши с живота на Крали Марко. Днес Александър
Велики 23 би бил невъзможен пълководец, а неговите храбреци щяха да налягат под
стените на първата крепост, покосени от една картечница. Не герой срещу герой, а
материал срещу материал се бият днес и всичко друго, което мислиш, е глупаво.
– Е, според вас какво? – запита Русан. – Да скръстим ръце и да чакаме да ни изтрепят
отгоре?
– Че ти като можеш да вършиш нещо друго, вдигни към небето ръце и лови
аероплани! – извика му в отговор Фердинанд. Той се чувстваше раздразнен и отслаб-
нал. – Аз правя само това, което мога.
Изведнъж той се почувства по-изморен и отчаян отпреди. Но той видя как очите на
Борис блеснаха, как се нахвърли с въпроси към Русан и накрая чу как заклева неговия
гостенин по какъв начин да се измъкне незабелязано от града.
– Аз ще ви изпратя до съседното село! – извика най-сетне Борис, а Фердинанд си
мислеше за своето усамотение и че то не е само поради неговата старост.
Че той от млади години е знаел друго нещо и че това познание винаги го бе отделяло
от младите и възторжени хора.
А сега, той изглеждаше напълно усамотен сред посивялото време на опитността и
размисъла.
Какво имаше той да говори с тези млади хора? Те не бяха от него и той не беше от
тях.

23
Герой на романа на Яна Язова „Александър Македонски“, завършен през 1944 и излязъл през
2002 г. Яна Язова закодира авторството си върху всяка своя творба в ръкопис, като вмъква части от
тях в останалите. Затова споменаването на този завоевател тук не е случайно. Не е случайно избран и
прякорът на директора Александър. – Б. р.
335
 Ето как оживено разговаряха те сега помежду си и по лицата им можеше да се види,
че се разбират и че се вълнуват еднакво от своите мисли.
Бай Ставри запали малката синя лампа и сложи стоплената вечеря край печката. Русан
поблагодари и бръкна в своята чанта. Фердинанд с изненада видя до своята чинийка с
гол бял боб, който бай Ставри напоследък готвеше без мазнина, да се нареждат свитъци
риба, консервирано месо и замразени плодове.
Той не каза нищо, а само погледна Борис, който извика от радостно удивление. И той
би искал всеки ден да яде такава храна!
– Ще ядеш, стига да искаш – отвърна Русан Кондуктора. – Тръгни с мене, другарю!
Но като погледна Фердинанд, той преглътна думите си и сухите му бузи се набраха
на две ситни ветрила до ушите.
– Аз съм сам тука – тъжно каза Борис. – Няма кой да ме замести.
– В скоро време няма да работите вече – отвърна му Русан. – Чуйте ме, господин
Фердинанде – обърна се той към мълчаливия Фердинанд. – Пренесете поне машините
си вън от града! Аз съм в състояние да зная много неща и съм изминал дълъг път, за да
ви кажа това!
Фердинанд вдигна внезапно болните си очи и Русан видя, че в тях няма вече добър
поглед, а съжаление и омерзение от всичко.
– Вдигни тези чужди храни оттука! – каза той. – Никога няма да дойда с тебе! Никога
няма да имам какво да правя между вас!
– Германия свършва! – простена Русан Кондуктора, като се приведе над него. – Друга
власт ще дойде тука и вие сте набелязаната жертва, която трябва да ѝ принесем за
разгрома на България. Разбрахте ли?
Фердинанд вдигна глава и го изгледа.
– Иди си, Русане! – каза той, като се отдръпна от него. – Ти изпълни дълга си. Ти ме
предупреди. Обаче нека се надяваме, че новата власт, която ще дойде, ще бъде пак добра
българска власт, която ще има нужда от добри българи като мене. Ако пък тази власт е
чужда – работата ще се уреди още по-лесно. Тя съвсем няма да има нужда от мене!...
Русан потрепери от нещо, което разтърси сухото му и стълбообразно тяло. Тясната
му глава, която трептеше винаги на върха на стълба, клюмна като убита птичка.
– Само при нас вие ще бъдете спасен! – прошепна той. – Само при нас, господин
Фердинанде, додето не е станало съвсем късно! Това дойдох да ви кажа и да ви замоля
да дойдете с мене! Вие сте наш враг, зная аз. Но вие сте единственият човек, когото не
мога да загубя!
– Няма да дойда! – изсмука устните си Фердинанд, като скръсти ръце на гърдите си. –
Би било така смешно аз да се намеря между вас!... Не разбираш ли това?

Когато Русан Кондуктора излезе, придружен от Борис, Фердинанд погледна замисле-

ния бай Ставри.
В печатницата бе станало по-грозно отпреди. Грозни изглеждаха големите сенки на
машините, които се очертаваха на белите стени, понеже малката синя лампичка
светулкаше на пода. Грозна изглеждаше догарялата печка и остатъците от белия боб,
който и в трите чинии беше примесен с трохи.
Цялата печатница беше пълна с остатъците на един живот, над който тегнеше
прокобата на Русан за окончателно разрушение. Тези остатъци изглеждаше да
изживяват последните си минути.
– Отсега нататък ще нощувам тука – тихо промърмори на себе си Фердинанд. – И ще

336
ги пазя докрай.
– Този момък наистина ли е от онези! – запита най-сетне бай Ставри. – Или е някой
луд?
– Не е луд – отговори Фердинанд. – Той е от онези, но ме обича... Двамата старци
мълчаливо седнаха край изстиналата печка да чакат Борис.
– Тия глупци подпалиха България! – изръмжа под мустак бай Ставри. – Може да се
случи и туй, което този момък каза.
– Трябва да пренесем машините в някое съседно село – продума по едно време
Фердинанд.
Синята светулка, която трепереше на пода, запращя и угасна.
– Хлапакът се забави... – въздъхна бай Ставри. – Да не се понесе по акъла на онзи?
Двамата стари мъже мълчаливо постлаха одеялата си върху треските край печката и
си легнаха, като не преставаха да се ослушват за Борис. Но когато последният влезе, те
се направиха на заспали, защото не искаха да го разпитват и говорят с него.

Подир няколко дни две дълги селски коли понесоха две машини от печатницата на
Фердинанд към едно съседно село. Бай Ставри седна до първия колар и тръгна на път.
Фердинанд и Борис останаха в осиротялата печатница.
– Ще продължим на село – каза Фердинанд. – Там ще бъдем по-спокойни, а при това
ще бъдем само на десет километра от София. Можем да си идваме тук и пеш.
Борис, както преди, не възрази нищо, но не изглеждаше вече да взима голямо участие
в работата на печатницата. От два дни Фердинанд постоянно се питаше дали Борис
въобще е печатарски работник или не.
На другата сутрин колите отново застанаха пред печатницата и товаренето на
останалите машини започна.
По улицата не минаваше никой и никой не запита къде отнася машините си
Фердинанд. Другите печатници отдавна работеха по различни ъгли на тихата
провинция.
Времето бе слънчево и топло. Краят на март носеше диханието на истинска пролет.
Беше цяло чудо, че клоните на дърветата стърчаха още черни и голи. Земята отдавна
пръхнеше, изсъхнала от снежната мокрота.
Късно тази нощ Фердинанд се събуди от ослепителна светлина, която правеше да се
вижда ясно всеки останал предмет в печатницата. Навън всичко блестеше като на
слънце в една треперлива фосфорна светлина. Грозното боботене на аероплани
разтърсваше небето.
– Борисе! – извика Фердинанд.
Борис, който спеше капнал от вдигане на тежките машинни части и като него не бе
чул сирените, вдигна глава и скочи. Двамата навлякоха обувки, грабнаха дрехи и се
впуснаха навън към скривалището.
Защитните оръдия на града трескаво раздрусваха въздуха.
Когато Фердинанд се мушна заедно с Борис в скривалището, веднага помисли за
Русан Кондуктора. Дали това бе краят, който Русан вещаеше? Не можеха ли да почакат
до утре, докато пренесе цялата печатница?
– Много са дошли този път – разтреперано каза сънен мъжки глас в тъмнината на
зимника.
– Защо не заминахме днес и ние? – изпъшка Борис. И той от своя страна мислеше за
Русан Кондуктора.

337
 Фердинанд каза в това време, че вратата на печатницата е отворена и че бяха
забравили да я заключат.
В същия миг обаче силните трусове им показаха, че бомбите падат в града. Никой не
можеше вече да подаде глава вън от зимника.
Отключена или заключена, сега неговата печатница очакваше като стопанина си
своето унищожение.
Фердинанд слушаше гърмежите с превалени от жажда за сън очи.
Краката му трепереха от изтощение.
Каквото и да ставаше вън, той имаше нужда да се тръсне върху влажната земя и да
заспи веднага. Дори в последния миг преди смъртта си той трябваше да легне и да сложи
глава.

Когато излязоха, небето бе отново тъмно. Обаче от всички улици се издигаха

грамадни огнени факли към угасналите висини.
– Подпалили са града! – ахна някой зад тях и като събра върху корема си четиритях
краища на одеялото, с което беше наметнат, хукна към своя дом по осветената от пожара
улица.
Фердинанд и Борис бързо се отправиха към печатницата. Още от ъгъла на улицата те
забелязаха бял пушек на покрива. Фердинанд се хвърли към вратата, влезе вътре и като
се закашля и плю, се покатери на тавана.
Пред очите му обаче се откри непоправима, страшна гледка.
Напластената хартия тлееше горе като червен басейн, додето черният дим
изглеждаше още затворен между гредите като зъл дух.
– Пясък! – извика той на Борис и като закри с палто главата си, скочи долу и бърже
отвори редакцията.
Чекмеджета и каси, всичко, което можеше да се побере в ръцете му, за минута
изхвръкваше навън.
В това време буен пламък избухна от покрива и горе се чу гръм.
– Остави! – извика Фердинанд на Борис, който тичаше към тавана с кофа пясък. – Ела
да изнесем редакцията!
А пламъците боботеха и трещяха вече на покрива, като изхвърляха надолу огнен
въздух.
– Бързо! – викна Фердинанд. – Изнасяй дрехите!
Когато посегнаха да повлекат и една малка машина, страшен трясък от тавана ги
накара да отскочат към вратата.
Грамадно огнено кълбо се тръшна долу сред пода на печатницата и от него избухнаха
на всички страни червени езици, които изхвръкнаха от врати и прозорци, като накараха
Фердинанд и Борис да изтичат навън и да се залепят на отсрещната стена.
– Отива си!... Изгаря!... – викна Фердинанд.
Това беше неговият живот за трийсет години!
– Добре, че пренесохме поне големите машини – тихо го утеши Борис. И той
виждаше, че това, което става пред очите на Фердинанд, е страшно. Той изглеждаше
необикновено грозен на светлината на пожара.
„Сигурно тъй грозен изглежда капитанът, когато корабът му потъва“ – помисли
Борис. Защото корабът е неговият истински дом.
Тъй гледаше Фердинанд как загива домът на душата му.
– Иди към дома! – каза му по едно време той. Борис разбра и тръгна нататък

338
мълчаливо. Фердинанд остана сам. С голяма мъка събра на отсрещния тротоар
изнесените вещи, натрупа ги на купчина и седна върху нея.
Покривът на печатницата рухна в пламъци. Фердинанд го гледаше как изгаря, как
огънят снишава пламъците си върху купищата жарава на пода. Сега горяха няколко
почернели напречни греди.
„Ти си осъден – му каза Русан Кондуктора. – Ти си осъден на гибел!“
Русан не го излъга. От труда на неговия живот останаха пред очите му четири
опушени, полуразрушени стени.
Русан Кондуктора предсказа тази гибел.

Борис се зададе от ъгъла на улицата и още отдалече Фердинанд разбра, че

катастрофата не бе засегнала тази нощ неговото жилище. Тази нощ бе пропаднало само
неговото – печатницата, а онзи дом бе останал, но той принадлежеше на Елена.
– Тук трябва да осъмнем – каза Фердинанд, – ако не добием кураж да пренесем тези
вещи у дома.
– Предпочитам сам да ги пренеса на гърба си и после да поспя – заяви Борис.
Когато дойдоха за последните спасени вещи, подът на печатницата беше вече
продънен, а неговите дъски и греди превърнати в черни въглени, които слабо пушеха на
плиткото дъно на открития зимник.
Фердинанд погледна в неговата черна дупка. Последните искри пръскаха и гаснеха в
нея.

На сутринта, както бяха правили това предишните две сутрини, Фердинанд и Борис
се изправиха на тротоара да чакат двете селски коли, които бай Ставри трябваше да
доведе, за да вземе последните вещи от печатницата. Обаче сега те се изправиха пред
нейните студени развалини.
Слънцето силно грееше. Неспали хора като болни прииждаха от околностите на
София да споходят своите изгорели домове. Високо към слънцето се вдигаха стълбове
дим от неугаснали сгради, които вятърът носеше в небето на ветрила.
Беше още рано сутринта – към девет часа. В този необичаен час внезапно градът
писна от силния вой на сирените.
Този вой се издигна по-страшно от всеки друг път към небето, спусна се надолу към
земята, отгоре и отново надолу, като че ли ридаеше луда и викаше ту Бога, ту хората.
Може би затуй или защото хората не си бяха отспали и починали от снощното
нападение, този вой подлуди всички и особено ония, които бяха дошли тази сутрин
заради пожарите в града. Те писнаха и се хвърлиха към обществените скривалища.
„... Русан!“ – помисли отново Фердинанд и сърцето му се сви.
– Да идем този път в Съдебната палата24, Борисе! – каза той.
Борис бързо и безмълвно го последва нататък. И той мислеше за Русан Кондуктора.
Всяко скривалище в този миг му се струваше недостатъчно здраво.
Когато стигнаха до вратата на огромното здание, тълпата, която се биеше да влезе
вътре, се премазваше на входовете. Жените с писъци блъскаха мъжете с лактите си, за
да влязат преди тях.
В приземните зали бе полутъмно. Гигантски бетонни блокове на двойни колони

24
Яна Язова е очевидка на бомбардировките. Тя самата по чудо оцелява в подземията на Съдебната
палата. Макар и в роман, описаните от нея събития са автентичен документ за разсипването на
столицата на Третото българско царство. – Бел. ред.
339
поддържаха основния под на зданието. То бе мерено при всички нападения над София,
но само една бомба бе оставила върху едното му крило лесно изцерима рана. Всеки
имаше вяра в грамадните бетонни блокове на палатата.
Тласкан от полуделия народ, Фердинанд се притисна към една от двойните колони.
Пред нея той изглеждаше като джудже. Хиляди мъже и жени се наблъскаха около него,
като бръмчаха, пъшкаха и дълго се викаха един други.
После настъпи задъхано мълчание, в което хората заслухтяха. Не се мина много време
и те започнаха да се питат дали не са се изплашили напразно и дали не са слезли много
дълбоко в този бетонен гроб, за да могат да чуят изобщо избухването на бомбите.
В този миг обаче зданието потрепери.
– Започнаха! – чу се вик откъм вратата и всички занемяха.
– Колко е страшно тук, сред толкова много хора! – каза Борис. Устните му лепнеха. –
В нашия зимник като че ли не изглеждаше толкова страшно!
Фердинанд разбра, че Борис се страхува от бетонната планина над тях. Те приличаха
на погребани в братска могила.
В това време адски трясък подхвана грамадните бетонни колони, залюля ги напред-
назад и силно разтърсване нагоре и надолу ги превърна в безпомощни вейки.
– Мерят палатата! – прошепна някой в мъртвата тишина.
Фердинанд затвори очи, за да не гледа какво ще стане с него и с това хилядно човешко
стадо, което с вик се натъркаля по пода. Борис впи главата си в гърдите му. Той също
така не искаше да види своя край.
Колоните се залюляха втори път. Страшно раздрусване хвърли хората върху гърба на
съседите им. Силна светлина блесна в подземието и нов грохот разтърси бетонната
гробница.
– Защо не съм навън! – с болка в гърдите си помисли Фердинанд. – Поне да ме
разкъса вън на открито!
Но всеки знаеше, че няма да излезе вече.
След първата вълна налетя втора и трета. Колосът се люлееше върху своите колони
час, два, три...
По едно време настана кратко затишие и хората презглава се спуснаха да излязат на
въздух, вън от този страшен колос, който ги беше запазил, но който те в никой случай
не искаха да се строполи най-сетне върху главите им, че да не могат да бъдат намерени
под него, докато свят светува...
Фердинанд веднага потегли с тях, но още не бе стигнал първия изход, когато
човешката вълна с писък се върна назад, като се разля по пода на приземието, разсипана
от едно ново сътресение.
– Свърши се! – каза Фердинанд.
Трусовете започнаха с удвоена ярост. Всеки, който пазеше живота си в приземието,
се стремеше отново да се притисне към колоните. Жени хъркаха в безсъзнание, никой
не можеше да им се притече тозчас на помощ, защото вътре бе тъмно и никой не искаше
да се помести от избраното от него място, като вярваше, че само там ще се запази.
Бетонните колоси се разтърсиха с нова сила, като че ли всеки миг грозяха да рухнат.
Русан Кондуктора каза, че подир няколко дена този град няма да остане на мястото
си. Неговото разрушение се извършваше сега над техните глави.
С цената на живота си той слезе да предупреди Фердинанд, обаче Фердинанд закъсня
да излезе и сега загиваше, както му предрече Русан Кондуктора.
След два часа отново настана затишие. Фердинанд се изправи.

340
 – Да излезем, Борисе! – каза по едно време Фердинанд.
По-добре да умрат на чист въздух, отколкото да бъдат задушени и затрупани. Вън бе
настъпило кратко затишие. Входът обаче се пазеше от мъже на въздушната защита,
които държаха револвери в ръка.
– Назад! – викаха те. – Върнете се в скривалището. Преди малко излязоха някои. Ето
ги разкъсани на площада! Няма сирени, няма отбой! Назад в скривалището!
Хората се прибраха, загубили сили за съпротива, и отново зачакаха в тъмнината
между бетонните колони.
Когато излязоха на бял свят, слънцето залязваше. Цялата улица гореше и пламъци от
две страни, като стени, се вдигаха към слънчевия залез. Високи здания падаха като
факли в дъното на улицата.
Стари дървета, изкъртени от корен, с обрулени корони лежаха сред потоци вода,
която шуртеше от скъсаните водопроводни артерии, като пълнеше големите дупки и ги
превръщаше в малки езера.
Само палатата, която напущаха, стоеше на своето място студена, сива и невъзмутима.
– Все пак не можаха да разрушат София до основи – каза Борис, който мислеше за
Русан Кондуктора.
– Да излезем пеш от града, Борисе – каза Фердинанд, като посочи с глава тълпите,
които бягаха между двете огнени стени на улицата. Всеки се спасяваше както можеше
и където очите му видят.

Печатницата на Фердинанд биде сглобена набързо в малкото село. Едностайно

помещение, изградено набързо от кирпичи за хамбар в дъното на големия селски двор,
замести изгорялата печатница в града, а вестникът се превърна в две малки страници,
един лист груба вестникарска хартия, която се късаше при най-слабото дръпване.
Дните обаче тука бяха спокойни, а тримата мъже спяха през всичките часове на
нощта, легнали напряко върху тясното селско легло. Тревожното биене на камбаната,
което подсещаше жителите на селото, че в тяхното небе се въртят неприятелски
аероплани, не ги будеше и не ги вдигаше на крак.
Дърветата цъфтяха и прецъфтяха. Тръносливката пред новата печатница завърза
плод.
Прасето на хазаина идеше да души и рови около корена.
Една сутрин Борис дотича запъхтян от пощата.
– Знаете ли, че имаме нови министри? – извика от вратата той. – Професор Станишев
става министър на вътрешните работи!
Фердинанд остави буквите, които бе свил в шепата си, обратно в касата и погледна
своя млад другар и работник. Борис не приличаше на човек, който е приел с много добро
настроение тази новина.
– Хирург, министър на вътрешните работи!... – изръмжа Борис, като изчука грубо
калта от обущата си върху двете дъски, които служеха за под и изтривалка при вратата.
Фердинанд помисли, че Борис от много дни изчиства по този начин калта от обущата
си, но че досега не му е правил такова лошо впечатление.
– Какво имаш против хирурзите? – запита спокойно Фердинанд.
– Хирурзите са жестоки хора! – заяви с проповедническа сигурност Борис. – Сега
намериха да сложат за министър на вътрешните работи един касапин! Така ли смятат те
да успокоят народа?
Фердинанд погледна Борис под око.

341
 – Не вярвам ти да си измислил това – каза той. – Твоят ум не стига дотам. Я ми кажи
ти откъде научи тази новина?
– Казаха ми я в пощата. А другарите ми знаят това от цяла седмица! – гордо заяви
Борис.
Фердинанд и бай Ставри плахо се спогледаха. Значи така, не напразно се беше
разбрал той с Русан Кондуктора. Те знаеха вече кои са другарите на Борис и какво се бе
случило с него.
– Обещаха, че ще прекратят гоненията... – продължи да ръмжи Борис. Той не
показваше нито желание, нито намерение да се залови за работа. – А в края на краищата
направиха чисто германски кабинет!
Фердинанд мълчеше. Борис му беше повече необходим от всеки друг път. Тази смяна
на управлението щеше да му създаде много работа с вестника, а тука по никой начин не
можеше да намери друг словослагател.
– Германски! Противонароден!... – опули се срещу бай Ставри Борис.
Откакто се помнеше на земята, бай Ставри боготвореше личността на Стамболов и
мразеше всички народовластнически движения. Той помнеше разговора на Борис с
Русан Кондуктора и разбираше накъде бие момчето, но не искаше да се кара с него,
преди да е започнал Фердинанд. Обаче Фердинанд мълчеше. Той набираше буква след
буква. От постоянното упражнение пръстите му бяха станали много сръчни за тази
работа.
– Професор Станишев е много даровит човек – каза по едно време той. – А
германците обичат и ценят даровитите хора. Може да са разбрали, че с авторитета,
който има пред германците, само той може да ги склони да отстъпят и да се
оттеглят накрая – без някоя пакост – от България.
– Ще видим какво ще направи! – злобно изръмжа Борис. – Но ние не чакаме нищо
добро от него!
„Почнаха вече да сменят кабинети... – казваше на себе си Фердинанд. – Отиваме
надолу... надолу и надолу! Щом работата е стигнала дотам да пожертват
Александър Станишев...“

Фердинанд зачака лошото, което той знаеше, че ще прекрати престоя му в това

селище. Но дните отново потекоха в непрекъсната работа. Единственото листче, в което
се превърна неговият вестник, му струваше тези усилия.
Борис беше станал мълчалив до заинатяване, или по цял ден търсеше какъвто и да е
повод да се скара с бай Ставри. Фердинанд чувстваше, че го държи в печатницата като
куче, вързано за синджир, и мълчеше, за да не го дразни повече.
– Какво правя аз тук! – викна една сутрин Борис срещу бай Ставри. – Да работя в един
буржоазен вестник, когато златните момчета мрат по затворите и планините...
– Да не мислиш, че ти трябва да списваш моя вестник? – прекъсна го Фердинанд. Той
бе уморен и раздразнен.
Борис остана със зинала уста срещу него, защото никога не бе виждал Фердинанд
изпаднал в ярост.
С внезапна енергия обаче той се изсмя в лицето му, защото му се стори, че може да
се изсмее. Че най-сетне е дошло времето, когато слугата можеше да се изсмее в лицето
на своя господар.
Фердинанд го изгледа грозно. Избелелите му очи бяха пълни с отвратително
съжаление.

342
 – Много приказваш, момче! – обади се бай Ставри с такъв заплашителен жест към
вратата, сякаш ей сега щеше да излезе да го предаде.
– Заплашваш ли ме? – озъби се Борис.
Фердинанд мълчаливо се наведе над своята работа.
– Гледай навън да не изтърсиш някоя такава! – заключи бай Ставри.
Борис преглътна ръмженето в сухото си гърло и отиде при касата с букви. Когато
привлече към себе си ръкописа, той скритом погледна Фердинанд.
Стори му се, че за първи път вижда до себе си този рошав, мрачен и нисък мъж, който
поради тежка умора нямаше вече никаква боя в очите си.
Между тях зееше вече опропастеният живот на цяло едно поколение. Те не се виждаха
вече и напоследък не можеха дори да се чуят, а толкова пъти бяха умирали заедно,
притиснати един до друг в избата на някоя софийска къща. И възкръсвали заедно за нов
живот.
За миг му стана жално за Фердинанд, защото го виждаше да изостава назад от хората
в едно бурно време като сегашното, защото не искаше да се разбере с Русан Кондуктора,
който бе дошъл да го моли да тръгне заедно с него.
Той не искаше да се сдружи и с Борис и не искаше да се приобщи към неговите
другари, тези прекрасни и възторжени млади хора, които бяха изпълнили с вихрени
надежди планините на България, като чакаха часа на освобождението и новия живот.
Тогава те щяха да слязат в градовете...
Защо този Фердинанд, който бе тъй добър и умен, искаше принудително да изостане
от техните редици, далеч от новото време и бъдещия светъл живот, за да погине,
изоставен от всички?
Борис бе обичал по-рано Фердинанд и не пожали живота си да се завърне при него,
защото знаеше, че той ще работи сам, дори тогава, когато го изоставят всички.
А ето каква награда получи той за своята любов. Прави бяха неговите другари, които
му казваха, че хората на реакцията не знаят да казват: „Благодаря.“ Те смятат всекиго
длъжен да работи за тяхното обогатяване!

На другия ден Борис не беше в леглото и торбата с дрехите му не висеше вече на

стената.
– Отиде си! – изруга вместо „добрутро“ бай Ставри.
Той се повъртя между замлъкналите машини ден-два, после се сбогува с Фердинанд,
нарами торбичката си и тръгна да се прибере при своята бабичка в едно далечно село.
Замлъкналата печатница нямаше повече нужда от своя пазач. Фердинанд мълчаливо
се изправи сред опустелия хамбар. Руските войски бяха достигнали Дунава. Борис и бай
Ставри го изоставиха тъкмо сега, когато България изглеждаше изправена пред гибелна
война или пред продължителен, но страшен мир.
Фердинанд обаче бе замлъкнал. Той не можеше да направи нищо против хората,
които не искаха повече да работят и да живеят заедно с него.

Първите руски войници дойдоха на Дунава.

Последните германски войници стремително отстъпиха по шосета и железопътни
линии към Югославия.
Новите министри, заради които Борис с възмущение напусна Фердинанд, бидоха
сменени от нови министри.
Най-сетне стана туй, заради което много мъже в последно време от обикновени

343
бежанци из България станаха министри, заради което хиляди невинни жени и деца
умряха, разкъсани от бомби, заради което една от най-красивите и чисти столици на
стария континент се превърна в развалини.
Германците си отидоха!
Фердинанд обаче седеше с увиснали ръце между своите замлъкнали машини.
Септември месец освети с есенна тиха светлина малкото село, когато руските
войници минаха Дунава и по стъпките на заминалите германци навлязоха в България.
Всички българи си казаха, че дойде мир.
В този ден обаче Русия обяви война на България.
Развалините на София вопиеха за почивка, която заслужено имат всички развалини.
Те настояваха за почивка.
Една сутрин по здрач, когато леката мъгла още пълзеше по полето, някой силно
заудря юмрука си по дъсчената врата на плевнята, която Фердинанд бе превърнал в
печатница.
Фердинанд скочи от сън и погледна вратата, която грозеше да се изкърти.
Навярно в селото бяха дошли вече руски войници!... Как ли изглеждаха те?
Веднъж някакъв беглец от Полша му разправи, че те носят червена петолъчна звезда
на челото си.
Фердинанд неспокойно стана и внимателно отвори вратата. Вън обаче стоеше,
разтреперан от глава до пети, хазяинът на плевнята – по нощна тъкана риза и налъми на
бос крак.
– Господин Фердинанде! – тихо извика той. – Става нещо страшно! „Онези“ слезли
нощес от планината, заели съседното село, изклали стражарите, а кметът е обесен.
Казали, че тази сутрин ще дойдат и в наше село! В София, казват, имало революция и
ново правителство взело властта.
– Не чу ли кои са дошли? – шепнешком го запита Фердинанд.
– Чух, че са пак „онези“, комунистите. Казват, че събрали около себе си и други
партизани...
– Не може да бъде! – възкликна Фердинанд. – Ти не си разбрал добре! Веднага ще
отида до града да видя какво става там!
Той бързо навърви обущата си, облече се и се впусна на път така стремително, сякаш
беше в ония години, когато се сдоби със свой вестник, за който трябваше пръв от всички
да научава новините.
Пътят до София се белееше напълно пуст. Това обстоятелство много озадачи
Фердинанд. Едва при последните два километра един войник на кон го пресрещна и
спря.
– Накъде? – запита той.
– В града – отговори Фердинанд.
– Няма да ви пуснат, върнете се – каза войникът. – Никой не може да влезе или да
излезе без специално разрешение. „Отечественият фронт“ завзе града. Вие от
„другарите“ ли сте? – колебливо запита той.
– Аз живея тука на село – отклони въпроса му Фердинанд.
– Тогава не се опитвайте да влезете! – усмихна се младият войник. – По всички улици
и шосета вървят тълпи с пушки на рамо. Прилича на революция!... Започнаха да
арестуват големците още през нощта. Министрите, народните представители,
генералите, всички са арестувани. Хиляди мъже откарват към Обществената безо-
пасност. И тя от тази нощ е в ръцете на партизани, които слязоха от планината. Те

344
владеят града и се наричат сега милиция.
Фердинанд продължи своя път, но вече много по-бавно, защото се размисли за себе
си. В ума му непрекъснато се въртяха думите на Русан Кондуктора:
„Вие сте от набелязаните!“
Защо арестуват министри, депутати, генерали?... Това прилича действително на
революция. Какво ставаше в България?
Когато наближи първите къщи на града, Фердинанд забеляза една голяма тълпа
въоръжени младежи, които пазеха шосето. Сърцето му заби от изненада. Никога досега
той не бе виждал из България подобни сухи и черни млади хора, така особено вехто и
парцаливо облечени, с каскети на глава и шмайзери през рамо.
Очевидно тази нощ те бяха дошли от чуждо място и сега вардеха входа на града.
Дълги виненочервени знамена се вееха от двете крайни къщи над главите им.
Българското трицветно знаме не се виждаше между тях.
Фердинанд прокара ръка през лицето си и почувства, че плаче. Той плачеше отдалеч
като изгнаник, който с голяма мъка разпознава от чужда земя пределите на своето
отечество.
Тези въоръжени непознати младежи бяха свалили и захвърлили старото трицветно
знаме. А Фердинанд бе вече стар и за него трицветното знаме значеше България.
Тези мъже приличаха на чужденци. Те не знаеха с течение на вековете колко пъти
тази малка страна бе ставала велика!
Тези мъже бяха млади и сигурно никога не са били войници.
За тях старото трицветно знаме не значеше нищо.
Иначе тяхната ръка щеше да потрепери.
Старите хора знаят, че не се сваля за една нощ знамето на един отечествен народ.

Фердинанд тъпчеше праха по пътя към своето село и мислеше за себе си, за
съсипиите, в които се превръщаше неговият живот поради разгрома на България. За
покритата с червени знамена София, където завърши неговият живот, и за Соления
залив, където бе започнал преди повече от половин столетие.
Ах, да... Соления залив!... Атанас и Маца!...
Фердинанд застана сред път и погледна през позлатеното поле към синия хоризонт,
към синьото море, към Соления залив. Сърцето му се отпусна и се успокои.
Той ще отиде в Соления залив при Маца и при Атанас.
Тази нощ неговата борба завърши с поражение. Защо да не се върне най-сетне в
родната си къща, откъдето започнаха неговите победи?
Но може би и тази буря скоро ще премине. Старата българска войска ще вземе
оръжието на тези млади непознати хора и ще застане на вечната си стража в българската
столица.
Тогава и Фердинанд ще върне своите стари печатарски машини в София и ще
продължи своята трийсетгодишна работа.
Обнадежден от такива мисли, Фердинанд не усети как влезе в село. Зловещо детско
писукане и врява от мъжки и женски гласове идеше от мястото на Общинското
управление на централния площад.
„И тука вече са дошли!“ – каза си Фердинанд, като мина бързо по безлюдните улички
към своята плевня.
Когато пристигна, пред очите му се разкри страшна гледка.
Широката дъсчена врата бе изкъртена и захвърлена сред улицата.

345
 С грозен рев, из дъното на гърдите си, Фердинанд изтича към своето последно
скривалище и се закова на разкъртения праг.
В плевнята всичко бе преобърнато с главата надолу. Машините – натрошени,
излагаха своите остатъци на пода.
Едничкият куфар, в който Фердинанд държеше своите дрехи, бе отнесен. Леглото,
върху което намери своята последна почивка – насечено, а завивките му разкъсани и
нахвърляни върху купищата разнебитени машини.
Нашествениците бяха подпалили тези останки, но огънят бе угаснал подир тяхното
излизане.
Фердинанд събра дъх и излезе.
От неговия имот и неговата покъщнина не бе останала нито една вещ, която той би
могъл да вземе със себе си. А какво щеше да стане, ако бяха намерили самия него между
тези вещи?
„Вие сте набелязан за унищожение“ – беше му казал Русан Кондуктора.
Виковете и детският рев ехтяха от площада. Изглежда, че цялото село сега бе там. Но
не, тук все още бе останал някой, който се промъкваше през градината.
Това беше пак той, хазяинът.
– Върнахте ли се – изшушна той, като надникна от вратата с изцъклени очи. По
лицето му още трепереше ужасът на преживяното. – Бягайте, бягайте по-скоро,
господин Фердинанде!... Търсиха ви и ето какво стана!... Ако ви намерят тука, ще
изгорят и плевнята, и къщата ми!
Фердинанд мълчеше и го гледаше отдалече. Тогава хазяинът сключи разтреперани
ръце при вратата и заплака.
– Моля ви се, господин Фердинанде! Махнете се веднага, веднага от къщата ми. Не
ги ли чувате? Те навързаха много селяни... Кметът лежи убит в кметството. Ще се
върнат пак и ще ви намерят! Бързайте, господин Фердинанде! Душицата ми изгоря
заради вас!
Фердинанд премига като ударен и се раздвижи. Той прескочи купищата развалини и
застана пред селянина, който трепереше и ридаеше с молитвено сключени ръце. Той
погледна отблизо този, който трепереше и ридаеше с молитвено скръстени ръце за
своята плевня и своята глинена къщурка и гонеше тогова, който виждаше в развалини
цялото свое имущество, в развалини своята цветуща страна.
Фердинанд го изгледа вторачено, сякаш искаше да види добре и завинаги един от
тези, за чието издигане и човешко просветление бе водил трийсетгодишна борба.
Изгледа го от глава до пети и не му каза нищо.
Така той излезе от плевнята и тръгна мълчаливо към края на селото.
Той не носеше в ръцете си никакъв товар.
Всичко, което бе извършил и придобил в живота си, остана далече зад него,
превърнато в развалините, които хората наричат минало.

24.
Опряла ухо на пътната врата, Маца от дълго време се мъчеше да долови стъпките на
Атанас. Най-сетне сърцето ѝ заби от тревога. Гърлото ѝ пресъхна.
В този метежен и страшен за Соления залив ден Атанас не биваше да я оставя сама и
на своя глава да отиде към центъра на града. Редки, но силни изстрели достигаха до нея
346
от тази посока и я караха да изтръпва, защото тя можеше да загуби Атанас при всеки
изстрел.
Призори още Соления залив биде зает от „партизани“. Начело на тази група въоръже-
ни мъже и жени слезе от планината Русан Кондуктора и веднага зае Общинското
управление. Също така в тази нощ жителите на залива научиха, че Беро-Беро е изчезнал
от Соления залив. Старият господар бе напуснал своето царство.
Когато мълвата, която разгласяваше събитията на тази нощ, достигна къщата на баба
Мария Тъкачката, Атанас каза:
– Щом Русан Кондуктора е заел Общинското управление, аз мога да се поразходя и
да видя какво става из града.
Времето обаче минаваше, а той не се завръщаше от своята обиколка. Гърмежите,
които се откъсваха от центъра на Соления залив, за да заглъхнат в крайните квартали,
караха сърцето ѝ да подскокне и да потрепери в гърдите. Както улицата, така и вратните
бяха пусти. Съседите не смееха да излязат.
Нови гърмежи се чуха откъм брега на морето. Не! Тя не може повече да чака сама
вкъщи, а ще отиде да намери Атанас. Ако някой я запита накъде отива – и тя може да
каже някоя и друга дума за Русан Кондуктора. Маца го е посрещала вкъщи като добър
гост и той е бил много любезен по това време с нея.

Колкото наближаваше централния площад на залива, толкова повече хора срещаше

Маца.
– По-добре не продължавай! – съветваха я те. – Беро-Беро е избягал през нощта, а
онези вилнеят в Общинското управление и по всички големи къщи на залива. Преди
малко разграбиха дома на Беро-Беро и застреляха Сандро Гръка, а Жулиета и двете ѝ
деца повлякоха към Общината.
– А вие не видяхте ли някъде Атанас? – запита Маца.
– Русан Кондуктора, мислим, го извика в Общинското управление – казаха някои. –
Но ти по-добре си иди у дома и не оставяй къщата без човек. Сега разграбват къщите на
солоизносителите, но скоро и до нашите къщи ще дойде ред.
Маца не пожела да ги послуша и с развени коси се спусна към Общинското
управление. Какво диреше Атанас сред тези въоръжени, повилнели хора?
От прозорците на съседна къща се раздаде честа стрелба и женски викове за помощ.
Маца презглава се впусна да тича и не видя как изкачи в навалицата стъпалата на
Общинското управление.
Тълпа въоръжени до зъби мъже водеше дъщерята на Беро-Беро, Жулиета, която
държеше с една ръка малкото си момиченце, а с другата водеше по-голямото. Тя беше
облечена за път в тежко зимно палто, въпреки топлия есенен ден.
По-голямото ѝ момиченце носеше в ръка вързопче с дрешки.
Бяла като вар, Жулиета пристъпваше с изправена глава пред въоръжените мъже, без
да отговори нито с поглед, нито с дума на техните груби оскърбления.
Разтреперана от глава до пети, Маца преглътна горещите сълзи в гърлото си и се
хвърли подир това страшно шествие, за да влезе в Общинското управление, но на
вратата се сблъска с директора Александър.
Той стоеше като закован, с целия си висок ръст на прага. Маца го погледна за миг,
изненадана от неговата изменена външност. Отслабнал и посинял, с възпалени до
кръвясване очи, които не виждаха нищо наоколо си, той гледаше право в Жулиета, но
тя мина с изправена глава край него, без да му отдели нито един поглед.

347
 Маца се сблъска в него, но не се извини, нито го поздрави, както правеше обикновено,
защото в този миг той не можеше да чуе нейното извинение, нито чакаше нейния
поздрав. Той не я забеляза, нито се отмести при нейното блъсване, а като изви кръвя-
салите си очи, продължи да гледа натам, където отвеждаха Жулиета и децата ѝ.
Маца се хвърли към една група мъже, сред които стърчеше на извънредна височина
Русан Кондуктора. Той се разправяше с тях, като им викаше ядосано с прегракналия си,
глух глас. Русан изглеждаше сега много по-слаб и по-висок отпреди. Нагънатите му на
хармоника бузи се разгънаха и нагънаха до ушите, а острата му адамова ябълка щръкна
по средата на дългия му врат.
Маца се изправи пред него и плахо го поздрави с „Добър ден“.
Русан Кондуктора премига с малките си, кръгли очи и веднага сякаш свали птичата
си глава от височината на облаците.
– Другарката Маца! – възкликна той, което показваше, че въпреки залисията на този
ден и големия гняв, който проявяваше пред групата непознати, въоръжени до зъби
мъже, той веднага я отличи от тълпата, която се блъскаше наоколо, и позна. Сухите му,
кафени бузи изведнъж се разтеглиха и отново нагънаха до ушите в една чудновата птича
гримаса, която той употребяваше за усмивка.
– Какво правите тука?!
– Търся брат си Атанас – на свой ред любезно се усмихна Маца.
– Той е при мене, елате! – бързо я поведе Русан Кондуктора по дългия коридор. Маца
забеляза, че той изглежда много мил и доста спретнат в новата си зелена униформа.
– Аз пазя Атанас при мене – обърна се към нея Русан Кондуктора, като се наклони. –
В такива дни стават нежелателни работи с мъжете.
Маца срамежливо и благодарно наведе очи.
Русан Кондуктора спря пред една врата и Маца се видя изправена пред стаята на Беро-
Беро, която заемаше цялата среда на Общинското управление.
Тя изтръпна от глава до пети, както бе тръпнал до днес всеки жител на Соления залив,
който се изправяше тук да изложи някоя молба пред Беро-Беро.
Този беше първият ден подир трийсет години, в който Беро-Беро не се намираше в
тази стая, която бе неговото седалище в центъра на Соления залив.
С разширени от уплаха очи Маца влезе и погледна опустошението и безпорядъка,
нанесени само за една нощ в тази прочута стая.
Бляскаво жълтият паркет на пода ѝ се видя безбожно замърсен и кален, а големият и
толкова скъп персийски килим бе събран и захвърлен в едни ъгъл като огромна кална
дрипа. Кожените кресла бяха изтърбушени и съдрани, а остатъци от тежките червени
плюшени завеси висяха на една-две халки от опушения дъбов корниз.
Този безпорядък сякаш нарочно бе внесен в това старо, постоянно свърталище на
господаря на Соления залив, за да покаже веднага на всеки посетител, че:
Беро-Беро не е вече тук!
Атанас седеше прегърбен в един ъгъл и се усмихна с особено облекчение, когато видя
Маца. Изглежда и нему бе неприятно да седи в тази опустошена стая, където до вчера
не би могъл да стъпи, без да бъде нарочно повикан за това.
Момчета с пушки и пистолети на кръста възбудено споряха и веднага се обърнаха
към Русан Кондуктора за нови разправии.
– Не трябваше да стигат дотам! – изпъшка Русан Кондуктора, като се приближи
подир малко към Маца и Атанас. Глухият му глас се бореше да излезе от нервното му
гърло, затиснато сега от вълнение със щръкналата му адамова ябълка. – Убили са преди

348
малко Сандро Гръка.
– Да, когато идвах насам, чух това – тихо въздъхна и Маца.
– Отказал да се подчини. Не искал да последва момчетата – каза Русан. – А те са
разярени, че изпуснаха Беро-Беро. Сандро Гръка плати греховете на тъста си.
Застреляли го преди малко в дома му.
Маца с мъка удържа сълзите си.
– Да, пред очите на жена му и на децата му!... – прошепна тя.
– Това не трябваше да става – отговори Русан Кондуктора и се обърна към тях, като
че ли да стовари още един свой товар. – Призори намериха застрелян и началникът на
гарата. Всеки може да помисли, че съм го застрелял аз! Какво да правя?... Момчетата са
много възбудени и аз не мога да се разкъсам на всички страни. Трябва да стоя тук и
всеки миг да ги укротявам.
В туй време вратата широко се отвори и в стаята на Беро-Беро влезе Давид. Маца го
погледна. Този винаги кротък и любезно усмихнат жрец на кинематографното изкуство
в залива сега бе окичен от главата до кръста с разнообразни оръжия. Най-вече биеше у
него на очи една широка червена лента, вързана напряко през гърдите му.
Значи и той е бил от тях, а тя нищо такова не бе чула за него!
– Другарю! – извика Давид. Виждаше се, че той не бе изтрезнял още от нанесената
победа. – И последният участък падна в наши ръце! Но защо си допуснал в твоя участък
да станат тези убийства? – запита той с внезапно недоволство.
– Тъкмо затова се карам с моите момчета – отчаяно вдигна ръце Русан Кондуктора. –
Аз им дадох заповед най-строга: арест и само арест! По-късно всички ще се съберем,
ще направим народен съд и само той ще реши кой е виновен и кой не! Казах им, че
отмъщението няма да закъснее. Всички ние вкупом ще наложим наказание на
виновните!
– Отлично, другарю! – възторжено извика Давид. – Добре! Продължавай! Това ще
разглася и аз в моя участък! Дано не се чуят вече други убийства!... Хората ми търсят
навсякъде Беро-Беро!
Давид вдигна в юмрук дясната си ръка, какъвто бе поздравът на новодошлите и бърже
излезе навън, като че ли и той хукна да търси Беро-Беро из ъглите на Соления залив.
Маца и Атанас се приготвиха да си вървят.
– Вашият брат... – внезапно се обърна към тях Русан Кондуктора. – Сигурно вие не
знаете, че той не е вече в София. Неговата печатница е изгоряла до основи.
Атанас и Маца втрещено се спогледаха. Очите на Маца плувнаха в сълзи. Тогава
Атанас откъсна посивелия си поглед от нея.
– Не знаете ли вие къде е сега той? – запитаха и двамата.
– Навярно скита някъде из България – с променен глас отвърна Русан Кондуктора. –
Той не е в София, защото зная положително, че там го търсят и че още не са го
намерили. Аз познавам хората, които слязоха в София. Едно нещо ще ви помоля.
Веднага ме предупредете, ако той случайно дойде тук. И на никого нито дума!
Атанас и Маца излязоха като замаяни.
По коридора и стълбите се блъскаха въоръжените младежи, непознати чужденци за
Соления залив. Между тях слизаха и се качваха жени в сини шаячни панталони, с тежки
шмайзери през рамо. Косите им бяха чорлави, като че ли цяла нощ бяха пътували по
ветровити пътища.
Малки групи въоръжени младежи вкарваха под стража в зданието на Общинското
управление познати граждани на Соления залив, току-що извлечени от къщи, едва

349
нахлузили обуща и наметнали палто.
Те вървяха бледи и разтревожени, като диреха сконфузено с очи между въоръжените
младежи в Общинското управление да зърнат някое познато лице, от което можеха да
потърсят закрила.
Но чиновниците на Беро-Беро, които бяха заварени на служба в това здание, бидоха
арестувани още през нощта и натъпкани в избата, където гладни и жадни се питаха какво
ли още ги чака за тази им служба.
Между арестуваните в мазето се мъдреше и един стар общински стражар, едничкият
измежду тях, който тази нощ бе носил оръжие, с което е могъл да брани както своята,
така и тяхната свобода.
Неговите другари цяла нощ водили престрелка по брега на морето с партизаните и
паднали до един на своя пост. А той бил стар и почти сляп. Досега старателно крил от
Беро-Беро този си недъг, за да може да доизкара за пенсия. Тази нощ неговата слепота
бе спасила живота му.
Когато на сутринта го хванали и повели към Общинското управление, в ранното утро
той видял да извличат по главната улица труповете на неговите избити другари и тогава
благодарил на своята слепота, която някога тъй старателно криел и проклинал.
Да, той беше запазил себе си, защото не можеше да пази другите. А щом той беше
последният пазител на залива, никой повече не можеше да очаква закрила от някого.
Мазето на Общинското управление непрекъснато се пълнеше с арестувани от всички
краища на Соления залив.
Маца и Атанас се уловиха за ръка и поеха към къщи. Те се чувстваха разкъсани на
две страни, защото виждаха какво става тука с тях, обаче много повече се тревожеха
вече за Фердинанд.
Дали някъде в България такива намръщени въоръжени младежи не водят и него към
някой неизвестен затвор, с нож насочен в гърба?
– Ти какво мислиш, Атанасе? – прошепна Маца, като вдигна уплашените си, кротки
очи към него.
– Бате е умен човек – със стиснато гърло отвърна Атанас. – Той ще знае да се пази...
– Какво помага умът на мишката, когато е в капана? – тихо въздъхна Маца.

Една късна вечер Маца първа чу как някой пухти, сумти и мърмори, като изкачва
каменните стъпала пред къщата.
Този, който идеше, очевидно бе недоволен да напипва стъпалата с върха на ногата си
в гробната тъмнина на нощта.
Със свито сърце тя погледна Атанас. В тези опасни времена се боеше от чужди стъпки
на стълбата. Малцина бяха тези граждани на Соления залив, които отваряха дори и по
пладне без сърцебиене вратата си, когато някой похлопаше на нея. Маца предпочиташе
да бъде забравена от близки и познати, нежели при всяко похлопване да очаква най-
лошото – да задигнат Атанас, или да повлекат нея самата към избата на Общинското
управление, откъдето малцина се връщаха по домовете си.
Като чу пухтенето на непознатия гост през този късен час на нощта, Маца се изправи
с целия си ръст и дъхът ѝ се пресече.
– Кой може да бъде по това време? – вдигна глава и Атанас. Той изглеждаше посивял
и примирен с живота, но тъкмо заради това копнееше за спокойствие и не искаше да
има с никого от новите никакви разправии.
Мисълта, че идат него да „вземат“, накара сърцето му да забъхти в остарелите му

350
гърди.
Той бързо отиде до вратата, отвори я и светна вън.
Чужденецът, който се изправи пред него, беше брат му Фердинанд.
Потънал в прах, с чорлава, наведена глава, той току-що навзираше и напипваше с
крак последното стъпало. Дрипавите му дрехи и пътническата му тояга показваха, че в
този дом иде скитник.
– Добър вечер! – изправи глава Фердинанд и сините, изострени черти на измъченото
му лице се разтеглиха в старата му, чисто детска, тържествуваща усмивка, която
казваше: „Виждаш ли, пак успях да дойда!...“
С последно пухтене той влезе и Атанас веднага затвори подир него вратата.
С тих писък Маца се улови за гърдите и седна в близкия стол.
Фердинанд бягаше!... За нея това стана ясно при първия поглед, който хвърли върху
него и сърцето ѝ спря да бие.
– Не се бой, Мацо! – каза дрезгаво Фердинанд, додето Атанас се впусна да донесе
вода. – Не се плаши от мене! Сега ще се измия и ти ще видиш, че не съм толкова
страшен. Такъв съм станал от многото вървене. Не ми беше възможно навсякъде да
пътувам с влак!...
Той се приближи до нея засмян, като я тупна по рамото и се помъчи да я успокои.
Тежки сълзи се отърколиха по бузите на Маца и тя безмълвно сложи примрялата си
глава на оцапания му ръкав.
– Гонят ли те, бате? – запита с изсъхнали устни Атанас.
Маца го погледна и още повече се уплаши, защото Атанас не бе показвал досега, че
се страхува за себе си и никога досега тя не го бе виждала тъй изплашен.
– Никой не ме гони! – засмя се Фердинанд. – Аз сам се гоня от място на място. По
нашите места вече не обичат много вестникари като мене – прибави той. – Но и това
скоро ще мине. До това време ще си почина при вас. У нас – прибави той, като ги
погледна изпитателно. – Нали това е и моята родна къща?
Той с облекчение отвърна очи от лицата им и се остави в ръцете на Атанас, който
съблече мръсните му дрехи.
– Цял месец вече не съм променял нито една част от тоалета си – изръмжа Фердинанд,
като се задави от своята стара кашлица. Нещо ручеше в гърдите му.
– Мацо, донеси мои дрехи – каза Атанас.
Цялото му внимание сега бе съсредоточено върху брат му. Бе забравил, че на Маца е
прилошавало. Той гледаше купчината мръсни дрехи, които бе смъкнал от гърба на брат
си, и наведената му глава, която бе една бедна и мръсна просешка глава. Черни вади
бяха засъхнали под ушите му.
– Къде си спал толкова нощи? – запита Атанас. – Денем криеше ли се?
– Често пъти се криех – все така усмихнат отговори Фердинанд, като тръгна да се мие.
Когато изтърка цял калъп сапун по себе си, Фердинанд с пръхтене се изплакна и
огледа в огледалото.
– Я гледай – извика радостно той на Атанас. – Аз съм бил бял човек!
Атанас потрепери и наведе очи.
– Тука как е? – запита Фердинанд, като обличаше неговите чисти дрехи.
– Мисля, че е много лошо – полека отвърна Атанас. – Много убити, още повече
изчезнали. Арестите продължават. Всички задържани ще бъдат съдени от Народен съд.
Фердинанд се огледа в дългите и широки дрехи на Атанас.
– Аз нямам вече свои дрехи – каза той просто, сякаш не беше чул Атанас.

351
 – Русан Кондуктора е тук – продължи след кратко мълчание Атанас. – На девети
септември той слезе начело на една партизанска чета от планината и стана в първите
дни нещо като управител на Соления залив.
– Русан ли? – извика радостно Фердинанд и лъч от загубената светлина на живота
блесна в мъртвите му зеници. – Щом Русан е тук, тогава аз съм много добре!
Атанас наведе глава, уни и посърна. В този миг Фердинанд го оприличи на опожарена
гора.
– Какво има? – запита той, като впери в него болните си, безцветни очи. Обаче
отдавна знаеше какво. Той бе преминал много места и вървял твърде дълго време. Той
знаеше какво е положението в цялата страна.
Той бе станал излишен и опасен на всяко място. Където и да се явеше, хората се
питаха:
– Този още ли е на свобода? Я гледайте, Фердинанд бил още жив.
Навярно и Атанас мислеше като тях и че няма да се намери човек, който да направи
брат му да поживее още малко между хората на Соления залив.
– Русан Кондуктора заръча веднага да го предупредим, ако дойдеш – каза Атанас,
като тръгна подир брат си към кухнята, където Маца със сълзи на очи трупаше върху
масата изобилна вечеря.
– Иди го намери! – въздъхна Фердинанд.
– Къде ли мога да го намеря сега? – запита се прегърбен Атанас и добави: – В първите
дни Русан Кондуктора беше управител на Соления залив. Обаче като застреляха Сандро
Гръка и началника на гарата, той направи голям скандал и партията се почувства за-
сегната от него. Тогава за негов помощник му изпратиха един чужденец. Русан
Кондуктора е пак големец, но без голяма власт. И при това той непрекъснато се движи.
– Излез и го подири! – викна нетърпеливо Маца. Нервите трепереха по цялото ѝ тяло.

Атанас излезе, без да продума повече, и се упъти към Общинското управление.

– Другарят Русан е на партийно заседание – отвърна му милиционерът, който пазеше
на входа. Нека той остави бележка за това, което иска да му говори.
– Не – каза решително Атанас. – Аз искам на всякаква цена да го видя още сега.
Другарю, кажи му, че неговият приятел Атанас иска веднага да го види!
Милиционерите, които се въртяха около вратата, изръмжаха и го изгледаха от глава
до пети.
– Кажете му, че нашият приятел е много болен и умира! – отчаяно извика Атанас.
Никой обаче не обърна внимание на думите му. Колко много хора умираха
напоследък...
– Другарят Русан ще се разсърди много, ако не му съобщите веднага! – настойчиво
ги погледна Атанас. – Подир един час може би ще бъде вече късно!
Най-възрастният по едно време се отдели от групата и влезе вътре. Атанас почувства,
че той отива не поради страх от гнева на началника Русан, а защото беше вече възрастен
и престрадал човек. Това го окуражи.
Времето минаваше, а старият милиционер не се връщаше, нито водеше Русан
Кондуктора. Атанас помисли, че всичките самотни и скучни дни на живота му не са
минали тъй бавно, както това време на очакване пред погледа на чужденците – пазители
на старото Общинско управление на Соления залив.
Най-сетне високата фигура на Русан Кондуктора щръкна в дрезгавата светлина на
коридора. Той изтича до Атанас и без да го запита каквото и да било, впусна се с него

352
надолу по тъмната улица.
– Брат ми току-що дойде – с разтреперани устни прошепна Атанас, като усети, че
зъбите му тракат.
– Тежко ли е ранен? – едва успя да издума Русан Кондуктора, като продължаваше да
тича преди него на високите си нозе.
– Не! Той не е ранен! – спря го Атанас. – Дойде по тъмно жив и здрав, но в окаян вид.
Изглежда, че се е крил денем, а нощем е вървял. Или се е превозвал с каквото намери.
– Защо не ми каза веднага? – изстена Русан Кондуктора, като се закова пред него
върху високите си нозе. Нещо се скъса в гърлото му. Той се подпря на близкия зид и
свали шапка. Под козирката челото му блестеше от пот. Той я изтри с кърпата си и
въздъхна.
– Тогава аз съм излишен – каза след кратко размишление той. – Мога да навлека
подозрение върху него и да го предам. Знай, че подир всекиго от нас сега летят две очи
и две уши. Върни се веднага! Никой, нито една жива душа не трябва да го види у вас,
разбра ли? Иначе ще го загубим и нищо, нищо няма да го спаси!
Атанас кимна уплашено с глава, а Русан Кондуктора замаяно продължи:
– Пази брат си! Той може да остане тука най-късно до утре вечер! Аз ще наредя за
него едно сигурно скривалище в околните села, додето бурята премине. Чакайте моя
човек утре вечер! А сега аз трябва наистина да отида при някой болен другар, защото
като се върна, в събранието, всички ще ме питат как е. Очите, които летят подир мен,
трябва да ме видят къде влизам. Довиждане!
Без да стисне ръката на Атанас, Русан Кондуктора се обърна и понесе по тъмната
улица върху своята необикновена височина.
„Горкият... – каза си Атанас. – Когато е излагал живота си в борба за свобода, дали е
знаел, че толкова скоро ще дойде времето, когато ще се бои от сянката на очите на
своите другари?!“
Обаче той нямаше време да съжалява Русан Кондуктора. Брат му Фердинанд чакаше
неговото завръщане вкъщи.
В този миг обаче Атанас си припомни думите на Русан, че зад всеки човек в Соления
залив летят две очи и две уши, затуй намери за благоразумно да се помае из улиците, да
позяпа полутъмните и празни витрини и тогава бавно да си тръгне за дома.
Очите, които летяха подир него и го гледаха, трябваше да видят, че той няма за какво
да бърза.

На следната нощ, тъмна и студена, Фердинанд се отправи по един предначертан път

заедно с брат си Атанас към края на селището. Там, според съобщението на Русан
Кондуктора, чакаше каруца, а в каруцата пушеше чибук стар селянин.
Селянинът погледна Фердинанд, поусмихна се и кимна с глава. Навярно от своя
страна той го намери също доста стар и че на двамата не подхождаше вече да кроят
заговори.
Но додето Фердинанд се качваше в талигата, той остана да седи мълчаливо под
ямурлука си, като пушеше своята чибучка.
Фердинанд изпръхтя и се намести лежешком върху постланите черги. С една ръка
селянинът метна друг ямурлук върху него и така те досущ заприличаха един на друг.
Двамата братя мълчаливо се разцелуваха и каруцата потегли.
Атанас дълго време стоя сред тъмното поле, като следеше с поглед колата, додето тя
навлезе в непроницаемата тъмнина на октомврийската нощ.

353
 Само тракането на копелетата се чуваше все по-далеч и по-далеч, додето и то утихна.

25.
Подир заминаването на Фердинанд Атанас не излезе от къщи. Соления залив му се
виждаше сега едно грозно и страшно селище, завзето от чужденци, които дебнеха да се
нахвърлят и разорят неговия бащин дом.
Това разорение очакваше и Маца, която по цял ден седеше при прозореца с поглед,
отправен към горния край на улицата, към центъра на града и Общинското управление,
превзето от враговете на Фердинанд.
В този подиробед тя гледаше през прозорец, когато се зададе с голяма бързина от
горния край на улицата Катерина. Колко много време Маца не бе виждала Катерина!
Години бяха минали от сватбата на Катка, когато се видяха за последен път.
В най-тревожните дни, които преживяха, покрай другите новини Маца научи от
съседките, че Катерина се е върнала в Соления залив.
Тя обаче слезе направо в къщата на Драго Търговеца, като не направи нито едно
кратко посещение на своите стари съседи и не споходи своята изоставена родна къща.
Да, кой можеше да каже, че малкият беден дом и остарелите съседи още значеха нещо
за Катерина? Първом тя стана богата и красива жена поради Фердинанд, а наскоро
успехите, които непрекъснато печелеше в живота, бяха ѝ подарили втория по ред неин
съпруг, за когото разправяха, че бил много по-богат и по-красив от нея.
Самата Катка още в самото начало се похвали на своите приятелки, че майка ѝ
Катерина е взела за съпруг прочут мъж. Съпругът на майка ѝ бил писател!
Истина, в Соления залив никой не бе чувал неговото име и колкото и да се мъчиха,
никой не можа да си го припомни.
Това обаче нямаше никакво значение.
Колцина бяха онези, които плачеха над тъжната история на Жан Валжан и злочести-
ните на Козетка, но за нищо на света не можеха да си припомнят името на човека, който
бе съчинил25 този сърцераздирателен разказ?
Да, твърде възможно бе всеки от тях да бе чел по нещо от този забележителен автор,
който бе станал втори по ред съпруг на Катерина, но се бе случило да не запомни името
му.
– Той изпраща на майка ми два-три пъти в седмицата писма, големи колкото една
книга – каза им Катка.
– Така ли? – учудиха се нейните приятелки. – А защо майка ти Катерина е оставила
сам, в такива смутни времена, мъжа, който толкова много я обича?
Катка не знаеше какво да отговори на този въпрос. Тя самата не смееше да запита за
това майка Катерина, защото се страхуваше от нейния отговор.
– Дойдох да браня децата си! – каза майка Катерина, когато пристигна в Соления
залив. – Хората казват, че у нас има революция.
Тогава Катка се хвърли на гърдите ѝ с искрена детска радост. Една добра майка
трябва да изпитва голяма тревога за децата си в едно такова бурно време. Обаче
спокойствието, с което Катерина заживя в Соления залив при децата си, започна да я
тревожи. Често пъти тя се питаше защо майка ѝ никак не се безпокои за своя съпруг,

25
Виктор Юго, автор на споменатия роман „Клетниците“. – Бел. ред.
354
когото бе оставила в града на революцията.
Все по-често Катка се питаше напоследък дали майка Катерина обича толкова малко
своя втори съпруг, колкото бе обичала нейния злочест баща Апостол.
Голяма разлика имаше между двамата. Нейният баща Апостол беше беден и прост
човек, а вторият съпруг на майка Катерина – богат и учен мъж. Тя обаче бе оставила и
двамата с еднакво безразличие.
Само тя можеше да отговори на нейните приятелки защо предпочита да живее при
децата си, а не при мъжа, който толкова много я обичаше.
Катерина бързо вдигна очи към прозореца, от който гледаше Маца и стремително се
упъти към тяхната врата.
Маца подскочи, но преди да се опомни и отиде да посрещне своята гостенка, Атанас
въведе в стаята Катерина.
– Мила Мацо – запъхтяно извика Катерина, като хвана ръцете ѝ, – ида да ви преду-
предя!...
Тя потрепери и думите ѝ се прекъснаха от тракането на зъбите ѝ. Маца помисли, че
Катерина има треска.
– Да ви предупредя – с усилие продължи Катерина, – че вашият брат Фердинанд ще
бъде заловен тази вечер тук!
Атанас и Маца уплашено се спогледаха, но веднага отправиха очите си към нея.
– Той не е тук! – след кратко мълчание казаха едновременно те.
Катерина обаче изглеждаше много по-изненадана от тях.
– Няма ли го? – извика тя, сякаш бе тичала не за да предупреди, а само за да види
Фердинанд. Изглеждаше ядосана, че я лъжат.
– Да – казаха Маца и Атанас, като не отмахваха поглед от нейните черни, трескави
очи. – Брат ни Фердинанд никога не е идвал.
Катерина въздъхна дълбоко, като се отпусна върху коравия миндер.
– Видяли са го – каза тя кратко. – Аз научих от сигурно място, че днес в милицията
се заклели да го направят първия клиент на техния „Народен съд“! Зная от сигурно
място, че вашата къща е оградена, наблюдавана и охранявана и че тук ще дойдат по
тъмно, за да избегнат излишни неприятности.
Атанас я гледаше право в очите със своите вехти, сиви очи, а Маца вдигна отчаяно
рамене.
– Нека дойдат! – каза тя.
Катерина погледна единия, после другия. Значи, истина, Фердинанд не беше тук...
– А ти как се реши да влезеш у нас, Катерино? – запита Атанас.
Но погледът на Катерина не се нуждаеше от отговор. Това бе нейният стар поглед,
решителен и свъсен до погрозняване. Между тях настана дълго мълчание.
– А ти, Катерино, как прекара войната и бомбардировките? – запита най-сетне
Маца. – Защо дойде толкова късно в Соления залив?
– Живях в една вила, която моят съпруг нае в околностите на София – разсеяно
отговори Катерина.
– Ах, да – сепна се Маца, – ние чухме, че ти имаш много добър съпруг, Катерино.
Желаем ти щастие и дълъг брачен живот!
– Благодаря – безучастно отговори Катерина, като се приготви да си върви.
Маца и Атанас не я поканиха да остане при тях – в тяхното оградено и наблюдавано
жилище, а може би те бързаха да останат сами, за да си поговорят.
– Ако чуете нещо за господин Фердинанд, моля, обадете ми – каза тя, като им

355
протегна ръката си за сбогом.
– Непременно ще направим това, Катерино – веднага ѝ обещаха те. – Ние ти благо-
дарим горещо, задето ни предупреди. Ти се изложи на голяма опасност заради нас.
– Заради него! – спокойно се усмихна Катерина. – Вие знаете, че аз му дължа твърде
много.
Маца и Атанас наведоха очи и мълчаливо тръгнаха да я изпроводят.

Когато Катерина се намери отново на улицата, тя почувства, че ако Фердинанд бе

вкъщи, Маца и Атанас никога нямаше да ѝ кажат това.
Те не я мразеха вече, както я бяха мразили в ония години, когато тя замина от Соления
залив заедно с Фердинанд. Дълбоко в сърцето си обаче те не бяха приобщили нейния
образ към образа на своя по-голям брат.
Те не бяха допуснали навремето Фердинанд да се намеси в съдбата на Катерина,
заради туй не можеха да допуснат сега Катерина да се намеси в съдбата на Фердинанд.
Обаче те чуха добре това, което тя дойде да им каже.
Катерина бързо погледна оттатък пътя, където висеше с единия край на покрива си
порутеният дом на Ката Вдовицата, нейната стара родна къща, но извърна глава и бързо
тръгна да излезе от тази улица, в която скоро щяха да нахлуят въоръжените врагове на
Фердинанд.
Когато излезе на голямото шосе, което водеше към центъра на Соления залив,
Катерина се размина с голяма група милиционери, придружени от момичета с пушки на
рамо и пистолети на кръста.
Тези млади жени бяха слезли от планината заедно с въоръжените мъже, като носеха
на себе си тяхното мъжко облекло и оръжие.
Тези момичета не изглеждаха сконфузени от своята външност, нито имаха намерение
да дават някому сметка как са прекарали досега дните си. Те нямаха вид на хора, които
допущат, че някой говори лошо за тях.
Смаяна, Катерина чувстваше, че нейното време е изминало и че нови времена бяха
дошли. Те носеха по своето течение нови хора в своите ладии.
Тя се помоли в душата си Фердинанд наистина да не е в Соления залив, защото не
можеше да си представи такива жени да подкарат Фердинанд пред своите шаячни
панталони и насочени в гърба му пистолети.
Тя скритом се обърна и проследи с очи въоръжената група, която навярно беше
предопределената стража на Фердинанд. Обаче милиционерите и техните другарки
завиха в друга посока и Катерина тръгна към площада.
Пред очите ѝ се представи нова гледка, на която тя имаше още повече да се чуди.
Вечерта не бе дошла още и работният ден не бе свършил, обаче площадът беше пълен
вече с хора, които мълчаливо слушаха един писклив женски глас, който се разнасяше
над главите им от балкона на аптеката.
Катерина познаваше отдавна тези хора. Това бяха граждани и гражданки на Соления
залив. Наблъскани обаче един до друг по четири души в гъсти редици, те изглеждаха
чужди и непознати както на себе си, така и на Катерина. Новото време бе събрало
старите хора и те слушаха угрижени неговия непознат и чуждестранен глас, защото бяха
събирани по къщите и насила доведени да го слушат. Затуй те не изглеждаха вече
същите, както някога. Едни бяха погубили от страх своята стара душа, а други я бяха
скрили в най-потайния ъгъл вкъщи, откъдето ничие оръжие не можеше да я измъкне и
доведе на площада.

356
 Катерина съгледа няколко редици жени с широки червени ленти през гърдите. Пред
тях високо държеше изрусената си голяма глава жената на аптекаря.
– Какви са там тези жени? – учудено запита Катерина жената, която стоеше пред нея.
– Това е женското дружество, другарко – с тих глас отвърна скромната жена, която
се мъдреше последна в края на една дълга и пъстра редица.
– А какво дири пред тези жени аптекарката? – все така тихо запита Катерина.
– Тя сега води дружеството, другарко! – учудено я погледна жената. – Тя е
председателка на женското дружество. Много енергична председателка! – прибави с
нескрита уплаха жената.
– Че как стана така! – тихо възкликна Катерина. – До миналата година тази дама
представляваше висшето общество на Соления залив!
– Вие трябва да не сте чули, другарко – изтръпнала от страх я погледна жената, –
колко лошо се е държал Беро-Беро цял живот с другарката аптекарка. Тя се е заклела,
че ще разкъса със собствените си ръце Беро-Беро, ако той някога се появи в Соления
залив. Нейната омраза заслужи уважението на гражданите, другарко!
– Не ме наричай другарко! – прекъсна я Катерина. – Аз никога не съм те виждала!
Като изгледа смаяната жена с най-черния си поглед, тя се загуби между редиците.
Милиционери и цивилни агенти сновяха по пътеките между мирно застаналия народ,
за да наблюдават всяко лице дали слуша и разбира какво се говори.
– Добре им дойде! – с радост помисли Катерина. – За трийсет години Беро-Беро нито
веднъж не ги доведе пред Общинското управление, за да чуят думите му, а те го
наричаха тиранин и го мразеха. Нека новите господари всеки ден да ги влачат,
натъпкани в редици на площада, за да слушат техните речи и да ги обичат.
Катерина цял живот щеше да се радва на тази гледка!
От балкона на аптеката се носеше женски глас. Навярно днес държеше реч една от
онези въоръжени жени в сини шаячни панталони, които бяха слезли заедно с мъжете от
планината. Нейните въоръжени другари сновяха по пътеките между тихите редици и
наблюдаваха, щото всеки да я слуша.
– Фашизъмът, другари, е смъртно ранен и сега пъшка в своята бърлога! – провикна се
пискливият глас откъм балкона на аптеката. Катерина вдигна глава да види слабата
жена, която пищеше. В нейното сухо и черно лице тя позна Анастасия.
Катерина дълго време я гледа, без да вярва на очите си, после тихо се обърна към
един младеж, който бе дошъл от незнайно място в Соления залив.
– Аз съм чужденка – му каза тя. – И не познавам ораторката. От чие име говори тя?
– Това е другарката Анастасия! – кратко заяви момъкът.
Туй показваше, че другарката Анастасия е светило, което грее на всички страни, затуй
всеки трябва да я е виждал и познава. Но понеже Катерина го гледаше учудено, той
добави: – Най-добрата антифашистка! Тя говори от името на своята организация!
Катерина не помисли повече да го разпитва, а предпазливо се оттегли към дъното на
площада.
– Реакцията е смазана! – пищеше Анастасия.
– Ураааа! – викаха из едно гърло всички редици.
„Добре са научили да викат „ура“ – помисли Катерина. – Право казва Анастасия, че
реакцията е смазана, ако подразбира под тази дума народа, когото вижда под себе си.
Беро-Беро не можа да ги накара да извикат „ура“, но тези успяха. Те са успели толкова
много, че могат да изтръгнат от тяхното гърло всеки миг, когато пожелаят, по едно
„ура“! А Беро-Беро, старият господар, върви сега като парцалив великан по далечни

357
пътища...“
– Смърт на фашизъма! – писна Анастасия.
– БКП! – викнаха из едно гърло всички редици.
– Свобода на народа! – се чу заключителен писък от балкона на аптеката.
– БКП!... БКП! – приключи събранието народът, който бе получил тази свобода.
„Додето Беро-Беро скита като парцалив великан по чужди пътища...“ – казваше си
Катерина, като вървеше по безлюдните улици към морето, където бе къщата на Драго
Търговеца. Тя си представяше, че Беро-Беро бяга от място на място, все по-далеч и по-
далеч от Соления залив.
Като излезе на морския бряг, тя възви глава и погледна отдалече пустата и изоставена
фабрика на Беро-Беро. Сивата кула стърчеше самотно в жълтия вечерен въздух с
малкото кръгло прозорче, което гледаше Катерина като безмълвно око.
„Да, аз те познавам! – казваше малкото кръгло прозорче. – От едно хубаво време те
познавам... И никога няма да те забравя!...“
Катерина се отдели от пътя си и тръгна по брега на морето, с очи устремени в това
единствено око, което я гледаше от кулата на Беро-Беро.
Като стигна до последната къща при фабриката, тя мълчаливо откъсна очите си от
него и тихо се върна по брега към къщата на Драго Търговеца.

На другата сутрин, когато се събуди под дървения таван, Катерина се намръщи както
винаги от миризмата на стара солена риба и водорасли, която пълнеше Драговия дом.
Тя затвори очи, сякаш сивата и студена светлина от прозорците донесе тази противна
миризма в нейните ноздри.
Къщата на Драго Търговеца постепенно се разбуждаше. Към тропането на Каткините
тенджери и тигани в кухнята скоро се прибави тропането на детски крачета. Това
трополене не закъсня да се яви пред вратата на Катерина и едно тънко детско гласче
поиска от стара майка да отвори и да го пусне в своята стая.
Катерина спусна нозе от леглото и прокара измръзналите си пръсти през чорлавите
си коси. Настроението ѝ, както винаги при събуждане, и тази сутрин изглеждаше
противно. Тя въздъхна, когато се повлече да отвори на детето.
– Ба-ба-бабо! – радостно изтопурка малкото момиченце в полата ѝ.
– Стара майко! – провикна се хитро то, като се засмя с двата си предни зъба. Катка не
му позволяваше да се обръща към Катерина с това сладко име, с което неговите
другарчета се обръщаха към побелелите и грохнали жени вкъщи.
Стара майка Катерина имаше черни коси, лъскави и къдрави като коса на ангел от
шарена книжка.
Майка Катерина носеше къса рокля, а не дълга и черна бабешка пола, а нощем спеше
в бяла коприна, която благоухаеше по-силно от трендафилите в задния двор.
– Ела бабината! – каза с въздишка Катерина, като я притисна на гърдите си.
В това време непознат мъжки глас в коридора запита Катка за нея. Катка обаче поиска
да узнае на всякаква цена за каква работа този непознат мъж търси Катерина.
В такова време никой не можеше да приеме на вяра чужденец и да отговоря на
въпросите му без предварително проучване.
– Аз искам да видя нея! – настоя чужденецът.
– Аз съм – обади се Катка. – Кажи ми сега какво искаш?
– Не си ти – усмихна се непознатият – и за да те накажа за твоята лъжа, ще ти кажа,
че тя е много по-хубава от тебе! Аз я видях с очите си!

358
 Катка викна и се приготви за саморазправа, но в това време Катерина наметна белия
си вълнен халат и застана на прага на своята стая.
– Какво обичате? – запита го тя.
Мъжът, който настояваше да я види, бе широкоплещест, среден на ръст полуграж-
данин, който изглеждаше от тези решителни люде, които, излезли веднъж с много пари
от селото, мислеха да купят града. Новата му касторена шапка изглеждаше кацнала от
небето върху неговата здрава, четвъртита глава.
– Да, ето това е госпожа Катерина, която аз търся – каза радостно той и като изгледа
весело разярената Катка, влезе без покана в стаята на Катерина.
– Затворете вратата! – каза рязко той.
– Какво обичате? – отново го запита Катерина, без да изпълни неговата заповед.
– Беро-Беро ме изпраща при вас – шепнешком каза човекът.
Тя потрепери и веднага затвори вратата. Младият полугражданин се усмихна и
бръкна в подплатата на коженото си палто, откъдето извади един стар измачкан плик,
който подаде на Катерина.
Ръката на Беро-Беро беше надписала този плик със същите букви, с които бяха
написани двете покани до Катерина, в които тя се умоляваше да се яви в Общинското
управление, за да получи от Беро-Беро обезщетение за смъртта на своя съпруг Апостол.
Сърцето на Катерина силно заудря в гърдите ѝ. Тя чу неговите чукове в гърлото и
ушите си и предположи, че застаналият срещу нея мъж също така ги чува. С
разтреперани ръце разтвори плика, но той се оказа празен.
– Беро-Беро надписа само плика, за да се уверите, че ида от негово име – отново се
усмихна селянинът. – Той каза, че вие познавате неговия почерк.
– Да, това е неговият почерк – беззвучно отговори Катерина. – Къде е той?
– Ние бяхме заедно вчера вечер, когато вие се разхождахте край морето. Ние бяхме
този път съвсем близко до фабриката и вардехме „някого“ от прозореца на една изба,
когато той ви видя!
– Нима той живее тук, в залива! – извика поразена Катерина, като помисли, че вчера
вечер, когато неговите очи са я гледали от прозорчето на зимника, тя го виждаше като
един парцалив великан да скита по далечни пътища.
Колко глупаво въображение имат жените! Те не познават живота на мъжете!
– О, не! – усмихна се пратеникът, доволен, че може да се погордее пред нея. – Той е
най-често при мене на село!... Но тук той имаше да свърши миналата нощ една важна
работа. Той може да остане тук само до тази нощ и ми поръча, когато се стъмни, да ви
заведа при него. Той е на същото място, където ви видя вчера. Ще дойдете ли?
Катерина го изгледа вцепенена и смаяна от страх. Очарованието, което Беро-Беро
оказваше върху душата ѝ, я гледаше през очите на неговия пратеник и очакваше нейния
отговор.
Непознатият мъж дълго следи как по лицето ѝ се бореше копнежа с ужаса от смъртта
и накрая се усмихна съжалително.
– А той е готов да умре, за да ви види! – сурово отсече той и прибави: – Това сме ние,
мъжете!... Дори един тигър като Беро-Беро не е по-добър от един мъж! Когато ви позна
през малкото прозорче, той изрева и се приготви да събори къщата, за да се освободи и
ви догони. Но, слава Богу, ние бяхме заключени от хазяина си в неговата изба! Когато
вие отминахте, той ми призна, че нямало да напусне залива, ако знаел, че вие ще се
върнете!
Катерина наведе пребледняла очи.

359
 – Отказвате!... Няма да дойдете, нали? – с жестока усмивка запита селянинът.
Катерина стисна ръце и безсилно въздъхна.
– Ще дойда! – прошепна тя, сякаш каза: „Тази вечер ще умра!“
Мъжът взе от ръцете ѝ плика на Беро-Беро и го накъса пред очите ѝ на стотина бели
прахолинки.
– Така се живее в нелегалност! – изсмя се грубо и храбро той. – Значи ще дойдете! Аз
ще ви заведа. Вие нямате голяма грижа. Излезте като снощи и направете по това време
една разходка край морето. Аз ще ви срещна, когато намеря за добре.
– Довечера ще мина по същия път... – като ехо каза Катерина.
– Довиждане до мръкнало, госпожо! – усмихна се непознатият като свали за първи
път новата шапка от върха на главата си. – Обикновено аз нося калпак – прибави той, –
който никога не свалям. Но когато „другарите“ замениха шапката с каскет, аз си купих
шапка!
Катерина наведе очи и безмълвно го изпрати. Той се намери сам в коридора, после
отвори вратата на кухнята, извика едно весело „сбогом“ на Катка, която не закъсня да
го изругае, и напусна къщата на Драго Търговеца.

Скрит зад едно тежко перде, Беро-Беро следеше с поглед тази част на крайбрежния
път, която го отделяше от фабриката.
Жива душа не се мяркаше по пътя от два часа насам. Къщата, която го приютяваше,
беше последната къща в Соления залив.
Беро-Беро гледаше позеленелите от студ вълни на Черно море, които с дълбокото си
и непрестанно бучене заглушаваха цялата околност.
„... Никой няма да ме види и чуе, ако прескоча до фабриката, когато притъмни“ –
мислеше Беро-Беро.
Днес той щеше да срещне отново Катерина и затуй се чувстваше особено възбуден и
окрилен. Днес той допускаше онова, което вчера за него бе цяла лудост.
Защо да не хвърли също така днес само един поглед върху своето старо свърталище,
за да види какво е останало от неговия дом и неговото дело?
Фабриката стърчеше празна и пуста на морския бряг. Новата власт, която вееше
нависоко знамето на труда, бе заключила и изоставила най-добрата фабрика по
крайбрежието. Две лица притежаваха двата ключа от нейните заключени врати.
Единият ключ – Беро-Беро, за когото целият залив вярваше, че никога вече няма да се
върне, за да прекрачи прага на тази сграда, а другият ключ държеше в джоба си новият
управител на Соления залив, който обаче имаше толкова грижи с това заинатено
селище, че досега не бе намерил нито време, нито желание да си послужи с него.
Увлечени в своите нови занимания с новодошлите господари, жителите на Соления
залив полека-лека забравяха, че Беро-Беро е жив и че на пустия морски бряг стърчи една
изоставена фабрика, която е била негова.
Беро-Беро почна тихо да ръмжи, защото бе решил вече да надникне само за един миг
в своето старо свърталище – преди да дойде Катерина.
Днес той можеше да види всичко, което му принадлежи. Защото днес той не се
съмняваше повече, че Катерина е била толкова негова, колкото и тази сграда отвъд пътя,
която изгради тухла по тухла с душата си.
Още в деня на нейното бягство той бе разбрал, че тя го е обичала, защото едва при
този удар, който му нанесе, той си даде сметка, че хората на Соления залив го смятаха
за убиец на нейния съпруг, а тя не бе имала никакво друго средство за борба срещу него.

360
 Положението, в което се намираше сега, променяше много отношението на Катерина
спрямо него. И фабриката с малката сива кула на върха, която бе негово свърталище, не
бе вече негова, обаче той ги привързваше към себе си със силата на своето сърце и ги
правеше завинаги свои.
Те не можеха да принадлежат другиму.
Тази вечер той ще се изкачи само за един миг на сивата кула, а след този миг ще
прегърне Катерина.
Беро-Беро изръмжа от удоволствие, но веднага млъкна, започна да слухти и
предпазливо да оглежда пътя.
Свечеряваше се. Къщата бе празна. Неговият хазаин отдавна отиде на митинг пред
Общинското управление. От два дни той изпитваше голяма нужда да се покаже
примерен гражданин. В задната част на къщата живееше сляпата му майка.
Беро-Беро предпазливо отвори вратата и огледа малкото дворче, заградено с жив
чемширен плет. Празен двор и морски шум. Не само тази къща бе така празна. Празно
бе и у съседите. Всичко живо от къщите бе повлечено към площада на Общинското
управление.
Ново управление, нов ред! Беро-Беро в свое време не би търпял никога такава тълпа
на площада пред себе си.
Той не можеше да разбере защо новата власт събира всяка вечер хората в центъра на
града, защо губи половината им работен ден и защо се мъчи по такъв начин да спечели
тяхното възмущение и недоволство.
Той обаче трябваше само да ѝ благодари, защото те опразваха привечер къщите и
улиците, а по крайните квартали хората успяваха да се приберат от събрание едва през
нощта – и то така преуморени и жадни за сън, че сам Беро-Беро да минеше по техния
път те щяха да го отминат, без да го видят, и той можеше да влезе и да се скрие в дома
им като една мъничка мишка.
Беро-Беро извади ключа от фабриката във външния си джоб и още веднъж се върна
да погледне зад пердето. Здрачът потискаше вън празната картина на пътя. Морските
вълни бяха посивели и се загубиха.
Беро-Беро трябваше да излезе сега, защото нямаше много свободно време. Сам
искаше да посрещне Катерина.
Той ловко пристъпи с големите си нозе на двора, премина зад живия плет и се ослуша.
После повдигна глава да огледа пътя и сърцето му затуптя, защото сивата кула на
фабриката го погледна със своето валчесто око в здрача.
Беро-Беро решително отвори малката врата, бързо мина край живия плет, прекоси на
няколко крачки двора на фабриката и като се залепи на вратата с ключа, отново се
огледа. Пустота и студ свиха до болка сърцето му. Той отключи, влезе и отново заключи
вратата.
Мраз, пустота и разрушение го посрещнаха в голямата зала с машините. По-големите
липсваха от бетонните си основи, а останалите бяха съборени – ръждясали и разхвър-
ляни на части по пода.
Неговата канцелария бе превърната в куп дъски, стъкла и разпокъсани книжа.
Беро-Беро на един дъх се изкачи по тясната стълба, която водеше към сивата кула.
Разтвори тежката обкована врата и влезе.
Каменните стени, незатоплени от дълго време, посрещнаха своя стар господар с
мразовито дихание. Познатите му вещи, неупотребявани от дълго време, много пъти
претършувани и преобръщани от чужди ръце, лежаха счупени и разпокъсани на прашни

361
купища по цялата стая.
По-ценните предмети липсваха, навярно отнесени заедно с големите машини на
фабриката.
Беро-Беро прекрачи напред, а пъстрият му поглед блесна под щръкналите му, сега
съвсем бели вежди.
Сърцето му се мъчеше да остане студено при вида на тези скъпи развалини, които го
заобикаляха. Това бяха съсипиите на неговия петдесетгодишен труд. Той бе чул, че още
по-зле разграбена и разорена е неговата къща, че Сандро Гръка е убит, а Жулиета на-
пуснала с децата си залива. Никой не можеше да му каже къде е тя и къде са неговите
внуци.
Всичко, което бе създавал петдесет години, беше разпиляно и унищожено.
Той прекрачи между прашните купчини. Само очите му святкаха под щръкналите
бели вежди, като показваха издайнически, че Беро-Беро мисли за борба, че той е сигурен
и чака в скоро време часа на грозната разплата.
Спря и хвърли остър поглед пред себе си. Сигурно в този миг господарят на Соления
залив се разкая в себе си, че не е бил достатъчно жесток господар и безмилостен
тиранин за своите поданици.
Стъклото на малкото прозорче беше затулено от паяжина. Той вдигна една мръсна
дрипа от пода и внимателно изтри стъкления кръг. Сива, пепелна светлина направи по-
грозни разрушенията в малката стая.
Беро-Беро предпазливо се приближи към стената, надникна от единия край на
прозореца, но се вцепени. Дворът на фабриката се пълнеше с милиционери!
Той отскочи назад, тихо изрева и хвана пистолета в джоба си.
Какво безумие от негова страна!... Той сам се бе пъхнал в техния капан!
Тънък куршум свирна и разби мръсното стъкло на кръглото прозорче.
Беро-Беро веднага чу шума на морето и командата на този, който ръководеше
обсадата на фабриката.
– Предай се! – изреваха отдолу едновременно три мъжки гърла. – Предай се, иначе
ще стреляме!
Беро-Беро само за един миг погледна навън, че нощта е настъпила. Часът на
срещата с Катерина настъпи. Той трябваше веднага да предупреди Катерина, че
фабриката е обградена, че е хванат като звяр в своята бърлога, че тази вечер те не могат
да се срещнат!
Внезапно той извади навън своята страшна ръка, която посипа главите на
милиционерите с огъня на неговия пистолет.
След мигновено затишие, през време на което той се дръпна до стената, отвън
настъпи страшна канонада. Куршумите свиреха, като се забиваха в рамката на
прозореца и през счупеното стъкло в бърлогата на Беро-Беро. Той стоеше притиснат до
стената на прозореца. Хищният му поглед дебнеше да улови някакъв възможен изход,
додето милиционерите с грозен рев разбиваха външната врата на фабриката. Види се, и
те бяха изненадани от появата на Беро-Беро и нямаха втория ключ в себе си.
– Предай се, чудовище! – ревяха изстъплени гласове.
Неясно охкане сред общата врява показваше, че долу има ранени.
Беро-Беро прелази на четири крака и с един удар заключи тежката дървена врата.
Като награби с ръце разхвърляните по четирите краища на стаята вещи, той направи от
тях грамада, с която затисна вратата.
Отвън стрелбата спря.

362
 Цял опрашен и раздърпан, Беро-Беро се изправи разкрачен на грамадните си нозе.
Пот шуртеше от изцапаното му чело по увисналите му големи мустаци. Само очите му
още святкаха изпод щръкналите му вежди и търсеха възможния изход. Голямото му
туловище лъхтеше и ръмжеше от напрежение.
Най-сетне го хванаха! Двубоят между тях действително започваше и то тъй, както би
трябвало отдавна да започне.
Беро-Беро срещу всички! Старият вълк срещу цялата глутница!
– Предай се, разбойнико! – ревяха отдолу предразняли от ярост гласове, а тълпата,
която блъскаше външната врата, успя да я строши и с рев се нахвърли върху стълбата.
Беро-Беро я чуваше как трополи нагоре и как огражда дебелата дървена врата на
бърлогата, обкована с големи тежки железа.
– Предай се! – заудря един юмрук на вратата. Това бе гласът на началника, който
разпореждаше долу. – Предай се! Ние няма да те убием!
Беро-Беро силно изръмжа отвътре и тия, които чакаха зад вратата неговия отговор, се
стъписаха. Но после това неволно стъписване така ги разяри, че те без повече
подканвате, с удесеторени сили се нахвърляха върху малката дървена крепост, като се
мъчеха да я разбият с желязна греда.
Милиционерите отвън се отказаха да стрелят. Те чакаха другарите си да хванат звяра
в неговата бърлога и жив да им го доведат.
Беро-Беро жив!... Какъв трофей щяха да поведат тази вечер по улиците и да изправят
пред очите на събрания народ на площада!
Какъв успех за партията, какъв триумф за славната милиция на Соления залив!
– Дерзайте, другари!
– Отвори! Предай се, разбойнико! – ревяха запъхтени и побелели от ярост тия, които
блъскаха с всички сили вратата на бърлогата с желязната греда.
Отвътре обаче не се чуваше повече никакъв глас.
Дали не е посегнал на себе си? Тази мисъл удесетори силите на обсадата и вратата се
разклати. Той трябваше жив да падне в техни ръце!
„Какъв успех за партията! – мислеха тези, които блъскаха горе желязната греда в
дървената, обкована с желязо врата на Беро-Беро. – Какъв триумф за славната милиция
на Соления залив!“
– Да живее революцията!
– Звярът падна в нашите ръце!

Беро-Беро слушаше отвътре тези възгласи. Като огромен, раздърпан и запъхтян звяр
се извисяваше той върху двете си разкрачени нозе, сред своята опустошена стая, като
гледаше вратата, която вече подскачаше.
Той би могъл да ги издуши като пилци с ръцете си, но това би било глупаво борич-
кане, в което ще паднат десетина противника.
Те крещяха отвън, защото се страхуваха, че той ще се застреля пред очите им. Но те
не знаеха, че един господар, дори и мъртъв, не може да се простре на пода пред своите
слуги!
Хе-хе, Беро-Беро дълго време бе чакал тяхното нападение и бе готов да приеме
неравния двубой.
Обаче те нямаше да се бият на тази кула!
Беро-Беро сам щеше да протръби боя и неговият край трябваше да бъде чут от целия
Солен залив!

363
 Беро-Беро захвърли изпразненото си оръжие върху купчината вещи пред вратата.
Когато и тежката дървена врата падна върху нея, милиционерите, които насочиха
електрическите си фенери в стаята, се стъписаха, защото пред дулата на техните
шмайзери се изправи грамадната фигура на Беро-Беро – с ръце, скръстени на гърдите.
Очите му на притаен тигър правеха опит да се усмихнат, но червените му устни
действително се смееха под страшните надвиснали мустаци.
– Хванахте ме! – изръмжа той.
Въоръжените младежи, които го заобиколиха, отново се стъписаха от това ръмжене.
Сред тях обаче влезе организаторът на обсадата, който носеше дебело въже. Беро-Беро
само за миг се опита да го отстрани, но той дръпна грубо скръстените му ръце и се
залови да ги завърже.
– Лошо е да се мери човек със скала – каза с ръмжене, подобно на смях, над главата
му Беро-Беро, който гледаше как десет дребни и нервни пръсти се мъчеха да овържат
неговите големи ръце.
– Лошо е – изръмжа той, – защото скалата е природно явление, голямо, твърдо и
постоянно, а човекът изглежда малък пред нея.
Всички младежи от обсадата трепереха по-скоро да го изведат навън и да покажат
Беро-Беро на Соления залив, затуй не се вслушаха в неговите думи, но по усмивката в
очите му разбраха, че и в окови той си остава груб и нахален господар спрямо всички.
С викове те го подкараха да тръгне. Когато Беро-Беро прекрачи към стълбата,
младите победители на стария господар дойдоха на себе си, отърсиха от себе си всяка
плахост и ревнаха от сто места. Най-сетне! Те повярваха, че Беро-Беро е заловен!
– Звярът е вързан! – отговори със същия рев тълпата, която заобикаляше в мрака на
нощта цялата фабрика.
Беро-Беро изпълни с могъщата си снага външната врата, спря и се изправи на прага.
От много време той не бе виждал своите хора, обаче на светлината на фенерите и
набързо стъкмените факли, които размятаха на морския вятър своя пушък, Беро-Беро
не можа да види нито едно познато лице.
Веселостта изчезна от очите му. Значи не тези, които чакаше от толкова години, го
бяха хванали и свързали с въже.
Тези хора бяха чужденци на Соления залив.
Той помисли само за миг, че е направил голяма глупост, като се остави да го вържат
тези нови, тези непознати хора на залива.
Беро-Беро присви тигровите си очи и решително навлезе сред чуждата тълпа, която
се раздели и огъна с рев пред него като морски вълни, разцепени от силен кораб.
Той обаче не хвърли към тях повече своя поглед. Въпреки тежкото въже, което
носеше, той стъпваше ловко пред своята стража върху големите си нозе, защото
мислеше за неравната борба, която му предстоеше.
Беро-Беро нямаше да е царувал трийсет години в Соления залив, ако не е бил по-умен
от своите хора. Той ще намери начин да се бори и с тези чужденци, придошли в залива!
Той ще ги повали, макар и със завързани ръце!
Страшна врява, прекъсвана от бойни възгласи, тръгна заедно с него по тъмния и
познат път към центъра на града и Общинското управление.
По този тъмен път при мигновената светлина на фенерите Беро-Беро зърваше вече
тук-там познатите лица на Соления залив, които подскачаха, за да могат да го зърнат
отдалече. Тези лица обаче не отваряха уста и не викаха.

364
 Беро-Беро издигна учуден могъщата си глава и тигровите му очи блеснаха. От двете
страни на улицата, в която навлязоха, осветявани от уличните лампи, стояха събрани
вече на гъсти тълпи мълчаливите жители на Соления залив. Това бяха тези, които цял
живот бяха негодували срещу него.
Защо сега не ликуваха? Защо не даваха израз на своята омраза?
Гробното мълчание на неговите хора, покрай победоносните ревове на пришълците,
засегна жестоко сърцето на Беро-Беро.
Той предпочиташе да ги види, пияни от радост, да разкъсват дрехите на гърдите си,
да подскачат с „ура“ и да хвърлят камъни и плюнки върху главата му.
„Нали ме мразите? – искаше да им извика Беро-Беро. – Ето, радвайте се, аз съм
хванат!... Аз съм завързан!...“
На площада обаче той разбра мълчанието на своя народ.
В гъсти редици стояха жителите на Соления залив пред Общинското управление.
Те бяха предупредени за неговото залавяне, те го чакаха и отправиха очите си към
него, когато двата прожектора от балкона на Управлението осветиха неговата могъща
фигура.
Обаче те мълчаха и тяхното мълчание беше по-силно от крясъците на непознатите,
които нямаха техните причини да мразят Беро-Беро и да искат неговата гибел.
Тогава Беро-Беро разбра, че неговият народ е окован по-тежко от него и много
повече измъчен и притеснен, защото нямаше неговите сили.
„Защо сами сложихте окови на ръцете си и оковахте моите ръце? – искаше да
изреве със сълзи на очи над главите им Беро-Беро. – Само аз можех да се боря за вас и
да ви спася!...“
Обаче той извървя мълчаливо пътеката между техните редици, като влачеше тежкото
въже.
Те не се разбираха, когато можеха да си говорят.
Те се разбраха сега, когато трябваше да мълчат.

Въздухът стана сив като пепел. Катерина се прекръсти и излезе от къщи.

Вълните на Черно море люлееха бели птици с широки криле в своите сиви люлки.
Катерина помисли, че Беро-Беро също така гледа белите птици, сгушени в сивите гънки
на вълните.
Студен вятър жулеше крайбрежните стени и къщи, но страните на Катерина пламтяха
от притеснение. Няма костенурка, по-бавна от нощта, когато я чакаш!
Няма светлина по-силна от последните трепети на здрача!
Катерина извървя като насън улиците, които бе минала вчера, за да излезе на брега
на това място, където предполагаше, че ще я посрещне непознатият селянин. Дали той
вече беше там, или щеше да излезе от някой ъгъл много по-късно, когато Катерина би
загубила вече сили да чака?
Когато Катерина се готвеше да излезе от тясната уличка на морския бряг, внезапна
силна и честа стрелба откъм фабриката на Беро-Беро я закова на място.
Сърцето силно заблъска в гърдите ѝ.
Децата и старците, които бяха останали по домовете си в тази малка уличка, се
показаха на своите ниски вратни и като се изгледаха втрещено с Катерина, мълчаливо
извиха очи по посока на гърмежите.
Нова, още по-гъста и бърза стрелба затресе цялата околност.
– Пак са подгонили някоя душа – въздъхна слаба старица, която се показа на своята

365
вратня, току до самата Катерина. – Не им ли стигат, синко, тези, изловените?... Тия
овчици на заколение?!
Гърмежите прекъснаха за миг, за да се подновят с удвоена ярост.
Катерина се облегна, примряла до слабата бабичка, на порутения, облепен с говежди
тор плет.
Един младеж тичешком влезе в уличката откъм морето.
– Беро-Беро са оградили във фабриката! – извика той, като святкаше очите си на
всички страни. – Беро-Беро стреля от прозореца на кулата!
Старците ахнаха и замлъкнаха. Никой не смееше да се обади. Всяка вечер, след като
се върнеха от събранието на площада, техните синове и дъщери ги плашеха с тия думи,
които набиваха в ушите им:
– Майко, татко, запомнете, че сега и стените имат уши! Ако искате да загинем,
говорете!
Още от първия миг на стрелбата Катерина знаеше, че това е Беро-Беро, защото от
сутринта беше сигурна, че тази вечер ще умре.
Смъртта обаче изпревари само с няколко минути. Тя бе заварила Беро-Беро сам!

Нови гърмежи огласиха пустото крайбрежие.

– Още е жив!... Още не се предава! – набожно се прекръсти слабата бабичка до
Катерина. – Още гърми!...
Затворила очи като умряла, Катерина едва поемаше дъха си.
Изведнъж гърмежите спряха. Настъпи гробно мълчание.
– Свърши се! – прошепна бабичката и отново се прекръсти. Катерина не отвърна,
затуй тя прибави тихо: – Синко, прекръсти се, Беро-Беро загина!
Катерина се изви да погледне тази злокобна старица и да сграбчи устата ѝ, но
безсилно отпусна ръка. Не, това беше една малка, добра, тиха бабичка!
– Той, синко – прошепна тя, – Беро-Беро не беше прост човек като нас! Той сам беше
колкото една войска! Всички мислехме, че той ще дойде да ни отърве!...
Тиха старческа въздишка завърши последните ѝ думи. Тази старица сега трябваше
да умре в робство.
Катерина се откъсна от нейния порутен плет и затича към брега на морето. Селянинът
не се виждаше никъде, но отдалеч тя видя няколко фенери като искри да осветяват
много хора около фабриката на Беро-Беро. Изведнъж тази маса се раздвижи, размята
светлините и с радостни викове тръгна към града.
Дали отнасяха към града мъртвия Беро-Беро или го водеха жив?!...
Катерина се хвърли да пресече пътя на разлюляната тълпа от ревнали хора. Тази
вечер ѝ беше отредено да види Беро-Беро, жив или мъртъв. За последен път на земята!
Тя го видя от пресечката на една улица под светлината на факлите.
Побелялата му, рошава и могъща глава се издигаше над тълпата, която го тикаше
напред. Катерина видя дебелото въже, което свързваше ръцете му и се влачеше с единия
си край по земята.
Страшното шествие бързо мина напред, като остави в тъмнина поданиците на
окования владетел.
Катерина покри лицето си с ръце и горчиво заплака. Сякаш слънцето отмина
живота ѝ, като не остави нито искра от своя огън в малката крайбрежна уличка.
Някой се приближи до нея в тъмнината и Катерина плахо изправи глава.
– Водят го към Общинското управление! – каза ѝ непознат мъжки глас. – Ще го

366
затворят и ще го осъдят там, където е съдил цели трийсет години своите роби в Соления
залив!... Хи-хи... че зрелище ще бъде това! Нали, другарко, нали?
Катерина се отдръпна от него и мълчаливо тръгна по главната улица, по която
отмина страшното шествие на нейния господар.
Пред Общинското управление събраният народ чакаше новини.
– Партийният съвет веднага се събра на заседание! – извика един дребничък, който
смело се промушваше между навалицата. – Той ще реши този час съдбата на Беро-Беро.
Другарят Русан Кондуктора настоява за НАРОДЕН СЪД!
– Смърт! Смърт на звяра! – ревна на едно гърло набързо организирана тълпа пред
стълбите на Общинското управление.
– Не искаме Народен съд, а смърт!
– Смърт на тирана, смърт на разбойника! Смърт на народния убиец!
– Убийте пред очите ни Беро-Беро!
– Смърт на фашизъма!
– Свобода на народа!

– Не ни карай да чакаме! Излез! – изреваха освирепелите партизани, които се

наричаха сега Пазители на обществения ред, тъй както се наричаше допреди тях Беро-
Беро.
Те бяха удостоили себе си с още една титла: „Отмъстители на народа“, което
трябваше да значи, че народът им е дал право и власт да отмъщават заради него.
– Излез! – изреваха Отмъстителите на народа, обаче Беро-Беро и този път не се
помести от мястото си. Очите му на притаен тигър ги измерваха бързо – всекиго едного
поотделно на слабата светлина на фенера. Грамадните му плещи стърчаха над тях и те
нямаха желание да влязат и да го заставят да излезе, въпреки че ръцете му бяха овързани
с въжето, с което го бяха довели.
„В кой час на нощта нахлу тази въоръжена сган?“ – се питаше Беро-Беро. Той раз-
познаваше добре времето, без да си служи с часовник.
Трябва да беше полунощ.
Как бе нахълтала в такова време тази въоръжена сган в дълбокия зимник на
Общинското управление? Нямаше ли вън стража, която да ги възпре? Къде отиде
неговата охрана?
Къде искаха да го изведат? Защо бързаха?
Той виждаше, че тези млади мъже в униформи и червени фланели свирепстват
толкова не от омраза, колкото от особено голяма бързина. Те се притесняваха, че ще
закъснеят.
– Тръгвай, мръсни дебелако, или сега ще напълниш трапа! – ревна един широко-
плещест, черновежд, четиридесетгодишен мъж, който решително влезе в тясната килия
и вдигна пистолета си в челото на Беро-Беро.
Тълпата, която го съпровождаше, нахлу подир него и заблъска с юмруци гърба на
големия затворник.
Беро-Беро извърна главата си, за да види кои са тези, които се осмеляваха да го ритат
и блъскат в гърба, но два тежки юмрука се стовариха в лицето му и той се дръпна
поразен. Кръв шурна от избитата му вежда и направи едното му око много по-страшно
от другото.
– Какво искате от мен? – изрева Беро-Беро, като настръхна с целия си огромен гръб
над тях.

367
 – Тръгвай! – отговори тълпата. – Вън ще говорим!
– Вие няма какво да говорите с мене! – каза по-бавно Беро-Беро. – Утре мен ще ме
съди Народен съд! Нали вашата партия реши това?
– Ти няма какво да питаш! – изрева от ярост черновеждият. – Ние сме партията! Ние
сме твоят Народен съд! Ние сме Гласът на народа!
Без да чакат повече, двайсетина рамене, съпроводени от тежки юмруци, изтласкаха
Беро-Беро към изхода на зимника.
Гробна тишина царуваше в околните избени помещения, макар че те бяха претъпкани
със затворници, които слухтяха, изпълнени с непоносимо напрежение. Те чуваха, че
изкарват навън Беро-Беро и трепереха от мъка, защото чуваха за последен път неговия
ръмжащ глас, който бяха слушали цели трийсет години в Соления залив.
Беро-Беро се прегъна на две и се показа вън от вратата в тъмния двор.
В това време градският часовник, който той сам бе поставил на кулата на Общинското
управление, отмери своите медни и звучни дванайсет удара.
Пред несвикналите му очи се мярнаха в мрака няколко човешки лица, които бяха
странно бели, като че ли идеха от ада.
Щом ги видя, Беро-Беро разбра своята участ. Очите му блеснаха и се впиха в тези
бели лица, които го очакваха в тъмнината на слепия двор.
Той не бе виждал досега тези лица в Соления залив, но веднага разбра, че това са те!...
Да, това бяха неговите врагове, които трийсет години го бяха дебнали.
Най-сетне той се изправи срещу тези хора, за да измерят силите си и да видят кой
трябва да остане господар на Соления залив. Двубоят почна, но Беро-Беро беше вече
един овързан тигър, който не можеше да чака с презрение настръхналата глутница.
Борбата се усложняваше и ставаше за Беро-Беро много по-опасна отпреди.
Лицата на неговите врагове се обърнаха в тъмнината и се отправиха към дъното на
двора. С тихо ръмжене неговите придружници го подкараха подир тях.
В дъното на двора имаше стар гараж за коли. Беро-Беро пристъпваше предпазливо и
ловко. Големият му гръб се преви и обърна в корито месо без кости. Ръцете му бяха
свити в лактите, напрегнати и готови за отбрана.
Когато влезе в гаража, десетина мъже се хвърлиха върху него и му разкъсаха дрехата.
Дебеловеждият измъкна на слабата светлина на факлите една дебела цепеница и я
вдигна в двете си ръце.
– Сега ти ще ни кажеш, господин управителю – изсъска той с цялата си плоска и права
редица четвъртити зъби, – къде се кри досега и кой е тоя щастливец, който е хранил
гостенин като тебе!
– Не ме докосвай! – изръмжа Беро-Беро. – Не ме докосвай, защото ще натроша
кокалите ти с ръцете си!
Свиреп смях изкънтя както от редицата четвъртити бели зъби, тъй и от всички други
гърла в гаража.
– Чухте ли звярът какво изръмжа? – извика черновеждият. – И със завързани ръце
заплашва да ми строши кокалите!
Неговата цепеница се стовари върху голите гърди на Беро-Беро, като запечата върху
бялата кожа при рамото му широка черна бразда.
Беро-Беро отскочи.
– Позорно е да удряш овързан човек! – изрева той. Черновеждият, с оголени от смях
зъби, вдигна още веднъж цепеницата над главата си и я стовари този път направо върху
рамото му.

368
 С глух стон Беро-Беро политна сред общия смях. Кръвта, която шурна от разкъсаното
му рамо, пръсна в устата и очите на развеселената тълпа, която се блъскаше в гърдите
и подскачаше около него.
– Отговаряй къде се кри досега, бясно куче! – извика друг, като стовари каиша си в
червената рана върху рамото на Беро-Беро, който изрева и се помъчи да се отбрани.
– Отговаряй къде беше, кръвопиецо! – намеси се вкупом тълпата.
– Аз не съм се крил, защото не съм убил никого! – изрева Беро-Беро срещу тези
чужди, настръхнали за убийство лица. – Аз не съм бил през живота си никого!
– Не си бил, а? – извика черновеждият, като захвърли цепеницата в нозете му и сложи
четвъртитите си ръце на кръста. – Ами работниците на солниците не работиха ли
трийсет години под твоя камшик?
– Аз не съм вдигал ръка върху работник! – извика осквернен Беро-Беро. – Напротив,
аз бях по-грижлив към тях, отколкото към другите граждани на Соления залив, защото
те се показваха постоянно недоволни.
– Ха, виждаш ли, ти сам призна: недоволни! – прекъсна го пресипнал от викане глас,
а тълпата се разскача отново около него: – Нека разбере той сега какво значи
недоволство! Недоволните искат сметка тази нощ от тебе, Беро-Беро!
Беро-Беро ги изгледа напрегнато един по един. Той беше сигурен, че тези никога не
са работили, нито пък бяха идвали някога на солниците. Той никога не ги беше виждал
в Соления залив.
– А защо бяха недоволни от тебе твоите работници? – изрева в носа му черновеждия,
който цял се запали и внезапно се отклони от въпроса за бягството на Беро-Беро.
Неговата плюнка, събирана и трупана с ярост през дълги години зад правата му, плоска
редица четвъртити зъби, изхвръкна и се залепи върху белите мустаци на Беро-Беро. Тази
плюнка наостри устата на неговите другари, които също като него бяха набирали години
такова отровно, лепкаво вещество под езика си, като чакаха часа да го изплюят в нечие
лице.
– Отговаряй, мръсно куче! – изрева дебеловеждият.
Беро-Беро бавно отри с голия лакът храчките от лицето си и се помъчи да се овладее.
– Затуй аз ще отговарям утре пред народен съд! – заяви той.
– Ние сме Народен съд! – извика за втори път черновеждият и понеже Беро-Беро
мълчеше, той извади ножа си и като го заби със светкавична бързина в здравото му рамо,
дръпна острието му по кожата на широките му гърди.
Беро-Беро изрева и напрегна всички сили да се отбрани с двете си овързани ръце.
Кървавата бразда, която цъфна в бялото месо на гърдите му, възбуди другарите на
черновеждия до такава степен, че те се нахвърлиха с голи ножове в ръка и започнаха да
порят кожата му и да секат месото му на всички места.
Беро-Беро ревеше и се мяташе като звяр на всички страни. Стана му ясно, че тези
повилнели за убийство хора подир час ще го насекат на късове.
– Отговори, изроде! – насъскваше се върху него въоръжената с ножове тълпа. Кръвта
шуртеше и плискаше лицата на неговите палачи. Някой нагреба пръст от нечистия под
на гаража в кървавата си шепа и я натъпка в голямата рана на рамото му. Беро-Беро се
помъчи да се отбрани и от него.
– Кажи, защо работниците са били недоволни от тебе? – оттегли се черновеждият и
доволно погледна отстрани страшната картина, която представляваше вече господарят
на Соления залив. Разкъсан и почернял, той се клатеше на двата си големи крака. – Отго-
вори, ако не искаш тозчас да ти разпоря шкембето и да те обеся на червата ти!

369
 – Слугите винаги са недоволни! – изръмжа грозно Беро-Беро и като настръхна,
надигна се цял и от това разкъсаното му туловище, от което цвъртеше кръв на всички
страни26, стана огромно и страшно като явление из ада. – Само господарят е доволен,
защото е умен! А вие сте страхливи, подли убийци, които са храбри само срещу вързана
плячка! И аз някога мислех да се боря с вас, пу!
Той изплю кървавата, голяма храчка, която задави гърлото му.
– Не да се боря срещу вас! – изрева той върху тълпата палачи, която разчекна гърла
срещу него. – Трябваше да ви избия до човек! Вас и вашите деца!
Когато първият нож полетя към главата му, Соления залив биде разтърсен от едно
страшно рикание. Беро-Беро напъна огромните си гърди и ръце и второ рикание
разтърси глухия гараж, както и голямата сграда в двора, в която трийсет години той бе
царувал над Соления залив.
Палачите му ревнаха от смях, залисани с неговото гигантско усилие.
Но изведнъж те се стъписаха, замръзнали от ужас, и се наблъскаха накуп в дъното на
гаража. Беро-Беро разкъса пред очите им дебелото въже, което свързваше ръцете му,
изви в голяма дъга тия облени в кръв ръце, погледна само за един миг замръзналите си
от ужас палачи, сякаш съобразяваше нещо, но изведнъж се възви и хукна с ловки, едри
стъпки от гаража навън.
Тези, които се наричаха Отмъстители на народа, веднага дойдоха на себе си и се
впуснаха подир своята страшна жертва, когато Беро-Беро вдигна пред очите им в двете
си железни ръце милиционера, който вардеше изхода към задния двор на Общинското
управление, и като разби черепа му в стената, захвърли го като дрипа върху тях и
стремително изчезна в тъмното здание.
Отмъстителите на народа оградиха изхода. Пръв се вмъкна в зданието черновеждият,
защото той щеше да отговаря с главата си пред партията за рядката жертва.
– Напред! Той няма да издържи дълго време! – изкомандва тихо и бързо той. Гласът
му трепереше, защото той беше изтървал редкия дивеч в началото на разпита. –
Гледайте да го заловим отново жив!
Те се впуснаха по кървавите дири на Беро-Беро, който тихо и ловко тичаше с
мечешките си стъпки нагоре по слабоосветените коридори. На всички стана ясно, че той
тича към своята стая на първия етаж.
Когато те на малки прибежки оградиха стаята на общинския управител, за тях не
остана никакво съмнение, че Беро-Беро е вътре.
Той ръмжеше и дишаше с рикание, сякаш се даваше в кръвта си. Устата му се
пълнеше с кисела и стипчива кръв. Той имаше нужда да я изхрани, но в тази стая,
украсена някога по негова заповед, той никога не бе плюл нито върху нейния бляскаво
жълт паркет, нито върху тежкия персийски килим.
На светлината на уличните лампи Беро-Беро за миг видя опустошената си канцелария
и голия разчупен под под нозете си, но въпреки това притисна ранената си глава до
стената и плю в ъгъла.
– Да го заключим, да умре вътре от раните си! – тихо предложи един глас.
– Не! Той има още много да каже! – заяви черновеждият. – Да отворим предпазливо
вратата!
– Разбрано! – тихо отговориха няколко гласа и тълпата се сгъсти пред самата врата.

26
Издевателствата над Беро-Беро твърде напомнят по въздействие тия, които извършват
османлиите над игумения Евпраксия в романа „Шипка“. – Бел. ред.
370
Черновеждият полека натисна дръжката и отвори, като насочи светлината на фенера си
към дълбоката вътрешност на голямата стая.
Пред техните смаяни очи обаче се разкри страшна гледка. Беро-Беро по чудноват
начин бе разтворил стената на своята стая и в зиналата дупка всеки един от тях ясно
можеше да види бомбите и оръжията, които Беро-Беро бе приготвил за тяхната битка.
Неговото разкъсано, огромно тяло беше наведено вече над страшния зев.
Старият тигър вдигна глава към своите нападатели и за един миг измери с очи цялата
глутница.
Във втория миг, когато те се хвърлиха да спрат с цената на живота си ръката на Беро-
Беро, тази страшна, кървава ръка се вдигна. Ослепителна светлина и оглушителен
трясък ги превърнаха само за миг в разкъсани човешки остатъци, върху които се
събориха тухлите и гредите на вратата на тази прочута стая, в която трийсет години
Беро-Беро бе царувал над Соления залив.
Старият господар се изправи с клатушкане на краката си и с рикания вкара въздух в
гърдите си.
Той изгледа със замаяни, кървави очи своите разкъсани палачи, но сърцето му не
почувства никаква радост, никакво удовлетворение. Едва сега му стана ясно, че е бил
нещо друго и че се е принизил, като се е саморазправил с тях.
– Леш! – изръмжа той и сега изплю свободно кръвта изпод големите си мустаци върху
разкъсаните останки на своите противници.
– Това не е борба, това е касапница!
Краката му се олюляваха и очите му гаснеха в кръв. Той обаче трябваше да чака,
трябваше да се държи прав и силен, за да дочака другите пришълци, които живееха в
тази сграда и до този миг се бяха правили, че спят и не чуват неговия рев за помощ.
Привлечени от първия гърмеж, те вече трополяха с крака и се подаваха от всяка дупка
на това здание.
Оръжието им ясно звънтеше в ушите му, въпреки тяхното силно бучене.
Те настъпваха по стълби, стаи и коридори да отмъстят за своите избити другари. Да
отмъстят на последния господар и тиранин в България!
Това бяха неговите врагове, не глутница вече, а цяла войска. Тя настъпваше за
решителния двубой!
Беро-Беро чакаше. Той чакаше, за да ги избие, за да не остави подир себе си такива
господари на Соления залив.
Главата му тъмнееше и заплашваше да падне, но макар и с безжизнен поглед, той
чакаше враговете си, додето се съберат пред него. За тази цел той трябваше да задържи
първите и да ги възпре да го убият.
С голямо усилие Беро-Беро привлече тежкото писалище пред разтворената дупка в
стената, в която никой не би посмял да стреля срещу толкова взривове.
Когато новите господари започнаха сражението за живота на стария господар, те
видяха само за миг една грамадна ръка, която излезе от едната страна на тежкото
писалище и повали с оръжието си тези, които първи бяха пристъпили.
Вторите отстъпиха в безредие.
Коридорът загърмя от милиционери. Тези, които бяха отзад, ревяха от ярост срещу
своите другари, които не смееха да приближат това ранено чудовище, наполовина
заклано! Нека им отворят път до него, да го разкъсат със зъби!
– Позор! – ревяха те. – Отдръпнете се, другари!
Но когато и последните се хвърлиха напред и осветиха с фенерите си вътрешността

371
на голямата стая, те видяха черната дупка с бомби и взривове, а над нея прегърбена
страшната, разкъсана фигура на Беро-Беро.
– Спрете го! – с ужасен крясък изкомандва първият.
Беро-Беро изду гърди и само за миг обърна грамадната си окървавена глава да
погледне тази чужда войска, която изпразни шмайзерите си в него. Очите на тигъра
блеснаха за последен път и устните му издадоха последното ръмжене под белите
мустаци.
В този миг оглушителен трясък вдигна във въздуха и превърна в развалини Общин-
ското управление на Соленият залив. Голямата сграда затрупа под себе си своя могъщ
стар господар и новите, които искаха да дойдат след него.

Като се върна в къщата на Драго Търговеца, Катерина чу гласа на Катка от двора на

съседите, но се качи в стаята и заключи вратата.
Огънят, който Катка бе запалила привечер в желязната печка, догаряше. Дългата
рокля от мека бяла вълна, която Катерина носеше сутрин и вечер, лежеше простряна
върху леглото, а пухкавите чехли от бяло зайче чакаха наредени на пода да стоплят
нозете ѝ подир зимната разходка.
Катерина погледна тези вещи, които ѝ принадлежаха. Нима те бяха още тук, готови
отново да ѝ служат, когато нейната душа тази вечер бе отишла толкова далече!...
Катерина свали лекото кожено манто от раменете си, бавно навлече върху себе си
бялата вълнена рокля и си каза: „Приличам на умряла! Сякаш съм се върнала тази нощ
да облека старите си дрехи!...“
Тя загаси лампата и се залепи за тъмното стъкло на прозореца. Вън няколко лампи
блещукаха у съседите. Катка и Драго бяха там. Те говореха като всички до задъхване за
Беро-Беро, додето чакаха новини от Общинското управление.
Студът се засилваше и редките минувачи, които притичваха от центъра на града,
криеха вратовете си в яките на зимните си палта.
Покривите на съседните къщи изглеждаха снишени, сякаш се свиваха да се отдалечат
от почернялото, замръзнало небе. Само Общинското управление излъчваше блясъци на
светли кълба в тъмното пространство.
Притиснала чело в студеното стъкло на прозореца, Катерина гледаше.
Все по-рядко притичваха минувачи от улицата на Общинското управление.
Блясъците угаснаха в небето и на тяхно място се очерта един постоянен кръг бледа
светлина.
Катка и Драго минаха на пръсти по коридора и се прибраха в стаята си.

Катерина стоеше на прозореца и гледаше.

След много време бледият кръг светлина над центъра на града угасна. Очите на
Катерина бяха отправени към ненарушимата тъмнина над Соления залив.
Само чужденците обаче можеха да мислят сега, че Соления залив спи.
Катерина бавно притегли стола си до прозореца и седна.
Двама милиционери бавно минаха по средата на улицата, като обръщаха глави да
огледат къщите и градините. Едно куче, разкъсало синджира си, джафкаше подир тях,
като ги следваше обаче на почетно разстояние. Улицата отново опустя. Уличният фенер
на ъгъла се превърна в една малка, плаха светулка.
Внезапно страшен взрив издигна огнени кълба над Общинското управление, като
разтърси открай докрай земята на Соления залив.

372
 Катерина скочи. Къщата на Драго Търговеца се разлюля и задрънка с всичките си
стъкла.
Черен стълб се издигна от центъра на града към небето.
– Свърши се! – безмълвно простена Катерина. Тя бързо отвори прозореца. Съседите
разтваряха врати и прозорци и тичаха вече по улицата, като викаха и се питаха с писъци
и охкане от всяка страна. Катка и Драго се залепиха на вратата на Катерина и тихо
почукаха, но като не получиха отговор, изтичаха по коридора и слязоха долу при
съседите.
Глъч и суматоха изпълни нощта. Небето над Соления залив светна изведнъж от
запалените лампи на къщите и очерта ясно непрекъснатия черен стълб, който се
издигаше от центъра на града към небето.
Хората на Соления залив изглеждаха повече ужасени, отколкото учудени.
От своето рождение до ден-днешен те знаеха, че Беро-Беро е техен господар и
господар на Соления залив. Те не се съмняваха, че тази нощ, когато Беро-Беро е в
Общинското управление, там ще се случи нещо. Те знаеха, че и трижди овързан и
окован, Беро-Беро няма да остави своето господарство.
– Беро-Беро разруши до основи Общинското управление! – изрева прегракнал мъж,
като връхлетя по нощни дрехи и зимно палто от ъгъла на улицата сред развълнуваната
тълпа.
– Разруши! – викнаха всички гърла и ахнаха. – Да, ние виждаме черния стълб до
небето!
– Беро-Беро изби до крак цялата милиция! – с последен дъх извика прегракналият
глас. – Соления залив е свободен! Той няма повече господари!
– А Беро-Беро! – извикаха хората.
– Беро-Беро загина заедно с тях! Беро-Беро е мъртъв!
– Мъртъв... – повториха като ехо няколко гласа сред занемялата улица.
Дълго време никой не проговори от удивление.
– Мъртъв... – обади се по едно време слаб дребен мъж, който загръщаше главата и
плещите си в голям вълнен шал. – Колко е чудно това, нали? За един тъй силен човек
като Беро-Беро...
Никой не му отговори.
Катерина отправи своя немощен поглед към освободените, които стояха като
смаяна и неподвижна тълпа под прозореца.
Тълпа сираци – помисли тя.
Царят е мъртъв!
Соления залив не е повече царство!
Тя затвори прозореца и като се сви на своя стол, отправи очи към черния димен стълб,
който продължаваше да се стреми от центъра на града към безкрайната дълбочина на
небето.
Животът на Соления залив свършваше. Историята бе обърнала тази нощ своята нова
страница, за да изнесе утре на видело своите нови хора.
Дошли на себе си от страшния удар, старите жители на Соления залив напразно вече
търчаха насам и натам, като се питаха и вайкаха под прозореца на Катерина.
Призори над Общинското управление остана да виси само един прашен облак,
подобно голям чадър, но зората го вдигна и разпиля в побелялото небе.
Катерина стана и загърна с шал вкочанясалите си плещи. Но като всяка жена, която
за първи път се е почувствала стара, тя изви за последен път очи към побледнялото небе,

373
където цяла нощ бе гледала черния пушечен стълб, сякаш се обръщаше с прощален по-
глед към своята младост.

След експлозията пръв дотича пред мястото на катастрофата Русан Кондуктора. Той
хвана птичата си глава с двете си ръце и се закова като стълб пред развалините.
Когато свали ръце от очите си, той се видя заобиколен от няколкото милиционери,
които бяха караулили тази нощ из улиците на града и по чудо спасили живота си.
Граждани, които имаха близки, затворени в избата на Общинското управление,
изпълваха площада с писъци, като се домогваха до Русан Кондуктора с неспирни
въпроси и викове за помощ.
– Трябва да прокопаем тунел до избата! – обърна се най-сетне той към десетината
милиционери, които гледаха развалините с изцъклени очи. Гъст, черен дим се издигаше
от техния връх към небето.
– Да копаем?!... – казаха те. – Да спасим тия, когато нашите другари са избити?!
– Ние сме десетина – обади се най-старият, – ако не копаем, гражданите ще се
нахвърлят върху нас и ще ни избият.
– С какво? – озъби се неговият черен, нисък другар. – Вместо да копаеш, дръж
шмайзера си готов срещу тях! Милицията в Морскиград е предизвестена и най-късно
след един час ще ни дойде на помощ. Дотогава ние ще удържим!
Но жените и децата на затворените мъже се нахвърлиха върху димящата гробница на
своите близки и с грозни писъци започнаха да къртят тухли, греди и да ги хвърлят
настрана.
– Повикайте мъжете! – изведнъж реши Русан Кондуктора, който се изправи между
тях. – Бързо! Повикайте вашите мъже да копаят!
Жените и децата с писъци се разпръснаха по всички страни на площада и след
половин час една дълга колона мъже, въоръжени с най-различни сечива, започнаха
пробиването на спасителния тунел.
С шмайзери в ръце милиционерите се движеха пред развалините. Народът чакаше,
натикан от тях в дъното на площада.
Русан Кондуктора стърчеше на своята стълбообразна височина и наблюдаваше
работата в основите на развалините, които още дишаха. В тази сграда, подир няколко
часа, Беро-Беро трябваше да бъде изправен пред Народен съд! Адамовата му ябълка
щракна няколко пъти нагоре и надолу по дългия му врат и се забоде в средата.
– Наместо това той осъди народа! – грубо го подигра милиционерът, който стоеше до
него. – Нека тези развалини, които станаха гробница на нашите другари, те върнат на
земята, другарю Русане! Дано те събудят от твоя милосърден сън! Смърт!... Само
смърт, казвам аз! И бих желал да зная докога ти ще викаш: Народен съд!
Русан Кондуктора изпъна цялата си височина и свали птичите си очи да погледне
другаря, който бе отправил към него този грозен укор. В това време обаче вниманието
му биде привлечено от тълпата набързо облечени другари, които с голям шум идеха на
помощ, и най-вече от директора Александър, който изневиделица бе застанал пред
развалините. Скръстил ръце на гърба си, той гледаше като вампирясан резултата от
страшната борба, която години наред бе водил ден и нощ срещу Беро-Беро.
Той не чуваше яростните разправии на другарите, нито как те ругаят себе си, своите
живи другари и мъртвите, които почиваха вече, така безразсъдно смазани под стените
на Общинското управление.
Директорът Александър гледаше вторачено развалините и в тях виждаше последното

374
оскърбление, последния присмех, който Беро-Беро нанасяше в лицето му.
– Ето ме! – казваше димящата гробница, сякаш издигаше пред очите му до небето
големите черни ръце на Беро-Беро. – Виж моята власт и сила, негодно човече!

***

В това време тунелът до избените помещения на Общинското управление биде

прокопан и живопогребаните бяха извлечени един по един пред очите на неколцината
живи пазачи, които с мълчалива омраза гледаха да възкръсват пред очите им един подир
друг осъдените, додето тия, които ги осъдиха, лежаха мъртви под развалините.
Натъпканият в дъното на площада народ направи опит да издаде писъци, да се хвърли
и прегърне своите възкръснали близки, обаче няколко изстрела във въздуха спряха
краката, които тичаха, устата, която викаше скъпото име, и очите, които лееха сълзи.
Милиционерите навързаха в две дълги редици посивелите от прах изровени, които
тракаха зъби от ужас и студ.
– Така ще стоите, докато дойде новото началство от Морскиград! – озъби се насреща
им най-старият. – Той ще реши съдбата ви!
Навързаните обаче го изгледаха, без да го разберат, като продължаваха да тракат зъби
и да тръскат от студ рамене. Русан Кондуктора разбра, че те са оглушали. Той ги
приближи и викна с всички сили в ухото на първия, като му посочи развалините, знае
ли някой как стана това?
Затворникът го погледна в лицето и кимна с глава.
– Ние всички чухме – отговори той със силен глас, като стягаше челюстите си да не
тракат, – как в полунощ много мъже дойдоха в зимника. Те извлякоха навън Беро-Беро.
Русан Кондуктора кимна и нагъна двете си сухи бузи на ветрила до ушите. Този мъж
говореше за другарите, които бяха гласували в събранието против него. Те не даваха и
дума да се каже за Народен съд! Да, те не бяха дочакали Народен съд да осъди Беро-
Беро...
„Смърт!“ – викаха още снощи те.
„Народен съд!“ – изправи се срещу тях Русан Кондуктора.
– Ние бяхме задрямали – продължи разтрепераният затворник, – когато ни стресна
гласът на Управителя. Той ревеше с цял глас, сякаш някой го режеше парче по парче...
После всичко утихна и дълго време не се чу глас. Изведнъж обаче над главите ни
изтрещя, сякаш избухна бомба. Додето се окопитим и се запитаме какво се върши горе,
до нас достигнаха смътни викове и далечно тропане на ботуши. Ние разбрахме, че в
зданието е настъпила голяма тревога и станахме, за да бъдем готови на всичко. В това
време зимникът се разлюля и ние преживяхме най-страшния час в живота си – да
паднем живи заровени в един влажен и тъмен гроб, изпълнен с пепелта на тези
развалини.
Русан Кондуктора погледна страшната гробница пред себе си. Той не се съмняваше
вече, че тази нощ неговите другари, които не искаха Народен съд, бяха предизвикали
Беро-Беро към саморазправа. Че в края на краищата Беро-Беро бе осъдил неговите
другари.
Страшната развалина пред очите му показваше, че той ги бе осъдил според своите
закони.

Допълнен и украсен, разказът на затворника от уста на уста достигна дъното на

375
площада, където чакаха притиснатите граждани на Соления залив.
Когато заговориха сега помежду си, техният глас се издигна горд и развълнуван,
защото един измежду тях се беше одързостил да извърши такова нещо.
Този човек от Соления залив беше пак старият Беро-Беро!
– Кой може още да се чуди, че Беро-Беро е управлявал трийсет години залива? –
запитаха се хората. Те едва сега разбраха, че доброволно са признавали неговата власт.
Беро-Беро е бил тяхната опора и защита. И сега той се опълчи сам срещу стотина
завоеватели.
Беро-Беро ги направи отново свободни, макар и за една нощ! Той строши веригите,
за да им покаже, че те могат да бъдат строшени!
– Дерзайте! – извика им той преди да загине.
– Борете се! – изрева над Соления залив страшната експлозия, предизвикана от
могъщите му ръце.

В това време целият площад пред развалините почерня от моторни коли и тъмно-
зелените униформи на новите милиционери, които с пълно въоръжение бяха изпратени
от Морскиград в помощ на другарите от Соления залив.
Беро-Беро унищожи милицията в града, като мислеше, че освобождава Соления
залив. Новата власт обаче имаше войска в цяла България.
Беро-Беро се заблуди, защото знаеше само едно царство.
Неговото царство беше Соления залив.
Още не се беше съмнало, нови чужденци заеха мястото на местната унищожена
милиция.
Тези чужденци със стиснати зъби погледнаха развалините, където лежаха, погребани
от ръката на един изверг, на един тиранин, стотина верни партийни другари, после
мълчаливо, но силно раздрусаха ръцете на своите по чудо оцелели колеги, които ги
чакаха цяла нощ, вардейки с цената на живота си, в ръцете с няколко шмайзера, триста
мъже затворници, навързани в две вериги, и около тях жителите на това грозно селище,
опозорено навеки чрез тези развалини, струпани в самото сърце на Соления залив.
Близките на затворниците заскубаха косите си, като видяха новите пришълци, които
ставаха господари на залива. Съдбата на техните бащи и синове бе решена.
Те видяха как новодошлите поведоха двете живи вериги към читалището, където се
помещаваше киното на Давид, и как те изчезнаха в дълбокия тъмен салон, може би
завинаги от очите им.
С тихо стенание те се разпръснаха по домовете си.

Давид излезе от своето кино, което по заповед на чужденците, граждани на Морски-

град, от кино тозчас бе превърнато в ново Общинско управление на Соления залив.
Слънцето изгряваше и студените улици се пълнеха вече с неговата зимна светлина.
С тежко отпусната глава Давид бавно крачеше в широките си, неугледни дрехи. Днес
той не носеше през рамо своята широка, виненочервена лента.
Още отдалече той съгледа развалините на Общинското управление, но с бавна стъпка
дойде до тях, сякаш по този начин правеше своята утринна разходка.
Когато милиционерът, който охраняваше мястото на катастрофата, го спря, Давид
сепнато го изгледа, сякаш той бе възкръснал от могилата. Изпъкналите му очни ябълки
изглеждаха морави.
– Къде отиваш, другарю! – запита го милиционерът.

376
 – Дойдох да видя! – отговори кратко Давид.
– Защо тогава гледаш в земята, когато пред тебе има толкова нещо за гледане? –
отново се залови милиционерът, който изпитваше желание да си отмъсти на някого за
преживяната тревога.
– Развалини можеш да видиш и в себе си! – отговори Давид, като отправи
възпалените си очи към угасналата гробница.
– Ти какво, да не си болен? – погледна го милиционерът. – Нямаш вид на здрав и
весел човек, а? Нас трепят, а ти боледуваш!
– Гледай си работата, овча главо! – уморено отвърна Давид. – Не се разправяй с мен,
а си отваряй очите и пази! Ако си бяхте отваряли очите, нямаше сега да пазиш една
братска могила27!

Когато слънцето изгря, Катка влезе при майка си, за да ѝ донесе новината, че сърцето
на Соления залив е превърнато в развалини.
– Беро-Беро!... – въздъхна със сълзи на очи тя. – Ти го мразиш мамо, заради татко...
Катерина мълчеше.
– Все пак той се би геройски! – тихо оправда Катка своето съчувствие към убиеца на
баща си, като извърна очите си настрана.
Подир нея дойдоха съседките, които не можеха този ден да готвят, да перат и да
слушат писъка на децата си.
– Ти, Катерино – обърна се най-старата, – ти мразиш Беро-Беро. Но всъщност, ако си
говорим според Божията правда, знаеше ли Беро-Беро какво има под насипа, когато
пръстта се срути и затрупа твоя покоен мъж Апостол?
– Вие ще кажете – отвърна тихо Катерина.
– Не, не знаеше! – заявиха съседките. – Защо тогава още да разправяме, че Беро-Беро
е убил Апостол?
– Аз никога не съм казвала това – с горчива усмивка отвърна Катерина.
– Да, вярно е – едва сега се сетиха за това съседките. – Ти дори не поиска да вземеш
парите, които Беро-Беро ти даваше като откуп за смъртта на мъжа ти. Добре е, че ти
поне си била милостива към него!
Катерина безмълвно се отвърна от тях, защото същите тези хора я бяха накарали да
погуби сърцето си.
– Беро-Беро беше славен грубиянин! – въздъхна жената на хлебаря, която имаше едри
ръце и гърди. – Славен хитрец, славен мошеник!... Ох, колко много бих желала моят
мъж поне малко да приличаше на него!
– Млъкни, Севастийо! – сряза я жената на клисаря, която беше суха и дълга като
къделя. – Не те ли е срам?
– Не ме е срам! – отвърна с пламнали бузи Севастия. – Ако искаш да знаеш, клисарке,
ще ти кажа защо не ме е срам. Защото ми омръзна да гледам сухи и дребни мъже, разбра
ли? Рибени кости имат нашите мъже, а неговите бяха лъвски! Нашите мъже имат риби
очи и когато погледнат, гледат те студено като риба, а Беро-Беро имаше очи на тигър!...
Като те погледнеше изпод вежди... Ох!... А?... Помниш ли?...
– Аз не гледам мъжете с пожелание! – отвърна възмутено клисарката.
– Дали очите му са все още така хубави? – след кратко мълчание запита Севастия. –
Кажи, клисарке? Нали ти вярваш в задгробния живот?

27
Братската могила в Парка на свободата в София е построена през 1954-1955 г. – Бел. ред.
377
 – Засрами се, Севастийо! – отвърна озлочестената клисарка. – Нима и при Бога ще
търсиш мъжките очи?
– Аз те питам за неговите очи! – озъби се Севастия. – Аз не съм леконравна!... Обаче
не би ми дожалял живота, ако бих могла да ида горе и да погледам това, което ми е
толкова харесвало тука! А там ще го гледам в очите свободно, колкото си искам, защото
ти няма да си при мене!
– Разбира се – достойно отвърна клисарката, – аз не съм водила петдесет години
благочестив живот, за да намеря най-сетне място в ада!
– Слава Богу! – прекръсти се Севастия. – Защото иначе би трябвало вечни времена да
се пукам от мъка!
– Засрамете се! – прекъсна ги дребна женица с гърбаво носле, като им посочи с глава
Катерина, която тихо се изправи и с пребледняло лице напусна стаята.
– Болна ли е? – запита Севастия.
– Тя е болна от рождение – отвърна ѝ старата съседка на този дом. – Болна е от
несговорчивост и несъгласие с хората. Когато ние мразехме и коряхме Беро-Беро, тя
мълчеше и пред очите на целия залив върна неговия откуп за живота на Апостол. Сега,
когато слуша от устата ни добри думи за него, тя цялата побледня, затрепери, стана и
си излезе. Може би тя пък сега го мрази!... Нейната душа е болна от несговорчивост и
несъгласие с душата на хората!
Жените замълчаха, защото тези думи, изречени с пророчески глас за Катерина, им
направиха дълбоко и тъжно впечатление. Затуй те си размениха по-мили и дружелюбни
погледи помежду си. Дори клисарката и Севастия, които за нищо на света не желаеха
да се намерят една до друга във Вечния живот, в Този се изгледаха ласкаво и
благодарно, защото те всички бяха всъщност съгласни и единодушни помежду си и
живееха в единодушие и съгласие с хората на Соления залив.
Когато мразеха някого, те го мразеха общо и успяваха да го натикат в дъното на гроба
с ръцете на своята обща омраза.
Когато обичаха някого, те го обикваха общо и го въздигаха на хиляди ръце над
главите си.
Поради туй те не бяха самотни хора, както беше самотна Катерина.
Те бяха винаги дружина, те бяха задружен хор. Хор на омразата и хор на любовта.
Техният живот беше шумен, разговорлив и приятен.
Има ли нещо по-приятно от това хиляди плещи да носят товара на твоя живот?...

26.
Тежки снегове затрупаха изоставените на полето лозя. Дървета се бореха с вятъра,
който свиреше на техните голи черни струни върху белите полета.
Фердинанд живееше в една малка къщичка сред лозята в околностите на Соления
залив. От сутрин до вечер той се опитваше да надникне през едно малко прозорче,
сложено тъй високо на стената, сякаш и преди бе служило на някой затворник. Тези
усилия той правеше, за да погледне вън зимната картина, която от месеци насам му
служеше за едничко развлечение.
През онази октомврийска нощ, когато тръгна с каруцата на селянина от Соления
залив, Фердинанд мислеше, че отива в някой тих селски дом. Той не посмя веднага да
се увери в своето предположение, защото неговият покровител и спасител караше
378
гърбом към него конете си и по всичко изглеждаше, че не иска да проговори.
По едно време обаче Фердинанд намери, че мълчанието между тях е станало вече
твърде продължително и неловко, затуй се опита да изрази с няколко прости думи
своето съжаление и извинение за голямата грижа, която му причинява.
– Няма нищо – спокойно отговори селянинът. – Колко пъти съм превозвал аз и Русан
Кондуктора тъй от село на село!... И бомби съм носил на твоето място в каруцата, и цял
чувал взривове...
Фердинанд занемя.
– Чудиш се, нали? – запита по едно време, наполовина извит към него, селянинът и
чибукът му този път светна като звезда в нощта. – И аз съм партизанин. По-рано дълго
време бях ятак на партизаните, но последната година не издържах... отидох при тях в
планината и станах партизанин.
Фердинанд гледаше неговия широк гръб. Партизанин!... Той не можеше да
предположи, че Русан Кондуктора го е предал на този селянин, за да бъде убит от него
някъде из полето без много шум и далеч от Соления залив.
– Не зная защо тогава Русан те е обезпокоил с моето избавление! – веднага реши да
се спаси от своята внезапна и неприятна мисъл Фердинанд. – Ти знаеш, че твоите
другари ме преследват.
– Другарят Русан не те преследва! – кратко отговори селянинът. – А това, непознати
човече, е всичко за мене! Тази сутрин той дойде и ми каза: „Другарю, в името на нашата
стара бойна дружба скрий у дома си един Божи човек! Знай, че спасяваш с това моя
живот!“
– И вие се излагате на такава голяма опасност заради него? – след кратко мълчание
запита Фердинанд. – Тогава вие сте, наистина, един много добър приятел на Русан
Кондуктора!
Селянинът силно дръпна чибучката си и тя отново светна като звезда в нощта, която
веднага угасна.
– Добър приятел!... – усмихна се той. – Какво е то?... Боен другар, да!... Ние сме
другари на живот и на смърт! Погледни! – каза той, като отметна ямурлука от лявото си
рамо и с твърда усмивка показа на Фердинанд мястото, където липсваше неговата лява
ръка. – Виждаш ли? – запита той занемелия Фердинанд. – Загубих я при обсада... Бяхме
слезли при една река... Това не те интересува и е дълга история... Пък и аз не обичам да
я разправям и да си я спомням, защото там загубих ръката си. Всеки се бореше на живот
и на смърт. Или да се измъкне в планината, или да падне в ръцете на врага. Моята бе
свършена. Аз политах вече към земята, когато Русан Кондуктора ме вдигна като дете на
гърдите си и ме отнесе!...
Настъпи дълго мълчание. Селянинът наметна ямурлука върху празния си ръкав.
Чибучката му отново светна като звезда в нощта и угасна.
– Разбра ли сега, непознати човече, защо не трябва да се боиш от нищо? – запита той
по едно време. – Аз не искам да зная името ти. За мен ти си Русановия Божи човек!
Очите на Фердинанд се напълниха със сълзи, които селянинът не можеше да види в
тъмнината. Откакто започна да се крие като подгонено псе по тъмните избени дупки на
София, за да опази живота си от чужденците, които връхлитаха с бомби от небето,
откакто побягна от своите, които го подгониха с нож и куршуми по земята, Фердинанд
не бе чул човешка дума.
Но той беше изтърпял вече твърде много и не знаеше дали сега вече има някакъв
смисъл да отговори на тези човешки думи, които чуваше толкова късно.

379
 Навярно това мислеше и старият селянин, защото отново стана мълчалив и
неприветлив. И той изглеждаше патил и препатил.
– Благодаря ти – кратко каза Фердинанд.
Селянинът сякаш не го чу. Каруцата продължаваше да гърми по калдъръма.
Избиколиха много селища и навлязоха в мек лозарски път. След дълго топуркане по
него колата спря пред самотна къщица.
– Моята полска хижа – обясни селянинът, като го покани да слезе. – Ще я намериш
прибрана и изчистена. Миналата неделя гроздоберът свърши.
Като му подаде една пълна и тежка торба, той отключи с една ръка вратата на
къщурката и като нарами всички черги от колата, въведе своя гост в малка, тъмна и
студена стаичка, в която имаше ниско одърче, а до него – разкривена масичка.
– През деня се топли в чергите, за да не става нужда да палиш огън – препоръча му
той. – А лампата нощно време не пали! Ако пушиш, легни на дъските и духай дима в
пода! Знай, че тъй най-сладко се пуши. Ще ме виждаш често и сам няма да излизаш
никъде!
Когато селянинът си отиде, Фердинанд натрупа всички черги върху себе си и падна
върху одъра. Начаса го обхвана тежък сън и той заспа като преуморен воин сред пусто
и празно бойно поле, в гроба, набърже изкопан от бягащи другари.
Когато на следващия ден Фердинанд отвори очи, той стана от одъра и се повдигна на
пръсти да погледне през високото прозорче.
Той видя черни лъскави клони на стари дървета и техните жълти листа, които
бръмчаха на един постоянен вятър. Той се намираше сред пусто поле, в което заспиваха
зимен сън непознати лозя.
Ден след ден вън ставаше все по-тъжно. Ден след ден небето се пълнеше със сиви
оловни облаци, додето една сутрин Фердинанд чу познатото тракане по високото
прозорче. Заваляха есенните дъждове.
Тази сутрин той не се повдигна от своя одър да погледне вън, защото дъждът щеше
да го направи още по-тъжен.
Той не знаеше какво става в България и останалия свят, защото селянинът не му
носеше вестници, а когато се опитваше да го разприказва, този му отговаряше
едносрично, тъй сбито, кратко и ясно, че Фердинанд не можеше да повтори своя въпрос.
– Властта се укрепва – казваше на края селянинът. – Разумът в народа надделява. Още
малко търпение... страната ще се умиротвори и ти ще излезеш на свобода!
Мина Нова година. Минаха и Коледните празници. Фердинанд започна да се мята и
да реве като затворен звяр в своята самотна клетка сред лозята. Щом чуеше тракането
на талигата и пръхтенето на коня, той изтичваше на вратата като слепец към светлина и
питаше селянина:
– Днеска ли ще ме вземеш?... Кога ще ме освободиш от този затвор?
– Не днес, но скоро, много скоро – казваше селянинът.
– Слушай!. – погледна го един ден Фердинанд. – И на тебе трябва да ти е дотегнало
вече да ме държиш заключен тук и да ме навестяваш от толкова дълго време. Виж ме,
аз живея като някой звяр, цял ден без огън, завит в куп черги. Не съм ял топла храна от
четири месеца, не съм се измил и не съм променил дрехите си. Аз слушам по цял ден
свиренето на вятъра. Всичко това мога да понеса. Но ще полудея, защото не зная какво
става навън. Какво става в България! Пусни ме да си вървя! Аз не съм убил никого и на
никого не съм взел залъка от устата. Напротив, аз помогнах на всеки човек, който се
обърна към мен за помощ. Аз се борих за доброто на хората, а сам изпаднах в

380
животинска нищета!
– Търсят те – кратко и ясно отговори селянинът. – Отначало всеки десет дена
претърсваха твоята къща в Соления залив.
– Да не изтезават сестра ми и брата ми! – отчаяно извика Фердинанд.
– Никой никого не изтезава! – отряза с неумолимия си глас селянинът. – Търсиха те
и толкова! Скоро обаче всичко това ще мине и ти ще станеш отново свободен.
– Аз искам да отида и помогна на близките си! – каза Фердинанд, но селянинът се
усмихна безмълвно.
– Русан Кондуктора достатъчно им помогна – каза на излизане той, като бързо
изтегли ключа от ключалката. – А понеже ти, човече, си луд и може да ме измамиш,
този път аз ще заключа вратата отвън. Като дойда втори път, ще те пусна на свобода да
идеш, където щеш!
– Остави ключа! – изрева отвътре Фердинанд, като се хвърли към вратата, но
селянинът бързо заключи и замина с каруцата.

Всяка сутрин Фердинанд се повдигаше на пръсти и сега поглеждаше като истински

затворник през високото прозорче към страшното, покрито с дълбок сняг поле. Денем
и нощем вятърът брулеше черните дървета, сякаш упорито търсеше още нещо, което
можеше да им вземе. Неговият мраз се чувстваше в малката стаичка. Мразовита бе дори
под дебелите черги.
Настъпи най-студеният ден в живота на Фердинанд. Към обед той се измъкна от
студените черги да потърси нещо за ядене и помисли, че в такова кучешко време
селянинът няма да дойде. Да, той ще го изостави днес да замръзне в този леден гроб.
В този миг обаче отдалече се чу нещо, като топуркане на копита. Така обикновено
пристигаше каруцата на неговия хазяин.
Цял разтреперан от радост, Фердинанд изтича до вратата и зачака.
Селянинът бързо отключи отвън и веднага влезе с леден вятър, сняг и две големи
торби в единствената си ръка.
– Тука ли ме чакаш, човече? – изненадано погледна той Фердинанд и този път
щръкналите му, захабени и отрупани със скреж мустаци се разтеглиха в една особена
ласкава усмивка, като разкриха жълтите му зъби. Фердинанд плесна радостно ръце и
тръгна подир него.
– Какво ми носиш толкова много? – извика той.
– Нося ти топъл хляб и баница. Нося ти печено прасенце и вино! Нося ти сухо грозде,
орехи и сливова ракия!... Ух, тая моя бабичка, всичко е сложила за тебе, нищо не е
оставила вкъщи за мен!
Фердинанд със зинала уста проверяваше дали наистина такива лакомства крият
белите кърпи, които селянинът една подир друга вадеше от торбата и нареждаше на
масата.
Но защо неговият хазаин носеше всичко това за ядене тъкмо днес, в този най-студен
ден в живота му?
– Значи ти няма да ме изведеш днес! – изведнъж викна Фердинанд.
Селянинът изпразни с едната си ръка торбите и седна уморен на одъра.
– Зле ли ти е да изядеш всички тези лакомства на спокойствие? – запита той. – Виж
как съм се погрижил за тебе...
Фердинанд сви вежди и повдигна едното си избеляло око към него. Струваше му се,
че не всичко е наред със селянина и че той не току-така е толкова мил този ден с него.

381
Че не току-така той бе дошъл в студа – само за да му донесе две торби лакомства...
– Какво има? – запита Фердинанд.
Селянинът уморено помълча, после откопча с едната си ръка шаячната си дреха, като
извади от вътрешния джоб свитък вестници.
– Чети! – каза той. – Нали искаш да знаеш какво става?... Чети!... Аз ще чакам.
Фердинанд пое с разтрепераната си ръка новите български вестници, които имаха
нови имена и чужд, непознат вид за него. С големи черни букви на първа страница
стоеше написано:

„Бившите регенти на България: княз Кирил Преславски, професор Богдан Филов

и генерал Атанас Михов – осъдени на смърт и екзекутирани!“

Очите му започнаха да слизат по една дълга и широка стълбица от имена – имена,

познати нему, имена на нему близки хора, познати на целия български народ.
Министри, депутати, професори... За всички гласеше една присъда:
Смърт!... Смърт!... Смърт!...
Екзекутирани!.. .
Очите му спряха върху едно име, което веднага се отдели от другите имена:
Професор АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ...
Екзекутиран!...

***

Фердинанд остави вестника. Селянинът, който бе загубил едната си ръка в борба с

тези, които бяха изредени в дългия и черен списък, гледаше твърдо в стената и мълчеше.
В този миг Фердинанд почувства, че ще стане и ще впие двете си ръце в гърлото на
едноръкия, но той не можеше да допусне такава неравна борба, въпреки че бе пренасял
в каруцата си куршумите за тези чудовищни убийства.
В това време селянинът размърда измръзналите си нозе и каза:
– Не се борихме за това, но... всяка революция взима своите жертви!...
Фердинанд безмълвно го стрелна с очи. Да, селянинът не изглеждаше доволен, не
изглеждаше весел и може би поради това бе донесъл посред люта зима толкова много
хубави неща за ядене на Фердинанд.
– Мислиш ли, че ние не се борим против това? – изведнъж се изказа той. – Но ние не
сме достатъчно силни да спрем някои наши буйни другари... Повечето от тях са
пришълци. Не ги боли като нас... Те гледат отвисоко... Национални чувства у тях няма...
Те мислят само за партията... Те казват, че всяка революция взима своите жертви!
Фердинанд не можеше да каже нищо. Той беше смазан.
– Не съм питал досега никого – продължи селянинът, – но зная, че ти си един от тях.
Аз знаех какво те чака, затуй те държах заключен толкова време. Колкото повече дни те
гледам, толкова по-жално ми става за тебе. Ти си добър човек... Аз искам да те запазя,
затуй ти донесох днес да прочетеш това, което щеше да стане с тебе... Всички тези са
застреляни пред една обща дълбока яма и са покрити вече с пръст. Като партизанин аз
трябва да се радвам. Но като човек аз чувствам, че можехме да почакаме, да размислим...
Като погледна плахо мътните очи на Фердинанд, които се взираха в него, селянинът
прибави:
– Но в такива времена такива като нас са без глас и стават омразни на своята партия.

382
Днес трябва много да се действа, а малко да се мисли.
Фердинанд смътно помисли, че старият партизанин се самообвинява и че изприказва
много приказки – като никога.
– Русан Кондуктора те поздравява! – каза селянинът, като стана да си ходи. – Той
няма почивка нито денем, нито нощем. Отначало се бореше с нашите другари да не
убиват, а да направят „Народен съд“, а сега пък се бори с „Народния съд“ в Соления
залив, който от два месеца съди тамошните граждани. Но той няма да удържи дълго
време. Завчера ми каза: „Революцията изяжда чадата си! Тя ще изяде и мен!“ Мисля, че
другарите не са доволни от него.
Фердинанд мълчаливо стана и го изпроводи до вратата.
– Нахрани се добре и си легни! – каза на прага селянинът, като за първи път му подаде
единствената си ръка.
Когато излезе, той не заключи.
Фердинанд дълго време стоя прав пред отключената врата. Ушите му бучаха, главата
му се въртеше.
Пред очите му се отвориха калните, замръзнали ями.
Залп!... Залп!...
– Други!
Фердинанд се опита да се отбрани от дългата редица бледи като смърт мъже, които с
навързани на гърба ръце се приближаваха след всеки залп по една крачка към ямата.
Тези почтени господа политаха с подгънати колене към своя общ гроб, където
продължаваха да се гърчат на неговото дъно. Побелелите бради се мятаха до черните
и руси къдри.
Замръзналата кал на софийските гробища бързо покриваше първата яма.
Фердинанд се опита да закрие с ръка очите си, но ръцете му бяха замръзнали, додето
главата му бучеше и пареше.
– Къде ли е мястото на това грозно злодеяние? – запита Фердинанд.
Дали това място е в България?
С разтреперани ръце той излезе на завеяната площадка пред къщата и нагази снега.
Вятърът дръпна косата му и засвири по всеки косъм.
– Един път търся аз до моите другари... един общ път! – викна Фердинанд, като се
заклати срещу вятъра.
Лицето му беше моравочервено.
– Къде е този път!... – взираше се той във виелицата с болнавите си очи. Стори му се,
че в снежния прах, който фучеше срещу него, започна да се примесва боцкането на
стоманеночерни стърготини.
Фердинанд закри очи и се преви. Още малко ако повърви, той ще намери общия път
до своите другари...
Краката му станаха огромни. Големи тежести се бяха заледили по тях. Но още малко...
още малко... Нататък е този път!...
Фердинанд се опита още веднъж да вдигне десния си огромен крак, но с разперени
ръце се строполи в снега. Моравочервеното му лице се залепи в нещо пухкаво меко и
почувства дълбоко облекчение. Фердинанд се отпусна и заспа.
Когато дойде на себе си, той с охкане се изправи на ръка и се огледа. Изведнъж му
стана ясно, че бе излязъл и паднал сред лозето. Но той падна само преди миг – поради
голямата виелица и тогава беше светло, а сега наоколо му бе вечер и вятърът утихнал...
Къщичката се виждаше на няколко метра зад дърветата.

383
 Фердинанд се опита да стане, но изрева от болки. Гърдите и гърбът му бяха сковани,
а краката му така немощни, че трябваше да се издигне на ръце и лазешком да се довлече
до своето скривалище.
Когато влезе в стаята си, веднага видя белите кърпи, в които през деня селянинът му
бе донесъл богата гощавка, обаче ги отмести настрани и напрегна последни сили да
събере всички черги върху себе си.
Когато падна смазан под тях, Фердинанд помисли, че сега действително прилича вече
на своите другари, защото неговият леден гроб сред покритите със сняг лозя приличаше
на голямата замръзнала яма.
Да, защо се уплаши толкова много Фердинанд? Какво страшно има в една такава
смърт?... Че смъртта е една за всички... Тя не може да бъде различна за хората!
Колко просто му се виждаше сега, че в една яма Творецът хвърля Гения и Божия
добитък!
Колко скудоум е човекът, който блъсва своя брат в ямата, като мисли, че си осигурява
чрез това една по-добра участ!...
Фердинанд потъна в мъртвешки покой.
Да, ями!... Ями за всекиго!...
Не само в сърцето на България има сега толкова ями!
Ямите са за всички хора и животни на света!

Когато Фердинанд отвори един ден очи, до неговия одър, с тънък изправен кръст,
седеше Русан Кондуктора. Неговите кафени птичи очи бяха вперени в лицето му от
стълбообразната височина, върху която бе кацнала главата му.
Адамовата ябълка стърчеше в средата на дългия му врат и при първия поглед на
Фердинанд подскочи надолу и нагоре, а сухите му бузи се нагънаха на две ветрила до
ушите, за да очертаят на устните му неговата птича усмивка.
– Какво си се накичил с тези патрондаши? – изпъшка със задгробен шепот Ферди-
нанд. – Да не си станал горски стражар, Русане?
Птичите очи на Русан Кондуктора бавно се наляха със сълзи.
– По-добре ли сте сега? – глухо запита той.
– Бях ли зле? – опита се да каже Фердинанд, но като се помъчи да се изправи, гърдите
му изскърцаха от болки. Той цял се обля в студена пот и падна назад, прихванат от
Русан.
– Болен ли съм? – изпъшка Фердинанд. А Русан Кондуктора безмълвно изтри с
кърпата си потта от неговото остаряло, брадясало и разсипано лице. Сини торби висяха
под очите му, а жълтеникавата кожа на бузите му беше суха и нагърчена на дълбоки
гънки.
– Вие спите от три дни – проговори Русан.
Фердинанд дълго лежа със затворени очи и Русан Кондуктора наблюдаваше по
лицето му как той си припомня нещо и все повече отпада.
– Донесох ви лекарства – продума Русан Кондуктора, – а вън вашият хазяин вари
мляко.
Фердинанд отвори очи, удивен, че нещо се вари за него. От колко месеци той не бе
вкусвал топла храна!
Когато селянинът му подаде с единствената си ръка гърнето с горещото мляко, той се
повдигна полека в ръцете на Русан Кондуктора и се загледа в бялата течност, която още
правеше мехури и блажни кръгове. Той простря изсъхналите си и посинели пръсти над

384
парата и като обви с тях горещото гърне, заплака. Той плачеше, измъчен и отслабнал,
защото ръцете му бяха почувствали топлината и я бяха предали на сърцето му.
Русан не можа да понесе тази гледка, скочи и се залепи на стената, където беше
малкият висок прозорец. Той можеше спокойно да гледа през него, но не хвърли нито
един поглед. Адамовата ябълка подскачаше на високия му, сух врат.
Фердинанд дълго гледа през сълзи горещото мляко, после вдигна с голямо усилие
съда и пи, пи, като изпосталяло куче, което току-що се бе завърнало вкъщи след дълги
скитания и премеждия.
Когато си легна отново, Фердинанд изглеждаше вече по-добре и моравите петна по
страните му започнаха да почервеняват.
Русан Кондуктора мълчаливо се върна на мястото си.
– Умири ли се в залива? – с усилие запита Фердинанд. – Ти беше ли народен съдия?
– Не – след дълго мълчание отговори Русан Кондуктора и прибави: – Само трима от
съдиите са от залива. Другите са външни хора, пратени от партията.
– Познавам ли тези от залива? – запита Фердинанд.
– Не зная дали ги познавате – отговори Русан. – Двамата са наши другари... Единият
е железар в кооперативната работилница на пристанището, а другият работеше по-рано
като общ работник на солниците. Третият член е жена – Анастасия, дъщерята на Тодор
Бакалина. Избраха нея, защото била учена...
Фердинанд не възрази нищо и глухият глас на Русан Кондуктора замлъкна.
– И вие ли издавахте смъртни присъди? – след дълго мълчание запита Фердинанд, все
още със затворени очи.
Русан дълго време не се обади, после каза кратко:
– Полицейският началник и седем бивши чиновници в общината. Двама
солоизносители също бяха осъдени на смърт, защото се доказа, че са доставяли сол на
германците... Истинският престъпник Беро-Беро не дочака нашата присъда.
Отново настана дълго мълчание, нарушавано от стъпките на селянина, който
непрекъснато обикаляше къщурката и наблюдаваше пътя.
– Зная, твоят другар ми разправи – каза Фердинанд. – Заклахте кокошките, а старият
тигър не можахте да заколите... Всички се канехте и насъсквахте срещу него и само него
искахте да убиете, но той ви изби!...
– Да, той умря, като изби моите другари – с чудновато спокойствие отговори Русан
Кондуктора.
В този кратък разговор, прекъсван от дълго мълчание и почивки, Фердинанд научи,
че дъщерята на Беро-Беро е осъдена да умре в някакъв затворнически лагер, някъде в
Западна България, а нейните деца останали безпризорни в Соления залив.
Другарката Маца и Атанас били оставени отдавна на спокойствие и с нетърпение
очаквали деня, когато Фердинанд ще се върне при тях. Той бил сигурен, че този ден ще
дойде скоро...
Фердинанд мълчеше и лежеше със затворени очи.
– Ще дойде – каза той най-сетне, без да отвори очите си, – когато наистина се
заловите за някаква народополезна работа и спрете да съдите и убивате.
– Аз мисля, че това време вече трябва да настъпи – с болка в гласа отговори Русан
Кондуктора.
Когато стана да си върви, той силно стисна горещата ръка на Фердинанд.
– Моят другар спа нощес тук. Той ще остане и тази нощ, а от утре всеки ден ще ви
навестява... Бъдете сигурен в него!

385
 Фердинанд кимна с отслабналата си глава.
– Аз искам вече да изляза на бял свят! – каза той вместо „сбогом“.
– Като оздравеете, ще излезете – увери го Русан Кондуктора, като пусна горещата му
ръка.
Когато хвана дръжката на вратата, той се обърна още веднъж и погледна втренчено с
птичите си очи Фердинанд.
– Какво искаш, Русане? – издалече запита с уморения си глас Фердинанд.
– Заклевам се в главата си! – отговори глухо Русан Кондуктора. – Следващият път ще
дойда да ви взема!

Душата на Фердинанд дълго се колеба между земята и небето, додето една сутрин
слънцето с ярост разпори зимните облаци и прати топли ветрове да ги разлеят по всички
краища на света.
Птици разтърсиха перушина и с писък се впуснаха да порят синия лазур, като правеха
черни стрели из въздуха.
Тогава душата на Фердинанд се спусна ниско над земята, защото там стана вече
топло, светло и приятно. Един ден най-сетне тя решително влезе и се вмъкна в малката
хижа на лозето.
С големи и морави подутини под очите Фердинанд лежеше измършавял – с ръце,
извадени върху чергите.
Една ранна утрин селянинът му донесе цъфнали клони, които бе откъснал с
единствената си ръка от каруцата, както припкаше да посети Фердинанд.
– Какво? Цъфнаха ли вече! – учудено запита Фердинанд. – Ти няма ли да режеш вече
лозето?
– Аз имам само една ръка – отговори селянинът. – Но ще минат години и аз ще се
науча да режа с една ръка. Ще видиш, че лозето на „едноръкия“ ще бъде най-хубавото
лозе в околността.
– А защо не доведеш работници? – запита Фердинанд.
Селянинът жално го погледна, после се засмя в посивялата си брада.
– Ти какво се грижиш за моето лозе? – с въпрос му отговори той. – Аз съм богат човек
и на всекиго съм казал, че моето лозе ще почива една година. Мене партия ме храни!
– Аз не струвам толкова жертви – тъжно каза Фердинанд. – Трябва да ме изпратиш
вече в Соления залив.
– Ще те изпратя, когато Русан Кондуктора каже! – заяви селянинът.
– Той обеща, че ще дойде да ме вземе, но много се забави!
– Сигурно има причини да се бави.
– Аз не се боя вече... Аз отдавна не се боя! – тихо каза Фердинанд. – Тия дни ще стана
от леглото и сам ще си отида.
– Ще си отидеш, когато Русан Кондуктора каже! – отряза селянинът.
Един ден той изведе Фердинанд на слънце пред къщичката.
– Това лозе все твое ли е? – учудено извика Фердинанд. – Толкова месеца съм живял
в него, а не зная, че било толкова голямо! Че аз не виждам трите му страни!
– Да, моето лозе е голямо! – тъжно се усмихна селянинът, като хвърли бегъл поглед
към четвъртата страна, където се чернееше прясно разкопаната земя на съседното лозе.
Лозовите пръчки бодро стърчаха над благодатна влажна пръст, като смучеха вече от нея
здравите земни сокове.
Само неговото лозе умираше между буците спечена, сива земя.

386
 Фердинанд мълчаливо проследи неговия поглед и обиколи с очи цялото лозе, като
мина по всичките сухи, неразкопани коренища, щръкнали над спечената, сива почва.
Селянинът всеки ден гледаше тази грозна картина и пак не го мразеше. И все още не
го изпращаше да си върви.

Дните минаваха, а Русан Кондуктора не дохождаше. Всички бяха заети със своята
работа, само селянинът ставаше все по-замислен и по-недоволен от себе си.
– Започнах едва сега да разбирам, че съм инвалид човек – каза той на Фердинанд. – С
тази ръка загубих и сили, и младост! Само допреди година аз бях един пъргав, млад мъж
и при това конспиратор. А сега съм старец...
Той се помъчи да се усмихне, но черните му, остри очи овлажняха, защото той беше
много недоволен от себе си.

Привечер Фердинанд излезе да се порадва на месечината.

На дрезгавата лунна светлина лозето на неговия стопанин изглеждаше още по-сиво и
мъртво като вкаменена приказна гора, в която много зверове и зверчета за един миг бяха
посивяли и окаменяли в разнообразните пози, които някога им е давала борбата на
живота.
Фердинанд се поразходи из огрения от луната пущинак и дълго мисли за себе си и за
своя хазяин, господарят на лозето.
Той не трябва да чака повече Русан Кондуктора, защото отдавна знае, че Русан няма
да дойде.
Ако утре сутринта селянинът не го намери тука, той ще се затюхка и ще тръгне да го
търси из околността. Но като не го намери, ще се отбие в село и ще пазари резачи и
копачи за своето лозе.
Утре по това време земята на неговото лозе ще лъсне под лунната светлина – черна и
сочна, като земята на съседа, а тези мъртви, сиви лозови пръчки ще пуснат веднага
зелени филизи.
Утре селянинът тайно ще се зарадва и ще благослови този вечерен час, в който
Фердинанд се е решил да си отиде.
Всичко това е така просто и отдавна познато на човешката душа.

Фердинанд се прибра в къщичката и седна на одъра да си почине.

Много месеци бяха минали, откакто той бе напуснал света и нямаше никакво друго
известие за него, освен краткословесните новини, които му носеше селянинът. Той
чувстваше, че е забравил хората и че хората са го забравили.
Колко е лесно да умреш, да забравиш хората и да бъдеш забравен!...
А колко е мъчно да се върнеш сред тези, които си забравил!...
За втори път през своя живот Фердинанд трябваше да се върне при живите хора. Той
сви в един пакет малко храна за из път и го мушна в джоба си.
Когато затвори вратата на къщичката и се намери на коларския път, Фердинанд
въздъхна и пое пътя към Соления залив.
Той отдавна бе научил къде се намира и колко далеч е от залива. Две нощи път и той
ще се прибере при своите близки.
Когато Маца и Атанас го видят, ще заплачат с глас, защото в Соления залив, както и
навсякъде в България, има вече много мъртви, но нито един от тях не се бе върнал като
него у дома си.

387
 Късно през нощта Фердинанд похлопа на вратата на бащината си къща и скръсти ръце
на корема, както бе правил винаги през целия си живот, когато се представяше и
трябваше да се поклони.
Отвътре тихо зашушнаха и затрополиха. Явно е, той предизвика уплаха вкъщи. Обаче
не можеше да се провикне с цял глас отвън в тишината на нощта, в която спяха нащрек
толкова съседи.
Тромавите стъпки на Атанас се довлякоха до вратата и той колебливо запита:
– Кой е?
– Аз съм, Атанасе! – тихо се обади Фердинанд.
Вратата веднага се отвори и здраво затвори зад Фердинанд. Двамата братя за един
миг се изгледаха напрегнато на слабия лъч светлина, който идеше от кухнята, и се
прегърнаха мълчаливо и силно, сякаш се виждаха на Онзи свят.
Атанас трепереше от глава до пети, като притискаше устните си върху косата на брата
си, защото бе много по-висок от него и главата на брат му достигаше до гърдите. Косата
на Фердинанд лепнеше и миришеше на пот и мръсотия. Още при първата си целувка
Атанас разбра, че брат му иде от лошо място.
Когато го въведе в кухнята и погледна на лампената светлина, Атанас видя, че
неговият брат идва от някакъв земен ад, непознат на Атанас, където хората врат в
катран, а зловеща сила ги издига от там с железни вилици, за да ги суши на пушък.
– Седни, бате, да те поизмия – с претръпнал глас каза Атанас.
Фердинанд забеляза какво страшно впечатление направи на Атанас, но не намери
сили да го утеши, а покорно седна на посочения стол.
Додето Атанас го приготвяше за измиване, като положи слабите му, голи нозе в съд
с топла вода, Маца шушнеше и се обличаше в съседната стая. Фердинанд с тъга гледаше
прегърбената фигура на Атанас, която сновеше от печката до легена, в който бяха
положени нозете му, слушаше шушненето на Маца и мислеше: „Какви хубави дни са
видели тези двама хора?“ А ето и той трябваше да им причини толкова много грижи!
– Аз дълго време боледувах – каза Фердинанд, като видя, че Атанас мие нозете му,
като ги пипа полека, с израз на голяма горест.
Атанас безмълвно изхвърли черната вода и потопи нозете му в чиста топла баня.
Стана му тъй леко и приятно, идеше му да хвръкне. От шест месеца той не бе мил
нозете си. Селянинът му носеше вълнени чорапи, здраво изплетени за него от жена му,
но Фердинанд за първи път почувства нозете си стоплени и съживени от обикновената
топла вода. Той се разтапяше от слабост и блаженство и вече приятно се унасяше, когато
Маца влезе.
– Остави го да подремне! – прошепна Атанас, като я спря. А после той тихо се
привдигна и доля гореща вода в легена, където киснеха краката на Фердинанд. След
това той изви очи към Маца и двамата се спогледаха вторачено и поклатиха отчаяно
глави. Всеки се зае със своята работа, без да каже повече нито дума. Те го бяха
посрещали вече един път тука като беглец.
Подир него те посрещаха много пъти новата власт в лицето на милиционерите, които
ги ругаеха, ровеха и тършуваха из цялата къща, като търсеха брат им, сякаш Фердинанд
можеше да бъде игла, скрита в някоя дъга на пода. Те претърпяха много и се чувстваха
вече подготвени за всяко посещение.
При това те не повярваха никога на Русан Кондуктора, че брат им Фердинанд е здрав
и весел, затуй не се съгласиха да заминат за София, където всеки трябваше да продължи

388
своята работа.
Можеха ли да допуснат те някоя нощ Фердинанд да се върне тук, да похлопа на
заключената врата и да няма кой да му отвори, да го прибере, да измие с топла вода
нозете му и да го нахрани?
Това трябваше да извършат те, Атанас и Маца, защото те бяха останали едничките от
тяхното семейство, които можеха да извършат това за Фердинанд.
Ката имаше две големи дъщери, а мъжът ѝ бе уволнен ненадейно от новата училищна
власт и оставен без работа. Този безсловесен и кротък човек бе роб на своята работа,
обаче новата училищна управа отдавна знаеше, че той е роб и на своята жена, която бе
сестра на Фердинанд, и че през едни славни дни, когато Фердинанд дойде в залива, този
невзрачен учител се ползваше с особеното внимание от страна на старата, фашистка
училищна управа.
По тази причина съпругът на Ката биде отстранен веднага от неговите училищни
занимания. При това в уволнителния му документ към скромното му име беше
придадена чудноватата дума „фашист“, която никой досега не би могъл да допусне, че
може да бъде прикачена на една невзрачна и безсловесна Божа твар, каквато бе съпругът
на Ката.
Не че хората от залива знаеха какво означава всъщност тази дума. Те обаче съзнаваха,
че тази толкова непозната и създаваща недоумение дума всъщност представлява
отличителен знак, прикачен към посочено лице, с една дума титла, а до ден-днешен
никой не бе допуснал, че мъжът на Ката може да носи титла!
Но Ката не обърна внимание на това отличие, чрез което нейният мъж придоби
неочаквано и особено значение за хората в залива. Тя го видя един ден да си иде от
училище – слаб, прегърбен и извехтял, а ръцете му да висят от двата края на гърба му.
Той трябваше да напусне учителското си място без право на пенсия. Това значеше за
нея, че той няма повече да припечелва пари за хляба и дрехите на двете им големи
дъщери.
Всичко това се случи заради Фердинанд.
По тези причини тя забрани на Маца и Атанас да ѝ напомнят, че той е техен брат и че
му дължи като тях известна обич и уважение. По тези причини Маца и Атанас се
посъветваха и не казаха на Ката, че Фердинанд е идвал в залива и търсил убежище в
родната им къща.
А каква помощ за Фердинанд можеха да очакват те от сестра си Мария, жената на
злия селянин Манол, която според последните слухове, които достигнаха до тях от
високия чифлик, живееше луда и опропастена в планинското царство на мъжа си?!...

Фердинанд спеше с глава на гърдите, с проточени устни и в съня лицето му изглеж-

даше вече така мършаво и посиняло. Моравите торби под очите, които му придаваха
мъченически вид, не се виждаха под увисналите, сплъчкани чорли на посивялата му
коса.
Водата на печката вреше вече и вечерята беше сложена върху кухненската маса.
Атанас тихо повика брата си, клекна и като вдигна единия му крак, сложи го върху суха,
чиста кърпа.
– Май съм заспал! – сепна се уплашено Фердинанд и като видя Маца, протегна ѝ
разсънено ръка. – А ти си развали съня, Мацо!
– Добре дошъл! – каза със стиснато гърло Маца. – Ние тебе чакаме!
– Виждам, че сега не се страхувате толкова много от мене – усмихна се Фердинанд и

389
с истинско удоволствие се загледа как Атанас изсушава отпочиналите му и чисти нозе.
– Не, ние вече не се страхуваме толкова много – глухо отговори Атанас. – Нали,
Мацо?... Ние свикнахме. Големи чудеса станаха тука, в залива, додето тебе те нямаше.
Ти чу ли какво извърши Беро-Беро?... Как ти се струва това?... Един срещу цяла
войска!... Хората го мразеха, но той не обърна внимание на това и се би заради всички
тях... Ти чувал ли си да е ставало такова нещо някъде по света?
– Не – каза Фердинанд. – Не съм чувал. Тиранията, казват, принизява и смазва хората,
обаче в края на краищата тиранията създава герои против себе си.
– Да – съгласи се Атанас, – сега хората от залива казват, че Беро-Беро е герой!
Неговият героизъм ни даде голям кураж. Повечето от жителите на Соления залив
минаха през затвора, през Народния съд и повечето от тях влязоха в гроба, но ние знаем,
че Беро-Беро отмъсти заради тях. Да, ние вече не се боим толкова много. Русан
Кондуктора спаси Маца и мене. Няколко пъти идваха да те дирят тук и ни заплашваха,
че ще ни съдят заради тебе. Обаче Русан винаги пристигаше навреме и ги уверяваше, че
ние нищо не знаем за тебе и че сме едни бедни и скромни работници. По едно време
арестуваха и Катерина.
Маца го стрелна с недоволен поглед и той млъкна.
Фердинанд спря протегнатата си ръка, с която искаше да прибере отдалеч сложеното
лакомство за вечеря и се обърна към него.
– Катерина!...
Къде бе виждал Фердинанд Катерина? В този живот или в Оня?... Къде я обикна
толкова силно, че дълго страда от нейната ненавист към него?
– Я гледай, Катерина!... Какво прави тук Катерина? – запита той.
– Не знаем – неловко отвърна Атанас. – Това я питаха да каже и в милицията, но аз
мисля, че те я питаха повече заради парите ѝ.
– Взеха ли и нейните пари? – извика Фердинанд. – Катерина ги спечели сама със
своите десет пъргави пръсти. Напоследък тя изглеждаше много богата!... Една добра
плячка за тях стана Катерина!
– Аз се случих там, когато я доведоха – с бегъл поглед към сестра си продължи
Атанас. – Русан Кондуктора също дотърча тозчас отнякъде. Ние се спогледахме
уплашено заради нея, но Катерина изглеждаше така спокойна и високомерна, че и
двамата не можахме да я познаем. Дори началникът на милицията, който я разпитваше,
се смути. Той я покани да седне, а тя го гледаше отгоре като пукал.
„Защо не си отивате? – запита я най-сетне той. – Защо упорствате да живеете в
Соления залив?“
„Аз искам да живея в родното си място при своите деца – хладно отговори Катерина
и така погледна отгоре лицето му, че онзи се възбунтува и кръвта изскочи от гняв на
страните му. – Позволение ли трябва да искам за това? – прибави тя с ледено спокой-
ствие. – Аз ще остана тука завинаги!“
– Завинаги ли? – възкликна Фердинанд. – Нали тя взе втори мъж?
– Не зная, така каза – отговори Атанас. – Ние с Русан прехапахме устни, но
началникът стана и се задоволи само с една хаплива забележка: „Щом имате много
пари – каза той, – можете да живеете, без да работите. Навсякъде!“ Тогава ми стана
ясно, че те са хвърлили око на нейните пари.
„Нима започнахте да завиждате вече на парите, които е припечелил с труд един прост
работник?“ – изведнъж запита Катерина. Ти можеш ли да си представиш в такива
времена това? Никога не предполагах, че Катерина е толкова смела!

390
 – О, ти не я познаваш! – усмихна се Фердинанд. – Ти не знаеш какво е способна да
измисли тя, за да те унизи, да те смачка!... Никога не съм виждал жена с нейните способ-
ности.
– Да – съгласи се Атанас, – възможно е ние да не сме я познавали много добре.
Маца го закова с поглед и той наведе очи.
– Взеха ли парите ѝ? – запита Фердинанд.
– Аз не чух по-нататък нищо, защото ме изгониха навън – отговори Атанас. – Но
после Русан Кондуктора ми каза, че тя решително отказала доброволно да им даде пари.
„Само насила!“ – казала тя. Тогава началникът ѝ предложил да напусне залива. „Само
ако ме изгоните насила!“ – отговорила тя. Ти можеш ли да си представиш в тия времена
такова нещо?
Маца отново го стрелна с поглед, да не би той да отвори уста и да каже на Фердинанд,
че два дни подир неговото заминаване Катерина е дохождала тук да го види и да го
предупреди за опасността, която го заплашва.
Устните ѝ се отвориха да предотвратят веднага това нещастие, но Атанас заговори за
друго и тя преглътна думата си и мълчаливо погледна отгоре наведената над масата,
побеляла глава на брата си.
Маца не бе вече млада и неопитна жена. Страданията я бяха поучили на
предпазливост. Трябваше ли Фердинанд втори път да направи тази грешка да поиска да
срещне Катерина пред очите на целия Солен залив? Не, по-добре е да замълчат и да
забравят вече Катерина!
Фердинанд ще замине утре от Соления залив, а Катерина е казала, че този път ще
остане тук завинаги. Тъй те няма да се срещнат повече, додето живеят.
С успокоено сърце Маца отиде да приготви леглото на Фердинанд.

На следния ден, когато слабите краткотрайни зари на пролетното слънце угаснаха,

Маца първа чу бученето на тълпата. За един миг тя помисли, че размразеното море е
напуснало своя бряг и нахлуло в Соления залив.
Сърцето ѝ се сви от уплаха пред тази ярост на природната стихия, която връхлиташе
залива, но в следния миг, когато Атанас изостри уши и скочи на крака, Маца вече
знаеше, че това не е морето, а новата стихия – тълпата на Соления залив!
Движението на тази тълпа, стремително насочена към тяхната улица, се долавяше
вече ясно по гласовете и топуркането на обутите в подковани обуща нозе.
– Бате!... – простена Маца, като скочи с ръка върху сърцето си.
– Иди го събуди! – извика Атанас, но не я дочака и двамата се сблъскаха на вратата и
заедно се хвърлиха към стаята, където Фердинанд прекарваше този ден полубуден,
завит с топли вълнени покривки в старото семейно легло, в което бе починала неговата
майка баба Мария.
Силите му бяха най-сетне изчерпани. Топлата храна, топлата вода и топлите завивки
смазаха съпротивата на неговия здрав организъм. Фердинанд легна и заспа в старото
легло така, сякаш нямаше да се събуди вече.
– Бате! – почти изпищя на прага Маца, като удари вратата в леглото му. – Бягай!...
Идат!... Всички идат!
– Кои? – запита Фердинанд, като повдигна замаяната си глава.
Но един продължителен рев отвън прекъсна отговора на Маца и Атанас. Двамата се
хванаха за ръка и застанаха пред Фердинанд със захапани устни. Капка кръв не бе
останала по лицата им.

391
 – Това трябваше най-сетне да се случи! – с облекчение въздъхна Фердинанд. Той се
привдигна, без да изпъшка, сякаш не изпитваше вече никаква болежка. – Не умирането,
а чакането на смъртта е мъчително – каза той. – Мацо, подай ми дрехите!
С безчувствени ръце Маца отнесе в леглото бедните му дрехи и безмълвно се облегна
на старата дъсчена врата, която жално изскърца.
От предната стая се чу трясък върху прозорците и падането на счупени стъкла, които
се дотрошиха на пода.
– Атанасе, иди отвори! – студено каза Фердинанд. – Аз се облякох вече.
– Смърт на мръсния предател!... Смърт на разбойника! – долетяха викове през
счупените прозорци.
– Боже! – прошепна Маца с очи, вперени във Фердинанд, който бързаше да се облече.
Атанас погледна своя брат с изсивелия си, остарял поглед, обърна превития си гръб и
тромаво излезе.

Въоръжените мъже и жени, които вървяха начело на тълпата, не можаха да изпре-

варят само няколкото гамена, които първи съобщиха на Фердинанд своето пристигане,
като запратиха по един камък в прозорците на родната му къща.
Въоръжените мъже и жени се спуснаха с бойни възгласи към старата сива постройка,
сгушена под клоните на стария бъз, обаче пътната врата се оказа заключена.
Яростта на една природна стихия лесно профучава през заключена врата, но често
пъти слабата дъсчена пътна врата, здраво заключена, е в състояние да спре една
побесняла тълпа.
Достатъчно е най-ревностните, които винаги са първи, да спрат и да се поколебаят.
Първият миг на размисляне действа като капка студена вода върху пламналото им чело.
Следващите се сблъскват с гърбовете на своите замислени другари, които са спрели
пред заключената врата и това ги кара да се вгледат в тях, за да разберат какво ги е
спряло, да изкъртят и захвърлят настрани тази слаба преграда, която пази от тяхното
отмъщение един заклет враг на народа!
Това заглеждане и размисляне ги спира. Първият миг е минал...
Вторият миг не е вече тъй пламенен, а в третия те сами вече се обръщат назад и
крещят на останалите да не се блъскат в гърбовете им, защото вратата е заключена.
Тъкмо в този миг на затишие и размисъл тромавият и остарял кацар Атанас отвори
вратата на къщата и слезе прегърбен по петтях каменни стъпала на външната стълба.
Въоръжената тълпа го позна, но тя нямаше нищо против Атанас. Той бе излязъл от
Соления залив като прост кацар и в София не бе станал нещо Бог знае какво.
Атанас мълчаливо отключи пътната врата и въоръжените мъже и жени нахлуха в
двора.
– Къде е? – запита първият униформен човек.
Атанас безмълвно тръгна по каменната пътека и се изкачи по петтях каменни стъпала,
които изглеждаха залепени като мида в основата на къщата.
– Смърт на фашизъма! – изрева груб мъжки глас в двора.
– Свобода на народа! – писна на сто гласа тълпата на улицата.
Униформените лица се обърнаха и им махнаха с ръка да спрат този рев и бъркотия
зад гърба им, но в това време Фердинанд се появи на прага на къщата.
Ревовете спряха като отсечени и паднаха в зиналите гърла на тълпата.
Беше ли този човек Фердинанд, когото те посрещнаха тука преди пет години?...
– Разбира се, че това е Фердинанд, синът на баба Мария Тъкачката! Ето го, той излезе

392
от нейната къща и застана на прага на нейния дом! Не го ли познавате вече? Не го ли
виждахте всички вие да отива всеки ден на разходка край морето?
Оттогава минаха пет години, но кой може да забрави онова вълнение, което изпит-
ваше при неговите разходки всеки господар на педя солена земя в залива? Те знаеха, че
по това време с една дума Фердинанд можеше да ги направи богати за цял живот. Обаче
той пренебрегна всекиго едного от тях и се обърна да каже своята дума на Беро-Беро.
Господар при господар отива!...
– Нима не познавате този господар Фердинанд?
– Не! Тогова не!... Колко е измършавяло тялото на този човек! Дрехите му висят като
закачени на него! Колко е страшно лицето му с тези черни бръчки! Трябва да се е крил
до днеска в своя гроб!
– Хе-хе, измършавял е наистина, защото народната храна не е вече за неговия търбух,
а за устата на народа! Днес народът яде, а господарите вият от глад! Да живее народът!...
– Смърт на изверга! – изреваха брадясали младежи, които отваряха път на конната
милиция. – Смърт на приятелите на Беро-Беро! Да го обесим тази нощ върху
развалините!
Маца прехапа устни и улови рамото на Атанас.
– Останете тука! – каза им спокойно Фердинанд, като се помъчи да им се усмихне с
посинелите си устни. – Останете двамата! Не се подлагайте на излишни оскърбления!
Но те безмълвно поклатиха глави, като искаха да му отговорят, че сега това им е
съвсем безразлично. Най-добре е да отидат да загинат заедно с него!
– И вие ще дойдете с нас на разпит! – обърнаха се към тях въоръжените мъже, които
тикнаха с дулата на шмайзерите си, разтреперани от радост, своя рядък лов към вратата.
Атанас и Маца се изправиха един до друг и мълчаливо тръгнаха подир тях.
С десет дула на шмайзери, опрени на гърба му, Фердинанд пръв излезе от вратата на
родната си къща. Жените и децата на улицата писнаха и се разбягаха, а Фердинанд се
усмихна снизходително на това зрелище.
Малкото шествие не бе стигнало още края на уличката, когато тълпата пред къщата
на Фердинанд се окопити и пое дъх.
Те бяха тичали с разперени ръце и бойни възгласи от центъра на Соления залив дотук,
а бяха оставили народния враг да мине безмълвно и безнаказано пред очите им.
– Смърт на фашистите! – изрева някой сред тази недоволна тълпа, като запрати голям
камък в сивата, олющена стена на старата родна къща на Фердинанд.
– Смърт на всички тирани! – отговориха с радостен рев разлюлените в здрача гърла и
върху сивата къща заплющяха малки и големи камъни, които развълнуваните мъже и
жени грабеха от улицата или къртеха от съседните зидове.
За няколко мига старата сива стена се превърна в надупчена развалина, прогнилите
рамки на прозорците увиснаха без стъкла във въздуха, като откриха две черни, дълбоки
дупки – като кухини на череп, в лицето на старата къща.
Тогава тълпата запрати последните си камъни вътре в кухините и хукна да догони
шествието на Фердинанд.

Съседите на баба Мария Тъкачката, дори и най-старите от тях, не се обадиха да

защитят малката къща от нападението на въоръжените мъже и жени.
Те мълчаха зад своите вратни, обаче не заради туй, че се срамуваха да защитят своята
стара съседка, а защото не можеха да вдигнат глас срещу толкова разярени млади хора,
което би означавало ако не сигурна смърт, то сигурно да видят още тази вечер своя дом

393
в развалини.
Обаче те се чувстваха неловко, защото познаваха тази стара къщурка от петдесет
години като един тих, почтен дом, който принадлежеше на баба Мария Тъкачката, жена
кротка и безсловесна, покорна на земните господари и Бога, която би имала чудно чудо
да се чуди в какви развалини една разярена тълпа е превърнала нейния беден дом, ако
можеше да го види.
Защо тези млади хора разнебитиха старата къщурка, щом са дирили от нея само
Фердинанд?... Фердинанд не се помнеше от съседите кога е живял в нея. За тази къща и
за тази улица той бе чужденец, както бе чужденец и за Соления залив.
Тази къща бе къща на баба Мария Тъкачката, а после на старата Лена, която цял ден
тропаше с грубите си крака из къщи, защото шеташе и готвеше за всички. По-късно
къщицата мина в ръцете на кротката Маца, която шиеше на добра цена басмените и
бархетни рокли на своите съседки и често пъти ушиваше безплатно техните празнични
рокли за сватба или погребение.
Тази къща винаги се гушеше срамежливо под клоните на смешния стар бъз. В нея
живееха срамежливи, притеснени хора... и този вик, както и това нападение срещу нея
се струваха на съседите неподходящи и срамотии.
Когато виковете на тълпата, трополенето на нейните крака и революционните
възгласи заглъхнаха в нощта, съседите на баба Мария Тъкачката дълго време останаха
да стоят пред своите вратни, защото нямаха душа да се приберат вкъщи.
Те стояха самотни и мълчаливи – всеки пред своята вратня, защото се чувстваха тъй
не добре, че не искаха да се погледнат в очи и нямаха думи да си поговорят.
Сякаш бяха обезчестени и захвърлени.

Късно вечерта, когато стана вече съвсем тъмно и заприлича на време за спане, от
дъното на уличката се зададе прегърбената, тромава фигура на Атанас.
Тия, които още стояха под вратните, веднага го познаха и сърцето им се сви от скръб
заради него. Не е лесно да видиш изведнъж тъй озлочестен човека, който само до вчера
е делил с тебе обикновените скърби и радости на живота.
Те се бояха да го извикат от сянката на своите вратни, защото нямаше как да му
обяснят защо не са защитили неговата родна къща от камъните на разярената тълпа.
Един тъй озлочестен човек нямаше да ги извини в сърцето си и нямаше да отвърне
като добър съсед на техния поздрав.
Атанас ги отмина прегърбен и опустял, като че ли отиваше към гробище.
Той се изправи пред дома си и дълго гледа това, което бе останало от неговата родна
къща. Надупчена като решето, с две големи черни кухини в лицето, сивата къщица
приличаше на череп сред здравите съседни къщи.
Но Атанас отвори малката пътна порта и без страх влезе в тъмния двор. Тромавите
му нозе се препънаха в камъните, които бяха ударили къщата и паднали в двора. Той
напипа пътеката между тях и се впусна нагоре по старите пет каменни стъпала, сякаш
търсеше убежище.
В ушите му още гърмеше онзи глас, приличен на морско бучене, който пълнеше
сградата на старото читалище и претъпканата с народ улица пред читалището.
Фердинанд беше разделен от тях и отведен в зимника на читалището, който служеше
сега за затвор. Милиционери хванаха него и Маца за раменете и ги тикнаха в една
полутъмна стая.
Силна фосфорна светлина осветяваше вътре лицето на един слаб, униформен мъж,

394
седнал зад голяма черна маса.
Последният вик на тълпата влезе заедно с тях през отворената врата на стаята.
– Смърт на предателя!
– Обесете върху развалините врага на народа!
– Смърт на тиранина Фердинанд!
Милиционерите затвориха вратата.
– Ти криеш този злодей, а? – из дъното на гърдите си изговори слабото лице зад
силната светлина.
Атанас го погледна вторачено и се стъписа.
Това бе лицето на Властта.
Атанас го виждаше за първи път.
Това лице носеше чертите на безсърдечието и терора.
„Затуй – помисли си Атанас – хората навсякъде и през всички времена са
ненавиждали Властта и нейните органи. Мнозина преди мене са видели този неин образ
и той се е запечатал тъй дълбоко в цялото им същество, че се е предал от кръвта им в
кръвта на техните деца и внуци, за да се пазят и да мразят тогова, който иде към тях
въоръжен в името на Властта.“
– Ти ще криеш тоя разбойник! – стана лицето на Властта. – Ти ще разиграваш
милицията цели шест месеца, а?
Атанас безмълвно го погледна през сивите си, остри клепки и помисли: „Бате трябва
да е още по-зле!“
Към собствената си съдба той се чувстваше безразличен до изглупяване. Той желаеше
Маца да се чувства като него и да не изглежда жалка и разтреперана пред чужденците,
които искаха да ги унищожат.
– Откога го криете? – извика следователят.
– Дойде тази нощ – сиво отговори Атанас.
– А ти къде беше веднага да ни съобщиш това? – изрева тясното жълто лице и Атанас
помисли, че очите му ще пръснат като черни топчета от хлътналите орбити.
– Искахте да ви предам брата си Фердинанд ли? – запита тромаво Атанас, като
погледна могъщия въоръжен човек с презрителна усмивка, която за първи път се изписа
върху сивите му устни, защото неговият живот бе сив и скромен.
Човекът, грабнал оръжие и облякъл лицето си с власт, му се стори глупав и жалък,
защото само един глупав човек можеше да мисли, че властва дотам над човеците, че
може да ги накара брат да предаде на изтребление брата си.
Той погледна с презрение това страшно и тъй нищожно лице на Властта, която в
своята глупост съдеше неговата любов към Фердинанд, и внезапен порив изпълни
гърдите му. В този миг скромният кацарски работник Атанас престана да бъде повече
тих и притеснен човек пред чужди и пред свои.
Гордост изпълни гърдите му, защото Атанас разбра, че отсега нататък ще се гордее
винаги и ще знае, че не е той най-долният и прост човек на света.
Че под него имало още много, милиони хора, които властват, съдят и убиват!...
– Ще отговаряте като укриватели! – изсъска в носа му лицето на Властта.
В това време, сред голяма суматоха, която настана пред вратата, Русан Кондуктора
шумно влезе и привлече лицето на Властта далеко от силната фосфорна светлина. Той
изглеждаше и в полумрака така бледен, сякаш току-що бе напуснал смъртния си одър.
През отворената за миг врата отвън достигна голяма врява. Атанас знаеше какво е
това.

395
 Русан Кондуктора оживено приключи разговора си с лицето на Властта и бързо
излезе, като мина край Маца и Атанас, без да ги погледне.
Атанас почувства облекчение, че пребледнялото лице на Русан Кондуктора се махна
от очите му. По всичко изглеждаше, че Русан Кондуктора се чувстваше много зле. Той
бе изпълнил своя дълг към Фердинанд и навярно сега се страхуваше, че Фердинанд ще
го издаде на неговите другари. Но Атанас не изпитваше никакво съжаление към Русан
Кондуктора. За него той бе един от тези, които погубваха Фердинанд.
Когато Русан излезе, лицето на Властта разпореди двама милиционери да заведат
него и Маца в празната стая, която се чернееше в дъното на коридора, където виковете
от улицата се чуваха съвсем ясно и всяка дума имаше ехо.
Те дълго стояха там, изправени един до друг, като се поглеждаха мълчаливо.
– Какво ще правят с него? – прошепна по едно време Маца. Езикът ѝ беше надебелял.
Атанас не отговори. Той знаеше, че отсега нататък много ще трябва да търпи и да чака.
Настана пълен мрак. Виковете се отдалечиха постепенно и млъкнаха. Атанас
забеляза, че Маца си отдъхна и раменете ѝ се отпуснаха.
По едно време ключалката скръцна и на прага застана милиционер.
– Вървете! – каза той, като ги поведе обратно по тесния коридор към стаята, в която
зад силната фосфорна светлина седеше лицето на Властта.
Това лице изглеждаше сега доволно.
– Брат ви направи пълни самопризнания! – каза то.
– Какви самопризнания? – отчаяно извика Атанас.
– Че до вчера се е движил нелегално с една група злодеи фашисти из нашите планини.
Той ни увери, че вие нищо не сте знаели за него – отговори Властта. – Потвърди се и
това, че той снощи е слязъл в залива да ви види. Ето каква беда ви докара вашето упор-
ство да не напуснете залива. Ако бяхте заминали, нямаше да си изпатите така! Но тъй
като вие ни направихте с това голяма услуга, засега от вас няма да търсим никакви
отговорности. Свободни сте!... Но ще останете в залива под наше наблюдение и наше
разпореждане! – стана лицето на Властта.
Атанас и Маца втрещено се изгледаха и напуснаха както стаята, така и утихналото
читалище.
Вън той хвана и стисна ръката ѝ. Маца плачеше горко.
По улицата ги познаха някои хора, които им разказаха с озъртане насам и натам какво
е станало с тяхната къща.
Маца само поклати глава. Нищо по-лошо не можеше да им се случи от това, което бе
станало с Фердинанд.
– Иди при Ката тази нощ, Мацо! – каза Атанас.
Маца се подвоуми дали да го остави сам, после въздъхна и тръгна самичка в нощта
към къщата на сестра си.
Атанас се върна към читалището. Няколкото прозореца на горния етаж още светеха,
а долу прозорчетата на зимника изглеждаха страшни, замръзнали и тъмни.
Той дълго се въртя около стълбите, додето милиционерът, който стоеше на пост пред
вратата, го приближи:
– Искаш ли и ти да влезеш в коша? – запита го той.
– Затвори ме при брата ми! – прошепна Атанас с изгорял глас.
– Брат ти не е тука, човече! – изведнъж се отвърна милиционерът и Атанас разбра, че
той се съжали над него. – Не се бой! Той е големец и няма да изчезне. Отведоха го на
добро място!

396
 – Къде?!... – извика горестно Атанас.
– Не ме карай, човече, да те изгоня насила! – опъна се изведнъж милиционерът. – Ти
повече няма да видиш брата си и не можеш да питаш къде е той, но аз ти казвам, че той
не е на лошо място. Върви си по-скоро, додето не е излязъл от участъка някой – да си
изпатя заради тебе!
Атанас преви гръб и се упъти към къщи.
Той бързо изкачи старите пет каменни стъпала на своята родна къща и стремително
влезе.
Разбитите прозорци зинаха срещу него. През тях нахлуваше с обикновения хлад
нощната дрезгавина, смесена със светлината на улични лампи.
Строшени стъкла и стъклени предмети лъскаха по пода. Купчини камъни пълнеха
цялата стая.
Старата порцеланова лампа, която петдесет години бе красила гостната стая, лежеше
строшена на пода. И нейните така близко познати розови лалета на зелени дръжки
правеха старото празнично впечатление между простите стъкла на пода.
Всяка вещ, до която се бе допрял камъка, запратен отвън, бе строшена, надупчена или
разкъсана. Стаята, в която всички членове на тяхната фамилия петдесет години
посрещаха своите гости, се превърна в развалина.
Животът на тия хора, които петдесет години бяха посрещали своите гости в нея, не
бе по-малко разрушен. Къщата и нейните хора се бяха разсипали в едно и също време.
Тъй свързани са били те помежду си!
Разкрачил нозе сред тези развалини, останал последен подир толкова хора, минали
през тази разрушена стая, Атанас захлупи посивялото си лице с големите си шепи и
горко заплака.

27.
Късно през нощта Давид напусна партийния съвет и, капнал от умора, бързо се
прибра вкъщи, както той наричаше малката каюта зад операционната кабина на
някогашното свое кино.
Не сложил още глава на възглавницата, един късен гостенин с подковани ботуши
бързо се изкачи по стълбичката на каютата и нервно потропа на вратата. Кой можеше
да го търси толкова късно през нощта?
Без да дочака неговото позволение, Русан Кондуктора стремително отвори вратата и
влезе.
– Най-сетне свърши ли съветът? – извика Давид, като скочи и запали лампата. – Какво
има? Нещо лошо ли?...
– Решиха! Ще го съдят! – почти издъхна Русан Кондуктора. – Тука ще го съдят!...
– Защо ме изплаши тогава! – извика Давид. – Помислих, че е...
свършено!...
– И така, и иначе, свършено е! – погледна го с бялото си като вар лице Русан
Кондуктора. – Братко!... Ние се борихме за партията!... Мнозина от нашите другари
дължат живота си на тебе и на мене!... Помогни ми!... Помогни ми!... Бори се заедно с
мене!... Защо ме напусна тази вечер?
Давид сложи ръката си на рамото му.
– Много съм уморен... Всяка вечер заседания до полунощ... – каза той.
397
 Русан Кондуктора затвори птичите си очи и сълзи, големи колкото очите му, се
търкулиха и загубиха в гънките на сухите му бузи.
– Помогни ми! – прошепна той. – Тъй съм изтерзан, че не мога повече да се боря
самичък!... Борих се с всички сили!... Бъди с мене!... Аз им заявих, че не мога повече!...
Нито едно убийство повече!... Ако посегнат на него... аз не съм повече ваш другар...
– Русане! – извика уплашено Давид.
– Между мене и партията се издълба дълбока пропаст!... – прошепна Русан
Кондуктора. – Аз чувствам вече – те не ме обичат.... И че аз не мога повече да ги обичам!
– Не говори така! – извика повторно Давид. – Русане, не забравяй, че през най-
трудните години ти беше нашата десница! Ти не спря пред куршумите на врага, нима
ще те стресне една временна слабост на нашите другари?
– Да! По-рано това вършеха нашите врагове, сега го вършим ние! – прошепна отчаяно
Русан Кондуктора. – Само ние се борим още, Давиде, борим се с тебе сега против
нашите, както се борихме преди с нашите врагове... Не виждаш ли ти това? А тази нощ,
като напусна събранието, аз се почувствах съвсем сам. Почувствах се така, като че ли
имам само врагове! Аз виждам навсякъде врагове, които ме дебнат!...
Давид не отговори нищо и Русан Кондуктора видя, че сам Давид отдавна е мислил по
тези работи.
– Ако убият Фердинанд – продължи глухо Русан Кондуктора, – всичко между нас ще
бъде свършено!... Те ми дадоха другарската си дума, че няма да посегнат на него. До
края на седмицата, казват, всичко ще бъде свършено... Исках да го предам на
софийската милиция, но нашите единодушно отказаха: „Фердинанд е нашият тро-
фей!“ Сам секретарят ми каза, че веднъж на два века може да се падне някому такъв
шанс да се прослави!...
– Много се излагаш пред него, Русане! – загрижено каза Давид. – Пази се, братко! Ти
рискуваш много... В такива времена е по-добре малко да приказваме. Добре, че
Фердинанд не се обърна пред всички ни за помощ към тебе. Аз треперех цял ден да не
се случи това.
Русан Кондуктора извърна птичата си глава.
– Аз съм още по-неспокоен от момента, в който разбрах, че той никога няма да поиска
помощта ми – страдалчески отвърна той. – Сега не виждам нито един от нас, който би
могъл да му помогне! Ако директорът Александър беше тук!... Щях да помоля него, той
да стане народен съдия на Фердинанд. Но и той се вдигна и замина!
– Ти не разбра ли още, че той стоя тук, докато откараха Жулиета? – погледна го със
съжалителна усмивка Давид. – Корава душа има директорът Александър! Аз се уверих,
че той дойде при нас, защото до последния си час тука обичаше Жулиета. И той си от-
мъсти чрез нас. Отмъсти си на нея, на Сандро и на децата им! Когато натовариха
Жулиета на камиона да я изпратят на вечно заточение, той беше там и я гледаше как тя
безмълвно се разделя с децата си, как ги целуна и обля в сълзи, но не каза дума да я
спаси!... А той можеше да поиска това от партията, защото е работил много, а нищо не
бе искал. Аз бях тогава там, гледах го и разбрах колко жесток човек е бил той и когато
си замина, не му казах „сбогом“. Той щеше да бъде един безсърдечен съдия на
Фердинанд.
– А по-добър съдия ли ще бъде ковачът Ангел от пристанището, който цял ден пие?
Другарите гласуваха за него. Друг съдия ще бъде дърводелецът от клуба. Третият –
шивачът Коста, който преди заседанието ми заяви, че е взел вече мярка на Фердинанд
за погребален костюм. А отгоре на всичко това и Анастасия!...

398
 Давид мълчеше.
– Ще се борим! – каза най-сетне той. – Ще се борим с тях... Но, Русане, казвам ти го
като брат, аз чувам от много места вече твоето име!... Бъди предпазлив!... Ножът се е
нагорещил до дръжката! Може да те опари!
– Благодаря! – каза глухо Русан Кондуктора и нетърпеливо стана. – За една година
колко много сме се променили, Давиде!... По-рано престъпленията, които вършеха
спрямо нас ни свързваха, а сега нашите престъпления ни разделиха. Сякаш едва сега се
видяхме един други!
– Трябва да се мъчим да закрепим другарството помежду си – каза Давид, като го
изпращаше. – Нима ще оставим толкова жертви, които понесохме, да отидат
напразно?... Ние се обичахме, когато бяхме застрашени, и се слушахме един други, а
сега, когато застрашаваме враговете си, ние се намразихме. Нека вярваме, нека се
борим!... Да се борим с всички сили за нашето другарство!... Само тъй ние ще запазим
и нашата власт!
Русан Кондуктора стисна ръката му за сбогом.
– Аз не се борих за власт, а за човещина! – каза той. – Но сега вече зная, че това,
човещината, за която се борихме, цялата тази наша борба е била глупост!... Човекът не
се бори за човещина! Той се ражда с нея, или се ражда без нея! Човещината не се носи
от партия, а от човек!
И като изтрополя с подкованите си ботуши по малката дървена стълба, Русан
Кондуктора остави смаяния Давид и изчезна в тъмния коридор.

28.
Рано призори Атанас биде разбуден от бързи и силни удари на външната врата. Той
скочи. Милиция!... Никой друг нямаше да се осмели да похлопа на вратата на този
прокълнат и жигосан дом.
Може би Фердинанд пращаше да го повикат в този ранен час на помощ?...
Атанас навлече бързо палтото си и се впусна да отвори.
На вратата стоеше Катерина. Изсъхнала и почерняла, в утринната дрезгавина тя
приличаше на някогашната Катерина, която бе живяла в незапомнени времена на тази
уличка в бедния дом на Ката Вдовицата.
– Ти ли си, Катерино! – извика с удивление Атанас и подпухналите му сиви клепачи
неволно се усмихнаха. – Не се ли боиш, Катерино!
– Не се боя! – студено отговори Катерина. – Катка се разболя вчера привечер до
припадък и аз научих едва тази нощ какво се е случило с вас! Катка не издържа и ми
призна, че е припаднала, за да ме задържи вкъщи.
Атанас се усмихна още веднъж с вцепенената си усмивка. Той трябваше да знае, че
Катерина ще дойде у тях, но той не бе помислил за нея.
– Влез, щом си дошла! – каза той.
Катерина влезе и за миг погледна разрушената гостна стая. Но тя извърна безмълвно
глава и влезе в стаята на Атанас, където някога бе шивалнята на Маца. Атанас я
погледна по-добре, когато тя седна на стол сред стаята и внезапно помисли: „Катерина
не е спала тази нощ, пък аз спах!...“
Да, той бе спал като претоварено и пребито от умора животно!
– Как се остави да го заловят? – изведнъж запита Катерина.
399
 – Той се върна много болен, Катерино – отвърна Атанас.
Катерина захапа посинелите си устни.
– Какво ще стане сега? – запита тя.
– Не зная – прошепна Атанас – и аз се питам като тебе, Катерино!
Катерина го изгледа с внезапен яд и стана, сякаш бе загубила много скъпо време в
разговор с Атанас.
– Ще отида при Русан Кондуктора! – заяви тя. – И ще му напомня какво трябва да
върши!
– Страх ме е, че Русан Кондуктора няма да има повече какво да върши – отвърна
Атанас. – При това много е рано още, Катерино!
– Няма да се засрамя да го събудя! – студено отсече Катерина. Тя бързо излезе и
бежешком се отправи към дома на Русан Кондуктора.
Вратата на неговия дом беше вече отключена, тя я отвори, за да не допусне да я върнат
от прага, и нахлу в антрето. В този миг обаче тя тихо извика от изненада, защото се
сблъска с Русан Кондуктора, който излизаше, облечен в милиционерската си униформа,
нахлупил фуражка до очите на птичата си глава.
– Излизате ли вече! – викна учудено тя, като се изправи между него и вратата.
– Да, ако ми позволите – глухо отговори Русан Кондуктора.
– Няма да ви позволя, преди да съм говорила с вас! – отвърна Катерина.
Русан я погледна само за миг с кафените си, птичи очи, обърна се и безмълвно я
поведе към стаята си.
Защо лицето на Русан Кондуктора изглеждаше жълто като тютюнев лист? Катерина
се поколеба.
– Може би не се чувствате добре? – забъркано каза тя, като влезе в стаята зад гърба
му и затвори вратата.
– Изглеждам ли не добре? – изведнъж се обърна срещу нея Русан Кондуктора и
птичият му поглед я стрелна неспокойно. – Имам много грижи. Нямам време за сън.
– Какво ще направите с господин Фердинанд? – запита направо Катерина.
Русан Кондуктора премига.
– Ще го съди Народен съд! – отговори той.
– Народен съд! – прошепна изненадано Катерина. – Вие ли ще го съдите?
Русан Кондуктора впи уморения си поглед в нея, но веднага го отдръпна като опарен.
Грозно презрение и безразличие към всяка учтивост спрямо подобните на него хора
имаше в нейния мълчалив поглед.
– Защо ще го съдите? – запита най-сетне тя. – Какво е направил той? Забравихте ли
кой е господин Фердинанд?
Русан Кондуктора подръпна нервно сухия си врат и кафените му бузи се нагънаха на
две ветрила до ушите.
– Един враг на народа! – кратко каза той. – Реакционер! Германски васал!
Катерина се вцепени.
– Вие ли казвате това?... – тихо запита тя. – Вие си послужихте с тези улични фрази
спрямо господин Фердинанд?!...
Русан Кондуктора мълчеше, като не сваляше птичия си поглед от нея.
– А господин Фердинанд толкова ви обичаше! – каза горестно тя.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, защото отдавна виждаха проклети, грозни хора.
Русан Кондуктора не отвори уста да ѝ отговори.
– Слушайте! – с внезапен порив се обърна към него Катерина. – Аз дойдох да се

400
застъпите за господин Фердинанд пред вашата партия, обаче сега зная какво ще ми
отговорите, че вашият партиен морал не ви позволява... Аз съм се преситила от вашия
партиен морал!... Аз пък нямам морал и ще ви предложа нещо, което може да ползва
вашата партия и да помогне на господин Фердинанд. Да го съдите и цял да го изядете,
той няма нищо и нищо не може да ви даде. Чувате ли ме? Аз ви уверявам, че той сега е
сетен бедняк и с нищо не може да се откупи от вас!
Птичите очи на Русан Кондуктора трепнаха и отново вкаменяха.
– Но аз... аз имам! – трескаво извика Катерина. – Аз имам пари!... Аз ще дам пари на
вашата партия, ако вие направите да спре това преследване на господин Фердинанд!...
Аз ще ви дам всичките си пари!...
Жълтото птичо лице на Русан Кондуктора трепна, а сухото му, дълго тяло се отдръпна
назад в едно удивително движение, сякаш Катерина бе посегнала да го удари.
– Съветвам ви никому да не давате пари! – глухо извика той. – Съветвам ви никому
да не казвате, че имате пари!... Запомнете добре този мой съвет и си вървете оттука!
Очите на Катерина се разшириха от ужас и тя улови с две ръце ръкава му.
– Тогава вземете парите вие! – извика тя. – Ще дам всичко на вас!... Спасете господин
Фердинанд!...
Дългата кокалеста ръка на Русан Кондуктора сграбчи устата ѝ, а другата я изхвърли
навън.
– Млъкни и се махай от очите ми, додето не съм полудял! – изкрещя прегракнало той,
а двете му очи едва стояха да не изпръснат от птичата му глава. – Само чудовище като
тебе може да измисли такава мерзост!
И той блъсна вратата, която се затвори с трясък след нея.

Катерина се опомни едва на улицата, когато студения утринен вятър от морето ощипа
двете ѝ бузи. Тя ги потри с ръка, за да премахне болката.
Кой можеше да спаси Фердинанд?... След разговора си с Русан Кондуктора тя разбра,
че такъв човек не може да бъде обаче от Соления залив.
Тя трябваше да потърси по-високо и по-далеко.
Изведнъж тя си спомни за своя съпруг и като отправи проклятие към Русан
Кондуктора, с когото напразно погуби няколко скъпи минути, впусна се към
телефонната станция, за да повика на помощ Бождар.
Още снощи тя трябваше да си спомни за него!... Той всеки ден ѝ повтаряше в писмата
си, че е много добре, че одите, които хвръкват всеки ден от неговото перо възпяват
новите времена и новите герои.
„Всеки Александър търси своя Аристотел! – провикваше се той във вчерашното си
писмо. – Червеният Александър намери мене!“
Катерина не би обърнала внимание на неговия възторжен възглас, ако под него не
стояха тези простички думи: „Сега ние можем да имаме всичко, каквото пожелаем!“
Не значеха ли тези думи, че ако пожелае, Бождар може да спаси Фердинанд? В
няколко писма досега той бе изказвал голямото си съжаление за бедата, която гонеше
от година време Фердинанд, когото той продължаваше да нарича благоговейно
„учителят“. В други писма той я питаше какво ново е научила за него и нито дума не
споменаваше, че помни оскърблението, което бе получил от него.
Когато гласът на Катерина влезе в ухото на Бождар, радостно възклицание се
изтръгна от гърдите му, защото той отдавна копнееше да чуе някоя дума, произнесена
от нейните устни.

401
 Но нейният разсеян и студен глас го накара да замлъкне.
– Снощи намериха учителя... Очаквам тежка присъда!
– ... Кога?
– Тези дни. Ти можеш ли да направиш нещо, и то веднага?
Отново настъпи мълчание.
– Ще опитам всичко, каквото мога – отговори най-сетне той. Катерина си отдъхна и
примря.
– Повикай ме довечера на телефона! – продължи Бождар. – А ти как си, моя мила!
– Аз!... – едва прошепна Катерина. – Аз не съм добре!
– Приготви се да се върнеш веднага при мене! – възкликна гласът на Бождар. – Ти
няма да издържиш тези неприятности! Аз настоявам този път, чу ли, мила?
Катерина мълчеше.
– Аз те моля! Аз нямам повече търпение! – гневно извика Бождар.
– Довечера ще решим този въпрос! – с внезапна студенина отговори Катерина. – Ако
го освободят, веднага ще се върна. Ако твоят отговор не е добър, ще остана тук!
Тя чу гласа на Бождар, който изкънтя с яростен протест отдалече, но ръката ѝ удари
слушалката. Тя не бе добра с него. Тя не можеше да бъде добра. Сърцето ѝ бе студено
към Бождар.

С бързи крачки Катерина се намери отново пред дома на Фердинанд. Пътната врата
зееше, но вратата на къщата се оказа заключена. Атанас бе излязъл.
Катерина седна на каменната стълба под стария бъз. Студеният пролетен вятър
брулеше редките цветове от старите му клони върху главата ѝ, но сега тя нямаше нито
едно място на света, където би могла да поседи и да се почувства по-добре.
Мислите ѝ се въртяха около Фердинанд, когато Маца блъсна пътната врата и с плач
се хвърли на гърдите ѝ.
– Какво има? – уплашено извика Катерина.
– На какво се обърна нашата къща! – изхлипа на рамото ѝ Маца.
– Не плачи, Мацо! – каза Катерина, като си отдъхна. – Аз от много години гледам
родната си къща в развалини. С времето обаче и най-скъпите наши земни неща загубват
това значение, което са имали. А когато умрем, ние ще ги изоставим завинаги.
– Колко си станала умна и силна, Катерино! – с благодарност я погледна Маца, сякаш
виждаше в Катерина здравата опора, от която днес най-много се нуждаеше.
– Аз не съм измислила това – спокойно отговори Катерина. – Тези думи ми каза
някога твоят брат Фердинанд, когато и аз плачех като тебе над моя разрушен дом.
При името на Фердинанд Маца се обля в нови сълзи.
– Ах, какво стана с него! – припадна тя. – Няма кой да му помогне!... Всички хора
бягат от нас! Само ти не се уплаши да дойдеш тук, Катерино!
– Аз преживях твърде много – усмихна се Катерина, като помилва кестенявата ѝ
глава. – А страхът има своите граници.
Маца се поокопити и отри намокреното си лице.
– Сестра ми Ката се побоя да дойде с мене и да види какво е останало от нас и от
родната ни къща – каза тя. – Когато аз настоях, тя ми отвърна: „Върви, Мацо! Ти си сама
душа и можеш да разполагаш със себе си, но аз не мога да върша каквото пожелая. Моят
мъж остана без учителско място заради бате Фердинанд, а ние имаме две дъщери и
трябва да мислим за тяхното име! Както виждаш, ние сме вече хора без име!“
Катерина се усмихна и сви рамене.

402
 – Аз никога не съм имала име – каза тя.

Когато влязоха в стария коридор, Маца остана със зинала уста пред развалината от
стари мебели, избелели семейни портрети и разкъсани едновремешни червени атлази,
каквато представляваше тяхната свято пазена гостна стая. Бледожълтата порцеланова
лампа, която през целия неин живот бе радвала очите ѝ с майсторски изрисуваните в
кръг розови лалета на зелени дръжки, лежеше разбита на късове между прозорците и
бюфета.
– Да приберем и разчистим гостната стая, Мацо – предложи Катерина. – Атанас сам
ще направи прозорците и когато господин Фердинанд се върне, тя ще стане негова стая.
Маца я погледна със сълзи на благодарност за утехата, която искаха да ѝ донесат
нейните думи.
Докато работеха бързо с наведен кръст по пода на гостната стая, обедът мина. Атанас
дойде и разказа това, което Катерина вече знаеше.
– До края на седмицата бате Фердинанд ще бъде изправен пред Народен съд – каза
той. – Остава да видим довечера какви новини ще получиш ти, Катерино!
Вечерта пристъпваше бавно, като че ли пътуваше в биволска кола към къщата на баба
Мария Тъкачката. Двете жени напразно подканваха Атанас да поспи, защото
изглеждаше съсипан като старец, но той възразяваше, че е спал през нощта и че по-
добре е той да дежури, а те да полегнат, защото страните им са посинели от безсъние.
Обаче и тримата останаха да се лутат из къщи до мръкнало, когато заедно излязоха и се
упътиха към пощенската станция.
Чиновникът бавно и спокойно започна да търси по една жица ухото на Бождар.
Тримата чакаха напрегнато, без да си говорят. По едно време името на Катерина
прозвуча в малкия полутъмен салон. Тя скочи и с пресъхнало гърло се спусна към
апарата.
– Какво направи? – извика тя. Сърцето ѝ биеше в гърлото.
– Всичко напразно! – извика отчаяният глас на Бождар. – Той има много
престъпления!... Ела! Върни се час по-скоро, Катерино! Очаква те грозно изпитание!
Предупреждавам те от гореща любов!... Чуваш ли ме, мила? Отговори ми!... Катерина!...
Катерина стоеше вцепенена и с отворени устни безсмислено гледаше черната
слушалка, която ѝ бе отправила тази грозна закана.
– Това ли са последните ти думи? – изведнъж запита тя. – Какви престъпления има
такъв човек?
– Не говори така, мила! – отчаяно извика Бождар. – Ох, само като чуха неговото
име!... За тях той е най-върлият класов враг! Разбираш ли ме, Катерино?... Съветвам
те настоятелно да не се занимаваш повече с това дело и да се върнеш още утре при мене!
Чуваш ли ме, Катерино?! Учителят не е нужен повече!... За днешните времена той е
излишен!
С вторачен поглед Катерина послуша още няколко мига гласа на своя съпруг, който
с тревожни викове продължаваше да разтърсва далечината с нейното име, и остави
слушалката.
Тя нямаше повече какво да говори с него.

403
 29.
Рано сутринта ръждивата ключалка силно изскърца и дежурният милиционер блъсна
с рамо дъсчената врата на избената стая, която бе служила за хранилище на въглищата,
които отопляваха сградата на читалището, а сега служеше за затвор.
Облегнати на стената или клекнали един до друг на черната, влажна земя, седяха
четиридесет мъже, които погледнаха с нямо очакване своя пазач. Повечето от тях не
бяха заспивали цяла нощ и очите им бяха подпухнали за сън, обаче студената влага не
ги оставяше да заспят.
– Ей, ти там! – посочи с глава към една черна купчина дрехи милиционерът. – Покажи
се!
Голяма чорлава глава се помъчи да се повдигне и подаде вън от тъмнината на ъгъла.
– Това е господин Фердинанд! – с подчертано уважение каза чернокосият мъж до
стената.
– Тебе не питам! – изръмжа милиционерът и вдигна глава към Фердинанд. – Днес ще
те съдят! – изгледа го той с поглед, който му прочиташе смъртната присъда. – Да си
готов, когато те извикам!
Фердинанд остана безмълвен в своя ъгъл.
Милиционерът нагази сред затворниците и се приближи към него, за да се наведе и
разгледа по-добре лицето му.
– Не можеш ли да се измиеш със студена вода, за да не излезеш пред съда такова
плашило? – запита той.
– Ти искаш да се мия, когато тук нямаме вода за пиене! – дрезгаво му отвърна
Фердинанд.
– Достатъчно сте пили! – ритна коляното му милиционерът. – Достатъчно сте пили
народна кръв!
Фердинанд изпъшка и се отдръпна, защото колената му бяха замръзнали.
– Че ти каква нужда имаш да се миеш? – продължи да го разглежда милиционерът. –
С тия сини топки по лицето ти можеш да плашиш само гаргите в овощна градина. Аз не
мога да разбера защо те вардят толкова и кому е притрябвало да съди плашило като теб!
– Хе, много го вардят! – обади се пак чернокосият, като потри гръб в стената. – Това
се вижда по синините на лицето му! Никаква студена вода не може да го измие!
– Арменско куче! – обърна се към него милиционерът. – Не лай, защото твоята ще
свърши като неговата!
И като се възви, превит почти надве, за да не се блъсне в мръсния таван, той излезе и
заключи с остро изскърцване ръждивата ключалка на вратата.
– Това е Властта! – въздъхна арменецът, като протегна измръзналите си членове. Той
изпитваше голямо желание да бъбри. – Додето е в опозиция, протестира против терора,
бори се, мрази! Когато дойде на власт, рита с ботуш и срещу нея се борят и мразят!...
Глупава въртележка!... Неизменна глупава въртележка!... Защо тези работи не се
променят никога, господин Фердинанде?
Фердинанд дрезгаво се изкашля и потри с ръце колената, които още го боляха.
– Защото човешкият страх е голям – глухо отговори той. – Но страхът на властващия
е най-голям. Човекът, който взима насила властта, прави себе си най-уплашеният човек
измежду хората.
404
 Фердинанд изпъшка и в зимника настана дълго мълчание. Затворниците гледаха
Фердинанд със своите подпухнали за сън очи. Той се смили над тях и заговори, за да
скъси тяхното мъчително очакване на утрото.
– Страхът яхва властника – каза той – и слага ръката си пред неговите очи. Първото
нещо, което Страхът казва в ухото на властника е, че той ще загуби властта. Това го
прави жесток. Неговата жестокост предизвиква съпротива. Съпротивата го прави
тиранин. Тиранията предизвиква смъртна омраза. Тиранинът вижда омразата в очите
на своите поданици, от които се бои и вместо да ги поведе към честит живот, за което
се е борил, той почва да ги избива. Тъй Страхът убива делото на тирана. Тиранинът е
властник, който в своето съзнание всеки час може да загуби властта си. Но ти не се
бой! – обърна се той към младия арменец. – Ти не си замесен в някоя работа срещу тях.
Арменецът вдигна рамене и дълго мълча.
– Аз съм от Съветска Армения – каза най-сетне той. – Моята работа е такава, че
където и да ида, нося в себе си съзнанието, че съм от една поробена страна. Аз нося в
себе си робството на моя народ! Аз не съм виждал Съветска Армения, но моето съзнание
на арменец ме прави в очите на съветските хора страдалец и заговорник. В която и
страна да ме намерят, аз ще увисна заради това на въжето.
– Аз пък зная, че тебе не са те арестували по политически причини, а за спекула с
кафе – обади се пълен и нисък затворник, като седна на земята и протегна изтръпналите
си нозе.
– Ти говориш така от яд! – живо отговори арменецът. – Защото сме конкуренти. Но
тук и двамата не сме повече търговци, а затворници!
– Исках само да кажа – отговори търговецът, – че не си бил някой военачалник, а
търговец на кафе!
– Не се карайте! – с пъшкане се повдигна Фердинанд. – Ти може би не си някой, но
ти не си и един обикновен продавач на кафе. Ти страдаш, защото си поет!
– Поет!... Да!... – извика арменецът, като изгледа унищожително своя конкурент и
бързо обиколи с очи останалите затворници, които учудено го гледаха. – Моята баба
разказваше, че в нашите високи, та високи планини хората се разговаряли като птици.
„А ти си от селото на най-високия връх – казваше ми тя. – Ние винаги сме били
свободни като орли!“
Фердинанд се опита да се изправи на омекналите си нозе. Трима мъже в зимника
скочиха от своите места и се опитаха да му помогнат.
Фердинанд огледа на слабата светлина, която пропускаше мръсното зимнично
прозорче дрехите си, които бяха смачкани, нечисти и мокри. Земята на зимника нощно
време изпущаше една особена лепкава влага.
– Въпреки че е тъмно и не мога да се видя, но ми се струва, че не изглеждам много
добре, нали? – запита Фердинанд.
– Вземете моето палто, господин Фердинанде – обади се един среден на ръст,
широкоплещест млад мъж. Русата му коса стоеше върху челото като стиска разбъркана
слама. Сините му очи гледаха студено и спокойно като нарисувани. – Аз и без това
скоро няма да имам нужда от него – прибави той.
Фердинанд го погледна и му изръмжа, но младият човек се усмихна.
– Моят живот е свършен! – студено каза той.
– Ти не си политически!
– Моят живот е свършен – повтори русият мъж, – независимо от това дали те ще ме
убият, или ще трябва да направя това аз.

405
 – За една жена! – с възмущение го изгледа Фердинанд. – Моят съвет е да забравиш
нейната изневяра и да се върнеш при нея. Всяка власт прощава престъплението на един
побеснял от ревност съпруг. Аз те съветвам да ѝ простиш!
– Аз съм ѝ простил! – твърдо отвърна русият мъж. – Тъкмо затуй няма да се върна
никога при нея! Тук, в затворническата килия, след дълго размишление аз разбрах, че
да приемеш един любим човек с грешките му, това значи да загубиш любовта си към
него.
– Прав си – каза Фердинанд, – затуй всяко птиче се кичи с пъстра перушинка. Но
какво ще правиш ти – гол, без тази пъстра перушинка, когато си още толкова млад?
– Затуй ви казах, че няма да живея повече – отвърна спокойно русият мъж. – Аз
загубих тази пъстра перушинка. Знам точно кога стана това. В този миг аз престанах да
се безпокоя за нея.
– Дай ми тогава палтото си, човече! – каза Фердинанд. – Ти няма да чувстваш студ
без него!
Русият мъж се усмихна доволно и като свали палтото си, помогна му да го облече над
окаяните си дрехи.
– Радвам се, че мога с нещо да ви услужа, господин Фердинанде! – каза той. – Ние ви
уважаваме толкова много!
Някой зад гърба му тихо изхлипа. Това бе едно слабо момче, с тънка кестенява коса
и уплашени, широки виолетови очи, които му придаваха вид на вторачена теменуга.
– Не плачи, Страшимире! – обърна се към него Фердинанд. – Не ме изпращай с плач!
Сега си спомням, че когато за първи път ме хвърлиха тук, между вас, първото нещо,
което чух, беше пак твоят плач. „Аз сигурно няма да се върна жив от разпита“ – каза ти.
– Нима вие чухте тогава моите думи! – извика изненадан Страшимир.
Останалите затворници не изглеждаха по-малко изненадани.
– Чудно нещо – каза арменецът, – а вие изглеждахте безжизнен труп, когато ви
довлякоха за ръце и за крака и ви захвърлиха сред нас. Вие си отворихте очите едва
когато повърнахте кръв.
– Въпреки туй чух Страшимир, когато изплака: „Аз сигурно няма да се върна жив от
разпита!“ Той беше познал, че мен ме връщат от разпит.
Мъжете замълчаха, защото повечето от тях чакаха своя ред.
– Но ти не се бой, Страшимире! – весело се обърна към момчето Фердинанд. – Ти не
си като мене предател, конспиратор и класов враг. Ти си бил един скромен член на
младежка организация, редовно призната от законите. Аз пострадах толкова много,
защото забравих имената на моите нещастни другари, с които скитах из планините от 9
септември досега. Аз не можах да си спомня нито едно име, нито къде сме се крили до
днес, нито пък къде сме мислили да се крием. Тогава един тежък ботуш ме ритна в
гърба. И понеже това е първият ритник в живота ми, аз се строполих на пода. Когато се
помъчих да се вдигна, те се нахвърлиха върху мене. По едно време помислиха, че
умирам и един от тях каза: „Пазете го да не умре! Той ни трябва жив за съдебната зала!
Оставете това куче да се съвземе! Каква полза да знаем неговите другари? Те сами ще
се предадат или ще измрат от глад в планината.“ Тогава те ме хвърлиха при вас.
– Значи не така лесно се мре! – извика със страстна надежда Страшимир.
– Да, много мъчно се мре, сине мой! – усмихна се Фердинанд.
– Обърнете се към светлината, господин Фердинанде! – каза русият мъж, който се
мъчеше да оглади ръкава на палтото му с наплюнчената си длан.
– Ох – извика тихо арменецът-поет от най-високия връх на планините на Съветска

406
Армения, – колко е тежко човек да не може да си отмъсти! Господин Фердинанде, какво
може да направи човек в нашето положение, за да отмъсти на вашите врагове?
– Аз ще отмъстя сам, приятелю мой! – обърна към него болната си, посивяла глава
Фердинанд, като му се усмихна. После той поиска позволение от руския мъж внимател-
но да седне с палтото му на земята, защото се чувства още много слаб и болен.
– Как?... Как ще отмъстите на вашите врагове, на вашите палачи, господин
Фердинанде? – със страстен огън в очите приклекна до него арменецът.
– Като отнеса образите им със себе си в нозете на Бога – спокойно отговори
Фердинанд. – Когато Бог ме види пристигнал тъй осквернен и грозен от земята, Той ще
се вгледа в образите, които са ме превърнали в такова плашило, защото аз ще ги нося в
мисълта си и Той ще ги намери вместо мен!
– Блажени са тия, които вярват! – въздъхна отчаяно арменецът. – Аз ви говорех за
отмъщението на моята ръка, за удоволствието, което ще добият моите нокти, когато се
впият в тяхното мръсно гърло, за сладостта, която ще усетят моите зъби, когато
разкъсат тяхното черно месо!... За това отмъщение говоря аз!
– Твоето отмъщение е много просто и лесно! – усмихна се Фердинанд. – Ти искаш да
разкъсаш едно смъртно тяло! Аз ти говоря за Отмъщението на Вечни времена, което
никой не може да избегне!
Арменецът го погледна, но от съжаление не му отвърна нищо.
Фердинанд отиваше да изложи себе си на най-лошия човешки съд.
Едничката опора за него оставаше Божието правосъдие.
В дъното на тесния коридор, по който милиционерите отвеждаха на съд Фердинанд,
ревеше на петстотин различни гърла натъпканата в залата публика.
Няколко пъти се повториха възгласите:
– Да живее народната власт!
– Смърт на фашизъма!
– Смърт на предателя Фердинанд!

***

Публиката с нетърпение очакваше Фердинанд.

На път да ѝ се представи, Фердинанд почувства, че губи сили и разбра, че няма вече
предишното тяло, че е смазан от болести и унищожен. Той изпитваше силно желание
да избърза, но краката му трепереха, защото бяха отвикнали да вървят.
Той искаше да влезе с високо вдигната глава в залата, както бе чел и слушал да са
вършили това мнозина горди и умни мъже в неговото положение. От паметта му не
избягнаха дори двете кралици28, които бяха възкачили достойно ешафода.
Но синята му, подута глава тежеше от врата върху гърдите му и му докарваше такова
замайване, че той за миг изпита вопиющо изкушение да се отбие от пътя и да я опре на
студената стена.
Въоръжените му водачи обаче го тласнаха да върви наред. Те бързаха най-сетне да го
изложат на нетърпеливия гняв на народа.
– Смърт на народните врагове! – ревеше публиката в съдебната зала, която наричаше
себе си глас на народа...
– Смърт на Фердинанд!

28
Мария Стюарт и Мария Антоанета. – Бел. ред.
407
 Той влезе пред своите въоръжени пазачи в залата и тръгна по тясната пътека между
претъпканите с публика редове.
Внезапно настъпи гробна тишина.
Фердинанд хвърли бърз поглед наоколо си и разбра, че неговият вид никак не им е
харесал. Повечето лица изглеждаха не любопитни, а потресени.
Долу, в своя затвор, той беше чул вече, че не изглежда много добре, но може би на
дневна светлина той да изглеждаше много по-зле. Това предположение го накара да се
попипа по лицето и да се опита да поправи косата върху челото си.
Но времето, в което можеше да направи себе си по-привлекателен, свърши. Пред него
се изправиха съдиите, насядали зад една дълга маса. Тези хора, изглежда, бяха наречени
Народен съд.
В средата на масата седеше един младеж, на стол с по-високо облегало от другите
столове. Той носеше върху своето чело две прави, гъсти вежди и една необикновено
гъста, черна и права коса. Този младеж отвори уста, като се опита да каже нещо, от което
Фердинанд разбра, че той произнася встъпително слово. Обаче младата жена, която
седеше от дясната му страна, се намеси в речта му и Фердинанд забеляза, че всички
членове на съда се обърнаха към нея с особено внимание, което показваше, че я ценят
и високо уважават.
– Другарю, най-напред трябва да запитаме:... име, презиме, месторождение, възраст,
занятие, съден или осъждан! – изреди тя, като се обърна направо към Фердинанд, който
я разглеждаше.
– Как се казвате? – викна грубо Анастасия.
По сините подути устни на Фердинанд мина нещо като съжалителна усмивка.
„... Колко са нещастни хората! – помисли той. Очите му продължаваха да я гледат
мълчаливо изпод сините подпухнали клепачи. – Сигурно никой човек не е бил добър
към нея!... Сигурно никой мъж не е говорил с нея за любов!... Десетки години тя е
гледала грозното си лице в огледалото и е мислила с прехапани устни какво ще стане с
нея. Тогава тя е почувствала, че сърцето ѝ става зло като цигански пес и че ще започне
да хапе всички хора.“
– Защо мълчите!... – с особено заплашително удоволствие се изсмя Анастасия, а
другарите ѝ отговориха с кимане на глава. Очевидно те я смятаха за нещо много повече
от себе си.
– Ние ви определихме законната защита – пак издигна глас Анастасия, като даде знак
на младежа с черната, гъста и права коса, който заемаше с особено сурово изражение на
лицето председателското място. Той извика по име един дребен слаб момък, не по-
възрастен от трийсет години, който с голяма чанта в ръка се нареди до Фердинанд и се
поклони ниско пред Народния съд.
– Име, професия, съден, осъждан? – изреди отново Анастасия. Младият човек изпъна
сухия си врат. Закован на място от вдигнатите вежди на съдиите, той изглеждаше един
оскърбен и нещастен защитник, който не можеше вече с нещо друго да спаси своя прес-
тиж, освен да изхвърли с отвращение и на един дъх от устата си това, което бе изучил
от една седмица за непоносимия злодей, когото бе натоварен да защитава.
– Семеен или не? – чу Фердинанд същия машинален, остър глас. Стори му се, че
Анастасия особено набляга на този въпрос.
– Разделен от жена си! – с иронична усмивка отговори младият адвокат.
– Това не е вярно! – съвършено изненадан се обади Фердинанд.
– Ето отговорът на нашето запитване, което получихме от неговата бивша съпруга! –

408
доволен от своята изобретателност отговори защитникът, който извади с голямо
внимание от чантата си едно сгънато листче.
– В това писмо бившата съпруга на злодея ни отговори, че живее от много години
разделена от мъжа си и че трябва да се счита от почитаемия съд за разведена с него!
Публиката, която си спомни за отвеждането на Катерина от Соления залив, бурно
зашумя и после тихо забърбори помежду си. Посинялото лице на Фердинанд изглеж-
даше втрещено от учудване.
– Познавате ли този почерк? – запита Анастасия, като му посочи писмото в ръцете на
защитника.
Фердинанд пое листа и като се наведе над познатите букви, дълго време се взира в
тях изпод подпухналите си клепачи. Публиката следеше неговия поглед със задъхано
мълчание.
– Да – каза кратко той и върна писмото.
Това писмо всъщност бе справедливият край на дългата, тайна и безсрамна война
между него и Елена.
Неговият син нямаше да скърби за него.
– Вземете листчето си, млади момко! – обърна се той с особена усмивка на
облекчение към младия адвокат. – И смело продължете моята защита!... Виждам, че вие
с голямо старание сте събрали всички документи против мене!
– Забранявам ви да се обръщате към защитата с провокаторска цел! – извика
председателят, като почервеня от гняв. – Ако подсъдимият се държи нахално, ще бъде
изхвърлен от залата и делото ще се гледа в негово отсъствие!
– Другарю Председател, не трябва да допущате злодеят да обижда другаря защитник,
който и без туй направи голяма жертва, като се съгласи на нашата молба да представлява
пред почитаемия съд най-гнусния и подъл враг на народа! – скочи от масата на съда
яростен широкоплещест мъж, с необикновено висок ръст, който по всичко изглеждаше,
че заема службата на прокурор в състава на този Народен съд. До този миг той бе седял
в настръхнало мълчание зад голям куп книги.
Фердинанд помисли, че този мъж е получил прокурорската си длъжност благо-
дарение на необикновения си ръст, който очевидно можеше да слиса всекиго и да
направи дълбоко впечатление на една публика. По нетърпението на този мъж
Фердинанд разбра, че той се готви да стане, да отвори уста и да изпълни цялата зала с
едно необикновено гръмогласие.
– Смърт на звяра! Смърт!... – внезапно отговори залата, като се раздвижи.
Фердинанд почувства, че публиката се раздвижи и надигна против него. Всички тези
хора, които бяха дошли тук, се чувстваха близки на съда, а него мразеха и до един
желаеха смъртта му. Той сведе надолу подпухналите си клепки и замлъкна.
– Обвинявате се – изведнъж издигна глас над цялата зала прокурорът, като изпълни
гигантските си размери с въодушевление, – че с действия и писания и с най-голямо
настървление вие сте насаждали пагубната прогерманска политика у нас, като сте
подпомагали осъдените от народа реакционни правителства да разпространяват с
насилие фашистката проказа в нашата страна. С дела и писмено вие сте подпомагали
гонението на партизаните – храбрите народни синове!
– Позор!... Смърт на предателя народен!... – ревна залата.
– Насърчавали сте тяхното избиване и опожаряването както на къщите на техните
семейства, така и на домовете на техните ятаци!
– Обесете го веднага! – обади се залата. – Смърт на фашизъма! Смърт на фашистите!

409
Смърт на предателя Фердинанд!...
– Заради което сте обявен за народен враг и съгласно чл. чл.... – Фердинанд зина да
каже нещо, но прокурорът продължи, като изгърмя с целия си глас: – Обвинявате се, че
с живо участие и с голяма материална помощ сте подпомогнали да разбогатее още
повече най-грозният тиранин, убиецът на народните синове, неокачествимият
злодей, автор на развалините... които стърчат в самата среда на Соления залив и край
които ние всеки ден минаваме, изпълнени с жажда за мъст. Вие сте подпомогнали Беро
Беров, известен на целия тукашен край под името Беро-Беро, като сте дали пари да се
построят неговите две фабрики и чрез това сте участвали в експлоатирането на
трудещите се... ограбването на народа и поробването на Соления залив!
– Това е най-долна клевета! – викна поразен Фердинанд. – Каква е тази безсрамна
глупост?
– Дръжте се прилично! – скочи Анастасия. – Или вие се опитвате да симулирате
изненада?... Ще се опитате да отречете мерзкото дело, което извършихте тук, пред
нашите очи, само преди няколко години?... Тези ваши деяния потресоха навремето
всички жители на Соления залив като ги накараха да запазят най-лоши спомени и
чувства за вас!
Фердинанд я изслуша с отворена уста и премига с изумени очи.
– Слушайте, госпожице! – каза твърдо той. – Тук има някакво голямо недоразумение!
Това не се отнася до мен! Никога, с никоя дума аз не съм насърчавал бившия общински
управител Беро Беров, а още по-малко съм му давал пари да строи фабрики!
– А вие не закупихте ли всичката сол на Беро-Беро? – задавена от гняв скочи
Анастасия. – Има ли човек в Соления залив, който да не знае това и да не се яви да го
засвидетелства?
– Всички го знаем! Всички!... Всички! – отговори в един глас настръхналата публика.
– Сол! – извика Фердинанд потресен. – Че защо ми е била на мене неговата сол!
Какво ще правя аз неговата сол?!...
– Добреее!... А с какво ще обясните вие настилането на вашата улица? – Самодоволно
се изправи прокурорът, като мушна голямата си ръка в джоба на широкия си панталон. –
С какво ще обясните факта, че вие пристигнахте в Соления залив и докато много главни
улици в залива тънеха в кал, една сутрин Беро-Беро сам доведе работници във вашата
малка уличка и я постла пред очите ви?
– Позор!... Позор!... – ревна да се смее публиката.
– Не зная – отговори Фердинанд и пред очите му мъгляво израсна образът на старата
Лена, която се бе възгордяла толкова много поради настилането на уличката, като
отдаваше тази чест на Фердинанд.
„Не току-така постила Беро-Беро нашата улица! – ѝ бе казал тогава той. – Това ще ни
донесе големи неприятности.“
Неговият ангел бе казал онази нощ тези думи на старата Лена.
– Не зная – каза Фердинанд. – И тогава се чудех защо прави той всичко това.
– Комедиант! – ревна залата. – Смърт на комедиантите!...
– А не знаехте ли също защо Беро-Беро даде във ваша чест онова богато угощение
след постилането на улицата? – запита прокурорът, строго усмихнат, като смигна
хитро на публиката и посочи обвиняемия с показалеца си.
Фердинанд мълчеше. Подпухналото му чело се сви.
– Или се чудите сега какво да измислите за свое оправдание? – изсмя се прокурорът,
като не отмахваше показалеца си от него и като не пречеше на публиката да тропа с

410
крака и с викове и възгласи да изказва своето задоволство от хода на процеса. – А преди
заминаването си ходихте ли вие на специално посещение у всеизвестния изверг? –
запита прокурорът, който предвкусваше вече тържеството на своята победа. И в най-
смелите си надежди той не бе очаквал да оплете така лесно още в самото начало
Фердинанд, този „политически лъв“, както били писали някои си и някъде си за него.
В неговите здрави прокурорски ръце този лъв се превърна в една заплетена котка,
която знаеше само да мига и да се прави на изненадана.
– Нима аз нямах право да посещавам когото си искам? – с внезапен гняв запита
Фердинанд.
– Оооо, да! – заяви прокурорът. – Но беше ли вашето посещение едно обикновено
посещение или не?... И каква сделка се сключи там този ден между вас и Беро-Беро?
Ето къде е въпросът?
– Никакви сделки не съм сключвал с Беро Беров! – извика с всички сили
Фердинанд. – Аз никога не съм бивал търговец! Тези слухове са ваши местни сплетни,
които не почиват на никакви доказателства!
– Да влезе нашият свидетел! – гръмогласно се обърна прокурорът към милиционера
на вратата. Гърдите му се издуха като мях от нетърпение да нанесе незабавно своя
съкрушителен удар срещу Фердинанд.
Публиката, която очевидно знаеше съществуването на този свидетел и очакваше
неговото появяване, ревна в един глас и започна да подскача върху пейките.
Фердинанд учудено възви глава към вратата, която се отвори, за да пропусне в залата
един слаб и мършав мъж, който носеше върху бедното си тяло съвършено нови,
празнични дрехи. Сивокафените влакна върху изсъхналия му череп бяха грижливи
причесани с вода от двете страни на една права, бяла пътека.
Гръмко „ура“ посрещна тази чудновата човешка сянка, която мина между редиците
и след като се преви в тържествен поклон, застана изпъната като струна пред Народния
съд.
– Кой не познава този честен и доблестен гражданин на Соления залив, когото ние
призовахме за наш свидетел? – тържествено се обърна прокурорът към скочилата на
крака публика.
– Иван!... Иван Берока!... – писнаха женските уста, а мъжете се обадиха с дебел глас
подир тях: – Да живее другарят Иван!
Иван Берока вдигна по-високо главата си тъй, че тези, които гледаха неговия изопнат
като струна гръб, сега можеха да видят и правата бяла пътека, прокарана по средата на
сивокафената му коса.
– Другарю Иван, познавате ли обвиняемия? – запита прокурорът.
Иван Берока само за миг отправи избелелия си поглед към Фердинанд и отново го
върна към лицето на прокурора.
– Познавам го, другарю прокурор! – тържествено заяви той. – Това е господин
Фердинанд.
– Няма вече „господиновци“! – отряза прокурорът.
Иван Берока трепна като ударена струна, обаче публиката веднага му дойде на
помощ.
– Прав е Иван Берока, другарю прокурор! – завика тя. – Той го назова както трябва!
Обвиняемият не е другар!
– Добре! – съгласи се веднага прокурорът и вдигна ръка, за да възстанови реда. –
Другарю Иване, разкажете ни сега какво знаете за обвиняемия!

411
 Иван Берока опъна врата си от двете страни на яката и започна своето изложение,
което денем и нощем цяла седмица бе повтарял на ума си:
– Другарю Прокурор, когато обвиняемият дойде преди шест години в Соления залив,
всички заговориха, че той е дошъл да закупи едно голямо количество сол.
– Каква глупост! – извика отчаяно Фердинанд, но публиката, която затаи дъх, за да
чуе разказа на Иван Берока, ревна, като поиска от прокурора да затвори насила устата
на престъпника, додето другарят Иван говори.
Когато залата утихна, Иван Берока тържествено продължи:
– Аз повярвах, че това трябва да е така, когато моят бивш господар и потисник,
кръволокът Беро-Беро постла улицата на обвиняемия. Беро-Беро не правеше излишни
благодеяния!
Шумни овации от страната на пейките прекъсна избраната му реч, след което Иван
Берока продължи:
– В този ден аз се уверих, че обвиняемият ще купи солта на Беро-Беро, което и стана!
Напразно Фердинанд се опита да го прекъсне. Прокурорът удари с тежкия си юмрук
по масата и го изгледа зверски, като се обърна към Иван Берока:
– Продължавай!
– След няколко дена аз чух, че обвиняемият е направил посещение на кръволока у
дома му, където никога никой бедняк не стъпваше!
Нови овации изпратиха последните му думи.
– На мен, бедния роб в кантората, който цял ден чоплеше сметководните книги, Беро-
Беро никога не поверяваше своите планове. Аз не знаех докъде са стигнали неговите
търговски преговори с обвиняемия. На следния ден обаче обвиняемият ненадейно зами-
на. Вестта за неговото заминаване подейства като удар на всички солоизносители в
Соления залив, които все още чакаха да бъдат потърсени от него. На сутринта
кръволокът влезе в кантората и остана много изненадан, когато му съобщих, че
обвиняемият е заминал. Тогава аз го запитах сключена ли е сделката с господин Ферди-
нанд или не!...
Настъпи напрегнато мълчание. Иван Берока се изпъна цял. А публиката, която го
гледаше с отворени устни, изпитваше страх, че струната, в която бе превърнал себе си
Иван Берока, ще се скъса.
– Е, кажи сега, какво ти отговори Беро-Беро? – внимателно и тихо запита прокурорът.
– Беро-Беро ми отговори: „Сделката е сключена!“
Неудържим рев разтърси цялата зала и се понесе из Соления залив. Публиката на
Народния съд тропаше с крака и хвърляше към тавана каскети и шалове.
Прокурорът стана, почервенял от радост, като направи към Иван Берока слаб поклон,
който показваше, че свидетелят може да се оттегли.
Изпънат – от бялата права пътека на сивокафената си глава до новите си обуща, Иван
Берока мина пътеката на своята слава и напусна полудялата от радост зала.
Фердинанд гледаше заляните от смях лица на своите съдии и мълчеше.
– Искате ли още доказателства? – обърна се към него, изправен на своето място,
прокурорът. – Сега вие мълчите!... Вие няма какво да кажете подир съкрушителните
думи на свидетеля!... Вие искахте доказателства! Ето ги! Доказателства са и двете
фабрики, които Беро-Беро издигна веднага след вашето заминаване!
Цялата зала изрева от одобрение.
– Две фабрики, които изсмукаха кръвта и потта на нашето работничество! Две
фабрики, два змея, които погълнаха нашите жизнени сили и младост! Две фабрики –

412
паметник на тиранията на Беро-Беро и Фердинанд! Ето кои са двамата братя-тирани
на Соления залив! Единият избягна справедливото наказание на народа, но другият е
изправен сега пред вас, другари народни съдии, и пред вас, честни синове и дъщери на
Соления залив! Учуден и замаян, той иска да ни заблуди в това, което целият залив знае
от дълги години и за което от дълги години му търси сметка и възмездие!
– Смърт на тирана! – ревеше вече тълпата, но прокурорът махна широко ръка.
– И така, другари съдии, той нищо не знае. Той не е давал пари на Беро-Беро да строи
фабрики, за да смуче потта и кръвта на народа. А има ли той един свидетел за това?...
Мълчи! – извика почти разплакан от възторг прокурорът.
Залата се преви от смях, а после закънтя от дюдюкане.
– Ето ние имаме свидетели, а той няма!
– Всички, всички сме свидетели! – изреваха стотици мъже и жени. – Всеки човек от
Соления залив знае и може да потвърди!
Фердинанд мълчеше.
Хората желаеха неговата смърт. Те бяха влезли в тази зала, за да узаконят своето
желание и бяха извънредно възбудени поради нетърпението да се прославят пред
другите градове в страната чрез неговото убийство.
По необикновената възбуда на съда, който го съдеше, и на публиката, която го
осъждаше, Фердинанд разбра колко рядък дивеч е бил той и какво голямо значение
отдаваха тези хора на неговата смърт. Той улови ръце на корема си и наведе глава.
Оставаше му твърде малко да вижда и да слуша.
По едно време силите му се привършиха, а широкоплещестият мъж пред него се
разпалваше все повече и повече, като че ли имаше желание да говори до последния си
дъх.
Той поиска стол да седне, но публиката, която до този час седеше, стана на крака и с
викове заповяда на председателя: Фердинанд да остане прав!
– На крака да стои злодеят, додето го повали справедливият куршум на народа!
В залата стана тъй задушно, че пред очите на Фердинанд започнаха да играят големи
червени точки.
Когато тези точки угаснаха и пред очите му настана мрак, отдавна бе минал обед, а
прокурорът пи чаша вода и се приготви да започне отново.
Фердинанд усети, че пада, че го вдигат и изнасят. Неговата публика храчеше върху
него и ревеше от недоволство.
Но той бе минал отдавна годините, когато, за да направи добро впечатление, тялото
може да издържи всяка болка, без да падне.

Народният съд заседаваше в тайната заседателна зала. Вечерта обгърна с мрак къщите
на Соления залив. Оставаха няколко часа до произнасяне на присъдата над Фердинанд.
Соления залив буботеше и се вълнуваше непрестанно. Едни бяха сигурни, че
Фердинанд ще бъде осъден на смърт, а други твърдяха, че това не може да бъде поради
напредналата възраст на Фердинанд и неговото лошо здравословно състояние.
– Защо му е здраве и младост в гроба? – питаха някои младежи.
– Или не ви се иска да смажем днес главата на фашистката хидра?
– добавяха те, като придаваха особена острота на гласа си.
– Н-не – запъваха се миролюбивите граждани на Соления залив. – Но Фердинанд е
големец!... Той и с цар е говорил!...
– Хи-хи-хи! – смееха се противниците им. – А самият брат на царя не падна ли в

413
ямата? Той беше говорил много повече с царя от Фердинанд! Той беше много по-голям
от Фердинанд. Или вие не виждате, че големците сега сме ние? И мислите ли, че ако
цар Борис беше сега жив, някой от нас щеше да се уплаши от него? Смърт на царете и
техните слуги! Свобода на народа!
Такива разправии се водеха от сутринта до вечерта в Соления залив и тия гласове
достигаха до тайната съвещателна стая на съда.
Нито един от съдиите не се оттегли за обяд. Анастасия като слаба жена по едно време
пожълтя, но скоро се оправи и каза, че не е гладна и че за нищо на света няма да напусне
заседанието.
– Пиши – твърдо посочи тя на човека, който привеждаше в ред протоколите, – че на
всички направо зададени му въпроси престъпникът отговори с мълчание! Пиши, че на
всички свидетелски показания престъпникът отговори с нахално отричане на фактите,
като нарече почитаемите граждани на Соления залив „глупци“!... Това отегчи още
повече съдбата на злодея, другари! – обърна се тя към останалите членове на съда,
сякаш те не бяха присъствали в залата и чакаха нейното обяснение.
Мъжете кимнаха с уважение. Те не можеха да забравят, че Анастасия е живяла две
години в София и учила през това време математика, когато единият от тях е надувал
мях в ковачницата, а другият – дялал с тесла и длето от сутрин до вечер някое глупаво
парче дърво.
Да, добре би било Анастасия да диктува тяхното решение, което ще остане написано
за пред света! Нима за този голям процес те не получаваха от цяла България писма и
телеграми, в които пишеше: „Дерзайте, другари! Смажете стоглавата хидра!“, или пък:
„Дългът ви повелява да бъдете безпощадни! Ликвидирайте подлеца и предателя!“... И
много такива повици, които показваха, че след свършека на процеса тези хора ще
поискат да прочетат как именно е била извършена тяхната работа. Този писмен
паметник щеше да остане за поколенията, които трябваше да четат за тяхната слава.
Ето защо бе необходимо ходът на процеса да се опише с интелигентни изрази, които
най-вече се отдаваха на Анастасия.
В това време обаче на вратата силно се почука и без да чака техния отговор, в
заседателната зала нахълта дългата и мършава фигура на Русан Кондуктора.
Мъжете се спогледаха ядосано и не отговориха на неговия поздрав. Русан силно
затръшна вратата след себе си.
Анастасия премига в напрегнато очакване, защото отдавна чуваше недобри работи за
Русан Кондуктора. Тия, които живееха от години с него, тези дни не можеха да го
познаят. Той измършавя така, че от него остана само една тънка, дълга върлина, покрита
с кафена кожа. Лицето му се сгърчи като лице на скакалец. Който срещнеше очите му,
гледаше да отбегне неспокойния му поглед, защото очакваше, че Русан Кондуктора
тозчас ще полудее и ще се хвърли с двете си костеливи ръце върху врата му.
Той се дразнеше от всекиго и от всичко, като грубо напомняше на своите другари, че
му дължат живота си, когато той като глупец се е жертвал за тях. Обаче Русан
Кондуктора имаше свое славно минало и голям пост в партията, затуй обидените не
знаеха какво да предприемат, за да се спасят от него и да му отмъстят поради това, че
той не се държи вече като добър другар и равен на тях.
По тази причина и народните съдии не можеха да изгонят веднага Русан Кондуктора
от заседателната зала, а мълчаливо зачакаха да видят какво ще предприеме.
– Привършвате ли вече? – запита глухо Русан. Острата адамова ябълка щракна и се
забоде в средата на сухия му, дълъг врат.

414
 – Още малко работа имаме с протоколите – миролюбиво отговори председателят на
съда.
– Другари! – приближи се Русан Кондуктора и спря на всекиго поотделно своя
непоносим поглед. – Не съм дошъл в последния момент да ви повлияя, нито да изнасиля
съвестта ви. Дойдох само да ви припомня, че гласът, който подавате сега, ще остане да
звучи за вечни времена в Соления залив и България!
– Какво искаш от нас? – кипна прокурорът, който се чувстваше вече преуморен от
работа.
– Дойдох да преповторя и пред вас това, което съм го казал вече на всички вън от
съда, че присъдата, която ще издадете не е присъда над класов враг, а над един беден
работник, защото господин Фердинанд е работил цял живот най-черна работа като
нас! – зловещо се насочи срещу него Русан Кондуктора.
Прокурорът млъкна, защото птичият поглед на Русан изразяваше точно това, от което
напоследък се страхуваха всички хора в залива. Той се уплаши, че Русан Кондуктора
ще разкъса нервите си и ще полудее.
– Работник по-долен от тебе и от мене, другарю! – изхриптя той. – Чували ли сте
някога, че Фердинанд е започнал своята кариера на пристанището в Морскиград, където
продавал на ръка евтини книжки на пристанището? Чули ли сте, че от пристанището на
Морскиград той се е въздигнал до пътен книжар по селата?
– Това няма никакво значение за нас! – изведнъж се съвзе и викна прокурорът. Нему
се видя страшно, че тримата другари съдии, заедно с Анастасия, изглеждаха неприятно
изненадани от думите на Русан. – Няма значение откъде е тръгнал, другарю Русане, а
къде е стигнал. За нас важното е, че е станал един мръсен господар и народен враг!
– Той помагаше на всички народни хора! – изпули птичите си очи Русан Кондуктора
и сухата кожа на бузите му се запали и нагъна в две ветрила до ушите.
– И на тебе помогна, нали? – със злорадство скочи Анастасия, като очакваше Русан
Кондуктора да сведе очи и да потъне вдън земя при това изобличение. Но той възви
спокойно птичата си глава върху дългия си врат, като че ли я свали от облаците, докато
в малките му, валчести очи пламна непоносимо отвращение и презрение към Анастасия.
– Той ми помогна, да, той ме спаси! – със стиснати челюсти каза той. – Той направи
за мене това, което вие, человеколюбци, не сте способни да направите и на своя син! И
той го направи, без да търси от мен награда, направи го само от човещина, която ви е
непозната!...
– Позор! Позор, другарю, за твоя чин и за пагоните, които носиш! – скочи
председателят на съда и гласът му се смеси с вика на прокурора. Анастасия от своя
страна напразно се опитваше да се защити с писъци. – Ти още лакейничиш пред своя
господар, който някога ти е подхвърлил залък хляб! Срам за тебе, другарю Русане! Ти
си дошъл да изнудиш съвестта на един Народен съд, за да спасиш господаря си!
Русан Кондуктора се вцепени от глава до пети върху своята стълбообразна височина.
– Какво значение има, че е почнал като нас – продължаваше разтреперан от ярост
председателят, – когато впоследствие от честен работник се е превърнал в такъв
експлоататор и тиранин, че е заробил завинаги и един такъв славен борец като тебе?...
Защо мислиш ти, другарю Русане, не те заробихме ние като него!
– Защото нямате неговия ум! – с вопиюща горест и простота отговори Русан Кондук-
тора. – Вие можете да излъжете хората, които не го познават, но мене вие не можете
излъга, че го съдите от омраза и че го мразите за неговия ум! Да, вие го съдите заради
неговия ум, защото чрез него той личи между всички хора! Но знайте, че няма да мине

415
много време и от нас ще се подири сметка за делата ни! Ще дойде ден на страшна
разплата между умните и глупавите хора на света! Между учените и простите! И ние
ще погинем заради това престъпление!
Русан Кондуктора почувства, че гласът му кънти в празна стая.
Защо бе дошъл той? Съдбата на Фердинанд бе решена в първия ден на тяхната
революция.
Без да се сбогува с предишните си другари, той се изви на високите си нозе и замаяно
излезе.
Навън му стана ясно, че тези, които останаха вътре, ще се разправят и с него. Неговата
дейност в Соления залив този час свърши. Но това място му беше станало вече по-
омразно от някога.
От него тръгнаха и в него свършиха неговите крилати надежди за едно голямо и
светло човешко бъдеще.
Тук той сгреши, като помисли, че идеите поправят хората. Не, хората остават същите
и те развалят идеите.
Нищо не му оставаше в живота, освен едно бързо бягство от залива. Така той щеше
да си спести само последната мъка – да бъде унищожен от своите другари.
Когато Фердинанд падна в съдебната зала, двама от неговите пазачи го вдигнаха за
ръце и крака и като се вардеха от плюнките, които валяха върху техния товар, тичешком
го изнесоха и захвърлиха в едно тъмно избено помещение.
Мокра купчина кюмюр послужи за възглавница на отеклата му глава.
Ръждивата ключалка изскърца и стъпките на пазачите заглъхнаха.
Фердинанд разбра, че не са го върнали при неговите затворници-другари. Като се
опита да отвори очите си, той се видя ограден от непроницаем и студен мрак. Едната му
ръка се опита да загърне палтото на русия мъж над вкочанените си гърди, но веднага
падна безпомощно в студената тъмнина.
Дълго време лежа Фердинанд с увиснала глава и лице, покрито с храчки, върху моста
между живота и смъртта. Ледено студена вода бучеше с разпенени гребени под този
мост.
Леденостудената яростна река бе реката на живота. Тя изглеждаше абсолютно
неприветлива и страшна, затуй Фердинанд бързаше да се изплъзне от моста, за да не
вижда повече реката на живота.
По едно време той успя да се откъсне от нейното неприветно бучене, да се изплъзне
от моста и да го изгуби от очи. Изведнъж той се намери изправен сам сред небето,
ограден отвсякъде с топли, бели облаци.
Нозете му още трепереха от умората на преживения ден, а от посинелите му бузи се
свличаха храчките на публиката от заседателната зала.
– Ах, какво направих аз на белите облаци! – сконфузено извика Фердинанд. – Как ги
изцапах с тези храчки!... Къде да ида, Боже, с моята мръсотия!?...
Тогава Фердинанд видя сред белите облаци златния стол, върху който Господ
излъчваше сиянието на своето Всемогъщество.
Бяла дреха покриваше разтворените скути на Бога.
Но какво беше това дребно, черно нещо, което влачеше нозете си към Господа?
Ах, но възможно ли е това, което вижда Фердинанд да е едно старо, черно куче,
отровено зад един плет от трима немилостиви гамени?
Черното старо куче влачи с прегъване окаляните си нозе към лъчезарните нозе на
Господа, а бедната му, омокрена глава се люшка на две страни, като сее по пътя си

416
дълги, черни лиги.
Отровеният пес обаче не обръщаше внимание на това. Той се довлече до нозете на
Дядо Господ и като повдигна с последни сили гурелясалите си очи към Лицето, което
го погледна с безкрайната сила на милосърдието, сложи олигавената си глава на белите
Му скути.
– Ах, Господи, Боже мой! – извика Фердинанд, като падна на колене. – Прости ми,
защото Те познах, а не посмях да Те доближа! Този отровен пес Те е познавал по-добре
от мене!...
Господ се усмихна на Фердинанд. Тогава Фердинанд се приближи и кротко сложи
окаяната си глава до главата на отровения пес.
Животът остана далече и далече зад тези две Божии твари. Толкова далече, че кучето
отърси глава и първо сподели своите чувства с Фердинанд.
– Струва ми се, че ми се иска да се смея над болката, която прекарах от горещата
отрова – каза с учудване то. – А преди малко аз носех в сърцето си такава злочестина...
Сега изпитвам желание да се разскачам и разлая весело над моите мъчители!
– Да – каза Фердинанд, – животът остана далече зад нас. Дори най-голямата болка
оттук ни изглежда недостатъчна за оплакване.
– А като си помисля колко се страхувах да умра! – каза отровеният пес. – Като си
помисля какъв глупав страх беше моят!... Защото аз не обичах вече хората, а ние,
кучетата, съвсем не се спогаждаме помежду си.
– Да – каза Фердинанд, – въпреки че аз мога да говоря само за нас, хората. Глупаво е,
че ние се боим толкова от смъртта! Защото ако за човечеството има някъде ад, където в
огън и катран врат хората, то аз сега вече съм сигурен, че този ад е земята. Нима не е
глупаво, че човек се бои да напусне ада и да дойде най-сетне тук, на спокойствие?!...
В това време изтракаха ключове. Фердинанд позна, че тракат ключовете на земния
тъмничар. На онзи тъмничар в Соления залив, който не беше висок мъж, а въпреки това
трябваше да превие гърба си надве, когато влизаше в неговата килия.
Тракането на ключовете така потресе Фердинанд, че той веднага забрави своя кучи
другар, скутите на Бога и отвори очи.
В ледената тъмнина, която го обграждаше, два лъча светлина проникваха от двете
миши дупки на прага. Отвън разговаряха груби мъжки гласове.
Фердинанд цял затрепери и се повдигна с голямо напрежение. Обаче гласовете
спряха пред друга врата и съседната ключалка скръцна. За някого другиго бе заврял
катранът на земния пъкъл.

Когато ключалката щракна и въоръжени мъже влязоха с фенери в ръце в затвора на

Фердинанд, те намериха свит надве върху мократа купчина кюмюр един ослепял и
замаян старец.
Те имаха заповед да отведат в заседателната зала престъпника в окови, но като се
наредиха около него, те се спогледаха помежду си, пък току го вдигнаха за ръце и го
тикнаха мълчаливо пред себе си.
Фердинанд залитна и пипнешком тръгна по осветения коридор. Очите му бяха
отвикнали вече от всяка светлина.
Когато стигнаха високата трикрилна врата на съдебната зала, водачите му го спряха,
извиха отслабналите му ръце назад и ги свързаха с окови. Тези окови бяха тежки като
всички окови на света, но за неговите безсилни ръце те се оказаха една непоносима
тежест. Тази тежест, която го притегли към земята изведнъж го отрезви. Фердинанд

417
разбра, че хората са изрекли вече неговата смъртна присъда.
Веднъж окован – той трябваше да умре. Няма човек, който да е бил окован и после да
се е върнал в живота.
При всяка задружна веселба такъв човек казва:
– Аз не мога да се веселя с тях. Аз съм бивал окован!
При всяко нещастие той казва:
– Нека скърбят сами! За мене тяхната скръб е нищо! Аз съм бил окован! Аз съм
мъртъв за хората!
Човекът е изнамерил оковите, за да убие душата на човека!
Един от водачите отвори трикрилата врата и като погледна Фердинанд, тикна го в
празната зала.
Фердинанд тръгна сега с хладно спокойствие по познатата пътека между празните
столове. Едва накрая той видя, че зад дългата маса, като изваяни от камък, го чакаха и
гледаха неговите познати съдии. С ръце на гърба той застана пред тези хора. Те се
вдигнаха под силната фосфорна светлина като автомати, с подпухнали за сън очи.
Председателят на съда разгъна един лист.
– По чл... чл... еди-кой си – студено и грозно слушаше Фердинанд, – на еди-коя си
дата, съдът признава тогова... роден в Соления залив, жител на този и този град... за
виновен и го осъжда... на смърт!
Присъдата не подлежи на обжалване и следва да се изпълни веднага!

Водачите на Фердинанд разпериха ръце на гърба му да го прихванат, но Фердинанд

не падна.
Тогава те го възвиха, за да го изведат. Когато излязоха от залата, те мълчаливо го
поведоха към дъното на коридора, където отвориха една врата. Острият морски въздух
на пролетната вечер ги духна по лицата и вратовете.
Фердинанд ги погледна сякаш не вярваше на очите си, после сви рамене и слезе по
каменните стълби. Подпомогнат от пазачи, той се качи в затворената кола, която чакаше
пред самата стълба на двора.
Колко е чудно човек да се качи в своята последна кола така, както се е качвал винаги
в кола! Фердинанд помоли да съблекат от гърба му палтото на русия затворник от
неговата килия и да му го върнат с голяма благодарност от Фердинанд. Милиционерът,
който седна до него, отключи оковите на ръцете му, свали палтото и отново ги заключи.
Фердинанд с болка в сърцето видя, че той захвърли палтото върху каменната стълба.
Колата веднага потегли. Фердинанд погледна за последен път палтото, което остана
да лежи като черно петно върху сивото каменно стъпало. Той мислеше дали русият
мъж ще получи някога своето палто.
Изведнъж колата подскочи и железните колелета се затъркаляха гръмовито по
калдъръма. Минаваха по улиците на Соления залив. Това Фердинанд правеше за
последен път. Той излизаше завинаги от Соления залив.
Този трясък по калдъръма го върна в мислите му към Маца, към Атанас и към родната
му къща. Те всички оставаха в Соления залив. А той излизаше!
В Соления залив оставаше и Катерина, а той излизаше!
Сбогом, Катерино!... Утрешният ден ще ти донесе лоша вест!
Но земният живот е много кратко време. Туй го виждат умирающите, а после го знаят
тези, които са умрели.
Утре ти ще страдаш, защото си някъде още по пътя на живота и като чуеш, че съм

418
умрял, ще помислиш, че си ме загубила завинаги. Но аз ще те гледам как ти вървиш към
мене със сигурни крачки.
Ти ще влезеш в небето като черен, лъскав ангел!

***

От двете страни на Фердинанд, мълчаливи и мрачни като стражи на човешката

омраза, седяха на дървената пейка двамата му пазачи. Други двама висяха отвън от
двете страни на коларя.
Тъй колата на живота се търкаляше към царството на смъртта, водена от своите
стражи.
Внезапно тракането на колата спря и копелетата се затъркаляха по мек път.
Къде отиваха те?... Къде го водеха тези мрачни стражи?
Този мек път показваше, че са излезли от Соления залив. В коя яма бяха определили
неговото последно място?
– Ще ме убият на гробищата! – с тръпка на ужас помисли Фердинанд, който си
спомни за убитите в една яма свои другари. – И додето свят светува хората ще се
страхуват да си спомнят за мене!...

Когато го свалиха от колата, Фердинанд се намери между малките бели паметници

на гробището, сред храсталаци и пущинак. Тук-таме над гробове блещукаха фенери, а
на десетина крачки от колата земята беше разровена и черна.
Очите на Фердинанд се вторачиха в това черно, разорано, земно петно. Четиритях
стражи на земния живот го поведоха нататък. Една не много дълбока дупка зееше
сред разкаляната земя. Наоколо имаше купища омекнала от мокрота смет. Жителите
на крайните квартали изхвърляха тук своята нечистотия.
Това бе краят на гробището. Фердинанд потрепери. Тук хвърляха умрелите
животни на Соления залив.
Фердинанд, който казваше, че е умирал на младини през време на тифусния пожар,
който опожари Соления залив, и че това умиране е било хубаво, сега затрепери пред
смъртта.
Пред прага на своя страшен, разкалян гроб той почувства в гърдите му да се
пробужда страха на ПЪРВОБИТНАТА КЛЕТКА от смъртта.
Не току-така първичната клетка на човека бе изпитала този страх в часа на
своето сътворение. Страхът, който я разтърсваше в този миг, трябваше да я запази
вовеки веков на земята.
Първичната клетка се страхуваше да не я боли.
Първичната клетка се страхува от болки.
Тя смята, че смъртта боли!

Фердинанд се взираше вторачено в своя гроб и едничката му мисъл беше: „Дали

много ще ме боли?... Дали ще падна по лицето си в тинята!...“
– Съблечи горните дрехи! – заповяда единият страж, като му освободи ръцете. Но
тъй като това, което висеше по него се беше превърнало в мръсни дрипи, те
преобърнаха джобовете му и го прегледаха от всяка една страна.
За тях той беше вече труп.
Фердинанд погледна за миг техните немилостиви очи, които го разглеждаха с

419
недоволство, защото не виждаха нищо привлекателно по него и очевидно изпитваха
желание час по-скоро да свършат с живота му, за да си отидат на вечеря вкъщи.
Една силна, груба ръка го изправи с лице към зиналата яма. Фердинанд с ужас
издигна очи да не гледа тази черна, разкаляна дупка и ги отправи към небето. В този
миг той потърси с вопиющ поглед белите скути на Господ, където отровеният пес
сложи своята омотана в черни лиги глава.
Той си каза, че веднъж е умирал и че цял живот е желал най-сетне действително да
умре.
Той си каза, че трябва да се присмее на себе си, задето накрая е усетил този страх
от смъртта!

***

В този миг един изстрел прекъсна нишката на земната му мисъл.

Тя почака онемяла, докато тялото му с подгънати колене се строполи в черната
разкаляна дупка, после се отърси от своя страх и потегли сама по пътя, за който бе
мечтала през всичките дни на живота си.

30.
Късно през нощта една голяма, тромава сянка тичаше по улиците на Соления залив.
Сякаш мечка стръвница хлопаше на задните си крака и носеше пред себе си гибел.
Защо не ревеше този мъж, когато изглеждаше така, че тича и реве?
Мъчно можеше някой жител на Соления залив да познае в тази страшна фигура
кроткия безсловесен кацар Атанас.
С пяна на уста тичаше той към дома, сивата му коса се вееше на вятъра, додето потта
се стичаше по челото му и по двете му бузи.
Когато стигна вратата на малката къщица, той спря за миг и погледна прозореца,
който още светеше. После решително влезе.
Маца лежеше будна в леглото си. От много дни, повалена от мъка, лежеше тя, без да
се движи, без да говори, без да яде. Само стъпките на Атанас я караха да извърне глава
и да отправи като стрела в сърцето му своя измъчен, въпросителен поглед. По този
начин тя непрестанно го питаше за Фердинанд.
И сега тя щеше да извърне очите си към него и той Трябваше да ѝ съобщи това, което
с големи молби научи от един дежурен пазач в милицията. Но сега болестта на Маца
нямаше никакво значение за него.
– Мацооо! – извика той, като отвори вратата и се изправи на прага пред нея. Нищо не
можеше вече да го спре. Нито ужасът, с който тя го погледна и скочи, нито замрелият
вик на побледнелите ѝ устни.
– Убиха бате Фердинанд, Мацо!...

Маца не отговори. Очите ѝ бяха впити в лицето на Атанас. Тя се повдигна като насън
и с ужас простря ръката си към него.
Това лице, което стоеше пред нея, не бе лицето на брат ѝ Атанас. Това бе лицето на
убиец, на един неописуем злодей.
Това бе направило злото на хората от добрия, безропотен Атанас, който пред нейните
420
очи бе вървял винаги последен в живота. Сивата пепел на неговите години правеше
яростта му само по-смислена и по-страшна.
– Какво мислиш да правиш, Атанасе! – извика Маца, като се изправи на
разтрепераните си нозе.
– Отивам в гората! – отвърна с рев Атанас. – За нас няма повече място между
хората!...
И като хлопна вратата зад себе си, той се затвори в своята стая.
Разтреперана до кости, Маца пипнешком тръгна да иде след него. С напипване тя
намери неговата врата и я отвори. Очите ѝ се разшириха от ужас и тя изписка.
Атанас бързо скри оръжието в джоба си.
– Най-напред ще ги изпратя до един на Оня свят! – извика със стиснати устни той,
като напълни и другия си джоб.
Маца се опря с прострени ръце на рамката на вратата и се строполи безчувствена на
пода.
Първия миг Атанас я погледна в недоумение, като че ли не можеше да разбере откъде
накъде тя му прави сега тази неприятност. Сърцето му беше убито и нечувствително
към нейните болки, защото самият той бе разкъсан от злодеянието, извършено над
Фердинанд.
– Стани, Мацо! – извика повелително той, като я изгледа ядосано отдалече. – Стани
и не прави тежкото още по-тежко!
Маца обаче не се помръдна. Бяла като смърт, тя продължаваше да лежи с лице на
пода. В този миг алена струя кръв потече от носа ѝ.
– Мацоо! – изрева Атанас и като се впусна, вдигна я на ръце и я отнесе в леглото ѝ.
– Мацоо! – викна втори път той. – Прости ми, сестричко моя! Не умирай! Не ме
оставяй сам!... Аз съм луд човек!... Ние загубихме всичко, а защо те мъча аз, вместо да
те утеша?... Мацо, Мацо!...
Той се впусна към кухнята, донесе мокри кърпи, с разтреперани ръце изтри носа и
окървавените ѝ устни, охлади с вода бялото ѝ чело, хлътналите ѝ страни и започна да
прави движения с ръцете ѝ, за да я събуди и раздвижи, докато се обля в пот.
Когато Маца отвори угасналите си очи и отправи към него мътен, несигурен поглед,
той се наведе над нея и зарида.
Маца промени лицето си и се опомни. С белите си, слаби ръце тя улови голямата му,
груба работническа ръка и заплака заедно с него. Заплака за бате си Фердинанд, за
Атанас, за себе си и за тяхната обща, горчива участ.
– Прости ме, Мацо! – пръв се свести Атанас. – Ние ще напуснем завинаги Соления
залив. Ще заминем заедно двамата и до края на живота си няма да се върнем тука!

31.
Небето започна да побелява и очите на Русан Кондуктора все по-често поглеждаха
към прозореца. Зората не биваше да го завари в Соления залив. Слънцето трябваше да
го огрее на десетия километър от чертата на морето, на път към вътрешността на страна-
та.
Освен това Русан Кондуктора трябваше да премине колкото се може по-бързо върху
двата си дълги крака съседните села. Той не можеше да вземе кола и да наеме свидетели
на своето бягство.
421
 Всяко заминаване и пристигане в Соления залив се контролираше зорко от властта.
Всеки гражданин на Соления залив, който по-рано бе само любопитен, днес
изглеждаше шпионин. Нима не бяха съгледали и предали по този начин Фердинанд?
Русан Кондуктора трябваше да изработи един подробен план на заминаване от
Соления залив.
Това трябваше да стане рано сутринта, но не толкова рано, че да прилича на бягство,
и не толкова късно, че да бъде примамен по някаква работа в Общинското управление.
За да може да вземе със себе си някоя и друга дреха за преобличане, той трябваше да
навие всяка дреха на съвсем малък свитък, за да не подуе подозрително чантата си за
документи, с която той всеки Божи ден минаваше по улиците на Соления залив.
Всичко друго, което му служеше до днес, той оставяше като плячка и спомен на
своите довчерашни другари.
Мнозина от тях щяха да възкликнат при вида на тези неща:
– Помните ли планината!... Тогава той носеше това кожухче!... – Или: – При
„сражението“ той развя тази червена фланела!...
Да... и може би с болка и разкаяние ще си спомнят миналия другарски живот, пълен
с опасности и задушевност, когато Русан Кондуктора ги обединяваше около своето
високо, стълбообразно тяло, като развяваше над главите им като флаг, окачен на мачта,
своята червена фланела!
Героични мигове, вие сте били само мигове!... А сега сте минало!...
Властта направи излишни и пошли тези изблици на героизъм.
Но може би тези мигове са били героични само за Русан Кондуктора? Когато е
стърчал сред своите другари като мачта и развявал над главите им своята червена
фланела, той може да е мислил едно, а те съвсем друго.
Един ден Фердинанд му каза: „Русане, твоите съграждани са живели винаги под твоя
ръст.“
Сега, когато Русан мисли за „сражението“, за високата мачта, на върха на която се
вееше червената фланела, той вижда своите другари не сплотени около себе си, а под
себе си, и разбира, че Фердинанд е бил прав.
„Твоята глава прилича на птичка, кацнала върху телеграфен стълб – му каза
Фердинанд. – Кацнала толкова високо, твоята глава е много по-близко до Бога от
главите на другите хора. Горе ти долавяш ветровете, които не духат за хората под
тебе!...“
Русан Кондуктора напрегна челото си, нагъна го на стотина гънки и се вторачи.
„Твоята глава е много по-близо до Бога...“ – бе казал Фердинанд. Означаваше ли това,
че сега неговата глава е близо до Фердинанд?
Но Божия вятър мълчеше в тази студена сутрин около главата му.
– Може би моята глава не стои вече така високо, както преди – каза Русан
Кондуктора. – Многото несправедливи дела, които извършихме, пречупиха моя висок
врат и моята глава трябва да е слязла много по-ниско отпреди. Затуй аз не чувам нищо,
което да ми напомня за господин Фердинанд!...
И той зарида в шепата си, защото това бяха празни приказки за него. Той не вярваше
в Бога и в Божия вятър, както вярваше в тях Фердинанд, а горестта в сърцето му идеше
от непрестанната мисъл, че Фердинанд е убит от него и неговите другари. Фердинанд е
мъртъв и повече те няма да се видят на земята.
– Колкото и да не вярвам в теб, страна на Божия вятър – каза Русан Кондуктора, като
прокара мократа си шепа по птичото си лице, – аз обръщам очите си към тебе! Ако

422
искам някога отново да го срещна, то аз трябва да повярвам в неговите думи, че стадата,
които вървят по земната кора, излизат през вратата на смъртта, за да влязат в тази
страна, където духа Божия вятър! Да, аз трябва да повярвам в тебе, страна на Божия
вятър!...

Русан Кондуктора машинално продължи да взима в ръце книжа или писма от един
куп на масата и да ги поднася към пламъка на дебелата къса свещ, която догаряше,
скрита в широкия търбух на желязната печка.
Едно след друго изчезваха, като се превръщаха в искри и дим, неговите другарски и
човешки чувства, неговите планове и борби за доброто на цялото човечество, неговите
жизнени идеали. Русан Кондуктора ги дочакваше да почернеят и опадат.
Птичият му поглед, който винаги бе трепкал неспокойно, сега изглеждаше спрял,
окаменял и решително вторачен в нещо отвъд тези негови писма и документи, които се
превръщаха пред очите му на дим и пепел.
Фердинанд бе казал: „И най-големият завоевател на този свят ще се яви с две празни
ръце пред Дядо Господ.“
В този миг Русан Кондуктора мислеше, че Фердинанд е бил прав.
Той хвърли последния лист върху запушения от изгорели хартии пламък. Като го
чакаше да изгори, Русан се вгледа в разкривените от огъня букви и ги опозна. Това беше
писмо от неговия другар – селянинът, който му съобщаваше по куриер, че Фердинанд е
оздравял и този ден за първи път направил разходка из лозето.
Русан Кондуктора вторачи очи в това последно писмо от неговото минало, което се
виеше в пламъци и скоро щеше да се превърне, като всичко друго, в пепел.
Той мислеше за селянина, който късно тази нощ му дойде на гости. Черните му очи
прободоха Русан право в сърцето.
– Осъдиха го на смърт, другарю Русане – каза развълнувано той и понеже Русан
Кондуктора не му отговори, той прибави като за утеха: – Никога не предполагах, че
един аристократ ще изтърпи толкова мъки и няма да ни издаде. Аз си бях приготвил
куршума. Но този човек е бил Христос!
– Не го сравнявай с Христа! – като ужилен, отвърна Русан Кондуктора, след като
издърпа нависоко сухия си врат. – Да не мислиш, че той не ни издаде, защото ни
обичаше?... Той не ни издаде, защото знаеше, че ние се страхуваме и треперим за живота
си!
Селянинът не можа да разбере думите му и внезапно се разчувства. Черните му, остри
очи овлажняха.
– Аз не зная дали този човек ни обичаше, но зная, че той беше добър човек. Аз дълго
време мислих защо той напусна изведнъж лозето ми. Сега разбрах.
И като погледна втрещения Русан добави:
– За да ме освободи... Само моето лозе не беше разкопано... И на третия ден аз доведох
работници – сконфузено се усмихна той.
Влагата в черните му очи се събра в две сълзи под острите му клепачи.
Русан Кондуктора помисли, че селянинът не беше плакал, когато рязаха без упойка
ръката му. Но сърцето му беше вече студено към него.
– Значи вярно те е познал – с жесток глас го прекъсна той. – Заради тези твои думи
душата ми никога няма да намери покой! Трябва да смятам, че аз го убих, като го
доведох при тебе!
И като го погледна със своя страшен поглед, той добави:

423
 – Аз те проклинам за вечни времена и твоята душа да гори като моята, когато копаеш
и пръскаш това лозе! Всяка година да заработваш това лозе със сълзи на очи! Така да
изплатиш живота на човека!

***

С тези думи той се раздели завинаги със своя стар боен другар.

Русан Кондуктора духна свещта и още веднъж прерови черните, сухи отпадъци. Той
се изправи и тревожно погледна прозореца, който изглеждаше съвсем побелял. Навън
се зазоряваше.
Като изникнала от земята, на пътната врата се мярна тъмна мъжка сянка.
„Случаен минувач – помисли Русан Кондуктора, но нещо го жегна в сърцето. – Дали
не го наблюдават?“
Той бързо се залепи на рамката на прозореца.
Човекът вън не бе сам. Двама!... Петима!...
Ограден!... Сигурно той е бил ограден така цяла нощ!...
Тежки стъпки от ботуши закънтяха по отсрещния тротоар и на вратата се показаха
двама въоръжени до зъби милиционери. Нощните пазачи се присъединиха към тях и
цялата група влезе в къщата, а нова група зае входната врата и улицата. Това беше
новата милиция, дошла от Морскиград.
Русан Кондуктора се хвърли към вратата, заключи я, тегли резето и блъсна тежкия
железен креват до нея.
В това време на вратата се почука два пъти. После три силни удара го поканиха да
отвори. Последва обикновеното предупреждение да се предаде доброволно на властта.
Един непознат глас го предупреди, че ако не стори това доброволно, обсадата ще се
види принудена да открие огън.
„Колко изглеждат любезни! – помисли Русан Кондуктора. – Те знаят, че съм
въоръжен, че зная да се бия по-добре от тях и че някой от тях ще замине преди мене на
Онзи свят! А колко мъчно се съгласява ВЛАСТТА да умре!...“
Без да чуе техните закани, той предпазливо се приближи до прозореца. Но вън не бе
оставена никаква надежда за бягство. Дворът беше пълен с морскиградските милицио-
нери. Те държаха заредени шмайзери и гледаха с четири очи. Те познаваха другаря
Русан.
Той отскочи в ъгъла на стаята. Някой го забеляза отвън и стъклото на прозореца
изтрещя.
Тези, които чакаха в коридора, като чуха трясъка, изреваха и се хвърлиха върху
вратата с рамене и с някакъв голям, тежък предмет.
Русан Кондуктора впери очи във вратата. Тя се огъваше, като заплашваше всеки миг
да изхвръкне. Дългата му, суха ръка здраво стисна пистолета.
„... Двама! Трима... Вънка са петима! – броеше ги той по гласовете. – Ще ги нападна
пръв, за да внеса суматоха!“
В този миг вратата изтрещя и трима униформени мъже презглава връхлетяха в
неговата стая през съборения и смачкан креват.
Русан Кондуктора само за миг съгледа техните лица, но застана поразен. Това не бяха
морскиградските чужденци, които чакаше. Те бяха хвърлили в стаята му негови стари
бойни другари.

424
 Той изтегли дългата си, суха снага на стената, вдигна костеливата си ръка и
светкавично изпразни оръжието си.
Другарите му с рев изсипаха шмайзерите си в него.
Стълбообразното тяло на Русан Кондуктора се завъртя и строполи с цялата си
дължина по средата на стаята. Птичата му глава, която винаги трепкаше върху стълба
на тялото му, сега остана да лежи на пода, потънала в локва кръв.
Когато старите бойци се нахвърлиха върху него, те с изненада видяха, че напразно са
се уплашили.
Русан Кондуктора не бе стрелял срещу тях, а в сърцето си.

32.
Драго Търговеца не се решаваше да се прибере вкъщи, затуй продължаваше да се
разхожда назад и напред по рибния кей.
Острото пролетно дихание на морето караше кресливите гларуси да връхлитат един
върху друг над разпенените води и да се бият, за да сгорещят отслабналата си кръв.
Драго Търговеца се спираше за миг-два на брега и безсмислено наблюдаваше тяхната
борба.
... Колко е глупав животът!... Глупав като борбата на гларусите!...
Колко е глупаво да се биеш, за да стоплиш диханието си! Колко е глупаво да
живееш!...
Какво да прави сега той – Драго Търговеца? Как да се върне вкъщи, как да се изправи
пред майка Катерина и да ѝ каже, че господин Фердинанд е убит!
Продължаваше да върви напред-назад по рибния кей и ако някой го погледнеше
отстрани, не можеше да каже вече, че Драго Търговеца е всеобщоуважаваният жител на
Соления залив, а не един окаян клетник.
Неговото мъченичество започна онази сутрин, когато майка Катерина го изпрати в
Общинското управление, в подземието на което лежеше затворен Фердинанд. Драго
трябваше да използва всички приятелски връзки и познанства, които един уважаван
гражданин на Соления залив бе успял да сдобие през своя четиридесетгодишен живот,
за да ѝ донесе известия за господин Фердинанд.
Известията, с които Драго Търговеца се натовари още първата сутрин, бяха лоши като
черни птици, които яхнаха пълния му гръб и впиха дългите си нокти в бялата му шия.
С прободено от черните нокти гърло Драго трябваше да се смее и разказва весели
истории вкъщи. Той спря да яде, но не престана да ходи на ден по три пъти в
Общинското управление. Майка Катерина не забелязваше, че той не може да хапне вече
сладък залък.
С измъченото си сърце Драго чувстваше, че Катерина мисли и обича само господин
Фердинанд, а него ще държи на това изпитание до последната минута. Но той не ѝ се
сърдеше за това.
Кожата му пожълтя и залиня, пълният му корем увисна, обаче той имаше Катка и
своето дете, и додето Катка се чувстваше щастлива майка и съпруга на един добър мъж,
майка Катерина живееше далеч от съпруга си, а изглеждаше при тях сама. Нейното
място тези дни бе до прозореца на крайпътната стая, където тя чакаше Драго да се върне
от новото Общинско управление. Когато го познаваше, тя ставаше права и го
посрещаше на крака с такъв вторачен поглед, сякаш очакваше от устата на Драго
425
последната дума за своя живот.

Вчера сутринта с големи хитрини той успя да се сдобие с разрешение и влезе в

съдебната зала, в която Народния съд се бе събрал да съди Фердинанд.
– Страхувам се да отида в съда! – каза той рано сутринта. – През целия си живот не
съм виждал нещо по-лошо от бой на пияни рибари.
– Зная – с топло съчувствие поглади челото му Катка. – Зная, че ти си наказан с много
тежка служба за благото на цялото ни семейство. Но ако ти, който имаш пропуск, не
отидеш, мама Катерина ще отиде сама, ще влезе без разрешение в съда и ще открие
истината за господин Фердинанд. Би ли искал ти да ѝ се случи най-страшното – да види
какво е останало от него?... Това значи, че тя никога няма да се върне вече у дома!... Тя
ще бъде разкъсана още там, в съдебната зала, от тълпата и ние никога няма да я видим
повече. Няма да ни я дадат дори да я погребем!...
– Мълчи! Ще отида! – с изпотено чело извика Драго. – Струва ми се, че отивам да
разкъсат мене!
Катка поклати скръбно глава и последните му отчаяни викове я накараха да се
разтревожи много за неговото здраве. Когато го изпрати, тя остави този ден всичката си
домашна работа настрани и седна пред запалената готварска печка в кухнята да чака
своя съпруг.
Когато Драго се върна, той се вмъкна като крадец направо в кухнята и като се хвърли
в прегръдките на Катка, зарида със задавено хълцане на рамото ѝ.
Катка го притисна с едната си пълна и бяла ръка, а с другата запуши устата му, защото
майка Катерина имаше остър и наперен слух. При това тя не можеше да помогне на
Драго и да му обещае, че следобед или утре няма да иде отново в съда.
– Ах, да знаеш колко страшен изглежда той! – извика тихо Драго и устните му
разтреперано се притиснаха на Каткиното рамо. – Главата му е отекла, а лицето
мораво!... Косата му е сплъчкана и пълна с пръст и кюмюр, а клепачите му са загорели
от кръв!... Той е бит! Бит! Смазан е от бой!...
– Мълчи! – тихо извика Катка, но Драго не можеше вече да спре.
– Той гледаше така страшно своите мъчители – простена той, – че моето гърло през
цялото време трепереше и се пълнеше със сълзи! Но младите хора около мене не само
че не плачеха, но викаха „Смърт! Смърт! Смърт!“, докато той падна на пода... И когато
го изнасяха... Те плюеха, Катке, върху него!... Носачите му тичаха и се вардеха от
храчките, а подутата му глава се люшкаше насам и натам цяла в храчки! Аз видях това
с очите си, защото го изнесоха край мене! Моята душа се почерни завинаги! От мене
вече няма да излезе човек!... Аз никога няма да дойда на себе си!...
– Ти си мъж! – пошушна му успокоително Катка, като отри с ръка потта от
челото му и го сложи на своя стол до готварската печка. – Седни тук да изпием по
едно кафе! Нали ти обичаш кафе?
– Никаква глътка не може да мине вече през гърлото ми! – извика отчаяно Драго. –
От мене човек вече няма да излезе...
– Не говори така! – разшета се Катка около печката с кафеника в ръка. – И бързо
изтрий носа си!... Чувам стъпки!

Драго Търговеца се реши най-сетне да напусне рибния кей и се отправи към своя дом,
натоварен с тежката новина.
Той се чувстваше тъй беден и прост под своя тежък товар, че се запъна и спря в тесния

426
коридор, от който започваше тясната дървена стълба към втория етаж, където беше
стаята на Катерина. Едва сега му стана ясно защо майка Катерина говореше така изви-
соко с него. Внезапно Драго се видя с нейните очи. Той се видя като един млад, дебел и
прост търговец на сол от рибния кей, който се е хвалил пред всички жители на Соления
залив с един стар дървен дюкян, а от всички най-много се е гордеел със своята
двуетажна дървена къща, сякаш тя беше дворец от кедри, а не една бедна, опушена
рибарска хижа.
Ненадейно поразен от своя образ, съсипан от глава до пети, Драго Търговеца се
намери с каскет в ръка пред Катерина, която го чакаше както винаги на крака. Той не
знаеше какво да каже, защото бе онемял от скръб за себе си. Той се чувстваше дребен и
нищожен пред Фердинанд, пред майка Катерина и пред голямото зло, което ги беше
постигнало. Той нямаше повече какво да измисля и да лъже, а трябваше само простичко
да каже какво се е случило, като държи каскета си в ръце.
– Майко Катерина – отвори той изсъхналата си уста. – Осъден е на смърт и не е вече
между живите.
Катерина избеля като платно. Тя не можеше да отмахне черния си поглед от неговите
бедни очи, сякаш му благодареше, че той заби ножа с един удар в гърдите ѝ. Те се
гледаха мълчаливо, без да имат повече какво да си кажат.
Драго не я утешаваше, защото знаеше вече колко са различни един от друг. Той
стовари пред нея новината за смъртта на Фердинанд, защото майка Катерина и Катка
още в тъмни зори го бяха изпратили за новини в Общинското управление. Сега майка
Катерина щеше да заридае сама за своя близък господин Фердинанд. Драго Търговеца
трябваше да излезе вече от нейния живот.
Но Катерина вдигна изведнъж бялата си като вар ръка, сложи я на неговата и като се
усмихна бледо, обаче за първи път право на него, каза му с бавен и разтреперан глас:
– Благодаря, Драго!... Ти се измъчи, изпосталя и погрозня заради мене!... Ти си най-
добрият син, когото можах да намеря!...
Катерина се наведе и сложи измръзналите си устни на неговото пожълтяло чело.
Драго я изгледа втрещено, после изхълца, разтърсен до пръстите на нозете си, и се
хвърли към вратата.
Сърцето му не можа да издържи това терзание.

33.
Анастасия се настани в теснолинейката и с нетърпение напусна Соления залив. Десет
години бяха минали от последното ѝ пътуване до София.
Дюните бягаха и се губеха заедно със Соления залив в огнената заря на залеза. „Утре
тук ще има вятър“ – помисли тя и почувства голямо задоволство, че няма да бъде по
такова лошо време в залива. Утре тя ще осъмне в София.
София значеше за нея две години упорита, обаче мрачна и безполезна борба. Тя не
издържа тежките научни занимания, придружени с глад, и досадния живот, който водят
в голям град момичетата без пари и без хубост. В сърцето ѝ не остана нито едни скъп
спомен от студентския живот, с който се гордееше отпосле толкова много в Соления
залив. Но тя се видя принудена да върши това, защото нямаше нищо друго, с което да
се погордее пред своите съграждани и пред своята приятелка Жулиета.
Анастасия не обичаше Жулиета, защото никога не би могла да обикне едно охолно и
427
хубаво момиче, което не знаеше никаква болка и постоянното човъркане на едно лошо
самочувствие. Обаче Анастасия бе живяла вече в София цели две години и бе вкусила
от една висша наука. Да се върне при бедните си и прости приятелки в залива за нея се
оказа невъзможно. Тя се видя принудена да обремени мрачната си душа с веселото
настроение на Жулиета, за да не остане съвсем сама в бащината си къща зад бакалницата
в Соления залив.
Когато обаче директорът Александър дойде в залива и за първи път придружи двете
приятелки до вкъщи, Анастасия разбра, че от сега нататък тя не би могла да понася
повече веселото настроение на Жулиета. Впила поглед в младия мъж, тя зорко го
наблюдаваше. Тя и само тя можеше да бъде подходящ другар на директора Александър.
Тя имаше неговото образование и стига да пожелаеше, можеше да заеме учителско
място в неговото училище, за да бъде близко до него.
Ако нему бе нужна сериозна, учена и честна жена, такава жена за него можеше да
бъде само Анастасия.
Унесена в своите мечти, тя пропусна да забележи погледа на любовта, който
директорът Александър отправи един ден към Жулиета.
Когато Анастасия един ден видя блясъка на любовта в неговия поглед, стрелата на
ревността и омразата така дълбоко се впи в сърцето ѝ, че тя презглава избяга вкъщи.
Напразно уверяваше тя самата себе си, че е видяла един обикновен весел мъжки поглед
и че нейната уплашена мисъл му е придала този опасен блясък. При всяка нова среща
директорът Александър ги посрещаше все по-весел и по-весел, а очите му жадно се
усмихваха, впити в очите на Жулиета.
Анастасия разбра. За нея обаче се оказа твърде късно да престане да страда. Цялото
нейно същество копнееше само за този човек, когото тя диреше да срещне насаме по
всички улици на Соления залив, но можеше да види само при Жулиета. Затуй тя се
почувства привързана към Жулиета с най-силните връзки на любовта, ревността и
омразата. Тези трима души се събираха всеки ден в един омагьосан кръг, в който
Жулиета бе любимото момиче, а Анастасия – злочестата самотница. Този омагьосан
обръч гореше душата на Анастасия, додето един ден Жулиета избра пред очите на
директора Александър за свой съпруг Сандро Гръка.
Анастасия остана поразена от това внезапно щастие. Тя знаеше колко твърд и
честолюбив е мъжът, когото любеше, и колко жестока ще бъде раната, която Жулиета
тъй лекомислено нанасяше в сърцето му. Затуй Анастасия реши да остане вярна,
предана и влюбена в господаря на своето сърце като покорно псе пред нозете му. Да го
гледа денонощно в очи и да отгадава всяко негово желание... Да му служи дотогава,
додето той простре ръка да я погали.
Жулиета се оттегли в своя дом със Сандро Гръка и ги освободи. Но Александър се
усамоти и стана зъл. Той страдаше, да, но тя не можеше да го утеши и да му изповяда,
че страда заради него.
След туй дойде революцията... Когато той влезе в партията, Анастасия веднага го
последва. И в партията обаче той изглеждаше сам и не отвърна на нейното другарство.
Той работеше мълчаливо и упорито, като че ли се стремеше към някаква трудна своя
цел, и по всичко изглеждаше, че не забелязва бързото издигане на Анастасия.
Тя разви нечувана енергия в дните на революцията.
Тя говореше от балкона на аптеката на събрания под червените знамена народ. Тя
стана първа председателка на червения женски съюз в залива и първи съдия в Народния
съд.

428
 Анастасия решаваше съдбата на хиляди хора.
Само той не дойде да чуе нейните речи на площада и да я поздрави. Той не се
заинтересува за работата на червения женски съюз в залива, нито влезе в Народния съд,
за да потърси от нея снизхождение към някой свой близък.

Когато застреляха Сандро Гръка пред очите на Жулиета и двете им деца, Анастасия
огради директора Александър с най-голяма бдителност. Една негова крачка към
Жулиета, една дума за милост в партийния съвет и опнатата струна, в която се бе
превърнало сърцето ѝ, щеше да се скъса. С револвера, който ѝ бе даден за отбрана, тя се
приготви да простреля неговата зла, коварна глава.
Обаче директорът Александър безмълвно остави Жулиета да мине край него, водена
от група милиционери, да се качи в мръсния затворнически камион и да замине към
далечния лагер на опропастените хора, за да завърши скоро там своя окаян живот.
И Анастасия бе там. Тя дочака Жулиета да замине и дълбоко си отдъхна. Да,
Анастасия никога не бе предполагала, че мисълта за Жулиета у него е била само мисъл
за отмъщение. Че неговото любовно страдание е било само една ранена гордост.
Той си отмъсти. Сега идеше нейният ред да го завладее.
Обаче директорът Александър внезапно си взе сбогом от Соления залив и замина за
София.
Анастасия почувства, че цялата кула от дружества, които тя представляваше, от
митинги, съдебни наказания и убийства ще се стовари върху главата ѝ. Но когато ѝ
казаха, че в София той ще заеме голям пост в Централното управление на партията,
Анастасия се съвзе.
На работа!... И само на работа! Там той трябва да слуша всеки ден за нея! Другарите
около него трябва да цъкат с език и да се удивляват от чудесата, които в Соления залив
върши Анастасия. Да, може би за добро той се отдели от това проклето място!
Утре те отново ще се срещнат в София и в нейното лице той ще види една издигната
и желана другарка. Защото Анастасия бе тази, от чиято дума трепереха днес жителите
на Соления залив. Дори могъщият Беро-Беро ѝ се струваше да е бил един обикновен
господар пред нея, защото никога не бе имал нейната неограничена власт над живота и
имота на хората.
Директорът Александър отдавна знае, че една нейна дума изпраща в гроба и че тя
наказа със смърт пред очите на цяла България Фердинанд!
В Централното управление на партията вече са осведомени и за това, че първа тя
повдигна решителен глас да бъде наказан Русан Кондуктора, който стана защитник на
един предател, като престъпи своята клетва да унищожи до крак реакционерите и
фашистите в Соления залив!
Когато в партийния съвет Анастасия изказа това свое мнение, то прозвуча като
заповед за арест и унищожение над главите на събраните мъже, които смаяно мълчаха.
– Между другарите няма ли вече доблестни борци! – беше извикала тя.
Никой не посмя да отрече нейната заповед. Така загина Русан Кондуктора.

Влакчето пухтеше и с големи мъчнотии криволичеше върху тесните железни релси

по брега на морето, което все повече тъмнееше. Тъй бягаха бързо и мислите на
Анастасия, шибани от лошите, бодливи спомени и от сегашното ѝ чувство за
благополучие и гордост. В Соления залив днес всичко живееше и дишаше като че ли
само за нейна чест и слава. Само един неприятен образ се мярна в този миг набързо пред

429
очите ѝ. Това бе неугледният образ на стария другар Давид.
Тя го срещна по пътя, когато отиваше към гарата с пълна чанта в ръка.
Другарят Давид въведе както нея, тъй и директора Александър в партията, но подир
туй, кой знае по какви причини, изостана назад от движението и не се прояви с някаква
особена деятелност след революцията.
Другарят Давид не беше амбициозен човек, което си личеше и по вехтите му, широки
дрехи и по небръснатото му лице. Развлечената му походка го издаваше, че никога няма
да стане от тези, които командват в партията. А напоследък той изглеждаше тъй раз-
пуснат, като че ли бе махнал с ръка на всичко.
Всеки негов жест очевидно казваше: „И без мене ще се свърши тази работа!“
А всички другари бяха възлагали на него големи надежди, защото го смятаха един
вид баща на партизаните.
Анастасия не бе го виждала от деня, когато осъди на смърт Фердинанд.
На другия ден чу, че той издействал да отменят нейната заповед, щото Русан
Кондуктора да бъде арестуван като вулгарен престъпник пред очите на целия Солен
залив.
Анастасия обаче не му се разсърди за това, защото Давид бе научил заповедта за
арестуването на Русан Кондуктора на самата сутрин и неговата намеса дойде твърде
късно. По това време Русан Кондуктора лежеше мъртъв, прострелян в своя дом.
Днес, когато срещна Давид в залива, тя изтръпна от неудоволствие, защото неугледно
широките му дрехи и увисналото му, брадясало лице ѝ подсказаха, че Давид няма добро
настроение. Нима той не можеше да се пооблече сега по-добре, когато имаха на
разположение пари, всякакви материи, материали и най-добрите шивачи?
С парливо удоволствие Анастасия огледа добре скроения си пътен костюм, новата
кожена чанта, ръкавици и скъпите си, спортни обуща. А на какво плашило приличаше
Давид!... В най-добрия случай на някой скитник. Зад него тракаше една стара талига,
натоварена догоре с някаква машина и купчина дрехи.
– Накъде си тръгнал, другарю? – опита се да му подвикне весело Анастасия.
– Хм, да... Добър ден, Настася! – спря се Давид. – Отивам по селата.
– Какво ще правиш по селата? – учуди се Анастасия.
– Нося моята машинка да забавлявам с нея хората – отвърна Давид. – Там и старците,
и децата са жадни да видят моите маймунки и слонове.
Понеже Анастасия смаяно го гледаше и мълчеше, той прибави:
– Тук нямате вече нужда от моята машинка... Тук има вече много по-интересни
забавления.
Анастасия погледна в очите му и разбра, че Давид е пълен с огорчение и че не я обича.
Навярно за всичко това бе станала причина смъртта на Русан Кондуктора. Или кой знае
какви доноси... Но тя бързаше за влака. Тя мислеше за София, за директора Александър
и нямаше желание нито да спори, нито да задържи Давид.
– На добър път тогава! – извика му тя.
Давид не каза нищо. Само даде знак на коларя да потегли.
– Сбогом, Настася! – потегли подир колата и той.
Анастасия помисли, че този ѝ разговор с Давид е решителен и последен. Че тя няма
да се срещне повече с него. Стори ѝ се, че Давид завинаги напуща Соления залив.

Анастасия не можеше по-дълго да чака и още сутринта потърси директора

Александър в клуба на партията. Но той не беше ходил в клуба от няколко дни.

430
Познавали го много добре, а и за нея всички са чули вече... обаче този другар не е
идвал... Нека тя го потърси в квартирата му.
Анастасия не остана да чака, а бързо тръгна нататък. Сърцето ѝ лудо биеше.
Директорът Александър не бе вкъщи. Излязъл много рано и още не се е прибирал
дома.
– Впрочем той почти не се прибира – прибави хазяйката, като затвори вратата под
носа ѝ. Явно бе, че тази жена бе една останка от реакцията и не обичаше много
директора Александър. Сигурно той бе нежелан квартирант в нейния дом. „Но защо
тогава, по дяволите, се е тикнал тук и се унижава в тази буржоазна къща?“ – помисли
Анастасия, като слизаше по стълбата. Дали Александър не продължаваше да копнее за
буржоазни къщи и буржоазни хора?...
Стана ѝ неприятно, защото за нея той беше все още тъй тайнствен, неуловим и пълен
с неизвестност.
Обаче тя бе решила да победи тази неизвестност. Анастасия бе решила да го покори,
както покори на своята воля живота на хиляди мъже в Соления залив.
Анастасия дълго вървя по разсипани от войната улици, възкачи много стъпала на
учреждения, където той бил ходил често... Но напразно!... Не бил идвал от няколко
дни... Напоследък той идвал много рядко...
Най-сетне Анастасия реши да се прибере в хотела, да си поотпочине и да събере
мислите си. Късно вечерта тя пак ще го подири в квартирата му. Той ще я покани, може
би, вътре на вечеря... Двамата ще седнат на масата един до друг и ще говорят дълго,
интимно и топло... като двама равни другари.
Замаяна, Анастасия лежа до вечерта, а после облече новия си костюм и
продължително се огледа от всяка една страна в огледалото. И тя би желала да сложи
малко пудра и червило на лицето си само заради него, но се боеше, че една другарка
като нея не можеше да си позволи това, което другарите тъй яростно осмиваха у буржо-
азните жени.
А може би и директорът Александър, поради тези бои по лицето ѝ, няма да я намери
тъй непримирима и строга, каквато бе сега Анастасия.
Унесена в такива мисли, Анастасия не видя как изкачи стълбата на неговия дом и
задъхана позвъни. На вратата отново се показа хазяйката.
– Няма гооо!... – пропя омразно тя. – Нали ви казах, че той съвсем не се прибира
вкъщи?
Вратата се затръшна, както днес, под носа ѝ. Цяла разтреперана от гняв, Анастасия
гледаше глупаво затръшнатата врата и силно преглътна, за да спре ударите на сърцето
си. Нима и тук, нима и след тази нейна свръхчовешка борба, неумолимата съдба
поставяше врата, зад която жадното ѝ сърце не можеше да прекрачи? Значи тя можеше
да реши толкова чужди съдби, но своята съдба не можеше да разреши никога?!...
Идеше ѝ да ритне вратата, както би направила това в Соления залив, но като се
повлече по стълбата надолу, тя стисна посинелите си устни и въздъхна силно. Цялата
нейна слабост се дължеше на това, че тя бе живяла и работила само за него и си бе
определила днешния ден да го види.
Анастасия излезе на слабо осветения тротоар и тръгна бавно по улицата. Тежка скръб
я възпираше и искаше да я върне към вратата на този негостоприемен дом, който бе за
нея обаче най-хубавият в този голям град, защото нейният любим прекарваше нощта в
него. Искаше ѝ се да се върне и да разгледа още веднъж тази врата, която се затвори за
нея, но през която минаваше той всяка сутрин и всяка вечер... Да сложи ръката си върху

431
нейната дръжка и да седи така дълго, като си мисли, че е сложила ръката си върху
неговата ръка...
В този миг обаче Анастасия цяла потрепери и се задави от вълнение. Погледът ѝ се
вторачи в един минувач на улицата. Това беше той!... Той! Този висок и красив мъж!...
В светлосиво дебело пардесю и сива шапка!... Така особено хубаво можеше да изглежда
само той!
За едно мигновение по неговия вид Анастасия разбра, че директорът Александър
действително е станал голям човек.
Неговата висока и красива фигура се приближаваше бавно и замислено към нея.
Отблизо обаче Анастасия видя, че това не е онзи весел мъж, с когото се смееха до сълзи
в Соления залив, нито онзи зъл и намръщен мъж, онзи отмъстителен другар, който
гледаше как Жулиета напуща в затворническия камион Соления залив. Сега той
изглеждаше един нов човек, равнодушен и студен, който върви разсеяно, защото не
очаква да види никого по своя път.
Занемяла от вълнение, Анастасия се изпречи пред него.
– Аааа!... – изненадано вдигна очи Александър. – Вас ли виждам, наистина,
Анастасия?
Анастасия зачервена подаде разтрепераната си ръка и промърмори нещо, което
означаваше, че това е именно тя и че го търси от сутринта...
Директорът Александър не намери за нужно да изкаже съжалението си или да обясни
по каква причина не се е намирал по всички тези места, където го е търсила Анастасия.
Той се задоволи да се усмихне и около очите му Анастасия видя много нови бръчки,
които му придаваха уморен израз.
– Не мога да ви поканя вкъщи! – заяви той кратко. – Да отидем някъде да изпием чаша
вино!
Анастасия тръгна до него като попарена. Щастливите мигове, които бе предполагала
да преживее тази вечер в неговия дом, още се лутаха в душата ѝ. Колко чужд ѝ се
виждаше сега този човек! Как бе успял в няколко месеца да се промени толкова много?
– По партийна работа ли дойдохте? – запита той, когато седнаха в едно старо
заведение, което изглеждаше непоносимо, неугледно и тъжно. – Аз чувам, че вие много
работите?
– Да! – съвзе се и гордо вдигна глава Анастасия. Но той бе изрекъл тези думи тъй
разсеяно и любезно, сякаш те не значеха нищо за него.
– Аз върша, може да се каже, най-важната работа на партията – каза задъхано тя, като
впери очите си в него. – Мнозина от нашите другари се показаха нерешителни.
– Хм, да – обърна се директорът Александър и потърси с очи сервитьора.
Като го повика, той направи поръчката си, без да запита Анастасия какво предпочита
да вземе.
– Впрочем – изведнъж се обърна той към нея, – убийството на другаря Русан не ви
препоръча много в Централното управление.
– Вие говорите за един опасен предател! – скочи като ужилена Анастасия.
– Не! – твърдо я пресече Александър, като впи в нея своите уморени очи. – Русан
Кондуктора беше мечтател... и отличен другар!
Анастасия вторачено го изгледа. Стори ѝ се в този миг, че падна от висока кула. Едва
сега тя разбра, че директорът Александър е недоволен от нейната дейност, недоволен
от дейността на своите другари в залива.
– Кой беше този, който заповяда арестуването на Русан Кондуктора? – запита

432
направо директорът Александър.
Анастасия се вторачи в очите му и примря. Нещо съдбоносно и страшно удари като
чук в неговите думи.
– Не питай за това! – вцепенена от ужас прошепна тя. Нима бе възможно още с
първите думи да се отдалечат те така много един от друг? Нима е възможно тя да го
изгуби завинаги заради смъртта на Русан Кондуктора? Нима трябва той да я разпитва
тъй строго за това, когато я вижда за първи път след толкова време, когато нейните очи
му говорят, че са го търсили през всичкото време, че са жадували за него и че са му били
верни? Нима той можеше да се разсърди и намръщен завинаги да си иде, без да е могла
да му изкаже най-сетне, че гори от години цялата ѝ душа?
– Не питай така – прошепна тя. – Ние не сме се виждали толкова месеци!... Аз ида от
толкова далече да те видя...
Директорът Александър повдигна мрачния си поглед и го впи в очите на Анастасия.
Нима той едва сега отгатна? Едва сега разбра? Но защо не отваря уста? Защо мълчи?...
Сърцето на Анастасия биеше до пръсване и сълзи напълниха очите ѝ. Късите ѝ, остри
клепки напразно се мъчеха да ги спрат. Две, една след друга, капнаха на масата.
– Защо плачеш? – сурово запита той, като не сваляше немилостивия си поглед от
лицето ѝ. Анастасия изведнъж изтрезня, защото ѝ се стори, че този поглед я намира
грозна. Или тя се лъжеше?... Може би той действително не знаеше как да изтръгне
нейната тайна.
– Аз те обичам!... – изведнъж изшепна тя. – Обичам те от много години!... Още
оттогава... помниш ли?...
Но тя не посмя да продължи. Изсъхналият ѝ език се побоя да спомене Соления залив
и онези дни, когато той дойде в залива весел и доволен от живота.
Директорът Александър мълчеше, с поглед впит в нея, и никаква милост не трепна по
лицето му.
– Няма ли да ми отговориш? – тихо запита Анастасия.
– Аз нямам с какво да ти отговоря – бавно я освободи от своя поглед Александър. –
Добре направи, Анастасия, че се реши направо и другарски да поставиш този въпрос.
Аз те уважавам и трябва да ти отговоря направо и другарски, както постъпи ти с мен!...
– Не, не! – простена с ужас Анастасия. – Ти не знаеш колко много години страдах!...
Ти не можеш да ме оставиш без всякаква надежда!... Ти не можеш да не изпитваш към
мен поне едно обикновено приятелско чувство. Аз не съм ти сторила нищо лошо...
Директорът Александър я гледаше смаян от този страстен поток изшепнати думи, от
тази борба, с която тя искаше да се вкопчи за неговото мълчание.
– Добре – каза той. – Борбата не те е калила, виждам. Ти си останала пак жена. Но
знай, Анастасия, че моето сърце е пусто и мъртво и ти не трябва да го приемеш, дори и
да ти го давах. Аз нямам в гърдите си вече нищо, с което бих могъл да обичам една
жена.
– Това ли е истината? – изхлипа през зъби Анастасия, като се залови с две ръце за
масата и приближи лицето си до неговото. – Или ти се срамуваш, че имаш сърце, но не
това чисто, другарско сърце, което обича бедните пролетарки, честните борци-другари,
а едно сърце, което обича долната и коварна буржоазна жена, с нейния разкош, с
нейната подлост и измама?... И не смееш да признаеш, че още я обичаш, въпреки
храчката, която тя пред всички залепи на лицето ти!
Анастасия внезапно млъкна, уплашена от това, което изригна гърлото ѝ. Обаче
директорът Александър седеше спокойно на стола си и тия думи, които някога биха

433
разбили живота му, сега се хлъзнаха край непроницаемото му, бледо лице. Той изпи
чашата си и отговори бавно и ясно:
– Ако говориш за нея... тя е вече по-бедна от теб, от мене... от най-бедната просякиня
в страната.
– Какво значи това? – тихо извика Анастасия. – Това отговор ли е или признание?
– Това е нещо, което интересува само мене! – сухо я прекъсна той.
– Не! – решително протегна ръката си Анастасия. – Ние ще се разберем сега веднъж
завинаги!... Аз не знаех, но аз подозирах защо отмъщаваше ти, другарю!... И аз,
глупавата, те подкрепях! Навсякъде подкрепях твоя глас!... Ти унищожи богатството на
Беро-Беро, за да остане тя готова плячка в твоите ръце! Сандро Гръка е мъртъв – сега тя
е свободна!... Тя работи като робиня в лагера – ти ще я освободиш!... Ти си нейният
спасител, ти си нейният закрилник!... И нейният бъдещ съпруг, нали?!... Баща на
децата ѝ!
Директорът Александър погледна в недоумение тази разтреперана, позеленяла фурия
пред себе си, в която се бе превърнала Анастасия, и се помъчи да се усмихне, но
думите ѝ се впиха дълбоко в болното му сърце.
Той наведе очи, като се чудеше как да стане и прекрати тази грозна разпра.
– Така е, нали? – отпусна се Анастасия и цяла отпадна, свлече се на стола си и
занемя. – А пък аз, глупачката, помагах за всичко това... тиках те към нея!...
И като вдигна позеленелия си поглед в лицето му, тя започна бавно и развлечено, като
усилваше постепенно заплахата си, додето стигна до крясък:
– Сега зная какво си бил ти, другарю Александър, и какво си ти между нас! Едно ще
ти кажа аз... Сега те виждам, че ти си бил хиляди пъти по-лош от Русан Кондуктора! Ти
се вмъкна в нашите редове, за да отмъстиш на една богата и разглезена жена, която се
подигра с тебе. И вместо да я презреш, ти още я желаеш! Това си ти – един подъл
другар... един предател!... Ти ме запита в началото кой нареди да бъде арестуван Русан
Кондуктора. Сега ти отговарям: Аз!... Само аз наказах този изменник, този подлец!...
С очи, изхвръкнали от напрежение, Анастасия се взря в това немилостиво лице, което
бе желала непоносимо дълги години. Гледаше тези безмълвни устни, за чиято въздишка
бе копняла в своите тревожни сънища. Това беше краят на последната тяхна среща в
живота им!
– Заплашваш ли ме? – изведнъж запита директорът Александър и спокойното му лице
се оживи от един бърз, презрителен поглед.
Анастасия мълчеше и не вярваше на очите си, че е изговорила наведнъж толкова
грозни и съдбоносни думи.
– Отдавна не се страхувам за себе си – каза той.
А като излязоха на улицата, Александър се спря пред нея и прибави:
– За да не обърнеш жилото си към онази страна, ще ти кажа нещо, което никога ти не
би могла да научиш от другиго за мене. Преди един месец аз поисках свиждане с нея...
Анастасия втрещено го изгледа с лице, вдигнато към неговото.
– Но тя отказа... Тя не дойде – усмихна се той уморено и хладно.
– Аз чаках цял ден, от сутринта до полунощ, на една нечиста станцийка... там в
планината до лагера... но тя отказа да се срещне с мене и върна неотворен пакета,
който ѝ пратих... А там ми казаха, че тя живее само на хляб и вода!... Знай това, не
въвирай носа си в лагера! Никога няма да се срещнем повече ние, двамата с Жулиета!
– Толкова ли я обичаш? – изтощено прошепна Анастасия, сякаш простена. – Няма ли
никаква милост за мене...

434
 – Сбогом, Анастасия – каза вместо отговор Александър, като стисна безжизнената ѝ
ръка, – защото зная, че и с тебе повече няма да се видим. Работи, бори се!... Борбата
може да има смисъл и цел за тебе. Мъката, която съм ти причинил, не се дължи на зло
сърце към тебе, а на това, че аз самият нямам никаква радост в живота. Сбогом!
Анастасия се обърна да види как той се отдалечава под слабата светлина на уличната
лампа. Стъпките му заглъхнаха като ударите на сърцето, което замираше и спря да тупти
в гърдите ѝ.

34.
Стопанинът Манол се върна късно през нощта върху запъхтяния си кон. Той каза, че
иде от града. Като хвърли повода на коня в ръцете на младия ратай, който притича в
тъмнината, той влезе в кухнята и покани Малкия Фердинанд да вечеря с него.
Фердинанд бе вечерял вече, но охотно седна на масата срещу баща си, защото в
последните години рядко се виждаше с него. Стопанинът Манол по цели седмици се
губеше из обширните гори и пасбища. Когато се връщаше в своя дом, копитата на
неговия кон изтрополяваха късно през нощта, за да се чуят отново твърде скоро при
изгрева на слънцето.
– Седни, синко – каза той възбудено. – И ние, двамата, да се видим! Как върви твоята
работа? Прибра ли дървата от горните ливади?
– Всичко е изсушено и прибрано – отговори Фердинанд. – Моята работа върви добре.
– Да, ти се изучи! Ти стана добър стопанин! – унесен в друга мисъл, извика Манол. –
Отдавна вече аз спокойно мисля за смъртта. Бащиният ми имот няма да запустее в
твоите ръце!
Малкия Фердинанд погледна любопитно баща си. Той никога не го бе виждал в
такова състояние, затуй не му дойде наум да се възгордее от неговите похвали.
Истина, той ставаше в тъмни зори и веднага се отправяше към обора, където дояха
кравите. Оттам пътят му минаваше през кошарите към общата кухня, където
подклаждаше голямата зидана печка под тежкия казан, в който отваряваха млякото за
закуска на всички слуги и домашни хора. Оттам той влизаше вкъщи, за да огледа дали
момичетата са почистили добре стаите, а после отиваше в работилницата, за да прегледа
и стегне повредените полски сечива.
От ранна младост той бе оставен сам да се разпорежда вкъщи. По негова заповед
работеха и се хранеха хората във високия планински чифлик, но досега стопанинът
Манол не бе показал, че забелязва това, или да му благодари.
Новата власт не бе посегнала още върху високия планински чифлик на Манол.
– И моите търговии се свършиха много добре – изпразни чашата си Манол. Малкия
Фердинанд забеляза, че той е пил и по-рано, навярно в града. – Ако и майка ти беше по-
добре...
– Тя се държи много добре напоследък – наведе очи Фердинанд. Той се срамуваше
пред баща си за състоянието на своята майка. – Започна сама да се реши, а вчера ми
заяви, че роклята ѝ е вече извехтяла и трябва да бъде сменена с нова. Това показва, че
тя обръща вече внимание на себе си.
Но Манол не го чу. Той гледаше на масата, цял погълнат от мисълта, която го мъчеше.
– Слушай, сине! – внезапно извика той. – В Соления залив вчера са убили вуйчо ти
Фердинанд!
435
 Този вик се заби като нож в гърдите на Малкия Фердинанд. Те никога не бяха
говорили за Големия Фердинанд, чийто дух витаеше над тези високи гори и просторни
пасбища – царството на Манол. Този дух безгранично господстваше над всяко Мано-
лово благо, защото слизаше на своя воля и в неговия чифлик, като караше неговата жена
Мария да лудее в най-затънтеното крило на сградата, понеже духът на Стария Ферди-
нанд имаше демонска власт над болната стопанка, която бе негова сестра.
Да, хората от чифлика и селото до ден-днешен разправяха, че Мария била най-добрата
чифликчийка в околността и че това време траяло, додето дошъл в планината нейният
стар брат на име Фердинанд.
Каква магия бе направил той на този голям чифлик и върху душата на неговата
стопанка, никой не знаеше, но оттогава тя легна болна, а буреносните облаци се събраха
и не се разпръснаха вече от това високо планинско място.
Под тяхната черна заплаха израстоха двете деца Фердинанд и Ела. Фердинанд стана
мълчалив и затворен младеж, а Ела порасна с хубаво лице, по което не минаваше
моминска усмивка. Навярно затуй тя рано се омъжи за един чифликчия и замина за
далечна Тракия.
Когато нейният баща и брат ѝ Фердинанд я качиха в колата, пълна с най-хубава
наредба за новата ѝ къща, Ела тихо заплака с очи, отправени към задното крило на
чифлика, където живееше майка ѝ.
Никой не я повика и Ела замина без майчина целувка на челото си.
Когато Малкия Фердинанд съобщи на майка си, че Ела се е омъжила за богат
чифликчия, тази вест не произведе впечатление върху нейната помрачена душа.
– Омъжила ли?... – след малко запита тя. – За чифликчия!... Нима Ела не можа да
намери някой по-добър?...
Тъй Малкия Фердинанд остана сам при нея, вързан за варосаните къщи на чифлика,
за неговите крави, гори и безчетни пасбища. Сам под буреносните облаци, останали над
това планинско място от времето на Стария Фердинанд.
– Кой го е убил? – запита тихо и горестно той.
– Комунистите – отговори Манол. – Той беше големец. Онези в залива!...
Комунистите още не бяха стигнали до неговото горско владение в планината.
Фердинанд наведе очи и потрепери. Една тайна горест бе останала в детската му душа
заедно със замъгления вече образ на Големия Фердинанд.
– Само вчера се е случило това! – пияно се усмихна Манол, като поклати черната си
глава. – Буум!... И никой не знае в коя безкръстна яма лежи сега като куче този славен
човек Фердинанд!...
Малкия Фердинанд изпи чашата си до дъно и погледна лицето на баща си. Бузите му
бяха пребледнели и мрачни пламъчета лижеха възбудените му очи.
– Защо го мразиш толкова! – изведнъж извика той, раздразнен от това, което свят-
каше в погледа на баща му.
– Той разруши нашия дом! – свирепо го погледна Манол и сведе очи. – Той почерни
моя бял чифлик! Ти беше малък... Ти не знаеш колко много значи неговото име за мен...
за теб... за твоята майка... Той погуби нейната душа. Всичко, каквото изтеглихме, ние
теглим още, защото преди толкова години аз пуснах този човек Фердинанд да прекрачи
прага на моя чифлик. О, не мисли, че той го направи с моя покана. Нито аз, ни6то майка
ти бяхме тук. Когато се върнахме, той се беше настанил вкъщи при вас!... Тогава нещо
ме удари в гърдите!... Нашата душа е здрава, планинска и носът ни е вълчи нос. Такива
са били и дедите ми, които бяха най-добрите ловци в целия Балкан. Тогава аз усетих, че

436
звярът е влязъл в къщата ми!...
Манол изпи още една чаша и трескаво продължи:
– Какво можех да направя аз?... Майка ти беше луда от радост. За първи път тя видя
човек от своето семейство и за нещастие тя видя най-умния – Фердинанд. На него ум не
можеше да дадеш или да му заповядаш. Така той зарази кротката душа на майка ти с
думи за човешка свобода и не знам още какви глупости.
Манол млъкна и между двамата мъже настана дълго и мрачно мълчание.
– Като мома твоята майка имаше някаква история с моряк – изведнъж пое Манол.
Фердинанд смаяно го погледна, но баща му изглеждаше съвсем пиян и унесен. – Чуй,
синко, когато аз отидох да се оженя за майка ти... знаеш ли къде я намерих?...
Малкия Фердинанд плахо погледна неговото зачервено до ушите лице, но Манол
само го стрелна с очи и се ухили нещастно:
– При този моряк, в неговата стая...
– Татко!... – извика възмутено Фердинанд.
– Не скачай и не викай, сине! – презрително се усмихна Манол. – Ти не знаеш още
какви мръсотии могат да ти направят хората! Слушай!... Знай го от мене! Никой звяр в
тези планини не може да ти направи това зло, което човек може да измисли да ти стори!
Човекът, особено онзи в долините, употребява своя ум само да те излъже, да ти
изневери, без да забележиш, да те ограби, без да усетиш ръката му в джоба си! Ние,
планинците, по-малко разбираме от тези работи. И все пак ти казвам, твоята майка бе
по-чиста от другите. Например тя не ми каза, че ме обича и не се направи на много
весела, когато стана моя жена...
– Но защо тогава ти я взе? – задъхано запита Фери. – Защо като си знаел, че го обича?
Манол го погледна пияно.
– Защото я харесах! – заяви той. – Защото бях млад вълк и не можех да дам на един
шугав пес да издърпа овцата от зъбите ми! Защото се чувствах господар! Големи
господари бяхме ние, нашата фамилия... Сега съм вече стар и зная, че никой не е
господар тука! Господар е само Бог. Над всички ни. Сега зная, че нашето сърце е нашият
тиранин. Майка ти не обичаше мене, а своя моряк обичаше тя. Ако и сега има малко
разум в главата си, ще ти каже, че обича него, а мене мрази...
Малкия Фердинанд отвърна очи от трескавото лице на баща си и мисълта му отлетя
при тази, която години наред живееше затворена в най-затънтеното крило на чифлика,
с тяло отпуснато и излиняло, потънало в дълбок, плетен стол.
Празен и нелюбопитен, погледът на Малката Мария увисваше от ранна утрин върху
някоя вещ в стаята и оставаше да виси върху нея, додето влезеше Малкия Фердинанд.
Тогава тя вдигаше глава към него и веднага запитваше:
– Фери, тука ли е баща ти?
– Да – всеки път отговаряше Малкия Фердинанд. – Тука е, мамо! Добър ден, мамо!
Но Мария не отговаряше на неговия поздрав. Тя искаше да знае само дали Манол и
този ден е в чифлика.
Мария бе осъдена в чифлика на Манол до живот. Едничкото, което можеше да чака,
бе неговото заминаване.
– Тука ли е баща ти? – този въпрос чуваше Фердинанд всеки път, колчем видеше
своята майка.
– Да, тука е, мамо – отговаряше той, въпреки че Манол не се бе връщал от седмици.
Последните години той твърде нарядко пристигаше ненадейно късно през нощта, за да
замине отново с изгрева на слънцето.

437
 Малкия Фердинанд знаеше, че по този начин баща му Манол от години не е срещнал
с очи нещастната му майка, която понякога напускаше рано сутрин своята усамотена
стая, за да седне сред поляната на слънце.
Трескавите ѝ очи втренчено гледаха бързото бягане на белия поток. С часове седеше
тя там и само когато видеше Фердинанд да бърза от обора към къщи, вдигаше глава,
викаше го при себе си, караше го да си наведе ухото до изсъхналите ѝ устни и питаше
шепнешком:
– Тука ли е баща ти?
Ненавистта към Манол, едничкото ясно чувство, останало в помраченото ѝ съзнание,
не ѝ позволяваше да проверява лично неговото присъствие вкъщи. Тя се осведомяваше
затова всеки ден от Фердинанд, от своя мил син, който бе кротък и сърдечно се грижеше
за нея. Тя на него вярваше, само от неговите ръце приемаше храна, на него позволяваше
да измие лицето ѝ, да среши прошарената ѝ коса. Само неговото име викаше тя гласно
и с особена охота:
– Фердинанд!... Фердинанде!... Фери!...
И Фердинанд винаги се отзоваваше.
– Тука ли е баща ти? – питаше тя в ухото му. – Замина ли баща ти?

***

– Да, тя ме мрази – въздъхна Манол. – Това ми е сега тъй ясно!... По-рано тя не ме

мразеше Напротив, бе започнала да ме обича и под моето наблюдение стана добра
стопанка, а за вас отлична майка. Аз бях сигурен, че с течение на времето ще ме обикне
истински, защото нейната душа е дълбока и искрена. Но една вечер аз намерих в моя
дом този... Фердинанд! Къщата ни по това време цъфтеше, майка ти се намираше в най-
добрите си години. С един удар обаче той сломи здравата ми ръка, която крепеше
живота на сестра му. Когато той си отиде, всичко между нас беше свършено. След него
тя реши да бяга към морето. Когато я извадих от вира, бе вече късно. По-добре да я бях
оставил да се удави там!... И без това нейното мъчение от толкова години е страшен
вир! Фердинанд я хвърли там и ме остави аз да я извадя. Но той много дълбоко я беше
хвърлил...
Манол наведе отчаяно глава и се опита пак да си налее.
– Стига, не пий вече! – посегна Фердинанд.
– Аз пия така цял ден – тихо се противопостави Манол. И като помълча, още по-тихо
прибави: – Все пак, когато се научих, че са го убили така кучешки, стана ми зле. Така
мъчно!... Тъй мъчно!... Не мога да ти изкажа!... Той беше белязан човек!... Божи човек!...
Личеше си, че Божия пръст бе сложен върху челото му. Додето ние се грижим само за
хляба, той мислеше за душата си.
Фердинанд дълго време мисли и най-сетне горчиво се усмихна.
– Божия пръст не го е запазил! – каза той.
– Да, не го запази! – отвърна Манол. – Напротив! Неговите убийци нарочно трябва да
са го убили с такава грозна смърт. С това те са искали да смажат Божия пръст, който бе
сложен върху челото на Фердинанд. Защото те мразят Бога!
Малкия Фердинанд разшири от страх очите си и се прекръсти. Тъмните борове
шумяха над техния нисък покрив в студената планинска нощ. Над могъщата планина с
високите тъмни борове бдеше необятното бистро небе, по което трепкаха звездите на
Бога.

438
 Малкия Фердинанд се боеше от Бога, защото бе припознал Неговото величие на
високата планина. Разтрепераната му ръка се сви на гърдите, додето очите му продъл-
жаваха да гледат уплашено.
Струваше му се, че премазаният Пръст на Бога виси над главата му, над главата на
баща му Манол, над планината и над цялата страна.

На следната година в ранна пролет Манол слезе от горите, които бяха на север.
Лицето му изглеждаше посиняло, гърлото му гореше и той поиска вода. Когато
слугинята му донесе чаша ледена вода от кладенеца, той поиска Фердинанд да го заведе
на потока. Искаше му се да се изправи срещу неговото течение и цял да го изпие.
Фердинанд го сложи на легло и изпрати бързи конници да доведат лекаря от града.
Манол не се възпротиви този път, въпреки че мразеше всеки новодошъл.
– От една седмица ми е така зле – каза той, – но аз чаках горе да ми премине. Снощи
обаче почувствах, че става лошо. Простинах аз горе на кошарите, Фердинанде. Лоши
ветрове духат тази пролет!
Стопанинът Манол падна изтощен на леглото си. Фердинанд седна до него, подаваше
му сегиз-тогиз чаша изстудена суроватка и чакаше лекаря. Сеното от Долните ливади
не бе прибрано в купи и той много се тревожеше за него. Утре можеха да плиснат
дъждовете и да го понесат надолу по склона. Какво правеха и кравите на западното
бърдо? Дали не бяха навлезли между новите разсади?
Манол пъхтеше и остра кашлица раздираше сухите му гърди. Докторът пристигна
късно през нощта и установи, че Манол е получил на кошарите остро възпаление на
дробовете.
Мария, която чу тропота на талигата, причака Фердинанд до неговата стая и тихо
запита:
– Баща ти ли замина?
Фердинанд за първи път се сепна от нейния въпрос, въпреки че му беше навикнал от
години. Колко страстно чакаше неговата майка заминаването на баща му! От колко
години го чакаше тя!
– Не, не е заминал! – бърже каза Фердинанд.
На другия ден тя бе неспокойна и пак го запита.
– Татко е много болен и лежи в стаята си! – за първи път нетърпеливо ѝ отговори
Фердинанд.
Мария усети неговото нетърпение и лукаво премига с избелелите си клепки.
– Няма ли да отидеш при него? – запита Фердинанд.
– Аз!... Не, не ща! – отговори Мария и си влезе в стаята.

Над чифлика се надвеси злокобна тишина. Изрядко се чуваха по стаите заповедите на

Фердинанд. Мълчаливи слугини се озоваваха на неговото повикване, загрижени ратаи
седяха без работа върху ритлите на разпрегнатите коли, с очи вперени във вратата на
чифлика, където лежеше стопанинът Манол. Жените за полска работа си бяха отишли в
село. Кучетата безгласно се събираха около потока и гледаха тихо неговото бързо
течение. Вечерно време кравите се завръщаха, като плахо навлизаха в двора една подир
друга, без да се ритат в хълбоците, както в предишните дни. Техните големи очи гледаха
влажно и въпросително варосаните къщи на чифлика.
На четвъртия ден заваля проливен дъжд. Миризмата на мокра пръст и окосена трева
изпълни стаите на чифлика. Навярно пороят бе отнесъл надолу към селата сеното на

439
Долните ливади.
– Много ме души! – изпъшка Манол.
Фердинанд стана и затвори прозореца.
– Мария!... Мария!... – тихо се вайкаше Манол.
– Да повикам ли мама? – попита Фердинанд.
Стопанинът Манол го погледна с бялото на очите си, повдигна се на лакът, с голямо
усилие поиска да каже нещо, но тежкото му тяло се стовари назад. Агонията започна.
Като ранен вълк, бавно заумира стопанинът Манол в своя висок чифлик. Гърдите му
пращяха от напрежение, гъсти вади пот течаха по браздите на сухите му, черни бузи.
Лекарят каза на Фердинанд, че краят е настъпил.
Фердинанд гледаше баща си как отчаяно се бори с жилавото си тяло срещу смъртта.
Всички борби, които изборваше в живота си, свършваха тази вечер. Тези жестоки за
Манол борби се сториха сега на Фердинанд дребни залъгалки, безсмислени и излишни.
Ако Малкия Фердинанд бе живял неговия живот – покорен на съдбата, той щеше да
върне някогашната Мария на морския бряг и щеше да се затвори сам в големия чифлик.
Какво бе постигнал стопанинът Манол като се е борил?! Неговата борба направи жена
му Мария да се затвори без разум в другия край на чифлика. Ела се загуби да гледа
чуждо стопанство в далечна Тракия и техният чифлик опустя.
Едничък Фердинанд остана при смъртния му одър до последното му хриптене от
неговите устни. И да спусне клепките над неговия изстинал поглед.
С лице в шепите си той се наведе над баща си и зарида да го оплаче за себе си и за
двете прогонени жени от тяхното семейство, които не знаеха, че той сега умира и затуй
не можеха да го оплачат.
Привечер стопанинът Манол събра всичките си сили и издъхна. Лекарят разтвори
вратите на неговата стая. Хората от чифлика, наклякали в тъмното зад вратата, паднаха
на колене и се прекръстиха.
Фердинанд излезе сам пред постройката. Дъждът престана. Сладка миризма излизаше
от земята. Тъмните силуети на дърветата изглеждаха набъбнали от влага и изпарения.
Обикновено ранните пролетни нощи не биваха тука тъй топли. Фердинанд скръсти умо-
рените си ръце на гърдите и погледна небето.
Той бе останал съвсем сам.
Тази нощ го направи пълновластен господар на големия чифлик, на несметното
число високи дървета в планината, на неизброимите пасбища и ниви по склоновете, на
двурогите, едри стада и ситния добитък, чието число знаеха само най-ревностните
пастири. Всичко туй от тази черта на планината, където изгряваше слънцето, до
чертата, където залязваше, бе негово и на него той бе единственият господар.
Фердинанд тихо въздъхна, като се опря на мократа стена. Дали щеше да бъде той
добър и строг стопанин като Манол? Сигурно не. Такива стопани се раждат по
наследство. Те са планински династии. Синът поема пушката от ръката на баща си,
повода на юздата и бича. И всичко тръгва по-добре, отколкото е вървяло. А Фердинанд
не се числеше към династията на Манол. Светлокафените му коси и сиви очи показваха
ясно, че той прилича на Мария, която с лудостта си възпрепятства голямото дело на
Манол. Но тази вечер той си даде горещ обет, че ще се старае да поддържа поне в този
ред това, което бе останало нему. Това, което упоритият стопанин Манол бе градил до
днес.
Като привърши своите разпоредби на слугите и като нареди старите слугини да спят
при мъртвия, Фердинанд тръгна да се прибере в стаята си. Отдалече той видя в

440
тъмнината на коридора светла цепка под вратата на майка си. Защо не спеше и тя?
Чувстваше ли, че става нещо в чифлика, че нейната желязна клетка е разчупена, че
Манол е мъртъв, че тя е свободна?...
В този миг вратата бърже скръцна. Фердинанд отскочи настрани. Той разбра, че
майка му е слухтяла цяла вечер за неговите стъпки. В този миг се сети, че не ѝ е носил
храна от снощи и че тя трябва да е страшно изгладняла.
– Сега ще ти донеса вечеря! – уморено ѝ викна той.
– Ела, ела! – повика го тя вътре.
Той влезе при нея. Мария изглеждаше особено възбудена. Побелялата ѝ коса бе
старателно причесана около пожълтелите ѝ, увиснали бузи. Фердинанд забеляза, че
храната, която ѝ донесе снощи, не е бутната на масата.
– Замина ли баща ти? – изведнъж извика тя и в гласа ѝ изпищя такова нетърпение, че
Фердинанд скочи като ударен и после уморено се стовари в нейния широк плетен стол,
покрит с дебело, меко одеяло.
– Замина ли баща ти? Тебе питам! – с писък се нахвърли към него Мария, сякаш се
готвеше да го удари.
– Да, той замина, мамо! – окаяно прошепна Фердинанд и заплака. – Седни при мене,
успокой се!... Татко замина!...

***

– Замина!... – изхълца Мария и седна на пода в нозете му.

Угасналото ѝ лице се покри с розовина. Тя сложи изсъхналите си ръце на неговите
скути и едри сълзи на радост и облекчение потекоха по гърдите ѝ.
– Замина!... Тъкмо се бях съсипала да чакам!... Не можех повече да чакам!... Но аз
чувствах, аз знаех, че тия дни той ще замине!... Не зная защо, но снощи на мене ми стана
тъй ясно, че той ще замине!... И той наистина замина!... Фердинанде, Фери, сине...
направи сега на майка си хубави дрехи!
– Защо ти са хубави дрехи? – задавен от сълзи, запита Фердинанд. Той скри лице в
ръцете си и горчиво зарида.
– Защо плачеш, мое момче? – усмихна се и се изправи тя. – Сега ние ще вървим!...
Още утре рано-рано ще заминем!...
– Къде, мамо? – горко изхлипа Фердинанд.
– Ще идем на морето! – изпищя Мария, като се заля в поток радостни сълзи. – Ще
идем при вуйчо ти Фердинанд!
Малкия Фердинанд сепнато повдигна глава.
– Легни, поспи си, утре ще видим! – стана той.
– Не, не, аз ще събирам моите дрехи и твоите... Ти ли пък сега ще ме спреш! – с
недоверие се усмихна тя. Нейният Фердинанд ще я спре!... – Утре рано, мое момче, ние
трябва да срещнем слънцето на път!
Утре при изгрев слънце той трябваше да погребе в гората баща си, стопанина Манол,
но той не можеше да ѝ каже това.
– Ние не можем да идем при вуйчо Фердинанд! – уморено въздъхна той. Премного
вълнения бе преживял този ден.
– Защо пък не! – весело изпищя Мария. – Той ми каза: „Ти винаги можеш да разчиташ
на моето приятелство, Мария. Винаги!“... Ти не знаеш колко много ние се обичаме с
него! Ти никога не си чул от мене това. Ти не знаеш колко отдавна той ме чака да се

441
освободя и да литна при него...
– Той отдавна не те чака, успокой се, мамо! – въздъхна Фердинанд.
– Не ме чака!... Хе-хе!... Че защо?
– Аз сбърках, че още тогава не ти казах... Има година време оттогава... Вуйчо
Фердинанд умря преди една година....
Неочаквано и за самия Фердинанд Мария разбра това. Усмихнатото ѝ лице изстина и
се сви. Посинялата ѝ, старешка уста зина. Тя погледна умолително уплашеното лице на
сина си и премига.
– Умрял преди една година... – бавно каза тя. – Защо не ми каза?
– Не исках да те огорчавам тогава, мамо! – улови ръката ѝ Фердинанд. – Но ние ще
идем на морето, въпреки него.
– Въпреки него!... – прошепна Мария и Фердинанд видя, че тя е в пълно съзнание, в
каквото не бе идвала от много години. – Сине мой, ти не знаеш какво говориш. Върви
си! Остави ме сама!
– Но, мамо! – въздъхна уморено Фердинанд. Всъщност той беше само безкрайно
уморен.
По лицето на Мария се изписа сухота и безразличие към неговата болка, както и към
неговото изтощение.
– Само бати Фердинанд беше добър към мене... – каза тя със старешко шипене между
устните си.
Двамата дълго мълчаха и замислено гледаха в пространството.
– Само Фердинанд ме обичаше и разбираше. Кой сега ще погледне в моето сърце?...
Кой ще ми каже какво да правя?... Той беше моят единствен близък човек на земята...
– Аз ще те заведа на морето, мамо! – каза синът.

По търговския кей на Соления залив бързо вървеше една стара жена. Черното ѝ
облекло изглеждаше скъпо и съвършено ново. На главата си тя носеше черна кърпа,
вързана под брадата, както я носят старите жени от Балкана. Но кърпата беше от най-
дебела, чиста коприна и по ръбовете си имаше тежка бродерия с възли от сърмени
нишки. На челото под черната забрадка се подаваха гладко вчесаните бели коси на
жената, които имаха гълъбовия цвят на очите ѝ. Тя леко подскачаше по кея и по всичко
изглеждаше, че весело бърза нанякъде, като че ли отиваше на сватба.
Очевидно тя бързаше към отсрещната страна на търговското пристанище. В този
късен следобеден час редките минувачи на кея не ѝ обръщаха никакво внимание.
Носачите, които носеха качета солена риба на гърба си и ситно тичаха от лодките до
отворените кореми на магазиите, я сръмжаваха, че се пречка на пътя им. Въпреки това
те спираха за миг да я почакат да мине, защото колкото и да не обичаха да се церемонят
с дамите, тя изглеждаше една много мила и весела стара жена.
Мария се усмихна със сивите си очи.
– Не ругай така! – викна тя на един стар преносвач. – И аз бързам! А моята работа е
много, много по-важна от твоята!
Носачите не ѝ обърнаха повече внимание и Мария продължи все тъй леко и весело по
кея. По пътя си тя пиеше морето с очи, поглъщаше корабите, които се люшкаха, пуснали
котва навътре в морето, спуснали платна върху накъдрената зелена вода. Цяла неделя
ги е гледала вече тя от сутрин до вечер, но не можеше да им се нагледа. Прегърната като
радостно момиче от сина си Фердинанд, тя рано сутрин дохождаше на морския бряг.
Тази тиха компания избираше някое закрито от течение място и се настаняваше за през

442
цял ден край морето.
В първите дни Мария най-много се вълнуваше от морския шум и усещаше, че ѝ
припада от бухтенето на вълните при нозете ѝ. Но дошла на себе си веднъж, тя за нищо
на света не се оставяше да бъде отведена от Фердинанд на почивка вкъщи. Откакто бяха
дошли на морето, не се беше забравяла нито веднъж. Тя здраво помнеше, че е в своето
родно място, за което беше копняла цял живот. Едва привечер двамата весели се
прибираха в къщата на сестра ѝ Ката. Тяхната родна къща те намериха заключена. Маца
и Атанас се бяха завърнали в София.
През тези дни тя не бе пожелала да остане сама, въпреки че надзорът върху нея от
страна на Фердинанд бе много отслабен. Той вярваше горещо в целебните средства на
родния въздух и на самото море върху нейната разнебитена душа. До този ден надеж-
дата му не го беше излъгала.
Не го плашеше вече и вдълбочаването, в което майка му изпадаше често пъти, когато
заставаха край морето. По това време Мария отправяше сивия си поглед по безкрайната
вода и мислеше, докато той се мъчеше да отгатне по лицето ѝ нейните мисли. В края на
краищата той се убеждаваше, че тя мисли за своята младост. Той не можеше да
предположи, че през тези дни Мария бавно, но упорито се подготвяше за една
съдбоносна среща, среща със своето моминство, среща със своята любов, с единствения
мъж, когото бе желала в живота си. Но кой можеше да предположи такова нещо подир
четвърт столетие?... Той отдаваше нейната замисленост на спомените и почтително
мълчеше около нея.
– Никъде не се яде така много и така сладко, както на морето! – редовно заявяваше
Мария, като поглъщаше с разтворени ноздри морската миризма.
– Ако ти дадат водорасли, ти и водорасли ще ядеш! – смееше се Фердинанд. За него
миризмата на тази подводна растителност бе нова и много тежка.
– Водорасли ще ям! – викаше Мария. – Пясък ще ям, камъни ще ям и змии ще ям,
щом са от морето!
А Фердинанд се смееше и се радваше на нейните викове.
– Колко е голямо и синьо морето! – въздишаше той, като не можеше да откъсне очи
от безбрежното движение на синята водна маса, а на ума му идваха думите на Стария
Фердинанд: „Какво е море ли?... Морето е синьо небе върху земята.“
До това време Малкия Фердинанд познаваше само гората и синьото небе върху нея.

И тъй, дойде денят, в който Мария се почувства достатъчно подготвена с вълненията,

които ѝ причиняваше морето, и достатъчно подготвена да понесе сътресението, което
можеше да ѝ причини свиждането с оногова, който до неотдавна смяташе вече за къс от
недействителността, сън от огромната нощ на нейното минало.
В този ден, когато къщата на Ката утихна за следобедна почивка, тя трескаво облече
най-новите си дрехи, които никога не бе докосвала досега и излезе.
Отначало я обзе страх и тя направи още една обиколка из познатите места край
морето. Езикът ѝ съхнеше, сърцето ѝ бъхтеше в гърдите, ушите ѝ пищяха. Но после тя
се реши. Защо да се бои толкова?... Може би той и да не е този ден в залива!... Може би
да е на път! Тя само ще попита да разбере... И ако трябва ще чака месец, дори и два... И
преди тя го е чакала цели седмици... А после бе чакала срещата с него четвърт столетие...
Мария почти тичаше по търговския кей. Когато излезе от него, тя тръгна край
редицата ниски, двуетажни къщички – отдолу с полуизбени дюкянчета и с по един
нисък и вехт етаж отгоре. Сърцето ѝ тъй забъхта, че тя се спря, извади от джоба си бяла

443
кърпичка и изтри студената пот от челото си.
Сивите ѝ, остарели очи се вдигнаха и изведнъж сърцето ѝ примря. То позна в тази
редица еднакво ниски и вехти къщи, къщата на своите сладки спомени, къщата на своята
любов.
– Колко била схлупена и колко малка!... – с горестно учудване помисли Мария. Без
да иска, тя си припомни здравите планински къщи на Манола, в които преди четвърт
столетие бе влязла като печална затворница.
– Тогава аз мислех, че Манол ме отведе от един голям замък край Черно море! – с
уплашен поглед си каза тя. – Каква схлупена къщурка бил той!...
Да, тази къщурка приличаше досущ на всички други от сивата редица на брега.
Нейната фасада беше посивяла и мухлясала от влагата и ветровете на морето. Покривът
плесенясал. Прозорчетата на горния кат изглеждаха малки, вехти и черни.
Под тях, в някаква полуизба, се помещаваше дърводелницата на техния стар приятел
Кока. Той беше вътре, там! Ах, какъв славен младеж бе дърводелецът Кока! Какъв беше
млад, висок и розов, а сега колко е надебелял и се е свил надве към земята. Бузите му –
увиснали над синята и пълна брада, а малките му очи, които някога святкаха по лицата
на младите момичета, сега мигаха и гледаха диво и просто.
Мария се приближи предпазливо, със затаен дъх.
– Добър ден, Кока! – извика примряло тя.
Старият Кока учудено я погледна с мишите си очи, потънали в синкава лой.
– Коя си ти? – запита той, като излезе на слънце.
– Хе, не ме ли познаваш вече? Ние се знаем от много години! – каза Мария с
разтреперана веселост. – Аз съм Мария... Едно време заедно ходехме на риба с кораба
на... нали знаеш, как му беше името?!...
Мария се задави и почувства, че не може да произнесе името на своя любим, което бе
крила четвърт столетие в сърцето си.
– Че кой ще да е бил тоя?! – замисли се Коката, като седна до нея на големия пън,
който му служеше за цепене на дърва.
– Онзи, нали знаеш, който имаше голяма гемия „Мария“... Онзи, висок един, тънък,
с черна коса и сини очи... Нали знаеш... Колко пъти ходихме заедно с тебе на неговия
кораб!
– Аха! – извика Коката. – Спомням си, спомням си! Ама ти колко си се изменила!
Къде се изгуби ти?
– Истина, много години не съм се връщала тука! – задавено каза Мария. – Корав страх
стисна гърлото ѝ. Тя се уплаши да разговаря по-нататък с Коката. Едва сега ѝ стана ясно,
че тя разговаря с него подир двайсет и пет години и че би могла да чуе и научи нео-
чаквано много лоши работи за себе си. Копнежът ѝ по един мъж бе изравнил за нея
времето, което бе преживяла без него. Но той!... Какво бе станало с него?
– Да, много сме остарели! – усмихна се нелюбезно Коката. – Теб едва си спомням. Ти
наскоро изчезна. Но с него дълго време другарувахме отпосле.
– Ама той не живее ли вече тука горе в тази стая?... – примряло и глухо запита Мария.
Стори ѝ се, че се губи, че почвата изпод големия пън се изплъзва и свлича в
раздвиженото дълбоко море.
– Че ако ти си била още тука по онова време, не знаеш ли, че той се удави? Хубавата
му гемия „Мария“ се разтроши някъде към турските брегове.
– Но, как... как е възможно? Кога е станало това?... – прошепна Мария.
– Че трябва да има двайсет и повече години. – Аз едвам си спомням – напрегнато каза

444
Коката. – Толкова отдавна беше...
Двамата дълго останаха да седят на пъна. Слънцето залязваше и набъбналата вода
шумеше в синьо, сиво ѝ черно пред покрития с талаш и стърготини бряг пред дърво-
делницата. Гларуси виеха големи дъги над застиналите в пристана гемии, където
моряците сновяха между здраво насуканите платна.
Мария гледаше нататък и не говореше нищо. Лицето ѝ беше угаснало и старо, а
погледът забравен и пуст като гроб.
– Нямам какво да те почерпя – каза по едно време Коката. – Тук нищо нямам, освен
половин стомна кисело вино.
– Няма нужда – глухо каза Мария. – Починах си при тебе. Сега ще си вървя.
Тя прибра новата черна пола около коленете си. На Коката му се привидя, че тя
изведнъж стана дребна и почти изсъхнала като лист.
– Трябва да си боледувала – каза той.
– Да, дълги години – тихо отвърна Мария, като отправи за последен път празния си
поглед върху мухлясалата стена на старата къщурка.
– Сбогом, Кока!
– Сбогом! – малко озадачен, отговори Коката. Той дълго време остана да стои пред
дърводелницата и да гледа подир нейния малък силует, който се отдалечаваше по
пясъците край града. Двата края на черната ѝ забрадка хвърчаха като черни крила от
двете страни на раменете ѝ. Тя приличаше на малък чер прилеп, който подскачаше по
жълтия път на пясъците.
Така Мария вървеше срещу вятъра, без да се обърне повече към къщата, към която
неспирно и лудо беше бързала през всичките години на живота си, прекарани далеч от
Соления залив. Вятърът бръмчеше в двата края на забрадката ѝ.
– Двайсет и повече години!... Значи още тогава!... Още тогава е бил вече мъртъв!...
Пред очите ѝ внезапно като бурно и разбъркано море се разлюляха годините на
живота ѝ, които бяха изтекли подир него. Пред нея се изпречи големият планински
чифлик, който опустя заради нея, а пред него строгата и мрачна фигура на съпруга ѝ
Манол... Ето и планинския вир, в който се хвърли с главата надолу!... А той бил мъртъв
от двайсет и повече години!...
Тя помисли за двете си деца – Ела, която забягна поради нея в далечна Тракия, и
Малкия Фердинанд, който от ранно детство трябваше да поеме бремето на нейните
грижи в големия чифлик.
А когато се възкачиха с Големия Фердинанд на „Войводата“, за да погледнат от
неговата височина към любимото море... той е бил вече мъртъв!...
Всичко е било свършено, далеч от този бряг, някъде към непознатите турски
брегове...
Отпреди двайсет и повече години!...

,,... Хе-хе, нима ти не знаеш това?...

Къде си била ти през това време?...
Това се случи преди двайсет и повече години!...“

Мария заподскача по жълтия път между дюните и с чудновати извиквания започна да

се дърпа настрана, като че ли се плашеше от света, който повече не можеше да разбере
и познае.
Вятърът бръмчеше в двата края на черната ѝ забрадка и тя се загуби с подскачане като

445
малък черен прилеп между пясъците.
Когато късни минувачи, които се прибираха от центъра на града в квартала на
солниците, я заловиха да пищи и подскача, тя не знаеше вече коя е, как се нарича и къде
трябва да я заведат.
Познаха я по името на Фердинанд, когото тя извикваше ясно подир всеки писък.

На сутринта Малкия Фердинанд мълчаливо я натовари в колата, като я завърза за

ритлите.
Леля му Ката и двете ѝ дъщери тихо плачеха в двора, а уволненият първоначален
учител не се виждаше нито вкъщи, нито на улицата.
Тази луда жена, която изнасяха от техния дом, нанасяше непоправим срам на
семейството, което имаше две дъщери за женене!
Малкия Фердинанд се качи на капрата и удари коня.
Колата бързо напусна Соления залив на път за високата планина, към непристъпното
царство на мъртвия стопанин Манол.
Малкия Фердинанд мълчеше по целия път, като мислеше за него. Да, баща му Манол
бе прав! Неговият наивен син Фердинанд уби неговата Мария, като я изведе от
сигурното царство на съня и я върна в страшното царство на живота.

35.
С мъка в сърцата си цяло лято Катка и Драго чакаха майка Катерина да събере сили
и да се вдигне от легло, но тя не стана и забрани на съпруга си Бождар да дойде и я
отведе от Соления залив.
В края на лятото Катка стана майка на второ дете.
Когато Драго занесе детето в леглото на майка Катерина, тя го пое с изсъхналите си
ръце.
– Момче е, майко Катерина! – гордо извика Драго.
– Слава Богу! – въздъхна Катерина, обаче лицето ѝ не изрази нито възторг нито
одобрение. – В нашия род е имало премного жени!
– И ето днес се роди първият мъж! – възкликна Драго.
– Днес обаче аз не зная защо трябва да се раждат и мъже – отговори Катерина. –
Мъжете са подхвърлени, както и жените, на терзания и смърт. Но ти не казвай на Катка,
че съм казала това! Вие, двамата, трябва да живеете, да се радвате и да не мислите за
смъртта! За мене светът се промени. Сега аз трябва да призная, че добрият господин
Фердинанд имаше право, когато казваше: „Човекът който знае, че ще умре, не може да
ражда деца!“
Драго Търговеца я гледаше с недоумение, но с гордо сърце слушаше всяка нейна
дума. Той се червеше от удоволствие, защото се чувстваше от много време удостоен с
нейното доверие. Когато майка Катерина разговаряше по този начин с него, той
забравяше, че е Драго Търговеца от рибния кей, а смяташе себе си за високоиздигнат
събеседник на жената, която бе имала в своя живот за другар Фердинанд. По тази
причина той приемаше с голяма охота и трогателна сериозност и най-горчивите думи
от нейните устни, които често пъти наполовина разбираше.
– Аз нямам чувството, че моят син може да умре, майко Катерина – заяви той.
– Да, така е – каза Катерина, като целуна набръчканото лице на детето и му го
446
подаде. – Ти си човек със здраво тяло. Човекът е лишен от съзнанието за смъртта.
Драго напрегнато погледна лицето на сина си.
Да... той може да има този син, защото той няма съзнанието, че неговият син е
заплашен от смъртта и че може да умре.

Катка бърже се вдигна от своето родилно легло, но майка Катерина все още не
можеше да напусне своята болнична постеля.
Тя имаше искрен и възторжен приятел в лицето на Драго, който от сутрин до вечер
тъгуваше и се бореше да пропъди нейната тайна болест.
Още не замръкнало, пръв от всички търговци, той заключваше дюкяна си на рибния
кей и тичаше вкъщи. Като целунеше Катка по устата и качеше децата си по два пъти на
широките си рамене, той оправяше палтото си и влизаше при майка Катерина.
– Погледни днес какво ти нося! – изправяше се той зачервен и запъхтян до леглото ѝ.
Нещо съблазнително за ядене потреперваше в неговата протегната и зачервена ръка. –
Лекарят каза да го изядеш. На теб ти липсва кръв, кръв и кръв! А това дава кръв!
Всеки неделен ден той питаше:
– Не искаш ли, майко Катерина, да поизлезеш с мен на слънце? Теб ти липсва слънце!
Въздух и слънце!
И като навеждаше настрани своето бяло и отново напълняло лице, Драго я гледаше
тъжно, като не се усмихваше в отговор на нейната усмивка.
– Ти мислиш, че ми липсва живот, нали? – питаше го Катерина.
– Ти не искаш да живееш, майко Катерина – тъжно отвръщаше Драго. – Теб не ти се
живее... Ние се борим, но ти не се бориш.
– Не е вярно! – възпротиви се най-сетне Катерина. – Аз искам да живея, но се
чувствам много уморена за нов живот. Сега аз разбирам защо никой не е живял два
живота на земята. Човешките сили едва стигат за един живот.

Есенният вятър задуха и обрули листата на дърветата. После засвири тръбата на

снежните вихрушки и затрупа с дебела покривка сняг Соления залив.
Мина зимата и новата пролет донесе края на първата година от смъртта на Ферди-
нанд.
Първият топъл лъх на крайбрежието понесе цели снежни реки към морето. Земята
започна да се успокоява от пристъпа на студените вихри. Слънцето слезе от облаците и
възстанови мир и тишина на сушата.
Облегната на ръката на своята Катка, един слънчев ден Катерина излезе от къщи и се
отправи към брега на морето. Разходката им трая само стотина крачки. Катерина се
умори бърже.
На другия ден обаче двете жени мълчаливо застанаха на морския бряг и Катерина
дълго стоя там, с поглед унесен по зелените вълни, които развяваха шлемове с опашки
от бяла пяна върху главите си.

Пролетта се намираше в разгара на своята земна работа. Всяко дърво, всеки храст
трябваше да напъпи, трябваше да цъфне с бели, червени, розови и жълти цветове и да
развие листата си.
Пролетта и тази година се чувстваше като сигурен майстор. Работила бе тази работа
хилядолетия.
Всяка година тя трябваше да се старае все повече и повече, защото се боеше хората

447
да не кажат за нея, че остарява.
Колко много луковици чакаха под земята, пъшкаха от напрежение и едва ли не
плачеха:
– Къде се бави още тази пролет? Краката ли не я държат вече?
О-хо! Колко е лошо да се приказва така за една жена!... Нима не виждаха, че тази
година пролетта се разкъсва от работа? Всичко от земя до небе развиваше зелени листа,
виреше клони и цъфтеше.

Катерина правеше вече дълги разходки край морето и се прибираше едва на залез
слънце.
Една вечер на път за дома, облегнала ръката си върху ръката на Катка, Катерина
съгледа две дрипави и чорлави момиченца, които се държаха за ръка и ровеха в купчина
смет.
– Деца, не ровете с ръчички в тази мръсотия! – извика над тях Катерина.
– Търсим мъниста от гердан, госпожо – вдигна глава по-голямото момиченце и като
разтърси буйната червеникава грива върху главата си, отправи своя поглед към
Катерина.
Нейното сърце изтръпна и замря от горест.
„... Като зверче, скрито в гора“ – помисли тя. Така гледаше някога само Беро-Беро,
който винаги дебнеше с очите си като прикрит в гората тигър.
Катерина се взря дълбоко в очите на това дете, които ѝ напомниха една страшна
легенда.
– Сестра ми намери тука три сини мъниста – каза момичето. – Покажи ги на госпо-
жата, Сандо!
Малкото момиченце повдигна кафените си очи изпод нависналите си кестеняви
чорли, послушно разтвори мръсната си длан и показа на Катерина трите сини мъниста.
– Хвърли ги веднага! – извика разтреперано Катерина. – Не ровете тези боклуци,
деца! Елате с мене! Аз ще купя и на двете нови сини герданчета!
Катка уплашено я дръпна за ръката, като че ли искаше да я предпази от тази постъпка,
обаче Катерина улови голямото за ръка, а малкото момиченце се повлече за ръката на
сестра си.
В близкия дюкян тя купи две сини герданчета и сама ги закопча на мръсните вратове
на децата.
– Благодаря, госпожо! – каза голямото, като я награди със своя пъстър, дебнещ
поглед. Като приклекна на един крак, то целуна ръката ѝ.
– Сандо, направи като мене! – тикна тя пред себе си по-малката си сестра.
Катерина ги помилва безмълвно по страните и ги изпрати с вторачен поглед. Двете
деца се отдалечиха, хванати за ръка, като разглеждаха едно на друго сините герданчета.
– Това са децата на Жулиета, мамо! – със сълзи на очи пошушна Катка в ушите на
замрялата Катерина.
Тя трепна едва доловимо и каза:
– Аз веднага ги познах... Още в първия миг!
– Нали? – извика без изненада Катка. – Те си личат отдалече, горките деца! Колкото
и да са мръсни, те са все още хубави! Ах, ако можеше Беро-Беро отнякъде да види тези
две просячета!.... Той би удушил с ръцете си всички хора в залива!
Катерина вторачено гледаше подир двете деца, които се отдалечаваха, хванати за
ръка.

448
 – Къде живеят сега тези деца? – запита най-сетне тя.
– Никъде – въздъхна Катка. – Те нямат дом. Един ден са тук, друг ден там. Милостиви
съседи ги хранят кой с каквото намери. Но коя жена може да прибере и отгледа в къщата
си две чужди деца, когато сега едва може да намери хляб или по някоя паница брашно
за своите? А колко малки деца има сега в залива, останали като тези без баща и майка...
По цял ден скитат дрипави и гладни като животинки из улиците. Като ги срещна,
сърцето ми се разкъсва и гледам моите деца да не срещат с тях очите си.
Катерина уморено се облегна на ръката ѝ и пожела веднага да се прибере вкъщи.

На другата сутрин Катка напразно се ослушваше за стъпките на майка си. Мина десет
часът. Тя разтревожено влезе в нейната стая и с изненада я завари да спи, завита
презглава.
– Мамо – извика тихо тя над нея. – Мамо!
Катерина се отви и обърна глава. Очите ѝ бяха зачервени, а клепките подпухнали.
– Какво има? – запита тя.
– Защо спиш? – с облещени от страх очи я изгледа Катка.
– Защото не спах цяла нощ! – изпъшка Катерина и като се привдигна, седна в леглото
си. После тя оправи къдрите на челото си и се усмихна на Катка.
– Цяла нощ мислих за моето детство – каза тя. – Това показва, че съм вече стара. На
моята възраст не е добре, че се връщам тъй ясно в детските си години.
– Не си могла да заспиш, туй то! – реши Катка. – Я стани, поизмий се и излез на
слънце! Всички такива мисли се забравят на припек!
– Лежах будна и мислих – продължи, без да я слуша, Катерина, – че от моето детство
са изминали много, много години и че аз съм вече стара.
Катка със свито сърце погледна отгоре на двете дълбоки старчески бръчки около
изсъхналите устни на майка си.
– Но въпреки това аз може да живея още дълги години – продължи тя. – И през това
време трябва да се занимавам с нещо, нали?
– Достатъчно си работила цял живот – опита се да възрази Катка. Обаче както тя, така
и Драго отдавна копнееха да видят майка Катерина откъсната от бездейния живот на
тежките мисли.
– Досега аз работих за тебе – отвърна Катерина – и вече ти дадох изработеното. Ти
трябва свято да го пазиш за себе си и за своите деца, защото то е цената на моята
младост! Но ти вече нямаш нужда от моята работа и от моите грижи. С малкото богатст-
во, което запазих за себе си, аз ще трябва да си намеря някое ново занимание, което да
трае до края на живота ми в Соления залив.
– Но нали ти имаш съпруг! – срамежливо възкликна Катка. – Аз мислех, че един ден,
когато напълно оздравееш, ти ще се върнеш при него.
– Аз отдавна зная, че няма да се върна при него – спокойно отговори Катерина. – Той
също отдавна знае, че няма да се върна, но продължава да ме вика във всяко свое писмо,
защото поетите винаги трябва да копнеят за някого и да го чакат! Такава, каквато съм,
аз съм най-добрата съпруга за Бождар. Аз никога не мисля и не се грижа за него.
Катка свенливо наведе черните си очи. Тя не беше виждала поети хора и не знаеше
дали да обвинява, или да се съгласи с тези недопустими за една добра съпруга думи на
майка си.
– Сега искаш ли да знаеш какво намислих тази нощ да правя! – запита Катерина.
– От една година ние чакаме да кажеш тия думи! – с радостни сълзи в очите си

449
отвърна Катка. – Искам и Драго да чуе какво си намислила!
– Не, аз искам да го кажа първом на тебе! – спря я Катерина. – Аз искам най-напред
твоето съгласие, защото, Катке, аз намислих да прибера вчерашните две момиченца, на
които купих сините герданчета!
– Боже! – извика изумено Катка.
– Изненадах те, нали? – усмихна се Катерина. – Отначало и на мене тази работа ми се
видя невъзможна и опасна, но после се размислих, че всички хора в Соления залив знаят,
че техният дядо Беро-Беро уби твоя баща и че поради него ти остана бедно сираче. Затуй
всеки може да се учуди, че аз съм приютила неговите внуци, но никой няма да ме осъди
затова. И ти ли ме гледаш със зяпнала уста и се чудиш? Ако беше добрият господин
Фердинанд, той никога нямаше да се учуди на моето решение. Той имаше обикновена
и проста милост към хората. Цяла нощ се ядосвах, защото мислих за него. Вчера, ако бе
на моето място, той нямаше да остави двете деца да се загубят от очите му по улицата,
а щеше да ги хване за ръка, да ги заведе вкъщи, да ги измие, нахрани и облече, а после,
ако не намери постелка, щеше да им постели дрехата си, за да спят на топло легло. Това
е първото нещо, което щеше да му дойде наум да направи. Аз не го направих не защото
се побоях, но защото не се сетих. Виждаш ли, а господин Фердинанд винаги се сещаше.
Затова той беше по-добър от нас.
„Колко се е изменила!“ – със сълзи на очи си каза Катка, която си спомни как майка ѝ
замина някога, без да се сбогува с нея, от Соления залив.
Но Катерина продължаваше да се усмихва срещу нея с измъченото си и остаряло лице
и Катка преглътна сълзите на своето горчиво детство.
– Добре ще направиш, мамо! – въздъхна примирено тя.
– Да – каза Катерина. – Ще потърся някои и от онези... другите изоставени деца в
Соления залив. Но да не мислиш, че ще доведа тук цялата тази дружина!
– А къде ще идеш? – учудено запита Катка.
– В нашата стара къща. В къщата на твоята баба Ката – отвърна Катерина. – Тя е
самотна от много години. Грозна, изоставена къща... с голям двор!
Двете жени дълго и мълчаливо се изгледаха в очите, но не си казаха нищо.
– Празна къща с голям двор – спокойно продължи по едно време Катерина. – В него
могат да играят много деца... Аз ще превърна нашата стара къща в дом на безприютни
деца. – И с внезапен порив тя се обърна към дъщеря си: – За безприютни деца, каквато
беше ти, Катке!... Каквато бях самата аз през всичките дни на живота си.
Катка не можа да удържи двете сълзи, които веднага изтри по страните си. Значи
майка ѝ все пак бе помислила и за нея. Тя не беше я съвсем забравила. Катка нямаше
нужда сега от това, но нейното детство заслужаваше тези съжаления.
А Катерина продължи:
– Аз ще се прибера заедно с безприютните деца под един покрив и това, което майка
ми не даде на мен, това, което аз не можах да дам на тебе, сега ще го дам на тях. Само
тъй краят на моя живот ще добие някакъв смисъл.
– Прави каквото си намислила! – с наболяло от спомени сърце въздъхна Катка, като
прокара пръсти по мокрите си бузи. – Стига това да те върне в живота и да те зарадва...

Катерина отвърна очи от затворената и запустяла къща на баба Мария Тъкачката и се

насочи към отсрещната страна на пътя, където немееше под схлупения си покрив
прочутият някога дом на Ката Вдовицата.
Тя бутна слабата дъсчена вратня и влезе в буренясалия двор.

450
 Новата пролет беше претъпкана градината с широки, зелени, лепливи листа и
бодливи храсти, които едва пропуснаха нечаканата гостенка да мине по пътеката към
малката къща.
Катерина не бе идвала тук една година. През туй време нейната душа се луташе
неспирно между живота и смъртта, затуй тя мислеше, че днеска се завръща от далечен
път.
Старият двор гледаше Катерина със своите буренясали очи, които не изразяваха
приветствие. Той изглеждаше, че не може да я познае, защото тя се връщаше наистина
от далечен път вкъщи.
Катерина застана почти на един ръст с вратата на своята родна къща и натисна
дръжката. Вратата изскърца и се заклати, но не се отвори. Пълна тишина царуваше
вътре в къщата и наоколо в цялата градина.
Катерина се връщаше вкъщи, когато всички бяха заминали.
– Утре тези стари стени ще бъдат съборени! – каза си Катерина и като огледа
къщурката, седна върху къщния праг и притисна гърба си на разнебитената врата.
– Утре ти ще бъдеш извадена от своето старо място и превърната на трески! – каза тя
на вратата. – Нашият взаимен живот на земята е свършен. Ние се разделяме завинаги!...
Върху старите основи ще израсне нова къща. В нея ще има много малки, бели стаи, с
широки и светли прозорци.
Пред стаите майсторът ще изгради голяма тераса, където ще събирам в топли
подиробеди децата.
– Стига сте играли, деца! – ще извика Катерина към дъното на двора, където се чува
писък и боричкане. – Елате на терасата!
Първа ще дотича голямата внучка на Беро-Беро, за да се хвърли в нейните скути. Тя
ще я притисне на гърдите си и ще целуне нейните очи на малко тигърче.
– А вие, деца – ще се обърне тя към десетината малки главички, които ще я заобико-
лят с писукане, – вземете книжките си и насядайте около мене!
Всяко да си чете урока наум!
Да не шушнете с устни и най-малките да не сричат!

***

Катерина тихо въздъхна и наведе глава.

– Да, моите деца са още малки – каза си тя – и за тях не е станало още късно, както бе
станало късно за мене...
Аз ще ги събера в този дом и ще ги запазя от унищожение.
Така тези деца няма да преживеят моя живот и когато пораснат, няма да заприличат
на мене.
Добрият Фердинанд бе дошъл много късно за Катерина в Соления залив.
– Затуй аз исках, но не можах да те спася! – каза ѝ той за сбогом. – Каквото и да
предприемеш, Катерино, ти го вършиш поради страданието, което хората са ти
причинили. Страданието е поразило твоето сърце още в детски години.
Да, добрият Фердинанд, той никога не се лъжеше.
Когато Катерина се раждаше зад тази врата и нейната глава излизаше на бял свят,
шушукането на съседите се впи в нейните още глухи уши и тя нададе от болка първия
си писък в живота. Шушукането беше изворът на нейното страдание.
Когато Катерина за първи път нареди кукли на двора, онзи влезе при майка ѝ Ката

451
Вдовицата. Шушукането бръмна в нейните детски уши и тя остави настрана своите
кукли – защото така не можеше да играе...
Когато седна на училищната скамейка, шушукането се настани на един чин до нея и
Катерина мълчаливо проседя на един чин с шушукането училищното време – защото
така не можеше да учи.
Когато майка ѝ Ката склопи очи, шушукането я съпроводи зад ковчега, затуй тя не
заплака над отворения гроб на рождената си майка.
Шушукането я придружи до солниците, където тя за първи път целуна младия
Апостол – но така тя не можеше да обикне своя съпруг.
Шушукането я накара да роди една дъщеря според обичая и закона на хората, но
затуй тя не обикна и не отгледа малката Катка.
Шушукането ѝ навлече много злини, но въпреки това не си затвори устата. Тогава в
отчаянието си Катерина реши да избяга от него. Тя сграбчи протегната ръка на
Фердинанд и заедно с него напусна Соления залив. Но за спасението на Катерина бе
станало вече много късно.
Шушукането бе влязло в нейните уши и замина заедно с нея.
Тогава тя с ярост отблъсна ръката, която я подкрепяваше, защото така не можеше да
се довери на Фердинанд.
Един ден Катерина се намери в ръцете на господаря на Соления залив, който имаше
неограничена власт над своите поданици.
Обаче шушукането разправяше по това време наляво и надясно в залива, че Беро-
Беро е убил нейния съпруг Апостол и направил нейната дъщеря Катка клето сираче.
Тогава смирената поданица Катерина с незабавно бягство напусна царството на своя
могъщ господар, защото не можеше да се покори като жена пред убиеца на своя съпруг,
а Катка не можеше да нарече баща убиеца на своя баща.
– Аз не обикнах никого! – каза си Катерина. – Обаче аз не съм виновна за това.
Господин Фердинанд ми каза, че хората са убили моето сърце още в детски години.
Да, тяхното шушукане ме уби.
Шушукането извираше като непрестанен извор тук на това място в нашата къща.
Тук имаше непрестанен шум от шушукането на съседите.
Непрестанно шушукане на хората от Соления залив.
Това бе изворът на Човешката омраза!
Когато пораснах, аз само им върнах омразата, с която изпълниха моя живот.
Аз страдах от тях, но когато пораснах, аз им причиних страдание.
Да, хората не могат да се похвалят, че са имали някаква полза от своята омраза към
мене!

– Не е нужна непременно любов към хората, Катерино – казваше Фердинанд. – А

разум!
Хората не се обичат едни други.
Този обаче, който прояви омраза, ще стане жертва на злодеяние.
Има едно средно място между любовта и омразата. Човекът най-здраво може да се
закрепи на него. Това е разумът, който повелява добрина към хората!
Който сее добрина, ще пожъне спокойствие за себе си и мир за света.
Мирът бавно, но сигурно отглежда човешките добродетели.
Един ден той ще отгледа любов между хората.
Тъй разумът ще роди любовта между хората, Катерино! – каза ѝ Фердинанд. – А не

452
сърцето!

– Колко много би се радвал добрият господин Фердинанд, ако можеше да надникне

някой следобед в моя дом на бялата тераса и види моите деца! – каза си Катерина.
– Виждаш ли колко съм бил прав, Катерино! – ще извика той. – Зная, че ти не си
събрала около себе си тези деца от голяма любов, защото твоето човеколюбие е умряло
още в детски години. Но ти си направила този дом за безприютни, защото знаеш, че си
била като тях и че те не трябва да станат като тебе!
Ти знаеш вече това, което узнах аз, че омразата на хората ще ги превърне в злодейци.
Едни ще пакостят на хората от омраза като тебе, а други ще избиват, както убиха мене.
Аз самият станах жертва на човешката омраза.
Обаче ти, Катерино, отведе тези деца от пътя на човешката омраза в твоя дом на
човещината, за да ми покажеш, че въпреки своя страшен край аз не съм се лъгал.
Аз се показах добър към тебе и двамата мислехме, че съм бил добър напразно.
Но сега, когато виждам събрани около тебе на бялата тераса твоите деца, аз зная вече,
че съм бил прав, че най-сетне ти си разбрала моята добрина към тебе и по този начин
ми благодариш.
Чрез тебе аз виждам силата на доброто, защото семето, което добрият човек
Фердинанд хвърли в пясъка, поникна!
В мое име ти ще бъдеш добра към тези чужди деца, а когато те пораснат, споменът за
теб ще ги прави добри към други хора.

Катерина изправи главата си, защото първи път тихо бе плакала за Фердинанд.
Тя стана и още веднъж огледа своята стара родна къща, която утре нямаше да бъде
повече на това място.
После навлезе в градината и с труд си проправи пътека между широките, лепливи
листа на новия бурен.
Нейните очи огледаха всяко старо дръвче, всеки новоизникнал храст и всяко празно
местенце.
Когато слънцето залезе, мъртва тишина обгърна старата градина и малката къщурка,
която навлизаше в своето последно нощуване.
Катерина ги огледа за последен път и си тръгна тихо, тъй тихо, сякаш излизаше от
място, което някога, много отдавна, е било полесражение.

Край

453
Яна Язова – портрет от Руска Маринова, 1931 г., съхранява се във Варшавския музей.

454
Александър и Лия (прототип на Елена в „Соления залив“) Балабанови –
младоженци, 14 Х1 1906 г.

455
Елин Пелин и Александър Балабанов –
карикатура от Александър Божинов.

456
Маринети и Александър Балабанов
беседват в София, 20.1.1932 г.

457
Александър Балабанов, удостоен с Гьотевия златен медал за превода си на „Фауст“
в стихове. Снимка, изпратена на Яна Язова от него, 21.1.1932 г.

458
Сватбена снимка на Мила (сестра на Яна Язова) и известния
артист Никола Балабанов (брат на професора), 1936 г.

459
Александър Балабанов в Лом, 1934 г.

460
Юбилеят на Александър Балабанов (в средата на първия ред,
с дете пред него) в Лом, 1934 г.
Вляво първите седнали са Страхил Каменов и Яна Язова.

461
Яна Язова и Александър Балабанов на Дунава.

462
Цар Борис III поема България в съдбоносен момент – войнишки бунтове и
принудителна абдикация на баща му.

463
Александър Балабанов, цар Борис III, Елин Пелин
и двама непознати, 1923 г.

464
 Старица в сърдечен разговор с цар Борис III,
публикувана в книгата на Ненчо Илиев „Борис III, цар на българите. Из живота на
един народен цар“, 1936 г.

465
 Царското семейство.
Снимка на придворния фотограф Бончо Карастоянов, поместена в луксозния
календар на Държавната печатница за 1941 г.

466
Последната снимка на цар Борис III, 19.VIII. 1943 г„ 12:30 ч., връх „Мусала“.

467
 Сага без име
(от Петър Величков)
Въпреки завършеността на трилогията „Балкани“, не е невероятен фактът, че Яна
Язова се е осмелила да я продължи. Поради положението си на изхвърлена авторка от
литературния живот, а много повече заради опасния сюжет на „Соления залив“, тя е
предпочела да не споделя за работата си над тази книга. Днес усетът на авторката към
описваните събития ни се вижда обективен, но преди 1989 г. той щеше да бъде дамгосан
като противодържавен. Пращаха хора в лагери заради вицове.
Така тя написва тази безименна сага в две части – първа част „Голямо и Малко“ и
втора – „Война“, от позицията на автор, не направил компромис. Текстовете им –
машинопис с ръкописни поправки и съкращения на авторката са съхранени в две почти
аналогични копия – втори и трети препис в ЦДА. Оригиналът липсва. Едва сега,
цялостно разчетени от мен, и двете части излизат в книга благодарение на издателство
„Изток-Запад“.
Не смятах, че ще ми се удаде възможността да ги подготвя за печат. Бях първият, не
само поръчал ги, но и разлистил ги още през 1984 г. – пръв след смъртта на авторката и
след служителите на ЦДА, приели ръкописите на Яна Язова. По онова време нямаше
никакъв шанс роман със сюжет, представящ в такъв план българската история от
първата половина на XX век и описващ деветосептемврийските кланета през 1944 г., да
бъде публикуван. А фактът, че съществува можеше само да затрудни или дори осуети
издаването на „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, осъществено от 1987 до 1989 г.
След 1989 г. в продължение на около две години ми се струпа тежко дело, наред с
другите трудности, заведено срещу мен от наш писател, обвинен от цяла България, че е
задигнал оригиналите на непубликуваните творби на Яна Язова. В тия смутни времена
неочакван интерес към писателката, граничещ с възторг, прояви литературоведката
Цвета Трифонова, известна с проучванията си върху Вапцаров дотогава. Тя бе решила
да приготви за печат романа „Война“.
Не съм мислел, че имам монопол върху творчеството на Яна Язова. Но пък в края на
краищата бих приел всяко предизвикателство от друг изследовател на нейното
творчество, ако си е свършил работата, както трябва. Одисеята на подготвения за печат
ръкопис на „Война“ от Трифонова продължи шест години. Мина през дузина
издателства, смутени, че им се предлага само втората част на неиздаден роман, докато
накрая през 2000 г. „Война“ се появи на книжния пазар. Макар и спорна, тази редакция
на „Война“ все пак не бива да се премълчава. Защото тя е красноречив пример как
вместо да се изпишат вежди, се вадят очи. Защото текстологията също си има правила.
Още при пръв поглед върху излезлия вече текст на „Война“ ме порази факта, че той
гъмжи от печатни грешки. По-късно се оказа, че от романа липсват цели пасажи,
изречения и думи, а текстът е разчетен небрежно. Дори човек има чувството, че е
излязъл компютърният набор без корекция. Единствените фрапиращи и навсякъде
следвани редакторски намеси (съвсем неважни чак толкова при това) като че ли бяха
следните: местоименията „мене“ и „тебе“, предпочетени от Яна Язова, навсякъде са
заменени с „мен“ и „теб“, Морскиград е станал Морския град и т. н.). Поради това се
наложи да разчета (освен „Голямо и Малко“) и наново „Война“, за да представя този

468
важен за Яна Язова текст в автентичния му вид. Най-малкото от уважение към
съдбата ѝ, а и към онези нейни почитатели, които с последните си пари си купиха
„Война“.
Специално за това издание на двете части от „Изток-Запад“ възстанових и съкраще-
ния на авторката. Повечето от тях издават известна самоцензура, обяснима за ония
времена, или склонност към изсушаване на текста. Вторите поправки са разбираеми, но
за човек, който е чел ръкописа няколко пъти. С възстановяването на зачеркнатото от
Яна Язова читателят по-лесно навлиза в сюжета. В противен случай доста от образите
(особено този на Катерина) губят сенчестата си страна. Не бе възможно да се догадим
само какви са били тези толкова опасни места в ръкописа, които са изрязани от
страниците. Подобни са колебанията на авторката и в текстовете около заминаването на
цар Борис III при Хитлер, заболяването му след това и бързата му смърт, останала
мистерия до ден-днешен, както и с убийството на Фердинанд. Слава Богу, че такива
„атаки“ срещу ръкописа не са много, а някои от изрязаните пасажи в единия екземпляр
са оцелели в другия. Както сторих при разчитането на „Александър Македонски“, и в
„Соления залив“ давам възможност да се прочетат на едно място двете авторски ре-
дакции на ръкописа, като с курсив възстановявам зачертани от авторката пасажи,
изречения и думи. Защото всъщност оцелялата чернова на „Соления залив“ реално
представлява два варианта на текста. Този е начинът да не отблъснем с още стотина
страници бележки обикновения читател, а в същото време да улесним бъдещите
изследователи на творчеството на Яна Язова. Пък и в сегашните времена, когато липсва
книжен пазар и хората нямат пари за книги, такова издание като че ли съвместява най-
добре ролята и на масово издание, и на академично. А и черновата е писана на разпа-
даща се хартия, която не се знае колко още ще издържи – във времето, или разлиствана
от доброжелатели, а защо не и от неуки хора, някои от които нямат интерес да направят
нещо за Яна Язова, а обслужват свои, лични интереси.
От цялата шумотевица около първото издание на „Война“ непонятно ми беше защо е
пренебрегната първата част – „Голямо и Малко“. Не ми е известен подобен случай – да
се издава част от роман, при това започващ от средата на ръкописа, да се изхвърля краят
му, извършено съвсем преднамерено. Цялостният прочит на двете части подсказва, че
замисълът на авторката значително е стеснен с издаването само на втората част на
ръкописа – „Война“, като грубовато е сведен до криворазбрана конюнктурност и пазар-
ност на текста от въпросната литературоведка. Всъщност „Голямо и Малко“ е въведе-
ние, макар и с много повторения и завръщания към няколко символа (погребален
например), най-вече към драмата на българина, който след Освобождението разбира, че
свободата нито се яде, нито се пие, че на мястото на предишните турски потисници са
се появили свои – родни. Че идеите на плеядата герои като Левски, Бенковски и
опълченците на Шипка са стъпкани в калта. Затова и доста натрапчивите описания на
погребението на майката на Фердинанд не са никак случайни. Яна Язова индиректно
подготвя чрез този частен случай читателя за съдбоносната тема, която я вълнува –
погребението на Третото българско царство.
Кощунствено ми се видя това осакатено представяне на романа. В по-богатите страни
наистина се правят адаптации, дори други автори дописват в нов том прочути книги. Но
такива изяви са оправдани, когато е издаден автентичният текст на автора – без
съкращения и прочие редакторски своеволия. Най-малкото Яна Язова – покойница,
която не може да възрази и да осуети това – заслужаваше подобна гавра.
Без „Голямо и Малко“ трудно може да се навлезе и в други събития, така драматично

469
разиграли се във „Война“, по простата причина, че в първата част са въведени и
повечето от действащите герои. Предишната дешифраторка на „Война“ съвсем съзна-
телно се е отказала от последната глава. Публикуването ѝ в сегашното издание ще
накара читателя да преоцени целия текст – да осъзнае, че Яна Язова се вълнува от
дребния или конкретен човек, факт или събитие, за да посочи неговото място като тухла
в зида на човешкото познание и история. Самоволният избор какво да се възстанови в
първото издание на „Война“ от зачеркнатото в ръкописа създава допълнителен хаос.
Трифонова се е престарала и със сливането на отделни пасажи – Яна Язова е поетеса и
затова отделните редове често пъти нарочно са така разделени, за да въздействат по-
фронтално върху читателя. Маса думи са неразчетени или пропуснати, редовно се
пропуска отрицателната частица „не“ пред глагола или се преиначават глаголните
времена, което предизвиква истинско объркване, допълнително усложнява и обезмисля
текста. По едно време читателят се чуди кой е граматически неграмотният – Яна Язова
или „съставителката“ Трифонова!
Не е извършена докрай и декларираната в предговора нормализация на текста по
съвременния правопис. Учудвам се защо не е бил преписан романа така, както е даден
от Яна Язова – в черновата грешките са по-малко, отколкото в отпечатаната книга.
Видно е, че е извършена недопустима манипулация, обслужваща нечии криворазбрани
пристрастия. Точно те са изместили на заден план най-важното – изваждането на бял
свят на една от най-значимите книги на Яна Язова. Затова посегателството е редно да
се изобличи и поправи, каквото и правя с това пълно издание на „Соления залив“. Колко
ужасно е, когато се оперира с творчеството на автори по този начин, когато те не могат
да протестират – най-малкото защото не са живи. Всъщност в периода преди 1989 г. и с
живите не се постъпваше по различно – достатъчно е да припомним случая „Тютюн“.
Цялостното представяне на двете части в един том несъмнено има и друга стойност –
сюжетът на „Соления залив“ в голяма степен ни кара да преоценим внушенията на
авторката в трилогията „Балкани“.
При първото издание на „Война“ в предговора си Ц. Т. твърди, че двете части са
писани през 1945-1946 г. – не според документи, а интуитивно. Това обяснява защо
игнорирането на „Голямо и Малко“ не е случайно. Още върху заглавния му лист
авторката собственоръчно е написала: „Примери“ (факсимиле даваме в снимковото
приложение). Знаем, че така е била озаглавена първоначално трилогията „Балкани“.
Трифонова смята, че Язова завършва „Война“ през посочения от нея период, защото
авторката имала колебания около стария и новия правопис. Същото обаче се наблюдава
и при други ръкописи от втория период на Яна Язова – например в трилогията
„Балкани“. Всички те са написани на една и съща хартия. Друг е въпросът за
съзряването на замисъла на „Соления залив“. Литературният изследовател е редно да се
опре на документи, на спомени на съвременници и т. н., а не произволно да датира неда-
тирано произведение като „Соления залив“. Желязно правило за текстолога е да не
променя стила на авторката, освен граматически. Своите несъгласия и уточнения той
може да изрази в бележки. Колкото до редактора – ако авторът е жив, двамата
съгласуват поправки и промени. А ако е покойник, тогава е възприето текстът да се
публикува без намеси. Нима редакторът е по-важен от автора? Има народна поговорка,
нека я припомня: „Обущарю, не гледай по-високо от обувките!“ И още: ако искаш да те
огрее светлината на чуждата слава, не я осквернявай!
Кога всъщност е писан „Соления залив“? Като хронологично продължение на
„Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, може би е започнат след написването на „Шипка“ и

470
е завършен окончателно през 70-те години на миналия век. Възможно е авторката да е
внасяла поправки и до смъртта си през 1974 г. Вероятно „Соления залив“ е
предпоследният известен ръкопис на Яна Язова, нейната ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН. Косвено
доказателство за това е друг (последният известен) текст на Язова, съхранен частично
(до 49-та си страница) – „Как мами учи децата си“, който за щастие е точно датиран от
нея – 1 септември 1970 – 15 август 1971 г.
Последната глава на „Война“, изхвърлена от Трифонова, по внушение се родее с „Как
мами учи децата си“. Катерина решава да направи приют за сираци, а в „Как мами учи
децата си“ Яна Язова дава напътствия как децата трябва да бъдат възпитавани. „Как
мами учи децата си“ е и сбогуване на Яна Язова с тоя свят – в ръкописа герои са всички
нейни покойни близки, към които не след дълго насилствено я присъединяват и нея.
Този необичаен текст подсказва, че тя напълно е съзнавала и друго – да предаде своя
опит на следващите поколения, още повече че не е имала собствени деца. Самият
„Солен залив“ е любопитен щрих в творческата ѝ биография. Отделни пасажи в него
недвусмислено подсказват, че този ръкопис е за Яна Язова равносметката, отделянето
на плявата от зърното, истинският документ за нейната съдба на независим творец. Тя
не би могла да го напише в този вид през 1945-1946 г., както смята Цвета Трифонова.
Развитието на сюжета подсказва, че е било необходимо време, за да се осмислят
събитията на 9 септември 1944 г. Според Яна Язова то е зрителната тръба, чрез която
хората оценяват великите дела, великите събития и великите хора. Това отчетливо се
долавя и в идеализацията на проф. Балабанов, починал през 1955 г., чрез образа на
Фердинанд.
„Голямо и Малко“ и „Война“ са две части на една безименна сага за българската
мизерия, за българското нещастие всеки нов управляващ да идва на власт с красиви
обещания, от които след грабването на кокала не се изпълнява нито едно. Позволих си
да я нарека „СОЛЕНИЯ ЗАЛИВ“. Още повече, че това име авторката използва като
алегория на тази наша родина България – малка по територия, но с драматични събития,
достойни за световната история. Още навремето социологът Иван Хаджийски писа, че
в страни без колонии като нашата шансът на едни да забогатеят е за сметка на мизерията
на останалата, застрашително многобройна част от народа. Солта открай време пък е
символ на пот и сълзи, два неизменни символа от живота на нашия народ. А за някои
високоиздигнати избраници още в Библията се казва, че те са солта на земята. Такива
ги има немалко и в „Соления залив“ – нека споменем Фердинанд, Катерина, Русан
Кондуктора или Беро-Беро.
В „Соления залив“ са вместени не само исторически образи и събития от Третото
българско царство, включително и на малолетния цар Симеон II. Не по-малка ценност
представляват и някои „битови“ подробности от интимния свят на измислените от нея
жители на Соления залив. Чрез тях долавяме светлини и сенки в българския характер,
които остават непроменими до днес. В това ще могат да се уверят тия, които имат очи,
още повече сега, когато текстът излиза най-сетне точно разчетен и несъкратен, 29
години след убийството на авторката от следовници на онези (например Анастасия),
чиито дела тя така разтърсващо описа в края на своята сага „Соления залив“.
Ако „Соления залив“ е последната крупна творба на Яна Язова, то тогава изборът на
място на действието обяснява и други неща. Човек в края на живота си спомня за
младостта, за първите любими неща. Известно е, че Яна Язова е боготворяла морето и
особено Варна, където летува почти всяко лято. Друг неин любим черноморски град е
Созопол, където се разиграва и кратката ѝ любов с художника Марио Жеков,

471
прекъсната категорично от Александър Балабанов. Созопол и Варна Яна Язова описва
и на младини в класическия си вече роман „Капитан“, излязъл за пръв път през 1940 г.
В „Соления залив“ обаче тя не се радва толкова на морето, повече я вълнува гнилия
мирис на разрухата. Този мирис е съзвучен с българското блато, за което тя загатва още
в първия си роман „Ана Дюлгерова“, затова той неуловимо присъства в тази
своеобразна фреска на краха и разтлението, започнала с войнишките бунтове през 1918
г. и приключила със съветската окупация на България през 1944 г. Точно в „Соления
залив“ четем, че „Колкото една власт затъва по-дълбоко, толкова повече говори“, а и
много други прозрения на авторката се сбъднаха напоследък.
Макар и подготвен по чернови, романът несъмнено е ярка и отличаваща се творба,
която няма как занапред да бъде премълчавана или потулвана. Не се надявам толкова
на оредялата гилдия на критиците, а по-скоро на читателите да споделят мнението ми,
че „Соления залив“ е класическа творба на българската литература. Точно последната
глава пък превръща сюжета от регионален в общочовешки.
Тази сага впечатлява дори и с несъвършенствата си – непрекъснатото връщане на
авторката към едни и същи случки, думи, характеристики на героите. Тези непрекъс-
нати повторения не са случайни – става дума за авторски замисъл, а не за творческа
грешка – това дешифраторът на текста добре трябва да усети. Думи като Тъкачката,
Вдовицата, Търговеца, Кондуктора и т. н. отвеждат към древногръцката традиция,
според която всеки герой веднага се изтъква с най-същественото си. Например баба
Мария е образ на символно вплитане чрез децата си на нишките на живота, толкова
отчетлива е и професията на Русан. Авторката е била добре запозната с този похват от
дългогодишните ѝ разговори с неговия вдъхновен познавач проф. А. Балабанов. Тези
характеристики на героите имат дълбок символен смисъл, затова се и отказахме да
посочваме прототипите им. В противен случай се стига до принизяване на глобалния
замисъл на авторката, а сюжетът се изравнява с дребнаво любопитство към живота на
този или онзи прототип. Изключение правим само за Фердинанд (проф. Ал. Балабанов)
и за Катерина, въпреки че и при тях реалността е преплетена с голяма доза въображение
от Яна Язова. Например в „Соления залив“ Фердинанд го убиват, а в действителност
проф. Балабанов оцелява. Навремето писателят Владимир Полянов разказваше
колоритна случка с него. След 9 септември 1944 г. той гипсира здравия си крак, та ако
дойдат да го арестуват комунистите като приятел на покойния цар, да се съжалят над
него. За късмет, не се налага да демонстрира гипса. В „Соления залив“ е и последното
крупно превъплъщение на Яна Язова – като черния ангел Катерина. Възстановените
пасажи един ден ще бъдат в помощ на биографите на писателката. Доста от тях засягат
отношенията на Фердинанд и Катерина и поне от тона им може да се долови, че
написването им не може да е станало преди смъртта на Балабанов през 1955 г. Образът
на Катерина, в който тя се преобразява, е необичаен и неприличащ на никой друг.
Такава е и Яна Язова – българката, която предпочете да твори за своя български народ,
без да получи нищо в замяна.
Към читателите се обръщам с молба. Не се чудете, ако тази книга, писана преди
десетилетия, ви прозвучи ужасяващо съвременно и потискащо безнадеждно!
Независимият и безкомпромисен писател обикновено изпреварва своето време.
Особено когато е очевидец на съдбоносни събития. Какъвто е случаят с Яна Язова.

2 юни 2003 г., София

Петър Величков

472
 Други книги от Изток-Запад

Историческата трилогия „Балкани“ на Яна Язова е широко епично платно

за национално-освободителното движение на българите в края на османската
власт. Романите от трилогията съчетават разнообразни жанрови и текстови
характеристики. Фикционалност, епичност, документално-фактологично и
биографична се преплитат създавайки уникален синтез.
Трилогията е завършена през 1962. Предложен приживе от авторката за
печат е само първият том, романът „Левски“, който самата Яна Язова нарича
„Моята Библия“. Макар препоръчана с високи оценки от писателите Дими-
тър Талев и Георги Томалевски, книгата е отхвърлена. Романът е отпечатан
едва 13 години след смъртта на писателката, подготвен по чернови. В
следващите години излизат и двата други романа на трилогията, също разче-
тени по запазени чернови в ЦДА, тъй като оригиналите са задигнати и са в
неизвестност и досега.
Яна Язова (1912-1974) представя Левски с такава пълнота и завършеност,
с каквато са го усетили малцина от хората, които са го срещали приживе.
Романът е главната причина тя да бъде убита, след което оригиналът е
задигнат. Едва през 1987 г. романът излиза за пръв път, подготвен по оцеляла
чернова, и се превръща в най-голямата сензация на XX век.

473
 Потресаващ разказ за Априлското въстание, започващ с ентусиазма по
неговата подготовка, опиянението при избухването му и унинието след
кланетата в Перущица и Батак. Яна Язова обрисува образа на Бенковски
отдалеч – започва с младежките му и любовни авантюри в Мала Азия.
Романът завършва с героичната саможертва на Христо Ботев. Възкръсват
кървави събития от нашата история, описани с невероятно познаване и на
най-малките детайли, свързани с тях.

474
 Оцелелите герои от „Левски“ и „Бенковски“ си дават среща в последния
роман от трилогията.
Яна Язова, с голямо творческо вдъхновение, описва последната среща на
игумения Евпраксия с Куртчу Осман. Докато башибузуците колят, изнасил-
ват и накрая подпалват Горния метох, прекрасната Серафима се отправя към
Шипка. Там тя участва в кръвопролитните боеве заедно с Делича и Стоян
Илийка.
На върха се сбъдва предсказанието, че Серафима намира покой, когато
залезе полумесецът.

475
 В тази книга за пръв път се представят сентенции на проф. Александър
Балабанов и на писателката Яна Язова. Два свята са изправени един срещу
друг – Балабанов като очевидец на драматични събития от 19 и 20-ти век, а
Язова – на най-буреносните сътресения в българската история около и след
1944г.
Ценността на изданието е несравнима, като се има в предвид, че книгата е
илюстрирана с карикатури и шаржове от най-известните ни карикатуристи.
Те имат и голяма познавателна стойност за времето, в което е живяла тази
любовна двойка. Мистерията на тяхната връзка вълнува и днес.

476
 В тома са събрани ранните белетристични творби на Яна Язова.

“Ана Дюлгерова” (1936) е впечатляваща фреска на българското полити-

ческо блато и на бунта срещу зловонието му на младата героиня. Дебютният
роман с пловдивски сюжет на Яна Язова е реквием и на една невъзможна
любов.

“Капитан” (1940) е първият ни роман за наркотрафика, платената любов

и крушението на идеалите. Той е творба, поразително вписваща се в търсе-
нията на модерния европейски роман.

Драмата “Последният езичник” (1940) пък е оригинална трактовка на

конфликта между княз Борис І и сина му Расате, предопределил по-нататъш-
ната история на България.

477
 Ново издание на една от най-продаваните български исторически книги.
Творба със странна съдба (не по-малко странна от съдбата на авторката си).
Романът е написан през 1944 г. Наборът му изгаря в печатницата по време
на бомбардировките. След 1944 г. авторката е изхвърлена от литературния
живот, а Александър Македонски излиза едва през 2002 г.

В този том за пръв път се публикува и последната неизвестна творба на

Яна Язова, останала в ръкопис – драмата в стихове Силян Щърка по
едноименната македонска приказка.

478
 ЯНА ЯЗОВА

СОЛЕНИЯ ЗАЛИВ
българска, първо издание

Коректор Людмила Петрова

Компютърна обработка Емил Трайков
Оформление на корицата Гоце Щърбанов
формат 16/60/90
обем 41 п. к.

http://4eti.me

дадена за печат юли 2003

излязла от печат август 2003
Предпечат и печат Изток-Запад ™

ISBN 954-8945-56-8