РАЗДЕЛ 1

Е В Р О П А

Ключови думи: Босфор, Дарданели, Ламанш, Алпи, Кавказ, Елбрус,

полдери, Източноевропейска (Руска) равнина, Балтийски щит, Лавразия,
Тетис, Етна, Везувий, Каспийско море, Черно море, гюнц, миндел, рис, вюрм,
лихвинско заледяване, дне провско заледяване, валдайско заледяване,
Исландски минимум, Азорски максимум, Сибирски максимум, Гълфстрийм,
Волга, мистрал, борá, фьон, маквис, гариг, фригана, морж, бяла мечка,
леминг

1.1. Положение, граници и големина.

Спрямо екватора Европа се намира изц яло в Северното полукълбо, а
спрямо Гринуичкия меридиан (нулев или начален меридиан) – по-голяма част
от континента попада в Източното полукълбо и само малка част – в
Западното. Европа е обградена от три страни с водни площи, които улесняват
морските ú връ зки с другите континенти. Тя преставлява западно
продължение на Азия. Двата континента имат най -широка сушева връзка в
сравнение с другите континенти, поради което често се разглеждат като
единна суша под общото наименование Евразия. Схващането, че Европа и
Азия са самостоятелни континенти, защото имат своеобразни (характерни за
тях) природногеографски черти, съществува от дълбока древност. Още
древните жители около Средиземно море наричали земите, намиращи се на
изток от Средиземно море, Азия (от финикийск ата дума “асу” – изгрев), а
разположените на запад – Европа (от думата “ереб” – залез). Съвременната
граница между двата континента от природногеографска гледна точка е
условна. Тя се проследява от Северния Ледовит океан по ръба на шелфа на
двойния остров Нова земя към Карско море до залива Байдарацка губá. Оттам
минава по източното подножие на Уралските планини и тяхното южно
продължение – масива Мугоджари. На юг за граница служи долината на р.
Емба до устието ú в Каспийско море. След това тя минава по сев ерната
шелфова ивица на Каспийско море на юг през неговата северна дълбоководна
котловина и завива към устието на р. Курá, следвайки нейната долина. Следи
морфоструктурната граница между Кавказките планини и Арменската
планинска земя между Каспийско и Черн о море като в западна посока
преминава по долината на р. Риони. По такъв начин Кавказките планини
попадат изцяло в границите на Европа и се явяват най -високата планина в
континента, чийто първенец е вр. Елбрус (5642 m).
От Черно море границата между Европ а и Азия е изцяло морска. Тя се
проследява по посока на дълбокоморската котловина и през Босфора,
Мраморно море и Дарданелите достига Егейско (Бяло) море. На юг следи
също най-големите дълбочини като почти всички егейски острови заедно с
о.Крит попадат в г раниците на Европа. Изключение правят островите,
разположени по шелфовата ивица близо до п -ов Мала Азия, независимо че
принадлежат на Гърция.
На юг Европа е отделена от континента Африка чрез Средиземно море.
Границата следи неговите дълбокоморски котлови ни, преминава Туниския
проток (широк 138 km), в който са разположени островите Малта и
Пантелерия, и пó на запад – Гибралтарския проток, чиято най -малка ширина е
13,5 km.
На запад Европа граничи с Атлантическия океан, а на северозапад и
север – със Северния Ледовит океан.
Най-северната континентална точка на Европа е н. Норкюн (71º08'
сев.шир.), а най-южната континентална точка е разположена на Пиренейския
п-ов – нос Тарифа (35º58' сев.шир.). Разстоянието между тях е 4900 km. Като
крайни точки на контине нта се приемат на север – н.Флигели на о.Рудолф
(81º50' с.ш.) от архипелага Францйосифова земя и о.Гавдас на юг от о.Крит
(35º15' с.ш.), разстоянието между които е 5200 km.
Най-западната континентална точка на Европа също се намира на
Пиренейския п-ов – н. Кабу да Рока (9º31' з.д.), а най -източната – заливът
Байдарацка губá близо до Полярен Урал (67º20' и.д.). Разстоянието между тях
е 6800 km. За най-западна островна точка на Европа се приема о. Флорес
(31º16' з.д.) от Азорския архипелаг. Разтоянието между тези крайни точки е
9400 km.
Големина. В сравнение с останалите континенти Европа има малки
размери. Общата ú площ заедно с прилежащите ú острови е 10 523 000 km2,
която представлява 7 % от сушата и 1/50 част от повърхнината на земното
кълбо. По големина Европа се намира на 6 -то място следвана само от
Австралия.
1.2. Разчленение
1.2.1. Хоризонтално разчленение. Това е една от твърде важните
характеристики на даден континент, която определя степента на влияние на
оградните водни басейни върху неговия кл имат, а от тук и върху спецификата
на другите природни компоненти. От друга страна от величината на
хоризонталното разчленение зависи развитието на редица стопански отрасли
в т.ч. и на туризма на крайбрежните държави.
Континентът Европа се отличава със си лно разчленена брегова линия.
Това се дължи от една страна на неговото геоложкото развитие и строеж, и от
друга - на образуването на редица вътрешни и междуконтинентални морета с
характерни типове брегове вследствие на негативните тектонски движения.
По степен на разчлененост на бреговата линия Европа се намира на първо
място между 7-те континента.
Оградните басейни се вдават значително в континента, така че най -
голямото отстояние от тях за Средна Европа е 620 km (Словашките планини),
а за Източна Европа то достига 1580 km (Среден Урал). Друг показател, по
който може да се съди за степента на хоризонталното разчленение на даден
континент е съотношението между неговата площ и общата дължина на
бреговата му линия. На всеки линеен километър от бреговата линия на
Европа, чиято обща дължина е 37 900 km, се падат само 243 km2 от площта.
За сравнение този показател за останалите континенти има следните
стойности: Африка – 957 km2, Южна Америка – 614 km2, Азия – 593 km2,
Австралия – 390 km2, Северна Америка – 265 km2.
На следващо място общата площ на полуостровите и островите също
така добре илюстрира степента на разчлененост на бреговата линия.
Островите и полуостровите на Европа заемат общо 34,6 % от нейната площ,
като 9,6 % се падат на островите и 25 % - на полуостровите.
На югоизток на границата между Европа и Азия е разположено
затвореното безотточно К а с п и й с к о м о р е. То представлява най -
голямото солено езеро на Земята, поради което е наречено море.
Каспийско море мие бреговете на Русия, Казахстан, Туркменистан, Азербайджан и Иран. В
резултат на понижаване на нивото на водите площта му се съкръщава от 422 хил. кm2 през 1930 г.
до 371 хил. кm2 през 1970 г. без залива Кара Богаз Гол (данните са приведени с отчитане на
площта на островите, без тях то има площ 368 хил. km2). Най-голямата дълбочина е измерена в
южната част на Каспийско море - 1025 m. В северните части дълбочините рязко намаляват и се
изменят от 4 до 25 m.
През 30-те години на ХХ в. В басейна на Каспийско море е настъпило рязко затопляне и
засушаване на климата, което е довело до понижаване на нивото на водите му от 26 до 28 m под
това на Световния океан.
Каспийско море притежава още една удивителна особеност. В действителност това езеро
все още има оттичане. Чрез тесен проток водата от Каспи я изтича в залива Кара-Богаз-Гол, който
в превод от туркменски означава “черна пропаст”. Иззад (отвъд) каракумската жега от
повърхността на плоскодънния и обширен залив водата се изпарява с такава интензивност, че
между него и морето се създава разлика на нивата. Поради това каспийската вода като силен
поток, образуваща постоянната река Аджидарю, се устремява в залива изпарител.
Ч е р н о м о р е представлява междуконтинентално море заемащо
географското пространство между Югоизточна Европа и Мала Азия.
Разположено е в тектонска котловина на алпийския нагънат пояс. Площта му

2
е 420 842 km2. Най-голямата му дълбочина 2245 m е установена южно от п -ов
Крим, а средната му соленост е 18 ‰. Посредством Керченския проток,
дълбок около 5 m и широк 3,5 km, Черно море се свързва с плиткото, слабо
солено (11 ‰) А з о в с к о м о р е. Със своите 14 m максимална дълбочина
то представлява най -плиткото море на земното кълбо.
Черно море се свързва с М р а м о р н о м о р е посредством протока
Босфор. Ширината на протока е от 730 до 3500 m, дължината му е 30 km, а
максималната дълбочина достига 121 m. От своя страна Мраморно море
посредством протока Дарданели, широк от 1300 до 1500 m и дълбок 105 m, се
свързва с Егейско (Бяло) море. Двата протока съществуват едва от началото
на кватернера, когато сушата потъва и превръща някогашните речни долини в
протоци. През 1974 г. в най -тясната част над протока е построен висящ мост
между Европа и Азия.
На юг Европа се мие от водите на дълбокото и топло Средиземно море,
разположено между три континента - Европа Азия и Африка. Известно е още
като Романско Средиземно море. То е едно от най -големите
междуконтинентални морета в света с площ от 2 505 000 km2. Неговата
максимална дълбочина е измерена в Йонийско море, близо до п -ов Пелопонес
-5 121 m. Солеността на водите му е висока, което се дължи на затворения
характер на басейна, по -силното изпарение и сравнително слабия приток на
речни води тя се колебае от 37‰ на запад до 39 ‰ на изток. Чрез
Гибралтарския проток, широк от 13,5 до 21 km и с максимална дълбочина 296
m, Средиземно море се свързва с Атлантическия океан, а чрез изкуствено
прокопания (1869) Суецки канал – с Червено море.
Средиземно море се състои от няколко тектонски котловини, разделени
от подводни прагове, които свързват отделни те острови и полуострови.
Между Балканския и Малоазиатският п -ов е разположено Егейско (Бяло)
море. В него се намират голям брой острови и архипелази, остатъци от
някогашната обща суша, която е свързвала през неозойската ера Европа и
Азия. Най-големи от тях са: Тасос, Лимнос, Евбея, Родос и на юг – Крит.
Между Балканският и Апенинският п -ов е разположена най -дълбоката
тектонска котловина, заета от Йонийско море. Тя се свързва с Адриатическо
море чрез протока Отранто. Най -дълбоко врязани заливи на Адриатиче ско
море са Дринския, Которския и Триесткия, а в Йонийско море – Таранто и
Коринтския.
Пό на запад – между Апениския п-ов и островите Елба, Корсика,
Сардиния и Сицилия, се намира дълбокоморската котловина на Тиренско
море. Смята се, че тя е образувана на м ястото на потъналия Тиренски
междинен масив, по чиято периферия и днес действат вулкани и се проявяват
земетръси. В Тиренско море се очертават Неаполския залив и този на
Салерно.
Най-западната котловина е разположена между островите Корсика,
Сардиния и Пиренейския п-ов. В нея се очертават Лионския залив и Лигурско
море, а към Пиренейския п -ов се намират Балеарските и Питиуските острови.
Средиземно море има голямо значение за климата на Южна Европа. То
благоприятства за развитието на транспорта, риболова, т уризма и общото
стопанско развитие на средиземноморските страни. По крайбрежието и
островите са разположени множество курорти. На френското и италианското
крайбрежие се намира курорта Лазурен бряг, или Ривиера. Един от най -
известните крайбрежни курортни гр адове е Сен Тропе. Ежегодно много
туристи почиват в Тунис.
На запад Европа се мие от водите на Атлантическия океан.
Отличителната черта на този бряг са високите приливно -отливни вълни, на
които се дължи образуването на широки естуари на реките. В Бристълск ия
залив и залива Сен Малó се отчитат максималните приливи в Европа – до 12,6
m. Големите приливи улесняват навлизането на големи океански кораби
далеч на вътре в речните устия (По р.Темза до Лондон - 152 km, по р.Рейн до

3
Хамбург - 130 km). Енергията на приливите и отливите може да се използва
за енергодобив в приливно -отливни електрически централи(ПЕЦ) чрез
използването на специални реверсивни турбини – р. Ранс във Франция и р.
Тулома в Русия.
Около атлантическият бряг на Европа е образувана обширна подво дна
равнина (шелф), вследствие на бавно потъване обхванало западните части на
Европа през плейстоцена. Тук са установени следи от ерозионни форми –
потопени речни долини. Те представляват подводни продължения на долините
на реките Елба, Рейн, Темза, Севърн , Сена, Лоара и др. Шелфът има най -
големи размери около Британските острови, които са били отделени от
континента през плейстоцена.
Атлантическият океан образува големия Бискайски залив и Северно
море, което е отделено от океана чрез о. Великобритания с площ 217 300 km2.
Този най-голям остров на Европа е отделен от континента чрез протоците Па
дьо Кале и Ламанш. Бреговете на о. Великобритания се мият от водите на
Атлантическия океан, Северно и Ирландско море.
В северната и западната част на о.Великобритания преобладава нископланински релеф.
Гъста речна мрежа покрива целия остров. Освен естествените водни пътища за подобряване
достъпа до морските врати са прокопани много канали. Освен това в северната част от острова
има много езера, сред които най -известното, без съмнение, е езерото Лох-Несс. То е тясно, дълго
(50 km) езеро, достигащо дълбочина 230 m, с тъмно-кафяви на цвят води, и е известно с това, че
уж във водите му обитава тайнствено животно, подобно, по описание на тези, които са го видели,
на древен гущеро-плезиозавър?. Засега не са получени неоспорими доказателства за присъствието
му във водоема, но много хора смятат, че ще им проработи късмета да го видят и целогодишно
езерото привлича голям брой туристи.
Чрез протоците Скагерак, Категат и Йоресун д Северно море се свързва
на изток с плиткото (макс.дълб. 459 m) и слабо солена (7,5 ‰) Балтийско
море, чиято площ е 386 хил. km2. То образува дълбоко вдадени заливи: на
север – Ботническия и на изток – Фински и Рижки залив.В Балтийско море са
разположени редица острови и островни групи, по -известни от които са:
Саарема, Хиума, Готланд, Аландски острови, Шеланд и др. Между Северно и
Балтийско море се простира низинният п -в Ютланд, в чиято южна част е
прокопан Килският канал, който съкръщава разстоянието межд у двете морета.
На север Европа се мие от водите на Северния Ледовит океан. Той се
отделя от Атлантическия океан чрез подводния Томсънов праг, разположен
между о. Гренландия, Великобритания и Скандинавския п -в. Върху него са
разположени островите Шетлъндск и, Ферьорски (Овчи острови) и Исландия
(Ледена земя). На североизток от Томсъновия подводен праг се намира
обширната котловина на Норвежко море, която е в най -южните части на
Северния Ледовит океан.
Норвежко море мие северозападните брегове на Европа, кои то се
отличават с многобройни дълбоко врязани и силно разклонени фиорди и
скалисти острови. Водите му са солени (35 ‰) и през зимата не замръзва под
влияние на топлото Северноатлантическо течение. То преминава в Баренцево
море през Скандинавския подводен п раг. Този праг съединява Скандинавския
п-в с Мечи остров и архипелага Сваалбар (Шпицберген). На север от
архипелага е измерена най -голямата дълбочина на Северния Ледовит океан –
5525 m.
Баренцево море заема също обширно континентална плиткост – шелф,
върху която са разположени арх. Францйосифова земя, двойният остров Нова
земя, островите Вайгач и Колгуев. То се свързва с вътрешноконтиненталното
Бяло море. Между двете морета са разположени полуостровите Кола и Канин.
Най-големият полуостров в Европа е Сканд инавският – 800 000 km2.
Брегът в северната част на Ботническия залив е силно лъкатушещ и почти на всякъде се
съпровожда от малки скалисти острови, които се наричат шхери. Западните брегове на
полуострова са силно нарязани от дълбоко вдадени, разклонени и с много стръмни склонове
заливи, нар. фиорди. Те са няколко стотин на брой, като 30 от тях имат дължина повече от 40 km.
Най-дългият от тях е Согнефиорд – около 220 km. През плейстоцена по фиордите са се спускали
огромни ледникови езици към океана. При тов а следи от дейността на тези ледници са запазени
във фиордите и до сега скалистия бряг на много места е огладен и полиран. Фиордите имат голяма
дълбочина, достигаща до 1 km при Согнефиорд.

4
 1.2.2. Вертикално разчленение. Европа се отличава със слабо
вертикално разчленение с преобладаващ низинно -равнинен релеф. Средната
надморска височина е само 300 m и е най-малката от седемте континента.
Най-високата точка на Европа се намира в Голям Кавказ - вр. Елбрус (5642
m), а най-ниската е депресията в Прикаспийската низина – 28 m под нивото
на Световния океан.
Най-изразителна е Източноевропейската (Руска) равнина, която заема
половината от площта на Европа. Втората по големина равнина в континента
е Средноевропейската, която включва Нидерландска та, Датската, Северногер-
манската и Полската низина. С по-малки размери се отличават Лондонския и
Парижкия басейн, Аквитания (Гаронска та низина), Андалузката и
Арагонската низина, разположени на Пиренейския п -в, Паданската низина
южно от Алпите, Средно - и Долнодунавската низина и др. Депресионните
области в Европа са разположени на югоизток – около Каспийско море и на
запад – в Нидерландия – областта на полдерите, защитени от водите на
Северно море чрез високи изкуствено изградени диги.
Като най-добре изразени хълмисти области в Европа изпъкват
Финландско-Карелската област и п -в Кола. Нископланинският и
среднопланински пояс обхва ща редица силно заравнени (денудирани) и
заоблени планини като: Шотландски, Скандинавски, Уралски, Судети, Харц,
Рейнски шистови планини, Шварцвалд, Вог ези, Централния френски масив и
др.
Във високопланинския пояс най -изразителни са Голям Кавказ с вр.
Елбрус (5642 m), Алпите с вр. Мон Блан (4807 m), Сиера Невада с вр.
Муласен (3478 m), Пиренеите с вр. Пико де Ането (3404 m), Етна (3263 m),
Рила с вр. Мусала (2925 m), Олимп с вр. Митика (2917 m), Пирин с вр.
Вихрен (2914 m), Апенини с вр. Корно Гранде (2914 m), Шар планина с Титов
връх (2760 m), Татрите с Герлаховски щит (2655 m) и др.
1.3. Геоложки строеж и полезни изкопаеми
1.3.1. Геоложки строеж. В геоложкото устройство на Европа се
различават няколко особености, свързани с развитието на земната кора. През
определени геоложки епохи континентът е преминал няколко главни етапа,
които са оставили отражение върху неговия строеж и релеф. Съвременният му
геоложки строеж и релеф обаче е свързан с тектонските прояви през младия
терциер и кватернера, макар че планинообразуването е започнало в по -ранни
геоложки епохи. Най -старата част на Европа е представена от Балтийския и
Украинския щит, които заедно образуват първич ната сухоземна част (ядро) на
континента. Балтийският щит обхваща източната половина на Скандинавския
п-в, Колския п-в, Финландия и Карелия. В югозападната част на Руската
плоча се намира Ураинския щит (Азовско -Подолски блок). Балтийският щит е
изграден от силно метаморфозирани скали с докамбрийска (архайска и
протерозойска) възраст, гнайси, кристалинни шисти, кварцити и др., както и
от гранитни и диоритни интрузии. Характерно е, че върху тези най -стари
скали на Земята липсват скали на фанерозоя (т.е. по -млади скали с
палеозойска, мезозойска и неозойска възраст). Това се дължи на
продължителната денудация вследствие постоянната тенденция на издигане,
на която са били подложени двата щита от палеозоя насам.
В Руската плоча докамбрийската основа на тези два щ ита е покрита с
почти хоризонтално разположени пластове от седиментни скали с
палеозойска, мезозойска, неозойска и кватернерна възраст. Тази седиментна
покривка, чиято дебелина на места достига 15 -18 km е била отложена в
сравнително плитководни морски басе йни. Това е свързано с тенденцията
потъване, на която Руската плоча е била подложена от палеозоя насам.
Тясно споени с тази докамбрийска суша на Европа са старонагънатите
части на Каледонската и Херцинската планинска система, образувани в
началото и края на палеозойската ера, след проявата съответно на
каледонския и херцински тектонски цикъл.

5
 Каледонската планинска система (каледонидите) е представена на
североизток от Тиманското възвишение, чрез което Балтийския щит се споява
със Сибирската платформа, а н а северозапад – със Скандинавските,
Шотландските, Камбрийските и Ирландски планини. По такъв начин се е
осъществявала връзката между Европейската и Канадската платформа в
началото на мезозоя, когато е бил образуван временният континент в
северното полукълбо наречен Лавразия. Имено той е обединявал Канадската,
Европейската и Сибирската платформа до края на мезозойската ера.
В Херцинската планинска система се включват южните части на о.
Ирландия и о.Великобритания, западните и средните части на Пиренейския п -
в, Централният масив, Вогезите, Шварцвалд, Ардените, Рейнските шистови
планини, Харц, Тюрингенвалд, Чешкия масив, Южнополските планини и др.
На изток, на границата между Европа и Азия в меридионална посока е
разположена планинската верига на Уралските пла нини.
Тези старонагънати планини с херцинска възраст, известни още като
уралиди, са били подложени на силни разломявания, съпроводени с големи
вулкански ефузии, следите от които са отразени в съвременния релеф.
През мезозоя и кайнозоя настъпва нов тектон ски етап в развитието на
континента Европа. В южната му част през терциера се образува
младонагънатата Алпийска планинска система. Тя е част от огромния Алпо -
Хималайски нагънат пояс, образуван на мястото на древния океан Тетис,
който се е простирал от Атла нтическия до Тихия океан. Въз основа на
тектониката (строежа) южноевропейският младонагънат пояс се поделя на два
главни клона – северен, наречен алпиди, и южен, известен с името динариди.
В северния клон са включени същинските Алпи и техните западни и изт очни
продължения. На запад това са Пиренейските, Кантабрийските, Иберийските и
Андалузките планини (Бетски Кордилери), които чрез Гибралтарския проток
се свързват с Атласките планини в Северна Африка. На изток към северния
клон се включват Карпатите, Стара планина, Кримските планини и Кавказ.
Към южния клон се отнасят на югоизток – Динарските, Албанските и
Гръцките планини на Балканския п -в, които през островите Крит и
Додеканези се свързват с малоазиатските (Тавърските) планини южно от
Анадолския масив. Ус поредно на първата верига, но югозападно от
Адриатическо море се издигат Апенините, които през о. Сицилия и Туниския
проток продължават в Атласките планини на Африка.
В областта на младонагънатия планински пояс тектонските прояви
продължават и днес със силно изразени земетресения и активно проявен
вулканизъм. Съвременни вулкани са Етна на о. Сицилия, Везувий на
Апенинския п-в, Стромболи в Тиренско море, Тира (Санторин) в Егейско море
и др.
През кватернера е настъпило разкъсване на връзките между Европа и
Африка, между Европа и Мала Азия и отделянето на някои континентални
острова, като Британските. Бавните епейрогенни движения, които са
засегнали Европа, са причинили в едни места издигания, а в други –
понижения на сушата. По този начин са се образували ня колко абразионни и
речни тераси, както и дълбоки заливи и протоци в Европа.
През стария кватернер – плейстоцена, поради промяна на климатичните
условия – застудяване и увеличаване на валежите, и поради прояви на
възходящи неотектонски движения в Европа на стъпва ледниковата епоха.
Заледяването е било континентално и планинско. Максималното заледяване е
било през средния плейстоцен когато ледниците, според американския
глациолог Р.Флинт са покривали повече от половината територия на
континента (6 350 000 km2).
Плейстоценското заледяване в Европа, което обхваща период от близо
600 000 до 1 000 000 години, е било неколкократно - редуване на студени
(ледникови) и топли (междуледникови) фази. В северната, източната и
средната част на континента се откриват сигур ни геоложки и геоморфоложки

6
следи за трикратно заледяване. От първото заледяване през долния
плейстоцен, наричано лихвинско в Източна Европа, елстерско – в Средна
Европа, са установени малко и сравнително слабо запазени следи. Най -мощно
е било второто заледяване в Европа през средния плейстоцен. То е известно
като днепровско в Източна Европа и заалско в Средна Европа. Огромният
континентален ледник с дебелина 2000 - 2500 m се е спускал от три
подхранващи области – Скандинавски п-в, Британски острови и Урал.
Неговото чело е достигало на юг до устието на реките Темза и Рейн,
северните подножия на планините Харц и Судетите, Западните Карпати,
големите завои на реките Днепър, Дон и Волга при гр. Казан и през
Уралските планини около 60 -ия паралел е навлизал в Западносибирската
низина. От третото заледяване през горния плейстоцен, наричано в
Източноевропейската равнина валдайско, а в Средноевропейската равнина –
висленско, са останали най -изразителните и пресни следи.
Едновременно с континенталното заледяване в Ев ропа е било силно
изразено и плейстоценското планинско заледяване. То обхващало
едновременно, макар и самостоятелно, всички високи европейски планини. В
Алпите, където най-рано се провеждат проучвания върху заледяването, са
установени следи от четирикратно заледяване. По наименованията на речните
долини където са открити морени неговите фази са наречени - гюнц, миндел,
рис и вюрм.
В периглациалните области на Европа през плейстоцена е била
отложена льосова покривка с различна дебелина. Широко разпростране ние
има в южните части на Източноевропейската равнина, в Долно - и
Среднодунавската равнина, както и в някои части на Средноевропейската
равнина, чак до Фландрия на запад.
Ледниковата епоха в края на плейстоцена завършва с общо затопляне на
климата. През следледниковата епоха, наричана още холоцен, ледниците
постепенно се отдръпват и изчезват на много места като днес те са запазени в
най-северните европейски острови: Сваалбар (Шпицберген), архипелага
Францйосифова земя, двойния остров Нова Земя.
Съвременният облик на повърхнината на Европа е в резултат на
действието на вътрешните и външни земни сили и особено на тяхната проява
през неогена и кватернера. Най -характерни са земетръсите, които засягат
предимно южната, най -младата част на Европа. Интензивни са и вулканските
процеси, изразени чрез ценрален тип вулканизъм, със смесени ерупции –
вулканът Етна на о. Сицилия, Стромболи и Вулкано в Липарските острови,
Везувий в Апенинския п -в, Тира в Егейско море и далеч на запад по
средноатлантическия хребет вулканите на Азорските острови, а на
северозапад – тези на о. Исландия. На острова са известни 16 действащи
вулкана, между които се намират Хекла (1447 m), Аскя, а най -висок в целия
остров е вулканът Хванадалсхнукур (2119 m). Често се проявяват и подводни
ерупции и Йонийско море, в Туниския проток между Европа и Африка, около
Азорските острови и о. Исландия.
1.3.2. Полезни изкопаеми.
Разнообразният скален състав тектониката и геоложкото развитие и на
Европа са обусловили широка гамма от полезни изкопаеми. В географското
им разпространение много ясно изпъкват определени закономерности,
свързани с морфоструктурата на континента, с характера и разнообразието на
литоложките и фациалните особености.
Горивни полезни изкопаеми или изкопаеми горива (твърди, течни и
газообразни). Тези енергетични полезни изкопаеми като правило са свързани
с утаечни (седиментни) скали, изграждащи платформените области или
предпланинските понижения (депресии) и тяхното подводно продължение на
шелфа и континенталния склон.
Находищата на черни въглища са широко разпространени в
предпланинските понижения на планините с херцинска възраст, както и в

7
платформените области – Руска платформа, Мизийска платформа и др. Към
тях спадат находищата във Великобритания, в Белгия – Ардените, Рейнско-
Вестфалския басейн, Рур. В основата си въглищата са паралични, т.е.
образувани в крайбрежни области при продължителни трансгресии, когато е
била затрупана и овъглена богата дървесна расти -телност. Над тях се
разполагат лимничните въглища, образувани в езерни басейни. Голе ми запаси
има в Южна Полша ( Горен Шльонск), Руската плоча ( Донецки басейн) и др.
В по-малки басейни с херцинска структура са разположени находищата
от черни въглища с лимничен произход. Такива са басейните при Воркутá –
Северен Урал, Уелс – Великобритания, Судетите, Чешкия масив, Централния
френски масив, Кантабрийските планин в северозападната част на
Пиренейския п-в, Алпите, Карпатите, у нас в Стара планина - Балканбас и др.
Кафявите въглища са свързани главно с котловинни и депресионни
области, запълнени с палеогенски и неогенски наслаги. Тези въглища са
широко разпространени в Европа. Находищата им заемат обширен пояс между
долините на реките Елба и Висла, установени са в Подмосковския басейн, в
Трансилвания (Русия), а у нас в котловините в горното течение на р.Струма –
Пернишки, Бобовдолски, Пирински басейн и др.
Находища на нефт са разкрити в Европа в различни геоложки
формации. Те са свързани както с платформената структура на Руската плоча
– Поволжието (Второ Баку), Ухтá – в Северн Урал, така и с предпланински
понижения на Карпатската дъга. На запад нефтени находища са разкрити в
междупланинските понижения – Рейнски грабен, Виенската котловина, в
западните части на Панонския басейн, Аквитания, Средноевропейската
равнина, в шелфа на Северно море и др. В България са установени нефтени
находища в пликативни структури на Предбалкана в Мизийската плоча.
Находищата на земен газ в повечето случаи са свързани с тези на нефта
или се намират в съседство с тях. Разкрити са находища на земен газ в
Руската плоча, Средноевропейската равнина, Предкарпатската област,
Панонския басейн, Паданската низина, Аквитанския басейн и у нас в
Предбалкана.
Находищата на торф имат млада (кватернерна) възраст и се намират
предимно в места, които са били заети от континентални я ледник през
плейстоцена – Северна, Източна, Средна Европа, както и в средните части на
о.Ирландия.
Рудни (метални) полезни изкопаеми. Континентът е богат на рудни
полезни изкопаеми с различен произход и запаси.
От рудите на черните метали в Европа има находища на желязна руда –
Руската плоча, при Воронеж, Курск, Кривой рог и др. Значителни запаси са
установени в Урал, също в Скандинавския п -в, Белгия, Франция, Люксембург.
В България най-известни са железорудните находища в Тунджанската област,
в подножието на Стара планина (Кремиковци). Най -известните находища на
хромова руда са в Гърция, на титан в Северна Европа – Балтийския щит.
Находищата на руди на цветни метали са свързани с каледонския и
херцинския планински пояс, с проявите на херцинския вулканизъ м. Най-
известни са находищата на медна руда в Пиренейския п-в, в Камбрийските
планини на о.Великобритания. Много от находищата на руди на цветни
метали са свързани с вулканските процеси в Алпийския планински пояс. Те
имат хидротермален произход и са разпол ожени в Алпите, Карпатите, Стара
планина, Динарските планини и др. Калай е установен на о.Великобритания
(п-в Корнуел), на Пиренейския п -в. Никел се разработва в Балтийския щит,
Южна Гърция и др. Залежи на алуминиева руда (боксит) са разкрити в
Руската плоча, Алпийския тектонски пояс, в Южна Франция (големи запаси
има около селището Baux, което е дало името на тази руда), в Панонския
басейн, по Далматинското крайбрежие, в Гърция, в Апенинския п -в и др.

8
 Най-известни находища на руди на редки метали (антимон, берилий,
волфрам, живак, молибден, уран и др.) са в Урал, Чешкия масив, Централния
френски масив, в Скандинавските планини, Пиренейския п -в и др.
Руди на благородни метали – злато, сребро, платина са открити в Урал,
Пиренейския п-в, Карпатите и др.
Недрудни (неметални) полезни изкопаеми. Азбест е установен в Урал,
Чешкия масив, Балтийския щит, у нас в Родопите. Най -големи запаси на
графит има в Австрия, сравнително по-малки са в Украинския щит, Урал,
Средноевропейските ниски планини. Гипс се разкрива в големи количества в
Руската плоча и в Средноевропейската равнина. В България гипс има в
Кошава (Видинско). По запаси на калиева сол на първо място стоят залежите
в Предуралието, в Рейнския грабен и в Средноевропейската равнина. Големи
находища на каменна сол има в Урал, в Руската равнина, Средноевропейската
равнина и др. Каолин е установен в някои тектонски понижения. Най -
известни са находищата в Чешкия масив, в Украинския щит а у нас - в
Лудогорието. Сяра с промишлено значение в големи количества има на
о.Сицилия, където е свързана с терциерния и съвременен вулканизъм. По -
стари са залежите на сяра в Средноевропейската ранина и в Скандинавския п -
в.
1.4. Климат
Географското положение е един от главните фактори за формиране на
климата в Европа. Континентът се намира по-близо до Северия полюс,
отколкото до Екватора. Това определя количеството на получаваната
слънчева топлина. В южните части на континента то е около два пъти по -
голямо, отколкото в северните. От не по -малко значение за климата на
Европа имат широкия доп ир с Атлантическия океан на запад и топлото
Средиземно море на юг, както и близостта на Африка, широката сушева
връзка с Азия, силно разчленената брегова линия и др.
Важен фактор за формирането на климата е и релефът. Огромните
пространства на Източноевро пейска равнина на север не представляват
препятствие за нахлуващите въздушни маси от север, запад и юг. Липсата на
меридионално разположение на планински вериги по западния бряг, както и
преобладаващият в Европа запад -източен въздушен пренос, силно
разчленената брегова линия, позволяват проникването на влажен океански
въздух дълбоко във вътрешността на континента. При движението си на изток
влажният, относително топъл през зимата и хладен през лятото атлантически
въздух постепенно се трансформира в континен тален. Той отдава значителна
част от своята влага, като през зимата допълнително се охлажда, а през
лятото се нагрява от подстилащата повърхнина. Това океанско въздействие
постепенно намалява от запад на изток. В Източноевропейската равнина
преобладава континенталното климатично влияние вследствие на големите ú
размери и отдалечеността от съседните океани и морета.
От друга страна планинските вериги в зависимост от положението си и
чрез надморската височина оказват съществено влияние върху развитието на
атмосферните процеси в Европа. Високите планини в Европа са
съсредоточени в южната част на континента (Пиренеите, Алпите, Карпатите,
Стара планина, Кримските планини, Кавказ и др.). Те възпрепятстват
проникването над континента на топлите средиземноморски въ здушни маси,
които идват от юг, както и на студените арктични въздушни маси нахлуващи
от север. Други планини, като Скандинавските, Западните Алпи, Урал и други
спират влажните въздушни маси от запад. Планините играят важна роля и при
разпределението на ва лежите. В резултат на т.нар. орографски ефект
срещуветрените склонове получават повече валежи, отколкото подветрените,
които попадат във валежна сянка. Такава роля играят например
Скандинавските, Шотландските, Камбрийските, Динарските, Апенинските
планини и др.

9
 Климатът на Европа в голяма степен се формира и от характера на
преминаващите въздушни маси над континента. От тях с най -голямо значение
е морския въздях на умерените ширини (относително хладен през лятото и
относително топъл през зимата); континента лния въздух на умерените
ширини (горещ през лятото и студен през зимата); морския субтропичен
въздух (топъл през зимата, който преобладава главно в областта на
Средиземноморието); континенталният субтропичен въздух (горещ въздух,
който преобладава през лятото над Южна и Югозападна Европа). Главно през
студеното полугодие в Европа нахлува арктичен въздух от към север
(континентален и морски).
Континенталният въздух прониква в Европа с ветровете от Азия.
Различното съотношение между океанските и континенталните въздушни маси
създава различни зимни и летни условия над територията на Европа. При
преобладаването на океански въздуш ни маси в Западна и отчасти в Средна
Европа зимите са меки и дъждовни. От друга страна нахлуването на
континентален въздух от изток обуславя значителни застудявания. През
лятото западните ветрове пренасят над континента относително хладен
океански въздух, който бързо се трансформира в континентален, под влияние
на силно нагрятата суша. В съчетание с континенталните въздушни маси през
този период, те обуславят повишаване на температурите и горещи летни дни.
Арктични въздушни маси нахлуват в континента период ично, като
предизвикват понижаване на температурите през всички сезони в северната
част на Европа.Поради наличието на високи планински вериги арктичният
въздух сравнително рядко прониква на юг.
Тропичните въздушни маси имат най-чувствително влияние през ле тния
период в южната част на Европа. С тяхното нахлуване са свързани големите
горещини и липсата на валежи.
Движението на въздушните маси се обуславя от т.нар. “активни
центрове” в атмосферата, които представляват области на ниско или високо
атмосферно налягане. Най-голямо значение за климата на Европа имат
постоянно активните центрове - Исландският минимум, разположен на
югозапад от о. Исландия между 60 до 66˚ сев.шир. и Азорският максимум,
който лежи между 30 и 40˚ с.ш. около Азорския архипелаг. Освен тя х влияние
върху климата на Европа оказват и сезонните центрове предимно през зимата
– Арктичния максимум, разположен около Арктичната област и Сибирския
(Централноазиатски) максимум, който заема средните части на Азия през
зимния период.
Голяма част от Европа, а през зимата почти целия континент лежи в
пояса на западните въздушни течения, които доминират на север от
субтропичната зона на високо атмосферно налягане. През летния период
субтропичния баричен максимум се измества пó на север, като обхваща
южната част на Европа, където настъпват големи горещини, а валежите силно
намаляват.
Във връзка с оформянето на исландския баричен минимум и с
циклоналното действие в Европа се проявява огромното влияние, над по -
голямата част от континента, на топлото океанско т ечение Гълфстрийм и
неговото продължение, известно с името Северноатлантическо край бреговете
на Европа. То преминава между о. Великобритания и о. Исландия, навлиза в
обсега на Норвежко море под името Норвежко течение. Затоплящото му
влияние достига чак до Баренцево море посредством Норкапското и
Шпицбергенското течение. През зимата Баренцово море не замръзва и с това
улеснява корабоплаването по северното крайбрежие на Европа.
Североатлантическото топло океанско течение има големи размери.
Ширината му достига до 185 km, дълбочината до 500 m, и се движи бавно със
скорост от 9 до 12 km в денонощие. Водите му са по -топли средно с около 10˚
и сравнително по-солени от обкръжаващите го океански води. Под влияние на
това топло океанско течение въздушните маси, коит о се формират в района на

10
о. Исландия, се отличават с относително висока температура през зимата, с
малка годишна температурна амплитуда и с висока влажност. Тези въздушни
маси, включени в потока на западните ветрове, играят голяма роля във
формирането на климата на Европа.
Температурите през януари намаляват от запад на изток и от юг на
север. В арктичните острови и в северните части на континента те са
отрицателни (от –12 до 18˚С), а в южните крайбрежия и в
средиземноморските острови – положителни (от 8 до 11˚С). Най-високите
юлски температури са отчетени в Прикаспийската низина и Пиренейския п -ов
(22 - 26˚С), а най-ниските – в северните острови (5˚С).
Вследствие на големите различия между областите с високо и ниско
барометрично налягане, както и на някои специфични особености на релефа,
възникват характерни местни ветрове. Бурният вятър мистрал се проявява по
меридионалната долина на река Рона от ледниците във високия регион на
Алпите на юг към топлото Средиземно море. Студеният вятър борá се заражда
по далматинския и кавказкия бряг. В Южна Европа нахлува горещият
сахарски вятър с тропичен произход, известен с името сироко (широко).
Характерен за Европа е и фьонът, който се проявява под влияние на
орографията като топъл, сух вятър по северните склонове на п ланините при
нахлуване от юг и югозапад на топли и влажни въздушни маси.
Валежите в Европа, общо взето, намаляват от запад на изток с
отдалечаване от Атлантическия океан. В равнинните райони на Европа
валежите се колебаят от 500 -600 mm в западната и центра лната част на
континента до 250 mm в Прикаспийската низина. По островите и в планините
валежите достигат 1000 -2000 mm.
Най-големи валежни количества са измерени по изложените срещу
западните влажни въздушни маси планински склонове в близост с
Атлантическия океан. Такива са Камбрийските, Шотландските планини,
където са измерени около 4810 mm валежи. Изобилни валежи получават още
северозападните планински склонове на Пиренейския п -в и особено
далматинското крайбрежие, където са измерени максималните валежни
количества в Европа при ст. Църквице – 5317 mm.
На запад валежите са чести и равномерно разпределени през годината, а
на юг те падат предимно през зимата. В Европа най -малко валежи са
измерени в Прикаспийската низина (ст. Астрахан) – само 160 mm годишно.
Валежите в Европа са свързани с циклоналното действие по полярния
фронт. Те имат зимен максимум в Средиземноморието, летен максимум по
атлантическото крайбрежие и Източна Европа, и пролетен и есенен валежен
максимум в средноевропейските области. Развитието н а антициклони
причинява често пъти продължителни безвалежни периоди. Честите
засушавания в Европа се дължат на влиянието на азорския и на арктичния
максимум. Особено продължителни са засушаванията при съвместното
действие на двата барични максимума, което често се случва в пределите на
Източноевропейската равнина.
Снеговалежите са рядкост в Южна Европа, а в северните части се
наблюдават през по -голямата част от годината. В резултат от това на юг се
формира нетрайна епизодична снежна покривка, а на север тя се задържа в
продължение на няколко месеца.
В климатично отношение Европа е разположена в обсега на 4
климатични пояса в зависимост от географската ширина, особеностите на
атмосферната циркулация и развитието на времето през годината: арктичен,
субарктичен, умерен и субтропичен.
1.5. Води
Европа е богата на води – реки, езера, блата, ледници и подпочвени
води. Разнообразните климатични и топографски условия се отразяват върху
развитието и режима на речните системи и особено върху пълноводието им
през различните сезони на годината. Богати на води са западните и северните

11
райони на континента, където преносът на влажни въздушни маси откъм
океана е по-интензивен, а изпарението – намалено. Високите планини със
своята дебела снежн покривка и ледници (главно Алпите и Скандинавските
планини) играят важна роля за пълноводието и сравнително постоянния
режим на реките.
От друга страна малката територия и разчленения релеф на Европа са
причина за формирането на гъста речна мрежа. Повечето реки имат малки
водосборни басейни. Размерите на речните системи нарастват от Западна към
Източна Европа. В Източна Европа поради по -обширната територия и
равнинен релеф са развити едни от най -големите речни системи на
континента. В западните части на континента по -голямото вертикално
разчленение на релефа, силната нарязаност на бреговата линия не са
позволили развитието на обширни речни системи.
Европейските реки се оттичат към Атлантическия океан, Северния
ледовит океан и Каспийско море. Реките от басейна на Атлантическия океан
се оттичат както директно, така и към прилежащи те му морета - Балтийско,
Северно, Средиземно, Мраморно и Черно море.
1.5.1. Реки
В Атлантическия океан се вливат пълноводните реки Сена, Лоара,
Гарона, Темза и др. Поради равнинния характер на релефа те текат бавно кат о
образуват множество меандри. Меката зима е причина реките да не замръзват
и да са пълноводни през този сезон.
В Балтйско море вливат водите си Одра, Висла, Неман, Западна Двинá,
Невá и др., които има пролетно пълноводие и лятно -есенно маловодие. Та са
с голямо транспортно значение. Особен интерес представлява р. Невá. Това е
най-късата плавателна река в света (74 km). Води началото си от Ладожкото
езеро и се влива във Финския залив при гр.Санкт Петербург. Тя е плавателна
почти през цялата година. Нейното значение като воден път нараства още
повече след прокопаването на Беломорско -Балтийския канал.
В Северно море се вливат реките Елба, Рейн и др. Рейн е една от най -
дългите реки в Европа и тече в едноименния Рейнски грабен. Дължината ú е
1330 km, извира от централните части на Алпите и е с комплексен режим на
подхранване. Снежно -ледниковото подхранване в горното течение е причина
за пълноводието ú през цялата година. В средното течение режимът на р.
Рейн се променя в снежно -дъждовен до дъждовен в долното те чение. Тя има
голямо стопанско значение като воден път и водите ú се използват за
енергодобив и водоснобдяване. Свързана е чрез плавателни канали с големите
европейски реки Рона, Сена и Везер. През 1992 г. е пуснат в експлоатация
каналът Рейн-Майн-Дунав, който свързва Северно и Черно море.
Реките от южноевропейските полуострови и острови се оттичат към
Средиземно море. Пълноводни са през зимния период, а през лятото по -
малките от тях пресъхват. Характерни за средиземноморските реки са
катастрофалните преиждания и наводнения. По -важни от тях са Рона, По, от
Перинейския п-в – р. Ебро, от Апенинския - Тибър и Арно, от Балканския –
Вардар, Струма, Места, Марица и др.
В Черно море се вливат реките Дунав, Днестър, Южен буг, Днепър и др.
Дунав със своите 2850 km е втората по дължина река в Европа. Тя извира от
Шварцвалд (на 678 m надм.вис.), плавателна е от гр. Улм (Германия) до
устието ú в Черно море. В горното си течение протича в тясна и дълбока
долина, а в средното си течение преминава през Долнодунавската низин а.
Между Източносръбските планини и Карпатите Дунав образува тясна долина
(пролом) – Железни врата, където тече бързо по дълбокото скалисто речно
легло, сред надвиснали скали. В долното си течение е типична равнинна река.
На места образува блата. Река Дуна в има сложен режим. В горното течение
той е снежно-ледников (нивално -глациален), а в средното и долното течение
– снежно-дъждовен (нивално -плувиален). Реката замръзва само при
изключително студени зими, но не повече от един -два месеца.

12
 В Северния ледовит океан се оттичат пълноводни реки от
Източноевропейската равнина, извиращи от нейните възвишения и някои къси
реки от Скандинавския п -в. Реките от Източноевропейската равнина се
подхранват предимно със снежни води и имат продължително пълноводие,
защото преминават през тайгата, където снежната покривка се топи бавно. В
Северния ледовит океан чрез прилежащите му морета Норвежко, Баренцево,
Бяло и Печорско се вливат следните по -големи реки – от Скандинавския п-в -
Тана елв, Тулома и др., а от Източноевропейскат а равнина – Онега, Северна
Двинá, Мезен, Печора и др.
Най-дългата река в Европа е р. Волга. Тя извира от блатиста и езерна
местност във Валдайските възвишения (само на 220 m надм.вис.). Дължината
ú сега е 3531 km тъй като са премахнати всички нейни меандр и след
построяването на система от язовири по цялото ú течение, които са едни от
големите в света. Тя има най -голям водосборен басейн на континента (1 380
000 km2). Волга има режим с типичен континентален характер. Пълноводието
е през пролетните месеци. Пр и топенето на снеговете и на ледената покривка
тя причинява големи разливания, особено по левия си нисък бряг.
Маловодието е през лятно -есенния период и през зимата, поради
замръзването ú. Влива се в Каспийско море чрез огромна делта, която
започва на 170 km от устието ú.
В Каспийско море се вливат още реките Урал, Ембá и др.
1.5.2. Езера. Европа има много езера с различен произход, размери и
воден режим. Повечето от големите европейски езера са разположени в
тектонски обусловени котловини, преобразувани от плейстоценския
континентален ледник. Голяма част от тях са разположени на север
(Скандинавски п-в, Финландско-Карелска област, северните части на
Източноевропейската и Средноевропейската равнина) и в планинските райони
(Алпи, Карпати, Кавказ, Рила, Пирин и др.). От този вид езера най-
значителни са: Ладожкото и Онежкото (разположени на границата между
Балтийския щит и Руската плоча), Ветерн, Венерн, Меларен и др. в
Скандинавския п-в, Чудското, което е съединено с Псковското езеро в
Прибалтийската област. По -малки са Мазурските езера. От този вид са и
езерата в Алпите, като Женевското, Боденското. Многобройни са циркусните
езера, разположени под съвременната снежна граница в Алпите, в
Шотландските, Скандинавските планини, в Пиренеите, Татрите, Южните
Карпати, у нас в Рила, Пирин и др.
С тектонски и реликтен (остатъчен) произход са езерата Балатон в
Среднодунавската низина, Шкодренското, Охридското, Преспанското,
Дойранското езеро на Балканския п -в, Елтон, Индер и др. в Прикаспийската
низина и др.
Във варовиковите области на континента се срещат редица карстови
езера и блата, като например Поповото езеро в Динарските планини.
Вулканските езера заемат кратерите на изгаснали вулкани, например
езерата Болсена и Албано в Апенинския п -в.
Друг вид езера са крайбрежните лимани и лагуни. Те се срещат по
ниските крайбрежия на Европа, като образуването им е свързано с потъването
на сушата в резултат от проявата на неотектонски движения с отрицателен
знак. Такива езера са: Сиваш в Азовско море, Венецианската лагуна в
Адриатическо море, Айселмеер в Нидерландия и др. В България -
Поморийската лагуна, лиманите на реките Камчия, Ропотамо, Велека и др.
Крайречните езера са сравнително малки по площ и имат предимно
потамогенен (речен) произход. Повечето от крайдунавските езера са
пресушени. У нас е останало ез. Сребърна.
Повечето от езерата в Европа са отточни, свързани със Световния
океан. Малък брой от тях като Каспийско море, Балатон и др. са безотточни.
Почти всички езера са сладководни с изключение на Каспийското, Елтон,

13
Индер и др., както и някои крайбрежни лагунни и лиманни езера, които са
солени и слабо солени.
Каспийско море е най -голямото солено езеро на земното кълбо, поради
което е наречено море. Площта му е 371 000 km2 без залива Карабогаз Гол. То
се намира на границата на Европа и Азия.
Балатон – наричано още “курортната перла на Унгария”. Надморската му височина е 106
m, има продълговата форма, най -голямата дълбочина е около 11 m. То представлява най-голямото
езеро в Средна, Западна и Южна Европа, с площ 596 km2. Свързано е с плавателен канал с р.
Дунав. Заема тектонска котловина. По крайбрежието му се откриват застинали вулкански лавови
потоци и минерални извори с лечебни свойства.
1.5.3. Блата. В северните части на континента, поради силното
овлажняване, слабото изпар ение, слабия наклон на релефа и някогашното
действие на континенталния ледник, са се образували различни по размер и
дълбочина блата и мочурища. Най -големи заблатени пространства има във
Финландско-Карелската област, в Двинско -Печорския край, в Полесието, в
средната част на о. Ирландия. Освен тях блатисти места има и в крайречните
и крайбрежните низини, в обсега на делтите и др. Широко разпространени са
по крайбрежието на Северно, Балтийско, и Азоско море, в делтите на реките
Волга, Дунав, По, Рона.
1.5.4. Ледници. Европа разполага с големи сладководни резерви в
твърдо състояние под формата на ледници и постоянна снежна покривка. Те
се срещат в арктичните и субарктичните области на континента, както и в
неговите най-високи планини. Най-просторна е ледниковат а покривка в
арктичните острови – Свалбар, Францйосифова земя, двойният остров Нова
земя. Ледниците достигат морския бряг и от тях се откъсват огромни
ледникови блокове – айсберги. Остров Исландия е на четвърто място в Европа
по силно развита ледникова пок ривка, която заема 11% от площта му.
Ледниците са дали името на този остров. Исландия означава ледена страна.
Най-големият ледник се намира в югоизточната част на острова – Ватна
Йокул. При хубаво време този ледник прилича на море с големи замръзнали
вълни. Следват ледниците на Скандинавските планини, в Алпите, ограничени
по площ са тези в Пиренеите, а отделни малки ледници има в Полярен Урал и
в Сиера Невада.
1.5.5. Подземни води. Разпространението им е свързано с благоприятни
геоложки и литоложки особенос ти. Те се подхранват от инфилтрацията на
атмосферни, речни и езерни води. Най -големи запаси на подземни води има в
Източноевропейската и Средноевропейската равнина, Парижкия басейн,
Лондонския басейн и др. Те имат голямо значение за водоснабдяването, а
южните по-сухи области на Европа се използват и за изкуствено напояване.
Топлите минерални извори се използват и за лечение.
1.6. Почви, растителност и животински свят
1.6.1. Почви. Разнообразният климат, релеф, скален състав и
растителна покривка обуславят разнообразния състав на почвите в Европа.
Въпреки това и при тяхното разпространение може да се открие известна
зоналност (поясност), която най -добре личи в Източноевропейската равнина,
тъй като тя се отличава с по -еднообразен – равнинно-хълмист релеф.
Планинските области, както и местата с разнообразен скален състав
внасят голямо разнообразие в почвената покривка и обуславят образуването
на непоясни или азонални и интразонални почвени типове.
В арктичния пояс поради високата влажност, слабото изпарение и
продължителния зимен период са разпространени скелетните почви. В тези
области под влияние на интензивно механично изветряне са разпространени
каменистите арктични пустини.
В субарктичния пояс са разпространени тундровите блатни почви.
Излишъкът от влага, слабото изпарение и продължителния студен период са
причина те да са силно овлажнени. От друга страна в резултат на бавното
протичане на биохимични процеси в тях те са бедни на минерални съединения
и са с малка дебелина.

14
 Тундровите почви покриват високите части на Скандинавските планини,
о. Исландия, п-в Кола, п-в Канин.
Почвите на умерения пояс са най-разнообразни. Широко
разпространение имат подзолните почви, които обхващат голяма част от
северните райони на Северна и Източна Европа, а също северните част и на
Средноевропейската низина и Британските острови. Във Финландия и
северните части на Скандинавския п -в подзолните почви се редуват с блатни
и полублатни почви.
На юг със засилване на умереноконтиненталния климат, при
широколистни гори са разпространен и кафявите горски почви, а в речните
долини върху широките заливни тераси са развити ливадните или алувиални
почви. Те са най-млади по възраст, като почвообразувателните процеси се
проявяват и сега.
В южните части на умерения пояс при наличието на льос и с тепна
растителност се развиват черноземните почви. Те са най -плодородните почви
на Земята. Най-широко разпространение имат в южните части на Руската
равнина, обхващат големи пространства в Долнодунавската и Среднодунав -
ската низина. При по-влажен климат те се видоизменят в деградирани или
оподзолени и излужени черноземи .
При по-продължителен сух период и континентален климат са
разпространени кестенявите и сивите почви.
В котловините на Балканския п -в и в източната част на Тракийската
низина се срещат смолниците, които са азонален почвен тип.
В субтропичния пояс преобладават червеноземните почви. Те
притежават повече железни и алуминиеви съединения поради по -интензивната
проява на химическите процеси. Разпространени са още канелените почви,
жълтоземните почви в по-влажните области, а във варовиковите области –
червенопръстицата, известна още като тера роса.
Билните области на планините в Европа са заети от планинско-ливадни,
торфенисти и скелетни почви.
1.6.2.Растителност. Растителността в Европа се намира в тясна
зависимост от климата, релефа и почвите. Известно влияние върху
миграцията на растителните видове е оказала и сушевата връзка на Европа
със съседни континенти през минали геоложки периоди. Освен това важна
роля за развитието и разпределението на ра стителността е изиграло и
плейстоценското заледяване.
В състава на съвременната растителност на Европа са запазени видове
от предишни геоложки епохи, т.нар. реликтни растения. Те са
разпространени в южните части на континента, които не са били обхванати о т
плейстоценските ледници. От друга страна някои полярни растителни видове
във високите планини свителстват за плейстоценско заледяване по тези места.
Растителни видове срещащи се в определени ареали и характерни само
за континента Европа се наричат европейски ендемити.
Въз основа на характерните си растителни видове Европа попада в
Холарктичната фитогеографска област.
Характерната за Европа климатична и почвена зоналност е обусловила
от своя страна и ясно изразената зоналност (поясност) в разпределениет о на
растителността. Това разпределение обаче е усложнено до голяма степен от
силното разчленение на континента и от сложния и разнообразен релеф. В
резултат на това в планинските райони се наблюдава и вертикално
разпределение (етажираност) на растителните пояси.
Пояс на тундровата растителност. Разпространена е по северното
крайбрежие на Европа, по -голямата част на о. Исландия, както и по по -
високите места на Скандинавския п -в. Характерно за тундровия растителен
пояс е липсата на горска растителност. Предс тавена е от лишеи, мъхове и
многогдишни треви. Лишеите покриват скалистите брегове и крайбрежните
райони, а мъховете и тревите – в по-влажните райони, пръснати на различно

15
разстояние без да образуват цялостна покривка. На отделни, защитени от
силните ветрове места се срещат нискорасли храсти представени от дървета -
джуджета - бреза, върба, хвойна, червена боровинка и др.
На юг от тундрата е разположен преходния пояс на лесотундрата . Той
е представен от типична тундрова тревиста формация и редки нискорасли
гори.
Пояс на иглолистните гори (Европейско-Сибирска иглолистна гора).
Този пояс е известен още с името европейска тайгá. Представена е от
европейски смърч, сибирски смърч, обикновен бор, бяла ела и др. Между тези
гъсти и тъмни гори се срещат значителни площ и заети от торфени блата.
Обхваща по-голямата част от Скандинавския п -в, Финландско-Карелската
страна, северните части на Източноевропейската равнина, продължава през
Урал без прекъсване в сибирската тайгá. На юг този пояс се проследява до
60-ия паралел, а във вертикална посока в южната си част достига до около
900-1000 m.н.в.
На юг от 60-ия паралел иглолистните гори постепенно преминават в
зоната на смесените гори. Най-големи площи от тези гори са разположени в
средните части на Източноевропейската равнин а, в южните части на
Скандинавския п-в, източната част на Средноевропейската равнина. Сред тях
започва да се появява липата, кленът, ясенът, дъбът и др.като и този горски
пояс е разкъсан от торфища, блата, горски поляни и езера.
Широколистни гори. Съставени са предимно от букови и дъбови гори.
Буковите гори са тясно свързани с океанския климат и затова имат най -
широко разпространение в Атлантическа Европа, както и в по -високите части
на планините в областта на Средиземноморието. На изток те постепенно
намаляват и изчезват окончателно в Източна Европа. Дъбовите гори заемат
обикновено подножията на планините. Разпространени са и в равнинните
области. В широколистните гори се срещат още габър, клен, липа, ясен, явор,
дрян, брезата и др.
Алпите и Карпатите се отличават с добре изразена вертикална
зоналност на растителните формации. В най -ниската част на склоновете
виреят дъбовите гори, по -високо между 1200 – 1300 m – буковите гори, а над
тях иглолистните гори. Над 1700 – 2000 m преобладава тревиста растителност
– т.нар. алпийски пасища.
Степната растителност е предимно тревиста. Тя се развива и цъфти
главно през пролетта, а отчасти и през есента, като през лятото обикновено
изсъхва. Степната растителност е най -разпространена и обхваща най -големи
пространства в южните части на Източноевропейската равнина,
Среднодунавската, Долнодунавската низина и др. В наши дни степните
пространства са разорани и превърнати в обработваеми земи. Във връзка с
това и степната растителност се среща по -рядко и в по-малки ареали.
На север на прехода на степта със смесените гори се образува
изразителен лесостепен пояс с характерни крайречни гори сред обширни
тревисти площи.
Средиземноморската растителна област се отличава с голямо
богатство на растителни видове. Това се дължи както на раз нообразните
климатични, топографски и почвени условия, така и на големия брой
реликтни растителни видове, които са сравнително малко засегнати от
плейстоценското заледяване на континента. Представена е от типична
средиземноморска вечнозелена и сухолюбива т върдолистна растителност,
която е приспособена към изобилна светлина, продължителна топлина и
засушавания. Във връзка с това са се развили голям брой сухолюбиви
растения (ксерофити).
В Средиземноморието се срещат много реликтни и ендемични видове.
Главни средиземноморски видове са пинията, средиземноморския бор,
алепския бор, корковия дъб, каменния дъб, кипарисът, черницата, маслината,
смокинята, рожковът, кестенът и др.

16
 Като цяло горските формации са ограничени по площ поради
унищожаването им от древността насам. Преобладават храстовите формации,
съставени от ароматни и бодливи видове – тамян, дафиново дърво, хвойна и
др. Най-типичната храстова формация е маквисът (макия). Маквисите
представляват вечнозелени храсти, които на места образуват гъсти и доста
високи формации, развити по цялото Средиземноморие. Гръцкият маквис,
известен с името фригана, се състои от миртово дърво, див фъстък, розмарин,
дива маслина и др. Понякога в състава на маквиса влиза и дафиновия лист. В
Южна Испания, а по -рядко и в Италия, се среща в диво състояние и
нискостеблената палма.
Средиземноморските растителни видове, макар и по -малко на брой, се
срещат по нашето и по Кримското черноморско крайбрежие, в Петричко,
Източните Родопи и др. В Източна Тракия и в Странджа планина е
разпространена характерната понтийска растителност , съставена от редица
ендемити, широколистни видове като зелениката, лавровишнята и др.
Вследствие на преобладаване на планински релеф в Пиренейския,
Апенинския и Балканския п -в се наблюдава ярко изразена зоналнос т на
климатичните и почвените условия, а с това и на растителността.
В планините с увеличаване на надморската височина температурата се
понижава, валежите се увеличават, вегетационния период намалява, което
води до разпространение на растителните съобществ а по височинни пояси.
Средиземноморието е родина на някои широко разпространени
растителни видове като овес, едрозърнест грах, конски боб, леща, лен, лоза,
маслина и др. Много от културните растения на Европа са пренесени от други
континенти. Например от Азия са пренесени пшеницата, ечемикът, ръжта, от
Америка – тютюнът, царевицата, картофите и др.
1.6.3. Животинският свят се намира в тясна връзка с растителността,
поради което също се отличава със своя сложен произход и разпределение в
различните части на континента. Той е претърпял сложно развитие и
чувствителни промени през отделните геоложки периоди от историята на
Земята. Значителни промени във фауната на Европа настъпват през
плейстоцена, когато настъпва застудяване на климата и голяма част от
континента е обхваната от ледникова покривка. Много от животните
обитаващи северните области на Европа измират – мамутът, косматия
носорог, а други се преселват в южните – пещерния лъв, пещерната хиена и
др. След отдръпването на ледника в континента настъпва голям а миграция на
животни от юг на север и от изток на запад.
В Европа има много малко ендимитни и реликтни животински видове.
Това се дължи на голямата сушева връзка на континанта с Азия. Най -силното
настъпление на азиатски животински видове е станало в края на неогена и
през кватернера.
Животинския свят на Европа принадлежи към Палеарктичната
зоогеографска област, която включва следните три подобласти: Европейско -
сибирска, Средиземноморска и Централноазиатска.
Арктичната зоогеографска подобласт обхваща най-северните части на
континента, попадащи в арктичния и субарктичен пояс, или това е тундрата.
Характерни представители на животинския свят тук са северния елен,
ескимоското куче, белия заек, полярната лисица, бялата мечка и др.
Крайбрежието на полярните море та се обитава от тюлени и моржове. По
скалите на крайбрежието и островите гнездят многобройни птичи ята, по
характерни от които са полярните яребици, диви патици, диви гъски и много
други.
Европейско-Сибирската зоогеографска подобласт обхваща
иглолистните, смесените и широколистните гори.
Животинският свят в обширните иглолистни и смесени гори се
отличава с почти същите животински видове, както и в сибирската тайгá –

17
катеричка, заек, лос, лисица, сърна, мечка, а от птиците – глухар, кълвач,
орел, диви патици и др.
Животинският свят на широколистните гори се отличава с голямото си
разнообразие. Срещат се благородния елен и сърната, дивата котка, лисицата,
вълкът, мечката и др. От птиците се срещат дроплата, сивата патица, зеления
кълвач, сойката, славея, о релът, кукумявката и др.
Средиземноморската зоогеографска подобласт се отличава с най-
голямо разнообразие. От едрите бозайници типична е кошутата (ендемичен
вид), планинския овен (муфлон) в Сардиния и Корсика, местни подвидове на
благородния елен. По скалите на Гибралтар се среща единствения
представител на маймуните в Европа - безопашатия макак. Характерни са и
многобройните разновидности на прилепи, хамелеони (Испания и Сицилия),
диви зайци и др. От птиците е интересна красивата синя сврака, планинската
яребица, гълъбът и др. Срещата се много влечуги – змии, гущири,
костенурки, както и таралежи. От насекомите твърде характерен е
скорпионът, като някои от неговите видове са отровни.
Централноазиатската зоогеографска подобласт е представена от
различни видове гризачи в степните и полупустинни области на югоизточната
част на континента. Характерни са чакалът и фазанът в Източна Тракия.
Планинските области на Средна и Южна Европа (Алпи, Карпати,
Пиренеи, Апенини, Рила и др.) се обитават от високопланинска фауна ,
произлязла предимно от планините на Централна и Западна Азия. Срещат се
сърна, планинска коза, мечка, рис, дива котка, вълк, лисица. От птиците –
сокол, ястреб, орел, глухар и др.

КОНТРОЛНИ ВЪПРОСИ

1. Какво е протежението на Европа в km от север на юг? Какво значение има това

за формирането на основните особености на неговата природа?
2. Какво влияние са оказали тектонските движения за формирането на
хидрографската мрежа на Европа?
3. Кои климатообразуващи фактори (процеси) играят водеща роля във формирането
на климата на Европа?

Т Е С Т - Е в р о п а

1. През кои от посочените по-долу морета е прокарана границата между Европа и Азия:
а/ Аралско, Черно, Червено;
б/ Каспийско, Черно, Червено, Мраморно;
в/ Каспийско, Черно, Мраморно, Егейско;
2. Сухоземната граница между Европа и Азия е прокарана по:
а/ северното подножие на Стара планина;
б/ билото на Карпатите;
в/ източното подножие на Урал;
3. Кой от посочените по-долу острови в политико-географско отношение се отнася към
Европа (Кралство Дания):
а/Бафинова земя;
б/ Крит;
в/Гренландия;
4. В политико-географско отношение о.Кипър се отнася към:
а/ Азия;
б/ Европа;
в/ Африка;
5. По крайбрежието на кой полуостров са разпространени фиордите:
а/ Балкански;
б/ Скандинавски;
в/Пиренейски;
6. Далматинският тип бряг е характерен з а:
а/ западното крайбрежие на Пиренейския полуостров;
б/ източното крайбрежие на Скандинавския полуостров;

18
 в/ северозападното крайбрежие на Балканския полуостров;
7. Най-високият връх на Европа – Елбрус (5642 m) се намира в:
а/ Алпите;
б/Кавказ;
в/ Пиренеите;
8. Кои от долупосочените планини са с най -млада геоложка възраст:
а/Пиренеи, Скандинавски, Урал;
б/ Пиренеи, Скандинавски, Кавказ;
в/ Пиренеи, Алпи, Кавказ;
9. На повърхността най-старите скали в Европа се разкриват в:
а/Алпите;
б/Балтийския щит;
в/о.Исландия;
10. Най-високите върхове в континента се намират в планините с:
а/ каледонска възраст;
б/херцинска възраст;
в/ младоалпийска възраст;
11. По-голямата част от територията на Европа попада в:
а/ субарктичния климатичен пояс;
б/ субтропичния климатичен пояс;
в/ умерения климатичен пояс;
12. Активна вулканска и земетръсна дейност е характерна за:
а/ Скандинавския полуостров;
б/ Руската равнина;
в/ южната периферия на континента;
13. Въздушните маси, свързани с арктичния и сибирския антициклон, проникват най на юг
в пределите на Балканския полуостров защото:
а/ в североизточната му част отсъства планинска преграда;
б/ планините му са с младоалпийска възраст;
в/ северните склонове на Стара планина са по -полегати от южните;
14. Преобладаващата атмосферна циркулация над континента е в посока:
а/ от изток на запад;
б/ от север на юг;
в/ от запад на изток;
15. Количеството на валежите в континента нараства в посока:
а/ от север на юг;
б/ от запад на изток;
в/ от изток на запад;
16. Характерни местни ветрове в Европа са:
а/ мистрал, фьон, борá;
б/ мистрал, сироко, чинук;
в/ чинук, памперос, борá;
17. Най-дългата река в Европа – р.Волга (3531 km) се влива чрез делта в:
а/ Каспийско море;
б/ Черно море;
в/ Азовско море;
18. Наличието на голям брой езера в Северна Европа се дължи на:
а/ голямото количество валежи;
б/ разтопяването на плейстоценския континентален ледник;
в/ иглолистните гори;
19. Европейската тайга има най -голямо разпространение в:
а/ Британските острови;
б/ Източноевропейската (Руската) равнина;
в/ Апенинския полуостров;
20. Степите са формирани в условията на:
а/ субтропичен климат и черноземни почви;
б/ умерено-континентален климат и черноземни почви;
в/ субтропичен климат и тундрови почви;
21. Най-характерните почви за субтропичния климатичен пояс са:
а/ кестенявите;
б/канелените;
в/ червеноземните (“тера роса”);
22. Черноземните почви са образувани в условията на:
а/ степна растителност, умерено -континентален климат и льосови скали;
б/ горска растителност, субтропичен климат, карбонатни скали;
в/ степна растителност, умерено -континентален климат, карбонатни скали;
23. Реликтни и едемични растителни видове за Европа са характерни за:
а/ Скандинавския полуостров;
б/ териториите извън плейстоценското заледяване;
в/ Британските острови;

19
24. Животинският свят на Европа се отнася към следните зоогеографски области:
а/ Палеарктична;
б/ Неотропична;
в/ Етиопска;
25. Характерни видове за арктичната зоогеографска област на Европа са:
а/ тюлен, морж, пингвин, бяла мечка, леминг;
б/ тюлен, морж, северен елен, бяла мечка, леминг;
в/ тюлен, морж, заек, бяла мечка, бизон;

20