Югозападен университет

„Неофит Рилски“ - Благоевград

ПРИРОДО-МАТЕМАТИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА ГЕОГРАФИЯ, ЕКОЛОГИЯ И
ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА

БЕЛАСИШКА
МОРФОСТРУКТУРНА ЗОНА

Изготвил: Виктория Руменова Миланова

Факултетен номер 0927029

Проверил: проф. Цанко Цанков

Благоевград
2013
 2

Съдържание:
Увод ............................................................................................. стр.3

Орография .................................................................................. стр.5

Геоложки строеж ....................................................................... стр.8

Заключение .............................................................................. стр.15

Литература ............................................................................... стр.17

 3

УВОД

Планината Беласица е част от Осоговско-Беласишката

планинска група. Има линейно удължена форма и се простира
между Рупелския пролом на река Струма на изток и Костуринската
седловина (457 м) на запад (Фиг.1). Има дължина около 60 км и
средна ширина около 10 км (Николов, Йорданова, 2002). На север
се ограничава от долината на река Струмешница, десен приток на
Струма. На запад (в Република Македония) планината се свързва
чрез три ниски седловини с невисоки възвишения на запад и
югозапад. На северозапад при село Раброво границата се изкачва
до Костуринската седловина (457 м), която я свързва с планината
Плавуш. На юг (в Гърция) границите на планината достигат до
Дойранското езеро и Серското поле, а ниската седловина
Довантепе (300 м) я свързва с планината Круша. На изток достига
Рупелския пролом на Струма, който я отделя от ниската
Сенгелска планина. В тези граници планината има площ
приблизително 670 кв.км, от тях 130 кв.км, или около 20 % са в
българска територия, 235 кв.км, или около 35 % са в Македония, и
305 кв.км, или около 45 % са в Гърция (Динчев, Атанасов, 1998).
 4

Фигура 1. Обзорна карта

 5

1. Орография

Орографски Беласица е съвсем ясна и опростена. Има едно

централно било с посока запад-изток, тясно, издържано в
хипсометрично отношение с височина 1700-2000 м, с няколко
орографски сравнително слабо очертаващи се върхове.
Проследено от изток на запад централното било започва на
гръцка територия, непосредствено над Рупелския пролом. Върви в
северозападна посока до българо-гръцката граница, която идва от
север, по странично било (Фиг.2). Централното било прави остър
завой на юг и продължава с междудържавната граница, като
бързо повишава височината си. В посока на югозапад достига
връх Конгура (1951 м). От тук вече в западна посока на
протежение от 4.5 км билото запазва височината си до първенеца
на планината Радомир (Калабак) (2029 м).

Фигура 2.
 6

След връх Радомир билото се понижава с около 200-300 м и

достига до най-ниската седловина (проход) във високата част на
Беласица - Демиркапия (1686 м н.в.). Следва един сравнително
спокоен участък от централното било, над който доминира
обширния масив на връх Лозен (1894 м). Още по на запад е един
от най-личните върхове на планината - Тумба (1885 м). Западно
от върха билото следва македоно-грацката граница с добре
изразени и сравнително високи върхове – Семиркаяз (1880 м),
Висока Чука (1874 м) и други безименни коти. След безименната
кота (1413 м) то се разклонява на югозапад и запад и понижава до
описаните седловини.

В орографско отношение Беласица може да бъде надлъжно

поделена на три дяла:

1) западен – между Костуренската седловина (н. в. 457) и

кота 1473 (в Република Македония). Посока – запад-северозапад –
изток-югоизточна, преминаваща (към изток от меридиана на
Дойранското езеро) в запад–източна. Дължина 14,5 км, ширина
10-12 км, вертикално превишение по монолитното главно било –
1016 м (нараства в източна посока). Приблизително еднаква
ширина и повърхностен наклон на склоновете. Пролувиалният
шлейф от север е прекъснат или липсва, а от юг (по Анска река)
липсва Западният орографски дял съвпада със западния
завършек на планината;

2) среден – между кота 1473 (в Република Македония) и

връх Конгур (н.в. 1951 м в България и Гърция). Посока – запад-
източна. Дължина 35 км, ширина 8-10 км, височината на
монолитното главно било се колебае между 1700 и 2000 м.
Приблизително еднаква ширина и повърхностен наклон на
 7

северните и южните склонове. Пролувиалните шлейфове се

следят и по северното и по южното подножие. Средният
орографски дял съвпада с главния планински корпус;

3) източен - между връх Конгур (н.в. 1951 м) и Рупелския

пролом (н. в. около 65 м) в България и Гърция. Посока запад-
югозапад – изток-североизточна. Дължина 12.5 км, ширина – 10–
12 км, вертикално превишение на главното било – 1886 м
(намалява в източна посока). Разпръстяване на главното било към
изток. Сравнително равномерно периклинално понижаване на
склоновете. Пролувиален шлейф има само по южното подножие.
Източният орографски дял бележи източния завършек на
планината.
 8

2. Геоложки строеж

В морфоструктурно отношение разглежданият природен

феномен се явява ранно и среднокватернерна линейна планинска
морфоструктура с характер на стъпалчест хорст (Tzankov,
Stoyanov, 2005). Неговите морфоструктурни особености са
всецяло контролирани от съвременната регионална разломна
мрежа. Тя се състои от гъсто развита, субпаралелна на
морфоструктурата система от полегато затъващи листрични
разломи и разчленяващите ги на отделни сегменти предимно
меридионално до субмеридионално ориентирани стръмно
затъващи разседи. Между тези два вида руптури са обособени
голям брой стъпалчесто понижаващи се към север и към юг
листрични призми. Техните горни повърхнини съответствуват на
фрагменти от разчленената и блоково денивелирана
следраноплейстоценска денудационно-акумулативна заравненост
– ортоплен. Бързото следраноквартернерно израстване на
морфоструктурата е довело до интензивна линейна ерозия и
свързаното с нея свличане на големи количества скални маси в
морфоструктурните подножия. Така са възникнали делувиално-
пролувиалните шлейфове в северното и южното подножие на
планината. Блоковият характер на морфоструктурата (реликтите
от листричните призми) личи добре от стъпалчестия строеж на
склоновете и лъкатушния характер (редуване на върхове със
седловини) на скалистите билни части.
 9

Склоновете на планината както на север, така и на юг са

извънредно стръмни, дълбоко разчленени от реките Луда Мара
(Петричка), Лешнишка, Иваник, Коларовска, Яворнишка и др. на
север (в българска територия) и Тракайна и Банска Ломница (на
македонска територия). Във високите си части реките са дълбоко
всечени, а в ниските образуват наносни конуси. В
преобладаващата си част северните склонове на Беласица са
залесени, което забавя развитието на плоскостна ерозия. За
сметка на това е силно развита линейната ерозия на реките. В
резултат на това те са свлекли изобилен наносен материал в
северното подножие на планината, където са се формирали
обширни наносни конуси, наредени във вид на непрекъснат
шлейф от град Петрич до град Струмица в Македония. Шлейфът
придава на подножието стъпален характер и носи народното
название Подгорие.

Гористите северни склонове са прорязани напречно от цяла

поредица дълбоки долове. Между тях са засебени стръмно
спускащи се към север къси второстепенни странични планински
ридове. В доловете текат буйни реки (десни притоци на река
Струмешница) и потоци с малки водопади. Такива са Луда Мара
(Петричката река), Ляшница, Иваник, Коларовска, Варовник и др (в
България), Тракина, Банска Ломница (в Република Македония).
Горните (високите) части на техните речни долини са дълбоко
врязани в релефа. В планинското подножие са оформени
множество различно големи наносни конуси. Те образуват
отчетливо изразен на релефа пролувиален шлейф, който се
следи непрекъснато на запад от землището на град Петрич до
държавната граница. Неговите най-високи части (н. в. 500 м) са
 10

между селата Скарт и Ключ. Повърхността на шлейфа е полегато

наклонена в северна посока към река Струмешница (н. в. 200 м
при град Петрич и около 150 м при село Ръждак). В Република
Македония шлейфът намалява размерите си и постепенно се
разпада на отделни наносни конуси. По скален състав най-горните
части на шлейфа са изградени от едри скални фрагменти,
незоблени гравийни късове и пясъци; средните части – от по-
дребни скални фрагменти и среднозърнести пясъци и

долните(ниските) части – от песъчливи и глинесто-песъчливи

наноси. Тези белези на планинското подножие свидетелствуват за
твърде интензивното средно и късно кватернерно издигане на
Беласица.

Фигура 3. Южен склон на Беласица

 11

Южните склонове са стръмни, скалисти и слабо залесени

(Фиг.3,4). По тях се спускат субмеридионално ориентирани
маловодни, пресъхващи през части от годината реки. Те се вливат
в безоточното (Динчев, Атанасов, 1998) Дойранско езеро
(Хохзийска река в Гърция) и в река Струма (между Рупелския
пролом и Бутковското езеро – река Амудопутамос). В южното
подножие на планината също се очертава пролувиален шлейф,
източно от планинския масив Николич (в Република Македония).
Западно от него по течението на река Анска приточната
водосборна речна мрежа по южните склонове на планината се
отводнява от река Анска.

Второстепенните вододелни била спускащи се на север и юг

са къси, стръмни с преобладаваща меридионална посока. По
значими от тях (на българска територия) са Радомирски рид, който
се отделя от връх Радомир и разделя долините на реките
Коларовска – от запад и Иваник – от изток, и Конгурски рид, който
се спуска северно от едноименния връх. От североизточните му
склонове води началото си река Луда Мара. Ридът е вододел
между реките Лашнишка от запад и Луда Мара от изток.

Северното подножие на планината Беласица е известно под

името Подгорие – обширна местност между градовете Петрич и
Струмица (Македония). На север се ограничава от река
Струмешница. Представлява пролувиален шлейф, съставен от
взаимно свързаните етажирани наносни конуси на реките Луда
Мара, Ляшнишка река, Иваник, Коларовска река и др. Наклонен е
на север към река Струмешница и на изток, в която посока
понижава надморската си височина. Най-високо е подножието на
Беласица на запад при селата Скрът и Ключ (до 500 м). На изток
 12

се понижава до 200 м – при Петрич и до 150 м източно от село

Ръждак. Най-високите части на шлейфа са образувани от едри
скални късове, примесени с груб чакъл и пясък, средните – от по-
дребни материали, ниските – от най-фини частички. Стръмните
склонове на шлейфа се дължат на интензивното младо
(неотектонско) издигане на Беласица по Подгорския разлом.

Долината на река Струмешница е развита в тектонския

грабен между планините Беласица и Огражден. В българския
участък тя започва северно от село Габрене. Реката и долината й
имат източна посока, като до село Първомай долината е линейно
изтеглена и сравнително тясна - до 4 км (заедно с Подгорието)
Западно от меридиана на село Първомай нямаме морфоложките
белези на котловина (Цанков и др., 2005). Още една особеност на
долината е нейната асиметричност – река Струмешница е
изтласкана на север, съвсем близо до склоновете на Огражден.
Всъщност северно от реката речната долина не е развита.

След меридиана на село Първомай долината рязко се

разширява (до 8 км), а реката променя своята посока в
североизточна. Образуват се обширни речни тераси. Тази част от
долината е известна под името Петричко поле. Това е най-
широката и равна част от долината със средна височина около
100 м. Българската част на тази величествена (“стенообразна” по
Канев, 1989) планинска морфоструктура (Сн. 52, 53, 77, 119)
обхваща северните склонове и северната част от билото между
връх Тумба и долината на Средна Струма. Тези части на
планината са всецяло изградени от различни докамбрийски
високометаморфни скали на Огражденската надгрупа:
двуслюдени, мусковитови, биотитови, амфибол-биотитови гнайси,
 13

гнайсошисти и амфиболити на т.н. Гнайсов комплекс;

количествено преобладаващи амфиболити и амфибол-биотитови
гнайси на Тросковската група; биотитови и двуслюдени гнайси на
Гнайсово-мигматитовия комплекс (Загорчев, Динкова, 1989, 1991).
Те са просечени от докамбрийски метаморфозирани ултрабазити
(серпентинити) и ортоамфиболити, както и от разнообразни
горнопалеозойски Южнобългарски гранитоиди: дребнозърнести
гранити и гранодиорити в землището на село Скрът и
порфироидни гранити и гранодиорити по билото западно от връх
Тумба и в землището на село Коларово (Загорчев, Динкова, 1989,
1991). Изброените скални комплекси са интензивно многократно
алпийски тектонски преработени, често изоклинално огънати
(Загорчев, Динкова, 1989, 1991). Кватернерните тектонски
движения са довели до много бързото израстване на комплексния
стъпалчесто устроен Беласишки хорст. Той е моделирал тясното и
силно линейно удължено планинско било и стръмните склонове.
Морфоструктурата е дълбоко засегната от съвременната
регионална разломна мрежа. Тя се състои от гъсто развита
система на променливо полегато затъващи към север (на
българска територия) листрични разломи и разчленяващите ги на
отделни сегменти меридонално до субмеридионално ориентирани
стръмно затъващи разломи (разседи). Между тези два вида
руптури са обособени голям брой стъпалчесто понижаващи се към
север (на българска територия) листрични призми. Техните горни
повърхнини съответствуват на фрагменти от разчленената и
блоково денивелирана следранноплейстоценска денудационна
заравненост. Те са субхоризонтални до различно полегато
наклонени към планинския склон. Въпросните листрични призми
придават стъпалчестата морфоскулптура на склоновите
 14

повърхнини. Стръмно затъващите разломи определят местата на

най-големите суходолия и на речните притоци на Струмешница.
Бързото израстване на морфоструктурата е довело до свличането
на големи количества скални маси, които образуват делувиално-
пролувиалния шлейф на северното подножие на Беласица в
местността Подгорие. Очевидно морфотектонските процеси от
северната страна на планината са намалили своя интензитет. За
това свидетелствува както покриването с растителност на
значителна част от фасетите на някогашните разломни
повърхнини, така и по-скромната микросеизмична активност на
района, отразена в относително по-малкия брой (в сравнение с
района на Огражден) епицентри на нискомагнитудни
земетресения.

Беласица е изградена от много стари къснопротерозойски

(докамбрийски) високометаморфни скали от Огражденската
надгрупа (Загорчев, Динкова, 1989, 1991) – двуслюдени,
мусковитови, биотитови, амфибол-биотитови гнайси, гнайсошисти
и амфиболити. Те са процепени от камбрийски серпентинити
(метаморфозирани ултрабазити), палеозойски южнобългарски
гранити. Всички тези скали са неколкократно алпийски интензивно
тектонски преработени (Загорчев, Динкова, 1989, 1991).
 15

Заключение

Разгледани са особеностите в строежа и еволюцията на

стъпалчесто устроеният Беласишки хорст. Те намират ярък израз
в съвременния релеф – тясно, силно линейно удължено
планинско било и стръмни склонове. Морфоструктурата е дълбоко
засегната от съвременната регионална разломна мрежа. Тя се
състои от гъсто развита система от листрични разломи и
разчленяващите ги на отделни сегменти меридионално до
субмеридионално ориентирани стръмно затъващи разломи.
Между тези два вида руптури са обособени голям брой
стъпалчесто понижаващи се към север и юг листрични призми.
Техните горни повърхнини съответствуват на фрагменти от
разчленената и блоково денивелирана следранноплейстоценска
денудационна заравненост. Кватернерните тектонски движения са
довели до много бързото израстване на морфоструктурата. Това
е породило свличането на големи количества скални маси, които
образуват делувиално-пролувиални шлейфове в северното и
южното й подножие.
 16

Фигура 4. Южен склон на Беласица

 17

Използвана литература:

Материали, Проф. Цанков