Съдържание

Титулна страница
БОГОВЕ

Произход на света и боговете

Зeвс
Посейдон и божествата на морето
Царството на мрачния Хадес
Хера
Йо
Аполон
Артемида
Атина Палада
Хермес
Арес, Афродита, Ерос и Хименей
Хефест
Деметра и Персефона
Нощ, Луна, Зора и Слънце
Дионис
Пан
ГЕРОИ
Петте века
Девкалион и Пира. Потопът
Прометей
Пандора
Еак
Данаидите
Персей
Сизиф
Белерофонт
Тантал
Пелопс
Европа
Кадъм
Зет и Амфион
Ниоба
Херкулес
Хераклидите
Кекроп, Ерихтоний и Ерехтей
Цефал и Прокрида
Прокна и Филомела
Борей и Орития
Дедал и Икар
Тезей
Мелеагър
Кипарис
Орфей и Евридика
Хиацинт
Полифем, Акид и Галатея
Диоскурите, Кастор и Полидевк
Атрей и Тиест
Есак и Хесперия
Аргонавти
 Старогръцки легенди и митове, Том I -
Богове, титани и герои

Николай А. Кун

Превод от руски Розалина Евдокимова

© Розалина Евдокимова, превод, 2006 г.

© Виктор Паунов, художник, 2006 г.
© Книгоиздателска къща "Труд", 2010 г.

IОBN: 978-954-398-032-1
 БОГОВЕ

Произход на света и боговете[1]

В началото бил единствено безкрайният вечен и тъмен Хаос. От него произлезли светът и
безсмъртните богове. И богинята Земя (Гея) също била рожба на Хаоса. Когато се появила, тя
се разпростряла мощна и силна, даряваща живот на всичко.
Дълбоко под нея обаче в безкрайната дълбочина се родила ужасната бездна - изпълненият
с вечна и мрачна тъмнина Тартар. Но не само те били рожба на Хаоса. Той дал на света и
могъщата сила - даващата живот Любов (Ерос). И така светът тръгнал към своето
съграждане. Вечният Мрак (Ереб) и тъмната Нощ (Никта) също били чеда на Хаоса. А те пък
от своя страна дали вечната Светлина (Ефир) и радостния светъл Ден (Хемера). Светлината
се разляла по целия свят. Започнали да се сменят денят и нощта.
Мощната и благодатна Земя родила безкрайното синьо Небе (Уран) и то се разпростряло
над нея. Гордо се възвисили към него високите Планини, рожби на Земята. Ширнало се
вечно шумящото Море. Чедата на майката Земя си нямали обаче баща.
Възцарилият се над света Уран (Небе) се оженил за Гея. Тя му родила шест синове и шест
дъщери -могъщите и страшни титани. Един от синовете им -Океан, който подобно на
безкрайна река обгръщал цялата земя, и богинята Тетида дали живот на всичките реки, които
носели вълните си към морето, и на морските богини - океанидите. А от титана Хипериони
богинята Тея се родили Слънцето (Хелиос), Луната (Селена) и румената Зора -
розовопръстата Еос, или както римляните я наричат - Аврора. Еос и Астрей пък дарили
звездите, които осветявали мрачното небе, и ветровете: северния бурен Борей, източния
Евър, влажния южен Нот и ласкавия западен Зефир, носещ налeти дъждовни облаци.
Освен силните титани могъщата Земя родила също трима великани циклопи - с по едно
око на челото, и трима огромни като планини петдесетоглави великани - сторъките
(хекатонхейрите), наречени така заради стоте ръце, които имал всеки от тях. Никой не можел
да устои срещу силата им. Стихийната им мощ не знаела граници.
Уран, уплашен за господството си, намразил своите деца великани. Затворил ги той в
мрачните недра на богинята Земя, без да им разрешава да виждат светлината. Майката
страдала много по своите рожби.
 Страшното бреме, което било затворено в недрата й, я потискало. Тогава тя извикала
децата си титани. Започнала да ги убеждава да въстанат срещу баща си Уран. Те обаче се
бояли да вдигнат ръка срещу него.
Единствено най-малкият от тях - коварният Кронос, успял с хитрост да осакати баща си,
докато той спял, изгонил го и заел трона му.
За наказание богинята Нощ родила на Кронос цял куп ужасни божества: Танатос (Смърт),
Ерида (Раз-
дор), Апата (Измама), Керите (богините на унищожението), Хипнос (Сън) с цял рояк
мрачни и кошмарни сънища, безмилостната Немезида (Отмъщение) и още много други.
Ужас, раздори, измами, борби и нещастия донесли те на света, когато на трона се възцарил
Кронос.

[1] *Митовете за боговете и за борбата им с великаните и титаните са изложени главно по поемата на Хезиод "Теогония"
("Произход на боговете"). Някои предания са по поемите на Омир "Илиада" и "Одисея" и поемата на римския поет Овидий
"Метаморфози" ("Превъплъщения").
 Зeвс[2]

Раждането на Зевс
Кронос не бил сигурен, че ще успее завинаги да задържи властта в ръцете си. Страхувал се,
че децата му ще въстанат против него и ще го сполети същата участ, на която той бил обрекъл
баща си Уран. Боял се той от своите деца, затова заповядал да му носят всяко негово
новородено дете и безмилостно го поглъщал. Съпругата му Рея изпаднала в ужас, виждайки
каква съдба спохожда рожбите й. Кронос вече бил изял пет от тях: Хестия, Деметра, Хера,
Хадес и Посейдон.
Когато отново забременяла, Рея не искала да загуби и последното си дете. Родителите й -
Уран (Небе) и Гея (Земя), я посъветвали да се усамоти на остров Крит. В една дълбока
пещера там тя родила най-малкия си син - Зевс. В пещерата Рея скрила рожбата си от
жестокия й баща. На него вместо бебето му дала да погълне продълговат камък, загънат в
пелени. Кронос и не подозирал, че жена му го била измамила.
Зевс растял на остров Крит. За него се грижели нимфите Адрастея и Идея, които го
кърмели с мляко от божествената коза Амалтея. За малкия Зевс пчелите носели вкусен мед
от склоновете на високата планина Дикта. А за да не го постигне участта на братята и
сестрите му, на входа на пещерата стояли курети - млади жреци воини, които удряли по
щитовете си, щом малкият Зевс заплачел, за да не може Кронос да чуе плача му.

[2] Животът на боговете на Олимп е по произведенията на Омир "Илиада" и "Одисея".

Храмът на Посейдон в Пестум
Зевс сваля Кронос. Борбата на олимпийските богове
с титаните
Зевс пораснал и станал прекрасен и могъщ бог. Тогава той се опълчил срещу баща си и го
накарал да върне на бял свят погълнатите от него деца. Уплашеният Кронос повърнал едно
след друго цели и невредими толкова красивите си и светли деца богове. От своя страна те
започнали борба с жестокия си баща и с титаните за това, кой да управлява света.
Ужасна и упорита била тази борба. Децата на Кронос успели да се укрепят на високия
Олимп. На тяхна страна минали и някои от титаните. Първи били Океан и дъщеря му Стикс
заедно с децата си Успех, Мощ и Победа. Опасна била тази борба за боговете олимпийци.
Противниците им - титаните, били могъщи и страшни. На помощ на Зевс се притекли и
циклопите.
Те му изковали светкавици и мълнии, които той хвърлял по титаните. Десет години
продължавала борбата. Победата не натежавала нито на едната, нито на другата страна. Най-
накрая Зевс решил да освободи от дълбоките земни недра сторъките великани -
хекатонхейрите. Помолил ги той за помощ. Огромни и страховити, те излезли от земните
дълбини и се хвърлили в битката. Отломвали от планините огромни скали и ги хвърляли
срещу титаните. Когато титаните доближавали до Олимп, срещу тях летели стотици каменни
късове. Земята се изпълвала със стонове, грохотът се носел из въздуха и всичко наоколо се
тресяло. Дори самият Тартар се стреснал от битката. Зевс мятал една след друга
ослепителни светкавици. Огън обхванал цялата земя, дим и смрад я обвили с гъста пелена, а
моретата закипели.
Най-накрая могъщите титани се огънали. Силата им била сломена, те били победени.
Олимпийците ги оковали във вериги и ги захвърлили в черния Тартар. Там царял
непрогледен мрак. Пред медните и непристъпни порти на Тартар на стража застанали
сторъките великани. Те бдели, да не би коварните и могъщи титани да се измъкнат на
свобода. Така тяхната власт над света отминала.

Борбата на Зевс с Тифон

 С това обаче борбата не свършила. Гея (Земя) се разгневила силно на олимпиеца Зевс за
това, че бил постъпил така сурово с победените й деца титани. Тя се омъжила за черния
Тартар и на света се пръкнало ужасното стоглаво чудовище Тифон. Огромен и със сто глави,
Тифон излязъл от недрата на земята. Дивият му рев разцепил въздуха. Лай на кучета,
човешки гласове, рев на разярен бик, ръмжене на лъв - всичко това се смесвало в този вой.
Бурни пламъци обвивали Тифон. Земята се тресяла под тежките му стъпки. Бо-говете
изтръпнали от ужас. Зевс обаче се нахвърлил пръв. Разгоряла се битка. Отново засвяткали
мълнии в ръцете на Гръмовержеца, а надалеч се разнесли гръмотевици. Всичко се разтресло
до основи. Както по време на войната с титаните, земята избухнала в ярки пламъци.
Моретата закипявали при всяко приближаване на Тифон. Стотици огнени стрели мълнии
изсипвал Гръмовержеца Зевс. Горели сякаш самият въздух и буреносните облаци.
Олимпиецът изпепелил всичките сто глави на Тифон и той рухнал на земята. Излъчвал
такава горещина, че всичко около него се топяло. Зевс вдигнал тялото на чудовището и го
захвърлил там, където се било родило - в мрачния Тартар. Но и от там Тифон все още
заплашвал боговете и всичко живо, предизвиквайки бури и изригвания. От него полужената
полузмия Ехидна родила ужасното двуглаво куче Орфо, адското куче Цербер, Лернейската
хидра и Химера. Често и до днес Тифон люлее земята.
Боговете олимпийци победили враговете си. Никой повече не се противял на тяхната власт.
Те вече можели спокойно да управляват света. Най-могъщият сред тях - Гръмовержеца Зевс,
взел за себе си небето, Посейдон - морето, а Хадес - подземното царство, където се
намирали душите на умрелите. Земята останала под общо владение. Въпреки че синовете на
Кронос си разделили властта над света, над всички тях царувал повелителят на небето Зевс,
който управлявал и хората, и боговете. Той бил властелин на целия свят.

Олимп
Обкръжен от рояк богове, Зевс царувал високо на светлия Олимп. С него били и съпругата
му Хера, златокъдрият Аполон със сестра си Артемида, златната Афродита, могъщата щерка
на Зевс Атина и още много богове. Трите прекрасни богини хори - щерки на Зевс и Темида,
пазели входа на високия Олимп. Щом се спускали към земята или се въздигали къмзлатните
чертози на Гръмовержеца, боговете повдигали гъстия облак, който закривал дверите. Над
върха нашироко се разстилало синьото бездънно небе, откъдето се леела златна светлина. В
царството на Олимп нямало нито дъжд, нито сняг, а царяло вечно светло и радостно лято.
Под него се кълбели облаци. Те криели далечната земя, където есента и зимата сменяли
пролетта и лятото, а радостта и веселието се редували с нещастието и мъката. Е, и боговете
познавали скръбта, но тя бързо отминавала и на Олимп отново се възцарявала радостта.
Пирували те в своите светли чертози, построени от Хефест - син на Зевс. На висок трон
седял самият цар, чието лице - мъжествено, божествено и прекрасно - излъчвало величие,
гордо спокойствие, власт и могъщество. До престола му стояли богинята на мира Ейрене и
богинята на победата крилатата Нике - постоянната спътница на Гръмовержеца. Появявала
се и съпругата му - прекрасната и величествена богиня Хера, покровителка на брака. Зевс и
всички богове на Олимп я уважавали. Когато блесналата със своята красота, дрехи и величие
Хера влизала в залата за пиршества, всички богове ставали и се покланяли пред жената на
Гръмовержеца. А тя, горда с могъществото си, се приближавала до златния трон и сядала
редом до царя на боговете и хората. До трона на Хера заставала нейната пратеничка и богиня
на дъгата лекокрилата Ирида, винаги готова да отнесе върху пъстрите си криле заповедите на
своята повелителка дори в най-отдалечените кътчета на земята.
Пирували боговете. Дъщерята на Зевс - младата Хеба, и любимецът му Ганимед, дареният
с безсмъртие и син на царя на Троя, им поднасяли божествената им храна амброзия и
божествената им напитка нектар. Прекрасните харити (богини на грацията и красотата) и
музите ги развличали с песни и танци. Хванали се за ръце, те се носели грациозно, а
боговете се любували на изящните им движения и на вечната им младост и красота. Весели
били пировете на олимпийците. На тях те решавали всички проблеми и определяли съдбата
на света и хората.
От Олимп Зевс разпращал на хората своите удари и въвеждал на земята ред и законност. В
ръцете му била съдбата на земните жители - тяхното щастие и нещастие,добро и зло, живот
и смърт. Край дверите на двореца на Гръмовержеца стояли два огромни съда. В единия били
даровете на доброто, а в другия - на злото. Царят на Олимп гребял от тях добро и зло и го
изпращал на хората. Тежко на този, комуто давал дарове само от големия съд на злото. Тежко
и на онзи, който нарушавал установения от Зевс ред на земята и погазвал неговите закони.
Свиел ли страшно гъстите си вежди синът на Кронос, черни облаци покривали плътно
небето. Разгневявал ли се великият Зевс, страшно се изправяли косите му, а очите му
пламвали с непоносим блясък. Размахвал ли десницата си, гръмотевици разлюлявали цялото
небе, блясвала огнена мълния и високият Олимп се разтърсвал.
Не само Зевс бил пазител на законите. До трона му стояла другата тяхна пазителка -
богинята Темида. По заповед на Гръмовержеца тя свиквала събранията на боговете на
светлия Олимп и народните събрания на земята и също следяла да не се нарушават редът и
законът. На Олимп била и щерката на Зевс Дике, която бдяла за правосъдието. Строго
наказвал Зевс несправедливите съдии, за които тя му донасяла, че не спазват създадените от
него закони. Самата Дике била защитница на истината и враг на лъжата.
Зевс пазел реда и истината по света и изпращал на хората щастие и мъка. Но въпреки че
той лично пращал щастието и нещастието, участта на хората се определяла от неумолимите
богини на съдбата - мой-рите. Те също живеели на светлия Олимп и в ръцете им била и
неговата съдба. Както хората, така и боговете били зависими от неумолимата съдба и никой
не можел да избяга от нея. Нямало сила или власт, които да променят поне нещичко от това,
което било отредено за боговете или за смъртните. Единственото, което можели да направят,
било смирено да сведат глава и да се подчинят на съдбата. Единствени мойрите знаели
повелите на съдбата. Мойрата Клото предяла нишката на човешкия живот и определяла
неговия срок. Скъсвала ли се тя, настъпвал краят. Мойрата Лахесис изтегляла, без да гледа,
жребия, който се падал в живота на човека. Никой нямал силата да промени определената от
богините участ, тъй като третата от тях - Атропа, записвала в дълъг свитък онова, което били
орисали на човека сестритей. А това, което било набелязано от съдбата, било неизбежно.
Неумолими били великите и сурови мойри.
На високия Олимп обаче имало още една богиня на съдбата и това била Тихе. Тя
отговаряла за щастието и благоденствието. Сипела от рога на изобилието - рога на
божествената коза Амалтея, с чието мляко бил закърмен Зевс - върху хората дарове. Щастлив
бил онзи, който срещнел в жизнения си път богинята на щастието, която го обсипвала с
дарове.
Така, обкръжен от рояк светли богове, царувал на Олимп великият повелител на хора и
богове Зевс, пазейки реда и истината по целия свят.
 Посейдон и божествата на морето
Дълбоко в морските бездни се издигал прекрасният дворец на брата на Гръмовержеца -
земетръсеца Посейдон. Властвал той над моретата, а вълните се покорявали и на най-
малките движения на ръцете му, които били въоръжени със страшен тризъбец. С Поейдон в
дълбините живеела и прекрасната му съпруга Амфитрита - щерка на морския мъдрец Нерей,
която великият властелин на моретата бил откраднал от баща й. Веднъж той я видял как
танцува със своите сестри нереиди на брега на остров Наксос. С красотата си Амфитрита
пленила Посейдон и той поискал да я отведе на колесницата си. Тя се скрила при титана
Атлант, който държал на могъщите си плещи небесния свод. Така Посейдон не могъл дълго
време да открие прекрасната щерка на Нерей. Най-накрая един делфин му показал
скривалището й и заради тази заслуга морският цар го включил в небесните съзвездия.
Посейдон отвлякъл от Атлант Амфитрита и се оженил за нея. Оттогава тя живеела с мъжа си
в подводния дворец. Високо над него шумели морските вълни. Рояк божества обкръжавали
Посейдон и се подчинявали на волята му. Сред тях бил и синът му Тритон, който призовавал
страшни бури със своя рог от раковина.
Сестрите на Амфитрита - нереидите, също били в свитата на божествата. Така Посейдон
властвал над моретата. Когато той препускал на своята колесница с впрегнати в нея
прекрасни коне, пред него се разтваряли вечно шумящите морски вълни и давали път на
повелителя. Равен по красота на самия Зевс, той бързо се носел по безкрайните морета.
Около него играели делфини, рибите изплували от дълбините и обкръжавали колесницата
му. Когато обаче Посейдон замахвал със страшния си тризъбец, тогава се издигали страшни и
огромни като планини вълни, покрити с гребени от бяла пяна, и в морето бушувала страшна
буря. Морските вълни се разбивали с всичка сила в крайбрежните скали и земята треперела.
Но простирал ли царят на моретата тризъбеца си над вълните, те веднага се успокоявали, а
бурята стихвала. Морето отново се ширвало - спокойно и гладко като огледало. Сините и
безкрайни вълни едва чуто се плискали на брега.
Храмът на Зевс в Олимпия - едно от седемте чудеса на света.
Архитект Либон (468-456 г. пр.Хр.). Реконструкция
 Много божества обкръжавали великия брат на Зевс. Сред тях бил мъдрият старец Нерей,
който предсказвал всички съкровени тайни на бъдещето. На него му били чужди лъжата и
измамата. Той разкривал на боговете и смъртните само истината. Съветите му били
изпълнени с мъдрост. Нерей имал петдесет прекрасни дъщери, които весело се къпели сред
морските вълни, блестейки с приказната си красота. Девойките се хващали за ръце и като
наниз излизали от дълбините на брега. Там извивали красиви танци в ритъма на спокойното
море. Ехото повтаряло неуморно нежните им песнопения. Нереидите покровителствали
мореплавателите. Те им осигурявали щастливо плаване.
Сред морските божества бил и старецът Протей. Подобно на морето, той променял
непрестанно своя образ и по желание се превръщал в различни чудовища и животни. Протей
се славел и като предсказател. Само трябвало някой да може да го изненада, да го подчини и
да го накара да му предскаже бъдещето. В обкръжението на Посейдон бил и бог Главк,
покровителят на моряците и рибарите. Той също имал дарбата на гадател. Често изплувал от
морските дълбини и разкривал бъдещето. Не пропускал да даде мъдри съвети и на
смъртните. Могъщи били боговете на моретата, защото притежавали голяма власт, но над
всички тях властвал братът на Зевс - Посейдон.
Всички морета и цялата земя обтичал побелелият Океан - бог титан, равен по почит и
слава само на Гръмовержеца. Той живеел далеч на границите на света и не го тревожели
земните дела. Океан имал три хиляди синове, които били речните богове, и три хиляди
дъщери - океанидите, богини на ручеите и изворите. Със своята вечно струяща животворна
вода децата на великия бог давали благоденствие и радост на смъртните. Те напоявали
цялата земя и всичко живо.
 Царството на мрачния Хадес
Дълбоко под земята царувал Хадес - мрачният и страховит брат на Зевс. Царството му било
изпълнено с много тъмнина и ужаси и там никога не прониквали радостните лъчи на
слънцето. От повърхността на земята към владенията на Хадес водели бездънни и стръмни
пропасти, а мрачни реки тежко влачели водите си натам. Най-голяма и свещена сред тях била
река Стикс, в чиито води се кълнели дори боговете.
Своите черни вълни разливали също Коцит и Ахеронт. Мъчителните стенания на душите
на умрелите огласяли изпълнените им със скръб и мрак брегове. От подземното царство
извирала и Лета, чиито води давали забрава на всичко земно. Из тъмните и зловещи поля на
царството, покрити с бледите цветове на диви лалета, се носели безплътните и леки сенки
на умрелите, които страдали заради безрадостния си живот, лишен от светлина и желания.
Стенанията им се разнасяли като едва доловимия шум на гонени от студения вятър сухи
есенни листа. Всички знаели, че няма връщане от мрачните селения в царството на Хадес.
Верен страж на неговите двери бил триглавият демоничен пес Цербер, на чиято шия се
виели със страховито съскане змии. Суровият стар лодкар Харон никога не прекарвал с
лодката си по река Ахеронт обратно към слънчевия и жив свят душите на умрелите. Те били
обречени на вечни мъки и безрадостно съществуване във владенията на Хадес.
Това царство, където никога не влизали нито светлина, нито радост, нито дори мъката от
земния живот, управлявал братът на Зевс Хадес. Той седял на златен трон заедно с жена си
Персефона, а неумолимите богини на отмъщението - ериниите, му служели вярно. Размахали
бичове от змии, те жестоко преследвали всеки престъпник и не му давали и миг покой,
измъчвайки с угризения неговата съвест. От тях никой никъде не можел да се скрие, защото
те винаги намирали своята жертва. До трона на владетеля в царството на мъртвите стояли
също съдиите Минос и Радамант, както и богът на смъртта Танатос, загърнат в черен плащ, с
огромни крила и с тежък меч в ръка. Гробищен хлад лъхал от крилата на Танатос, когато той
долитал до смъртното ложе на някого, за да отреже със страховития си меч кичур от косата и
да изтръгне душата му. Редом до бога на смъртта стояли сестрите му - керите. Те
символизирали злощастната орис на умиращите. Носели се на своите криле по бойните
полета и ликували, когато виждали как един след друг падат покосени от смъртта храбри
воини. Сестрите на Танатос прилепвали кървавочервените си устни до раните им и жадно
пиели горещата кръв. По този начин изтръгвали душите на сразените в битките.
До трона на Хадес бил и прекрасният млад бог на съня Хипнос. Той летял безшумно над
земята с главички от мак в ръцете и изливал от рог сънотворни напитки. Хипнос нежно
докосвал с красивия си жезъл клепачите на хората, дарявайки ги със сладък сън. На силата
му никой не можел да противостои - нито смъртните, нито боговете, че дори и самият
Гръмовержец Зевс. Хипнос склопявал и неговите страховити очи и му дарявал дълбок сън.
Богове и герои в подземното царство на Хадес. В средата на
композицията на златен трон са Хадес и съпругата му
Персефона. На преден план под тях е Херкулес с триглавия
Цербер. Вляво от него са Сизиф и Хермес, а над тях - Орфей с
лирата си
 Из мрачното царство на мъртвите се носели и боговете на сънищата. Сред тях имало
такива, които дарявали мъдри и радостни сънища. Други пък пращали угнетяващи и страшни
видения, от които хората се страхували и измъчвали. А имало и богове на лъжливите сънища,
които вкарвали човека в заблуда и често го водели към гибел.
Царството на безмилостния Хадес било изпълнено с мрак и ужаси. По него бродело
нощното страшилище с магарешки крака Емпуса. То подмамвало с хитрост хората през
нощта на уединени места и пиело кръвта им. След това изяждало лакомо и телата им. Из
дебрите на мрака бродела и чудовищната Ламия, която нощем тихо се прокрадвала в
спалните на щастливите майки и крадяла децата, за да им изпие кръвта. Над всички тези
страховити призраци царствала великата богиня Хеката. С три тела и три глави, тя бродела
със своята ужасяваща свита в безлунните нощи по пътищата и из гробищата, придружена от
страшнитестигийски кучета, които живеели край брега на река Стикс. Злата богиня пращала
на земята ужаси и кошмарни сънища, които носели гибел на смъртните. Понякога хората,
когато правели магии, призовавали Хеката. Тя е единствената помощничка срещу
магьосничеството на онези, които се осмелявали да й принасят в жертва куче там, където се
пресичали три пътя.
Заради всички тези злини хората ненавиждали ужасяващото царство на Хадес.
 Хера
Съпругата на Зевс - великата богиня Хера, покровителствала брака и пазела светостта и
целостта на брачните съюзи. Тя дарявала съпрузите с многобройно потомство и благославяла
майките по време на раждането.
След като победеният от Зевс Кронос повърнал цели и невредими Хера и нейните братя и
сестри, майка й Рея занесла великата богиня на края на света при беловласия Океан. Там я
възпитавала Тетида. Младата девойка живяла дълго в тишина и спокойствие. Но
Гръмовержеца Зевс я зърнал, влюбил се в нея и я отвлякъл за своя съпруга. Боговете
вдигнали пищна и богата сватба за Зевс и Хера, а богинята на небесната дъга Ирида и
харитите (богините на грацията и красо-тата Аглая, Ефросина и Талия) облекли в пищни и
красиви одежди булката. Хера засияла със своята младост и величествена красота сред рояка
от богове на Олимп, седейки на златния трон редом с великия цар на богове и хора Зевс
Олимпийски. Всички богове поднесли дарове на своята повелителка, а Гея (Земя) я дарила с
дръвче, върху което греели златни ябълки и което израснало направо от недрата й. Цялата
природа славела своите владетели Зевс и Хера.
Хера властвала на високия Олимп и като своя съпруг владеела светкавиците и
гръмотевиците. Само една нейна дума - и небето се покривало с тежки черни и дъждовни
облаци. Като махнела с ръка, се извивали страшни бури.
Тя била прекрасна с изящните си като лилии ръце и падащите изпод венеца й дивни коси.
В огромните й очи горели власт и спокойно величие. Не само боговете, а и нейният съпруг -
властелинът на облаците Зевс, я уважавал и ценял. Много често я търсел за съвети. И
въпреки това нерядко между Хера и Гръмовержеца избухвали яростни скандали. По време на
съвещания на боговете тя смело възразявала и спорела със съпруга си. Така си навличала
неговия огнен гняв. Ядосаният олимпийски владетеля я накаже. Хера млъквала, макар че
едва се сдържала. Тя никога не забравяла как веднъж Зевс я бил унизил жестоко, като
заповядал да бъде бичувана и окована със златни вериги и да бъде увесена между земята и
небето с привързани към краката й две тежки наковални.
Нито една богиня не била равна на съпругата на Гръмовержеца. Величествена и в дълга
красива дреха, изтъкана лично от Атина, тя се спускала от Олимп в разкошната си, теглена
от два безсмъртни коня златно-сребърна колесница, чиито медни спици блестели на
слънцето. Там, откъдето преминавала Хера, се разнасяли благоухания. Всичко живо се
прекланяло пред великата царица на Олимп.
 Йо[3]
Гръмовержеца Зевс много често нанасял тежки обиди на своята съпруга. Така станало и
когато се влюбил в прекрасната Йо. За да я скрие от жена си, той я превърнал в крава. Но с
това не успял да спаси възлюблената си. Хера се досетила за връзката и пожелала той да й
подари белоснежното животно. И тъй като Зевс не могъл да откаже това на съпругата си,
кравата станала нейна. Царицата на Олимп предала Йо на стоокия Аргус да я пази.
Страданията на младото момиче били нечовешки. Като крава то не можело да говори с
човешки глас и не споделяло с никого мъките си. Не можело да се скрие от непознаващия
сън Аргус. Когато видял страданията на Йо, Зевс заповядал на сина си Хермес да я отвлече.
Понесъл се бързо младият бог към върха на планината, където се намирали стоокият Аргус
и кравата Йо. Със сладкодумието си успял да приспи жестокия пазач. Едва дочакал да се
затворят всичките му сто очи, и Хермес извадил меча си и с един удар отсякъл главата му.
Така освободил момичето от мъките. Въпреки това Зевс не успял да спаси Йо от гнева на
съпругата си Хера. Щом разбрала за случилото се, тя изпратила грамаден стършел, който
погнал кравата с ужасното си жило. Обезумяла от бола, тя бягала от една страна в друга.
Мъченицата Йо никъде не намирала покой и бягала все по-надалеч и по-надалеч, а
стършелът летял след нея и забивал в тялото й смъртоносното си жило, което изгаряло като
нажежено желязо. Къде ли не потърсила спасение Йо, в какви ли страни не се крила, но все
неуспешно. Най-накрая след дълги лутания пристигнала в страната на скитите, в далечния
север, където на скалата бил прикован титанът Прометей. Той предсказал на нещастницата,
че чак в Египет ще може да се избави от мъките. Понесла се тя, гонена от жестокия стършел,
и преодолявайки много опасности, стигнала в Египет. Там край бреговете на благодатния
Нил Зевс най-сетне й върнал предишния облик и тя родила син - Епаф. Той станал първият
цар на Египет и родоначалник на велико поколение герои, към които принадлежал и най-
великият герой на Гърция - Херкулес[4].

[3] По поемата на Овидий "Метаморфози".

[4] Гръцкото име на най-великия герой на Древна Елада е Херакъл, но в книгата използваме латинското Херкулес, което се е
наложило със своята популярност - бел. ред.
 Аполон

Раждането на Аполон
Богът на светлината - златокъдрият Аполон, се родил на остров Делос. Майка му
Латонабила преследвана от гнева на богинята Хера и цял живот не могла да намери
убежище. Царицата на Олимп изпратила змея Питон, който непрекъснато гонел Латона из
целия свят. Най-сетне тя успяла да се скрие на остров Делос, който в онези времена се носел
по вълните на бурното море.
Когато най-сетне майката на Аполон успяла да стъпи на острова, от морските дълбини
изведнъж се издигнали огромни колони. Така пустинният Делос спрял на мястото, където се
намира и днес. Около него морето шумяло, а скалите му се издигали голи, без никаква
растителност. Единствено чайките намирали убежище сред дивата му природа и огласяли
острова с тъжните си крясъци. А когато се родил Аполон, ярки потоци златна светлина
залели скалите. Крайбрежните камъни, планината Кинт и долините на острова, че дори и
самото море, засияли и разцъфтели.
На Делос се събрали богини и гръмко прославяли раждането на бога, като му поднасяли
амброзия и нектар. Заедно с тях ликувала цялата природа.

Борбата на Аполон с Питон и основаването на

Делфийското светилище с оракула
Светлозарният Аполон се понесъл по лазурното небе с лира в ръцете си, преметнал през
рамо сребърен лък, чиито стрели гръмко подрънквали в колчана. Горд и ликуващ, младият
бог летял високо над земята, заплашвайки злото, родено от мрака. Отправил се натам, където
живеел страшният Питон, за да му отмъсти, че преследва майка му Латона, и да го накаже за
цялото зло, което й бил сторил.
Бързо стигнал Аполон мрачната клисура, в която живеел Питон. Наоколо се извисявали
стръмни скали, които се издигали чак до небето. Мрак царял из цялата долина. По дъното й
течал покрит със сива пяна планински поток. Над него се виели гъсти мъгли. Питон
изпълзял от леговището си. Огромното му тяло, покрито с люспи, се заизвивало между
скалите в безбройни пръстени. Планини и скали затреперили под тежестта му и се
отместили. Яростният змей сеел смърт около себе си. В ужас побягнали не само нимфите, а
и всичко живо. Могъщ и яростен, Питон се изправил и разтворил огромната си паст, за да
погълне Аполон. Но точно в този миг се раздал звън от тетивата на сребърния лък. Като
искра блеснала златна безпогрешна стрела. След нея втора, трета. Като дъжд се изсипали те
върху змея и той паднал мъртъв на земята. Тогава зазвучала победната и тържествена песен
(пеан) на златокъдрия Аполон - победителя наПитон. Тя била съпроводена от златните
струни на лирата му. Богът заровил в земята тялото на змея. И на същото място, където е
светилището Делфи, синът на Латона и на Зевс построил светилище и в него настанил
оракул, който да разгадава на хората волята на своя баща Зевс.
От високия бряг Аполон видял навътре в морето кораб на критски моряци. Превърнал се
той в делфин и се хвърлил в синьото море, за да го настигне. Когато го доближил, излетял от
морските дълбини като лъчезарна звезда и кацнал на кърмата му. Аполон откарал кораба до
кея на делфийското пристанище Криса в Коринтския залив. След това, свирейки на лирата
си, повел моряците през плодородната долина на Делфи и така ги направил първите жреци
на светилището.

Дафна[5]
Сияйният и радостен Аполон познавал и скръбта, и мъката. Те го застигнали наскоро след
победата му над Питон. Когато гордият от победата си бог стоял до пронизаното от стрелите
му чудовище, той зърнал наблизо до себе си младия бог на любовта Ерос, който точно в този
момент опъвал златния си лък. Аполон му се присмял и рекъл:
- Ей, защо дете като теб си играе с такова страшно оръжие? Остави на мен да мятам
поразяващи златни стрели, с каквито преди малко убих Питон. С мен ли ще се мериш? Да не
би да искаш по-голяма слава от моята като стрелометец?
Обидил се Ерос, но отвърнал гордо на Аполон:
- Твоите стрели, Аполоне, са безпогрешни. Те улучват точно в целта. Но моята стрела, да
знаеш, ще порази и теб!
И Ерос размахал своите златни крила и за миг се озовал на високия Парнас. Там извадил
от колчана си две стрели - с едната, която поразявала сърцето и предизвиквала пламенна
любов, пронизал сърцето на Аполон. А другата, която убивала любовта, отправил към
щерката на речния бог Пеней - нимфата Дафна.
Когато срещнал прекрасната нимфа, Аполон се влюбил до полуда в нея. Тя пък, щом
зърнала златокъдрия красавец, побягнала по-бързо и от вятъра. Та нали стрелата на Ерос,
която убивала любовта, вече я била улучила. Богът със сребърния лък я подгонил и завикал:
- Спри, прекрасна нимфо! Защо бягаш от мен като овчица, преследвана от вълк? Летиш
като гълъбица, спасяваща се от орел! Та аз не съм ти враг! Виж, острите тръни нараниха
краката ти. Почакай! Спри! Аз съм Аполон, синът на Зевс Гръмовержеца, а не обикновен
простосмъртен пастир!
Но Дафна бягала все по-силно и по-силно. Като на криле летял Аполон след нея. Почти я
стигнал. Тя усетила неговия дъх в тила си. Силите й я напускали. Тогава се примолила на
баща си Пеней:
- Татко, помогни ми! Земя, разтвори се и ме погълни! Премахнете този мой лик, той ми
причинява само страдание!
Едва изрекла тези слова, и крайниците й станали неподвижни. Кора покрила нежното й
тяло, прекрасните й коси се превърнали в листа, а вдигнатите към небето ръце - в клони.
Дълго стоял тъжният Аполон пред лавровото дърво и най-накрая промълвил:
- Нека само венец от твоите листа да украсява главата ми. Нека отсега да красиш и моята
лира, и колчана. Нека никога не увехне, лавър, твоята зеленина. Остани си вечно зелен!
В отговор лавровото дърво зашумяло с клоните си, като че ли било съгласно с думите на
Аполон, и навело зеления си връх към него.

Аполон у Адмет
Заради пролятата кръв на Питон Аполон трябвало да се пречисти от сторения грях.
Та нали самият той пречиствал хората, извършили убийства. По решение на Зевс богът се
усамотил в Тесалия при прекрасния и благороден цар Адмет. Там пасял стадата на царя и
работейки като пастир, плащал за греха си. Когато насред пасищата свирел на тръстиковата
си флейта или на златната си лира, дивите зверове излизали от горите запленени от музиката
му. Пантерите и свирепите лъвове се разхождали мирно сред стадата, а елените и сърните
притичвали под звуците на флейтата. Мир и радост царели наоколо. Благоденствието
напълнило дома на цар Адмет. Никой нямал като неговите плодове. Конете и стадата му били
най-хубавите в цяла Тесалия. И всичко това му бил дал златокъдрият бог Аполон. Той му
помогнал да получи ръката на Алкеста - дъщеря на царя на Йолк Пелий. Бащата на момичето
бил обещал да я даде за жена само на онзи, който успее да впрегне в колесницата си лъв и
мечка. Тогава Аполон дарил своя любимец Адмет с непобедима сила и той изпълнил
условието на Пелий. Осем години богът служил при Адмет и като свършил срокът на
изкуплението за греховете му, се завърнал в Делфи.
През пролетта и лятото живеел в Делфи. Когато есента настъпела и цветята и листата на
дърветата започвали да жълтеят, а близката вече зима покриела със сняг върха на Парнас,
Аполон се качвал в колесницата си. Впрягал белоснежни лебеди и се понасял към страната
на хиперборейците, където царяла вечна пролет. Там прекарвал зимата. Когато земите на
Делфи отново се покриели със зеленина и от животворния полъх на пролетта цветята
разгръщали пъстър килим в долината на Криса, златокъдрият бог се завръщал върху своите
лебеди, за да вещае на хората волята на Гръмовержеца Зевс. Тогава там празнували
завръщането на бога предсказател Аполон от страната на хиперборейците. Цяла пролет и
лято той живеел в Делфи и не пропускал да посети родния си остров - Делос, където в
негова чест имало издигнато великолепно светилище.

Аполон и музите
През пролетта по гористите склонове на Хеликон, където тайнствено ромонели свещените
води на извора Хипокрена, и на високия връх Парнас край чистите води на Касталския извор
Аполон водел хоровода на деветте музи. Младите и прекрасни момичета били дъщери на
Зевс и богинята на паметта и спомена Мнемозина и постоянни спътнички на златокъдрия
бог. Той ръководел хора на музите и му акомпанирал със златната си лира. Увенчан с лавров
венец, величествено вървял той пред хора. Зад него пристъпвали деветте музи: Калиопа -
музата на епическата поезия, Евтерпа - музата на лириката, Ерато - музата на любовните
песни, Мелпомена - музата на трагедията, Талия - музата на комедията, Терпсихора - музата
на танците, Клио - музата на историята, Урания - музата на астрономията, и Полихимния -
музата на свещените химни. Тържествено пеел хорът им и цялата природа, омагьосана, се
заслушвала в божественото им пеене.
Когато Аполон и свитата му се появели сред рояка богове на Олимп под звуците на лирата
му и песните на музите, затихвал целият Олимп. Арес не чувал шума на кървавите битки. Не
святкали мълнии в ръцете на облакогонеца Зевс. Боговете забравяли за раздорите си.
Възцарявали се мир и тишина. Дори орелът на Зевс отпускал могъщите си криле и затварял
зорките си очи . Не се чувал страшният му крясък. Той задремвал върху жезъла на
Гръмовержеца. В тишината тържествено звучала само лирата на Аполон. Когато подръпнел
весело струните, обленият в светлина хоровод на музите поемал към залата, където боговете
правели своите пиршества. Музите, харитите и вечно младата Афродита се включвали заедно
с Арес и Хермес във веселите танци. Най-отпред вървяла величествената девица и сестра на
Аполон - прекрасната Артемида. А под магнетичните звуци на лирата на Аполон младите
олимпийски богове танцували окъпани в потоци златна светлина.

Синовете на Алоей
Освен че бил весел и прекрасен музикант, Аполон ставал и страшен, когато се разгневял.
Златните му стрели не знаели пощада и поразявали надалеч. От тях загинали гордите със
своята сила и нежелаещи да се подчинят никому синове на гиганта Алоей, син на Посейдон.
От ранно детство От и Ефиалт се славели с великански ръст и сила. Храбростта им не
познавала прегради. Още юноши, двамата братя заплашвали дори боговете олимпийци:
- О, чакайте самода възмъжеем и свръхестествената ни сила да стигне до пълната си мощ!
Тогава ще струпаме една връз друга планините Олимп, Пелион и Оса и ще се изкачим по тях
до небето. Ще откраднем от вас, олимпийците, Хера и Артемида.
Така, подобни на титани, От и Ефиалт заплашвали боговете.
Били готови да изпълнят заплахата си. Дори оковали в железни вериги страшния бог на
войната Арес и го държали цели трийсет месеца в мрачна медна килия. Лишен от сила,
ненаситният на битки бог би гаснал в плен още дълго, ако не го похитил бързият Хермес.
Синовете на Алоей били могъщи. Аполон обаче не понасял заплахите им и опънал
поразяващия си сребърен лък. Подобно на огнени искри засвяткали във въздуха златните му
стрели и пронизали телата на От и Ефиалт.

Марсий
Аполон наказал жестоко и фригийския сатир Марсий заради това, че се осмелил да се
състезава с него като музикант. Виртуозният свирач на лира не могъл да понесе такава
дързост. Веднъж, скитайки из полята на Фригия, Марсий намерил тръстикова флейта. Тя
била захвърлена от богинята Атина, която забелязала, че музиката на изобретения от нея
музикален ин-струмент обезобразява красивото й лице, когато започне да свири. Щерката на
Зевс проклела откритието си и рекла:
- Нека бъде жестоко наказан онзи, който вземе тази флейта!
Без да знае за това, Марсий вдигнал флейтата и бързо се научил много добре да свири на
нея. Всички се заслушвали в простичките й мелодии. Сатирът се възгордял много и призовал
самия покровител на музиката Аполон да се състезава с него.
Богът откликнал на призива и се появил облечен в дълга пищна хламида, с лавров венец на
челото и със златната лира в ръце.
Пред величествения и прекрасен Аполон жителят на горите и полята Марсий изглеждал
жалък със своята тръстикова флейта. Нима можел да извлече от нея такива божествени
звуци, каквито се леели от златните струни на лирата на предводителя на музите! Победител
в надпреварата излязъл Аполон. Разгневен от дързостта на сатира да го призове на
състезание, той заповядал да обесят за ръцете нещастния Марсий и жив да го одерат. Така
сатирът заплатил за своето предизвикателство. А кожата му окачили на входа на една пещера
до Келен във Фригия. След това дълго разказвали, че тя винаги започвала да се движи - все
едно че танцувала, щом до нея стигнели звуците на фригийска тръстикова флейта. А
оставала неподвижна, когато се разнасяли величествените звуци от лира.

Асклепий (Ескулап)
Аполон обаче не бил само отмъстител - той не пращал единствено гибел със златните си
стрели, а лекувал и болести. Синът му Асклепий бил бог на лекарите и лекарското изкуство.
Него го възпитавал мъдрият кентавър Хирон и той растял по склоновете на планината
Пелион. Под ръководството на кентавъра станал много изкусен лекар и дори надминал
учителя си. Асклепий не само церял всички болести, но дори и връщал умрелите към
живота. С това обаче разсърдил владетеля на царството на мъртвите Хадес и Гръмовержеца
Зевс, тъй като така нарушавал законите и реда, установени на земята от царя на боговете.
Зевс метнал мълния и поразил Асклепий. Но признателните хора обожествили сина на
Аполон и му издигнали по земята много светилища, най-известното сред които било в
Епидавър.
Из цяла Гърция почитали Аполон. Гърците го тачели като бог на светлината, бог, който
пречиствал човека от злото на пролятата кръв, съобщавал им волята на своя баща Зевс,
наказвал. Той надвивал болестите и лекувал хората. Младежите на Елада го тачели като
закрилник. Като покровител на мореплаването Аполон помагал да бъдат открити и основани
нови колонии и градове. Художниците, поетите, певците и музикантите били под особеното
покровителство на водача на музите, на свирещия омайно на златната си лира Аполон. По
преклонение на гърците към него той бил равен на самия Гръмовержец Зевс.

[5] По поемата на Овидий "Метаморфози".

 Артемида
Вечно младата и прекрасна богиня Артемида се родила по едно време заедно с брат си -
златокъдрия Аполон, в Делос. Те били близнаци. Двамата били свързани с искрена и здрава
любов и с най-близка дружба, като едновременно с това обичали дълбоко и майка си -
Латона.
Артемида давала живот. Тя се грижела за всичко, което живеело и растяло в горите и
полята на земята - за дивите животни, за стадата добитък и за хората. Карала да растат
тревите, цветята и дърветата и благославяла раждането, женитбата и брака. Женитена Елада
принасяли богати жертви на славната щерка на Зевс, която благославяла и дарявала брака им
с много щастие и лекувала, гонейки от тях болестите.
Вечно младата и прекрасна като ясен ден богиня винаги ходела с лък и колчан стрели,
преметнат през рамото й, и с ловджийско копие в ръцете. Тя обичала да ловува весело в
сенчестите гори и залетите от слънце поля. Съпровождала я шумна тълпа от нимфи, а тя,
величествена и облечена в ловджийска дреха до коленете й, бързо се носела по планинските
гористи склонове. От стрелите й, които не познавали неточен удар, не можел да се спаси
никой - нито страхливият елен, нито послушната сърна, нито разяреният глиган, който се
криел в ракитака. След нея винаги бързали верните й спътници - нимфите. Весел смях,
викове и кучешкилай огласяли надалеч горите, а на тях им отвръщало силното планинско ехо.
Когато се уморяла, богинята на лова бързала да се прибере заедно със свитата си в Делфи
при любимия си брат - стрелометеца Аполон. Там отдъхвала от тичането по планините и
полята. Под божествените звуци на златната Аполонова лира тя водела, стройна и прекрасна,
хорото на музите и нимфите. Артемида била много по-хубава от всички музи и нимфи и една
глава по-висока от тях. Богинята обичала да почива в хладни и обвити в зеленина пещери,
далеч от погледите на смъртните. Тежко на онзи, който нарушел нейния покой. Заради това
загинал и Актеон - синът на Автоноя, щерката на тиванския цар Кадъм.

Актеон[6]
Веднъж Актеон ловувал заедно с приятелите си в горите на планината Китерон. Настъпило
горещо пладне. Уморените ловци се настанили да починат в сенките на гъста гора. Младежът
се отделил от групата и тръгнал да търси прохлада в планината. Навлязъл той в зелената и
покрита с цветя беотийска долина Гаргафия, посветена на богинята Артемида. Тя била
пищно покрита с платани, мирти и ухаещи ели. Като стрели се извисявали стройни
кипариси, а зелената трева била изпъстрена с цветя. Ромолял прозрачен ручей. Навсякъде
царели тишина, покой и прохлада. Актеон съзрял на стръмния склон прекрасна пещера,
обвита цялата в зеленина. Без да подозира, че тя служи като място за почивка на дъщерята на
Зевс Артемида, той се приближил до нея.
Едва надникнал - и видял богинята, която току-що била влязла вътре. Тя подала лъка и
стрелите си на една нимфа и се приготвила да се изкъпе. Нимфите свалили сандалите й и
завързали косата й. Когато тръгнали за студена вода от ручея, на входа се появил Актеон. Те
обкръжили Артемида, за да я скрият от погледа на смъртния младеж. И както пурпурният
пламък на залязващото слънце подпалва облаците, така почервеняло от гняв лицето на
богинята. Очите й мятали мълнии. Тя станала още по-красива. Разгневила се Артемида, че
младият мъж нарушил спокойствието й, и го превърнала в елен. На главата му израснали
разклонени рога. Крайниците му се превърнали в крака на строен елен. Шията му се
издължила, ушите се заострили. Петниста козина покрила тялото му. Уплашен, еленътсе
обърнал в бяг. Щом зърнал отражението си в ручея, Актеон поискал да извика: "О, каква
мъка!", но вече си бил загубил речта. Сълзи рукнали от очите му, но сълзи не на човек, а на
елен. Единствено разумът се бил запазил у него. Но какво да прави? Накъде да бяга?
Кучетата на Актеон погнали елена, защото не познали в него своя стопанин. С яростен лай
се втурнали те след него. Отметнало назад разклонените си рога, прекрасното животно се
понесло като вятър през клисурите на Китерон, по стръмните склонове на планината, през
гори и поля. След него се носели кучетата. Те все повече и повече го настигали. Острите им
зъби се впивали в тялото на нещастния Актеон - елен, който много искал да извика: "Имайте
милост! Та аз съм вашият стопанин!" От гърдите на животното обаче се изтръгвали само
болезнени стонове. Еленът подгънал крака и паднал на земята. В очите му се четели скръб и
молба. Неизбежна била гибелта му. Освирепелите кучета разкъсвали на парчета тялото на
стопанина си.
Когато на мястото на гибелта му пристигнали приятелите му, те съжалявали, че Актеон не
е с тях в този толкова успешен лов. Дивният елен бил умъртвен от кучетата, без приятелите
му да разберат кой е той.
Така загинал Актеон, който нарушил покоя на богинята Артемида - единственият смъртен,
видял небесната красота на дъщерята на Гръмовержеца Зевс и на Латона.
[6] По поемата на Овидий "Метаморфози".
 Атина Палада

Раждането на Атина
Богинята Атина Палада е родена от самия Зевс. Гръмовержеца знаел, че богинята на
разума Метис ще има две деца - дъщеря на име Атина и син, който ще притежава
необикновен ум и сила. Богините на съдбата - мойрите, му разкрили, че синът на Метис ще
гопсвали от престола и ще му отнеме властта. Това из-лашило великия Зевс. За да избегне
страшната си участ, която му били предрекли мойрите, той успял да приспи с ласкави слова
Метис и я погълнал, преди тя да роди богинята Атина. След известно време Зевс почувствал
много силна болка в главата си. Била толкова нетърпима, че заповядал на сина си Хефест да
разсече черепа му, за да се избави от нея. Замахнал Хефест и със силен удар на брадвата
разцепил главата на господаря на Олимп, без да му навреди. И тогава от нея се появила
могъщата и войнствена богиня Атина Палада в пълно бойно снаряжение. Застанала пред
изумените погледи на олимпийските богове с блестящ шлем на главата, с копие и щит в
ръцете, младата богиня размахала заплашително копието си. Бойният й вик огласил целия
свят и разтърсил из основи светлия Олимп. Стояла прекрасна и величествена пред оговете.
Сините й очи пламтели с божествена мъдрост. Цялата сияела с дивна, небесна красота.
Тогава боговете започнали да славят родената от главата на Зевс негова любима дъщеря. Най-
ревностната защитничка на градовете, богиня на мъдростта и знанията и непобедим воин.
Атина Палада и фригийският сатир Марсий
 Атина Палада покровителствала героите на Гърция. Давала им щедро мъдри съвети и им
помагала, непобедима в най-големи опасности. Пазела градовете, крепостите и стените им.
Дарявала хората с мъдрост и знания. Учела ги на изкуство и занаяти. Гръцките моми я
почитали заради това, че красивата богиня ги била научила да бродират прекрасни
орнаменти. Никой от смъртните и от богините не можел да надмине Атина в изкусното
тъкачество. Всички знаели, че е опасно да се състезават с нея. Единствено щерката на Идмон
- Арахна, се осмелила да направи това, като пожелала да победи богинята.

Арахна[7]
Арахна била известна в цяла Лидия с изкуството си. Много често нимфите от склоновете
на Тмол и от бреговете на златоносния Пактол се събирали да се любуват на нейните творби.
Арахна тъчела такива фини и красиви платове, че те напомняли небесните облаци. Били по-
прозрачни от въздуха. Момата се гордеела, че нямала равна по целия свят. Веднъж не се
стърпяла и възкликнала:
- Нека самата Атина Палада заповяда да се състезава с мен! Тя не може да ме победи - не
се страхувам!
В същия миг пред нея се появила побеляла и прегърбена старица, която се подпирала
немощно на дървена патерица. Заставайки пред Арахна, преобразената Атина й рекла:
- Арахна, старостта носи не само лошо. Годините ни даряват и с опит. Така че вслушай се в
съвета, който ще ти дам: стреми се да побеждаваш само смъртните с изкуството си и никога
не предизвиквай богиня, да се състезаваш с нея. Просто смирено я помоли да ти прости за
надменните слова. Тя прощава само на онези, които й се молят.
Арахна изпуснала от ръцете си тънката прежда. Гняв засвяткал в очите й. Уверена в
изкуството си, тя смело отвърнала:
- Ах, ти, изкуфяла старице! Старостта ти е отнела разума. Чети си наставленията на
снахите и дъщерите си! Мен ме остави на мира. Мога и сама да си дам съвет. Нека да стане
това, което съм казала. Но защо Атина още не идва? Не желае ли да се състезава с мен?
- Арахна, тук съм! - възкликнала богинята, придобивайки отново истинския си образ.
Нимфите и лидийските жени се поклонили ниско на любимата дъщеря на Зевс и
отправили възхвала в нейна чест. Единствено Арахна мълчала. Лицето на Атина пламнало от
гняв. Сякаш било обагрено от алената утринна светлина, която разпръсквала богинята на
зората - розовопръстата Зора (Еос). Без дори да предчувства, че я заплашва гибел, щерката на
Идмон държала на своето - да се състезава с богинята.
Състезанието започнало. Великата богиня Атина изтъкала покривало. В средата му се
издигал величествен атинският Акропол. Атина била изобразила и спора си с бога на морето
Посейдон, кой да управлява областта Атика. Дванайсетимата богове на Олимп начело с баща
й - Гръмовержеца Зевс, седели като съдии в този спор. Посейдон бил вдигнал тризъбеца си и
ударил по безплодната скала, а от там бликнал солен извор. С шлем на главата и с щит в
ръцете Атина забила дълбоко в земята копието си. На това място израснало свещено
маслинено дръвче. Боговете присъдили победата на Атина, признавайки я като безценен дар
за Атика. В ъглите на покривалото щерката на Зевс изобразила как боговете наказват хората
заради непокорството им. Около тях изтъкала венец от клонки на маслина.
Арахна също изтъкала покривало. Върху него сръчната майсторка била изобразила много
сцени от живота на боговете. Те били представени като слаби и обзети от човешки страсти.
Около тях изтъкала венец от цветове, преплетени с бръшлянови клонки. По съвършенство и
красота творбата на Арахна не отстъпвала по нищо на покривалото на Атина.
Изображенията обаче показвали неуважение и дори презрение към боговете. Това страшно
разгневило щерката на Зевс. Тя разкъсала платното на Арахнаи я ударила със совалката.
Нещастната жена не могла да понесе позора и се обесила. Тогава богинята я свалила от
въжето и й казала:
- Непокорнице, живей! Но ти винаги ще висиш и вечно ще тъчеш. С това наказание ще бъде
белязано и потомството ти.
Атина напръскала Арахна с отвара от вълшебни треви и тялото й започнало да се свива.
Гъстите й коси паднали и тя се превърнала в паяк. Оттогава паякът Арахна виси на своята
паяжина и тъче вечно, тъй както тя била тъкала през живота си.

[7] По поемата на Овидий "Метаморфози".

 Хермес
В пещера в планината Килена, която се намирала в Аркадия, се родил посланикът на
боговете Хермес - син на Зевс и Мая. С крилатите си сандали и жезъла кадуцей[8] в ръка той
можел със скоростта на мисълта да се пренесе от Олимп до най-отдалечения край на света.
Богът вардел пътищата, затова много често покрай тях, на кръстопътищата и пред домовете
можело да се видят каменни стълбове с изваяна негова глава на върха (древните ги наричали
херми). Бързоходният красавец покровителствал пътешествениците приживе. Но Хермес
водел и душите на умрелите в последния им път към мрачното царство на мъртвите, където
царувал Хадес. С вълшебния си жезъл затварял очите на хората и ги дарявал със сън. Синът
на Зевс и Мая бил покровител на пътищата и пътниците, а също и на търговията. Давал
печалбата в търговията. Пращал на хората богатства. Хвърковатият бог изобретил мерките,
цифрите и азбуката. Не забравил да обучи на тях и хората. Освен това бил и бог на
красноречието, а заедно с това на извъртането и измамата. Никой не можел да го надмине по
ловкост и хитрост, а дори и в кражбите, защото бил необикновено ловък крадец. Веднъж
откраднал на шега скиптъра на Зевс, а от Посейдон задигнал тризъбеца. Аполон също се
опарил от ловкостта му и останал без златните си стрели и сребърния лък. Хермес не
простил и на Арес и му откраднал меча.

Отвличането на кравите на Аполон

Първата си пакост богът Хермес замислил веднага след като се родил в пещерата в
планината Килена. Решил да отмъкне кравите на сребролъкия Аполон, който по това време
пасял стадата на боговете в долината Пиерия, в Македония. Без да го забележи майка му,
Хермес се измъкнал тихичко от пелените си, скочил от люлката и се промъкнал към входа на
пещерата. Близо до нея съзрял костенурка. Хванал я, а от корубата й направил с помощта на
три клонки първата си лира. Опънал сладкозвучни струни. Незабелязано малкият палавник
се върнал обратно в пещерата.
Скрил инструмента в люлката си, а после се понесъл като вятър към Пиерия. Отвлякъл от
стадото на Аполон петнайсеткрави. Навързал на краката им тръстика и клонки, за да замитат
следите по пътя. Погнал ги бързо към Пелопонес. Когато късно през нощта водел стадото
през Беотия, Хермес видял един старец, който работел на лозето си.
- Вземи една от тези крави - му рекъл той. - Само никому не казвай, че си ме видял как ги
водя оттук.
Зарадван от щедрия подарък, старецът обещал, че ще си мълчи и на никого няма да каже
откъде има кравата. Хермес продължил нататък. Едва бил отминал лозето на селянина, и му
се приискало да провери дали възрастният човек ще удържи на думата си. Скрил кравите в
гората и променил външността си. Върнал се обратно и попитал лозаря:
- Да си видял покрай теб едно момче да прекарва стадо крави? Ако ми кажеш накъде
замина, ще ти подаря бик и крава.
Старецът не се колебал дълго да каже или не. Много искал да си има бик и крава и
посочил на Хермес накъде е тръгнало момчето със стадото. Богът му се разсърдил страшно.
В гнева си го превърнал в скала. Да мълчи вечно и да помни, че дадено обещание винаги се
изпълнява.
След това се върнал в гората и отново подгонил кравите нататък. Най-накрая пристигнал в
Пилос. Принесъл две от кравите в жертва на боговете, след което унищожил всичките следи
от жертвоприношението. Останалите крави скрил в пещера. Вкарал ги там заднишком, така
че следите да сочат не навътре, а навън от нея.
Като свършил, Хермес спокойно се върнал при майка си Мая и тихичко се вмъкнал в
люлката, загръщайки се в пеленките. Тя обаче била забелязала от-ъствието на сина си и с
укор му казала:
- Намислил си нещо много лошо. Защо открадна кравите на Аполон? Той много ще се
разгневи, а добре знаеш колко страшен е тогава. Нима не се страхуваш от поразяващите му и
точни стрели?
- Не се боя от Аполон - отвърнал Хермес. - Нека се гневи на себе си. Само да си помисли
да обиди теб или мен, за отмъщение ще разграбя цялото му светилище в Делфи. Ще отмъкна
всичките триножници, златото, среброто и облеклата.
А Аполон вече бил открил, че кравите са изчезнали. Впуснал се да ги дири, но никъде не
ги открил. Дори и една птица прорицателка, която го завела до Пилос, не помогнала на
златокъдрия бог да намери стадото си. Той не влязъл в пещерата, където били скрити кравите
- следите показвали, че са изведени от там.
След дълги и безплодни търсения той пристигнал при пещерата на Мая. Като го чул,
малкият Хермес се скрил още по-дълбоко в люлката и се загърнал плътно с пеленките си.
Разгневеният Аполон влязъл в пещерата и видял, че Хермес лежи с невинно изражение на
личицето си. Ни лук ял, ни лук мирисал. Почнал да кори малкия бог за кражбата на кравите
и настоявал да му ги върне. Хермес отричал през цялото време. Убеждавал Аполон, че дори
не си е и помислял да му краде стадото и абсолютно нищо не знае къде е.
- Слушай, момченце! - възкликнал гневно Аполон. - Ако не ми върнеш кравите, ще те
натикам в мрачния Тартар! От там нито баща ти, нито майка ти ще могат да те измъкнат.
- О, сине на Латона! - отвърнал му Хермес. - Нито съм виждал твоите крави, нито съм
чувал за тях. Да не би това да ми е работата? Като че ли си нямам други занимания и грижи.
Сега се грижа преди всичко за съня, за майчиното мляко и за пелените си. Кълна ти се, че
дори не съм видял крадеца на кравите ти.
Колкото и да се сърдел, Аполон не изкопчил нищо от хитрия Хермес. Най-накрая
златокъдрият бог измъкнал от люлката сина на Мая и Зевс и го заставил да отиде така, както
е в пелените, при баща им, за да разреши той спора им. Пристигнали двамата богове на
Олимп. Как ли не увъртал и не хитрувал Хермес, но Зевс му заповядал да върне на брат си
откраднатите крави.
Хермес повел златокъдрия бог от Олимп в Пилос. По пътя взел направената от корубата на
костенурка лира. Когато стигнали в Пилос, показал на Аполон пещерата, където били скрити
кравите. Докато богът изкарвал животните от там, брат му седнал на един камък и засвирил
на лирата си. Долината и пясъчният бряг се огласили от божествени звуци. Изуменият
Аполон с възхита слушал Хермесовата свирня. Звуците на лирата така го опиянили, че той,
без много да му мисли, дал за нея откраднатите крави на Хермес. А той, за да се забавлява,
докато пасял кравите, изобретил сирингата. Тя се състояла от седем тръбички, различни по
дължина и свързани помежду си. Сирингата станала любим музикален инструмент на
овчарите в цяла Гърция.
Притворният, опитен и носещ се по-бързо и от мисълта син на Зевс и Мая още в ранното
си детство доказал своята хитрост и ловкост. Той бил олицетворение и на младежката сила.
Във всички палестри[9] имало негови статуи. Хермес бил бог и на младите атлети. Него
призовавали те, преди да почнат борбите или състезанията по бързо бягане.
Кой ли не е почитал Хермес в Древна Гърция? И пътникът, и търговецът, и ораторът, и
атлетът, че дори и крадците се молели на него.

[8] Пръчка, която е била украсена с две крила и две увити змии и е символизирала не само мира, но и търговията, която бог
Хермес закрилял.
[9] Спортни площадки - бел. ред.
 Арес, Афродита, Ерос и Хименей

Арес
Богът на войната - яростният Арес, бил син на Зевс и Хера. Гръмовержеца не го обичал и
често му напомнял, че е един от най-ненавижданите сред боговете на Олимп. Заради
кръвожадността на Арес баща му го мразел. Ако не бил негов син, царят на богове и хора щял
да го запрати в мрачния Тартар, където се измъчвали титаните. Сърцето на свирепия бог на
войната се изпълвало с радост само когато някъде се водели жестоки битки. Яростен, с
просветващо оръжие и огромен щит, летял той сред гърма на оръжията, сред виковете и
стенанията. След него се носели синовете му Деймос (Ужас) и Фобос (Страх).
Придружавали ги богините на раздора Ерида и сеещата убийства Енио - сестра на Арес.
Колкото по-жестока била битката, а воините загивали в нечувани страдания, толкова повече
ликувал богът. Тържествувал, когато сразявал със страшния си меч бойците и тяхната им
кръв плисвала на земята. Без да подбира, той сечел наляво и надясно и около жестокия бог
бързо растяла грамада от мъртви тела.
Свиреп, страшен и разярен бил в битките Арес, но победата невинаги го съпровождала.
Често му се налагало да отстъпва на бойното поле, когато срещу него застанела войнствената
дъщеря на Гръмовержеца Зевс Атина Палада. Тя го побеждавала благодарение на мъдростта
си и на спокойното осъзнаване на силата си. Понякога дори и смъртните герои громели
Арес, особено ако им помагала светлооката Атина Палада. Така пред стените на Троя героят
Диомед поразил бога на войната с медното си копие. Самата Атина била насочила верния
удар. Тогава надалеч над троянските и гръцките войски се разнесъл ужасният вик на ранения
бог. Сякаш десет хиляди воини изревали едновременно, влизайки в яростна битка. Така
извикал от болка покритият с медни доспехи Арес. Потреперили от ужас и троянци, и
гърци. Разяреният бог се понесъл обвит в черен облак и облян в кръв към Олимп, за да се
оплаче на Зевс от Атина. Но баща му не пожелал и да чуе жалбите му. Не обичал сина си
заради това, че изпитвал удоволствие единствено от разприте, битки-те и убийствата.
Дори и когато жената на Арес - Афродита, най-прекрасната сред олимпийските богини,
отивала да му помогне в огъня на биткитес Атина, любимата щерка на Гръмовержеца Зевс
винаги излизала победителка. Само с един удар войнствената Атина запращала прекрасната
богиня на любовта на земята. Афродита със сълзи на очи се понасяла към Олимп, вечно
млада и красива. След нея се носели тържествуващият смях и подигравките на Атина.

Афродита
Не било работа на нежната и палава богиня Афродита да се меси в кървавите битки. Тя
събуждала любов в сърцата на боговете и на смъртните и благодарение на тази своя сила
царувала над целия свят.
Никой не можел да избяга от властта й, дори боговете. Единствени войнствената Атина,
Хестия и Артемида не били подвластни на нейното могъщество. Висока, стройна, с нежни
черти на лицето, с мека вълниста златна коса, която стояла като венец на прекрасната й
глава, Афродита била истинско олицетворение на божествената красота и неувяхващата
младост. Когато вървяла в блясъка на своята красота, облечена в благоуханни одежди,
слънцето заблестявало по-ярко, цветята разцъфтявали по-пищно, от горските гъсталаци
излизали и се стичали при нея дивите зверове. Птиците се скупчвали около красивата богиня
на огромни ята. Лъвовете, пантерите, тигрите и мечките кротко се галели в нея. Горда с
лъчезарната си красота, тя спокойно вървяла сред дивите зверове. Нейни спътници и
прислужници били хорите и харитите, известни като богини на красотата и грацията. Те
обличали богинята в разкошни дрехи, сресвали златните й коси и слагали на главата й
искряща диадема.
Афродита - богинята на плодородието, на вечнатапролет и
живота със своите спътнички
 Афродита - дъщеря на Уран, се родила от белоснежната пяна на морските вълни недалеч от
остров Китера. Лекият и ласкав вятър я донесъл до остров Кипър. Там, излизайки от
морските вълни, тя била обкръжена от младите хори. Те я облекли в златоткана дреха и
сложили на главата й венец от благоуханни цветя. Където стъпела Афродита, под краката й
разцъфвали цветя. Целият въздух се изпълвал с благоухания. Ерос и Химерос (олицетворение
на любовното желание и спътник от свитата на Афродита) повели дивната богиня към
Олимп. Там боговете я приветствали гръмко. Оттогава златната, вечно млада и най-
прекрасна сред богините Афродита заживяла сред тях.

Пигмалион[10]
Богинята на любовта Афродита дарявала с щастие всеки, който й служел вярно. Така тя
дарила и великия кипърски художник Пигмалион. Той ненавиждал жените. Живеел самотно
и не искал да се жени. Веднъж изработил от блестяща слонова кост статуя на девойка с
необичайна красота. Тя стояла в ателието му като жива. Човек би казал, че тя диша, че всеки
миг ще се приближи и ще заговори. Творецът стоял и с часове се любувал на творбата си.
Най-накрая се влюбил безумно в собственото си творение. Започнал да подарява на статуята
скъпоценни огърлици, обеци и гривни, обличал я в разкошни дрехи, а главата й кичел с
венци от цветя. Често Пигмалион нашепвал на скулптурата:
- О, ако беше жива и ако можеше да отговаряш на моите думи, щях да бъда безкрайно
щастлив!
Но статуята стояла няма.
Настъпили дните на тържествата в чест на Афродита. Пигмалион принесъл в жертва на
богинята на любовта бяла телица с позлатени рога. Прострял ръце към нея и прошепнал
молитвено:
- О, вечни богове, и ти, златна Афродито! Щом можете да дадете всичко на този, който ви
се моли, на мен ми дайте жена. Прекрасна като статуята на девойката, която направих.
Не се престрашил да ги помоли да съживят статуята. Страхувал се да не разгневи боговете
олимпийци. Тогава жертвеният пламък пред изображението на Афродита избухнал в ярка
светлина. С това боговете дали знак на Пигмалион, че са чули молбата му.
Художникът се прибрал у дома. Приближил се до статуята и - о, щастие! Тя била оживяла.
Сърцето й биело, а в очите й светел пламъкът на живота. Така богинята Афродита дарила
Пигмалион с красива жена.

Нарцис[11]
Богинята Афродита обаче безмилостно наказвала онези, които не я почитали, като
отхвърляли нейните дарове и се противели на властта й. Така постъпила тя и със сина на
речния бог Кефиз и на нимфата Лавриона. Нарцис бил прекрасен, но студен и горд младеж.
Освен себе си не обичал никого друг. Винаги смятал, че единствено той е достоен за любов.
Веднъж по време на лов Нарцис се заблудил в гъстата гора. Съзряла го нимфата Ехо, но тя
не можела да го заговори сама. Над нея тегнело наказание на Хера - нимфата трябвалода
мълчи. Можела да отговаря на въпроси единствено като повтаря последните думи от тях.
Скрита в горските гъсталаци, Ехо гледала с възхищение стройния и красив юноша. Тъй като
не знаел накъде да тръгне, загубилият се младеж се провикнал:
- Има ли някой тук?
- Тук - раздал се гръмкият отговор на Ехо.
- Ела насам! - извикал Нарцис.
- Насам - отвърнала Ехо.
Изумен, младежът се огледал на всички страни.
Нямало никого. Изненадан, той отново се провикнал:
- Ела по-скоро при мен!
Ехо радостно отвърнала:
- При мен!
Нимфата изскочила от храстите с протегнати ръце и се понесла към Нарцис. Но той я
отблъснал гневно от себе си и бързо се отдалечил навътре в тъмната гора.
Отхвърлената Ехо се скрила на най-непроходимото място в леса. Много страдала тя от
любов по Нарцис. Никога повече не се показала, само печалният й глас отвръщал на всеки
възглас.
А той си останал все така горд и самовлюбен. От-хвърлял любовта на всички. Гордостта
му направила много нимфи нещастни. Веднъж обаче една от тях възкликнала:
- Обикни и ти, Нарцисе! И нека човекът, в когото се влюбиш, да не ти отговори с
взаимност!
Сбъднало се пожеланието на нимфата. Афродита се разгневила, че красивият младеж
отблъсква даровете й, и го наказала. Веднъж през пролетта по време на лов Нарцис се
приближил до един ручей. Искал да утоли жаждата си със студена вода. До потока не се бил
докосвал още никой. Нито овчарите, нито планинските кози. Дори тревичка не била паднала
в него. И вятърът не бил довял върху повърхността му цветчета от прецъфтели цветя. Чиста и
прозрачна била водата. Отразявала като огледало всичко, което се намирало наоколо - и
храстите покрай брега на потока, и стройните кипариси, и синьото небе. Младежът се навел
към ручея и опрял ръце на един камък, който се подавал от водата. В нея се отразила цялата
му красота. И точно тук го застигнало проклятието на Афродита. С изумление гледал Нарцис
отражението си. Изведнъж го обзела силна любов. С поглед, изпълнен с обич, наблюдавал
своя образ, който го мамел и зовял. Прострял ръце към него. Наклонил се да целуне
изображението си във водното огледало, но устните му докоснали само студената и
прозрачна вода. Нарцисзабравил за всичко. Не помръдвал от брега на потока и без да откъсва
очи, наблюдавал лика си. Нито се хранел, нито пиел вода. Сън не го ловял. Най-накрая,
напълно отчаян, Нарцис възкликнал, простирайки ръце към отражението си:
- О, страдал ли е друг толкова жестоко! Разделят ни не планини или морета, а само ивица
вода. И пак не можем да бъдем с теб заедно. Излез от този ручей! Гледайки изображението
си, младежът се замислил.
Изведнъж му минала страшна мисъл. Накланяйки се към водата, той зашепнал тихичко на
лика си:
- О, мъко! Страхувам се, че съм се влюбил в самия себе си! Та ти си самият аз! Чувствам,
че не ми е останало много да живея. Едва разцъфтял, трябва да увехна и да отида в мрачното
царство на сенките. Не ме е страх от смъртта. Тя ще донесе край на любовните ми мъки.
Силите го напуснали. Нарцис пребледнял и почувствал, че смъртта вече приближава.
Въпреки това не можел да отвърне очи от отражението си. Плачел Нарцис и сълзите му
падали в прозрачните води на ручея. По огледалната му повърхност се появили кръгове.
Прекрасното изображение на младежа изчезнало. От страх Нарцис се провикнал:
- О, къде си? Върни се! Остани! Не ме напускай, това е жестоко! Дай да те погледам още!
Водата се успокоила и отражението се появило пак. Нарцис отново се вгледал в него, без
да откъсва очи.
Топял се като росата по цветята под лъчите на горещото слънце. И нещастната нимфа Ехо
видяла как страда Нарцис. Тя все още го обичала много. Сърцето й се свило, като го гледала
как страда.
- О, мъка! - възкликнал Нарцис.
- Мъка - отвърнала Ехо.
 Най-накрая с измъчен и страдащ глас младежът извикал, гледайки отражението си:
- Прощавай!
И още по-тихо, едва доловимо прозвучал откликът на нимфата:
- Прощавай!
Нарцис склонил глава на зелената крайбрежна трева и мракът на смъртта покрил очите му.
Младежът умрял. В гората заплакали нимфите, а с тях и Ехо. Те приготвили гроб за Нарцис,
но когато дошли да вземат тялото му, не го намерили. В тревата, където той бил склонил
глава и умрял, било израснало бяло и ароматно цвете - цветето на смъртта. Нарекли го
нарцис.

Адонис[12]
Но Афродита, която накарала Нарцис да страда, сама познала мъките на любовта. И на нея
й се наложило да оплаква любимия си. Тя обикнала Адонис - сина на царя на Кипър. Никой
от смъртните не бил равен нему по красота. Той бил по-красив и от олимпийските богове.
Заради него богинята забравила Патмос и цветущата Китера. Адонис й станал по-мил дори
от светлия Олимп. Цялото си време богинята прекарвала с младия мъж. Както девицата
Артемида, и тя ходела на лов из планините и горите на Кипър с любимия. Забравила за
златните накити и красотата си.
Под палещите лъчи на слънцето и в лошо време ходела на лов за зайци, страхливи елени и
сърни. Избягвала лова на страшните лъвове и глигани. Молела и Адонис да избягва
опасностите при лова на лъвове, мечки и глигани. Страхувала се да не се случи нещастие.
Афродита рядко напускала царския син, а когато го напускала, го молела да помни молбата
й.
Веднъж в нейно отсъствие кучетата на Адонис погнали грамаден глиган. С яростен лай
тичали те след него. Младият мъж се зарадвал на едрата плячка, но не предчувствал, че това
ще е последният му лов. Все по-близо се чувал кучешкият лай. Между храстите вече се
виждало тичащото голямо животно. Адонис се приготвил да прониже с копието си разярения
глиган. Изведнъж звярът се нахвърлил отгоре му и с грамадните си глиги смъртно ранил
любимия на Афродита. Адонис умрял от страшната рана.
Когато узнала за смъртта му, богинята на любовта потънала в неизразима мъка. Тръгнала
тя да търси из планината на Кипър тялото на юношата. Бродела из стръмните й скалисти
склонове, из мрачните долини и дълбоките пропасти. Остри камъни и драки изранили
нежните й нозе. Капки от кръвта й капели върху земята и оставяла следи навсякъде, откъдето
минела. Най-после открила тялото на любимия си. Горещо оплакала Афродита прекрасния
Адонис. За да се запазел завинаги споменът за него, тя пожелала от кръвта му да израсне
нежната анемона. А там, където падали капки кръв от нейните нозе, навсякъде израснали
разкошни алени рози. Смилил се Гръмовержеца Зевс над мъката на богинята на любовта и
заповядал на брат си Хадес и на жена му Персефона да пускат всякагодина на земята Адонис
от печалното царство на мъртвите сенки. Оттогава половин година той бил в царството на
мъртвите, а останалата половина живеел на земята с богинята на любовта Афродита. Цялата
природа ликувала под ярките лъчи на слънцето в чест на завръщането на младия прекрасен
любимец на Афродита - Адонис.

Ерос
Прекрасната богиня на любовта царувала над целия свят. И тя като Гръмовержеца си имала
посланик, който изпълнявал заповедите й. Този пратеник бил синът й Ерос. Той бил весело и
палаво, но коварно, а понякога и жестоко момче. Носел се върху златните си крила над земи
и морета, бърз и лек като подухва нето на вятъра. В ръцете си имал малък златен лък, а на
раменете - колчан със стрели. Никой не бил защитен от тези златни стрелички. Ерос никога
не грешал и попадал точно в целта. Като стрелец момчето не отстъпвало на най-големия
стрелометец - златокъдрия Аполон. Когато попадал в целта, очите му грейвали от радост.
Тържествено и високо вдигал къдравата си главица и звънко се смеел.
Стрелите на Ерос носели радост и щастие, но често и страдания, любовни мъки, че дори и
гибел. Те причинили немалко страдания също на Аполон и даже на царя на олимпийските
богове - Зевс.
Зевс знаел колко много мъка ще донесе на света синът на златната Афродита. Затова
поискал да го умъртвят веднага след раждането му. Но нима една майка може да допусне
това? Ето защо, след като се родил, скрили Ерос в гъста гора и там го отгледали с млякото на
две свирепи лъвици. Израснал той и започнал да се носи по целия свят - млад, прекрасен и
сеещ със стрелите си ту щастие, ту мъка, ту добро, ту зло.

Хименей
 Освен Ерос Афродита си имала още един помощник. Това бил младият бог на брака
Хименей. Той летял на белоснежните си крила пред всяко сватбено шествие. Ярко светел
пламъкът на брачния му факел. Хорове от момичета го молели да благослови брака на
младите и да им изпрати радост в живота.

[10] По поемата на Овидий "Метаморфози".

[11] По поемата на Овидий "Метаморфози".
[12] По поемата на Овидий "Метаморфози".
 Хефест
Хефест - богът на огъня и на ковачите, бил син на Зевс и Хера. По майсторлък в ковашкото
изкуство никой не можел да се мери с него, родения на Олимп. Бил слабо и куцо дете. Когато
показали на великата Хера новороденото грозно и хилаво бебе, тя така се разгневила, че го
захвърлила от Олимп долу на далечната земя.
Нещастното дете се носило дълго из въздуха и най-после паднало във вълните на
безбрежно море. Над него се смилили морските богини Евринома - дъщеря на великия
Океан, и Тетида - щерка на морския мъдрец Нерей. Те вдигнали падналото в морето бебе
Хефест и го отнесли със себе си дълбоко под водите на побелелия Океан. Приютили го в
лазурна пещера и се заели с възпитанието му. Бог Хефест израснал грозен и куц, но със
силни ръце, широка гръд и мускулеста шия. А какъв изкусен художник бил в своя ковашки
занаят! За благодарност изковал много великолепни украшения от злато и сребро за своите
възпитателки Евринома и Тетида.
Хефест дълго таял в сърцето гняв към майка си -богинята Хера. Най-накрая решил да й
отмъсти, че го е захвърлила от Олимп. Изковал златно кресло, което било необикновено
красиво, и го изпратил на Олимп подарък на майка си. Жената на Гръмовержеца изпаднала
във възторг от прекрасния подарък. Единствено само царицата на боговете и хората можела
да седи на толкова красив трон! Но за неин ужас, едва седнала на него, тя била обхваната от
яки железни вериги. Така се оказала прикована към трона. Притекли се боговете на помощ,
но напразно. Никой от тях нямал сили да освободи царицата. И разбрали боговете, че
единствено Хефест, който бил изковал трона, може да освободи великата си майка.
Тогава изпратили вестителя на боговете Хермес при бога ковач. Като вихър се понесъл той
към края на света - към бреговете на Океана. За миг пратеникът прелетял над земи и морета
и се озовал в пещерата, където работел Хефест. Дълго го молил да тръгне с него за високия
Олимп и да освободи Хера. Но богът ковач, който още помнел стореното от майка му зло,
рязко отказал. Колкото и да молел Хермес, нищо не помогнало. На помощ му се притекъл
веселият бог на виното Дионис. С весел смях поднесъл той на Хефест чаша ароматно вино.
След нея още една и още една. Опиянил се богът ковач и нататък вече било лесно. Така богът
на виното Дионис победил Хефест. Двамата с Хермес го качили на магаре и го повели към
Олимп. Хефест пътувал, олюлявайки се. Около него се носели във весели танци менадите от
свитата на Дионис и подскачащите опиянени сатири. Димели факли. Надалеч се носели
силните звуци на тимпани,камбанки и звънък смях. Начело вървял бог Дионис с лозов венец
и тирс в ръцете. Шествието се носело весело. Най-накрая пристигнали на Олимп. Хефест за
един миг освободил майка си от веригите и забравил за обидата.
Той останал да живее на Олимп, където построил за боговете величествени златни дворци,
а за себе си - дворец от злато, сребро и бронз. В него живеел с прекрасната си и приветлива
жена - богинята на грацията и красотата Харита.
В двореца се намирала и пълната с всякакви чудеса ковачница на Хефест. Повечето време
той прекарвал в нея. В средата й стояла огромна наковалня, а в ъгъла - огнище, в което горял
буен огън, и духало. Чудно било това духало - движело се не с ръце, а само от една дума на
Хефест. Щом той кажел, и то започвало да разгаря огъня. Облян целият в пот и черен от прах
и сажди, работел богът ковач в своята ковачница. Там изработвал чудни произведения -
непобедимо оръжие, украшения от злато и сребро, чаши и купи, триножници, които сами се
движели на златни колела като живи.
А щом свършел работа, във вана с благовония Хе фест измивал потта и саждите. После,
като накуцвал и се поклащал върху слабите си нозе, отивал при баща си Гръмовержеца Зевс
на пира на боговете. Приветлив и добродушен, той често предотвратявал разгарящите се
свади между Хера и Зевс. Боговете не можели да гледат, без да се засмеят, как куцият Хефест
обикаля около трапезата и им разлива ароматен нектар. Така смехът карал боговете да
забравят караниците.
Но богът ковач можел да бъде и страшен. Мнозина изпитали силата на огъня му и
страховитите и могъщи удари на грамадния му чук. Благодарение на своя огън той усмирил
край Троя бушуващите реки Ксант и Симоис. А с чука си поразил и могъщите гиганти.
Велик бог на огъня, изкусният и божествен Хефест давал топлина, радост, ласки, но той
можел и да наказва жестоко.
 Деметра и Персефона
Деметра била могъща богиня. Тя давала на земята плодородие и без нейната благотворна
сила нищо не растяло - нито в сенчестите гори, нито по ливадите, нито на тучните пасища.

Похищението на Персефона от Хадес[13]

Прекрасната и млада Персефона била дъщеря на великата богиня Деметра и на самия
велик син на Кронос - Гръмовержеца Зевс. Веднъж красивата Персефона играела заедно с
приятелките си - океанидите, безгрижно в цветущата Нисейска долина. Като лекокрила
пеперуда малката дъщеря на Деметра притичвала от цвят на цвят. Късала разкошни рози,
ароматни теменужки, белоснежни лилии и красиви зюмбюли. Безгрижно лудувало момичето
и не предполагало каква съдба й бил отредил баща й Зевс. Персефона не знаела, че скоро
няма да може да вижда ярката светлина на слънцето, да се любува на цветята и да вдиш- ва
прекрасния им аромат. Зевс я бил дал за жена на своя мрачен брат Хадес - владетеля на
царството на сенките на мъртвите. С него тя била длъжна да живее в мрака на подземното
царство, лишена от светлината на горещото южно слънце.
Хадес видял как Персефона лудее в Нисейската долина, и решил веднага да я похити.
Помолил се на богинята на земята Гея да сътвори необичайно по своята красота цвете. Тя се
съгласила и тозчас в Нисей- ската долина израснало прекрасно цвете. Опияняващият му
аромат се носел надалеч из цялата страна. Момичето го видяло и веднага протегнало ръка,
хванало стъблото и откъснало цветето. Изведнъж земята се разтресла и теглена от черни
коне, се появила златната колесница на владетеля на царството на сенките - мрачния Хадес.
Персефона едва успяла да извика. Ужасеният вик на младата дъщеря на Деметра стигнал до
морските дълбини и до високия и светъл Олимп. Никой освен бог Хелиос (Слънце), не успял
да види как мрачният Хадес похитил Персефона.
Богинята Деметра чула вика на дъщеря си. Бързо пристигнала в Нисейската долина и
почнала да я търси навсякъде. Разпитвала нейните приятелки - океанидите, но и те не били
видели къде е изчезнала Персефона.
Тежка скръб от загубата на единствената й дъщеря завладяла сърцето на Деметра.
Облечена в тъмни дре-хи, без да осъзнава и да мисли за нищо, тя се скитала девет дни по
земята, проливайки горчиви сълзи. Богинята дирила навсякъде дъщеря си. Молела всички за
помощ, но никой не можел да й помогне в дълбоката скръб. На десетия ден отишла при бог
Хелиос (Слънце) и със сълзи на очи започнала да го моли:
- О, лъчезарен Хелиос! Със своята златна колесница ти обикаляшнавсякъде високо по
небето. Виждаш всичко и нищо не може да се скрие от теб. Ако имаш малко жал към една
нещастна майка, кажи ми къде е дъщеря ми Персефона? Кажи ми къде да я търся? Чух вика
й. Разбирам, че са я похитили, но никъде не мога да я открия.
Лъчезарният Хелиос отвърнал на Деметра:
- Велика богиньо, знаеш колко много те почитам. Виждаш как с теб скърбя. Знай, че
великият Зевс даде дъщеря ти за жена на своя мрачен брат - владетеля Хадес. Той похити
Персефона и я отведе в своето пълно с ужаси царство. Надвий тежката си скръб, богиньо. Тя
стана жена на най-могъщия и велик брат на Гръмовержеца.
Това още повече натъжило богинята Деметра. Разгневила се тя на Зевс, че без нейно
съгласие е дал Персефона за жена на Хадес. Напуснала светлия Олимп и боговете.
Преобразила се като обикновена смъртна и се облякла в тъмни дрехи. Дълго блуждаела
между смъртните и проливала горчиви сълзи.
Всичко по земята спряло да расте. Листата на дърветата изсъхнали и опадали. Горите били
оголени. Тревата изгоряла, а цветята отпуснали пъстрите си цветчета и също изсъхнали. В
градините нямало плодове, зелените лозя изсъхнали и в тях не зреели сочни гроздове.
Плодородните ниви опустели. В тях не растяло нито едно стръкче. Животът на земята
замрял. Глад зацарувал навсякъде. Чували се само плач и стенания. Гибел надвиснала над
човешкия род. Смазана от мъка по любимата си дъщеря, Деметра нито виждала, нито чувала.
Накрая пристигнала в град Елевзина. В подножието на градските стени богинята седнала
под сянката на маслинено дръвче върху "камъка на скръбта", който бил до "кладенеца на
девите". Стояла Деметра неподвижна като статуя. На дипли падала до земята дрехата й.
Главата й била наведена. От очите й капели една след друга сълзи върху гърдите й. Дълго
седяла сама и неутешима.
Съзрели я дъщерите на елевзинския цар Келей. Изненадали се, като видели до извора да
седи плачеща жена, облечена в тъмни дрехи. Приближили се до нея и със съчувствие я
попитали коя е. Деметра не се открила и казала, че се нарича Део и е родом от Крит.
Разказала, че я били отвлекли разбойници, но тя избягала от тях и след дълги скитания се
озовала в Елевзина. Деметра помолила дъщерите на Келей да я заве-дат при баща си.
Съгласила се да стане слугиня на майка им, да се грижи за възпитанието на децата и да
работи в дома на Келей. Царските дъщери отвели богинята при майка си Метанейра.
Те не предполагали, че отвеждат у дома си велика богиня. Но когато въвеждали Деметра в
двореца, тя докоснала с глава горната част на вратата и целият дом се озарил от дивна
светлина. Щом се изправила срещу нея, Метанейра веднага разбрала, че дъщерите й са
довели не-простосмъртна. Ниско се поклонила жената на Келей на непознатата и я поканила
да седне на мястото на царицата. Деметра отказала и мълчаливо приседнала на мястото на
прислужницата. Била напълно безразлична към всичко, което ставало около нея. Щом видяла
дълбоката скръб на непознатата, слугинята на Метанейра - веселата Ямба, се опитала да я
разведри. Весело прислужвала на своята господарка и на богинята. Звънко се носел смехът й
и се сипели непрекъснати шеги. За първи път след похищението на Персефона от мрачния
Хадес Деметра се усмихнала и се съгласила да хапне малко.
Богинята останала при Келей. Започнала да възпитава сина му Демофонт. Решила да му
даде безсмъртие. Притискала детето до гръдта си и го държала на коленете си. Младенецът
дишал от безсмъртното й дихание. Деметра го мажела с амброзия, а през нощта, когато в
двореца всички спели, завивала Демофонт в пеленки и го слагала в ярко пламтящото огнище.
Но детето не станало безсмъртно. Веднъж Метанейра видяла как синът й лежи в огнището.
Изплашила се много и започнала да моли богинята да не прави повече така. Деметра се
разгневила на майката, извадила Демофонт от огнището и казала:
- О, неразумна! Исках да дам на твоя син безсмъртие. Да го направя неуязвим. Но знай - аз
съм Деметра, даваща сила и радост на смъртните и безсмъртните.
Богинята разкрила пред Келей и Метанейра коя е, и приела отново своя истински образ.
Божествена светлина се разляла в покоите на Келей. Богинята Деметра стояла величествена
и прекрасна. Златните й коси падали по раменете й. Очите й светели с божествена мъдрост.
От одеждите й се леело благоухание. Паднали пред нея на колене Матенейра и нейният мъж.
Майката на Персефона наредила да бъде построен храм до извора Калихора в Елевзина и
останала да живее в него.
Скръбта по нежно обичаната дъщеря не я напуснала. Не забравила тя своя гняв към Зевс.
Както и преди, земята оставала безплодна. Гладът все повече се засилвал. По нивите на
земеделците не растяла дори тревичка. Напразно биковете теглели тежкия плуг по време на
оран - усилията им оставали безплодни. Гинели цели племена. Воплите на гладните се
носели до небето, но Деметра не ги чувала. Накрая престанали да димят кладите на
жертвоприношенията към безсмъртните богове. Гибел заплашвала всичко живо. Великият
Гръмовержец Зевс не искал гибелта насмъртните и изпратил при Деметра вестителката на
боговете Ирида. Бързо се понесла тя на многоцветните си криле към храма на Деметра в
Елевзина. Умолявала я да се върне на светлия Олимп сред рояка на боговете. Богинята не
искала и да чуе за това. Зевс пратил при нея и други богове. Тя обаче не искала да се прибере
на Олимп, докато Хадес не върне дъщеря й Персефона.
Тогава Гръмовержеца изпратил при мрачния си брат бързия като мисълта Хермес. Спуснал
се той в пълното с ужаси царство на Хадес. Застанал пред трона на владетеля на душите на
умрелите и му предал волятана Зевс.
Хадес се съгласил да пусне Персефона при майка й, но й дал да глътне зърно от нар,
символ на брака. Качила се тя заедно с Хермес в златната колесница на мъжа си. Понесли се
безсмъртните коне на Хадес и никакви препятствия не можели да ги спрат. За миг те
стигнали в Елевзина.
Забравила всичко от радост, Деметра се хвърлила към дъщеря си и я сграбчила в обятията
си. Обичаната Персефона била отново с нея. Заедно се върнали на Олимп. Тогава великият
Зевс решил, че две трети от годината тя ще живее с майка си, а една трета - с мъжа си Хадес.
Великата Деметра върнала плодородието на земята. Отново всичко цъфнало и се
раззеленило. С нежни пролетни листа се покрили горите. Пъстреели отново цветя по
изумрудените морави. Скоро изкласили хлебородните ниви. Разцъфтели и замирисали
градините.
Заблестяла на слънцето зеленината на лозята. Природата се пробудила отново. Всичко
живо ликувало и славело богинята Деметра и нейната щерка Персефона.
Но всяка година, когато тя напускала майка си, богинята отново се натъжавала и обличала
тъмните си дрехи. Тогава цялата природа скърбяла за отишлата си Персефона. Листата на
дърветата пожълтявали и есенният вятър ги издухвал. Прецъфтявали цветята, опустявали
нивите и настъпвала зимата. Природата заспивала, за да се събуди отново в радостния блясък
на пролетта. Тогава при майка си от безрадостното царство на Хадес се завръщала
Персефона. Деметра, великата богиня на плодородието, с щедра ръка изсипвала върху хората
своите дарове и благославяла труда на земеделците с богата реколта.

Триптолем
Великата богиня Деметра давала плодородие на земята. Тя дори научила хората как сами
да превърнат нивите си в хлебородни. Лично дала на сина на царя на Елевзина - Триптолем,
семена от пшеница. Той първи изорал с плуг три пъти Рарийското поле до Елевзина и
хвърлил семената в тъмната земя. След като Деметра благословила нивата, тя дала богата
реколта. По заповед на богинята Триптолем обиколил цялата страна с прекрасна колесница,
теглена от крилати змейове. Навсякъде учел хората на земеделие.
Той бил и в далечната Скития при цар Линх. Него също го научил на земеделие. Гордият
владетел обаче решил да отнеме от Триптолем славата на учител по земеделие и да си я
присвои. Решил да убие сина на Келей, докато той спи. Деметра обаче не допуснала да се
извърши това злодеяние. Решила да накаже Линх, че е нарушил обичая на гостоприемството
и е вдигнал ръка срещу нейния избраник.
Когато Линх се прокраднал в покоите, където мирно спял Триптолем, богинята превърнала
царя на скитите в див рис в мига, когато той замахнал над него с кинжала си.
Превърнатият в рис Линх се скрил в тъмните гори. Триптолем напуснал страната на
скитите и продължил пътя си със своята прекрасна колесница, да учи хората на великия дар
на Деметра - земеделието.

Ерисихтон
Линх не бил единственият скитски цар, наказан от богинята Деметра. Същата участ
сполетяла и царя на Тесалия - Ерисихтон. Надменен и нечестив, той не принасял жертви на
боговете. Дори се осмелил дръзко да оскърби великата Деметра. Ерисихтон решил да отсече
столетен дъб в свещената гора на богинята. В дървото живеела нейната любимка дриада.
Нищо не спряло царя.
- Ако ще да е любимка на Деметра, пък дори да е самата богиня - възкликнал
нечестивецът, - аз пак ще отсека този дъб!
Ерисихтон грабнал от ръцете на слугата си брадвата и я забил дълбоко в дървото. Раздал се
болезнен стон от вътрешността на дъба и от кората му бликна ла кръв. Слугите на царя
стояли поразени пред дървото. Един от тях се осмелил да спре разгневения владетел, но той
го убил и възкликнал:
- НЎ ти награда за покорството ти пред боговете!
Ерисихтон отсякъл столетния дъб. С шум, подобен на човешки стон, паднало дървото на
земята. Живеещата в него дриада умряла.
Облекли своите тъмни дрехи останалите дриади от свещената гора. Отишли при богинята
Деметра да я молят да накаже Ерисихтон заради убитата им приятелка. Разгневила се
Деметра и поискала да извикат богинята на глада. Изпратила с колесницата си, впрегната с
крилати змейове, една от дриадите в Скития. На една безплодна планина в Кавказ тя открила
богинята на глада - бледна, с хлътнали очи и разрошени коси, само кожа и кости. Дриадата й
предала волята на Деметра. Тя веднага се заела да я изпълни.
Явила се богинята на глада в дома на Ерисихтон и му вдъхнала неутолим глад, който
изгарял всичките му вътрешности. Колкото повече ядял, толкова повече го измъчвал гладът.
Цялото си състояние изхарчил за всевъзможни ястия. Те само все по-силно възбуждали
неумолимия му глад. Най-накрая у Ерисихтон не останало нищо друго освен една дъщеря. За
да се сдобие с пари и да се засити, той я продал в робство. Но тя имала дар от Посейдон да
приема различни образи. Всеки път се освобождавала от купилите я, като приемала образа
ту на птица, ту на кон или на крава. Много пъти продавал дъщеря си Ерисихтон, но парите,
които получавал, все не му стигали. Гладът го измъчвал все по-силно и по-силни ставали
страданията му. Накрая царят започнал да ръфа собственото си тяло и загинал в страшни
мъки.

[13] По химн на Омир.

 Нощ, Луна, Зора и Слънце
Бавно се носела по небето богинята Нощ (Никта) в колесница, впрегната с черни коне. Тя
покривала земята с тъмния си покров, а тъмнината криела всичко. Около колесницата й се
тълпели звездите - младите синове на богинята Зора (Еос) и Астрей. Те леели върху земята
своята невярна и трепкаща светлина. Били толкова много, че осеяли цялото нощно и тъмно
небе. На изток се появявало сякаш леко сияние, което се разгаряло все по-ярко и по-ярко. А
на небето възлизала богинята Луна (Селена). Витороги бикове бавно теглели колесницата й.
А богинята Луна, величествена и спокойна, се носела по небесния свод в дълга бяла дреха и
лунен сърп на челото. Тя осветявала с мирната си светлина земята и я озарявала със
сребристото си сияние. След като обиколяла небесните селения, богинята се спускала в
дълбока пещера в планината Латма в малоазийската област Кария. Там, потънал във вечна
дрямка, лежал красивият Ендимион. Обичала го Селена. Навеждала се тя над него, галела го
и му нашепвала любовни слова. Но той не чувал нищо. Заради това богинята била винаги
много тъжна, а печалната й светлина се леела над земята през нощта.
Когато наближало утрото, Луната се спускала от небосклона. Едва просветлявал изтокът и
ярко изгрявал предвестникът на зората - утринната звезда Еосфорос. Повявал лек ветрец и
все по-ярко запламтявал изтокът. Тогава розовопръстата богиня Зора (Еос) отваряла дверите,
през които преминавал лъчезарният бог Слънце (Хелиос). Облечена в яркооранжева дреха,
богинята Зора политала на розовите си криле по просветлялото небе и го изпълвала с розова
светлина. От златен съд изливала върху земята роса, която покривала тревите и цветята, а
капките й блестели като брилянти. Навсякъде се носели благоуханни аромати. Разбудилата се
земя радостно поздравявала изгряващия бог Слънце (Хелиос).
Лъчезарният бог се понасял към небесата от бреговете на Океана със златната си
колесница, изкована от бог Хефест. Планинските върхове се оцветявали от лъчите на
изгряващото слънце и изглеждали като окъпани в огън. При вида на златния бог звездите
бягали една след друга от хоризонта. Скривали се в паз-вите на тъмната нощ. Все по-високо
се издигала колесницата на Хелиос. С лъчезарен венец и блестяща дълга дреха пътувал той
по небето. Сипел своите живителни лъчи върху земята, давайки й светлина, топ-лина и
живот.
Богинята Селена в колесница с впрегнати крилати коне
 След като завършел своя дневен път, богът на слън-цето се спускал при свещените води на
Океана. Там го очаквала златна ладия. С нея отплавал назад към изтока, в своята страна и в
прекрасния си палат. Богът на слънцето почивал там през нощта, за да може на следващия
ден да заблести с предишния си ослепителен блясък.

Фаетон[14]
Веднъж световният ред бил нарушен и богът на слънцето не се появил на небето, за да
свети на хората. Това се случило ето така. Хелиос (Слънце) имал син от Климена - дъщерята
на морската богиня Тетида. Казвал се Фаетон. Един ден роднината му Епаф - син на
Гръмовержеца Зевс, му се присмял:
- Не вярвам, че си син на лъчезарния Хелиос. Майка ти не говори истината. Ти си просто
дете на смъртен.
Ядосал се Фаетон и лицето му пламнало. Изтичал при майка си и се хвърлил в обятията й.
Със сълзи на очи започнал да се оплаква от нанесената му обида. Тогава Климена простряла
ръце към блестящото слънце и се провикнала:
- О, синко! Кълна ти се в Хелиос, който ни вижда и чува и който, както ти самият виждаш,
е твоят баща! Ако аз не казвам истината, нека той да ме лиши от светлината. Дворецът му е
наблизо до нас, така че иди при него. Той ще потвърди пред теб думите ми.
Фаетон веднага се отправил към баща си. Бързо стигнал до двореца му, който сияел целият
в злато, сребро и скъпоценни камъни. Палатът искрял с всичките цветове на дъгата. Така
прекрасно го бил украсил самият бог Хефест. Влязъл в него Фаетон и видял облечения в
пурпурни одежди Хелиос на трона. Но той не можел да се приближи до сияйния бог - очите
му на смъртен не можели да понесат сиянието, излъчвано от неговия венец. Слънцето го
видяло и попитало:
- Какво те води при мен в двореца, синко?
- О, светлина за целия свят, о, татко Хелиос! Може ли да се осмеля да те наричам така? -
възкликнал Фаетон. - Дай ми доказателство, че съм твой син, а ти - мой баща. Премахни
съмнението ми, много те моля.
Хелиос снел от главата си лъчезарния венец и повикал при себе си момчето. Прегърнал го
и му казал:
 - Да, ти си мой син. Майка ти Климена ти е казала истината. А за да няма повече
съмнения за това, помоли ме каквото искаш. Заклевам се във водите на свещената река
Стикс, че ще изпълня всяко твое желание.
Едва изрекъл тези думи Хелиос, и Фаетон започнал да го моли да му позволи да се повози
по небето в златната му колесница. Като чуло това, Слънцето изпаднало в ужас.
- Безумецо, какво искаш от мен! - възкликнал Хелиос. - О, само ако можех да наруша
клетвата си. Ти ме молиш за невъзможното, Фаетон. Това не е по силите ти. Ти си смъртен, а
нима това е работа за един смъртен? Дори на безсмъртните богове не им стигат силите, за да
управляват моята колесница. Сам великият Зевс Гръмовержец не може да се оправи с нея, а
има ли по-могъщ от него? Помисли само! В началото пътят е много стръмен. Даже
крилатите ми коне едва го изкачват. В средата на деня пък е страшно високо над земята. Дори
и мен ме хваща страх, погледна ли надолу към разпрострелите се морета и земи. А в края
пътят се спуска стремително надолу към свещените брегове на Океана. Тогава без моето
опитно управление колесницата ще полети стремглаво надолу и ще се разбие. Навярно си
мислиш, че по пътя ще срещнеш много прекрасни неща. Няма такова нещо. Пътят върви сред
опасности, ужаси и диви зверове. Освен това е и много тесен. Ако се отклониш дори за миг
встрани, очакват те рогата на страшния телец, заплашват те лъкът на кентавъра, зловещият
рев на лъва и чудовищният скорпион и рак[15]. Много ужаси има по небесния път. Повярвай
ми, не искам аз да бъда причината за гибелта ти. О, ако можеше с поглед да надникнеш в
сърцето ми, щеше да видиш колко много се страхувам за теб! Огледай се наоколо! Виж колко
прекрасен е светът! Искай всичко друго и аз няма да ти откажа. Само не ме моли за това. Ти
искаш не награда, а страшно наказание.
Фаетон обаче не искал нищо да чуе. Прегърнал Хелиос и продължил горещо да го моли.
- Добре, ще изпълня молбата ти. Нали се заклех в свещените води на Стикс. Ще получиш
това, за което ме молиш. Мислех си обаче, че си по-разумен - тъжно рекъл богът на
слънцето.
И повел сина си натам, къдетобила колесницата. Залюбувал й се Фаетон. Цялата била от
злато и блестяла със скъпоценните си камъни. Довели летящите коне, нахранени с амброзия
и нектар, и ги впрегнали в колесницата. Розовопръстата Еос отворила портите. Хелиос
намазал лицето на сина си със свещено мазило, за да не изгори от слънчевите лъчи. Сложил
на главата му блестящия си венец. Въздъхнал тъжно и дал последни наставления:
- Сине, помни последните ми съвети и ако можеш, ги изпълни. Не карай конете да
препускат. Дръж колкото се може по-здраво юздите. Сами удрят на бяг конете ми и трудно се
удържат. Ще видиш ясно пътя - по коловозите, които пресичат цялото небе. Не се издигай
много нависоко, за да не изгориш небосвода, но не и много ниско, да не подпалиш земята. Не
се отклонявай нито наляво, нито надясно. Пътят ти е точно по средата между Змията и
Жертвеника[16]. Всичко останало възлагам на съдбата. Единствено на нея се надявам. Но вече
е време, нощта напусна небето и розовопръстата Еос възлезе. Хвани здраво юздите. Но може
все пак да промениш решението си - то те заплашва с гибел? О, нека аз самият да грея над
земята. Не се погубвай!

[14] По поемата на Овидий "Метаморфози".

[15] Съзвездията Телец, Стрелец, Скорпион и Рак.
[16] Две съзвездия, които древните гърци наричали Змия и Жертвеник.
Воин от лапитите в бой с кентавър - получовек-полукон
 Но Фаетон бързо скочил в колесницата и хванал поводите. Радостно ликувал и благодарял
на баща си. Бързал да потегли. Конете биели с копитата си. Пламък изскачал от ноздрите им.
Дръпнали те леко колесницата и през облак се втурнали бързо напред по стръмния път към
небето. За животните колесницата била непривично лека. Понесли се те без път по небето.
Изоставили обичайния път, по който се движел Хелиос. Фаетон не знаел къде се намира, пък
и не било по силите му да управлява конете. Погледнал от върха на небосвода към земята и
пребледнял от страх. Толкова далече била тя от него! Коленете му затреперили. Пред очите
му притъмняло. Вече почнал да съжалява, че бил помолил баща си да му разреши да
управлява колесницата. Какво да прави, чудел се той. Изминал много, но пред него имало
още дълъг път. Момчето не можело да се справи с конете. Не знаело и имената им. Силите
вече му не стигали да държи здраво поводите.А около него се появили страховити небесни
зверове. Това го изплашило още повече.
Конете го носели към мястото, където се бил разпрострял огромният и страшен скорпион.
Щом зърнал покритото с черна отрова чудовище, което го заплашвало със смъртоносното си
жило, обезумелият от страх нещастен юноша изпуснал поводите. Почувствали се свободно,
конете се юрнали още по-бързо. Те ту се насочвали към звездите, ту се спускали над самата
земя. Сестрата на Хелиос - богинята на луната Селена, изумена гледала как се носят
безпътни конете на брат й. Никой не ги управлявал. Пламъци обхванали земята от спусналата
се близо до нея колесница.
Харити
 Загинали големи и богати градове и цели племена. Горели покритите с гъсти гори
планини: двуглавият Парнас, сенчестият Китерон, зеленият Хеликон, Кавказ, Тмол, Ида,
Пелион, Оса. Дим покривал всичко наоколо. От него Фаетон не виждал накъде пътува.
Водата в реките и ручеите закипяла. Нимфите плачели и се криели от ужас в дълбоките
пещери. Ефрат, Оронт, Алфей, Еврот и други реки кипели страховито. От горещината земята
се била разпукала и слънчев лъч про-никнал в мрачното царство на Хадес. Моретата
започнали да пресъхват. Морските божества страдали от силния жар. Тогава се надигнала
великата богиня Гея (Земя) и силно викнала:
- О, най-велики сред боговете, Гръмовержецо Зевс! Трябва ли да загина, трябва ли да
загине и царството на брат ти Посейдон? Нима всичко живо трябва да загине? Погледни!
Атлант едва удържа тежестта на небето. Нали може да рухнат и дворците на боговете. Нима
всичко ще се върне към първичния Хаос? Спаси поне това, което е останало!
Зевс чул молбата на богинята. Заплашително размахал десницата си. Хвърлил святкащата
си мълния и с нейния огън потушил пожарите. С мълния разбил и колесницата. Конете на
Хелиос се разбягали на различни страни. По цялото небе се разхвърчали останки от
колесницата и амуницията на конете на Хелиос.
А Фаетон, с пламтящи къдрици, се понесъл във въздуха. Като падаща звезда потънал в река
Еридан, далеч от своята родина. Там хесперийските нимфи вдигнали тялото му и го предали
на земята. Закрил лицето си в знак на дълбока скръб баща му Хелиос. Цял ден не се появил в
синьото небе.Само огънят на пожарите осветявал земята.
Нещастната майка на Фаетон Климена дълго търсила тялото на загиналия си син. Най-
накрая на бреговете на Еридан открила не него, а гробницата му. Горко плакала майката над
последния дом на сина си. С нея оплаквали брат си и нейните щерки - хелиадите. Скръбта
им била безгранична, а великите богове ги превърнали в тополи. Те се склонили над Еридан
и в студената вода падали горещите им сълзи - смола. Смолата изстивала и се превръщала в
прозрачен кехлибар.
За Фаетон тъжал и неговият приятел Кикън. Риданията му се носели надалеч по бреговете
на реката. Като видели неутешимата му мъка, боговете го превърнали в белоснежен лебед.
Оттогава лебедът Кикън заживял във водата, в реките и в големите светли езера. Страхувал се
той от огъня, който бил погубил най-добрия му приятел Фаетон.
 Дионис

Раждането и възпитанието на Дионис

Гръмовержеца Зевс обичал прекрасната Семела -дъщеря на тиванския цар Кадъм. Веднъж
той й обещал да изпълни всяко нейно желание - независимо какво е. В знак на вярност й се
заклел в ненарушимата за боговете клетва в свещените води на подземната река Стикс.
Съпругата на Гръмовержеца Хера обаче страшно намразила Семела. Решила да я погуби. Тя
казала на момичето:
- Поискай от Зевс да се яви пред теб в цялото си величие на бог Гръмовержец и цар на
Олимп. Ако наистина те обича, ще изпълни молбата ти.
Хера убедила Семела и тя поискала от Зевс да изпълни точно това нейно желание. И тъй
като не можел да откаже нищо на момичето, защото вече се бил заклел в свещените води на
Стикс, той решил да удържи на думата си. Явил се Гръмовержеца в цялото си величие на цар
на боговете и хората и в неотразимия блясък на славата си. Ярка мълния святкала в ръцете
му. Тътенът на гръмотевицата разтресъл двореца на Кадъм. От мълниите всичко наоколо
пламнало. Огънят обхванал целия палат. Всичко наоколо се люлеело и рушало. От ужас
Семела паднала на земята и пламъците обхванали и нея. Тя разбрала, че няма спасение. Че
нейната молба, внушена й от Хера, я е погубила.
Театърът на Дионис в Атина. Реконструкция
 Умиращата Семела обаче родила син - Дионис, който бил слабо и неспособно да оживее
дете. На всички се струвало, че той също е обречен да умре в огъня. Но възможно ли е да
загине синът на великия Зевс? Като от мах на вълшебен жезъл изведнъж от земята израснал
гъст зелен бръшлян. Той обвил детето от всички страни. Така го спасил от огъня и смъртта.
Зевс взел спасения си син, който бил все още малък и слаб и нямало да оживее, и го зашил
в бедрото си. В тялото на баща си Дионис бързо укрепнал. Родил се втори път от бедрото на
Гръмовержеца. Тогава царят на боговете и хората извикал сина си Хермес - бързия вестител
на боговете, и му заповядал да отведе малкия Дионис при сестрата на Семела - Ино, и при
мъжа й Атамант, който бил цар на Орхомен. Те да го отгледат и възпитат.
Богинята Хера силно се разгневила на Ино и Атамант за това, че са се заели да се грижат
за сина на омразната й Семела, и решила да ги накаже. Пратила тя на Атамант лудост. В
пристъп на умопомрачение той убил сина си Леарх. Ино и другият им син - Меликерт, едва
успели да се спасят с бягство. Атамант ги подгонил и вече ги настигал, когато пред тях се
изпречил стръмният и скалист морски бряг. Долу шумяло морето. Зад тях бил изгубилият
разсъдъка си Атамант. Единственото спасение било да се хвърлят в него от крайбрежните
скали. Нереидите приели Ино и Меликерт. Възпитателката на Дионис и синът й били
превърнати в морски божества и заживели във водните дълбини.
Хермес спасил Дионис от полуделия Атамант. Само за миг той го пренесъл в Нисейската
долина. Там го оставил на нимфите да го възпитават. Момчето израснало като прекрасен и
могъщ бог на виното. Той давал на хората сили, радост и плодородие. За награда Зевс взел
възпитателките на Дионис - нимфите, на небето. В тъмните и звездни нощи те ярко светели
сред другите съзвездия. Тази звездна група хората нарекли Хиади.

Дионис и неговата свита

От страна в страна по целия свят ходел веселият бог Дионис. Бил обграден от весела тълпа
менади и сатири, украсени с венци. Вървял той отпред с венец от лозови пръчки на челото. В
ръката си носел тирс, обвит с бръшлян. Младите менади го заобикаляли, пеели и се носели с
викове в бързи танци. А тромавите сатири, опиянени от виното, подскачали на козите си
крака и размахвали опашки. След шествието върху магаре водели мъдрия учител на Дионис -
Силен. Той бил много пиян. Едва се крепял върху гърба на животното, опрян на меха с вино
до него. Бръшляненият му венец се бил килнал настрани върху плешивата му глава. Поклащал
се старецът при язденето и добродушно се усмихвал. А младите сатири вървели внимателно
край магарето и старателно го подкрепяли, за да не падне. Под звуците на флейти, свирки и
тимпани шумното шествие весело се движело из планините, сенчестите гори и зелените
поля.
Дионис и Ариадна в обкръжението на сатирите и менадите
 Весел вървял по земята Дионис (Бакхус) и покорявал всички под своята власт. Учел хората
да отглеждат лозя, а от зрелите и тежки гроздове да правят вино.

Ликург
Не навсякъде признавали властта на Дионис. Често той срещал и съпротива. Нерядко
трябвало със сила да покорява страни и градове. Но кой можел да се пребори с великия бог и
син на Зевс? Сурово наказвал той онези, които му се противопоставяли и не желаели да го
признаят и да го почитат като бог. За първи път Дионис бил подложен на преследвания в
Тракия. В една сенчеста долина той весело пирувал и танцувал, опиянен от виното, заедно с
придружаващите го менади под звуците на музиката и песните. Тогава ги нападнал
жестокият цар на едоните Ликург. Обзети от ужас, менадите се разбягали, захвърляйки на
земята свещените съдове на Дионис. Дори самият бог побягнал. Спасявайки се от
преследването на Ликург, той се хвърлил в морето. Там го скрила богинята Тетида.
Бащата на Дионис - Гръмовержеца Зевс, наказал тракийския цар, осмелил се да оскърби
младия бог. Ослепил го и съкратил дните на живота му.

Дъщерите на Миний[17]
И в Орхомен, в Беотия, отначало не искали да при-знаят бога Дионис. Когато неговият
жрец се появил в Орхомен и призовал всички момичета и жени да отидат в горите и
планините на весело празненство в чест на бога на виното, три от дъщерите на Миний не
тръгнали. Те не искали да признаят Дионис за бог. Всичките жени от града отишли в
сенчестите гори и там с песни и танци чествали великото божество. Обвити с бръшлян и с
тирсове в ръце подобно на менадите, те се носели с гръмки викове и славели Дионис. А
щерките на царя на Орхомен седели в двореца. Спокойно предели и тъчели и не искали да
чуват нищо за бога Дионис. Настъпила вечерта. Слънцето залязло, а момичетата все още не
оставяли работата си. Бързали на всяка цена да я завършат. Изведнъж пред очите им се
случило чудо. В двореца се раздали звуците на тимпани и флейти. Нишките прежда се
превърнали в лози с тежки гроздове по тях. Тъкачните станове се раззеленили от гъсто
обвилия ги бръшлян. Навсякъде се носело благоуханието на мирта и цветя. С удивление
гледали чудото царските дъщери. Изведнъж из целия дворец, покрит вече в предвечерен
мрак, зловещо засвяткали светлини от факли. Чувал се ревът на диви зверове. Във всички
покои заизлизали лъвове, пантери, рисове и мечки. Със страшен вой се носели те из двореца.
Очите им яростно проблясвали. От ужас щерките на Миний се опитвали да се скрият в най-
отдалечените и тъмни помещения - да не виждат блясъка на факлите и да не чуват рева на
зверовете. Всичко било напразно. Никъде не можели да намерят скривалище. Но
наказанието на бог Дионис не се ограничило с това. Телата на принцесите започнали да се
сгърчват и се покрили с тъмна миша кожа. Вместо ръце им израснали крила с ципи. Те се
превърнали в прилепи. Оттогава те се крият от дневната светлина в тъмни и влажни
развалини и пещери. Така ги наказал Дионис.

Тиренските морски разбойници[18]

И тиренските морски разбойници си получили наказанието от Дионис. Не защото не го
признавали за бог, а заради това, че искали да му причинят зло като на простосмъртен.
Веднъж младият син на Зевс седял на брега на лазурното море. Морският ветрец ласкаво
играел с тъмните му къдрици и едва раздвижвал гънките на пурпурния плащ, който падал от
стройните му рамене. Далеч в морето се показал кораб. Той се приближавал бързо към брега.
Когато бил вече съвсем близо, моряците забелязали на пустия бряг красивия юноша. Това не
били обикновени моряци, а прочутите тиренски разбойници. Те побързали да хвърлят котва.
Слезли на брега, хванали Дионис и го завели на кораба. Дори не подозирали, че са взели в
плен не кой да е, а бог. Ликували, че в ръцете им е попаднала богата плячка. Били сигурни,
че ще вземат много злато, ако продадат в робство прекрасния юноша. Връщайки се накораба,
разбойниците решили да приковат Дионис с тежки железни вериги. Веригите обаче упорито
падали от ръцете и краката на бога. А той седял и гледал разбойниците със спокойна
усмивка. Когато кормчията видял, че веригите не се задържат, уплашен казална другарите си:
- Нещастници! Какво правим! Дали не искаме да оковем във вериги бог? Гледайте - дори
нашият кораб едва го задържа. Да не би това да е самият Зевс или сребролъкият Аполон, или
пък самият бог Посейдон? Не, не прилича на смъртен. Това е един от боговете, които живеят
на светлия Олимп. Пуснете го по-скоро и го отведете на брега. Докато не е призовал бурните
ветрове и не е развълнувал морето със страшни бури.
 Капитанът обаче отвърнал злобно на мъдрите слова на кормчията:
- Презрени човече, погледни - вятърът е попътен! Корабът бързо ще се понесе по вълните
на безбрежното море. А за момчето ще се погрижим по-късно. Ще отплаваме за Египет или
за Кипър, или в далечната страна на хиперборейците и там ще го продадем. Нека там този
юноша да потърси своите приятели и братя. Той ни е изпратен от боговете!
Разбойниците спокойно вдигнали платната и корабът излязъл в открито море. Изведнъж
станало чудо: по кораба започнало да тече благовонно вино и целият въздух се изпълнил с
благоухания. Разбойниците замръзнали от учудване. По платната зазеленели лози с тежки
гроздове по тях, а тъмнозелен бръшлян обвил мачтата. Навсякъде се появили прекрасни
плодове. Клиновете за веслата били покрити с гирлянди от цветя. Когато видели всичко това,
разбойниците започнали да се молят на мъдрия кормчия да отправи кораба бързо към брега.
Но вече било късно! Юношата се превърнал в лъв и със страшен рев и святкащи очи скочил
на палубата. Там се появила и грамадна космата мечка, страховито разтворила паст. В ужас
разбойниците се хвърлили към кърмата и се скупчили около кормчията. С огромен скок
лъвът се нахвърлилвърху капитана и го разкъсал. Загубили надежда за спасение,
разбойниците един след друг се хвърляли в морските вълни. Дионис ги превърнал в делфини.
Единствено пощадил кормчията. Богът приел предишния си образ, приятелски му се
усмихнал и рекъл:
- Не се страхувай! Аз те обикнах. Аз съм Дионис, син на Гръмовержеца Зевс и на Семела -
дъщерята на Кадъм!

Икарий
Дионис награждавал хората, които го почитали като бог. Така направил и с Икарий от
Атика, който гостоприемно го приел у дома си. Синът на Зевс му подарил лоза и Икарий
пръв в Атика отгледал грозде. Но печална била неговата съдба.
Веднъж той дал вино на овчарите, а те, без да знаят какво е опиянение, решили, че Икарий
ги и отровил, и го убили. Заровили тялото му в планините. Дъщерята на Икарий - Еригона,
дълго търсила баща си. Най-накрая с помощта на кучето си Майра открила гроба му. В
отчаянието си нещастната Еригона се обесила на същото дърво, под което лежало тялото на
баща й. Дионис взел Икарий, Еригона и кучето й Майра на небето. Оттогава в ясните нощи
те светят на небето и това са съзвездията Воловар, Дева и Голямото куче.
 Мидас[19]
Веднъж веселият Дионис и неговата шумна тълпа от менади и сатири бродели по
обраслите с гори скали на Тмол във Фригия. С тях не бил единствено Силен. Много
подпийнал, той бил изостанал. Спъвал се на всяка крачка и се скитал из фригийските поля.
Щом го зърнали в това състояние, местните селяни го овързали с гирлянди от цветя и го
отвели при цар Мидас. Той веднага познал учителя на Дионис и го приел с почести в двореца
си. В негова чест девет дни организирал богати пирове. На десетия царят сам отвел Силен
при Дионис. Като го видял, богът се зарадвал мно-го. Предложил на Мидас да си избере
каквато иска награда за това, че се е отнесъл с почит към неговия учител. Тогава царят
възкликнал:
- О, велики Дионисе! Нареди така, че всичко, до което се докосна, да се превръща в чисто
и блестящо злато!
Дионис изпълнил желанието на Мидас, макар да съжалявал, че той не си е избрал нещо
по-добро.
Щастлив си тръгнал царят. Радвал се на получения дар. Откъснал зелена клонка от дъб и
тя се превърнала в златна. В полето откъснал житни класове, а те станали златни. Така било
и с ябълките, които също заблестели, сякаш били от градините на Хесперидите. И така
всичко, до което се докоснел Мидас, веднага се превръщало в злато. Когато си миел ръцете,
водата също се стичала на златни капки. Ликуващият Мидас се върналв двореца и слугите му
спретнали богат пир. Щастливият цар се настанил на трапезата и чак тогава разбрал какъв
ужасен дар е получил от Дионис. От всяко негово докосване всичко се превръщало в злато.
Златни ставали в устата му хлябът, ястията и виното, които хапвал и пиел. Тогава Мидас
разбрал, че ще загине от глад. Прострял ръце към небето и се провикнал:
- Милост, милост, о, Дионисе! Прости ми! Умоля-ам за милостта ти! Вземи си обратно
този дар!
Появил се Дионис и казал на Мидас:
- Иди при изворите на Пактол и отмий във водите им този дар и вината си.
Отправил се Мидас към изворите на реката Пактол и се натопил в чистите им води. Тогава
те заструили златни и отмили от тялото на царя дара, който му бил дал Дионис. Оттогава
Пактокъл станал златоносен.

[17] По поемата на Овидий "Метаморфози".

[18] По химн на Омир и поемата на Овидий "Метаморфози".
[19] По поемата на Овидий "Метаморфози".
 Пан
В свитата на Дионис често можел да се види и бог Пан. Когато великият Пан се родил,
майка му - ним фата Дриопа, след като го погледнала, ужасена побягнала. Той се бил родил с
кози крака, рога и дълга брада. За разлика от нея баща му Хермес се зарадвал много. Взел
детето в ръце и го отнесъл при боговете на светлия Олимп. Всички се радвали бурно на
раждането на Пан и се смеели весело, като го гледали.
Бог Пан обаче не останал да живее сред тях. Отишъл в сенчестите гори и планини. Там
богът пасял стада и свирел прекрасни мелодии на звучна флейта. Щом чуели прекрасните
звуци, нимфите пристигали на тълпи и го обкръжавали. Запленени от вълшебната музика на
Пан, те подхващали весели танци в зелената усамотена долина. Самият бог с кози крака също
много обичал да се включва в танците на красивите нимфи. Когато Пан се развеселял, тогава
радостната глъч се понасяла надалеч из гористите склонове на планините. Безгрижно и
весело лудували нимфите и сатирите заедно с шумния козлоног Пан. Но щом настъпело
горещото пладне, той се отдалечавал в непроходимите горски храсталаци или в някоя
прохладна пещера и там почивал. Тогава било опасно да се безпокои горският бог. Известен с
избухливостта си, в гнева си можел да изпрати на този, който му е досадил, тежки и
кошмарни сънища. И още нещо бил в състояние да направи Пан. Явявал се внезапно пред
обезпокоилия го пътник и го изплашвал до смърт. Синът на Хермес можел да изпрати и
панически страх и ужас. Тогава човек се понасял като обезумял без път и посока. Носел се
безпаметно през гори и поля, през стръмни и опасни планини и по ръба на дълбоки
пропасти. Дори не помислял, че го заплашва сигурна смърт. Понякога Пан внушавал подобен
страх у цели армии и те се обръщали в неудържим бяг. Не бивало да се дразни богът с козите
крака. Ако се разгневял, той ставал изключително опасен и жесток. Но когато бил в
настроение, нямало по-милостив и по-добър от него. Пан изпращал много блага на овчарите.
Пазел стадата на гърците и се грижел за тях. Богът бил и един от най-веселите и шумни
участници в танците на неудържимите менади и чест спътник на бога на виното Дионис.

Пан и Сиринга
 Стрелите на златокрилия бог на любовта Ерос не подминали и великия Пан. Влюбил се
той в прекрасната горска нимфа Сиринга. Тя обаче била много горда и отхвърляла
безжалостно любовта на всички. И за нея, както за щерката на Латона - великата Артемида,
ловът бил любимо занимание. Много често дори я вземали за красивата богиня на лова.
Толкова прекрасна и божествена красавица била Сиринга. Младата нимфа се носела
безшумно в красивата си къса дреха с колчан на рамо, пълен със стрели, и с извит лък в
ръцете. Като две капки вода си приличали Сиринга и Артемида. Различавали се само по едно
нещо - лъкът на нимфата бил от рог, а на богинята на лова - от злато.
Веднъж Пан видял горската нимфа и много му се приискало да се доближи до нея. Щом го
зърнала, девойката побягнала ужасена от вида му. Синът на Хермес все не можел да я
догони, толкова бързо - като сърна, се носела красавицата. Пътят обаче бил пресе-чен от
река. Щом стигнала до нея, нимфата не знаела накъде да поеме. Простряла тя изящните си
бели ръце към реката и започнала да се моли на речния бог да я спаси. Богът чул горещата й
молба и я превърнал в тръстика. Дотичалият Пан прострял ръце да прегърне Сиринга, но
единственото, което попаднало в обятия-та му, била гъвкавата и тихо шумяща тръстика.
Богът застанал дълбоко натъжен. Сред шума на тръстиковите стъбла се чували само
сърцераздирателните му въздишки. Те звучали като прощален поздрав към нимфата Сиринга.
Отсякъл богът няколко тръстикови стъбла и в памет на красавицата направил от тях
сладкозвучна свирка, като с восък слепил няколко цевички с различна дължина. Нарекъл я
сиринга. Оттогава козлоногият бог обичал да свири в усамотените гори, огласяйки далечните
планини с нежните и страстни звуци на сирингата.

Състезанието между Пан и Аполон

Пан бил изключително горд с таланта си да свири на сиринга. Веднъж дори си позволил
дързостта да извика самия Аполон да се състезават. Това се случило по склоновете на
планината Тмол. Двамата призовали самата планина да им бъде съдия. В деня на
състезанието Аполон се явил в целия си божествен блясък - облечен в пурпурен плащ, със
златна лира в ръцете и с лавров венец върху красивите къдрици. Първи започнал
надпреварата Пан. Простичките звуциот пастирската му свирка се понесли нежно по
склоновете на Тмол. След като синът на Хермес приключил, дошъл ред на бога на красотата.
Аполон дръпнал няколко пъти златните струни на лирата си и изведнъж се разлели звуците
на божествена музика. Всичко наоколо било като омагьосано от музиката на Аполон.
Тържествено гърмели златните струни на лирата. Цялата природа застинала в дълбоко
мълчание. В приказната тишина единствено се леела мелодия, изпълнена с дивна красота.
Замлъкнали и последните звуци от лирата. Богът на планината Тмол отсъдил победа за
Аполон. Всички гръмко хвалели неговото изпълнение. Единствено Мидас останал
безразличен към свирнята на майстора на лирата. Той щедро хвалел изпълнението на Пан.
Силно се разгневил Аполон. Сграбчил гневно ушите на царя и ги издърпал за наказание.
Оттогава Мидас имал магарешки уши и старателно ги криел под огромен тюрбан.
Натъженият и победен от Аполон бог Пан се скрил дълбоко в тъмните и гъсти гори. Често от
там се раздавали нежните и изпълнени с тъга мелодии на неговата сиринга. В тях с любов се
заслушвали нимфите.
 ГЕРОИ
Петте века[20]
Боговете от светлия Олимп създали първия човешки род щастлив и това бил златният век.
Тогава владетел на небето бил бог Кронос. В онези времена хората живеели блажено като
боговете. Не познавали нито скръб, нито грижи, нито труд, нито дори немощната старост.
Винаги били здрави и със силни ръце и крака. Животът им бил като един вечен пир,
изпълнен с радост и щастие, без болести. Смъртта настъпвала след дълъг живот и приличала
на спокоен, тих сън. Хората живеели в изобилие. Земята сама им давала богатите си плодове.
Те не трябвало да се блъскат от тъмно до тъмно в градините и по полето. Многобройни стада
спокойно пасели из тучните ливади. Така безгрижно живеели хората по времето на златния
век. Дори самите богове ходели при тях да търсят съвети. Но както всичко добро, така и
златният век за хората свършил. Никой от това поколение не останал на зе-мята. След
смъртта си хората от златния век се превърнали в духове, които покровителствали хората от
новите поколения. Обвити в мъгла, те се носели из цялата земя. Защитавали правдата, а злото
наказвали. Това била наградата им от Зевс след смъртта им.
Вторият човешки род и вторият век вече не били изпълнени с толкова щастие както
първият. Това бил сребърният век. Хората не били равни по разум и сила с хората от златното
столетие. Сто години растели те неразумни при майките си. Напускали ги едва след като
възмъжеели. Животът им в средната възраст бил кратък, а тъй като не били и разумни, той
бил изпълнен с много нещастия и мъки. Хората от сребърния век били и много непокорни.
Не се подчинявали на безсмъртните богове и не искали да им принасят жертви пред
олтарите. Великият син на Кронос - Зевс, затрил от лицето на земята и този род. Разгневил
им се Гръмовержеца, че били непокорни и не почитали живеещите на светлия Олимп богове.
Заселил ги в подземното мрачно царство. Там те живеят, без да познават нито радостта, нито
скръбта. А хората ги почитат и тях.
Бащата Зевс създал трети род и трети век, който нарекли меден. Той по нищо не приличал
на сребърния. Царят на Олимп създал хората от дръжките на копия и те били страшни и
могъщи. Обичали гордостта и войната, изпълнена с много стенания. Не познавали
земеделието и не се хранели с плодовете на земята от овощните градини и нивите.
Гръмовержеца ги бил надарил с огромен ръст и непобедима сила. Неукротими и мъжествени
били сърцата на хората от медния век, а ръцете им - непобедими. Оръжията им били
изковани от мед, домовете и оръдията на труда - също. В онези времена хората все още не
познавали черното желязо. Със собствените си ръце те се унищожавали един друг и бързо
слезли в мрачното царство на ужасния Хадес. Колкото и силни и могъщи да били, черната
смърт ги отнесла. Те напуснали изпълнения с ярка слънчева светлина свят.

[20] По поемата на Хезиод "Трудове и дни".

Акрополът в Атина. Създаден под ръководството на Фидий
(V в. пр.Хр.). Реконструкция
 Едва слязъл в мрачното царство на сенките и този род, и великият Зевс веднага се захванал
да създаде ново поколение на земята. Четвъртият век и четвъртият човешки род били много
по-благородни и по-справедливи. Това бил род на полубогове герои, равни на боговете. Но и
те всичките загинали в злите войни и страховитите кръвопролитни битки, които водели.
Една част от тях намерили смъртта си пред седемвратата Тива - в страната на Кадъм. Там се
сражавали за наследството на Едип цар. Други пък преплавали широкото море и паднали
край стените на Троя, сражавайки се заради красивата Елена. Когато всички намерили
смъртта си, Гръмовержеца Зевс ги заселил на края на земята, далеч от живите хора.
Полубогове-те герои живеели щастливо и безгрижно на острова на блажените сред бурните
води на океана. Там земята била три пъти по-плодородна - три пъти в годината тя давала на
хората сладки като мед плодове.
Последният човешки род се появил през петия век, известен като железния. Ден и нощ
изнурителният труд и мъката погубвали хората. Боговете им пращали непрекъснато тежки
изпитания и грижи. Вярно, към злото те прибавяли и добро, но все пак злото било повече и
царяло постоянно и навсякъде. Децата не почитали родителите си. Хората не били верни
един на друг. Гостът никъде не намирал гостоприемство. Липсвала обичта между братята.
Хората не спазвали дадените клетви и не ценели истината и доброто. Разрушавали взаимно
градовете си. Навсякъде властвало насилието. Единственото, което ценели, била гордостта.
Заради това богините Съвест и Правосъдие напуснали човешкия род. Облечени в белите си
одежди, те отлетели на високия Олимп при безсмъртните богове. За хората останали
единствено тежките беди. Те нямали и никаква защита от злото.
 Девкалион и Пира. Потопът
Много престъпления извършили хората от медния век. Надменни и безчестни, те не се
подчинявали на боговете олимпийци. Затова Зевс Гръмовержеца им се разлютил много.
Особено се ядосал на царя на Ликосура в Аркадия - Ликаон. Веднъж той се престорил на
простосмъртен и пристигнал в Ликосура. За да разберат хората, че е бог, им пратил
знамение. Всички жители паднали ничком пред него, за да го почетат като бог. Единствено
Ликаон не искал да отдаде на Зевс божествени почести. Започнал да се подиграва на онези,
които го почитали. Царят решил да провери дали Зевс наистина е бог. Убил един заложник,
който по това време се намирал в двореца. Сварил част от тялото му, а друга изпекъл и
сложил на трапезата пред великия Гръмовержец. Това страшно разгневило царя на боговете.
С една мълния той разрушил двореца на Ликаон, а него самия превърнал в кръвожаден вълк.
Все по-нечестиви ставали хората. Точно заради това великият Зевс - повелител на облаците
и мълниите, решил да унищожи човешкия род. Изпратил на земята такъв проливен дъжд, че
всичко да бъде потопено. Гръмовержеца забранил на всички ветрове да духат. Единствено
само южнякът Нот гонел по небето черни дъждовни облаци. Проливните дъждове залели
земята. Водата в моретата и реките се вдигала все по-високо и по-високо, заливайки всичко
по пътя си. Под нея останали градовете със стените си, домовете и храмовете и не се
виждало нищо, дори кулите, които се издигали високо върху крепостните стени. Посте-
пенно водата заляла всичко - и обраслите с гори хълмове, и високите планини. Цяла Гърция
се скрила под бушуващите морски вълни. Самотно сред тях се издигал върхът на двуглавия
Парнас. Там, където порано селяните работели нивите си и зеленеели богатите със зрели
гроздове лозя, сега плавали риби. Из горите, покрити с вода, се носели стада делфини.
Така загинал човешкият род от медния век. Единствено успели да се спасят от всеобщата
гибел Девкалион - син на Прометей, и жена му Пира. Девкалион послушал съвета на баща си
и построил огромен дървен ковчег. Сложил хранителни запаси и влязъл заедно с жена си в
него. Девет дни и нощи ковчегът се носел по вълните на морето, което било покрило цялата
суша. Най-накрая вълните го отнесли до двуглавия връх на Парнас. Потопът, пратен от Зевс,
спрял. Девкалион и Пира излезли от своето убежище и принесли жертва в знак на
благодарност към Зевс, че ги е опазил сред бурните вълни. Водата спаднала и отново изпод
вълните се показала земята - опустошена и приличаща на пустиня.
 Тогава Зевс изпратил при Девкалион вестителя на олимпийските богове. Хермес бързо се
понесъл над опустошената земя. Появил се пред Девкалион и му казал:
- Познавайки благочестивостта ти, владетелят на боговете и хората Зевс заповяда да си
избереш награ-да. Кажи си желанието и синът на Кронос веднага ще го изпълни.
Девкалион отвърнал на Хермес:
- О, велики Хермесе, само за едно моля Зевс. Нека отново засели земята с хора.
Бързият вестител на боговете се понесъл обратно към светлия Олимп. Предал на Зевс
молбата на Девкалион. Гръмовержеца заповядал на Девкалион и Пира да съберат камъни и
да ги хвърлят зад себе си, без да се обръщат назад. Девкалион изпълнил заповедта на царя на
боговете. От камъните, които той хвърлял, се създали мъже, а от камъните на жена му Пира -
жени. Така след потопа земята отново се населила с хора. От камъните се появил новият
човешки род.
 Прометей[21]
В пустинна и дива местност на края на земята се намирала страната на скитите. Сурови
скали пробождали облаците с острите си върхове. Наоколо не се виждала никаква
растителност. Не растяла нито една тревичка. Всичко било голо и мрачно. Навсякъде били
надвиснали огромни черни грамади от камъни, откъснали се от скалите. Морето шумяло и
грамадните му талази се разбивали с грохот в подножието на скалите. Пенливите солени
капки летели нависоко. Морска пяна покривала крайбрежните камъни. Далеч зад стръмните
канари се белеели обвитите във воала на мъглите снежни върхове на Кавказките планини.
Облаците се издигали все по-нагоре и по-нагоре и закривали слънцето. Всичко наоколо
ставало все по-мрачно. Сурова и тъжна изглеждала в този край природата. Тук все още не бил
стъпвал човешки крак. Именно тук, на края на земята, слугите на Зевс довлекли окования във
вериги титан Прометей, за да го приковат с несломими окови към върха на скалата. Верните
слуги на Гръмовержеца - Властта и Силата, водели титана. Грамадните им тела приличали
на изсечени от гранит. Сърцата им не познавали жалост. В очите им никога не се четяло
състрадание. Суровите им лица приличали на околните скали. Тъжен и склонил ниско глава,
зад тях вървял бог Хефест с тежкия си чук в ръце. Предстояло му ужасно дело - трябвало със
собствените си ръце да прикове приятеля си Прометей. Макар и да бил потиснат от дълбока
скръб заради нещастната участ на приятеля си, Хефест не смеел да не изпълни заповедта на
баща си. Много добре знаел колко жестоко Гръмовержеца наказва непокорните.
Силата и Властта завлекли на върха на скалата Прометей и започнали да настояват Хефест
по-бързо да започне приковаването. Това пък още повече заси- лило мъката на ковача за
приятеля му. Захванал се той без желание за работа. Взел в ръце огромния си чук и само
необходимостта го принуждавала да се подчини. Силата го подканяла:
- По-бързо, по-бързо грабвай оковите! Прикови Прометей към скалата с могъщите си
удари! Напразна е скръбта ти за него. Как може да скърбиш за врага на Зевс?
Силата заплашила Хефест, че върху него ще се излее гневът на баща му, ако не прикове
Прометей за скалата така, че нищо да не може да го освободи. С несъкрушими вериги
Хефест приковал ръцете и краката на титана към скалата. В този момент синът на Зевс
страшно мразел изкуството си. Заради него трябвало да подложи най-добрия си приятел на
адски мъки. Жестоките служители на Зевс зорко следели работата му.
 - По-силно удряй с чука! По-здраво притегни оковите! Да не си посмял да ги разхлабиш!
Прометей е много хитър и умее майсторски да намира изход дори и от най-големите
трудности - говорела Силата. - Здраво го окови! Да разбере какво значи да мамиш Зевс.
- О, как тези жестоки думи отговарят на целия ти суров образ! - възкликнал Хефест,
захващайки сеза работа.
Скалата се тресяла под тежките удари на чука. От край до край по земята се носел
грохотът на могъщите удари. Най-после оковали титана. Но това не било всичко. Трябвало да
го приковат и до скалата, като пронижат гърдите му с яко стоманено острие. Хефест се
опитал да забави изпълнението на това жестоко дело.
- О, Прометее! - възкликнал той. - Да знаеш само как скърбя, като виждам мъките ти!
- Защо се бавиш!- гневно казала Силата на Хефест. - Още скърбиш за врага на Зевс! Гледай
само да не затъжиш и за себе си!
Най-накрая всичко свършило. Станало така, както бил заповядал Зевс. Титанът бил
прикован. Метално острие пронизвало гърдите му. Като се гаврела с Прометей, Силата му
казвала:
- Тук вече можеш да бъдеш надменен, колкото си искаш. Бъди все така горд! Давай на
смъртните даровете от боговете, които си откраднал! Сега ще видим дали е по силите на
твоите смъртни да ти помогнат. Ще се наложи сам да помислиш как да се освободиш от тези
окови.
Прометей запазил гордо мълчание. През цялото време, докато Хефест го приковавал към
скалата, не отронил нито дума. Дори стон не се изтръгнал от него и той с нищо не издал
страданията си.
Тръгнали си слугите на Зевс - Силата и Властта, а заедно с тях и тъжният Хефест.
Прометей останал сам. Сега можели да го чуят само морето и мрачните облаци. Чак тогава
тежък стон се отронил от пронизаните гърди на могъщия титан. Неизразими страдания и
скръб звучали в неговите оплаквания:
- О, божествени ефире, и вие, бързоносещи се ветрове! О, извори на реките и нестихващ
тътен на морските вълни! О, земьо, прамайко на всички! О, всевиждащо слънце, обикалящо
около земята! Призовавам ви всички вас за свидетели! Вижте какво понасям аз! Вижте на
какъв позор съм подложен за неизброими години. О, мъко, мъко! Ще стена от мъки и сега, и
много, много векове! Как да намеря края на страданията си? Но какво говоря! Та нали самият
аз знаех всичко, което ще стане. Тези мъки не ме застигнаха ненадейно. Знаех, че са
неизбежни повелите на страшната съдба. Длъжен съм да понеса тези мъки! Но за какво? За
това ли, че дадох велики дарове на смъртните, сега трябва да страдам толкова непоносимо?
Да не мога да се спася от тези мъки? О, беда, беда!
Но изведнъж се чул тих шум. Приличална мах на криле, все едно че из въздуха се носели
ефирни тела. От далечните брегове на беловласия Океан, от прохладна пещера с лек повей на
вятъра се понесли върху колесницата си към скалата океанидите. Те били чули ударите на
чука на Хефест. До тях дошли и стенанията на Прометей. Сълзи покрили очите им като
пелена, когато видели прикования към скалата могъщ титан. Та нали той им бил роднина.
Неговият баща - Япет, бил брат на баща им - Океан, а жената на Прометей - Хезиона, им била
сестра. Океанидите наобиколили скалата. Дълбока била скръбта им за титана. Но клетвите,
които сипел той по адрес на Зевс и всички олимпийски богове, ги плашели. Страхували се
Гръмовержеца да не прати още по-тежки страдания за прикования. Океанидите не знаели
защо Прометей бил наказан толкова жестоко. Изпълнени със състрадание, те помолили да
им разкаже какво се е случило, заради какво царят на богове и смъртни го е наказал, с какво
чак толкова много титанът го е разгневил?
Прометей им разказал как помогнал на Зевс в борбата с титаните. Как убедил майка си
Темида и великата богиня на земята Гея да застанат на страната на Гръмовержеца. А след
като победил титаните, Зевс ги хвърлил по съвета на Прометей в недрата на ужасния Тартар.
Завладял цялата власт над света и я поделил между новите олимпийски богове. На онези
титани, които му били помогнали в битката, не дал никаква власт над света. Зевс ги
ненавиждал и се страхувал от исполинската им сила. Не се доверявал и на Прометей, мразел
го. Омразата му се разпалила още по-силно, когато титанът започнал да защитава нещастните
смъртни хора. Те живеели още по времето на Кронос и Зевс искал да ги погуби. Но синът на
Темида се смилил над тях. Те все още не притежавали разум и той не искал да слязат
нещастни в мрачното царство на Хадес. Вдъхнал им надежда, каквато те не познавали.
Откраднал за тях божествения огън, макар да знаел какво наказание го очаква. Страхът от
ужасното наказание не спрял гордия и силен титан в желанието му да помогне на хората. Не
го спрели и предупрежденията на мъдрата му майка - великата Темида.
Океанидите слушали с вълнение разказа на прикования Прометей. Тогава на скалата
пристигнал с бързокрилатаси колесница мъдрият старец Океан. Опитал се да убеди титана
да се покори на властта на Зевс, защото било безсмислено да се бори с победителя на
ужасния Тифон. Като виждал на какви ужасни мъки е подложен прикованият син на Темида,
Океан го съжалявал и страдал и самият той. Бил готов да отиде на светлия Олимп и да моли
царя на боговете и хората да помилва Прометей, макар да бил сигурен, че молбите му щели
да му навлекат гнева на Гръмовержеца. Океан вярвал, че мъдрото слово на защита често
смекчава гнева. Напразни обаче били молбите на стареца. Прометей му отвърнал гордо:
 - Постарай се да се спасиш самият ти. Страхувам се, че състраданието ще ти донесе беди.
Аз трябва до дъно да изпия чашата на злото, която ми е поднесла съдбата. А ти, Океане, се
пази да не предизвикаш гнева на Зевс с молбите си за моето освобождение.
- О, виждам - тъжно отвърнал Океан, - с тези думи ме караш да се върна, без да съм
постигнал нищо. Но, повярвай ми, Прометее, тук ме е довела единствено грижата за твоята
съдба и любовта ми към теб.
- Не! Върви си, и то по-скоро! Бързо се махни от тук! Остави ме - възкликнал Прометей.
С болка в сърцето напуснал Океан прикования за скалата титан. Понесъл се в колесницата
си, а Прометей продължил да разказва на океанидите какво бил направил за хората. Как,
нарушавайки волята на Зевс, ги облагодетелствал - в планината Мосха на остров Лемнос
откраднал огъня от огнището на Хефест и го дал на смъртните. Научил ги на различни
изкуства, да смятат, да четат и да пишат. Дарил ги със знания. Запознал ги с металите.
Научил ги как да ги добиват от земните недра и да ги обработват. Заради смъртните титанът
укротил дивия бик. Надянал му ярем, за да могат хората да използват силата на воловете и да
обработват земята. Впрегнал коня в колесница и така го направил послушен за човека.
Мъдрият титан построил и първия кораб. Оборудвал го и опънал върху висока мачта ленено
платно, за да може човекът да се носи по-бързо из морската шир. По-рано хората не
познавали лекарствата, не умеели да лекуват болестите и били беззащитни. Той им открил
силата на лекарствата и им дал възможност да се борят с болестите. Така Прометей научил
смъртните на всичко, което можело да облекчи трудния им живот и да ги направи по-
щастливи и радостни. Именно това разгневило силно Зевс и той наказал жестоко титана.
Прометей знаел, че няма вечно да е обречен на страдания. Зла участ щяла да настигне и
могъщия Гръмовержец. И той не можел да избяга от нея. Титанът знаел, че царството на Зевс
няма да е вечно: той щял да бъде свален от високия и царствен Олимп. Знаел мъдрият титан
и една велика тайна - как царят на олимпийските богове и хората можел да избегне злата си
съдба, но нямало да му я разкрие. Никакви мъки, никакви заплахи или изтезания не можели
да измъкнат от устата на гордия Прометей тази съкровена тайна.
Той завършил своя разказ. Океанидите го слушали с изумление. Не преставали да се
учудват на великата мъдрост и несъкрушимата духовна сила на гордия титан, осмелил се да
въстане срещу Гръмовержеца Зевс. Отново ги обхванал ужас, когато чули с каква съдба
Прометей заплашва царя на боговете и хората. Океанидите знаели, че ако тази вест стигне до
Олимп, Зевс няма да се спре пред нищо, само и само да научи съдбоносната тайна. Те
гледали титана с насълзени очи, потресени от мисълта, колко неизбежни са повелите на
съдбата. На скалата се възцарило дълбоко мълчание, прекъсвано единствено от шума на
морето.
Изведнъж в далечината се чуло едва доловимо стенание, изпълнено със скръб и болка.
Отново и отново то долитало до скалата и се чувало все по-близо и посилно. Изведнъж се
появила Йо - дъщеря на първия цар на Арголида и речен бог Инах, която богинята Хера била
превърнала в крава. Преследвал я огромен стършел. Жилел безжалостно покритото с рани и
кръв тяло на носещото се в безумен бяг животно. Изтощена и останала без сили, Йо се
спряла пред прикования Прометей. Стенела високо и с раздираща мъка му разказала какво е
трябвало да понесе. Сетне помолила мъдрия титан:
- О, Прометей! Тук, на тая граница на скитанията си, най-горещо те умолявам да ми
разкриеш: кога най-после ще се свършат мъките ми? Кога ще намеря покой?
- Повярвай ми, Йо - отвърнал Прометей. - За тебе по-добре да не знаеш това. Още много
страни ще обходиш. Ще се сблъскаш с още ужаси по пътя си.
Той ще бъде изключително тежък. Ще премине през страната на скитите, през снежния и
висок Кавказ, през страната на амазонките и пролива на Босфора. След това още дълго ще се
скиташ из Азия. Ще преминеш през страната, където живеят сеещите смърт горгони, на
чиито глави вместо коси се вият съскащи змии. Пази се от тях! Пази се също от грифоните и
от техните съседи - вечно воюващите еднооки аримаспи. И тях ще срещнеш по пътя си. Най-
накрая ще стигнеш до Библинските планини, от които извират благодатните води на Нил.
Именно в страната, напоявана от Нил, най-после ще намериш спокойствие. Зевс ще ти върне
предишния прекрасен образ и ти ще родиш син. Ще го кръстиш Епаф. Той ще владее над
целия Египет и ще стане родоначалник на славно поколение от герои. От този род ще
произлезе и онзи смъртен, който ще ме освободи от оковите. Ето какво, Йо, ми каза моята
майка - мъдрата Темида, за твоята съдба.
Силно възкликнала Йо:
- О, мъко, мъко! Още колко ли страдания ми е от-редила жестоката съдба! Сърцето ми
трепери от ужас. Отново ме обхваща безумието, отново се забива в изтерзаното ми тяло
огненото жило, отново ме лишават от дар слово! О, мъко, мъко!
Безумно въртяла очи и се отдалечила от скалата в бесен бяг. Все едно че била подхваната от
силен вихър. С гръмко бръмчене след нея се понесъл и стършелът, а жилото му горяло
нещастната Йо като огън. Скрила се тя от очите на Прометей и на океанидите в облаци от
прах. Все по-тихо и по-тихо стигали до скалата воплите й. Най-накрая съвсем замрели в
далечината като тих скръбен стон.
Прометей и щерките на Океан мълчали и скърбели за нещастната Йо. Изведнъж титанът
възкликнал гнев-но:
 - Както и да ме измъчваш, Зевсе, ще дойде време, когато и ти ще бъдеш превърнат в
нищожество. Ще бъдеш лишен от царството си и ще бъдеш захвърлен в мрака. Тогава ще се
сбъднат проклятията на баща ти Кронос! Никой от боговете не знае как да предотврати
твоята зла участ! Единственият, който знае това, съм аз! Сега седиш могъщ на светлия Олимп
и мяташ мълнии и гръмотевици. Те няма да ти помогнат, безсилни са пред неизбежната
съдба. О, захвърлен в прахта, ти ще разбереш каква е разликата между властта и робството!
Страх замъглил очите на океанидите и ужас прогонил руменината от страните им. Най-
накрая те протегнали към Прометей белите си като морска пяна ръце и възкликнали:
- Безумецо! Как не те е страх да заплашваш така царя на боговете и хората Зевс? О,
Прометей, та той ще ти изпрати още по-големи мъки и страдания! Помисли за съдбата си и
се пожали!
- Готов съм на всичко!
- Но нали мъдрият се прекланя пред неумолимата съдба!
- Вие се молете и търсете милост! Пълзете на колене пред страшния господар! Но какво е
за мен Гръмовержеца Зевс? Защо да се страхувам от него? Не ми е съдено да умра! Нека Зевс
да прави каквото си иска. Няма още дълго да властва над боговете!
Едва титанът бил изрекъл тези думи, когато във въздуха бързо, като падаща звезда, долетял
прате-никът на боговете Хермес и застанал страховит пред прикования Прометей. Зевс го
бил изпратил да поиска от него да му разкрие тайната, кой ще го свали от власт и как да
избегне повелята на съдбата. Хермес заплашвал Прометей с още по-ужасно наказание, ако не
се подчини. Но могъщият титан бил непреклонен и с насмешка отговорил на пратеника на
боговете:
- Щеше да си само едно хлапе с детски ум, ако си се надявал, че ще узнаеш от мен каквото
и да било. Разбери - за нищо на света няма да сменя мъките си срещу робско и покорно
служене на Зевс. По-добре да съм прикован към скалата, отколкото да се превърна във верен
слуга на тирана Гръмовержец. Няма такова наказание или мъки, които би могъл да ми
изпрати той, за да изтръгне от устата ми дори само една дума. Не, той никога няма да узнае
как да се спаси от съдбата си! Никога тиранът няма да разбере кой ще му отнеме властта!
- Чуй, Прометее, какво ще ти се случи, ако откажеш да изпълниш заповедта на Зевс -
отвърнал му Хермес. - Само с една своя мълния той ще захвърли скалата, към която си
прикован, в мрачните бездни. Там, в тъмница от камък и в дълбока тъмнина ще страдаш,
лишен от светлината на слънцето, много и много векове. Ще минат столетия и Зевс отново
ще те издигне на земята. Но не за твоя радост ще го стори. Всеки ден при теб ще долита
орел, пратен от Гръмовержеца, който с острия си клюн и нокти ще разкъсва черния ти дроб.
Той ще израства отново и пак ще се повтарят ужасните мъки. Така ще висиш на скалата
дотогава, докато някой друг не се съгласи доброволно да слезе вместо теб в мрачното
царство на Хадес. Помисли си, не е ли по-добре да се подчиниш наЗевс? Знаеш много добре,
че той никога не заплашва напразно!
Гордият титан останал непреклонен. Нима нещо можело да стресне неговото сърце!
Изведнъж земята и всичко наоколо се затресли. Чул се оглушителен гръм и ослепително
блеснала мълния. Яростно забушувал черен вихър. От морето се надигнали пенести вълни,
страховити и огромни като планини. Скалата се разтресла. Сред рева на бурята и грохота на
земетресението се раздал ужасеният вопъл на Прометей:
- О, какъв жесток удар отправи към мен, Зевсе, само за да предизвикаш ужас в сърцето ми!
О, дълбо-копочитаема моя майко Темида и ти, ефире, който струиш светлина за всички!
Вижте колко несправедливо ме наказва Гръмовержеца!
Тогава със страшен грохот рухнала в безкрайната бездна и във вечния мрак скалата, върху
която бил прикован титанът[22].
Изминали столетия. Зевс отново издигнал от тъмнината на белия свят Прометей. Но с това
страданията му не свършили, а станали още по-тежки. Отново лежал той проснат върху
високата скала, прикован и овързан с тежки окови. Палещите лъчи на слънцето изгаряли
изтощеното му тяло. Не го жалели и силните бури. Дъждовете и градът го шибали жестоко. А
през зимата ледени студове и снегове сковавали титана. Но и тези мъки му били малко!
Всеки ден, шумейки с огромните си криле, долитал грамаден орел. Кацал на гърдите на
титана и ги разкъсвал с огромните си, остри като стомана нокти. Със здравия си клюн
кълвял черния му дроб. Кръвта се леела на потоци и обагряйки в червено скалата, образувала
под нея черни съсиреци. Те се разлагали от горещото слънце и наоколо из въздуха се носела
отровна смрад. Птицата долитала всяка сутрин и се захващала с кървавата си трапеза. През
нощта раните заздравявали. Дробът пораствал отново, за да може на следващия ден орелът да
пирува. Тези мъки на титана продължавали години, векове. И макар Прометей да бил
изтощен от жестоките инквизиции и страдания, духът му си оставал несломен и горд.
Отдавна титаните се били помирили със Зевс и му се били покорили. Те признали властта
му и той ги освободил от мрачния Тартар. Огромни и могъщи, те дошли на края на земята, до
скалата, където лежал прикованият Прометей. Заобиколили скалата му и започнали да го
убеждават да се покори на Гръмовержеца. Дошла и майка му Темида. И тя молела сина си да
смири гордия си дух, да не се противи повече на царя на Олимп. Горещо го убеждавала да се
смили над нея, защото и тя страдала много, като гледала на какви мъки е подложен синът й.
Дори самият Зевс вече бил забравил за предишния си гняв. Сега държавата му била силна,
нищо не го заплашвало. Пък и той вече не управлявал като тиранин. Единствено пазел
държавата и държал да се спазват законите. Покровителствал хората и правдата сред тях.
Само едно нещо го тормозело още. Това била тайната, която знаел единствено Прометей.
Гръмовержеца бил готов да го помилва, ако титанът му разкриел съдбоносната тайна.
Наближавало вече времето, когато щели да свършат мъките на сина на Темида. Вече се бил
родил и възмъжал великият герой, на когото било съдено да освободи титана от оковите.
Прометей обаче си оставал непреклонен. Както и преди, пазел тайната си, макар че от
жестоките мъки силите му вече взели да го напускат.
Най-после великият герой, който трябвало да донесе свободата на титана, пристигнал по
време на странстванията си на края на земята. Героят бил самият Херкулес, най-силният
сред хората и могъщ като бог. С ужас гледал той на страданията на Прометей и постепенно
започнало да го обзема състрадание. Титанът разказал на Херкулес за злата си участ и му
предрекъл какви още подвизи му било съдено да извърши. Героят го слушал внимателно,
макар че още не бил видял всичките мъки на Прометей. Изведнъж в далечината се разнесъл
плясък на могъщи крила и се задал орелът, готов за поредния си кървав пир. Кръжал високо в
небето над прикования страдалец и се канел да се спусне върху гърдите му. Но Херкулес не
позволил на птицата повече да измъчва титана. Грабнал лъка си, извадил от колчана
смъртоносна стрела и като призовал стрелометеца Аполон да насочи вярно полета й, я
пуснал срещу птицата. Гръмко иззвъняла тетивата на лъка, стрелата се извисила и пронизала
орела. Той паднал в бурното море в самото подножие на скалата. Тогава настъпил мигът на
освобождението. От високия Олимп долетял бързият Хермес. С ласкавислова се обърнал той
към могъщия Прометей и му обещал да го освободи веднага, но само ако разкрие тайната -
как Зевс да се избави от злата участ. Най-накрая титанът се съгласил и казал:
- Нека Гръмовержеца да не стъпва в брак с морската богиня Тетида. Богините на съдбата -
вещите мойри, са й отредили следния жребий: независимо кой ще е мъжът й, тя ще роди от
него син, по-могъщ от баща си. Нека да дадат богинята за съпруга на героя Пелей. Тогава
синът им ще бъде най-великият сред смъртните герои на Гърция.
След като Прометей разкрил съдбовната тайна, Херкулес разбил с тежката си тояга
оковите му. Изтръгнал от гърдите му стоманеното острие, с което титанът бил прикован за
скалата. Изправил се той вече свободен. Най-после свършили мъките му. С гръмки и
радостни викове титаните приветствали освобождаването на Прометей.
Оттогава той носел на ръката си желязна гривна. В нея бил вграден камък от скалата,
върху която векове търпял жестоки мъки.
Вместо него в подземното царство на душите на умрелите се съгласил да слезе мъдрият
кентавър Хирон. Така той се избавил от страданията от неизлечимата рана, която му бил
нанесъл, без да иска, Херкулес.

[21] По трагедията на Есхил "Прикованият Прометей".

[22] Тук свършва трагедията на Есхил "Прикованият Прометей".
 Пандора
Когато Прометей похитил и дал на смъртните божествения огън, научил ги на изкуство и
занаяти и им дал знания, а животът на земята станал по-щастлив, разгневеният от
постъпката му Зевс го наказал жестоко. А хората пък били обсипани само от злини.
Гръмовержеца заповядал на славния бог ковач Хефест да смеси вода и пръст и от тази смес
да направи прекрасна девойка. Тя трябвало да притежава силата на хората, а погледът й да е
като на безсмъртните богини. Щерката на Зевс - Атина Палада, трябвало да изтъче за
момичето прекрасна дреха, а богинята на любовта, златната Афродита - да я дари с
неотразима прелест, Хефест пък да й даде хитър ум и ловкост.
Боговете веднага изпълнили заповедта на владетеля на Олимп. Хефест направил от кал
приказно красиво момиче, а боговете й вдъхнали живот. Заедно с харитите Атина Палада
облякла девойката в сияйни като слънцето дрехи. На шията й сложили златни огърлици.
Орите накичили пищните й къдрици с венец от пролетни благоуханни цветя. Хермес пък я
дарил с лъжливи и пълни с ласкателства слова. Боговете я нарекли Пандора, тъй като
получила от всички тях тези дарове. Пандора била длъжна да носи на хората само нещастия.
Когато това зло за хората било вече готово, Зевс изпратил Хермес да отнесе девойката на
земята при Епиметей - брата на Прометей. Мъдрият Прометей предупреждавал много пъти
неразумния си брат и го съветвал да не приема дарове от Гръмовержеца Зевс. Страхувал се,
че ще донесат на хората много мъка. Но Епиметей не послушал съвета на брат си. Пандора го
пленила със своята красота и той се оженил за нея. Съвсем скоро обаче разбрал колко много
злини е донесла тя със себе си на хората.
В дома му имало един огромен съд, покрит плътно с тежък капак. Никой не знаел какво
има в него и никой не се осмелявал да го отвори. Всички знаели, че това носи нещастие.
Любопитната Пандора обаче тайно отворила съда и по цялата земя се разлетели бедствията,
затворени в него. Единствено само Надеждата останала на дъното на грамадния съд. Капакът
отново хлопнал и така тя не излетяла от дома на Епиметей. Зевс не пожелал това да стане.
По-рано хората си живеели щастливо, без да познават злото, тежкия труд и
смъртоноснитеболести. Сега изведнъж ги сполетели безброй много беди. Злото изпълнило и
земята, и морето. Неканени, злото и болестите денем и нощем отивали при хората и им
носели само страдания. Пристигали тихомълком, защото Зевс ги бил лишил от дар слово,
като ги сътворил неми.
 Еак[23]
След като похитил прекрасната дъщеря на речния бог Азоп, Зевс я отнесъл на остров
Ойнопия, който оттогава вече носи нейното име - Егина. Там им се родил син - Еак. Когато
момчето пораснало и станало цар на остров Егина, в цяла Гърция никой не можел да се
сравнява с него нито по любов към истината, нито по справедливост. Дори самите
олимпийци тачели Еак и често го избирали за съдия в споровете си. По волята на боговете
след смъртта си и той, както Минос и Радамант, станал съдия в подземното царство.
Единствено богинята Хера мразела Еак. И тя изпратила голямо бедствие на царството му.
Гъсти облаци обвили остров Егина и това продължило четири месеца. Най-накрая южният
вятър ги разгонил. Но диханието на вятъра донесло не освобождение от бедствието, а гибел.
От гнилостната мъгла много отровни змии напълнили езерата и реките на острова и така
отровили водите им. Започнал страшен мор в Егина. Всичко живо измряло. Единствени и
невредими останали Еак и синовете му. В отчаянието си царят вдигнал ръце към небето и
извикал:
- О, велики Зевсе, ако ти наистина си бил съпруг на Егина, ако действително си мой баща
и не се срамуваш от потомството си, върни ми народа или ме скрий в мрака на гроба!
Зевс пратил знамение на Еак, че е чул молбата му. На ясното небе проблеснала мълния и се
разнесъл силен гръм. Разбрал царят на Егина, че молбата му е приета. И там, където Еак
отправил своята молитва към баща си Зевс, израснал могъщ дъб, посветен на царя на
боговете. В корените му имало мравуняк. Дълго време Еак наблюдавал как мравките се
трудели и строяли мравешкия си град, и накрая казал:
- О, милостиви татко Зевсе, дай ми и на мен толкова трудолюбиви граждани, колкото са
мравките в мравуняка.
Едва промълвил това, и клоните на дъба се раздвижили, макар че нямало дори най-лек
ветрец. Това било още едно знамение, което Гръмовержеца пратил на сина си.
Настъпила нощта. И на Еак му се присънил чуден сън. Видял свещения дъб на Зевс, а
клоните му били покрити с много мравки. Разклатили се клоните и от тях като дъжд се
посипали мравките. Падайки на земята, те ставали все по-големи и по-големи. Вдигали се на
крака, изправяли се, а тъмният цвят и мършавостта им изчезвали. Постепенно се
превръщали в хора.
 Събудил се Еак, не вярвайки на пророческия сън. Дори упрекнал боговете, че не му
изпращат помощ. Изведнъж се раздал силен шум. Царят чул крачки и хорски гласове, каквито
отдавна вече не се разнасяли край него. "Не е ли сън това?", помислил си той. Но изведнъж
към него се втурнал синът му Теламон и радостно извикал:
- Бързо излез, тате! Да видиш велико чудо, дето никога не си очаквал.
Излязъл Еак от покоите си и видял живи същите хора, които били в съня му. Те, които
преди били мравки, провъзгласили Еак за свой цар и той ги нарекъл мирмидонци[24]. Така
Егина отново била населена.

[23] По поемата на Овидий "Метаморфози".

[24] От мирмекс - мравка.
 Данаидите[25]
Синът на Зевс и Йо - Епаф, имал син Бел, а той пък от своя страна имал двама синове -
Египт и Данай. Египт владеел цялата страна, която напоявал благодатният Нил, затова тя
била наречена на негово име - Египет. Данай пък управлявал Либия. На Египт боговете
дарили петдесет синове, а на Данай - петдесет прекрасни щерки. Данаидите пленили с
красотата си синовете на Египт и те ги поискали за свои жени. Но Данай и дъщерите му им
отказали. Тогава синовете на Египт събрали огромна армия и обявили война на чичо си.
Данай бил победен от племенниците си. Те му отнели царството и той трябвало да се
спасява с бягство. С помощта на богинята Атина Палада Данай построил първия кораб с
петдесет гребла и заедно с дъщерите си отплавал в безбрежното шумящо море.
Дълго се носел корабът по морските вълни. Най-накрая доплавал до остров Родос, където
Данай спрял. Заедно с дъщерите си основал светилище на своята покровителка Атина и й
принесъл богати жертви. Но Данай не останал на Родос - страхувал се да не го преследват
синовете на Египт. Продължил да плава с дъщерите си далеч към бреговете на Гърция, към
Арголида - родината на прародителката му Йо. Лично Зевс пазел кораба на Данай по време
на плаванетому из безкрайното море. След дълъг път корабът хвърлил котва до благодатните
брегове на Арголида. Данай и дъщерите му се надявали, че тук ще намерят най-после защита
и спасение от омразния им брак със синовете на Египт.
Молейки се за закрила и с маслинени клонки в ръце, те слезли на брега. Там не се виждал
никой. Най-накрая се показал облак прах, който бързо ги приближавал. В него те видели да
проблясват щитове, шлемове и копия. Чул се шум на бойни колесници. Приближаващата се
войска била на царя на Арголида Пеласг - син на Палехтон. Когато му съобщили за кораба,
той тръгнал към морския бряг с войска. Но там срещнал не враг, а стареца Данай и
прекрасните му дъщери. Те го посрещнали с клонки в ръце, молейки за защита.
Простирайки към царя ръце и с очи, пълни със сълзи, го умолявали да им помогне срещу
гордите синове на Египт. Заклевали Пеласг в името на могъщия защитник на молещите се -
Зевс, да не ги предава. Та нали те не били чужди в Арголида - родината на прародителката
им Йо. Пелазг все още се колебаел, защото се страхувал от война с могъщите владетели на
Египет. Чудел се какво да прави. Но много повече се страхувал да не си навлече гнева на Зевс,
ако наруши законите му и отблъсне тези, които го молели от името на Гръмовержеца за
защита. Тогава царят на Арголида посъветвал Данай и щерките му да отидат в Аргос. Там да
положат пред олтара на боговете маслинените клонки и да се помолят за помощ. Самият той
обаче решил да събере народа си и да му поиска съвет. Пеласг обещал на Данаидите, че ще се
постарае да убеди гражданите на Аргос да ги защитят.
Царят си тръгнал. Данаидите останали да чакат с нетърпение какво ще реши народното
събрание. Те знаели колко буйни били синовете на Египт и колко страшни - в битките.
Предчувствали каква опасност ще надвисне, ако корабите им спрат край бреговете на
Арголида. Беззащитните момичета се питали какво ще правят, ако жителите на Аргос ги
лишат от закрила и помощ. Нещастието вече било съвсем близо. Пристигнал вестител на
синовете на Египт. Той зап-ашвал да отведе насила кораба на Данаидите. Пратеникът хванал
за ръката една от дъщерите на Данай и заповядал на робите да направят същото с другите.
Но изведнъж сепоявил цар Пеласг. Той взел под своя закрила Данаидите. Не трепнал от страх
пред заплахите на египетския пратеник, че синовете на Египт са готови да му обявят война.
Решението на царя да защити Данай и щерките му донесло гибел не само на него, но и на
жителите на Арголида. В кървава битка той бил разгромен и избягал на север в обширните
си владения. За цар на Аргос бил избран Данай. За да откупи мира от Египтовите синове,
трябвало да им даде за жени красивите Данаиди.
Синовете на Египт отпразнували пищна сватба. Те обаче не подозирали каква участ им
носел този насилствен брак. След като приключил шумният сватбен пир, замлъкнали
празничните химни и загаснали брачните факли, нощният мрак обвил целия Аргос. В
потъналия в сън град царяла дълбока тишина. Изведнъж тя била разкъсана от предсмъртен
тежък стон. Последвали още и още. Под покривалото на нощта Данаидите извършили
жестоко злодеяние. С кинжалите, които им би дал баща им Данай, те намушкали съпрузите
си веднага след като сънят затворил очите им. Така синовете на Египт загинали с ужасна
смърт. Успял да се спаси един от тях - прекрасният Линкей. Съпругата му - най-малката
дъщеря на Данай Хиперместра, го съжалила. Събудила го и тайно го извела от двореца.
Щом узнал, че Хиперместра не е изпълнила заповедта му, Данай изпаднал в яростен гняв
и заповядал да я оковат в тежки вериги. Хвърлили я в най-дълбоката тъмница. Съветът на
старейшините на Аргос се събрал да я съди за това, че не била послушала баща си. Данай
искал смъртта й. Но по време на съда се явила самата богиня на любовта - златната
Афродита. Тя защитила Хиперместра и я спасила от жестокото наказание. Състрадателната и
любяща дъщеря на Данай станала жена на Линкей. Боговете благословили брака им с
многобройно потомство от велики герои. Един от безсмъртните герои на Гърция - Херкулес,
също бил от Линкеевия род.
 Самият Зевс не искал гибел и за другите Данаиди. По негова заповед Атина и Хермес
очистили девойките от подлостта на пролятата кръв. А в чест на олимпийските богове цар
Данай устроил велики игри. Победителите в тях получили за жени Данаидите.
Но Данаевите щерки не успели да избегнат проклятието заради кървавото зло, което били
сторили. Дори в мрачното царство на Хадес, където попаднали след смъртта си, те
изтърпявали наказание за извършеното. Трябвало да пълнят с вода грамаден съд, който нямал
дъно. Вечно носели вода от подземната река и я изливали в съда без дъно. Щом им се
сторело, че вече е пълен, водата мигновено изтичала от съда и те трябвало отново да тичат до
реката за нова. Изливали я пак в бездънния съд и той пак бил празен. Така те отново и
отново носели вода, а безплодната им работа продължавала до безкрайност.

[25] По трагедията на Есхил "Молещите за защита".

 Персей[26]

Раждането на Персей
Аргоският цар Акризий - внук на Линкей, имал дъщеря - Даная, която се славела надалеч с
неземната си красота. На Акризий оракулът му бил предсказал, че ще загине от ръката на
Данаиния син. За да избегне тази участ, Акризий построил дълбоко под земята обширни
покои от бронз и камък. В тях заключил дъщеря си Даная, за да не може никой да я види.
Но великият Гръмовержец Зевс се влюбил в нея и успял да проникне в покоите й като
златен дъжд. И така щерката на Акризий станала жена на царя на боговете и на хората. От
брака им се родило прелестно момченце и майка му го кръстила Персей.
Малкият Персей живял малко време с майка си в подземните покои. Веднъж Акризий чул
гласа и веселия смях на малкото дете и слязъл при дъщеря си, за да разбере защо от покоите
й се носи детски смях. Царят се изненадал, като видял малкото и прекрасно момченце. И
много се уплашил, разбирайки, че е син на Даная и Зевс. Веднага си спомнил
предсказанието на оракула. Трябвало отново да мисли как да избегне съдбата си. Най-накрая
Акризий заповядал да направят огромен дървен сандък и затворил в него Даная и Персей.
Заковали сандъка и го хвърлили в морето. Дълго се носил той по бурните вълни на соленото
море. Гибел заплашвала майката и детето. Вълните подмятали сандъка от една страна на
друга. Ту го из-дигали много високо върху гребените си, ту го хвърляли в морските бездни.
Накрая вечно шумящите вълни докарали сандъка до един от Цикладските острови - Сериф.
По това време рибарят Диктис ловял риба. Едва метнал мрежата в морето, и в нея се заплел
дървен сандък. Рибарят го изтеглил на брега. Отворил капака му и с изненадавидял вътре
поразително красива жена и малко прелестно момченце. Диктис ги отвел при брат си
Полидект - цар на остров Сериф.
Персей израснал при цар Полидект и станал строен силен младеж. С божествената си
красота той блестял като ярка звезда сред останалите младежи на острова. Нямало равен на
него нито по красота, нито по сила, нито по ловкост и мъжество.
 Персей убива горгоната Медуза
Цар Полидект решил насила да се ожени за прекрасната Даная, но тя ненавиждала суровия
владетел. Тогава Персей се застъпил за майка си. Разгневил се Полидект и от този момент
мислел само за едно - как да погуби Персей. Най-накрая жестокият цар решил да го изпрати
да му донесе главата на горгоната Медуза. Повикал при себе си Персей и му казал:
- Ако наистина си син на Гръмовержеца Зевс, няма да откажеш да извършиш велик подвиг.
Сърцето ти няма да трепне пред нито една опасност. Докажи ми, че Зевс ти е баща, и ми
донеси главата на горгоната Медуза. Вярвам, че царят на Олимп ще помогне на сина си.
Персей изгледал гордо Полидект и спокойно му казал:
- Добре, ще ти донеса главата на Медуза.
И смелият младеж се отправил на далечен път. Трябвало да стигне до западния край на
земята. Там царували богинята Нощ и богът на смъртта Танатос. В тази страна живеели и
ужасните горгони. Телата им били покрити с блестящи и здрави като стомана люспи. Нито
един меч не можел да разсече люспестата броня. Това можело да стане единствено с извития
меч на Хермес. Горгоните имали медни ръце с остри стоманени нокти. На главите им
вместо коси се виели съскащи отровни змии. А от острите като кинжали зъби и
яркочервените като кръв устни лицата им изглеждали страховити. Ужасът се засилвал и от
зловещите им очи. Те пламтели от ярост и били изпълнени с такава злоба, че превръщали
всеки, който погледнел това лице, в камък. Имали крила, покрити със златни пера, с които се
носели бързо из въздуха. Тежко и горко на онзи, който ги срещнел! С медните си ръце
горгоните го разкъсвали на парчета и изпивали още топлата му кръв.
На Персей му предстояло да извърши тежък и нечовешки подвиг. Но боговете на Олимп не
можели да позволят да загине тъкмо синът на Зевс. На помощ му се притекли бързият като
мисъл пратеник на боговете Хермес и любимата дъщеря на Гръмовержеца - войн-ствената
Атина. Богинята дала на Персей меден щит, толкова блестящ, че отразявал всичко като
огледало, а Хермес - остър меч, който сечал дори най-твърдата стомана като мек восък.
Пратеникът на боговете научил младия герой как да намери горгоните.
Дълъг бил пътят на Персей. През много страни минал, много народи видял. Най-накрая
стигнал до мрачната страна, в която живеели старите граи, наричани още Форкиниди. Трите
общо имали едно око и един зъб. Редували се да ги използват. Докато окото било в една от
тях, другите две граи били слепи, а зрящата водела безпомощните си сестри. Когато
изваждала окото, за да го предаде на следващата, трите били слепи. Именно Форкинидите
пазели пътя към горгоните. Само те единствени го знаели. Персей тихо се прокраднал до тях
в тъмнината. Изтръгнал, както го бил посъветвал Хермес, окото от едната грая в момента,
когато го подавала на другата си сестра. И трите изпищели от ужас. Сега те били слепи и
безпомощни и не можели нищо да направят. Започнали да се молят на Персей, заклевали го
във всички богове да им върне окото. Били готови на всичко, само героят да им върне
съкровището им. Тогава Персей поискал да му пока жат пътя към горгоните. Само при това
условие щял да им върне окото. Дълго се колебали граите, но за да си върнат зрението, били
готови на всичко. Така Персей научил как да попадне на острова на горгоните. И потеглил
бързо нататък.
По време на дългия си път той се отбил при нимфите. От тях получил три подаръка -
шлема на владетеля на подземното царство Хадес, който правел всеки, който го сложел,
невидим. Крилати сандали, с чиято помощ можел да се носи бързо из въздуха. И вълшебна
торба. Тя имала свойството ту да се разширява, ту да се свива в зависимост от големината на
това, което се намирало в нея. Надянал Персей крилатите сандали, сложил шлема на Хадес,
преметнал през рамо чудната торба и се понесъл бързо по въздуха към острова на горгоните.
Високо в небето летял храбрият млад мъж. Под него се разстилали зелените долини на
земята с виещите се из тях сребърни ленти на реките. Виждали се градове. В тях ярко
блестели белите мраморни храмове на боговете.В далечината се извисявали планини със
зелени гори по склоновете. Покритите със сняг върхове блестели на слънцето като елмази.
Вихрено се носел Персей все по-надалеч и по-надалеч. Летял по-високо от орлите с
могъщите им крила. В далечината проблеснало като разтопено злато море. Сега той летял
над морето. До ухото му едва доловимо стигал шумът на вълните. Никъде не се виждала
суша. Накъдето и да погледнел, виждал само равната водна шир. Най-после в синята морска
далечина съзрял черната ивица на остров, който все повече и повече се приближавал. На
острова нещо блестяло с непоносим блясък на слънчевите лъчи. Спуснал се Персей по-ниско
и като орел закръжил над него. Тогава съзрял трите ужасни горгони, които спели на една
скала. В съня си те били разперили медните си ръце, а стоманените им люспи и златните
крила блестели на слънцето. Змиите на главите им едва шавали насън. Персей бързо
отвърнал поглед от горгоните. Страхувал се да не погледне грозните им лица. Само от един
поглед можело да се превърне в камък. Взел той щита на Атина Палада и той като огледало
отразил чудовищата. Коя от тях обаче била Медуза? Трите си приличали като две капки вода.
Единствено Медуза била смъртна и само нея можел да убие. Замислил се Персей. На помощ
му се притекъл бързият Хермес. Той показал коя е Медуза, и тихо прошепнал в ухото му:
- Побързай, Персей! По-смело се спусни надолу. Ето тази, крайната към морето, е Медуза.
Отсечи й главата. И помни - не й поглеждай лицето! Само един поглед - и загиваш! Бързай,
докато горгоните не са се събудили!
Подобно на орел, който се спуска към набелязаната си жертва, така и Персей се спуснал
към спящата Медуза. Погледнал в ясния щит, за да може да нанесе точния удар, но змиите по
главата на Медуза усетили врага и засъскали страховито. Медуза помръднала в съня си. Тя
вече била поотворила очи, когато като мълния блеснал над нея острият меч. С един удар
Персей отсякъл главата й. Тъмната й кръв плиснала върху скалата. Заедно с кръвта от тялото
й изскочили крилатият кон Пегас и великанът Хризаор. Младият герой бързо грабнал главата
и я скрил в чудната торба. Гърчейки се в смъртни конвулсии, тялото на Медуза паднало в
морето. От шума се събудилисестрите й -Стейно и Евриала. Размахали те могъщите си
крила. Издигнали се над острова и с изгарящи от ярост очизапочнали да оглеждат наоколо. С
шум се носели из въздуха горгоните. Убиецът на сестра им бил изчезнал безследно. Нито на
острова, нито далеч в морето се виждала жива душа. А Персей се понесъл над шумящото
море невидим с шлема на Хадес. Вече летял над пясъците на Либия, а от торбата му падали
тежки капки от кръвта на Медуза. От тях в пясъците се нароили отровни змии. Всичко живо
се обръщало в бягство от тях. Те превърнали Либия в пустиня.

Персей и Атлант
Все по-надалеч се носел Персей от острова на горгоните. Приличал на облаче, което
бурният вятърът гони по небето. Накрая стигнал до страната, където царувал синът на титана
Япет и брат на Прометей - великият Атлант. По полетата на Атлант пасели хиляди стада от
тънкорунни овци, крави и витороги бикове. Във владенията му имало прекрасни градини. В
тях растяло дърво със златни клони и листа. Ябълките, които зреели по него, също били
златни. Като зеницата на окото си пазел Атлант това дърво - то било най-голямото му
съкровище. Богинята Темида му била предсказала, че един ден при него ще дойде син на
Зевс и ще похити златните ябълки. От това се страхувал най-много владетелят. С висока стена
обградил градината, в която растяло златното дърво. На входа й поставил на стража дракон,
който бълвал огън. Атлант не допускал чуждоземци във владенията си. Страхувал се, да не би
сред тях да е и синът на Зевс. И ето че при него долетял на крилатите си сандали Персей и се
обърнал към владетеля с приветливи думи:
- О, Атланте, приеми ме като гост в твоя дом. Аз съм Персей, синът на Зевс, който уби
горгоната Медуза. Позволи ми да си отдъхна при теб след този мой велик подвиг.
Като чул, че Персей е син на Гръмовержеца, Атлант веднага си спомнил за предсказанията
на богинята Темида. Затова му отвърнал грубо:
- Махай се от тук! Няма да ти помогнат приказки-те за твоя велик подвиг и за това, че си
син на Гръмовержеца - и понечил да хлопне вратата пред героя.
Персей видял, че не може да се пребори с могъщия великан, и сам побързал да излезе от
дома му. Забушувал гняв в сърцето на младия герой. Разсърдил се много на Атлант, че му
отказал гостоприемството си и отгоре на това го нарекъл лъжец, и в гнева си казал на
великана:
- Добре, Атланте, гониш ме! Но въпреки това приеми от мен този дар!
Като казал това, той бързо извадил от торбата главата на Медуза и отвръщайки се от нея, я
показал на Атлант. Великанът мигом се превърнал в планина. Брадата и косите му се
превърнали в гъсти гори, ръцете и плещите - в стръмни скали, а главата - във връх на
планината, който стигал високо в небето. Оттогава Атлант крепи целия небесен свод и
всичките съзвездия.
А щом изгряла зорницата, Персей се понесъл нататък по пътя си.

Персей спасява Андромеда

След дълъг път Персей стигнал до царството на Кефей. То се намирало в Етиопия, на брега
на океана. Там на една скала на самия бряг видял прикована прекрасната царска дъщеря
Андромеда. Тя трябвало да изкупи вината на майка си - Касиопея, която била събудила гнева
на морските нимфи. Горда била тя с красотата си. Навсякъде казвала, че няма по-красива от
царицата Касиопея. Ядосали се нимфите и помолили бога на моретата Посейдон да накаже
Кефей и Касиопея. По молба на нимфите Посейдон изпратил едно чудовище, което
приличало на гигантска риба. То изплувало от морските дълбини и опустошило владенията
на Кефей. С плач и стонове се изпълнило царството му. Най-накрая Кефей се обърнал към
оракула на Зевс Амон. Попитал го как да се избави от това голямо нещастие. Оракулът му
отговорил:
- Дай на чудовището да разкъса дъщеря ти и тогава Посейдон ще прекрати наказанието.
Народът узнал отговора на оракула и заставил царя да прикове Андромеда на скала до
морето. Пребледняла от ужас, красивата девойка стояла окована с тежки окови в подножието
на скалата. С невъобразим страх гледала тя към морето, очаквайки да се появи чудовището,
което щяло да я разкъса. Сълзи течали от очите й. Изтръпвала от ужас само при мисълта, че
трябва да загине в разцвета на прекрасната си младост, изпълнена със сили и непознала
радостите на живота. Когато Персей я видял, щял да я помисли за прекрасна статуя от бял
пароски мрамор, ако морският вятър не развявал косите й и от очите й не падали едри сълзи.
С възхита я гледал младият герой. Сърцето му започнало да се изпълва с могъщо чувство на
любов към красивата Андромеда. Той бързо се спуснал при нея и нежно я попитал:
- Кажи ми, прекрасна девице, как се нарича тази страна! И защо си прикована тук към
скалата?
Андромеда му разказала по чия вина страда. Красивото момиче не искало героят да си
помисли, че тя плаща за своя вина. Още не била довършила разказа си Андромеда, и
морската бездна заклокочила. Сред бушуващите вълни се показало чудовището. То вдигнало
високо глава с разтворена грамадна паст. От ужас Андромеда изкрещяла силно. Обезумели от
мъка, на брега дотичали Кефей и Касиопея. Горко плачели те, прегръщайки дъщеря си. Но
нямало спасение!
Тогава синът на Зевс казал:
- Имате още много време, за да проливате сълзи, но съвсем малко, за да спасите дъщеря си.
Аз съм Персей - синът на Зевс, и убих обвитата със змии горгона Медуза. Дайте ми дъщеря
си Андромеда за жена - и аз ще я спася от чудовището.
С радост се съгласили Кефей и Касиопея. Те били готови да направят всичко за спасителя
на дъщеря им. Царят дори обещал да му даде и царството като зестра, само и само да спаси
Андромеда. Чудовището вече било наблизо. То бързо се приближавало към скалата. С
широката си гръд разсичало вълните като кораб, който се носи като на криле от греблата на
млади и силни гребци. На една стрела разстояние вече се намирало то, когато Персей литнал
високо във въздуха. Сянката му паднала върху морето. Той смело се хвърлил от високото върху
чудовището и забил дълбоко в гърба му извития си меч. Щом почувствало тежката рана, то се
издигнало високо върху вълните и започнало да се мята из морската шир като глиган,
подгонен от бесния лай на заобиколили го глутница кучета. Ту се скривало дълбоко във
водата, ту изплувало на повърхността, бясно удряйки вълните с рибешката си опашка. Хиляди
пръски летели чак до върховете на крайбрежните скали. Морето се покрило с пяна.
Разтворило огромната си паст, чудовището се хвърлило към Персей. С крилатите си сандали
той излитал с бързината на чайка. Героят нанасял удар след удар. Чудовищната паст на
смъртно раненото животно изригвала кръв и вода. Намокрили се крилата на Персеевите
сандали и едва удържали героя във въздуха. Бързо се понесъл синът на Даная към една скала,
която се подавала от морето. Хванал се за нея с лявата ръка и три пъти пронизал широката
гръд на чудовището. Ужасният бой най-после свършил. От брега се разнесли радостни
викове. Всички славели могъщия герой. Свалили оковите от прекрасната Андромеда. Персей
отвел годеницата си в двореца на баща й Кефей, като тържествувал за победата.

Сватбата на Персей
Младият герой Персей принесъл богато жертвоприношение на баща си Зевс, на Атина
Палада и на Хермес. В двореца на Кефей започнало весело и богато сватбено пиршество.
Хименей и Ерос запалили ароматни факли. Палатът бил обвит целият със зеленина и цветя.
Дверите му били разтворени широко и гостоприемно. Надалеч се носела сладкогласна
музика от арфи и лири. Сватбеният хор пеел тържествени химни. Залата за пиршества греела
цялата в злато. Заедно с целия си народ празнували също цар Кефей и красивата му съпруга
Касиопея. Наоколо царели радост, любов и щастие. На отрупаната богато и с вкусни ястия
трапеза героят Персей разказвал за подвизите си. Но в разгара на пиршеството изведнъж се
разнесъл страховит боен вик. Той много напомнял шума на яростното море, когато
подгонените му от вятъра огромни вълни се разбиват в скалистите брегове. Всички гости
останали стъписани, когато пред тях се появила многобройна армия, водена от първия
годеник на Андромеда - Финей.
Щом влязъл в двореца, той размахал гневно бойното си копие и силно извикал:
- Тежко ти, похитителю на годеницата ми! Няма да ти помогнат нито крилатите ти
сандали, нито Гръмовержеца Зевс, за да ми избягаш!
И точно когато Финей се готвел да хвърли срещу Персей тежкото си копие, цар Кефей го
спрял с думите:
- Какво правиш! Кое те накара да обезумееш толкова? Така ли искаш да наградиш Персей
за подвига му? Това ли ти е сватбеният подарък за младоженците? Нима героят е похитил
годеницата ти? Не, откраднаха я от теб, когато я водеха да я приковат към скалата. Когато
отиваше на сигурна смърт! Защо тогава ти не й се притече на помощ? А сега си дошъл да от-
емеш наградата от победителя! Защо не дойде при прикованата Андромеда, да се биеш и да я
освободиш от чудовището?
Финей нищо не отвърнал на гневните думи на Ке-фей. Гледал ту него, ту прекрасния син
на Зевс. И изведнъж с всички сили запратил огромното си бойно копие срещу Персей.
Прелетяло то покрай всички и се забило в ложето, на което седял младоженецът. Той скочил,
изтръгнал оръжието със силната си ръка и страховито го изпратил обратно. Смъртоносното
копие вероятно щяло да умъртви Финей, ако той страхливо не се бил скрил зад един от
жертвениците. Тогава за нещастие оръжието се забило в главата на героя Рет, който паднал
мъртъв на земята. Това станало повод да се разрази страшна битка. От Олимп светкавично се
понесла богинята Атина да помогне на брат си Персей. Прикрила го тя със своята егида и му
вдъхнала непобедимо мъжество. Хвърлил се стремително в битката храбрият герой. В ръцете
му святкал като мълния смъртоносният меч, с който убил горгоната Медуза. Един след друг
падали смъртно поразени от точния му и силен удар героите, които били дошли с Финей.
Пред Персей се издигнала планина от кървави тела. С двете си ръце синът на Зевс грабнал
огромния бронзов съд, в който смесвали виното за сватбения пир, и го хвърлил по главата на
героя Евритой. Той паднал като покосен от гръм, а душата му отлетяла в царството на
сенките. Един след друг гинели храбреците, доведени от Финей. Тъй като бил чужденец в
царството на Кефей, Персей нямал много приятели. Налагало му се почти сам да се сражава
с многобройните врагове. Много негови другари загинали в кървавата и тежка битка.
Поразен от копие паднал и певецът, който радвал гостите на тържеството с прекрасните
сладкозвучни песни, акомпанирайки си на златострунна лира. Докато падал на земята, той
със сетни сили дръпнал струните. Те зазвънели в предсмъртен стон, заглушен от звъна на
мечовете и виковете на умиращите. Като пороен дъжд се сипели стрели отвсякъде. Богинята
Атина се прислонила до една колона. Заедно с Персей се сражавала срещу много бройната
армия от врагове на нейния брат. А те обкръжавали плътно от всички страни героя и битката
се разпалвала още по-жестока. Като видял, че го заплашва сигурна гибел, могъщият сина на
Даная се провикнал със силен глас:
- Трябва да потърся помощ от врага, с който съм се сражавал! Сами ме принуждавате да
прибягна до защитата му! Тези, които са мои приятели, нека се обърнат с гръб към мен!
Персей бързо извадил от вълшебната торба главата на Медуза и я вдигнал високо над себе
си. Изведнъж един след друг героите, които го нападали, започнали да се превръщат в
каменни статуи. Едни от тях се вкаменили така, както размахвали мечовете си, за да
прободат гърдите на сина на Зевс, други - както размахвали копия, а трети - както се
прикривали зад щитовете си. Само един поглед към главата на горгоната ги превърнал в
мраморни статуи. Така цялата тържествена зала се изпълнила със статуи. Когато видял какво
се случва с воините му и как приятелите му се вкаменяват, Финей бил обзет от безумен
страх. Паднал на колене, прострял ръце в молба към Персей и възкликнал:
- Персей, ти ме победи! Скрий по-скоро ужасната глава на Медуза, умолявам те, скрий я!
О, велики сине на Зевс, вземи всичко, само ми остави живота!
Персей му отвърнал с насмешка:
- Не се плаши, жалък страхливецо! Мечът ми няма да те порази. Ще ти дам завинаги една
награда - ще стоиш вечно тук, в двореца на Кефей! Така моята жена ще се утешава, гледайки
образа на първия си жених.
И героят протегнал срещу него главата на Медуза. Колкото и да се стараел да не погледне
ужасната горгона, Финей не могъл да се опази. Превърнал се в мраморна статуя. Останал
вкамененият Финей на колене като роб пред Персей. А в очите му навеки останало
изражението на страх и робска молба.

Завръщането на Персей на остров Сериф

След кървавата битка Персей не останал дълго в двореца на Кефей. Взел прекрасната си
съпруга Андромеда и се завърнал на остров Сериф при цар Полидект. Там открил майка си
Даная, която била изпаднала в голяма беда. За да се спаси от Полидект, тя потърсила защита
в храма на Зевс и не смеела нито за миг да го напусне. Разгневил се Персей. Отишъл в дво-
реца при царя на Сериф. Заварил го да пирува със своите приятели. Полидект смятал, че
синът на Даная е загинал в битка с горгоните и няма никога да се завър-не. Като го видял
пред себе си, владетелят се изненадал много. А героят му казал спокойно:
- Заповедта ти е изпълнена. Донесох ти главата на Медуза.
Полидект не повярвал, че Персей е извършил такъв велик подвиг. Започнал да се подиграва
с богоравния герой, нарекъл го и лъжец. Приятелите му също не останали назад. Сипели
грозни гаври срещу смелия младеж. Тогава в гърдите на Персей забушувал силен гняв. Не
можел да прости обидните слова, които се сипели от всички страни. Очите му страшно
искрели. Бързо извадил главата на чудовището и извикал:
- Ако не ми вярваш, Полидекте, ето ти моето доказателство за това, което съм извърши!
Царят погледнал главата на горгоната и моментално се вкаменил. Същата участ сполетяла
и приятелите му, с които пирувал.

Персей в Аргос
След като предал властта в ръцете на брата на Полидект - Диктис, който някога бил спасил
него и майка му, синът на Даная и жена му Андромеда се отправили към Аргос. Щом
разбрал, че е пристигнал внукът му, дядо му Акризий си спомнил за предсказанието на
оракула. Изплашил се, че то може да се сбъдне, и избягал далеч на север, чак в Лариса.
Персей останал да управлява родния Аргос. Героят не забравил да върне на нимфите шлема
на Хадес, крилатите сандали и вълшебната торба, а на Хермес - острия меч. Главата на
Медуза пък дал на Атина Палада, която я окачила отпред на блестящата си ризница. Синът
на Даная и Зевс управлявал щастливо Аргос дълги години.
Дядо му, макар и да правел много опити, не успял да избяга от неумолимата съдба. Веднъж
Персей устроил пищни игри и поканил в тях да участват много смели герои. Сред зрителите
бил и престарелият Акризий. По време на състезанията по мятане на диск силната ръка на
Персей запратила надалеч бронзовия диск. Той полетял толкова високо, че стигнал чак до
облаците. Когато падал, дискът със страшна сила ударил главата на Акризий и той се срутил
мъртъв на земята. Така предсказанието на оракула се сбъднало. Потънал в дълбока скръб
синът на Даная. Когато погребвал дядо си, изпитвал силно чувство на вина, че неволно е
убил най-близък човек. Отказал се да управлява царството на убития от него Акризий.
Заминал за един от най-старите градове на Гърция - Тиринт, където царувал дълги години, а
Аргос оставил в ръцете на своя роднина Мегапент.

[26] По поемата на Овидий "Метаморфози".

 Сизиф[27]
Сизиф бил син на повелителя на всички ветрове - бог Еол, основател на град Коринт,
наричан в най-древни времена Етера.
В цяла Гърция никой не можел да се сравнява по коварство, хитрост и ловкост на ума със
Сизиф. Благодарение на тези си качества той натрупал в Коринт огромни богатства. Славата
за съкровищата му се разнесла надалеч.
Когато при него дошъл богът на смъртта - мрачният Танатос, за да го отведе в тъжното
царство на Хадес, Сизиф усетил отдалеч приближаването му. Измамил го коварно и го оковал
във вериги. Тогава на земята престанали да умират хора. Никъде повече не се извършвали
пищни погребения. Хората престанали да принасят жертви на боговете от подземното
царство. Нарушил се установеният от царя на боговете и хората Зевс ред на земята. Тогава
Гръмовержеца изпратил при Сизиф могъщия бог на войната. Арес освободил Танатос от
оковите. Той пък изтръгнал душата на хитреца и я отвел в царството на сенките на мъртвите.
Но и тук лукавият Сизиф успял да се оправи. Казал на жена си да не погребва тялото му и
да не принася жертви на боговете. Послушала го тя, а Хадес и Персефона дълго и напразно
чакали погребалните жертви. Най-накрая Сизиф се приближил до трона на царя на
царството на мъртвите и му казал:
- О, владетелю на душите на умрелите! Велики Хадес, който си равен на могъщия Зевс!
Пусни ме на светлата земя. Аз ще заповядам на жена ми да ти принесе богати жертви и ще се
върна обратно в царството на сенките.
Хитрецът успял да измами Хадес и той го пуснал на земята. Разбира се, Сизиф повече не
се върнал в мрачното царство. Останал в своя пищен дворец. От радост, че бил единственият
смъртен, успял да се върне от мрачното царство на сенките, организирал весели пирове.
Разгневеният Хадес отново изпратил бог Танатос за душата на Сизиф. Той се появил в
двореца на най-хитрия смъртен и го намерил да се весели. Омразният на хората и боговете
бог на смъртта изтръгнал душата му и тя завинаги отлетяла в царството на сенките.
Заради коварството и всички измами, извършени приживе на земята, в задгробния живот
Сизиф търпял тежко наказание. Бил осъден да изтласква на висока и стръмна планина
огромна канара. Напрягал всичките си сили и се трудел непрестанно. Все по-близо се
оказвал върхът на планината... Още малко труд и усилие - и се виждал краят на мъките.
Точнотогава обаче камъкът се изтръгвал от ръцете на Сизиф и с громол започвал да се
търкаля надолу по склоновете, вдигайки облаци прах. Сизиф отново се захващал за работа.
Така той вечно търкаля своя камък нагоре и никога не стига до целта, която се намира на
върха на планината.

[27] По поемите "Илиада" на Омир и "Героини" на Овидий.

 Белерофонт[28]
След смъртта на хитрия Сизиф синът му - героят Главк, поел управлението на Коринт. Той
също имал син, който се казвал Белерофонт и бил един от вели-ките герои на Гърция.
Младежът бил прекрасен като бог и равен по смелост на безсмъртните олимпийци. Още като
юноша обаче го било сполетяло голямо нещастие - убил случайно един от гражданите на
Коринт. Трябвало да бяга от родния си град. Белерофонт се скрил при царя на Тиринт -
Пройт. Владетелят приел с големи почести героя. По този начин изчистил омърсяването му
заради пролятата кръв. Но младият мъж не могъл дълго да се задържи в тиринтското
царство. В него се влюбила красивата жена на Пройт -богоравната Антея. Синът на Главк
обаче отхвърлил любовта й и у нея запламтяла омраза към младежа. Царицата решила да си
отмъсти, като го погуби. Отишла при съпруга си и му рекла:
- О, царю! Белерофонт те обиди много тежко! Затова трябва да го убиеш. Непрекъснато ме
преследва със своята любов, мен - твоята вярна жена. Виждаш ли как ти се отблагодарява за
гостоприемството!
Разгневил се владетелят на Тиринт, но въпреки това нямал сили да вдигне ръка срещу госта
си. Боял се да не си навлече гнева на Зевс, който покровителствал гостоприемството. Дълго
мислил Пройт как да погуби Белерофонт. Накрая решил да го изпрати с писмо до бащата на
Антея - Йобат, който царувал в Ликия. В писмото, написано на сгъната на две и запечатана
табличка, той разказвал колко тежко го бил оскърбил героят, и молел тъста си да отмъсти за
това. Белерофонт се отправил към Ликия, за да занесе писмото на Йобат, без да подозира
каква голяма опасност е надвиснала над него.
След дълго пътуване той стигнал в Ликия. Цар Йобат посрещнал с радост младия герой и в
негова чест организирал деветдневно пиршество. Накрая го попитал защо е дошъл.
Белерофонт му подал писмото от Пройт. Царят поел табличката и я отворил.Прочел какво
било написано на нея, и го обзел ужас. Трябвало да убие младия герой, когото бил обикнал
като роден син. Подобно на своя зет и Йобат не се решавал да отнеме живота му. Не искал да
наруши древния обичай на гостоприемството. Решил да изпрати Белерофонт да извърши
подвиг, който го обричал на сигурна смърт. Царят му заповядал да убие страшното чудовище
Химера, рожба на ужасния Тифон и исполинската Ехидна. Отпред то било лъв, в средата -
дива коза, а отзад - дракон. От трите си пасти бълвало огън. Дотогава никой не се бил
спасявал от Химера. Когато се приближел някой до нея, веднага умирал.
Опасността на този подвиг обаче не спряла младия герой. Той смело се заел да го извърши.
Знаел, че чудовището може да бъде победено единствено от онзи, който владее крилатия кон
Пегас, излетял от тялото на убитата от Персей горгона Медуза. Знаел и къде се намира този
чуден кон. Пегас често се спускал на върха на Акрокоринт. Там пиел вода от извора на
Пирена. Точно натам се отправил и Белерофонт. Стигнал до извора тъкмо когато от облаците
се спуснал крилатият кон, за да утоли жаждата си със студената и прозрачна като кристал
вода на Пирена. Героят поискал веднага да хване животното. Дни и нощи го преследвал, но
напразно. Не му помогнали никакви хитрини. Конят не се давал в ръцете на Белерофонт.
Щом се доближел до него, крилатият кон размахвал могъщите си крила. С бързината на
вятъра се понасял към облаците и ги порел като орел. Най-накрая по съвет на гадателя
Полинд Белерофонт легнал да спи до извора Пирена, близо до жертвеника на Атина Палада.
На това място за първи път бил видял Пегас. Надявал се в съня си да получи откровението на
боговете. И наистина, в съня му се явила любимата дъщеря на Зевс - Атина. Тя го научила как
да залови Пегас. Дала му златна юзда и му наредила да принесе жертва на бога на моретата
Посейдон. Когато се събудил, героят с изненада видял, че златната юзда лежи до него.
Младежът благодарил на великата богиня с гореща молитва. Вече знаел как да хване
крилатия кон.
Скоро след това чудният кон долетял на белоснежните си крила до извора на Пирена.
Белерофонт скочил смело върху него и нахлузил на главата му златната юзда. Дълго време
Пегас се носел из въздуха по-бърз от вятъра, докато най-после се усмирил. Оттогава служел
вярно на Белерофонт.
Понесъл се той бързо към планините на Ликия, където живеело чудовището Химера. То
усетило, че към него се приближава враг, и изпълзяло могъщо и страшно от тъмна пещера. От
трите му глави излизал изпепеляващ огън и всичко наоколо се покрило с пламъци и гъст
дим. От високото върху гърба на Пе-ас Белерофонт пускал стрелите си към Химера, а тя се
блъскала яростно в скалите и ги отмятала. Разгневено, триглавото чудовище се носело из
планината. Край него всичко гинело от огнения му дъх. Плътно го преследвал Белерофонт,
яхнал крилатия си кон. Смъртоносните стрели на героя настигали Химера, където и да се
криела. Накрая Белерофонт убил триглавото чудовище и обвит с велика слава, се върнал при
цар Йобат.
След като научил за подвига му, царят му дал друга задача - изпратил го срещу
войнствените солими, които живеели на северните граници на Ликия. В кървави битки с тях
загинали много герои, но само Белерофонт успял да ги победи. За царя и този подвиг бил
малко - та нали искал да го погуби. Решил да изпрати младия герой срещу непобедимите
амазонки. И от тази трудна битка младият мъж излязъл победител. Тогава цар Йобат
изпратил срещу завръщащия се с победа Белерофонт най-силните мъже на Ликия. Заповядал
им да го нападнат ненадейно и да го убият. Той обаче оцелял и в устроената от ликийците
засада. Те загинали до един от ръката му. Най-после ликийският цар разбрал, че младежът е
непобедим. Приел го като гост. С велики почести посрещнал той победителя и му дал
дъщеря си за жена. Заедно с нея Белерофонт получил и половината царство. А като дар
ликийците му дали най-плодородните земи от своите ниви.
Оттогава Белерофонт заживял в Ликия обкръжен от почести и слава. Но както често се
случва, така станало и с него. Той завършил живота си нещастно. Като герой, който бил
извършил големи подвизи, се възгордял много. Заслепен от славата, поискал да стане ра-вен
на безсмъртните олимпийски богове. На своя крилат кон Пегас полетял към високия Олимп.
Заради високомерието му Гръмовержеца го наказал. Изпратил на Пегас бясна ярост и той
хвърлил ездача на земята.От падането могъщият герой се лишил от разсъдъка си. Дълго се
скитал безумен из "долината на лутанията", докато не долетял на черните си крила мрачният
бог на смъртта Танатос и му изтръгнал душата. Така великият герой Белерофонт се преселил
в печалното царство на сенките.

[28] По поемата на Омир "Илиада" и стиховете на Пиндар.

 Тантал[29]
Край планината Сипил в Лидия се намирал богат град, който носел нейното име. Той се
управлявал от любимеца на боговете и син на Зевс - Тантал. Олимпийците го били дарили с
всичко. На земята нямало по-богат и по-щастлив от сипилския цар Тантал. Той притежавал
огромни богатства. Добивал ги от най-богатите златни мини в планината Сипил. Никой
нямал като Танталовите плодородни полета и такива овощни градини и лозя. Те щедро го
обсипвали с прекрасни плодове. Витороги бикове, тънкорунни овце и коне, по-бързи от
вятъра, пасели из тучните ливади на любимеца на боговете. Цар Тантал притежавал всичко в
изобилие. Той можел да доживее щастливите си дни до дълбока старост, но прекомерната
гордост и престъпленията му го погубили.
На владетеля на град Сипил боговете гледали като на равен. Често идвали в сияещите от
чисто злато чертози на царя и се отдавали на безгрижни пирувания със своя любимец.
Единствен Тантал от смъртните имал право да посещава светлия Олимп, да взема участие в
съвета на боговете и в пировете, организирани в двореца на баща му Зевс. До такава степен
го било заслепило огромното щастие, че започнал да се смята за равен на самия
Гръмовержец. Много често, когато се завръщал от Олимп, Тантал вземал от храната на
боговете - амброзия и нектар, и черпел с тях своите смъртни приятели на угощенията, които
организирал в двореца си. Царят на Сипил си позволявал да споделя със смъртните
решенията, които вземали боговете на светлия Олимп за съдбата на света. Не пазел в тайна
дори това, което му доверявал самият Зевс. Веднъж по време на пиршество на Олимп синът
на Кронос се обърнал към Тантал и му казал:
- Сине мой, ще изпълня всичко, което пожелаеш. Кажи ми какво искаш? Толкова много те
обичам, че съм готов да изпълня всяка твоя молба.
Владетелят на Сипил забравил, че е смъртен, и гордо отвърнал на баща си Зевс:
- Аз не се нуждая от твоята милост! Нищо не ми трябва! Жребият, който съм изтеглил, е
много по-прекрасен от жребия на безсмъртните богове.
Гръмовержецът нищо не отвърнал на сина си. Смръщил страховито гъстите си вежди, но
сдържал гнева си. Въпреки огромното високомерие на Тантал той все още го обичал много.
Нали бил негов син! Наскоро след тази случка синът на Зевс успял на два пъти отново да
обиди безсмъртните богове. Тогава царят на богове и хора го наказал.
 На остров Крит - родното място на Зевс, живеело златно куче. Някога то пазело
новородения син на Кронос и козата Амалтея, която го хранела. Когато Гръмовержеца
пораснал и победил баща си, отнемайки му цялата власт над света, той оставил кучето в
Крит да пази светилището му. Пленен обаче от красотата и силата на животното, царят на
Ефес Пиндарей тайно пристигнал на острова и го отвел на кораба си.
Не знаел обаче къде да скрие златното куче. По времена морското си пътуване Пиндарей
дълго мислил за това. Най-накрая решил да го даде на Тантал, той да го пази. Сипилският
цар скрил от боговете чудесното животно, а това силно разгневило Зевс. Извикал той сина си
Хермес - вестителя на боговете, и го пратил при Тантал да му поиска да върне златното куче.
Крилатият вестител за миг се пренесъл от Олимп в Сипил и застанал пред Тантал, като му
казал:
- Царят на Ефес Пиндарей е откраднал от светилището на Зевс в Крит златното куче. Дал
ти го е да го пазиш. Боговете на Олимп знаят всичко, смъртните нищо не могат да скрият от
тях. Върни кучето на Зевс! Внимавай да не си навлечеш гнева на Гръмовержеца! Тантал
отвърнал на пратеника на боговете:
- Напразно ме плашиш с гнева на Зевс. Не съм виждал златното куче и боговете грешат. То
не е при мен.
Тогава Тантал произнесъл страшна клетва, че казва истината. Тя още повече разгневила
Зевс. Но и сега Гръмовержеца не наказал сина си.
Владетелят си навлякъл голямо наказание заради втора обида на боговете, която била
същевременно и страшно злодеяние. Когато олимпийците се събрали на пир в двореца на
Тантал, той решил да ги изпита дали са чак толкова всезнаещи. Съмнявал се в знанията им.
Приготвил им ужасна трапеза. Убил сина си Пелопс и от него сготвили вкусни блюда, които
поднесли по време на пира. Боговете веднага разбрали какво е направил Тантал, и никой от
тях не се докоснал до гозбите. Единствено богинята Деметра била потънала в дълбока скръб
по похитената си дъщеря Персефона. Мислите й били заети единствено с нея и в мъката си
не забелязвала какво става наоколо. Тя изяла рамото на младия Пелопс. Боговете събрали
ужасната храна, сложили цялото месо и костите на момчето в котел и го поставили на буен
огън. Със своите магии Хермес го съживил. Застанал младият мъж пред боговете още по-
красив. Липсвало единствено рамото, което била изяла Деметра. По заповед на Зевс
великият Хефест изработил от блестяща слонова кост ново рамо за Пелопс. Оттогава всички
негови потомци имали на дясното си рамо ослепително бяло петно.

[29] По поемата на Омир "Одисея".

Жертвоприношение
 С това престъпление на Тантал преляла чашата на търпението на великия цар на богове и
хора.
Гръмовержеца хвърлил сина си в мрачното царство на брат си Хадес. Там той бил
подложен на ужасно наказание. Сипилският цар стоял в кристално чиста вода, но го мъчели
жестока жажда и глад. Водата стигала до брадата му. Трябвало само да наведе глава и да
отпие глътка от нея, за да утоли мъчителната си жажда. Но щом накланял глава, и водата
изчезвала.
Под краката му оставала само суха черна земя. Над главата на Тантал се скланяли клони,
натежали от сочни смокини, румени ябълки, нарове, круши и маслини. Тежки и налети
гроздове почти докосвали косата му. Когато изтощеният от глад син на Зевс протягал ръце
към прекрасните зрели плодове, изведнъж върху тях връхлитал силен вятър и премествал
клоните надалеч. Но не само глад и жажда измъчвали самозабравилия се Тантал. Вечен страх
сгърчвал сърцето му. Точно над него била надвиснала огромна скала, която едва се крепяла.
Всеки момент можела да се срути и да го премаже. Така синът на Зевс Тантал бил подложен
на вечна жажда, глад и страх в царството на Хадес.
 Пелопс[30]
След смъртта на Тантал на престола се качил синът му Пелопс, когото така чудесно
боговете били спасили. За жалост той не успял дълго да управлява Сипил. Царят на Троя Ил
му обявил война. За Танталовия син тя била неуспешна и фатална. Могъщият цар на Троя го
победил. Наложило се Пелопс да напусне родината си. На бързоходни кораби натоварил той
всичките си съкровища и богатства и заедно с верните си спътници се понесъл в далечен път
по море към бреговете на Гърция. След дълго пътуване по водната шир стигна до най-южния
полуостров на страната и се заселил там. Оттогава тази част на Гърция се нарича Пелопонес.
Един ден в новата си родина Пелопс зърнал прекрасната Хиподамия - дъщеря на Еномай,
цар на град Пиза, който се намирал в западната част на полуострова. С неземната си красота
момичето пленило Пелопс и той решил на всяка цена да я направи своя жена.
Това било обаче много трудно. Един оракул бил предсказал на Еномай, че ще загине от
ръката на зет си. За да не се случело това, царят решил да не я дава никому за жена. Но как
можело да стане това? Как да откажел на всички женихи, които искали ръката на красивата
Хиподамия? При него идвали много герои да се сватосат за щерка му. Той ги обиждал
дълбоко, като им отказвал ръката на красавицата, без дори да посочи една причина за това.
Най-накрая Еномай открил начин. Обявил, че ще даде дъщеря си на онзи герой, който го
победи в състезание с колесници. Ако обаче той станел победител, победеният кандидат щял
да заплати с живота си. Избрал той този начин, защото в цяла Гърция нямало равен на него в
изкуството да управлява колесница. Конете му били побързи дори и от бурния северен вятър
Борей. Царят на Пиза бил сигурен, че нито един от героите няма да го победи. Въпреки
опасността да загинат от ръката на жестокия владетел никой от тях не се отказвал да иска за
жена красавицата Хиподамия. За жалост обаче всички ги застигала злата участ и те загивали
от меча на царя на Пиза. След като ги убивал, той отрязвал главите им и ги набучвал пред
дверите на двореца си, за да можело тези, които идвали с подобно желание, да видят колко
много преди тях са умрели и какво ги очаква. Това не стреснало смелия герой Пелопс, който
бил решил на всяка цена да спечели Хиподамия и затова се отправил към коравосърдечния
цар.
Еномай го посрещнал студено:
- Искаш да се ожениш за дъщеря ми ли? Не видя ли колко славни герои жертваха за това
главата си, състезавайки се мен? Гледайда не те сполети същата участ!
- Не ме плаши съдбата на загиналите храбреци - отвърнал Пелопс. - Аз вярвам, че боговете
на Олимп ще ми помогнат. С тяхната подкрепа ще получа Хиподамия за моя жена!
Жестока усмивка грейнала на устните на Еномай. Много пъти бил чувал това.
- Пелопс, чуй условията на състезанието - казал той. - Пътят тръгва от Пиза, преминава
през целия Пелопонес до самия Истъм и завършва пред жертвеника на владетеля на моретата
Посейдон, недалеч от Коринт. Ако ти първи стигнеш до жертвеника, си победител. Но тежко
ти, ако аз те изпреваря по пътя.
Тогава копието ми ще те прониже така, както вечестана с много герои, и ти безславно ще
слезеш в мрачното царство на Хадес. Както на всички досега, така и на теб ще ти дам
предимство. Ще тръгнеш по-рано от мен. През това време ще принеса жертва на великия
Гръмовержец Зевс. Чак тогава ще се кача в колесницата. Бързай да изминеш през това време
колкото се може по-голямо разстояние.
Тръгнал си Пелопс от двореца на Еномай. Разбрал, че само с хитрост може да победи
жестокия цар. Успял да си намери помощник в лицето на кочияша на Еномай - Миртил,
който бил син на Хермес. Обещал му богати дарове, ако в осите на колелата не сложи чивии,
та по пътя колелата да изпаднат. По този начин Еномай щял да се забави. След дълги
колебания Миртил най-после се съгласил, като предвкусвал богатите дарове.
Настъпило утрото. Розовопръстата Еос обагрила небесния свод. На небето се появил в
златната си колесница и лъчезарният Хелиос. Състезанието трябвало да започне всеки миг.
Пелопс се помолил на великия разтърсващ земята Посейдон да му помага и се качил на
колесницата си. Цар Еномай се доближил до жертвеника на Зевс и дал знак на младия герой,
че може да потегли. Младежът подкарал конете си и препуснал с всички сили. Колелата на
колесницата му загърмели по камъните. Конете се носели като птици. Пелопс изчезнал
бързо в облаци от прах. Любовта му към Хиподамия му давала криле, а и се страхувал за
собствения си живот. Изведнъж дочул далеч зад себе си грохота на колесницата на Еномай.
Тя все повече приближавала. Царят на Пиза настигал сина на Тантал. Царските коне се
носели като буря, а около колелата на колесницата се вихрели облаци от прах. Пелопс
замахнал с камшика и конете му се понесли още по-бързо. От бесния им галоп въздухът
засвистял в ушите му. Но можел ли да избяга от конете на Еномай, които били по-бързи и от
северния вятър? Царят се доближавал все повече и повече. Пелопс вече усещал зад гърба си
горещия дъх на Еномаевите коне. Вече виждал как с тържествуващ смях царят замахва с
копието си. Тогава младежът се помолил на Посейдон и владетелят на безбрежното море го
чул. Колелата на колесницата на Еномай изскочили от оста си и жестокият цар на Пиза
паднал на земята, при което се наранил смъртоносно. Мрак започнал да покрива погледа му.
Пелопс се завърнал в Пиза като победител. Оженил се за Хиподамия и завладял цялото
царство на Еномай. Тогава при него дошъл кочияшът на пизанския цар - Миртил, и започнал
да си иска наградата. Тя била половината царство. Младоженецът съжалил, че му бил обещал
такава щедра награда, и решил да се освободи от него. С хитрост коварният син на Тантал
подмамил Миртил на брега на морето и го блъснал от една висока скала в бурните вълни.
Докато падал, кочияшът го проклел заедно с потомството му. Как ли не се мъчил Пелопс да
смекчи гнева на душата на Миртил и на неговия баща Хермес, но не успял. Проклятието се
изпълнило. Оттогава потомците на Пелопс били преследвани от безбройни беди, а със
своите злодеяния те си навлекли наказанието на боговете.

[30] По поемата "Метаморфози" на Овидий и стиховете на Пиндар.

 Европа[31]
Богатият цар на финикийския град Сидон - Агенор, имал трима синове и дъщеря, красива
като безсмъртна богиня. Веднъж на младата красавица, която се казвала Европа, се присънил
сън. Агеноровата щерка видяла как Азия и материкът, отделен от Азия с море, се превърнали
в две жени, които се борели за нея. Всяка от тях искала да притежава Европа. Азия, която
била възпитала и отгледала Европа, трябвало да я отстъпи на другата жена. От страх
Агеноровата дъщеря се събудила. Тя не разбирала какво означава този сън. Започнала
смирено да се моли на боговете - ако сънят й вещаел заплаха, те да я предотвратят. След това
се облякла в пурпурни дрехи, обточени със злато, и тръгнала заедно с приятелките си към
зелената и покрита с цветя поляна на брега на морето. Палавите сидонски девойки
лудувалина воля из красивата поляна. В златни кошници берели цветя - ароматни
белоснежни нарциси, пъстри минзухари, теменужки и лилии. Сред приятелките си Европа
блестяла със своята неподправена красота. Приличала на Афродита, заобиколена от
харитите. Момичето беряло и слагало в кошничката си само алени рози. След като накъсали
дъхави цветя, момичетата извили весел хоровод. Кръшният им смях и звънките им гласове се
носели далеч над покритата с цветя ливада и по лазурното море. Дори заглушавали ласкавия
му плисък.
Много кратко обаче Европа се радвала на безгрижен живот. Един ден я съзрял синът на
Кронос - Гръмовержеца Зевс, и решил да я отвлече. За да не изплаши с появата си младата
Европа, той се превърнал в красив бик. Козината на животното блестяла като злато.
Единствено на челото му греело подобно на лунно сияние петно. Златните рога на бика
били извити като нов месец, който за първи път се появява сред лъчите на пурпурния залез.
Красавецът пристъпвал на поляната леко, като едва докосвал тревата с копитата си.
Доближил се до момичетата. Когато го зърнали, те не се уплашили. Заобиколили го и
започнали да го галят нежно. Бикът се доближил до Европа. Лизнал ръцете й и започнал да
се гали нежно в нея. Дъхът му имал приятния аромат на амброзия. Из целия въздух се носело
същото благоухание. С нежната си ръка девойката галела златната козина на животното,
прегръщала и целувала главата му. Бикът легнал в нозете й и като че ли я молел да седне
върху него. Красивото момиче се засмяло звънко и седнало върху широкия гръб на бика.
Приятелките й искали да сторят същото, но тогава той се изправил и бързо се понесъл към
морето. Успял да отвлече точно тази, която искал. Сидонските момичета се развикали
изплашени. Европа протягала към тях ръце и ги зовяла за помощ. Като вятър се носел
златорогият бик. Той се хвърлил в морето и като делфин заплувал по лазурните води.
Вълните се разделяли пред него. Пръските им блестели върху козината му подобно на
диаманти, без дори да я намокрят.
От морските дълбини изплували прекрасните нереиди. Струпали се около бика, за да го
съпроводят. А обкръжен от морските божества, отпред върху своята колесница се носел
самият бог на моретата Посейдон. Той укротявал вълните с тризъбеца си, за да може пътят
пред неговия велик брат Зевс да бъде равен. Европа седяла на гърба на бика и треперела от
страх. С едната ръка се държала за златните му рога, а с другата повдигала края на
пурпурната си дреха, за да не се намокри от морските вълни. Напразно се страхувала тя.
Морето шумяло ласкаво и до нея не стигали солените му пръски. Морският вятър развявал
къдрицитена красивото момиче и наметалото му. Брегът оставал все по-далеч и по-далеч,
докато най-после се скрил в далечината. Наоколо се виждало само морето, което опирало в
синьото небе.
В морската далечина съвсем скоро се показали бреговете на Крит. Бикът Зевс доплувал
бързо до него със скъпоценния си товар на гърба. Европа станала жена на Гръмовержеца и
оттогава заживяла на остров Крит. От Зевс родила трима синове - Минос, Радамант и
Сарпедон. Тяхната слава на силни и могъщи синове на царя на боговете и хората се разнесла
по целия свят.

[31] По поемата на Мосх "Идилии".

 Кадъм[32]
Царят на Сидон Агенор се натъжил много, когато узнал, че дъщеря му Европа е отвлечена
от превърналия се в бик Зевс. Нищо не могло да утеши страдащия владетел. Той извикал
тримата си синове - Фойникс, Киликс и Кадъм, и ги изпратил да търсят сестра си. Без нея не
трябвало да се връщат у дома. Агенор дори ги заплашил със смърт. Тръгнали момчетата да
търсят Европа. Много скоро Фойникс и Киликс се разделили с брат си Кадъм и основали две
царства: Финикия, където управлявал Фойникс, и Киликия - там цар станал Киликс.
Единствено Кадъм продължил пътя си, за да изпълни повелята на баща си и да намери
сестра си. Дълго се скитал той по света и разпитвал навсякъде за Европа. Но нима можел да
я намери, щом самият Зевс лично я бил скрил от всички! Най-накрая, загубил всякаква
надежда и страхувайки се да се прибере у дома, младежът решил да остане завинаги в
чужбина. Пристигнал в свещения град Делфи и попитал оракула на стрелометеца Аполон в
коя страна да се засели и да основе град. Оракулът му отговорил така:
- На самотна поляна ще видиш крава, която никога не е впрягана. Последвай я и там,
където тя легне на тревата, вдигни градскитестени, а страната кръсти Беотия.
След като чул отговора, Кадъм напуснал делфийското светилище. Едва излязъл от вратата
му, и видял белоснежна крава. Тя пасяла на поляната, без да я пази никой. Като славел
великия Аполон, младежът тръгнал след нея заедно с верните си сидонски слуги. Вече
преминавал долината на река Кефис, когато кравата изведнъж се спряла. Вдигнала глава към
небето и измучала силно. Погледнала към следващите я воини и спокойно легнала на
зелената трева. Кадъм паднал на колене. Благодарил на Аполон и целувайки земята на новата
си родина, призовал благоволението на боговете на непознатите за него планини и долини.
Първото, което направил, бил каменен жертвеник, за да принесе жертва на Зевс. Но тъй като
нямало вода, за да извърши приношението, изпратил верните сидонци за вода.
Недалеч се простирала вековна гора. До дърветата й никога не се била докосвала брадва.
Сред нея се намирала дълбока пещера, цялата обраснала в храсти.
Около нея били натрупани грамадни камъни. От пещерата бликал и ромолял сред
камъните извор с кристално чиста вода. Вътре живеел грамаден змей, посветен на бога на
войната Арес. Очите му светели като огън. От голямата му уста с три реда отровни зъби се
подавало тройно жило. На главата му страховито се клател златен гребен. Когато слугите на
Кадъм се приближили до извора и напълнили съдовете със студена вода, чудовището
изпълзяло от пещерата и със страшно съскане заизвивало сред камъните огромното си тяло.
От страх слугите пребледнели и изтървали съдовете, вцепенени от вледеняващ ужас. Змеят
се изправил на опашката си, а главата му се извисила с разтворената си паст над вековните
дървета. Още преди да помислят за бягство или да се защитят, чудовището се нахвърлило
върху тях. Така слугите на Кадъм загинали до един.
Братът на Европа дълго ги чакал да се завърнат. Слънцето започнало да клони на запад.
Сенките се удължавали, а слугите му все не идвали. Зачудил се Кадъм къде ли са пропаднали
сидоняните и защо се бавят. Най-после, обвит в лъвска кожа като в броня, запасал остър меч
и с копие в ръцете, тръгнал да ги търси. Най-сигурната му защита била изключителното му
мъжество. Едва навлязъл в гората, и младежът видял разкъсаните тела на верните си слуги.
До тях лежал грамаден змей. Обзет от мъка и гняв, Кадъм възкликнал:
- О, мои верни слуги, аз съм вашият отмъстител! Или ще отмъстя за вас, или заедно ще
слезем в мрачното царство на сенките!
Вдигнал огромен като скала камък и го хвърлил срещу змея. Силният удар можел да събори
крепостна кула, но чудовището останало невредимо. Защитили го твърдите като стомана
люспи, които покривали тялото му. Тогава Кадъм размахал копието си и с все сила го забил в
гърба на змея. Стоманените люспи не спасили чудовището от силния удар на копието, което
влязло до самата дръжка в тялото му. Змеят се заизвивал и се опитал да го измъкне със зъби
от раната. Напразни обаче били усилията му - копието си останало дълбоко забито.
Единствено успял да отчупи дръжката му. Шията му се издула от черна отрова. От ярост от
устата му избила пяна. Свирепо съскане се разнесло надалеч на всички страни. Диханието
му изпълнило въздуха със страшна смрад. Аресовият змей ту се извивал на огромни обръчи
по земята, ту се въртял и бясно се издигал нагоре. Повалял дървета, като ги изтръгвал от
корен. С опашката си разхвърлял огромни камъни на всички страни. Опитал се да захапе с
отровната си паст смелия Кадъм. Той се прикривал с лъвската кожа като с щит, а с меча си
удрял безжалостно чудовището. Змеят захапвал меча на героя, но само изтъпявал зъбите си,
без да може да счупи оръжието.
Най-накрая синът на Агенор успял със силен удар в шията да прикове змея към един дъб.
Столетното дърво се огънало под тежестта на чудовището. Кадъм гледал с изненада
победения звяр и се удивявал на големината му. Изведнъж се чул непознат глас:
- Защо стоиш, сине на Агенор, и се дивиш на убития от тебе змей? Скоро и на теб хората
ще се дивят, защото и ти ще бъдеш превърнат в змей.
Огледал се Кадъм на всички страни, за да види откъде идва тайнственият глас. Настръхнал
от ужас героят, като чул предсказанието. Косите му щръкнали от страх. Стоял пред мъртвия
змей и едва не загубил съзнание. Тогава пред него се появила любимата дъщеря на Зевс -
Атина Палада. Тя му заповядала да извади зъбите на змея и да ги посее в земята като семена
в разорано поле.
Кадъм сторил това, което музаповядала богинята с очи на сова. Едва посял змейските зъби
и, о, чудо! От земята се показали първо остриетата на копия, след това пищните гребени на
шлемове, главите на воини, раменете им, покритите с ризници гърди, ръцете с щитове. Така
от зъбите на дракона израсъл цял отряд въоръжени воини. Като видял новия и непознат враг,
храбрецът хванал здраво меча си. Един от родените от земята войници му казал:
- Не се хващай за меча! Пази се да не се месиш в междуособен бой!
Воините започнали страшна и кървава битка помежду си. Избивали се един друг с
мечовете. Мятали тежките си копия и падали мъртви на току-що родилата ги земя. Когато
останали само петима, единият от тях по заповед на Атина Палада хвърлил на земята
оръжието си в знак на мир. Сключили воините помежду си здрава братска дружба. Воините,
които се били родили от засетите в земята зъби на дракона, станали верни помощници на
Кадъм при строежа на Кадмея - крепостта на седемвратата Тива.
Братът на Европа основал великия град Тива. Дал на гражданите закони и уредил цялата
държава. А боговете на Олимп му дали за жена прекрасната дъщеря на Арес и Афродита -
Хармония. Сватбеният пир на великия основател на Тива бил великолепен и пищен. На
сватбата дошли всички олимпийци и богато дарили новобрачните.
Кадъм станал един от най-могъщите царе на Гърция. Безбройни били богатствата му.
Многобройна и непобедима била войската му. Начело на нея стояли воините, които земята
била родила от зъбите на змея. Всеки си мислел, че вечна радост и щастие трябва да царят в
дома на сина на Агенор. Но олимпийците не му пратили само радост и щастие. Много мъка
трябвало да изпита основателят на Тива. Пред очите му загинали двете му дъщери - Семела и
Ино. Вярно, след смъртта им те били приети в свитата на олимпийските богове, но все пак
Кадъм загубил толкова обичаните си деца. Внукът му Актеон, син на дъщеря му Автоноя,
станал жертва на богинята Артемида. Така Кадъм оплаквал и внука си.
На старини съсипаният от тежка мъка Кадъм напуснал седемвратата Тива. Заедно с жена
си Хармония дълго се скитали из чужбина. Най-накрая пристигнали в далечната Илирия. С
болка в сърцето братът на Европа си спомнил за всичките нещастия, които били сполетели
дома му. Спомнил си за борбата със змея и думите, които бил произнесъл тогава непознатият
глас.
- Дали змеят, който убих тогава, не е бил посветен на боговете? - си казал Кадъм. - Ако
заради неговата гибел те ме наказват толкова тежко, не е ли по-добре да се превърна в змия?
Едва бил промълвил това, и тялото му се покрило с люспи. Краката му се сраснали и се
превърнали в дълга виеща се змийска опашка. С ужас и със сълзи на очи протегнал той към
Хармония ръце и я призовал:
- Ела при мен, Хармония! Докосни ме, докосни ръцете им, докато не съм се превърнал в
змия!
Искал да й каже още много неща, но езикът му се разцепил на две и от гърлото му
излизало само едно съскане. Притичала до него Хармония:
- О, Кадъм! - възкликнала тя. - По-скоро се освободи от този образ! О богове, защо не ме
превърнете и мен в змия!
Превърналият се в огромна змия Кадъм се увил около своята вярна жена. Близнал лицето й
с раздвоения си език. А Хармония гледала с огромна мъка покритото с люспи змийско тяло.
Тогава боговете я превърнали и нея в змия. Така заживели двете змии - Кадъм и Хармония.
Двамата завършили живота си като змии.

[32] По поемата на Овидий "Метаморфози".

 Зет и Амфион
Антиопа - дъщерята на речния бог Азоп, живеела в град Тива. Била толкова красива, че
Гръмовержеца Зевс се влюбил лудо в нея. От царя на Олимп Антиопа родила двама синове
близнаци, които кръстила Зет и Амфион. Тъй като се страхувала много от баща си, понеже
тайно била встъпила в брак със Зевс, решила да се отърве от децата си. Сложила ги в една
кошница и ги занесла в планината. Дъщерята на Асоп била си-гурна, че бащата на момчетата
няма да позволи те да загинат и ще се погрижи за съдбата им. Така и стана-ло. Зевс изпратил
един овчар до мястото, където били изоставени бебетата Зет и Амфион. Той намерил
момчетата и ги прибрал у дома си, за да ги отгледа и възпита. Така синовете на Антиопа
раснали в дома на овча-ря. Но още от детството си те се различавали по характер един от
друг. Зет бил силен, ставал рано и помагал на овчаря да пасе стадата. Амфион пък се славел с
кроткия си и приветлив характер. Нищо не го привличало толкова много, както музиката.
Когато синовете на Зевс пораснали, Зет станал силен воин и храбър ловец. По сила и ловкост
никой не можел да го надмине. Единственото, което го радвало най-много, били звукът на
оръжието по време на бой и ловът на диви животни. Амфион бил любимецът на Аполон.
Единственото, което му доставяло истинска радост и се чувствал безкрайно щастлив, било,
когато свирел на златострунната лира. Тя му била подарена от сребролъкия син на Латона.
Момчето свирело божествено на лирата и от музиката му дърветата и скалите оживявали.
Двамата братя продължавали да живеят при овчаря и не знаели кои са родителите им. А
през това време майка им Антиопа чезнела под властта на суровия тивански цар Лик и жена
му Дирка. Била окована в тежки вериги и хвърлена в мрачна тъмница. Там не прониквал
нито един слънчев лъч. Но Зевс не могъл да понесе тази жестокост и я освободил. Изведнъж
от нея се свлекли тежките вериги. Вратите на тъмницата се разтворили с шум и трясък и
жената избягала в пла-нината. Там се скрила в колибата на същия овчар, който бил открил и
прибрал двете й деца.
Скоро след като я приютил овчарят, при него се появила жестоката царица Дирка. Заедно с
още тивански жени тя организирала в гората весел празник на бог Дионис. Бродейки из
гъстата гора с венец от бръшлян и с тирс в ръцете, случайно стигнала до колибата на овчаря.
Щом зърнала там Антиопа, в жестокото й сърце избухнала неудържимо цялата й омраза към
нея. Тя решила да погуби нещастната Антиопа. Коварната и зла царица извикала Зет и
Амфион и оклеветила пред тях невинната им майка. Убедила ги да я завържат за рогата на
див бик, за да може той да я разкъса на парчета. Двете момчета били готови да изпълнят
искането на царицата. Но когато уловили един бик и се канели да привържат Антиопа към
рогата му, за неин късмет пристигнал овчарят. Като видял какво се готвят да сторят братята,
той се развикал гневно:
- Нещастници, какво ужасно престъпление се каните да извършите! Искате, без дори да
подозирате, да подложите на жестока смърт собствената си майка! Да, Антиопа е вашата
майка!
Зет и Амфион изпаднали в ужас, когато разбрали какво злодеяние щели да извършат по
вина на коварната и коравосърдечна Дирка. В гнева си те хванали тиванската царица, която
била оклеветила грозно майка им. Привързали я за рогата на бика и казали:
- Умри ти самата от тази смърт, на която беше обрекла майка ни! Нека тя да ти е
заслуженото наказание и за жестокостта, и за клеветничеството ти!
Дирка загинала в големи мъки. По същия начин двамата братя отмъстили за майка си и на
Лик, царя на Тива. След като го убили, те завладели седемвратата Тива и поели нейното
управление.
Когато станали царе на града, Зет и Амфион решили да го укрепят. Единствено високата
крепост Кадмея, построена от Кадъм, била защитена от здрави стени, а целият останал град
бил беззащитен. Братята сами построили крепостните стени около града. Колко различен
бил трудът им! Могъщият като титан Зет носел огромните каменни блокове. Напрягайки
всички сили, той ги подреждал един върху друг. Амфион обаче не носел камъни.
Очарователните звуци на неговата златострунна лира ги карали сами да се движат и да се
подреждат във висока и непревземаема стена.
Славата на великите герои Зет и Амфион се разнесла далеч зад пределите на Гърция. Дори
любимецът на боговете на Олимп Тантал дал за жена на Амфион дъщеря си Ниоба. А Зет се
оженил за Аедона, дъщеря на царя на Ефес Пандарей. Но и двете жени донесли само
нещастия в домовете на синовете на Антиопа.
 Ниоба[33]
Жената на тиванския цар Амфион - Ниоба, родила седем синове и седем дъщери.
Дъщерята на Тантал се гордеела много с децата си. Те били прекрасни като богове. Но тя се
оказала неблагодарна за щастието, богатството и прекрасните деца, с които я дарили
олимпийските богове.
Един ден по улиците на седемвратата Тива минавала дъщерята на слепия гадател Тирезий -
пророчицата Манто. Тя зовяла тиванските жени да принесат жертва на богинята Латона и на
близнаците й - златокъдрия и далекопоразяващ Аполон и девствената Артемида. Тиванките
се вслушали в призива й. Украсили главите си с венци от лаврови клонки и отишли при
олтара на боговете. Единствено гордата със своето могъщество и с това, което й били дарили
боговете, царица Ниоба не пожелала да отиде и да принесе жер-тва на Латона.
Жените останали смутени от високомерните думи на Ниоба. Въпреки това отишли и
извършили ритуала. Смирено молели богинята Латона да не се гневи.
Но богинята Латона вече била чула надменните думи на царицата. Тя призовала децата си
Аполон и Артемида и се оплакала от Ниоба:
- Гордата дъщеря на Тантал наскърби много тежко майка ви. Тя не вярва, че съм богиня! Не
ме признава, въпреки че по могъщество и слава отстъпвам само на великата жена на Зевс -
Хера. Нима вие, моите деца, няма да отмъстите за тази обида? Нима ще оставите Ниоба без
възмездие? Хората ще престанат да ме тачат като богиня и ще разрушат олтарите ми.
Дъщерята на Тантал обиди и вас! Тя ви приравнява вас, безсмъртните богове, до своите
смъртни деца. Ниоба е надменна като баща си Тантал!
Стрелометецът Аполон прекъснал майка си:
- О, свършвай по-бързо! Не казвай нищо повече!
С жалбите си само отдалечаваш наказанието!
- Ще я накажем! Не говори! - възкликнала и разгневената Артемида.
Ядосани, двамата се понесли от върха Кинт към Тива обвити в огромен облак. Зловещо
тракали в колчана на бога златните му стрели. Пристигнали до Тива и невидимият Аполон се
спрял на равното поле пред градските порти. Младежите от града се упражнявали в бойни
игри. Точно когато обгърнатият от облак син на Латона се спрял пред седемвратата, двамата
синове на Ниоба - Исмен и Сипил, се носели върху буйни коне, загърнати в пурпурни
плащове. Изведнъж Исмен, прободен от златната Аполонова стрела право в гърдите, извикал
от болка. Изпуснал златните поводи и се строполил мъртъв на земята. Сипил също чул
страшния звън на тетивата на лъка на бога и започнал да търси как да се спаси от грозящата
го опасност. Понесъл се из полето като кораб, опънал всичките си платна, който лети по
морската шир, за да се спаси морякът от приближаващата буря. Но смъртоносната стрела
настигнала и другия син на Ниоба. Забила се в гърба му до самия врат. А техните братя -
Файдим и Тантал, намерили смъртта си от друга стрела на бога, когато се борели на полето.

[33] По поемата на Овидий "Метаморфози".

Гибелта на децата на Ниоба
 Двамата се били вкопчили един в друг и тя пронизала и двамата смъртоносно. Момчетата
паднали на земята в предсмъртни стонове. Смъртта изгасила пламъка на живота в очите им
едновременно и изтръгнала от гърдите им последните дихания. Брат им Алпенор се спуснал
към тях, за да им помогне. Когато прегърнал студените тела, златната стрела на Аполон
настигнала и него и пронизала сърцето му. Алпенор паднал бездиханен до мъртвите си
братя. Синът на Латона погнал шестия син на Ниоба - Дамасихтон. Пронизал го с една
стрела в коляното, а с втората, която се забила във врата, изтръгнал живота му. Като видял
какво се случва, последният син на Ниоба - младият Илионей, паднал на колене. Протегнал
ръце към небето и замолил боговете:
- О, пощадете ме, пощадете ме, олимпийски богове!
Молбата му трогнала силно Аполон, но вече било много късно. Към момчето вече летяла
златната стрела и нямало как да я върне обратно. Така било пронизано сърцето и на
последния син на Ниоба. Мълвата за голямото нещастие се разнесла много бързо и стигнала
до майката на мъртвите момчета. Със сълзи на очите слугите съобщили за трагичната им
гибел и на баща им Амфион.
Той не могъл да понесе случилото се и сам пронизал гърдите си с остър меч.
Ниоба ридаела безутешно върху телата на синовете и съпруга си. Целувала студените им
устни, а сърцето й се късало от мъка. В отчаянието си дъщерята на Тантал простряла ръце
към небето, но не милост просила тя. Макар и изгаряща, мъката не смекчила жестокото й
сърце. Гневно извикала:
- Жестока Латона, радвай се на това, което извърши! Весели се, докато сърцето ти не се
насити на моята мъка! Съпернице, ти победи! Но какво говоря, не ти си победителката! Аз,
злощастната, все още имам повече деца от теб, щастливата! И въпреки че около мен лежат
бездиханните тела на моите синове, аз те победих. Останах с повече рожби от теб!
Едва спряла да нарежда Ниоба, и се раздал страшен звън на тетива. Ужас обзел всички, а
царицата единствено останала спокойна. Нещастието й вдъхнало смелост.
Но ненапразно била звъннала тетивата на лъка на Артемида. Една от дъщерите на
царицата, която стояла обзета от дълбока скръб край телата на братята си, паднала поразена
на земята. Отново се повторил звънът на лъка и още една се простила с живота си. Артемида
изстреляла шест златни стрели по сестрите на загиналите момчета. На земята след тях
останали още шест бездиханни тела на младите дъщери на царицата. Последната от седемте
щерки се хвърлила към майка си и се скрила в диплите на роклята й.
 Мъката най-после пречупила сърцето на жестоката царица.
- Поне най-малката ми дъщеря пожали, велика Латона - помолила се Ниоба, изпълнена със
скръб. - Поне нея ми остави!
Но богинята не се смилила над майчините молби. Тя пронизала момичето със седмата
стрела.
Ниоба останала обградена от мъртвите тела на децата и съпруга си. Все едно че се била
вкаменила от мъка. Вятърът не развявал косите й, лицето й било бяло като платно. В очите й
не греела нито една искрица живот. В гърдите й сърцето не биело. Единствено от очите й се
леели потоци от сълзи. Крайниците й се превърнали в студен камък. Изведнъж се извил
бурен вихър. Той пренесъл Ниоба в родината й Лидия. Там високо в планината Сипил
застанала вкаменената Ниоба. От очите й вечно се леят сълзи от мъка.
 Херкулес[34]

Раждането и възпитанието на Херкулес

Цар Електрион, който управлявал Микена, се славел със своите стада. Но един ден
воините от племето телебои начело със синовете на цар Птерелай ги отвлекли. Когато
синовете на микенския владетел поискали да си ги върнат, телебоите ги убили. Тогава цар
Електрион обявил, че ще даде дъщеря си - красивата Алкмена, за жена на онзи, който
отмъсти за смъртта на синовете му и върне стадата. Съдбата се усмихнала на героя
Амфитрион. Той успял без бой да върне отвлечените стада на царя на Микена. Ето как
станало това. След като телебоите отвлекли животните, владетелят им Птерелай оставил
царя на Елида Поликсен да ги пази. Той пък ги предал на Амфитрион, който получил
наградата и се оженил за красивата Алкмена. Но радостта на победителя не траяла дълго. По
време на сватбения пир пламнал лют спор между него и цар Електрион за стадата. В разгара
му Амфитрион убил бащата на Алкмена. Наложило се да бяга с жена си от Микена. За да го
последва в чужбина, Алкмена поставила едно условие: той да отмъсти на Птерелай за
убийството на братята й. След като се установили в Тива и намерили спокоен пристан при
цар Креонт, Амфитрион събрал войска и тръгнал срещу телебоите. Докато отсъствал, Зевс се
влюбил в жена му Алкмена. Приел образа на любимия й мъж и се явил пред нея. Наскоро
след това се върнал и истинският Амфитрион. И така от Зевс и Амфитрион Алкмена
трябвало да роди двама синове близнаци.
В деня, когато се раждал синът на Гръмовержеца, на високия Олимп се събрали боговете.
Щастлив от предстоящото събитие, царят на богове и хора се обърнал към тях:
- Чуйте какво ми заповядва сърцето да ви кажа, богове и богини! Днес ще се роди велик
герой. Той ще властва над всичките си роднини, които водят началото си от моя син -
великия Персей.
Но царствената Хера - жената на Зевс, люто се разгневила, че той е взел за жена смъртната
Алкмена. Решила тя с хитрост да лиши все още нероденото й дете от властта над всички
Персеиди. Криейки дълбоко в сърцето си своята омраза и хитрост, тя казала на Зевс:
- Велики Гръмовержецо, ти не казваш истината! Никога няма да изпълниш обещанието си!
Дай ми великата и ненарушима клетва на боговете, че над всичките си роднини ще властва
този, който се роди днес първи в рода на Персеидите.
Тогава богинята на измамата Ата завладяла съзнанието на Зевс. Без да подозира хитрините
на Хера, той дал ненарушима клетва. Хера веднага напуснал светлия Олимп и се понесла на
златната си колесница право към Аргос. Там тя ускорила раждането на сина на богоравната
жена на Персеида Стенел. Така на бял свят се появил Евристей - слабо и болнаво дете, което
било от рода на Персей. След раждането Хера бързо се завърнала на светлия Олимп и казала
на великия Зевс:
- Чуй ме, мятащи мълнии татко Зевс! В славния Аргос току-що на Персеида Стенел се роди
син, когото кръстиха Евристей. Той се роди пръв в рода днес и трябва да заповядва на всички
Персееви потомци.
Натъжил се великият Зевс. Едва сега разбрал цялото коварство на Хера. Разгневил се люто
и на богинята на измамата Ата, че била замъглила разума му. В яростта си я сграбчил за
косите и я изхвърлил от светлия Олимп. Повелителят на богове и хора забранил на Ата да се
появява на Олимп. Оттогава богинята на измамата заживяла сред хората.
Зевс решил да облекчи съдбата на своя син. Сключил с Хера ненарушим договор, в който се
казвало, че новороденият му син няма вечно да бъде под властта на Евристей. Синът на
Гръмовержеца трябвало да извърши по поръчение на Евристей дванайсет велики подвига.
След това щял не само да бъде свободен, но и да получи безсмъртие. И тъй като знаел какви
и колко много опасности ще трябва да преодолее синът му, Зевс заповядал на любимата си
дъщеря Атина Палада да му помага. След това той много често се натъжавал, като виждал
как синът му извършва трудни подвизи, служейки при слабия и страхлив Евристей. Не можел
обаче да му помогне, тъй като бил обвързан с тежка клетва пред Хера.
В деня, когато на Стенел му се родил син, Алкмена родила близнаци. По-големият бил
синът на Зевс. Тя го кръстила Алкид. По-малкият бил син на Амфитрион. Него нарекла
Ификъл. Алкид бил бъдещият най-велик герой на Гърция. По-късно прорицателката Пития
го нарекла Херакъл, а римляните го нарекли Херкулес и той се прославил с това име.
Получил безсмъртие и бил приет в рояка на светлите богове от Олимп.
Веднага след раждането на Херкулес Хера започнала да го преследва. Като научила, че
вече се е родил и лежи загънат в пелени заедно с брат си Ификъл, тя изпратила две змии, за
да го погуби. Била настъпила вече тъмна нощ. Тогава двете змии се вмъкнали със святкащи
очи в покоите на Алкмена. Те пропълзели много тихо в люлката на бебетата. Точно когато
искали да се обвият около тялото на малкия Херкулес и да го удушат, синът на Зевс се
събудил. Протегнал малките си ръчички към тях, хванал ги и ги стиснал с такава огромна
сила, че ги удушил веднага. Алкмена скочила ужасена от леглото си. Намиращите се в същата
стая жени се разкрещели при гледката на двете змии. Всички се хвърлили към люлката на
Алкид. Чувайки виковете на жените, в покоите се втурнал с гол меч в ръка и Амфитрион.
Всички обградили люлката и останали изумени при вида на необикновеното чудо. Малкият,
току-що роден Херкулес стискал две грамадни змии и те все по-слабо се виели в ръчичките
му. Поразен от силата на приемния си син, Амфитрион извикал в двореца гадателя Тирезий и
го попитал за съдбата на новороденото. Той пророкувал, че Херкулес ще извърши много
велики подвизи. Предсказал, че в края на живота си ще стане безсмъртен.
След като разбрал каква велика слава чака по-големия син на Алкмена, Амфитрион му дал
възпитание, достойно за герой. Грижел се не само за развиването на силата му, но и за
образованието му. Добри учители го учили да чете и да пише, да пее и да свири на лира. Но
Херкулес не постигнал чак такива големи успехи в музиката и науките, каквито имал в
борбата, стрелбата с лък и умението да владее оръжието. Често учителят му по музика Лин,
брат на Орфей, се сърдел на своя ученик и дори го наказвал. Един път по време на урок Лин,
раздразнен от нежеланието на Херкулес да учи, го ударил. Младият герой се разсърдил люто
и грабнал лирата. Без да си мери силата, той ударил с нея учителя си по главата. Ударът с
лирата бил толкова силен, че Лин паднал мъртъв намясто. Тогава извикали Херкулес в съда,
за да го съдят за убийство. Оправдавайки се, синът на Алкмена казал:
- Та нали най-справедливият сред съдиите - Радамант, казва, че всеки ударен може да
отвърне на удара с удар.
Съдиите оправдали Херкулес. Баща му Амфитрион обаче се уплашил, че пак може да се
случи нещо подобно, и го изпратил да пасе стадата в гористия Китерон.

Херкулес в Тива
След като изпълнил заповедта на баща си и отишъл да пасе стадата в горите на Китерон,
Херкулес израснал могъщ юноша. Момчето било високо с една глава над другите. Силата му
далеч надхвърляла човешката. Още щом го зърнели, веднага познавали в него сина на Зевс.
Най-вече го издавали очите. От тях струяла божествена светлина. По майсторство във
военните упражнения нямало равен на него. Херкулес владеел лъка и копието безпогрешно.
Още като юноша убил страшния китеронски лъв, който живеел на върха на планината, а
кожата му наметнал върху силните си плещи като плащ. Вързал големите лапи отпред на
гърдите си, а кожата на главата му служела като шлем. Отишъл в Немейската гора и
изтръгнал заедно с корените един твърд като желязо ясен и си направил огромен боздуган.
Хермес му подарил меч, Аполон - лък и стрели, Хефест - златна ризница. Самата Атина му
изтъкала дрехата.
Когато възмъжал, героят Херкулес победил царя на Орхомен Ергин, на когото Тива всяка
година плащала огромни данъци. Ергин се простил с живота си по време на люта битка с
героя. След това Херкулес наложил на Орхомен двойно по-голям данък от този, който Тива
била плащала всяка година. За този голям подвиг царят на Тива Креонт му дал за жена
дъщеря си Мегара, а боговете ги дарили с трима прекрасни синове.
Щастливо живял Херкулес в седемвратата Тива. Великата богиня Хера обаче продължавала
да изпитва огромна омраза към сина на Зевс. Изпратила му тя страшна болест, която го
лишила от разум. В пристъп на ярост героят убил всичките си деца и децата на брат си
Ификъл. Когато припадъкът преминал, Херкулес потънал в дълбока скръб. След като се
пречистил от мръсотията на престъплението, което бил извършил неволно, той напуснал
града. Отправил се към свещения град Делфи, за да попита Аполон какво да прави по-
нататък. Богът заповядал на сина на Зевс да замине за Тиринт. В родината на прадедите си
трябвало да служи на Евристей дванайсет години. Чрез устата на Пития синът на Латона
предсказал на Херкулес, че по заповед на Евристей щял да извърши дванайсет велики
подвига и за тях щял да получи безсмъртие от боговете на Олимп.

Херкулес на служба при Евристей

И така, Херкулес се заселил в Тиринт и станал слуга на страхливия и слаб Евристей, който
много се боял от могъщия герой и не го допускал да стъпи в Микена. Своите заповеди до
сина на Зевс той предавал по пратеника си Копрей.

Немейският лъв (първи подвиг)

Преселилият се в Тиринт герой не чакал дълго, за да получи първата заповед на цар

Евристей. Тя гласяла, че трябва да убие Немейския лъв. Живот на огромното и ужасно
чудовище били дали Тифон и Ехидна.
То живеело край град Немея и опустошавало цялата околност. Без да се замисли, храбрият
Херкулес се отправил да извърши опасния подвиг. Щом пристигнал в Немея, веднага тръгнал
към планината да търси леговището на звяра. Някъде към пладне героят стигнал до
склоновете на планината. Никъде не се виждала жива душа - нито овчари, нито земеделци.
Всичко живо бягало далеч от тези места. Страхувало се от ужасния лъв. Дълго героят
обикалял гористите склонове и долините, за да търси леговището му. Най-накрая, когато
слънцето вече започвало да клони към залез, го открил в едно тясно и мрачно дефиле. Звярът
живеел в огромна тъмна пещера. Тя имала два изхода. Херкулес набързо затрупал единия с
огромни камъни и започнал да чака чудовището, скрит зад грамадата. Огромният лъв се
задал надвечер, когато започнало да се смрачава. Косматата му грива се влачела по земята.
Опънал героят лъка си и пуснал по него една след друга три стрели. Те обаче отскочили от
кожата му, без дори да го наранят. Тя била твърда като стомана. Страховито заревал лъвът и
от рева му всичко се затресло. Сякаш гръм поразил планината.
Звярът се заоглеждал на всички страни. С пламтящите си яростни очи търсел из дефилето
този, който се бил осмелил да стреля по него. Щом съзрял Херкулес, се нахвърлил с огромен
скок срещу него. В този момент боздуганът на героя светнал като ярка мълния и със страшен
удар се стоварил върху главата на лъва. Животното паднало на земята замаяно от удара.
Тогава Херкулес се хвърлил върху него и го удушил със силните си, яки ръце. Хвърлил върху
могъщите си плещи убития лъв и се върнал в Немея. Там принесъл жертва на Зевс и в чест на
първия си подвиг учредил немейските спортни игри. Когато Херкулес се появил в Микена с
убитото чудовище, Евристей пребледнял от страх, щом го погледнал. Разбрал каква
нечовешка сила притежава Херкулес. Веднага издал заповед героят да не припарва до
портите на Микена. Дори когато Херкулес носел доказателствата от извършените от него
подвизи, цар Евристей с ужас гледал от високите микенски стени тези доказателства.

Лернейската хидра (втори подвиг)

След като Херкулес извършил първия си подвиг, Евристей го изпратил да убие Лернейската
хидра. Тя била страховито чудовище с тяло на змия и с девет глави на дракон. Също като
Немейския лъв била рожба на Тифон и Ехидна. Живеела в блатата около град Лерна. Когато
изпълзявала от леговището си, унищожавала цели стада добитък и опустошавала цялата
околност. Борбата с деветглавата хидра била опасна. Една от главите й била безсмъртна. Без
да се страхува, Херкулес тръгнал към град Лерна. Заедно с него бил и синът на Ификъл -
Йолай. Стигнали при блатата. Синът на Зевс оставил момчето с колесницата в близката гора,
а сам тръгнал да търси хидрата. Открил я в една пещера, която била оградена от блато. Тогава
героят нажежил до червено стрелите си и започнал да ги праща една след друга в тялото на
чудовището, което страшно много се разярило. То изпълзяло от мрачната пещера, като
извивало змийското си тяло, покрито с блестящи люспи. Хидрата се изправила
застрашително на огромната си опашка и се канела да се нахвърли върху Херкулес. Той
настъпил здраво с крака си тялото й и го притиснал към земята. Деветглавото чудовище
увило около крака му огромната си опашка и се опитало да го повали. Но синът на Зевс стоял
здраво и непоколебимо като скала. Замахнал с боздугана си и една след друга смазвал
главите на хидрата. Оръжието свистяло и порело въздуха като бурен вятър. Въпреки това
хидрата била още жива. Херкулес забелязал, че на мястото на всяка смазана глава израстват
две нови. Освен това на помощ й се притекъл чудовищен рак, който излязъл от блатото и
впил щипците си в крака на героя. Тогава Херкулес извикал приятеля си Йолай. Той убил
рака и запалил част от близката гора. С горящите клони на дърветата изгарял шиите на
хидрата, след като Херкулес откъснел с боздугана си главите й. Животното започнало да
оказва все по-слаба и по-слаба съпротива на Зевсовия син. Най-после била откъсната и
безсмъртната глава. Огромната хидра се строполила мъртва на земята. След това
победителят Херкулес заровил дълбоко в земята безсмъртната й глава. Затиснал мястото с
огромна скала, за да не може тя отново да се появи на бял свят. След това се заел да насече
тялото на хидрата на парчета. А върховете на стрелите си натопил в отровната й жлъчка.
Оттогава раните, които нанасял героят със стрелите си, оставали неизлечими. С голяма
тържественост се завърнал той в Тиринт. Там вече го очаквало новото поръчение на
Евристей.

Стимфалските птици (трети подвиг)

Евристей възложил на Херкулес да изтреби Стимфалските птици, които били превърнали

околностите на град Стимфал едва ли не в пустиня. Нападали хора и животни, като ги
разкъсвали на парчета с медните си нокти и клюнове. Но най-страшното било, че перата им
били от бронз. Когато летели, ги пускали като стрели върху този, когото искали да нападнат.
Трудно му било на Херкулес да изпълни това Евристеево поръчение. На помощ му се
притекла войнствената Атина Палада. Тя дала на героя два медни тимпана, изковани от бог
Хефест, и му заповядала да застане на един висок хълм близо до гората, където гнездели
Стимфалските птици, и да удря инструментите. Когато птиците излитали, той трябвало да ги
прострелва с лъка си. Херкулес така и направил. Изкачил се на хълма и заудрял тимпаните.
Вдигнал се голям шум, който стреснал птиците. Те излетели над гората в голямо ято и
закръжили над нея. Като дъжд се посипали върху земята острите им, подобни на стрели
пера. Нито едно не улучило застаналия на високото герой. Тогава той свалил лъка си и
започнал да прострелва със смъртоносните си стрели птиците. Уплашени, те се вдигнали над
облаците и се скрили от погледа му. Така птиците отлетели далеч зад пределите на Гърция.
Стигнали бреговете на Евксинския понт[35] и повече не се върнали край град Стимфал. След
като изпълнил успешно и третото поръчение на Евристей, Херкулес се върнал в Тиринт.
Едва-що пристигнал там, и трябвало да се отправи към още по-труден подвиг.

Керинейската кошута (четвърти подвиг)

Евристей знаел, че в Аркадия живее чудната Керинейска кошута. Тя била изпратена от

Артемида за наказание на хората, като опустошавала полетата. Царят на Микена изпратил
Херкулес да я хване и да му я доведе жива. Тази кошута била необичайно красива. Рогата й
били златни, а краката - медни. Без да знае умора, Керинейската кошута се носела като вятър
из горите и долините на Аркадия. Синът на Зевс я преследвал цяла година. Тя бягала през
горите и равнините, прескачала през дълбоки пропасти и преплувала пълноводни реки. Все
по-далеч и по на север бягала. Героят не изоставал от нея и я преследвал, без да я изпуска от
очи.
Най-накрая в гонитбата Херкулес достигнал крайния север. Там край изворите на река
Истър се намирала страната на хиперборейците. Кошутата се спряла. И точно когато
Херкулес най-после я хванал, тя му се изплъзнала. Като стрела се понесла пак, но този път
на юг. Така преследването започнало отново. Едва чак в Аркадия Херкулес успял да я
настигне, макар че дори след толкова дълго преследване тя не била загубила сили. Отчаян,
че няма да може да я хване, Херку-лес прибягнал към верния си лък. Изпратил една стрела и
ранил златорогатакошута в крака. Най-после успял да я залови. Синът на Зевс метнал
животното върху здравите си плещи и тръгнал към Микена. Тогава пред него застанала
разгневената Артемида и му казала:
- Нима ти, Херкулесе, не знаеше, че тази кошута е моя? Защо ме обиди, като рани моето
животно? Нали знаеш, че аз не прощавам обидите? Или си мислиш, че си по-могъщ от
боговете олимпийски?
Херкулес се поклонил с благоговение пред прекрасната богиня и отвърнал:
- О, велика дъще на Латона, не ме кори! Никога не съм обиждал безсмъртните богове,
които живеят на светлия Олимп. Винаги съм ги почитал с богати жертвоприношения. Никога
не съм се смятал за равен на тях, макар че съм син на Зевс. Не по своя воля преследвах
твоята кошута, а по заповед на Евристей. Самите богове ми заповядаха да му служа. Затова
не посмях да му откажа.
 Артемида простила на Херкулес. Великият син на Гръмовержеца Зевс донесъл в Микена
жива Керинейската кошута и я дал на Евристей.

Еримантският глиган и битката с кентаврите (пети подвиг)

След лова на медноногата кошута, който продължил цяла година, Херкулес успял да си
отдъхне съвсем за кратко. Евристей му дал поредното си поръчение.
Този път героят трябвало да убие Еримантския глиган. Това животно обитавало планината
Еримант и притежавало чудовищна сила. Редовно опустошавало всичко в околностите на
град Псофис. Глиганът бил безпощаден и към хората, като безмилостно ги убивал с
огромните си бивни. Тръгнал Херкулес към планината Еримант. По пътя срещнал мъдрия
кентавър Фол. Той приел с почести великия син на Зевс и му устроил богат пир. По време на
пира кентавърът отворил голям съд с вино, за да почерпи госта си. Ароматът на прекрасното
вино се разнесъл надалеч. Другите кентаври го надушили. Те се разгневили много на Фол, че
е отворил съда. Виното било не само негово, а общо, на всички. Кентаврите нахлули в дома
на Фол. Нападнали него и Херкулес изневиделица точно когато двамата весело пирували,
украсили главите си с венци от бръшлян. Синът на Гръмовержеца не се изплашил. Бързо
скочил от ложето и започнал да хвърля срещу нападателите огромни димящи главни.
Кентаврите побягнали, но героят ги поразявал с отровните си стрели. Продължил да
гипреследва чак до самата Малея. Там те се скрили при Херкулесовия приятел Хирон - най-
мъдрия сред кентаврите. Тичай-ки след тях, героят нахлул в пещерата на Хирон и в гнева си
опънал лъка. Звъннала във въздуха стрелата и пронизала крака на един от кентаврите. Но за
беда - не на враг, а на приятеля му Хирон. Дълбока скръб обхванала Херкулес, когато видял
кого е ранил. Побързал да промие и да превърже раната, но нищо не помогнало. Той много
добре знаел, че рана от стрела, напоена с отровата на хидрата, е неизлечима. А и самият
Хирон много добре знаел, че го очаква мъчителна смърт. За да не страда от раната, по-късно
той доброволно слязъл в мрачното царство на Хадес.
С дълбока скръб Херкулес напуснал Хирон и скоро стигнал до планината Еримант. Там в
гъста гора открил страшния глиган. Подгонил го от гъсталаците със силни викове. Дълго
преследвал глигана. Най-накрая го настигнал в дълбокия сняг, който покривал планинския
връх. Животното било затънало дълбоко в снега. Херкулес се хвърлил отгоре му. Завързал го и
го отнесъл жив в Микена. Когато видял чудовището, Евристей се скрил от страх в огромен
бронзов съд.
 Оборите на цар Авгий (шести подвиг)

Царят на Микена не се забавил с новата задача, която дал на Херкулес. Героят трябвало да
изрине всичкия тор, натрупан в оборите на сина на лъчезарния бог Хелиос и цар на Елида -
Авгий. Богът на слънцето бил дарил обичния си син с несметни богатства. Най-многобройни
били стадата му. В тях имало триста бика с бели като сняг крака. Двеста бика били червени
като сидонски пурпур. Дванайсет бели като лебеди бика били посветени на бог Хелиос.
Един имал необикновена красота и сияел подобно на небесна звезда. Херкулес предложил
на Авгий да му изчисти оборите за един ден. За награда поискал да му даде част от стадата
си. Царят на Елида веднага се съгласил. Струвало му се невъзможно огромната работа да
бъде свършена само за един ден. Без да губи време, героят се захванал с нея. Най-напред
пробил две дупки в противоположните страни на стената, която ограждала оборите. През тях
пуснал да текат реките Алфей и Пеней, които отбил самият той. Само за един ден водите им
успели да отнесат целия тор, който се бил натрупал в стопанскиядвор на Авгий. После
Херкулес отново зазидал дупките в стената. Когато синът на Зевс отишъл при царя на Елида
да поиска наградата си, гордият владетел се отметнал. Не му дал обещаната една десета от
стадата си и се наложило героят да се завърне с празни ръце в Тиринт.
След няколко години обаче славният герой не пропуснал да отмъсти на царя на Елида.
Вече свободен от службата си при Евристей, синът на Зевс събрал огромна войска и нахлул в
Елида. В кръвопролитната битка той победил Авгий и го поразил с отровната си стрела.
След победата Херкулес събрал войската си и огромната плячка край град Пиза. Принесъл
богата жертва на олимпийските богове и сложил началото на олимпийските игри. Оттогава
насетне всички гърци устройвали на всеки четири години състезания на свещената равнина,
в която Херкулес засадил маслинови дръвчета в чест на богинята Атина Палада.
Героят отмъстил и на всички съюзници на цар Авгий и най-вече на царя на Пилос - Нелей.
Превзел с войската си града, убил Нелей и неговите единайсет синове. Не се спасил и
Нелеевият син Периклимен, който бил надарен от бога на моретата Посейдон с дарбата да се
превръща в лъв, змия и пчела. Синът на Зевс го убил точно когато той се преобразил в пчела,
кацнала върху един от запрегнатите в колесницата на Херкулес коне. Останал жив
единствено Нестор. Впоследствие този Нелеев син се прославил сред гърците със своите
подвизи и мъдрост.

Критският бик (седми подвиг)

 Заради седмото поръчение на Евристей на Херкулес му се наложило да напусне Гърция и
да замине за остров Крит. Царят на Микена бил заповядал да му доведе критския бик.
Красивото животно било дарено на царя на Крит Минос - син на Европа - от Посейдон.
Критският цар трябвало в чест на бога на моретата да принесе в жертва бика, но много му
дожаляло за прекрасното животно и той го оставил в стадата си. А на Посейдон принесъл в
дар един от своите бикове. Тогава морският бог се разгневил много и изпратил на излезлия
от морските дълбини бик бяс. Понесъл се тогава Посейдоновият дар из целия остров и
унищожавал всичко по пътя си. Щом пристигнал на остров Крит, Херкулес успял да хване
бика и го укротил. Метнал се върху широкия му гръб великият герой и така преплувал морето
от Крит до Пелопонес. Довел бика в Микена. Страхливият Евристей се уплашил да остави
Посейдоновия дар в стадата си и го пуснал на свобода. Щом се почувствало отново свободно,
побеснялото животно се понесло на север през целия Пелопонес. Най-накрая стигнало до
Маратонското поле в Атика, където великият атински герой Тезей го убил.

Конете на Диомед (осми подвиг)

След като укротил критския бик по поръчение на Евристей, Херкулес трябвало да замине
за Тракия при царя на бистоните Диомед. Този владетел притежавал нечувани по своята
красота и сила коне. Тъй като никой не бил в състояние да ги удържи, те били завързани към
яслите с железни вериги. Царят ги хранел с човешко месо. Жертва ставали всички чужденци,
които, гонени от бурите, търсели спасение в неговия град.
Тъкмо при този тракийски цар се появил заедно със своите спътници и Херкулес. Героят
успял да завладее конете и ги откарал на своя кораб. Но на самия бряг бил настигнат от
Диомед и неговите войнствени бистони. Като поръчал на Абдер - сина на Хермес, да пази
конете, героят слязъл на брега и там се завързала страшна битка. Макар и да били малцина,
спътниците на Херкулес успели да победят. Самият тракийски владетел паднал мъртъв в
сражението. Когато героят се върнал на кораба, го очаквало голямо нещастие. Това, което
видял, било ужасно - дивите коне били разкъсали Абдер. Изпадналият в дълбоко отчаяние
Херкулес устроил за своя любимец пищно погребение. След като насипал огромен хълм на
гроба му, редом до него основал град. В чест на загиналия си приятел го нарекъл Абдера.
Откарал Диомедовите коне в Микена при Евристей. Той му наредил да ги пусне на свобода.
Дивите коне избягали в планината Ликейон, където в гъстите гори били разкъсани от дивите
животни.
 Херкулес при Адмет[36]
Когато пътувал с кораба си край бреговете на Тракия на път за конете на Диомед, Херкулес
решил да посети стария си приятел цар Адмет. Пътят му минавал край град Фера,
управляван от Адмет.
Лошо време обаче избрал героят за посещение при приятеля си. Огромна мъка царяла в
дома на царя на Фера. Жена му Алкестида трябвало да умре. Причината за тази трагедия се
криела в някогашно предсказание на богините на съдбата. По молба на Аполон великите
мойри били предрекли, че Адмет може да се избави от смъртта, ако в последния му час
някой друг се съгласи да слезе вместо него в мрачното царство на Хадес. Когато наближил
краят му, той помолил престарелите си родители единият от тях да се съгласи да умре
вместо него. Те му отказали. Не се съгласил да умре доброволно вместо своя цар и нито един
от гражданите на Фера. Тогава младата жена на царя Алкестида решила да пожертва живота
си заради любимия си мъж. В деня, когато той трябвало да умре, тя се умила, облякла
погребални дрехи и си сложила украшения. Приближила се до домашното огнище и се
обърнала с гореща молитва към богинята Хестия, която давала щастие на дома:
- О, велика богиньо! За последен път падам на колене пред теб. Моля те, защити децата ми
сирачета! Днес аз трябва да сляза в царството на мрачния Хадес. О, не им давай и те да
умрат без време като мен! Нека животът им да бъде щастлив и богат тук, в родината.
След това Алкестида обиколила всички олтари на боговете и ги украсила с мирта. Най-
накрая влязла в покоите си и обляна цялата в сълзи, паднала върху ложето си. При нея дошли
дъщеря й и синът й. Горчиво ридаели двете деца на гърдите на майка си. Слугините също
ронели сълзи. Отчаян, Адмет прегърнал жена си Алкестида и горещо я молел да не го
напуска. Но тя вече била готова за смъртта. Към двореца на царя на Фера с безшумни стъпки
вече приближавал омразният бог Танатос. Той трябвало с меча си да отреже кичур от косата
на царицата. Сам златокъдрият бог Аполон молел Танатос да отдалечи часа на смъртта на
своя любимец Адмет, но богът бил непреклонен. Алкестида почувствала приближаването на
смъртта и с ужас възкликнала:
- О, приближава се вече към мен ладията на Харон! Превозвачът на души ми крещи
страшно: "Защо се бавиш? Побързай, побързай! Няма време! Не ни бави! Всичко е готово!
Побързай!" О, пуснете ме! Отслабват моите крака. Смъртта наближава и черна нощ покрива
очите ми! О, деца мои! Майка ви вече не е жива! Живейте щастливо! Адмет, твоят живот ми
беше по-скъп от моя! Нека слънцето да свети за теб, а не за мен. Ти не по-малко от мен
обичаш децата ни. Затова те моля - не им довеждай мащеха в дома ни, за да ги обижда!
Неописуемо било и страданието на нещастния Адмет:
- Алкестида, ти отнасяш със себе си цялата радост от живота ми! - извикал той. - Цял
живот ще скърбя за теб! О, богове, богове, каква жена ми отнемате!
Алкестида отвърнала едва чуто:
- Сбогом! Завинаги се затварят очите ми. Сбогом и на вас, деца! Сега вече съм нищо.
Адмет, сбогом!
- О, погледни ни поне още веднъж! Не напускай децата! Нека и аз да умра! - ридаел царят
на Фера.
Алкестида затворила очи. Тялото й изстивало и тя умряла.
Адмет ридаел безутешно над починалата и горчиво оплаквал съдбата си. Той заповядал да
подготвят за любимата му жена пищно погребение и издал заповед осем месеца градът да
оплаква Алкестида - най-добрата сред жените. Целият град бил потопен в скръб. Всички
обичали своята добра царица.
И точно когато се готвели да отнесат Алкестида в гробницата, пристигнал Херкулес.
Отправил се той към двореца, а на портите го посрещнал приятелят му. С почести Адмет
приел великия син на Гръмовержеца Зевс. За да не натъжава госта си, царят на Фера скрил
от него мъката си. Но Херкулес веднага забелязал, че той е дълбоко натъжен. Попитал го
защо скърби. Адмет му отговорил неясно. Героят решил, че е починала някоя негова далечна
роднина, приютена от царя след смъртта на баща й. Владетелят на Фера наредил на слугите
си да настанят приятеля му в стаята за гости и да му устроят богат пир. И за да не стигат до
него скръбните стонове, трябвало да се затворят вратите на женската половина на двореца.
Без да подозира какво голямо нещастие е налегнало Адмет, Херкулес весело пирувал в
двореца и пиел чаша след чаша. На слугите не им било лесно да прислужват на веселия гост,
знаейки, че любимата им господарка вече не е сред живите. Колкото и да се мъчили да
скрият от Херкулес сълзите и скръбта от лицата си, той забелязал, че има нещо. Повикал
един от слугите да се весели с него. Казал му, че чаша вино ще го накара да забрави мъката и
ще изглади бръчките на скръбта от челото му. Слугата отказал. Тогава героят се досетил, че
голяма мъка е налегнала дома на Адмет. Започнал да разпитва слугата какво се е случило с
приятеля му, и накрая той му казал:
- О, чужденецо, жената на Адмет днес слезе в царството на Хадес.
Натъжил се Херкулес. Станало му болно, че пирувал с бръшлянов венец на челото и пеел в
дома на най-добрия си приятел, който бил застигнат от такава голяма мъка. Решил да се
отблагодари на владетеля на Фер, че въпреки сполетялата го скръб така гостоприемно го е
посрещнал в дома си. У великия герой бързо узряло решението да отнеме от мрачния бог на
смъртта Танатос неговата плячка - Алкестида.
След като разбрал къде се намира гробницата на царицата, Херкулес забързал натам.
Скрил се в нея и зачакал кога Танатос ще долети, за да се напие с жертвена кръв. Ето че се
чул шумът на черните крила на бога на смъртта. Повеял гробовен студ. В гробницата долетял
мрачният бог на смъртта Танатос и жадно впил устни в жертвата. Тогава синът на Зевс
изскочил от засадата си и се нахвърлил върху него. Сграбчил бога с могъщите си ръце и
между двамата започнала ужасна борба. Херкулес напрягал всичките си сили в битката с
бога на смъртта. От своя страна Танатос стиснал с костеливите си ръце гърдите на героя.
Лъхнал го с леденото си дихание, а от крилата му се носел смъртен студ. И въпреки това
могъщият Зевсов син победил Танатос. Завързал го и му поискал като откуп да го освободи
да върне живота на Алкестида. Танатос подарил на Херкулес живота на жената на Адмет.
Великият герой я повел обратно към двореца при мъжа й.
След като се завърнал в двореца след погребението на жена си, царят на Фера горчиво
оплаквал голямата си загуба. Тежко му било да остане в празния дворец, но къде можел да
отиде? Завиждал на умрелите. Животът му се струвал омразен и призовавал смъртта.
Танатос бил отнел цялото му щастие и го отнесъл в царството на Хадес. Нямало нищо по-
тежко за него от загубата на любимата му жена! Скърбял
Адмет, че допуснал Алкестида да умре вместо него и че не си отишъл заедно с нея. Тогава
смъртта би ги събрала. Хадес щял да получи две верни една на друга души вместо една и те
заедно щели да преплуват Ахеронт.
Изведнъж пред скърбящия Адмет застанал Херкулес, който водел за ръка една жена,
покрита с воал. Героят помолил приятеля си да остави в двореца му тази жена, докато се
върне от Тракия. Бил я придобил след тежка битка. Тогавацарят го помолил да я заведе
някъде другаде, а не при него. Тежко му било да гледа в двореца си друга жена, когато бил
загубил своята, която толкова много обичал. Херкулес настоявал. Дори поискал самият
Адмет да отведе непознатата вътре в палата. Не позволявал на слугите да се докоснат до нея.
Най-после царят на Фера, който нямал сили да откаже на най-добрия си приятел, хванал
жената за ръка и я въвел в дома си. Тогава Херкулес му казал:
- Адмет, ти я взе! Така че я пази добре! Сега вече спокойно можеш да кажеш, че синът на
Зевс ти е найдобрият приятел. Погледни я! Не прилича ли тя на твоята Алкестида? Престани
да тъгуваш! Отново ще бъдеш доволен от живота!
- О, велики богове - възкликнал Адмет, повдигайки покривалото. - Та това е моята
Алкестида! О, не, не! Това е само сянката й! Тя стои мълчалива и дума не отронва!
 - Не, не е сянка - отвърнал Херкулес. - Това е Алкестида. Аз я извоювах в тежка битка от
повелителя на душите Танатос. Тя ще мълчи, докато не се освободи от властта на подземните
богове, като им принесе изкупителни жертви. Ще мълчи, докато три пъти нощта не смени
деня. Чак тогава ще проговори. Сега сбогом, Адмет! Бъди щастлив и винаги спазвай
прекрасния обичай на гостоприемството, осветен лично от моя баща Зевс!
- О, велики сине на Зевс, ти отново върна радостта в живота ми! - възкликнал Адмет. - С
какво да ти се отблагодаря? Остани ми на гости. Ще заповядам в цялото ми царство да
празнуват победата ти! Ще заповядам да бъдат принесени на боговете велики жертви.
Остани с мен!
Херкулес не останал при Адмет, защото го чакал следващият подвиг. Трябвало да изпълни
поръчение-то на Евристей и да му докара конете на Диомед.

Поясът на Хиполита (девети подвиг)

Походът на Херкулес в страната на амазонките за пояса на Хиполита бил неговият девети

подвиг. По-ясът бил подарен на царицата от бога на войната Арес и тя го носела като знак за
своята власт над всички амазонки. Дъщерята на Евристей - Адмета, която била жрица на
богинята Хера, искала на всяка цена да притежава този пояс. И за да изпълни желанието й,
Евристей изпратил Херкулес да го донесе. Събрал малък отряд великият син на Зевс и се
отправил на далечен път само с един кораб. Макар и да не била голяма дружината, в
неяучаствали славни герои. Сред тях бил и великият юнак на Атика Тезей.
На смелчаците им предстоял далечен и труден път. Трябвало да стигнат до най-далечните
брегове на Евксински понт. Там се намирала страната на амазонките със столица Темискира.
По пътя Херкулес и другарите му спрели на остров Парос. Там управлявали синовете на
Минос. Те убили двама от спътниците на Херкулес и това го разсърдило. Той им обявил
война, в която загинали много жители на острова. Други пък натикал в градовете. Държал ги
под обсада, докато не пратили при него посланици. Те помолили Херкулес да вземе двама от
тях заради убитите му спътници. Щом чул това, Херкулес снел обсадата и за убитите взел
внуците на Минос - Алкей и Стенел.
От Парос Херкулес пристигнал при цар Лик в Мизия[37]. Царят го посрещнал с голямо
гостоприемство. Неочаквано обаче Лик бил нападнат от царя на бебриците. Заедно с отряда
си Херкулес го разгромил, разрушил столицата му и дал на Лик цялата земя на бебриците. В
чест на подвига му царят нарекъл тази страна Хераклея. След този пореден подвиг Херкулес
продължил пътя си. Накрая пристигнал в столицата на амазонките Темискира.
 Славата за подвизите на сина на Зевс отдавна вече била стигнала до страната на храбрите
жени. Затова, когато корабът на героя пуснал котва в Темискира, те излезли начело със
своята царица да го посрещнат. С изненада гледали славния мъж, който се отличавал от
своите другари като безсмъртен бог. Царица Хиполита го попитала:
- Кажи ми, славни сине на Зевс, кое те доведе в нашия град? Мир ли ни носиш или война?
Херкулес отвърнал:
- Не съм пристигнал с войска по своя воля тук, царице, минавайки дълъг път по бурното
море. Изпраща ме владетелят на Микена Евристей. Дъщеря му Адмета иска да притежава
пояса, който ти е подарил бог Арес. Поръчаха ми да го отнеса.
Не било по силите на Хиполита да откаже нещо на Херкулес. Тя била дори готова
доброволно да му даде пояса. Великата Хера обаче, която изгаряла от желание да го погуби,
се превърнала в амазонка. Смесила се с тълпата и започнала да убеждава жените воини да
нападнат войската на Херкулес.
- Той не говори истината - казвала Хера на амазонките. - Дошъл е при вас с коварен план.
Иска да отвлече вашата царица Хиполита и да я направи своя робиня.
Амазонките й повярвали. Грабнали оръжието и нападнали войската на Херкулес. Начело
на армията на амазонките се носела бързата като вятър Аела. Тя първа нападнала Херкулес
подобно на буен вихър. Великият герой отблъснал напора й и я накарал да побегне.
Бързината не й помогнала. Той я настигнал и я погубил с меча си. В битката паднала и
Протоя. Тя успяла да срази седем от спътниците на Херкулес, но не могла да избегне
стрелите на великия син на Зевс. Тогава го нападнали седем амазонки, спътнички на самата
Артемида. Те нямали равни на себе си в изкуството да владеят копието. Прикривайки се зад
щитовете си, метнали копията си по него, но не могли да го улучат. Загинали от боздугана на
героя. Падали на земята една след друга, а доспехите им блестели на слънцето. Заедно с
водачката на войската Меланипа Херкулес взел в плен и Антиопа. Страшните жени воини
били разгромени. Войската им била обърната в бягство. Много от тях загинали от ръцете на
преследващите ги герои. Амазонките били принудени да сключат мир с Херкулес. Хиполита
заплатила за свободата на Меланипа с пояса си. Героите обаче отвели Антиопа със себе си.
Херкулес я дал награда на Тезей заради огромната му храброст. Така синът на Зевс се сдобил
с пояса на Хиполита.

Херкулес спасява дъщерята на Лаомедонт - Хезиона

 По обратния път от страната на амазонките към Тиринт Херкулес пристигнал с
натоварените си на кораби войски в Троя. Когато героите хвърлили котва на брега недалеч от
Троя, пред очите им се разкрила тъжна гледка. Те видели прикована към скала на самия бряг
прекрасната дъщеря на Лаомедонт - Хезиона. Подобно на Андромеда, и тя била обречена да
бъде разкъсана от огромно чудовище, което живеело в морските дълбини. Звярът бил
изпратен на царя от бог Посейдон като наказание заради отказа му да плати на него и на
Аполон за издигането на градските стени на Троя. Гордиятцар, комуто по заповед на Зевс
трябвало да служат двамата богове, дори ги заплашил, че ще им отреже ушите, ако поискат да
им се плаща. Тогава синът на Латона се разгневил и изпратил по владенията на Лаомедонт
ужасен мор. От своя страна Посейдон си отмъстил, като му пратил чудовище. То
унищожавало без пощада всичко в околностите на Троя. За да спаси страната, царят трябвало
да пожертва дъщеря си, като я прикове към скала до морето.
Виждайки нещастното момиче, Херкулес сам предложил да я отърве от мъките. За награда
поискал от баща й конете, които му бил дал Гръмовержеца Зевс като откуп за сина му
Ганимед. Някога орелът на царя на боговете го бил отвлякъл на Олимп. Лаомедонт се
съгласил. Тогава великият герой заповядал на троян-ите да изградят на брега на морето
насип и се скрил зад него. Едва-що Херкулес се бил скрил зад насипа, и от морето изплувало
чудовището. То разтворило огромната си паст и се нахвърлило срещу Хезиона. В този момент
със силен вик иззад заграждението изскочил Херкулес. Той се нахвърлил върху звяра и го
пробол дълбоко в гърдите с двуострия си меч. Така героят спасил дъщерята на троянския цар.
Когато синът на Зевс си поискал наградата, Лаомедонт започнал да съжалява, че му бил
обещал красивите си коне. Не само че не изпълнил думата си, но и дори го прогонил от града
със заплахи. Херкулес напуснал владенията на коварния цар и скътал дълбоко в душата си
огромен гняв срещу безчестието му. И тъй като имал твърде малобройна войска, не можел да
отмъсти на коварния Лаомедонт. Надявал се, че скоро ще може да завладее непристъпната
Троя. Ве-ликият син на Зевс не можел дълго да остане край стените на града. Трябвало да
побърза да занесе в Микена пояса на Хиполита.

Кравите на Герион (десети подвиг)

Скоро след като се завърнал от похода в страната на амазонките, Херкулес се отправил към
нов подвиг. По искане на Евристей трябвало да докара в Микена кравите на великана Герион
- син на Хризаор и океанидата Калироя. Дълъг бил пътят до мястото, където живеел
исполинът. Героят трябвало да стигне до най-западния край на земята. До онези места,
където по залез от небето слиза лъчезарният бог на слънцето Хелиос. Херкулес тръгнал сам
надалечния път, който минавал през Африка, през безплодната пустиня на Либия и през
страните на дивите варвари и стигал до края на земята. И тук той издигнал като вечен
паметник за своя подвиг два високи каменни стълба от двете страни на тесния морски
пролив. Още дълго след това героят трябвало да странства. Стигнал до бреговете на
беловласия Океан и седнал умислен на брега при вечно шумящите му води. Херкулес бил
загрижен как да се добере до остров Еритея, на който Герион пасял стадата си. Денят вече
клонял към края си. Задала се колесницата на Хелиос, която се спускала към водите на
Океан. Ярките лъчи на бога заслепили Херкулес и той бил облян от непоносимо изгарящ
зной. Разгневен, героят скочил и грабнал страшния си лък. Това не ядосало светлия бог на
слънцето. Той приветливо се усмихнал - харесвало му необикновеното мъжество на великия
син на Зевс. Хелиос сам предложил на Херкулес да се качи заедно с него в златната ладия.
Всяка вечер тя превозвала бога и златната му колесница с буйните коне от западния до
източния край на земята. Там се намирал златният дворец на бога на слънцето. Зарадван,
героят смело скочил в ладията и така бързо стигнал до бреговете на Еритея.
Едва бил слязъл на острова, и го надушило страшното двуглаво куче Орфо. Със свиреп лай
то се нахвърлило върху него. Само с един силен удар със страховития си боздуган Херкулес го
убил. Но не само Орфо пазел стадата на Герион. На героя му се наложило да се бие и с
овчаря на стадото - великана Евритион. Героят се справил много бързо и с него. Погнал
Герионовите крави към брега на морето, където го чакала златната ладия на Хелиос. Герион
чул мученето на кравите си и тръгнал към стадото. Когато видял мъртвия Орфо и великана,
той се спуснал след похи-тителя на животните му. Настигнал го чак на морския бряг. Герион
бил чудовищен великан. Имал три туловища, три глави, шест крака и шест ръце. По време на
бой се прикривал с три щита и хвърлял срещу противника си три копия наведнъж. С такъв
гигант се наложило да се сражава Херкулес. На помощ му се притекла войнстващата Атина
Палада. Щом зърнал великана, синът на Зевс пуснал смъртоносната си стрела, която улучила
едно от очите му. След неяполетели втора, трета. Страшно размахал героят тежкия си
боздуган и като мълния поразил с него Герион. Гигантът паднал бездиханен на земята.
Победителят прекарал през бурния Океан със златната ладия кравите от Еритея. След това я
върнал на бог Хелиос. Така половината подвиг бил извършен.
Още много работа предстояла на храбреца. Трябвало да закара кравите в Микена. През
Испания, през Пиренейските планини, през Галия и Алпите, през Италия водел кравите
Херкулес. В Южна Италия близо до град Региум една от тях се откъснала от стадото и през
морския пролив доплувала до Сицилия. Там я видял цар Ерикс, син на Посейдон, и я
прибрал в своите стада. Дълго синът на Зевс търсил животното. Най-накрая помолил бог
Хефест да пази стадото му и преп-лувал пролива до Сицилия. Там в стадата на Ерикс
намерил своята крава. Царят обаче не искал да му я върне и убеден в силата си, предложил
двубой. За награда била определена кравата. Но такъв противник, като Херкулес, не бил по
силите на Ерикс. Синът на Гръмовержеца притиснал в могъщите си обятия царя и го удушил.
Така той върнал в стадото избягалата крава и продължил със стадото нататък. На брега на
Йонийско море богинята Хера пратила бяс по кравите и пощръклелите животни се разбягали
на всички страни. С големи мъки Херкулес успял да събере поголямата част от кравите чак в
Тракия. Най-после ги закарал при Евристей в Микена. Владетелят ги принесъл в жертва на
великата богиня Хера.

Цербер (единайсети подвиг)

Едва завърнал се в Тиринт, Херкулес трябвало отново да тръгне към поредното изпитание,
което му възложил царят на Микена. Това бил единайсетият подвиг, който трябвало да
извърши синът на Зевс на служба при Евристей. Големи трудности му се наложило да
преодолее по време на този подвиг. Героят трябвало да се спусне в мрачното и изпълнено с
ужаси подземно царство на Хадес и да доведе в Микена пазача му - ужасното куче Цербер.
То имало три глави, а на шията му се виели змии. Опашката му завършвала с драконова глава
с огромна паст. Потеглил Херкулес за Лакония и през мрачна пропаст край Тенар на
Пелопонеския полуостров се спуснал в тъмни-ната на подземното царство. До самия вход на
царството на Хадес той видял срасналите се със скалата герои Тезей и царя на Тесалия
Пейритой. Боговете ги били наказали така, защото искали да отвлекат жената на Хадес
Персефона. Тезей се примолил на Херкулес:
- О, велики сине на Зевс, освободи ме! Виждаш на какви мъчения съм подложен. Само ти
единствен можеш да ме избавиш от тях!
Протегнал към него ръка героят и го освободил. Когато поискал да стори същото с
Пейритой, земята се разтресла. Херкулес разбрал, че боговете не желаят освобождаването
му. Героят се покорил на волята на боговете и продължил нататък в мрака на вечната нощ. В
подземното царство го въвел пратеникът на боговете и водач на душите на умрелите Хермес.
Спътница на героя била най-любимата дъщеря на Зевс - Атина Палада. Когато Херкулес
стъпил в царството на Хадес, в ужас се разлетели сенките на умрелите. При вида му не
избягала единствено сянката на героя Мелеагър. Тя се обърнала с молба към сина на Зевс:
- О, велики Херкулесе! В името на нашето приятелство те моля само за едно - смили се
над осиротялата ми сестра Деянира! След смъртта ми тя остана беззащитна. Ожени се за
нея, стани нейна защита!
Херкулес обещал да изпълни молбата на приятеля си и продължил след Хермес нататък.
Срещу него се издигнала зловещата сянка на горгоната Медуза. Страховито протегнала тя
медните си ръце и замахала със златните си криле, а на главата й съскали змии.
Безстрашният герой веднага се хванал за меча, но Хермес го спрял с думите:
- Не се хващай за меча! Не виждаш ли, че това е безплътна сянка? Тя не те заплашва с
гибел!
Много ужаси видял по пътя си синът на Зевс. Найпосле застанал пред трона на Хадес. С
възторг гледа-ли на безстрашния храбрец, спуснал се във владенията на мрака и скръбта,
владетелят на царството на умрелите и жена му Персефона. Подпрял се на огромния си
боздуган, с наметната върху плещите му лъвска кожа и с преметнат през раменете лък,
Херкулес стоял величествен и спокоен пред трона на Хадес. Хадес любезно поздравил сина
на своя велик брат Зевс. Попитал кое го е заставило да напусне света на слънцето и да слезе в
царството на мрака. Покланяйки се пред царя, Херкулес отвърнал:
- О, владетелю на душите на умрелите, велики Хадес! Не се гневи на молбата ми, с която
съм дошъл при тебе, всесилни! Много добре знаеш, че не по своя воля съм дошъл да те моля.
Позволи ми, владетелю Хадес, да отведа в Микена триглавото ти куче Цербер. Това ми
поръча Евристей, при когото служа по заповед на светлите олимпийски богове.
Хадес отвърнал на героя:
- Ще изпълня молбата ти, сине на Зевс. Но ти си длъжен без оръжие да го укротиш. Ако
успееш, ще ти разреша да го отведеш при Евристей.
Херкулес дълго търсил Цербер из подземното царство. Най-после го открил на бреговете
на река Ахеронт и го хванал за шията със здравите си, силни като стомана ръце. Страшно
завило кучето и изпълнило с воя си цялото подземно царство. Опитало да се отърве от
прегръдката на героя, но той го стискал още поздраво. Тогава Цербер обвил около крака на
храбреца опашката си и драконовата глава впила всичките си зъби в тялото му. Всичко било
напразно. Могъщият Херкулес все по-силно и по-силно стискал врата му. Накрая,
полузадушен, Цербер паднал на земята в краката на героя. Така той бил укротен и Херкулес
го повел от царството на мрака към Микена. Когато излезли на светлото, Цербер се изплашил
до смърт. Целият се покрил със студена пот. Отровна пяна избила от трите му усти и капела
по земята. Навсякъде, където паднели капките, израствали отровни треви.
Синът на Зевс довлякъл звяра до стените на Микена. Щом зърнал страшното триглаво
куче, страхливият Евристей изпаднал в ужас. Едва ли не на колене замолил той Херкулес да
върне Цербер в царството на Хадес. Героят изпълнил молбата му и върнал обратно в мрака
страшния звяр.

Ябълките на Хесперидите (дванайсети подвиг)

Последният, дванайсети подвиг, който трябвало да извърши Херкулес по време на службата

си при Евристей, бил най-трудният. Трябвало да отиде при великия титан Атлант, който
крепял на плещите си небесния свод. От неговите градини, за които се грижели дъщерите му
Хесперидите, да донесе три златни ябълки. Плодовете растели на златно дърво, което
изкарала от недрата на земята богинята Гея в деня на сватбата на великата Хера със Зевс. За
да извърши този подвиг, героят трябвало да узнае преди всичко пътя към градините на
Хесперидите, пазени от никога незаспиващ дракон.
Никой обаче не знаелпътя към Хесперидите и техния баща Атлант. Дълго време Херкулес
се лутал из Азия и Европа. Прекосил и всичките страни, през които по-рано бил преминал,
когато отивал за Герионовите крави. Разпитвал навсякъде, но никой не можел да му каже
накъде да върви и как да намери вълшебните градини. Така стигнал чак до най-крайния
север. Там река Еридан неуморно влачела бурните си безбрежни води. Прекрасни нимфи
посрещнали на бреговете й с почести най-силния син на Зевс и го посъветвали как да узнае
пътя към Хесперидите. Трябвало изневиделица да нападне морския прорицател и мъдрец -
старика Нерей, когато излезе от морските дълбини, и да го накара да му каже как да стигне
до Атлант и дъщерите му. Освен него никой друг не знаел пътя дотам. Херкулес дълго търсил
морския мъдрец и най-накрая успял да го открие на брега на морето. Героят се нахвърлил
върху морския бог и се завързала трудна борба. За да се освободи от железните обятия на
сина на Зевс, Нерей приемал най-различни образи. Въпреки това оставал все в ръцете му.
Най-после Херкулес успял да го завърже. Тогава, за да получи отново сво-бодата си, Нерей
бил принуден да изпълни желанието на героя - да му разкрие тайната за пътя към градините
на Хесперидите. Щом като я узнал, синът на Зевс пуснал морския прорицател и се отправил
на далечен път.
Отново му се наложило да премине през Либия. Там срещнал великана Антей - син на
бога на моретата Посейдон и богинята на земята Гея, която го била родила, откърмила и
отгледала. Той заставял всеки пътник да се бори с него. Тези, които побеждавал, ги убивал
жестоко. Великанът поискал и от Херкулес да преме рят сили. Досега никой не бил
побеждавал в двубой сина на Гея. Никой не знаел тайната му, откъде получавал все нови и
нови сили по време на борбата. А тайната била следната: когато чувствал, че губи сили,
Антей се докосвал до земята, своята майка. Тя му вливала нови и той ставал по-силен и
непобедим. Но ако случайно някой го откъснел от земята и го вдигнел във въздуха, силите му
веднага изчезвали. Двамата великани дълго се борили. На няколко пъти Херкулес го повалял
на земята, без да знае, че Антей черпи силите си от там. Изведнъж в разгара на двубоя
могъщият син на Зевс го вдигнал високо във въздуха. Така силите на сина на Гея изчезнали и
Херкулес го удушил.

[34] Митовете за Херкулес (Херакъл) са изложени по трагедиите на Софокъл "Трахинянките" и на Еврипид "Херакъл", както и
по легендите, споменати в "Описание на Елада" на Павзаний.
[35] Черно море - бел. прев.
[36] По трагедията на Еврипид "Алкестида".
[37] Провинцияв Мала Азия на юг от Троада, която стигала до Егейско море. Част от Персийската империя, впоследствие
център на Пергамското царство. През 133 г. пр.Хр. преминала към Римската империя. Провинцията била обитавана от племе с
тракийски произход - бел. ред.
Нерей и дъщерите му нереидите - покровителки на моряците
 Героят продължил по пътя си и пристигнал в Египет. Изтощен от дългия път, заспал на
сянка в малка горичка край Нил. Като видял спящия Херкулес, царят на Египет Бузирис, син
на Посейдон и дъщерята на Епаф - Лизианаса, заповядал да го завържат. Много му се искало
да принесе в жертва на Зевс неговия син. Вече девет години Египет страдал от неурожаи.
Пристигналият от Кипър гадател Тразий предсказал, че краят на това тежко за страната
положение ще настъпи, ако всяка година Бузирис принася в жертва на Гръмовержеца по един
чужденец. Тогава египетският владетел заповядал да заловят Тразий и така прорицателят
станал първата жертва. Оттогава жестокият цар принасял в жертва всеки чужденец,
пристигнал в Египет. Решил да стори това и с Херкулес. Когато го довели до жертвеника,
героят разкъсал въжетата, с които го били завързали. Точно пред олтара убил самия Бузирис и
сина му Амфидамант, като по този начин наказал жестокия цар.
По своя път Херкулес трябвало да срещне още много трудности и опасности, докато
пристигне на края на света, където се намирал великият титан Атлант. Когато най-после
пристигнал, с изумление видял могъщия титан, който държал на широките си рамене
небесния свод.
- О, велики Атланте! - обърнал се към него Херкулес. - Аз съм син на Зевс и при тебе ме
изпраща Евристей - царят на богатата със злато Микена. Заповядал ми е да взема от теб
трите златни ябълки, които растат на златното дърво в градините на Хесперидите.
- Ще ти дам трите ябълки, сине на Зевс - отвърнал му Атлант. - Но докато отида за тях, ти
ще трябва да застанеш на моето място и да държиш на плещите си небесния свод.
Херкулес се съгласил и застанал на мястото на титана. Върху плещите на сина на Зевс
легнала невероятна тежест. За да удържи небесния свод, той напрегнал всичките си сили.
Въпреки това тежестта го притискала страшно. Синът на Зевс се превил под небесната
тежест. Мускулите му се издули като планини и от цялото му тяло се леела пот. Нечовешките
му сили и помощта на богинята Атина му дали възможност да удържи небесния свод, докато
Атлант не се върнал с трите златни ябълки в ръце. Когато пристигнал, той казал на героя:
- Ето трите ябълки, Херкулесе. Ако желаеш, аз самият ще ги отнеса в Микена. През това
време ще крепиш на плещите си небесния свод. Щом се върна, ще застана на мястото си.
Херкулес разбрал, че Атлант хитрува и че иска да го измами и да се освободи от тежкото
бреме. Решил на хитростта да отвърне също с хитрост.
- Добре, Атланте, съгласен съм - казал той. - Само че, преди да тръгнеш, ми позволи да си
направя възглавница. Да я сложа на плещите си, за да не ги притиска така ужасно небесният
свод.
Атлант отново заел старото си място и поел върху раменете си тежестта на небето. Тогава
Херкулес грабнал лъка и стрелите, тежкия си боздуган и златните ябълки и казал:
- Сбогом, Атланте! Държах небето, докато ти отиде за ябълките в градините на
Хесперидите. Но не искам то вечно да лежи върху мен.
С тези думи той се отдалечил от титана и отново на Атлант му се наложило да крепи върху
силните си рамене небесния свод. Завърнал се Херкулес при Евристей и му дал златните
ябълки. От своя страна царят на Микена ги подарил на Херкулес, а той - на своята
покровителка, великата дъщеря на Зевс Атина Палада. Богинята пък върнала ябълките в
градините на Хесперидите, за да останат там завинаги.
След дванайсетия си подвиг могъщият герой бил освободен от службата при Евристей.
Вече можел да се завърне в седемвратата Тива. Но там синът на Зевс не останал дълго.
Очаквали го нови подвизи. Дал жена си Мегара за жена на своя приятел Йолай и заминал за
Тиринт.
Но по пътя си героят срещал не само победи, а и много беди. Великата богиня Хера все
още го мразела люто и както и преди, го преследвала на всяка крачка.

Херкулес и Еврит
Град Ойхалия се намирал на остров Евбея и бил управляванот цар Еврит. Славата му на
изкусен майстор в стрелбата с лък се носела надалеч из цяла Гърция. Дори учителят му -
стрелометецът Аполон, като признание за таланта му подарил лък и стрели. Еврит учил на
майсторство в стрелбата дори и самия Херкулес. Ойхалийският владетел разгласил из цяла
Гърция, че ще да даде дъщеря си Йола за жена на онзи, който успее да го победи в състезание
по стрелба с лък. Точно тогава синът на Зевс бил свършил своята работа при Евристей и
решил да участва в надпреварата. Пристигнал той в Ойхалия. Там вече се били събрали най-
известните гръцки герои и той се включил в състезанието. Без много трудности Херкулес
успял да победи Еврит и поискал той да изпълни обещанието си и да му даде за жена Йола.
Царят обаче нямал намерение да изпълни обещанието си. Започнал да се подиграва на
великия герой, като забравил за свещения обичай на гостоприемството. Казал му, че никога
няма да даде дъщеря си на мъж, който е бил роб на Евристей. Накрая Еврит и синовете му
изгонили пийналия по време на пира Херкулес не само от двореца, а и от Ойхалия. Изпълнен
с голяма мъка, той напуснал Евбея, защото бил влюбен в прекрасната Йола. Стаил в сърцето
си гняв срещу Еврит, героят се завърнал в Тиринт.
След известно време Автолик - най-хитрият сред гърците и син на Хермес, откраднал
стадо на царя на Ойхолия. Еврит обвинил Херкулес. Мислел, че героят си отмъщава заради
отказа да му даде Йола за жена. Единствено най-големият му син Ифит бил сигурен, че
синът на Зевс никога не би сторил това на баща му. Захванал се той да търси стадото, за да
докаже невинността на своя приятел. По време на търсенето момъкът пристигнал в Тиринт.
Там приятелят му го посрещнал гостоприемно. Един ден, когато двамата стояли на високите
градски крепостни стени, неочаквано Херкулес бил обзет от бесен гняв, изпратен му от
великата богиня Хера. В своя гняв си спомнил за обидата, която му били нанесли Еврит и
синовете му, сграбчил Ифит и го хвърлил от крепостната стена. Нещастният младеж умрял
намясто. Убийството, което героят извършил против волята си, разгневило силно Зевс. Синът
му бил нарушил обичая на гостоприемството и светостта на приятелството. За наказание
Гръмовержецаизпратил на сина си тежка болест.
Дълго страдал Херкулес. Накрая, изтощен от болестта, заминал за Делфи, за да пита
Аполон как да се избави от това проклятие на боговете. Пророчицата Пития обаче не му дала
отговор на въпроса. Тя дори го изгонила от храма, защото бил осквернен от убийството.
Тогава разяреният Херкулес откраднал от храма триножника, на който Пития правела
предсказанията си. Така си навлякъл гнева и на Аполон. Златокъдрият бог се явил пред него
и поискал да върне в храма триножника. Херкулес отказал. Между синовете на Зевс -
безсмъртния Аполон и най-великия герой сред смъртните - Херкулес, се завързала тежка
битка. Царят на боговете и хората не искал смъртта на героя. От Олимп той запратил между
двамата блестяща мълния, която ги разделила. По този начин битка-та се прекратила и
двамата братя се помирили. Чак след това Пития дала отговор на въпроса на Херкулес:
- Изцеление ще получиш чак когато бъдеш продаден за три години в робство. Парите, които
спечелиш, ще трябва да ги дадеш на Еврит като откуп за убития му син Ифит.
Отново Херкулес трябвало да се лиши от свободата си. Бил продаден за роб на Омфала -
царицата на Лидия и дъщеря на Йардан. А парите за Херкулес отнесъл самият Хермес на
Еврит. Но гордият цар на Ойхалия не ги приел и си останал както преди враг на Херкулес.

Херкулес и Деянира
След като Еврит прогонил Херкулес от Ойхалия, героят пристигнал в град Етолия в
Калидон. По това време там управлявал Ойней. Синът на Зевс се явил пред него, за да го
помоли да му даде дъщеря си Деянира за жена. Вече бил обещал на Мелеагър, когото бил
срещнал в царството на сенките, да се ожени за нея. Но в Калидон синът на Гръмовержеца
срещнал сериозен съперник. Много били кандидатите за нейната ръка. Сред тях бил и
речният бог Ахелой. Ойней обаче решил да даде Деянира на онзи, който излезе победител в
борбата. Щом разбрали това, всички кандидати се отказали. Останал единствено Херкулес
да премери сили с речния бог. Като видял неговата готовност, Ахелой му рекъл:
- Ти казваш, че си син на Зевс и Алкмена? Лъжеш! Зевс не ти е баща!
Ахелой започнал да се подиграва на великия син на царя на боговете и да обижда майка му
Алкмена. Херкулес смръщилстраховито вежди, очите му гневно засвяткали:
- Чуй ме, Ахелой! На мен по-добре ми служат ръцете, отколкото езикът! Ти бъди победител
на думи, а аз ще бъда победител на дело.
С твърда крачка се приближил той до речния бог и го хванал с могъщите си ръце. Напразно
се опитвал великият герой да го повали. Здраво стоял огромният Ахелой и нищо не можело
да го помръдне. Бил като непоклатима скала, която не могат да помръднат биещите се в нея
със страшна сила бурни морски вълни. Подобно на два бика, вплели кривите си рога, се
борили гърди срещу гърди Херкулес и Ахелой. Три пъти синът на Зевс нападал речния бог.
На четвъртия се изскубнал от ръцете му и го сграбчил отзад. Като тежка планина го
притиснал към земята. Ахелой едва събрал сили да си освободи само ръцете, които били
облени в пот. Как ли не напрягал силите си речният бог! Великият герой все по-здраво и по-
здраво го притискал към земята. Най-накрая Ахелой се прегънал със стон, краката му се
подвили, а главата му докоснала земята. За да не бъде победен, решил да прибегне до
хитрост. Превърнал се в змия. Щом се преобразил, успял да се изплъзне от ръцете на
Херкулес. А героят със смях му казал:
- Аз още като бебе в люлката се научих да се боря със змиите! Вярно, че ти превъзхождаш
другите, Ахелой, но все пак не можеш да се сравниш с Лернейската хидра. Въпреки че на
мястото на главите й, които отсичах, израстваха по две нови, аз все пак успях да я надвия.
Тогава той хванал змията зад главата. Колкото и да се силел, Ахелой не могъл да се
измъкне от здравите му като железни клещи ръце. Речният бог отново се променил и се
превърнал в бик. Херкулес и него сграбчил за рогата и го повалил на земята. Толкова страшна
била силата му, че счупил единия рог на животното. Така Херкулес победил Ахелой и Ойней
бил принуден да му даде за жена дъщеря си Деянира.
След сватбата Херкулес останал в двореца на Ойней, но не могъл дълго да живее там.
Веднъж по време на пир той ударил сина на Архител - Евном. Момчето било поляло ръцете
му с вода, предназначена за измиване на нозете. Ударът бил толкова силен, че Евном паднал
мъртъв. Натъжил се синът на Зевс. Въпреки че бащата на убитото дете му простил, той не
можел да остане повече в двореца. Напуснал Калидон и заедно с жена си Деянира се
отправил към Тиринт.
По време на пътуването стигнали до река Евент. Срещу заплащане кентавърът Нес
пренасял на широкия си гръб пътниците през нея. Той предложил да пренесе Деянира на
другия бряг. Херкулес я качил върху гърба му. Героят хвърлил боздугана, лъка и стрелите си
на другия бряг и сам преплувал бурните води. Едва излязъл на брега, и чул силните викове на
жена си. Тя го викала на помощ, защото кентавърът, запленен от красотата й, искал да я
отвлече. Страшно изревал срещу Нес синът на Зевс:
- Накъде бягаш? Да не си мислиш, че краката ти ще те спасят? Не, няма да се отървеш!
Колкото и бързо да се носиш, стрелата ми ще те настигне!
Обтегнал лъка си и от изопнатата тетива излетяла смъртоносна стрела. Тя настигнала
кентавъра и се забила в гърба му, а върхът й излязъл през гърдите му. Смъртно ранен, Нес
паднал на колене, а от раната му като ручей плиснала кръв. Тя се смесила с отровата на
Лернейската хидра. Нес не искал да умре, без да си отмъсти. Затова събрал своята кръв и я
дал на Деянира с думите:
- О, дъще на Ойней, последна теб пренесох през бурните води на Евен. Вземи моята кръв и
я пази! Ако Херкулес те разлюби, тя ще му върне любовта към теб и нито една жена няма да
му е по-скъпа от теб. Натрий само дрехата му с нея.
Взела Деянира кръвта на кентавъра и я скрила, а Нес умрял. Заедно с жена си синът на
Зевс отишъл в Тиринт. Живели там, докато той неволно не убил приятеля си Ифит.

Херкулес при Омфала

Заради убийството на Ифит героят бил продаден в робство при царицата на Лидия
Омфала. Дотогава Херкулес никъде не бил изпитвал толкова несгоди, както при гордата
лидийска владетелка. Най-великият герой търпял от нея постоянни унижения. Като че ли
Омфала изпитвала удоволствие да издевателства над сина на Зевс. Обличала го в женски
дрехи и го карала да преде и да тъче заедно със слугините й. Героят, който с тежкия си
боздуган повалил Лернейската хидра, който слязъл в подземното царство за ужасния Цербер,
който удушил с голи ръце Немейския лъв и подкрепял върху плещите си небесния свод,
героят, пред чието име треперели врагове му, бил длъжен да седи прегънат зад тъкачния стан
или да преде вълна с ръцете, които били свикнали да въртят остър меч, да опъват тетивата на
лъка и да поразяват врагове с тежкия боздуган. А лидийската царица си слагала лъвската му
кожа, която я покривала цялата и се влачела след нея. Надявала златната му броня, опасвала
меча му и с голям зор мятала на рамо тежкия боздуган. Заставала пред сина на Зевс и се
подигравала на своя роб. Как ли не се мъчила Омфала да угаси в него непобедимата му сила.
Херкулес обаче бил длъжен да търпи всичко, защото бил в тригодишно пълно робство при
царицата.
Много рядко тя го пускала навън от двореца. Веднъж, когато излязъл от него, Херкулес
заспал на сянка в гората край Ефес. Докато спял, край него се промъкнали джуджетата
керкопи, които искали да откраднат оръжието му. Героят внезапно се събудил и видял как
точно в този миг те вземат лъка и стрелите. Изловил ги той и ги завързал за ръцете и краката.
Проврял между краката им дълъг прът и ги понесъл към Ефес. Със своите кривеници
керкопите успели да разсмеят сина на Зевс от сърце, че той ги пуснал на свобода.
Докато бил роб при Омфала, Херкулес ходил и в Авлида. Там цар Силей заставял всички
чужденци да работят като роби на лозята му. Сторил същото и с Херкулес. Героят много се
разгневил и изкоренил всичките му лозя, а самия владетел погубил, защото не зачитал
обичая на гостоприемството. Като роб на Омфала синът на Зевс участвал и в похода на
аргонавтите. Но най-после срокът на робството му свършил и той отново бил свободен.

Херкулес превзема Троя

Едва освободен от тежкото робство при царица Омфала, Херкулес събрал огромна войска
от герои и с осемнайсет кораба се отправил към Троя, за да си отмъсти на измамилия го цар
Лаомедонт. Когато пристигнал край града, назначил за охрана на корабите малък отряд,
начело на който бил Оикъл, и потеглил с войската към Троя. Едва той бил слязъл от
корабите, и Лаомедонт нападнал отряда, а Оикъл бил убит. Синът на Зевс чул шума от
битката край корабите и се върнал. Там разгромил Лаомедонтовите войски и ги подгонил
към Троя. Обсадата на града не продължила дълго. Героите се покатерили на крепостните
стени и така нахлули в града. Пръв в Троя влязъл Теламон. Най-великият сред героите -
Херкулес, не могъл да понесе това. Извадил той меча си и се нахвърлил срещу него.
Като видял, че го заплашва гибел, Теламон бързо се навел и започнал да събира камъни.
Изненадан, Херкулес го попитал:
- Какво правиш, Теламоне?
- О, велики сине на Зевс! Искам да издигна жертве-ник в чест на победителя Херкулес -
отвърнал хитрият воин и с този си отговор укротил гнева му.
По време на превземането на града Херкулес убил с отровните си стрели Лаомедонт и
синовете му. Пожалил само най-малкия - Подарк. А прекрасната дъщеря на троянския
владетел дал за жена на отличилия се със своята храброст Теламон. Позволил й тя също да
избере един от пленниците и да го пусне на свобода.
Хезиона избрала брат си Подарк.
- Той преди всички пленници трябва да стане роб! - възкликнал Херкулес. - Но ако дадеш
откуп за него, ще го освободя.
Хезиона свалила от главата си богато украсеното покривало и го дала като откуп за брат
си. Оттогава започнали да наричат Подарк Приам, което означавало "откупения".
Именно на него дал синът на Зевс управлението на Троя, а самият той се отправил с
войската си към нови подвизи.
Когато Херкулес плавал по море, завръщайки се от Троя, богинята Хера, искайки да погуби
ненавиждания от нея син на Зевс, му изпратила силна буря. А за да не види Гръмовержеца
каква опасност заплашва сина му, помолила бога на съня Хипнос да приспи Зевс. Бурята
отнесла Херкулес на остров Кос. Жителите му взели кораба за разбойнически и започнали
да хвърлят по него камъни. По този начин не му позволили да се доближи до брега. Херкулес
използвал нощта и слязъл на сушата. Победил жителите на Кос, убил царя им Еврипил - син
на Посейдон, и опустошил целия остров. Когато се събудил и разбрал на каква голяма
опасност бил изложен синът му, Зевс се разгневил страшно. В яростта си той оковал Хера в
златни и здрави вериги и я окачил да виси между земята и небето. На краката й окачил две
големи наковал-ни. Всеки от боговете, който искал да помогне на богинята, страшният в
гнева си Зевс го изхвърлял от високия Олимп. Гръмовержеца дълго търсил и Хипнос.
Повелителят на богове и хора искал и него да накаже, като го изгони от Олимп. Но богинята
Нощ скрила бога на съня.

Херкулес се сражава заедно с боговете срещу

гигантите
Когато Херкулес бил на остров Кос, баща му изпратил при него любимата си дъщеря Атина
Палада да повика великия герой на помощ в борбата на боговете срещу гигантите. Те били
родени от богинята на земята Гея от капките кръв, които били изтекли от тялото на сваления
от Кронос Уран. Гигантите били чудовищни великани. Вместо крака имали змии и били с
рошави дълги коси и бради. Те притежавали страшна сила. Гордеели се със своето
могъщество и искали да отнемат от светлите олимпийски богове властта над света. Те влезли
в бой с боговете на Флегрейските полета, които се намирали на Халкидическия полуостров
Палена. Не се страхували от боговете на Олимп. Гея им била дала целебно средство, което ги
правело неуязвими за оръжието на боговете. Само смъртен можел да убие гигантите,
единствено от тяхното оръжие богинята не можела да ги защити. Гея търсила по целия свят
целебна трева, която да може да защити децата й от оръжието на смъртните. Зевс разбрал
това и заповядал на богините - на зората Еос, на луната Селена и на лъчезарния бог на
слънцето Хелиос, да не светят. И тогава той самият откъснал билката.
Без страх гигантите се хвърляли в боя с боговете, който продължил много дълго. Те мятали
срещу олимпийците огромни скали и горящи дънери на вековни дървета. Гърмът на
жестоката битка се носел по целия свят.
Най-после се появил Херкулес с Атина Палада. Звъннала страшно тетивата на неговия лък
и полетели стрелите, напоени в отровата на Лернейската хидра. Стрела се забила в гърдите
на най-могъщия от гигантите - Алкионей, и той паднал покосен на земята. Но на Палена той
не можел да бъде убит. Точно тук бил безсмъртен. Щом докоснел земята, отново ставал още
по-могъщ от преди. Херкулес го грабнал бързо на плещите си и го отнесъл далеч от Палена,
където гигантът умрял. След гибелта на Алкионей срещу Херкулес и Хера се спуснал
гигантът Порфирион. Смъкнал покривалото на жената на Зевс и точно се канел вече да я
залови, когато Гръмовержеца го повалил с ярка мълния на земята. Херкулес го доубил с
отровна стрела. Със златната си стрела Аполон пронизал дясното око на гиганта Ефиалт, а
след него синът на Зевс го убил. Гигантът Еврит пък бил поразен от тирса на Дионис. Срещу
гиганта Клитий Хефест запратил огромен къс нажежено желязо. Върху побягналия гигант
Енкелад Атина Палада стоварила целия остров Сицилия.
Гигантът Полибот се хвърлил в морето, за да се спаси от страховития земетръсец
Посейдон и избягал на остров Кос. С тризъбеца си богът на моретата откъртил част от
остров Кос и го стоварил върху гиганта. Така се образувал остров Низирос. Хермес пък успял
да порази гиганта Иполит, Артемида - Гратион, великите мойри пък победили гигантите
Агрий и Тоон, които се сражавали с медни боздугани. Гръмовержеца Зевс успял да порази с
мълнията си всички останали гиганти, но смъртта ги застигнала от точните стрели на
Херкулес.
 Смъртта на Херкулес и приемането му в свитата на
олимпийските богове[38]
Когато Херкулес заради убийството на Ифит бил продаден в робство на Омфала, Деянира
трябвало заедно с децата си да напусне Тиринт. Жената на героя намерила приют при царя
на тесалийския град Трахина Кеик. Изминали вече три години и три месеца, откакто синът
на Зевс бил напуснал Деянира. Тревожела се тя за съдбата на мъжа си, защото нямала
никакви вести от него. Дори не знаела дали е жив или не.
Тежки предчувствия мъчели душата на вярната съпруга. Тогава тя повикала сина си Хил и
му казала:
- О, обични сине мой! Позорно е, че не търсиш баща си! Ето вече петнайсет месеца,
откакто нямаме вест от него.
- Ако може да се вярва на слуховете - отвърнал й Хил, - след като е изкарал три години в
робство при Омфала, баща ми се е отправил с войски към евбейския град Ойхалия, за да
отмъсти на цар Еврит за обидата.
- Сине мой! - прекъснала го майка му. - Твоят баща Херкулес никога преди, когато е
заминавал на велики подвизи, не ме е напускал толкова разтревожен, както последния път.
На прощаване дори ми остави табличката, върху която са записани стари предсказания,
които са му направили в Додона. Там се казва, че ако Херкулес прекара в чужбина три
години и три месеца значи, че или го е застигнала смъртта, или ще се завърне у дома си,
където го очаква радостен и спокоен живот. Когато ме напускаше, той ми остави и
разпореждане земята на прадедите му да остане в наследство за децата му. Тревожа се какво
ли е станало с него. Говорил ми е за обсадата на Ойхалия. Казвал е, че или ще загине край
стените на града, или ще го превземе и ще живее щастливо. Сине, умолявам те да отидеш и
да откриеш баща си.
Вслушал се във волята на майка си младият Хил и поел в далечен път към Ойхалия на
остров Евбея.
След като синът на Херкулес напуснал Трахина, за да дири баща си, при Деянира
пристигнал вестител.
Съобщил й, че всеки момент се очаква да пристигне пратеникът на Херкулес Лихас.
Мъжът на Деянира бил жив и бил победил в битка царя на Ойхалия Еврит, а самия град
разрушил. Много скоро синът на Зевс щял да се завърне в Трахина, обгърнат от славата на
победата. След вестителя при Деянира наистина пристигнал и Лихас. Пратеникът на мъжа й
довел пленници. Сред тях била и Йола - дъщерята на Еврит. Пратеникът разказал, че
Херкулес е все така силен и здрав и се готви да празнува своята победа. Преди да напусне
Евбея, щял да принесе богати жертви на боговете. Когато отишла да види пленниците,
Деянира забелязала сред тях и една прекрасна жена. Тя попитала Лихас:
- Лихас, кажи ми, коя е тази жена? Кои са родителите й? Като че ли от всички тя е най-
тъжна. Да не би да е дъщеря на Еврит?
Лихас отвърнал на жената на Херкулес:
- Царице, не знам коя е. Навярно е от някой знатен евбейски род. По време на пътя не
отрони нито една дума. Откакто напусна родния си град, през цялото време ронеше сълзи на
мъка.
- Бедното момиче! - възкликнала Деянира. - Към тази голяма мъка няма да позволя да се
прибавят още страдания. Лихас, заведи пленниците в двореца. Аз ще дойда след вас.
Пратеникът на Херкулес отвел пленниците в двореца. Щом си отишъл, един от слугите се
приближил до Деянира и й казал:
- Почакай, царице, и ме чуй! Лихас не ти каза цялата истина. Той много добре знае, че това
е дъщерята на Еврит - Йола. Някога Херкулес се състезава в стрелба с лък с баща й, защото
беше влюбен в нея. Гордият цар обаче се отметна и не даде на победителя ръката на дъщеря
си, както беше обещал. Той обиди великия герой и го изгони от града. Сега заради Йола
Херкулес превзе и разруши Ойхалия и уби цар Еврит. И не като робиня изпраща той тук
момичето, а защото иска да се ожени за него.
Натъжила се Деянира. Упрекнала Лихас, че е скрил от нея истината. Най-после той й
признал, че Херкулес бил запленен от красотата на младата жена и искал наистина да се
ожени за нея. Тъга обхванала сърцето на Деянира. Херкулес я бил забравил по време на
дългата раздяла. Сега той обичал друга, а тя самата не знаела какво да прави. Деянира
обичала много сина на Зевс и не искала да го отстъпва на друга. Тогава смазаната от скръб
съпруга си спомнила за кръвта, която някога й бил дал кентавърът Нес, и за думите, които й
казал, преди да умре. Решила Деянира да използва кръвта, за да може да си върне мъжа. Нали
той й бил казал: "Натрий с моята кръв дрехата на Херкулес и той вечно ще те обича! Никоя
друга жена няма да му е по-скъпа от теб!" Страхувала се жената на героя да прибегне към
вълшебното средство, но любовта й към Херкулес и страхът да не го загуби победили.
Донесла тя кръвта на Нес, която пазела в съд далеч от слънчевата светлина и от топлината на
огнището. С нея натрила разкошното наметало, което сама била изтъкала за Херкулес.
Загънала го в платно и го поставила в едно сандъче. Дала го на Лихас с думите:
- Лихас, бързай към Евбея и отнеси на мъжа ми това сандъче! В него има наметало. Нека
го наметне, когато принася жертва на Зевс. Кажи му, че нито един смъртен освен него не е
имал такава наметка. Преди той да я сложи, до нея не се е докосвал дори лъч на светлия
Хелиос. А сега побързай и върви!
Взел Лихас наметалото и тръгнал. След като той заминал, безпокойство обхванало
Деянира. Влязла в двореца тя и с ужас забелязала, че вълната, която била натрила с кръвта на
Нес, била изгнила. Жената я хвърлила на пода, а върху нея случайно попаднал слънчев лъч.
Той осветил отровената с отровата на Лернейската хидра кръв на кентавъра. Отровата била
превърнала в пепел вълната, а на мястото, където тя лежала на пода, се била образувала
отровна пяна. Деянира изпаднала в ужас. Разбрала, че щом Херкулес наметне дрехата, ще
загине. Все по-силно и по-силно предчувствието за непоправима беда започнало да измъчва
жената.
Не минало много време, откакто Лихас бил заминал за Евбея с отровното наметало, и в
двореца се върнал Хил. Бил пребледнял, а очите му били пълни със сълзи. Като видял майка
си, възкликнал:
- О, как бих искал да видя едно от трите неща! Или ти да не си вече между живите! Или
някой друг да те нарича майко! Или пък да си по-разумна, отколкото си сега! Знай, че ти
погуби собствения си мъж и мой баща!
- О, мъко! - с ужас извикала Деянира. - Какво говориш, сине мой! Кой ти каза това? Как
можеш да ме обвиняваш в такова злодейство!
- Аз сам видях мъките на баща ми, не от хората го разбрах!
Разказал Хил на майка си какво се случило в планината Канейон до град Ойхалия.
Херкулес издигнал жертвеник и вече се готвел да принесе жертва на боговете и преди всичко
на баща си Зевс, когато пристигнал Лихас и донесъл наметалото. Синът на Зевс го наметнал,
нали било дар от жена му. Пристъпил към жертвоприношението. Най-напред принесъл
дванайсет отбрани бика в чест на Гръмовержеца, а още сто заклал за боговете олимпийци.
Ярко лумнали пламъците на олтарите. Херкулес стоял, вдигнал молитвено ръце към небето и
призовавал боговете. В жертвениците пламтели силно огньовете. Сгрели тялото на героя и го
обляла пот. Изведнъж отровното наметало прилепнало плътно към него. Тръпки преминали
по тялото му и той почувствал ужасна болка. Страдайки много, Херкулес извикал героя
Лихас и го попитал защо му е донесъл това наметало. Какво можел да отговори невинният
Лихас? Само казал, че Деянира му е предала дрехата. Синът на Зевс забравил за страшната
болка. Сграбчил Лихас за крака, ударил го в скалата, около която шумели морските вълни, и
го убил. След това паднал на земята, обхванат от нечовешки мъки и страдания. Виковете му
огласили цяла Евбея. Той проклинал брака си с Деянира. Тогава великият герой извикал сина
си и му казал:
- Сине мой, не ме оставяй сам в нещастието ми. Дори да те заплашва смърт, не ме
напускай! Вдигни ме! Отнеси ме от тук! Отнеси ме там, където няма да ме види нито един
смъртен. И ако чувстваш поне малко състрадание към мен, не ми позволявай да умра тук!
Вдигнали Херкулес. Положили го на носилка и го отнесли на кораба, за да го превозят в
Трахина. Хил разказал на майка си всичко това. Завършил разказа си със следните думи:
- Сега всички вие ще видите тук великия син на Зевс. Може би все още е жив, а може би
вече е мъртъв. А теб, майко, нека те накажат суровите еринии и отмъстителната Дике! Ти
погуби най-добрия от хората, живял някога на земята! Никога вече няма да видиш такъв
герой!
Деянира се прибрала мълчаливо в двореца и взела двуостър меч. Видяла я старата бавачка
и повикала Хил. Но докато той дойде, Деянира вече била пробола гърдите си с меча.
Нещастното момче се хвърлило с ридания върху нея. Започнало да прегръща и да целува
студеното й тяло.
В това време донесли в двореца умиращия Херкулес. През цялото пътуване той бил
изпаднал в сън. Щом поставили носилката пред двореца, героят се събудил. Болките му били
толкова силни и страшни, че не съзнавал къде е.
- О, велики Зевсе! - извикал той - В коя страна се намирам? Къде сте вие, велики гръцки
мъже? Помогнете ми! Та нали заради вас изчистих земята и морето от чудовищата и злото.
Сега никой не иска да ме избави от тежките страдания с огън или остър меч! О, Зевсов брате
- велики Хадес! Приспи мен, нещастния, с бързолетна смърт!
- Чуй ме, тате, моля те! - молел през сълзи Хил. - Майка ми е извършила това злодеяние
неволно. Като разбра, че сама е причинила гибелта ти, тя прониза сърцето си с остър меч!
- О, богове, значи тя е умряла, без да мога да й отмъстя! Коварната Деянира е загинала не
от моята ръка!
- Татко, тя не е виновна! - говорел Хил. - Като видя в дома ни дъщерята на Еврит Йола,
майка иска-ше с вълшебство да си върне любовта ти. Натрила е наметалото с кръвта от
поразения от твоята стрела кентавър Нес. Не е знаела, че тя е била отровена с кръвта на
Лернейската хидра.
- О, какво нещастие! - възкликнал Херкулес. - Изпълни се предсказанието на баща ми Зевс!
Беше ми казал, че няма да умра от ръката на жив човек. Че ми е съдено да загина от
коварството на вече слязъл в мрачното царство на Хадес. Ето как ме погуби победеният от
мен Нес! Ето какво спокойствие ми предрече оракулът в Додона - спокойствието на смъртта.
Наистина, мъртвите нямат тревоги. Изпълни последната ми воля, Хил! Отнеси ме заедно с
верните ми другари на върха на планината Оета. Струпай погребална клада и ме изгори.
Направи това по-скоро, за да прекратиш страданията ми!
- Татко, смили се! Нима искаш насила да ме направиш твой убиец! - умолявал го Хил.
- Не, няма да си убиец, а лечител на страданията ми! Имам и още едно желание, изпълни и
него - помолил сина си Херкулес. - Ожени се за Йола, дъщерята на Еврит.
Синът му обаче отказал да изпълни бащината молба и му казал:
- Не, татко, не мога да взема за жена тази, която е виновна за гибелта на майка ми!
- Подчини се на волята ми, Хил! Не викай отново затихващите ми страдания! Остави ме да
умра спокойно! - настойчиво молел сина си Херкулес.
Хил се примирил и покорно отвърнал на баща си:
- Добре, татко! Ще изпълня последната ти воля!
- Побързай, сине! Побързай да ме сложиш върху кладата, преди отново да започнат
непоносимите ми мъки и страдания! Хайде, носете ме! Сбогом, Хил! Приятелите на
Херкулес и синът му Хил вдигнали носилката и я отнесли на високата Оета. Там издигнали
огромна клада и положили върху нея найвеликия от героите. Страданията на Херкулес все
повече се засилвали, а отровата на Лернейската хидра прониквала все по-дълбоко в тялото
му. Тогава синът на Зевс разкъсал плътно прилепналото околоп тялото му наметало, а заедно
с него откъснал и парчета кожа. Това засилило още повече болките и страданията му.
Единственото спасение от тези нечовешки мъки била смъртта. Много по-леко било да загине
в пламъците на кладата, отколкото да ги изтърпи. Но никой от приятелите му не се решавал
да запали огъня. Най-накрая на планината Оета пристигнал Филоктет. Умиращият Херкулес
успял да го убеди да запали огъня. За награда му подарил лъка си и напоените с отровата на
Лернейската хидра стрели. Запалил Филоктет кладата и ярко лумнали пламъците, но много
по-ярко от тях святкали мълниите на Гръмовержеца. Гръмотевици заехтели по небето. Върху
златна колесница се спуснали на върха на планината Атина Палада и Хермес. Те отнесли
Херкулес - най-великия сред героите на високия Олимп. Там го посрещнали великите
богове. Хера, която била забравила вече за голямата си омраза към него, му дала за жена
дъщеря си - вечно младата богиня Хеба. Оттогава Херкулес заживял на високия Олимп сред
свитата на великите безсмъртни богове. Това била наградата му за всичките подвизи, които
бил извършил на земята, за всичките големи страдания, които бил преживял.

[38] По трагедията на Софокъл "Трахинянките".

 Хераклидите[39]
След смъртта на Херкулес децата му и майка му Алкмена заживели в Тиринт при най-
големия му син Хил. Те обаче не останали там дълго. Воден от омраза към най-великия
герой, Евристей ги прогонил надалеч от владенията на баща им. Преследвал ги навсякъде,
където те се опитвали да се скрият. Децата на Херкулес дълго се скитали из цяла Гърция.
Най-после ги приютил престарелият Йолай - племенник и приятел на Херкулес. Но и там
нещастниците били застигнати от Евристеевата омраза. Заедно с Йолай избягали в Атина,
където управлявал приятелят на баща им и син на Тезей - Демофонт.
Когато научил, че децата на Херкулес са се укрили в Атина, Евристей проводил своя
пратеник Копрей да поиска от Демофонт да му предаде Хераклидите. Владетелят не се
уплашил от заплахата, че Евристей ще пристигне с голяма войска и ще разруши града Атина,
и отказал да предаде децата. Не искал да наруши обичая на гостоприемството.
Скоро след това царят на Микена нахлул с огромна войска в Атика. На атиняните им
предстояла страховита битка с многобройните врагове. Попитали те боговете за изхода от
сражението. Те им отговорили, че ще победят само ако принесат като жертва на боговете
девица. Тогава най-голямата дъщеря на Деянира и Херкулес - Макария, доброволно се
обрекла за жер-ва на боговете. Решила да даде живота си за спасението на своите братя и
сестри.
Срещнали се двете войски на бойното поле. Дошъл и най-големият син на Херкулес Хил с
отряд от смели воини - намерил помощ срещу Евристей. Преди началото на битката Макария
била принесена в жертва. Завързал се жесток кръвопролитен бой. Победили атиняните.
Евристей се обърнал в бягство, а Хил се втурнал да преследва врага на баща си върху
колесница.
Видял това Йолай и започнал да моли Хил да му отстъпи колесницата си. Престарелият
съратник на Херкулес искал сам да отмъсти за всичките беди, които Евристей бил причинил
на приятеля му. Той се понесъл бързо върху колесницата. Ето че вече почти настигал царя на
Микена. Тогава Йолай се помолил на боговете олимпийци да му върнат поне за един ден
младостта и предишната му сила. Чули боговете молбата му. Две ярки звезди паднали от
небето, а тъмен облак скрил колесницата му. Когато облакът се разнесъл, той стоял в
колесницата в целия блясък на своята младост, могъщ и прекрасен. Настигнал бягащия
Евристей и го взел в плен.
Тържествено довел Йолай пленения Евристей в Атина. Дошла и майката на Херкулес, за
да види врага на своя велик син. Въпреки че Хил и Демофонт искали да защитят пленника,
Алкмена, която кипяла в яростен гняв, със собствените си ръце му извадила очите и го
убила. Така загинал Евристей. Атиняните не оставили победения си враг непогребан. Той
бил положен в Атика до паленското светилище на Атина.

[39] По трагедията на Еврипид "Хераклиди".

 Кекроп, Ерихтоний и Ерехтей
Основател на великия град Атина и Акропола бил роденият от Земята (Гея) Кекроп. Гея го
родила получовек-полузмия и тялото му завършвало с грамадна змийска опашка. Той
основал Атина в областта Атика, когато за власт над цялата страна спорели земeтресецът и
бог на морето Посейдон и войнстващата Атина - любимата дъщеря на Зевс. За да разрешат
спора, на атинския Акропол се събрали всички богове начело с великия Гръмовержец. Пред
съда Зевс призовал и Кекроп, той да реши на кого да принадлежи властта в Атика.
Змиеногият Кекроп застанал пред съда. След дълги спорове боговете решили да дадат
властта на онзи, който направи на страната най-ценния дар. Земетръсецът Посейдон ударил
с тризъбеца си в една скала и от нея бликнал извор със солена морска вода. Атина забила в
земята бляскавото си копие и от там израсла плодоносната маслина. Тогава Кекроп казал:
- Светли богове на Олимп! Навсякъде шумят безбрежни морета, но никъде няма маслина,
даваща богати плодове. На Атина принадлежи маслиненото дърво. То ще дава богатства на
цялата страна и ще подтиква жителите към земеделски труд и обработване на плодородната
почва. Атина даде на Атика велико благо. Затова нека на нея да принадлежи властта над
цялата страна.
Така боговете олимпийци присъдили на Атина Палада властта над основания от Кекроп
град и над цяла Атика. Оттогава градът започнал да се нарича Атина в чест на любимата
дъщеря на Зевс. Кекроп издигнал в града първото светилище в чест на войнстващата богиня и
защитница на града му и на нейния баща Зевс. Дъщерите на Кекроп станали първите жрици
на Атина, а той дал на атиняните закони и уредил цялата държава. Той бил първият цар на
Атика.
Негов приемник станал Ерихтоний - синът на бога наогъня Хефест. И той като Кекроп бил
роден от Земята, а раждането му било обвито в тайни. Когато се появил на бял свят, богинята
Атина го била взела под свое покровителство. Той израснал в нейното светилище. Дъщерята
на Зевс сложила новородения Ерихтоний в плетена кошница, покрита плътно с капак. Две
змии пазели бебето. Вардели го и дъщерите на Кекроп. Богинята строго им забранила да
повдигат капака от кошницата. Не трябвало да виждат тайнствено родения от земята
младенец. Но любопитство измъчвало дъщерите на Кекроп и те много искали да погледнат
поне за миг Ерихтоний.
 Веднъж Атина се отдалечила от своето светилище на Акропола. Искала да донесе от
Палена един хълм, който да постави до Акропола като негова защита. Когато носела хълма, я
пресрещнала една врана. Казала й, че дъщерите на Кекроп били отворили кошницата, където
лежал Ерихтоний, и видели тайнствения младенец. Дъщерята на Зевс се разгневила много.
Захвърлила хълма и за миг се озовала в светилището си на Акропола. Атина строго наказала
момичетата и те били обзети от безумие. Обезумелите дъщери на Кекроп се хвърлили от
отвесните скали на Акропола и умрели. Оттогава богинята сама охранявала Ерихтоний.
Хълмът, който била захвърлила, си останал там, където тя срещнала враната. По-късно той
бил наречен Ликабет. Ерихтоний възмъжал и станал цар на Атика. Управлявал града дълги
години. В чест на богинята Атина той сложил началото на най-старите празненства,
наречени панатинеи.
Ерихтоний пръв впрегнал коне в колесницата си и първи въвел надбягванията с колесници
в Атина.
Негов наследник бил атинският цар Ерехтей. На него му се наложило да води тежка война
с град Елевзина, който имал помощта на сина на тракийския цар Евмолп - Имарад.
За Ерехтей тази война била неуспешна. Все повече го притискали Имарад и тракийците.
Най-сетне той решил да се обърне за съвет към Аполоновия оракул в Делфи, за да узнае как
може да постигне победа. Пития обаче дала ужасен отговор - казала на Ерехтей, че може да
победи Имарад само ако принесе в жертва на боговете една от дъщерите си. Ерехтей се
завърнал от Делфи с ужасния отговор. Най-младата му дъщеря Хтония обичала много
родината си. Като узналаза предсказанието на Пития, заявила, че е готова да даде живота си
за родната Атина. Макар да скърбял дълбоко по любимата си дъщеря, Ерехтей я принесъл в
жертва на боговете, воден единствено от желанието да спаси Атина.
Скоро след като Хтония била принесена в жертва, започнало сражението. В разгара му в
яростен двубой се срещнали Ерехтей и Имарад. Дълго се сражавали двамата герои. Те не си
отстъпвали един на друг нито по сила, нито по умението да владеят оръжието, нито по
смелост. Накрая победител излязъл Ерехтей. Той убил с копието си Имарад. Натъжил се
Евмолп - бащата на Имарад. Помолил бога на моретата Посейдон да отмъсти за гибелта на
сина му. Богът бързо се понесъл на колесницата си по бурните морски вълни към Атика.
Когато стигнал, замахнал гневно с тризъбеца си и убил Ерехтей. Така славният цар загинал,
защитавайки родината си. Загинали и децата му. Само една от дъщерите му останала жива.
Злата съдба пощадила единствено Креуза.
 Цефал и Прокрида[40]
Цефал бил син на бог Хермес и дъщерята на Кекроп - Херса. Със своята дивна красота и
като неуморен ловец се славел той из цяла Гърция. Рано преди изгрев-слънце напускал своя
дворец и младата си жена Прокрида и тръгвал на лов из планината Химет. Веднъж
розовопръстата богиня на зората Еос съзряла младия красавец Цефал и го отвлякла. Отнесла
го далеч от Атина, на самия край на земята.
Той обаче обичал единствено своята Прокрида и мислел само за нея. Името й не слизало
от устата му.
Тъгувал Цефал от раздялата с любимата си жена и молел богинята Еос да го пусне обратно
в Атина.
Разгневила се тя и му казала:
- Добре, върни се при твоята Прокрида! И престани да се оплакваш от съдбата си! Някога
обаче ще съжаляваш, че тя е твоя жена. Ще съжаляваш дори че си я познавал! О, аз
предвиждам, че ще се случи точно това!
Еос освободила Цефал, но на прощаване го убедила да изпита верността на жена си.
Богинята променила външността му и той се завърнал в Атина. Никой не го познал. С
помощта на хитрост Цефал проникнал в дома си. Намерил жена си потънала в дълбока
скръб. Но и в тъгата си Прокрида била прекрасна. Той я заговорил. Упорито се стараел да я
накара да забрави мъжа си и да се омъжи за него. Младата жена не познала мъжа си и дълго
не искала да слуша какво й говорел непознатият. Все повтаряла:
- Единственият, когото обичам, е Цефал! Ще му остана завинаги вярна. Където и да се
намира, жив или мъртъв, ще му бъда вярна!
Но в края на краищата той успял да я разколебае. Предложил й богати дарове. Тя вече била
готова да отстъпи пред молбите му. Тогава Цефал приел истинския си образ и възкликнал:
- Невернице, аз съм мъжът ти Цефал! Сам станах свидетел на твоята невярност!
Прокрида не казала нито дума на мъжа си. Навела ниско глава от срам и напуснала дома
си. Отишла в покритите с гъсти гори планини и там станала спътни-ца на богинята
Артемида. От нея получила подарък чудно копие. То винаги улучвало целта и само се
връщало при този, който го бил хвърлил. Богинята й дала и кучето Лайлап, от което не можел
да се отърве нито един див звяр.
 Цефал не можел дълго да живее без жена си Прокрида. По цял ден обикалял горите.
Намерил я и я убедил да се прибере у дома. Завърнала се тя при него и живели дълго и
щастливо. Своето чудно копие и кучето Лайлап Прокрида подарила на мъжа си. Цефал
продължавал всяка сутрин преди изгрев-слънце да ходи на лов. Ходел без придружител,
защото имал копието, подарено от жена му, а и кучето му било верен спътник. Веднъж той
отново излязъл рано сутринта да ловува. Към пладне настъпила непоносима жега. Започнал
той да търси сянка, където да се скрие от палещия зной. Цефал вървял бавно и пеел:
- О, сладостна прохлада, ела по-скоро при мен! Повей на голата ми гръд! По-скоро
приближи към мен, прохладо, пълна с нега. Раздухай страшната горещина! О, небесна, ти си
моята радост! Ти ме съживяваш и ми даваш сили! О, дай ми да вдъхна твоя сладостен полъх!
Един атинянин чул песента му. Без да разбира смисъла й, казал на Прокрида, че чул как
мъжът й зове в гората някаква нимфа Прохлада. Натъжила се жената на Цефал. Решила, че
той вече не я обича и е залюбил друга. Веднъж, когато той отново тръгнал на лов, тя тайно го
проследила. Скрила се зад гъстите храсти и зачакала мъжът й да дойде. Показал се той сред
дърветата, пеейки високо:
- О, пълна с ласки прохлада, ела и прогони моята умора!
Изведнъж Цефал се спрял, защото му се счула тежка въздишка. Заслушал се, но в гората
било тихо. В знойното пладне не трепвал нито един лист. Отново тръгнал той и продължил
да пее:
- По-бързо ела при мен, жадувана прохлада!
Едва прозвучали тези думи, и нещо зашумоляло в храстите. Цефал помислил, че там се е
скрил див звяр. Хвърлил точното си копие. Високо извикала Прокрида, пронизана в гърдите.
Като познал гласа на жена си, ловецът се спуснал към храстите и я намерил цялата обляна от
кръв. На гърдите й зеела огромна смъртоносна рана. Побързал той да я превърже, но всичко
било напразно. Прокрида умирала. Преди смъртта си тя казала на мъжа си:
- О, Цефале, заклевам те в светостта на нашите брачни връзки, в името на боговете на
Олимп и подземните богове, при които сега отивам, а така също и в нашата любов! Не пускай
да влезе в нашия дом тази, която ти зовеше сега!
От думите на умиращата Прокрида Цефал разбрал, че е била заблудена. Побързал да й
обясни истината. Тя обаче губела сили. Очите й били премрежени от смъртта. Като се
усмихнала нежно на мъжа си, Прокрида умряла в ръцете му. С последната целувка отлетяла
и душата й в мрачното царство на Хадес.
Дълго Цефал бил неутешим. Като човек, извършил убийство, той напуснал Атина.
Оттеглил се в седемвратата Тива. Тук помогнал на Амфитрион в лова на неуловимата
тевтезейска лисица, изпратена от бог Посейдон за наказание на тиванците. Всеки месец
трябвало да й принасят в жертва по едно момченце, за да утолят яростта й. Цефал пуснал по
дирите на лисицата кучето си Лайлап. То сигурно щяло да я преследва вечно, ако
Гръмовержеца Зевс не превърнал и двете животни в камъни. След лова на тевтезейската
лисица Цефал взел участие във войната на Амфитрион с телебоите. Благодарение на своята
храброст получил властта над остров Цефаления (Кефаления), който бил наречен на негово
име. Там той живял до смъртта си.

[40] По трагедията на Софокъл "Филоктет".

 Прокна и Филомела[41]
Атинският цар Пандион, потомък на Ерихтоний, воювал с варварите, които били обсадили
града му. Трудно му било да защити Атина от многобройната варварска войска, ако на помощ
не му се бил притекъл тракийският цар Терей. Той разгромил варварите и ги прогонил извън
пределите на Атика. За награда Пандион му дал за жена дъщеря си Прокна. Завърнал се
Терей с младата си жена в Тракияи тя му родила син. Изглежда, мойрите им били изпратили
пълно щастие.
Изминали пет години от брака на Терей. Веднъж жена му Прокна започнала да го моли:
- Ако ме обичаш, ме пусни да се видя със сестра ми или я доведи у нас. Иди в Атина и
помоли татко да я пусне. Не забравяй да му обещаеш, че тя ще се върне при него. За мен ще е
най-велико щастие да видя сестра си.
Приготвил Терей корабите за далечно пътуване и скоро отплавал от Тракия. Благополучно
стигнал бреговете на Атика. Пандион посрещнал с радост своя зет и го отвел в двореца. Още
не бил успял тракийски- ят цар да каже защо е пристигнал в Атина, когато влязла сестрата на
Прокна - Филомела. По красота била равна само на нимфите. Със своята хубост тя поразила
Терей и в него избухнала страстна любов към нея. Царят започнал да моли Пандион да я
пусне да погостува на сестра си. Любовта му към красивото момиче го правела още по-
убедителен. Самата Филомела, без да подозира каква опасност я грози, също помолила баща
си да я пусне да отиде при Прокна. Съгласил се Пандион, но когато изпращал щерка си в
далечна Тракия, казал на Терей:
- На теб я поверявам. Заклевам те в безсмъртните богове да я закриляш като неин баща. И
ми я върни по-скоро. Филомела е единствената утеха в старостта ми.
Пандион помолил и Филомела:
- Дъще, ако обичаш стария си баща, върни се побърже! Не ме оставяй дълго сам.
Със сълзи на очи се простил той с нея. Макар че го измъчвали тежки предчувствия, не
можел да откаже нито на Терей, нито на Филомела.
Качила се прекрасната дъщеря на Пандион на кораба. Гребците загребали в такт и се
понесли в открито море, далеч от бреговете на Атика. Терей тържествувал и радостно
възкликнал:
- Победих! На кораба с мен е избраницата на сърцето ми - прекрасната Филомела.
 Не свалял очи той от красивото момиче. През целия път не се отдалечавал от нея. Ето че
наближили бреговете на Тракия. Пътуването било към своя край. Тракийският цар обаче не
отвел Филомела в двореца при сестра й. Насила я замъкнал в тъмен лес в колибата на един
овчар. Затворил я против волята й. Не го трогвали нито сълзите, нито молбите й. Страдало
момичето в робство. Често зовяло сестра си и баща си, както и великите боговеолимпийци.
Молбите й били напразни. От мъка Филомела скубела косите си. Кършела ръце и оплаквала
съдбата си.
- О, безчовечни варварино! - викала тя. - Теб не те трогват нито молбите на баща ми, нито
сълзите му, нито тревогата на сестра ми! Ти не опази светостта на домашното огнище! По-
добре, Терей, ми вземи живота! Но знай: великите богове са видели престъплението ти и ще
си понесеш заслуженото наказание. Самата аз ще разкажа за всичко, което ти стори! Ще
отида при народа! Ако пък горите, които ме заобикалят, не ми позволят да ги напусна, ще ги
изпълня с жалбите си. Нека вечният небесен ефир ги чуе, нека ги чуят боговете!
Като чул заплахите на Филомела, страшен гняв обхванал тракийския цар. Извадил той
меча си и хванал момичето за косите. Вързал я и й отрязал езика, за да не може
Пандионовата дъщеря на никого да разкаже за извършеното от него престъпление. После се
върнал при Прокна. Когато го видяла, тя го попитал къде е сестра й. Жестокият Терей й
казал, че Филомела е умряла. Дълго оплаквала Прокна уж умрялата си обична сестра.
Изминала една година. Филомела се топяла в своята скръб и нещастие. Не можела да даде
знак нито на баща си, нито на сестра си къде я държи затворена Терей. Най-после намерила
начин как да съобщи на Прокна. Седнала пред тъкачния стан и изтъкала върху покривало
ужасния разказ за своята съдба. Изпратила го тайно на сестра си. Когато Прокна разгърнала
покривалото, с ужас видяла изтъкания страшен разказ на сестра си. Не проронила нито една
сълза. Сякаш в унес безумно бродела из двореца, мислейки как да отмъсти на Терей.
Това се случило точно по време на дните, когато тракийските жени готвели празника на
бог Дионис. С тях тръгнала към гората и жената на царя. В гъстите гори на планинските
склонове тя намерила овчарската колиба. В нея била затворена сестра й Филомела.
Освободила я и тайно я довела в двореца.
- Сега не ни е до сълзи, Филомела - казала Прокна. - Те няма да ни помогнат. Не със сълзи,
а с меч трябва да действаме. Готова съм на най-страшното злодеяние, само и само да отмъстя
за теб и за себе си на Терей. Готова съм да го унищожа с най-ужасната смърт!
Тогава в покоите й влязъл нейният син.
- О, колко приличаш на баща си! - възкликнала тя, катого гледала.
Изведнъж замълчала и сурово смръщила вежди. Била замислила ужасно злодеяние, към
което я тлас- кал клокочещият гняв в гърдите й. А синът й доверчиво се доближил до майка
си. Прегърнал я със своите ръчички и се протегнал да я целуне. За миг сърцето на майката
трепнало, очите й се насълзили. Бързо отвърнала лице от детето. Видяла сестра си и гневът
отново пламнал в нея. Хванала за ръка момченцето и го отвела в най-отдалечената стая на
двореца. Взела остър меч, извърнала се настрана и го забила в гърдите на детето. Двете с
Филомела нарязали тялото на парчета. Една част сварили в котле, а другата изпекли на шиш.
Приготвили за Терей ужасна трапеза. По време на яденето Прокна сама прислужвала на
мъжа си. Без да подозира нищо, той се хранел с ястията, приготвени от тялото на любимия
му син. По някое време царят попитал къде е детето, и наредил да го доведат. Тогава Прокна
му отвърнала:
- В теб самия е този, когото викаш!
Терей не разбрал думите й и продължил да настоява детето да дойде. Тогава иззад завесата
излязла Филомела и хвърлила в лицето на царя окървавената детска главичка. Потреперил от
ужас тракийският владетел. Чак сега разбрал колко страшна е била неговата трапеза.
Проклел жена си и сестра й. Скочил от масата. Извадил острия си меч и подгонил Прокна и
Филомена, за да отмъсти със собствените си ръце за кървавото злодеяние. Не могъл да
настигне бягащите жени. И на двете израснали крила и те се превърнали в птици - Филомела
в лястовица, а Прокна в славей. Върху гърдите на лястовицата Филомела се запазило
кървавото петно от Тереевия син. Самият цар пък се превърнал в папуняк с дълъг клюн и
голям гребен на главата. Както върху шлема на войнствения Терей, така и върху главата на
папуняка се развявал гребен от пера.

[41] По поемата на Овидий "Метаморфози".

 Борей и Орития
Страшният Борей бил бог на неукротимия бурен северен вятър. Яростно се носел той над
земи и морета и предизвиквал разрушителни бури. Веднъж, когато минавал над Атика,
съзрял дъщерята на Ерехтей - Орития, и се влюбил в нея. Помолил я да му стане жена и да
му позволи да я отнесе със себе си в далечното северно царство. Но Орития не се съгласила.
Страхувала се от страшния и суров бог. Баща й също му отказал. Не помагалиникакви молби
на Борей. Тогава страховитият бог се разгневил:
- Сам си заслужих такова унижение! Забравих за своята страшна и яростна сила! Нима ми
подхожда да моля някого така смирено? Трябва да действам единствено със сила. Та нали аз
гоня по небето буреносните облаци и издигам в морето вълни, огромни като планини!
Изтръгвам с корените като сухи стръкчета трева вековни дъбове! Аз бруля земята с едра
градушка и превръщам водата в лед, по-здрав и от камъка! А какво правя сега? Моля се и
хленча като безпомощен смъртен. Когато се нося в гневен полет над земята, тя затреперва
цялата. Дори и подземното царство на Хадес започва да трепери. А аз съм замолил Ерехтей
като негов слуга! Вместо да се моля за ръката на дъщеря му, трябва да я взема насила!
Тогава Борей размахал могъщите си крила и тозчас по земята се извила силна буря. Като
тръстики се люшкали вековните гори. Страховито се издигали огромни морски вълни,
покрити с пяна. Градоносни облаци покрили цялото небе. Високо над планините се
разпростряло черното наметало на Борей. От него веел вледеняващият северен студ.
Поразявайки всичко по пътя си, богът се понесъл към Атина. Грабнал Орития и отлетял
заедно с нея към своя дом на север.
Борей отвлича Орития
 Така дъщерята на Ерехтей станала жена на Борей. Родила му двама синове близнаци - Зет и
Калаид. Тесъщо като баща си били крилати. Синовете на Борей станали велики герои и
участвали в похода на аргонавтите до Колхида, където се намирало златното руно. Освен това
двамата извършили и още много велики подвизи.
 Дедал и Икар[42]
Потомъкът на Ерехтей - Дедал, се прославил като най-известния художник, скулптор и
архитект в Атина. За него разказвали, че от белоснежния мрамор изработвал такива красиви
статуи, че изглеждали като живи. Скулптурите на Дедал сякаш гледали и се движели,
толкова изкусно били изработени. Майсторът изнамерил и много различни инструменти,
които му служели в работата. Сред тях били брадвата и свределът. Надалеч се разнесла
славата на атинския майстор.
Този велик художник имал племенник на име Тал - син на сестра му Пердика. Тал бил
ученик на вуйчо си и още като бил малък, всичкиму се възхищавали на таланта и
изобретателството му. Дори се говорело, че ще надмине учителя си. Заради това Дедал
завиждал на племенника си и решил да го убие. Веднъж атинският художник и Тал стояли на
Акропола на самия край на една скала. Наоколо нямало жива душа.Коварният Дедал се
възползвал от това. Блъснал момчето в пропастта и то загинало. Майсторът бил сигурен, че
престъплението му ще остане ненаказано. Бързо слязъл от Акропола. Вдигнал тялото на
мъртвия Тал и искал да го зарови тайно в земята. Докато копаел гроба, няколко атиняни го
видели. Така злодеянието му било разкрито. Ареопагът го осъдил на смърт.
За да се отърве от смъртното наказание, скулпторът избягал чак на остров Крит. Там
управлявал могъщият син на Зевс и Европа - Минос. Царят го посрещнал сърдечно и взел под
своя защита най-великия гръцки художник. За критския владетел Дедал изработил много и
красиви произведения на изкуството. Специално за него построил известния дворец
Лабиринта. Той имал толкова много тайни и заплетени галерии, че било невъзможно да се
излезе от него. В този дворец цар Минос затворил сина на жена си Пазифая - ужасния
Минотавър, грозно чудовище с тяло на човек и глава на бик.
Дълги години художникът живял на остров Крит. Цар Минос не искал да го пусне - искал
само той дасе ползва от изкуството му. Държал Дедал на острова като свой пленник.
Майсторът дълго обмислял как може да избяга от затвора си. Най-накрая открил начин да се
измъкне на свобода от критската си неволя.
- Ако не мога да се спася от властта на Минос по суша или море - възкликнал той, - то
небето е свободно за бягство. Това е моят път! Минос може да владее всичко, но не и въздуха!
И се захванал Дедал на работа. Събрал птичи пера. Закрепил ги с ленени конци и восък и
започнал да майстори от тях четири огромни крила. Докато гръцкият художник работел,
синът му Икар си играел около него. Момчето ту ловяло пухчетата, които подухналият вятър
вдигал във въздуха, ту пък мачкал в ръцете си восък. Икар палувал безгрижно, а работата на
баща му го забавлявала. Най-после майсторът приключил с работата си и крилата били
готови. Той ги завързал на гърба си и проврял ръцете си в специално подготвени за това
примки. Размахал ги и като огромна птица плавно се издигнал във въздуха. След като
изпробвал творението си, се спуснал на земята и казал на сина си:
- Чуй ме, Икар, сега ние с теб ще отлетим от Крит. Бъди внимателен по време на полета.
Не се спускай много ниско над морето, защото солените пръски ще намокрят крилата ти.
Освен това не се издигай много близо до слънцето, горещината може да разтопи восъка.
Лети след мен и не изоставай.
Бащата и синът надянали крилата на ръцете си и се понесли леко във въздуха. Изглеждали
като двама бо
гове, които се носят из небесния лазур. Дедал чес то се обръщал назад, за да види как лети
синът му. Вече били прелетели над островите Делос и Парос и продължавали нататък.
Бързият полет забавлявал Икар и той все по-смело размахвал крилата си. Момчето обаче
забравило заръките на баща си и се отклонило от него. Размахало силно крила и се
издигнало много високо в небето - близо до лъчезарното слънце. Палещите му лъчи
разтопили восъка, с който били залепени перата. Те започнали да падат и се разлетели
навсякъде из въздуха, гонени от вятъра. Размахал отново крилата Икар, но нямало повече
пера върху тях. Момчето започнало да пада стремглаво надолу и загинало сред морските
вълни.
Обърнал се пак Дедал. Огледал се и настрани, но никъде не видял сина си. Започнал да
вика силно:
- Икар! Икар! Къде си? Обади се!
Никой не отвърнал на виковете му. Тогава Дедал погледнал надолу и видял върху морските
вълни разпилени пера от крилата на сина му. Разбрал художникът какво се е случило.
Намразил той силно изкуството си. Проклинал деня, в който бил замислил как да избягат от
Крит по въздуха.
А тялото на Икар се носило дълго по вълните на морето и то било наречено на негово име
- Икарийско. Най-после вълните го изхвърлили на брега на един остров. Намерил го
Херкулес и го погребал.
Бащата на загиналото момче продължил своя по-лет и най-после пристигнал в Сицилия.
Заселил се при цар Кокал. Когато узнал къде се е скрил художникът, Минос тръгнал с голяма
войска към Сицилия и поискал от владетеля на острова да му върне Дедал.
Дъщерите на сицилианския цар не искали да се разделят с големия творец. Замислили
хитрост, как да не им го отнемат. Убедили баща си да се съгласи с искането на Минос и да го
приеме на гости в двореца. Докато Минос се къпел във ваната, дъщерите на Кокал излели
върху главата му вряла вода. Критският владетел умрял в страшни мъки. Дедал живял дълго в
Сицилия. Последните години от живота си той прекарал в родината си - Атина. Там станал
родоначалник на прочутия атински род Дедалиди.

[42] По поемата на Овидий "Метаморфози".

 Тезей[43]

Раждането и възпитанието на Тезей

Синът на Пандион - Егей, дълги години управлявал Атина, след като заедно с братята си
изгонил от Атика роднините си - синовете на Метион, които били взели незаконно властта.
Единствено го натъжавало, че нямал деца. Най-сетне решил да отиде при Делфий-ския
оракул и да попита лъчезарния бог Аполон защо боговете не му изпращат деца. Оракулът му
дал неясен отговор. Егей дълго време се мъчил да разгадае словата на прорицателя, но все не
можел. Затова решил да замине за град Троизена, на Пелопонеския полуостров, при мъдрия
цар на Арголида Питей, да му разгадае той тайната на Аполоновия отговор. Питей веднага
разбрал какво искал да каже богът: Егей щял да се сдобие със син, който щял да стане най-
големият герой на Атина. На Питей много му се искало Троизена да бъде родното място на
великия герой. Затова дал за жена на Егей дъщеря си Етра. След като се оже-нили, тя родила
син. Той обаче бил от бога на моретата Посейдон, а не от мъжа й. Кръстили новороденото
Тезей. Наскоро след като се родило детето, Егей трябвало да напусне Троизена и да се върне
в Атина. Преди да тръгне, взел меча и сандалите си. Сложил ги под една скала в планината
край града и казал на жена си:
- Когато синът ми Тезей вече бъде в състояние да повдигне скалата и да намери меча и
сандалите ми, тогава го изпрати при мен в Атина. Аз ще го позная по тях.
До шестнайсетата година възпитавали момчето в дома на дядо му Питей. Известният със
своята мъдрост цар се грижел за възпитанието на внука си. Радвал се, като виждал как
момчето превъзхождал във всичко връстниците си. Когато Тезей станал на шестнайсет
години, вече никой не можел да се мери с него по сила, ловкост и в умението да владее
оръжието. Младежът бил красив - висок, строен, с пламтящ поглед и буйни тъмни
къдрици.Те падали на едри вълни върху раменете му. Отпред на челото къдриците били
отрязани, защото той ги бил посветил на Аполон. А младото мускулесто тяло на героя ясно
показвало могъщата му сила.
 Подвизите на Тезей по пътя към Атина
Когато видяла, че синът й вече превъзхожда по сила всички свои връстници, Етра го завела
до скалата, под която лежали мечът и сандалите на Егей, и му казала:
- Сине мой, тук под тази скала лежат мечът и сандалите на твоя баща, повелителя на Атина
- Егей. Вдигни камъка и ги извади. Те ще бъдат знакът, по който баща ти ще те познае, когато
отидеш при него.
Тезей бутнал без усилие скалата и я отместил. Взел меча и сандалите. Простил се с майка
си и дядо си и тръгнал на далечен път към Атина. Той обаче не се вслушал в заръките на
майка си и на дядо си - да избере по-безопасния морски път, а решил да върви към Атина по
суша - през Истъм.
Труден бил този път. Много опасности трябвало да преодолее героят, както и да извърши
много подвизи. Още на границата между Троизена и Епидавър срещнал великана Перифет -
син на бог Хефест. Както баща си, и той бил куц, но много силен в ръцете и с огромно тяло.
Страшен бил Перифет. Нито един странник не преминавал през планините, в които живеел
той. Великанът убивал всички със своя железен боздуган. Тезей обаче с лекота победил
исполина. Това бил първият подвиг на героя. В знак на победата си той взел железния
боздуган на Перифет.
В по-нататъшния си път до самия Истъм младежът не срещнал никакви опасности. Когато
стигнал боровата гора, посветена на бог Посейдон, Тезей срещнал огъвача на борове Синид,
свиреп разбойник. Той подлагал на жестока смърт всички пътници, които минавали оттам.
Навеждал две дървета така, че да докоснат върховете си. Към тях завързвал нещастния
пътник, след което пускал дърветата и те със страшна сила се изправяли отново. По този
начин завързаният за тях бил разкъсван на парчета. Тезей отмъстил за всички, които бил
погубил Синид. Завързал разбойника, с могщите си ръце навел два огромни бора и го
привързал към тях. Кръвожадният разбойник загинал от същата смърт, на която обричал
пътниците, минаващи през гората на Посейдон. По този начин пътят към Истъм бил вече
свободен. По-къснов памет на тази своя победа Тезей организирал на това място
истмийските игри.
По-нататък пътят на героя минавал през Кромион. Цялата местност около него била
опустошена от грамаден глиган, роден от Тифон и Ехидна. Жителите на Кромион замолили
горещо героя да ги отърве от това чудовище. Тезей настигнал глигана и го поразил с меча си.
След това синът на Егей продължил пътя си към Атина. Но на границата на Мегара било
най-опасното място на Истъм. Високо в небето се издигали отвесни скали, а в подножието
им страшно гърмели пенестите морски вълни. Тук Тезей го чакала нова опасност. На самия
край на скалата живеел разбойникът Скирон.Той заставял всички, които минавали оттам, да
му мият краката. Щом като пътникът се съгласял да му измие нозете, жестокият разбойник
го ритвал силно. Нещастникът падал в морската бездна и се разбивал върху стърчащите от
водата остри камъни, а чудовищна костенурка изяждала тялото му. Когато Скирон се опитал
да ритне Тезей, той го хванал за крака и го запокитил в морето.
Недалеч от Елевзина на героя му се наложило да се бори с Керкион, така както на
Херкулес му се наложило да се бие с Антей. Могъщият Керкион бил погубил много хора, но
Тезей го сграбчил със силните си ръце, стиснал го като в желязно менгеме и го убил. След
това освободил и дъщеря му Алопа и предал властта над страната на сина на Алопа и
Посейдон - Хипотоонт.
След като напуснал Елевзина, героят стигнал долината на река Кефис в Атика. Там
попаднал на разбойника Дамаст, наричан още и Прокруст (опъвач). Той бил измислил
особено мъчително и жестоко изтезание за всички, които идвали при него. Имал ложе, на
което карал да лягат онези, които попаднели в ръцете му. Ако то било по-дълго, разбойникът
опъвал краката на човека, докато те не стигнели до края му. Ако ложето било по-късо, режел
краката на нещастника. Щом разбрал това, Тезей повалил Прокруст на ложето, което,
естествено, се оказало много късо за исполина. Героят го убил така, както разбойникът
постъпвал с невинните пътници, отбили се при него.
Това бил последният подвиг на героя на път за Атина. Но той не искал да влиза в града
опетнен от пролятата кръв на Синид, Скирон, Прокруст и другите. Затова отишъл при
Фиталидите с молба да извършат специални религиозни церемонии на олтара на Зевс
Мелихий[44], за да го пречистят. Потомците на героя Фитал посрещнали сърдечно младия
мъж. Изпълнили молбата му, като го пречистили от оскверняването на пролятата кръв. Така
той можел да продължи пътуването си за Атина при своя баща Егей.

Тезей в Атина
Когато влязъл в Атина, Тезей бил облечен в ослепително красива дълга йонийска дреха.
Буйните му къдрици падали върху раменете. Така младият мъж приличал по-скоро на
момиче, отколкото на герой, извършил толкова много велики подвизи. По пътя му се
наложило да мине край строящия се храм на Аполон. Работниците поставяли вече покрива.
Като го видели, те го взели за момиче и започнали да му се подиграват. Смеели се и
подвиквали:
- Вижте го! По улицата скита някакво момиче без придружители! Как само си е разпуснало
на показ косите, а дългата му дреха мете уличния прах!
Разсърдил се на подигравките Тезей. Изтичал той до една волска кола, разпрегнал
воловете и хвърлил каруцата толкова нависоко, че тя прелетяла над главите на работниците
на покрива на храма. Тези, които само допреди малко му се подигравали, изпаднали в ужас.
Разбрали, че това не е момиче, а млад герой, който притежава огромна сила. Очаквали той
жестоко да им отмъсти за подигравките, но Тезей спокойно продължил своя път.
Най-после пристигнал в двореца на Егей. Не се разкрил пред престарелия си баща. Казал,
че е чужденец, който търси защита. Царят също не познал сина си. За сметка на това го
разкрила магьосницата Медея. Тя била избягала от Коринт в Атина, където се оженила за
Егей. Хитрата Медея обещала на остарелия вече Егей да върне с магии младостта му.
Властвала в двореца на царя на Атина и дори самият той й се подчинявал. Властолюбивата
магьосница веднага разбрала, че ако Егей узнае кой е този прекрасен чужденец, когото е
приютил в двореца си, я заплашва опасност. За да не се лиши от власт, тя измислила как да
погуби героя. Убедила Егей да отровят Тезей, защото бил шпионин, изпратен от враговете му.
Немощният и слаб цар се страхувал, че някой може да го лиши от власт. Затова се съгласил да
извършат злодеянието.
По време на пира Медея поставила пред Тезей чаша с отровно вино. В този момент
момчето извадило за нещо меча си. Егей веднага познал, че това е оръжието, което преди
шестнайсет години бил сложил под скалата в Троизена. Тогава царят погледнал нозете му и
видял, че са обути в неговите сандали. И разбрал кой е чужденецът. Егей излял чашата с
отровното вино и прегърнал сина си. А Медея била прогонена от Атина и избягала със сина
си Медон в Мидия.
Царят на Атина обявил тържествено пред целия атински народ за пристигането на сина си.
Разказал за великите му подвизи, извършени по пътя от Троизена до Атина. Атиняните
ликували заедно с Егей и приветствали със силни викове бъдещия цар.
Мълвата, че в Атина се намира синът на Егей, стигнала и до синовете на брат му Палант.
Така с идването на Тезей рухвала надеждата им след смъртта на чичо си да управляват града
- тронът вече си имал законен наследник. Суровите Палантиди не искали да се лишат от
властта в Атина. Затова решили със сила да завладеят града. Заедно с баща си към Атина
тръгнали и петнайсетимата Палантиди. Те знаели за могъщата сила на Тезей и затова
намислили хитрост, с която да го надвият. Част от племенниците на Егей открито
настъпвали към стените на града. Други се укривали в засада, за да нападнат внезапно чичо
си. Пратеникът им Леос обаче разкрил коварния план пред Тезей. Младият герой бързо
решил как да действа. Нападнал първо укрилите се Палантиди и ги избил. Те не могли да се
спасят нито със сила, нито със смелост. Когато узнали за гибелта на братята си, останалите
под крепостните стени на Атина синове на Палант били обхванати от огромен страх.
Веднага се обърнали в позорно бягство. Така Егей вече можел спокойно да управлява града
под закрилата на сина си.
Героят обаче не можел да живее в Атина, без да прави нещо. И затова решил да освободи
Атика от дивия бик, който опустошавал околностите на Маратон. Животното било доведено
от Крит в Микена от Херкулес по заповед на цар Евристей, който го бил пуснал на свобода.
Бикът избягал в Атика и се превърнал в огромно зло за земеделците. Без да се страхува, Тезей
се отправил към новия си подвиг. Ко-гато пристигнал в Маратон, срещнал възрастната жена
Хекала. Тя приела героя като свой гост. Когато разбрала защо е тук, го посъветвала да
принесе жертва на Зевс, за да го закриля Гръмовержеца по време на опасната битка с
чудовищния бик. Тезей се вслушал в съвета на Хекала. Скоро след това той открил живот-
ното. Щом го видяло, то се хвърлило срещу него, но силният мъж го хванал за рогата. Бикът
се дърпал, но не можел да се изтръгне от могъщите ръце на сина на Егей. Тезей притиснал
главата на животното към земята. Вързал го и след като го укротил, поели към Атина. На
връщане той не заварил жива старата Хекала. Младият герой я почел с големи почести
заради съвета, който му дала, и за гостоприемството, което му оказала. Като докарал бика в
Атина, Тезей го принесъл в жертва на бог Аполон.

Пътуването на Тезей до остров Крит

Когато синът на Егей пристигнал в Атина, цялата Атика била обхваната от дълбока скръб.
За трети път вече идвали пратеници на могъщия критски цар Минос и вземали огромен
данък. Тежък и позорен бил той. Атиняните трябвало на всеки девет години да изпращат на
остров Крит седем момчета и седем момичета. Затваряли ги в грамадния дворец лабиринт,
където ги изяждало чудовището Минотавър с туловище на човек, а с глава на бик. Минос
наложил този данък, защото атиняните били убили сина му Андрогей. За трети път сега те
трябвало да изпратят на Крит ужасния данък. Вече били натоварили кораба, който в знак на
скръб по младите жертви на Минотавъра имал черни платна. Като видял обхванатите от мъка
хора, младият герой Тезей решил да тръгне с атинските юноши и девойки за Крит. Можел да
ги освободи и да сложи край на този ужасен данък само като убиел Минотавъра. Затова
Тезей решил да се бие със звяра и или да го убие, или сам да загине. Престарелият Егей не
искал и да чуе за заминаването на единствения си син. Тезей обаче държал на своето.
Принесъл жертва на Аполон Делфийски - покровителя на морските пътешествия. Преди да
отпътува, оракулът от Делфи му дал съвет да избере за закрилница при този си подвиг
богинята на любовта Афродита. Героят принесъл жертва и на нея. Призовал я да му помага и
тръгнал към Крит.
Корабът благополучно пристигнал на острова. Атинските момчета и момичета били
отведени при Минос. Могъщиятцар забелязал веднага прекрасния юноша герой. Забелязала
го и дъщеря му Ариадна, а покровителката на Тезей събудила в сърцето й силна любов към
сина на Егей. Дъщерята на Минос решила да му помогне. Не искала и да си помисли, че този
смел млад мъж може да загине в лабиринта, разкъсанот Минотавъра.
Преди да се отправи в битка с чудовището, Тезей трябвало да извърши още един подвиг.
Царят на Крит бил обидил едно от момичетата от Атина. Героят се застъпил за нея пред
жестокия Минос, а горд с произхода си, той започнал да се подиграва на Тезей. Бил се
ядосал, че някакъв атинянин си позволява да му се противопостави на него - сина на Зевс.
Тезей му отвърнал гордо:
- Ти се гордееш, че произходът ти идва от Зевс, но и аз не съм син на простосмъртен. Баща
ми е велики-ят земетръсец и бог на моретата Посейдон.
- Докажи, че си син на Посейдон, като извадиш този пръстен от морските дълбини! -
отвърнал Минос на атинянина и хвърлил в морето един златен пръстен.
Като призовал баща си Посейдон, Тезей безстраш-но се хвърлил в морската бездна. Високо
полетели морските пръски и вълните скрили героя. Всички гле-дали със страх морето,
погълнало младия мъж. Били сигурни, че той няма да се върне обратно. Пълна с отчаяние
стояла на брега и Ариадна. И тя била сигурна, че той е загинал.

[43] По биографията на Плутарх "Тезей".

[44] Мелихий означава милостив - бел. ред.
Тезей пронизва с меча си Минотавъра
 Едва се затворили над главата на сина на Егей морските вълни, и го подхванал бог Тритон.
За миг го завел до двореца на Посейдон. Богът с радост приветствал сина си във вълшебния
си подводен дворец и му подал пръстена на Минос. Жената на морския бог Амфитрита,
възхитена от красотата и смелостта на героя, сложила върху пищните му къдрици златен
венец. Тритон отново подхванал Тезей. Изнесъл го от морските дълбини на същото място,
откъдето той се бил хвърлил в морето. Така младежът доказал, че е син на повелителя на
моретата Посейдон. Ариадна ликувала, че Тезей се завърнал невредим от морските дълбини.
Но на младия мъж му предстоял още по-опасен подвиг - трябвало да убие Минотавъра. Тук
на помощ му се притекла дъщерята на Минос. Тайно от баща си тя дала на Тезей остър меч и
кълбо прежда. Когато отвели героя и всички обречени на смърт в лабиринта, той завързал
краяна кълбото при входа. Тръгнал Тезей из заплетените и безкрайни коридори на двореца,
като постепенно размотавал кълбото, за да намери по конеца обратния път. Все по-навътре
навлизал синът на Егей. Най-после се озовал на мястото, където се намирал Минотавърът.
Наклонил главата си с огромните рога, той се нахвърлил със страшен рев срещу младия
герой. Завързала се люта битка. Изпълнен с бясна ярост, Минотавърът на няколко пъти се
хвърлял върху Тезей, но той го отблъсвал с меча си. Най-после синът на Посейдон сграбчил
чудовището за рогата и забил в гърдите му острия си меч. След като убил Минотавъра, Тезей
тръгнал по нишката от кълбото и излязъл от лабиринта, като извел всички атински младежи
и девойки живи и здрави. На входа го посрещнала Ариадна и радостно го поздравила за
победата. Спасените от героя младежи ликували от радост. Украсени с венци от рози, те
танцували и славели героя и неговата покровителка Афродита.
Сега Тезей трябвало да се погрижи за спасението си от гнева на Минос. Бързо приготвил
кораба си за тръгване. Пробил дъната на всички извадени на брега кораби на критяните и се
понесъл по море към Атина. А Ариадна тръгнала с него, защото го обичала силно.
По обратния път към дома спрели на брега на остров Наксос. Докато всички почивали от
пътуването, на Тезей му се присънил богът на виното Дионис. Той му казал, че е длъжен да
остави Ариадна на пустинния бряг на Наксос, защото боговете вече я били нарочили за
негова жена. Събудил се Тезей и изпълнен с дълбока скръб, побързал да се приготви за път.
Не посмял да пренебрегне волята на боговете. Така Ариадна станала богиня като жена на
Дионис. Била приветствана шумно от спътниците на бога, които с песни я прославяли.
Тезей напуска Ариадна
 А корабът на Тезей бързо се носел с черните си платна по лазурното море. Ето че в
далечината се показали бреговете на Атика. Натъженият от загубата на Ариадна герой
забравил, че бил дал обещание на баща си Егей да смени черните платна с бели, ако победи
Минотавъра и се завърне щастливо в Атина. Вперил поглед в морската шир, Егей чакал сина
си на висока скала на брега на морето. Ето че в далечината се показала черна точка, тя
растяла бързо и се приближавала към брега. Това бил корабът на сина му. Егей напрягал
поглед да види какви са на цвят платната.
Но, уви, на слънцето не блестели бели, а се виждали черни платна. За царя това било знак,
че Тезей е загинал. В отчаянието си той се хвърлил от високата скала в морето. Загинал в
морските вълни, а на брега те изхвърлили безжизненото му тяло. Оттогава морето, в което
загинал атинският владетел, се нарича Егейско. През това време Тезей спрял до бреговете на
Атика и вече принасял благодарствени жертви на боговете. Тогава с ужас разбрал, че неволно
е станал виновен за смъртта на баща си. С велики почести погребал той тялото на Егей,
умрял от мъка по сина си. След погребението Тезей поел властта в Атина.

Тезей и амазонките
Мъдро управлявал наследникът на Егей, но не живял спокойно в Атина. Тезей често
напускал града, за да вземе участие в подвизите на гръцките герои. Така той се включил и в
калидонския лов, в похода на аргонавтите за златното руно и в похода на Херкулес срещу
амазонките. Когато превзели техния град Темискира, като награда за смелостта си Тезей
отвел в Атина царицата на амазонките Антиопа. Тя станала негова жена и отпразнували
сватбата пищно.
Амазонките обаче решили да си отмъстят на гърците за разрушаването на града им и да
освободят своята царица от тежкия плен при Тезей, както те мислели. Събрали огромна
войска и нахлули в Атика. Жителите на града били принудени да търсят спасение зад
градските стени. Войнстващите амазонки успели да проникнат дори в самата Атина и
накарали атиняните да се укрият чак в непристъпния Акропол. Самите амазонки пък
опънали своя лагер на "хълма на Арес", където се намирал ареопагът (съдът). Така държали в
обсада жителите на Атина. Няколко пъти атиняните правили опит да се измъкнат и да
прогонят страшните жени воини. Най-после се състояла решителната битка.
 Самата Антиопа се сражавала редом до мъжа си Тезей срещу амазонките, на които по-
рано била цари-ца. Тя не искала да напусне своя мъж герой, защото го обичала горещо. В
тази много страшна битка обаче гибел очаквала Антиопа. Във въздуха просветнало копие,
хвърлено от една амазонка. Смъртоносното острие се забило в гърдите на съпругата на Тезей
и тя паднала мъртва в краката му. С ужас двете войски гледали смъртно ранената Антиопа.
Потънал в мъка Тезей по любимата си жена. Кървавият бой бил прекратен. Изпълнени със
скръб, амазонки и атиняни погребали младата царица. Войнстващите жени напуснали Атика
и се върнали обратно в далечната си родина. Дълго над Атина витаела скръбта по загиналата
без време прекрасна Антиопа.

Тезей и Пейритой
В Тесалия живеело племето на войнстващите лапити, управлявани от могъщия герой
Пейритой. Той бил чувал за великата храброст и сила на непобедимия Тезей и искал да
премери сили с него. За да го предизвика на бой, царят на лапитите потеглил към Маратон.
От тучните пасища откраднал стадо бикове на владетеля на Атина. Щом узнал за кражбата,
Тезей веднага се спуснал да преследва похитителя и бързо го настигнал. Така двамата герои
се срещнали. Били облечени в блестящи доспехи и както били застанали един срещу друг,
приличали на страшните и безсмъртни богове. Двамата били поразени един от друг от
величието, което излъчвали, толкова могъщи и прекрасни. Тогава захвърлили оръжията си,
подали си ръце и сключили помежду си здрав съюз за нерушимо приятелство. В знак на това
си разменили оръжията. Така двамата велики герои Тезей и Пейритой станали добри
приятели.
Наскоро след срещата Тезей се отправил към Тесалия за сватбата на приятеля си Пейритой
с Хиподамия. Пищна била тази сватба и на нея били поканеникато гости много славни герои
от всички краища на Гърция. Там били и дивите кентаври - полухора-полуконе. Богат бил и
сватбения пир. Целият царски двор бил пълен с гости, насядали около трапезите. И тъй като
в двореца нямало достатъчно място за всички, които били дошли на сватбата, част от тях
пирували в голяма прохладна пещера. Димели благовония, носели се сватбени химни и
музика. Гръмко се чували веселите викове на пируващите. Всички гости славели
младоженците. Сред тях невестата греела като небесна звезда със своята красота. Виното се
леело като река. Ставало все по-шумно. Тогава, опиянен от виното, скочил най-могъщият и
див кентавър Еврит и се хвърлил срещу булката. Хванал я със силните си ръце и поискал да я
отвлече. Като видели това, другите кентаври скочили към присъстващите на пира други
жени. Всеки искал да се сдобие с плячка. Тогава от сватбената трапеза се изправили Тезей,
Пейритой и гръцките герои. Хвърлили се те да защитят жените. Пиршеството било
прекъснато и започнал яростен бой. Не с оръжие се биели героите с кентаврите, защото били
дошли на тържеството невъоръжени. В битката всичко служело за оръжие: тежки купи,
големи съдове за вино, крака от счупени маси, триножници, върху които горели
благовонията. Крачка по крачка героите изтласквали дивите кентаври от сватбената зала, но
битката продължавала и навън. Сега вече гръцките герои били взели оръжията си и се
прикривали с щитовете си. Кентаврите изтръгвали от корен огромни дървета, къртели
големи скали и ги хвърляли срещу героите. Начело на битката били Тезей, Пейритой, Пелей
и синът му Нестор. Кървавата грамада от тела на кентаври ставала все по-висока. Те падали
един след друг в сражението. Най-после те почнали да отстъпват и побягнали към горите на
високия Пелион, където се укрили. Гръцките герои победили дивите кентаври, много малко
от които оцелели в кървавата битка.

Отвличането на Елена. Тезей и Пейритой решават да

откраднат Персефона. Смъртта на Тезей
Прекрасната жена на Пейритой не живяла дълго. Хиподамия починала в разцвета на
своята младост. Овдовелият цар на лапитите дълго скърбял за съпругата си, но след известно
време решил да се ожени отново. Тръгнал на гости при своя приятел Тезей в Атина и там
двамата намислили да отвлекат прекрасната Елена. Тя все още била съвсем младо момиче,
но славата за красотата й се носела надалеч из цяла Гърция. Двамата приятели тайно
пристигнали в Лакония. Там откраднали момичето, което по време на празника на Артемида
танцувало и се веселяло със своите приятелки. Тезей и Пейритой хванали Елена и бързо я
понесли към планините на Аркадия. От там през Коринт и Истъм я довели в Атика, в
крепостта Атина. Спартанците се спуснали да ги преследват, но не могли да настигнат
похитителите. След като скрили Елена в град Атина, приятелите решили да хвърлят жребий,
чия да бъде омайната красавица. Жребият избрал Тезей. Но преди това приятелите си били
дали клетва - този, на когото се паднела златокъдрата Елена, трябвало да помогне на другия
и той да си намери жена.
Тезей се опитва да похити жена за своя приятел
 Когато Елена се паднала на Тезей, Пейритой поискал от приятеля си да му помогне да
отвлече от владетеля на царството на сенките - страшния бог Хадес, жена му Персефона.
Тезей изпаднал в ужас, но нямало какво да прави - бил дал клетва и не можел да я наруши.
Трябвало да отиде заедно с Пейритой в царството на мъртвите. Двамата приятели се
спуснали в подземното царство през една пукнатина до селището Колон край Атина. Там в
царството на ужасите те се изправили пред Хадес и поискали да им даде Персефона.
Разгневил се люто мрачният владетел на царството на мъртвите, но скрил гнева си.
Предложил на героите да седнат на трона, който бил изсечен в скалата до самия вход на
царството на мъртвите. Едва седнали, и се сраснали с него. Повече не можели да помръднат.
Така Хадес ги наказал за нечестивото им искане.
Докато Тезей останал във владенията на Хадес, братята на хубавата Елена Кастор и
Полидевк търсили навсякъде любимата си сестра. Най-после те разбрали къде Тезей я бил
скрил, и веднага обсадили Атина. Непристъпната крепост не издържала на нападението.
Двамата братя освободили сестра си и заедно с нея отвели в плен майката на Тезей - Етра. А
управлението на Атина и цялата Атика Кастор и Полидевк поверили на Менестей -
отдавнашен враг на Тезей.
След като прекарал дълго време в царството на Хадес, героят най-после се върнал на
земята. Освободил го най-силният сред героите - Херкулес.
Завърнал се Тезей отново под светлината на слънце-то, но завръщането не му донесло
радост. Непристъпната Атина била разрушена, Елена - освободена, а майка му - в тежък плен
в Спарта. Синовете му Демофонт и Акамант били принудени да избягат от Атина, а цялата
власт била в ръцете на омразния му Менестей. Напуснал тогава Тезей Атика и се усамотил
на остров Евбея, където имал владения. Нещастието обаче съпътствало навсякъде героя.
Царят на Скирос - Ликомед, не искал да върне на Тезей владенията му. Примамил той
великия герой на една висока скала и го бутнал в морето. Така от предателска ръка загинал
найвеликиятгерой на Атика. Много години след смъртта на Менестей в Атина се завърнали
Тезеевите синове, които били участвали в похода срещу Троя. Там, в Троя, Демофонт и
Акамант открили баба си Етра. Тя била отведена в двореца на Приам като робиня от сина му
Парис заедно с отвлечената от него хубава Елена.
 Мелеагър
Бащата на героя Мелеагър и цар на Калидон Ойней успял да си навлече гнева на великата
богиня Артемида. Когато веднъж празнувал приключването на беритбата на плодове от
градините си и на грозде от лозята, в знак на благодарност той принесъл богати жертви на
боговете олимпийци. Бил забравил единствено Артемида, за което разгневената богиня го
наказала. Изпратила тя в страната му страшен и свиреп глиган, който опустошавал
околностите на Калидон.
С огромните си бивни чудовището изкоренявало цели дървета, унищожавало лозята и
отрупаните с нежни цветчета ябълки. Глиганът не щадял и хората, които му се изпречвали на
пътя. Царството потънало в дълбока мъка. Щом като видял това, синът на Ойней - Мелеагър,
решил да организира хайка и да убие гли-гана. За опасния лов младежът събрал героите от
цяла Гърция. В него участвали пристигналите от Спарта Кастор и Полидевк, Тезей от Атина,
цар Адмет от Фера, Язон от Йолк, Йолай от Тива, Пейритой от Тесалия, Пелей от Фтия,
Теламон от остров Саламин и много други герои. А от Аркадия пристигнала и Атланта,
която бягала по-бързо и от най-бързоногия елен. Тя била израснала и възпитана в планината.
Баща й искал синове. Когато видял, че се е родило момиче, той заповядал веднага да го
отнесат там. Оставили бебето в една клисура. Кърмила го една мечка. Красивата Атланта
израснала сред ловци и била равна само на Артемида.
Девет дни пирували събралите си у гостоприемния Ойней герои. Накрая тръгнали да
търсят глигана. Околните планини се огласили от силния лай на многобройните кучета,
когато открили огромния глиган и го подгонили. След бързия като вихър звяр се хвърлили и
ловците. Всеки искал да порази животното със своето копие. Борбата била много тежка и не
един от тях изпитал голямата сила на страшните му бивни. Животното ранило смъртоносно
смелия ловец от Аркадия Анкей, когато той замахнал с двуострата си брадва да го порази.
Тогава Атланта опънала лъка си и пуснала срещу глигана остра стрела. В този миг дотичал и
Мелеагър и със силен удар забил копието си в тялото на звяра. Така свършил ловът и всички
се радвали много на успеха.
Не се разбрало обаче на кого трябва да бъде връчена наградата. Много от героите,
участвали в лова, били ранили глигана със своите остри копия. А богинята Артемида била
гневна, че Мелеагър е убил нейния глиган, и още повече разпалила спора между ловците.
 За жалост разпрата така се задълбочила, че се превърнала във война между жителите на
Калидон (етолите) и на съседния град Плеврон (куретите). Докато могъщият и силен герой
Мелеагър се сражавал на страната на етолите, победата клоняла на тяхна страна.
Не щеш ли, в най-разпаленото сражение той убил вуйчо си. Като узнала за гибелта на
любимия си брат, майка му Алтея се натъжила много. Но страшно се разгневила, когато
разбрала, че брат й е загинал от ръката на Мелеагър. В гнева си Алтея се помолила на
мрачния Хадес и жена му Персефона да накажат сина й. Вън от себе си от гняв, тя призовала
да чуят молбите й за мъст и отмъстителките еринии. Като разбрал, че родната му майка
желае гибелта му, Мелеагър се разгневил и се оттеглил от битката. Тъжен, захлупил лице в
ръцете си, седял той в покоите на жена си - прекрасната Клеопатра. Щом спрял да участва в
битката, победата започнала да изневерява на етолите и превес взели куретите. Те обсадили
Калидон. Градът бил изложен на опасността от разрушение. Напразно възрастните хора
молели сина на Алтея да се върне в бойните редици, за да защити града. Дори предложили
на героя голяма награда. Той не искал и да чуе молбите им и отхвърлял всяко предложение. В
покоите на снаха си Клеопатра отишъл лично Мелеагровият баща - Ойней. Възрастният
човек напразно чукал на затворената врата и молел сина си да забрави гнева си. Родният му
град Калидон загивал под натиска на куретите. Но героят не искал и да чуе молбите на баща
си. Мелеагър останал непреклонен дори пред молбите на сестра си, на майка си и на
любимите си приятели, които също дошли да го убеждават.
Междувременно воините от Плеврон вече били превзели крепостните стени на Калидон и
предавали на стихията на огъня домовете и всичко, което срещнели по пътя си. От ударите
им се разтресли и стените на покоите, в които се намирал Мелеагър. Ужасена, младата му
жена паднала пред него на колене. Плачела и молела мъжа си да спаси града от гибел.
Умолявала го да помисли какво щяло да сполети Ка-лидон. Победителите щели да отведат
жените и децата в тежко робство. Щял ли да позволи Мелеагър и нея да я сполети тази зла
участ? Могъщият герой се вслушал в молбите на жена си и бързо облякъл блестящите си
доспехи. Запасал меч и грабнал огромния щит и копието си. Хвърлил се смело в жестоката
битка, разгромил куретите и спасил родния Калидон. Но самия него го очаквала гибел.
Боговете на царството на мъртвите били чули проклятието на майка му Алтея. По време на
сражението го пробола златната стрела на поразяващия надалеч бог Аполон и Мелеагър
умрял. Душата му отлетяла в печалното царство на мъртвите.
 Кипарис[45]
В Картейската долина, която се намирала на остров Кеос, имало един прекрасен елен,
посветен на нимфите. Той бил с позлатени и красиво разклонени рога. Огърлица от едри
бисери красяла шията му, а от ушите му се спускали скъпоценни украшения. Животното не
изпитвало никакъв страх от хората. Често се приближавало до домовете им и с желание
протягало шия, за да го погалят. Всички жители го обичали. Наймного обичал елена малкият
син на царя на Кеос - Кипарис, любим приятел на стрелометеца Аполон.
Момчето се грижело за елена. Водело го да пасе на поляните с най-сочна трева и да пие от
най-бистрите и звънко ромолящи извори. Върху огромните му рога слагало венци от
ароматни горски цветя. Много често, когато си играело с елена, момчето се мятало на гърба
му и дълго препускало из цъфтящата Картейска долина.
В един горещ летен следобед, когато слънцето изгаряло с горещия си дъх въздуха, еленът
легнал на сянка в храстите. По тези места случайно бил излязъл на лов и Кипарис. Забелязал
той, че в храстите се е стаило животно. Без да разбере, че това е любимият му елен, метнал
копието си и го ранил смъртоносно. Когато видял, че е убил своя любимец, младежът се
ужасил. Пожелал да умре в планината заедно с него. Въпреки че Аполонго утешавал, мъката
на Кипарис била безкрайно голяма. Той горещо се примолил на сребролъкия бог да му даде
вечна мъка. Вслушал се в молбите му синът на Латона и го превърнал в дърво. Тялото му се
обвило в кора, а къдриците му се превърнали в тъмнозелени листа. И пред Аполон се
извисило стройното дърво кипарис. Върхът му се издигал като стрела високо към небето.
Тъжно въздъхнал стрелометецът и промълвил:
- Ще скърбя винаги за тебе, прекрасен юноша! А ти винаги ще скърбиш за чуждата мъка.
Бъди винаги с вечно скърбящите!
Оттогава пред дома, в който имало умрял, древните гърци закачвали кипарисови клонки. С
тях украсявали и погребалните клади, върху които изгаряли телата на умрелите. На гробовете
им садели кипариси.

[45] По поемата на Овидий "Метаморфози".

 Орфей и Евридика[46]

Орфей в подземното царство

В далечна Тракия живеел великият певец Орфей - син на речния бог Еагър и на музата
Калиопа. Той обичал силно жена си - прекрасната нимфа Евридика, но нямал късмет да се
радва дълго на щастлив семеен живот. Наскоро след сватбата красивата Евридика отишла
заедно със своите палави приятелки - нимфите, в зелената долина да берат цветя. Както
притичвала и късала дъхави пролетни цветя, не забелязала, че в гъстата трева пълзи змия.
Без да иска, я настъпила.
Змията се извила като светкавица и ухапала младата жена на Орфей по крака. Тя надала
силен вик и паднала безжизнена в ръцете на приятелките си. Силно пребледняла и й
причерняло пред очите. Силната змийска отрова прекъснала живота й. Приятелките на
Евридика изпаднали в ужас. Скръбният им плач, който се носел надалеч, стигнал и до
Орфей. Щом го чул, той бързо се отправил към долината. Там видял студеното и бездиханно
тяло на нежната си любима съпруга. Певецът изпаднал в дълбоко отчаяние. Не можел да се
примири с голямата загуба. Оплаквал дълго своята Евридика, а заедно с него плачела цялата
природа, като чувала тъжното му пеене.
След като дълго страдал, Орфей решил да се спусне в мрачното царство на мъртвите и да
измоли от неговия владетел Хадес и жена му Персефона да върнат любимата му съпруга на
земята. През мрачната пещера Тенар певецът се спуснал до бреговете на свещената река
Стикс.
Спрялсе той на брега й и се замислил как да пре-мине на другия бряг. Там се намирали
мрачните владения на Хадес. Около него непрекъснато се тълпели сенките на умрелите.
Орфей чувал стоновете им, които приличали на шума на падащите през късната есен листа в
гората. В далечината се дочул плясък на весла. Към брега се приближила ладията, с която
Харон превозвал душите на умрелите. Когато той спрял, Орфей му се примолил да го вземе
заедно с умрелите и да го откара на другия бряг. Но колкото и да го умолявал певецът,
суровият Харон все му отказал. Отго-варял единствено с "Не!".
Тогава сладкогласният Орфей дръпнал струните на златната си лира. Като широка вълна по
брега на мрачния Стикс се разнесли мелодичните й звуци. Харон останал омагьосан от
музиката на певеца. Подпрян на веслото, той слушал замечтано. Под звуците на музиката
Орфей влязъл в лодката, а Харон я отблъснал от брега и тя заплавала по мрачните води на
реката. Така Орфей успял да премине на отвъдния бряг. Певецът не спрял да свири на
златната си лира. Слязъл на бре-га и поел из мрачното царство на мъртвите към трона на
бога. На него седял Хадес, заобиколен от душите, които, примамени от нежната музика, били
долетели.
И както свирел, Орфей приближил до Хадес и му се поклонил. Пред господаря на
мрачните владения той дръпнал с нова сила струните. Запял с прекрасния си глас за своята
любов към Евридика. За това, колко щастливо живеели той и любимата му съпруга, а дните
им били изпълнени със светлина и любов. Но с нейната смърт и щастието бързо отлетяло.
Орфей продължил да пее за своята голяма мъка по загиналата си жена. Цялото подземно
царство било огласено от сладкогласните песни на певеца и всички го слушали като
омагьосани. Дори самият Хадес не можел да остане безчувствен и го слушал замечтан,
склонил глава на гърдите си. Персефона също била дълбоко трогната от тъжния разказ на
певеца. Облегната на рамото на мъжа си, тя ронела сълзи от вълнение. Омаян от мелодията,
Тантал дори забравил за измъчващия го глад и жажда. Сизиф спрял тежката си и безплодна
работа. Седнал върху огромния камък, който търкалял непрекъснато по склоновете на
планината към върха, и дълбоко се замислил. Данаидите същозабравили за своя бездънен
съд, който пълнели непрекъснато с вода, и омагьосани, се наслаждавали на музиката. Дори
най-страховитата богиня - Хеката, не могла да устои на музиката. И за да не видят околните
вълнението и сълзите й, закрила с ръце лицето си. Сълзи блестели върху ресниците и на
непознаващите милост еринии. Постепенно обаче песента на Орфей ставала все по-тиха.
Накрая секнала подобно на тежка и изпълнена с тъга въздишка.
Из цялото царство настъпила дълбока тишина. Нарушил я бог Хадес. Той попитал Орфей
какво го е довело при него и за какво иска да го моли. Владетелят на мрака се заклел с
ненарушимата клетва на боговете във водите на река Стикс, че ще изпълни всяко желание на
божествения певец. Като чул това, Орфей му отвърнал:
- О, могъщи владетелю Хадес! Ти приемаш във владенията си всички смъртни, когато
свършат земните им дни. Но аз не съм дошъл тук, за да гледам ужасите, които изпълват
царството ти. Не съм дошъл като Херкулес да отведа от тук най-вярната ти стража - Цербер.
Дойдох при теб, за да те помоля да пуснеш горе на земята моята любима Евридика. Върни я
обратно в живота! Нали виждаш колко много страдам за нея! Господарю, помисли само! Ако
някой ти беше отнел Персефона, ти нямаше ли също да страдаш? Знай едно. Ти няма да
върнеш Евридика завинаги горе. Нашият живот е толкова кратък, господарю Хадес, че тя пак
ще се върне в царството ти. Но дай й възможност да изпита радостта на живота. Тя дойде в
царството на мъртвите съвсем млада!
Замислил се бог Хадес и най-накрая отвърнал на певеца:
- Добре, Орфей! Ще ти върна жената. Отведи я обратно в живота и при слънчевата
светлина. Но преди това си длъжен да изпълниш едно условие. Ще тръгнеш обратно, като
следваш бог Хермес. След теб ще върви Евридика, но ти не бива да се обръщаш назад.
Запомни! Обърнеш ли се, жена ти веднага ще се върне, и то завинаги, в моето царство.
Певецът бил съгласен на всичко, само и само да можела любимата му да се върне с него
горе на земята. Пожелал веднага да тръгне по обратния път. Бързи-ят като мисълта Хермес
довел сянката на Евридика. С възхищение я гледал Орфей и му се приискало да я прегърне,
но Хермес му казал:
- Та ти, Орфей, прегръщаш само една сянка. Хайде да тръгваме по-скоро, че ни чака дълъг
и труден път.
Поели обратно към живота. Напред вървял бог Хермес, след него - Орфей, а отзад -
любимата му съпруга Евридика. Бързо прекосили мрачното царство на Хадес. А Харон с
ладията си ги прекарал през река Стикс. Когато слезли на брега, тримата веднага поели по
тясната пътечка към повърхността на земята. Пътят обаче бил много труден. Пътеката се
виела стръмно нагоре и цялата била обсипана с едри камъни. Наоколо царял гъст здрач. Едва
се забелязвала фигурата на вървящия отпред Хермес. Но ето в далечината като че ли
започнало да просветлява и Орфей разбрал, че наближават изхода. Ставало все посветло и
по-светло. Ако певецът можел да се обърне, щял да види как след него върви любимата му
жена.Но той не бил сигурен дали наистина го следва, или пък е останала в царството на
мъртвите, защото пътят бил много труден. Тогава Орфей забавил крачка и се заслушал дали
тя върви след него. Но за жалост нищо не се чувало. Та може ли да се чуят крачките на
сенките! Певецът започнал все по-често да се спира и да се ослушва. И все по-силно и по-
силно го обхващала тревога за неговата Евридика. Наоколо започнало да става все по-светло.
Тогава той си помислил, че тук, на светлото, ще може по-ясно да види сянката на жена си.
Забравяйки за думите на цар Хадес, Орфей се спрял и се обърнал. Тогава видял, че почти
редом до него стои сянката на съпругата му. Протегнал ръце към нея, но сянката започнала
бавно да се отдалечава, докато най-после потънала в мрака. Обхванат от отчаяние, певецът
стоял като вкаменен. Наложило му се за втори път да преживее смъртта на Евридика.
Виновен за това бил самият той.
Дълго стоял Орфей неподвижен и потънал в скръб. Изглеждал така, сякаш животът го бил
напуснал, и отдалеч много приличал на мраморна статуя. Най-после се размърдал. Направил
една крачка, след нея - втора и тръгнал обратно назад към бреговете на река Стикс. Макар да
бил виновен за случилото се, решил пак да се върне при Хадес и отново да го моли да му
върне любимата. Този път обаче старият Харон за нищо на света не се съгласил да го превози
на отсрещния бряг. Въпреки горещите молби, които сипел Орфей, останал непреклонен.
Обхванат от дълбока скръб, Орфей прекарал седемдни и нощи на брега на Стикс, проливайки
горчиви сълзи. Забравил да яде и да пие. Роптаел срещу волята на боговете от мрачното
царство на душите на умрелите. Едва на осмия ден, разкъсван от дълбока мъка, той решил да
напусне бреговете на Стикс и да се върне в Тракия.

Смъртта на Орфей
Изминали четири години от смъртта на Евридика. Орфей все така й бил верен, както
преди. Не искал да се ожени за нито една тракийска жена. Един път рано пролетта, когато по
дърветата била набола първата зеленина, великият певец бил седнал на малък хълм. В
краката му лежала златната лира. Погледнал я той и я вдигнал. След това плахо дръпнал
сладкогласните й струни и тихо запял. Внезапно цялата природа утихнала и се заслушала в
красивото пеене. Песента на Орфей звучала с такава сила, че покорявала и привличала към
певеца всички живо. Дивите зверове напуснали околните планини и гори и като омагьосани
го наобиколили. Птиците също не закъснели да долетят и да послушат песните му. Дори
дърветата напуснали местата си и се скупчили около Орфей. Нито дъбовете и тополите, нито
стройните кипариси и широколистните чинари, нито елите и боровете помръдвали с клони
или листа. Цялата природа била омагьосана от божественото пеене и музиката, която
изтръгвал певецът от златната си лира. Изведнъж в далечината се раздали силни викове, звук
от тимпани и бурен смях. Били киконските жени, които организирали шумен празник в чест
на Бакхус. Вакханките наближавали мястото, където стоял Орфей. Щом го зърнали, една от
тях високо извикала:
- Ето го женомразеца! Вижте го!
Тя запратила по него тирса, който държала в ръце. Бръшлянът, с който той бил обвит,
предпазил Орфей от удара. Друга от вакханките пък хвърлила срещу певеца камък. Очарован
от сладкогласното му пеене, камъкът паднал в краката му, все едно че го молел за прошка.
Все по-силно звучали край Орфей виковете на вакханките. Техните песни заглушавали
неговите, а звуците от тимпаните се чували надалеч. Шумният Бакхусов празник съвсем
заглушил Орфей. И тогава като ято хищни птици връхлетели върху него побеснелите жени.
Върху певеца като градушка се изсипали тирсове и камъни. Напразно молел той за пощада.
Вакханките не искалии да чуят гласа на този, пред чиито песни се подчинявали дърветата и
скалите. Целият обагрен с кръв, Орфей се строполил на земята, а душата му отлетяла в
царството на мъртвите. Изпадналите в транс вакханки разкъсали тялото му с окървавените
си ръце.
Те захвърлили главата и лирата на певеца в бистрите води на река Хебър. И тогава се
случило чудо. Тихо, сякаш скърбели за гибелта на поета, зазвучали струните на носещия се
по вълните инструмент. Като ехо на тяхната тъга отговарял брегът на реката. Цялата природа
оплаквала гибелта на Орфей. Плачели дървета и цветя, зверове и птици. Дори и немите
скали ронели сълзи. А от техните сълзи реките станали пълноводни. В знак на скръб
дриадите и нимфите разпуснали дългите си коси и облекли тъмни дрехи. Хебър отнасял все
по-далеч към широкото море главата и лирата на певеца. Морските вълни пък отнесли
златострунната лира до бреговете на Лесбос. Оттогава из целия остров се носят дивни песни
и звуци. Боговете пък взели Орфеевата лира и я поставили сред небесните съзвездия[47].
А душата на Орфей слязла в царството на сенките и отново видяла онези места, където той
бил търсил своята любима Евридика. Отново великият певец срещнал сянката на обичната
си жена и я прегърнал с любов в обятията си. Оттогава те навсякъде били неразделни.
Сенките на влюбените един в друг Орфей и Евридика се носели из мрачните полета, обрасли
с асфоделии. Певецът вече без страх можел да се обръща, за да види дали го следва обичната
му съпруга.

[46] По поемата на Овидий "Метаморфози".

[47] Съзвездието Лира със звездата от първа величина Вега.
 Хиацинт[48]
Младият син на царя на Спарта - необикновено хубавият и равен по красота на самите
олимпийски богове Хиацинт, бил приятел с бога стрелометец Аполон. Често богът слизал
при своя приятел на бреговете на река Еврота в Спарта. Там двамата прекарвали времето си в
лов по склоновете на планините, обрасли с гъсти гори. Когато не гонели зверове из горите,
двамата приятели се развличали с гимнастика. Нея спартанците владеели изкусно.
В един горещ следобед Аполон и Хиацинт се състезавали по мятане на тежък диск.
Дискът летял все по-високо и по-високо към небето. Могъщият бог Аполон напрегналсили и
хвърлил диска, който стигнал чак до самите облаци и блестейки като ярка звезда, тръгнал да
пада към земята. Тогава Хиацинт побягнал към мястото, където трябвало да падне - искал да
го хване по-скоро, да го хвърли и да покаже на приятеля си, че той, младият атлет, по нищо
не отстъпва пред силния бог в умението да се мята диск. Когато паднал на земята, дискът
отскочил високо и със страшна сила ударил приближилия се младеж по главата. Хиацинт се
строполил на земята със стон. От раната на главата му рукнала алена кръв и обагрила
тъмните му къдри.
Изплашеният Аполон дотичал и се наклонил над своя приятел. Повдигнал и положил
окървавената му глава на коленете си. Мъчел се да спре леещата се от раната кръв. Всичко
обаче било напразно. Хиацинт започнал да пребледнява. Ясните му очи потъмнели. Главата
му безсилно се отпуснала подобно цветче на полско цвете, увехнало под палещите лъчи на
слънцето. В отчаянието си богът възкликнал:
- Мили приятелю, ти умираш! О, мъко, мъко! Загина от моята ръка! Защо трябваше да
хвърлям диска! О, ако можех да сляза и аз заедно с теб в безрадостното царство на мъртвите
и така да изкупя вината си! Защо съм безсмъртен и не мога да те последвам!
Здраво стискал Аполон в обятията си своя приятел Хиацинт. Сълзите му падали върху
окървавените къдрици на младежа. Хиацинт умрял и душата му слязла в царството на Хадес.
А Аполон стоял над тялото на умрелия си приятел и тихо нашепвал:
- Прекрасни Хиацинте, ти винаги ще живееш в сърцето ми. Нека споменът за теб да
остане завинаги и сред хората.
И точно както казал богът стрелометец, така и станало. От кръвта на приятеля му
израснало ароматното алено цвете хиацинт[49], а върху листенцата му се отпечатала скръбта
на Аполон. И сред хората останал жив споменът за красивия младеж - син на спартанския
цар. Те го почитат с празничните дни, които нарекли на него - хиацинтии.

[48] По поемата на Овидий "Метаморфози".

[49] Зюмбюл - бел. прев.
 Полифем, Акид и Галатея
Прекрасната нереида Галатея обикнала сина на Симетида - младия Акид. Момчето също
обикнало красивата нереида. Но не само той харесвал красавицата. Един ден грамадният
циклоп Полифем зърнал Галатея. Тя била изплувала от лазурните морски вълни и всичко
наоколо засияло от красотата й. И втози миг в сърцето на гиганта пламнала безумна любов.
О, колко велико е могъществото ти, златна Афродито! Дори у суровия циклоп, до когото
никой не смеел да се приближи ненаказано и който презирал боговете олимпийци, тя
вдъхнала любов. Полифем изгарял от нейния пламък. Дори забравил за своите овце и пещери
и се захванал единствено да се грижи за красотата си. По цял ден разчесвал той косите си с
кирка, а сплъстената си брада подрязвал със сърп. От любов дори престанал да бъде див и
кръвожаден.
Точно по това време до бреговете на Сицилия доплавал прорицателят Телем. И той
предсказал на Полифем:
- Единственото око, което имаш на челото си, ще бъде извадено от героя Одисей.
Циклопът се изсмял на това предсказание и възкликнал:
- Лъжеш, ти, най-глупавият сред прорицателите! Вече друга е завладяла моето око!
Надалеч в морето се вдавал висок хълм, който морските вълни непрестанно плакнели.
Много често циклопът се изкачвал на него със стадото си. Сядал налвърха. Слагал до краката
си огромната като корабна мачта гега. Изваждал направената от сто тръстикови цеви свирка
и започвал с все сила да я надува. Надалеч по планини, долини и морета се носели дивите
звуци, които издавала тя. Стигнали те и до Акид и Галатея, които много често седели в
прохладната пещера на морския бряг недалеч от хълма. Циклопът свирел и пеел, колкото му
сили държали. Изведнъж той скочил като побеснял бик. Бил съзрял Галатея и нейния любим
в пещерата на морския бряг. Закрещял Полифем с гръмовния си глас толкова силно, че чак
ехото на Етна му отвърнало:
- Видях ви! Това ще бъде последната ви среща!
Изплашила се Галатея и се хвърлили бързо в морето. Родните морски вълни я защитили от
разгневения циклоп. А изпадналият в ужас Акид потърсил спасе-ние с бягство. Простирал
ръцете си към морето и викал:
- Помогни ми, Галатея! Родители мои, спасете ме и ме скрийте!
 Циклопът обаче настигнал младежа. Грабнал от планината една огромна скала и я
запратил срещу него. Макар и да го закачила само с края си, тя премазала нещастния младеж.
Като поток рукнала под нея алената му кръв. Постепенно тя ставала по-светла и по-светла.
Потокът вече заприличал на река, размътена от пороен дъжд. Изведнъж скалата, премазала
нещастния Акид, се разцепила. В процепа се раззеленила тръстика, а под нея бликал
прозрачен поток. От него се показал до кръста младеж, чието лице било синкаво, а на
главата му имало венец от тръстика. Това бил Акид, който се бил превърнал в речен бог.
 Диоскурите, Кастор и Полидевк
Царят на Спарта Тиндарей бил женен за прекрасната Леда - дъщеря на Тестий, който
управлявал Етолия. Със своята красота тя била известна из цяла Гърция. Но щом я видял,
Зевс се влюбил в нея и я направил своя жена. От царя на боговете и хората Леда родила две
деца - прекрасната като богиня Елена и великия герой Полидевк. От царя на Спарта
Тиндарей Леда също имала две деца - дъщеря Клитемнестра и син Кастор.
От баща си Полидевк получил безсмъртие, а брат му Кастор си останал смъртен. Наричали
двамата братя Диоскури, което ще рече синове на Зевс. Те станали най-велики герои на
Гърция. Кастор бил майстор в управлението на колесница и с лекота укротявал дори най-
буйните коне. Никой не можел да се мери с тази негова дарба. А Полидевк се славел с
изкуството да се бие с юмруци и нямал равен на себе си. Смелите млади и силни мъже
извършили много подвизи. Освен със своята храброст и сила те били известни и с това, че
били неразделни и ги свързвала искрена обич.
Синовете на месенския цар Атарей - Линкей и Идас, се падали братовчеди на Диоскурите
и били известни като Атареидите. Могъщ борец бил Идас, а Линкей притежавал много остро
зрение. С него прониквал дори дълбоко в земята и по този начин нищо не оставало скрито за
него. Заедно с братовчедите си Полидевк и Кастор те извършили много подвизи. Един път
смело нахлули в Аркадия. От там извели голямо стадо бикове, което решили да си поделят.
Делбата трябвало да извърши Идас. И тъй като заедно с брат си Линкей пожелали по-
голямата част от плячката да остане за тях, решили да прибягнат до хитрост. Заклал Идас
един от биковете. Разрязал го на четири равни части, които поделил между себе си, брат си и
Диоскурите. След това предложил половината стадо да вземе онзи, който първи изяде своя
дял, а вторият да получи останалата половина. Хитрецът бързо изял своето парче и помогнал
на брат си Линкей да изяде своето.
Когато разбрали, че са измамени, Кастор и Полидевк се разгневили много. Решили да
отмъстят на братовчедите си, с които до този момент ги свързвала здрава дружба. Нахлули те
в Месения и отвлекли не само стадото, което били довели от Аркадия, но и част от стадата
на Идас и Линкей. Но и това не могло да укроти бурния им гняв, а отмъкнали и годениците
на братовчедите си.
Диоскурите много добре знаели, че Идас и Линкей никога няма да им простят това.
Решили да се скрият в хралупата на едно голямо дърво. Зачакали братовчедите им да
започнат да ги преследват. Искали да ги нападнат внезапно, защото много се страхували от
могъщия Идас. Той бил толкова силен, че дори веднъж се бил осмелил да се бори със самия
Аполон. Сребролъкият син на Зевс бил събудил гнева му заради прекрасната Марпеса.
Колкото и да искали, Диоскурите не могли да се скрият от зоркия поглед на Линкей. От
високия Тайгет той успял да види къде са. Атареидите нападнали братовчедите си. Още
преди те да успеят да излязат от своята засада, Идас ударил с копието си дървото и през него
пронизал гърдите на Кастор. Полидевк се хвърлил срещу тях. Атареидите не могли да
издържат на натиска и побягнали. Полидевк успял да ги настигне до гроба на баща им,
където убил Линкей. Между Идас и Полидевк се завързала смъртоносна битка.
Гръмовержеца видял какво става, и решил да прекрати двубоя. Разгневен, той метнал
святкаща мълния, която изпепелила не само Идас, но и трупа на Линкей.
Полидевк се завърнал на мястото, където лежал смъртно раненият Кастор. Когато разбрал,
че смъртта ще го раздели с любимия му брат, заплакал горчиво. Героят решил да измоли от
своя баща Зевс да умре заедно с брат си. Тогава Гръмовержеца се появил пред сина си и му
предложил да избира: да живее вечно млад сред свитата на боговете на Олимп, или да живее
един ден с брат си в мрачното царство на Хадес и един ден на светлия Олимп. Полидевк не
искал да се разделя с брат си Кастор и избрал да сподели неговата участ. Оттогава братята
започнали един ден да се носят из мрачните полета в царството на сенките, а на следващия
да живеят сред боговете в двореца на Зевс. Гърците почитали двамата братя като богове,
които ги защитавали по време на пътиз страната или в чужбина от заплашващите ги
опасности.
 Атрей и Тиест
Някога великият герой Пелопс убил предателски кочияша на цар Еномай - Миртил. Преди
да умре, Миртил го проклел и по този начин обрекъл целия му род на големи злодеяния и
гибел. Проклятието тегнело и над синовете на Пелопс - Атрей и Тиест. Те извършили много
злодеяния. Майката на двамата братя - Хиподамия, накарала синовете си да убият Хрисип -
син на нимфата Аксиона и на баща им Пелопс. Като извършили престъплението, братята
избягали от бащиното си царство. Страхували се от гнева на царя. Намерили убежище при
царя на Микена и син на Персей - Стенел, чиято жена - Никипа, била сестра на Атрей и
Тиест. След като Стенел умрял, а синът му Евристей загинал от ръката на майката на
Херкулес Алкмена, микенското царство поел Атрей. Евристей не бил оставил свой
наследник. Тиест много завиждал на брат си, че станал владетел на богатото царство, и
започнал да крои планове, как да му отнеме властта и какви злини да му причини. С
помощта на жена му Аеропа откраднал от Атрей златорунния овен, подарък от самия бог
Хермес. Боговете на Олимп били предсказали, че, който притежава животното, той ще
властва над Микена. Щом задигнал овена, Тиест поискал да притежава и цялата власт над
царството. С тази коварна постъпка той си навлякъл гнева на Гръмовержеца Зевс. Царят на
богове и хора пратил небесни знамения. С тях дал на жителите на Микена да разберат, че
Тиест се опитва да завземе властта по нечестен път. Като разбрали това, микенците отказали
да го признаят за свой цар. Коварният младеж трябвало да се спасява от гнева на брат си,
като избягал позорно от града. Тиест обаче не се успокоил и продължил да крои коварни
планове, как да отмъсти на брат си Атрей. Извел тайно от Микена племенника си Полистен
и го възпитал в чужбина като роден син. По време на обучението Тиест превърнал момчето в
оръдие срещу брат си. Когато то пораснало достатъчно, чичо му го изпратил в Микена и му
заповядал да убие Атрей. Но вместо той да убие Атрей, Полистен паднал поразен от ръката
на микенския цар. Когато разбрал кого е убил, Атрей изпаднал в ужас. Заклел се да отмъсти
на брат си и изработил жесток план. За да го изпълни обаче, се престорил, че му прощава
всичко, което Тиест бил направил срещу него. Съобщил, че иска да се сдобрят, и повикал
брат си да се върне в Микена. Когато се върнал в града, коварният Тиест отново започнал да
крои планове с жената на брат му Аеропа, как да убият Атрей. Атрей разбрал за това и в него
още повече се затвърдила мисълта за отмъщение. Заповядал на хората си да заловят тайно
синовете на Тиест - невръстните Полистен и Тантал, и да ги убият. От телата им приготвил
ястия за празнична трапеза, на която поканил коварния си брат.
Когато Тиест пристигнал на пира, пред него поставили блюда с ястия, приготвени от
телата на децата му. В този миг гръмотевици разкъсали небесата. Гръмовержеца се разгневил
много от злодеянието, което бил извършил Атрей. От ужас се разтреперил дори богът на
слънцето - лъчезарният Хелиос. Обърнал той своята колесница и подгонил крилатите си
коне обратно на изток, за да не гледа как баща ще засити глада си с месо от синовете си. Без
нищо да подозира, Тиест седнал на трапезата и започнал да се храни. Когато се нахранил,
изведнъж го обзело тревожно предчувствие. Попитал Атрей къде са синовете му. Тогава брат
му извикал един слуга и му заповядал да донесе главите и краката на Полистен и Тантал.
Като видял, че децата му са загинали, Тиест се разридал. През сълзи той взел да моли брат си
да му каже къде са телата на момчетата, за да ги погребе. Но Атрей му отвърнал, че той вече
ги е погребал в себе си. С ужас Тиест разбрал какви ястия е ял. Обезумял от мъка, той
скочил. Преобърнал масата и проклинайки брат си и целия му род, избягал от двореца. Без да
вижда накъде отива, и не разбирайки нищо, избягал от Микена. Скрил се на едно пустинно
място. Дълги го-дини живял там. Най-после се решил да напусне това пустинно място и
отишъл при царя на Епир Теспрот, който го приютил.
Заради извършеното злодеяние боговете се разгневили силно на Атрей. За да го накажат,
изпратили на Арголида неплодородни години. Вече нищо не растяло по тучните поля и
гладът се настанил във владенията на царя. Хиляди жители загинали от гладна смърт. За да
разбере причината за ужасното бедствие, Атрей се обърнал към оракула. Неговият отговор
бил, че бедствието ще спре тогава, когато в Микена се завър-не Тиест. Царят дълго търсил из
цяла Гърция брат си, но не могъл да разбере къде се крие. Най-после открил най-малкия син
на Тиест - Егист. Завел го в двореца си и го отгледал като свое дете.
Изминали много години. Един ден Атреевите синове Менелай и Агамемнон открили къде
се крие чичо им. Заловили го и го отвели в двореца на баща си в Микена. Атрей обаче не
могъл да се помири с брат си. Хвърлил го в дълбока тъмница с намерението да го убие. За
целта повикал племенника си Егист. Дал му остър меч и му заповядал да убие затворника,
който лежал в тъмницата. Момчето и не подозирало на какво пъклено дело го изпраща чичо
му. То го смятало за свой баща. Той едва бил влязъл в тъмницата - и Тиест го познал. Разкрил
му кой е. Тогава баща и син съставили план, как да си отмъстят на коварния владетел.
Младежът се върнал обратно в двореца. Казал на чичо си, че е изпълнил заповедта му да убие
затворника. Зарадвал се Атрей, че най-после е успял да погуби брат си. Побързал да излезе
на брега на морето и да принесе жертва на боговете олимпийци. По време на
жертвоприношението Егист го пробол в гърба със същия меч, с който трябвало да убие баща
си и който му бил дал самият Атрей. След това освободил от затвора баща си и двамата
завладели властта в Микена. Синовете на Атрей Менелай и Агамемнон се спасили, като
избягали при царя на Спарта Тиндарей. Там двамата братя се оженили за Тиндареевите
дъщери. Менелай взел за съпруга прекрасната като богиня Елена, а Агамемнон - сестра й
Клитемнестра. След години Агамемнон се завърнал в Микена и убил чичо си. Седнал на
бащиния си трон и поел управлението на страната. А след смъртта на Тиндарей властта в
Спарта минала в ръцете на Менелай.
 Есак и Хесперия[50]
Есак бил син на царя на Троя Приам и брат на великия герой Хектор. Той бил роден в
гористите склонове на планината Ида. Негова майка била прекрасната нимфа Алексироя -
дъщеря на речния бог Граник. Момчето израснало в планината и не обичало шумните
градове. То избягвало и разкошния дворец на баща си Приам. Обичало да се усамотява в
планината и в сенчестите гори. Харесвало също да се скита с часове из просторните поля.
Рядко синът на Приам се появявал в Троя и присъствал на съвета на троянците.
Независимо от този начин на живот момчето било общително, а сърцето му - отворено и
достъпно за любов. Когато се скитал из горите и полята, младият Приамов син често срещал
прекрасната нимфа Хесперия и се влюбил страстно в нея. Но щом го видела, тя веднага се
скривала.
Веднъж Есак я открил на брега на река Кебрен. Красавицата сушала на слънцето пищните
си дълги коси. Но щом съзряла момчето, нимфата се изплашила и хукнала да бяга. Есак се
затичал след нея.
Тогава се случило нещо ужасно. В тревата се била скрила змия, която ухапала по крака
прекрасната Хесперия. Змийската отрова останала в раната. Заедно с живота приключило и
бягството на нимфата. Тя паднала в ръцете на Есак, който я бил настигнал. Той я прегърнал,
обезумял от страхотна мъка. Изпълнен със скръб, младежът извикал:
- О, какво нещастие! Каква мъка! Колко много съжалявам, че започнах да я преследвам! Не
мислех, че ще победя на такава скъпа цена! Ние двама те убихме, Хесперия! Смъртоносната
рана ти нанесе змията, а виновникът за това съм аз! Сигурно ще бъда по-коварен от змията,
ако не изкупя смъртта ти с моята смърт!
Тогава Есак се хвърлил от високите скали в пенестите морски вълни, които шумно се
разбивали в подножието на скалите. Над нещастния юноша се смилила Тетида. Тя ласкаво го
приела сред вълните и когато той потънал в морската дълбина, го облякла целия в пера. Така
смъртта, която толкова много желаел При-амовият син, не го застигнала. Изплувал той на
повърхността на морето като птица. Но Есак негодувал, че бил обречен на живот. Бързо се
издигал високо в небето, размахвайки току-що поникналите му крила, и след това с размах
се хвърлял във водата. Но перата го защитавали всеки път, когато падал. Много пъти излитал
и се хвърлял обратно в морето Есак, търсейки гибелта си. Но тя така и не го застигала! Той
само се гмуркал в морските вълни! Тялото на Приамовия син отслабнало, краката му
изсъхнали, а шията му се издължила. Така момчето се превърнало в гмурец.

[50] По поемата на Овидий "Метаморфози".

 Аргонавти[51]

Фрикс и Хела
Синът на бога на ветровете Еол - Атамант, живеел и царувал в древния Минийски Орхомен
в Беотия. Майка на две от децата му - сина Фрикс и дъщерята Хела, била богинята на
облаците Нефела. Но Атамант й изневерил и се оженил за Ино - дъщерята на Кадъм. Новата
му жена не обикнала децата му от първия брак и решила да ги погуби. Наредила на жените
от града да изсушат семената, предназначени за посев. Когато орхомените ги посели, не
поникнало нищо в иначе много плодородните ниви. Заплаха от глад надвиснала над
Орхомен. Тогава Атамант решил да изпрати свои хора в светилището на Аполон в Делфи, за
да питат пророчицата Пития коя е причината за безплодните ниви. Коварната Ино успяла да
подкупи и пратениците на царя. Като се завърнали от Делфи, те му донесли лъжлив отговор.
- Ето какво ни каза пророчицата Пития - казали на Атамант подкупените пратеници. - В
името на бога трябва да принесем в жертва сина ти Фрикс. Чак тогава плодородието ще се
завърне в нивите ни.
За да избегне надвисналото голямо бедствие над Орхомен, царят решил да пожертва
любимия си син. Коварната и жестока Ино тържествувала, че планът й да погуби Фрикс
успял.
Вече всичко било готово за жертвоприношението. Момчето всеки миг трябвало да падне
посечено от ножа на жреца. Тогава изведнъж се появил златорунният овен, дар от Хермес.
Изпратила го била богинята Нефела, за да спаси любимите й деца. Братът и сестрата седнали
върху него и той ги отнесъл по въздуха далеч на север.
Бързо се носело животното. Под него надалеч се простирали полята и горите, а между тях
се виели сребърни реки. Овенът се носел по-високо дори от планините. Това изплашило
толкова много малката Хела, че от страх тя не можела да се държи за животното. Момичето
паднало от гърба му в бурните морски води и вечно шумящите вълни го погълнали. Кол-кото
и да искал, Фрикс не могъл да спаси сестричката си и тя загинала. Нарекли морето, в което
се била удавила Хела, Хелеспонт (морето на Хела; сегашния проток Дарданелите).
А овенът отнасял все по-надалеч и по-надалеч Фрикс. Най-после се спуснал на бреговете
на Фазис в далечната Колхида. Там царувал магьосникът Еет - син на бога Хелиос. Той приел
момчето като свой роден син и го възпитал. Когато Фрикс пораснал, царят го оженил за
дъщеря си Халкиопа. А златния овен, който довелсина на Атамант, принесли в жертва на
великия облакогонец Зевс. Еет окачил руното му в свещената гора на бог Арес. Пазел го
страшен и бълващ огън дракон, който никога не затварял очи, за да не го открадне някой.
Мълвата за златното руно се разпространила из цяла Гърция. Потомците на Атамант -
бащата на Фрикс, знаели, че спасението и благоденствието на рода им зависят от
притежаването му. Затова искали на всяка цена да се сдобият с него.

Раждането и възпитанието на Язон

Цар Атамант имал брат - Кретей, който построил на брега на морския залив в Тесалия
красив град, наречен Йолк. Градът много бързо се разраснал. Плодородието на полетата му,
търговията и мореплаването го направили заможен. Когато Кретей умрял, мястото му на
трона заел синът му Езон. Неговият брат по майка - Пелий, който бил син на бога на
моретата Посейдон, му отнел властта. Наложило се Езон да живее в града Йолк като
обикновен гражданин. Скоро и на него му се родило прекрасно момченце. Бащата много се
боял, да не би жестокият и надменен Пелий да убие детето, на което по право принадлежал
престолът на Йолк. Затова решил да го скрие и съобщил пред всички, че детето е умряло
веднага след раждането. Дори организирал пищен помен. Сам Езон отнесъл бебето на
склона на планината Пелион при най-мъдрия сред кентаврите - Хирон. Момченцето растяло
в една пещера в гората. Хирон се грижел за възпитанието му заедно с майка си Филира и
жена си Харикло. Мъдрият кентавър го кръстил Язон. Обучавал го да владее меча и копието и
да стреля с лък. Учил го на музика и на всичко, което знаел самият той. По ловкост, сила и
храброст никой не можел да се мери с Язон. Красотата му била равна на божествената.
До двайсетата си година момчето раснало и живяло при Хирон. Най-накрая решило да
напусне безлюдните склонове на Пелион, да се върне в Йолк и да поиска от Пелий да му
върне властта.

Язон в Йолк[52]
Когато пристигнал в Йолк, младежът отишъл направо на площада. Там се събирали
жителите на града. Всички гледали с изненада и възхита красивия млад мъж. Дори си
помислили дали това не е Аполон или Хермес - толкова хубав бил Язон. Бил облечен не като
жителите на Йолк. На раменете му била наметната пъстра кожа от пантера.Само десният му
крак бил обут със сандал, което било свързано със закрилницата му - богинята Хера.
Жената на Зевс ненавиждала Пелий, защото не й принасял жертви. За да изпита младия
герой Язон, веднъж тя се явила пред него като стара и немощна възрастна жена. Момчето
стояло на брега на буйна планинска река, когато една баба със сълзи на очи го помолила да я
пренесе на другия бряг. Язон изпълнил молбата на старицата, но си загубил левия сандал във
водите. Оттогава Хера обикнала Язон и му помагала във всичко.
Буйните къдрици на младежа падали върху раменете му и той целият сияел с красотата и
силата на млад бог. Подпрян на две копия, Язон стоял спокойно сред тълпата от граждани,
които не криели възхитата си от него.
Върху богата колесница на площада пристигнал Пелий. Видял той юношата и трепнал,
когато съзрял, че е обут само единият му крак. Изплашил се коварният цар. Някога оракул му
бил предсказал, че го заплашва гибел от човек, който ще пристигне в Йолк с обут само един
крак. Този човек - синът на Езон, трябвало със сила и хитрост да погуби Пелий. И това било
неизбежно.
Царят скрил страха си и надменно попитал непознатото момче:
- Младежо, откъде си родом? От кое племе си? Искам да ми кажеш истината. Да не се
мърсиш с лъжа, защото аз съм неин заклет враг.
Язон отвърнал спокойно на Пелий:
- Мъдрият Хирон ме е научил да казвам единстве, но истината и да съм честен. Аз
завинаги ще остана верен на неговите заръки. Цели двайсет години живях в пещерата на
кентавъра и нито един път не съм нарушил заветите. Не съм се провинил в нещо. Завърнах се
у дома, в родния Йолк, при баща ми Езон. Възнамерявам да поискам да ми бъде върната
властта над града. Чух, че тя е била отнета от баща ми от коварния Пелий. Граждани,
заведете ме в дома на великите ми прадеди. Аз не съм ви чужд. Роден съм тук, в Йолк. Аз
съм Язон - синът на Езон.
Жителите на града показали на младежа бащиния му дом. Езон веднага познал сина си. От
очите на възрастния мъж бликнали радостни сълзи. Зарадвал се, като видял колко силен и
красив е станал.
Вестта за завръщането на Язон се разнесла бързо и стигнала до братята на Езон - царя на
Фера Ферет и Амфаон от Месения. Заедно със синовете си Адмет и Мелампод те
пристигнали при брат си. Пет дни и нощи продължили тържествата в чест на Езон и Язон.
По време на пиршествата Язон споделил своето желание да си върне властта над Йолк.
Всички одобрили намерението му. Заедно отишли при Пелий. Младежът поискал от него да
му предаде властта. Обещал да му остави всичките богатства, които бил отнел от баща му.
Пелий се изплашил да откаже на Язон.
- Съгласен съм - отвърнал той, - но само при едно условие. Преди това трябва да
умилостивиш подземните богове. Насън сянката на загиналия в далечната Колхида Фрикс ми
каза, че ни моли да заминем за там и да вземем златното руно. А когато бях в Делфи, самият
стрелометец Аполон ми заповяда да сторим това. Аз съм вече стар и не се решавам на такъв
велик под-виг. За разлика от мен ти си млад и пълен със сили. Можеш да се справиш. Когато
извършиш този подвиг, ще ти върна властта над Йолк.
Такъв бил отговорът на стаилия в сърцето си злоба и гняв Пелий. Той силно вярвал, че ако
тръгне към Колхида за златното руно, Язон ще загине по пътя.

Язон събира спътници и се готви за поход към

Колхида
Веднага след разговора си с Пелий младият герой започнал да се готви за път. Обиколил
всичките страни в Гърция, за да кани прославилите се със своите подвизи герои да го
придружат в похода за златното руно в Колхида. На призива му се отзовали всички велики
герои. Дори славният син на Зевс и могъщ герой Херкулес решил да тръгне към нови
подвизи заедно с младия Язон. Така в Йолк се събрали всичките славни гръцки герои. Кой
само не бил тук! В града пристигнали гордостта на Атина - могъщият Тезей, синовете на
Зевс и Леда - Кастор и Полидевк, придружени от приятелите им Идас и Линкей, крилатите
герои Калаид и Зет, синовете на Борей и Орития, Мелеагър от Калидон и могъщият Анкей,
Адмет и Теламон и още много други мъже, покрити със славата на своите подвизи. Сред тях
бил и Орфей. Дотогава Гърция никога не била виждала толкова много велики герои, събрани
на едно място. Могъщи и прекрасни като богове, те привличали възторжените погледи на
жителите на Йолк. Никакви преградине били в състояние да им попречат или да ги изплашат
по пътя на подвизите.

[51] По поемата на Аполоний Родоски "Аргонавтика".

[52] По стиховете на Пиндар "Питийска ода".
Героят Язон - правнук на бога на ветровете Еол, тръгва към
Колхида за златното руно. С него е и великият Херкулес
 Готов бил и корабът за предстоящото трудно пътуване. Построил го синът на Арестор -
Арг. Помагала му самата богиня Атина. Зевсовата щерка вградила в кърмата му парче от
свещения дъб от гората на оракула на Зевс в Додона. Когато всичко било готово, прекрасният
кораб с десет весла получил името "Арго". Бил лек и бърз и можел като чайка да се носи по
морските вълни. Героите, които взели участие в похода, се нарекли по неговото име
аргонавти. Това означавало "моряците от "Арго". Но не само Атина покровителствала
аргонавтите. Самата Хера също ги взела под своята закрила. Тя силно ненавиждала Пелий.
Коравосърдечният цар не й принасял жертви и не я почитал, а Язон се ползвал с
изключителната й милост. Покровител на аргонавтите бил и стрелометецът Аполон. Той
подбудил героите да предприемат този поход и дори им предсказал щастие и успехи.
Когато се събрали в Йолк, най-храбрите мъже на Гърция поискали да изберат за свой водач
великия Херкулес. Той се отказал и предложил Язон. Кормчия на "Арго" станал Титий, а на
носа на кораба застанал
Линкей. От неговия поглед нищо не можело да остане скрито - нито на земята, нито дори
под нея.
Когато всичко било готово за отплаването, спуснали "Арго" във водата. Той леко се
поклащал от морските вълни. Натоварили в него всичките запаси от храна и прясна вода.
След това героите направили жертвоприношение в чест на бог Аполон и на всички останали
богове от Олимп. То им дало щастливи предзнаменования. А вечерта преди отплаването било
организирано весело пиршество. Идвало времето за тръгване в далечното и пълното с
опасности плаване.
Едва зората обагрила с пурпурната си заря небето, и кормчията Титий разбудил героите.
Качили се те на кораба и седнали по двама на скамейка до веслата. Могъщите гребци
наблегнали дружно върху веслата. "Арго" гордо напуснал пристанището и поел в открито
море. Моряците вдигнали белоснежното корабно платно. Попътният вятър го издул и лекият
кораб се понесъл по приветливо шумящите вълни. А на небето се издигнал в златната си
колесница, теглена от белоснежни коне, лъчезарният бог на слънцето Хелиос. "Арго" бил
обагрен от розовата светлина на изгрева, а вълните заблестели на утринните слънчеви лъчи.
Тогава Орфей дръпнал струните на своята лира. Вълшебната му песен се понесла из
морските простори. Омаяни я слушали смелите герои. Омагьосани от пеенето на Орфей, от
морските дълбини изплували риби и бързи делфини. Подобно на стадо, което следва своя
овчар, плували те след порещия вълните кораб "Арго".
 Аргонавтите на остров Лемнос
След кратко и щастливо плаване аргонавтите пристигнали в цветущия Лемнос. Там
управлявала младата царица Хипсипила. На острова не живеели мъже - всичките били
избити заради изневяра. Единстве-ният, който се спасил, бил цар Тоант - баща на
Хипсипила.
Когато аргонавтите спрели край брега на острова и пратили вестител в града,
лемнистянките веднага се събрали на градския площад на съвет. Младата царица ги
посъветвала да не пускат аргонавтите в града - страхувала се, че героите ще разберат за
злодеянието, което били извършили жените от остров Лемнос. Единствено старицата
Полуксо възразила на Хипсипила. Тя настоявала пристигналите с кораба "Арго" да бъдат
допуснати в града.
- Кой ще ви защити - казала Полуксо, - ако врагове нападнат остров Лемнос? Кой ще се
грижи за вас, когато остареете и останете самотни? Не, трябва да пуснем чужденците в
града. Нека останат тук завинаги.
Послушали жените старата Полуксо. Заедно с пратеника на аргонавтите изпратили и една
жена, която да покани героите на острова.
Тогава Язон облякъл разкошна пурпурна дреха, която била изтъкала специално за него
Атина Палада, и тръгнал към града. Царица Хипсипила го посрещнала с почести и му
предложила да се настани при нея в двореца. Заедно с него пристигнали и останалите
аргонавти. На кораба останали само няколко души начело с Херкулес.
На острова зацарили веселие и радост. Навсякъде върху огромни огньове принасяли
жертви в чест на боговете. Едни празненства сменяли други. Организирали се пир след пир.
Героите безгрижно се веселели на острова. Сякаш били забравили за великия подвиг, който
им предстоял. Най-после Херкулес изви-кал героите на брега, където стоял "Арго". Най-
великият сред героите засипал с гневни упреци другарите си, че заради удоволствията,
веселията и безгрижния живот са забравили за подвизите. Героите стояли засрамени, като
слушали справедливите и гневни укори на Херкулес. Решили незабавно да напуснат Лемнос.
Много бързо корабът бил приготвен да отплава в далечен път. Героите вече били готови да
се качат на него и да седнат зад веслата, когато на брега се изсипали лемнистянките. Те
започнали да молят аргонавтите да не ги напускат. Мъжете останали непреклонни. Със сълзи
на очи се сбогували те с поданичките на царица Хипсипила. Качили се на "Арго" и дружно
наблегнали върху веслата. Под силните удари на мощните гребци вълните се разпенили.
Корабът се понесъл бърз като птица по морската шир.

Аргонавтите на полуостров Кизик

По време на плаването по Пропонтида аргонавтите спрели на полуостров Кизик. Там
живеели долионите - потомци на Посейдон. Владетел им бил цар Кизик. Недалеч от
полуострова се намирала Мечата планина, обитавана от шесторъки великани. Благодарение
на бог Посейдон долионите живеели в добросъседство с тях. Цар Кизик посрещнал с
почести храбрите аргонавти. Те прекарали при него целия ден във веселие и пируване. А на
разсъмване се застягали за път. Едва се качили на кораба, и от отсрещния бряг в залива се
появили шесторъките великани. Започнали да хвърлят в морето огромни камъни. Къртели
големи скали и ги трупали една върху друга, за да преградят пътя на аргонавтите към открито
море. Тогава Херкулес грабнал обтегнатия си лък и обсипал чудовищата със смъртоносните
си стрели. Героите се прикрили със своите щитове и размахвайки копия, се нахвърлили върху
тях. Боят не продължил дълго. Повалени от точните удари на смелите мъже, великаните
падали един след друг на земята или в морето. Нито един от тях не успял да се спаси.
Аргонавтите отново поели на път. Попътният вятър надувал платното на кораба им. Цял
ден "Арго" се носел спокойно върху морските вълни. Когато настъпила вечерта и богът на
слънцето Хелиос се спуснал от небето, вечерта скрила в тъмнината си и небето, и сушата.
Вятърът сменил посоката си. Корабът вече се носел обратно, към брега, който неотдавна бил
напуснал. В нощната тъмнина аргонавтите спрели на брега на Кизик. В тъмното жителите на
полуострова не могли да ги разпознаят и ги взели за морски разбойници. Нападнали ги,
водени от своя цар. Завързал се страшен бой. Героите се сражавали с новите си приятели в
пълна тъмнина. По време на сражението Язон пробол с острото си копие в гърдите младия
цар Кизик и той паднал със стон на земята. Но ето че богинята на зората Еос озарила със
своята алена светлина небето на изток. Настъпило утрото. Тогава бойците изпаднали в ужас
от това, което се разкрило пред очите им. Разбрали какво се е случило през нощта. Станало
ясно, че приятели са се били срещу приятели. Аргонавтите и жителите на Кизик извършили
тризна в памет на убитите - тридневен помен и организиране на военни състезания. Три дни
те оплаквали убития млад цар. А жена му - прекрасната Клейто, дъщеря на Мероп, не могла
да понесе смъртта на мъжа си, грабнала остър меч и се пробола смъртоносно в гърдите.
 Аргонавтите в Мизия
Аргонавтите напуснали отново полуострова и след кратко плаване стигнали бреговете на
Мизия. Слезли на брега, за да се запасят с вода и храна. Могъщият Херкулес тръгнал към
гората, която се намирала близо до брега, за да си издяла ново весло. Старото се било
счупило. Там си харесал висока бяла ела, сграбчил я със силните си ръце и я изтръгнал
заедно с корените. Нарамил дървото и поел обратно към брега. Тогава съзрял, че срещу него
тича приятелят му Полифем. Казал му, че дочул да ги вика гласа на младия Хилас. Тозчас
Херкулес се втурнал да търси момчето. Не го открил никъде и се натъжил много. Заедно с
Полифем търсил навсякъде Хилас, но напразно.
Аргонавтите едва дочакали изгрева на лъчезарната зорница и поели на път. В утринния
здрач обаче не забелязали, че ги няма Херкулес и Полифем. Когато се разсъмнало, видели, че
липсват най-смелите герои, и много се натъжили. В мъката си Язон стоял с отпусната глава,
сякаш нито чувал жалбите на другарите си, нито забелязвал липсата на Херкулес и Полифем.
Тогава Теламон, верният приятел на Херкулес, се доближил до него и го обсипал го с упреци:
- Единствено ти седиш спокойно! Вече можеш да се радваш, защото сред нас го няма
Херкулес! Няма кой да затъмни славата ти. Аз няма да ходя с вас никъде, докато не се
върнете и не откриете Херкулес и Полифем.
Теламон се хвърлил към кормчията Титий и поискал да върне обратно "Арго". Синовете на
Борей напразно се опитвали да го успокоят. Теламон не искал да слуша никого. Обвинявал
всички, че нарочно са изоставили двамата герои в Мизия. Изведнъж от вълните се показала
обвитата с водорасли глава на мъдрия морски бог Главк. Той хванал за кила кораба, спрял го
и казал:
- Херкулес и Полифем останаха в Мизия по волята на Зевс. Синът на Гръмовержеца трябва
да се завърне в Гърция. Ще служи като роб при Евристей и трябва да извърши дванайсет
велики подвига. А на Полифем е съдено да основе в страната на халибите славен град. Той
ще се казва Киос. Героите останаха в Мизия да търсят прекрасния Хилас, отвлечен от
нимфите.
Като казал това, Главк се скрил от очите на аргонавтите в морските дълбини. Героите най-
после се успокоили. Теламон се сдобрил с Язон. Налегнали всички върху греблата. Тласкан
от ритмичните удари на силните гребци, "Арго" се понесъл бързо по безкрайното море.
 Аргонавтите във Витиния (Амик)
На следващия ден аргонавтите пристигнали във Витиния. Там не ги посрещнали толкова
гостоприемно, както в Кизик. На брега на морето живеели бебриците, а техен цар бил Амик.
Той се гордеел с исполинската си сила. Славата му на непобедим в боя с юмруци се носела
надалеч. Заставял всички чужденци, които пристигали в страната му, да се бият с него и
безжалостно ги убивал с могъщия си удар на юмрука. С подигравки Амик посрещнал и
аргонавтите. Нарекъл великите герои скитници. Призовал най-силния сред тях на бой - ако
се осмели да мери сили с него, което страшно много разгневило аргонавтите. Тогава излязъл
младият син на Зевс и Леда Полидевк и спокойно приел предизвикателството на царя на
бебриците. Подобно на страшния Тифон, пред него застанал Амик, наметнат с черен плащ, с
грамадна тояга на рамо. Аргонавтът стоял пред него сияещ със своята красота като звезда.
Двамата се приготвили за боя. Амик хвърлил на земята юмручните ремъци. Без да избира,
Полидевк грабнал най-близките до него и ги овързал на ръцете си до лактите. На китките си
прикрепил железни пластини, които правели сблъсъка по-опасен. И така, боят започнал.
Царят на бебриците се нахвърлил върху героя като разярен бик. Без да отстъпи и крачка под
натиска му, Полидевк ловко избягвал ударите. За миг двубоят спрял, колкото двамата да си
поемат въздух. После те отново се хвърлили в схватка. Ударите се сипели като градушка. И
точно когато Амик искал да нанесе най-страшния удар върху главата на Полидевк, младият
герой се отдръпнал и нанесъл удар по ухото на владетеля. Ударът бил толкова силен, че чак
черепната кост на Амик се раздробила. Той паднал на земята в предсмъртна агония. Със
силни викове аргонавтите поздравили своя другар.
 Амик - цар на бебриците, великан и борец, син на Посейдон,
победен от аргонавтите

Когато видели, че господарят им е мъртъв, бебри-ците се нахвърлили върху Полидевк. Със

силни юмручни удари той повалил мъртви първите двама. През това време аргонавтите
грабнали оръжията си и се хвърлили в бой с бебриците. Като вихър засвистяла тежката
брадва на Анкей върху редиците на врага. Кастор ги повалял един след друг със своя блестящ
като мълния меч. Героите се сражавали смело като лъвове. Бебриците побягнали. Още дълго
ги преследвали аргонавтите. А на брега на морето се върнали с богата плячка. Цяла нощ
празнували победата си на морския бряг. Надалеч звучала гръмко победната песен на Орфей.
Под звуците на златната си лира той славел сина на Гръмовержеца Зевс, прекрасния
Полидевк, победил царя на бебриците Амик.

Аргонавтите при Финей

На следващата сутрин аргонавтите отново се отправили на далечен път. Скоро пристигнали
до бреговете на Тракия. За да попълнят своите запаси, слезли на бре га. Там видели къща и се
запътили към нея. Насреща им излязъл стопанинът. Бил сляп старец. Едва се държал на
краката си и цялото му тяло треперело от слабост. Когато застанал на прага на дома си, от
изтощение паднал на земята. Обхванати от чувство на жалост, аргонавтите го вдигнали. От
думите на стария човек разбрали, че се казва Финей, че е син на Агенор и бивш цар на
Тракия. Бил наказан от стрелометеца Аполон със слепота, защото злоупотребил с дарбата си
на пророк, с която богът го бил дарил, разкривайки на хората тайните на Зевс. А боговете му
изпратили харпиите- полужени-полуптици. Те долитали до неговия дом, изяждали всичката
му храна и разнасяли ужасно зловоние из цялата му къща. Боговете му разкрили, че ще се
избави от наказанието, когато при него пристигнат аргонавтите, а сред тях са двамата
крилати синове на Борей - Зет и Калаид. Старецът започнал да моли героите да го избавят от
това нещастие, а бореадите да изгонят харпиите. Та нали той не бил чужд на синовете на
Борей - женен бил за сестра им Клеопатра.
Героите се съгласили да помогнат на бившия цар на Тракия и го поканили на богатата си
трапеза. Но едва той посегнал да утоли глада си, когато го връхлетели харпиите. Без да
обръщат внимание на виковете на аргонавтите, те изяли цялата храна и пръснали навсякъде
из дома нетърпимо зловоние. След това се извили и излетели от дома на Финей. Крилатите
синове на Борей ги подгонили, размахвайки могъщите си крила. Двамата дълго преследвали
зловещите харпии. Най-после ги застигнали на Плотийските острови. Бореадите извадили
мечовете си. Вече се готвели да ги поразят, когато изведнъж от високия Олимп при тях
долетяла на пъстрите си като дъгата крила пратеничка на боговете Ирида. Тя ги спряла и им
казала, че боговете са заповядали на харпиите повече да не ходят при Финей. Синовете на
Борей се върнали обратно в Тракия.
Оттогава Плотийските скали (острови) се наричат Строфади, тоест острови на
завръщането.
Едва-що харпиите излетели, преследвани от крилатите герои, и аргонавтите наредили нова
трапеза за Финей. Старецът най-после успял да утоли страшния си глад. Докато седели
около софрата, бившият цар на Тракия разкрил пред тях какви още опасности ги чакат по
пътя към Колхида. Посъветвал ги и как да ги преодолеят. Освен това им заръчал, когато
пристигнат там, да извикат на помощ златната Афродита. Единствено тя можела да помогне
на Язон да се сдобие със златното руно. Героите слушали съветите на стареца с голямо
внимание, стараейки се да запомнят всичко.
Скоро бореадите се завърнали и разказали как са преследвали харпиите. Престарелият
Финей се зарадвал много, когато разбрал, че се е избавил от зловещото проклятие.
 Симплегадите
Аргонавтите не останали дълго време при Финей. Бързо си заминали. "Арго" отново се
понесъл по морските вълни. Изведнъж някъде пред тях се чул далечен шум, който ставал все
по-ясен. Много приличал на приближаваща се буря. Като че ли от време на време
гръмотевици разкъсвали небесата. Изведнъж пред тях се показали Симплегадските скали.
Героите видели как те се разделят и след това отново се удрят една в друга със страшен
грохот. Около тях морето клокочело. При всеки сблъсък нависоко се разлитали пръски. Щом
скалите се разделяли, между тях вълните се носели и кръжали в бесни водовъртежи.
Тогава аргонавтите си спомнили съвета на Финей - да пуснат пред себе си гълъб, който да
премине между скалите. Ако той прелети, и "Арго" ще може да премине невредим покрай
Симплегадите. Героите наблегнали силно върху веслата и приближили скалите. С трясък те
се разделяли и отново след това се събирали. Тогава героят Евфем пуснал гълъба. Птицата
прелетяла като стрела между скалите. И ето че отново те се събрали с такъв силен гръм, все
едно че небето се разцепило. Солени пръски облели аргонавтите. "Арго" се завъртял сред
вълните като подхванат от вихър. Птицата прелетяла отново невредима между скалите. Било
откъснато единствено едно крайче от опашката й. Аргонавтите надали радостен вик и
дружно наблегнали върху веслата. Тогава скалите се разделили и огромна вълна с гребен от
пяна подхванала кораба и го захвърлила в пролива. Но срещу него се надигнала друга вълна,
която го отхвърлила назад. Талазите кипели и клокочели около кораба. Веслата се гънели под
напора им. "Арго" пращял, все едно щял да потъне всеки миг. Ето че пак се надигнала
огромна като планина вълна и се срутила върху кораба на аргонавтите - той се завъртял като
продънена лодка. Скалите се приближавали една към друга и всеки момент щели да се
сблъскат. Гибелта била неизбежна. В този миг на помощ на аргонавтите се притекла най-
любимата Зевсова дъщеря - самата Атина Палада. Със силната си ръка тя подпряла едната от
скалите, а с другата блъснала силно "Арго". Той изхвърчал като стрела от пролива.
Единствено крайчецът на руля бил раздробен от събралите се скали. Скалите отново се
разделили и спрели завинаги от двете страни на пролива. Така сеизпълнила повелята на
съдбата - Симплегадите ще застанат неподвижни, когато между тях премине кораб.
Аргонавтите се зарадвали много, че успели да избегнат най-страшната опасност. Сега вече
можели да бъдат сигурни, че щастливо ще завършат своя поход.
 Остров Аретиада и пристигане в Колхида
Много дълго плавали аргонавтите покрай бреговете на Евксински понт. През много страни
преминали.
Видели много народи. Най-после в далечината се показал остров. "Арго" бързо се
приближил и брегът вече не изглеждал далечен. Изведнъж от него във въздуха се издигнала
огромна птица. Тя блестяла ослепително на слънцето с крилата си. Когато летяла над кораба,
едно нейно перо паднало върху героя Ойлей и като остра стрела се забило в рамото му. От
раната плиснала кръв и той изтървал греблото от болка. Когато извадили перото от раната,
другарите на Ойлей с изненада видели, че то е медно и остро като стрела. Към кораба отново
летяла птица. Героят Клитий вече я очаквал с лък в ръце. Щом тя се приближила, той пуснал
срещу нея стрела и я повалил в морето. Тя също цялата била покрита с медни пера.
Аргонавтите веднага разбрали, че това е остров Аретиада, на който живеели птиците
стимфали. Тогава Амфидамант посъветвал всички да надянат доспехите си и да се прикрият
с щитовете. Малко преди да стигнат до брега, аргонавтите започнали да викат силно. Удряли
по щитовете си с копия и мечове и шумът, който вдигали, плашел стимфалите. Изведнъж над
острова се издигнало огромно ято и полетяло към "Арго". Обсипало кораба с дъжд от пера
стрели. Гърците обаче побързали да се прикрият с щитовете си и така не пострадал никой.
След като описали кръг над кораба, птиците бързо се скрили зад хоризонта.
Героите слезли на брега. И точно когато искали да се разположат за почивка, срещу тях
изскочили четирима юноши. Били много изтощени. Окъсаните им дрехи висели върху телата
им и едва ги прикривали. Това били синовете на Фрикс, които били напуснали Колхида и
тръгнали да се връщат в Орхомен. В една бурна нощ обаче претърпели корабокрушение и
благодарение на щастливата случайност вълните ги изхвърлили на брега на остров Аретиада,
където били пристигнали аргонавтите. Те многосе зарадвали на тази среща. Язон не можел
да си намери място от щастие, защото младежите били негови близки роднини. Героите
нахранили синовете на Фрикс и им дали нови дрехи. Споделили, че отиват в царството на
Еет, за да вземат златното руно. Най-големият от юношите ги предупредил, че могъщият и
силен цар на Колхида е син на Хелиос и не знае пощада към никого. Нищо обаче не можело
да спре аргонавтите да изпълнят взетото решение - да се сдобият със златното руно.
Язон заедно с аргонавтите пристига в Колхида, където го
посреща Медея
 На следващата сутрин героите тръгнали отново на път. Дълго време плавали. Най-накрая
като струпани на хоризонта облаци заблестели в далечината върховете на Кавказ. Всички се
зарадвали. Вече се виждал краят на пътуването и Колхида била близо.
Благодарение на ритмичните удари на веслата корабът "Арго" се носел бързо по морските
вълни. Слънцето вече започвало да се спуска към морето, по чиято повърхност прибягвали
нощните сенки. Високо над кораба се чул шум от крила. Аргонавтите видели, че над тях лети
огромен орел. Птицата се била устремила към скалата, към която бил прикован Прометей.
От силния размах на крилете се появил вятър. Когато орелът изчезнал от погледа им, героите
чули носещите се надалеч тежки стенания на Прометей.
Пътниците на "Арго" приближавали брега. Виждало се вече и устието на река Фазис.
Аргонавтите загребали нагоре по течението и пуснали котва в нейния залив, обрасъл целият
в тръстика. Тогава Язон извършил жертвоприношение, като благодарил на боговете и
призовал боговете на Колхида заедно с душите на умрелите герои да му помогнат в опасното
дело. Стигнали до целта си - Колхида, където царувал Еет, героите изкарали спокойна нощ
на "Арго". Все още обаче им предстояли много опасности.

Хера и Атина при Афродита

Когато аргонавтите пристигнали в Колхида, великата богиня Хера и богинята Атина се
съветвали на високия Олимп как да помогнат на Язон да вземе златното руно. Най-после
решили да отидат при богинята на любовта Афродита. Да я помолят да заповяда на сина си
Ерос да прониже със златната си стрела сърцето на дъщерята на Еет - Медея, и в нея да
пламне силна любов към Язон. Богините знаели много добре, че единствено магьосницата
Медея може да помогне на героя в опасния му подвиг. Двете богини заварили Афродита сама
у дома й. Седяла на богат златен трон и със златен гребен разчесвала буйните си къдрици.
Щом ги видяла, богинята станала и радостно поздравила гостите си. Всички се настанили
удобно върху златните скамейки, изработени от самият Хефест. Афродита попитала какво ги
води при нея. Богините й разказали, че много искат да помогнат на Язон, и я помолили да
заповяда на Ерос да прониже сърцето на Медея. Без да се колебае, Афродита се съгласила.
След като чули обещанието й, Хера и Атина се сбогували, а тя тръгнала да търси палавия си
син. Открила го да играе на зарове с Ганимед. Хитрият Ерос тъкмо бил успял да победи
простодушния Ганимед и му се присмивал. Афродита прегърнала сина си и му казала:
Атина, Язон и драконът, който охранява златното руно
 - Слушай, палавнико, искам да ти поръчам нещо. Грабвай по-скоро лъка си и полети към
земята. Иди в Колхида и пронижи със стрела сърцето на дъщерята на Еет - Медея. Нека тя да
се влюби силно в героя Язон. Ако изпълниш това, за което те моля, ще ти подаря играчката,
която някога Адрастея беше направила за малкия Зевс. Така че политай веднага. Трябва да
сториш това много бързо.
Ерос замолил майка си да му даде веднага играчката. Но тя много добре познавала хитрото
си момченце и не се съгласила. Щял да я получи, след като изпълнел поръчението й. Тогава
Ерос грабнал лъка и стрелите си и бързо се понесъл от високия Олимп към Колхида.
Златните му крила заблестели на слънцето.

Язон при Еет

Аргонавтите се събудили рано сутринта. На съвета си те решили Язон да отиде при царя на
Колхида придружен от синовете на Фрикс и да му поиска златното руно. Ако гордият Еет
откажел, щели да прибягнат до сила. С жезъла на мира в ръце Язон потеглил към двореца на
владетеля. За да не обидят жителите на Колхида героите, великата богиня Хера покрила
Язон и спътниците му с гъст облак. Когато наближили двореца, облакът се разпръснал и те
видели палата на Еет. Стените били високи и с много кули, които се издигали чак до небето.
Широките порти били украсени с мрамор, а редици бели колони, които блестели на
слънцето,образували портик.
Всичко в двореца на Еет и цялата му украса бил изработил Хефест в знак на благодарност.
По време на битката с гигантите на флегрейските полета бащата на колхидския владетел -
богът на слънцето Хелиос, бил спасил изтощения от сражението Хефест и го измъкнал от
там на златната си колесница. Палатът се състоял от много постройки - чертози, които
обграждали просторен двор. В най-разкошния живеел цар Еет с жена си, в друг - синът им
Абсирт. Заради красотата му колхидците го наричали Фаетон, тоест сияещия. В останалите
чертози живеели дъщерите на царя. Халкиопа била жена на умрелия Фрикс. Най-малката -
Медея, била известна като вярна служителка на богинята Хеката и велика магьосница.
Когато Язон и спътниците му влезли в двореца, Медея точно излизала от своите чертози.
Отивала да навести сестра си Халкиопа. Щом съзряла чужденците, младата жена извикала
от вълнение. Халкиопа излязла и видяла любимите си синове. Зарадвана, че са се завърнали,
тя се втурнала да ги прегърне. Целувала децата си щастлива. Вече се била отчаяла и мислела,
че никога повече няма да ги види. Щом чул шума,се появил и самият Еет. Той поканил в
двореца чуждоземните гости и заповядал на слугите си да приготвят трапезите за пир.
Докато Язон си разменял поздрави с царя на Колхида, от високия Олимп се спуснал на
златните си крила Ерос. Скрил се зад една от колоните. Опънал тетивата на лъка си и пуснал
златна стрела. Тя се забила право в сърцето на Медея. Магьосницата веднага била обхваната
от силна любов към Язон.
Заедно с останалите си спътници героят влязъл в палата на Еет. Царят ги поканил да
седнат на празничните трапези. По време на пира Аргос разказал на дядо си как заедно с
братята си претърпели корабокрушение. Как бурните вълни ги изхвърлили на остров
Аретиада и как вече умирали от глад, когато ги намерили и спасили аргонавтите. Пред Еет
Аргос разкрил също защо са дошли Язон и останалите герои в Колхида. Когато колхидският
владетел чул за какво са пристигнали гръцките герои, очите му гневно заблестели. Той
страшно сбърчил вежди. Не вярвал на това, което чул, тъй като смятал, че синовете на Фрикс
са довели аргонавтите да им помогнат да взематвластта в цяла Колхида. Царят обсипал с
гневни упреци Язон. Заплашил го със смърт и поискал да го изгони от двореца. В отговор на
царските заплахи понечил да отвърне Теламон, но Язон го възпрял и се постарал да успокои
Еет. Уверил го, че са дошли единствено да вземат златното руно. Дори му обещал, че е готов
да изпълни всякаква работа или заръка, ако за награда след това получи от царя златното
руно. Еет се замислил върху думите на Язон. Накрая решил да го погуби и му казал:
- Добре, ще получиш руното, но преди това ще изпълниш моята заръка. Трябва да изореш
нивата, посветена на бог Арес, с железния плуг, който притежавам. Ще впрегнеш
медноногите и бълващи огън бикове. След това ще я засееш с драконови зъби. Когато от тях
израснат воини, облечени в брони, ще се биеш с тях и трябва да ги победиш. Ако изпълниш
тази моя заръка, ще ти дам златното руно.
Преди да отговори, Язон помислил. След това промълвил:
- Съгласен съм, Еет. Но и ти ще изпълниш даденото обещание. Знаеш, че не бих отказал да
направя това, което си ми поръчал, щом съм дошъл в Колхида по волята на съдбата.
Като изрекъл тези думи, Язон си тръгнал заедно със своите спътници.

Аргонавтите молят Медея за помощ

Когато се завърнал на "Арго", Язон разказал на другарите си какво се е случило в двореца
на Еет и каква заръка е получил от царя. Аргонавтите се замислили какво да правят и как
може да се изпълни поръчението на Еет. Най-после Аргос продумал:
- Приятели, в двореца на царя живее дъщеря му Медея. Тя е магьосница и единствена може
да ни помогне. Ще отида да помоля майка си да убеди Медея да ни окаже помощ. Ако тя се
съгласи, тогава не ни заплашват никакви опасности.
Едва бил изрекъл тези думи, и над кораба прелетял бял гълъб. Преследвал го сокол.
Гълъбът долетял до Язон и се скрил в диплите на дрехата му, а преследвачът му паднал на
кораба.
- Това е щастливо знамение от боговете! - възклик-нал гадателят Мопс. - Самите те ни
казват да потърсим помощ от Медея. Вижте, птицата, посветена на Афродита, потърси
спасение на гърдите на Язон! Спомнете си какво ни каза Финей. Та нали самият той ни
посъветва да се молим на Афродита? Молете й се и тя ще ни помогне. Нека по-скоро Аргос
отиде при майка си. Само тя може да убеди Медеяда ни съдейства.
Аргонавтите се вслушали в думите на мъдреца Мопс. Веднага принесли жертва на
богинята Афроди-та. Аргос бързо се отправил обратно към двореца на майка си.
През това време Еет събрал на градския площад всички колхидци. Съобщил на народа за
пристигането на чуждоземците и заповядал да пазят "Арго", така че никой от аргонавтите да
не може да избяга. Бил решил, след като Язон загине на нивата на Арес, да изгори кораба
заедно с всичките герои на борда му, а синовете на Фрикс да убие по мъчителен начин.
Настъпила нощ и столицата на Еет потънала в дълбок сън. Тишина и покой се възцарили
навсякъде. Единствено Медея не била спокойна в своите чертози. Над главата й витаела цяла
върволица от сънища, кой от кой по-тревожен. Ту й се присънвало как Язон се бори с
биковете, а за награда получава самата нея. Ту пък че самата тя се бори с бълващите огън
животни и съвсем лесно ги побеждава. В съня си магьосницата виждала също как
родителите й отказват да я дадат за жена на Язон, защото не бил победил биковете. Тогава се
разгарял спор между баща й и героя, а самата тя трябвало да отсъди кой е правият. Когато
решила спора в полза на Язон, силно разгневила баща си. Той започнал страшно да я ругае.
Медея се събудила, обляна цялата в сълзи. Приискало й се да изтича при сестра си Халкиопа,
но се засрамила. Три пъти хващала дръжката на вратата, но всеки път се връщала обратно.
Девойката се хвърлила на ложето си и заридала. Една от робините й чула риданията на
господарката си и съобщила на Халкиопа, която побързала да отиде при сестра си и да
разбере какво става. Когато влязла в чертога, я видяла как лежи и плаче горко.
- О, сестро моя! За какво плачеш? Да не би да рониш сълзи за синовете ми? Може би си
разбрала, че баща ни иска да ги погуби?
 В отговор Медея не продумала нито дума, защото не плачела за синовете й. Най-после се
решила и казала:
- Сънувах зловещи сънища, сестричке. Гибел грози не само синовете ти. Заплашени са и
чужденците, с които те се завърнаха в Колхида. Ако можеха боговете да ми дадат сили да им
помогна!
Щом чула думите на Медея, Халкиопа изтръпнала от ужас. Прегърнала я и я замолила да
помогне. Тя знаела много добре, че с магиите си сестра й може да помогне на Язон. Медея
казала:
- Чуй ме, сестро! Ще помогна на чужденеца. Нека на заранта дойде в храма на Хеката. Ще
му дам талисман, който ще му помогне да извърши подвига. Обещай ми само че ще пазиш
всичко в дълбока тайна. Знаеш, че баща ни може да ни погуби.
Отишла си Халкиопа. Медея останал сама. В гърдите на красивата магьосница се борели
противоположни чувства. Тя ту се бояла да тръгне срещу волята на баща си, ту отново била
решена да помогне на Язон, когото била обикнала. Еетовата дъщеря дори си помислила да
погълне отрова и да се самоубие. Посегнала и отворила една кутия, в която държала
отровата. В този миг богинята Хера й внушила неудържима жажда за живот. Медея
захвърлила кутията с отровата и забравила за всички съмнения, които я терзаели. Мислела
единствено за Язон. Решила твърдо да му помогне.
Едва зората била обагрила с розова светлина далечните снежни върхове на Кавказ, и Аргос
се върнал при аргонавтите. Съобщил им, че Медея се е съгласила да помогне на Язон и го
моли да отиде в храма на богинята Хеката. Когато слънцето изгряло, героят се отправил към
храма. Придружавали го Аргос и прорицателят Мопс. Великата богиня Хера направила героя
толкова красив, че дори аргонавтите не преставали да му се любуват.
Медея станала рано сутринта. Взела кутията, в която държала вълшебни мехлеми.
Извадила един, който се наричал "Маслото на Прометей". Бил приготвен от корените на
растение, израснало от кръвта на Прометей. Всеки, който се намажел с него, ставал неуязвим
- както за желязото, така и за медта и за огъня. Придобивал необикновена сила и за един ден
ставал непобедим. Медея била решила да даде на героя точно този мехлем. Магьосницата
извикала робините си и тръгнала към храма на Хеката. Радостно биело сърцето й. Била
забравила за всичките си тревоги и мислела единствено за срещата с Язон.
Пристигнала при храма на богинята и влязла вътре. Героя още го нямало. Съвсем скоро и
той се появил. Щом Медея го погледнала, сърцето й забило лудо в гърдите. Красивата
девойка не можела да промълви нито дума.
Дълго мълчали Язон и Медея. Най-после героят нарушил тишината. Взел той ръката на
Медея и казал:
- Прекрасна девице, защо гледат към земята прекрасните ти очи? Защо се страхуваш от
мен? Нима си мислиш, че тая някоя зла мисъл? Не, не съм дошъл с лоши намерения. Дойдох
да те моля за защита. Само едно те умолявам, но искам да ми кажеш истината. Запомни, че
Хеката няма да позволи лъжи в своето светилище, както и Зевс, който е защитник на всички
молещи за помощ. Кажи ми, ще ми помогнеш ли, или не? Ако ми помогнеш, великите герои,
дошли с мен, ще прославят името ти из цяла Гърция. Спомни си само колко голяма е славата
на дъщерята на Минос - Ариадна, помогнала на великия Тезей.
Медея мълчала. Единствено гледала Язон с поглед, изпълнен с любов. В смущението си
изглеждала още по-прекрасна. С трепереща ръка извадила от пояса си кутийката с
приготвения мехлем, подала я на Язон и едва чуто му казала:
- Чуй ме, Язон, ето в какво се състои моята помощ. През нощта се изкъпи в реката и облечи
черни дрехи. След това изкопай на брега дълбок трап и наднего принеси в жертва на Хеката
черна овца, като я облееш с мед. След това се върни на твоя кораб и се постарай да не се
обръщаш назад. Ще чуеш гласове и яростния лай на кучета, но ти върви напред, без да се
страхуваш. Когато настъпи утрото, намажи тялото си, копието, щита и меча с този мехлем.
Той ще ти даде непобедима сила. Само така ще можеш да изпълниш заръката на Еет.
Запомни: когато от земята израснат воините, хвърли по тях камък. Те ще започнат да се бият
един срещу друг. Тогава вие ще ги нападнете. Вземи мехлема, защото с негова помощ ще се
сдобиеш и със златното руно. Щом вземеш руното, го носи, където искаш.
Медея замълчала. Очите й помръкнали при мисълта, че ще трябва да се раздели с Язон.
Изпълнена с мъка, тя стояла с наведена глава. Най-после промълвила отново:
- Ще се върнеш в родината си, Язон, но те моля само едно - не ме забравяй. Спомняй си
понякога за Медея, която ти спаси живота!
Красавицата го разпитала откъде е родом. Той й разказал за Йолк, за цветущата долина,
където се намира градът. Язон я поканил да тръгне с него за Гърция. Обещал й велики
почести. Казал, че винаги ще я почитат като богиня в родния му град.
- О, ако Еет се съгласи да сключи с мен приятелски съюз! - възкликнал Язон. - О, ако те
пусне с мен в родината ми!
- Не, това е невъзможно - с тъжна въздишка отвърнала Медея. - Баща ми е суров и
неумолим. Моля тесамо за едно - като се върнеш в родината си, не ме забравяй! Колко
щастлива бих била, ако буйният вятър ме отнесе върху крилете си в Йолк! Така ще мога да ти
напомня за себе си, когато ме забравиш. Когато забравиш, че съм те спасила.
В очите на Медея се появили сълзи. Язон я гледал и не можел да овладее любовта си към
нея. Помолия тайно да избяга от бащиния дом и да замине с него за Йолк. Медея била готова
да напусне родината си и да потегли с Язон. Не можела да понесе раздялата с него. При
мисълта за разлъка тя заплакала. Тогава Хера й внушила желанието да последва своя любим
навсякъде. Великата съпруга на Зевс пожелала младата жена да тръгне с кораба за Йолк. Там
с нейна помощ Хера щяла да унищожи омразния й Пелий.
Медея и Язон се сбогували. Той й обещал отново да дойде в храма на Хеката и двамата да
решат какво ще правят. Връщайки се с колесницата си вкъщи, Медея била весела - знаела, че
и Язон я обича много.

Язон изпълнява поръчението на Еет

Настъпила нощта. Язон облякъл черни дрехи и тръгнал към брега на река Фазис. В
тъмната нощ се изкъпал в бистрите й води. След това изровил дълбок трап и над него
принесъл жертва на Хеката, както му била казала Медея. Едва-що извършил
жертвоприношението, и земята затреперила. От нея се появила богинята Хеката с димящи
факли в ръце. Следвали я страшни и бълващи огън дракони. Около нея лаели и виели ужасни
адски кучета. Щом съзрели Хеката, от ужас нимфите наоколо се разбягали със силни викове.
Язон също се изплашил. Но той помнел добре думите на Медея. Вървял към "Арго", където
го чакали другарите му, без да се обръща назад.
Настъпило утрото. Героите изпратили при Еет Теламон и Мелеагър да вземат драконовите
зъби. Царят им дал зъбите на убития от Кадъм дракон. После почнал да се готви да отиде на
Аресовата нива, за да наблюдава как Язон ще изпълни заръката му. Сложил си доспехите,
покрил главата си със сияещ като слънцето шлем и взел в ръце копието и щита, които по
тежест били по силите само на Херкулес. Качил се на колесницата, която управлявал синът
му Абсирт. Аргонавтите също се събрали, за да тръгнат към Аресовата нива.
Язон натрил копието, меча и щита с вълшебния мехлем. След това намазал и себе си.
Изведнъж усетил в цялотоси тяло страшна сила. Мускулите му станали като стоманени.
Тялото му все едно че било изковано от желязо. Когато аргонавтите доплавали на бързия си
кораб до Аресовата нива, Еет вече ги очаквал там. По всички планински склонове се тълпели
колхидци, за да наблюдават какво ще стане. Язон слязъл на брега и в ослепителните си
доспехи приличал на блестяща звезда. Героят тръгнал към нивата. Намерил железния плуг и
медния хомот. Прикрил се с щита и тръгнал да търси бълващите огън бикове. С яростен рев
те изскочили от една пещера и се хвърлили срещу Язон. От разтворената им паст излизали
огромни кълба огън. Скрит зад щита си, героят ги очаквал. Налетели те върху него със
страшна сила и ударили с рога щита му. Нито един човек не би издържал на този удар, но
Язон стоял непоклатим като скала. Биковете отново налетели с рев върху него, изригвайки
пламъци. Един след друг героят ги хващал за рогата и ги завличал до ралото. Биковете се
дърпали и изгаряли с огъня си Язон, но той оставал невредим. Колкото и да се дърпали,
животните не могли да се отскубнат от здравите му ръце. С помощта на Кастор и Полидевк
той ги впрегнал в ралото. Подкарал ги с копието си и изорал Аресовата нива. След това
посял и драконовите зъби. После героят разпрегнал биковете. Ударил ги с копието си и
силно извикал. Животните се понесли като бесни и се скрили бързо в дълбоката пещера.
Така била свършена първата част от работата. Сега трябвало да чака да поникнат воините.
Язон отишъл до брега на Фазис и загребал с шлема вода, за да утоли жаждата си.
Но кратка била почивката му. Ето че от земята се показали един след друг острите върхове
на копия. Нивата заприличала на медна четина. След това земята се раздвижила. От нея се
показали шлемовете и главите на воините. Цялото поле се покрило с войници в блестящи
доспехи. Язон помнел думите на Медея. Грабнал огромен камък, който бил по силата
единствено на четирима от най-силните герои. Вдигнал го той с една ръка и го запратил
далеч в тълпата воини, родени от драконовите зъби. Хванали се те за оръжията си и
започнали помежду си кървава битка. Тогава Язон се хвърлил смело с меч в ръка и започнал
да ги поразява един след друг. Скоро цялата нива била покрита с убити. Нито един не
останал жив. Всички паднали поразени от ръката на смелия Язон.
Воините покрили цялата нива подобно на класове, отрязани с остър сърп. Подвигът бил
извършен. Еет гледал изненадан Язон и се учудвал на нечовешката му сила. Царят сбърчил
страховито вежди, а в очите му светел гняв. Без да промълви нито дума, той се понесъл на
колесницата си към града. Мислел само как да погуби необикновения чужденец. А Язон се
завърнал на "Арго". Заедно с другарите си, които славели великия му подвиг, се отдал на
почивка.

Медея помага на Язон да вземе златното руно

Когато се завърнал в двореца, царят на Колхида събрал съвета на знатните жители на
града. До късно през нощта се съветвал с тях как да погуби аргонавти те. Еет се досетил, че
единствено с помощта на Медея Язон е успял да извърши подвига. А дъщеря му усещала, че
нея и Язон ги заплашва голяма опасност. Не можела да намери спокойствие в пищните си
чертози. Сънят бягал от очите й. През нощта станала и тихо напуснала двореца. По пътеки,
известни само на нея, тръгнала към брега на Фазис. Там светел запаленият от аргонавтите
огън. Когато приближила до него, извикала Язон и Фронтис - най-малкия син на Фрикс.
Медея им казала какви лоши предчувствия я терзаят. Убедила ги незабавно да тръгнат с нея
за руното. Героят надянал доспехите си и поел към свещената гора на Арес. Наоколо всичко
било потънало в непрогледна тъмнина. Единствено в гората светело със златен блясък
руното. То висяло на свещеното дърво. Когато Медея и Язон влезли в гората, срещу тях се
надигнал страховит дракон, който бълвал огън. Тогава магьосницата призовала могъщия бог
на съня Хипнос. Девойката шептяла страшни заклинания и изливала на земята отвара от
вълшебни билки. Драконът паднал на земята. Повдигал отмаляла глава, но Медея го пръскала
със сънотворната отвара. Затворила се огромната му паст. Святкащите като огън очи се
склопили. Обхванат от дълбок сън, драконът се проснал под дървото, върху което висяло
златното руно. Язон го свалил и побързал да се върне при другарите си на кораба.
С удивление те се струпали около него и Медея и заразглеждали руното. Но нямало време
за бавене. Трябвало да напуснат Колхида, преди Еет да разбере за случилото се. Язон отсякъл
въжетата, с които "Арго" бил привързан към брега. Героите хванали веслата. Корабът се
понесъл като стрела надолу по течението на Фазис към морето. Ето че се показало и то.
Наблегнали с всички сила върху веслата героите. Подобно на птица корабът заплавал по
вълните. Колхида оставала все по-далеч и по-далеч.
Рано на следващата сутрин Еет разбрал, че златното руно е откраднато и че Медея е
избягала с аргонавтите. Царят изпаднал в яростен гняв. Събрал колхидците на брега на
морето. Но "Арго" вече бил много далеч. Никъде не се виждал сред вълните. Еет заповядал на
поданиците си да се приготвят да преследват бегълците. Заплашвал ги със смърт, ако не
настигнат аргонавтите. Жителите на Колхида спуснали във водата корабите си и начело със
сина на царя - Абсирт, тръгнали да гонят гръцките герои.

Завръщането на аргонавтите
Когато "Арго" излязъл в открито море, задухал попътен вятър. Героите опънали платната и
корабът се понесъл по вълните на Евксинския понт. Вече три дни плавали, докато най-после
в далечината се показали бреговете на Скития. Тогава аргонавтите решили да тръгнат нагоре
по течението на Истър, за да могат след това да се спуснат по единия му ръкав към
Адриатическо море[53]. Когато стигнали до устието на Истър, героите видели, че там и на
всички острови се били настанали войските на колхидците. Били доплавали по по-кратък
път. Като съзрели многобройната войска, героите разбрали, че е невъзможно да я победят.
Били твърде малко, а и воините на цар Еет били въоръжени до зъби. Тогава решили да
прибягнат до хитрост. Аргонавтите започнали преговори с предводителя на вражеската армия
Абсирт. Обещали му да затворят пътуващата с тях Медея в един храм и да я предадат само ако
царят на съседния град реши да я върне в Колхида. А златното руно трябвало да си остане в
техни ръце, защото Язон извършил подвига, срещу който цар Еет бил обещал да му го даде.
Всичките тези преговори обаче аргонавтите водели само за да могат да печелят време.
Самата Медея пък обещала на своя любим Язон да примами в храма на един от островите
водача на колхидската войска Абсирт.
Уж от името на Медея Язон му изпратил богати дарове. Тя го била молела да дойде в един
уединен храм, за да се видят. Абсирт повярвал и отишъл на посоченото място. Щом се
показал на вратите на храма, върху него се нахвърлил с изваден меч в ръката самият Язон и го
убил. Така той и Медея извършили ужасно злодеяние. Убили в свещеното място
невъоръжения Абсирт. Героят насякъл тялото на парчета и ги хвърлил във водите на Истър.
Когато видели това, колхидците изпаднали в ужас. Хвърлили се да събират парчетата на своя
предводител. През това време аргонавтите бързо отплавали нагоре по течението на реката.
Дълго плавали героите по ръкава на реката. Най-после се спуснали в Адриатическо море и
поели към бреговете на Илирия. Там обаче ги изненадала силна буря. Върху кораба
връхлетели вълни, огромни като планини и покрити с пяна. Ветровете все едно че били
зверове, откъснали се от вериги - толкова яростно се носели по морската шир, разкъсвайки
платната на "Арго". Под напора на огромните талази корабът стенел и се огъвал. Веслата се
чупели в ръцете на могъщите гребци. Гибел надвиснала над аргонавтите. Всеки миг можело
да отидат на морското дъно. Тогава от кърмата се разнесъл силен глас. Идвал от вграденото в
нея парче от свещения дъб, който растял в Додона. Гласът заповядал на героите да отидат
при магьосницата Кирка. Там Язон и Медея трябвало да се пречистят от греха на убийството,
което били извършили. Веднага щом обърнали кораба на север - и бурята изведнъж утихнала.
Тогава всички разбрали, че такава била волята на боговете.
Аргонавтите преминали по река Еридан. От там се спуснали по Родан до Тиренско море.
След като плавали по него много дълго време, стигнали до вълшебния остров. На него
живеела магьосницата Кирка - сестра на цар Еет. Тя пречистила Язон и Медея от греха на
убийството на Абсирт. Кирка принесла жертва на Зевс. Обляла ръцете на Язон с жертвена
кръв и пред олтара заклела ериниите да не преследват със своя гняв убийците. Магьосницата
не отказала да направи това и с Медея. По блясъка на очите й разбрала, че и тя произлиза от
родана бога на слънцето Хелиос.
След като всичко приключило, аргонавтите се отправили отново на път. Пред тях имало
още много опасности, които трябвало да преодолеят. Първата били скалите Сцила и Харибда,
между които трябвало да минат. Едва ли щели да оцелеят, ако не им била помогнала великата
жена на Зевс - Хера. След това минали покрай острова на сирените, които с пеене ги
примамвали да се отбият при тях. Тогава певецът Орфей дръпнал силно струните на златната
си лира. Неговата песен се оказала по силна и надвила магията на песента на сирените. По
пътя си аргонавтите стигнали и до тесния пролив Планктите. Над него като свод се били
надвесили огромни скали. Морето се блъскало в тях. Вълните се мятали под свода в страшен
водовъртеж. Било толкова опасно, че дори гълъбите, които носели амброзия на Зевс, не
можели да прелетят невредими оттам. Всеки ден един от тях загивал. Но и тук в помощ на
аргонавтите се притекла Хера. Помолила Амфитрита да усмири вълните на Планктите и
тогава героите преминали невредими оттам.
След дълго и опасно плаване "Арго" пристигнал на острова на феакийците. Посрещнал ги
радушно цар Алкиной. Там най-после можели да си отдъхнат от опасния път. Не изкарали
обаче дори и един ден, когато край острова се появила флотата на колхидците. Те поискали
да им бъде върната Медея. Вероятно щяла да започнала нова кървава битка, ако Алкиной не
възпрял враговете. Царят отсъдил, че Медея трябва да бъде върната на колхидците само ако
все още не е жена на Язон. През нощта жената на феакийския владетел Арета пратила таен
вестител. Той съобщил на Язон за решението на царя. Същата нощ Язон и Медея извършили
сватбен обред. На следващия ден героят тържествено се заклел пред събралите се кол-хидци
и феакийци, че Медея е негова жена. Тогава Алкиной отсякъл, че в такъв случай тя трябва да
остане при мъжа си. Така се наложило колхидците да се върнат при Еет без дъщеря му.
След като си починали добре при гостоприемните феакийци, аргонавтите отново се
отправили на път. Плаването им било продължително и благополучно. Един ден от морската
синева се показали бреговете на Пелопонес. Тогава изведнъж се извил страшен вихър. Той
понесъл "Арго" навътре в морето. Дълго бурята лашкала кораба по безбрежната морска шир.
Най-после той бил изхвърлен на пустинен бряг и затънал в лепкавата тиня на залива, покрит
с водорасли. Отчаяние обхванало героите. Кормчията Линкей седял с наведена глава на
кърмата. Бил загубил всяка надежда, че ще се завърнат в Гърция. Аргонавтите бродели тъжни
по брега. Изглеждали така, сякаш били загубили цялата си сила и мъжество. Пред себе си те
виждали само гибел. И точно тогава на помощ на Язон се притекли нимфите. Те разкрили,
че вихърът е отнесъл кораба му в Либия. Другарите му били длъжни да пренесат кораба на
плещите си през Либийската пустиня. Трябвало да го извлекат от тинята, когато Амфитрита
разпрегне конете от колесницата си. Героите обаче не знаели кога тя ще разпрегне конете си.
Докато седели и се чудели, изведнъж видели, че от морето изскочил белоснежен кон и бързо
се понесъл из пустинята. Аргонавтите разбрали, че това е конят на Амфитрита. Вдигнали на
раменете си "Арго" и дванайсет дни и нощи го носили през пустинята. Изнемогвали от
горещина и жажда. Най-после стигнали в страната на Хесперидите, които им показали
извора, издълбан от Херкулес в скала. Героите утолили жаждата си. Запасили се с вода и се
отправили към родината си. Но така и не могли да открият пътя към дома. Не били в морето,
а се намирали в езерото на Тритон. Тогава Орфей ги посъветвал да посветят на езерния бог
триножник. Пред аргонавтите се появил прекрасен юноша. В знак на гостоприемство той
подал на героя Евфем буца пръст и им показал изхода към морето. Аргонавтите принесли в
жертва един овен и пред тях се явил самият бог Тритон. Той извел "Арго" покрай бели скали
и водовъртежи в открито море. От езерото на Тритон героите отплавали към остров Крит.
Искали да се запасят с вода за предстоящото дълго плаване. Но до бреговете на Крит не ги
допуснал медният исполин Талос, подарен на Минос лично от Гръмовержеца Зевс. Талос
пазел неговите владения, като обикалял целия остров. Тогава Медея прибягнала до своите
магии. Успяла тя да приспи исполина и докато той се свличал на земята, от него изпаднал
медният гвоздей, който запушвал единствената му жила. По нея течала кръвта на колоса.
Бликнала кръвта на Талос, която приличала на разтопено олово, и той умрял. Така
аргонавтите вече можели безпрепятствено да спрат на брега и да се запасят с вода.
По пътя от Крит за Гърция героят Евфем изтървал в морето камъка, който му бил дал
Тритон. От него се образувал остров, който аргонавтите нарекли Калиста. На този остров по-
късно се заселили потомците на Евфем и те го нарекли Тера.
През една тъмна нощ по време на плаването силна буря застигнала кораба в открито море.
Екипажът се страхувал, да не би да попадне на подводни камъни или да се разбие в
крайбрежни скали. Изведнъж блеснала ярка светлина.Те видели над морето да лети злат-на
стрела. Тя осветила всичко наоколо. След нея се появила втора, трета. Това бил бог Аполон,
който със своите стрели озарявал пътя им. Аргонавтите спре-ли в пристанището на остров
Анафа. Там изчакали да спре силната буря. Най-после тя утихнала. Морските вълни се
успокоили и задухал попътен вятър. "Арго" се понесъл спокойно по лазурното море. Героите
не срещнали повече опасности по своя път. Скоро пристигнали в така дълго очакваното
пристанище на Йолк.
Аргонавтите слезли и принесли богата жертва на боговете, които им били помагали по
време на опасното пътуване. В Йолк всички ликували и празнували завръщането на героите.
Прославяли всички, а най-вече водача им - смелия Язон, успял да се сдобие със златното
руно.

Язон и Медея в Йолк. Смъртта на Пелий[54]

Като разбрал, че Язон се е върнал със златното руно, коварният Пелий не удържал на
думата си да му върне властта на прадедите. Героят стаил в себе си горчивата обида и решил
жестоко да отмъсти на царя за подлостта му. И тук отново му се притекла на помощ жена му
Медея. Наскоро се появил и удобен случай. Щом разбрал, че снаха му е велика магьосница,
Езон - престарелият баща на Язон, поискал тя да му върне младостта. Дори самият Язон я
молел да направи баща му помлад. Медея обещала да изпълни молбата му, при условие че
самата Хеката се съгласи да й помогне.
Настъпило пълнолуние. В полунощ Медея излязла от дома си боса, с разпуснати коси и
облечена в тъмни дрехи. Всичко наоколо било потънало в дълбок сън. Навсякъде царяла
пълна тишина. Обляна в лунна светлина, младата магьосницамълчаливо вървяла. Спряла там,
където се събирали три пътя. Вдигнала ръце и три пъти извикала силно. След това паднала
на колене и започнала да нашепва заклинания. Заклевала нощ-а, небесните светила, луната,
земята, ветровете, планините и реките. Медея молела великата Хеката да я чуе и да й
помогне. Богинята чула молбите й и се по-явила пред нея в колесница, впрегната в крилати
дракони. С тази колесница Медея обикаляла девет дни и нощи планини, гори, бреговете на
реки и морета.
Събирала вълшебни билки и корени. Когато се завърнала в дома на Езон, поставила два
олтара - единия на Хеката, а другия на богинята на младостта. Пред тях изкопала два трапа и
над тях принесла в жертва на мрачната богиня на тъмнината и магиите Хеката черен овен.
Извършила възлияние върху него с мед и мляко. Призовала подземните богове Хадес и
Персефона и ги помолила да не отнемат живота на стария Езон. После наредила да доведат
бащата на мъжа й. С магиите си тя го приспала и го положила върху вълшебните билки. В
меден котел сварила вълшебна отвара, която се покрила с пяна. Със суха клонка от вековно
дърво разбъркала отварата. Тя изведнъж се раззеленила и върху нея се появили зелени
плодове. Там, където капела пяната, израснали цветя и треви. Щом видяла, че отварата е вече
готова, Медея прерязала с меч гърлото на стареца. От голямата рана изтекла старческата
кръв. Вместо нея тя вляла в жилите на Езон вълшебната отвара. И, о, чудо! Белите като сняг
коси на стареца потъмнели. Изчезнали дълбоките бръчки и старческата немощ. На страните
му отново се появила руменина. Когато се събудил, Езон отново се видял млад, силен и
бодър.
След като успяла да му върне младостта, Медея се решила на опасен план. Искала да
отмъсти на стария Пелий за това, че бил измамил Язон и не му върнал властта над Йолк.
Медея уговорила Пелеевите дъщери да върнат младостта на баща си. За да повярват още
по-силно в магиите й, докарала един овен и го заклала. След това го хвърлила в котел с
билкова отвара. Току-що закланото животно изскочило от него като младо агне. Дъщерите на
Пелий останали изненадани. Веднага се съгласили да опитат да върнат младостта на баща
си.
Медея приготвила отварата, но тя не била същата както за свекъра й. Билките не
притежавали вълшебна сила. Със заклинания успяла да приспи Пелий и довела дъщерите му.
Заповядала им да прережат гърлото на баща си, но те не смеели.
- Малодушни жени! - възкликнала магьосницата. - По-скоро извадете меча и пуснете от
жилите на баща ви да изтече старческата кръв. Аз ще му влея млада.
Пелиевите щерки дълго не се решавали да нанесат смъртоносен удар на спящия си баща.
Най-после, отвърнали лице една от друга, разрязали с меча гърлото му. В този миг царят се
събудил и смъртно ранен се повдигнал от ложето. Прострял към дъщерите си отслабващите
си ръце и стенейки, извикал:
- Какво направихте, дъщери мои! Кое ви накара да вдигнете ръка срещу баща си?
От ужас двете момичета отпуснали ръце. Стояли пребледнели и съзнанието им
постепенно ги напускало. Тогава Медея дотичала до ложето на Пелий и забила в гърлото му
ножа си. Нарязала на парчета тялото му и го хвърлила във врящия котел. В стаята на царя се
появила колесница, впрегната в дракони. Магьосницата се качила в нея и изчезнала от очите
на обезумелите от ужас Пелиеви дъщери.
Синът на Пелий - Адраст, устроил пищно погребение за баща си, а след него и игри в чест
на загиналия владетел. В тях взели участие най-великите герои на Гърция. Самият бог
Хермес бил съдия. Кастор, Полидевк и Евфем се състезавали в надбягвания с колесници,
Адмет и Мопс - в бой с юмруци, а Атлант и Пелей - в борба. В бяганията победил Ификъл.
Но Язон не успял да получи властта над Йолк. Адраст не му позволил да остане в града.
Изгонил го заедно с Медея. Героят напуснал родината си и с жена си заживели в Коринт.

Язон и Медея в Коринт. Смъртта на Язон[55]

След убийството на Пелий изгонените от Йолк Язон и Медея се установили в Коринт. Там
управлявал цар Креонт. Медея родила на мъжа си двама синове. На всички им се струвало, че
макар и в чужбина, те живеят щастливо. Но това не било така. Съдбата не била отредила
нито на Язон, нито на Медея щастие. Героят бил запленен от красотата на дъщерята на
Креонт Главка. Така той изменил на клетвата си, която бил дал на Медея в далечната
Колхида по времето, когато получил вълшебния мехлем. Изменил на онази, която му била
помогналада извърши великия си подвиг, Язон решил да се ожени за Главка. Цар Креонт се
съгласил да даде дъщеря си за жена на прочутия герой.
Отчаяние обзело Медея, когато разбрала за измяната на съпруга си. Както и преди, тя го
обичала силно. Изпълнена с дълбока тъга, магьосницата седяла така, сякаш била превърната
в бездушен камък. Нито се хранела, нито пиела. До нея не достигали утешителните слова. Но
постепенно започнал да я обзема силен гняв. Тя не можела да успокои неукротимия си дух.
Нима можела дъщерята на царя на Колхида, син на лъчезарния Хелиос, да понесе враговете
да тържествуват и да се гаврят над нея! Медея била страшна в гнева си. Отмъщението й щяло
да бъде ужасно по своята жестокост. Тя се готвела да се разправи не само с Язон и Главка, но
и с нейния баща Креонт!
В неудържимия си гняв магьосницата кълняла всич-ки, и мъжа си, и децата си. В
страданията си молела боговете да отнемат живота й изведнъж, само с един удар на
светкавица. В живота й не било останало нищо друго освен отмъщението. Медея зовяла
смъртта да сложи край на мъките й и да я освободи от скръбта. Не разбирала защо Язон
постъпвал толкова жестоко с нея. Та нали тя го бе спасила и му бе помогнала, приспивайки
дракона, да се сдобие със златното руно! А заради неговото спасение бе примамила в засада
брат си и бе убила Пелий! Медея призовала Зевс и богинята на правосъдието Темида да й
бъдат свидетели как справедливо ще постъпи с Язон. Все по-силно и по-силно у нея узрявало
решението да отмъсти на мъжа си.
Тогава пристигнал Креонт. Той й съобщил, че трябва да напусне Коринт. Царят се боял от
нея. Знаел колко страшна била в гнева си и какви могъщи магии владеела. Боял се, че
магьосницата може да погуби дъщеря му и самия него.
Медея дала вид, че се подчинява на Креонт. По този начин печелела време за своето
отмъщение. Признавала правото му да я изгони. Преди това го помолила за едно нещо - да й
разреши да остане поне още един ден в Коринт. Без да подозира, че по този начин се обрича
на гибел, Креонт се съгласил. Заплашил я, че ще убие и нея, и синовете й, ако слънчевите
лъчи я застигнат в града. Жената на Язон знаела, че не трябва да се страхува от смъртното
наказание. Многоскоро Креонт щял да загине. Ненапразно тя се била клела в бледоликата
богиня Селена и в своята покровителка Хеката, че ще погуби враговете си. Не тя, а враговете
й нямало да избегнат смъртта. Нима внучката на бог Хелиос можела да стане за посмешище
на потомците на Сизиф и на Язоновата годеница!
Напразно Язон уверявал Медея, че заради нейното благо и благото на децата им се женел
за Главка. По този начин синовете му щели да намерят опора в бъдещите си братя, ако
боговете му изпратели деца от новия брак. Магьосницата не вярвала в искреността на думите
на мъжа си. Не искала и да го чуе. Упреквала го в измяна и го заплашвала с гнева на боговете.
Сега дълбоко ненавиждала мъжа, когото някога обичала с цялото си сърце и заради когото
била забравила баща, майка, брат и родина. Язон си тръгнал разгневен. След него се чували
само подигравките и заплахите на Медея.
По това време на път от Делфи за Троизена в Коринт пристигнал царят на Атина Егей.
Дружелюбно поздравил той Медея и я попитал защо е толкова тъжна. Разказала му тя за
голямата си мъка и го помолила да даде убежище на една изгнаница, забравена и изоставена
от мъжа й. Магьосницата обещала на атинския владетел да му помогне със своите магии да
има многобройно потомство, каквото дотогава нямал, само и само да я приюти в Атина.
Царят й обещал и дори се заклел в богинята на земята Гея, в нейния дядо Хелиос и във
всички богове от Олимп, че никога няма да я предаде на враговете й. Егей обаче й поставил
едно условие - сама, без негова помощ да отиде в Атина. Той не искал да се кара с царя на
Коринт.
След като си осигурила покрив, внучката на бога на слънцето пристъпила към изпълнение
на отмъщението си. Била решила да убие не само Креонт и Главка, а и своите деца и Язон. За
целта изпратила при мъжа си една прислужница да го извика. Когато той дошъл, Медея се
престорила на покорна. Дала си вид, че се е примирила със съдбата си и с решението на
мъжа си. Единственото, за което го молела, било да убеди Креонт да остави в Коринт
синовете й. Тогава пристигнали и децата им. Щом ги видяла, Медея се разплакала от мъка.
Прегърнала ги и ги целунала. Жаждата за мъст обаче се оказала по-силна от обичта към тях.
Но как да погубела Креонт и неговата дъщеря? Под предлог, че иска да склони Главка да
остави децата им в новия дом на Язон, магьосницата й изпратила подарък - скъпа дреха и
златен венец. Именно този дар носел в себе си смърт. Едва Главка била сложила венеца, и
отровата в него проникнала в главата й и от там - в тялото. Венецът стегнал като железен
обръч главата й. А дрехата изгаряла като огън тялото й. Така Главка умряла в страшни мъки.
Когато баща й се спуснал да й помогне и я прегърнал, дрехата прилепнала и към него.
Напразно Креонт се мъчел да я откъсне от тялото си. И той загинал от подаръка на Медея.
Тържествуваща, жената на Язон чула в двореца си за смъртта на Главка и Креонт. Това не
утолило жаждата й за мъст. Била решила да убие и децата си. Така щяла да накара мъжа си да
страда още повече. И друго подтикнало Медея да се реши на това убийство. Тя добре знаела
каква опасност заплашва синовете й, когато роднините на Креонт решат да отмъстят на
майка им за стореното. Бързо влязла Медея в двореца си и след малко от там се разнесли
виковете и стенанията на децата й. Така родната им майка ги убила.
Когато загинали Креонт и Главка, Язон побързал да се върне у дома, за да спаси децата си
от отмъщението на роднините на коринтския владетел. Когато пристигнал, заварил портите
затворени. Поискал да ги разбие. Изведнъж във въздуха пред него се появила жена му в
колесница, запрегната с дракони, която й бил изпратил нейният дядо бог Хелиос. В краката
й лежали убитите синове. Язон изпаднал в ужас. Молел Медея да му остави поне телата на
децата, за да ги погребе. Но тя не му дала и тази утеха. Бързо се понесла върху чудната си
колесница.
По-нататъшната съдба на Язон била безрадостна. Никъде не можел да остане за дълго.
Веднъж минал през Истъм. Корабът "Арго", който аргонавтите посветили на бога на морето
Посейдон, стоял на мястото, където бил изваден на брега. Умореният Язон полегнал под
сянката на кърмата, за да си почине, и заспал. Както спял спокойно, кърмата на изгнилия
вече "Арго" се срутила и погребала под отломките си спящия герой, извършил велик подвиг в
Колхида, откъдето взел златното руно.

[53] Тъй като не били добре запознати с географията на Европа, гърците мислели, че чрез отделен ръкав река Истър (Дунав)
се свързва с Адриатическо море.
[54] По поемата на Овидий "Метаморфози".
[55] По трагедията на Еврипид "Медея".
Съдържание
Титулна страница
ТРОЯНСКАТА ВОЙНА
Елена, дъщерята на Зевс и Леда
Пелей и Тетида
Парис присъжда
Парис се завръща в Троя
Парис отвлича Елена
Менелай се готви за война срещу Троя
Ахил
Троя
Гръцките герои в Мизия
Гърците в Авлида
Плаването на гърците към бреговете на Троя. Филоктет
Първите девет години от обсадата на Троя
Свадата между Ахил и Агамемнон
Народното събрание. Терсит
Двубоят между Менелай и Парис
Пандар нарушава клетвата. Битката
Хектор в Троя. Прощаването на Хектор с Андромаха
Битката продължава. Двубоят между Хектор и Аякс
Победа на троянците
Агамемнон прави опит да се сдобри с Ахил
Одисей и Диомед отиват на разузнаване. Конете на Рез
Битка край гръцкия стан
Боят при корабите
Подвизите и смъртта на Патрокъл
Битка за тялото на Патрокъл
Тетида при Хефест. Оръжието на Ахил
Помиряването на Ахил с Агамемнон
Ахил влиза в бой с троянците
Двубоят между Ахил и Хектор
Погребението на Патрокъл
Приам в шатрата на Ахил. Погребението на Хектор
Битката с амазонките. Пентезилея
Битката с етиопците. Мемнон
Смъртта на Ахил
Смъртта на Аякс Теламонид
Филоктет. Последните дни на Троя
Падането на Троя
Завръщането на гърците в родината
ПОДВИЗИТЕ НА ОДИСЕЙ
Одисей при нимфата Калипсо
 На остров Итака
Телемах при Нестор и Менелай
Кандидатите подготвят гибел за Телемах
Одисей напуска острова на нимфата Калипсо
Одисей и Навзикая
Одисей при цар Алкиной
Одисей разказва за своите подвизи
Одисей на острова на магьосницата Кирка
Завръщането на Одисей в Итака
Одисей при Евмей
Завръщането на Телемах в Итака
Телемах пристига при Евмей. Одисей и Телемах
Одисей отива като странник в двореца си
Одисей и Пенелопа
Одисей избива кандидатите
Одисей се разкрива на Пенелопа
Душите на женихите в царството на Хадес
Одисей при Лаерт
Въстанието на гражданите и помирението им с Одисей
АГАМЕМНОН И НЕГОВИЯТ СИН ОРЕСТ
Смъртта на Агамемнон
Орест отмъщава за убийството на баща си
Аполон и Атина Палада спасяват Орест
Орест отива в Таврида
ТИВАНСКИ ЦИКЪЛ
Едип. Детство, юношество и завръщане в Тива
Едип в Тива
Смъртта на Едип
Седмина срещу Тива
Антигона
Походът на епигоните
Алкмеон
 Николай А. Кун

Превод от руски Розалина Евдокимова

© Розалина Евдокимова, превод, 2006 г.

© Орлин Атанасов, корица, 2006 г.
© Книгоиздателска къща "Труд", 2010 г.

ISBN: 978-954-398-033-8
 ТРОЯНСКАТА ВОЙНА[1]

Елена, дъщерята на Зевс и Леда

Някога Хипокоонт изгонил от царството му славния герой Тиндарей. След продължителни
скитания героят намерил приют при Тестий - царя на Етолия. Тестий го заобичал много и му
дал щерка си Леда за жена. Когато великият син на Зевс - Херкулес, победил Хипокоонт и го
убил заедно със синовете му, Тиндарей се завърнал заедно с прекрасната си жена в Спарта и
започнал да управлява.
Леда имала четири деца. Хубавата Елена и Полидевк тя родила от Гръмовержеца Зевс, а
Клитемнестра и Кастор били от Тиндарей.
Нито една от смъртните жени не можела да се сравнява по красота с прекрасната Елена.
Дори богините й завиждали. Из цяла Гърция гърмяла славата на Елена. Чувайки за нейната
красота, героят от Атика Тезей я отвлякъл от баща й. Братята на красавицата - Полидевк и
Кастор, я освободили и я върнали у дома. В двореца прииждали много женихи, кандидати за
ръката на Елена. Всеки от тях искал да нарече най-прекрасната сред жените своя съпруга.
Тиндарей обаче не се решавал да я даде на никого от героите, които идвали да я искат.
Страхувал се, че от завист към щастливеца останалите ще започнат да воюват с него и това
ще доведе до люта свада. Най-накрая хитрият Одисей му дал такъв съвет:
- Нека прекрасната Елена сама да реши за кого да се омъжи. Но преди това всичките
женихи да се закълнат, че никога няма да вдигнат оръжие срещу този, когото тя избере, а ще
му помагат в случай на беда.
Послушал го Тиндарей и всички кандидати за ръката на Елена се заклели. Тогава тя
избрала един от тях. Това бил прекрасният син на Атрей - Менелай.
Оженил се Менелай за красивата Елена, а след смъртта на Тиндарей станал цар на Спарта.
Спокойно живеел в двореца на тъста си и не подозирал колко беди ще му се стоварят заради
брака му с хубавата Елена.

[1] Митовете от Троянската война са по поемата на Омир "Илиада", по трагедиите на Софокъл "Аякс биконосецът" и
"Филоктет" и на Еврипид "Ифигения в Авлида", "Андромаха" и "Хекуба", по поемата на Вергилий "Енеида" и на Овидий
"Героини" и откъси от редица други произведения.
 Пелей и Тетида
Знаменитият герой Пелей бил син на мъдрия Еак, чиито родители били Зевс и Егина -
дъщеря на речния бог Азоп. Брат на Пелей бил героят Теламон, приятел на Херкулес - най-
великия сред смелите мъже на Гърция. Тъй като Пелей и Теламон убили от завист своя
доведен брат, им се наложило да избягат от родината си. Пелей се оттеглил в богатата Фтия,
където героят Евритион го приютил, дал му една трета от своите владения и го оженил за
дъщеря си Антигона. Но Пелей не останал дълго във Фтия. По време на калидонския лов
убил случайно Евритион. Дълбоко натъжен от трагичното нещастие, той напуснал Фтия и
отишъл в Йолк. За нещастие в него се влюбила жената на цар Акаст и започнала да го
увещава да забрави за приятелството си със съпруга й. Пелей обаче отхвърлил коварната й
любов и с това си навлякъл гнева й. За да му отмъсти, царицата побързала да го наклевети
пред мъжа си. Акаст повярвал на коварната си жена и решил да убие приятеля си. Веднъж
били на лов из гористите склонове на планината Пелион. Уморен от дългото бродене, Пелей
се отпуснал и заспал. Тогава царят на Йолк скрил меча му, подарен на Пелей от боговете.
Когато героят влизал в битки, никой не можел да го победи, тъй като мечът имал
необикновена сила. Акаст бил сигурен, че щом лиши приятеля си от чудното оръжие, той ще
загине - ще го разкъсат дивите кентаври. Но това не се случило. На помощ на Пелей се
притекъл мъдрият кентавър Хирон, благодарение на който героят открил меча си и се спасил
от неминуемата гибел. След това отмъстил на Акаст за коварството му. С помощта на
Диоскурите - Кастор и Полидевк, Пелей превзел Йолк и убил царя и коварната му жена.
Титанът Прометей разкрил голямата тайна, че от брака между Зевс и богинята Тетида ще
се роди син, който ще бъде по-могъщ от баща си и ще го свали от престола. Той посъветвал
боговете да дадат Тетида за жена на Пелей. От този брак щял да се роди велик герой.
Олимпийците постъпили така, както ги посъветвал титанът, но поставили едно условие -
Пелей да победи в двубой богинята.
Бог Хефест съобщил на Пелей волята на боговете. Героят се отправил към пещерата,
където богинята си почивала, след като излизала от морските дълбини. Скрил се той в
убежището й и зачакал. Тетида изплувала от морето и веднага се отправила към пещерата.
Щом влязла, Пелей се хвърлил срещу нея и я обгърнал с могъщите си ръце. Богинята
започнала да прави опити да се изтръгне от него. Превръщала се в лъвица, в змия, във вода,
но героят не я изпускал. Така Тетида била победена и трябвало да стане жена на Пелей.
Двамата отпразнували сватбата си в просторната пещера на Хирон. Нямало равен на
техния сватбен пир. Да почетат младоженците, дошли и самите богове от Олимп. Гръмко
звучала златната лира на Аполон, а музите пеели за великата слава, която очаквала сина на
Пелей и богинята Тетида. Боговете се веселели. Хорите и харитите играели хоро под звуците
на песните на музите и Аполоновата музика. Сред тях изпъквала с величествената си
красота вечно младата Афродита. В танците участвали също бързият като мисълта вестител
на олимпийците Хермес и страховитият бог на войната Арес, който за кратко време забравил
за кървавите битки. Като дар от кентавъра Хирон Пелей получил неговото копие. Дръжката
му била от здрав като желязо ясен, расъл в планината Пелион. Посейдон му подарил коне, а
останалите богове - чудесни доспехи.
Всички богове се веселели. Единствено богинята на раздора Ерида не участвала в
сватбеното тържество. Стаила дълбоко в сърцето си гняв, че никой не се е сетил да я покани
на сватбата, тя бродела самотна из Хироновата пещера. Най-после измислила как да отмъсти
на боговете. Решила да предизвика между тях раздор. Взела богинята една златна ябълка от
далечните градини на Хесперидите, върху която било изписано: "За най-прекрасната". Ерида
се приближила тихо до сватбената софра. Без никой да я забележи, хвърлила на масата плода.
Когато видели ябълката, боговете я вдигнали и прочели написаното. Взели да се питат
помежду си коя от богините е най-прекрасната? И така се разразил бурен спор между три от
богините: жената на Зевс Хера, войнстващата Атина и богинята на любовта Афродита. Всяка
от тях желаела да получи ябълката. Нито една не искала да отстъпи. Тогава те се обърнали
към царя на боговете и хората Зевс. Помолили го той да реши спора им.
Гръмовержеца обаче отказал да бъде съдия. Той взел ябълката и я дал на Хермес, като му
заповядал да заведе богините в околностите на Троя, до склоновете на високата планина
Ида. Там спора трябвало да разреши Парис, прекрасният син на Приам - царя на Троя. Той
трябвало да отсъди на коя от трите богини да принадлежи ябълката, коя от тях е най-
прекрасната. Така сватбеното тържество на Пелей и Тетида завършило с раздори. Спорът
между трите богини донесъл на хората много беди и нещастия.
 Парис присъжда
Понесли се бързо Хермес и трите богини по склоновете на планината Ида. По това време
Парис - синът на Приам, пасял там стадата. Преди той да се роди, майка му Хекуба била
сънувала страшен сън - видяла как пожар заплашвал да унищожи цялата Троя. Изплашила се
тя и разказала съня си на своя мъж Приам. Той от своя страна пък потърсил помощта на
гадател. Оракулът му разкрил, че царицата ще роди син и той ще бъде виновник за гибелта на
Троя. Затова, когато Хекуба родила син, Приам заповядал на слугата си Ахелай да отнесе
детето на високата планина Ида и да го захвърли в най-гъстата гора. Бебето обаче оцеляло. За
него се грижела една мечка. След като изминала една година, Ахелай го намерил. Дал му
името Парис и го възпитал като свой роден син. Детето израснало сред овчарите и станало
красив юноша, който се отличавал от своите връстници със силата си. Много често му се
налагало да спасява от диви зверове и разбойници не само стадата, а и другарите си. Това му
донесло славата на силен и смел мъж, за което го нарекли Александър (поразяващ мъжете).
Парис живеел сред горите на Ида. Бил спокоен и доволен от съдбата си.
Пред този Парис се явили богините с Хермес. Когато ги зърнал, той се изплашил много и
поискал да избяга. Но можело ли бягство да го спаси от бързия като мисъл Хермес? Хермес
спрял момчето и му заговорил ласкаво, като едновременно с това му подал една ябълка:
- Вземи, Парис - казал богът. - Виж, пред теб стоят три богини. Дай тази ябълка на най-
красивата от тях. Зевс заповяда ти да бъдеш съдия в спора им.
Парис се смутил. Гледал богините и не можел да реши коя е най-красивата. Тогава всяка от
тях започнала да го убеждава на нея да й даде ябълката. Всичките му обещавали големи
награди. Хера например му обещала власт над цяла Азия, Атина - военна слава и победи.
Афродита пък му обещала за жена най-прекрасната сред смъртните - Елена, дъщерята на
Гръмовержеца Зевс и Леда. Парис не му мислил дълго. Щом чул какво му обещава Афродита,
дал ябълката на нея. Така синът на Приам признал Афродита за най-красивата сред богините.
Той се превърнал в неин любимец и тя за благодарност му помагала във всичко. А Хера и
Атина намразили младия овчар и решили да погубят Троя и жителите й.
 Парис се завръща в Троя
След срещата си с богините красивият Приамов син не останал дълго в горите на Ида. Цар
Приам видял, че жена му Хекуба страда и я измъчва голяма мъка. Затова организирал богати
спортни игри в чест на загиналия, както те смятали, син. Като награда за победителя той
обещал най-красивия бик от своите стада. Животното обаче случайно се намирало в стадото,
което пасял Парис. Мъчно му било да се раздели с красивото животно. Много го обичал и
затова сам го повел към града. Когато пристигнал в Троя, Парис видял състезанието. В
сърцето на младежа пламнало желание да победи. Взел участие в игрите и победил всички,
дори и могъщия Хектор.
Приамовите синове се разгневили много, че били победени от някакъв овчар. Единият от
тях - Дейфоб, грабнал меча си и се втурнал да убие Парис. Уплашено, момчето се хвърлило
да търси спасение в олтара на Зевс. Там го открила Приамовата дъщеря Касандра. Тя веднага
познала кой е този овчар, и побързала да съобщи това на родителите си. Зарадвали се Приам
и Хекуба, че най-после намерили своя загубен син. С големи почести го въвели в двореца.
Напразно Касандра предупреждавала Приам. Напомняла му, че съдбата е отредила той да
стане причина за гибелта на Троя. Никой обаче не обърнал внимание на думите на
гадателката. Бог Аполон я бил обрекъл на печалната участ никой да не вярва на
предсказанията й, въпреки че се сбъдвали.
 Парис отвлича Елена
Изминали много дни, откакто Парис се върнал в двореца на баща си Приам. Заради тази
промяна в живота му той като че ли бил забравил за подаръка, обещан му от Афродита за
присъдената й златна ябълка. Той бил вече принц, а не обикновен и никому неизвестен
овчар. Но богинята на любовта сама му напомнила за прекрасната Елена. Тя помогнала на
своя любимец да построи великолепен кораб. С него Парис се канел да отплава за Спарта,
където живеела красавицата. Напразно го предупреждавал Приамовият син - прорицателят
Хелен, който предсказал гибелта на Парис. Младежът не искал и да го чуе. Качил се на
кораба и поел на далечен път из безбрежните морски простори. Когато Касандра видяла как
бързоходният кораб се отдалечава от родните брегове, я обхванало отчаяние:
- О, горко, горко на великата Троя и на всички нас! Виждам как пламъци обгръщат
свещения Илион! В праха лежат облени в кръв неговите синове! Виждам още как
чуждоземци отвеждат в робство ридаещите троянски жени и момичета!
Така нареждала пророчицата. Никой обаче не обръщал внимание на предсказанията й. И
никой не направил опит да спре Парис.
А той отплавал все по-надалеч и по-надалеч. В морето се надигнала буря, но и тя не го
върнала у дома. Отминал той богатата Фтия, Саламин и Микена, където живеели бъдещите
му врагове. Най-после стигнал до бреговете на Лакония и пуснал котва в устието на река
Еврота. Заедно със своя приятел Еней Парис слязъл на брега и двамата се отправили да
гостуват на царя. Не виждали нищо лошо в това.
Менелай ги посрещнал радушно. В чест на гостите си заповядал да приготвят богата
трапеза. По време на гощавката синът на Приам за първи път видял хубавата Елена. Гледал я
в захлас. Не преставал да се любува на неземната й красота.
Царицата също останала възхитена от хубостта на младежа. Той изглеждал прекрасен в
разкошното си източно облекло. Минали няколко дни и на Менелей му се наложило да
замине за Крит. Когато тръгвал, помолил съпругата си да се погрижи за гостите, нищо да не
им липсва. Царят не подозирал каква голяма обида щели да му нанесат те.
Когато Менелай заминал, Парис решил да се възползва от отсъствието му. С помощта на
Афродита Приамовият син с нежни слова склонил Елена да напусне дома на мъжа си и да
избяга с него в Троя. Красавицата отстъпила пред молбите му. Парис тайно я отвел на кораба
си. Освен че отвлякъл жената на Менелай, той откраднал и всичките му съкровища. Заради
любовта си към троянеца хубавата Елена забравила всичко - и мъжа си, и родната Спарта, и
дори дъщеря си Хермиона.
Корабът напуснал устието на Еврота натоварен с богата плячка. Бързо се понесъл той по
морските вълни към троянските брегове. Парис ликувал. С него била най-красивата жена
сред смъртните - Елена. Но както корабът се носел в открито море, далеч от брега го спрял
могъщият морски бог Нерей. Той изплувал от морските дълбини и предсказал на Парис и на
родния му град Троя гибел. Това предсказание изплашило двамата влюбени. Но Афродита ги
успокоила. Накарала ги бързо да забравят страшното пророчество. Корабът се носил по
спокойното море три дни, пазен от богинята на любовта. Попътният вятър надувал платната
му. Най-после пристигнал благополучно на троянския бряг.
 Менелай се готви за война срещу Троя
Веднага щом прекрасната Елена и коварният Парис напуснали царския дворец, боговете
изпратили на Менелай на остров Крит своята вестителка Ирида. От високия Олимп тя бързо
се понесла на пъстрите си като дъгата крила и му съобщила какво нещастие го е сполетяло.
Менелай веднага тръгнал обратно към дома си. Много бързо стигнал в Спарта. Видял, че
Елена го е измамила и съкровищата му ги няма. Разярил се много. Веднага отишъл при брат
си Агамемнон, да се посъветва как да отмъсти на Парис за коварството му. С пълно
съчувствие приел брат си Агамемнон. Посъветвал го веднага да събере всички герои, които
някога били дали клетва да му помагат във всичко, и с тях и с техните войски да тръгнат на
война срещу Троя. Менелай приел съвета на брат си. Двамата отишли първо при престарелия
вече цар на Пилос - Нестор. Той бил един от най-мъдрите гърци. През дългия си живот бил
видял много герои и участвал в много славни подвизи. Опитът му във военното дело бил
огромен. Вече трето поколение герои виждал царят на Пилос.
Нестор приел сърдечно Менелай и Агамемнон и много се ядосал на Парис. Възрастният
цар решил дори сам да участва в похода срещу Троя, като вземе със себе си и своите синове -
Тразимед и Антилох. Заедно със синовете на Атрей - Атридите, Нестор решил да обиколи
героите на цяла Гърция, за да ги накара всичките да вземат участие в похода.
Много от тях били готови да тръгнат в похода. Едни се съгласили заради дадената пред
Менелай клетва, други - защото жаждата им за нови подвизи била голяма. Срещу Троя
решили да тръгнат царят на Аргос Диомед - син на великия Тидей, равен по сила на бог
Арес; мъдрият син на евбейския цар - Паламед; могъщият внук на Минос - критският цар
Идоменей; приятелят на Херкулес Филоктет, на когото героят преди смъртта си бил дал
своите стрели. Както бил предсказал оракулът, без тези стрели нямало да може да бъде
превзета Троя. В похода взели участие и двамата едноименници: царят на Саламин Аякс -
могъщият син на приятеля на Херкулес - Теламон, нямащ равен по сила сред гърците, и
синът на Ойлей - Аякс от Локрида. Освен тях в похода участвали още много други славни
герои. Трябвало да се убеди да тръгне с тях и царят на Итака - хитроумният Одисей, чийто
баща бил Лаерт. Но на него никак не му се искало да напусне родното място. Наскоро се бил
оженил за прекрасната Пенелопа и току-що му се бил родил първият син - Телемах. Одисей
не можел да си представи, че ще остави мирния живот и силно обичаната си съпруга и син и
ще отплава далеч край стените на Троя, откъдето можело и да не се върне жив. Затова, щом
разбрал, че в Итака са пристигнали Менелай, Агамемнон, Нестор и Паламед, той решил да
ги надхитри. Престорил се на луд. Започнал да оре нивите си, като впрегнал в ралото вол и
магаре, а засявал сол. Паламед първи разбрал хитростта на Одисей и решил да го накара сам
да си признае. Взел той завития в пелени Телемах и го сложил на браздата, която изоравал
Одисей. Когато стигнал до сина си, Одисей спрял. Не му се искало да напусне родната Итака,
но и не искал да погуби единствения си син. Така Паламед разкрил хитростта му. И на
Одисей му се наложило да напусне града, жена си и сина си и да прекара дълги години под
стените на Троя. Оттогава той намразил Паламед и решил да му отмъсти, че го е накарал да
вземе участие в похода.
 Ахил
За участие в похода героите трябвало да привлекат още един като тях. Това бил младият
Ахил - син на цар Пелей и богинята Тетида. Прорицателят Калхас бил предсказал на
Атридите, че ако този герой вземе участие, Троя ще бъде превзета. Съдбата вещаела на Ахил
безсмъртна слава. Той трябвало да бъде най-великият сред славните мъже на Гърция,
сражавали се край града на Приам. Подвизите на Ахил щели да са най-великите, но той
нямало да се завърне жив от стените на Троя. Щял да загине пронизан от стрела в разцвета
на силите си. Тетида много добре знаела каква страшна съдба очаква сина й. С всички сили
се стараела да я предотврати. Още когато Ахил бил бебе, майка му мажела тялото му с
амброзия и го държала в огъня, за да стане неуязвим. По този начин му дала и безсмъртие. Но
веднъж през нощта Тетида тъкмо била сложила бебето в пещта, когато баща му Пелей се
събудил. Ужасен, че вижда сина си сред пламъците, той се нахвърлил с изваден меч върху
богинята. Тя толкова много се изплашила, че от страх избягала от двореца му и се скрила в
чертозите на баща си Нерей в морските дълбини. А Пелей дал малкия Ахил при своя приятел
- мъдрия кентавър Хирон, да го отгледа и възпита. Хирон хранел момчето с мечи мозъци и
черен дроб от лъв. Така Ахил израснал и станал най-силният сред героите. Още на шест
години можел да убива свирепи лъвове и глигани. Бил толкова бърз и лек, че и без кучета
настигал бързоногите елени. В майсторството да владее оръжието нямало равен на него.
Освен това Хирон го научил да пее и да свири на сладкозвучна лира. Тетида обаче не била
забравила своя любим син. Много често изплувала от морските дълбини, за да се види с
Ахил. Навсякъде и винаги богинята се грижела за него.
Когато Ахил пораснал и станал прекрасен юноша, из цяла Гърция се разнесла вестта, че
Менелай събира героите за поход срещу Троя. Тетида много добре знаела каква жестока
съдба заплашва сина й. Затова го скрила в двореца на цар Ликомед на остров Скирос облечен
в женски дрехи. Там младежът заживял сред царските дъщери. Никой така и не разбрал къде
се е скрил Ахил. Но гадателят Калхас разкрил пред Менелай истината. Веднага Одисей и
Диомед били изпратени да го намерят. Хитрият цар на Итака измислил дори как да го
надхитрят. Престорили се те на търговци и пристигнали в двореца на Ликомед. Разположили
те стоката си пред принцесите. В нея имало прекрасни платове, златни огърлици, гривни,
обеци, златоткани наметала, а между тях наредили шлем, щит, наколенници и броня.
Онемели от възторг, принцесите разглеждали златните накити и богатите платове. Ахил,
който бил сред тях, гледал единствено оръжието. Изведнъж край двореца се разнесли викове.
Прозвучали бойни тръби и задрънчало оръжие. Спътниците на Одисей и Диомед заудряли с
мечовете си по щитовете и надавали бойни викове. Дъщерите на Ликомед се разбягали от
страх. Без да се замисли, Ахил грабнал меча и щита и се хвърлил срещу враговете. Помислил,
че някой напада двореца на Ликомед. По този начин пратениците на Менелай познали кой е
Ахил. С голяма радост той се съгласил да участва в похода срещу Троя. Заедно с него
тръгнали Патрокъл - най-верният му приятел, и мъдрият старец Феникс. На сбогуване Пелей
дал на храбрия си син доспехите, които бил получил като дар от боговете на сватбата си с
Тетида. Дал му също копието, подарък от Хирон, и конете, получени от Посейдон.
 Троя
Велика и могъща била Троя и срещу нея се готвели да застанат най-силните герои на
Гърция. Неин основател бил Ил - правнук на сина на Зевс Дардан и на Електра, една от
седемте плеяди. Тя била дъщеря на Атлант и океанидата Плейона. Плеядите се самоубили от
скръб, когато сестрите им - хиадите, умрели. След смъртта си те се превърнали в звезди и
образували съзвездието Плеяди. Шест от тях се виждали добре, а седмата - Меропа, се
забелязвала много трудно. Според легендата тя се криела от срам, защото се била омъжила за
смъртен. Бащата на Ил - Дардан, бил дошъл от Аркадия при цар Тевкър. Той му дал за жена
дъщеря си, а заедно с нея - и зестра земя, върху която бил основан град Дардания. Внук на
Дардан бил Трой, чийто син бил основателят на Троя Ил. Веднъж във Фригия се състояло
състезание между героите, в което Ил успял да победи всички свои съперници. За награда
получил петдесет момичета и толкова момчета. Освен това царят на Фригия му дал и една
шарена крава и му казал, че където спре животното, там да основе град. Според фригийския
владетел оракул бил предрекъл голяма слава за този нов град. Ил изпълнил всичко, което му
бил заръчал царят. Тръгнал след кравата. Както вървели, тя изведнъж спряла на хълма на
богинята на нещастието Ата. Така той започнал да строи точно там своя град. Първото, което
сторил Ил, било да вдигне ръце към небето и да измоли от Гръмовержеца Зевс да му прати
знамение, че благославя делото му. Когато на сутринта излязъл от шатрата, видял пред себе
си издялано от дърво изображение на богинята Атина Палада. Именно това бил онзи
паладиум, който трябвало да пази новия град.
По време на царстването на Ил била обградена с крепостна стена само онази част от
града, която била издигната на хълма, а онази, която била изградена в подножието му,
оставала незащитена. По-късно и около нея била издигната крепостна стена. Построили я
Посейдон и Аполон, които изпълнили повелята на боговете да служат на Лаомедонт - сина
на Ил. Боговете издигнали около Троя яка стена. Тя можела да бъде разрушена само на едно
място, и то било там, където работел героят Еак, който им помагал. Първоначално градът
носел името на своя основател и всички го знаели като Илион. Той се намирал между реките
Симоент и Скамандър, а градският акропол се наричал Пергам. По-късно, когато на трона
седнал внукът на Дардан - Трой, градът бил кръстен на него: Троя.
Когато гръцките герои се събрали в похода срещу Троя, в него вече царувал внукът на Ил -
Приам. Той единствен бил оцелял от децата на цар Лаомедонт, след като синът на Зевс
Херкулес превзел града. Приам бил много богат. Дворецът, в който живеел с жена си Хекуба,
бил огромен и разкошен. Заедно с тях живеели също петдесетте му синове и петдесетте му
дъщери. Сред синовете на троянския цар най-известен бил със своята смелост и сила
благородният Хектор.
Троя била сред най-могъщите градове. На гръцките герои им предстояло да преживеят
много трудности в битката с войнствените троянци. Онези пък, които щели да завладеят
града, ги очаквали голяма слава и богата плячка.
 Гръцките герои в Мизия
Героите на Гърция и войските им се събрали в пристанището Авлида, откъдето трябвало
да поемат към бреговете на Троя. Огромната войска, струпана на морския бряг, наброявала
сто хиляди воини[2]. За да отплава армията към града на Приам, били приготвени 1186
кораба. Преди да отплават, героите се събрали под сянката на столетен чинар. Върху
намиращите се там олтари принесли жертва на боговете, за да измолят щастливо и успешно
плаване. Точно когато започнало жертвоприношението, изпод един от олтарите изпълзял
страшен змей, яркочервен като кръв. Извивайки огромното си тяло, той бързо пропълзял до
върха на дървото. Там имало гнездо с осем пиленца и майка им. Чудовището погълнало
птичките и се превърнало в камък. Героите стояли изумени под дървото, без да могат да
разберат какво означава това знамение, изпратено им от боговете. Но мъдрият прорицател
Калхас им разкрил божественото послание - героите трябвало да обсаждат Троя девет
години, тъй като птиците, които бил погълнал змеят, били девет на брой, и чак на десетата с
много труд щели да превземат града на Приам. Тези слова на гадателя зарадвали гърците.
Изпълнени с надежда за щастливия изход на предприетия от тях поход, те спуснали на водата
корабите си и един след друг напуснали пристанището на Авлида. Гребците дружно
наблегнали върху греблата и огромната флота бързо отплавала към бреговете на Азия.
След като плавали известно време, гърците стигнали до бреговете на Мизия. Там
управлявал синът на Херкулес - героят Телеф. Воините мислели, че са стигнали до бреговете
на Троя, и се впуснали да унищожават царството на Телеф. Тогава той събрал своята войска и
начело на нея тръгнал да защитава владенията си. Разразила се кръвопролитна битка.
В сражението най-активен бил Ахил, който се сражавал рамо до рамо със своя приятел
Патрокъл. Смелият воин бил ранен, но не обърнал внимание на раната си, а продължил да се
бие редом с Ахил. След продължителна и трудна битка най-после Ахил успял да обърне в
бягство войската на Телеф.
Настъпила нощта. Под прикритието й синът на Херкулес успял да избяга в града си и да се
затвори зад здравите му крепостни стени. Рано на следващата утрин гърците започнали да
събират телата на убитите в битката воини. Тогава разбрали, че са се били не с троянците, а с
мизийците и техния владетел - сина на Херкулес Телеф. Натъжили се героите, че са нанесли
поражения на своя съюзник, а не на врага, и побързали да сключат мир с владетеля на
Мизия. От своя страна той обещал да им помогне, но им отказал единствено да тръгне с тях
срещу Троя. Бил женен за дъщерята на Приам и не искал да воюва срещу бащата на своята
обичана съпруга.
След като погребали загиналите в сражението, гърците напуснали Мизия и заплавали към
Троя. В открито море обаче ги връхлетяла страшна буря. От разгневеното море се надигнали
вълни, огромни като планини. Бурята подмятала корабите като тресчици и ги пръснала в
различни посоки. Заради стихията гръцката флота объркала пътя. Дълго се лутали из морето
славните герои. Най-после отново се върнали в Авлида. Един след друг корабите се
прибрали в същото пристанище, от което били потеглили смело към великата Троя. Така с
неуспех завършил първият им поход към Троя.

[2] Разбира се, във времената, когато е била създадена легендата за Троянската война, това е било невъзможно. Това е
обичайно епическо украшение, което придава героичност и грандиозност на битката между гърци и троянци.
 Гърците в Авлида[3]
Когато всички кораби се събрали отново в Авлида, гърците ги изтеглили на брега. Там
построили голям военен лагер. Много от героите обаче не останали в Авлида, а се завърнали
по домовете си. Града напуснал и предводителят на цялата войска цар Агамемнон. Никой от
тях не знаел кога отново ще тръгнат на поход срещу Троя. Питали се и какво да правят оттук
нататък. Трябвал им водач, който да им показва пътя към бреговете на Троя. Единственият,
който го знаел, бил царят на Мизия Телеф. С него те неотдавна се били сражавали по
погрешка. Но по време на лютата битка Ахил го ранил лошо в бедрото. Както и да се лекувал
синът на Херкулес, нищо не помагало. Раната го боляла все по-силно и по-силно и най-
накрая болката станала нетърпима. Измъчван от страданията си, най-сетне Телеф тръгнал
към Делфи, за да пита Аполон как да се лекува. Гадателката Пития му отговорила, че може
да бъде излекуван само от този, който го е ранил. Тогава Телеф се облякъл в дрипи като
просяк и подпирайки се на патерици, отишъл в двореца на Агамемнон в Микена. Синът на
Херкулес решил да помоли царя на Микена да накара Ахил да излекува раната му. Първа
видяла Телеф жената на царя - Клитемнестра. Пред нея мизийският владетел се разкрил кой
е. Тя го посъветвала, щом влезе Агамемнон, да грабне от люлката сина им Орест и ако царят
откаже да му помогне, да го заплаши, че ще разбие главата на детето в жертвеника.
Агамемнон се изплашил много, че Телеф може да изпълни зловещата си закана, и се
съгласил да направи всичко, което искал мизийският цар. Още повече че Менелаевият брат
знаел много добре, че Телеф единствен може да им покаже пътя към Троя. Веднага изпратил
пратеници за Ахил, който останал много изненадан, защото не знаел как може да помогне на
Телеф и да излекува раната му - не разбирал нищо от медицина. Но най-мъдрият сред
героите - Одисей, му обяснил, че не е нужно да е лекар, за да помогне на ранения цар. Той
посъветвал Ахил да вземе желязо от острието на копието, с което бил пронизал Телеф, и то
щяло да изцери тежката рана. Веднага остъргали желязо от върха на Ахиловото копие и с
него посипали раната на мизийския владетел. Тя веднага заздравяла. Телеф се зарадвал
много, че най-после е здрав и че страданията му изчезнали. За награда се съгласил да отведе
гръцката флота до бреговете на Троя, което по-рано упорито отказвал да стори.
Въпреки че най-после бил намерен водач, флотата пак не можела да отплава от Авлида.
През цялото време по морето духал насрещен вятър, който бил изпратен от богинята
Артемида. Тя била гневна на Агамемнон и искала да му отмъсти, защото той убил нейната
свещена кошута. Гръцките герои очаквали вятърът да промени посоката си, но напразно.
Събралите се герои скучаели от бездействие. В лагера се появили болести, надигнало се и
недоволство. Имало опасност да избухне и бунт. Най-после прорицателят Калхас разкрил
пред гръцките вождове:
- Артемида ще се смили над гърците само ако й принесат в жертва прекрасната дъщеря на
Агамемнон Ифигения.
Когато се завърнал в Авлида и узнал това, царят се натъжил. Дори бил готов да се откаже
от похода срещу Троя, само и само да запази живота на дъщеря си. Брат му Менелай дълго го
увещавал да се подчини на волята на Артемида. Най-после Агамемнон отстъпил. Изпратил
вестоносец при жена си Клитемнестра в Микена, който трябвало да й предаде нареждането
му да доведе в Авлида дъщеря им Ифигения. Заповядал му да скрие истинската причина за
това негово искане. Вестоносецът трябвало да й каже, че Ахил иска да се сгоди за нея, преди
да тръгне на поход. След като го изпратил, още по-тежка мъка за любимата дъщеря налегнала
царя. Тайно от всички той изпратил нов вестоносец, който трябвало да предаде на жена му
да не води Ифигения. Новият вестоносец обаче бил заловен от Менелай. Като разбрал какво
трябвало да съобщи на снаха му Клитемнестра, той се разгневил много на брат си. Упрекнал
го, че изменя на общото дело. Дълго Менелай сипел упреци върху Агамемнон и накрая
между двамата се разгорял лют спор. Той бил прекъснат от завърналия се първи вестоносец,
който съобщил, че току-що са пристигнали Клитемнестра, Ифигения и малкият син на царя
Орест. Били спрели до извора в гръцкия стан.
Агамемнон изпаднал в отчаяние. Нима съдбата му отреждала да загуби своята нежна и
любима дъщеря? Нима самият той трябвало да я отведе на заколение пред жертвеника на
Артемида? Като видял мъката на брат си, Менелай дори бил готов да се откаже от тази
жертва, която Агамемнон трябвало да понесе. Но царят на Микена добре знаел, че Калхас ще
обяви волята на богинята Артемида пред цялата войска. Тогава щели да го заставят да
принесе в жертва Ифигения. Дори гадателят да не обявял желанието на богинята, Одисей
щял да го съобщи пред воините. Той знаел много добре какво иска тя.
Изпълнен с дълбока скръб, Агамемнон се запътил към жена си и децата си. Опитвал се да
изглежда спокоен и весел, но това не му се удавало. Ифигения веднага забелязала, че баща й
е много тъжен. Тя започнала да го разпитва, но той нищо не й казвал. Не казал нищо и на
жена си. Само я уговарял да се върне веднага в Микена. Не искал тя да бъде свидетел на
смъртта на щерка им. Най-после царят оставил семейството си и се упътил към Калхас.
Мислел да го пита дали не може по някакъв начин да спаси Ифигения.
Едва Агамемнон бил излязъл от шатрата, когато пристигнал Ахил. Дошъл да се види с царя
на Микена и да поиска от него незабавно да тръгнат към Троя. На героя му било омръзнало
да стои без работа в Авлида. Неговите мирмидонци се вълнували и искали час по-скоро да ги
поведат на бой или да се върнат вкъщи. Щом разбрала кой е този герой, Клитемнестра се
обърнала към него и го поздравила като годеник на дъщеря й. Ахил останал изненадан.
Никога не бил говорил с микенския владетел, че иска да се жени за дъщеря му. Клитемнестра
се смутила, щом разбрала, че Ахил никога не е помислял за женитба с Ифигения. Не знаела
какво да отвърне на героя. В този миг влязъл вторият роб, когото царят бил изпратил в
Микена. Той разкрил пред царицата за какво била повикана Ифигения в Авлида. Майката
изпаднала в ужас, защото й предстояло да загуби любимата си дъщеря. Не знаела от кого да
потърси помощ и защита. Клитемнестра паднала на колене пред Ахил. Заридала и обгърнала
с ръце коленете му с молба да защити дъщеря й. Заклинала го в майка му - великата дъщеря
на Нерей Тетида. Когато видял голямата мъка на нещастната майка, Ахил се заклел в името
на мъдрия морски старец Нерей, че ще й помогне и няма да позволи на никого да се докосне
до Ифигения. Той излязъл бързо от шатрата на Агамемнон, за да облече доспехите си. Когато
царят на Микена се завърнал, Клитемнестра започнала гневно да го упреква, че е приел да
погуби собствената си дъщеря.
Агамемнон не знаел какво да отговори на жена си. Не по своя воля се бил решил да
принесе в жертва на богинята Артемида родната си дъщеря. Не било по силите му да
постъпи другояче. Единственото, което можел да каже, било, че ако отстъпи пред молбите на
жена си и дъщеря си, разгневените гърци ще убият не само него, но и всичките му близки. Те
знаели, че за благото на цяла Гърция принасят в жертва Ифигения.
В стана вече било започнало силно вълнение. Мирмидонците едва не убили с камъни
Ахил, когато той обявил, че не разрешава да бъде принесена в жертва тази, която му била
обещана за жена. Начело с Одисей всички воини с оръжие в ръце се хвърлили към шатрата на
Агамемнон. С меч в ръка и прикрил се с щита си, Ахил застанал на входа на шатрата. Бил
готов да брани Ифигения до последната си капка кръв.
В този миг Ифигения спряла готовите да влязат в кървав бой, като обявила високо пред
всички, че е готова доброволно и в името на общото дело да отиде под жертвения нож. Тя не
искала да се противопоставя на волята на великата дъщеря на Зевс Артемида и пожелала да я
принесат в жертва. Неин паметник щели да станат руините на Троя, когато гърците я
превземат. Дъщерята на микенския владетел убедила героя да не я защитава, за да не започне
междуособна война. Въпреки че му било мъчно за красивата Ифигения, Ахил се покорил на
волята й. Влюбил се в нея за великата й решителност да се жертва заради общото дело.
Дъщерята на Агамемнон тръгнала спокойна към мястото, където бил издигнат
жертвеникът в чест на богинята Артемида. Прекрасна и величествена, тя преминала сред
безкрайните редици на воините и застанала пред жертвеника. Като гледал прекрасната си
млада дъщеря, Агамемнон горчиво заплакал. За да не гледа как ще умре, той загърнал главата
си с широкия си плащ. А Ифигения стояла спокойна и тиха пред жертвения олтар. По
заповед на глашатая Талтибий всички пазели дълбоко мълчание. Гадателят Калхас извадил от
ножницата жертвения нож и го сложил в златна кошница. На главата на момичето поставил
венец. От воинските редици излязъл Ахил. Взел той съда със светената вода и жертвеното
брашно, смесено със сол. С водата поръсил Ифигения и жертвеника, а с брашното посипал
главата й. На висок глас се обърнал към богинята Артемида с молба да изпрати за войските
успешно плаване към троянските брегове и победа над врага. Тогава Калхас взел жертвения
нож и всички замрели в очакване. Той вдигнал високо ножа и нанесъл удар на Ифигения. Тя
не паднала пред жертвеника с предсмъртен стон, след като я пробол. Станало велико чудо.
Богинята Артемида отвлякла Ифигения. Вместо нея пред олтара, обагрен с кръв, в
предсмъртни гърчове лежала сърна, поразена от ножа на Калхас. Изненадани от чудото,
всички воини извикали в един глас. Високо и радостно се понесъл и възгласът на
прорицателя.
- Ето, това е жертвата, която искаше великата дъщеря на Зевс Артемида! Гърци, радвайте
се! Богинята ни предвещава щастливо плаване и победа над Троя.
И действително, още не била изгоряла на жертвената клада изпратената от Артемида
сърна, и вятърът сменил посоката си. Станал попътен за гръцката флота. Героите започнали
спешно да се стягат за предстоящия поход. В стана всички ликували. А Агамемнон побързал
към шатрата си. Искал да съобщи на жена си Клитемнестра какво се било случило пред
жертвеника, и да й каже час по-скоро да тръгне обратно за Микена.
След като отвлякла от жертвения олтар Ифигения, богинята Артемида я пренесла на брега
на Евксинския понт, в далечната Таврида. Там прекрасната Агамемнонова дъщеря станала
нейна жрица.

[3] По трагедията на Еврипид "Ифигения в Авлида".

 Плаването на гърците към бреговете на Троя.
Филоктет [4]
Спокойно плавали гърците към бреговете на Троя. През цялото време духал попътен вятър
и корабите бързо разсичали морските вълни. А в северната част на Егейско море пред очите
на всички вече се мяркали бреговете на остров Лемнос. Недалеч от него се намирал
пустинният остров Хриза. На него имало жертвеник в чест на покровителката му - нимфата
Хриза. Гърците трябвало да го намерят и да принесат жертва в нейна чест. В предсказанието
се казвало, че само ако спрат на брега на острова и изпълнят ритуала, може да превземат
Троя. Още великият Язон бил поставил жертвеника на този остров, когато бил на път със
своите аргонавти към далечната Колхида за златното руно. Върху този жертвеник бил
принесъл жертва и великият син на Зевс - Херкулес, когато бил тръгнал на поход срещу Троя,
за да отмъсти за обидата, която му бил нанесъл цар Лаомедонт. Приятелят на Херкулес
Филоктет знаел къде се намира жертвеникът, и се заел да покаже пътя на героите. Гръцките
вождове тръгнали след него. Островът бил пуст и целият обрасъл с ниски храсталаци. Най-
после видели жертвеника, който вече бил наполовина разрушен. Когато героите се
приближили до него, от храстите изпълзяла голяма змия. Тя пазела жертвеника и ухапала
Филоктет. Той извикал от болка и паднал на земята. Останалите герои дотичали до него, но
вече било късно. Змийската отрова била проникнала в раната и той изпитвал силни болки.
От раната обилно течала гной и изпълвала въздуха със страшни зловония. Страданията на
Филоктет били непоносими. Той не преставал да охка нито денем, нито нощем. Стенанията
на нещастника не давали покой на останалите гърци. Воините започнали да роптаят. Не
можели да понасят вонята, която се носела от раната му. По съвета на Одисей гръцките
вождове решили да оставят някъде по брега нещастния приятел на Херкулес. Когато плавали
край бреговете на остров Лемнос, решили да свалят заспалия Филоктет на пустия бряг.
Положили го внимателно сред скалите и оставили до него лъка и стрелите, както и дрехи и
храна. Така гърците изоставили героя, без чиито стрели не им било съдено да превземат
Троя. Девет години Филоктет страдал на пустинния бряг. Но дошло време, когато се
наложило гърците сами да изпратят да го вземат и да го молят за помощ. Това се случило
през десетата година от обсадата на Троя.
След като го изоставили, гърците се отправили по пътя си нататък. Най-после се
приближили до троянските брегове, където ги очаквали само трудности, опасности и велики
подвизи.

[4] По трагедията на Софокъл "Филоктет".

 Първите девет години от обсадата на Троя[5]
Гърците били истински радостни, че най-после приключило дългото им пътуване. Но
когато доплавали по-близо до бреговете, видели, че там вече ги очаква силната троянска
войска. Начело стоял могъщият Хектор, син на престарелия цар на Троя - Приам. Как
можели гърците да спрат до брега? Как да слязат? Виждали, че който пръв стъпи на
троянския бряг, ще загине. Затова дълго време се колебаели. Сред тях бил и героят
Протезилай, който жадувал за подвизи и бил готов първи да скочи на брега и да започне бой
с троянците. Но и той не се решавал. Знаел много добре предсказанието, че от гърците ще
загине този, който пръв докосне с крак троянската земя. Одисей също знаел това. За да
увлече след себе си останалите, без да загине, хитрият герой скочил не на троянска земя, а
върху щита си. Протезилай решил, че вече един от гърците се е докоснал пръв до земята.
Жаден за подвизи, той забравил за всичко - за родината, за прекрасната си жена, младата
Лаодамея. Скочил на брега и с изваден меч се хвърлил срещу враговете. Тогава Хектор
размахал тежкото си копие и смъртоносно поразил младия Протезилай, който паднал мъртъв
на брега. Така той пръв обагрил с кръвта си троянската земя. Тогава гърците дружно
наскачали от корабите и се втурнали срещу врага. Закипяла кървава битка. Троянците се
стъписали. Обърнали се в бягство и се скрили зад непристъпните стени на Троя. На
следващия ден между гърци и троянци било сключено примирие, за да могат и едните, и
другите да приберат загиналите си воини и да ги погребат.
След като предали на земята убитите си другари, гърците се захванали да строят укрепен
лагер. Извадили на брега корабите си. Разположили се в просторен стан покрай морския
бряг от планината Сигейон до планината Ройтейон. Откъм Троя те защитили лагера си с
висок вал и дълбок ров. За да могат да наблюдават троянците и да не им дадат възможност да
ги нападнат неочаквано, Ахил и Аякс Теламонид разпънали шатрите си в двата
противоположни края на стана. А в средата се издигала разкошната палатка на цар
Агамемнон, избран от гърците за предводител на войската. Около нея бил и площадът за
народните събрания. Мъдрият Одисей пък опънал шатрата си до него. Така можел по всяко
време да излезе при събралите се и винаги да знае какво става в лагера. Макар че по-рано
той не искал да участва в похода, сега вече бил яростен враг на троянците и настоявал
гърците на всяка цена да превземат и да разрушат Троя.
Когато лагерът вече бил построен и укрепен, гърците изпратили в града цар Менелай и
хитроумния Одисей да водят преговори с троянците. Пратениците били приети в дома на
мъдрия Антенор. Той им устроил разкошен пир. От цялата си душа искал да бъде сключен
мир и да бъдат изпълнени законните искания на Менелай. Когато разбрал за пристигналите
пратеници, Приам свикал народното събрание, за да изпълни исканията на гръцкия герой.
Менелай и Одисей също се явили в народното събрание. В кратка и силна реч Менелай
изложил своите искания - троянците да върнат жена му Елена и откраднатите от Парис
съкровища. След него говорил и Одисей. Троянците слушали захласнати речта на мъдрия цар
на Итака. Той ги убеждавал да удовлетворят исканията на Менелай. Народът на Троя бил
съгласен да приеме условията на Менелай. Още повече че и самата прекрасна Елена се
разкаяла пред всички за лекомислената си постъпка. Съжалявала, че заради Парис била
напуснала дома на своя мъж герой. Антенор също убеждавал хората да се изпълнят
исканията на Менелай. Той виждал колко много нещастия ще донесе войната между троянци
и гърци. Но синовете на Приам и най-вече Парис не желаели мир с гърците. Нима ще го
заставят да върне Елена? - питал той. Нима ще му отнемат цялата плячка? Той не искал да се
подчини на народното решение, а и братята му го подкрепяли. Подкупен от Парис, Антимах
дори настоявал троянците да заловят и да убият цар Менелай. Но Приам и Хектор не
позволили да се оскърбят пратениците - те били под защитата на Зевс. Народното събрание
се колебаело и не знаело какво да бъде окончателното решение.
Тогава пред всички се изправил Приамовият син и троянски гадател Хелен. Той казал, че
троянците няма защо да се страхуват от гърците. Боговете обещавали на Троя своята помощ.
Жителите на града повярвали на прорицателя и отказали да изпълнят исканията на Менелай.
Гръцките пратеници били принудени да напуснат Троя с празни ръце. Те разбрали, че
започва кръвопролитна битка между гърци и троянци.
Жителите се затворили в непристъпния си град. Дори Хектор вече не се осмелявал да го
напуска. Така гърците започнали обсадата си. На три пъти се опитвали с щурм да превземат
Троя, но неуспешно. Тогава започнали да опустошават всичко около Троя и да завоюват
всички градове, които били в съюз с нея. Гърците предприемали срещу тях набези и по суша,
и по море. Във всички походи особено се отличавал великият Ахил. Гърците завладели
островите Тенедос и Лесбос, градовете Педас, Лирнес и други. Дори във вътрешността на
страната разрушили много градове. Завладели Тива, където управлявал Еетион - баща на
жената на Хектор Андромаха. В един ден Ахил убил и нейните седем братя. Баща й също
загинал. Но Ахил не се решил да предаде за поругаване трупа на Еетион. Страхувал се от
гнева на боговете и дал да го погребат. Според вярванията на древните гърци онези, които
били лишени от погребение, били осъдени на вечни скитания и никога не намирали покой.
Затова те смятали лишаването от погребение за най-голямото поругаване на покойника.
Майката на Андромаха пък била отведена в плен в гръцкия стан. В Тива Ахил натрупал
богата плячка. Взел като пленница и прекрасната дъщеря на Аполоновия жрец Хриз -
Хризеида, както и прекрасната Бризеида. Гърците дали Хризеида на цар Агамемнон. Те
опустошили всичко около Троя. Троянците пък не смеели да се покажат извън стените на
града. Грозели ги смърт, жесток плен или продажба в робство.
За деветте години война и гърците понесли много мъка. Мнозина от тях били убити. От
ръката на врага загинали и много герои. Бил убит и мъдрият герой Паламед, но не от
вражеска ръка. Поради омраза и завист го погубил хитроумният Одисей. Паламед давал
много разумни съвети на гърците и неведнъж им правил неоценими услуги. С целебни билки
лекувал рани и болести. Построил за гърците фар, за да знаят онези, които били отплавали
от лагера, къде да пуснат котва, когато се прибират в тъмните нощи. Гърците тачели героя
Паламед и с желание се вслушвали в съветите му. Точно заради това Одисей го намразил и му
завидял. Виждал, че всички слушат Паламед повече, отколкото него. Освен това добре
помнел, че именно Паламед го бил разкрил, когато се преструвал на луд и не искал да тръгва
в похода срещу Троя. Този горчив спомен още повече засилвал омразата му към Паламед.
Одисей дълго мислил как да погуби героя. Най-после се възползвал от това, че Паламед
започнал да съветва гърците да прекратят войната и да се върнат обратно в родината. Тогава
царят на Итака измислил коварен план. Една нощ скрил в шатрата на Паламед торба със
злато и започнал да уверява всички, че героят не току-така съветвал гърците да прекратят
обсадата на Троя и че бил подкупен от Приам. Сред гърците имало и доста недоволни от
Паламед. Те смятали, че ако всички се вслушат в съветите му, ще се лишат от богатата плячка
при превземането на града. Повечето недоволни повярвали на клеветите на Одисей. За да
бъде още по-убедителен, царят на Итака съобщил на Агамемнон, че героят се бил свързал с
Приам чрез един фригийски пленник и че воините на Одисей били хванали пленника, когато
се опитвал да избяга от гръцкия стан в Троя, и го убили. Освен това Одисей бил написал
писмо от името на троянския цар до Паламед. В него се казвало за златото, изпратено му уж
като отплата за това, че се опитвал да уговори гърците да си тръгнат обратно за родината.
Това писмо той предал на фригийския пленник и му заповядал да го занесе на Приам. Едва
пленникът напуснал гръцкия стан, и слугите на Одисей го нападнали. Убили го, взели
писмото и го занесли на своя цар. С това писмо Одисей забързал към шатрата на Агамемнон.
Когато видял съобщението, царят на Микена веднага извикал при себе си всичките вождове
на гръцката войска. Повикал и Паламед, който не подозирал каква опасност го заплашва.
Пред всички Одисей го обвинил в измяна. Напразно Паламед се опитвал да докаже, че няма
нищо вярно в това. За да го изобличи докрай, царят на Итака посъветвал да претърсят
палатката на Паламед. Когато намерили в нея торбата със златото, всички повярвали, че той
е изменник. Организирали съд, който го осъдил на смърт. Присъдата била да го убият с
камъни. Оковали невинния Паламед с тежки вериги и го завели на морския бряг. Напразно
нещастникът заклевал гърците да не го убиват, да не го предават на такава жестока смърт
невинен. Никой не искал да чуе мнимия изменник. Пристъпили към изпълнението на
присъдата. Нито един стон, нито една жалба не се изтръгнали от гърдите на страдалеца.
Преди смъртта си той само тихо изрекъл:
- О, истино, жал ми е за теб, защото ти умря преди мен!
С тези думи умрял най-благородният и най-мъдър от гръцките герои. Не могли да го спасят
всички услуги, които бил направил на гърците. По-късно гърците жестоко заплатили за
убийството му. Евбейският цар Навплий, баща на Паламед, отмъстил на всички за смъртта
на сина си.
Агамемнон не само че осъдил на смърт благородния герой, а и обрекъл душата му на вечни
скитания. Царят на Микена не позволил тялото на Паламед да бъде погребано. То било
оставено на морския бряг, за да бъде разкъсано от дивите зверове и хищните птици.
Могъщият Аякс Теламонид обаче не допуснал това. Той извършил погребални обреди над
тялото на убития Паламед и го погребал с почести. Аякс не повярвал в приказките, че героят
е изменил на гърците.

[5] По различни произведения на антични писатели. Епизодът с гибелта на Паламед е изложен по поемата на Овидий
"Метаморфози".
 Свадата между Ахил и Агамемнон[6]
Изминали вече девет години, откак гърците обсаждали Троя. Когато започнала десетата
година от великата борба, в лагера на гърците пристигнал жрецът на стрелометеца Аполон -
Хриз. Старецът се молел на всички и най-вече на вождовете да му върнат срещу богат откуп
любимата му дъщеря Хризеида. Като изслушали жреца, всички се съгласили да вземат откупа
и обещали да върнат на баща му момичето. Тогава могъщият Агамемнон се разгневил и казал
на Хриз:
- Махай се, старче, и да не си посмял повече да се мяркаш тук, при нашите кораби! Няма да
те спаси и това, че си жрец на бог Аполон. Няма да ти върна Хризеида! Тя цял живот ще
чезне в робство! А ти, ако искаш да се върнеш невредим у дома, гледай да не ме разсърдиш!
Изплашен, Хриз напуснал стана на гърците. Натъжен отишъл на морския бряг. Там вдигнал
към небето ръце и се замолил на великия син на Латона - бог Аполон:
- О, сребролъки боже! Чуй верния си служител! Отмъсти със стрелите си за моята скръб и
обида.
Аполон чул жалбата на своя жрец Хриз и бързо се понесъл от светлия Олимп, преметнал
на рамо своя лък и стрели. Страшно подрънквали в колчана златните стрели. Кипнал от гняв,
Аполон се носел към стана на гърците. Лицето му било по-мрачно и от най-мрачната нощ.
Когато долетял до стана на ахейците[7], той извадил една стрела и я пратил в лагера. Тетивата
на Аполоновия лък звъннала страшно. След нея богът изпратил втора, трета. Като град се
посипали стрелите над стана, сеейки смърт. Страшен мор завърлувал сред гърците и много
от тях загинали. Навсякъде горели погребални клади, сякаш бил настанал гибелният час за
гърците.
Девет дни вилнял морът. На десетия по съвета на Херой великият герой Ахил свикал
всички гърци на народно събрание, за да решат как да умилостивят боговете. Когато всички
воини се събрали, пръв към Агамемнон се обърнал Ахил:
- Сине Атреев, ще трябва да отплаваме обратно за родината ни. Виждаш, че воините ни
загиват в битки и мор. Но може би първо трябва да попитаме гадателите. Те ще ни кажат с
какво сме разгневили сребролъкия Аполон, та ни изпраща този гибелен мор.
Едва Ахил бил изрекъл тези думи, и се надигнал прорицателят Калхас. Много пъти той
предавал на гърците волята на боговете. Казал, че е готов да разкрие с какво са разсърдили
далекострелния бог, но че ще го стори само ако Ахил го защити от гнева на цар Агамемнон.
Героят обещал да защити Калхас и дори се заклел за това в Аполон. Тогава гадателят казал:
 - Великият син на Латона е разгневен, защото цар Агамемнон е поругал честта на неговия
жрец Хриз. Изгонил го е от стана и не е приел богатия откуп за дъщеря му. Можем да
умилостивим бога единствено като върнем на бащата чернооката Хризеида и принесем в
жертва сто млади бика.
Щом чул думите на Калхас, Агамемнон пламнал в лют гняв срещу него и Ахил. Но като
видял, че ще се наложи да върне Хризеида, поискал наградата за освобождаването й да бъде
само за него. Ахил не пропуснал да го упрекне в користолюбие. Това още повече разсърдило
царя на Микена. Той заплашил, че, което му се полагало като награда за Хризеида, щял да си
го вземе от дела на Ахил, на Аякс или на Одисей.
- Безсрамен и коварен користолюбецо! - викнал Ахил. - Заплашваш, че ще вземеш и нашите
награди, макар че никой от нас не е получавал дял, равен на твоя. Ние сме дошли тук не да се
бием за себе си, а да помогнем на Менелай и на теб. Искаш да ми отнемеш онази част от
плячката, която съм взел за велики подвизи. Така че по-добре да се върна обратно в родната
Фтия. Не желая да увеличавам твоите плячки и съкровища.
- Че какво толкова, бягай във Фтия! - изкрещял в отговор Агамемнон. - От всички царе най-
много мразя теб! Ти единствен разпалваш раздори. Не се страхувам от гнева ти! И ето какво
ще ти кажа още! Ще върна Хризеида на баща й, ако е такава волята на Аполон. За сметка на
това ще ти отнема пленницата Бризеида. Тогава ще разбереш колко по-голяма е моята власт!
И никой да не смее повече да се сравнява с мен!
Като чул заплахите на царя на Микена, у Ахил пламнал страшен гняв. Синът на Тетида
извадил меча си наполовина от ножницата и бил готов да се нахвърли върху Агамемнон.
Изведнъж обаче почувствал, че някой го докосва леко по косите. Когато се обърнал,
изтръпнал от ужас. Невидима за останалите, пред него стояла великата щерка на
Гръмовержеца Атина Палада, изпратена от богинята Хера. Жената на Зевс не искала гибелта
нито на единия, нито на другия герой. И двамата - Ахил и Агамемнон, й били еднакво скъпи.
С трепет в гласа Ахил попитал Атина:
- О, щерко на Гръмовержеца Зевс! Защо си слязла от високия Олимп? Нима си дошла тук,
за да видиш как беснее Агамемнон? О, гордостта му скоро ще го погуби!
- Не, могъщи Ахиле - отвърнала светлооката Палада. - Не за това съм дошла. Тук съм, за да
укротя гнева ти, ако, разбира се, се подчиняваш на волята на боговете олимпийци. Не вади
меча си. Задоволи се само с думи. С тях бичувай Агамемнон! Повярвай ми! Скоро тук, на
това място, ще ти платят за обидата с много по-богати дарове. Успокой се и се подчини на
волята на безсмъртните богове.
Ахил се подчинил на волята на боговете. Прибрал меча в ножницата, а Атина отново се
възнесла на светлия Олимп сред боговете. Още много гневни думи изрекъл Ахил на
Агамемнон. Нарекъл го народен изедник, пияница, страхливец, куче. Като хвърлил скиптъра
си на земята, той се заклел в него, че ще дойде време, когато срещу троянците ще бъде
необходима и неговата помощ. Тогава напразни щели да бъдат молбите на микенския цар,
който така тежко го бил обидил. Мъдрият цар на Пилос - старецът Нестор, напразно се
опитвал да сдобри враждуващите. Агамемнон не искал и да чуе мъдрите му слова, а Ахил не
желаел да се примири. Заедно с приятеля си Патрокъл и храбрите мирмидонци синът на
Пелей се отдалечил към своите шатри. В гърдите му бушувала злоба срещу обидилия го
Агамемнон.
През това време царят на Микена заповядал да бъде спуснат на вода един от най-бързите
кораби, да натоварят на него жертви за бог Аполон и да откарат прекрасната щерка на жреца
Хриз. Корабът трябвало да отплава за града на Естион - Тива, под командването на
хитроумния Одисей. А в стана по заповед на Агамемнон гърците трябвало да принесат
богати жертви, за да умилостивят бог Аполон.
По вълните на безбрежното море бързо се носел изпратеният от микенския цар кораб.
Най-после той влязъл в пристанището на Тива. Гърците свалили платната и пуснали котва.
От кораба начело на отряд воини слязъл Одисей и отвел прекрасната Хризеида при баща й.
Царят на Итака се обърнал към жреца с поздрав:
- О, служителю на Аполон! Пристигнах тук по волята на Агамемнон, за да ти върна
дъщерята. За да умилостивим великия бог Аполон, който изпрати тежко бедствие на
гърците, докарахме и сто бика за жертви.
Старецът Хриз прегърнал нежно дъщеря си. Радвал се от сърце, че най-после се е
завърнала. Той веднага пристъпил към жертвоприношението в чест на Аполон. Хриз
отправил и молби към бога стрелометец:
- Чуй ме, о, сребролъки боже! И по-рано си се вслушвал в молбите ми. Чуй ги и днес!
Избави гърците от голямото бедствие и спри гибелния мор!
Бог Аполон чул горещите молби на Хриз и прекратил мора в гръцкия стан. След като
принесли жертвите на Аполон, бил устроен и богат пир. Гърците се веселили в Тива.
Юноши разнасяли вино и пълнели догоре чашите на пируващите. Гръмко звучали
величествените звуци на химна в чест на Аполон, който изпълнявали гръцки момчета.
Тържествата продължили до залез-слънце. На сутринта, отпочинали от съня, Одисей и
отрядът му се отправили обратно към големия лагер край Троя. За да бъде пътуването
успешно, Аполон им изпратил попътен вятър. Корабът се носел като чайка по морските
вълни и пристигнал много бързо край стана. Пътниците го изтеглили на брега и се
разотишли по шатрите си.
Докато Одисей пътувал към Тива, Агамемнон изпълнил онова, с което бил заплашвал
Ахил. Повикал глашатаите Талтибий и Еврибат и им наредил да му доведат Бризеида.
Двамата тръгнали с неохота към шатрата на Ахил. Заварили го пред палатката му потънал в
дълбок размисъл. Те се приближили до могъщия герой, но били толкова смутени, че не
могли да продумат и дума. Тогава синът на Пелей им казал:
- Привет вам, глашатаи! Знам, че вие не сте виновни в нищо. Единствен носи своята вина
Агамемнон. Дошли сте за Бризеида. Приятелю мой Патрокъл, предай им момичето. Но нека
те бъдат свидетели - ще дойде време и аз ще бъда необходим, за да спася гърците от гибел.
Това загубилият разума си Агамемнон няма да може да го стори!
Проливайки горчиви сълзи, Ахил напуснал другарите си и отишъл на пустинния бряг.
Прострял към морето ръце и високо призовал майка си Тетида:
- Майко моя! Ако си ме родила обречен да живея кратко, тогава защо Гръмовержеца Зевс
ме лишава от слава! Не, не ми е дал слава той. Цар Агамемнон поруга моята чест, отне ми
наградата за моите подвизи. Чуй ме, майко!
Богинята Тетида чула зова на сина си Ахил и веднага напуснала прекрасния дворец на бог
Нерей, който се намирал в морските дълбини. Като лек облак тя изплувала бързо от
пенестите вълни и излязла на брега. Седнала тя до своя нежно обичан син и го прегърнала.
- За какво така горчиво ридаеш, сине мой? Сподели с мен мъката си.
Тогава Ахил разказал на майка си колко тежко го бил обидил Агамемнон. Горещо започнал
да моли майка си да се издигне на светлия Олимп, за да помоли Зевс да накаже микенския
цар и да помогне на троянците да прогонят гърците от стана им чак до техните кораби. Така
Агамемнон щял да разбере колко неразумно е постъпил, като е обидил най-храбрия сред
гърците. Ахил уверявал майка си, че Зевс няма да откаже на молбата й. Достатъчно било
само да му припомни как му е помогнала, когато боговете на Олимп били намислили да го
свалят и го оковали. Тогава Тетида била призовала сторъкия великан Бриарей да помогне на
Гръмовержеца. Нека само това да припомнела на царя на Олимп, и той нямало да й откаже
помощ. Така молел Ахил своята майка.
- О, мой обични сине! - възкликнала горчиво през сълзи Тетида. - Защо съм те родила, да
преживееш толкова нещастия! Да, няма да е дълъг твоят живот и краят ти е близък. Ето те
сега - недълговечен и най-нещастен от всички. О, недей да скърбиш! Ще се издигна на
светлия Олимп и ще моля Гръмовержеца Зевс да ми помогне. Ти си иди в шатрата. Не
участвай повече в никакви битки. В момента Зевс е напуснал Олимп и заедно с всички
безсмъртни е отишъл на пир при етиопците. Но след дванайсет дни ще се върне. Тогава ще
падна на колене пред него и ще го моля!
Тетида оставила натъжения си син и той се върнал при шатрите на своите храбри
мирмидонци. От този ден Ахил не участвал повече нито в събранията на вождовете, нито в
боевете. Тъжен седял в шатрата си, макар че жадувал за воинска слава.
Изминали единайсет дни. На дванайсетия рано сутринта заедно със сивата мъгла от
морските дълбини към светлия Олимп се издигнала богинята Тетида. Тя паднала пред
краката на Зевс, прегърнала коленете му и умолително протегнала към него ръце,
докосвайки брадата му.
- О, татко наш! - молела се Тетида. - Умолявам те да ми помогнеш да отмъстя за сина си.
Изпълни молбата ми, нали някога и аз ти направих услуга. Изпращай на троянците победи,
докато гърците не започнат да молят сина ми за помощ, докато не му окажат велики почести.
Облакогонецът Зевс дълго мълчал и не отговарял на богинята. Но тя го молила неотстъпно.
Най-после, след като въздъхнал дълбоко, Гръмовержеца отвърнал:
- Знай едно, Тетида! С молбите си може да предизвикаш гнева на Хера, която ще ми се
сърди. И без това постоянно ме укорява, че помагам в битките на троянците. Но сега се
отдалечи от светлия Олимп, за да не те види. А аз обещавам да изпълня молбата ти. Ето и
моето знамение, че ще го сторя.
Като казал това, Зевс страшно сбърчил вежди. Косите на главата му настръхнали и целият
Олимп се разтресъл. Тетида се успокоила. Бързо се понесла от високия Олимп и се скрила в
морските дълбини.
А Зевс отишъл на пира, на който се били събрали всички богове. Те станали, за да го
посрещнат. Нито един от тях не се осмелявал да го приветства седнал. Когато царят на хората
и боговете седнал на златния си трон, към него се обърнала Хера. Тя видяла, че при него е
била богинята Тетида.
- Кажи ми, коварни мъжо - казала Хера на Зевс, - с кого от безсмъртните ти се съвещава
тайно? Винаги криеш от мен своите помисли и намерения.
- Хера - отвърнал Гръмовержеца, - не разчитай, че някога ще узнаеш всичко, за което
мисля. Ти винаги ще научаваш преди всички останали богове това, което трябва. Но не се
опитвай да узнаеш всички мои тайни и не разпитвай за тях.
- О, облакогонецо - отвърнала Хера, - ти знаеш, че никога не съм се старала да разбера
твоите тайни. Ти винаги си решавал всичко без мен. Но се страхувам, че днес Тетида те е
убедила да отмъстиш за сина й Ахил. Така ще погубиш много гърци. Знам, че си обещал да
изпълниш молбата й.
Зевс погледнал страшно жена си, ядосан, че тя винаги го следи какво прави. Гневно й
заповядал да седи мълчаливо и да му се подчинява, ако не иска да я накаже. Хера се
изплашила от гнева на Гръмовержеца и мълчаливо седнала на златния си трон. Изплашени
били и боговете, които присъствали на скандала между двамата. Тогава станал куцият бог
Хефест и укорил боговете, че вече са започнали да се карат заради смъртните.
- Ако продължаваме все така да се караме заради смъртните, пировете ни ще бъдат лишени
от веселие - така говорел бог Хефест и помолил майка си Хера да се подчини на Зевс.
Гръмовержеца бил много страшен в гнева си и можел да свали от троновете всички богове
олимпийци.
Хефест припомнил на Хера как Зевс го бил запокитил самия него на земята, тъй като се
опитал да помогне на майка си, когато веднъж Гръмовержеца се бил разгневил и мятал
срещу нея мълнии. Хефест взел чаша, напълнил я с нектар и я поднесъл на Хера. Богинята се
усмихнала, а той, накуцвайки, започнал да загребва с чашите нектар и да го разнася на
боговете. Всички се разсмели, когато видели как куцият Хефест се клател из празничните
чертози. И отново веселието се възцарило на пира на боговете. Под звуците на златната лира
на Аполон и песните на музите боговете безгрижно пирували чак до залез-слънце. Когато
пирът свършил, те се разотишли из покоите си. Целият Олимп потънал в спокоен сън.

[6] По поемата на Омир "Илиада".

[7] Гърците - бел. прев.
 Народното събрание. Терсит [8]
Безсмъртните богове спели безгрижно на светлия Олимп. В дълбок сън били потънали и
станът на гърците, и великата Троя. Единствено Зевс Гръмовержеца не затварял очи.
Размишлявал как да отмъсти за обидения Ахил. Най-после облакогонецът изпратил лъжлив
сън на Агамемнон. Извикал бога на съня и му казал да отиде в лагера на гърците при царя на
Микена, като му заръчал:
- Понеси се на бързите си криле, измамен сън, и спри при Агамемнон. Извести му да
поведе в бой гърците. Кажи му, че днес ще завладее великата Троя. Хера е помолила всички
богове да не помагат на троянците. Гибел заплашва Троя.
Богът на съня се понесъл бързо към земята. Приел образа на стареца Нестор, когото
Агамемнон почитал много, и се явил в съня му. Казал му всичко, което бил заповядал
великият Гръмовержец. Когато микенският владетел се събудил, още му се струвало, че в
ушите му звучат думите, които бил чул в съня си. Царят станал и се облякъл бързо. Взел в
ръка златния си скиптър и тръгнал към гръцките кораби, които стояли извадени на брега.
През това време зората запламтяла ярко, предвещавайки възлизането на великия бог на
слънцето Хелиос на небето. Агамемнон извикал глашатаите и им заповядал да съберат
всички воини на народно събрание. Могъщият цар на Микена събрал вождовете при кораба
на стареца Нестор и им разказал какъв сън му бил изпратил Зевс Гръмовержеца.
Вождовете решили да се готвят за битка. Но преди да ги изведе на полето край стените на
Троя, Агамемнон решил да ги изпита: да предложи на народното събрание да се завърнат в
родината. Докато вождовете се съвещавали, воините се стягали за събранието. Като пчелни
рояци, излитащи от планинските пещери, се сбирали безбройните тълпи от войници. В
народното събрание царяло вълнение. Глашатаите с труд въдворили тишина, за да могат
царете, питомци на Зевс, да се обърнат към народа. Най-после сред тълпата настъпила пълна
тишина. Първи станал от мястото си със скиптър в ръка Агамемнон. Обърнал се с реч към
всички. Говорил за тежестите на войната. За това, че гърците се сражавали под стените на
Троя безрезултатно. Вероятно нямало да могат да превземат непристъпния град и щяло да се
наложи да се върнат обратно в родината си. А и навярно самите богове искали гърците да се
завърнат по родните си места. Така говорел Агамемнон. Всички слушали внимателно речта
му. Народът се развълнувал като море, сякаш връхлетяно от ветровете Нот и Евър. Със силни
викове всички се втурнали към корабите. Земята затреперила от тропота на бягащите тълпи
воини, които искали по-бързо да стигнат до корабите. Вдигнали се огромни облаци прах.
Виковете се чували из целия стан. Всички бързали да спуснат по-скоро корабите на вода.
Искали час по-скоро да отплават към родината.
Виковете на воините стигнали чак до великия Олимп. Хера, която се страхувала, да не би
те да напуснат обсадената Троя, веднага изпратила в стана на гърците Атина Палада, за да ги
спре. Като буря се понесла богинята от Олимп към гръцкия лагер. Там се явила пред Одисей
и му казала:
- Благородни сине на Лаерт! Нима всички вие сте решили да избягате от тук в родината си?
Нима ще оставите прекрасната Елена за радост на Приам и на всички троянци? По-скоро
изтичай и убеди всички да не напускат Троя!
Щом като чул страшния глас на богинята, Одисей свалил наметалото си и изтичал към
корабите. Грабнал от ръцете на пресрещналия го Агамемнон скиптъра - знака на върховната
власт, и започнал да убеждава и вождовете, и обикновените войници да не спускат корабите
на вода. Призовал всички да се съберат отново на народно събрание. Онези воини, които
шумели и бързали да напуснат брега на Троя, ги удрял със скиптъра. Тълпите отново се
спуснали към мястото, където обикновено се събирал народът. Най-после всички отново
заели своите места и замълчали. Единствено Терсит продължавал да крещи. Той бил недъгав,
грозен и много злобен. Обичал да се надсмива на най-изтъкнатите и най-храбрите, към
които изпитвал завист. Освен това единствен си позволявал да се изказва срещу царете.
Особено ненавиждал Агамемнон, Одисей и великия син на Тетида - Ахил. Сега Терсит викал
по-силно от всякога и ругаел най-вече микенския владетел. Крещял, че Агамемнон е
натрупал огромна плячка и робини, че му стигали богатите откупи, които вземал за
пленените троянци не от него, а от обикновените войници. Терсит призовавал всички да
побързат да се върнат по-скоро в родината, а под Троя да остане само Агамемнон. Нека синът
на Атрей да разбере дали храбрите воини са му помагали в битката и дали са му били верни
слуги. Той ругаел микенския цар за какво ли не. Упреквал го и за това, че бил обидил Ахил,
но не пропуснал да нарече и сина на Тетида малодушен. Хитроумният Одисей слушал
виковете на Терсит. Приближил до него и страшно му изкрещял:
- Глупако, да не си посмял да ругаеш повече царете! Да не си посмял да говориш повече за
завръщане в родината! Още не се знае как ще завърши това, което сме започнали. Чуй ме и
запомни, защото, каквото кажа, го правя! Ако още веднъж чуя как ти, безумецът, ругаеш цар
Агамемнон, нека ми смъкнат главата от мощните ми рамене и да не ме наричат баща на
Телемах, ако не те пипна. Ще смъкна дрехата от теб и ще те налагам, докато не проплачеш в
ръцете ми! После ще те гоня от народното събрание чак до корабите.
Одисей крещял страховито. Замахнал със скиптъра и ударил Терсит по гърба така, че от
силната болка от очите на Терсит рукнали като градушка сълзи. На гърба му се образувала
тъмночервена ивица. Смръщен, Терсит треперел от страх и изтривал с ръка течащите сълзи.
Наоколо всички му се смеели, сочели го и говорели:
- Много славни дела е извършил Одисей и в съвета, и в боя, но това е най-великият му
подвиг! Колко бързо обузда този кресльо! Сега той повече няма да посмее да обижда
любимите на Зевс царе.
Тогава Одисей се обърнал с реч към народа. До него, приела образа на глашатай, стояла
Атина Палада. Царят на Итака убеждавал гърците да не напускат обсадената Троя. Казвал, че
ако се завърнат в родината си, без да са превзели града на Приам, ще покрият себе си и
Агамемнон с позор. Нима те се чувствали слаби като деца или вдовици? Или поради
малодушие щели да се приберат в родината си? Попитал ги дали не са забравили за
предсказанието на Калхас, какво ги очаква? Дали пък не са забравили и знамението, което
им бил изпратил в Авлида Зевс? Нали чак на десетата година от обсадата било съдено
гърците да превземат Троя. Със силни викове всички гърци приветствали речта на Одисей.
Околностите им отвърнали с гръмко ехо. Така той успял да вдъхне отново у всички жажда за
подвизи. Тогава се изправил божественият старец Нестор и наоколо всичко отново стихнало.
Нестор ги посъветвал да останат и да се хвърлят в бой с троянците. Освен това им казал по
време на сражението да построят войската по племена и родове, за да може всяко племе да
помага на другото, както и всеки род на другия. Тогава щяло да се види и кой от вождовете
или член на племе е по-страхлив или по-смел. Щяло също да стане ясно защо досега все още
Троя не била превзета - заради волята на безсмъртните богове или заради това, че вождовете
на познават бойното дело. Агамемнон се съгласил с всичко, което било казано. Той
заповядал воините да отидат да обядват, а след това да се подготвят за кръвопролитната
битка. В нея никой нямало да почива нито за миг и горко на онзи, който остане при корабите
и се отклони от сражението. Той щял да бъде хвърлен като плячка на кучетата и хищните
птици.
Всичките воини надали силен боен вик. Той приличал на грохота на морето по време на
силна буря, когато вятърът гони високи като планини вълни. Народното събрание бързо се
разотишло. Всички забързали към шатрите си. Из целия стан запламтели огньове. Преди
битката гърците се подкрепили с храна. Всеки принесъл жертва на бога и се молел да го
спаси по време на кървавата битка. Агамемнон също принесъл жертва на Зевс. Край
жертвеника се били събрали най-знаменитите гръцки герои. Той заклал охранен бик и
помолил Гръмовержеца да дари гърците с победа. Молел да им помогне да превземат
непристъпната Троя и дворците на цар Приам още преди нощта да се спусне над земята. Да
повали в праха Хектор и да прониже доспехите му с копие. Но Зевс Гръмовержеца не се
вслушал в молбите на Агамемнон. Той готвел през този ден за царя на Микена много
неуспехи. Когато жертвата била принесена и свършило жертвеното пиршество, старецът
Нестор започнал да подканя вождовете да поведат войските към бойното поле.
Забързали те към своите дружини. Глашатаите започнали със силни викове да събират
воините. Вождовете строили дружините в боен ред и ги повели към стените на Троя. Земята
стенела под тропота на воини и коне. Войските заели цялата долина Скамандър и горели от
желание да се бият с троянците. Сред армията буйно се носела Атина Палада. Тя подбуждала
воините за бой и им вдъхвала непоколебимо мъжество. Вождовете се движели върху
колесници пред войските. Сред всички тях със страшния си вид изпъквал най-вече цар
Агамемнон - в доспехите си приличал на Гръмовержеца Зевс. Стройно вървели към Троя
редица след редица храбрите гръцки воини.

[8] По поемата на Омир "Илиада".

 Двубоят между Менелай и Парис[9]
От Олимп бързо се понесла вестителката на боговете Ирида и предупредила троянците за
приближаващата опасност. Тя приела образа на Приамовия син Полит и съобщила, че от
стана на гърците към Троя се придвижват безбройни войски. Когато Ирида пристигнала в
Троя, всички граждани били на народно събрание. Хектор веднага го разпуснал.
Всички троянци и съюзниците им побързали да се въоръжат и да се строят в боен ред.
Отворили градските порти и от тях започнали да излизат една след друга бойните дружини.
Със силни викове вървели те подобно ята от жерави по време на прелет. Гърците се
приближили със заплашително мълчание. Облаци от прах покрили цялото бойно поле.
Двете войски се срещнали, но не влезли веднага в бой. От редиците на троянците излязъл
прекрасният Парис. През рамото си бил преметнал леопардова кожа, а на гърба си - лъка и
колчана със стрелите. На бедрото му висял меч, а в ръката си държал две копия. Парис
призовал да излезе някой от гръцките герои на двубой. Щом съзрял Парис, Менелай веднага
скочил от колесницата си и святкайки със снаряжението си, излязъл напред. Радостно вървял
той срещу Парис. Приличал на лъв, неочаквано намерил богата плячка. Менелай ликувал, че
ще може да отмъсти на похитителя на неговата прекрасна Елена.
Когато Парис видял Менелай, сърцето му страхливо трепнало. Изплашен до смърт, той
побързал да се скрие сред приятелите си. Като видял това, Хектор започнал да кори брат си
за проявената страхливост.
- Ти си смел само на вид - казал Хектор на Парис. - По-добре да не се беше раждал,
отколкото да бъдеш позор за всички ни. Нима не чуваш как ти се надсмиват гърците? Имаше
достатъчно смелост, за да откраднеш жената на Менелай Елена за нещастие на цяла Троя! А
се уплаши от Менелай! Сега ще разбереш какъв боец е мъжът на отвлечената от тебе Елена!
О, ако троянците бяха по-решителни! Отдавна да са те пребили с камъни заради всичките
беди, които ни навлече.
- Имаш право, Хекторе, да ме хокаш - отвърнал Парис на брат си. - Но се успокой. Ще
вляза в двубой с Менелай. Заповядай само на троянците да се спрат. Пред войските ние с
Менелай ще се бием за красавицата Елена. Който от нас победи, той ще я отведе у дома си.
Като чул този отговор, Хектор застанал пред строя на троянците и ги спрял. Гърците били
готови да засипят Хектор със стрели. Някои дори хвърлили по него камъни, но Агамемнон ги
спрял, като извикал:
- Гърци, спрете! Спрете, ахейски мъже! Шлемосияйният Хектор иска да се обърне към нас
със слово!
Когато всички млъкнали, Хектор известил, че Парис предлага спорът за Елена да бъде
разрешен в двубой. На това Менелай отвърнал:
- Чуй ме! Отдавна е време да прекратим тази кървава разпра. Нека да се бием ние с Парис
и нека да загине онзи от нас, комуто съдбата е отредила гибел. След това вие ще сключите
мир. Да принесем жертва на боговете. Призовете стареца Приам. И тъй като всички негови
синове са коварни, нека той да се закълне преди двубоя, че ще спази този договор.
Като чули предложението на Менелай, всички се зарадвали. Хектор веднага изпратил
вестоносец да извика Приам.
През това време богинята Ирида приела образа на Приамовата щерка - прекрасната
Лаодика. Явила се тя пред Елена и я извикала да се качи на кулата при Скейските порти. Там
се били събрали троянските старейшини начело с Приам, за да гледат двубоя между Парис и
Менелай. Златокъдрата красавица Елена се облякла с най-разкошните си дрехи и придружена
от две слугини, побързала да последва Ирида. Спомнила си тя за своя първи мъж, за
родината и скъпата Спарта. Сълзи се появили очите й. Старейшините я видели да се
приближава. Елена била толкова красива, че те с възторг я гледали и си казвали:
- Не, не бива да се осъждат нито гърците, нито троянците, че водят кръвопролитна война
заради такава прекрасна жена! Наистина, по красота тя е равна само на безсмъртните
богини. Но колкото и да е красива, по-добре е да се върне в Гърция. Тогава гибел няма да
заплашва нито нас, нито децата ни.
Приам извикал Елена и започнал да я разпитва за онези герои, които виждал от стената.
Елена му показала могъщия Агамемнон, хитрия Одисей, Аякс Теламонид, царя на Крит
Идоменей. Като ги наблюдавал, Приам се възхищавал на красотата и могъщия им войнствен
вид. В това време пристигнали вестоносците и донесли посланието на Хектор до Приам.
Царят бързо се изправил и заповядал да впрегнат колесницата му. Заедно с Антенор
препуснал през Скейските порти към войските.
Срещу него застанали Агамемнон и Одисей. Принесени били жертви на боговете
олимпийци. Изречени били клетви, че ще се спазва договорът. Тогава цар Приам се обърнал
към гръцките и троянските войски със следните думи:
- О, храбри мъже - троянци и гърци! Сега аз ще се оттегля във великата Троя. Нямам сили
да гледам двубоя между моя син и могъщия цар Менелай. Единствено Зевс знае за кого е
предназначена гибел в този бой.
Приам напуснал бойното поле. А Хектор и Одисей определили мястото за двубоя. След
това сложили в шлем жребия и го разтърсили, за да се види кой първи да хвърли копието си.
Жребият се паднал на Парис.
Въоръжили се Менелай и Парис и излезли на мястото за двубоя, размахвайки тежките си
копия. Очите им страшно блестели, а в тях горял яркият пламък на омразата им един към
друг. Парис замахнал с копието си и го хвърлил срещу Менелай. То попаднало в грамадния
му щит, но не успяло да го пробие. Тогава царят на Спарта силно извикал към Зевс. Молел го
за помощ да отмъсти на Парис и никой повече да не се осмелява да отвръща със зло на
гостоприемството. Страшно метнал той своето копие и ударил щита на Парис. Копието
пробило щита, а така също и бронята му и разкъсало хитона му. Парис успял да се спаси
благодарение на това, че бързо отскочил настрана. Тогава Менелай извадил меча си и ударил
шлема на Парис. От силния удар мечът се строшил на четири части. Останал без меч, царят
на Спарта се нахвърлил върху сина на Приам. Сграбчил го за шлема и го повлякъл към
гръцките редици. Ремъкът на шлема се впил в гърлото на Парис. Замалко Менелай да го
завлече при гърците, когато в помощ на своя любимец се притекла богинята на любовта
Афродита. Тя разкъсала ремъка и в ръцете на царя останал само шлемът. Тогава той се
опитал да прониже с копието си падналия на земята младеж, но богинята покрила Парис с
тъмен облак и бързо го отнесла в Троя. Напразно мъжът на Елена го търсил. Като хищен звяр
обикалял той из троянските войски. Никой не могъл да му каже къде е синът на Приам,
макар че троянците го ненавиждали. Тогава Агамемнон се провикнал силно:
- Слушайте вие, троянци, и вие, гърци! Всички видяхте победата на Менелай. Нека ни
върнат Елена и всичките съкровища, които Парис открадна от моя брат, както и да ни платят
данък.
Но отговор царят на Микена не получил. И така, не било съдено битката да завърши.

[9] По поемата на Омир "Илиада".

 Пандар нарушава клетвата. Битката[10]
Когато Парис и Менелай решили да влязат в двубой, безсмъртните богове пирували в
чертозите на Зевс. Младата богиня Хеба разливала нектар в чашите на боговете, които по
време на своя весел пир наблюдавали от високия Олимп Троя. За да се надсмее над своята
съпруга Хера, Гръмовержеца започнал да разказва, че ще прекрати кръвопролитната разправа
между троянци и гърци, тъй като вече бил победил Менелай. Непримиримата Хера обаче
започнала да моли Зевс да изпрати при троянската войска богинята Атина и тя да накара
някого да наруши дадената клетва. Въпреки че не било по волята му, царят на боговете и
хората се съгласил да изпълни молбата й. Преобразилата се в ярка звезда богиня Атина бързо
се понесла от Олимп и паднала сред войските на Хектор. Троянците останали изненадани.
Не можели да разберат какво означава това знамение: дали пък отново нямало да започне
кървава сеч, или Зевс искал да им покаже, че трябва да се сключи мир? В този миг Атина
приела образа на сина на Антенор - Лаодок. Приближила се до известния стрелец с лък
Пандар и го убедила да срази със смъртоносна стрела самия Менелай. Без да мисли много,
Пандар веднага се съгласил. Грабнал своя лък, поставил в него най-острата си стрела и като
призовал Аполон на помощ, я пуснал по посока на гръцката войска. Звъннала тетивата на
добре опънатия лък, стрелата литнала и вероятно щяла да прободе смъртоносно царя на
Спарта, ако не била Атина. Тя я отклонила и стрелата уцелила тялото му, облечено в двойна
броня. Пробила бронята и се забила в Менелаевото тяло. Въпреки че раната била плитка, от
нея плиснала силна струя кръв. Като видял, че брат му е ранен, Агамемнон се ужасил. Но
Менелай побързал да го успокои, че не се е случило нищо страшно. Помолил да извикат
героя Махаон, който се славел като един от най-великите лечители. Махаон погледнал раната
и насипал в нея лекарство. Докато Агамемнон и другите герои били заети с ранения
Менелай, троянските войски използвали това, за да настъпят срещу тях. Царят на Микена
бързо отишъл при войската. Веднага се заел да стегне редиците и да ентусиазира воините за
предстоящата битка. Те вървели мълчаливо и от време на време се раздавали единствено
командите на вождовете им. За разлика от тях войските на Хектор настъпвали със силни
викове. Сред гърците била Атина Палада, а сред троянците - буйният бог на войната Арес.
Когато двете войски се срещнали, се завързал ръкопашен бой. Победните викове се смесили
със стоновете на умиращите.
Под натиска на гърците армията на Троя започнала да отстъпва. Това въодушевило гърците
и те започнали още по-дружно да нападат враговете. Когато видял какво става на бойното
поле, бог Аполон, защитник на троянците, се разгневил силно и извикал високо:
- По-смело и напред, троянци! Не мислете, че гърдите на гърците са от камък, а телата им
- от желязо. Вижте, днес сред тях не се бие великият Ахил. Обзет от гняв, той си седи в
шатрата.
С този вик богът стрелометец въодушевил още повече троянците. И битката се разгоряла и
станала още по-кървава. Загинали много от героите. А дъщерята на Зевс Атина Палада пък
насърчавала гръцките войски. В тази битка тя дала непобедима сила на сина на Тидей - цар
Диомед. Съвсем скоро троянците се стъписали.
Когато видял как смело се бие Диомед, знаменитият стрелец Пандар опънал лъка си и
пуснал срещу него една стрела. Тя се забила в рамото на Диомед и обагрила с алена кръв
бронята му. Зарадвал се Пандар и заликувал. Мислел, че е ранил смъртоносно Диомед. Царят
обаче повикал бързо при себе си героя Стенел и го помолил да извади стрелата от раната му.
Стенел направил това много внимателно. Тогава цар Диомед се замолил на висок глас на
Атина Палада да му помогне да срази онзи, който го бил ранил. Богинята застанала пред
него и му вдъхнала голяма сила и мъжество. След това му заповядала да се впусне в боя, като
внимава да не напада само безсмъртните богове. Единствено, казала му тя, можел да порази
с копието си богинята Афродита. Диомед се хвърлил в боя като ранен лъв. Леката рана
удесеторила силите и разпалила още повече яростта му.
Когато видял как свирепо се сражава Диомед, героят Еней тръгнал из редиците на
троянците да търси Пандар. Когато го намерил, го уговорил да нападне гръцкия цар.
Мъжественият Пандар се качил на Енеевата колесница и двамата се понесли срещу Диомед.
Когато съгледал колесницата с двамата прочути герои, приятелят на Диомед Стенел го
посъветвал да избегне борбата с тях. Но гръцкият герой с яд отхвърлил съвета на своя
приятел. Колесницата на Еней бързо приближавала до него. Когато били съвсем близо,
Пандар метнал тежкото си копие и ударил по щита на царя. То го пробило и ударило бронята.
Тя обаче защитила Диомед от смъртоносния удар. Пандар вече ликувал, че е ранил
смъртоносно сина на Тидей. Тогава, без да се бави, Диомед запратил своето копие и Пандар
се срутил мъртъв от колесницата. От нея бързо скочил Еней. Прикрит с щита и с грамадно
копие в ръце, се приготвил да защити трупа на приятеля си. Диомед обаче грабнал огромен
камък, който не биха могли да повдигнат двама души, и с една ръка го хвърлил със страшна
сила срещу Еней. Камъкът улучил троянеца по бедрото. Той паднал на колене и вероятно щял
да загине, ако майка му - богинята Афродита, не му се била притекла бързо на помощ. С
дрехата си тя прикрила Еней и искала да го отнесе от бойното поле.
Диомед се нахвърлил срещу богинята и с копието си я ранил в нежната ръка. Тя извикала
силно и изпуснала сина си. Тогава бог Аполон бързо го обвил с черен облак. Диомед извикал
страшно на Афродита:
- Зевсова щерко, оттегли се! Напусни кървавата битка! Нима не ти стига това, че
прелъстяваш слабите жени!
Тогава богинята на любовта напуснала бойното поле, а Диомед отново нападнал Еней. Три
пъти синът на Тидей атакувал троянския герой и трите пъти Аполон го отблъсквал. Когато за
четвърти път Диомед се втурнал срещу Еней, Аполон не издържал и му извикал страшно:
- Сине Тидеев, опомни се! Отстъпи и не се осмелявай да нападаш безсмъртните! Никога
смъртните няма да бъдат равни по сила на боговете!
Когато чул гласа на страховития бог, Диомед се изплашил и отстъпил. Тогава Аполон
пренесъл Еней в своя храм в Троя. Там го лекували богинята Лета и Аполоновата сестра -
богинята Артемида. А самият Аполон направил призрак на Еней. Пуснал го на бойното поле
и около него се разразил упорит бой.
През това време ранената от Диомед богиня Афродита напуснала бойното поле. Отишла до
мястото, където бил буйният бог на войната Арес. Като стенела високо от болка, тя го
помолила да й даде колесницата си и на нея се възнесла бързо на светлия Олимп. Там със
сълзи на очи паднала върху коленете пред майка си Диона. Оплакала се, че цар Диомед я е
ранил в битката. Диона избърсала раната и излекувала ръката на богинята. Надсмивайки се
на Афродита, Атина и Хера казали на великия Гръмовержец Зевс:
- Дали пък богинята Афродита не е пострадала, докато е уговаряла някоя гъркиня да избяга
с някого от любимите й троянци? И сигурно си е одраскала и разкървавила ръката, милвайки
тази гъркиня?
Зевс се засмял и извикал при себе си Афродита. Ласкаво й казал:
- Мила дъще, шумните битки не са твоя работа. По-добре си гледай сватбите и любовта.
Остави битките на буйния бог Арес и на войнстващата Атина.
А на полесражението, както преди, кипяла люта битка около призрака на Еней, създаден
от бог Аполон. Самият бог пък се понесъл към Арес и го помолил да укроти Диомед.
Покритият с кръв бог на битките го послушал. Приел образа на тракийския герой Акамант и
се понесъл да вдъхне мъжество на троянците. Така битката станала още по-ожесточена. През
това време на бойното поле се върнал излекуваният Еней. Като го видели невредим,
троянците се зарадвали. Отново се стегнали обърканите им редици и започнали да настъпват
яростно. А гърците, подобни на буреносни облаци, които и най-буйните ветрове не могат да
разпръснат, очаквали приближаващите се троянци. Двамата Аяксовци, Одисей и Диомед
вдъхновявали ахейските воини да се бият с врага. Цар Агамемнон обхождал редиците им, а
златната му броня блестяла страховито на слънцето. Битката се разгоряла с нова сила. Един
след друг падали поразени героите и мракът на смъртта покривал очите им. Най-отпред пред
троянците се сражавал Хектор, комуто помагали самият бог на войната Арес и страшната
богиня на битките Енио. Когато видял бога Арес, героят Диомед отстъпил назад. Обърнал се
към гърците и извикал:
- Приятели! Хектор се бие толкова смело с нас, защото редом с него се сражава и му
помага самият бог на войната Арес. Отстъпвайте, приятели, и не влизайте в битка с
боговете.
Троянците все повече и повече притискали гърците. В сражението загинал и младият син
на Херкулес Тлиполем. С копието си го бил пронизал Зевсовият син Сарпедон, ранен преди
това от него в бедрото. Приятелите на Сарпедон с мъка го изнесли от сражението и дори не
успели да извадят копието от крака му. Като видял минаващия наблизо Хектор, Сарпедон го
замолил да разбие на пух и прах гърците. Тогава Хектор се хвърлил с нови сили срещу
гърците и поразил с копието си много герои. Така троянците още повече притиснали
гръцките войски.
Когато видяла това, богинята Хера извикала при себе си Атина. Двете започнали бързо да
се обличат и да се приготвят за бой, за да укротят Арес. С помощта на богинята Хеба
впрегнали коне в колесницата. Атина облякла доспехите си и сложила на главата си тежък
шлем. През рамото си преметнала егидата с главата на горгоната Медуза и с копие в ръце се
качила в колесницата при Хера, която бързо подгонила буйните коне. Когато се спускали от
високия Олимп, богините видели Зевс, седнал сам на висок хълм. Хера спряла конете и
казала на Гръмовержеца:
- Нима ти, Зевсе, не се гневиш на свирепия Арес, че погубва толкова много герои? Виждам
как на това се радват Аполон и Афродита. Ще ми се ядосаш ли, ако аз укротя бог Арес?
Зевс й отвърнал:
- Върви! Нека срещу Арес да застане богинята воин Атина Палада. Никой друг от
безсмъртните не може като нея да причини на Арес тежка скръб.
Тогава Хера пришпорила бързо конете и продължили нататък. Стигнали мястото, където се
сливат двете реки Симоис и Скамандър. Двете богини слезли от колесницата, разпрегнали
конете и ги обгърнали с черни облаци. Приела образа на притежаващия много силен глас
Стентор, Хера призовала гърците да се бият геройски и смело с троянците. А Атина Палада
пък се приближила до Диомед. В момента той избърсвал нанесената му от Пандар рана.
Богинята започнала да го кори, че се е отклонил от битката, че се страхува да се бие с
троянците, че така не би постъпил баща му - славният боец Тидей. Тогава Диомед отвърнал
на богинята:
- Не се страхувам да вляза в битка с героите на Троя, светлоока щерко на Гръмовержеца
Зевс. Аз помня това, което ми заповяда ти - да не влизам в бой с безсмъртните богове.
Тогава Атина му отвърнала:
- О, сине Тидеев, любимец на Атина! Вече не се страхувай от Арес или от когото и да било
друг бог! Аз самата ще ти бъда помощничка. Влез по-скоро в сражение с Арес. Неотдавна
той обеща да помага на гърците, а сега вероломецът помага на троянците.
Атина Палада застанала на колесницата на Диомед вместо приятеля му Стенел. Дъбовата
ос на колесницата заскърцала под тежестта на богинята. Невидима за Арес, тя подгонила
конете право срещу него. Богът на войната свалял доспехите от убития герой Перифант. Щом
видял стоящия до Атина Диомед, Арес оставил трупа и хвърлил копието си по него. Богинята
отклонила копието и то прелетяло покрай цар Диомед. Тогава тя удесеторила силите на
гръцкия владетел и той пробол с копието си Арес, а след това го извадил от раната. Богът
изревал страшно. Ревът му наподобявал вика на десет хиляди воини. От ужасния рев
трепнали всички троянски и гръцки воини. Покрит целият в черни облаци, буйният Арес
бързо се понесъл към светлия Олимп. Седнал край Зевс и започнал да се оплаква от Атина
Палада, че е помогнала на Диомед да го рани. Гръмовержеца погледнал страшно сина си.
Той го ненавиждал заради любовта му към кървавите битки. Казал му, че ако не му бил син,
отдавна да го е захвърлил в мрачния Тартар. Буйният Арес спрял да се оплаква. Зевс извикал
божествения лекар Паон, който бързо излекувал раната на бога на войната. А Хеба измила
Арес и го облякла в разкошни дрехи. Тогава, след като успели да укротят ненаситния за
битки бог на войната Арес, Хера и Атина се завърнали на светлия Олимп.
Край стените на Троя, както преди, продължавала да кипи битката. Гърците отново
започнали да изтласкват троянците. Аякс, Диомед, Менелай, Агамемнон и други герои
повалили в праха много славни троянци и свалили от убитите разкошните им доспехи. Като
видял, че пълното поражение на троянците не е далеч, синът на Приам - прорицателят
Хелен, започнал да моли шлемосияйния Хектор и сина на Афродита Еней да вдъхнат кураж
на войската, както и бързо да отидат в Троя и да умилостивят с богати дарове богинята
Афродита. Хектор се вслушал в думите на брат си. Окуражил той троянците и те отбили
натиска на гърците.

[10] По поемата на Омир "Илиада".

 Хектор в Троя. Прощаването на Хектор с
Андромаха[11]
Хектор влязъл в Троя през Скейските порти. Веднага го наобиколили жени и деца, които
го заразпитвали за мъжете и бащите си. Но героят не им отвърнал нищо. Заръчал им да се
молят единствено на боговете олимпийци и забързал към двореца на Приам. Там го
посрещнала майка му Хекуба. Искала да му донесе вино, за да може той подкрепи силите си,
но Хектор отказал. Героят я помолил да събере бързо троянките и да принесат като дар на
Атина Палада разкошно наметало и богати жертви в нейна чест, за да я измолят да укроти
освирепелия Диомед. Хекуба тръгнала веднага да изпълни молбата на сина си, а той се
отправил бързо към чертозите на Парис.
Там Хектор заварил брат си да разглежда спокойно въоръжението си, а Елена разпределяла
работата на слугините си. Тогава той започнал да обвинява Парис, че си седи у дома, а през
това време гибел заплашва всички троянци. Парис отвърнал на брат си, че се готви да излезе
на бойното поле и да влезе в битка. За това го принуждавала и прекрасната Елена. А тя
приветливо се обърнала към девера си и го поканила да седне и да си отдъхне от бойните
подвизи. Едновременно с това укорила мъжа си Парис за безгрижието му, както и че не се
срамува да бездейства. Хубавата Елена страдала от многото беди, изпратени заради нея на
Троя. И всичко това било не по нейна вина, а заради Парис. Хектор отказал да си почине в
дома на брат си. Бързал да види жена си и сина си, а най-вече след това да се върне на
бойното поле. Не знаел ще има ли друга възможност да види обичните си хора и дали ще се
върне жив от битката, или боговете ще му изпратят гибел от ръката на гърците.
Хектор се отправил към своя дворец, но там не открил Андромаха и сина си. От слугините
научил че жена му, когато разбрала, че гърците притискат троянците, взела детето и изтичала
на градските стени. Стояла там и проливала сълзи.
Хектор бързо излязъл от двореца и забързал към Скейските порти. Досами тях видял
Андромаха. След нея вървяла прислужница, която носела малкия им син Астианакс. По
хубост детето приличало на утринна звезда. Като хванала ръката на мъжа си, Андромаха през
сълзи му казала:
- О, мъжо! Твоята храброст ще те погуби! Ти не жалиш нито мен, нито сина ни. Скоро ще
стана вдовица, защото гърците ще те убият. Без теб е по-добре да не съм жива, Хекторе.
Нямам си никого друг освен теб. За мен ти си и баща, и майка, и мъж. Съжали се над мен и
сина ни! Не излизай повече в бой! Заповядай на троянските воини да застанат до
смокиновото дърво. Само там могат да бъдат разрушени стените на Троя.
А шлемосияйният Хектор отвърнал на любимата си жена:
- Аз също се тревожа за всичко това. Но голям срам ще бъде за мен да остана зад стените
на Троя и да не участвам в битката. Аз съм длъжен да се сражавам начело на войската в
името на славата на моя баща. Сигурен съм, че ще дойде денят, в който ще загине свещената
Троя. Но не за това страдам. Мен ме натъжава твоята съдба. Ще те отведе в плен някой грък
и там, в чужбина, ще бъдеш принудена да тъчеш за чужденки и да им носиш вода. Когато те
видят да плачеш и кажат: "Това е жената на Хектор, който превъзхождаше по сила и смелост
всички троянски герои!", мъката ми ще стане още по-силна. По-добре да ме убият по-рано,
за да не видя как ще те поведат в плен и да не слушам плача ти.
Хектор се приближил до сина си и поискал да го прегърне. Малкият Астианакс с вик се
притиснал до гърдите на бавачката, защото се изплашил от веещата се конска грива върху
шлема на баща си. Андромаха и Хектор се усмихнали нежно на детето си. Тогава героят
свалил шлема от главата си и го сложил на земята. След това взел на ръце Астианакс и го
целунал. Вдигнал високо към небето сина си и се примолил на Гръмовержеца Зевс и на
всички безсмъртни богове:
- О, Зевсе, и вие, безсмъртни богове! Умолявам ви и моят син да бъде така известен сред
гражданите, какъвто бях аз. Нека стане могъщ и нека царува в Троя. Някога, когато се
завръща от битки, да казват за него, че надминава по смелост баща си. Нека громи враговете
и да радва сърцето на майка си!
След като се помолил на боговете, той върнал Астианакс на жена си. Андромаха
притиснала до гърдите си детето и през сълзи му се усмихнала. Хектор се разнежил и я
прегърнал.
- Не тъгувай, Андромаха. Никой от героите няма да ме изпрати в царството на мрачния
Хадес без волята на съдбата. Никой не може да избяга от нея - нито храбрецът, нито
страхливецът. Иди си, любима моя, у дома и се заеми с тъкане, предене и наглеждай
прислугата. А ние, мъжете, ще се грижим за военните дела. Най-много от всички това ще
правя аз.
Той сложил на главата си шлема и бързо се отправил към Скейските порти. Андромаха
тръгнала към дома си, но много често и през сълзи се обръщала да види как любимият й мъж
се отдалечава. Когато се прибрала плачейки вкъщи, заедно с нея заронили сълзи и слугините.
Те не вярвали, че Хектор ще се върне невредим от битката.
А Хектор бил настигнат при Скейските порти от Парис, който също бързал към бойното
поле, облечен в бляскавите си медни доспехи.
- Братко - казал му Хектор, - знам, че нито един справедлив човек не може да не оцени
подвизите ти. Но ти много пъти отиваш на бой с нежелание. Често се измъчвам, когато
чувам как те ругаят троянците. Но нека по-бързо да отидем при войските.

[11] По поемата на Омир "Илиада".

 Битката продължава. Двубоят между Хектор и
Аякс[12]
Братята излезли заедно от Скейските порти. Когато видели двамата герои, троянците се
зарадвали много. Отново духът им се вдигнал и те започнали яростна битка. Хектор, Парис и
Главк избили много герои и гърците започнали да отстъпват. Като видяла това, светлооката
Зевсова щерка бързо се понесла към свещената Троя. Аполон срещнал носещата се от Олимп
богиня край столетен дъб, който растял встрани от бойното поле. Той попитал Атина дали не
бърза в помощ на гърците, и я убедил да му помогне да прекрати битката. Атина се
съгласила. За да спрат кръвопролитния бой, боговете решили да внушат на Хектор да извика
на двубой най-силния сред гръцките герои. Едва били решили това, и мъдрият Приамов син
Хелен веднага прозрял решението им. Приближил се той до брат си Хектор и го посъветвал
да призове на двубой гръцки герой. Хелен разкрил пред Хектор, че е чул гласа на небесните
обитатели, които повелявали да постъпи така. Според тях не било съдено той да загине в
този двубой.
Хектор веднага прекратил битката и спрял троянците. Същото направил и Агамемнон.
Бойното поле се успокоило. Изтощените от тежката битка воини насядали на земята. А
Атина Палада и Аполон се преобразили в хищни ястреби и кацнали на столетния дъб. От там
се любували на гръцките и троянските войски. Когато всички се успокоили, Хектор извикал
високо и призовал един от гръцките герои на двубой. Обещал да не осквернява трупа на
убития и да не сваля доспехите му. Поискал същото и от гръцкия герой, ако той станел
победител. Гърците чули призива на Хектор, но всички мълчали. Никой не се решавал да
излезе срещу него. Тогава Менелай страшно се разгневил и поискал да излезе на двубой с
Хектор. Агамемнон го възпрял. Страхувал се брат му да не загине от ръката на Приамовия
син, с когото даже Ахил се страхувал да се сражава. Старецът Нестор упрекнал гърците. Едва
бил свършил речта си, и изведнъж напред излезли девет герои: цар Агамемнон, Диомед,
двамата Аяксовци, Идоменей, Мерион, Еврипил, Тоант и Одисей. По съвета на мъдрия
старец те решили да хвърлят жребий. Имената били поставени в шлем и той започнал да го
тръска, за да изпадне от него едно.
Героите молели боговете жребият да се падне на Аякс Теламонид, Диомед или
Агамемнон. Жребият се паднал на Аякс Теламонид, който много се зарадвал. Облякъл той
доспехите си и излязъл на мястото, определено за двубоя. Вървял огромен, могъщ и страшен,
подобен на бога на войната Арес. Пред себе си носел обкован с мед щит, голям колкото кула,
и размахвал тежкото си копие. Когато го видели, троянците изтръпнали от ужас. Страх
изпълнил и сърцето на Хектор. Двамата се погледнали страшно. Първи хвърлил копието си
Хектор, но не успял дори да пробие щита на Аякс. Тогава Теламонид метнал своето копие. То
пронизало Хекторовия щит, пробило бронята на героя и разкъсало хитона му. Той се спасил
от гибел, като отскочил настрани. Героите измъкнали копията си и отново се сблъскали.
Хектор пак ударил щита на Аякс, но върхът на копието му се подвил. Гъркът пробил още
веднъж щита на троянеца и го ранил леко във врата. Хектор не прекъснал боя, а грабнал
огромен камък и го запратил в щита на Аякс. Медната обвивка, която го покривала,
изтрещяла. Тогава Аякс отвърнал, като грабнал още по-голям камък и го метнал с огромна
сила. Щитът на Хектор се строшил и наранил героя по крака. Синът на Приам паднал на
земята, но бог Аполон бързо го вдигнал.
Двамата герои се хванали за мечовете и сигурно щели да се изпонасекат, ако не били
притичали глашатаите и не препречили помежду им жезлите си.
- Свършвайте боя, герои - извикали те. - Всички виждаме, че и двамата сте велики воини.
Зевс ви обича еднакво. Вече настъпва нощта и всички трябва да починем.
- Глашатаю - обърнал се към троянския глашатай Аякс, - това, което ти изрече, е длъжен да
го каже и Хектор. Нали той призова за двубой. Аз съм готов да прекратя борбата, ако той
пожелае.
Тогава Хектор му отговорил:
- О, славний Аяксе! Боговете са те дарили с огромен ръст, сила и разум. Ти си най-
великият сред гръцките герои. Днес ще приключим нашия двубой. След това можем още
веднъж да се срещнем на бойното поле. Но преди да си тръгнем, да се зачетем един друг с
дарове за спомен от двубоя. Нека воините на Троя и Гърция да си спомнят, че герои,
пламнали във вражда един срещу друг, са се били, но са се разделили помирени и като
приятели.
И Хектор свалил украсения си със сребро меч и го подал на Аякс. Аякс му дал като дар
скъпоценния си пурпурен колан. Така завършил двубоят между героите. Троянците се
зарадвали, че Хектор излязъл невредим от двубоя с могъщия Аякс, и тържествено го
придружили до Троя. Гърците също ликували, като видели какъв силен герой е Аякс
Теламонид. Дори цар Агамемнон устроил пир в негова чест. Поканил всички вождове и те
празнували чак до вечерта.
Когато тържеството приключило, старецът Нестор посъветвал събралите се вождове да
прекратят за един ден битката и да погребат загиналите герои, да построят стена с кули
около стана и корабите и да изкопаят пред нея дълбок ров, за да може гърците да бъдат
защитени. Всички се съгласили с него и се разотишли по шатрите.
На съвет се събрали и троянските вождове. Там Антенор посъветвал да върнат на гърците
хубавата Елена и откраднатите съкровища. Но Парис за нищо на света не се съгласявал да
върне Елена. Единственото, на което се съгласил, било да върнат съкровищата на Менелай,
като прибавят към тях и още дарове. Цар Приам също казал, че на сутринта трябва да
изпратят при гърците свой пратеник, който да им предаде предложението на Парис. Ако те
не се съгласели с това предложение, битката трябвало да продължи дотогава, докато боговете
не дадели окончателна победа на едната или другата страна. Троянците се съгласили с
предложеното от Приам. Когато настъпило утрото, те изпратили свой представител. Гърците
отхвърлили предложението на Парис. Единственото, на което се съгласили, било да
прекъснат за един ден битката, за да погребат убитите си воини.
Още преди изгрев-слънце троянците и гърците започнали да погребват загиналите си
воини. Привързали телата им към кладите и ги запалили. След това за един ден гърците
построили около лагера и корабите си висока стена с кули и пред нея изкопали дълбок ров.
Дори боговете олимпийци се удивили на тази работа. Единствено бог Посейдон им се
разгневил, че не принесли жертви на боговете, когато издигнали стената. Но Гръмовержеца
го успокоил. Посъветвал го да разруши стената и отново да покрие брега с морски пясък.
Като привършили работата, гърците започнали да стягат вечерята. През това време от
Лемнос пристигнали кораби с вино. Зарадвали се гърците. Бързо изкупили всичкото вино и в
лагера започнал пир. Но той не бил спокоен. С гръмотевици Зевс им предвещал много беди.
Много често страх обземал пируващите и те разплисквали виното от чашите си. Никой от
гърците не се осмелявал да пие, преди да извърши възлияние в чест на страшния Зевс. Най-
после пирът приключил и станът потънал в дълбок сън.

[12] По поемата на Омир "Илиада".

 Победа на троянците[13]
Рано на следващата сутрин богинята на зората Еос литнала в небето и изтокът пламнал в
алена светлина. Зевс Гръмовержеца събрал боговете на Олимп и им казал:
- Чуйте ме, безсмъртни богове! Никой от вас не бива да се осмелява да слиза от високия
Олимп в помощ на гърците или на троянците. Онзи, който не ме послуша, ще го захвърля в
най-дълбоката бездна на Тартар. Така ще разбере колко по-силен съм от безсмъртните
богове. Ако искате да изпитате силата ми, спуснете до земята златна верига, слезте долу и се
опитайте да ме смъкнете от Олимп. Аз ще хвана с една ръка тази верига и ще ви вдигна
всички вас заедно с цялата земя и моретата.
Боговете останали като втрещени от страховитата реч на Гръмовержеца. Единствено
богинята Атина му отвърнала:
- Велики Гръмовержецо, всички познаваме безкрайната ти сила, но всички ние скърбим за
гърците. Нима те са обречени на гибел?
- Дъще моя - отвърнал й Зевс, - аз нямам намерение да погубвам гърците.
Като казал това, той впрегнал в колесницата си златогривите коне, грабнал златния си
камшик и облечен в златните си одежди, се качил в нея. Царят на боговете и хората подкарал
конете и те се понесли като вятър между земята и небето към високата Ида. Там седнал на
най-високия й връх и се приготвил да гледа как гърците и гражданите на Троя се стягат за
предстоящата битка.
Двете войски излезли на полето и бързо се сблъскали. Така започнала отново ужасна
битка. Настъпило пладне. Зевс взел златни везни и претеглил жребия на гърците и
троянците. Жребият на троянците се вдигнал високо, като им предвещавал сигурен успех, а
на гърците паднал чак до земята. Това означавало гибел за мнозина от тях. Тогава Зевс
метнал бляскава мълния. Тя паднала сред гръцката войска и ужас обхванал всички воини.
Изплашени до смърт, те побягнали, бързайки да се скрият зад стените на своя стан.
Единствено Нестор останал сам насред полето. Един от конете му, който бил ранен от
стрела, изпратена от Парис, се изправил на задните си крака. Напразно старецът се мъчел да
отреже юздата му. Нестор забелязал как към него се приближава на бързата си колесница
Хектор. Диомед видял каква опасност заплашва стареца, и му се притекъл на помощ.
Извикал на помощ и Одисей, но царят на Итака не чул вика му. Тогава Диомед качил Нестор
при себе си и се понесъл срещу Хектор. Той хвърлил копието си срещу Приамовия син, но не
го улучил. То се забило в гърдите на Хекторовия кочияш и той умрял. Изведнъж конете
свърнали встрани. Героят Архептолем заел мястото на убития кочияш. Ако бягащите гърци
били видели подвига на Диомед, сигурно щели да спрат. Но точно тогава Зевс метнал пред
колесницата на героя ярка мълния. Тя изплашила буйните му коне и те се дръпнали назад.
Нестор започнал да убеждава Диомед да напусне бойното поле. Зевс не му предвещавал
победа. Макар че много искал да продължи сражението, Диомед послушал мъдрия старец и
обърнал назад конете към тълпата на бягащите гърци. Троянците се възползвали от това и
надавайки страшни викове, засипали гръцката войска с облаци от стрели. А Хектор не
пропуснал да се надсмее над бягащия Диомед. Той пък на три пъти искал да се върне обратно
и да се бие с троянците, но и трите пъти Зевс пращал пред конете му ярки мълнии. Тогава
Хектор разбрал, че със светкавиците си Гръмовержеца предвещава победа на троянците.
Затова насърчил своите воини и те продължили да преследват бягащите гърци. А той
заплашвал, че ще се промъкне в лагера им и ще изгори корабите. Като чула заплахите на
Хектор, Хера се ядосала много. Започнала да моли тя бог Посейдон да помогне на гърците,
но великият повелител на моретата й отказал.
А битката вече кипяла край самите стени на гръцкия стан. Тогава Хера внушила на
Агамемнон да вдъхне смелост на войските си. Царят на Микена се качил на кораба на
Одисей и с пламенна реч призовал храбрите воини да се защитават мъжествено. Той
помолил и Зевс да му прати помощ и да не позволява гърците да загинат от ръката на
троянците. Гръмовержеца най-после се смилил и им изпратил знамение. Над жертвеника на
Зевс закръжил орел и хвърлил в него елен, който държал с ноктите си. Щом видели
знамението, гърците се окопитили и отблъснали врага. Най-смел от всички в кървавата
битка бил цар Диомед. Той повалил мъртви много от троянските герои. Храбро се сражавали
и останалите гръцки смелчаци. Но особено много се отличил Тевкър - доведеният брат на
Аякс Теламонид. От точните му стрели намерили смъртта си много герои на Троя. Той убил
дори прекрасния син на Приам - Горгитион. Младият воин склонил мъртвата си глава,
покрита с шлем, така, както аленият цвят на мака се навежда под тежестта на росата. Братът
на Аякс убил и кочияша и най-добър приятел на Хектор - Архептолем. Тогава Приамовият
син кипнал от гняв и се хвърлил смело срещу Тевкър. Хвърлил по него огромен камък и го
ранил тежко в рамото близо до врата. Воинът паднал, стенейки силно. Хектор сигурно щял
да го доубие, ако не бил Аякс Теламонид, който го прикрил с огромния си щит и заповядал на
слугите си да отнесат ранения при корабите.
Тогава Зевс отново подбудил смелостта на троянците и те притиснали гърците до самите
кораби. Из бойните редици страховито се носел Хектор. Като видяла какво става на бойното
поле, Хера съжалила много гърците и помолила Атина да побърза и да им се притече на
помощ. Щерката на Зевс се съгласила. Надянала бойните си доспехи и двете с Хера се
понесли от високия Олимп върху бърза колесница. Гръмовержеца обаче видял от Ида
препускащите богини. Силно разгневен, изпратил вестителката на боговете Ирида да ги
спре. Богините се изплашили много от гнева на Гръмовержеца и натъжени се върнали
обратно на Олимп. Скоро след тях се завърнал и Зевс. На заплахите и на въпроса му, защо
богините са така натъжени, Хера отвърнала, че скърбят за гърците. Тогава царят на боговете
й отвърнал, че троянците ще побеждават дотогава, докато Агамемнон не се сдобри с Ахил и
не му изпрати богати дарове заради голямата обида, която му бил нанесъл.
Слънцето вече залязвало. Нощта бавно покривала със своя тъмен покров земята.
Кръвопролитната битка била прекратена. Хектор посъветвал троянските войски да не се
връщат в града, а да нощуват извън него. Те се разположили на полето, а старците и юношите
останали да пазят Троя. Синът на Приам предприел този ход, защото силно се надявал на
следващия ден да спечели окончателна победа над гърците и да ги прогони от Троада.
Троянците запалили много огньове на полето, които светели като звезди в тъмната нощ.

[13] По поемата на Омир "Илиада".

 Агамемнон прави опит да се сдобри с Ахил[14]
Натъжен от победата на троянците, Агамемнон изпратил глашатаите да съобщят, че свиква
съвета на вождовете. Когато те се събрали, царят на Микена започнал да им говори с тъжен
глас, че ще са наложи да бягат от Троада в Гърция. Очевидно така било угодно на Зевс. Тогава
Диомед станал и гневно му възразил. Казал му, че ако иска, може сам да напусне Троада, но
че другите вождове ще останат и ще се сражават, докато не превземат Троя. Нестор също не
съветвал гърците да бягат. Старецът казал на Агамемнон да устрои пир и на него да обсъдят
какво трябва да се прави. А за охраната на стана да постави страж.
Агамемнон изпълнил всичко, което му казал Нестор. Под командването на седем вождове
седемдесет юноши отишли да пазят гръцкия лагер. Останалите вождове влезли в шатрата на
Агамемнон. По време на пира Нестор започнал да съветва микенския владетел да се сдобри с
Ахил. Той го послушал. Съобщил пред всички, че е готов да иска прошка от сина на Тетида.
Обещал също, че щял да прати на Ахил големи дарове и да му върне Бризеида. А когато се
завърнели в Гърция, щял да му даде за жена една от дъщерите си и много богати градове като
зестра. Вождовете одобрили решението на Агамемнон. Решили да изпратят в шатрата на
Ахил Аякс Теламонид, Одисей и Феникс, а заедно с тях и глашатаите Еврибат и Годий. Ахил
много обичал и ценял тези герои. Преди да тръгнат, старецът Нестор им дал много заръки.
Пратениците на Агамемнон отишли при Ахил. Заварили го да възпява славата на героите,
акомпанирайки си на лира. До него седял приятелят му Патрокъл. Ахил много се зарадвал,
като видял, че героите му идват на гости. Посрещнал ги сърдечно и им устроил богат пир.
Когато се нахранили, Одисей се обърнал към сина на Пелей и започнал да го увещава да се
сдобри с Агамемнон. Разказал му как троянците, водени от Хектор, са притиснали гръцките
войски. Царят на Итака не забравил да изброи и даровете, които микенският владетел бил
обещал на Ахил. Не пропуснал също да припомни какви наставления му бил дал баща му
Пелей, когато го изпращал в похода - да избягва разприте. Въпреки това Ахил отказал да се
сдобри с Агамемнон, оставайки непреклонен. Не можел да забрави голямата обида, която му
бил нанесъл той. Ако Агамемнон му обещаел дарове, равни дори на всичките богатства на
египетската Тива, пак нямало да му прости. Натъжен за съдбата на гърците, Феникс
продължавал да уговаря Ахил. Заклевал го да не постъпва като Мелеагър по време на
сражението между куретите и етолийците. На това Ахил нищо не отвърнал. Тогава Аякс
Теламонид се обърнал към Одисей и му предложил по-бърже да напуснат шатрата и да
отидат да съобщят на вождовете отговора на Ахил. Преди да тръгнат, Аякс направил
последен опит да убеди сина на Пелей. Той си оставал обаче все така непреклонен.
Единствено казал, че ще се изправи срещу Хектор чак когато той подпали гръцките кораби и
се приближи към неговите кораби и шатра.
Героите си тръгнали мълчаливо. Единствено Феникс останал при Ахил. Когато Аякс и
Одисей се върнали при Агамемнон, вождовете изслушали в дълбоко мълчание отговора на
Ахил. След като приключил разказът на пратениците, героят Диомед посъветвал да оставят
на спокойствие Пелеевия син. С обещанието си за богати дарове царят на Микена само му
бил дал възможност да се възгордее още повече. Диомед предложил, след като се подкрепят с
вино и храна, всички да легнат да спят, за да могат на другия ден с нови сили да започнат
кървавата битка.

[14] По поемата на Омир "Илиада".

 Одисей и Диомед отиват на разузнаване. Конете на
Рез[15]
Целият стан на гърците потънал в дълбок сън. Единствено Агамемнон останал буден.
Ронел тежки въздишки и се вълнувал от много печални мисли. Като гледал пламъците на
огньовете, запалени около стана на троянците, царят на Микена се удивил. Там се носели
звуци на лира и се чували весели гласове. А щом погледнел в гръцкия стан, от мъка започвал
да си скубе косите и болка свивала сърцето му. Най-после Атреевият син станал. Облякъл се
и преметнал върху раменете си лъвска кожа. Грабнал копието си и тръгнал да търси Нестор,
за да се посъветва с царя на Пилос как да предпази от гибел гърците. По пътя за Нестор
срещнал и Менелай. Той също не можел да заспи от вълнение. Мислел за страшната съдба на
онези, които били пристигнали заради него край стените на Троя. Двамата братя решили да
съберат вождовете на съвет. Менелай тръгнал да ги търси, а Агамемнон се отправил към
Нестор. Чувайки стъпките на приближаващия се микенски цар, когото не познал в
тъмнината, Нестор поискал от него да се представи и да не се приближава до шатрата му.
Агамемнон се представил и се приближил. Разказал му какво го мъчело и че не можел да
заспи. Затова бил дошъл да потърси от него съвет. Щом чул това, Нестор веднага станал и
заедно с него тръгнал да събират останалите герои. Повикали Одисей, а след него и Диомед.
Той спял положил глава върху щита, а копието му било забито до него в земята. Като
обходили героите, отишли при стражата. Заварили я будна. Стражите седели, вперили очи в
тъмнината и ослушвайки се дали не идват троянците. Вождовете преминали през рова и
седнали на поляната пред лагера. Най-напред Нестор предложил да изпратят разузнавачи в
троянския стан, за да разберат какво са намислили там - дали отново ще нападнат гърците,
или ще се върнат в града. Определили за това опасно дело Диомед, а заедно с него да тръгне
и още един герой. Мнозина пожелали да отидат, но Агамемнон наредил на Диомед сам да си
избере другар. Героят избрал любимеца на Атина Палада - Одисей. Силно вярвал, че заедно с
него, хитрия и ловък воин, ще се върнат невредими дори и от огъня. И тъй като Диомед и
Одисей били дошли на съвета невъоръжени, останалите вождове им дали своите оръжия.

[15] По поемата на Омир "Илиада".

Одисей и Диомед пленяват троянски съгледвач
 Троянците от своя страна също решили да разузнаят дали врагът им охранява добре стана
си. За свой съгледвач изпратили Долон - син на Евмед. Той сам пожелал да отиде на
опасното разузнаване. Бил известен с бързия си бяг. Долон решил да се добере тайно до
гръцките кораби и да чуе какво си говорят на съвета вождовете. Въоръжил се, преметнал
вълча кожа и тръгнал към гръцкия стан. Скоро обаче го забелязали Диомед и Одисей.
Залегнали тихо на земята, те го пропуснали да мине покрай тях. След това като две кучета,
които преследват заек или сърна, се втурнали след него.
- Стой!- извикал Диомед. - Инак ще те настигне копието ми и няма да избегнеш смъртта.
Гръцкият герой метнал копието си така, че то да прелети над рамото на троянеца.
Изплашен и пребледнял от ужас, Долон спрял. Одисей и Диомед го хванали. Той започнал да
ги моли за пощада. Героите го заразпитвали защо е дошъл в гръцкия стан, кой го е изпратил,
какво е разположението на троянците и на съюзниците им. Като се надявал, че ще го
пощадят, Долон им разказал всичко. Показал им и къде се намират наскоро пристигналите
тракийци. Водел ги цар Рез, притежател на чудни коне и златни доспехи. След като узнали
всичко това от Долон, гръцките герои не го пощадили. Свалили от него вълчата кожа и взели
оръжието му. Одисей скрил всичко така, че да могат на връщане да го вземат, и двамата
поели към лагера на тракийците.
Тихо се прокраднали чак дотам, където сред воините си и до чудните си коне лежал цар
Рез. Като лъв, нападнал беззащитно стадо кози и овце, се нахвърлил Диомед върху
тракийците. Убил дванайсет от тях, както и самия им владетел. Одисей отвързал конете на
Рез и ги извел от лагера. Когато обаче Диомед поискал да изкара от там и златната
колесница на царя и да вземе златните му доспехи, пред него се появила богинята Атина
Палада и му казала:
- Сине Тидеев, помисли ли за връщането в стана на гърците? Време е вече да тръгвате
натам. Май ще трябва да бягаш, ако някой от боговете, които са враждебни към теб, събуди
спящите троянци.
Диомед послушал съвета на богинята. Скочил върху единия от конете на Рез, а Одисей - на
другия. Двамата бързо се понесли към гръцкия стан.
Но бог Аполон видял как Атина Палада помогнала на гръцките герои, и се понесъл към
лагера на троянците. Там разбудил героя Хипокоонт - роднина на тракийския цар. Скочил
Хипокоонт от ложето си. Видял, че мястото, където били конете на Рез, е празно. Тогава
започнал силно да вика името на царя. Никой не му отвърнал. В лагера на троянците се
вдигнала тревога. Стълпилите се с ужас видели какво били сторили Диомед и Одисей.
Двамата взели скритото Долоново оръжие и се върнали в своя стан. Там ги очаквали
останалите вождове. Одисей разказал как са заловили Долон, как Диомед убил цар Рез и
дванайсет известни тракийски воини и как се сдобили с чудните коне. Като разбрали за
подвига им, всички в лагера ликували и славели смелите герои. Конете на Рез били
привързани до шатрата на Диомед, а Одисей отнесъл на своя кораб оръжието на Долон.
 Битка край гръцкия стан[16]
Едва изтокът бил озарен от първите лъчи на настъпващото утро, и Зевс изпратил в лагера
на гърците богинята Ерида (Раздор). Тя се качила на огромния кораб на царя на Итака и
извикала високо и страшно. По този начин вдъхнала на воините неудържима жажда за битка.
Облечен в пищни доспехи и поклащайки грамадното си копие, цар Агамемнон също
подбуждал към сражение гръцките герои. И те пеша се втурнали в битката. Храбро се
сражавали с тях троянците, но Хектор надминал всички със своите подвизи. Като разярена
глутница вълци се носели по бойното поле воините. А богинята Раздор гледала кървавото
сражение и се забавлявала. Оплаквайки се, че Зевс помага на троянците, боговете се
оттеглили в своите чертози на светлия Олимп. Царят на боговете и хората пък радостно
наблюдавал боя. Най-свиреп бил цар Агамемнон. С тежкото си копие той поразил много
герои. Убил двама от Приамовите синове - Ис и Антиф. Те се биели заедно в една колесница.
Троянците не помогнали на Приамидите и те загинали. Микенският цар убил също двамата
синове на Антимах, които напразно го молели за милост. Така си отмъстил на баща им,
който, подкупен от Парис, съветвал да убият Менелай, когато пристигнал в Троя като
пратеник. След като ги убил, Агамемнон се спуснал към мястото, където кипяла най-
ожесточената битка. Както огънят изпепелява гората и в огнената буря падат повалени
дърветата, така и Атреевият син покосявал един след друг троянските герои. По бойното
поле се носели с грохот колесниците им. Троянците се стреснали и побягнали назад. Спрели
се пред Скейските порти.
Когато съзрял бягащите троянци, Гръмовержеца Зевс заповядал на богинята Ирида да се
понесе към Хектор и да му извести да влезе в боя, когато види ранен Агамемнон.
Гръмовержеца щял да му даде велика сила и той щял да притисне гърците чак до самите им
кораби. Ирида бързо изпълнила заповедта му. Тогава Хектор скочил в колесницата си и
въодушевил троянците. А микенският цар продължавал да поваля един след друг враговете.
Убил и сина на Антенор - Ифидамант. А по-големият брат на Ифидамант - Коонт, искал да
отмъсти за смъртта му и ранил с копието си Агамемнон в ръката, някъде около лакътя.
Тогава владетелят на Микена с един удар на меча си му отсякъл главата. Така и по-големият
син на Антенор паднал мъртъв до трупа на брат си. Но Агамемнон не можел да продължава
повече да се сражава. Раната му се разлютила и той напуснал с колесницата си бойното поле.
Със силен глас Хектор започнал да насърчава воините си и сам се хвърлил в сражението.
Много герои повалил той. Истинска гибел заплашвала гърците. Тогава Одисей призовал на
помощ Диомед и двамата герои мощно отбили атаката на троянците. Когато видял
приближаващия се Хектор, Диомед хвърлил срещу него своето копие и го ударил по шлема.
Бог Аполон обаче не позволил копието да пробие шлема и така спасил от сигурна гибел
Приамовия син. От силния удар той паднал в безсъзнание на земята. И докато Диомед вървял
през редиците от воини, за да вземе копието си, Хектор се съвзел. Скочил в колесницата си и
така избегнал смъртта. Страшен гняв избухнал у Диомед - отново не могъл да убие брата на
Парис. Метнал копието си и убил още един от троянските герои. И точно когато се бил
надвесил да вземе доспехите на мъртвия, Парис го видял и го ранил със стрела. Троянският
герой тържествувал. Под прикритието на щита на Одисей Диомед извадил стрелата от раната
си. Той не можел обаче да продължи повече да се сражава и напуснал бойното поле.
През това време троянците обкръжили Одисей. Царят на Итака ги отблъсквал с копието
си. Много от тях намерили смъртта си от оръжието му. Пробол и брата на цар Сок - Хароп.
За да му отмъсти, царят ударил с копието си щита на Одисей. Той се пробил и гръцкият
герой бил ранен в бедрото. Макар и ранен, Одисей се нахвърлил срещу Сок и го принудил да
бяга. Докато Сок бягал, гръцкият герой го пробол с копието си в гърба и след като извадил
копието, от раната бликнала кръв. Щом видели, че Одисей е ранен, троянците се нахвърлили
върху него. Тогава царят на Итака започнал силно да вика за помощ. Първи се притекъл
героят Аякс Теламонид. Той го прикрил с огромния си като бойна кула щит. Менелай пък го
извел на колесницата си от мястото, където сражението било най-яростно. Аякс се впуснал в
битката и убил много троянци с копието си. През това време Парис ранил със стрела героя
Махаон в дясното рамо. По молба на Идоменей Нестор откарал ранения в гръцкия стан. А
Хекторовият кочияш Кебрион, щом видял как Аякс притиска троянската войска, веднага му
казал. Понесъл се смелият Приамов син, а Зевс успял да внуши страх у Аякс. Като защитавал
гърба си с огромния щит, той започнал да се оттегля. Отстъпвал като лъв, който яростни
кучета и смели овчари храбро отпъждат от стадото.
Отстъпвал бавно Аякс. От време на време се спирал и като се прикривал с щита си,
задържал притискащите го троянци. Щом го видял да отстъпва, героят Еврипил побързал да
му помогне. Но и той бил ранен със стрела от Парис. Наложило се да напусне бойното поле.
Гърците побързали да се притекат на помощ на Аякс, който с тяхна помощ напуснал
невредим сражението.
А от кърмата на кораба си Ахил наблюдавал битката. Като видял, че Нестор докарал ранен
герой, той извикал своя приятел Патрокъл. Помолил го да отиде при Нестор и да узнае дали
не е ранен Махаон. Ахиловият приятел бързо отишъл в шатрата на Нестор. Наистина там
Патрокъл видял ранения Махаон, на когото приготвяли питие. Когато забелязал Патрокъл
царят на Пилос го поканил да седне при тях, но той отказал. Нестор разказал на Патрокъл
как троянците притискат гърците. Той го посъветвал да убеди Ахил да позволи на него,
Патрокъл, да се въоръжи с Ахиловите доспехи и да поведе мирмидонците в бой. Тогава може
би троянците щели да сметнат Патрокъл за Ахил и да прекратят боя, а гърците щели да могат
да си отдъхнат от тежките сражения. Патрокъл приел съвета и тръгнал обратно към Ахил с
твърдото намерение да склони приятеля си да му позволи да влезе в боя. По пътя срещнал
ранения Еврипил, от чието бедро стърчала стрела. Героят страдал от силна болка, а от раната
му струяла кръв. Патрокъл го съжалил и му помогнал да стигне до кораба си. Там извадил
стрелата от раната и я посипал с билки. Еврипил също му разказал, че троянците притискат
гърците.
Битката кипяла както преди. Стената и ровът вече не служели за защита на гърците. И
въпреки това троянците не можели лесно да преминат през защитния ров и да превземат
стената, зад която се били укрили гърците. Дори Хектор, който искал да премине през рова с
колесницата си, не успял. Конете му не искали да го прескочат, а свили встрани. Тогава по
съвет на героя Полидамант троянците се разделили на пет големи отряда и под
предводителството на своите вождове се хвърлили в атака. Вождовете се биели пеша, защото
били оставили колесниците си при рова. Единствено героят Азий не бил изоставил
колесницата си. Искал, преследвайки гърците, да се промъкне с отряда си в стана им и там
направо да нападне корабите им. Но двама герои - лапитите Полипет и Леонтей, спрели
Азий пред стените на лагера. Като два могъщи дъба стояли те пред портите. Лапитите се
сражавали геройски с врага. От стените летели градушка от камъни и облаци от стрели.
Полипет и Леонтей успели да отблъснат Азий, като избили много троянски герои. Към
портите се приближил нов отряд, който бил предвождан от Хектор и Полидамант. И точно
тогава Зевс изпратил велико знамение. Над отряда на троянците изведнъж се появил орел,
който държал в ноктите си змия. Извивайки се, тя ухапала птицата по гърдите. Орелът
изкрещял силно, пуснал я сред троянския отряд и бързо се скрил от очите им. Като видял
знамението, Полидамант започнал да съветва Хектор да прекрати боя и да не се опитват да
превземат гръцкия стан. Но Приамовият син не послушал приятеля си и продължил с отряда
си към стената.
Тогава Гръмовержеца вдигнал страшна буря. Кълба от прах се понесли към корабите на
гърците. Въпреки силната буря те храбро защитавали вала. Троянците къртели зъберите и
разклащали гредите, с които били укрепени кулите, за да ги сринат. Гърците посрещали с
камъни, стрели и копия настъпващите към тях врагове. Двамата Аяксовци не спирали да
въодушевяват останалите воини храбро да се сражават. Като се прикривал зад щита си и с две
копия в ръце, към портите пристъпил могъщият Сарпедон. Той призовал на помощ
ликийския герой Главк. Менестей защитавал портите на стана. Той изпратил да извикат на
помощ Аяксовците. Притекли се Аякс Теламонид, брат му Тевкър и Пандион. Със силен удар
с огромен камък Аякс съборил героя Епикъл, който се опитвал да се изкачи на стената. А
Тевкър ранил със стрела в главата Главк. Въпреки това Сарпедон не отстъпвал. Дори успял
да разруши част от стената, но от там веднага го отблъснали Аякс и Тевкър. Тогава той
въодушевил своите ликийци. Те още веднъж се хвърлили към стената. Не могли да я овладеят,
но и гърците не успели да ги прогонят. Първи в стана успял да нахлуе могъщият Хектор.
Грабнал той огромен камък и с него треснал портите. Не издържали на силния удар нито
вратите, нито здравото резе и с гръм и трясък станали на парчета. Хектор се хвърлил през тях
и нахлул в стана. В очите му горял гневен огън. След него се втурнали и троянците. Стената
била превзета с щурм. Гърците се обърнали в бягство към своите кораби, а в лагера
настъпила паника.

[16] По поемата на Омир "Илиада".

 Боят при корабите[17]
Закипяла битка и край самите кораби. И тъй като бил сигурен, че нито един от боговете
няма да се намеси в сражението, Зевс спрял да наблюдава битката. Като видял това, бог
Посейдон, който наблюдавал боя от планините на Тракия, бързо слязъл от там и се запътил
към своя дворец. Планините се тресели под нозете на гневно стъпващия бог. Щом
пристигнал, Посейдон впрегнал в колесницата морските си коне и се понесъл по морските
вълни към Троя. Те летели като вятър, без да докосват вълните. Скоро докарали бога до Троя.
Посейдон оставил колесницата и конете в огромна пещера, като спънал краката им със
златни вериги. После приел образа на Калхас. Явил се пред двамата Аяксовци и ги
въодушевил за битка. Допрял до телата им жезъла си и им влял нови и мощни сили. Тогава
двамата герои разбрали, че с тях под образа на Калхас говори самият бог. Още по-смело се
хвърлили те в битката. Посейдон преминал из гръцките редици, подбуждайки всички да се
сражават храбро. Воинските редици се събрали около Аяксовците. Щит до щит, шлем до
шлем, с насочени копия гърците зачакали настъпващите троянци, сред които бил и Хектор.
С насочено копие и щит се носел той срещу гърците. Спрял се пред плътните воински
редици и започнал да въодушевява троянците да разкъсат гръцкия строй. Завързала се
упорита битка. Много гърци загинали в сражението. Сред тях бил и внукът на Посейдон
Амфибах. Загубата му разгневила бога на моретата. Той въодушевил цар Идоменей да
отмъсти за смъртта на внука му. Тогава Идоменей облякъл блестящите си доспехи и като
ослепителна Зевсова светкавица се хвърлил в боя. Срещнал Мерион, който отивал да вземе
ново копие, защото бил счупил своето от щита на Приамовия син Дейфоб. Идоменей му дал
копие и двамата герои минали на левия фланг на гръцката войска.
Като видели приближаващия се Идоменей, троянците се хвърлили към него. Устремил се
той към тях и ги обърнал в бягство. Дейфоб видял как царят отблъснал войските му, и
извикал на помощ Еней. Двамата нападнали Идоменей. Повикали още Парис и Агенор.
Около Идоменей започнала страшна сеч и много гръцки герои се притекли на помощ на
храбрия цар. От силните удари загърмели медните им доспехи.
Там, където двамата Аяксовци бранели корабите, напирал Хектор. Застанали един до друг,
те упорито се биели. Много воини се сражавали около тях. Зад тях локрийците, въоръжени с
лъкове и прашки, пращали гъсти облаци от стрели срещу напиращите врагове. Още миг - и
троянците щели да се огънат. Тогава героят Полидамант посъветвал Хектор да извика на
помощ най-храбрите герои и да решат дали да се нахвърлят срещу гръцките кораби, или да
отстъпят. Когато тръгнал да събира героите, Хектор не открил много от тях. Едни вече
лежали мъртви край корабите. Други били напуснали бойното поле, защото страдали от
тежките си рани. Единствено Парис удържал натиска на гърците. Хектор се обърнал с упрек
към брат си, но той бил несправедлив. Парис нямал вина, че много от героите били ранени, а
още повече - убити. Парис призовал Хектор да поведе войските в битката. Макар троянците
да връхлитали като буря, натискът им не стреснал гърците. Когато съзрял Хектор, Аякс
Теламонид го повикал да се приближи до гръцките редици. Тогава над Аякс се появил виещ
се орел и гърците радостно се развикали при вида на това знамение. Но троянците, водени
от Хектор, със страшен вик ги нападнали. Гърците им отвърнали със същото. Така бойният
вик на двете войски стигнал чак до небето.
Този вик на войската чул мъдрият Нестор, който седял в шатрата си с Махаон. Грабнал той
щита и копието си и излязъл от палатката. Тръгнал старецът към цар Агамемнон. Срещнал го
заедно с Диомед и Одисей. Те вървели ранени и се подпирали на копията си. Искали да
погледат битката. Сърцата им се свивали от мъка - виждали, че боят вече се води край
корабите. Вождовете скърбели също че стената, която гърците били издигнали да се бранят,
била разрушена. Не знаели как да помогнат на войските, какво да направят за спасяването
им от гибел. Агамемнон дори бил готов да заповяда корабите да се спуснат във водата.
Одисей го възпрял. Опасявал се, че тогава гърците повече ще мислят за бягство, отколкото за
битката. А Диомед го посъветвал да облече доспехите си. Да се появи пред войските, за да
повдигне духа им, но да не взема участие в битката, за да не бъде отново ранен.
Когато видяла неуспеха на гърците, богинята Хера решила да им помогне с хитрост.
Намислила била да приспи Зевс и през това време да даде победа на гърците. Бързо полетяла
богинята към Лемнос. Там открила бога на съня Хипнос. Хера дълго го увещавала да приспи
Гръмовержеца, но Хипнос й отказвал. Страхувал се от Зевсовия гняв. Най-после тя успяла да
го убеди и двамата се понесли към върха на Ида. Там Хипнос приел образа на сладкогласна
птица и се скрил зад една грамадна ела. С песните си приспал дълбоко Зевс. След това се
понесъл от високата Ида при Посейдон и му казал, че Гръмовержеца спи.
Зарадвал се Посейдон и още повече въодушевил за битка гърците. Агамемнон, Диомед и
Одисей забравили за раните си и строили в редици гръцките войски. Под предводителството
на Посейдон армията се хвърлили срещу троянците. Морето закипяло, вълните с шум
достигали чак до самите кораби и шатрите на гърците. Като морски талази настъпвали
воините срещу троянците. Отново се разразила ужасяваща битка. Хектор хвърлил копието си
по Аякс, но не го ранил. Тогава Аякс грабнал огромен камък, с който нанесъл тежък удар
върху гърдите на Хектор. И както пада дъб, поразен от мълния на Зевс, така и синът на
Приам се строполил. Копието паднало от ръцете му, а огромният щит го притиснал към
земята. Гърците се хвърлили към него, но троянците го защитили с телата си и го изнесли от
бойното поле. Положили те изгубилия съзнание Хектор на брега на река Ксант и напръскали
лицето му с вода. Героят въздъхнал и отворил очи. Надигнал се, но от устата му бликнала
кръв. Отново паднал възнак и загубил съзнание. Щом видели, че Аякс е наранил тежко с
камък Хектор, гърците отново се хвърлили срещу троянците. Завързала се още по-люта
битка. Много герои от гърците и от троянците намерили смъртта си в нея. Троянците се
обърнали в бягство. Спрели чак зад насипа, който ограждал стана на гърците.
В това време на върха на Ида Зевс се събудил. Видял бягащите троянци и преследващите ги
под предводителството на Посейдон гърци и се разгневил страшно. Започнал да укорява
Хера, като я заплашвал, че ще я върже със златни вериги и ще я увеси между земята и небето.
Обвинявал я, че е накарала Посейдон да помогне на гърците. Но с тежка клетва Хера успяла
да убеди мъжа си, че не по неин съвет богът на моретата помага на гърците.
С бързината на мисълта богинята се понесла към Олимп. Там на пира на боговете
започнала да ги убеждава да не се противят на Зевс. Тя съобщила на бога на войната Арес, че
синът му Аскалаф е загинал от ръката на Дейфоб. Разридал се Арес. Страховит скочил той и
надянал доспехите си. Бил готов да се понесе към бойното поле, за да отмъсти за смъртта на
сина си. Но богинята Атина го възпряла. Припомнила му волята на великия Зевс. Хера
извикала бог Аполон и вестителката Ирида и им казала, че Зевс им е заповядал да отидат
при него на върха на Ида.
Когато те се появили там, Гръмовержеца заповядал на Ирида да отлети при Посейдон и да
му предаде неговата заповед да напусне битката. За миг богинята се явила пред бога на
моретата и му предала нареждането на Зевс. Но Посейдон не искал да се подчини на волята
на брат си. Казал, че двамата имат равна сила на властта и че Зевс може да заповядва само на
своите синове и дъщери, но не и на него. В края на краищата обаче се подчинил на
Гръмовержеца. Отдалечил се от бойното поле, заплашвайки, че ако Зевс продължава да щади
Троя, между тях ще избухне вечна вражда.
А на Аполон Зевс заповядал да вземе неговата егида и с нея да заплаши гърците, както и да
възстанови силите на Хектор. Когато Аполон като ястреб се спуснал на земята, Хектор вече
започвал да идва на себе си.
- Стани, Хекторе! - казал му Аполон. - Аз съм бог Аполон и Зевс ме изпраща да ти
помогна. Иди при войската и й заповядай да нападне гърците. Аз сам ще тръгна пред
троянците.
Аполон вдъхнал могъща сила в гърдите на Хектор и той станал и тръгнал към своята
армия. Зарадвали се воините му, като го видели невредим. А гърците с изненада зърнали
Приамовия син отново в редиците на враговете си. Троянците се окопитили след бягството и
отново започнали да притискат гърците. Все по-кръвопролитен и по-кръвопролитен ставал
боят. Гърците храбро отблъсквали натиска на троянците. Това било само докато бог Аполон
не разтърсил егидата на Зевс. Тогава гърците трепнали, а ужас сковал сърцата им. Забравили
те за храбростта и се обърнали в бягство. Троянците тръгнали да ги преследват. Аполон
изглаждал пътя им, като засипал рова пред стената на разстояние хвърлено копие. Гърците
спрели чак при корабите. Започнали да се молят на боговете за спасение. Старецът Нестор
помолил Зевс:
- Зевсе, спомни си за жертвите, които ти принасяха гърците! Молеха те да им пратиш
щастливо завръщане в родината! Отклони гибелта от тях, о, олимпиецо! Не давай на
троянците окончателната победа!
Когато чул молбата на Нестор, Зевс треснал с гръмотевица от небесните висини.
Троянците приели този гръм за благоприятно знамение и се нахвърлили срещу гърците.
Битката закипяла досами корабите. Аякс ги защитавал упорито, като се сражавал храбро.
Редом до него стоял брат му Тевкър и поразявал героите на Троя с точните си стрели. Когато
той решил да прониже и Хектор, Зевс защитил сина на Приам. Тевкър изтървал лъка,
тетивата се скъсала и стрелите се разсипали. С ужас той разбрал волята на боговете. Тогава
Аякс посъветвал брат си да остави лъка и да продължи да се сражава с копие.
А битката ставала все по-яростна и по-яростна. Около корабите кръвта се леела като
поток. Сякаш с медна стена гърците ги били оградили с щитовете си. Макар храбрите гръцки
герои да били извършили много подвизи, троянците продължавали да ги притискат все по-
силно. Сякаш се сражавало войнство с пресни сили, което току-що било започнало битката.
С помощта на грамаден прът в ръце Аякс се прехвърлял от кораб на кораб и отблъсквал
троянците. С викове поощрявал героите за нови битки. А Хектор поразявал гърците като
орел, биещ се с прелетни птици. Хванал се с ръка за кърмата на кораба на Протесилай, той
поискал от троянците факла, за да го подпали. Не могъл да издържи на натиска и най-
могъщият Аякс Теламонид. С последни сили отблъсквал той с копието си врага. Троянците
го обсипвали с дъжд от стрели. Изтръпнала лявата му ръка под тежестта на щита. Героят
дишал тежко. По цялото му тяло се стичали ручеи пот. Той започнал да отстъпва. Като се
хвърлил напред, Хектор избил копието от ръката му. Тогава Теламонид разбрал, че волята на
Зевс е да пламнат гръцките кораби. И наистина, троянците подпалили кораба на Протесилай
и той избухнал в пламъци. Но точно когато изглеждало, че е настъпил краят за всички гърци,
пристигнала помощ. И то от там, откъдето не се надявали да я получат.
[17] По поемата на Омир "Илиада".
 Подвизите и смъртта на Патрокъл[18]
Когато троянците нахлули в гръцкия стан, Патрокъл бил при ранения Еврипил. Обхванат
от ужас, той скочил. Извикал силно и забързал към шатрата на Ахил. Проливайки горчиви
сълзи, Патрокъл влязъл при приятеля си. Ахил го попитал:
- Защо плачеш, Патрокле, като момиченце, което тича подир смъртта и я моли да го вземе
на ръце? Да не би да си получил лоши вести от Фтия? Или плачеш, че гърците загиват край
своите кораби? Сподели с мен мъката си, не крий нищо.
- О, сине Пелеев! - отвърнал Патрокъл. - Велика скръб застигна гърците. Най-храбрите от
тях са ранени. Нима няма да им помогнеш? Ако ти не искаш, пусни ме мен с твоите
мирмидонци. Дай ми твоите доспехи. Може да ме вземат за теб и троянците да прекратят
битката. С пресни сили ще ги отблъснем от корабите.
Така Патрокъл молел Ахил. Не предполагал, че сам си проси смъртта.
Ахил виждал в какво трудно положение са гърците. Чувал как се разнасял само гласът на
Хектор. Значи в битката не участвал нито един велик герой на Гърция. А Ахил не желаел
гибелта на гърците. Той се съгласил да даде на Патрокъл снаряжението си. Разрешил му да
влезе в бой с троянците, но само ако опасността е вече пред неговите кораби. Тогава
приятелят му щял да притисне троянците и нямало да им позволи да ги подпалят. Но Ахил
му забранил да води мирмидонците пред стените на Троя. Страхувал се любимият му
приятел да не загине.
Така разговаряли двамата. Изведнъж Ахил видял как един от неговите кораби пламнал,
запален от Хектор. В гнева си той се развикал:
- Побързай, Патрокле! Виждам как пламъците бушуват и на нашите кораби! Бързо се
въоръжавай! А аз самият ще строя мирмидонците за бой!
Патрокъл бързо облякъл Ахиловите доспехи. Не взел само копието му. То било толкова
тежко, че с него можел да се сражава единствено Ахил. Кочияшът Автомедонт впрегнал в
колесницата буйните коне. Ахил строил своите мирмидонци. Като хищни вълци, готови да се
нахвърлят върху елен, те жадували да се впуснат в битката. Пелеевият син вдъхновил
храбрите си воини за бойни подвизи. Заповядал им да се сражават смело. Така цар
Агамемнон щял да разбере колко необмислено е постъпил, като е обидил най-славния сред
гръцките герои. Със силен вик, който се понесъл над бойното поле, се хвърлили в боя
мирмидонците. Когато видели Патрокъл с доспехите на Ахил, троянците помислили, че
синът на Пелей е забравил за враждата си с Агамемнон и бърза да помогне на гърците.
Тогава всеки троянец започнал да мисли за бягство. Патрокъл се хвърлил в центъра на
сражението. Поразявал с копието си всички врагове, които се биели около кораба на
Протезилай. Изплашените троянци започнали да отстъпват.
Но те не напуснали веднага гръцкия стан. Отначало се оттеглили само от корабите.
Гърците преследвали бягащите и убили много от тях. Троянците не могли да се задържат в
гръцкия лагер. Върху тях като свирепи вълци се нахвърляли гръцките герои. Мнозина
загинали, когато скачали в панически бяг през рова, търсейки спасение в полето. Могъщият
и смел Аякс Теламонид горял от желание да срази Хектор. Макар да виждал как победата се
изплъзва от ръцете на троянците, Приамовият син не отстъпвал. С всички сили се стараел да
задържи настъпващите гърци, които безмилостно преследвали воините му. Най-после
Хектор бил принуден да отстъпи. Бързите му коне го пренесли през рова в полето.
Като възпламенявал гърците да преследват бягащия враг, Патрокъл бързо погнал конете си
към рова. Теглейки колесницата, безсмъртните коне на Пелей го прескочили и се понесли из
полето. Дълго Патрокъл търсил Хектор. Но той се бил спасил благодарение на бързия си
впряг. Бягащите в паника троянски тълпи вдигнали над полето огромни облаци прах.
Воините бързали да се скрият зад високите стени на Троя. Патрокъл им отрязал пътя и ги
подгонил обратно към корабите. С тежкото си копие погубил много от тях. Сарпедон видял
колко много герои загинали от ръката на Ахиловия другар, и призовал своите ликийци да
спрат да бягат. Той изгарял от желание да се бие с Патрокъл. Скочил бързо от колесницата си
и зачакал гръцкия герой. Приятелят на Ахил също слязъл от бойната колесница. Двамата се
хвърлили един срещу друг. Приличали на два сокола, които с писък се бият върху висока и
стръмна скала за плячка. Зевс видял този двубой и му дожаляло за Сарпедон. Гръмовержеца
искал да спаси своя син. Но Хера чула жалбите му и го посъветвала да не предприема нищо.
Напомнила му, че синовете на много богове се бият край Троя. Мнозина от тях вече били
загинали. Ако Зевс спасял Сарпедон, останалите богове също щели да пожелаят да спасят
децата си. Зевс бил длъжен да допусне Сарпедон да загине от ръката на Патрокъл, ако така
била решила съдбата. Олимпийският цар се вслушал в съвета на жена си. Изпратил кървава
роса, която покрила троянските полета. По този начин отдавал почит към сина си, който
трябвало да загине от ръката на Патрокъл.
Приятелят на Ахил първи метнал копието си и убил верния слуга на Сарпедон. След него
хвърлил копието си и Сарпедон, но не улучил Патрокъл. То прелетяло покрай него и убило
единия от конете, впрегнати в колесницата на приятеля на Ахил. Двамата герои се сблъскали
и втори път. Отново Зевсовият син не улучил. Тогава Патрокъл го пронизал право в гърдите.
Паднал на земята ликийският цар, както се гътва отсечен до корена дъб. Силно извикал
умиращият герой на приятеля си Главк:
- Приятелю Главк! Накарай ликийците да се бият храбро за своя цар Сарпедон и ти сам се
бий заради мен! За теб ще бъде вечен позор, ако позволиш на гърците да ми свалят
доспехите.
От гърдите на царя се изтръгнал предсмъртен стон и бог Танатос затворил очите му.
Когато чул гласа на приятеля си, дълбока скръб завладяла Главк. Терзаел се от мисълта, че с
нищо не може да му помогне. Самият той страдал от своите рани. Тогава призовал бог
Аполон и го помолил да излекува раната му. Щом чул молбата на Главк, богът го изцелил.
Тогава Главк извикал ликийците и героите на Троя, сред които били Еней, Агенор,
Полидамант и блестящият с шлема си Хектор, за да защитят тялото на Сарпедон. Бързо се
събрали героите и побързали на помощ на Главк. Патрокъл също събрал гръцките герои.
Първи дошли Аяксовците. Около тялото на ликийския цар закипяла кървава битка. За да
бъде по-ужасен боят, Зевс разпрострял тъмнина над загиналия си син.
Оръжията вдигали страшен грохот. Трупът на Сарпедон лежал покрит с прах и кръв и
целият бил обсипан със стрели. Зевс не вдигал очи от бойното поле. Мислел дали да погуби
Патрокъл край тялото на сина си, или да му даде възможност да извърши още велики
подвизи и да прогони троянците до градските стени. Най-накрая Гръмовержеца решил да
пожали живота на Ахиловия приятел. Той изпратил страх на Хектор, който първи се обърнал
в бягство. Последвали го и останалите воини. Гърците свалили доспехите от мъртвия
Сарпедон. Патрокъл им заповядал да ги отнесат на корабите. Чак тогава Зевс повикал бог
Аполон и му наредил да вземе тялото на Сарпедон, за да го измие от праха и кръвта, да го
намаже с благовонно масло и да го облече в разкошни дрехи. След това братята Сън и Смърт
трябвало да отнесат Сарпедоновото тяло в Ликия. Там неговите братя и приятели щели да
погребат владетеля с велики почести. Аполон изпълнил заповедта на Зевс.
В това време Патрокъл преследвал троянците към градските стени. Той се носел към
своята гибел. Много герои бил вече убил. И сигурно би превзел Троя, ако бог Аполон,
изпълнявайки заповедта на Зевс, не застанал на високата кула на Троя. Три пъти се опитвал
Патрокъл да изкачи стената и три пъти Аполон го отблъсквал. Когато за четвърти път той
отново се хвърлил към крепостната стена, богът му извикал страховито:
- Храбри Патрокле, отстъпи от стената! Не на теб, а на Ахил е съдено да разруши великата
Троя.
Ахиловият приятел отстъпил. Не се осмелявал да гневи поразяващия надалеч със своите
златни стрели бог Аполон.
А Хектор спрял в своя бяг конете си чак при Скейските порти. Колебаел се дали да
нападне Патрокъл, или да заповяда на всички да се скрият зад крепостните стени на града.
Тогава пред него се появил Аполон, който бил взел образа на брата на Хекуба, и го
посъветвал да нападне Патрокъл в открито поле. Хектор послушал съвета на бога. Заповядал
на кочияша си Кебрион да обърне колесницата обратно. Щом го съзрял, Патрокъл слязъл на
земята. В дясната ръка грабнал огромен камък, а в лявата размахвал копието си и зачакал той
да се приближи. Когато Хектор бил вече много близо, гръцкият герой метнал камъка. Ударил
по главата кочияша Кебрион, който подобно на водолаз, хвърлящ се в морето, паднал от
колесницата надолу с главата. Патрокъл възкликнал с насмешка:
- Колко бързо се гмурна Кебрион! Ако беше в морето, колко ли стриди щеше да извади!
Виждам, че и в Троя имало водолази!
Така възкликнал той и се хвърлил към тялото на Кебрион. Тогава Хектор скочил от
колесницата. Завързал се бой между двамата за трупа на кочияша. Край тялото на мъртвия
Кебрион започнала кървава сеч. Гърци и троянци се биели така, както в гориста долина се
блъскат северният и южният вятър - Евър и Нот. Тогава дърветата се огъват със страшен шум,
удряйки клоните си, а наоколо се разнася трясъкът на чупещите се дъбове, борове и ели.
Дълго време продължила битката между гърци и троянци. Слънцето вече клоняло на запад.
Три пъти Патрокъл се нахвърлял върху троянците. Три пъти повалял с копието си по девет
герои. На четвъртия обаче срещу него се изправил самият Аполон, обгърнат от дълбок мрак -
застанал зад гърба на гръцкия герой и го ударил в раменете и гърба. Притъмняло пред очите
на Патрокъл. Аполон съборил от главата му шлема, който би сиял върху главата на великия
Пелей. Търколил се шлемът на земята. Копието се счупило в ръцете му, а тежкият му щит
паднал на земята. Богът разтворил доспехите му. Така, лишен от сили и оръжие, Патрокъл
стоял пред троянците. Дори и без оръжие не посмял да го нападне в лице героят Евфорб, а се
промъкнал отзад. Промушил го с копието си между раменете и се скрил в тълпата троянци.
За да избегне гибелта си, Ахиловият приятел започнал да отстъпва към гръцките редици.
Щом видял героя ранен, Хектор го пробол смъртоносно с копието си. Както лъв, който на
водопой убива глиган на брега на маловоден ручей, така и синът на Приам убил Патрокъл.
Ликувал троянецът, че е убил приятеля на Ахил, който заплашвал да разруши великата Троя.
Патрокъл паднал на земята. Умирайки, казал на Хектор:
- Сега вече можеш да се гордееш с победата си, Хекторе. Спечели я с помощта на Зевс и
Аполон. Боговете ме победиха, като свалиха доспехите ми. За тях това е лесно. Но ако
двайсет такива като теб ме бяха нападнали, всичките щях да ги поразя с копието си.
Погубиха ме бог Аполон и Евфорб. Ти си третият, който ме порази. Запомни какво ще ти
кажа. И ти няма да живееш още дълго! И до теб приближава смъртта. Съдбата ти е отредила
сурово наказание - да загинеш от ръката на Ахил.
Като казал това, Патрокъл издъхнал. Тихо отлетяла душата му в царството на мрачния
Хадес. Проклинала, че е напуснала младото и силно тяло.
А Хектор извикал на вече мъртвия:
- Защо ми предвещаваш смърт, Патрокле? Кой знае, може преди мен Ахил да се раздели с
живота си, поразен от моето копие.
Той измъкнал от тялото на мъртвия копието си и се нахвърлил срещу Автомедонт. Искал да
завладее конете на Ахил.

[18] По поемата на Омир "Илиада".

 Битка за тялото на Патрокъл[19]
Щом съзрял трупа на Патрокъл, цар Менелай се хвърлил към него. Не искал да допусне
троянците да осквернят трупа на героя, който се бил сражавал за него. Обикалял като
страховит лъв, прикривайки се зад щита и размахвайки тежкото си копие.
Троянецът Евфорб, който ранил в гърба Патрокъл, искал да завладее трупа му. Изгарял от
желание да вземе плячката си и да отмъсти на царя на Спарта за убийството на брат му.
Пристъпил към Менелай. Ударил с копието си по щита му, но не успял да го пробие. Тогава
царят със силен удар забил копието си в гърлото на Евфорб. Младият воин грохнал мъртъв на
земята. Когато Менелай започнал да сваля от него скъпоценните му доспехи, стрелометецът
Аполон подбудил Хектор да го нападне. И той се нахвърлил срещу него. Царят на Спарта не
искал да отстъпва и да остави тялото на Патрокъл. Знаел, че всички гърци ще го осъдят за
това, но се страхувал от обкръжилите го троянци. Тогава решил да извика на помощ Аякс.
Отстъпил бавно под натиска на троянците и го повикал. Когато Аякс пристигнал, Хектор
вече бил взел трупа на Патрокъл и бил свалил от него доспехите на Ахил. Наложило му се на
Хектор да остави мъртвеца. Като видял това, Главк започнал да обвинява Приамовия син, че
е малодушен и че се бои от гръцките герои. С тези думи го накарал да влезе отново в битка.
Хектор извикал на слугите си, които трябвало да отнесат доспехите на Патрокъл в Троя, да
се върнат. Надянал ги. Щом съзрял как Хектор се въоръжава с оръжието на Ахил, Зевс
Гръмовержеца си помислил: "Нещастнико, нима не чувстваш колко близка е смъртта ти!
Слагаш върху себе си доспехите на героя, от когото всички се страхуват. Сега ще ти дам
победа като награда, че жена ти Андромаха никога няма да получи от ръцете ти доспехите
на Ахил". В знак, че така ще стане, Зевс страшно смръщил вежди.
Хектор се изпълнил с неудържима сила и смелост. Бързо отишъл при войската си и
започнал да я възпламенява за битка с гърците. През това време Менелай с висок глас
призовавал гръцките герои да защитят тялото на Патрокъл. Първи пристигнал Аякс, синът на
Ойлей. След него - Идоменей, Мерион и другите. Струпали те своите щитове около тялото на
мъртвия си другар. Троянците ги отблъснали и пак го завладели. Тогава могъщият Аякс
Теламонид разпилял редиците на врага. Отнел трупа, като убил героя, който влачел Патрокъл
за краката. Отново се развихрила сеч около мъртвия. Троянците се огънали. Тогава Аполон
включил в битката и Еней. Той възпрял от бягство войската. Битката ставала все по-
кръвопролитна. Земята била заляна с кръв. Натрупала се огромна грамада от трупове.
Сражението се превръщало във всепоглъщащ огън. Зевс разпрострял тъма около трупа на
Патрокъл. Мракът бил дълбок. Можело да се помисли, че на небето повече няма нито
слънце, нито луна. Но това било само около трупа на Патрокъл. Останалата част от бойното
поле било обляно от слънчевите лъчи и на небето нямало нито едно облаче. Героите се
сражавали в тъмнината за трупа на приятеля на Ахил.
Далеч от битката стояли безсмъртните коне на Ахил. Те проливали горчиви сълзи за
гибелта на приятеля на своя стопанин. Напразно кочияшът Автомедонт се опитвал да ги
накара да помръднат от мястото си. Стояли неподвижни, с наведена глава. Гривите им се
спускали чак до земята. Когато видял конете, Зевс си помислил: "О, злочести коне! Защо вас,
безсмъртните, ви подарихме на Пелей? Нима за да узнаете мъката на хората? Няма по-
нещастна твар в цялата вселена от човека! Недейте да тъгувате - Хектор никога няма да ви
завладее. Ще ви дам сили, за да изведете от битката Автомедонт. А на троянците ще им дам
още една победа. Но само за днес, докато слънцето залезе".
Гръмовержеца вдъхнал огромна сила на конете и те се понесли из бойното поле заедно с
Автомедонт. Кочияшът на Ахил хванал тежкото си копие и поразил героя Арет. Свалил от
него доспехите му, радвайки се, че така може да отмъсти за смъртта на Патрокъл.
А около тялото на Патрокъл все още кипяла битка. Към сражаващите се гръцки герои върху
червен облак се спуснала богинята Атина. Приела образа на Феникс, тя ги насърчавала. Без
да разбере, че това е самата богиня, Менелай, отговаряйки на Феникс, призовал Атина на
помощ преди всички други богове. Зарадвала се тя и вдъхнала на царя на Спарта непобедима
сила. Аполон пък насърчавал троянците. И битката ставала все по-кръвопролитна. Тогава
Зевс разтресъл егидата си и навсякъде отекнал страховит гръм. Ужасили се героите на Елада.
А Аякс Теламонид се натъжил, когато ги видял да бягат обратно към стана. Помолил се той
на Гръмовержеца да разсее тъмнината и да не погубва гърците. Или ако това била неговата
воля, да ги погубвал на светло. Чул молбите на Аякс олимпийският цар. Разсеял тъмнината и
слънцето отново грейнало. Тогава Аякс помолил Менелай да намери сина на Нестор
Антилох и да го прати при Ахил с вестта, че Патрокъл е убит и троянците може да завладеят
тялото му. Менелай намерил Антилох и му разказал за гибелта на Патрокъл. Антилох
изпаднал в ужас от страшната вест. Проливайки горчиви сълзи, младият син на Нестор
побързал да отиде при Ахил. Около тялото на Патрокъл сечта ставала все по-жестока и
кървава. Тогава Аякс посъветвал Менелай и Мерион да вдигнат тялото и да го отнесат към
стана. Самият той ги прикривал, като отблъсквал врага. Щом видели, че героите са вдигнали
тялото на Патрокъл, троянците се нахвърлили отгоре им като разярени псета. Но достатъчно
било Аякс само да се обърне към тях, и те се спирали, пребледнели от страх. Боят се
разпалвал все повече, като пожар, който унищожава града, поглъщайки всичко наоколо.
Менелай вървял бавно с трупа на Патрокъл на ръце. Аякс с мъка удържал напиращите
троянци, начело на които се биели Еней и Хектор.
В това време Ахил седял пред шатрата си и се питал защо ли Патрокъл не се връща.
Тревожел се, че гърците отново бягат. Героят започнал да подозира, че приятелят му е
загинал. Тогава при него дошъл разплакан синът на Нестор и му донесъл страшната вест за
гибелта на Патрокъл. Неизразима скръб обзела Ахил. Загребал с две шепи пепел от огнището
и с нея посипал главата си. Тя се разпиляла по дрехите му. Ахил паднал на земята и от мъка
заскубал косите си. Заедно с него плачел и младият Антилох. Той държал Ахил за ръката, за
да не посегне на живота си. А синът на Пелей ридаел на глас. Чула Тетида плача му и също
заридала. Дотичали при нея сестрите й - нереидите, и също заронили сълзи.
- Сестри мои! - възкликнала богинята Тетида. - Горко ми, горко! О, защо съм родила на
този свят Ахил! Защо съм го възпитавала и защо го пуснах край стените на Троя! Никога
повече няма да го видя да се завърне в светлите чертози на Пелей. В краткия си живот той е
обречен само да страда! А аз не мога повече да му помогна. Ще отида да узная за какво
скърби!
Тетида и сестрите й бързо се озовали пред скърбящия Ахил. С плач прегърнала тя главата
на обичния си син и го попитала:
- За какво ридаеш така силно? Не крий от мен, а ми разкажи. Нали Зевс изпълни молбата
ти и прогони гърците до самите им кораби. Те не искат нищо друго от теб, освен да им
помогнеш.
- Зная това, мила майко - отвърнал Ахил, - но каква утеха е това за мен! Аз загубих
Патрокъл. Обичах го повече от всички и го пазех повече от собствения си живот. Хектор го
уби и отвлече доспехите, които боговете дариха на Пелей. Не искам да живея сред хората, ако
не мога да поразя с копието си Хектор и той не заплати с живота си за смъртта на Патрокъл.
- Но след него ще трябва да умреш и ти - възкликнала Тетида.
- О, нека веднага умра, щом не можах да спася приятеля си! Навярно той ме е зовял преди
смъртта си. Проклета да е враждата, защото тя докарва и мъдрите до бяс! Ще забравя гнева
си срещу Агамемнон и отново ще вляза в боя, за да убия Хектор. Не се страхувам от смъртта!
Никой не я е избегнал, дори великият Херкулес въпреки обичта на баща му - Зевс
Гръмовержеца. Готов съм да умра там, където ми е отредила съдбата. Преди това ще спечеля
голяма слава! Не ме спирай, майко! С нищо не можеш да ме задържиш!
Така отговорил Ахил на майка си. Тетида само го молела да не влиза в бой, докато не му
донесе нови доспехи от бог Хефест.
Прекрасните нереиди се спуснали в морето. Тетида ги помолила да съобщят на баща им
Нерей какво се е случило край стените на Троя. А самата тя се възнесла на високия Олимп
при бог Хефест.
През това време гръцките герои с мъка удържали натиска на троянците. Вече три пъти
Хектор връхлитал върху тях яростно, опитвайки се да изтръгне от ръцете на Менелай трупа.
Три пъти Аяксовците го отблъсквали. И Приамовият син сигурно щял да завладее трупа на
Патрокъл, ако пред Ахил не се явила пратеничката на богинята Хера - Ирида. Тя подтиквала
Ахил да отиде и да защити тялото на приятеля си. Но той не можел да влезе в боя. Нямал
доспехи. Тогава Ирида му заповядала да застане без оръжие върху вала край гръцкия стан. С
вида си щял да внуши страх сред настъпващите троянци.
Ахил се отправил към вала. Тогава Атина Палада положила върху раменете му егида и
обкръжила главата му със златен облак с чудно сияние. Отблясъкът от главата му стигал до
самото небе. Застанал героят на вала и страшно изкрещял. Заедно с него надала вик и Атина
Палада. Ужас обзел троянците. Конете им се изплашили от вика и сами се понесли обратно.
Кочияшите на колесниците видели пламъка около главата на Ахил и също се уплашили. Три
пъти извикал страховито Ахил. Три пъти страшен смут преминал през цялата войска на
врага. При това объркване загинали дванайсет троянски герои. Едни от тях се натъкнали на
копията, други били премазани от конете. Гърците изнесли тялото на Патрокъл, положили го
върху носилка и със силни ридания го понесли към шатрата на Ахил. След тях вървял синът
Пелеев. Той също плачел неутешимо, като гледал другаря си, когото сам бил изпратил в
кървав бой.
Хера заповядала на бога на слънцето Хелиос по-рано да се спусне във водите на океана.
Настанала нощ. Битката свършила и гръцкият стан потънал в сън. Троянците се събрали на
съвет сред полето. Те се съвещавали прави. Ни един от тях не посмял да седне - страхували
се от нападение на Ахил. Полидамант ги посъветвал да се върнат в Троя и да не чакат тук
утрото, когато ще ги нападне Ахил. Много от тях щял да порази той, ако ги нападнел в
открито поле. Ако обаче се защитавали от крепостните стени, гръцкият герой напразно щял
да обикаля около Троя с бързите си коне. Нямало да може да я превземе със сила. Но Хектор
отхвърлил съвета на Полидамант. Заповядал на троянците да останат на полето и да поставят
пред лагера си стража. Все още всички се надявали, че Хектор отново ще нападне гръцките
кораби и ще прогони врага от Троада. Героят казал също, че ако Ахил решал да участва
отново в битката, той повече нямало да избягва сблъсъка с него. Тогава единият от тях
навярно щял да се завърне с победна слава у дома - или той, или Ахил. Атина Палада
помрачила разума на троянците и те останали на полето, където разположили лагера си.
А в стана на гърците Ахил, положил ръце върху гърдите на Патрокъл, оплаквал неутешимо
смъртта му. Силно и тежко стенел той, като лъв, чиито малки са отвлечени и който, след като
се прибере от лов и не ги открие в леговището, броди и със силен рев търси из гората следите
на похитителя.
- Богове, богове! - възклицавал Ахил. - Защо обещах на бащата на Патрокъл, че двамата ще
се завърнем в родината? Не, и на двама ни е съдено да обагрим с кръвта си троянската земя.
Няма да ме посрещнат да се завръщам от похода нито баща ми Пелей, нито обичната ми
майка. Затова нека и аз да умра, скъпи Патрокле. Но не и преди да отмъстя на Хектор и да ти
устроя пищно погребение.
Заповядал Ахил на своите приятели да измият окървавеното тяло на Патрокъл и да го
намажат с благовония. Те изпълнили молбата му и положили тялото на мъртвеца върху
богато украсено ложе. Покрили го с тънко платно, а отгоре - с разкошен саван. Цяла нощ
мирмидонците оплаквали мъртвия му приятел. Заедно с тях плачели и пленените от Ахил и
Патрокъл троянки и дарданянки.

[19] По поемата на Омир "Илиада".

 Тетида при Хефест. Оръжието на Ахил[20]
Богинята Тетида отлетяла бързо на светлия Олимп до медния дворец на бог Хефест. Когато
влязла в палата му, той бил в ковачницата. Потънал в пот, ковял наведнъж двайсет
триножника. Те били на златни колела. Сами се придвижвали до боговете и се връщали
обратно пак сами. На бога ковач му оставало само да прикрепи дръжките с богатата украса.
Когато Тетида влязла, той изковавал гвоздеите. С тях трябвало да ги прикрепи към
триножниците. Когато видяла богинята, Харита - прекрасната жена на Хефест, я хванала
ласкаво за ръката и й казала:
- Влез в нашия чертог, Тетида! Толкова рядко ни посещаваш. Каква нужда те води при нас?
Харита извикала на Хефест да дойде по-скоро при гостенката им. Като чул, че при него е
дошла майката на Ахил, богът ковач побързал да се отзове. Някога тя била спасила живота
му, когато Хера го изхвърлила от Олимп. Вдигнал се той от наковалнята. Събрал всичките си
инструменти, с които работел, и ги прибрал в окована със сребро ракла. Изтрил си ръцете,
гърдите и шията с мокра гъба и си измил потта и саждите. Облякъл се и като се подпирал на
дебела тояга, излязъл при богинята Тетида.
Богът вървял, а от двете му страни го подпирали слугини. Били изковани от самия него от
злато и изглеждали като живи. Хванал той Тетида за ръката и я попитал:
- Кажи, богиньо, какво желаеш? Ако мога, готов съм всичко да направя за теб.
Обляната в сълзи майка разказала как синът й се бил лишил от доспехите, подарени на
баща му Пелей. Как Хектор убил Патрокъл и Ахил скърбял за своя приятел. Как жадувал да
отмъсти на убиеца му, но нямал въоръжение. Богинята помолила Хефест да изкове оръжие за
сина й. Като изслушал Тетида, богът веднага се съгласил да изкове такова въоръжение, че
всички хора да се дивят на необикновената му красота.
Богът ковач се върнал обратно в ковачницата си. Взел духалата. Поставил ги до огнището и
им заповядал да разгорят огъня. Те духали върху огъня, подчинявайки се на желанието на
Хефест - ту равномерно, ту рязко, като разпалвали в огнището огромен пламък. Богът
хвърлил в огнището мед, олово, сребро и скъпоценно злато. Поставил наковалнята и хванал
своя грамаден чук и клещи. Първо изковал щита на Ахил и го украсил с чудни изображения.
Върху него поставил земята, морето и небето, а на небето - слънцето, луната и звездите. Сред
тях изобразил съзвездията Плеяди, Хиади, Орион и Голямата мечка. Върху щита Хефест
изобразил и два града. В единия празнували сватби. По улиците се движели сватбени
шествия и хорове от юноши. Жените им се любували от прага на домовете си. А на площада
се съвещавало народното събрание. Там двама граждани спорели каква вира[21] за убийство
трябва да се плати. Гражданите, разделени на две партии, подкрепяли единия или другия от
спорещите, а глашатаите ги успокоявали. Градските старейшини били насядали в кръг и
всеки от тях, като вземел в ръката си скиптъра, произнасял своето решение по спорното
дело. А в центъра лежали два таланта[22] злато, награда на оня, който отсъди най-
справедливо. Другият град бил обсаден от врагове. След като оставили жените, децата и
старците да го защитават, обсадените устроили засада. Техни предводители били
величествените и страшни богове Арес и Атина Палада. Двама разузнавачи вървели напред и
следели за врагове. Но ето стада, пленени от враговете. Гражданите, скрити в засада, си
вземали обратно кравите и овцете. В стана на врага са чули шума и са се притекли на помощ.
Завързала се кръвопролитна битка. Сред воините сновели богините на раздора, измамата,
унищожението и страшният бог на смъртта. На щита Хефест изобразил и оран. Орачи
вървели зад плуговете. Когато стигнели края на нивите, слуги им подавали чаши с вино.
Богът изобразил и жътва. Жътварите жънели, други връзвали снопите, а децата събирали
разпилените зрели класове. Собственикът на нивата с радост наблюдавал как се прибира
богатата реколта. Встрани жени готвели обяд за жътварите. А до тях бил изобразен и
гроздобер. Младежи и девойки носели в кошниците грозде. Прекрасен юноша свирел на
лира, а около него се виел весел хоровод. Хефест изобразил и стадо волове, нападнати от два
лъва. Пастирите се мъчели да прогонят дивите зверове, но кучетата се страхували и само
лаели. А малко по-встрани били изобразени пасящи в долина среброрунни овце, както и
ясли, кошари и колиби на овчарите. И най-накрая, Хефест изобразил хоровод на момчета и
момичета. Те танцували, хванати за ръце, а съселяните им се любували на танца. Около щита
богът ковач изобразил Океан, който обтича Земята. Хефест изковал и броня за Ахил, която
пламтяла като ярък пламък, тежък шлем със златен гребен и наколенници от гъвкаво олово.
Когато свършил работа, богът взел въоръжението и го отнесъл при богинята Тетида. А тя
се понесла като бърз ястреб от Олимп към далечната земя, за да занесе по-скоро доспехите
на сина си.

[20] По поемата на Омир "Илиада".

[21] Обезщетение, което трябва да плати убиецът на близките на убития.
[22] Талантът е бил мярка за тегло и монета в Гърция. Стойността му е зависела от полисите и епохата. Така например
атическият сребърен талант е отговарял на 6 хиляди драхми - бел. ред.
 Помиряването на Ахил с Агамемнон[23]
Рано на следващия ден зората едва се била пукнала, когато Тетида донесла на сина си
доспехите. Намерила го да ридае върху трупа на Патрокъл. Като се стараела да го утеши,
богинята му показала какво е донесла. Нито един от мирмидонците не могъл да погледне
доспехите - те блестели ослепително. В очите на Ахил засвяткал пламък. Взел ги той и
започнал да им се любува. Синът на Тетида решил незабавно да излезе на бой с троянците.
Безпокояло го само едно - трупът на Патрокъл да не се обезобрази от гниенето. Но дъщерята
на Нерей успокоила сина си. Обещала му да запази трупа, като влее в него нектар и
амброзия. Така Патрокъл щял да стане още по-прекрасен. А сина си посъветвала да отиде на
съвета на гръцките вождове.
Ахил тръгнал по морския бряг и свикал всички на народно събрание. Цялата войска се
събрала пред шатрата на Агамемнон. Никой не останал при шатрите и корабите. Куцайки,
пристигнали Одисей и Диомед. Излязъл и страдащият от раните си Агамемнон. Когато
всички се събрали и се възцарила тишина, Ахил предложил на микенския цар да се помирят.
Подканил всички час по-скоро да влязат в бой с троянците. Когато чули, че най-после
враждата между Ахил и Агамемнон е приключила, всички гърци се зарадвали много. Тогава
станал Агамемнон и признал вината си. Казал, че богинята на раздора го била заслепила -
стъпвайки леко по главите на хората, тя ги оплитала в мрежите си. Така веднъж била успяла
да заслепи дори и самия Зевс. Агамемнон обещал да даде на Ахил всичките дарове, които му
бил обещал за помиряването. Но синът на Пелей нямал нужда от тях. Мислел единствено за
битката и за Хектор и затова призовал всички час по-скоро да влязат в боя. Хитроумният
Одисей съветвал Ахил да не бърза. Казал му, че воините трябва първо да утолят глада и
жаждата си, и подкрепени от храната и виното, можели да влязат в сражение. През това
време Пелеевият син трябвало да приеме даровете и върнатата му Бризеида. Агамемнон бил
съгласен със съвета на царя на Итака. Помолил го лично да отиде заедно с младежите за
даровете и за Бризеида. А вестоносеца Талфибий пък изпратил за глиган, който да принесе в
жертва на боговете за помирението. Напразно Ахил молел всички да не се занимават с
даровете, а да се погрижат за предстоящата битка. Искал гърците веднага да тръгнат на бой,
а чак когато отмъстят за убитите, вечерта да седнат на общ пир. Той се отказал от сегашния
пир. Не му било до ядене, когато в шатрата му лежал неотмъстен неговият верен приятел.
Одисей обаче успял да го склони да поизчака с началото на сражението. От шатрата на
Агамемнон той донесъл даровете, а героите довели робините и Бризеида.
 Всички се разотишли по шатрите си. След като взели Агамемновите дарове,
мирмидонците се отправили към своите кораби. С тях тръгнал и Ахил. Скоро след това при
него дошли гръцките вождове. Молели го да се подкрепи с храна, но той им отказал. При
него останали Агамемнон, Менелай, Одисей, Нестор, Идоменей и Феникс. Те се стараели да
утешат великия герой, но той мислел само за Патрокъл и рекъл, въздишайки:
- Беше време, когато самият ти, Патрокле, ми предлагаше храна преди боя. А сега лежиш
пронизан от копие. Смъртта на баща ми не би ми причинила толкова голяма мъка. Даже и
смъртта на обичния ми син Неоптолем, когото оставих в Скирос. Надявах се в чужбина да
умра само аз. Мислех си, че ти ще се върнеш във Фтия и ще заведеш там младия ми син.
Така нареждал Ахил и горчиво плачел. А около него героите въздишали. Всеки от тях си
спомнил за своите близки, които бил оставил в родината. Когато видял от Олимп скръбта на
Ахил, Зевс заповядал на Атина Палада да слезе в шатрата при героя и да напръска гърдите му
с нектар и амброзия. Като орел излетяла от Олимп Атина и напръскала гърдите на Ахил с
нектар и амброзия, за да не можел той да загуби силите си.

[23] По поемата на Омир "Илиада".

 Ахил влиза в бой с троянците[24]
Гърците се въоръжили. Един след друг излизали от стана отрядите им. Били многобройни.
Ослепително блестели на слънцето техните шлемове, копия и щитове. А под краката на
храбрите воини треперел морският бряг. Синът Пелеев също се въоръжил. Облякъл той
изкованите от Хефест доспехи. През рамото си провесил меч, взел блестящия като месец
щит и извадил от калъфа грамадното си копие. С него можел да се сражава единствено и
само той. Надянал и блестящия си като звезда шлем и излязъл от шатрата. Гневно святкали
очите му, а както и преди, непоносима мъка терзаела сърцето му. Впрегнали в колесницата
конете на Ахил. Кочияшът му Автомедонт се качил на нея и взел в силните си ръце камшика
и юздите. Ахил също се качил в колесницата. Тръгвайки на бой, той се обърнал към конете
си:
- О, Ксант и Балий, деца на божествената Подарга! Изнесете ме жив от битката, а не като
Патрокъл! Не ме зарязвайте мъртъв на бойното поле!
Изведнъж навелият муцуна Ксант се извил към сина на Тетида. Сътворен от Хера и
надарен от нея с пророческа дарба, той казал с човешки глас:
- Днес, велики Ахиле, ние ще те изнесем жив от битката. Но помни, че е близък
последният ти ден. Не е наша вината, че Патрокъл загина. Него го порази стрелометецът
Аполон. Той подари победата на Хектор. Дори да летим като сина на Астрей и Еос -
Фавоний, по-известен като Зефир, ти е съдено да загинеш от ръката на бог Аполон и на
смъртен мъж.
Ахил изкрещял гневно:
- Какво ми предричаш смърт, Ксанте! Аз самият добре знам, че ми е писано да загина тук -
далеч от баща и майка. Но няма да напусна битката, докато не напоя земята с кръвта на
троянците. Докато не отмъстя за Патрокъл!
Така възкликнал гръцкият герой и погнал конете в битката. А гърците вече се били
строили на полето и настъпвали срещу троянците, които били заели хълма пред Троя.
В това време Гръмовержеца Зевс заповядал на богинята Темида да извика боговете на
съвет. Събрали се всички те в чертозите му. Дошли дори боговете на реките и потоците,
нимфите и богините на изворите. Зевс казал пред всички, че няма да се намесва в битката, а
ще я наблюдава от върха на Олимп. Всички богове можели да участват в нея на чиято страна
пожелаели. Зевс се страхувал, че троянците нямало да издържат под бурния натиск на Ахил и
той можел въпреки повелята на съдбата да завладее Троя. Боговете веднага се спуснали на
земята. Богините Хера и Атина Палада, боговете Посейдон, Хермес и Хефест застанали на
страната на гърците. Богините Афродита, Артемида и Латона и боговете Арес, Аполон и
речният бог Ксант пък взели страната на троянците.
След като олимпийците се приближили до войските, богинята Ерида веднага подтикнала
всички да се бият. Страшно извикала Атина Палада, прелитайки над гръцките войски. С рев,
приличащ на страховита буря, от троянските редици й отвърнал богът на войната Арес.
Двете войски се сблъскали. По небето забоботили и се понесли гръмотевиците на Зевс. Бог
Посейдон разлюлял земята. Разтресла се от основите си, та чак до върховете планините.
Люшкали се и великата Троя, и гръцките кораби. Ужасил се и властелинът на царството на
мъртвите Хадес. Стреснат скочил от трона си той. Боял се, че земята ще се разтвори и ще
разкрие неговото царство на ужасите. То събуждало потрес дори и у безсмъртните богове.
Завързала се кървава битка. Ахил жадувал да се срещне в нея с Хектор.
Като приел образа на Приамовия син Ликаон, стрелометецът Аполон се явил пред Еней.
Казал му, че няма защо да се бои той, синът на Афродита, да влезе в бой със сина на низшата
богиня Тетида - Ахил. По този начин той го възпламенил и Анхизовият син се впуснал смело
в сражението. Богинята Хера видяла това и се изплашила, че Аполон ще помогне на Еней.
Посейдон посъветвал боговете да не се намесват веднага в битката - нека седнели на вала,
насипан някога от Херкулес на морския бряг, и чак когато бог Арес и бог Аполон се намесят,
тогава и те да се включели в сражението. Разбрали боговете, които помагали на гърците,
съвета на Посейдон. Седнали далеч от бойното поле. А боговете, които били на страната на
троянците, насядали върху камъните на Каликолонските хълмове.
Еней и Ахил се срещнали в битката. С насмешка Пелеевият син се обърнал към сина на
Анхиз. Припомнил му как веднъж Еней вече бил избягал при срещата си с него. Посъветвал
го по-скоро да се скрие сред воинските редици. Но Еней отвърнал на Ахил, че напразно го
плаши, сякаш е малко дете. Не пропуснал да напомни на Тетидиния син от какъв славен род
произхожда. И тъй като горял от нетърпение по-скоро да започне боят, метнал копието си по
щита на Ахил. Не помислил, че човешка ръка не може да пробие щит, направен от бог. Тогава
Ахил отвърнал на удара. Запратил тежкото си копие по Еней и пробил щита му. Троянецът се
навел и то прелетяло над него. Причерняло пред очите на Еней от ужас - толкова близо бил
до гибелта си. И сигурно щял да загине, но бог Посейдон не искал смъртта му и бързо му се
притекъл на помощ - вдигнал той копието и го сложил в краката на Ахил. Пред очите на
Пелеевия син земетръсецът спуснал гъста тъмнина и с могъщата си ръка прехвърлил Еней
далеч извън битката. Явил се Посейдон пред него и му забранил да се бие в предните редици
на воините, докато е жив Ахил. След което богът на моретата разсеял мрака от Ахиловия
поглед. Синът на Пелей останал изненадан. Видял в краката си своето копие, а Еней го
нямало вече пред него. Разбрал, че боговете покровителстват Еней, и вече бил сигурен, че
той няма да се осмели повече да влезе в бой с него.
Яростно се хвърлил в битката гръцкият герой. Търсел Хектор, който бил погубил много
герои. По това време бог Аполон бил забранил на Приамовия син да напада Ахил и му
заповядал да стои в задните редици. Но Ахил пронизал с копието брат му Полидор. Бил най-
малкият син на царя на Троя и баща му го обичал много. Като видял гибелта му, Хектор
забравил за заръките на Аполон. Хвърлил се той към мястото, където се сражавал Ахил.
Щом синът на Тетида го зърнал, страшните му очи радостно заблестели.
- Ето го този, който порази сърцето ми с дълбока скръб! - възкликнал Ахил. - Стига! Няма
повече да бягаме един от друг на бойното поле. Ела по-близо, за да те изпратя по-скоро в
царството на Хадес!
Но Хектор му отвърнал:
- Още не се знае кой от нас двамата ще бъде убит. Макар да не съм толкова могъщ, като теб,
Ахиле, единствено само боговете знаят кому е съдено да падне. Знай, че и моето копие е
остро.
Тогава Хектор метнал копието си. Но с едно свое дихание Атина Палада го отклонила и то
паднало в краката на Ахил. Той се спуснал върху Хектор, но в помощ на Приамовия син се
притекъл бог Аполон и го обгърнал в мрак. Три пъти се хвърлял Ахил срещу Хектор. Всеки
път пронизвал с копието си единствено мрака. Когато налетял четвърти път, той страшно
извикал:
- Отново избегна гибелта си, куче! Отново Аполон те спаси! Но ако и аз имам покровител
сред боговете, скоро ще те настигна!
В гнева си Ахил се нахвърлил върху другите троянски герои и погубил с копието си много
от тях. Като разбушувал се пожар вилнеел той сред троянските бойни редици. И както под
краката на воловете се ронят класовете, когато земеделецът вършее на хармана ечемика, така
и под краката на конете му се раздробявали тела, щитове и шлемове. Разяреният Ахил
изгарял от жажда за воинска слава. Облял с кръв ръцете си. Троянците се обърнали в бяг.
Ахил ги настигнал на бреговете на река Скамандър. Врязал се в редиците им и разделил
бягащите. Част от тях се устремили към Троя, но с гъст мрак Хера им преградила пътя. Друга
част се хвърлили към реката. Много троянци търсели спасение в Скамандър. По брега се
разплискали вълни от хвърлилите се във водите му воини. Едни искали да се спасят с
плуване. Други се криели под стръмните брегове на реката. С меч в ръце Ахил също се
хвърлил във водата и започнал да посича бягащите воини. Заловил дванайсет троянски
младежи. Завързал им ръцете с ремъци и заповядал на мирмидонците да ги отведат в
гръцкия стан. А той продължил да избива троянците.
На брега на Скамандър Ахил настигнал младия син на Приам - Ликаон, същия, когото
някога бил взел в плен в лозята и продал в робство в Лемнос. Нещастният Ликаон прегърнал
краката на Ахил, като го молел за милост и обещавал грамаден откуп. Но Ахил горял от
желание да мъсти за Патрокъл и не го пощадил. Бил умрял много по-бележитият воин
Патрокъл, а и самият Ахил щял да загине, поразен от врага. Защо тогава трябвало да пощади
Ликаон? С острия си меч Пелеевият син го пронизал във врата и той паднал мъртъв на
земята. Гръцкият герой хванал за краката трупа и го хвърлил в Скамандър, да нахрани рибите
с него.
Разярил се още повече Ахил. Заплашвал троянците, че от гнева му няма да ги спаси дори
богът на река Скамандър. Нямало значение, какви жертви щели да му принесат. Щял да ги
избие всичките, за да отмъсти за Патрокъл и загиналите гърци. Чул гордите слова на Ахил
Ксант - богът на река Скамандър, и се разгневил силно. Междувременно срещу гръцкия
герой решил да се изправи Астеропей - син на речния бог Аксий. Метнал той срещу Ахил
едновременно две копия. Едното леко наранило героя в лакътя на дясната ръка. Тогава Ахил
запратил грамадното си копие по Астеропей. То минало край него и се забило дълбоко в
брега. Астеропей се опитал да извади Ахиловото копие, но не могъл. Силите му не стигали
дори да го повдигне. В този миг върху него налетял с изваден меч могъщият Пелеев син и го
посякъл смъртоносно. Ахил хвърлил трупа на Астеропей също във водите на Скамандър.
Сетне погубил още много герои. От речните дълбини високо се провикнал Ксант:
- Ахиле! Прогони от водите ми троянците и ги убивай на бойното поле! Не в реката!
Труповете им преградиха пътя ми към морето. Въздържай се да ги убиваш в моето корито!
- Ксанте! - отвърнал Ахил на бога. - Няма да престана да убивам троянците, преди да ги
натикам в Троя и да се бия с Хектор!
Тогава Ксант призовал силно бог Аполон:
- О, далекопоразяващ боже! Не изпълняваш това, което ти заповяда Зевс Гръмовержеца!
Той не ти ли нареди да защитаваш троянците, докато нощта не покрие с мрака си хълмовете
и полята?
Забушували водите на Скамандър. Със страшен рев започнали да изхвърлят на брега
труповете на убитите, а живите речният бог скрил в пещера. Заклокочили вълните около
хвърлилия се в реката Ахил. Не можел той повече да се удържа на краката си и се хванал за
висок чинар, който растял на брега. Подкопано от водите на реката, дървото паднало напряко
като мост. Ахил изскочил от вълните и побягнал из полето. След него се носела страшна и
огромна вълна от Скамандър, която заплашвала да го удави. Няколко пъти героят се опитвал
да се пребори с нея. Но нима можел той, смъртният, да се бори с безсмъртния речен бог!
Вълните го заливали и буйно се плискали около раменете му, изтръгвайки земята изпод
краката му. Най-после Ахил обърнал взор към небето и възкликнал:
- Гръмовержецо Зевс! Съдбата ми е отредила да загина край Троя от стрелата на Аполон.
Нима ще умра от безславна смърт като свинарче, което се дави в бурен планински поток,
опитвайки се да го прегази? О, по-добре да ме беше убил Хектор, най-славният от синовете
на великата Троя!
Едва бил промълвил това синът на Пелей, и пред него се появили Посейдон и Атина
Палада. Боговете го окуражили и му заповядали да се сражава храбро, докато не прогони
троянците в града и не убие Хектор. После щял да се завърне в стана обвит със слава. Атина
Палада вдъхнала огромна сила в гърдите му. Скамандър повече не можел да се бори с него и
извикал на помощ брат си - бога на поток Симоис. Още по-висока придошла калната речна
вълна, издигната срещу Ахил от бога на река Скамандър, и започнала да огражда героя като
непристъпна стена. Богинята Хера се уплашила, че синът на Пелей може да загине, и
призовала сина си, бог Хефест, да помогне на героя в битката срещу Симоис. На полето
лумнал буйният пламък на бога. Пламнали труповете на убитите от Ахил троянци. Залятото
от вълните на Симоис поле бързо изсъхнало. Тогава Хефест подпалил и реката. Горели
чинарите, буките и върбите. Горели влажната зелена тръстика и лотосите. На всички страни
във водата се замятали риби, опитвайки се с всички сили да се скрият в дълбините на реката
от поглъщащия всичко наоколо огън. Кипнал Симоис и силно призовал бог Хефест:
- О, Хефесте! На никой от боговете не е по силите да се бори с теб! И аз никога няма да се
реша на това! Загаси огъня и повече няма да помагам на троянците! Нека синът на Пелей да
ги погубва!
Водата се нагорещявала все повече и клокочела от страшния жар. Реката спряла да тече.
Горещината изтощила Скамандър. Бог Ксант започнал да моли Хера да укроти своя син.
Речният бог се заклел с великата клетва на боговете, че никога повече няма да помага на
троянците. Дори и ако, подпалена от гърците, Троя избухнела в пламъци. Хера спряла бог
Хефест и той угасил огъня.
Разгоряла се силна разпра и между боговете. Те се хвърлили в битката. Земята застенала
под стъпките им. Като видял как боговете започнали да се бият един срещу друг, Зевс се
засмял. Богът на войната Арес нападнал богинята Атина Палада. Искал да й отмъсти, че
неотдавна помогнала на героя Диомед да го рани. С копието си Арес ударил егидата на
богинята, но не могъл да я пробие. Атина грабнала огромен камък и го ударила с него по
врата, събаряйки го на земята. Загърмели Аресовите доспехи и прах покрил косите му. На
помощ му се притекла богинята на любовта Афродита. Тя поискала да го отведе от бойното
поле. Атина ударила и нея в гърдите с копието си и тя паднала на земята. Богът на моретата
Посейдон пък призовал на бой Аполон. Но далекопоразяващият бог не влязъл в сражение с
него, тъй като се страхувал да вдигне ръка срещу могъщия брат на Зевс. Богинята Артемида
укорила брат си Аполон, че не бил склонил да се бие с Посейдон. Като чула това, богинята
Хера се разгневила. Хванала тя за ръцете Артемида, изтръгнала от нея лъка й и ударила с
него младата богиня. Разсипали се стрелите на Артемида. Тя побягнала, обляна цялата в
сълзи, като гълъбица, спасяваща се от ястреб. Богинята Латона събрала стрелите, вдигнала
лъка на дъщеря си и тръгнала след нея. Артемида се възнесла на Олимп и горчиво се
оплакала на Зевс, че Хера я е оскърбила. На Олимп се завърнали и други богове. Едни от тях
били горди с победата си, а други - изпълнени с гняв. Аполон пък се понесъл бързо към Троя.
Опасявал се, че въпреки повелята на съдбата гърците може да разрушат стените на града.
Старецът Приам съзрял от високата кула как Ахил преследва по бойното поле троянците,
и заповядал да се отворят градските порти, за да могат те да се укрият в града. Аполон пък
внушил голямо мъжество на героя Агенор и го подбудил да се изправи срещу Ахил. Самият
бог се покрил с гъст облак и застанал до него, за да го спасява от Ахиловото копие. Гръцкият
герой разтресъл копието си и зачакал приближаващия се към него Агенор. После силно
метнал копието към него. То ударило воина в наколенника, но не го наранило. Тогава Ахил се
нахвърлил върху Агенор. Аполон обгърнал троянеца в тъмнина и така го спасил от сигурна
смърт. След това приел образа на Агенор и побягнал из бойното поле. Ахил се втурнал да го
преследва, без да знае, че това е бог. По този начин Аполон спасил троянците и им дал време
да се скрият в свещената Троя.
Прибрали се те в града. Били уморени от боя и бягството. Утолявали жаждата си и
изтривали потта си на градските стени. На бойното поле бил останал само Хектор. Сякаш
вцепенен от неизбежната съдба, той стоял до Скейските порти.

[24] По поемата на Омир "Илиада".

 Двубоят между Ахил и Хектор[25]
Дълго Ахил преследвал бог Аполон. Най-после богът стрелометец се спрял и се разкрил
пред героя. Като видял кого е гонил, силен гняв завладял Пелеевия син. С каква само радост
щял да отмъсти на Аполон, ако можел! Изоставил преследването и отново се устремил към
стените на Троя, носейки се през полето. Приличал на блестяща звезда - на онази, която ярко
горяла на есенното небе. Хората я наричали Сириус и тя носела само нещастия на
смъртните. Старият Приам се уплашил, като видял приближаващия се към стените на Троя
Ахил, и започнал да моли Хектор:
- О, любими мой сине! Влез по-скоро в града! Не се сражавай със сина Пелеев. Той е по-
могъщ от теб! Влез в Троя! Та нали в теб е цялата надежда на всички троянци и троянки за
спасение! Помисли само колко мои синове е убил Ахил. Съжали ме поне мен, нещастния
старец. В края на живота ми Зевс ми прати ужасни беди. Да виждам гибелта на синовете ми.
Да гледам как отвеждат в робство дъщерите ми, как ще убиват невинни младенци. Самият аз
ще бъда убит на прага на дома ми. Псетата, които съм хранил с ръцете си, ще ближат кръвта
ми. Смили се над мен, Хекторе!

[25] По поемата на Омир "Илиада".

Двубоят между Ахил и Хектор
 Майката на Хектор - старата Хекуба, също го умолявала. Тя му припомнила как го е
хранила в детството му, как го е прегръщала. Нима щели да го убият пред очите й? И нито тя,
нито Андромаха щели да могат да го оплачат? А трупът му щял да бъде разкъсан от кучетата
край мирмидонските кораби.
Но Хектор бил твърдо решил да чака Ахил. Опрял щита си на една издатина на кулата, той
очаквал врага си. Не можел да избегне боя с него. Синът на Приам се страхувал от
обвиненията на троянците, че е погубил Троя, разчитайки на силата си. Та нали и
Полидамант също го съветвал да се скрие в Троя заедно с войските, преди да влезе в битка с
Ахил. Сега единственото, което му оставало, било да се бие с Ахил до победа или да загине.
За миг у него проблеснала мисълта да тръгне срещу врага без оръжие. Да му обещае да върне
красивата Елена и всички откраднати от Менелай съкровища. Заедно с тях да даде и
половината от всичките богатства на Троя. Но бързо отхвърлил тази мисъл. Знаел много
добре, че Ахил няма да се съгласи да се договаря с него. А останал без оръжие, щял да бъде
убит като безпомощна жена.
Ахил приближавал все повече и повече. Страхът обхванал Хектор и той се спуснал да бяга
около Троя от страшния Пелеев син. След него като ястреб, който гони слаба гълъбица, се
носел неукротимият Ахил. Три пъти героите обиколили Троя.
В бесен бяг се носели те. Няколко пъти Хектор искал да се прислони до стената, за да даде
възможност на троянците да отблъснат със стрелите си героя. Той обаче не го допускал до
крепостната стена. Отдавна да го бил настигнал, ако Аполон не вдъхвал сили на Приамовия
син. Когато за четвърти път героите бягали край изворите на Скамандър, богът Гръмовержец
поставил върху златни везни два жребия на смъртта. Единият бил на Ахил, а другият - на
Хектор. Жребият на Хектор се спуснал към царството на мрачния Хадес. Напуснал бог
Аполон сина на Приам. До Ахил се приближила Атина Палада. Тя заповядала на героя да се
спре и му обещала победа над Хектор. А самата богиня, като приела образа на Хекторовия
брат Дейфоб, се явила пред Хектор. Убедила го да се бие със сина Пелеев и му обещала
помощ. Хектор се спрял. Двамата герои се срещнали. Първи възкликнал Хектор:
- Сине Пелеев! Повече няма да търся спасение в бягството! Нека се бием! Да видим ти ли
ще ме убиеш, или аз ще те победя. Но преди боя ще призовем за свидетели боговете!
Обещавам да не осквернявам тялото ти, ако Гръмовержеца ме дари с победа. И ти спази тази
уговорка.
Но Ахил му отвърнал страховито:
 - Не! Не ми предлагай договори, ненавистни враже! Както е невъзможно да има договор
между лъва и хората или между вълците и овцете, така е невъзможен той и между нас. Не!
Събери всичките си сили и си припомни своето изкуство в бойното дело. За теб няма
спасение! Ще заплатиш за пролятата от теб кръв на моя приятел Патрокъл и на другите мои
приятели, които си убил.
С могъщата си ръка Ахил запратил тежкото си копие срещу Хектор. А той залегнал и така
избегнал смъртоносния удар. Атина Палада бързо хванала копието на Ахил и му го подала
обратно. Хектор ударил с копието си средата на щита на гръцкия герой, но то отскочило от
изкования от бог Хефест щит като тънка тръстикова пръчка. А троянецът нямал друго копие.
Свел поглед и започнал да вика със силен глас Дейфоб на помощ. Но него вече го нямало.
Тогава Хектор разбрал, че Атина Палада го е измамила и му е съдено да загине. Извадил той
меча си и се хвърлил срещу Ахил. Ахил също се спуснал срещу него и с могъщата си ръка
запратил във врата му тежкото копие. Паднал на земята смъртно раненият Хектор. Можел да
каже единствено още няколко думи на тържествуващия Ахил:
- Ахиле, заклевам те в твоя живот и в твоите близки! Не хвърляй тялото ми да го разкъсат
мирмидонските кучета! Върни го на баща ми и майка ми! Те ще ти дадат огромен откуп.
- Не! Напразно ме молиш, презряно псе! - отвърнал Ахил. - Аз самият бих разкъсал тялото
ти, ако се подчинявах на гнева, който бушува в мен. Никой няма да прогони кучетата от
тялото ти, дори да ми предлагат най-богатите и най-разкошни дарове. Дори да ми дадат
толкова злато, колкото тежиш ти самият. Приам и Хекуба никога няма да оплачат трупа ти!
Хектор изрекъл последните си слова към Ахил:
- О, знам, че няма да се трогнеш от молбата ми! В гърдите си носиш желязно сърце. Но
имай страх от гнева на боговете! Край Скейските порти с помощта на бог Аполон Парис ще
те прониже със стрела.
С тези думи на уста Хектор издъхнал. Отлетяла душата му в царството на мрачния Хадес,
оплаквайки своята горчива участ.
Тържествуващ от победата си, Ахил призовал всички гърци. Те се дивели на могъщия ръст
и красотата на прострения на земята Хектор. Всеки от тях минавал край мъртвия и го
пробождал с копието си. Сега им било лесно да го пронизват! Но не и когато той палел
гръцките кораби.
А Ахил бил намислил нещо ужасно. Пробил той сухожилията на краката на Хектор и през
тях прокарал здрав ремък. Снел и доспехите от мъртвия. Сетне привързал трупа към
колесницата си и скочил в нея. Вдигнал високо доспехите и погнал конете по полето. Тялото
на убития се влачело по земята след колесницата. Прах се вдигнал по полето. Почерняла
прекрасната глава на Хектор, непрекъснато удряйки се в земята.
От стените на Троя Хекуба видяла как Ахил позори тялото на сина й. В мъката си тя
скубела побелелите си коси. Биела се в гърдите и разкъсала дрехата си. Приам също ридаел
горчиво. Искал да го пуснат на полето. Бил готов да моли победителя Ахил да се смили над
него, стареца. Да си спомни за баща си Пелей, който бил също такъв старец като него.
Андромаха също чула тъжните вопли. От страх изтървала совалката от ръцете си. Изтичала
жената на Хектор на стената. От там видяла тялото на мъжа си как се влачи в праха след
Ахиловата колесница. Нещастната жена паднала безчувствена в ръцете на троянките. От нея
се свлякло скъпоценното наметало, дар от Афродита. Косите й се разпилели. Когато дошла
на себе си, Андромаха заридала неутешимо. Вече си нямала никого на света. Осиротял и
прекрасният й син Астианакс. Нещастно щяло да расте сирачето, нямало кой да го защити от
обидите. Неизразима скръб раздирала сърцето й. А около нея троянките също ридаели
неутешимо. Загинал бил великият защитник на Троя.
 Погребението на Патрокъл[26]
Гърците се завърнали при корабите си. Но Ахил не заповядал на своите мирмидонци да се
разотидат по шатрите, а им наредил три пъти да обиколят с колесница тялото на Патрокъл.
Със силен плач вървели храбрите воини. Ахил също плачел неутешимо. Положил той ръце
върху гърдите на приятеля си и възкликнал:
- Радвай се, мъжествени Патрокле! Направих това, което ти обещах! Докарах до смъртното
ти ложе трупа на Хектор. Ще го хвърля да го разкъсат псетата. Дванайсет троянски младежи
ще убия до твоята клада, за да отмъстя за смъртта ти.
Ахил хвърлил до ложето на убития Патрокъл трупа на Хектор, без да го покрие с нищо.
Тогава Пелеевият син устроил богат пир за своите мирмидонци. А самия него гръцките
вождове го убедили да отиде при Агамемнон. Там дълго го молили да се измие и да вземе
участие в пира. Ахил отказвал. Само помолил Агамемнон да заповяда на гърците да
въздигнат погребалната клада.
Гръцките герои устроили пир, а след него се разотишли по шатрите си да спят. Само Ахил
останал да бодърства. Лежал край брега на вечно шумящото море и тежко стенел. Най-после
го налегнал дълбок сън. Насън му се явила сянката на Патрокъл. Молела го по-скоро да
извърши погребалните обреди над тялото му, за да може да се успокои душата му в царството
на Хадес. Патрокъл пожелал костите му да бъдат погребани в същия гроб, в който по-късно
щял да бъде положен и Ахил. В една урна, дадена от богинята Тетида, трябвало да лежи
прахът на Патрокъл и Ахил. В съня си Тетидиният син протегнал ръце към сянката на
приятеля си. Тя се скрила от него с тъжен стон. Събудил се героят и отново заоплаквал
високо приятеля си. Заедно с него плачели и мирмидонците. Така ридаещи ги заварила и
богинята Еос - предвестницата на бога Хелиос.
Рано сутринта Агамемнон изпратил гърци на склона на високата Ида да донесат дърва за
погребалната клада. Те изпълнили заповедта на царя и издигнали на морския бряг висока
клада. С тържествено шествие мирмидонците изнесли трупа на Патрокъл, покрит с
отрязаните им коси, и го сложили върху нея. Ахил също отрязал косите си. Те били
посветени на речния бог Сперхей, в случай че на героя му бъде съдено да се върне в родината
си. Поставил ги в ръцете на Патрокъл. След това по негова молба Агамемнон пуснал всички
воини да отидат при корабите. Край кладата останали единствено гръцките вождове. В чест
на Патрокъл били заклани много овце и волове, а с лойта им било намазано тялото му. Около
ложето подредили в кръг съдове с мед и масло. Убили четири коня и две кучета. На кладата
положили и труповете на дванайсет троянски младежи, които Ахил убил със собствените си
ръце. А трупът на Хектор лежал до кладата. Пазела го богинята Афродита, след като го
намазала с благовонно масло. Бог Аполон разстлал над него облак, за да не го изсушат
палещите лъчи на слънцето.
Когато всичко за погребението било готово, Ахил запалил кладата, но тя не пламвала.
Тогава той се помолил на боговете Борей и Зефир да раздухат пламъците. Бързо се понесла
вестителката Ирида към чертозите на Зефир. Там пирували всички богове на ветровете и тя
ги призовала в помощ на Пелеевия син. Зефир и Борей се понесли над морето със страшен
шум, като струпвали кълба от облаци. От духането им по морската повърхност се образували
високи вълни. Ветровете долетели бързо до Троя и раздухали огъня. Цяла нощ високо към
небето се издигали пламъците от кладата. А Ахил, като гребял с двудънна чаша вино,
извършвал възлияния и призовавал душата на Патрокъл.
На сутринта огромната клада догоряла и започнала да загасва. Измореният Ахил легнал на
земята до догарящия огън и потънал в дълбок сън. Разбудили го гласовете на вождовете. По
негова молба те загасили тлеещите въглени с вино. Събрали костите на Патрокъл и ги
положили в златна урна. След това изкопали дълбока дупка и в нея поставили урната. Отгоре
насипали огромна могила.
След погребението Ахил устроил пищни погребални игри в чест на умрелия. Те започнали
с надбягвания на колесници. В тях участвали синът на Адмет - героят Евмел, героят Диомед,
цар Менелай, синът на Нестор - Антилох, и героят Мерион. Първи стигнал до целта Диомед,
на когото била помогнала богинята Атина. Малко след него изостанал синът на Нестор
Антилох. След него - Менелай, от когото Несторовият син отнел с хитрост второто място.
Последен пристигнал Мерион. А най-прочутия бегач с колесница - Евмел, го стигнало
нещастие. Тъй като не желаела той да победи, богинята Атина счупила ока на колесницата
му. Евмел паднал на земята и се пребил. На всички участници в състезанието Ахил раздал
големи подаръци. Поднесъл дар и на стареца Нестор, който не можел да вземе участие в
надпреварата на героите. С годините силата му била отслабнала, а някога той винаги
побеждавал най-великите герои. След това могъщият герой Епей и героят Евриал се
състезавали в бой с юмруци. Победил Епей, който с един юмручен удар съборил на земята
Евриал. Аякс Теламонид и цар Одисей се състезавали в борба. Дълго се борили те. Не можел
да надвие нито единият, нито другият и затова си поделили наградата. В бързо бягане се
надпреварвали Аякс, синът на Йолей, Одисей и синът на Нестор - Антилох. Напред бърз и
лек като вятър бягал Аякс, а след него - Одисей. Царят на Итака се помолил на Атина да му
прати победа. Богинята чула героя. Аякс се подхлъзнал и паднал. Така първи стигнал целта
Одисей и получил първа награда. В боя с оръжие се надпреварвали Диомед и Аякс
Теламонид. Сблъскали се героите, но гърците се страхували, да не би двамата герои да се
наранят смъртоносно един друг, затова прекратили двубоя и им разделили наградата. В
мятането на тежък диск победил героят Полипет. В състезанието по стрелба с лък на висока
върлина завързали гълъбица. Стрелецът трябвало да я прониже със стрела. Излязъл героят
Тевкър. Опънал тетивата, пуснал стрелата, но тя прерязала само тънката връв, с която била
привързана птицата. Издигнала се гълъбицата високо в небето, но героят Мерион я пронизал
със стрелата си и получил наградата за стрелба с лък. Наградата за мятане на копие получил
цар Агамемнон. Никой не могъл да го надмине в това умение.
Игрите завършили. Героите се разотишли и скоро целият стан потънал в дълбок сън. Не
спял единствено Ахил. Той неутешимо оплаквал своя другар. Станал от ложето и тръгнал да
броди по морския бряг. Най-после зората пламнала на небето. Той впрегнал колесницата си
и привързал към нея трупа на Хектор. Три пъти обиколил надгробната могила, влачейки по
земята трупа на нещастния син на Приам. След това отново го захвърлил и се прибрал в
шатрата си.

[26] По поемата на Омир "Илиада".

 Приам в шатрата на Ахил. Погребението на
Хектор[27]
От светлия Олимп боговете видели как Ахил позори тялото на Хектор. От това
възнегодувал бог Аполон. Боговете поискали Хермес да отвлече трупа на Приамовия син.
Възпротивили се богините Хера и Атина Палада, както и бог Посейдон. Вече единайсет дни
лежали останките на Хектор край шатрата на Ахил, без да бъдат покрити с нищо. Аполон
укорявал боговете, че позволяват на сина на Тетида, забравил състрадание и съвест, да
позори тялото на Хектор. Между стрелометеца и Хера се разгорял лют спор. Зевс
Гръмовержеца го прекратил. Той изпратил вестителката на боговете Ирида да извика
богинята Тетида. Искал тя да отиде при Ахил и да му съобщи неговата заповед - да предаде
тялото на врага си на неговия баща Приам срещу богат откуп. Измежду троянците Зевс най-
много обичал великия Хектор.
Бързата като мисълта Ирида се понесла към Тетида и само след миг била при нея. Тетида
стояла обкръжена от морските богини и проливала горчиви сълзи заради сина си. Като чула
от устата на Ирида волята на Зевс, в знак на скръб облякла черни дрехи и се възнесла на
високия Олимп. Боговете посрещнали с почит майката на Ахил. Атина й сторила място
редом до Зевс. Хера й поднесла златна чаша с благоуханен нектар. Гръмовержеца й казал
своята воля. Тетида веднага слязла на земята в шатрата на сина си. Седнала до печалния
Ахил и нежно го погалила. Казала му, че боговете са гневни заради Хектор. Зевс повелявал
той да предаде трупа му на Приам. Могъщият Ахил се покорил на волята на боговете.
Междувременно Гръмовержеца Зевс изпратил вестителката на боговете Ирида и при
Приам. Тя се понесла на пъстрите си като дъгата крила към двореца на царя на Троя.
Нещастният старец лежал проснат на земята и проливал сълзи за загиналия си син. Около
него седели синовете му и също ридаели силно. Приближила се до стареца Ирида. От името
на Зевс му заповядала да отиде в гръцкия стан при Ахил с богат откуп. Богинята му обещала
бог Хермес да го заведе там.
Като чул думите на Ирида, Приам веднага станал и тръгнал към двореца. Заповядал на
синовете си да приготвят кола за даровете и колесницата му. Влязъл в палата Приам. Извикал
престарялата си жена Хекуба и й казал, че иска да отиде в стана на гърците. Изплашила се тя
и започнала да го моли да не отива на сигурна гибел. Той я успокоил. Казал й, че отива при
Ахил, подчинявайки се на волята на олимпийските богове. Царят избрал богати дарове и
започнал да се приготвя за път. Укорявал синовете си, че го бавят. Изплашили се те и бързо
впрегнали в една кола мулета, а в нея поставили огромен кош за дарове. Впрегнали и
колесницата. Качил се на нея Приам и подкарал конете. Пред колесницата мулетата теглели
колата с даровете, управлявана от вестоносеца Идей. Всички изпращачи на Приам го
оплаквали горчиво, все едно отивал на заколение.
Когато царят на Троя излязъл в полето, Гръмовержеца Зевс изпратил при него сина си бога
Хермес. Той завързал на краката си крилатите сандали, взел в ръцете си жезъла, с който
склопвал очите на смъртните, и се понесъл към Троя. Там приел образа на прекрасен младеж
и се появил пред Приам, когато той поял мулетата и конете в реката. Изплашил се царят.
Помислил си, че младежът може да го убие и да отмъкне даровете. Но Хермес се представил
за слуга на Ахил и му предложил да го заведе до стана. Зарадвал се старецът и предложил на
момчето като дар скъпоценна купа, но Хермес отказал. Качил се на колесницата Приам и
подкарал бързо конете. Край портите на гръцкия стан имало стража. Хермес й пратил
дълбок сън. Вдигнал богът резетата на портите и тайно превел Приам през стана. Хермес
отворил и портите на лагера на мирмидонците. Когато царят на Троя се приближил до
шатрата на Ахил, Хермес се разкрил пред него и му казал смело да влезе при Пелеевия син.
Приам оставил Идей да охранява даровете, а самият той влязъл вътре. Ахил току-що се бил
нахранил. Незабелязан от никого, троянският цар влязъл и паднал на колене пред героя,
молейки го с думите:
- О, велики Ахиле! Спомни си за баща ти, който е също такъв старец, като мен! Може би и
неговия град са обсадили съседи и няма кой да го отърве от тази беда. Аз, нещастникът,
загубих почти всичките си синове. Ти уби и най-великия сред тях - Хектор. Заради него съм
дошъл при корабите ти. Смили се над мъката ми! Приеми богат откуп. Виждаш ме колко съм
злочест. Преживявам това, което не е преживявал нито един смъртен. Принуден съм да
целувам ръцете на убиеца на децата ми.
С думите си Приам извикал у Ахил спомените за баща му. Проснат на земята, троянският
цар плачел за сина си. Най-накрая Ахил станал. Вдигнал Приам и му рекъл:
- О, нещастнико! Много мъка си видял в живота си! Но как се реши сам да дойдеш тук?
При този, който е убил много от синовете ти? О, в гърдите ти има сърце, по-твърдо от
желязо. Но успокой се, спри да плачеш! Седни! Боговете са отсъдили хората да понасят в
живота си мъки. Самите те, безсмъртните, не познават скръбта. Недей да проливаш повече
сълзи! С плач няма да съживиш загиналия Хектор. Стани и седни тук!
- Не, няма да седна, Ахиле - отвърнал Приам, - преди да ми върнеш Хектор. Приеми
даровете и ми дай да погледна тялото на сина ми.
 С гняв погледнал Ахил стареца:
- Пази се да не ме разгневиш, старче! Аз самият знам, че съм длъжен да ти върна тялото на
Хектор. Такава е волята на Зевс. Научих я от майка ми, богинята Тетида. Знам, че и теб те е
пратил тук бог. Иначе ти не би се осмелил да се появиш в гръцкия стан. По-добре замълчи!
Боя се, че в гнева си мога да наруша Зевсовата повеля - да се щади молителят!
Ахил излязъл. Извикал приятелите си и им заповядал да разпрегнат конете и мулетата на
Приам и да въведат в шатрата Идей. След това Ахиловите робини измили тялото на Хектор и
го облекли в скъпи дрехи. Самият Ахил вдигнал тялото и го положил върху богато украсено
ложе. Приятелите му го натоварили в колата. Великият син на Пелей помолил душата на
Патрокъл да не се гневи, че връща тялото на Хектор на баща му. Обещал да посвети на
Патрокъл част от донесените от Приам дарове. Като направил всичко това, Ахил се върнал в
шатрата и казал на стареца, че вече му е предадено тялото на Хектор. Приготвил Тетидиният
син богата вечеря и поканил Приам да подкрепи силите си с храна и напитка. По време на
вечерята троянският цар гледал с изненада прекрасния и величествен като бог Ахил. Той пък
се чудел на почтения вид на беловласия старец и слушал мъдрите му слова.
Когато вечерята свършила, Приам помолил Ахил да му позволи да си поотпочине. Не бил
спал от мига, в който Хектор бил загинал. Ахил заповядал да приготвят на царя и на Идей
две разкошни легла пред шатрата. Когато Приам се стягал за сън, Пелеевият син го попитал
колко дни ще са му необходими за погребението на Хектор. Обещал му през тези дни да не
започва битка. Царят на Троя поискал десет дни. Гръцкият герой му обещал, че той самият
няма да влезе в сражение, а и ще възпре останалите гърци от това. Любезно стиснал ръката
на стареца. С този жест искал да го успокои и се разделил с него.
Всички воини потънали в сън. Спели и боговете на светлия Олимп. Единствено бог
Хермес не затварял очи. Явил се пред ложето на Приам и го разбудил. Заповядал му да
напусне по-скоро гръцкия стан. Боял се, че някой може да го види и да се съблазни от
възможността да получи за него богат откуп. Изплашил се троянският цар. Станал от ложето
и разбудил Идей. Хермес впрегнал конете и мулетата и ги извел тайно от стана. Чак на
бреговете на Скамандър богът напуснал Приам.
На сутринта царят наближил Троя. Първа го видяла Касандра и с гръмкия си плач по
Хектор събрала жителите на града. На портите на Троя се струпала огромна тълпа. Пред
всички стояли Хекуба и Андромаха, които ридаели силно и скубели косите си. Всички
троянци също плачели. Стараели се да приближат повече до колата, върху която лежал
убитият Хектор. По молба на Приам тълпата се отдръпнала и му дала възможност да влезе в
града.
 Андромаха ридаела силно и оплаквала своя мъж и единствен защитник. Вече знаела, че
Троя ще падне и всички троянки ще бъдат отведени от гърците в тежък плен. Враговете щели
да убият сина й Астианакс. По този начин щели да отмъстят на Хектор за смъртта на много
герои. Страдала вярната съпруга, че любимият й мъж е загинал далеч от нея. Отишъл си, без
да й каже заветна дума, която тя да помни вечно. Ридаела и Хекуба, проливайки потоци
сълзи по любимия си син.
Елена също плачела за Хектор. От него тя не била чула нито една укорна дума и не била
видяла обида. Благият по душа Хектор винаги се бил застъпвал за нея. Благодарение на това
застъпничество другите не я обиждали. Сега бил загинал единственият й приятел и
утешител в Троя, където всички я ненавиждали.
Приам заповядал да подготвят погребалната клада. Девет дни троянците возили дърва от
Ида. На десетия върху кладата поставили тялото на Хектор и го изгорили. В златна урна
събрали пепелта и я поставили в гроб. Покрили го с каменни плочи, а върху него насипали
погребална могила. Докато троянците насипвали могилата, стража наблюдавала, да не би
гърците да ги нападнат неочаквано. След погребението Приам устроил в двореца си
разкошно погребално угощение.
Така троянците погребали великия Хектор.

[27] По поемата на Омир "Илиада".

 Битката с амазонките. Пентезилея[28]
След смъртта на Хектор настъпили тежки времена за Троя. Тя вече нямала могъщ
защитник. Троянците не смеели да излязат извън крепостните стени, за да не се сблъскат с
гърците в открито поле. В Троя вече нямало герой, който можел да премери сили с Ахил.
Изглежда, настъпвали последните дни на великия град. И точно тогава неочаквано дошла
помощ на троянците. От далечния Евксински понт върху бързи коне в помощ на Троя се
появили храбрите и войнствени амазонки. Водела ги царицата им Пентезилея. Тя искала в
битка с гърците да изкупи своята вина - по време на лов, без да иска, била убила сестра си.
Като помагала на троянците, подкрепяни и от Артемида, царицата се надявала да
умилостиви богинята, която била гневна за извършеното убийство. Могъщата щерка на Арес
се хвалела, че щяла да срази всички славни гръцки герои. Щяла да ги прогони от Троя и да
изгори корабите им. С бурни ликувания троянците посрещнали амазонките. Приам приел
Пентезилея като своя родна дъщеря и в нейна чест устроил разкошен пир.
На следващия ден амазонките застанали в блестящото си въоръжение начело на троянската
войска срещу гърците. Вдигайки ръце към небето, Приам молел боговете да им пратят
победа. Но боговете не чули молбите му. Започнала кръвопролитна битка. Като бурен вихър
се носели Пентезилея и нейните амазонки през гръцките редици. Тя поваляла един след друг
героите. Гърците се стреснали и отстъпили. Храбрата царица ги притиснала чак до корабите
им. Вече амазонките виждали победата си близо, когато изведнъж в помощ на гърците се
притекли Ахил и Аякс Теламонид. Дотогава те не участвали в сражението. Двамата лежали
до надгробната могила на Патрокъл и скърбели за голямата загуба.

[28] По поемата "Героини" на Овидий и "Енеида" на Вергилий.

Битката с амазонките
 Като чули шума от битката, двамата герои се въоръжили набързо и като два страшни лъва
се хвърлили в боя. Нито храбрите амазонки, нито троянците можели да им устоят. Щом
съзряла могъщия Ахил, Пентезилея смело застанала срещу него. Метнала копието си по
героя, но то се ударило в щита му и се разлетяло на парчета. Хвърлила второ, но и то не
могло да рани Ахил. Тогава той се нахвърлил срещу нея със страшен гняв и я пронизал в
гърдите. Пентезилея разбрала, че е ранена смъртоносно. Събрала последни сили и поискала
да извади меча си. С тежкото си копие могъщият Ахил я пронизал заедно с коня й.
Животното паднало на земята, а до него лежала царицата на амазонките. Когато се доближил
до нея, синът на Тетида снел шлема й и разбрал, че е убил необикновено красивата дъщеря
на бог Арес и царица на смелите амазонки. Умиращата Пентезилея била прекрасна като
богинята Артемида. Ахил стоял надвесен над тялото на мъртвата красавица и усещал как го
завладява силна любов към нея. Докато той стоял надвесен и обзет от скръб по амазонката,
се приближил Терсит и започнал да ругае героя така, както правел и по-рано. Надсмял се над
мъката му и пронизал с копието си окото на прекрасната Пентезилея. Тогава Ахил избухнал в
страшен гняв. Замахнал и го ударил с такава сила, че го оставил намясто. Това ядосало много
Диомед, защото Ахил убил неговия роднина. Гърците едва успели да разтърват двамата
герои.
Пелеевият син тихо вдигнал от земята мъртвата Пентезилея и я изнесъл от битката. По-
късно гърците предали телата на царицата и на още дванайсет амазонки на троянците. Те им
устроили пищни погребения и изгорили труповете на клада.
Тогава Ахил се отправил към остров Лесбос. Там принесъл богати жертви на бог Аполон и
богинята Артемида и на тяхната майка Латона, молейки ги да го изчистят от оскверняването
с пролятата от него кръв на Терсит. По заповед на Аполон хитроумният Одисей очистил
Ахил.
 Битката с етиопците. Мемнон[29]
След смъртта на Пентезилея за троянците станало още по-трудно да удържат натиска на
гърците. Но още веднъж неочаквано за тях се появила помощ. От бреговете на беловласия
Океан, който обгръщал с водата си цялата земя, в Троя пристигнал Мемнон с голяма войска
етиопци. Той бил син на прекрасната богиня на зората Еос и на Тифон и роднина на Приам.
Никой от смъртните не можел да се сравнява по красота с него. Сред троянските войски той
сияел като утринна звезда със златни доспехи, изковани от самия бог Хефест. Могъщият син
на богинята Еос бил достоен противник на Ахил. И отново под стените на Троя закипяла
яростна битка. Начело на троянците бил етиопският военачалник Мемнон, а гърците водел
Ахил. Той не избягвал срещата със сина на Еос. Синът на Тетида добре знаел, че ако убие
Мемнон, скоро след това ще загине и той от стрелата на Аполон. Етиопецът нападнал
стареца Нестор. Нима можел престарелият герой да се сражава с младия и силен Мемнон?
Обърнал Нестор конете си и поискал да се спаси с бягство. Но Парис опънал лъка си и
пронизал единия от конете. Като видял, че го заплашва сигурна гибел, Нестор извикал на
помощ сина си Антилох. Верният му син побързал да му помогне. Решил, че е по-добре да
загине, отколкото да позволи на Мемнон да убие баща му. Антилох грабнал огромен камък и
го метнал срещу Мемнон. Но шлемът, изкован от Хефест, защитил сина на богинята Еос от
силния удар. Тогава етиопският владетел пронизал гърдите на Антилох с копието си.
Несторовият син паднал мъртъв на земята, прободен право в сърцето. Така с живота си той
заплатил спасението на баща си. Като видял гибелта на сина си, Нестор се разридал горчиво.
И макар че другият му син - Тразимед, и приятелят му Терей нападнали етиопския герой,
Мемнон искал да свали доспехите на убития Антилох. Самият Нестор се хвърлил да защити
трупа на сина си. Но Мемнон не желаел да се бие със стареца и не вдигнал ръка срещу него.
Ожесточено се биели гърци и етиопци около тялото на Антилох. Старият Нестор призовал
на помощ Ахил. Когато разбрал, че Антилох е убит, синът на Тетида изпаднал в ужас. Той го
обичал повече от всички други герои. След Патрокъл той бил най-добрият му приятел.
Забравил за всичко, а най-вече че самият той щял да загине след смъртта на Мемнон, Ахил се
хвърлил в боя. Щом видял, че към него се приближава Пелеевият син, етиопецът хвърлил
срещу него огромен камък. Камъкът отскочил надалеч от щита на героя. С копието си Ахил
ранил в рамото Мемнон, който обаче не обърнал внимание на раната и на свой ред ранил
Ахил в ръката. Двамата герои извадили мечовете си и се хвърлили един срещу друг. По сила
двамата били равни. Двамата били синове на богини. Доспехите и на единия, и на другия
сияели и били изковани от бог Хефест. Двамата се прикривали с щитовете си. Боговете
наблюдавали двубоя им от високия Олимп. Майките на героите - богинята Еос и богинята
Тетида, молели Зевс - всяка за своя син. Гръмовержеца взел златните везни, сложил върху тях
жребиите на героите и ги претеглил. Жребият на Мемнон се спуснал ниско. Съдбата
предвещавала той да загине от ръката на Ахил. Разридала се богинята Еос. Трябвало да
загуби нежно обичания си син. Най-сетне Ахил замахнал с тежкото си копие и пронизал
гърдите на Мемнон. В знак на скръб богинята Еос се покрила с тъмен облак. Тя изпратила на
бойното поле своите синове. Боговете на ветровете отнесли тялото на героя далеч в Мизия
на бреговете на река Есеп. Там млади нимфи оплакали героя и му построили гробница.
Етиопците били превърнати от боговете в птици. Оттогава всяка година те долитали при
гробницата на Мемнон, на бреговете на река Есеп, и там оплаквали своя цар.
Гърците пък погребали с големи почести младия Антилох. Положили праха му в урна и
впоследствие я поставили в могилата с праха на Ахил и Патрокъл.

[29] По поемата "Одисея" на Омир, "Теогония" на Хезиод и "Енеида" на Вергилий.

 Смъртта на Ахил
В гърдите на Ахил горял страшен гняв срещу троянците. Решил той да отмъсти жестоко за
гибелта на своите приятели Патрокъл и Антилох и сражавайки се като разярен лъв, повалял
един след друг героите на Троя. Троянците се обърнали в бягство и побързали да се скрият
зад стените на Троя. Яростният Ахил ги преследвал. Неумолимата съдба го тласкала към
сигурна гибел. Пелеевият син преследвал врага си чак до Скейските порти. Сигурно щял да
влети и в свещената Троя и тя щяла да загине, ако не се появил бог Аполон. Като извикал
страшно, той спрял Ахил. Но героят не му се подчинил. Бил гневен на бога, че много пъти
стрелометецът спасявал Хектор и троянците. Дори го заплашил, че ще го прониже с копието
си. Неумолимата съдба била помрачила разума му. Синът на Тетида бил готов да нападне
дори бог. Разгневил се Аполон и забравил, че някога на сватбата на Пелей и Тетида бил
обещал да пази сина им Ахил. Като се прикрил с тъмен облак и станал невидим за никого,
той насочил стрелата на Парис. Тя улучила героя в петата, единственото му уязвимо място.
Че петата била слабото място на Ахил, знаели всички още когато той бил бебе. Тогава Тетида
топяла младенеца във водите на Стикс, като го държала за петата. Така тялото на Ахил
станало твърдо като желязо. Петата му, която не се докоснала до водите на Стикс, останала
обаче неговото слабо място. Раната, която получил от Парисовата стрела, била смъртоносна
за него. Ахил почувствал приближаването на смъртта. Извадил стрелата от раната и се
строполил на земята. Горчиво упреквал той бог Аполон, че го е погубил. Ахил знаел, че без
помощта на бога никой от смъртните не можел да го убие. За последен път събрал сили.
Страшен и приличащ на умиращ лъв, той се надигнал от земята и убил още много троянци.
Но ето че крайниците му започнали да изстиват. Все по-близо и по-близо била смъртта. Ахил
се бранел, като се подпирал на копието си. Страховито изревал той към троянците:
- Тежко ви! Ще загинете и вие! И след смъртта си аз ще ви отмъщавам!
Този възглас обърнал троянците в бягство. Но Ахил все повече отслабвал. Напуснали го и
последните му сили и той паднал на земята. Златните му доспехи издрънчали и земята
затреперила. Ахил издъхнал. Но троянците не смеели да се приближат до героя. Страхували
се от него и мъртъв - такъв ужас им бил внушил той приживе. Постепенно те преодолели
страха си и около тялото на мъртвия герой се развихрила жестока сеч. Най-силните гръцки и
троянски герои взели участие в нея. Планини от мъртви тела се издигали около него. А той
лежал неподвижен и огромен и не чувал боя. Прах се вдигал под краката на воюващите.
Леели се реки от кръв. Като че битката никога нямало да свърши. Изведнъж треснала Зевсова
гръмотевица. Извила се буря и спряла троянците. Гръмовержеца не искал те да завладеят
трупа на Ахил. Тогава Аякс Теламонид отнесъл тялото на приятеля си до корабите. Одисей
го защитавал, като отблъсквал врага. От троянските редици към него летели облаци от
стрели и копия. Той мъжествено удържал натиска им, като отстъпвал крачка по крачка.
Донесъл Аякс тялото на Ахил до корабите. Гърците измили трупа. Намазали го с
благовонни масла и го положили върху богато ложе. Наобиколили го и заоплаквали горчиво
своя най-велик герой, а от мъка скубели косите си. Тетида чула плача им. Заедно със
сестрите си - нереидите, се издигнала тя от морските дълбини. Като разбрала, че обичният й
син е загинал, издала такъв вопъл, че потреперили всички гърци. От страх сигурно щели да
избягат на корабите, ако не ги бил спрял старецът Нестор. Седемнайсет дни Тетида,
нереидите и гърците оплаквали Ахил. А от високия Олимп се спуснали музите. В чест на
умрелия те пеели погребален химн. Дори безсмъртните богове на Олимп оплаквали храбрия
герой. На осемнайсетия ден издигнали клада и изгорили трупа на Ахил. Много жертвени
животни били заклани в чест на най-големия измежду гръцките герои. Облечени в разкошни
доспехи, в погребението участвали всички гърци. Когато кладата догоряла, събрали
Ахиловите кости и ги положили в златна урна, която бог Дионис подарил на Тетида. В нея
лежали и костите на Патрокъл. Така в един гроб били погребани Ахил, Патрокъл и
Несторовият син Антилох. Над гроба им гърците насипали огромна могила. Тя се виждала
далеч от морето и била свидетелство за великата слава на погребаните под нея герои.
След погребението в чест на загиналия били организирани игри. За награда за
победителите в игрите богинята Тетида изнесла от морето скъпоценни дарове. Те били
толкова разкошни, че сигурно щели да възхитят дори самия Ахил, ако великият герой бил
жив.
 Смъртта на Аякс Теламонид[30]
След смъртта на Ахил останали изкованите му от бог Хефест златни доспехи. Тетида
пожелала да ги даде на онзи, който най-много се бил отличил при защитата на тялото на
Ахил.
Следвало да ги получи или Аякс, или Одисей. Между тях пламнал спор за доспехите. Как
можел да се реши той? И двамата герои били достойни да облекат чудните доспехи,
изработени от бог Хефест. Накрая решили съдии да бъдат пленените троянци. Но и тук
Атина Палада помогнала на своя любимец - царя на Итака. С нейна помощ Агамемнон и
Менелай подменили жребия на Аякс и преброили невярно гласовете на троянците. И така, с
доспехите се сдобил хитрият Одисей. Натъжил се могъщият Аякс. Отишъл той в шатрата си и
замислил как да отмъсти на Атреевите синове и на Одисей.
През нощта целият гръцки стан бил потънал в дълбок сън. Аякс Теламонид излязъл от
шатрата с меч в ръце, възнамерявайки да убие Агамемнон и Менелай. Но богинята Атина
Палада му отнела разума. Отдавна дъщерята на Зевс му се гневяла. Като разчитал на силата
си, той отхвърлял помощта на боговете. Безумният Аякс се нахвърлил върху стадо бикове и
започнал да ги избива в тъмнината, мислейки, че убива гърците. Останалите говеда закарал в
шатрата си, смятайки ги за пленници. В палатката си Аякс подложил на големи изтезания
животните, като се радвал на техните мъки и смърт. В безумието си не виждал, че са бикове.
Мислел, че са Атреевите синове. Постепенно обаче съзнанието на героя започнало да се
прояснява. Когато видял, че шатрата му е пълна с убити животни, го обзел голям ужас. Мъчел
се да си обясни как се е случило всичко това. Разказали му какво е сътворил. Голяма мъка
стиснала сърцето му и той решил със смърт да изкупи застигналия го позор. Заръчал на брат
си Тевкър и на воините, дошли с него от Саламин, да се грижат за сина му Еврисак.
Усамотил се той на морския бряг, като взел със себе си меча, подарен му някога от Хектор.
Казал, че отива да моли боговете за милост, а меча щял да посвети на Хадес и на богинята
Нощ.
Мълвата за това, което бил извършил Аякс, бързо се разпространила из гръцкия стан.
Намерили убитите от него бикове и овце, както и труповете на пастирите. По кървавите
следи, които открил, Одисей разбрал за стореното от Аякс. Агамемнон и Менелай се
разгневили много и решили да отмъстят на Аякс.
Междувременно бил пристигнал вестоносец от Тевкър, който съобщавал на Аяксовите
приятели да пазят великия герой, защото над него била надвиснала гибел. Тя го застрашавала
само през същия този ден и след него за Аякс повече нямало опасност. Наскоро след това в
стана дошъл и самият Тевкър. Разбрал, че брат му е отишъл на брега на морето, и се затичал
натам да го потърси. Страхувал се, че му се е случило нещастие. И действително, когато
пристигнал там, не открил брат си жив. На морския бряг лежал само трупът му. Аякс се бил
хвърлил върху меча си и пронизан, бил паднал на пясъка. Така загинал най-могъщият след
Ахил гръцки герой.
Менелай и Агамемнон не искали да разрешат на Тевкър да погребе мъртвия си брат. Имало
опасност между Атреевите синове и него да пламне открита и силна вражда. В стана на
гърците можело да започнат междуособни сблъсъци, ако в спора не се бил намесил Одисей.
Той убедил Агамемнон да позволи на Тевкър да погребе останките на Аякс, който бил оказал
толкова много услуги на гърците. И така, до могилата на Ахил се издигнала нова могила. В
нея почивал прахът на могъщия Аякс Теламонид.

[30] По трагедията на Софокъл "Аякс биконосецът".

 Филоктет. Последните дни на Троя[31]
След смъртта на Ахил и Аякс гърците упорито продължавали да държат Троя под обсада.
Те не можели обаче да превземат града със сила. Един ден Одисей подслушал от засада
словата на Приамовия син - гадателя Хелен, и с хитрост успял да го плени. По такъв начин
царят на Итака разбрал, че Троя може да бъде завладяна само ако в гръцката войска дойдат
Филоктет с отровните стрели на Херкулес и младият син на Ахил - Неоптолем. Той веднага
решил да тръгне на далечен път и да доведе двамата герои.
Щом пристигнал при цар Ликомед на остров Скирос, Одисей лесно успял да убеди
Ахиловия син да вземе участие в обсадата на Троя. И той като баща си горял от жажда за
велики подвизи. Прекрасният Неоптолем веднага потеглил заедно с Одисей, въпреки че
майка му Дидамия го убеждавала да не ходи никъде и проливала горчиви сълзи.
По-трудно било да бъде спечелен Филоктет. Изоставен от всички, той живеел на
пустинния остров Хриза, близо до Лемнос, в пещера с два изхода - на изток и на запад. През
тях зиме слънцето топлело пещерата, а лятос вятърът я разхлаждал. Често Филоктет
изпитвал глад и с мъка си набавял храна. Със стрелите си убивал по някой и друг див гълъб.
Раната на крака му го боляла много. Нещастникът едвам можел да отиде да си донесе вода.
Много трудно можел да си запали огън, като удрял два камъка. Цели десет години бил
подложен на страшни лишения и страдания на остров Хриза. Много рядко до брега спирали
моряци, но никой не се съгласявал да го вземе със себе си в Гърция. Виновници за тези
негови мъки били Атреевите синове и Одисей. И затова той ги мразел страшно и с
удоволствие би ги пронизал със стрелите си.
Царят на Итака знаел много добре, че го очаква гибел, ако се срещне с него. Затова решил
да го примами с хитрост. Уговорил Неоптолем да му разкаже, че е напуснал обсадата на
Троя, защото гърците са го оскърбили. И ако Филоктет започнел да го моли да го вземат и да
го отведат в Гърция, той да се съгласял. По този начин героят и стрелите му щели да бъдат на
кораба. Тогава по-лесно щели да го откарат в Троя. Неоптолем не искал да действа с измама.
Одисей го убедил, че само по този начин Филоктет може да бъде качен на кораба. И тогава
синът на Ахил се съгласил.
Когато корабът пристигнал в Хриза, Неоптолем слязъл на брега с още няколко воини.
Тръгнали те към пещерата, където живеел Филоктет. Не го заварили там.
Скоро се появил и той. Охкайки силно, влязъл в пещерата. Раната му го измъчвала много.
Като видял пришълците, се зарадвал много. А още по-голяма била радостта му, когато
разбрал, че пред него стои синът на Ахил. Неоптолем разказал на страдалеца цялата
измислена от Одисей история. Споделил и за смъртта на Ахил, Патрокъл и Аякс. Когато чул
този разказ, Филоктет се натъжил. Тях ги обичал много повече от другите герои. Съгласил се
да отплава с Неоптолем за Гърция. Даже дал на Ахиловия син да носи стрелите и лъка.
Молел да го закриля от коварството на Одисей. Толкова голямо било желанието му да
напусне острова, че сам подканял Неоптолем да тръгнат час по-скоро.
Неочаквано се появил един воин. Той съобщил, че уж героят Феникс и синовете на Тезей
приближавали, за да отведели насила Филоктет край Троя. Въпреки ужасните страдания, от
които той чак губел съзнание, нещастникът забързал към брега. Като видял мъките му,
Неоптолем нямал повече сили да крие истината от него. И тъкмо когато искал да му върне
стрелите и лъка, изскочилият от засадата Одисей не му позволил да го направи. Филоктет
много искал да избяга и да се хвърли от високите скали в морето, само и само да не бъде
послушно оръдие в ръцете на омразния му Одисей и Атреевите синове. Тогава царят на
Итака заповядал на слугите си да го хванат и насила да го качат на кораба. Филоктет
изпаднал в отчаяние. Неоптолем не можел повече да гледа мъките му и върнал на
нещастника лъка и стрелите. Така целият план на Одисей рухнал. Той дори побързал да се
спаси с бягство. Много добре знаел колко ужасна е смъртта от стрелите на Херкулес.
Неоптолем направил още един опит да уговори Филоктет да тръгне с тях към Троада и да
помогне на гърците да превземат Троя. Но Филоктет твърдо отказал. Не можел да забрави на
какви страдания го били обрекли Агамемнон, Менелай и Одисей. Изглежда, трябвало да
напуснат Хриза без резултат или пък Неоптолем отново да си послужи с измама.
Тогава пред Филоктет изведнъж се появил в сиянието на безсмъртен бог Херкулес, който
му заповядал да замине край стените на Троя. Най-великият сред героите му обещал, че там
ще намери изцеление на страданията си. Щял да бъде обвит с велика слава при превземането
на Троя. Филоктет се подчинил на волята на своя приятел. Доброволно се качил на кораба на
Одисей и отплавал за Троада. Там го очаквали велики подвизи.
Край стените на Троя Неоптолем също извършил много подвизи. По сила и храброст никой
не можел да се сравни с Ахиловия син. От неговата ръка в боя паднали много троянски
герои. В жесток двубой с него загинал и могъщият потомък на Херкулес - Еврипил, синът на
Телеф. В помощ на Приам го била изпратила майка му, която била подкупена със скъпоценен
дар - златна лоза, отгледана от Зевс за прекрасния Ганимед. Най-могъщият защитник на Троя
след Мемнон бил прекрасният като бог Еврипил, но користолюбието на майка му го
погубила.
Наскоро след като пристигнал край стените на Троя, Филоктет ранил със стрела
виновника за тази жестока война - Парис. С отровната стрела на Херкулес той му нанесъл
неизличима рана, от която Парис трябвало да умре в жестоки мъки. Все по-дълбоко и по-
дълбоко прониквала в тялото му отровата от стрелата. Парис напуснал Троя и отишъл в
гората, където умрял в страшни мъки. Издъхнал точно там, където като пастир бил живял
безгрижно. Тялото му било открито от пастири. Те горчиво плакали за смъртта на своя бивш
приятел. Издигнали голяма клада, положили Парис върху нея и я запалили. Пастирите
събрали праха му и го сложили в урна, която закопали под могила.

[31] По трагедията на Софокъл "Филоктет".

Одисей и Диомед вземат от светилището на Атина Палада в
Троя изображението на богинята (паладиум)
 С всеки изминат ден на троянците им ставало все по-трудно да защитават града си. А
гърците пък не можели със сила да го превземат. Тогава Одисей се решил на опасен подвиг.
Царят си нанесъл удари с бич, обезобразявайки лицето си. Облякъл окъсана роба и като
просяк влязъл в Троя, за да разбере какво замислят троянците. Те видели нещастния просяк
да събира милостиня из многолюдните улици. Единствено Елена познала у просяка Одисей.
Извикала го у дома, измила тялото му и се заклела да не го издаде на троянците. Той
разузнал всичко, избил много стражи и благополучно се завърнал в гръцкия стан. Царят на
Итака и Диомед извършили след това още по-опасен подвиг. Те проникнали тайно в Троя и
се прокраднали в светилището на Атина Палада. Там стояло дървено изображение на
богинята (паладиум), което някога било паднало от небето. Именно него трябвало да вземат
гърците, тъй като никой не можел да превземе града, докато то се намирало в него.
Излагайки се на голяма опасност, храбрите герои го откраднали. А по обратния път към
стана избили много троянци и се върнали невредими.
 Падането на Троя[32]
Въпреки всичко гърците все още не можели да превземат Троя. Тогава Одисей ги убедил,
че трябва да действат с хитрост. Посъветвал ги да направят огромен дървен кон и в него да се
скрият най-могъщите гръцки герои. А цялата останала войска трябвало да отплава от
бреговете на Троада и да се укрие на остров Тенедос. Когато видели коня, троянците щели да
го вкарат в града, а през нощта героите щели да излязат от него и да отворят градските порти
за завърналите се тайно гърци. Одисей уверявал всички, че само по този начин може да се
превземе градът.
Прорицателят Калхас, на когото Зевс бил изпратил знамение, също убеждавал гърците да
прибягнат до хитрост. Най-после те се съгласили и приели Одисеевото предложение. С
помощта на богинята Атина Палада знаменитият художник Епей и учениците му изработили
грамаден дървен кон. В него влезли Неоптолем, Филоктет, Менелай, Идоменей, Диомед,
младият Аякс, Мерион, Одисей и още неколцина други герои. Цялата вътрешност на коня се
изпълнила от въоръжени воини. За да не заподозре някой, че в него се намират войници,
Епей плътно затворил отвора, през който те били влезли. След това гърците запалили
всичките си постройки в стана. Качили се на корабите си и отплавали в открито море.
От високите стени на Троя обсадените видели, че в лагера на гърците има някакво
движение. Дълго не можели да разберат какво става там. За тяхна най-голяма радост
забелязали, че от стана на врага се издигат гъсти кълба дим. Разбрали те, че гърците
напускат Троада. Ликувайки, троянците излезли от града и тръгнали към стана. Той
действително бил пуст и постройките догаряли. С любопитство разглеждали местата, където
до неотдавна се издигали шатрите на Диомед, Ахил, Агамемнон, Менелай и другите герои.
Били убедени, че обсадата вече е свършила, всички бедствия са отминали и можело да се
отдадат на мирен труд.
Изведнъж троянците спрели изумени. Видели дървения кон. Разглеждали го и се чудели
що за странно съоръжение е това. Някои съветвали конят да бъде хвърлен в морето. Други
пък настоявали да бъде откаран в града и поставен на акропола. Завързал се спор. Тогава
пред всички застанал жрецът на бог Аполон - Лаокоон, и започнал горещо да убеждава
съгражданите си да унищожат коня. Бил сигурен, че в него са се скрили гръцки герои и че
това е някаква военна хитрост, измислена от Одисей. Лаокоон не вярвал гърците да са
напуснали завинаги Троада. Жрецът умолявал троянците да не вярват на коня. Каквото и да
било, той се страхувал от гърците, дори и да поднасяли дарове на Троя. Тогава Лаокоон
грабнал едно голямо копие и го хвърлил срещу коня. Трепнал той от удара и във
вътрешността му глухо издрънчали оръжията. Но боговете били помрачили разума на
троянците, които въпреки всичко решили да откарат коня в града. Трябвало да се изпълни
повелята на съдбата.
Докато троянците обикаляли около коня, изведнъж се разнесъл силен вик. Пастири водели
вързан пленник. Бил се предал доброволно. Този пленник бил гъркът Синон. Троянците го
заобиколили и започнали да се гаврят с него. А Синон стоял мълчалив и гледал страхливо
наобиколилите го. Най-после проговорил. Проливайки горчиви сълзи, оплаквал злата си
съдба. Сълзите му трогнали Приам и останалите троянци. Те започнали да го разпитват кой е
и защо е останал. Тогава Синон им разказал измислена история. Тя била съчинена от Одисей
и с нея той трябвало да ги заблуди. Синон разказал как Одисей искал да го погуби, защото
бил роднина на онзи Паламед, когото царят на Итака мразел с цялата си душа. И затова,
когато гърците решили да прекратят обсадата, Одисей уговорил Калхас да извести, че
боговете уж искали човешка жертва, за да осигурят щастливо завръщане в родината. Дълго
Калхас се преструвал, че се колебае кого да посочи за жертва на боговете. Най-после се
спрял на Синон. Вързали го и го повели към жертвеника. Но Синон успял да развърже
въжетата и се спасил от сигурната смърт, като избягал. Дълго се крил в гъсто обрасналата
тръстика, очаквайки гърците да отплават за родината си. Когато те заминали, излязъл от
убежището си и доброволно се предал на пастирите. Троянците повярвали на хитрия грък.
Приам заповядал да го освободят и го запитал какво означава дървеният кон, оставен от
гърците в стана им. Синон само това чакал. Като призовал боговете за свидетели, че говори
истината, казал, че конят е оставен от гърците, за да умилостивят страшната Атина Палада.
Тя им била разгневена, че били отмъкнали от храма й в Троя паладиума. Според думите му
този кон щял да защитава града, но само ако троянците го вкарат вътре. И на тези коварни
думи му повярвали троянците. Синон ловко изиграл ролята, която му бил отредил хитрият
Одисей.
Едно велико чудо, изпратено от самата Атина Палада, накарало троянците да повярват още
повече в думите на пленения грък. От морето се показали две чудовищни змии. Те плавали
много бързо към брега и извивали сред морските вълни телата си на безброй пръстени.
Високо се издигали червените като кръв гребени на главите им. А в очите им святкали
пламъци. Змиите изпълзели на брега и се отправили към мястото, където Лаокоон принасял
жертва на бога на моретата Посейдон. Всички троянци се разбягали, обзети от ужас. Змиите
обаче се нахвърлили върху двамата синове на жреца и се обвили около телата им. Самият
Лаокоон се спуснал да им помогне, но змиите се обвили и около него и започнали да хапят с
острите си зъби телата на тримата. Нещастникът се мъчел да откъсне от себе си чудовищата
и да освободи децата си, но напразно. Отровата прониквала все по-дълбоко в телата им.
Крайниците им се гърчели. Страданията на тримата ставали все по-ужасни. Като чувствал
приближаването на смъртта, Лаокоон изкрещял силно. Така загинал той, ставайки свидетел
на смъртта на невинните си синове. Загинал, защото искал въпреки волята на бога да спаси
родината си. А змиите, след като извършили ужасното дело, пропълзели и се скрили под
щита на статуята на Атина Палада.
Смъртта на Лаокоон още по-силно убедила троянците, че са длъжни да закарат дървения
кон в града. Съборили част от градската стена, защото било невъзможно огромната дървена
статуя да влезе през градските порти. С ликувания и под звуците на музика и песни завлекли
с въжета коня в града. Докато го влачели през отвора в стената, конят се спирал четири пъти,
удряйки се в нея. Страшно гърмяло оръжието на гърците, но троянците не го чували. Най-
накрая го довлекли до акропола. Когато видяла на акропола коня, пророчицата Касандра
изпаднала в ужас. Тя предвещала гибел на Троя. Отговор на предсказанията й бил само
смехът на жителите на града. Никой не й вярвал.
Гръцките герои стояли във вътрешността на дървения кон, без да проронят дума.
Вслушвали се внимателно във всеки звук, който идвал от вън. Чували как хубавата Елена ги
вика по име, като подражавала на гласовете на жените им. Одисей едва удържал един от
героите да не се обади, като му запушил устата с ръка. До тях достигали шумните веселби от
веселите пирове, които троянците устроили в цяла Троя по случай края на обсадата. Най-
после настъпила нощта. Всичко замлъкнало. Троя потънала в дълбок сън.
Единствено край дървения кон се чул гласът на Синон, който дал знак на героите да
излязат. Коварният грък успял да разпали край градските порти и голям огън. С него дал знак
на гърците, скрити зад остров Тенедос, да побързат да се върнат в Троя. Като внимавали да
не вдигат шум с оръжията си, героите излезли от коня. Първи били Одисей и Епей. Всички се
пръснали из потъналите в дълбок сън улици на града. Пламнали домове и кърваво зарево
осветило загиващата Троя. На помощ на героите се притекли и останалите гърци. През
отвора в крепостната стена те нахлули в града. Завързала се ужасна битка. Троянците се
защитавали кой с каквото можел. Хвърляли по гърците горящи греди, стълбове, домакински
съдове. Сражавали се с шишовете, на които преди това били пекли месо за пировете. Но
гърците не щадели никого. Жени и деца бягали по улиците и писъците им се чували надалеч.
Най-после гърците стигнали до двореца на Приам, защитен от крепостна стена с кули. Там
троянците се защитавали с отчаяна храброст. Те съборили върху враговете си една кула. Това
накарало гърците да се нахвърлят с още по-голямо ожесточение. Ахиловият син Неоптолем
разбил с брадва портата на двореца и първи се втурнал вътре. След него нахлули другите
герои и воини. Приамовият дворец се изпълнил от горчивите вопли и стенания на жените и
децата. Край олтара на боговете се били събрали дъщерите и снахите на царя, вярвайки, че
там ще намерят защита. А Приам, облечен в доспехи, искал да ги защити или да загине в боя.
Но жена му Хекуба молела престарелия цар и той да потърси защита край олтара. Нима
можел слабият старец да се бори с могъщите герои!
Изведнъж се втурнал Неоптолем, който преследвал смъртно ранения Приамов син Полит.
С един удар на копието си героят повалил младежа в краката на баща му. Тогава Приам
хвърлил по сина на Ахил копието си, но то отскочило от доспехите му като тънка тръстика.
В гнева си героят сграбчил Приам за белите коси и забил в гърдите му острия си меч. Приам
загинал в двореца, в който бил живял много години, управлявайки великата Троя. Нито един
от синовете му не могъл да се спаси. Бил убит дори внукът му Астианакс - синът на Хектор.
След като го изтръгнали от ръцете на нещастната Андромаха, гърците го хвърлили от
високите крепостни стени на града. Менелай убил и спящия Дейфоб, който се бил оженил за
хубавата Елена след смъртта на Парис. В гнева си той искал да убие и Елена, но брат му
Агамемнон го възпрял. Тогава богинята Афродита накарала в гърдите му пак да пламне
силна любов към невярната му съпруга. И той тържествено я повел към своя кораб.
Пророчицата Касандра, дъщеря на Приам, потърсила спасение в светилището на Атина
Палада. Там я открил синът на Ойлей - Аякс. Жрицата паднала пред статуята на богинята и
обгърнала с ръце изображението й. Аякс я сграбчил грубо с такава сила, че чак изтръгнал
свещената статуя и тя се разбила на парчета на пода. Тогава гърците се разгневили на Аякс.
Върху него се стоварил и гневът на великата богиня. По-късно тя му отмъстила жестоко.
От всичките троянски герои успял да се спаси единствено Еней. Той изнесъл на ръце от
града своя стар баща Анхиз и малкия си син Асканий. Гърците пощадили и героя Антенор,
който непрекъснато бил съветвал троянците да върнат на гърците отвлечената от Парис
прекрасна Елена и заграбените съкровища на Менелай.
Дълго димяла Троя. До небето се виели кълба дим. Боговете оплаквали гибелта на великия
град. Пожарът се виждал надалеч. Още през нощта останалите народи разбрали по
стълбовете от дим и огромното зарево, че най-могъщият град в Азия - Троя, е превзет.

[32] Основно по поемата на Вергилий "Енеида".

 Завръщането на гърците в родината[33]
Богатата плячка, която гърците награбили след превземането на Троя, била
възнаграждението за всичките беди, които били изпитали по време на десетгодишната
обсада. Те отнесли на корабите си много злато и сребро, много домакински съдове и безброй
прекрасни пленнички.
Когато гръцките кораби хвърлили котва на противоположния бряг на Хелеспонт, пред тях
се явила сянката на великия Ахил. Героят поискал да му принесат в жертва Приамовата
дъщеря Поликсена. Някога тя трябвало да му стане жена. Но Агамемнон не искал да я даде.
Касандра също го молела горещо да пощади сестра й. Като напомнил какви велики услуги
бил извършил на гърците Ахил по време на обсадата на Троя, Одисей настоявал за тази
жертва. А и самата Поликсена също била готова да падне под жертвения нож. Знаела, че така
може да се избави от тежкото робство в чужбина. Приамовата щерка спокойно отишла до
олтара, където я очаквал с жертвен нож Неоптолем. Момичето не позволило да се докосне до
него младежът, който трябвало да я отведе на смърт. Поликсена не желаела да слезе в
царството на Хадес като робиня. Затова сама се приближила до олтара и разголила гръдта си.
С тъжна въздишка Неоптолем забил в гърдите й меча си и гореща кръв обагрила издигнатия в
чест на Ахил жертвеник.
След като принесли в жертва дъщерята на Приам, гърците се отправили на далечен път
към родината. По време на пътуването си те изпитали много беди. Мнозина от героите
загинали, без да видят ро-дината си.
Още по време на разрушаването на Троя разгневената Атина Палада предизвикала голям
раздор между гърците и синовете на Атрей. Менелай искал незабавно да отплават за Гърция,
а Агамемнон настоявал гърците да останат в Троада дотогава, докато не умилостивят с
жертви Атина. Той не знаел, че нищо не можело да смекчи гнева на богинята. Спорът между
братята продължил цял ден. На следващото утро част от гръцките кораби, натоварени със
своя дял от плячката, напуснали Троада. С тях отплавали Нестор, Диомед, Неоптолем,
Идоменей и Филоктет. По-късно отплавал и Менелай. Той догонил Нестор и Диомед на
остров Лесбос. Одисей също напуснал Троада, но на Тенедос се скарал със своите спътници
и се върнал обратно в Троада при Агамемнон.
Събралите се на Лесбос герои отплавали към остров Евбея. Там на полуострова, посветен
на бог Хефест, принесли жертва на Посейдон и продължили нататък. След четири дни
Диомед пристигнал в Аргос, а Нестор - в Пилос. В родината щастливо се завърнали също
Идоменей, Филоктет и Неоптолем. Много несгоди се наложило да понесе Менелай. Около
източния край на Атика - нос Сунион, бог Аполон пронизал със стрелата си кормчията му
Фронтис. Менелай спрял на брега и извършил богат погребален обред в чест на загиналия
кормчия. Чак след това продължил нататък по пътя си. Когато корабите му заобикаляли
югозападната част на Лакония - опасния нос Малея, Зевс им изпратил голяма буря. По
морето се издигнали огромни като планини вълни. Бурята отнесла част от Менелаевите
кораби към остров Крит. Там те се разбили в скалите, а намиращите се на тях гърци се
спасили с голям зор. А останалите кораби, на които бил и самият Менелай, се носили още
дълго по морето, докато най-после стигнали бреговете на Египет. Седем дълги години
Менелай се скитал сред чуждоземни народи. Бил при сидонците, етиопците и още много
други народи. Известно време бил на остров Кипър, във Финикия и далечна Либия, чиито
народи се славели със своите неизброими стада. Менелай получил много богати дарове и
натрупал огромни богатства. В Египет жената на Тоон - Полидамна, подарила на хубавата
Елена чудодейно лекарство, приготвено от сока на вълшебно растение. Този, който го вземал
заедно с вино, забравял и най-тежката си мъка. Най-после на връщане от Египет Менелай
спрял на остров Фарос. На него той чакал двайсет дни попътен вятър. Островът бил пуст, а
запасите вече били на свършване. Гладна смърт заплашвала всички. Менелай и спътниците
му обаче били спасени от богинята Идотея - дъщеря на морския бог Протей. Тя се явила на
царя на Спарта и го научила как да залови баща й и да го накара да му разкрие волята на
боговете. Рано на следващата сутрин, когато на небето едва се била показала богинята на
зората Еос, Менелай и трима силни и мъжествени негови спътници тръгнали към морския
бряг. Там ги очаквала Идотея с четири тюленови кожи. Тя надянала върху тях кожите и за да
не ги мъчи лошата миризма, ги намазала с амброзия. Менелай и спътниците му лежали
неподвижни на морския бряг. Най-после из морските дълбини заедно със стадо тюлени
изплувал Протей. Преброил той животните, след което легнал спокоен на пясъка и заспал.
Тогава Менелай и приятелите му се нахвърлили върху него с викове. Завързала се
разгорещена борба. Протей се превръщал в лъв, змия, пантера, глиган, вода и дърво, но
четиримата герои го държали здраво. Най-после старецът се усмирил. Приел предишния си
образ и попитал Менелай какво иска да узнае от него. Царят попитал морския старец кой от
боговете се гневи и не иска да му изпрати попътен вятър. Протей заповядал на Менелай да се
върне в Египет и там да принесе в жертва на боговете сто вола, което се наричало хекатомба.
Чак след това боговете щели да се смилят над него и да му пратят щастливо завръщане в
родината. Освен това мъдрият Протей предсказал съдбата на Менелай и на жена му Елена.
Разкрил и какво очаква всеки един от героите по време на завръщането им от Троя. Менелай
изпълнил заръката на бога и се върнал обратно в Египет. Там той принесъл жертви на
боговете, а те му изпратили попътен вятър. Той благополучно се върнал в своята Спарта,
където живял дълго и щастливо. А след смъртта им Менелай и жена му Елена били
пренесени на острова на блажените, където заживели вечно и без да знаят скърби.
Цар Агамемнон също трябвало да изпита много опасности по обратния път към дома си.
Той и спътниците му стигнали благополучно до бреговете на Евбея. Но близо до Херейския
нос се извила огромна буря. Била я изпратила разгневилата се на гръцките герои богиня
Атина. Най-много била ядосана на сина на Ойлей - Аякс. Много кораби загинали, като се
разбили в скалите. Така се случило и с кораба на Аякс. И той щял да загине сред морските
вълни, но над него се съжалил великият земетръсец и бог на моретата Посейдон. Той
заповядал на вълните да изхвърлят героя на Херейската скала. И така Аякс се спасил. Но тук
заради своята надменност сам се погубил. С безумна гордост възкликнал, че се е спасил сам,
без помощта на боговете и дори срещу тяхната воля. Бог Посейдон чул тези толкова дръзки
думи, изречени от онзи, когото бил спасил. В страшния си гняв той замахнал с тризъбеца си
и ударил с него скалата, върху която стоял Аякс. Половината от нея рухнала със страшен шум
в морето и го повлякла със себе си. Така Аякс загинал в морските дълбини, от които малко
преди това го бил спасил Посейдон. А корабите на Агамемнон едва се измъкнали от бурята и
най-после пристигнали до родните брегове. Но не за радост се завърнал Агамемнон в своята
богата със злато Микена. Там го очаквала смърт от ръката на невярната му жена
Клитемнестра.

[33] Основно по трагедиите на Еврипид “Андромаха” и “Хекуба”.

 ПОДВИЗИТЕ НА ОДИСЕЙ

Одисей при нимфата Калипсо[34]

Завръщайки се от Троя в Итака, героят Одисей трябвало да изтърпи много тежки беди и да
премине през страшни опасности. По пътя изгубил всичките си спътници. Те загинали и
жестоката съдба не пожалила никого от тях. След дълги скитания Одисей се озовал на
остров Огигия. Там владеела нимфата Калипсо. Цели седем дълги години трябвало да чезне
Одисей при могъщата вълшебница. Започнала и осмата. Тъгувал героят по родната Итака и
семейството си и молел нимфата да го пусне да се прибере в родината си, но тя оставала
непреклонна. Най-после боговете олимпийци се смилили над него. На тяхно събрание Зевс
се вслушал в молбата на дъщеря си - богинята Атина Палада, и решил да върне Одисей в
родината му, макар че Посейдон го преследвал по морето. Богът бил разгневен, че царят на
Итака бил ослепил сина му - циклопа Полифем.

[34] По поемата на Омир "Одисея".

 На остров Итака
На остров Итака. В отсъствието на Одисей кандидатите за жена му безчинстват и
разхищават имуществото му

Когато боговете решили да върнат Одисей в родината му, богинята воин Атина веднага се
спуснала от високия Олимп в Итака. Приела тя образа на царя на тафийците Мент и отишла
в дома на Одисей. Там заварила вилнеещите кандидати за ръката на Пенелопа - жената на
Одисей. Те седели в залата за пиршества и играели на зарове, докато очаквали храната, която
робите и слугите приготвяли. Телемах - синът на Одисей, първи видял Атина и сърдечно
посрещнал мнимия Мент. Въвел го у дома и го сложил да седне на отделна маса, настрана от
трапезата на кандидатите за ръката на майка му. Пирът започнал. Когато се нахранили,
женихите извикали певеца Фемий, за да ги развлича с песните си. По време на пеенето си
Фемий се навел към Телемах и Мент и започнал да им се оплаква тихо, да не го чуят
останалите. Певецът им разказал какви беди бил принуден да търпи от кандидатите за
ръката на Пенелопа. Телемах тъгувал, че баща му толкова дълго не се завръща. И ако той се
завърнел, щели да свършат всичките му нещастия. Одисеевият син попитал госта си кой е и
как се казва. Атина Палада се назовала Мент. Добавила, че познава Одисей, на когото
Телемах така много приличал. И като се направила, че не разбира какво става в двореца,
попитала да не би Телемах да празнувал сватбата си или някакъв друг празник. И защо така
безчинствали гостите му? Тогава Телемах й разказал за своята голяма мъка. Споделил пред
госта си как буйните женихи принуждавали майка му Пенелопа да избере един от тях за
мъж. Как безчинствали в дома им и разхищавали имуществото им. След като изслушала
Телемах, Атина го посъветвала да свика народа на Итака на събрание. Да се оплаче от
кандидатите за женитба и да потърси от него защита. Освен това му дала съвет да замине за
Пилос при стария Нестор и в Спарта при цар Менелай и от тях да узнае за съдбата на
Одисей. След като дала на Телемах такъв съвет, Атина се скрила от очите на младежа,
превръщайки се в птица. Той разбрал, че току-що е говорил с богинята.
През това време от покоите си в залата за пиршества била слязла Пенелопа. Като чула
песента на Фемий за завръщането на героите от Троя, тя започнала да го моли да спре
тъжната песен и да изпее друга. Но Телемах я прекъснал, обяснявайки й, че за избора на
песента е виновен не певецът, а бог Зевс. Той го бил вдъхновил да изпее точно тази песен.
Момчето помолило майка си да се върне в покоите си и там да продължи да се занимава с
привичните за една жена и стопанка дела - да преде и да тъче, да наблюдава работата на
прислугата и да се грижи за реда в дома. Помолил я да не се бърка в мъжките работи. Не
пропуснал да й напомни, че в дома на баща му Одисей сега единствено той е повелителят.
Пенелопа покорно се прибрала в покоите си. Спомнила си за Одисей и горчиво се разридала.
Най-после богинята Атина й пратила дълбок и сладък сън.
Когато Пенелопа излязла от залата за пиршества, сред женихите се разгорял спор, кой от
тях да се ожени за нея. Телемах обаче много скоро ги прекъснал. Казал им, че ще се обърне за
помощ към народното събрание, за да им забрани да разоряват бащиния му дом. Одисеевият
син ги заплашил и с гнева на боговете. Но заплахите му не подействали на кандидатите за
женитба. Те продължили шумната си веселба, като пеели, танцували и буйствали до късно
през нощта.
И Телемах тръгнал към покоите си, придружен от вярната слугиня на Одисей -
престарялата Евриклея, която го била отгледала от малък. Легнал той в ложето и цяла нощ не
могъл да затвори очи. Мислел за съвета, който му била дала Атина Палада.
На следващото утро Телемах заповядал на глашатаите да съберат народното събрание.
Народът бързо надошъл. Пристигнал и синът на Одисей с копие в ръцете, а след него тичали
две кучета. Бил толкова прекрасен, че събралите се не скривали възхищението си от него.
Старейшините на Итака се отдръпнали и младежът седнал на мястото на баща си. Той се
обърнал с молба към народа да го защити от безчинствата на кандидатите за ръката на майка
му, които разграбвали дома им, и в името на Зевс и на богинята на правосъдието Темида
заклевал народа да му помогне.
Като свършил гневната си реч, Телемах седнал на мястото си. Отпуснал глава, а от очите
му рукнали сълзи. Цялото народно събрание се умълчало. Само един от женихите - Антиной,
започнал дръзко да отговаря на Телемах. Упрекнал Пенелопа за хитростта, към която тя била
прибягнала, само и само да се отърве от брак с някого от кандидатите. Била им казала, че ще
избере един от тях, когато приключи с тъкането на разкошна покривка. През деня тя
действително тъчела, а нощем разтъкавала това, което изработвала през деня. Антиной
заплашил, че нито един от тях няма да напусне дома на Одисей, докато Пенелопа не си
избере мъж. Той дори настоял Телемах да изпрати майка си при баща й. С това искал да я
застави да си избере съпруг. Момчето обаче отказало да изгони майка си от дома. То
призовало Зевс за свидетел, за да види какви оскърбления и злини е принудено да търпи от
женихите на майка си. Щом го чул, Гръмовержеца изпратил веднага знамение. Над
народното събрание високо се издигнали два виещи се орела. Долетели до средата на
събранието и се хвърлили един срещу друг. До кръв раздрали гърдите си и шиите и бързо се
скрили от очите на изумения народ. Птицегадателят Халитерс съобщил пред всички: това
знамение предвещавало, че Одисей скоро щял да се завърне и тогава тежко на женихите.
Никой нямало да го познае и той щял жестоко да накаже онези, които грабели дома му. Това
казал пред събралите се Халитерс. Тогава Евримах - един от женихите, започнал да се
подиграва на гадателя и дори заплашил, че те ще убият и самия Одисей. Евримах заявил
гордо, че кандидатите за ръката на Пенелопа не се страхуват от нищо: нито от Телемах, нито
от птиците прорицателки, с които ги заплашвал гадателят.
Телемах се отказал повече да ги убеждава да прекратят безчинствата си. Помолил народа
да му даде един бърз кораб, за да отплава за Пилос при Нестор. Надявал се там да узнае нещо
за баща си. Единствен, който подкрепял Одисеевия син, бил разумният Ментор, приятел на
баща му. Той упрекнал народа, че позволява на женихите да обиждат по този начин Телемах.
Гражданите седели мълчаливо. Измежду кандидатите за Пенелопа се надигнал Леокрит.
Започнал той да се подиграва на Телемах и дори заплашвал със смърт и Одисей, ако той се
завърнел и направел опит да ги изгони от дома си. Леокрит бил толкова дързък, че
самоволно разпуснал дори народното събрание.
Потънал в дълбока скръб, Телемах отишъл на морския бряг и се обърнал с молба към
Атина Палада. Тя се явила пред младежа в образа на Ментор и го посъветвала да остави на
мира женихите. В своето заслепление те сами си подготвяли гибелта, която била все по-
близо и по-близо. Богинята обещала да намери кораб за Телемах и да го съпроводи по пътя до
Пилос. И още нещо му заповядала тя - да се прибере у дома и да приготви всичко необходимо
за далечен път.
Одисеевият син я послушал. Когато се прибрал у дома, заварил кандидатите, вече готови за
поредния пир. Антиной посрещнал младежа с насмешка. Хванал го за ръка и го призовал да
вземе участие във веселието. Но Телемах гневно издърпал ръката си и се отдалечил,
заплашвайки всички с гнева на боговете. Извикал той вярната слугиня Евриклея и отишъл с
нея в просторния килер на Одисей, за да вземе всичко необходимо за пътуването.
Единствено само на вярната слугиня казал за решението си да пътува до Пилос и я помолил
по време на отсъствието му да се грижи за майка му. Вярната прислужница започнала да го
умолява да не напуска Итака - бояла се, че синът на Одисей ще загине. Той останал обаче
непреклонен.
През това време Атина Палада била приела образа на Телемах. Обиколила тя целия град и
събрала двайсет млади гребци. Дори отишла при Ноемон да го моли за кораб и той с
желание дал прекрасния си кораб. Всичко било готово за пътуването. Ставайки невидима,
дъщерята на Зевс влязла в залата, където кандидатите за ръката на Пенелопа пирували, и ги
приспала дълбоко. След като отново приела образа на Ментор, извела от двореца Телемах и
го отвела на брега на морето, където корабът го очаквал. Спътниците на Телемах бързо
натоварили всичките запаси, които била приготвила Евриклея. Синът на Одисей и мнимият
Ментор се качили на борда. Атина изпратила попътен вятър и корабът бързо се понесъл по
морето.
 Телемах при Нестор и Менелай[35]
Атина Палада изпратила на Телемах чудесно плаване. На следващата сутрин, когато богът
на слънцето Хелиос току-що се бил възкачил на небето с белоснежните си коне, корабът на
Одисеевия син пристигнал в град Пилос, в Южен Пелопонес. Там заварил целия народ на
Нестор да извършва жертвоприношение на бог Посейдон. Пилосци били заклали много
бикове пред жертвениците, след което дали богато угощение. Край девет маси седели по
петстотин души. И тъкмо когато слугите започнали да носят ястията, Нестор съзрял
приближаващите чуждоземци. Начело вървяла Атина Палада, приела образа на Ментор.
Престарелият цар посрещнал приветливо гостите. Синът му Пизистрат ги поканил да вземат
участие в пира. Той подал на Атина купа с вино и я помолил да извърши възлияние за бог
Посейдон - нали угощението било в негова чест. На богинята й харесало, че младият
Пизистрат я почел, поднасяйки чашата първо на нея.
Когато пирът завършил, Нестор попитал чужденците откъде идват. Телемах му отвърнал,
че е син на Одисей и че е пристигнал при него в Пилос, за да узнае каква е съдбата на баща
му. Зарадвал се Нестор, като разбрал, че пред него е синът на царя на Итака. Той ценял
Одисей повече от всички други герои заради ума му. Бил изненадан колко много Телемах
приличал на баща си, и то не само външно, но и по мъдрост. Нестор му разказал за бедите,
които се наложило да понесат героите по обратния път за родината. Но за Одисей не можел
да разкаже нищо. Старецът съжалил младежа, че трябвало да понася толкова много обиди от
женихите, които разорявали дома му. Мъдрият старец го посъветвал по-скоро да се върне у
дома, но преди това да посети цар Менелай - тъй като той се бил завърнал по-късно в
родината и възможно било да знае нещо повече за Одисей. Нестор бил сигурен, че боговете и
най-вече Атина Палада щели да помогнат на Одисеевия син да разбере къде е баща му.
Настъпила нощта. Телемах започнал да се стяга да се върне да нощува на кораба, но Нестор
не го пуснал. Искал синът на приятеля му да прекара нощта в двореца. Ментор също
посъветвал Телемах да остане в палата на стария владетел. Той самият се стягал да се качи
на кораба. По думите му трябвало да отплава в страната на кавконите, където трябвало да
получи някакъв стар дълг. Като казал това, изведнъж мнимият Ментор се превърнал в морски
орел и пред очите на изумените пилосци отлетял. Тогава Нестор и всички, които
присъствали на това явление, разбрали, че на Телемах му помага самата богиня Атина.
На следващата сутрин Нестор принесъл в жертва на великата богиня Атина теленце с
позлатени рога. След жертвоприношението и пира синовете му впрегнали конете в
колесницата. На нея се качили Телемах и Пизистрат - най-малкият син на Нестор. Двамата
поели към Менелай.
Бързо се носели конете. Надвечер пътниците стигнали във Фера на брега на Месенския
залив. Там живеел героят Диоклон. Той им дал подслон за през нощта. На сутринта, още щом
пламнала зората, те се отправили нататък. Вечерта пристигнали в Спарта.
Когато Телемах и Пизистрат пристигнали в двореца на Менелай, там имало голямо
тържество. Спартанският владетел изпращал дъщеря си при Неоптолем - сина на Ахил. Бил
му я обещал за жена още когато воювали край Троя. Освен това той стягал и сватбата на сина
си Мегапент. Весело пирували гостите. За развлечението им се грижели изкусни музиканти
и певци. Изпълнявали красиви мелодии на лира, а под звуците им се носели във вихрени
танци двама юноши. Телемах и Пизистрат били дошли тъкмо в разгара на тържеството.
Посрещнал ги един от слугите на Менелай. Изтичал той при царя и го попитал дали ще
приеме в двореца си двама пришълци. Менелай му заповядал веднага да разпрегне конете
им, а самите тях да покани на пира. Той бил изпитал много бедствия по време на връщането
си у дома и на самия него често му се налагало да ползва гостоприемство, затова не отказвал
на никого да го посрещне в двореца си. Слугите разпрегнали конете и въвели гостите в
двореца. След като се изкъпали в прекрасни вани и облекли чисти дрехи, Телемах и
Пизистрат влезли в залата за пиршества. Били поразени от необикновеното богатство и
разкош, които срещали на всяка крачка в Менелаевия дворец. Царят ги посрещнал сърдечно и
ги поканил да седнат до него.
Пирът, устроен от Менелай, нямал равен на друг. Поразен от великолепието на двореца и
пира, Телемах се навел към Пизистрат и тихичко му казал, че никъде дотогава не бил виждал
такъв разкош. Навярно само дворецът на Зевс можел да бъде по-богат. Дочул тези думи
Менелай и като се усмихнал, казал на младежа, че смъртните не могат да се сравняват с
безсмъртните богове. И че той бил постигнал огромното си богатство с много труд и бил
преминал през безброй премеждия. Но колкото и големи да били, те не можели да се сравнят
с опасностите, които бил преживял Одисей. Като чул от Менелай тези слова, Телемах
заплакал. В това време влязла жената на Менелай - прекрасната Елена. След нея слугините
носели златен чекрък и прежда, сложена в сребърна кошница със златни краища. Когато
погледнала чужденците, тя останала много изненадана от приликата на единия от тях с
Одисей. Царицата не пропуснала да сподели това с Менелай. Пизистрат чул думите й и
потвърдил, че това действително е синът на Одисей Телемах. Менелай се зарадвал много, че
редом до него седи синът на най-любимия му приятел, претърпял много беди заради него.
Започнал той да разказва за подвизите на Одисей и за несгодите на гърците край Троя. Елена
също си ги припомнила. Спомените за баща му извикали сълзи в очите на Телемах. Заплакал
и Пизистрат. Той си спомнил за брат си Антилох, загинал край Троя. Скръбта по загиналите
приятели обхванала и царя на Спарта. За да ги развесели и да прогони тъжните думи, Елена
капнала в съда с питието сок от чудно растение, от който хората забравяли за мъката си. Била
й го дала царицата на Египет Полидамна. Но пирът вече бил към своя край. Скоро Менелай и
гостите се оттеглили в покоите си. Царят на Спарта отложил разговора си с Телемах за
следващия ден.
Рано на сутринта той излязъл от спалнята си и отишъл в покоите, където нощувал Телемах.
Попитал го защо е дошъл в Спарта. Телемах му отговорил, че иска да узнае каква е съдбата на
баща му. Менелай му разказал за всичките си приключения. Морският бог Протей му бил
разкрил съдбата на героите, които се завръщали от Троя. Одисей, бил казал Протей, чезнел в
неволя на острова на нимфата Калипсо. Само това можел да съобщи Менелай за Одисей. Той
започнал да увещава Телемах да остане да му гостува дванайсет дни. Но младежът помолил
царя да не го задържа и да го пусне по-скоро да се прибере у дома. Дълго продължила
беседата между двамата.
Докато те разговаряли, гостите отново се събрали в двореца на спартанския цар. И скоро
трябвало да продължи веселият пир.

[35] По поемата на Омир "Одисея".

 Кандидатите подготвят гибел за Телемах
Кандидатите подготвят гибел за Телемах, когато се завърне на остров Итака[36]

Докато Телемах бил в Пилос и Спарта, кандидатите за ръката на Пенелопа разбрали от

случайно пристигналия при тях Ноемон, че той е напуснал Итака. Те се изплашили, че е
отишъл да търси помощ в Пилос и Спарта. Антиной ги посъветвал да съоръжат кораб и да
излязат навътре в морето, където да го причакат, да го нападнат неочаквано и да го убият.
Всички женихи веднага одобрили това зло дело. Събрали гребци и отишли на морския бряг.
Натоварили един кораб и отплавали към остров Астерид, за да устроят засада на сина на
Одисей.
Пенелопа научила за коварния им план и я обхванало отчаяние. Тя не знаела, че синът й
бил отплавал от Итака. Решила веднага да изпрати един от слугите при Лаерт - бащата на
Одисей, и да го уведоми за опасността, надвиснала над внука му. Но Евриклея успяла да я
убеди да не предприема това и посъветвала царицата да помоли за помощ богинята Атина.
Жената на Одисей се вслушала в съвета й и принесла жертва на Зевсовата щерка, като я
помолила да помогне. След това легнала на великолепното си ложе и заспала. Богиня Атина
се вслушала в молбата й и изпратила на спящата Пенелопа призрака на сестра й Ифтима.
Призракът разкрил, че Телемах няма да загине. Царицата попитала и за съдбата на мъжа си.
Видението не й отговорило нищо и се скрило като лек облак. Когато се събудила, Пенелопа
разбрала, че боговете й били изпратили това видение.

[36] По поемата на Омир "Одисея".

 Одисей напуска острова на нимфата Калипсо
На съвета си безсмъртните богове решили Атина да помогне на Телемах да се завърне
невредим в родината си и да не позволи на женихите да го нападнат. Хермес трябвало да
отлети на остров Огигия и да заповяда на нимфата Калипсо да пусне Одисей. Гръмовержеца
веднага изпратил Хермес при Калипсо.
Като обул крилатите си сандали и взел в ръцете си жезъла, бързият като мисъл Хермес се
понесъл от Олимп. Като морски орел летял той над морето и само за миг стигнал до Огигия.
Островът бил прекрасен. На него растели огромни чинари, тополи, борове, кедри и
кипариси. Ливадите били покрити с тучна трева. В нея цъфтели ароматни теменужки и
лилии. Четири извора напоявали острова. От тях тръгвали поточета, които капризно се виели
между дърветата. На острова имало прохладна пещера, в която живеела нимфата Калипсо.
Цялата пещера била обрасла в лозници, а от тях висели зрели гроздове. Когато Хермес влязъл
в пещерата, Калипсо седяла и тъчела със златна совалка покривало с чудни фигури. Одисей
не бил в пещерата. Той седял самотен и тъжен върху висока скала на морския бряг, устремил
поглед в морската шир. Героят ронел сълзи, като си спомнял за родната Итака. Така той
прекарвал по цели дни тъжен и самотен.
Като видяла Хермес, Калипсо станала да го посрещне. Поканила го да седне и му
предложила амброзия и нектар. След като се заситил с храната на боговете, Хермес й предал
волята на царя на богове и хора Зевс. Когато разбрала, че трябва да се раздели с Одисей,
Калипсо се натъжила. Тя искала да го задържи завинаги на острова при себе си и да го дари с
безсмъртие. Но нямала право да се противи на волята на Зевс.
Хермес си тръгнал, а Калипсо отишла на морския бряг при тъжния Одисей и му казала:
- Одисей, избърши си очите и не тъгувай повече! Пускам те да се завърнеш в родината си.
Иди, вземи брадвата и насечи дърва, за да си направиш здрав сал. С него ще се отправиш на
път. Аз пък ще ти пратя попътен вятър. Ако е угодно на боговете, ще стигнеш до родината си.
- Богиньо - отвърнал Одисей, - не връщане в родината ми готвиш ти, а нещо съвсем друго.
Нима мога да преплавам бурното море върху несигурен сал? Дори с бързоходен кораб
морската шир невинаги се пресича благополучно. Не, богиньо! Ще тръгна със сал само ако
ми дадеш ненарушимата клетва на боговете, че не си замислила да ме погубиш.
- Одисей, истина казват хората, че си най-умният и най-прозорлив сред смъртните! -
възкликнала Калипсо. - Кълна се във водите на Стикс, че не искам твоята гибел.
Двамата се върнали в пещерата. Там тя сложила трапезата и започнала да уговаря Одисей
да остане при нея. Обещавала му безсмъртие. Казвала му, че ако знаел колко много и какви
страшни опасности му предстоят по време на пътуването, щял да остане. Но желанието на
Одисей да се върне в родината било неудържимо. Калипсо не успяла с никакви обещания да
го накара да забрави родната Итака и семейството си.
На следващата сутрин Одисей се захванал да строи сал. Четири дни се трудил. Сечал
дървета, дялкал греди, връзвал ги и ги сковавал с дъски. Най-после салът бил готов. Върху
него закрепил мачта с платно. Калипсо му дала запаси за из път и се сбогувала с него. Героят
опънал платното. Подгонен от попътния вятър, салът се понесъл в морето. Осемнайсет дни
плавал Одисей. Определял пътя по съзвездията Плеяди и Голямата мечка. Най-после в
далечината се показала суша. Това бил островът на феакийците. Докато салът се носел по
морето, го видял Посейдон, когато се връщал от етиопците. Разгневил се повелителят на
моретата. Хванал тризъбеца си и ударил по водната шир. Извила се страшна буря. Облаци
покрили небето и станало съвсем тъмно, като непрогледна нощ. Ветровете връхлитали от
всички страни и люлеели морето. Одисей бил обзет от ужас. В страха си царят на Итака
изпитвал завист към онези герои, които били загинали край Троя. Изведнъж върху сала се
стоварила огромна вълна и го изхвърлила във водата. Потънал Одисей дълбоко в морската
бездна, но с последни сили успял да изплува. Пречела му дрехата, която нимфата Калипсо му
била дала на сбогуване. Героят успял да се хване за сала и с голяма мъка се качил на него.
Ветровете яростно го подхвърляли на всички страни. Подгонвал го ту свирепият Борей, ту
Нот. Или пък с него си играел шумният Евър, който след това го подхвърлял на Зефир. Край
него се накамарили огромни вълни.
Точно тогава морската богиня Левкотея видяла изпадналия в беда Одисей. Приела тя
образа на гмурец, литнала от морето и кацнала върху сала. Там си възвърнала истинския
образ и казала на героя да си свали дрехата, да се хвърли в морето и да плува, докато стигне
сушата. Богинята му дала чудодейно наметало, което щяло да го спаси. След като изрекла
тези слова, Левкотея отново се превърнала в гмурец и отлетяла. Но Одисей все не се решавал
да напусне сала. Тогава бог Посейдон образувал огромна като планина вълна и я стоварил
върху героя. И както силният вятър разпилява купа слама, така вълната натрошила сала и го
разхвърлила на всички страни. Одисей едва успял да се хване за една от гредите и да седне
на нея. Тогава смъкнал бързо дрехата си, обвил се с наметалото на Левкотея и заплавал
направо към острова. Щом го зърнал, Посейдон възкликнал:
- Е, дотука ти стига! Плавай из бурното море, докато не те спаси някой. Сега вече ще си
доволен от мен!
Като изрекъл това, богът на моретата погнал конете си към своя подводен дворец. На
помощ на Одисей се притекла Атина Палада. Тя наредила на всички ветрове освен Борей да
спрат да духат и започнала да успокоява бушуващото море.
Две денонощия се мятал Одисей из бурното море. Едва на третото то се успокоило. От
върха на една вълна героят видял недалеч от себе си земя и много се зарадвал. Но когато се
приближил вече до брега, чул шума на прибоя. С рев вълните се блъскали в крайбрежните
скали и подводните камъни. Сигурна била гибелта на Одисей. Щял да се разбие в тях, ако и
този път не му помогнела Атина Палада. Успял той да се залови за една от скалите, но една
отдръпваща се вълна го откъснала със сила и го отнесла навътре в морето. Тогава Одисей
заплувал покрай брега и почнал да търси удобно място, откъдето да излезе на сушата. Най-
после съзрял устието на река и започнал да се моли на речния бог за помощ. Като го чул,
богът спрял течението и му помогнал да се добере до брега. Останал без сили от дългото
плуване, могъщият герой паднал изтощен и безчувствен на пясъка и едва дошъл на себе си.
Тогава свалил наметалото на Левкотея и без да се обръща, го хвърлил във водата. То бързо
заплавало и се върнало в ръцете на богинята. Недалеч от брега Одисей открил две маслинови
дръвчета. Под тях имало куп сухи листа. Заровил се той в тях, за да се защити от нощния
студ, а богинята Атина му пратила дълбок сън.
 Одисей и Навзикая[37]
Докато царят на Итака спял дълбоко, заринат в купчината сухи листа, богинята Атина
тръгнала към града на феакийците. Според гърците островът им се намирал в най-западната
част на морето. Когато стигнала там, тя влязла в двореца на цар Алкиной. Приемайки образа
на дъщерята на моряка Диамант, се явила на спящата царска щерка Навзикая и започнала да
я кори, че не се грижи за дрехите. Напомнила още на младата принцеса, че не бил далеч
денят на сватбата й и че трябвало да приготви чисти дрехи за близките си и за онези, които
щели да доведат в дома годеника й. Богинята подканвала Навзикая да отиде с робините си на
брега на морето и там на водоемите да изпере дрехите. Щом изрекла това, Атина напуснала
принцесата и литнала към светлия Олимп.
На сутринта Навзикая се събудила. Била поразена от съня, който й се бил присънил, и
веднага отишла при родителите си. Заварила майка си Арета да преде пурпурна прежда край
огнището, заобиколена от прислужничките. А баща си срещнала на портите. Той отивал на
съвета на феакийските старейшини. Момичето се приближило до него и започнало да го
моли да й даде кола, запрегната с мулета, за да отиде на реката да изпере дрехите.
- Много мръсни дрехи са се събрали у нас - казала Навзикая. - Искам да ида и да ги изпера.
Нали трябва да блестиш от чистота на съвета на старейшините. Младите ти синове също
искат с чисти дрехи да посещават хорЎта на феакийските моми. За дрехите аз сама ще се
погрижа.
Навзикая казала това, но за брака, който желаела с цялото си сърце, не проронила нито
дума. Срамувала се тя да спомене за него. Но Алкиной веднага разбрал тайната мисъл на
дъщеря си. Усмихнал се нежно и заповядал на робите да приготвят колата с панера и да
впрегнат в нея мулетата. Навзикая бързо се приготвила. Царица Арета й дала храна и вино, за
да могат дъщеря й и робините да утолят глада си след работата. Дала им и златен съд с
благовонно масло, за да се намажат, след като се изкъпят.
Весели се отправили към морския бряг Навзикая и робините. Когато пристигнали при
водоемите, изпрали всички дрехи. Изплакнали ги и ги прострели да се сушат на пясъка.
Когато приключили с работата си, младите момичета се изкъпали в реката и намазали телата
си с благовонното масло. След като похапнали, започнали да лудуват по брега, като играели
на топка. И точно тогава Атина Палада намислила да събуди Одисей. Навзикая метнала
топката към своята приятелка. Невидимата за момичетата богиня я отклонила с могъщата си
ръка и тя паднала в морето. Всички се развикали силно. От вика им се събудил Одисей. Той
не знаел какво да предприеме - дали да излезе от убежището си, или да си остане там. Най-
после се решил и се появил пред момичетата, като прикривал голото си тяло с клони.
Гръцкият герой изглеждал много страшен - целият бил покрит с тиня и водорасли. Момите
се изплашили и се разбягали на всички страни. Останала единствено Навзикая, на която
богинята Атина й била вдъхнала смелост. Одисей обаче не се решавал да се приближи до
прекрасното момиче. Отдалеч започнал да го моли да му помогне:
- О, прекрасна девице, простирам с молба към теб ръце! По красота си равна на Артемида.
Да не си богиня? Ако си смъртна, родителите ти са истински щастливи да имат такава
дъщеря! С красотата си ми напомняш стройната палма край олтара на Аполон в Делос.
Някога искрено й се възхищавах. Смили се над мен, прекрасна девице! Двайсет дни аз се
носих по бурното море. Дай ми поне някакво парче плат, за да прикрия голотата си! Нека за
тази твоя помощ безсмъртните богове да изпълнят всяко твое желание! Нека те възнаградят с
щастлив брак!
- Чужденецо! - отвърнала Навзикая на царя на Итака. - По думите ти виждам, че не си
прост човек и боговете са те дарили с мъдрост. Но както на знатните, така и на
обикновените хора Зевс изпраща щастие и нещастие. С търпение понеси това, което ти е
изпратил Зевс. Тук, при нас, няма да имаш нужда от нищо. Ще ти покажа пътя към града. Аз
съм дъщеря на Алкиной, владетеля на феакийците.
Навзикая извикала робините си и им заповядала да дадат на Одисей чиста дреха и да го
нахранят. Храбрият герой се измил в реката. Намазал тялото си с благовонно масло и
облякъл дрехите, които му дали. Атина го била дарила с такава красота, че когато той седнал
на морския бряг, феакийската принцеса го помислила за един от боговете. С радост тя би си
избрала точно такъв мъж. Робините му подали храна и вино и той утолил измъчващия го
глад.
Междувременно вече всичко било готово за връщане в града. Навзикая поканила Одисей да
ги последва. Помолила го само за едно - в града да не се движел заедно с нея и робините й.
Да поизчакал край градските порти, в градините на Алкиной, за да можела тя сама да се
прибере в двореца. Царкинята се страхувала, че феакийците щели да започнат да злословят,
като я видели с прекрасния чужденец. Щели да гадаят дали вече не го е избрала за свой
годеник. Навзикая го посъветвала, когато влезе в двореца, най-напред да падне на колене
пред царица Арета и да я помоли за помощ. Целият народ я почитал като богиня заради
мъдростта й. Като казала това, Навзикая погнала мулетата към града. След нея вървели
робините и Одисей. Царкинята сдържала животните да не тичат, за да не изостават Одисей и
робините.
[37] По поемата на Омир "Одисея".
 Одисей при цар Алкиной[38]
Когато Навзикая се завърнала в двореца, излезли да я посрещнат братята й. Те разпрегнали
мулетата и внесли в двореца панера с дрехите. Тя пък отишла направо в покоите си, където
нейната бавачка - робинята Евримедуза, й била приготвила богата вечеря.
Като изчакал малко край градската порта, Одисей тръгнал към града. А за да не можели
феакийците да оскърбят героя, Атина го обвила в тъмен облак и той станал невидим. Още
когато бил пред градските порти, тя се явила пред него в образа на феакийско момиче.
Одисей се обърнал към него с молба да му покаже пътя към двореца на Алкиной. Атина се
съгласила да го заведе там и го посъветвала да не се обръща към никого с въпроси, защото
тукашните хора били негостоприемни. И така, Одисей вървял мълчаливо след богинята и се
възхищавал на богатствата на града, на пристанището с корабите, на големия градски площад
и на непристъпните градски крепостни стени. Най-после стигнали двореца на Алкиной.
Малко преди да си тръгне, богинята, както и Навзикая, посъветвала героя да се обърне с
молба преди всичко към царица Арета. След като му дала тези съвети, Атина се отдалечила.
И ако богатството на града изумило царя на Итака, то дворецът на Алкиной го поразил със
своята пищност и разкош. Целият бил построен от блестяща мед. Стените били покрити с
железни украшения. Портата, през която се влизало в палата, била изработена от чисто злато,
рамката й - от сребро, а прагът - от мед. А пред портите седели две безсмъртни кучета,
изковани от самия бог Хефест - едното от злато, а другото от сребро. Щом влязъл в двореца,
Одисей видял подредени край стените богато украсени пейки, застлани със скъпи покривки.
Върху поставки имало излети от злато статуи на младежи с факли в ръце. Дворецът на
Алкиной бил божествен. Но като че ли най-прекрасното в него била градината. В нея и зиме,
и лете зреели всякакви и различни плодове. Топлият Зефир нежно галел дърветата и цветята.
Там растели лозници, които през цялата година давали сладко и зряло грозде. В градината
бълбукал бистър поток. А още един пък минавал до самия праг на двореца. След като дълго
се удивявал и възхищавал, Одисей най-после влязъл в тържествената зала, където се
организирали пищните пирове. В нея седели цар Алкиной, жена му Арета и най-знатните
феакийци. С ароматно вино те извършвали възлияние на бог Хермес. Обвит в облак, царят на
Итака се приближил до царицата и паднал в нозете й. Тогава Атина разсеяла облака и
изумени, всички видели храбрия гръцки герой. Без много да се бави, Одисей започнал
горещо да моли Арета да му помогне на него, нещастния странник. След като изрекъл
молбата си, той се отдръпнал и като молещ закрила седнал върху пепелта на огнището. По
съвета на най-стария феакиец Алкиной хванал Одисей за ръка и го сложил да седне редом до
себе си. Слугите му поднесли храна и вино. Всички присъстващи извършили възлияние в
чест на защитника на странниците - Гръмовержеца Зевс. Алкиной си мислел, че му гостува
някой от боговете, приел вида на смъртен. Затова поканил всички събрали се на следващия
ден на богат пир в чест на пришълеца. Тогава Одисей разубедил царя на феакийците.
Разказал му колко беди бил преживял по време на пътуването си, след като напуснал острова
на нимфата Калипсо. Как му била помогнала Навзикая, която срещнал на морския бряг.
Алкиной изслушал всичко много внимателно и поразен от мъдростта на героя, възкликнал:
- О, светли богове на Олимп! Ако бяхте дарили дъщеря ми с мъж, който да прилича на този
чуждоземец, бих дал цялото си богатство като зестра! Но ние няма да те задържаме против
волята ти, чужденецо. Ще те върнем в родината ти. Дори най-далечният и най-труден морски
път не плаши феакийците!
Вече било късно и пирът скоро свършил. Царица Арета заповядала да приготвят ложето за
Одисей и много скоро той потънал в дълбок сън. Сънят обхванал и двореца на Алкиной.
На следващото утро царят заповядал всички феакийци да се съберат на съвет и да решат
как да помогнат на Одисей да се завърне в родината си. Приела образа на глашатай, самата
Атина Палада обиколила града и събрала на площада гражданите. Алкиной довел със себе си
и Одисей и го сложил да седне до него. Скоро се събрал целият народ. Всички гледали
изумени гръцкия герой, когото Атина Палада била надарила с невиждана красота и величие.
Цар Алкиной се обърнал към събралите се:
- Слушайте, граждани! При нас е пристигнал чуждоземец. Той ни моли да му помогнем да
се завърне в родината си. Ние нито веднъж не сме отказвали помощ на чужденци. Така че ще
подготвим кораб и ще отведем нашия гост в родината му. Всички, които ще тръгнат на път, ги
каня на пир в двореца си. Каня също всички старейшини. С този пир в моя дворец ще
почетем пришълеца. Нека дойде и певецът Демодок да весели гостите с дивното си пеене.
След като Алкиной рекъл това, петдесет и двама гребци тръгнали веднага да подготвят
кораба за път. А всичките старейшини последвали царя в двореца му. Царските слуги
приготвили богат пир. Заклали два бика, дванайсет овци и осем прасета. Един слуга на
Алкиной довел на угощението и слепия певец Демодок. Гостите насядали около трапезата и
веселбата започнала. Когато всички се заситили, Демодок откачил от гвоздея, който бил над
главата му, лирата си. Дръпнал звънките й струни и запял на тържествения пир за това, как
спорели двамата велики герои Одисей и Ахил. Щом Одисей чул песента, го връхлетели
тъжни спомени и от очите му рукнали сълзи. За да не ги видят останалите, той покрил
главата си с пурпурната мантия. Демодок свършил песента, а Одисей избърсал очите си. Взел
в ръка златна чаша и извършил възлияние на безсмъртните богове. Певецът поел нова песен
за подвизите на героите край Троя и царят на Итака отново заплакал. Никой не обърнал
внимание на сълзите му. Единствен Алкиной се замислил защо чуждоземецът рони сълзи.
Най-сетне разбрал причината.
Когато гостите се наситили, царят ги поканил на площада да вземат участие в игрите,
които бил организирал. Всички тръгнали, а редом до него вървял героят Одисей.
Феакийските младежи започнали да се състезават в различни упражнения: бързо бягане,
борба, скачане, юмручен бой и хвърляне на диск. Когато игрите вече завършвали,
прекрасният и могъщ Евриал се приближил до сина на Алкиной - Лаодамант. Предложил му
да покани в състезанието да участва и чуждоземецът, който изглеждал също така силен.
Отначало красавецът Лаодамант се колебаел, но след това любезно поканил Одисей да вземе
участие в игрите. Царят на Итака отказал, защото го мъчела скръбта по родината. Като чул
отказа на Одисей, Евриал с насмешка казал:
- Страннико! Виждам, че не можеш, разбира се, да се сравняваш с могъщите млади атлети.
Навярно си търговец, който обикаля моретата и върти търговия.
Гръцкият герой се смръщил страховито и му отвърнал:
- Слушай, Евриале, ти изрече много обидни думи! По теб съдя, че комай боговете не
даряват един човек с всичко. Така е и при теб. Дали са ти красота, но за сметка на това не са
ти дали ум. Ти ме оскърби, но трябва да знаеш, че съм опитен в състезанията. В много боеве
съм участвал и немалко мъки съм изтърпял, много сили съм загубил, но все още ги имам.
И като казал това, Одисей вдигнал огромен камък и го хвърлил с могъщите си ръце.
Камъкът се понесъл със свистене над главите на феакийците. Те се навели, за да не ги удари.
Той прелетял над цялата тълпа. Паднал толкова надалеч, където нито един юноша не би
могъл да хвърли дори диск, макар и по-лек от камъка.
Богинята Атина взела образа на феакийски старец. Той отбелязал мястото, където бил
паднал камъкът, и казал, че толкова далеч не би могъл да го запрати нито един феакиец,
колкото и могъщ да е. Тогава Одисей възкликнал зарадван:
- Феакийски юноши! Хвърлете диска толкова далеч, колкото аз хвърлих камъка! Ако някой
от вас достигне мястото, където падна моят камък, тогава ще хвърля друг, още по-далеч!
Призовавам ви всички да се състезаваме в юмручен бой, борба и бягане. Единствено с
Лаодамант няма да се състезавам. Няма да вдигна ръка срещу този, в чийто дом съм приет
като гост.
Тогава цар Алкиной отвърнал на Одисей:
- Чуждоземецо! Виждам, че насмешката на дръзкия Евриал те принуди да предизвикаш на
борба всички участници в игрите. Искаш да им покажеш великата си сила. Ти ще можеш да
ни надминеш във всичко, но не и в бягането. Боговете са направили феакийците непобедими
в него, така както са ни направили и първи мореплаватели в света. Освен това всички ние
обичаме пеенето, музиката, веселите танци и пищните пирове. Сега тук ще дойдат най-
изкусните млади танцьори. Ти ще се убедиш, че ненапразно се гордеем с това изкуство.
Алкиной заповядал да донесат на певеца Демодок лирата и слугите веднага изпълнили
заповедта на господаря. Демодок взел от ръцете им инструмента, дръпнал златните струни и
запял весела песен. А младежите затанцували под звуците на песента му. Одисей гледал с
възторг и мълчаливо се дивял на красивите им движения. Когато танцът свършил, цар
Алкиной заповядал на всички старейшини да поднесат като подарък на Одисей по един кат
разкошни дрехи и по талант злато. А заради обидата, която му нанесъл, Евриал трябвало да
го дари с по-специални дарове. Той веднага свалил своя скъпоценен меч и като го подал на
Одисей, му казал:
- О, чуждоземецо! Ако съм изрекъл по твой адрес обидно слово, нека вятърът да го разсее.
Забрави го! Нека боговете ти изпратят щастливо завръщане в родината, за да можеш по-скоро
да видиш жена си и семейството си.
- Нека и теб да те пазят боговете, Евриале! - отвърнал му Одисей. - Никога не се разкайвай,
че си ми подарил своя меч, изкупвайки с това нанесената ми обида.
Слънцето вече залязвало и всички забързали към двореца на царя. Там Одисей влязъл в
покоите, които Алкиной му бил предоставил. Подредил всички дарове, които бил получил, в
разкошна ракла, която му изпратила Арета. След това я завързал с връв и стегнал краищата в
изкусен възел, на който го била научила Кирка. Героят облякъл разкошни дрехи и се отправил
към залата за пиршества. Там срещнал Навзикая. Тя се обърнала към него с думи, от които
струяла тъга за раздялата:
- Прекрасни чуждоземецо! Скоро ще се завърнеш в родината си! Не ме забравяй там!
Спомняй си за мен. Та нали и на мен дължиш спасението си.
- О, прекрасна Навзикая! - отвърнал героят. - Ако Зевс Гръмовержеца ми даде възможност
да се завърна благополучно в родината си, ще се моля за теб от благодарност, че ме спаси.
Като казал това, той седнал до цар Алкиной и веселият пир започнал. По време на
тържеството царят на Итака помолил Демодок да изпее песента за дървения кон, който
гърците били направили край Троя. Запял слепият певец, а Одисей отново започнал да
пролива горчиви сълзи. Щом видял сълзите в очите на чуждоземеца, Алкиной прекъснал
песента на Демодок. Попитал героя защо всеки път, щом чуе песните за подвизите на
героите край Троя, започва да плаче. Помолил го да каже истината кой е и кои са родителите
му, и му обещал да го отведе в родината му, който и да е той. Царят дал дума, че ще изпълни
обещанието си, макар да знаел, че богът на моретата Посейдон бил заплашил да накаже
феакийците, ако те откарат в родината им странници против неговата воля. Освен това щял
да превърне кораба им в скала, а града щял да затрупа с огромна планина. Въпреки че знаел
това, Алкиной все пак решил да откара Одисей в родината му. Сега искал да узнае кой е
чуждоземецът, седнал редом с него. Помолил Одисей да разкаже за себе си и за всичките си
приключения, които е преживял.
- Царю Алкиной! - отвърнал Одисей. - Ти искаш да узнаеш за всичките бедствия, които съм
изтърпял. Искаш да разбереш кой съм и откъде съм родом, кой е моят баща. Добре тогава -
знай, че аз съм Одисей - син на Лаерт, цар на остров Итака. Вече знаеш какво съм преживял,
след като напуснах острова на нимфата Калипсо. Сега ще ти разкажа и за останалите
приключения, които съдбата изсипа върху главата ми, когато отплавах от Троя. Слушай сега!
Така рекъл Одисей и започнал да разказва за приключенията си.

[38] По поемата на Омир "Одисея".

 Одисей разказва за своите подвизи
Киконите и лотофагите[39]

Когато потеглихме с попътния вятър от Троя - така започнал разказа си Одисей, - плавахме
спокойно из безкрайното море. Най-после стигнахме до земята на киконите. Завладяхме
града им Исмар, избихме всичките му жители, а жените взехме в плен. След това го
разрушихме до основи. Дълго убеждавах спътниците си да отплаваме час по-скоро за
родината, но те не ме послушаха. През това време останалите живи жители на Исмар, които
бяха успели да се спасят, събраха киконите от околностите и ни нападнаха. Бяха толкова
много, колкото са листата по дърветата, колкото са пролетните цветя по поляните. Дълго се
сражавахме с тях около нашите кораби. Те успяха да ни победят и се наложи да бягаме. От
всеки кораб загубих по шестима от най-смелите си гребци. Преди да отплаваме, повикахме
три пъти нашите другари, но те не се появиха. Тъгувайки по загиналите си спътници и
радвайки се, че сме се спасили, излязохме в открито море.
Още щом се озовахме в морето, срещу нас Гръмовержеца Зевс изпрати бога на северния
вятър Борей, който развихри силна буря. Тъмни облаци покриха цялото небе и черна
тъмнина скри всичко около нас. Разбеснелият се Борей събаряше три пъти платната от
мачтите. Най-после с мъчителен труд и на весла се добрахме до пустинен остров. Два дни и
две нощи чакахме на него, докато спре ужасната буря. На третия ден поставихме нови мачти.
Вдигнахме платната и продължихме отново по далечния си път. Но не пристигнахме в така
обичаната си родина. По време на буря объркахме пътя. След десет дни плаване най-после
спряхме на един остров, който беше на лотофагите. Накладохме огньове и започнахме да си
приготвяме обяд. Изпратих трима от спътниците си да разузнаят с какъв народ е населен
островът. Лотофагите ги посрещнали гостоприемно и ги гостили със сладък лотос. Едва
хапнали от него, и спътниците ми забравили за своята родина. Те отказваха да се завърнат в
родната Итака. Искаха да останат завинаги на острова на лотофагите. Но ние със сила ги
отведохме на корабите и там ги завързахме здраво, за да не избягат. Веднага заповядах на
спътниците си да седнат зад веслата и колкото се може по-бързо да напуснем острова.
Страхувах се, че и други, след като пият от сладкия лотос, ще забравят отечеството си.

Одисей на острова на циклопите. Полифем[40]

 След дълго плаване стигнах със спътниците си до земята на свирепите циклопи, които не
познават законите. Те не се занимават със земеделие, но въпреки това земята им дава всичко
в изобилие. Циклопите великани живеят в пещери. Интересуват се единствено от своето
семейство и не свикват народни събрания. Ние не слязохме веднага на тяхната земя, а най-
напред влязохме в залива на един малък остров недалеч от острова на циклопите. Въпреки
че беше много плодороден, дотогава нито един човек не бе стъпвал там. На него се въдеха в
изобилие диви кози. Те никога не бяха виждали хора и затова не се страхуваха от нас.
Хвърлихме котва до брега през нощта и спокойно заспахме. На сутринта се отправихме на
лов за кози. На всеки от корабите се паднаха по девет кози, а на моя - десет. След лова
почивахме цял ден и весело пирувахме на брега. От земята на циклопите до нас достигаха
гласовете им и блеенето на стадата им. На следващата сутрин реших да отида с моя кораб до
земята на циклопите, да разбера що за народ са. Бързо преплавахме малкия пролив и спряхме
до брега. Още от морето видяхме пещера, обрасла с лаврови дървета и оградена с огромни
камъни. Взех със себе си дванайсет сигурни другари, мех с вино и храна и поехме към
пещерата на циклопа. По-късно разбрахме, че бил страшно свиреп, живеел отделно от
другите и сам пасял стадата си. Той, както и останалите циклопи, не приличаше на
обикновените хора. Беше великан с чудовищна сила и имаше само едно око на челото си.
Когато влязохме в пещерата му, той не си беше у дома, а пасеше стадата си.
В пещерата му имаше кошници, пълни с много сирене, а във ведрата и други съдове имаше
кисело мляко. Самата пещера беше разделена на кошари за агнета и козлета. Спътниците ми
започнаха да ме уговарят да вземем от най-хубавите животни, както и сирене и да избягаме
на кораба. Но за нещастие не ги послушах. Много ми се искаше да видя циклопа. Най-после
той се прибра в пещерата и захвърли край входа й огромен сноп дърва. Щом го видяхме, ние
се уплашихме много и се завряхме в най-тъмния ъгъл на пещерата. Циклопът вкара стадото
си, с огромен камък залости входа на пещерата и се захвана да дои козите и овцете. След
като привърши, запали огън, за да си приготви вечеря. И точно тогава ни видя. С груб и
гръмовит глас ни попита:
- А вие кои сте? Откъде дойдохте? Сигурно се скитате по моретата ей така, без работа и
причинявате на всички народи нещастия?
- Всички сме гърци - отвърнах на циклопа - и се връщаме от Троя. Тук ни докараха бури.
Молим те да ни приемеш дружелюбно, като гости. Знаеш, че Зевс наказва всички, които
обиждат странниците и не им оказват гостоприемство.
- Личи си, че ти, чуждоземецо, си пристигнал тук отдалеч - свирепо ми изкрещя циклопът,
- щом си мислиш, че аз се боя от твоите богове. Зевс не ме интересува и не се страхувам от
гнева му! Нямам никакво намерение да ви пощадя! Ще направя това, което поискам! Кажи
ми къде са корабите ти!
Разбрах защо циклопът ме пита точно за корабите, и му отвърнах:
- Буря разби кораба ми в крайбрежните скали и се спасихме единствено аз и моите
спътници.
Циклопът не отвърна нищо. С грамадните си ръце бързо сграбчи двама от спътниците ми,
удари ги в земята и ги уби. След това насече телата им на парчета, свари ги и ги изяде.
Обхвана ни неописуем ужас. Започнахме да се молим на Зевс да ни спаси. След като
приключи с ужасната си вечеря, циклопът се изтегна спокойно на земята и заспа. Искаше ми
се да го убия тозчас и дори извадих меча си, но точно тогава погледнах огромната скала,
която затваряше входа на пещерата. Разбрах, че няма да можем да се спасим. Настъпи утрото.
Циклопът уби още двама от спътниците ми. Изяде ги и подкара стадото извън пещерата, като
отново затвори входа със скалата. Дълго мислих как да се спасим, и най-после измислих. В
пещерата открих огромна греда, която много приличаше на мачта. Навярно циклопът е искал
да си направи от нея кривак. С меча си изострих върха на гредата, обгорих го на огъня и я
скрих. Вечерта циклопът се прибра със стадото си. Пак уби двама от другарите ми и си
сготви отвратителна вечеря. Когато започна да се приготвя за сън, се приближих до него и му
предложих чаша вино. След като я изпи, циклопът поиска още:
- Налей ми още и ми кажи как се казваш. Искам да ти направя подарък.
Налях му втора чаша. След нея поиска трета и аз пак я напълних. Като му я подавах, казах:
- Искаш да знаеш името ми? Казвам се Никой.
- Чуй ме тогава, Никой. Теб ще те изям последен и това е моят подарък за теб - циклопът
избухна в смях.

[39] Митично племе, което населява Северна Африка и се храни с лотоси - бел. прев.
[40] По поемата на Омир "Одисея".
Одисей завързва себе си и приятелите си под коремите на
овце и заедно със стадото всички напускат пещерата на
страшния циклоп Полифем - син на Посейдон
 След като обърна и третата чаша, се напи. Падна на земята и заспа. Тогава дадох знак на
другарите ми. Заедно вдигнахме заострената греда, разпалихме я на огъня и я забихме в
окото на циклопа. Той зарева от страшната болка. Издърпа от окото си димящия кол и
започна да вика на помощ другите циклопи. Те дотичаха бързо и започнаха да го разпитват:
- Какво се случи с теб, Полифеме? Кой те нареди така? Да не са ти откраднали стадата?
Защо ни разбуди?
А освирепелият Полифем им отвърна:
- Не със сила, а с хитрост ме погуби Никой!
Циклопите се разсърдиха на Полифем и му закрещяха:
- Ако никой не те е обидил, тогава няма защо да ревеш така! Ако си заболял от нещо,
такава е била волята на Зевс. Нея никой не може да я промени.
С тези думи циклопите си отидоха.
Настъпи утрото. Стенейки силно, Полифем отмести скалата от входа. После започна да
изкарва стадото навън, като опипваше с ръце гърба на всяка овца и коза. За да спася
другарите си, аз започнах да завързвам по три овена, като под средния завързвах по един от
спътниците ми. Самият аз се хванах за гъстото руно на най-грамадния овен - любимеца на
циклопа, и увиснах под него. Покрай Полифем минаха първо овните, под които бяха
другарите ми. Последен беше овенът, под който висях аз. Циклопът го спря и започна да го
гали и да се оплаква от голямата си беда - че дръзкият Никой го бил обидил жестоко. Най-
после изкара и него. Така се спасихме от сигурна гибел. Бързо погнахме стадото на Полифем
към кораба ни, където ни очакваха останалите другари. Не разреших на останалите да
оплакват загиналите. Бързо се качихме на кораба, като взехме овцете и отплавахме от брега.
Когато се отдалечихме на разстояние, от което все още можеше да се чуе човешки глас, силно
извиках на циклопа:
- Чуй ме, циклопе! С жестокостта си ти сам си навлече наказанието на Зевс. Повече няма
да убиваш и да изяждаш нещастни странници.
Като ме чу, в яростта си Полифем вдигна и хвърли в морето огромна скала, която едва не
раздроби носа на кораба ми. Морето се развълнува и грамадна вълна подхвана кораба и го
хвърли към брега. Но аз успях с дълъг прът да го оттласна и отново поехме по безбрежната
морска шир. Като се отдалечихме, извиках на Полифем:
- Знай, Полифеме, че теб те ослепи Одисей - царят на Итака!
От ярост дивият циклоп зави и закрещя силно:
 - Значи се сбъдна пророчеството на прорицателя! Аз си мислех, че Одисей е страшен
великан, а не нищожен червей, като теб!
Тогава Полифем започна да моли баща си Посейдон да ме накаже, че съм го ослепил.
Грабна още по-голяма скала и я запрати в морето. Тя падна зад кърмата. Грамадна вълна
подхвана кораба и го запрати далеч в морето. Така се спасихме. Благополучно стигнахме
острова, където ни очакваха останалите кораби. Там принесохме жертва на боговете.
Прекарахме нощта на брега на острова, а на следващия ден се отправихме на далечен път по
безбрежното море, скърбейки за загиналите ни другари.

Одисей на острова на Еол

Съвсем скоро пристигнахме на острова на Еол. Целият Еолов остров, плаващ по морето,
беше заобиколен от неразрушима медна стена. Бреговете му бяха отвесни скали, които се
издигаха от морските вълни. На него живееше цар Еол с жена си, шестимата си синове и
шестте си дъщери. Щастлив и безгрижен беше животът му. Прекарваше дните си весело,
пирувайки със семейството си в богатите чертози. Царят ни посрещна и цял месец ни
честваше с тържества, като слушаше с интерес разказите ми за подвизите на героите край
Троя.
Най-после започнах да го моля да ни пусне да си тръгнем за родината. Еол се съгласи. На
сбогуване ми даде завързан със сребърна превръзка голям мях, в който бяха подвластните на
царя ветрове. Единствено Зефир беше оставен на свобода. Той трябваше да гони корабите ни
към родната Итака. Еол ми забрани да отвързвам меха, докато не стигна у дома. Когато на
десетия ден от плаването ни вече се показа Итака, боговете ми пратиха дълбок сън. През
това време спътниците ми започнали да говорят помежду си, че вероятно Еол ми е дал в меха
много злато и сребро и заради това не съм разрешавал да го развързваме. Подбудени от
любопитство, те развързали меха. Тогава изскочилите от него ветрове вдигнали страшна буря
в морето. Аз се събудих от грохота. Отчаян, исках да се хвърля в морето, но се покорих на
съдбата. Загърнах се в плаща си и легнах на кърмата.
Бурята ни погна отново към острова на Еол. С един от спътниците ми поех към двореца му
и започнах да го моля да ни помогне още веднъж да се върнем в родината. Но Еол ми беше
много сърдит и ме изгони от двореца си. Каза, че никога повече няма да помага на такива
като мен, които боговете ненавиждат и преследват. Напуснах двореца на царя, проливайки
горчиви сълзи.
 Одисей при лестригоните[41]

Отново поехме по море. Плавахме шест денонощия и най-после стигнахме до някакъв

остров. Влязохме в тих залив. Единайсетте ми кораба приближиха брега и спътниците ми ги
изтеглиха на крайбрежния пясък. Оставих на входа на залива единствено моя кораб. Слязох
на крайбрежните скали, за да разгледам околността. Никъде не се виждаха нито стада, нито
обработени ниви. Тук-там в далечината единствено се вдигаше дим. Тогава изпратих трима
от спътниците ми, за да разберат кой живее на острова. Те тръгнаха. Край един кладенец
недалеч от голям град срещнали мома с огромен ръст, която ги отвела в града в двореца на
баща си Антифат - повелителя на лестригоните. В двореца те видели царицата, висока
колкото планина. Тя заповядала да извикат мъжа й, който в този момент бил на събрание на
градските старейшини. Когато дотичал, той хванал един от спътниците ми, разкъсал го и от
месото му си приготвил обяд. Като видели това, останалите двама веднага побягнали и се
прибраха на корабите. Антифат свикал лестригоните и те се втурнали към морския бряг. Те
започнаха да къртят огромни скали и да разбиват с тях корабите ни. Чуваха се трясъкът от
чупещото се дърво и виковете на загиващите. Лестригоните убиха всички мои спътници от
единайсетте ми кораба, нанизаха ги на колове и ги отнесоха в града. Аз едва успях да се
спася на моя кораб. И така, от дванайсет кораба ми остана само един.

[41] По поемата на Омир "Одисея". Лестригони - митично племе, за което се предполага, че е живяло на остров Сицилия и е
било от канибали - бел. прев.
 Одисей на острова на магьосницата Кирка[42]
Дълго плавахме по безбрежната морска шир, като оплаквахме загиналите ни другари. Най-
после стигнахме до остров Еея, където на нос Цирцей живееше магьосницата с прекрасните
коси Кирка. Викаха й още Цирцея. Била избягала там, след като била отровила мъжа си -
сарматски първенец. Кирка имаше божествен произход като щерка на бог Хелиос и на Перса
и притежаваше магьоснически дарби, които й позволяваха да превръща хората в животни. Тя
била толкова влюбена в Главк, че от ревност превърнала любимата му Сцила в чудовище.
Прекарахме два дни на брега на тих залив. На третия запасах меча си, взех копието и поех
към вътрешността на острова. От висока скала видях в далечината дим, който се издигаше
над гората. Реших да се върна на кораба и да изпратя няколко от спътниците ми да узнаят кой
живее на този остров. По пътя към кораба успях да убия с копието си голям елен. Отнесох го
на кораба и си приготвихме трапеза. Подкрепихме храната с вино, след което заспахме под
шума на морските вълни. На сутринта разделих спътниците си на два отряда. Единия водех
аз, а другия - Еврилох. Хвърлихме жребий, кой да отиде във вътрешността на острова. Падна
се на Еврилох и дванайсетимата му другари.
Те тръгнаха на път. Бързо стигнали до двореца на Кирка, около който обикаляли
опитомени лъвове и вълци. Като видели спътниците ми, зверовете дотичали при тях и
започнали да се умилкват като кучета около стопаните си. Така ги била укротила с вълшебно
питие Кирка. В това време от двореца се понесла звънка песен. После магьосницата
повикала другарите ми. Излязла и гостоприемно ги поканила да влязат. В двореца им дала да
пият вино, смесено с отвара от вълшебна трева. Спътниците ми изпили виното, а Кирка
докоснала с жезъла си всеки един от тях и ги превърнала в прасета, като им оставила
единствено разума. После вкарала проливащите горчиви сълзи прасета в свинарника и им
хвърлила желъди, за да се нахранят. Единствено успял да се спаси Еврилох, защото не бил
влязъл с останалите в двореца. Той дотича до кораба и с ужас ни разказа какво нещастие бе
сполетяло нашите другари. Веднага тръгнах към двореца на магьосницата. Мислех
единствено как да спася другарите си. По пътя пред мен се яви бог Хермес, приел образа на
прекрасен юноша. Той ме научи как да освободя от властта на Цирцея другарите си - даде ми
вълшебен корен, който щеше да направи безвредна магията на Кирка. Скоро след това
пристигнах в двореца на дъщерята на Хелиос. Тя ме посрещна любезно. Въведе ме вътре и
ме сложи да седна в богато украсено кресло. Поднесе ми от вълшебното си питие. Спокойно
го изпих, а тя ме докосна с жезъла си и рече:
 - Сега иди в свинарника и се търкаляй там заедно с останалите!
Както ми беше поръчал бог Хермес, извадих меча си и се хвърлих срещу вълшебницата.
Заплаших я със смърт. Тогава Кирка падна на колене пред мен.
- О, кой си ти? - възкликна тя. - Досега никой не се е спасил от вълшебното ми питие. О,
знам, ти си хитроумният Одисей! Отдавна Хермес ми беше предсказал, че ще пристигнеш
при мен. Прибери меча си в ножницата!
Аз прибрах оръжието и накарах Цирцея да се закълне в ненарушимата клетва на боговете.
След като стори това, тя ме помоли да остана при нея. Предложи ми да си почина и аз се
съгласих. Докато си почивах, слугините й - дъщери на боговете на реките и потоците,
приготвиха пищна трапеза. След като отдъхнах, се облякох в разкошни дрехи и влязох в залата
за пиршества. Седнах на богатата трапеза, но там ме налегнаха тежки мисли. От мъка не
можех да хапна нищо. Кирка ме попита за какво тъгувам. Отвърнах й, че няма да хапна нищо,
докато не върне предишния образ на другарите ми. Тогава магьосницата изведе от
свинарника прасетата, намаза ги с вълшебно мазило и им върна предишния образ. Дори ги
направи още по-красиви и по-силни от преди. Като ме видяха, спътниците ми се зарадваха
много. Тяхната радост трогна силно Кирка. Тя ме помоли да отида на морския бряг и да
доведа в двореца и останалите ми спътници. Веднага изпълних молбата й и доведох при нея
всички, макар че Еврилох ги уговаряше да не се доверяват на коварната вълшебница. Когато
всички се събрахме в двореца, Цирцея ни устрои великолепен пир.
Цяла година живяхме при нея. След като изтече годината, започнах да моля Кирка да ни
пусне да се върнем у дома. Великата вълшебница се съгласи, но ми каза, че преди да се
завърна в Итака, трябва да посетя царството на мрачния Хадес и там да попитам сянката на
тиванския гадател Тирезий за съдбата ми. Вълшебницата ми обясни как да стигна до входа на
подземното царство на сенките, и ме научи как да принеса жертва и да призова сенките на
умрелите. След като изслушах заръките й, започнах да се стягам за път с другарите ми. От
шума, който вдигнахме, се събуди и спящият на покрива на двореца Елпенор. Той бързо скочи
от ложето си и забравил, че е на покрива, се затича към другарите си. Така падна на земята
от високата кула и загина. Всички плакахме горчиво за смъртта му. Не можехме да извършим
веднага погребението. Трябваше да тръгнем на далечен път към края на земята, където се
намираше входът на царството на мрачния Хадес.

Одисей слиза в царството на Хадес[43]

Ужас обхвана спътниците ми, когато споделих с тях какъв път ни предстои. Подчинявайки
се на заповедта ми, те се качиха на кораба и отплавахме към далечния север. Магьосницата
Кирка ни беше изпратила попътен вятър и корабът ни плаваше бързо. Най-после стигнахме
водите на беловласия Океан. Спряхме на брега на тъжната страна на древния народ от
тракийски произход - кимерийците, известни с честите си набези в Мала Азия. Над родината
им никога не е светил богът на слънцето Хелиос. Страната им е покрита с вечна и студена
мъгла и с гъста пелена от нощен сумрак. Изтеглихме кораба си на брега. Взехме с нас овцата
и черния овен, които ни бе дала Кирка, и потеглихме към една висока скала. При нея реките
Коцит и Пирифлегетон се вливат в Ахеронт. Там трябваше да принесем в жертва животните в
чест на подземните богове. Щом пристигнахме, извадих меча си и изкопах дълбока яма. Над
нея извърших възлияние с мед, вино и вода, смесени с брашно от ечемик. Заклах жертвените
животни и кръвта им се стече в ямата. Тогава край ямата се стълпиха душите на умрелите и
започнаха да спорят кой трябва първи да се напие от жертвената кръв. Тук бяха душите на
млади девици, юноши, старци и на мъже, загинали в битки. Ние бяхме ужасени. Изгорихме
жертвата и призовахме мрачния бог Хадес и жена му богинята Персефона. Извадих меча си и
седнах пред ямата, за да не допусна до нея душите на умрелите. Първа се приближи душата
на младия Елпенор. Беше стигнала преди нас до портите на царството на душите на
умрелите. Той ме помоли да погреба тялото му, за да може душата му най-после да намери
покой в царството на Хадес. Обещах да изпълня молбата му. До ямата долетя и душата на
майка ми Антиклея. Когато тръгвах от Итака, тя бе още жива. Колкото и да ми беше мъчно,
не я допуснах до ямата. Първи трябваше да пие от кръвта гадателят Тирезий. Най-после се
появи и неговата душа. След като се напи с кръв, безплътната му душа ми разкри, че
земетръсецът Посейдон ми е силно разгневен, че съм ослепил сина му - циклопа Полифем.
Тирезий ми предсказа, че и против волята на бога ще стигна до родината си. Трябвало само
спътниците ми да не закачат биковете на Хелиос на остров Тринакрия. Ако ги убиели,
всички тях ги очаквала сигурна гибел. Само аз съм щял да успея да се спася и след много и
големи премеждия най-после да се добера до дома. Там съм щял да отмъстя на кандидатите
за ръката на жена ми. След това съм щял да взема едно весло и трябвало да странствам
дотогава, докато не съм срещнел народ, който не познавал мореплаването и никога не е
виждал кораб. А щял съм да го позная по това, че щом ме видели с греблото, хората щели да
ме попитат защо нося лопата на рамо. В тази страна трябвало да принеса жертва на
Посейдон и чак след това да се върна вкъщи. Щом съм се приберял, трябвало да принеса
богата жертва на всички богове. Чак след това съм щял да заживея мирно в родната Итака до
смъртта си. Ето това ми предсказа мъдрият Тирезий и се отдалечи. Много души видях. След
като и тя се напи с жертвена кръв, душата на майка ми разказа какво е ставало в родната
Итака до смъртта й. Успокои ме, че са живи баща ми Лаерт, Пенелопа и младият Телемах.
Исках нежно да прегърна обичната си майка. Три пъти простирах ръце към нея, но и трите
пъти те се плъзгаха по леката й сянка. В царството на Хадес видях и сенките на много от
героите. За да ги изброя, няма да ми стигне цяла нощ. Но вече е късно и е време да прекъсна
разказа си. Всички трябва да почиваме.

[42] По поемата на Омир "Одисея".

[43] По поемата на Омир "Одисея".
Одисей в царството на Хадес
 Така казал Одисей. Но всички, които се били събрали, започнали да го молят да продължи
да разказва. За това го молили дори царица Арета и цар Алкиной. Всички били готови да
слушат героя чак до зори. И така, той продължил да разказва за своите страдания и
приключения.
- В царството на Хадес видях и душата на цар Агамемнон. Тя горчиво се оплакваше от
жена си Клитемнестра и от Егист, които убили царя на Микена в деня на завръщането му.
Душата на Агамемнон ме посъветва при завръщането ми в Итака да не се доверявам на жена
ми Пенелопа. Срещнах и душите на Ахил, Патрокъл, Антилох и Аякс Теламонид. На Ахил
разказах за великите подвизи на сина му Неоптолем. Той много се зарадва, макар че преди
това горчиво ми се оплака от безрадостния си живот в царството на умрелите. Сподели, че
желаел да бъде по-скоро последният ратай на земята, отколкото цар в царството на душите
на умрелите. Много исках да се сдобря с великия Аякс - бях го обидил тежко, когато
спорехме за доспехите на Ахил. Но той мълчаливо се отдалечи от мен, без да каже нито
дума. Видях и съдията на умрелите - цар Минос. Видях мъките на Тантал и Сизиф. До мен се
приближи и душата на най-великия герой - Херкулес. Самият той е на Олимп в свитата на
боговете. Чаках до мен да се приближат душите и на други велики герои от минали времена.
Те обаче вдигаха такъв ужасен шум, че от страх избягах на кораба си. Страхувах се, че
богинята Персефона може да ми изпрати ужасната горгона Медуза.
Спуснахме бързо кораба на вода в беловласия Океан и напуснахме страната на
кимерийците. Скоро благополучно стигнахме до остров Еея. Спряхме на брега и се
отдадохме на спокоен сън.

Плаването на Одисей край острова на сирените и край Сцила

и Харибда[44]

На следващия ден погребахме тялото на Елпенор. Върху гроба му насипахме висока

могила. Като разбра, че сме се завърнали, при нас на морския бряг дойде и магьосницата
Кирка. След нея вървяха слугините й. Те донесоха на кораба много и вкусно приготвена
храна и мехове с вино. До късно през нощта пирувахме на брега. Когато спътниците ми
легнаха да спят, вълшебницата Кирка ми разказа какви опасности ми предстоят по пътя.
Научи ме и как да ги из-бегна.
Едва пламна утринната заря, и аз събудих другарите си. Спуснахме на вода кораба.
Гребците дружно наблегнаха върху веслата и се понесохме в открито море. Попътният вятър
надуваше платната ни и плаването беше спокойно. Вече приближавахме острова на сирените.
Тогава се обърнах към спътниците ми:
- Приятели! Налага се да плаваме край острова на сирените. Те примамват с пеенето си
плаващите край тях моряци и ги предават на жестока смърт. Целият им остров е осеян с
костите на измъчваните от тях хора. Ще ви запуша ушите с мек восък, за да не чувате
пеенето им и да не загинете. Мен ще ме завържете за мачтата. Магьосницата Кирка ми
позволи да чуя песните на сирените. Ако аз, омагьосан от тях, започна да ви моля да ме
отвържете, ме завържете още по-здраво.
Едва изрекох това - и попътният вятър изведнъж стихна. Другарите ми свалиха платното и
наблегнаха върху веслата. Вече се виждаше островът на сирените. Затъкнах ушите на всички
с восък, а те ме завързаха здраво за мачтата. Корабът ни плаваше бързо край острова, а над
него се носеше омайващото пеене на сирените.
- О, доплавай до нас, велики Одисее! - пееха те. - Насочи към нас кораба си, за да се
насладиш на песните ни. Нито един моряк не преминава оттук, без да чуе сладостното ни
пеене. След като се наслади, той ни напуска, научил много. Ние знаем всичко - и това, което
по волята на боговете са претърпели край Троя гърците, и това, което става по земята.

[44] По поемата на Омир "Одисея".

Корабът на Одисей минава покрай острова на сирените
 Очарован от пеенето им, дадох знак на другарите ми да ме развържат. Но помнейки
заръките ми, те ме завързаха още по-здраво. И чак когато островът на сирените се скри от
очите ни, те ме отвързаха от мачтата и извадиха восъка от ушите си.
По-нататък плавахме спокойно. Изведнъж в далечината чух страховит шум и видях нещо да
дими. Тогава разбрах, че това е Харибда. Спътниците ми се изплашиха и изпуснаха веслата, а
корабът спря. Обиколих всички, успокоявайки ги:
- Приятели! Много беди ни минаха през главите! Избегнахме много опасности! И тази,
която сега ни предстои да преодолеем, не е по-страшна от опасността в пещерата на
Полифем. Не губете кураж! Наблегнете по-силно върху веслата! Зевс ще ни помогне да
избегнем гибелта. Насочете кораба встрани от мястото, където се вижда димът и се чува
ужасният шум. Карайте по-близо до скалата!
Така ободрявах спътниците си. С всички сили те наблегнаха върху веслата. Аз обаче не им
казах нищо за Сцила. Знаех, че тя ще изтръгне от мене само шестима спътници, а в Харибда
може би щяхме да загинем всички. Забравил напътствията на Кирка, хванах копието си и
зачаках нападение от Сцила. Напразно обаче я търсех с поглед.
Корабът бързо заплава в тесния пролив. Видяхме как Харибда поглъщаше морската вода.
Вълните клокочеха около пастта й, а дълбоко във вътрешността й като в котел кипяха морска
тиня и пръст. Когато тя изригваше водата, наоколо всичко кипеше и вреше. Солените пръски
излитаха чак до върха на скалата. Пребледнял от ужас, наблюдавах Харибда. В този момент
ужасната Сцила протегна шестте си шии и с шестте си грамадни уста, в които имаше по три
реда зъби, хвана шестима от спътниците ми. Единственото, което видях, бяха краката и
ръцете им, които се мятаха из въздуха. Чувах как нещастниците ме викаха за помощ. Край
входа на своята пещера Сцила ги изяде и те напразно простираха към мен ръце. Много
трудно преминахме край Харибда и Сцила и поехме към острова на бог Хелиос - Тринакрия.

Одисей на остров Тринакрия. Гибелта на кораба на Одисей

В далечината скоро се показа островът на бог Хелиос. Все по-бързо го приближавахме. До

мен вече достигаха мученето на биковете и блеенето на овцете на бога на слънцето. Помнех
много добре предсказанието на Тирезий и предупрежденията на магьосницата Кирка. Затова
започнах да убеждавам спътниците си да не слизаме на него. Исках да избегна голямата
опасност. Но Еврилох ми отвърна:
 - Колко си жесток, Одисее! Като че ли си излят от мед и не знаеш умора. Ние се
изморихме. Колко нощи не сме спали, а ти ни забраняваш да слезем на брега. Да отдъхнем и
да се подкрепим с храна. Опасно е нощно време да плаваме по морето. Често дори против
волята на боговете през нощта загиват кораби, които ги настигат бури, вдигнати от яростни
ветрове. Не, трябва да спрем на брега. Утре ще потеглим със зората на път.
И останалите се съгласиха с Еврилох. Разбрах, че няма да се отървем от беди. Спряхме на
острова и изтеглихме кораба на брега. Тогава накарах другарите ми да се закълнат, че няма да
убиват бикове на бог Хелиос. Приготвихме вечеря. Със сълзи на очи си спомнихме за
другарите, които Сцила бе отвлякла. Когато свършихме вечерята, спокойно се отпуснахме в
сладък сън на морския бряг.
През нощта Зевс изпрати свирепа буря. Страшно ревеше яростният Борей. Облаците се
влачеха по цялото небе и нощта стана още по-тъмна. За да не пострада корабът ни от силната
буря, на сутринта го завлякохме в крайбрежна пещера. Още веднъж помолих другарите си да
не докосват стадата на Хелиос. Те отново обещаха да изпълнят молбата ми. Цял месец духаха
насрещни ветрове и не можехме да тръгнем отново на път. Хранителните ни припаси вече
бяха свършили и се наложи да ходим на лов и за риба. А гладът продължаваше да ни мъчи все
по-силно и по-силно. Веднъж бях отишъл навътре в острова - в уединение да се помоля на
боговете да ни пратят попътен вятър. Останал сам, започнах да се моля да изпълнят молбата
ми. Без да усетя, те ми изпратили дълбок сън. И докато съм спял, Еврилох уговорил
останалите да убият няколко бика от стадото на бог Хелиос. Казал им, че когато се върнат в
родината, ще умилостивят бога, като му построят богат храм и му посветят скъпи дарове.
Дори боговете да ги погубели заради няколко бика, по-добре било да умрат, погълнати от
морето, отколкото от глад.
Спътниците ми го послушали. Избрали от стадото най-хубавите животни и ги убили. Част
от месото принесли в жертва на боговете. Вместо жертвено брашно взели дъбови листа, а
вместо вино - вода. Брашното и виното ни се бяха свършили. След като принесли жертва на
боговете, започнали да пекат месото върху накладените огньове. Когато се събудих, аз
тръгнах към кораба, но отдалеч усетих миризмата на печено месо и разбрах какво се бе
случило. С ужас възкликнах:
- О, велики богове на Олимп! Защо ми изпратихте този сън! Спътниците ми са извършили
огромно престъпление - убили са бикове на Хелиос.
Междувременно нимфата Лампеция съобщила на бог Хелиос за случилото се и великият
бог на слънцето се разгневил. Оплакал се той на боговете как спътниците ми го били
оскърбили. Заплашвал, че ще се спусне завинаги в царството на мрачния Хадес и никога
повече няма да свети на боговете и хората. За да умилостиви бога, Зевс обещал да разбие с
мълнията си кораба ми и да погуби всичките ми другари.
Напразно корях спътниците си за това, което бяха сторили. Боговете ни изпратиха страшно
знамение. Одраните кожи на биковете започнаха да се движат като живи, а месото мучеше
жално. Шест дни бушува буря и през всичките тези дни спътниците ми избиваха биковете на
Хелиос. На седмия ден бурята най-после стихна и задуха попътен вятър. Ние веднага се
отправихме на път. Но едва от погледа ни се бе скрил остров Тринакрия, и Гръмовержеца
събра над нас страшни облаци. С вой отгоре ни налетя Зефир и се изви страшна буря.
Мачтата ни се счупи като тръстиково стъбло и падайки върху кораба, разби главата на
кормчията, който падна мъртъв в морето. Изведнъж ярко блесна Зевсовата мълния и разби на
парчета кораба ни. Морето погълна всичките ми спътници. Единствено аз оцелях. С голяма
мъка улових парчета от мачтата и кила на кораба и ги свързах. Бурята стихна и започна да
духа Нот. Той ме понесе направо към Харибда, но в това време тя с рев поглъщаше морска
вода. Едва успях да се хвана за клоните на едно смокиново дърво, което растеше върху скала
до ужасната Харибда, и увиснах над нея. Дълго чаках, докато заедно с водата тя отново
изригне мачтата и кила. Най-после те изплаваха от чудовищната й паст. Пуснах клоните на
смокинята и се хвърлих надолу право върху отломките от кораба ми. Така се спасих от гибел
в нейната паст. По волята на Зевс се спасих и от чудовищната Сцила. Тя не забеляза как
плавам по вълните на бушуващото море.
Носих се по безкрайната морска шир девет дни, когато най-после вълните ме изхвърлиха
на острова на нимфата Калипсо. За това вече ви разказах, Алкиной и Арета. Разказах ви също
как и след какви големи опасности стигнах до вашия остров. Няма да е разумно отново да
започна да разказвам за това. Пък и на вас ще ви е скучно пак да го слушате.
Така Одисей приключил разказа си за приключенията, които му се били изсипали на
главата на път от Троя за родната Итака.
 Завръщането на Одисей в Итака[45]
На следващия ден феакийците започнали да се стягат за отплаване. Натоварили те кораб с
богатите дарове, които били поднесени на Одисей. Сам Алкиной ръководел
приготовленията. Когато вече всичко било готово, в двореца на феакийския цар принесли
жертва на Зевс и устроили прощален пир. Одисей очаквал с нетърпение вечерта. Когато
видял, че слънцето вече клони на залез, се зарадвал много. Вечерният мрак започнал да се
сгъстява. Героят се сбогувал с цар Алкиной и богоравната Арета и тръгнал към кораба. След
него слугите носели раклата с даровете, вино и запаси от храна за из път. Качил се той на
кораба и легнал върху приготвеното специално за него ложе. Могъщите гребци наблегнали
върху греблата и корабът излязъл в открито море. Боговете изпратили на царя на Итака
дълбок сън и той спал през целия път. По-бърз и от сокол се носел корабът по морето. В
ранното утро спрял на брега на Итака, недалеч от пещерата, посветена на наядите.
Феакийците пренесли внимателно спящия Одисей на брега и го положили върху пясъка.
Около него оставили всичките дарове и поели по обратния път. Като видял завръщащия се
кораб, бог Посейдон се разгневил страшно на феакийците. Те били откарали героя в
родината му против волята на Посейдон. Започнал да се оплаква той от тях пред
Гръмовержеца. Брат му го посъветвал за наказание да превърне кораба им във висока скала,
щом влезе в родното пристанище. Понесъл се Посейдон към острова на феакийците и
започнал да чака завръщането на кораба. И ето че той се показал на хоризонта. На брега се
били събрали голяма тълпа посрещачи. И точно когато навлизал в пристанището, изведнъж
корабът се превърнал в скала. За станалото чудо съобщили веднага на цар Алкиной. Разбрал
той, че Посейдон е изпълнил заканата си - да накаже феакийците, че превозват по морето
странници.
Царят събрал всички жители и им заповядал да принесат на Посейдон умилостивителни
жертви, за да не прегради той с висока планина достъпа до града им. Феакийците започнали
усърдно да се молят на бога на моретата да смекчи гнева си. Дали обет никога повече да не
превозват странници до родината им.
През това време Одисей се събудил на морския бряг. Не могъл да познае родната Итака,
защото богинята Атина била покрила с гъста мъгла околностите, и изпаднал в дълбоко
отчаяние. Помислил, че феакийците са го изоставили на някакъв пустинен остров, и
започнал на висок глас да оплаква горчивата си участ.
Огледал се наоколо и видял до себе си даровете. Били цели и непокътнати. Тъжен поел той
по брега на морето, където срещнал прекрасен юноша. Попитал го коя страна е това, и
изведнъж чул, че е Итака. А младежът от своя страна го попитал кой е. Предпазливият
Одисей отвърнал, че е странник, родом от Крит, и че избягал от там, защото за отмъщение
бил убил сина на Идоменей - Архилох. Мислел с кораба на феакийците, с който пътувал, да
се отправи в Пилос или Елида. Но коварните феакийци го били свалили на брега, докато
спял, и отмъкнали всичките му богатства. Като чул разказа му, младежът се усмихнал и
изведнъж променил образа си. Пред Одисей стояла Атина Палада. Тя го похвалила за
предпазливостта му и го ободрила, като му обещала помощта си. Богинята казала, че не му е
помагала, защото не искала да разгневи Посейдон. Тя заповядала на Одисей да не разкрива
пред никого кой е. А той пък все не можел да повярва, че най-после се е прибрал в Итака.
Тогава Атина разпръснала мъглата и героят познал родината си. Паднал той на земята и от
радост започнал да я целува. Атина го превърнала в просяк. Сбръчкала се кожата на лицето и
раменете му. Отслабнал Одисей, а от главата му опадали разкошните къдрици. Очите му
потъмнели, а клепачите се покрили със струпеи. Богинята го облякла в грозни дрипи. През
рамото му преметнала връвчицата на плетена торба, а в ръцете му се появила дебела тояга.
Заповядала му да скрие феакийските дарове в пещерата и като просяк да отиде при свинаря
Евмей. А самата тя се понесла към Спарта, за да върне обратно в Итака Одисеевия син
Телемах.

[45] По поемата на Омир "Одисея".

 Одисей при Евмей[46]
Когато Одисей се приближил до жилището на Евмей, свинарят си бил у дома. Седял пред
вратата и майсторял нещо. Щом видели Одисей, кучетата му се нахвърлили с яростен лай
върху него. Ако Евмей не ги бил разгонил, вероятно щели да го разкъсат.
- Странниче - обърнал се Евмей към просяка, в чието лице не познал Одисей, - замалко да
загинеш. Нова мъка щеше да разтерзае сърцето ми, което и без това се топи по загиналия
Одисей. Но хайде да влезем вкъщи. Аз ще те нахраня, а ти ще си починеш от дългия път.
Одисей влязъл в построения от груби камъни дом на Евмей. В двора близо до къщата
имало свинарник. Евмей сложил просяка да седне върху сноп съчки, покрит със сърнешка
кожа. След това отишъл в свинарника, взел две прасенца, заклал ги и ги изпекъл.
Стопанинът налял в дървена купа вино и я сложил на масата. Докато приготвял трапезата,
той горчиво се оплаквал от буйните женихи. Те разорявали дома на Одисей по-лошо и от
морски разбойници и унищожавали многобройните стада на царя. Героят слушал внимателно
разказа му. Мислел как да отмъсти на нахалните кандидати за ръката на обичната му
Пенелопа. Докато ядял, започнал да разпитва Евмей за господаря му. Свинарят му казал, че е
загинал. Одисей се заклел, че стопанинът ще се завърне вкъщи, и то много скоро. Но Евмей
не повярвал на тази клетва. Попитал скитника кой е и откъде идва. И тогава Одисей му
разказал измислена история за своите бедствия.
Разказал, че когато делели наследството, по-големите му братя го били дълбоко обидили.
След което се оженил за богата наследница и станал много богат. Заминал да се бие край
Троя, а на път за родината отишъл в Египет. Разказал как египтяните избили почти всичките
му спътници, защото те грабели града им. Но той измолил от царя на Египет да го пощади.
Седем години се бил лутал из Египет, а от там заминал за Финикия. Един финикиец го
убедил да заминат за Либия. Когато тръгнали, Зевс с мълния разбил кораба им. Единствено
той се спасил, като една вълна го изхвърлила на брега в страната на теспротите, които
населявали Епир. И като че ли там бил чул разказа на царя на теспротите, че Одисей се
завръщал в родината си с богати дарове. С кораб на теспротите предрешеният Одисей се
отправил към град Дулихий, в Акарнания, но коварните му спътници решили да го продадат
в робство. И когато корабът им спрял край бреговете на Итака, той едва успял да избяга.
Евмей повярвал на измислените истории. Единствено не повярвал на това, което скитникът
бил чул за Одисей от царя на теспротите. Свинарят го упрекнал, че разправя за любимия му
цар така само защото иска тук, в Итака, да получи от близките му голяма награда. Но Одисей
му отвърнал:
- Слушай, Евмее! Ако Одисей се завърне, обещай да ми дадеш нова дреха. Ако пък съм те
излъгал, заедно с останалите пастири ме хвърлете от върха на скалата в морето! Да не смеят
и други скитници като мен да разказват измислени истории.
Наскоро след това със стадото се завърнали и останалите пастири. Те заклали една тлъста
свиня, изпекли я и седнали да вечерят. По време на вечерята Евмей почел странника. Като на
гост му дал най-хубавото парче месо и му подал първи да отпие от купата с вино.
И както си вечеряли спокойно, навън се извила силна буря, излял се проливен дъжд и
станало студено. А Одисей нямал дори наметало, за да се покрие, докато спи. Тогава, за да
намекне пред свинаря и останалите пастири да му дадат нещо да се покрие, той им разказал
една история.
- Слушайте, Евмее, и вие, останалите - започнал Одисей. - Веднъж край Троя Менелай,
Одисей и аз лежахме в засада. През нощта беше много студено в ракитака, където се
криехме. Валеше сняг на големи парцали, а аз бях забравил наметалото си. Най-после казах
за това на Одисей и той веднага измисли една хитрост. Понадигайки се, събуди единия от
лежащите до него воини. Каза, че му се е присънил лош сън и затова се страхувал, че са се
отдалечили много от корабите. Трябвало да изпрати някого да иска подкрепление от
Агамемнон. Като чу това, единият от воините веднага скочи, свали си наметалото и пое към
гръцкия лагер. Аз взех наметалото му и се покрих. Така спах спокойно чак до сутринта.
Евмей веднага схванал намека. Приготвил на Одисей за спане край огнището. Постлал му
овча и козя кожа и му дал да се покрие с наметалото, което носел през зимата. Така героят
заспал сладко. А самият свинар излязъл от дома си с меч през рамо и с копие в ръце, покрил
се с плащ и тръгнал към стадата, които пасели в подножието на скалата.

[46] По поемата на Омир "Одисея".

 Завръщането на Телемах в Итака[47]
След като напуснала превърнатия в просяк Одисей, Атина Палада се отправила към
Спарта. Стигнала бързо тя до двореца на цар Менелай. Отишла в покоите, в които спели
Телемах и Пизистрат. Докато Пизистрат си спял спокойно, сънят на Одисеевия син бил
тревожен. Той непрекъснато мислел за баща си, по когото много тъгувал. Атина се
приближила към възглавето на Телемах и казала:
- Телемах, време ти е да се върнеш в родината си, където си изоставил цялото си
имущество. Буйните кандидати за ръката на майка ти ще съсипят всичко, ако не се завърнеш.
Помисли и за това, колко непостоянни могат да бъдат жените. Ако се съгласи да се омъжи за
Евримах, майка ти ще те забрави. Ще се грижи само за децата от втория си мъж. Пак ти
казвам, връщай се по-скоро! Но запомни едно: кандидатите ти готвят засада. За да я
избегнеш, плавай през нощта покрай острова. На разсъмване спри на някое скрито място до
брега на Итака. След това прати кораба в града, а ти иди при свинаря Евмей. От там изпрати
вестоносец при майка ти Пенелопа, да й съобщи за пристигането ти.

[47] По поемата на Омир "Одисея".

Първи се завръща у дома Телемах - син на Пенелопа и Одисей
 Като казала това, Атина изчезнала.
Синът на Одисей веднага разбудил Пизистрат и започнал да го подканя да тръгнат обратно
за Пилос. Но Пизистрат успял да го убеди да дочакат утрото. Не бивало да напускат двореца
на Менелай през нощта и без дори да се сбогуват с него. Телемах послушал приятеля си.
Скоро богинята на зората Еос излетяла на небето. Настъпило утрото. При младежите влязъл
цар Менелай. Одисеевият син посрещнал царя още на вратата и се обърнал към него с молба
по-скоро да го пусне у дома му в Итака. Менелай не го задържал. Помолил го единствено да
почака, докато му приготви дарове, като през това време младежите се нахранят добре, преди
да тръгнат.
Царят на Спарта заповядал на робите да приготвят бързо трапезата. След това повикал
Елена и сина си Мегапент и заедно отишли в съкровищницата. Там лично избрал дарове за
Телемах. Хубавата Елена също избрала подарък - изтъкани лично от нея разкошни дрехи за
бъдещата невеста на Телемах.
След като се нахранили добре и взели Менелаевите дарове, младите герои се приготвили
да тръгнат на път. Менелай излязъл от двореца с пълна купа вино, призовал боговете и
извършил възлияние. След това помолил младежите да предадат от него поздрави на стареца
Нестор. Когато Телемах се качил в колесницата и вече бил взел в ръцете си юздите, изведнъж
над двореца се появил орел. Той носел в ноктите си гъсок. С викове слугите на царя
подгонили птицата. Тя се понесла стремително нагоре и се скрила вдясно от двореца. Всички
разбрали, че това е знамение на боговете. Телемах помолил Менелай да го обясни.
Спартанският цар се замислил. Вместо него отговорила прекрасната Елена:
- Чуйте какво ми внушиха боговете олимпийци. Както орелът е отвлякъл гъсока, така и
Одисей, завръщайки се у дома, ще избие кандидатите за ръката на жена му. Може би дори
вече се е завърнал и обмисля гибелта на женихите.
- О, прекрасна Елена! - възкликнал Телемах. - Ако великият Зевс изпълни това, за което
говориш, щом се завърна вкъщи, ще те почитам като богиня.
С тези думи той шибнал конете и те бързо се понесли по пътя за Пилос.
Младежите пренощували при героя Диокъл в Тера. На следващия ден пристигнали в
Пилос. Телемах започнал да умолява Пизистрат да не ходи в двореца на Нестор, защото се
боял, че старецът ще ги задържи още един ден. Другарят му се съгласил и го отвел направо
на кораба, макар да знаел, че баща му ще бъде недоволен от това. Той дори започнал да кара
Телемах да побърза с отплаването. Страхувал, да не би самият Нестор да дойде на брега и да
го задържи. Спътниците на Одисеевия син бързо поставили мачтата. Точно когато искали да
се отдалечат от брега, до кораба се приближил прорицателят Теоклимен. Той бил избягал от
Аргос, защото се страхувал от мъст заради извършено убийство. Гадателят помолил Телемах
да го качи на кораба си и да го откара в Итака. Там роднините на убития нямало да го
преследват. Младежът се съгласил и те потеглили. Корабът се понесъл бързо в открито море,
гонен от попътния вятър.
През това време Одисей бил още при Евмей. На сутринта той поискал да отиде да проси в
града. Дори си мислел да помоли кандидатите да го вземат за слуга. Но свинарят го убедил
да не прави това. Разказал му колко буйни и жестоки били. Тогава мнимият просяк започнал
да разпитва за баща си Лаерт и за жена си Пенелопа. Евмей му разказал всичко, без да
подозира, че странникът е самият Одисей. Като чул разказа му, героят го попитал как самият
той е попаднал на остров Итака. Евмей с охота се съгласил да му разкаже и за себе си.
Споделил пред Одисей, че е син на цар Ктезий и е родом от остров Сира. Веднъж там
пристигнали финикийски търговци, които убедили една от робините, също финикийка, да го
открадне, като й обещали да я върнат в родината. Тя се съгласила. Тайно го извела от двореца
и го отвела на финикийския кораб. Отплавали търговците в морето и се отправили към
Финикия. Шест дни плавали, а на седмия богинята Артемида поразила със стрелата си
робинята предателка. Финикийците спрели на остров Итака и там продали малкия Евмей на
Лаерт.
Одисей изслушал внимателно свинаря, който свършил разказа си късно през нощта.
Двамата легнали да спят. Сънят им бил кратък, защото скоро на небето запламтяла зората и
те трябвало да стават.
На сутринта в Итака пристигнал и Телемах. Той спрял на скришно място и както му била
заповядала Атина, слязъл от кораба. След това помолил приятеля си Перай да подслони за
известно време Теоклимен и се приготвил да върви при Евмей.
Изведнъж над тях се появил сокол с гълъбица в ноктите си. Тогава Теоклимен хванал за
ръката Телемах и тихо му казал:
- Телемах, това знамение е щастливо. Няма по-могъщ род на този остров от твоя. Вие ще
управлявате вечно над цяла Итака.
Предсказанието зарадвало Одисеевия син. Той отпратил спътниците си на кораба и те
поели към градското пристанище. А самият той се запътил радостен при свинаря Евмей.
 Телемах пристига при Евмей. Одисей и Телемах[48]
Одисей и Евмей се събудили рано. Приготвили си закуска и седнали да се подкрепят.
Изведнъж кучетата на свинаря с весел лай се хвърлили срещу приближаващия Телемах и
започнали да му се умилкват. Одисей чул стъпки и в този миг на входа на жилището на Евмей
се появил Телемах. Свинарят скочил, прегърнал младежа и като проливал радостни сълзи,
започнал да го целува. Той се радвал така, както баща се радва при завръщането на
единствения си син след дълга раздяла. Одисей също станал и искал да отстъпи място на
влезлия си син. Но Телемах му казал ласкаво:
- Сядай, странниче! Не се безпокой! На мен Евмей ще ми направи място да седна.
Свинарят бързо приготвил на Телемах място да седне и му сложил храна и вино. На
трапезата младежът попитал Евмей откъде е непознатият и кой го е довел в Итака. Свинарят
му разказал измислената история на Одисей и го помолил да приеме непознатия в дома си.
Телемах обаче не можел да обещае такова нещо. Как можел той, още толкова млад, да се
справи с буйната тълпа от женихи? Единствено можел да обещае, че ще изпрати на
странника нови дрехи и меч и ще му помогне да се завърне в родината си. Одисей съжалил
Телемах. Като се преструвал, че не знае нищо, го заразпитвал за буйствата на кандидатите за
ръката на Пенелопа. Не пропуснал да попита дали народът на Итака и роднините му не се
отнасят враждебно към него. Накрая казал:
- По-добре човек да бъде убит в собствения си дом, опитвайки се със сила да изгони
буйстващите женихи, отколкото да търпи обиди и да гледа как разграбват имуществото му.
Но какво можел да отговори Телемах? Можел само да каже колко трудно му е на него,
единствения син, да се пребори с бясната тълпа на кандидатите, които дори замисляли да го
убият. Даже се страхувал да съобщи на Пенелопа за завръщането си. Той изпратил Евмей в
града и му заръчал да предаде на майка му тайно, без да разберат женихите, че се е завърнал.
А тя трябвало да изпрати една от верните си робини да съобщи новината на стария Лаерт,
който също много се безпокоял за съдбата на своя внук. Евмей побързал да изпълни заръката.
Едва той бил излязъл от дома си, когато пред Одисей се появила - невидима за Телемах -
Атина Палада. Богинята повикала героя навън. И там, до оградата на двора, като го
докоснала с жезъла си, му върнала предишния образ и му заповядала да разкрие пред
Телемах кой е.
Когато Одисей се върнал, Телемах го изгледал изненадан. Помислил, че пред него се е
появил един от безсмъртните богове, толкова величествен и красив бил баща му.
 - О, странниче! - възкликнал той. - Сега се появяваш пред мен в съвсем друг вид! Сигурно
си някой от безсмъртните богове! Смили се над нас! Ще ти принесем големи жертви!
- Не, не съм бог! - отвърнал Одисей. - Аз съм баща ти Одисей, заради когото си търпял
толкова обиди от буйните кандидати.
Одисей прегърнал с любов сина си и просълзен го целунал. Но Телемах не можел
изведнъж да повярва, че баща му наистина най-после се е завърнал. Та нали само преди
малко го бил видял като стар нещастен скитник. Как можело така изведнъж да се промени?
Нима смъртен можел да извършва чудеса? Съмнение обхванало младежа. Но Одисей
побързал да го разсее, като му съобщил, че богинята Атина го била превърнала в просяк и
сега му е върнала истинския образ. Тогава Телемах повярвал, че наистина пред него стои
баща му. Прегърнал го, а от очите му потекли сълзи от радост. Най-после, като преминала
първата голяма радост от срещата, младежът попитал баща си как се е завърнал в родината и
кой го е докарал в Итака с бързоходен кораб. Одисей му разказал как феакийците го
докарали, как скрил в една дълбока пещера даровете им, как богинята Атина го срещнала и
го изпратила при Евмей. От своя страна Одисей пък започнал да разпитва Телемах за
кандидатите. Изгарял от негодувание и искал по-скоро да отмъсти за всички обиди. Но дали
било възможно това? Нали женихите били много - сто и шестнайсет души, дошли от всички
краища. Биха ли могли само двамата - Одисей и Телемах, да влязат в открит бой с такава
тълпа? Но Одисей имал могъщи помощници, с които смъртните, колкото и много да били, не
можели да се преборят. Тези помощници били Зевс Гръмовержеца и дъщеря му Атина
Палада.
Като разчитал на помощта им, Одисей решил да изготви план, как да действа: Телемах
трябвало да отиде в града при кандидатите за ръката на майка му. След него щял да отиде и
самият Одисей, придружен от Евмей. Преоблечен като странстващ просяк щял да събира
подаяния. Колкото и да го унижавали кандидатите, щял да изтърпи. След това по даден знак
Телемах щял да изнесе оръжията им, като оставел оръжие единствено за себе си и за баща
си. Най-важното било той да запази в дълбока тайна завръщането на Одисей. Не трябвало да
разбере никой, дори Пенелопа, защото не всички слуги били верни на Одисей. Дълго се
съвещавали баща и син.
През това време в града пристигнал корабът на Телемах. Спътниците му веднага изпратили
вестоносец при Пенелопа, за да й съобщи за завръщането на сина й.
С този вестоносец се срещнал пред Одисеевия дворец Евмей. Двамата заедно влезли при
Пенелопа и вестоносецът обявил високо, че Телемах вече е в Итака. А Евмей се наклонил
незабелязано към нея и тихо й предал всичко, което му бил заръчал младежът. Пенелопа се
зарадвала много, че любимият й син отново е с нея.
Вестта бързо се разнесла и стигнала до кандидатите. Те се изплашили и се събрали на
площада да решат какво да правят. Антиной започнал да съветва да убият Телемах - той бил
единствената им пречка. Но Амфином не се съгласявал с това. Страхувал се от гнева на Зевс
и ги посъветвал първо да се допитат до боговете. Ако те пратели благоприятно знамение, бил
готов сам той да убие сина на Пенелопа. Ако пък нямало такова знамение, Амфином
съветвал и другите да не вдигат ръка срещу младежа. Кандидатите се съгласили с него и
отишли в двореца на Одисей.
Глашатаят Медонт съобщил на Пенелопа какво били решили кандидатите й. Тя излязла
пред тях и започнала горчиво да ги обвинява в коварство. Най-много виняла Антиной, чийто
баща някога Одисей бил спасил от гнева на народа. Евримах започнал да успокоява вярната
Пенелопа. Казал й, че кандидатите никога няма да вдигнат ръка срещу Телемах. Но каквото и
да приказвал, самият той не само че мислел като тях, но и кроял как да погуби сина й.
През това време Евмей се върнал в колибата си. Богинята Атина отново била върнала
предишния вид на Одисей, за да не го познае свинарят. Разказал Евмей какво бил видял в
града, и започнал да приготвя вечерята. След като се нахранили, те си легнали.

[48] По поемата на Омир "Одисея".

 Одисей отива като странник в двореца си[49]
На следващия ден, когато краят на небето се обагрил от пурпура на зората, Телемах се
отправил към града. На тръгване наредил на Евмей да доведе странника в града, за да събира
подаяния. Когато стигнал до дома си, първо срещнал старата си бавачка Евриклея. Тя
безкрайно много се зарадвала на любимеца си и с плач се хвърлила да го прегръща. Излезли
и всички слуги да посрещнат сина на Одисей. Като разбрала, че той се е завърнал, излязла да
го срещне и Пенелопа. Прегърнала го и започнала да го разпитва какво е научил по време на
пътешествието си. Но Телемах нищо не й казал. Бързал да отиде на градския площад и да
доведе Теоклимен в дома си.
Когато Телемах излязъл на площада, тълпата кандидати го заобиколили. Всеки бързал да
му пожелае по нещо хубаво, а дълбоко в коварната си душа замислял гибелта му. Скоро там
дошъл и Теоклимен с Перай, който го бил приютил, докато Телемах отсъствал от града.
Одисеевият син веднага поканил прорицателя при себе си и тръгнал заедно с него към
къщи. Там двамата се измили в прекрасни мраморни вани и седнали на трапезата. Пенелопа
също дошла и седнала при тях с ръкоделието си. Тогава Телемах й разказал за пътешествието
си до Пилос и Спарта. Натъжила се Пенелопа, че синът й не е научил нищо за баща си. Но
Теоклимен започнал да я успокоява. Твърдял, че Одисей е вече в Итака. Навярно се криел
някъде, за да подготви по-сигурно гибелта на кандидатите. Ако Одисей не се е върнал в
Итака, боговете нямало да пратят знамение при завръщането на Телемах.
През това време кандидатите се забавлявали на двора, като мятали диск и копие. Скоро
пастирите довели кози и овце за пира им. Тълпата натрапници нахлули в двореца и
започнали да се приготвят за предстоящата гощавка. Глашатаят Медонт ги поканил в залата
за пиршества.
Междувременно Одисей и Евмей бавно вървели към града. Подпирайки се на тояга, царят
на Итака се правел на немощен просяк. Вече били наблизо, когато при извора, от който
жителите на града пълнели вода, ги срещнал овчарят Мелантий. Като видял Евмей и
странника, той започнал да издевателства над тях и закрещял:
- Ей ги, един негодник води друг! Къде водиш тоз просяк, глупави Евмее? Гледай как
кандидатите ще му потрошат ребрата само ако посмее да се покаже в двореца на Одисей!
Като накрещял тези думи, Мелантий силно ударил по крака Одисей. Той дори не трепнал
от силния удар. Героят едва се сдържал да не убие нахалника, като му тресне главата в
земята. А Евмей започнал да заплашва Мелантий, че лошо му се пишело, когато се завърнел
Одисей. Пастирът обаче му отвърнал много грубо, че напразно се надявал на завръщането на
Одисей и че съвсем скоро кандидатите щели да убият Телемах, а самия Евмей щели да го
продадат на някакъв чужденец. Като изрекъл всичките тези заплахи, Мелантий се отдалечил.
Евмей и Одисей продължили бавно по пътя си. Най-после те приближили до двореца. От
там се носели звуци на лира и песни. Пирът на кандидатите бил в разгара си. Разговаряйки
високо, Евмей и Одисей влезли в двора. Върху купчина тор до самите порти лежало старото
куче на Одисей Аргус. Чуло то гласа на своя стопанин и наострило уши. Верният Аргус бил
усетил своя господар. Махнал с опашка и искал да се втурне към него, но бил вече много стар
и нямал сили да се помръдне. Стар и захвърлен от всички, вече берял душа. И Одисей познал
вярното си куче и от окото му се търколила една сълза. Той бързо я избърсал, за да не я
забележи Евмей. Аргус помръднал и издъхнал. Двайсет години бил чакал своя господар и
веднага го познал, дори и като просяк.
Евмей влязъл в залата за пиршества и седнал до Телемах. След него влязъл и Одисей, но не
отишъл при гостите, а седнал до самия вход, като се прислонил до вратите. Телемах взел хляб
и месо и заповядал да ги занесат на баща му. Да му кажат да влезе по-смело и да проси
подаяние от гостите. Одисей станал и започнал да обикаля всички гости. Всички му
подавали. Единствено Антиной не му дал нищо. Но Одисей започнал настоятелно да иска
подаяние и от него. Тогава жестокият и груб Антиной се разгневил и изгонил просяка.
Тръгвайки си, Одисей промълвил:
- Виждам, че умът ти не е така добър, както е хубаво лицето ти! Свиди ти се да ми подадеш
дори коричка хляб, при това чужд!
Антиной избухнал в гняв. Грабнал той скамейката и с всички сили я захвърлил срещу
Одисей, като го ударил по гърба. Но Одисей дори и не помръднал от силния удар. Стоял
непоклатим като скала. Страшно тръснал глава. Седнал отново до вратата и казал:
- Не е беда някой да защитава имуществото си и да понесе заради това побой. Ако
богините на отмъщението - ериниите, защитават и бедните, вместо брак Антиной тук го
очаква смърт.
Чул тези Одисееви думи Антиной и се разсърдил много. Другите кандидати започнали да
го упрекват, че е обидил странника, дошъл в дома. Понякога, като приемали образа на
скитници, се появявали боговете. Тежко му било и на Телемах, като видял как Антиной
обидил баща му. Но помнейки условието, сдържал гнева си.
Разбирайки какво е направил Антиной, Пенелопа още повече го намразила. Повикала в
стаята при себе си Евмей и започнала да го разпитва за просяка. Когато разбрала, че Одисей
някога е гостувал на баща му, възкликнала:
 - О, сигурна съм, че Одисей и Телемах жестоко ще отмъстят на кандидатите, когато мъжът
ми се завърне!
Едва била изрекла това Пенелопа, и Телемах кихнал силно. Зарадвала се майка му на това
знамение. Вече била сигурна, че рано или късно кандидатите ще загинат от ръката на
съпруга й.
Тя наредила на Евмей да доведе при нея странника, за да го разпита за Одисей. Той обаче
отказал и я помолил да почака до вечерта. Не искал повече да дразни кандидатите за ръката
й. Пенелопа се съгласила да изчака.
А пирът на женихите ставал все по-шумен. Настъпила нощта. Евмей отдавна вече се бил
прибрал у дома. Женихите все още не се разотивали. Изведнъж на портите се появил просяк,
известен в цяла Итака като пройдоха и пияница. Наричали го Ир. Като видял скитника до
вратите, Ир започнал да го гони. Одисей не си тръгвал. Тогава просякът започнал да го
заплашва, че ще го набие, ако не си тръгне. Завързал се спор. Антиной чул скандала. За да си
уреди развлечение за себе си и за останалите, решил да накара Ир да се сбие със странника.
Обещал да даде за награда на победителя сварено козе шкембе и да му позволи всеки ден да
идва за подаяние. Кандидатите заобиколили Ир и Одисей. Започнали да ги подтикват да
премерят сили. Одисей се съгласил да се бие с Ир, но преди това поискал кандидатите да се
закълнат, че няма да помагат на просяка. Те се заклели, без да се замислят. Тогава царят на
Итака свалил дрипите си и се опасал с тях. Изненадани, всички гледали могъщото му тяло,
мускулестите му ръце, широката гръд и плещи. Ир се изплашил много, но вече не можел да
се откаже от битката. Робите го хванали, опасали го и го извели срещу героя. От страх
просякът едва се държал на краката си. Като го погледнал, Одисей си помислил: дали да го
убие с един удар на юмрука си, или само да го повали на земята? Тогава решил, че ако му
стовари силен удар, ще събуди подозрението на женихите. Затова, когато Ир го ударил по
рамото, той му отвърнал с удар по главата близо до ухото. Паднал Ир на пода и завил от
болка. Тогава Одисей го хванал за крака и го извлякъл от залата. На двора го поставил до
стената близо до портите, хвърлил на плещите му окъсаната торба и му бутнал в ръката една
тояга. Така му дал добър урок за това, че дръзко искал да прогони странника от собствения
му дом. Кандидатите се зарадвали много, че Одисей ги бил отървал от досадния просяк, и
весело го поздравявали за победата. Един от тях - Амфином, му поднесъл купа с вино и
пожелал боговете отново да му пратят богатство и щастие. Амфином бил най-добрият сред
женихите. Много често удържал останалите от буйства и винаги защитавал Телемах. Одисей
знаел това. Желаейки да спаси Амфином, го посъветвал да напусне тълпата от кандидати и
да се върне при баща си, защото Одисей съвсем скоро щял да се прибере и тогава сигурна
гибел заплашвала всички. Но Амфином не разбрал съвета на Одисей и сам вървял срещу
своята гибел.
През това време Атина Палада подтикнала Пенелопа да се появи при пируващите, за да
разпали по-силно желанието им да се оженят за нея. Така Одисей и Телемах щели да могат
още повече да оценят нейната вярност и любов към тях. Пенелопа веднага повикала
Евринома и й заповядала да доведе две робини, които да я съпровождат на пира. Когато
Евринома излязла, богинята пратила на Пенелопа кратък сън, по време на който я направила
още по-красива и сияеща, като богинята на любовта Афродита. Робините събудили царицата
и тя тръгнала към залата за пиршества. Всички гледали с възторг жената на Одисей. А
Пенелопа повикала при себе си Телемах и го укорила, че е позволил в дома му да оскърбят
нещастен странник. Телемах покорно изслушал упрека на майка си. Тогава един от женихите
- Евримах, се обърнал към нея и започнал да прославя красотата й. Пенелопа го изслушала и
му отвърнала, че тя вече не притежавала красота - била я загубила още когато я напуснал
Одисей. И красотата й щяла да се върне само когато се завърнел съпругът й. Започнала да
укорява всички, че я принуждавали да сключи омразен брак с някого от тях и че разорявали
дома на Одисей с пировете си. Не било така в миналите времена. Тогава кандидатите искали
с дарове да спечелят съгласието на невестата, а не като пилеели чуждо имущество. Женихите
обаче не разбрали укорите й. След като я изслушали спокойно, изпратили слугите си за
богати дарове и я отрупали с тях. Мислели, че по този начин ще я склонят да избере един от
тях. Но Пенелопа мълчаливо приела подаръците и заедно със слугините се оттеглила в
покоите си.
Щом вярната Одисеева съпруга напуснала залата, кандидатите й веднага заповядали на
робините да донесат три големи светилника и да ги запалят, за да може залата да бъде
осветена. Те изпълнили нареждането им. Одисей казал на робините да напуснат
помещението - той щял да се грижи за осветлението. Но една от тях - Меланто, започнала да
му се подиграва и да го напада. Одисей я заплашил, че ще се оплаче на Пенелопа. Слугините
се изплашили и побързали да си тръгнат. А той се заел да се грижи за светилниците. За да
развесели женихите, Евримах казал, подигравайки се на Одисей:
- Виждам, че някакъв бог ни е изпратил този странник, та да ни е по-светло, когато
пируваме и се веселим. Светлината идва не от светилниците, а от плешивата му глава. Върху
нея няма нито един косъм.
Всички се разсмели. Евримах продължил да издевателства над героя, който не пропуснал
обаче да му отговори:
- Евримах! Безкрайна е твоята надменност. Но само си въобразяваш, че си силен. И то е,
защото си заобиколен от слаби хора. Ако за твоя беда сега се завърне Одисей, тази широка
порта изведнъж ще ти се стори тясна. Толкова бързо ще хукнеш да бягаш.
Евримах се разсърдил много. Грабнал една от скамейките, размахал я и я захвърлил срещу
Одисей. Но той ловко избегнал удара. Скамейката ударила ръката на един от робите, който
разнасял вино. Той паднал със стон на пода, разсипвайки чашите. Кандидатите се разшумели
и почнали да негодуват, че от мига, в който се бил появил странникът, пирът се бил
превърнал в непрекъснати скандали. Тогава Телемах казал, че странникът не е виновен за
скандалите, че всички вече са се напили и че е време пирът да свърши и всички да се
разотидат по домовете си. Колкото и да им било досадно да чуят такива думи от Телемах,
женихите били принудени още веднъж да напълнят чашите с вино, да ги изпият и да се
разотидат. Когато всички си тръгнали, Одисей казал на Телемах, че е време да се изнесе
всичкото оръжие от залата за пиршества. Одисеевият син извикал Евриклея и й заповядал да
затвори всички слугини в помещенията им. Не трябвало да видят, как ще изнесат оръжието,
което трябвало да се прибере, за да не се развали от дима. Евриклея незабавно изпълнила
заповедта. Телемах и баща му веднага започнали да изнасят от залата оръжието. Запалила
своя светилник, Атина им светела, без те да я виждат. Телемах останал изумен, като видял
как отвсякъде се разлива светлина от някакъв невидим светилник, и попитал Одисей откъде
е тази светлина. Но баща му заповядал да не пита повече. Страхувал се синът му да не
разгневи богинята с въпросите си. След като събрали всичкото оръжие, Одисей се отправил
към покоите на Пенелопа. Тя с нетърпение очаквала странника. Искала час по-скоро да го
разпита за Одисей. А Телемах отишъл в покоите си и спокойно си легнал.

[49] По поемата на Омир "Одисея".

 Одисей и Пенелопа
Когато Телемах тръгнал да си ляга, Пенелопа дошла в залата за пиршества заедно със
своите робини. Те поставили за господарката си до огнището стол от слонова кост, богато
украсен със сребро. След това започнали да разтребват масата след пира. Робинята Меланто
се захванала пак да се заяжда с Одисей. Пъдела го от двореца и го заплашвала, че ще хвърли
по него горяща главня, ако не си тръгне. Царят на Итака я погледнал мрачно и казал:
- Защо ми се сърдиш? Вярно, сега съм един просяк! Но какво да се прави, такъв ми е
жребият. Беше време, когато и аз бях богат. По волята на Зевс бях лишен от всичко. Може би и
ти скоро ще се лишиш от красотата си и твоята господарка ще те намрази. Внимавай! Одисей
ще се върне и ще трябва да отговаряш за дързостта си. Но дори и той да не се върне,
стопанин на дома е Телемах. Той добре знае как се държат робините. От него не може да
остане скрито нищо!
Като чула думите на Одисей, и Пенелопа гневно казала на Меланто:
- Непрекъснато и на всички се зъбиш като вързано куче! Виж, аз много добре знам как се
държиш! Ще дойде време да платиш с главата си за поведението си. Нима не разбираш, че аз
самата повиках тук този странник?
Тя заповядала да поставят край огнището стол и за Одисей и когато той седнал срещу нея,
започнала да го разпитва за своя любим съпруг. Странникът й разказал как уж някога на
остров Крит бил посрещал като гост Одисей. Застигнат от бурите, той бил спрял на техния
бряг на път за Троя. Като чула, че преди цели двайсет години странникът е виждал Одисей,
Пенелопа горчиво заплакала. За да провери дали той казва истината, го накарала да й
разкаже с какво е бил облечен тогава съпругът й. Гостът описал до най-малките подробности
облеклото му. И още нещо. Започнал да убеждава вярната съпруга, че мъжът й е жив.
Неотдавна бил в стана на теспротите. От там тръгнал към Додон, за да се съветва с оракула
на Зевс.
- Одисей ще се завърне скоро - казал странникът. - Преди да изтече годината и преди да
настъпи новолунието.
Искало й се на Пенелопа да повярва на думите му, но не можела. Толкова години била
чакала Одисей да се завърне, а той все не идвал. Тя заповядала на робините да приготвят за
странника меко легло. А Одисей й благодарил. Помолил старата Евриклея преди това да му
измие краката. Евриклея с охота се съгласила. По ръст и външност и дори по глас той силно
й напомнял за нейния господар Одисей. За него тя се била грижила през целия си живот. В
меден тас донесла вода и се навела да му измие краката. Изведнъж в очите й се набил белег
на единия му крак, който добре познавала. Някога по време на лов със синовете на Автолик
из склоновете на Парнас го бил ранил един глиган. Именно по този белег старата Евриклея
познала господаря си и от изненада обърнала съда. Сълзи замъглили погледа й и с треперещ
от радост глас му казала:
- Одисей, ти ли си, мое скъпо дете? Как не можах да те позная по-рано?
Тя искала да съобщи на Пенелопа, че най-после любимият й съпруг се е завърнал, но
Одисей побързал да й запуши устата с ръка и тихо промълвил:
- Да, аз съм - Одисей! Ти си ме бавила! Но мълчи и не издавай тайната ми - ще ме
погубиш. Пази се да не кажеш на някого за завръщането ми! Ще те накажа много сурово -
нищо, че си ми дойката. Когато наказвам робините за постъпките им, няма да те пощадя и
теб, разбера ли, че си ме издала.
Евриклея се заклела да пази тайната. Радвайки се на завръщането на Одисей, донесла още
вода и измила краката му. Пенелопа не забелязала какво се случва. Вниманието й било заето
от богинята Атина.
Когато Одисей отново седнал до огъня, тя започнала да се оплаква от горчивата си съдба.
Разказала му за съня, който наскоро била сънувала. Видяла грамаден орел да разкъсва
всичките й домашни белоснежни гъски. Заедно с нея жените от цяла Итака ги оплаквали
горчиво. Изведнъж птицата долетяла обратно. Кацнала на покрива на двореца и с човешки
глас й казала: "Пенелопа! Това не е сън, а знамение за това, което ще се случи. Гъските са
твоите кандидати, а аз съм Одисей, който скоро ще се завърне".
Одисей й казал, че сънят й, както самата тя вижда, е толкова ясен, че няма нужда да се
тълкува. Но тя не можела да повярва и на този сън. Дълбоко се съмнявала, че съпругът й най-
после ще се завърне. Царицата казала на странника, че е решила на следващия ден да изпита
женихите. Щяла да изнесе Одисеевия лък и да им предложи да го опънат и да стрелят с него
в определена цел. За свой съпруг щяла да избере победителя. Скитникът я посъветвал да не
отлага това изпитание. И добавил:
- Още преди някой от тях да опъне лъка, Одисей вече ще се е завърнал.
Пенелопа разговаряла с него, без да подозира, че срещу нея седи самият Одисей. Вече било
много късно. Макар че била готова цяла нощ да разговаря с госта си, тя трябвало да се
оттегли в покоите си. Царицата станала и си тръгнала заедно с всичките си робини. А когато
си легнала, Атина й пратила сладък сън.
Одисей си направил ложе от овчи и бичи кожи, но не можел да заспи. Все си мислел как да
отмъсти на кандидатите. До него се приближила богинята Атина и го успокоила. Обещала да
му помогне и му казала, че наближава краят на изпитанията му. Най-после тя успяла да
приспи героя. Но не бил дълъг сънят му. Разбудил го силният плач на Пенелопа. Тя се
вайкала, че боговете не позволяват на нейния Одисей да се завърне у дома. Царят на Итака
станал от ложето си, излязъл навън и отправил молитви към Зевс да му изпрати добро
знамение с първите думи, които щял да чуе сутринта. Гръмовержеца се вслушал в молитвите
му. По небето затрещяла гръмотевица. На сутринта първите думи, които чул героят, били от
устата на една робиня. Тя мелела брашно с ръчна мелница и пожелала това да бъде
последният ден, в който кандидатите пируват в дома на Одисей. Той много се зарадвал на
думите й. Вече знаел, че Зевс ще му помогне да отмъсти на натрапниците.
 Одисей избива кандидатите[50]
На сутринта тълпа от робини влезли в залата за пиршества и започнали да я подреждат за
предстоящия пореден пир. Евриклея изпратила някои от тях за вода. Заповядала също да се
измие добре подът, да се постелят скамейките с нови пурпурни покривки и да се измият
съдовете. Скоро от покоите си излязъл и Телемах. Разпитал Евриклея как странникът е
прекарал нощта, и тръгнал към градския площад. Евмей, Филотий и Меланий пък докарали в
двореца кози, овце, свине и крава за предстоящия гуляй на женихите. Евмей и Филотий
поздравили сърдечно странника и му изказали пак съжалението си, че трябва да се скита
бездомен по света. А Филотий си спомнил за своя господар и го обзела тъга. Гледал
странника и си мислел: нима и неговият господар е принуден да се скита така бездомен по
света? Евмей и Филотий започнали да се молят на боговете Одисей да се завърне у дома. На
царя му се приискало да успокои верните си слуги и се обърнал към Филотий:
- Кълна се във великия Зевс и свещеното огнище в двореца на Одисей! Още преди да
успееш да излезеш от тук, и твоят господар вече ще си е дошъл! Ще видиш как той ще
отмъсти на разюзданите кандидати.
Но докато Евмей и Филотий се отнасяли приятелски със странника, грубиянът Мелантий
започнал наново да го обсипва с обиди и да го заплашва, че ще го пребие, ако не напусне
дома на Одисей. Царят не му казал нищо, само страшно смръщил вежди.
Най-после кандидатите започнали да се събират. Те били замислили да убият Телемах, но
знамението на боговете ги задържало. Седнали около масата и пирът започнал. До дверите
на залата Телемах поставил маса и скамейка за Одисей и заповядал да му дадат и на него
храна и вино. При това младият Одисеев син казал заплашително:
- Страннико! Седи тук и пирувай спокойно с гостите ми. Знай, че на никого няма да
позволя да те оскърби! Моят дом не е хан, в който се събира всякаква паплач. Това е
дворецът на Одисей!
Като чул думите на Телемах, Антиной възкликнал нагло:
- Приятели! Щом Телемах иска, нека ни заплашва! Ако Зевс не беше изпратил страшното
си знамение, щяхме завинаги да усмирим този омразен дърдорко!
Телемах не отвърнал нищо на заплахата. Седял мълчаливо и чакал Одисей да му даде
уговорения знак. Богинята Атина разпалвала все повече буйството на кандидатите. Така още
по-силно пламвала жаждата за мъст в гърдите на Одисей. Подтикван от Атина, един от
кандидатите - Ктезип, извикал към останалите:
 - Чуйте какво ще ви кажа! Странникът получи от Телемах много храна и вино. И ние сме
длъжни да му дадем нещо. Аз вече съм му приготвил подаяние.
С тези думи Ктезип грабнал кравешки крак и силно го метнал по Одисей. Той едва успял
да се наведе и да избегне удара. Телемах страшно изкрещял срещу Ктезип:
- Имаш късмет, че не го улучи! С копието си щях да бъда много по-точен! Тогава баща ти
щеше да стяга не сватба, а погребение. Пак ви казвам на всички - няма да позволя на никого
да оскърбява гостите в моя дом.
Кандидатите не отвърнали нищо. А Агелай започнал да ги съветва да прекратят с обидите
към странника.
Изведнъж Атина предизвикала у пируващите безумен смях и размътила разума им. Те
започнали да се смеят диво. Лицата им пребледнели, а очите им се напълнили със сълзи.
Тъга налегнала сърцата им като тежко бреме. Тъпчели се със сурово месо като диви зверове.
Кандидатите започнали да се подиграват на Телемах, който седял мълчаливо и не обръщал
внимание на подигравките им. Пенелопа чувала от покоите си бесните крясъци на женихите
на обилния гуляй. Но никой никога не бил подготвял на хората такъв пир, какъвто готвели на
кандидатите богинята Атина и мъжът на Пенелопа.
Най-после царицата станала и отишла в помещението, където се пазели съкровищата на
Одисей, и намерила опънатия лък на съпруга си. Някога той принадлежал на Еврит, а на
Одисей го бил подарил Евритовият син Ифит. Пенелопа взела лъка и пълния със стрели
колчан и се отправила към залата за пиршества. Застанала до една колона и се обърнала към
кандидатите:
- Чуйте ме! Донесох ви лъка на Одисей. Който от вас го опъне и пусне стрела така, че тя да
прелети през дванайсет халки, ще се омъжа за него.
Царицата подала лъка на Евмей. Горчиво заплакал той, като видял лъка на любимия си
господар. Понесъл го към кандидатите. Заплакал и верният Филотий. Кандидатите се
разсърдили люто, че слугите ронят сълзи за Одисей. Телемах закрепил в земята пръти с
халки и ги изравнил. Искал първи да пробва силно опънатия лък, но и трите пъти не могъл
да опъне тетивата. Когато понечил да пробва за четвърти път, Одисей му кимнал и той
прекратил опитите си. Кандидатите решили да пробват поред опънатия лък. Първият, който
се опитал, бил Лейод. Той дори не могъл поне малко да огъне лъка, толкова опънат бил.
Антиной извикал Мелантий и му заповядал да донесе мас, за да смаже лъка. Мислел, че така
по-лесно ще го огъне. Напразни били опитите на кандидатите - нито един от тях не могъл
дори да опъне тетивата.
През това време Евмей и Филотий излезли от залата. След тях тръгнал и Одисей. Навън
той спрял верните си слуги и им разкрил кой е, като им показал белега на крака си от
глигана. Двамата се зарадвали много и започнали да целуват ръцете и краката му. Одисей ги
успокоил и заповядал на Евмей в мига, в който той вземе лъка, да отиде при Евриклея и да й
каже да затвори слугините и да не ги пуска никъде. А на Филотий наредил здраво да затвори
вратите. След това се върнал в залата и спокойно седнал на мястото си до дверите.
През това време Евримах бил намазал лъка с мас и вече го нагрявал на огъня. Когато се
опитал да го огъне, пак не успял. Като видели, че усилията им са напразни, кандидатите
решили да оставят лъка и да продължат с опитите на следващия ден. Те предпочели сега да
продължат пиршеството си. Тогава Одисей неочаквано се обърнал към тях с молба да му
позволят и той да пробва опънатия лък. Като чули молбата му, кандидатите започнали да му
се подиграват. Тайно се страхували, че странникът може да ги засрами. Пенелопа започнала
да настоява да му дадат шанс и той да опита лъка. Телемах прекъснал майка си и я помолил
да се прибере в покоите си. А на Евмей заповядал да подаде на госта оръжието. Когато
Евмей тръгнал към Одисей с лъка, кандидатите надали яростни викове. Евмей се уплашил,
но Телемах му изкрещял страшно и заповядал да отнесе лъка на странника. След като сторил
това, слугата бързо отишъл при Евриклея и й предал заповедта на Одисей. Филотий пък
залостил здраво вратите.
Одисей взел лъка си. Започнал внимателно да го разглежда, както певецът оглежда лирата
си, преди да започне да пее. Без ни най-малко усилие героят огънал лъка си и дръпнал
тетивата. После с палеца си изпробвал дали е добре опъната. Тетивата звъннала страшно, а
кандидатите пребледнели от страх. От небето се разнесъл гръм, знак на Зевс до Одисей.
Радост изпълнила сърцето на героя. Тогава той взел една стрела и без да става, я пуснал в
целта. Тя прелетяла през всичките дванайсет халки. Царят на Итака се обърнал към сина си
Телемах и възкликнал:
- Телемах! Не те посрами твоят гост! Ти видя, че не се напрягах много, за да опъна лъка.
Не, все още е цяла силата ми! Да поднесем сега двамата с теб ново угощение на кандидатите.
Друга лира ще зазвучи на нашия пир!
Като дал знак на младежа, Одисей сбърчил страшно вежди. Телемах запасал меча си, взел в
ръце копието си и въоръжен с блестящата мед, застанал до баща си. А героят захвърлил
дрипите си. Застанал на прага до самите порти, изсипал стрелите от колчана на пода и
извикал на кандидатите:
- Първата си цел улучих успешно! Сега съм избрал нова, в нея още никой не е изпращал
стрела. Стрелометецът Аполон ще ми помогне да я улуча!
Така извикал той и пуснал стрела по Антиной, пронизвайки го право в гърлото тъкмо
когато той се канел да отпие вино от чашата си. Антиной се разлюлял и облян в кръв,
блъснал масата и я обърнал, падайки мъртъв на пода. Останалите наскачали с викове и се
втурнали към оръжията си, които преди висели по стените на залата. Но там ги нямало.
Тогава Одисей им извикал още по-страшно:
- О, вие, презрени псета! Мислехте, че няма да се върна ли? Че безнаказано ще грабите?
Не, сега всички ви очаква гибел!
Напразно Евримах молел царя на Итака да ги пощади. Да приеме богат откуп за всичко,
което били разграбили. Одисей не искал нищо да чуе. Горял целият от жажда за мъст.
Разбрали кандидатите за ръката на Пенелопа, че ще трябва да се защитават, и извадили
мечовете си. Опитвали се да се защитят от Одисеевите стрели, като се криели зад масите. А
Евримах се нахвърлил с меч срещу Одисей, но стрела пронизала гърдите му и той се
строполил мъртъв на пода. Срещу героя се хвърлил и Амфином, но бил поразен от копието
на Телемах. След като го убил, младежът изтичал до килера за оръжие и изнесъл четири
шлема, четири щита и осем копия - за баща си, за себе си и за Евмей и Филотий. Докато
Телемах бил за оръжието, Одисей пускал стрела след стрела по кандидатите. Всяка от тях
носела гибел за някого от тях и те един след друг падали мъртви. Телемах се върнал с
оръжието и Одисей се въоръжил, а редом до него застанали, разклащайки копията си, синът
му, Евмей и Филотий.
Предателят Меланий забелязал как Телемах отишъл за оръжието и как бързайки да се
върне обратно при баща си, бил забравил вратата отворена. Тайно се прокраднал той в
килера и извадил от там дванайсет щитове и копия. Така кандидатите също се въоръжили.
Като видял това, Одисей се изплашил. За щастие Евмей бил забелязал промъкващия се за
оръжието Мелантий и бил съобщил това на господаря си. Одисей заповядал на него и на
Филотий да заловят предателя в килера и да го затворят там, като го завържат по-здраво с
въже. Двамата тихо се прокраднали и тъкмо когато той изнасял оръжие, го заловили.
Повалили го на пода, извили му ръцете и краката, завързали го да виси на една греда на
тавана и с насмешка му казали:
- Сега, Мелантий, да пазиш оръжието! Направихме ти меко ложе, няма да проспиш
разсъмването.
После грабнали оръжието и бързо се притекли на помощ на Одисей, който през това време
заедно с Телемах удържал натиска на кандидатите. В този момент пред Одисей се появила
Атина Палада в образа на Ментор. Одисей започнал да го зове на помощ, но кандидатите
заплашили Ментор със смърт, ако му помогне.
Богинята им се разгневила още повече. Упрекнала и Одисей, че с тях не се бие така храбро,
както се бил сражавал край Троя. Изведнъж тя се превърнала в лястовичка, издигнала се
нагоре и кацнала на една греда над кандидатите. Три пъти женихите нападали героя, като
мятали копия по него, по Телемах и по верните му слуги. Атина все ги отклонявала. Одисей
и съратниците му всеки път поразявали по четирима от враговете си. С един удар на копието
си Филотий убил дръзкия Ктезип и тържествувайки, възкликнал:
- Сега завинаги ще замлъкнеш, дръзки ругателю! Давам ти славен подарък за кравешкия
крак, с който толкова любезно нагости Одисей.
Един след друг падали мъртви кандидатите за ръката на Пенелопа. Изведнъж Атина
разтресла над главите им своята страшна егида и ужасени, те започнали да се мятат на
всички страни като безумни. Така се мятат по пасбищата биковете, когато ги жилят през
лятото рояци стършели. Както соколи нападат гълъби, така и Одисей, Телемах, Евмей и
Филотий избивали женихите и те падали мъртви със страшни викове. Никъде не можели да
се укрият. Тогава Лейод се промъкнал до Одисей и започнал да го моли за милост, но той не
го пощадил и с един удар на меча му отрязал главата. По молба на Телемах бил пощаден
единствено певецът Фемий, който пеел на кандидатите против волята си, а също и глашатаят
Медонт, скрит под кравешка кожа. Одисей заповядал на двамата да излязат на двора и да го
чакат там. След това започнал да оглежда дали не е останал още някой от враговете му. Нито
един не могъл да се спаси - всичките били избити.
Тогава Одисей наредил да извикат Евриклея. Тя веднага се отзовала на заповедта на своя
господар. Видяла го покрит целия в кръв сред труповете на кандидатите подобно на лъв,
разкъсал бикове. Одисей й заповядал да извика робините, които се били провинили със
съчувствието си към кандидатите на Пенелопа. Тя извикала дванайсет робини. По заповед на
Одисей те започнали, плачейки на висок глас, да изнасят труповете и да ги подреждат един
до друг в портика на двореца. След като изнесли труповете и измили залата за пиршества,
царят на Итака заповядал да ги убият. Всичките провинили се робини били обесени. Така
със смъртта си изкупили своето престъпление срещу Одисей и Пенелопа. На мъчителна
екзекуция осъдил той и предателя Мелантий.
Когато робините и Мелантий понесли заслуженото си наказание, Одисей заповядал на
Евриклея да донесе очистителен тамян и с него окадил цялата зала за пиршества. Всички
робини се събрали и наобиколили своя господар. Надпреварвали се да му целуват ръцете и
краката, радвайки се на завръщането му. Одисей също заплакал от радост, когато отново
видял домашните си.

[50] По поемата на Омир "Одисея".

 Одисей се разкрива на Пенелопа[51]
Докато всички домашни приветствали Одисей, Евриклея изтичала в покоите на Пенелопа.
Събудила я и й съобщила радостната вест, че най-после мъжът й се е завърнал и е отмъстил
на всички кандидати, като ги е избил. Пенелопа не можела да повярва. Помислила, че
Евриклея се шегува. Дълго слугинята убеждавала господарката си, че Одисей наистина се е
завърнал. Онзи странник, с когото тя толкова дълго била разговаряла, бил самият той. Тя го
била познала по белега на крака. Той обаче й бил заповядал да пази в тайна завръщането му
дори от Пенелопа. Въпреки старанията на Евриклея да я убеди на царицата й се струвало
невероятно Одисей да може сам да избие всичките кандидати. Най-после Пенелопа се
съгласила да отиде в залата за пиршества. Когато пристигнала, не могла да реши - дали да се
хвърли в обятията на Одисей, или първо да го разпита, за да се убеди, че това действително е
нейният мъж? Седнала до странника и внимателно започнала да се вглежда в него. Ту й се
струвало, че е той, ту отново започвали да я гризат съмнения. Като видял, че майка му се
колебае, Телемах започнал да я упреква:
- О, обична ми майко! Нима в гърдите си имаш сърце от камък? Най-после мъжът ти се
завърна, а ти седиш, без да промълвиш и дума. Едва ли ще се намери в целия свят друга жена,
която би посрещнала толкова неприветливо мъжа си, върнал се при нея след дълга раздяла.
- Сине мой, виждаш, че от вълнение не мога да промълвя и дума - отвърнала му Пенелопа.
- Ако странникът действително е Одисей, ние с него си имаме такава тайна, по която винаги
се познаваме.
Одисей се засмял и казал на Телемах:
- Сине мой! Недей да тревожиш майка си. Като ме разпита, тя ще се убеди, че аз съм
Одисей. На нея й е трудно да ме познае в тези дрипи. Сега трябва да решим как да запазим в
тайна от гражданите гибелта на женихите, за да няма бунт. С теб убихме най-знатните
младежи и близките им ще поискат да ни отмъстят.
Царят на Итака заповядал на робите и робините да пеят и весело да танцуват под звуците
на лирата на Фемий, за да си мислят гражданите, че в двореца продължава празненството.
Когато те изпълнили заповедта му, всеки, който минавал покрай двореца, смятал, че в него се
организира сватбен пир за Пенелопа и един от женихите.
А Одисей, след като се измил и облякъл богати дрехи, влязъл отново в чертога и седнал
срещу жена си. Атина го била дарила с божествена красота. Тогава той решил да й открие
една тайна, известна само на двамата. Извикал Евриклея и й заповядал да му приготви легло.
Пенелопа й казала:
- Добре, приготви му леглото, Евриклея. Само че не в спалнята, която сам Одисей направи.
Изнеси от там богатото легло и го застели.
- О, царице! - възкликнал Одисей. - Кой може да помръдне от мястото му леглото, което
съм направил сам? Та нали знаеш, че то е направено от грамадния дънер на онази маслина,
която растеше край двореца? Сам я отсякох и като го оградих със стена, направих ложето.
Украсих го със злато, сребро и слонова кост. Но може би по време на отсъствието ми някой
друг е отрязал дънера и е преместил леглото?
Сега вече Пенелопа разбрала със сигурност, че пред нея е Одисей. Единствено те двамата
знаели тайната, как е направено леглото. Заридала вярната съпруга и се хвърлила в обятията
на мъжа си, като го целувала нежно. А той, плачейки, прегърнал вярната си съпруга.
Притиснал я до сърцето си и я покрил с целувки. Така спасилият се от бурята и изхвърлен на
брега плувец целува земята. Дълго плакали и се прегръщали един друг Одисей и Пенелопа.
Сигурно така щяла да ги свари и утринната зора, ако богинята Атина не била удължила
нощта. Тя забранила на богинята на зората - розовопръстата Еос, да излети на небето.
Съпрузите напуснали залата за пиршества и се усамотили в спалнята. А Телемах заповядал
на робите и робините да спрат песните и танците. Целият дворец потънал в сън. Не спели
единствено Одисей и Пенелопа. Одисей й разказвал за невероятните си подвизи, а тя жадно
го слушала. Тя пък разказала на мъжа си какво трябвало да изтърпи от кандидатите по време
на отсъствието му.

[51] По поемата на Омир "Одисея".

 Душите на женихите в царството на Хадес[52]
Със златния си жезъл, с който затварял очите на хората за сън или пък го пропъждал от тях,
бог Хермес взел от труповете душите на женихите. С жални викове те полетели след бога.
Виковете им приличали на писъка на прилепи, които летят изплашени из тъмна пещера,
след като се откъснат от скалата, върху която висят.
В редица се носели душите след Хермес по мрачния път, а той ги водел все по-надалеч.
Покрай водите на побелелия Океан, покрай вратите на двореца на бога на слънцето Хелиос,
край страната, в която живеят боговете на съня. Край белите скали на нос Левкат, от които
било и името на острова - Левкадия. От тях заради нещастната си любов се била хвърлила в
морето Сафо. Най-после стигнали ливада, цялата обрасла с асфодел. Там обитавали душите
на умрелите. Първа ги посрещнала душата на великия Ахил. Редом до нея били сенките на
Патрокъл, Антилох и Аякс Теламонид. Те обкръжили душите на кандидатите за ръката на
Пенелопа. Появила се и душата на Агамемнон. Сред тълпата от душите на кандидатите тя
познала душата на Амфимедонт. Царят на Микена му бил гостувал в Итака, когато
пристигнал на острова да кани Одисей да участва в похода срещу Троя. Сянката на
Агамемнон попитала душата на Амфимедонт:
- Кажи ми, защо дойдохте като тълпа в това царство на мрака? По време на буря ли
загинахте? Врагове ли ви избиха, когато сте грабили техните домове и сте похищавали
имуществото им?
Сянката на Амфимедонт му разказала как са се сватосвали за Пенелопа. Мислели, че
Одисей няма да се завърне. Тя му била вярна и не искала и да чуе за брак. Как най-накрая
Одисей се завърнал и жестоко си отмъстил, задето били буйствали в двореца и били
разхищавали имуществото му. След като разбрала, че Одисей щастливо бил преодолял всички
опасности, душата на Агамемнон възкликнала радостно:
- О, колко щастлив си, обични ми Одисее! Голяма ще бъде славата на твоята вярна жена
Пенелопа! Тя ще бъде възпята в песни и ще живее вечно в паметта на всички! Моята съдба
беше друга. Мене ме предаде моята жена и хората завинаги ще запазят ужасен спомен за нея.

[52] По поемата на Омир "Одисея".

 Одисей при Лаерт
Рано на заранта, след като се въоръжили с блестящи доспехи, щитове и копия, Одисей,
Телемах, Евмей и Флотий поели към Лаерт. Героят наредил на Пенелопа да не излиза от
двореца. Знаел, че вестта за гибелта на нейните кандидати бързо ще се разчуе из града.
Скрити в гъст облак, Одисей и другарите му бързо преминали през целия град и излезли на
полето. Скоро пристигнали при дома на Лаерт. Той живеел заедно със своите роби и старата
си слугиня. Одисей изпратил спътниците си в дома и им заповядал да приготвят трапеза.
Самият той тръгнал из градината да търси Лаерт и открил престарелия си баща да работи -
окопавал млада фиданка. Дрехите на Лаерт били покрити с кръпки. На главата си бил
сложил калпак от протрита козя кожа, а на ръцете - ръкавици. Като видял баща си, Одисей
заплакал. Станало му мъчно за стареца, облечен като просяк. Колебаел се как да постъпи.
Изведнъж ли да се разкрие пред него? Или да скрие кой е, и да чака баща му да го познае?
Най-после решил да пристъпи към баща си и да се преструва, че не го познава. Почнал да
говори с него като с обикновен работник. Разпитвал го на кого е градината и как се казва
стопанинът. А за себе си разказал измислена история, като се представил за чуждоземец.
Накрая добавил:
- Някога приех като гост в дома си Одисей. Сега дойдох да се възползвам от неговото
гостоприемство. Кажи ми, наистина ли съм на остров Итака?
Едри сълзи се отронили от очите на стария Лаерт. Той отвърнал:
- Чуждоземецо! Ти наистина си в Итака, но няма да срещнеш тук Одисей. Домът му е
завладян от зли люде. А той навярно е загинал. Аз съм баща му. Но ми кажи, ти кой си?
Откъде си пристигнал?
Одисей отново се назовал с измисленото име и пак заговорил за себе си. Казал, че вече пет
години са изминали от деня, когато бил приел в дома си Одисей. Като чул това, Лаерт се
натъжил. Взел в ръцете си пръст, посипал главата си с нея и застенал от непоносима мъка.
Одисей повече не можел да гледа страданията на баща си. Хвърлил се към него, прегърнал го
и извикал:
- Тате! Аз съм твоят Одисей! По волята на боговете се върнах в Итака! Стига плака! Вече
отмъстих на натрапниците, разорили моя дом!
Лаерт не повярвал веднага на думите му. Поискал да му докаже, че казва истината и че
действително е неговият син. Тогава Одисей показал белега от раната на крака си. Изброил
всички плодни дръвчета, които Лаерт му бил подарил още през детството. Старецът заплакал
от радост. Прегърнал сина си и възкликнал:
- О, велики татко Зевсе! Все още на светлия Олимп има богове, щом злодеите изкупиха със
смърт вината си! Но аз се страхувам, че тук ще дойдат всички жители на Итака да отмъстят
за близките си.
Одисей успокоил баща си. Повел го той към къщи, където трапезата вече чакала. Там Лаерт
се измил и се облякъл в чисти и нови дрехи. Богинята Атина го направила по-млад и по-
бодър. Седнали те весели на трапезата. През това време се завърнал старият роб Долий
заедно със синовете си. Като влязъл в дома, с изненада видял гостите на трапезата. Изведнъж
сред тях познал Одисей и се хвърлил към него. Започнал да целува ръцете и краката му и
призовавал благоволението на боговете. Весела била трапезата в дома на стария Лаерт.
 Въстанието на гражданите и помирението им с
Одисей
Междувременно из града се пръснала мълвата, че кандидатите за ръката на Пенелопа са
избити от завърналия се Одисей. С викове на негодувание към двореца на царя се стичали
роднините на убитите. Заедно с народа изнесли труповете им навън. След това се събрали на
градския площад и започнали да обсъждат как да постъпят. Бащата на Антиной, старият
Евпейт, започнал да подбужда народа да въстане срещу Одисей и да отмъсти за гибелта на
кандидатите. Единствено певецът Фемий и глашатаят Медонт убеждавали гражданите да не
вдигат ръка срещу Одисей. Те видели как самите богове били на негова страна и всички
кандидати били загинали по волята на Зевс. В защита на Одисей се изказал и прорицателят
Халитерс. Припомнил той на гражданите как той и Ментор ги съветвали да не позволяват на
кандидатите да безобразничат в дома на Одисей. И сега гражданите си били сами виновни за
всичко. По-добре било да се покорят на Одисей, за да не си навлекат още по-големи беди.
Част от гражданите послушали Халитерс. Друга част начело с Евпейт се хванали за
оръжието.
Видяла всичко това от високия Олимп богинята Атина и попитала Гръмовержеца Зевс:
- Татко Зевс! Кажи ми какво си решил. Ще възбудиш ли отново велика битка, или ще
въдвориш мир между враждуващите?
- Мила дъще! - отвърнал й Зевс. - Та нали ти самата реши, че Одисей е длъжен да отмъсти
на женихите. Той го стори и имаше право на това. Одисей ще бъде царят на Итака. Ние ще
изпратим в забвение смъртта на кандидатите на Пенелопа. И както преди, на Итака ще
царува любовта, там ще има мир и богатство.
Така казал Гръмовержеца. И Атина веднага се понесла към Итака. Голяма тълпа граждани
вече приближавали дома на Лаерт. Видял ги единият от синовете на Долий. Въоръжили се
всички в дома, дори и старците Лаерт и Долий, и излезли на двора. Атина се явила пред
Одисей в образа на Ментор. Той познал богинята. Много се зарадвал и се обърнал към
Телемах:
- Сине, докажи сега, че още помниш, как произхождаш от славен род. Славен по цялата
земя със своята доблест.
- Обични ми татко! - възкликнал Телемах. - Ще видиш, че няма да посрамя славния ни род!
Чул тези думи и старият Лаерт. Радост изпълнила сърцето му и той възкликнал:
 - О, какъв ден ми изпращате, богове! Колко съм радостен! Моят син и внук спорят кой от
тях е по-смелият!
Атина се приближила до него. Заповядала да хвърли, без да се цели, копието си срещу
враговете, като призове на помощ богинята Атина и татко Зевс. Разклатил копието си Лаерт
и го хвърлил. То пробило медния шлем на Евпейт. Раздробило черепа му и той паднал мъртъв
на земята. Одисей и Телемах се хвърлили срещу враговете. Вероятно щели да загинат всички
граждани на Итака, ако богинята Атина не извикала страховито:
- Граждани на Итака, прекратете битката! По-бързо се разотивайте, без да проливате кръв!
Всички граждани на Итака били обхванати от огромен ужас. Изтървали от ръцете си
оръжието. Паднали на земята, щом чули гласа на богинята. Когато дошли на себе си, се
втурнали да бягат, за да спасят живота си. Одисей извикал силно и се хвърлил да преследва
бягащите. Но Зевс метнал своята мълния и тя ударила земята пред Атина. Тогава богинята
задържала Одисей и му казала:
- Богоравни сине на Лаерт, укроти сърцето си! Въздържи се от кървава битка, за да не
разгневиш Зевс Гръмовержеца!
Зарадвал се Одисей и се спрял. Не продължил да преследва бягащите граждани на Итака.
Скоро Атина Палада, приела образа на Ментор, установила траен мир между народа и цар
Одисей, който бил скрепен с взаимна клетва.
 АГАМЕМНОН И НЕГОВИЯТ СИН ОРЕСТ

Смъртта на Агамемнон[53]
Тръгвайки на поход срещу Троя, Агамемнон обещал на жена си Клитемнестра да й съобщи
веднага щом Троя падне и свърши кръвопролитната война. Знакът за победата щял да бъде
огромен огън на върха на планината, разпален от изпратени от него слуги. Този сигнал се
предавал от един планински връх на друг. Така много скоро щял да стигне до неговия дворец.
Клитемнестра щяла да узнае преди всички за падането на великата Троя.
Девет години продължила обсадата на града на Приам. Започнала десетата. Според
предсказанието градът трябвало да падне тогава. Жената на Агамемнон всеки ден можела да
получи вестта, че Троя е паднала и нейният съпруг се завръща. За да не я изненада
завръщането му, тя всяка нощ изпращала роб на покрива. Той стоял до сутринта, вперил взор
в нощната тъмнина. И през топлите летни нощи, и по време на силни бури, и през студените
зими, когато крайниците измръзват от студа и вали обилен сняг, на покрива на двореца стоял
робът съгледвач. Дните минавали един след друг. Покорният на волята на царицата роб чакал
всяка нощ уговорения сигнал. Чакала го и Клитемнестра. Но не за да посрещне с радост и
ликуване смелия си мъж. Тя го била забравила заради друг мъж - Егист. Била замислил да
убие Агамемнон още същия ден, когато се завърне окичен със славата на победител.
Била тъмна нощ. На изток едва започвало да се развиделява. Утрото наближавало.
Изведнъж робът на покрива видял на далечния висок планински връх ярък огън. Това бил
отдавна чаканият сигнал.
Великата Троя била паднала! Скоро Агамемнон щял да се завърне у дома! Робът се
зарадвал много. Най-после щяла да приключи и неговата тягостна нощна стража на покрива
на двореца. Побързал той да съобщи радостната вест на царица Клитемнестра. Но дали тази
толкова чакана вест зарадвала жената на Агамемнон?
За да не падне и сянка от подозрение върху нея, тя се престорила, че е радостна от
известието. Събрала робините и отишла да принесе благодарствена жертва на боговете. Но
дълбоко в душата си коварната царица вече замисляла как да погуби Агамемнон.
Жителите на града също се събрали пред двореца. И до тях бързо била стигнала вестта, че
най-после великата Троя е паднала.
Старейшините искали да посрещнат своя цар край палата, макар да ги обхващало
съмнение, дали скоро ще се завърне. Тези съмнения обаче ги разсеял вестител, който
съобщил, че Агамемнон не бил далеч от дома. Клитемнестра отново се престорила на
щастлива и радостна от новината и побързала да се прибере в двореца уж да се приготви за
посрещането на мъжа си. Но не за това се стягала тя, а за убийството му.
Най-после в далечината се показала колесницата на великия Агамемнон начело на
победоносната войска. Воините вървели, окичени с цветя и зеленина, а след тях с коли
карали огромната плячка и много пленници. Редом до царя в колесницата седяла
опечалената дъщеря на Приам - прочутата гадателка Касандра. Народът посрещнал своя цар с
гръмки и радостни възгласи. Насреща му излязла и Клитемнестра. Тя била заповядала да
постелят целия път до двореца с червени килими. Като бог посрещала тя Агамемнон. Той
дори се стреснал - дали няма да разгневи боговете, ако приеме такива почести? Като си
свалил сандалите, Агамемнон тръгнал към двореца. След него вървяла коварната му жена.
Разказвала му с какво нетърпение го била очаквала, колко много била страдала от раздялата
им. Но когато стигнали до входа на двореца, спряла и извикала:
- Зевсе, Зевсе! Изпълни молбата ми! Помогни ми да направя това, което съм замислила!
С тези думи Клитемнестра влязла в палата.
Гражданите мълчаливо се трупали около двореца. Гнетяло ги тежко предчувствие. Заради
това не искали да се разотидат по домовете си.
Изведнъж от двореца се чул ужасяващият предсмъртен вик на Агамемнон. Невярната му и
коварна съпруга го убила, когато излизал от банята. Тя хвърлила върху него широко и дълго
покривало. Той се оплел в него като в рибарска мрежа и не могъл да се защити. Тогава
Клитемнестра съсякла мъжа си с три удара на остра брадва.
С окървавената брадва в ръце и с оплискана от кръв дреха тя излязла пред народа. Когато
разбрали какво злодеяние била извършила и че тя се гордеела с него, гражданите на Микена
изпаднали в ужас. Постепенно обаче угризения започнали да обхващат душата на убийцата.
Страх сковал сърцето й. Предчувствала, че ще пострада за това, което била извършила. Скоро
щял да се появи неумолимият отмъстител за смъртта на храбрия Агамемнон.
От двореца излязъл Егист. Вече се бил натъкмил с царските одежди и носел в ръцете си
жезъла. Тогава народът бил обзет от страшно негодувание. Ако не била Клитемнестра да го
защити, навярно насъбралата се тълпа щяла да го разкъса. Постепенно сломените от гибелта
на своя цар граждани започнали да се разотиват. А Егист и Клитемнестра влезли в двореца,
тържествувайки, че са взели властта с помощта на това голямо злодеяние. Но не им било
съдено от съдбата да избегнат жестокото наказание за извършеното от тях.

[53] По трагедията на Есхил "Агамемнон".

 Орест отмъщава за убийството на баща си[54]
Изминали много години от гибелта на Агамемнон. Веднъж на гроба му, който се намирал
близо до двореца, дошли двама младежи, облечени като странници. Единият от тях бил
запасан с меч. Другият бил малко по-голям от него и държал в ръцете си две копия. По-
младият се приближил до гроба, отрязал кичур от косата си и я положил върху него. Това бил
Орест - синът на Агамемнон. В деня на убийството на царя го била спасила дойката му и той
израснал далеч от родината си при Строфий, царя на Фокида. Придружавал го Пилад - синът
на фокидския владетел. Едва Орест бил принесъл жертва на своя баща, когато от портите на
двореца се показали робини, целите облечени в черно. Идвали на гроба на Агамемнон. Сред
тях била и щерката на убития цар Електра. Девойката била облечена в черни дрехи като
всички останали. Косите й били отрязани. По нищо не личало, че е царска дъщеря. Орест и
Пилад успели бързо да се скрият близо до гроба. Наблюдавали какво правят робините. А те,
щом приближили до гроба, заплакали високо и го обиколили три пъти. Те били изпратени от
Клитемнестра. През нощта й се бил присънил зловещ сън и тя се страхувала, че душата на
Агамемнон й се гневяла. Робините били длъжни да я умилостивят. Те обаче мразели
царицата заради коварното убийство и защото ги тормозела много. Те били пленени троянки
и щом ги видела, убийцата си спомняла за мъжа си.
По съвета на робините Електра, вместо да моли сянката на Агамемнон за милост,
започнала да призовава боговете да отмъстят на майка й. Момичето не можело и да постъпи
по друг начин. От цялата си душа мразело майка си убийца.
Когато приключило жертвоприношението и робините се готвели вече да си тръгват,
изведнъж Електра видяла върху гроба кичура коса. По приликата с нейната коса се досетила,
че това са косите на Орест. Взела кичура и се замислила. Защо брат й не е дошъл сам, а е
изпратил кичур от косата си? Тогава към нея тихо се приближил Орест и я повикал. Електра
не познала веднага брат си - нали го била видяла за последно, когато бил малко дете. Но той
й показал изтъканата от нея дреха, която носел като невръстно момче. Зарадвала се Електра.
Орест й разказал, че е дошъл по волята на бог Аполон. В Делфи той му бил предсказал, че
трябва да отмъсти на майка си и на Егист за смъртта на баща им. Стрелометецът го бил
заплашил с лудост, ако не изпълни повелята му. Младежът помолил сестра си да бъде много
предпазлива. Да не казва на никого, че той е пристигнал в родната Микена.
Известно време след като Електра се прибрала в двореца, на портата му почукали Орест и
Пилад. На излезлия слуга казали, че трябва спешно да видят Клитемнестра, за да й предадат
важно известие. Слугата извикал царицата. Когато тя се появила, Орест й казал, че го
изпраща царят на Фокида. Бил го помолил да й предаде, че синът й бил умрял и не знаел
какво да прави с тялото му. Когато чула това, Клитемнестра се зарадвала много. Сега вече
нямало кой да й отмъсти за убийството на царя. Тя съобщила това и на намиращия се в града
Егист и той побързал да се върне в двореца без воините, които го охранявали навсякъде. Така
Егист бързал към сигурната си гибел. Щом влязъл в двореца, той паднал пронизан от меча на
Орест. Ужасен, един от робите изтичал при царицата да й съобщи какво се е случило, и да я
повика на помощ. Тогава тя разбрала, че я очаква разплата за стореното злодеяние.
Изведнъж при нея влязъл Орест с окървавен меч в ръце. Майката паднала в краката на
сина си и започнала да го моли да я пощади. Нали тя го била родила и кърмила на гръдта си!
Но младежът не можел да пощади онази, която била убила храбрия му баща. Бил длъжен да
изпълни и волята на Аполон. Той хванал майка си за ръката, повличайки я към мястото,
където лежал трупът на Егист, и там я убил. Така отмъстил за своя баща.

[54] По трагедията на Есхил "Хоефори", тоест "Извършващите възлияние на гроба в чест на умрелия".
Орест - син на Агамемнон, отмъщава за смъртта на баща
си
 Когато узнал за смъртта на Клитемнестра и Егист, обхванатият от ужас народ започнал да
се тълпи пред портите на двореца. У никого от гражданите не трепнала и капка съжаление
към омразния на всички тиран Егист и коварната Клитемнестра. Тогава се отворили портите
на двореца и всички видели окървавените трупове. Над тях с меч в ръка стоял Орест.
Младежът се чувствал прав, че е убил двамата, защото бил изпълнил волята на Аполон - да
отмъсти за смъртта на баща си. Но изведнъж пред него се появили неумолимите богини на
отмъщението ериниите. Около главите им се виели отровни змии, а в очите им горял
страшен гняв. При вида им Орест се разтреперил и почувствал как постепенно разсъдъкът
му се помрачава. Подгонен от ериниите, напуснал двореца и поел към светилището на
Аполон в Делфи. Надявал се богът да го защити, нали бил изпълнил неговата воля.
 Аполон и Атина Палада спасяват Орест
Аполон и Атина Палада спасяват Орест от преследването на ериниите[55]

Преследван от отмъстителните еринии и измъчван от скитанията и от мъка, най-после

Орест пристигнал в храма на Аполон в свещения град Делфи. Седнал до кръглия камък
омфал, за който казвали, че се намирал в самия център на земята. Дори в свещения храм
ужасните богини не се спрели, а продължили да гонят Орест. Тогава богът стрелометец ги
приспал и те затворили ужасните си очи в дълбок сън.
Тайно от ериниите пред Орест се явил Аполон и му заповядал да отиде в град Атина и да
се моли за защита пред древното изображение на богинята Атина Палада. Богът обещал на
нещастния младеж помощта си. Като придружител му изпратил брат си - бог Хермес. Орест
излязъл тихо от храма и заедно с Хермес поел към Атина.
Едва бил тръгнал, когато изпод земята в храма на Аполон се появила сянката на
Клитемнестра. Видяла спящите еринии и започнала да ги буди и да ги кори, че не преследват
убиеца на майка си. Подканила ги тя по-бързо да тръгнат след вече скрилия се от погледа им
Орест и да не му дават и миг покой. Но дълбок и тежък бил сънят на богините. Те стенели
насън, а от време на време и крещели, все едно че преследвали бягащия от тях убиец. Най-
после и с голям зор едната от тях се събудила и успяла да разбуди и останалите. Ериниите
изпаднали в ярост, като видели, че Орест бил вече изчезнал. Започнали да упрекват Аполон,
че е измъкнал от ръцете им един убиец. Стрелометецът ги заплашил с лъка и ги изгонил от
храма си. Изпълнени с яростен гняв и в безредна тълпа, богините се понесли по следите на
Агамемноновия син.
А Орест вече бил пристигнал в Атина. Веднага побързал да отиде при статуята на
богинята. Седнал пред изображението на Атина Палада и го прегърнал. Скоро долетели и
ериниите. Богините на отмъщението търсили младежа навсякъде. В страшния си гняв били
готови да разкъсат нещастника, но не смеели да оскърбят свещената статуя на Атина.
Като чула грозните им крясъци, дъщерята на Зевс се явила пред тях. Статуята й заблестяла.
Гневно богините настоявали да им дадяла Орест в тяхна власт. Искали да го подложат на
жестоки мъки заради убийството на майка му. А младежът горещо се молел Атина да го
защити. Напомнил й за своя баща Агамемнон, как бил загинал от ръката на коварната
Клитемнестра. Нима по своя воля Орест бил отмъстил на майка си? Нали бил изпълнил
повелята на Аполон! Младежът се молел на Атина самата тя да го съди за извършеното.
 Разбрала Палада молбите на Орест и за да разреши проблема, организирала съд. В него
участвали атинските старейшини. Този съд се наричал ареопаг и в него влизали
представители на най-знатните атински родове. Той трябвало да съществува завинаги в
Атина. Да се събира на същия хълм, на който амазонките някога били разположили лагера
си, когато нападнали Тезей. Оттогава този хълм се нарича Арес, защото смелите жени воини
принасяли жертва на бога на войната.
Събрали се избраните от Атина съдии. Донесени били две урни, в които те трябвало да
пускат своите камъчета при гласуването. Започнало заседанието. Като съдия в него участвала
и самата богиня Атина. Наоколо се тълпял народът и искал да чуе какъв ще е изходът от
делото. Ериниите обвинявали Орест и страшно настоявали той да бъде осъден. Появил се и
бог Аполон и спокойно започнал да говори в защита на Орест. Той оправдавал постъпката си.
Момчето било отмъстило на майка си Клитемнестра за ужасното злодеяние - убийството на
мъжа й, великия герой цар Агамемнон. А и най-сетне, младежът бил изпълнил неговата
воля. Съдиите изслушали и обвинителките, и защитника и пристъпили към гласуване.
Решено било, ако гласовете за оправдаване и осъждане имат равен брой, Орест да бъде
оправдан. Когато били преброени, се оказало, че гласовете са поравно. Това станало, защото
за Орест била гласувала Атина. Тя обяснила, че е дала гласа си за него, защото самата тя няма
майка, а има само баща - бог Зевс.

[55] По трагедията на Есхил "Евмениди".

Аполон извършва обред в Делфи за пречистване на Орест
 По този начин Орест бил оправдан, а ериниите били длъжни да спрат да го преследват.
Богините на отмъщението се разгневили страшно. Съдът ги лишавал от изконните им
права да накажат с жестоки мъки престъпника. Те заплашвали, че ще опустошат цяла Атика
и ще я потопят в море от бедствия. Но Атина Палада успяла да смекчи гнева им, като ги
убедила да останат завинаги в свещена пещера в Атика. Атиняните щели да им отдават
велики почести.
Страшните богини се съгласили. С големи тържества гражданите ги отвели начело с Атина
и нейните жрици в тяхното светилище - пещерата в подножието на хълма на Арес.
Оттогава ериниите се превърнали в защитнички на цялата област Атика и започнали да ги
наричат Евмениди.
 Орест отива в Таврида
Орест отива в Таврида за свещеното изображение на Артемида[56]

След съда в Атина Орест не се избавил от преследването на ериниите. Не всички от тях се

подчинили на решението на ареопага. Някои преследвали Орест, както и преди. Не му
давали спокойствие нито денем, нито нощем. Най-накрая, измъчен от страданията,
младежът отново побягнал към Делфийското светилище на Аполон, където богът му
заповядал да замине за далечната Таврида[57] и да донесе от там свещеното изображение на
богинята Артемида. Този подвиг бил много опасен и изпълнен с риск. Пред това
изображение племето таври, което живеело в Таврида, принасяло в жертва всички
пристигнали в страната им чуждоземци. Такава участ можела да постигне и Орест.
Въпреки това младежът се отправил на далечен път. Искал на всяка цена да се избави от
преследването на злите еринии. След щастливо плаване заедно с приятеля си Пилад той
пристигнал в Таврида. Скрил кораба си до крайбрежните скали и тръгнал към храма на
Артемида. Орест и не подозирал, че жрица в този храм била неговата сестра Ифигения. Нея
гърците искали някога да принесат в жертва на богинята Артемида. Орест и Пилад не се
осмелили да откраднат изображението през деня и започнали да чакат да настъпи нощта. Но
за беда ги забелязали овчари, които ги нападнали. След дълга борба ги завързали и ги отвели
при царя. Той решил, че двамата трябва да бъдат принесени в жертва на богинята.
На сутринта довели пленниците завързани в храма. Без да подозира нищо, Ифигения
трябвало лично да убие брат си. През нощта обаче й се бил присънил страшен сън -
земетресение разрушило двореца на баща й. От него била останала само една колона, от
която се спускали руси къдрици. Тя измила колоната, сякаш се готвела да я принесе в жертва.
Тогава Ифигения решила, че брат й Орест е загинал, и решила да принесе жертва в чест на
умрелия. По време на жертвоприношението царските слуги довели при нея Орест и Пилад.
Ифигения започнала да ги разпитва кои са и откъде пристигат. Като разбрала че са гърци, ги
попитала за съдбата на Агамемнон и за брат си Орест. Разказите на двамата младежи не
били радостни. Най-после жрицата решила да принесе в жертва само единия младеж, а
другия да изпрати в Гърция с писмо до Орест. Искала да му съобщи, че сестра му Ифигения е
жива. И точно тогава открили, че след дълги години братът и сестрата отново се срещат.
Орест и Ифигения били истински щастливи. Но как можели да се спасят? Как да избягат от
Таврида?
 Ифигения решила да прибегне до измама. Съобщила тя на царя на таврите, че статуята на
Артемида е осквернена и че трябва да бъде измита в морето от нея и от жертвите, които
щели да й да бъдат принесени. Владетелят се съгласил.
С тържествена процесия Ифигения и прислужниците при храма се отправили към
морския бряг, където бил скрит корабът на Орест. Прислужниците носели изображението на
богинята, а царските слуги водели завързаните пленници. Когато пристигнали на морския
бряг, Ифигения заповядала на слугите да се отдалечат. Не трябвало да бъдат свидетели на
тайния обред на измиването. Тогава жрицата освободила брат си и верния му приятел и
тримата забързали към кораба. На подозрителните царски слуги им се сторило, че обредът е
продължил много дълго. Върнали се те на брега и изненадани видели кораба, на който Орест
искал да отведе Ифигения. Хвърлили се те към младежа, за да отърват своята жрица, и се
завързала битка. Много скоро Орест и Пилад принудили слугите да побягнат, за да се спасят.
Качил се тогава Орест със спътниците и сестра си Ифигения на кораба. Гребците бързо
седнали зад веслата и излезли в открито море. Но не им било съдено лесно да напуснат
Таврида.
Извила се страшна буря и изхвърлила кораба обратно на брега. И сигурно всички гърци на
кораба щели да попаднат във властта на царя на таврите, ако на помощ не им се била
притекла богинята Атина Палада. Тя се явила пред владетеля и му заповядала да пусне в
Гърция не само Ифигения, но и брат й и всичките му спътници. Дори и всичките
прислужници в храма на Артемида. Царят се покорил на волята на богинята. Сега Ифигения
вече можела да се завърне в родината си, откъдето някога я била пренесла в страната на
таврите богинята Артемида.
Щастливо било плаването на Орест за родината. Когато се върнал, той убил сина на Егист -
Алт, който бил завзел престола, докато той отсъствал. А на верния си приятел Пилад, който
бил готов да умре заедно с него в Таврида под жертвения нож на Ифигения, дал за жена
сестра си Електра. Ифигения станала жрица на богинята Артемида в храма, построен на
морския бряг в Атика, недалеч от Атина.

[56] По трагедията на Еврипид "Ифигения в Таврида".

[57] Днешен Крим - бел. ред.
 ТИВАНСКИ ЦИКЪЛ

Едип. Детство, юношество и завръщане в Тива[58]

Царят на Тива Полидор - син на Кадъм, и жена му Никтеида имали също син - Лабдак,
който наследил властта над Тива. Негов син и приемник пък бил Лай. Веднъж той посетил
цар Пелопс и му гостувал дълго време в Пиза. Но за гостоприемството му тиванският цар му
се отплатил с черна неблагодарност. Лай откраднал сина на Пелопс - Хризип, и го отвел в
своя град. Разгневеният и отчаян Пелопс го проклел, като пожелал боговете да накажат
похитителя със същото - да загубел и той родния си син. Проклятието на бащата на Хризип
било толкова силно, че трябвало да се сбъдне.
След като се завърнал в седемвратата Тива, Лай се оженил за Йокаста - дъщерята на
Менойкей. Царят живял дълго и спокойно. Само едно нещо го тревожело - нямал деца. Най-
после решил да отиде в Делфи и да пита бог Аполон за причината. От Аполоновата жрица
Пития царят чул страшен отговор.
- Сине Лабдаков! - казала тя на Лай. - Боговете ще изпълнят желанието ти - ще имаш син.
Но знай: ти ще загинеш от неговата ръка. Така ще се изпълни проклятието на Пелопс!
Лай изпаднал в ужас. Дълго мислил как да избегне присъдата на жестоката съдба. Накрая
решил да убие сина си веднага след като се роди.
Наскоро след това действително му се родило момченце. Коравосърдечният баща веднага
взел бебето, пробил ходилата му с остро желязо и ги завързал с кожени ремъци. После
повикал един роб и му заповядал да отнесе детето в гората на планината Китерон, между
Атика и Беотия, та да го разкъсат дивите зверове. Робът обаче бил милостив човек и не
изпълнил кървавата заповед на царя. По това време той пасял стадата на господаря си по
склоновете на Китерон. Тайно отнесъл детето при коринтския цар Полиб, който също не
можел да има деца. Полиб решил да го възпита като свой наследник. Кръстили детето Едип
заради отеклите му от раните крачета.
Израснало момчето при Полиб и жена му Меропа. Те го наричали свой син, а то ги
смятало за свои родители. Но когато Едип възмъжал, веднъж по време на пир с приятели
един от тях бил пийнал здравата и му казал, че е осиновен от царя. Тази вест поразила силно
младежа. Съмнения започнали да глождят душата му. Отишъл при царя и жена му и дълго ги
убеждавал да му разкрият тайната, кои са родителите му. Но нито Полиб, нито Меропа му
казали. Тогава Едип решил да замине за Делфи и там да узнае истината.
Младият мъж тръгнал за Делфи като обикновен странник. Когато пристигнал, помолил
оракула да разкрие съдбата му. Лъчезарният Аполон му отговорил чрез гадателката Пития:
- Ужасна е твоята съдба, Едипе! Ще убиеш баща си и ще се ожениш за собствената си
майка. От брака ви ще се родят деца, които боговете ще прокълнат, а всички хора ще ги
ненавиждат.
Едип изпаднал в ужас. Замислил се как да избегне злата си участ, отцеубийството и брака с
родната си майка. Но нали Делфийският оракул не бил назовал неговите родители! Ами ако
Полиб и Меропа са истинските му родители? Нима той щял да стане убиец на баща си и мъж
на майка си? Младежът пожелал да не се връща повече в Коринт и решил да си остане
завинаги скитник - без род, без племе, без родина.
Но нима човек може да избяга от съдбата си? От това, което му е писано? Та и Едип. Той
не знаел, че колкото и да се стараел да избяга от съдбата си, толкова повече вървял по пътя,
който тя му била предначертала.
Младежът напуснал Делфи като бездомен скитник. Не знаел по кой път да хване. Затова
избрал първия, който му попаднал. А той водел към Тива. Именно по него в подножието на
Парнас, където се събирали три пътя, срещнал в тъмна и тясна клисура колесница. В нея
пътувал побелял и величествен старец, пред когото вървял глашатай, а отзад го следвали
слуги. Разгневен, глашатаят се разкрещял на Едип да се махне от пътя. Дори замахнал към
него с бича, който носел в ръка. Едип се разсърдил и го ударил. А когато минавал вече
покрай колесницата, старецът посегнал и го ударил с жезъла си по главата.
Младежът освирепял и в силния си гняв ударил много силно с тоягата си възрастния мъж,
който паднал мъртъв. След това Едип се нахвърлил върху слугите и ги избил всичките. Само
един успял да се скрие и останал жив. Той избягал и се скрил незабелязан. Така се изпълнила
повелята на съдбата: без да предполага, Едип убил собствения си баща Лай, който пътувал за
Делфи, за да пита Аполон как да избави Тива от кръвожадния Сфинкс.
След схватката Едип спокойно продължил по пътя си. Смятал, че е невинен за убийството,
което бил извършил. Не бил нападнал първи, а само се отбранявал. Така младежът
продължавал да върви все по-нататък и по-нататък по избрания си път. Най-после
пристигнал в Тива.
А там царяло голямо униние. Две беди били надвиснали над седемвратата Тива. В близката
до града планина Сфингион се бил заселил роденият от Тифон и Ехидна страшен Сфинкс,
който искал все нови и нови жертви. И второто нещастие, сполетяло жителите, била вестта,
която бил донесъл спасилият се роб - че непознат скитник е убил цар Лай. Като видял
мъката на тиванци, Едип решил да ги избави от бедата, като самият той отиде при Сфинкса.
А това било страховито чудовище с глава на жена и с туловище на грамаден лъв, което
имало лапи с остри нокти и огромни крила. Боговете решили Сфинксът да остане в Тива,
докато някой не реши гатанката, дадена му от музите. Сфинксът карал всички пътници,
които минавали край него, да я разгадават. Като не успявали, загивали от жестока и
мъчителна смърт в железните обятия на лапите му с остри нокти. Много доблестни тиванци
опитали да спасят града си, но всички били намерили смъртта си.
Едип също отишъл при Сфинкса, който му предложил да реши загадката.

[58] По трагедията на Софокъл "Едип цар".

Едип решава загадката на Сфинкса
 - Отговори ми: кой ходи сутрин на четири крака, на обяд - на два, а вечер - на три? Нито
едно от живите същества на земята не се променя така, както той. Когато ходи на четири
крака, тогава силите му са по-малко и се движи по-бавно, отколкото през останалото време.
Едип не се замислил и за миг, а веднага отговорил:
- Човекът! Когато още е малък, едва в утрото на своя живот, тогава е слаб и пълзи на
четири крака. През деня, в зрялата си възраст, ходи на два крака. А вечерта, когато вече е
остарял, става немощен и се нуждае от опора. Тогава хваща бастуна и тръгва на три крака.
Така Едип решил загадката. Сфинксът размахал крила и се хвърлил в морето. Боговете
били отредили той да загине, ако някой реши загадката. Така Едип освободил Тива от
жестоката беда.
След като се завърнал в града, тиванците го провъзгласили за цар. Креонт, когато
управлявал след смъртта на Лай, решил владетел на града да бъде онзи, който го спаси от
Сфинкса. Когато станал цар на Тива, Едип се оженил за Йокаста - вдовицата на Лай. Тя му
родила две дъщери - Антигона и Исмена, и двама синове - Етеокъл и Полиник. Така се
изпълнила и втората повеля на съдбата. Едип станал мъж на родната си майка и тя родила от
него деца.
 Едип в Тива[59]
Едип управлявал мъдро Тива. Дълго време нищо не нарушавало спокойствието на града и
царското семейство. Но предначертаните от съдбата нещастия за царя не закъснели.
Огромно бедствие сполетяло града. Стрелометецът Аполон изпратил коварна болест, която
моряла и стари, и млади. Седемвратата заприличала на огромно гробище. По улиците и
площадите лежали непогребани много мъртъвци. Отвсякъде се носели вопли и стонове.
Плачът на майките и жените звучал непрестанно. Но в Тива свирепствала не само жестоката
болест, но и глад. Нивите не били дали реколта, а стадата били натръшкани от страшен мор.
Всички мислели, че това са последните дни на града на великия Кадъм. Гражданите
напразно принасяли жертви на боговете и ги молели за спасение. Боговете обаче не чували
молитвите им. Бедствията все повече и повече се засилвали.
Тогава при Едип цар дошла огромна тълпа от граждани, които го молели да им помогне и
да ги научи как да се избавят от гибелното бедствие. Нали веднъж им бил помогнал да се
отърват от Сфинкса! Самият Едип също страдал за Тива и за рода си. Затова решил да
изпрати в Делфи брата на Йокаста - Креонт, той да попита Аполон как да се избавят от
нещастието. Царят го чакал с нетърпение да се върне.
Скоро Креонт се върнал от Делфи и донесъл отговора на оракула, който гласял: от града
трябвало да бъде изгонен онзи, който бил навлякъл бедите му със своето престъпление. За
пролятата кръв на Лай гражданите трябвало да заплатят, като изгонят и дори накажат със
смърт неговия убиец. Но как можели да открият убиеца? Лай бил убит по време на пътуване.
Всичките му спътници също били мъртви, с изключение на един от робите. Тогава Едип
решил с цената на всичко да намери убиеца. Който и да бил той и където и да се криел. Дори
да бил намерил убежище в собствения му дворец или пък да бил негов близък човек. Царят
събрал народа на събрание, за да се посъветва как да намери злодея. Народът посочил
гадателя Тирезий, който единствен можел да помогне. Довели слепия прорицател. Едип го
помолил да назове убиеца на цар Лай. Какво обаче можел да каже Тирезий? Много добре
знаел кой е убиецът, но не искал да спомене името му.
- Пусни ме да се върна у дома! И на двама ни ще бъде по-леко да носим бремето, което
съдбата ни е отредила - отвърнал гадателят.
Но Едип настоявал за отговор.
- Презрени, ти не искаш да ми отговориш! - провикнал се царят. - С ината си можеш да
разгневиш дори камъка.
 Тирезий дълго упорствал и не искал да назове убиеца. Най-после, отстъпвайки пред
гневните слова на царя, казал:
- Едипе, ти самият оскверни страната ни с това, че я управляваш. Ти си убиецът, когото
търсиш! Без да знаеш, се ожени за тази, която за всички нас е най-скъпото нещо - за майка
си.
Когато чул думите на Тирезий, Едип се разгневил страшно. Нарекъл гадателя лъжец и го
заплашил със смърт. Дори обвинил Креонт, че бил накарал Тирезий да изрече тези думи, за
да може да завладее царството му. Гадателят изслушал спокойно гневните речи на царя. Бил
сигурен, че е казал истината. Много добре знаел, че макар и зрящ, Едип не можел да види
всичкото зло, което, без да иска, бил извършил сам. Тиванският цар не виждал къде живее и
че сам е враг на себе си и на семейството си. Тирезий не се страхувал от никакви заплахи.
Смело казал на Едип, че убиецът е самият той. Макар и да бил дошъл в града като чужденец,
убиецът бил тиванец. Била му отредена зла участ. От зрящ щял да ослепее. От богат щял да се
превърне в бедняк и да си замине от Тива като изгнаник, загубил всичко.
С ужас слушали гражданите Тирезий. Много добре знаели, че лъжа никога не била
осквернявала неговите уста.
А изпълнен с ярост, Едип обвинявал Креонт, че бил подучил гадателя да говори така.
Обвинявал го също в стремеж да завладее властта в Тива. Пристигнала и Йокаста. Царят й
разказал за Тирезиевите обвинения и споделил, че според него брат й имал зли помисли.
Разпитал той жена си Йокаста и тя му разказала всичко - как бил убит Лай и как
единственият им син бил захвърлен в горите на планината Китерон. Тогава в душата му се
прокраднали първите съмнения. Тежко предчувствие започнало да свива сърцето му.
- О, Зевсе! - възкликнал Едип. - На какво си решил да ме обречеш! О, нима виждащият съм
не аз, а Тирезий!
Царят запитал къде е робът, който бил оцелял, и дали е жив. След като разбрал, че пасе
стада по склоновете на Китерон, изпратил да го доведат при него. Едип искал да узнае цялата
истина, колкото и ужасна да била.
Едва били изпратили хора да доведат роба, и в Тива пристигнал вестител, който донесъл
новината за смъртта на цар Полиб. Значи умрелият от болест цар на Коринт не бил загинал
от ръката на сина си. И ако Едип бил негов син, това означавало, че не се е изпълнила
повелята на съдбата и не му е било съдено да убие собствения си баща. А можело пък Едип
да не е син на Полиб? Тиванският цар силно се надявал да е избягнал това, което съдбата му
била отредила. Но вестителят разрушил и тази негова надежда, като му казал, че Полиб не му
е баща. Самият той го бил занесъл при царя на Коринт, а на него му го бил дал пастирът на
цар Лай.
С ужас Едип слушал разказа му и страшната истина ставала все по-ясна. Ето че пристигнал
и овчарят. В началото той не искал да каже нищо. Тогава царят го заплашил със страшно
наказание, ако скрие истината. Пастирът признал, че момченцето, което някога бил отнесъл
на вестителя, било син на Лай. Царят го бил обрекъл на смърт, но овчарят се бил смилил над
невинното дете и решил да го спаси.
Разгневил се Едип на стария пастир, че не бил оставил бебето да загине. Толкова му се
искало на царя да е умрял още като невинно дете! Сега вече всичко се изяснило. От разказите
на Йокаста за смъртта на Лай Едип разбрал, че е убил баща си. От думите на овчаря му
станало ясно, че е роден син на Лай и Йокаста. И така, било се сбъднало пророчеството на
съдбата, колкото и Едип да се бил старал да го избегне. Дълбоко отчаян, той влязъл в
двореца. Убиец на баща си, мъж на родната си майка, а децата му - едновременно негови
деца и братя по майчина линия.
В двореца го очаквал нов ужас. Като не могла да понесе този ужас, Йокаста се била
обесила в спалнята. Обезумял от мъка, Едип откъснал от дрехата й фибулите и с острите им
върхове избол очите си. Не искал повече да вижда слънчевата светлина, децата си и родната
Тива. За него вече всичко било загинало. Нямало повече радост в живота му. Едип помолил
Креонт да го изгони от града. Единственото, което искал от него, било да се грижи за децата
му.

[59] По трагедията на Софокъл "Едип цар".

 Смъртта на Едип[60]
Креонт обаче не изгонил веднага Едип от Тива и известно време той живял в двореца
отделно от всички, потънал в своята мъка. Но тиванците се страхували, че пребиваването му
в града ще навлече гнева на боговете върху цялата страна. Затова настояли незабавно да
прогонят слепия Едип в изгнание. На това решение не се възпротивили дори синовете на
Едип - Етеокъл и Полиник. Самите те искали да управляват Тива. Тиванците изгонили Едип.
Синовете му си поделили властта с вуйчо си Креонт.
Слепият и окъсан Едип поел по пътя на изгнаничеството. Както бил безпомощен, го
заплашвала сигурна гибел, ако не била дъщеря му. Благородната и силна по дух Антигона
решила да се посвети на баща си и го последвала в изгнанието му. Воден от нея, нещастният
старец пътувал от страна в страна. Момичето внимателно го превеждало през планини и
тъмни гори и деляла с него несгодите и опасностите по трудния път.
След дълги скитания най-после Едип пристигнал в Атика, край град Атина. Антигона не
знаела къде е довела баща си. В далечината се виждали позлатените от лъчите на
залязващото слънце градски стени и кули. Край града се зеленеела лаврова горичка, цялата
обвита с бръшлян и лозници. В нея тук-там блестели със сребристата си зеленина маслини.
От горичката се носели сладостните песни на славеите. Из зелената долина се носел
силният ромон на ручеи. Навсякъде белеели звездичките на нарцисите и жълтеел
ароматният шафран. Под сянката на един лавър в зелената горичка върху камък седял
многострадалният Едип. Антигона искала да отиде да разучи къде са попаднали. Край тях
минал един селянин, който казал на Едип, че се намират в Колона, градче близо до Атина.
Горичката, където седял слепият старец, била посветена на евменидите. Цялата местност
пък била посветена на Посейдон и на титана Прометей. Градът, който се виждал от гората,
бил Атина. Там управлявал великият герой Тезей - син на Егей. Като чул това, Едип започнал
да моли селянина да изпрати някого при атинския владетел - искал да му окаже голяма
помощ, ако се съгласял да му даде временен подслон. Селянинът трудно можел да повярва, че
слабият и сляп старец може да окаже помощ на могъщия цар на Атина.
Изпълнен със съмнения, той тръгнал към Колона, за да разкаже за слепеца. Старецът седял
в свещената горичка на Евменидите и обещавал голяма помощ на самия Тезей.
Като узнал, че се намира в свещената горичка на Евменидите, Едип разбрал, че наближават
последните му дни. Те щели да сложат край на страданията му. Отдавна Аполон му бил
предрекъл, че след дълго и пълно с несгоди скитане ще умре в горичката на великите богини.
Който му дадял подслон, щял да получи голяма награда. Тези, които го изгонели, щели да
бъдат наказани жестоко от боговете. Едип разбрал, че великите богини Евмениди го били
преследвали неумолимо през целия му живот. Вярвал, че вече и за него най-после ще
настъпи покой.
Междувременно гражданите на Колона забързали към горичката на Евменидите, за да
видят кой се е решил да влезе в нея. Самите те не се осмелявали да хвърлят към светилището
поглед дори. Като чул гласовете им, Едип помолил Антигона да го отведе навътре в
горичката. Но когато колоняните започнали да го наричат осквернител, той излязъл и
отвърнал на въпроса им, кой е. Като чули това, те изпаднали в ужас. Пред тях бил самият
Едип! Кой в Гърция не знаел ужасната му съдба! Кой не знаел за престъпленията, които
нещастният син на Лай бил извършил неволно! Не, колоняните не можели да допуснат Едип
да остане тук! Страхували се от гнева на боговете. Затова и не искали да чуят молбите на
слепия старец и на Антигона и настоявали те незабавно да напуснат околностите на
градчето им. Нима дори и в Атина не можел да намери подслон Едип? В тази Атина, която се
славела из цяла Гърция като свещен град, даващ закрила на всички, които помолели за това?
Нима той бил дошъл по своя воля! Нали идването му щяло да донесе благо за всички
граждани. Слепият старец помолил гражданите да почакат поне докато дойде Тезей, та царят
на Атина да реши дали Едип може да остане или трябва да бъде изгонен.
Съгласили се колоняните да изчакат Тезей. През това време в далечината се показала
колесница. На нея пътувала жена с широкопола тесалийска шапка, която закривала лицето й.
Антигона се вгледала и й се сторило, че жената е сестра й Исмена. Колкото повече
приближавала колесницата, толкова по-ясно Антигона разпознавала сестра си.
- Татко! - казала Антигона. - Виждам, че идва дъщеря ти Исмена. Сега ще чуеш гласа й.
Когато се приближила, Исмена слязла от колесницата и се хвърлила в прегръдките на баща
си.
- Татко, нещастни мой татко! - възкликнала тя. - Най-после отново ви прегръщам, теб и
Антигона.
Зарадвал се старецът. Сега с него отново били дъщерите му - неговата вярна спътничка и
помощничка Антигона и Исмена. Тя не била забравила баща си и постоянно му изпращала
известия от Тива.
Исмена търсела Едип, за да му предаде най-тъжните вести. Отначало синовете му били
управлявали Тива заедно. Но по-малкият - Етеокъл, заграбил цялата власт и изгонил от града
по-големия си брат Полиник. А той заминал за Аргос, където намерил помощ, и сега с
голяма войска настъпвал срещу Тива, за да си върне властта или да загине в битка за нея.
Исмена разказала още, че Делфийският оракул бил предсказал победа на онзи, на чиято
страна застанел Едип. Била сигурна, че много скоро тук щял да се появи управлявалият
заедно с Етеокъл Креонт, за да отвлече насила слепия старец. Но Едип цар не искал да
застане на нито една от страните. Все пак и двамата били негови синове. Много се
разгневил, че децата му били поставили алчността си за власт по-високо от дълга към стария
си баща. Не желаел да помага на тези, които не били проронили нито дума, когато бил
изгонен от Тива. Едип категорично отказал да им помогне и заявил, че ще остане тук, за да
бъде защитник на Атина.
Гражданите на Колона посъветвали стария Едип, ако наистина е решил да остане завинаги
в Атина, да принесе жертви, за да умилостиви Евменидите. Но той бил стар, сляп и
немощен. Не можел сам да извърши жертвоприношението, затова помолил някой друг да го
направи. Дъщеря му Исмена се съгласила да извърши жертвоприношението вместо баща си.
Отправила се тя навътре в горичката на Евменидите.
Едва била тръгнала, и към горичката се приближил със свитата си царят на Атина Тезей.
Поздравил сърдечно слепия Едип и му обещал защита. Героят много добре знаел колко тежка
е съдбата на чуждоземеца и колко много нещастия се струпват върху него. Бил изпитал
тежестта на живота в чужбина и поради това не можел да откаже защита на нещастния
скиталец Едип.
Едип благодарил сърдечно на атинския владетел. Не пропуснал да му каже, че неговият
гроб щял да се превърне в най-вярната защита на атиняните.
Но не му било съдено на Едип да намери най-сетне покой. Щом Тезей си заминал, при
него пристигнал с малък отряд Креонт. Той искал насила да отведе стареца в Тива, за да
осигури за себе си и за Етеокъл победа над Полиник и съюзниците му. Тиванецът се опитвал
да убеди Едип да тръгне с него, като му обещавал спокоен живот сред роднините, които щели
да го обградят с грижи и внимание. Но слепецът бил непреклонен. Не вярвал на нито една
дума на Креонт. Едип много добре знаел защо го уговарял да се завърне в седемвратия град. И
точно затова не искал и да чуе да тръгне обратно и да даде победата в ръцете на тези, които
го били обрекли на толкова много беди.
Като видял колко непреклонен е Едип, Креонт започнал да го заплашва, че насила ще го
застави да тръгне с него. Слепецът не се страхувал - вече бил под закрилата на Тезей и на
всички атиняни. Тогава коварният Креонт съобщил на безпомощния старец, че дъщеря му
Исмена вече е заловена. Съвсем скоро щял да плени и другата - самоотвержената Антигона,
единствената му опора. И без да се бави, заповядал на хората си да изпълнят заповедта му и
да хванат Антигона. Напразно момичето призовавало на помощ атиняните и протягало ръце
към баща си. Войниците я хванали и отвели. Сега, когато вече му били отнели очите, които
гледали вместо него, Едип призовал за свидетели Евменидите и проклел Креонт. Пожелал и
той да изпита съдба като неговата, както и да загуби децата си. Започнал с насилие, Креонт
продължил по същия път. Той сграбчил Едип и понечил да го повлече. За нещастника се
застъпили жителите на Колона, но за съжаление били малко, за да се сражават с отряда на
Креонт. Тогава започнали да викат силно за помощ. На виковете им бързо се отзовал Тезей
със свитата си.
Тезей се възмутил от Креонт, който се бил осмелил да постъпи така с Едип и щерките му
тук, в свещената горичка на Евменидите. Нима Креонт си мислел, че в Атина няма
достатъчно хора? Че Тезей ще позволи той да се гаври и да отведе насила тези, които били
под защитата на Атина! Героят се гневял и питал дали в Тива били научили Креонт да
действа така противозаконно! Не! Тезей знаел, че в седемвратия град не търпят беззаконията.
Креонт бил вече старец, а постъпвал като безразсъден младеж. По този начин позорял своя
град и родина. Атинският цар настоявал тиванците да върнат веднага дъщерите на Едип. Но
Креонт се опитвал да оправдае постъпката си. Казвал, че Атина едва ли ще даде подслон на
един отцеубиец, който след това се е оженил за родната си майка. Но Тезей твърдо отстоявал
решението си и настоявал Креонт да върне Едиповите дъщери. Казал, че няма да мръдне от
мястото си, докато тиванците не изпълнят искането му. Нямало как. Креонт бил принуден да
се подчини. Скоро слепият баща вече прегръщал любимите си дъщери и сърдечно благодарял
на великодушния атински цар, като призовавал боговете да дарят със своите благоволения
смелия герой.
Тогава Тезей казал на Едип:
- Искам, Едипе, да ме изслушаш. Тук, на олтара на Посейдон, където малко преди да дойде
Креонт, принасях жертва, видях да седи един младеж, който иска да говори с теб.
- Какъв е този младеж?
- Не знам, но каза, че е пристигнал от Аргос. Помисли си дали пък нямаш някой близък
там - отвърнал Тезей.
Като чул това, слепият старец възкликнал:
- О! Не ме моли, Тезее, да говоря с този младеж! От думите ти разбрах, че това е омразният
ми син Полиник. Словата му ще ми причинят само много страдания.
- Но той е пристигнал тук като молител - казал атинският цар. - Не можеш да му откажеш.
Недей да гневиш боговете!
Щом чула, че Полиник е тук, Антигона също се примолила на баща си да го изслуша,
нищо, че младежът се бил провинил много тежко пред него. Едип се съгласил и Тезей
отишъл да го доведе.
Когато Полиник пристигнал, очите му се напълнили със сълзи. Разплакал се той, като
видял слепия си баща облечен в дрипи, с развети от вятъра побелели коси и лице, насечено
от следи на постоянен глад и лишения. Чак сега разбрал колко жестоко бил постъпил с
родния си баща. Полиник прострял ръце към него и казал:
- Кажи ми, татко, поне една дума! Не се отричай от мен! Сестрици, поне вие убедете баща
ни да не ме пуска да си тръгна, без да ми каже поне една дума.
Антигона помолила брат си да му каже защо е дошъл. Била сигурна, че Едип няма да
остави сина си без отговор.
Тогава Полиник разказал как брат му го бил изгонил от Тива и той отишъл в Аргос. Там се
оженил за дъщерята на Адраст и намерил подкрепа. Искал да се върне и да отнеме властта от
брат си - като по-голям тя му принадлежала по право.
- О, тате! - продължавал Полиник. - Всички ние, които се опълчваме срещу Тива, те
заклеваме в живота ти и в децата ти да тръгнеш с нас. Молим те, забрави гнева си и ни
помогни да отмъстим на Етеокъл. Той ме изгони от родината. Ако оракулите казват истината,
ще победи този, с когото си ти. О, изслушай ме благосклонно, моля те! В името на боговете
тръгни с мен! Аз ще те върна в родния дом, защото тук, в чужбина, ти си просяк. Такъв
просяк, какъвто съм и аз.
Едип не искал да чуе сина си. Молбите му изобщо не го трогвали. Знаел, че е нужен на
Полиник само за да може той да завладее Тива. Нали именно той по-рано го бил изгонил от
града! Нали заради него се бил превърнал в скиталец! Нали заради него днес бил в тези
дрипи! И двамата му синове били забравили своя дълг към баща си. Верни му били останали
единствено дъщерите. Те се били грижили за него и го почитали.
- Не, няма да ти помогна да превърнеш в руини Тива! Още преди да превземеш града, ти
самият ще паднеш, облян в кръв. Заедно с теб ще загине и брат ти Етеокъл - изрекъл Едип. -
Отново призовавам над вашите глави проклятието. Да помните, че трябва да почитате
родния си баща. Махни се от тук! Ти си отхвърлен и нямаш повече баща! Носи проклятието
със себе си! Умри в двубой с родния си брат. Убий този, който те прогони от Тива! Аз ще
призова Евменидите и бог Арес, които ви подтикнаха към тази братоубийствена разпра, да
ви накажат! Иди и съобщи на спътниците си какви дарове е разделил поравно между двамата
си синове Едип!
- О, мъко моя! Нещастният аз! - проплакал Полиник. - Нима мога да предам бащиния
отговор на спътниците ми! Не, ще си премълча. Длъжен съм да тръгна срещу съдбата си!
Без да измоли прошка и закрила от баща си, Полиник си тръгнал. Заминал си, без дори да
изслуша молбата на Антигона. Тя настоявала той да се завърне в Аргос и да не започва война,
която заплашвала с гибел не само него, а и брат му, и Тива.
Наближавал и последният час на Едип. По ясното небе се разнесла силна гръмотевица.
Засвяткали мълнии. Всички, които се намирали в горичката на Евменидите, стояли поразени
от страшното предупреждение на Зевс. Ударила още една гръмотевица. Отново мълния
прорязала с ярката си светлина небето и всички изтръпнали от страх.
Едип извикал при себе си дъщерите си и им казал:
- О, деца! По-скоро повикайте Тезей! С тези гръмотевици Зевс предвещава, че скоро ще
сляза в царството на мрачния Хадес. Не се бавете! Отивайте по-бързо при Тезей! Близък е
моят край!
Едва успял да промълвил това, и отново се разнесли гръмотевици. Тезей бързо дошъл в
горичката на Евменидите. Като чул гласа му, Едип казал:
- Владетелю на Атина! Настъпи сетният ми час. Зевсовите гръмотевици предвещават
кончината ми. Искам, преди да умра, да изпълня обещанието си към теб. Ще те отведа на
мястото, където трябва да умра. Не бива никому да разкриваш къде е моят гроб. Той ще пази
града ти много по-добре, отколкото многобройните щитове и копия. Единствено ти ще чуеш
това, което не мога да кажа тук пред всички. Пази тази тайна и чак в последния си час я
разкрий на по-големия си син. Нека той да я предаде на своя наследник. Да тръгваме, Тезее!
Да вървим, деца. Сега аз, слепият, ще бъда вашият водач. Мен ще ме водят Хермес и
Персефона.
Тезей, Антигона и Исмена последвали слепия Едип. Той ги повел, все едно че виждал.
Когато стигнали до мястото, където се слизало в царството на сенките, той седнал на един
камък. Като се приготвил за смъртта, старецът прегърнал дъщерите си и им казал:
- Деца, от този ден няма да имате повече баща. Вече ме завладя богът на смъртта Танатос.
Върху вас няма да лежи тежкият дълг да се грижите за мен.
Антигона и Исмена се разплакали горчиво и прегърнали баща си. Изведнъж от дълбините
се чул тайнствен глас:
- Побързай, побързай, Едипе! Защо се бавиш още и не тръгваш? Твърде много се бавиш!
Като чул този глас, Едип извикал Тезей. В ръцете му сложил ръцете на дъщерите си и го
помолил да бъде техен защитник. Тезей се заклел да изпълни молбата му. Тогава старецът
заповядал на момичетата да се отдалечат, за да не видят какво ще се случи. Не трябвало да
чуят и тайната, която искал да повери на атинския цар. Антигона и Исмена се отдалечили.
По едно време се обърнали, за да погледнат за последен път баща си. Но него вече го нямало.
Там стоял единствено Тезей, закрил очите си с ръце. Сякаш му се било привидяло страшно
видение. Момичетата видели как героят паднал на колене и започнал да се моли. Така
приключил многострадалният живот на Едип. Никой от смъртните не разбрал как и къде е
умрял, къде се намира гробът му. Без стон, без болка той слязъл в царството на Хадес по
начин, по който никой от хората не си отивал от този свят.

[60] По трагедията на Софокъл "Едип цар".

 Седмина срещу Тива[61]
Когато слепият Едип бил изгонен от Тива, синовете му и Креонт поделили властта
помежду си. Те трябвало да се редуват и всеки да управлява в продължение на една година.
Етеокъл обаче за нищо на света не искал да дели властта с по-големия си брат Полиник.
Изгонил го той от седемвратата Тива и завладял сам цялата власт над града. А Полиник
заминал за Аргос, където управлявал цар Адраст.
Адраст произхождал от рода на Амитаонидите. Някога синовете на славния герой Амитаон
- великият гадател Мелампод и Биант, се оженили за дъщерите на цар Пройт. Двете
момичета били разгневили боговете, защото не зачитали култа на Дионис, и били наказани
от тях с безумие. В миговете, когато то ги обхващало, те си въобразявали, че са крави, и се
понасяли с мучене по полята и горите. Мелампод знаел тайната, как да излекува Пройтовите
щерки, но в замяна поискал една трета от владенията на царя. Пройт не се съгласил.
Болестта на момичетата се засилила още повече. Те започнали дори да заразяват с безумие и
другите жени около тях. Пройт отново потърсил гадателя за помощ. Този път той поискал не
една трета, а две трети от царството му - една за себе си, а другата за брат си Биант. Бащата
бил принуден да се съгласи, само и само дъщерите му да оздравеят. С отряд младежи
Мелампод се отправил към планината и след дълго преследване най-после успял да излови
всичките обезумели жени, сред които и Пройтовите щерки. Гадателят ги излекувал, а царят
дал момичетата за жени на двамата братя.
На Мелампод се родил син, когото нарекли Антифат. Когато пораснал, той се оженил за
Зевксипа и се сдобил с момче - Оикъл. Оикъл станал известен герой и също си имал мъжка
рожба - Амфиарай.
А Биант - братът на Мелампод, също станал баща на мъжка рожба. Синът му бил кръстен
Тал, а децата му се казвали Адраст и Ерифила.
Когато потомците на Мелампод и Биант - Адраст и Амфиарай, възмъжали, между тях
пламнала остра разпра. Наложило се Адраст да избяга в Сикион, на брега на Коринтския
пролив в Северен Пелопонес. Там владетел бил цар Полиб. Оженил се Адраст за царската
дъщеря и наследил властта над града. Но не след дълго се завърнал в родния Аргос, сдобрил
се с Амфиарай и му дал за жена сестра си Ерифила. Двамата се заклели един на друг, че
Ерифила винаги ще бъде съдия, ако между тях възникне някакъв спор, и че двамата ще бъдат
длъжни да се подчинят на нейното решение. Тогава Амфиарай дори и не допуснал, че това
решение може да стане причина за гибелта му - неговата и на целия му род.
 Една тъмна нощ до двореца на цар Адраст се приближил изгоненият от Тива Полиник,
който се надявал, че при него ще намери защита и помощ. Край стените на палата го срещнал
синът на Ойней. Героят Тидей, след като убил в родината си своя чичо и братовчедите си,
също бил избягал в Аргос. Между двамата герои се разгорял жесток спор. Буйният Тидей не
търпял никакви възражения и веднага се хванал за оръжието. Като се прикривал зад щита си,
Полиник също извадил меча си. Двамата герои се нахвърлили един срещу друг. Мечовете им
силно загърмели по обкованите с мед щитове. В тъмното двамата се биели като разярени
лъвове. Щом чул шума от двубоя, Адраст излязъл от двореца да види какво става. Останал
изумен, когато видял как двамата младежи се сражават ожесточено помежду си. Полиник
бил покрил щита си с лъвска кожа, а Тидей - с кожа от грамаден глиган. Тогава царят
изведнъж си спомнил предсказанието на оракула - че ще даде дъщерите си за жени на лъв и
глиган. Бързо разделил героите и ги въвел в двореца като свои гости. Наскоро след това
Адраст оженил Деипила за Полиник, а Аргея - за Тидей.
След като станали негови зетьове, двамата герои започнали да молят царя да им помогне
да си върнат властта в родината. Адраст се съгласил да им помогне. Имал само едно условие
- в похода да вземе участие и могъщият воин и велик гадател Амфиарай.
Решено било първо да тръгнат към седемвратата Тива. За беда Амфиарай отказал да
участва точно в този поход. Много добре знаел, че героите организират похода против волята
на боговете. Любимецът на Зевс и Аполон не желаел да разгневява боговете, като наруши
волята им. Тидей се мъчел по всякакъв начин да уговори гадателя, но той твърдо стоял на
своето решение. Неукротим гняв срещу Амфиарай избухнал у Тидей. Вероятно двамата герои
щели да останат непримирими врагове до края на живота си, ако цар Адраст не ги помирил.
За да застави гадателя все пак да участва в готвения поход, Полиник решил да прибегне до
хитрост - намислил да привлече на своя страна Ерифила, а тя със своето решение да принуди
Амфиарай да участва в похода срещу Тива. Полиник знаел за нейното користолюбие и й
обещал да й подари скъпоценната огърлица на жената на първия тивански цар Кадъм -
Хармония. Скъпият дар съблазнил Ерифила и тя отсъдила, че мъжът й трябва да участва в
похода. Амфиарай не могъл да се откаже - нали някога се бил заклел да се подчинява на
всяко решение на Ерифила. Така, съблазнена от скъпоценната огърлица, тя изпратила на
сигурна смърт мъжа си. Не знаела за големите беди, които носел скъпият дар на
притежателя му.
Много от героите се съгласили да тръгнат в този поход. Сред тях били могъщите потомци
на Пройт - силният като бог Капаней и Етеокъл, син на известната аркадска ловджийка
Атланта, младият и красив Партенопай, славният Хипомедонт и още мнозина храбри герои.
Полиник се обърнал за помощ и към Микена. Но точно когато владетелят вече бил готов да
даде своето съгласие, великият Гръмовержец Зевс го спрял, като му изпратил страшни
знамения. Въпреки това се събрала огромна войска. Седем вождове, водени от Адраст, били
начело на войската срещу Тива. Всички обаче отивали на сигурна гибел. Те не искали и да
чуят увещанията на гадателя Амфиарай да не започват този поход. Всички горели от
единственото желание - да се бият край стените на Тива.
Войската потеглила. Амфиарай се сбогувал със семейството си. Прегърнал дъщерите и
синовете си - младия Алкмеон и малкия Амфилох. Той бил още бебе и го носела неговата
дойка. Преди заминаването гадателят заклел Алкмеон да отмъсти на майка си. Тя изпращала
на сигурна гибел баща му. Изпълнен със скръб, той се качил в колесницата си. Знаел, че
вижда за последен път децата си. Преди да тръгне, той се обърнал към жена си Ерифила,
като я заплашил с извадения си меч и я проклел, че го била обрекла на смърт.
Войската стигнала благополучно до Немея в областта Арголида в Северен Пелопонес.
Измъчвани от жажда, воините започнали да търсят вода. Никъде не могли да открият нито
един извор. По заповед на Зевс, който бил много разгневен на героите, че били тръгнали
против волята му срещу Тива, нимфите били засипали всички потоци и извори. Най-после
воините срещнали бившата царица на Лемнос Хипсипила. Тя носела на ръце малкия син на
немейския цар Ликург - Офелт. Жените на Лемнос били продали своята царица в робство,
защото била спасила баща си Таонт, когато те избивали всички мъже. Сега Хипсипила била
робиня и бавела сина на Ликург. Тя оставила малкия Офелт на тревата и тръгнала да покаже
на воините един извор, скрит в гората. Едва се били отдалечили от детето, и от тревата
изпълзяла огромна змия, която се увила около него. Когато чули виковете му, Хипсипила и
воините се втурнали обратно да видят какво става. Дотичали също Ликург и жена му
Евридика да помогнат. Вече било много късно. Змията била удушила бебето. С изваден меч
царят се нахвърлил срещу Хипсипила, която сигурно щяла да бъде посечена, ако не я защитил
Тидей. Той бил готов да се бие с немейския владетел, но Адраст и Амфиарай го възпрели, не
позволявайки да се пролее кръв. Героите погребали Офелт и на погребението му
организирали военни игри. По този начин сложили началото на немейските игри[62].
Амфиарай разбрал, че смъртта на Офелт е страшно знамение за войската. Смъртта на
невинното дете предвещавала гибел за всички герои. Гадателят нарекъл Офелт Археомор,
което означавало водещ към смъртта. Започнал той да съветва всички герои да прекратят
похода срещу Тива. Но както и преди, те не го послушали и упорито вървели към своята
гибел.

[61] По трагедията "Седмина срещу Тива" на Есхил и "Финикянката" на Еврипид.

[62] Според друга версия тяхното начало било положено от Херкулес, след като убил Немейския лъв.
Амфиарай тръгва на поход
 Като преминала клисурите на гористия Китерон, войската излязла на брега на река Азоп
край стените на седемвратата Тива. Вождовете обаче не пристъпили веднага към обсадата на
града, а решили най-напред да изпратят в него Тидей, да преговаря с обсадените. Когато
пристигнал в Тива, героят заварил най-знатните тиванци да пируват у Етеокъл. Те не
пожелали да изслушат Тидей, а смеейки се, го поканили да вземе участие в пира. Той се
разгневил и без да се съобразява, че е заобиколен от врагове, ги призовал на двубой. Победил
ги до един, защото Атина Палада помагала на своя любимец. Силен гняв обхванал
тиванците. Решили те да погубят великия герой. Когато той се връщал в лагера на своите
войски, изпратили под предводителството на Меонт и Ликофон петдесет младежи, които
трябвало да нападнат от засада героя и да го убият. Но и този път той не загинал, а избил
всички. Пуснал жив единствено Меонт - да се върне и да разкаже на тиванците за подвига
му.
След това още по-силно се разгоряла враждата между дошлите от Аргос герои и жителите
на Тива. Седемте вождове принесли жертви на бог Арес, на всички богове на битките и на
бог Танатос. След това потопили ръцете си в жертвената кръв. Заклели се да разрушат
стените на Тива или да напоят тиванската земя с кръвта си, като паднат геройски в битката.
Аргоската войска се приготвила да щурмува крепостните стени. Адраст разпределил
войските. Всеки от седемте вождове трябвало да нападне по една от седемте врати на града.
Тидей застанал със силната си войска срещу Пройтидската порта. Той жадувал за кръв като
свиреп дракон. Върху шлема му се веели три гребена. Върху щита му било изобразено
нощното небе, покрито със звезди, а в средата - пълната луна. Срещу портата на Електра
разположил своята войска приличащият на великан Капаней. Той заплашвал жителите на
града, че ще го превземе, макар боговете да били против това. Героят твърдял, че дори
всесъкрушаващият гняв на Гръмовержеца Зевс няма да го спре. Върху Капанеевия щит бил
изобразен гол герой с факел в ръка. Потомъкът на Пройт - Етеокъл, пък застанал със своя
отряд срещу Нейската порта. На неговия щит била изобразена емблема: човек, който се
катери по стълбата на кула на обсаден град. Отдолу имало надпис: "Дори самият бог Арес
няма да ме свали". Срещу портата на Атина застанал Хипомедонт. На щита му, блестящ на
слънцето, бил изобразен Тифон, изригващ пламъци. Войнствените викове на героя звучали,
изпълнени с ярост. Погледът му плашел до смърт всеки. Младият и красив Партенопай повел
своя отряд срещу Бореадската порта. А на щита му било изковано изображението на Сфинкса
с умиращ тиванец в ноктите. На гадателя Амфиарай се паднало да обсажда с отряда си
Хомолоидската порта. Той не криел гнева си към Тидей. Наричал го убиец, разрушител на
градове, вестител на ярост, подстрекател на убийства и съветник на всякакви злини.
Гадателят ненавиждал похода. Укорявал Полиник, че е довел чуждата войска да разруши
родната му Тива. Амфиарай знаел много добре, че потомците ще прокълнат всички
участници в похода. Че самият той ще падне в боя и тиванската земя ще погълне трупа му. На
неговия щит нямало нищо. Самият му вид бил много по-внушителен от всякаква емблема.
Последната, седмата порта обсаждал Полиник. Върху щита му била изобразена богиня,
водеща въоръжения герой. Надписът под нея гласял: "Аз ще отведа този мъж като победител
обратно в неговия град и в дома на дедите му".
Всичко било вече готово за щурма срещу несъкрушимите стени на Тива.
Тиванците също се били приготвили за предстоящата битка. Етеокъл поставил на всяка
порта по един отряд храбри воини, водени от прочут герой. Самият той се заел да защитава
портата, срещу която стояла войската на брат му Полиник. Срещу Тидей се изправил
могъщият син на Астах - Меланип. Той бил потомък на един от воините, израснали от зъбите
на убития от Кадъм змей. Срещу Капаней бил Полифонт, когото защитавала самата
Артемида. А синът на Креонт - Мегарей, застанал с отряда си до портата, която трябвало да
нападне Етеокъл Пройтид. Срещу Хипомедонт Етеокъл изпратил сина на Ойнор - Хипербий,
срещу Партенопай - героя Актор, а срещу гадателя Амфиарай - Лейстен, по сила непобедим
юноша, а по ум старец. Сред тиванските герои бил и могъщият Посейдонов син -
непобедимият Периклимен.
Преди да започне битката, Етеокъл се обърнал към гадателя Тирезий. Искал да разбере
какъв ще е изходът от нея. Тирезий обещал победа само ако бъде принесен в жертва на бог
Арес (който още бил гневен, че Кадъм е убил змея, посветен на него) синът на Креонт -
Менойкей. Като научил за това прорицание, юношата се изкачил на крепостната стена.
Застанал той с лице срещу пещерата, където някога живеел змеят, посветен на Арес, и сам
пронизал гърдите си с острия си меч. Така синът на Креонт доброволно се принесъл в
жертва в името на спасението на родната Тива.
Всичко вещаело победа на тиванците. Умилостивен бил гневният бог Арес. Боговете също
били на тяхна страна, защото те спазвали тяхната воля и знамения. Но тиванците не
постигнали победата веднага. След като влезли в битка с аргоските войски край
светилището на Аполон извън крепостните стени, тиванските бойци трябвало да отстъпят.
Под натиска на врага се наложило отново да се укрият в Тива. Тогава аргосците се хвърлили
да ги преследват и щурмували градската стена. Гордият с нечовешката си сила и надменен
герой Капаней подпрял висока стълба. Още малко - и неговите хора щели да се втурнат в
града. Намесил се Гръмовержеца. Той не можел да понесе някой да проникне в Тива против
неговата воля. Капаней вече стоял на върха на стената, когато Зевс метнал срещу него
огнената си мълния и го поразил смъртоносно. За миг воинът бил обхванат от буйни
пламъци. Овъгленият и димящ труп паднал на земята в подножието на крепостната стена в
краката на аргоската войска.
При обсадата на града загинал и младият Партенопай. Бил премазан от огромен като скала
камък, който бил хвърлил от стената Периклимен. Младежът се строполил мъртъв с
премазана глава.
След като се убедили, че с щурм няма да могат да превземат Тива, аргосците отстъпили.
Тиванците пък ликували, наблюдавайки от непоклатимите крепостни стени как врагът им се
оттегля.
Тогава враговете решили, че само с двубой между двамата братя Етеокъл и Полиник ще се
реши на кого да принадлежи властта в Тива. Синовете на Едип се приготвили за сблъсъка. В
блестящи доспехи излязъл от градската порта Етеокъл. Срещу него от стана на аргосците
тръгнал Полиник. Всеки миг щял да започне братоубийственият двубой. У двамата горяла
силна ненавист. Те много добре знаели, че единият от тях трябва да загине на бойното поле.
Но богините на съдбата - неумолимите мойри, били решили друго. Отмъстителките
Евмениди помнели много добре проклятията, които бил отправил Едип. Не били забравили
също престъпленията на Лай и проклятието на Пелопс.
Братята се нахвърлили един срещу друг като два разярени лъва, които си оспорват
плячката. С очи, изпълнени с омраза един към друг, те се дебнели, прикрити зад щитовете
си. Етеокъл се препънал. Без да се бави, Полиник хвърлил копието си срещу брат си и го
ранил в бедрото. От раната плиснала кръв. Но при удара Полиник бил открил едното си рамо
и Етеокъл му отвърнал също с удар на копието. То се плъзнало по доспехите на Полиник и
дръжката му се счупила. Така Етокъл останал само с меча си. Без да се колебае, той бързо се
навел. Грабнал огромен камък и го запратил срещу брат си. Улучил другото копие на
Полиник, и го натрошил. Сега и двамата останали само с мечове. Притиснали един в друг
щитовете си, братята се биели ожесточено. И двамата били ранени. Кръвта обагрила
доспехите им. Неочаквано Етеокъл направил бързо крачка назад. Полиник вдигнал щита си
нагоре. Брат му мигновено използвал това и го пробол с меча си в корема. Паднал на земята
Полиник. Кръвта му бликнала от раната като река. Очите му бавно започнали да тъмнеят от
приближаващата смърт. Етеокъл притичал тържествуващ до сразения си брат и поискал да му
свали доспехите. Тогава Полиник с последни сили се повдигнал и с меча си пронизал
гърдите на брат си. С този последен удар душата му отлетяла в мрачното царство на Хадес. А
Етеокъл рухнал мъртъв като посечен дъб върху трупа на Полиник. Смесила се братската кръв
и обагрила земята наоколо. Тиванци и аргосци наблюдавали с ужас кървавия изход на двубоя.
Примирието обаче не продължило дълго. Отново се разгоряла ужасната битка между
обсадени и обсаждащи. В това сражение боговете покровителствали тиванците и те имали
надмощие. На бойното поле загинали Хипомедонт и Етеокъл Пройтид. Непобедимият Тидей
бил смъртоносно ранен от могъщия Меланип. Въпреки многобройните си рани героят все
пак събрал последните си сили и отмъстил на своя убиец, като го пронизал с копието си.
Когато видяла, че целият облян в кръв Тидей умира, Атина Палада успяла да склони Зевс да й
позволи да спаси своя любимец. И дори да му дари безсмъртие. Богинята бързо се отправила
към героя. В този момент Амфиарай, който бил отсякъл главата на Меланип, я хвърлил на
умиращия Тидей. С безумна ярост Тидей я уловил, разбил черепа й и като див звяр започнал
да пие мозъка на своя враг. Щом зърнала тази кръвожадна сцена, Атина потреперила от ужас
и побързала да се отдалечи от любимеца си. Умиращият Тидей едва успял да прошепне след
нея последната си молба - тя да дари сина му Диомед с безсмъртието, което самият той не
успял да получи.
Тиванците победили аргосците. Цялото поле край града било покрито с труповете на
вражеската войска. В кървавото сражение загинал и гадателят Амфиарай. Опитал се той да
се спаси на своята колесница, управлявана от Батон. След него се спуснал да го преследва
могъщият Периклимен. И точно когато го бил настигнал и се готвел да прониже
смъртоносно великия гадател, изведнъж проблеснала мълнията на Зевс и треснал силен
гръм. Той разцепил земята и тя погълнала Амфиарай заедно с бойната му колесница.
Единствен от всичките герои се спасил Адраст. Той се носел върху коня си Арейон бърз като
вятър и успял да се укрие в Атина, откъдето по-късно се прибрал в Аргос.
Тива била спасена. Нейните граждани радостно ликували. Те устроили тържествено
погребение на всички загинали в битката герои и воини, но оставили непогребани
пристигналите от Аргос заедно с Полиник. Без гроб лежал и самият Полиник, вдигнал ръка
срещу родината си.
Жените и майките на непогребаните аргоски герои и воини разбрали за това. Изпълнени с
мъка и водени от цар Адраст, те пристигнали в Атика. В храма на Деметра в Елевзина се
срещнали с майката на Тезей и горещо я помолили да накара сина си да поиска от тиванците
да предадат телата на аргоските воини. Царят дълго се колебал. Най-после се решил да
помогне на нещастните жени и на Адраст. По това време при него пристигнал пратеник от
царя на Тива Креонт. Той настоявал Тезей да не помага на жените от Аргос и да изгони от
Атика Адраст.
 Атинският владетел се разгневил. Как така Креонт се осмелявал да иска от него
подчинение? Нима той нямал власт сам да взема важните решения! Веднага събрал армията
си и потеглил към Тива. Победил тиванците и ги заставил да предадат труповете на всички
загинали аргосци на близките им. Тогава край Елевтер били построени седем клади. Върху
тях изгорили труповете на мъртвите воини. Труповете на вождовете били пренесени в
Елевзина и изгорени там, а майките и жените им отнесли пепелта им в родния Аргос.
Единствено прахът на Капаней, убит от мълнията на Зевс, останал в Елевзина. Неговият
труп бил свещен, защото бил убит от самия Гръмовержец. Атиняните построили огромна
клада и върху нея положили тялото на Капаней. Огънят се разгорял и огнените езици
обхванали трупа на героя. Тогава в Елевзина пристигнала неговата жена - красивата Евадна,
дъщеря на Ифит. Тя не могла да понесе смъртта на любимия си мъж. Облякла разкошни
погребални одежди, качила се на скалата, която била надвиснала над кладата, и от там се
хвърлила в пламъците.
Така загинала Евадна. Нейната сянка слязла заедно със сянката на мъжа й в мрачното
царство на Хадес.
 Антигона[63]
След славната победа над аргосците тиванците устроили богато погребение на Етеокъл и
на всички загинали воини. Креонт и тиванците решили обаче да оставят непогребан
Полиник, тъй като бил довел чужда войска срещу Тива. Трупът му лежал край градските
стени на бойното поле, оставен да го разкъсат хищните животни и птиците. Душата му била
обречена на вечно скитане и не можела да намери покой в царството на душите на умрелите.
Виждайки на какво безчестие бил обречен брат й, благородната и готова на всякакви
жертви Едипова щерка Антигона се разкъсвала от скръб. Тя решила въпреки всичко да
предаде на земята тялото на Полиник. Заповедта на Креонт гласяла, че всеки, който се
осмели да извърши погребални обреди за Полиник, ще бъде наказан със смърт. Антигона
обаче не се плашела. Повикала и сестра си да я придружи. Исмена била нерешителна и се
страхувала от Креонтовия гняв. Тя дори се постарала да разубеди сестра си да не върви срещу
волята на тиванския цар. Припомнила й каква била участта на майка им и братята им. Нима
Антигона искала да погуби сама себе си?
Девойката не послушала сестра си. Била готова да изпълни своя дълг пред брат си.
Безропотно да понесе всичко, но да не остави непогребан Полиник. И тя изпълнила
решението си.
Наскоро след това Креонт узнал от един от стражите, че заповедта му била нарушена.
Някой тайно бил отишъл до трупа на Полиник, засипал го с пръст и извършил погребален
обред. Царят се разгневил много и заплашил стражите със страшни мъчения, ако не открият
кой е извършил погребението на Полиник. Той се заклел в самия Зевс, че ще изпълни
заканата си.
Стражите отишли там, където лежал трупът на Полиник, и го изровили. След това седнали
недалеч на хълма, за да не стига до тях смрадта на разлагащия се труп. Около пладне
внезапно се извила буря и вихърът подгонил облаци прах по цялото поле. Когато бурята
отминала, стражите видели девойка, която била наведена над трупа и оплаквала Полиник.
Скръбният й глас звучал като тъжния вик на птица, видяла как злобна ръка е откраднала
птиченцата й. Точно когато извършвала възлияние в чест на подземните богове, стражите я
заловили и я отвели при Креонт. Тази девойка била Антигона.
Креонт посрещнал племенницата си с гневни думи. Поискал от нея да си признае, че е
извършила престъпление. Антигона дори не мислела да отрича вината си. Да, тя била
нарушила заповедта на тиванския цар. Затова пък била изпълнила закона и волята на
боговете. Сестрата била изпълнила и своя дълг пред брат си, като предала трупа му на
земята. Не я плашела смъртта, дори я желаела. Животът й бил изпълнен само с мъка и
скърби. А в страшния си гняв Креонт искал да убие не само Антигона, а и сестра й Исмена.
Вярвал, че тя й била помогнала при погребението на Полиник.
Като чула, че и Исмена я заплашва смърт, Антигона потреперила от ужас. Нима тя щяла да
бъде виновна за смъртта на сестра си! Креонт изпратил слуги да доведат Исмена. Тя скоро се
появила на прага на двореца. От очите й се стичали сълзи от мъка за сестра й.
Когато винаги плахата и нерешителна Исмена узнала, че смърт заплашва сестра й, тя
намерила в себе си смелост да сподели нейната участ. Твърдо отговорила на царя, че също е
взела участие в погребалните обреди над трупа на Полиник.
Но Антигона не искала невинната Исмена да пострада заради нещо, което не била
извършила. Напразно Исмена я умолявала:
- О, сестро, не ме отблъсквай! Недей да казваш, че съм недостойна да умра заедно с теб!
Нима за мен животът ще има смисъл след твоята смърт? Не ме наскърбявай!
Но Антигона й отвърнала:
- Не, ти не си длъжна да загинеш заедно с мен! Не бива да наричаш свои постъпки, които
не си извършила! Достатъчна е само една смърт - моята! Ти си избрала живота, а аз -
смъртта!
Тогава Исмена се примолила на Креонт да пощади Антигона. Умолявала го да помисли за
това, че обрича на смърт годеницата на сина си. Но Креонт не се трогнал от молбите й.
Отвърнал, че няма да позволи на сина си Хемон да се ожени за престъпница. Не, Антигона
била длъжна да умре! Смъртта щяла да я раздели от любимия й. Тиванският цар заповядал на
слугите да отведат Антигона и Исмена в двореца и там да ги пазят зорко, за да не избягат.
Слугите покорно отвели Едиповите щерки. Макар и да изпълнявали заповедите на Креонт, те
съчувствали на Антигона. Знаели, че тя е извършила подвиг. Момичето било право. То казало
на царя, че народът никога нямало да я обвини, че е погребала Полиник, ако страхът не бил
сковал устатата му пред властолюбивия Креонт.
Хемон, младият син на царя, разбрал каква участ е надвиснала над годеницата му, и
веднага отишъл при баща си да го моли да помилва Антигона. Хемон добре знаел, че целият
народ съжалявал невинното момиче и роптаел. Тя била извършила благочестив подвиг, а я
очаквала смърт заради това. Младежът молел баща си да не упорства и да признае грешката
си.
- Цяла Тива смята Антигона за невинна - смело казал на царя неговият син. - Татко,
виждам, че си склонен да извършиш нещо несправедливо! Ти сам нарушаваш закона на
боговете!
А Креонт все повече и повече се изпълвал с гняв. Смятал, че само любовта на сина му към
Антигона го кара да я защитава, и в гнева си започнал да му крещи:
- О, ти мислиш като един презрян роб на жените!
- Не! - отговорил Хемон. - Ти никога няма да ме видиш да съчувствам на лошо дело. За теб
се застъпвам аз!
Но Креонт вече не слушал сина си. Отвърнал, че твърдо е решил момичето да бъде убито.
Като чул решението на баща си, Хемон отвърнал:
- Ако тя умре, то нейната смърт ще повлече и друга.
Но гневът на царя нямал граници. Креонт заповядал на войниците да доведат Антигона и
да я убият пред очите на Хемон.
- Не, тя няма да умре пред очите ми! - извикал Хемон. - Ти няма да ме видиш повече
никога, тате! Можеш сам да безумстваш пред раболепните си приятели!
С тези думи синът на царя излязъл. Напразно гражданите предупреждавали Креонт.
Гневът, с който се бил оттеглил Хемон, предвещавал само беда. Тиванският владетел останал
непреклонен.
През това време били довели Антигона за ужасната смърт. Решението на Креонт било да я
погребе жива в гробницата на Лабдакидите. Девойката извървявала последния си път към
бреговете на река Ахеронт. Тя щяла да бъде зазидана жива в гробницата. Край нея нямало да
има хора, а мъртъвци. Щяла да принадлежи не на живота, а на смъртта. Нямало да я
съпровождат приятели. Отвеждали я на смърт, без да бъде оплакана. Момичето повече
нямало да види ярката светлина.
Едва-що били довели Антигона, и при Креонт пристигнал слепият гадател Тирезий, воден
от едно момче. По време на жертвоприношение, което извършвал, боговете му били
изпратили зловещи знамения. Били много разгневени, че разлагащият се труп на Полиник
лежи непогребан и че птици и кучета го ръфат и разнасят късове от него. В безумното си
упорство царят не искал и да чуе Тирезий, който го съветвал да предаде на земята трупа на
Полиник. Осмелил се да каже, че дори орелът на Зевс да занесе до самия трон на
Гръмовержеца парче месо от убития, той пак нямало да го погребе. Освен това Креонт сипел
и върху самия гадател обвинения, че бил подкупен и от корист му давал тези съвети. Тирезий
се разгневил много и му отвърнал, че сам си е виновен за всичко, което върши, че е оскърбил
дълбоко боговете, като е затворил жива Антигона в гробницата, че е осквернил трупа на брат
й и с това е нарушил законите на боговете. Заради това те щели да го накажат сурово. Домът
на царя щял да потъне в дълбока скръб. Нещастие щяло да сполети този, който му бил най-
скъп. Така непознаващите пощада еринии щели да му отмъстят. Нищо нямало да може да го
отърве от това.
Думите на мъдрия Тирезий стреснали Креонт. Той отменил заповедта си тялото на
Полиник да не бъде погребано. Дори сам забързал към полето да извърши погребалните
обреди и да помоли Хадес и Хеката да не се гневят на него и на Тива. След като погребал
Полиник, царят се запътил към гробницата на Лабдакидите, за да изведе от там Антигона.
Но било много късно! Тя била направила примка от дрехата си и се била обесила. Креонт
заварил там сина си Хемон да оплаква своята любима годеница. Напразно царят го молил да
излезе от гробницата. Пред очите на баща си младежът пронизал гърдите си с меч и паднал
мъртъв до трупа на годеницата си. Креонт бил обзет от отчаяние. Загубил единствения си
син, горчиво ридаел над трупа му.
През това време вестоносец съобщил на Евридика - жената на Креонт, за смъртта на
Хемон. Тя изслушала мълчаливо вестта и влязла във вътрешните покои на двореца, където и
тя като своя син пронизала гърдите си с меч. Малко след като царицата се самоубила, в
двореца пристигнал Креонт. Носел на ръце трупа на единствения си син. И тук го
посрещнала трагичната вест за смъртта на жена му. Така бил сломен гордият и
користолюбив дух на жестокия тивански цар. В отчаянието си той викал смъртта, за да
прекрати страданията му. Така Креонт загубил всички, които обичал.

[63] По трагедията на Софокъл "Антигона".

 Походът на епигоните[64]
Изминали десет години след похода на седемте вождове срещу Тива. Синовете на
загиналите край града герои пораснали и възмъжали. Те решили да отмъстят на тиванците за
поражението на бащите им и предприели нов поход. В него взели участие Айгиалей - син на
Адраст, Алкмеон - син на Амфиарай, Диомед - син на Тидей, Терсандър - син на Полиник,
Промах - син на Партенопай, Стенел - син на Капаней, Полидор - син на Хипомедонт, и
Евриал - син на Менестей. Този поход се подготвял при други условия. Боговете вече
покровителствали епигоните (така били наречени вождовете, предприели новия поход срещу
Тива).
Делфийският оракул им предсказал победа, ако в него вземел участие синът на Амфиарай
- Алкмеон.
Терсандър - синът на Полиник, предложил той да уговори героя да участва в похода.
Алкмеон дълго се колебаел. Не се решавал да тръгне срещу Тива, преди да изпълни заръката
на баща си и да отмъсти на майка си, тъй като била изпратила мъжа си на сигурна смърт.
Подобно на своя баща Полиник, Терсандър решил да използва помощта на Ерифила, за да
убеди сина й да тръгне с тях. Подкупил я, като й подарил скъпа дреха, която била
принадлежала на жената на Кадъм - Хармония. Тя била изтъкана за нея специално от самата
Атина Палада. Алчната Ерифила се полакомила така, както някога се била полакомила за
огърлицата на Хармония, и настояла Алкмеон и брат му Амфилох да вземат участие в похода.
Войската на епигоните поела от Аргос към Тива. Не била голяма, но била съпътствана от
победата. За неин водач бил избран Тидеевият син - Диомед, равен на баща си по сила и по
храброст. Радостно вървели в похода героите, горейки от желание да отмъстят за бащите си.
В Потния край Тива те се обърнали към оракула Амфиарай да им каже какъв ще бъде
изходът от похода. Оракулът казал, че вижда Алкмеон като наследник на славата на
Амфиарай с победа да влиза през портата на Тива в града. Епигоните щели да победят.
Единствено щял да загине Айгиалей, синът на спасилия се в предишната война цар Адраст.
Най-после войската стигнала седемвратата Тива. Епигоните опустошили околностите и
пристъпили към обсадата на града. Под предводителството на яростния син на Етеокъл - цар
Лаодамант, в полето излязла тиванската войска, за да отблъсне врага от крепостните стени.
Завързал се кръвопролитен бой. Пронизан от копието на Лаодамант, паднал героят
Айгиалей. Но тиванският цар също намерил смъртта си от ръката на Алкмеон. Тиванците
били разгромени и побързали да се укрият зад несъкрушимите градски стени.
 Победените тиванци започнали преговори с обсаждащите ги. По съвет на гадателя Тирезий
през нощта тайно от войската на епигоните извели от Тива всички жени и деца и тръгнали с
тях на север към Тесалия. По пътя край извора на нимфата Телпуза умрял прорицателят
Тирезий. Дълги години той бил помагал на жителите на Тива и неведнъж ги бил спасявал от
сигурна гибел.
След дълго пътуване тиванците стигнали до Хестиотида в Тесалия и се заселили там.
През това време епигоните превзели Тива и я разрушили до основи. Поделили си богатата
плячка, която взели от там. Най-добрата част от нея, сред която била и дъщерята на Тирезий
- гадателката Манго, те принесли в дар на Делфийския оракул.
Епигоните се завърнали щастливо в родината си. Синът на Полиник - Терсандър, останал
да управлява в Тива и я построил отново.

[64] По различни произведения.

 Алкмеон[65]
След като се завърнал от похода срещу Тива, Алкмеон изпълнил волята на баща си
Амфиарай, като отмъстил на майка си за неговата гибел. Лично той убил майка си. Като
умирала, тя проклела майцеубиеца и страната, която му дала подслон.
Когато разбрали какво е извърши младежът, богините отмъстителки еринии се разгневили
много. Те го преследвали навсякъде, където той правел опит да се укрие. Нещастният
Алкмеон се скитал дълго. Навсякъде търсел да намери приют и да се изчисти от
оскверняването с пролятата майчина кръв. Най-после пристигнал в град Псофида, в областта
Аркадия в Пелопонес. Там той бил пречистен от оскверняването лично от цар Фегей.
Алкмеон се оженил за дъщеря му Арсиноя. Вече си мислел, че най-после ще заживее
спокойно, но не това му била отредила съдбата. Майчиното проклятие преследвало младежа
и тук. Страшен глад и чума сполетели Псофида. Навсякъде върлувала смъртта. Алкмеон се
обърнал за съвет към Делфийския оракул. Гадателката Пития му разкрила, че трябва да
напусне града и да отиде при речния бог Ахелой. Единствено там можело да бъде пречистен
от пролятата майчина кръв. А спокойствие щял да намери в страна, която още не
съществувала, когато майка му била изрекла проклятието. Алкмеон напуснал дома на Фегей,
жена си Арсиноя и сина си Клитий и се отправил към речния бог Ахелой. По пътя спрял в
Калидон при Ойней, който го приел гостоприемно. Алкмеон бил и при теспротите, които
населявали Епир. Те обаче го изгонили от страната си, страхувайки се от гнева на боговете.
Най-после пристигнал до водите на Ахелой. Там богът го пречистил от оскверняването с
пролятата майчина кръв и му дал за жена дъщеря си Калироя. Алкмеон се заселил на един
остров край устието на реката на Ахелой. Той бил образуван от наносен пясък и тиня. Това
била страната, която още не съществувала, когато майка му била изрекла проклятието си към
него.
Но и тук съдбата преследвала Алкмеон. Калироя разбрала за скъпоценната огърлица и
изтъканата от самата Атина Палада дреха, които Полиник и синът му Терсандър били дали
на Ерифила. Започнала тя да настоява мъжът й да й донесе тези съкровища. Тя не знаела, че
този, който ги притежава, го очаква гибел. Тръгнал Алкмеон за Псофида и поискал от Фегей
да му даде огърлицата и дрехата. Казал му, че иска да посвети на Делфийския оракул
съкровищата, за да получи от бога стрелометец прошка. Фегей му повярвал и ги върнал. Но
робът на Алкмеон казал на царя за кого били предназначени те. Ядосал се Фегей. Повикал
синовете си Проной и Агенор и им заповядал да направят засада и да нападнат Алкмеон на
път към устието на Ахелой. Те изпълнили бащината заповед и там убили Алкмеон.
Разбрала за смъртта на мъжа си Арсиноя, първата жена на Алкмеон. Тя все още го обичала
много и в скръбта си проклела братята си. Те я отвели при цар Агапенор в Аркадия и я
обвинили, че е убила мъжа си Алкмеон. Така я обрекли на смърт.
Калироя също узнала за смъртта на Алкмеон и решила да отмъсти на Фегеевите синове и
на самия него за убийството на мъжа й. Но кой трябвало да бъде отмъстителят? Синовете й
Акарнан и Амфотер били още бебета и лежали в люлката. Тогава Калироя се помолила на
Зевс да направи веднага децата силни юноши. Гръмовержеца се вслушал в молбата й и я
изпълнил. За една нощ те пораснали и възмъжали. Потеглили на път към Тегея при цар
Агапенор. Там убили синовете на Фегей. След това отишли в Псофида и убили самия Фегей.
Така даровете, които някога била получила алчната Ерифила от Полиник и Терсандър,
донесли гибел на Фегей и на цялото му семейство.
Акарнан и Амфотер взели огърлицата и изтъканата от Атина дреха и със съгласието на
майка си ги посветили на Делфийския Аполон. Двамата не останали да живеят в родината
си, а се заселили в страна, която била наречена на името на Акарнан - Акарнания. Тя се
намирала в областта Епир. Там те основали ново царство.

[65] По поемата на Омир "Одисея".