Котешка история

Това безжизнено телце на снимката е моето коте. Едно от четири родни братчета и
сестричета. Днес го прегриза някакво вмъкнало се в двора ни куче. Но нека разкажа
подред:
Сутринта Лили и аз бяхме решили да правим есенно почистване на градината и
плодобер. Излизам аз малко след нея и чувам вика ѝ:
— Бързо, някакво куче се бие с котката.
Върнах се до къщата, грабнах тояга и веднага се втурнах да спася котката от
нашественика. Но когато наближих, Лили отново изкрещя:
— Бързо, кучето уби котето!
— Къде?!
— В задната част на градината!
Заобиколих на спринт градината и го видях. И от гледката кръвта ми кипна —
нещо, което много рядко се случва в живота ми. Някакво псе, два или три пъти по-едро
от едно от мъничките котенца, държеше между зъбите си пречупеното на две сиво
телце на мъничето. Всичко пред очите ми стана алено като кръвта на бедното котенце.
Втурнах се, ала псето изхвърли от пастта си мъничето и хукна наобратно, от другата
страна го пресрещна Лили, то се върна, но явно миризмата на смърт, идеща от мен, бе
много по-силна, хвърли се към Лили, тя успя да го подкачи леко с дръжката на някаква
лопата. С всички сили го следвах, но наглото животно бе набрало преднина и
разстоянието между нас се увеличи.
Преследването продължи на улицата. Кучето профуча покрай някакво детенце,
около тригодишно, което играеше самичко на улицата. От това ми преля. Ако това
безстопанствено животно бе скочило върху детенцето?!
Когато се върнах в двора, котенцето лежеше безчувствено на тревата. Очичките му
светеха — беше живо, но не помръдваше. Да не би псето да му е прегризало
гръбначето? Внимателно прокарах пръсти по гръбнака, а то бедничкото разпери
предните си лапички с извадени нокти: последен опит за самозащита. Не знаех какво
да сторя, как да му помогна. Мислех си, че може би просто е примряло от ужаса, не
успях да установя някакво прекъсване на гръбнака… Взех го на ръце, занесох го при
майка, но и тя нищо не можа да помогне. Реших да го оставя на слънце — подир
седмица и повече безслънчево небе днес най-сетне грейна меко есенно слънчице! — да
се стопли, да се съвземе миличкото. Докато го носех, мъничкото сърчице тупкаше. Това
ми даваше надежда. Оставих го върху дървената пейка. Сетне отидох да прекопая за
есенен посев една малка част от градината.
— Котето е умряло? — извика ме Лили малко по-късно.
— Не може да бъде, сърцето му тупкаше като го носех!
— Виж, коремчето му не се движи, не диша! — обясни тя.
Наистина, очите му бяха изгубили кехлибарения си блясък отпреди съвсем малко.
Аз още не можех да повярвам.
— Нека полежи още, може би ще оживее.
След като свърших с копането, върнах се да го видя. Вдигнах го. Крачетата му вече
бяха започнали да се вкочаняват, ала телцето му бе топло — горещо сякаш. Очите му
бяха станали зеленикавобели, мътни, без душа. Котенцето бе умряло.
Мъката ми бе също тъй силна, както и лютия гняв срещу долното, отвратително
псе, което така нагло бе лишило от живот едно много по-слабо от себе си същество!
Каква подлост! Каква мерзост! Как може по-силният да напада по-слабия по такъв
начин!? Като че ли единствено ние, хората, имаме вътрешна сила да се гневим срещу
насилието над по-слабия, над беззащитния, над смирения и неотвръщащия на злото със
зло…
Тогава си дадох сметка, че там са и двете големи котки — майката на мъничето и
нейния брат. И двамата великолепни мишелови, които са убивали дори къртици,
плъхове и пепелянки. Къде бяхте вие!? Защо не скочихте върху наглия нашественик?
Ами че с вашата ловкост, тримата заедно с мъничето щяхте да прокудите гадината!
Стана ми тежко, много тежко. Нима и у животните майчинският инстинкт може да бъде
задушен от сляп страх и егоизъм?! Стана ми тежко и от прозрението, че именно така
тираните, наглеците, нашествениците унищожават „малките народи“ — малки, защото
са вътрешно разделени. Стана ми ясно, че и ние, българите, имаме само един общ враг
— този, който ни разделя. Отвътре. Защото отвън никой не може да ни разедини, ако
ние сами не допуснем това отвътре.
Уличното псе може би също има права в очите на някои сантиментални
„правозащитници на бездомните животни“. Но то няма правото да разкъсва нашите
беззащитни котета — защото не могат да му се опрат, няма право да плаши нашите
деца, да ги напада!… А те също играят в двора. Ние пък имаме правото да защитаваме
своя двор, своите деца, своя поминък и добитък — това право е древно и никой не
може да ни го отнеме, колкото и нови и „напредничави“ закони да измисля „в името на
човека“ и „за благото на човека“. Следващият път, когато неизвестно псе влезе в двора
ни, ще бъда по-добре подготвен. И горко на победените.