ГРАФИКА–ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА, ВИДОВЕ, ЖАНРОВО РАЗНООБРАЗИЕ,

МАТЕРИАЛИ И ТЕХНИКИ

Графиката (от гр. graphо - пиша, рисувам) е вид изобразително изкуство,

основаващо се на рисунката, със специфични начини на създаване и възможности за
художествен изказ. Към графичното изкуство спадат гравюрите (върху метал, дърво,
линолеум и др.), литографските отпечатъци, графичната рисунка, монотипията, кредовият
картон, а също и графичното оформление на книгата, плаката, шрифта, екслибриса и др.
Графиката е едно от най-древните изобразителни изкуства, появило се още от времето на
първобитното изкуство. Графичната рисунка е най-старото визуално средство за
комуникация на човешката цивилизация.
У нас графичното изкуство започва да се развива едва след края на XVIII и
началото на XIX век, когато в Рилския, Троянския и други манастири се създават т. нар.
„щампарници” (известни и като „халкографии” - оборудвани с преси за печат помещения).
През 1834 г. Никола Карастоянов основава Самоковската графична школа, в която се
развива гравюрата на метал и дърво. Анастас Карастоянов написва „Ерминия-ръководство
по печатарски техники”. Едни от първите майстори творци в българското графично
изкуство са още Никола и Георги Клинкови, Николай Павлович, Георги Данчов, Васил
Захариев и др.
Изкуството на графиката може да се разгледа в две основни направления –
графична рисунка и графика в материал, а според предназначението си се дели на два
вида – изящна графика и приложна графика.
Към изящната графика спадат произведенията със самостоятелно художествено
значение (графични листа), които нямат определено практическо приложение и не са
обвързани с литературен текст. Най-често използваните жанрове са фигурална
композиция, портрет, пейзаж и натюрморт, интериор и нефигурална композиция.
Освен в традиционните графични техники и възможностите на графичната рисунка
жанровите разновидности обхващат малките графични форми, компютърните и
дигиталните технологии и нетрадиционните изяви. Жанровото разнообразие в
изящната (кавалетна) графика е съпоставимо с това на живописта, както и при
вътрешно-жанровите подвидове, но начините на нанасянето и пренасянето на
изображенията, технологията, възможностите за вариативност, наличието на т. нар.
„условност на цвета”, тиражирането, оформлението и други фактори са специфични за
графичното изящно изкуство. Изящната графика се характеризира с „абстрактността”,
„знаковостта” и „линеарността” на изображенията си, с принципите на организиране на
изобразителното пространство, с повече или по-малко субективна оценка за обекта. Често
срещано явление в графичните творби е заложената тенденция за изчистване на
многословието в изображенията, водеща до постигане на графичен лаконизъм и яснота на
изображението. Графичното изкуство разполага с качеството „условност” поради факта,
че свежда изобразяваното към белия, черния или стойностите на сивия цвят, независимо
че разполага и с възможността за използване на хроматични цветове (които също могат да
бъдат и условни).
Съвременните компютърни системи обхващат мощни и многофункционални
средства за работа с графични изображения. Компютърните технологии обхващат
методите и средствата за създаване, преобразуване и възпроизвеждане на графични

1
изображения, които се прилагат с помощта на специализирани програми (Adobe
Phototshop, Corel Photo-Paint, Fractal Design Painter и др.), използване на 3D принтери и др.
Навлизането на дигиталните изкуства в графиката променя и разширява не само формите
на естетическото й възприемане, но и нашето разбиране за нейните възможности като
културна идентичност.
Едни от най-срещаните и използвани изразни средства в графиката при изграждане
на формата на изображенията и пространството на композиционното решение са
графичната линия, щрихът, графичните петна, точката, рисунъкът, светлосянъчните
степенувания, участието на цвета, качествата на хартията и графичните
изобразителни материали.
Линията участва за постигане на т. нар. „линеен ритъм”, който може да се използва
като част от композиционното изграждане на графичната творба. В тези случаи линията се
налага с изразните си качества при редуването, повторяемостта, форменото и багреното си
степенуване и други характерни нейни средства. Линейният ритъм може да се изразява
посредством съгласуването или контраста на еднородни или разнородни по характер
измерения (вертикални, наклонени и хоризонтални, тънки и масивни, прави, криви и пр.),
като по този начин чрез него се изразяват различни въздействия.
Щрихът (или „щриховка”) е определена поредица от близко разположени една до
друга успоредни линии в графичната рисунка и печатните графики в материал. Чрез
щриха се изграждат цялостно или частично графични изображения. Освен „успореден”
щрих в графичните рисунки се прилага и „кръстосан” щрих, при който се използват две
или повече групи линии, разположени обикновено косо или напречно една върху друга.
Успоредният щрих може да се изразява с еднакви по стойност щрихи или чрез редуване на
тънки и плътни или масивни щрихи. Същото се отнася и за кръстосните форми на щриха.
Според начините си на полагане щрихът може да бъде равномерен, наситен, фин, рехав,
мек, моделиращ, ефирен, динамичен, степенуван и др.
Графичното петно се достига чрез масирано нанасяне на изобразителния материал
или разяждане и щриховане. Неговото изразно въздействие може да носи обемно-
пространствен (илюзорен), декоративно-плоскостен, обобщен, моделиращ или
комбиниран ефект. Чрез степенувания на петната в обхвата на черно-белите, цветовите и
светлосянъчни стойности се постига двуизмерно и тризмерно пространство, планове,
акценти и други изразни прийоми.
Рисунъкът е едно от основните средства за изграждане на художествения образ в
графичното изкуство. По своята същност рисунъкът не може да се идентифицира само
към определен вид изобразително изкуство, защото той олицетворява първоначално
съзидателните процеси в пластичните изкуства. Като основен начин на изобразяване в
този вид изкуство, той повече или по-малко е използван за негова норма и критерий.
Светлосянъчните степенувания в графичните произведения се основават на
принципите на светлосянъчното изграждане. Използвайки черните и белите стойности,
съчетаването им в безброй много вариации, разпределени в дълбочина и височина на
сенките и светлините, художникът график постига богатството на хармоничното звучене в
творбите си.
Графичното изкуство не е лишено да използва участието на цвета и неговите
нюанси, но докато в живописта цветът играе основна роля, то тук тя е по-скоро условна.
Графиката е преди всичко изкуство на линеарно-рисунъчните пластични изяви, на

2
изчистеността и пестеливата изразност, но многоцветната графика предполага
възможности да се разширят периметрите за художествено въздействие.
Качествата на хартията и графичните изобразителни материали от своя страна са
допълнителен, но оказващ съществена роля фактор за изказа на изразните средства в
графичното изкуство.
Изкуството на изящната графика обхваща използването на разнообразни
материали, изобразителни пособия, техники и технологии. Изображенията, съдържащи
графични изразни средства в древноста, са рисувани основно върху камък, глина, папирус
и пергамент, а след откритието на Цай Лун през I век и на хартия.
Основно използвани материали при графичните рисунки са хартия, картон, молив,
креда, въглен, сангин, туш, водоразтворими бои, спрей, фиксажи и др. Разновидност на
графичната рисунка е техниката „Кредов картон”, за изработването на която се използват
следните материали и изобразителни пособия: каширан картон, черен туш или темперна
боя, бяла темперана боя, четки, шабер (островърх метален инструмент) или заострена
обратна страна на четка, цинквайс или винервайс на прах, лепило С 200. Повърхността на
кадастрона се покрива равномерно с черен туш и след като изсъхне, се покрива отново със
смес от равни части винервайс, бяла темпера и разтвор на лепилото. След изсъхване
рисунката се издрасква, като се използва контраста и съотношението между черната
основа и бялата повърхност.
В тиражираната графика се използват три основни технологии на печат - висок,
дълбок и повърхнен печат.
Към приложната графика се включват онези графични произведения, които
обхващат области, свързани с визуализацията, в сферите на книжното оформление,
илюстрацията, карикатурата и определени практически и приложни художествени
направления (реклама, графично оформление, знаково-образни и мултимедийни системи
на визуална комуникация и информация, и др.). Основните видове жанрове на приложната
графика са – Основните видове жанрове на приложната графика са – Основните видове
жанрове на приложната графика са – илюстрация, оформление на книга, плакат,
запазена марка, филателна марка, етикет, шрифт, хералдика, екслибрис и др.
Специфичен жанр на илюстрацията е комиксът. Комиксите са рисувани поредици, които
могат да съдържат думи и изречения или пък изобщо да нямат такива. Терминът
„комикс”, произлизащ от хумористичното съдържание на първите изяви в този жанр, се е
наложил убедително и продължава да се прилага. Последователният характер на
рисунките и преобладаващият характер на изображенията отличава комиксите от книгите
с илюстрации. Към приложната графика се отнасят и редица нейни разновидности, които
чрез специфичните си изразни възможности имат самостойно или спомагателно
предназначение като например: пиктограми, идеограми, шрифт, калиграфия, хералдика и
др.

3
 СКУЛПТУРА
ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА, ВИДОВЕ, ЖАНРОВО РАЗНООБРАЗИЕ,
МАТЕРИАЛИ И ТЕХНИКИ

Скулптурата (лат. skulptura, от skulpo – изрязвам, изсичам), е пространствено

изобразително изкуство, което има за цел художествено създаване на обемно-пластични
образи и форми. Като едно от най-древните изобразителни изкуства скулптурата в
сравнение с живописта и графиката обхваща значително по-ограничен кръг образи и
явления, но за сметка на това има приоритета да ги възпроизведе и установи реално в
пространството.
Както на творбите от живописта и графиката е необходима „определена плоскост,
така, за да се „роди” и „заживее”, на скулптурния художествен образ е необходима
пространствена среда, в която той се формоизгражда.
Художественият език на скулптурното изкуство предполага установяване на
изобразеното в трите измерения. Каквото и съдържание да носят в себе си произведенията
на този вид изкуство, приоритетно място заема принципът за изобразителното осмисляне
на реално-обемната скулптурна форма.
Според начина на установяване на скулптурните форми и обеми в пространството
различаваме две основни разновидности на това пластично изкуство – кръгла и релефна
скулптура. В зависимост от предназначението си скулптурните творби се делят на изящни
(към които спада и малката пластика), монументални и декоративно-монументални.
Произведенията на кръглата скулптура се изграждат обемно-пластично в реалното
пространство и се възприемат от всички страни, в своите три пълни измерения.
Разновидности на кръглата скулптура са статуя, скулптурна група (фигуралната
композиция), бюст, глава, торс и статуетка. Според начина на изграждането си и
пространственото си установяване кръглата скулптура от своя страна може да се
разглежда като компактна, разчленена и ажурна.
За разлика от кръглата скулптура при релефната възприемащият наблюдава
фронтално произведението, тъй като пластичният образ е изграден обемно върху
равнинна плоскост. В повечето случаи релефната скулптура съдържа своеобразни
съкращения на изграждащите я обеми, които условно се видоизменят и съкращават в
дълбочина, създавайки усещането за пространствено развитие. Чрез релефа се създават
сложни композиционни решения, които имат най-често повествователни сюжети.
Основно изискване за възприемането на релефа е съобразяването с източника или
посоката на светлината. Съобразно изпъкналостта и плановото местоположение на
изображенията в изобразителната равнина съществуват четири основни вида релефна
скулптура - орелеф (висок), барелеф (нисък), плосък и вдлъбнат (известен и като
„египетски”) релеф.
Орелефът (от фр. haut relief – висок релеф) допуска незначително съкращаване на
формите, но до почти пълна „кръгла” форма, долепена до плоскост се стига рядко.
Подобно решение може в някои случаи да го доближи до израза на кръглата скулптура.
Изпъкналостта на обемите обикновено е толкова голяма, че най-често надвишава по обем
половината от условно създаденото изображение. Разновидност на орелефа е мезо релефа
(от итал. – mezzo rilievo), при който изображенията се виждат задължително в полуобем, т.
е. половината от техния обем изпъква над повърхността. Орелефът дава възможност за

4
създаване на сложни композиции, сюжетни сцени, цикли, портретни и други образи и
форми.
За барелефа (от фр. bas-relief – нисък релеф) е характерно използването на
съкращения, чрез които се достига условно участие на формите и плановете. Формите на
фигурите и предметите могат слабо да се издават над изобразителната плоскост, но не
повече от половината изображение.
Анаглифът (от гр. anáglyphos – релефен) е подчертано нисък скулптурен релеф,
едва издигащ се над заобикалящата го повърхност, получен и чрез възможностите на
щанцоването (механична обработка чрез преса или силен натиск).
При плоския релеф (от итал. rilievo stacciato) прецизно се степенуват
издаденостите, където преходите са плавни, а застъпващите се части са променени в
известна степен така, че създават усещане за въздушно пространство, което увеличава
пространственото усещане. Може да се изразява и чрез приоритетно участие на външния
контур на изображенията, което не ограничава възможностите за изграждане на изявен
пластичен израз.
Вдлъбнатият релеф се отнася към изображения, които задължително се издълбават
под основната равнина на изображението. Към т. нар. „египетски” релеф се причислява
понякога техниката „контрарелеф”, използвана в древността за изработването на печати.
Контралефът е също своеобразно „негативно” изображение на изпъкналия релеф.

Изящната (кавалетната) скулптура обхваща онези произведения, които не са

обвързани с определена пространствена среда и имат самостойно художествено
въздействие. Творбите на изящната скулптура най-често имат за обект на изобразяване
фигурални и фигуративни композиции. Произведенията се изработват от дърво, метал,
глина, кост, камък, мрамор, теракот, порцелан, стъкло и други трайни материали, като
понякога се използват и различни комбинации между тях.

Монументалната скулптура (от лат. monumentum – знак за спомен, паметник)

обхваща предимно внушителни по размер и излъчващи подчертана вътрешна сила на
художествената си изразителност творби или ансамбли, въздействащи в синтез с
определено пространство (обществена или природна среда). Монументалността се свързва
не само с големината на формата, но и със съдържанието на творбата. Чрез
произведенията на монументалната скулптура се постига отразяване на значителни по
съдържание исторически и обществени събития, паметници на известни личности, както и
произведения, неангажирани с конкретна сюжетна тематика, но въздействащи
посредством пространствено-обемната си художествена форма и пластична
изразителност. В проектирането на монументалните произведения (паметници, ансамбли
и др.) се включват архитекти и конструктори (строителни инженери), които заедно със
скулптора или колектива от скулптори решават общи проблеми, свързани с
технологичното изграждането на монумента, с подхода към него и синтеза с
пространството (включително и съществуващи архитектурни решения) на околната среда.

Монументално-декоративната скулптура е свързана с художественото

проектиране и изграждане на архитектурна, паркова и градската среда – с вътрешно и
външно оформление на сгради, пространствени решения на площади, транспортни възли,
изграждане на мостове, фонтани, чешми и други архитектурни съоръжения.

5
 Жанровото разнообразие в произведенията на скулптурата е значително по-
ограничено в сравнение с това на живописта и графиката, но това не стеснява тематично-
съдържателния й обхват и възможностите за пластичнен художествено-изразен изказ.
Основните жанрове в скулптурното изкуство са: портретна скулптура, торс, фигурална
композиция и малка пластика.
Портретът е основен жанр в скулптурата, който намира приложение както в
изящните, така и в монументалните скулптурни творби. Към портретната скулптура
спадат маска, глава, бюст и статуя. Участие на портретната скулптура понякога може да
се включва и във фигуралната композиция.
Фигуралната композиция като основен жанр в скулптурното изкуство има
изключително голямо вътрешно разнообразие. Като поджанрови видове различаваме
историческа, митологична, актова (голо тяло), анималистична, религиозна, и др.
Маската е най-често посмъртна гипсова отливка, възпроизвеждаща точно
човешки черти, понякога с цел предстоящо създаване на скулптурен портрет. В
художественото оформление на архитектурното изкуство се използват скулптурни
изображения на маски (по фасади или интериори на театри, опери, дворци).
Един от най-разпространените видове на скулптурния портрет е бюстът,
представляващ допоясно изображение, в което се включва глава, раменен и гръден пояс
на конкретна личност. Известен е още от древността (Египет и Гърция), но в римското
изкуство, когато се утвърждава т. нар. „триумфално изкуство”, получава особено широко
разпространение. Задно с бюста се популяризират и изображенията на статуи, конни
статуи, триумфални арки и колони, чрез които се възхваляват и идеализират военните
победи на римските завоеватели.
Изображенията на човешко тяло без глава и крайници се наричат торс.
Произведения от този жанр, изобразяващи човешки или животински фигури, са познати
от античното изкуство.
Изкуството на малката пластика обхваща изобразяване чрез съответни
скулптурни техники на статуетки, портретни изображения, човешки фигури,
анималистични образи и др., които се разполагат в камерна среда, независима от околно
пространство.
В различните си форми, стилови принадлежности и според предназначенията си за
изява скулптурата може да се разглежда и като: фигурална, фигуративна, пластично-
орнаментална, натуралистична, статична, кинетична, паркова, абстрактна,
неконвенционална и пр.
В скулптурата основно художествено изразно средство е реално съществуващата
в пространството обемна форма. В зависимост от идейно-тематичното съдържание на
произведението тя може да бъде изградена обобщено, детайлизирано, чрез категорично
отделяне на плановете или тяхното преливане един във друг, негативно, комбинирано и
пр. Освен обемната форма други изразни средства на скулптурата са композицията,
фактурата, участието на светлината и сенките, движението, характерът на
материала, цветът на използвания материал (основно като спомагателно средство) и
техниките на обработка.
Материалите, използвани в скулптурата, са разнообразни по своя вид и произход.
Най-често прилагани са камък, дърво, метал, глина, кост, мрамор, теракот, порцелан и
други трайни материали, като понякога се използват и различни комбинации между тях.
Изборът на материала е важен елемент от постигане на убедително въздействащо

6
излъчване на скулптурното произведение, съобразно наличния сюжет, проблематика,
художествена идея и място на експониране. Материалът в скулптурата има своите
качества и характеристики, които могат да помогнат (или не) на твореца при реализацията
на творбата.

В зависимост от избрания изобразителен материал се предопределят и

техническите похвати на скулптурното изграждане. При създаване на
пространствените обемни форми на скулптурните творби се прилагат три основни вида
изобразителни операции – моделиране, скулптиране и конструктивни дейности.
Отделните технологически похвати за пластичното изобразяване при всеки един от тях
имат своите специфични страни, предопределени от особеностите на формообразуващите
процеси и използвани технологии.

Моделирането (от ит. modellare - лепя, излепвам) е специфичен обемно-

пространствен изобразителен процес за извайване на пластични обемни форми чрез
използване на глина, пластилин, моделин, шамот (едрозърнеста глина), восък и др.
Изобразителната дейност моделиране се обуславя главно от лекотата и податливостта към
формообразуване на пластичния материал. Това от своя страна предполага голямо
разнообразие на характерни за моделирането техники като: слепване, отнемане, източване,
овалване, сплескване, издраскване, апликиране, усукване и редица други, както и
използване на комбинации между тях. В процесите на моделиране се извършват
формообразуващи действия с пръстите и дланите на двете ръце. Освен ръчното
ваятелство, скулпторът използва разнообразни по вид и функция спомагателни
инструменти като метални и дървени ножове, шпатоли, лансети и др. При моделиране на
по-големи скулптурни творби се изработва вътрешен опорен скелет от дърво или метал,
който може да се подсилва с тел, калчища, здрав плат или друг материал.
Изобразителната дейност скулптиране е свързана с възпроизвеждане на образи
(най-често от предварително моделирани изображения или гипсови модели) в траен
материал – камък, мрамор, гранит и др. Като основна техника в скулптурното изкуство
при мащабни монументални композиции и ансамбли се изпълнява и от каменоделци,
които изграждат в материал изображенията по изработени от скулптора или колектива
макети.
Друг вид обемно-пространствено изобразяване са художествено
конструктивните дейности, прилагани предимно при изграждане на обемно-
пространствени конструкции. Конструктивната дейност е начин за постигане на
художествени изображения чрез съучастието на отделни обемни форми (понякога и
абстрактни) посредством съчленяване или сглобяване на устойчиви структурни елементи
или модули. Усвояването на обемите в пространството чрез конструктивната
изобразителна дейност може да бъде плоскостно-релефно или обемно-пространствено,
въздействащо и с трите си измерения.

7
 ДЕКОРАТИВНО-ПРИЛОЖНИ ИЗКУСТВА

От теоретическа и практическа страна съществува разлика между декоративното

и приложното изкуство. Но поради обстоятелството, че в по-голямата си част те са
взаимно обвързани, е възприето да се назовават декоративно-приложни изкуства.
Декоративното изкуство (от лат. decorare - украсявам) има за цел да създава
красота и естетически вид на обектите, предметите и средата, обкръжаваща човека.
Към видовете декоративни изкуства се причисляват декоративната живопис,
декоративната скулптура, декоративната стъклопис и мозайка, декоративното
рисуване и резба върху различни материали (дърво, кост, керамика и др.), декоративните
отливки и кован метал, украсите на керамични облицовки и апликации, декоративни
тъкани и текстил, украса на сгради, площади и други урбанистични пространства,
театрална декорация, украса за тържества и др.
Преобладаваща част от многообразните изяви на декоративните изкуства са
обусловени и по този начин взаимно обвързани с обектите на приложните изкуства,
главно поради естетическата им необходимост от художествена външна дообработка,
което е и причина за тяхното обединение.
В декоративните изкуства се използват както абстрактни (геометрични,
фигуративни, орнаментални и др.), така и сюжетни (фигурални) изображения, като
последните могат да се изобразяват натуралистично или чрез възможностите на
стилизацията. Стилизацията е основен художествен процес и изобразителен принцип
при тези изкуства, като едновременно с това нейният продукт е често водещ изразен
елемент за постигане на декоративна украса. Чрез нея се постига обобщено, схематично
или детайлизирано (усложнено) изображение на обекти и форми от различен произход и
характер (образи, мотиви или орнаменти), подчинени на избрано от автора стилово и
композиционно единство В художествената практика са познати следните основни видове
стилизирани изображения:
 фигуративни – когато образите съставят идеални прави или криви линии,
плоскости и геометрични фигури;
 растителни (флорални) – орнаментът е изобразен чрез използване на растителен
обект (един или повече);
 анималистични – използват се животински образи;
 антропоморфни – изображения на човешки фигури;
 астрални – небесни и космически изображения;
 хиперболични – фантастични изображения на птици, животни и др.;
 комбинирани – от два или повече вида.

Основните художествено-изразни средства на декоративното изкуство са линия,

цвят и форма, като тяхното участие е подчертано обвързано със стиловата
характеристика на декорацията и начините на композиционното им установяване.
Изразните композиционни средства се прилагат и според други фактори и предварителни
условия като например: вид и предназначение на декорирания обект, функционални
особености, символика, семантична характеристика материалност и пр.

При композиционното изграждане в декоративните изкуства често се среща

повторение или вариативни местоположения на определен декоративен елемент както и

8
съчетания от различни елементи, които образуват т. нар. „орнамент”. Орнаментът
представлява своеобразна художествена декоративна композиция, най-често от ритмично
или хармонично подредени декоративни елементи или мотиви с еднакъв или различен
произход (растителни, фигурални, комбинирани и др.). Композиционното разположение
на орнамента (или два и повече различни по съдържание или цвят) може да бъде
многообразно по вид като например: закономерно редуване (ритмично); неритмично,
асиметрично; фризово (отворена или лентовидна композиция); затворена композиция (в
кръг, квадрат и др.); композиция на безкрайния мотив; хералдичен мотив и др.

Като раздел от изобразителното изкуство приложните изкуства са едни от най-

древните и многообразни негови прояви. Те са плод на творческа изобразителна дейност,
обхващаща проектиране и изработване на продукти, предназначени за задоволяване на
практически и естетически потребности на човека и обществото, в което той живее.
Една част от тях са с предимно утилитарно предназначение (облекло, мебели,
трапезна керамика), а други с течение на времето придобиват декоративен характер
(металопластика, дървопластика). Този вид изкуства могат да са носители и на уникални
художествени дадености, поради което надхвърлят рамките на приложно-функционалната
си същност, като се приближават до насочеността на изящните изкуства: текстилна и
метална пластика, силикатни форми, дърворезба и др.
Приложните изкуства са национални по самата си природа, защото те са свързани
със средата и начина на живот, с труда, с функциите на оръдията на труда и редица други
белези на обществото, в което са създадени. Тяхното развитие предопределя облика и
равнището на художествените занаяти за съответната народност, обуславя изявите на
индивидуалните и колективните творчески постижения, съобразени с традиционните или
съвременните изобразителни техники и похвати. Трябва да се отбележи, че между
произведенията на приложно-декоративните изкуства и художествените занаяти
съществува принципна разлика. Приложно-декоративните изкуства притежават
художествени пластични качества и същевременно са уникални образци, а продуктите на
художествените занаяти като обект на серийно производство се изработват от майстори
занаятчии, наследили художествен усет и професионален опит.
Класификацията на отделните видове декоративно-приложни изкуства се свежда до
следните шест основни вида:

 КЕРАМИКА
 ДЪРВОРЕЗБА
 ТЕКСТИЛ
 МЕТАЛОПЛАСТИКА
 ЮВЕЛИРНИ ИЗКУСТВА
 СИЛИКАТНИ ФОРМИ

Освен тях съществуват и редица други като: мебелно изкуство, художествена

обработка на кожа, интарзия, художествена стъклопластика, художествена тъкан, везба и
др.
Керамиката (от гръц. keramikos - глинен) е едно от най-древните изкуства,
известно още от праисторическите епохи. Към керамиката се отнасят всички
произведения на декоративно-приложните изкуства, изработени от изпечена глина

9
(теракота) или нейни производни (фаянс, майолика, порцелан и др.) като съдове, плочки
за подово и стенно оформление, декоративни украси и пр. Основните материали – червена
или сива глина и каолин (бяла глина), притежават много добри пластични
формообразуващи свойства, а многообразните техники за изработване, както и начините
за оцветяване и украси (глазури, ангоби, емайл, сграфито и др.), увеличават
художествените им изразни възможности.
Към грънчарската керамика спадат основно трапезни и кухненски съдове,
получени предимно чрез използване на грънчарско колело. Изработват се гърнета, делви,
стомни, паници, амфори, блюда, чаши и др., които запазват естествения си цвят или се
украсяват ръчно с ангоби, глазури и бои. Често се прилагат и допълнителни техники като
гравиране (издраскване), моделиране и апликиране.
Едно от древните изкуства, свързани с декоративно-приложните изкуства и
художествените занаяти, е дърворезбата. Освен релефни декоративни изображения са
познати кръгли (обемни) и ажурни дървопластики. Най-често се резбоват мотиви с
растителен (цветя, листа от акант, дъб, лоза и др), геометричен, зооморфен,
антропоморфен и друг характер, както и различни комбинации между тях. Изобразяват се
също плетеници, розети, фантастични образи (змей, грифони, двуглав орел) и др.
Понякога в дърворезбата и дървопластиката се прилагат комбинации с материали като
керамика, метал, кожа и стъкло. С цел достигане на богата художествена изразителност се
използват многобройни техники и технологии за допълнителна обработка, сред които най-
широко приложение намират полиране, лакиране, инкрустация, оцветяване и интарзия.

Художествената обработка на металите е известна още като металопластика

или торевтика. Към този вид приложни изкуства се причисляват и някои произведения
на ювелирните изкуства, които са изработени от благородни или други метали. Познати са
редица технологии за художествено обработване на метали, като – коване, изчукване,
леене, гравиране, емайлиране, щамповане, оксидиране, цизелиране (чрез използване на
пили), хромиране, галванопластика и пр.
Произведенията на металопластиката могат да се класифицират според материала,
начина на обработка или предназначението си. Основните видове са: медникарство
(съдове за вода и хранителни продукти); железарство или „ковано желязо”
(художествено изработване на врати, розетки, парапети, светлинни тела, преградни
решетки и пр.); оръжейно изкуство; ножарство; църковна утвар (кандилници,
свещници, мощехранителници, обков на икони и евангелия) и др.

Художественият текстил обхваща изработване и украса на тъкани с приложно

или декоративно предназначение. Към него спадат: килимарство, шевица (везба),
проектиране и изработване на гоблени (стенни копринени или вълнени килими,
съдържащи често сюжети от картини), проектиране на десени, „китена тъкан” (халища,
губери и др.), различни текстилни аксесоари към облеклото и текстилни пластики.

Освен килимарството у нас се развива силно и т. нар. „китена тъкан” („вързана

тъкан”). Основните разновидности са халище, губер, ямболия и кебе. При халищата
единият край на отделните рунови кичури се вмъква в основата, а другият е свободен.
Кичът на халището има естествена дължина на влакното рунова вълна (около 8–10 см).
Отделните вълнени прежди при губера се навързват на нишки в краищата си, като

10
дължината тук е по-малка – около 6–8 см. Ямболията се изработва по подобие на губера,
но вмъкнатата нишка е разположена по-рядко. Кебето е вид китена тъкан, получена от
вмъкване на отделни цветове вътъци, чиито краища се вплитат в нишките на основата.
Всички китени тъкани се вплитат в носещи основи от здрави нишки, а преждите и
кичурите се оцветяват преварително основно с естествени оцветители.

Друг вид текстилно изкуство е везбата (шевица), представляваща бродирана или

везана украса от разноцветни конци върху платно. В българското народно изкуство
везбата е изключително силно развита, наследила традициите на траки, прабългари и
славяни. Като народно изуство чрез нея се възпитава в поколенията усет към красота,
хармония и финес.

Ювелирните изкуства обхващат художествената изработка на предмети,

предназначени за накити и украса. Видовете ювелирни изкуства се разграничават според
предназначението си, използваните материали и технологиите за изработване.
Декоративно-приложната насоченост на ювелирните изкуства обхваща изключително
голямо многообразие. Първоначалното им възникване е свързано с появата на фетишизма
и различни езически вярвания, с носенето на амулети (от араб. hamala - нося), на които се
приписва способност да отблъскват лоши сили. Изработването на накити е свързано до
голяма степен с фактори от етническо, социално и религиозно естество. В религиозното
ювелирно изкуство се изработват кръстове, икони, обков със скъпоценни и
полускъпоценни камъни, а с удостоверяването на обществено и социално положение –
корони, жезли, пръстени, хералдика и др.
Към тези изкуства спадат художествената миниатюрна пластика, бижутерийното
изкуство и проектирането и изработването на т. нар. „функционална малка пластика” –
печати, монети, църковна утвар, обков на книги, ордени, медали и пр. Материалите, от
които се изработват предметите на ювелирните изкуства, са разнообразни: кост, глина,
дърво, стъкло, кожа, скъпоценни и полускъпоценни камъни, изкуствено получени
скъпоценни камъни, благородни метали, синтетични суровини, комбинации от различни
материи и др.

Художествената изработка на ювелирните предмети предполага използване на

многообразни техники, съобразно спецификата на материалите, като: изливане,
изковаване, източване (филигиране), ниело (след гравиране или киселинно разяждане на
метала се вграждат части от друг метал), инкрустация, емайлова техника (клетъчна,
ямъчна, прозрачна, „живописна” и „венецианска”), гранулация, глиптика (миниатюрна
резба върху скъпоценни и полускъпоценни камъни) и др.

Силикатните художествени форми са група декоративно-приложни изкуства,

към която спадат проектиране, изработване и украси на фино-керамични и стъкларски
произведения с утилитарно и декоративно предназначение. Произведенията на това
изкуство обхващат елементи, форми или модули за пространствени интериорни и
екстериорни художествени предназначения, стенна и подова украса, декоративни пана,
интериорни решетки и прегради, фризове, украса на архитектурни художествени
конструкции, градински пластики, пластични кавалетни и монументални форми и др.

11
 НЕТРАДИЦИОННИ ФОРМИ НА ВИЗУАЛНИТЕ ИЗКУСТВА – ОБЩА
ХАРАКТЕРИСТИКА

Нетрадиционните изкуства (наричани още „нови” или „авангардни”) са възникнали

на основата на „традиционните изкуства” в резултат на неограничените и неспирни
новаторски творчески търсения на човешката личност. Някои от тях са се породили в
резултат на постоянно развиващите се тенденции и направления в изкуствата, в други
случаи при съчетанието на два или повече вида (подвида) изкуство, както и чрез
съучастието на постиженията от областите на науката и техниката, но главният двигател
за тяхната проява си остава човешкият разум и неговата емоционална чувственост.

Изкуството е динамично и развиващо се понятие, възприемането на което поражда

специфични емоции, предопределени от категориите: „красиво–грозно”, „трагично–
комично”, „възвишено–ниско”, „хармония–дисхармония” и др.
„Разрушаването” на традиционните форми и средства на въздействия на съответно
изкуство и установяването на нов, нетрадиционен вид изкуство, трябва да се приема като
опит за креативен способ, целящ обновяване на утвърдените и наложилите се за момента
начини за художествено светоусещане.

В съвремието ни все повече се нарушават границите между отделните изкуства,

което се дължи до голяма степен и на непрестанно развиващите се възможности за
информация и комуникация. Навлизащите през последните десетилетия тенденции за
синтезиране на изкуствата са в резултат на порасналите необходимости от нови измерения
и форми на художественото познание.
Най-често чрез синтетичните форми на визуално въздействие (като алтернативни
изкуства) се провокира визията, чувствата, емоциите и въображението на съвременния
зрител реципиент. Свободата на изказа и стремежът за намиране на интерактивно
визуално измерение на посланието позволяват на творците и да експериментират с
възприятията на аудиторията. Различните изяви на т. нар. „комуникативни изкуства”
синтезират художествено обвързани зависимости и следствия между пространство,
движение, звук, образи, действия и други изказни средства, защото те нямат
стандартизирани ограничения за начините и формите си за художествени послания.
В настоящата социокултурна среда се утвърдиха редица форми на алтернативни и
предимно синтетични изкуства, които следват закономерностите на изобразителните
процеси, но се различават по спецификата на изходния си материал, начините на
творческото си осъществяване и по характера на художествено-естетическо въздействие.
Едни от тях са т. нар. художествени инсталации, които представляват композиционни
пластично-пространствени решения, най-често временно експонирани сред открити и по-
рядко в закрити пространства, в градска среда (екстериор и интериор). В процеса на
създаването им се използват традиционни и нетрадиционни изобразителни материали и
изразни средства. Чрез целенасочено организиране на пространството се цели постигане
на ефектни визуални пространствено-обемни начини за художествено и естетическо
въздействие върху възприемащите, като се разчита предимно на пластично-форменото,
знаково-символното, цветовото и цялостното композиционно установяване. Освен
статични, художествените инсталации е възможно да се проектират така, че да променят

12
местоположението на конструктивните си елементи чрез задействане от различни
източници, като например натиск, вятър, електрическа енергия, течаща вода и др.

Разновидност на художествените конструкции са т. нар. „асамблажи”, за

изработването на които се използват предимно отпадъчни материали (хартии, картони,
текстил, опаковки, найлонови торбички, счупени или негодни предмети, свързващи
средства и др.). Изработването им е съобразено с предварително избрана идея и
художествена концепция, съобразно избраните материали и съответни техники, както и
необходимите действия за осъществяване на проекта.

Лендартът и инвайърмънтът са нетрадиционни изкуства, които се реализират в

естествена пространствена среда. Лендартът (в буквален превод означава „теренно
изкуство”) е алтернативно изкуство, което се утвърждава през втората половина на ХХ век
с цел да се противопостави на традиционните изобразителни творби, които се излагат
само в галерии и музеи. При неговите изяви се използват основно естествени природни
обекти и материали – теренни пространства, паркове, градини, камък, дърво, трева,
храсти, пясък и др. В повечето случаи такива произведения оказват ограничено във
времето ефектно художествено, композиционно и основно пространствено визуално
въздействие, но поради нетрайността си могат да се документират чрез фотографии и
видео, след което да се излъчват под формата на видеоарт.
Инвайърмънтът е изкуство близко до лендартът, само че действието и движението
на неговите автори или зрители са задължителни елементи от естетическите послания и
художествения израз. С тези алтернативни форми на изкуство се третират теми свързани
най-често с екологични проблеми, запознаване с богатствата на отделен природен регион,
културни събития, празници, и др.

Едни от съвременните алтернативни форми на визуалните изкуства, отличаващи се

с подчертания си синтетичен облик, са екшън, хепънинг и пърформанс. Като алтернатива
на изобразителните и сценичните изкуства те са своеобразни артистично-изказни форми,
които имат за цел да провокират емоционално зрителите, да стимулират емоционални
усещания и емоции. Посредством изобразителни, музикални, словесни, сценични,
танцови, мултимедийни и други начини на художествена изява имат цел да изразят
основно определени художествени идеи и концепции. Чрез иновативните си средства за
художествен израз в тяхната същност е заложен стремежът за спонтанно легитимиране на
посланието на творбата пред зрителя, като опит за разчупване на съществуващите (в
определени параметри) „граници” между естеството на творческата себеизява и
параметрите на нейното експониране.

Екшън (от англ. action – действие) е динамична и спонтанна, наситена с действия,

съвместна изява на един или повече участници чрез използване на различни изразни
средства – изобразителни, сценични, музикални и др. В процесите на реализация се
провежда своеобразен „диалог” на участниците с подбрани предварително обекти в
пространството, чрез преки манипулации, движения, изобразяване, конструиране и други,
с цел достигане до желано но не и категорично предрешена концепция или становище на
художествено-естетическа, социална, екологична или комплексна проблематика. В
резултат на извършващите се динамични промени и съответно развитие на емоционално-
стойностния израз на подбраните обекти или субекти, зрителите са съпричстни към
13
придобиване на качествено новото им смислово значение, което от своя страна допринася
за активността на „съпреживяването” им. Екшънът разчита най-вече на динамизирания
облик на развитието си и на постигнатия ефект от въздействащото си заключение,
получено в резултат от разнообразните, наситени с художественообразно съдържание,
действия на авторите.

Хепънинг (от англ. hаpрenning – събитие, случка) е еднократен, по подобие на

екшъна, творчески акт на изява, който се подготвя предварително в най-общ план. В този
смисъл хепънингът винаги е тематично ориентиран към синтетично творческо
представяне на конкретен естетически, социален, екологичен или друг проблем (например
хепънинг, свързан с проблемите на кича, опазване на природна среда и пр.).

Пърформансът (от англ. performance – изпълнение, сценка, проява, представяне) е

една от авангардните форми за нестандартно художествено послание, целящо
преоткриване на нови начини на естетическо послание от традиционно познатите до сега
видове и жанрове синтетични изкуства. Пърформансът е не толкова опит за
осъществяване на синтез между изкуствата, колкото опит за „втори синкрет”, поставящ си
за задача „възприемане”, „изживяване” и индивидуално и емоционално „вчувстване” на
тематично-сюжетните постановки в художественото си послание. В този смисъл той се
различава осезаемо от хепънинга, поради директното си насочване към психиката на
отделния индивид – реципиент на неговото послание.

В съвременното артистично пространство особено голямо значение добиват

възможностите на компютъра и съответните програмни продукти, свързани с
възможностите на компютърната графика (векторна и растерна), компютърната анимация,
дигиталната фотография и други технологии, реализирани чрез софтуерните пакети Adobe
Pfoto shop, Corel draw и графичните редактори Corel painter classic, Microsoft paint и др.

Визуалните мултимедийни изкуства създават или манипулират изображения във

и/или извън контекста на действителното заснимане. Участващите визуални ефекти (VFX)
често включват освен интегрирането на картини, рисунки, видео или снимков материал и
компютърно създадени образи (CGI). Много компютърни програми дават възможност за
изображения, които освен чрез „рисуване” се постигат и с формена или цветова
обработка на готови стандартни образи, фигури и шаблони. Изображенията и останалите
визуални форми могат да се променят чрез преместване, групиране, комбиниране,
закриване, подравняване и други способи. Към изображенията могат да се добавя текст,
фотографии, видео, звук или комбинации от тях.
Други утвърдени форми на съвременните нетрационни визуални изкуства са:
минимализъм, видеоарт или медиаарт, бодиарт, флуксус, интерактивни инсталации,
пакетаж, арте повера (от ит. „лошото изкуство” – художниците влизат в „диалог” с
природата и нейните продукти), 3D стрийтарт и др.

Продуктите на този нетрадиционен вид изкуство намират широко приложение в

днешното медийно базирано общество. Визуалните мултимедийни инсталации са вид
процеси, които създават или манипулират изображения извън контекста на
действителното заснимане. Визуалните ефекти (VFX) често включват освен
интегрирането на картинни изображения, рисунки, видео или снимков материал и
14
компютърно създадени образи (CGI). Дигиталните изкуства откриват нови пространства
за експериментиране с технологиите при самостоятелно или колективно създаване на
авторски художествени иновативни продукти.

ЛИТЕРАТУРА

1. Вентури Л., Как да гледаме живописта, С., 1979

2. Генова, И., Модерно и съвременно – За изкуството и неговите категории, С., 2010
3. Геър, А., Наръчник на художника, С., 2012
4. Дамянов. Б., Композицията. История и проблематика на понятието в изобразителното
изкуство, Пд., 1998
5. Дамянов, Б., Материали и техники в изобразителната практика, Пд., 2003
6. Димитров, Д., История на изкуството, С., 1991
7. Куков, Е., Въведение в живописта, Бл., 2009
8. Кушлев, Ст., Българска дърворезба, С., 2011
9. Лозанова, С., Българска художествена тъкан, С., 2000
10. Луси-Смит Е., Илюстрован речник на термини на изкуството, С., 1996
11. Папазов Бл., Изобразителната дейност моделиране в кръгло, Шумен, 1997

12.Папазов, Бл., Изкуството. Теоретични аспекти, FastPrintBooks, Пловдив 2015, 2017.

13. Питчър, К., Рисуването с акварели, С., 2009

14. Спасов, Р., Композирането, Вн., 2012

15. Стармър, А., Цветовете – енциклопедия, С., 2005

16. Стоев, Б., Основи на графиката, 2006

17. Ходинот, Б., Рисуването, С., 2007

15