Ангел Грънчаров

ФΙΛΟΣΟΦΙΑ
(КУРС ЛЕКЦИИ)
РАЗДЕЛ ПЪРВИ: Въведение във философията

ЛЕКЦИЯ ПЪРВА: Философията

1.1.Същност на философията е свободата

1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията
1.3.Какво е това, философията?

ЛЕКЦИЯ ВТОРА: Как аз разбирам философията?

2.1.Каква е обикновената хорска представа за философия?

2.2.Любовта към мъдростта
2.3.Достойна ли е мъдростта за любов и обич?
2.4.Дом на мъдростта си остава любовта
2.5.Първи опит за доближаване до същината на мъдростта
2.6.Подстъп към самата идея за философия
2.7.Приложения по лекцията “Как аз разбирам философията?”

ЛЕКЦИЯ ТРЕТА: Как се философства?

3.1.Съдбовната за човека потребност от свобода

3.2.На какво се опира склонността за философстване?
3.3.Философията: пробуждането и будността на разума
3.4.Кога душата ми започва да ражда идеи?
3.5.Приложения по лекцията “Как се философства?”

ЛЕКЦИЯ ЧЕТВЪРТА: Как говори философстващият?

4.1.Кой въпрос е философски?

4.2.Богоподобното у смъртния човек
4.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира
4.4.Как философът обосновава своите твърдения?
4.5.Дали пък философът просто не… “вещае” истината?
4.6.Приложения по лекцията “Как говори философстващият?”
ЛЕКЦИЯ ПЕТА: Как живеят философите?

5.1.Живот и философия
5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот
5.3.Защо Шелинг и Хегел заради истината пожертвали дори приятелството
си?
5.4.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?
5.5.Как Киркегор си взел изпита по философия?

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Има ли философията бъдеще?

6.1.Дали философията няма бъдеще… зад себе си?

6.2.Как да разбера своята съвременност?
6.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек?
6.4.Моята философия, личната стратегия на живота ми
6.5. Как да постигна бъдещето, което съкровено желая?
6.6.Приложение към лекцията “Има ли философията бъдеще?”

РАЗДЕЛ ВТОРИ: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА

ЛЕКЦИЯ СЕДМА: Изборът на път

7.1.Разбирам ли трудността на началото?

7.2.Да си човек е най-вълнуващото!
7.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо
7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност
7.5.Аз залагам на принципа на свободата
7.6.Приложения по лекцията “Изборът на път”

ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото съществува?

8.1.Първи досег с тайнството на съществуването

8.2.Защо битието е, а небитието… не е?
8.3.Цялото сътворено битие носи върху себе си белезите на Духа
8.4.Единното е извор на всичко съществуващо
8.5.Идея е онова, до което се докосваме единствено в своя дух
8.6.Приложения към лекцията “Защо съществуващото съществува?”

ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТА: Сферите на битието

9.1.Корените, подхранващи великолепието на природата

9.2.Прекрасното царство на духа и свободата
9.3.Човешкото битие е битие на свободата
9.4.Истината на съществуването, достойно за човека
9.5.Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми
9.6.Приложения към лекцията “Сферите на битието”

ЛЕКЦИЯ ДЕСЕТА: А битието съществува многолико

10.1.Идеята за Бога и Божието битие
10.2.Поривът към абсолютната битийна пълнота
10.3.Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост
10.4.Култът към тялото и неуморната воля за живот
10.5.Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода
10.6.Високото достойнство да си човек
10.7.Приложения по лекцията “А битието съществува многолико…”

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.1.Жизненият свят на човека

11.2.Спускане в дълбините на света
11.3.Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми
11.4.Вътрешната същина на живота
11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана
11.6.Приложения по лекцията “Тайнството на живота”

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.1.А що е истина?
12.2.Битието винаги е битие-в-истина
12.3.Само свободата ни открива път към истината
12.4.Фатално важното съществуване-в-истина
12.5.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив
12.6.Приложения по лекцията “Същността на истината”

РАЗДЕЛ ТРЕТИ: ЧОВЕШКОТО

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.1.Символичната история-трагедия на Сизиф

13.2.Готовността за свобода
13.3.Не човекът притежава свобода, а свободата притежава човека
13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове
13.5.Самосъзнанието за свобода
13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването
13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”
13.8.Приложения по лекцията “Идеята за свобода”

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.1.“Технология” на свободата
14.2.Раждането на автентичната свобода
14.3.Човекът е безпокойство
14.4.Светът на свободния човек е негова собствена еманация
14.5.Приложения по лекцията “Пътят към моята свобода”

ЛЕКЦИЯ ПЕТНАДЕСЕТА: Човешката общност и надмогването на

безличността
15.1.Човешкото съществуване е най-съкровена лична история на индивида
15.2.Мога ли да бъда свободен сред несвободни?
15.3.Битката за свобода е битка за достойнство
15.4.Традицията от гледището на живота и свободата
15.5.Вслушаният в призива на традицията индивид
15.6.Античовешката безжизненост на несвободата
15.7.Приложения по лекцията “Човешката общност и надмогването на
безличността”

ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията

16.1.Първоначалната интуиция за чисто човешкото

16.2.“Познай самия себе си”
16.3. “Ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост”
16.4.Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.1.Дали тялото не е храм на душата, а пък душа да е самото божество?

17.2.Дионисиевското начало у човека
17.3.“Човекът е същество, към всичко привикващо”
17.4.Принципът в разбирането на душевния живот
17.5.Субективният свят на личността
17.6.Чистите отношения на човека към света и към себе си
17.7.Конституирането на душевните сили
17.8.Приложения по лекцията “Богатството на човека е в душата му”

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.1.Изследването на съзнанието
18.2.Учението за феномените
18.3.Интелектът, умът, разсъдъкът
18.4.Чудото на човешката мисъл
18.5.Творческата, продуктивната мощ на мисълта
18.6.Може ли всеки да се научи да мисли?
18.7.Истинският смисъл на образованието

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.1.Човекът – мислещо, чувстващо или искащо същество?

19.2.Развълнуваната душевност на субекта
19.3.Законите на сърцето са различни от тези на ума
19.4.Магията на изкуството
19.5.Философията и изкуството като форми на духа

20.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.1.Единната душа и проблемът за волята

20.2.Срещата на воля и свобода
20.3.Коренът и същината на човешката воля
20.4.Волята е въплъщението на автентично разбираната свобода
20.5.Мостът между субективното и обективното
20.6.Вдъхновената воля

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.1.Разбирането на своята най-съкровена вътрешност

21.2.Личността, persona-та
21.3.Кога човек става личност?
21.4.Очите и погледът – магическо огледало на душата
21.5.Социалните роли и игри, които индивидът е принуден да играе
21.6.Механизмите на потискане и разгръщане на личността

РАЗДЕЛ ПЪРВИ: ВЪВЕДЕНИЕ

ЛЕКЦИЯ ПЪРВА: Философията

1.1.Същност на философията е свободата

Съществуват безкрайно много книги, учебници и помагала, които

задълбочено обясняват “проблемите на философията”, нейните идеи, теории,
разбирания. Те ни разказват за това какво се мисли по даден въпрос – и какво
се е мислело векове преди нас. Поставяйки своите въпроси, тази философска
книжнина дава добре промислени отговори, които остава само да се “научат”
и да се знаят. Смята се, че ако човек се запознае с готовите отговори, то това
вече ще го провокира към търсенето на своя, лично премисления и
удовлетворителния за “за мен самия” отговор. Но начина, по който се
разговаря “за философията” – превърната в “предмет” на познанието! –
поражда твърде много съмнения относно това дали ще се отиде по-далеч от
най-обикновената дилетантска информираност.
Защото философията не е и не може да бъде прост“учебен предмет”
или наука, даваща ни само знания за това или онова, които, като се знаят,
значи един вид си “влязъл” в нейните пространства. Има много хора, които
“поназнайват” по нещичко "за философията", което обаче не ги прави
философи или философски мислещи хора, а само ги кара да се
самозаблуждават какво точно и всъщност са. Да си “информиран” за
философията е почти нищо, възможно е дори тъкмо твоята информираност да
е станала стена между теб и самата философия. Или дори да е причината за
нагазването в непроходимото тресавище на голата ерудиция, от което
излизане няма.
Не бива хората да привикват да разговарят с без-раз-личност “за
философията” (която да е “нещо” извън нас, а и ние да сме над него!), не
може да се забравя, че “философското” всъщност не е друго, а тъкмо
човешкото, истински значимото за човека. За самите себе си не бива да
разговаряме като за нещо извън нас стоящо, което просто с “протягане на
ръка” може да се вземе и “присвои”; но “строго научната” форма на знанието
неумолимо води до точно това. Ако се научим само – “занимавайки” се по този
външен начин с “философията, философското и… философите” – да поставяме
извън нея най-вече себе си, то би било по-добре изобщо да не се бяхме
захващали с този “излишен лукс” (нима науките, които учим и може да учим,
са ни малко?!). Нали отдавна е известно, че ако се занимаваш по неподходящ
начин с нещо, то по-добре би било изобщо да не си се докосвал до него; та
нали все пак автомонтьорите, например, не се занимават с поправката на…
часовници?! В крайна сметка по този начин “ученето” на философия води само
до това, че продължава да расте числото на “разочарованите” от нея; а дали
тези последните не трябва да са разочаровани по-скоро от себе си, а също и
от своите неумели “наставници” “във философията”?
Оказва се, че учейки по този начин “философията в нейната
“завършеност” и “окончателност”, като система на “истините, годни да
служат” на всеки човек (все едно че философията не е друго, а… цех за
евтина конфекция!), човек разбира само, че това “занимание” не е… “лъжица
за всяка уста”, поради което завинаги остава отчужден от т.н. “философски
занаят”. Ако философията се разглежда само като нещо “станало”, но не като
ставащо, и то ето сега, то наистина това не си заслужава усилията, по-добре е
човек да се захване с нещо друго. Същевременно подложеният на такава…
“философска агресия” се пита с какво е заслужил подобни мъчения; затова
той обикновено остава с убеждението, че не е загубил “кой знае какво”: та
нали “философи” не всички могат да бъдат?! По-лошото обаче е това, че такъв
човек никога няма да разбере какво наистина е загубил, от какво се е лишил.
Впрочем, какво губим когато учим философията така, че завинаги оставаме с
невисоко мнение за нея, когато си мислим, че “тя не ни засяга особено” и дори
когато в края на краищата си позволяваме и да й се надсмиваме, смятайки, че
“старата бъбрива дама” просто е прекалено претенциозна и затова наистина е
смешна.
Просто сме пропилели шанса да разберем най-вече себе си, проспали
сме възможността да отговорим по свой начин на ония въпроси, без
вникването в които действително не може да се живее смислено. Впрочем,
споменатите въпроси – изразявани в така учената и външно опознавана
философия просто като “теории”, без които може да се живее, просто като
излишен лукс – така или иначе си остават и чакат своето решение. Ако човек
се самоотстрани от тях и си “запуши ушите”, то пак някога ще дойде денят, в
който повече не може да се отстъпва или бяга. Защото рано или късно (но по-
добре е, разбира се, по-рано!) човек с живота си ще постигне своята
изстрадана лична философия, ще се добере до истините, без които животът
му наистина не си струва усилието. Но тогава вече ще е заплатил даже и
“лихвите” за пропуснатото… от “празнословието” на старата бъбрива дама.
Жалко е човешките въпроси и питания на съществуването да бъдат
“изнасяни” извън техния исконен дом – философията в истинския й смисъл;
философското у самия човек не е друго, а тъкмо човешкото. (Но нима някой е
разбрал това – или пък да го е усетил със сърцето си – когато просто учим
онази школска философия?!)
Много хора, учещи философия в училище, в университета или другаде
остават с погрешното впечатление, че “нейните” проблеми са им твърде
далечни, докато всъщност тези проблеми не могат да не са им близки; та това
са техни, лични и човешки проблеми! Автентичната философия и
философията, към която се отнасяме по подобаващия начин, говори за нас
самите, тя и нас иска да предразположи към разговор, към живо участие в
нашата собствена участ. Нима – ако това последното бъде усетено, а след
това и осъзнато – някой ще може след това да твърди, че философията не е
всъщност най-близкото до човека, до нас самите?
Ето че “философският занаят” точно съвпада със “занаята”
(майсторството, дори изкуството) да се живее човешки, и това не е “излишен
лукс”, а всекидневна потребност, също и жизнена необходимост. Така
погледнато, всеки ще разбере, че упражненията по философия могат да бъдат
практическа “лаборатория” по добиване на личностност в най-дълбокия
смисъл: умение за разбиране на себе си и живота, усъвършенстване в
ползването на плодовете на свободата, изтънченост в проникновената
отдаденост на истината, на така примамливата и посилна за човека мъдрост.
Има практически умения, които може да ни даде само смислено живения
живот, а ориентацията към този последния зависи най-вече от философията
като най-древно, и същевременно модерно изкуство, помагащо ни да гледаме
на живота си откъм неговата истина.
Всеки сам трябва да постигне своята лична философия, а това ще стане
само когато е свикнал да я търси неуморно. “Правенето” на своята философия
е най-отговорното дело на живота, което за човека е първа необходимост;
“правейки” живота си по подобаващия за неговото велико тайнство начин, ние
всъщност правим по подобаващ начин своята философия, философията,
неотделима от живата, преданата на живота, личност. Ето защо
“философстването” не е занимание само на “професионали”, на “странни
субекти”, наричащи се “философи”, а е човешко дело, здраво свързано с
отдадеността ни към живота, т.е. със степента на нашата лична ангажираност
със самите себе си. Сега ясно ли е какво всъщност е загубил оня, който,
разочарован от “философията” и от своите “наставници” си позволи да махне
с ръка и да каже: “Не искам да философствам, не мога да понасям повече
философията, мразя философите, мен философията и тези работи не ме
засягат!”? Срещали ли сте такива хора – които непрекъснато казват, че искат
просто да живеят живота си “без философия”! – или те са толкова много, че
други почти не остават? А разбирате ли какъв би бил животът без
“философия”, възможно ли е изобщо да съществува такъв живот?
У нас философия в истинския смисъл просто нямаше десетилетия наред,
съвпадащи с времето, в което несвободата и комунизмът бяха узурпирали до
такава степен живота, че го бяха превърнали в негово отрицание. Това, което
тогава все пак съществуваше, беше толкова “нефилософско”, че завинаги
прокуди от философията човешките същества, принудени тогава да по-насят
подобно празнословие. Но другояче тогава не може да бъде: същност на
философията е свободата – по същия начин, по който свободата е същност на
живота за човека, по който свободата е извор на човешкото.
Но тъй като без свобода човекът не може да живее човешки, то без
свобода и философия не може да има. Обичащите живота не могат да бъдат
безразлични както спрямо свободата, така и спрямо философията като неин
дом, “мястото”, в което свободата е чиста и автентична. Но ето че сега “имаме
свобода”, но какво правим с нея щом като и философията на мнозина се
вижда “излишен лукс”?

1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите на

философията
 Да се разглежда философията като нещо “прибавено” към
съществуването ни (т.е. като “натрапница”, която само предизвиква досада!),
е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си, защото така
признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а свободата –
безразлична. Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без
“нея”, сиреч без своите лични разбирания; възможно ли е, впрочем, да се
живее човешки без търсене на смисъла, който сами даваме на живота си?!
Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава
и на които държи? И как да се доберем до истината за себе си и за своя живот
ако не я търсим всеотдайно (та нали търсенето на тази истина се нарича
“философия” и “философстване”?!)? А възможно ли е изобщо да се живее без
истина?
Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да
помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем
да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна,
тези истини не са “галоши, ставащи за всеки крак”, те могат да бъдат само
лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в
която наистина се чувства като в свой дом.
Философията “за всички нас” е с право безразлична на всички в същата
степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме
раз-лични и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се
разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са
изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към
философията не може да съществува и вирее; ако сме безразлични, повтарям,
към философията, то какво ни говори това най-вече за нас самите? Какво
тогава ни остава?
Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да
проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно
важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане
само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се
един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към
мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз
на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето
защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е
една такава любов е почти нищо. Важното е, разбира се, тази любов да бъде
почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на
нейната несравнима с нищо друго сила (всяка любов е непобедима сила на
духа на човека!).
Към философията си обаче можем да вървим не просто “теоретически”,
а само практически, т.е. като сами философстваме, сами “правим” своята
лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко
наистина е било само “непосилно бреме”, излишна “тежест”, която не можеш
да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала
щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата
нали няма да се принизят до такава противоестествена “употреба” на
философията, до такава гавра и със самите себе си?! Те ще се заемат с тази
задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията
не е “лукс”, а първа потребност на живота ни – на ония, които искат да живеят
пълноценно.
 Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят
старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, се заех с
написването на една книга, която да може да облекчи отчасти движението ни
към своята философия. Тя може да подпомогне търсенията ни в тази насока,
да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във
философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната
свобода. Такова беше намерението ми, а дали поне отчасти е било постигнато
ще кажат ползващите го.
Какво представлява моята книга е видно още от първата тема. Моят
стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи
разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади
хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда
вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без
вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на
оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от
нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се
стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото,
сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена
възможност пред “занимаващите се с философия”.
Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и
упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна
въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в
пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни
средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането
на желание и интерес в степента, в която това е възможно. Намерих ги в
обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от
естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават
възможност за изява на философската проницателност, в други практически
форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и
съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ
разговор. На места (където е трябвало) си позволих да “обобщавам”
постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да
поставям акценти, които още повече да задълбочават изследванията, а също
и да дават тласък на собствените достижения.
Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще
наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато
“основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка)
начин. В този смисъл моята книга дори не е “водач”, а само партньор, който
задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнала, да ги е
подбудила или поне да ги е насърчила.
Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага
заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде
заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и
непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на
млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й
даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е
философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да
прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие.
Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се
възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще
може да бъде загубено.
Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да
намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не
може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към
самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да
бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се
“натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо
чуждо в презрения си наивен комфорт. Всъщност се оказва, че “натрапникът”
не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може за съществува! – а че
благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си.
Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако
ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще
сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все
пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се
гордееш, да изтъкваш като постижение?!
Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само,
излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към
богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас
самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде
изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се
добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко
останало ще бъде постигнато.
Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как
става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои
от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом
като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…
Да тръгваме тогава, какво чакаме?!

1.3.Какво е това, философията?

Думата философия (φιλοςοφια) е с гръцки произход и означава любов
към мъдростта. Измислил тази дума Питагор (вт.пол.на VІ в. – началото на V
в.пр.н.е.) от остров Самос, познат ни като математик, откривател на
известната теорема, въпреки че той е бил преди всичко друго философ.
Питагор сметнал, че за смъртния човек не е по силите самата мъдрост –
качество на боговете! – затова той трябва да се задоволи поне с любовта към
мъдростта, което съвсем не е малко и е нещо божествено у смъртния човек.
Оттогава стремящите се към мъдростта, които по-рано били наричани
“софоси” (мъдреци), започнали да се определят като философи, т.е. влюбени в
неземната, божествена мъдрост.
С това, че философията е любов към мъдростта е казано почти всичко,
към него малко може да се прибави. Ако един човек не е преживял същото,
ако не е почувствал любов към мъдростта, ако сърцето му не е преизпълнено
с това велико чувство, то на такъв едва ли ще му помогнат и най-изтънчените
обяснения за това какво е философията. За да разберем какво е любовта към
мъдростта, и какво е самата мъдрост, оказва се, трябва най-напред да се
влюбим в нея, да открием сърцето си за това чувство, и едва тогава думите
вече могат да направят своите несъвършени опити да го изразят. Как да
отворим душите си за любовта? – това може би е първото, което трябва да се
запитаме. Ако любовта е прояснена и разбрана, то и любовта към мъдростта –
нейна “разновидност” – ще ни се открие.
Знаем, че любовта се ражда, а не се “прави”, т.е. тя не може да бъде
принудително предизвикана, създадена или сътворена, понеже е нещо живо;
може би тъкмо любовта е най-живото, защото тъкмо тя ражда живот. Любовта
нахлува спонтанно и изведнъж, овладява душата ни и изцяло преобразява
живота на влюбения. Любовта е дълбока страст, пълна отдаденост на
любимото, опияняващо влечение, на което никой не може да устои, тя е
“безумие”, “лудост” и дори “бяс”, потребност да се слееш без остатък с
“предмета” на влудяващото желание, любовта е копнеж по недостижимата и
вечно убягваща ни пълнота и хармония. Любовта е трепет, при който душата
ни е станала силно опъната струна, отзвучаваща и резонираща и на най-
малкия отклик отсреща, тя е неописуемо вдъхновение и безкрайно интензивен
живот, във властта на който всеки смъртен жадува да се отдаде. Цялата
поезия от векове се опитва да изрази естеството на любовта и само там
можем да намерим изчерпателната истина на това чисто и толкова възвишено
чувство. Но ние тук сме длъжни да постигнем по друг път споменатата
истина, затова нека да вникнем по-внимателно в току-що казаното.
Любовта е човешка проява, тя прави отделното същество човек в
истинския смисъл на тази дума. Любовта ни възвисява, издига ни нагоре,
следователно когато не сме влюбени, ние сякаш сме “паднали” надолу, в
известен смисъл сме деградирали и сме се принизили, на нас ни се е
изплъзнало нещо изключително значимо за живота ни. Затова човекът е
склонен да плаче за загубена любов, и това е твърде трагично. От друга
страна щом не можем да се влюбваме когато ни се прииска, то значи за да се
породи любов трябва не само нашето сърце да е открито за така желаното
чувство, но и “предметът” на любовта ни да е разположен по определен начин
към нас, да желае да открие душата си и да откликне на нашия порив: за да
се срещнат в един незабравим миг две взаимно привличащи се душевни
движения и от “искрата” да пламне всичко изгарящата стихия на любовта. В
любовта човек открива нещо от себе си в онова, в което е влюбен или което
обича, тя се основава на родството, подобието и близостта на две същества
(“подобното се привлича от подобно” – дали е така?) независимо от
различията, тя предизвиква прераждане на душата и човека и му помага да
погледне по съвършено друг начин на съществуващото, на света, на човека.
Любовта по магически начин променя оптиката на гледане и виждане и
неимоверно обогатява нашата същност и живота ни. Вероятно точно затова е
така желана и примамлива и човек едва ли някога ще може да каже че е
живял ако никога не е бил влюбен, ако не е изпитал любов.
Но любов съществува не само между мъж и жена, между родител и
дете, любовта, любовното отношение може да пронизва всичко онова, което
съставя живота ни, а също и целостта на съществуващото и неговата “душа”
и същност, т.е. истината на битието ни. Вероятно това отношение може да се
нарече мъдрост, настроеността на човечността към истината на
съществуването, която не може да не е изпълнена с любов; и затова човекът
като такъв в своята пълнота и пълноценност не може да не е овладян от
любов към мъдростта – стига да се опитва да живее и да постига живота
както това подобава за човека. Следователно посоката на пътя към истината
на съществуването се нарича мъдрост, а мъдростта не може да не е оплодена
от любов.
Голяма мъдрост има в любовта между две човешки същества, между
един мъж и една жена например, чрез нея те постигат истината на живота и
само чрез нея разбират какво е това живот: едва в любовта те започват да
живеят пълноценно, т.е. преизпълват се с автентичния живот. Но любовта към
самия живот, отдадеността към неговото велико тайнство и импулсът да
направим живота си човешки – явяващи се ядро на достижимата за човека
мъдрост! – е същност на непобедимото човешко влечение, наречено от
Питагор любов към мъдростта. Всъщност разговорът за живота, любовта,
човека, мъдростта, тленността, времето и вечността, който сега започваме,
никога няма да престане и няма да изгуби смисъла си за човешките същества.
Именно този разговор определя необходимостта от философия, той е в
основата на нейната непреходност. Нека всеки един от нас се опита да се
включи в този разговор и да даде нещо от себе си – ако желанието е налице,
то той вече е прекрачил прага на философията.
Но възможно е даден човек да иска да проговори, но да не намира сили
да се обади – не защото не знае какво да каже, а защото… го е страх да не се
изложи, защото не знае откъде да започне или пък защото усеща, че не умее
да философства. Затова нека да се запитаме за това как се философства?
Най-общо казано по същия начин, по който човек се учи да плува: за да
плуваш се иска да се хвърлиш във водата и да започнеш да движиш ръце и
крака, а за да започнеш да философстваш се иска да тръгнеш в опитите си да
се изразяваш “философски”, което не е друго, а в най-истинския смисъл
човешки. Философствайки, човек изразява себе си, своята душа и сърце,
своята специфична човечност, разбиранията си, убежденията си, волята,
свободата, мисълта, интуицията, прозрението си. Следователно изисква се да
бъдеш себе си в най-точния смисъл на тази дума, да бъдеш верен и да не
изневеряваш на самия себе си, на своята самостоятелност и неповторимост.
Трудно ли е това? Не ни ли се налага да го правим всекидневно?
Правим го, ние само това правим: да изразяваме себе си. Но въпреки
това като че ли е трудно – ако трябва да го правим истински. Особено когато
трябва да го правим съзнателно, а не “както се случи” или “както дойде”, без
да искаме и неумишлено. Има неща, на които трябва да заложим, за да ни се
удава да философстваме по-добре, т.е. да успяваме пълноценно да
изразяваме себе си.
Най-истински човек изразява себе си когато това става спонтанно, без
преструвки, без желание “да се представиш пред хората” в някаква изгодна
за теб светлина, значи искрено и естествено. Философската нагласа или
нагласата за философстване се ражда там, където човек отхвърля маските,
забравя ролите, които е принуден да играе всекидневно пред другите,
измъква се от “кожата” на всекидневието (която при някои хора е особено
дебела, дори непробиваема!) и застава пред другите единствено с голата,
чиста и неподправена своя душевност, изважда на показ душата и сърцето си,
опитва се да изрази себе си без остатък, без фалш, без повърхностни и
злобни, дребни емоции на деня и на потока от дни, без корист и желание да
господства и да се налага над хората около себе си и т.н. Другояче и по-
накратко казано, изисква се просто да бъдеш човек и личност, чиято
единствена подбуда не е друго, а свободата.
Философстването в този смисъл е “възползване” на човека от
свободата, благодарение на която съществуваме по човешки начин и наистина
можем да бъдем в най-пълна степен себе си. Предимствата на свободата
може да ги оцени само свободният човек, свободен не просто в смисъл че “не
е роб”, а необременен в своето съзнание, в мислите си, в своите вярвания,
действия и поведение. Ние всички си мислим, че сме свободни, но наистина ли
е така? Не са ли свободни в истинския смисъл на тази дума само малцина
велики личности на човечеството, достигнали в творенията си предела на
човешките възможности, постижения, дела? Не срещаме ли непрекъснато
около себе си хора с атрофирали възможности и способности, хора, които са
занемарили себе си и своето бъдеще, хора, които се задоволяват с малко,
които са се отказали от младежките си мечти и желания, които са се оказали
победени от стихията на всекидневието с неговата дребнавост, корист,
повърхностност, обърканост и случайност? Може ли някой от тях да каже за
себе си с пълно право: “Аз постигнах чистата свобода, аз съм истински
свободен, аз нито за миг не забравям за свободата си и живея изцяло според
нея!”? Кой от смъртните е постигнал тази свобода? Разбираме ли, впрочем,
какво е свобода?
Философията е търсене на свободата и в този смисъл е израз на
свобода. Да философстваш означава да отхвърляш несвободното у себе си,
философията е освобождаване на духа и душата на влюбения в мъдростта.
Вечният порив към свободата е в основата на философстването; следователно
не е философско разсъждението, в което не може да се усети и следа от този
порив, в което липсва благоразположеност и отдаване на свободата.
“Истината прави духа свободен” – тези думи на немския философ
Хегел (1770-1831) – а те са повторение на известното изречение на Спасителя:
“Истината ще ви направи свободни!” – изразяват дълбоката връзка между
истина и свобода, която дава живота на философстването и на философията.
Това е ясно, дали пък мъдростта не е обител, дом на истината, а пък
свободата, изглежда, се явява път към него?! Разсъждение, което не
преследва истината и значи се определя от други цели, не може да бъде
наречено философско. Да философстваме означава да сме овладени от духа
на истината и свободата.
Търсейки отговора на въпроса Как се философства?, достигнахме до
извода, че да философстваш означава:
• Да изразяваш себе си, своята субективност в общозначимите й
човешки измерения;
• да освободиш съзнанието си от нагласите на всекидневието с
неговите предразсъдъци, илюзии, уверености, догми и пр. и да правиш опити
да постигаш чистата свобода в духа си;
• да се стремиш към истината като свой идеал, да забравиш за всяка
друга цел;
• да бъдеш искрен, да поглеждаш смело в недрата на разголената си
душевност, опитвайки се да откриеш там искрите на вечния човешки дух.
 С това като че ли е казано главното, философстването е коренна
преориентация на съзнанието и живота, насочена към постигане на
първичните дадености, на началата, от които зависи съдбата на човека на
тази земя и под това небе.
Ако са налице посочените условия, благодарение на които душата е
готова да черпи от целия си потенциал, то по чуден, необясним начин в нея
могат да се породят идеи, такива образувания, които са в състояние да
поберат цялата човечност в нейните съществени, смислово натоварени
измерения. Идеята е “градиво” на философията, тя придава жизненост и
“душа” на философските построения и разсъждения. Душевната способност,
пораждаща философските идеи, се нарича разум – силата, която придава
единството, целостта на вътрешния потенциал на човека, неговата душа.
Автентичният човешки живот се постига на нивото на разума, почвата на
разумността е тази, от която израстват значимите философски идеи. Да се
опитваш да бъдеш разумен, да заставаш на позицията на разума е основната
настроеност на философстването, която му позволява да покори иначе вечно
убягващия ни жизнен смисъл на нещата, на съществуващото. Да постигаме
автентичния смисъл на битието, на това, което наистина е, е задачата и
отговорността на заниманията ни с философия и на опитите ни да
философстваме, при които израстваме до степента да бъдем самосъзнателни
и самосъзнаващи се човешки същества. Следователно философстването не е
нищо друго освен самоосъзнаване на човека, философията в този смисъл е
неговото автентично, чисто човешко в пълния обем на тази дума
самосъзнание. Влюбеността в мъдростта значи е тази, която ни прави
самостоятелни, свободни, стремящи се към истината и разумни човешки
същества.
Силата на философстването се проявява в прилагането му,
философията доказва своята мощ в осъществяването си, в поставянето на
смислени въпроси и във всеотдайността в търсенето на задоволителни за нас
самите отговори. Във философията ние се опитваме да встъпим в разговор със
съществуващото благодарение на вникването ни в нашето собствено
съществуване, да се вслушваме в загадъчния говор и стон на самото битие, да
откликваме на неговия порив и призив, дори да се “сприятеляваме” с него, да
усещаме близостта си с неговия живот, неотделимостта си целостта на
съществуването. Във философията ние ставаме наистина причастни на
“истината на битието на съществуващото” (Мартин Хайдегер, 1889-1976, най-
значимият философ на ХХ век, който е дала на света Германия).

РАЗДЕЛ ВТОРИ: ФИЛОСОФИЯТА

ЛЕКЦИЯ ВТОРА: Как аз разбирам философията?

2.1.Каква е обикновената хорска представа за философия?

Често чуваме тук-там всякакви хора да употребяват думата

“философия”. Твърдят, че англичаните най-напред почнали да я употребяват в
този пределно широк смисъл. После и напоследък се е пренесло и у нас.
Сякаш сме се заразили с тази англосаксонска склонност почти постоянно да
употребяваме поне думата. Човек днес има усещането, че всяко нещо като че
ли си има и своя философия: дори и… “правенето на обуща” изглежда си има
своя “философия”. Да не говорим пък за… правенето на деца. Философия си
има също, примерно, и играта на футбол, и правенето на салами, и
политическият живот, да речем, и какво ли не още. Също така понякога
чуваме някой, който особено се е разгорещил да приказва нещо, да го
отрязват ето с тия думи: “Много, драги, философстваш!”, или пък “Прекалено
си се разфилософствал бе!”, дори му казват: “Егати какъв дървен философ си
станал, малоумнико!”. Наистина, какво казват като така често употребяват
тази дума, думата “философия”? Дават ли си сметка какво точно тя значи?
Какво искат да кажат, какво всъщност казват – като постоянно тази дума е в
устата на мнозина, особено пък напоследък на журналистите? Защо
употребяват думата философия в един такъв пределно широк смисъл – и имат
ли право да си го позволяват?
Да тръгнем – след като констатирахме повсеместната употреба на една
дума, което съвсем не е случайно! – най-първо от това, че всеки човек явно си
влага свой особен смисъл когато казва, че това или онова си имало “своя
философия”. Всеки по тази причина може да се запита: а какво за мен значи
тази дума? Сигурно е, безспорно, че ще получим на този въпрос толкова
отговори, колкото хора запитаме. И това също, безспорно, не е случайно,
напротив.
Всички явно се смятат за “сведущи” за това що е това философия щом
като употребяват за щяло и нещяло самата дума. Това обаче едва ли е така.
Допустимо е да се мисли, че мнозина не разбират що е философия, ала си
позволяват да употребяват думата поне. Някои пък дори не подминават
сгодния случай да се поподиграват с философията, с философстването,
особено пък с философски настроените индивиди. Защото какво друго ако не
това стои във възгласа, който някой може да ти изреве най-нагло в ушите или
пред очите: “Стига си философствал бе, нещастнико!!!”. Впрочем, кой е
нещастник и кой не е в този случай нека засега да си остане открит въпрос.
Защото никъде още не е доказано, че самата дума непременно носи в себе си
отрицателен, или пък, особено, обиден някакъв смисъл.
От друга страна погледнато е възможно ония, които си мислят, че ни
обиждат по този начин – като излизат с настояването да спрем да
философстваме! – всъщност да правят, неосъзнато обаче, точно обратното:
сиреч зад думите им да си стои някакъв скрит, потаен… респект към самата
дума, ама те да не си дават сметка за него. Защото,безспорно, често сред
човешкия род срещаме една такава склонност: да се опитваме да осмиваме
тъкмо онова, което не разбираме. Или да подиграваме ония, които прекалено
ни превъзхождат. Човешката низост или склонността към подлостите като че
ли е повсеместна – или поне е неизкоренена и неизкоренима. Ето по тази
причина ми се струва, че неразбиращите, мислейки си, че ни обиждат,
всъщност – противно на намеренията си! – без да искат ни хвалят и
благославят. А пък зад думите им всъщност се крие един неосъзнат респект
както към философията, така и към философстването, така пък и, особено,
към философите. Защото, както някога бях прочел в една кандидат-
студентска работа, някакъв умник беше написал с безспорно основание:
“Философията не е лъжица за всяка уста…”
Затова съм склонен да приема, че повсеместната употреба на думата
философия за щяло и нещяло е израз на едно също толкова повсеместно и
заложено като че ли в душите ни безсъзнателно влечение към
философстването и към философията. Което е толкова разпространено, че с
основание можем да заявим: доколкото философстваш, дотолкова си човек!
Или поне доколкото уважаваш философията, дотолкова си човек в този най-
истински смисъл на тази дума. А пък това наистина дължимо уважение, както,
уви, често става в човешките общности, е придобило един такъв
непълноценен и извратен израз: когато, примерно, си мислят, че ни обиждат,
като ни казват “Стига си философствал бе! Виж го тоя пък, как се е
разфилософствал, дървеният му с дървен философ!”. Ако бяхме поне малко
по-искрени, и по-честни, то, безспорно, щяхме да сме и по-човечни – и по-
истински. Имам предвид като хора, като индивиди, като човешки същества.
Но както и да е, ето, поне установихме, че дори и към думата
“философия” по странен начин никой не е безразличен: не са безразлични
дори и ония, които се опитват да ни обиждат “на философия”. Това като че ли
е доста парадоксално, то е прекалено странно, но пък, както ще видим, е
разбираемо и обяснимо дори. Всички поголовно смятат, че имат и че трябва да
имат все някакво отношение към философията и към философстването, пък
дори и то да е демонстративно отрицателно, критично или нихилистично –
това, разбира се, съвсем не е случайно. То говори за един всеобщ човешки
респект към думата, към самото понятие – което е чудесно! А пък и
отбелязаната склонност или особеност на съзнанията на съвременниците ни
показва също, че философията и самата склонност за философстване са
изключително живи. Което именно е най-главното: философията не е умряла и
никога няма да умре или “отмре”…
Да запомним: някак си изначално и без усилие констатирахме, че самата
дума, самото понятие за философия не може да остави безразлична нито една
човешка душа. Защо е така тепърва ни предстои да изясним. Някои,
примерно, самата дума “философия” ги… дразнела! Те, представяте ли си,
изпитвали… тих бяс като чуят тази дума! Нещо вътре в тях започвало да се
бунтува като чуят или срещнат човек, някой си там, който най-свободно и с
увлечение философствал – това, разбира се, съвсем не е случайно! Напротив,
то носи огромен смисъл, който трябва да се разгадае.
Защото как е възможно, че някой си тук и там почвал да мрази
философите, като чуе думата поне думата, друг пък го хващал тих бяс в
същите обстоятелства, трети изпитвал необясним трепет, четвърти се
чувствал овладян от някакъв странен порив към безкрая, пети… и така
нататък. С една дума никой не остава безразличен към философията – как е
възможно това? И на какво ли то се дължи? Защо да не започнем оттук своето
пътешествие из неопознатите, но така привличащи ни дебри на
философията?!

2.2.Любовта към мъдростта

Гръцката дума “философия”, или φιλοσοφία означава “любов към

мъдростта”, от φιλέω, обичам, и σοφία – мъдрост. За да добие поне
приблизителна представа за това що е философия човек, естествено, трябва
да е преживял подобно чувство, да го е усетил поне някога в сърцето си.
Защото който не го е преживявал или пък почувствал, той няма как да
разбере не само думата, ами най-вече самия смисъл. Сигурно има много
такива хора, а пък сигурно е и възможно други да са преживявали подобно
нещо, ама да не са си дали сметка за това какво точно им се е случило.
Защото едва ли е възможно да си човек, пък никога да не си изпитвал нещо,
което е родствено на любовта или е самата любов.
За да се добие що-годе точна представа за философията човек трябва
да подири в сърцето си спомена от такива състояния на душата, в които тя
някак си се е отнасяла “влюбено” не към нещо друго, а именно към
“мъдростта”. Ние добре си представяме какво означава да си влюбен в някой
човек, да обичаш това или онова, сиреч душата да ти се е овладяла от този
най-силен душевен трепет, какъвто е влюбването, любовта. Макар че е твърде
трудно да се изрази с думи що е то любов, да се опише любовта – и затова с
тази задача, именно да предават с думи любовта се справят само малцина
избраници сред човешкия род, поетите. Хората с по-поетични души не само
силно се възторгват от душевните трепети, наричани любов, ами и умеят да
заразяват и други хора с тях, да им предават – било с думи, било с музикални
тонове, било с цветове и бои, било по някакъв друг, още по “практичен” начин
– своята влюбеност: и по този начин и тях да ги правят влюбени. Но затова пък
да се разбере влюбеността в един такъв странен “предмет” – мъдростта –
изглежда е най-трудното.
Ясно е, че трябва да се покаже какво е това мъдрост. Едва на тази
основа може да се проумее как така някои хора са в състояние да се влюбят в
нея, да я обикнат както се обича жив човек и дори по-силно от това. Да се
изрази с думи мъдростта обаче като че ли е по-трудно и от това да се каже що
е любов. Това наистина са много трудни въпроси, и по тази причина изглежда
мнозина представители на човешкия род предпочитат да си живеят в онова
блажено неведение, което ги прави откъснати не само от любовта към
мъдростта, ами, възможно е, и от всяка друга любов. Защото, струва ми се,
във всяка любов има колосални “количества” мъдрост – как тогава да се
овладееш от нея ако не разбираш що е то мъдрост?!
Нека обаче поред да се опитаме да поразсъждаваме върху това що е
любов, и, на второ място, що е мъдрост – за прегледност нека да запазим този
ред.
Ако изходим от обичайната влюбеност, то добре знаем, че любовниците
са овладени от някакво “безумие”, от дива и витална страст, от силна обич и
от един неустоим порив за обладаване. Единият от любовниците иска с цялото
си същество да обладава, а пък другият иска да бъде обладан – тези две
позиции винаги са налице. По тази логика се налага да се запитаме:
влюбеният към мъдростта ли иска да бъде обладан от нея, или пък той самият
иска нея да обладае? Има ли смисъл да разсъждаваме и върху такъв въпрос?
Или да приемем, че е без значение кое от двете – влюбеният и предмета
на неговата влюбеност, в случая самата мъдрост – иска да е в активна или в
по-пасивна позиция. Да обладаеш самата мъдрост какво ли пък означава? Да
искаш тя да те обладае – какво ли пък е това? Впрочем, що е това обладаване
– не трябва ли да тръгнем оттук?
Как се обладава жена от страстно влюбения мъж това го знае всеки.
Първом онази от душите на обречените на една силна любов, която е заела
по-активна позиция, е направила така, че при всеки свой порив ответната
душа, душата на “предмета на любовта”, да трепва с достатъчно силен
отклик. В някакъв смисъл това води дотам, че двете души в един момент
започват да се чувстват като една душа. А пък на тази основа, разбира се, и
телата започват да желаят същото. Ето че душевният резонанс в една силна и
истинска любов е водещото, а пък телесният има подчинена роля. Това трябва
да го задържим в полезрението си, защото ще ни потрябва скоро. Изобщо
каквото добием в своя анализ трябва да бъде някак си “складирано” и
подреждано в паметта ни, та да ни послужи при нужда и да ни е “под ръка”.
И какво излезе? Мъдростта ли е онова, което обладава, или пък нейният
“любовник”? Не трябва да се подвеждаме. Иска се трезва преценка. Кое е
онова от двете, което някак си е “по-духовно” – и кое от тях може да бъде
оприличено с тялото в обикновената любов? Ако влюбващият се в мъдростта
или любовникът, все пак, няма как, е човек, то самата мъдрост, бидейки
понятие или идея, няма как да не е нещо духовно. Разбира се, що е това
“духовно” и “недуховно” тепърва ни предстои да уточним. Щом като
влюбващият се в мъдростта – тя, за щастие, е от “женски род”, дали обаче е…
жена, не се знае още! – е човек, то той, безспорно, се състои от душа и от
тяло. И от дух, което пък е оживотворяващото и душата, и тялото. И ето как
вътре в себе си всеки човек – в лицето на духа в себе си! – намира нещо, което
е така родствено на самата мъдрост, която пък, от своя страна, няма как да не
е нещо духовно, напротив, нищо чудно да не се окаже и самият дух!
И така, мнозинството от човешките същества се влюбват помежду си – и
това е прекрасно. Но има един особен род любов, която, впрочем, съвсем не
пречи на тази, на обикновената, на половата любов – и това е любовта към
мъдростта. Възможно е дори тази последната да оплодява в духовен смисъл
всяка друга любов, защото, както се видя, любовта е духовно състояние,
състояние на овладени от някакъв необясним трепет свободни души и духове.
Кои са по-щастливи от хората – тия, дето познават само едната, само половата
любов ли? Или ония, които освен това имат до такава степен развити и
освободени души, че душите и духът им политат към едни страхотно високи
простори, до които душата на повечето хора едва ли някога ще долети?
Някои си мислят, че отдадените на чистите духовни неща и предмети –
като истина, добро, красота, святост и пр. – са дълбоко в себе си нещастни
хора: защото се били оставили да се овладеят от една абсурдна страст по
неведомото, по безкрайното, по възвишеното, по Божественото, по чистия
Дух. Тия хора са склонни да мислят, че “естественият живот” с неговите
тривиални радости – яденето, пиенето, спането, трупането на пари,
животинският секс и пр. – са онова, което единствено ни е дадено и че друго
на този свят няма. Такива хора презират като че ли “духовните неща”, или
поне съвсем не ги разбират, поради което се представят като погнусени. Те
наричат себе си “реалисти”, отдадени на самия непосредствен живот.
Те обаче съвсем не са наясно кое именно е реалното, истински реалното
– и в това е тяхната обреченост. Без да се реши този въпрос нищо не може да
се твърди и доказва. А също и трябва да се разбере какво е животът, пък и
коя негова форма заслужава да носи в себе си истината и самата идея на
живота. Сиреч налага се да се открие кой живот е същинският, най-реалният,
а защо не и най-висшият живот? Тия и подобни на тях въпроси може да ги
реши само философията, само философски склонните и настроени индивиди.
Индивидите, които са усетили в себе си една чиста любов към мъдростта и не
са й изневерили никога…

2.3.Достойна ли е мъдростта за любов и обич?

 Да, изглежда наистина мъдростта е достойна за любов и обич, макар
тази любов да е твърде своеобразна и странна. Първо тя е едно съвсем чисто
духовно преживяване, без нищо материално и плътско – единственият орган
на тялото, който се въвлича в тайнството на тази парадоксална любов, е…
сърцето. Разбира се, ако оставам настрана… мозъка, но това е една голяма
тема и по-добре засега изобщо да не навлизаме в нейните дебри.
На второ място обаче мъдростта е нещо съвсем непонятно, в смисъл на
неизразимо с думи и понятия. Тя в този смисъл е и съвсем Божествена. По
тази причина Питагор, който, впрочем, е съчинил думата “философия”, съвсем
основателно е приел, че за нас, хората, мъдростта като такава е непостижима
именно заради нейния Божествен, свръхвъзвишен характер и статус. До
Питагор наричали някои хора “мъдреци”, но той, както се вижда, съвсем
правилно отсъдил, че мъдростта като такава е непосилна за смъртни и слаби
човешки същества, защото тя по начало си е един съвсем Божествен предикат
или свойство. Само боговете могат да бъдат мъдри, а за нас, смъртните,
подобава и е по силите ни само да сме влюбени в нея, а чрез нея и в
Божественото. Ето защо, оказва се, че любовта в мъдростта някак си
изначално съдържа в себе си и любов към Бога. А и чрез мъдростта ние
ставаме причастни на всичко Божествено, както и на самата вечност.
Но ето още тук си заслужава да се запитаме така: А кое е
противоположното на мъдростта? Щом като мъдростта ни отвежда в сферата
на духовното и дори на Божественото, тя, изглежда, първо, е път към един
друг, чист и духовен свят, а пък, на второ място, изглежда е път и към самото
съвършенство, понеже, както е добре известно, тук, в този свят, съвършени
неща съвсем няма. Значи човекът, бидейки тяло, е съставка на този, на
тукашния свят, ала чрез душата си и чрез тази нейна Божествена искрица –
стремежа към мъдростта, влюбеността в нея – е причастен на един друг,
духовен и Божествен свят. И ако мъдростта – или всичко онова, което носи в
себе си мъдрост, което някак си излъчва мъдрост – е същност на този по-друг,
по-съвършен свят, то потребно е, наистина, да се запитаме, а коя е тази
субстанция, която в някакъв смисъл е противоположна на самата мъдрост, а
пък, от друга страна погледнато, е “одухотворяващото” на този, на тукашния
свят, е същина на всичко, което е именно прекалено земно, телесно и пр.
Защото, знайно е, този така наречен “наш”, “тукашен” или просто “този” свят
се състои от тела, докато света на мъдростта, “другият”, “съвършеният”,
“висшият” свят няма как да не е свят на чисти духове.
Добре де, ако любовта към мъдростта е нещо като човешка потенция
или способност, на която ние сме способни, но само доколкото сме причастни
на един друг, съвършен и истински свят на чисти духове или същности, то кое
е това, което заема същото положение спрямо света на материалното, на
телата, света, който ние обитаваме, бидейки в едната своя съществена
половина именно тела? Наистина е трудно този така разнообразен, светъл,
сияен, плътен, непроницаем и пр. свят, които ни е така близък, да бъде
обхванат и определен с една дума. И то с дума, която да е противоположна на
самата мъдрост като инградиент на духовния свят.
Не трябва да постъпваме прибързано. Ако изходим по-наивно, можем да
кажем, че противоположност на “мъдрия човек” – доколкото такива изобщо
има около нас! – не е друг, а именно… глупакът. Да, наистина, глупостта,
която е така вездесъща и многолика, като че ли неуморно шества из този
свят, че като че ли с основание може да бъде определена като негова
сърцевина. От друга страна глупаци са тия, които даже и не подозират, че
може да има нещо друго освен това, което пипат с ръцете си, виждат с очите
си, чуват с ушите си, или пък усещат с небцето на езика си. Това, че тия хора
са мнозинство – и така е било винаги! – съвсем не означава, че трябва да се
страхуваме да ги наричаме “глупаци”. Глупостта, впрочем, не е толкова
обидна, тя, може би, в някакъв смисъл съперничи на самата мъдрост, което,
както знаем, е такава рядкост в този свят, от друга страна може би дори я и
превъзхожда. Имам предвид това, че глупостта е някак си отдадена на
“живия живот”, тя е твърде жизнена, бих казал жизнерадостна, весела,
нескучна, тя е много приятна, тя радва толкова много хора, и то до степента
да не могат да представят живота си без нея. По тази причина, предполагам,
толкова много хора са й се отдали без остатък, обичат я всеотдайно, докато
пък мъдростта им се вижда недотам достойна за обич или за любов, понеже
тя им изглежда… скучна, невесела, някак си отстранена от великото
пиршество на живота и пр. Затова тия, които са склонни да се обиждат когато
ги наречем глупаци, трябва от този момент нататък да имат подозрението, че
глупостта не е чак толкова лоша, че те прибързано и недообмислено са се
обидили, че тя в някакъв смисъл е по-скоро комплимент, отколкото обида.
Знайно е, че един мъдър човек, именно прочутият Еразъм, е написал своята
велика книга “Възхвала на глупостта”, как е възможно това ако глупостта не
беше достойна дори за възхищение?!
Ето че нещата се заплетоха, и то крайно много. Нямаме възможност да
се задълбаваме прекалено в тия интересни сами по себе си неща. Но факт е,
че наистина мъдрост и глупост в някакъв смисъл взаимно се отричат,
противоречат си, несъвместими са. Пък и, защо не, и самата глупост като че
ли носи в себе си някаква своя специфична, по-земна и жизнерадостна
мъдрост, докато пък мъдростта ни изглежда на пръв поглед някак си
“студена”, “скучна”, “невесела” и пр., сиреч – на моменти или дори по-често! –
доста… глупава! Добре де, глупостта, понеже е толкова разпространена и
явно прекалено ценена от хората, нека да не бъде пряка противоположност
на мъдростта, дали тогава такава противоположност няма да се окаже…
простотията?! Или нещо друго?
Ако започнем сега да търсим различията между “глупост” и “простотия”
– тази втората дума доста често се употребява, и то не без основание, като
основна характеристика за поведението на хората особено в някои региони на
планетата, примерно като нашия – то рискуваме да затънем в някои много
схоластични, пък и кощунствени размисли. Затова може да приемем, че този
въпрос следва да си остане открит, че той може да бъде решен едва
впоследствие, едва след като сме изминали един път в царството на
мъдростта, на духа и на Божественото. Едва тогава по-ясно и по-релефно дори
ще си проличи коя е пряката противоположност на мъдростта, дали това е
глупостта, простащината, простотията или пък нещо съвсем друго…

2.4.Дом на мъдростта си остава любовта

 Няма начин, ето че се изправихме фронтално срещу този нелек въпрос.
Дали изобщо нещо може да се каже? При това за мъдростта трябва да се
говори… мъдро, а не глупаво; е, да се говори поне с любов към нея е
достатъчно, защото глупаво е някой да се самоопределя като “мъдрец”. А
какво ли пък ще стане ако някой сам себе си определи за… глупак?!
Някои като чуят думата “мъдрост” може би веднага ги обхваща
неудържим порив към прозявка, а пък на други, предполагам, сърцето им
радостно трепва: защо ли е така? Оня, който е предразположен да изпитва
силни чувства към мъдростта, който е готов да се влюби в нея завинаги по
призива на самото сърце, такъв човек значи е някак си изначално
предразположен и дори причастен на самата мъдрост. Възможно е други хора
да са причастни по същия начин към… глупостта, знам ли?!
На някои мъдростта им изглежда “безинтересна” и “скучна”, напълно е
възможно и това. Мъдростта няма как да ангажира със себе си някой по един
външен, принудителен начин: ето защо изглежда в сърцата на ония, които се
влюбват беззаветно в нея, се съдържат може би по рождение някакви късчета
или искрици мъдрост, дали пък не е така? Да избереш нещо по зова на самото
сърце – това свободен избор ли е, това свобода ли е? Не е ли това
единствената, истинската свобода, която познаваме, която ни е дадена?
Оня, който изпитва силни чувства към мъдростта, с това вече започва да
помъдрява: причастността към самата мъдрост няма как да не ни прави по-
мъдри или по-разумни. Искрено да признаеш това за себе си е най-
естественото нещо: нито една любов не е унизителна или пък срамна…
Аз затова съм склонен да приема, че самата любов носи в себе си
колосален заряд от мъдрост, от непреходна ценност за човека. Това е така,
защо мъдрост се придобива само с любов. А пък и, изглежда, във всяко друго
нещо ще преуспеем само ако го правим с любов. Ако правим нещо със злоба, с
подлички чувства, тикани напред от глупава завист и пр. – как тогава да
преуспеем?! Ще преуспеем, ама в глупостта, ще преуспеем, ама в… провала.
Да, мъдрост се придобива само с любов. Защо е така ние не знаем – и
изглежда не е нужно да знаем. Важното е да си даваме сметка за този
базисен факт на живота ни: само онова, което правим с любов, само то ще
пребъде, само то ще има непреходен субстанциален смисъл, само то може да
одухотвори живота ни. А това изглежда е така понеже самият Бог – нашият
Велик Създател – има за свой най-първи предикат именно любовта! Бог е
любов: това по мое мнение е най-дълбоката основа на тази магическа сила на
любовта, която всичко преобразява и одухотворява, която прави всяко нещо в
някакъв смисъл божествено и имащо отношение към вечността. По същия
начин, по който глупакът става причастен на глупостта чрез безграничната си
отдаденост към нея, чрез силната си страст и влечение към нея, така и
мъдрият човек, така и човекът, влюбен в мъдростта, става причастен към
истинската родина на душата си единствено чрез беззаветна преданост на
самата мъдрост.
Ето защо е добре всеки сам за себе си още сега да прецени: кое по
силно ме привлича, към кое повече съм привързан, към мъдростта или към…
глупостта? Кое повече ми “импонира” – мъдростта или глупостта? – е един
най-първи въпрос, по която трябва да се самоопредели оня, който все още е
на дверите на философията…
А да се опише великото чувство, свързвано с непреходната божествена
любов към мъдростта явно е невъзможно. Това е велика мистерия, равна на
мистерията на самия живот: неслучайно животът се зачева в любов. Любовта,
самата страст е това, което поражда и самия живот. Това чувство не може да
се изрази или опише с думи, то може само да се чувства и преживява. То е
като че ли сърцевина на самото наше влечение към живота, към истината на
живота ни. Да започнеш да изпитваш такова силно и благородно чувство е
поврат в духовното и в нравственото развитие на човека. То е причастяване
към величествения универсум на свободата, то е израз на беззаветна
преданост към нашия Велик Създател и към духа, даряващ ни постоянно
живот, импулсиращ ни всекидневно към живота. Който изпита силна
вдъхновяваща любов към мъдростта, той значи изпитва същото силно чувство
и към самия живот. Да се отнасяш към живота си с любов, да си влюбен в
живота – това значи че си овладял неговия смисъл. А има ли нещо по-
грандиозно от това, към което изобщо можем да се стремим?
А пък самата философия явно е примерна, всеотдайна помощница или
дори “слугиня” на Божествената сила, персонифицирана в сърцата ни като
любов към мъдростта. Не философията можем да обичаме, а само самата
мъдрост. Това е много важно да се съзнава. Бидейки влюбени в мъдростта,
ние ставаме нейни поданици, причастяваме се във вярност на онова велико
царство на свободата и на свободните духове, в което философията, изглежда
е пръв разпоредител. Но дом на мъдростта си остава любовта…

2.5.Първи опит за доближаване до същината на мъдростта

Пръв употребил думата “философия” Питагор, той всъщност я измислил.

Същият Питагор, дето е известен с теоремата си. Той повече бил философ, а
не толкова математик, понеже разработил една съвсем философска теория за
числата като “градиво” на битието. Та точно Питагор почнал да твърди, че
смъртно човешко същество не може да бъде “мъдрец”. Мъдростта, оказва се,
е нещо непосилно за смъртния човек, следователно само боговете, само Бог
може да е истински мъдър. И за нас, смъртните, в такъв случай остава само
любовта към мъдростта. По този начин, както вече беше казано, се появила
думата философия, а заедно с това влечението към мъдростта било
наречено по този начин – и така се обозначава и до ден днешен.
Когато говорим за мъдрост, обикновено си представяме… мъдреци, т.е.
белобради старци, които излъчват достолепие и говорят така, че в думите им
човек може да открие някаква невероятна, почти неземна мъдрост. Такива
хора някак са необичайно мъдри, те са помъдрели, понеже... много са живели.
Хората, види се, свързват мъдростта с опитността, с трупането на знания, с
умелото правене на някакви неща, т.е. с доста широк кръг от човешки
качества, които обаче общо взето рядко се срещат и вероятно затова са така
ценни. Казахме обаче, че след Питагор вече мъдреци няма, а има само
философи, докато преди това същите тези били наричани мъдреци. Именно
мъдреци били наричани първите философи, тези, които живели преди
Питагор. Но ето че поставихме един любопитен въпрос: дали дългото живеене
е предпоставка за помъдряването?
Явно не, понеже всичко зависи от това как си живял: ако си живял цял
живот глупаво, как тогава да си помъдрял?! Достолепните старци с бели
бради ни изглеждат мъдри, но това не означава, че старци също не могат да
символизират и извънредното оглупяване, което наричаме било
“вдетиняване” – случващо се на старците на определена възраст – било пък
онова старческо свойство, което обозначаваме с определението
“склерозиралост”. Та ето по тази причина се оказва, че обикновената
представа за това, че мъдростта следва да се свързва със старостта не
издържа и най-проста проверка: не е задължително само старите да са
мъдри, още по-малко пък влюбени в мъдростта. А по-скоро и сред старите,
както и сред другите възрасти, изглежда, има всякакви хора, а също и така
порядъчен брой глупаци.
Влюбените в мъдростта – философите – оказва се, не е задължително да
са старци, така както и по-мъдрите. Тогава има ли изобщо някакво значение
възрастта на влюбения в мъдростта? Известно е, че младите са най-податливи
на поривите на любовта изобщо, така че нищо чудно и сред тях да има
влюбени в мъдростта. Съмнително е обаче, че философията е любовта само на
старите. Разбира се, младите и старите обичат по различен начин, и това
трябва да се вземе предвид. Възможно е любовта, която пламти в сърцата на
старите, да е именно по-мъдра – знае ли човек? Старците или младите имат
някакво преимущество в тази насока?
Всичко явно опира до въпроса: а все пак как се придобива мъдрост? И
ако разберем това, тогава именно и ще открием дали е възможно млад човек
да придобие мъдрост, или пък, особено, да има известно предимство в самата
влюбеност към нея.
Нека да започнем да търсим по-усърдно. Ето примерно този въпрос си
заслужава да бъде обсъден: “мъдър” и “знаещ” по какво се различават? Или
този: напредващият в знанията си напреднал ли е в мъдростта? Ако знанието,
“ученето”, познанието и науката са път към мъдростта, то не следва ли, че на
мъдрост можем да бъдем “учени”, "запознавани”, “обучавани”?
Още преди две хиляди и петстотин години философът Хераклит от Ефес
е казал това: “Многознайството на ум не учи…”. Този Хераклит си имал доста
неприятели, смятали го за страшно надменен човек, понеже казвал все такива
неясни и провокиращи мисли. Но знае ли се, може би точно в такива
изказвания да се крие същината на проблема? Ако многознайството дори на
ум не учи, откъде-накъде тогава да учи на мъдрост?
Дали пък трупането на знания да е съвсем друг път, по който се е
отправил духа на човека, път, по който едва ли някъде ще срещне мъдростта?
Пълно е с многознайковци около нас, което обаче не им пречи да
издават постоянно глупостта си по останалите въпроси. Знаеш много,
напреднал си в науките, но нямаш, уви, никаква гаранция, че ще започнеш да
живееш по-мъдро – или пък по-разумно. Многознайкото си е многознайко, още
повече пък че такива хора стават доста скверни по характер, почват да се
възгордяват, навирват си носа, почват да се правят за важни, а пък това, в
крайна сметка, си е съвсем глупаво. Пътят на знанието – самото знание, няма
да отрека, е нещо изключително възвишено! – си има друга посока: той не
води към мъдростта, ами към… учеността.
Да, именно към учеността, не дори и към ума. Умът е способност да
мислиш, трупането на знания, както твърди Хераклит, не обезателно води до
ум, понеже много зависи от това по какъв начин, как боравиш със знанията.
Има някои хора, които си поставят невъзможна задача: искат да знаят всичко.
Или ако не всичко, да знаят много, да бъдат многознайковци. Пита се: а какъв
е смисъла? Знаеш много, но и много забравяш. Впускаш се още да узнаваш, но
узнавайки нови неща, други, по-рано усвоени, ги забравяш. Нашият ум не е
каца без дъно, та да наливаме в нея колкото си искаме вода, и все да не може
да се напълни. Пита се, наистина, а какъв е смисъла да наливаме такава
бъчва без дъно?! Затова още Хераклит обосновал следното положение:
глупаво е да се стремиш да знаеш всичко, понеже да знаеш всичко е и
невъзможно. Също така е и глупаво да искаме да знаем много, а трябва да се
стремим към това да знаем само онова, което ни е истински нужно. Затова
има едно знание, което именно е божествено, което е най-важното, от него
тъкмо зависи всичко останало, и към него трябва най-вече да се стремим.
Онова, от което зависи всичко, тъкмо то трябва да бъде предмет на нашите
щения. Той определил това, от което зависи всичко, като особен “предмет”, и
го тълкувал като “единното, от което зависи многото”. Именно към това
единно, от което зависи всичко, трябва да се стремим, а са напразни усилията
да знаем всичко. И Хераклит нарекъл това единно, от което зависи всичко
останало λογος, нарекъл го логос. Логосът е единното, от което зависи всичко
останало, и едно от значенията на гръцката дума λογος е слово. “В началото
бе λογος-ът, и λογος-ът беше у Бога, и λογος-ът беше Бог”, тези са началните
думи на Свещеното писание, като в Библията на български език думата λογος
е преведена като слово. Но λογος-ът е нещо много повече, той е смисъл, и ред,
и изказване, и реч, и изречение, и понятие, и разсъждение, и основание, и
подреденост, даваща хармонията на нещата. Твърде многозначна е думата
λογος, която за първи път е осмислена от Хераклит от Ефес. И която,
изглежда, е много тясно свързана с мъдростта: дали пък на λογος-а не
дължим мъдростта?!
Но да се върнем оттам, откъдето тръгнахме. Трупайки знания, ставаме…
учени. Голямо достойнство и ценно качество е да си учен човек, а не…
необразован. Ученият просто образован ли е? Има ли нещо в повече в
понятието ученост в сравнение с понятието образованост? Е, да не се
задълбочаваме прекалено, нека да приемем, че учеността е извънредна
образованост, сиреч най-образованите стават и най-учени, примерно
професори и пр. Учените обикновено са тези, които се занимават с наука, с
търсенето, трупането и преподаването на знания. Учените са многоучени, но
дали това ги прави мъдри? И дали на тази основа – трупането на знания,
отдадеността на знанието – ще се породи една чиста любов не към знанието,
ами към самата мъдрост?!
Не е задължително, напротив, много незадължително е. Пътят на
мъдростта изглежда е съвсем друг в сравнение с този на учеността, на
знанието, на чисто умствените, интелектуални занимания и упражнения. Да
сведем мъдростта до една опитност по отношение на знанието и на ума
изглежда означава да накърним достойнството й. Защото ако приемем, че
умът – другото име на ума е разсъдък – се движи в рамките на една формална
разсъдливост, как тогава да свеждаме мъдростта до разсъдливостта? Имаме
ли право да правим такава редукция?
Защото разсъдливите хора, в които умствената способност е по-развита
в сравнение с емоционалната функция на душата, едва ли на това основание
са по-мъдри. Има специфична мъдрост и в емоционалните ни реакции, хората,
които слушат повече сърцето, нима не са по-мъдри от ония, тромаво
разсъждаващите, разсъдителните? Емоцията е също друг, по-различен път, тя
ни дава особен род истини, ето че не бива мъдростта да я свързваме било
само с ума, било само с чувствата.
 Стигнахме… до под кривата круша. Много хора именно по тази причина
не са способни да философстват: те искат бързи и еднозначни резултати.
Нямат търпението да се задълбочават, да разсъждават до основанията,
стъпка по стъпка да напредват в търсенето на някаква убягваща ни, но и в
същото време силно привличаща ни истина. Във философията се иска нещата
да се осмислят по-цялостно, а също и по-дълбоко. На мнозина това, изглежда,
не им е по силите, пък и, както казах, са прекалено нетърпеливи – и по тази
причина рискуват да си останат завинаги неразбиращи.
Стоп! А дали пък на разбирането не се дължи мъдростта? Оня, който
всичко разбира, който е способен да постига всеки смисъл, нима не той е
философът? Е, едва ли има хора, които всичко да разбират, но пък съвсем
човешко е да искаш всичко да разбереш. Тия, които не изневеряват на
човешката страст по разбирането, точно те изглежда стават философи, точно
те се влюбват в мъдростта.
А как човек става разбиращ? Нима не животът е този, който ни учи на
всичко, в това число и на разбиране?! Изглежда и на мъдрост ни учи животът,
стига да сме заели спрямо него една подобаваща нагласа. Защото, казахме,
можеш да живееш всякак, можеш да живееш и глупаво, как тогава да
преуспееш в мъдростта? Казахме също, че не е важно колко си живял,
важното е как именно си живял. Опитността също не води задължително до
мъдрост, защото има всякакви опитности, включително и тази на глупостта,
на неразсъдливостта, на инертности от всякакъв род. Оказва се, че моето “Как
живея?” е решаващото, проява на мъдрост е да живееш истински, разумно,
пълноценно…
Наистина, може ли мъдростта да се свързва изключително с
разумността? Ако живея разумно, живея ли мъдро? Как да разбирам
разумността? По какво разумен се различава от “умен”, от “разсъдлив”? Как
живее разумният човек? А разсъдливият?
Да, наистина въпросите нямат край. Засега нека да не се задълбочаваме
прекалено в тях, нека да се оставим или да се задоволим с това, за което тези
въпроси намекват. Ще дойде моментът, в който ще можем да отговорим по-
основателно на тези толкова значими въпроси. Сега още сме в самото начало
и всичко изведнъж и наведнъж не можем да постигнем.
Разумният човек, нека да кажа поне това, е просто верен на живота. На
великата идея на живота, заради която живеем, заради която ни е даден
животът. “Вярност към живота” – мога ли да приема, че това е “формулата” на
мъдростта? А може би мъдростта е неизразима с думи? Дали тя просто не се
чувства със сърцето? Знам ли? Може ли да се знае това?

2.6.Подстъп към самата идея за философия

Как да направя своята представа за философията ясна? Да проясни

човек своята представа какво е? И как става това? При това не иде реч за
каква да е представа, а за моята представа за философия, сиреч за един
много специфичен “предмет”. Казвам това, защото иначе за обикновените
предмети нашите представи са твърде ярки, примерно представите ни за кон,
за куче, за стол, маса и пр. Тези неща са нагледни, поради което
проясняването им е лесна задача. Лесна, лесна, но мнозина и нея не разбират.
Добре, да почнем оттук, как да проясним една елементарна представа за
“нещо” конкретно, за нещо материално.
Представата ми все пак обхваща “външната страна” на предмета, или
предметът в неговото многообразие и многоликост. Една такава представа е
преизпълнена със съдържание, което обаче трябва да бъде “обработено”.
Именно обработването на съдържанието на представата е начин за нейното
проясняване. При него от външната страна, от “обвивката” на предмета се
върви към “невидимото” за очите, но пък за сметка на това истинското и
същественото. Ние трябва да проникнем именно в същността на предмета, в
онова, благодарение на което той е това, което е. “Проясняването”
следователно е отхвърляне на “излишното”, което “затъмнява” същността, а
истинската яснота имаме само при същността. Същностното за предмета е
ясното – ясно обаче за мисълта, не за нагледа! – докато “тъмното” и
“неясното” се оказва тъкмо онова, което уж е обляно със слънчева светлина:
предметът такъв, какъвто го намираме в нагледа, когато той е пред сетивата
ни.
И ето да се върнем на нашия въпрос: как да направя своята представа
за философията ясна? Сиреч как да вникна в същината на това, което всички
наричат философия, но малцина вероятно са ония, които наистина разбират
какво е философията, каква е нейната вътрешна същина, нейната идея. Да се
постигне идеята на философията е точно това: да се схване нейната същина,
другояче казано, нейната истина. Вижда се, че идея, същност и истина са все
едно и също нещо, те се припокриват, те са три думи за обозначаване на едно
и също нещо.
Да се схване истината и идеята на философията е невъзможно априори,
предварително, при това намирайки се извън философията. Идеята и
същината на философията ни се открива едва когато ние самите почнем да
“правим” собствената си философия, когато започнем задоволително да
философстваме. Философията не е някаква “даденост за всички”, тя няма как
да е еднаква за всички, понеже ние самите сме различни, а пък философията,
оказва се, е нещо твърде лично и личностно. Моята философия в някакъв
смисъл е израз на духовния потенциал на моята личност. От което пък следва,
че едва чрез разгръщането, чрез проявлението на моя собствен духовен
потенциал аз мога да си дам отчасти сметка за него. Философията не е
“някъде”, докъдето трябва да се доберем, та да си я присвоим, тя не е “сума
от знания”, нито пък “учебен предмет”, който се овладява чрез просто
възпроизвеждане на предварително зададени характеристики. Философията
за мен значи е някъде в сърцето ми, и то само като неустоим порив към
мъдростта, който тепърва трябва да се разгърне, та аз да проявя себе си в
най-дълбоката си личностност, в духовното си качество. И едва на тази основа
да мога отчасти да проумея какво за мен е философията, каква е нейната
същина в моето разбиране, или коя е истината за философията, която мен
лично ме задоволява.
Ето защо едновременно или паралелно с “правенето” на моята
философия ще ми се открива нейната същина. Аз всъщност съм творец,
демиург на същината на моята собствена философия. Ще проблесне за моето
съзнание един ден нейната истина, или истината на философията, която за
мен е нещо най-съкровено. Засега обаче философията за мен наистина е само
любов, т.е. смътно влечение към нещо, което мами в далечината, което
страстно привлича, но което си остава само идеал, нещо като хоризонт на
моята собствена духовност и личностност. Духовният потенциал на човека е
онова, което ни прави човешки същества в истинския смисъл на тази дума.
Има души, които са съвсем безплодни за духа и за духовното, за които дух и
духовност сякаш не съществуват. Такива хора са се оставили да станат роби
на обстоятелствата, на условията на съществуване, на скучната прозаичност
на всекидневността с цялата й монотонност. За тях липсата на ясно съзнание
за себе си като уникални и свободни личности е недостижима химера и нещо
съвсем нежелано. Такива хора пребивават в една непрогледна тъмнина за
духовното. Те са загубили усета си за онова, което именно одухотворява
живота ни, придава му ценност и смисъл, прави го не някакъв друг, а човешки
в най-висшия смисъл на тази дума. Ето че философията, оказва се, е начин за
пробуждане на духа в гърдите на човека, за изразяване на моя собствен
духовен потенциал, за разгръщане на моята личност и личностност в тяхната
уникалност, именно в свободната и неприкрита изява на моята собствена
същина. Всичко това, ако се осмисли, дава достатъчно ясна представа за това
какво е философията. И то само за ония хора, които са успели да се издигнат
от смътната представа, от неясното предчувствие за философия до
възторжения трепет да усещаш своята духовна сила и да напредваш в най-
свободната й изява. Сиреч ако личността сама не е преживявала един такъв
духовен поврат, то тя по никой начин не може да разбере какво е философия,
каква е истината на философията, до какво се свежда нейната така
възвишена за духа у човека идея.
За някои хора – понеже шествието на глупостта в този свят е
неудържимо и твърде разпространено – привлекателното е не мъдростта,
ами... самата глупост. Тя им се вижда именно весела, забавна, по-жизнена
някак си, докато мъдростта им изглежда скучна, тромава, дори “мухлясала”.
Възможно ли е такива хора, пленени от чара на глупостта, да бъдат спасени
за философията? Това е нелек въпрос, който оставям открит, въпреки че си
имам свое разбиране, което ще съобщя на съответното място.
Да, има хора, вдъхновени и вдъхновявани именно от глупостите, които
сякаш са глухи и слепи за мъдростта. На такива хора – щом за тях тъкмо
глупостта е образец! – мъдростта им изглежда същинско безумие. Или поне
им се вижда безкрайно парадоксална, забулена в една непроницаема
парадоксалност и дори абсурдност. Те са способни мъдростта да нарекат
глупост, понеже, казахме, глупостта им се вижда най-висшето: тяхната
глупост е тяхната “мъдрост”. За такива хора е невъзможно да разграничат и
истина от неистина: истина за тях е лъжата, а пък лъжата е самата истина.
Съществуването на такива хора е същинска трагедия: хубавото обаче за тях
самите е това, че никога няма да разберат за нея…

ЛЕКЦИЯ ТРЕТА: Как се философства?

3.1.Съдбовната за човека потребност от свобода

Мнозина философи след великия Аристотел смятат, че удивлението,

учудването лежи в основата на потребността за философстване. Ония, които
са загубили способността си истински да се удивляват, сиреч да съзират
загадките, с които е изпълнено битието около нас, те философи не могат да
станат. Да се удивляваме е едно най-ценно качество, което не трябва да
губим докато сме живи. Самото удивление показва, че духът на този човек е
буден и е всецяло открит към тайнството на съществуващото. Заспалите
умове и души не могат да се удивляват: щом престанем да се удивляваме – а
това всички сме го можели докато сме били деца! – значи душата ни е
започнала да дреме и скоро най-блажено ще почне да си похърква.
Други философи са склонни да приемат, че не толкова удивлението –
понеже то им се струва начало на познанието изобщо – ами самото
любопитство е начало на философстването. Да си любо-питен, както показва
самата дума, значи, че обичаш да питаш, да си склонен да задаваш въпроси.
Това също е най-детско качество, и изглежда наистина началото на
философстването в исторически план отговаря в някакъв смисъл на детската
възраст на човечеството. Но човек любопитството си пак никога не трябва да
губи, загубата му, подобно и на удивлението, свидетелства, че духът на този
човек е крайно заспал. А заспалите духове просто няма как да се захванат с
решаване на задачата на философстването.
Разбира се, за да започне да философства, човек трябва да усети в
душата си подходящото за това и най-благоприятно настроение. Нека да
наречем едно такова настроение нагласа за философстване. Относно това
какво е философското настроение може доста да се говори или пише. Трудно
е да бъде обаче описано изчерпателно, и то така, че оня, който никога не го е
преживял, да разбере за какво точно става дума. Изобщо при
философстването всичко само ако е лично преживяно, едва тогава ще бъде и
схванато, осъзнато, осмислено, постигнато, разбрано – иначе, простете, но
просто няма как да стане. Човек трябва, съобразно особеностите на душата си
– а ние сме толкова различни и индивидуални! – да привикне сам себе си да
предразполага към философско настроение, към пораждане на една истинска
и затова плодотворна нагласа за философстване. Груповите и хоровите
“изпълнения” тук са невъзможни, философията е някак си едно твърде
съкровено, интимно, лично и най-човечно духовно дело.
Да, трябва да направя нещо, та се пробуди философският дух в
душата ми. Но как става това аз ще узная едва когато го опитам. Трябва да
направя много неща, та то да се случи. При това трябва да съм наясно, че
както всяко пораждане нещата не стават принудително и изкуствено, а
съвсем спонтанно, един вид от само себе си, сиреч или стават или не стават, а
ако не стават, насила не можем да ги предизвикаме. Душата на човека трябва
дълго да… зрее та да узрее за едно такова тайнство: пораждането на
философски дух у нея и проявяването на философски наклонности у този или
у онзи индивид. Трябва “да си му дойде времето” за един такъв поврат в
интелектуалното и душевно развитие на личността. Смята се, че това време
идва за всички в периода на юношеството, когато душата на младия човек
преживява едно най-интензивно душевно развитие, един растеж на
самосъзнанието за самия себе си, на усета за моята човешка уникалност, за
моята свобода и самобитност. Естественото е младите хора в този период да
са чувствителни до болезненост спрямо своята личностна уникалност, да са
по-загрижени спрямо великата отговорност на самостоятелния живот, чиято
тежест те все по-често усещат. Ето затова именно в този период се поражда и
си пробива път и една чиста човешка потребност за философстване, защото
само философията може истински да ни причасти към великото тайнство на
свободния живот.
 На тази възраст все по-често младият човек се замисля, а пък някои,
усещащи тежестта на задачата, която им предстои, уплашени все по-често
бягат от тия сякаш болезнени състояния на душата и на духа. Духът на
младия човек е съвсем свеж, неопитен, по младежки чист, в някакъв смисъл
девствен – и това е най-очарователното в самата младост. От това какво ще се
случи с духа на младия човек в този най-отговорен етап на живота му зависи
бъдещата му съдба: ако допусне да приспи духа си за ония коварни въпроси,
които неизбежно цял живот ни преследват, такъв човек няма много да
преуспее в живота си. Знаем, че с душевно заспали, инертни, мързеливи хора
е пълно наоколо – и това съвсем не е случайно. По-лесният начин е най-
малодушно да се криеш от ония високи потребности, за които душата ти е
така жадна и настойчива. Най-натрапчиво в душата ти, в съзнанието ти
нахлуват безброй питания, които смущават и сериозно застрашават
душевното ти спокойствие. И по тази причина – заради запазването на
прословутото и презряно душевно спокойствие – мнозинството от хората
прави всичко, за да “запуши” и блокира тия така силни и чисти душевни
пориви към разбиране и постигане на смисъла, които са същност на
философското настроение, на философската нагласа и на самата потребност и
склонност към философстване. Затова, оказва се, философията си остава във
всички епохи занимание за един немногочислен духовен елит, към който
обаче може да се присъедини всеки, стига да не изневери, стига да не измени
на така силната младежка потребност от поставяне на всякакви, дори и на
най-съдбовни въпроси. А също и за смело, дръзновено, по младежки
ентусиазирано задълбочаване и напредване в търсенето на техните отговори.
Има нещо, което може би е решаващо, за да се случи една философска
иновация, сиреч да ни се случи “чудо невиждано”: да прозрем, че има и
съвсем друга, необичайна и необикновена позиция спрямо нас самите и
спрямо нещата, които ни обкръжават и от които, предполага се, зависим. И
това е да успее младият човек да освободи духа си от “злобата на деня”, от
ония толкова натрапчиви и обезсилващи ни дребнички грижи на деня, в които
мнозинството потъва така, че все не намира сили да се противопостави на
гибелната тенденция и да се измъкне от тяхната коварна и омъртвяваща
хватка. Ето защо аз си позволявам да твърдя, че оттук тръгва всичко, не от
учудването и от любопитството – тях не ги отричам, но те идват впоследствие!
– а именно че всичко тръгва от така съдбовната за човека потребност за
свобода. Поривът към свобода е възловата, повратна точка към пробуждането
на философския дух в душата на младия човек. Да освободиш душата си от
дребните грижи на прозаичното всекидневие е първото, с което трябва да се
започне. Ако това не се случи, просто няма как да се роди и философската
нагласа, и философското настроение, и също така няма как да се отприщи
нашата подмолно проявяваща се душевна потребност за философстване. Да,
във философията всичко започва с усета за освободеност на твоя дух от
изнурителните грижи на деня и на сивата поредица от рутинни дни, в които
нищо ново не се случва, в които всичко си е все същото. А във философията –
и ето това е и най-величественото в нея! – и всичко свършва със свободата:
свободата на духа е първото условие на философстването и негова
квинтесенция. Ако не съумееш да издигнеш духа си над “прозата на деня”,
над дребничките грижи на прозаичното съществуване и така рутинно
всекидневие, то философска нагласа при теб просто няма как да се появи.
 Може би точно това е имал предвид Аристотел когато е говорел че едва
когато задоволи своите насъщни “материални потребности” на всекидневието
човек може да устреми духа си към едни интелектуални занимания. Разбира
се, не са го разбрали съвсем точно, и са твърдели, че той така обяснявал
появата на… “умствения труд”, който бил привилегия на по-заможните хора,
които явно са и по-спокойни понеже не са принудени да се борят непрестанно
за физическото си оцеляване и за най-непосредствените си материални
нужди. Но ето пък че учителят на аристотеловия учител Платон, а именно
Сократ, е бил съвсем беден човек, чиито живот обаче става образец за
философски живот: Сократ просто е бил един свободен дух, нищо че на гърба
си е имал само един продран хитон. И ето какво твърди този титан на
философията: “Следователно това именно се нарича смърт – освобождаването
и отделянето на душата от тялото, нали? А както твърдим, единствени и най-
много старание полагат за нейното освобождаване тия, които философстват
правилно. И точно в това се изразяват заниманията на философите – в
освобождаване и отделяне на душата от тялото, нали? Значи, както казах и в
началото, би било смешно човек приживе цял живот да се е упражнявал да
бъде колкото се може по-близо до смъртта, а после да се дърпа когато тя
дойде, нали? Значи тия, които философстват правилно, в действителност се
упражняват да умират и в сравнение с останалите хора за тях най-малко
страшно е да са умрели.” Аз призовавам тази мисъл да се схване в случая като
се абстрахираме от думичките “смърт”, “умиране” и пр., а да се
концентрираме в думата “освобождаване”, която Сократ толкова обича и
постоянно употребява. И това е безкрайно многозначително.
А как обаче може да се почувства една такава освободеност на духа,
от която започва всичко? На мен ми се струва, в съгласие с мнозина други
философи, и особено пък с Учителя на цялото човечество – Исус Христос – че
онова, което най-истински освобождава духа ни е най-дълбокият, така
възвишен и толкова човечен в своята божественост порив към истината.
“Истината освобождава, истината ще направи духа ви свободен” – е повтарял
Христос, а и много философи и преди него, и след него, та досега.
Безразличието към истината е път не към човешката свобода, а е път към
робството на човека – и то към най-жестокото робство, онова, което е
свързано с духа на човека, което ни осакатява именно най-жестоко.
Безразличието към истината води до ужасна болест, до същинска проказа на
духа, при която духът се изражда и придобива сатанинска насоченост.
Лъжата шества в този свят и човек трябва да избере решително на кой ще
служи, на нея или пък на така немилостиво гонената истина. Малцина от
хората привикват от ранна младежка възраст да живеят с истината – и така
са спечелили безценни богатства на духа, които иначе никога няма да им се
разкрият. Философията е нещо като Храм на истината, посилна за човека, а
пък философите са смирени служители, нещо като клисари в този велик Храм.
Истината, значи, се оказва божеството, на което се кланят философите. Но
всичко започва и свършва за философски настроените индивиди със
свободата, тя е началото и краят. Без свобода и освободеност на духа нищо
значимо в този живот не може да бъде постигнато.
Човекът, и в частност младият човек усеща прилив на такова
вдъхновение и готовност за философстване не иначе, а в едно тихо
уединение. Философията не е за площадите и пазарищата, тя като
преживяване е нещо твърде лично и индивидуално. Тя не е – в днешно време –
за масовите медийни форуми, за телевизията и пр. Човек може да се грижи и
да съхранява свободата на духа си – което е същност на философските
занимания – само в най-тихо уединение – или пък, в най-редки случаи,
общувайки и споделяйки идеи с такива също като него самия пленени от чара
на философстването мислещи човешки същества. В разговорите с мислещи и
благожелателно настроени философстващи индивиди човек открива, че може
да изпита неописуемо духовно наслаждение, несравнимо по интензивност с
никое друго. В такива разговори душата се чувства “окрилена” от открилата й
се възможност пълноценно да се изяви. Такива редки разговори са истинско
пиршество на духа, което няма да преживеят никога ония, които са
безразлични към личността, истината и към свободата си. В компанията на
също като мен “настроени за философстване” млади хора човек се чувства
превъзходно, и това е смисъл на заниманията на “професионалните
философи”, които обикновено са професори или учители на младежта. Да
участваш в свободно течащи “философски разговори” е наистина страхотно
преживяване. Човек трябва да опита, ала преди това трябва да направи нещо,
та сам да предразположи душата си за пораждането на такова интимно
духовно тайнство – и на тази основа за по-пълноценно участие и изява в него.
Едва тогава човек ще открие колко скучни, безсмислени и безинтересни са
ония, всекидневните, прозаични, “злободневни” и пр. разговори, в който така
незангажирано постоянно участваме. Имам предвид най-баналните
“нефилософски”, уж човешки, а всъщност съвсем безлични и вяли разговори,
които провеждаме само и само за да не се окаже че стоим безмълвни един
срещу друг. И ако преживее очарованието на един истински философски
разговор младият човек ще презре завинаги блудкавите незангажиращи ни
разговори, в които говорим само и само за да не мълчим.
Да мислим, да изявяваме себе си, своята свобода, своята личност е най-
човешката мисия и орис на този свят. Философията ни помага да го правим по-
истински, по-пълноценно. Това е и нейната задача. Смисълът на философията
е човек да повярва в своите собствени сили и в своята способност да разбира –
и да изразява цялостно и пълно този възвишаващ духа ни смисъл. Е, вярно е,
някои хора и дори младежи често се прозяват и дори… заспиват по време на
такива разговори – какво ли пък означава това?! То именно показва, чини ми
се, само едно: че един заспал дух няма какво друго да прави освен да спи, да
похърква блажено, а също и да заразява и другите със сън и дрямка. А пък
философията буди духа на човека и по тази причина поспаланковците толкова
силно я мразят – и дори, представете си, “презират”! Философстването е
начин да държим духа в себе си буден, да заразяваме другите с будност, да
правим така, че да ги настройваме към пределна откритост спрямо
собственото им бъдеще. “Бъде-ще” иде от “ще-бъде”, коренът е “бъде”,
същият този корен е в думата “буде-н”! Какво ли пък означава това?!

3.2.На какво се опира склонността за философстване?

Вероятно съществува една чисто човешка потребност – и възникнала на

тази основа склонност – за философстване. “Философията е човешка
потребност” е мой любим израз за схващане на същината на
философстването, който често използвам. Излиза, че нашата човечност по
някакъв начин достига до самата себе си – и намира самата себе си! – тъкмо
във философстването. Философстването нещо ни “дава”, то ни осигурява
нещо, без което не можем да бъдем себе си, не можем да сме човешки
същества в истинския смисъл. И от тази гледна точка не се ли оказва, че
склонността към философстване всъщност е склонност към търсене на самия
себе си? Не излиза ли, че точно тя ми дава първоначалния тласък, за да поема
по пътя, който води до мен самия?
Нещо в мен ме зове да се захвана за философстване. Да почна да
философствам – това съвсем не е случайно, то не е инцидент, то е изява на
моята човечност и на потребността ми да бъда себе си. Обикновено се смята,
че “разфилософствалият се” всъщност се е отдал на мисленето, сиреч начало
на акта на философстване е размисълът, замислянето. Философстващият
мисли и… пише или говори. Да съм склонен да философствам означава да съм
склонен да се замислям, а също – евентуално – и да пиша или пък да говоря,
да изговарям гласно своите мисли. Интересно ми е – от тази гледна точка – що
за хора са ония, които не са склонни да се замислят! Или ония, които не са
склонни да обличат в думи своите мисли, да изразяват мислите си чрез думи –
писмено или на глас! А явно точно това се е случило на ония, които –
представете си! – не били склонни да философстват!
Ето че сведохме склонността за философстване до нещо по-базисно: до
склонността и потребността да мислиш и да изразяваш своите мисли с (чрез)
думи. Ако съм се отказал от човешката потребност да мисля, то това говори,
че в същата степен съм станал по-малко човек. Ако съм се отказал от
човешката си склонност да философствам, ако съм пренебрегнал задачата си
– като човешко същество – да мисля и да изразявам мислите си с думи, то това
показва, че нещо в мен съвсем не е както трябва. Дали не съм се в същата
степен “обезчовечил”?! И не се ли оказва, че дълбоката човешка потребност и
склонност за философстване е начин да изразя и да засиля своята човечност,
да бъда в свое лице човекът?!
Налага ми се тук да направя известно отклонение от тази същностна
линия на движение на мисълта, към която до този момент се придържам.
Известно е, че на някои географски ширини мисленето съвсем не е особено
престижно занимание – както е примерно на други такива. Не искам обаче да
кажа, че тази склонност към мислене се дължи на “географския фактор”, не,
няма такова нещо. Е, нека тогава да бъда по-директен: “най-мразим да
мислим” е доста широко разпространена склонност не само в някои региони
на България, а и, струва ми се, и съвсем повсеместно. Според това, излиза, че
по нашите земи също така мразят и да философстват. От казаното по-горе пък
излиза, че в същата степен са се и отказали от задачата на човека: да бъдеш
себе си. Ако пренебрегваме системно и постоянно най-дълбоката нужда и
потребност да бъдем себе си, да бъдем човеци – чрез кардиналния си отказ
от мислене и философстване – то това, изглежда, води до други, доста ужасни
последици. Има ли смисъл тогава да се чудим защо, примерно, сме и най-
бедни?! Умствената ленивост – мързелът за мислене – нима не е главен
фактор за една интелектуална бедност, която просто няма как да не води до
всяка друга бедност, до всяка друга мизерия. Човешкото в нас самите е най-
ценният ни капитал, то е нашето истинско богатство. А ние тъкмо към него
проявяваме такова престъпно безхаберие! Нима това не обяснява изцяло защо
такава ни е съдбата?! А има други нации, в които мисленето е на особено
висока почит, там уважават мислещите хора, в такива страни – например в
Германия – философията се е оказала най-главен начин за изразяване на
немския дух. И такива народи имат невероятни постижения не само в своето
културно и интелектуално развитие, ами и във всички останали сфери на
живота. А у нас не е така – нима е толкова трудно да се схване защо е така?!
Връщам се при своя анализ. Да мислиш, просто да мислиш, едва ли е
израз на философска инициатива. “Философското” в отдаването на мисълта
явно си има някаква специфика, която трябва да се долови. Не всяко отдаване
на мисленето може да бъде наречено философстване. Защото може да мисля
и ставащото да не е философстване. Мисля и когато решавам задачи по
математика, също ми се налага много да мисля когато анализирам някои
събития и процеси в човешката история. Човек мисли постоянно, много е
трудно, впрочем, да се избяга от тази наша човешка орис – да мислим, да
търсим, да се опитваме да разбираме. Ето че ония, които си въобразяват, че са
се отървали някак си от “тегобата” на мисълта, доста се заблуждават: няма
как да стане това. Щом си човек – мислиш. “Мисля, следователно
съществувам” (Cogito ergo sum) е философския принцип на великия Декарт.
На това твърдение Декарт опира цялата си философия. Декарт – математикът-
философ.
Как се мисли по “философски начин” няма как да се обясни ако сам не
си го направил някога или пък преживял. Отвън, по външен начин не може
обясни как се философства, да се обясни именно на тия, които никога не са го
правили и дори не са усетили в себе си импулса да поискат да го направят.
Стъпка по стъпка, частица по частица човек може да събира и изработва
своето разбиране за едно или друго нещо, и това става само като опитва, като
се захваща да го прави, като е настойчив в правенето. Опитваш, грешиш,
проваляш се, и започваш отново и без умора. Нищо не става наготово, ей-така,
без усилие и без настойчивост. Няма как да стане.
Та значи аз мисля постоянно и по много начини. Когато решавам
математически задачи също мисля, ала по друг, много по-различен начин в
сравнение с този когато се мъча да философствам. Има някакви граници,
които не трябва да преминавам: ако почна да “философствам”, например, в
час по математика, това едва ли ще бъде възприето добре от преподавателя.
Примерно, да кажем, да почна да се питам: “2 + 2 нима е винаги 4, дали не
може да е… 5?” Как ли ще бъде възприета тази моя странност? Или да почна
да разсъждавам има ли възможност сборът от ъглите в триъгълника да не е
180 градуса? Да поставям под въпрос математическите истини, истините, на
които се крепи математиката, нейните аксиоми, нима това означава, че съм се
“разфилософствал”, и то съвсем неуместно?! Но, да речем, нима по този начин
не са открити т.н. неевклидови геометрии?! Нима философстването е полезно
и за такава строга наука като математиката?
Да мисля математически, предполагам, е доста по-различно от това да
мисля философски. Да опиша как мисли математикът за разлика от философа
е доста трудна задача, която тук не мога да си поставям. Същото се отнася за
начините на мислене, характерни, да речем, за историята, физиката,
биологията, за науките изобщо. Но е добре човек да си запита за тези
различия и да се опита да ги почувства поне интуитивно. Примерно често се
твърди, че когато философстваш, трябва да го правиш “логично”, сиреч да
спазваш предписанията на логиката. Но това важи и за всяко друго мислене,
особено пък за мисленето в сферата на точната, на чистата наука. Явно този
признак “логичност” не е достатъчен, за да се представи особеността на
философското мислене. Вероятно има нещо “в повече” от това просто да
мисля логично, което придава “привкуса” на философичността във
философстването, на което именно се дължи неговата философичност.
Изглежда към “логичността” трябва да прибавя нещо друго, та да се получи
“философското” в моята мислителна активност. Но кое точно е то засега не
мога да кажа. То тепърва ще ми се открие. Открихме поне, че е доста
“заплетена работа” тази наша човешка склонност към философстване, и това,
може би, съвсем не е малко като една начална и водеща констатация. Защото
ония, на които всичко им се вижда ясно и безпроблемно, изглежда с това само
показват, че са вън от проблемите. Защото едва когато се появи
впечатлението за крайна “заплетеност”, то е много вероятно да сме се
приближили до “същината на проблема”. И после от нас просто се иска да
търсим изход и спасение от това неприятно усещане за крайна обърканост и
заплетеност.
В моите опити да философствам, да изявявам своята склонност към
философстване аз, както се каза, изразявам себе си, своята личност и душа, и
то не как да е, а в тяхната пълнота. Ето тази водеща интуиция може да ми
помогне да хвърля допълнителна светлина по поставения нелек проблем за
естеството на философското търсене. Аз самият съм нещо повече от един гол
разсъдък, на който се опира нашата т.н. “логичност”: разсъдъкът си
изработва някои правила, за които изисква безусловно спазване, и това е
именно прехвалената логичност. Тя е едно движение във формите на
самостоятелно и безусловно налагащия себе си разсъдък, и трябва да
признаем, че цялото научно познание се базира именно на тези форми. Но
“човешкото” не е само това, човек не е само и просто “мислещо същество”,
сиреч същество, притежаващо един гол, претенциозен и прехвален разсъдък
и ум. Човекът е нещо много повече от това: ето, ние имаме и чувства. Ако
пренебрегваме чувствата си, ако се “абстрахираме” от тях, то какво ли ще се
случи на нашето по този начин така осакатено “философстване”?! Ами нима
трябва да потискам и въображението си? Ами на моята воля нима трябва да се
случи същото: да се откажа от нея, та да философствам “по-научно”. Изобщо в
науките се изисква човек да се откаже от онова прекалено човешко или
субективно, на което дължим своята човечност; философията обаче не може
да си позволи такъв лукс. Ето тук може да се открие една базисна разлика
между склонността към философстване и, да речем, склонността към
“теоретизиране”? Или към “научаване”, която, изглежда, е същност на т.н.
“наука”.
В науката водещото е стремежът към знание, но във философията,
вероятно, това съвсем не е достатъчно. Онова, което за науките е “вредно” и
трябва без жалост да се гони, тук, във философията, предполага се, е
безкрайно ценно и необходимо. Имам предвид “субективностите” от всякакъв
род, или нашата неприкрита с нищо, гола и съвсем откровена човечност. Ако
изгоним чувствата си, ако се абстрахираме от тях, то нашата философия е
застрашена да стане нечовешка и нечовечна. Възможно е да й се случи да
стане и античовечна, студена, безжизнена, някак си мъртвешка. Аз от самия
себе си във философията си не бива да се отказвам, напротив, смело трябва
да заложа на него: на личностното, на субективното, на прекалено човешкото
в мен самия. И едва тогава моята философия ще стане по-човечна, топла,
близка до живота, жизнеутвърждаваща, интригуваща. Моята интуиция, моята
проницателност, моите фантазии, мечти, моите емоции, моето самосъзнание,
моят усет за свобода, моята воля и вяра – ето тези са съставките,
благодарение на които се ражда моята пълноценна философска изява, моята
изява като цялостен и човечен човек. Този и според мен е истинският смисъл
на философстването, за който никога не трябва да забравяме. Няма човешка
способност, която да е “вредна” и “противопоказна” за пълноценността в
изявите на моята човечност, сиреч на моята философичност. И това не трябва
да се забравя. Жан-Жак Русо на Декартовото "Мисля, следователно
съществувам" противопоставил своето "Чувствам, следователно
съществувам"...
Не бива да губим човечността си, не бива да се преструваме, че сме
оракули, “богове”, “ясновидци”, “прорицатели” и не знам какви си, щом се
захванем да философстваме. Истинският ориентир, които не ни позволява да
губим верността на посоката, е нашата собствена човечност. Аз не мога,
философствайки, да бъда безстрастен сякаш не съм човек, сякаш съм
“обективен”, сякаш съм машина или робот. Аз просто трябва да бъда човек с
душа – и, философствайки, от мен се иска да разкривам себе си, да разкривам
без остатък душата си. Да, длъжен съм да включа целия свой вътрешен
потенциал когато се отдам на философски търсения, тогава аз разкривам
цялата си душа, цялата си личност. Във философстването – както никъде
другаде – аз се разкривам изцяло. И най-пълноценно. Тук нещо не мога и не
бива да крия. Изявявам се като “цялостен човек”, сиреч като най-човечен
човек.
Това не е тавтология: огледайте се около себе си и ще откриете в колко
много хора е застрашена тъкмо тяхната човечност. Това се дължи на
отчуждеността им от онази първична склонност на човешката душа, която се
проявява най-пълно именно в склонността за философстване. Да бъда човек –
това е целта и посоката, от която никога не трябва да се отклонявам. И то
именно като философски настроен индивид, не иначе.
Може ли нещо друго да ми осигури тази възможност? Дали пък същото
не може да ми го даде само животът? Нима философията е в състояние да ми
даде (в друга форма) всичко онова, което ми дава животът? Философията ми
се припокрива с моя живот – чудна работа е това, нали? Друга форма на изява
на мен самия в живота и като живеещ е философията – нима това не ми
говори прекалено много? Мога ли обаче да го осмисля? Да го разбера?
Философията ме прави причастен към една нова и може би по-висша форма на
живот – живот в духа. Да заживея по духовен начин, като дух – това ли е
висшата цел на философията и философстването? Не просто като човек, но и
като дух – или като “истински човек”, сиреч като дух? Кой знае?!

3.3.Философията: пробуждането и будността на разума

Всяка проява на активност, свързана с философията, няма как да не е

обусловена и подкрепена от съответната душевна сила. Душата на човека
включва в себе си много и най-различни душевни сили: ум (разсъдък,
интелект), чувства, воля, въображение, памет, интуиция и някои други.
Наистина си заслужава да се запитаме коя от душевните сили най-вече
участва в пораждането и осъществяването на нашите философски
инициативи. Сиреч да разберем коя от душевните сили е извор на
философстването.
 Понеже често философстването се свързва с мисленето, с
разсъждението, то явно повечето хора са склонни да намират в ума онази
душевна сила, на която се опират философските инициативи на индивида.
Умът – а другите имена на тази душевна сила са разсъдък и интелект – или
способността за мислене и разсъждение може би има водеща роля, той,
безспорно, е твърде потребен за философстващия. Ако философстваме,
изхождайки главно от ума, то това няма как да не доведе до появата на
някакъв по-специфичен тип или пък стил на философстване. Тогава ще стане
така, че моята философия, опираща се главно на моя ум, ще бъде прекалено
разсъдъчна или “умозрителна”, понеже това, от което съм изхождал, е тъкмо
разсъждението, именно умуването. Не зная на вас как ви звучи, но лично на
мен не ми звучи много съблазнително моята философия да изхожда и да се
опира единствено на самонадеяния ми ум, сиреч да е станала прекалено
разсъдителна и… умуваща. Защото сам по себе си умът – а това е една велика
душевна сила на човека – едва ли може да разчита на особени философски
постижения. Та нима не е известно, че на ума се опира цялата наука, там е
неговата сфера и стихия, а ако той стане водеща, доминираща сила и в
областта на чистото философстване, това ще превърне философията в нещо
съвсем “наукообразно”, но за сметка на това по-малко философично. Разбира
се, че философията трябва да си бъде вярна на самата себе си, да не се
стреми да подражава на нищо друго, тя трябва да прави нужното да си остане
именно философия, да си бъде, значи, съвсем философична. Явно за да бъда и
да се изявявам като философ не е достатъчно да съм просто умен и
разсъдлив, иска се, предполагам, нещо повече от това.
Добре, а какво да кажем в такъв случай за душевната сила, която е
“противотежест” на ума, която в някакъв смисъл е негов антагонист:
чувствата. Чувствата, знайно е, са твърде субективни, чувствителността е
сфера на субективността, те са нещо твърде лично и интимно. Знае се също,
че чувствата безжалостно се гонят от науката, там те не се допускат, понеже
всичко развалят и водят до страшни абсурди. За сметка на това чувствата се
чувстват като в свой дом в една друга сфера, именно в изкуството. Там те не
просто са полезни, там те са главното, водещото: да речем в поезията, в
музиката, дори в живописта, където сякаш всичко е един поток от човешки
емоции, впечатления, силни усещания, резонанси и пр. Но дали чувствата
трябва да се допускат в сферата на философията – ето това е един доста
голям и отдавнашен спор. Понеже чувствата са една твърде искрена изява на
нашата човечност, то как тогава да ги изгоним от философията, след като
самата философия е опит да изразим себе си в своята пълнота?! Ако обаче
чувствата вземат връх във философските инициативи на този или онзи, то
това ще придаде особено “оцветяване” на неговите разсъждения. Така ще се
появи и един по-различен тип или стил философстване. Някои философи от
миналото са залагали на чистия ум и по тази причина са били безпощадни
спрямо чувствата, други пък не са били така строги и са ги допускали в своята
“душевна лаборатория”, където са сътворявали своите философски идеи. По-
емоционални философи са, да речем, датчанинът Сьорен Киркегор,
французите Блез Паскал, Жан-Жак Русо, Албер Камю, немецът Фридрих
Ницше и мнозина други. Докато по-рационални, в смисъл на по-разсъдливи
философи са мнозина други; образец в това отношение са великите философи
Аристотел, Имануел Кант, Георг Хегел.
 То така е и с хората: някои са по-разсъдливи, други са по-чувствителни.
Това е неизбежно и на него дължим своята различност. Не трябва да
насилваме себе си и да бъдем неискрени – това важи и за философските ни
изяви. Не можем и не бива да искаме да бъдем еднакви – една такава
възможност всява ужас и усещане за крайно неприятна скука. Философията е
сфера на свободната и непринудена изява на духа на човека, на неговата
душа и на самия човек в най-значимите му потенции. Ето защо нямаме право
да насилваме душата си и да се опитваме да бъдем не каквито сме – та да
ставаме философи.
Моята фантазия, въображението ми също – няма как – трябва да
участват в раждането на философските ми идеи. Ако съм с “развинтена
фантазия” – нима това е толкова лошо както изглежда на пръв поглед?
Фантазията е творческата сила на душата – как тогава да мога да се откажа
от нея. Същото може да се каже и за интуицията, без която нашият разсъдък
сякаш става сляп: тя именно ни дърпа и води напред, в неизвестното, тя ни
насочва там, където сме особено несигурни, тя озарява пътя ни в полето на
познанието и търсенето. Ето защо и тази душевна сила, подобно и на
останалите – волята, паметта, вярата, съзнанието и самосъзнанието – е
безкрайно ценна и по никакъв начин не бива да се пренебрегва или пък
елиминира.
Да погледнем обаче на така сложилата се ситуация малко по-иначе.
Продуктите на моя ум са знанията: те ли са почвата, от която израстват
моите философски мисли? Или пък чувствата са силата, която провокира
благоприятните условия душата ми да се вдъхнови за философски
инициативи? Как постигам смисъла, ценността, чисто човешкото в начина, по
който аз възприемам съществуващото около мен самия? Може би чувствата ми
дават този смисъл, понеже, знайно е, знанията са твърде “студени”, някак си
са прекалено “строги”, а пък чувствата именно са най-човечни?!
Във философията аз търся своята човешка позиция спрямо
съществуващото, опитвам се да постигна изчерпателния смисъл, ценността на
нещата за мен самия. Знанията ми дават един строг и обективен поглед, те
именно са и сфера на науката, която наистина се абстрахира от всяко чувство
и всеки повей на субективност. Философията няма как да се стреми да
“удвоява” науката, да се опитва да прави същото като нея – ако си го
позволява, се губи смисъла. Философията не е и не бива да бъде “сума от
знания” за съществуващото, защото с тази задача прекрасно се справя самата
наука, възникнала, впрочем, в лоното на философията. Науката е “дъщеря” на
философията, а пък тази последната е нейна майка. Философията не бива да
се опитва да прави същото, което прави изкуството, където водещото,
доминантата са именно чувствата, субективните емоции, преживяванията,
усещанията и впечатленията. Художникът изразява субективно-емоционалния
резонанс, който се поражда в душата му под напора на света, той рисува и
изобразява своето чисто субективно виждане на съществуващото.
Философията обаче не може да си позволи лукса да “удвоява” това, което
прави изкуството, тя, впрочем, не може и да се справи с такава задача. Но тя
трябва да се нагърби най-смело с изпълнение на собствената си задача и
мисия.
Явно ми се налага – ако искам моята философия да е по-жизнена и
пълноценна – да обединя в едно чувството със знанието, ума със “сърцето”,
интуицията с мисленето си. Това е изключително трудно, но пък само то може
да ми осигури свобода и непринуденост по отношение на моите душевни сили:
само като не пренебрегвам никоя от тях и не се предоверявам на някоя
избраница или на някаква привилегирована душевна сила, само тогава ще
имам една добре балансирана и неедностранчива философия, която в някакъв
смисъл отразява моята лична човечност, мен самия и моя собствен вътрешен
свят. Да свържа в едно потенциала на всички мои душевни и да се опра на
цялата мощ на своята душа е истинско предизвикателство пред оня, който е
решил да постигне много в търсенията си в полето на философията, на
истината и на свободата. Защото в някакъв смисъл именно философията е
Храм на истината и на свободата – такива, каквито те се откриват на човека.
Философията е нещо твърде, нещо прекалено човешко – как тогава да я
постигна ако се откажа от своята човечност?!
Възможно е, че в опита си да съединят в едно органично цяло всички
способности на душата си, някои хора да не успеят да постигнат целта си и в
резултат да се получи някакъв невъобразим хаос. Вероятно често става точно
това. Но може би това е неизбежен и необходим етап по пътя на автентичното
философстване: нищо не се постига изведнъж. Ако почувствам хаоса в душата
си – а той, предполагам, си е съществувал и преди да се захвана с философия,
ала тогава просто не съм го съзнавал – то това е началото на една грандиозна
битка, в резултат на която аз ще употребя цялата сила на душата си, за да
въведа ред в душевния си живот, да надмогна хаоса и да постигна една чудна
хармония. Ето това е нещото, което само философията може да ми даде. И за
такава една цел си струва да преживея много трудности и мъки, понеже,
казват, целта оправдавала средствата. В случая, струва ми се, това може да
се каже с пълно право. Философията може да ми помогне да надмогна хаоса в
душата си, да въведа ред в оня изначален хаос, в който много човешки
същества пребивават цял живот. Понеже са се примирили с него, понеже не
са имали дързостта да встъпят в битка и да победят хаоса в душите си.
Философията в някакъв смисъл е наш най-могъщ съюзник в тази наистина
грандиозна лична битка за ред и хармония в душите ни.
Но всичко казано дотук всява усещането, че някак си се бяга от
директния отговор на въпроса, който си поставихме в началото: коя е силата
на душата, на която се опират моите философски инициативи? Да отговорим:
всички мои душевни сили като цяло са тази “сила” съвсем не е убедително.
Всички мои сили трябва да са равнопоставени, нито една не трябва да е
пренебрегната, но това не е отговор на въпроса: защото, предполага се, в
царството на равнопоставеността винаги е необходим водач. Коя от всички
душевни сили играе тази роля на водач при пораждането на философските ми
инициативи и иновации?
Аз лично имам един премислен и изстрадан отговор на този въпрос, и
той е: разумът е този водач! Но тъй като за жалост много често съвсем не се
разбира що е това разум, ми се налага да дам някои пояснения и уточнения.
Често хората, когато говорят за разум или за разумност, имат предвид
не друго, а разсъдъка, ума, интелекта и… съзнанието. “Мислителната
способност” на човека бил този прехвален разум. Да се отъждествяват разум
и разсъдък (защото разсъдъкът ни, както се вижда, си има много имена!), е
една доста разпространена грешка, дължаща се на недомислие. А всъщност
нашият разум е нещо много повече от нашия гол разсъдък, много повече
наистина. И ако това не се осъзнае, нещата неимоверно се объркват.
 Аз си имам една своя теория по този въпрос, която много ми помогна за
да реша някои иначе сякаш нерешими антиномии на разбирането на всички
останали въпроси. И тя е теорията ми за т.н. типове отношение на човека към
света и към самия себе си, които аз разделих на три най-основни, коренни и
чисти отношения: познавателното, ценностното и практическото. Аз тук съм
принуден съвсем бегло да спомена някои неща от моето разбиране, та да
решим проблема с разума. А на отделно място ще кажа повече за самата
теория.
И тези три чисти и коренни типа са основата на всички други човешки
отношения, които пък се пораждат благодарение на свързването и
смесването на тези три. Аз деля всички човешки отношения на два рода: чисти
и производни. Производните ги наричам и “синтетични”, понеже свързват в
едно две или дори и трите чисти отношения. Същност на познавателното
отношение е знанието, на ценностното – чувството, на практическото –
волята. Практическото израства на основата на първите две, на основата на
знанието и на ценността. Първото, познавателното отношение има за свой
представител в душата ума (разсъдъка, интелекта), второто, ценностното се
олицетворява от чувствителността, от емоциите, а пък третото,
практическото, както казах, си има за свой представител една изключително
важна душевна сила, каквато е волята. И къде в тази схема се намира
разумът?
Да се смята, че разум е просто друго име на разсъдъка е недопустима
грешка. Разумът, както казах, е нещо много повече от разсъдък. Разумът по
моето разбиране е една сложна, производна и синтетична душевна сила,
която свързва в органично единство разсъдък, чувство и воля. Именно то тази
причина разумът е толкова незаменим в хармонизирането на нашия душевен
живот, пък и на живота ни изобщо. Да мислим и да разбираме “разумно”
сякаш е най-висшето, на което сме способни. Това, другояче казано, означава
да мислим философски, сиреч в най-истинския смисъл човешки. Ако
разбираме по подобаващия начин разума, сме постигнали една твърда основа,
на която можем да поставим на сигурно място своето философстване. И ако
стоим неотклонно на тази основа можем да постигнем много успехи. Но
самият разум да се осмисли цялостно, да се разбере и проумее не е лесна
работа. Може би цялото ни движение из проблемите на философията, човека
и живота в крайна сметка ще ни даде това най-автентично и пълноценно
разбиране на разума.
Значи разумността като висша човешка и душевна потенция и пряко
свързана с мъдростта или с любовта към нея. Разумността е свързаност на
чувстване и знаене, на интуиране и разсъждаване, на смисъл и мисъл, на
ценност и обективност. Ето тази така разбрана разумност е силата, която
поражда моите философски инициативи. Разумът е в някакъв смисъл
“свръхчовешка” способност, понеже точно той ни прави сякаш богоподобни.
Самият Бог е Абсолютен Разум. Разумът изглежда е сътворил всичко, той е
внесъл ред и хармония в съществуващото, на него дължим този прекрасен,
обсипан със звезди Космос и нашата възхитително красива планета Земя,
която сякаш е създадена с изключително старание от нашия Велик Създател.
Да схване това, да приеме тази идея за свое свято верую е първото
постижение и плод на нашия самоосъзнаващ се разум.
Разумни сред нас, уви, се оказва са малцина, в никакъв случай не всички
– както често най-великодушно ни хвалят: човекът бил “разумно същество” –
де да беше така! Човекът е същество, способно на разум и разумност, но този
предел на “човешко съвършенство” се достига съвсем не от всички. Всъщност
изглежда много малко са истински разумните хора, както и… мъдрите хора.
Разум и мъдрост ако се припокриват, то от тази гледна точка се оказва, че
само боговете са истински разумни. За нас, хората, остава тази задача: за се
стремим към разумността, да се впечатляваме от нея, да я разпознаваме, да я
обичаме. Както, впрочем, философите обичат и самата мъдрост. За смъртния
човек това съвсем не е малко.
Разумността, изглежда, е някак си заложена в нас, ала след това е била
приспана. Или пък ние самите сме я приспали, неизвестно как, или пък ние
самите, уви, не правим нещо, за да я пробудим. Сънят на разума изглежда е
една прокоба на човека, която може да бъде развалена чрез самоотвержени
занимания с философия. От тази гледна точка излиза, че не само старите, че
не само много преживелите могат да търсят разумността, а че тя е особено
благодатно занимание за младата възраст. Тоест тогава, когато се будят за
истински живот всички душевни сили: тогава е моментът да отдадем
длъжното и на разумността у себе си.
Младостта носи в себе си прекалено много разум: нейните най-
вдъхновяващи пориви са сякаш призив на приспания в гърдите ни разум. Той
ни призовава и търси упорито нашия отклик. Мнозинството от хора не го чува
и не иска да го чуе: то е прекалено заето с правенето на всякакви глупости и
на най-маловажни и рутинни неща. Малцина са тези, които се вслушват най-
внимателно в призива на собствената ни разумност, опитваща се да постигне
освобождение, да постигне свободата си. Освобождаването на разумността в
душите ни, тържеството над неразумността и над глупостта се нарича
философия.

3.4.Кога душата ми започва да ражда идеи?

В порива си към разума и разумността душата на човека почва да се

държи доста странно: настъпил е велик поврат и прелом в нейния живот.
Такава една душа вече не е същата, всичко при нея изглежда иначе. Човекът
пък, чиято душа изживява подобно освобождаване, вече съвсем не е същият:
такъв човек осъзнава, че нашата мисия на този свят не е просто да живеем,
ами да сътворим от живота си едно прекрасно свое произведение. Такъв човек
осъзнава, че нашата мисия е да сме подобни на своя Велик Създател, сиреч да
сме богоподобни, или, другояче казано, да сме творци.
Истинският Творец на всичко съществуващо, разбира се, е Бог, но
човекът, чийто дух е преживял такова обръщане към разума и към мъдростта,
почва да чувства вътре в себе си неустоим и могъщ порив към творчество – и
към себеизразяване чрез прекрасни мисли, прекрасни знания, прекрасни
нрави, прекрасни идеи. Невероятен е този трепет, приятели, направете
всичко, за да го постигнете и изживеете някой ден. Неслучайно великият
Аристотел, ученикът на боговдъхновения Платон, когато говори за нещата,
към които душата ни е склонна да се стреми, отбелязва, че има едно
удоволствие, което е несравнимо по интензитет с никое друго, и той го нарича
именно “блаженство на духа”. Който е преживял нещо подобно, този никога
няма да си позволява да твърди, че “духовните неща” са фантасмагория, че
дух не съществува, че “няма Бог” и пр., сиреч да доказва на практика, че
човешката глупост наистина може да бъде безпределна ако не се е пробудил
още духът у човека.
И има нещо, което е може би най-важното: една такава запътила се към
разумността и към мъдростта душа почва да става “плодовита”, тя вече не е
безплодна, както повечето души на смъртните хора, една такава душа
достига до момент, в който започва да изразява себе си като ражда свое
безсмъртно поколение: идеите са “децата” на една такава душа! Да, една
такава душа не просто се “храни” с идеи или пък с мисли, както обикновено си
го представят, тя не е прост “консуматор” на духовни ценности, а тя започва
да продуцира, сиреч да твори и създава духовни неща и идеи, сиреч започва
да ражда. Тук метафората за безплодието и раждането на идеи, а също и за
идеите като “деца” на душата – и деца на отдадените на философията мъже!
– която дължим на великия Платон, а може би и на неговия учител Сократ, та
тази метафора наистина върши незаменима работа, когато трябва да се
представи случващото се с оглед да се проумее и схване. Платон чрез устата
на Сократ – защото, както е известно, Платон е писал диалози, в които главен
участник е неговия учител Сократ – най-подробно описва как душата – в едни
най-приятни разговори между пленени от чара на философията мъже – в един
момент сякаш “забременява”, как този мъж почва да усеща себе си
“бременен”, досущ по същия начин, както се чувстват бременни и жените, пък
той почва най-загрижено да се отнася към “плода” в душата си, сиреч към
идеята, която напира да се роди и да се появи на белия свят, която
неотклонно расте и, разбира се, в един момент идва неотвратимото, душата
ражда своето безсмъртно поколение, ражда една прекрасна – прекрасна като
всяко новородено! – идея. Платон е майстор да разказва такива “приказки”,
които обаче са способни да поемат в себе си прекалено голям смисъл; ако на
някой му се чини, че разказаното е… смешно, значи душата му не е успяла да
се добере до този наистина грандиозен смисъл – и това е прекалено
показателно.
Значи разумната или пътуващата към разума в себе си душа в един
момент ражда идея – т.е. случва се с нея това, което, уви, на мнозинството от
мъжете, пък и на жените, защо не, никога няма да се случи. Защото душите
на огромното мнозинство от хората си остават през целия им живот съвсем
безплодни. Това, разбира се, не е кой знае каква трагедия – такива мъже и
жени се занимават с това да раждат други, съвсем истински деца, т.е. децата,
които раждат по природа тъкмо жените. А пък мъжете, неспособни да раждат
свои деца – мисли, идеи, истини! – се задоволяват с това просто да обслужват
своите жени, и в това няма нищо лошо: те така изпълняват своята природна
функция да поддържат живота, да подпомагат тържеството на вечния живот.
Ала когато в нечия душа се зачене и след това се роди идея или пък някаква
истина, то това означава, че в нея е лумнала една друга форма на живот:
животът на небезплодната за духовното душа.
Да, но ето че възниква тук един най-сериозен проблем: а какво
всъщност е идеята? Идеята просто мисъл ли е – както обикновено си я
представят хората – или пък е нещо много повече от това. Ето че и тук ни се
налага да се опрем на казаното от този духовен титан, какъвто е великият
Платон.
Платон създава една грандиозна “теория” за идеите като елементи, от
които е изграден един друг, безкрайно прекрасен – защото е чисто духовен! –
и истински свят. Аз не бива тук да разказвам подробно за неговата “теория” –
пиша така тази дума, защото тя не е съвсем подходяща за назоваване на това,
което ни е завещал Платон – понеже всеки, които се заинтересува от нея
може да й се наслади като се задълбочи в първоизточника, в диалозите и в
книгите на самия Платон. Не искам, разказвайки неумело тук за нея, да ви
лиша от това невероятно удоволствие да четеш и да се задълбочаваш в
платоновата мисъл. Но ми се налага да кажа все пак нещичко, защото иначе
няма как.
Идеята за Платон е нещо, което изцяло съвпада с истината, а това е
така, понеже идеята като такава е и битие – не какво да е битие, а тъкмо
истинското битие. Ние много често съвсем не схващаме тия думи – както
думата идея, така и думата истина, а особено пък думата битие. Мислим си, че
битие обладават ето тия неща, с които съм заобиколен, които виждам, на
които се любувам, които докосвам с ръка, които… ям, или на чиито ухания се
наслаждавам. Примерно ето тази чаша, в която наливам своя ароматен чай,
имала “битие”, като под това последното аз разбирам, че мога да я взема в
ръка, да усетя топлината на сипания в нея чай или пък да осъзная твърдостта
й. Ние обикновено си мислим, че съществуване от този род – битие сякаш
обозначава само такова съществуване! – е изобщо единствено възможното, че
друго съществуване и битие значи няма. Нашият видим с очите свят ни се
струва, че е единственият, и това се дължи на обстоятелството, че не
подозираме даже за съществуването на един друг, много по-прекрасен – да,
по-прекрасен дори от прекрасния наш видим с очите свят! – свят. А Платон
доказва, че всяко нещо, което е в този наш свят, си има своя духовна същност,
все едно си има свой идеален или духовен “двойник” – и това именно са
идеите, представляващи образци, оригинали на съществуващите около нас
неща. Да, за Платон, а пък след него и за мнозина други, този свят, в който
живеем, не е единственият, не е и “най-реалният”, напротив, има още един,
истински реален и изключително прекрасен – защото е съвършен в красотата
си! – свят: света на идеите. Точно идеята, която е градиво на този съвършен
(идеален) свят, притежава истинско битие, а притежава истинско битие,
защото идея е равно на истина и е равно на битие. Идеята е самата същност:
как тогава същността – идеята! – да не притежава съществуване; ако отречем
това нима не допускаме непростим абсурд?!
Стига толкова за така възвишената и възвишаваща духа на човека
концепция на Платон за идеята. Нещата около нас не са истински в чистия
смисъл на тази дума защото такива са само техните същности, техните идеи.
Всяко нещо си има своя идея, то е нейно непълноценно копие, то съществува
само дотолкова, доколкото е причастно на идеята си, то получава
съществуване тъкмо благодарение на причастността си към идеята. По
причина на всичко това се оказва, че родина на душата ни е тъкмо този
прекрасен свят на идеите. Душите преди раждането ни са съзерцавали в
цялото им великолепие идеите в духовния свят, а пък после при раждането на
човека са се озовали тук, в този свят, който не е толкова истински и бляскав
както божественият свят на идеите. Когато душите ни са се озовали тук, по
неизвестни причини – а може би заради преживяното падение, от преживяния
стрес! – те са забравили за видяното в света на идеите, ала после малко по
малко са започнали при допира си с нещата от този свят да оживяват онзи
спомен за видяното преди и там, в прекрасното царство на идеите. Ето защо
за Платон цялото наше познание тук е просто едно “припомняне” на онова,
което душите ни са видели и са знаели когато са били в божественото царство
на чистите същности – идеите.
И какво излезе сега? Мога ли да смятам, че философията просто
“борави” с идеи – и обича идеите? Да “оперирам” с идеи – това ли е
философстването? Да съм загрижен за идеите си – това ли се нарича
философия?
Разбира се, в тия въпроси думата идея се употребява, както се вижда, в
един по-друг, не съвсем точен израз. Идеята е духовна форма, която е в
състояние да побере огромен смисъл. Самата философия е обител на всякакви
и то на най-грандиозни и възвишаващи духа ни идеи. Философите – или
философстващите – правят нужното в душите им да се оживи една или друга
идея, да стане така, че идеята да овладее душата. И това значи, че тази душа
вече се е открила за духа, сиреч за философията и за философстването. Да
разпознава една или друга идея, да се впечатлява от идеи, да чувства
известен неописуем трепет при допира си с една или друга идея – това е
участта на душата, която е поела по пътя към царството на духа, по който
философията просто е един верен водач. Някои от тези философстващи души
почват и да творят идеи, макар че това е съвсем относително: не че те са я
сътворили, а тя, идеята, си и проправила път в духа на този човек. Ние,
смъртните и слаби хора, нямаме божествената сила да творим идеи, но от нас
зависи да открием духа си за идеите, да ги почувстваме, да се оставим да ни
пленят. И това съвсем не е малко, от него зависи всичко останало.
Идеята е нещо твърде фино, а Платон го нарича “хвъркато”, все едно че
има криле. Да “боравиш” или пък на “оперираш” с идеи са термини, не съвсем
подходящи за да опишат интимността на случващото се. По-скоро търсещият,
будният дух на човека сякаш си играе, и то съвсем свободно, с идеите,
подобно на това както с пълна отдаденост и с увлечение играят игрите си
малките деца. Изключително преживяване е да се включим в една от “игрите
на големите”, каквато по същината си е философията. Да, философията може
да се дефинира като свободна игра с такова фино нещо, каквото са идеите. Да
не забравяме обаче, че идея и истина са едно и също нещо – какво произлиза
от това?! С истините ли ще си играем като философстваме? Идея също точно
съответства на битие – как така и какво означава това?! За да предотвратим
известно объркване се налага да направим следното уточнение.
Във философията е много важно да се даде верен отговор на въпроса
“Как да разбирам идеята?”. Платон дава един изчерпателен смисъл на тази
дума, но в нашия си живот ние поради дълга употреба иначе разбираме това
що е идея. Идеята наистина е и истина, и битие, и чиста същност. Но това
нека да го мислим впоследствие. Нека за нашите цели и за да избегнем
известно двусмислие да приемем, че идеята за нашите цели е просто форма
на изразяване на духовно съдържание във философията. В нашите
философски идеи ние свързваме в една цяло знание и ценност, ум и
чувствителност, интуиране и мислене, памет и фантазия, мисъл със смисъл,
мечта с действие и с действителност. Идеята е в състояние да побере в себе
си огромно съдържание и най-неоценимо смислово богатство. Когато
философстваме, ние не просто мислим, а излагаме и показваме самите себе
си. Затова нашето изразяване – в търсенето на личността и жизнена цялост –
необходимо прибягва до идеята, защото само идеята може да обхване една
такава многоизмерна цялост. Ето това разбиране на идеята е съвсем
достатъчно за нашите цели, а пък всичко друго нека да го оставим за
впоследствие.
И какво тогава е разумът? Той ли ражда идеите? Дали той не е някаква
“тотална” човешка потенция, която обединява в себе си всичко, което е
човекът? Да философстваш – не означава ли това, че си заел позицията на
така разбрания разум? Не съвпада ли тя с позицията на човека, на “тоталния
човек”?
Ето тези въпроси всъщност носят в себе си отговора: да, точно това е
разумът, но той също е и нещо много повече. Невъзможно е всъщност точно
да се каже какво е разум. По тази причина аз съм склонен да приема, че
разумът е тъждествен на идеята и също така е тъждествен, припокрива се с
духа. Духът като такъв – човешки и божествен дух – точно съвпада с разума,
който може да е и е винаги човешки и божествен. Разбира се, водещото са
духът и разумът в тяхната пълнота, именно като божествен дух и разум.
Божественият или Божият дух и разум са абсолютен дух и разум и по тази
причина трябва да се пишат така: Абсолютен Дух и Абсолютен Разум. А пък
човешкият дух само доколкото има известно отношение или по-добре
причастност към Абсолютния Дух-Разум, само дотолкова и оправдава
наименованието си, или правото си да се нарича дух и разум. В крайна сметка
винаги трябва да изхождаме от предпоставката, че наш Творец и Създател е
Бог, а пък Бог е и Разум, и Дух, и Мъдрост, и Любов и много, много други
такива най-мощни духовни потенции. Ако загубим този ориентир и почнем да
си въобразяваме, че човекът трябва да заеме пиедестала на Бога, примерно
да твърдим, че “Няма друг разум освен моя разум!”, “Аз и само аз съм
Разумът!” или пък да казваме “Няма Бог, аз самият съм бог!” и пр., това
означава само, че сме изпаднали в страшно заблуждение, самомнение и дори
безумие.
И какво излиза в крайна сметка? Ако нямам идеи, мога ли тогава да се
смятам за човек? Какво е човекът без поне една своя идея? Какво ми дава
идеята когато съм се добрал до нея? Има ли тя ефект върху съществуването
ми? А върху душата ми, върху съзнанието и волята? Това са въпроси, които
всеки сам може да си ги постави, да прецени според себе си и да им даде
било положителен, било отрицателен отговор.
Ако моето съществуване не се ръководи от една жизнена идея за
живота, то такова съществуване неизбежно става крайно окаяно. Изглежда
всяко нещо, което съществува, винаги си има своя идея, благодарение на
която изобщо съществува – в един по-пълноценен и истински смисъл. Разбира
се, и човек, и вещ дори могат да съществуват в противоречие с идеята си – и
тогава те просто се разпадат, сгромолясват се в развалини и отломки. Трябва
да се пазим и нас да не ни сполети така грозна участ. От това на какви идеи
се подчиняваме и на какви идеи служим зависи и бъдещето ни: коренът на
битие и бъдеще е един и същ! А идеята – ако е идея, защото често си мислим
само, че нещо е идея, а то съвсем не е такова! – винаги е битие, ето защо
бъдещето ни се определя от това на какви идеи сме подчинили живота си.
Безидейният живот няма как да не се обезцени тотално, безидейната личност
– също. Ако това се случи, то на тази основа сякаш се отскубва от живота
неговият живец - и тогава животът си отлита. И тогава остава само пълното
безсмислие, сиреч пълната деградация, разрухата, смъртта.
И ето, достигнахме до нещо съвсем просто, движейки се през този доста
лъкатушещ път: когато философствам в душата ми се сякаш се зачева или
пък дори ражда идея! “Мъчи” се да се роди, а аз трябва да помогна на
“раждането” й. Какво мога да направя за да помагам на душата си в такъв
случай?
Това е въпрос, на който всеки ще отговори сам според собственото си
усещане: няма как то да е еднакво за всички. Едно е безспорно обаче:
усилието в тази насока – да помагам на душата си – с основание може да се
смята за философстване. Да, съвсем справедливо е да мисля така. Стремейки
се към истината, душата ми се отдава на идеи: търси ги неуморно, любува им
се, наслаждава им се, трепти от възторг при досега си с тях. Величествено
преживяване е това и то е начало на толкова желаните приключения в тази
невероятна одисея на духа, каквато по естеството си е философията.
Ако искам да бъда човек, ако искам да живея пълноценно, да съм
свободен, да постигна разумност, то това значи, че трябва да приема за свой
водач и наставник именно философията. Аз наистина трябва да развия душата
си до степента, на която тя е способна да ражда идеи. Аз трябва да доживея
този миг: велик миг вероятно е този! Миг, заради който си заслужава да
живееш!
Как обаче се живее без смислена идея за живота? Дали изобщо мога да
се добера до дълбокия човешки, истински и най-духовен смисъл на “нещата
от живота”, намирайки се извън философията? Едва ли…
Ако философията за нас, смъртните хора, е родина, истинско царство на
идеите, то какъв ли ще бъде животът ми без нея? Нима мога да допусна да
живея цял живот далеч от своята родина? Как ще понеса един такъв
непосилен живот в изгнание?

ЛЕКЦИЯ ЧЕТВЪРТА: Как говори философстващият?

4.1.Кой въпрос е философски?

Като философства, човек прави две неща: поставя въпроси и търси

отговорите им. Ето защо е правилно да започнем с проясняването на проблема
за философското, за "философичността" в един въпрос.
Човек си поставя всякакви въпроси, една част от тях са – или могат да
бъдат – философски, как тогава да ги разпознаем? Някои мои питания са
философски, а други не са, и от мен се иска да имам ясно разбиране, та да
мога да ги различавам. Ето защо се налага по-обстойно да разгледам този
въпрос за спецификата на философските въпроси.
Една голяма група от въпросите, които човек изобщо си поставя, се
определят от потребността ни да знаем нещо. Примерно: “Какво е това?”, “Как
стават тия неща?”, “От какво се определя този факт?” и пр. В тях един вид
човек любопитства относно случващото се около и с него самия, и иска да
узнае причините и механизма на явленията. Въпроси, които предполагат
търсенето на знание за това или онова, са чисто познавателни. Такива са
въпросите на отделните науки и те не бива да се бъркат с философските:
философията е философия, а не наука. Което обаче не означава, че във
философския въпрос няма или не може да има и някакъв скрит познавателен
момент или аспект.
Да питам и да искам да зная за нещата, случващи се тъкмо с мен самия
– това може би е ядро на въпросите, които са философски? Да се питам за
самия себе си, да си поставям въпроси, свързани с моя практически живот -
това ли придава на тия въпроси известен философски смисъл? Или този
смисъл е просто човешки и не бива да се определя като философски? Но дори
и тези въпроси могат да бъдат познавателно ориентирани, и значи те са или
психологически, или пък са област на някоя друга наука, свързана с
човешкото поведение и пр. Те едва ли заслужават да се определят тъкмо като
философски. Аз примерно мога да се питам кой съм и за какво живея. Искам
да зная кой съм, това е въпрос или питане на самосъзнанието като душевна
сила, и следователно такъв въпрос е чисто психологически. Ако пък ме
интересува това какво следва да правя за да постигна това или онова, да се
адаптирам към една или друга ситуация или социална среда, аз също тук се
опитвам да постигна някакво знание – пък било и то знание, касаещо съвсем
практически неща. И по тази причина подобни въпроси са строго научно
ориентирани, те значи не бива да се определят като философски.
Добре, но има една голяма група от въпроси от съвсем друг род, в които
аз се опитвам да постигна смисъла или ценността на нещата. Смисълът или
ценността обаче се постигат тъкмо чрез “механизма” на вживяването, на
субективното преживяване, на чувстването. Да наистина, моите чувства ми
носят и задават смисъла на нещата. Този смисъл се поражда в душата ми,
когато аз се вживявам в тях съвсем субективно. Този момент – ценностният,
субективният – както е известно немилостиво бива пъден от науките, ала това
не значи, че той следва да бъде подценяван или пък игнориран. Напротив,
човечеството си е създало цяла духовна форма, чрез която търси и постига
изчерпателния човешки смисъл на съществуващото, и това е изкуството. В
поезията, в музиката, в живописта и прочие човешкият дух успява да се
добере до един колосален човешки смисъл. Затова тази форма на духа,
сравнима по значение с философията, ни дава безкрайно потребни на духа ни
ценности – художествените, естетическите. Философията обаче не бива да
подражава на изкуството, въпреки че този момент, който тук е доминанта –
субективният, чувстването, оценяването, преживяването на смисъла – и във
философията вероятно има огромно значение. Но философията не е чисто
ценностно ориентирана, както е при изкуството, което наред с водещия
ценностен момент има и един по-скрит познавателен аспект, който обаче е
оставен на по-заден план.
Нашата субективност, когато е ориентирана към търсене и постигане на
смисъла за нас самите, се опитва да разбира; разбирането е човешка проява,
сравнима по значимост със знаенето, нищо че често твърде много я
подценяваме. Да искам да зная и да разбирам са двата основни духовни
импулса на човека, които в своето единство ни дават една по-цялостна,
субективно-обективна картина на съществуващото. Може би точно тази е и
задачата на философията. Дали пък въпроси, в които са налице – и то съвсем
равнопоставено – и двата момента, субективният и обективният – не са
тъкмо философски въпроси? Въпросите, по които се иска да мисля “по-
дълбоко”, по-цялостно и някак си по-сериозно – това ли са философските
въпроси? А може би “неопределените” човешки питания неизбежно по
някакъв начин придобиват формата на философски въпроси? Възможно е и да
е точно така, но е възможно и да не е – трябва да се определи по-точно кои
въпроси са автентично философски и кои не са.
Ние всъщност вече доста напреднахме в определянето на това, което
прави един въпрос философски. Онзи въпрос, в който не просто се стремим да
знаем нещо, и който не е ориентиран просто към субективната ни оценка или
впечатление, но в който тия два момента са в единство, заслужава да се
нарече философски. Има обаче и един друг, трети момент, който винаги
трябва да се отчита, и който е производен от първите два, и това е
практическият момент. Човек иска да знае не просто ей-така, а защото се
стреми знанието да му послужи за нещо. По същия начин и чувствата, давайки
ни смисъла на нещата, ни подготвят да променим своята жизнена стратегия,
сиреч да променим нещо вътре или извън самите себе си. Когато човек
предприема някакви действия, инициирани от познавателни или ценностни
мотиви, той осъществява това свое действие благодарение на волята си. Тази
именно човешка активност има една практическа същност или измерение.
Практическото, което има за своя сфера на изява и техниката, и изкуството, и
разни други човешки дейности, не бива да се игнорира като компонент и на
философското отношение. Ето защо, вероятно, във философските въпроси
трябва да се крие и някакъв практически аспект – да искаме да променим
нещо било вътре в себе си, било извън самите себе си.
Но ето че достигнахме до нещо твърде интересно: ами философското в
някакъв смисъл е квинтесенция на човешкото – защото и човекът само това
прави, именно познава, оценява и действа. Тия три момента в тяхното
единство придават специфика не само на философските въпроси, ами и на
философските отговори. За да философстваш смислено и пълноценно се иска
да настроиш своя дух на три вълни: познавателна, ценностна и практическа, и
на тази основа да постигаш един изключително значим и богат човешки
смисъл. Ето защо философията в някакъв смисъл се оказва духовен двойник
на човешкото и на самата човечност. По тази причина тя ни дава
възможността да заставаме и да изявяваме себе си в една цялостна,
интегрална човешка позиция спрямо съществуващото. И изкуството прави
нещо подобно, но там акцентите са други. Същото може да се каже и за
религията: тя също изразява една глобална и ценностно наситена човешка
позиция спрямо истината на съществуващото.
И ето, че стигнахме до нещо твърде просто, ала много значимо:
философски са тъкмо най-човешките въпроси. Това са въпроси, които няма
как да не интересуват всеки човек – ако той наистина иска да бъде цялостен
човек, на когото не убягва нито едно от възможните измерения на
съществуващото. Философията ни дава възможност да изявяваме самите себе
си цялостно, и също така най-цялостно да се отнасяме към света и към самите
себе си. Философията в някакъв смисъл е… анатомия на човечността и на
човешкото. Тя ни позволява да навлезем дълбоко в своята човечност и по
възможност най-цялостно да я постигнем и изявим. Ето защо философията е
незаменима с нищо друго.
По тази причина се оказва, че има някои въпроси, на които нито една
наука не може да отговори – и това са въпроси най-вече на философията.
Непосилните за науката въпроси остават в прерогативите на философската
проницателност. Те са от компетентността на философията. Тия, които си
мислят, че без философия по-леко се живее, изглежда са изпаднали в
непростимо заблуждение. Някои хора обаче си мислят, че философски са
тъкмо въпросите, от които те нищо не разбират, сиреч неразбираемите
въпроси били... философски. Но не разбираме само онова, което не сме
пожелали да разберем; неразбираемото просто настървява търсещия човек, а
не го оставя в плен на отчаянието. Онзи, които обявява нещо за неразбираемо,
или пък за безсмислено, просто не е направил нужното и зависещото от него
така нужния за живота ни човешки смисъл да се роди в неговата собствена
душа.
А философията съществува за това: да помага на такива хора,
застрашени от безсмислието. Сиреч тя може да ги предразположи към
търсения и така да направи душите им по-възприемчиви към смисъла, без
който животът ни наистина е застрашен от обезценяване. Философията може
да ни помогне да разнищим всеки смисъл, да се доберем до дълбините на
съществуващото, да постигнем най-важното за собствената си човечност, за
онова, което ни прави човешки същества. Затова не вярвайте на ония, които,
опитвайки се покажат известно остроумие, твърдят примерно, че философски
са ония въпроси, които не били добре поставени. Или че ако някои въпроси се
поставят по-адекватно, те престават да са философски: това тяхното е едно
кухо остроумие. Философията си има доста неприятели, които обаче с
неприязънта си към нея най-вече изобличават самите себе си в една не
особено благоприятна светлина.

4.2.Богоподобното у смъртния човек

Вероятно всеки въпрос може да бъде схванат философски. Или пък в

него да се открие известен философски смисъл. А пък ако липсва, да му се
придаде такъв смисъл. Но ако е така, то явно не от самия въпрос, ами от това
как го разбираме зависи дали той е философски или не е. Може би ако ние
самите сме настроени философски, то тогава всеки въпрос ще започне да ни
звучи философски.
Веднага се сещам за въпрос, който някъде съм чул и който претендира
да е философски: “Кое е първично, материята или съзнанието?” – това
философски въпрос ли е? Или е въпрос, който съвсем не ме интересува? От
пръв поглед си личи, че за да бъде изобщо разбран този въпрос трябва да
бъде тълкуван, което означава, че не е добре поставен. Например не се
разбира думата “първично” в какъв смисъл е употребена: в смисъл на “по-
напред” или пък на “по-важно”? Или в някакъв друг, трети смисъл? Поради
тази неопределеност въпросът е възможно да ни изглежда като съвсем
безинтересен – или дори като безсмислен. Въпроси от подобен род са довели
до това философията да не се ползва с висок престиж – те са успели
достатъчно да я дискредитират в очите на здравомислещите хора. Които не
обичат да бъдат занимавани все пак чак с такива глупости.
Нима философски са въпросите, чиито смисъл не е ясен? Въпросите,
които се налага да бъдат “пояснявани” – това ли са философските въпроси?
Едва ли, безспорно е, че такива въпроси не са удачно или сполучливо
поставени, което е недостатък. Въпросите, които пораждат в душите ни само
скука, не заслужават да бъдат наричани философски. Защото ако бяха
философски, то това би поставило пред изпитание моята отдаденост на
философията. Тогава просто бих предпочел да се откажа от нея.
Искам примерно да разбера как се отнасят помежду си животът и
свободата ми. Ако формулирам въпроса така – “Живот и свобода: как се
отнасят помежду си?” – това сполучлива формулировка ли е? Философски
въпрос ли е той? За да е философски един въпрос в него, както вече се каза,
трябва да са налице три момента: познавателен, ценностен и практически.
Налице ли са те в този въпрос?
Ако ме интересува какво е животът и какво е това свобода, то аз
подхождам познавателно – понеже искам да зная, да постигна в знанието
същността както на живота, така и на свободата. Постижима ли е обаче тази
същност в знанието? Какво изобщо науката може да ми каже за живота и за
свободата? Разбира се, налага ми се много да мисля за да навляза в същината
им, за да прозра за тях онова, което може изобщо да се знае. Но е много
възможно моя устрем към познанието на тези крайно необикновени реалности
– на живота и на свободата – да се сблъска с непроницаеми стени, какво да
правя тогава? Просто умът ми сякаш се оказва неспособен да проникне в
тяхната същина и всеки негов опит в тази насока ми дава само трохи. Какво
да правя в такъв случай, дали няма да се окаже, че точно тази е причината
много хора да живеят в пълно познавателно безхаберие както спрямо живота
си, така и спрямо така потребната му свобода? И също така са изцяло
безразлични към философията – което явно съвсем не е случайно.
Умът ми трябва да бъде подпомогнат от една друга душевна сила – ако
иска да прозре в същината на живота и на свободата. И тази сила е чувството,
което носи в себе си чисто ценностното отношение към тях. Животът, пък и
свободата някак си ме вълнуват, усещам, че в тях има огромен смисъл за мен
самия. Те за мен не са някакви обикновени думички, а са по-специални, които
ме трогват, които импулсират духа ми за по-настървени търсения. Чувството
ми е в състояние съвсем несъзнавано да долови ценността на живота и на
свободата за мен самия, а на тази основа аз съм окрилен да потърся и по-ясна,
подобаваща за мен самия и по-дълбока представа. Ако силата на ума бъде
подкрепена от субективната интензивност на чувството, то тогава аз имам
шанса наистина да се добера до най-скритата и така загадъчна същност на
живота и на свободата. Разбира се, много е възможно тя да не ми се даде
изведнъж и окончателно, но пък и само отчасти да ми се открие, то това
съвсем не е малко.
Ето от съчетаването на тази два момента – познавателния и ценностния
– се поражда “философското” във въпросите, които наистина заслужават да
се наричат така. А в нашия пример за свободата и живота и двата момента
безспорно са налице. Остава да открием в него и третият, не по-малко важен
момент, именно практическият. Той неизбежно се появява на основата на
първите два: колкото повече напредвам по пътя на познанието и ценностното
овладяване на живота и на свободата, толкова повече моята воля е
импулсирана да прилага постигнатото. Което пък води до пораждането на все
по-силен стремеж към самоусъвършенстване в тази насока. Аз неусетно как
започвам да правя себе си все по-свободен и жизнен. Започвам да съм по-
чувствителен към свободата си и забелязвам, че държа на нея. Не позволявам
на никой да ми я накърнява, да се опитва да решава вместо мен.
На тази основа е възможно човек да открие, че и светът, в който
живеем, се нуждае от промяна, за да стане по-уютен за хората, които са
привързани към автентичния живот и подобаващата за него свобода. Разбира
се, оня, който е осъзнал и почувствал автентичната свобода като същност на
живота, подобаващ за човека, най-напред ще направи нужното себе си да
направи достоен за живота и за съпътстващата го свобода. А едва на тази
основа ще имам правото да отправям някакви претенции към условията на
съществуването си, или, другояче казано, към света, който обитавам.
 Ако отговоря, примерно, така: “Животът е свобода, а свободата е
животът ми”, то един такъв отговор изглежда успява да обедини и трите
момента в едно. Това е вече един по философски начин даден и добър
отговор. Въпросът ме е подтикнал да дам такъв отговор, ето защо, оказва се,
въпросите, на които не можем да дадем задоволителни отговори, вероятно
трябва да бъдат поставени иначе. От поставянето на подходящ и сполучлив
въпрос зависи много. Пораждането на такъв въпрос показва, че душата ми е
овладяна от страст и копнеж по непонятното, а това е, собствено, и началото
на моя път във философията.
Някои пък смятат, че философски са т.н. “общи” въпроси?
“Отвлечените” въпроси – ако все пак се схваща отчасти какво означава това –
им се вижда че съдържат някакъв “философски привкус”. Но в светлината на
вече казаното по-горе може да се направи изводът, че едва ли такъв род
въпроси заслужават името философски. Някои от тях са парафилософски,
сиреч са въпроси, които са някак си “около” философията, но не попадат в
нейния обхват. Ето един такъв въпрос: “Кое е по-напред, кокошката или
яйцето?”. Мнозина си мислят, че това е “отвлечен” въпрос, който е достатъчно
тъп, че да демонстрира ненужността на философията изобщо. Възможно е
такива въпроси да се интересни за… кокошките, или пък за хора с кокоши ум,
но едва ли са толкова вълнуващи за хората, които имат все пак някакво по-
високо мнение за себе си.
Въпросът определя посоката на разсъждението, от него сякаш зависи
пътят, по който поемаме. Това е твърде важно. Тогава следва ли да се
запитам за това: как да достигна до истински философските въпроси?
Може би трябва да чакам душата ми сама да ги роди? Има ли смисъл да
бързам, да насилвам душата си? Ако един въпрос сам свободно “изплува” в
съзнанието ми, той ли е философски? Случвало ли ми се е някога да усетя
подобен “спонтанен”, непринуден въпрос?
Много често става така, че даден въпрос носи в себе си своя отговор,
навежда на него. От този тип са въпросите, които току-що зададох. Те
предпоставят най-добрата и ползотворна насока, в която следва да поема. Те
очертават алтернативи, а това е показател за философичност: въпрос, на
който може да се отговори еднозначно, едва ли е философски. Философски са
въпросите, които предполагат поне два еднакво необходими отговора, между
които ми се налага да избирам. Това именно показва, че философията е
неотделима от свободата.
А може би философията – като израз на духовен живот – е самата
свобода? Да бъдеш свободен означава да си пълноценен цялостен човек.
Животът на такъв човек е негово собствено дело и творение. Животът ми ще
бъде такъв, какъвто си го направя сам. Ако се развълнувам от това усещане за
мощ – защото именно това е богоподобното у така слабия и смъртен човек! –
то на тази основа ще се роди и моята пределно лична философия, която е
достойна за това високо съзнание. Едно вдъхновяващо съзнание-чувство за
толкова отговорната човешка мисия на този свят. До която мога да се
доближа най-плътно с помощта на философията. Което и я прави наистина
незаменима.

4.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира

 Много често хората смятат, че философско заслужава да бъде наречено
само онова изразяване, което използва някакви по-особени, най-често съвсем
неразбираеми думи и изрази. Един вид философите се били изразявали някак
си “по-засукано” - и трябва да отбележа, че това разпространено впечатление
на повечето хора явно е неслучайно: наистина много философстващи
индивиди се мъчат да се изразяват точно така.
Такива индивиди търсят някакви специални термини и обичат да ги
турят и където трябва, и където не трябва, като целта им е да смаят
събеседника, показвайки една извънредна ученост и начетеност. Аз лично
смятам, че такова поведение е израз на самоцелна суетност, която се опитва
да скрие пълната безпомощност и кухота, в която съществува съзнанието на
такива празни индивиди. Защото те без свян правят всичко, за да
дискредитират философията, изтъквайки самите себе си, своята високомерна
маниакалност, зад която не стои обикновено нищо – или стои само една гола и
празна претенция.
Възможно е, разбира се, да има някакви философски думи или термини,
чиято употреба е неизбежна. И тогава употребата им не е израз на суетността
на някакви си празни индивиди, а се изисква от същината на работата. По
тази логика излиза, че има някакъв специализиран философски език, който
трябва да се овладее от всички, които искат ефективно да философстват.
Възниква питането как мога да се ориентирам във философската
терминология, на което трябва да отговоря. Но преди това искам да разясня
нещо друго.
Ако философът говори със съвсем прости думи – естествено, спонтанно,
чисто човешки – дали пък няма да загуби философското си “достолепие”?
Значи ли това, че той, за да се отличи пред нефилософите, трябва да говори
“сложно”, “научно”, неразбираемо? Дали философите не ги е страх да бъдат
разбрани лесно и от всеки – тъй като така могат да се “издадат”, че… не
разбират кой знае какво? Възможно е мнозина да си помислят точно това или
така. Аз вече достатъчно категорично изразих позицията си, и тя е:
достойнството на философията не може да зависи от такива формални и
недостойни похвати, свеждащи се до едно самоцелно жонглиране с всякакви
и особено с най-претенциозни изрази и термини. Една такава суетност не е
философско “качество” и не си заслужава да бъде приемана. Следователно
никой не е длъжен “да украсява” мислите си със сложни думи, за да го
приемат за “философ”. Защото ако си позволи да прави така току-виж ще се
превърне в “дървен философ”. Напротив, човек трябва да се пази от
самоцелното желание да говори “сложно” и “префърцунено”. И ето, оказва се,
че моето изразяване или езикът, който употребявам, точно съответства на мен
самия, той е точен израз на моята човечност, от което пък следва че аз не
бива да се представям за такъв, какъвто не съм. Такава суетност е чужда на
основателно философстващите.
Някои пък, водени от недокрай осъзнати мотиви, се мъчат да говорят
“пределно научно”, искайки вероятно да внушат на прехласнатата публика, че
са “много учени” хора. Да афишираш учеността си, да се правиш на многоучен
е маниакалност на ония, на които, понеже нямат какво собствено да кажат, им
се налага да излагат на показ една такава претенциозна, но също така доста
куха ученост. Или по-скоро псевдоученост, понеже истинската ученост е нещо
достойно за уважение. Излиза, че псевдофилософите, съзнавайки дълбоко в
себе си, че са такива непълноценно философстващи индивиди, се опитват да
играят ролята поне на псевдоучени, та белким успеят да заблудят някой
относно действителната си същност и цена.
Разбира се, няма особен смисъл да се преструвам, да се мъча да не съм
себе си, да се опитвам да се представям за нещо повече от това, което съм.
Философията е един добър шанс човек да разкрие себе си в своята
действителна същност, в своята неподправена личност. Ето защо човек като
философства трябва да бъде естествен и човечен, да употребява най-
нормални, непрефърцунени думички и изрази, сиреч да използва
изразителната мощ на разговорния език. Няма кой знае колко специализиран
и особен “философски език”, независимо от това, че има доста философски
термини, които човек неизбежно усвоява и започва да използва на
съответното място обаче, е не просто където му скимне. Философията се
опира на изразното богатство на обикновения човешки език, който в същата
степен е и база на литературата, на художествения и на поетичния език дори.
А философските думи и термини трябва да се използват само когато няма
друг начин, или само когато употребата им се налага от същината на самата
работа.
Както в художествената литература, така и във философията човек не
трябва да маниерничи, не бива да се преструва, не следва да се оставя на
произвола на една самоуверена, но празна и затова така горделива суетност.
Истински философстващите подбират ония изразни средства, които им
позволяват да изразят едно напиращо в гърдите им мисловно-емоционално и
духовно съдържание. Тяхната единствена цел е да бъдат адекватни на
смисъла, напиращ в гърдите им, който търси своя автентичен израз. Нищо
друго не отклонява тяхното внимание, например не ги вълнува както
самоцелната “красота на слога”, така също и онази научна стерилност, която
на някои им изглежда особено подходяща за философията. Да говориш
естествено и да имаш само една задача – възможно най-адекватното
изразяване на мисълта си – е единствената грижа на пълноценно
философстващите.
Ако нещо вреди, затруднява и усложнява излишно изказа, аз съм
длъжен да го отхвърля без никакво съжаление. Трябва да изхвърля от
употреба всичко онова, което пречи на яснотата. Трябва постоянно да
преценявам кое е нужно, и кое – излишно. И да се разделям с излишествата,
защото те само утежняват изказа. Ако от моя изказ лъха лекота, то това е
вече постижение, то може би е и висшето, към което трябва неотклонно да се
стремя. Може би заедно с моята опитност ще расте и моя “словесен багаж”.
Но аз не трябва да го чувствам като “багаж”, аз трябва да го “нося” неусетно и
с лекота. Ето защо езикът, който употребявам, трябва да отговаря най-вече на
критерия простота.
Но също така аз трябва да се старая да говоря или пиша ясно. Това,
което твърдя, трябва да е разбираемо, да е достъпно за съзнанията на моите
слушатели или читатели. Значи изискването за яснота трябва да го приема за
свое най-основно изискване. Да се старая да ме разбират може би е най-
важното за мен. И сам да се разбирам – това също е много важно. Защото
някои “философстващи” така много маниерничат и се преструват на
“дълбоки”, че в един момент сами престават себе си да разбират. И при това
си мислят, че са достигнали някакви върхове в мъдростта си. Това обаче са
върхове на празнотата и на суетността, не на нещо друго.
 Най-важното за мен е езикът ми да е такъв, че успешно да ми служи.
Понятията, които използвам, успешно ми служат когато помагат за
ефективното изразяване на моите мисли, т.е. на изразяването на мен самия.
Ето защо най-вече трябва да се стремя да говоря или пиша с лекота. Има
някои хора, опитващи се да смаят събеседника си като използват термини,
които се използват единствено заради показването на една съвсем празна
“ерудираност” във философията. Разбира се, ония, които имат една по-
сонователна амбиция във философията, никога няма да принизят себе си до
едно такова ниско ниво. Философията не е игра, тя е най-сериозно и
отговорно занимание и в нея място за шарлатани няма.
Някои в тази връзка се стремят да говорят колкото се може по-общо,
прекалено “абстрактно”, “отвлечено”, та белким минат за философи. Но какъв
е смисъла да се опитвам да заблуждавам другите, че съм “философ” – когато
не съм? Ако искрено и истински искам да бъда такъв, аз нямам никаква полза
от това да се мъча да заблуждавам, особено пък самия себе си, относно това
какво съм. Защото докъде ще ме доведе подобна суетност? Доникъде, или
пък ще ме доведе до потъване в блатото на една куха и капризна суетност,
която, понеже изобщо не се харчи на пазара, се самозадоволява просто да
мами поне самата себе си. Това е недостойна участ на желаещите да се
приобщят към истинската философия.
Ето защо не трябва и да се опитвам да говоря “литературно”, “книжно”
и пр. Аз съм длъжен да се стремя най-напред към това да говоря живо,
естествено, спонтанно, така, “както душата иска”. За мен най-главното е да
говоря свободно. Аз ще говоря само така, както аз искам. И нищо друго няма
да отклонява моето внимание. Единственият ми ориентир е да съм близо до
себе си, до своята личност и до своето съзнание, сиреч да съм естествен.
Защото ако не намирам начин да съхраня свободата си в своите
философски разсъждения, то тогава за какво ми е такава философия? Но ако
съм съхранил свободата на своя дух, то тогава имам правото да очаквам, че
смисълът, който се е родил в душата ми, сам ще си проправи път към най-
подходящия израз. Ето защо, изглежда, са съвсем излишни страховете ми
около “философския език”. Може би, а може би не са толкова излишни: все
пак човек е длъжен да разбира какво точно иска и в този област.

4.4.Как философът обосновава своите твърдения?

Да обосновеш, т.е. да постигнеш основанията на своите твърдения, е

постоянна и неотменима задача пред философстващия. Безусловна
необходимост е, че той трябва да извежда и обосновава твърденията си – и
това е може би най-голямото предизвикателство пред истинското
философстване. Да се разбере как става това, да се открие как човек постига
изворите на ония положения, които той смята за истинни, да покаже тяхната
истинност, това може би е най-важното, определящото, предрешаващото
всичко останало. По никакъв начин не трябва да допускам да говоря, да
твърдя нещо без да имам своите основания за това.
Философското обосноваване всъщност е опит за доказване на ония
твърдения, които философът смята за законни и необходими. Когато изобщо
става дума за доказване, веднага си представяме как прави това
математиката, която е образец за строго и основателно извеждане и
доказване на своите положения. Дали пък философското обосноваване
(доказателство) не прилича по нещо на математическото?
Известно е как математиката обосновава своите твърдения, в нея за
тази цел се използват аксиоми, теореми, допускания и пр., и на тази основа
математикът търси и постига изводите, следствията от тях. Може ли
математиката да бъде образец на философското обосноваване?
Някои философи (и сред тях особено се откроява Бенедикт Спиноза) са
смятали, че ако философията постъпва точно като математиката или по-
специално като геометрията, то това ще й помогне и тя да стане основателна,
изводима и строга наука. Самият Спиноза е написал своята “Етика” по същия
начин, по който в геометрията се извеждат истинните резултати: в нея има
аксиоми, теореми и доказателства на теоремите, сиреч всичко е изведено по
един строг геометрически или математически маниер. Спиноза е смятал
вероятно, че така ще направи непоклатими своите идеи и разбирания. Не е
станало така: доказателствата на теоремите му са някак си “измъчени”,
формални, неясни на места и общо взето съвсем скучни. Разбира се, опитът му
да напише етика по един математически маниер трябва да бъде приветстван
като нещо все пак доста оригинално. Нищо че опитът на Спиноза е останал
като пример за това, че философията по-скоро трябва да пази вярност към
самата себе си. А не да се опитва да подражава на нещо друго – и така да
изменя на своята висока мисия и отговорност.
Дали пък философското обосноваване не прилича по нещо на онова,
което използват физиката и “опитните науки”? Опира ли се философията
също на наблюдения, търсене на факти и на данни, на експерименти, на
обобщаване на достигнатото в общи теории, изразяващи законите? Може ли
философията да намери “опитни данни” в подкрепа на своите твърдения?
Това са доста важни въпроси, на които трябва да се отговори основателно.
Особено в последните 3-4 века науката се мержелее на хоризонта като
някакъв недостижим идеал за философията. В науката всичко е ясно,
доказано, проверено, твърдо. Във философията всичко е крайно несигурно,
стоящо под въпрос, дори… “висящо” във въздуха – понеже сякаш
философията е обител на толкова много химери и илюзии. Ето защо мнозина
философи са се стремели съвсем съзнателно да превърнат философията в
строга наука, да надмогнат непълноценността на философстването като
начин за постигане на истината. Искали са да превърнат философията от
любов към мъдростта (и към знанието) в твърдо и проверимо знание. Тази
тенденция философията да се прави подобна на наука се нарича
позитивизъм, и тя дори се оформя като едно доста влиятелно философско
направление. Тя става школа в модерната философия с много привърженици.
По свой, доста оригинален начин дори и великият философ Георг Хегел се
мъчи да превръща философията в наука, която да ни дава самата абсолютна и
окончателна истина. Всъщност неговата собствена философия бива обявена
за венец на философското развитие на епохите, което пък значи, че след нея
повече философия просто няма защо да има: всички проблеми и задачи на
философията били решени веднъж завинаги и окончателно. Което, разбира се,
не е така – и Хегел е имал своите критици още приживе, да не говорим пък за
това как го възприемат в тия два века след смъртта му.
Ние вече – на основата на казаното за спецификата на философията
като форма на синтетично изразяване на духа – имаме основата за
решаването на този проблем: бива ли и следва ли философията да иска да
става наука, дали за философията науката е някакъв идеал? И отговорът на
този въпрос е прост: не, философията не може да има за свой идеал науката,
тъй като науката изразява едно едностранчиво, чисто познавателно
отношение на човека към света и към самия себе си. А пък философията няма
право да губи ей-така, за едното нищо останалите два съществени момента в
своята по-цялостна позиция, именно ценностният и практическият. Ако една
философия обърне гръб на ценностния или пък на практическия компонент в
своите недра, и се остави само на познавателния устрем на разсъдъка, то в
резултат ще възникне нещо, което наподобява наука, но не е наука, и нещо,
което някак си прилича на философия, но не е и философия. Тоест едно
такова творение неумолимо ще си остане просто “ни рак, ни риба”; а това е
доста жалка съдба за иначе толкова възвишената и възвишаваща духа на
човека автентична философия.
Някои в своето преклонение пред науката стигат твърде далеч, и си
позволяват да твърдят, че ако философията не е “научна”, то твърденията й
са “неистинни”. Сиреч “научното” бива обявено за синоним на “истинното”, от
което пък излиза, че философията, която по определение няма как да бъде
научна, неизбежно бива поставена не просто извън науката, ами и извън…
истината. Разбира се, това само по себе си е една крайно неоснователна
претенция на разрасналото се като тумор научно постигане на
съществуващото, което само по себе си е доста непълноценно, нищо че си има
своето оправдание – и нищо че служи на определени човешки цели. Искам тук
да илюстрирам с един крайно поучителен пример докъде се стига ако се
приеме един уж толкова безобиден подход философията да бъде превръщана
в строга наука. Който в същината си се свежда до това да се прогони от нея
не нещо друго, а самата свобода.
В средата на 19-ия век Карл Маркс, който тогава бил епигон на Хегел,
почнал да стига до убеждението, че е дошло най-после времето философията
да стане изцяло научна. Разбира се, този статут на “последна дума на
науката” получили мигом неговите собствени, доста нескопосани и
непълноценни във философско отношение творения-опити да се представя за
философ. Всичко, което е “марксистко”, станало “научно”, а всичко
немарксистко било обявено за “ненаучно”, сиреч вредно, измамно,
непълноценно и пр. Оказало се, че човек просто вече няма избор: ако иска да
мисли “правилно”, трябва да приеме безкритично всички до една догми на
марксовата т.н. “философия”, която била провъзгласена за единствена научна
философия. Така скудоумията на Маркс били обявени за истини от последна
инстанция, сякаш са изречени от някакъв оракул или пък дори от някакво
“божество”. В положенията на Маркс вече просто трябвало само да се вярва,
те станали някакъв, доста скучен, впрочем, катехизис на истината. Ето обаче
и практическите следствия от тази шизофрения и параноя: който не мисли
като “марксистите”, е враг, сиреч трябва да бъде убит, за да не смущава това
тържество на глупостта, което се възцарява особено пък когато марксизмът
бива обявен за “държавна философия” – първо в СССР, после пък и в
България. Тогава вече на хората просто им е било забранено да мислят,
понеже, всъщност, вече и нямало нужда да мислят: всички въпроси били
решени веднъж завинаги! На отделния човек се натрапва усещането, че
просто няма смисъл да мисли, понеже има кой да мисли вместо теб:
“партията” мисли вместо нас, а от нас се иска просто да затъваме все по-
дълбоко в един такъв комунистически кретенизъм. Милиони хора са били
убити заради тази ужасна и човеконенавистническа доктрина, каквато е
марксизмът-комунизмът. Реки от кръв са текли в ония кошмарни времена, в
които други философски идеи, различни от марксистките, просто не са били
допускани: всички е трябвало да мислят еднакво. Сиреч стига се до пълна
забрана и на самото мислене, защото автентичното мислене изхожда и се
опира на раз-личността - и оживява от различията. Ето защо, вижда се, съвсем
не е безобиден този опит философията да бъде превръщана в наука: виждате
какъв кошмарен и абсурден свят възниква на тази основа.
Но за да са все пак истинни достатъчно ли е философските твърдения
да са поне логични, спазващи законите на “правилната мисъл”? Може ли да
има “философска логичност”, различаваща се от тази на науката и на самата
логика? Ето че в крайна сметка се стига дотук: логиката да се обявява за
парадигма на философията: само онова, което е логично, е допустимо, а пък
нелогичното е… “забранено”, така ли – как така?!
Логиката като такава всъщност е част или раздел от философията.
Самата логичност пък не е друго, освен посочването на някакви формални
правила, които в своята съвкупност са един вид израз на законите на
“правилната мисъл”. Логичното е “правилно построеното”, съобразеното с
някакви правила, които, впрочем, не са “свръхчовешки”, а зависят от нас,
определят се от някакви наши особени цели. Логичното си има някакви свои
предимства, но живата човешка мисъл едва ли следва да бъде окована в
такива окови, пък дори и те да са доста “престижни” някак си. Но истинската
стихия на живата човешка мисъл е свободата. Истински свободните и
истински мислещите обаче не се нуждаят от външно натрапени им закони на
мисълта, понеже самата свобода установява и изобретява длъжните правила
– и ги спазва съвсем свободно и непринудено. По същия начин както
мнозинството от хората си преживяват живота без да са си имали проблеми с
правосъдието, така и в царството на чистата и свободна мисъл хората трябва
да се уповават единствено на своя усет за истина – и на такива хора
прокрустовото ложе на една външна и натрапена “логическа необходимост”
просто не им е нужна.
Това обаче не е окончателното решение на проблема за философското
обосноваване. Трябва още много да се мисли и по-нататък в конкретни случаи
отново и отново ще поставяме този въпрос. Всеки философ според своята
нагласа си изработва свой личен подход в обосноваването, той сам подбира
нужните му средства, тук няма задължителен за всички канон или пък схема,
в която да сме длъжни да поставим мисълта си.
Важното е човек да не забравя поне това: във философските си
търсения просто сме длъжни да се опираме на целия потенциал на душата си,
да мобилизираме за ефективно постигане всички душевни сили, с които
разполагаме, да изразходваме цялото богатство на душите си. Едва на тази
основа ще се роди нещо, което има пряко отношение към същинската
философия. Останалото са просто капризи на самонадеяни и кухи хора…

4.5.Дали пък философът просто не… “вещае” истината?

Ето че неумолимо достигнахме до въпроса за истината във

философията, който е достатъчно заплетен – и по тази причина се налага да
бъде проясняван най-старателно. Това, което се говори във философията,
вероятно може да бъде оценявано като истинно или пък като неистинно. От
друга страна пък, предполага се, не друго, ами единствено стремежът към
истината може да е онзи импулс, който вдъхновява философстващите. Ала да
се определи със сигурност – благодарение на някакви критерии – защо нещо
може да бъде определено като истина или като наистина, е най-насъщна
задача.
Вероятно, безспорно, истините на философията са от “по особен род” – и
значи се проверяват по съвършено различен начин. Да, наистина, когато
философът говори и обосновава – “вещае” истината! – как го прави, от какво
изхожда? И на какво той трябва да е верен? На себе си? На “истината”? На
свободата си ли преди всичко? Или пък на “природата на нещата”, за които
говори? А може би на мирогледа си? Вижда се как въпросите стремително
нарастват дори и при най-плахия опит за замисляне по тази тема. А ето че
трябва да се разнищват без жалост, няма как иначе.
Но така поставени – защото ние ще изследваме въпроса за истината
най-прецизно на съответното място – самите въпроси носят в себе си своите
отговори, навеждат на тях. Ето примерно това подхвърляне, което си
позволих съвсем съзнателно – че философът “вещае” истината, съвсем
определено показва нещо твърде значимо: защо пък трябва да се употребява
тази крайно странна, пък и остаряла дума?! Но това че я употребих съвсем не
е случайно. Както някога се е смятало, че древните жреци и жрици говорят
винаги и без изключение само истината – сякаш не я търсят, а сякаш тя по
начало някак си им е дадена! – така в днешно време трябва да възприемаме и
истинските философи, стига те, разбира се, да заслужават своето име.
Защото, допускам, че има и твърде много философи-менте, поне у нас, пък и
по света, защо не…
Възможно е, понеже истинските философи са обладани от една
непомръкваща и невероятно интензивна страст и дори жажда за истината, та
възможно е точно на това основание някак си на философите “да им е
дадено” да вещаят истината, да я прорицават, да я изказват, пък дори и в
някакви мъгляви, не съвсем ясни и нуждаещи се от тълкуване, но носещи в
себе си твърде богат смисъл думи. Древните жрици, бидейки обладани от
някакво неописуемо мистично настроение, сякаш намирайки се в транс, са
стигали до състояние, в което само на тях истината им се била “откривала”, а
от тях се искало някак си, пък макар и съвсем смътно, да намекнат за нея.
Защото пак тогава се е смятало не без основание, че истината е нещо
свръхчовешко, Божествено, непостижимо ей-така, нещо достойно за
уважение, и то не за друго, а защото е рядък гостенин в този наш прекрасен,
но всъщност доста лъжовен свят. Ето защо да се говори за това, че
философите сякаш вещаят истината, е съвсем оправдано и то показва също,
че истината пък не е нещо толкова лесно за постигане, тя е прекалено
многозначна и многолика, че тя носи в себе си невероятно значим за човека
смисъл.
А относно това на какво трябва да е верен философът, стремящ се в
едно свръхчовешко и мистично усилие да прорицава истината, то и тук отново
главното в разбирането сякаш се натрапва само по себе си: ами философът
трябва да е верен и на себе си, и на духа в себе си, и на разума дори като
такъв, пък и, защо не, на “природата на нещата”, стига този израз изобщо
нещо да означава. Древните са смятали не без основание, че подобно на това
както мъдростта е не по силите на смъртния човек, така и истината е нещо
толкова голямо и грандиозно, че винаги трябва да бъде поставяна на най-
висок пиедестал, и в никакъв случай не бива да бъде подценявана или
омаловажавана. Казвам тези неща, за да покажа, че една по този начин
разбирана истина, веднъж постигната, не унищожава самата възможност на
човека отново и отново да търси, тя не погасява свободата му, и не ликвидира
самата потребност да искаме да живеем според нея, съхранявайки обаче най-
напред свободата си. Една такава истина не е враждебна на свободата, и то
до степен, че Христос, който с пълно основание изрича думите “Аз съм
истината…”, всъщност е един най-човечен Бог, който при това е дал на
човечеството безценният дар на свободата.
Дали пък “човешкото като такова”, самата човечност не е извор на
твърденията на истинно философстващия? А може би той самият се опира
само на “божественото у себе си”, на своята свръхприродна същност, на духа
у себе си? Как, впрочем, философът открива духа у себе си?
Тези въпроси, както се забелязва, също са от този навеждащ към
истинното разбиране характер. Ето защо това ме освобождава от
необходимостта специално да им давам някакъв отговор. Пък и така не се
накърнява свободата на всеки човек сам да преценява и да решава според
своето убеждение и според ценностите си.
Ето по тази причина не ми остава нищо друго освен да предложа още
една такава серия от въпроси. Примерно тази: А може би философът просто
трябва да се стреми да говори “вълнуващо”, “красиво”, “убедително” и пр.?
Важен ли ефектът върху душите на слушащите? Трябва ли философите да се
влияят от правилата на ораторското изкуство? Не е ли обаче по-важно да се
стреми най-вече към това да не прегрешава спрямо истината? Достойна ли е
обаче истината към това да бъде… “облечена красиво”? А достойна ли е една
такава външна красота към достойнството на самата истина?
Не знам защо и не знам за теб, читателю, но лично на мен един такъв
стил на философстване – чрез въпроси, не чрез отговори – страшно много ми
харесва и допада. Това философстване носи в себе си нещо от сократовия
подход към търсенето на истината. А този подход по моето дълбоко
убеждение е крайно необходим в нашето така самонадеяно и не допускащо
компромиси позитивно време.
Да, а какво значение има формата на изразяване? Може ли да се говори
за “външна” и “вътрешна” форма? Съществува ли философски стил? Впрочем,
може ли искреността да се смята за критерий на философските твърдения?
Ако философ проявява нечестност и безчестие, мога ли да доловя това? Ето
това са въпроси, които човек неизбежно трябва да си постави. И веднъж
влезли в съзнанието ми, тези въпроси, възможно е, ще станат толкова
натрапчиви, че завинаги ще определят моята лична нагласа към
философстването.
А трябва ли философстващият да използва чужди, “взети назаем”
мисли? Ако един философ прекалява с “цитирането” на други философи, как
да възприема това? Макар че демонстрира ерудиция, не е ли това израз на
безпомощност – който няма свои, говори с чужди мисли?! Или пък е признак
на уважение към постигнатото от другите, върху което “стъпва”, за да
направи своите крачки? Това също са необходими въпроси-отговори, които
човек е добре да си постави, та да заседнат в съзнанието му. Да, това са
наистина необходими, дори съдбовни въпроси…
 По тази причина горните въпроси могат да бъдат продължени така: има
ли мяра на такова ползване на “услугите” на други философи при решаването
на проблем, за който те не са и подозирали? Може ли да се смята, че колкото
повече едно мнение е подкрепено от авторитета на други философи, толкова
то е по-достоверно? Нима онова, което мислят повече хора, тъкмо за това е и…
по-вярно? Не зная дали го усещате, но зад тези уж безобидни и малко странно
звучащи въпроси стои цяла една философия на истината, която на
съответното място сами ще трябва да сътворим. Защото тъкмо истината е
единственият предмет на философията.
А трябва ли философът да е скромен? Не трябва ли да не се страхува от
изявяването на своята оригиналност? Вярата в авторитети и преклонението
пред тях дали е несъмнен признак за скромност? Ала ако един философ е
изключително нескромен, т.е. не потиска своята самостоятелност, смело се
опитва да схваща по свой начин, то това дали не е по-добрия вариант? Нима
мога да допусна, че то е добродетел за стремящия се към истината?
Нека да спрем дотук: иначе въпросите, както се вижда, могат да бъдат
безкрайни. Важното е, че благодарение на вече казаното навлязохме в
проблема, или поне се доближихме до него. А всичко останало ще дойде
впоследствие: когато душата ни се окаже достатъчно подготвена и дори
узряла за постигане на невероятно дълбоката и така вълнуваща същност на
истината. Ако сме достатъчно настойчиви, тя няма да се забави да ни се
открие…

ЛЕКЦИЯ ПЕТА: Как живеят философите?

5.1.Живот и философия, или философия на живота и жизненост на

философията

Вероятно се занимаваме с философия не просто ей-така, от нямане

какво да правим, не за развлечение или пък само за разкош, а заради самия
живот; казано е “Не за училището учим, а за живота” (Сенека). Което с пълно
основание може да се преведе и така: “Не за философията философстваме, а
за живота”. Отношението между живот и философия, или за практическата
полезност на философията, по тази причина е един от основните въпроси на
философията. Вероятно увлечението ми по мъдростта зависи от това как
живея, това изглежда е безспорно: ако живея изцяло бездуховно, глупаво,
безсмислено, то един такъв живот просто няма как да ме импулсира към
занимания с философия. А е вярно и това, че от моето веднъж появило се
увлечение по философията зависи това как ще живея занапред. Каква е тази
свързаност между живот и мъдрост, между отношение към живота и
отношение към мъдростта?
Ако моята любов към мъдростта не влияеше на живота ми, то тогава тя
щеше да се окаже съвсем безполезна. А тогава, разбира се, нямаше да има
смисъл да се занимавам с философия. Но пък ако мъдростта служи на
мъдростта, не на живота, то какво ли би означавало това?
Винаги е имало такава една тенденция някои философи един вид да се
гнусят от “прозаичния живот”, понеже те самите били отдадени на чистия и
неосквернен “философски дух”; в чистите пространства на духа нямало място
за живота като такъв, ала пък нима и духът, и самата философия, трябва да
са лишени от живот? Разбира се, не, философията в нейното истинско
понятие, или философията по идея, е живот, е своеобразен израз на живот,
духът също е живот, ето защо от живота един вид… няма отърване: докато
сме живи, няма как да се отървем от живота. По тази причина високомерното
отношение на някои невникнали в същината на философията философи към
непосредствения жив живот е просто показател на тяхната и философска, а
пък и, предполага се, на тяхната личностна и човешка безжизненост.
Всъщност има една така зависимост: доколкото една личност е
истински жива, а не само наужким, то този факт оказва мощно влияние върху
жизнеността на собствената й философия. Запитайте се какво тогава значи
един човек да живее без философия: нима такъв един мним живот не
наподобява по-скоро смъртта, а не живота? Защото става така, че
философията, пък и самата мъдрост, са непресъхващ извор на жизненост и на
живот, а пък тази жизненост на философията постига своите пулсации,
способни да променят живота ни, тъкмо от жизнения потенциал на душата и
тяло на човека, занимаващ се с философия, именно на философстващата, на
отдадената на мистерията на живота личност. А пък отдадената на
мистерията на самия живот философия, веднъж родила се, няма как да няма
мощен ефект върху жизнеността на самата личност: ако даваш, многократно
повече ще ти се даде. Така че ония, които се щадят, стараят се да не
изразходват или пък да изхабят жизнеността си, и по тази причина се мъчат
да я икономисват, лишавайки се от най-належащи нужди на душата и на духа
си, такива няма да усетят върху душата си невероятно мощния ефект на една
жизнена и жизнелюбива философия, който с нищо друго не може да се
сравни. Или по-скоро може да се сравни само с благотворния ефект върху
духа ни както на изкуството, така и на религията като две други значими
форми-извори на духовен живот.
Ето защо, философствайки умело, ще започна да живея и поне малко по-
мъдро и разумно. Надеждата е, че някак си философията ще ме “прихване”,
или пък ще ме “зарази” мъдростта с жизненост дотам, че да мога да променя
живота си. Ако пък в живота си открия – в зависимост от това как живея –
“частички” мъдрост, то това, безспорно, ще преобрази и моята лична
философия на живота. Моята лична философия на живота всъщност е моята
стратегия за смислен и изпълнен с духовна благодат живот. Ако не се
възползвам от тази възможност, то аз ще пропилея златни шансове да се
доближа и приобщя към великото тайнство на живота, от което ще бъдат
ощетени както животът ми, така и личността ми. А животът ми е даден за да
натрупвам жизненост, която пък носи в себе си своеобразна автентична
мъдрост – като единение с великата мистерия на живота! – животът ми обаче
не е даден да служа на смъртта, на безжизнеността, не на живота. Живеят ли
всъщност ония, които се задоволяват да живеят без философия? Възможен ли
е изобщо един такъв живот?
Разбира се, не: мъдростта се намира в някакво тайнствено единство със
субстанцията на самия живот. Само тя – автентичната и жизнелюбива мъдрост
или автентичният живот, оплоден от непресекваща любов към мъдростта –
може да ми даде неговата истина. Без нея възниква съвсем реална опасност
да пропилея без смисъл живота си. Това означава, че трябва да направя
всичко за да се добера до нея.
Всъщност, оказва се, моето как живея е най-важното, към което трябва
да насоча патоса на своята философия. Трябва да мобилизирам всички свои
вътрешни сили, целия си душевен и духовен потенциал, за да намеря сили и
да я постигна. Това не е неизпълнима задача ако искам да съхраня своята
изначална предразположеност към живия живот, отдадеността си на неговото
велико тайнство. Да, животът за човека е една неизразима с думи и непонятна
мистерия, към която се приобщаваме само като живеем, чрез живеене, което е
импулсирано от страст към неговата тайна. Дали тази страст към живота
всъщност не е другото име на любовта към мъдростта? Но това, че все пак
живея – и искам да живея най-пълноценно! – е предпоставка на все по-
засилващата се моя увереност, че ще се справя, че няма да загубя верността
си към живота, която именно прави човека жив и отдаден на живота.
Не мога и не бива просто “да се оставя” на живота, така не подобава да
се живее съзнаващият себе си и разумен човек. Защото така – оставайки се на
непосредствените импулси на самия живот – живеят единствено животните,
нашите събратя по живот, чието живеене си има своята прелест, но не тя
трябва да вдъхновява все пак разумния човек. На мен, като самосъзнаващ се
човек ми се налага да бъда властелин на собствения си живот, да бъда
господар на живота си. Но кой ще ми гарантира, че ако направя така, ако го
постигна, то моето съзнание за живота няма да ощети наслаждението от
непосредствено преживявания ми живот? Какво ще излезе от живота ми, ако
допусна моето съзнание – и разсъдъкът ми – да станат негов господар?
Това са най-сложни въпроси на моята философия на живота, на които
тук не можем да отговаряме. Ще го направим в съответната тема. Нищо друго
освен философията не може да отговори на тези въпроси. Само философията
може да ги проясни най-изчерпателно и основателно. И това може да го
постигне само философията, която съм в състояние да постигна със своите
сили, а не някоя друга или чужда философия. Човек не може да получи
наготово философията си някъде, примерно както си купува костюм по мярка
в магазина.
Моята философия не може да е прост консумативен продукт – или
изделие на някаква конфекция, която се произвежда по всеки вкус и тертип.
Аз самият трябва да изстрадам своята философия, да застана със живота си
зад нея, да вложа себе си и своята природна – телесна и душевна – жизненост
в нея. Аз след това трябва да оправдая своята философска стратегия за
живота в самия живот, да я проверя доколко работи и доколко е пригодна да
поеме в себе си невероятната мощ и неизчерпаемия потенциал на живота. Ето
така аз виждам – засега – дълбоката и неизразима свързаност между живот и
философия, която така силно ме импулсира за занимания с нея.

5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот

Великият Сократ е останал във философията като най-ярък пример за

пълно съответствие между живот и философия: Сократ е живял живота си
съвсем философски, както подобава за автентичния философ – и може би
точно по тази причина философията му е така жизнена. Тя наистина е
надживяла вековете и е дълбоко причастна на вечността.
От друга страна пък идеите на Сократ за живота и битието са така
жизнени – и дори проникнати от един така рядък полъх на вечността! – тъкмо
защото Сократ е бил верен на живота и му се е отдал изцяло. При Сократ е
имало пълно съвпадение между думи и дела: той постъпвал в живота си точно
така, както учил че трябва да се живее! И това също си е негов “патент”,
поради което толкова много го ценят всички, които обичат мъдростта: да,
Сократ е живял мъдро, пък и дори – може би – разумно. Нищо че тъкмо заради
тази разумност в края на краищата е бил принуден сам да изпие чашата с
отрова и така да се лиши от живот, понеже, както е известно, е бил осъден на
смърт.
Ето че тук стигаме до един най-важен момент, без проумяването на
който всичко увисва във въздуха: как става така, че толкова силно влюбеният
в живота философ, какъвто е бил Сократ, тъкмо по тази причина е бил осъден
на смърт, а не на живот? И защо един озлобен на живота социум, една
общност, която просто не е могла да понесе сократовата жизненост и
духовност, се е принудила да умъртви Сократ – този вечно жив пример за
въплътена в живот философия – и така да осъди по скоро не него, а самата
себе си. Защото Сократ съвсем не се страхувал от смъртта, а я желаел: който
благодарение на живота си се е причастил във вечна вярност на живота, за
такива смъртта не е страшна. Да му мислят обаче останалите…
В памет на Сократ – който почти не е философствал по обичайния
маниер, развивайки систематично една идея – ще предложа един друг, по-
сократов начин за вникване в неговия живот и в неговата философия: именно
чрез въпроси. Сократ особено обичал въпросите, чрез които стъпка по стъпка
се приближавал към ядрото на неведомото. Убеден съм, че този е по-верният
начин да се постигне най-дълбокото и жизненото в неговата непреходна
философия, а пък ефектът върху душите е невероятно по-мощен.

Всеки е добре сам да потърси своята реакция на тези въпроси. И в нея да

открие така потребния за него самия смисъл:
• Това, че Сократ е живял точно според своята философия и винаги е
възхвалявал знанието и разума, може ли да бъде пример за мен? Казват, че
той е постигнал пълно покритие между живот и философия, но какво е
спечелил от това? Но е бил осъден на смърт от своите съвременници,
трябвало е да изпие чашата с отровата – защо това да е образец за
“философски живот”?
• Дали пък Сократ не е станал жертва на своя самонадеян разум? Може
ли изобщо разумът да разбере живота? Може ли знанието да изчерпи
неговата тайна? Не и ли пресилено да се твърди (както правел Сократ), че
само знанието и разумът постигат “висшата истина” за живота?
• Защо живеещия според “повелите на разума” Сократ най-напред не е
бил разбран от своята жена? Защо Ксантипа цял живот се оплаквала, че
съдбата й е отредила такъв мъж? Дали пък жените по някакъв начин не са по-
близки на естеството на живота? Ако Сократ беше живял така, както от него
искала Ксантипа, нямало ли е да избегне безсмислената смърт?
• За Ксантипа всичко, което правел знаменитият й съпруг, било изцяло
непонятно, погрешно в корена си, абсурдно – дали “умът не й стигал” да
разбере? Или пък чувството, “женският инстинкт” я тласкал към това да не
приема категорично такъв живот? Нима Ксантипа не е права в изискването си,
че “добрите мъже” трябва да се занимават най-вече с домашните дела?
• Защо Ксантипа не може да проумее как така нейният “хубостник” е
зарязал домашните дела заради… “общите”, човешките? Права ли е Ксантипа
да иска и той да бъде “мъж на мястото си”? Защо Ксантипа се
принуждавала… да бие Сократ? Защо ли и той се оставял да го бие? Това не е
ли признание от негова страна за “основателността” на гнева й?
• Това, че Сократ по цял ден скитал по площадите и палестрите
(“спортните площадки”) на Атина, търсейки събеседници, с които да може да
разговаря за най-важното, и в същото време зарязал дома си, може ли да се
оцени като “образцов живот”, подобаващ за философа и… човека?Дали
Сократ наистина – а не само в очите на Ксантипа – не е бил просто…
безделник?
• Сократ не бил разбран и от учениците си – защо е станало така? Защо
малцина са онези, които са му благодарни за това, че им помагал да
освободят душата си от заблудите, да я отдадат на истината и знанието?
Защо повечето се изпълвали с ненавист към него?Нима просто са се засягали
от това, че ги “излагал” пред хората – когато им доказвал, че не знаят, а само
си мислят, че знаят?
• Ако тези негови ученици са възроптали от него заради това, че… “от
истината боли”, то нима Сократ е могъл нещо да направи – за да ги по-щади?
Прав ли е като е смятал, че “истината само лекува”? Трябвало ли е Сократ да
търси начин да възпре засилващата се ненавист в душите на ония, които по-
късно започнали да водят съдебен процес срещу учителя си?
• Могъл ли е Сократ да направи така, че всички да са доволни? Защо
обаче не го е направил? Защо е допуснал подобна неразумност, която му
коствала живота? Какво е станало с прочутата му разумност?
• Не е ли подразнил Сократ хората с това, че сам се смятал за “акушер”,
помагащ за раждането на истината в душите на ония, които са “плодовити”
тъкмо в душите, не в телата? Това ли е, впрочем, заниманието на истинския
философ? Но “безплодните в душите” – “кастратите”, които не са родили нито
една идея в живота си – нима имат друг изход освен да го мразят?

• Защо мъдрият Сократ все пак се е надявал душата им да роди поне

великодушието, което стои над дребните страсти? Нима това не е наивност от
негова страна?
• Сократ е могъл да не умре, да се скрие, да избяга – защо не го
направил? Нима си струва човек да умре само за това да провери
правилността на идеите си (Сократ смятал, че присъдата му е “сгоден случай”
да провери дали са верни идеите му за безсмъртието на душата и за
съществуването на прекрасен свят на идеите!)? Защо Сократ е така покорен
спрямо съдбата си?
• Но защо Ксантипа, противничката на сократовата мъдрост и
разумност, все пак плачела преди смъртта му (тя, плачейки и скубейки косите
си, мълвяла в несвяст: “Сократе, Сократе, ти си отиваш невинен!”)? Но как е
възможно Сократ да се подиграе така жестоко с чувствата й, иронично
отвръщайки: “А ти какво искаш, да бях виновен ли?!”? Какво е направила
сократовата разумност от самия Сократ?
• С какво все пак е поучителна историята на сократовия живот? Бих ли
могъл да възприема нещо от него?

5.3.Защо Шелинг и Хегел заради истината пожертвали дори

приятелството си?
 Шелинг и Хегел били приятели в студентските си години. Дори живеели
в една квартира – в качеството си на студенти в Теологическия институт в
Тюбинген. И доста време след това били най-близки, били истински приятели.
Но станало така, че Шелинг съвсем млад написал първата си книга,
която скоро го направила популярен, блестящ професор по философия.
Шелинг написал най-добрите си книги за няколко години, при това създал…
три философии (!), три нови системи. В същото време Хегел упорито се
занимавал с изучаването на всички науки, почти не пишел, понеже бил
овладян от идеята да схване и изрази в целостта му цялото човешко знание, а
също и да превърне философията в наука. Та Хегел по това време бил съвсем
скромен частен учител по философия, а по-късно и гимназиален
преподавател.
Двамата приятели не прекъснали отношенията си, пишели си писма,
Шелинг дори окуражавал по-възрастния от него Хегел да излезе и той с нещо
пред четящата публика. През 1808 г. Хегел издал книгата си “Феноменология
на духа”, в която излязъл с остра критика и на трите философии на Шелинг;
последният пък останал с впечатлението, че приятелят му просто не го е
разбрал, или – което е още по-лошо и по-обидно! – съзнателно е изопачил и
дори… откраднал неговите идеи. Но възходът на Хегел вече започнал, скоро
славата му засенчила тази на Шелинг. Хегел станал титуляр по философия на
Берлинския университет, при това написал и издал още много книги. В един
момент всички забравили за Шелинг и в устата на всички бил само Хегел.
Двамата някогашни приятели прекратили всякакви отношения помежду
си, стигнало се дотам да се преструват при среща, че не се познават
(например когато се срещали на публично място!). В Германия наистина в този
момент като че ли всички забравили за Шелинг. А Хегел “се къпел в лъчите на
славата” повече от 20 години. Шелинг се оттеглил в отдалечената провинция
и доста злобно наблюдавал триумфа на някогашния си приятел Хегел.
Хегел умрял в 1830 г. Защото по време на чумна епидемия в Берлин,
когато всички учреждения били затворени, Хегел, вече ректор на Берлинския
университет, наредил да отворят една аудитория, където той да чете лекции.
Разбира се, заразил се с чума и скоро умрял – на 63 години. И като катедрата
му осиротяла, всички се запитали кой ли може да го наследи в университета.
Питали се има ли философ от неговия ранг, който да е достоен да го наследи.
Сетили се за почти забравения Шелинг и го поканили да оглави катедрата.
Шелинг приел, излязъл с критика на “въздушните кули” на своя
някогашен приятел, отрекъл кардинално идеите му. И така, показвайки за
сетен път своя гений, създал своята… четвърта философия. Късната
философия на Шелинг стимулирала неимоверно философското развитие – по
същия начин, по който предишните му системи подготвили философията на
Хегел.
А ето сега и няколко въпроса за самостоятелен размисъл:
• За какво ви говорят тези все пак необичайни отношения между
двамата велики философи на ХІХ век? Защо Хегел и Шелинг толкова не се
обичат, въпреки че на млади години са били неразделни приятели?
• Дали пък “лошите характери” не са причина за крайната студенина в
отношенията им на зряла възраст? Не са ли могли да потиснат чувствата си –
заради принципните, идейните въпроси на философията?
 • Интересува ли ви “същностната страна” на техните отношения?
Желаете ли да се запознаете по-внимателно с техните учения, с
философските им идеи?

5.4.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?

По същото време и никому неизвестният млад философ Артур

Шопенхауер, последовател на Кант, най-скептично и сякаш завистливо следял
“шумотевицата” около Шелинг и Хегел. Той все повече се изпълвал с ненавист
и към двамата.
Шопенхауер вече бил написал – също съвсем млад като Шелинг –
книгата си “Светът като воля и представа” и я дал в още в ръкопис на Гьоте,
питайки за мнението му. Гьоте, който бил твърде близък приятел на майката
на Шопенхауер – “злите езици” дори говорели, че Гьоте дори е… негов баща! –
прочел ръкописа. После повикал младия човек и му казал, че книгата е
гениална, но че трябва да бъде… изгорена: тъй като съдържала “истини,
които човечеството не може да понесе”! Шопенхауер, зарадван, разбира се, не
послушал съвета на великия човек и директно с ръкописа си се отправил в
първата типография, където издал книгата си на свои средства. Защото,
впрочем, едва ли някой издател тогава – както и сега, впрочем! – би дръзнал
да издаде нещо истински значимо, написано обаче от “непознат автор”!
В предговора на великата си книга Шопенхауер обаче предвидил
нейната нерадостна съдба. Там той написал, че “книгата ще трябва да чака
спокойно и скромно малцината, за чиито необикновен начин на мислене би
била подходяща”. Наистина, десетилетия наред никой не купил неговата
книга. А ако пък си я купили, не започнали да я четат. А ако започнали да я
четат, не я дочели. А, накрая, малцината, които я дочели, те пък не я
разбрали. Такава, уви, обикновено е съдбата на истински гениалните идеи.
Професорите по философия пък, както е обичайно за тях, се държели
така, че все едно се били споразумели да се преструват, че… такава книга не
съществува. Тяхното държане е по-ясно и обяснимо: те или съвсем не
разбирали идеите му, или ако ги пък разбирали, мълчели просто заради една
недостойна за философите и чисто човешка завист…
През двадесетте години на ХІХ век Шопенхауер решил все пак да
провери дали са се родило поколението, за което бил написал своята книга.
Той обявил курс по философия в Берлинския университет (като приват-доцент,
частен доцент). Това било времето на най-големия триумф на Хегел,
аудиториите не могли да поберат слушателите му, а Шопенхауер дръзнал да
обяви курса си в същия час, в който Хегел имал лекции. Естествено,
“философската мода” довела до това, че при Шопенхауер дошли 4-5 студента,
които след първия час повече не се върнали.
Шопенхауер понесъл и този удар, оттеглил се в провинцията (той бил
състоятелен човек) и мълчаливо започнал да чака своя час (същевременно
обаче изпълвайки се с все по-голяма ненавист най-вече към Хегел!). След още
няколко десетилетия, в началото на 50-те години (т.е. дълго след смъртта на
Хегел) Шопенхауер сметнал, че е време пак да заяви пред публиката своята
философия, преиздал книгата си и зачакал, почти отчаян, нейния ефект върху
съзнанията. Този път той не чакал дълго, книгата му имала ефекта на
взривяването на мощен снаряд в центъра на заспал град.
 “Светът като воля и представа”, най-важното произведение на
Шопенхауер, била жадно изчетена от новото поколение, което той доживял да
се роди. Славата на Шопенхауер скоро излязла извън границите на Германия,
заляла като мощна вълна цяла Европа и достигнала до Русия; негови горещи
привърженици станали Рихард Вагнер, Фридрих Ницше, Лев Толстой и
мнозина други велики хора. Шопенхауер тържествувал, опитал се дори да
забрави за униженията си, но макар че приживе бил провъзгласен едва ли не
за пророк, не простил на Шелинг и особено на Хегел. Той на едно място пише
за великите си предходници и съвременници така: “След Кант излязоха три
псевдофилософа, създаващи само въздушни замъци: софисти, шутовски и
вятърничави развейпраховци; Шелинг е най-надареният, Фихте е карикатура
на Кант (увеличително стъкло за кантовите грешки), а Хегел е “арлекин на
Шелинг”, бездарен и тромав шарлатанин, в сравнение с който дори и Фихте
можеш да наречеш “талантлив човек”!”.
Шопенхауер, впрочем, никога не е имал високо мнение за човека по
принцип, чиято способност да прави низости според него е колосална. Но не
прекалява ли с тези крайни оценки?
А ето и тук няколко необходими въпроси:
• Как възприемате историята на живота на този велик философ, който в
предговора на книгата си (написана когато той е на 20-21 години!) казва
следното: “Животът обаче е кратък, а истината има далечно въздействие и
живее дълго: нека кажем истината!”?
• Нима гениалните философи просто са хора с дребни човешки страсти?
Как така несъгласието с някакви идеи може да прерасне в пълно отрицание и
на личността на философа, който пръв е достигнал до тях?
• Какви изводи си правите за естеството на философията, изхождайки
от живота и творчеството на споменатите философи?
• Интригува ли ви “принципната страна”, т.е. идеите, заради които “се
скарали” така жестоко великите философи? Искате ли да се запознаете с
книгата “Светът като воля и представа”?

5.5.Как Киркегор си взел изпита по философия?

Младият датчанин Сьорен Киркегор дочул в своята “гнила Дания” за

триумфите на великите немски философи. Той отишъл в Берлин, но съвсем не
се възхитил от професорската философия на Хегел, напротив, дори твърде
много си развалил мнението за немската философия. Та Киркегор все пак в
един момент, бидейки студент, се наложило да се яви на изпит по философия
при Хегел.
Младежът, очевидно твърде талантлив, си позволил да говори
“собствените идеи”, което дотолкова не харесало на “философското величие”
Хегел, че последният се принудил да му пише двойка. Вероятно не толкова
простото незачитане на хегеловите разбирания било причина за гнева на
Хегел; вероятно причина била изключителната необичайност на идеите на
младия Киркегор, пълната им несъвместимост с идеите на самия Хегел. При
това изглежда Хегел доловил и тънката ирония, с която Киркегор си позволил
да интерпретира някои избрани места от хегеловата мисъл.
 Но станало така, че Хегел скоро умрял от чума и, както е известно,
Шелинг заел мястото му. Когато Киркегор се явил на изпит пред новия
професор, той пак по същия начин изложил вижданията си. При това младият
датчанин съвсем не можел да знае разбиранията на професора, известен с
многото си философии, понеже, отвратен от немските философи изобщо, не
отишъл даже да изслуша лекциите му. Пък си и бил нагличък този Киркегор
де.
Шелинг обаче изпаднал във възторг от чутото, просълзил се и, разбира
се, писал “шестица” на Киркегор. Оказало се, че младежът “дума по дума”
изложил най-новата философия, най-новите идеи на професора, при това още
преди да ги е чул от устата му! Така онова, което безкрайно неприятно
изненадало Хегел, очаровало Шелинг – нима не е странно така да се
възприеме едно философско разбиране?
Киркегор по-късно станал един от великите философи на ХІХ век, макар
че бил оценен истински едва от поколението, живяло в началото на ХХ век.
• Как си обяснявате и този епизод? Какво е мнението ви за Шелинг,
който като старец успял да оцени идеите на един младеж (при това сам да ги
споделя, сам на преклонна възраст да стигне до такива идеи!)? Как
обяснявате съвпадението в разбиранията на двамата?
• Какво означава това, че Хегел не бил в състояние да оцени по
достойнство различаващото се от собствената му философия? Свързва ли се
това с желанието му да “прави” философията наука, да я “издигне” от нивото
на “любов към мъдростта” до нивото на… действително знание?
• Дали пък Шопенхауер не е прав в силните си преценки за своите
“велики съвременници”, обрисувайки ги като… “нищожества”? Кой от всички
тези философи ви е най-симпатичен? И кой – най-неприятен?

5.6.ПРИМЕРИ С ЖИВОТА НА ДРУГИ ФИЛОСОФИ:

• Пирон скептикът не наричал нещата нито прекрасни, нито грозни,

нито справедливи, нито несправедливи и изобщо предполагал, че истинното
изобщо не съществува, а хорските постъпки се определят само от закона и
обичая… В съгласие с това и живял живота си, без да страни от нищо, без да
се отклонява, подлагайки се на всякакви опасности, било от волска кола,
стръмнина или от куче, без да се поддава на усещанията си. От опасностите
го предпазвали неговите приятели, които го следвали неотлъчно.
(По Диоген Лаертски)
• Когато Диоген от Синопа се греел на слънце в Крания и, спирайки се
при него, Александър Македонски казал: Поискай от мен каквото желаеш”, то
Диоген му отговорил: “Не ми засенчвай слънцето”. Казват, че дори
Александър казал: “Ако не бях Александър, бих искал да бъда Диоген!”.
(По Диоген Лаертски)
• Зенон от Елея бил благороден както във философията, така и в
държавните дела; казват, че книгите му били изпълнени с голям ум. Освен
това той замислил да свали от власт тирана Неарх и бил заловен, но когато го
разпитвали за съмишленици и за оръжието, вместо отговор той уговорил
всички приятели на тирана да остане сам с него, а после, като помолил да му
каже на ухо разни неща, впил зъби в ухото му и не го пускал, докато не го
убили. Антистен пък говори, че след като придумал приятелите на тирана, а
онзи го попитал няма ли и други, Зенон отговорил: “Само ти, унищожител на
града ни”, а после се обърнал към околните: “удивлявам се на страхливостта
ви: за да не пострадате като мен, пълзите пред тиранина!”. И най-накрая си
отгризнал езика и го изплюл в лицето на тиранина. Това така потресло
гражданите, че те тутакси пребили тиранина с камъни…
(По Доген Лаертски)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Има ли философията бъдеще?

6.1.Дали философията няма бъдеще… зад себе си?

Разсъждението, пък и разговорът за бъдещето на философията – имаща

зад себе си хилядолетна история – може да започне оттук: как стои
философията в един модерен свят, в който все по-малко са непрактичните
хора, или човешките същества, отдадени на умосъзерцателни активности? От
една страна философията е най-древно човешко постижение, което има
твърде богата история – това поне е безспорно. И в същото време
философията, независимо от всичко, трябва да бъде най-точен изразител на
съвременността, на най-значимото, което може да вълнува човека. Не се ли
оказва, че наистина философията е много странна и твърде необичайно стои в
този наш така практичен и устремен в технологичния прогрес век?
Сякаш днешните хора дори вече нямат време да се занимават с
“духовните неща”, които по право са отстъпени на “духовниците”, на
специализираните в общуване с духовния свят странни индивиди: всяко нещо
вече е предмет на тясна специализация, а пък времената на
енциклопедистите отдавна са отишли в историята. Имаме си дори психология,
която най-практично ще погледне и на вътрешния свят, скрит зад всеки две
човешки очи – и за какво ни е на всичкото отгоре философия, която така
невнятно говори за същото: за духа, живота, свободата, истината…
Вярно е, че и днес всеки уважаващ себе си университет има своя
философски факултет, който сякаш увенчава сградата на знанието и му
придава една универсалност и всеобемност, а също и цялостност. Разбира се,
студентите сами ще решат имат ли нужда от философия, ето защо дали някой
ще избере за своята “обща култура” и някой философски предмет, си е негова
лична работа: философията не се натрапва никому. Разбира се, малцина са
тия, които в днешно време ще имат усета да приобщят чрез философията
съзнанията си към един друг, чисто духовен свят, и на тази основа ще
погледнат със съвсем други очи на съществуващото. Но нима не е било
същото и във всички други епохи на историята, когато философията пак не е
била за “простолюдието”, а е била нещо съвсем елитно и елитарно? Ако
изключим времето на древна Гърция и донякъде Рим във всички останали
епохи философията е била едва ли не израз на ексцентричност или на
екстравагантност, без която прекрасно може да се живее. Но не важи ли това
с особена сила днес, когато съвременният човек по съвсем други начини
задоволява своите духовни нужди и съвсем рядко осъзнава, че изобщо
съществува покрай другото и философия. Която обаче може да ти каже тъкмо
онова, което никой друг нищичко не може да ти каже?
И ето че с неизбежност се изправя коварният въпрос: нима краят на
философията, така дълго чакан, не е вече наближил? Ще умре ли
философията, има ли тя бъдеще пред себе си? Или бъдещето на философията
отдавна е… “зад нея”?
Да, наистина, не се ли оказва, че това е естествен процес: нещо се
ражда, живее, умира - за какво изобщо може да се съжалява?! Философията,
бидейки нещо живо, се подчинява, предполага се, на този така естествен
ритъм на живота. А тя иначе е живяла твърде много, даже неприлично много:
няколко хиляди години! По тази причина за дълго живелия човек казваме:
“Той има голямо бъдеще… зад себе си!” (Нашият голям писател Димитър
Димов, примерно, е написал една пиеса, наричаща се “Жени с минало”!
Другояче да се каже същото може ако се използва този стилистичен обрат:
жените с минало имат голямо бъдеще, ама не пред, а... зад себе си!) Не е ли и
философията сполетяна от тази неотменима съдба: след времената на нейни
триумфи и постижения идва моментът, в който отреденото ти време е зад
гърба, а пък бъдещето се е "изцедило" в миналото. И то до степен вече да е
съвсем късно за нещо да съжаляваш, а от теб се иска просто да приемеш
неотвратимата си орис, обричаща те на неминуем залез, а също, уви, и на
раздяла с този свят.
Защото ако не го направиш, защото ако не се примириш с отреденото ти
по природа, току-виж си станал за смях: както тези стари дами с минало не
подобава за философията да иска да се подмлади, да крие възрастта си, да се
преструва на свежа, жизнена и пр., и то нищо че, напразни са тия усилия. Ако
философията е имала наистина велико минало – в лицето на постиженията на
най-великите й представители, които са нещо като духовни наставници и
учители на човечеството! – тя трябва да запази известно достойнство и при
раздялата с един свят, който изглежда съвсем няма нужда вече от нея.
Впрочем, какво бъдеще е заслужила философията? Дали съвременната
философия, наследница на така богато минало, ще може тепърва да постигне
нещо ново и забележимо? Тя има ли перспективи, или всичко, което е “могло
да се каже”, “вече е казано”? Може ли да се смята, че “няма нищо ново под
слънцето”, “всичко е суета” и пр.? Това също са доста коварни въпроси, които
обаче са съвсем неизбежни.
“Старата дама” – философията – обаче се държи крайно високомерно и
съвсем не иска да слезе от пиедестала; напротив, излиза с нови и с все по-
нови претенции. Кажи-речи има самочувствието на младенец, за който
животът едва сега започва. Дали пък философията, подобно на вампир, не се
храни със свежестта на толкова млади съзнания, които, няма как, са за първи
път на този свят, и по тази причина едва тепърва трябва да се вписват в него?
Ако е така, то бъдещето на философията във всеки един миг едва сега
започва. Сиреч великото й минало съвсем не й пречи да се чувства винаги и
все по-призвана да бъде водач на младите по пътищата на живота и на
свободата. Всичко, което на младия човек тепърва му предстои – и
неустоимият порив към истината, така характерен за младостта, и трепетите
на любовта, и тайнствеността на самия живот, който съблазнително мами, и
възвишеността на оня свят на културата и ценностите, без приобщаването
към който все по-трудно се живее… – изглежда и за философията са все
наново и наново поставяни въпроси, които изобщо не са загубили чара на
новостта. Защото неумолимо си стоят пред всяко едно ново и търсещо
съзнание. И по тази причина философията впива в себе си от жизнеността на
младостта, а пък, възможно е, тъкмо на тази основа тя е постигнала – защо
не? – и идеала на вечната младост, на безсмъртието! Извод: тия, които не
искат да остареят, нека да се занимават с философия - и тя ще ги направи
неподвластни на времето. Понеже ще ги пренесе в един друг свят, където
време не съществува. Ами какво да правят пък младите? Ясно какво: младите
са така пристрастени към младостта, че едва ли ще поискат някога да се
разделят с нея - тогава?!
Известно е, че векове наред алхимиците са търсели някакъв тайнствен
“философски камък”, който, стрит на прах, и погълнат дори от стареца, може
да му даде безсмъртие; ала на стареца му е бил нужен също така и еликсир
на младостта, защото за какво ни е безсмъртие без младост?! Ето че
алхимиците търсели тези две неща: философски камък и еликсир на
младостта. Търсили са ги настойчиво, дори по-страстно, отколкото са търсили
и средство за превръщането на оловото в злато: защото за какво са ни вечна
младост и безсмъртие ако пък сме бедни и нещастни?! Дали пък не се е
отказало, че алхимиците, следвайки някакви първични най-основни желания
на многострадалното човечество, са търсили всъщност нещо, което хората
отдавна са имали – и което е давало и младост, и безсмъртие, и неоценими
богатства?
Защото философията е точно това: тя гарантира на занимаващите се с
нея и безсмъртие, и вечна младост, и такива богатства на духа, които с никои
други богатства не могат да се сравнят. Мнозина изобщо не могат да разберат
как е възможно това, примерно не им се удава да схванат как така духът на
човека съхранява завинаги живостта си, ако човек навреме се приобщи към
философията – сякаш философията му помага да консервира и запази
завинаги собствената си младост, осигуряваща жизнеността на неговия дух
даже до последния му ден. Разбира се, някои неща можем да ги разберем
само впоследствие, а не предварително, те може да се открият едва в
пределите на философията, а не когато си едва на прага й и извън нея.
Ето защо “прекалено дългото минало” не винаги е предвестник на
залеза, както е в човешкия живот. Има закони на духовния свят, които са
коренно различни от законите на материалния свят, в който живеем.
Философията е странница, която е тук, при нас, но е дошла от един далечен и
непонятен свят: света на духа, на идеите, на мисълта. В този свят няма
преходност, старост, развитие и пр., защото в него са именно и вечните
истини, от които се управлява нашият, тукашният свят. В света на духовното
даже време не съществува, там царува вечността, непреходността. И
обитател на този свят можеш да станеш едва благодарение на философията;
други пътища, до който се достига до него, и които са дадени на човека, са
пътя и на религията, а също и този на изкуството. В света на духовното няма
младост и старост, затова повелята е: философствайте усърдно!
Ето защо философията – жителка на един друг свят, но странен
пришълец в този, в нашия свет, се държи тук като гостенка, която обаче е не
по-малко интересна отколкото са интересни за немислещите, да речем, т.н.
“извънземни” или пък “зелените човечета”. И от нас се иска просто да влезем
в безкрайни, изключително любопитни и увличащи ни разговори с тази
невероятно любезна гостенка, която ще ни каже по свой си начин онова, което
иначе никой друг не може да ни го каже.
По тази причина философията винаги е преизпълнена с нов живот. Тя не
е осъдена да живее само със спомените си, с разказите за онова, което е било.
Напротив, тя е устремена към бъдещето за човека. И какви са ония, или какво
е станало в такъв случай с душите на ония, които най-настойчиво и дори
натрапчиво искат да ни внушат, че философията е само “старата бъбрива
дама”, на която никой не обръща внимание?!

6.2.Как да разбера своята съвременност?

По отношение на миналото – на миналото на човека, на знанието, на

идеите, на духовността, на ценностите – философията е ясно какво, тя е
компедиум, пълен сборник, от който може да се черпи толкова много смисъл.
Значи поне в това отношение философията завинаги ще има актуалност и
полезност: тя е един резервоар на ценности, така значими за човека. Но дали
точно това може да интересува нашия съвременник, който общо взето не стои
обърнат назад, не е втренчен в миналото на човечеството, ами гледа само
напред?
Ако философията е устремена към вечното, към непреходното в нашия
живот и в нас самите, в нашата собствена същност, то възниква питането
дали пък тя въпреки това има и някакво отношение и към света на
изменчивото, на текущото, на това, което винаги се въобновява и то в най-
удивителни нови форми и лица. Защото, знайно е, нашият свят, този тук и сега
свят, в който сме поставени, е свят на менливостта, а не на неизменното. И
ако философията по някакъв неясен начин е закотвена и в този наш така
многолик и изменчив свят, то се пита как е станало това, и кои са неговите
основания.
Философията живее чрез живота и жизнеността на толкова много
търсещи човешки същества, което означава, че тя не е нещо затворено в себе
си – и заето само със себе си. Напротив, философията е встъпила в значими
връзки с най-дълбоките потребности на своето време – и по тази причина ги е
поставила в перспективата на вечността.
Този именно е коренът на “вечната жизненост” на философията. По
някакъв тайнствен начин тя успява да проникне в субстанцията на нашето
време и да я изрази по неповторим начин, като по този начин дарява
човешките същества с невероятно богат смисъл – смисъл, без който те никога
нямаше да могат да разберат своето време, пък и самите себе си.
Философията затова е винаги млада, съответстваща на своето време, на
съвременността – и на хората, които я изпълват с делата си. И ето защо
младите са тези, които – чрез търсенето на собствен път в живота – дават от
своята жизненост на философията, преизпълват я с живот.
Вероятно на това основание чрез моята лична отдаденост на истината
на съществуването, достойно за човека, аз служа на никога не свършващия
“философски ренесанс”. Животът е склонен вечно да се възобновява, като за
тази цел използва съзнанията на толкова много млади и лутащи се из дебрите
му хора – как тогава философията, общуваща тъкмо със субстанцията на
същите тези съзнания, да може някога да стане анахронична? Не, това просто
не е възможно – стига да имаме работа с някоя истинна, вникнала в
съвременността и най-дръзко отправила й своите предизвикателства
философия. Защото има философии, и в още по-голяма степен философи,
които по недотам осмислени причини се откъсват от най-значимите
потребности на съвременността и се затварят и капсулират в някакви
абсурдни пространства на самонадеяния и чисто субективен дух. И по тази
причина не могат да осъществят своя пробив както към душевността на
хората, така и към най-значимите проблеми на самото време. Ето затова
усърдно философстващият индивид винаги трябва да има съзнанието, че
това, което прави, има смисъл, надрастващ онова, което сам си е поставил
като непосредствена цел. На това именно се дължи “дискретният чар” на
живата философия, толкова непрестанно възвишаващ духа на търсещия
човек.
Онова, което провокира духа ни към най-различни търсения е
потребността да сме в крак със своето време, та по този начин да осъзнаем
ония задачи, които то отправя към нас самите. Ако се откъснем от
предизвикателствата на самия живот и на времето, в което той се
разпростира и обхваща всичко, то това е предпоставка за невероятно жестоки
жизнени трагедии, които могат да ни сполетят. Да се откъснат от духа на
своето време – дух, към който можем да сме причастни едва благодарение на
една съвременна, проникната от духа на самата съвременност философия – е
коварна и жестока участ, която може да сполети човешките същества, имащи
неблагоразумието да живеят с вехти или загубили духа и жизнеността си
представи. Най-фрапантен пример за такава пълна неадекватност спрямо
значимите потребности на своето време е този духовен вакуум, какъвто по
същината си е комунизмът, който успя да запрати толкова много народи в
най-безперспективни насоки на съществуването – като ги обрече да вървят по
пътища без изход, или по-скоро да затънат в непроходими тресавища. Поради
тази причина такива народи, които имаха лошия шанс да бъдат сполетяни от
един такъв бездуховен комунизъм, днес са така изостанали – сякаш за тях
времената са минали съвсем напразно. И то не само в един културен и
ценностен смисъл, ами и екзистенциално: защото такива народи като нашия
едва тепърва ще трябва да се приобщават към жизнения космос на свободата
и суверенността на личността.
А иначе, в нормалната ситуация, чрез своите търсения за постигане на
адекватност спрямо своето собствено време човек по някакъв необясним
начин поддържа и живота на философията. Защото тя се “храни” със
духовните продукти на такива едни търсения на много съвременници,
поставени в една и съща ситуация на живота, от която всеки е призван да
търси своя, съответстващ на уникалната му личност изход.
Да разбера времето, в което живея, е една от първите задачи на живота
ми. Това, че съм негов “съвременник” на своето време, ми дава безспорни
преимущества за разбирането му: защото това време е в мен, в душата ми са
нишките, от които то е изтъкано. Защото ние, хората, правим своето време, то
е наша еманация. Да се добера до смисъла, който е скрит в моята
съвременност, е моя неотменна грижа – и в това отношение философията пак
е незаменим мой помощник. Ако пък се откажа от тази така потребен ми
смисъл, благодарение на който аз заслужавам да се наричам съвременник на
своето време, ако започна да живея не в този, тук и сега, ами в някакъв друг,
откъснат от моето време свят, или пък ако се пренеса в отминали отдавна
светове и исторически периоди, то има съвсем реална опасност да продължа
да пребивавам в непрогледна тъмнина. Дали това вече не е сполетяло ония,
които са безчувствени тъкмо към най-значимите въпроси, към чието решение
самото време ни призовава?
Но дали за мен самия моето време не е “страхотно преплитане” на
твърде объркани “неща и явления”, които само тегнат, смазват ме с
непонятността си? Къде е моето място в реалността, наричана съвременност?
 Това са неизбежни въпроси. И отговаряйки им, ние вече сме встъпили в
пространството на една своя и лична философия, която по здрав начин е
свързана с най-значимите потребности на епохата. Защото, безспорно, не мога
да бъда съвременник на време, което не разбирам – и дори не чувствам
потребност да разбера. Да постигна смисъла, даващ ми истината на времето,
в което живея, е моя неотменна задача като жив, влюбен в живота и стремящ
се към неговата тайна човек.

6.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек?

Ясната представа за съвременността, в която така или иначе участвам –

а не само “присъствам”! – ще ми даде много. Защото, безспорно, както още
нашият Левски е отбелязъл, не просто ние сме във времето, а и то е в нас. Да
бъдеш съвременен – и също така истински съвременник на своето време –
означава да си близо до най-съществените потребности на епохата, до ония
насъщни задачи, които самото време поставя, и едва на тази основа да си
изработиш жизнена философия или стратегия, която има шанса да е
ефективна и успешна.
На това основание – а именно че всяко време е “населено” с толкова
много уникални и неспирно търсещи, всяко за себе си, своята истина човешки
същества – всяка епоха е крайно различна с всички останали. Вероятно в
някакво отношение моята епоха превъзхожда всички останали, но в друго, да
речем, е по-непълноценна. Това обаче поставя пред мен неотменната грижа
да вниквам в уникалния смисъл на моята епоха, да постигам нейното
своеобразие. По някакъв непонятен начин аз откривам себе си в своето време,
в моята съвременност – и откривайки стъпка по стъпка самия себе си, аз
неусетно се приобщавам и към духа, съзнанието, културата на моята епоха.
Оказва се, че няма как иначе да живеем – да живея някак си извън своето
време е непредставим абсурд! – от времето и от епохата си няма как да
избягаме и да се скрием. По тази причина от нас се иска да се адаптираме към
тях и, адаптирайки се, да наложим своя неповторим личностен отпечатък в
съвременността си. И така моят личен жизнен свят става неотнимаем
компонент на огромния жизнен космос, с пулсациите на който ние
неотвратимо съществуваме.
Да, но тук именно мога да се запитам: съществува ли “прогрес” (не
просто видим, а действителен!), или пък всичко върви към упадък? Мога ли да
приема, че съществува напредък и в идеите, съзнанието и мисленето на
съвременните хора? “По-добри” ли са разбиранията на моите съвременници в
сравнение с тези на хората, живели по времето на Платон например?
За да отговоря основателно на тези въпроси се иска да имам не просто
интуиция, но и съзнание за жизнеността на всички предишни времена, и да я
сравня с тази на моето време. Иска се също някаква особена “координатна
ценностна система”, в която всяка епоха да намери своето място, та да се
очертае кривата на духовно-личностното израстване на човечеството. Разбира
се, на въпроса накъде вървим еднозначно не може да се говори: или
възхождаме, или пък преживяваме упадък, или, накрая, всичко си е все
същото, и сякаш се повтарят едни огромни цикли, в които наново и наново се
възпроизвеждат някакви вечни и все едни и същи модели на съзнание и
живот, от които не можем да избягаме.
 Привърженик на идеята, че човечеството преживява един неудържим и
жесток упадък на ценностите и на жизнеността, е немският философ Фридрих
Ницше. И причина за този упадък е това, че разумът е станал властелин на
живота, че нашата жизненост е сразена от коварния натиск на този тираничен
господар. Съзнанието на модерния човек е показателно за степента на
израждане на жизнеността, което пък се изразява в това, че съвременните
хора са станали слаби, жалки и нещастни, но за сметка на това изключително
високомерни, ала и съвсем кухи и в горделивостта си. Разбира се, днешният
човек не може да осъзнае и признае степента на преживявания упадък,
защото той самият именно е този упадък, упадъкът не е извън нас, а в нас
самите. Според този възглед е имало времена, съвпадащи с най-първичните
епохи, в които хората са били силни и жизнерадостни, и всецяло са се
отдавали на трепетите на самата жизненост, проявяваща се без никакви
ограничения, защото разумът – този враг на жизнеността – едва е блещукал.
Но в тия времена хората са били спонтанни, импулсивни, ала диви и
“некултурни”; успоредно със заякването на разума постепенно пресеква
жизнеността, която е тиранизирана жестоко от този прекалено самонадеян
господар. За да оправдаят пред себе си своето израждане и слабостта си,
хората си изобретяват съответните ценности на слабаците, а именно измислят
си морал, и това е моралът на недолюбващите живота. Нашата култура е
рафинирана, но болезнена, тя е израз на една болест на духа и на
жизнеността, а пък и съзнанието ни се раздира от неразрешими дисонаси.
Това накратко е гледището на Фридрих Ницше.
Разбира се, има и исторически оптимисти, които тълкуват коренно
различно развитието на духа и на културата. Пример за такова оптимистично
тълкуване е концепцията на Георг Фр.В.Хегел. За него историята и културата
е неудържимо шествие на все по-разгръщащия се величествен човешки дух,
оживотворявано и оплодявано от идеята за свобода и от истината, която се
налага въпреки всичко. За Хегел разрастването на разума, както се вижда, е
симптом за прогрес, неговата философия се покои на една такава вяра в
разума (и в науката!), която е твърде разпространена за по-новото време, за
вековете след Ренесанса. Вярата в разума обаче е доста коварна: на основата
на надценения разум, който се самообявява за господар на живота, се стига
дотам човешката свобода да бъде тотално прокудена – и това най-ясно се
проявява не само в теорията и доктрината, ами и в практиката, в
историческия възход, триумф, но и в провала, в краха на комунизма. Защото
едно такова общество, каквото си го представя недоразбралият Хегел негов
ученик Карл Маркс, всъщност не е друго, а една диктатура и жестока тирания
не дори на разума, ами на най-плоския и едноизмерен разсъдък, който съвсем
не разбира и не уважава живота. Безжизнеността на едно такова общество,
което заради безразделната тирания на самонадеяния разсъдък е неизбежна
последица от варварското потискане на човешката свобода, с което ще бъде
запомнен комунизмът. Разбира се, точно по тази причина комунизмът се
изроди в една кошмарна поредица от ексцесии, жестоко насилие над
човечността, патологични и садистични кръвопролития, в едно тъпо линеене
на жизнените сели на човека, което доведе дотам жизнеността едва ли не да
пресекне, и то в душите на огромни маси от нещастни и непълноценни хора.
Разбира се, комунизмът пропадна, нанасяйки обаче тежки и трудно
зарастващи рани в душите на милиони хора, които тепърва трябва да се
приобщят към жизнения свят на свободата, на самоинициативната и
самодейна личност, гордо поела живота и бъдещето си в своите ръце.
Затова следва да се запитаме нещо друго. А имено, има ли прогрес в
идеите, в смисъла и в същността – или нашите предимства са само външни,
материални, несъществени? Наистина, живеем във велико време, което дава
огромни шансове на човека. Но и поражда твърде много въпроси, на които
всеки трябва да отговаря сам. Например, това, че “имаме компютри”, с какво
ни прави “по-истински”? По-добре ли разбира живота човекът на моето време
– в сравнение с хората от отминали времена? Умеем ли пълноценно да се
наслаждаваме на живота или, без да го съзнаваме, всъщност сме едни
нещастници, които се самозалъгват с някакви външни постижения, ала
дълбоко вътре в себе си се чувства крайно неудовлетворен от това как живее.
Но пък не иска да го признае и пред себе си, и то именно по причина че не го
съзнава…
Съвременният човек, който търси истината за самия себе си, се измъчва
от твърде много такива коварни въпроси. Например, “по-вярно” ли живеем
ние, или само съзнанието ни е по-усложнено, по-обременено, “по-
рафинирано”? А може би нашето съзнание е само по-объркано? Дали пък не се
е стигнало дотам, че ние (поради нашата усложненост) не забелязваме
простото, но съдбовно важното? Ето на тези въпроси неизбежно ни се налага
да си отговаряме сами, което именно и показва, че философията не само че не
е предразположена да умре, но, напротив, преживява своя нов ренесанс.
Въпросите нарастват главоломно. Ето още примери. Какви предимства
ни дава това, че нашата наука, безспорно, е по-развита, че техниката ни е по-
напреднала? Може ли обаче да се каже за нашата философия, за идеите ни?
Не сме ли забравили ние, съвременниците, изворите на своя живот? Не сме ли
ги подменили с непълноценни заместители?
Аз не искам тук да давам своя отговор на тези въпроси, защото това
може да повлияе на читателя. Най-истинското е той сам да потърси своя
отговор, аз на това залагам. Този е верният път във философията – да не
чакаш нищо наготово, а за всичко да се бориш сам, всичко постигнато да е
единствено твое постижение и заслуга. Моята задача тук в повечето случаи е
да очертавам проблемите, да въвеждам в тях, но в никакъв случай да не ги
предрешавам. Защото свободата – това първо условие на автентичното
философстване ме задължава да процедирам по този начин.
Ето и още няколко други въпроси, върху които е добре да се помисли
по-настойчиво. Имаме ли ясни виждания относно смисъла, който ръководи
живота ни? Не си ли позволяваме да живеем в тъмнина относно онова, от
което зависи всичко останало? Изпитва ли моят съвременник удовлетвореност
от живота си? Изпитвам ли аз самият задоволство от това как живея?
Имам ли критерий за разграничаване на истински значимото от онова,
което няма особен смисъл, което само е “камуфлаж”? Може ли нашата
наистина напреднала наука да ми даде този критерий? Може ли тя да ми
отговори убедително на живота защо живея?
Дали вярата в науката не е съдбовно недоразумение? А дали
отдадеността ни на “техническото правене” на всичко, в това число и на
самия живот, на собствения живот, не е коварно заблуждение? Не е ли то
изпълнено с непредвидими, но фатални последици, които не разбирам?
 Мога ли да се ориентирам във всичко това без философия? Или пък,
търсейки своите ориентири, аз неизбежно стигам до своята философия? Може
ли, впрочем, да се живее смислено без философия?
Аз смятам, че тези въпроси са добра основа за да се навлезе в проблема,
фиксиран в заглавието. Което, както отбелязах неколкократно, е един
ефикасен начин за пробуждане на самото желание, а също и за
задоволяването на потребността от едно живо, автентично и личностно
философстване. Каквато, впрочем, е и моята цел: да помогна за пораждането
на тази така вдъхновяваща предразположеност на душите ни към него.

6.4.Моята философия, личната стратегия на живота ми

Изглежда ние, модерните хора, сме поставени в една и съща – в

принципен план – жизнена ситуация, в която са живели и хората от всички
отминали времена. Променили са се доста, но все външни и недотам значими
страни, а същината сякаш си остава неизменна. Човекът винаги е стоял със
своите питания пред един свят, който е безмълвен, но пък за сметка на това
по най-красноречив начин изразява своята тайна – стига да имаме очи и уши
да видим и да чуем това, за което битието ни говори, показва или намеква.
Ала за жалост мнозина не само че не чуват, а и не искат да чуят – и така да се
приобщат към великата мистерия на едно живо, пулсиращо от жизненост
битие. От което сме просто една, но затова пък най-значима част или дори
“ядро”.
Просто жизнената ситуация, в която пребиваваме, няма как кардинално
да се промени – стига ние, по незабележим начин, да не сме престанали да
сме човеци, и да сме станали, да речем, свръхчовеци – или дори “богове”. Но
докато сме хора, докато сме човешки същества, няма как да избягаме от една
фундаментална жизнена ситуация, която поставя пред нас своите изисквания,
а ние – искаме или не искаме – сме длъжни да им отговорим подобаващо. Да,
има една жизнена реалност, която от нас иска по безапелационен начин да й
бъдем адекватни, съответстващи – и горко на ония, които си позволят лукса
да не й се подчинят. Никой не ни пита дали разбираме, или не разбираме,
дали искаме, или пък не искаме да разберем: щом си човек, си длъжен да
разбираш – и да бъдеш съответстващ на живота си. Този е пътят, а всичко
останало едва ли заслужава да се нарече живот.
Разбира се, има и нещо друго, не по-малко важно. Налага се
всекидневно аз самият винаги отново и отново да търся “оригинални
решения” на моите уникални жизнени ситуации. Уникалността на моите
жизнени ситуации произлиза и се дължи на моята собствена уникалност: аз
живея тук и сега за пръв и последен път, друг точно такъв като мен на този
свят не е живял и няма и да живее – как тогава ситуациите ми да не са
свръхуникални? Ако не съзнавам тази уникалност и неповторимост на
ситуациите, в които животът ме поставя, ако не отговоря по подобаващ начин
на това, което животът иска от мен, аз съм застрашен да започна да живея
неавтентично, неистински – и да ощетя сам и то неимоверно много живота си.
Аз обаче няма да допусна това.
Трябвало да живея не както аз съм избрал, а както “се живее”, или
както “другите живеят”. От мен се било искало единствено да подражавам на
множеството, и по никакъв начин да не се опитвам да вървя по свой път в
живота си – понеже било несигурно и пораждало безчет безпокойства. Ето
защо трябвало да се върви по широкия друм на живота, където се влачат с
нежелание и без вдъхновение несметни пълчища все от непълноценно
живеещи хора, които изобщо нямат дързостта да се запитат а защо,
собствено, им е даден животът. А пък такива дали заслужават това велико
богатство – животът – което нашият мъдър създател така великодушно ни е
завещал?
Да следвам готови правила за живеене, които неизвестно кой и кога е
изобретил, не е достойна жизнена стратегия за човека, който иска да живее
пълноценно – и свободно. Всъщност това доколко изобщо живея се определя
от това доколко разбирам и се ползвам от свободата си. Огромни пълчища от
хора – и то от “най-съвременни”, сега живеещи хора! – си позволяват да се
откажат от свободата си в името на един “добре подреден”, ала неавтентичен
живот. И те по тази причина не правят друго в живота си освен да крият все
по-нарастващото чувство на неудовлетвореност от един такъв всекидневно
пропиляван живот. Ако е така, ако философията е моята мъдра наставница в
живота, която няма да ми позволи да пропилея без смисъл живота си, тогава
как да мога да си позволя лукса да живея без философия?! И то не каква да е
философия, а моя, лична, изстрадана, съответстваща на мен самия, и по тази
причина уникална човешка философия, която в един момент придобива
очертанията на моя лична стратегия на живота ми.
Аз самият трябва да създам и да открия по неподражаем начин
опорните точки, от позицията на които гледам на живота си – и го
направлявам. Моят живот е пред мен, бъдещето ми – всяко бъдеще! – е
открито и предстои, но трябва аз самият да го “направя”, да го “извикам при
себе си”. Мога ли да постигна това ако постоянно се озъртам и гледам
наоколо, за да разбера какво правят другите – или ако съм се обърнал назад?
Не мога да вървя напред “заднишком”, или ако съм се обърнал назад. А
вместо да се “озъртам” около себе си за да си “сверявам часовника” – и да
марширувам в пребиваващия сякаш в небудно състояние поток от забързани
хора – трябва да се концентрирам главно върху самия себе си. Тук е
разковничето, туй е скрита тайната на живота ми – в моите собствени гърди. И
Бог ми е дал всички ориентири, за да мога да направя от живота си мое лично
произведение и творение – на нас, хората, не ни е позволено да живеем като
роботи. Да си човек е невероятен шанс, но само от нас зависи доколко ще
изпитаме очарование от живота си. Аз трябва да направя всичко, за да не
пропусна този страхотен шанс и да позволя на живота да ми се разкрие, да ме
дари с невероятни преживявания. Защото животът ме зове по същия начин, по
който ми се отдава една страстна, изпълнена с любовен копнеж към мен
самия една невероятно красива влюбена жена. Ала има глупаци, които
проспиват безброй шансове – и по тази причина са така дълбоко нещастни.
Ако обаче се опитам да го постигна това, и аз всецело да се отдам на
живота си, то с това неизбежно сътворявам една философия, която с право
мога да нарека лична, моя, собствена. Ако обаче сам се лиша от тази
възможност, то тогава какво ме очаква? Какъв ще бъде животът ми ако аз
самият не съм “на висотата на изискванията” му към мен? Дали моето бъдеще
не зависи пряко от тази жизнената истина, която съм постигнал сам, и то
съвсем отговорно и свободно? Ясно е какви са отговорите на тези въпроси,
даже и ако не разбираме отговорите им с своя ум, трябва просто да слушаме
сърцето – то знае всичко…
 Аз няма да постигна бъдещето, което искам, за което съкровено копнея,
ако се опитвам да вървя в бъдещето си без разбиране, сиреч без философия.
Ако моята философия за мен е останала неродена, то тогава аз съм си
отредил едно доста окаяно, жалко бъдеще. Ако съм допуснал да смятам, че за
човека философията е “лукс” или “непотребна вещ”, то това говори твърде
нелицеприятни неща за мен самия.
Едва ли може ли нещо друго да замени философията. Ако можеше, то
отдавна щеше да бъде открито. Например щяхме да си имаме превъзходна
наука за живота, която щеше да ни дава неговата истина. И тогава всички
щяхме да се откажем от свободата си, да я пожертваме, в името на
единствено допустимото, “разумно” и “научно” живеене. Сиреч щяхме да
заживеем еднакво и без никакъв патос – каква трагедия е това, чувствате ли
го? И каква ужасна скука поражда то. Дано го разбирате: слушайте само
сърцето си, то всичко знае.
Няма заместител на философията, който може да изпълни нейната
жизнеутвърждаваща роля в живота ни. Защото именно философията е
способна да съхрани тъкмо живота за живота ни. Ако пък има такъв
заместител, тогава той ще бъде неимоверно непълноценен. “Технически”
животът не може да се прави – казвам това, защото съвременният човек освен
на науката вярва най-много и на технологията. Ала да свързваме надежди за
живота си с така бурно разрастващата се технология означава да не
съзнаваме какво искаме. Означава, че сме обърнали гръб на най-важното:
животът трябва да се живее с патос. Сиреч трябва да се живее свободно. Това
пак само сърцето ви може да ви го каже…
Това означава, че “модерната философия” – философията, съобразно с
която така или иначе живеем – също е философия, също е изпълнена с
мъдрост и любов към мъдростта. Няма как да е другояче. Не може да се
живее… “научно” или пък “технически”. Не може да се живее според начин,
който ни поставя извън стихията на живота. А трябва да пребиваваме в
сърцевината на живота, да сме овладени от него – и никога да не му
изневеряваме. Това също ще ни го каже сърцето – този най-велик ориентир в
постигането на моята лична и безкрайно вярна на живота ми философия.
Нашата раз-личност не е толкова голяма, че с право да може да се
нарече… без-раз-личност. Или пък… без-личност. Философията е тази, която
ни сродява в нашия споделен устрем към великото тайнство на живота.
Нищо особено няма да постигна ако “философията”, от позицията на
която гледам на живота си, се свежда до една такава безразличност.
Безликото убива интимния трепет на самото живеене и на него изобщо не
бива да залагам. Например не мога да живея, нагаждайки се спрямо това
както са го правили хората в миналото. Една такава “минала философия” не
може да ме вдъхнови, а това е фатален недостатък. И тя няма как да ми даде
ориентирите на моето иначе непредвидимо бъдеще. Моето бъдеще зависи
само от мен, пребиваващия за първи път в този живот, то се базира на моята
свобода, а пък моята лична отдаденост на свободата се нарича философия –
как тогава да мога да живея без философия и без разбиране?!
Защото за да постигна бъдещето, което искам, аз трябва да сътворя
една изцяло своя “философия на бъдещето” си. Но ако аз самият “още не съм
станал” това, което искам, то не съществува ли опасност без философия да се
“размина” с бъдещето си? И мога ли да разпозная своето бъдеще без
философията, която единствена може да ми го проясни?
 Изправен пред едно бъдеще, изпълнено с толкова много възможности,
аз обаче трябва да приема единственото, което ми гарантира свобода и
вярност на призива на самия живот – аз трябва да творя сам и отговорно
философията на своя живот. Другояче казано, трябва да живея според свой
мащаб и мярка, смело впуснал се в бъдещето си. В иначе непостижимото мое
“да бъда”, което трябва да посрещна достойно, лице в лице…

6.5. Как да постигна бъдещето, което съкровено желая?

“Да философствам” означава “опитвам се да разбирам”. “Да

философствам” съвпада с “търся смисъла”. “Да философствам” се свежда до
“прояснявам съществуването си”. Как тогава философията да си е изживяла
времето?! Не, не е възможно човек някога да престане да се опитва да
разбира, да търси смисъла, да прояснява съществуването си. Защото ако се
стигне до такъв момент в участта на човека и на самата човечност, то това ще
означава, че самото човешко сякаш се е оттекло в канализацията – и вече не
може да се върне. Философията може да умре само едновременно с
човечността, защото те двете – в своите най-дълбоки измерения – изцяло
съвпадат.
Моят чист порив към яснота е извор на непрестанните ми инициативи да
внеса ред в съществуването си и в самия себе си. Тоест да постигна
бъдещето, което сам си отреждам. Философията е точно това, този е нейният
предел, нейната идея. Тя просто няма как да иска да бъде нещо друго, нещо
повече. Главна тема на човека и на философията е темата за човешкото
съществуване, за съществуването, което е достойно за човека. Човек трябва
да избере подобаващото за човека съществуване, към което самия живот ни е
призовал. От тази висока мисия ние няма как да избягаме.
Служейки самоотвержено на истината на съществуването, достойно за
човека, искайки да бъда човек и правейки нужното, за да постигна себе си –
т.е. да постигна човека в свое лице! – аз “влизам” в духовното поле, в
царството на духа и на философията и ставам техен “поданик”. И щом като
това ми се случва винаги и само за пръв път – аз преди това не съм живял, аз
живея само един път! – то именно в това обстоятелство е и шансът за самата
философия. Тя живее чрез чистотата и свежестта на милиони и милиарди
млади човешки съзнания, които са ентусиазирани от величието на човешката
мисия да разбираш един свят, който е така прекрасен – и за който трябва да
бъдем достойни. Да, самият факт, че живеем в толкова прекрасен свят, ни
показва, че ние, които сякаш сме сърце и душа на този свят, че ние,
човешките същества, трябва да бъдем не по-малко прекрасни – защото
нашият Велик Творец, поставяйки ни в един толкова прекрасен свят, ни е
призовал да бъдем на висотата на великото призвание да бъдеш човек.
Човекът увенчава Божието творение, и това задължава. Прекрасно е да
бъдеш свободен човек, който сам твори живота си – и който е призван да
превърне живота си в едно прекрасно произведение. А тази толкова проста – и
затова толкова по-значима! – истина може да стане есенция на живота ни
само благодарение на философията.
С копнежа си по автентичния живот аз изцяло принадлежа на
“царството на свободните духове”, наричано философия – нима е малко това?
Напротив, прекалено много е – и е невероятна чест да си носител на такова
високо съзнание. Включвайки се с живота си в “битието на истината и
свободата”, аз се обричам на оная човечност, която е чист израз на човешкото.
Но има и нещо друго. Не мога да пазя себе си само за самия себе си. Аз
със своите философски прозрения така или иначе разширявам хоризонта на
човешките виждания, на разбирането, посилно за човека. В това именно е
скрита задача, на която служи избраният от мен живот в истина. А пък
истината е тази, която освобождава, тя именно ме прави свободен.
Философията е тази, която прави възможен един такъв избор. А той ме прави
горд, че от многото възможности съм избрал тъкмо тази – да бъда свободен
човек, който живее с патоса и вдъхновението на суверенен творец на самата
човечност, която в мое лице има шанса да разшири пределите си или пък поне
да постигне една най-пълноценна реализация.
Защото в мое лице аз откривам и преоткривам човека. И по този начин в
някакъв смисъл се отказвам от себе си, от крайната, суетна и самодоволна
субективност, вместила се в душата ми. Дали тъкмо в това не е идеята на
автентичното свободно философстване, което така силно ме привлича?
Да, изглежда е точно така. Философията, вярвам в това, не може да е
“лукс”, “нещо излишно” и “прибавено” към моята същност – о, колко са
нещастни тия, които си мислят така?! Аз обаче не мога и не искам да бъда
различен от тъкмо от онова, което ме прави човек…

6.6.Приложение към лекцията “Има ли философията бъдеще?”

ИДЕИ: • “Най-напред трябва да отбележим, че изобщо за да се философства, е

необходима известна степен в духовната култура на един народ… Защото тъй
като философията е свободна, а не своекористна дейност, най-напред трябва
да е изчезнал трепетът на желанията, да е настъпило усилване, издигане и
укрепване на духа в себе си, страстите трябва да са изживени, съзнанието да
се е придвижило дотолкова напред, че да може да мисли за общи предмети.
Ето защо философията може да бъде наречена един вид лукс тъкмо
дотолкова, доколкото лукс означава онези удоволствия и занимания, които не
принадлежат към външната необходимост като такава. Дотолкова
философията е наистина ненужна. Но въпросът се състои в това какво
наричаме необходимо. Погледнато от страна на духа, философията може да
се определи като най-необходимото.”
(Георг В.Фр. Хегел)

• “Традициите на всички мъртви поколения тегнат, като кошмар, над умовете

на живите.”
(Карл Маркс)

• “Истината е велика дума и още по-велик предмет. Ако духът и душата на

човека са още здрави, то у него при звука на тази дума трябва по-високо да се
издига гръдта.”
(Хегел)

• “Идеалите са неосъществими в този краен земен свят; такава е неземната

природа на идеалите и всички опити за осъществяването им водят до
катастрофални последствия. Защото светът по принцип не може да бъде по-
добър, но, уви, той може да бъде по-лош.”
(Имануел Кант)

• “Има едно нещо, в което съм убеден, а то е, че в твърде малко неща човек
може да бъде сигурен… В живота ние използваме своята способност за
разсъждение, за да оправдаем онези свои постъпки, които извършваме,
защото така ни се иска… Ще ти кажа, братко, с две думи мнението си за
хората: сърцата им са на мястото, само главите им са напълно излишни.”
(Съмърсет Моам)

• “За да се живее честно трябва да се стремиш, да се объркваш, да се удряш,

да грешиш, да започваш и да захвърляш и пак да започваш и пак да
захвърляш. И вечно да се бориш и лишаваш. А спокойствието – то е душевна
подлост.”
(Лев Толстой)

• “Това, което е неясно, трябва да се изясни; това, което е трудно да се

направи, трябва да се прави с много голяма настойчивост.”
(Питагор)

• “В тази странна и объркана история, която наричаме живот, има понякога

чудновати случки, при които на човек му се струва, че цялата вселена е
фактически една безкрайна шега, чиято духовитост той съзира смътно, но все
пак се досеща, че шегата става за негова сметка. Въпреки това нищо не го
обезсърчава и нищо не му се струва да заслужава спор. Той гълта направо
всички събития, всички вери, вярвания, убеждения, всички видими и невидими
мъчнотии, колкото и глупави да са: както всеядната камилска птица гълта
куршуми и кремък. А що се отнася до дребните мъчнотии и грешки, изгледите
за внезапно крушение, опасността да загине или да се осакати; всичките тия
неща и самата смърт дори му се струват само крадешком нанесени
добродушни чуквания и весели ощипвания от невидимия и загадъчен стар
шегаджия. Това чудновато, своенравно настроение, за което говоря, обзема
човека само в дни на необикновени вълнения; то настъпва в най-тежките
моменти, когато онова, което само преди миг му се е струвало нещо
изключително важно, сега изглежда само част от общата шега. А нищо не
подхранва така тази волна, лека, чистосърдечна и отчаяна философия, както
опасностите…”
(Хeрман Мелвил)

• “О, природо, о, човешки дух! Как неизразими са свързаните ви сходства! И

най-мъничкият материален атом не може да се движи и да живее, ако няма
свой лукав духовен двойник.”
(Хeрман Мелвил)

• “Но и аз, в бурния Атлантик на собствената си личност, се забавлявам

вътрешно в безмълвен покой; и докато наоколо ми се въртят тежки планети
на незалязваща скръб, в собствените си съкровени глъбини се къпя във вечна,
тиха радост.”
(Хeрман Мелвил)
• “Ако има наука, от която човек действително се нуждае, то това е именно
тази, на която уча аз: тя се състои в това с достойнство да се заема мястото,
посочено на човека в мирозданието, мястото, на което той може да се научи
какво трябва да прави, за да бъде човек.”
(Имануел Кант)

• “Животът е твърде съмнително нещо; аз реших да посветя живота си на

размишления за него.”
(Артур Шопенхауер)

• “Пътят на съзерцанието на света може да се сравни с шествието през

пещерата Позилипо, в която става все по-тъмно и по-тъмно докато, накрая, не
започне да свети светлина от противоположната страна и не става все по-
светло и по-светло. В тази светлина познаващият субект вижда самия себе
си.”
(Артур Шопенхауер)

• “Само два пътя ни извеждат от царството на всекидневността: това е

поезията, пренасяща ни в света на идеалното, и философията, водеща ни към
това, че в действителният свят съвсем започва да проблясва пред нас. Няма
никакви основания да се мисли, че способността към философията трябва да
бъде нещо по-разпространено от способността към поезия, особено сред този
сорт хора, които са загубили всяко естетическо чувство по причина или на
постоянна натовареност на паметта (нищо не действа по-убийствено на
творческата способност) или пък вследствие на умозрителността,
подкопаваща в корен всяка дейност на въображението.”
(Фридрих Шлегел)

• “Обективният свят е само още първоначална безсъзнателна поезия на духа.

Философията на изкуството е общ органон на философията, завършващият
камък на целия нейн свод.”
(Фридрих Шлегел)

• “Големи трудности и малки сполуки чакат онези, които искат от света да

разреши задачите им; светът не може да разреши собствените си задачи…
“Всичко е суета”. Всичко. Този твърдоглав свят и до днес не е схванал
нехристиянската Соломонова мъдрост.”
(Хeрман Мелвил)

• “Който мисли, че може да стане нравствен, само философствайки, също така

няма да стане нравствен, както няма да стане здрав болният, който
внимателно изслушва лекарите, но в нищо не следва техните предписания…
Всеки човек сам на себе си повече от всеки друг е свой приятел и следва да
обича повече от всеки друг самия себе си.”
(Аристотел)

• “Трябва да се научиш да бъдеш като войник, който върви колкото може, а

след това още толкова, колкото трябва.”
(Суворов)
• “Да живееш глупаво, неразумно, невъздържано означава не лошо да
живееш, а бавно да умираш.”
(Демокрит)

• “Когато човек не знае към кое пристанище държи път, за него нито един
вятър не ще бъде попътен.”
(Луций Аней Сенека)

• “Който иска да достигне голямото, той трябва да умее да ограничава себе

си. Който пък, напротив, иска всичко, този в крайна сметка нищо не иска – и
нищо няма да постигне.”
(Хегел)

• “Придобивай в младостта това, което с годините ще компенсира ущърба,

причинен от старостта. И, разбрал, че храна на старостта се явява мъдростта,
действай в младостта си така, че да не остане старостта без храна.”
(Леонардо Да Винчи)

АЛТЕРНАТИВИ: • Коя е алтернативата на “живота в истина”? Философията ли

предлага тази алтернатива? Или самият живот? Една ли е тази алтернатива?

• А кои са алтернативите, разминаващи се с “живота в истина” – и с истината

на живота? Мога ли самостоятелно да дефинирам тези алтернативи?
“Нефилософски” ли са тези алтернативи? А дали те не са “особени философии
на живота”?

• Може ли в такъв случай да се… избяга от философията? Нямат ли

философия и онези, които не подозират за това (както не подозират също, че
цял живот говорят… в проза!)?

КАЗУС: • “Живей, но не съзнавай, че живееш!” – как разбирате това

изискване на Жан Жак Русо (за него идеал на живота е: “Живее, но не
съзнава, че живее”)?

• Ние всички се нуждаем от възпитание за мислене и преди това от знание за

това какво означава възпитаност и невъзпитаност в мисленето. Аристотел ни
намеква за това…, пишейки: “Защото е именно невъзпитаност да нямаме
поглед за това с оглед на какво е нужно да се търси доказателство, с оглед на
какво това не е нужно.”. Тези думи изискват грижливо обмисляне. Защото все
още не е решено по какъв начин трябва да бъде постигнато онова, което не се
нуждае от доказателство, че да стане достъпно за мисленето.”

Тези думи на Мартин Хайдегер може да стане основа на един разговор около
така зададената тема: “Възпитаност и невъзпитаност във философстването”.
Има ли смисъл да се разсъждава в тази насока? Ще се получи ли разговор, от
който да изпитате удовлетворение? Ако такъв разговор не стане, то какво ще
означава това? Дали ще е израз на… възпитаност – или пък на невъзпитаност
– в мисленето?

РАЗДЕЛ ВТОРИ: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА

ЛЕКЦИЯ СЕДМА: Изборът на път

7.1.Разбирам ли трудността на началото?

Най-трудното във философията е началото, първото, т.е. откъде, с какво

да започна. Ситуацията, която е пред мен, е ситуация “избор на път”. Тази
ситуация е налице не само тук, а и навсякъде: всяко начало е трудно. От това
както ти потръгне – и най-вече в каква посока ще поемеш – зависи много, ако
не и всичко. Човек се чувства все едно е на кръстопът, от който тръгват много
пътища. Кой от тях да избера е безкрайно важно. Защото не зная и няма как
да зная докъде той ще ме изведе.
Изглежда човек по начало и по принцип все си пребивава на такъв един
кръстопът. Вървял си нанякъде, но нищо не ти пречи във всеки един момент
да спреш и да се запиташ: накъде вървя, къде отивам? Не е казано, че не
можеш да се откажеш, да свърнеш встрани, да изоставиш своя път и да
поемеш по нов – всичко зависи само от теб. За да продължиш по един път се
иска да си убеден, че той е верният, добрият, правият. Но тази убеденост няма
как да се появи, в такава убеденост изглежда пребивават само немислещите,
сиреч ония, на които им е все едно, незаинтересованите и изпадналите в
коварно безразличие към всичко. А иначе нормалното е да си неуверен, да
изпитваш безпокойство, да со колебаеш: наистина, по верният ли път съм
поел? Или пък трябва да изоставя този път и да поема по нов, по различен, по
някакъв друг път? Не зная и няма как да разбера – ето това подхранва
неувереността. Тази неувереност обаче въпреки коварството си, разяждащо
душата и волята особено, съдържа в себе си и невероятна прелест: ако ги
нямаше тези безпокойства, ние тогава нямаше ли да сме подобни на
роботите?! Щом съм обезпокоен, щом съзнавам избора си, щом се колебая,
значи съм жив човек.
Ситуацията на кръстопътност неотменно съпровожда живия, търсещия,
стремящия се човек. Тя е неотделима от битието, от екзистенцията на
свободния човек. Тя именно удостоверява даже и пред мен самия, че съм жив,
че съм свободен – а за какво ми е по начало животът без свобода? Аз във
всеки един момент решавам: има ли смисъл това, което правя, по верния ли
път вървя, докъде той ще ме изведе, искам ли го този финал, кои са
основанията на моята увереност, която ми е така необходима във вървенето
по какъвто и да е път? Тези въпроси няма как да ги игнорираш или пък да се
скриеш от тях. Във всеки един момент на живота си човек търси изворите на
своята увереност, побеждава безпокойствата си, за да се върнат те при него в
един следващ момент с още по-голяма сила. Тази е неотменимата човешка
участ. Тя е и моя орис, но е и нещо вълнуващо, което подхранва невероятно
силното предизвикателство сам да избираш своята посока, сам да определяш
основанията на своята загриженост за бъдещето си, усещането за живост на
посоката, без което изобщо едва ли си струва да вървиш нанякъде. “Човекът е
човек, когато е на път” – не случайно е изречена тази така мъдра пословица.
Една от малкото истински мъдри пословици на моя народ.
Да, аз вървя, и си мисля, спирам, и веднага ме обземат невероятно
силни съмнения, тревоги, безпокойства, нахлува при мен една такава
загриженост: имам ли друг вариант, по-труден може би, но по-верен и по-
правилен от този, досегашния? Мога ли изобщо да се справя? Или трябва да се
откажа?
Ето тази обща, безкрайно характерна, та чак до една неотвратимост и
човешка съдбовност ситуация аз преживявам и сега, при избора на свой път
във философията. Трябва да започна с нещо първо, което обаче заслужава да
е именно първо. Не е безразлично и има голямо значение с какво ще започна.
Но аз не мога да приема нещо за първо без да зная защо го правя.
Щом търся смисъла – не е ли безразлично откъде ще започна? Ако
всичко е “взаимно свързано”, то тогава не е ли все едно откъде ще започна
търсенията си? Не, не е все едно и също, пък и да е, то това би ме обрекло,
възможно е, на едно въртене в кръг, или тъпчене на място. Аз трябва поне да
си дам сметка за възможностите, които ми се откриват в този решаващ първи
миг. Ако правя нещо без да съм осъзнал възможностите си, а също и
шансовете си, аз тогава избирам на тъмно, а разумният човек не може да си
позволи такъв един отказ от свободата. Да, за да пазя винаги със себе си
своята свобода, аз трябва да избирам между ясно съзнавани мои възможности
– иначе всичко се обезсмисля. Иначе съм обърнал гръб на свободата си в
името на безсмисленото лутане без цел и посока.
Дали не е по-добре да се оставя на интуицията си? Общо взето не правя
ли винаги точно така: когато не зная, се уповавам на интуицията, на
безпогрешното си “вътрешно чувство”? Мога ли предварително да зная
накъде трябва да тръгна? Да, накъде да тръгна, а не “накъде се тръгва” –
това е особено важно. Как да узная, как да разбера докъде ще ме доведе
пътя, по който току-що поемам, по който досега не съм вървял?
Изглежда е нужен… “гадател” за тези неща. Но аз не мога да почна да
гадая, това не е достойно за един философ. Какво, впрочем, означава “да се
гадае”? Гадаещият изглежда наслагва своята вяра, своята увереност, своята
вътрешна предразположеност върху проблема и на тази основа
“ясновидства”, сиреч изрича онова, което така много му се иска. Днешните
шарлатани-ясновидци точно затова са така популярни: те предричат на
клиентите си точно онова, което искат да чуят. А да бъдеш истински гадател,
каквито може би е имало в древността, е твърде рядка способност. Тя е
родствена и с философстването. Но гадателят изрича нещо и казва “така е”,
без да е длъжен да се “обосновава”. Има си тълкуватели на неговите думи. На
него не му пука дали са го разбрали. Мнозина гадатели сами себе си не
разбират. Оракулите, служещи на святата и свещена истина, са малко, защото
това е едно свръхчовешко усилие. Такива е имало някога в Храма на Пития в
общогръцкото светилище в Делфи. Всъщност оракулът явно търси връзка с
божеството и просто предава онова, което то благоволи да му открие.
Но да се върна на моите си тревоги около избора на път, на начало на
философстването. Аз търся нещо първо – от което уверено да тръгна. Но
първото е първо тъкмо защото преди него няма нищо друго. Как тогава да
намеря неговите “предпоставки”, та нали те ще се окажат “още по-първи”? Но
иначе на какво ще се дължи увереността, че този е “верният път”? Ако почна
да търся “по-първото от първото” не постъпвам ли прекалено глупаво?
Ако се намирам някъде, там, където съм, то пред мен се откриват много,
дори всички посоки? Тези посоки за мен са равнопоставени. Не може никоя от
тях да е привилегирована в сравнение с останалите. Тогава има ли значение
по кой път ще тръгна? Да, ала аз не мога да изпробвам всички варианти. Аз не
мога да хвърля жребий, за да налучкам то този начин вярната посока.
Безпокойствата ми не изчезват, а се засилват – щом съм се опитал да осмисля
ситуацията, в която съм се оказал. Ако не мисля, всичко е лесно. Ако тръгна
нанякъде просто ей-така, просто защото “нещо” в мен ме е подтикнало, но без
да зная и съзнавам, не е ли по-добрият случай? По пътищата на живота един
такъв метод може и да е добър – а е добър просто защото друг такъв не
съществува. Но тук, в избора на начало на философстването, аз не мога да се
осланям на някакво смътно и неясно предчувствие. Иска се да знам защо
тръгвам оттук, нямам право да постъпвам иначе.
Но ето едно съображение, което донякъде успокоява. Дали пък,
впрочем, всички пътища не водят до едно място? Дали пътищата в “духовната
вселена”, в която искам да пътешествам, не се събират някъде? “Всички
пътища водят към Рим” – нима моят “Рим” трябва да е изключение? Това
донякъде наистина действа успокояващо. Пък и гарантира, че няма да
изчезне онзи трепет, който свързваме с вървенето по един път към
неизвестното, по които ме очакват най-различни изпитания.
Да, мога ли да се оставя на правилото, че “важното е да си на път”?
Възможно ли е посоката да не е решаваща? Как така, нима може да е така? Но
щом като пред мен винаги е налице възможността да сменя посоката, да
тръгна по нов път, то какво следва от това? Трябва ли да се отказвам от
“стария път”, щом като ми се е сторило, че “не води доникъде”?
Наистина, дали трябва да се измъчвам толкова от мисълта, че посоката
решава всичко? Може би това се дължи на “предразсъдък”? Нима
безпомощният и слаб мой разсъдък не “сее” тези съмнения? Ако послушам
сърцето си, своето интуитивно чувство, няма ли да постъпя по-добре?

7.2.Да си човек е най-вълнуващото!

Обикновено с немалко основание се смята, че има два пътя, между

които може да се избира. Може да се върви или от простото към сложното,
или обратно, от сложното към простото. С известна условност тези два пътя
на познанието и изследването могат да се определят като индуктивен и
дедуктивен: върви се било от единичното (“простото”) към общото
(“сложното”), било обратното, от общото към единичното. Тук обаче ние
търсим изходното положение, тема и проблем, които по необходимост да
бъдат нещо първо във философията, а не изобщо. Това, че разсъждаваме за
начало във философията, а не изобщо навсякъде, е нещо, което не бива да
изпускаме от ума си.
В тази връзка, а именно с това коя трябва да е отправната точка в
движението на мисълта, може да се отбележи, че едното от двете, именно
“простото” или “сложното”, в някакъв смисъл е и по-важно, щом ние се
отправяме от него – стига да сме решили да го положим като отправен пункт.
Разбира се, спорно е и зависи от доста неща кое е по-важното и на тази основа
заслужава да бъде първо. Съвсем накратко трябва да обсъдим и този въпрос.
И то не изобщо, а специално в случая на философията.
Индуктивният подход, при който се тръгва от единичното (конкретното)
и се върви към общото (абстрактното) чрез обобщаване и пр. за философията
е съвсем неподходящ: тук с примери и илюстрации нищо не може да бъде
изведено, или ако бъде изведено, то няма да е съществено. Да се подхожда
емпирически (от лат. еmpiria, опит) към проблемите във философията, и то
именно по отношение на възловия въпрос за началото, е неподходящ и
непродуктивен подход. Защото какво означава да мислиш индуктивно,
емпирически и “конкретно” във философията – да даваш “примери от живота”
ли?! С примери може да се илюстрира някаква идея, но да се очаква, че може
да се роди идея, да се изведе идеята, да се постигне същността, е съвсем
абсурдно – това просто няма как да стане. Обикновено по този начин
подхождат ония, които, понеже сами нищичко няма какво да кажат, се улавят
за сламката и почват дълбокомъдро да казват: “Хегел каза така, а пък Кант
иначе!”, а пък след това откриват, че сами собствено не знаят защо казват
това. Може надълго и нашироко да се говори какво било речено и мислено
някъде от някои, от този или онзи, но се набива в съзнанието неизбежното и
така коварно питане: и какво от това? И от него не може да се избяга, а
нещата скоро се обезсмислят съвсем. Тъпче се на място, стига се до въртене в
кръг и пр., но напредък няма и не може да има. Защото който не знае какво
иска и какво търси едва ли нещо може да намери.
Другият, алтернативен подход е дедуктивният, той тръгва от нещо
общо (принцип, аксиома, обща мисъл или теза), постулира дадено начално
положение, априори (до приложението) заявява, че това е началото, пък след
това на тази основа прави нужното та да се развият всички следствия от
допускането, сиреч да се осмисли цялостно докъде води то. Разбира се,
доколко е добро едно допускане си личи по постигнатите резултати, сиреч
като се оцени докъде ни е довело: ако не води доникъде, нищо не пречи да се
изостави негодното допускане, и да се започне отначало. Ала ако ни дава
добри резултати, значи и допускането е добро. Всъщност този подход за
философият сякаш е единственият: защото той се базира на едно естествено,
непринудено развитие на мисълта, която сякаш се развива “от самата себе
си”, сиреч е на собствената си почва. Разбира се, когато е извървян определен
път при проверката на това доколко работи едно общо положение-допускане,
или една интуитивна идея, когато са постигнати някакви изводи-резултати на
мисловното усилие, едва тогава вече може да се дават примери и илюстрации
доколко постигнатият резултат работи или върши работа. Тук всичко е както
трябва, а не се стига до онова положение при индуктивния подход, който,
оказва се, запряга коня зад каруцата, пък после се чуди защо впрягът не
върви.
Значи открихме, че във философията нямаме друг смислен избор освен
този: дедуктивно да допускаме едно или друго изходно положение, да правим
нужното да го разгърнем, та то да постигне своята цялостна и пълноценна
форма, и едва след това, при постигнати резултати да съдим за
ефективността. И какво излиза от това?
Ами излиза, че “всичко е важно” – и значи нищо не трябва да бъде
подценявано. Оказва се, че може да се тръгне отвсякъде, от всяко едно
положение. Всяко положение в някакъв смисъл и в някакво отношение е
важно. То предопределя някаква посока, в него имплицитно (вътрешно) е
заложено всичко онова, което по-нататък можем да изведем и открием. Сиреч
при него имплицитно заложеното просто се експлицира, изявява, изважда на
показ. И така може да се тръгва наистина от всяко едно положение, пък след
това да се проверява докъде то ще ни изведе. Ала имаме ли право така
разхитително да употребяваме своите умствени сили?
Какво да правя, има ли смисъл да търся непременно “най-важното”,
истински първото, онова, което с основание претендира и заслужава да е
първо? Да, оказва се, че проблемът съвсем не е решен с направените дотук
допускания и разяснения. От първото наистина зависи всичко останало: как
тогава да “налучкам” онова, което все пак е по-добрият вариант? Изглежда,
че задачата се оказва отчайващо трудна и дори… нерешима? Не бива обаче да
разсъждавам така и да се отчайвам още в самото начало. Има време за
отчайване, когато дойде време за най-трудното, но да се отказвам в самото
начало изглежда е съвсем непростимо.
Не е ли по-добре да потърся критерий, основавайки се на сравнение? Не
бива да се оставям на нерешителността. Защото който много се съмнява и не
прави нещо друго, няма постигне нещо особено. Добре, да дръзна да започна
отнякъде, и то съвсем интуитивно, на вяра един вид.
Ето че това ми дава повод да изтъкна нещо крайно важно: във
философията, пък и в познанието изобщо, съвсем не бива да подценяваме
своя вътрешен усет, интуицията си, своята несъзнавана увереност в едно или
друго нещо. Оказва се, че първото изходно положение на философията
изобщо е, че не бива да подценяваме и потискаме своята интуитивна
увереност, че нещо е така, ала ние, разбира се, не знаем защото така смятаме.
Да искаме да знаем защо е така, при положение, че става дума за интуиция, е
глупаво и абсурдно: нали търсим нещо първо, да? Е как тогава да има нещо
“по-първо от първото”, от което това първо да зависи? Защото да знаем защо
нашето първо е първо, сиреч да открием основанията му за това да е първо,
означава, че тихомълком сме допуснали, че има нещо още по-първо, от което
нашето първо зависи, от което то е произлязло. И как тогава да е първо щом
има и по-първо от него. Ето че нещата се оплитат, ала пък за добро: значи не
трябва да искаме да знаем защо нашето първо е първо: първо е, обявяваме го
за такова на основа на това, към което интуицията ни е подтикнала, и не
търсим нещо още по-първо, от което то да зависи, от което да произлиза. Това
е напредък в решаването на нашия казус: първото е такова просто защото ние
сме решили така, а защо сме решили, не може да се каже – и е съвсем глупаво
да се изисква да се каже! Ето още тук – няма да пропусна да отбележа това! –
човек може да усети свободата си, а пък знайно е, че без свобода нищичко във
философията не може да се постигне. Ала щом усещаме свободата до себе си,
значи посоката, по която вървим, е вярната. Щом загубим свободата си, това
вече не е философия, то е симптом, че философията ни е станала… “дървена”.
Ние всъщност напреднахме достатъчно за да се опитаме да проверим
доколко работи постигнатото, резултатът на търсенията ни дотук. Ето да
взема един пример, който може да илюстрира постигнатото: кое е по –
важното, човекът или светът? С човека или със света трябва да започна?
Безспорно, и едното, и другото са “много важни”, но кое от тях има
предимство? Коя тема за мен трябва да бъде по-близка – човекът или светът?
Ето тези необходими въпроси ме навеждат на един предстоящ избор,
който съм длъжен да направя. Може да се почне както от едното, така и от
другото. А кое по-точно ще приема за първо, за отправен пункт, си зависи
само от мен – и от моето интуитивно чувство, което именно може да ме
подтикне към едното или към другото. Наистина, има две “неща”, които са в
някакво отношение – човекът и светът. Може да се тръгне и от едното, и от
другото, но всеки от тези два варианта предопределя една принципно
различна посока на философстване, едно принципно различно разбиране за
философия. Някои ще тръгнат от човека, други ще приемат, че за тях светът е
отправната точка. Всеки от тях си има своите основания, за които обаче засега
нищо не знае. Те ще се разберат впоследствие. Но трябва да се опита и да се
види докъде ще ме доведе едното или другото допускане. То ще бъде мой
постулат: във философията имаме постулати, докато в математиката – една
също така доста “абстрактна наука” имаме аксиоми. Това показва родството
на тия два основни дяла на човешкото отношение към света.
Е, разбира се, и двете, и светът, и човекът, са прекалено близки един с
друг, при това сякаш са свързани, неотделими, неотделимо свързани. Защото
свят ли ще бъде “невидяното” от ничие око, от окото на никой човек? Как
така, та нали свят иде от свет-лина? Какво тогава е светлината без око, което
да я възприема? Философът Ницше се обръща така към Слънцето: “О, велико
светило, в какво би се изразявало твоето щастие ако ги нямаше тези, на които
ти светиш?!”. Това изказване на великият немски философ казва прекалено
много за тия, които разбират. Ницше е един изцяло интуитивен философ. Той
почти нещо не “доказва”, а само казва едни много силни, правдиви думи и
сентенции. Не е дребнав философ, който уж всичко да “извежда”. Мисълта на
Ницше действа и се проявява във философията по начина, по който
гръмотевицата сякаш ей така, из нищото, раздира в един момент небето.
Нима гръмотевицата пита някой та да проблесне?! Нима тя търси своите
основания?!
Но да продължим. Щом като светът и човекът са така неотделими, то
тогава не е ли все едно кое от двете ще предпочета за “първо”? А дали пък
няма нещо “трето”, което да ги обединява – и в този смисъл да е “по-първо” от
тях? Не е ли по-добре да тръгна от него, щом като то е в основата като на
човека, така и на света? Ето тези въпроси навеждат на нещо много важно,
което трябва да се осмисли основателно.
Наистина, кое е “третото”, което е в основата както на човека, така и на
света? Кое е “общото” на човека и света? Дали не това, че и двете просто
съществуват? Дали тогава съществуването не е първото, с което трябва да се
заема? Онова, което изобщо е, съществува, съществуващото дали не е
търсената основа на всичко друго?
Еврика! Ето че открих, че съществуването и съществуващото трябва да
са моята първа тема във философията. Също така трябва да се запитам и
това: защо нещата – светът, човекът, всичко останало – изобщо съществуват?
Трябва да разбера кое е това, от което зависи съществуването – моето и на
всичко останало. Ах, та това е толкова вълнуващо: да разбереш
съществуването на всичко съществуващо е богоподобна мисия! Дори нещо
повече от това, изглежда е дори свръхбожествена: Бог когато е създавал
света и човека – понеже е Бог и не дължи обяснения никому! – едва ли се е
питал защо го прави, но човекът, ето, не само може, ала е и длъжен да го
направи! Усещате ли колко е вълнуващо това?! Да си човек е вълнуващото,
вие за какво помислихте че питам?!

7.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо

Това, че нещата съществуват наистина е нещо първо, което обединява

всичко съществуващо в една общност. Да схвана какво означава
съществуването, какво е това да съществуваш, е първото, от което следва да
започна: загадката на съществуването е изпълнена с непонятност и дори
плаши. Как съществуват отделните неща е въпрос, който идва впоследствие,
но да се асимилира какво е съществуване е първото, фундаментът. На него би
следвало да се стъпи, та да се върви уверено напред.
 Някой може да каже: и какво толкова мистериозно има в това, че
нещата съществуват? Съществуват си и толкоз – нима има нещо тук за
разбиране, какво ли пък тук е под въпрос? Може би нещата “просто си
съществуват”? Какво има тук още да се търси?
Така погледнато, загадката е разрушена: голяма работа, съществуват,
нека да си съществуват, мен какво ме засяга това?! При една такава нагласа
за тайнство на съществуването изобщо не може да се говори. Тук не се долавя
това, че да съществува нещо е цяла мистерия, чудо, нещо необяснимо никога
и докрай. Ето че се иска човек да промени нещо в нагласата си за да се
приобщи към тази толкова възвишена мистерия на съществуването, от която
и ние, хората, сме част.
Най-напред – за да постигна нещо в тази насока – мога да се запитам
така: дали има нещо, от което да зависи съществуването на нещата, които
изобщо съществуват? Или не бива да се пита така: съществуват си – и
толкова! Нима може да смятам така? Всичко може, но важното е дали има
смисъл. Ето че стигнахме до задънена улица още щом като поставихме
първият въпрос: какво означава това, че нещата изобщо си съществуват? Явно
се налага още много да се мисли по него та да се доберем до смисъла, до
един такъв най-грандиозен смисъл.
Да питам как съществуват нещата е въпрос, който оставям за
впоследствие. Но има един още по-коварен въпрос: а защо нещата изобщо
съществуват? Въпросът, съдържащ това “защо?”, е винаги най-философски и
смислен въпрос. Въпросът “как?” е някак си “по-технически”, той обяснява
механизма, докато въпросът “защо?” винаги е същностен и философски.
Значи какво трябва да отговоря ако се запитам: как или защо е “по-първи”
въпрос? Или: кой въпрос е “по-важен”, кой е “най-важният”? Работите
започнаха великолепно да се оплитат и объркват. Е, поне има смисъл след
това да ги “разплитам”, та да поставя всяко нещо на неговото си място.
Все пак дотук открих, че трябва да изясня най-напред поне едното от
тях, а именно какво значи това, че нещата изобщо съществуват. Търсейки
отговор по един такъв въпрос, вероятно ще ми се разкрие и защо те
съществуват. Защото реалността, която стои зад така загадъчната дума
“съществуване”, носи в себе си и своето “защо?”, и своето “как?”, и всяко
друго, до което умът ми може да се докопа.
Дали ще се успокоя ако не разбера някога тези неща докрай, ако
отговоря на тези въпроси в един момент сякаш пределно изчерпателно? Как
ли хората спят спокойно щом като не са наясно примерно с това защо нещата
съществуват? Защото ако не съм прояснил въпроса защо нещата съществуват
– и какво изобщо значи това да съществуваш – аз няма как да проумея и
собственото си съществуване в този прекрасен, така изобилно-щедро облян от
светлина свят.
Да, наистина, как така да “не е важно”, та нали от разгадаването на
този въпрос зависи и това защо аз самият съществувам? Не е ли това най-
важното, от което зависи всичко останало? Да, най-важното е, по-важно от
това за мен лично няма, макар че е съвсем нормално да допусна, че моето
съществуване е само брънка от една грандиозна верига на съществуващото,
която обхваща всички светове в тази наша необятна галактика и Вселена. Как
човек да не изтръпне когато осъзнае, когато си опита да си даде сметка какво
значи това.
 И след като аз самият, човекът, ми е “най-близкото” от всички други
съществуващи неща, то въпросът защо аз самият съществувам необходимо
трябва да е “най-първият”. Ако отговоря на него, то това вероятно ще ми
помогне да разбера защо съществува и “останалото”. Дали не трябва да
започна наистина от този въпрос на основание на това, че той ми е най-
близък? Може би е така, но нали трябва да се провери? Не показва ли обаче
един такъв подход, че в такъв случай аз съм склонен да се надценявам: щом и
понеже съм човек, то аз започвам и тръгвам от съществуването на човека, за
което обаче е безспорно, че то е само брънка от онази грандиозна вселенска
верига от всякакви съществуващи неща?! Ако мравките примерно започнат да
си правят своя философия, те няма ли по същия начин да турят своето
мравешко съществуване на първо място – по високо дори от съществуването
на звездите?! Дали не допускам някаква коварна грешка като във
философията си започвам с едно такова… “субективизиране”? Ето каква
странна дума измислих още тук…
Но че има и още нещо: а на какво, впрочем, е израз това, че нещата
съществуват? Това, че съществуват, дали не е “случайност” или “инцидент”? А
може би съществуването им е свидетелство на нещо още по-фундаментално
от самото непосредствено съществуване? Кое е това “нещо”, което определя
съществуването? Има ли нещо, на което съществуването е израз и
потвърждение? Великолепни въпроси са тези, над тях си заслужава много да
се мисли. И да не се бърза много-много с отговорите.
Ако приема, че има нещо, което сякаш стои “зад” съществуването и го
определя, е една хипотеза, която си заслужава да се осмисли, макар че още
сега ми хрумва, че такова допускане май повече усложнява самата ситуация,
отколкото нещо решава. Но всичко трябва да бъде обсъдено и осмислено.
Добре, приемам, че има нещо, което определя съществуването на
всичко съществуващо, което все едно подтиква нещата към съществуване.
Как обаче да го нарека това “нещо”? А дали онова, от което зависи
съществуването на всичко друго, само съществува, самото то съществува ли?
Това е един превъзходен въпрос: съществува ли онова, от което зависи самото
съществуване, на което съществуването е израз? Или такъв въпрос е някак си
“съчинен”, и по тази причина така странен. Но може ли от нещо да зависи
самото съществуване, а пък то самото да не съществува? Нима е възможен
такъв абсурд? Да, наистина, това е очевиден абсурд – ето защо трябва да
приема нещо толкова просто: това, от което зависи всичко съществуващо,
неизбежно и необходимо съществува, за което самото съществуване на
съществуващите неща е неоспоримо доказателство.
Добре, ясно е, че тази основа и същност на съществуването съществува,
но коя и каква, собствено, е тя? Дали не трябва да й дам някакво име? Какво е
онова, от което зависи съществуването? Каква е тази суверенна и най-първа
същност, на която съществуването е прост израз? Как се нарича изворът на
всяко съществуване, на всяко съществуващо?
Тук, изглежда, имам два варианта. Единият е този: съществуването има
за свой израз нещо съществуващо. Другият е някак си странен, но не бива да
го подминавам: нищото е извор на… съществуващото, защото за да възникне
изобщо нещо, то сякаш се “излюпва” в несъществуването! Екстравагантно
положение, но защо пък да не го допусна и него? Още повече че си има своите
основания: съществуването произлиза от несъществуването, произлиза от
него, както Афродита е произлязла от морската пяна, зародила се е в нея. От
нищото е произлязло всичко, и в нищо то ще се превърне когато свърши
отреденият му срок за съществуване. Да, на този свят няма вечни неща,
“всичко тече и се изменя” (Хераклит), човек даже не може да влезе два пъти в
една и съща река – понеже вторият път реката и водата вече е друга! От
нищото сме поизлезли и в нищо ще се превърнем е една невероятно
продуктивна хипотеза, която допускам, и която тепърва ще трябва да я
осмисля колкото се може по-дълбоко.
А другият вариант е, че онова, което поражда самото съществуване,
няма как да е друго, освен най-мощна в това отношение – в отношение на
съществуването – субстанция, която, понеже сякаш има излишък от
съществуване, защото е преизобилна с него, непрекъснато подхранва
съществуването на всички съществуващи неща. Такава преизобилна,
преизпълнена с потенциал за съществуване субстанция се нарича Бог. Това ли
е Бог? Интересно, много интересно е това…
Или пък да не употребяваме тази така велика дума Бог? Дали пък
основа на съществуването е онова, което философите наричат битие?
“Битието съществува многолико” (Хайдегер), ето това изречение може би
разбулва тайната. А какво е битие ще трябва да разбера непременно, и то
съвсем скоро. А дали пък Бог не е самото битие? Или той е Свръхбитие? Ако
Бог е абсолютно по своя най-мощен потенциал битие, то какво тогава е
битието като такова? Вижда се, че въпросите тук също нямат край. Важното е
обаче да сме предразположили съзнанието съм долавянето на смисъла в тези
въпроси. Получава ли се това при вас? Опитайте, може и да се получи.
Дали от битието зависи съществуването, дали съществуването не е
израз на едно свръхвелико неизменно битие? А Бог не е ли най-висшето битие,
Битието “изобщо”, корена на всяко битие и съществуване? Невероятен
възторг обзема душата ми щом е способна да се остави на тези, на такива
въпроси. Да, само човек, надарен с разум, съзнание, душа и дух може да си
задава такива въпроси – това е велико! Нищо на този свят не го умее това.
Нито котката ми, която дяволито ме гледа сега, докато удрям пръсти по
клавиатурата, и ме дебне, та да изпружи лапички, защото тя, горката, си
мисли че като движа пръсти я каня да си играем! Нито ето това парче мрамор,
с което натискам страниците на книгите, което е обречено да съществува във
вечно безмълвие – макар че има едно преимущество пред мен: проклетият
камък ще ме надживее, ще го има и когато мен няма да ме има на този свят! –
нито нищо друго може да си задава такива въпроси, а само аз, човекът, може
да си ги зададе. Това е нещо, което ме изпълва с чувство на гордост от
съзнанието, че съм мислещ човек.
Как мога да бъда спокоен докато не изясня тези въпроси? Бог, Битието,
човекът, съществуването, Вселената, загадъчното й мълчание, и пр., и пр.,
това са проблеми и теми, от които трябва да тръгна в своя порив към истината
на съществуването. Първото изглежда е сред тях, сред изброените “неща”.
Или е така, или пък “първото” е нещо, за което изобщо не подозирам до този
момент? Нищо, ще направя нужното да го открия, няма да го оставя скрито
както вероятно на него му се иска…

7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност

Има още нещо, по което трябва да взема решение – за да бъде успешно

вървенето по пътя. Става дума за избора на принцип, на водещо начало.
Изглежда най-напред трябва да постигна яснота тъкмо по този въпрос. Без
принцип нещата сякаш се разпадат, грози ме опасността всичко по-нататък да
приеме един “насипен вид”, отделните положения могат да си останат
несвързани едно с други и противоречащи си. Това е коварно, понеже аз
искам моята философия да е основана на една органична връзка, а пък тя се
получава единствено тогава, когато единен принцип пронизва всички нейни
философия.
Ето защо най-първото следва да бъде наречено принцип, водещо
начало. Да, принципът е онова, което пронизва всичко останало. Принципът е
“нещото”, от което се ръководя – а пък и което ме ръководи. Размишлявайки,
аз трябва да бъда “принципен”, т.е. да следвам своя принцип. Принципът е
онова, което обединява моите мисли, придава им насоченост, изразява
тяхната посока. Изобщо не може да се разсъждава без принцип, един вид
“безпринципно” – или ако може, това не бива да е идеал на ония, които искат
да се занимават истински с философия.
И така, принципът е онова, на което трябва да бъда верен в
разсъжденията си. Принципът е “ядро”, което обединява моите мисли, той е
техен център. Всеки принцип е регулативна идея, придаваща единство на
мислите ми. Ако принципът е всичко онова, което изброих, то казаното ме
задължава точно да определя своя принцип, принципа на своята философия.
Или пък, философствайки, човек несъзнавано се ръководи от някакъв
принцип?
Това е важен проблем, наистина, мога ли аз самият да си дам сметка за
собствения принцип? Или той може да се разбере само в съпоставянето с
някаква друга философия? Не следва ли, че принципът е “отвъд” самата
философия? Мога ли да приема, че той е “големият контекст” на съответната
философия?
Принципът на моята философия е израз на “средоточието” на моята
душа и дух, за което аз самият не мога да зная. От казаното следва, че аз
просто трябва да бъда верен на себе си. Но ако съм верен на себе си, тогава
принципен ли съм? Аз трябва да се пазя най-вече от това да не изневеря на
себе си, на своята позиция. Когато изневерявам на себе си, на онова в мен
самия, което концентрира моя дух в една посока, аз наистина се разпилявам и
вървенето ми по пътя не може да е ефективно. Тогава именно аз сякаш се
въртя в кръг, тъпча на място, връщам се назад, кръжа на едно и също място и
пр. Ако движенията ми са от този род, аз явно доникъде няма да стигна.
Трябва да направя нужното да не ме сполети тъкмо това.
Но какво правя, за да предотвратя тази възможност – и как го правя?
Случвало ли ми се е това, усетил ли съм някога, че губя вярност, верността
спрямо самия себе си – и спрямо моя принцип, който в повечето случаи
съвпада с мен самия, с най-интимното в моята личност? Това са твърде важни,
но и трудни въпроси, на които априори не може да се отговори. Тук пак
следва да се доверя на интуицията си, на своя творчески и духовен порив.
Няма как всичко в поведението ми на нивата на философските търсения да
бъде осмислено, регулирано, програмирано, планирано, осъзнато. Напротив,
много често аз нямам друг избор освен да се доверя на вътрешния си усет, и
без да зная защо правя така, да продължа напред, пък макар и не така
уверено както би ми се искало. Философските търсения носят в себе си –
върху себе си! – печата на моята човечност и на моята свобода – ето това
никога не трябва да забравям. И от него никога не следва да се отказвам.
 В такъв случай смесването на принципи означава, че проявявам
несвобода, че изменям на себе си, че не съм личностно устойчив, че нямам
решимостта да отстоявам докрай своята позиция. То в никакъв случай не е
израз на “душевна широта”, както понякога ни изглежда това.
Безпринципният, външно погледнато, може в един момент да си мисли, че е
придобил някаква измамна душевна широта, но това едва ли е така. Но дори и
да беше така, има едно коварно съображение: като разширя прекалено
душата и духа си, няма ли обаче да се разконцентрирам? Едва ли мога да
бъда верен на много, дори на несъвместими принципи. Много често тъкмо
обърканият човек си мисли, че е с най-широки и вместими принципи, но едно
такова разнообразие само подчертава объркаността му.
Ето защо в такъв случай е по-добре да “стесня” духа си, да го
концентрирам в определена посока. Най-малкото защото ако се “разпилея”
прекалено, ще мога ли след това да се “събера”? Или трябва да търся мярата,
нещо “средно” между прекалено “широкото” и прекалено “тясното”?
Защото понякога може да изглежда така, че принципният е просто
“тесногръд”. Но в същото време безпринципният няма как да не е съвсем
“вятърничав”. Как обаче да се предпазя от едното и от другото? Нали и
философията ми, безспорно, не трябва да е нито “тесногръда”, нито
“вятърничава”?
Принципът, или по-скоро верността на един и същ принцип може да ми
изиграе някои не съвсем приятни номера. Безпринципността пък в още по-
голяма степен е опасна. Аз не мога сам да си дам сметка какво точно ме е
сполетяло. Аз едва ли мога да разпозная когато ми се е случило било едното,
било другото, именно дали съм тесногръд, или пък съм застрашен от
вятърничавост. Вероятно само някой друг, намиращ се отстрани – или извън
моята философия – може да го забележи и ако ме уважава да ми го каже. И на
мен не ми остава нищо друго освен да му бъда благодарен за това – защото
ме е подтикнал да отстраня свой значим недостатък. И дори дефект на моята
мисъл. Но такива външни корекции на мисловния стереотип рядко могат да се
случат.
Искам тук да дам един крайно показателен пример – онова, което се е
случило на великия Хегел. Неговият пример е крещящ именно когато трябва
да се осъзнае докъде може да доведе верността на един принцип и на една
породена от него система – води до една абсурдност, която обаче вътре, в
пределите на самата философия, трудно може да се усети, камо ли пък да се
осъзнае. Хегел наистина е сътворил една грандиозна и енциклопедична по
характер философска система. Той е верен на принципа си с една немска
педантичност и не отстъпва от него в нито един момент. Иначе принципът му
е превъзходен и предполага един широк хоризонт: Хегел вярва докрай в
принципа за тъждество, за единство на субективното и обективното в духа.
Това, впрочем, е велика идея, която при това е изключително плодотворна.
Хегел има велики постижения, неговата философия на моменти показва и
силен творчески патос. Но се стига до парадокса въпреки това, въпреки че е
една грандиозна философия, много често да твърдят, че изучаването на Хегел
за един неопитен ум не е за препоръчване. Дори понякога казват, че е вредно
да се учи Хегеловата философия. Това, което се е случило с Хегеловия ученик
Карл Маркс – който на всичкото отгоре не го е доразбрал! – е показателно за
това докъде може да доведе един човек сляпото следване на един иначе
наистина превъзходен принцип. При Маркс изпъкват в най-явен вид
дефектите, заложени иманентно в Хегеловата философия. Например Маркс
стига до тотално отричане и игнориране на човешката свобода: човекът се
претопява в “масата” и губи всякаква самостойна ценност. Човекът става най-
просто природно и социално същество, а индивидуалността, личностността се
изпарява или пък нивелира до абсурд. Комуната убива индивида, а
социалността смазва индивидуалността. Всичко това е заложено в Хегеловата
философия и в Хегеловия принцип. Хегел също е правил порочни изводи на
основата на своя иначе превъзходен принцип: именно прекомерната му
вярност към него го подтиква към такива грехове. Например за Хегел
държавата има тотален приоритет над индивида – и от това положение до
сталиновия геноцид има само една крачка. Сталин, ученикът на Маркс и
Ленин, не закъснява да направи този така злодейски, ала съвсем логичен
извод: индивидът е нещо, социумът (комуната) е всичко. Така в основите на
прословутото кърваво “царство на свободата като осъзната необходимост”
биват положени костите на милиони човешки същества. Аксиомата на Сталин
– “Есть человека – есть проблема, нет человека, нет проблемы” (Има човек,
има проблем, няма го човекът, няма го вече проблема.) – е именно доведеното
до абсурд пълно пренебрежение към човека и към съдбовната за човека
потребност от свобода. И се оказва, че иначе така широко скроеният немски
класически философ Георг Хегел поставя теоретичните основи на
сталинисткия терор над човечността – нищо че самият Хегел даже и не е
подозирал какви ужасни изводи ще направят неговите криво разбрали го
ученици, отдали се съвсем наскоро на един най-злодейски сатанизъм какъвто
по същество е комунизмът.
Но да се върнем отново до своя пряк анализ. От казаното дотук трябва
да се направи един необходим извод: свободата на мисълта и толерантността
към критики, към най-различните гледни точки, духовният плурализъм и пр.
са противоотровата на такива изкушения, които водят до прегрешения срещу
истината. Затова “правилното философстване” винаги е в “компания”, т.е.
когато свободно се разговаря, дискутира, спори. Това не означава, че повечето
глави мислят по-добре – мисленето винаги е нещо индивидуално. Ала пък
точно по тази причина е безкрайно необходимо споделянето на идеи и
възгледи.
Сократовите диалози не са само метафора или символ, индивидът е
безкрайно импулсиран от смислените философски разговори. Въпреки това
обаче аз трябва да разчитам преди всичко на себе си. Защото ако аз самият не
съм “качествен”, то “философската компания” едва ли може да замести моя
ущърб. Всеки участник във философски разговори и в търсенията в полето на
философията следва да се погрижи да повиши качеството си като личност.
Това изглежда е главното, на което следва да се заложи. Няма нищо по-
приятно и смислено от разговорите между самостоятелно мислещи и търсещи
хора, но за да имат какво да обменят помежду си, те трябва преди това да са
“произвели” в душите си онова, което ще обменят в последствие. Разговорите
между самонадеяни празноглавци съвсем не са ми интересни.
Самостоятелното осмисляне и разсъждение е истинският път във
философията, по който вървят призваните за нея. Той не е широкият царски
път, по който вървят тълпи поклонници. Той е проправяне на нов път чрез
просичането на храсталаци и дънери и изравняване на терена. Малцина са
тия, които са готови да правят това. На мнозинството то се вижда прекалено
трудоемко. Аз обаче залагам точно на това. И не се боя от трудностите,
защото вече зная, че лесното не е за предпочитане от ония, които имат по-
сериозни намерения от това да се преструват, че нещо правят.
Не бива да си мисля, че трябва да разчитам на другите в тази насока:
защото един такъв “колективизъм” във философията е напълно
безперспективен. Тя е нещо изцяло индивидуално – както индивидуална е
човешката свобода. Аз, разбира се, съм длъжен да разглеждам другите като
свои партньори - ако пожелаят и те това, разбира се. Но преди всичко аз съм
длъжен сам да се погрижа за своите виждания. Защото кой ще ме иска за
партньор ако не съм на нужното ниво?

7.5.Аз залагам на принципа на свободата

Ето че плътно се приближих до решението на най-главното. Дотук се

разбра, че аз самият трябва да съм гъвкав и също така че трябва да си избера
един достатъчно гъвкав принцип. Принципът ми е мое помощно средство, аз
няма да допусна той да бъде мой тиранин, както, да речем, това е станало с
великия Хегел. Аз не се свеня от това да сменям един принцип с друг, стига да
съм се убедил, че някакъв принцип не работи – или не води доникъде. Но това
не е плоска безпринципност, а осъзнат и съзнателно следван свободен избор
между конкуриращи се принципи.
Но все пак аз трябва да определя принципа, който ще следвам. Мога
също, да речем, да се спра не на един, а на няколко, но синхронизиращи се
принципи. Общо взето изглежда нямам друг изход освен да избера няколко
най-общи изисквания, които сам си поставям. Това ще бъдат някакви мои
правила, които сам решавам да спазвам. Явно точно това може да стане мой
принцип: да спазвам свободно избрани правила, за които съм преценил, че са
ми жизнено необходими. Защото аз искам философията ми да придобие
жизненост, “здравина”, устойчивост.
Много е коварно това, да речем, да обявя, че мой принцип следва да
бъде, например, системността. Ето тази именно прословута системност
изиграва толкова лош номер на Хегел. Великият философ строи грандиозна
система от положения, идеи, мисли. Но неговата пределна вярност на
системата го тласка към примиряването с изводи, които не се съгласуват
даже с духа на собствената му философия. Аз няма да допусна да ме сполети
това. Защото ако си наложа прокрустовото ложе на една априорна система, то
това няма да ми даде никакво преимущество. Затова е по-добре изобщо да не
си налагам “хомота” на системата.
Но какво в такъв случай може да бъде онова, което противостои на
системата и системността? Явно не… “безсистемността”? Какво тогава? Може
ли философията ми да бъде “строена”, “градена” и пр.? Имам ли правото да
превърна мислите си в… “тухли”, които планомерно, подобно на строителите,
редя в “правилни редове”?
Аз съм изследвал подробно тия въпроси в моята книга “Изкуството на
мисълта: класическа логика”. Сега тук по тази причина мога да кажа само
това, че философията ми няма да спечели нищо ако я превърна в “постройка”?
Философстването в моето разбиране не е “градеж”, нито пък “плетиво”.
Защото ако го допусна, това значи, че съм ограничил и притеснил свободата
си.
От друга страна, ако все пак опитам да тръгна по този път, аз трябва да
осъзная, че аз самият съм и “архитектът”, и “строителят”. Но това ли ми е
работата: да бъда “архитект” и “строител” на една философия? Дори
философията ми да не е просто “дом”, дори тя да е “храм”, няма ли това да
урони достойнството й?
Ето защо аз приемам алтернативата на архитектоническото строене на
стройна система. А тя е: философията е “организъм”, тя е нещо живо, тя е
живо и пулсиращо същество, от което пък следва, че аз не бива да убивам по
никой начин живота в нея. Ако е така, как тогава да “градя” една философия,
която не е друго, освен жив организъм?
Ето защо аз трябва да се стремя към “живост”, т.е. към органичност на
своите мисли и идеи. Да постигна подобна органика и органичност на моите
мисли е моя главна цел. Но дали няма да се окаже, че това е непосилна за мен
задача?
Но тук има някои още по-коварни въпроси. Например тези: аз мога ли да
сътворявам живот? Моят дух може ли да изрази жизнеността си в една жива
философия? Органичността на моите мисли не означава ли, че те просто
“извират” от моя дух? Не е ли този начина да постигна органика, живо
единство на своите мисли? Да оставя мислите ми да извират от моята душа и
дух – това ли е по-добрият избор?
Аз лично отговарям съвсем смело и твърдо на тия въпроси ето така: да,
така е, и така трябва да бъде. Отказвам се от всяка друга възможност освен
от тази. Това е най-доброто, което може да си пожелае един философ, то е
идеал на истинно философстващите.
Мой принцип не бива да е самоцелната “доказуемост” на мислите ми.
Във философията пак се доказва, аргументи тук пак са необходими, но от
съвсем друг род, и при това реализиращи се по съвсем друг начин.
Аргументираност, основателност, последователност и пр. са изискванията,
които си поставям. Аз не мога ли да допусна мислите ми… “да висят във
въздуха”? Аз също не бива ли да изисквам от себе си това да изказвам мисли,
които са “проверими”, т.е. могат да се проверят в опита. Защото едно такова
изискване е просто пожелание. Ако някой има родствен духовен опит на моя,
такъв не се нуждае от убеждаване за да приеме това, което аз съм разбрал и
открил. На останалите нищо не може да им помогне да вникнат и в най-прости
положения – просто защото не са ги преживели.
Аз не бива да се оставям на очакването, че моите мисли трябва да
подлежат само на “логическа проверка”. Защото зная добре, че има ли нещо
по-висше от чистата логичност. Едностранчивата разсъдъчна логичност е
сфера на науката, не на философията. Във философията понякога алогичното
е истинното. Във философията не се отхвърля онова, което може да бъде
постигнато само чрез вяра. Напротив, та израства от едни такива жизнени и
жизнеустойчиви уверености. Ето защо “философичността” на моите мисли за
мен е по-висшето, към което ще се стремя неотклонно. Тази последната, но
разбрана в нейната цялост, всъщност е моя идеал и принцип.
И така, накрая, стигам до убеждението, че най-важно за мен е да
следвам принципа на свободата. Това е най-животворният за философа
принцип – същото се отнася и за човека. Свободата никога няма да ме
подведе. Тя единствена може да ми гарантира истината – и то не каква да е
истина, ами автентичната. Защото има и ощетена, крайно непълноценна,
нежизнеспособна “истина”, която даже е вредна за живота и за философията.
Аз дадох пример за това докъде води една абстрактна и наукообразна
“истина-идеал”, която свързвам с доктрината на Хегеловия ученик Маркс.
 За да не се подхлъзна към такива изкушения и ексцесии на
самозабравилия се разсъдък аз залагам на принципа на автономията и
свободата на търсещия и следващия жизнеността на самия живот разум.
Принципът на свободата за мен е “точката”, в която се събират всички други
изисквания на автентично философстващите. Щом съм разбрал това, аз вече
уверено зная, че нямам нужда от нищо друго: това за мен е най-доброто. На
тази основа мога вече съвсем уверено – доколкото това е възможно за
философията – да тръгна по своя път в търсенето на ония съдбовно значими
за човека истини, без които животът ни се обезсмисля. Пътят ми е така
съблазнителен, че искрено се надявам, че ще мога да поведа по него и много
други, търсещи истината и преди всичко млади хора. Или поне да ги подтикна
да тръгнат по свой път – ето това е най-доброто, което мога да си пожелая…

7.6.Приложения по лекцията “Изборът на път”

ИДЕИ: ● “Ние сме – държим ли се при въпроса – пътници по ясно насочен път.
Въпреки това, ние не можем да бъдем сигурни, че непосредствено сме в
състояние да вървим по този път по правилния начин. Не можем и веднага да
определим къде сме днес по пътя? От много време се опитват да
характеризират въпроса за това какво е нещо, като въпрос за същността?
Питането за същността се пробужда винаги тогава, когато онова, за чиято
същност се пита, се е затъмнило и объркало и когато отношението на човека
към това, за което се пита, е станало нестабилно или дори е разбито.”
(Мартин Хайдегер)

● “Приемем ли, че философите са предизвикани от битието на

съществуващото да казват това, което е съществуващото, доколкото е, то
тогава и разговорът ни с философите трябва да е предизвикан от същото това
битие. Ние самите трябва да срещнем това, към което философията пътува.
Нашето слово трябва да съответства на онова, от което философите са
предизвикани. Щом ни се отдаде това съответствие, то тогава ние отговаряме
в истинския смисъл на въпроса “Какво е това, философията?”. Нашата дума
“отговарям” всъщност значи “съответствам”. Отговорът на нашия въпрос не
се изчерпва с едно изказване, което трябва да си представяме под понятието
“философия”. Отговорът не е отвръщане; много повече отговорът е
съответствието, което съизказва битието на съществуващото.”
(Мартин Хайдегер)

● “Ако човекът, такъв, какъвто го схваща един екзистенциалист, не може да

бъде изчерпателно дефиниран, това е така, защото отначало човек е нищо.
Той ще стане някакъв едва след това и ще бъде такъв, какъвто сам се
направи. В такъв смисъл човешка природа няма, понеже няма Бог, който да я
определя. Човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам,
а и такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече
съществува. И се определя сам едва след като наличието на този порив към
съществуването, затова човек не е нищо друго освен това, което сам се
направи. Такъв е първият принцип на екзистенциализма. Това именно се
нарича субективност и затова нека ни упрекват под това име.”
(Жан-Пол Сартр)
● “Сега не можем да бъдем платоници, ние трябва да се издигнем а) над
дребнавостите на отделните мнения, мисли, възражения, трудности; б) над
своята собствена суетност, като че ли сме мислили нещо особено. Затова
становището на индивида е това да схване вътрешния субстанциален дух; в
цялото индивидите са като слепци, гонени от вътрешния дух.”
(Георг В.Фр.Хегел)

● “Ако някой започне да философства, изхождайки от следствието, тогава той

ще замъгли порядъка на нещата и ще го скрие в мрак. Следователно трябва
да пристъпим към философстване, изхождайки от началата.”
(Фр. Патрици)

● “Философията е експеримент и затова всеки, който иска да философства,

той винаги трябва да започва от самото начало. Философията е само по себе
си съществуващо цяло и всеки, който иска да философства, трябва да започне
от самото начало.”
(Фридрих Шлегел)

КАЗУС:

“Езикът ни е разрушен. Езикът в смисъла, който въведох. Формално езикът си

съществува, но той целият е в ракови тумори: това са цели блокове от
неподвижност, които не могат да бъдат разклатени, които не са способни на
развитие, които, бидейки изказани, не са способни на движение в главата на
този, който ги чува, на когото ти си ги предал. Посредством тези блокове,
където са съчленени десетки думи, не е възможно никакво движение. Те
изгарят всичко около себе си – много по-ефективно от какъвто и да бил
монголски бич божий, изгарят всяко пространство на възможна мисъл. Те са
носители не на силата, цензурираща нашата култура, а са носители на закона,
който изказах в самото начало: законът на инаконемислието.

Ние не мислим не защото това е забранено – в смисъл на резултатите от

мисленето – а не мислим, защото са разрушени вътрешните източници на
хармонията, разрушено е полето, и в този смисъл – разрушен е езикът…

Европейската култура е жизнеспособна култура. И е жизнеспособна и заради

това, че няма система. А там, където има система, там има смърт…
Социализмът е система и в същата степен е смърт за всичко живо…

Ефективността на идеологическата система (на социализма) се измерва със

степента на разрушаване на полето, в което е възможна кристализацията на
мисълта. И понеже аз нямам мисълта преди тя да бъде изразена, аз съм
лишен от този амплификатор на моите подбуди – подбудите да преживявам,
да помисля нещо, да направя нещо…”
(Мераб Мамардашвили)

● За какво говори Мамардашвили? Каква според вас е същността на

“системата на инаконемислието”, олицетворявана според него от социализма?
● Какво е станало с езика, който не съдържа възможността за
“инаконемислие”? Възможно ли е самият език да поражда невъзможността да
мислиш различно?

● Социализмът се е опитвал да принуди хората на мислят само еднакво;

мислят ли всъщност ония, които мислят еднакво?

● Мисленето – и всичко човешко – не се ли опира на различието, на раз-

личността? Как тълкувате думата раз-личност?

АЛТЕРНАТИВИ:

● Философията е стройна система от мисли, която ни дава задължителната за

всички научна истина. Впрочем, философия вече не е нужна, тъй като
марксизмът… “постигна цялата истина”. Повече не ни се налага да
“мъдруваме”, иска се само да научим истината и да живеем според нея. Който
не мисли като нас, е “враг” и за да не разваля нашето всеобщо щастие трябва
да бъде унищожен, най-малкото изолиран от обществото.

● Свободата е същност на духа. Свободата е негова субстанция. Истината

прави духа свободен. Истина на философията и на човека е свободата.
Свободното мислене открива пред човека необятни хоризонти. Ето защо ако
загубим свободата си, всичко сме загубили.

● “Живот и свобода постига само този, който смело ги завоюва всеки ден в
борба” (Гьоте).

ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото съществува?

8.1.Първи досег с тайнството на съществуването

Така поставен, този въпрос звучи доста странно. Или направо – глупаво.
Но не трябва да се прибързва със заключенията – възможно е да има някакъв
смисъл в един такъв въпрос, но той просто да ми убягва. Смисълът се ражда
нейде в душата, а за да се роди, трябва нещо да направя, или поне търпеливо
да дочакам такъв един момент. Ако си внуша, че в нещо няма смисъл – и то
преди да съм направил нещо, та този смисъл да ми се открие – то една такава
изходна нагласа е крайно вредна и непродуктивна. В крайна сметка става
точно така, както сме пожелали: ако държиш да няма за теб някакъв смисъл,
то непременно ще стане така. Което значи, че си наложил неразбирането си,
че не си направил нищо за да разбереш. Смисълът изцяло зависи от теб самия,
ако пък държиш да пребиваваш в безсмислие, то няма нищо по-просто от
това.
Наистина, има ли смисъл да се пита защо съществуващото…
съществува? А нима би могло съществуващото… да не съществува? Ако
приема това, аз се оставям на пълния абсурд. Съществуващото, доколкото е
съществуващо, няма как да не съществува. Но дали точно за това става дума?
Че съществува съществуващото, е несъмнено, но защо съществува не е ли
важно да се разбере?
 Впрочем, да се разбере дали нещо съществува, също не е така проста
работа, както изглежда първоначално. Нещо си съществува, но аз как мота да
съм сигурен в това? Примерно това, че мога да го видя или пък пипна ли е
моето основание? За повечето хора изглежда е точно така: не вярвам в
съществуването на нищо, освен на онова, което мога да видя, пипна и
помириша. Това се смята за превелика мъдрост, но това е мъдрост на…
немислещите.
Защото се иска съвсем минимално замисляне за да констатираш, че
нещата не са така прости. Примерно аз виждам домата червен, но за
далтониста това съвсем не е така – какъв тогава, “обективно погледнато”, е
цветът на проклетия домат? Ето че някои неща като цветовете примерно
излиза, че съществуването и несъществуването зависи от нашата субективна
способност за възприемане, която си има своите особености. Глухият пък
изобщо няма да чуе клаксона на шеметно движещия се шофьор, който, както
обикновено е у нас, изобщо не признава правото на пешеходците да имат
предимство на пешеходната пътека – съществува ли за него този
пронизителен за останалите звук? Ето че за да е човек сигурен, че нещо
съществува, и то наистина, се иска да са изпълнени доста условия – това
съвсем не е просто и безвъпросно нещо.
Защото, като се замисля, аз виждам много неща по време на сън, и то
така убедително и ясно, че сякаш те наистина са се случили – и сякаш
наистина съществуват. Дори мога да сънувам динозаври, вампири и други
такива чудовища и кошмари – те реално съществуват ли? Да, за мен, по време
на съня, те съществуват сякаш истински и реално – и за това свидетелстват и
моите преживявания, треперенето, потта, крясъците, които издавам, за да се
браня било от динозаври, било от… вампири или призраци. И какво, от това че
ги виждам и усещам по време на сън, означава ли, че те съществуват?! Явно
не трябва да вярвам много-много на това, което само ми изглежда, че
съществува.
Ето че тук се докосвам до един безкрайно важен проблем: този за
реалността. Казваме: “реално съществуващ”, но кое е реалното? Истински, а
не мнимо реалното, защото има и такова. Примерно нещата около нас,
вещите, си съществуват, и аз имам известни основания на съм сигурен, че
това е така, но какво да кажа в такъв случай за мислите, които са в
съзнанието ми? Съществуват ли те? Може би да – стига наистина да мисля –
но явно тяхното съществуване е от съвсем друг род в сравнение с това на
материалните неща около мен и извън съзнанието ми. Ето два големи рода
съществуване: защото нямам никакво право да смятам, че щом мислите не
съществуват по начина, по който съществуват материалните неща, то значи
те не съществуват. Много хора смятат така, а пък като е чак толкова сигурен,
че мисли в съзнанието изобщо не могат да съществуват, то съвсем малко се
иска това за теб наистина да стане така. Винаги става само онова, което сами
сме пожелали, от нас зависи всичко.
Ето че се докоснахме до един крайно коварен философски проблем:
този за съществуването. Първо трябва да се разбере какво е това реалност,
какво означава нещо да съществува. После пък иде въпросът за това защо
нещата съществуват, който може би е още по-важен и коварен. Или няма
значение защо нещо съществува, а важното е, че все пак съществува? “Ей
така, съществува си, и толкоз, няма нужда да се знае защо съществува!” –
така ли следва да мисля? Но нима това решава загадката на съществуването?
 Как мога да вникна в тази фундаментална загадка ако предварително
смятам, че никакво тайнство тук не съществува? Съществува ли за мен,
наистина, някакво тайнство на съществуването? Ако не съществува, ако за
мен “тук всичко е ясно”, то как тогава бих могъл изобщо за нещо да се
запитам?
Тези, които изобщо не се впечатляват от великата тайна на
съществуването, изглежда са крайно ощетени в духовно отношение хора. Аз
няма да допусна да ме сполети такава зла участ на неразбирането: изглежда
тъкмо животните не схващат и няма да се докоснат до тайнството, до
мистерията на съществуването, но за човешки същества това е непростимо.
Човек убива най-важен компонент, на който се дължи цялото очарование на
живота му ако във всеки един миг не е обзет от страхотно великото тайнство
на съществуването. Животните дори, макар че явно са лишени от
възможността да проумеят наистина неоценимия факт, че съществуват,
въпреки всичко поне невероятно силно му се радват. Което значи, че по свой
си начин са причастни на великата тайна и мистерия. А е възможно човек до
такава степен да се отчужди от нея, да затвори очите и духа си за нея, че да
скъса всичките нишки, които ни привързват към самото съществуване – и
тогава именно изглежда всичко се обезсмисля. И то не как да е, ами тотално.
Едва в такъв случай се стига до пълната невъзможност да се живее –
безсмислието те обзема изцяло, а това усещане за безсмислие наистина ни
поставя в непосредствения кошмар. Може би точно такива хора стигат до
ясното убеждение, че нищо не си струва усилията и че човек изобщо не си
струва да живее. За щастие, рядкост са такива хора и такива състояния.
А иначе аз вярвам във великото тайнство на съществуването и му се
радвам във всеки един миг. Защото за мен всичко друго произлиза именно от
това тайнство. То е в основата на всичко останало. Има една тайна, от която
зависят всички тайни: тайната на съществуването. Не говоря за факта на
съществуването, а за неговата тайна – разликата е огромна. Не става дума за
факта, а за тайната, от нея зависи всичко.
Тайната винаги е необяснима – и точно в това се крие нейният
неизразим чар. Защото ако най-важното за мен не е тайна, ако си позволявам
да смятам, че “всичко си зная” – и особено пък най-важното! – то не трябва ли
още сега да изоставя всеки опит да се проникна от нея? Да се проникнем
всецяло от тайната и тайнството на съществуването – може би точно за това
ни е даден и животът?!
Ето, например, една лястовица си е направила гнездо до прозореца ми,
за да живее и отглежда малките си птички – нима това е просто факт, който е
“ясен сам по себе си”? Нима не е свръхголяма тайна това, че тя съществува и
живее? Тя самата, вероятно, не съзнава тайнството, но защо така се радва на
съществуването си тази сутрин? А може би тя ме превъзхожда по това, че
така е привързана към съществуването си? Тя не се пита като мен защо е
така, тя просто вярва всецяло в него – не е ли това едно истинско
превъзходство? Какво ми пречи и аз да изпитам същия възторг от
съществуването, от приобщеността си към великата тайна? Това, че искам да
зная ли е разрушило магията?

8.2.Защо битието е, а небитието… не е?

 Това е една най-проста констатация, изказана още от Парменид
(Παρμενίδες), който е написал поема за битието преди 24 века. Битието е, а
небитието не е – но какво по-точно означава това, как то може да се осмисли?
Да се разбере тази толкова проста, но въпреки това фундаментална
зависимост, която най-напред се явява в съзнанието, съвсем не е лека работа.
Тук има нещо изначално: най-важното е тъкмо това, че съществуващото
съществува. Че битието е. Това е същинското тайнство. Защото ако не
съществуваше, то тогава несъществуващото щеше да обхване всичко. Някак
си е станало така, че “сред” несъществуващото по някакъв тайнствен начин
се е “наместило” съществуващото. Сякаш насред първичния океан на
несъществуващото, на нищото, се е… “излюпило” битието, съществуващото.
Защо е станало това, кое или какво е пробудило съществуването? Нима не е
важно да разбера това?
Много е важно, но и не е лека работа. Тя касае кардиналния въпрос за
генезиса, за възникването на всичко съществуващо. Изглежда е било така:
най-напред е имало само… несъществуващо, само небитие. Но, момент, не
бъркаме ли: как така “да е имало само”… несъществуващо? Това нали значи,
че нищо няма? И това е било в самото начало: от нищото е възникнало всичко!
Това е същинска мистерия. Необяснимо докрай чудо на съществуването.
Мнозина не могат да го проумеят никога. И това им помага да си пребивават в
пълна безметежност на духа.
Добре, оставяме засега настрана въпроса за генезиса на целия свят. Но
ето още нещо важно: възможно ли е несъществуващото да “обхване” и
“задуши” съществуващото? И то след като несъществуващото, доколкото е
несъществуващо, не съществува? Не е ли същинска лудост да се боим, че
съществуващото сякаш може да “изяде” съществуващото, след като…
несъществуващото именно не съществува? Това май прилича на страха от
призраци – как е възможно да съществува такъв един страх. Един такъв
изначален екзистенциален страх.
Впрочем, по този въпрос искам да отбележа нещо поне като илюстрация
на казаното. Откакто съществуват хора, откакто съществува човечество,
всички се боят от… края, от смъртта, от изчезването в нищото, пък било това
нищо да е умиране, преход в нищото, или пък дори апокалипсис, край на
целия свят. И в наши дни все има хора, които чакат края на света и броят
дните, които остават до един жесток апокалипсис, в който сякаш всичко ще
изчезне, а пък нищото ще погълне всичко. Да се бои всичкото от нищото май
само по себе си е абсурдно, защото тук се допуска една безусловна власт на
нищото. От нищото сякаш зависи всичко, и то по начина, по който от нищото е
възникнало всичко. Сякаш ние на благоволението на нищото дължим
съществуването си. Съвсем не е случаен този страх и тази базисна нагласа
спрямо нищото. Нас, хората, ни е страх от празното, от нищото, то е наш
кошмар. Държим се като удавници за съществуването, ала имаме
подозрението, че то рано или късно ще ни се изплъзне – било в личен, било в
глобален, в общочовешки и зори в общобитиен план.
Да се върнем откъдето тръгнахме. Въпросът беше: защо
несъществуващото, нищото, се е “пропукало” и от него се е родило
съществуващото? Нима това не е най-голямата загадка? Да, това е велика
загадка, стояща в корена на самата загадка на съществуването.
Защото за да се принуди нищото да благоволи да “отпусне” на
съществуващото съществуване, се иска колосална мощ – или, ако искате,
някаква свръхголяма енергия. Едва под натиска на такава свръхенергия от
нищото ще се роди нещо, което именно възниква. А за да възникне нещо,
трябва преди това съвсем да го е нямало, защото ако беше имало нещо, от
което друго нещо е възникнало, то тогава нямаше да имаме възникване, а
щяхме да имаме трансформация, промяна, преобразуване и преорганизиране
на едно нещо в друго нещо. А ние тук говорим за генезис, за сътворение,
което е възможно да се мисли само като пораждане не нещо от нищото. И за
това се иска колосална мощ. Дали пък това не е истинското основание на
прастарата теория за Бог като творец на всичко съществуващо? Нека засега
да оставим този въпрос за открит. Но с усещането, че от него съвсем не
можем да избягаме.
Материалистите съвсем не могат да асимилират как така от нищото да
се породи нещо – това сякаш не им е по силите. Не ги смущава това, че за да
има изобщо генезис, трябва да има и творение. Те си мислят, че все нещо
всякога е съществувало, което е било подлагано на безброй трансформации.
Значи все нещо да съществува означава, че материалистите не мога да
схванат самото нищо, самата пустота. Не им пука за това, че приемането, че
винаги все нещо е имало, означава, изобщо не се докосва даже до загадката
на съществуването: една такава “теория” всъщност е бягство от същинския
проблем. Тя се основава на онова несъкрушимо блажено неведение, което е в
основата на всяко неразбиране и немислене. Впрочем, думата “теория” има
гръцки корен и означава “виждане на Бога”.
Но има и много други крайно важни въпроси. Например: дали заради
съществуващото може да се мисли несъществуващото? И дали пък само
защото спрямо несъществуващото съществуващото “изпъква” именно като
съществуващо? Ето го и фундаменталното питане: от нищото ли всичко е
възникнало, или от нищото нищо не възниква (възниква само нищо!)? Ако е
така, какво следва от него? Това не засилва ли тайната около съществуването
на съществуващото? Човек наистина може да го заболи главата от тия
проклети въпроси. Но… когато мине болката, те пак се появяват; от тях
наистина не можем да избягаме. Нищо че пребиваващите в блажено
неведение сякаш успешно са се скрили от тях в черупката именно на
неведението си.
А може ли съществуващото да престане да съществува, да загуби
свойството си да съществува? Може ли съществуването да изчезне, да се
“изпари”, да се превърне в нищо, да анихилира? Кое е по-вероятното:
съществуващото да премине в нищото, или пък несъществуващото да породи
съществуването? И дали едното без другото нищо не означава? Ако двете са
еднакво възможни, то за какво ми говори това? Това в голяма степен са и
риторични въпроси, въпроси, които навеждат на отговора, което ме
освобождава от нуждата да казвам как стоят нещата: нека всеки сам да
решава. Въпроси като изброените са ефикасно въвеждане и навеждане на
съзнанията в същината на проблемите.
Ако нещо е било, то не може да изчезне съвсем: все нещо остава, дори
от огъня остава поне пепел. Нещото преминава в друго нещо, преформира се
съдържащата се в него материя. А също има и закон за неунищожимост на
енергията, има втори закон на термодинамиката. Веществото, всъщност, крие
в себе си колосално количество енергия. Айнщайн е доказал, че енергията е
равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Това е
чудовищна енергия, за която демонстрация е атомната бомба.
 А може би съществуващото съществува само доколкото не се е оставило
да се “свлече” до нивото на несъществуващо? И нима не-съществуващото не е
такова тъкмо защото не е съществуващо? Дали това, че нещо е, не се познава,
не личи по това, че то е избягнало опасността да не е? И дали нещо не е
дотолкова, доколкото не му се е удало да е?
Да, нима моето аз съм не е онова, от което следва всичко друго?
Небитието, “бидейки нищо” (“не бидейки нищо”!?), не съществува, но
несъществувайки, то не отваря ли път на съществуващото да е, да
съществува, да е “нещо”? Мога ли изобщо да си представя “не-
съществуващото” другояче освен като не-съществуващо? Мога ли да го мисля
иначе освен като онова, което не е съществуващо? Кое от двете – нищото или
съществуващото – е определящото спрямо другото? Ако “нямаше”
съществуване, нямаше “да има” и не-съществуване – така ли е? Или,
обратното, понеже “няма” несъществуване, то точно затова “има”
съществуване? Нима самият език не подсказва: не-съществува(м)?!
Аз лично, подражавайки на Сократ, предпочитам да задавам въпроси.
Неслучайно Сократ е задавал само въпроси, и като го питали: “Добре,
Сократе, а кажи най-после ти самият как е!”, той отвръщал: “Не знам!”. Това е
вбесявало опонентите му, или поне събеседниците му. Но в това е и
мъдростта на така дяволито мъдрия Сократ.
Защото да кажа как нещо е, е твърдение, което съдържа в себе си
прекомерно самомнение. Аз не съм властелин на битието за да казвам как
нещо е. Думите ми не могат да пораждат съществуване. Аз не съм Бог.
“Човешкостта” ми изисква да нямам такива претенции. Ние не можем да
пораждаме битие за да казваме как е. Ние обаче сме само богоподобни и
затова имаме правото просто да намекваме как нещо вероятно е. Ето по тази
причина аз предпочитам да философствам – поне отвреме-навреме – само с
въпроси. Но моите въпроси, подобно на Сократовите, не са обикновени
въпроси. Те са въпроси, в които се съдържат алтернативни отговори, в които
противоборстват различните отговори. Това, скромно казано, е най-високото
майсторство във философстването – такова, което е родствено вече на
изкуство.
Да продължим. Впрочем, онова, което казва “не съществувам”, казвайки
го, вече съществува? Но как би го казало, ако не съществуваше? Какво следва
от това? Не е ли най-голямото потвърждение на съществуването това, че то
съзнава или пък мисли?
Тези въпроси навеждат на извода, че човешкото съществуващо, или
просто човекът като съществуване заема особено място в царството на всичко
съществуващо. Всичко съществуващо си съществува, но огромната част от
него изобщо не си дава сметка какво значи това. Само човекът може – това не
е случайно или пък незначително. Загадката на съществуването сякаш е
сътворена от Великия Творец тъкмо за наше изпитание, за изпитание на
нашата преданост на съществуването. Само човекът може да се пита: аз,
съществуващият, съществувам – но какво, впрочем, означава това?! Едно
такова питане е велико, то потвърждава величието на човека като
съществуващо, което се пита. Което иска да разбира. Благодарение на което
самото битие се опитва да постигне самото себе си.
Тук се корени величавостта на човека в мирозданието, за която често
забравяме – и по тази причина най-варварски се принизяваме. А не бива. Ние,
питайки се за битието и за небитието, в някакъв смисъл ставаме техен
властелин. Подобно на самия Бог. Чувствате ли величавостта на човешката
мисия на този свят, драги ми човеци?!
Какво, впрочем, произлиза от това, че само съществуващото – в лицето
на човека! – може да подозира, че съществува? Докато несъществуващото
освен всичко друго не знае това, няма как да го знае. Мога ли да приема, че
“оттласквайки” се от съществуването, аз мога да мисля несъществуващото
само като онова, което не е? Не излиза ли, че в това е залогът съществуването
да възтържествува над нищото, да го победи?!
На всичкото отгоре съществуващото не е като несъществуващото – това
не подсказва ли ми тяхната неотделимост? Това “не е” нали е не-битие? Нали
в такъв случай се оказва, че и битието е немислимо без не-битието – като
негово не е? Но пък не е не сочи ли, че без е няма и не е? Или че без съм няма
и не съм? Дали все пак не излиза, че битие е по-фундаментално от всичко
друго? Дори и от съперничещото му не-битие. И нима битието с право не се
оказва първото, което по необходимост занимава философстващите?
Някога когато великият Парменид от Елея почнал да изрича своите думи
за битието – а той бил и поет, не само философ! – той привлякъл около себе си
ученици, които били крайно заинтригувани от думите му. Впрочем, думите му
на моменти били доста парадоксални, сиреч предразполагащи към размисъл.
Възниква знаменитата елейска школа във древната гръцка философия, която
поставя в центъра на своите търсения темата за битието. И също и
неотделимата от нея тема за човека.
Не ето че елейците стигнали до нещо крайно объркващо. Ако битието е,
а небитието не е, сиреч ако няма… пустота, то оттук произлизат крайно
неприятни следствия. Излиза, че нещата – вещите! – са така плътно едно до
друго, че… просто няма място, няма къде да се преместват в пространството!
Оказва се, че битието без небитието се вкаменява в една пълна
неподвижност. Всичко замира в покой! Няма ли небитие, няма движение. Няма
и много други неща. А сега ние можем да добавим – благодарение на
постигнатото от философите на ХХ век, мислили твърде настойчиво за
битието – че без небитие няма и… свобода!
Елейците дълго се мъчили в този колосален парадокс: няма небитие,
няма и движение! А без движение нищо няма, няма и живот. Нали казваме:
животът е движение. Нищо няма без движението, понеже ако нещо не се
задвижи, то просто няма как да даде знак за себе си, че съществува!
Обездвиженото, изпадналото в пълен покой е подобно на самата смърт. Сиреч
на… небитието! Него вече го няма, значи се е изпарило в небитието!
Ние с очите си наблюдаваме безброй движения, ала не можем да ги
проумеем. Физиката описва тия движения, ала често е безпомощна: даже
простото преместване на една точка по права линия е необяснимо. Ето, да
помислим малко: допускаме, че точката се движи равномерно и праволинейно,
сиреч плавно. Тя ето сега е тук, а в следващия миг – там. Между тук и там има
обаче разлика – не излиза ли, че за да премине точката от тук в там, тя трябва
да… скочи?! Е, да, разстоянието между тях може да е нищожно, но колкото и
да е малко, все има разлика между “тук” и “там”, нали?! Излиза, че движейки
се по една права, точката скача от едно място в друго, а окото ни просто не
може да забележи това. Под микроскоп обаче няма как да не се забележи. Как
тогава да постигнем плавността, как да я проумеем?
Две хиляди и триста години след елейците Хегел разсъждава, за да
реши тази загадка. Загадката на простото движение. И той по своя си,
хегеловски начин пише така: за да имаме плавност, трябва да допуснем, че
точката ето сега е тук, но и вече не е тук, а едновременно и там, значи тя сега
е тук, а в същия миг не е тук – само в такъв случай разсъдъкът ни може поне
малко от малко да проумее движението! Но щом точката е едновременно и
тук, и там, тя не е ли… никъде?! Сиреч не е ли в… небитието?
Ако за движението на една нищожна и нещастна точка, пързаляща се
по една линия, нещата се оказаха толкова сложни, то какво тогава да кажем
за нашия си живот, за съществуването на човека?! Какъв кошмар е то –
понеже неговата “сложност” е колосално по-голяма!!! Да проумеем
съществуването на човека може би е най-трудното. Но и точно по тази
причина е най-важното – за нас, хората. Много скоро ще се изправим и пред
тези наистина невероятно трудни, но и благодатни теми. Има ли още някой,
който да се съмнява има ли смисъл да се учи философия?!

8.3.Цялото сътворено битие носи върху себе си белезите на Духа

Щом като битието е надмогнало небитието, то това е проява на

колосалната сила, на несъкрушимата мощ на съществуването. За да бъде
“удържано” съществуването като съществуване и съществуващото именно
като съществуващо, е потребна също такава сила. Как обаче инертността,
задушаващата всичко инертност на несъществуването е била победена и
съкрушена? Дали не самата мощ е необходима тук?
Тук има нещо безкрайно важно, което много често съвсем не се
осъзнава. Това е положението, че мислене и битие съвпадат, че са
тъждествени. Казано така, едва ли някой нещо разбира. А става дума нещо
просто, за това, че мисленето, от друга страна погледнато, е битие. Самият
факт, че изказвайки тази мисъл, й “придавам” битие, показва, че мисленето не
само че е битие, но и е пораждащото битието. И коя е тази всемогъща сила на
мисълта, пораждаща “битието като цяло”, ако не духът като самата мощ?
Да помислим и по тези въпроси. Ако мислене не съществува, ако то по
начало е небитие, то какво тогава би било битието? Можем ли да кажем нещо
за битието ако мислене не съществуваше? Няма ли да е нищо битието без
мисленето? Битието не е ли загубило… самото себе си без мисълта? Какво би
било битието без мисленето, без това дълбоко отношение към самото себе си,
което всъщност го крепи, придава му самата сила на съществуването?
Да, така е, защото ако допусна “не-мисленето” като съставка на
битието, то това означава, че небитието е нахлуло в битието. А безкрайно
странно и немислимо е онова битие, което “включва” в себе си и… не-битие?
Ако това е възможно, то не следва ли, че и небитието… “съществува”? Ако
помисля това, че несъществуващото… съществува, аз не разрушавам ли
самата възможност за мислене? По този начин не “взривявам” ли самата
възможност за битие?
Да кажеш, че битие и небитие съ-съществуват, преплитат се и са нещо
неделимо, нещо взаимно предполагащо се, е едно, но е друго да допуснеш, че
небитието съществува в същата степен колкото и битието, е доста рисковано.
Битието притежава огромна онтологическа мощ, която небитието не може да
притежава – защото ако я притежаваше, щеше да неутрализира порива на
битието към съществуване. И тогава в света би се възцарило господството на
тоталното нищо. Ето защо щом нас ни има, то поне това показва, че битието
превъзхожда небитието в онтологичен план: водещо е битието, а пък
небитието е негово отрицание. Макар че в някакъв смисъл и битието е
отрицание на небитието: битието сякаш е не-не-битие! Но битието е
надмогнало небитието, сразило е тази негова анихилираща стихия, излюпило
се е в средата на небитието, и е удържало натиска на небитието отново и
тотално да се възцари.
Но кое тогава е естественото, необходимото, истинното? Битието или
небитието, мисленето или немисленето? Може би това, че доколкото
мисленето е битие, дотолкова и битието е мислене? Какво е без мислене
битието? Какво е без битие мисленето? Дали пък не следва, че самото битие е
мислещо, че самото битие мисли? Може би битието, мислейки, само заявява за
себе си, т.е. придобива битие в пълна степен? Без съзнание и мислене
съществува ли по принцип съществуващото? Какво е онова битие, на което
липсва най-важното – усещането и съзнанието, че съществува?
Ето че пак се подхлъзнах към философстване чрез поредици от въпроси.
Но пък това ме освобождава да развивам една догматическа гледна точка,
това придава живост и гъвкавост на философстването – нещо, от което не
искам да се откажа, което трябва да съхраня. И за което съм готов да
жертвам систематичното развитие на една гледна точка – защото за мен
полифонията, сблъсъкът на много гледни точки е онази “музика на мисълта”,
която най-много се нрави на слуха ми…
Може ли да съществува ощетено откъм най-важното битие?
Немислещото, а затова и непълноценно, “проядено” от небитието битие,
заслужава ли да бъде наричано битие? Ако небитието чрез немисленето бавно
“изяжда” битието, то това не значи ли, че то е по-мощно от битието?
Може би да, но може би и не: небитието прояжда битието, ала това не
само че не застрашава самото битие, но, напротив, придава му динамика,
гъвкавост, живот. Това, че “има” небитието в лоното на битието, както вече
отбелязах на нужното място, прави възможно самото движение, а
движението, разбира се, е живот. Става така, че небитието става нещо като
условие за богатството, многоликостта на битието – ето в това се крие
загадъчната дяволитост на битието, което сякаш смуче жизненост от
небитието. Колкото и парадоксално да звучи това – на пръв поглед обаче. А
при по-близко разглеждане се оказва, че е нещо съвсем естествено.
Битието сякаш се гаври над небитието, ползвайки се от неговия
потенциал за своите си цели. Какво битие щеше да е битието, което се оставя
да бъде изядено от… небитието, т.е. от “нещо, което даже не съществува”?!
Небитието се мъчи да подкопае или да изяде битието, но напразни са
неговите усилия. Битието става многоцветно, пластично и живо тъкмо
благодарение на небитието – и в това се изразява иронията на битието, което
все едно се присмива над небитието.
А какво, впрочем, е това мислещо (битие), което се е “заразило” от не-
мислене (не-битие)? Може ли битието да не мисли себе си тъкмо като битие?
Може ли това да е битие в истинския смисъл?
Не знаещото и даже не подозиращото че съществува, не изразяващото
съществуването си по никакъв начин, не съществува изобщо. Няма как да
съществува онова, което не “показва” с нищо съществуването си. Движението
например е начин битието да докаже съществуването си. А това движение
битието го постига благодарение че впряга небитието за своите цели. По
същата тази причина мисленето и съзнанието е най-първичен израз на битие.
 За да покажа дълбоката връзка на битие и мислене, стигаща чак до
пълно тъждество, ще дам едно пояснение. Аз, примерно, мога да бъда
овладян от една мисъл или идея. Тя е отначало смътна, но постепенно расте и
добива очертанията си. После идва моя порив за осъществяване на идеята ми,
аз почвам да проявявам различни активности, та да й придам налично,
непосредствено битие. Волята е тази, която ми дава ресурса да работя за
осъществяването на тази моя същност (идея, мисъл), която се е родила в
лоното на съзнанието ми, ала неудържимо търси излаз навън, във външното.
И за да направя това, което душата ми съкровено иска, аз трябва да приложа
много усилия, да понеса и доста жертви. Например, да напиша ето тази книга,
която така силно е овладяла духа ми. Който си мисли, че е проста работа да
напишеш една книга, горчиво се лъже.
Добре, когато постигна онова, което духът, душата ми е родила, когато
създам това, което съм искал, аз съм реализирал идеалното (духовното) в
инертната материя. Истинското битие, което господства над небитието
(материята) е духът. Нека да запомним това. Нека никога да се го изпускаме
от вниманието и съзнанието си.
Сега да помислим и да си представим нещо друго: Божието битие и
неговият безкрайно мощен, абсолютен мисловен – идеен, духовен, творчески!
– заряд. От зараждането на идеята в Божия разум до нейната реализация не
се иска време, а всичко явно става за един миг. Божията мисъл твори битие в
момента, в който Бог нещо поиска и помисли. Бог има непостижимия за нас по
мощ потенциал, с който е в състояние да заповядва на материята – и
материята мигновено изпълнява и се подчинява. Бог казва: да бъде светлина,
и светлината вече я има! Да бъде свят – и светът възниква! От проекта до
реализацията при хората се иска много време, докато онова Същество, което
безкрайно ни превъзхожда, твори мигновено, понеже и Божията воля има тази
свръхестествена способност. Не бива да приписваме на Бога – ако искаме да
проумеем това – човешки черти. Напротив, себе си отчасти можем да разберем
по аналогия с нашия творец, комуто ние сме най-бледо подобие, понеже Той е
наш творец.
И ето че при Бог има пълно тъждество между мисъл и битие, между дух
и материя: материя и време изцяло признават приоритета на Духа. Става дума
за Божия Дух, а не за духа на човека, за който казахме, че тъждеството между
мисъл и битие се разбира по-скоро като възможност, като потенция. Ала
цялото сътворено битие носи в себе си белезите на Духа, който го е сътворил.
И по тази причина е неотвратима съдба едно битие да не съзнава себе
си тъкмо като битие. По тази причина ние даже не можем да си представим
безразличното към себе си, не разбиращото съдбовността на своята
битийност битие. Именно защото да съществува е много по-отговорно от това
да не съществува. А иначе как тази отговорност ще може да бъде носена без
съзнание за нея?
“Бездушното” към себе си, непризнаващо и не познаващото
битийността си битие едва ли може да се нарече битие. Защото именно е
много по-лесно да не се съществуваш. А трудното и истинското е да
съществуваш – и да искаш да съществуваш. А трудността – и отговорността! –
може да я носи достойно само онова, което я съзнава. Тогава?

8.4.Единното е извор на всичко съществуващо

 Установихме, че най-висшето единство на съществуващото се определя
от това, че то съществува “съзнателно”, т.е. в мисълта. Съществуващото
съществува в духа – ето този е отговорът, който няма как да игнорираме. Но
от нас се иска по възможност адекватно да го разберем.
Става дума за разбиране на битието именно като истинно
съществуващото, а не просто съществуващото. Различието между истинно
съществуващото и налично съществуващото е важно винаги да се има
предвид. За какво, собствено, става дума тук?
Нещата, вещите, природните тела просто си съществуват. Те са
налични, могат да бъдат възприемани, докосвани, виждани, усещани,
помирисвани и пр. За масовия човек това означава, че тяхното съществуване е
някак си “най-достоверно”, такива хора са склонни да приемат, че друго
съществуване освен това, собствено, и няма. Тази е основата на
материализма, който във всички векове е съблазнявал хората, обещавайки им
най-различни благинки, основната от които е удоволствието на немисленето.
Този сетивен свят обаче не е единствен, сетивно и материално
съществуващото не е, разбира се, единственото, което изобщо съществува. На
хората им се струва, че този свят е някак си “очевидно реален”, а пък всяко
друго нещо, което съществува по друг начин в сравнение с него, сякаш е
“нереално съществуващ”. Въпросът за това кое всъщност е истински реалното
и кое само ни изглежда такова е един от най-основните в цялата история на
философията. Има различни сфери на битието, съществува йерархия на
битиетата, може да се говори за “висше” и “низше” битие, за истинно
съществуващо и неистинно съществуващо битие. Над всички тези проблеми
като дамоклев меч виси темата за истински реалното. Тя обозначава въпрос,
който не следва да се подценява – или пък подминава без внимание.
Въпросът за истински реалното, за битието като такова, е поставен най-
добре от великият Платон. Илюстрация на разбирането му за двата свята е
т.н. “Мит за пещерата”, който се налага тук съвсем накратко да разкажа.
Да си представим една пещера с един единствен изход, от който
прониква известна светлина, осветяваща оскъдно намиращото се в пещерата.
Да си представим, че в тази пещера по рождение съществуват някакви хора-
затворници, които са завързани с вериги и са с гръб към източника на
светлина. По тази причина затворниците, пребиваващи в полумрака на
пещерата, виждат единствено бледи сенки-отражения на собствените си тела,
които се проецират като върху екран благодарение на оскъдната светлина
върху отсрещната стена на пещерата. Разбира се, ако нещо мине пред отвора
на пещерата, и неговото най-бледо отражение вързаните долу хора ще видят
върху стената-екран, и по този начин, понеже са там вързани от рождение, те
няма как да не изпаднат в една досадна и коварна илюзия. А именно: това,
което виждат на стената, именно сенките, отраженията, са привикнали да ги
приемат за истински неща! Няма как да е иначе след като те всъщност нищо
друго не са и видели – те са там, повтарям, от рождение.
Добре, но да допуснем, че един от затворниците успява да се отвърже,
и той бавно се отправя към отвора и изхода на пещерата, там, откъдето блика
силна светлина. Когато успява да излезе навън, той е ослепен от блясъка на
една силна слънчева светлина, която до този момент той не е пряко
възприемал, поради което и за известно време ослепява. Но когато окото му
бавно привиква към светлината, на него изведнъж му се открива един
бляскав, прекрасен, многоцветен свят, за съществуването на който той,
затворникът от пещерата, даже не е и подозирал. След като се е полюбувал
на невероятно красивия свят, който изведнъж му се е открил, затворникът се
сеща за своята пещера, и бърза долу, при своите събратя, за да им съобщи
радостната новина. Почнал той да им обяснява какво има извън пещерата, как
те, горките затворници, са привикнали да считат сенките за истински неща, а
всъщност това съвсем не е така, как има още един, облян от силна светлина
свят, в който всичко е така красиво и многоцветно. Разбира се, затворниците,
изслушвайки нелепиците, които говори побъркалия се техен другар,
побързват да го обявят за безумец! Никой, разбира се, не му повярвал, нещо
повече, никой не пожелал да се раздели с уюта на добре познатото и
обичайното, никой не пожелал да тръгне с него в едно пътешествие към
светлината, към прекрасния свят, за който те били убедени, че не съществува,
и то просто защото няма как да съществува. Е, останали си затворниците в
своята пещера, нищо че крясъците на безумеца, който е пребивавал, макар и
за малко, в другия, в истинския свят, успели да породят известни подозрения
в сърцата им: че, току-виж, той не е безумец, а току-виж, а може би и
съществува един друг, съвършен, прекрасен и бляскав свят?!
И ето сега тълкуването на самия мит. Ние, хората, които пребиваваме в
нашия уж бляскав сетивен свят, сме подобни на ония затворници от пещерата:
понеже не сме виждали нищо друго, смятаме, че това, което виждаме с очите
си, е единствено съществуващото. Нещата, които населяват нашия свят, са
именно сенки, отражения, копия на истинските неща, които обаче
съществуват в един друг, умопостижим свят, един свят, към който можем да
станем причастни благодарение на мисълта, благодарение също и на
философията. Този друг свят, където са истинските и прекрасни, бляскави
неща, е свят на идеите, е един идеален, сиреч духовен свят, един свят,
постижим само с духа. Идеята именно е истинското нещо, тя е образец и
прототип на сетивните неща, а пък всяко нещо, всеки род неща, които
съществуват тук, в този наш, в привичния материално-сетивен свят, винаги си
има своя идея. Идеята всъщност е истината на нещата, за които тя се отнася,
в нея се съдържа тяхната чиста същност, тя именно е техен образец и
прототип. Идеята е съвършена, в нея е концентрираната в най-чист вид
именно същината на нещата, онази тяхна вътрешна и духовна същност, която
е невидима за очите, но пък е достъпна за нашия дух, за мисълта ни.
Отделните сетивни неща, които срещаме тук, са истинни и истински само
дотолкова, доколкото са причастни на своята идея, а, както вече казах, всяко
нещо, или всеки род неща от нашия тук свят си има своя вечна и безсмъртна
идея. Да, има идеи за стол, за маса, за кон, за животно, за човек, за птица и за
каквото ни дойде на ума. Защото просто няма как тия неща, с които сме добре
свикнали, да нямат своя същност, а пък чистата им същност е всъщност
идеята. Отделните неща възникват, съществуват, разрушават се, раждат се,
живеят, умират, ала тяхната идея е вечна и безсмъртна, тя няма как да умре;
разбира се, идеите обитават в нашия ум, който обаче е само връзката ни с оня
съвършен и най-прекрасен духовен свят на идеите, към които човек е
причастен именно с ума си. Да, към този съвършен свят на идеите ние можем
да се причастим само благодарение на ума, на духа си. Път към него ни сочи и
философията, тя може да бъде наш водач към този истински свят. А тук, уви,
в нашия сетивен свят, нещата, които възприемаме с очите си, не са
истинските, не са и единствените, този наш свят не е единствен, той
наподобява света на сенките, с който разполагат ония затворници от
пещерата.
Разбира се, че като чуят или прочетат за този мит на Платон и особено
пък тълкуванията за нашия обичаен свят като наша полумрачна пещера,
мнозинството от трезвомислещи хора ще обявят разказвача за луд, за
безумец, който сякаш иска да ги съблазни с една прекрасна, вълнуваща, но
все пак… приказка. Ала има митове и дори приказки, които не само са
изключително красиви, но те също носят в себе и огромен смисъл, над който
си струва да се замислим.
Има и още нещо: Платон твърди, че душите ни изначално са причастни
на този свят на идеите, понеже преди раждането ни са обитавали тъкмо него.
Там те са се любували донасита на прекрасните и така съвършени истински
неща – идеите! – но при вселяването в тялото на раждащия се човек всичко са
забравили, и по тази причина след това, при адаптирането на новородения
младенец към този тук свят, е трябвало да привикнат към сенките, към
неистинските, към мнимите неща. Ала после, в мисленето и в познанието
нашите души стъпка по стъпка, почват да си спомнят за онова, което са
съзерцавали преди раждането в света на идеите – ето защо за Платон нашето
познание в този свят всъщност е припомняне на онова вродено знание за
чистите и съвършени същности, за идеите, което сме придобили изначално
когато душите ни са обитавали именно света на идеите.
Ето как Платон поставя въпроса за истински съществуващото и за
неистински съществуващото. Оказва се, че нещата стоят тъкмо наопаки в
сравнение с това, с което сме свикнали. Истинският, нещо повече, истински
реалният свят е света на духовното, на идеите, на мислите, който е нещо като
каркас, като скелет, като вътрешна сърцевина на този наш тукашен свят, с
който така добре сме привикнали. Всяко съществуващо нещо в този наш свят
си има своя невидима за окото, идеална същност, която е негова сърцевина, и
тя е именно истинското в нещата. А онова, с което “обраства” тази чиста
същност при вселяването й в материята, е нещо видимо, уж очевидно реално,
но неговата реалност, разбира се, е от съвсем друг род: тя е мнима,
неистинска, или много по-малко истинска от истинността на самата същност,
на идеята, на самата истина. Защото, впрочем, самата истина е “по-истинска”,
пък и по-реална от онова, което просто е истинното само дотолкова,
доколкото й е причастно. А пък същност и истина съвпадат изцяло, но в
идеята, в духа, в мисълта. Ето защо и битие и мислене по принцип са
тъждествени.
Как ти звучат тези разсъждения, драги читателю? Странно? Лудешки?
Разбирам, няма как да не е така, няма как да е иначе: защото тези мисли
разклащат и рушат едни така коварни представи, с които сме свикнали още от
рождение. Но те пък и избистрят съзнанието ни, лекуват го, помагайки му да
се отърве от толкова много наистина неприятни илюзии.
Но да се върнем на едно друго ниво на анализа, от което започнахме
тази глава. Ако тръгнем от самия факт на съществуване, няма как да не
признаем, че той е твърде показателен и красноречив. Фактът на
съществуването е първото, което констатира нашето съзнание. Например
преди да съществува нищо не може “да прави” нещо друго. Ето защо
съществуването в някакъв смисъл е извор, от който всичко останало
произлиза. По тази причина и ние съвсем основателно започнахме и с темата
за съществуването.
 Първото винаги е тъкмо това: съществуването. Преди да се запитам
какво дадено нещо е, трябва преди това да съм констатирал, че то е,
съществува. Съществуването именно е “нещото”, което обединява, придава
единство на всичко съществуващо. Още повече, че току-що установихме, че
има истински съществуващо и неистински, мнимо съществуващо. Ние трябва
да внимаваме да не ги смесваме или да подменяме едното с другото.
Но щом съществуването – и то именно истински съществуващото и
реалното! – придава единството на всичко съществуващо, то не значи ли това,
че тъкмо битието е единното? Битието, оказва се, е единството, придобивано
чрез истината на съществуването. Това е важна и основополагаща
констатация на нашите търсения дотук.
Единното е битието, сиреч онова, което придава връзката и
свързаността на безкрайното множество съществуващи неща. Единното е
истинното. Единното и битието, взети като основа на съществуването и на
всички съществуващи неща, носят в себе си същността на духа. Духовното,
мисловното, идеалното оживяват и дават живот на всичко съществуващо, без
своя “идеален прототип” в Божия Разум нашият свят мигом би се съборил и
сгромолясал в развалини. Но онова, което го държи във вида, в който го
имаме, се дължи на дълбоката идеална и духовна връзка, към която ние
можем да сме причастни само чрез мисълта си.
А от казаното дотук не произлиза ли оттук, че “многото” и
“множеството” стават такива защото към тях се е “примъкнало” небитието?
Всичко е единно благодарение на битието, а благодарение на какво всичко е и
“множествено”, е “много”, е многообразно? Не е ли добре да поясня това с
пример?
Има, да речем, много коне, но не са ли те такива благодарение на…
“конското” у тях? Тази “конскост” не е ли това, от което зависи
съществуването им именно като коне, а не като нещо друго? А жените не са
ли жени тъкмо заради “женското” (женствеността), която пронизва и придава
единство на съществуването им като жени?
А човекът не е ли човек тъкмо заради това, че човеците са обединени от
единството на човешкото, придаващо нашето битие, битието ни на човешки
същества? Но ако човек не е “унаследил” своята човечност, а я е създал сам,
то това не означава ли, че битието на човешкото се определя от битието на
свободата?
Това, че сме различни – мъже и жени, такива и такива личности и пр. –
се дължи на раз-личността ни като същност на нашето съществуване. Ние сме
човешки същества в истинския смисъл само ако държим на личността, на
своебразието си, на самобитието си. Но различността може да се осъзнае като
такава само благодарение и на почвата на общността, която имаме в идеята
за човек. Ето защо ние сме ли различни, но човешки личности именно
благодарение на ония единства – постижими само в идеята, в духа, в мисълта!
– които ни придават битие не на някакви други, а тъкмо на човешки същества.
Ето затова когато тук и там нещо единично (индивид) като израз на
“многото” (хората) загива и умира, въпреки това човекът и човешкото остават.
Това е така, понеже тяхната идея е безсмъртна – пък дори и да измре един
ден цялото човечество. Защото идеята за човек и тогава ще си остане в
аналите на Божествения Ум, на които нищо не й пречи да я оживи, да я
подтикне към реализация в някои съвсем други простори на безкрайната
Вселена. Всичкото това означава, че единното е автентично битие, а пък
многото е винаги “примесено” с небитие.
Да поясня. Аз като човек се изменям, развивам, раста, “цъфтя”, “зрея”,
и… “увяхвам”. Не значи ли това, че към моята същност (битие) на човек се
“просмуква” по някакъв начин небитието? Аз вече не съм този, който бях, аз
ще бъда нещо повече от това, което съм сега! – тази моя увереност, която
придава смисъл на моето съществуване, води дотам, че аз постигам и
утвърждавам битието си само като – чрез небитието! – отричам едно
съществуване, за да постигна друго. Това ме прави друг, стимулира ме да
искам да бъда различен, а преди съм бил “такъв”. Значи ли това, че моето
битие непрекъснато се “оттласква” от небитието ми – за да постигне самото
себе си? А пък истината за моето битие не е ли онази пълнота, онова
единство, към което съм устремен?
Огромният смисъл на това твърдение може да се осъзнае ако се вземе
предвид едно друго съображение. А именно: ако аз предварително и изцяло
съм си това, което съм и мога да бъда, то аз в такъв начин съществувам ли
изобщо? Какъв ли пък ще е смисълът на едно такова съществуване, което ме
приравнява по ранг до вещите, до мъртвите и несъзнаващи неща? Нима
съществуването ми като човек не трябва да има цел и посока? А съществува
ли всъщност онова, което се е отказало от съществуването си? Не се ли е
оказало, че задачата на моето битие тогава се е оказала неизпълнима за мен?
Как тогава ще бъда човек, щом битието на човек е непосилно за мен?
Какво съм тогава – когато не мога да надмогна “разпиляната” си
множественост: мога да бъда всичко, но понеже не искам нищо, ставам…
нищо?! При това съм допуснал да стана една прекалено претенциозно нищо!?
Когато не правя нужното, за да постигна единството, истината на собственото
си битие, то каква ли участ тогава ще ме постигне?
Ако си позволя да съществувам “не-битийно”, ако не се окажа на
висотата, изразяваща битието ми на човек, то в такъв случай се оказва, че не
съм постигнал и единството, което ме прави човек. И не съм ли в такъв случай
“развалина”, куха “множественост”, “многообразие” без единство и без
смисъл? Каква е тази “безхарактерност”, нима тя не е израз на небитие?
Ако съм “многообразен”, но не съм постигнал свой образ, съответстващ
на битието ми на човек и на “свободен дух”, то това значи, че съм… никакъв,
че съм нищо? Ако се опитам да стана “много”, дори “всичко”, ако не умея да
се ограничавам и да бъда близо до моята уникална индивидуална същност,
това неминуемо ще ме доведе дотам да съм тъкмо нищо.
Защото ако един човек иска да е едновременно… навсякъде, той
всъщност е… никъде. Трябва най-внимателно да се пазя от това да ме сполети
такава зла участ. Която, изглежда, е постигнала толкова много пребиваващи в
коварна безметежност хора. Които при това не знаят, не си дават сметка и
съвсем не искат да осъзнаят какво именно ги е сполетяло…

8.5.Идея е онова, до което се докосваме единствено в своя дух

Хаотичната множественост, която е белег на сетивно съществуващото,

е само сянка на битие, илюзия, сън, майа (според индийците), заблуда,
спомен за битие, но не самото битие. А иначе битието е дух и мисъл. То е
неотделимо от мисълта, а щом като (ако) битие и мисъл са тъждествени, са
едно и също нещо, то оттук следва, че битието на съществуващото според
своята истина е идея. Идеята е битие, дали в такъв случай битието не е идея?
Но що е идея?
Първо, идея и същност са едно и също нещо. Но оттук пък следва, че
истина и идея са едно и също нещо. Идеята е мисловната форма, която е
образец на съществуващите неща и като такава е тяхна истина. Истинното е
единното, то е душа на съществуващия множествен и в същата степен
неистинен свят.
Защото не може да е истинно множеството, многото, щом като е
смесица на битие и небитие. Ето именно по тази причина трябва да се приеме,
че хаотичната “множественост” е сянка на битие, илюзия, сън, майа, заблуда,
спомен на битие, но не самото битие.
Идеята като такава е – бидейки всъщност изчистена от небитие битийна
мощ сама по себе си – битието като такова, “действителността на всички
възможности”. Впрочем, истински реалното е тъкмо идеята в себе си, или
чистото битие. “Причастното” на идеята пък, доколкото принадлежи и на
небитието, е в същата степен и мнимо, непълноценно, непълно битие. Но
доколкото е причастно на идеята, то в същата степен е и истинно, автентично.
Ето едно пояснение. Освен много и всякакви човешки същества
съществува и някаква истина на човека, която можем да наречем идея. Това е
човекът, но като пълнота от качества, способности, развитост, това всъщност
е съвършеният човек, който като такъв едва ли съществува в този тук, в
нашия, в добре познатия ни свят. Но като идея той, този прототип на човека
изобщо съществува, и нещо повече: съществуването му е най-реално тъкмо
защото е съществуване в духа, в идеята. За да се разбере как е възможно
това, трябва да се направи обаче известно разграничение между мисъл и
идея.
Може ли идеята за човека да е по-пълноценна от “този тук човек”,
изпълнен с жизненост, с пулсираща във вените му кръв и с непрекъснато
биещо сърце? На пръв поглед не: непосредствената даденост на
едновременно много свойства и качества, въплътена в конкретното човешко
същество, превъзхожда в някакво отношение абстракцията за “човек изобщо”,
която повечето хора разбират, когато стане дума за идея за човека. А именно
тук е грешката: мисълта не, но идеята може да носи в себе си една по-
съвършена жизненост от “този тук човек”. И това става ясно като осмислим
какво се има предвид, когато казваме “Той е истински човек!”.
Наистина, какво означава това “истински човек”? Не е ли човек, живеещ
според идеята за живот, подобаваща за човека? Човек, живеещ според
истината на живота, достоен за човека. Има ли обаче такъв истински човек
“реално”, сиреч тук, на земята? Значи, оказва се, един човек е дотолкова
истински, доколкото отговаря на истината или на идеята за човек, която пък
носи в себе си пълнотата, съвършенството, което е по силите на човека. Ако
твърдим, че такъв човек “реално” няма, то това означава само, че съвсем не
разбираме какво означава реално и реалност.
Реалното в пълна мяра е онова, което съответства на истината, сиреч на
идеята. То може да съществува под друга, несетивна, умопостижима форма,
но това съвсем не го прави по-малко реално. Истината на човека, носеща в
себе си контурите на неговата потенциална същност, е най-реалното, което
може да съществува. И един човек е истински доколкото носи в себе си
частици от тази реалност. В противния случай той е чисто и просто
неистински, а пък тази негова неистинност именно е именно преходното,
мнимото, фалшивото у живия човек. А и един човек е истински жив само
доколко съществуването му отговаря на вечната идея за живота, на която пък
дължим най-значимото, субстанциалното, неизменното, истински реалното в
живота си. А всичко останало е само заблуда, мираж, майа.
Така че оня човек, за който гордо казваме “Той е истински човек!”, с
пълното право е определян като такъв само когато той наистина в
съществуването си е причастен на идеята и на истината на човека. Такъв
човек прави живота си според изискванията на субстанцията на живота за
човека, наричана с думата свобода. Но ние, бидейки свободни, не сме
свободни да правим каквото си искаме с живота си, или пък с нас самите.
Онова, което ни удържа в известни граници, е тъкмо идеята и истината на
човека. Свободен е оня, който съществува според истината и идеята на
човека; когато в живеенето почне да се разминава с нея, тогава именно той
почва и да страда, понеже страданието е усещане за непълнота в битието ни,
дължащо се на коварно разминаване със същността, дадена ни в идеята.
Разбира се, мисълта няма как да поеме в себе си пълноценната идея за
човека, както и която да е друга идея. Тази идея се долавя само с духа. По
тази именно причина мисълта е тъкмо “стерилният човек”, “абстракцията за
човек” и пр. Докато идеята е цялата пълнота на човешкото – в цялата му
жизненост и живост. Защото именно идеята за живот придава жизненост на
идеята за човека.
Добре, но в такъв случай си струва да се запитаме и така: ако идеята
превъзхожда “живия човек”, то какво не й достига, за да бъде жива като
него? Или пък тя е по-жива от него – но по един незабележим за окото начин?
Когато говорим за “идеален човек” и си представяме, че той е прекалено
скучен, къде именно сме сбъркали? Да, трябва да се разбирам автентичния
смисъл на идеята. Това, че я смесват много често с нещо друго води до тези
несъответствия. А най-често бъркат идеята с бледия й и така абстрактен
мисловен образ.
Идея в истинския смисъл е онова, до което се докосваме единствено
чрез своя дух. Идеята е недостъпна за ония, които са потиснали духа в себе
си, които не са му дали простор за изява. Ние друг контакт до идеята нямаме
и не можем да имаме, защото самата идея е принадлежащото на духа. Самата
идея всъщност е духа. Как тогава да се доближиш до нея ако е замрял духа в
собствените те гърди?
Човешкото като идея е изчистената от несъвършенства човечност. И
каква е тази последната, нима съвършеното е “по-нежизнеспособно” от
несъвършеното? Едва ли. Напротив, но понеже сме причастни единствено на
този тук, на нашия несъвършен свят, то ние сме склонни да си мислим, че
именно несъвършенствата ни били придавали “жизнено достоверното” в
нашата човечност. И умно добавяме: ние не сме ангели, нали?! Това обаче
показва само, че сме се отчуждили от духа и от идеята, че живеем
слепешката, че пребиваваме като ония затворници в пещерата, които са се
примирили, че няма нищо друго освен техните сенки. Затова тия, които
понякога крещят, държейки се за главата: “Какъв е този хаос, мога ли да го
преодолея?”, просто трябва да си сверят ориентирите и посоките с онова,
което можем да намерим само в духа си.
Битието изобщо, а също и битието на човека, не може да съдържа
несъвършенства. Защото, както казахме, битие и идея си съответстват.
Битието, бидейки единното в множеството, не може да включва в себе си
несъвършеното. Несъвършеното е израз на онова “налично битие”, в което
пребиваваме, то е атрибут на съществуването, което водим, и което постоянно
се разминава с изискванията както на идеята за човек, така и на идеята за
живот. А битието е самото съвършенство, “идеята като такава”?
Несъвършеното не е ли “заслуга” тъкмо на небитието?
Небитието, разбира се, си има своя огромен смисъл. Защото дори и
свободата като непрекъсната възможност на човека да “прави” живота и себе
си, сякаш се “излюпва” от нищото, от небитието. В свободата си човек се
импулсира от онова, което не е, но което той страстно иска да бъде. Ако го
липсва това съзнание-усещане, то свобода изобщо не може да има. Тогава
нямаше да има и никакъв стремеж. Ето защо и самата идея за свобода е по-
битийно изпълнена от непосредствения, преживявания, живия, изпълващ
сърцето ни усет за свобода. Истината на свободата не може да струва по-
малко от човешките “предчувствия” за нея. Свободата, превърната в живот,
идеята за свобода, хармонизирана с идеята за живот, е истината за битието
на човека.
А ако идеята за истина не одухотворяваше идеите за живот и свобода,
то какви ли щяха бъдат животът и свободата на човека? Истина и “идея за
истина” не са ли едно и също нещо – истината в своята реалност? Какво става
обаче ако “примесим” битието на истината – и истината на битието – с
небитие?
Така продължава да напредва в търсенията си оня, който не е
безразличен както спрямо битието, така и спрямо неговата истина. Въпросите
наистина нямат край. На това основание мнозина си казват: не трябва ли – ако
истината е “неуловима” – да се откажа от всякакви въпроси? И това успокоява
сърцата им и приспива ума. Настъпва блаженството на непитащото
немислене. Възцарява се небитието. Никой тогава не се смущава, че съвсем не
е доказано, че истината е неуловима. Защото каква щеше да е тази истина,
която всява само неверие в самия себе си? И в собствените сили. И кому
тогава би била изгодна такава истина? Тогава?

8.6.Приложения към “ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото

съществува?”

ИДЕИ: • “Разрешението на въпроса се състои в това: да се съществува или да

не се съществува?

Битието е, а небитието не е. Това е верният път и той ни доближава до

истината.

Едно и също е да се мисли и да се съществува.

Необходимо е да се каже и да се мисли това, че само битието съществува.

Защото неговото съществуване е възможно, докато съществуването на
небитието е невъзможно.

Едно и също нещо, знай, е мисълта и туй, заради което тя се мисли, нали без
съществуващото тука, в което мисълта е изразена, не ще откриеш ти и
мисленето свое?
Битието е неродено и не се подчинява на смъртта. Всичко е цяло, то е
безкрайно, неподвижно и еднородно. То не е било и няма и да е, но е. То е
непрекъснато единно… И не се нуждае от нищо, защото иначе би се нуждаело
от всичко.

Тъй като съществува обаче един краен предел, битието е ограничено от

всички страни и може да се оприличи на добре закръглено кълбо, което е
еднакво заоблено от средата във всички посоки.”

(Парменид)

• “Едно съчинение на Протагор започвало така: “Човекът е мяра на всички

неща – на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите – че не
съществуват. Протагор твърдял, че човекът е мяра на всички неща,
изхождайки от това, че достоверно е онова, което изглежда достоверно на
всеки един. Ако това е така, излиза, че едно и също нещо съществува и не
съществува, че е лошо и добро, че противоположните едно на друго
изказвания също са верни, защото често пъти за един изглежда прекрасно
едно, а за друг – противоположното, и че онова, което на всеки изглежда като
някакво, сиреч явлението – то е мярата…”

(Аристотел)

• “… В своя трактат “За несъществуващото или за природата” Горгий е

написал последователно три глави: първата от тях за това, че нищо не
съществува, втората – за това, че дори и да съществува, то е непостижимо,
непонятно и неразбираемо за човека; и третата – за това, че дори и нещо да е
разбираемо, то е неизразимо и не може да се обясни на друг човек.”

(Секст Емпирик)

• “Да се говори за безусловното съществуване на немислещи неща без

каквото и да е отношение към тяхната възприемаемост, за нас е напълно
неразбираемо. Тяхното esse est percipi (“да съществува значи да бъде
възприемано”) и е невъзможно те да имат съществуване извън духовете или
възприемащите ги мисловни неща.”

(Джордж Бъркли)

• “Съществува единствено мъдрото (логосът), което управлява (някога е

управлявало) всичко чрез всичко… съществуващото е и смъртно, и родено…
Светът за будните е един и общ, а всеки спящ го превръща в собствен… Не е
възможно да влезеш два пъти в една и съща река… Не е нужно да знаеш
всичко за всичко, нужно е да знаеш единното, от което зависи всичко…
Мъдрост е да се казва истината и да се живее, вслушвайки се в природата.”

(Хераклит)
КАЗУСИ: (І)Един китайски мъдрец заспал и сънувал, че е станал… пеперуда.
Когато се събудил, се запитал дали той всъщност не е пеперуда, която сега
сънува, че е човек.

• Можете ли да помогнете за разрешаването на неговото затруднение? Кой

всъщност е той – и най-вече как може да е сигурен, че наистина е това?

• На какво може да се опре едно солидно доказателство за съществуване?

Достатъчно ли е да виждаш нещо, за да смяташ с пълно основание, че то
съществува? А съществуват ли невидяните от никой неща?

• В такъв случай дали изобщо съществуват… невидимите неща? Как се

отнасяте към общоразпространената “мъдрост” – “Вярвам само на онова,
което мога да пипна и видя!” (“Ръка да пипне, око да види!”)?

(ІІ)Опитайте се да схванете и изразите нищото.

• Като казваме думата “нищо”, какво казваме? Какво си представяме? “Нещо”

ли и “нищото” – за да можем да си го представим? “Виждал” ли го е някой?

• Как тогава да мислим нищото? Защо не се удава на мисълта ни да го улови и

изрази? Дали пък то не е “по-всеобхватно” от битието?

• Не се ли оказва в такъв случай, че тъкмо поради това, че не можем да го

мислим, ние сме обявили нищото за… несъществуващо?

АЛТЕРНАТИВИ:

• Въпросът за битието е безалтернативен, т.е. за него не могат да се мислят

различни неща – стига да се мисли истинно. Алтернативи се появяват когато
се появят и заблудите относно битието.

• Критерий за битие не е само мисълта, но и чувството. Битието според

чувството е многолико, докато според мисълта е единно. Кое тогава е
истинското битие? Може би онова, което едновременно е многолико (според
многоизмерността на чувството), а също и единно (според винаги внасящата
единство мисъл). Но в никакъв случай битието не е само “абстракция на
мисълта”, то не е лишено от “жизнена пъстрота”. Но също и на небитието
(според чувството) трябва да се отдаде длъжното: то внася живот в иначе
неподвижното, “замряло” и изнесено някъде “отвъд” битие! Там, където има
само битие, съществува вечност, там където са примесени битие и небитие, е
сфера на времето и временното. Битието е в нас, но небитието навсякъде го
преследва. Човекът е “точката”, в която се пресичат битие и небитие, вечност
и време, единство и множество, “всичко” и “нищо”.

ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТА: Сферите на битието

9.1.Корените, подхранващи великолепието на природата

 Битието, бидейки единно, тъкмо на тази основа се разпростира чрез
много съществувания – и така потвърждава единството си. Не може битие,
обхващащо “всичко съществуващо”, и то не как да е, ами в неговата истина,
да съществува еднообразно, един вид “без фантазия”. Защото именно в
многото и най-разнообразни съществувания битието потвърждава себе си,
своето единство. “Битието съществува многолико” (Хайдегер). А забелязваме
ли тази негова многоликост? Даваме ли си сметка за нея? Защото тя носи в
себе си една велика за човека истина.
След като отчасти отговорихме на въпроса “Защо съществува
съществуващото?”, сега трябва да се опитаме да проясним един друг въпрос:
а как то съществува? Мога ли да разбера как съществува съществуващото? И
кои са формите, в които се проявява неговата субстанциална мощ?
Вероятно трябва да се вникне в проблема за това кои са основните
форми (начини) на съществуване, в което съществуващото изявява и
потвърждава самото себе си. А пък след това трябва да се запитаме: как става
така, че съществуващото свежда своето многообразие в няколко коренни
форми? Изглежда, че без тях битието не може да изяви себе си напълно.
Най-напред констатираме, че съществуват всякакви “неща” (вещи,
предмети, материални образования). Даденият ни сетивно свят е изпълнен,
казано другояче, с всякакви тела. В своята съвкупност тези толкова разнолики
тела обозначават т.н. “материално съществуващото”. Аз съм длъжен да
схвана неговите особености. Като се замисля, ще установя, че нещата
съществуват – и изявяват съществуването си – в и благодарение на
движението, което, оказва се, е основен техен начин да заявят, че ги има. Да
се проумее движението, да се опише изчерпателно – защото съществуват най-
различни разновидности движение, съществуват много и всякакви движения –
съвсем не е проста работа. След възникването на физиката тя се занимава с
решаването на тези задачи по описание на движението и откриването на
неговите закономерности.
След това установяваме, че форми на съществуването на нещата, в
които то се реализира, са пространството и времето. Без нашите представи за
пространство и време ние изобщо не можем да схванем какво е това нещо,
какво е тяло или вещ. Великият Кант определя пространството и времето
субективни форми на човешката сетивност, благодарение на които тя успява
да въведе ред в хаоса на възприятията, чрез които външното нахлува в
съзнанието ни. Нещо повече, тези наши представи за пространство и време
правят възможно самото възприятие: съзнанието прибавя представите за
пространство и време към материала на сетивността и по този начин ги
организира, въвежда ред в тях. По този начин ние разбираме как нещата се
“разполагат” в пространството и времето. Извън пространството и времето
нищо материално не може да съществува, ето защо те са субективните
условия, благодарение на които съществуването на телата изобщо е
възможно.
На тази основа по-нататък можем да се питаме за това кои са факторите
на измененията в материалните структури. Установяваме, че
взаимодействието между тях е един най-основен фактор на всяка промяна и
изменение. При сблъсъка на телата те се трансформират, отдават и получават
енергия, под действието на която пък се променят. Науки, които се занимават
с изучаването на процесите в тази сфера на съществуващото, се наричат
естествознание. Или природни науки, науки за природата. Природата е една
величествена сфера на съществуващото като такова, в което то се проявява в
цялото си великолепие – благодарение на това, че природата е обляна от
светлина, понеже тя е така многоцветна и динамична. Тази велика реалност,
наречена природа, е предмет на изучаване от естествознанието, но тя – което
е още по-важно – е вълнуващ предмет на съзерцание и любуване от страна на
човешкия дух, който именно в нея намира най-силни импулси за възхищение
пред величието и могъществото на твореца. И ето тук възниква оня вечен и
коварен въпрос: сътворена ли е природата, или тя си съществува някак си
извечно – бидейки основа на всичко съществуващо. Философското убеждение,
че природата е началото на всичко, което се свежда също и до едно
всеотдайно богоговеене пред природата, се нарича пантеизъм. А пък ония,
които са убедени, че величавата природа носи върху себе си печата на
Божието всемогъщество, сиреч вярват, че тя е сътворена, си имат свои
основания за своята не по-малко възвишена теория. Всеки, разбира се, сам
решава коя гледна точка задоволява неговия търсещ дух.
Ето едно най-леко разсъждение, което ни въвежда в същинския
проблем. Това е един от най-коварните и фундаментални философски
проблеми. Да се запитаме за тази цел така: може ли да настъпи движение и
изменение в нещата без действието на движеща причина?
Всяко нещо, за да се движи, го прави под действието на движеща
причина, намираща се извън него. Или благодарение на енергия, която е
акумулирана в него, но пак под действието на различни външни въздействия
и фактори. Движещото, от своя страна, за да се движи, също трябва да бъде
движено, а пък това последното, изглежда, не може да го прави, бидейки в
неподвижност – по тази логика излиза, че всяко тяло е движещо и движено,
което води до една ужасна лоша безкрайност. Да се запитаме обаче за
следното: не трябва ли да има едно най-първо тяло, което, само бидейки в
неподвижност – защото, ако и то беше движено, това, което би го движило,
щеше да е “още по-първо”, а това е недопустим абсурд! – движи всичко
останало, сиреч целия свят? Онова най-първо и неподвижно тяло, което
всичко движи, бидейки самото то неподвижно, се нарича вечен
първодвигател. Такъв Първодвигател според разбирането на Аристотел – той
пръв осмисля най-дълбоко тези зависимости – е Бог. Бог според това
разбиране е вечна Първопричина на всичко съществуващо, той именно е
създал света, придал му е един първи тласък, а пък след това го е оставил да
се развива по своите закони – по едни съвсем естествени, впрочем, закони.
Затова е крайно глупаво, дори няма по-глупаво нещо от това да се пита: а кой,
впрочем, е създал Бог? Защото, първо, по идея Бог е вечен, по тази причина
той няма начало – нито пък край: Бог е вечно съществуващото, което само е
причина на всяко друго съществуване. И защото Бог е най-първото, което,
щом е такова, значи логиката изисква да признаем, че няма по-първо от него,
което пък да го е създало. Това, което е вечно, е несътворено, напротив,
тъкмо то всичко е сътворило – и непрекъснато твори, поддържайки
великолепието на многоликата природа.
Разбира се, тази концепция изглежда доста съмнителна хипотеза за
материалистите. Тези последните, впрочем, много често се представят твърде
зле в тази област, областта на мисленето, понеже често изричат без смущение
всякакви абсурди. Техен “бог”, впрочем, е материята, като единствената им
грижа е да лишат своя бог от дух, именно от онова, което така силно ги
дразни може би тъкмо по причина на това, че са изцяло лишени от него.
Материалистите даже нямат и онази възвишеност, която е характерна за
пантеистите, които, обявявайки природата за свое божество, не я лишават от
дух, от красота и от белези на светостта. За материалистите, които
претендират да са “реалисти”, не запитвайки се, впрочем, даже за това какво
по принцип е реализмът, всяко движение е самодвижение, и те се мъчат да
докажат, че движение и енергия са едно и също нещо. И понеже материята е
изпълнена с енергия, то на тази основа лесно се доказва, че там, където има
енергия, като израз на това идва движението. Не им хрумва, че теорията за
самодвижението доста наподобява приключенията на онзи смешен барон
Мюнхаузен, който претендирал, че сам може да извади себе си от блатото:
просто като с ръце се издърпа за косите! Когато пък някой им каже на нашите
материалисти, че енергията, за която те говорят с такава любов, е просто
проявление на онзи източник на всяка енергия – Духът, Бог – тогава те,
милите материалисти, просто остават с широко отворени уста.
Да продължим нататък. Да се запитаме: а може ли живата природа да
се разглежда като особен вид (род) съществуване? Как да разбера онова,
което задава нейната същност: животът? По какво живото се различава от
неживото? Може ли животът да се “самозароди”? Може ли от неживото да
възникне живот?
Това са доста важни въпроси, които тук не можем да решим, но на които
ще отделим длъжното на съответното място. Изисква се дързост и
проницателност да се хвърли длъжната светлина и върху безкрайно важната
тема за живота.
Защото тук се появяват доста интересни въпроси. Например: само
живото ли е в състояние да породи живо? Или да дари живот? В такъв случай
има ли първоизточник на всичко форми на живот? Дали живите видове са
възниквали един от друг чрез промени във външната среда на съществуване?
Може ли генетичната информация на даден вид да се промени под
въздействия на условията на съществуване? Човекът от… маймуна ли е
произлязъл?
Векове наред философите и изобщо мислещите човеци са търсили
истината по тези въпроси, която постоянно им се изплъзва. Всеки човек за
себе си наново и наново ще трябва да си ги поставя: окончателен и
задоволителен за всичко отговор изглежда няма и не може да има. Някой
изглежда е сложил предел на човешкото дръзновение всичко да разбираме:
тайната трябва да бъде съхранена. Оня, който е решил така – никога докрай
да не можем да разберем тези велики тайни на мирозданието и битието – за
сетен път илюстрира своята мъдрост. Защото ако всичко знаехме, ако всичко
беше станало ясно, то разрушаването на тайнството би убило, вероятно,
цялото очарование на съществуването.
И ето, че стигаме до осъзнаването на факта, че човекът е мост – мост
между природата и духа, между безсъзнателното и съзнанието, между Бога и
света. Темата за човека по тази причина заема средищно място във всяка
философия. Разбира се, материалистите се твърде слаби в своите разбирания
за човека, понеже изначално са орисани да подценяват и унижават човека. Те
просто няма как да разберат великото предназначение на човека на този свят.
Човекът все пак е любимото творение на Бога. За материалистите обаче
човекът бил самоосъзнала се, говореща и трудеща се… маймуна.
Откак науката се намеси със претенции в решаването та тия въпроси,
които не са от нейната компетенция, нещата сякаш още повече се объркаха.
Дарвин към средата на 19 век изказа някои предположения, които бяха
приети като манна небесна от материалистите, винаги страдащи от ужасен
дефицит на идеи. Дарвин имаше претенцията научно да решава тия въпроси.
Век и половина след него от теорията му са останали жалки останки. Защото
съвременната генетика показа, че допусканията му не се съгласуват с най-
фундаментални закономерности на живото.
Науката едва ли може да излезе извън тази плоска еволюционна
представа, но тя не се отказва и настоява да върви по своя път: нека, няма
лошо в това. Ала Кант отдавна доказа, че в областите, в които науката по
принцип е безсилна, тя може да предлага само невъобразими абсурди и
антиномии. А дали пък философията може да каже нещо основателно по този
въпрос? Трябва ли тя да се намеси във въпроси като “произход на живота” и
“произход на човека”? Какво би могла да ни каже па тях философията?
Единствено философията може много да ни каже, и то тъкмо по
същината на въпросите. Нейна главна тема е темата за човека. Философията
от последните два века напредна много в тази най-важна област и има големи
постижения, което е срам образованият човек на 21 век да не знае. Това в още
по-голяма степен важи за гениалните идеи на старата и класическата
философия. Ние специално и най-подробно ще се занимаваме, и то съвсем
скоро, с темата за човека.
Защото човекът олицетворява съществуване, което се различава от
съществуването на всичко друго (минерали, растения, животни). Човекът
обаче не е чисто и просто “усложнена форма на материално съществуване”, а
нещо много повече от това. Човекът е дух – ето тази истина трябва да не се
забравя никога. Има реалности, които да съществуват съвсем “нематериално”.
Най-същественото у човека е именно от тази реалност. Човекът е и свобода.
Това материализмът никога няма да го проумее. За материалистите човекът е
просто “природно същество”, другояче казано, животно. Материализмът по
начало, казах, се базира на едно нескривано презрение към човека.
Човекът не е просто материя или само тяло. Човекът сам да прави
съществуването си, избирайки между много възможности. Това дава
страхотно голямо отражение върху съществуването, което ние самите
олицетворяваме. Съществуването, свободно избрано от “този човек”,
непреодолимо задава неговата същност. Човек съществува индивидуално,
свободно и отговорно, запазвайки вярност към истината на своето
съществуване, която сам е избрал. И в това се изразява великото достойнство
на човека.

9.2.Прекрасното царство на духа и свободата

Съществуват обаче, наред с материалните неща, и духовни неща. На

първо място сред тях е нашата душа, именно душата на човека с цялата й
свита: мисли, чувства, съзнание, воля, вяра и пр. Душата ни е ясно
свидетелство за съществуването на реалност на духа, за съществуването на
духовна природа. “Продуктите” на човешкия дух, които са изкристализирали в
произведенията на изкуството, също са компоненти на една невидима за
окото, но изключително богата духовна реалност. А пък произведенията на
човешкия дух, носещи в себе си белезите на духовното изобщо –
съвършенство, хармония, пропорция, истинност, красота и пр. – са нишката,
която ни свързва със същинската духовна реалност, с един духовен свят,
жители на който стават именно най-развитите и богати души. Крепител на
този свят, негов извор и стожер е Бог, една висша и непостижима в пълнотата
й реалност, която обаче възприемаме само с цялата си душа и сърце.
Ето защо за огромна част от хората въпросът “А съществува ли
реалност, свързвана с духа?” води до категоричен отговор: да, съществува
такава реалност. Тези хора също така не се нуждаят от особени
доказателства за това, че човешката душа съществува: те никога няма да
кажат, че “душата не е нищо друго освен рефлекс и свойство на мозъка”,
както си позволяват да твърдят материалистите. Разбира се, за да признаваш
реалността на нещо трябва поне отчасти да си му причастен, да го имаш в
себе си. Онова обаче, с което нямаш контакт, винаги става доста съмнително
и проблематично. Разбира се, никое човешко същество няма как да е извън
реалността на духа, но на него самото нищо не му пречи да си въобразява, че
именно то няма нищо общо с нея. Това е възможно, защото основен признак
на реалността на духа, който по коренен начин я отличава от сферата на
материалното, е такъв странен за мнозина феномен, какъвто е свободата.
Великият Кант, след като осъществи своя коперникански поврат във
философията към човешкото и човека, стигна до убеждението, че
съществуващото се дели на две огромни сфери: “царство на необходимостта”
и “царство на свободата”. Между тях няма нищо общо, впрочем, общото е само
това, че тези две реалности съ-съществуват именно при човека, у човека.
Човекът е мост между тях, или по-скоро е място, където двете реалности
постигат – или могат да постигнат – една прекрасна хармония. Онова пък,
което помирява необходимостта (причинността) със спонтанността
(свободата), се нарича красота. Затова “царството на красотата” – изкуството
– е непосредствен образ на единството на материално и духовно.
Природният свят е сфера, в която цари необходимост, строга причинна
обусловеност: в него всичко става под действието на неумолими причини.
Тази закономерност на природното битие бива постигана в науките за
природата, или в естествознанието. Но този свят не е единствения, има и един
друг свят, който се ръководи от великия принцип на свободата. Всичко онова,
което съществува от свобода, е духовно, или поне е причастно на духа. Най-
непосредствен израз на духовността, на духовната природа, която е скрита в
човешката душа, е моралният закон на дълга, изразяван чрез човешката
съвест, която пък по дълбокото разбиране на Кант не е нищо друго освен
“Божи глас” в душата на човека. В сферата на морала човек осъзнава своята
неотделимост и най-дълбока причастност към духовното, към света или към
царството на свободата. Веднъж влязъл в този прекрасен свят на чистия дух,
човек никога няма да му изневери. Имануел Кант с живота и с философията си
показа, че това е възможно, неговият пример затова е вдъхновявал и
вдъхновява толкова много търсещи духове. Неслучайно наричат великия
кьонигсбергски мислител не иначе, ами съвременен Сократ.
Но да се върнем на някои по-конкретни въпроси, свързани с
осмислянето на духовната реалност. Например ето един такъв въпрос: по
какво “духовното” се различава от “материалното”? Или пък: какво следва ако
категорично се отрече съществуването на духовна реалност? Наистина, как
следва да се отнасям към твърденията на материалистите, че “всичко е
материя, друго няма”?
Духът е пряка противоположност на материалното: за него не важат
законите на материалността, той си има собствени закони. Например,
“духовните неща” сякаш съществуват извън пространството и времето, те са
вневремеви и непространствени. Затова, иначе казано, духовното е идеално,
понеже тъкмо идеята е в състояние най-ясно да символизира духовната
природа. Духовните неща също няма как да бъдат възприемани сетивно, с
очите и пр., защото те са една друга, съвършено различна природа: духовното
се възприема с ума, с цялата душа и особено пък със сърцето. Затова няма
как да бъде убеден в съществуването на духа оня, който не го преживява в
себе си, който не намира духа в гърдите си, който е чужд на духа и на
неговите непреходни ценности. Причастност към духа постигат само ония,
които са причастни на свободата, които са вдъхновени от нея и по тази
причина, както казах, никога няма да й изневерят.
Да твърдиш, че освен материя нищо друго няма, именно, че всичко е
материя, е просто една безкрайно показателна глупост. Защото самата
материя носи в себе си печата на една хармония и съвършенство, които не са
нищо друго, освен израз на дух. Т.н. закони на природата всъщност са форми,
които духът – или пък създателят на природата, Бог – й е наложил, и от които
природата просто няма как да излезе. Духовното носи в себе си в най-чист вид
всичко онова, на което се дължи хармонията, закономерността, организацията
на материалните неща и структури. По тази причина да кажеш, че няма дух, а
всичко е материя, означава нищо да не кажеш – или да казваш нещо, без
изобщо да си даваш сметка какво казваш.
Ако това е така, то дали духът пък няма някакви по-зрими предимства
пред материята? Защото, изглежда, мнозинството от хората се плаши,
изхождайки от неразумния страх, че допускането на духовна реалност
означава признаването на… “бабини деветини” от рода на призраци, вещици,
дяволи и пр. Разбира се, има всякакви хора. Има хора, за които духът е една
свръхреалност, от тях именно духът се разбира съвсем сериозно и
интелигентно. Защото, впрочем, самата интелигентност не е нищо друго
освен проява на дух. Недуховните хора, а също и неинтелигентните, сами са
си поставили непроходими прегради между себе си и духа, и затова за тях
границата с духа си остава непроходима.
Нужни ли са ни обаче представи, с които да свързваме духа, или духът
по принцип е “чист”? Зависим ли е духът от материалното? Зависимо ли е
материалното от духа? Дали формата (начинът на подреждане, структурата,
задаваща целостта) на материалните неща няма генезис, свързван изцяло с
духа?
А как тогава възниква прекрасната статуя, сътворявана от творческия
дух на художника, от неговото въображение? Или тя е плод само на ръцете?
Дали пък статуята не “си съществува вътре” в големия къс мрамор, а от
художника се иска просто “да я извади оттам”, махайки “излишното”?
Разбира се, статуята се твори в жив творчески акт, тя се ражда в
душата и духа на художника. Не може ли да бъдеш художник ако
“разполагаш” само с душа, но не с дух. Това се разбира от всеки, който има
известно отношение към изкуството, и такива неща не се нуждаят от
обяснение за ония, които разбират. А разбирането ни зависи от това доколко
сами сме причастни към духа.
Бог именно е средоточието на “духовните неща” и “предмети”. Неговото
съществуване е коренно различно от съществуването на всички досега
разгледани неща, но то е родствено със съществуването на човека. Разбира
се, Бог превъзхожда човека във всяко едно отношение и именно по тази
причина си остава негов най-възвишен идеал.
А какви все пак качества могат да се открият в Бога, който е мислим
тъкмо като едно несравнимо с нищо друго битие? Бог най-напред е
първодвигателят на материята, на природата. Бог е творец и източник на
всичко съществуващо, той е извикал към живота и съществуването всички
форми и неща. Отчасти можем да разберем какво е Бог единствено ако успеем
да почувстваме онова в себе си, което е най-добро и най-истинно. Защото
неслучайно е казано, че човекът наистина е богоподобен и носи върху себе си
печата на Божието съвършенство. Стига обаче от неразумност човек да не е
направил всичко, което му е по силите, та да изтрие белезите на Божието
съвършенство от своята душа и тяло.
Ако човекът с нищо не е причастен на духа и Бога, то какво означава
това за него? Дали именно Бог не е висш израз на реалността на Духа, нейн
носител и източник? Как да разбера човешкия дух? Той самостоен ли е, или е
пряко зависим от Духа като такъв, от Бога? Това са въпроси, но които всеки
може да отговори сам, изхождайки от себе си, от степента на своята лична
съпричастност с духа, от това доколко е дал простор за развитието на своята
духовна природа.
Добре, но ако Бог е създал и ръководи човека, то може ли да се намери
място за човешката свобода? Не е ли застрашена нашата свобода от висшата
и абсолютна субстанция, която наричаме с името Бог? Бог ли, създавайки
човека “по свой образ и подобие”, му е завещал и свобода, и мъдрост, и
живот, и разум? Или свободата е чисто човешко дело и постижение. Ако е
така, то явно по тази причина не всички хора в еднаква степен се чувстват
свободни – и се ползват от свободата си.
Но ако човек в живота си не се стреми към Бог като свой идеал, то
тогава какъв избор му остава? Какъв е смисълът, каква е ценността на един
такъв избор на “съществуване без Бога”? А какъв е смисъла на
“съществуването срещу… Бога”? Има ли хора, които с увереност в правотата
си употребяват живота си тъкмо за това да работят срещу своя Велик
Създател? Ако има, горко им. Не просто заради Божието наказание – ако има
свобода, има и отговорност, ако всичко е предопределено от Божието
провидение, човек няма и за какво да бъде наказван! – а заради това, че такъв
човек сам себе си неимоверно ощетява.
Има ли друго съществуващо, което да не може да се сведе до
изброените форми? Културата не е ли израз на духа? А историята? Дали умът
може да проумее загадката на съществуването? Чужд ли ви е един такъв
онтологически оптимизъм?
Ето че все повече се разбира, че въпросите, касаещи духа, съвсем не са
леки въпроси. Иска се чисто съзнание, което да е надмогнало всички коварни
предразсъдъци, кой знае откъде взели се и намиращи почва в душите на
некритично мислещите хора. Човек всичко може да разбере, стига да пожелае
това – и стига да е всеотдаен в своя порив към разбиране. Ала към какво
трябва да се стремя: към обяснение или към разбиране? Възможно ли е
разбирането винаги “да се облече” с думи? Има ли недостъпни за изразяване
качества на съществуването? Съществуват ли по принцип неразбираеми
неща? Страх ли ме е от “непонятното”?
Непонятното е онова, което всъщност мами на хоризонта и ни насърчава
да сме настойчиви в търсенията. Изглежда тъкмо непонятното поддържа
великата мистерия на съществуването, към която са причастни душите на
човешките същества, останали верни на вечния духовен порив към истината,
доброто и красотата.

9.3.Човешкото битие е битие на свободата

Ето че стигнахме до най-важната тема: за съществуването на самия

човек. Тук ще разгледаме човешкото съществуване в едно отношение с
другите сфери на битието, а пък скоро ще се постараем да го осмислим
изчерпателно в отделна лекция. Моята цел сега е да “засека” някои
специфики на съществуването, което ни прави каквито сме.
Човекът съществува, но по начин, коренно различен от съществуването
на вещите, на предметите, на неодушевените тела. Можем да съпоставяме
своето съществуване с тяхното, ето примерно поставяйки си такива въпроси:
Искам ли да съществувам като вещите? Какво би ми дало едно такова
съществуване? А какво би ми отнело? Мога ли да “завидя” на пълната
несъзнаваност, в която пребивават вещите? Желан ли от мен техният покой,
тяхната безстрастност?
Разбира се, едва ли някой ще завиди на вещите, на света, в който цари
несъзнаваност, макар че неодушевените тела демонстрират една все пак
завидна удовлетвореност от съществуването си. Те не могат да искат да
бъдат нещо друго и различно – ето тази е абсурдната основа на тяхното
наистина завидно задоволство от съществуването. Те не знаят що е грижа,
безпокойство, желание, копнеж и пр. – но тази тяхна завидна безстрастност е
подобна на смъртта. Живият човек не може да има такъв идеал.
Това, например, че ето това камъче, което съм си донесъл за спомен от
брега на Ница и което лежи тук, на бюрото ми, ще ме надживее, какво
настроение буди в душата ми? Какво ми носи представата, че “хората идват и
си отиват”, но вещите остават? Когато умирам ще жаля ли за вещите си? За
книгите си например ще жаля ли? Вероятно да: защото аз не съм бездушен. И
тъкмо в това е моето огромно превъзходство над вещите, които наистина ще
ме надживеят. Но пък тяхното заслужава ли да се нарече живот?
Как, впрочем, и приживе аз се разделям с любими вещи - автомобилът,
който сякаш е станал “част от мен самия”, къща, в която съм живял, книги,
които с наслада съм чел и пр.? А дали и моите вещи “страдат” по мен? Едва
ли. Какво следва от това?
Ето това, че мога да съществувам “всякак”, но въпреки това
съществувам “някак си”, “така” – според своя избор! – е основната разлика
между мен и целия останал природен свят. Нещата, вещите, съществуват
само така, както им е “отредено” от тяхната същност, аз обаче сам избирам
как да съществувам и какво да бъда – това е божествено, то е знак за
великото ми превъзходство над всичко останало около мен. И какво означава
това за мен? Изпълва ли ме с чувство за превъзходство спрямо всичко друго,
“така-и-така” съществуващо? Или пък ми носи изключителни грижи,
непреодолими безпокойства?
Е, разбира се, грижите и безпокойството ще ме съпътстват до
последната ми минута, но аз няма как да забравя, че именно те са знак, че съм
жив и че нося цялата отговорност за живота си. Ето затова именно аз не мога
да завиждам на вещите, на неживите, пък дори и на другите живи неща.
Защото ако съществуването ми се определяше не от мен самия, а от една
строго “зададена” и неизменна същност (“човешка природа”), то това нямаше
да е по-добър вариант за мен самия. Или по-добре щеше да бъде да е така?
Какво би ми дало то, как бих понесъл едно такова независещо от мен самия
съществуване? Разбира се, всеки отговаря според онази степен, в която е
прозрял очарованието от живота, което е дадено само на човека. Но за което
така или иначе работи най-вече той самият.
Ако моето съществуване се определяше изцяло, без остатък от една
първична и зададена ми същност, то нямаше ли тогава да заприличам на
вещите? А също и на животните, които цял живот “мъкнат” своята същност и
природа? Как бих се чувствал тогава? Как “носят” съществуването си нещата
и животните? Мога ли, наистина, да им завидя за нещо?
Тези, на които безсъзнателното и за нищо неотговорно съществуване на
вещите и животните е идеал, такъв явно търси начин на избяга от тежестите,
с които е свързано човешкото съществуване, или съществуването, което
подобава за човека. Или което е достойно за нещото, наречено човек. Не е
лесно да си човек, но пък и няма по-достойно съществуване от човешкото.
Защо, впрочем, Бог ми е дал съществуването, което аз имам? Защо ме е
натоварил с такова бреме? Или, напротив, направил е съществуването ми
нелеко, но за сметка на това по-отговорно? И един вид ми е направил
благодеяние? Какво, в крайна сметка, дължа на свободата си? Нямаше ли да
бъда по-добре без свобода?
Темата за свободата е неотделима от темата за съществуването на
човека. Те, свободата и човешкото съществуване, са двете страни на една и
съща монета. Щом си човек, щом съзнаваш високата отговорност да бъдеш
човек, ти вече си и свободен: човешкото битие е битие на свободата. Това са
най-правдиви и сполучливи думи на най-големия френски философ на ХХ век
Жан-Пол Сартр, които съвсем синтезирано характеризират човешката участ
на този свят.
Дали свободата ми ме плаши? Или тя ме кара да чувствам
съществуването си непрекъснато като “намиращо се в моите ръце”, под моята
власт? Това, че аз самият “правя” съществуването си, не ме ли прави в
някакъв смисъл богоподобен? Защото аз наистина съм най-отговорен творец
на собствения си живот.
Какво в живота ми зависи само от мен, и какво все пак ми е дадено? Кой
ми го е дал? Кой ли ми е дал самия живот? А кой ми е “отпуснал” времето, в
което живях, живея и ще живея? Аз сам ли постигам свободата си, или и тя ми
е дадена? Това са съдбовни въпроси, на които всеки трябва да отговори сам.
От отговора, който им даваме, зависи много – ако не всичко. Затова нека
съхраним свободата си тук и нека всеки сам да избира и решава. Никой друг
не може да те отмени в тази велика отговорност сам да избираш и твориш
целия смисъл на живота си.
Мога ли да се “скрия” от свободата си, избирайки “съществуване-без-
свобода”? Но щом като все пак аз съм го избрал, това не демонстрира ли
моята свобода? Свободата в такъв случай не е ли неотделима от мен самия?
А ако употребя свободата си за избор на съществуване без свобода, то
това не ме ли обрича на… “съществуване-в-непоносим-абсурд”? За какво ми е
свобода, която сама себе си елиминира, сама себе си отрича? Бог ли се грижи
за мен, или ме е оставил на моя собствен произвол? Забелязвам ли някакви
усилия от негова страна да прави съществуването ми възможно, а също и
също все пак поносимо? А кой, все пак, ми е дал, например, този ден? Ако Бог,
разочарован от мен, вдигне животворящата си ръка от мен и от моето битие,
то тогава какво ли ме очаква?
И ето в крайна сметка в сърцето ми се забиват тези и още много други
подобни въпроси, който унищожават самата възможност да живея в покой.
Или в едно плоско задоволство от себе си и от живота си. Доколко бягаш от
безпокойството, че си човек, дотолкова по-малко си човек. Самодоволните
хора – Шилер ги нарича не хора, а направо… свине! – ме отвращават най-
много.
Аз обаче няма да бягам и да се крия от тези коварни въпроси. Аз няма да
спра да се питам и то именно за най-важното. Това, че задавам въпроси, също
е част от моето високо достойнство. То е част и от свободата ми: питайки се,
аз чувствам свободата си до мен във всеки миг. Оня, който за нищо не се пита,
не заслужава да се нарича в истинския смисъл човек. Аз няма да допусна да
ме сполети такава незавидна участ. Аз не съм камък или дърво, аз съм човек.
Това наистина звучи гордо.
Но доволен ли съм от съществуването, което съм избрал? И което
трябва да ме прави човек? Аз не мога да виня за него никой друг. То е мой
избор, пък дори и да не си давам сметка за това. Да, наистина е прекалено
тежко да бъдеш човек. Но къде пък е доказано, че лекото е за предпочитане?
Аз искам да бъда човек – и не се плаша от цената, която трябва да платя за
това. Отвреме-навреме само се питам: а по моите сили ли е това? Ще издържа
ли докрай да нося с право високото име човек? Ако не ми е по силите и го
отхвърля, “изобретявайки” си някакво друго, по-оригинално съществуване, то
дали ще бъда оправдан?

9.4.Истината на съществуването, достойно за човека

Аз съм свободен да направя с живота си каквото поискам – но аз няма да

направя всичко, което ми хрумне, а само това, което трябва. Има нещо, което
ме ограничава – и това са моите понятия за добро и зло, за допустимо и
недопустимо, за позволено и за непозволено, за дължимо и съблазнително и
пр. Аз самият си слагам граници, които няма да премина – защото аз така съм
решил и защото моето понятие за дълг ми диктува да не допускам произвол,
да озаптя произвола, да избирам това, което ми е полезно, което има смисъл,
което е разумно. Всичко става по моя преценка – и ето по тази причина моите
ценности са тъкмо онова, от което зависи всичко. А моите ценности не са ми
натрапени от някой, аз самият със свободата си заставам най-отговорно зад
тях.
Впрочем, всичко се обезсмисля и обезценява ако някой друг, пък било и
самият Бог, ми натрапва както да правя или поне решава вместо мен кое за
мен е добро. Ако аз съм бил устроен по начин, че – подобно на робот или на
някакъв механизъм – винаги да правя добро, винаги да правя все едно и също,
т.е. ако Създателят ме беше превърнал в бездушен изпълнител на неговата
воля, то тогава наистина за ценност изобщо не можеше да се говори. Ценно за
мен е само това, което аз самият съм избрал, изхождайки от моето разбиране;
при това съм могъл да избера и злото, но понеже съм намерил сили да устоя
на такъв съблазън, то само в такъв случай моят избор на доброто носи в себе
си нравствен смисъл, сиреч, е ценен.
Ето например Бог, създавайки Адам, го поставя в райската градина в
едно изключително изобилие, казва му, че може да прави всичко, но че има
само една забрана: да не яде от дървото на познанието, да не яде “ей от
онова дърво”. Адам е могъл да яде от всички плодове, дори и от плодовете на
дървото на живота, които са го правели безсмъртен, ала от дървото на
познанието плодове не е трябвало да яде. Защо е тази забрана? Някои си
мислят, че с това Бог изначално поставя Адам в ситуация на подчиненост, т.е.
изисква подчинение, сиреч слага предел на свободата му. А всъщност
Божията забрана е изпитание на Адамовата свобода и предизвикателство,
което придава смисъл на свободата му: тя, свободата на първия човек, се
ражда едва в тази ситуация, в която Бог, показвайки мъдростта си, го поставя,
та да го подтикне към свободата му. Защото свободата не се дава, тя винаги е
лично завоевание.
Аз по тези въпроси съм размишлявал изчерпателно в своята книга
Преследване на времето, която има подзаглавие Изкуството на
свободата. Който желае може да прочете там моето тълкуване на
ситуацията, в която се ражда човешката свобода. Тук искам да наблегна на
следното.
В съзнанието на Адам с Божията забрана е посято изкушението на
свободата: той може да се подчини на Божията заповед, но може и да не се
подчини. Във втория случай тръгва срещу волята на своя Божествен Създател,
срещу волята на своя родител. Но пък за сметка на това печели свободата си:
свободата някак си произлиза от произвола на грехопадението. Адам дръзва
да наруши Божията забрана, и поема всички рискове: Божият гняв,
изгонването от Едем, проклятието в пот на лицето си да си изкарва хляба,
загубата на безсмъртието, невъзможността повече да се върне в Едем, на
чиито врати Бог поставя стражи-ангели с мечове. Губи всичко, което е имал
преди, но пък печели свободата си – и това е истинското начало на свещената
история на човека.
Аз лично смятам, че Бог не е бил наскърбен от избора на Адам, защото
мъдрият Бог е целял точно това: той неслучайно го е поставил в тежката
ситуация, та да изпита предаността му към свободата. Подобно на
експериментатор, Бог се е радвал неимоверно, че Адам тръгва по пътищата
на свободата – защото ако не беше тръгнал, това нямаше да е Адам, който го
знаем, Адам, прародителят на човечеството, а един друг, слаб, малодушен,
подчинен, изпълнителен, послушен, унизен Адам. Един такъв друг Адам
нямаше как да бъде венецът на Божието творение. Не такъв е искал да види
Бог своето любимо творение.
Ето как този епизод от свещената история на човека и човечеството
показва нещо изключително важно за разбирането, нещо архетипично:
ценност има само онова, което е мой избор, което е избор, зад който аз изцяло
заставам, избор, за който поемам цялата отговорност. Ако нямаше избор,
нямаше да има и ценност, без свобода всичко за човека губи смисъла си. Това,
че съм избрал доброто, и че съм обърнал гръб на злото, придава ценност и
смисъл на моето деяние. Ако някой друг вместо мен беше решил да постъпя
така, и аз като автомат изпълнявах неговата воля, то тогава, разбира се,
никаква ценност не можеше да има в такова поведение. Защото аз тогава
нямаше да имам заслуга за това, което избирам и което правя.
Това са прости и крайно ясни моменти, които обаче най-често се
забравят – или пък не се дооценяват в пълната им мяра. Ето защо не е
излишно да бъдат напомнени.
 Да са запитам обаче: а съществува ли истина на съществуването,
достойно за човека? Щом като съм свободен да правя с живота си каквото
поискам каква ще бъде тогава една такава априорна истина, която да ме
задължава да живея по начин, който тогава няма да е мой избор. Ако няма
такава истина, то какво следва от това? Ако пък има, то към какво тя ме
задължава? “Обща” за всички хора ли е тази истина, или тя трябва да бъде
само “моя”?
Това са важни въпроси, на които пак всеки трябва да отговаря сам.
Готовите отговори не помагат, тук рецепти за това какво се иска не помагат.
Значи ли това обаче, че има “много истини”, от които трябва да избера само
една? А не ми ли се налага въпреки всичко сам да сътворя своя истина, точно
отговаряща на идеала, които имам за съществуване, което да си е само мое?
Мога ли да постигна “оригиналност” на своята истина? Трябва ли да се стремя
към това?
Ето в това се свежда и високата мисия да бъдеш свободен, сиреч
истински човек. Свободният човек сам твори истината на своето
съществуване, той в най-жестока борба се доближава до нея, отвоювайки
пространство от своите природни инстинкти, от нагоните, от склонностите,
което го обричат на инертност и неоригиналност. Човекът пък в най-малка
степен е просто стадно същество, което трябвало да приеме изискванията на
някакъв външно натрапен “обществен морал” – както проповядваше
комунизмът-марксизмът. Защото този идеал на живот точно отговаря на
идеала за “дирижираната свобода”, която всъщност е олицетворение и
символ на действителната несвобода. В царство на тази несвобода се
превърна и светът, който комунизмът се опита да изгради: по-скоро не свят, а
общество-мравуняк, концлагер и пр.
Затова не бива да се откажа от възможността, която ми гарантира
свободата: да търся личната истина на своето съществуване. Защото ако
започна да търся “готова истина”, на която само да подражавам, докъде ще
стигна по такъв един път? Ще стигна неминуемо до нищото на несвободата.
Аз не желая да ме сполети такава ужасна участ.
Впрочем, съществува ли идея на съществуването, достойно за човека?
Трябва ли да искам да се доближа до нея? Няма ли това да ме лиши от
свободата ми?
Търсената автентичност на моето съществуване като човек се намира в
пряка зависимост от чистотата на идеята, до която съм се добрал. Не мога да
допусна да живея според представи за съществуване, нямащи нищо общо с
идеята за достоен живот. Живот, за който поемам пълната отговорност. Ако
се откажа от тази възможност, то аз ще ощетя неимоверно съществуването
си. Ще изчезне неговия патос, неговото очарование. И ще постигна именно
тогава едно изцяло гибелно за човечността ми недостойнство.
Ала какво ще получа в замяна на подобна невярност спрямо идеята за
човешко съществуване? Кое съществуване ме прави именно човек? И не
трябва ли да искам да съм най-близо тъкмо до него? Ето на тези и на много
други въпроси ще трябва да се отговаря в една друга, следваща част на това
изследване.

9.5.Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми

 Идеята за човешко достойнство и достоен живот обаче трябва да се
примири с несъвършенството на света, в който живеем. Ние, хората, не сме
съвършени, нито пък светът, в който обитаваме, едва ли е най-добрият от
всички възможни. Но това пък едва ли е трагедия: човекът е човек именно с
всичките си слабости, но и с човешкия устрем към по-доброто и истинното.
Общо взето всички опити за коренно революционно преустройване на света на
съвършено нови начала е завършвал с катастрофа, което ни принуждава да
отхвърлим всеки радикализъм – защото прилагането му едва ли ще направи
света по-добър, но неминуемо ще го направи още по-лош. И така ще открием,
че нашият свят с всичките си несъвършенства дава обширно поле за изява на
човешките пориви към себеизява, към свобода, към съвършенство и към
щастие.
Така че ако трябва да погледна по-практично на съществуващото –
такова, каквото то се представя пред човека – то следва, че съм длъжен да
сляза от висините на абстракцията за съвършено достоен живот. Това няма да
намали достойнството на моята философия, но ще я направи по-практична и
прагматична. А пък практическото независимо от теоретическото
високомерие, с което обикновено се отнасят към него, е особено важна за
живия човек сфера на изява. Един максимализъм на изискванията към човека
обикновено се изражда в насилие към човека, а също и води дотам, че хората
се откъсват от реалността и почват да преследват някакви не особено
смислени химери. А за мен свободата е най-важното, тя е първа базисна
ценност на живота ми.
Ето например, за да съществувам човешки, трябва ли да се стремя към
това да зная много? Това наистина е един същностен модус на човешкото
съществуване: имаме съзнание, мисъл, ум, разсъдък, можем да познаваме, да
трупаме знания, да бъдем учени. Но какво ще ми даде такова съществуване в
модуса на знанието и науката? Няма ли тогава да пропусна нещо съдбовно
важно? Защото неслучайно е казано във Великата Книга на човечеството:
който трупа знание, трупа тъга. Знанието притежава безусловна ценност за
човека, но тук става дума за нещо друго: за отказ в името на знанието от
всичко друго, което именно прави живота ни по-човечен и земен. Да потиснеш
всички други потребности на своята душа и тяло в името на служенето на
един такъв жесток господар – умът, разсъдъкът – едва ли е възможност за
живот на разумния човек. Впрочем, да вметна и подчертая: оказва се, че разум
и разсъдък съвсем не са едно и също нещо.
Ето защо аз неимоверно ощетявам своята субективност, лишавам се от
нейните богатства и от жизнената и пригодност и достоверност ако се лиша
съзнателно от всичко останало – доколкото е възможно това – в името за
беззаветно служене за знанието. Вярата, че само знанието и основаната на
него истина може да реши всичките ни проблеми, е крайно коварно и наивно
вярване. Нормално е тук да се запитам: а какви ще бъдат ефектите върху
душата ми, дължащи се на подобна настроеност? На този въпрос трябва да се
отговаря честно и с определена доза проницателност – а не сляпо, както
обикновено става, когато всичко основаваме на една безразделна вяра в
науката. Съществуването, основано върху доминацията на този модус –
знанието – се олицетворява от професионалните учени. Дали кастата на
професионалните учени ме привлича с нещо? Но имам ли призванието за
такова съществуване? И най-важното: какво ще ми даде то? Няма ли загубата
на онова, което съм пренебрегнал, да не се компенсира от богатото на знания
съзнание?
Затова аз трябва да направя така, че в моето съществуване знанието
(науката) да заема дължимото място, т.е. е “точно колкото трябва”. Всяко
прекаляване, всяка едностранчивост и едноизмерност не са нещо, което
трябва да се приветства. Оказва се, че умереността и тук е една добродетел.
Но как да преценя ако усетя, че съм в “излишък” или пък в “недостиг”? Мога
ли да се добера до мярата? До каква степен ми е необходимо знанието на
математика например? А на физиката, химията, биологията? Какво ми дават
тези знания?
Всеки отговоря сам на тези въпроси, изхождайки от самия себе си, от
своята личност и оригинална душа. Тук общи предписания няма и не може да
има.
А какво би ми дало съществуването в модуса на изкуството, например?
Изкуството олицетворява една форма на живот, която залага на субективното
преживяване, на чувството, на субективността – за разлика от науката, която
залага на противоположните по насоката си способности на човешката душа.
Тази чисто субективна настройка на живота, при която ценно е онова, което е
чисто субективно, е чист израз на нашата субективност, дава много на човека
в полето на реализирането на чистата духовност. Изкуството гледа на света и
на съществуващото от една субективна, личностна, вътрешно-чувствена
позиция, то ни представя света такъв, какъвто е той във възприятието на
един човек с най-изтънчена чувствителност и одухотвореност. Това е една
форма на живот, която се орицетворява от такива титани на човешкия дух
като Фидий, Рафаел, Леонардо, Микеланджело, Бах, Вагнер, Моцарт, Шекспир,
Данте, Гьоте, Достоевски. Такова съществуване на почвата на най-интензивен
вътрешен живот води до сътворяването на цял един свят на красивото, на
възвишеното, на духа – света на изкуството. Неслучайно Достоевски например
твърди, че не друго, а именно красотата ще спаси света. Защото изкуството
одухотворява и преобразува в художествен план целия свят, тя неимоверно
обогатява на тази почва вътрешния живот на човека – и по този начин работи
най-целенасочено за духовното съвършенство на човека.
Има ли някакви предимства съществуването в сферата на изкуството в
сравнение с опиращото се на знанието? Или пък двете са изцяло равностойни?
Искам ли да бъда художник, поет, музикант, артист? Как такава настроеност
ще повлияе на живота ми? Достатъчно ли е обаче само да искам – за да стана?
Трябва ли да е налице и нещо друго, какво е то?
Има всякакви хора, а ние сме различни най-вече затова, защото са
различни нашите таланти, сили, способности. Всеки е призван за нещо, всеки
е извикан в съществуването неслучайно, а с някаква цел и идея. От нас се
иска просто да разберем за какво сме призвани – и ако го постигнем, ще се
приближим до идеята на своя живот. До реалистичната идея на живота си –
ето това е най-важното в случая. Защото има много хора с безпочвени
амбиции, има много некадърници, които се тикат примерно в сферата на
изкуството, такива по-скоро вредят, отколкото с нещо да допринасят. Единици
са ония, истински призваните за изкуство, за духовна дейност изобщо. Те са
истинското богатство на цялото човечество.
Дали пък в тази сфера на съществуване благодарение на изкуството
свободата ми няма да е в превъзходна степен? Дали пък по-силната любов
към свободата не е предопределила на някои хора съществуването им като
артисти, музиканти, поети? Или “качества на душата” тук са решаващото? Кои
са тези благоприятстващи подобна изява качества?
Това са необходими въпроси, на които всеки също отговаря, изхождайки
единствено от себе си – и от степента на самопознание, до което е достигнал.
Ако пък разбера, че ми липсват таланти за такива висши форми на човешко
съществуване, то следва да се примиря с нещо “по-обикновено”, но също така
достатъчно достойно. Ето защо едва ли съществуването на търговеца,
индустриалеца, занаятчията, лекаря и пр. е с нещо “ощетено”, а значи и
неавтентично? Усещането за пълнота и удовлетвореност от съществуването
не зависи от спецификата на професията, която съм си избрал. То зависи по-
скоро от степента на задоволство, която изпитвам, реализирайки се по един
или друг начин. Важното е човек да открие онази сфера на изява, която
отговаря на неговите способности и таланти – та да успее да ги разгърне
максимално, или в една превъзходна степен. Има и гениални търговци – по
същия начин както има и гениални писатели. Има също така и гениални
предприемачи в бизнеса, компютърни специалисти, има дори гениални
военни, полицаи, съдии и прокурори. Човек има пред себе си много сфери на
изява, и ако открие навреме своята, той ще бъде неимоверно щастлив.
Това е така, защото аз мога да бъда преди всичко човек във всяка една
професия. Аз трябва да бъда преди всичко друго тъкмо човек. Да бъда
личност, да чувствам до себе си във всеки един миг своята свобода, защото на
нея дължа това, което съм. Ако човек разбере това, той ще има ключ за
разгадаването на всички други загадки в своето битие. Няма нищо повече от
това, не може нищо повече да се желае тук…
А след това иде нещо друго, не по-малко значимо. Най-важното в
живота ми все пак се определя от моите разбирания за “доброто”, “ценното”,
“истински необходимото”, “подходящото”, “подобаващото” и пр. Всичко
зависи от ценностите ми: човекът е същество, което може да цени, което има
ценности. А не следва ли оттук, че без философия “така или иначе” не може?
Как ще внеса ред в своите разбирания без отдаденост на едно страстно и
личностно пълноценно философстване? Да, без философия възниква съвсем
реална опасност съзнанието ми да се превърне в… “боклукчийска кофа”. Аз не
трябва да допусна такава грозна участ за себе си.
Трябва да разбера накрая, че все пак не е така важно “какъв съм”, а за
мен истински значимото е кой съм, коя е моята личност. Едно такова
личностно-центрирано съзнание се определя пряко от моята философска
настроеност спрямо живота, спрямо самия себе си. Но ако тя ми липсва, ако не
умея да я пробудя у себе си, няма ли опасност “да се объркам”, да сгреша, да
подменя значимото с маловажното, смисленото с незначителното?
За да бъда човек трябва на всяка цена да се добера до смисъла. А това
наистина не може да стане без онази откритост спрямо истината на
собственото съществуване, която се нарича философия. Моята лична
философия е онова, което ме приближава до истината на моето собствено
съществуване. Истината, която е спотаена в дълбините на душата и на
сърцето ми. Без тази истина животът ми едва ли заслужава да се живее.

9.6.Приложения към лекцията “Сферите на битието”

ИДЕИ:
 • “Така, макар че никога не обхващаме сигурно целостта на
съществуващото в себе си, ние се намираме поставени в центъра на някак
разкритото в целостта си съществуване. Най-сетне има съществена разлика
между схващането на целостта на съществуващото в себе си и поставеността
ни в центъра на съществуващото в цялост. Първото е невъзможно по принцип.
Второто постоянно се случва в човешкото битие. Всъщност изглежда така,
като че ние тъкмо във всекидневната си дейност сме обвързани с това или
онова съществуващо все едно, че сме се загубили в тази или онази област на
съществуващото. Независимо, че по този начин всекидневието ни може да
изглежда разбито, то винаги запазва съществуващото, дори само като
отсянка, в едно единство на “целостта”. Собствено тогава и само тогава,
когато не сме заети с нещата и с нас самите, сме завладени от тази “цялост” –
например в истинската скука. Тя все още е далече, когато ни отегчава тази
книга или онази пиеса, онова занимание или тази леност. Дълбоката скука,
стелеща се в преизподнята на човешкото битие като тиха мъгла, потапя
всички неща, люде и така – самите нас, в едно удивително безразличие. Тази
скука разкрива съществуващото в целостта.
Друга възможност за такова откриване ни дава радостта от актуалното
битие не просто на някаква личност, а на един обичан човек.
Такава битийна настроеност, в която някак “е” все едно, ни оставя –
определени от нея – да се намираме в центъра на съществуващото в цялост.
Наличността на настроението не само че разкрива по свой начин
съществуващото в целостта, но и самото разкриване става основно събитие в
нашето битие; събитие, което е много над една обикновена случка.”
(Мартин Хайдегер)

• “Същността на човека е несравнима. Човекът, който ние сме, изглежда

е най-самопонятното и е най-загадъчното сред всички други неща в света.
Оригинално, по безброй много начини, това е изразено приблизително така:
човекът е едновременно всичко. Душата е всичко – казва Аристотел. Човекът
не е животно и не е ангел, казва един средновековен мислител. Между двете,
той има част и от двете. Но като център на всичко сътворено, той се отличава
не само от животните, но и от ангелите. Човекът има едно дълбоко скрито в
него, “причастно на сътворението познание”, казва Шелинг, защото е
присъствал на своето възникване…
Самотен е човекът в неизмеримия, безмълвен свят. Той първи придава
от себе си език на безмълвието на нещата. Мълчанието на природата може да
въздейства върху него един път неприветливо, чуждо, като безмилостно и
безразлично към нас, и друг път като възбуждащо доверие, понасящо ни и
помагащо ни мълчание. Самотен е човекът като част от природата. Едва в
общността с другарите си по съдба той става човек, самият себе си, и повече
не е самотен. Тогава природата за него се превръща в един втори план на
безмълвно говорещата тъмнина. Ние сами за себе си изглеждаме като
светлина в този свят, като това, в което за първи път се осветяват нещата,
защото са обхванати от нашето мислене и отношение…
От гледна точка на света ние се схващаме като телесно, живо налично
битие, без което не съществуваме. Ние сме свързани с това налично битие,
движим се в него и усещаме телесността като наша до отъждествяване с
нея…
 Ние не можем да се разберем от гледна точка на историята, извън
реалността на традицията, без която не бихме стигнали до нас самите…
Можем ли да се разберем тогава чрез свободата на нашите вътрешни и
външни действия? Тук достигаме до дълбочината и корените на нашето
самосъзнание. Но не разбираме екзистенцията на нашата свобода. Защото не
сме се създали сами нито като налично битие, като което сме родени, нито
като свобода, с която сме надарени, когато сме овладени от нея…
Човекът е по Ницше “неустановено животно”. Животното повтаря само
това, което вече е било, и не може повече. Човекът, напротив, по своята
същност не може да бъде така, както веднъж е бил. Той може да попадне в
задънени улици, да дегенерира, да се самоотчужди. Той се нуждае от
спасение, излекуване, освобождаване и връщане към самия себе си. Това
обаче не се извършва в една общовалидна позната или предполагаема посока
на едно истинно само по себе си човешко битие.”
(Карл Ясперс)

• “Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от

който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е
слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а
не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля, ако се хвали, ще
продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е
брат на ангела…
Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо вселената да
се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна за да го запази.
Дори и вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не
го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че вселената има
начало. Вселената не знае нищо: той е в краен случай мислеща тръстика.”
(Блез Паскал)

• “Шахматната дъска е мирозданието, фигурите – явленията във

вселената, правилата на играта – това, което именуваме природни закони.
Играчът от другата страна е скрит за нас. Ние знаем, че той играе винаги
често, справедливо, с търпение. Но ние също така от горчив опит знаем, че
той никога не прощава грешки, че няма да прояви нито най-малко
снизхождение за незнание. На този, който добре играе, плащат по най-
голямата ставка, с изобилната щедрост на силния, на възхитения от силата в
другия. На този, който играе глупаво, правят мат – бавно, но безпощадно…
Но откъде да знаем кога Големият Играч ще реши да блъсне масата, да
събере фигурите и да ни обучи в правилата на нова игра? Какво ще стане с
жалките жетони, спечелени от мен? Аз ще се окажа съвършено неправ.”
(Хъксли)

• “… за хората, които имат пари и които не се отбиват от широкия път,

светът е устроен добре.”
(Хегел)

• “Моли се и се труди! (Ora et labora!) Моли се и проклинай! Проклятието

е противоположно на светите думи, но в религията тези неща съвпадат. Да
бъде проклета земята и потта на лицето ти ще ядеш своя хляб! Да работиш –
това значи да унищожаваш или да проклинаш света…”
(Хегел)

КАЗУС:
Ако са възможни следните алтернативи на човешко съществуване, коя
от тях ви е най-близка:
• Съществуване с Бога
• Съществуване без Бога
• Съществуване срещу Бога

С коя от посочените алтернативи се свързва най-пълноценно идеята за

свобода? А идеята за живот? Какво се случва с човешкото достойнство в
единия, в другия и в третия случай? Как, впрочем, възприемате следното
изказване на Достоевски:
Даже ако ми докажат, че истината е извън Христос, то аз бих
предпочел да остана с Христос, а не с истината.

ЛЕКЦИЯ ДЕСЕТА: А битието съществува многолико

10.1.Идеята за Бога и Божието битие

Всеки има идея или поне представа за Бога. Тази идея трябва да бъде
развита и изявена в нейния пълноценен вид. Не е достатъчно човек да усеща
Бога със сърцето си, макар че и то не е малко. Трябва да се приближим до
Бога с цялата си душа, включително и с разума си. Трябва да намерим,
следователно, разумните основания на Божието съществуване.
Защото, вероятно, е крайно глупаво да се питаме “А съществува ли
Бог?”, след като по идея Бог не е нещо друго, а “вечно пребиваващият в
Битието, вечно съществуващият”. Но има всякакви хора и всеки трябва да
извърви своя път до Бога. За някои хора тези пътища за твърде обиколни. За
мнозина пътят, по който са поели в своите търсения на Бога, възможно е, да
не ги доведат доникъде. Възможно е вместо да ги приближават, да ги
отдалечават от Бога. Има всякакви пътища. Но най-важният е този, който е
лично твой – и който ще те заведе до твоята лична и изстрадана истина за
Бога.
Най-странното е, че вярващият и невярващият си имат коренно
различни представи за Бога: сякаш от нашите представи за Бога зависи
съществува ли Бог или не. Това, впрочем, е крайно абсурдно: не Бог зависи от
нашите представи за него, а нашите представи, доколкото са истинни, трябва
да носят в себе си някакво вярно, съответстващо на истината за Бога
съдържание. Не можем да поставяме Божието съществуване в зависимост и
от нашата вяра: не Бог зависи от нашата вяра в Него, а нашата вяра в Бога,
предполага се, зависи от Божието съществуване. По-скоро ние зависим от
Бога, отколкото Бог зависи от нас – това поне е сигурното. Защото Бог именно
по идея е всемогъщ творец на всичко съществуващо, който при това
постоянно дава импулси към живот и съществуване на съществуващите неща,
души и тела. Без Бог нищо не би съществувало, в това число и ние самите –
как тогава да можем да си позволим да изопачаваме тотално нещата и да
твърдим, че Божието съществуване зависи от нашето благоволение?! Такова
отношение, разбира се, крайно изопачава нещата и разумният човек не бива
да го допуска.
Да, самият Бог и Божието Битие не могат да зависят в съществуването
си от това дали някой вярва или не вярва в Бога. Бог може да съществува
дори и никой да не вярва в него: хората, особено пък съвременните, са
склонни да вярват в какво ли не. Много често се вярва в неща, които съвсем
не заслужават да се вярва в тях. Някои, например, казват, че вярвали в
доброто, и е интересно какво ли означава това, след като в доброто не се иска
да се вярва: достатъчно е просто да правим добро. Не, те държат, че вярвали
в доброто, и изобщо не се замислят дали правят добро: защото в името не
само на доброто, ами дори и на истината, са били извършени страшни
престъпления против човека, човечността и човечество. Примери:
националсоциализмът и комунизмът, двете варварски доктрини, коренящи се
в злобната ненавист срещу свободния и достоен човек. А е факт, че истински
вярващите в безкрайно добрия и благ Бог никога не биха направили зло
някому: ето че вярата в Бога винаги е целебна и облагородява като нищо
друго душата на човека и нравите на човеците. Да се казва пък, че е най-
добре да вярваш не в друго, а в… себе си, е най-абсурдната вяра: вярващите в
човека също са правили доста престъпления не само срещу човека, ами и
срещу самата човечност: комунизмът твърдеше, че се бил опирал на една
такава абсурдна вяра. Да вярваш в себе си означава най-малкото да вярваш
или да санкционираш (оправдаваш) чрез вярата своите собствени
недостатъци – или пък да се самоопределяш като свят и безгрешен. Но
Учителят на цялото човечество, Великият сърцевед Христос твърди, че няма
нито един безгрешен на тази земя. Ала вярата в Бога има такава сила, че е в
състояние и планини да мести.
Разбира се, никой не бива да бъде увещаван, че трябва или че не трябва
да вярва в Бога – или пък в каквото и да било друго. Въпросът за това в какво
човек вярва е един най-интимен и личен въпрос. Всеки нека да си вярва в
каквото си иска. Но това не ме освобождава от потребността за себе си да
реша доколко моята вяра е смислена – или пък носи и изразява просто един
абсурд. Вярата е нещо, което трябва да ни възвишава, да ни прави добри,
правдолюбиви, отдадени на свободата също. Истинската вяра прави точно
това, тя ме подтиква да преживея своя невероятно силен духовен поврат към
най-великите ценности на цялото човечество. Накрая, човек, който
принадлежи по кръв на даден народ, няма с лека ръка да отхвърли
традиционната вяра на своя народ. Ония, които не са причастни на вярата на
своя народ са нещо като дърво без корени – такива дървета неминуемо
изсъхват. В тях просто няма откъде да се влива духовна сила, тази
последната именно одухотворява живота ни и му дава вярната посока.
Ето защо на въпроса: “А вярата в Бога ли поражда Божието Битие или
пък тя е само израз и отглас на Божието Битие?” аз ще отговоря отрицателно.
На въпроса “Имам ли право да поставям съществуването на Бога в зависимост
от моята вяра в него?” аз също ще отговоря твърдо отрицателно. Защото не
може тъкмо Бог да е единствено “понятие на ума”, а всичко останало да е
нещо повече от това. Защото не може творението да съществува, а
съществуването на Твореца да е под въпрос. Не може следствието да е
налице, а причината да липсва. Бог по идея е Първопричина на всичко
съществуващо – как тогава тъкмо Бог да не съществува, а пък породеното от
действието на тази причина да съществува?!
Мога да вярвам, че Бог съществува, мога и да не вярвам в Божието
съществуване. Но какво всъщност означава приемането на едното и другото?
Ако се предоверя на Бога и повярвам с цялата си душа в неговото
съществуване, дали нещо ще губя? Мога ли да имам по-голяма сигурност в
предположението, че Бог не съществува от тази, свързана с убеждението ми,
че Бог съществува? Но Божието Битие не може да зависи от хорските мнения!
Как така да зависи, какво означава това “зависи”? Все пак аз не бива да се
превръщам в явен глупак, който при това е извратен дотам, че непрекъснато
и всекиму се хвали със своята глупост…
На какво, впрочем, е израз това, че изобщо поставяме въпроса за
съществуването на Бога? Този въпрос е израз на някакво извънредно
дълбокомислие или пък е симптом на някаква извънредно плоска
самонадеяност? Който си въобразява, че съществуването на Бога зависи от
неговото лично “разрешение” и благоволение, наистина издава с това една
крайна самонадеяност, граничеща едва ли не с мания за величавост. Затова
когато участвам в такова обсъждане какво усещане имам? Нима мога да
изпитам гордост от това, че съществуването на Бога зависи от… мен? Дали
пък не ми е неудобно заради съзнанието за непристойност на един
самозабравил се ум, въобразил си, че всичко зависи от него?
Има всякакви хора, всеки ще отговори по свой начин на тия
немаловажни въпроси. Някои смятат, че дори самата философия, която дръзва
да поставя такива въпроси за съществуването на Бога и за Божието битие, е
израз на прекалена човешка самонадеяност. Но пък никому не е забранено да
мисли и да се пита. Философията не може да е безразлична и да бяга от един
въпрос, изпълнен с огромен екзистенциален смисъл за човека – какъвто е
въпросът за Бога. Защото философията съществува за това да помага на
човека за решаването на най-значимите му екзистенциални въпроси.
Екзистенциални са въпросите, които касаят съществуването – в случая на
човека. Иде от латинското exsitentia, съществуване, от exsisto –
съществувам. Същност и съществуване, както се забелязва, са дълбоко
свързани: съществуването отговаря на същността, тя е негов корен. На
латински esentia е същност. Та в тази връзка не е излишно да съзнаваме, че
само човек може да се пита за своето съществуване – това едновременно е и
шанс, и велика мисия и отговорност на живия човек. И той не бива да се крие
или да бяга от своето предназначение на този свят. Може би точно в това – да
питаме, да се стремим, да искаме да разбираме – е нашата най-важна мисия
на този свят?
Затова съм длъжен да приема, че по идея Бог притежава несравнима с
нищо друго онтична пълнота, т.е. несравнимо превъзхожда всяко друго битие.
Това означава, че Бог е съвършен, нищо не му липсва. А съвършено е тъкмо
онова, което не усеща никакъв недостатък и недостиг. Може ли тогава на
съвършеното по идея да му липсва такова просто нещо, каквото е
съществуването? Може ли тъкмо съвършеното да не съществува, а в същото
време да съществуват и най-несъвършените неща и твари? За да не допусна
такъв абсурд не следва ли да приема, че предикатът (свойството)
съществуване необходимо принадлежи на Бога? И то не само принадлежи,
ами съм длъжен да приема, че ако нещо съществува в най-пълна степен и
мяра, съществува, следователно, най-истински и пълноценно, това е именно
Бог! Защото Бог е тъкмо истински съществуващият – по идея и по
определение! Изказването “Аз, слабият, несъвършен, нищожен човек
съществувам, а великият Бог не съществува” е изказване, което граничи с
лудостта.
Мога ли, впрочем, да си представя съвършеното? Имам ли сили да
опиша с думи Битието на Бога? Не е ли прекалено слаб моят ум, не е ли
безпомощен езикът, с който разполагам? Тогава не следва ли да поставя под
кардинално съмнение всички ония “доводи”, които моят разсъдък представя
против съществуването на Бога?
Ако Бог е съвършеното, то той е и “най-съществуващото”, сиреч
истински съществуващото. Точно затова, по свидетелството на библейският
летописец, Бог е казал: “Аз съм съществуващият, Ego sum, qui sum!” (Изх. 3:
14)? Само такова съществуване, притежаващо несравнима битийна мощ, е в
състояние да “повика” към съществуването всичко останало, всичко
сътворено.
Оказва, че само всемогъщият Бог е могъл да принуди небитието
(нищото) да породи всичко. Точно така, чрез Божията намеса и по Божия воля
нещата са се “излюпили” от небитието, били са подтикнати към съществуване
и живот. Може ли умът ми да проумее това велико тайнство? Ако не може, ако
това не е по силите на ума, длъжни сме да апелираме тогава към цялата
душа. Това, което умът не може, душата може. Ако човек не се обърне към
Бога с цялата си душа, ако не направи нужното, та с цялата си душа да
приеме Бога, ако разчита, че може да се доближи до Бога само чрез напъните
на своя слаб ум, то такъв човек никога няма да постигне Божията истина. И
душата му никога няма да усети Божията благодат. Божията благодат е това,
което истината за Бога, овладяла сърцето, дава на самото сърце. Това е най-
великото блаженство, което човекът може да почувства. По-силно
удоволствие от благодатта, която Божията истина дава на сърцето, на този –
пък и на всеки друг свят – няма.
А на ума, безспорно, изглежда “по-достоверна” хипотезата, че нещата
са възникнали не иначе, а в резултат на… случайността. Умът не се смущава
от това, че появата на света по каприз на случая не е равносилно на
невъзможност. Защото умът се съпротивлява да приеме чудото на
сътворението. Това е така, защото, предполагам, нашият ум ни е даден
затова, та да ни съблазнява и отклонява от най-съкровените истини – за да ни
пробутва своите непълноценни знания. Ако ги нямаше съмненията на ума,
тогава нашата вяра щеше да ни се удава прекалено лесно. А лесното няма
такава цена като онова, което си постигнал чрез надмогването на най-големи
трудности и изпитания. Да, вероятно затова съществува нашият ум – да ни
провокира към слабост, та по този начин да ни подбужда да ставаме по-силни.
Ако Бог е извор на съществуването, то тогава могат ли съществуващите
неща – в лицето на човека! – да се питат дали съществува самият извор?!
Нашето собствено съществуване само по себе си не е ли най-категоричното
доказателство, че Бог съществува? Има ли нужда от доказателства, не е ли
достатъчен самият факт на нашето съществуване?
В такъв случай не е ли по-уместно да се питам “Аз съществувам ли?”
отколкото “Бог съществува ли?”? Ако човекът е Божие творение, то не следва
ли, че Бог е всичко онова, което е и което не е човекът – но в безкрайно по-
голяма, непостижима за мен степен? Творецът, безспорно, е оставил своя
печат върху творението. Но творението никога не може да изпревари по
онтологичната си пълнота своя Творец.
Не е ли обаче по-вярно, че Бог е онова, което не е и никога няма да бъде
човекът – защото е човек, а не бог? Намирам ли в своето съществуване следи
и отражения на Божието съществуване? Нима моята способност и възможност
за творчество и свобода не е Божий дар? Въпросите наистина са много и
нямат край, но е добре всеки сам да помисли и да намери своя отговор – и тук
общите отговори са негодни, не струват нещо особено.
Кога мога да се чувствам богоподобен? Възможно ли е това за слабия
човек? Но не съществувам ли за това да преодолявам слабостта, т.е. да се
“приближавам” до Бога като мой идеал? Ако Бог е мой идеал, то как е
възможно в такова слабо същество да се роди такъв величав идеал? Бог,
оказва се, в такъв случай е вечен извор на сила и живот.
Ако усещам дух в себе си, то аз сам ли съм си го “изобретил”, или моят
дух е дар от Бога? “Откъде” изобщо може да дойде духът у мен, ако не от
Бога? Дали, впрочем, човекът по идея не е дух? Или човекът и човешкото е
всичко друго, но не дух?
Но това в какво вярвам зависи съвсем пряко от това какъв съм. Не са ли
прави тогава ония, които, след като никога не са усетили духа в себе си, да не
разбират и “духовните неща”? Ето затова изглежда мнозина не са склонни да
се вглъбят в така възвишаващата духа ни идея за Бога. Но ако духът в мен
самия е жив, то оттук следва, че Бог за мен е най-жива и достоверна реалност.
Ала защо ли пък някои са употребили даруваната ни от Бога свобода за да
вървят срещу Бога – срещу своя така щедър родител? Бог освен че ни е
подарил живота ни е дал и шанса да го употребяваме според свободата си –
ето това е най-голямото богатство на човека. Но някои хора не го разбират
или пък го употребяват, за да работят срещу самите себе си. Странни хора са
те, не е ли така?

10.2.Поривът към абсолютната битийна пълнота

Често употребяваме думата “нещо”, която е противоположна на думата

“нищо”. Нещото не е нищо, нищото не е нещо – това поне може да се каже
като една първоначална интуиция. Сега трябва да се постараем да вникнем
малко по-пълно в реалността, градивен елемент на която е нещото, това
именно е реалността на нещата.
Нещото не е “нищо”, но то не е и “всичко”. Тогава, оказва се, то е тъкмо
строго определеното, конкретно съществуващо. Първото, което можем да
кажем за това или онова, е че то е нещо – думата нещо ето че обозначава по
най-абстрактен начин конкретните съществуващи неща. Докато нищото е
неопределеното (не)съществуващо”. Нищото си е просто нищо, а не… нещо. В
пещта – да, небитието може да се оприличи като една огромна доменна пещ,
която всичко поглъща, изгаря го и го превръща в нищо! – “всички котки се
черни”, сиреч няма конкретно определени “несъществуващи неща”, а те,
доколкото изобщо можем да ги мислим като отделни, просто са… едно нищо.
Няма обаче едно, две и пр. нищо, нищото си е нищо – единно и неделимо.
Неслучайно думата нищо няма множествено число, докато думата нещо има –
казваме “неща”, но “нища” като дума няма.
Явно, по такъв начин, нещото е произлязло от нищото чрез
определянето, именно чрез “отграничаването” и “отвоюването” му от нищото.
В такъв един смисъл Бог е отграничаващият от нищото, завоюващият нещата
от нищото, той е определящият, “извикващият към съществуването”,
следователно е създател на всички неща.
Тук има нещо интересно. Дали нещото винаги възниква от друго нещо, а
от нищо нищо не може да възникне? Но всяко творчество и създаване е
винаги раждане от нищото. Трансформацията на нещо в друго нещо не е
творчество и сътворяване. Как тогава да е вярно положението, че “от нищо
нищо не възниква”? Не е ли тогава едно такова положение изобретение на
разсъдъка, който съвсем не разбира творчеството, свободата, живота и пр.?
Нещата едва ли си съществуват вечно, т.е. не са съществували,
съществуват и ще съществуват занапред. Те обаче само вечно се
преобразуват. Нещата се намират във вечно изменение, развитие,
трансформиране, те са преходни, неустойчиви, изменчиви, нетрайни. Когато
нещо губи определеността си да е “точно това нещо” и става друго, то сякаш
само е “залитнало” към небитието, но нещо го е удържало – и то само е
модифицирало формата си, вероятно под влияние на външни въздействия. Но
дали склонността на нещата към изменения няма ли да доведе – не трябва ли
вече да е довела! – до стихване на измененията поради изразходване на
заложената в тях енергия?
Едва ли, защото при многообразните си изменения те, вероятно, не само
отдават, но и получават енергия. Разбира се, енергия се и губи, но може би
загубената енергия се компенсира от придадена. Но за да има изменения е
необходим винаги възобновяващ се източник на ресурси (енергия), който да
компенсира “разсейването” на енергията. Защото енергията не се губи, но тя,
предполагам, може да се “утаява”. Не трябва ли тогава да допуснем
съществуването на сила, която вечно поддържа съществуването на нещата?
Още от времето Демокрит се знае, че всяко нещо е изградено от най-
фини “тухлички”, наречени атоми – елементи, неделими по-нататък. Науката
блестящо потвърди и категорично прие допускането на философа Демокрит,
който просто е твърдял, че “няма как да няма атоми”. Ако почнем да делим
нещо на все по-малки частици, в един момент ще стигнем до най-малки
частици, които са на границата с нищото – това са атомите. Ако разкъсаме
атома, при това ще се отдели доста силна енергия, при която атомът сякаш
“изгаря” и изчезва в нищото. Пример за това е атомната бомба.
Впрочем, могат ли атомите сами и “спонтанно” да се свържат в
“милиарди” – всъщност непостижимо много повече! – качествено различни
образувания? В най-новата физика, квантовата, се спори дали квантите са
“частици” или са просто енергия и поле, в което е разсеяна енергия. Оказа се,
че неделимият атом се състои от “абстрактни частици”, които са
едновременно и “частица”, и “енергия”. Енергията също е “нещо”, подобно на
материалната частица, ако е така, то квантът тогава какво е? “Нещо” или
“нищо”? Дали пък квантът и атомът (и още по-малки от тях структури) не са
само “теоретично допускане”, конструкция на ума – необходима му за да
проумее поне отчасти непостижимата иначе сложност на нещата, на
материята? Изглежда науката само усложнява, отколкото пояснява нещата –
тя по-скоро се е превърнала в увлекателна интелектуална игра на призваните
за наука. На която другите, обикновените хора, гледат с порядъчни дози
скука…
Но да се върнем отново до своя въпрос: може ли хаотичното движение
на атоми – на “елементарни частици” – от само себе си непрекъснато да
сътворява и поражда толкова много, по същество неизчислим брой качествено
различни образувания? Как да си представя това? Или такова едно
сътворяване е невъобразим абсурд? Дали пък учените, които проповядват
този възглед, не са непоправими мистици, повече вярващи в чудеса отколкото
ония, които вярват, че Бог е сътворил всичко?
Ако пък тези атоми, по пътя на “самогрупирането”, са създали и…
живота, също и човека - то това не е ли най-чудната мистерия, която човек
изобщо може да измисли? Не се ли оказва, че в основата и на науката лежат
“вярвания” (в чудеса и пр.), които са по-мистични дори и от вярванията в
духове?
“Вярата в атома” във “века на атома” (ХХ век), на която, както твърдят
поклонниците на науката, сме били дължали всичко, не е ли една съвсем
парадоксална вяра? Но ако в основата на науката се допусне нещо нездраво,
то можем ли тогава да се чудим, че тя много често ражда и… чудовища?
Но как така въпреки всичко науката има и безспорни постижения,
служещи на човека? Дали обаче нейната действителна ценност е онази, която
сме склонни да й приписваме? До каква степен може (и трябва) да се вярва на
(и в) науката? Допустимо ли е рационалният човек да вярва в науката? Вярата
в науката не е ли абсурд, т.е. нещо като… “дървеното желязо”?
Това са важни въпроси, които може да постави една по-прецизна и
търсеща философия на науката. От позицията на науката такива съображения
и опасения изглеждат може би съвсем иначе, но вероятно това се дължи на
обстоятелството, че там една прекомерна вяра в догмите (принципите,
постулатите, основите) на науката заглушава всички съмнения. Как се е
стигнало дотам науката да се превърне в крайна сметка в една доста
разпространена секта, основана на неверието в Бога, но пък за сметка на това
в една още по-страшно абсурдна вяра в науката и в разума?
Но да се върнем пак до своите си въпроси. Като кажа “нещо”, какво
разбирам под това? “Нещото”, разбира се, не може да е всичко наведнъж, а
само това или онова, примерно този камък, това цвете, тази река, това море,
този континент, тази модерна “пишеща машина”, наричана компютър, това
животно, тази дреха, този човек и пр. Тогава има ли смисъл да употребявам
тази дума след като тя обезателно трябва да бъде конкретизирана? Какво ми
казва думата “нещо” след като съм забелязал, че като кажа “нещо” за “нещо”,
веднага някой ще ми подвикне “Хей, за какво нещо става дума, уточни?!”?
Парадоксът е, че като кажа “нещо” без да уточня кое е то, то аз все
едно нищо не съм казал. Ако всичко е “нещо”, то думата “нещо” тогава е най-
пределна абстракция. И тя всъщност е толкова пределна, че нищо не казва.
Или все пак казва нещо? Какво е то?
Но да се замислим и над въпроса: все пак как съществуват нещата?
Може би съществуването им зависи от това какви са те? Общото за всички
неща съществуване може ли да ме интересува? Дали общо за нещата не е
това, че те съществуват в пространството? А има ли неща, съществуващи
“извън пространството”? Да, има неща, съществуващи извън пространството,
но неща ли са те в такъв случай? Вероятно да, но може би и не…
А дали пък всички неща съществуват “във времето”? Т.е. появяват се
ето сега, в този момент, който е начало на съществуването им, после “растат”,
развиват се, достигат пълнотата на потенциала си, пък след това малко по
малко се появява и техния заник, залязването им, началото на тяхната гибел.
Това е ясно, но какво би означавало нещо да съществува “извън” времето? Ако
времето не съществува за дадени неща, то как тези неща съществуват? Но
може ли да се “знае” за тях по същия начин, по който знаем за времево
съществуващите неща? Какъв извод мога да си направя от това?
Ето защо съм длъжен да приема, че има и неща, съществуващи
“вневремево”, сиреч във… вечността? Какви и кои са нещата, съществуващи
извън времето, т.е. във вечността? Имам ли някакви свидетелства за тяхното
съществуване? От какъв род трябва да са тези свидетелства?
Ето, например Бог е ярко олицетворение на съществуването във
вечността. Имам ли право тогава да твърдя, че съществуващо е само онова,
което съществува във времето? Едва ли. Но има ли и други “подобни” на Бога
неща, за които вечността е начин на съществуването им? За човека примерно
вечността има ли някакво значение – или тя е само “метафора” и “символ”?
А мога ли да твърдя, че движението е най-основен “начин на
съществуване” на материалните неща? Онова, което съществува извън
движението, не попада ли пряко във вечността? А тази последната дали не
трябва да се свързва с покоя? Вечното е непременно обездвижено, защото
там, където има движение, задължително трябва да има начало и пр., т.е да
има време. Може ли по обичайния начин да се долови съществуването на
нещата, съществуващи извън движението, а значи и извън времето?
Но ако нещо е “извън движението”, то по какъв начин мога да се добера
до него? Щом като науката е “област на движенията” (тя изучава тъкмо тях!),
то кой тогава е пътят към същината на пребиваващите в покой вечни неща?
Как си представям вечния покой? Той не е ли подобен на смъртта? Подобно
разбиране не е ли резултат на обвързаността на нашето съзнание предимно
със “движещите се неща”? Ето тези въпроси поставя и може да ги постави
само философията. Философията тогава се оказва, че е опит за човешко
постигане и представяне тъкмо на вечните неща. Този извод трябва да го
запазя и да не го забравям никога: всички науки се занимават с текущите, с
изменчивите неща, докато само философията – и религията, но тя прави това
по съвършено друг начин – е област на постигане на вечните неща. Ами
изкуството не е ли една друга област, в която можем да сме близо тъкмо до
вечните неща?
Добре, но може би вечният покой е само метафора, израз, който няма
точен корелат? Но нима покоят, погледнат от друга страна, не може да се
свързва с… “вечният живот”? Има ли покоят предимства пред движението? А
движението превъзхожда ли с нещо покоя? Защо ни изглежда така?
Съществуването-в-движение, сиреч във времевостта, и съществуването-
във-вечността – кое от тях притежава по-голяма битийна пълнота? Каква ли е
целта на движението? Вечното движение не е ли безсмислица? Не трябва ли
да го свързваме с “вечното повторение”, с възвръщането на вече станалото?
Впрочем, защо изобщо нещата в този тук наш свят са така отдадени на
движението, защо те толкова се движат? Каква е целта на движението, в
което материалните неща непрекъснато пребивават? Може би се стремят към
нещо? Може би се движат към своя “образец”, към абсолютното в своето
битие, към битието на Абсолюта?
Или пък движението на нещата е изцяло безсмислено, хаотично,
“безсъзнателно спонтанно”, стихийно и пр.? За какво ми говори израза “без-
съзнателна спонтанност”? Мога ли да извлека някакви изводи от това?
Бог няма как да се движи, той изцяло “неподвижен”, пребивава във
вечна невъзмутимост и покой – имам ли право да твърдя това? Мога ли да
зная това? Може ли то да се знае? Или трябва да се доверя само на своята
интуиция? А какво ми говори интуицията? Трябва ли да имам по-голямо
доверие на своята интуиция? Обаче движението за… “този свят” е съдбовна
необходимост, това поне е сигурното. Ако е така, в такъв случай какво
означава то за нас самите?
Ето че установих поне това: нещата в този свят пребивават във вечно
търсене на една абсолютна битийна пълнота. За тях това е вечен, но уви,
недостижим идеал. За тях, за нещата, за света на материалните неща,
движението е един вечен порив към съвършенството, което обаче тук-там
проблясва в природата – за да ни удивлява и да ни убеждава в причастността
й към Божието съвършенство. Човекът, пък и науката трябва да привикнат
все по-ясно да долавят този исконен техен стремеж. Който наистина
свидетелства за нещо най-съдбовно. Защото и човекът, със своето тяло, е
гостенин в този свят на материалните, но затова пък още по-страстно
стремящи се към съвършенството на духовното неща. Ето защо, например, за
човешкото тяло тръпката на любовта е най-висшето, което то може да
преживее. А любовта наистина е една одухотворяваща съществуването ни
духовна сила…

10.3.Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост

Още великият Аристотел, който в някакъв смисъл е основоположник на

физиката – учението за природата – е писал някои други свои книги, в които
решава чисто философски проблеми. Векове след това когато изследователи
на неговото творчество подреждали написаното от Стагирита те отделили тия
произведения на отделна купчина, пред която написали на бележка ето тези
думи: μετά τά φυσικά. Което буквално значи “това, което идва след физиката”.
По този начин μεταφυσικα-та станала наистина по-рядко, но също доста
употребявана дума, която обозначава философията, именно науката за
свръхсетивните начала на битието. Това, което е отвъд физиката, което не е
по силите на физиката, е област на μεταφυσικα-та. Да видим обаче сега какво
метафизиката (философията) може да каже за природата – и което,
предполага се, е в повече от онова, което физиката ни говори за нея.
Мεταφυσικα-та е учение за битието на природата – за онази най-дълбока
същност на природното битие, което е несетивна, която, следователно, се
постига не с очите, а с ума. В някакъв смисъл още сега може да се отбележи,
че всяко битие е при-род-но. Тази дума – при-род-а – за какво обаче намеква?
Защо “при” и защо “род-а”, за какво “при-“ и за какъв “род” тук става дума?
Изглежда при-род-ното е онова, което е “при” своя род, неотделимо е
от рода си. По този начин се оказва, че природата е “съвкупност от неща”,
всяко от които е “при” своя род. В природата, следователно, всяко нещо е при
рода си, а пък родът – общата, обединяваща нещата в едно същност – тук
властва, което пък значи, че природните образования в никакъв случай не
могат на са индивидуални. В природата отделното няма някакво особено
значение, по същия начин, по който тук нямат никакво значение
индивидуалните специфики на отделните неща. В природата отделното има
някаква стойност само доколкото то служи най-безропотно на рода, на общата
и унифицираща същност (природа). Затова и познанието за природата не се
занимава с търсене на някакви особености на нещата – индивидуализация – а
е съсредоточена около задачата за откриване на общия закон, на който тези
неща се подчиняват – генерализация. Природата е същинска стихия на
общото, на закона, на който се подчинява без остатък всяко нещо, в
природата, следователно, няма индивидуалност, няма също така и свобода.
Тези положения в разбирането на природата дължим на учениците на Кант от
края на 19-ти век. На това именно основание се поражда онзи точен характер
на природните науки, от който някои така искрено се възхищават.
От друга страна природното е просто “при-родено”, т.е. “роденото”,
което е близо, при онова, което го е родило. Това важи за всички природни
неща, напр. предмети, растения, животни, дори хора. В природата се
възпроизвеждат в неизчислимо количество все едни и същи неща, и при тях
индивидуалността изчезва и се претопява без остатък в доменната пещ на
рода. Природата, следователно, е нещо като… фабрика за масова конфекция,
където без отегчение се произвеждат все едни и същи продукти,
възпроизвеждащи все една и съща обща същност – родовата.
Науките се занимават най-вече с познание на природата, т.е. доставят
ни знания за родовата същност (законът), на който различните природни
образования наистина съвсем безропотно се подчиняват. Какво е тогава
природата от гледна точка на науката? Каква картина тя “рисува” на
природното битие? Разбира се, самата наука съвсем не се пита за това що е
природно битие. Тя просто приема природата за “даденост”, която трябва да
бъде постигната, опозната, покорена. Ето защо онова, за което науката за
природата няма дързостта да заговори, е област именно на μεταφυσικα-та.
Физиката – от гр. дума φυσις – природа – наистина е главната природна
наука. А химията, биологията, географията какво място заемат? Как тези
науки гледат на природата, каква е тя за тях, как те я възприемат от своята
гледна точка? А какво интересува примерно екологията? Защо е възникнала
тази наука? Какво можем да очакваме от нея? Има ли аспекти на природата,
до които естествознанието не може да се добере? Тези въпроси са по-скоро за
индивидуално осмисляне, защото на тях всеки ще отговори според
предразположеностите си, според интересите си.
Има обаче още една дума за обозначаване на природата, и това е
думата “естество”. Думата “естествознание” е произлязла от нея: знание за
естеството. Да се запитаме обаче за това: природа и естество едно и също ли
са? Природното е естественото – така ли? Да почнем в отговора си оттук, че
противоположна на думата естество е думата… изкуство. Думата естество е
някак си по-стара дума за обозначаване на същото, което обозначаваме с
думата природа. Тя поне звучи някак си старовремски. Естеството е онова,
което е недокоснато от човека, което си съществува в най-автентичен
природен вид. На латински пък същото това го наричат natura, а пък онова,
което човекът е преобразувал за някакви си свои цели на латински се нарича
cultura, сиреч онова, което е обработено, преформирано, променено в една
неестествена, в една изкуствена насока. Природното, натуралното,
естественото си съществува в един автентичен вид, в пълно съгласие със
естеството на природното битие, докато културното някак си наистина е
неестествено, даже в някои случаи противоприродно. Ето един пример: река
Марица, с кристално чиста вода, такава, каквато се спуска от Мусала, е самото
естество, е самата natura. Същата тази река Марица, такава, каквато е вече
към Пловдив, с мътни, миришещи на гнилост и оцветени от всякакви химикали
и боклуци води, е… cultura. Една такава “култура”, насочена към
разрушаване на природното в неговата автентичност, към оскверняване на
природната автентичност на съществуващото, е онова, срещу което се борят в
наше време еколозите: те искат да запазим природата си чиста, в нейното
автентично естество. В планетарен план тази идея да съхраним природното
великолепие от разрушителния и убийствен натиск на една в крайна сметка
антихуманна “човешка” експанзия, е една голяма и благородна идея, към
която се чувстват причастни все повече и повече развълнувани и загрижени за
природата, сиреч разумни човешки същества.
Но да се върнем на своята по-пряка нишка на анализа. Ако има неща в
природното естество, които убягват на физиката, т.е. превъзхождат нейната
способност за познание, то те затова са от компетенцията на философията на
природата. Тази философска дисциплина някога са я наричали натурална
философия или натурфилософия. Интересува ли ме такъв раздел на
философията? Дали такова философско знание за природата може би е било
необходимо когато науките за природата не са били достатъчно развити, а
днес е ненужно и излишно. Защото все пак такъв род знание се постига по
изцяло умозрителен начин, чрез размисъл, чрез абстрактно вникване в
същността, а не чрез експерименти или по точен научен начин.
Днес науките за природата са изключително развити и ни доставят най-
богати и прецизно разработени знания. Ако науката може да ни каже всичко
за природата, то явно тогава нямаме нужда от натурфилософия или
метафизика. Или все пак нещо остава за философията именно като
метафизика? Дали метафизиката е отживяла времето си и днес е архаична,
немодерна и затова излишна?
Но да погледна в отговора на този въпрос от една друга страна. Науките
ми предоставят много, но фрагментирани, строго разделени и класифицирани
знания, които аз тепърва трябва да свързвам в едно. Аз обаче тепърва трябва
да се питам за естеството на природата като цяло – и за целостта на
природното, на естеството като цяло. Има ли наука, която може да задоволи
един такъв възможен интерес? Не се ли оказва, че науките ми казват всичко
за отделните дървета и храсти, но за гората като цяло почти нищо не ми
казват. Като вляза в гората аз виждам само дървета, това е хубаво и
интересно, но съвсем друго си е да си избереш подходяща височина, от която
можеш да съзерцаваш цялата гора. Как да намеря такава “височина”, от
позицията на която да видя, да съзерцавам и да се любувам тъкмо на
природата като такава и в нейната цялост – а не само на някои нейни части
(дървета)? Дали пък не се оказва, че природните науки необходимо гледат на
природата така, че неизбежно рушат нейната цялост? Да, уви, те разкъсват
природното цяло на “страни”, “области”, “части”, “аспекти”, “моменти”,
“детайли”, “разрези” и пр. Те в някакъв смисъл убиват живота и
великолепието на природата, а пък това “разкъсване” на нейната жива цялост
може да оприличено на онова, което прави паталогоанатомът в моргата –
когато от човека е останал един безжизнен труп. Много често от човешките
знания за природата – ако имаме една по-изострена чувствителност – вее, за
жалост, един мъртвешки дъх на разложение. Докато съвсем друго е живата,
обляна от светлина и преливаща от цветове, пулсираща от живост и
преизобилие велика Майка-природа! Така че на науката не дължим винаги
едно безусловно преклонение – и тук е ролята на философията, която може да
удържа в разумни граници това преклонение.
 Защото, наистина, до какво би довел един такъв научен подход,
разкъсващ целостта на природата и убиващ в крайна сметка нейната живост?
Ако не виждаме целостта на природното цяло и единство, то това неизбежно
и доста коварно влияе на нашия поглед върху частите. Откъснатата от цялото
част същата ли е – каквато е била в живото единство на целостта? Едва ли.
Ето защо се налага да има “наука на науките” (метанаука), която да
обединява разпокъсаните знания на отделните науки в нещо цялостно. Но има
ли такава наука, по силите ли е такава задача за науката, не е ли необходима
тук именно една философия, която да стопли с човечността си така студената
иначе и много често прекалено високомерна наука – и научност?
Това, че всяка отделна наука гледа на природата от своя позиция и се
абстрахира от всичко останало и особено от самата връзка и цялост, внася
недопустим за науката момент на произвол. Ако стратегията на природните
науки е да изучават природата “на парче” (някакви явления, процеси и пр.,
изолирани от всичко останало, обособени сами за себе си), то се оказва, че
природното цяло се оказва недостъпно за тях. А може би за тях по тази
причина си остава непостижима тъкмо най-великата тайна на природата?
Какво следва от това? Не се ли налага на учените от отделните области
на естествознанието да бъдат поне малко философи? Ако философското
гледане не им е чуждо, то това няма ли да им помогне да не изгубят “погледа
отвисоко”, който ни дава тъкмо целостта? Ако не са способни на това, то няма
ли да изпаднат в някаква коварна ограниченост, едноизмерност,
“плоскостност”? Това са необходими и дискусионни въпроси, по които аз тук е
излишно да давам предварително някакъв отговор, претендиращ за
окончателност. Това, собствено, са въпроси за самостоятелно осмисляне.
Науките, уви, не могат да уловят духа, оживотворяващото природата
като цялост. Ученият въпреки всичко трябва да се пита за онова, което в
дълбините определя съществуването на природното цяло. Но учените много
често отбягват тези най-важни въпроси. Природата за такива учени има
опасност да се превърне в “купчина” от всякакви, разхвърляни тук и там
неща, докато тя всъщност е организъм, органично и живо цяло. Ако учените
заради дърветата не виждат и упорито не искат да видят гората, ще се
отърват ли някога от подобно късогледство? Научното познание не се ли
плъзга само по повърхността, неспособно да се взре в дълбините?
Да се върнем сега при онази първа нишка, която възприехме в началото
на темата. Ако природни са нещата, които съществуват строго “при” своя род
(т.е. в границите, задавани от техния род), то от това следва, че всяко от тях е
израз на неизменна същност. Същността на рода не е “менлива”, тя не може
да се променя. Ето защо нещата не могат да “прескачат” от род на род по
свой избор – и дори под натиска на променените външни условия на
съществуването. Апологетите на Дарвин за еволюцията на видовете трябва да
се замислят повече върху такъв един неудобен за тях въпрос. По който
допълнителна информация достави и имащата толкова големи постижения
модерна наука, наречена генетика.
Защото ако нещо придобие способността да мени самостоятелно своята
същност, то тогава дали ще е все още “при-род-но”? Ако родът е тъкмо
същността, значи ли това, че и същността, и родът не могат да се променят
при природните неща? Дали предварително зададената и неизменна същност
не е онова, което определя границата на природното?
 Да погледнем на тези въпроси и от една такава страна. Нима нещо не е
такова тъкмо благодарение на своя род? Родът не предопределя ли именно
определеността на природните неща? Значи ли това, че съществата, нещата и
организмите в природата не могат да се развиват и променят? Могат ли те да
губят зададената им същност, да стават други, да придобиват нова същност и
пр.? Или дори и измененията в тях са програмирани в същността, носят се от
нея?
Всички тези необходими въпроси водят до извода, че в природните
явления (изявяващи не друго, а същността си!) съществува неизменна
необходимост, която точно поради това може да бъде уловена като природен
закон от науката. Тази необходимост и закономерност на природата търси
именно науката.
А пък непосредствено дадените изрази, конкретните прояви на
природната необходимост се наричат причини? “При-чин-ата”, ако се взрем в
самото понятие, е нещо, което е “при” своя… “чин”? Тук, забелязваме, коренът
е “чин” – как да разбирам тази дума? (Явно не става дума за… ученически
чин!) Но има всякакви “чинове” (“рангове”, “постове”) в един друг смисъл –
например при чиновниците (и тук коренът е “чин”!), при военните и пр.
Чинът в този смисъл е основа на организации, под-чин-ени на някаква
йерархия. Чинът е онова, което под-чин-ява нещо на нещо. Пример:
йерархията в армията, която оформя отношенията на съ-под-чин-еност в нея,
се базира на чин-овете в нея – офицерски и пр.
Нещо подобно, предполагам, е и “чин-ът”, който стои в основата на
думата при-чин-а. Има, изглежда, и някаква природна йерархия, основана на
необходими за съществуването й чинове. И ето че причините, търсени от
науката, се свеждат точно до откриването на чиновете, пораждащи
отношения на съ-под-чин-еност в природата.
Дали пък, впрочем, чин и род не са едно и също нещо? И какво в такъв
случай се оказа при-род-ното битие? Не е ли то едно царство на при-чин-
ността? Природната необходимост, оказва се, е израз на йерархията (съ-под-
чин-еността) на нещата, изразявана в непреодолими при-чин-и.
Щом като в природата всичко става необходимо, т.е. под действието на
неумолими причини, то тогава има ли място за свобода в нея? Значи ли това,
че и организмите – животните, а също и хората – също са подчинени на строга
необходимост, която не може да се мени? Това именно установява науката в
своите закони, чрез постигнатите от нея природни закономерности.
Като природно нещо, оказва се, човекът е неизменен, подчинен е на
неумолими причини, диктувани от неговия род и чин. Задоволява ли ме едно
такова разбиране? “Нисък” или “висок” е чинът на човека? Дали пък човекът
не е същински “генерал” сред природните чинове?
Това положение, ако се осмисли, много може да ни каже за човека. Ние
наистина сме природни същества, и това съвсем не е унизително, напротив,
ако човекът чувства себе си дете на великата Майка-Природа, това ще го
направи силен и неуязвим в изпитанията на живота. Но човекът е орисан от
друга страна да не си остане само дете на природата, пък макар и
привилегировано, пък макар и най-любимо дете. Същински деца на
природата, оказва се, са тъкмо животните – а човекът е орисан да е нещо
повече от тях. Човешките същества трябва по някакъв на-чин да надмогнат
природната си обремененост. И да придобият нещо друго, чисто човешко,
което да прибавят към нея – и така да я обогатят, не обаче да й противостоят.
 Впрочем, щом като от една страна човекът е природа, то какъв е той от
другата си страна? Дали пък нямам свободата си тъкмо за това: да обогатя
своята същност, своя чин и род – и така да стана най-пълноценен човек?
Човекът е единственото природно същество, на което му е даден шанс сам да
сътвори своята същност – ето това е богоподобното в живия и стремящ се
човек!

10.4.Култът към тялото и неуморната воля за живот

Сега ни предстои поред да осветлим в един съвсем предварителен план

темата за света. Какво за мен е светът? – това е един необходим въпрос, който
всеки философстващ си поставя. На който обаче трябва да се отговаря в
отделна тема – за да е достатъчно промислен отговорът ни. Тук мога да кажа
нещо съвсем малко – като една първа интуиция. Защото в темата за човека
светът е една необходима съставка.
Ако тръгна от етимологията, свят идва от свет-лина. Какво означава
това? Свят е о-свет-еното, озареното от светлината. За каква светлина тук
става дума? Кой е източникът на тази светлина? Откъде иде тя? Слънцето,
това “велико светило” (Ницше) изглежда е решаващият фактор за
съществуването, за поддържането на нашия свят. Но същият този Ницше
пише ето така: “О, Велико Светило! Колко би струвало твоето щастие ако ги
нямаше тия, на които ти светиш?!” Затова изглежда този прекрасен свят, в
който сме поставени, е създаден за тъкмо човека. И по тази именно причина
подобава най-напред да се вглъбим в темата за човека, а на тази основа да се
върнем по-силни в осмислянето и на темата за света.
Човек се ражда “по природа”, и затова е природно и живо същество.
Това е първото, което може да се каже – и от което следва да тръгна. Човекът
е “природа” като организъм, като тяло, ала дали е такъв и “по душа”?
Наистина, дали пък и в душата си имаме нещо, което да е при-родно, в-род-
ено, дадено наготово и по наследство?
Нуждая се от разбиране на “природната душа” у себе си. Първото, което
мога да кажа за нея е, че тя е изпълнена с инстинкти, “животински влечения”,
импулси и нагони. От тази страна погледнато аз мога да разглеждам себе си
не като човек, а като… животно. Тази нерафинирана, природна душа, дадена
ни по наследство, предстои по-нататък да се подложи именно на рафиниране,
на изчистване, та да се излюпи и развие тъкмо човешкото в нея. Защото тя в
някакъв смисъл е съвсем нечовешка. Моята природна душа е наистина
животинска, което значи не-човешка. Защото животните по принцип, а също и
някои животни в особеност, може и да наподобяват човека (примерно
маймуните), може и да подражават на човека, но човешки същества в пълния
смисъл на думата не са и не могат да бъдат. Между животното и човека така
или иначе зее по-скоро пропаст или поне има непроходима граница, пък макар
и през тази пропаст да има прокарани все пак някакви мостове. Същността на
животното и същността на човека са коренно различни същности – и моята
задача тук е да опиша тези различия.
Природната душа у човека, доколкото е тъкмо природна и животинска,
е несъзнавана, сиреч тъмна, подмолна, сляпа, стихийна и пр. Какво ли щях да
бъда ако си бях останал точно с такава душа – това е интересен въпрос, който
е добре човек непременно да си зададе. Та да си дава ясна сметка къде може
да падне ако не успее да се задържи на висотата, на която по начало е
поставен човекът. Това, че животните няма как да се възвисят до тази висота
не значи обаче, че човекът не може да пада от нея на по-ниското. Винаги
падането е по-лесно от изкачването.
Но от тази страна погледнат – от страна на неговата природна душа –
човекът наистина не е нищо друго освен едно животно. Спорно е само
доколко е хищно това животно или пък е “тревопасно”, а значи и по-
миролюбиво. Ето в тази връзка искам да направя едно отклонение, което
според мен е твърде необходимо.
Да се запитаме как ние, хората, се отнасяме към животните – и особено
към някои животни примерно. Вярно е, че животните са единствените ни
събратя по живот, които обитават този тук наш общ свят. Но човешката
експанзия води дотам, че човекът общо взето е станал страшен тиранин и
най-жесток господар на всички животни, дори и на най-силните. И е потребно
също така да се замислим какво правим, след като сме заели това
властническо място – и да проумеем защо е тази жестокост, с която
измъчваме животните. Сиреч нашите единствени събратя по живот в този наш
тукашен свят. Към някои животни – примерно котки и кученца – сме много
милозливи, понеже те са било толкова миловидни, било пък са жалки
дегенерати. И от тази позиция ги възприемаме и използваме най-вече като
обекти за забавление. Да, радваме им се, но ми се струва, че това е една доста
перверзничка радост – защото, примерно, хем им се радваме, хем ги
измъчваме. Запитали ли сте се как се чувства едно животно, затворено между
стените на един апартамент, едно животно, което по начало си е изцяло
природно същество, което ние обаче, проявявайки най-зверска жестокост, сме
откъснали от неговата естествена среда. И сме направили всичко това просто
за да му се забавляваме, а всъщност най-жестоко го измъчваме. Даваме ли си
сметка, че всъщност в случая животните сякаш проявяват великодушие,
сравнени с човека, защото те не ни отмъщават, а сякаш са се примирили с
нашите жестоки и извратени задявки, с нашия произвол. При това се
успокояваме, че уж сме се били грижели за животните: мислим си, че техният
затвор е нещо като… “почивна станция”. Питали ли сме се обаче какво
означават, на какво са символ тези наши верижки и синджири, с който
развеждаме кучетата си в парка?!
Но това е само от една страна. Ние сме жестоки не само спрямо
животните, които уж сме сложили до себе си, в привилегировано положение,
както казах за да ни забавляват. А да се запитаме обаче какво правим спрямо
останалите животни на планетата. Една част от тях – домашни птици, свине,
говеда – ги отглеждаме във ферми, за да ги угояваме, а пък после ги колим на
конвейра, защото ги използваме за храна. Иначе пък спрямо останалите,
спрямо дивите животни, сме… ловци: тях ги убиваме ей-така, за удоволствие.
И пак се успокояваме, че една такава безсмислена жестокост била служила за
поддържане на “природното равновесие”. Сякаш природата не може сама да
се погрижи за своето равновесие. В резултат наглият и безскрупулен човек в
общи линии се държи като същински дивак в отношението си към животните
и към природата – трябва да имаме достойнството да признаем това. Понякога
нашата диващина преминава в садизъм, в перверзно удоволствие, доставяно
от масовото убиване. Но природата не е безразлична с това как постъпваме с
нейните деца – тя има възможността да се гневи и страшно да ни отмъщава.
Но ние комай и това не успяваме да проумеем – и продължаваме все в същия
дух. Природата – ще кажа само това, за да завърша – сама по себе си е жив
организъм, тя е нещо живо, тя е извечно лоно на самия живот. Затова който
унищожава и руши природата, сякаш се бори срещу самия живот. Това е най-
красноречиво доказателство за жизнената непълноценност на ония човешки
същества, които си го позволяват. “Човешки” ли казах?! Пардон, това, уви,
беше просто грешка в изразяването…
А сега да се върна пак до точката в анализа си, до която бях стигнал.
Мога да се запитам – след като поставих темата за природната душа – за нещо
друго, а именно: задоволява ли ме моето природно тяло с всичките му
потребности? Този израз – “природно тяло” – съдържа нещо изкуствено,
надявам се го усещате: нашето тяло като такова е изцяло природно, друго,
освен природно тяло не може да има. Ние с тялото си – с всичко, което му
принадлежи – сме изцяло природни. Нашето тяло не е нищо друго освен
“струпване” на всякакви природни, нерафинирани инстинкти и нагони. Но
това наистина изцяло природно тяло по-нататък човекът също трябва да го
рафинира и… “очовечава”. Не е зле да се запитаме как правим и това.
Примерно в спорта човек все пак прави нещо за да култивира
(“обработва”!) тялото си. В трудът – и в движението по принцип – ние също
тренираме и променяме тялото си, подчиняваме го на своята воля и наистина
го очовечаваме. По природа човешкото тяло е едно възхитително красиво
природно творение: най-красивото за човека няма как да не е тъкмо неговото
собствено тяло. Ако човешките въздействия водят дотам човек да шлифова
природната красота на своето тяло, та да засияе тя с още по-голям блясък, то
това е прекрасно. Ала много често ние, уви, правим точно обратното: рушим,
разваляме, оскверняваме този храм на красотата, какъвто по същество е
човешкото тяло. “Наднорменото тегло” като застрашаваща тенденция в
съвременното човечество е един белег за едно неподобаващо отношение към
тялото, което се е установило в наше време. Болестите са другия, още по-
показателен пример. Но трябва да признаем, че съвременният човек все
повече разбира каква огромна ценност за съществуването е човешкото тяло –
и хората все повече и все по-масово се грижат за телата си. Стига техните
грижи да не бяха така прекалени, че да се равняват по ефекта си пак на
вреди, на рушене, на разваляне.
Казвам това, защото спортът в съвременния свят по моя преценка много
често се е превърнал в жестоко насилие над естествения ритъм на живот, за
който е създадено човешкото тяло. Пример: представете си какво правят
“културистите”, да, тия маниаци, които най-упорито “помпят” мускулите си.
Та да станат в крайна сметка съвсем отвратителни – защото са разрушили без
жалост природната красота на телата си. Много спортове – вдигане на
тежести, бокс и пр. – не са нищо друго освен едно най-варварско насилие над
човешкото тяло. Във всички спортове пък гонитбата на рекорди води дотам,
че се пренебрегва удоволствието от движението, което по начало стои в
основата на спорта. И така се стига до жестока мъка и до едно наистина
съвсем варварско насилие над тялото. Казвам тия провокиращи размисъла
мисли неслучайно. Те са наистина спорни, и следва доста да се мисли и спори,
за да се вникне по-пълноценно в ситуацията, в която съществува
съвременният човек – с всичките си свои мании, извратености, с цялата си
експанзия срещу природното, която е стигнала до разрушителни мащаби.
Искам тук да подчертая, че човек вреди не само на “външната природа”,
напротив, той особено целенасочено вреди и на природата у самия себе си.
Казаното е добра предпоставка за да се преосмисли истинският, позитивен
смисъл на спорта, който наистина не бива да е такова варварско насилие над
природата, символизирана от човешкото тяло.
В природата на всяко живо същество е сложен от самата природа
някакъв предел. Той е свързан с природно зададената същност на рода или
вида. Например, мечките едва ли могат да постигнат гъвкавостта на
пантерата – нищо че и те, бидейки изцяло природни същества, са доста
подвижни. Всяко животно, струва ми се, съвсем удовлетворено си съществува
в рамките на отреденото им от рода, на даденото им по природа. Животните,
особено дивите, некултивираните от човека, си съществуват самодоволно в
своето царство, нищо че и в него цари една жестока битка за съществуване,
за живот и за жизнено пространство. Там никое животно не иска – и няма как
да поиска – да придобие характеристики, присъщи на някакъв друг вид или
род. Човекът обаче иска всичко: и силата на лъва, и грациозността на
газелата, и гъвкавостта на пантерата. Даже и на птиците човек се опитва да
подражава. Животните обаче са общо взето удовлетворени и щастливи в
съществуването си, зададено им тяхната същност, от самата природа. Можем
ли и ние, хората, да постигнем една такава хармонична удовлетвореност от
съществуването си – поне що се отнася до тялото?
Едва ли: човекът е склонен да иска всичко на този свят, и то най-
доброто, тъкмо за себе си. Човекът е жаден и ненаситен. Той иска наистина
всичко. Ако продължава в този дух, нищо чудно да унищожи всичко живо и да
остане сам и самотен в студения и безмълвен Космос. И гордо да умре след
като всичко друго живо е убил. Каква жалка перспектива за гордия и алчен
човек!
Добре, но да погледнем и от друга страна на казаното дотук. Мога ли да
бъда удовлетворен непосредствено и пряко от същината на своята природна
душа? Какво, примерно, ще се случи с мен ако просто си остана с душата,
която имам по рождение? Няма ли опасност да се превърна тъкмо в…
животно? Може ли това да е идеал за мен – да бъда едно хищно, силно,
жестоко, подвижно, гъвкаво и пр. животно?
В последните няколко века в културата се появи интересен феномен:
зароди се и се разви до абсурдна форма един култ към тялото, който някои
обозначиха с термина “шопенхауерова цевилизация” – опитвайки се да
обозначат тази най-важна тенденция на епохата, в която живеем. Защо
“шопенхауерова” е наречена цивилизацията, към която принадлежим – и
която в ХХ век придоби и съвсем уродливи проявления? Ами защото
философът Шопенхауер наистина най-ясно е описа основното в едно такова
съвременно съзнание, която поставя в центъра на всичко тъкмо тялото, а не
душата. Появи се нещо като религия, свързана с “боготворене” на тялото и
секса, която има многочислени тълпи поклонници. Налага се тук да кажа
нещичко за Шопенхауеровото учение за живота, тялото и волята, та да
вникнем по-добре в този така интересен феномен на човешката култура.
Ако си спомняте в една от по-първите части на този курс лекции стана
дума за Шопенхауер, същият, за който писах, че изпитвал силна ненавист към
изцяло вредните, по негово мнение, учения на Шелинг и Хегел. Наистина
Шопенхауеровата философия съдържа съвсем противоположна тенденция в
сравнение с онзи “култ към разума”, който се съдържа в цялата предишна,
преди самия Шопенхауер, философия. А този култ към разума приема най-
уродлив вид тъкмо в учението особено на Хегел. Шопенхауер категорично
възразява на тази по неговото разбиране вредна и гибелна, а също и изцяло
безпочвена тенденция във философията. И развива по най-убедителен начин
своята принципно различна философия, в основата на която стои една много
проста, но затова пък наистина велика истина. Истина за най-дълбоката
същина на човека, живота, волята и свободата. Коя е тази гениална истина на
великия немец Артур Шопенхауер?
Шопенхауер е изключително ясен, това важи и за изходните му
положения, а също и за прилаганата безпрецедентно твърда, непоклатима
даже логика. Светът, в който живеем, се състои от тела. Да оставим
приказките за духа, и нека да погледнем трезво: в този свят освен тела друго
няма. Значи същината на целия свят може да бъде постигната ако разберем
каква е същината на поне едно тяло. Защото телата, независимо от
отчайващото разнообразие, в което ги срещаме по планетата и в целия
Космос, са все тела. И затова няма как да не е единна същността, която ни
дава основание да наричаме едно тяло тяло.
Най-непосредствен контакт ние имаме със собственото си тяло – става
дума за нас, човеците. Ако разберем и постигнем, следователно, същината на
своето собствено тяло, с това ще сме се доближили до откриване и на
същината на целия свят, преизпълнен не с друго, а само с тела. В нашето тяло
ни се открива същината на тялото изобщо, по принципно същия начин е
“устроено” и всяко друго тяло. И ако се запитаме, можем ли с една дума до
обозначим същината на собственото си тяло, то няма по-подходяща дума за
това от думата воля. Да, същност на нашето тяло, а оттук и на целия свят, е
волята, и то не каква да е воля, ами воля за живот. И какво е тогава волята?
Волята е силата на самия живот. Без воля за живот нищо живо не би
имало – всичко живо би се свлякло до смъртта ако нямаше воля за живот,
която да го държи живо. Защото наистина ако пресекне силата, поддържаща
живота у нас, то и животът би се изпарил. И ето че сме длъжни да постигнем
същината на волята за живот, която най-непосредствено и ясно откриваме в
собствените си тела, и която, както казахме и доказахме, е същност и на
целия свят.
Волята за живот, учи Шопенхауер, е сляпа, ирационална (сиреч:
намираща се извън формите на разума, неразумна!), стихийна, не знаеща
покой сила на живота, която вечно иска само едно: удоволствия. И то не какви
да е, ами възможно най-силни, интензивни, продължителни удоволствия.
Нашето тяло не е нищо друго освен място, където са локализирани всички
възможни източници и извори на удоволствието. Разбира се, най-силно и
затова най-желано е гениталното сексуално удоволствие, защото при него
сякаш волята постига пълния си интензитет, върховното удоволствие, което
изобщо символизира удоволствието като такова. Затова и, впрочем,
сексуалната функция е свързана с поддържането и продължаването на самия
живот. Но в крайна сметка животът на човека не е нищо друго освен
безжалостна битка между двама жестоки тирани, скрити у човека – разумът,
символизиран от главата, и волята за живот, която е локализирана в
гениталиите. Арена на тази велика битка е съществуването ни от раждането
до смъртта, смъртта, едва в която човек намира избавление. Защото волята е
така страстна и ненаситна, че никога не е доволна: колкото повече й даваме,
толкова повече тя иска. Страшна е съдбата на човека, който не намира начин
да озапти… животното у себе си, представяно от тази ирационална стихия на
самия живот.
 Философията на Шопенхауер е интересна сама по себе си и който желае
може да се задълбочи повече в нея – аз тук само отчасти намекнах за нейната
наистина велика тема: животът. Книгата му се нарича Светът като воля и
представа – една особено подходяща книга за тия, които правят своите първи
стъпки в живота и във философията – за младите хора, за юношите. Но това е
и една най-опасна книга: защото много жесток песимизъм струи от нейните
страници. Но така или иначе Шопенхауер е един от съвременните
основоположници на най-влиятелната тенденция в съвременната философия –
именно философията на живота. Друг такъв основател е Сьорен Киркегор,
авторът на Дневникът на прелъстителя и на гениалната книга с невероятно
сполучливото заглавие Или-или. Ницше също е от тази насока във
философията и той е постигнал някои от най-гениалните истини, до които
човечеството изобщо се е добрало. В ХХ век наследници на философията на
живота са “екзистенциалистите” – философи като Хайдегер, Ясперс, Сартр,
Камю и пр. – чиято основна тема е именно съществуването на човека и
човешката свобода.
Време е да завърша тази част на лекцията си. Разбира се, нямам право
да отделям при анализа тялото от душата. Аз ги обособих като две “половини”
на човека, които за нуждите на анализа се налага да бъдат осветлявани
наистина поотделно. Но иначе те са най-дълбоко, неотделимо свързани: те са
невъзможни една без друга. Не е обаче възможно да ги изучаваме
едновременно, без да ги делим една от друга. Просто това не ни е по силите.
Но след като анализът ни даде нужните познания, в един синтез ние ще
обединим постигнатото както за тялото, така и за душата. А иначе се вижда,
че аз тук се опитах да разглеждам двете теми – за душата и за тялото – поне
успоредно. Но всъщност най-трудното тепърва предстои.

10.5.Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода

Продължаваме по своя път. Нека да се постараем да вникнем по-пълно

в проблема за това как човек в своето индивидуално развитие (онтогенезис)
“култивира” своята природна душа. Детето още в най-ранна възраст прави
решаващи опити за “очовечаване” на природните инстинкти у себе си. Защото
при раждането си малкият човек не е нищо друго освен едно “кълбо” от
природни инстинкти и нагони. На тази почва постепенно – в едни най-сложни
отношения на малкия човек към света и към самия себе си – трябва
постепенно да се пробудят съзнанието, чувствата, волята и пр. Кое от тях се
пробужда най-рано е въпрос, на който едва ли може да се отговори
убедително. Може би най-напред се пробужда душевната функция, наречена
съзнание? Или, напротив, чувствата са най-първичния израз на човечността?
Или може би волята е това, от което сме тръгнали, за да търсим “човека в
себе си”? Нека засега оставим тези въпроси открити.
Психиката на животното е отправната точка в това развитие, защото
човешкото новородено “разполага” с душа, която е изцяло природна, сиреч
животинска. Имат ли воля животните, а също и чувства? А имат ли съзнание?
На тези въпроси – независимо от тяхната спорност – сме длъжни да отговорим
твърдо отрицателно. Те имат психични прояви, които наподобяват
съзнанието, волята, чувствата, дори мисленето, но това при тях съвсем не е
съзнание, воля, чувства, мислене. Не бива да се подвеждаме и да правим по-
категорични аналогии между животинска психика и човешка душа. Наистина
и в това отношение между животното и човека има непроходима пропаст.
Дали пък детето не е изначално предразположено в душата си към това да
върви към една бъдеще на човека? Дали не съществува някакъв първичен
“импулс за човечност” вътре в природната душа, която тепърва на неговата
основа трябва да стане човешка?
На много от тези въпроси ще отговори психологията. Аз съм написал
една книга по психология, която се нарича Животът на душата: психология.
Тази книга има три издания и всеки ако пожелае може да я намери и да
разбере по-цялостно моя отговор на всички тези въпроси. Разбира се, книгата
ми, с изключение на последното издание, вече може да се намери само в
някои библиотеки. Аз тук нямам възможността, пък и не влиза в целите ми
специално и отново да осветявам тези въпроси. Защото там, в своята
психология – която при това е написана на една твърда философска основа –
съм казал най-важното, което изобщо може да се каже. Тук мога да добавя
само това.
Психиката на животните и на новороденото не е нищо друго освен
“струпване” на инстинкти, т.е. тя е изцяло безсъзнателна. Трудно е да се
опише несъзнаваността (безсъзнателността), но можем отчасти да си я
представим, като си представим какво е това тъмнина. Да, животните, пък и
новороденото, съществуват сякаш в една непрогледна тъмнина – нищо че
имат очи, нищо че в тези очи също се отразява великолепието на света. Но за
тях това не е свят в истинския смисъл, те, особено животните, гледат на този
свят с един мътен, нищо не разбиращ поглед – “мътен” дотолкова, че това ми
дава именно основанието да смятам, че те сякаш съществуват в непрогледна
тъмнина. Първият лъч, който прорязва тази тъмнина, е свързан с най-първите
прояви на осъзнаване, на доближаване на душата до света такъв, какъвто е
той за нас, хората. Тук именно по някакъв начин в един момент проблясва
искрата на съзнанието, от която по-късно лумва оня духовен огън, какъвто по
същината си е човешкото съзнание. Повратът към осъзнаването е най-значим
и съдбовен период в раждането на духа у човека, по-скоро за пробуждането
на духа в гърдите на младия, на малкия човек. Светлината на съзнанието
озарява съществуващото и само така това съществуващо придобива
постепенно все по-ясните очертания и контури на това, което наричаме свят.
Истинската светлина, която, следователно, озарява нашия свят, не идва
от Слънцето, както обикновено си мислим, напротив, тя се излъчва от духа у
човека, пробудил се към своя живот било като съзнание, било като мислене,
било като чувства или пък като воля или въображение. Вътре в нас гори нещо
като “духовно огнище”, чиято топлина и светлина ние излъчваме и
благодарение на която осветяваме съществуващото, превръщайки го в свят.
Ето защо се оказва, че човешкото съзнание е решаващ фактор за появата на
света, затова без съзнание и свят не би имало, т.е. не би имало нищо. Ето
защо и в някакъв смисъл човекът се оказва най-твърдата опора на този наш
свят, от което пък следва, че всеки човек си живее в някакъв свой свят,
поради което възниква най-мъчния въпрос за съотносимостта на нашите
светове – кардинален въпрос, на който тепърва ще трябва да отговаряме. Но
да спра засега дотук, защото по тия въпроси, както казах, по-обстойно съм
писал в своята книга “Животът на душата”.
Разбира се, след като сме решили главното, на тази основа възникват
твърде любопитни въпроси, които е добре всеки да си поставя сам – и сам да
търси и да упорства в търсенето на отговорите. Например ето един такъв
въпрос: как детето “очовечава” душевните си прояви? Или: ако едно “човешко
дете” не се отглежда от хора, то какво ще стане с неговата психика? Как се
култивират природните склонности на детето? Може ли винаги “природното”
да се променя, да се насочва в желана насока? Или природният фактор е
твърде силен и той решава всичко?
С детството на човека са свързани най-съдбовните душевни
трансформации и един най-интензивен растеж на душевния потенциал, който
изглежда по-късно вече никога няма да се повтори – нито по капацитет, нито
по интензивност, нито именно по значимост или съдбовност. В детството си
именно ставаме човешки същества, а пък по-късно на тази твърда основа ние
продължаваме да придаваме блясък на своята човечност, продължаваме да я
“шлайфим”, та да се открои нейният истински блясък. Детето съществува в
един приказен и прекрасен свят, открил се в детската душа, и затова този
период от нашето развитие си остава ненадминат във всяко едно отношение:
и по чистота, и по свежест, и по дълбина, по нежност, и по чувственост, и по
одухотвореност на съществуването. Периодът на детството в индивидуалното
развитие на човека съответства по същината си на “детството на цялото
човечество”, именно на онази възвишена епоха, която свързваме с
господството на митологията, на най-първичните културни времена, в които
човечеството е изявило по невероятно наивен, но пък за сметка на това така
красив начин своите представи, своите чувства, своята радост, своите
кошмари от съществуването, изразило е, с една дума казано, своята душа.
Тази голяма аналогия за точното съответствие и повторение от
индивидуалното развитие на човека на ония духовни и културни епохи, които
е изминало човечеството в своето филогенетично развитие, дължим на
великия немски философ Георг Хегел. Аз тук не мога повече да се
разпростирам по тези въпроси, но ако някои иска да научи повече, може да
прочете моето изследване, наречено Философско учение за човека и
формите на духа, което засега е публикувано само в интернет.
Но периодът на детството, уви, свършва, но оттук нататък следва един
бавен растеж на съзнанието и проясняване на душата, който ще достигне до
своята кулминация и ферментация в периода на юношеството. Юношеството
по своето същество може да се оприличи по своята съдбовност на една нова,
втора след детството духовна революция, да се оприличи на един духовен
поврат, при който вече не съзнанието, а самосъзнанието (Аз-ът) достига
своята зрялост, своята окончателна и развита форма. В този именно период се
оформя и укрепва човешката личност с цялата й свита: ценности, идеи,
фундаментални мисли, нравствени правила, общозначими чувства (любов и
пр.), телесни реминисценции (сексуалност и еротични желания), културни
изяви от всякакъв род и невероятно голяма значимост. Ето защо този период
съвсем не бива да се подценява. На растежа на съзнанието и самосъзнанието
в периода на юношеството аз съм посветил своята книга Изкуството да се
живее: етика на достойнството, а пък телесно-еротичните компоненти на
този най-съдбовен духовен поврат съм изследвал в своята книга Еротика и
свобода. Всеки, който се интересува повече, в тези книги може да задоволи
интереса си – или по-скоро да бъде подтикнат към свои си търсения и
заключения. Казвам това, защото моите книги не са написани догматично, те
не вещаят някаква вечна и общозадължителна истина, те нищо и никому не
натрапват, напротив, те само импулсират търсещите и дават тласък на
мисълта и на разбирането, докато останалото ще направи твоята, драги
читателю, свобода.
И тук има безброй прелюбопитни въпроси, които всеки може да се
поставя сам и да мисли както намира за добре. Например ето някои такива
неизбежни въпроси. Какви грижи полага за подсилването на своята човечност
юношата? Кое е това, което на тази възраст най-вече го кара да “оформя”
характера и личността си? Каква е ролята в този процес на все по-ясно и по-
силно проявяващата се сексуалност? И така нататък, въпросите наистина
нямат край. Но нека да спрем засега дотук.
Онова, на което искам особено да наблегна, е, че усетът за свобода се
заражда в най-ранна възраст, още в детството. Някои хора си мислят, че този
процес е характерен най-вече за юношеската възраст, но ми се струва, че
грешат: основата на всичко при човека е свободата, а тя започва с усета за
свобода, който се ражда именно през най-ранното детство. Човекът е орисан
да бъде свободен, от свободата си наистина не можем да избягаме. “Родовата
същност” на човека именно като човек се намира в пряка зависимост от
чувството за свобода. Това , чувството, усетът за свобода е крайъгълният
камък, на който стъпва всичко, то е началото, от което зависи всичко. А
останалото идва впоследствие: съзнание за свобода, воля за свобода, битка за
свобода, самосъзнание за свобода и т.н. Но в началото е искрата, от която
лумва свободата, и тя се нарича усет на свобода, който при човека сякаш е
заложен по природа – или по Божие благоволение. Според мен тук е
разковничето на разбирането, това е най-важното, което никога не трябва да
се забравя или пък да се подценява.

10.6.Високото достойнство да си човек

От казаното дотук следва, че в съществуването си съм длъжен най-

ефективно да влияя на своята природна същност. Имам силата да я променям
в желаната, в свободно избраната посока. И по тази причина се оказва, че
нямам право да говоря за някаква дадена ми наготово “човешка природа”, за
“неизменна човечност”. От която пък изцяло – подобно на животинското у
животното! – да зависи моето съществуване, съществуването на този или онзи
човек. Това е основополагащо положение в разбирането на човека, което
трябва да се осмисли колкото се може по-пълно и цялостно.
Един аргумент против съществуването на такава неизменна човешка
природа се основава на безспорния факт, че ние не сме и няма как да сме
еднакви. Ако имаше зададена ни човешка същност, то тогава просто нямаше
как да обясня различията помежду ни, именно това, че не сме еднакви. Ако
имаше “човешка природа” – или дори “човешки породи”! – неизменно
задаваща човешкото у мен самия, то тогава различията между човешките
същества щяха да са невъзможни. Тогава би станало така, че съществуването
ни би се превърнало в съвсем неизменно и еднакво. Понеже би се разгръщало
под диктата на една неизменна и наготово дадена ни човешка същност. То
тогава щеше просто да се разгръща в границите, в рамките на рода. И от тези
граници щяхме да сме обречени да не може да излезем по никой начин.
Щяхме да съществуваме по един “типов”, родов начин, досущ като животното,
което благодарение на зададената чрез природните му инстинкти не е нищо
друго освен нещо като програмиран изцяло “механизъм”. Ако човекът
съществуваше по този жалък начин, то тогава за свободата ни в едно такова
съществуване не би имало никакво място. Свободата щеше да е невъзможна и
кардинално отречена.
Не, нашето съществуване не се определя или детерминира от някаква
абстрактна, зададена по природа и неизменна човешка същност. Такава
човешка същност просто няма. И остава другият вариант: човек сам,
изхождайки от свободата си, сам твори своята същност. Избирайки едно или
друго съществуване, човек сам прави себе си – и става такъв, какъвто е
пожелал. Тази най-важна характеристика на човешкото съществуване ни
прави в някакъв смисъл съвсем богоподобни: човекът е творец на своето
съществуване и, изхождайки от свободата си, става това, което съм по най-
съкровен начин е пожелал. Нима това не е признак за богоподобие?!
Разбира се, в рамките на “вида човек” – или на рода, обречен да стане
човешки! – няма нито готови същности, нито пък, още по-малко, някакви
“породи”, както е при… кучетата например, а всеки от нас е съвсем уникален
екземпляр и индивид. Всеки човек сам по себе си е именно уникален свят и
дори вселена, чиито отблясъци могат да се доловят в човешките очи – в тези
бездънни кладенци на човечността. Има огромна разлика в начина, по който
гледа окръжаващото животното и начина, по който прави това човекът.
Животното гледа света с мътен, комай нищо неразбиращ поглед, който даже
не е в състояние да разграничава едно нещо от друго нещо – понеже липсва
осъзнаването с всичките му възможности. Докато човекът – особено духовно
издигнатият, интелигентен, мислещ и разбиращ човек – гледа света със
светлия, одухотворяващ и горд поглед на едно царствено съществуващо,
което наистина е господар на самото себе си. Докато, подчертавам,
животните не са нищо друго освен презрени роби на инстинктите си. Въпреки
че и в това си наистина жалко положение те понякога могат да са и
възхитителни. Но само в очите на човек, който разбира и се ползва от
превъзходството си над тях. Ония уж човешки същества, които не са
направили много за да насърчат своята горда човечност, и които,
следователно, нямат от какво особено да се гордеят, са застрашени от
опасността да дегенерират и да се окажат в жалкото положение на едно
животно, което при това е многократно по-опасно, понеже все пак има и
някакво съзнание.
Индивидът не е нищо друго освен отделното, единствено, уникално,
несводимо до никое друго същество. Точно тази възможност – да бъдем
различни, да бъдем раз-личности! – е основа на човешкото като особен род,
уникален във Вселената и богоподобен вид битие. Различността при
човешките същества винаги е благотворна и благодатна, и ние, хората, едва
ли можем да се отблагодарим някога на Оня, който ни е дал шанса да
изпитаме сладостите на едно битие, достойно за човека. Корен на
различността и на личностното, следователно, е свободата. На човешката
свобода дължим абсолютно всичко. Само животът си обаче дължим на Бога,
на нашия творец, така великодушно дал ни безценния дар на живота.
Ако съм, следователно, “породист” в някаква насока, то това неизбежно
ме прави по-малко себе си. Аз неусетно се обезличавам когато се опитвам
някому да подражавам, да бъда него, а не себе си. Ако ме обземе, примерно,
манията да бъда “мускулесто животно”, една мания на т.н. “културисти”, то
това е отказ от оригиналната и точно затова безценна моя личностност.
Колкото повече се нивелират различията, толкова повече се обезличаваме.
“Социалното” е гибелта на индивидуалното ако не се базира на безусловното
признание на свободата на индивида да бъде какъвто сам е решил. Ако се
стремя да приличам на другите, ако не искам по нищо да се отличавам от тях,
то тогава – чрез механизма, на който съм се подложил, този на безжалостното
обезличаване – аз рискувам да загубя не друго, а тъкмо самия себе си. Едва ли
може да има по-голяма загуба в този живот.
Но търсейки неуморно своя неповторим индивидуален облик, аз
всъщност се съпротивлявам най-напред на природното, на еднаквото, на
дължащото се на рода, на породитостта и пр. – опитващо се да смаже и
оскверни моя индивидуален лик. На второ място по този начин аз се браня от
унифициращите попълзновения на социума, които винаги би се радвал да
работи и борави с “бурмички”, а не с така своеволни и горди човешки
същества. Идеалът на комуната на комунистите е точно този: хората, лишени
от свободата си, да станат именно бездушни “бурмички” в един огромен и
смазващ всяка индивидуалност социален механизъм. Тази е същността на
кошмарния свят на несвободата и на комуноидността, който те се постараха
да създадат – и то с цената на толкова много жертви. Защото голяма част от
човешките същества пожелаха да се разделят по-скоро с живота си,
отколкото с така безценната за човека свобода.
Но какво тогава означава това, че някои хора много обичат да се хвалят
със своята “порода” – било в телесно, било в душевно, било в личностно
отношение? Какво означава някой да каже за себе си, че е, примерно,
“породист атлет”, че е от такъв и такъв тип? Не е ли станало така, че такива…
типове не доосъзнават нещо, че са се объркали?
Това, че често в ежедневното общуване някой хора предпочитат сами
себе си да наричат “типове” – “Този там е страхотен тип, наистина!” – и дори
смятат това за похвала, свидетелства за степента на израждане на
човечността, до която са стигнали тези… не-индивиди, сиреч именно типове.
Някои се гордеят когато ги наричат “типове”, други страшно се обиждат – и в
двата случая това се дължи на степента на самоосъзнаване на човека именно
като човек. Свободната и горда човешка индивидуалност не може да мисли и
съзнава себе си като нещо друго, освен като индивид, като отделно и
уникално благодарение на свободата си човешко същество. Другите,
склонните към самообезценяване, мислят себе си просто като “типове”.
Човешкото общество обаче по никой начин не трябва да допуска да бъде
превръщано от някой във… фабрика, произвеждаща в безкрайно изобилие не
друго, а тъкмо една сива и неизразителна… човешка конфекция.
Затова ако нещо не е моя заслуга, то аз не мога да го смятам за
автентично свое. Ако залагам прекалено на “природното”, аз пренебрегвам и
унизявам своята човечност. Нищо на човека не се дава наготово, а всичко
трябва да е негова собствена заслуга: за живота си следва да поемем цялата
отговорност. По никой начин не мога да очаквам, че човешкото у мен самия ми
се дава наготово по природа – или пък по наследство. Доколко то е ценност за
мен самия, то е такова тъкмо защото аз самият съм го сътворил и създал.
Ако, например, имам красиви сини очи, то това едва ли може да е
основание за гордост – заради това, че имам красиви сини очи аз нямам
никаква заслуга. Това особено е наложително да се осъзнае от жените –
нашите така мили, но превъзходно наивни човешки “половинки”. Да се гордея
примерно, че носът, устните, краката и пр. ми са прекрасни, е свидетелство за
една суетност, зад която обикновено се крие това, че този човек явно не е
склонен да постигне нещо наистина свое. Даденото ни по природа сме
длъжни да го използваме, за му се наслаждаваме, но не и да си го приписваме
като своя заслуга.
Но само онова, което сами сме постигнали и сътворили – то е нашето
достойнство. Само то е и нашето истинско богатство. Съвсем глупаво е да
изпадам в една суетна надменност, която се кичи единствено с това, което
природата ме е надарила. Истински да се гордея мога само с онова, което съм
постигнал сам, със собствените си сили. Което, следователно, е плод на моята
свобода – и на моята така божествена дързост да се ползвам всецяло от нея.

10.7.Приложения по лекцията “А битието съществува многолико…”

ИДЕИ:

• “Величествено и божествено е онова, дето нашият Бог рекъл на

слугата си: “Аз съм Съществуващият” и “Кажи на синовете Израилеви:
Съществуващият ме прати при вас” (Изх., 3: 14). Той наистина съществува,
защото е непроменлив. Защото промяната прави несъществуващото
съществуващо. Значи той, който е непроменлив, наистина съществува; а
сътворените от него неща приемат – всяко според мярата си – своето битие от
него. Следователно нему, на безусловно съществуващия, противоположно
може да бъде единствено несъществуващото; затова от него е всяко благо и
пак от него е всяко естествено съществуване: защото всяко естествено
съществуване е благо. И тъй, всяка природа е добра и всякое благо е от Бога:
следователно всяка природа е от Бога… Всички неща, които не са родени из
Бога, са сътворени от него чрез Словото му не от нещо вече съществуващо, а
от абсолютно несъществуващото, сиреч от нищо… Речено е: “Моля те, синко,
погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко
това е сътворил Бог от нищо.” (ІІ Мак., 7: 28). А в псалома: “Той каза – и се
създадоха” (Пс., 148: 5). От всичко това е ясно, че не из себе си го е родил, ами
в словото и със заповед го е сътворил. А щом не из себе си – значи непременно
от нищо. Защото няма друго, от което да го е сътворил; и затова апостолът
казва съвършено определено: “Всичко е от Него, чрез Него и у Него” (Рим., 11:
36).”
(Свети Августин Блажени)

• “Ала какво означава за християнина “да бъде”? Разбира се, като

християнин аз не мога да съм в собствения смисъл на думата, защото друг е
този, който действително е. Абсолютната битийна самотъждественост
характеризира съществуването на оня, чиято същност имплицира неговото
“да бъде” и който сам възвестява на Мойсея: “Аз съм Съществуващият, Ego
sum, qui sum (Изх., 3: 14). Всяка битийност, следователно, пряко произлиза от
онова висше битие, чието съществуване съвпада с неговата същност.
За човека – като творение – “да бъде” ще означава да бъде от, чрез и в
Бога. Самият живот на човека е богопознание, вяра и любов към оня, който е
“Бог не на мъртви, а на живи” (Мат., 22: 32). Животът извира от Словото
Божие (Йоан, 1: 4) и затова единственото условие за пребъдване в живота е
причастността към Христа. Господ е “крепост на моя живот”; застанал “от
дясната ми страна”, той е гарантът на непоклатимостта на моето
съществуване (Пс., 15: 8), вечната подкрепа, милост и памет за мене. Бог е
този, който след всички беди ме оживява и извежда от земните бездни (Пс.,
70: 20), той е основанието за моята идентичност. Затова праведникът Йов е
несмутим в своята вяра, че “Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще
издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога.
Аз сам ще го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят”(Йов, 19: 25-
27).
Смъртта е съществуване без Бога. Затова себеотричането от Бога е
безумие, наказано с не-живот. Библейският текст е още по-категоричен. Не
само споменатата метафизическа резигнация, но дори и обикновеното
съмнение изважда човека от битийното равновесие, нарушава
самоидентичността на неговия живот и го прави подобен на “морска вълна,
издигана и размятана от вятъра” (Иак., 1: 6)…
“Аз съм” следователно означава: аз съм от Бога, от оня, който единствен
може да каже “аз съм”. И аз съм единствено докато съм причастен на
Божието Битие, доколкото – като Божие творение – имам в себе си неотменно
искрата от това вечно самотъждествено ego sum, qui sum. Разбира се, аз съм
тварно същество и поради това съм способен на всевъзможни девиации от
върховното метафизическо тъждество. Строго погледнато, всеки мой
индивидуален акт, самият акт на моето физическо раждане е отклонение от
абсолютността на “аз съм”. Защото аз се раждам за живот, ала и за смърт, за
блаженство, ала и за страдание, за радост, ала и за печал, за вяра, ала и за
разочарование, за слово, ала и за безмълвие. В този смисъл аз съм пресечната
точка на битието и небитието, на живота и смъртта, на “съществувам” и на
“не съществувам”. И животът на християнина собствено не е нищо друго
освен балансиране между битийните и небитийните модалности на
собственото му съществуване. Крайната форма на небитийността е грехът.
Ала какво друго е грехът, освен заблуждение – непризнаване или
пренебрегване на Бога, отстъпване от богоустановения онтологически
порядък. Грехът е отклоняване от истината на битието и това отклоняване не
е епистемологично, а съвършено метафизично – то е “из-биване” от
собственото ни място, разрушаване на финото равновесие между нашето
съществуване и несъществуване, на онова равновесие, което именно
гарантира живота ни като Божии твари.
Заблуждението (а аз мога да се заблуждавам единствено в греха,
защото праведността ме удържа в истината, в правдата) е агресия на
небитието в човешката екзистенция. В заблуждението аз губя не просто
познавателните си ориентири в света, но и метафизическата си опора, самото
основание на моя живот. Когато безумецът изрече в сърцето си “Няма Бог”,
той не просто изказва едно невярно твърдение, а извършва един акт на
метафизическо самоубийство. Защото “няма Бог” ще рече: няма
метафизически самотъждествено битие, няма никой, който собствено да е, а
следователно няма откъде и аз самият да съм. Когато се заблуждавам, аз не
съм; когато се заблуждавам, аз съм надмогнат от мрака на небитието; когато
се заблуждавам, аз пропадам в страшната бездна на нищото. Si fallor е
равнозначно на si non existo.
Но даже и когато не съществувам (когато съгрешавам в похотта на
плътта, в похотта на гордостта и в похотта на очите си), аз все пак съм.
Защото никога в земния си живот аз не преставам да бъда Божи. Аз съм вечно
надвесен над бездната, ала и вечно Божията десница ме удържа над нея.
Дори и в най-тежкото, в най-греховното заблуждение (че не съществувам, а
значи – че не Бог ме е сътворил), в мен все пак се запазва “коефициент” на
битийност, изразяващ моето съществуване. И аз мога да отстъпя от себе си
(от Бога в себе си!) – все едно: доколкото Бог ме е сътворил и доколкото моето
поведение се ръководи не само от собствената ми воля, а и от Божието
провидение, аз съм.
Тъкмо поради това самоубийството е недопустимо. Убивайки себе си,
самоубиецът извършва човекоубийство, което и означава – посяга на
неотменния коефициент битие в човека. Никое нещастие, никое прегрешение
(дори прелюбодеянието) не може да оправдае посегателството срещу самото
“съм”. Защото дори и ако съгрешавам, аз все пак съм. Да се опитам да
елиминирам това “съм” означава да въстана срещу самия божествен порядък
и в крайна сметка – срещу самия Бог, който именно съставлява собственото ми
“съм”. Аз съм длъжен да съхранявам битието в мен, защото в грешността на
моето живеене няма друга опора, от която да се оттласна, за да надмогна
греха и да се върна към Бога… Значението на неотнимаемото “съм” има място
единствено там, където е налице свободна воля, а значи – възможност за
“продуциране” на грях, т.е. на небитие.”
(Цочо Бояджиев)

• “Човекът не е способен да се уповава на себе си и да се вслушва в

собствения си глас. Той трябва да се отдаде на безмълвие, за да чуе един по-
висш и по-истинен глас: “Какво ще стане тогава с теб, човече! Ти, който се
стремиш да разбереш своето истинско състояние чрез своя обикновен разум?
… Знай, тогава, надменно същество, какъв парадокс си ти за себе си. Унижи
себе си, безплоден разум; замълчи, слабоумна природо; знай, че човек
безкрайно надвишава човека, и чуй от своя господар своето истинско
положение, което си неспособен да разбереш сам. Чуй своя Бог.”
(Блез Паскал)

• “Нека с помощта на своя разум той ми даде да разбера върху какви

основания почиват ония големи преимущества, които смята, че има пред
другите същества. Кой го е убедил, че онова удивително движение на
вселената, ония вечна светлина на въртящите се над главата му светила, ония
ужасяващи вълнения на безбрежното море са създадени и съществуват
толкова векове само за негово удобство и в негова услуга? Можем ли да си
представим нещо по-смешно от това, че това нищожно създание, което не
само че не е господар на себе си, но е изложено на опасностите на всички
случайности, се смята за господар и повелител на вселената, от която не
може да познае дори най-малката частица, камо ли да я управлява?”
(Мишел дьо Монтен)

• “В никой друг период от историята на човешкото познание човекът не

е бил по-проблематичен за самия себе си, отколкото в наши дни. Ние имаме
научна, философска и теологическа антропология, които не знаят нищо една
за друга. Следователно ние повече не разполагаме с каквато и да било ясна и
последователна идея за човека. Постоянно нарастващото множество от
отделни науки, които се включват в изучаването на човека, много повече
обърка и хвърли в мрак, отколкото просветли нашата концепция за човека.”
(Макс Шелер)
КАЗУС:

(1) “Страхът открива нищото.

Ние “витаем” в страх. Казано по-ясно, страхът ни оставя да витаем,

защото е изместил изцяло съществуващото. Тук е причината, че ние самите –
съществуващите хора – се изплъзваме един на друг тъкмо в съществуващото.
Затова е страшно: нещо не ми е страшно на мен или на теб, а “някак”.
Останала е само чистата наличност на разтърсващото витаене, в което човек
няма на какво да се опре.
Страхът заглушава думите ни. Тъй като съществуващото в целостта си
се е изплъзнало и тъкмо така е проникнало нищото, заглъхва всяко казване,
че нещо “е”. Това, че в ужаса на страха често се опитваме да нарушим
мълчанието с безразборно говорене, а само доказателство за присъствието на
нищото. Че страхът го е разкрил, се потвърждава непосредствено, когато той
е изчезнал. В светлината на мига, носещ пресния спомен, трябва да кажем:
това, от което сме се страхували, и това, за което сме се страхували,
“собствено” е било нищо. В действителност самото нищо – като такова – е
било тук.
С основното настроение “страх” ние постигнахме онова битийно
събитие, в което се разкрива нищото и от което то трябва да бъде о-питва-но.”

• Какви чувства и мисли пораждат у вас тези думи на Хайдегер?

• Познат ли ви е “онтологичният” и “екзистенциален” страх, за който говори
той?
• А какво означава да съществуваме без жив усет за този страх?
• Ако “победим” страха, то какво друго основно настроение ще ни се открие
вместо него?

(2)В какво отношение се намират “съществуване” и “същност”? А

“съществуващо” и “реално” едно и също ли е? Дали “съществуващо” и
“действително” съвпадат? Думата “действителност” за какво ви говори?

(3)Проследете приведените по-долу доказателства за съществуването

на Бога:

• МОРАЛНО: Ако съществува чиста нравствена постъпка (съвсем

безкористно деяние, чист акт на свобода), то тъй като този материален свят
(познаващ само причини и необходимост) не може да даде основанието й,
значи трябва да е налице съвършено друго основание извън него, т.е. Бог. От
гледна точка на принципа на материалното безкористното е нелепост и
безсмислица, ако то не е такова, то значи неговото основание и смисъл идат
от друг свят – света на духа и на Бога.

• КОСМОЛОГИЧЕСКО: Щом като съществува светът (следствието), то

значи съществува и Бог – причината, породила света. Не е възможно светът
да няма причина, след като нищо не може да съществува без причина.
 • ТЕЛЕОЛОГИЧЕСКО: Бог е съвършенството, а също и крайната цел,
към която несъвършеният свят се стреми. Поривът към съвършенство сред
съществата в този свят е свидетелство за наличието на самото съвършенство
като негова цел: това именно е Бог. Наличието пък на стремежа към
съвършенство (явяващо се цел на съществуващите неща) свидетелства за
съществуването на Абсолютно съзнание, което е заложило тази цел: цел без
съзнание, което да я мисли и предполага, не може да съществува.
Следователно наличието на цели в този свят доказва съществуването на Бога.

• ОНТОЛОГИЧЕСКО: По идея Бог е Абсолютното Съвършенство. Не е

възможно тъкмо съвършеното във всички отношения да не притежава
простото свойство “съществуване” (притежавано, впрочем, дори от съвсем
несъвършените “твари” и вещи!). Бог не само че съществува, но само Бог
съществува истински и пълноценно. Бог като Абсолют (абсолютна субстанция,
която не се нуждае от нищо друго за своето съществуване) като и
съвършенство “не притежава никакъв недостиг” – “не чувства никаква
липса”! – значи непременно съществува. Да се каже, че съвършеното… не
съществува е все едно нищо да не се каже, т.е. това е изричане на
непредставим абсурд, на пълна невъзможност, безсмислица и глупост.
Хората, които си позволяват да твърдят, че “Бог не съществува” всъщност не
знаят какво казват.

АЛТЕРНАТИВИ:

• Бог е “фантазия на ума” и… “излишна емоция на сърцето”, а

религията е “опиум за народа”. Човек си е “изработил” представа за Бога,
изхождайки от себе си; значи не Бог е създал човека, а човекът е създал…
Бога.

• Даже и ако Бог не съществуваше, то човекът “си струва да го

измисли”.

• Няма нищо по-ясно от това, че Бог съществува – за ония, които имат

“сетиво” да доловят и разберат непосредствено разкриващото ни се. Вярата
ни дава най-непосредствената истина за Бога. Разсъдъкът обаче не може да
схване тази истина, той иска “доказателства”, които по-нататък не му е
трудно да постави под съмнение – изхождайки от неверието. Никога няма да
разбере Божието съществуване онзи, който… не иска да разбере (все едно че
в него се е вселил… “нечист дух” или “бяс”!). Вяра и разсъдък са
несъвместими, също вярата не съвпада с “увереностите” от различен вид, с
които “гъмжи” човешкото съзнание. И ако на разсъдъка вярата в Бога абсурд,
то с право може да се заяви: “Вярвам, защото е абсурдно! Разумът обаче (не
съвпада с разсъдъка!) се намира в прекрасна хармония с вярата.

• Природата не е създадена, тя е просто вечно движеща се материя,

преминаваща в развитието си от най-простото до най-сложното. Не е
необходим първоизточник на движението (Бог като “първодвигател”), тъй
като движението не е нищо друго, освен самодвижение и безкрайно
преминаване от една форма в друга. Живото се е породило от неживото
благодарение на… случайността (“комбиниране на атоми в молекули и…
клетки по каприза на случая”).

• Бог е Творец на всичко живо и неживо. Той е първопричина и

“първодвигател” на света, той е придал на съществуващото и “първия
тласък”, без който нямаше да съществува никакво движение и развитие (ако
оставим настрана това, че без Бога нямаше нищо да съществува!). Бог е дал
на природата законите, по които тя се движи и развива. Бог е, следователно,
Демиург (Творец), Абсолют, Дух, “Душа на света”, Висш Разум, Истина, Добро,
Любов.

• Бог и Природа са едно и също нещо, но не в смисъл, че “няма Бог, ала

има Природа”, а в смисъл, че Бог се е… “разтворил” в природата, съвпада с
нея. Бог е “навсякъде”, в това число и вътре в нас.

• Ако алтернативите за човека са най-общо две – да възхваляваме и да

унижаваме човека, т.е. себе си – то кои философски и мирогледни позиции
лежат в основата на двата възгледа? И къде се намира… истината на човека?

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.1.Жизненият свят на човека

За човека като живо същество загадката на живота е една най-

вълнуваща загадка. Животът за нас, човешките същества, е скъпоценен дар,
за който сме безкрайно задължени на Този, който ни го е дал. Животът пък
така или иначе е поредица от дни: ето, това, че Някой е благоволил да ми
даде и този прекрасен ден, чието обляно от светлина утро ме приветства от
прозореца, ме прави безкрайно признателен към този така великодушен
благодетел. И аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не се
проваля или изложа: животът подобава да се живее с достойнство.
Моят живот се разгръща в пространството на един мой, и то съвсем
личен жизнен свят, който ме съпровожда неотлъчно: в някакъв смисъл моят
жизнен свят съвпада с мен самия. Но иначе погледнато аз съм душата и
ядрото на своя жизнен свят, до чиято същина и до чиито многолики
проявления безусловно трябва да се приближа както с мисълта, така и със
сърцето си. Неслучайно великият Хайдегер, най-големият философ на
Германия на изминалия вече, но толкова тъжен ХХ век, е бил наредил да
напишат на пътната врата на дома му следното библейско изречение: “Най-
много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота…”.
Диалектиката на живеещия с неговия жизнен свят е една крайно
интересна тема за размисъл и търсения. Първото, от което следва да започна,
е това, че аз така или иначе не мога да се “избавя” от… света – моят личен и
жизнен свят е все едно част от мен самия и ме преследва неотлъчно. Точно
тази неотделимост на човека от неговия личен жизнен свят е първото, от
което следва да тръгна. Наистина, светът навсякъде ме преследва, ние – аз и
моят свят сме неотделими. Аз зная, че само смъртта ще ме отдели от него, а
иначе той се е вкопчил в моето съзнание, в моята същност. Дотолкова сме
неотделими, че аз понякога се питам: а дали не е възможно и в смъртта “да
замъкна” този мой свят? Ние сме така привързани един към друг, че най-
вероятното е да ми се иска да пренеса света си с мен и в смъртта, ала то едва
ли е възможно – защо е така? Но ако, примерно, беше възможно – какво би
означавало? Празник или трагедия?
Ако все пак светът ме следва неотлъчно, то този факт е преизпълнен с
огромен смисъл за мен. За мен и в моето съществуване светът се е появил с
първия вик, с който съм се родил и съм си поел първата глътка въздух. Ако
светът за мен е нещо толкова интимно, то защо тогава съм го посрещнал с
такъв разкъсващ сърцето крясък и плач? Може би само защото светът е така
ужасяващо студен в сравнение с топлата майчина утроба?
Да разбера какво все пак е светът е моя най-първа задача: едва на тази
основа мога да проумея защо в един момент е станало така светът за мен да
стане нещо най-прекрасно и скъпо. Свят иде от свет-лина – за какво намеква
тук езикът? Да, но кой е източникът на тази светлина? Дали става дума за
светлината на Слънцето, или за някоя друга? Дали пък моето съзнание не е
светлината, която озарява моя свят? Ако е така, то какво съм тогава аз
самият: нима съм “Слънцето”, около което се върти всичко в моя свят и
живот?
Ако “угасне” в един ден съзнанието ми, то тогава какво ли ще стане със
света? Дали без мен, без моето съзнание, рефлектиращо в него, светът пак ще
си остане – и при това съвсем същия, без никаква промяна? Не е ли по
вероятно, че и светът ще изчезне заедно с мен, с моето съзнание?
Ако е така, ако моето съзнание е условието за съществуването на моя
свят, който в някакъв смисъл тогава е проста атрибутация на съзнанието ми,
то тогава се оказва, че трябва, в съгласие с Шопенхауер, да приема, че светът
не е нищо друго освен моя представа. Но ако светът е проста представа на
моето съзнание, то защо е така внушителен, грамаден, колосален? Нима
моето съзнание е така могъщо, та е в състояние да крепи такъв един
потискащо голям свят?
Но така или иначе аз непрекъснато усещам присъствието на света, на
нещата, с които той е преизпълнен. Мое най-базисно усещане е усещането, че
светът винаги е тук при мен – именно в моите усещания, които ми дават
нещата. Нещата ми се откриват в моите усещания, без усещанията, които ми
доставят света, аз просто не бих имал свят. Ето защо явно аз и моето съзнание
е крепителят, фундаментът на света – такъв, какъвто той ми се открива в
усещанията ми, в съзнанието ми. Но да се запитам същевременно и така:
може ли по някакъв начин съзнанието ми да се “отлепи” от света? Ако не е
възможно, защо е така, коя е причината? Ако е възможно, кога и най-вече как
става?
Да се отговори изчерпателно на един такъв привидно уж съвсем прост
въпрос се налага да се напише цяла една голяма философска книга. Например
Хегел пише огромният си труд “Феноменология на духа”, в която общо взето
разисква тъкмо тази тема: за онзи велик генезис, в който се ражда
съзнанието, а също и за степените, в които нашият дух се прояснява, за да
достигне в крайна сметка до възхитително ясното и вълнуващо съзнание за
свят. Всеки по-значим философ е имал такава своя добре обмислена теория за
появата на света и за неотделимата връзка на нашия дух с това, което
наричаме свят. Тук можем отбележим имената поне на Имануел Кант, на
Дейвид Хюм, на епископ Джордж Беркли, на великия изследовател на
съзнанието Едмунд Хусерл, имащ огромен принос в проясняването на
великата загадка. Невъзможно е тук да се разкаже накратко за идеите на
тези дълбоки мислители, но за щастие всеки, който иска да вникне по-
сериозно в проблемите, може да се зачете в техните великолепни книги –
една толкова добра възможност да си прекараш по най-приятен начин
времето, и то по-далеч от оглушителната врява на кресливите и кухи шоута на
телевизиите.
Да продължим напред. Оказва се обаче, че в усещанията си аз долавям
само “повърхността” на света. Пред мен се изправя задачата да разбера какво
има зад “тънката кора”, зад “черупката”, до която стигат моите усещания за
света. Ако успея да проясня този въпрос, то аз ще мога да се добера именно
до най-важното: сърцевината на целия свят. Но за тази цел аз трябва да се
амбицирам та да постигна най-вътрешното, “ядрото” на света.
Обикновено се смята, че най-вече мисленето и самата наука като негово
оръдие проникват в самите дълбини на света. Но аз съм длъжен да се
запитам: доколко картината на света, която рисува науката и моята мисъл, е
достоверна и “правдоподобна”? Също така възниква и следният немаловажен
проблем: как да проверя достоверността и истинността на своите представи
за света? И тук най-коварният въпрос изглежда е този: съществува ли “свят
сам по себе си”, или неизбежно аз имам само “моят свят”, светът такъв,
какъвто е само за мен”?
Тази въпроси са наистина увличащи, стига съзнанието да се е овладяло
достатъчно от вълнуващата загадка, която е скрита в тях. Ето например да се
запитам и за това: какъв ли би бил невидяният от никой свят? А съществува
ли изобщо такъв един свят? Ако да, то как изобщо мога да зная за него? Ако
не, нима моето лично съзнание е крепител на целия свят? Ако съществува
невидян от никой свят, то какъв би бил този свят? Потънал в тъмнината на
несъзнаването, на неразбирането? Откъде и как изобщо да мога да зная това?
Невидяните от никой звезди и планети на безкрайния Космос не са ли
безкрайно ощетени? Как тогава съществуват те в ледения космос – без око,
което да им се радва?
Въпросите тук наистина и отново нямат край: ето само някои от тях:
свят и Космос едно и също ли са? А Вселена и свят? Какви са разликите? Кога
някакви “части от Космоса” стават свят? Нещо за да е свят, то какво трябва да
бъде? Кое е “нещото”, от което зависят световете? Дали това “нещо” не е
човекът? Или пък е нещо “подобно на човека”?
Ако моето съзнание е условието за появата и за съществуването на моя
жизнен свят, то явно е необходимо, в мащабите на цялата Вселена, да има
едно колосално мощно съзнание, което да е именно нейн носител и крепител.
Дали такова едно вселенско съзнание не е именно съзнанието на Бога? Щом
самата Вселена съществува – предполагаме – дори и в най-отдалечените си
краища, които никога няма да бъдат огрети от светлината на нашето
съзнание и разбиране, то за да е представимо това съществуване, трябва да
се допусне съществуването на едно вселенско съзнание, което в крайна
сметка не може да е друго и различно от Божията мисъл и от Духа като такъв.
Това допускане поражда неизразим ентусиазъм у тия, които долавят по
необясним начин величието и колосалността на Божията мисъл, крепителка
на необятния Космос, на неизбродимата Вселена, на всички ония безброй
светове, осеяни с грамадни Млечни пътища, галактики, звездни струпвания,
слънца и планети. Необясним трепет обхваща нашия немощен дух, когато се
овладее от предчувствието за неизразимата мощ на Божието съзнание, което
крепи тази потискащо колосална и грандиозна Вселена.
Но да се върнем на жизнения свят на човека, защото Божият жизнен
свят явно не ни е по силите. Може да се запитам така: щом като всяко
съзнание си има свой личен жизнен свят, съпровождащ го като аура или като
ореол, то имам ли тогава право да говоря за “света като цяло”? Какъв ли може
да е такъв един свят в неговата цялост? Как става тогава “обединението”,
“засичането” на безброя лични и жизнени светове, които отговарят по своята
численост именно на съзнанията, които ги правят възможни? Този общ за
човешките същества жизнен свят може ли да бъде съзерцаван от конкретен
човек? Мога ли аз самият да се добера до него? Или на мен са ми дадени
винаги само фрагменти – “тази къща”, “тази поляна”, “тази река”, “тази
плажна ивица, блестяща от слънцето”, “това възхитително море”, “този
любим човек”, дори… “този тъп вестник-парцал” и т.н.?
Да, изглежда на мен са ми дадени само фрагменти от този единен и
грамаден свят. А въпросът си стои: ако е нужно съзнание, което е способно да
съзерцава “света като цяло”, то кое е това мощно съзнание? Има ли изобщо
такова съзнание, безкрайно превъзхождащо моето собствено, съзерцаващо
само “откъслеци от света”? Какво ще се случи със “света като цялост” ако
липсва такова съзнание? Няма ли тогава неговите “отломки” да се стоварят
върху мен и да ме смажат без жалост? Защо винаги във всички тези въпроси
стигаме все до потребността от допускане на едно велико и грандиозно
Божие съзнание?
Това, че вероятно е необходимо допускането на едно свръхвелико и
всеобхватно Божие съзнание, не ме освобождава от потребността аз самият
все пак някога да се добера до “света като цялост”. Защото без такова едно
съзнание за света като цяло просто няма как да ми се открие най-важното:
смисълът на света. Аз не мога да постигна смисъла, ако съм загубил целостта,
ако тази цялост постоянно ми убягва. Усещам, че ако “махнем” човека, то от
света – такъв, какъвто го имаме в съзнанията си – едва ли ще остане изобщо
нещо. Най-вероятно светът – такъв, какъвто го имаме в съзнанието си – ще се
сгромоляса без остатък. Но нали не моето съзнание крепи света като цялост?
И все пак в някакъв смисъл го крепи? А може би моето лично съзнание трябва
да бъде подкрепено от свръхмощното Божие съзнание, та да може да понесе
колосалността на целия свят?
Да, излишно е да се питам коя тогава е опората, благодарение на която
и най-последното “прашно” и “безкрайно скучно” ъгълче от безкрайната
Вселена не умира от мъка без мен. Неслучайно казваме: “край, забравен и от
Бога”. Ако Бог забрави за света като цяло какво ли ще стане със света? Дали
няма да настъпи един непредставим катаклизъм, при който цялата Вселена
със страшен рев ще изгори в нищото? Впрочем, дали пък тъкмо Божията ръка
не удържа милостиво кометите, астероидите и метеоритите, които кръжат
застрашително около нашата синя планета? Луната е обезобразена от
кратерите, получили се при сблъсъка с нея на безброй космически скали – а
взривът на такъв удар е мощен колкото хиляди и милиони атомни бомби.
Земята обаче с нейната много по-мощна гравитация е опазвана от такива
удари, което засега пази живота върху нея – дали е случайно това? Едва ли…
Изглежда този наш прекрасен свят е бил създаден само за нас, за
прехласнатите от възторг пред Божията милост, сиреч за човешките
същества, онемели от възхищение пред него. Светът съществува само за мен
– и в мое лице за човека! Има ли още хора, които не долавят грандиозността
на тази идея? Има ли впрочем хора, които забравят всекидневно да се
наслаждават на величието на нашия свят, на неговата възхитителна красота?
Впрочем, светът няма как да е красив сам по себе си. Такъв той става само за
сърцето, което е влюбено най-напред в самата красота – и едва на тази основа
може да долови и красотата на този наш наистина възхитителен свят. На
света, който сме длъжни да опазим в неговата чистота, изхождайки от
преклонението си пред Божията милост, която така великодушно ни е
подарила именно най-добрия от всички възможни светове.
Мнозина може би не са си давали сметка за казаното дотук. За такива
светът изглежда си е бил до този момент съвсем безразличен – има е
възможно това?! За такива светът вместо да е великолепно красив, може би е
бил съвсем “ужасен”, “потискащ”, “смазващ ни”, “непоносим” и пр.? Вероятно
и на мен ми са се случвали настроения, в които светът е изглеждал и такъв.
Но коя за мен самия е преобладаващата емоция спрямо този свят? Нима не си
струва да обичам света, в който живея? Та аз, както установихме вече, имам
огромна заслуга за неговото съществуване: имам ли тогава правото да се
откажа от него – или пък да го проклинам? Моят обичан единствен и
безкрайно красив жизнен свят – аз няма да забравя този трепет след като
поне веднъж съм го усетил. А нима е малко да сътворя за себе си един именно
такъв превъзходен свят? Аз без него съм нищо. Той без мен – също. Тогава?

11.2.Спускане в дълбините на света

Нека да приемем, че светът не е друго, освен изпълненост с тела.

Тялото е “строителния елемент” на света. Няма нищо друго в този свят – освен
тези какви ли не тела. Ако зная, че тялото е “градивната частица” на света, то
нима аз съм напреднал особено много в познанието му? Какви изводи следват
оттук?
Същността на света трябва да се определя от същността на тялото като
негово “градиво”. Какво, впрочем, е тялото? За какво се сещам най-напред
като чуя думата тяло? Какво е “общото” за всички тела? По какво си приличат
така разнообразните, потискащо многобройните и преизпълнените с енергия
и живот тела? Това е малка част от въпросите, които се появяват, когато
човек започне да се доближава до загадката на света.
Но има и още такива въпроси. Например: на какво се дължи
“преизобилието” на така многото и качествено различни тела? Светът гъмжи
от какви ли не и блъскащи се едно с друго тела. Има ли нещо общо между,
например, минерала и животното? А между мен като тяло и всички останали
тела?
От друга страна погледнато, светът не е друго освен самите условия на
моето съществуване. Аз самият, изглежда, доста влияя за тяхното
възникване. Аз поне мога да ги променям. Мога да разделя условията на
моето съществуване на природни (независещи от мен самия) и културни –
създадени от човека. Това именно, струва ми се, са двата основни рода
фактори на съществуването.
В какви отношения обаче се намират двата рода фактори (условия)? Ако
при-род-ното е съществуващото “при” своя род, то оттук следва, че
природата, нашето естество (латинското natura) не е друго, освен
естественото, недокоснатото от човека, автентичното, не-културното и не-
култивираното.
А как да разбера естеството на неприродните фактори на моето
съществуване? Те, най-напред, са продукт най-вече на съзнанието ми. А е
възможно аз да съм вложил цялата си душа в “ културата”, която е потребна
на съществуването ми. А как ли следва да се отнасям към “унаследеното” на
културата, в полето на която съществувам?
Доколко ли неговата същност е близка до мен самия, до истински
потребното ми? Как да разбера това? Мога ли с нещо да повлияя за промяната
на унаследената култура, на “не-природния” фактор на моето съществуване?
Или съм обречен да бъда безпомощен спрямо нейната експанзия? Това са все
неизбежни въпроси, на които всеки отговаря сам.
Как обаче да разбера “същината” на телата, на тялото? Имам ли достъп
до неговата “сърцевина”, до невидимата му същност? Как да се добера до
нея? Има ли път, по който да мога да стигна и до вътрешната, най-дълбоката
същина на света?
Едно тяло – моето – ми е дадено непосредствено. Аз самият съм моето
тяло, то е “част” от мен самия. Аз не мога да съм чужд на същината на
собственото тяло. Ако разбера същината на своето тяло, тя ще съвпадне със
същината на всяко друго тяло – това поне е сигурното. Телата, бидейки изяви
на все един и същ материален свят, имат в себе си като заложена, наготово
дадена, тяхна същност, от която изцяло зависи съществуването им.
Ако се добера до същината на моето тяло, то тя ще ми открие пътя за
проникване в същината и на целия свят. Защото, повтарям, светът не е нищо
друго освен… “изпълненост с тела”. Да вникна в същината на моето живо
тяло, е нещо, от което завися и аз самият.
Най-важното е, че моето тяло е живо, е живот. Това е първото, от което
следва да тръгна. Това е истина, която зная непосредствено. Тя по тази
причина не се нуждае от някакво остроумно доказване. Но ако се опитам с
една дума да изразя – пак непосредствено доловимата! – истина на живота си,
коя ли ще бъде тази дума?
Търсената дума ще изрази същината на моето тяло, а от тук и същината
на всяко друго тяло. Тогава как аз усещам в тялото си живота, който именно е
негова същност? А пък животът за тялото е просто порив, влечение, искане,
желание, копнеж, страст. Това също зная съвсем непосредствено. То не е
извод от силогизъм, а усет, ненуждаещ се от доказателства: защото е нещо,
непосредствено дадено ни.
Тази именно е силата, която ме кара да живея, да усещам най-пълно
живота. Но как аз мога да изразя всичко това, чувствано от моето сърце?
Възможно ли е то да се каже с една дума? Коя е тази дума? Дали ще я открия
безпогрешно?
Търсената дума е думата воля? И то не каква да е воля, а воля за живот
като същност на тялото ми. И на всяко друго тяло. Всяко тяло не е друго освен
непосредствен израз на една воля за съществуване и живот, която го държи в
нужната концентрация, изразяваща отдадеността му на съществуването, на
живота. Това като първоначална интуиция ми стига. Но тя трябва да бъде
осмислена впоследствие и по-старателно.
Ала как усещам в себе си волята за живот? Воля за живот – установих,
че този е отговора на загадката, пред която се изправих. Същото не може да
се изрази с друга, по-подходяща дума, тази дума е най-подходящата. Няма
друга дума, която, подобно на думата воля, да е в състояние да изрази
същината на живота, усещана от мен като сила на моето тяло. Волята е онова,
което носи и дава живота на моето тяло. Или волята само “носи” живота, но
не го “дава”?
“Животът е воля” и “волята е живот” – кой от двата израза е по-
подходящият? На волята ли дължа живота си – или на живота си дължа
своята воля? Има ли значение това? Дали пък двете думи – живот и воля – не
са тъждествени, дали те не съвпадат по смисъл? Воля и живот едно и също
нещо – съвсем вероятно е да е точно така.
Но умът ми едва ли може да разбере и да обясни що е воля. Той едва ли
може да проумее истината, до която се добрах непосредствено, интуитивно, с
чувството и с цялата си душа. Моята – като тяло – най-дълбока същина е воля.
Едва ли ще разбера тази истина моят ум. На кое трябва повече да вярвам – на
онова, което ме убеждава умът, или на онова, което шепти сърцето?
Има вероятно път, по който умът може да стигне до истината, която
сърцето – чувството – ми казва. Аз често не зная кое от двете – чувството за
живот или съзнанието за живот – е по-вярно и по-достоверно. Кое от тях ми
говори повече, кое ми казва по-важното е въпрос, на който трябва да
отговарям впоследствие.
Ако повярвам на чувството си – на усета, на усещането, на интуицията –
то тогава какво ли ще ми каже то за живота и волята? Дали чувството няма да
ме подведе? А дали може да се изрази с думи онова, което интуицията ми
говори за волята за живот?
Ако волята за живот – за моето чувство – е тъкмо най-дълбока същина
на моето тяло, то тази така ясна истина едва ли може да бъде изразена с
думи. Защото най-адекватен начин за изразяване на чувства е само музиката.
Само чрез музика – мелодия, песен, танц – мога да изразя усещането си за
живота на тялото. Твърдо обаче знам: волята е силата на тялото и живота.
Знам го, но не мога да го докажа. Но дали се нуждае от доказване и това?
Нима то не се разбира със сърцето?
Често мълчанието е по-красноречиво от думите. Но има мълчание и
мълчание. Има мълчание, преизпълнено с чувства – и със смисъл. Има
многоказващо мълчание, има и нищо не казващо мълчание, въпреки че
мълчанието винаги е загадъчно. Какво, впрочем, говори мълчанието на
човека, който разбира – и “излъчва” – разбирането си без думи?
Мълчанието е най-адекватно и всецяло открито към тайнството на
живота. Самата воля не говори, а само най-натрапчиво иска и желае. Ето защо
мълчанието е това, което следва да улови неизразимата с думи тайна на
живота ни.
Защото за оня, който разбира, думите са съвсем излишни. Но това важи
само за човека, който не е обърнал гръб на чистото усещане на
непосредствения живот. Съвсем нормално е да се окаже, че думите пречат,
обвиват в словесна мъгла чистотата на автентично почувствания живот.
Какво следва от това, включително и за философията? Какво
представлява от тази гледна точка философията, подхлъзнала се в блатото на
безкрайните думи и обяснения? Може да се философства и чрез мълчаливо
съпреживяване на чувствата, владеещи без остатък душите. Философията –
нищо чудно – се стреми тъкмо към безмълвието като към свой най-висш
идеал. Светът на волята и на живота не се нуждае от много думи. Защото тия,
които разбират какво собствената им воля говори, действат. А не говорят
само…

11.3.Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми

Волята за живот, закотвена в нашата същина, трябва да изрази и сама

да постигне себе си. Пътят на самопознанието на волята е една изключително
интересна тема, по която би трябвало отново да следваме Шопенхауер. Той
именно откри, че има адекватен език на чувствата, чрез който душите
прекрасно разбират, и то без посредничеството на думите. Езикът, който
непосредствено изразява усещането за живот, е проникнат от чувственост и
сам е чувство. Всеки човек, долавящ поривите на сърцето си, следва да се
запита доколко е вещ и умел в неговата употреба. А също и да се постарае да
осъзнае какво би означавало той самият съвсем да не разбира езика на
чувствата. Изглежда само при мъртъвците е така, докато живото човешко
същество просто няма как да не разбира какво изразява всяко едно чувство.
Разбира се, тук става дума за “голи чувства” – т.е. за чувствата такива,
каквито са те непосредствено в сърцето и душата.
Ето защо неразбиращият чувствата – доколкото такива хора изобщо
съществуват – би следвало да се запита дали изобщо живее. Наистина, как
мога да съм жив ако не умея чрез чувството да улавям пълнотата на живота?
Защото непосредственото чувство, в което се съдържа същината на “живия
живот” – преизпълващ моето тяло – превъзхожда всичко останало. Думите
пред живота са само черупка.
И ето че следва да потърсим отговор на въпроса: а кой все пак е този
“магичен език”, който изразява пълнотата на самите чувства? Такъв един език
би следвало всичко да разбира. Той би бил плътно до сърцевината на живота.
Оказва се, в съгласие с Шопенхауер, че трябва да приемем: такъв универсален
език на чувствата – и оттук на волята за живот – е музиката. С право може да
се твърди, че тъкмо музиката изразява най-непосредствено както чувствата,
така и самата жизненост, както тялото, така и самия живот, както волята,
така и самата душа. Същината на този език е неговата непосредствена
жизнена достоверност, от което следва, че всеки, в една или друго степен,
разбира какво на този език ни се говори. Особено пък хората с по-богата
чувствителност прекрасно разбират какво говори и какво е в състояние да
каже музикалният тон и хармонията от звуци.
Не може да съществува друг език, съперничещ на музиката по сила на
внушението и по ефектите върху душата, овладяна от стихията на живота.
Музиката именно най-ясно, непосредствено, заразяващо, въздействащо,
силно, неподражаемо и пр. изразява естеството на волята за живот, явяваща
се същност на моето тяло. И това принципно разбиране не се нуждае от
обяснения и доказателства. Напротив, горко ни ако искаме и това да ни бъде
доказвано – та нима не е достатъчно да го чувстваме? На ония, които
разбират, сиреч които слушат поривите на сърцето си, не им са нужни
никакви други доказателства. На тях истината им се разкрива пряко в
чувството. Ето че се оказва, че разбирането единствена предпоставка за…
разбирането. На този, които не разбира, нищо не може да му бъде обяснено.
Оня пък, който не иска да разбере, нему никакви доказателства не ще
помогнат.
 И така, музиката изразява в “разголен вид” не само същината на моето
тяло, но и същината на… целия свят. Това, че светът не е друго освен
изпълненост с тела, е достатъчно основание да пренеса върху целия свят
същината, която открих в собственото си тяло. Оказва се, че същност на целия
свят е волята за живот – явяваща се най-вътрешна същина на моето тяло.
Оказва се също, че светът – Космосът, Вселената – в някакъв смисъл не е
нищо друго освен живо тяло. По този начин те могат да се уподобят и на
“голям човек”, притежаващ също и душа. На това основание трябва да има и
“световна душа” – щом като има “световно тяло”. За да изрази колкото се
може по-ясно това обстоятелство Шопенхауер дори изобретява специална
дума: “макрантроп”, съставена от “макро” и “антропос”, именно “голям
човек”. Вселената, в която сме поставени, може да бъде уподобена на голям
жив човек, тя значи е подобна на човека, а пък и човекът не е инцидент във
Вселената, напротив, той е органична нейна част и нейно олицетворение.
“Световното тяло” е същото по принцип като моето собствено, негова
същност е волята за живот. Доказателство за това е твърдението на древните
за съществуването на “космическа музика”, която небесните сфери излъчвали
при движението си. Оказва се, че тази музика е най-непосредствен израз на
волята за живот като “душа” и на необятния Космос.
Да, обаче някой да може да каже: защо аз не съм в състояние да чуя
тази музика? В какво състояние трябва да бъда за да я доловя? А мога ли да
усетя “музиката”, която волята за живот излъчва в пространството около мен?
Защо е станало така, че моето ухо долавя само “шумове”, но пропуска
музикалните звучения, изискващи по-изтънчен слух?
Това са необходими и неизбежни въпроси. Изисква се, вероятно, една
особена нагласа на нашата субективност, при която цялата ни същност – и
душа, и тяло – е настроена така, че да долавя звученето, прекрасната
Божествена мелодия, която небесните сфери излъчват при движението си. В
тази връзка не е излишно да се припомни това, което още великият Хераклит
е говорел, а именно, че логосът – вселенската душа и вселенският разум –
иска нещо да ни каже, ала малцина се вслушват в говоренето му. Иска се
специална нагласа, иска се душата и цялата ни същност да се отърси от
заетостта си с шумовете, с безсмислените вибрации на всекидневността, в
които сме потънали, та да се съсредоточи върху истински значимото, което ни
нашепва Божественият логос, или, по терминологията на Шопенхауер – волята
за живот. Това, че толкова различни разбирания и учения, разположени
времево в толкова отдалечени епохи, казват по същество едно и също, е
потвърждение за истинност, което не бива да бъде пренебрегвано.
Но пък безспорно е това, че музиката е най-непосредствен и адекватен
начин за изразяване на емоции, т.е. на състояния на закотвената в същината
ни воля за живот. Музиката е в състояние без никакво посредничество да
предава в най-чист вид онова, с което е заета волята за живот. От тази гледна
точка си струва да се запитаме: какво означава да съм не-музикален? Ако
волята за живот като сърцевина на душата и човека – на гениалния
композитор особено! – не спира нито миг своите “трептения” и трепети, то
работата явно се свежда само до това те да бъдат изразени – за да бъдат
“чути”. Точно тази е задачата на композитора. Той само “подсилва” и придава
музикален израз на онова, което трепти в тялото – и владее душата му.
Друг език за изразяване на емоции е поезията. Може ли обаче поезията
да съперничи на музиката по изразителност? Има ли тя някакви предимства в
сравнение с музиката? Това, че изразно средство на поезията е словото, са
думите, едва ли е обаче предимство: поезията няма как да избяга от
рационалността, понятийността на думите – а тази последната винаги е
вредна за изразяването на чисти и на голи емоции. Ето защо музиката
безспорно превъзхожда поезията по своята изразителна мощ. Но не ми ли се
случва тук да съм се отдал на някакъв своеобразен “музикален идеализъм”? А
изобразителното изкуство (живопис, пластични изкуства) също така е
“приковано” към изразяване на същината на света и човека – сиреч на волята
за живот. Оказва се, че всички изкуства, ако погледнем в дълбината и в
същината им, служат най-самоотвержено на истината на живота, доловима
само интуитивно.
Казаното дотук може да се смята за споделяне или поне намекване за
онази най-фундаментална истина на живота, във властта на която безусловно
се намираме. Тази истина е трудно изразима или дори направо е неизразима с
думи или пък на философски език. Ако някой излезе с претенцията, че е
постигнал и изразил тази истина, то това е равносилно на теоретично
безсрамие. Неговото е прекалено претенциозна суетност, която не подобава
да владее душите на истински преданите на истината и на философията.
Истината, за която говорим, е така велика, че едва ли ни е по силите някога
да я проумеем изцяло. Но поне отчасти не трябва да сме безразлични към нея.
Ако една голяма истина загуби загадъчността си, то тя явно е загубила
огромната част от възвишеността си.
Но сигурното е поне това: от казаното следва, че съм длъжен да съм
внимателен към своето тяло. То е съд, който съдържа в себе си неизразимата
с думи и незаменима иначе ценност на моето същество. В нашето тяло
наистина е закотвена една велика и неизразима тайна на живота, към която
трябва да се отнасяме с благоговение, със най-свещен трепет. В който се
съдържа нашата преданост към самия живот, към неговото свещено тайнство.
Затова е най-добре просто да се наслаждаваме на тялото си, на
наслажденията, които то носи в себе си и така великодушно ни предоставя за
ползване. Всеки от нас е длъжен да се преизпълва със силата, която тялото
ни носи в себе си. Това именно означава да ценя тялото си, да не си
позволявам да го подценявам и унижавам. Ако ми се е случвало някога да
правя това, да потискам или да се гавря с тялото си, то това е непростимо. То
е и грях спрямо този прекрасен съд, който е преизпълнен с най-великото,
което имаме – животът. Затова трябва да се запитвам понякога и така: ако
допусна да се откажа от тялото си, ако си позволя да го пренебрегна
несправедливо и да го обидя жестоко, то от какво точно съм се отказал, какво
точно съм пренебрегнал?

11.4.Вътрешната същина на живота

Ако тялото силно обича живота, ако то е “котел, пълен с живот”, то мога
да приема, че тялото ми е самата жизненост, бидейки нейн символ. То в
някакъв смисъл олицетворява живота. “Докато тялото ми е живо – жив съм и
аз!” – изглежда е точно така, но пак само в определен смисъл. Защото тялото
е само едната половина от мен самия. А пък ако смърт за душата не
съществува, то тогава със смъртта на тялото другата половина на човека –
душевната и духовната му същност – просто няма как да изчезне.
 Но ако жизнеността е “закотвена” в тялото, то кой тогава е нейният
извор? Кой или какво подхранва живота на моето тяло – и на душата ми? Аз
правя ли нещо за да подсилвам своята жизненост? По силите ми ли е сам да
“създавам” живот у себе си? Това са необходими въпроси. Обикновено се е
смятало, че оживотворяващото начало на тялото е самата душа. Душата,
значи, е носителка на този оживотворяващ принцип на съществуването. Там,
където има живот, има и душа, благодарение на която е живо това, което е
живо. Но доколко човек може да създава и да твори живот у себе си, да
подсилва или потиска живото и живота у себе си, то тук нещата са още по-
сложни. Човек може да служи както на силата у себе си, така и на слабостта –
може да подсилва силата си и да надмогва слабостта. Човек също може по
подобаващия начин да поддържа и да насърчава искриците духовен живот в
своите дълбини, да им позволява да се разпалват в буен пламък и огън,
овладяващ със стихията си нови и нови пространства.
А другият вариант е да приемем, че животът за нас просто е един най-
скъп дар. Относно това на кой дължа все пак живота си всеки отговаря според
своето разбиране и според проницателността си. Някои отвръщат, че
единствено на родителите си дължат тази милост да са живи. Но нали
родителите също са хора като мен самия – дали е по силите им да “творят”
самия живот? Животът и за тях е само един превъзходен дар. Това
свръхестествено усилие да се сътворява живота като такъв не е по силите на
никой човек. То не е по силите и на вездесъщата наука: някога дали науката
ще успее да синтезира по изкуствен начин живот, жива клетка? Доста е
съмнително…
А може би тъкмо Бог ме е “извикал” към живота, може би Нему дължа
този неизразимо скъп дар? Ако е така, то какво следва от него? Какво дължа
на Бога за това, че ми е дал живота, че всеки ден ми дава живот, че ми е дал
и… ето този ден? И дали, давайки ми душа и дух, Бог с това ми е дал и живот?
Нима на тъкмо душата си дължа жизнеността на своето тяло? Вероятно е
тъкмо така, другояче едва ли мога да отговоря на тези въпроси – освен да се
съглася, да им дам положителен отговор.
В душата ми са изворите на отредения ми живот. А може би тези извори
са – според древната библейска мъдрост – в сърцето. Душа и сърце обаче са
неразделни и взаимно се предполагат. Ето затова не мога да опиша този
трепет, който чувството ми свързва с живота. Той е неизразим с думи. Той
просто се чувства – и това е предостатъчно. Но ако душата ми оживотворява
моето тяло, ако тя е силата на живота, то какво става с нея при смъртта? Най-
вероятно при умирането душата се разделя с този свят и тръгва в своето
последно пътуване. Към вечните и мамещи пространства на чистия дух.
Но ето че въпреки неизразимостта с думи на същината на живия живот
все пак се налага поне да загатнем за нея. Затова ако кажа, че животът за
мен е спонтанно желание за живот, то дали няма да сбъркам? Да свързвам
живота с желанието (волята) изглежда е най-верният отговор. Тази
спонтанност на желанието за живот пък ми показва, че изначално животът за
човека е свързан със свободата – свободата не е нищо друго освен
спонтанност. В недрата на волята за живот откриваме първоначалната
нагласа към свобода, на почвата на която човек по-нататък прави живота си
според своя идея за живота. Ето защо животът ми по-нататък ми се представя
като стихия, устрем, искане, чувство, страст, като вътрешно горене, копнеж,
топлина, огън и пр. В някакъв смисъл аз мога отчасти да разбирам какво е
животът само благодарение на тези непълноценно намекващи за живота у
мен думи.
Към какво ли толкова копнее жизнеността в моето преизпълнено с
живот тяло? Какво иска и какво следва да дам на моето живо и жизнелюбиво
тяло? Мога ли да приема, че животът обича най-много тъкмо удоволствието
(наслаждението, приятните емоции)? Не е ли също така ясно, че той мрази
най-много болката, неудоволствието, страданието?
Да, точно така е, животът обича удоволствието и мрази страданието. Но
страданието е неизбежно на този свят, тъй като волята за живот, както
отбеляза още Шопенхауер, встъпва в безжалостна битка с разума, арена на
която е самото съществуване на човека. Разумът, уравновесяващото,
примиряващото, хармонизиращото начало на живота се опитва да озапти така
страстната и вечно жадна стихия на живота, ала на тази последната това
изобщо не й се нрави. По тази причина човек едва ли някога ще постигне
пълно задоволство от живота, едва ли ще дойде моментът, в който волята му
ще бъде доволна и повече няма да желае нищо. Нейната прокоба е да иска
толкова повече, колкото повече получава – и тази е основата на човешката
трагедия на този свят. Човек няма да намери покой до момента, в който не
успее да възпита към умереност своята така алчна воля за живот. Някои хора
успяват, други едва ли някога ще успеят – защото тези последните не са нищо
друго освен нейни предани слуги. Отдаването на личността на някакъв
творчески порив в пространството на духа – изкуството, философията,
науката и пр. – е ефикасен начин да бъде надмогната и турена в граници тази
ненаситна стихия на волята за живот, която е скрита в гърдите ни. А символ и
локализиращо място на волята за живот, както отбелязва още Шопенхауер, са
гениталиите, половите органи на човека. Затова древните са стигали до
безсрамието да украсяват своите обществени сгради с еректирал фалос
(пенис) – защото тогава е съществувал един култ към живота, към който
изглежда доста страхливо и малодушно се връща и съвременният човек.
Това са част от най-ясните отговори, които следва да приема. Мога да
съм сигурен, че тяхната простота е гаранция за това, че са верни. Нужна ми е
само честност и искреност – за да се съглася с това, което чувството
категорично и неуморно говори.
Разбира се, това, което чувството казва, съвсем не се нрави на ума. Как
се отнася съзнанието ми – умът! – към горните твърдения е повече от ясно: не
е съгласен, отрича ги, съпротивлява се, увърта, мъчи се да изопачи всичко.
Даже и ако у се налага нещо да приеме, съзнанието не е съгласно нищо да ги
приеме безусловно, а винаги поставя всякакви условия. Защо ли толкова се
съпротивлява нашето съзнание на тия така прости истини, които чувството и
сърцето ни говорят? Изглежда заради антагонизма на двете сили у човека:
ако чувството ми подсказва нещо, съзнанието не иска – а може би и не може –
да го признае. Защото просто не може да го проумее. Умът и чувството си
имат – всяко за себе си – своя собствена логика и свой собствен разум.
А коя е причината за подобна несъвместимост ние не знаем и едва ли
някога ще узнаем. Две противоречащи си сили раздират човешката същност и
едва ли някога могат да бъдат примирени изцяло. Мога да опитам да “приуча”
съзнанието си да вярва на онова, което чувството неуморно говори, но едва ли
ще успея. Да “облека” с думи интуициите на сърцето е именно най-трудното.
Но това, което не се постига на едно душевно ниво се постига в един чист
духовен план. Затова разумът в истинския му смисъл е примирението на
всичко у човека – и на чувството, и на ума, и на волята и на съзнанието. Но
това вече е друга, отделна и особено важна тема на философията.

11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

Великият Достоевски има една мисъл, в която казва: “Човекът е тайна,

която трябва да бъде разгадана… аз се занимавам с тази тайна, тъй като
искам да бъда човек”. Човекът и животът обаче са неделими: човекът съвпада
с живота си, а според това как живееш, какъв живот си си избрал, такъв и
ставаш. Ако съществуваш подло, ако си позволяваш всеки ден да правиш
разни подлости, ти няма как да не станеш подлец; може, разбира се, да
избереш живота на достоен човек, и да станеш такъв. От теб си зависи.
Всичко е в наша власт, човекът е свободен да избира какъв да бъде –
стига, разбира се, да е осъзнал свобода си – и да се ползва от нея. А пък в
крайна сметка всичко зависи от този наш първоначален фундаментален
избор: да бъда свободен – или да се откажа от свободата си. Някои обаче, да
не кажа мнозинството, едва ли са осъзнали, че и тяхната собствена свобода е
техен избор, че свободен не се става автоматично или по наследство, че за
свободата си човек трябва да се бори всеки ден.
Животът ми ще бъде такъв, какъвто съм си го направил сам, какъвто си
го правя сам: всекидневно и ежеминутно. Моят живот е моя победа, мое
завоевание, или пък е мой собствен провал, мое поражение. Никой друг, нищо
друго не може да е причина или да е отговорно за моя живот. В този смисъл
казах, че човекът е неделим от живота си, който именно е негово собствено
произведение. Животът ми може да бъде всякакъв, но няма как да бъде
всякакъв, а ще бъде какъвто именно аз съм решил и избрал. Във всеки миг от
безброя възможности за живот и съществуване аз избирам само една – и се
отказвам от всички други. Точно този непрекъснат избор, цялата тази
поредица от избори прави моя живот моя съдба, моя съдбовна обвързаност с
моето собствено бъдеще. Тези и много други въпроси от екзистенциалната
диалектика на човешкото съществуване съм разгледал в своята книга
“Преследване на времето: изкуството на свободата”. И който иска може да се
вглъби в тях, уединявайки се с тази книга – или с много други подобни книги,
които са написани от философите на ХХ век: векът, в който философията има
огромни постижения в разгадаването на вечната загадка на човешката
свобода и също на човешкото съществуване.
Разбира се, на едно по-прозаично и всекидневно ниво хората
продължават да се питат “А какво е животът?”, търсейки някаква обща и
общозадължителна истина, валидна за всички нас. Аз пък смятам, че самият
човек е непосредствен жив образ на тази негова лична истина за живота, до
която той се е добрал. Ние не можем да живеем еднакво, да искаме едни и
същи неща, не можем да мислим все едно и също и все по един и същ начин. И
слава Богу че е така: иначе животът ни неминуемо ще стане един кошмар.
Затова, примерно, когато “средностатистическият българин” седне на масата,
отрупана с всякакви ястия, меса, питиета и сладкиши и доволно възкликне:
“Ето това е животът!”, то това показва неговата доста примитивна и
материалистическа идея за живота, зад която пък се крие доста мизерна и
представа за човека. Животът ни трябва да е разнообразен, не трябва да се
лишаваме от нищо, от всичко трябва да опитаме, на всичко следва да се
насладим – може би имат основание ония, които мислят така. Но спрямо себе
си и спрямо своя живот аз не трябва в никакъв случай да допускам своеволия,
непростими волности. Трябва просто да се опитам да разбера за какво ми е
даден животът, какво е човешкото предназначение на този свят и едва на
тази основа да почна да градя някакви “планове” за бъдещето или жизнени
проекти за това какво искам да бъда. Животът предявява определени
изисквания към нас, живеещите, и ние не трябва да се правим на “ударени”
или пък да си запушваме ушите за онова, което той най-настойчиво ни
нашепва. От нас се иска да открием сърцата и душите си за вибрациите,
трепетите, копнежите, поривите и пр. на автентичния живот, достоен за
човека, и да му се отдадем изцяло. Животът в никакъв случай не търпи и не
понася своеволия и насилия, правени на някаква разсъдъчна основа: много са
бедни представите за живот, които нашият ум-разсъдък може да измисли, та
да правим така, че животът ни да им се подчинява. Ето защо изглежда
наистина за живота си най-много от всичко следва да слушаме сърцето си:
защото тъкмо в него са изворите на живота. Умът е безсилен, и трябва само да
немее пред великата загадка на живота, този безценен дар, отпуснат ни така
великодушно от нашия толкова благ Творец.
Затова никога не бива да казваме: “животът ми трябва да е това, само
това, той не може да е нищо друго”. Той, животът, винаги е много повече от
онова, което изобщо можем да си представим. С мисли и с думи никой не
може да изчерпи неговата безкрайна мощ. На живота си трябва да се
оставяме изцяло покорно, изпитвайки най-съкровени чувства, благодарение
на които можем да бъдем причастни на неговата наистина велика тайна. За
разгадаването на която изглежда изобщо и живеем.
Затова положително се самозаблуждават ония, които си мислят, че
животът бил “проста работа”, “очевидно нещо”, при това “най-ясното”.
Разбира се, още по-лошо е допълнително да си усложняваме както живота,
така и представата си за него. Но никога не следва да подценяваме живота
си, понеже той е най-ценното, което имаме, с което разполагаме. А ресурсът
на човешкия живот е времето, което ни е отредено. Този, който ни е дал
живот, ни е отпуснал в добавка към него и някакво отредено време, в което да
се причастим към тайната на живота. Същият този мъдър и великодушен наш
Благодетел също така ни е подтикнал и към свободата да избираме сами
какво да бъде, какво да се случва с нас самите, дал ни е шансовете да се
борим и да постигаме своите завоевания и постижения. Какво друго изобщо
ни е необходимо още, та сме винаги недоволни?! Онзи, който недоволства от
живота си, към себе си трябва да насочи своето недоволство: там, в нас
самите, е причината животът ни да не е такъв, какъвто ни се иска. И какво ни
пречи да го направим какъвто сме пожелали? Ние сме тази единствена
пречка: от нас зависи всичко. Всичко друго са само подробности.
Да, ала мнозинството от хората вечно и най-недоволно мърморят:
“обстоятелствата” били лоши, “условията на съществуването” ми пречат,
“някой си там” ми бил скроил гаден номер и пр. – все някой друг, все нещо
друго им било виновно. Обстоятелствата и условията не могат да бъдат
отговорни за нищо, защото те нямат съзнание или душа. Те са фактор, с който
си длъжен да се съобразяваш, нищо повече. Но и самите обстоятелства са под
наша власт: като не ти харесват толкова, промени ги! Какво има тук
малодушно да се плаче и мърмори?! По това доколко мърморят и се мъчат да
се оправдават за неуспехите си се познават ония, които са се отказали от
свободата си, които не са се справили със задачата сам да сътвориш
бъдещето, което ти лично си пожелал. Несвободните са тия, които вечно
мърморят, плачат, представят се като нечии вечни жертви, на тях винаги
обстоятелствата са им виновни, а най-често някой друг, представете си, бил
виновен за проваления им живот. По-ясно и категорично признание за
собствената несвобода едва ли съществува.
Човек трябва да опитва непрестанно да постига за всяко нещо тъкмо
мярата. Не е ли в тази връзка възможно нито да “опростявам” прекалено, нито
пък излишно да “усложнявам” живота си – и представата си за него? Ако
животът сам по себе си е неизразимо тайнство, то това само засилва моята
лична отговорност към него. Аз съм творецът на собствения си живот, никой
друг! Напразни опитите ми да го “проумея”, да го “покоря” със слабия си ум,
добре, какво има повече да хленча?! Животът ни е даден да го живеем, а не
да го познаваме. Познание за живота и наука за живота няма и не може да
има – и слава Богу че е така! Защото ако имаше, животът ни щеше да стане
кошмар! Защо е така ли? Ето защо.
Ако има наука за живота, то тази наука щеше да изобрети и единна,
валидна за всички “истина за живота”, в която да се въплъти единното
обективно знание за живота. На тази основа би следвало да възникне и
“технология”, която да ни учи как е правилно да живеем, как именно да
правим живота си. Щеше да изчезне всеки избор, всяко лично вдъхновение,
всяка дързост, всяко изпитание, всеки риск. Щяхме да започнем да живеем
като програмирани машинки, като роботи. Нямаше да има свобода, нямаше да
има и никаква ценност, защото без свобода всичко се обезсмисля: какво от
това, примерно, че правя добро, след като това не е мой избор, а е
програмирано от някой друг, всесилен научно-технологичен диктатор?!
Комунизмът се опита да приложи тази доктрина за “научно подредения”
живот, в който няма избор, няма стихийност, няма произвол, няма свобода, а
всичко е решено на научна основа, на основата на “най-правилното научно
разбиране” на живота и на всичко останало. Животът при комунизма точно по
тази причина стана ужасен, изцяло абсурден, непоносим кошмар…
Но защо все пак ми е потребно известно “съзнание за живота”? Мога ли
просто “да се оставя” на живота си? Но имам ли право да се поставям “над”
него? Докъде ще стигна ако се опитвам да живея “безсъзнателно”? Тогава ще
бъда ли по-близо до естеството на живота? Това са неизбежни въпроси, на
които отново човек трябва да отговаря сам. Общите отговори и рецептите тук
не помагат никому.
Да живееш интуитивно, спонтанно, безсъзнателно има и риск: да
станеш животно, да загубиш човешкия си облик. Ето че тогава съвсем ще се
разминеш с дълбокото естество на живота, такъв, какъвто е предопределен
той за човека. Това, че съм човек, разполагащ със свободата си, ми дава
правото и стремежа да се разпореждам изцяло с живота си, да бъда господар
на живота си. А това как се ползват от живота си нашите “събратя по живот” –
животните – много ни показва. Те обаче за нас не могат да бъдат някакъв
особен пример. Тяхната преданост на живота, това как те се радват на живота
си, единствено може да ни стимулира и ние да гледаме по-непосредствено,
по-просто на живота си: той наистина ни е даден да му се наслаждаваме. Ала
често ние само си го объркваме и усложняваме излишно. Животните обаче не
могат да направят това: тяхната несъзнавана вярност към живота е
единственото нещо, което можем да вземем за себе си като пример. Ето защо
в някакъв смисъл животните живеят “по-правилно”. Те са изцяло “потопени” в
стихията на живота. Те са органична и неотделима част от тази стихия.
Нашата, човешка мисия в този живот обаче не може да е същата. Ние имаме
по-голяма отговорност: ние можем да заставаме и срещу живота. Животните
това не го могат. Ние обаче правим от живота си свое произведение. Това е
нещо велико. Човекът затова неслучайно е богоподобен. Животните просто са
деца на природата. Това е огромна разлика. Не се знае в чия полза обаче.
Защото на тази основа човекът може да разруши и себе си, и дори и целия
живот по планетата, може да изтреби всичко живо.
Нашият проблем е в нашето съзнание. Благодарение тъкмо на
съзнанието си – и… “без да искаме” – ние се отдалечаваме от първозданната
стихия на живота. Съзнанието в някакъв смисъл може да стане сила, изцяло
враждебна на живота – и опитваща се да го разруши. Науката също може да
стане такава сила. Нашият враг е точно това, което е и най-голямото ни
предимство: съзнанието. Ако наистина животът ни е една възвишена стихия,
не трябва да насочваме срещу нея силата на съзнанието си: защото животът
все пак всичко може да надмогне. Даже и да го унищожим на тази планета,
нямаме гаранция, че той някъде другаде в безкрайния Космос няма да се
пренесе – ние не знаем дали сме единствените живи същества в безкрайната
Вселена?! Но точно затова никой не бива да допуска лукса да се самоизолира
от естеството на самия живот. Защото тогава трябва да опита да осъзнае
какво ще стане с живота му. Жалка картина е живот, лишен от живец и от
жизненост. А извор на жизнеността е самият живот, той е и носителят й.
Ето защо неизбежно трябва да се запитам: да ценя истински живота си –
какво означава това? Какви изисквания ми налага една такава нагласа? Ако
пък надценя живота си, какво ли ще ме сполети? Мога ли да очаквам тогава
“непоправимото”?
Но има и друга опасност: а ако съм склонен непрекъснато да
подценявам живота си? Няма ли самият живот да ми отмъсти подобна
неадекватност и грозна неблагодарност? Няма ли тогава да допусна животът
да ми се изплъзне? Да пропилея, да пропусна живота си – какво ли пък
означава това?
Ако проявя невярност спрямо живота си, ще бъда, вероятно, жестоко
наказан. Това не са безобидни или пък дребни неща. Защото ако се размина с
най-важното – животът – то за какво ли изобщо съм живял? Но нима тогава
въобще ще съм живял? Знам поне това: животът, който Някой ми е дал така
великодушно, трябва да го изживея достойно и с благодарност към Великия
Благодетел. Животът за мен е едно изпитание – изпитание на моята
преданост спрямо него. Мога или да се проваля, или да преуспея – от мен
единствено си зависи. Аз избирам успеха, а не провала… и ще работя за него
до последната си минута!

11.6.Приложения по лекцията “Тайнството на живота”

ИДЕИ:

● “Аз затова заявявам тук тържествено: вътрешният смисъл, душата на

моята философия се състои в това, че човекът няма изобщо нищо друго освен
опита; човекът стига до всичко, до което стига, само чрез опита, само чрез
самия живот.”
(Йохан Готлиб Фихте)

● “Волята е човекът, интелект човекът притежава. Интелектът е

тъждествен с главата, волята има за свой символ и синоним сърцето…

Волята за живот е в същото време воля за продължаване на живота;

затова половото влечение е фокус на волята, а изборът за неговото
удовлетворяване, т.е. половата любов, е главното дело на волята; затова
любовните истории са наричани affaires du coeur, бракът – съюз на сърцата…
Ние сме тъждествени не с това, което мислим, а с това, което ние искаме,
желаем и към което страстно се стремим. Където е сърцето ни, там е и
нашето съкровище…

Волята, неуморна и неусмирима, винаги жадна и стремяща се напред,

ненаситна, несъгласна сама със себе си и метежна, съставлява същността на
света, която се изразява навсякъде в борба за съществуване и живот, но най-
изтънчено и най-ясно от всичко в човешкия свят. Да представи в най-
нагледната форма и да разобличи тази страшна страна на живота, в която се
разкрива същността на света и съдбата на човечеството – ето я висшата
задача на драмата; затова трагедията е връх на цялото изкуство, изразяващо
явленията на волята или световните идеи…

Светът, в който царува егоизмът с цялата му свита, съществува не за

добрите, а за злите. “Към лошите гледа то с любовен поглед; не на добрия
принадлежи земята.” (Шекспир). Този характер на света изяснява трагедията:
тя ни показва неизбежното пропадане на справедливото и невинното,
тържеството на злите хора, господството на заблудите и случайностите в
общия ход на световните събития, гибелта и бедствията, които неизбежно
произтичат от сблъсъка на характерите на хората, от пресичащите се
направления на тяхната воля…

Най-чистото влияние на трагедията, която ни разкрива съдбата на

човечеството и същността на света, се състои в това, че любовта към живота
угасва, че волята се отвръща не само от интересите на живота, но и даже от
самия живот. Резултатът на всяка истинна трагедия е: “животът не е най-
висшето от благата, но най-голяма от злините е вината”. Коренната вина се
свежда до самата воля за живот… “тъй като най-големият грях на човека е в
това, че се е родил” (Калдерон)… “Най-щастливият жребий е съвсем да не си
се раждал; след него по-добрата участ е: да се появиш на света – и тотчас да
умреш…” (“Едип в Колон”).

Музиката произвежда голи афекти и чувства; тя, подобно на Бога, гледа

само в сърцата. Тя отразява непосредствено и прави ясно нашето съкровено
същество, възвисявайки нашето душевно настроение. Нейното действие е по-
етическо и като че ли магически-одухотворяващо. Душевните състояния,
които изразява музиката, са по-дълбоки от понятията, защото състоянията на
душата на човека са състояния на нашата воля, а волята е същност на света.
Музиката е мелодия, текстът на която е светът…
 Изкуството е един вид “камера обскура” на света, сцена на сцената,
както у Хамлет. Волята се познава в произведенията на изкуството, а най-
непосредствено – в музикалните произведения…

Зад нашето съществуване се намира нещо друго, което се постига от

нас само с това, че ние отхвърляме от себе си света…

Кой се наслаждава на живота ако е погледнал в неговите дълбини?”

(Артур Шопенхауер)

● “В живота се налага по неволя да се съобразяваш с глупаците – както

на бойното поле с неприятеля, имащ числено превъзходство.”
(Наполеон)

● “Искрените думи не са приятни, приятните думи не са искрени.”

(Лао Дзъ)

● “Животът е кратък и е грехота човек да губи времето си. Казват, че

съм дейна натура. Но да бъдеш деен, също значи да си губиш времето,
защото човек се погубва. Днешният ден е пауза, в която сърцето ми тръгва на
среща със себе си.
Ако все още ме гризе някакъв страх, то той извира от чувството, че
неуловимият миг се изплъзва между пръстите ми като перли живак. Оставете
онези, които се мъчат да обърнат гръб на света. Аз не се оплаквам, понеже
виждам как се раждам. Сега цялото ми царство се състои от този свят.
Слънцето и сенките, топлината и студът, които идват от глъбините на ефира:
нима мога да мисля за смъртта и за страданието на хората, когато всичко е
изписано върху този прозорец, в който слънцето се излива цяло, за да срещне
моята милост. Мога да кажа и ще кажа веднага: единственото, което си
струва, е да бъдеш просто човек. Не, струва си да бъдеш истински човек и
това включва всичко: човечността и простотата. А кога бих могъл да бъда по-
истински, отколкото когато съм се слял със света? Желанията ми са
задоволени, преди още да са се породили. Ето я вечността, зная, че ще я
намеря. Вече не искам да съм щастлив, а просто да съм изпълнен с ясно
съзнание.
Един човек съзерцава, а друг копае гроба си: как да ги разделим?
Хората и тяхната абсурдност. Но вижте усмивката на небето. Светлината
блика, скоро ще дойде лято. Ето очите и гласът на достойните за нашата
любов. Аз служа на света чрез всичките си действия, на хората – чрез цялото
си състрадание и благодарност. Не искам да избирам между лицето и опакото
на света и не харесвам, когато избират. А хората не обичат трезвомислещите
и ироничните. Те казват: “Това показва, че не сте добър човек”. Не виждам
какво общо има това. Разбира се, ако чуя да говорят за някого, че презира
морала, аз разбирам, че той търси морал; ако чуя да казват за друг, че
ненавижда разума, разбирам, че той не може да понася собствените си
съмнения. Но не обичам лукавщината.
Истинската смелост е да държиш очите си отворени за светлината така,
както и за смъртта. Впрочем, къде е връзката между тази ненаситна любов
към живота и скритото отчаяние? Тя ще ми се открие постепенно, ако слушам
иронията, стаена в дъното на нещата. Намигайки ми с трезвото си оченце, тя
хитро ще каже: “Живейте така, сякаш…”. Въпреки многото лутания в това е
цялата моя наука.”
(Албер Камю)

● “Сам по себе си животът нищо не значи – цената му зависи от

неговото употребление.”
(Жан-Жак Русо)

● “Да живееш глупаво, неразумно, невъздържано означава не лошо да

живееш, а бавно да умираш.”
(Демокрит)

● “Който иска да постигне великото, той трябва да умее да ограничава

себе си; който пък, напротив, иска всичко, този в крайна сметка нищо не иска
и нищо няма да постигне.”
(Георг Хегел)

● “Обичаш ли живота? Тогава не губи време: защото времето е тъканта,

от която се състои животът.“
(Б. Франклин)

КАЗУС:

(І) Каква “дефиниция” за живота дава “науката за живота”, наречена…

биология? Какво е животът за нея? Удовлетворява ли ви нейното разбиране?
То разкрива ли загадката на живота?

(ІІ) “ЖИВОТ И СМЪРТ” – интересува ли ви такава тема на разговор?

Доколко животът ни се влияе от разбирането, което имаме за смъртта? Можем
ли да си представим “у-мир-ането”, “скъсването”, “разделянето” със света?
(“Мир” нали е стара дума за “свят”?!)

● Как ще живея ако по мое мнение “смъртта до нищо не води”, т.е. ако
смятам, че след нея… “нищо няма” (“има…нищо”?!)?
● А как ще се отрази на удовлетвореността ми от живота ако съм
убеден в противното, а именно, че “и след смъртта… има нещо, има живот”?
● Дали двете убеждения, разпространени сред хората, не се дължат на
това, че било едното, било другото, им е в някаква степен… “изгодно”?
● На кои хора им се иска “изцяло да умрат”? Как са живели – или
живеят – тези хора?
● На кои обаче им се струва, че “не е възможно да умреш изцяло”? Как
живеят тези хора – та да мислят, че “нищо не може да ги раздели от живота”,
дори и… смъртта?
● Възможно ли е човек да си мисли, че живее, а всъщност на “служи” на
смъртта, да “работи” за нея? На кои тогава им е изгодно да умрат “изцяло”?
● Смъртта или животът е по-голямата загадка за човека?

АЛТЕРНАТИВИ:
 (І) Животът за човека е никога непостижима изцяло и вечна тайна.
Никога не може да се знае какво е животът.

(ІІ) Животът трябва да се живее “научно” и “рационално”, т.е. според

постижимата за него истина. Животът може да се “прави” съзнателно и
според… “предварително изготвен план”. Стихията на живота може да бъде
“победена” и овладяна от съзнанието на човека. Човекът трябва да има власт
над живота си. Той трябва да стане негов господар. Само тогава ще живее
истински.

(ІІІ) Намесата на съзнанието убива живота, поне неизмеримо му вреди.

“Съзнание” и “живот” са “несъвместими субстанции” – защото животът е
именно безсъзнателна стихия. Ето защо трябва да се живее “според живота”,
не само “според съзнанието”. Това означава да живеем спонтанно, според
повелите на самия живот. Това означава, че трябва да се “оставим” на живота
си, че не бива да се съпротивляваме на неговия порив. Който “прави” живота
си “по план”, той не живее.

(ІV) Волята за живот трябва да бъде отречена (квиетизъм, аскеза).

Иначе “да не чакаме края на страданията”. Ако се оставим на незнаещата
какво иска воля за живот, неизмеримо ще страдаме.

(V) Човекът става жалък и нищожен когато се опитва да надмогне и

дори “победи” волята за живот. Тя не неизмеримо по-силна от нас, ние така
или иначе сме под нейната власт. Животът не може да бъде победен от
съзнанието. Волята за живот затова не бива да бъде отричана, а потвърдена.
Това означава, че трябва да даваме на живота онова, което той иска. Но на
това е способен само силният индивид. Само този, който се отличава с
огромна, непобедима жизненост, с превъзходство, отговарящо на самата мощ
на живота, може да понесе “сладката тежест” на самия живот. Това е именно
“волята за власт”, страстта към могъщество, с която се отличават силните
телом и духом. За някои, които изнемогват под “тежестта на живота” и затова
само страдат, измъчват се от мъка и безсилие, за тях именно… “е по-добре да
не живеят” – но все пак са “осъдени да живеят”. Те поради това се опитват да
си “отмъстят” на живота, като непрекъснато вредят на другите да живеят,
опитват се да “вгорчат” и за останалите неговата сладост. Нима комунизмът в
същината си не е точно такава бесовска ненавист към живота?

12.ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.1.А що е истина?

“Истината е велико понятие и дума, при споменаването на която на

човека трябва да се вдига по-високо гръдта.” (Хегел) Безразличието към
истината е гибелно за човешката душа, то е симптом за възможно най-голяма
извратеност и изкривеност на съзнанието и мисълта. Да мислиш в
противоречие с истината и – следователно – в съгласие с лъжата,
заблуждението и неистината съвсем не е, както изглежда на някои, някаква
изтънчена хитрост на ума и разсъдъка. А е само призрак на болната и
непълноценно живеещата душа, която няма сили да погледне на битието в
неговата откритост, в неговата възвишеност и величавост, в неговата всичко
превъзхождаща и неизразима ценност.
Да, наистина, истината сама по себе си е висша ценност за човека, който
иска да е адекватен на битието, а също и съответстващ на самия себе си, на
своето вътрешно естество. Но философията – и логиката като нейна
органична част – не може да се задоволява с проста възхвала на истината, а е
длъжна да я разбере и смислено да отговори на най-основния въпрос за
същността на истината.
Така поставен, този въпрос е тъкмо прочутият Пилатов въпрос-отговор,
с който консулът на Римската империя се обръща към Спасителя, изрекъл тия
думи: “Аз съм Истината, и Пътя, и Живота”. Преизпълнен с презрение и
високомерие спрямо истината, която Христос носи на света, а също и към
всяка друга истина, римският аристократ съвсем спонтанно възкликва: “А що
е истина?!”. Защото за Пилат явно не подлежи на обсъждане въпросът за
истината, понеже той “знае”, че истина не съществува, че истината е една от
най-големите илюзии на човеците. Поставяйки своя лукав въпрос-отговор,
Пилат поставя себе си, своята суетна субективност над истината, а значи и
над всичко друго, над съществуващото даже. Той е убеден, че всеки човек
има своя “истина”, което в края на краищата означава, че общовалидна
истина няма и не може да има. За него истината, следователно, доколкото за
такава изобщо може да се говори, е нещо изцяло субективно.
Ала щом това е така – или ако това наистина е така – то Пилат няма
никакво право да поставя своята чисто субективна “истина” (а именно, че
истина не съществува!) над всяка друга възможна истина, включително и
тази, че истина не само съществува, но и че тя изобщо е най-висшето, към
което можем да се стремим. Затова Пилат, казвайки своята прочута “истина” –
“А що е истина, т.е. такава няма?!” – и сам себе си опровергава и върви против
самия себе си. Защото ако той наистина беше прав, то тогава не би трябвало
изобщо да пита и говори: ако няма истина, то тогава всичко е неистина, в това
число и неговото собствено питане-изказване. В края на краищата има ли
смисъл да се говори ако предварително знаем, че това, което казваме, е все
неистина?!
Който си позволи лукса да каже “няма истина”, и в същото време
претендира, че това “няма истина” е една… истина (ако беше честен, би
трябвало да каже, че и то не е истина!), в крайна сметка казва ето това: “Няма
истина – с изключение на истината, че няма истина”. И така сам себе си
опровергава: щом има и една единствена истина, значи истина има! А пък на
такива, които приказват подобни неосмислени неща, съвсем не бива да им се
вярва.
Но да оставим мнението на Пилат, който не знае какво говори и какво
прави. Отделих му внимание, защото и до ден днешен се срещат толкова
много Пилатовци, които мислят, че казват нещо, когато твърдят: А що е
истина?, Истина не съществува!, Аз съм истината! и пр.
Да питаш смислено “Що е истина?” означава да си проникнат от нея, да
я усещаш в себе си, да се чувстваш овладян от нейната сила. Не е някакво
особено дълбокомислие скептическото недоумение пред истината, а и голото
й отрицание. Питайки за истината, трябва да се откажем от всякакво съзнание
или по-скоро самомнение, че “аз съм всичко, а истината – нищо!”. Напротив,
към истината трябва да се отнасяме със смирение и със съзнанието за
огромното й превъзходство пред всичко друго, в това число и пред нас
самите. Всичко на този свят има някаква ценност и някакъв смисъл само
дотолкова, доколкото носи в себе си някаква истина, доколкото е въплъщение
на една конкретна истина. Казваме “Той е истински човек!” и разбираме
съответствието му или поне “приликата”, причастността му с истината на
човека, с вечната идея за човека, която е съвършена и неизразима, а ние сме
нейно смътно и бледо подобие. Любовта към истината е нещо, което все пак
се среща сред човешките същества, а нима може да бъде обичано нещо, за
което не сме сигурни, че съществува.
Но истината действително е едно неизразимо тайнство. Тя не може да
бъде “видяна” с просто око, тя не е нещо, което можеш “да сложиш в джоба
си” (подобно на монета) и да си уверен, че го притежаваш. Интуитивно много
често чувстваме, че “това е истина”, а другото е неистина или илюзия, но тази
увереност не е достатъчна и не удовлетворява напълно разума. Защото ако те
запитат “А защо това е истина?” и ти след това нищо не можеш да кажеш в
замяна, то тогава колко струва една такава неведома и за теб самия истина?
Чувството за истина всъщност само изпълва душата с нея и на нас такава
истина ни стига, но когато ни се налага да я предадем на някой друг, да
“заразим” и неговата душа с истината, до която сме достигнали, се изисква
“съобщаемост”, възможност за пълноценно изразяване, разбираемост, яснота
и достоверност. Истина е онова, което принадлежи на всички, а не само на
един; но нали всяка истина най-напред “проблясва” в нечия глава, ражда се в
едно съзнание, което не бива да бъде нейна утроба, а също и неин гроб?! За
да не стане това последното тя трябва да бъде предадена на другите, при
това категорично ясно и просто, а също и “интригуващо”, вълнуващо. Казвам
това, защото истината, която не може да заинтригува никой, не заслужава да
бъде наречена истина, тя едва ли е истина.
Търсейки истината за това… що е истина, ние ще извървим дълъг път. В
някакъв смисъл истината именно е пътуване и дори “преследване”, тя никому
не се дава наготово. Затова трябва да имаме търпението да го извървим, дори
да вложим известна страст.
Засега постигнахме поне това: • истината е се намира в някакво
дълбоко отношение към битието, към същността на съществуващото; • ничие
съзнание и мислене – ако са истински – не е и не може да бъде безразлично
към истината; • истината е велика и значима за човека ценност.
Но да се опитаме все пак да разберем какво е онова, което
“притежаваме” преди тръгването към истината; защото ако тя е на “финала”,
то какво тогава имаме в самото начало на пътя, водещ към нея?
Известно е, че Сократ – “най-мъдрият от всички гърци” по думите на
оракула – преди всеки разговор по важен въпрос, където се поставя на
изследване и търсене истината за нещо, пред всички ония, които прибързано
са го карали да каже “какво мисли”, “какво знае”, “какво е мнението” му, е
твърдял само това: “зная само, че не зная”. Наистина, ако предварително “си
знаем всичко” или пък “цялата истина”, има ли тогава смисъл да се отправяме
на някакво толкова “изморително” пътешествие към нея?! Затова “да знаеш,
че не знаеш” е начало на познанието; без съзнание за своето незнание никой
не може да осъзнае потребността от търсене на някаква истина и на някакво
знание. Ако го няма това знание за незнанието по даден въпрос е изключено
да се появи и самия въпрос, тогава ние продължаваме да пребиваваме
несмущавани от нищо и в плен на своето незнание, което ни е завладяло
изцяло.
Но несъзнаваното незнание, което е самата безпроблемност или
безвъпросност, не е най-лошото, което може да ни сполети. Това не зная, че
не зная е просто една тъмнина, едно нищо, в което съзнанието е потопено, но
има и по-зло от него. И то е: мисля си, че зная, с което живея в илюзия за
някакво ефимерно знание, докато всъщност и в действителност не зная. Това
несъзнавано незнание е по-лошо от другото, защото е допълнено със
самомнението за несъществуващо знание, т.е. с една самозаблуда. Тук става
дума не за непроницаемото незнание, което имахме в първия случай, а за
изкривено съзнание, което само си мисли че знае, докато всъщност не знае. В
такъв случай имаме невярно “знание”, другояче казано – мнение. До появата
на знанието е времето на мненията, които са негови съвсем непълноценни
заместители.
Появата на знанието унищожава потребността от мнения, те вече са
излишни, в само светлината на знанието може да се разбере, че са били само-
мнения, т.е. субективни изкривявания на истината, предразсъдъци,
предубеждения, фалшиви уверености. Територията между незнанието и
знанието е “населена” тъкмо с такива непълноценни продукти на нашата
умствена активност, а също и на нашата умствена ленивост, т.е. с безброй
неистини. Знанието е истината, извън знанието са незнанието, неистините и
всички ония “полу-истини”, т.е. заблудите и илюзиите. Що се отнася до
грешките, то те са свързани с истината и знанието – защото ги подпомагат,
защото са свързани с усилията на ума, устремен към знанието.
Неукият човек, невежата, не знае, защото му липсват знания, неговото
съзнание пребивава в тъмнина, в полумрака на илюзиите, той просто “не е
информиран”. Рядко могат да се открият знания извън някакъв род наука и
затова ученето, заниманието с наука, разширява хоризонта на нашето знание,
а също и хвърля светлина върху незнанието. Неукият не може и да знае, че не
знае, а какво остава да знае; по същия начин, казва Кант, слепият не може да
си представи мрака докато не е станал зрящ. И добавя: познанието на
незнанието предполага наука и прави човека скромен, докато въображаемото
знание, напротив, го прави “вятърничав”. Първото е едно достойно незнание,
докато второто е недостойно “знание”.
Незнанието на неща, които още не можем да знаем, е невинно. Порочно
пък е незнанието на неща, които следва да знаем и чието знание е лесно.
Според Кант човек може да бъде исторически незнаещ, а също и неразумно
незнаещ. На първия липсват исторически знания (факти, информация,
създадени отдавна теории), което не е така фатално, стига да е мислещ и
разумен. От друга страна ако човек е натрупал много информация, т.е. е
много-учен, но не употребява ума и мисълта си за друго, а значи способността
му за разсъждение е неразвита, той в крайна сметка е един неразумно
незнаещ. Педантът пък е надменен учен без знание, т.е. същество, “лепнато
за формалностите”. Той е ограничен по отношение на ядрото на нещата и
затова вижда само одаянията и черупките. За Кант педантичността е
“досадна разсъдъчност и безполезна точност (”микрология”) във
формалностите, буквоедство”. Педантичността винаги е свойство на един
ограничен ум, педантът е нещастно подражание и карикатура на точния,
методичен ум.
 Накрая във връзка с незнанието бихме могли да споменем за вредата от
незнанието на философията. Тук е налице типът на учените хора, които имат
исторически познания, но смятат философията за излишна. Това е така
наречената от Кант “циклопска ученост”, на която й липсва едно око, окото на
философията. Такива учени могат много да знаят, но тяхното знание е
непълноценно, те са нещо, което отговаря на нашия израз “кон с капаци”.
Общо взето това е, което може да се каже тук за незнанието (мнението) и за
произлизащото от него по отношение на човешкото съзнание.

12.2.Битието винаги е битие-в-истина

Още великият Платон, говорил за битието дори твърде поетично, е

отъждествявал битие и истина, понеже пък, от друга страна, битието според
него не е друго освен идеята, същността. Около нас е изпълнено с всякакви, в
огромната си част неистинни съществувания, съществувания, които са далеч
от умиротвореността и хармонията на автентичното битие. Неотделимостта на
истината от битието като такова показва и дори доказва онтичната пълнота
на истината, а също и това, че битието дължи своя потенциал именно на
тъждеството си със самата истина.
Ако се сметне от някой, че истината е извън битието, то това е най-
дълбоката основа на всеки един нихилизъм, на релативизма, а именно на
разбирането, че всяка истина е съмнителна, относителна дотолкова, че в
крайна сметка се оказва, че за истина изобщо не бива да се говори. Някои
намират някакво особено остроумие и дори изтънченост в една такава теза и
не се посвеняват да я обявят за най-модерна, за връх на самата модерност. А
всъщност тя е свидетелство и добър атестат за немислене…
Защото ако истината е извън битието, сиреч едва по-късно трябва да
бъде “внасяна” в него, сътворявана в един чисто субективен произвол, то,
първо, ние дръзваме да поставим себе си, своята суетност над истината, и, на
второ място, се мъчим да обосновем онова, от което тръгваме, а именно, че
истина не съществува. Та нали първоначално я постулираме като намираща се
извън битието, а след това стигаме пак до изходната си точка, т.е. въртим се в
кръг, с други думи доказваме, че… желязото било желязно, а че дървото –
дървено. Някои в науката, впрочем, друго освен това едва ли и правят…
Такива не се смущават от парадокса, че нямаме никакво основание даже
да говорим за истина, след като сме я турили още в самото начало в разреда
на несъществуващите неща. Пита се, откъде ще имаме представа за нещо,
наречено “истина”, след като такова, по принцип, изобщо и изначално не
съществува?! Аз затова написах по-горе нещо за немисленето – един доста
коварен и досаден в същото време дефект, характерен за съзнанието на
мнозина…
Но ето че възниква, поне от формална гледна точка, и един такъв
въпрос: ако истината е “в” битието, тя цялото ли битие обхваща – или само
някои негови “части”? И после: ако истината обхваща само някои негови
“части”, то това не означава ли, че другите “части” на битието са
“неистинни”? Не следва ли оттук, че те пак съществуват, но “неистинно”?
Такова съществуване не е ли коренно различно от съществуването-в-истина?
Тези въпроси се дължат на смесването на битие със съществуване:
битието е именно съществуващото в истината, истинно съществуващото, то е
образеца на всички непълноценни и неистинни съществувания. Ето на това
основание нямаме право да говорим, че някакви части на битието били
неистинни – това важи само за сфери на съществуващото. А сред
съществуващото, както вече имахме възможността да изясним най-обстойно,
е налице смесване и взаимно проникване на битие и на небитие, в него са
налице непрестанни преходи от едното към другото. В съществуващото, в
този наш тукашен живот и свят, от друга страна погледнато, има и прекалено
много лъжа, фикции, заблуди, илюзии, зло и т.н. Ето че самото зло се оказва,
че е такова заради своята онтична непълноценност, дължаща се на
непричастност спрямо истината; лъжата е лъжа на същото това основание,
грозното даже е такова благодарение на това, че се намира в рязък дисонанс
с внасящата навсякъде хармония и умиротвореност истина.
Битието като такова е единно, то всъщност е тъкмо единното. Това
означава и за сетен път потвърждава базисната констатация, че битието е
истина, а истината е битие, т.е. че истина и битие съвпадат, са тъждествени.
Това, накрая, означава, че битието не е друго, освен истинно съществуващото,
т.е. битие е винаги “битие в истина”.
На това основание можем с право да смятаме, че щом нещо съществува,
то винаги носи своята истина в себе си. Т.е. доколкото нещо съществува, то
дължи съществуването си на истината, заложена в неговите недра. Защото
истината не е друго освен неговата същност, неговата идея. А казахме, че
идея (същност) и истина съвпадат, са едно и също нещо. Платон, твърдящ, че
идеята е тъждествена на битието, го е твърдял неслучайно, това негово
допускане блестящо се доказва от цялата по-нататъшна одисея на човешкия
дух, на културата, на философията в нейните най-възвишени възходи и
постижения.
Щом като истина и битие са едно и също нещо, а по същия начин и
битие и идея са тъждествени, то се оказва, че битието е “утроба” или лоно
както на истината, така и на идеята (същността). Безусловно трябва да се
приеме едно такова основополагащо твърдение. Но какво обаче следва от
него?
На първо място трябва да признаем, че истината сякаш “носи” в себе си
битието. Но всяко битие ли е точно такова, т.е. е тъждествено на истината?
Това не се ли отнася само за абсолютното битие, за “битийната пълнота” и
изпълненост с истина?
Самото битие като такова има една строга йерархия на своите сфери и
нива. Пълно и абсолютно съвпадение на битие и на мислене, на истина и на
битие е характерно тъкмо за най-мощното по потенциал битие – Божието
битие. Или свръхбитието, което наричаме или обозначаваме с думата Бог.
Оттук следва, че всяко друго битие е от Бога, е такова благодарение на
благоволението на Абсолютното Битие. Другояче казано, всяко битие
“произтича” от Божието Битие. Ето на това основание се стига до
твърдението, изразено така ясно и по най-възвишен начин от Христос,
изрекъл думите: “Аз съм Истината, и Пътя, и Живота…”. Оказва се, че битие
“извън” истината няма. Какво ли означава всичко това? Може ли да го
“асимилира” съзнанието на обикновеният човек, обременено и изпълнено най-
вече с извлечени от този материален свят представи и впечатления?
Разбира се, на ония, които се чувстват съвсем неуютно в пространството
на чистата мисъл и идея, в което се озовахме, няма да им е лесно да осмислят
и възприемат всичко това. Но то е една провокация към мисълта,
благодарение на която могат поне отчасти да станат причастни на
споменатото царство на свободната и чиста мисъл.
Може да се тръгне от ето такива въпроси, например: Дали не е
необходимо да приема, че “съществуващо” не винаги означава “истинно
съществуващо”. Какво е съществуващото според идеята, същността,
истината? Не означава ли, че не всяко битие е абсолютно? Не следва ли също,
че “еманацията” (“изтеклото” от Абсолюта!) на истинното битие “отчасти” е
истинна, “отчасти” – неистинна?
Да, така е, защото при “изтичането” и разпростирането тук, в този свят,
на чистите същности, съдържащи се в битието като такова, се стига до
тяхната деградация, до принизяването им, до вселяването им в много по-
нисши по ранг сфери на съществуващото. Тук, в този свят, както още Платон
твърдеше, имаме работа със “сенки” и “копия”, а не със същности и чисти
истини, не с идеи. Това е добре да се има предвид и то много може да
подпомогне опитващия се да разбере всичко със своя ум.
Ето защо всяко съществуващо по някакъв начин е “смесица” на истина и
неистина, на битие и небитие – и дотолкова не е абсолютно, дотолкова е само
“относително”. Тогава именно се оказва, че всяко съществуващо така или
иначе се стреми към своята истина. Истината се оказа, че е битиен идеал на
съществуващото, на всички съществуващи неща. Тя е онова, което ги дърпа
към съвършенството. Разбирате ли сега какво означава за човешки същества
да се безразлични към истината. Това е изневяра към тяхната същност и
човечност, то е свидетелство за такава непростима онтична непълнота, която
в религията се нарича грях.
А иначе съм длъжен да приема, че всяко съществуване е “на път” към
своята идея, но… “все още не е пристигнало там”. “Частиците” или по-скоро
искриците абсолютност-истинност-битийност-същностност-и-пр., разпръснати
в съществуването, са тъкмо онова, което поражда неговата жизненост,
пълнота, реалност.
Ето например аз като “съществуване” и като “съществуващо” – истинно
битие ли съм – или… “не съвсем”? Ако съм “битие-в-истина”, то това до какво
би довело? Нямаше ли да означава, че аз съм… “абсолютен”, че съм
“съвършен”, че пребивавам в “онтичната пълнота”, за която само може да се
мечтае?
Аз, впрочем, едва ли съм достигнал и едва ли някога ще достигна своята
идея, едва ли ще се отъждествя изцяло с нея. Същността, която тя
олицетворява, е мой вечен идеал, недостижим като хоризонта. Но и мамещ в
далечината като хоризонта, там, където изгрява и залязва Слънцето – но
хоризонта обаче никой и никога няма да стигне. Ние сме смъртни и в същата
степен несъвършени същества. Ала благодарение на причастността си към
истината сме в достатъчна степен и богоподобни.
Ето защо аз – пък и всеки друг човек – просто “пътувам” към истината за
себе си. Аз през целия си живот съм на път към самия себе си, към своята
оригинална и лична човешка идея. Мога да се надявам, че съм се приближил в
някаква степен до “битието-на-съществуващото-наречено-човек”, но ако си
въобразя, че съм се слял с него, то това означава, че съм обявил себе си за
Бог. На мен лично ми е доста чуждо едно такова кухо самомнение,
разпространено иначе особено много сред най-непълноценно живеещите,
сиреч сред неизброимите пълчища на немислещите…
 Да живея в съгласие с истината-за-себе-си е най-висшето, на което мога
да се надявам. По какво се отличава такова едно съществуване от това да
живея без нея ли? Ами ако се опитам да разбера какво означава да живея в
раздор с истината, съответстваща на моето битие, то това ще хвърли
светлина и върху горния въпрос. Аз най-напред трябва неуморно да се
опитвам да разбера кое е подобаващото за битието на човека. Ако пък ми се е
случвало да се опитвам да живея в дълбоко противоречие с него, трябва да
направя зависещото от мен да не се повтарят такива случаи – те водят само
към небитието, те не са друго, освен подхлъзване към лъжата и смъртта. Аз
трябва да направя всичко, което е в моите сили, та да се предпазя от това сам
и непрекъснато да подготвям своя провал. Истината е моята пътеводна звезда
в тази посока.
Но как да разбера – “изцяло”, “напълно”, “несъмнено” – коя точно е
истината на моето битие? Мога ли да не допусна разминаване с нея? Как да
изостря онова духовно “сетиво”, което ми дава самата истина? Как да си
проправя път към истината на битието на съществуващото – именно като
цялост! – от която, изглежда, зависи и “моята” истина?
Въпросите тук също нямат край – човек докато е жив, все търси и все не
намира утеха. Но това не значи, че са блажени и за завиждане са само ония,
които не търсят. Оня, който търси, той ще намери – който похлопа, нему и ще
се отвори. Ала битието така или иначе е нашият дом, а пък истината е главен
разпоредител в него. Без истина не се живее, а само се вегетира. Едно такова
презряно съществуване не бива да е участ на живия човек, надарен с
безсмъртна – и божествена – в същината си душа. Нашето богатство е в
душите ни. Онова, именно богатството, което никакви молци не го ядат…

12.3.Само свободата ни открива път към истината

А неистинно да съществува нещо какво ли е? То явно няма да

съществува според истината за битието си, а тъкмо според неистината. Някак
си сякаш съществува според лъжата, съществува лъжливо, фалшиво,
ефимерно и пр., т.е. по-скоро съществува според небитието, отколкото според
битието. То пак някак си е, но по-скоро не е, отколкото е – в истинския смисъл
на тази дума. Ако това нещо е човек, то неистинно съществуващият човек
съществува в рязко разминаване, в дисонанс с идеята за човека, с
представата за истинно и пълноценно съществуване на човека. Един такъв
мнимо – “наужким” – съществуващ човек, разбира се, е крайно нещастен и
провалил се човек. Но рядкост ли е един такъв вариант, или всекидневно се
сблъскваме с него?
Ето тук с необходимост трябва да си зададем поне тези въпроси:
възможно ли е да се съществува без фундаментална причастност с битието
си? Може ли да се съществува, “бидейки непричастен” не към какво да е, а
тъкмо към своето битие? Да си причастен на… небитието, и при това все пак
“някак” да съществуваш – нима това не е абсурд?
Такова съществуване е ефимерно, а тази ефимерност се дължи на
фаталното разминаване с подобаващото за своето битие, сиреч с истината за
него. Разбира се, такова едно разминаване не може да е в пълен обем, да е
цялостно, понеже ако изцяло липсва отношение към истината, то и самата
възможност за съществуване тогава би била съвсем проблематична. Всяко
нещо, доколкото съществува, го дължи на съотнесеността си със своята
истина, а доколкото не съществува, е в рязък дисонанс с нея, понеже е влязло
в отношение не с битието си, а с небитието. А небитието значи разпад,
унищожение, развала. Такива хора, заели двойнствено отношение към
истината на човешкото съществуване, се движат по плоскостта на
лицемерието, на фалша, на неискреността, на несубстанционалността. Ето че
можем да направим още тук извода, че само истината осигурява на
съществуващите неща, и особено на човешкото съществуващо, едни най-яки и
здрави субстанциални опори. Това е така, понеже истината носи в себе си
първозданната същност или идеята на това нещо, а пък тази същност е
просто проявление на самата субстанция, лежаща в основанията му. Лишен от
субстанциални опори – намиращи се именно в отношение към духовната
същност и природа на човека, човешкото и на човечността – човек се мята
като листото, носено на всички посоки от вятъра есен. А човекът се нуждае от
път, и то свободно избран, и отговорно поет…
Как ли се съществува според неистината или според “истината
отчасти”? Каква е тази онтична непълноценност и извратеност? Как изобщо
могат да съществуват неща, “отпаднали” от битието си? Възможно ли е
истината някому да е съвсем безразлична? Тези въпроси си струва да бъдат
осмислени: защото ето, примерно, човекът, потънал в грях, наистина е
отпаднал от битието си, той, нещо повече, е въстанал против своята идея и
против замисъла на своя Божествен Създател. При такъв човек двете негови
половини – духовната и физическата – не са постигнали своята хармония, а се
намират във вражда, в рязък дисонанс, от който този човек се раздира. Точно
на такива хора истината им е станала съвсем безразлична, понеже съзнанието
и душата им е пленена от неистината. А неистина може да е всичко
непълноценно в битийно и субстанциално отношение като измамата, лъжата,
злото, користта, използвачеството, несвободата, коварствата и подлостите от
всякакъв род, глупостта, простащината, грозното и прочие. Доколкото ги има,
доколкото са налице, те го могат само благодарение на известна минимална
съпричастност с истината и с битието, но доколкото са подгизнали от злоба,
от лъжа, от разврат и от безнравственост, това го дължат на отдадеността си
на наистината и на небитието. Ето защо, изглежда, човек трябва да основе
живота си на един най-базисен избор, свързан с въпроса кому да служи: на
истината и на битието ли, или на неистината и на небитието. В единия случай
нещо печелиш и от нещо се отказваш, и в другия е така – сам решаваш обаче
коя и каква да е твоята орис и участ. Никой друг не може да избере вместо
теб, даже и самият Бог те е оставил сам да избираш и решаваш, защото,
изглежда, надеждата му е сам да прегърнеш истината и битието. Та нали ако
някой друг или самият Бог беше избрал вместо нас, то тогава всичко, понеже
е несвободно, се е обезценило: ценно е само онова, което сам си избрал, което
е твоя заслуга или постижение.
Битието като такова е мярка за съвършенство, защото, бидейки идея, то
е и самото съвършенство. Следователно доколко нещо е съвършено,
дотолкова е според битието си. А доколкото е несъвършено, дотолкова то е
израз на небитие, на неистина. Но нали всяко нещо в този свят е винаги
“отчасти” съвършено, “отчасти” несъвършено? Казваме: “Няма идеални
неща!”, но вярно ли е това? И защо е така?
Да, в този тук свят на идеалите не им е мястото, те тук не могат да
съществуват, понеже тук е място и свят на тленното, на преходното, на
мимолетността. Идеалите обаче, или духовните неща, така или иначе, са
нещото, което привлича към себе си, та да можем да се отказваме от
несъвършенството и да копнеем по съвършенството. Този е най-дълбокият
темел на всеобщия стремеж към съвършенство, който се наблюдава във всяко
създание, твар, съществувание в този тук наш несъвършен и пълен с
изненади и коварства свят. Разбира се, стремежът към съвършенство и за
издигане над смъртността, мимолетността, преходността, ефимерността, е
характерен най-вече за свободния човек, който не допуска падението да е роб
на своята природа, на своята физическа същност, на своите инстинкти,
страсти, нагони, на своето, накрая, така жадно за удоволствия тяло. Но за
съжаление мнозина хора тук, около нас, всекидневно не правят друго, освен
просто за обслужват тялото си, което е пряк път към опорочеността и
падението: само хармонизирането на физическо-телесно-биологичното с
душевно-духовно-идейното е начинът за надмогване на опорочеността,
неизбежен иначе резултат на нашата двойнственост. Ние, живите човешки
същества, не сме идеални, и това не е фатално, на нас обаче ни стига да се
стремим към по-висшето, и да побеждаваме онова, което ни дърпа към
животинско-природното; човекът така или иначе е дух и доколкото е такъв,
дотолкова той може да причастен на битието и да е победил опасността от
деградиране в лоното на небетието и на неистинността.
Тук обаче има нещо любопитно: “съвършено” и… “свършено” – случайно
ли е това подобие на двете думи? “Съвършеният” е… “свършен” – така ли?
Какво, впрочем, е “свършеното”? Казваме: “свършен човек”, какво означава?
Нима означава, че е “окончателно станал”, “завършен”? “С(ъ)вършеното” – кое
е то? Как да разбирам корена, а именно “върша”? Не е ли равностоен на
правя?
“Вършенето” е действието, докато бездействието води дотам да си
“свършен”, да си се изчерпал, да си изхабен. Действието е залог за
разкриването на жизнения и ценностен потенциал на стремящия се човек.
Тези теми съм ги разгледал най-обстойно в своята книга ТАЙНСТВОТО НА
ЖИВОТА, което ме освобождава тук от необходимостта да тълкувам всичко
наново.
Светът е изпълнен с неща, които съществуват както според истината си,
така и според неистината си – и в двата случая само “отчасти”! В него има
“белези” както на истина, така и на неистина. Кое свидетелствува за битие и
истина, и кое – за небитие и за неистина вече показахме. Ето защо човек има
ясни знаци и ориентири, които могат да го направляват към истинното и
доброто.
А какво се получава когато се “смесят” истина с неистина, битие с
небитие вече също беше изяснено. Съществуващото е единственият отговор,
а пък съществуващото е сплав на битие с небитие, на истина с неистина. Как
да открия следите, водещи право към битието и истината в един свят, в който
те са трудно различими? – това е един въпрос, по който милиони човешки
същества всекидневно търсят и се питат. Да, в този свят истината и битието
са “забулени”, скрити са под покривало, но се иска известен усет и преданост
към субстанциалното в нашите собствени недра, та да се държи вярната
посока. Трябва просто да се пазим от прекаляване и от извратеност, трябва да
привикваме да се отвращаваме от лъжата и от глупостта, а и в същата степен
да се възхищаваме на доброто, на истината, на красотата и на светостта – пък
и да се стремим към тях, понеже те именно са наш чист и възвишен човешки
идеал. Какво повече му е нужно на човека освен този така здрав и верен
ориентир.
Човекът, индивидът е този, който трябва да “разбули” истината и
битието, той е този, който ще вдигне покривалото. Всеки може да постигна
това. Как да го направя – това е загадката, разрешима само лично,
индивидуално, тук общи предписания няма. Всеки трябва да намери свой
изстрадан отговор. Дали то е по силите ми? – се пита неувереният човек. Няма
ли опасност да се подведа като приема, че онова, което е само “було”, е
същност и истина, а това, което е истина и битие, за мен да си остане
невидимо, неразбрано? Имам ли опит, по който да мога да съдя, че такава
подмяна ми се е случвала? Рядко или често съм се “подхлъзвал” в тази
насока?
Това са неизбежни и необходими въпроси. Такива въпроси бушуват в
гърдите на небезразличните към истината човешки същества. Точно те им
помагат да постигнат, съхранят и умножат своята човечност.
Но как точно си представям все пак “неистинно съществуващото”? Ето,
например, тази чаша вода – “истинна” ли е, или е “неистинна”? Какво в случая
означава “неистинен”? Нима неистинното е “фикция на съзнанието”? Как
така? Мога ли да различа “фикция” от “реалност”, “сън” от “наяве”?
Неистинно съществуващото е онова, което “може да бъде”, но все пак
“не е”. Онова, което то е, не е докрай изявено, недостатъчно е разгърнало
себе си. Може ли това обаче да се случи с “нещата”, на вещите? Моята чаша с
вода “напълно” ли е това, което е – и може да бъде?
Вещите едва ли могат да бъдат упреквани за възможно несъответствие,
след като причината за тяхното съществуване е извън тях самите. Щом като
нещо не отговаря на себе си, но при това не може да отговаря (не може дори и
да… говори!), нему не може да му се приписва “от-говор-ност”. Щом като
основанието за съществуването на нещо е извън самото него, тогава то ако е
неистинно съществуващо, е и същевременно невинно. За неговата истинност
трябва да се погрижи нещо друго. Оттук иде “несъответността” на вещите
със… самите себе си, със своето понятие и идея. Този е и корена на
неистинността, на непълноценността на “материално съществуващото”, чиято
същност винаги е “изнесена” извън самото него. Все пак нали никога не съм
видял някъде и някога… “чаша сама по себе си”, “чашност” и пр.?
Но само онова, което може и иска да се погрижи за своята пълнота и
пълноценност, е “на път” към своята истинност. Колкото повече тази
способност и този порив е налице, толкова повече съответното нещо е по-
близо до себе си, т.е. до идеята и до истинността си. Излиза, че само онова,
което има душа – и затова може да почувства недостига, да се отврати от
него! – може да “пътува” към своята истина. Сиреч към самото себе си. И
понеже то разчита на себе си, не чака да бъде “водено” към своята идея и
истина, това нещо не само е одушевено, но е и свободно.
Оказва се, че именно свободата открива пътя към истината. И оттук
следва, че само човекът е в такава ситуация – на път към себе си. Да избира
себе си, да се стреми свободно към своята истина, да е неудовлетворен от
съществуването си, да копнее по пълнотата на битието – това е само човешка
участ.
Оттук следва, че всичко друго и “нечовешко” пребивава в
“полуистинност”. А доколко е истинно, то дължи истинността си на нещо
извън самото него. Това е от ясно по-ясно: нима, например, нещата в света не
дължат част от истинността си на човека, който вместо тях се е наел с
тяхното познание, с “разбулването” на същността им?
В този смисъл човекът се е заел с нещо божествено: да помага на
божиите творения, да се опитва вместо тях да достигне до тяхната истина, да
“довършва” сътвореното от Бога. Но това, че нещата и съществата в
природата “не знаят” за своята неистинност – и истинност! – може би им дава
и известно предимство пред човека. Може и да се окаже, че в някакъв смисъл
те са по-близо до Бога – до техния творец. Тяхната безсъзнателна преданост
на Твореца обаче едва ли трябва да е идеал за човека. Човекът трябва да се
приближава до своя Творец съзнателно и благодарение на свободата си.
Вещите в някакъв смисъл са безкрайно по-далече от Бога – защото не се и
опитват да насърчават Божия импулс. Ето защо именно човекът, изглежда, е
най-скъпото творение на Бога.
Нещата и съществата в природата даже не подозират за неистинността
си, не се измъчват заради това, не искат и затова не могат да бъдат “нещо
повече” от това, което са – това не е предимство на “безсъзнателното
съществуване”, нищо че външно изглежда че е такова. То обаче е и изневяра
спрямо истината, пък макар и безсъзнателна. Истината няма как да не
възроптае като съзерцава подобна сляпа оставеност на неистината. Истината
на този свят си пробива път само благодарение на човека – ето тази е
великата мисия на човека на този свят.
Ала, от друга страна погледнато, и “нещастността” на човешката участ
се дължи най-вече на съзнанието, че можем да бъдем “нещо повече” от това,
което сме. Да искаме своето “да бъде”, да не се оставяме на “това, което е”,
да не се задоволяваме с онова, което “е било” – ето този е извора на нашата
вечна онтологична неудовлетвореност, която ни съпровожда до гроба.
Усетът за време е затова е най-концентриран израз на човешкото.
Заради него ние не можем да намерим мир и покой тук, на земята. Тази е
нашата неотменима човешка орис. Човекът е безпокойство – това пише
съвременният тълкувател на човечността Жан-Пол Сартр. Това наше вечно
безпокойство ни дава същевременно и неизмеримо превъзходство пред
всичко друго – живо и неживо. Радва ли ни се Бог, като ни гледа така
неудовлетворени от съществуването си? Едва ли, но е сигурно, че не скърби:
само чувстващите неудовлетвореността си са търсещи и намиращи. Бог
неслучайно ни е направил такива: дал ни е възможността винаги да сме
несъгласни даже със самите себе си. Но не ни е принудил да сме такива: това
пак е наш избор, то е наша отговорност. То е наш най-съкровен отговор на
призива на самото битие…

12.4.Фатално важното съществуване-в-истина

Защо ми е така познат този въпрос? Дали защото често си го задавам,

или заради нещо друго? Разбира се, точно този въпрос задал Пилат, римският
консул, на Христос – когато последният изрекъл: “Аз съм истината, и пътя, и
живота”. Защо ли Пилат толкова спонтанно възкликнал така? Дали не се е
опитвал с тях да затвори устата, да обезсърчи Христос? И е искал, това поне е
сигурно, да го подиграе, да му се надсмее: “Няма истина, смешнико, за каква
истина говориш, такова нещо като истина не съществува!”. Ето това всъщност
с репликата си казал Пилат. Успял ли е, или съвсем не е знаел какво казва – и
какво прави?
 Какво всъщност стои зад думите на Пилат? Какво е искал да каже – и
какво “наистина” е казал? Римският консул, “преситен от живота”, с тези думи
не си ли позволява да се подиграва на Христос? Той, изглежда, твърди, че
знае, че няма истина. Какво иначе ще означава неговото нагло: “А що е
истина?”?
Добре, Пилат е убеден, че “няма истина”, той има право да мисли
каквото си иска. Но ако “наистина… истина не съществува”, то тогава той
самият няма право да смята за истинно и своето убеждение. Иначе излиза, че
иска да каже нещо съвсем абсурдно, а именно: няма истина, никаква истина
не съществува, ала само с изключение на истината, че няма истина! Ако е
така, то има ли Пилат в такъв случай правото да смята за истинно и своето
убеждение?
Но ако е вярно, че няма истина, то тогава нищо не е истина! Това се
отнася и за пилатовото убеждение и мнение. Пилат, без да мисли, се е
осмелил да изрече страшен абсурд, всъщност той произнася една
превъзходна глупост. Как е възможно да се каже такава глупост? Ами когато
човек не разбира какво казва, когато не усеща, че е под властта на крайно
глупаво заблуждение, той си приказва каквото му дойде на устата – мили като
воденица, и то все глупости, примерно като “телевизионния идол” бай
Вучков…
Пилат не осъзнава, че е по-добре нищо да не каже – отколкото да
каже… нищо. Той със своето безцеремонно и нагло налагано мнение изобщо
не казва нищо, по-добре щеше да е ако си беше замълчал. Но глупост немирна
трае ли?!
Но ето че без да иска Пилат пък помага на нас, търсещите истината,
ровещите се в опити да се доберем до нейната същност. От казаното вече
следва, че по никой начин не може да се смята, и дори не може да се изрече,
че няма истина. Оказва се, че истината така или иначе винаги съществува.
Оказва се, че без нея не може. Без истината всичко се обезсмисля, нещо
повече – всичко пропада в небитието.
Истината – това трябва особено дебело да се подчертае – не зависи от
нашето “признание”. По-скоро ние зависим твърде много от това дали
“признаваме” истините, от които се определя живота ни. Ние зависим от
истината, а не тя от нас – това е главното. Истината ни превъзхожда във всяко
отношение, тя не зависи от нашия каприз – както мнозина си мислят. Но те
всъщност не умеят да разграничават мнение от истина. Да имаш мнение не
значи, че това си е “твоята” истина. Няма “твоя” и “моя” истина: ако нещо е
истина, то е истина за всички.
Щом като поне една и най-малка истина е нужна, за да твърдим каквото
и да било, то оттук излиза, че е възможна и всяка друга истина. С думите
“няма истина”, претендиращи да са истина, се открива самата възможност за
истината, за всякаква друга истина. “Парадокс” ли е това, или е… самата
истина?
Ако не съществуваше убеждението, че има истина, то ние не бихме
могли изобщо нещо да изречем. Истината и неистината са еднакво възможни,
но не са равнопоставени в онтологическо отношение: истината винаги е за
предпочитане. Истината има огромна ценност за човека. От истината зависи
всичко. Истината, макар и непризнавана, преследвана, гонена, тъпкана,
унижавана, изкривявана, изопачавана, в крайна сметка винаги тържествува.
Лъжата пък може и да шества необезпокоявана в този свят – и из душите на
наивниците – но накрая побеждава само истината. Затова от нас обаче се иска
нещо крайно просто: да разберем кое какво е, да различаваме истина от
неистина. Това не значи, че от мен зависи истината. Означава просто, че аз
съм длъжен да намеря път към истината, да се приобщя към нея, да се
почувствам съпричастен към нейното велико тайнство. Без истина не се живее
– или се живее така, че това не заслужава да се нарече живот. Но не истината
зависи от мен, а аз изцяло завися от нея. Никога не трябва да забравям нещо
толкова ясно и просто, но затова пък така фатално важно.
Но все пак как да различавам истина от неистина? Мога ли поне това да
постигна? Защото иначе и наистина фатално важното съществуване-в-истина
ще ми се изплъзне. Онтологичната пълнота на моето, на твоето, на всяко
съществуване зависи от причастността ни към онтологичната мощ на
истината. Истината се оказва, че е алфата и омегата на всичко съществуващо.
Неистински съществуващото се е подхлъзнало към провала и ще отлети
неминуемо в небитието. Само онова, което се прикрепя към истината, ще
оживее и ще постигне нещо. Макар често да ни изглежда тъкмо наопаки – че в
този свят преуспяват лъжците и измамниците – това е само на повърхността.
Оказва се, че точно те са тъкмо най-провалилите се – в един истински, по-
дълбок, в един същностен онтологичен смисъл. Затова и тяхното съвсем не е
за завиждане…

12.5.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив

Да искам да постигна “истината за истината” – това е една прекалено

претенциозна задача. А също и е изключително трудна за постигане. Коректно
ли е обаче да търся истината, валидна за всяка истина? Дали изобщо такава
истина съществува? Да, аз в случая искам да постигна понятието за истина,
да съумея да дам задоволителна дефиниция-отговор на въпроса що е истина.
Трябва да съществува вярна представа за това що е истина, и точно това ще е
истината за самата истина.
Да започна оттук, питайки се: а не е ли по-добре да се опитам да
разбера защо нещо е истина? Нещо, “това тук”, конкретно, а не изобщо и по
принцип, дали е истина – не е ли това по-вярно поставената задача? Не ми ли
се налага да потърся основанията за истинността на някои твърдения, за
които “се предполага” или “се знае”, че са истина? Дали по този начин по-
добре ще се “ориентирам” в общата си представа за “истината като такава”?
Мога да започна търсенията си с анализ на някакъв пример за някаква
“безспорна истина”. Но на кое ли “общопризнато” за истина твърдение да се
спра? Не са ли твърде подозрителни относно истинността си тъкмо
“общоприетите твърдения”? Как е станало така, че всички твърдо и
положително знаят, че нещо е истина? Няма ли опасност само да си мислят, че
е истина, а то да не е такова?
Да, всички твърдо са знаели, че Слънцето изгрява, достига зенит,
залязва, следователно обикаля около Земята – но се оказало, че не е така,
оказало се е, че това е заблуждение. Истината се оказала точно обратното на
“общоразбираемото” и “безспорното” – и който пръв я е изказал, именно
Коперник, е бил приет твърде скептично. Това е един най-известен пример, но
има и други.
Ето, например, истина ли е изказването, което непрекъснато всички
повтарят: “човекът е мислещо същество”? “Вярно” ли е това твърдение? Няма
ли да се окаже, че то е истина само тогава, когато всички хора наистина и в
действителност мислят? Но какво всъщност казах?
Казах нещо любопитно: че нещо е истина само ако то е истина. Как мога
да говоря такива “празни приказки”? И ще ми помогне ли това, ако едната
дума заменя с друга – за да прикрия тавтологията? Ако кажа, че едно
твърдение е истина само ако то е вярно, то дали това ще ми помогне?
Често пък казваме, че нещо е истина само ако то правилно твърди това,
което твърди? Или просто в пълно безсилие мълвим: “нещо е истина когато е
така. Какво стои зад тези “маскиращи” безсилието ми думи? Е, истина ли е все
пак това, че всички хора мислят? Ами ако някои не само че не мислят, ами и не
искат да мислят?
Стига нещо да е вярно, то е истинно – какво означава това странно
твърдение? Според него се оказва, че за да е нещо вярно, то аз трябва да
вярвам, че то е именно “така”. Да съм уверен, че “нещо е така” – какво пък е
това? Няма ли да съм уверен истински само ако зная че е така, а не просто “да
вярвам”?
Изглежда е по-добре да кажа, че нещо е истина само ако се знае че то
вярно твърди това, което твърди. Но каква е тази бъркотия? Не се ли заплетох
повече в резултат на своите усилия да “изясня”? Как да зная, че нещо е точно
така, както аз зная, мисля и твърдя? Как да зная със сигурност, че зная?
Да узная, че зная нещо – изглежда и тук съм в ситуацията да изказвам
твърдение от рода на прочутото “дървено дърво”, “желязно желязо”,
“стъклото е стъклено” и пр. Попадам непрекъснато в клопката, която сам
поставям – за да “засека” и “уловя” истината за истината. Мъчен въпрос се
оказа този.
Навярно нещо е истина само ако аз мога да проверя дали това, което
казвам, отговаря на това, за което говоря. Т.е. дали отговаря на
действителното положение. Зная нещо, и то ще е истинно знание само ако аз
съм в състояние да извърша проверка на убеждението си. Но как да проверя,
че знанието ми точно съответства на онова, за което си мисля, че зная?
Да проверя съответствието на знание (мисъл) с “нещото” (предмет, вещ,
явление) – на което моето знание съответства, за което се отнася, наистина е
доста трудна работа. Защото аз не мога ли да “наложа едно върху друго”
мисъл и “немисъл”, т.е. вещ. Но вероятно вътре във вещта има нещо, което
наподобява тъкмо мисълта, което аз трябва да разпозная. Възможно е да е
точно така.
Ако такова нещо наистина съществува, то тогава аз ще мога да
осъществя желаната процедура, а именно да “сложа едно върху друго”
знанието и същността на предмета – и те да съвпаднат изцяло. Това именно,
същността, е търсеното нещо, което “наподобява” мисъл. Същността е “мисъл
в потенция”, която само очаква да бъде “уловена” и превърната в знание. Кое
ли е това съзнание, което е мислило нещата преди да бъдат създадени – и
така е заложило в тях една “мислима същност”, която аз пък улавям в
познанието и съзнанието си?
Вече открихме, че битие и мислене си съответстват, че мисленето е
“гръбнак” на битието. Дали тогава истината не е тъкмо съответствието на
битие и мислене? Може да се окаже, че нещо е истинно само ако неговото
битие (същност, идея) строго съответства на самото себе си, т.е. на мисълта,
“закотвена” в неговите недра. Но ако по принцип, т.е. по битие всяко нещо е
истинно и друго не може да бъде, то как тогава стоят нещата в сферата на
съществуването? Там истина и неистина, а и битие и небитие, както е
известно, са примесени, поради което са трудно разграничими, а истината
затова е скрита и “потулена”.
Затова ситуацията в пределите на битието е образец за съотношението
между мисъл, истина и битие в сферата на съществуването – където нещата
не просто “битийствуват”, пребивават в своята неизменна истина, но и са се
отказали от нея, отдавайки се изменения. Ако истината не е само “човешка
представа” и “изобретение”, а нещо повече от това, то се оказва, че тя е
неотнимаемо битийно свойство. Истината е най-значим онтичен и онтологичен
признак. В такъв случай истината не зависи от мисленето, а, напротив,
мисленето следва истината. Именно оттук следва, че към всяка истина трябва
да се отнасяме със смирението, което дължим на самото битие.
В някакъв смисъл истината отговаря на битието – нека да осмислим и
тази хипотеза. Дали е вярно, че битието държи “заключени” своите тайни?
Човекът – а ние също сме причастни на битието! – се опитва да се добере до
тях. Как да “предразположим” битието да се разкрие пред нас? Можем ли да
накараме битието да проговори само своята тайна?
Но ако истината наистина отговаря (“отговаря”?!) на битието, то как да
разбирам това? За какво “говоря” и“говорене” става дума тук? Как така
битието и истината да “говорят” и “отговарят”? И защо истината трябва сама
да ни се разкрие, т.е. едно битие да преодолее скритостта си пред друго
битие, човекът?
Наистина, може пък някога битието на истината – или истината на
битието! – да “проговори” и да разбули скритостта си пред човека. Велик
момент е това! И тогава човекът ще се изпълни със същността на истината.
Съзнанието му ще се овладее от нея. Ще се почувства свободно: да, истината
само освобождава. Без истината затова сме наникъде. Без истината
пребиваваме в свят на илюзии и сънища. Истината безпощадно унищожава
такъв един ефимерен свят и здраво ни привързва към реалността. Наистина
на истината дължим всичко.
По тази причина трябва да приема, че истината не е нищо друго освен
от “нескритост”, т.е. откритост, която сама себе си разкрива в отговарянето.
Мой учител и наставник в тази насока е Мартин Хайдегер, великият немец,
мислил най-настойчиво по тези въпроси. И по тази причина постигнал най-
много, задълбочавайки се в същността на истината. Но за да стане така, че
едно битие отговаря на друго битие, трябва преди това то да е било смело
запитано от него. Мога ли да приема, че с това се приближих до
проясняването на загадката на самата истина?
Дали ми се разкри тук същината на истината: тя сякаш отговори за себе
си, чувайки моите питания относно нейната същност! И щом (ако) е станало
така, то следва, че аз (като битие) вече съм овладян и от истина, касаеща и
моето собствено битие.
Истината сама ни се разкрива, тя ни призовава и говори, а от нас се иска
само да я чуем, “да си отворим ушите” – да, точно така е! Оттук следва, че ние
пребиваваме в неистина тогава, когато един вид сме си “запушили ушите”, не
чуваме нейния могъщ призив. Останали сме глухи за “саморазкриващата се
нескритост” на битието на съществуващото, което ни зове да се овладеем от
неговата истина. Който иска да се доближи още по-плътно до същността на
истината, изразена по един дълбок и най-вълнуващ начин, нека да се зачете в
книгите на великия Хайдегер – те вече са преведени и на български език.
 И значи съществуването в неистина се ли поражда от тази “онтологична
глухота”, която често овладява човека. Коварно нещо е тя. Въпросът за
истината, оказва се, се свежда до това да “изострим” слуха си – за да чуем
зова на битието, което чрез истината иска да ни направи верни на неговата
мощ. Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив – това
постигнахме тук като разбиране по вечно актуалния въпрос за истината.
Загатнахме само, лекичко открихме покривалото. Истината е добре забулена,
иска се голяма дързост да откриеш покривалото. Само боговете изглежда го
могат.
Но на нас често ни стига и само предчувствие за истина. Достатъчна ни
е верността спрямо нея. Истината е “проклет въпрос”, по който не само Пилат
се е изказвал съвсем некомпетентно. В днешно време всички единодушно
крещят: “Няма истина, има много истини, всеки си има своя собствена истина,
а пък някой по-хитри даже си имат по две и три свои си истини!”. Всички
работят упорито за сеенето на пълен скептицизъм и на нихилизъм спрямо
истината. Всичко било относително и се определяло дори от “интереси”. Нека
да си говорят каквото искат. Това е заболяване на духа, подобно на
бесовщината. Ала ако направим нещо за да останем настрани от тази
маниакална лудост на нашето време, то това значи, че сме близо до истината,
че сме й останали верни. И това съвсем не е малко. Напротив, то може да ни
даде всичко останало.

12.6.Приложения по лекцията “Същността на истината”

ИДЕИ:

● “Да кажеш за нещо, което е, че не е, или за нещо, което не е, че е, е

неистинно, докато да кажеш за нещо, което е, че е или за нещо, което не е, че
не е, е истинно…

В търсенето на истината трябва да изхождаме от онова, което винаги се

намира в едно и също състояние и не търпи никакво изменение…

Най-достоверното положение е, че две противоположни едно на друго

изказвания не могат да бъдат заедно истинни…

Онзи, който твърди, че всичко е истинно, прави истинно и твърдението,

противоположно на неговото собствено, и по този начин прави неистинно и
своето твърдение; а онзи, който твърди, че всичко е неистинно, прави и
своето твърдение невярно.”

(Аристотел)

● “…Кой предмет е по-възвишен за познанието от самата истина? Но

съмнението дали тъкмо този предмет не се нуждае от извинение застава
неизбежно пред нас когато си спомним за смисъла, в който Пилат задал
въпроса “що е истина?” – според поета:

… с изражението на придворен,
който осъжда късогледо, но присмехулно
сериозното в работата.

Този въпрос включва ли тогава в себе си смисъла, който може да се смята за

момент на учтивостта, и спомена за това, че целта да се познае истината е
нещо, от което, както е известно, са се отказали, с което отдавна са
приключили, и че недостижимостта на истината е нещо признато и от
професионалните философи и логици?”
(Хегел)

● “Истина и илюзия не са в предмета, доколкото той се представя нагледно, а

в съждението върху него, доколкото той се мисли.”
(Кант)

● “Има също два вида истини: истини на разума и истини на факта. Истините
на разума са необходими и тяхната противоположност е невъзможна;
истините на факта са случайни и тяхната противоположност е възможна.”
(Лайбниц)

● “Номиналната дефиниция на истината е, че тя е съгласуване на познанието

с предмета му.”
(Кант)

● “Ние обикновено наричаме истина съгласието на предмета с нашите

представи. При това имаме за предпоставка предмета, на който трябва да
съответства нашата представа за него. Във философски смисъл, напротив,
истината в нейния абстрактен смисъл изобщо означава съгласие на някакво
съдържание със самото себе си. Следователно това е съвсем друго значение
на истината от гореупоменатото. Впрочем по-дълбокото философско значение
на истината се среща отчасти също и при обикновената словоупотреба; така
например ние говорим за истински приятел и под това разбираме такъв
приятел, чиито действия съответстват на понятието за приятелство; по същия
начин говорим за истинно произведение на изкуството. В тези изрази
неистинното означава лошо, несъответстващо на самото себе си. В този
смисъл лошата държава е неистинна държава, като лошото и неистинното се
състои в противоречието между определението на понятието и
съществуващия предмет. Когато знам, че нещо съществува, тогава казват, че
аз знам истината. Това е първоначалната представа за истината. Това обаче е
истина само по отношение на съзнанието или е формална истина, това е само
правилност. Докато истината в по-дълбок смисъл се състои, напротив, в това,
че обективността е тъждествена на понятието.Тъкмо за този най-дълбок
смисъл на понятието става въпрос когато се говори за истинно произведение
на изкуството или за истинна истинска държава. Тези предмети са истински
когато са това, което трябва да бъдат, т.е. когато тяхната реалност
съответства на тяхното понятие. Така разбраното неистинско е същото, което
обикновено се нарича и лошо. Лошият човек е неистински човек, т.е. човек,
който не постъпва според своето понятие и предназначение.”
(Хегел)

● “Същността на истината се разкрива като свобода. Свободата е ек-

зистентното, откриващото оставяне на съществуващото да бъде. Всяка
открита нагласа витае в такова оставяне на съществуващото да бъде и винаги
се нагласява по едно или друго съществуващо. Като отпуснатост в
разкриването на съществуващото в цялост като такова свободата вече е
настроила всяка нагласа по самото съществуващо изобщо… Една нагласеност,
т.е. една ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде
само “преживяна” и “почувствана”, тъй като “преживяващият човек”, без и да
подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща
съществуващото в цялост нагласа… Истинското оставяне на съществуващото-
да-бъде пронизва разколебаващата всичко открита нагласа и я предрешава,
но и предрешава. Нагласата на човека е настроена от откритостта на
съществуващото в цялост. Обаче това “в цялост” се явява в кръгозора на
всекидневното пресмятане и действие тъкмо като нещо неизчислимо и
неуловимо. То никога не позволява да бъде разбрано откъм винаги тук и сега
откриващото се съществуващо…

… Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в

откритостта на съществуващото като такова. Все още непонятна, дори изобщо
ненуждаеща се от същностно обосноваване, ек-зистенцията на историческия
човек започва в оня миг, когато първият мислител питащо се поставя пред
нескритостта на съществуващото с въпроса какво е съществуващо. В това
питане за първи път се о-питва нескритостта…

… Заблудата е същностната противоположност спрямо изначалната същност

на истината. Заблудата се открива като откритост за възможно
противоборство срещу същностната истина. Заблудата е откритото място и
основанието на грешката…

… В мисленето на битието проговаря творящото история освобождаване на

човека към ек-зистенцията; проговаря и зашепва думите, които не са някак
“израз” на мнение, а напротив – присъстват оттук нататък като дълбоко
укрепена твърд на истината на съществуващото в цялост. Колко са чуващите
този шепот не е важно. Кои са онези, които могат да го чуят – това вече
посочва мястото на човека в историята…

Въпросът за същността на истината извира от въпроса за истината на

същността… Истината означава проясняващо запазване като лъч на
естването. Въпросът за същността на истината намира отговор в
положението: същността на истината е истината на същността… В понятието
същност обаче философията мисли обаче битието…”
(Хайдегер)

КАЗУСИ:

(І) Веднъж на лекция на Хегел някакъв студент си позволил да каже на

професора: “Но вашата теория, г-н професоре, противоречи на фактите!”, на
което Хегел отвърнал: “Толкова по-зле за фактите!”.

● Как се отнасяте към такъв отговор на Хегел? Дали пък не го е казал само
от… “професорско високомерие”?
● В действителност и наистина обаче какъв смисъл Хегел вложил в думите
си? Какво точно той казва?

● Може ли фактите да бъдат “критерий на истината” в теориите? Какви ще

бъдат нашите теории ако се облягат само на “голите факти”?

● А каква е ролята на интерпретацията на фактите? Как става така, че едни и

същи факти дават възможност за различни интерпретации (тълкувания)?

(ІІ) Много често се говори за т.н истини на “здравия смисъл” (“здравия разум”,
“здравия разсъдък”).

● Какво се има предвид? Кои и какви са тези истини?

● Как са се родили “истините на здравия смисъл”? Дали те са за

предпочитане пред… “другите истини”? А кои са тези последните?

● Защо се наричат истини на “здравия” разум и разсъдък? Има ли тогава

истини и на… “болния” разум и разсъдък? Дали на ония, които не разбират
различното от нова, което “си знаят”, всяка друга истина не изглежда тъкмо
“болна”, плод на “болен разсъдък”?

● Истините на здравия разсъдък не се ли всъщност… предразсъдъците?

(ІІІ)Някои трезвомислещи обичат да изтъкват предимството си, че вярват само

в общоприетите истини.

● Какви са тези истини? Какво значи да се вярва само в тях?

● Как оценявате хората, за които други истини не съществуват? Защо на

такива хора всичко различно от “общоприетото” им изглежда “субективно” и
прекалено “лично”?

● Вие лично стремите ли се да нагаждате мненията си към онова, което

мислят “повечето” – а най-добре “всички” хора? Ако изобщо са възможни
такива общоприети мнения, то доколко те си струва да бъдат споделяни?

(ІV) “Сетивата не грешат, но не затова защото винаги съдят правилно, а

защото съвсем не съдят”

● Прав ли е Кант в това свое твърдение? Нима не е “най-много истинно”

онова, което… “очите виждат” (или… “ръцете могат да пипнат”!)?

● Може ли да се приеме, че както истината, така и грешките, така и илюзиите

(като подвеждане към грешка), така, накрая, и заблудата принадлежат само
на сферата на разсъждението?

● В такъв смисъл не се ли оказва, че винаги е прав онзи, който… съвсем не

мисли (в смисъл, че той никога не греши!)? Не трябва ли в такъв случай да се
предпазваме от… мисленето?
● Не се ли получава така когато ако някой каже “аз мисля така…”, то тогава
винаги се намират други, които скачат и казват: “това не е вярно!”?

● Дали обикновено не е наистина така, че мнозинството трудно може да

разбере онова, което някой пръв е разбрал и измислил?

● Не става ли така, че мнозинството обикновено първо отрича новото, а едва

след доста време “узрява” и “израства” до приемането му?

АЛТЕРНАТИВИ:

Можете ли самостоятелно да откроите възможните разбирания за истината –

облягайки се както на идеите на великите философи, така и на онова, за което
казусите намекват?

ПРОБЛЕМ: Да вникнем в онова, което езикът говори; думата истина, се

състои от корена “ист-“. Какво ли е това странно “ист-“?

● “Ист-“ не е ли трансформация на “ест-“ (“есть”, сиреч нашето “е”)?

● Думата “ест-ест-во” не се ли състои от същия корен – два пъти “ест-“?

● Но “ест-“ или е нали значи “съществува”? Какво следва от това?

● Форма на “е” и “ест” нали е “бъде” (славянското “быть”)? Оттук ако

произлиза битие (бытие, от “быть”, “да бъде”, “бъде”), то не следва ли, че и
“битие”, и “истина”, и “естество”, и “бъдеще” имат все един и същ корен?
Какво ви говори това?

● Защо в “естество” има два пъти “е”, а в “истина” само един? А думата “същ-
ест-вувам” не съдържа ли пак същия корен “ест-“, “е”? Какви са тези
съответствия?

● А “същ-“ в “същ-ест-вувам” не е ли трансформация на “сущ-“, от сла-

вянското “сущее”, сиреч “съществуващо”, “биващо”? “Същ-ност” нали също
носи този корен? А думата “същ-о”?

● Доколко трябва да се вярва на езика, на “етимологическите” основания на

разсъжденията?

● Прав ли е Хайдегер, твърдящ, че езикът е “дом на битието”? В такъв случай

не се ли оказва, че философията не е нищо друго освен проясняване на езика
като “път, водещ към битието”? Разбираме ли тъкмо собствения, родния си
език?

РАЗДЕЛ ТРЕТИ: ЧОВЕШКОТО

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.1.Символичната история-трагедия на Сизиф

“Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на

една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си.
Те бяха преценили не без право, че няма по-страшно наказание от
безполезния и безнадежден труд.
Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният
между смъртните. Според друго предание той имал разбойнически
наклонности. Не виждам никакво противоречие в това. Мненията за мотивите,
довели го до участта на безполезен работник в ада, се различават. Първите го
обвиняват в лекомислено отношение към боговете. Той издал техните тайни.
Зевс откраднал Егина, дъщерята на Азоп. Изненадан от изчезването й, бащата
се оплакал на Сизиф. Той знаел за отвличането и предложил на Азоп да му
каже къде е дъщерята му, ако даде вода на цитаделата в Коринт. Пред
небесните мълнии предпочел благодатта на водата. За наказание бил
изпратен в ада. Омир също разказва, че Сизиф оковал Смъртта. Хадес не
могъл да понесе гледката на опустялото и притихнало царство. Бързо
предизвестил бога на войната, който изтръгнал Смъртта от ръцете на нейния
победител.
Разказват също, че пред прага на смъртта Сизиф неблагоразумно
пожелал да провери любовта на жена си. Той й наредил да не го погребва, да
хвърли тялото му посред градския площад. Сизиф бил изпратен в ада.
Разгневен от подобна покорност, толкова противоположна на човешката
любов, той издействал от Хадес разрешение да се върне на земята за да
накаже жена си. Но когато отново видял света, когато пак се насладил на
водата и слънцето, на затоплените камъни и на морето, той отказал да се
върне в пъкления мрак. Подканите, гневът и предупрежденията не послужили
за нищо. Той живял още много години в залива, край блесналото море, сред
земните наслади. По необходимост боговете се намесили… Меркурий дошъл,
уловил дръзкия смъртен за яката, отнел му радостите и го отвел насила в ада,
където му били приготвили камъка.”
(Албер Камю)
Това е една твърде показателна и многозначителна история. Сизиф
Става дума най-вече за отношението между свобода и съдба, което е
изключително заплетено в рамките на гръцките представи от древността. В
края на краищата сметките на Сизиф по отношение на смъртта и съдбата
съвсем не излезли. Доста неприятно за него е също това, че едва след като
умрял оценил красотата на земното съществуване. Сякаш е бил сляп преди
това за нея – и така е пропуснал времето, когато е трябвало да й се
наслаждава.
Сизиф бил наказан с безсмислен вечен труд понеже обещал на бога да
се завърне веднага след като накаже жена си, но не спазил обещанието си.
Какво е това лекомислие от негова страна? Нима то е проява на свобода, която
влиза в рязко противоречие със съдбата му? Проявявайки подобно своеволие,
той заслужил все пак своя камък.
Защо, впрочем, го наказват така строго? Защото неговата постъпка
заплашва онтологичния строй на битието, в което има строга граница между
съществуването на живи и мъртви. Идвайки от смъртта, Сизиф силно
възлюбил живота – за какво намеква това? Нима то свидетелства за глупавата
човешка склонност да ценим истински нещо едва след като го загубим?
 Ако е така, то на какво се дължи тази абсурдна склонност? Нима е
необходимо да умра за да разбера колко хубав е животът? Защо толкова ни
привлича невъзможното, вече отминалото, забраненото? Какъв е този
“сизифов синдром” да се опитваме да надхитрим съдбата си?
Съдба и свобода са неотделими една от друга. Гърците обаче поставяли
по-високо не свободата, а съдбата. При нас, съвременните хора, нещата в това
отношение стоят, изглежда, точно наопаки. Дали мъдростта на древните
гърци не превъзхожда нашата?
Гърците били склонни да вярват, че над всичко властва неизменна
съдба. Дори и свободата за тях е неделима от съдбата. Хората в тяхната
представа се раждат свободни и роби – и такива си остават докрая. Освен в
редките случаи когато някой по-хитър роб не отвоюва свободата си – но това,
общо взето, е изключение. Свободата за тях е нещо като природен дар.
Свободата по рождение означава, че човек се ражда или свободен, или роб,
сиреч отредено му е или едното, или другото, и той няма никаква заслуга или
вина за това. Просто е обречен да бъде било свободен, било роб – това не
намеква ли, че така мъдрите древни гърци, от които често се възхищаваме,
всъщност съвсем не разбират какво е свобода?
“Свободен по съдба” – както излиза по гръцката представа – ми звучи
доста странно, парадоксално и абсурдно. А пък “орисаният да бъде роб”, един
вид да е с “робска душа и същност”, все пак може да промени своята участ,
ама съвсем редки случаи. Само заради особени таланти се е случвало това.
Епиктет примерно, който бил роб от Тракия, до такава степен заслужил
уважението на господаря си, че той почнал да му възлага доста важни и
трудни задачи, една част от тях свързани с възпитанието на децата му. И
понеже Епиктет ги изпълнявал бляскаво, господарят го възнаграждавал с
пари. Като събрал необходимата сума, Епиктет сам откупил себе си от
господаря си, и така станал свободен. Но колцина са могли по този начин да
заслужат свободата си?
Пък има и нещо друго, още по-важно. Истински робските души едва ли
могат да преживеят поврат към свободата. Те няма как да се влюбят в
свободата понеже съвсем не знаят какво е това – никога не са го преживели.
Те са обикнали робството си. Те няма как да възжелаят свободата. Такива
хора с робски души изпитват страх и ужас от неизвестностите, свързани със
свободата. Те никога няма да променят съдбата си. И тук не става дума за
роби от античността, а за съвсем съвременни хора, които, макар че формално
уж имат свобода, съвсем не я разбират – и по тази причина предпочитат да са
роби, пък дори и на собствените си склонности, пороци и инстинкти.
Според античната гръцка представа и над свободните, и над робите,
дори и над боговете властва неумолимата съдба. Тогава за каква свобода
изобщо може да става дума? Дали в такъв случай няма да се окаже, че Сизиф
е първият свободен човек в рамките на гръцката представа? Или той просто е
един уж лукав хитрец, който обаче не надхитрил съдбата си, а в крайна
сметка сам влязъл в капана си?
Съвсем подобна ситуацията, в която се оказва и Адам. Пак има забрана
от Бога, пак го има изкушението на свободата. Пак е налице един труден
избор. Адам също е човек, наказан за това, че е дръзнал да промени съдбата
си. Разликата е в това, че разгневеният Бог всъщност сякаш е искал този
резултат: Адам, любимото му творение, да избере пътя на свободата.
Послушният, изпълнителен Адам не е този Адам, който е достоен за своя Бог.
 Адам всъщност е първият свободен човек. А човекът е немислим без
свободата си. Но и Адам, и Сизиф жестоко са наказани за това, че са се
опитали да бъдат свободни, че са поели смело по пътищата на свободата.
Което има дълбок символичен смисъл: свободата си има цена. За нея трябва
да платиш цялата цена, тя не е подарък. Свободата не е непростим грях, но тя
е жестоко изпитание. В него устояват само силните. Малодушните бързо се
отказват от нея. Те се връщат в уюта на сладката несвобода. Защото със
свободата лесно не се живее. Но пък без свобода животът едва ли си
заслужава изобщо да се живее. Но това могат да го разберат само ония, които
имат по-високо и подобаващо мнение за самите себе си. Свободата е
измерител на силата на духа, с която човек разполага. Слабаците не могат да
бъдат свободни.

13.2.Готовността за свобода

Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа –

и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на Духа, о-свет-
еното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки
живот и на всички възможни светове. Светът е бляскав, но не за тази външна
сияйност става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и
несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения
индивид. В зримото, бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на
собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира
бъдното, нестаналото все още състояние на света, което може да бъде
постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна
на живи индивиди, опитващи се да надраснат както себе си (своите прозаични
възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на заварения и
затова винаги несъвършен свят.
Именно тук се проявява или проличава божественото у човека: човекът,
подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да
подобрява Божественото творение – каквото е както светът, така и самия
човек. Вярно е, че много често със своята намеса в природния ред на нещата
човекът като че ли повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя
инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието. При което, както личи
от думата, само се преформира природно даденото, строи се нещо друго чрез
използването на природен или на получен от природата материал.
Неудовлетвореността от наличния свят по някакви причини се оказва
движеща сила на човешката активност. Тази неудовлетвореност може да бъде
разглеждана като белег за действената човечност и като нейно начало.
Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си, той сам
поставя прекалено тесни граници на съществуването си, а на тази основа е
тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо,
да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои
коренни различия с така-и-така-съществуващото, сам себе си принизява до
нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или
сътворени от други. В този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат
наричани индивиди.
Индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и
самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки
се от свободата си и от своята самоценност. От друга страна погледнато,
индивидът е носителят на различия, той е личност, докато “приличащото” на
нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка
принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната
удовлетвореност от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго:
щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато
съществуващите нови възможности, то тогава и всичко друго ти харесва и ти
се вижда достатъчно добро. Такива хора нищо особено няма да постигнат, но
те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си:
когато се огледат и видят как други индивиди се възползват всекидневно от
много незабележими за самодоволните хора неща и възможности, те се
изпълват със завист и злоба. А на тази основа в крайна сметка стават борци за
преразпределяне на добитите от други хора блага, на благата, на които те
нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От
този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите,
некадърните – те често сами себе си са направили неспособни за нищо! –
лумпените, паразитите, на вайкащите се и вечно оправдаващи се бедняци, на
завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да
живее за чужда сметка и т.н.
Съвсем закономерно е, че този низш слой започва да жадува идеала на
комуната, т.е. техния елит бърза да се запише в най-близкия клуб по
комунизъм, мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само
на тях “всеобщо равенство” и проявяващи затова невиждана енергия в
съсипването на чуждия – и народностния – живот. Това, че днес в България
комунистите са богаташи и дори капиталисти е колосална аномалия, явяваща
се плод на почти едновековното им паразитиране върху обществения
организъм. То е резултат най-вече на разбойническите им подвизи през
последните десетилетия – когато многократно окрадоха цялата нация и
съсипаха бъдещето й за десетилетия напред. А иначе мястото им е най-долу в
обществената йерархия, и те ще го заемат неминуемо когато бъдат лишени от
възможността да крадат: едно здраво и нормално общество поставя всеки на
мястото му. Или по-скоро той сам себе си ще постави на мястото, което
наистина заслужава. Впрочем, към комунизма световната общност е крайно
време да прояви същата непримиримост, каквато беше проявена към
национал-социализма и фашизма: тези последните не успяха да нанесат
толкова поражения и да извършат такива зверства – каквито за близо век
нанесе на човечеството комунизмът.
А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да
разгърне своя потенциал и да се опита да промени незадоволяващия го в
подробностите, а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да
бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти – да стоиш бездеен,
нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист и пр. – а е
изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова
действителност и живота си, прилагайки рационални действия, той създава
нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на
сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и
социален живот, производството, техниката, технологията, на чисто
духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на
проникващата във всичко наука и т.н. Накрая, това е територията на
опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което
синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна
сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят.
В процеса на очовечаването на света човек впряга цялата си изобретателност
и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на
който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник.
На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на
свободата и на отговорното правене на своя живот – създавайки оставащи
след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за
човека съществуване на нова степен – е посветена тази лекция, опитваща се
да постигне задоволително за началото на Третото хилядолетие разбиране.
Ще се опра на вечно значимите ценности – индивидът беше първата от тях –
без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо,
което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега,
след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него.
Живеем все пак в едно вдъхновено време, в което само от нас зависи
нашето бъдеще – и като индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в
своите ръце. Заех се с прилагането на философията към проясняването на
съществуващия свят-и-човек, защото ни е крайно необходимо ясното
разбиране за онова, което правим – и което става с нас. (Но нали ще стане
само онова, което сами направим със и от себе си?!). Смятам, че само по
силите на философията е да реши тази задача; едно знание и разбиране,
което обаче е безсилно да повлияе за промяната на своя предмет към по-
добро, неимоверно много е загубило от достойнството си. Но мъдростта,
посилната за човека мъдрост – философията е поне любов към мъдростта – не
само е ефективна, тя е в състояние из основи да преобрази съществуването на
отделно взетия индивид. Който е разбрал благодарение на нея най-важното в
живота ни: истинската ценност на свободата. Свободата е тъкмо онова,
заради което животът си заслужава да бъде живее. Но разбират ли свободата
ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше
втълпявано, че индивидът е нищо, а обществото е всичко? И какво ще
разберат от живота, ако все още държат на резервите си спрямо нея, които
комунизмът успя все пак да насади в сърцата им?
Индивидът по начало не е друго, а първична жизненост, средоточие на
могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме длъжни да осигурим простор
за разгръщане. Индивидуалната жизненост след това трябва да придобие
човешка или субективна форма на проявление, което може да стане едва чрез
съответното “вместване” в потока на времето, явяващо се естественото поле
за разгръщане на човешката субективност, на активността на индивида.
Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята
жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима
човешка форма, да изпълниш отреденото ти време с дела и постижения,
които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена
индивидуална същност. Сиреч, накратко казано, да сътвориш самия себе си,
своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога.
Бог дава на всички нас едно и също природно наследство – живот и
време – а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални
условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност
най-осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност,
своята уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори
свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно,
искрено, съкровено, с пълна душа и сърце, с абсолютната си цялост на
човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е
избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че нещо е така, но и се иска
да се разбере защо е така, то сега съм изправен пред задачата да разкрия
идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата
човечност.
Свободата не е факт на живота, който ни е даден в пълния му обем и
непременно на всички еднакво. Свободата е завоевание или постижение на
конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е
отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни
е дал живота – и ни е отпуснал и ето този отделен ден с всичките му
възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от
свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не
помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на
свободния живот, и затова страстно се стремят към своето битие, определяно
от свободата, а други нямат този стремеж, то това ни дава основание да
говорим за степени на отдаденост на свободата, валидни за индивиди и за
групи от индивиди. Които именно се определят от различия в желателността
на същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно
разбирана и използвана.
Така например някои като че ли си присвояват свободата с всичките й
предимства – и правят това тъкмо защото силно са я желали! – а други,
вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е потребна,
непрекъснато се разминават с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които
тя може да даде на човека. Трети пък като че ли прекалено много се
страхуват от тежестите, свързани със свободата и затова или нищо не
постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и губители на
свободното съществуване на достойния индивид. Комунизмът е най-
показателния пример за това. Как да разберем тези базисни различия, които
по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на
индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната?
Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния
жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина
старателно си подготвят. Такива хора не са, разбира се, ампутирани или
осакатени откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили са
на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на
това както всички ние се раждаме здрави (в “медицинския смисъл”), но след
това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин
изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни. Имаме
тъкмо предразположеността към свобода – усета, интуицията, чувството,
първичния порив за свобода – но след това погубваме началната си даденост
или готовност. И мнозина се оставят да бъдат завладени от коварна
нерешителност, от безсилие пред високите за индивида изисквания на
свободния живот, които при това сами трябва да си поставим.
Хората, на които се случва това – “сполетява” ги, но не без тяхно
участие! – по някакъв начин са разбрали, че без свобода по-лесно се живее. И
затова са предпочели всичко друго, само не свободата – и изпитанията,
свързани с нея. Отказът от свобода, независимо дали е съзнаван или пък е
несъзнаван, т.е. е направен сляпо, не е израз на свобода и на свободна воля.
Той е оставяне на във властта на природната несвобода – и точно от това се
определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й
предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от
себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига
една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода
(фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на
усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го зачерква или го
погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той
носи в себе си.
Отказът от свобода – ние тук не можем да се вглъбяваме в пълнотата на
неговите екзистенциални основания – е корен на постепенно пораждаща се и
все по-засилваща се ненавист към свободата, определяна от чувството за
лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо
попада. А след това на тази почва само завижда на ония, които с всичко, което
правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота,
определян от свободата.
Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два
екзистенциални типа според отношението си към свободата – на влюбени в
нея и на изпълнени със злоба към нея. А между тях, между тези два полюса,
се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради
това с невисоко мнение за свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа
дезангажираност към тайнството на свободата. Всеки обаче в крайна сметка
получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и
прескъпо (независимо дали го съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а
оплакванията тук наистина са съвсем неуместни.
Затова ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни питат или
ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да
предположим, че въпросът към всеки смъртен ще бъде този – защото в него
се съдържа всичко! – а именно: “Ти какво направи със свободата си?!”.

13.3.Не човекът притежава свобода, а свободата притежава човека

Автентичното човешко съществуване е немислимо и непредставимо

“извън” свободата. Живот и свобода за човека са неотделими, те съставляват
цялост, която може да се нарече живот-и-свобода. Това, разбира се, не
променя с нещо винаги откритата пред човека възможност да съществува
неавтентично, т.е. в раздор със свободата, а значи и с живота-за-човека.
Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една
човешка същност, която по-нататък просто да проявяваме без никакво усилие
или заслуга – в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо
съществуване, в което нищо не зависи от нас. Ние сами създаваме себе си, но
и не ни е закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото
у себе си, да дегенерираме и пр. Да живееш по човешки начин – след като сам
си избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго: човекът
може да бъде всичко! – означава да бъдеш свободен.
Достойнството е точно в това: да бъдеш човек, т.е. свободно същество,
загрижено за себе си и отговорно в пълния обем за своя живот. Едва тогава
ставаме достойни – с избора си, благодарение на свободата, на битието-на-
човек, не на нещо друго. Трябва да живеем така, че в наше лице човекът и
човешкото да получават непрекъснато своето потвърждение, чрез нашето
съществуване да постигат битието си. И тъй като човекът сам твори своето
битие на човек – и само така постига високото достойнство да си човек! – в
свободата, то тази наша свобода категорично потвърждава и божественото у
човека. Защото Бог ни е дал възможността да постигнем сами свободата си и
с това ни е направил подобни на себе си, суверенни и достойни достойни,
заслужаващи подобно висше достойнство.
Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я
усещаме в гърдите си, да не се отказваме от нея, да не изменяме на този
велик порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-
високо от всичко друго – по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си
да се живее животът без свобода! – да се вслушваме внимателно в битието-
на-свободата, благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно
за човека. В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр),
написал: “Човекът е свободен, човекът е свобода… Човекът е осъден да бъде
свободен”, а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното:
“Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен”. И
непосредствено след тези забележителни думи добавя: “Философите
доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече
няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат
обратно, ще си го присвоят”.
Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред този
поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки
отделен индивид – или поне на най-добрите. Колкото повече хора са заразени
с божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно за човека
– повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен! – толкова повече и
светът става човечен и човешки. Т.е. става свят, достоен, от своя страна, за
човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно
съзнание ни е жизнено необходимо: “Човекът е по-голям от катедрала,
човекът освещава действието или го лишава от святост”(Хегел). И ако трябва
да вникнем в непосредствените измерения на човешкото достойнство и в
неговите основания, то това може да стане най-добре чрез напомняне на
казаното от Блез Паскал в неговата “Апология на християнството”:
“Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от
който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е
слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а
не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля. Ако се хвали, ще
продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е
брат на ангела.”
И още поне това, пак от него:
“Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо Вселената
да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна, за да го
запази. Дори и Вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова,
което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че
Вселената има начало. Вселената не знае нищо: човекът е в краен случай
мислеща тръстика.”
Най-проникновените думи и истини се разбират най-добре от сърцето,
не с ума. Думите на Паскал са точно от този род: много често глупаците и
извратените ги напушва смях когато чуят току-що приведените думи. Други
пък съвсем не могат да схванат смисъла на думите на М. Хайдегер, които ще
приведа по-долу, или пък все им се струва, че този смисъл не е кой знае
какъв:
 “Същността на истината е свободата… Свободата се определяше досега
като свобода за откриването на нещо открито. Как може да се мисли тази
същност на свободата? Откритото, по което се реди едно представящо
изказване като правилно, е винаги откритото в една открито стояща нагласа
съществуващо. Свободата за откриване на нещо открито оставя всяко
съществуващо да бъде съществуващото, което самото е. Сега свободата се
разкрива като оставяне на нещо съществуващо да бъде… “Оставяме нещо” ще
рече: не го докосваме повече и не смятаме да правим нищо с него…
Но “да-оставиш-нещо-да-бъде” значи и “да-се-предоставиш-на-
съществуващото”. Това отново не се разбира като просто действие, запазване,
грижа или план относно срещаното или търсено съществуващо. “Да-оставиш-
да-бъде” – именно съществуващото като съществуващото, което то е –
означава да се отпуснеш в откритото и в неговата откритост, в която
пребивава всяко съществуващо, сякаш носещо я със себе си. Това открито
западното мислене в своето начало е схващало като τα αληυεια, нескритото.
Когато ние превеждаме αληυεια с “нескритост” вместо с “истина”, то този
превод не е само “по-буквален”…
Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в
откритостта на съществуващото като такова… Щом обаче ек-зистентното
присъствие като оставяне-на-съществуващото-да-бъде освобождава човека за
“свободата” му, предоставяйки възможността (съществуващото) изобщо да
избира и вменявайки необходимото (съществуващото), то тогава човешкото
благоволение не разполага със свободата. Човекът “притежава” свободата не
като свойство, във висша степен истина е тъкмо обратното: свободата, ек-
зистентното, разкриващото присъствие притежава човека и то така
изначално… Така разбраната свобода като оставяне-на-съществуващото-да-
бъде изпълва и осъществява същността на истината в смисъл на разкриване
на съществуващото…
Една нагласеност, т.е. ек-зистентна изнесеност в съществуващото
изобщо, може да бъде само “преживяна” и “почувствана”, тъй като
“преживяващият човек”, без да подозира същността на настроението, винаги
е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа… Свободата
като оставяне-на-съществуващото-да-бъде в себе си е решително откритото,
т.е. нескриващото се отношение…”
Има ли тук нещо неразбираемо?! – пита се обаче човекът, в чиито гърди
тази идея за свобода, нейната истина, е непосредствено жив импулс. На ония,
които разбират, обяснения не са им нужни: преживяното няма как да е
неразбираемо…

13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове

Известно е, че преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите

на Христос (”Аз съм пътят, и истината, и животът…”), си позволил с насмешка
да запита: “А що е истина?”. С тези думи римският консул, преситен от
живота, всъщност искал да каже, че няма истина, че лично той не вярва в
никаква истина. Често и днес може да съзре подобно отношение не само към
истината, но и към свободата: че тази последната е просто куха дума, зад
която нищо не стои, в която не си струва да се вярва, понеже трябвало да
бъдем здравомислещи, реалисти и пр. Тези, които мислят така, всъщност
правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не
намирали никаква истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че
такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е
възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в
свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички
други истини, без които човекът едва ли може да живее смислено и
пълноценно.
Автентичното съществуване на човека – щом можем да се изразяваме
така, то значи в случая се опираме на неговата истина! – не е друго, а битие
на свободата. Това означава, че извън свободата ние съществуваме
неавтентично, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не
съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я признават.
Отношението към свободата затова е определител за това как съществува
този или онзи човек: според това как разбираш свободата ти по съответния
начин и живееш, а живееш както разбираш свободата си – другояче не е
възможно да бъде. Оттук всеки лесно може да си представи какво
представляват и колко струват “истините” на подобни неавтентично
съществуващи хора: тяхната собствена неавтентичност (неистинност) е
основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние
нямаме право да говорим за нея. И в това свое убеждение те, разбира се, са
напълно искрени, те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е
невъобразим абсурд.
Но щом като истина на свободата (като глобална, основополагаща,
фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и
всяка друга истина. Значи по този начин тези хора фактически признават и
несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на “истината”, че
истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: “Няма истина!”
(подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в собствения си
капан. Защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че казаното от него
е истина?! Един вид по-добре би било да каже: “Няма никаква друга истина
освен истината, че истина на съществува!”, но малцина са способни на
смелостта да кажат такъв абсурд. От това най-леко разсъждение, което току-
що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички истини на
претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното
съществуване има за свой корен тъкмо свободата. И то именно с всички ония
истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем, съвсем
не е случайно, че Христос, заявявайки “Аз съм истината, и пътя, и живота”, е
провокирал забележката на Пилат, разочарованият от свободата римски
чиновник, който по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от истината.
Точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като
религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата
истина, може да се нарече универсум на свободата. Но ето че установихме, че
истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според
истината, също както и без истина не може да се живее свободно.
Следователно доколкото сме близки и открити към посилната за човека
автентичност на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в
цялото си тайнство, а ние без особени доказателства разбираме както едното,
така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и
истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат
от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се
разбира непосредствено и в някакъв смисъл със сърцето, че разбиращите я не
се нуждаят от обяснения, доказателства и убеждаване, че за тях безсъмнено е
ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на свободата –
може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на съществуващото,
наречено човек. Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи:
думите като посредник са негодни за изразяване на естеството й, на думите
свободата се изплъзва, чрез тях тя е неуловима, те в някакъв смисъл се
разминават с естеството й – естество съвпада с истина! – и затова не
проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се
обясни по-понятно що е свобода, с това всъщност признава, че съвсем не я
разбира. Който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства
всичко със сърцето, с цялата си душа и дух.
По същия начин не е възможно да се разкаже понятно и за живота, не
само за свободата. Понятността изисква животът и свободата да станат в най-
съкровеното си естество общодостъпни чрез някаква чудновата
всеобяснимост, общопонятност, достижимост само чрез думите, теориите,
разсъдъка. Свободата обаче по същината си е субективна и само на тази
основа дори свръхсубективна, докато теорията и науката се задоволяват с
една плоска обективност, в която субективното е елиминирано без остатък,
изведено е “извън скобите”. Ако можеше да се изобрети наука за свободата
(подобно на “наука за живота”, “наука за щастието”, “наука за доброто”,
красотата и пр.), подходяща за учене и механично усвояване, то това по
парадоксален и чудноват начин мигом би направило всички свободни!
Включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е
самоунищожаване на идеята за свобода. Защо това е така всеки може да
разбире: подръчно-техническото използване на свободата автоматично
произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност,
която позволява мултиплицирането й. Другояче казано, науката за свободата
неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от
нас съществуваща действителност.
Докато свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред
човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от
него самия начин. От друга страна противоречието иде и от това, че
свободата става “нещо” и действителност само чрез лежащото в основата й
действие – конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази
личност. Докато пък допускането на една извън действието съществуваща
действителност, касаеща човека, е абсурд. Ако можеше да бъде така, то Бог
просто би “вградил” свободата в човека като независещ от него механизъм –
подобно на пружината на часовника! – което би лишило човека от лична
заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на
действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за
всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр. Ако хората бяха по
природа и по инстинкт свободни, то свобода ли е това?! Или всъщност е по-
скоро нейн край и гибел?
Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне
демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава
и убива – както като възможност на сега ставащото, така и като постоянна
действителност, като гола обреченост на “механизма-човек” да бъде свободен
независимо дали го иска или не. Ако си бяхме свободни по начало или по
същност (подобно на това както предметът е просто и само “предметен”, а
животното – изцяло “вживотнено”!), то тази “свобода”, от която не можеш да
избягаш и която ни преследва и владее без остатък (подобно на хомота,
стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се стремили. Напротив, тя
скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето
защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята
свобода, превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на
съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да
отхвърлим. И по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим.
За да завърша проблема за това какво свободата не е или не може да
бъде, ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума,
рамка, схема и пр.), което науката и теорията предполагат, и без което не
могат, което е тяхната “хранителна среда”. Напротив, тя е раждащото се в
конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става
веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост – която
обаче не е механична и принудена, а изцяло спонтанна, реализираща се в
пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и
субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги
наново, тя не е даденост, а възможност, която може и да стане невъзможност.
А това дали ще се случи тук и там зависи само от искащия да бъде свободен
Аз, при това искащ го не как да е, а истински, автентично, съкровено.
Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като
че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната
тайна. Със свободата се живее – и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е
нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не
могат да помогнат на объркания, на ненамерилия нишката към нея. Който
веднъж намери тази нишка, той вече няма да изпусне или загуби. Гаранция за
това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от
което не можем да бъдем изтръгнати дори насила.
Оказва се – съобразно с вече казаното – че свободата е чувство или усет,
който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и
съществуването на конкретния индивид, помага му да се прероди и само така
да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва
свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или
заложено, а като откритост, към която сами сме се открили, като
предразположеност, към която непрекъснато сами себе си предразполагаме.
При това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с
готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в магията на
съществуването – в очарованието, което животът ни дава и от което не можем
да се откажем (щом веднъж сме го усетили). Свободата значи е немислима
извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост. Тя в някакъв
смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота.
Свободата и пълната отдаденост на наслаждението от нея са израз на
непрекъсната включеност в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата
е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух.
Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на духа и Бога,
истинската родина на живия човек. Тя е причастяване към тяхното велико
тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от
който сме неотделима и важна част, не е противен или противоречащ на
свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено
при човека и от човека може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на
основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност.
Светът е проекция или измерение на духа, чиито творчески потенциал не знае
умора или изчерпване. И ако в някакъв смисъл и някога ни се струва, че
светът е инертен, неподатлив за свободата, дори враждебен на нейната сила,
то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли
върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали своята
инертност върху него.
Затова светът на свободния и светът на несвободния са различни,
между тях има пропаст. Свободният и несвободният живеят в различни
светове, светове, между които няма нищо общо. Накрая, фактът на свободата
(свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я
правим и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа –
битието на Божественото у човека, на духа, носен и поносим от човека, на
човешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е по силите на слабия
човек – ние само сме проводници и носители на един изцяло превъзхождащ ни
всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека. И
в това число и на самата свобода, приютена в гърдите ни. Трябва ли да бъде
доказвано и това? Иска ли някой по-понятно и по-силно, по-ясно и категорично
доказателство?
Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това?

13.5.Самосъзнанието за свобода

От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие, което

само себе си създава, или – което е същото – свободният човек е самобитност,
самостоятелност, “самост”, личност и раз-личност, сама себе си постигаща.
Т.е. човекът сам себе си – като човек, не като живо същество! – непрекъснато
прави и създава.
За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да
съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си,
бъдещето си на свободен и самодеен човек. Първоначалният избор на
свободата всъщност е оставяне на живата спонтанност-автономност на
волята. А след това човек на тази почва остава верен на своя избор – поне до
момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред
потребността от промяна, от нов кардинален избор на самия себе си.
Ние можем безкрайно или поне много пъти да избираме себе си, макар
че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме; но
свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме
проникнати от чувството за обреченост и безсилие – за да не се окажем в
примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други.
Избрал в свое лице “този човек”, индивидът постига увереност в избора си
чрез непрекъснато осъществяваните моментни или частични избори, в които
неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво
този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова
първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за
едно битие, което искаме да бъдем, а другояче казано, е избор на бъдеще,
което ще бъде само ако ние го извикаме тук при нас от небитието, само ако му
придадем битие и по този начин придърпаме желаното бъдеще при себе си –
или пък сами отидем при него (от друга страна погледнато).
Във всяка постъпка или действие човек – дори и да не го иска или
съзнава! – показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе
си, към решението си да бъде “той самият”, а не някой друг. (Макар че във
всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се
откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането
за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода. Човек е свободен
само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и
затова остава верен на себе си, а значи и потвърждава първичния избор на
себе си, избора, благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако
липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва
усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш
друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго
бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н., т.е. с това само
демонстрираш несвободата си.
Говорейки за избор, искане, дори съзнание за свобода, аз нямам
предвид, че свободата е мислене и разсъдливо съпоставяне на възможности,
чрез които ние изявяваме някаква своеобразна проницателна пресметливост.
На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се изчислят, тук
дори и перфектното знание на висшата математика на никой не може да
помогне. Подобни сложни реалности от типа на реалността, свързвана със
свободата, не се поддават нито на изчисления, нито пък на вериги от
логически изводи, нито на обмислящо всичко докрай извеждане, нито на
пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е
открит и няма да бъде изобретен “алгоритъм на свободата” и е безсмислено
да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да надхитрят
свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат “плюсове” и “минуси”, но
скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото
свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и
душевна сила (разсъдък, ум, интелект), напротив, тя израства на почвата на
човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на
целия потенциал на душата и човека (чувствителност, въображение,
съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор
“да бъда или да не бъда” свободният човек залага и се опира тъкмо на себе
си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност – и само тогава
наистина е свободен.
Вътрешната, постиганата само в пределите на душата свобода, става
искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама
себе си потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно
живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно
импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване
(и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и желаност от
всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях.
Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-
личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен
избор, да му дава импулси за живот, здравина и твърдост. Това съвсем не
означава, че свободният не познава колебанията, съмненията,
безпокойствата, нерешителността и пр. Напротив, познава ги, и то много
добре, нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност
са възможни само на почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е
коренно различно!). Но свободният човек умее да се справя с тях в позитивна
насока, не да ги побеждава, а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и
нови сили. Той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им
позволява да го заразяват със слабост.
И така, свободата е човешка способност за концентриране на енергията
на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване. Тя
акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл
свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си
надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се лишаваме от нея, т.е.
стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата. По
рождение сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни в
потенция: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата,
така и тази на самолишеността от нея; ние сами избираме какво да станем
или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си,
пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме
всичките си възможности.
Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на
съдбата, “всеки сам е ковач на съдбата си” (Клавдий) – опирайки се на своята
свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне.
Оплакванията срещу “зла съдба” не се приемат: защото те не са друго, а
самоокайване, не знаещо какво прави, самооправдание, което цели да
прехвърли на нещо друго собствената вина. А значи в крайна сметка е опит за
подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги
неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш
другиму собствената вина – явяващи се отличителен признак на
несвободните, на отказалите се от свободата.
Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности:
живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали,
достижения, дела, смисъл на ставащото с мен самия и пр. – ако погледнем от
гледната точка на индивида. А също и власт, история, политика, законност,
човешки права, институции, държава, групова и народностна психология,
стадност, прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности
и оценка, история, пазарен строй, трагичност, оптимизъм и пр. – ако се
вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на “всички ние”, на
“другите”, на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо
се на човешка активност, е белязано със знака на свободата. То,
следователно, носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането
на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество.
Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова –
исторични, затова те представляват история, която може да бъде автентично
разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата.
Размишлявайки върху подобни човешки тоталности, ние проясняваме
истината на свободата. Т.е. изпълваме се с автентично самосъзнание за нея:
самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост,
изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята
(лична или всеобща), то представата за нея става плътна само чрез
задълбочаването в историята като шествие на свободата и на свободния дух у
човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме
информирани – това е почти нищо, при това е невъзможно просто да се знае,
потребно ни е нещо много повече от това!
Смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на
живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек
я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се
чувства човек. Затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я
подари на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на
смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е пропит живота му –
живот, единствено заслужаващ името човешки.
Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк
смисъл – като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като
начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне,
самостойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това
означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно
като наше собствено постижение.
Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във
вътрешността на индивида, спотаено в неговото сърце и душа. Свободата
трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да
стане именно душа на съществуването във всичките му измерения. Ако
свободата си остане само вътрешна, ако тя няма силата да потвърди себе си
навън, в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то
такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна,
недействителна, измамна, ограничена, дори суетна.
Свободата обаче не заслужава такава неблаговидна участ, тя не е и не
трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо
индивида в собствените му граници. Вярно е, че по начало свободата е именно
чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това. А трябва да
разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се
докосне. Свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага
себе си и така да преобразява съществуването ни.
Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода,
човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и
свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее целия свят.
Макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори
постига точно това: светът, в който живея, е моят свят! Но индивидът е
господар само в онзи отрязък от големия свят, който може да нарече
собствен, истински свой – тъй като само в него свободата му постига своята
действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински
човешкото съществуване наред със самата свобода. А собственост и свобода
се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие.
Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото
чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими
богатства – първото от които е превъзходството, което му дава самата
свобода. Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е
скрито в нашите гърди, него именно молци не го ядат, то е извора, от който
изтичат всички други богатства. На него най-вече трябва да сме собственици в
най-възвишения смисъл на тази дума. Някои обаче се чувстват длъжни да се
представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се гнусят от
думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво всъщност
тези “чисти души” се гнусят?!
Да, истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите
гърди. Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия да
превърне предимствата си – основаващи се на неговата раз-личност! – в нещо
налично, от възможно да го направи действително, зримо, реално, като власт
и господство в своя свят.

13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването

А може би самият живот е свобода? Само за човека ли важи това или е

закон “за всичко живо”? Как да разбера живота си без разбиране на
свободата? Изглежда трябва да приема, че разбирайки свободата си, аз се
прониквам от разбиране и на живота. Но как да си представя “несвободно
живеещото”?
Изглежда “несвободно живеещото” съществува напълно зависимо,
изцяло под контрол, под властта на нещо друго. То не прави това, което само
иска, а е принудено да прави това, което се иска от него от някой друг. Също
така, вероятно, несвободно живеещото просто не знае какво иска – и затова е
във властта на слепите си желания, на своите инстинкти. Да искаш свободно –
това значи, че искаш някак си независимо от желанията си. Да се
дистанцирам от желанията си и една в една такава независимост да постигна
свобода – този ли е пътят към свободата?
Но свободата е желание за свобода, порив на искащия да бъде
свободен. Защо обаче това желание да е така привилегировано в сравнение с
останалите? Нима в свободата си аз постигам независимост тъкмо… от себе
си? Но нали моите желания съвпадат с мен самия?! Ако се откажа от
желанията си, то какво тогава ще остане от мен самия?
Свободата ми открива възможността да надмогна своята природа.
Онова, което живее според при-рода-та си, не е свободно. Например, не
познават свободата животните, те не са свободни. Те са под неумолимата
власт на инстинктите си. Следователно ако живея като животно, сиреч съвсем
несъзнавано и импулсивно, то тогава съвсем не съм свободен.
А как, впрочем, живеят животните? Природосъобразното в техния
“начин на живот” не е обаче за завиждане. Ако искам да бъда човек, то аз
трябва ли да победя животното у себе си. Мога и трябва да направя това,
нищо че съм преди всичко друго живо същество, т.е. “животно”.
Тази моя животинска природа обаче е по-силна от всичко друго. Човекът
си остава в края на краищата едно животно – в някакъв смисъл обаче. Това ме
унижава – защото съм човек, който не бива да губи своето човешко
достойнство. Ако приема, че въпреки всичко си оставам животно, то тогава от
свободата ми не остава почти нищо.
Вярно е, наистина, че без свобода по-лесно се живее, но какво от това?
Получава се така, че избралият свободата е избрал именно по-трудното.
Направил го е обаче неслучайно, има смисъл заради свободата да понесеш
известни неудобства и жертви. Трудната човешка участ е хилядократно по за
предпочитане пред непосредствения, пред лекия живот. Това обаче едва ли
всички го разбират. Някои няма да го разберат никога.
Много от хората “умно”, “рационално” и “разсъдливо” все пак избират
по-лекото и по-приятното. Значи ли това, че са се отказали от свободата?
Защо го правят, защо жертват свободата си? Нима ги е страх от свободата?
Или изобщо не са склонни да я изберат, и то с всичките й трудности и
неудобства?
Може би тези хора даже не подозират, че свободата е тяхна
възможност. Но тогава може да се приеме, че всички сме свободни – понеже
сме… хора. Често си мислят, че свободата на човека му се дава по рождение,
тоест “в комплект” с живота. Де да беше така. Впрочем, слава Богу, че не е
така.
Истината обаче е, че човек трябва сам да постигне свободата си. Той
трябва да я сътвори, да я извика към битието от нищото. Човекът като човек
трябва сам себе си да направи свободен – тази е човешката орис и участ.
Възможно е това, мнозина са го постигнали, защо пък и аз да не го постигна?
Убеден съм, че тази задача е по силите на смъртния човек – какъвто
неизбежно съм. Не е вярно, че вървейки към свободата си, по пътя на
свободата всъщност вървя против волята на Бога. Защото Бог все пак ни е дал
шанса да изберем свободата. Оставил ни е ние сами да си го отвоюваме. И
така е показал най-голяма милост към нас, човеците…
Но може ли свободата да бъде обичана? В свободата аз избирам себе си
– това е особено важно: аз най-напред избирам себе си. Ако първо “избера
себе си”, то следва, че след това ще ми се наложи и да направя себе си –
именно като свободно същество, като човек, овладян от тайнството на
свободата. Да стана какъвто съм се избрал и да постигна себе си – това е
задачата на живота ми.
В такъв случай трябва да съм задължен на свободата изключително
много. Тя всъщност ме прави човек. Човешкото, човечността си дължа на нея.
И аз трябва за това да съм й пределно благодарен – защото за мен тъкмо от
нея зависи всичко останало.
Аз сам себе си да поставя в пълна зависимост от свободата – това е
главното в моето предназначение. Да стана нещо като… “роб на свободата”
си! Или да бъда фанатик на свободата! Това е единствената зависимост, която
трябва да допусна. Защото без нея и свободата ще ми убегне. Но това
всъщност означава, че в свободата аз поставям себе си в пълна зависимост
единствено от себе си. На това именно се дължи сладостта на свободата,
нейната примамливост за човека. То е достатъчно за да я обичам най-
всеотдайно.
Ако се откажа от своята свобода, от какво всъщност съм се отказал?
Излиза, че отказът от свобода е отричане от себе си. Значи тъкмо
благодарение на свободата аз намирам себе си. Това съвсем не е малко,
заради него аз поемам всички трудности, които ще се изправят пред мен по
пътищата на свободата.
Излиза, че лекото и лесното за човека са гибелни, водят до неминуем
провал. Очевидно е обаче, че в живота си аз трябва да избягвам провала – и да
се стремя към успех.
Но едва ли е възможен за човека успехът без свобода. Без свобода
всичко, дори и постигнатото с мои усилия, се обезсмисля най-решително. Как
тогава да се откажа от свободата си? Свободата за мен в такъв случай си
остава най-желаното. Тя е това, без което не може. Животът ми се обезсмисля
тотално без свободата – ето защото мнозина са били готови да дадат живота
си за нея. Техният пример вдъхновява завинаги влюбените в свободата като
същност на живота за гордия човек.
А какъв искам да бъда? Началото на свободата е тук, когато човек се
запита: а какъв искам да бъда? От отговора на този въпрос зависи и
останалото. За да бъда “нещо” или “някой”, аз най-напред трябва да съм
наясно какво искам – не може да е другояче. Ако си отговоря на този въпрос,
то това значи, че аз вече имам проект за себе си, който съм длъжен да
реализирам в своето бъдеще. Това е предпоставката и за останалото.
От моето да бъда - ще бъда! – зависи бъде-ще-то ми. Само така мога да
прозра, да погледна в бъдещето си. Мога и да поставя бъдещето си под личен
контрол, в зависимост само от мен. Изборът на моето бъдеще е всъщност
избор на самия себе си. Тук е и смисъла на свободата, това е и решението на
нейната загадка.
Аз ще бъда онова, което силно искам, моето бъдеще е онова, което сам
си направя – дали не е тъкмо така? Въпросът за бъдещето – това ли е
главното във въпроса за свободата? На мен не ми е все едно какво ще бъде
моето бъдеще – не е ли тук извора на моята свобода? Бъдещето ми може да
бъде “всякакво”, но какво точно ще бъде зависи само от мен – дали това мое
убеждение не ме тласка към свободата?
Аз винаги имам много възможности за своето бъдеще, но от тях трябва
да избера само една – точно оттук идат коварствата на свободата. Как да се
откажа от всичко друго и сам да се огранича само до това бъдеще – това е
най-трудният избор. Откъде обаче да взема решителност да подчиня живота
си точно на това бъдеще? Как да го направя свое?
Всичко може би е по-просто: мое бъдеще ще бъде онова, което най-
силно искам – и при това зная защо го искам. Но не следва оттук, че аз трябва
да живея “по план”. Едва ли може да се “планира” тъкмо бъдещето – и
живота. Ако го допусна, то би означавало, че ще убия именно живото у мен,
ще погубя не друго, а своята жизненост.

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

И така, “проект” и “план” съвсем не са едно и също нещо. Трябва да

направя нещо та проектът на моя живот да надрастне обикновения план. Кое
ли е онова, което прави проекта нещо повече от плановете на моя разсъдък и
ум. Планът наистина е проста разсъдлива схема на едно ощетено и затова
нежизнеспособно бъдеще. От какво точно съм ощетил бъдещето си, ако го
виждам и гледам на него изключително умно и разсъдливо?
Лишил съм го от жизнена достоверност най-вече. Не разсъдъкът, а
чувството и интуицията трябва да ме водят по пътищата на свободата. Тъкмо
те са в състояние да ме изведат до заветното бъдеще, до мен самия. Те могат
и да постигнат онази пълнота на съществуването, която ми е потребна.
Тяхното предимство се свежда до тяхната жизнеутвърждаваща цялостност,
непостижима за плановете на разсъдъка.
Разбира се, трябва по някакъв начин да комбинирам в своите проекти
както съветите на ума, така и зова на сърцето. Трябва да си дам сметка и да
отговоря поне на тези въпроси: какво става с живота на ония, които слушат
било само своя разсъдък, било само своите чувства? Какво те губят и печелят
в единия и в другия случай?
Оттук следва, че моят жизнен проект трябва да е постигнат спонтанно-
разсъдливо, т.е. в еднаква степен да е продукт както на съветите на ума, така
и на повелите на сърцето. Дали е възможно изобщо това ще решавам във
всеки конкретен случай – по принцип тук рецепти не могат да се дават. Във
всеки случай трябва да могат – щом сме човешки същества! – да се съвместят
поуките на ума с изискванията на сърцето. Те ми дават винаги несъвместими
изисквания, но аз трябва да ги помирявам и синхронизирам. Нямам друг изход
ако искам да съм цялостен и пълноценен човек.
На коя страна следва да “наклонявам везните” си зависи от моите
моментни настроения. От това ще зависи бъдещето ми и затова трябва да
бъда изключително гъвкав. Именно тук се намира извора на нерешителността,
която така често ме обзема. Този е източника на моите безпокойства, от които
спасение няма – поне докато си жив.
Избирайки себе си, аз с това избирам и съществуването, което ще ме
доведе до мен самия. Или пък нещата стоят наопаки и съвсем другояче:
избирайки дадено съществуване, аз с това съм избрал и себе си? Оттук пък
следва, че това, което ще бъда (желаната същност) зависи и се определя
тъкмо от съществуването, което съм избрал. Моята индивидуална човешка
същност е мое лично и отговорно творение – което постигам съобразно
съществуването, което съм избрал. Избирайки своето съществуване, аз с това
вече съм избрал и себе си – поне като проект, като една само желана,
възможна и “проективна” (нестанала) същност. Оттук следва, че в ситуацията
на избор съм “нищо”, което само иска да бъде “това и това”. Или пък,
възможно е, винаги съм нереализирала се същност, винаги, всекидневно съм
на път към себе си, всеки миг, по тази причина, съм така неудовлетворен от
себе си.
Това наистина е крайно абсурдно: моето “съм” да е нищо, от което може
да стане всичко, но ще стане “само това” – и нищо друго! А тогава моят избор
от какво се определя? Той, вероятно, се определя от моята изнесеност в
бъдещето, макар че сега съм само едно “най-претенциозно нищо”.
Това обаче предопределя един случаен, от нищо необусловен, “хвърчащ
във въздуха” избор. Без да осъзная как е станало се оказвам във властта на
обикновения каприз. Аз мога да бъда всичко, но ще стана само това, което ще
стана – подобна непреодолима ситуация е най-голям и жесток абсурд.
Абсурдът пропива и просмуква живота ни – и ние не можем да се отървем от
него по същия начин, по който не можем да избягаме от сянката си.
Такава една свобода всъщност е отказ от свободата. Това усещане за
непреодолимост на случващото се е предоставяне на себе си и на своя живот
във властта на безжалостната съдба. Какво следва от тази възможност? Не
излиза ли, че аз и в ситуацията на избор въпреки всичко съм “нещо” (макар и
особено, необикновено “нещо”!), съобразно което ще избера “само това” – и
нищо друго?
Това питане поставя непрекъснато под въпрос моята свобода. А
всъщност свободата ми е винаги “подвъпросна”. Тя може би се свежда до
самата тази прословута “подвъпросност”. Свободата, няма как, винаги е
проблем пред живеещия – и особено пред искащия да живее автентично и
пълноценно. А как живеят онези, които не съзнават тази подвъпросност, тази
проблематичност на свободата за човека? Но едва ли е свобода една такава
безвъпросна свобода…
Впрочем, как вървя към бъдещето си? – мога ли да се запитам и така?
Може би именно свободата е тази, която ме изнася напред в моето бъдеще,
позволява ми да забягна в него? Ако нямах свобода, то това би означавало да
си остана все същия, т.е. човек без бъдеще. Но ако пък моето минало
определя изцяло бъдещето ми, то тогава какво е станало с моята свобода?
В някакъв смисъл това означава, че свободата е независимост на човека
от собственото му минало. Но възможно ли е съвсем да не се влияя от
миналото си? Та нали това минало съвпада с мен, нали това минало съм аз
самият? Такава една възможност – да не различавам себе си от своето минало
– не е ли всъщност гибелна и страшна?
Свободният разполага така с настоящето си, че го употребява само в
оптиката на предстоящото. Ако живея така, че настоящето ми се изживява
“само по себе си”, т.е. независимо от бъдещето, то тогава няма как бъдещето,
моето желано “да бъде”, да дойде при мен. Но ако пък подчиня бъдещето си
на своето настояще, то какво ще излезе от това? Тогава трябва да внимавам
за това моето желано бъдеще по някакъв начин да произтича от моето
настояще. Или, наопаки, настоящето ми следва да зависи от моя копнеж по
желаното бъдеще? Дали само тогава ще бъда онова, което аз самият
съкровено искам? Дали само тогава ще получа бъдещето, което заслужавам,
което сам съм заслужил? Мога ли да смятам, че някое друго бъдеще е може
да е мое?
Главното е да съм загрижен да заслужа бъдещето си. Не трябва да се
стремя именно към него. Много неща не зависят само от нас. В такъв случай е
без особено значение дали настоящето е дошло от бъдещето ми, или пък
моето бъдеще е произлязло от това, което правя сега. Ала в кой от двата
случая аз постигам власт над бъдещето си?
Този момент е най-важният в търсенето на автентичната свобода. Може
би точно до това се свежда свободата: тя е “нещото”, което ми дава власт над
бъдещето. Свободният живее не според онова, което е, а само според онова,
което ще бъде. В някакъв смисъл автентично свободният жертва настоящето
си заради своето бъдеще. Бъдещето за свободният е неговият основен и
доминиращ жизнен модус. Безразличните към бъдещето си не могат да бъдат
свободни. Свободният се познава по загрижеността си спрямо своето бъдеще.
Точно в това е цената, която плащам за свободата си. Дали не е
прекалена тази цена аз не зная. Но губя ли нещо при това? Нима
ориентираното към бъдещето настояще е загубено? А не е ли, обратно, тъкмо
спечелено? Ако изживявам настоящето си без да го проецирам спрямо
бъдещето, ако го откъсна от бъдещето си и го “употребя” само за себе си и за
“този единствен миг”, то такова живеене освен че е безперспективно, е и
безотговорно.
В крайна сметка бъдещето ли произлиза от миналото, или миналото
следва от свободно избраното от мен бъдеще? Оказва се, че загадката на
свободата е дълбоко свързана с моите реакции спрямо времето. И тайнството
на живота за човека се свързва с неговите необходими отношения към
времето и свободата.
На основата на казаното съм длъжен да направя извода, че човекът е
времево същество. И също, че човешкото битие е битие на свободата (Сартр).
Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”. И по тази причина
без да разбирам времето и без да се ползвам от него аз не мога да съм
свободен човек. На тези и други мои въпроси е посветена моята книга
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО с подзаглавие “Изкуството на свободата”. Развил
съм и съм осмислил възможно най-прецизно тия въпроси в упоменатата книга,
което ме освобождава от потребността наново и още по-изчерпателно да ги
разглеждам и тук.
Но още по-важно е да разбера как правя свободата си. Наистина
съществува едно безценно за човека изкуство на свободата, в което трябва да
съм достатъчно вещ и умел – щом като искам да бъда не какъв да е, а
пълноценно живеещ човек. За това как мога да стана посветен в изкуството
на свободата говори именно книгата ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО. Да си
преследвач на времето означава да си вещ в изкуството да се живее. Човек
трябва да живее не как да е, а съвсем човешки – и автентично. Ето защо ако
не овладея това изкуство до съвършенство аз съм загубен. А пък ако не
намеря някой ден и на някой ъгъл свободата си то тогава за какво ли съм
изобщо живял?

13.8.Приложения по лекцията “Идеята за свобода”

ИДЕИ:

(І) Човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам, а и

такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече
съществува. Това е първият принцип на екзистенциализма: човек се
самоопределя едва след наличието на този порив към съществуването, затова
човек не е нищо друго освен това, което сам се направи. Това именно се
нарича субективност и затова нека ни упрекват под това име. Но какво друго
се стремим да кажем по този начин освен това, че човекът има по-голямо
достойнство от камъка или от масата? Просто твърдим, че човек първо
съществува, т.е. че човек е първо това, което упътва към бъдещето и което
осъзнава, че проектира себе си в него. Човекът отначало е проект, който се
преживява субективно, а не някакъв мъх, плесен или цветно зеле; преди този
проект нищо не съществува; на небето нищо не е написано и човек ще бъде
това, което е неговият битиен проект. Само че той няма да е просто онова,
което е искал да бъде, защото под искане обикновено разбираме някакво
съзнателно решение и то за повечето от нас се появява след онова, което
човек вече е направил от себе си. Аз мога да искам да се присъединя към
някаква партия, да напиша книга, да се оженя – всичко това е само проява на
един по-изначален избор, по-спонтанен от това, което обикновено наричаме
воля. Но ако съществуването наистина предхожда същността, тогава човек е
отговорен за това, което е той. По този начин първото дело на
екзистенциализма е да даде във владение на човека изцяло онова, което той е
и да стовари върху него цялата отговорност за собственото му съществуване.
Но когато казваме, че човекът е отговорен за самия себе си, ние не искаме да
кажем, че човекът е единствено за собствената си индивидуалност, а че е
отговорен за всички хора… Всъщност, сътворявайки човека, който се стремим
да бъдем, всяко наше действие в същото време създава и образа на човека
такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Когато избираме да
бъдем това или онова, ние в същото време утвърждаваме ценността на онова,
което избираме, защото никога не можем да изберем лошото; онова, което
избираме, е винаги доброто и нищо не може да бъде добро за нас, без да бъде
добро за всички…

Достоевски беше написал: “Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да бъде

позволено”. Това е изходната точка на екзистенциализма. Наистина всичко е
позволено ако Бог не съществува, и следователно човек е изоставен, защото
не намира нито в себе си, нито извън себе си нещо, на което да се опре. Преди
всичко той не намира оправдание. Ако съществуването наистина предхожда
същността, никога не бихме да оправдаем каквото и да е, прибягвайки до
някаква дадена и неизменна човешка природа; казано по друг начин, няма
детерминизъм, човекът е свободен, човекът е свобода. Ако, от друга страна,
Бог не съществува, ние не можем да намерим в самите себе си ценности или
заповеди, които да узаконяват нашето поведение. И така, ние нямаме нито
зад нас, нито пред нас притежавани ценности, оправдания, извинения. Ние
сме сами, без оправдания. Това имам предвид когато казвам, че човекът е
осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а, от друга
страна, все пак свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен
за всичко, което прави.

Човекът без подкрепа и помощ е осъден постоянно да създава човека.

Човекът е бъдещето на човека.

Нашата изходна точка е субективността на индивида…

Човекът не е нищо друго освен това, което сам се направи.

Човек първо съществува, намира се в света, явява се в него, и след това се

определя…
(Жан-Пол Сартр)

(ІІ) Когато се поддавам на изкушенията, аз действам съгласно с подтика на

външни обекти, но когато се упреквам за тази слабост, аз слушам само моята
воля; аз съм роб чрез моите пороци и свободен чрез угризенията си. Чувството
че съм свободен се заличава в мен само когато се покваря и когато най-после
допускам гласа на душата да се надига срещу закона на тялото…

Човече, не търси повече твореца на злото; този творец си ти самият.

(Жан-Жак Русо)

(ІІІ) Човек винаги прави само това, което той иска, и все пак прави това по
необходимост. А обяснява се това, че той вече е това, което той иска: тъй като
от това, което той е, необходимо произтича всичко, което той някога прави.
Ако разглеждаме неговата дейност обективно, следователно, от външна
страна, то ще разберем аподиктически, че тя, като действие на всяко
естествено същество, трябва да бъде подчинена на закона на причинността в
цялата му строгост; напротив, субективно всеки чувства, че той винаги прави
само това, което той иска. Но това само доказва, че неговата дейност е чиста
проява на неговото собствено същество. Затова същото би почувствало всяко,
даже и най-низше, същество на природата, ако то би могло да чувства…

… Който не обича самотата, не обича и свободата: човек е свободен

единствено когато е сам…

Всичко съществуващо трябва да притежава съществената за него своеобразна

природа, по силата на която то е това, което е, която то винаги изразява,
проявите на която се предизвикват по необходимост от причините, като при
това самата тази природа съвсем не е дело на тези причини и не може да
бъде модифицирана от тях. Но всичко това е справедливо относно човека и
неговата воля в същата степен, както и относно всички останали същества в
природата. И той притежава есенция (същност) за екзистенцията
(съществуването), т.е. съществени основни свойства, които именно образуват
неговия характер и за своето откриване имат нужда само от външен повод. Да
се очаква, че човек при един и същ повод веднъж ще постъпи така, а друг път
съвсем иначе, би било равносилно на очакването, че едно и също дърво ще
роди това лято вишни, а следващото – круши. Свободата на волята при най-
близко разглеждане е екзистенция без есенция: това значи, че нещо е и при
това все пак е нищо, а това отново значи, че то не е, т.е. получава се
противоречие…

Въпросът за свободата на волята действително е пробният камък, с помощта

на който дълбоко мислещите умове може да се различат от повърхностните,
или пограничен стълб, където едните и другите се разотиват в различни
страни: първите защитават необходимостта на дадена постъпка при даден
характер и мотив, последните, заедно с мнозинството, се придържат към
свободата на волята.
(Артур Шопенхауер)

(ІV) Автономия е следователно основанието за достойнството на човешката и

на всяка друга разумна природа…

И така, аз казвам: всяко същество, което не може да постъпва другояче освен

под идеята за свободата, е тъкмо затова действително свободно в
практическо отношение, т.е. всички закони, които са неразривно свързани със
свободата, важат за него също така, като че ли волята му би била обявена
свободна също сама по себе си. Аз твърдя, че трябва необходимо да придадем
на всяко разумно същество, което има воля, също и идеята за свободата,
единствено според която то да постъпва. Защото в такова същество ние си
мислим разум, който е практически, т.е. има каузалност с оглед на обектите
си. А е невъзможно да си мислим разум, който по отношение на съжденията
си да приема със собственото си съзнание ръководство от другаде, защото
тогава субектът би приписвал определянето на способността си за съждение
не на разума си, а на някой подтик. Той трябва да вижда в самия себе си
създател на своите принципи независимо от чужди влияния, следователно
трябва като практически разум или като воля на едно разумно същество да
бъде смятан от самия себе си за свободен; т.е. волята на това същество може
да бъде собствена воля само под идеята за свободата и трябва следователно
от практическо гледище да се придаде на всички разумни същества…

Разумното същество се причислява като интелигенция към интелигибления

свят и само като действаща причина, която принадлежи към този свят, нарича
каузалността си воля. От друга страна то съзнава себе си все пак и като част
от сетивния свят, в който постъпките му се срещат само като явления на
онази каузалност, тяхната възможност обаче не може да се разбере въз
основа на тази каузалност, която не познаваме, а вместо нея онези постъпки
като принадлежащи към сетивния свят трябва да се разберат като
определени от други явления, а именно от желания и склонности. Всички мои
постъпки значи като на член само от интелигибления свят биха били напълно
съобразни с принципа на автономията на чистата воля; като на част само от
сетивния свят те би трябвало да бъдат взети изцяло като съобразени с
природния закон на желанията и склонностите. (Първите биха почивали върху
върховния принцип на нравствеността, вторите на щастието.) Тъй като обаче
интелигибленият свят съдържа основанието на сетивния свят, следователно и
на законите му, значи с оглед на волята ми (която изцяло принадлежи на
интелигибления свят) е непосредствено законодателствуващ и значи трябва
също и да се мисли като такъв, то аз като интелигенция, при все че, от друга
страна, съм същество, принадлежащо към сетивния свят, все пак ще позная
себе си като подчинен на закона на интелигибления свят, т.е. на разума, в
който идеята за свободата съдържа този закон, и значи като подчинен на
автономията на волята, следователно ще трябва да смятам законите на
интелигибления свят като императив за мен и постъпките, съобразни с този
принцип, като длъжности.

И така категорични императиви са възможни чрез това, че идеята за

свободата ме прави член на един интелигибелен свят; поради това, ако бях
само такъв, всичките ми постъпки по всяко време биха били съобразни с
автономията на волята, тъй като обаче същевременно се възприемам
нагледно като член на сетивния свят, те са длъжни да бъдат съобразни с
нея…

Практическата употреба на обикновения човешки разум потвърждава

правилността на тази дедукция. Няма човек, дори най-лошият злосторник,
стига само да е свикнал в други случаи да си служи с разум, който, когато му
посочат примери за честност в намеренията, на постоянство в следването на
добри максими, на съчувствие и на всеобщо доброжелателство (и при това
свързани с голямо пожертване на изгоди и удобство), да не поиска и той също
да може да бъде такъв. Той обаче не може да осъществи това в себе си само
поради склонностите и подтиците си, при което все пак му се иска
едновременно да бъде свободен от такива досадни на самия него склонности.

С това той доказва значи, че се пренася мисловно с една воля, която е

свободна от подтици на сетивността, в един съвсем друг ред на нещата от
този на своите желания в полето на сетивността, тъй като от онова, което му
се иска, той може да очаква не задоволяване на желанията, следователно не
едно задоволително състояние за някое от действителните си или други
мислими склонности (защото с това би загубила превъзходството си дори
идеята, която го кара да му се иска), а само една по-голяма вътрешна
стойност на личността си. Но той вярва, че е тази по-добра личност, когато
застава на становището на член на интелигибления свят, към което неволно
го принуждава идеята за свободата, т.е. за независимостта от определящи
причини на сетивния свят, и където той има съзнанието за една добра воля,
която съставя според собственото му признание закона за неговата зла воля
като член на сетивния свят; закон, чиято важност той признава, като го
престъпва. Моралното: длъжен си, е значи едно собствено необходимо искане
на човека като член на един интелигиблен свят, и то се мисли от него като
дълг само дотолкова, доколкото той разглежда себе си едновременно като
член на сетивния свят.
(Имануел Кант)

КАЗУСИ:
(І) Аристотел пише така: Този, който по природа принадлежи не на самия себе
си, а на друг, и при това е все пак човек, той, по своята природа, е роб.

● Това негово “принадлежи не на самия себе си” дали не трябва да се разбира

по-широко, а не просто като “собственост на някой друг” (както обикновено го
разбират)?
● Оттук не следва ли, че роб в истинския смисъл е човекът, който не
принадлежи на себе си, а на “нещо друго”?
● Не се ли оказва, че роби в този смисъл може да има и в наше време, нищо че
“робството отдавна е забранено”?
● Може ли някой да бъде “роб по душа”, един вид с “робска душа”, с душа,
която е нещастна ако не е подчинена на друг, душа, която не разбира
свободата и затова не я иска? Може ли тогава на такъв да се “забрани” да
бъде… какъвто е? Дали такъв друго не може да бъде?
● А забелязали ли сте около вас да съществуват хора с “душа на слуга”? Има
ли хора, на които е приятно да слугуват на някой друг, които иначе не си
представят своето съществуване?
● Да бъдеш “слуга по душа” (или “роб по душа”) – това “природно
обусловено” ли е, или е… “заслуга” на самия човек, който сам е постигнал
такава участ? Могъл ли е да го иска или то е станало “независимо от него”?
● Може ли човек да бъде “роб на своето тяло”? Или пък “роб на самия себе
си”? Това не е ли по-лошо робство от онова, което е имало по времето на
Аристотел (когато хората по рождение са били или свободни, или роби)?

(ІІ) “Свободният човек, поставен между две блюда, еднакво отдалечени и

еднакво привлекателни, по-скоро би умрял от глад, отколкото да забие зъби в
едното от тях” (Данте) Това е първоначалния вариант на т.н. “парадокс на
Буридановото магаре”, формулиран по-късно от Буридан за… магаретата
(“Едно магаре, поставено между две еднакво отдалечени и еднакво
привлекателни купи сено, неизбежно ще умре от глад.”). Шопенхауер
привежда този “парадокс” във версията на Данте, присмивайки се на Буридан
за неговите магарета (последният обичал да дава примери най-вече с
магаретата!). Шопенхауер тълкува “парадокса за Буридановото магаре” като
потвърждение на истинността на неговото разбиране, свеждащо се до това,
че “свободна воля няма”, че “всичко става по необходимост”, че постъпките на
човека необходимо произтичат от неговия неизменен характер и само се
провокират от обстоятелствата (сиреч при дадените обстоятелства човек
винаги би постъпвал все по един и същ начин, в строга зависимост от
характера си!).

● Ако разгледате версията с човека, то какво е вашето тълкуване? Кое е

истинското тълкуване: примерът е в потвърждение на това, че свободна воля
няма, или, напротив, че има? Кой е автентичният смисъл?
● Ще “умре ли от глад” свободният човек, или ще умре неизбежно човекът,
“подчинен на необходимостта” (на своя характер и пр.)?
● А ще умре ли… гладният човек, поставен в такава ситуация? Какъв фактор в
случая е гладът?
● Има ли значение дали в примера се говори за човек – или за магаре? Дали
пък, противно на схващането на Шопенхауер, неговото разбиране важи тъкмо
за магарета, но съвсем е неприложимо за свободния човек?
● Ако свободният човек все пак избере възможността да умре между двете
апетитни блюда, то това няма ли да е потвърждение на свободата му (както и
ако избере другата възможност: да си похапне!)? Може ли обстоятелството, че
блюдата са “еднакво отдалечени и еднакво привлекателни” да доведе до
парализа на волята му?
● Ако все пак човек избере възможността да умре в разглеждания случай, то
той “по необходимост” или пък “от свобода” е умрял?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Няма свобода, има съдба, налагаща се с непреодолима, “желязна”

необходимост. Всичко е в ръцете на съдбата, от нас зависи малко или почти
нищо. Свободата е само дума, нищо повече.

(ІІ) “Който не обича риска, се страхува от свободата” (Симон дьо Бувоар)

Свободата е човешко постижение, а не “даденост”, от която “не можем да
избягаме”. Съдбата е оправдание на страхливците, които нямат силата да
поемат отговорността за живота си. Свободата е сила, която притежават само
… “силните телом и духом”. А на слабаците е изгодно да има съдба.

(ІІІ) Човек е “отчасти” свободен, “отчасти” несвободен. Характерът ни отчасти

може да се променя, но обстоятелствата ни заставят да постъпваме по един
или друг начин – и тук нищо не е в наша власт. “Средата” и “обстоятелствата”
са фактор, внасящ съдбовност в живота ни, а “възпитанието” и “личността”
(субективността) “открехват” възможността да сме свободни, но свободата ни
винаги е частична.

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.1.“Технология” на свободата

Ако не е достатъчно само да искам свобода, то тогава ми се налага да я

правя. Как да направя себе си свободен – изглежда това е най-важното.
Защото в степента, в която правя свободата си, аз правя и самия себе си. Аз
самият съм това, което ме е направила моята свобода.
А и свободата е тази, която ми открива хоризонта на бъдещето. Ако
свободата ми дава власт над бъдещето, над моето желано бъдеще, то тогава
аз нямам право да се отказвам от нея. Аз искам и светът ми да е свободен:
ясно е, че свободният и несвободният съществуват по коренно различен
начин. Което води дотам, че те и живеят в различни светове. Разбирайки своя
свят, аз си разчиствам сметките с моята свобода. Но кога съм наясно със
свободата си? Дали, прояснявайки свободата си, аз се “вглеждам”
съсредоточено тъкмо в себе си? А може би аз съвпадам със свободата си,
която ме е направила такъв?
Но има и нещо друго: все пак дали свободата се “прави” – или тя се
ражда? Какво означава да правя свободата си? Поддава ли се свободата ми на
“правене”, на “техническо сглобяване”? Как да разбирам умението, раждащо
моята свобода? Това са безкрайно важни и трудни въпроси. Ако свободата се
ражда по някакъв естествен начин в моята душа, а след това овладява
съществуването ми, то моята заслуга за това сякаш не е налице: всичко е
станало все едно покрай, ако не и против волята ми. Моята свобода тогава
придобива някаква доста странна самостойност по отношение на мен самия,
тя става “нещо” в мен, което не зависи от мен. Но нали става дума за моята, а
не за нечия чужда свобода, нали аз съм този, който търси свободата си, нали
аз всекидневно полагам някакви усилия, за да съхранявам и потвърждавам
свободата си – как тогава свободата ми да е независима и от мен самия?! Да
оставя свободата ми да стане свободна от мен самия – такава една
“освободена свобода” и свобода без корен не ми е по вкуса, а пък и в нея
долавям някаква най-коварна абсурдност. Ето че остава другият вариант: аз
въпреки всичко правя сам свободата си, тя е резултат и производна на моите
желания, иновации, инициативи, на склонността ми към рискове, тя е израз на
любовта ми към живота. Разбира се, свободата не се прави по план, изцяло
разсъдливо, в нея е налице една жизнена достоверност, която именно трябва
да бъде отчетена, и която се постига единствено при съблюдаване на вярност
към отредената ми жизненост, а този момент именно ме настройва да мисля,
че свободата ми сякаш се ражда вътре в мен, в моята субективност, в
дълбините ми. Разбира се, подобно на живота, и свободата е едно необяснимо
с рационални средства тайнство, затова всичко казано за нея е все “сякаш”,
все на почвата на “изглежда”, “може би”, “вероятно”, “навярно” и пр.
Ако свободата ми се основава на някакво умение и дори “сръчност” в
правенето й от мен самия, то е логично да се запитам: а “учи” ли се това
умение, или то се придобива покрай съзнанието? Ако свободата ми е преди
всичко друго съзнателна, то каква е една такава свобода? Какво печеля и
какво губя от нея? “Да бъда свободен” – това само на “умствени упражнения”
ли се дължи? Това са неизбежни въпроси, които в светлината на казаното
всеки сам може да реши в степента, която е задоволителна за неговия дух.
Аз бих си позволил да нарека една такава свобода в сферата само на
съзнателното “пресметлива” свобода. За нея мога да приема, че тя носи в себе
си опасността да постоянно да пропуска нещо важно в “сметките” си. Кое
може да е то ли? Ами явно в реализацията на свободата има много фактори,
някои и скрити за самото съзнание, които е трудно да се моделират в него и
пресметнат. Затова свободата не е проста ориентираност в обстоятелствата,
във външните условия и фактори на съществуването.
Едва ли може изобщо да съществува подобна “обстоятелствена”
свобода. Тя се оказва прекалено условна, което да се дължи на нейната
прекалена съобразеност с условията – преди всичко външните. Тя е
автоматична и зависима свобода, а имаме ли право да наричаме свобода
нещо, което по същината си е отрицание на свободата. Такъв един
автоматизъм на моята свобода съвсем не ми е по вкуса.
Защото по тази логика се стига до невероятни абсурди. Например аз
трябва да чакам в обстоятелствата на своя живот сгодния случай, който ще ми
предостави свобода, възможност да се покажа свободен. Аз, както се вижда,
трябва да залагам на случая за да се почувствам свободен. Но тогава
свободата ми неминуемо ще се окаже случайност, инцидент в съществуването
ми. Ала ще дочакам ли някога такъв късмет, който да ме ощастливи със
свобода?
 Но не бива да забравям вътрешните обстоятелства, съществуващи в
душата и личността ми. Ето че се оказва, че свободата в някакъв смисъл е
именно усет, настроеност на цялата ми душа. Мога да приема от тази гледна
точка, че свободата е субективна отдаденост, чрез която постигам истината
на тоталността, наречена човешко съществуване. Задоволява ли ме едно
такова разбиране?
Усетът ми дава целостта на моята субективност, ангажира ме напълно и
без остатък към истината на моето съществуване. С голяма доза основание аз
мога да смятам, че тъкмо това е пълноценната свобода. Свободата ми зависи
само от мен, тя е моя власт върху собственото ми съществуване. Аз трябва
изцяло да съм отговорен за това дали съм свободен, не някой друг – нима има
нещо по-естествено и разумно от това?!
Ако имам чувството, че е точно така, то това ли е “пълната свобода”?
Ако изневеря на този усет, ако си позволя да се оправдавам, прехвърляйки
вината върху обстоятелствата, то какво всъщност правя? Няма ли тогава
свободата ми да остане неродена?

14.2.Раждането на автентичната свобода

Но чувството, усетът за свобода е само вътрешна свобода. Да съм

свободен само “вътрешно” – как да разбирам такава една възможност?
Разбира се, тя не е друго освен свобода само в пределите на душата. Какво ми
дава една такава свобода? Мога ли да приема, че такъв един копнеж по
свободата “ме прави” свободен?
Изглежда тъкмо тук се крие вечния извор на свободата ми. Да бъда
свободен в някакъв смисъл е равносилно на това да копнея по свободата, да
жаден съм за нея. Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я
непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената
свобода и пр. – това именно е отдадеността, без която не мога да бъда
свободен. Тази е първата предпоставка, благодарение на която изобщо може
да се роди свободата ми.
Ала откривам ли следи на тази отдаденост – пристрастеност! – към
свободата у себе си? Това ли е безкрайно потребната ми вътрешна готовност
за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?
А по-нататък идва истински важното и трудното за изразяване. Ако си
остана с желанието за свобода нищо особено не е станало. Ако не успея да
разпростра свободата си върху моето съществуване, от какво ли тогава съм се
лишил? За какво, впрочем, ми е една такава свобода? Ясно е, че свободата по
принцип ми е за да съм, а не само да се чувствам свободен. Разликата между
едното и другото е направо колосална.
Чувството ми за свобода се намира в някакво значимо отношение спрямо
битието на свободата. То в някакъв смисъл е корен или основа на действието,
определяно от свобода. Като започна да се чувствам свободен, тогава става
така, че аз във всяко едно свое действие започвам да реализирам свободата
си. А иначе няма откъде да произлиза едно такова импулсиращо ме за
свободата ми чувство. Аз не мога и не бива да допускам да се самозалъгвам в
чувствата си.
Защото едва ли е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем
непринудено! – да остане в действията си съвсем несвободен. Не може тъкмо
безразделно отдаденият на свободата – а чувството е симптом точно за това! –
да си остане съвсем несвободен. Не може, няма как да стане така, че тъкмо
свободният да се изявява съвсем несвободно. Свободата, изглежда, не може
да се скрие като кашлицата – или като дишането. Да свързвам свободата с
дишането е една превъзходна интуиция, от която трябва да се възползвам
най-пълно.
Няма как да не личи свободата във всяко действие на овладения от
свобода. Всяко негово действие го издава именно като свободен. Свободата е
импулсивност, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в
действията на свободния човек. И тъкмо това е безкрайно ценното в нея: щом
гърдите ни са овладени от свобода, то и животът ни рано или късно ще стане
свободен. Да му мислят само ония, на които в гърдите – и в сърцето им – е
кухо и празно…
Ако вътрешно свободният все пак се държи несвободно, независимо от
това, че душата и същността му е овладяна от свобода, то една подобна
двойнственост е възможна или като каприз, или пък като нерешителност.
Защото е допуснал да се огради от свободата си, да я затвори подобно на
затворник в гърдите си, защото тъкмо заради нерешителност я е направил
изключително и само вътрешна. Това е една кошмарна ситуация, която
искащият да бъде свободен трябва да надмогне най-решително.
Такъв човек е направил така, че губи нещо най-значимо в резултат на
тази прекомерна концентрираност изключително върху вътрешното, върху
собствените си дълбини. Практическото правене, реализацията навън,
действието и делото дават на човека нещо безкрайно важно, нещо съдбовно
необходимо. Прекомерната едностранчива концентрираност само върху усета
са свобода всъщност не е друго, а да допуснеш енергията на твоята свобода
да се разконцентрира, да се разпилее в тресавищата, които си си устроил сам
вътре в душата си. Защото енергията на свободата е така колосална, че тя е
предназначена да се излее навън, в действието, променящо света. Иначе
свободата е напълно разрушителна за личността. Безсилната нещо да
промени свобода за нищо позитивно не служи, тя води само до разруха и
провали.
Без действието, правенето, без делото човекът е кажи-речи нищо, той
се раздира от безсилие и суетност. Ако един човек не показва свободата си,
ако не употребява енергията й за да постига нещо, за какво му е тогава
такава една безсилна свобода? Не е ли такъв човек подобен на скъперник,
който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки
само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показвам ли единствено
слабост?
На такъв човек му липсва силата да покаже и докаже свободата си на
дело. Едва ли има човек на този свят, на който да не му се е случвало да
изпадне в такава мъчителна и коварна нерешителност. Такава една
нерешителна свобода, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството,
сърцето, се превръща в бомба със закъснител, която в един момент може да
взриви и личността, и съществуването на човека – и така да ги съсипе изцяло.
Това не бива да бъде допускано. Трябва да направя всичко, което е по силите
ми, та да не ме сполети една такава грозна евентуалност.
Наистина, коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна
неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако
продължа да пребивавам в постоянна нерешителност относно своята
действена свобода?
 Казах “действена” – дали пък тъкмо тази свобода не е тъкмо
действителната свобода? Защото ако съм нерешителен да привеждам
свободата си в действия, явно, пък макар и незабележимо за мен самия, съм
се отказал от нея. В такъв случай съм станал роб на една прекалено
абстрактна и затова безсилна свобода. Едва ли е истинска една такава
свобода, тя по-скоро е мъка, отколкото свобода. Не бива да допускам животът
ми да се превърне в трагедия.
Но наистина как да постигна една така потребна ми мигновена
решителност, удостоверяваща без съмнение, че съм напълно свободен?
Безспорно, трябва да подчиня съществуването си – в плана на действието – на
свободата, която иначе чувствам в гърдите си. Това може да е особено трудно,
ала щом е неизбежно, трябва да се нагърбя с постигането му. Едва ли ще ме
затрудни до невъзможност задачата да превърна готовността си за свобода в
една непосредствено разгръщаща се решителност да бъда свободен. Ще
направя всичко за да я постигна – щом като съм осъзнал, че от нея зависи
всичко останало.
Да превърна порива си към решителност в конкретно действие, а значи
и в действителност е нещо наистина трудно, но пък за сметка на това е
съвсем съдбовно. Защото действително е само онова, което се дължи на
действието, органично произлиза от него. В такъв случай съм допуснал моята
изключително вътрешна свобода да се окаже изцяло недействителна.
Безсилната нещо реално да промени свобода е тъкмо една такава
недействителна и самоизмъчваща се свобода. Но не за това ни е дадена
свободата, не затова сме я пожелали и сътворили сами. Свободата служи на
делото и на действието – ако него го няма, я няма и самата свобода.
А иначе свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява
на себе си всичко, в това число и моите външни прояви, моите действия.
Свободата ми търси непрекъснато “процеп” или прорив, от който да се излее
навън, в дела и действия. Мога да разчитам на тази отдаденост на свободата
на действието, то трябва и да я насърчавам постоянно. Всъщност свободата е
тъкмо оная сила на душата, която неумолимо прераства в действия, в жизнени
прояви, в дела. Ето защо свободата за човека е така благодатна.
Ако наистина е така, аз тогава мога да бъда спокоен за свободата си.
Защото, постигайки такава една пълноценна и автентична свобода, аз съм
станал наистина свободен. Тогава се оказва, че мнима свобода в пределите
само на душата не съществува. Чувството, че съм свободен, не може да е
измамно. “Ако искаш нещо – направи го!” – какво повече се иска от мен, та да
съм адекватен на загадката на самата свобода? Това усещане за
пълновластност над моя собствен живот е знамение, че е дошъл часът да се
роди и за мен автентичната свобода, от която, веднъж постигната, аз няма да
се откажа никога.

14.3.Човекът е безпокойство

От извечни времена ние, смъртните, се интересуваме от ролята на

съдбата (късмет, рок, фатум и пр.) в нашия живот. Наистина, каква част от
това, което ми се случва, е резултат от моя избор и моята собствена
активност, и каква част не зависи от мен, е резултат било на “случайно
стечение на обстоятелствата”, било пък на някаква загадъчна и независеща
от мен предопределеност, е въпрос, който вълнува всеки човек.
 Било е време, в което хората масово са вярвали в съдбата, в пряката
намеса на боговете в човешката участ, тогава дори се е смятало, че не само
смъртните, но и самите богове са подвластни на неумолимата съдба. Такова е
било времето на древна Гърция и на древния Рим. За съдбата си, която никой
не знае, трябва да направиш нужното, за да я предразположиш към себе си и
омилостивиш, в противен случай рискуваш, ако си безразличен към нея, да я
настроиш против себе си и да пострадаш. Бизнесът на ясновидците и
гадателите тогава е бил доста по-развит и популярен от днешно време, като
трябва да се отбележи, че и сега все повече хора са склонни да търсят
услугите на такива прорицатели, което е твърде показателен симптом за
ситуацията, в която се намира съзнанието на толкова много хора.
Едва с раждането на Христос и неговата дейност по проповядването на
едно съвършено ново учение – което с право е наречено религия на свободата
– този древен фатализъм почва да бъде изтласкван от съзнанията и хората
малко по малко започнали все повече да вярват на самите себе си, да
разчитат на свободата си. Но въпреки всичко склонността към вяра в съдбата
не е била изкоренена никога и това съвсем не е случайно.
Това е така, защото всяко мое действие е смесица от свобода и
несвобода. В този смисъл не съществува изцяло свободно поведение, пък и
самият чист произвол едва ли ни е толкова изгоден. Ако свободата е не-
зависимост и не-необходимост, то от това не следва, че в изцяло свободното
си поведение аз се държа напълно независимо. Едва ли е възможно моята
свобода да се простира дотам, че аз да не съм подвластен на някаква, на
абсолютно никаква необходимост.
Да бъда напълно независим, а пък моето поведение да не е обусловено
от абсолютно никакви предпоставки – това не е свобода. Една такава
абсолютно непредопределена от нищо свобода изглежда твърде
нихилистична, а пък от друга страна погледната в някакъв смисъл е нещо
сякаш свръхчовешко и съвсем Божествено. Но едва ли е по силите на човека
една такава съвсем безпочвена и чиста свобода. Свободата да не съдържа в
себе си абсолютно никаква необходимост и нищо, което да я мотивира и
причинява, едва ли е вярната посока на разсъждение в нелекия казус на
човешката свобода.
Защото ако беше така, то тогава постъпващият съвсем свободно
всъщност щеше да постъпва изцяло случайно, спонтанно и немотивирано, т.е.
щеше да следва само своя чист каприз. Но в свободата съществува някаква
все пак необходимост, пък макар и от съвсем друг род. Ето че се оказва, че
необходимото невинаги е съвсем противоположно на свободното.
В този смисъл дори и чистата спонтанност все пак съдържа в себе си
нещо необходимо. Нейната необходимост е по-особена, тя по някакъв начин
изцяло вътрешна. В този смисъл автентично свободният съвсем основателно
разглежда себе си като единствен източник и извор, основа и почва на своето
поведение. Съществува някаква мистериозна вътрешна необходимост на
личността, сърцето и душата, която следваме, и въпреки това не губим
свободата си – напротив, намираме я само така.
Свободният признава само себе си – в някакъв смисъл мога да се
съглася и с това. И това е така, защото свободният, следвайки най-вече своята
вътрешна необходимост, е стигнал дотам да не може иначе. Защото за такъв
човек “иначе” означава: ако можех, то тогава аз нямаше да съм аз самият. Да
не измениш на себе си, да съхраниш себе си, своята чиста субективност, и
въпреки това да не загубиш свободата си – ето тук може би се крие част от
разгадаването на великата тайна на човешката свобода.
Оказва се в такъв случай, че свободата е просто вярност на самия себе
си. Ако не мога иначе, защото ако мога, тогава няма да съм аз самият, а някой
друг – нима това е свобода? Ако иначе няма да съм аз самият, ако иначе
означава да изневеря на себе си, то излиза в такъв случай, че свободата е
тъкмо подвластност на самия себе си. Тази подвластност не е ли признак на
власт спрямо своя живот. Свободният е господар най-напред на самия себе си,
а едва на тази основа постига и власт над живота си. Мистерията на живота
се разбулва едва след като се открехне поне отчасти тайната на човешката
свобода.
Може би точно тук се крие поне малка част от истината на свободата.
Зависим само от себе си – точно тук се крие самочувствието на свободния
човек. Само свободата ми дава такова невероятно усещане за власт. Без него
свободата е нищо. Но все пак мога ли по някакъв начин да добия
независимост и от самия себе си – дали си струва изобщо да се мисли по
такава евентуалност?
Мога ли в свободата да съм свободен и от себе си – дали това вече не е
прекалено? Едва ли така ще постигна възможността да имам винаги
алтернатива (“иначе”!), която пък да подсили чувството ми за свобода. Ако да
бъда свободен се свежда тъкмо до обречеността да бъда винаги само себе си,
то тогава се оказва, че свободата ми съвсем се е изпарила. А може би
искането за една неограничена от нищо и безпределна, а също и
немотивирана даже свобода е безсъзнателен порив към несвободата? Защото
често става точно така: уж в името на прескъпата им свобода се отказват
изобщо от свободата. Понеже разумната свобода им се виждала мизерна:
заради суетното гонене на всичкото губят и това, което биха могли да имат
поне с известна сигурност.
А всъщност по-вярното е, че свободата във всеки миг ми дава
възможността да бъда друг, нов, различен, изненадващо променен и пр. И то
тъкмо защото свободата е откритост – и невероятно чувство за безпределна
откритост! – на много възможности, на всяко бъдеще.
Затова свободата е безграничност на моя хоризонт – най-вече на
хоризонта на моето бъдеще. Но щом като съзнавам и чувствам във всеки миг,
че мога да бъда и друг, но въпреки това аз сам избирам да бъда именно този,
то изглежда тъкмо до това се свежда моя усет и дори моето съзнание за
автентична свобода. Именно в този случай аз се издигам над простата
възможност да пазя верността-обреченост на самия себе си – именно като
безалтернативна простота. Пред мен винаги са открити безкрайно много
възможности, аз във всеки момент чувствам и зная това, и само на тази основа
избирам само онова, което съкровено искам – ето изглежда точно в това се
състои свободата в нейната чистота.
Но как да разбирам това да искам съкровено, не е ли достатъчно просто
да искам, да желая това, което мисля и правя? Дали пък именно в
съкровеността на спонтанния избор не е заключена свободата? Как да се
науча да искам съкровено? Съкровеността обаче се свежда до усет и
откритост тъкмо към жизнено необходимото, към онова, което има отношение
не към нещо друго, а към дълбините на самия живота. Свободата затова в
някакъв смисъл е и вярност на живота – каквото и да означава това.
 Ала как да се предпазя от това да попадна под властта на желания,
които не са съкровени? Мога ли да се опазя от тяхната тирания? Има ли
изобщо такива желания? Не е ли вярно това, че което искаме, е свято?
Възможно ли е нещо да бъде желано не от цялата душа, а само от част от
нея? Това ли е несъкровеното? Дали то не издава някаква непълноценност?
Ето това са необходими въпроси на осмислянето, на които всеки може да
отговори сам – като подири онова, което задоволява тъкмо неговия дух.
Така разбраната свобода обаче поражда непреодолимо чувство за
неувереност, несигурност. Но безпокойството неотменно съпровожда човека,
вървящ по пътищата на свободата. Едва ли може свободният да бъде
стопроцентово уверен, спокоен, сигурен. Увереният, спокойният, сигурният
човек – в себе си и в това, което прави – дали е свободен изобщо и всъщност?
Свободата е безпокойство, човекът е безпокойство (Сартр) – ето този момент
трябва да го задържа непременно в паметта си – и никога не бива да го
забравям.
Ако се запитаме кой е извора на подобна увереност, необезпокоеност,
сигурност ще открием много нелицеприятни неща за личността на оня, който
е допуснал да живее с подобна коварна илюзия. Защото точно несвободата е
онова, което премахва съмненията и поражда пълната увереност. Защото,
логично е, несвободата съвсем не познава безпокойствата, които се свързват
със свободата.
Но ако свободата е толкова хлъзгава, изплъзваща се, неустойчива,
подобна на подвижни пясъци, несигурна, пораждаща вечни безпокойства и
грижи, също и съмнения, то тогава защо ли е така желана? Или пък, напротив,
заради това е така нежелана? Тези, които са допуснали лукса да не я желаят,
какво всъщност правят, от какво точно са се отказали?
Защото тях вероятно твърде много ги е страх от усещането за пълна
неопределеност и несигурност, което свободата буди в душата ми. Страшно
става когато човек е оставен изцяло на себе си, когато съзнава, че пред него
са открити всички хоризонти и че всичко е единствено под неговата власт и
контрол. Наистина, без свободата много по-лесно се живее. Затова мнозина
така много са привързани към лесния живот. Лесният не е друг, а тъкмо
несвободният и неотговорният живот. Най-твърди адепти на лесния живот са
хората, които всъщност са не нещо друго, а роби на самите себе си – на своите
инстинкти, склонности, на своите навици, на своята инертност. Техният живот
обаче не е нищо друго освен една непресекваща трагедия. Която е още по-
гадна тъкмо затова, защото те дори и не я съзнават, не си дават сметка за
това, което става с тях. Аз не желая такава участ за себе си.
Защото аз вярвам, че само животът в свобода за човека е същинският,
автентичният живот. Зная вече, че истината на свободата ми изцяло съвпада с
истината на живота ми. Съзнанието, че тук всъщност става дума за една и
съща истина с две лица преобръща моята нерешителност и ме импулсира да
живея всекидневно единствено по изискванията на най-съкровената свобода –
която изцяло съвпада с мен самия. Аз нямам друг избор, но този напълно ме
задоволява. Поне засега. Защото моето самоотвержено вглъбяване в
съкровената тайна на свободата и живота ми ще продължи цял живот. През
целия ми живот. Но кой ли знае какво ли ще открия утре?!

14.4.Светът на свободния човек е негова собствена еманация

 Свободата не е и не може да бъде дар, за свободата си трябва да се
борим. Борейки се за свободата си, опитвайки се да се освободиш или да
съхраниш постигнатата свобода, човек същевременно и света си прави
свободен. Ето в това се крие невероятно богатият смисъл, скрит в човешката
свобода: благодарение на нея не само самите ние, но и нашият свят постигат
своята истина. Светът за свободния и несвободния са коренно различни и
дори несъвместими по принцип. Те не могат да живеят в един и същ свят, те
живеят в съвсем различни светове. Да, не става дума за това, че възприятието
им на общия за тях свят е различно, де да беше така: аз поддържам
концепцията, според която светът на свободния е несъвместим със света на
несвободния.
Защото какво значи световете на свободния и на несвободния просто да
са принципно различни? Ако ми предложат да заменя света на свободния със
света на несвободния никога няма да се съглася. Ето защо обаче тук изниква в
съзнанието ми един съдбовен въпрос: а какъв, впрочем, е моят свят? Как да
разбера, че светът, в който живея, е свят на един автентично свободен човек?
Присвоявайки си повече свобода аз променям заедно с това и света, в
който живея. Защото тук не се мени само начина, по който аз гледам на него,
мени се самият свят. Моята свобода рефлектира в света и го подлага на
промяна. Независимо от това, че мнозина смятат, че светът, в който живеем,
общо взето си остава непроницаем за свободата. Но такива явно живеят в
някакъв съвсем друг свят. Светът на свободния човек е негова собствена
еманация, негово собствено творение.
Защото всяко мое свободно действие нанася непоправими поражения на
света, не познаващ свободата. Разбира се, че моето свободно действие среща
яростната съпротивата на света, сблъсква се с неговата инертност. В такъв
случай ми се налага да удвоя усилията си, да вложа много повече енергия за
сломяването на съпротивата му. Защото по начало светът не е нищо друго
освен инертност, която си заслужава да бъде сломена.
А загубилият инертността си свят неизбежно е станал по-човечен, по
близък до човека. Човекът е динамика и активност, която не знае покой.
Свободата ми, насочена към света, има за предназначение да пробие неговата
инертност. Светът, както и да го гледаме, общо взето е податлив на
ентусиазма на свободата. Макар че често свободата ни се разбива в него
сякаш се удря в огромни дебели и бетонни стени. Ако е така, то как е
възможно все пак свободата в крайна сметка да надделее? Изглежда самият
свят има някакви свои тайнствени заложби за свобода. Той е податлив за
човешката активност и свобода. Може би това е така, защото е влизало в
плановете на мъдрия нас Създател. Разбира се, вярно е и това, че аз самият
трябва да предразположа – чрез действия! – своя свят към свободата.
Светът, доколкото е свят, познава и по начало свободата: само в
недокоснатата от светлината на човешкото съзнание природа няма никаква
свобода. О-свет-еният от човешкото съзнание фрагмент от света точно
благодарение на това е станал свят и част от света. Тази първична активност
на съзнанието, която внася самата световост в света, е от фундаментално
значение. А по-нататък ми се налага аз самият да продължавам непрекъснато
да я внасям в него.
Но как обикновено светът приема свободата ми? Трябва ли в своите
усилия да-внасям-свобода-в-света да се облегна на неговите закони? Или пък
неизбежно ми се налага също да ги нарушавам? Какво ще стане ако
прекалено се облягам на законите на света? А какво ще се получи ако редовно
ги нарушавам? Това са важни въпроси, на които всеки следва да отговори сам:
защото тук универсални, подходящи за всеки случай отговори няма. Защото
всеки ще се опре в отговора си на своя собствен и личен потенциал от
свобода, който вече е успял да отвоюва, да постигне и да съхрани.
Всеки също трябва да отговори и на един такъв въпрос: кой е “по-
силният” – аз или светът? Защото ако не вярвам, че мога да подчиня света на
свободата си, то едва ли си струва тогава всеки един опит в тази насока. В
такъв случай ме обзема понякога коварно отчаяние: когато съм усетил
непроницаемостта на света за свободата. Но вероятно в такъв случай трябва
да потърся съдействието на други хора, с които да си обединим силите и
усилията. И инертността на света пак ще бъде надмогната и победена.
Когато си обединявам усилията с други хора за постигане на
общозначими цели има много неща, които трябва да направим, та да се
сработим в свободите си. Защото ако тяхната свобода не съответства по
степен на моята отдаденост на свободата тогава е възможно общата ни
енергия и решимост за свобода да бъде блокирана. И какво ли ще се получи
тогава? Какво ми се налага да направя в такъв случай? Имам ли право да се
меся в свободата на друг човек?
Оптимизъм обаче ми дава съзнанието за това, че успоредно с
нарастването на моето съзнание за свобода и на моята ангажираност със
свободния живот и светът се освобождава от инертността, от несвободата си.
Ето защо аз съм непоправим оптимист относно изхода на съдбовната битка
между света, сиреч между необходимостта, между строгата причинна
обусловеност на материалните връзки в света, и свободата. А гаранция за
това е обстоятелството, че успоредно с нарастването на моето съзнание
укрепва и моята воля за свобода.
Та нали ако се примиря с несвободността на моя свят, то от това следва,
че съм се отказал от свободата си! Моята свобода доказва силата си тъкмо в
отношенията ми със света. Ако се отчая от неподатливостта, от твърдата
непробиваемост на света за човешката свобода, то на основата на това
отчаяние ме очакват безброй други разочарования. Но оптимизмът на силните
и на истински свободните побеждава всяка несигурност и всяка склонност
към отчаянието.
Изглежда светът по парадоксален начин ме импулсира – без сам да знае
и иска това! – за свобода. Той, светът, сам по себе си не е друго освен едно
мощно предизвикателство, провокация, на която не мога да устоя. Защото ако
света, в който живея, е несвободен, то това непременно ще засили моята
жажда за свобода, моята любов към свободата. Има ли, впрочем, свобода в
природата? Ако можеше да има, тогава откъде ли се е взела? Но ако няма –
защо ли природата е лишена от свобода?
Оказва се, че само човекът е това, което ражда свободата за света. Ако
аз – човекът със своето съзнание за свобода – непрекъснато се опитвам да се
вместя в един толкова инертен за свободата свят и в един съвсем несвободен
природен ред, то тъкмо това е истинското основание да се излюпи свободата
в него. Без мен в този свят свободата ще намалее или ще бъде застрашена.
Ето защо, след като от моята всеотдайност и преданост към свободата зависи
окончателния баланс за това доколко е свободен нашият общ свят, то именно
това мое съзнание ме импулсира да не мирясвам докато не направя всичко
онова, което е в моите сили, та свободата в света да тържествува най-
триумфално.
Оказва се, че коренът на свободата изобщо е тъкмо в моята душа, в
душата на свободния човек. Ако светът, в който живея, или моят свят, е
породен от моето съзнание и чувство за свобода, то той неминуемо ще се
сгромоляса ако аз самият се откажа от свободата. Ето в какъв смисъл
свободата е мой дълг и моя прокоба. Аз от свободата си няма как да избягам.
Тя постоянно ме зове. Това, че светът по начало е склонен да се връща към
несвободата ме задължава всекидневно да участвам в битката на свободните
хора за повече свобода. Защото това е и битка за повече чест, достойнство,
просперитет…
Но ако някога се изпълня с безразличие към свободата, ще бъда наказан
за това със съществуване в свят, който ме задушава, потиска, тегне върху ми.
Справедливо ще е едно такова наказание за ония, които са се оказали
недостойни за мисията на свободния човек и са се прекършили. Но ако аз и
моят свят сме неотделими, то спойката между нас е тъкмо свободата, няма да
е какво друго. В такъв случай ако се оплаквам горчиво от света, в който
живея, то от какво всъщност се оплаквам?
Да, така е: оплаквам се от… себе си! Това за нещо е знак, за какво ли?
То най-напред е ли признание за несвободност. Свободният човек склонен не
е склонен да се оплаква от своя свят защото това е негов личен свят,
съвпадащ с него самия. Свободният просто му е благодарен, благославя:
чувството за добре изпълнен дълг дава тази велика умиротвореност на
човешкия дух, която отличава свободните от несвободните, достойно
живеещите от недостойно живеещите. Свободният няма основания за
оплакване защото той живее с едно най-възвишено чувство за доволство от
самия себе си.
Затова когато усетя в себе си някаква абсурдна и варварската
зависимост от един чужд на мен самия свят, то от това усещане следва, че
трябва най-напред да се разбунтувам срещу своята слабост, срещу своето
безволие, което ме е довело до една такава неблагоприятна за мен самия
участ. Моята свобода се крепи на един такъв несвършващ никога бунт. А след
това следва да си запретна ръкавите и да почна своята лична битка за
свобода, от която няма почивка нито ден.
Дръзновеността за свободата отличава влюбените в свободата от ония,
които “благоразумно” чакат някой друг да се погрижи за тях. Нека да си
чакат, но аз няма да падна до нивото на такава грозна унизеност. Те са се
примирили и дори не искат да разберат за какво е знак тяхната примиреност.
Такава една нагласа за пасивно очакване обрича тия хора на мизерия и на
вечни унижения. Аз пък изпитвам само погнуса от една тава участ. И затова
ще направя нужното тя никога да не ме сполети…

14.5.Приложения по лекцията “Пътят към моята свобода”

ИДЕИ: (І) “Свободата на волята се познава без доказателства, единствено

чрез опита, който имаме за нея.”

Впрочем това, че притежаваме свободна воля и че тя може по свое усмотрение

да се съгласи или да не се съгласи с нещо, е толкова очевидно, че може да се
смята за едно от нашите най-общи понятия. По-горе ние дадохме едно съвсем
ясно доказателство за това. Защото, докато се съмнявахме във всичко и даже
предполагахме, че оня, който ни е създал, използва своята мощ, за да ни мами
по някакъв начин, същевременно ние открихме в себе си толкова голяма
свобода, че можехме да се въздържим да вярваме в онова, което все още не
познавахме напълно добре. А това, което виждаме отчетливо и в което не
можехме да се усъмним дори и при едно толкова общо съмнение, е не по-
малко сигурно от което и да е било друго нещо, което можем някога да
познаем.”
(Декарт)

(ІІ) “Никое материално същество не е активно от само себе си, а аз съм такова
– активно. Напразно ми го оспорват – аз го чувствам и това чувство, което ми
говори, е по-силно от разума, който се бори срещу него. Аз имам тяло, върху
което действат другите тела и което действа върху тях; това взаимно
въздействие не подлежи на съмнение, но моята воля е независима от моите
чувства; аз се съгласявам или противопоставям, падам победен или излизам
победител и прекрасно чувствам в себе си, когато върша онова, което съм
пожелал да направя, и когато само се поддавам на страстите си. Аз винаги
имам способността да желая, но не и самата сила да изпълнявам… аз съм роб
чрез моите пороци и свободен чрез угризенията си.”
(Жан-Жак Русо)

(ІІІ) “Като разумно, т.е. принадлежащо към умопостигаемия свят същество,

човек може да мисли причинността на своята воля единствено като се
ръководи от идеята за свобода: тъкмо независимостта от сетивно
възприемаемия свят (каквато разумът по необходимост трябва винаги да
приписва на самия себе си) е свободата. С идеята за свободата е неразривно
свързано понятието за автономия, а с това понятие – всеобщият принцип на
нравствеността, която по идея точно така лежи в основата на всички действия
на разумните същества както законът на природата в основата на всички
явления.

Свободата в трансцеденталния смисъл е способността да се даде абсолютно

начало на едно състояние. Свободата в практическия смисъл е
независимостта на волята от принудата на подбудите на сетивността.

Каузалността според законите на природата не е единствената, от която

могат да се изведат всички явления в света. За обяснението на явленията е
необходимо да се допусне също и една каузалност чрез свобода…

Волята, която може да се определя независимо от сетивните подбуди и

поради това от мотиви, посочвани единствено от разума, се нарича свободна
воля и всичко, което е във връзка с нея като основание и следствие, се нарича
практическо.”
(Имануел Кант)

(ІV) “Свободата е единственият принцип, към който всичко тук се свежда, и в

обективния свят ние не забелязваме нищо съществуващо преди нас освен
вътрешна ограниченост на нашата собствена свободна дейност. Битието
изобщо е само израз на ограничена свобода.

В нито една от предшестващите откриването на идеализма системи на Новото

време няма истинно понятие за свобода.

Идеята за свеждане на цялото съдържание на философията до понятието за

свобода е дала на човешкия дух във всичките му прояви (а не само в сферата
на неговия вътрешен живот ) свобода и е предизвикала във всички отрасли на
науките по-мощен подем от всички предишни революции.”
(Фр.Шелинг)

(V) “Тъй като човекът представя самата природа, и то в най-висшата степен

на нейното самоосъзнаване, а природата е само обективизираната воля за
живот, то, ако човек възприеме това гледище и се позове на него, би могъл
наистина и с право да се утеши за своята смърт и тази на своите приятели,
като обърне поглед назад към безсмъртния живот на природата. Тази природа
е самият той (нищо че за природата индивидът няма никакво значение). Така
следва да бъдат разбрани онези антични саркофази, които със своите
изображения на кипящ живот казват на оплакващия зрител: “Природата не
тъжи”.

Преди всичко ние би трябвало да схванем ясно, че формата на проява на

волята, т.е. формата на живота или на реалността, всъщност е само
настоящето. Тя не е нито миналото, нито бъдещето… В миналото не е живял
нито един човек, нито пък някой ще живее в бъдещето.”
(Артур Шопенхауер)

(VІ) “Свободата е естественият ред и ако всичко живо на този свят живее в
робство, значи нищо не е в съгласие с естествените закони. Свобода в света
обаче няма. Всеки живот е обвързан с друг живот или с порок, или с празни
задължения, които дават облика на Обществото, каквото е. Духът прочее
моментално забелязва, че това самоовладяване в естествената свобода
създава състояние на Изключителност, че връщането към реда чрез свободата
поражда в душата на дръзновения човек една лична самота.

Това е самотата, която трябва да вселим в душата си, “за да чуваме Бога”. И
всъщност от тези три основни добродетели, Свобода, Ред, Самота, тутакси се
ражда чувство за безгранична мощ, която е самият отговор на безкрайното. В
тази изключителна самота душата изведнъж се убеждава в собствената си
вечност, убеждава се, че няма смърт, както няма раждане, и че истинският
живот е в това да бъдеш една от съзнателните струни на вечното трептене.”

(Артур Шопенхауер)

(VІІ) “И ако царството на представите вече е революционизирано, то и

действителността няма да устои. Практическото действие няма да се забави
да се прояви.”
(Георг Хегел)
(VІІІ) “Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен.
Това е залогът, че ще изчезне ореолът, окръжаващ главите на земните
угнетители и богове. Философите доказват това достойнство, народите ще се
научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта
право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят…

С разпространението на идеята за това какво дадено нещо би трябвало да

бъде, ще изчезне безразличието на сериозните хора, подбуждащо ги без
колебание да приемат това, което е, такова, каквото е.”
(Хегел)

(ІХ) “Идеята представлява само това, което има за свой предмет свободата…

Естественото състояние не се явява несправедливо и именно поради това от

него трябва да се излезе.”
(Хегел)

(Х) “Такива хора не са създадени от природата, а самостоятелно са направили

от себе си това, което са били; те са станали това, което са искали да бъдат, и
са останали верни на този свой стремеж до края на живота си.”
(Хегел)

(ХІ) “Мнението за свободата почива върху това, че хората не познават

причините за своите действия – от които те се обуславят… Духът може да
направи тъй, че да сведе всички свои състояния на тялото или всички
представи за нещата до Бога; и в това се състои човешката свобода.”
(Бенедикт Спиноза)

(ХІ) “Свободно се нарича това нещо, което съществува единствено само по

необходимостта на своята собствена природа и се определя към действие
само от себе си. Необходимо, или, по-добре казано, принудено, се нарича това,
което от нещо друго се определя към съществуване и действие по известен и
определен начин.”
(Бенедикт Спиноза)

(ХІІІ) “Свободно аз наричам това, което се ръководи единствено само от

разума”
(Бенедикт Спиноза)

КАЗУС: (І) Римският философ-стоик Сенека пише така:

“Съдбата ни движи; отстъпвай пред съдбата; нашите грижи и тревоги с нищо

не могат да променят хода на нишките на стана. Всичко, което ние,
смъртните, понасяме, всичко, което правим, идва отгоре. Лахеса пази
решенията на своето вретено, и никаква ръка не може да ги докосне. Всичко
върви по набелязания път, и първият ден предуказва последния. Даже за
божеството е невъзможно да предотврати това, което протича в преплитането
на причините. Извършва се порядък, непоколебим от никаква молба. На много
хора е вредил даже страхът пред съдбата, мнозина, боейки се от съдбата,
точно поради това са дошли при нея…

Да изменим течението на нещата не ни е по силите, затова по силите ни е да

придобием величие на духа, достойно за мъжа на доброто, и твърдо да
понасяме всички превратности на случая, не спорейки с природата…

Вечният закон не ни е дал нищо по-благо от това, че ни е подарил много

възможности да си отидем от живота, и само една – да влезем в него… Само в
едно не може да упрекнем живота: той никого не държи против неговата
воля. Харесва ли ти живота? Живей! Не ти ли харесва? Можеш да се върнеш
там, откъдето си дошъл. Няма необходимост да си нанасяш тежка рана,
разсичайки си гърдите – пътят към великата свобода ни отваря тънкият
скалпел, една крачка – и ти си в безопасност…

Робството не прониква в човека като цяло – най-добрата му част е иззета от

робството. Само тялото му е подчинено и принадлежи на господаря, но
душата принадлежи на самата себе си; вътрешната същност на човека не
може да бъде отдадена в робство…

Към свободата води само един път: презрение към това, което не зависи от
нас.”

Бележка: Сенека е възпитателят на Нерон, а също и философ, последовател

на стоицизма. За да избегне гнева на своя ученик, на императора, символ на
въплътеното зло, а също и да избяга от неизбежната насилствена смърт,
Сенека по своя воля се разделя с живота си, прерязвайки вените си. Втори
случай в историята на философията, след този на Сократ, в който философ
умира заради свой ученик, вбесен от духовното превъзходство на учителя.

● Как възприемате разбиранията на Сенека за живота, човека и свободата?

● Какво за вас означава това Сенека да има право, т.е. да е истина

разбирането, според което над всичко съществуващо властва неумолима
съдба?

● Дали времето, в което е живял Сенека (“обстоятелствата” на живота му) е

основанието за трагизма на неговата философия? Могъл ли е Сенека да
избегне нелепата участ да умре, самоубивайки се?

● Интересува ли ви темата за самоубийството? Това философска тема ли е?

Прав ли е съвременният философ Камю, смятащ, че самоубийството – това
дали си заслужава човек да живее живота си – е единственият автентичен
философски проблем?

● Как “звучи” философията на живота на Сенека днес за съвременния човек,

вярващ, за разлика от него, не в съдбата, а в свободата? Дали пък свободата
не е израз на някаква самонадеяна вяра?
(ІІ) Как възприемате следната мисъл: “Всичко става така, както е трябвало да
стане”. Бихте ли си я избрали за свой девиз?

(ІІІ) Солон установява демократични закони в Атина, т.е. по негово време в

този знаменит полис се “възцарява” свободата. Но атиняните не я разбирали,
един вид “не знаели какво да правят с нея”!

Веднага след Солон в Атина се установява тирания, благодарение на която

със сила атиняните били “приучавани” към свободния живот. Тираничното
управление сякаш им наложило една “дисциплина на свободата”, без която те
никога нямало да разберат нейните предимства. След това вече – след като
атиняните обикнали, а също и “зажадували” автентичната свобода, тиранията
станала излишна и демокрацията се върнала в своя пълноценен вид.

● Как възприемате този пример от историята? Необходима ли е една такава

“дисциплина на свободата”?

● Може ли тя да бъде налагана по външен начин, т.е. по принуда и от

държавата?

● Ето ние, българите, след толкова десетилетия живот без свобода в

условията на комунизъм, не сме ли в аналогична ситуация сега, “когато вече
имаме демокрация”?

● Налага ли се и нас да ни… “приучават” да живеем свободно? Или сами

можем да постигнем преданост към свободния живот?

● Обича ли свободата днешният българин? Важат ли още думите на апостола

на българската свобода Левски, написал: “Българите обичат свободата, но
само ако им я поднесат на тепсия”?

АЛТЕРНАТИВИ: (І) “Светът не може да стане по-добър, но той, уви, може да

стане по-лош” (Кант). Това е така, защото внасянето в живота на “изкуствени
подобрения”, несинхронизирани с неговото дълбоко естество и основани само
на разсъдъка, по начало не разбиращ живота (изобретяването на “планове”,
“идеали”, утопии и пр.) неизбежно разваля и съсипва естествения ход на
нещата. В този смисъл свободата не трябва да подкопава устоите на света, а
винаги трябва да изхожда от жизнено даденото, от естественото. Само
опирайки се на целостта на съществуващото, свободата е способна да твори
велики постижения, които не вредят на живота (“природата на нещата”), а му
служат, позволяват му да се разгърне своята мощ. Живот и свобода не си
противоречат (стига да са схванати в своята истина!), съдба и свобода са едно
и също нещо. Разумът като сила, основана именно на целостта на
съществуването, непрекъснато ги хармонизира и им придава жизненост.
Разум и дух съвпадат: разумът не е едноизмерност (подобна на разсъдъка), а
е многоизмерност, която обхваща пълнотата на съществуващото, с една дума
– битието. Разумът именно е битие, битието е разум. Човекът е “свързващо
звено”, в което те се пресичат – и затова отговорността му пред
съществуването е така голяма.
(ІІ) Няма свобода, всичко е необходимо; свободата е една от най-коварните
илюзии на човека. Това е гледище на фатализма.

(ІІІ) Няма необходимост, всичко е в ръцете на господаря на природата, на

човека, счупил всички вериги от себе си и потъпкващ всички традиции. Светът
трябва да бъде заставен насила да служи на човека, трябва да възникне един
изцяло нов свят, за което обаче е нужен и нов човек, а също и нов морал, ново
съзнание. Това е мнение на волунтаризма, негова крайна форма и практическо
приложение е комунизмът.

ЛЕКЦИЯ ПЕТНАДЕСЕТА: Човешката общност и надмогването на

безличността

15.1.Човешкото съществуване е най-съкровена лична история на

индивида

Човекът е съзнаващо, търсещо смисъла и действащо същество. Затова

съществуването му е поредица от събития, факти, случки, преживявания,
инциденти, баналности, стереотипност, актове, инициативи, рискове, илюзии,
надежди, грижи, страхове, безпокойства, печалби, жертви и т.н. – кажи-речи
до безкрайност. Това е градивото, “строителния материал” на
съществуването, такова, каквото то се открива на човека. При това моето
субективно преживяване на случващото се с мен самия е преплетено със
случващото се с много други хора около мен: ние сме зависими един от друг,
образувайки една твърде многолика и динамична човешка общност. Ето защо
е неизбежно вглеждането в нея с оглед откриването на конституиращата я
сърцевина.
Ако ставащото в моя живот става, т.е. възниква, тече и пр., то е
очаквано – или неочаквано! – но то идва и се явява в някакъв момент, ето сега,
аз му се наслаждавам – или страдам заради него! – а след това отминава,
свършва, отива в миналото. От това усещане за текущност на събитията от
моя живот няма как да се избавя, по същия начин по който не мога да избягам
и от съзнанието си. Точно това е свидетелство за времевата природа на моето,
пък и на човешкото съществуване изобщо. Необходимо е най-напред да
обърна внимание и на този значим момент. Но за щастие тези екзистенциални
проблеми съм изяснил най-подробно в своята книга Преследване на времето:
изкуството на свободата, което ме освобождава от потребността тук наново и
детайлно да осветлявам всичко. Който се интересува от по-задълбочен
отговор на повдигнатите тук въпроси, може да се обърне към посочената
книга. Тук мога да се спра само на няколко момента.
Всяко нещо става някога и продължава известно време. Затова времето
е същинската форма на съществуването ми, още по-значима дори от
пространството. Пространството е външна форма на съществуването ми,
касаеща нещата и света, но не и моите субективни реакции във връзка с тях.
Докато пък времето е именно вътрешната форма, в която се вместват моите
преживявания и поради това заслужава особено внимание.
Съществувайки времево, сиреч само и най-вече във времето, аз самият
ставам нещо като най-ефирна времева субстанция. Това, от друга страна
погледнато, означава, че аз не съм друго, а едно историческо същество.
Историчността ми е точен израз на времевостта на моето съществуване.
Усетът за история и историчност на съществуването е онова, което отличава
съществуването на човека от всяко друго съществуване.
Разбира се, усетът ми за историчност на моето съществуване е израз на
моята тленност, преходност, крайност, смъртност. Съществуването ми е
насочено към края, към съ-битието, което наричаме “смърт”, а пък
движението към смъртта е неизбежно и непреодолимо. То също така има и
свое начало – тази е основата както на времевостта, така и на историчността
на съществуването ми. Онова, което има начало, то няма как да няма край, то
е обречено да умре…
Ако човекът съществуваше “неисторично”, то тогава за него нямаше да
има никакъв усет за време. Ала “неисторичността” е ли другото име на
вечността. Усетът за бързотечното време, впрочем, е присъщ в известна
степен и в известен смисъл на човека от всички времена. Но иначе, по
същество, той е симптом на съществуването, характерно само за модерния
човек. Човекът от ерата на часовниците сякаш е по-близо до времето. Или
пък, напротив, пристрастеността ни към часовниците по-скоро свидетелства
за обстоятелството, че модерният човек се е отчуждил до крайна степен от
естествения ритъм на времето.
Как ли са съществували хората преди изобретяването на уредите за
точно измерване на времето? Дали техният усет за време не е бил притъпен –
или, напротив, те са били все пак по-чувствителни към времето? Часовникът,
безспорно, внася свой съдбовен дял в съществуването, което имаме – щом
като вече не можем да си представим съществуването без него. Но това за
екзистенциалния смисъл и времевите детерминанти на съществуването на
човека от модерната епоха е отделна огромна тема, която тук, за съжаление,
няма как да подлагаме на по-детайлно вникване.
От друга страна погледнато моят усет за времевост на съществуването
ми води дотам, че аз с право ли да смятам, че история по своя екзистенциален
смисъл съвпада с онова, което наричаме преживелица. Ако аз разказвам една
история от живота си, то това няма как да не е тъкмо преживелица, случила
се някога. Онова, което ми се случва сега, или пък днес, ако е преживелица,
също е история, която мога да я нарека така едва впоследствие. Стига да съм
я запомнил с нещо. История са само отминалите събития, които са оставили
следа в съзнанието. Ето, аз писах и написах вече една книга, наречена
Страстите и бесовете български. Нейно подзаглавие е “Кратка лична и
народно-психологическа история на съвременна България”. В нея описах по
възможност най-внимателно моите лични реакции във връзка със случилото
се с нас, българите, в нашия така съдбовен порив към свободата. Това ми
даде възможността да покажа тъкмо човешката страна на онази, на
“голямата история”, която няма как да не се изтъкана от безброй “малки” и
съвсем лични истории. Впрочем, онова, което е истински лично, няма как да е
“малко”: личното и личността са тъкмо най-голямото и ценното, с което
изобщо разполагаме.
А сега ставащото не заслужава да се нарече история. Защото все още е
неизвестна реакцията на субективността спрямо него. Ако няма такава
личностна реакция, и история няма как да има. Сега случващото се събитие е
просто бъдеща история, но само ако рефлектира в човешката субективност, и
то до степен, че да остави забележима следа в нея. Паметта и историята са
най-дълбоко свързани. Онова, което няма да бъде запомнено, няма как да
бъде наречено история.
 Но ако бъде все пак запомнено, то все пак ще бъде история. А какво ли
внася в него “отминалостта”? Може би невъзвратимостта?
История в някакъв смисъл е само безвъзвратно отминало. Онова, което
вече не може да се върне, но което е прокарало дълбока бразда в
съществуването ни. Тази история не е била писана от някой. Тя е човешко
творение от друг род. Но тя не може да няма свой автор или поне актьор. Това
е човекът, личността или хората, които са се ангажирали с нея, вложили са
себе си в нея, дали са й свой неповторим човешки отпечатък. Авторът и
актьорът на човешките исторически драми е могъл да внася всякакви свои
корекции в нея. Защото най-малкото всеки сам прави своята лична история,
историята на своя живот.
Правейки историята на своя живот, от какво обаче изхождам? Мога ли
да смятам, че завися само от себе си, само от своята свобода? Впрочем, нима
аз самият не съвпадам изцяло със своята свобода?!
Ако историята, при това каквато и да е тя – сега ставаща, отминала,
някогашна, дори бъдеща и пр. – винаги е актуален израз на свобода, то това
ни задължава да приемем, че тъкмо свободата е най-дълбок корен на
човешкия усет за времето. Или, наопаки, човешкият усет за време е извор на
човешката свобода? Ето това е един от най-трудните въпроси, при това не е
схоластичен – както явно на мнозина им изглежда. Той не е от рода на
прословутите въпроси “за кокошката и за яйцето”, както обичат да ги
категоризират ония, които съвсем ги мързи да мислят. И които не чувстват
особена потребност и да разбират.
В своите лични истории аз изразявам и реализирам тъкмо самия себе си.
Аз налагам върху тях печата на своята неповторима, строго индивидуална
личност. Точно това означава, че наистина съществуването ми е моя съвсем
лична и дори съкровено-интимна история. Всяка личност, дори и да не си дава
сметка за това, “във” времето и “в” свободата постига себе си, творейки
историята на своя живот.
А какъв би бил животът ми без моето изострено чувство за време – и без
моята предана отдаденост на свободата! – аз тук не мога да кажа. За мен
такова състояние ми е непознато – понеже ми е съвсем неприсъщо. То не се
съгласува с моята натура. А каква ли история пишат хората без усет за
съдбовността на времето могат да кажат само те. Но понеже такива хора сами
не съзнават какво точно става с тях, едва ли ще дочакаме някога този ден.
Чувството им за свобода съвсем не е прояснено, от което следва, че те самите
не знаят то какво ще стане с тях. На тях им е безразлично каква съдба си
подготвят. Такава участ е ужасна и не подобава за човека…
Те живеят, следователно, безисторично. Тяхното, или онова, което им се
случва, не може да се нарече история. То едва ли може да се нарече и живот.
А че не може да се нарече живот, достоен за човека, това се подразбира вече,
надявам се, от всеки. Животът на човека, не даващ си труда да разбере както
истината на времето, в което живее, така и истината за толкова величавата
същностна идея за свобода, благодарение на която правим живота си, не е
нищо друго освен един непрекъснат и най-коварен абсурд. Понеже сякаш тече
в тъмнина. Тъмнината на неразбирането. И на животинската примиреност…

15.2.Мога ли да бъда свободен сред несвободни?

 Вече се разбра, надявам се, от всички, че свободата не се дава - по
природа или по рождение, като наследство, като подарък от някой друг и пр.
– тя се взема. Тя е най-лична заслуга и постижение на оня, който я е придобил
и сътворил у себе си. Какво следва от това?
Да, наистина точно така стоят нещата с моята свобода. И това ме
задължава много, също така ме изпълва с необясним трепет. Осъзнавам в
един момент, че постигайки свободата си, аз правя според нея и самия себе
си! Успоредно с търсенията на свободата си аз търся и самия себе си – вярно
ли е това, така ли е? Степента на моята свобода, на моята освободеност, точно
съответства на проявеността на моята уникална личност. Това е нещо велико,
то ми дава невероятно силното съзнание за отговорност пред самия себе си и
пред живота ми. Аз ставам силен благодарение на това усещане за мощ и за
зависимост единствено от себе си. Моят живот е в моите ръце – нима може да
бъде иначе?!
Но ако всички ние сме различни, то това се дължи тъкмо на свободата,
която всеки от нас е успял да завоюва за себе си. А че сме различни и че други
не можем да бъдем е неопровержима и ненуждаеща се от доказателства
аксиома на съществуването на човешки същества изобщо. Точното
съответствие между налична свобода и личностност на индивида води до
прекалено важни следствия. На тази основа – щом като неминуемо има по-
свободни и по-несвободни, а също и, вероятно, съвсем освободени и изцяло
неосвободени! – следва, че аз съм поставен в една твърде разнолика “сфера
на свободи” и на раз-личности, която така или иначе силно ми влияе.
Какво, впрочем, става при сблъсъка на моята свобода с нечия
несвобода? Дали свободата ми може да устои на натиска на несвободното
обкръжение? Дали несвободата не е твърде агресивна? А невъзможно ли е и
свободата да е агресивна? Какво би означавало това? Ето малка част от
въпросите, които с неизбежност се изправят пред съзнанието ни още тук.
Аз, предполагам, мога да влияя на несвободните чрез свободата си. Но
имам ли право да налагам подобни влияния? Едва ли мога и едва ли бива да
се меся в нечия свобода – и в нечия несвобода. Защото свобода е прекалено
лично пространство със свои строго определени граници, които нямам право
да престъпвам. А как самият аз реагирам когато нечия несвобода нахлуе в
пространството на моята свобода?
Разбира се, крайно ми е неприятно някой да се меси в свободата ми, да
се опитва да ме наставлява, да ме контролира, да ми дава “мъдри съвети”,
воден от някакво мнимо свое съзнание за собствено превъзходство. Самият
факт, че си го позволява спрямо мен, ми говори, че този съвсем не разбира и
не цени свободата. Щом като някой си позволи да нарушава нечия чужда
свобода, това ми показва, че той не разбира и не цени и собствената свобода.
Защото истински, автентично свободният никога няма да си позволи да
накърни с нещо нечия чужда свобода – и то тъкмо на основанието, че не иска,
не обича и няма да позволи някой да накърнява и неговата собствена свобода.
Това е един най-ясен критерий за разпознаването на това доколко даден
индивид разбира що е свобода и цени свободата си. Ако държи на свободата
си, такъв няма никога да си позволи да ощети с нещо чуждата свобода; ако
обаче не знае и даже не усеща що е автентична свобода, такъв много обича
да се меси в чуждата свобода – и за съжаление с такива нахалници е пълно в
живота ни. Защото, уви, нашето общество е общество, в което неразбиращите
свободата и нехаещите към нейното велико тайнство са мнозинство. Точно
тази ужасна деформация на душите ни завеща комунизмът.
Наистина, какво, преобладава в общността, в която живея – свободата
или несвободата, свободните или несвободните? Дали наистина несвободните
в едно съвременно общество може да са мнозинство? Вероятно да: защото ако
свободата доминираше и налагаше непрекъснато своите мощни влияния
върху душите и съществуванията, то това неминуемо отдавна щеше да е
довело дотам обществото, в което живея, да е вече пред прага на пълното
съвършенство! А това съвсем не е така: съвършени общества по принцип
няма. И съвършени хора няма.
Ето защо съм склонен да приема, че истински и автентично свободните
във всяко едно общество винаги са малцинство, те съставляват един елит,
имащ огромно превъзходство пред останалите, и причината за това е, че тези
хора умеят да се ползват от великите дарове на автентичната свобода. А пък
несвободните, неумеещите да се ползват от плодовете на свободата,
нерешителните пред свободата си, безразличните към свободата, ония, които
недоумяват пред нейното велико тайнство, оказва се, винаги са мнозинство.
Те съставляват една настроена враждебно към автентичната свобода маса от
безличия, която е готова при първа възможност да ликвидира свободата по
принцип – за да отстрани “крещящата несправедливост”. Оказва се, уви, че
непълноценно живеещите, неразбиращите естеството на живота за човека,
сиреч несвободните, винаги са мнозинство, и че те са способни жестоко да се
разправят с истински свободните. И ако това важи за всяко съвременно
общество, представете си в каква невероятно по-голяма степен е характерно
за общества като нашето, в които комунално-комунистическото преклонение
пред несвободата е било култивирано и насаждано в душите на нациите,
пострадали от комунизма, цели десетилетия!
Ала ако свободата поради естеството си – та тя е нещо изцяло
индивидуално! – няма възможността да се наложи изведнъж и поголовно, то
какво следва от това? Не излиза ли, че ако свободата по принцип е прекалено
толерантна, то в общността тъкмо несвободата е в своята стихия?
Всъщност ако свободата е преизпълнена със субективност, и то
истинска, здрава субективност, то оттук следва, че не-свободата е съвсем
“обективна”, т.е. отличава се с някаква мнима свръхиндивидуалност и
свръхобективност. Именно това – свръхиндивидуалното, свръхобективното! –
всъщност не е нищо друго, освен апотеоз на самата безличност и безликост.
Обществата по принцип, а особено пък обществата, в които липсва или е
неразвита една култура и традиция на автентичната свобода, не са нищо
друго, освен царство на безличността, в което личността се чувства ужасно
потисната – и точно такова общество, уви, е нашето. В общества като нашето
личността кажи-речи се оказва “инцидент”, “аномалия”, нещо “ненормално” –
и затова общността в такива общества, или комуната, е преизпълнена с
враждебност най-вече спрямо личността, спрямо личностното начало, спрямо
индивидуалността и спрямо свободата. Защото, казахме, личност и свобода са
тъждествени, а пък там, където цари безличността, там, естествено, е
същинско царство на несвободата. Такова същинско царство на несвободата
беше комунизмът, а пък комуноидността на посткомунистическите общества е
точен измерител на царящата в техните недра несвобода, на тяхната,
следователно, жестока антиличностна настроеност.
 Защо, впрочем, използвам така широко тази дума: не-свобода? Какъв – и
какво! – е несвободният? Да, той наистина е роб – на своите слабости, на
инертността си, на природата си, на своите инстинкти, на другите, на
обществото или държавата, на навиците си и пр. Най-коварното е обаче, че
робът, истински несвободният даже не забелязва своето робство.
Предполагам, че той дори чувства недостиг на свобода. На такъв му е съвсем
комфортно да си живее в несвобода. На него му е неуютна тъкмо свободата.
Той е силно привързан и даже пристрастен към несвободата. Точно на тази
основа – понеже той, вероятно, даже не подозира какво е това свобода – такъв
е готов на всякакви изстъпления спрямо свободата, спрямо чуждата свобода.
Свободният за него е непоносим, той явно му се вижда абсурден,
неразбираем, чужд и плашещ. А пък свободният, разбира се, изпитва към
несвободния единствено съжаления. Даже не го презира, съжалява го.
Разбира се, свободният трябва всекидневно да се бори за свободата си – като
воюва неуморно спрямо безличността, комуноидността, дезиндивидуалността,
спрямо опитите за инвазия и агресия от страна на така привързаната спрямо
несвободата маса от безличия. Защото натискът от страна на безличността
спрямо обичащите свободата е чудовищен – и не отслабва нито миг.
Как ли съществува самолишилият се, отказалият се от коварната
свобода? Доволен ли е от себе си, подозира ли от какво се е лишил? Ако
съществуването му е трагедия, възможно ли е да разбере това? А ако само си
мисли, че няма такова нещо, че всичко му е наред, то какво ще произлезе от
това за него?
По принцип мен лично не ме касае особено това, което той е допуснал
да направи със себе си. Но по някакъв начин това, което е станало с него, все
пак ме засяга. В негово лице несвободата – моят смъртен враг – триумфира и
желае да погуби моята свобода. Как тогава да съм безразличен към това, че
около мен щъка такава враждебна към свободата ми маса от несвободни и
люто мразещи свободата хора?
Не, аз не мога да съм безразличен – и тук, когато моята свобода е
застрашена, аз, напротив, ставам твърде… личен! Разбира се: та неговата
несвобода не само може да засегне мен и моята свобода, моя съкровен порив
към свободата, но и с положителност би ги ликвидирала – ако аз самият се
размекна и не съм на нивото на отговорността си. Настина, как става така че
аз, опитващият се да бъда свободен, и той, неподозиращият какво е
свободата, съ-съществуваме в един общ жизнен свят?
Да, неговата несвобода може да навреди, да ощети моята отдаденост
на свободата. Тя ми пречи в някакъв смисъл дори повече отколкото на него
самия: понеже той не знае какво е това свобода. Разбира се, че той ми пречи,
особено когато се опитва да се меси в моята свобода, да ме “дърпа” към
своята си несвободност. Ако свободата винаги е толерантна, то това означава,
че несвободата е винаги крайно нетолерантна и враждебна. Това обаче не е
основание заради толерантността си да допусна несвободата да залее моя
собствен остров на свобода – и да ликвидира в крайна сметка свободата ми.
Не, аз това няма да допусна: наистина свободата трябва да изобрети своите
начини да се защищава. И трябва да ги прилага безкомпромисно. Компромиси
със свободата си аз няма да допусна. С друго може, но със свободата само не.
Никога!
Аз, уви, съм заобиколен с толкова много неразбиращи и неценящи
свободата си хора. Мнозина около мен съществуват непълноценно и без
никаква грижа спрямо свободата си. Аз зная, че за тях е непонятен моят
сърдечен порив към свободата. Аз зная, че те няма да ме насърчат никога в
моите търсения на свобода и автентичност. Тогава какво ли ще произлезе,
какво ли ще се случи с моите стремежи да живея свободно, автентично,
истински и пр. в едно такова враждебно на свободата и на личността ми
общество?
Как се чувствам в едно съществуване, в което съм самотен – що се
отнася до моята съкровена пристрастеност към свободата? Ами ясно как:
противоположното на това как се чувствам сред общност или група от
истински свободни хора. Когато съзирам около себе си истински свободен
човек, държащ на личността си, в сърцето ми се заражда неудържима
симпатия. Усещам прилив на най-искрен възторг от предчувствието ми за
дълбоко личностно, душевно и духовно родство. Ала когато съзра до себе си
мътния, неразбиращ, подобно на животинския, поглед на овладян от
несвобода човек, аз настръхвам все едно съм съзрял влечуго, а не човек. Тази
моя реакция показва всичко: думи тук вече не са нужни…

15.3.Битката за свобода е битка за достойнство

Заразителна ли е, впрочем, тази моя дълбока пристрастеност към

свободата? Или свободата винаги е самотно, лично осъществявано и
прекалено субективно усилие, драма, разиграваща се само в нечии гърди?
Податлив ли е светът за свободата, за човешкото усилие да бъдеш свободен?
Изглежда светът е устроен така, че неизбежно се съпротивлява, не
допуска в себе си “произволите на свободомислието”, а също и на свободното
действие. Защо е така, как да разбера подобна инертност на световото
съществуващо?
На мен всекидневно ми се налага да употребявам човешка енергия и
активност – за да променя нещо в света, да заявя своето присъствие в него, да
изявя и реализирам себе си. Светът безспорно е инертен, той няма душа, той
не е субект или човек. Това важи и за този фрагмент от света, какъвто са
човешките общности. Те също трябва да бъдат предразполагани чрез усилия
да възприемат онова, за което инициативата иде от някой човек. Разбира се,
има общности, живеещи в пределите на една традиция на свободата, които са
се убедили, че за тях е по-добре ако не пречат, а, напротив, ако насърчават
свободните инициативи на човешките същества в тях.
Ние – човешките същества, уловени здраво за живота и търсещи
смисъла му – сме поставени в един свят, който е изключително многолик,
пластичен и дори хлъзгав, изплъзващ се на нашите опити за разбиране. Как
да се доберем до проясняване на света, което може да обслужва ефикасно
нашия жизнен порив?
Ясно е, че ние самите сме неотделими от света и дори сме негова опора,
крепител, а също и душа, пулсираща сърцевина, оживотворяващ принцип.
Светът без хората, които го населяват, е нищо. На тази основа израства и
укрепва увереността ни, че ние непрекъснато творим своя свят, задаваме
ценността му, правим го и можем да го променяме и облагородяваме. Макар
че, впрочем, в резултат на нашите съзнателни намеси и усилия светът често
като че ли става все по-лош.
От друга страна също е вярно, че ние, хората, постоянно забравяме за
това, че светът, в който живеем, е наше порождение и създание. Кой знае
защо ни се струва, че сме заварили света именно такъв, че са ни захвърлили в
него и са ни оставили да се оправяме както можем. Усещам, че инертността на
света ме потиска, от което следва, че от мен се иска отчаяна дързост да се
изпълня със сила – и да се опитам да го подместя или пренаредя. Макар че е
уместно да се запитам дали това изобщо си струва усилието: светът
неслучайно е такъв, а новият ред в него винаги в някакъв смисъл е произвол –
ако не се хармонизира с неговите исконни начала. Светът ме притиска със
своята чуждост и като реакция на това усещане ми се налага да го отвоювам
малко по малко за себе си, да го правя свой и близък, да се сродявам с него и
пр. Зная, че ако се откажа от възможността и от ресурса си да го
доизграждам и дори да руша неудовлетворителния за мен свят, то това
означава, че в някакъв смисъл съм се отказал от себе си, от шанса си да
получа власт над него.
Същевременно чувствам, че аз самият просто със своята наличност-в-
света, с присъствието си в неговите предели го променям и го правя. Но си
давам сметка и за това, че светът в някаква степен разполага с мен. Особено
ако съм се разуверил в способността си да нося или да излъчвам динамичния
живец на съществуващото, наречено свят. Но тук има и нещо още по-важно.
Светът така или иначе съществува, но той не знае това; аз обаче зная за
него, преживявам го, преизпълнен съм с неговия и моя живот, ние
съществуваме неразделни и един-от-друг-зависещи, допълващи се и пр. Това
е така, но ето го нюанса, който никога не трябва да пропускам:
съществуването и съществуващото човек-и-свят изкристализира единствено в
моето съзнание, в съзнанието на съществуващото, наречено човек (аз, ти,
“ние”…). Оттук извира моето превъзходство спрямо социалния свят, което аз
не бива да забравям и което той никога няма да придобие. Независимо от
това, че е потискащо масивен, грамаден, необятен, необхватен с просто око, и
независимо от това, че аз със своето тяло все пак съм само една прашинка в
сравнение с него. Тук изглежда се корени моето съзнание, че нищо не може
да ми отнеме неотделимата от мен самия и от моята същност суверенност: аз
мога да захвърля света когато си поискам, да се разделя с него, да го
отхвърля от плещите си и да се отправя в едно тайнствено пътешествие
“извън света”, което не зная къде ще ме изведе, но което никой не може да
ми забрани да опитам. Светът обаче не може да се отлепи от мен: докато аз
съм, и той е около мен, той ме следва навсякъде, където ми се прииска да
отида – уж аз бродя в него, а излиза, че той върви с мен неотлъчно! Оказва се,
че аз в някакъв смисъл го водя, дирижирам, подреждам, насочвам,
направлявам, структурирам, управлявам и т.н. Затова, търсейки корените на
моите отношения със света, никога не трябва да пропускам току-що
споменатото важно обстоятелство, извлечено от една изначална интуиция,
която всеки може да намери в себе си.
И така, този свят, който тегне с неизмерната си маса върху моите плещи
– макар че рядко си давам сметка за това – трябва да бъде подложен на
внимателно оглеждане, на взиране, имащо за цел да улови контурите,
основата, фрагментите, цялата многолика картина с възхитителната й
пластика. Може би по този начин – благодарение на разбирането – ще можем
да си облекча бремето, оловната тежест, която иначе се опитва да ме смаже.
Подобно на гмуркачите, които единствени имат достъп до живота под
плитчините – в цялото му неописуемо великолепие! – така и небезразличните
към истината се отправят там, където духът улавя отблясъците на неземна
светлина, свободно ни движи към необятни пространства и неподозирани
светове. Ако нашият свят е единственият, то зад неговата черупка са
напластени безброй светове (огрени от Източника на всяка светлина!), с които
сме длъжни да установим контакт, да се преизпълним с тяхната сила, да
усетим прилив на енергия, мощ и вдъхновение. Така ще се върнем по един
път отгоре към добре познатия ни свят, чиято грамада тогава няма да ни
плаши. Но за това се иска най-напред да счупим черупката на този свят –
можем ли да го направим? Вероятно да, ала какво ще стане ако е станало
така, че самите ние сме тази непробиваема черупка, успели сме да станем
броня, в която всичко се разбива? Само това: да предизвикаме напукване и да
се изхлузим през пукнатините, нищо друго не ни остава като възможност. Но
нима това е малко?! Дали само така няма да се окажем при самите себе си!?
Аз общувам и боравя не с целия свят наведнъж, а само с негови части,
области, детайли и пр. Вярно е, че най-напред трябва да си изясня сметките
със света като цяло, но щом като живея в него, щом като съм направил този
съдбовен избор, то моят отговор се вече даден. При това ми остава да се
задоволявам с отредения ми отрязък от близкия до мен свят. Ако съм наясно с
него, то това съвсем не е малко.
Една такава част от света, за която стана дума, е направена от нас
самите, при това тя ни включва в себе си – независимо дали го съзнаваме или
искаме. Тази тайнствена човешка съставка на големия свят се нарича с
различни имена: социум, история, култура и пр. Дали не трябва да тръгна от
нея в опитите си да се справя, да постигна и света изобщо?
За този човешки свят най-напред мога да кажа поне това: той е мой
свят, аз съм претопен в него, той е мое продължение и затова пулсира с
ритъма на много човешки същества – едно от тях е моето. Търсейки разбиране
на света, аз всъщност се опитвам да разбера себе си – и обратното:
разбирайки себе си, аз по този начин вниквам в света, овладявам се от
неговия смисъл. Не мога да се откажа от това, моето присъствие в света го
променя и наслагва нов смисъл в него. Затова аз не мога да-живея-в-света-
без-разбиране, потребността от разбиране ме владее в степента, в която аз
искам да владея и да разполагам със света, с неговата произтичаща при това
от мен самия жизненост.
Но какво, впрочем, е това живот без разбиране? Живот, който не
разбира тъкмо себе си, живеещото? Или живеещо, което – не разбирайки, т.е.
държейки на заслепението си – се е отказало от живота? Или, накрая (и това е
възможно), животът се е отказал от него, обезнадежден от разлялото се
навсякъде неразбиране?
Онова, което не разбирам, не го владея (”Човек не владее това, което не
разбира”, Гьоте), нямам власт над него. А владея ли поне себе си – щом сме
изгубил власт над света, който току-що и всекидневно създавам?
Един свят, оставен без опори, неминуемо се сгромолясва. Светът,
поставен на нездрави основи, е нездрав, болен свят. Какво ще стане с нашия
свят след като единствената му опора – човекът! – не си е на мястото или е
прекалено слаба в резултат на неразбирането си? Искаме да властваме над
създадения от нас самите свят, но поради неразбиране и неумение
изнемогваме от неговата тежест. Достойно ли е това за един творец? Когато
творението се обърне срещу своя творец, а света срещу човека, който го е
създал – какво е станало, докъде се стига по този път? Как човекът ще може
да възвърне мястото си, автентичното и полагащото му се място в създадения
от него социален и човешки свят? – ето една съдбовно важна тема за
размисъл. Търсенето на достойнство, отговарящо на естеството на човека в
един свят, просмукан от отношения и копнежи на власт – ето я нишката, която
трябва да следваме неотклонно. Власт и достойнство – заслужава ли си да
мислим за такава тема? А какво е власт без достойнство, заслужава ли да се
нарича власт – нима това не е прелюбопитно?
Тази най-важни въпроси съм разгледал и описал детайлно в своята
книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА, която има подзаглавие “Източниците на
достойнството, успеха и богатството”. Ето защо ония, които се интересуват
повече от такива проблеми, ги отпращам към тази книга.
Да се върна сега към вече подетата линия на размисъл по-горе. Дали
другите са елемент на света, или те, именно в своята “другост”, могат да
бъдат отнесени към субективната реалност? Защо е така? Човешката маса в
своята масивност може ли да бъде подместена чрез индивидуална активност?
Трябва да може, но това е изключително трудно. Тази реалност на т.н.
“други”, в някакъв смисъл също е човешка реалност – поне формално. Но
именно като други, в своята сплотяваща ги другост, другите придобиват
античовешки характер: те стават обезличена инертна маса, комуна,
дезиндивидуализирана общност, която по принцип е враждебно настроена
спрямо личностното, чисто индивидуалното, дори спрямо самата човечност.
Ето защо за личността, която държи на себе си, която не иска да се претопи в
доменната пещ на социалитарността, е принудена всекидневно да води люта
битка за съхраняване и подсилване на своята личностност, на
индивидуалността и на достойнството си. В такъв смисъл най-дълбока
вътрешна същност на тези усилия е не нещо друго, а тъкмо онази
всекидневна битка за свобода и достойнство, от която здравата и горда
личност никога няма да се откаже. В тази битка индивидуалната активност
може да постигне много, онази обезчовечена маса с нейната грозна масивност
може да бъде подместена, но само когато така разноликата общност на
автентично свободните обедини усилията си. И ето това е най-трудното. То
обаче не става с външна организация, а по ценностен, вътрешен, бих казал, по
някакъв необясним чисто духовен начин и път. Именно чрез духовни
въздействия и ефекти, които карат истински свободните и преданите на
свободата хора да се чувстват все по-силни и обнадеждени. Защото усещат,
че наблизо около тях има много също такива като тях отдадени на свободата
си и дръзновени хора. Това усещане за духовно родство и съпричастност е
извор на сила и то именно по невидим начин обединява поданиците на
великото царство на свободата в една човешка и духовна общност, коренно
различна от обезличената инертна маса на масовите социални същества.
Разбира се, моите всекидневни усилия да се приобщавам към
невидимата общност на истински свободните винаги са застрашени от
временни неуспехи, разочарования и провали. Но не е истина това, че моите
усилия по начало са обречени на неуспех. Моята непресекваща загриженост
за свободата и за личността ми най-малкото облекчава тежестта на света,
която усещам върху плещите си. Победите в тази насока са незаменим извор
на моя оптимизъм.
С автентично свободните около мен аз споделям тежестта на света. Да,
възможно е да поделяме усилията си в носенето на така инертния социален
свят. Затова аз жизнено съм заинтересован да насърчавам всеки порив към
свобода и достойнство у хората около мен. Помагайки да се засили тяхната
преданост към свободата и свободния живот, аз всъщност помагам на самия
себе си: ние, така или иначе, сме силно зависими. Битката на свободата с
несвободата, на личностностното срещу безликата социалност, да достойните
с ония, които предпочитат да са си унизени в своята слабост и обезличеност,
не престава нито ден. Затова аз съм длъжен да помагам на всяко човешко
същество около мен в неговия порив към свободата. Защото тяхната свобода
също трябва да се “излюпи” най-напред в гърдите им. А веднъж излюпила се,
тъкмо тя ще ни сроди, ще придаде така потребната човечност на нашата
общност.
Да, но нали ние, индивидите, по принцип сме различни? Как тогава ще
породим една общност, която не потиска нашата различност и – опряна на
свободата ни – придава човечност на нашето съ-съществуване?
Всъщност свободата не разделя съществуващите в нейния модус, а,
напротив, ги свързва в нерушима цялост. Когато сме свободни в някаква
група, ние сме си станали по-близки. Ние не сме задълбочили нашата
отчужденост, напротив, в и благодарение на свободите си я сразяваме и
побеждаваме.
Ние, човешките същества, държащи на самите себе си и затова
поставящи най-високо свободата си, съществуваме в един невидим, но най-
хуманен, личностно изявен и духовен свят. Такава чисто човечна социална
реалност може би е утопия, но си струва човек да работи за нейното
укрепване. Подобно на всички други духовни неща и тази общност на
индивиди, овладени от духовния порив към автентичната свобода, е невидима
за очите, но това не значи, че тя не съществува. Даже и в сърцата ни само да
съществуваше, си заслужава да живея заради нея.
В края на краищата е станало така, че ние сме преобразили света, в
който живеем. И сме сътворили свят, подчинен единствено на великата
ценност на свободата. Не бива обаче да се оставяме на инертността просто да
си живеем “заради” свободата си. Ако нищо не правим за нея и то всеки ден,
рискуваме да я загубим неусетно. Свободата е действителна не просто в
грижата за нея – и в безпокойствата, свързани с нея. Тя става действителна и
укрепва, а също и се разпростира само когато всекидневно действаме, когато
упорито работим за нейното тържество и разпростиране по света. В някакъв
смисъл автентично свободният се чувства като истински войн на свободата, а
не като пасивен нейн съзерцател…
Е, може би не е малко и просто да живееш главно за свободата си. Стига
това да включва и ненатрапчивото правене на свобода, т.е. разпростирането
на свободата и върху света. Живеейки заради свободата си, аз я защищавам, с
живота си гарантирам своята преданост пред нея. И така съдействам за
освобождаването и на моя свят. А на света, в който живея, тъкмо по този
начин помагам да се освобождава малко по малко от бремето на
задушаващата го несвобода.
А животът, зная добре това, не е нещо различно от действието, от
правенето както на самия себе си, така и на обстоятелствата, в които го
разполагам. Това е моята съкровена идея за пълноценен живот, определян от
свободата. Само така свободата се намества както в съществуването ми, така
и в моя свят. А този последният не е нищо друго освен сцена и арена на моя
най-дръзновен порив към свобода, на който дължа всичко…

15.4.Традицията от гледището на живота и свободата

 Вероятно на казаното дотук може да се отправи следното възражение:
нима разбирането за раз-личността на индивидите не се намира в дълбоко
противоречие със също така основателното приемане на самоценността на
всеки индивид? Излиза, че от една страна всяка личност е ценност сама по
себе си, но в същото време – заради раз-личността на индивидите,
задълбочавана на почвата на свободата – някои личности са по-ценни, а други
фактически се обезценяват, губят равнопоставеността си по ценност с
първите. Приемайки индивида за върховна ценност, не следва ли от това да
направим извода, че индивидите (в качеството си на носители на тази
ценност!) трябва да запазят равноценността си, постулирана изначално? Как
да разбираме съчетаването на самоценност и различност при човешките
същества, при едновременно само-ценно-раз-личните индивиди?
Самоценността не поражда задължително еднаквост или равенство във
всичко: човешките същества са ценни тъкмо затова, защото са различни. Това
е така, тъй като тук имаме работа не с друго, а с индивидуализирани
съществувания, със самобитно (само-битие) съществуващи същества и
индивиди, които тъкмо поради това добиват своята несравнима, уникална
ценност. Следователно началната равноценност на човешките същества се
разбира само като възможност, не като действителност: всяка субективност,
доколкото е субективност, съществува индивидуално и според свободата си,
което непрекъснато поражда различия.
Излиза, че за ценност при човешките същества, при индивидите, може
да се говори не общо (”всички вкупом”, все едно че сме серийно
произвеждани продукти, възпроизвеждащи все една и съща същност!), а само
доколкото е налице суверенен и различен творец на ценност, субект,
създаващ своята, собствената, личната, дълбоко субективната ценност.
Доколкото различията се снемат и нивелират, дотолкова индивидуалната
ценност се губи и обезценява; тя расте обаче успоредно със задълбочаването
на различията, с все по-отчетливото открояване на индивидуален лик или
облик, с оформянето на една оригинална и неповторима жива субективност.
Автентично съществуващият индивид, носител на самородна ценност,
сравнен с масовия продукт на колективистичната комуна, е носител на
безспорни предимства. И същевременно абсолютно превъзхожда този
последния – тъй като тук различията са потиснати, ликвидирани, премахнати
по пътя на нивелирането и обезличаването, по пътя на унификацията.
Човекът не е представител на обща, единна и неизменна (изначално вложена
в нас) човешка същност, придаваща след това милостиво на всички нас
някаква еднаква ценност – ако беше така, както, впрочем, на мнозина не
уважаващи тъкмо себе си, прекалено много се иска, то ние наистина бихме
били абсолютно равноценни в… обезценеността си!
За щастие и противно на това, индивидът сам създава своята
неповторима същност и ценност съобразно съществуването, което суверенно
е избрал, т.е. съобразно съществуването, избрано свободно и отговорно.
Следователно човекът наистина е самоцел и самоценност, но и двете се
пораждат на основата на неговата самост, самостоятелност, автономност и
свобода.
Но ние съществуваме не на празно място, а в някакъв смисъл и
благодарение на унаследената традиция. Става дума за значимото в
човешките опити за самопределение, разгръщащи се на почвата на
неизчислимото множество от индивидуални раз-личности. В тези опити за
търсене на човешкото и на значимото, субстанциалното за човека, не всичко е
останало заради богатия си жизнен смисъл, а е бил произведен и много
баласт, много излишна тежест и една подлежаща на отхвърляне
обремененост. Утвърдило се е обаче и е останало единствено адекватното на
живота за човека, съответстващото на неговата свобода, устойчивото,
значимото, онова, без което не може, необходимото за самостойната
субективност.
Човекът в традицията е сътворил дълбоко потребните условия на
съществуването, достойно за човека, т.е. на това съществуване, което се
синхронизира с естеството на живота за човека, с неговото неизразимо
докрай тайнство. Не може да се мисли за съвременното съществуване на
човека – в условията на създадените от него жизнени реалности, зачитащи
индивидуалността общности, свободен пазарен строй, непрекъснато
разгръщащ се ред, културни и духовни детерминанти на съществуването и пр.
– извън традицията, която го прави възможно и така ефективно. Затова може
да се каже, че светът за индивида не е друго освен светът на традицията,
явяваща се по естеството си “законосъобразност” на неговата свобода или
пък жизнеустойчивост на сътвореното и сътворяваното от човека.
На ония, които възприемат традицията като отрицание на самата
възможност за новаторство – и затова тя им изглежда консервативна сила,
съпротивляваща се на новото! – вероятно е неясна същината както на
традицията, така и на т.н. новаторство. От друга страна те, и това е съвсем
сигурно, не са си изчистили сметките със свободата, явяваща се същност на
живота за човека. Но ако в традицията остава само значимото за живота и
съгласуващото се със свободата (подобно на рамки, налагани обаче не от
друго, а от същината на самата работа, по думите на Хегел), то тогава няма
място за някакъв самонадеян радикализъм, опитващ се – чрез рушенето на
традиционното, т.е. на жизнено значимото, дори на субстанциалното за
живота и свободата на човека – в крайна сметка да постави всяко нещо не на
неговото място, тоест да обърка съществуването, да размъти неговите
извори.
ХХ век, запознат най-пълно с последиците на най-яростния радикализъм
в историята, с невижданите по-рано изстъпления на комунизма, вече с
опасения гледа на всеки призив за революционно новаторство, предлагащо
коренни изменения на съществуването съобразно някакви кухи разсъдъчни
предписания. Ако разберем естеството на историческата традиция на
вековете, намираща се в дълбоко единение с опорите на съществуването, то
едва тогава ще можем да се доближим и до пълноценно разбиране на всичко
онова, което, макар и новост, може да обогатява съществуването на човека, а
не да го ощетява или пък съсипва.
В наше време изпъкват предимствата на велики и непоклатими
традиции, трасиращи, подобно на указателните камъни, пътя на човечеството
към автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за
ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го доближат
до неговата автентичност и посилна за човека пълнота: доверие в
способностите на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и
отговорност насочени към индивидуалния успех инициативи и
предизвикателства, да бъде пълновластен господар и собственик на своите
постижения, да зачита свободата и достойнството на себеподобните, а
човешките същества да не бъдат подлагани на груб външен контрол и
лишавани от самостоятелност, което означава да се съпротивляват на опитите
да бъдат правени еднакви и послушни, апатични и лишени от воля и т.н.
Вижда се, че така разбраната традиция не слага прът в колелото на
развитието, а всестранно го насърчава и подкрепя, дори го прави
действително в неговата необходимост и разумност, а също така цялостно го
импулсира към “необозримите шансове на човека” (Ясперс). В този смисъл
традицията не отнема свободата, а – сама бидейки квинтесенция на свободата
– създава пространството на нейното пълноценно реализиране, формите на
себепостигане на човека в измеренията на действителната свобода. Правилно
разбраната традиция, съдържаща в себе си устояли на времето правила и
стереотипи на живот, обичаи на добре устроения и подреден живот, не е
бариера пред индивидуалната свобода. Напротив, тя е нейна почва, опорна
точка, лост, благодарение на който съвременното съществуване спонтанно и
непринудено се хармонизира и възобновява в поривите му към най-доброто и
съвършеното, ефикасното и също така разумното, дълбоко потребното и
истински значимото.
И ако животът, а също така и свободата сами по себе си са ценност (не
нуждаеща се от нещо друго за съществуването си), то традицията е тяхното
органично допълнение, в което се концентрират единствено постиженията,
способстващи за разполагането на индивидуалното съществуване в адекватни
на самото него форми. Затова традицията е в пълния смисъл на думата
човешко творение, което тъкмо поради това е пригодно и значимо за човека,
обслужва неговите жизнени потребности.
Ето защо отрицателите на традициите (оценявани от тях като вехти,
стари и дори мухлясали!) поради пълното си неразбиране се виждат
принудени да чертаят планове за “нов човек”, “нов свят”, за някакво “общо
дело” или пък за така безсмисленото, абсурдно “всеобщо щастие”, за “нов
морал” и пр. Затова на тях също им изглежда идеал не постигнатото от
цивилизацията и културата, а варварството, в което всички били равни
единствено в своето безсилие, а също и съвсем несвободни. Но здравият
човек, изправен пред толкова възможности за перспективно съществуване в
пределите на жизнени традиции, няма да се подведе и да се вслуша в
подобни едноизмерни предложения. Чиято плоска разсъдъчност никога няма
да улови тоталността на живота, неговото величаво богатство и възторжения
трепет, пораждан от свободата в гърдите на открития към
предизвикателствата на битието и затова изцяло отговорен пред
съществуването си съвременен човек.
Въплъщението на доктринерството, насочено срещу всички традиции и
срещу самия живот – комунизмът – затова построи един античовешки свят,
основан на лъжата, и затова той изпитваше такава дива злоба срещу
истините, съхранявани от вековни традиции на човечеството.
Традиционно устоялият живот, разгръщащ се в пространството на все
по-адекватно разбираната свобода, не може да бъде заобикалян или пък
отричан в името на същата тази свобода без посягане на суверенността на
индивида и правото му на сама себе си определяща жизнена инициатива.
Всяко и всичко ново се откроява като такова именно в перспективата на
традицията, то е подготвено от усилията на поколенията да се впишат най-
ефективно в естествения строй на съществуването. Това означава, че новото
не може да зачертае подготвилата го, дори извикалата го към живота
традиция, а – доколкото то носи нещо значимо в себе си – по необходимост
органично се съчетава с нея.
Всичко това е така, защото не е възможно да бъде изобретено
неподозирано от миналите поколения и принципно различно съществуване,
основано при това на коренно други предпоставки. А тези необходими
предпоставки, на които се покои традицията, са винаги свобода, собственост,
суверенни права на индивида, самоопределяне на човека, лична отговорност
пред индивидуално овладявания живот, усещане за власт спрямо собственото
бъдеще. И така, модерното не е, не може да бъде коренна противоположност
на обичайното и на традиционното по същия начин както новото не е пълно
отрицание на старото, а органично го допълва и го издига на по-висока
степен. Историята не може да бъде натикана в някаква разсъдъчна схема,
представяна за идеал на съществуването или пък пълно съвършенство.
Историята по своето естество съответства на възможностите, които
животът предлага на човека. Затова тя чрез традицията улавя и задържа само
онези форми на живот, онези жизнеутвърждаващи правила и обичаи, които в
своята постепенност все повече и повече приближават човека до живота,
правят го адекватен на неговите изисквания, пречупени при това през
призмата на свободата. Всъщност човекът има винаги пред себе си две
алтернативи, две дилеми на свободата си. Първата е: да живее съобразно
дълбокото вътрешно естество на самия живот и чрез също така вътрешно
присъщата му свобода и спонтанност – и тогава няма да му се струва, че прави
и гради своя живот според схеми и разсъдъчно изобретени, външни на живота
правила. А втората е: в една самозабравеност и самонадеяност да се заеме
със строителството на живота според изобретени от бедния му разсъдък
фалшиви принципи и закони, при което сам себе си отстранява от извора на
всяка жизненост – животът! – и така започва да произвежда нездрави и
фалшиви, изкуствени и безперспективни новаторства, лишени от
субстанциална значимост и автентичен смисъл.
Първата алтернатива обозначава пътя на жизнеустойчивата традиция,
определяна от автентично разбраната свобода. Докато втората алтернатива
се свежда до разрушителния път на революционния радикализъм (игнориращ
всички традиции и назрели възможности!), до гибелното следване на чистия
произвол, който никога не е довел до нищо добро. Напротив, пораждал е само
злини, беди и убийствени за човещината волунтаристично-разсъдъчни
проекти от типа на комунизма. Накратко казано, традицията е приятел на
автентичния живот, пропит от човешкия усет за свобода, докато голото
отрицание на традициите от страна на самонадеяния радикализъм неумолимо
води до провал на човечността.
Провал, определян винаги от дива ненавист спрямо живота, спрямо
естествената удовлетвореност от него, спрямо благородните пориви за
творчество и себедоказване и т.н., а също и насърчаван от някакво абсурдно
преклонение пред вулгарния произвол и суетната несвобода.

15.5.Вслушаният в призива на традицията индивид

Установихме, че традицията в своята цялост е резултат от

“привързаността към живота” (Роджър Скрутън) на човешките същества, от
пристрастеността им към свободата – бих си позволил да добавя. Традиционно
става онова, което се основава на отношението към човека като към “цел сама
по себе си” (самоценност), а извън традицията остава всичко, което се свежда
до разглеждането на човека като “средство за постигането на всякакви цели”.
Традицията следователно е душа на все по-разрастващото се царство на
свободата, докато радикалната антитрадиционност се оказва израз на
отпадане от това царство, симптом на болезнена конституция. Или пък са
проекция на някакви варварски и нерафинирани инстинкти, които поради
враждебността си към свободата нямат никакво бъдеще – и затова винаги са
аномалия, рецидив, инцидент в субстанциално определения чрез свободата
строй на човешкото битие. Такива отклонения от жизнеустойчивата традиция,
изразяваща значимостта на чисто човешкото, тъкмо поради това са изцяло
безперспективни; те не могат да сътворят нещо ценно и съгласуващо се с
традицията. Техният ефект е напълно разрушителен, никога съзидателен, те
не могат да формират своя култура и т.н.
Затова отрицанието на традициите винаги се съпровожда от
несъзнавано предложение да се поеме по задънени улици в развитието или
пък да се върви по някакво сляпо разклонение на историческата човешка
еволюция. Комунизмът е най-красноречивият пример за напълно обречен
социален експеримент, който не можа да постигне нищо значимо, който
затова произвеждаше само най-изродени форми на съществуване и съзнание.
Възникването и развитието на комунизма не е нищо друго освен културен и
ценностен вакуум или пък екзистенциално безвремие, изпълнено единствено
с невъобразими абсурди, ирационални ексцесии, дива ненавист спрямо
живота, свободата, истината и човещината, с неописуеми страдания на
милиони човешки същества и с невиждан разгул на жестокостта, кухата
разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това войнстваща
простащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа
единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се
живее, доколко всичко може да бъде поставено “с краката нагоре” (любим
израз на Маркс и Енгелс!), невъобразимо объркано, извратено, изкористено,
изопачено и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и съдбата на
комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло
антитрадиционен свят, абсурдността на света-лагер в неговата пълна
антитрадиционност, в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност.
Затова и “новият човек” на комунизма се оказа карикатура, жалко подобие на
човека, неговият “нов морал” не беше нищо друго освен оскърбление на всяко
морално чувство и непоносимо лицемерие, а пък неговите “нов живот” и “нов
свят” се оказаха точно въплъщение на всички струпани накуп абсурди и
издевателства, т.е. “свят” на непроницаемата тъма (свят все пак иде от
светлина!).
Казаното дотук ни позволява да погледнем на традицията от една друга
позиция: традицията е концентрация на общовалидното за всяка жизнена и
здрава субективност. Изискващото се от свободата в нейната субстанциалност
и непреодолима значимост приема формата на традиционност или – когато се
утаи в съзнанията – на един здрав консерватизъм, който не позволява на
историческото битие на човека да излиза извън неговата стремяща се към
автентичност и пълнота определеност. Въпреки цялата многоликост на
човешкото битие, проявяващо се в строго индивидуални форми на
съществуване – съществуване единствено на почвата на свободата! – въпреки
неговата неизразима динамика и интензивност, поривите на човека към
човешкото притежават и устойчивост в спонтанността си, която уляга като
историческа и културна традиция.
В този смисъл традицията е тъкмо общозначимото и общовалидното в
световия поток от екзистенциални, културни, духовни и исторически факти. Тя
е непосредствената свързаност на феномените на човешкото битие, която
нищо друго не може да замени. Примери за такива жизнени традиции, носещи
в себе си несравними по значимостта си за човека ценности, са религиозната
традиция, съхраняваща неизменния по значимостта си морален свят на
човека, устремен към Висшето и Божественото, също традицията на
постепенно изкристализиращия на основата на доказали ефективността си
ценности и правила икономически опит на човечеството със стоящите в
основата му правни, политически и дори морални и пр. детерминанти, накрая
общочовешки значимата традиция на все по-обогатяващата се духовна
култура, обединяваща в себе си ценностите на изкуството, философията,
науката и дори на съпровождащата я техника и технология. Тук, разбира се,
няма да пропусна вечната екзистенциална даденост на семейството като
свързваща индивидуалностите форма на конкретен общностен живот, като
сфера на родствената раз-личност, даваща незаменим с нищо друго простор
на отговорната свобода и личностната заедност.
Вижда се, че изброените разновидности на традицията влизат в дълбоко
органично единство, взаимно проникват се и са пронизани от все един и същ
самоосъзнаващ се дух, от цивилизационното тъждество на свободната
човечност. Отделните форми на традицията говорят все едно и също на
различни езици, тяхната тема е тъкмо общовалидното за човешките
същества, общочовешки значимото, субстанциалното за битието на свободата,
нагледно проявяващо се като човек. Това е именно човекът като единство
въпреки цялата си раз-личност, като индивидуализирана общностност – или
пък като общност на богатите и прекрасни индивидуалности – във всеки един
смисъл на тия думи.
Човекът е субективност, сама себе си определяща действителност, не
знаеща покой активност. Човекът е свобода – с това е казано всичко. Но оттук
следва, че всичко зависи и се свежда до това как разбираме свободата си.
Свободата, откъсната от историческите форми на традицията – които са
тъкмо изкристализирала от опита свобода! – неминуемо се изражда в
произвол, т.е. в пряката противоположност на свободата. Човек все пак може
да прави всичко, но свободният, разбиращият свободата си индивид – сам и по
свой избор! – тъкмо затова няма да направи всичко. А ще направи само онова,
което съкровено иска, което му е дълбоко потребно, което отговаря на
естеството на живота. Тази спонтанно възникнала и все по-заякчаваща се
самоопределеност на свободата е традицията. Традицията е отговарящата и
синхронизиращата се със свободната субективност нормалност, която именно
чрез субективната свобода достига до всяка норма, до всяко правило или
изискване. (Нали “правилното” е “нормално” – и обратното!)
Това не значи, че индивидът е прикован към убийствена за
самодейността му традиция – както на някои им се струва. То значи, че на
почвата на традицията индивидът насочва самостоятелността си по посока на
смисленото за живота и отговарящото на една все по-самоосъзнаваща се
автентична свобода. Тъй като няма и не може да има свобода извън
пространството на свободата, ограничавано от жизнени традиции, то не може
да се смята, че там където властва традицията, там няма свобода. Работата се
свежда значи до това на какви традиции индивидът е склонен да се подчини,
а това от своя страна зависи от това какъв е той самият, доколко е предан или
разбира свободата. Такъв един вслушан в призива на традицията на
свободата самоосъзнаващ се като автентично свободен индивид няма да се
отклони от пътищата на свободата, т.е. никога няма да кривне по пътя на
несвободата. Ако пък го направи, тогава няма да е той самият, един вид ще е
загубил тъкмо себе си.
Излишно е да се подчертава, че по пътищата на свободата човек никога
няма да загуби свободата си, нещо повече, само движейки се по тях той ще
може някога истински да я намери. Това е краткото тълкуване на израза
общовалидност на човешкото, който си позволих да употребя – и по който тук,
за съжаление, не мога да се разпростирам повече: тук е скрита тема за цяла
една друга книга.
Но нека да се спра на един нов въпрос, който, изглежда, все повече се
натрапва в съзнанието на непредубедения читател. Естествено е ако един
такъв опитващ се да вниква в същината на работата читател вече се пита:
каква е тази неистова апология на традицията? Или пък питането му –
напълно закономерно и оправдано – може би звучи така: има ли “лоши” и
“добри” традиции? Или пък, другояче казано, дали всяка традиция освен
светла и позитивна страна, няма и тъмна, опака страна? Ето въпросите, над
които си струва да се замислим и дори вчувстваме сериозно – ако това
последното (относно… “чувствата в тяхната сериозност” ) изобщо е възможно.

15.6.Античовешката безжизненост на несвободата

Впрочем, ние винаги тъкмо това правим: мислим истински и сериозно

само ако душата ни е овладяна от чувство и дори страст. Безчувственото
мислене не може да роди нещо жизнено, то скоро омръзва даже и на самото
себе си: идеята (а философията борави само с идеи, не просто с мисли!) носи и
“побира” един богат смисъл само защото е непосредствено единство на мисъл
и чувство, на знание и разбиране, на понятие и интуиция, на изразимост и
неизразимост. Затова органон на философското прозрение е тъкмо разумът
като цялост на тези коренно различни сили на духа на човека. Нека с това да
завърша своето “отклонение”, хвърлящо все пак известна светлина върху
метода на това изследване. Ще добавя само, че това е тема, към която ще се
върна на съответното място.
Дали пък не съществува традиция на несвободата? – а може би така
трябва да бъде преведен нашият въпрос?
В някакъв смисъл може да се отговори: да, съществува, но с добавката:
ала тогава това не е традиция, а опозиция на традиционното. Дали имаме
право да считаме така?
Първо трябва да се подчертае, че нетрадиционно не значи модерно;
нетрадиционното е просто нетрадиционно, т.е. излизащо извън дадена
традиция, то обозначава противопоставеността на традиционното, опозицията
на това последното. Нетрадиционното не съвпада с модерното (както на
някои вероятно им се иска!) защото то може да представлява връщане към
стереотипи, вече преодолени от традицията, да е израз на носталгия към
дотрадиционното, т.е. да е тъкмо архаичност, закъсняла във времето, но
въпреки това правеща последни опити да върне развитието в своя полза.
Традицията в своето налагане е трябвало да преодолее чрез непрекъсната
съпротива най-вече инертността на несвободата. От което следва, че
непрекъснато откритата пред човека възможност да се поддаде на
упоменатата инертност е почвата за зараждане на всяка радикална
антитрадиционност.
Общо взето всичко възможно така или иначе вече е било поне в
зародиша си, и значи нетрадиционността е само възкръсване или пък
ренесанс на тенденции, които традицията и живия исторически опит са могли
преди това мъчително да надмогнат, но сега им се налага наново да
преодоляват. Подобни тенденции, съпротивляващи се и подкопаващи
жизнената стратегия на свободата (явяваща се същност на разгръщащата се
историческа традиция), действително могат да обособят някаква лоша
традиция на нетрадиционността, т.е. на неотказалата се от реванш традиция
на несвободата. По този начин традицията намира в лицето на враждебната й
антитрадиционност на несвободата своя контрапункт, силата, вечно
намираща се в опозиция на онова шествие на свободата, което традицията
олицетворява, намира именно “своето друго” или твърдия бряг, който
историческата традиция, подобно на река, е трябвало бавно да подкопава в
опитите си да се наложи. Нетрадиционността на несвободата обаче трябва да
бъде схващана именно така, тъй като, както вече беше показано, всяка
радикалност спрямо традиционното не може да роди значими и оставащи във
времето ценности; тя поражда само анти-ценности, голи отрицания на
традиционното, които не могат да постигнат естествеността на живия
исторически процес.
Нетрадиционността затова не е друго, а поредица от изблици,
инциденти, ексцесии и също аномалии, които традицията на свободата успява
да преодолее или поне да потисне на основата на своята субстанциалност.
Несвободата, явяваща се сърцевина на непримиримата нетрадиционност и
особено на антитрадиционализма, не може поради отрицателността си
(поради своя негативизъм!) и поради несубстанционалността си да роди нещо
жизнено и значимо. Тези нежизнеспособни форми затова и само пречат,
вредят и отклоняват (поне за известно време!) значимия исторически и
културен процес на вкореняване на свободата в човешките сърца, души и
съзнание.
В този смисъл комунизмът като най-решителен изблик на радикална
антитрадиционност показа пълната обреченост на тенденциите към
несвобода, които историята винаги е съдържала. С провала си във всички
насоки комунизмът най-сетне доказа безсмислеността на опитите за
съкрушаване на екзистенциалната и историческа традиция, невъзможността
на несвободата да породи нещо трайно и значимо, да си създаде свой свят,
свят, израснал върху неистовата вакханалия на античовешката безжизненост
на несвободата. Отбележете натрупването на негативизми в същината на
комунизма: тези “анти-”, “без-” и “не-” и пр. само са най-външен израз
пълната му неадекватност спрямо живота, който винаги утвърждава, но не
отрича без смисъл!
Но дали въпреки това несвободата – и тя е пълно отрицание: не-
свобода! – претърпяла толкова кардинално поражение в лицето на тоталния
провал на комунизма, завинаги се е отказала от опитите си поне за частичен
реванш – този път в някакви други, неразцъфнали досега в така пищни
цветове форми? Едва ли, битката на свободата и несвободата, арена на която
е цялата човешка история, никога няма да приключи – както и смъртта никога
няма да се признае за победена от вечно живия живот…
Но да се запитаме: край на историята ли е краят на утопиите? Нека
приведа разсъждението на лорд Макс Белоф по повод на краха на комунизма
в Източна Европа:
“Краят на военната заплаха от страна на Източна Европа се възприема
не само като събитие в света на политиците на силата, но и като победа и
може би като крайна победа на ценностите на свободния свят над комунизма.
Така навлизаме в период на еуфория, ознаменуван с есето “Краят на
историята” от чиновника от Държавния департамент Франсис Фукояма, който
сериозно твърди, че в света вече не били възможни конфликти, защото сега
всеки приемал предимствата на либералната демокрация и пазарната
икономика. Някои хора вече си дадоха сметка каква безсмислица е това
твърдение.”
Тук мога само да се съглася с категоричната оценка на английския
историк, въпреки че не мога особено да се разпростирам с аргументации в
нейна подкрепа. Ще се задоволя да приведа поне това.
Ясно е, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват
хората с абсолютните предимства на несвободата – претърпяха действителен
крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като
винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и
безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е
обаче – да се надяваме – че тази категория хора вече не е мнозинство, което
има силата да се налага и така да подправя по свой вкус историята. Тези хора,
впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се
подчиняват на безличности като тях самите; мотивът за това е да не им се
налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на
пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено
превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Тази е
екзистенциалната основа, която винаги ще ражда самоотвержени
привърженици на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е
по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на
т.н. съблазни на несвободата. Да, без свобода наистина по-леко се живее, но
за сметка на това се живее изцяло недостойно.
Крахът на комунизма – който по естеството си е апогей на влечението
към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесница върху тези
самоотвержени привърженици на “сладката несвобода”, върху тези яростни
противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. От тази наистина
тежка плесница те едва ли скоро ще се съвземат, но това съвсем не означава,
че този човешки тип мигновено ще се преобрази и по магически начин ще се
влюби в свободата. Затова и ние не можем да очакваме след краха на
комунизма несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната
предприемчивост, пазарната икономика, либерализма, традиционните
ценности на човечеството и пр. Ние, впрочем, и не забелязахме, нямахме
щастието да видим такива тълпи в разгърналите се пред очите ни
исторически събития, съпровождащи краха на ужасната бесовщина, наречена
комунизъм.
Ако е вярно, че на утопиите са подрязани корените, то това съвсем не ни
позволява да започнем да вярваме в нови утопии – само защото те били с
обратен знак. Трябва да се примирим с това, че хората никога няма да станат
равни или още по-малко пък еднакви. От това следва, че никога няма да
настъпи утопичната ера на “всеобщото щастие”, в която хората вкупом да
искат все едно и също нещо – да живеят според изискванията на свободата
като осъзната необходимост. Щом като несвободата не можа да си устрои
абсолютно солидарна държава и някаква призрачна “общност на блажените”,
то за свободата това е съвсем невъзможно.
Нещо повече, тъкмо според свободата царството на абсолютно
съгласните поданици е и съвсем нежелано: възникването му е равносилно на
унищожение на самата свобода. Човечеството не е доближило предела на
ползване от великите предимства на свободата, хоризонтите на свободата – и
тези на съпровождащата я винаги несвобода! – не са достигнати, те все
повече се отдалечават с приближаването ни към тях – именно защото
откриват безкрайни перспективи. Свободата не е друго, а образ на
безкрайното, символ на неограничените шансове на човека да бъде себе си по
най-добрия начин.
Човешкото съвършенство е, изглежда, прекалено скучна работа, то в
някакъв смисъл е непоносимо за живота – такъв, какъвто е той за човека.
Съвършеният, стерилният живот, бидейки само блян на разсъдъка, е
несъвместим с естеството на живота, с неговата неизразимост, с
неизчерпаемостта на мощните му потенции. В този смисъл ние не сме
стигнали до състоянието да уловим с ръка небето, безсмислено е да искаме
това. Именно затова традиционните ценности са от такова естество, че не
закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за
човека.
Така че наистина г-н Фукояма може да си спи спокойно: историята не е
дошла до своя край. Може да се прибави и това, че в някакъв смисъл
историческото чувство подсказва, че историята като израз на човешката
екзистенция в нейната страст по автентичното едва сега започва. Тя винаги е
в началото: пътят пред сега съществуващите индивиди никога не е извървян,
той само предстои.
Защото животът винаги е склонен да се възобновява, да започва
отначало, вечно да се възвръща – обогатявайки се все повече и повече. Затова
модерност и традиционност съвпадат, стремейки се към вечното – не като
идеал, а просто като пътуване…

15.7.Приложения по лекцията “Човешката общност и надмогването на

безличността”

ИДЕИ: ● “Човекът не е нищо друго, освен своя собствен проект, той

съществува само доколкото се реализира, така че човек не е нищо друго
освен съвкупността от своите действия, нищо друго освен своя собствен
живот. След всичко това вече можем да разберем защо нашето участие
предизвиква ужас у някои хора. Това е така, защото те разполагат най-често
само с един начин да понасят собствената си окаяност, като си мислят:
Обстоятелствата бяха срещу ми, но аз струвам много повече от онова, което
бях; вярно, нямах голяма любов или голямо приятелство, но само защото не
срещнах мъж или жена, достойни за това; не написах хубави книги, само
защото нямах свободно време; нямах деца, към които да се привържа, понеже
не намерих човека, с когото бих могъл да проживея целия си живот. Така че у
мен са останали неизползвани и непокътнати множество дарования,
склонности, възможности, които ми дават такава ценност, каквато не би
могла да бъде извлечена от поредицата мои действия. В този смисъл за
екзистенциалиста няма друга любов освен тази, която се осъществява, няма
друга възможност за любов освен онази, която се проявява в една любов; няма
друг гений освен онзи, който намира израз в произведенията на изкуството…
Екзистенциалистът обаче твърди, че страхливецът сам се прави
страхливец, а героят сам се прави герой; за страхливеца винаги има
възможност да не бъде повече страхливец, а за героя – да престане да бъде
герой. Важно е пълното ангажиране, а не само в отделен случай…
Освен това, ако е невъзможно да намерим във всеки друг човек някаква
всеобща същност, която да бъде човешка природа, то все пак има всеобщност
на условията на човешкото съществуване… Под условия на съществуване се
разбират априорните граници, очертаващи фундаменталната ситуация на
човека в универсума. Историческите ситуации варират: човек може да се роди
роб в езическо общество, феодален сеньор или пролетарий. Неизменна е
обаче неговата необходимост да бъде в света и в него да се труди, да е сред
другите и да бъде смъртен. Границите не са нито субективни, нито обективни,
а по-скоро имат обективна и субективна страна. Те са обективни, защото се
срещат навсякъде и навсякъде биват признавани; те са субективни, защото са
преживени, те не биха съществували, ако човек не ги преживее, т.е. не се
самоопредели свободно в своето съществуване по отношение на тях. И макар
проектите да могат да бъдат различни, никой не им остава напълно чужд,
понеже всички те се представят като опит да се преодолеят тези граници, да
бъдат отместени, отречени или пък човек да се адаптира към тях.
Следователно всеки проект, колкото и да е индивидуален, има универсална
стойност… Онова, което на екзистенциализма е присърце да покаже, е
абсолютният характер на връзката между свободното ангажиране, чрез което
всеки човек се реализира, реализирайки определен тип човечност, който
ангажимент може да бъде разбран в която и да е епоха и от който и да е
човек, и относителността на културната цялост, която може да е резултат от
подобен избор…
Когато заявявам, че при каквито и да са конкретни обстоятелства
свободата никога не може да има за цел нищо друго, освен да желае самата
себе си, щом човек вече веднъж е признал, че в изоставеността той полага
ценностите, то именно затова той вече може да желае само едно – свободата
като основа на всички ценности. Това не означава, че той се стреми към
абстрактна свобода, а просто че постъпките на хората с чиста съвест имат
като крайна цел търсенето на свободата като такава. Човек… се стреми към
конкретни цели; тези цели предполагат абстрактна воля за свобода, но тази
свобода може да се желае само в конкретното. Ние се стремим към свободата
заради самата свобода при всякакви конкретни обстоятелства. Стремейки се
към свободата в подобни случаи, ние откриваме, че тя изцяло зависи от
свободата на другите, а свободата на другите зависи от нашата свобода.
Разбира се, свободата като дефиниция на човека не зависи от другия, но щом
е налице някакво ангажиране, аз съм задължен да искам в същото това време
заедно с моята свобода и свободата на другите, аз не мога да приема
собствената си свобода за цел, ако не приема и свободата на другите като
цел.
(Жан-Пол Сартр)
 ● “Какво друго наистина може да бъде свободата на волята освен
автономия, т.е.свойството на волята да бъде закон за самата себе си? Но
положението: волята е при всички постъпки закон за самата себе си,
отбелязва само принципа да не се постъпва според никоя друга максима
освен според тази, която може да има за предмет самата себе си също и като
всеобщ закон. Но тъкмо това е формулата на категоричния императив и
принципа на нравствеността; следователно свободна воля и воля, подчинена
на нравствени закони, са едно и също…
И така аз казвам: всяко същество, което не може да постъпва другояче
освен под идеята за свободата, е тъкмо затова действително свободно в
практическо отношение, т.е. всички закони, които са неразривно свързани със
свободата, важат за него също така, като че волята му е била обявена
свободна също сама по себе си… Аз твърдя, че трябва необходимо да
придадем на всяко разумно същество, което има воля, също и идеята за
свободата, единствено според която то да постъпва. “
(Имануел Кант)

● “Когато френската армия започна да отстъпва, а привържениците на

Австрия и враговете на италианската свобода я считаха за безнадеждно
загинала, когато вие самите не можехте да разберете, че това отстъпление е
само хитрост, – вие показахте привързаност към Франция и любов към
свободата. Вие показахте усърдие и непреклонно постоянство, предизвикало
уважение към вас в армията, и за тези заслуги вие ще бъдете поставени под
особеното покровителство на републиката. С всеки ден вашият народ става
все повече достоен за свободата, с всеки ден в него се увеличава енергията, и
той, без съмнение, в един прекрасен ден ще излезе със слава на световната
арена. Приемете израза на моето удоволствие и искреното желание на
френския народ да ви види свободни и щастливи.
(Обръщение на Наполеон към гражданите на Милано)

КАЗУС: При философа Сартр през времето на Втората световна война и

германската окупация на Франция идва млад човек, поставен пред следния
избор: дали да отиде в Съпротивата (и така да се сражава за Франция, а също
и да отмъсти за брат си, убит от германците) или пък да остане при самотната
си майка, която без неговите грижи едва ли би оцеляла в пожарището на
войната. Юношата не намира решимост да избере едната алтернатива, и пита
Сартр какво да прави. Сартр разсъждава така:
“Ако ценностите са неясни, ако винаги надхвърлят точния и конкретен
случай, който разглеждаме, то ни остава само да се гордеем с нашите
инстинкти. Точно това опита да направи и този млад човек; когато го видях,
той казваше: в крайна сметка най-важното е чувството; аз би трябвало да
избера онова, което истински ме тласка в определена посока. Ако чувствам, че
обичам достатъчно майка си, за да жертвам заради нея всичко останало, –
желанието за мъст, за действия, за приключения, – тогава оставам при нея.
Ако, напротив, чувствам, че любовта ми към нея не е достатъчна, тогава
заминавам. Само че как да определя ценността на едно чувство?… По друг
начин казано, чувството се формира чрез действията, които човек извършва, и
следователно то не може да ме води след себе си… Идвайки при мен, той вече
знаеше отговора, който щях да му дам, а аз имах само един отговор: вие сте
свободен – избирайте, т.е. измислете. Никакъв морал не може да ви посочи
какво трябва да правите; в света няма никакъв знак за това. Католиците
казват – има знамения. Да приемем, че е така, но все пак аз съм този, който
избира техния смисъл…”
● Каква е вашата реакция спрямо затруднението на младия човек? Дали
“съветът” на Сартр (”избирай сам!”) не е израз на някаква своеобразна…
“философска безчовечност”?
● Вие лично какво бихте избрали ако подобна алтернатива стоеше пред
вас – и на какво основание? И за вас ли чувството е определящото при такъв
съдбовен избор, или ще послушате своя ум?

АЛТЕРНАТИВИ:

(1)Светът не познава и не приема свободата, в света действа

необходимост и причинност, но не и свобода. Ако изобщо съществува свобода,
то тя принадлежи само на човешкото: човекът поне е податлив на илюзии, но
светът не се оставя да бъде измамен. “Царството на природата” (на “нещата”,
естествени и социални) е разделено от измамното “царство на свободата”
(духа, съзнанието, чисто човешките и Божествените “неща”) с пропаст, която
съвсем не може да се преодолее, двете принадлежат все едно на два коренно
различни свята. “Вкарването” на свобода в този, в нашия свят, води само до
объркване на неговата същност и до непоправими беди – стоварващи се,
впрочем, върху главата на човека.
(2)Това, че светът е инертен спрямо човешкия порив към свобода
съвсем не означава, че свободата за него е принципно чужда и непозната. В
човека и човешкото се “излюпва” свободата, а след това тя пак благодарение
на човешката активност се разпростира и върху света: човекът одухотворява
и очовечава света, прави го по-близък до себе си, преодолява “пропастта”
между себе си и него. Човекът, сътворил “царството на свободата” (културата
в нейната многоликост), за това и съществува: да бъде “мост” или “въже”,
опънато между необходимостта и свободата, между възможността и
действителността, между “е” и “трябва”.
(3)Самият свят е “плод” на свободен творчески акт, който има двояко
измерение: Бог свободно е сътворил цялата природа, дал й е законите и я е
оставил да се развива на тяхна основа, а човекът “довършва” Божието
творение и чрез историята продължава величавата епопея на свободата.
Според степента на човешка отдаденост на свободата възниква и съответният
свят, в който живее човекът: как тогава светът да е чужд на свободата?!
Светът е чужд за свободата единствено при несвободните, техният свят
наистина е царство на “желязната необходимост”, за тях друго освен
“материалното” не съществува: то е и тяхното вечно оправдание за това, че
нищо повече от това не могат да бъдат.

ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията

16.1.Първоначалната интуиция за чисто човешкото

Светът, външно погледнато, в една съвсем първоначална представа, не е

друго, а хаотичност и стихия, в която всичко е примесено и неразграничено. В
него, така погледнато, сякаш господства някаква абсурдна пълна аморфност,
безформеност и неразличеност. Дали обаче една такава повърхностна
представа изобщо е годна за нещо? Мога ли да си представя един такъв свят?
А заслужава ли той да се нарича “свят”? Каква дума би прилягала за
определянето на неговата неопределеност? Може би думата… тъма?

Изглежда точно такъв е бил светът за човека някога, в най-първичните

времена, когато човекът е съществувал в една архаична ситуация на
плашещия, на ужасния, на изпълнения с всякакви чудовища жесток и
безчовечен свят. Но светът, който имаме като представа в съзнанията си сега,
съвсем не е такъв. Светът, който сега ние имаме в съзнанията си, е съвсем
различен: той е светъл, хармоничен, подреден, красив. Дали пък тъкмо
съзнанието не е структурирало света, не го е подредило в картината, която аз
виждам и си представям?

Възможно е светът сам по себе си наистина да е хаос, но неговият логос,

неговата подреденост и закономерност, да са прибавени именно от моето
познаващо – и дори конструиращо – света съзнание. В такъв случай ако
извадим именно човека от целостта на световото съществуващо, то какво ще
стане със самия свят? Ще остане ли нещо от него? Какво ще бъде то, дали
няма да се получи споменатия по-горе хаос?

Впрочем, прекалено е парадоксално това усещане, че светът се крепи върху

раменете на немощния, на слабия човек. Изглежда прекалено претенциозният
и самоуверен човек си е присвоил неподобаващата за него роля на крепител
на света. И дори ролята на законодател на природата. Каква е тази
прекомерна претенциозност на съществуващото, наречено човек? Какви са
нейните основания?

Изглежда съм в правото си да допусна, че и другите същества, стига да бяха

имали съзнание, щяха да виждат по подобен начин ролята си в битието. Ето,
например, мравките непременно щяха да си отреждат мястото на носители на
света в една своя “мравешка” философия. Чия претенция тогава е по-
основателна и правомерна? Нашата, човешката, или мравешката? Имам ли
право да поставя въпроса така? А може би човекът все пак има известно по-
голямо основание да си отрежда по-значима роля в битийния строй на
съществуващото?

Но все пак да се запитам най-напред за мястото на моето тяло в съвкупността

от тела, наречена свят. По какво тялото ми се отличава от всички останали
тела? Може би най-вече по това, че е мое, и че аз зная, че е мое. А също и че е
живо и, най-вече, че аз чувствам това непосредствено и с цялото си същество.

Моето тяло наистина не е просто тяло сред телата, захвърлени някъде там в
света. За мен то има особено значение, играе първостепенна по значимост
роля. Дали е така, имам ли право да съхранявам грижливо това мое усещане?
Наистина, аз с пълно основание мога да смятам, че тъкмо моето тяло е
носител на жизнена сила, на живот, усещан непосредствено – и владеещ ме
изцяло. Щом това е така, то живото тяло, което е част от мен самия, ме
прикрепява здраво за света. Какъв тогава е смисъла на тази заедност със
света, с живите тела в него, която усещам така ясно?

Ето защо, както с проницателност откри Шопенхауер, пътят за познанието на

същината на света започва тъкмо от вглеждането в моето собствено тяло. Ако
разбера същината на собственото си тяло, то точно това мое познание ще ми
даде непременно и същината на целия свят. А моето тяло е неотделимо от
мен самия, то е органична част от мен самия. Затова аз мога да разбера най-
добре не някое друго тяло, а най-вече своето собствено. Моето тяло наистина
е пряката ми връзка с целия свят.

Щом постигна същината на света, то с това аз ще имам на разположение и

същината на целия свят. Същината на света съвпада със същината на моето
тяло – едва ли може ли да е иначе. Този мой усет затова е една съвсем
непосредствена и достоверна истина, която е толкова очевидна, че изобщо не
се нуждае от някакво особено и остроумно доказване.

Да проследим отново хода на мислите на Шопенхауер по този въпрос.

Наистина, а каква в такъв случай е същината на тялото ми? Той се пита: а има
ли една дума, с която да мога да изразя онова най-дълбоко и непосредствено
дадено, което съдържа в себе си същината на моето тяло? И няма ли, ако
открия коя е тази дума, с носената от нея същност да имам вече и същината
на целия свят? Коя е тази дума, изразяваща дълбините на моето тяло и
съдържаща неговата същност? Кой е пътят до нея, мога ли да я измисля или
примисля, да я изобретя и пр.? Ако процедирам по такъв начин, какво ще
постигна?

Това са важни въпроси, които са импулсирали великия философ и откривател

на една жизнеспособна и твърде съвременна, а също и много популярна
философия на живота, за неговите търсения, довели в крайна сметка до
формулирането на една по същество най-страшна истина за човека. Той си
дава сметка, че едва ли нашето съзнание има пряк контакт с дълбоката и
вътрешна същина на нашето собствено тяло. Но ако съзнанието не е способно
да се добере до нея, то тогава какво друго ми остава, на какво в такъв случай
мога да се доверя? На чувството? Или, например, на фантазията?

Изглежда тъкмо чувството-интуиция единствено може да ми даде тази

същност. Ако заложа на чувството, то няма да ме подведе – това поне също го
усещам с цялото си същество. И затова ако все пак запитам чувството си,
какво ли то ще ми отвърне?

Шопенхауер в отговор на този въпрос смята, че интуицията и чувството

непременно ще ни отвърнат в един глас: “Воля е думата, изразяваща твоята
собствена същина! Воля за живот е разгадаването на загадката на тялото!”.

Наистина, точно тази ли е търсената дума? Прав ли е мрачният сърцевед,

смятащ така? А има ли и някаква друга дума, която още не е казана? Казвайки
“тяло”, с това всъщност казвам “воля за живот” или поне “жизнена сила”.
Едва ли има по-изразителна дума от думата воля – когато става дума за
нашето собствено тяло.

Тъкмо тази е непосредствено установената велика и страшна истина: че тяло

на човека не е друго, а воля за живот. Не друга, а тази е и същината на
тялото. Тази интуитивно постигната истина не е необходимо да бъде
доказвана, да бъде правена понятна за ума. Умът едва ли може да бъде
убеден в нея, защото това е истина от съвсем друг род. Но да оставим засега
ума настрана. Да се запитаме дали изводът от нея – че по този начин
всъщност съм постигнал и същината на света: защото чрез тялото светът ми е
даден непосредствено – е правомерен, е основателен?

Моето интуитивно разбиране-познание за същината на собственото тяло може

да бъде разпростирано върху целия свят. Не е вярно, че такъв един похват е
недопустим произвол: да поставям волята в основата на целия свят било
странна приумица според критиците на великия Шопенхауер. Разбира се, те
са така враждебни защото едва ли са вникнали достатъчно в по-исконния и
пълноценен смисъл на думата воля. Обикновено разбират волята съвсем
повърхностно: като някаква способност да си избираме цели, а пък след това
на тази основа да мобилизираме цялата си енергия за постигането им. Но не
тази воля има предвид тук Шопенхауер. Той говори за волята в един най-
първичен екзистенциален смисъл. Волята за живот е една най-първоначална и
водеща интуиция на съществуването на живия и стремящ се към пълнотата
на живота индивид. А светът като свят на човека не е нищо друго освен
екстериоризация на нашата дълбока вътрешна същност: светът е нещо като
“голям човек” по разбирането на Шопенхауер: защото и в нашите дълбини, и в
дълбините на света бушува все една и съща несъкрушима и неутолима
стихия, която той нарича “воля за живот”. Затова трябва да се признае, че
шопенхауеровата истина, откриваща се толкова непосредствено на
непредубедения човек, е крайъгълен камък на всичко останало в една питаща
се най-упорито за съдбата на човека на този свят философия.

Впрочем, за волята във всеки един смисъл аз съм писал много в своята
философска психология, която съм изразил в книгата си ЖИВОТЪТ НА
ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ. Там съм подложил волята на едно по-детайлно
вникване и съм я описал достатъчно подробно, разглеждайки я през призмата
на целостта на човешката душа. Тази моя книга има три печатни издания и
три редакции, но още не е излязла в най-първоначалния си вид, който аз
нарекох ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ. Отдавна съм подготвил тази
обемиста книга за печат, но за момента не намирам възможност да го сторя.
Защото у нас издателите на книги, между другото, са дълбоко убедени, че от
книги, който провокират мисълта и разбирането, съвременният българин
нямал особена нужда. Трябвали му на нашия съвременен българин предимно
“леки неща”, по-смилаеми, за да не се затормозява с мислене, не дай си Боже
пък с философия или психология! Да не говорим пък за книги от този род,
който са написани, опази Боже, от българин: българин за българите, по
убеждението на нашите проницателни книжари, не може да каже или напише
нищо стойностно. Ние сме нация, овладяна от един най-коварен и многолик
комплекс за непълноценност. Непълноценност всякаква: личностна, човешко-
антропологическа, национално-психологическа, социална, историческа,
политическа и каква ли не още. Което само показва, че имаме крещяща нужда
тъкмо от книги, съдържащи мисли, които да провокират душевния потенциал
на българина, имащ съдбовна задача пред себе си: да победи своята слабост.
Вътрешна, човешка, екзистенциална. Да победи своята жизнена
непригодност. Да победи нерешителността си пред свободата. Да надмогне
своята така коварна жизнена непълноценност. Цял живот със средствата на
философията работя за подтикването поне на младите хора поне към
решаването на тази съдбовна за цялата нация задача…

И така, да се върнем на непосредствения си анализ: наистина, какви ли

изводи ще произлязат от една толкова натрапчива интуиция за “нещо
човешко” – волята за живот, страстта, жизненият порив, влечението към
съществуване и живот! – което лежи в основата на целия свят? Ако чрез усета
на моето тяло всъщност прониквам в същината на всяко друго тяло и в
същината на самия свят, то доколко е здрав един такъв усет? Доколко душата
ми, доверяваща се на споменатата интуиция, а също и вярваща в нейната
непосредствена истинност, не е пренебрегнала грубо потребността от
разсъдъчно аргументиране? А ако я е пренебрегнала – какво от това?

Това са необходими въпроси за навлизане във вътрешната динамика на онова,

което наричаме “човешка субективност”, а пък една голяма група философи
предпочитат да го наричат “човешка екзистенция”. Става дума за
екзистенциалистите – философите на ХХ век, който най-упорито и цялостно са
размишлявали за човешката участ на този свят – и за свободата като нейна
първа инградиента. Към тази най-влиятелна школа в съвременната
философия принадлежат немците Мартин Хайдегер и Карл Ясперс, а също и
французите Жан-Пол Сартр, Габриел Марсел, Албер Камю и неколцина други,
не толкова знаменити.

16.2.“Познай самия себе си”

“Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел

Кант, който той постави за център, средоточие на своята философия. А иначе
това е въпрос, който едва ли някога ще престане да интересува човека; така
или иначе човекът най-много занимава човека.

Европейската култура и цивилизация започва с надписа върху фронтона на

храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който Сократ приема за девиз на
своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питането за човека
е въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философски
въпрос” – и в същото време изпълнен с безразличие за хората. Това е преди
всичко един действително човешки въпрос, който касае всеки един от нас.
Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), се
занимава най-вече с темата за човека – и по този начин задоволява една
съвсем човешка потребност, нуждата от разбиране на самия човек. (Но нима и
изкуството, или религията, дори и много от науките не са насочени в корените
си към проблематичността на човека за самия човек?!) Интересно е да се
запитаме как звучи този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора,
живеещи в началото на третото хилядолетие. Дали в “най-модерното време”
не сме забравили за най-важното, бидейки обременени от толкова много
култура, от своето така усложнено (и объркано?) съзнание?

Същевременно ако “най-важното” и “най-значимото” е и най-простото, най-

ясното, то е добре да се разбере дали тези последните все още си намират
място сред тежките пластове на едно префинено, изключително усложнено и
прекалено “всеобхватно” модерно съзнание – което обаче е застрашено
вероятно от това да е забравило за корените. Тези два момента съдържат в
себе си предизвикателството, което ме подтикна да се заема с изясняването
на съществуващата в душите ни (т.е. един вид “реално” и “в
действителност”!) съвременна практическа антропология, или
“човекознанието”, което отговаря на нас самите – каквито сме. Това направих
в своята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ с подзаглавие “Етика на
достойнството”. Ето по-долу главното в нейната идея.

Става дума за една разпиляна в нашите дълбини и недостатъчно проявена

модерна представа за човека, която така или иначе определя нашето
отношение към самите себе си, а оттук и към всичко онова, което изобщо
съществува. Не може да се отрече, че от това как и доколко разбираме себе
си, зависи останалото, т.е. как и по какъв път осъществяваме самите себе си,
как употребяваме живота си, как живеем, какво искаме, какви неща ценим
особено и кои подценяваме, кое сме склонни да избираме за свой приоритет и
кое оставяме обикновено на по-заден план, или пък изобщо не забелязваме,
пренебрегваме. Този вкоренен в нашата дълбока вътрешност усет за
човешкото и за човека (за който ние на съзнателно ниво почти никога не си
даваме сметка, но въпреки това от който сме така зависими!) трябва да бъде
поставен пред едно непредубедено проясняване и изявяване.

Казано е, че “човек не владее онова, което не разбира” (Гьоте), тогава какво

означава да не разбираме тъкмо себе си? Да живеем в една непроявена,
смътна и дори тъмна представа особено за себе си (която точно затова е извор
на безчет коварни илюзии!) – нима това трябва да бъде допускано или пък
незабелязвано, подминавано без внимание от нашето иначе критично и
“вездесъщо” съзнание и самосъзнание? Наивността относно самия себе си
вероятно се заплаща един ден, неадекватността относно най-важното не
може да не бъде изкупена даже с лихвите – какво следва от това? Не бива да
се оставяме на сляпото предубеждение, че “човекът е ясен само поради факта
на нашата неотделимост от него”, че той ни е познат като белия ден, огрян
обаче от слънцето на нашата фалшива (защото е устремена в погрешна
посока!) заинтересованост най-вече от всекидневно-маловажното,
ефимерното, мимолетното, нетрайното. Как можем да се самозаблуждаваме,
че “не е възможно да не разбираш тъкмо себе си!”, “защото аз винаги съм при
себе си и другаде просто не мога да бъда” и т.н.?

Това, което мнозина приемат за основание на ненужността, излишността и

дори безперспективността на познанието на човека (понеже един вид “ние по
начало всичко си знаем”!) всъщност е истинската основа на неимоверната
трудност на самопознанието, най-трудното, по думите на Аристотел,
познание, което изобщо може да се изправи пред човека. Защото от него
произлиза всичко останало, защото тук са корените на онова, което наистина
може да има някакъв смисъл за човека. Тогава не се ли оказва, че
основанието за тази наивна незаинтересованост всъщност е действителното
основание за това страхливо бягство от най-трудното, от онова, кое е най-
значимо за човека, за всеки един от нас, което съвсем не е израз на
достойнство? Усетили трудността на самопознанието, захвърляме всичко и се
втурваме да бягаме по-далече – нима това е достойната позиция за човека,
който иначе живее с претенцията, че всичко познава или може да опознае, че
нищо не може да издържи на неговия прехвален познавателен устрем?

Ако в началото на третото хилядолетие ние, подобно на старците, живеем

обременени от толкова много знания и познания, ако имаме така богато и
развито съзнание, то тогава какво означава нашето детско лекомислие
относно онова, което ни касае най-пряко, което съвпада с нас самите?
Означава едно: нямаме смелостта да се вгледаме в себе си, забравили сме и
нехаем за корените, за страшните бездни и дълбини, които всъщност ни
правят това, което сме в своята автентичност и истина. Позволяваме си да се
движим по утъпканите пътища (разрасналото се подобно на тумор обективно-
научно-позитивно знание на нещата, извън човека съществуващи!), без да се
питаме за верността на посоката и за невидимата цел, под властта на която
сме загубили свободата си и т.н. И тогава какво излиза: не става ли така, че
онова, с което се гордеем, е тъкмо нещото, от което трябва да се срамуваме?

Става дума за водеща тенденция в съвременната култура, която потиска

кълновете на едно все пак съществуващо саморазбиране на човека, проявило
се особено през последните два века. Културата, която е склонна да игнорира
човека, да го изключва от сметките, да го пренебрегва и заобикаля като
проблем пред самия човек, срещна в тези знаменателни десетилетия
съпротивата на една коренно различна култура, която поставя човека тъкмо в
центъра на своите търсения, която приема, че без човека всичко друго е
лишено от смисъл и значи придобива своите измерения единствено
благодарение на човека. Тези две култури или пък философии, всъщност
екзистенциални нагласи спрямо съществуващото, едва ли могат някога да
бъдат примирени, тяхната несъвместимост не позволява това. Опасността
обаче е друга: не бива да се допуска да живеем с едно изкривено съзнание,
което забравя за изключителното място на човека, и което (тъкмо защото се е
разраснало прекалено!) се опитва да елиминира, да задуши
противоположната тенденция, търсеща корените на човешкото и внимателна,
чувствителна и уважаваща преди всичко друго най-вече човека.

Затова в последните два века съдбата на човека, неговата свобода, истините

на съществуването му, времевите хоризонти и историчността на битието,
достойно за човека, “страховитите измерения” и дълбините на “прекалено
човешкото” (Ницше), дисонансите и жизнените антиномии на вярата в Бога
(Достоевски), без която човекът губи смисъла на живота си, спонтанно
саморазкриващата се и многолика човечност в нейната истина и в
съдбовността й за битието на съществуващото, наречено човек (Хусерл,
Хайдегер), неутолимата човешка жажда за автентичност, явяваща се
квинтесенция на неуморната воля за живот (Шопенхауер), коварствата на
властта, упражнявана върху всички нас от тайнственото несъзнавано (Фройд)
и т.н. са символите и знаците, трасиращи пътя на модерното самопознание и
саморазбиране на човека, което имаме като наследство на духовния кипеж,
свързван с условно наричаното човекознание (антропология) в пределите на
философията, на близката до нея психология, а също и в полето на изкуството
на това време. Това бях особено длъжен да кажа: съзнанието за
революционност и претенциите за поврат (заемайки се с писането на своята
книга) са ми напълно чужди. Но моята задача е друга и време е да я уточня.

Човекознанието, подобно на всяко друго знание, съдържа в себе си

възможността безкрайно да се усложнява, да придобива прекалено
абстрактен, в някакъв смисъл и чужд на човека характер. Но хората,
изглежда, са устроени така, че малко се интересуват от теории, а ги вълнува
най-вече годното за живота, приложимото във всекидневието, полезното при
употреба. (Да си спомним в тази връзка Гьотевото “Суха е теорията, братко
мой, а дървото на живота зеленее…”!) В теориите иначе ясните и прости
истини, значими за човека (а всички истини винаги са прости; сложното
съдържа момент на безчестие!), по необходимост губят своята
непосредственост и пределната си понятност не толкова за ума, колкото за
сърцето, поради което наистина стават безразлични за неизвратения човек.
Заниманията и отдадеността на чистите теории изисква пренастройване на
всекидневната и непосредствена човешка нагласа, обслужваща живота, и в
този смисъл наистина изкривяват погледа, действително са извратени – макар
че в друг смисъл също са проява на особена човечност, за мнозинството обаче
изглеждаща като нечовечност, като нещо нечовешко! Да търсиш истините за
себе си в тежките книги и в специалните изследвания на прочутите философи
и психолози (и особено в плявата на техните посредствени епигони!), не е
привично занимание за обикновения човек – а такива сме всички ние.

Но същевременно сме, както ще видим, уникални и страшно различни,

индивидуални, неповторими и пр. Ние в това си качество придобиваме една
парадоксална “обикновеност”: необикновените, различаващите се от
човешкото, оказва се, са тъкмо стандартните, еднаквите, “новите хора на
комунизма”, “типовият продукт” на социума. Необикновените в смисъл на
надарените, превъзхождащите другите, талантливите и гениалните,
всъщност са такива защото са довели до изключителност споменатата
човечност, свеждаща се, повтарям, точно до тази уникалност, т.е.
изключителност. Накратко казано, да си човек не е друго, освен да си
изключителен, различен и пр., т.е., но само в този смисъл, “обикновен”! Значи
известно външно безразличие към достиженията на модерната философска
антропология (този термин употребявам съвсем условно) с нейната излишна
усложненост и дори античовечност е съвсем разбираемо. Не е по силите на
всеки, пък и едва ли е и необходимо, да се пренастройва и да третира себе си
тъкмо като учен, това наистина е нечовешко. Вместо това (нека учените да се
занимават със своята в много от случаите самоцелна ученост!) човешко е да
търсиш именно ония пригодни са самия живот истини, без които
съществуването е съвсем невъзможно. Да искаме от всеки сам да открие тези
скъпоценни частички истина в тоновете баласт на съвременната ученост, е
все едно да искаме невъзможното; това също е нечовешко, защо трябва
човекът да бъде подлаган отново на такова изтезание?!

Това, че знанието е обременително (поради което то е непосилна тежест даже

и голяма част от учените, изнемогващи от прекалената си ученост!), а също и
суховато, е нещо, което е безспорно. Знанието затова и не е толкова
привлекателно за обикновения човек, изпитващ иначе дълбока потребност от
житейските истини, без които съществуването наистина е невъзможно, най-
малкото изцяло абсурдно. Тук обаче има нещо, което е особено важно да се
разбере: формата на знанието (за човека или пък за каквото и да било) се
оказва неподходяща за изразяване на онова, което особено интересува
човека, но в същото време позволява една съобщимост, една възможност за
споделяне и предаване на постигнатото от човека и касаещото самия него.
Езикът на знанието (с неговата често пределна абстрактност, отвлеченост,
схематичност, сухота, “убийствена скучност” и пр.), независимо от
предимствата на точността, не позволява да се обхване и изрази тъкмо
човешкото.

А това е така, защото научността се свежда до пренебрегване на субективния

момент в порива й към някаква самонадеяна “обективност” и абсолютност.

16.3.“Ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост”

Следователно научният език (а в неговото поле съществува знанието в

съвременното разбиране) е склонен да бяга от човешкото и субективното,
поради което е особено неподходящ в сферата на познанието, третиращо
човека. Затова и науките, чиито предмет е човекът (антропологията като
наука, психологията от позитивистичната насока, точната социология,
теоретизиращата история, обективното изкуствознание и пр.), говорят за
всичко друго, но не и за онова, което може да заинтригува човека като човек,
т.е. неизбежно изневеряват на задачата си, увличайки се в конструирането на
една научна, т.е. нечовешка реалност. Как е възможно, нима не е позор това,
че знанието за човека, “правено” при това, да се надяваме, от човеци, е
абсолютно безразлично тъкмо на човека?!

Същевременно обаче онова, което е истина за човека в нейната

общовалидност и необходимост, така или иначе трябва да придобие научна
форма, формата на знанието, на ясно съзнаваното и споделяното от всички. В
този смисъл употребявам думата човекознание, като при това, разбира се,
влагам в нея и известен ироничен момент, опирайки се на спомената
непреодолима трудност, пораждаща, както видяхме, абсурдни куриози. (За да
не изцапам текста си няма да привеждам примери в тази насока; ако някой
специално се заинтересова и реши да се посмее, нека да отвори първата
попаднала му марксистка книга от областта на т.н. хуманитаристика!) Но тук –
щом се захванах с тази така обширна тема – се налага да се спра на още
няколко решаващи за разбирането моменти.

Това, че чистите теории за човека едва ли могат да заинтригуват човека като

такъв, сиреч жив човек, е първото, което се налага да припомня. На второ
място обаче жаждата ни за човешки истини, обслужващи съществуването, е
налице у неизвратения човек. Чистата наука се оказва негодна да задоволи
този интерес (не само по посочените тук причини!). Тогава кой е изходът,
какво изобщо може да бъде направено (и какво е правено досега) с оглед
преодоляването на посочената невъзможност?

На първо място изкуството, особено в някои негови разновидности, се оказва

понятен за всички език, който е в състояние да говори за онова, което е
близко и потребно на човека – и което никой друг не може да ни каже.
Поезията, драмата, романите и пр., дори и музиката, от векове изразяват така
потребните ни човешки истини, истините, касаещи живота, съдбата и
бъдещето на човека, на нас самите. От друга страна, казахме, и философията,
разбирана в истинското й понятие (като любов към мъдростта), също така
говори за човешкия смисъл на съществуването, за човека като такъв и за
неговата земна орис, при това, в някои все пак редки случаи, успешно
съперничи на изкуството в изразяването на този род истини. Но в своето
развитие и усъвършенстване и изкуството, и философията претърпяват
известно специализиране и дори професионализиране на езика си. По този
път се достига до момент, в който те вече не са интересни за обикновения
човек и започват да вълнуват само ценителите, естетите, художествения елит
и меценатите (в случая с изкуството) и също – академичните среди,
професионалните философи, снобите и дилетантите (в случая с философията).
В основата на всичко това стоят процеси в развитието на самото съзнание,
което неизбежно се диференцира, специализира и филтрира, обособявайки
пластове, за чието възприемане се изисква съответната особена нагласа. Това
саморазвитие и откъсване на чистата духовност от непосредствено
съществуващия жив човек (неизкушен във философията, изкуството, науката,
дори и в тънкостите на религията!) и от неговата всекидневна потопеност в
дълбоко касаещата го истина на живота му, се оказва своеобразен дефект на
културата и на съзнанието, който по някакъв начин трябва да бъде
преодоляван.

Моля правилно да бъда разбран: аз тук не апелирам за създаването на

изкуство или на “философия за народа”, просто посочвам вакуума, духовната
празнота, в която обикновеният човек е принуден да съществува. Разбира се,
и изкуството особено, и философията в по-малка степен, непрекъснато търсят
своя път към съзнанията на човешките същества, опитват се да разширяват
силата на въздействията си върху душите, да чупят и преодоляват бариерите,
които сами са изградили между себе си и човека – “като такъв” или “какъвто
е”. Те имат, съответно, по-близки до хората раздели и форми, които са в
състояние да ангажират обикновеното съзнание, да го приобщят към своите
ценности, да го обогатят и издигнат до едно по-високо ниво. Макар че,
всъщност, тази популярност винаги е нож с две остриета; но ако е налице
талант, то близостта до обикновените съзнания и души също така може да
роди значими ценности, което означава, че работата не е в стила и в езика, а в
смисъла, в автентичната човечност, която няма как да не зарази човека, щом
така близко изразява него самия, при това в жизнено значимите му
измерения! Но независимо от това трябва да признаем, че т.н. обикновено
съзнание общо взето е оставено на самото себе си, поради което е още по-
важно да се вникне в него, а също да се намери пролука към спотаеното там.

И какво излезе от всичко това?

В човека сам по себе си са налице истини на съществуването, които владеят

съзнанието и душата му. Това са екзистенциални корени или пластове, до
които се опитват да се доберат както изкуството, така и философията, както
религията, така и в някакъв смисъл самата наука (психологията например),
най-непълноценна обаче от изброените в тази насока. Оказа се, че езиците, на
които говори многоглавото чудовище на съвременната развита духовност,
независимо от задълбочеността си в търсенето на тези истини, точно поради
това изпитват трудности в понятността, в съобщаемостта, в ефекта на
въздействията си върху душите на обикновените хора, в способността си
непосредствено да внушават и предават на съзнанията добитите ценности,
т.е. интересуващите човека истини за него самия.

Излиза, от една страна, че ние живеем благодарение на тези т.н. човешки

истини (те са разпилени в същината ни, в нашата интимност, в нашите
дълбини!), а от друга страна, контактът ни с тях е затруднен поради
закономерности в развитието на самата култура и нейните форми (наука,
изкуство, философия, дори религия). Истините за човека трябва да съвпаднат
с истините на човека, неотделими от него самия – благодарение на тях той
дължи битието си, възможността за едно такова битие! Но от друга страна
погледнато, самият човек се е дистанцирал и все повече се откъсва от тях,
поради което е забравил за това, което е той самият, а когато започнат да му
говорят тъкмо за това, започва да му се струва, че всичко това не е интересно,
не го касае, прекалено абстрактно е и пр. Значи налице са действителни
трудности на изразяването на прословутите човешки истини, които се
проявяват като затруднения на изкуството, науката особено, философията в
опитите им да се доберат до тях и да ги изразят най-адекватно.

Човек непосредствено чувства някои истини, под тяхна власт е, а в същото

време не е способен да ги съзнава, да открои действителния им смисъл. В
крайна сметка се оказва, че въпреки всичко, което си мислим, че знаем за себе
си, днес, в началото на третото хилядолетие, ние много малко наистина знаем
за човека, дори знаем значително по-малко в сравнение с онова, което са
знаели преди; защото “ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не
и на мъдрост” (К. Юнг).

Но има една възможност, с която можем да свързваме нови надежди – и това

е разговорният език в цялата му гъвкавост и пластичност, в непостижимата
му изразителност. Този великолепен език точно съответства на душевността
на съвременния човек, на съзнанието му, а оттук и на онези екзистенциални
корени, за които казах, че отговарят на дълбоко интересуващите ни човешки
и житейски истини. Казаното на един такъв човешки език дори и в
привидната му повърхностност носи в себе си значим екзистенциален смисъл,
който не може да остави безразличен нито един човек. Следователно има
някакво обикновено, но въпреки това съвсем съвременно, съзнание, което по
непосредствен начин отразява вътрешността на човека, неговите
екзистенциални дълбини и корени. Това съзнание, по-точно съзнание-
разбиране си е родило свой собствен и съвсем разбираем език (разговорния!),
който притежава свойството да ангажира и приобщава към себе си
множеството родствени съзнания на различните човешки същества.

Затова онези духовни форми, преди всичко някои разновидности на

изкуството (поезията, драмата, романа: спомнете си Шекспир и богатството
на живия език, който той “използва”!), които черпят от извора на разговорния
език, най-силно въздействат на човека, те не могат да го оставят безразличен.
Онези форми на духа (науката, а също и определени насоки на философията),
които гледат на него с високомерие и презират недодялаността му, изглежда
точно затова създават продукти, изцяло безразлични на човека.

На човека, живеещ под властта на разговорния език с всичко онова, което

стои зад него: нагласи, екзистенциални корени, мисловност, чувствителност,
усет, вкоренени в нас смисли, ценности, жизнена духовност и пр.

16.4.Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури

Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика – в древността се е

вярвало в магическата сила на словото! – може да се очаква само на почвата
на всекидневния разговорен език, обслужващ потребностите на самия живот,
на човека, зает със своя живот. От тази възможност е крайно време да се
възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете,
взети заедно, могат да поставят основите на едно обновено човекознание,
което е способно да вълнува човека – и което точно поради това ни е така
необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да
прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за
чистота философия, в които преди това обикновените хора нямаха особено
желание да влязат. Само така би се преодоляло абсурдното положение
човекът да е безразличен тъкмо към човека – защото “за него” му говореха на
един изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата
човечност език.

Но по-важно е друго: само така може да се постигне съответствие с иначе

вечно убягващата ни човечност, сърцевината на човешкото и човека, по друг
начин неуловима и изплъзваща ни се. Излиза, че от едно такова
пренастройване на философията и родствената й психология по посока на
човешкото, което ще роди автентичното човекознание, печалбите ще бъдат
поне две: адекватност с предмета (самият човек с цялата му свита, дълбините
и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му!) и
разбираемост от човешките същества, които няма как да не бъдат
ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то изразява тях самите,
съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да разпознае
себе си в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него;
доскоро той там виждаше само жалки гримаси, карикатури, сенки, фалшиви
подобия, т.е. самата безинтересност и дори безчовечност.
Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква
въпросът: как онова, което тя изисква, може да бъде направено?
Действително, как може да се постигне един такъв тип философстване в
желаната му изразителност?

На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява

онова, което философът намира в неподправен вид в самия себе си, в
собствената душа. Такова философстване следователно е самоизразяване,
насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към
екзистенциалните корени на човека, които всеки от нас може да разкрие само
в себе си. Вглеждайки се в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения
образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на своята обичайна
нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена
всекидневност. Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда
до правото в пълна степен да се възползваме от свободата си, т.е. да бъдем в
истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе си
и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е
главното изискване-условие на предлаганата философска, т.е. в пълнотата си
човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която само ни
гарантира близостта до човешкото!), човек остава при себе си, а този е пътят
на философстването, което не е чуждо на самия човек.

Надявам се текста, правен по горните изисквания, ще може да се чете с

удоволствие от всички, а също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни
занимания, за личното и отговорно вникване в своята личност и душа, в
неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този
свят. Нима е малко това?
Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така
“практическо” – и защо?

Първо, защото то не обича да теоретизира, да се абстрахира от

непосредствената даденост на човека и човешкото, да се откъсва от тях и да
се затваря в черупката на отвлечените неща (които малко ни засягат и затова
особено не ни интересуват – поне както ни изглежда!). Следователно това
човекознание не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се
опитва пряко да го изрази на собствения му език – и затова се стреми да
“превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично
(чисто мисловно, разсъдъчно и пр.). Тук значи няма да се произвеждат
конструкции на чистото мислене и знание, а само ще се улавят наличности.
“На-личности” – думата е прекрасна и безкрайно изразителна! И то не какви
да е наличности, а тъкмо такива, каквито ги намираме в неподправен вид в
самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги
регистрираме. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях
екзистенциални структури, които по друг начин не можем да постигнем.

Саморазкриващата ни се човечност – “човешкост”, самост на човешкото,

самата “себестност”, чистата “азовост” и пр. – в нейната неподправеност, в
нейния чист поток, в непосредствената й наличност и даденост може да се
определи като сфера на практическото, т.е. на самодейността на човешкото.
Става дума за регистрирането на една своеобразна екзистенциална
практичност, явяваща се основа на всички други практики, която има
предимството на жизнената достоверност, на близостта със самия живот, на
неотделимостта си от самия човек. Затова изглежда е казано, че най-добре
знае онзи, който може; ние ще търсим само пригодното за живота и човека,
което можем да намерим единствено с самия живот, в самия човек.

Улавяйки по този начин духа на екзистенцията, нейната сърцевина и

конституиращото я ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко
потребната ни жизнена духовност (носеща в себе си самите истини на живота,
съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект
върху душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и
разбираемостта, “понятността” на постигнатото. Човек живее преди всичко
практически – това са най-вече т.н. “вътрешни практики”, неспирните актове
на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като
усет за тялото, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас
самите, която не знае покой! И тази сфера на многоликите му изяви напълно
го удовлетворява – при спазването на верността спрямо живота, спрямо
неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност. По този начин
навлизането в практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се
доберем до истините за самия себе си, без които животът наистина се
превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”,
невярност и пр.) спрямо жизнения порив.

Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя, вярност към

себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на
съществуването, към самия живот като висша ценност за човека, към
свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и пр. И също на
тази основа да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие,
където е скрито разгадаването на всички загадки. Смятам, че тук се ражда и
човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата си “етика на
достойнството” като център на изкуството да се живее.

И така, в книгата си “Изкуството да се живее” правя най-настойчиви опити да

разгадавам поражданите от живота и нашата свобода истини, изразяващи
собствената ни вярност към самите себе си, които точно затова са съвсем
приложими, служещи на самия живот, жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е.
изцяло практични, израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се
всекидневно в живота, правейки опити да се справяме с неговата
проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу
живота си, и никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на
непрестанния устрем да разберем самите себе си, да постигнем съдбовно
необходимата ни яснота, учейки се от самия живот с цената на толкова много
изстрадани провали, грешки, подхлъзвания, оставайки обаче верни на
непреодолимия порив към истината на своето съществуване, ние – човешките
същества на тази прекрасна земя и под това обсипано със звезди, но и
изпълнено със загадки небе – всъщност само това правим: постигаме своята
философия на живота, градим своята изпитана от самия живот практическа
антропология, т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост на живота –
и човека. Така всеки сам постига своите човешки истини и – веднъж добрал се
до тях – им остава верен цял живот, дори и да не ги съзнава достатъчно ясно.

Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки толкова ценно време във
вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад –
за да поемем по нови. Затова има смисъл в една книга да получим известна
предварителна ориентация как се прави всичко това (преди всичко друго най-
важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни облекчи, надявам
се, в онова търсене на човека у себе си, което все пак трябва да извършим
сами: защото този човек за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с
моето уникално, неповторимо Аз, с моята безмерно ценна, единствена
личност. Който иска да се вглъби в същото, може да го направи с помощта на
моята книга, явяваща се помагало по личностност и достойнство.

“Търся човека!”, “Къде е човекът!”, “Не виждам човека!” – крещял някога

Диоген със запален посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе
многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и го смятали за луд.
Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем да направим същото? Дали
този път ще ни разберат?

Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не

е лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от
разпад на битието си, нашият съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима –
ако не стане така – времената са работили напразно?

Едва ли…

17.1.Дали тялото не е храм на душата, а пък душа да е самото божество?

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.1.Дали тялото не е храм на душата, а пък душа да е самото божество?

Под “аналитика на субективността” – или на чисто човешкото – разбирам подлагане на

анализ тъкмо на човешкото съществуващо, на съществуващото, наречено човек. А темата
за човека като съществуващо – цялостно битие – е извечна тема на чистата философия.
Какво е субективността, по-скоро как е човешката субективност, как тя съществува? – този
е въпросът, който тук си поставям. Това “е”, подчертано от мен, е форма на “съм”, проява
на битието на човека, израз на неговото съществуване.

Вече поставих този въпрос и на други места, търсейки принципа, началото на

разбирането, изходната гледна точка, от която зависи всичко останало. Сега ни предстои
задълбочаване и развитие, прецизно вглеждане в съществуването, свързвано с човека.

Човешката същност е единство на тяло и душа, тя е “спойката” на двете сили. Всяка от

тях става и се проявява като субективност когато в нейните предели се роди активност,
определена насоченост, динамика, изваждаща – било тялото, било душата – от покоя, от
безметежността, от инертността и равновесието. Общо взето това не са епизодични
явления, а почти непрекъснати състояния на жизненост, всяко от които идва за да смени
предишното, а също и за да бъде преодоляно от ново, по-интензивно и по-могъщо.
Вибрациите, тръгващи от страна на тялото, намират своя отзвук в съответни душевни
движения – и обратно, активността, пробудила се в “рамките” на душевността,
предизвиква неизбежен телесен резонанс. Тези два потока на активността – и на
субективността, която човекът изобщо може да има – в своето реално битие са
неразличими, слети, по специфичен начин хармонизирани. Аналитиката на
субективността обаче – за да постигне своите цели – е длъжна да ги разграничи и да ги
огледа поотделно, съзнавайки непрекъснато общия живот, който те водят и благодарение
на който изобщо съществуват, без който са невъзможни и непредставими.

Да тръгнем от тялото, да съсредоточим вниманието си върху импулсите, идещи от страна

на човешкото тяло. Загадката на тялото вече не е толкова голяма, тялото е израз на
неизразимата по друг начин воля за живот, която непрекъснато иска, тялото е
обективация на волята, а значи тази последната не е нищо друго освен живата
субективност на телесността, която се стреми да постигне самата себе си. Това, че волята
е безсъзнателна и че тя друга не може да бъде, съвсем не променя нещата, казахме, че
това е “добро” за волята, а оттук и за човека. Всяка воля, намерила своя “дом” в тялото, е
индивидуална, т.е. отличава се по потенциал, интензивност, капацитет или сила от всяка
друга воля.
От друга страна волята в този смисъл е нещо природно, вродено, предопределено,
веднъж завинаги дадено и затова съдбовно. Никой не може да променя или сменя по свое
желание волята си, а значи и същината на тялото си, на всеки от нас е дадено точно това,
а не друго тяло, тялото с “цялата му свита”, и ние сме обречени да живеем “докрай” с
него, да се примирим, да се чувстваме благодарни на жребия си или пък да усещаме
фаталната си ощетеност. Поривите на моето тяло, с което съм неразделно свързан, ме
обричат да бъда това, което съм, тук естеството не може да бъде променяно, природата
на моето тяло – мощна или “хилава”, изпълнена с потенциал или непълноценна, жизнена
или стремяща се към покой, силна или слаба – ме обрича да живея и да искам точно това,
а да се чувствам неспособен за останалото, макар и прекалено желано, примамливо.

За отношението между душа и тяло са възможни две алтернативни разбирания или

концепции, които откриваме в историята на философията. И се налага тук вкратце да ги
споменем.

Първата алтернатива изхожда от предпоставката, че тялото е храм на душата, а душата е

негово божество. Това означава, че душата, бидейки активната сила и формата на тялото,
изцяло формира и “извайва” – както скулпторът извайва статуята – своето тяло и затова
отвсякъде в тялото “просветва” и проличава нейната същност. Тялото по този начин е
творение на душата, тя одухотворява тялото, явяващо се нейна материализация и
обективация, неин външен израз. Душата налага своя отпечатък върху тялото и вероятно
това са имали предвид древните римляни, изричайки своята прочута максима “Здрав дух
– в здраво тяло”.

Принципът, изходното начало на тялото е неговата душа, между двете има строго
съответствие при запазване на предимството на душата по отношение на тялото – чийто
живот изцяло зависи и се определя от живота на душата. В този смисъл душата е извора,
от който блика животът на тялото, енергията, даваща импулсите за живот и самата
жизненост на човешкото тяло, първичната виталност, от която произлиза жизнената сила
на тялото и на човека. За да завършим и “закръглим” тази идея, сме длъжни да добавим,
че душата не е нещо самостоятелно съществуващо, а е проявление на първичната
реалност на Духа, от който тя получава своята жизненост и енергия. Следователно
отговорът на интересуващия ни въпрос е вече ясен: приликата между физическото лице
на човека и душевното му лице – неговата личност – е, така да се каже, субстанциално
обусловена, тъй като душата е същност на живото тяло, осъществяване или “ентелехия”
на неговото битие (Аристотел), подобно на това както зрението е същност и
осъществяване на окото. И тъй като физическото лице на човека е концентриран израз и
проява на неговото физическо тяло, а – от друга страна – личността е също така външен
израз на скритата иначе душевност на този човек, то между двете има дълбоко родство,
двете “лица” изцяло съвпадат.

Душата оставя своите знаци както върху лицето-физиономия на човека, така и – в още по-
голяма степен – върху личността на този човек, от което следва, че от нас се иска само
умението да разчитаме тези знаци и да улавяме тези съответствия. Всеки човек разбира
това, без да е в състояние да си го обясни, използва го в своите отношения с другите
“лица” без достатъчно да го е проумял, тук е напълно достатъчна интуитивната увереност.
Така например някое лице дълбоко ни впечатлява, а друго ни оставя съвсем безразлични.
На какво се дължи това? Нима е случайност, обусловена от някакъв хаотичен “прилив” на
внимание и на впечатлителност? Впечатлението от някакво лице, каквото и да е то,
означава, че чрез него нашата интуиция е успяла да улови в това лице знаците на
душевността (или: телесността) на този човек, които – освен че са израз и ясно
свидетелство за нейната характерна същност – по някакъв начин са влезли в дълбоко
отношение и вътрешно родство с нашето собствено естество, с нашата личност, душа и
тяло.

Внезапно породилата се симпатия към едно лице и произтичащото от нея привличане е

категорично свидетелство за наличието на такова интимно, вътрешно родство на душите,
взаимно успели да “разчетат” знаците, които бележат и дават възможност за излаз навън
на вътрешни качества на душата на единия и на другия. Благодарение на това става
възможно установяването на някаква общност, дълбоко родство на душите, а също и на
телата. “Подобното се привлича от подобно” – това е древен и значим принцип на
разбиране, на който тук установяваме приложение. И тъй като този пример беше за
случайно срещнат, непознат човек, към когото сме изпитали необяснима симпатия и
привличане, изключително благоразположение, то това означава, че сме влезли в контакт
единствено с неговото физическо лице или физиономия, и само чрез неговото излъчване
сме “прозрели” същностни моменти на неговата личност и оттук – на неговата душа, на
неговата иначе скрита вътрешност. Евентуалното по-нататъшно преоткриване на
неговата личност, което е възможно при запознанство и общуване, вероятно все повече
ще потвърждава първоначалната интуиция и само ще я детайлизира. Впрочем, нима
внезапно избликналата емоция не е достатъчно красноречив израз на близост на душите
при посредничеството единствено на лицата – и на погледите?

Всичко щеше да бъде прекрасно, ако това беше единствената възможност.

Обяснителната схема, която приложих по-горе за да развия едно разбиране, не е
единствената. Съществува още една възможност за осмисляне, която също трябва да
реализираме, има още един път, който трябва да извървим.

Втората алтернатива тръгва от други предпоставки, които също трябва да признаем за

законни. Връзката между двете лица на човека се извежда от противоположни принципи,
главният от които е този, че тялото – явяващо се въплъщение на изначалната воля за
живот, си е изградило и създало един “израстък”, който ние наричаме душа. Тялото е
носител на първичната виталност в лицето на волята за живот, а като допълнение към
нея – и в служба на нея – съществува душата, която в определени свои прояви – като
мисленето и разсъдъка например – се явява “противоестествена” сила, опитваща се да
“обуздава” и да противостои на желанията на тялото и поривите на волята за живот.

Знаем вече, че безсъзнателното е носител на живота на тялото и на волята за живот, а

негов фокус или ядро е либидото, сексуалното желание и непрекъснатия стремеж към
удоволствия, чрез които волята за живот реализира себе си. По този път на разсъждение
постепенно навлизаме в една прекалено “трънлива” област, която обаче сме длъжни да
избродим – независимо от рисковете.

Телесният израз на либидото, ерогенната зона, в която то е концентрирано и центрирано,

са гениталиите, половите органи на човека. Гениталиите един вид са другото, прекалено
критото и скривано “лице” – за разлика от физическото лице или физиономията, имаща
привилегията да бъде винаги оставяна на открит показ. Оказва се, че съществуват две
физически лица, едното непрекъснато показвано, а другото непрекъснато скривано.
Случайно ли е това?

Някога Адам, прародителят на човечеството, след като извършил първородния грях,

изпитал срам и в отговор на този срам скрил със смокиново листо не физиономията или
очите си, а тъкмо гениталиите си – случайно ли е това? Осъзнал бил, че е гол – но
голотата на тялото защо бива “неутрализирана” чрез покриване на гениталиите, а не чрез
покриване на лицето – което ние като че ли прекалено прибързано нарекохме истински
лик, лице на тялото? Щраусите крият главите си в пясъка, а човечеството след своя
прародител Адам крие упорито гениталиите си и се присмива от сърце на щраусите – но
не е ли и неговата една прекалено “щраусова” позиция? Човекът не крие (при срам)
лицето си, а крие гениталиите си – какво означава това? Кой тогава е истинският телесен
израз, кое от двете лица на човека е истинското лице на неговото тяло?

Причината да крием гениталиите си и да оставяме на открит показ своя образ-

физиономия (лицето) е, безспорно, съзнанието. Човешкото съзнание, безспирно воюващо
с безсъзнателното и сексуалността, а също и доминиращо над човека в по-голямата част
на денонощието, налага себе си и затова човек крие половите си органи, а оставя лицето
– като че ли тясно свързано с мисленето и съзнанието, обитаващи главата – съвсем
открито, като само на карнавалите и маскарадите го крием зад маска. В случаите, в които
безсъзнателното вземе надмощие и поривите на сексуалността и либидото станат
неудържими, съзнанието е принудено да отстъпи и тогава човек се… разголва, показва
гениталиите си – вероятно не само поради практическата нужда да ги използва,
задоволявайки нагона си. Длъжни сме да признаем, че голото тяло има два полюса и две
лица: лицето (на главата – “главното”) и гениталиите, намиращи се в центъра на тялото.
Затова и погледът, съзерцаващ едно красиво голо тяло, се задържа най-вече върху тези
лица и само мимоходом се спира върху рамене, крака, талия, гърди и пр.

И така, полюсът на тялото, а оттук и на волята, центъра, около който всичко се върти,
средоточието, в което е локализирана чистата същина на волята за живот, са
гениталиите, органите на сексуалността, на които в крайна сметка служи всичко останало,
всичко друго, което е проява на телесност, на телесен живот и на телесни копнежи.
Казахме също, че тялото – и волята – искат непрекъснато удоволствия, че те са
неуморими в своята жажда за удовлетворение, за получаване на “своето” – и тук те не
познават и не признават покой, не искат да приемат никакво ограничение и предел. В този
смисъл тялото е носител на “дионисиевата стихия” на живота (Ницше), то е
оргиастичното, влюбеното в живота, наслаждението, веселието, опиянението и така
нататък начало на човека. А кой е Дионисий, известен ни като бог на виното?

17.2.Дионисиевското начало у човека

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.2.Дионисиевското начало у човека

Историята на Дионисий е поучителна и показателна и затова не можем да я отминем без

внимание. Дионисий е свързван със стихийните сили на земята в противополжност на
Аполон, бог на уравновесеността, на разумното ограничаване на живота. Според
основния мит за Дионисий той е син на Зевс и дъщерята на царя на Тива Семела. Тъй
като Зевс бил увлечен по нея, то ревнивата Хера подучила Семела да помоли Зевс да се
яви при нея в цялото си величие.

Когато Зевс дошъл, представяйки се като огромна мълния, той изгорил, превърнал в
пепел самата Семела и нейната кула, кулата, в която живеела. При това Зевс успял да
хване из пламъците Дионисий, появил се на света недоносен, и го зашил в бедрото си.
Когато дошло времето Зевс родил Дионисий, разкъсвайки шевовете на бедрото си.
Дионисий бил отгледан от нисейските нимфи или от сестрата на Семела – Ино. По едно
време Дионисий намерил лозница, отрупана с грозде, и оценил качествата му, по нататък
Хера вселила в него безумие, и той, скитайки се из далечни земи, накрая дошъл във
Фригия, където богинята Кибела го изцелила и го приобщила към своите оргиастически
мистерии – известни в античността като връх на опиянението, екстаза, безумието.

Впрочем, при шествията на Кибела съпровождащите я жреци и неофити стигали дотам да

откъсват с ръце половите си органи, сами да се скопяват. В тази съвсем щура компания
Дионисий намерил себе си и станал това, което е, с което е запомнен. Символ на
Дионисий като бог на плодоносните сили на земята бил еректиралият фалос (пенис).

На остров Наксос Дионисий срещнал любимата си Ариадна, изоставена от Тесей, похитил

я и на остров Лемнос встъпил с нея в брак, от който се родили Енопион, Фоант и др.
Навсякъде, където се появявал, той учредявал свой култ; навсякъде по своя път той
обучавал хората да отглеждат грозде и да правят от него вино. В шествията на Дионисий,
които все пак не били така мрачни като тези на Кибела, но също имащи оргиастичен и
екстатичен характер, участвали вакханки, сатири, менади, с пояси от змии и с жезли, като
по пътя си опустошавали всичко, бидейки обхванати от свещено безумие. С вопли “Вакх,
Евое” те прославяли Дионисий-Бромий (”бурен”, “шумен”), биели тимпани, дигали
невъобразим шум е виковете си, упивали се от кръвта на разкъсани диви зверове, с удари
с жезлите си предизвиквали извори, от които текли мед и мляко, изтръгвали с корените
дървета, и увличали със себе си тълпи от мъже и жени, отдадени на пламенни оргии.

Дионисий също се славел като Лией, т.е. освободител, той освобождавал хората от
всекидневните светски грижи, снемал от тях пътищата на оразмерения бит, късал оковите
и събарял стените. Той изпращал на враговете си безумие и страшно ги наказвал:
Панфей, който искал да забрани оргиите, бих разкъсан от вакханките под
предводетелството на неговата майка Агава, сметнала го в състояние на екстаз за
животно; Ликург пък бил разкъсан от собствените си коне. От култовите обреди, посветени
на Диониоий (от τραγοδια – песен за козела) възникнала трагедията. В негова чест
устройвали състезания на трагически и комически поети; изобщо по някакъв начин
Дионисий най-много бил ценен от хората на изкуството, но изглежда на него не гледали е
добро око… философите.

В Рим Дионисий бил почитан под името Вакх (оттук идват вакханки, а също и вакханалия),
а също и под името Бахус (Бакхус). Целият този мит за Дионисий и за дионисиевото (като
начало на живота) е твърде показателен, в него е скрит голям смисъл; оказва се, че
“дионисиевото” е необходима съставка на всеки живот, то по никакъв начин не бива да
бъде пренебрегвано.
Това, което символизира Дионисий – стихията на първичната виталност, на
ирационалната и неудържима сила на живота – е отправна точка на аналитиката на
субективността, свързвана с тялото, на субективността, чиито извор е човешкото тяло.
Вакханалиите и оргиите под егидата на Дионисий са непосредствен израз на онова, което
тялото непрекъснато иска, то иска дивия, буен и стихиен произвол на чистата телесност,
пълнотата на всички без изключение (и без ограничение) телесни жизнени сили,
абсолютното наслаждение като проява на тази пълнота, а също и отдадеността,
всеотдайната въвлеченост в това основно настроение на тялото. Това, което нашата
телесна природа желае спонтанно и безгранично, образува целостта на склонностите, под
неумолимата власт на които е човекът, имащ тяло, в още по-голяма степен човекът, имащ
силно, преизпълнено с жизненост тяло.

Тялото е склонно да иска диви и неудържими оргии, в които да изяви своя вътрешен
потенциал, силата, на която то е носител, тялото обича екстаза, опиянението,
тайнствените, непонятни за ума мистерии, в които то се чувства при самото себе си – и
отговаря изцяло на първичната си настроеност. Всяка отделна телесна склонност е
частична изява на настроеността и тоталността, наричана тяло, а също и воля за живот, с
което е казано в резюме всичко онова, което е тялото. Силата на телесните ни склонности
е прекалено голяма, те имат свойството да се налагат безапелационно и категорично, да
упражняват мощно влияние върху душата и човека.

Следователно аналитиката на субективността, основана на телесността, трябва да

се сведе до разглеждане на най-изразителните склонности, които се таят във всеки
човек, които имат за корен неговото тяло. Що се отнася до другата “половина” на
човека – душата – то нейния живот, субективността, на която тя е израз, ще бъде
разгледана отделно и на съответното място.
17.3.“Човекът е същество, към всичко привикващо”

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.3.“Човекът е същество, към всичко привикващо”

Всяка склонност е отклик на определена телесна форма, проява и отговор на човека по

повод на някакво телесно настроение, което от своя страна е израз на всеобщата
настроеност на тялото към търсене на удоволствия и избягване на болката. В определен
смисъл може да се каже, че всеки телесен орган (като “част” на организма, наречен тяло)
е носител на определени и специфични желания, бидейки живо, относително автономно
“същество”, което си иска своето – и може да заяви искането си, дори да го “извика”, да го
представи със свой вик, на непрекъснато заседаващия “симпозиум” (пир, пиршество) на
тялото, където са представени всички без никакво изключение телесни сили и органи.

Всеки орган иска и заявява искането си, но всички органи едновременно не могат да
получат удовлетворение, такова ще получи за известно време само един, а останалите
трябва нетърпеливо да чакат. Може затова да се предположи, че на този “симпозиум”
крясъците и виковете са невъобразими, вероятно той протича като непрекъснат,
перманентен скандал, на тази основа произлиза вечната неудовлетвореност на тялото
като цяло, като всеобхватност на много телесни сили, енергии, импулси. Когато някоя
телесна сила започне по-често да налага себе си в сравнение с останалите, то това вече
е проява на тенденция в живота на тялото, когато тя започне да доминира устойчиво, то
това е склонност в собствения смисъл на думата. Ясно е, че това е станало, защото тази
сила вероятно е по-силна от останалите, по-мощна, или пък по-категорично е заявила
искането си пред симпозиума и затова е успяла да го наложи, т.е. да постигне ангажиране
на цялата жизненост на тялото в желаната от нея насока.
Точно поради това може да се каже, че тялото (това тяло) е склонно да удовлетворява
именно това доминиращо желание, т.е. тук имаме една негова особеност или склонност.
Вероятно други тела по друг начин канализират енергиите и желанията на отделните
юргани, значи при тях са налице различни, склонности, друга форма на индивидуалност
на тялото - стига това да не звучи прекалено странно. Да е индивидуално, а значи и
индивид едно тяло – допустимо ли е да се мисли така? Изглежда е съвсем допустимо: в
телата (човешките, но и не само те) са изключително различни (раз-лични), пълно
покритие и тъждество и тук не може да се намери въпреки приликите, значи всяко от тях е
индивид, обособено своеобразие. Това положение няма защо да бъде специално
обосновавано, различията между телата са видими с просто око, тук не е така трудно да
се съзре различието – както е при душевните прояви, душевните измерения на човешката
индивидуалност.

Нещо повече, с основание може да се каже, че индивидуалността на телата

предопределя в известен смисъл индивидуалността на душите, не може – например –
едно “хилаво” слабо тяло без особена изразителност да “има” силна, жизнена душевност.
Изглежда ощетените в тяло по-често са ощетени и духом, тъй като и в двете се проявява
една и съща сила на живота (жизненост, виталност), на която те са само “съдина”, форма,
можеща да я побере. Независимо от възможни изненади тук принципът е: “подобното се
съпровожда от подобно”, изключенията не могат да го разклатят.
И така, склонностите са телесно-субективната основа на онази привикваемост на човека
според Достоевски, написал: “Човекът е същество, към всичко привикващо”. Склонностите
ни привързват здраво към нашето собствено тяло, а оттук и с целия свят – и с неговата
същина: волята. Следователно пълноценен е животът, дължим на една здрава,
неизвратена и развита телесност, която свободно изявява самата себе си и по естествен
път се уравновесява с потребното на душата, с нейния собствен, но не откъснат от
тялото, живот. Враждебността на някои душевни сили (мисленето, съзнанието, ума,
разсъдъка, интелекта) спрямо определени изяви на тялото, на негови склонности, органи
и навици, е безсъмнена, но тя трябва постепенно да се разсейва, а враждуващите страни
– да търсят примирение, потискайки голото отрицание и пълното неприемане на
конкурента, желанието той да бъде унизен или унищожен. Потребността от
хармонизиране и примирение на телесно и душевно неизбежно се налага, тъй като двете
“пол-овини” на човека са принудени да съжителствуват в едно същество, което не може
да бъде разкъсано на две, а трябва да остане една цялост и неделимост.

Човешкото тяло затова е самостоятелна ценност, която трябва да бъде разбрана, в

никакъв случай не подценявана или игнорирана – защото ако това стане, тя е в състояние
жестоко да ни отмъсти. Цената в такъв случай е прекалено голяма и разумният човек не
бива да стига до плащането й. А тази цена е: един неизживян, осакатен, непълноценен
живот, който едва ли заслужава това име, името живот. Един неизживян живот – можем
ли да си позволим това, след като, както повечето хора твърдят, животът ни бил само
един?! Какво остава от човека, след като е пропилял най-важното, което има: животът?!
Животът, благодарение на който ставаме това, което трябва (и искаме) да бъдем ако го
отнемеш от “живеещото”, ще остане ли изобщо нещо?!

На пътната врата на дома на Мартин Хайдегер е било написано следното библейско

изречение: “Най-много пазете сърцето си, защото в него са изворите на живота”. Но
нали сърцето ни е телесен орган?!
17.4.Принципът в разбирането на душевния живот

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.4.Принципът в разбирането на душевния живот

Тук ще разгледам основните проблеми, с които се сблъсква познанието и разбирането на

душата. Най-напред е необходима позиция в разбирането на главното, основното,
същественото, а създаването й всъщност означава появата на водещ принцип, изходно
начало на анализа.

Ще започна с основното, именно с питането: какво е това душа? Човешка душа, не

някаква “душа изобщо”, каквато, впрочем, и не съществува, а именно душата на човека,
нашата, моята душа. Няма човек на тази земя, който да не си е задавал такъв въпрос.
Какво съм аз? – нима някому е безразличен този въпрос? Няма такъв човек, който да
изпадне в безразличие по най-важния за човека въпрос.

Съществува един т.н. атомистичен възглед за психиката, според който тя е съставена от

най-малки частици (“елементи на съзнанието”), каквито биват усещанията, възприятията.
От друга страна, елементите, за които става дума, са вътрешни и външни. Първите са
непосредствените възприятия на вътрешното състояние на самата психика, а вторите са
възприятия на външни по отношение на съзнанието предмети и техни свойства.
Градивните частици на психиката, веднъж появили се, по-нататък се съчетават и
комбинират, от което в крайна сметка се образува психиката, явяваща се единната връзка
на съставящите я компоненти. Познанието на човешката психика се свежда до обяснение
на това как се появяват елементите, които я изграждат, и, на второ място, пак обяснение
на устойчивата връзка на своите части – каквато според този възглед е психиката. Това е
същността на анализа на психичните явления така, както я виждат представителите на
атомистичната психология.
Второто, алтернативно разбиране е това, че психиката е цялост и дори тоталност,
всеобхватност, чиито качества и същност по никой начин не могат да бъдат изведени чрез
простото разчленяване на нейните съставки, елементи, части. Нещо повече, дори самите
части, да речем, отделните възприятия, сами по себе си остават необясними без
представата за тяхната вътрешна структура, задаваща целостта им – на това особено
настояват учените от школата на гещалтпсихолозите. Съзнанието е нещо като “мозайка”,
в която обаче частите или частиците заемат мястото си неслучайно, а само съобразно
организацията, вътрешната структура на тази душевна връзка, каквато представлява
съзнанието, човешката душа. Не частиците, възприятията, обуславят целостта на душата
и не душата е производна на своите части, а, напротив, душата като първична цялост и
единство е предпоставката за самата възможност за съществуването и появата на такива
нейни компоненти и образования като възприятия, представи, мисли и пр., които,
впрочем, са и немислими извън обуславящата ги цялостност на душата.

Душата според тях е вътрешна, субективна връзка от цялостен, органичен тип, която
определя всичките свои състояния и образования. Както един жив организъм е нещо
повече от сбора на неговите части, така и живата душа, душата на човека е нещо повече
от струпването на нейните части на едно “място”. Аналогично на това всяка отделна част
– “орган на организъм” – извадена от целостта на организма, вече е нещо различно от
онова, което е тя, бидейки в единството на целия, жив, функциониращ организъм.
Тези две алтернативи са принципно различни представи за душата и е невъзможно да
бъдат примирени. От приемането на едната от тях зависи и подходът, който ще бъде
провеждан по-нататък в разбирането на останалите проблеми на психологията. Всеки
човек, пристъпващ към по-системни занимания с психология и философия, би трябвало
най-напред да прецени коя от двете позиции ще стане негова лична позиция и нагласа.
Съпоставянето на два отричащи се принципа на разбиране не е лесна работа, изборът на
единия в никакъв случай не може да бъде случаен.

Продължаваме разсъждението, оставяйки този въпрос засега открит. Човекът, всеки един
от нас, има душа и тяло. За тялото всичко е ясно, ние го виждаме, докосваме, обичаме
друг да докосва нашето тяло, грижим се за него и пр. Относно въпроса “Имам ли душа?”
нещата обаче не са толкова сигурни и непосредствено очевидни. Как можем да сме поне
толкова сигурни – както и за тялото – че имаме душа? “Къде” е тя и как съществува, живее
тя у нас – след като не се вижда и не можем да я пипнем? Дали казаното преди малко, че
“имаме душа” – не е само една илюзия?

Това са неизбежни въпроси. Вярно е, че всеки от нас има усет или чувството за своя
душевен живот, който му е даден непосредствено. Това са моите мисли, преживявания,
емоции, вяра и т.н. Аз имам съзнание, т.е. със-знание мога да се отнасям към нещата от
света около мен, аз разбирам (или не разбирам) смисъла на това, което става с мен
самия или с човека до мен, аз мога да съ-чувствам, съ-преживявам, да бъда уверен и пр.
Къде стават тези мои състояния? Как се случват?

Явно не извън мен, а “някъде” в мен, дълбоко вътре в мен самия, те стават точно с
мен самия, защото аз не съм нещо различно от тези мои състояния, а съм това,
което нарекох мои мисли, чувства и т.н. От друга страна, тези мои вътрешни
състояния не са илюзия или фикция, аз съм уверен в тяхната непосредствена
реалност и съществуване. Нещо повече, за мене те са поне толкова реални и
очевидни, колкото са реални и нещата “около мен” съществуващи или случващи се.
17.5.Субективният свят на личността

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.5.Субективният свят на личността

Аз усещам състоянията на своето тяло, неговите удоволствия или болка, неговите

желания. Как мога да смятам, че те не са реални или че стават някъде другаде, а не в
моята душа, вместилището на всички душевни движения, страсти и подбуди? “Някъде” и
“някак” в мен има душа и е безсмислено това да бъде отричано. Даже ако някой говори за
своето или за нечие бездушие, то не е ли в такъв случай именно бездушието качество или
особеност на нечия душа? Бездушната душа не е ли просто грубата, безчувствената,
лишената от душевни трепети душа?

Изглежда няма жив човек без душа, без добре или зле развита и оформена душевност,
без страсти и без способности на душата, така или иначе проявяващи се. Душата е
вътрешния, субективен свят на личността. Да бъде отричана реалността на душата е все
едно да смятаме, че вътрешността на човека е празна, куха или пък да декларираме, че
той е… “не човек, а желязо” или пък просто студен камък. Човечността или топлината,
която струи от всеки две човешки очи, е най-сигурното доказателство, че душа
съществува.

Разбира се, няма нормален човек, който без да мисли (или: след като се замисли) да
отрече това, че има душа. Да, но има учени, които казват, че душата е “измислица”,
“празна дума”, “фикция”, “брътвеж” и пр. Да се вслушаме в техните аргументи, не бива да
превръщаме своята увереност в съществуването на душата в сляп предразсъдък, който
нищо различно от себе си не иска да чуе.

Те казват, че душа е просто дума или понятие на религията и на старата философия и

затова нямала място в научната употреба, а само в религиозния, философския или
обикновения човешки език. Другояче казано, думата “душа” нямала научен смисъл, а само
религиозен, философски или обикновен човешки смисъл и затова трябвало безпощадно
да бъде изгонена от науката, където думите или термините били други, различни.
Например, казват те, това, което старите философи са разбирали под душа, не е нищо
друго освен… “функция на мозъка”, явяващ се “най-сложно организираната материя”, или
пък “нервно-физиологичен процес”, даже “отражение на нещата в нашите глави”. Звучи
наистина наукообразно, но да видим какво наистина означават тези застрашителни слова.
Дали само в думите е същината на работата или тук става реч за нещо по-сериозно?

Отричайки съществуването на душата, тези учени (да ги наречем все пак така!) дават
невярно и преднамерено тълкуване на сложния въпрос за отношението между душевно и
телесно, между психика и мозък. Главният мозък и сърцето са двата телесни органа,
които претендират да са “мястото”, обитавано от душата. Обикновено смятат, че в мозъка
е “локализирано” мисленето, съзнанието, разума, а в сърцето са “поместени” чувствата и
емоциите. Нещо повече, А. Шопенхауер добавя, че третата част на душата, а именно
“волята за живот”, се намира в полюса на… гениталиите, в половите органи на човека,
докато още Аристотел е слагал “желаещата душа” в… корема. Но въпреки това мозъкът е
привилегированото място, “органът” на психиката. Да се намира душата “някъде”
означава не друго, а допускане, че тя заема някакво място в пространството, т.е. е тяло,
нещо материално.

През миналия век лекари-физиолози са смятали, че душата спрямо мозъка е същото,

каквото е… жлъчката спрямо черния дроб. Тя била “секрет” или течност, отделяна при
дейността на мозъка – също както черният дроб отделя жлъчния сок – и казвайки това,
тези физиолози смятали, че са разгадали окончателно тайната на душата. Но
физиологията, занимаваща се с изучаването на нервните процеси в главния мозък, не е
успяла (и едва ли някога ще успее) да намери тази мистериозна “течност”, която по
същество да съдържа… нашите мисли, чувства, съзнание. Затова тази “идея” на
физиолозите-материалисти скоро била забравена и тук я припомняме по-скоро само като
исторически куриоз.
Но същината на това разбиране, така грубо принизяващо естеството на душата, е
запазена в някои нови наукообразни варианти, в които психиката бива разглеждана като
функция или свойство на мозъка, което по същество е едно и също. Защото свойството на
такъв телесен орган като мозъка на човека малко се различава по своите характеристики
от оня материален екстракт (“течност”), за който говорят физиолозите от миналия век.
Ножът, да речем, има свойството “рязане” или “острота”, но това качество е материална
характеристика на една вещ, на ножа. Да кажем, че психиката е свойство на мозъчната
материя, е абсолютно същото, т.е. приравняване на психичното до материалното. Това
означава, че този възглед не разбира принципната разлика между телесно-нервния
процес в главния мозък и психичното като особена, невидима, нематериална същност и
реалност.

Мислите не могат да бъдат изведени без остатък от някакви нервни процеси, за които
можем да кажем само това, че евентуално имат някакво отношение към тях. Но то обаче
съвсем не е отношение на съвпадение по същност, тъждество, припокриване. Тази връзка
и това отношение на мозъка към мисълта съвсем не е онова, което може да ни позволи да
разберем естеството на мисленето и на мисълта. Напротив, когато се опитваме да
проумеем същината на мисленето и на психичното изобщо, ние няма защо да прибягваме
до мозъка и неговото функциониране. Това последното с нищо няма да ни помогне, то е
без значение за целите на нашия анализ. Мисли не мозъкът, а човекът със своя ум, умът
не е част от мозъка, а свойство на душата, физиологията изучава дейността на мозъка,
психологията се опитва да разбере живота на душата – и тези две реалности никога не
бива да се смесват. Никой не отрича дълбоката и засега неизвестна, тайнствена връзка
между душа и тяло, между психика и мозък, но “за това, което не знаем, следва да
мълчим”. Онези, които се опитват да изведат психиката от мозъка и то “без остатък”
нарушават това правило на науката и разума.

Да завършим с онова, с което започнахме, а именно с искането за изхвърляне от научна

употреба на думата душа по споменатите причини: била стара, “ненаучна” дума на
религията и философията. Когато искат да заменят думата душа с по-научно звучащата
дума психика, то това искане е безобидно и наивно: защото “психика” значи тъкмо “душа”
и нищо друго. Ние ги употребяваме като взаимозаменяеми точно затова и няма никакво
основание да бъде предпочитана едната за сметка на другата. Думата психика не е дори
“по-модерна” дума – както на някои им се струва, – а е толкова “модерна” дума, колкото и
думата душа – ако това има някакво значение. Когато ни кажат, че научните термини
трябвало да бъдат “по-засукани”, “по-извъртяни” от думите на всекидневия език, то ние
можем да отминем тази претенция с усмивка на съжаление. Най-жив, най-изразителен е
тъкмо всекидневният човешки език и съвсем не е необходимо преднамерено да си
налагаме “хватката” или “примката” на един изкуствен, измислен научен език, който никога
не може да постигне гъвкавостта и яснотата на живия език. В психологията, в която се
налага са бъдат изразявани най-тънки нюанси на мисълта, да бъде използван изкуствен
научен език е толкова глупаво и абсурдно, както ако пожелаем… да си отрежем краката,
за да можем да ходим с патерици.

Но когато ни кажат, че вместо душа трябва винаги да казваме съзнание, то това е

неоправдано стесняване на обхвата, с който трябва да разполага психологията. Съзнание
не е равностойна дума на думата душа, съзнанието е само “част” от душата, наред с него
душата включва и такива свои прояви като чувстване, интуиция, памет, мислене, воля,
вяра, въображение и пр. Душата обхваща всички разнообразни прояви на душевен живот,
всички негови движения и не бива едно от тях, пък било то и съзнанието, да заема
привилегированото място да бъде представител на цялата душа, на душата като цялост.
През призмата на “душата като съзнание” не може да бъде видяна спецификата,
особеностите на другите душевни прояви. “Оптиката” на едно такова разглеждане
неизбежно води до изкривяване и изравняване, уеднаквяване на душевните способности,
но задачата на науката е да ни казва истината за “това, което е, такова, каквото е” (Хегел).

Тезата за “душата като съзнание” ни отвежда встрани от тази задача и ни принуждава да

мислим за всички душевни прояви еднакво, т.е. предубедено, преднамерено,
предразсъдъчно. Освен това думата “душа” остава незаменима когато трябва да се
схваща като единство и цялост на толкова многобразните душевни прояви на човека.
Освен това тя има предимство пред термина психика в един определен смисъл.

А той е: психика имат и животните, душа притежава само човекът. Качествената

разлика между двете е огромна, но нека тук да не отговаряме на такъв въпрос, нека
тази тема да остане за самостоятелно осмисляне и обсъждане. Ние знаем, че
психологията е наука не за друго, а за човешката душа.
17.6.Чистите отношения на човека към света и към себе си

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.6.Чистите отношения на човека към света и към себе си

И така, по поетия път на разсъждение стигнахме накрая до главния въпрос: какво е

душата? Вече сме длъжни да му дадем отговор, подготовката за това свърши.

Съществената “половина” на човека, наред с тялото, е неговата душа. Тя обхваща в себе

си всичките многообразни прояви на душевен живот, тя е тяхното единство и цялост.
Душата е единството и хармонията на всичките нейни прояви, които ние за нуждите на
анализа и изследването можем да разчленяваме и разглеждаме поотделно: мислене,
чувстване, воля, вяра. Но не бива да забравяме това, че когато говорим за мисленето
например, ние всъщност говорим за душата като мислене, душата, изявяваща се тук чрез
една своя възможност или способност, каквато е мисълта. И така за всичките нейни
различни прояви – чувстване и пр. Душата на човека има способността, наред с другото,
да мисли и чрез тази нейна способност човекът влиза в едно особено отношение към
света и към самия себе си. Значи за да разберем отделните прояви на душевен живот,
ние трябва да проникнем малко по-дълбоко, а именно да разберем ония отношения към
света и към себе си, в които е в състояние да встъпи човекът. Тези отношения са корен,
от който израстват способностите на душата, душевните прояви са “ефирната
субстанция”, в която се “обличат” тези коренни човешки отношения.
Ясно е, че без разбирането на тези последните душевният живот действително си остава
непонятна тайна. Ако разглеждаме мисленето, например, като нещо изолирано и само по
себе си, единствено като “психичен процес” или нещо такова – без да сме разбрали
неговата основа и корен, а именно човешките отношения към света – ние никога няма да
го проумеем, защото сами себе си сме изолирали от разбирането каква е същината на
тази така удивителна човешка способност, каквато е мисълта. По същия начин стоят
нещата и с останалите, не по-малко удивителни прояви на човека. Душата на човека се
изявява веднъж като мислене, друг път като чувстване, като воля и пр., нещо повече, тя
добива качеството си да бъде човешка душа именно в цялата съвкупност и единство на
всичките тези прояви, т.е. в тяхната неописуема хармония. Пълноценно живеещият човек
е в състояние да встъпи в многообразни отношения към света и към самия себе си; тази е
естествената основа на душевния живот и на способностите на човешката душа.

А какво е това отношение на човека към света и отношение на човека към самия себе си?
Защо го обявихме прибързано за някакъв “корен”, от който израствало всичко – без да
знаем какво е то?

В тези думи не се крие някаква велика премъдрост, те означават нещо, което всички могат
да разберат и което съвсем не е сложно и объркано. Ако се е получило такова
впечатление преди малко, време е чрез разяснение то да бъде разсеяно.

Човекът е в състояние да заема различни позиции спрямо нещата, които го заобикалят, а

също и спрямо себе си. Да речем, виждате на улицата момиче или момче, което срещате
за пръв път. То може да ви направи впечатление, но може и да ви остави почти напълно
безразлични. Ако ви впечатли с нещо, обърне вниманието ви, то вашето отношение към
него вече се е породило. Едно ли е възможното отношение, което мога да имам към
непознатата “персона” от улицата, или пък съществува възможност за повече, и то
различни по характер такива отношения?
Първата съвсем естествена реакция е “харесва ми” или пък “нищо особено”. И двете са
възможни, но в един момент, без да зная защо, само едната ме спохожда. Да речем,
момичето ми е харесало, нещо “трепва” в мен, заглеждам се, в душата ми се появява
емоция, става ми приятно, мога дори да се увлека малко повече, отколкото е прилично и
да й се усмихна. Ето го първото естествено човешко отношение, емоционалното. Всички
знаем как подобни отношения могат силно да ни ангажират, да овладеят цялата ни душа,
за да стигнем дотам… “да загубим разсъдъка си”: защото се е появила любовта. А кой не
знае какво неописуемо вълнение ме обзема когато в очите на непознатата красавица
отсреща съм “прочел” същия отклик, същото небезразличие, същата емоция на харесване
и дори привличане? Това е първото човешко отношение и едва ли има някой, който да не
го разбира.

Да продължим разсъждението си по-нататък. Възможно е реакцията, която току-що

описахме, да не се е състояла, да не се е появила. Стоя и от любопитство (или от нямане
какво да правя – ако става, да речем, на спирката на автобуса) започвам да “разглеждам”
непознатата личност срещу мен. Все пак с нещо ме е заинтересувала. Виждам например
скъпото кожено палто и си правя извода, че това е състоятелна дама. Защо ли чака
тогава на такова място? Започвам да мисля. Или чака някого, или дебне такси, или пък
става нещо друго, което не мога да проумея. Дали пък не е от най-древната професия и
затова е просто на подходящо място за “улавяне” на жертвата си? Разбира се, че стои тук
неслучайно, по-право казано, явно сама се предлага да стане жертва на някой сексуално
неудовлетворен мъж – дали пък не е точно това? Чудя се и не мога да разбера причината
до момента, в който една скъпа кола спира и дамата, усмихната, се качва. Явно е чакала
приятеля си, а аз какви ли глупости не измислих! Да спрем дотук. Какво беше това мое
отношение към непознатата от спирката на автобуса? Аз исках да си отговоря на някакви
въпроси и ме бяха обзели досадни мисли. Опитвах се да открия каква е тази личност, да
позная чрез изводи на основата на наблюдения истината за ставащото, тласкан от
някакво недотам пристойно любопитство. Интересувах се чисто познавателно от нея,
исках да зная що за личност е тя, непознатата от спирката на автобуса. Това всъщност е
второто човешко отношение към света, познавателното.
Но описаната ситуация съдържа и трети момент, дължащ се на първите два. При
емоционалното отношение “развръзката” е интересна сама по себе си, тя дори е цел на
ставащото, макар и безсъзнателно осъществяваща се. Те могат да се запознаят, след
като си размениха усмивки и топли погледи. Те могат да тръгнат заедно и дори историята
на тази случайна среща може да се задълбочи дотам, че след няколко месеца двамата да
бъдат… венчани в храма като съпрузи за цял живот (и това се случва!). Последиците
могат да бъдат различни, но те се изразяват в действия, породени на основата на
спонтанно появилата се взаимна емоция между двама млади хора, между две млади и
стремящи се една към друга души. Аз няма тук да описвам тези действия, вие се
досещате прекрасно, може би и на вас това ви се е случвало, сигурно е така.
Интересуваше ме това, че в случая се разгърна едно практическо отношение към един
такъв “фрагмент” от света, какъвто може да бъде едно красиво случайно срещнато
момиче или девойка. Нека думата “практическо” да не бъде приемана като уронваща
интимността на ставащото в конкретния случай, употребих я в най-общия смисъл.

И така, открихме три човешки отношения към света. Първото, емоционалното, нека го
наречем ценностно, второто се оказа познавателното, третото нарекохме практическо.
Има ли още такива, възможни други, но също така основни, коренни отношения?

Това са “чисти”, т.е. несмесени едно с друго отношения на човека към света и към самия
себе си – защото и към себе си можем да се отнасяме емоционално, познавателно, дори
практически. Освен това те са коренни, основни. Други такива отношения няма, друга
чиста и принципно различна позиция не може да бъде открита. Човекът или познава
нещо, т.е. иска да установи какво е то само по себе си и следователно да знае неговата
същност, или го оценява, т.е. стреми се да разбере смисъла, значението и ценността на
това нещо за него самия, или, накрая, се отнася към него практически, т.е. на основата на
знанието и ценността формира цел за това какво трябва да бъде то с оглед на някакви
човешки потребности и интереси и затова действа, за да го промени и да му наложи своя
отпечатък. Друго такова принципно различно човешко отношение няма, ако има, то няма
да бъде или чисто, или пък коренно. Що се отнася до отношението към самия себе си, то
също може да бъде само три типа: да зная чрез познание какво (или какъв) аз съм, да
оценявам себе си, да “харесвам” или “не харесвам” свои качества или прояви и, накрая,
да се опитвам практически да се променям съобразно това доколко се познавам и ценя –
сам себе си. Първото се нарича самопознание, второто – самооценка, а третото –
саморазвитие, самоусъвършенстване. Друго и различно от това спрямо себе си не мога
да правя, но и това съвсем не е малко.

Познавателното отношение на човека към света и към самия себе си се извършва и

реализира чрез мислене, ценностното чрез чувстване, емоционално преживяване на
душата, а практическото се “прави” от искането, волята, желанието. “Да мисля”, “да
чувствам” и “да искам” са трите чисти и коренни човешки прояви и те се “обслужват” от
съответните способности на душата.

Всички други многообразни човешки отношения и прояви възникват на основата на тези

три и представляват смесването им в едно ново, но вече не основно, а производно и
сложно човешко отношение. Следователно всяко друго сложно отношение, ако бъде
разложено, в основата му ще се откроят поне две или пък и трите коренни отношения.
Освен това някое от тях може да бъде преобладаващо или доминиращо, също те могат
да бъдат “дозирани” в съчетанието им по различен начин и съотношение, което дава
възможност за още по-голямо многообразие и богатство на човешки отношения към света
и към самия човек.

Затова можем да кажем с право, че човекът не е нещо друго, а същество, което е

способно да се отнася многообразно и субективно – (в добрия и “лошия” смисъл на
тази дума!) към всичко съществуващо.
17.7.Конституирането на душевните сили

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.7.Конституирането на душевните сили

Човешка в пълния смисъл на тази дума е онази позиция спрямо нещата, която включва в
себе си онази цялост или единство на коренните типове отношение, която е достигнала
степента на органичност, на неразличимост, на жизнена пълноценност. Човекът е
същество, което се стреми да бъде напълно адекватно (съответстващо) на живота, на
неговото неведомо тайнство и естество, при това запазвайки и развивайки своята
човечност. Човешкият поглед вижда и разбира много, защото не е едностранчив, а
многоизмерен. Психологията, разглеждана тук като основен дял на живата философия,
трябва да открие всички измерения на човешката душа, която е в състояние да ги
“побере” в себе си, да ги разбере и да покаже начина на тяхното осъществяване.

И така, работата ни вече съвсем се облекчи и напредна. Остава да разберем как душата
реализира тези човешки отношения, т.е. кои са способностите или проявите на човешката
душа. За нуждите на анализа трябва да “разчленим” единната душа на отделни нейни
съществени прояви – като не забравяме, че става дума за душата като цялост, която е
способна на се проявява ту като една, ту като нещо друго.

Познавателното отношение се опира на такава душевна способност, каквато е мисленето,

съзнанието, разсъдъка, ума, интелекта. Това като че ли е главната способност на душата
– затова тя има толкова много имена и затова толкова много я ценят. Ценностното
отношение има за свой представител в душата чувстването, чувствителността,
емоционалността. Това е велика човешка способност, чрез нея душата търси и разбира
човешкия, жизнения смисъл на нещата, макар понякога да я подценяват, което означава,
че я прилагат против самата нея и с това само подчертават нейната неизбежност.
Практическото отношение интегрира или свързва първите две и на тази основа възниква
волята, искането, желанието, страстта и копнежа като твърде значими човешки и душевни
прояви и способности.

Това са трите основни душевни способности или “части” на душата. Тяхното единство и
целостта на душата като такава се представя от Аз-а, самосъзнанието, от Аз-комплекса,
включващ наред със самосъзнанието такива душевни свойства като самочувствие,
самоувереност, своеволие, себевладеене и др. Самосъзнанието като че ли е ядро на Аз-а
и то е не нещо друго, а съзнанието за тази конкретна, индивидуална, уникална душевност
или субективност, т.е. е съзнание за това, че “тук” е налично моето душевно състояние,
моята душа. Чрез Аз-а душата се представя като тъждество и цялост, като неповторимост
и индивидуалност.

Освен това има една сложна, съставна душевна способност и това е вярването, вярата,
която съхранява значимите човешки ценности, идеали, убеждения, морални норми и
принципи. Фройд например я нарича Свръх-Аз, Свръх-Съзнание, Супер-Ego. Тук трябва
да бъде отнесена тази тайнствена и неразгадана душевна способност, каквато е
интуицията, вдъхновението, неочакваното озарение и проникновение. Тя има за свой
партньор и конкурент разума, който по различен път се стреми да разбира и така създава
идеите, например философските ценности, разбирания, убеждения и смисли. Той
противостои понякога на вярата – когато е приел определена насока на развитие – но в
друг смисъл може да се намира в прекрасна хармония с нея. Този разум е твърде
различен от ума и разсъдъка, той е нещо повече от тях – защото не се свежда само до
познавателното отношение към нещата, а се явява израз на синтез, свързване на знание
и ценност – дори има практически измерения. Идеите на разума оказват дълбоко влияние
върху личността и я активират за действия и определено разбиране на живота, а също и
за промяна на живота съобразно предписания на разума.
Накрая остава онова, което обикновено се нарича безсъзнателно, ТО (Фройд) – компонент
на душата, явяващ се “резервоар” на импулси, инстинкти, нагони, влечения и пр., които са
извън “периферията” на съзнанието, но “оттам” силно му влияят. Безсъзнателното не е
душевна способност в прекия смисъл на думата, то включва онзи “пласт” на душата, който
е аналогичен на психиката на животните, т.е. той е общ за живите същества и изразява
качеството им да бъдат жизнени, да живеят. Да бъде отречено безсъзнателното като
компонент на душата означава да отрежем клона, от който тя е израснала и върху който
живее, който стимулира жизнеността на човека. Безсъзнателното “управлява” – без
участието на съзнанието – всички биологични, физиологични и жизнени процеси, които са
живота на тялото, на човешкия организъм.

Виждаме, че картината на душата с нейните способности е твърде богата и изпълнена с

прелюбопитни неща. Подробното им изучаване и разбиране е същината на работата,
която ни предстои. Тук остава да кажем само нещо много съществено.

Животът на душата е спонтанност, активност, свобода. Това, което става в една душа,
зависи единствено от самата нея. В отношението “човек – свят” активната роля
принадлежи на човека, явяващ се субект, носител на това отношение и негов източник.
Той е отнасящото се към всичко онова, което го заобикаля, той е задаващият въпросите,
той принуждава света да отговаря и да се подчини на неговата активност и сила.

Всяка човешка душа е проява на величествената реалност на духа, който живее

чрез душите на милиардите мислещи, търсещи, страдащи, създаващи, радващи се и
надяващи се хора. Задачата на психологията е да открие достойното място на
човешката душа в мирозданието, проваляйки всички опити за принизяването й.
Богатството на човека е в душата му…

17.8.Приложения по лекцията “Богатството на човека е в душата му”

ИДЕИ:
(1) … Възниква тип човек, който избира да бъде абстрактен, тоест да знае истинното под
строгата му форма на инструменталност и без разбулване. Да знаеш,без да виждаш: ето
абстракцията. Тя е възможна единствено чрез Mitsein. Абстрактният човек се възползва
от разкриванията на другите, товари другите да верифицират неговите антиципации.
Абстрактният човек мисли върху мисленето на другите, тоест върху разкриванията, които
той не осъществява.той прилича на математика, който се помества на равнището на
сложните формули, съдържащи операции, които трябва да бъдат извършени, и не
извършва никога тези операции. Абстрактният човек разсъждава не защото не вижда, а за
да не вижда. Самият той е абстрактен (чрез корелация): например той яде абстрактно, в
състояние на разсеяност по отношение на разкриващата стойност на яденето. Той яде,
четейки, говорейки, подобно на фригидната жена, която се люби, мислейки за нещо друго.
Абстрактният човек е човек, който мисли винаги за нещо друго, за да избегне
разкриващата стойност на настоящето си поведение, каквото и да е то. Абстрактният
човек е отсъстващ. За абстрактния човек Истината не е нито Битието, нито разбулването
на Битието, а познание върху Битието в отсъствие на Битието. Тоталната Истина става
следователно съвкупността от познания и Битието попада извън истината, то е само
нейният фундамент, към който се отнасят познанията. В крайна сметка за абстрактния
човек познанието замества Битието. Той е идеалист поради страх от в-себе-си. Той
замества ползването от Битието с простото му визиране. Така човек може да познае
всичко, игнорирайки всичко.

По този начин самото незнание е страх от Битието или страх от свободата, или страх от
разкриващия досег с Битието, или пък страх от трите едновременно.

ЖАН-ПОЛ САРТР

(2) Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за
бъдещето или оправданието (няма значение от страна на кого или на какво). Той оценява
своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на
работата, на синовете си. Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде
направлявано. Всъщност той действа, сякаш е свободен, ако ще всички факти да се
обединяват, опровергавайки тази свобода. Абсурдът разклаща всичко из основи.
Представата, че “аз съм”, моят начин да действам като че ли всичко има смисъл (дори в
случаите, когато казвам, че нищо няма смисъл), всичко това се опровергава по
невероятен начин от безсмислието на възможната смърт. Да се мисли за утрешния ден,
да се определя една цел, да имаме предпочитание, всичко това предполага вяра в
свободата дори когато понякога се убеждаваме, че не я усещаме. Но в този момент
осъзнавам, че тази висша свобода, свободата “да бъдеш”, която единствено може да стои
в основата на истината, не съществува. Тук единствена действителност е смъртта. След
нея играта свършва. Аз вече не съм свободен да се продължа, а съм роб, и то роб без
надежда за вечна революция, без убежище в отричането.А кой без революция и без
отричане може да бъде роб? Може ли да съществува пълноценна свобода без увереност
във вечността?

Но същевременно абсурдният човек разбира, че дотук той е бил прикован от този

постулат на свободата към илюзията, от която е живял. В известен смисъл това го е
спъвало. В рамките, в които си е представял целта на своя живот, той се е съобразявал с
изискванията на желаната цел и е ставал роб на своята свобода… Колкото и далеч да се
държим от всякакви морални и социални предразсъдъци, изпитваме ги върху себе си
отчасти и според най-добрите (има добри и лоши предразсъдъци) устройваме живота си.
Така абсурдният човек разбира, че действително не е бил свободен. За да говорим ясно в
рамките на моята надежда, на моето безпокойство за една естествена за мен истина, за
един начин да съществуваш или да твориш, в рамките, в които подреждам своя живот и
доказвам с това, че предполагам смисъл в него, аз си създавам прегради, в които
затварям своя живот. Постъпвам като всички чиновници по дух и по сърце, които само
могат да ме отвратят и които, сега го осъзнавам, просто приемат като нещо сериозно
свободата на човека.

Абсурдът ми изяснява този въпрос: утрешен ден не съществува. Това и ще бъде

условието за моята дълбока свобода… Връщането към съзнанието, бягството от
ежедневната дрямка представляват първите стъпки на абсурдната свобода…

Да потънеш в тази бездънна сигурност, да се почувстваш тъй чужд на своя собствен

живот, че да не можеш да го развиеш и да преминеш през него без късогледството на
любовник – в това се съдържа принципът на едно освобождение. Тази нова независимост
е завършена като всяка свобода на действие. Тя не прави финансови операции върху
вечността. Но тя замества илюзиите на свободата,завършващи със смъртта…

АЛБЕР КАМЮ

(3) Идеята за човека, който непосредствено, с помощта на изначално даденото му

чувство, усеща своята свързаност със заобикалящия го свят, звучи толкова чуждо, вписва
се толкова зле в тъканта на нашата психика, че можем да опитаме с психоаналитичното,
т.е. генетично, извеждане на това чувство. Следователно ние сме изправени пред
следния ход на мисълта: обикновено за нас няма нищо по-сигурно от чувството ни за
самите нас, нашето собствено Аз. Това Аз ни изглежда самостоятелно, добре построено
спрямо всичко останало. Че това впечатление е измамно, че Аз-ът по-скоро продължава
навътре, без ясно очертани граници,в една безсъзнателна духовна същност, която ние
означаваме като Его, служещо за фасада, на това ни научи психоанализата, на която
дължим още много сведения за отношението на Аза към Его. Но навън, изглежда, най-
малко Азът да запазва ясни и рязко очертани граници. Само в едно състояние, и то доста
необикновено, което обаче не можем да наречем болестно, нещата стоят другояче. Във
висините на влюбеността границата между Аза и обекта е застрашена от изчезване.
Противно на всички сетивни доказателства, влюбеният твърди, че аз и ти сме едно, и е
готов да се държи така, като че ли това наистина е така.”

Д-р ЗИГМУНД ФРОЙД

КАЗУС:

● Какво означава и до какво довежда отказването от Аз-а, стремежът да загубиш или

разтвориш своя Аз в нещо друго, да го потиснеш до степента на “изчезване”?

● Това добро или лошо е за човека? А как да оценяваме поривът към утвърждаване на
своя Аз, за издигането му над всичко друго?

● Прав ли е Аристотел, забелязал още преди толкова векове, че “човекът всъщност обича
най-много от всичко друго себе си”?

● Дали този онтологически егоизъм може да се преодолее – и за добро ли ще бъде това?

АЛТЕРНАТИВИ:

Опитайте се, осмисляйки казуса и предложените тук идеи (или на някои други, известни ви
от четенето на философски книги) да формулирате възможните алтернативи на
отношение към собствения Аз?

18.1.Изследването на съзнанието

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.1.Изследването на съзнанието

Целта на познавателното отношение – с което ще започна своя анализ – е истината, т.е.

знанието за това, което е, такова, каквото то е (Хегел). За да достигне до нея душата
трябва са извърви нелек път.

Тук ще изследвам душевната способност, наречена съзнание. Приемам, че чрез съ-

знанието в по-знанието душата достига до знанието. Неслучайно коренът на тези думи е
един и същ: знание. Мисленето, упражняването на ума, разсъдъка, интелекта е само един
етап в познанието, много съществен, но не единствен. Преди – или паралелно на него е
съзерцанието, възприемането на нещата чрез сетивата, при което ние добиваме
информация за тях, необходима на мисленето и явяваща се негов материал. Това
разделение на познанието на сетивност и мислене е условно, само за нуждите на
анализа.

В действителност познанието е единен поток на съзнанието, който не спира, в който

всичко е смесено неразчленимо. Всички актове на съзнанието са спонтанни или
целенасочени цялости, чрез които светът се явява за нас самите и чрез които ние се
опитваме да вникнем в него, да разгадаем неговата същност. Този жив поток на
съзнанието е изключително динамичен и подвижен, ако го спрем – за да можем спокойно
и поотделно да “разглеждаме” съставящите го части и процеси – рискуваме да си
създадем съвсем невярна представа за него. Защото спирането вече е унищожило
динамиката, подвижността. Тогава ние вече ще изследваме друга, изкуствена, мъртва
реалност, а не живата реалност на съзнанието в нейната вътрешност, интимност, дълбока
сърцевина. Основната трудност на познанието на самото съзнание в психологията е в
това да улови и изрази естеството на това живо съзнание, без да му прави дисекция, като
че ли е един труп – както правят в моргата. В този последния – и твърде неприятен! –
случай колкото и изтънчени да са уменията на учените-анатоми, най-същественото –
животът – е вече безвъзвратно погубен. Не бива да допускаме психологията да се
превръща в подобна патолого-анатомия на умъртвеното съзнание. За да не стане това
никога не трябва да забравяме, че се опитваме да навлезем в живото съзнание и
познание и че тъкмо техният живот е нашата цел.

Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият
интерес е да проумее този свят, да го подчини на себе си и така да го направи свой свят.
Но да се замислим. Нали светът се появява само с включването на съзнанието, нали без
съзнанието светът е само гъст, лепкав мрак, който се разсейва мълниеносно, озарен от
светлината на съзнанието? Светът възниква за нас само чрез съзнанието, без участието
на съзнанието светът би бил едно нищо, потънало в инертност, непроницаемост. Разбира
се, нещата си съществуват и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят.
Съзнанието на човека не е огледало, в което светът свободно се оглежда и прави своите
гримаси; защото един такъв възглед е пропуснал да забележи решаващото
обстоятелство: светът като свят – какъвто го имаме и го знаем – става само чрез
съзнанието, те са едно неразделно единство.

Грешката на този възглед е: ако махнем огледалото (съзнанието) светът в указания

смисъл се сгромолясва без остатък. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е
“светът сам по себе си” – защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме
в своето съзнание, ако предположим, че го има без съзнанието, той вече, вероятно, ще
бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, нашият свят. Казано другояче,
картината на нашия свят възниква с решаващото участие на нашето съзнание, то има
основната роля за неговата поява. Изключването на съзнанието с неговата активност от
процеса на съществуване на света води до изкривяване на реалното състояние и до
поредица от погрешни заключения, които са особено неприятни в сферата на
психологията. Защото една такава психология елиминира от своя анализ тъкмо онова,
което иска да познае: съзнанието. Винаги трябва да се внимава да не се допусне тази
грешка.

Тялото с неговите сетива е подчинено на душата, тъй като обслужва нейните потребности
и тези на човека. Чрез сетивните органи (окото, ухото, носа, езика, кожата), явяващи се
канали за разнообразната външна информация, душата на човека осъществява контакт с
външния свят. Изключителна трудност представлява обяснението на това как външният
предмет (вещ) се явява на съзнанието – нашата вътрешност – посредством усещанията,
които имаме за него. Трудността иде от това, че съзнанието е идеална, нематериална,
субективна реалност или природа, а предметът е нещо материално, външно, коренно
различно. Като че ли съществува пропаст между тези две реалности, как става така, че тя
се преодолява и усещанията (възприятията) се превръщат в мост между нейните два
бряга? Предметът се явява на съзнанието във възприятието, как той е проникнал там?
Явно това, което имаме в съзнанието, не е самия предмет, а негова идеална структура,
създадена от съзнанието и съществуваща в него. Непосредствено ни е даден не
предметът, намиращ се извън съзнанието, а неговата проява, неговото явяване в
съзнанието, което тук наричаме “идеална структура”. Това е първото, което трябва да
разберем.

Аз възприемам този тук пред мен лежащ предмет – например, тази книга – но в
съзнанието ми се явява не книгата – тя там не може да попадне! – а нещо друго,
различно, именно нейната идеална структура (образ), който вече е психичен факт на
съзнанието или феномен на моето съзнание. (От гръцката дума φαινόμενον – явяващото
се, явлението.) Ако приема, че реалната вещ е същото, което е и явлението й в
съзнанието ми, ще допусна очевидна грешка: тя е там, на мястото, до което стига ръката
ми, вземаща книгата, а второто, явлението, е тук, при мен самия, в мен самия, в моето
съзнание, възприемащо книгата.

При по-нататъшния анализ на моето възприятие аз вече зная, че за мен съществува

като непосредствена даденост на съзнанието само феномена, явлението на вещта
като такова, аз само с него разполагам. Следователно на моето съзнание са дадени
непосредствено само феномените, явленията на самото съзнание и на тях трябва
да разчитам, стремейки се към познание – но чрез тях аз имам вещите, света.

18.2.Учението за феномените

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.2.Учението за феномените

Продължаваме разсъждението. Аз трябва да разгранича самото явление от явяващото се

и то в рамките на самата вътрешна даденост, каквато я имам в своето съзнание.
Явяването и явяващото са ми дадени в една слятост, цялостност, но все пак съм длъжен
да отбележа, че чрез явяването аз имам явяващото се, т.е. предмета. Двете, бидейки
свързани, се противопоставят едно на друго, едното не е другото.
Аз имам, от една страна, предмета като явяващ се на съзнанието, а от друга страна,
явяването, самото явление като психичен процес – и аз не трябва да замъглявам тази
съществена разлика между двете. За да илюстрирам казаното ще приведа разбирането
на Едмунд Хусерл (1859-1938), който създава научните основи на феноменологията,
учението за описанието на феномените на съзнанието. Той пише, че “когато се вглеждаме
по-отблизо и обърнем внимание на това, как в преживяването например на един тон…
явлението се противопоставя на явяващото се, и то в рамките на чистата даденост, ние
оставаме озадачени. Тонът трае известно време; ние имаме очевидно дадено единство
на тона и неговата времева отсечка с нейните времеви фази – с фазата на сега и с
фазите на миналото; от друга страна, когато размислим, ние установяваме, че феноменът
на траенето на това, който сам по себе си е нещо времево, има своята Сега-фаза и
своите минали фази. И в тази направена понятна Сега-фаза на феномена предметно е не
само Сега-то на самия тон – самото Сега на тона е само една точка в траенето на тона.
Това разяснение е достатъчно, за да насочим нашето внимание върху нещо ново:
феноменът на тоновото възприятие, при това на очевидното и редуцираното, изисква
едно делене на явление и явяващо се в рамките на самата вътрешна принадлежност на
съзнанието. Следователно ние имаме две абсолютни дадености: дадеността на
явяването и дадеността на предмета, и предметът е вътре в тази принадлежност на
съзнанието, без да е иманентен в реалния смисъл, той не е част от явлението: именно
миналите фази на траенето на тона са все още предметно дадени сега и въпреки това не
са нещо реално съдържащо се в Сега-точката на явлението.”.

Това казва Хусерл, пръв обърнал внимание в най-новото време на тези като че ли
ненужни тънкости или подробности. С други думи казано, отзвучалото вече, бидейки
различно от момента, от точката “сега” – която е единствено реалното (предметът) –
влиза като част от цялото възприятие на тона (предмета) благодарение на съзнанието,
задържало в и чрез феномена този специфичен предмет, какъвто е един звучащ и дори
отзвучал тон. Така ние запазваме съзнанието и изхождаме от него – когато искаме да
разберем такива негови прояви като каквито са възприятията – а не го елиминираме, ако
недообмислено бихме казали: тонът е реално съществуващия предмет, който се отразява
от съзнанието, явяващо се… “копие” на тона! Възприятието на тона като феномен на
съзнанието е невъзможно без активността на съзнанието, което именно е възприемащото.
Затова описанието на самото възприятие е двойно невъзможно ако излезем извън
сферата на съзнанието – както много често правят някои психолози-материалисти,
изпитващи съвсем глупав страх да не би да “изчезне”… света, ако описваме само
ставащото в пределите на съзнанието.
Това, че тонът си звучи някъде извън съзнанието, е ясно и съвсем просто нещо, но не то
тук ни интересува, както си мислят тези психолози: същественото и интересното в случая
е да разберем как става възможно възприемането на този тон от нашето съзнание, как
тонът се появява в съзнанието, какво става при тази негова поява в съзнанието. Тях това
– същественото, важното – не ги интересува и занимава, защото не разбират основното:
свят не са вещите сами по себе си, а онова, което се получава, когато към тях прибавим
възприемащото ги съзнание. Без това последното вещите са едно нищо или пък
мълниеносно изчезват в небитието (казвам това специално за да подразня
материалистите!). Светът – такъв, какъвто го имаме – е нашият свят, светът, видян от
нашето съзнание, какъв е той “сам по себе си” и как изглежда невидяният от никого свят
ние не знаем и никога не ще узнаем. При това всеки опит да бъде представен светът сам
по себе си неизбежно предполага да бъдат използвани, но вече неоправдано и незаконно,
услугите на вече отреченото съзнание.

Следващият момент е този, че феноменът в съзнанието е непрекъснато насочен към своя

предмет, съотнесен е с него, със своя обект. Това свойство на съзнанието се нарича
интенционалност (от лат. дума intentio – стремеж, стремление) и представлява основна
характеристика на съзнанието и на актовете на съзнанието. Съзнанието винаги е
насочено към нещо, винаги се представя и изявява като съзнание за нещо. Всички актове
на съзнанието, като се почне от интересуващото ни тук възприятие и се премине през
спомнянето, фантазията, желанието, мисленето, са предметни, т.е. са определени от
съответно предметно съдържание. Интенцията конституира (създава) съзнанието,
изпълвайки го със знание и смисъл.

Тази динамична интенционалност на актовете на съзнанието е причината за

удивителната пъстрота и многообразие на феномените и на тяхната смислова
натовареност. Особено ярки и оцветени са феномените на сетивността, на които се
дължи красотата на света – такъв, какъвто ни го дава нашето възприемащо съзнание. В
съзерцанието възниква и се проявява светът като прекрасна хармония на форми,
цветове, аромати и пр. и следователно колкото по-възприемчива и по-впечатлителна е
душата на даден човек, толкова по-богат и многообразен е светът, в който живее тази
душа. Душата получава в живото съзерцание на природата несравними по яркост,
интензивност и отчетливост преживявания и впечатления, явяващи се извор на
пълноценния душевен живот, който невероятно бива стимулиран от любовта към
съзерцание и сетивно удоволствие. Свободната игра на сетивните впечатления в живото
общуване с природата е началото на смисления душевен живот и неговия пръв импулс, от
него именно се подхранва жизнеността на човека. От способността за виждане,
съзерцание и сетивно преживяване зависи това какъв е светът за тази или някоя друга
душа.

Затова светът не е еднакъв за всички ни, за някои светът вероятно е сив и безцветен –
защото неспособността за пълноценно възприятие и отсъствието на развита
впечатлителност са конструирали, довели са до появата на една бедна, сива и
безизразна картина на техния свят. Като че ли съществува предразположеност към
сетивни впечатления, която нищо друго не може да замени и която е твърде различна у
отделните човешки същества. Поради това нещата, които не забелязваме, за нас и
нашето съзнание не съществуват – защото сме пропуснали възможността да им се
любуваме в преживяването си, което е останало неродено. Колкото повече губим –
впечатления, съзерцания, сетивни преживявания – толкова по: оскъдна става панорамата
на нашия свят. Свикнали ли сме да се любуваме на света в чистото, незаинтересовано
съзерцание, което преизпълва душата – чувстваща се като пчела, натоварена с
прекомерно много мед? Не гледаме ли на света с предубеден, схематичен, ограничен
поглед, който вижда само онова, което търси, и следователно пропуска да забележи
всичко останало? Какво търси и иска да види един такъв несвободен поглед? И какво е
загубил той, затваряйки очите си за всичко друго, за цялото преизобилие на природата,
което притежава чувствителната, впечатлителна душа, свободната и жадно
съзерцаващата света душа?

Пред мен е един букет с цветя. Наблюдавам го и му се любувам – без да мисля за нищо.
Опитвам се да освободя съзнанието си от всякакви грижи и безпокойства. Искам да се
потопя в живия поток от съзерцание и впечатление, така чист, неподправен,
незаинтересован. Колкото повече постигам това търсено състояние, толкова повече
яркостта на впечатлението се засилва. Накрая изгонвам от душата и самото желание,
искането да постигна това състояние. Нали докато искането е там, то пречи на
съзерцанието? Душата ми като че ли се слива с букета прекрасни цветя, тя е напълно
потопена и обзета от съзерцанието. То наистина е станало чисто и пълноценно.
Чувството е силно и неизразимо, преживяването е завладяло душата без остатък. Тук
вече няма разграничение между субект и обект, те са станали едно и също нещо,
тъждествени. Ако затворя очи, впечатлението за яркост на цветовете отслабва, останала
е представата като празна интенция, чувството за пълнота на преживяването изчезва.
Първият, пълноценният феномен на живото съзерцание е заменен от представата-
спомен, която вече е феномен от друг порядък. Смисълът в двата случая е различен,
значението им за душата се променя.

За кратко време обогатих душата си с две коренно различни преживявания, и то само с

едно отваряне и затваряне на очите, с две мигновения или мигвания. Но нашият поглед
непрекъснато гледа, другите ни сетива непрекъснато доставят своите впечатления, дори
и по време на сън те работят – при съня е изчезнало само съзнанието за усещанията,
които има нашето тяло, но те не са изчезнали. Представете си огромния поток от
феномени, който се влива в душата ни всекидневно в резултат на нейните различни
актове, позиции, ориентации и гледни точки. Някой може да каже: защо поток, нима това
не са реки от феномени-впечатления, извиращи от отделните сетива и вливащи се в
океана на нашето съзнание, на нашата душа!? И ще бъде прав, казвайки това. Но
въпросът е друг: как ние се справяме с този океан на душата и с реките, вливащи се
всекидневно в него? Как внасяме ред в един такъв хаос от феномени, впечатления,
съзерцания, познания?

Душата си е създала специални механизми, чрез които се справя с хаоса от усещания,

възприятия и представи. Разгледал съм ги най-подробно в своята книга ЖИВОТЪТ НА
ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ и който се заинтересува повече може да прочете там. Тук ще
кажа нещо особено важно.

Ще разгледам възможните позиции и ориентации на душата. Вече говорих за цялостното

вживяване на душата в предмета – става реч за чувстването на букета с цветя. Там
нямаше разлика между обект и субект, те се сляха в едно. Появата на интерес от страна
на душата към нещо автоматично я превръща в субект на този интерес, а онова, към
което е насочен този интерес, се оказва негов обект.

Основната такава позиция е познавателната, като тук любопитството е водещият

интерес: душата обича да пита често какъв е този обект сам по себе си, стреми се
към знание за него, следователно, подбира от потока на усещания само ония, които
я интересуват, насочва ги съзнателно в желани посоки, регулира ги и пр.
Поставянето на различни цели е причината за смяната на позиции и ориентации на
душата спрямо нещата. Аз вече споменах и описах основните от тях –
познавателната, ценностната и практическата.
18.3.Интелектът, умът, разсъдъкът

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.3.Интелектът, умът, разсъдъкът

Сетивността като проява на човешката душа ни доставя разнообразна информация за

нещата, явяващи се чрез сетивата на съзнанието. Незаинтересованото съзнание, което
се оставя просто отворено към тези неща, нахлуващи спонтанно в него е рядко срещана
възможност. Обичайното е, разбира се, душата да се грижи за потока от свои
впечатления, да не е безразлична към него, да го направлява съобразно някакъв интерес.

Съзнанието на човека не е слънце, което може наведнъж всичко да огрее и да види, а по-
скоро е “прожектор”, чийто сноп лъчи озарява със своята светлина фрагменти от
съществуващото извън него. При това този сноп лъчи на съзнанието се движи и осветява
само онова, което искаме – и можем – да видим и разберем. Нашето оглеждане,
вслушване и т.н. в нещата, в тяхното съществуване не може да спре на нивото на
сетивността, а трябва да продължи по-нататък.

В сетивността ние забелязваме само как нещата изглеждат отвън, познаваме тяхната
повърхност – т.е. улавяме такива външни страни и особености като форма, обем, тежест,
цвят и пр. на нещата, или всичко онова, което е дадено в явлението им, в явяването им
пред съзнанието и душата. Ако искаме да прескочим тази граница или периметър на
сетивността, на сетивно даденото, да отидем отвъд нея, т.е. да познаем невидимата
същност на нещата, тяхното естество, цялата изчерпателна истина за тях, се налага да
мислим, да разгадаваме чрез мисленето тяхната скрита за сетивата същност.

При мисленето душата използва целия свой потенциал и всички свои възможности за
познание – стремейки се да проникне в дълбините на предмета, които са недостъпни за
сетивно възприемане. Душевната способност за познание и мислене открай време се
нарича ум, интелект, разсъдък и дори – не съвсем основателно – разум. Интелектът има
един истински интерес: знанието. В знанието – не в недообмисленото мнение, не в
предразсъдъка, не в догмата – човекът се надява да притежава истината, която
внимателно разграничава и разделя от заблуждението и илюзията, а също и от
прикритата, но съзнателна лъжа. В мисленето съзнанието се оставя да бъде завладяно от
знанието, правейки всичко възможно да се “потопи” пълноценно в него. Тази цел на
познанието – знанието – е толкова примамлива, защото се основава на увереността, че
чрез него съзнанието притежава дълбоката същност на нещата, самата истина за тях.
Дали тази увереност и тези надежди са оправдани ще трябва да разберем по-надолу.
Същевременно сме длъжни да осветим, т.е. да познаем пътя, по който върви човешкото
съзнание, овладяно от копнеж по знанието, с други думи казано, сами да тръгнем по пътя
на мисълта и да преживеем нейната любопитна одисея. Непреживяното непосредствено
никога не може да бъде разбрано.

Човекът така или иначе е мислещо същество, което разсъждава и мисли непрекъснато,
даже и тогава, когато не го иска или пък не го съзнава. Мисленето е едно от обичайните
занимания на душата, на душата, “подгонена” от собственото си любопитство. Тук думата
любопитство не е употребена в отрицателния й нюанс. Любопитен е онзи, който изпитва
“любов към питането”, обича да пита, т.е. да задава въпроси и, предполага се, да търси
отговори. В това едва ли има нещо лошо, особено когато питаме не някой друг, а себе си,
своята душа за нещо, което искаме да проясним. Отрицателният смисъл на думата
любопитство идва вероятно от прилагането му спрямо другите хора, и то в двояк смисъл.
Първо, затова, че любопитният досажда на другите хора със своите въпроси и вероятно
прекалява в това и, второ, когато проявява нездрав интерес към някои други личности,
към техния живот и отношения.

Автентичната любов към питането обаче е ценно качество на мислещия човек и на

неговата душа – защото такъв човек поставя въпросите единствено – или най-напред – на
самия себе си и сам търси техния отговор. Такъв човек се пита за всичко около себе си, за
което открива, че е неясно, загадъчно, тайнствено, непознато. Човекът, чиято мисъл е
будна, непрекъснато открива неща, за които си струва да се запиташ за да ги проумееш
или проясниш. Любопитството – така разбрано – е израз на будната мисъл и
следователно стои в основата на познавателния интерес. Пита онзи човек, на който нещо
му е станало изведнъж интересно, но е добре най-напред себе си да попита и да се опита
да си даде отговор. И то не какъв да е – който временно да приспи мисълта му – а
убедителен, смислен отговор. Отговор, който носи интелектуално удовлетворение, който
ни е възхитил и дори удивил, в който сме показали силата, изтънчеността, остроумието на
своя интелект.

Удивлението е началото на питането, то е първия импулс на познавателната активност на

човека. Затова смисленото задаване на въпроси не може да бъде сведено до празното
любопитство на нездравия интерес съм другите, до користното вмешателство в техния
живот, които трябва да отбягваме. Има безкрайно много наистина удивителни неща, но те
трябва да бъдат открити, забелязани и разбрани като такива. Способността да бъдеш
удивен от нещо е ценно качество, което не трябва никога да губим – след като сме го
притежавали всички през детството си. Удивителното е такова за способния да изпита
удивление, за онзи, който вече не притежава тази способност, то съвсем не съществува.

Заблуждават се ония хора, които си мислят, че най-много обичат да питат ограничените,

глупавите или дори тъпите хора, сиреч индивидите с по-заспал, неразвит интелект.
Напротив, за глупавия всичко е ясно, въпроси не съществуват, той никога не пита, никога
не е заинтригуван от неизвестното. Глупав е този, който се самозаблуждава, че всичко е
известно и вече казано, че всичко е вече открито или пък че всичко той си знае и затова
не изпитва потребност да търси, да увеличава умствения си потенциал. (Ясно е, че
неупотребяваното – телесен орган или душевна сила, ум и пр. – закърнява или затъпява:
умът ни трябва да бъде непрекъснато “изострян”!)

В същото време умният човек съзнава границата на неизвестното и на своето знание и

стои пред нея със своите питания. Затова Сократ – “най-мъдрият от всички гърци”, по
думите на жрицата-оракул – е казвал, че знае само едно нещо: че не знае.
Многознайството няма нищо общо с мъдростта, а също и с ума: компютърът си “мисли”,
че всичко знае. Ако един човек си позволи да каже, че много знае или дори че няма нещо,
което да не знае, това е сигурен белег, че е неимоверно ограничен човек. Високомерните
от “прекомерна ученост”, които си вирят носа за да ни покажат колко са “начетени”,
обикновено са хора с твърде плитка душа. А иначе е просто глупаво да се стремим към
всестранна информираност: потребно ни е просто да използваме ума си.

Съзнанието за непонятност и неизвестност всъщност е началото на познанието и

мисленето. Любопитството, направлявано от учудването и удивлението – разбирани в
указания смисъл – е силата, която ни движи по пътя към потребното ни знание и към
жизнено значимата за човека истина Всичко останало съвсем няма значение, например
хорските мнения, предразсъдъците, стремежа към изтъкване и “признание”, похвалите от
учители и родители и пр.

Мислещият човек стои пред света със своите питания и целеустремено търси отговора
им. Предметът, обектът на познанието е безмълвен и е безсмислено да чакаме отговор от
него на своите въпроси и търсения. Безмълвието на съществуващото увеличава тайната,
пред която сме изправени, но в разгадаването й трябва да разчитаме само на себе си.
Затова мисленето е процес, осъществяващ се изцяло в сферата на субективността, в
пределите на човешката душа. Задълбочавайки се в самата себе си, мислещата душа се
откъсва от зависимостта си от външния предмет и въпреки това – или благодарение на
това! – успява да проникне в неговата скрита от погледа същност, в неговата сърцевина.

Това е парадоксът на всяко мислене и познание: отдалечавайки се и откъсвайки се

от пряка зависимост на предмета, мисълта навлиза в неговата вътрешна същност.
Така тя се появява и връща при предмета с цялата мощ на прозрението, успявайки
да го овладее и подчини на себе си. Този познавателен парадокс може да бъде
разрешен само със средствата на философията, тук ние просто го констатираме.
Силата на човешката мисъл е толкова голяма, че философът Кант с право е
определил разума за законодател на природата.
18.4.Чудото на човешката мисъл

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.4.Чудото на човешката мисъл

Мисленето бива наричано рационално (разумно) и още абстрактно или логическо

познание. Първото определение означава, че разумът, или по-скоро разсъдъкът като
душевна способност стои в основата на това познание и го осъществява, явявайки се
негов “инструмент”. Второто определение набляга на това, че разсъдъкът в своето
мислене се ръководи от правила, който съставляват законите на логиката, науката за
правилното мислене според закони, а също, че използва абстракции (от лат. дума
abstractio – отвличам се, отклонявам се), т.е. обобщени, общи образи на съществуващото
– в които са обхванати само интересуващите ни черти и признаци на предмета, а е
изпусната пълнотата и богатството от негови свойства.

Също така мисленето е теоретично познание, т.е. такова познание, което строи теории
или пък хипотези, чрез които се опитва да възсъздаде – подобно на модел – същността на
нещата. Мисленето се изучава от много науки: логика, кибернетика, философия,
езикознание, наукознание и др. В този смисъл е невъзможно тук да го разгледаме
изчерпателно и пълно. Затова трябва да се ограничим с неговата психологическа страна и
значение.

Тази психологическа страна на мисленето може да бъде разбрана ясно в съпоставяне с

неговата логическа природа. Според логиката хората в своето мислене, спазвайки
законите на правилната мисъл, необходимо започват да мислят еднакво, т.е. при еднакви
и верни предпоставки неизбежно стигат до едни и същи изводи. Логиката ни показва
формите на мислите изобщо и ги извежда до нивото на закон на мисленето, който трябва
да се спазва от всички безусловно – ако искат да бъдат логични. Логиката не се
интересува от това какво мислим, а само от това как мислим и кои са правилата на
необходимата, вярната, общовалидната мисъл. Другояче казано, логиката не се
интересува от индивидуалните особености на мисленето при отделните хора, а само от
общите закономерности на мисленето изобщо.

Психологията обаче, признавайки тази логическа природа на мисленето, се интересува и

изследва неговата човешка страна. Следователно тя тръгва от също безспорния факт, че
хората въпреки всичко – и въпреки самата логика! – мислят твърде различно, нееднакво,
индивидуално и дори субективно. Феноменът на мисленето от гледна точка на
психологията се проявява чрез изключителното многообразие и богатство на мисловни
нагласи, стилове, индивидуални особености, ситуации и конкретни мисловни актове и
следователно реалното протичане на мисловната активност на душата е естествената
територия на психологическото изследване на човешката мисъл. Психологията се
интересува от това не как мисли общочовешкият познавателен субект – задача на
логиката, – а как мислят в действителност реалните човешки същества. Същевременно
психологията се стреми да разбере защо така те мислят, т.е. да намери условията и
психологическите механизми на естествената човешка мисъл. Следователно
интересуващият се от психологията на мисленето иска да хвърли светлина върху своето
собствено мислене и мисленето на конкретните хора около него, а задачата за
обяснението на мисленето на учените и в сферата на науката оставя за по-късно. Вижда
се, че до това задачата на психологията не се облекчава, напротив, усложнява се
неимоверно.

Най-напред следва да бъдат изучени мотивите, вътрешните подбуди, обуславящи

мисловната активност на душата. Явно е, че чистата любов към познание и знание съвсем
не е единственият мотив, пораждащ мисленето на човешките същества – заети
обикновено с решаването на проблеми и задачи на своя всекидневен живот.
Следователно обикновеното човешко мислене обслужва решаването на практически
задачи на живота, което означава, че многообразието на мотиви и подбуди е твърде
голямо. Ето я една от причините за психологическия индивидуализъм на човешкото
мислене, за необичайните различия в него.

По-нататък следва да се разбере, че не винаги мотивите, действително стоящи в

основата на мисленето, стават и се преобразуват в съзнателно поставени цели – за
реализирането на които се активира душевният потенциал на личността. Ясно е, че наред
със случая, в който мотивът става цел, отчитайки и факторите, влияещи за това – и
следователно, на мислещата личност й остава само да открие средствата за постигането
на целта, отчитайки и факторите, влияещи на това – съществуват толкова много случаи, в
които подбудите не се превръщат в съзнавани цели, но въпреки това силно влияят на
реалния мисловен и жизнен процес.

С други думи, такова мислене не знае какво точно иска и също какво точно прави, въпреки
че бива определяно или от борба на мотиви, или пък от несъзнавано реално надмощие на
някакъв скрит за съзнанието мотив. Въпреки съществуването на такива мисловни процеси
психологията отбягва да се занимава с тях, тъй като в тях е налице едно смесване на
рационално и ирационално (разумно и неразумно, съзнателно и несъзнателно), на
контролирано и спонтанно, на волево и неволево, което безкрайно усложнява задачата за
описанието им. Но пренебрегването на тази особеност на мисленето на живите хора не е
толкова полезно за разбирането на това какво всъщност става в човешката мисъл.
Мисленето, безспорно, обслужва поведението на хората, регулира тяхната външна
дейност, решава практически и само понякога теоретически, чисто познавателни задачи.
Съвсем не е малко психологията ясно да проумее тази съществена страна, на която са
посветени множество изследвания. Начинът на нашето ориентиране в света и картината
на нашия свят, т.е. нашето знание, е от голямо значение в протичането на мисловните
процеси. Но поведението на човека се управлява не само от неговите знания и опит,
зависи и от неговите ценности, т.е. от смисъла, който той открива за себе си в този свят.
Човекът не е абстрактно, отвлечено същество – което само мисли и съобразно с
мисленето си действа, ние не сме роботи – човекът е същество, което цялостно
преживява света и своето място в него. В този смисъл мисленето на човека вероятно не е
чисто и логическо, а е една сплав от значения, ценности, цели, импулси и пр., която стои в
основата на човешкия интелектуален живот.

Затова хората не намират еднакъв изход от аналогични ситуации на живота, затова

понякога, даже ако изходът е ясен и безспорен, то човекът е в състояние свободно да
избере нещо друго – дори и то да е “неразумно”! – затова различните човешки
индивидуалности не могат да бъдат приучени да мислят и живеят еднакво: и това в
крайна сметка е добро за човека, докато противното е най-голямото зло, което може да се
случи. Всичко това психологията е длъжна да проумее в цялата му дълбочина и ширина,
достъпна за нея. И затова – особено когато се вземе предвид свободата на човека (която
е и свобода на мисълта!), задачата се оказва непосилна за психологията и тя смирено
отстъпва мястото си на по-висшето познание – философското – чиято мощ е
неограничена и безпределна.

Съществуват различни видове и типове мислене; не бива всичките те са бъдат свеждани

до един тип, до една обща схема или модел, даже той да е най-показателния, най-
изразителния. Такава унификация (уеднаквяване) на мислителния процес е чужда на
задачите на психологията, която, както казахме, се стреми да опише особеното,
различието, многообразието в мисленето на човешките същества. Мислейки, човекът
въпреки това е длъжен да извършва някои процедури или операции, лежащи в основата
на всяко мислене. Да видим кои са те.
Мисленето тръгва от представи за неща, ситуации и конкретни обекти, които се явяват
материал на мисловната активност. Представата винаги е образ или феномен на
съзнанието за нещо конкретно и единично, което вече сме възприемали, но то сега не е
непосредствено пред “взора” на съзнанието. Мога да имам представи за всичко: за този
или онзи човек, за тази или друга вещ, за една или друга ситуация. Съзнанието е
преизпълнено с такива феномени-представи и мисленето не е нищо друго освен начин за
внасяне на ред в тях с цел проясняването на погледа, при което душата “вижда”
неимоверно повече и по-добре. Мисленето е ориентиране и хармонизиране на света на
собствените представи. Първият такъв опит на душата е така нареченото представно или
нагледно-образно мислене, мисленето чрез представи. Всекидневното, обикновено
мислене на хората е повече представно, то обслужва добре потребностите на живота.
Това мислене е било неоснователно подценявано за сметка на същинското, абстрактно-
логическото (мисленето чрез понятия), но независимо от това то е изключително трудно
за изследване, за намирането на неговата необичайна и противоречива логичност. Така
нареченото същинско мислене, от своя страна, е способност за създаване и свързване на
понятията, породени от душата за нейните познавателни нужди. Как се образуват
понятията?

Най-напред живите, конкретни, плътни представи за даден род неща (например хора,
човешки същества, които познаваме) биват подлагани на разчленяване, т.е. цялото се
разделя на съставните му части и всяка се оглежда поотделно. Тази процедура се нарича
анализ. По-нататък чрез сравнение и наблягане (акцентиране) се открива общото,
повтарящото се в отделните представи, отхвърля се несъщественото, случайното,
второстепенното в тях и се задържа само значимото, характерното, интересуващото ни.
Тази процедура е абстрахирането, образуването на абстракции, в резултат в съзнанието
възниква нова структура или феномен, наречена понятие (понякога го наричат концепт,
абстракция, обща представа). За да възникне понятието, валидно вече за вид или род
неща, е приложена другата процедура, обратна на анализа, т.е. синтезът, който свързва и
придава единство на елементите (признаците), присъщи на даденото понятие.
Прилагането на анализа и синтеза, или аналитико-синтетичната дейност и активността на
съзнанието – образуваща понятията – е първата стъпка на мисленето, негово начало.

Така същинското мислене може да се дефинира като способност за образуване на

понятия и опериране с тях. Тук лошо звучащите думи опериране и също боравене
могат спокойно да бъде заменени с игра и тогава мисленето се оказва свободна
игра с понятията, която все пак преследва определени цели.
18.5.Творческата, продуктивната мощ на мисълта

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.5.Творческата, продуктивната мощ на мисълта

Да играеш свободно с понятията на своето съзнание означава да се упражняваш в

мислене. Всъщност най-голямата свобода, която притежаваме, е в сферата на мисълта:
няма нещо, което да е забранено да си помислим, няма сила, която може да ни попречи
за мислим така, както ние искаме, и каквото ние искаме. Мисленето е способно да
създава нови светове, да продуцира идеи и понятия, да твори звездни системи от
ценности и смисъл, да бъде чиста проява на активност и духовна сила, която не знае
предел. Свободата е първото условие на мисълта, без нея мисълта е лишена от
жизненост, лишена е от дух и затова е фалшива, изкуствена, мъртвородена. Отричането
на свободата в пределите на мисълта е убиване на мисълта и на самото мислене – тази
основна проява на човечност и на душевен живот, свободната мисъл. Да се чувстваш
неуютно и несвободно в царството на мислите, да усещаш своето мислене оковано в
догми, предразсъдъци и прибързани мнения означава да са пресекнали за теб изворите
на живата, прекалено човешка мисъл. Само свободното мислене може да открива новото
и да постига неизвестното, да разсейва мрака на незнанието, да мечтае, да фантазира и
да се надява.

Творческата, продуктивната сила на мисленето е въображението или фантазията, тя

подхранва неговата свободна, съзидателна мощ. Затова мисленето всъщност е
истинското царство на свободата, имащо за свой корен човешката душа, която е способна
да създава, а не само да отразява света. Без фантазия мисленето нищо ново не може да
роди, т.е. да се откъсне от известното и даденото и да проникне в тайнството на
непонятното, неизвестното, загадъчното. Казано накратко, всичко става понятно и
човечно когато е озарено от лъчите на свободната човешка мисъл.
Понятията на мисълта са думите на живия език: човек, животно, бяло, голямо, звук, маса
и пр. Понятието човек например е дума, изпълнена с многозначен смисъл. Има много
общи черти, включени в това понятие, и следователно те са валидни за всички конкретни
човешки същества. Ние можем да отберем една-две най-важни черти и така ще създадем
дефиниция, определение, например: “човекът е мислещо същество”. Изречението е вече
връзка на поне две понятия и затова е по-цялостна мисъл, но то е и ограничение. (Самото
понятие е “квант” или “атом” мисъл, а изречението е вече нещо като “молекула” на
мисълта или пък “лъч” мисъл.) Защото в понятието човек има повече съдържание, от него
ние сме избрали само това – мислещо същество – ограничили сме се с него. Едно
понятие може да влезе във връзка с безкрайно много други понятия, чрез тях могат да
бъдат изречени или помислени безкрайно много изречения и разсъждения.

Мисълта, опираща се на понятията, е безгранична, независимо от това, че отделните

мисли ограничават и стесняват. Ние мислим винаги за нещо, мисълта е мисъл за нещо
реално или идеално съществуващо, тя е насочена към своя предмет. Излиза, че и тук е
налице свойството интенционалност на тези феномени на съзнанието, каквито са
понятията. Има най-различни градации по общност на признаците, свързани в понятията.
Например: човек–живо същество–нещо, като в тази верига първото е по-малко общо от
второто, а третото е най-общо и най-абстрактно. Човекът в крайна сметка е “нещо”, макар
и коренно различно, в сравнение с останалите неща. Но за да завършим своето
разсъждение за езика като обител на мисълта, ще кажем това: почвата на истинската
мисъл е естественият човешки език. Изкуствените езици (или: знакови системи) на
науките, създадени с определени цели, отвеждат мисълта в специални лабиринти или
коридори и така насочват нейната стихия и сила за решаването на определени научни
задачи. Движението из тези лабиринти и хладни коридори на научната мисъл не е
обичайно занимание на обикновения човек, то изисква специални усилия и друга нагласа
– макар да доставя удоволствие на призваните за наука хора. По същия начин
изучаването на езика на един друг народ, усвояването на негови понятия и навлизането в
неговата мисловност е разширяване на хоризонта на душата и неимоверното й
обогатяване.
Използването на понятия и думи, а също и изречения, изграждащи “тъканта” на мисълта,
означава всъщност, че мисленето е неотделимо от речта. Когато мислим “на ум”, ние го
правим под формата на вътрешна реч, когато говорим, ние всъщност мислим “на глас” и
това изразяване е речта в собствения смисъл. Мисълта се ражда в изразяването –
вътрешно или външно, – в основата на което стои определено усилие за свързване на
понятия. Тяхната връзка, разбира се, не е случайна, тя е открита и създадена от душата в
конкретния мисловен акт, който е неотделим от изразяването. Противно на това, което
обикновено се смята, ние рядко знаем какво точно искаме да кажем, преди да сме го
изразили, узнаваме го чрез изразяването и пак благодарение на него можем да внасяме
корекции в мислите си. Това означава, че съзнателният контрол и дори управление на
собствените ни мисли става постфактум, т.е. след факта на изразяването.

В този смисъл неизразената мисъл не съществува, мисълта се появява само в

изразяването. Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на
глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека
не е недостатък, а достойнство. Спонтанното и независимото от съзнанието образуване
на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението,
озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Когато ясно съзнаваме и предварително
знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото, ние сме ограничили свободата на
своята мисъл и механично говорим отдавна известни неща, станали сме “проводници” на
чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се
повтаря някаква изтъркана от употреба, стара мисъл, неизвестно от кого за първи път
изречена.

Голям пласт от нашето мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика
ни да говорим едно и също нещо, което ни е известно и “което си знаем”. Излиза, че при
такова говорене е елиминирано тъкмо… мисленето, то не участва или е сведено да
някакъв минимум. Немислещият, неинтелигентен човек се задоволява точно с такива
мисли; стига се понякога дотам, че той вижда проява на някаква “интелигентност” в това
да говориш само научени, отдавна казани от някого неща. Опитват се да смаят
събеседника си, те го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки
ги за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат. Няма и никаква интелигентност, а
само блудкава хитрост, която бързо бива разпозната в своята извратеност от мислещия,
интелигентен човек – който не се задоволява с непълноценни заместители на живата
човешка мисъл. Такъв човек скоро разбира и знае предварително какво могат да му кажат
и затова изпитва скука от разговора с немислещ човек. Замисляме ли се върху това дали
нашият събеседник не изпитва скука, когато му говорим и сме го превърнали в слушател?

Интелигентност в собствения смисъл на думата е способност да мислиш самостоятелно и

да изразяваш такива мисли, в които влагаш съдържание на своята душа, собствен
смисъл, виждане на нещата, позиция, субективност. Това човешко качество няма нищо
общо с надутата ученост и с празната ерудиция, дори образоваността не е гаранция за
възникването и проявлението му в дадена личност. Интелигентният човек е в състояние
да пречупи под своя ъгъл на виждане, през своята субективност всичко, при него дори
чуждите мисли се прераждат и се появяват наново, обогатени с нов смисъл – защото
върху тях той налага печата на своята оригиналности самобитност. При него всяка мисъл
е съ-битие, т.е. съ-участие в живото битие на човешкото мислене и мисъл. Истинската
интелигентност е интелектуална мощ на душата, жив и непрекъснато буден ум – който
създава оригинални мисли, за пръв път казани и помислени. Развитата, пълноценно
живеещата душа е в състояние да поражда нови мисли и с-мисли, изявявайки самата
себе си, разширявайки своя мисловен хоризонт, своето прозрение.

Следователно мисленето не е нещо по природа дадено на всеки човек, то е една

възможност, която може да не се случи “тук и там”, а понякога и повсеместно. Затова от
тази позиция с известно съжаление си позволяваме да кажем, че мислещият е по-скоро
изключение, а не правило, валидно безусловно и за всички човешки същества.
Дефиницията “човекът е мислещо същество” трябва да се разбира като възможност, от
която не всички са се възползвали и следователно са занемарили своето мислене, а в
някои случаи направо са се отказали от него.

А иначе разговорът с мислещ човек е истински празник и дори пиршество на живата и

свободна човешка мисъл. Когато такъв човек говори дори и най-обикновени, тривиални
неща, при него те получават импулси за нов живот, изглеждат необичайно – видени под
ъгъла на неговата субективност – открива се нов смисъл, такава мисъл всичко
оживотворява, превъплъщава и обогатява. Такава мисъл не знае покой и изтощение,
ленивост и скука. Тя е интелектуална наслада, откровение, вдъхновение, интензивност,
спонтанност, свобода, дух. Всеки човек е длъжен за достигне предела и да изяви
потенциала на своя интелект и мисъл – и колкото повече преуспява в това важно
житейско дело, толкова повече с удивление ще открива, че граница на мисълта не
съществува, че хоризонтът й е безграничен, а потенциалът – неизчерпаем. Ако човек
запази и съхрани свободата на своята мисъл – което означава да не й слага рамки,
граници и окови, да не я сковава в догми, предразсъдъци, илюзии, да не я прави ледена,
да я умъртвява и убива – то единствено в този случай ще може да разчита на удивителни
дела и постижения, на преуспяване или поне успех в своя живот.

Мисълта е мощен ресурс на личността, но той трябва да бъде употребяван и

развиван. Мисленето не е мъка (някои хора обичат да повтарят: “Най-мразя да
мисля!” и пр.) или пък превелико нещастие, което може да сполети човека; тя е
мъка за неумеещия да мисли човек, който тъкмо затова е нещастен и страда. За
мислещия човек свободното мислене е, повтарям: чудо, на което сме способни,
вдъхновение и наслаждение, мощ и патос, несъкрушимо оръжие, което сме длъжни
да използваме за човешки цели.

18.6.Може ли всеки да се научи да мисли?

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.6.Може ли всеки да се научи да мисли?

Действително, поддава ли се на научаване и обучение мисленето? Този въпрос съвсем не

е толкова лек, колкото изглежда на пръв поглед.
Има неща или фактори на мисленето, които не зависят от нас. Основното е вътрешната
предразположеност, нагласата на душата, ориентацията й към прояви на умствена
активност. Това състояние на душата и нейно качество не може произволно да бъде
предизвикано. Нагласата или се появява спонтанно и неизвестно как, или пък с каквито и
да е усилия на съзнанието – не може да възникне. Начинът на протичане на мисловните
процеси в този смисъл или тяхната интензивност, динамика е вътрешно обусловена и не
се поддава на контрол и съзнателно регулиране.

Следователно не можем да се научим да мислим, ако нямаме тази способност заложена в

себе си, ако не сме призвани да се изявяваме като истински мислещи хора. Смятам, че
има природна предразположеност на душата към една или друга проява на активност и
нея нищо друго не може да я замени; тук всякакви усилия са напразни. Те са равносилни
на това в един момент да поискаме да имаме друга душа и да пожелаем да се откажем от
собствената, да се преобразим изцяло или да подменим най-дълбоката си вътрешна
същност. Но в пределите на това, което ни е от Бога дадено, ние можем да разкрием
целия си душевен потенциал и да го изявим най-ефикасно. Насилие над душата е да се
иска от нея повече от това, което тя има. Глупостта и умът са относителни неща, но не до
такава степен, че да можем да заместим тяхното отсъствие (или елиминираме тяхното
наличие). Умният човек с исполинско усилие може само да изглежда глупав или пък да
играе на глупав, но не може да стане такъв, същото е и с глупавия – опитващ се да се
преструва на умен или интелигентен.

Затова великият Кант с основание е смятал, че “отсъствието на способност за съждение

собствено се нарича глупост и за нея няма лекарство”. Но също така никой човек не иска с
основание да се идентифицира с глупака – защото никой не е изцяло разкрил потенциала
на своя “умствен багаж” и не е сигурен дали накрая, на дъното няма да се окаже… самият
ум. Затова развитието на способността за мислене, която нашата душа притежава, е
насъщна задача на всеки човек.

Различието в умствените способности предопределя различията, индивидуалността в

начините за тяхната изява. Има проницателни умове, които с по-малък разход на енергия
или по-скоро с концентрация на енергията в точната посока достигат мигновено онова,
което други умове едва ли някога ще проумеят самостоятелно. Затова външната страна,
или техниката на прилагане на умствената енергия, с което разполагаме, се поддава на
усвояване и научаване. Тъй като τέχνη на гръцки означава умение, сръчност в правенето
на нещо, в този смисъл тук беше наречено техника умението да си служим със своя ум.
Научаването на различни техники на мислене е огромният резерв за усъвършенстването
на нашето мислене. Няма един-единствен и най-добър стереотип или стил на мислене,
пригоден за всички случаи, а има безкрайно много индивидуални стилове, обслужващи
различните ситуации – в които мисловната активност попада и от които е добре да излезе
с успех. Гъвкавост на мисленето пък е основното умение, изразяващо се в способност за
пренастройване на нашата мисъл съобразно ситуацията, от която трябва да намерим
изход.

Гъвкавият, подвижен ум може да намери изход от всяка ситуация и да реши всеки

проблем. Умът всъщност започва своята активност с това, че вижда проблеми там,
където немислещият човек вижда решение. Проблематизирането на нещо е началото на
мисълта, това е учудването и любопитството, за които стана вече дума. Да направи своя
ум гъвкав и буден е задача на човека, от която той не може да се скрие. Начинът на
прилагане на ума, на интелекта предопределя това с какъв ум и интелект всъщност
разполагаме; неподходящата употреба на ума е не по-малко вредна за него от
неупотребата му – стига последната да е възможна.

Ако едно научаване и образование е построено на предпоставки, разминаващи се

със смисъла и целта на мисловната активност на човека, то негов резултат е
изкривяване, деформация на умовете на ония, които са били подложени на него.
Това може да бъде наречено осакатяване на техните умове.
18.7.Истинският смисъл на образованието

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.7.Истинският смисъл на образованието

Идеята на автентичното образование е подпомагане и поощряване на самостоятелното

мислене, на чистата и свободна изява на познавателната активност. Всичко останало,
което не се съгласува с тази идея, е излишна тежест, баласт или пречка, която неизбежно
слага своя негативен отпечатък върху умовете на обучаваните, на младите хора преди
всичко.

Учителите имат голямата отговорност да не налагат своята ограниченост – всеки човешки

ум е ограничен, само Божият разум е безграничен! – върху умовете на своите ученици, а
да запазят и подпомогнат природната им надареност, да насърчават всяка проява на
оригиналност и самостоятелност в разсъжденията, да създадат атмосфера на свободно и
непринудено преоткриване на истините на науката от самите ученици – без да им ги
натрапват наготово като нещо външно и чуждо на душите им – както, уви, много често се
получава днес. Тази е мисията на учителя: да помогне на учениците да мислят със
собствените си умове, да възпита неоценимото “мъжество да се ползваш от своя ум”
(Кант), което е признак на мислещия и свободен човек.

Човешкото мислене е необятна тема на психологията и философията и явно тук съвсем

малко може да се каже. Основното е да се разбере принципа, от който то се определя.
Останалото е нещо, което всеки сам може да открие, надлежно прилагайки своя ум.
Всъщност при ученето учещият е активната страна, субектът, който всичко сам върши –
защото именно в неговото съзнание става дълбоката трансформация на съзнанието,
наречена познание, а също и разбиране. Затова самостоятелната активност на учещия е
самата въвлеченост на душата му в процеса на учене и познание. И ако тя липсва, тогава
никаква методика и дидактика (теории за обучението) няма да ни помогнат, както,
впрочем, не са помогнали особено на никой досега!

От тази гледна точка ролята на учителя не е нищо друго освен създаването на

подходящите условия – на атмосфера, психичен комфорт, при който душата иска и желае
да учи и се чувства приятно при учене – за появата на подобна въвлеченост и активност
на съзнанието в заниманията му с наука и познание. Учителят не бива да стреми “да
дава” готови знания, които да бъдат след това механично заучавани (зазубряни). Ако един
учител си позволява това, той вече се е провалил като учител. Истинският учител е този,
който подобно на Сократ твърди, че “нищо не знае” и затова оставя учениците да правят
опити сами да достигнат до знанието – насърчавайки и стимулирайки ги в техните усилия.
Ако не възникне ситуация, благоприятстваща ученето, и нагласа, съответстваща на нея,
ученето става мъчение и движение по омагьосани кръгове, а излизането от тях е
безкрайно трудно. Такова механично учене е по-лошо даже от неученето, което е за
предпочитане пред него: защото учейки по неподходящ начин, ние можем да намразим
ученето изобщо, да се отвратим от него завинаги. Точно което, за съжаление, става от
години от нас. Става нещо непростимо: пилее се интелектуалният капитал на нацията,
най-ценният капитал, с която тя разполага. Това е същинско престъпление! Но щам се
прави и щом се търпи, логично е да се запитаме: а дали някой съвсем умишлено не се
стреми мнозинството от хората да са с непълноценно образование, т.е. да са немислещи,
неразбиращи, глупави, инертни, апатични и т.н.
За това доколко порочна и извратена е представата на мнозинството от хората у нас
относно ролята на учителя свидетелства поне това, че самите учители считат за най-
дълбоко свое унижение и оскърбление ония случаи, в които им се налага да кажат думите
“не зная”. Същевременно учениците смятат за безспорно изискване учителят всичко да
знае и от всичко да разбира. Затова се срещат учители, разхождащи се със
самочувствието на подвижни… британски енциклопедии; подобни екземпляри страшно се
обиждат и дразнят от поставен им от техен ученик въпрос, на който те не могат да
отговорят. За което сами са си виновни: тяхната позиция е силно уязвима и лесно могат
да станат за присмех и посмешище – ако не са станали такива отдавна.

Подобни куриози биха изчезнали, ако всички – учители, ученици, родители, цялото
общество – разберат някои прости неща. А именно, че ученето е едно човешко отношение
между свободни индивиди и личности, че учители и ученици са партньори и съ-участници
в тази най-свободна дейност – човешкото познание – която трябва да се осъществява
непринудено, приятно, с желание и въодушевление и за двете страни. В подобна
творческа атмосфера, жизнено необходима за ученето, учителят вече е партньор и
сътрудник, в чиято опитност никой не може да се усъмни.

Човечността в отношенията ученик-учител е първото условие за появата на благоприятна

познавателни ситуации, в които съзнанията им се поглъщат еднакво без остатък, а
ученето става откривателство, живо творчество на ценности. Само в такива ситуации
душата и паметта на ученика работи интензивно, с целия си капацитет.

В такива редки случаи – а защо и да не станат по-чести, от нас зависи това! –

душите изпитват неописуемо наслаждение, така силно, че Аристотел с право е
поставил интелектуалните удоволствия на душата на първо място сред душевните
състояния, определяйки ги като истинско блаженство на духа.
19.1.Човекът – мислещо, чувстващо или искащо същество?

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.1.Човекът – мислещо, чувстващо или искащо същество?

Психологът, философът, пък и всеки човек, който се пита Какво съм аз? – в крайна сметка
е длъжен да отговори на основния въпрос: какво е човекът? В зависимост от различните
гледни точки, съществуващи в рамките на психологията, са възможни поне три отговора
на този въпрос: 1.)Човекът е мислещо същество 2.) Човекът е чувстващо същество
3.)Човекът е искащо същество. Тези три разбирания се основават на приемането за
доминираща на една от трите съществени душевни прояви – мислене, чувстване, воля.
Човешкото всъщност е точно това: да искаш, да чувстваш, да мислиш. Тези три душевни
сили задават спецификата на човешката реалност и към тях трябва да прибавим само
още една: да действаш – която произлиза от тях. В такъв случай има ли нужда да се
питаме коя от тях е доминираща, водеща, главна сила и проява на душата и на човека?

Макар че научната нагласа изисква да не даваме предимство на нито една за сметка на

другите, този въпрос има определен смисъл. Той може да се изрази така: коя от тези
душевни прояви е най-концентриран израз на човешкото, негов център, ядро и фокус, в
който се съсредоточава човечността в нейната чистота, непосредственост,
неподправеност? Ако така се постави въпросът, изглежда, няма да сгрешим отговаряйки:
най-чистият израз на човешката душевност е чувствителността, емоционалното
преживяване. Това не означава елиминиране на другите две способности или
засенчването им, но тяхното достойно място не е първото в определения смисъл.

Съперник на чувствителността за първото място е волята, искането, и те едва ли някога

ще могат да бъдат помирени, докато мисленето, въпреки цялата му претенциозност и
действителна ценност, смирено трябва да отстъпи: то се поддава на възпроизвеждане и
моделиране, компютрите успешно имитират мисленето, но няма да станат чувствителни
или желаещи, особено пък… – човечни. Чувствителността е чист израз на човечност, тъй
като последната не е нищо друго освен самобитност, индивидуалност и свобода, а тъкмо
в чувствата си ние най-много сме такива и сме най-близо до себе си. Ние сме способни да
съпреживяваме чувствата на другите и търсим съпричастност към нашите собствени
чувства. Всяко породило се чувство в душата я ангажира без остатък и ни превръща – нас
самите – в емоция, в радост, гняв, мъка, тревожност и т.н., а имитациите на чувството,
фалшът, мигновено се самоизобличават и биват разпознати.

Затова примерно идентифицирането с друга личност, характерно за изкуството на

актьора, означава доближаване до неговата чувствителност, което е невъзможно без
родство на душите, но дори и то не е отъждествявате с душата на другия. Последното би
било възможно само ако по някакъв магически начин актьорът успее да получи душата на
своя герой. Мисленето изцяло се поддава на възпроизвеждане и за един актьор не е
особена трудност да усвои мислите на героя, да се вживее в неговата мисловност и начин
на изразяване. Същото може да се каже и за неговата воля, желания, цели – все пак,
макар и по-трудно, но поддаващи се на възпроизвеждане и превъплъщаване.
Чувствителността обаче е самата уникалност или безподобност на индивида и тя именно
е неуловимото, изплъзващото се, дълбоко субективното и придава изцяло оригиналния
лик на този човек, който е неотделим от него. На нея се дължи мъчнотията на умелите
актьорски превъплъщения, които се стремят да достигнат дълбините, сърцевината на
душата на героя, която непрекъснато убягва, изплъзва се – явявайки си истинско тайнство
на човека. Затова в темата за живота на чувствата и човешката емоционалност се
изправяме пред изключителна сложност, пред неразрешим за разсъдъка възел от
проблеми – истинско изпитание на психологическото прозрение и познание.

Емоциите, чувствата са душевни вълнения, а също и състояния, които обхващат

изключително широк диапазон и дълбочина, а също така притежават особена
интензивност на овладяване на душата. Да бъде разбрана чувствителността на един
индивид или пък да бъде разбрано изчерпателно едно чувство, дори и най-
елементарното, означава да бъде преживяно наново, при което душата се потопява и
овладява от него или от чувствителността на другия индивид. Но с това се постига само
възпроизвеждане-удвояване на емоцията, а разбирането изисква изразяване на тази
реалност с други средства – извън непосредственото й преживяване – например описание
на дадено чувство. Превеждането на емоционалните състояния на езика на описанието
представлява изтръгването им от непосредствеността на душата и проявяването им в
друга сфера на живот – словото. Между двете сфери – живото чувство в сърцето и
словото, изразяващо емоция – трябва да съществува съответствие, адекватност.
Психологията, стремяща се към разбиране на чувствата, е длъжна да постигне тази
адекватност, което едва ли някога ще й се удаде.

От най-древни времена поезията е всепризнат език на чувствата, тя успява да сътворява

чувства, да ги предава на читателя, да го заразява с тях чрез силата на внушението –
което не е във възможностите на психологията, а и не влиза в целите й. Но словото,
явявайки се средство за изразяване на емоции, се оказва и преграда, пречка пред
постигането им: думите назовават и обозначават емоции – бидейки в същината си
мисловни структури – и по този начин посредникът-дума застава между нашата душа и
емоцията. Едва съотношението между думите в поетичното слово успява да постигне
магията на живата емоция, опитвайки се да прескочи преградата на думите-понятия с
тяхната абстрактност, да постигне живата непосредственост и конкретност на емоцията. В
това се състои и основният проблем пред поетическото изкуство, най-годно сред
изкуствата на словото (литературата) да изразява емоции. Но има един универсален език,
изразяващ без посредник и непосредствено живота на емоциите, и това е музиката,
“пряко гледаща в сърцето”(Шопенхауер). Музикалните тонове не обозначават, а са самите
трептения на душата, самите емоционални движения, ако самата душа имаше
възможност да издава звуци, тя би го правила, излъчвайки в ефира музика, музикални
звучения.

Откривател на това превъзходство на музиката пред останалите изкуства, който го

обосновава изчерпателно с философски средства, е великият мислител Артур
Шопенхауер, най-горещ привърженик на когото е неговият съвременник Рихард Вагнер. С
това превъзходство на музиката се обяснява силното й въздействие върху душите, затова
тя е разбираем от всички универсален език за изразяване на емоции, който намира отклик
във всяка душа. Чистата музика – инструменталната – не е нищо друго освен извадена на
показ, овъншностена чувствителност на дълбоко преживяващата сдвоите състояния
душа, душата на композитора – която при това умее да им дава музикален израз.

Всичкото това обаче няма да ни помогне, когато пред нас е психологическата

задача: ясно разбиране на естеството на чувствата и на човешката емоционалност.
При това търсеното разбиране трябва да бъде изразено чрез рационални средства
– понятия, разсъждения, аргументи. Ще започнем с отговор на въпроса: какво става
в душата, когато тя емоционално реагира?
19.2.Развълнуваната душевност на субекта

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.2.Развълнуваната душевност на субекта

Емоционалното отношение е изцяло субективна реакция на душата, при която няма

разграничение на субект и обект, а двете са в непосредствено единство, слеятост и
неразличимост. Виждам красив предмет или човек, но тази красота се поражда в
емоцията, той е красив за мен и красотата му се изживява като вътрешно състояние на
оценяващия субект – извън него не съществува преживяването за красота, което след
това да се отрази от душата и да стане нейно съдържание. Същият предмет или същото
лице може да остави друг човек абсолютно безчувствен или непроницаем за тази красота
и тогава какъв е той (предметът) или то (лицето) – красив или не, красиво или не?

Самото преживяване за красота е субективно, вътрешно състояние и неговата

интензивност зависи от чувствителността на душата; в и чрез самото преживяване се
заражда и реализира оценката, т.е. жизненият смисъл и значение, което този субект дава
на предмета или пък на едно човешко лице. Полето за развиване на моята емоция е
моята субективност, моята душа и изцяло в нейните предели възниква смисълът-оценка,
който аз давам на този предмет. Казахме, че е съвсем възможно друга чувствителност
или друга душа да останат изцяло безразлични към същия предмет (лице) и
следователно за красота в обективния – безотносителен към субективното – смисъл не
може да се говори.

Възможно е предметът, който сега за мен е красив, при друго вътрешно-субективно

състояние, настроение и нагласа на душата да ми изглежда безразличен или пък да
получи негативна оценка, тук такъв субективен произвол е напълно реален и допустим.
Моята оценка може да е повлияна от характеристики на предмета – като форма,
пропорция, хармоничност на частите – но впечатлението от тях е част от моята емоция, в
която няма разграничение на субект и обект, а те се намират в единство. Следователно
евентуалният външен тласък за появата на емоцията е всъщност вътрешна, субективна
реакция в пределите на душата. При емоцията душата се вживява в предмета, а това
означава, че тя не стои външно дистанцирана от него и противопоставена, а е постигнала
сливане и поглъщане, достигнала е цялостното преживяване, при което предметът се
оказва без остатък въвлечен в полето на субективността, погълнат е от нея. Другояче
казано, чувстваме не предмета, а своята емоция и страст към него, своето удоволствие
(или неудоволствие) като състояние на душата.
За душата при емоцията е съществен не предметът сам по себе си, а такъв, какъвто е той
за нея самата в живото непосредствено преживяване. Ако предметът си остане външно
противопоставен на субекта, ако той не бъде въвлечен и погълнат от неговата
емоционалност, ако този предмет не е станал част или проява на развълнуваната
душевност на субекта, то всъщност за емоция тук не може да се говори, а породеното
отношение е всичко друго, но не и емоция. Чувството ражда и създава дълбокия жизнен
смисъл на предмета за субекта. Този смисъл не лежи на повърхността, за да може от
дистанция да бъде видян или наблюдаван – безстрастно или с безразличие. В емоцията
предметът става родствен на душата, т.е. красив, мил, вълнуващ и т.н. – такъв, какъвто
той не е бил сам по себе си преди зараждането на емоцията и извън нея. Ще вметна един
пример: когато един вестник нарича подкупващо читателите си “мили хора” – всичките
вкупом – без позволяващият си тези думи да е видял, да е преживял емоционално тази
милота или милост, миловидност на всеки един поотделно, то тези думи не означават
нищо друго, освен прекомерна доза фалш, лицемерие и цинизъм, а разбиращите и
чувствителни читатели няма как да не преживеят обръщението “мили хора” като
подигравка и оскърбление.

Емоцията оживотворява и одухотворява развълнувалия я предмет и го прави наситен,

натоварен с чувство и смисъл, надарен с жизненост и дух. Предметът става нов, добива
различно измерение, неимоверно се обогатява със значение и човешки смисъл.
Сътворената от някой емоция може да ангажира нечия друга душа само ако последната
извърви самостоятелно същия път, успее да породи в себе си същото чувство и бъде
овладяна от него, т.е. съпреживее емоцията в себе си, подбудена от настроението, с
което първият субект е могъл да я зарази. Затова всяка жива и пълноценна емоция е
истинско вълшебство, изпадане на душата в магичното и дори мистичното – като това
последното не е нищо друго освен чувство за дълбокото родство на душата ни с “душата”
на този или онзи предмет, човек или каквото и да било (картина, икона, музикално парче,
поема и пр.), а в крайна сметка и с душата на целия свят.

Неоценимият смисъл на чувствата за човешкото съществуване се дължи точно на това: те

създават за човека нов, магически свят, в който преживяващият индивид се чувства
безкрайно богат, преситен със смисъл, значение, ценност, в който животът е истински, а
усещането за пълнота на живота и удовлетворение от него е съвършено дълбоко и
непостижимо по друг начин. Любовта е такова чувство, нейният ефект е точно такъв. Но
особеностите на любовта като концентрирана и сложна емоция са характерни за всяко
друго чувство; дори така наречените негативни емоции – омраза, ревност, гняв, омраза и
пр. – по същество се преживяват по същия начин, но с обратен знак или насока.

Да, но тази гледна точка спрямо чувствата и чувствителността не прекалява ли с

изтъкването на тяхната безмерна ценност, не преувеличава ли тяхното значение? Не
изпадаме ли тук в някаква крайност, която е подобна на незачитането, подценяването на
чувствата, което също много често се прави? Нали чуваме около себе си непрекъснато
предупреждения от рода на: “Не се предоверявай на чувствата!”, “Не постъпвай
емоционално, помисли повече!”, “Той греши непрекъснато, защото слуша чувството, не
разума си!”, дори “Горкият, колко е емоционален!” и пр.

Какво всъщност става тук: от една страна чуваме възхвала на чувствата като
истинско богатство на душата, а от друга страна толкова често и като че ли с
основание ни сочат, че прекомерната емоционалност е недостатък, признак на
слабост, опасна страст, която ни подвежда и предизвиква грешки и провали. Каква е
тази несъвместимост на чувството с разума?

19.3.Законите на сърцето са различни от тези на ума

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.3.Законите на сърцето са различни от тези на ума

Действително чувствата са коренно различни от разума, по-скоро от разсъдъка, който тук

се има предвид. Чувство и мисъл, емоционалност и разсъдъчност наистина се намират в
конфликт, те са различни човешки реакции и отношения към нещата, два пътя, по които
върви душата в опитите си да разбере света и съществуващото, накрая, два обособени
психологически механизма, между които няма нищо общо. Логиката на разсъдъка и
мисълта е една, на нея обаче не могат да бъдат подчинени чувствата. Те си имат своя
логика и свой разум, законите на сърцето са различни от тези на ума, на интелекта, на
главата.

Затова от позициите на разсъдъка емоциите са “излишна страст”, “бързо припламващ

огън, който изгаря, но не топли”, “липса на здрав смисъл”, непонятно “размекване” на
душата, което прави човека нерешителен, овладян от блянове, химери и капризи, а също
и безкраен субективизъм, “опиянение” и “екстаз”, които е добре да се отбягват.
Разсъдъкът не иска, а и не може да разбере чувствата и живота на сърцето, които не се
вместват в неговата рамка и неговите обяснителни схеми, излизат извън тях и
представляват нещо коренно различно.

Интересно е, че и чувството отвръща на разсъдъка със същото. От позицията на

чувството разсъдъчността е синоним на “убийствена скука”, “непоносима сложност”,
“обърканост”, “сухота”, “ледена скованост”, която не разбира живота и затова се мъчи да
го прикове, към своите умъртвяващи схеми, канони, постулати и т.н. Нали от позицията на
чувството великият поет Гьоте е написал: “Суха е, приятелю, теорията, а дървото на
живота зеленее…”.

Състоянието на конфликт между тези две душевни сили – от време на време

прерастващо във война – е известно на всяка душа и на всеки човек. Не бива обаче
тяхната вродена враждебност да бъде основание за подценяването на едното за сметка
на другото. Необходимо е на всяка да бъде отдадено длъжното, като безпочвените им
претенции бъдат укротени, а душата намери необходимата им хармония и равновесие, не
оставяйки да пресекне някой от двата основни нейни извора.

Тук засегнах въпрос, който изчерпателно може да бъде разрешен само със средствата на
философията, но съм принуден да се огранича с това: разумът, разбиран в истинския му
смисъл, помирява чувството с мисълта, сърцето с интелекта, знанието с ценностите. Към
подобно единение на двете велики сили на човека върви по свой път вярата, чрез която
душата също достига до хармония и равновесие. Психологията, установявайки
противоположността между разсъдъчното и емоционалното, я приема като факт, от който
могат да се извлекат следните изводи: 1.)Емоцията е дълбоко душевно отношение на
човека, което е различно от познавателното. 2.)Емоциите не бива да се смесват с
разсъдъка, с “умствените движения” на душата – защото и двете са автономии,
независими. 3.)Трябва да бъде разбрано особеното, специфичното за емоционалното
отношение в неговата чистота и непримесеност с нещо друго. 4.)Тази особеност трябва
да се търси в психологическия “механизъм” на емоционалното преживяване, който е
коренно различен от механизма на познавателното отношение. Всичко това, което се
опитах да поясня и разгледам в теоретичен план, може да бъде илюстрирано с примери.

Нека да разгледаме най-напред възприятието на една картина. В картината художникът е

дал израз на определено настроение, въплътил е емоционално състояние на своята
душа, което трябва да бъде почувствано от реципиента (възприемащия) в пълноценното
художествено възприятие. Ако възприемащият подходи към картината чисто
познавателно – един вид само я изучава – той ще установи какво е нарисувано на нея да
речем, ваза с цветя, ще се опита да схване от какъв материал е направена вазата (дали е
порцеланова или е стъклена) и какъв вид са цветята (карамфили, рози, хризантеми), по-
нататък е възможно неговият познавателен интерес да се задълбочи дотам, че подобен
ценител на изкуството би могъл да се запита за качеството на боите, платното и рамката.
А след това, удовлетворил своето любопитство, да се отправи към следващата картина.

Разбира се, не този е смисълът на пълноценното художествено възприятие.

Възприятието на истинския ценител на изобразителното изкуство е от съвсем друг род:
той съзерцава картината в едно чисто или незаинтересовано отношение, при което
душата се изпълва със силно емоционално преживяване, вживява се в чувството и
настроението, вложено там от художника, в смисъла и ценността, които могат да имат за
човека изобразените предмети – не в прагматичния, като полезност, аспект, а в
естетическия, т.е. като любуване и съзерцание на красотата. В резултат на това живо
художествено възприятие душата изпитва наслаждение и удовлетворение; при това част
от него се дължи и на удивлението от майсторството, с което художникът е успял да
постигне такъв ефект. Какво обаче става в душата на възприемащия в акта на
възприятието?
19.4.Магията на изкуството

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.4.Магията на изкуството

Съзерцавайки произведението на изкуството, душата се потопява в, или се овладява от

невероятно интензивно чувство, тя някак си се слива с емоцията, въплътена от
художника. Нейното преживяване дава живот на тази емоция в непосредствената
чувствителност на душата на възприемащия. В това пълноценно възприемане вече няма
разлика между обект (картината с нейното съдържание) и субект (душата на
възприемащия), а двете са една цялост и неразличимо единение, тъждество. Ефектът на
опиянение, наслада и възторг, тази сила на художественото внушение, което заразява
душите с живи емоции и преживявания – несравними по своята интензивност и дълбочина
– е онова, което понякога наричат магия на изкуството, истинско свещенодействие, което
не поддава на обяснение, а само на непосредствено разбиране.

Следователно онази душа, която не го е преживяла, не може да го разбере, такава душа

се отнася или познавателно към картините (например – както казва Хегел – я интересува
това, че е “тук е нарисуван път, край него дърво, отдолу по пътя иде крава”), или пък с
недоумение (когато не вижда познати предмети) или пък, най-често, с безразличие, с тъпо
безчувствие. На такива хора не се удава да извадят съзнанието си от нагласите,
обслужващи всекидневието – а те в наше време са предимно познавателни, практически
и прагматични, т.е. съобразно полезността на нещата – да го очистят от тях и да настроят
душата си на вълната на нейната емоционалност, чиста чувствителност – която е
същината на естетическото съзерцание. За това е необходим, разбира се, опит,
впечатления, контакт с изкуството, който е развил чувствителността и е породил
потребност от естетически преживявания, а също и умения за разбиране на езика,
изразните средства и техниките, които съществуват в съответното изкуство. Всеки човек
има възможности за истинско общуване с произведенията на изкуството. Това е
емоционалния пласт, чувствителността на душата му, която в своето развитие достига до
степента да има естетически потребности, да живее пълноценно, черпейки от богатствата
на изкуството – където чувствата са в своята чистота, голота, естественост и пълнота.

Не бива да мислим, че човек има нужда само от положителни емоции, които са приятни, а
душата изпитва удоволствие и удовлетворение и затова се стреми към тях. За
емоционалното насищане са необходими и емоции, свързани със страданието и
неудоволствието; те променят емоционалния фон и “пропъждат” спокойствието и
безметежността, явяващи се предвестници на скуката. Непознаващият страданието едва
ли може истински да се наслади на удоволствията и да открие смисъла им. Затова поетът
(Ф.И.Тютчев) с основание пише:

О, Боже, дай ми парещо страдание,

мъртвилото в душата ми разсей…

Твърдят, че страданието облагородява душата и по парадоксален начин – тъй като е

нежелано! – я прави по-добра, изостря чувствителността й и, само явявайки се зло, я
откъсва от злото, подготвяйки я за доброто, за приятното само по себе си. Чувствата не
съществуват само в чист вид – изолирани едно от друго – а се примесват и сливат в
сложни емоции, свързващи в едно и положителни, и отрицателни преживявания,
приятното и неприятното. Това са т.нар. амбивалентни преживявания. Такова състояние
ясно представя Шекспир в един от своите Сонети:

Сълзи ли пих от морските сирени,

отрова ли, какъв е този ад?
Ту падам в мрак, ту грее лъч във мене,
ту губя пак, преди да съм богат.
Какво сгреших през своите честити,
Блажени дни, незнаещи тъга,
та в треската от тъмните орбити
очите ми изскочиха сега?
О, благотворно зло! И най-доброто
във още по-добро превръщаш ти.
И мъртвата любов, и тя чрез злото
възкръсва, хубавее и цъфти.

Тъй аз напуснах този ад за мен

не обеднял, а пак обогатен.

Поетите, изразявайки тази смесеност, амбивалентност на чувствата, понякога крайно

противоположни, вникват най-пълно в естеството на чувствителността, в нейната
човечност, явяваща се взаимно проникване на висше и низше, възвишеност и низост, на
духовно и материално, на добро и зло, на ангелско и сатанинско. “Не ангел и не дявол, а
човек!”, т.е. двете в едно – това са думи на философа-християнин Блез Паскал. Покоят,
“престъпното безстрастие” е нещо, дълбоко противно на душата, на нейната
чувствителност – която като че ли търси “бури” и “нещастия”, за да се спаси от
безчувствието, от разлагащото я спокойствие.

Това са неизбежните дисонанси на душата, противопоставяща се на гибелното

равнодушие, на илюзорната хармония, съставена само от приятни емоции.
Блестящи описания на тази на пръв поглед странна диалектика или
противоречивост на човешката чувствителност можем да намерим в поезията, в
творенията на великите поети.

19.5.Философията и изкуството като форми на духа

19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата

19.5.Философията и изкуството като форми на духа

Изкуството е израз на едно синтетично художествено отношение на човека към света и
към самия себе си, което органично свързва познавателното, ценностното и
преобразуващото чисто отношение. Художественото отношение е развитото до степента
на духовност естетическо отношение на човека, което също синтезира тези три чисти
отношения. Следователно познавателният компонент не само че не е единственият, но
той няма никакво самостойно място; той се преформира в сплавта, образувана от трите
отношения, и затова да се говори за изкуството като “отражение” означава нищо да не се
казва. Нещо повече, ако говорим за доминанта, преодопределяща спецификата на
изкуството като духовна форма, то такава ще се окаже не познанието, а ценността.

Действително ценностното отношение, представляващо субективно-емоционално и

чувствено преживяване, е доминантата, задаваща квинтесенцията на типа
одухотворяване, какъвто се явява изкуството. При това съзидаващият компонент,
творчеството като своеобразна практическа насоченост, също е изведен на преден план
като друга водеща страна на художествената активност на субективността. Затова
“познанието” на нещата такива, каквито са, е подчинен двойно момент, произтичащ от
ценностното им преживяване, от вживяването на субективността в тях – чрез което
“животът познава живота” (Дилтай) – от една страна, и творческото преформиране на
това вътрешно съдържание от душата на художника, от друга страна. Съдържанието на
изкуството, следователно, не е “отразено съдържание” – впрочем, само при плагиатството
имаме отразяване и копиране! – а е съдържание, продуцирано от субективното; животът
на субективността не е някаква “външна действителност”, която след това да се
“отразява” наготово; когато се говори за “свят” същината на работата принципно не се
променя.

Художникът като свободна творяща субективност намира всички съдържания, подлежащи

на оформяне, в своята душа, те са съдържания на неговата душа. В тези съдържания са
проецирани всички ония съдържания, които могат да бъдат добити от външно-
обективното, но не като такива, а като влезли в неговата субективна самост, видени по
един изцяло субективен начин. Художественият образ е такава форма, която позволява
да се изразят тези субективни, т.е. интерсубективни съдържания в конкретна сетивна
форма като произведение на изкуството. В тази форма те получават своето битие на
духовни обективирани “продукти”, достъпни за естетическо възприемане и съзерцание.
Затова – както романтиците първи ясно разбраха – “предмет” на изображение от
изкуството е душата на гениалната субективност на художника; това е единственият
непосредствен и достоен предмет на художествено пресъздаване. Външният свят
присъствува само в своята дълбока субстанциална връзка с вътрешното, интимното на
душата на художника като “всеобща душа”. Тази душа с нейните знания, мисли, страсти,
чувства, вярвания, желания, нагони, импулси и пр. е неизчерпаемото богатство за
изображение от изкуството и затова всеки истински художник е дълбаел в тази
съкровищница на своя дух – защото при него тя е развита до формата на всеобщност, на
интерсубективност, т.е. придобила е духовно измерение и е станала резервоар на
енергия и активност.
Духът на гениалния художник е всечовешки дух, а всяко изкуство, което с основание е
било наричано изкуство, е самобитен начин на изразяване на духа, а оттук и на
интерсубективното. Значи реализъм е адекватното и истинното изобразяване на
субстанциалното съдържание на субективното като общозначимо и всечовешко; затова
всичко друго, което толкова време се разбираше като реализъм, било “критически”, било
“социалистически” и пр., не е нищо друго освен натуралистически илюзионизъм. В
светлината на казаното изглежда, че “социалистическия реализъм”, “партийно-класовият
реализъм” е, следователно, израз на истинно изобразяване на някаква…
“социалистическа” душа и субективност на художника – ако може да се говори за такава, а
“партийно-класовостта” на тази душа подчертава… бездушието й, а също и безличността
на такъв художник, тъй като общности като класата и партията нямат душа, нито пък
личност. Казвам това за да подчертая абсурдите, до които води това така жестоко
натрапвано на обществото и художниците догматично разбиране.

Тези идеологеми на марксистката естетика и изкуствознание “увехнаха” твърде бързо и

веднага щом пресекнаха изворите, които ги подхранваха, а именно политико-
идеологическия комплекс на комунизма, а също и материалните блага, свързани с него:
пари, привилегии, казионни творчески съюзи, вили и пр. Един безславен край на
“естетическия материализъм”, напълно съответствуващ на низостта, съпътствуваща
цялата му история. С връщането на свободата като исконно условие на изкуството
неизбежно умряха доктрините за изкуството, вегетиращи върху почвата на тоталната
несвобода, която насаждаше антихуманната система на комунизма. От такава жалка
смърт беше сполетяла и марксистката естетика. Но да се върна на своето разсъждение.

След казаното някой може би ще постави въпроса: а в такъв случай каква е разликата
между философията и изкуството. Не са ли те едно и също нещо, щом се опират на
познавателния и ценностен коренен тип?
Много са близки и дори преливат едно в друго, но разлика има и тя е в начина, по който се
свързват познавателността и ценността във формата на съответния тип духовност – т.е. в
доминантата на всяка от тези духовни форми – а също и в начина на организация на
съдържанието, в средствата, с които разполагат, във формалната страна на
философията и изкуството. При философията доминира познавателността и затова
разумността като мислене е фокус на всяка жива философия; ценността, жизнения
смисъл тук са нещо, което прозира зад мисловността и стои зад нея. Субективните
преживявания, чувствата и вживяванията тук са нещо, което не може да има самостойно
място, още по-малко пък доминиращо. Те винаги са изведени до формата на всеобщност
и интерсубективност, движението на мисълта върви на такова ниво, че конкретната
субективност е само отправна точка, която не може емпирически и психологически да
бъде изведена ако искаме да получим философия.

При изкуството другите два момента или аспекта, ценностния и съзидаващия,

конституират в свободното творчество в полето на субективността произведения, които
имат едно друго ниво, нивото на конкретната рефлексивност на субективността. Относно
формалната страна на философията и изкуството, т.е. средствата, с които те разполагат,
за да изразят съдържанията си, различията са още по-значими. Стихията на изкуството е
в това, че то превъзхожда философията с това, че разполага с практически неограничен
набор от изразни средства - освен словото и езика се прибавят музикалния тон,
цветовете, пластичните форми, движенията и пр., т.е. всички други възможни и достъпни
за човека езици и знакови системи. Това е преимуществото на изкуството, което
разполага със средства за формообразуване от една широка палитра, всички те са обаче
на едно сетивно ниво, въздействуват на душата чрез всички възможни канали за
активиране на субективността, а също и доставят удоволствие.

Словесните изкуства, литературата с всичките й подразделения, разполага със същото

изразно средство, с което работи и философията – живият език. 3атова много често е
твърде трудно да се каже кое е философия, а кое е изкуство. Формалният признак за
различаване не е достатъчен, например мерената реч – тя може да изразява в
определени случаи и философия, а не задължително изкуство. Същевременно и
философията усвои, особено заради потребността от пълноценни въздействия върху
душата, богат изразен инструментариум. Произведенията на С. Киркегор, Фр. Ницше, А.
Шопенхауер, Ф. Достоевски, Ж.-П. Сартр, А. Камю и др. са примери за това, че
философията не е задължително да е скучна - за да е философия. Извършва се
своеобразно преливане между философия и изкуство, което е характерен феномен на
съвременния стадий на развитие на духа. (Възможен е и философски абстракционизъм в
XX век, който е твърде привлекателен за ония, на които им липсва философски дух, или
пък духът им е приел невярна насока.)

Философията може да използва възможностите на художественото въздействие,

стига да не се руши органиката, а тя беше идеята и разума като единство на знание и
ценност; в същото време изкуството винаги е било твърде философично. Тук има
твърде интересни въпроси за специално изследване, но засега ще се въздържа от
навлизане в тази специална проблематика. Художественият образ е форма,
определяща изкуството, и това е твърде различна структура в сравнение с
философската идея като форма на отношение към света и към човека, което
въплъщава философията; но и това е конкретен въпрос, който може да е предмет
на отделно изследване. Нас ни интересуваше принципа на изкуството като духовна
форма и той вече е налице.

20.1.Единната душа и проблемът за волята

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.1.Единната душа и проблемът за волята

Философската психология, разговаряйки за душата, всъщност има предвид човека, който

е надарен с душа. Това е ясно и твърде просто положение и може би се питате защо го
повтарям. Ще поясня защо.
При изучаването на психология се изминава дълъг път из дебрите на реалността,
наречена човешка душа. Изследват се последователно сетивността, мисленето, паметта,
въображението, чувствата, всяко поотделно и в тяхната взаимна връзка. Стремежът е да
ги разберем като особени, различни една от друга, способности и прояви на душата,
относително самостоятелни, те трябва да бъдат разглеждани като чисти, несмесени една
с друга душевни сили. Само така може да се постигне успех в търсенията, насочени към
изявяване на тяхното естество, на спецификата и на своеобразието им. Тези изследвания
съм ги представил в нужната им пълнота в своята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА:
ПСИХОЛОГИЯ.

Там именно особено съм се постарал да не пропусна по невнимание безспорния факт, че

всички душевни сили са все прояви на единната душа, която е в състояние да се изявява
ту като мислене, ту като памет, ту като чувство и пр. Но човешката душа като субективна
реалност е обаче нещо повече от основните душевни способности като сетивност,
разсъдък, мислене и чувства. Тя е в състояние да обединява своя потенциал в още по-
сложни образования и прояви, да осъществява синтез на основните душевни сили,
достигайки такива висши явления като воля, вяра, разум. Първата такава синтетична
проява на душата, с която се заемаме сега, е волята.

Нарекох я синтетична, защото тя възниква на основата на познатите ни вече чисти прояви

на душата, нейните корени са в тях, и при това волята е нещо ново, качествено различно,
обособено. Подобна на волята е вярата, такъв характер има творчеството като
своеобразна активност на душата, такъв висш синтез е още самосъзнанието. Изучавайки
ги внимателно, ние ще навлезем още по-дълбоко в душевния живот и ще разберем –
доколкото това ни се удаде – неговата вътрешна динамика. Вървейки по този път, сме
длъжни постепенно да го реконструираме, да възсъздадем нарушената от потребностите
на анализа цялост, единството, живия синтез, наречен човешка душа. Други спирки по
нашия път към тази цел ще бъдат теми като личността, индивидуалността, любовта, които
съм разгледал най-изчерпателно в своя курс по психология. Тук, за съжаление, не мога да
им отделям допълнително внимание, тъй като това не влиза в целите на настоящия курс.

Волята не се ползва с благоразположението на всички психолози. В много учебници по

психология такава тема липсва или пък, ако я има, тя не е разгледана като нещо отделно,
а във връзка и по повод на нещо друго. Изглежда такива автори на учебници смятат, че
волята не заслужава специално внимание, но не поради това, че била изчерпана като
проблем. По-скоро ми се струва, че истинската причина за заобикалянето на проблема за
човешката воля е съвсем друга и тя не е съвсем приятна за тези, които си го позволяват.
А тя е: дълбоко вродена боязън и дори панически страх от философските – чисто
човешките – измерения на проблема за волята. Тъй като векове наред волята е била и си
остава тема на философията – и основен въпрос на отделното човешко съществуване –
то в психологията като млада и модерна наука все още не е изживян респекта пред
силата на философското прозрение и пред възможностите на философското познание.

Този респект и това страхопочитание дори пред философията у психолозите,

впрочем, са напълно оправдани. Но ми се струва, че има опасност това дължимо
преклонение пред философията – пораждащо нерешителност за психологически
изследвания на волята – да прерасне в своеобразен комплекс за малоценност у
психолозите, правещи се и преструващи се, че проблем за волята за тях не
съществува. Ние не можем да си позволим това и разсеяно да пропуснем проблема
и темата за човешката воля.

20.2.Срещата на воля и свобода

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.2.Срещата на воля и свобода

Ще започна с онова, което философията е дала и завещала на психологията като

наследство – що се отнася до волята. А то е: човешката воля е свободна. Това е принцип,
лягащ в основата на разбирането на волята. Срещата на воля и свобода, която намираме
в човешката душа, е онова, което неимоверно усложнява проблема, и то е в основата на
“преотстъпването” му на философите – за което стана дума. Една наука, каквато е
психологията, трудно може да проумее такъв феномен, какъвто е феноменът свободна
воля. Науката винаги търси причини, върху които строи своите обяснения, и упорито бяга
– когато се изправи пред явления като свобода, живот, дух, които са безпричинни,
необусловени, спонтанни (или поне й изглеждат такива).

Съществува нагласа сред психолозите, че свободна воля е термин-нонсенс, т.е.

безсмислица или, ако не е съвсем така, то поне не се поддава на научно третиране и
изследване. Имало е психолози, и то дори в XX век, които са виждали като основен
смисъл на своите занимания това да гонят свободната воля от човешката душа.
Понятието за свободна воля им се струвало понятие на религията и за старата
философия и затова трябвало да бъде гонено безпощадно от пределите на науката (?!).
Онова, което е свободно, на такива психолози се е струвало мистично, непонятно,
ирационално (неразумно) и те не са се успокоявали докато не са намирали изход чрез…
бягството от него или пък крещейки в несвяст: “Това го няма, защото не може да бъде”
или “Такова животно нема!” (както умно се произнесъл шопът, стоейки пред жирафа в
зоологическата градина). Но подобни хватки са недостойни за една наука, те са признание
за слабост.

Въпросът обаче си стои: действително, поддава ли се волята, свободната воля на човека,

на научно третиране и разглеждане? Може ли да се види този проблем през оптиката на
една наука, която – както всяка друга наука – търси причини и изпада в недоумение и
неведение, когато пред нея застане феноменът свобода, в случая свобода на волята? Ако
всичко това е така, ако, както твърди философията, човешката воля е свободна, то не
остава ли за психологията само един изход: бягството?

Още в началото на своя курс по психология посочвам, че волята не само я има като “част”
на душата и проблем пред психологията, но и се оказа, че тя е сред основните прояви на
душата. Там обосновах, че практическото отношение на човека към света и към самия
себе си, което е чисто конституивно отношение на душата, лежи в основата на волята,
която, от своя страна, го изразява и въплъщава, превръща го в действителност. Щом воля
съществува, а задача на науката е да разбере “това, което е, такова, каквото е”, то за нас
всички пътища за отстъпление са отрязани и следователно трябва без никакво смущение
да се заемем с този проблем – какъвто и да е той и каквито и трудности да предполага. А
това, че чуваме около себе си вопли от рода на “воля не съществува” или “свободата е
извън границите на науката”, “свободата на волята е нонсенс” и пр. е нещо, което само
трябва да ни изпълни тъкмо с повече воля и увереност ясно и без предубеждения да
осветим този главен проблем. Нещо повече: нали с този избор – да се заемем с волята
като проява на човешката реалност – категорично демонстрираме тъкмо свободата на
волята, а не се оставяме в плен на едно несвободно мнение, разпростиращо и над нас
своята несвобода и ограниченост?!

Практическото отношение на човека, от което тръгваме, възниква на основата и под

влиянието на другите две – познавателното и ценностното – които вече сме разгледали.
Това облекчава до известна степен изследването: ние знаем какво тези две отношения
представляват. Познавателното отношение, мисленето, ни даваше знания за това какво
представляват нещата сами по себе си – и то формираше съзнанието, ума, интелекта.
Другото отношение, ценностното, търсеше смисъла, човешките измерения и значението
на нещата за човека – и то се представяше от чувствата, от чувствителността като
обособена “част” на душата. Практическото отношение възниква на основата на тези две
чисти отношения и представлява синтез на знание и чувство, на мисъл и смисъл, на
интелект и чувствителност. Самата душа прави това единство на знанието и чувството
(ценността) и на тази основа поражда нещо ново: волята. Същевременно волята,
подхранвана от тези два корена, израства и се превръща в нещо особено, самостоятелно,
което трябва да бъде разбрано само по себе си. Ние ще я разгледаме точно така,
търсейки отново нейното естество, нейната природа и сърцевина.

Волята е насоченост на душата, възникваща, когато в нея се съпостави това, което е с

това, което трябва да бъде, т.е. знанието с ценността, смисъла. Първото – това, което е –
ние го знаем и сме го постигнали (не изцяло обаче) в познанието, мисленето. Втората
съществена половина я добавяме и ни я доставят чувствата. Светът, или това, което е, не
е нещо изцяло изолирано и противостоящо на човека, това е неговият личен свят или
светът, съществуващ в неговото съзнание, той не е свят сам по себе си, а човешки свят,
видян с очите и мисълта, а също и през чувствата на човека. Смисълът на нещата за
човека, разбиран чрез чувствата, неотделимо участва в общата картина на света.

Това е моят свят, светът, какъвто моята душа го е създала, видяла, почувствала,
помислила, преживяла и т.н. Тук имаме непосредствено единство на вътрешно и външно,
на душа и свят, на субект и обект. За човека двете страни съществуват само
едновременно и неразделно, така като че ли едната предполага и обуславя другата и без
нея е нищо, безжизнена абстракция. Така стоят нещата с това, което е в душата на
човека.

Но с това, което трябва да бъде, работата е още по-сложна за разбиране и за изразяване

особено. Синтезът на знание и чувство, който вече имаме в съзнанието за общата
картина на света, обединява представата за нещата в себе си (или сами по себе си) и
нещата такива, каквито те са за човека – съобразно техния жизнен смисъл и значение,
съобразно тяхната ценност. Знаем, че чувствата, субективните преживявания на душата,
вземат основно участие във възникването на ценностите. Самото емоционално
преживяване не е нищо друго освен преживяване на смисъла и ценността, то е откриване
на чисто човешките измерения на съществуващото. Развълнуваната от чувството душа
продуцира, създава дълбокия жизнен смисъл на нещата, тяхната човечност, тяхната
ценност за човека.
Овладяна от емоция, душата добавя към нещата огромен смисъл, какъвто те –
разглеждани сами по себе си – нямат и не могат да имат. И именно тук се поражда
двойнствеността, несъответствието, противоречието и дори амбивалентността
между човек и свят, между нещата в себе си (сами по себе си) и нещата такива,
каквито са за човека. Несъответствие, което при това е толкова по-голямо, колкото
е по-интензивен животът на душата. За развитите души това несъответствие е
пропаст, огромно разцепване на битието на две половини, едната вътре в нас, а
другата – извън нас.

20.3.Коренът и същината на човешката воля

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.3.Коренът и същината на човешката воля

Констатирайки това несъответствие, душата е изправена пред потребността да го

преодолее с достъпните й средства. Тук е коренът на човешката воля, той се заключава в
посочения дисонанс.

Волята започва е осъзнаването на противоречието между човек и свят, между вътрешно и

външно. Първото, което волята прави, е изграждането на представата за това, което
трябва да бъде, т.е. пораждането на проект, образец, идеал за дължимото, за онова,
което не е, но за човека трябва да бъде. Това да бъде, с което започва волята, всъщност
е нейното ядро, център и средоточие. От него тръгва мощното аз искам на волята и
нейното трябва, с което обикновено я свързваме. Волята е в състояние да концентрира
душевната и жизнена енергия на субекта в една точка, да обедини целия потенциал на
душата и да я активира за такива действия и за такъв живот, чрез които става възможно
прехвърлянето на мост между двете половини, на които е разцепено битието, между това,
което е, и това, което трябва да бъде. Целите, определяни от волята, възникват на тази
основа: когато в съзнанието се съпостави това, което е, и това, което трябва да бъде.

Външната страна на волята, действията по прекрояването на света според жизнено

значими човешки цели, е реализация на волята, превръщането й от възможност в
действителност, осъществяването й чрез дела, практически. Двата момента на волята –
нейното аз искам и нейното аз мога – които заедно изчерпват естеството й, за нуждите на
анализа трябва да бъдат разгледани поотделно, като и при двата не трябва да забравяме
наличието на тази най-човешка същност и проява: свободата. Душата чрез волята намира
излаз навън, обективира самата себе си и побеждава инертността на света –
демонстрирайки своето превъзходство, своята сила и мощ.

Но преди да се заемем с конкретния анализ на тези два момента на волята – който за нас
като психолози е непосредствената ни цел – трябва да подчертаем нещо твърде важно и
произтичащо от общата ни концепция за душата. Ние приехме, че душата е цялост от
способности и прояви, непосредствено единство на душевен живот. В този смисъл волята
присъства като неотменен компонент на всяка душевна проява, на всяко душевно
движение. При познанието, например, онова аз мисля на душата, чрез което тя
осъзнаваше себе си като душа, заела се с мислене и с познание, е невъзможно дори за
представяне (да не говорим за осъществяване!) без характерното за волята аз искам –
безсъзнателно или съзнателно проявяващо се. Това е разбираемо, всяка душевна
активност имплицитно (скрито) съдържа волевия импулс, който я определя и насочва.
Така актовете на мисленето са обусловени в основата си пак от волята, тук аз мисля
неизбежно означава аз искам да мисля. Това Аз, което присъства в изразите,
употребявани дотук неслучайно, е самосъзнанието. Засега ще го определим като
тъждество на душата със самата себе си, като непосредствено единство на душевния
живот.

При чувствата компонентът на волята също е налице, тук даже няма нужда да казваме аз
искам да чувствам, защото самото аз чувствам означава, че душата в чувството изцяло е
отдадена на него и напълно го желае и иска. Всяко чувство е дълбоко “желание за
чувство” и пълна отдаденост, ние знаем, че то е безсъзнателно влечение, в което волята
участва и го направлява – без да си даваме отчет за това. Следователно – същата сила
на волята е налице и при паметта и още повече при въображението – навсякъде в
душевния живот, където има концентрация и насоченост на движение, активност и
енергия в някаква посока (а това е характерно за всички без никакво изключение душевни
прояви) това там се дължи на волята, мобилизираща душевния потенциал в исканата
посока.

И така, какво всъщност представлява първият момент на волята, нейното категорично аз

искам? Задачата ни тук отново съвсем не е за подценяване.

Зад това аз искам на волята стои цялата душа с всичко, което й принадлежи, душата с
цялата й свита: безсъзнателни импулси и влечения, които непрекъснато атакуват Аз-а,
подбуди от съзнателно естество (мисли, осъзнати цели и желания), сетивни впечатления,
емоционални настроения и чувствени мотиви – чиято власт над душата е особено силна –
спомени и други образования на паметта, изпитващи носталгия към предишни
преживявания от най-различно естество, накрая силата на въображението, която е в
състояние от целия този материал да изработва проекти и дори химери, един от друг по-
примамливи и желани. Следователно тук не става дума за сблъсък на два-три мотива,
при който е победил по-силният – както обикновено ни го представят – още по-малко пък
имаме само съзнателен избор на една от няколко цели, и то оная, която била…
“обществено значимата” (както се опитваше да ни убеди една школа в психологията,
която от уважение към самата психология досега не съм споменавал – и пак няма да я
спомена!). Ако волята на човека се подчиняваше на подобни механични зависимости, то
тогава човекът би бил настина една, макар и сложна, машина, но това, за щастие, не е
така. Колкото и да е силна склонността да си облекчим задачата – която склонност често
дава своето отражение и върху заниманията с наука – то в разбирането на волята това в
никакъв случай не бива да бъде допускано: подобни намерения означават принизяване на
човешката същност и отнемане на човешкото у човека.

Стремежът към истината и уважението, признанието на човешкото достойнство ни

задължават да не допускаме подобни “опростяващи” абстракции, които, наистина,
облекчават работата, но за които се плаща прекомерно висока цена. Интересното тук е и
това – не мога да си позволя за го пропусна – че даже възприемането на една или друга
позиция от психолога-изследовател спрямо човешката воля само по себе си е волеви акт,
зад чието “аз искам” стои целия потенциал на неговата душа, а не само онова, което е на
повърхността, да речем, неговите познания, знания, съзнателни подбуди и амбиции в
науката. И затова елементаризиращото отношение към волята, срещу което тук
решително се противопоставям, е твърде показателно за нивото и потенциала на душата,
която си го позволява.

И така, връщаме се към точката, до която бяхме стигнали: зад онова аз искам на волята
стоят всичките сили и потенции на човешката душа без никакво изключение. Волята е
подобна на призма, в която се пречупват твърде много лъчи: всяка “част” на душата
изпраща към нея във всеки момент своите излъчвания и така или иначе налага своя
отпечатък. Ефектът, резултатът от тези пречупвания е непредвидим, ние не знаем какво
точно може да поиска душата ни в един следващ момент, каква душевна сила и кой
подтик ще надделее, каква страст и какво настроение ще вземат надмощие и така ще
даде нов импулс на волята.
Да, ще каже някой, но нали тъкмо волята е тази, която овладява по свой начин
разнообразните влияния на отделните душевни сили и ги концентрира в една посока,
преодолявайки всички противоборства вътре в душата? Този въпрос е напълно оправдан,
той ни насочва към онова коварство на проблема за волята, което кара всички да бягат от
него. Той касае начина, по който волята изиграва своята мисия да интегрира, да свързва в
едно разнопосочните душевни сили, да им придава обща насоченост в някаква все пак
свободно избрана посока. На нивото аз искам волята като че ли ясно съзнава какво точно
иска, но кой може да ни каже ясно как се е стигнало до това аз искам, при което наистина
противоборствата са стихнали и в резултат е изкристализирало едно съзнателно
решение. Преди нашето аз искам е кипял цял океан от подбуди, мотиви, влечения,
желания, страсти и пр., той по някакъв начин е прекипял и утихнал и е останала само
“пяната”, крайният ефект, който приемам да нарека съзнаван волеви акт, първа съзнавана
стъпка на волята, изразена в това прословуто аз искам.

Нарочно подчертавам моментите, имащи решаващо значение за подвеждането на

мнозина изследователи на волята – доколкото изобщо ги има. Това, че накрая и в края на
краищата волята стига до приемането на съзнателно решение ги е подвело да приемат,
че всички предишни стъпки към него са определяни тъкмо от съзнанието. Така онова,
което всъщност имаме едва накрая (съзнателността, съзнаваемостта) бива незаконно
пренасяно върху решаващия предходен етап – непредвидимия сблъсък на душевните
сили – поради което и него го описват изцяло в термините на съзнанието. По този начин
волята се оказва не нещо друго, а форма на мисленето, проява на вездесъщото
съзнание, най-обикновена умствена способност, елементарно умствено движение от рода
на смятането, събирането и изваждането на числа. Оказва се, че другите значими прояви
на душата, които по естеството си са извън съзнанието – а именно чувствата, паметта,
която, знаем това, не служи само на съзнанието, безсъзнателното като такова, или
нагоните, дълбочинните импулси и инстинкти, изтласканите в сферата на ТО и пр.,
накрая, въображението, което също не е слуга на разсъдъка – биват без остатък
елиминирани и пренебрегнати, поради което волята бива незаконно се обявява за
придатък и прост израз на съзнание. Ето го тук и онова “облекчаване” на задачата в много
чист вид, за което вече стана дума: волята се оказва нещо, за което ни е по-просто само
да мислим, като категорично сме се отказали от разбиране. Разбирането обаче е нещо
повече от елементарното обяснение, то изисква отчитане на целия комплекс от фактори,
в средата на които се поражда волята, а не приемането само на онова, което просто и
лесно се поддава на обяснение. Така стигнахме и до най-дискутирания въпрос, възникващ
по отношение на волята, а именно: съзнателна или безсъзнателна е волевата активност
на душата? Това са две тенденции в разбирането на волята, две алтернативи, но нали
истина – поне в науката – трябва да е една?

Отказването от всякаква предубеденост изисква да се признае, че волята не е само

израз на съзнание (или пък че е форма на мисленето), а че тя е концентрация и
съсредоточаване на всички душевни сили в една точка, в една обща насока.
Достигането до аз искам на волята е обусловено от непредвидимия сблъсък и
реалното противоборство на душевните сили на арената на човешката душа. Какво
означава това? Ето един пример, който може да поясни току-що казаното.

20.4.Волята е въплъщението на автентично разбираната свобода

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.4.Волята е въплъщението на автентично разбираната свобода

Когато човек започва да прави нещо, той обикновено си мисли, че това се дължи на
избора, направен, от него в началото на делото, с което се е заел. Да речем, сядам да
пиша книгата си – и като че ли го правя, защото “така съм решил”. Излиза, че съм мислил
преди това дали да пиша книгата си, дали да изляза да се разхождам, дали да ходя при
приятелите си да играем карти и пр. Съпоставяйки тази малка част от безбройните
възможности, които ми се откриват във всеки момент, аз съм избрал по някакви причини
именно тази: да пиша книгата си. От всички други съм се отказал по някакви си свои
съображения и съм приел това: да пиша книга.

Да кажем, че всичко това е така, но възниква съвсем неочакван проблем – скоро

разбирам, че писането не върви, нещо в душата ми се съпротивлява на уж свободния
избор, оказва се, че всичко друго – отхвърлено преди минути от мен! – е много по-силно и
поради това не ми остава нищо друго, освен да спра с писането и да отида на разходка.
Ако продължа да държа на съзнателното си решение да пиша въпреки всичко, ясно е, че
нищо няма да се получи – написаното ще се окаже негодно, лошо, безжизнено. В друг
случай същият човек пише с лекота и с увлечение, без дори да е решавал специално
дали да седне зад компютъра или пък да отиде някъде. Явно е, че в двата случая
ситуациите са коренно различни: в първия случай душата ми не желае да изпълни
съзнателния избор, а във втория без намеса на съзнанието цялото ми същество стои зад
моето безсъзнателно желание да пиша – и затова то ми се удава. Значи в последния
случай – без да зная това, без да си давам отчет и да се самопринуждавам – в мен е
надделяло силното желание и дори страстта ми да пиша и затова съзнателният избор и
претеглянето на различите мотиви и възможности се оказват съвсем ненужни. Ако го
нямаше това – както е в първия случай – аз съм обречен да не постигна нищо,
независимо от собствената си съзнателност и от своя като че ли свободен избор да седна
да пиша – защото това било нужно, защото така трябва и пр. Всяка от “частите” на моята
душа си желае нещо свое и нищо не може да я принуди да се откаже от него и да приеме
желаното от другата душевна сила. Аз не зная как едно и също желание и една и съща
възможност в един случай надделява, а в друг това съвсем не й се удава. Излиза, че не
мога да контролирам съзнателно нещата, които душата ми иска да прави, тъкмо защото е
важно душата ми да иска нещо, а не само съзнанието, което е нейна “част” и затова няма
абсолютната власт да й се налага. Този пример осветява казаното по-рано във формата
на теоретично положение.

И така, индивидуалността на всяка конкретна човешка воля се дължи на това, че има

безкрайно много възможности за особени съчетания на отделните душевни сили при
превес или надмощие на някоя от тях. Няма общ за всички човешки същества закон, който
да предопределя тяхната обреченост да искат едно и също или пък да го искат еднакво
силно и по един и същ начин. Индивидуалността се поражда от особеното съотношение
на душевните сили на тази конкретна душа, което слага силния си отпечатък върху цялата
личност. Ясно е, че например една емоционална душа – или душата, чиито характер се
определя от преобладаването на чувствата над останалите душевни сили – ще има воля,
която се различава твърде много от волята на разсъдъчната, мислещата, потискащата
чувствата си душа. Нюансите на особените съчетания на разсъдък, чувство, въображение
и пориви от страната на ТО (безсъзнателното) са изключително многообразни и не могат
да бъдат обхванати от нито една класификация. Затова и индивидуалността, породена на
тази основа, не прилича на никоя друга, не съвпада с никоя друга, затова и
индивидуалностите на този свят са толкова, колкото са и човешките същества – лутащи
се по земята и правещи (всеки за себе си) своя живот. Но също толкова са и техните воли,
всяка от които е с нещо различна от останалите. Коренът на човешката индивидуалност е
във волята, от която зависи лицето, своебразието на тази или онази душа, на този или
онзи конкретен човек.

Но тук имаме нещо също така важно и значимо за разбирането. Възможността за

непредвидими съчетания на душевните сили във волята е основата на свободата като
същност на човека. Единственото, на което може да разчита човек, е свободата, дълбоко
заложена в неговата душа. Няма общ механизъм в душите, който да ни заставя да искаме
едно и също нещо или пък да го искаме по един и същ начин – нека да повторя още
веднъж това. Съзнателното регулиране на душевните сили е вид насилие над тях, а
душата не търпи насилието: свободата е единствената й почва. Всяка душа е склонна и
обича да държи на нещо, но това зависи единствено от самата нея. Дори и вътрешният
самоконтрол е резултат на свободен избор, спонтанно или по някаква причина възжелан
от човека и приет от него.

Човекът не е орисан да служи нито на своя разсъдък, нито на каквото и да било друго,
макар че много хора – без да искат това – са станали наистина слуги и оръдия на някоя
своя душевна сила или доминираща потребност. Но свободата, този определител на
човечността, излъчвана най-силно от развитите души, е точно в това: непринудено и по
своя воля да съотнасяш, разполагаш и композираш душевните си сили в независими и
стройни съчетания, без да си варварски зависим или да робуваш на нито една от тях.
Волята е въплъщението на така разбираната свобода, в този смисъл воля и свобода са
едно и също нещо, истинската воля е свободната воля. Всяка друга воля съдържа момент
на несвобода и е нещо друго (непълноценност, извратеност, проблематичност, комплекс
или синдром на психиката, непълноценен заместител и пр.), но не и воля – в истинския
смисъл на тази дума. Такъв човек е изгубил своята воля – или пък още не е стигнал до
нея! – и е попаднал под робството на някаква душевна аномалия, поради което неизбежно
страда. Всяко душевно страдание съдържа като свой компонент безволието, мъчителната
слабост на волята. Тук ме интересуваше дълбоката връзка на воля и свобода, която в
психологически план е особено интересна за изследване – стига да разполагаме с
подходящ за това метод. Струва ми се, че в горните разсъждения е даден ключа за
разбирането на волята, един верен метод, който всеки човек може да прилага и в живота
си, и в заниманията си с психология на волята. Например интересно е да се разсъждава
върху проблем като този: възпитанието на волята; за което всеки сам може да помисли.
Ясно е, че тук става дума за самовъзпитание, защото тъкмо волята външни влияния не
търпи.
Оказа се, че изложеното тук разбиране за волята закономерно ни доведе до откриването
на корените, от които израства свободата и индивидуалността на човешките същества.
Намерихме ги в способността на отделната воля да концентрира, да съсредоточава
душевния потенциал на личността в определяна посока. Ясно е, че тук е заложена
възможността за неповторими съчетания на душевните сили, т.е. за безкрайното
множество индивидуални воли, всяка от които зависи единствено от самата себе си и от
ресурсите на душата, с които тя разполага. Тази самоопределяща се воля, явяваща се
висш израз на душата, е по своето най-вътрешно естество източник, вечен извор на
човешката душа. Изхождайки от себе си, от богатствата на своята душа, човекът
свободно се разпорежда със своите душевни сили и ги разполага в такива съчетания, че
успява (или не успява!) да избегне пряката, еднопосочна и едноизмерна зависимост от
една единствена душевна сила, способност, заложба или вътрешна потенция. Излиза, че
тъкмо балансирането, търсенето на спонтанното равновесие между душевните сили – без
пренебрегването или пък предоверяването на само една от тях – е израз на вътрешна
свобода. Обратното, потискането на останалите и залагането, разчитането на една
доминираща душевна сила или способност ни отнема възможността за баланс и
равновесие и ни обрича на зависимост, автоматизъм, несвобода.

Например, ако моят разсъдък е успял да стане доминанта на моята душевност – за

сметка на останалите ми душевни сили: чувства, въображение, безсъзнателни импулси и
пр., – то аз съм станал човек с бедна деформирана и осакатена душа и воля, която при
това е зависима пряко, автоматично от капризите и своеволията на този разсъдък, т.е.
изгубил съм свободата си. Накратко: станал съм слуга на собствения си разсъдък и нищо
не мога да му противопоставя, тъй като съм потиснал останалите си душевни сили.
Своеволието на разсъдъка не е онази свободна воля, която ми е потребна – ако искам да
бъда човек с воля. Всяко свое-волие означава накърнена, дебалансирана воля, която
пряко зависи от някаква сила, взела превес и искаща своето. Същевременно тя е сразила
и победила другите душевни сили, станала е техен господар, упражнява безразделна
власт над тях, изисква само подчинение и дисциплина, не им позволява и те да кажат
своето, да й повлияят или пък да оспорят господството й. В случая моят разсъдък е
станал мой тиранин, а аз – негова жертва, т.е. човек, подчинен на своеволията на
разсъдъка. Тук имаме, следователно, по-скоро не-воля, а не воля; такава отречена воля
(неволя) е напълно зависима, в случая, от разсъдъка. Подобна зависимост може да се
получи и от друга душевна сила, макар че именно разсъдъкът е основният претендент за
упражняване на хегемония и господство в пределите на душата. Например тиранията на
чувствата и чувствителността над душата като че ли е по-човечна, което не променя
факта, че също е тирания и неволя. Потвърждаване на волята значи имаме в
независимостта, балансирането и хармонизирането на душевните сили в тяхната пълнота
и единство, при което отделните неволи са отстъпили мястото си на единната и
ненакърнена воля на човека. Именно по този начин си осигуряваме така потребната за
живота на душата свобода, избягвайки слугуването и тиранията само на един господар –
безразлично какъв е той.

Психологическият анализ на волята дотук беше осъществен на едно теоретично ниво, от

което постепенно трябва да слезем – за да стигнем до нивото на конкретния опит, на
поясненията чрез примери. През цялото време съзнавах “изморителността” на един такъв
анализ, но той се дължеше не на моя приумица или своеволие, а на самата потребност да
постигнем разбиране.

И така, време е за изводи и обобщения. Първият е едно неизбежно следствие от всичките

разсъждения, а именно, че изборът, лежащ в основата на онова аз искам на волята, е
спонтанно достиганият баланс (равновесие) на всичките без изключение душевни сили.
Така установяваме, че проблемът за някакъв съзнателен избор на цели – осъществяван в
пределите на ума, разсъдъка и интелекта – всъщност е един псевдопроблем, т.е. той не
съществува като проблем, ако правилно се разбере какво е воля. Изборът, за който в
действителност става дума, не е съзнателен, а е свободен избор, а полето за неговото
разгръщане и осъществяване е цялата душа, не просто голият разсъдък, не суетното
чувство, не празното въображение и не хаотичността на безсъзнателната, инстинктивна,
сляпо желаеща душа. Нашето аз искам на волята е резултат на взаимодействие и
взаимно отношение на различните душевни сили, то е легализирано (узаконено) от тях и
следователно ако срещнеше силна съпротива – за която ние не можем да знаем – то
нямаше да бъде такова, а друго.

При т.нар. съзнателен избор всъщност нямаме избор, а диктат на съзнанието и

разсъдъка: за да има избор, трябва да има поне две душевни сили, които да си
противостоят и между които може да се избира. Съзнателният избор не допуска
алтернатива на съзнанието-разсъдъка, а направо елиминира и отрича дори възможността
за алтернатива от страна на друга душевна сила. (Тук не става дума за разумния избор,
който допуска алтернативи на съзнанието и избира между всички душевни сили.)
Алтернативни, от друга страна, могат да бъдат не съзнаваните цели (целта е построение
на разсъдъка), а подбудите от най-различно естество, които и предоставят възможността
за истински и свободен избор.

Така стигаме до втория значим момент, а именно, че избиращата инстанция на душата е

Аз-ът, самосъзнанието – като квинтесенция, еманация и цялост на единната душа – а не
някоя отделна нейна способност, сила или проява. Терминът самосъзнание не бива да ни
подвежда. Това не е съзнанието, а висш израз, отношение на душата към самата себе си,
Аз като тъждество на всичките душевни сили на индивида. Волята в такъв случай е
проява на този Аз и на тази душа, а не функция на някой техен елемент, на някоя
душевна сила. Аз-ът, който допуска своеволие на някоя отделна душевна сила, е
несвободен и точно поради това страда от чувството за ущърб и непълноценност.
Казахме също, че и неговата воля е несвободна, защото иска автоматично само едно, а
не си е осигурила възможността за свободен избор между многото желания, идещи под
формата на подбуди и мотиви от страна на различните душевни сили.

Накрая трябва да отбележим, че разстройствата на волята, безволието

(специализираният термин за това е абулия) се дължат на невъзможност за
хармонично съчетание на душевните сили и техните подбуди, поради което една
сила – независимо от какво естество е тя – е станала доминанта, господар, тиранин.
Такава воля е загубила способността си за свободен избор между различните
мотиви, тя слуша само един мотив и не чува гласовете на другите душевни сили с
техните подбуди. Затова тя не може да направи синтеза аз искам (при нея имаме:
“то иска!”) в указания смисъл, тя автоматично иска едно и също, поради което се е
превърнала в тежка неволя, жестоко страдание и непосилно бреме за душата.

20.5.Мостът между субективното и обективното

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.5.Мостът между субективното и обективното

Всичко казано дотук засягаше дълбоката вътрешна, субективна страна на волята, която в
крайна сметка стига до своето аз искам. Съотнасянето на аз искам с трябва – с
ценностите на личността, на нейния свръх-Аз – е друг аспект на волевата активност, който
във всичките си измерения се изследва от философията, по-специално от етиката като
нейна неразделна част. Психологията на волята обаче е длъжна да признае
съществуването на този проблем и да потърси неговите психологически измерения.

Само по себе си съотнасянето на аз искам с трябва е един конфликт, който волята трябва
да преживее, който е неизбежен и изпълнен с последици. Появява се ново раздвоение в
пределите на душата, което волята разрешава нееднозначно, изправяйки се пред нови
възможности и алтернативи. Тук също свободата на избора е условие, благодарение на
което волята осъществява самата себе си. Признаването на влиянието на ценности,
идещи от страна на свръх-Аз-а, не става автоматично и по общ, зададен на индивидите,
механизъм, който да заставя волята към определен избор. Този избор отново е дело на
волята и на Аз-а, той е избор, който аз правя, разчитайки единствено на себе си.

Индивидът в себе си открива опорните точки и основанията на своя личен и отговорен

избор. Тук отново възниква драма – в някои случаи имаща характер и на трагедия! –
подобна на оная, която установихме при борбата на мотивите и подбудите, която доведе
до т.нар. аз искам на волята. Никой няма да се изненада, предполагам, ако кажем, че
всеки индивид намира някакъв свой изход от това противоречие на волята с личните и
общите човешки ценности. При този избор своебразието и индивидуалността на
отделната воля се засилва допълнително и така се потвърждава. Полюсите на
възможните избори са два: да пожертваш своето аз искам заради някаква приета от теб
ценност или пък да отстояваш докрай аз искам, потъпквайки тази или онази ценност,
която противоречи на твоето искане. Тези два полюса така или иначе имат характера на
произвол, независимо от противоположната тенденция, която се крие в тях. Между тях,
между тези две крайности се разполагат възможните човешки решения, превръщащи се в
склонност, навик, стремеж и пр.

Тук някъде се заражда човешката съвест с нейното разбиране за дълг, които са

неотделимо свързани със свободата на волята и на душата. Склонен съм дари да мисля,
че на това ниво на душевен живот се преживява вярата като интимно отношение към
абсолютната ценност – Бог – или пък, ако душата не е достигнала до това висше ниво на
развитие, към някоя друга, достойна или недостойна ценност, превърната в кумир, идол
или друг предмет за поклонение и подражание. Явно е, че не е задача на психологията да
изследва подробно тези висши прояви на душевен живот или по-скоро на духовност, но тя
е длъжна да посочи поне мястото, в което се пораждат, и връзката, в която се намират с
волята. Някои от тях, като съвест, вяра, вярвания и др. имат своите психологически
измерения и механизми, въпреки че психолозите ги избягват – плашейки се от тяхната
дълбочина, сложност и многоизмерност. Аз съм принуден да спазя тази лоша традиция
единствено поради липса на време и място, но горещо препоръчвам обсъждането им от
интересуващите се – при съответната възможност и, разбира се, желание.
Съотнасянето на аз искам с трябва е първото самоограничение на волята по пътя на
нейната реализация. Самоограничаването на волята на почвата на избора не накърнява
свободата, а – напротив – я демонстрира, тук свободата отново потвърждава себе си.
Човек разбира, че волята му не е безпределна и абсолютна, а е крайна и човешка воля,
т.е. човекът със своята душа е нейният предел – също така, както е и неин корен. Така
стигнахме до втория съществен момент на волята, нейното аз мога, при което белезите
на тази конкретна човечност и индивидуалност се конституират окончателно и
безвъзвратно. При аз мога волята се опитва да построи мост между субективното и
обективното, между двете реалности, на които се беше разцепило битието, между душата
и света, вътрешното и външното.

Аз-ът вече знае какво иска, но неговата воля се изправя пред потребността да разбере
какво може – за да се нагърби с пълноценната реализация на своята субективност, с
утвърждаването й. Свободното съпоставяне на двата рода възможности – на потенциите
на душата с нейните способности и изискванията на реалността извън нас, на конкретната
ситуация, в която животът ни е поставил – е основата на активирането на волята на етапа
“аз мога”. Има невъзможни намерения и хрумвания, но тяхната невъзможност се осъзнава
едва при съпоставянето на възможното за душата – като неин ресурс, набор от сили и
качества – и възможното за самата ситуация на живота, в която сме попаднали. Самата
ситуираност на живота в даден момент предпоставя не всички, а само някои възможности
– и ние трябва да разберем кои са те.

Няма воля на този свят, която да посмее да заяви: аз мога всичко. Ако я има, тя е
достойна за съжаление – защото не е в ред, нещо в нея не е както трябва, нещо е
объркано. Онова, което е лесно за някоя воля – Аз-ът го оценява като лесно и затова с
лекота го прави – за друга воля се оказва безкрайно трудно и волята се оказва блокирана.
Един пример: да целунеш момичето, което харесваш – трудно или лесно е това? “Най-
лесното на този свят е това!” – ще каже някой, без замисляне става и го прави, щом го е
поискал. Същата задача – която като ситуация е лесна, стига да я има решителността –
изправя индивида с друга воля и душа пред изключителни изпитания и терзания – не
защото по принцип не може, а защото волята се е оказала в капана на това “Аз така не
мога!”, от който понякога трудно се излиза.

Една и съща ситуация поражда две съвършено различни реакции на волите на два
индивида – оказва се, че не от ситуацията, а от волята зависи всичко; зависи от
човека, притежаващ една или друга воля. Решителността е качество на добрата,
развитата воля, която не бива да се свързва със способността с усилия да
преодоляваш трудностите – както много често си мислят. Понякога или по-скоро
винаги главното е преценката дали трудностите си заслужават труда, щом се е
появила трудността и усилието, нещо във волята не е наред. Защото трудът и
усилието при добрата воля не се усещат и не са изпитание, при нея всяко усилие се
прави с лекота, без напрежение. Това е така, защото трудно и лесно сами по себе си
не съществуват, те са такива за този или онзи, и следователно определящото са
потенциите, способностите на душата. За да поясня мисълта си, ще дам още един
пример.

20.6.Вдъхновената воля

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.6.Вдъхновената воля

Повечето от хората никога в живота си няма да напишат книга – за тях това ще бъде
безкрайно трудно, невъзможно. Добрият писател пише книгата си с увлечение, лекота и
удоволствие, независимо от трудностите, които се изправят пред него. Неговата воля
преодолява изключителни трудности и е истинска до момента, в който писането не е
станало мъчение. Когато се появи мъката, е безсмислено да се упорства, упорството тук е
гавра и издевателство над волята. Изчезнало е вдъхновението и никаква воля не може да
му помогне. Ако продължи да пише на инат, като сляпа и обречена съпротива срещу
изникналата трудност и породената от нея мъка, това съвсем няма да бъде признак на
добра или силна воля.

Онези, които разбират волята като инат, като безсмислено упорство, като насилие над
волята си – което само по себе си е сляпо и обречено – съвсем не разбират какво е воля.
За нашия писател, чието вдъхновение неусетно е изчезнало, волята означава да… спре
писането – до появата на ново вдъхновение. Когато то се появи, волята за писане като че
ли не е необходима, отново се е появила лекотата, увлечението. Ето го парадокса на
волята: истинската воля е онази, която с лекота, неусетно и без мъка преодолява
трудностите, която като че ли… не е воля и незабележимо активира душевния потенциал
на личността. Ако забележим, че трябва да прилагаме насилие над волята си за
правенето на нещо, то такава самоизмъчваща се воля вече не е воля. Всяко нещо трябва
да се прави с вдъхновение, накратко казано, волята не е друго, а вдъхновение, истинската
воля е изпълнената с вдъхновение, вдъхновената воля.

Сега да се върнем в началото на разсъждението, което започна с това, че повечето хора

никога няма да напишат книга; да оставим настрана това, че много от тях няма никога и
да… прочетат една книга. Случва се обаче – съвсем рядко – някой от тях да пожелае да
напише книга. “Намислил” е и той да стане писател, разбрал е по някакъв начин, че “е
хубаво да си писател”, още повече, казват, падали и парици от подобно занимание.

Това е възможно, защото е било и действително: винаги е имало много писатели, които са
писали блудкавите си писания, водени само от подобна мотивация или амбиция. Както и
да е, сяда нашият човек да пише книгата си. Всички усилия за постигането на такава цел
ще бъдат по начало смешни, волята му без остатък ще бъде инат и нищо повече. Да иска
да стане писател без усещането за непреодолимо вътрешно призвание и без душа,
овладяна от дълбоката потребност за изразяване чрез словото, е безперспективна идея
за този човек, приумица, явяваща се изцяло безсмислена, явна невъзможност, дължаща
се на липсата на съответните душевни качества и възможности. Грешката тук е, че на
него му се струва, че щом иска – значи може. Призванието, а именно вътрешната
потребност на душата да въплъти своя живот в словото, в случая не влиза в сметките, а
волевите усилия, колкото и да са грандиозни, са само трагично-смешни.

Девизът “искам, значи мога” е двусмислен, с тези думи много се спекулира и

злоупотребява. Ако го има призванието, то явно се проявява в страстно желание да
бъдеш и да станеш това, за което си роден. Но призванието е вътрешна необходимост,
щом я има, тя така или иначе се реализира в дела. Призваният за нещо човек едва ли
може да избяга от своето призвание, той по-скоро не може да бъде друг, несъответстващ
на способностите си, на заложбите в своята душа и дори на предопределението си, което
в този смисъл е негова съдба, орис. По начало всякакви искания и желания са възможни,
но огромната част от тях не са нищо повече от това, на тях никога не им е съдено да
преминат в сферата на мога, на действителното осъществяване. Тогава какво остава от
прословутото искаш, значи можеш? Излиза, че способният за нещо и да не го иска така
силно, може да го направи и в края на краищата го прави. Ако го има призванието, то с
лекота постига самото себе си и волята без усилие насочва активността в тази посока, а
трудностите се оказват преодолими (не без труд, но не и с мъка), успехът – постижим.
Правилото искам, значи мога е довело много хора до страшни трагедии на тяхното
съществуване – когато липсва призванието, а човекът просто е решил да иска нещо,
което му се е сторило привлекателно. Има много хора, които не са на мястото, което
съответства на тяхното призвание или пък които не искат да отговорят на него. Има и
такива, които не правят друго освен да се стремят да заемат нечие чуждо място, т.е.
мястото, което не им се полага – ако се изходи от това, какво те всъщност представляват.
Това се нарича амбициозност и на нея се гледа снизходително: човекът е искал да бъде
нещо повече от това, което е. Но много често такива хора разхищават огромна енергия, за
да направят нещо, за което нямат дарби и възможности. Тяхната воля може да се нарече
нещастна воля, нещастието й се дължи на това, че си е позволила да бъде пленена от
безпочвени амбиции. Успехът на такива хора – които са нагледно въплъщение на
неправилно разбраната максима искам, значи мога – е временен, те виреят особено
много в несвободните общества, а иначе свободата поставя всеки на мястото му.

Свободните общества създават външните условия за реализирането на индивидите, в тях

всеки има възможността да бъде оценен по достойнство и да намери своето призвание, в
тях няма особени пречки пред инициативните и способните. В тях не могат да виреят
писатели с манталитет и душа на лакеи – докато в несвободните общества именно те
определяха онази атмосфера в литературата, от която се задушаваха истинските творци.
Същото може да се каже и за политици с призванието на кръчмари или овчари, за
журналисти с души на слуги, за художници, родени за бояджии, за директори на заводи,
които при социализма са ставали такива, въпреки че иначе са били предопределени да
бъдат чираци, не дори майстори в някакъв занаят и пр. – всички тези природни аномалии
не могат да съществуват в условията на свобода, а само в условията на общества, в
които тя е тотално отнета.

И така, волята не е магическо средство, което може да ни позволи да искаме и да можем

всичко, а предпоставка да бъдем само онова, което всъщност сме. Казано е, че
истинското богатство на човека е в душата му и ако някоя душа е бедна, неразвита, с
притъпени способности и пр., то на нея никаква воля не може да й помогне. Дори и такива
същества да са си организирали онова царство на пълния произвол – комунизма – в което
посредствеността изживя своя триумф, да се надяваме за последен път в историята.
Разбира се, ощетените от комунизма – способните, потисканите, унижените,
обезценяваните, принудените да се откажат от своите дарби – никога няма да поискат
завръщането му. Волята е силата на душата и щом свободата – намерила своя дом в
душата – е в нас, във всеки един от нас поотделно, няма външна сила, която да може да
противостои на силата, извираща от душата и волята на пожелалите да бъдат свободни.

Темата за волята, както се вижда, е неизчерпаема. Психолозите у нас тепърва ще се

заемат със задълбоченото й изследване, тя преди време беше табу, забранено място за
психологически изследвания. Всяко разсъждение тогава – за свободната воля, за човека и
за неговото достойнство – ако можеше изобщо по някакъв начин да получи публичност, би
могло да взриви обществото на тоталната несвобода.

Днес обаче е насъщна потребност свободата и волята да бъдат разбрани – както от

психологията, така и от всеки човек, който иска да направи волята си свободна. Защото в
това е залогът за раждането на истински свободно общество, в което личността може да
постигне и преживее разцвет на душевните си сили – и просперитет във външната сфера
на живота.

21.1.Разбирането на своята най-съкровена вътрешност

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.1.Разбирането на своята най-съкровена вътрешност

Съществен недостатък на научното познание за човека е неговият абстрактен,

обобщаващ характер, който неизбежно влиза в противоречие с разбирането за реалното
съществуване на човешката субективност – съществуване, което винаги е конкретно,
индивидуално, уникално и неповторимо в своята самобитност. С други думи казано,
“човекът изобщо” на науката и психологията не съществува, както не съществува и
абстрактната, обща и схематична душа на този всеобщ образ на човека, който научно-
психологическата представа е принудена да рисува и да създава.

Разбира се, няма и не може да има наука, която да е в състояние да се занимава с всеки
един човек поотделно – въпреки че реално съществуват именно конкретните, живи и
индивидуални човешки създания, всяко от които притежава своята, неприличаща на никоя
друга, уникална душа и съдба. Неудовлетворението от четенето на учебници и книги по
психология се дължи точно на това: в тях читателят научава почти всичко за някакъв си
безличен, всеобщ и колективен обект на науката и почти нищо, което да му напомня за
него самия, за неговите собствени – и така непосредствено дадени – душевни
преживявания. В най-добрия случай високомерно му заявяват, че душата по принцип е
“устроена така” и че индивидът трябва сам да приложи това знание към самия себе си,
защото при него другояче и не може да бъде – което е съвсем слаба утеха, а пък и лошо
извинение.

Защото по този начин науката оставя най-трудното познание – самопознанието – на

неопитния в познанието изобщо човек, проявяващ интерес най-вече към себе си, към
своята душа и живот, а не към всичкообясняващите абстракции на подобна наука – която,
сама изпитвайки боязън от наистина сложното и трудното, си позволява да дава
наставления на другите как те да се заемат с него. Оказва се, че науката извършва
своеобразно бягство от реалността, която е призвана да познае: конкретните и живи
човешки същества с тяхната непосредствена и също така жива душевност. И в замяна на
своята истинска задача си позволява безкрайно да се вглъбява във фантастичната
действителност – теорията, системата на своите понятия – която сама е изобретила и с
която се опитва да подмени действителния си предмет.

От тази гледна точка е съвсем разбираемо разочарованието, което повечето хора

изпитват, когато вместо истински и действително значимото за тях – човешката реалност,
скрита зад всеки две очи – им предлагат хитроумни, но непълноценни заместители. Т.е.
скучновати теории, класификации, схеми, модели, понятия и наред с тях – толкова много
безпочвени и неоправдали се претенции, амбиции и обещания. Разочарованият от
науката човек, не намерил в нея това, което търси и което му е потребно, се устремява
към всевъзможни други начини да задоволи интереса и любопитството си. Защото има и
други книги, по съвсем друг начин говорещи за човека, чийто език му е понятен и близък и
където той намира това, което търси за себе си: това са романите от “различен сорт и
калибър”, долнопробните или пък истинските произведения на литературата и изкуството,
които обаче не бягат от конкретния индивид и неговия живот, а се опитват да изразяват
точно тях и точно такива, каквито те са.

Превъзходството на изкуството над науката, така привлекателно за човека и неслучайно

оценявано като истинско предимство, се състои в това че то е понятен за всички език,
чрез който се говори за човека и живота, но не абстрактно и всеобщо, а конкретно и
непосредствено, чрез изобразяване на отделни човешки същества – така както те живеят
и преживяват, чувстват и усещат – като между ситуациите и перипетиите на литературния
герой и на читателя принципна разлика няма и не може да има. Чрез произведенията на
изкуството читателят се чувства потопен в своя свят и в своя живот, в тях той намира
своята душа и своите преживявания. Затова такива творби на изкуството и литературата
са истинско откровение за живота и човека, те отекват силно и незабравимо в душата на
читателя, техният ефект е силен и с нищо несравним, тяхното превъзходство в този
смисъл пред творенията на науката и психологията (под формата на скучни учебници и
монографии) е несъмнено и безспорно. От тях по парадоксален начин се научава много
повече – нищо, че не са наука, по-скоро точно затова, че не са наука. Психологията, пък и
философията, които искат да са по-ефективни и работещи с полза за хората, има какво да
научат от изкуството и литературата. Нали за една наука не е срамно и лошо да учи и
научава всичко онова, което има по-голям смисъл от вече достигнатия и овладения. Ясно
е, че ако успее да го направи, неимоверно много ще спечели и нещо няма да загуби.

Отстраним ли е дефектът на науката, за който тук стана дума? Може ли тя да се избави от

обременителните си абстракции за човека, живота и душата, които така малко казват –
или така го казват, че нормалният човек не го разбира и не иска да го разбере: защото
такова знание му е безразлично? Може ли психологията да възсъздаде по свой начин
конкретната, жива и индивидуална човешка реалност – такава, каквато е тя
непосредствено при отделния индивид и човек. И която да интригува и да не е
безразлична на нито един жив и живеещ човек на тази земя? Възможно ли е това и как то
може са стане?

Моят опит с написването на цяла една поредица от книги е точно в тази насока. Смятам,
че синтеза на философия и наука може да ни даде пълноценно разбиране за душевния
живот на отделната душа – нещо, което психологията като наука сама никога няма да
достигне. Всичко, написано по този начин, е значимо и се отнася пряко до душата на всяко
човешко същество – и това не е само декларация. Защото философията притежава едно
основно предимство пред всяка наука, а именно тя се явява концентриран израз на
човешка позиция спрямо нещата, тя не е нищо друго освен цялостен човешки поглед към
съществуващото и към самия човек, който не абстрахира и не отделя един от друг
компонентите на жизнената човешка представа, а се стреми да достигне тяхното
пълноценно (живо и непосредствено) единство.

Това, както вече показах по-горе, може да стане чрез идеята, явяваща се от своя страна
единство на мисъл и чувство, на знание и ценност, смисъл на нещата – в и извън човека
съществуващи. По този начин философията е в състояние да прониква дълбоко в
жизнения свят на човека и да го изразява с адекватни на него средства. Тя има
предимството да постига жизнената и душевната цялост – такава, каквато тя пулсира зад
гърдите на всяко човешко същество. Философията по своето понятие и идея (любов към
мъдростта) не строи безжизнени абстракции, в които да противопоставя едната половина
на живота на другата му съществена половина, а се опитва да разбере неговата цялост,
непосредствената идея за живот, която е конкретна точно толкова, колкото е конкретно
отделното човешко същество, явяващо се неин израз и въплъщение – защото в неговите
вени пулсира неподправен същия този живот.

Затова моята нагласа – да разбера живота на душата – не ни отделя от живота, който

усещаме в себе си (всеки един поотделно и сам по себе си), а ни свързва неотделимо с
него, обогатява ни с разбирането, без което животът е само порив и страст, не обаче
пълноценно овладяла ни любов към живота, която единствена разбира живота. Оказва се,
че любовта към мъдростта е по начало същото, каквото е любовта към живота,
следователно мъдрост и живот са едно и също нещо, по-скоро мъдростта е откритост към
живота, това да си свързан дълбоко и неотделимо от него, да присъстваш в него, да
отговаряш всекидневно на неговия могъщ призив. Разбирайки живота на душата,
преизпълвайки се с подобно разбиране, приемайки нагласата да бъдеш открит към този
живот, човекът всъщност разбира самия себе си, своята най-съкровена вътрешност,
своята сърцевина.

Такова разбиране ни привързва дълбоко и истински със своя живот, със самите себе си,
човекът – овладян от него – се приучава да не живее в раздор със себе си и със своя
живот, а да постига жадуваната хармония, вписването в естеството на живота. Така
между човешкото същество, стремящо се да разбере самото себе си, и неговото
вътрешно естество не застават като бариера или стена мъчно смилаемите абстракции на
науката, а само един добронамерен посредник и водач в трудното изкуство на
самопознанието, един партньор в това велико изкуство – какъвто иска да бъде
психологията, пронизана от философски дух и обогатена от философската или, което е
същото, човешката, нагласа и позиция. Постигането на тази висша цел – изразяването на
дълбокото вътрешно родство между човек и философия – е необходимо условие за
постигането на друга такава цел – ведението на душата (нека всеки го разбира както
може!) – което е смисъл на съществуването на психологията.

Философията е квинтесенцията на човешкото и на човека, техен завършен и

тотален израз – като тази всеобемност на философските идеи остава само да бъде
изразена в жива, понятна за човека форма. Дали това последното съм го постигнал
поне отчасти остава да съди читателят на моите книги…

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.2.Личността, persona-та

Извинявайки се за това като че ли напълно излишно въведение към темата за личността,

аз съм принуден да навляза в нея. Ако все пак има някакъв смисъл написаното по-горе –
смисъл именно по дадената тема: за личността – той се свежда до изискването да не
говорим за личността прекалено абстрактно и теоретично, а по-пълноценно, т.е. по
философско-психологически и човешки начин.

Ще започна със самата дума личност, която на латински език е persona (“персона”, оттук е
влязла в много западни езици). Първоначално думата персона е служела за обозначаване
на маската в античния театър, или булото, което актьорът слагал, играейки своята роля.
Тази маска изразявала основното съдържание, един вид водещата гримаса на
изобразявания персонаж. Трябва да запомним основния и изначален смисъл на думата
персона: това е маската, с която актьорът криел своето лице и която напомня и намеква
за лицето на пресътворявания персонаж, на неговия герой. “Персоната” стои между двете
лица: едното е истинското, на артиста, а другото е сътворяваното, но още непоявило се в
своята цялост и многоизмерност лице на героя – за което отчасти се съди по маската и
нейната гримаса.

По-късно римляните, които освен с войнствеността и с разврата си са известни и със

своето право (юриспруденция) използват думата персона за понятието лице или “лицето
пред закона”. За тях е било естествено това, че робът, несвободният човек не може да
бъде персона, което иде да намекне за дълбоката връзка между личност и свобода.

В езиците със славянски корен думата личност произлиза от лице, лик, външен об-лик,
онова, което днес наричаме физиономия. Трябва да се отбележи това, че “лик” е дума във
възвишен план, както и “облик”, докато в ругателния и обидния смисъл лицето бива
наричано “рожа” или “мутра”. Смятало се е, че лицето на човека е представител на
висшите духовни дарове: челото символизира небесната любов, очите – разумението,
разумното съзерцание, ушите – разбирането и послушанието, носа – постигането на
доброто (?!), бузите – постигането на духовните истини (?!), устата – “духовната хвала”, а
брадата – “външността на учението” (По “Толковый словарь…” на Вл.Даль) От друга
страна, лицето обозначава особата, човекът, като същевременно служи и за назоваване
на “по-добрата, предната, връхната, лицевата страна на предмета” в противоположност
на задната, не-главната, онази, която е отзад и встрани от фасадата.

Думата лице носи и един друг смисъл, например, когато казваме налице, наличност, т.е. в
действителност, реално, наяве, а не мнимо, само по книга и пр. (Например, както е в
израза “По списък са 100 човека, налице са 90”.) Лицева страна на предмета, е тази, която
съставя неговото лице, а пък когато придавам красив външен вид, изглаждам нещо,
придавам му лице, полирам го, се е казвало “лицевам” или “лицовам” – оттук се е
запазило нашето “облицовам”. (Майсторът на дрехи, шивачът “прелицова”, преобръща
дрехата, когато бива накаран да обърне вътрешната страна “в лице”, т.е. отгоре и значи
един вид е префасонирал дрехата и я е обновил.) Ясно е, че нещо е лично, когато е
принадлежащо на конкретното частно лице, на този човек или мое. “Личен” е оня, който се
откроява от другите, като върху някакъв фон, той е “раз-личен”, т.е. по-особен, по-друг, по-
красив и пр., докато останалите са просто “при-лични”. Казваме също “аз лично ще
направя това”, като разбираме непосредствено, пряко, аз самият, моята особа се захваща
да го прави, а не чака друг да го свърши вместо нея. Знаем също кой е от-личен със
звание или орден (а може би просто с шестица в бележника), той се е откроил с нещо в
сравнение с другите, от-личил се е над тях, показал е лице, докато те си стоят неразкрили
се или без-лични. И така, след тази разходка около корена на думата личност и неговите
разнообразни и различни смисли можем по-подготвени да пристъпим към нейното
разбиране и към психологически анализ.

Личността е лицето, самостоятелното, отделното човешко същество. Да бъдеш личност

означава способност да проявяваш себе си смело, без заобикалки, без страх от своето
лице и облик, а единствено със страх и нежелание да бъдеш без-личност, т.е. да
“избледнееш” и да се превърнеш в задна страна на фасадата, която е противоположна на
лицевата и следователно е в сянка, е просто фон. Личност е оня, който отстоява своето
лице и своята физиономия, а също умее да си слага подходяща и желана маска пред
другите – за да не издава истинското си лице. Анализът на личността непрекъснато ще се
сблъсква с тези две като че ли противоположни движения на смисъла: от една страна, да
разкриваш лицето си, същността си, точно и безпогрешно и, от друга страна, да скриваш
облика си и наличната си физиономия зад подходяща маска – защото другите едва ли
заслужават да те видят в истинското ти лице и облик, а може би и защото не е нужно
наивно да разкриваш пред тях това лице, което те не могат или няма да оценят по
достойнство. Личността има някакво лице, някакъв облик или някакви качества и същност,
тя проявява лицето си и затова е личност, но въпросът си стои: това видимо отвън лице
съответства ли на действителния лик на човека, нима всеки разкрива изцяло и напълно
действителната си същност и я представя на всеобщо обозрение пред всички, пред
другите – без нищичко да е скрил за себе си, без никакъв остатък?

Тук съвсем не става дума за лицемерието в истинския му смисъл, т.е. когато някой съвсем
преднамерено представя пред другите коренно различно лице от това, което има, и значи
лице-мери, т.е. старателно отмерва кое лице подхожда за пред другите, а кое трябва да
бъде скрито и запазено за себе си. Изглежда, лицемерът прекалява с меренето и с
мярата, но нима всеки човек не е изправен пред същата ситуация: какво и колко да скрие
зад подходящата маска, която, щом е маска, представя различно от истинското лице –
което искаме да имаме или искаме да показваме?
Може би е парадоксално, но без разбирането на лицемерието е невъзможно да бъде
разбрана личността на човека. В това едва ли има нещо толкова странно: нали и
фасадата на една най-обикновена къща подвежда, нали вътрешността на къщата не е
изнесена на показ и не може да бъде разбрана по външния вид и на лицето й? Тогава
защо искаме при човека явното, видимото лице да отразява напълно вътрешната
същност, която да личи изцяло в него и нищо да не бъде покрито, нищо да не бъде
оставено извън обсега на общия взор на другите? Наричаме лицемерие скриването на
част от истинските качества на човека, неизнасянето им пред очите на всички; независимо
от това, че и тук има мерене какво да скрия и какво да покажа: за да не се издам, за да не
ми се смеят, за да не ме е срам после или пък защото няма да бъде разбрано и оценено
по достойнство. Или пък защото другите не заслужават доверието да ме видят в
истинския ми облик – откъде накъде да се разголвам пред тях, по-добре да се скрия зад
маска и пр.

Тялото си крием зад дрехите, нима душата не трябва да бъде скрита зад особена “дреха”,
която претенциозно наричаме личност? Ако е така, тогава защо всеки облечен не
наричаме лицемер, т.е. отмерващ какво от тялото да скрие и какво да покаже (показваме
без боязън главата, ръцете, части от краката си през лятото, но грижливо крием други
части от тялото), а по отношение на същото, направено във връзка с душата,
употребяваме тази зле звучаща дума? Личността не е, разбира се, физическото лице на
човека, тя е личното и личащото в нейните душевни качества, в проявите на индивида,
които са отпред или са изнесени на фасадата и затова така личат и се виждат от другите,
а също са “полирани” и “лъснати” – за да привличат, вероятно, погледите. Защото никой
няма да изнесе и да изложи пред чужд поглед нещо, което “не е за пред хората”, не става
за всеобщо разглеждане и следователно трябва да бъде оставено за себе си или за най-
близките.

Личността е човекът, но не какъвто е той сам по себе си (или “за себе си”), а какъвто той е
за нас, за другите, какъвто се представя пред нас. Следователно тази външна проява на
вътрешната човешка същност в и чрез личността е основното в смисъла на понятието за
личност, което тук се опитвам да разкрия. Ако за “човешка същност” приема да смятам
вътрешните, душевните качества на конкретния индивид – една безкрайно динамична и
подвижна реалност – то изявяването на тази същност навън, проявяването й в
отношенията с другите и със света е онова, което конституира сферата на личността и на
личностното у човека. Ясно е, че между двете сфери – на вътрешно-душевното и външно-
проявеното, личностното – няма и не може да има пълно покритие, а само съответствие в
степен.

Всеки човек е личност, доколкото проявява себе си (заложените и развитите у себе

си потенции и дарби) навън и ги реализира на дело като действителни възможности
и способности. В този смисъл човек “става, а не се ражда личност”; същото,
впрочем, може да се каже и за човека: всеки сам себе си е направил човек,
отговаряйки на заложената у него възможност да бъде човек, превръщайки я в
действителност.

21.3.Кога човек става личност?

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.3.Кога човек става личност?

Човешката реалност тъкмо затова е човешка, защото в пълна степен е човешко създание
и творение, защото всеки сам непрекъснато създава себе си като човек – стига да е
пожелал, да иска да е такъв. Човешкото у човека е синоним на дълбоката същност у него,
именно на душевните качества, които правят човека човек, но тази същност възниква в
съществуването и живота, а не ни е дадена наготово – както същността е дадена на
животните и на предметите. Затова и казах, че човекът е творецът на човешкото у себе си
и на самия себе си, избирайки най-напред своето съществуване, от което пък следва, че
става такъв, какъвто иска да бъде. Ето защо първото условие на човешкото и човека е
свободата.
Единственото, което е заложено и дадено на все още нестаналия човек и на все още
нестаналата личност, е Божията искра, нетленната душа с всичките й възможности, която
Бог ни е дал заедно с живота, а всичко останало вече зависи от самия човек и от
свободата, с която той разполага. Съответно личността се развива успоредно с
душевността на човека, тъй като и двете неумолимо водят до прояви навън на
вътрешните съкровища (или: на изключителната нищета и бедност) на душата, т.е. до
развитие на личността, доколкото и каквато я “имаме”, или по-скоро сме. От гледна точка
на казаното, имащо значение на принцип или начало на разбирането, е съвсем ясен
отговорът на въпроси от рода на “Кога човекът става личност?” или “Детето личност ли
е?”, а също “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?”.

Тъй като човечността (равно на душевност) неизбежно се проявява чрез личността,

екстериоризира (или се овъншностява) чрез нея, то следователно появата на първото –
душевността – вече означава и прояви на личността, човешките, душевните качества и
същности се съпровождат от съответните личностни реминисценции или отблясъци. Това
означава, че и най-първите прояви на душевност (и човечност) у детето всъщност са
прояви на неговата личност, двете форми са неразделни както полюсите на магнита.
Излиза, че всяка, дори и най-елементарната душевна или човешка реакция на детето
(емоция, чувство, осъзнаване, внимание и пр.) – доколкото е надмогнала и очовечила
пряката си биологична или физиологична основа и следователно й е придала специфично
човешки израз и форма – е вече проява на личността на това дете, колкото и малко да е
то, тя е също проява и на неговия характер и темперамент. Затова всякакви глупости от
рода на “личността се появява със социализацията на индивида”, “личността е
обществената същност на човека”, “не е личност онзи, който не живее в единство с
обществения интерес”, “личността е детерминирана от конкретните обществени условия”
и пр., които могат да се намерят във вехтите книжлета на т.н. материалистическо-
марксистко-комунистическа психология, не представляват никакъв интерес и нямат
никаква стойност.

Личността не може да се появява на някакъв по-късен етап от психичното развитие и един

вид от нищото, личността преминава определено развитие, което е успоредно на
развитието на психиката и човечността на човека, а и трите всъщност не са нищо друго,
освен три модуса, три начина за назоваване на тоталността, която може да се нарече
душевност-човечност-личностност. За нуждите на психологическия анализ сме принудени
да разчленяваме, да “разглобим” тази тоталност на нейните съставни части, но никога не
бива да забравяме, че реалното им съществуване е в тяхното единство и цялост. Такъв
аргумент напълно подкрепя излаганата тук концепция за паралелното развитие на трите
форми, а също и разбирането на личността като външен израз и екстериоризация на
душевно-човешкото.

Затова, ако трябва да отговаряме конкретно на поставените три въпроса, то по отношение

на първия – “Кога човекът става личност?” – отговорът е: тогава, когато започне да става
човек, т.е. в най-ранната зора на човешкия живот и когато са се появили първите душевни
реакции на детето, включително и безсъзнателните. Разбира се, тук не става дума за
завършена, оформена и пр. личност, а за начало на личността, която вече е на-лице, на-
лична, съществува и живее заедно с малкия човек. Това разбиране предопределя
отговора и на втория въпрос – “Детето личност ли е?” – който не може да бъде друг освен
утвърдителен: да, детето е личност, естествено, малка, детска и дори детинска, но тя
друга и не може да бъде, защото и душата, а и човешкото същество на детето е също
такова. Накрая отговорът на третия поставен въпрос – “Можеш ли да бъдеш човек, но не
и личност?” – е закономерно отрицателен: няма такава възможност, за да си човек,
трябва да бъдеш вече личност, проблематичното е друго, а именно доколко и дали
наистина си човек, което зависи и се определя от насоката и характера на развитие на
душевните качества на индивида.

Ясно е, онзи, който по определени причини е успял да загуби човешкия си облик и вместо
да развие душата си я е оставил да дегенерира биологически до нивото на животно,
съвсем не може да претендира за личност – защото тъкмо животните никога не могат да
бъдат личности. Но това е рядко срещана екстремна ситуация и в нея не влагам никакъв
оценъчен момент, не говоря за това “добра” или “лоша” личност е такъв човек; дори и
природно обременените, олигофрените и пр., доколкото имат някакви изяви на
душевност, на човечност, са някакви личности, наистина нещастни, страдащи, ощетени,
но личности.
Но понеже личността е лицето на душата, а също и на човека, то неизбежно душевният
живот – какъвто и да е той – налага своя отпечатък върху нея и това лице строго и точно
съответства на основата, от която израства: душевният свят на този конкретен човек. В
този смисъл думата безличност – ако изобщо нещо изразява – означава неспособност да
изявиш себе си пред другите, или неразрешими трудности в адекватната изява на своите
душевни качества и сили, или липсата на ясна тенденция в изявата на своя душевен
живот – което свидетелства за неовладяност, неорганизираност и хаотичност на този
последния. Липсата на лик, лице или облик, що се касае до проявеността на собствената
душевност, е често срещана ситуация – толкова често, колкото са безизразните лица, с
които се сблъскваме по улиците в своето всекидневие. Това е така, макар
физиономичната безизразност, която ни оставя абсолютно безразлични към подобни лица
(и погледи), да се различава по-лесно от онази безизразност, която свързваме с
душевността, явяваща се наистина по-неразличима, по-неуловима и скрита, по-
замаскирана. Когато се смесва едната с другата безизразност – физическата с душевната
безличност или обратно – това е свидетелство за отсъствието на психологическа
прозорливост, необходима за различаването на душевното от телесно-физиономичното.
Ясно е, че между двете има съществено различие, но за да се схване то, е нужно да се
обсъди по-общият въпрос за тяхното съотношение. Казано другояче, става дума за
съответствието между двете лица: истинското, онова, което обикновено наричаме лице,
физиономия и другото, това на душата, наречено от нас личност. Впрочем, кое от тях е
истинското и кое е само фасада или лустро, е все още проблем.

Това не е второстепенен въпрос, както обикновено ни се струва. Не са случайни, струва

ми се, необяснимите съответствия между двете лица на човека. От друга страна, за
психолозите е изключително важно да разберат съотношението между физично и
психично, между тяло и душа, което тук изпъква съвсем пряко и емблематично, твърде
красноречиво. Човекът е едно непосредствено единство на душа и тяло, връзката между
тези основни форми на човека е безспорна и не се нуждае от коментар. Разделяйки двете
реалности на човека за нуждите на психологическия анализ, всъщност засенчваме факта,
че в действителност те са една единна реалност на човешкото същество и следователно
живеят общ живот, живота на този човек. Явно е, че в такъв случай те са дълбоко
свързани и синхронизирани, от което пък следва, че няма как взаимно да не си налагат
отпечатъка или клеймото.

Лицето на тялото е онова, което, собствено, наричаме лице (или физиономия) и в него е
концентрирана същността на тялото, в него тя се проявява в кристално чиста и ясна
форма. Не вярвам някой да отрече, че каквото е тялото, такова е и лицето, характерът на
тялото е изписан най-категорично и ясно на лицето, на неговия неповторим облик. Между
тяло и лице има строго съответствие, лицето е лице на това тяло, не може грубото,
“недодялано” тяло да е надарено с несъответстващо му нежно, красиво и симпатично
лице, както и обратното – красивото, гъвкаво, хармонично и атлетично тяло да е ощетено
тъкмо в лицето, което да е грозно, несимпатично, отблъскващо. Нарочно употребявам
подобни изрази с оценъчен, естетически характер, които са в състояние да изразят по-
обемно ситуацията, която искаме да разберем. Тялото и лицето на тялото са оформени от
една и съща стихия, в тях тя е вложила своята сила, за да одухотвори еднакво и тялото, и
лицето – и трябва да признаем, че това й се удава твърде добре. Засега аз не казвам коя
или каква е тази сила, със замах дала родството и подчертала единството на тяло и лице
– може би засега това още не е необходимо, не му е дошло още времето. Но оставаме
при удивителния, ненуждаещ се от повече аргументи, ясен и безспорен факт за строгото и
пряко съответствие между лице и тяло, между това тяло и неговото лице.

От друга страна, независимо от възможностите за прикриване и по-голяма тайнственост,

душата така или иначе съответства на своето лице, т.е. налага себе си в тази своя
външна проява, каквато е личността. Ясно е, че тук връзката между душа и личност не е
пряка и непосредствена, защото ние знаем, че личността не е самото лице на душата, а е
в известен смисъл маската, сложена върху това лице и прикриваща го. Но както в
античния театър персоната-маска върху лицето на актьора е изразявала емблематичната
за същността на героя гримаса, ясно намекваща за нея на зрителя, по същия начин
личността – бидейки маскирано лице на душата – съответства на нея не с една, а с
безкрайно много изразителни гримаси. Личността е динамична маска на душата, която в
своята динамика стриктно следва динамиката на самата душа, отчита нейните вибрации и
в този смисъл е безкрайно изразителна – много повече от една издялана от дърво маска,
каквато е била античната, или пък от една днешна, купена от пазара маска.

Следователно тук съответствието нараства до степента на онова, което имахме при

тялото и неговото лице – независимо от склонностите към лицемерие, за които вече
споменахме. Затова трябва да приемем, че личността в този смисъл е някакво копие на
душата или поне нейна сянка, която не е крайно различна от оригинала – вътрешната
същност на човека, неговата душа.

И така, достигнахме до главния въпрос, поставен тук: има ли съответствие между

физическото лице на човека и личността, лицето на неговата душа? Отговорът ни
дава шанс да хвърлим светлина върху връзката на телесното и душевното, лежаща
в основата на актуалното единство на човека.

21.4.Очите и погледът – магическо огледало на душата

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.4.Очите и погледът – отворената врата на душата

Ще тръгна от едно разбиране на погледа, който е един вид “огледало” на душата – ако
мога да употребя тази дума поради липса на друга, която да е в състояние да изрази
своеобразната, нямаща аналог ситуация с човешкия поглед. Огледалото отразява
стоящия пред него предмет, погледът на човека е магическо, обърнато наопаки огледало,
което отразява стоящото зад него, а именно вътрешността на душата и на човека.

В този смисъл погледът на човека е единственото “място”, в което можем да имаме пряк,
макар и специфичен контакт с неговата душа – тази скрита и невидима вътрешност и
същност на човешкото същество. Очите на човека не могат да бъдат маска или було,
опитващо се да забули неговата душа, докато личността – както вече знаем – е точно
такава маска и такова було. В очите и погледа душата се представя непосредствено, тя е
разголена и непокрита, в тях няма нищо, което да може да я скрие, от тях струи
неподправена същността на всеки човек, неговата дълбока и тайнствена вътрешност и
сърцевина.
От тази гледна точка е съвсем разбираемо това, че погледите на две души са достатъчни,
за да се установи каквото и да било интимно отношение между тях (симпатия, любов,
неприязън, вражда и пр.) и тук нищо друго не може да ги замени. Погледът казва много
повече, отколкото са в състояние да кажат думите или каквото и да било друго. Тази
непосредственост на общуването чрез погледи, която изразява безкрайно много или
всичко, е добре позната на всеки човек. Затова ние винаги търсим погледа на човека
срещу себе си и от него направо, пряко узнаваме и интуитивно разпознаваме всеки отклик
на душата му – много време преди думите да направят своите неумели опити да изразят
казаното с очи или пък да го облекат с подходяща мантия, която да го скрие или изкриви
до неузнаваемост. Откритата и ясна душа не се стреми да крие погледа си или очите си и
същевременно изисква същото от събеседника или партньора си. От друга страна, такъв
поглед съвсем не гледа вероломно или нахално в чуждите очи: очите на другия човек са
неговата “светая светих” на душата му, която не търпи подобна брутална външна
интервенция.

Обикновено между познати личности се установява определена мяра на взаимно

проникване и отношение на погледите, степен на допустимо “взиране” в очите на
партньора, която съответства и се намира в хармония с нивото на тяхното личностно и
душевно разбирателство. Когато погледът или очите на партньора допускат по-
продължително и дълбоко вникване на моя поглед, това е симптом, изразяващ откритост
и благоразположение на тази душа към моята, а от мен – ако е налице подобно
отношение към неговата личност и душа – се изисква незабавно и безсъзнателно да
отговоря със същото, което е свидетелство, че съм “открехнал” или отворил широко
“вратата” на душата си. Всъщност, очите и погледът са тъкмо това – една затворена, едва
открехната или пък широко отворена врата към душата, която обаче се затваря и отваря
непрекъснато – в зависимост от това, каква личност и каква душа имаме срещу себе си.
Всичко това безсъзнателно се разбира от всеки и затова няма човек, който да не използва
незаменимата роля на погледа в общуването си с “персоните”, с които животът го среща.
Същевременно обаче тук има нещо по-важно, което е потребно да се осъзнае.
Душата на човека е истинско царство на свободата, затова и очите, изразяващи
непосредствено неговата душа, не търпят никакво посегателство спрямо свободата на
индивида и на личността. Чуждият поглед така или иначе е намеса и дори инвазия,
проникване и нахлуване в душата на друг човек и също опит за посегателство спрямо
неговата свобода. Грубата душа, която не разбира и не цени свободата, съвсем не се
засяга от чуждия поглед и също така грубо и вулгарно гледа в чуждите очи. Тя не зачита
ничия свобода, щом не познава свободата изобщо, щом я няма в себе си. В този смисъл
диалектиката на погледите ни позволява да разбираме отношението към свободата на
всеки срещнат индивид, а също и степента на развитост на неговата душа.

Развитата душа цени най-много от всичко свободата и затова не допуска никакво

посягане спрямо нея, което започва най-напред с погледа, който е срещнала. Затова
човекът с такава душа може да бъде познат по това, че не допуска груб, “вторачен”
поглед, който да нарушава автономията и свободата на душата и съответно никога не си
позволява сам да отправя подобен поглед към другия. Такъв човек се познава и по това,
че е склонен да отклонява погледа си от очите на събеседника, по-скоро не обича да
среща неговия поглед. Такъв поглед едва срещна очите на събеседника си и бързо се
отмества, което е израз на уважение към свободата на другия човек – трябва да ценим
чуждата свобода (и душа), за да ценят и нашата собствена. Но понеже твърде рядко се
срещат човешки същества, имащи адекватно отношение към собствената и към
свободата на другия – това е характерно особено за непознаващи автентичната свобода
общества като нашето – то такива хора също така рядко срещат подобни на себе си
индивиди и затова са изложени непрекъснато на грубата инвазия на брутални,
незачитащи ничия свобода погледи на хора с бедна, неразвита душа, което често ги
поставя в неудобно положение. Те са принудени често да отклоняват погледа си и да
срещат атаките на брутални и груби погледи, да ги отбиват както могат, но в никакъв
случай да не допускат нахлуване в своята душа и в своята свобода. Околните, не
разбиращи ситуацията, са склонни да приемат това за доказателство за… свенливост,
срамежливост и пр., а то всъщност е защита на достойнството на човека като свободна и
суверенна личност, поставена в неподходяща среда и обстоятелства.

Да разбира само с един поглед другия човек, неговото вътрешно състояние, ситуацията, в
която тази душа и този човек са се оказали, да не се натрапва в неподходящ момент и
дискретно да оказва помощ и разбиране дори само с погледа си – това са способности на
развитата душа, която живее богат вътрешен живот и благодарение на него всичко
разбира. Погледът и очите на дадена личност винаги са адекватни на нейното вътрешно
душевно състояние, те винаги са истинни и искрени, никога не лъжат – и винаги издават
потайния, фалшивия човек, чиято личност и лице не съответстват на душата му, т.е.
представляват само маска. Но нали и картонените маски имат отвори за очите – тогава
какво ли могат да скрият? Виждаме ли очите, тогава фактически маската вече е паднала и
най-важното е издадено, е наяве, излъчва се в околното пространство и е нужна само
“антена”, проницателни очи, които да могат да го уловят. Любителите на житейските
маскаради трябва да знаят това и да не разчитат много на способността си да се
превъплъщават и преобразяват…

Излишно е тук да обосноваваме хармонията, единството на поглед и лице – както

физическото, така и душевното – а също и съответствието между поглед и обща
конституция на тялото, което всеки сам може да установи, изхождайки от принципите на
изразеното разбиране. Искам само да се припомня, че злобната личност се разпознава
най-вече по излъчващия хлад поглед, че следователно телесната (сексуалната)
неудовлетвореност и ощетеност явно се открояват и категорично се демонстрират в
погледа, че обърканата душа има също така объркан, плах и страдащ поглед – който е
сподавен вик за помощ и разбиране, не обаче за съдене – че здравата, хармонична и
уверена душа има съответен на нея “топъл” или “студен” в зависимост от отношението
към душата и личността на човека, към който този поглед е отправен и пр., и пр. Рядко се
срещат съвсем безизразни погледи, но и в този случай от нас се иска да разберем какво
тази безизразност по свой начин изразява или какво ни казва: погледът и очите винаги
говорят…

Да продължим нататък, чака ни още дълъг път, който сме длъжни да съкратим – ако
това е възможно – или пък да изходим забързано, а не бавно – като прекалено
любопитни туристи в непознат град. Защото за нас този град – човешката душа и
личност – вече не е съвсем непознат.

21.5.Социалните роли и игри, които индивидът е принуден да играе

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.5.Социалните роли и игри, които индивидът е принуден да играе

Знаем това, че човек душата си (и особено самосъзнанието), съвсем не може са смени.
Личността съответства на душата и следователно човек има една личност “в развитие”,
която се развива успоредно на развитието на душата – защото второто се определя от
първото и зависи изцяло от него. Човек има само една личност, своята, съответстваща на
неговата душа, която е истинската, неподправената, оная, която е лицето зад маската.
Нас всъщност ни интересува само тази личност, а другите – маските, персоните – могат
да бъдат безкрайно много, което е без особено значение: нали зад маските стои едно и
също лице с неговите гримаси, които се налага да бъдат крити зад маска.

Гримасите на истинската и единствената личност, стояща зад маската, не променят

устойчивата, суверенната личност, още по-малко пък душата, с която този човек
разполага. Лицето или личността гримасничи и се мени, но нали след изчезването на
гримасата остава едно и също, неукрасено вече с грим лице, от което и маската е
паднала. Ето това е личността, съответстваща на душата на този човек, която е
единствена и истинска. Тази личност интересува психологията, до нея психологията се
опитва да се добере, и понеже тя е единствена и уникална за този човек, аз я наричам
индивидуална личност – тъй като индивидът, за който тя се отнася, също е един и
единствен на този свят и в този живот.

Личността винаги е индивидуалност, общото между личностите е толкова малко, колкото

е общото между лицата им: всички имат устни, носове, очи, чела и пр., но лицата,
физиономиите са различни и своеобразни, т.е. изцяло индивидуални. Затова ще говоря
само за индивидуалната личност, защото друга не съществува, човешката личност е
индивидуална, несъвпадаща е никоя друга, самобитна, уникална. Другата личност, т.нар.
“обща личност”, общото в личностите (или социалното в тях) е нещо, което е безлично и
неиндивидуално, то е и нечовешко и може да се разпознае в ролята, която индивидите са
принудени да играят пред другите и респективно – в маските, които са свикнали да си
слагат.

Това е така, защото в социума никой не се интересува от истинското лице на индивида, а

всички – с малки изключения – са предоволни когато виждат ролята, маската, персоната.
Но множеството социални роли и игри, които индивидът е принуден или избира да приеме
и да играе, а също и съответните на тях маски, не са и не могат да бъдат личности, които
човекът има под ръка и с които свободно разполага – те са по-скоро без-личностите,
лицата-маски, които наистина могат да бъдат неограничен брой. Много са възможностите
за безличие, за скриване, за потулване и маскиране на истинското лице, а също и за не-
явяване, не-изразяване на своята същност и душа, но адекватното явление, изразяване
на своята душа, на нейната външна форма в личността, е само едно и единствено.
Всъщност установяването на тази личност на човека е разпознаване на единството в това
подвеждащо многообразие, откриването на личността зад маските и ролите, намирането
на достъп до неподправената душевност и индивидуалност на конкретния човек, до
неговата вътрешна същност. Това е задачата на приложната, на практическата
психология, която не произвежда теории, а има работа с реални, живи същности, с
отделните човешки души.
Всеки човек е една уникална личност, явяваща се формата на проявление на неговата
единствена душа. Затова стремежът да надмогнеш себе си, своята индивидуалност,
желанието “да бъдеш като другите” (което кой знае защо някои хора имат и така държат
на него!) е отказ от своята личност и стремеж към безличността, към безличието на
човешката маса и на колектива, което комунизмът така упорито и жестоко насаждаше в
своите попълзновения, целящи убиването, смазването, унищожаването на човечността,
личността и индивидуалността, а също и на свободата. (Впрочем, “комуна” е точно това:
безличната, аморфна маса от безличия, потискаща всеки опит за личностна проява.)
Общността от хора затова е общност – защото си създава общи, усреднени норми и
представи за нормалност и човечност, които след това се опитва да наложи на всички
индивиди, опитва се да накара индивидите да се “вместят” в тях, а това не означава нищо
друго, освен натиск да ги обезличи, да ги превърне в безличия.

Социалното е точно това, то е усредненото, общото, средната мярка за “нормалност”,

изравненото, не-своеобразното, не-личното, не-човешкото, не-конкретното, абстрактното,
без-личното, без-раз-личното и пр. Следователно утвърждаването на собствената
личност се определя от съпротивата срещу нивелиращите тенденции на социума, това да
бъдеш личност означава способност да се противопоставиш на инертността, водеща в
крайна сметка към обезличаване, т.е. към социализиране. Личност е индивидът, който е
запазил лицето и своебразието си, устоял е на възможността да бъде “един от многото”,
постоянно съществуваща в социума. Такъв човек е запазил човешкото у себе си, своята
душа, съхранил е оригиналния си об-лик във всички отношения, достъпни за човека,
запазил е своята индивидуалност, която го прави различен от другите. Човешката
същност, задавана от душата на човека, е такава особена същност, която е в състояние
да се проявява в безкрайно многообразие от индивидуални и неповторими форми, всяка
от които е толкова по-човечна, колкото е по-индивидуална, по-своя, по-неприличаща на
другите, по-оригинална, по-личностно изявена и неподправена. Тази е спецификата на
човешкото и на човека, който се различава точно по това от всичко друго, съществуващо
на тази земя; раз-личието е ключа към човешката личност и същност, а приличието, при-
личността, еднаквостта, общността е убийствена и унищожителна за личността. Тя не
създава друго, а фабрикува бездушните и затова безлични фигури на социума – които
комунизмът искаше да създаде в своето прословуто “царство на всеобщото равенство”,
на принудително организираното “щастие” и на несвободата. Свободата – този корен на
човешкото – е причината за проявата на човешката същност чрез безкрайно
многообразие от индивидуални форми и воли, т.е. тя се реализира само чрез също
толкова много личности, съхранили себе си от външното нахлуване и агресията на
безлично-социалното и на несвободата. Именно в отделния човек се срещат реално
свобода и несвобода, дух и материя, принципът на личностното и принципът на
безличността, индивидуалното и социалното и пр. В зависимост от това кое от тези две
начала надделява и доминира или се ражда индивидуална и суверенна личност, или пък
– както това доста често се случва – се е получил “полу-фабрикат”, масов индивид, сиреч
обтекаема и аморфна маса и безликост, тълпа, стадо, което жадува своя пастир и пр.

Тенденцията към нивелиране на различията (обезличаване), на която е символ социума,

трудно примиряващ се с различието и личностите, в ХХ век намери своя триумф в лицето
на комунизма. В корена на комунизма стои патологичната омраза към свободната и
суверенна личност, към свободния живот и към удовлетворението от такъв един живот.
Тази дива озлобеност към живота и към свободните човешки същества, преизпълнени с
любов към живота, е изходната точка на феномена комунизъм, който е абсолютно
неразбираем без отчитането на неговата екзистенциална и психологическа сърцевина,
изтъквана тук.

Ясно е, че комунизмът е душевна патология в масови размери, произлизаща от

неразбирането на живота и страха от свободата. Какво може да определя подобно
неразбиране и подобен страх?

Смятам, че в основата на комунизма стои абсолютната жизнена непълноценност, която от

своя страна е породена от една крещяща сексуална неудовлетвореност, явяваща се –
както вече знаем това – разрушителна за личността. Бясната разрушителна енергия,
която комунизмът насочи срещу всички устои и традиции на човешкия живот (икономика
на предприемчивите, демократични институции, морал, религия, култура, изкуство, наука,
философия), неговата сатанинска жажда за кръв, убийствената скука и монотонност,
която комунизмът създаде в своя лишен от всякакви импулси за развитие и за живот
лагер (така те сами наричаха своя “свят”!), цялата картина на всевъзможните му
изстъпления и ексцесии е категорично свидетелство за това докъде може да доведе тази
социална психопатология, каквато по естеството си е комунизмът.

Комунизмът даде пълен израз на ирационалните сили, които мога да избухнат в една
разбита, лишена от субстанциални опори душа, и които след това опитват да залеят със
своята разрушителност целия свят. Диагнозата, която тук поставям – комунизмът като
социална шизофрения – не е метафора: всяка шизофрения в корена си се дължи на
обръщане на либидото срещу Аз-а и в резултат на това на разцепване на душата на
части, влизащи в борба помежду си. Неистовото буйство на комунизма, неговата
садистична неприязън към живота на отделната, суверенна личност и неговата варварска
разрушителност се дължат на акумулирането и безкрайното увеличаване на
неизразходваната по предназначение сексуална енергия, което се получава в резултат на
масовия, заразителен характер на това заболяване, овладяло огромни тълпи от лумпени,
нещастници, отрепки и пр. измет на обществото, голяма част от които е и с разбойнически
наклонности. Подобни ефекти на заразяване и комулиране на енергия са добре изучени
от т.н. групова динамика, а също най-вече от социалната психология на тълпата, която
изучава влиянията и отношенията в социалните групи, масовите прояви и пр.

Тук не ме интересува проблема за психологическата основа на комунизма сам по себе си,

а само този факт, че комунизмът наистина се явява страшна вакханалия на безличността,
на бездушието и, в крайна сметка, на безчовечността, която избликва в една болна душа.
Обаче това, че комунизмът е патология на душата и масово заболяване съвсем не
означава, че неговите зверства могат да бъдат оправдани – аз съм далеч от тази мисъл.
Поради огромния, масов характер на това заболяване към него е неприложима никаква
терапия – и тя не е могла да бъде приложена при зараждането му, още по-малко пък по
време на неговия апогей през първата половина на ХХ век. В този смисъл комунизмът не
е бил проблем на медицината и психологията, а на политиката и на историята –
независимо от това, че сега, при обяснението му, постфактум, може да посочи неговия
медицински, екзистенциален и психологически корен. В наше време комунистите все
повече и по-ясно стават това, което винаги са били: жалки, непълноценни, абсолютно
сиви и безлични, достойни за присмех и съжаление, неадекватни спрямо живота и затова
така озлобени на него.

Финалът на комунизма е логичен, но затова пък напълно безславен: комунизмът

постепенно ще изчезне завинаги когато един по един адептите и симпатизантите му
станат клиенти на психиатричните клиники и психоаналитичните кабинети (в по-леките
случаи) – за да се отърват от своите нещастия, а също и да оставят на спокойствие
здравото човечество, което достатъчно страда от техните безумия. Колко беди
човечеството би си спестило ако в средата на ХIХ век психологията е била поне на нивото
на 30-те години на ХХ-ия? Ако е било така нима Маркс, Енгелс, по-късно Ленин, Сталин и
пр. нямаше да се избавят по-ефикасно от комплексите и болестите си в кабинета на
психиатъра, а не на сцената на историята и с цената на толкова много кръв и жестоки
страдания на човечеството? По най-достоверни сведения, впрочем, Сталин е получил
диагноза параноя от един психиатър, след което този последният е бил изпратен в
концлагер, а пък “бащицата на народите” продължава да беснее още години наред.
21.6.Механизмите на потискане и разгръщане на личността

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.6.Механизмите на потискане и разгръщане на личността

Субективната реалност, или вътрешният свят на човека, неговата душа, по начало се

намира в твърде многообразни отношения със света около нас. “Плътта”, обективацията,
непосредственият човешки израз на тези отношения е личността, явяваща се лицето на
душата. Обогатяването и усложняването на отношенията със света води до съответното
развитие както на душата, така и на личността.

Втората съществена страна на този процес е разгръщането на отношенията на човека

към самия себе си, към своята субективност, което допълва до цялост и завършеност
конституиращата душата и личността система от човешки отношения. Вътрешната,
специфично човешка и субективна съставка на този цялостен процес е активността, която
изхожда от човека и поражда, твори човешката същност, човешкия облик, съществуващ в
два плана: душевен и личностен. Душевният план на развитие на човешката същност в
отделите й форми на проява (мислене, чувстване, памет и пр.) беше разгледан на
съответното място, сега предстои да се занимаем с другия, личностния план на проява на
тази същност.

Основното тук е, че душевното определя личностното, но това последното е пречупено и

модифицирано съобразно възникналите устойчиви и характерологични тенденции в
отношението към света и към самия себе си, които човекът е създал и в които в крайна
сметка се определят от насоките и формите на проява на активност, специфични за този
конкретен индивид. Затова потискането на личността не е нищо друго освен задържане на
енергията и на активността в пределите само на вътрешното, субективното. Докато
разгръщането на личността е отправяне на тази енергия и активност навън, при което тя
формира адекватната и съответна на този човек личностност, т.е. нанася и наслагва
възможния за нея отпечатък. Предназначената за този род прояви активност и енергия в
първия случай се изразходва не по предназначение – което произвежда съответните
ефекти – докато във втория е употребена не така икономично и следователно е отишла
именно по предназначение, което означава, че е увеличила е ресурса на личността,
нейната величина и качество.

Естествено е, че не е възможно пълното задържане или пък изчерпателният разход на

тази предназначена за формирането на личността активност и в двата случая това
означава, че съществува определен неизразходван – по-голям или по-малък – личностен
ресурс и резерв. Това от своя страна прави всяка личност в определена степен
неразвита, неразгьрнала се, не докрай проявена навън. То е гаранция за съществуването
на неизразходвани възможности за личностна реализация у всеки човек, но също и за
перспективи пред него в тази насока. Може да се приеме, че единствено в редки случаи
отделни личности изпъкват с изключителна степен на развитие, намираща се в хармония
със съответните качества на душата – или с ясна личностна проявеност и изявеност.

Това ни дава основание да ги считаме за т.нар. големи, велики или изключителни

личности, изпъкващи на фона на огромното множество от малки, средни или с нищо
неотличаващи се “нормални” хора, които или не са развили своя личностен потенциал,
или пък са с такава душевност, която поради бедност на душата не предоставя
възможност за някаква особена личностна проява. Ясно е, че първата категория хора, а
именно добре проявените и неординерните (нестандартните), са ония, които съставляват
елита на най-добрите, на имащите душевно и личностно превъзходство над останалите,
т.е. на аристократите (от гр. дума αριςτος, “най-добър”). Това е психологическият тип на
висшата личност, който по обясними причини съвсем рядко се приема и обявява за такъв.

Фридрих Ницше – този велик философ и проницателен психолог – през последните

десетилетия на миналия век слага ударението именно върху типа на духовните
аристократи и го нарече тип на свръхчовека. Той откри основата на неговото
превъзходство в абсолютната му адекватност спрямо живота, в неговата жизнена
пълноценност, изразяваща се във волята за власт, която отличава силните телом и духом
индивиди. От средата на този малочислен елит израстват водачите, истинските лидери,
имащи силата да наложат своето превъзходство и своята власт над т.нар. маса от слаби
и посредствени индивиди, която обаче обича да се подчинява на фалшиви кумири и
“величия”, изразяващи най-пълно нейната собствена сивота, низост и посредственост. Тук
само мимоходом отбелязвам съществуването на такъв тип, като си позволявам да
посъветвам онези, които се интересуват от психологическата пълнота на описанието му,
да прочетат съчиненията на немския философ Фр.Ницше, там всичко е казано най-добре,
категорично убедително, ясно и безапелационно прямо и честно.

След като отбелязах вече възможността за съществуването на такива максимално

изявени и развити личности, съм длъжен да посоча и тяхната противоположност в лицето
на условния тип на безличията – на неизявените и затова без-лични “личности”. Това е
типа на слабата личност, така слаба и непълноценна, че с право може да бъде
определена като безличност. Такава личност е потиснала до възможния минимум
активността – предопределена да формира изразите на душата навън, или нейното лице
– и поради това е останала неразгърнала се в личностен план, т.е. само потенциално, но
не и актуално съществуваща е подобна абстрактна личност и също така психологически
тип. И макар че в живота е невъзможно съществуването на абсолютно безличие, условно
обозначавам възможността за наличието на такъв тип – за да подчертая механизма за
потискане на личността, който като тенденция съществува у всяка отделна, в една или
друга степен развита и проявена личност.

Тази тенденция, от една страна, пречи за появата на личността у отделния човек, а от

друга обуславя известното безразличие, с което другите се отнасят към недоизявените,
скрити и затова “неясни” личности около тях. Тъй като околните хора нямат почти никаква
възможност за пряк контакт с душата на даден човек – освен може би само интуитивното
прозрение, опиращо се на телесни и следователно пак на личностни дадености – то за тях
единствено свидетелство са съответните личностни изяви. Потискането на тези
последните обаче довежда или способства за угасването на всякакъв интерес към него от
страна на околните – и това е основната причина за безразличното отношение.
Провокирането на интереса на другите към “собствената особа” – стои в основата на не-
безразличието към човека, който си е позволил да се открои и да се изяви в особена
светлина. Това е механизма на личностно признаване и оценяване, или поне този е
неговия корен. Разбира се, най-силно провокира интереса съм себе си личността с
изявена и силна индивидуалност, която рязко се отличава и откроява на общия фон и
затова вълнува другите. Съвсем без значение е дали това вълнение у тях представлява
неприемане, отрицание, завист и пр. или пък възхищение, възторг, възприемане като
образец за подражание и пр. И тъй като вече стана дума за отношенията на личността с
другите, то нека да отбележа и двата възможни и също реално съществуващи типа
отношение на индивида към неговата социална среда.
Личността, която не желае да се слива със социалния фон, в средата на който тя
съществува, и следователно рязко изпъква на него, е личност с подчертано
неконформистко отношение или, другояче казано, това е психологическият тип на
неконформиста. Това е личност с ярко проявена индивидуалност, поради което тя не иска
(а и не може!) да прилича на другите, на обкръжението си. Това е типът на т.нар.
“конфликтна личност”, която не желае да се приспособява към средата и затова
непрекъснато я провокира, дразни я и затова се намира в конфликт с нея. В много случаи
в основата на този конфликт стои съпротивата срещу безличността, срещу
обезличаващите норми и канони на социалното обкръжение, с които подобна личност не
иска и не може да се примири и затова най-предизвикателно ги отхвърля.Ясно е, че
такава особена личност с непрекъснатите си предизвикателства дразни и изпълва с
ненавист към себе си своята среда и обкръжение, към което почти винаги принадлежат –
в смисъл на олицетворение на неговите норми – и родителите й. Конфликтите на
поколенията много често имат тази основа.

Неконформистът е ярка личност със засилена потребност от личностна изява, в голяма

част от случаите такъв човек е носител на ценни сами по себе си позиции спрямо нещата,
на напредничави идеи и възгледи, на духовно превъзходство. Неконформистът е добре
или се чувства добре, когато е в… раздор с другите, той изпитва силна страст да не се
примирява и особено да не се нагажда, по душа той обича рисковете и
предизвикателствата, а също и авантюрите. Разбира се с малко на брой, с единици
съвсем близки и родствени на самия него личности, не обича в много от случаите
публичността, но когато натискът от страна на социалната среда стане неудържим,
неконформистът умее да й даде решителен отпор, а съответно – да си навлече беди.

На другия полюс стои личността на конформиста, при която личностното един вид се
стреми да се разтвори в общностното, да се слее с него. Стихия и страст на
конформистите е нагаждането, приспособяването към социалния фон, сред който те
живеят. Конформното отношение към средата не предполага и не съдържа различие с
нея, напротив, то се свежда до жертването на всякакви различия в угода на социалното,
на колектива, на групата. Конформистът като че ли е склонен да се откаже от себе си, но
никога – от своята среда и от своя колектив. В средата си такъв човек се чувства уютно и
безметежно, в тях той намира подкрепа на своята безличност, на своята, вероятно,
посредственост.

Защото, впрочем, какво друго може да привлича така силно, като магнит, конформиста
към едно социално обкръжение, освен импулса да се сродиш със себеподобните и също
като тях да станеш фон, с нищо неотличаваща се нула? В колектива, следователно,
имаме единство на безличията, в него важи общата норма, усредненото, колективът не
търпи различното и индивидуалното, а само онова, което не се отличава с нищо особено,
с никакви особени качества. Това е именно посредственото – което тъкмо затова е така
упорито в своята конформност и респективно изпада в такава дива озлобеност срещу
всичко онова, което го превъзхожда. Ясният психологически тип на конформиста, на
завършения конформист, е, разбира се, абстракция на психологията, но в живота на
конкретните хора съществува несъмнената тенденция към конформност, според която
едни са по-склонни да се подчиняват, а други – да се съпротивляват, да й устояват.
Живият човек по свой начин се отнася съм тази тенденция на личностното проявление,
изпитва пориви както към подчиняване, така и към отхвърляне на конформността. В
повечето случаи хората са по-склонни да й се подчиняват и само малцина са способни на
устойчива съпротива срещу нея, а значи и срещу безличността. Това е особено
характерно за обществата, преживели терора на комунизма срещу свободната личност. В
тях тенденцията към конформизъм се опира и на неизживения, все още жив
безсъзнателен страх от социума, а също и на диктата на обществото и държавата над
индивида.

За да завърша започнатия проблем – за механизмите, определящи и движещи

оформянето на личността – съм длъжен да наблегна на това: процесът на личностното
израстване и изразяване екстериоризира достигнатото равновесие и съответствие на
основните душевни сили, въплъщавайки го в личностни качества и характеристики. Всеки
човек намира баланса, достижим за съответното ниво на личностно изграждане, на
различните тенденции, които действат в отношенията му с другите и тези към самия себе
си, а именно тенденциите: потискане-отблъскване, приспособяване-съпротива,
обезличностяване-оличностяване, безразличие-небезразличие и пр. Така всеки човек
достига своя жив, конкретен, индивидуално-неповторим личностен израз и облик – или не
го постига. В този последния случай личността един вид се разсейва, слива се със своето
социално обкръжение, с нищо особено не се отличава и не личи, няма свой собствен
оригинален лик и лице, поради което се примирява да бъде част от социалния фон, която
с нищо не изпъква и не дразни.

Такъв един провал на личността, ако се осъзнае, може да импулсира душевните сили за
надмогване на самия себе си, за намиране на своето лице, за открояване поне с нещо –
независимо от бариерите, които сама си поставя, личността винаги може да върви по
пътя към своето съвършенство, към предела на достижимото и възможното, а също и на
дължимото, определян от нейния душевен потенциал. Не съществува окончателна,
завършена, веднъж завинаги станала или случила се личност. Реалността на личността е
безкрайно динамична и интензивна, човешката същност не е застинала даденост, а
изцяло зависи и се определя от съществуването, което отделният индивид е избрал.

И тук свободата е първото условие на човешкия живот и на търсенето на своята

личност, на своята личностна идентичност, тя е постоянна възможност да правиш
себе си съобразно собствен проект. Затова пътят към самия себе си, стига да не си
загубил своята решимост за свобода, е винаги открит – и трябва да бъде поет най-
решително и смело…