One Magazine • Summer 2010 Списание Едно • лято 2010

   
edno.bg

   

   

   

   
цена 10 лв / price 10 lv

   

   

   
Списание Едно • лято 2010

   

   

   
One Magazine • Summer 2010
 ранци

Га

я
5
г ооддиин и

**

.
10
лн

Пъ

20
a
За ю ли
Vi
era - 10
Fu 10
ll 20
HD
те 1 май
лев ду 2
Дет изори, закупени меж g
айли: b
www.panasonic.

©¤±©º¦³¯ ² ®¡ª-¥¦³¡ª¬®¡

** °ÛÌÎa ¨Á Viera Full HD ÓÆÌÆÃÉÈÏÑÉ, ÈÁËÔÐÆÎÉ ÍÆÇÅÔ 21 ÍÁÊ 2010 - 10 ßÌÉ 2010. ¥ÆÓÁÊÌÉ: www.panasonic.bg
°¯¥£©§®¡ «¡±³©®¡

°ÑÉÄÏÓÃÆÓÆ ÒÆ ÈÁ ÐÆÑÕÆËÓÎÏÓÏ ÃÉÈÔÁÌÎÏ ÐÑÆÇÉÃàÃÁÎÆ !

®ÏÃÉÓÆ ÓÆÌÆÃÉÈÏÑÉ Viera NeoPDP 600Hz ÉÍÁÓ ÐÏÃÆØÆ ÏÓ
2 ÍÉÌÉÏÎÁ ÒÁÍÏÒÃÆÓÆÚÉ ÐÉËÒÆÌÁ, ËÏÉÓÏ ÑÆÁÄÉÑÁÓ ÒÛÒ
ÒÃÆÓËÁÃÉØÎÁ ÒËÏÑÏÒÓ. ®àÍÁ ÅÁ ÉÈÐÔÒÎÆÓÆ ÎÉÓÏ ÆÅÉÎ ÅÆÓÁÊÌ
ÏÓ ÅÆÊÒÓÃÉÆÓÏ, ËÏÆÓÏ ÄÉ ÐÑÆÃÑÛÚÁ Ã ÉÅÆÁÌÎÉà ÉÈÂÏÑ ÈÁ
ÒÐÏÑÓÎÉ ÒÛÂÉÓÉà, ÕÉÌÍÉ É ÉÄÑÉ.
²¦¤¡ ² 5 ¤¯¥©®© ¤¡±¡®·©À!**
£²©¸«¯ ¦ £¡§®¯.

*Sub-field Drive www.panasonic.bg

2
3
 Екип / Colofon

главен редактор бистра андреева / editor in chief bistra andreeva . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . bistra@edno.bg

арт директор васил илиев / art director vassil iliev . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . vurcolac@gmail.com
редактор бояна гяурова / editor boiana gjaurova . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . boiana@edno.bg
редактор ивайло спасов / editor ivaylo spasov . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivaylo@edno.bg
фотограф михаил новаков / photographer mihail novakov . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . mihail@edno.bg
предпечат асен илиев / pre-press assen iliev . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ycmama@gmail.com
директор реклама йордан рашев / advertising director jordan rashev . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . jordanr@edno.bg
асистент реклама йоана илиева / assistant advertising joana ilieva . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . joanai@edno.bg
административен директор емил шукадаров / administrative director emil shukadarov . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . emilsh@edno.bg
главен счетоводител цанка календжиева / account manager tzanka kalendzhieva . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .cankak@edno.bg

4 мениджър събития иван чанков / event manager ivan tchankov . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivan.tchankov@gmail.com

Редактор на английски: Анджела Родел English Editor: Angela Rodel

Преводачи: Translators:
Анджела Родел Angela Rodel
Борис Делирадев Boris Deliradev
Ралица Кариева Ralitsa Karieva
Богдан Русев Bogdan Rusev
Йоана Станчева Yoana Stancheva
Биляна Дескова Biliana Deskova

Списание Едно е двуезично издание, което излиза 4 One Magazine is a bilingual publication and comes out 4
пъти в годината и е запазена марка на Списание Едно times a year. Trade mark reserved. Reproduction of any part of
ООД. Възпроизвеждането на каквито и да било части the content is forbidden. All rights reserved.
от съдържанието е забранено. Всички права запазени. Printed at Druzhba Printing House on recycled paper
Печата се в печатница Дружба на рециклирана хартия.
Списание Едно One Magazine
София 1000, бул. “Патриарх Евтимий” 22 1000 Sofia, 22 Patriarh Evtimii Blvd.
Tel. 02/981 2347, 988 1009 Tel. 02/981 2347, 988 1009
mail@edno.bg mail@edno.bg
edno.bg edno.bg
Основатели: Асен Асенов,
Димитър Славчев, Ива Рудникова Founders: Asen Asenov, Dimitar Slavchev, Iva Rudnikova
 5

Ново измерение
в телевизията.
Представяме ви първия в света 3D LED телевизор.
Samsung ви кани да преживеете света
на телевизията, както никога до сега.
Първият в света 3D LED телевизор.
Трябва да го видиш, за да повярваш.
 Съдържание / Contents

we have to talk (interviews)

20 Весела Данчева и Петър Дундаков / Vessela Dancheva & Petar Dundakov

34 Марио Григоров / Mario Grigorov
32 Шарлот Чийтъм / Charlotte Cheetham
38 Брус Лабрус / Bruce LaBruce
44 Михаил Билалов / Mihail Bilalov
50 Светозар Георгиев – Ghostdog / Svetozar Georgiev – Ghostdog
56 Андрю Лосовски / Andrew Losowsky
6
62 Ивън Рот / Evan Roth

it’s a long story (feature stories)

70 Cinema Reloaded
82 Gimme That Toy, Boy
92 Един танцов уъркшоп в София / A Dance Workshop in Sofia
106 Кино Влайкова / Vlaikova Cinema
120 Go East
132 Сделка или не / Deal Or No Deal
146 Mellow Music Festival
160 More or Less Sofia Design Week
174 От Витошка до Витоша за десет минути / From Vitoshka to Vitosha in Ten Minutes
184 Живот на върха / Life at the Top
198 Режисьорска версия / Director’s Cut
212 Сана Квист / Sannah Kvist
222 Варненско лято / Varna Summer
234 Арт фест Водна кула / Water Tower Art Fest
7
 Автори / Contributоrs
Райко Байчев се занимава с журналис-
тика и литература и обича да ги пре-
плита в едно. Цени субективното и
смело писане, защото е по-рисковано и
по-интересно. Това особено си личи в
вдъхновения му репортаж за софийския
битак – задължително е да го прочетеш
на стр. 132.
Снежана Безус слуша електронна музика
вече 10 години и жадно поглъща всичко,
което не се побира в определения. Пише
за музика спонтанно и вярва, че езикът
е изкуство, а думите – творчески ин-
струмент, също като музиката, рисува-
нето и фотографията. В този брой тя
представя три от най-талантливите
жени в електронната музика в момента
– на стр. 82
Весела Ягодова е на 32 години, телом
е от София, но духом скита из върхо-
вете (виж резултатите на стр. 184)
Предпочита зимата, за да може да
броди на воля из безкрайните снежни
полета. Обича да пътува, да снима и
да си говори с хората. Стреми се към
спокоен и тих живот в някое забутано
село, от където само да ни изпраща
разказите си.
Rayko Baichev hovers in between journalism
and literature and likes to weave them
together. He appreciates the subjective, bold
style of writing because it is riskier and more
interesting. This is particularly evident in his
passionate report on the Sofia flea market – a
mandatory read on page 132.
Snezhana Bezus has been listening to
electronic music for the past 10 years
and vehemently ingests everything that
escapes labeling. She writes about music
spontaneously and believes that words are
creative tools in the same way as music,
painting and photography are. In this issue
she presents three of the most talented
women in electronic music at the moment
– on page 82.
Vessela Yagodova is 32 years old, is bodily
from Sofia but wanders mountain peaks in
spirit (check out the results on page 184).
Winter is her favorite season because she
loves roaming the endless snowy fields.
Vessela enjoys traveling, taking photographs
and talking to people. She dreams of the
quiet, peaceful village life and sending us
her stories from there.
 Мартин  Ръждашки е културолог, но
иска да стане и социолог, за да може да
си изясни някои неща по-добре. Учи се
да пише хубаво, а любимата му музика
е Massive Attack, без да е депресар. Живял
е дълги години в Париж, а сега си е в
София, но се готви за Берлин. За този
брой Мартин интервюира актьорът
Михаил Билалов – виж на стр. 44.
Ива Гълъбова е от хората, които
стоят зад алтернативното прос-
транство за съвременно изкуство
Пластелин. Симпатичната галерия се
намира в прекрасна стара къща на ул.
Цар Симеон в София. Ива очевидно
има слабост към местата за независима
градска култура, което е и причината да
се включи като съавтор в материала за
кино Влайкова.
10
Йово Панчев е човекът зад култовото
място за независима култура Dauhaus.
След като останаха без собствена сгра-
да, те се ориентираха към алтернатив-
ни места за културните си събития.
Особено интересни са концертите и
изложбите, които Йово организира в
любимото за нас кино Влайкова, затова
го поканихме да напище материала, за
най-старото кино в София.
Мартина Карагьозова се шегува, че жи-
вотът й е сноуборд, хип-хоп, girlpower
и Captain Morgan Spiced, но това не
й попречи наскоро успешно да завър-
ши университет. Сега се опитва да
измисли някаква магистратура и вече
наистина иска да ходи на море (сигурно
защото за този брой дълго се рови в
най-хубавите летни събития в радиус
1000 км – на стр 16)
Martin Ruzhdashki is a cultural studies
major but wants to become a sociologist
to clear up certain things for himself. He is
learning how to write beautifully, his favorite
band is Massive Attack, yet he is not at all
mopey. He has lived in Paris for a long time,
now he is in Sofia and is getting ready for
Berlin. For this issue Martin interviewed the
actor Mihail Bilalov – on page 44.
Iva Gulubova is among the guardians of the
Plastelin alternative space for contemporary
art. The lovely gallery is located in a beautiful
old house on Tzar Simeon Street in Sofia. Iva
obviously has a thing for independent places
for urban culture, which is why she joined
our team as a co-author on the Vlaikova
cinema piece.
Yovo Panchev is the person the cult-like
space for independent culture, Dauhaus.
After they became homeless, Dauhaus found
alternative places for their diverse cultural
events. The concerts and exhibitions that
Yovo organized at our favorite cinema house
Vlaikova are particularly interesting. It was
perfectly logical to invite him to write a piece
on the oldest cinema in Sofia.
Martina Karagyozova jokes about her life
being a series of snowboarding, hiphop,
girlpower and Captain Morgan Spiced. This,
however, didn’t interfere with her recent
college graduation. She is currently thinking
of what MA to pursue and how to get to the
beach (perhaps because was researching the
best summer events within 1000 km for this
issue – on page 16).
 Асен Терзиев е магистър по Театрозна-
ние и доктор по История на европей-
ския театър, а освен това е Главен коор-
динатор на Международен театрален
фестивал Варненско лято. Съдейки по
текста му на стр. 222 международното
участие там тази година ще е страшно
силно и не бива да се пропуска.
Били Балева предпочита действието
през мърморенето и има енергия да
носи няколко дини под една мишница.
Тя беше наш уеб редактор близо три
години. Сега прави други неща, но меж-
дувременно помага на арт фестивала
Водна кула, който ще донесе глътка
свеж европейски видео арт посред лято
– както става ясно на стр. 234.
12
Йоана Павлова води разтроен жи-
вот – денем е акаунт мениджър, вечер
тренира вин чун, а нощем гледа филми
и пише за тях. В пролуките посещава
по-интересните кинофестивали (виж
кои на стр 70 и 120) и чисти.
Освен това вярва, че “кинокритик” не
е обидна дума.
Христо Митов е на 22, живее в Берлин
и отказва да нарече себе си емигрант - за
него няма нищо по-ограничаващо през
2010 от мисленето в граници, раси,
сексуалност и други категории. Това си
личи и от двете брилятни интервю-
та, които взе този брой – с ъндърграунд
гей иконата Брус Лабрус (на стр. 38)
и невероятният open source артист
Ивън Рот (на стр. 62).
Assen Terziev holds an MA in theater studies
and a PhD in the history of European
theater. He is also coordinator-in-chief of
the Varna Summer International Theater
Festival. Judging by his text on page 222,
the international participants this year
will be incredibly noteworthy and not-to-
be-missed.
Billi Baleva prefers action over whining and
has the energy to lift two watermelons with a
single arm. She was our web editor for three
years, but now she is up to different things
and in the meantime is helping the Water
Tower Art Festival, which will bring some
fresh European video art this summer – more
on page 234.
Yoana Pavlova leads a fragmented life – by
day she is an account manager, in the
evening she practices vin chun, and at
night she watches movies and writes about
them. In the free moments in her schedule
she visits the more exciting film festivals
(see which ones on pages 70 and 120) and
cleans. She also believes that “film critic” is
not a bad word.
Hristo Mitov is 22, lives in Berlin and
refuses to call himself an immigrant. There
is nothing more confining to him than
thinking in borders, races, sexuality and
other categories in the year 2010. This shows
well enough in the two brilliant interviews
he conducted for this issue – with the
underground gay icon Bruce LaBruce (on
page 38) and the incredible open source
artist Evan Roth (page 62).
 REPLAY STORES СОФИЯ, БУЛ. ВИТОША 45; MALL OF SOFIA, БУЛ. АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ 101; ПЛОВДИВ, MALL PLOVDIV, УЛ. ПЕРУЩИЦА 8
FAN POINT STORES СОФИЯ, SERDIKA CENTER SOFIA, БУЛ. СИТНЯКОВО 48; THE MALL, БУЛ.ЦАРИГРАДСКО ШОСЕ 115; ВАРНА, УЛ. КНЯЗ БОРИС 39;
MALL VARNA, УЛ. ВЛ. ВАРНЕНЧИК 186; ПРЕДСТОЯЩО ОТКРИВАНЕ: GRAND MALL VARNA, УЛ. А. САХАРОВ; БУРГАС, BURGAS PLAZA MALL, УЛ. ТРАНСПОРТНА 5

www.replay.com
 RE:
Липсвахме ли ви?
Миналата година едно от най-качестве-
ните независими списания  - финландско-
то Casino A4 спря да излиза. Не заради
кризата - просто вече им се правело нещо
друго. Не е голяма драма, няма да гоним 100
броя я, обявиха те малко подигравателно и
отидоха да правят други неща.  they said a tad mockingly and went fishing.
През февруари излезе нашия 88 брой - за
последен път в месечен формат. Почти
стигнахме до стотака.
За тези 8 години сме се променили няколко
пъти и по много – със или без да искаме, как-
то искаме или не точно. Междувременно
списанията като цяло по света се проме-
ниха още повече. Текстът започна да от-
стъпва на дизайна и визията. “Лайфстайл”
14 списанията, селебрити културата и
навикът всичко да се хайп-ва в списанията,
лека полека останаха в историята. Всеки си
търси нишата. И така нататък. Ако ти е
интересно - на стр. 56 има цяло интервю
по темата с един човек, който разбира от
списания.
Опитвам се да кажа следното: Беше ни
време за промяна, и то радикална, и я напра-
вихме. Разчистихме. Оставихме само това,
в което смятаме, че сме силни: интервюта
и истории. По много. Без пълнеж. Дано те
грабнат, както нас!
Освен това рестартирахме броенето.
Рестартирай и ти това лято - изкарай си
чудесно! И забележи, че вече можеш да ни
взимаш навсякъде...
Бистра Андреева
Hello. Have we met?
This is our first time speaking English too.
Last year one of the best independent magazines
that ever came out - the Finnish Casino A4 -
published their farewell issue. Not because of the
crisis, they just felt like doing something else. It’s
not a big deal, who needs 100 issues anyway,
 
In February we published One Magazine as a
monthly for the last time. It was our issue 88. In
the course of those 8 years we have changed a
lot - whether it was planned or not, as planned
or not. In the meantime magazines all over
the world changed enormously. Тext stepped
back and gave way to more visuals. Lifestyle
magazines, celebrity culture and the everpresent
hype have largely gone away. Many magazines
are looking for their niche. And so on. If you are
interested in the topic - head directly to page 56
- there is a whole interview there with a man who
knows a lot about magazines.
What I am trying to say is we felt we needed
a healthy change, so we did it. We cleaned up.
And we only left two things here, that we think
we are good at: interviews and feature stories.
Lots of them. No fillers.
We hope you enjoy them as we did.
Plus. we restarted the counter. You should try it
too. Have a beautiful summer!
And please note you can take us anywhere with
you now...
Bistra Andreeva
a_ol_rjil~f`mogp-!,,6!2.!`rjaja_oldlvgi \
`rob_p"52'!30,!:!-!,,\njmacga-!,,0,/6$)6rjndorxgu_
qnth
ask
bhrnx`

."--
0'
40'*"


ask
`k
qr`lankhiqjh

4&3%*,"
$&/5&3
40'*"

ask
qhrmjnbn


5)&
."--

ask
v`phcp`dqjn
xnqe

]
b`pm`
sk
jmg
anphq

."--

7"3/"

ask
bk
b`pmemwhj

opedqrnyn
nrjphb`me
(3"/%
."--
7"3/"

sk
`
q`u`pnb
]
oknbdhb
."--
1-07%*7

sk
oepsyhv`

]
aspc`q
#63("4
1-";"
."--

sk
rp`mqonprm`

pmsg~`rjagqmw_-!,,/&3/&)!`rj_jpq_k`mjghpig
\nodcpqm~xmmqioga_ld3%2$)+!#%.4%23/&)!`rjpgql~imam

operated by vapo ltd

PQFSBUFE
CZ
WBQP
MUE
 1000 km
0 km Sofia | Bulgaria 400 km Novi Sad | Serbia
Mellow Music Festival / 27–29 May Exit Festival/ 8–11 July
23 банди, продуценти, диджеи и повече от 30 часа Chemical Brothers, DJ Shadow, Josh Wink, Royksopp,
Miike Snow, Pendulum, The Exploited
прогресивна музика. / More than 20 bands, producers
exitfest.org
and DJs, and over 30 hours progressive music.
mellowfestival.com
418 km Sarajevo | Bosna and
More or Less Sofia Design Week 2010 / 4–11 June
Herzegowina
Съвременния продуктов, комуникационен, инте- Sarajevo Film Festival / 23–31 July
рактивен и графичен дизайн. / Contemporary product, sff.ba
communication, interactive and graphic design festival.
sofiadesignweek.com 428 km Dubrovnik | Croatia
Sonisphere Festival / 22–23 June Libertas Film Festival / 2–6 July
Metallica, Rammstein, Slayer, Manowar, Alice in Chains libertasfilmfestival.com
Dubrovnik Summer Festival / 10 July – 25 August
bg.sonispherefestivals.com
Музика, съвременен танц и театър / Мusic, dance
10th Open-Air Drum'n'Bass Summer Festival /
and theatre.
2–4 July dubrovnik-festival.hr
Noisia, Hazard, Nicky Blackmarket, Joanna Syze, and Mc
Eksman 473 km Belgrade | Serbia
hmsu.org Belgrade Design Week / 29 May – 5 June
Massive Attack Live / 15 July Дизайн, мода и архитектура. / Design, fashion and
architecture.
16 belgradedesignweek.com
79 km Bela Rechka | Bulgaria
Mikser 2010 / 25–29 May
Goatmilk 2010 A Festival of Memories / 21–24 May
Дизайн дискусии, изложби, презентации, кино и
Tворчески работилници, кинопрожекции, музика музика на живо. / Design discussions, exhibitions,
на живо и дебати. / Workshops, films, live music and presentations, films and live music.
discussions. mikser.rs
novakultura.org/bg
561 km Sfantu Gheorghe / Romania
Anonimul International Independent Film
403 km Burgas | Bulgaria
Festival / 9–15 August
Spirit of Burgas / 13–15 August
Късометражно кино под открито небе. /
Apollo Four Forty, DJ Shadow, Gorillaz Sound System, Short fiction and animation movies under the sky.
Andy C and MC GQ festival-anonimul.ro
spiritofburgas.com
580 km Nyirbator | Hungary
296 km Bucharest | Romania Azfeszt Music Festival / 18–22 August
B’estfest Music Festival / 16–18 July myspace.com/azfeszt
Faithless, Gary Moor, Pink Martini
bestfest.ro
585 km Istanbul | Turkey
Istanbul International Theatre Festival / 10 May –
Bucharest Biennale / 21 May – 25 July
10 June
Биенале за съвременно изкуство. / Contemporary art iksv.org
biennale. Istanbul Design Week / 4–10 September
bucharestbiennale.org istanbuldesignweek.com

фестивали, концерти и интересни събития в радиус 1000 км това лято.

селекция Мартина Карагьозова

601 km Monor | Hungary 711 km Athens | Greece
LB27 Reggae Camp / 28 July – 1 August Rockwave / 7–11 July
Някои от най-добрите реге групи от Ямайка и Бал- The Black Eyed Peas, Faithless, Κ.ΒΗΤΑ, Fatboy Slim,
каните. / Some of the best Reggae bands from Jamaica
DJ Shadow, Massive Attack.
and the Balkans.
rockwavefestival.gr
reggaecamp.com

616 km Somogy | Hungary 794 km Ljubljana | Slovenia

Balton Sound Festival / 8–11 July Ljubljana Summer Festival / 1 July – 31 August
The Chemical Brothers, Tricky, Sven Vath, Jamiroquai, Музика, съвременен танц, опера, балет, театър,
Klaxons, Pendulum and many more. изкуство и кино. / Мusic, dance, opera, ballet, theater,
sziget.hu/balatonsound art and films.
ljubljanafestival.si
673 km Zadar | Croatia
The Garden Festival / 2–11 July
Bonobo, Chali 2na, Crazy P, Floating Points, Adam 800 km Pula | Hrvatska
Regan, Karen P, Mr. Scruff, Mayer Hawthorne Outlook Festival / 2–5 September
thegardenfestival.eu Най-големият европейски фестивал за дъбстеп. /
Soundwave Festival Croatia / 23–25 July Europe's largest dubstep festival.
DJ Vadim, Cinematic Orchestra, Dam Funk, Join the Dots outlookfestival.com
DJ’s, Yarah Bravo, Riot Jazz and many more
soundwavecroatia.com
803 km Trenchin | Slovakia
679km Zagreb | Croatia Phoda Music Festival / 15–17 July
Dance Week Festival / 25 May – 3 June Ian Brown, The Stranglers, Klaxons, Jose Gonzalez,
dwf.danceweekfestival.com Skream.
Animafest Zagreb 2010 / 1–6 June pohodafestival.sk 17
Международен фестивал за анимация: късометражно-
то кино. / International festival for animation
877 km Burgenland | Austria
animafest.hr
Nova Rock Festival / 11–13 June
Motovun Film Festival / 26–30 June
Кинофестивал за независимо кино. /A film festival for Green Day, Rammstein, Enter Shakiri, Deftones, The
independent cinema. Hives, The Prodigy.
motovunfilmfestival.com novarock.at
In Muisc Festival / 22–23 June
Billy Idol, Mocheeba, Audio Bullys, Caribo
880 km Sankt Pölten | Austria
t-mobileinmusicfestival.com
Frequency Music Festival / 19–21 August
La Rouxe, Hot Chip, Skunk Anansie, NOFX, Massive
766 km Sopron | Hungary
Volt Music Festival / 30 June – 3 July Attack.
The Prodigy, Dub FX, Air, Massive Attack, Andy C, Ed frequency.at
Rush
myspace.com/voltfestival 1012 km Hradec Kralove | Czech
Republic
769 km Budapest | Hungary Hip-Hop Kemp / 19–21 August
Sziget Festival / 11–16 Aug
Sage Francis, Necro, Q-Tip from A Tribe Called Quest,
Faithless, Gorillaz, The Hives, Buena Vista Social Club,
Iron Maiden and many more. Chali 2na from Jurassic 5, Roots Manuva.
sziget.hu hiphopkemp.cz

festivals, concerts and interesting events within 1000 km from sofia this summer.

selection by Martina Karagyozova

18 We have to talk
19
20

кино. анимация. поезия. музика.

интервю Йоана Павлова превод Борис Делирадев фотография Михаил Новаков

Весела
Данчева
и Петър
Дундаков
Когато разговаряме с Весела и Петър на
кинофестивала в Ротердам, двамата са
много горди, че международната премиера
на Анна Блуме е именно в града, в който и
двамата някога са учили. Весела е завър-
шила тук анимация, а Петър – музикална
композиция, но за първи път работят
заедно след завръщането си в България по
кампанията на Британския съвет “Първо
сме хора, после сме различни”. Новият им
проект е вдъхновен от известната дада-
поема на Курт Швитерс от 1919 година,
а идеята за късометражна анимация по
този текст се ражда преди четири години,
когато Весела случайно се запознава с
немската художничка и продуцентка Ебеле
Окойе. С помощта на фондацията Робърт
Бош и Националния филмов център Анна
Блуме оживява на екрана в най-неочаквани
форми и настроения. На София филм фест
късометражката беше представена в рам-
ките на конкурса Jameson, а на кинофести-
вала Златен ритон тя грабна наградата
на критиката.
interview by Yoana Pavlova translation by Boris Deliradev photography by Mihail Novakov
Vessela
Dancheva
& Petar
Dundakov
When I meet Vessela and Petar at the
Rotterdam film festival, they both say they
are proud that the international premiere of
their animation Anna Blume will be in the
city where they once studied. Vessela graduated
here with a degree in animation, while Petar
studied composition. However, it wasn’t until
they returned to Bulgaria that they started
working together – their first project was the
British Council’s animation campaign We
Are Human First, Different Next. Their latest
21
work is inspired by “Anna Blume,” the famous
dada poem written by Kurt Schwitters in
1919. The idea for a short animation based
on it arose four years ago when Vessela ran
into the Nigerian-born German-based artist
and producer Ebele Okoye. With the help of
the Robert Bosch Foundation and Bulgaria’s
National Film Centre, the poem has now
found a new life – an unexpected onscreen
interplay of forms and moods. At the Golden
Rhyton Festival in Plovdiv last year, Vessela
and Petar’s film received the critics’ choice
award, and it has just been shown at the Sofia
Film Festival’s Jamison Short Film Award
competition.
film. animation. poetry. music.
 Защо точно с Анна Блуме се захванахте?
Весела: По онова време бях страшно
впечатлена от един английски анимационен
филм, който е базиран на поема на Чарлз
Буковски. Хареса ми тази формула – да на-
правиш визуална поезия. Започнах да търся
подходящи текстове и съвсем случайно се
спрях на Анна Блуме, което хем е дадаис-
тично стихотворение, хем има някакъв
сюжет. В същото време е култово любовно
писмо. На пръв прочит има визуалност,
цветове и място за интерпретации. После
идеята ни с Ебеле беше да го копродуцираме
и корежисираме, но това се оказа доста
трудно. Нещата се проточиха и когато се
срещнахме една година по-късно, преценихме,
че тя ще го продуцира и анимира, а аз ще го
режисирам. Така заедно с моя съпруг Иван
Богданов, с когото работим под името
FinFilm, направихме филма. Беше труден
период, понеже, като започнеш да дълбаеш
това уж любовно писмо, текстът влиза в
съвсем други канали. Потъвахме и изплу-
вахме на много нива. В процеса открихме
22
и оригиналния глас на Курт Швитерс от
1932 година и си казахме, че трябва да го
използваме.
Петър: Нашата среща всъщност започна
от този запис.
Весела: А в него няма никаква филмичност,
направо настръхваш!
Петър: Започнахме да обмисляме как да
построим музиката около този глас, който
носи интонационната среда на 20-те
години. В началото много се борихме с него,
опитвах се да вкарам някакви ефекти, да
го обработя. Накрая решихме изобщо да
не го пипаме, оставихме даже оригиналния
шум от записа. Следващата стъпка беше
да измислим къде да присъства този глас,
защото визията на филма в крайна сметка
е доста независима от поемата. Затова си
позволихме само да го разделим на няколко
части, това беше единствената намеса.
Весела: Визията наистина мина през
няколко етапа спрямо текста – първо по-
буквална, в ритъм с поемата, но се оказа,
How did you first decide to work with
“Anna Blume”?
Vessela: I had seen a U.K. animation film based
on a Charles Bukowski poem and was very
impressed by it. What appealed to me was the
idea of making visual poetry. I started looking
for a suitable text and came across “Anna Blume”
by accident. It’s a dada poem but it also has a
plot. At the same time it is well-known love letter.
Even at first reading, there are images and colors
in it, and there is room for interpretation.
Initially, the idea was for me and Ebele to co-
produce and co-direct it, but this turned out to
be impractical. So when we met again after a
year in which nothing had happened, we decided
that she would produce and animate the film
and I would direct it. I ended up making it with
my husband, Ivan Bogdanov, and we signed
it with our team’s name FinFilm. It wasn’t an
easy process – we delved into this so-called love
letter and discovered all sorts of layers in it. We
sank and resurfaced many times. In the process,
we came across a recording of Kurt Schwitters
reading the poem himself, it had been made in
1932, and we felt that we had to use it.
Petar: It was the recording that brought us
together.
Vessela: Interestingly, there is nothing visual
about the recording, but it makes your hair stand
on end.
Petar: We started out discussing how we could
build a score around Schwitters’ voice – he
speaks with a distinctive 1920s intonation.
Initially, we struggled with it. I tried various
filters and effects [unsuccessfully]. In the end, we
decided to leave it as it was, and we even left in
the original background noise. The next step was
to decide at which points in the film to use the
voice; it was clear that the poem didn’t have to
accompany the visuals all the time. So we split
the poem into several parts, and this was our
only intervention in the recording.
Vessela: We went through several types of
relationships between the visuals and the text.
We started with a more literal approach, trying to
stay close to the poem’s rhythm, but this didn’t
work. Then I decided we needed a story, even if
че това не работи. Затова реших, че е
добре да имаме някакъв разказ, колкото и
да е абстрактен, за да може зрителят да
не е фиксиран. Ако не знаеш поемата или не
разбираш немски, пак можеш да следиш и да
усетиш историята.
Как успяхте всичко това да го синхрони-
зирате между България и Германия?
Весела: Аз направих сториборда, Иван под-
пря сериозно с дизайна, Петър от самото
начало беше с нас, мислейки за музиката.
Другият човек, който се намеси, беше Емил
Илиев – нашият саунд дизайнер. И както
отначало идеята се появи лесно и случайно,
накрая се вкарахме в абсолютен трип. Чис-
то като занаят анимацията се направи от
Ебеле, но целият креативен импулс дойде
от българска страна.
Петър: Интересното около нашия филм
е как се появява една нова българска вълна,
която е свързана основно с хора, които са
живели навън, или да кажем по-скоро – хора,
които са космополитни. И ако до този
момент основните успехи на младото
българско кино са били свързани с някаква
идентичност...
Весела: Да, това специално го има в българ-
ската анимация, защото повечето филми
са битови, те се фокусират върху смешки-
те в нашия живот, Доньо Донев и така
нататък...
Петър: ...а пък Анна Блуме е филм, който не
носи някаква конкретна културна идентич-
ност, той може да бъде направен навсякъде
по света, но това не означава, че ние сме се
отказали от българското.
Весела: Ни най-малко!
Петър: Всеки от нас се е върнал в страна-
та си с ясната идея, че тук му е мястото.
Весела: Да, да, да!
Петър: Това, което правим обаче, започ-
ва да се оказва с по-широк диапазон. Аз
съм един от най-големите привърженици
на това, че българското трябва да носи
балканското, но излизането от всяко едно
клише и създаването на нови възможности
only an abstract one, so that the viewers are not
fixated [on the words]. So now, even if you don’t
know the poem or you don’t speak German, you
can still follow and understand the story.
How did you synchronize everything
between Bulgaria and Germany?
Vessela: I made the storyboard, Ivan came up
with the design ideas and Petar was with us
from the very start thinking about the music.
The other person involved was Emil Iliev – our
sound designer. The idea for the film came easily,
but the execution was a trippy experience. Craft-
wise, Ebele did the animation, but the creative
impulse was all Bulgarian from beginning to end.
Petar: Our film is part of a new wave in
Bulgarian animation that involves creative people
who have lived abroad for some time or who are
quite cosmopolitan. Until now, most successful
animation by young Bulgarians has dealt with
[cultural] identity…
Vessela: Yes, that’s right. Until recently, most of
the animated films from Bulgaria have focused
on themes from everyday life, there is Donyo 23
Donev and so on…
Petar:... while Anna Blume is a film without
a cultural identity, it could have been made
anywhere in the world, but that doesn’t mean we
have given up on Bulgarian themes.
Vessela: Not at all!
Petar: We’ve all come back to Bulgaria with a
clear sense that we belong here.
Vessela: Yes!
Petar: It turns out, though, that what we do has
wider significance. I am a great proponent of the
idea that we must express the Balkan as well as
the Bulgarian. But in the case of Anna Blume
we are talking about leaving clichés behind
altogether and creating new opportunities.
After all your time spent abroad, how do
you feel about living in Bulgaria? Are you
comfortable here?
Petar: I decided long ago that what matters to
me is what I do. I try not to depend on the
environment, I try to shape the environment
myself – to have my own dreams and pursue my
 е нещо, което Анна Блуме носи в себе си.
А какво е вашето усещане за хората и
събитията в България, след като сте
прекарали толкова време в чужбина,
комфортно ли се чувствате?
Петър: Отдавна съм решил, че за мен е
важно това, което аз правя. Опитвам се
да не завися от средата, а аз да я опреде-
лям – да имам свои мечти, свои проекти
и да ги осъществявам. Това е нещо, което
съм научил както от България, така и от
Холандия. В този смисъл съм по-склонен
да гледам позитивно, вярвайки в личното
развитие на човека. Смятам, че колкото
повече приемем този манталитет, толко-
ва повече ще отворим пространството за
създаване. Живеем в едно уникално време,
в което имаш възможност да пътуваш
много, имаш възможност да участваш във
всякакви международни проекти. Ако си
достатъчно активен, ако вярваш в това,
което правиш, имаш възможност да го
24 реализираш навсякъде.
Весела: И за мен е същото. Както Петър
каза, няма значение къде си и даже в България
си по-силен, защото това е нашето място.
Петър: Има две Българии – една, за която
можеш да прочетеш във вестниците, и
друга, която създаваш ти. Ние работим за
втората.
Какво ще бъде следващото предизвика-
телство?
Весела: Заедно с Иван Богданов и Мария
Станишева създадохме Компот Колектив.
След като се върнах в България, разбрах,
че има страшно много млади талантливи
хора, които впоследствие някак не успяват
да реализират първия си филм. Тоест
дипломният им филм е перфектен и после
нещо ги притиска, работят тук-там и се
изгубват. В Компот Колектив искаме да
съберем уникални визуални стилове и да
инициираме различни проекти – и комерси-
ални, и независими.
own projects. That’s something I learned both in
Bulgaria and the Netherlands. So I am inclined
to have a positive outlook and believe that what
matters most is personal development. I think
that the more we adopt this mentality, the greater
the space for creative work will be. Our time
is unique. We have the opportunity to travel a
lot and to take part in all sorts of international
projects and events. If you are active enough, if
you believe in what you do, you stand a chance
of succeeding anywhere.
Vessela: I would agree completely. As Petar said,
it doesn’t matter where your base is. In fact, I
believe that we are stronger in Bulgaria because
this is our place.
Petar: There are two Bulgarias – one of them you
can read about in the papers, and the other one
is the one we create. We work for the second one.
What is your next challenge?
Vessela: Ivan and I, and another colleague –
Maria Stanisheva – have recently founded
Compote Collective. After I returned to Bulgaria
I realized there are a lot of talented young people
there who are unable to produce their first
film. Their thesis projects are great but then the
environment sucks them in, they work here and
there, and somehow end up losing themselves.
With Compote Collective we want to initiate
all sorts of projects – both commercial and
independent – and to encourage unique visual
styles.
26

музика. кино.

интервю Ивайло Спасов превод Ралица Кариева фотография Михаил Новаков

Марио
Григоров
“Откъде сте вие... от кое списание?”,
попита леко тревожно Марио Григоров,
авторът на музиката на придобилия
голяма популярност филм Precious, когато
се срещнахме за това интервю по време на
гостуването му за последното издание на
София Филм Фест. Всъщност в същия ден
той трябваше да даде над десет (нашето
беше едно от последните) и както сподели
по време на разговора ни, най-често задава-
ният въпрос бил “Познавате ли се лично с
Марая Кери?” (сигурно защото последната
участва в Precious). За всеобщо щастие ние
се интересувахме повече от музиката му,
отколкото от сензационните му познан-
ства. Та така, супер професионално по
холивудски в началото и по-приятелски в
края, на леко архаичен български, примесен
с английски думи, Марио започва да ни
разказва за трите важни срещи, които
променят живота му, и свойството на
музиката да преобръща гледни точки.
Последното, което можеш да чуeш от него,
е музиката в краткия филм на Snoop Dogg
Malice N Wonderland, но преди това хвърли
един поглед тук.
interview by Ivaylo Spasov translation by Ralitsa Karieva photography by Mihail Novakov
Mario
Grigorov
“Where are you from… what magazine?”
Mario Grigorov, the composer for the critically
acclaimed movie Precious, asked somewhat
warily when we met for an interview during
his visit to Bulgaria for the 2010 Sofia Film
Fest. Actually, he had to give more than ten
interviews that day (ours being one of the
last) and, as he explained during our talk, the
most frequent question he had been asked was,
“Do you know Mariah Carey personally?”
(Thanks to her role in Precious.) To our mutual
satisfaction, we were more interested in his
music than his sensational acquaintances. So in 27
a very Hollywood professional kind of way and
later, in a bit friendlier one, and in mixture of
rather archaic Bulgarian and current English,
Mario told us about three important encounters
that changed his life and about the power of
music to turn your outlook upside down. You
can hear his latest work in the short Snoop
Dogg movie Malice N Wonderland but first,
you may want to take a quick look here.
music, film
 Разкажи ни малко повече за себе си.
Роден съм в София, но семейството ми е
напуснало България, когато съм бил на пет
години и половина. Баща ми работеше с най-
добрите оркестри от цял свят и затова се
налагаше да се местим често. Бяхме първо
шест години в Иран, после четири в Герма-
ния, две в Австрия и накрая в Австралия,
където съм живял 12 години. Там баща ми
стана професор в консерваторията. Така се
запознах с един известен филмов компози-
тор – Майлс Гудман, който, уви, наскоро
почина. Той работеше много с филмите на
Франк Оз. Майлс беше човекът, който ми
каза, че трябва да отида в Америка, защото
там ще имам по-голям шанс за развитие.
Послушах го. Първото нещо, което напра-
вих седмица след като пристигнах в Лос
Анджелис, бе да вляза в може би най-големия
магазин за пиана в града. Докато се разсвир-
вах на едно от пианата вътре, при мен
дойде един човек и ми каза: “Аз отговарям
за артистите на Warner Bros и искам да ти
уредя договор.” Той се казваше Боб Джеймс.
28
Малко след това собственикът на магазина
ми каза: “Виж, ще ти дам едно пиано, плати
ми когато искаш.” И така аз излязох от
този магазин с договор за концерти и соб-
ствено пиано.
Какво се случи след това?
Прекарах три години в семейството на
Warner Brothers. Обикалях по турнета, сви-
рейки на соло пиано с някои от най-големи-
те музиканти по това време. Беше доста
изморително, защото имах по около 150
концерта на година. След това се ожених
и просто нямаше как да продължа с тази
дейност. Жена ми пък организираше модни
ревюта – тя работеше с най-големите,
между които бяха Гучи, Джон Галиано и
покойният Аликзандър Маккуин. Един път
тръгнах с нея към Париж за някакво шоу
на Галиано, но не ме пуснаха във Франция,
защото бях с австралийски паспорт, а по
това време Франция правеше изпитания с
ядрено оръжие и имаше конфликт с Австра-
Tell us a bit about yourself.
I was born in Sofia but my family left Bulgaria
when I was five and half years old. My father
worked with some of the best orchestras all over
the world and we had to move often. First we
spent six years in Iran, then four in Germany,
two in Austria, and we ended up in Australia,
where I lived for 12 years. My father became a
professor at the conservatory there. That’s how I
met the famous film composer, Miles Goodman,
who, sadly, passed away not long ago. He
collaborated on many of Frank Oz’s films. Miles
was the one who suggested I move to the US,
since there I would have more opportunities. I
followed his advice. The first thing I did, only a
week after arriving in Los Angeles, was to go into
possibly the largest piano store in town. While
I was warming up on one of the pianos there, a
man came up to me and said, “I’m responsible
for Warner Brother artists and would like to set
you up with a contract”. His name was Bob
James. A few minutes later, the store manager
said, “Listen, I want to give you a piano, you can
pay me whenever”. That’s how I walked out of
the store with a concert contract and my own
piano. It was a life-changing encounter – and I’ve
had two more like it.
What happened after that?
I spent three years with the Warner Brothers
family. I was touring as a solo pianist with
some of the greatest musicians of the time. It
was quite exhausting; I had about 150 concerts
a year. Then I got married and there was no
way I could carry on as before. My wife, in the
meantime, was setting up fashion shows – she
was working with the big fish, including Gucci,
John Galliano, and the late Alexander McQueen.
Once I accompanied her to Paris for a Galliano
show but I was denied entry into France, as I
had an Australian passport and, at the time,
France was conducting nuclear tests and was
in a conflict with Australia. I decided to go
to England instead and met a woman there, a
friend of some friends from way back. She was
working for some company that made music for
commercials. I played piano for her a bit and
лия. И аз реших да отида в Англия, където
се срещнах с една жена, която беше обща
позната на мои приятели от едно време. Тя
работеше в компания за правене на музика за
реклами. Аз посвирих малко пред нея на пиа-
но и тя много скоро реши да отвори офис
в Ню Йорк. Започнахме работа заедно –
така започнах да правя наистина сериозни
пари. Годината беше 99-та и благодарение
на нея се запознах със страшно много хора и
се научих как се прави бизнес.
А коя беше третата случка?
Третата такава случка в живота ми беше
срещата ми с режисьора Лий Даниелс. Си-
нът на Майлс Гудман ми се обади и ми каза,
че познава един страхотен режисьор, който
иска музика за своя филм. Срещата беше
директно в неговата къща, където Лий
беше организирал прожекция за филма си
Shadowboxer. С него си поговорихме и той
ми каза: “Изгледай филма и да видим дали ще
ти дойде идея за музика.” И така, прожекци-
ята започна, но той не беше сложил и капка
звук вътре, а филмът просто крещеше за
музика. В действителност аз бях малко
пиян от цялата еуфория и няколкото
чаши вино и по средата на прожекцията
седнах на рояла и започнах да свиря някаква
романтична музика. В началото част от
гостите започнаха да крещят да спра, но
после ме оставиха и така до края на филма
свирех като по старите филми... не помня
какво. По-важното беше, че Лий Даниелс
се влюби в това, което направих, и така
започнахме да работим заедно. Precious е
третият ми филм с него.
А каква беше историята около Precious?
Много обикновена. Най-хубавото беше,
че нямаше никакво време, а аз композирам
най-добре, когато съм притиснат. Филмът
страшно ми хареса и музиката се получи
като благословия... без усилие.
Какъв е твоят подход при правене на
музика за филми?
not long after that she decided to open up an
office in New York. We began working together
and that was how I started making some serious
money. This was the second of that trio of
accidental encounters. It was 1999 and, thanks
to her, I met loads of new people and learned
how to do business.
What about the third encounter?
Well, the third was my meeting director Lee
Daniels. Michael Goodman’s son called me one
day and said he knew this amazing director who
needed music for his movie. We met right at
his house, where Lee was organizing a screening
of his movie Shadowboxer. We chatted for a bit
and he said, “Watch this movie and see what
music comes to mind”. So the screening began
but there was not a single piece of music in it,
yet the movie was literally begging for some. The
truth is, I was a bit tipsy with all the euphoria
plus a couple glasses of wine, and during the
middle of the film, I sat down at the gorgeous
grand piano standing there and started playing
a romantic tune. At first, some of the guests 29
yelled at me to shut up, but then they left me
alone and I kept up the accompaniment until
the end of the movie... like in the olden days.
I don’t even remember what exactly I played.
The most important thing is that Lee Daniels
fell in love with what I had come up with and
we started working together. Precious is my third
collaboration with him.
And what is your Precious story?
It’s quite trivial, actually. Fortunately, we were
pressed for time – that’s when I’m at my best
composing. I absolutely loved the movie and
the music for it just happened, like a blessing…
effortlessly.
How do you go about making music for
movies?
I am open to anything, which to a certain extent
has led many to define my style as crossover.
I use sound design but being a musician, I
sometimes resist... I’m conflicted about it.
What I do know, however, is that if I want to
 Според мнозина характерният ми стил е
кросоувър. Използвам и саунд дизайн, но по-
неже съм музикант, понякога се боря... имам
конфликт с това. Със сигурност обаче
знам, че трябва да го преодолея. Саунд ди-
зайнът е толкова богат на звуци, че когато
настане пълна тишина, контрастът става
още по-голям. Трудното нещо в музиката
е, че подмяната дори на една нота може
да промени цялото чувство и стила на
музиката. Весела музика може да звучи като
комедия, но може да се запази и сериозна.
Музиката във филма трябва ли буквално
да съответства на ситуацията?
Понякога музиката е направена по изклю-
чително буквален начин – като в Портокал
с часовников механизъм, където съвсем очак-
вано в някои брутални сцени звучи Брамс.
Друг подход, който ми харесва повече, е
във филма на Робърт де Ниро А Bronx Tale.
Там има една сцена, в която италианците и
черните се бият, а музиката за фон е любов-
30 на, от 1960 година. Идеята ми за музиката
на Precious е точно в тази насока, но като
цяло този подход все още не е толкова
експлоатиран.
Харесвате ли експерименталните музи-
канти?
Да, много харесвам Squarepusher и подобни-
те нему. Но мога да ти разкажа една исто-
рия. Когато започнах работа в сферата на
рекламата, бях с много вирнат нос, защото
имам страхотна техника на пиано и мога
да изсвиря абсолютно всичко – и влизам в
офиса на фирмата, за която работех, и гле-
дам някакъв човек с един лаптоп, който не
може да изсвири една нота на инструмент.
Тогава си помислих: “Как може той да рабо-
ти с мен?” Но само след година промених
възгледите си, защото той композираше
по съвсем различен начин и неговата идея
бе много по-важна от моята виртуозна
техника. Гледах го как работи и разбрах, че
процесът е съвсем друг. Сега имам огромно
уважение за този тип музициране.
improve, I need to get over this. Sound design is
so rich that silence only enhances the contrast.
Sometimes silence is more powerful than music…
the difficulty with music is that replacing a single
note may render the overall feeling different, the
style, too. Cheerful music may suggest comedy
but it can also be kept serious. One must be very
careful.
Should the music in a movie reflect each
scene literally?
This is a crucial question. Sometimes music is
extremely literal, as is the case with Clockwork
Orange, for instance, where you can completely
expect to hear Brahms in some of the brutal
scenes. Another approach, the one I like more,
is that of Robert De Niro’s A Bronx Tale. At one
point, the Italians and the blacks are fighting,
while romantic music from the 1960s plays in
the background. My concept for the music in
Precious is in this line, although as a whole this
approach has not yet been widely exploited.
Do you like experimental musicians?
Yes, I love Squarepusher and the like. Here’s a
story for you, though. When I started working
in advertising, I was pretty arrogant, because,
you see, I had great piano technique and could
play absolutely anything. I was at the office of
the company I was working for at the time and I
saw this guy with a laptop who I knew couldn’t
play a single note on any instrument. How could
he possibly work with me? I thought. Less than
a year later, my view had completely changed,
because he was composing in a different way
and his ideas were far more important than, say,
my virtuoso technique. I watched him work and
realized that was an entirely different process. I
now have a lot of respect for that kind of music
making.
32

дизайн.

интервю Бояна Гяурова превод Анджела Родел фотография архив

Шарлот
Чийтъм
“Всяка сутрин проверявам много неща.”
С тези думи ни посреща блогът Manystuff
на Шарлот Чийтъм, автор на един от
най-интересните форуми за графичен
дизайн. Впрочем подходът й към дизайна е
интердисциплинарен и често тя публикува
материали, навлизащи и в други сфери,
като например архитектура, илюстрация
или фотография.
Изкуството е в кръвта й – нищо чудно,
когато идваш от семейство с поколения
художници, скулптори и реставратори.
Шарлот всъщност е изкуствовед по образо-
вание и започва да се занимава с графичен
дизайн едва преди няколко години, когато
среща сегашния си приятел – не е трудно да
се досетим с какво се занимава той. Малко
след това тя зарязва работата си в кому-
никационния бизнес и се отдава изцяло на
своя блог, който пък се разраства и превръ-
ща в много повече – в платформа, която
разпространява и подкрепя съвременните
тенденции в графичния дизайн.
interview by Boiana Gjaurova translation by Angela Rodel photography archive
Charlotte
Cheetham
“Every morning I check manystuff ” – this
slogan begins the blog Manystuff by Charlotte
Cheetham, author of one of the most interesting
forums for graphic design. Incidentally, her
approach to design is interdisciplinary, so she
frequently publishes material that overlaps into
other spheres such as architecture, illustration or
photography.
Art is in her blood – which is no surprise,
coming from a family with artists, sculptors
and restorers going back generations. Charlotte
is an art historian by training and only got 33
into graphic design a few years ago when she
met her current boyfriend – guess what he does?
It wasn’t long before she ditched her job in
communications and dedicated herself fully
to the blog, which has gown and transformed
into much more – a platform for distributing
and supporting contemporary trends in graphic
design.
design
 Manystuff има вече няколко публикации зад
гърба си, организира изложби и отразя-
ва всякакви други прояви навсякъде по
света.
Въпреки големия успех авторката не се е
главозамаяла и затова освен предимства-
та на онлайн пространството вижда и
отрицателните му страни. “Блогърът
е модерният гладиатор, той може да се
сблъска с критика и лични обиди, без да
може да се защити”, казва тя. Може би
опасностите, които Шарлот съзира в
дигиталната джунгла, са една от причи-
ните да запази доза анонимност около
личността си. На молбата да ни изпрати
своя снимка тя – съвсем “концептуално”,
както сама се изрази – ни предостави
Автопортрет със символи на суетата от
1651 година на холандския живописец
Давид Байли.
Как започна да блогваш?
Графичният дизайн се превърна в моя
страст буквално докато четях за него. В
началото изпращах по мейла интересни
34 линкове за дизайн на моя приятел и на
други пoзнати. Един ден стартирах ма-
лък блог, който съдържаше няколко линка
и който за нула време събуди неочакван
интерес. Работата ми стана много по-
сериозна, когато започнах да се занимавам
и със странични проекти: публикации,
събития и прочие. А иначе по цял ден сър-
фирам из нета и споделям в блога какво
харесвам и какво не.
Това означава ли, че блогването се е
превърнало в твоя професия?
Живея в Париж и в момента блогът е
единствената ми работа. Спрях всички
останали занимания. Прекратих всички
допълнителни дейности с идеята да
развивам и страничните занимания на
Manystuff  – хартиеното издание, излож-
бите и останалите проекти. Работя по
въпроса скоро да си изкарвам прехраната
единствено с Manystuff.
Какво е твоето разбиране за добър
графичен дизайн?
Manystuff е блог за съвременен графичен
Manystuff already has a few publications under
its belt and has organized exhibits and reported
on events from all around the world.
All this success has not gone to the author’s
head, however – despite online space’s many
advantages, she still sees its downsides as well.
“The blogger is a modern gladiator, he can clash
with critics and insults without being able to
defend himself,” she says. Perhaps the dangers
Charlotte has spotted in the digital jungle are
one of the reasons she pads her identity in a
healthy dose of anonymity. In response to our
request for a photo of her, she – absolutely
“conceptually,” as she put it – sent us Self-
Portrait with Vanitas Symbols from 1651 by the
Dutch painter David Bailly.
What is your background? How did you end
up blogging?
It gradually became a passion over the course
of my internet research on design. Initially, I
sent emails to my boyfriend and some friends
to share interesting links. One day I started a
small blog with few links... and the visitors just
kept coming. Then my work got more serious,
more intense, and I started running side projects:
exhibitions, publications, and so on. Otherwise,
I just surf the internet all day and share what I
like and don’t like on the blog.
So blogging has become your profession?
At the moment it’s my only occupation, here
in Paris where I live. I stopped all my other
projects in order to develop Manystuff activities
such as publications, exhibitions, projects, etc.
I’m working on soon making a living from
Manystuff alone.
What is your idea of good graphic design?
Manystuff is a blog about contemporary graphic
design, which tries to mirror current practices in
design: the reflection of a landscape fractured
through the prism of my personal taste and daily
favorites. I have no particular preferences: what I
love is “intelligent” graphic design that illustrates
various thought processes, ideas, discourses and
experiments, and that also offers new readings,
дизайн, показващ актуалните тенденции
в тази област, като всеки пост минава
през призмата на моя личен вкус и моята
ежедневна селекция. Нямам особени
предпочитания, обичам интелигентния
графичен дизайн, който илюстрира раз-
лични мисловни процеси, идеи, дискурси и
експерименти, и освен това демонстри-
ра по-различен прочит, оригиналност и
въображение. Единственото, което ме
дразни, е дизайнът, който разчита само
на картинки.
Къде откриваш информацията за тво-
ите текстове?
Тъй като не боравя с RSS технологии,
всяка сутрин минавам от един сайт на
друг. Обожавам това ровене в нета. Аз не
се отказвам да търся готини портфолия
и събития, освен това имам манията
да се придържам към моя лайтмотив –
“всяка сутрин”. За съжаление не мога да
посещавам лично всяко събитие, за което
пиша.
Кое беше най-доброто, което ти се е
случило досега през тази година?
Приятно изненадана бях, че тази година
корейското списание Graphic ме помоли
да направя специален брой за Manystuff,
което означаваше целият архив на блога
ми да бъде представен в печатно издание.
Въпреки че читателите бяха критични
към тази публикация, аз съм на мнение, че
тя е доста интересна.
Какво е мястото на твоя блог сред ос-
таналите издания за дизайн? Как спо-
ред теб блогове като твоя променят
информационния поток за дизайна?
Смятам, че блоговете са средство, което
според начина на употреба може да бъде
полезно или вредно. Един от най-добрите
начини да се използва Manystuff – освен
от информационна гледна точка – е като
възможност за запознанства с хора от
различни култури, за обмяна на опит и съ-
трудничество. Негативният аспект на
моя блог би бил, ако той се използва един-
ствено като медия, която пропагандира
тенденции, или пък ако се копират само
originality, imagination... What I don’t like is
design that depends only on images.
Where do you get your information for your
posts?
Since I don’t use RSS technologies, every
morning I stroll from website to website. I love
rummaging through the web. I am a tenacious
portfolio- and events-hunter obsessed with
sticking to my leitmotiv “every morning”. No,
unfortunately, I can’t personally attend every
event I post.
What’s the best thing that has happened to
you this year?
This year, I was very surprised when the Korean
magazine called Graphic asked me to do a
special issue about Manystuff in which they
printed all the blog’s archives on paper. Although
readers were quite critical of it, I thought it was
quite interesting.
How does your blog fit into the world
of design publications as a whole? How 35
do blogs like yours change the flow of
information on design?
I think blogs are a tool that can be positive or
negative, depending on how you use them.
For
example, one of the best ways to use Manystuff –
besides as an information source – is as an
opportunity to meet people from different
cultures, to exchange experience and collaborate.
A negative use of Manystuff would be seeing it
merely as a way to propagandize certain trends
or as a source of images to copy. Despite my
passion for online media, I think that print is
far more attractive than e-publications. I like the
permanence of a physical book.
How would you describe your writing style
on Manystuff?
I don’t write, ever. I think that for the blog, the
best way to present something – especially an
event that I can’t attend – is letting the authors/
actors of the project speak. Often graphic
designers/authors of project have far more
interesting things to say about it than bloggers or
 картинките от него. Въпреки страстта journalists or theorists.....
ми към онлайн медиите смятам, че печа- Some parting words about Manystuff events?
тът е много по-атрактивен от онлайн Manystuff is expanding its activities to include
изданията. Харесвам устойчивостта във exhibits and publications that popularize new
времето на книжното тяло. developments in graphic design. I want to
give a more sensory idea of the experiments
А как би описала стила си на писане в
currently going on within graphic design – and
Manystuff?
Аз никога не пиша. Най-добрият начин да my computer screen just isn’t sufficient for that.
представиш нещо в блог, особено когато Every year Manystuff curates an exhibit with
става дума за някакво събитие, е да оста- the aim of presenting quality graphic design.
виш авторите на проекта да говорят за We kicked off in 2008 in Toulouse, France.
своите идеи. В повечето случаи думите For the first time we had the opportunity to
на авторите, респективно графичните work with young designers and to show their
дизайнери, са много по-интересни от work. Another one of our initiatives was a
тези на блогърите, журналистите или series of exhibits called Time Capsule, which we
пък на теоретиците. organized jointly with a gallery in Berlin. We
invited 55 designers whose work could speak
И накрая две думи за събитията, кои-
to our time as well as to future generations and
то организираш?
Manystuff разширява дейността си с to living creatures from other planets. Another
изложби и публикации, популяризиращи interesting project we’ve participated in was the
нови развития в графичния дизайн. electronic music festival Nuits Sonores in Lyon,
Искам да дам по-сетивна представа за where Manystuff had its own space for exhibits
експериментите, които се правят в and presentations. There are interesting events
36 момента в графичния дизайн, и за които planned for this year as well. We’re working on a
компютърният екран не е достатъчен. С project that will introduce emerging names in the
идеята да предлагаме качествен графичен sphere of French graphic design.
дизайн, Manystuff всяка година е кура-
тор на изложба. Поставихме началото Charlotte Cheetham will be a lecturer at the
през 2008 в Тулуз, Франция. За пръв път
Sofia Design Week forum.
имахме възможност да работим с млади
дизайнери и да покажем техните работи.
Друга наша инициатива беше поредицата
от изложби Капсула на времето, която
организирахме съвместно с една берлинска
галерия. Поканихме 55 дизайнери, чиито
работи могат да бъдат представител-
ни за нашето време – както за бъдещи
поколения, така и за живи същества от
други планети. Друго наше участие беше
в електронния музикален фестивал Nuits
Sonores, където Manystuff разполагаше със
собствен терен за изложби и презента-
ции. В момента работя върху проект, с
който ще представя нови имена в облас-
тта на френския графичен дизайн.

Шарлот Чийтъм ще е лектор на форума

на Sofia Design week.
38

кино. изкуство. медии.

интервю и фотография Христо Митов превод Борис Делирадев

Брус Лабрус
Навикът му да смесва авторско кино
с гей порно е само едно от нещата,
с които Брус Лабрус е известен. Освен че
е успешен филмов режисьор, 46-годишни-
ят канадец е и фотограф, журналист,
драматург и театрален режисьор. Както и
дива – почти можеш да чуеш как завър-
та очи с досада. Преди да се превърне в
ъндърграунд икона на гей общността,
Брус е имал шокиращо идилично детство.
Джъстин Стюарт (както е името му по
рождение) израства в малка семейна ферма
в канадския щат Онтарио заедно с чети-
рима братя и сестри. Интересът му към
киното го отвежда първо в Торонто, къде-
то записва специалност кино, а след това
в Ню Йорк, където учи кинотеория. През
80-те Джъстин се превръща в Брус Лабрус
и започва да издава независимото гей пънк
списание J.D.s, с което показва среден пръст
едновременно на пънк движението и на
гей мейнстрийма от онова време. Така на
практика създава движението Homocore
или Queercore, с което успява да поквари
цяло поколение млади хомосексуални мъже.
interview and photography by Christo Mitov translation by Boris Deliradev
Bruce LaBruce
Combining independent cinema and gay porn
is just one of the things Bruce Labruce is famous
for. Besides being a successful, provocative
director, the 46-year-old Canadian is a
photographer, journalist and theatre director
based in Toronto. He is also a diva – you can
literally hear his eyes roll.
Before becoming an underground gay icon, he
had a shockingly pastoral childhood: Justin
Stewart grew up in a small family farm
together with his four siblings in Ontario,
39
Canada. He approached cinema very
systematically, pursuing film studies in Toronto
and film theory at New York University.
In the 1980s, Justin became Bruce LaBruce
and launched the independent queer punk
zine J.D.s, giving the finger simultaneously
to the punk and the mainstream gay scenes
at the time. He practically gave birth to the
so-called Homocore or Queercore movement,
which corrupted a whole new generation of
homosexuals.
film. art. media.
 Кариерата на Брус като режисьор започ-
ва със серия нискобюджетни късометражни
филми. Печели международно признание със
Super 8 1/2 – биографичен филм за собствено-
то му издигане до звезден статус, който е
показан на големи фестивали като Сънданс
и Берлинале. Следващото свидетелство
за таланта му е Hustler White (1996), който
съчетава класически холивудски кинотех-
ники с естетиката на порноиндустрията.
Филмът печели на Брус репутация на жан-
ров експериментатор, в чиито детайлно
заснети секс сцени гъмжи от всякакви
типове – революционери, скинари, глухи
хомосексуални фризьори и дори терористи.
Последната страст на Брус е зомби хо-
рър жанрът. “Меланхоличният гей зомби
филм” Otto Or Up With Dead People е предста-
вен на Берлинале през 2008 и се превръща
в най-касовия му успех досега. Следва LA
Zombie – историята на едно извънземно
зомби (в ролята порнозвездата Франсоа
Сагат), което се разхожда в гетата на Лос
40 Анджелис, преструва се на клошар и съживя-
ва мъртви хора, като ги чука.
А, и да не пропусна: всяка година Брус Лаб-
рус поставя по една пиеса в Берлин, а от
1998 се включва като журналист, редактор
или фотограф в различни списания, като
Dutch, BUTT, Index Magazine, Dazed and
Confused и Vice. Автор е на две книги, а
през 2010 дебютира като художник с излож-
ба фотографии ситопечат от LA Zombie.
Изложбата съвпадна с премиерата на филма
в берлинската галерия Peres Projects, където
разговаряхме с Брус за порно и изкуство.
Какво се е променило от последния ти
зомби филм Otto до сегашния LA Zombie?
С Otto се целех в по-широка публика. Той
съдържаше хардкор сцени, но все пак беше
показан миналата година на Берлинале и
на Сънданс. LA Zombie е коренно различна
категория филм. Бях си обещал да направя
хардкор зомби гей порно, но в процеса на
работа проектът се превърна по-скоро в
независима арт продукция. Много голяма
Bruce’s career as a director started with a
series of short, low-budget movies. He gained
international acclaim with Super 8 1/2, a bio-pic
about his rise to cult stardom that became a
favorite in high-profile festivals like Sundance
and Berlinale. In 1996 he directed Hustler White
which combined porn industry aesthetics
with classical cinema techniques. With it,
Bruce LaBruce officially became a movie-genre
supercollider, mashing up revolutionaries,
skinheads, deaf gay hairdressers and terrorists in
detailed, close-up sex scenes.
Bruce’s latest passion is the zombie-horror genre.
The “melancholic gay zombie picture” Otto
Or Up With Dead People premiered at Berlinale
in 2008 and became his most commercially
successful project to date. It was followed by LA
Zombie, the story of an alien zombie dressed as
a bum (and played by porn star Francois Sagat)
who wanders around LA’s ghettos, fucking dead
people back to life.
Oh, and by the way: every year Bruce LaBruce
stages a play in Berlin. Since 1998 he has
contributed as a journalist/editor/photographer
to diverse magazines like Dutch, BUTT, Index
Magazine, Dazed and Confused and Vice. He
wrote two books and in February 2010 also
debuted as a visual artist with an exhibition of
silk screens from LA Zombie. This happened
simultaneously with the film’s premiere at the
Peres Projects Berlin gallery, where we met Bruce
to talk about arts and porn.
Is there a difference between your previous
zombie film Otto and this one?
With Otto, I was after a wider audience. It had a
few hardcore scenes but it was still shown at the
Berlinale and Sundance last year. LA Zombie is
in a different category altogether. I had promised
myself to make a gay hardcore zombie film, but
in the process it turned into an independent, art
house production. Many of the sex scenes did
not make it into the final cut, which changed
the focus of the film completely. Tonight I
част от секс сцените не бяха използвани
при монтажа и това напълно измести фоку-
са. Тази вечер представям арт версията на
LA Zombie, която ще участва на фестивали
за независимо кино и други арт събития.
Ще има и хардкор порноверсия, която ще се
казва LA Zombie Hardcore.
От 2001 насам постепенно се налага нов
жанр в киното, torture porn. Твоите
филми числят ли се към него?
LA Zombie е по-скоро коментар и критика
на torture porn жанра, отколкото пример
за него. Аз ненавиждам torture porn жанра,
защото той винаги дава твърде плоски
послания на публиката. Жертвите винаги
са жени, които биват изтезавани, обезо-
бразявани и убивани по възможно най-бру-
талния начин. Подобни филми в миналото
бяха ъндърграунд, треторазредни филми.
Само специална аудитория ще ги потърси
и ще ги гледа – също като порното. А сега
жанрът се е превърнал в семейно забавление.
Насилието се е превърнало в развлечение, а
сексът все още е табу.
Ти вегетарианец ли си?
Сега не, но когато бях на 18, реших да стана
вегетарианец и издържах цели три години.
Аз израснах във ферма – постоянно виждах
как се колят животни, но ги гледахме по
много по-хуманен начин, отколкото в днеш-
ната масова индустрия. Ти си прав да напра-
виш връзката между torture porn и произ-
водството на месо – филмите, изпълнени с
насилие, се продават точно като месото.
Хората ги консумират, без да се замислят
какво стои зад тази индустрия. Но не ме
разбирай погрешно, аз не се изживявам като
активист. Съпругът ми постоянно ме
упреква, че съм позьор и че нямам радикални
леви убеждения. Той идва от Куба, израснал
е с революцията и не пропуска повод да ме
оприличи на буржоа, който се преструва
на радикален бунтар. Въпреки това аз обръ-
щам внимание на социалните проблеми във
филмите си.
am presenting the art version, which is called
LA Zombie and will be shown at independent
film festivals and other art events. We are also
releasing a hardcore porn version, which will be
called LA Zombie Hardcore.
Since 2001 there’s been a new movie genre,
torture porn. Are your films part of this
trend?
LA Zombie is more of a commentary and
critique on the torture porn genre than an
example of it. I hate torture porn because the
message is usually so flat. The victims are
always women, who are tortured, disfigured and
murdered in the most brutal way. Such films
were underground, C-list films in the past. Only
a niche audience would seek them out and watch
them. Now, however, the genre is family fun.
Violence is accepted as entertainment, while sex
is still taboo.
Are you a vegetarian?
Not now, but I went vegetarian for a good three
years when I was 18. I grew up on a farm. We 41
produced our own meat, but we treated the
animals much more humanely than today’s
meat industry treats them. You are right to
make the link between torture porn and meat
production – violence sells just as well as meat.
People consume it without thinking what’s
behind the industry. But don’t get me wrong, I
am not an activist. My husband constantly tells
me I’m a poser, that my ideas are not sufficiently
radical and left-wing. He’s from Cuba, he grew
up with the Revolution and he doesn’t miss a
chance to accuse me of being a bourgeois who
only pretends to be a radical rebel. Despite that, I
do pay attention to social issues in my films.
What will be the future of the gay porn
industry when the financial crisis is over?
The industry is in a serious stage of transition
and if it’s to survive, new business models
are needed to ensure its profits from on-line
distribution. The sad thing for me as a director
is that script and plot in the porn industry are
basically dead. Before, porn always told stories,

Какво е бъдещето на гей порноиндустри-
ята след финансовата криза?
Индустрията се намира в сериозна фаза на
преход и е много важно да се изработят
нови бизнес модели, с които да се увеличи
печалбата от онлайн дистрибуция. За мен
като режисьор е много тъжно, че сцена-
рият е изчезнал, че няма фабула, която
филмът следва. Порното винаги е разказва-
ло истории, но вече снимат само отделни
секс сцени и ги продават онлайн. Хетеро
порноиндустрията се е концентрирала в
момента върху големи пищни продукции,
които правят порноверсии на блокбъстъ-
ри. Току-що беше завършена порноверсията
на Карибски пирати например, която струва
над един милион долара. Друга тенденция,
която се налага в момента и за гей, и за
хетеро порното, са екстремните спорто-
ве, като например сцена, в която 50 мъже
свършват в устата на друг мъж или жена.
Но отново, за жалост, фокусът се измества
42 от художествената страна на жанра. Аз
няма да изневеря на арт традицията на
порното.
Според теб светът ще свърши ли през
2012?
Не. 2028.
Какво искаш да осъществиш като арт
проекти преди това?
В момента работя с канадски продуценти
и търся финансиране за един сценарий. За-
главието е Геронтофилия. Преди две години
започнах и да режисирам театрални поста-
новки в Берлин. Предстои четвъртата ми
премиера. Театърът ми дава много повече
свобода и интимна връзка с публиката,
която не мога да имам чрез филмите. Мои
приятели в Берлин търсят в момента
финансиране за Pierrot Lunaire на Арнолд
Шьонеберг – авангардна опера, която съм
адаптирал и която искам да режисирам
през 2011.
but now they only make individual sex scenes
and sells them on-line. The hetero porn industry,
on the other hand, is focusing on sumptuous,
large-scale productions which are cover versions
of various blockbusters. They just released a
porn version of Pirates of the Caribbean, with a
million dollar budget. Extreme sports are another
trend in both gay and hetero porn – for example,
a scene in which 50 men come in the mouth of
a single man or woman. But again, the focus is
shifting away from the artistic side of the genre.
I have no intention of giving up on the art
tradition in porn.
Do you think the world will end in 2012?
No. It’ll be 2028.
What art projects do you want to complete
before then?
At the moment I am working with some
Canadian producers who are trying to raise
funds for a script I wrote last year. The title is
Gerontophilia – I’m sure you can guess what it’s
about. Two years ago I started directing theater
shows in Berlin. My fourth show will open in
2010. Theater gives me a lot more freedom and
an intimate connection with the audience, which
I can’t have in film. Some friends of mine are
trying to help me find funds for the production
of Arnold Schoenberg’s avant-guard opera Pierrot
Lunaire, which I’ve adapted and want to direct
in 2011.
 K-3

CAMPER Store - Serdika Center Sofia, бул. Ситняково 48

FAN POINT Stores - София: бул. Витоша 44; Mall of Sofia , бул. Ал. Стамболийски 101; The Mall, бул. Цариградско шосе 115
Варна - ул. Княз Борис 39; Mall Varna, ул. Вл. Варненчик 186; Предстоящо откриване: Grand Mall Varna, ул. А. Сахаров
Пловдив - Mall Plovdiv, ул. Перущица 8
Бургас - Burgas Plaza Mall, ул. Транспортна 5
44

сцена.

интервю Мартин Ръждашки превод Борис Делирадев фотография Михаил Новаков

Михаил
Билалов
“Пиесата на Олби е носител на награда
Тони и награда Драма Деск. Не се препо-
ръчва за лица под 18 години.” С тези две
изречения започва представянето на Коза-
та, или коя е Силвия на страницата на
Народния театър. Постановката е едно
от най-съществените събития в театъра
ни този сезон – тя провокира, разсмя и
интелигентно принуди публиката да се
замисли докъде се простира толерантност-
та и какво означава “нормално”. Текстът
е поставен за първи път преди осем
години на Бродуей и веднага скандализира
публиката с (меко казано) провокативния
си драматургичен подход – взаимоотноше-
нията в едно семейство биват разнищени
чрез и заради необичайната любов на един
преуспяващ архитект към една коза.
interview by Martin Ruzhdashki translation by Boris Deliradev photography by Mihail Novakov
Mihail
Bilalov
“Albee’s play is the winner of Tony and Drama
Desk awards. It is not recommended for
underage audiences.” This is how Edward
Albee’s The Goat, or Who Is Sylvia is
introduced on the website of Sofia’s National
Theater. An intelligent, funny and provocative
meditation on normality and the limits of
tolerance, it is one of the must-see performances
in Bulgarian theater this season. The play,
which portrays a successful American architect’s
unusual love for a goat and the resulting crisis
45
in his family, caused a scandal eight years ago
when in it first opened on Broadway.
theater.
 У нас трагикомедията се разиграва на
камерната сцена в Народния театър Иван
Вазов, а зад спектакъла стои перфектният
екип  – самият Едуард Олби, който участва
в репетиционния период, Явор Гърдев
като режисьор, Никола Тороманов като сце-
нограф, Калин Николов като композитор,
Бойка Велкова в главната женска роля и
Михаил Билалов – като архитекта Мартин
и окото на бурята в пиесата. Билалов
е единственото непознато лице в този
брилянтен състав, но изгражда ролята
си безупречно, безкрайно интелигентно и
проницателно. Признанието на средите,
както и наградата Икар 2010 за най-добър
актьор идват естествено. Също толкова
естествено възникват любопитството
и въпросите около него – кой е той, къде
е бил досега, какво прави. Неизвестните
го правят още по-интересен – все пак бъл-
гарският театър е камерна арена, където
всички се познават.
Истината е, че Михаил Билалов не е ново
46 явление на родната сцена и Икарът не е
първата му награда. Израснал в актьор-
ско семейство, той завършва НГДЕК и
ВИТИЗ и играе тук четири години, като
през 1994 печели Аскеер за изгряваща звезда.
След което рязко зарязва всичко и замина-
ва за Париж – просто за да се махне. Там
за последните 16 години Билалов сменя
няколко професии, създава семейство,
сдобива се с още едно образование и започва
собствено бюро за урбанизъм и ландшафт-
на архитектура. Междувременно подготвя
актьори за кандидатстване в парижката
Консерватория за театрално изкуство, но
това е единствената му роля на френската
театрална сцена. Едва ли щеше да се завърне
и на българската такава, ако не беше Явор
Гърдев, който го издирва във Франция,
за да го привлече за ролята на Мартин в
Козата... Билалов приема. “Когато проче-
тох проекта, осъзнах, че само пълен идиот,
космонавт по време на полет или мъртвец
би се отказал от ролята”, казва той пред
медиите малко преди премиерата. Актьор-
In Bulgaria, The Goat can be seen on the small
stage of the Ivan Vazov National Theater and
is the work of a star-studded team of thespians:
Edward Albee himself, who was present
throughout rehearsals; award-winning theater and
film director Javor Gardev; set designer Nikola
Toromanov; composer Kalin Nikolov; actress
Boyka Velkova in the leading female role; and
Mihail Bilalov as Martin – the architect who
finds himself in the eye of this tragicomedic
storm. Bilalov, who is the only unknown name
on the bill, plays his character with infinite
insight and intelligence; recognition seems
to have come to him naturally. In March he
received the Icarus award for best actor of the
2009/10 season. The questions have followed
just as naturally: Who is he? Why hasn’t anyone
heard of him? What does he do? He has created
a bit of a stir in the small world of Bulgarian
theater in which everyone knows everyone else.
The truth is that Mr. Bilalov is not really a new
name in Bulgarian theater and the Icarus is not
his first award. He grew up in a family of actors
and graduated from the National Secondary
School for Ancient Languages and Cultures and
later from the National Academy of Theater and
Film in Sofia. He acted on Sofia stages for four
years and won an Askeer rising star award. Then
he suddenly bowed out and left for Paris where
he has been living there for 16 years. Bilalov
has changed professions several times, started a
family, completed another degree and founded
a business which has little if anything to do
with theater. He is now a landscape architect
who designs outdoor spaces. He also tutors
young actors preparing for entrance exams at
the Conservatoire d’Art Dramatique in Paris, his
only current role in the world of French theater.
He might never have returned to his former
profession, had Javor Gardev not sought him
out and invited him to join the cast of The Goat.
Mr. Bilalov accepted. “When I read the project’s
outline, I realized there was simply no excuse
for declining. I’d be an idiot, a dead man or an
astronaut orbiting the earth, if I did” – this is
what he told the media shortly before opening
ът остава базиран във Франция, но лети до
България за всяко представление. Срещаме
се с него в София точно в такъв момент.
Защо приехте ролята на Мартин в
постановката на Явор Гърдев?
Професионалната провокация, съдържаща
се в ролята на Мартин, работата с Явор
Гърдев, личното присъствие на Едуард
Олби, сцената на Народния театър и висо-
копрофесионалният екип – съвкупността
от всичко това беше повече от чудесна
възможност да се завърна на сцената имен-
но по този начин. Ролята дава невероятен
шанс на актьора да открие удоволствието
от реалния формат и едноплановата (семп-
ла) игра в извънредните обстоятелства на
абсурда на Олби. Никога не съм работил по
този начин и реших да рискувам.   to take the risk.
Самият Едуард Олби беше в София за
премиерата на Козата. По какъв начин
срещата ви с него е важна за вас?
Когато хирургическата конкретност и
истинност са поднесени просто и с безпо-
щадна ирония, те ви изтръгват болезнено
от лапите на кича, но ви спасяват. Голям
майстор, който ви учи с пръчката на
лаконичната истина, не е за изпускане. Олби
е един от последните острови в океана на
вселенския кич и срещата си заслужаваше.
Смяташ ли, че Козата е пиеса за една
патологична ситуация?
Не. Зоослучката е уникален, истинен
сюжетен ход, както и майсторска уловка,
за да се развие трагедията. Тя не е обект на
трагедията. Пиесата се занимава с разрива
на едно семейство.
Какво можете да споделите за работата
си върху Мартин?
Явор прекрасно разбра и овладя движени-
ето на героите и не ми остави място за
грешен ход. Мечтата на актьора е да има
свободата на вътрешния дизайнер в една
изключителна постройка. Явор направи
night. He remains based in Paris and flies to
Bulgaria for each performance. We met with him
in Sofia on one such day.
Why did you accept the role of Martin in
Javor Gardev’s staging of The Goat?
There were a number of reasons – the
professional challenge of playing Martin; the
prospect of working with Javor Gardev; the
presence of Edward Albee during rehearsals; the
stage of the National Theater and the highly
professional team who worked on the play – they
were all part of my decision to return to acting.
Martin’s character is an incredible opportunity
for an actor to experience the pleasure of playing
a simple, realistic role nested within the absurd,
extraordinary circumstances of Albee’s play. I
had never worked this way before and I decided
 
Edward Albee was in Sofia for the premiere
of his play, The Goat. In what way was
meeting him important for you?
Albee, like a precise surgeon, stitches his works 47
together with great simplicity and merciless
irony. He wrenches you out of the tight embrace
of kitsch, which can be painful but life-saving.
He is a master who teaches by caning us with
the truth. I see him as one of the last surviving
islands of truth in an ocean of universal kitsch.
So meeting him was definitely worth it.
Do you think The Goat is a play about a
pathological condition?
No. The zoophilic element is simply a unique
plot idea, a masterly trick that creates the space
in which the tragedy unfolds. But it is not the
subject of the tragedy. The play is about the
breakdown of a family.
What can you tell us about your work on
Martin’s character?
Javor [Gardev]’s understanding of the characters
was excellent, and he didn’t leave me any room
to go astray. An actor is a bit like an interior
designer who dreams of being given the freedom
to work inside an exceptional building. That’s
 точно това.
Каква е вашата идея за адекватен на 21
век театър?
Театърът винаги докосва, защото е преди
всичко отношение към човешки проблем.
От тази гледна точка адекватността му
не е въпрос на моден феномен, а на истин-
ност и съвременност. Това, което остава
винаги валидно за добрия театър, e съвре-
менната му вибрация.
Живеете вече над 15 години в Париж,
имате свое собствено архитектурно
студио, преподавате актьорско май-
сторство. Как се чувствате там,
какво мислите за града?
Когато заминавах, нямах избор, бях
франкофон и Франция ме избра за себе си.
Чувствам Париж като свой град, нямам
емигрантски комплекс. Франция е монархия,
дегизирана като република. Демокрацията
е една от политически коректните мас-
48 кировки на мегаломанията на французите.
Днес те страдат горчиво от това, че не
са така великодушно меродавни както през
19 век.
Като преподавател по актьорско май-
сторство на каква методология залага-
те?
Разбира се, че на Станиславски, въпреки че
той се разбира много по-късно в кариерата
на един актьор. Работя с асистент, с класо-
ве от по 12 до 15 ученици и всеки един от
тях има личен проект спрямо собствените
си предпочитания към кино или драма. Оп-
итвам се да улавям изразните средства, с
които всеки един от тях борави най-добре,
и да ги развивам.
Какви са бъдещите ви планове?
Аз съм човек на настоящето. Това, което
е важно за мен, е да се събудя жив и без
съжаление, да си свърша добре работата.
Планове не правя, защото това ми се
струва смешно.
exactly what Javor did for us.
What is your idea of theater fitting to the
21st century?
Theater has the capacity to move us because it
tackles human problems. So whether it’s fitting
or not depends on whether it’s truthful or not,
contemporary or not. That which is eternally
valid about good theater is its contemporary
vibration – it shouldn’t be concerned with
trends.
You’ve lived in Paris for more than 15 years,
you have your own architectural studio and
you teach acting. How do you feel about
living in Paris? What do you think of the
city?
I had no other choice when I left. I was a
Francophone; France chose me. I later met
my wife and started my own business. I feel
at home in Paris; I don’t have an immigrant’s
inferiority complex. France is very much a
monarchy disguised as a republic. Democracy is
simply a politically correct façade masking the
megalomania of the French. Today they are very
bitter about not being as grand and important as
they were in the 19th century.
What is your methodology as an acting
instructor?
Stanislavski, of course. Although actors
themselves don’t normally come to an
understanding of what he is about until later
in their careers. I have an assistant; my classes
have between 12 and 15 students, and each of
them works on a personal project, depending on
whether their interest is in film or theater. What I
try to do is identify the means of expression that
comes to them most naturally and then help
them develop that further.
What are your plans for the future?
I am a man of the present. What matters to
me is to wake up tomorrow and to live without
reasons for regret. And to do my professional
work well. I don’t make plans; I think that’s
absurd.
50

театър. поезия. интернет.

интервю Бистра Андреева превод Анджела Родел фотография Михаил Новаков

Светозар
Георгиев –
Ghostdog
Честно, за първи път съжалявам, че това
списание стана двуезично – иначе вече да
съм пуснала някои от кратките суперсилни
стихове от блога на Светозар Георгиев –
Ghostdog. Но той не ги дава за превод, освен
ако не му уредим Валери Петров, пък и те
са само единият повод за това интервю.
Другият е фактът, че Светльо написа
текстовете на два от най-интересните
театрални спектакъла напоследък – Пе-
перудите са всъщност изтребители и
Мъртвата Дагмар или малката кибри-
топродавачка. И то явно в някоя дъждов-
на княжевска вечер или през свободното
си време, защото денем Светльо работи
като айти в България Еър. Повечето му
колеги физици (какъвто е и той) станали
системни администратори, “щото няма
кинти и аз, да не остана по-назад, викам,
че аз да не съм гърбав – и готово. То не е
толко сложно”.
interview by Bistra Andreeva translation by Angela Rodel photography by Mihail Novakov
Svetozar
Georgiev –
Ghostdog
Frankly, for the first time I’m regretting that
the magazine is now bilingual – otherwise I
definitely would’ve already printed some of
the short, ultra-powerful poems from Svetozar
“Ghostdog” Georgiev’s blog. But he won’t allow
us to translate them, unless we line up Valery
Petrov for the job. In any case, they are just
one reason for this interview. The other is the
fact that Svetlyo has written two of the most 51
interesting theatrical productions in recent
years: Butterflies Are Actually Warplanes and
Dead Dagmar or the Little Match Girl. And
he must’ve penned them on some rainy evening
in his neighborhood of Knyazhevo or during
his spare time, since by day Svetlyo works as
an IT tech for Bulgaria Air. Most of his fellow
physics majors became systems adminstrators
“because there’s no cash [in physics], so as not to
be the only sucker left behind I got into IT, too.
It isn’t that complicated.”
theater. poetry. internet.
 Светльо е от хората, за които една позната
използва израза “бутиков герой”. Намирам го
невъзмутимо да пийва бира с книжка на Макс
Вебер в ръка по средата на потна, препълнена
и превъзбудена ирландска кръчма по време на
(явно) суперважен мач. Отиваме да си гово-
рим на фонтаните пред Народния, където
разговорът по едно време бива прекъснат от
Калашников – приятел на Светльо, който
обича да взривява неща в двора на вилата си.
Уговарят се да се видят на някое място, къде-
то сервират салата в пластмасови чинийки.
“За нещо културно ли си говорехме?” връща се
към нашия разговор Светльо.
Да. Как започна да пишеш поезия?
Ами щото е кратичко. Има някои големи
неща, които са вкусни, да речем, кекс. Но
има малки неща, които са много вкусни, тия
бонбони, белгийските, нали се сещаш? Какво
повече да ти кажа. Почнах ‘98-99, ама с кратки
работи, за себе си. Триех ги веднага. Даже си
бях направил един скрипт, който се активи-
раше на няква дата и триеше там една папка
52 в компютъра. Лошото е, че не го бях направил
както трябва и ако не беше включен компю-
търът на въпросната дата, трябваше ръчно
да си ги трия. Не бях прочел като хората.
Спрях да ги трия през 2005. Абе много хора
си мислят – тая работа с поезията е “сърце
мое, душо моя”. Някви неща от читанките
в четири куплета. А то не е баш така. Има
много жестоки работи.
Какво например?
Ами Вапцаров. И Смирненски. На него помня
как му четох едно стихотворение като
малък – не много умно, някъв французин
го застрелват, обаче ритъмът беше един
страхотен. А при Вапцаров е много генгста
положението – проблеми с полицията непре-
къснато. Между другото, едно време, преди да
започнат да пишат, са си разказвали истории
и сега по някакъв начин с хип-хопа пак се завръ-
ща това. Има някво завръщане към думите – и
то така, че да ги запомниш. В хип-хопа като
се заслушаш – верно, има и супертъпни, но
има и много добри неща. Езра Паунд много
ме кефи, Също така, то малко тъпо, ама от
Svetlyo is one of those people a friend of ours
called a “boutique character”. I find him sipping
beer and reading Max Weber in the middle of
a sweaty, packed and rowdy Irish bar during
what (apparently) must be an important football
match. We go to chat by the fountains in front
of the National Theater, where at one point
our discussion is interrupted by Kalashnikov –
Svetlyo’s buddy who likes to blow shit up in
the yard of his villa. They make plans to meet
up later at some place that serves salad in plastic
dishes. “So, were we talking about something
cultural?” Svetlyo asks, snapping back to our
conversation.
Yes. How and why did you start writing
poetry?
Because it’s short. Some big things are tasty, say,
cake, for example. But there are little things that
are really tasty – you know those little Belgian
candies? What more can I say… I started in
98-99, with short things, just for me. Once I
read them over I’d erase them immediately. I
even wrote a script that would be activated on
a certain date and erase a given folder on my
computer. But I didn’t do it quite right so if
on that date my computer wasn’t turned on,
I’d have to erase it by hand. In 2005 I stopped
erasing things. Lots of people think “hey,
that poetry stuff is all ‘oh my heart, oh my
soul’”. Like stuff out of nursery rhymes in four
couplets. But it isn’t quite like that. There’s some
heavy shit out there.
What kind of poetry do you like?
Vaptsarov. Smirnenski. I remember reading a
poem of his as a kid – so they’re shooting some
French dude, all kinds of stuff like that, but
the rhythm of it was amazing. Vaptsarov’s got
a gansta thing going on. Trouble with the cops
non-stop. By the way, back before writing got
started people would tell each other stories and
now hip-hop’s going back to that. It’s a kind
of return to words – in a way that makes you
remember them. Like when you really listen to
hip-hop – ok, there’s some ultra-lame stuff, but
there’s some really good stuff, too. I really like
на Шекспир сонетите има някви страшни
неща, този трябва да е бил уникален. Как ги е
нагласил! Аз съм пробвал да ги чета на англий-
ски, ама Валери Петров си е друго. Цветаева!
Много. Ама тя малко така женицата. Въобще
жените май по-добре се справят с тия неща.
Какво друго четеш?
Всичко харесвам да чета. Купувам си книги
или си ги свалям от интернет. Айрис Мърдок
много четях по едно време – най ми харесва
Морето, морето. Щото е дебела и скучна. Ама
на пръв поглед. После, като я четеш, виждаш
как се мърдат нещата. Тя е била куку. Също
този пич, дето беше писал Остатъкът от
деня. Книгата е много по-приятна от филма.
Обичам да чета и някви супер брутални прос-
тотии, които се намират само в интернет.
Примерно някой руснак решил да напише
фентъзи, ама е много зле, все едно гледам няква
осембитова игра. Айн Ранд изчетох и много
ме изкефи колко различен начин на мислене
имат хората, които не са от тука. Тя е някъв
тотален рационалист, а тук са романтици –
и точно те са проблематични. Не можеш да
накараш романтиците да бачкат. Щото не е
романтично.
Как започна да се занимаваш с текстове за
театър?
Една приятелка беше виждала мои неща и ис-
каше да направи представление по филма Нощ
над земята на Джармуш. Беше избрала четири
сцени и трябваше да адаптираме диалозите да
звучат по-нормално за наште условия. И аз го
правих, правих и накрая нещо ми беше криво
и написах един финал. Игра се няколко пъти
в Младежкия през 2006, с променлив успех.
Там Оги (актьорът Огнян Голев) играеше на
Бенини ролята и покрай него се запознах с
Ирина (Дочева). Като приключихме там, и тя
вика: “Ти сега какво ще кажеш да напишем едно
представление за раздялата, но не от кахърна
гледна точка?” Аз имах някви подобни неща и
почнах да й пращам. И нещата си паснаха. Тя
почна репетиции, хореография, тренировки с
трапеца и така стана Пеперудите са всъщност
изтребители. А Мария Минкова му направи
най-яките плакати в историята на театъра.
Ezra Pound. I know it sounds kinda lame, but
Shakespeare’s got some killer sonnets, he must’ve
been a trip. How’d he come up with that? I’ve
tried reading them in English, but Valery Petrov
is something else. Tsvetaeva! Lots of her. She’s
got way amazing stuff. In general I think women
do better with this kind of thing.
What else do you read?
Anything. I buy things or download them from
the internet. I was really into Iris Murdoch for a
while – my favorite was The Sea, The Sea. ‘Cause
it’s long and boring. But only on first glance.
Once you read it you see how things move. She
was nuts. And that dude who wrote The Remains
of the Day. The book is way more pleasant than
the film – more gentle. I also love reading some
super brutal shit you can only find on the
internet. For example, some Russian guy writes
fantasy, but he totally sucks, it’s like Karateka for
Atari, an 8-bit game. I read a lot of Ayn Rand
and really liked it – it shows what different ways
of thinking people not from here have. She’s a
total rationalist, whereas we’re all romantics – 53
and that’s precisely the problem. You can’t make
romantics work. ‘Cause it’s not romantic.
How did you start writing for theater?
A friend of mine saw my stuff and wanted to
do a play The Taxis, based on Jarmusch’s film
Night on Earth. She’d picked out four scenes
and we had to adapt the dialogue so it’d fit
more to Bulgarian reality. So I kept rewriting and
rewriting and eventually I got so fed up that I
wrote a new ending. They play was put on a few
times at the Youth Theater in 2006 to mixed
reviews. Ogi [Ognyan Golev] played Benigni’s
role, and through him I met Irina [Docheva] and
when we finished with that she said: So what
are you up to now? Why don’t we write a play
about breaking up, but not from some downer
viewpoint. I happened to have some stuff that
fit so I started sending it to her. And things fit
together. She started rehearsals, choreography,
practice sessions with a trapeze and that’s how
Butterflies Are Actually Warplanes came about.
And then Maria Minkova made the coolest
 Последното представление по твой текст
е Мъртвата Дагмар или малката кибри-
топродавачка, режисирано от Ида Даниел.
Как се случиха там нещата?
Ида просто й вкара живот на Дагмар. Нищо
че е умрялa. Аз като малък много харесвах
малката кибритопродавачка – до момента, в
който замръзва. Викам си – що? Добре, как са я
оставили да умре? Не й е чиста работата, да
знаеш. Всички я помнят и знаят, че е умряла
зле! И кой може да стои зад това – теория на
конспирацията се получава, явно са много сери-
озни агентите. И написах текстът. Казах на
Ида – така и така, да вземеш да го направиш.
И тя се нави. Пращах й версия след версия, 18
ли, 15 ли... Но последната беше по нейна вина.
Ида вика – няма пари за един от актьорите,
мисли как да го направиш без неговата роля.
Това беше свидетелят, дето го разпитват.
И аз викам добре, със зомбита ще стане рабо-
тата. Аз съм фен на филми със зомбита. Те са
толкова безумни, че са супер просто. Ама пак
ще трябва човек. И реших да се вселява в ня-
кой от другите и да го включват и изключват
54
като ремоут десктоп. Така го нагласих. Ида го
хареса и се почна.
А в момента по какъв проект работиш?
Казва се Ноктюрно – от прахта до сиянието. Не
знам що все така дълги се получават тия за-
главия. То ще е за двама души отвъд любовта,
след като са решили да живеят заедно. Щото
нали, любов, любов, ама айде, и си събираш дре-
шките от тротоара. Ще е като музикалното
произведение – в три части. Даже мислех да е
Кюмюрно. Някъв пернишки стил. Мисля, че е
много яко заглавие.
posters in theater history.
The most recent theatrical piece based on
your writing is Dead Dagmar or the Little
Match Girl, directed by Ida Daniel. How did
that come about?
Ida breathed life into her. Although she is dead.
Actually, when I was little I really liked The Little
Match Girl – up to the part where she freezes
to death. I kept asking: why? How could they
just leave her to die like that? There’s something
funny about the whole business. Something’s
up, it can’t be so cut-and-dried. It’s some kinda
BS they shoved off on us as kids... Everybody
knows and remembers that she died in a bad
way! Who could be behind it? Turns out it’s
a conspiracy, there must be some heavy duty
agents involved. That was my starting point. I
wrote a version and explained it to Ida: hey, why
don’t you put on this play? And she was into it. I
gave her tons of versions, like 18 or 15… But the
final one was her fault. Ida said there’s no money
for one of the actors – figure out how to axe his
role. So I said fine, it’ll work with zombies. I’m
a big fan of zombie films. They are so ridiculous
that they’re simply great. But we still needed a
person. So I figured they’d use someone as a
medium to talk to the witness. Ida liked it and
got down to work.
Are you working on any new projects at the
moment?
A thing called Nocturno – From Dust to Radiance.
I’m not sure why these titles always end up so
long. It’ll be about two people beyond love,
after they’ve decided to live together. ‘Cause love
shmove, but come on pick your clothes up off
the sidewalk. It’ll be a nocturne like the musical
work – in three parts.
56

списания. медии. дизайн.

интервю Бистра Андреева превод Борис Делирадев фотография архив

Андрю
Лосовски
Ако животът ти дава вулкан, напра-
ви списание. Така базираният в САЩ
англичанин Андрю Лосовски интерпретира
фразата за лимоните и лимонадата,
когато се оказва заседнал в Дъблин заради
пепелта над Европа. Списанието, родено
спонтанно от принудителния му престой,
се казва Stranded. По покана в блога му в
неговото създаване се включват дизайнери
и журналисти от най-различни точки на
света, като единственото условие за учас-
тие е и те да са заседнали някъде.
Тази свежа идея само загатва за безгранич-
ната любов на Андрю към списанията,
особено когато те са качествени, прогресив-
ни и независими.
interview by Bistra Andreeva translation by Boris Deliradev photography archive
Andrew
Losowsky
When life gives you a volcano, make a
magazine out of it. That’s how the Englishman
Andrew Losowsky, who is currently living and
working in the United States, interpreted the
famous phrase about lemons and lemonade
while he was stuck in Dublin because of the ash
cloud above Europe. The magazine that sprang
up spontaneously during his compulsory stay is
called Stranded. Designers and journalists were 57
invited in his blog to write for the magazine
under the condition that they were also stuck
somewhere.
This bright idea only begins to
illustrates Andrew’s endless love for magazines,
especially if they are high quality, progressive
and independent.
magazines.media.design.
 Той е посветил един блог и две разкошни книги
на тях – We Love Magazines и We Make Magazines.
Подкрепя ги и чрез услугата Stack – абонамент,
при който всеки път получаваш различно
независимо списание. Да не говорим, че е един
от кураторите на биеналето Colophon – най-
големия световен симпозиум за независими
списания в Люксембург.
За проектите и работата на Андрю са писали
издания като Monocle, The Economist, New
York Times. Като многократно награждаван
журналист, той самият пък е писал в The
Guardian, The Wall Street Journal и Wired. Освен
под статии името му може да се види и под
разкази, театрални пиеси, онлайн проекти,
туристически гайдове и проекти, изслед-
ващи градове. Лосовски е живял в Лондон,
Барселона, Мадрид, Хонконг и Роуд Айлънд. В
началото на юни той пристига и в София,
за да участва в Sofia Design Week с лекция и
любопитна изложба на списания-обекти.
Какво си научил за списанията от опита
си досега?
58
Нещо, което продължава да ме изненадва, е
колко еднакви изглеждат списанията по света
днес. Едно колумбийско списание, да кажем,
не се различава по нищо от едно шведско
списание. Причините за това са различни.
Една от тях е, че всички използват един и същ
софтуер за графичен дизайн. Когато за илю-
стриране на списанията са се използвали само
моливи, е имало повече свобода по отношение
на външния вид. Но днес всички използват или
InDesign, или Quark. А всяка от тези програми
си има естествен собствен модел, по който
подрежда визуалния материал. Друга причина
е наличието на интернет и влиянието на
няколко световни издания върху всички оста-
нали. От 90-те насам такива влияния могат
да бъдат разпознати в най-различни точки по
света. Което е жалко, защото резултатът
е стилистично еднообразие. Всички се стре-
мят да правят едно и също нещо – можеш
например да попаднеш на версия на Тhe Face в
Индия. Все пак съществуват и издания, които
са напълно уникални. Германското списание
Freestyle например е кръгло и се продава в
комплект с фризби. А британското Spectacle
He devoted one blog and two marvelous books
to them – We Love Magazines and We Make
Magazines. He also runs the Stack service, which
is a subscription to a different independent
magazine each month. Moreover, he is one
of the curators of the Colophon Biennale, the
world’s largest forum for independent magazines
held in Luxembourg.
Magazines such as
Monocle, The Economist, and the New York
Times have written articles about Andrew’s works
and projects. As an award-winning journalist,
he writes for The Guardian, The Wall Street
Journal and Wired. Besides articles he writes
short stories, plays, online projects, tourist guides
and creative explorations of cities. Losowsky
has lived in London, Barcelona, Madrid, Hong
Kong and Rhode Island. In June he is arriving in
Sofia for More or Less Sofia Design Week 2010 –
to deliver a lecture and present an intriguing
exhibition of “object as magazines”.
Tell us about something that you have
learned about magazines in the course of
your work with them.
One thing that surprised me a little bit was
how similar magazines around the world are.
A magazine from Columbia looks just like a
magazine from Sweden these days. I think there
are a couple of reasons for that – one is the way
design tools are stuctured and that everybody
is using the same tools. When people had just
a pencil to illustrate there was more freedom
in terms of how you place things on the page.
But now everyone is using InDesign or Quark.
There is a natural structure. And also because of
the Internet as well and the influence of certain
magazines from the mid-90s onwards you find a
lot of people whose influences are the same no
matter where they are in the world. Which is a
bit of a shame, because what you get is a certain
ubiquity in style. People are trying to make the
same kind of thing – you might see a version
of the Face in India. That said, a number of
publications are doing something which is really
completely different. There’s a German magazine
called Freestyle which is round and comes with
a frisbee. There is another UK magazine called
се продава в рамка за картина, от която
трябва да го извадиш, за да го прочетеш. А
ако предпочиташ, можеш и да си го държиш
в рамката. С появата на все повече и повече
електронни списания е все по-вълнуващо да
правиш списания-обекти.
Каква тогава е дефиницията ти за списа-
ние?
Списанието е нещо, което създаваш и в
някакъв момент приключваш, за да го дадеш за
печат или да го пуснеш в PDF формат. Всеки
брой си има номер и дата, което го различава
от уебстраницата, където съдържанието се
променя постоянно. Списанието е място, в
което се разказват истории. В много отно-
шения то прилича на музей – съдържанието му
трябва да бъде курирано. Не може да се случи
с помощта на алгоритъм и не е линк, върху
който да кликнеш, а след това да си провериш
пощата. Списанието е преживяване с начало,
среда и край. И задължително някой го концеп-
туализира.
А независимите списания? Каква е дефини-
цията ти за тях?
Уместен и доста труден въпрос. Conde Nast
например по принцип са независим издател,
но не ги възприемат като такива. Работната
ни дефиниция е, че независими са списания,
които биха били издавани дори и да не
печелят. Може би в по-малко броеве годишно
или на по-евтина хартия, но във всеки случай
говорим за списания, които хората издават
не за да печелят, а защото страстно вярват
в тях. Така че компонентите са два: единият
е изданието да не е собственост на някоя мул-
тинационална корпорация, а другият – да бъде
списвано, защото издателят вярва в смисъла
от съществуването му.
Какви тенденции наблюдаваш в света на
списанията напоследък?
Загубите са сериозни, както при повечето
традиционни медии, и се очаква, че и след
края на кризата много от рекламодателите
ще продължат да се пренасочват към онлайн
медиите. Затова списанията се опитват да
разширяват територията си, да бъдат нещо
Spectacle which comes in a picture frame, so
you have to take it out of the frame to read it.
Or you can keep it there. With the rise of digital
magazines it’s a really exciting time to be making
physical objects.
So what is your definition of a magazine
nowadays?
It can be defined as everything or nothing. The
way I define it is something that is created and
closed at some point – to go to press or to a
PDF or whatever. So each issue has a number
and date, while say a webpage can change
constantly. A magazine is a space for telling
stories. It is a lot like a museum in a way – a
curated selection of something. It’s not put
together by an algorhythm, it’s not a link you
can go to and then go check your mail – it really
is an experience that has a beginning, a middle
and an end and it is curated.
What about independent magazines? What
does “independent” mean to you?
That’s a very good question. And a very hard 59
one. Conde Nast, for example, is an independent
publisher. The way we define it is a magazine
that would still be published even if it wasn’t
making any money. Maybe there would be fewer
issues, or cheaper paper, or it would take more
time to make but the people who make it are
not doing it to make money – they do it because
they are passionate about the thing. So not being
owned by a multinational is one thing and then
created because you want the magazine to exist.
What are major things you see happening to
magazines in general lately?
They are suffering along with all media because
many of the advertisers may not come back
when the economy recovers – a lot of them
will be going online. So now magazines are
looking to expand and not just be a single
object or a single object with a site. It’s about
being a brand that you can trust. You have
the magazine, but you also have a TV show,
or events or a subscribers club. Monocle, for
example, has opened small stores around the
 повече от физически обект или в най-добрия
случай физически обект с уебсайт. Важното
е да се превърнеш в марка, на която потреби-
телите имат доверие. Към списанието може
да има телевизионно шоу, различни събития,
читателски клуб и т.н. Monocle например
имат собствена международна мрежа от
малки магазини, в която продават специално
разработени за тях продукти с логото им,
от които печелят доста добре. Списанията
се опитват да разберат значението си за
хората и да го разширят отвъд печатната
страница. Някои се опитват да пробият чрез
Ipad и Iphone, но бизнес моделът е нов и все
още недобре проверен. Ще видим какво ще се
случи, но мнението ми е, че това не би могло
да спаси индустрията като цяло и не мисля,
че е нужно всяко списание да се ориентира
натам.
Някои от любимите ти списания?
Трудна работа  – трябва да избирам от 38 000
деца. Много харесвам La Mas Bella, които създа-
ват списания-обекти и го правят по много
60
красив начин. Има едно много интересно
списание, казва се Hear the World, което се зани-
мава с културата на слушането – една много
интересна ниша, за която не се бях сещал
преди. Харесвам списанието за графичен дизайн
Eye. И Fantastic Man. Много харесвам и New
York Magazine, смятам, че правят страхотна
журналистика. Мога да продължа така още
доста.
Кажи нещо за изложбата ти Objects as
Magazines.
Показах я за първи път в Милано преди
около две години. В нея съм събрал различни
списания, които експериментират с формата,
като например списание-престилка и едно
триметрово списание-постер от Австралия,
списание-портфейл, списание-грамофонна
плоча, списание-тениска, списание-пощенска
картичка и т.н. Всички те са истински
списания: излизат редовно и имат постоянни
читатели. Изложбата те кара да се размис-
лиш за това какво всъщност представляват
списанията.
world selling products exclusively made for them
that carry their logo and they’re making a lot
of money from that. Magazines are trying to
understand what their value is in people’s lives
and to expand it beyond the printed page. Other
magazines are getting on the Ipad or the Iphone
trying to make money that way, but it’s still very
unproven as a business model. I want to see
what happens but I don’t think it will save the
magazine industry as a whole, and I don’t think
every magazine must necessarily find a life form
there.
Some of your favorite magazines?
That’s like having to choose between my 38,000
children. As for current ones, I am really fond of
La Mas Bella, they create objects as a magazine
and make them really beautifully. There is a
really interesting magazine called Hear the World
which is about the culture of hearing – a very
unusual niche that I never thought about. I like
Eye, the graphic design magazine. Fantastic Man,
I Love New York Magazine – actually, they do
great journalism. I could keep going.
You are coming with the exhibition Objects
as Magazines  – tell us about that.
It was first displayed in Milan a couple of years
ago – it’s a selection that really pushes the
boundaries of what a magazine can be in terms
of the physical object. A magazine that’s actually
an apron, or a 10-ft poster pasted on the street in
Australia. It could be a magazine that’s a wallet,
a record, a t-shirt, a postcard. And they are all
magazines – they come out regularly, they have
established readership, etc. That makes you think
about what a magazine can be.
62

open source. технологии. изкуство. инсталация. социални мрежи.

интервю Христо Митов превод Анджела Родел фотография архив

Ивън Рот
Ивън Рот е на 32 години и е bad ass
motherfucker (брутално копеле). Това поне
трябва да напишете в Google, ако искате
да научите повече за неговите революци-
онни арт проекти. Само за 13 дни и 11
часа той успя да направи името и сайта
си топпопадения при търсене на гореспо-
менатата формулировка. Факт, който
по негово мнение му дава пълното право
на визитката си да отпечата Bad Ass
Motherfucker, а не истинското си име. Така
и прави. Бъдещите му амбиции включват
да завоюва златен медал и при резултати-
те от търсене на “badass motherfucker” и
само “bad ass”. Сред другите му стремежи
в живота е и този да наводни публичното
пространство с безплатно изкуство и
супермодерен софтуер с отворен код.
interview by Christo Mitov translation by Angela Rodel photography by One Magazine
Evan Roth
Evan Roth is 32 and a bad ass motherfucker.
At least that’s what you have to type into
Google if you want to find out more about
his revolutionary art projects. In 13 days and
11 hours he made his name (and his site) the
top search result for that query. He figured this
legitimately entitled him to printing “Bad Ass
Motherfucker” on his business card instead of
his name. So he did. His future ambitions are 63
to win the gold medal for the searches “baddass
motherfucker” and just “bad ass”. His other
endeavors in life include filling the public
domain with free art and cutting-edge open-
source software.
art. open source. technology. installation. social networks.
 Ивън завършва архитектура в Мериленд,
а после взима и магистърска диплома от
Parsons School of Design в Ню Йорк. Мотае
се известно време из Щатите и решава
да избяга в Европа на творческо изгнание.
Последното му начинание в Америка е осно-
ваването на Graffiti Research Lab – арт група,
решена да оборудва графити активистите
с технологии с отворен код. В момента
Ивън живее в Париж, където черпи вдъхно-
вение за новите си арт и техно търсения.
Проектите на Ивън представляват неве-
роятен микс между изкуство и технологии
и имат две основни цели: общуването ни с
модерните джаджи да стане по-човешко и
да се забавляваме. Рот е и един от съосно-
вателите на Free Art and Technology (F.A.T.)
Lab. Това е всъщност международен екип,
посветен на нововъведения, които на пръв
поглед могат да се сторят глупави и ненуж-
ни, но пък като нищо могат да доведат до
революция в начина ни на взаимодействие с
компютрите.
Проектът EyeWriter например е комбина-
64
ция от евтин апарат за следене на погледа
и специално разработен софтуер, която
позволява на графити артисти с парализа в
резултат на АЛС (Амиотрофична латерал-
на склероза) да рисуват, използвайки само
очите си. Това изобретение без съмнение
заслужава награда и ние за малко да обявим,
че е грабнало приза Brit Insurance Design за
2009 г. Само дето се оказа, че видеоклипът
от обявяването на наградите, качен на
сайта на F.A.T., е поредният им начин да ни
дадат урок за ненадеждността на онлайн
източниците и изкуството на медийната
манипулация.
Един бърз преглед на портфолиото на Ивън
разкрива имената и на ред други провока-
тивни проекти, като например Fuck Flickr,
Fuck Picasa и Fuck Twitter. По-мащабна ини-
циатива от серията “fuck” е Fuck Google
Week, която беше осъществена по време
на медийния фестивал Transmediale 2010 в
Берлин. Проектът включваше създаването
на фалшива Google кола и моментално ни
After getting his B.A. in architecture from the
University of Maryland and his M.A. from
the Parsons School of Design in New York,
Evan hung around the US for a while before
deciding to seek creative exile in Europe. His
last enterprise in the States was establishing the
Graffiti Research Lab – an art group dedicated to
outfitting graffiti artists and activists with open-
source tools for urban communication. Evan is
currently based in Paris, getting inspired for new
art and tech endeavors.
His projects are a brilliant seamless synergy
between art and technology and they all have
two clear goals: to make our interaction with
gadgets more human and to have fun.
Roth is also one of the co-founders of the
Free Art and Technology (F.A.T.) Lab. This
international crew works on innovations
that might seem silly and useless at first, but
which may very well revolutionize the way
we interact with computers. The EyeWriter
project, for example, is a low-cost eye-tracking
apparatus and custom software that allows
graffiti artists paralyzed by ALS (Amyotrophic
Lateral Sclerosis) to draw using only their eyes.
This is definitely an award-winning invention
and we were this close to announcing that
it had scooped up the 2009 Brit Insurance
Design Award. Only it turned out that the
announcement video posted on the F.A.T. Lab
site was just one of their ways of teaching us a
lesson about online source trustworthiness and
the art of media manipulation.
A quick look into Evan’s portfolio reveals other
provocative projects such as Fuck Flickr, Fuck
Picasa and Fuck Twitter. One larger initiative in
the “fuck” sequence is Fuck Google Week, which
took place during the Transmediale 2010 media
festival in Berlin. It included creating a fake
Google Car and instantly inspired us to stalk
Evan for an interview. So we did.
What is the F.A.T. about in a nutshell?
We want to use popular culture mechanisms as
a way to spread open-source ideas. The group
was based in New York, but slowly everybody
started to move all over the place. We started to
вдъхнови да издебнем Ивън за интервю.
Така и направихме.
Опиши накратко целта на F.A.T. Lab
(Free Art and Technology Lab)?
Главната ни цел е да разпространяваме
open-source идеи чрез поп култура. В начало-
то групата беше базирана в Ню Йорк, но с
времето започнахме да се разпростираме и
в други държави, пътувахме често, среща-
хме нови хора онлайн, така че в момента
F.A.T. Lab е напълно децентрализирана и
фокусът й е върху уеб комуникацията.
Какво е нужно, за да станеш член на
F.A.T. Lab?
Нямаме критерии – неписано правило е,
че повечето хора, с които сме работили
заедно по проекти, стават впоследствие
членове на F.A.T. Имаме и IRC канал, в кой-
то всеки може да се включи и да участва в
дискусиите. Джеймс се запозна в IRC чат ка-
нала ни с Магнус (Магнус Ериксон) от Pirate
Bay и сега той е анонимен член на групата.
Как Google колата се озова в ръцете на
F.A.T.?
През февруари разпространихме слуха, че
сме инсталирали проследяващо устройство
на колата на Google. Но, разбира се, по-лесно
е да копираш колата на Google, отколкото
да я следиш. Това беше малката ни тайна по
време на Fuck Google седмицата в Берлин –
пресъздадохме колата, с която правят
Google Street View картите, и я карахме
цял ден из града. Преструвахме се, че сме
се изгубили и питахме хората за пътя. В
един момент шофьорът отби да пие уиски
и да пикае на една улична лампа в центъра
на Берлин. Целта ни беше да навредим на
имиджа на Google колкото се може повече,
но се оказа доста сложно. Навсякъде, къде-
то минавахме с колата, беше видно колко
хората обичат Google – всички се усмихваха
и махаха на камерата. С този експеримент
ние се опитахме физически да пресъздадем
това, което Google правят онлайн според
meet more friends online and so now the group
is completely decentralized and focused entirely
on the web.
What does it take to become a member?
We don’t have a clear guideline on how people
become members, but there’s sort of this
unwritten rule that people become members
if they’ve collaborated with members of the
group… so when you start collaborating with
people in things outside the group they slowly
get integrated into the group. We also have an
IRC channel that’s open, like a public chat that
anyone can join. James met Magnus Eriksson of
Pirate Bay on our chat channel and now he’s an
anonymous member of the group.
Why is the Google Car here?
We spread the rumor that we bugged the Google
Car. But it’s easier to make the Google Car than
to bug the Google Car…. That was our little
secret during the Fuck Google week in Berlin –
we remade the car and drove around in it all
day. We pretended to be lost and asked people 65
for directions. At one point the driver pulled
over to drink whiskey and pee on a street light
in downtown Berlin. It’s a bit of a de-branding
exercise. Which is really difficult, because people
apparently love Google, and wanted to wave for
the camera and be on it. We tried to physically
embody Google the way we see their practices
online.
Did you really have a camera up there or was
it just cardboard?
It was just cardboard. Too bad actually for the
people pulling down their pants in front of it.
The point was that the cam wasn’t in the box, we
had a camera. It should be in the people’s hands,
not in Google’s hands.
Is Google really not evil? (Their motto is
“Don’t Be Evil”)
Well, they say they aren’t, but they’re a giant
 нас.
Истинска ли беше камерата на покрива
на колата?
Не, просто картон.
Жалко за хората, които си сваляха пан-
талоните заради нея.
Номерът беше, че ние държахме истин-
ската камера. Камерите не трябва да са в
ръцете на Google, а в ръцете на хората.
Google отговаря ли на неофициалния си
слоган – Don’t Be Evil?
Така казват, но в същото време са огромна
мултинационална корпорация. Феноменът в
Web 2.0 е че креативните хора публикуват
арт проектите си на сървъри, притежа-
вани от гигантски компании, които след
това слагат реклами върху тях и изкарват
пари на техен гръб. Технологиите стават
обаче все по-евтини и в момента за 100
долара на година можеш да публикуваш
66 всичките си проекти, без да си зависим от
корпорациите.
Има ли продукт на Google, който не
ползвате?
Не! (смее се). Всички от нас ползват по
един или друг начин продукти на Google.
Някои членове са много стриктни и не се
докосват до Google, но повечето от нас
са лоши вегетарианци, които от време на
време ядат по едно пиле. Използваме Google
и други популярни корпоративни системи,
за да разпространим посланията си до кол-
кото се може повече хора. Ситуацията ни
е подобна на тази на Ал Гор – той активно
се бори за опазването на околната среда, но
същевременно трябва да лети със самолет
навсякъде. Така и ние ползваме продукти-
те на Google – с надеждата един ден да ги
разрушим. Положителен знак от усилията
ни е, че манифестът от Fuck Google седми-
цата е стигнал до борда на директорите
на Google Германия. Така знаем, че идеите,
които представяме, поне се дискутират и
multinational corporation. Fuck Google Week
was about this Web 2.0 phenomena where
everyone, especially artists/media people, are
comfortable posting all their creative content on
servers that are owned by companies that put
advertisements on them and are making money.
Technology is getting easier and cheaper, to the
point where for a $100/year you can host all
your own content and you don’t need to rely on
all of these companies to host your data for you.
Do you block Google for your website? Or
any search engines?
No, why would I [ha-ha]? All of us are in some
way using Google products. Some are very strict
about it, others are not. We’re bad vegetarians
who eat chicken once in a while, you know. We
have to use these systems to get the message
through, so it gets tricky. It’s kind of like Al
Gore – he’s a big environmental activist, but he
still flies in airplanes everywhere he goes. We
feel that way a little bit with Google. We’re still
using these systems as a way to hopefully destroy
them. We actually heard that the manifesto we
wrote for the Transmediale catalogue, the project
description for the “Fuck Google” week, we
heard that the page made it in front of a board
meeting of Google Germany, so at least we know
the ideas we’re representing are being discussed
on their side.
What do you plan on fucking next?
Great question. There’s a lot of anti-Apple
sentiment in the group, so we’d like to do a
de-branding of Apple. Even this interview, we’re
doing it on an iPhone, and I have an iPod too,
and I hate it. I mean, I love my iPod so much,
but at the same time I hate it. It’s like Apple
all of a sudden is this brand that is being used
by all creative people, yet it is the most closed,
proprietary system in the history of computing.
I’ll give you keywords and you tell
me what pops into your mind first.
Twitter? It’s another one of these systems
where the content is hosted on Twitter
от тяхна страна. servers… which since April have officially
included advertising in the information
Каква е следващата ви мишена?
stream. We use Twitter like crazy in the
Страхотен въпрос! Има доста анти-Apple
настроения в трупата ни, така че скоро group, it’s a quick system for high-speed
ще направим проект за разрушаване на ими- communication and publication. We’ve
джа на Apple. С тях връзката ни е на ниво installed Laconica too, which is an open-
любов-омраза. Изведнъж те се превърнаха source alternative to Twitter
в единствената марка, която използват
всички креативни хора, а е най-затворената
Facebook?
система в историята на компютрите.
I don’t use Facebook. I hate the idea that
Ще ти дам няколко ключови думи, а ти there’s a version of the internet where I can’t
ми кажи първото, което ти идва наум. send links to people [unless I’m a registered
Twitter? user]. I hate it but I’ve come around to the
Поредната система, при която ти съхраня-
idea of it. I get people who use it, but I opt
ваш информация на сървъри, притежавани
out of it. I wrestle with it every day.
от Twitter. Във F.A.T. използваме Twitter като
луди, защото това е най-бързата система за
комуникация и публикации. Но и избягваме MySpace?
употребата на Twitter, като инсталираме People still use MySpace?
open-source алтернативата StatusNet.
YouTube?
Facebook?
I actually use Vimeo. 67
Не използвам Fаcebook. Мразя факта, че
съществува версия на интернет, към която
не мога свободно да пратя линкове на Messaging client?
хората. Разбирам защо хората го използват, IRC, man. It’s coming back, it’s the shit.
но в същото време го ненавиждам. Всеки It’s the new Facebook!
ден се боря с идеята да си направя Facebook
акаунт.
The Pirate Bay?
MySpace? The Pirate Bay is like my favorite project of
Някой все още го ползва? all time. People keep saying that it’s dead
but I keep going and it keeps showing up
Youtube? all the time, so yeah. But if it died, it would
Аз използвам Vimeo.
show up somewhere else.
Messaging client?
IRC, пич. Завръща се! Това е новият
Facebook!

The Piratebay
Piratebay е любимият ми проект на всички
времена. Постоянно се говори, че е умрял,
но той постоянно продължава да се поя-
вява. Ако някога умре, веднага ще се появи
негова алтернатива някъде другаде.
68 It’s a long story
69
70 Обикновено навлизането на дигиталните технологии в киното се
асоциира с високобюджетното кино – снимки на зелен екран, пост-
продукция с армия от програмисти и дизайнери, дигитални прожек-
ции и безкрайни DVD/Bluray колекции. Истината е, че съвременни-
те технологии дават шанс на всевъзможни независими проекти да
се реализират и да бъдат видени. С web 2.0 в интернет се появиха
социалните мрежи, а с тях – усещането, че мнението и участието
на всеки имат значение за общия резултат. Едновременно с това
второто поколение от уеб базирани услуги донесе и по-достъпни ин-
струменти и интерфейси, което от своя страна разтвори дверите
на дигиталния свят за милиони ентусиасти.

кино. социални мрежи. устойчивост.

текст Йоана Павлова превод Борис Делирадев илюстрация Едно

 Cinema
Reloaded

71
When we think technological innovation in the film industry – such as
color keying, postproduction with armies of programmers and designers,
digital screening, Blue Ray, etc. – we usually think commercial movies.
But the truth is that modern technology has been just as liberating for
independent film. The advent of web 2.0 has brought social networking
sites into our lives, and with them the feeling that everyone’s opinion and
participation matters to a product’s overall success. The second-generation
web environment has also bred more accessible user interfaces and
instruments that have opened the net to millions of new enthusiasts.

film. social networks. sustainability

text by Yoana Pavlova translation by Boris Deliradev illustration by One

 Засега интернет е алтернативна среда
за киноиндустрията, но предимствата
се оказват все повече и повече. Въпреки
че голяма част от снимачния процес все
още се случва в добрия стар аналогов
свят, другите етапи от работата по
един филм могат да се пренесат онлайн.
Проучването, развитието на сценария,
финансирането, събирането на екип,
избирането на локации, подготовката
за снимки, постпродукцията, реклама-
та и разпространението – вече всички
тези задачи могат да се отметнат
само с един лаптоп. При това цената
им е много по-ниска, а негативното
въздействие върху екологията може да
бъде сведено до нула. В добавка – по-
добен проект се сдобива с истински
ангажирани фенове още в процеса на
работа, а маркетинг стратегията word
72 of mouth (в превод “от уста на уста”) е
една от най-ефективните.
И ако през 2009 година в Холивуд се
коментираше най-много премиерата на
Аватар, в средите на некомерсиалното
кино се говореше основно за Ерата на
глупостта. И двата проекта могат да
се опишат като научна фантастика,
която предупреждава за последиците
от климатичните промени, но втори-
ят разполага с неопровержими доказа-
телства и само един известен актьор,
Пийт Постълтуейт. Авторите на
този хибрид между документалистика,
драма и футуризъм са трима: Франи
Армстронг е сценарист и режисьор, а
Лизи Гилет и Джон Батсек са продуцен-
ти. Работата им по Ерата на глупост-
та продължава пет години, но за този
срок преобръщат всички правила на
индустрията с шевовете навън, така
че филмът им е революционен в много
отношения.
На първо място, тримата прилагат на-
пълно нов модел за финансиране, наречен
crowd funding, тоест субсидията идва
директно от бъдещите зрители. На
14 декември 2004 година организират
първото парти за събиране на пари в
дома на Франи. На него се опитват да
са максимално убедителни по пробле-
мите на климата и продават акции
на стойност 500 британски лири.
Обещават много ниска възвръщаемост
на инвеститорите, но още първата
вечер събират значителна сума. Лизи си
спомня колко са били учудени от факта,
че мнозина са склонни да подкрепят
даден проект само защото са поканени
на светско събитие сред “хора на изку-
ството”. Скоро става ясно и че има
доста желаещи да дарят пари за кауза-
та, без да очакват нищо в замяна. Така
успяват да достигнат предварително
запланувания бюджет от 450 хиляди
лири. Набирането на средства обаче не
спира и по време на тригодишния сни-
мачен период мизата дори е вдигната.
Британската премиера се състои на 15
март 2009 година на Лейсестър Cкуеър,
във временно изградена конструкция,
захранвана изцяло от соларна енергия.
Прожекцията се излъчва по сателит
едновременно в 62 киносалона в цялата
страна. Успехът е умножен в пъти на
For the time being, the internet is still
considered an alternative media as far
as film is concerned, but its advantages
are becoming more and more obvious.
Although for the most part the shooting
process is still carried out in the good old
analog world, the other stages – research,
screenwriting, fundraising, recruitment,
location scouting, prep, postproduction,
marketing and distribution – can be carried
out online. A few laptops are not just more
efficient, but they also significantly cut
the cost of the whole process and reduce
its carbon footprint to zero. The web also
offers a chance to make use of word-of-
mouth marketing and to build your fan base
while you are still in production.
While in 2009 Avatar was the talk of
the town in Hollywood, in the world of
independent film The Age of Stupid was on
everybody’s lips. Both can be described
as climate-conscious science fiction films;
however, what makes The Age of Stupid stand
out is the irrefutable evidence it provides
and its single star – Pete Postlethwaite. Three
authors concocted this hybrid of sci-fi,
documentary and drama: script writer and
director Franny Armstrong, and producers
Lizzie Gillett and John Battsek. They
worked on The Age of Stupid for no less
than five years and in the end succeeded in
tearing the industry’s rule book to shreds.
Their film is simply ground-breaking in
many respects.
For starters, they used a revolutionary
fundraising model – something they call
“crowd funding”, meaning that the money
comes from the film’s future audience.
Their campaign started on 14 December
2004 with a fundraiser party at Franny
Armstrong’s home. They made a persuasive
presentation on climate change and sold
the audience individual shares (worth £500
each) in the future film. Despite meager
expectations about the profitability of such
stock, they raised a substantial chunk of
cash that night. Lizzie remembers how
surprised they were that people were willing
to support a cause simply because they were
invited to an event where they could “mingle
with artists”. It soon became apparent that
many more people out there were willing
to support a project without expecting
significant control over its outcome.
This is how the team eventually hit their
preliminary target of £450,000. During the
next three years, fundraising continued while 73
the film was being shot, while the price of
shares rose.
The British premiere of The Age of Stupid was
on 15 March 2009 in Leicester Square in
London, in a temporary structure powered
entirely by solar energy. It was also beamed
via satellite to 62 cinemas in the U.K. The
green carpet for the world premiere was
rolled out on 21-22 September in New York
City. This time the film was broadcast live
in 500 movie theatres in the U.S. and 200
theatres in 40 countries around the world.
Another 30 counties showed the film at a
later date via the distribution scheme Indie
Screenings, which was developed especially
for The Age of Stupid. At this point, the
74

Ко – продуцентите
 75

The Co–Producers
76

Режисьорът / The Director

 77

thank you
 световната премиера на 21-22 септем-
ври. Този път зеленият килим е в Ню
Йорк, а церемонията се предава пряко
в 500 киносалона в САЩ. Паралелно с
това филмът е показан по сателит в
200 салона в 40 държави, а в други 30
страни е излъчен посредством дист-
рибуторската схема Indie Screenings,
разработена специално за Ерата на
глупостта. Работата на продуцентите
е свършена, но Франи не спира дотук.
В момента броячът на AgeOfStupid.net
показва малко над 884 хиляди лири.
Вдъхновен от тези постижения,
директорът на ротердамския филмов
фестивал, Рутгер Волфсон, решава да
експериментира с проект за онлайн
копродуциране и дистрибуция под
името Cinema Reloaded. Много хора
78 си представят фестивалите като
повод за безпаметно купонясване, но
този в Ротердам е известен със своята
нетипичност. От 1972 година насам
той се стреми да поддържа разнообраз-
на програма със заглавия от развиващи
се държави и международна мрежа от
дръзки кинопрофесионалисти. Затова
никой не се учудва, когато през есента
на 2009 Рутгер Волфсон се свързва с
трима режисьори и им предлага да
участват в новото начинание. Това са
аржентинецът Алексис Дос Сантос,
швейцарката Пипилоти Рист и малай-
зиецът Хо Юханг. Изборът им е обосно-
ван от факта, че тримата показват
редовно филмите си в Ротердам, като
в същото време стилът им е коренно
различен. Освен това имат само по
няколко пълнометражни проекта във
филмографиите си и живеят в страни,
в които възможностите за киносубси-
дия са ограничени.
Принципът на CinemaReloaded.com
е съвсем прост – тримата автори
присъстват на главната страница с
кратко видео и описание на бъдещия им
късометражен филм. Посетителите
на сайта могат да закупят виртуални
монети на стойност 5 евро. След пла-
щането всеки потребител разпределя
монетите по свое усмотрение, като
може и да ги подари на друг регистри-
ран продуцент. Участието с минимум
една монета гарантира достъп до
стрийминг видео със завършения филм,
а пет монети вкарват името на проду-
цента във финалните надписи. Целта е
всеки проект да набере поне 30 хиляди
евро преди първи юли 2010 година, но
ако някой от тях достигне 65 хиляди
евро по-рано, набирането на средства
за него ще се преустанови. Ако нито
един не успее да достигне минималния
праг, парите ще отидат за режисьора
с най-много монети, а остатъкът
от бюджета на продукцията ще бъде
изплатен от фестивала в Ротердам.
На мен самата проектът на Хо Юханг
ми се стори най-симпатичен, хареса
ми лаконичното чувство за хумор на
режисьора, а и неговата касичка стои
най-празна от стартирането на сайта.
Инвестирах с удоволствие 25 евро и
заминах за 39-ото издание на фестивала
готова за битка, понеже екипът на
Cinema Reloaded обеща, че петимата
най-щедри продуценти за всеки филм
producers’ job was done, but Franny did not
remove the donation counter from the film’s
website, ageofstupid.net. At the moment of
this writing, it has racked up £884,000.
Inspired by the success of The Age of Stupid,
the director of the Rotterdam film festival,
Rutger Wolfson, decided to experiment
with a new project of his own for on-line
co-production and distribution. He has
named it Cinema Reloaded. Most people
think of film festivals as places for endless
entertainment and partying, but Rotterdam
has a slightly different reputation. Since
1972 it has been known for its emphasis on
films from the developing world and its well-
developed international network of fearless
independent film makers. Thus, it came as
no surprise in 2009 when Rutger Wolfson
invited three directors – Argentinean
Alexis Dos Santos, Swiss Pipilotti Rist and
Malaysian Ho Yuhang – to join him in a
novel kind of partnership. All three have
distinctive styles and regularly show at the
Rotterdam festival, but have relatively few
feature films and live in countries where
opportunities for subsidies are limited.
The principle behind CinemaReloaded.
com is simple. The three directors each
have a video and a description of a future
short film posted on the project’s web page,
where users are invited to support the films
by buying virtual coins for five euro. After
users pay for the coins, they are then free
to distribute them as they wish and even to
donate them to other registered “producers”.
One purchased coin guarantees access to a
streaming video of the finished work, while
five coins will get your name on the list of
producers in the credits. The idea is for each
film to raise at least 30,000 euro by 1 July
2010, but if any one of them raises 65,000
euro before then, the film’s fundraising will
be discontinued. If no project reaches the
target of 30,000 euro, all the money will go
to the director who has earned the most and
the Rotterdam film festival will top up the
full budget.
I personally liked Ho Yuhang’s project
the best. What appealed to me was his
laconic sense of humor – however, I also
noticed that his cashbox was the emptiest.
So I invested a total of 25 euro and left
for the 39th Rotterdam Festival full of
expectations – Cinema Reloaded had
promised that the five most generous
producers would be invited to a party
with the directors. I was two coins short of
making the guest list, but I did manage to 79
meet Ho Yuhang and ask him for his take
on the whole initiative. To my surprise, he
explained that from the beginning there
had been more questions than answers
with Cinema Reloaded, but that it was
precisely this uncertainty that had attracted
him to the project in the first place. In the
autumn of 2009, while he was considering
whether to accept the offer or not, he
came across a news story about a group of
drunken Indonesians who had stormed the
Indonesian/Malaysian border in an attempt
to avenge centuries of rocky relations
between their country and Malaysia. Ho
Yuhang was amused and decided he wanted
to meet these people and make a film about
them for Cinema Reloaded.
My own opinion is that Cinema Reloaded’s
 ще получат покана за парти с режи- така Хо Юханг смята, че хората, под-
сьорите. Е, разминах се с партито за 2 крепили неговия филм, са с определена
монети, но пък успях да се запозная с Хо културна нагласа и не би се стигнало до
Юханг и да поговорим за неговата глед- ситуации, в които биха изисквали нещо
на точка към цялата инициатива. За от него от позицията на инвеститори
моя изненада той ми обясни, че както най-вече защото сумата е символична.
в началото, така и сега около Cinema Той е убеден, че неговите копродуцен-
Reloaded има повече въпроси, отколко- ти в Cinema Reloaded са в ролята на
то отговори, но точно неизвестност- съмишленици и биха му помагали с идеи
та го привлякла за идеята. През есента при подготовката, в логистиката
на 2009, докато обмислял евентуално- на снимките, а след завършването – с
то си участие, попаднал на новина във рекламната кампания. И наистина, аз
вестниците, че група пияни индонезий- лично бих направила всичко това (хм,
ци се опитали да нападнат границата с всъщност вече го правя).
Малайзия и да отмъстят за вековните
дрязги между двете държави. Това му
се сторило много забавно, казал си,
че трябва да се срещне с тези хора, и
решил, че цялото това приключение е
идеален сюжет за Cinema Reloaded.
80
Според мен сайтът на проекта ак-
центира прекалено на състезателния
елемент между тримата режисьори и
не мога да се въздържа да не попитам Хо
Юханг какво е неговото усещане да бъде
съпоставен директно с двама автори,
които работят в съвсем различен стил
от неговия, и то в името на шоуто.
Интересно ми е дали един некомерси-
ален режисьор би изневерил на идеите
си, за да събере повече пари, макар и чрез
иновативна схема, организирана от не-
комерсиален фестивал. С присъщото си
азиатско спокойствие и широка усмив-
ка той ми отговаря, че не знае какво
означава да си верен на себе си, за него е
важно да си верен на историята, зато-
ва на този етап е прекалено рано да се
използват подобни определения. Също
website puts too much emphasis on the
comparison between the three directors. I
couldn’t help asking Ho Yuhang how it felt
to be part of such direct competition for
the sake of show with artists whose styles
are so different. I also wondered whether
as an independent filmmaker he might
be afraid of losing himself in the midst of
this money-raising game, even if the game
itself was an innovative scheme organized
by a non-commercial festival. With typical
Asian calm and a wide smile on his face, Ho
Yuhang told me that he didn’t know what it
meant to lose yourself and that what matters
to him is to make sure he doesn’t lose the
story. So at this stage it’s too early for such
definitions. Ho Yuhang also believes that
the people who like and support his idea
will have sufficient cultural background
to prevent them from harboring specific
expectations about his work, not least 81
because the amount invested is so small. He
is convinced that the producers recruited
through Cinema Reloaded are like-minded
people who would be willing to help with
ideas for the prep and logistics stages of
the shooting, as well as with the marketing
campaign once the film is released. And he
is right, as I seem to be doing just that.
82

Винаги съм се чудела дали ще дойде някога моментът, когато ще

спрем да делим човешките призвания на мъжки и женски. Когато
няма да ни бъде толкова интересно какъв пол са хората, които
привличат вниманието ни с работата си по един или друг начин.
По-точно, дали те са жени. Защото, ако си мъж, никой не обръща
специално внимание на това. Никога например не съм чувала изказ-
ване от сорта на “Това е Х – един от най-талантливите и интерес-
ни мъже в експерименталната електроника.”

музика

текст и превод Снежана Безус фотография архив

 Gimme
That Toy,
Boy

83

I’ve always wondered if the time will come when we’ll stop distinguishing
between men’s and women’s jobs; when we won’t care so much about the
gender of the people whose work attracts our attention… or rather, when
we won’t care if they’re women. Because when you’re a man no one takes
special notice. For example, I have never heard anyone say “That’s X – one
of the most talented and intriguing men in forward-thinking electronic
music.”

music

text and translation by Snezhana Bezus photography archive

 Това се случва единствено при жените.
Тази допълнителна доза внимание може
да прерасне в дискриминация, но може
да бъде и превърната в предимство.
И не, не става въпрос за предимство-
то да имаш чифт цици. С тях или без
тях, жените започват все по-уверено
да налазват все повече “мъжки” те-
ритории и когато се справят добре,
неизменно правят впечатление – и в
това няма лошо. Примерът с електрон-
ната музика не беше случаен. Тя никога
не е преливала от женски имена и тази
подробност си има своето донякъде ло-
гично обяснение. За да бъдеш електрон-
номузикален виртуоз, не стигат само
талант и въображение. Трябва и да си
на “ти” с разни обсипани с копчета и
врътки уреди, от които висят множе-
ство разноцветни кабели... или поне със
84 софтуерните им еквиваленти, които,
убедена съм, са доста по-гадни, защото
там буквално влизаш в матрицата!
В този занаят техниката трябва да
бъде най-добрият ти приятел – про-
дължение на ръката, ума и сърцето ти.
Затова, когато една жена се чувства
като риба във вода сред гореспомена-
тите кабели, копчета и програми, и е
способна, скрита зад пулта, да накара
тълпата в клуба да крещи от кеф, тя
предизвиква доста повече интерес,
отколкото стандартните електрон-
ни артисти – мъжете. А напоследък
такива интересни дами се срещат все
по-често. Особено сред онези стилове,
които биха могли да се обединят под
хлабавото, но претенциозно название
“напредничава бас-музика” – всички
онези безумни етикети, съставени от
някоя от частичките “-степ”, “-хоп”,
“дъб-”, etc. плюс традиционен електро-
нен жанр по избор. Те дадоха на тази
музика една изцяло нова перспектива. Те
са смели и талантливи, всяка със своя
уникален, отличителен звук.
Ikonika
Англичанката Сара Абдел-Хамид, или
Ikonika, е първата жена, подписала за
превърналия се в институция лейбъл
Hyperdub (коя е втората, ще разбереш
по-нататък). Сингълът й Please от 2008
се е превърнал в дъбстеп класика, а на 6
април тази година излезе дългоочаквани-
ят й дебютен албум Contact, Love, Want,
Have.
Звукът на Ikonika е толкова специфи-
чен, че се разпознава от километри. С
единия си крак той е здраво стъпил
в добре изследваното поле на 130-140
bpm. С другия обаче е потънал в леп-
кавото блато на писукащите синте-
тични звуци от старите електронни
игри. Немалко други артисти изследват
същата територия, която вече сe е
сдобила с няколко гениални нарицател-
ни – bleep, skwee, wonk, etc. Това, което
отличава Ikonika от тях, е уникална-
та архитектура на композициите й,
където крайната хармония е резултат
от напасването на няколко дисхармо-
нични една спрямо друга мелодии. Тази
объркана формула в повечето случаи
работи и привидно хаотично рико-
ширащите blip-звуци са в съвършен
унисон с останалите елементи. В някои
парчета обаче резултатът е на грани-
цата на слушаемото и прилича повече
It only happens when women are the
subject of conversation. This extra bit
of attention could potentially turn into
discrimination – but it could also be
an advantage. And I don’t mean the
advantage of having a pair of tits. With or
without them, women have become quite
brave in their conquest of so-called male
territories – and when they are doing great,
this is easily noticed and there is nothing
wrong with that. The example above wasn’t
random. Electronic music has never been
an extremely popular place for females. This
fact has a somewhat logical explanation.
In order to be an electronic sound-Jedi you
need more than just talent or imagination.
You need to be pretty handy with various
machines covered with knobs and buttons
and entangled in colorful cables… or at least
with their software equivalents, which, in my
opinion, are not necessarily a better option,
because working with them is like entering
the Matrix! In this art, machines must
be your best friends – natural extensions
of your hands, mind and heart. That is
why a woman who feels at home with all
the abovementioned cables, knobs and
programs and who is able to make the crowd
in the club scream with ecstasy from behind
the decks is naturally far more intriguing
than any of the “regular” electronic artists,
i.e. guys. Such ladies have become ever
easier to find these days, especially in those
trends that fall into the fuzzy yet pretentious
category “future-thinking electronic music”.
It includes all those ridiculous labels made
up of -step, -hop, dub- or other such affixes
plus a traditional electronic genre of your
choice. Women have given this music an
entirely new approach. They are bold and
talented, each with a unique, distinct sound.
Ikonika
London-based Sara Abdel-Hamid, a.k.a.
Ikonika, is the first woman to sign to the
legendary Hyperdub label (you’ll see who
the second one is if you keep reading). Her
2008 single “Please” has become a dubstep
anthem, and her critically acclaimed debut
album Contact, Love, Want, Have was
released in early April of this year.
Ikonika’s peculiar sound is immediately
recognizable. On the one hand, it’s firmly
anchored within the well-known borders
of 130-140 bpm. On the other, however,
it runs deep into the sticky swamp of old
school electronic games’ squeaking synths.
Many other producers have been exploring
the same field, which has already been given
a few ingenious names: bleep, skwee, wonk, 85
etc. What sets Ikonika apart from them is
the unique architecture of her compositions,
in which the overall harmony is the multi-
layered result of combining several dissonant
melodies. This tricky formula works well
most of the time, the seemingly random
bleeping sounds are perfectly blended with
the rest of the tune. Sometimes, however,
the result is hard to swallow and feels
more like a vain attempt to bring together
virtually incompatible themes than a unified
composition.
The hit-or-miss success of Ikonika’s recipe
actually makes her that much more
intriguing. In different interviews she
mentions using Fruity Loops 6 for her early
stuff and then switching to Logic. Indeed,
newer tracks like “Fish” and the Brown
Acid’s “Bastard Kids” remix reveal Ikonika’s
 Cooly G
86

Ikonika
 87

Tokimonsta
 на несполучлив опит за съчетаване на
твърде разнородни теми, отколкото
на единна композиция.
Променливият успех на рецептата
на Ikonika всъщност допълнително
разпалва интереса към нея. В различни
интервюта тя споделя, че за ранните
си творения използва Fruity Loops 6 и
после преминава на Logic. Наистина,
нови продукции като Fish и ремикса
Bastard Kids на The Brown Acid демонс-
трират нарастващата й увереност в
експериментирането с възможностите
на техниката, с която работи. Не бих
се изненадала, ако звукът й мутира зна-
чително за в бъдеще – Ikonika тепърва
ще показва на какво е способнa!
Tokimonsta
88 Отвъд океана из дебрите на Лос Андже-
лис върлува Дженифър Лий, по-известна
катоTokimonsta. Богатите й звукови
пейзажи – органично-синтетични кола-
жи от прашни, начупени хип-хоп бий-
тове, живи инструменти и екзотични
перкусии, привличат вниманието на гу-
руто на експерименталния електронен
хип-хоп – Flying Lotus, който я взима
под крилото си и я обявява за първата
дама в своя разрастващ се колектив и
лейбъл Brainfeeder.
Освен с музиката си Toki (“заек” на
корейски) омагьосва и с атрактивната
си външност. Азиатските й корени,
комбинирани с очевидната й страст
към модата, изкуството и дизайнер-
ските хай-тек музикални изобретения й
придават уникален future-old school ани-
мационен чар, който я прави зрелищен
и обичан от публиката изпълнител.
Toki има два издадени албума – лими-
тирания Bedtime Lullabies за американ-
ско-японския лейбъл за облекло Foreign
Family и безплатния Attention Deficit, кой-
то съдържа ремикси на хип-хоп класики.
2010 ще бъде много силна година за нея,
първо, заради предстоящите й изда-
ния за Brainfeeder и Ramp Recordings, и
второ, заради участието й в престиж-
ната Red Bull Music Academy в Лондон,
което окончателно я утвърди като
част от елита на световния музикален
авангард и я представи официално пред
европейската сцена.
Cooly G
Идва ред на втората дама в Hyperdub –
Cooly G. Мериса Кемпбъл е известна
като шоколадовата дива на англий-
ската фънки-бас-хаус сцена. Освен
топдиджей с плътно запълнен график,
продуцент и вокал тя е полупрофесио-
нален футболист и майка на момченце,
което отглежда сама. Как успява да се
справя едновременно с толкова много и
разнородни дейности – не знам, но явно
натовареното ежедневие й се отразява
добре, защото Cooly е на гребена на
вълната.
Музикалното пътешествие на Мериса
започва в детството й с диджейски
изяви по семейни сбирки. На 17 години
тя се запознава със студийната техни-
ка и успява сама да навлезе в тайните
на продуцирането. Десет години по-
късно вече е част от семейството на
increasing confidence in experimenting
with her production setup. I wouldn’t be
surprised if her sound mutates significantly
in the future – Ikonika has yet to show what
she’s capable of!
Tokimonsta
Across the ocean, lurking in the shadows
of the LA underground is Jennifer Lee,
better known as Tokimonsta. Her lush
soundscapes – synthetic yet organic
collages of dusty, broken hip-hop beats, live
instruments and exotic percussion – grabbed
the attention of beat-making guru Flying
Lotus, who has taken her under his wing
and calls her the first lady of his flourishing
collective/label Brainfeeder.
Apart from being a talented musician, Toki
(“rabbit” in Korean) also boasts an attractive
appearance. Her Asian origins combined
with her obvious passion for fashion, art
and clever musical gear give her a unique,
future-old-school anime magic that makes
her a spectacular and beloved live performer.
Toki has two releases – the limited edition
Bedtime Lullabies for the US/Japan clothing
label Foreign Family and the free Attention
Deficit, a compilation of remixes of hip-hop
classics. 2010 will be a major year for her,
first because of her upcoming releases for
Brainfeeder and Ramp Recordings, and
second, because of her participation in the
prestigious Red Bull Music Academy in
London, which has definitely strengthened
her position as a creme-de-la-creme
avant-garde electronic artist and officially
introduced her to the European scene.
Cooly G
It’s time to introduce the second lady of
Hyperdub – Cooly G, or Merissa Campbell.
She is also known as the chocolate diva
of the UK funky house/bass scene. Apart
from being a top DJ with a hefty schedule,
a producer and a singer, she’s also a
semiprofessional football player and the
proud single mother of a boy. I don’t know
how she manages to do so many different
things at the same time, but being busy
seems to work well for Cooly because she’s
never been better.
Merissa’s musical journey began in her
childhood with DJ gigs at family gatherings.
At 17 she introduced herself to studio
equipment and managed to discover the
secrets of producing and sound engineering
on her own. Ten years later she is now
part of the Hyperdub family, yet she still 89
distributes the bulk of her productions
the old-fashioned way – on CD. Her
anticipated official releases this year include
the collaboration project “Cooly and the
Gang,” which includes artists like Kode9
and Scratcha DVA, among others.
Cooly G’s sound is deep, progressive and
hypnotic, especially on tracks such as
“Weekend Fly” and “Love Dub,” where you
can enjoy her smooth vocals. She describes
her music as a mixture of house, techno,
tribal and dubstep – an experimental field
where few other artists dare tread.
Emika
The most exciting rising star on today’s
list is shrouded in darkness and mystery.
 Hyperdub, но въпреки това продължава
да разпространява голяма част от
продукцията си по стария начин – чрез
дискове. Сред очакваните й официални
издания през тази година изпъква кола-
борацията Cooly and the Gang EP, която
ще включва артисти като Kode9,
Scratcha DVA и др. Звукът на Cooly G е
дълбок, прогресивен и хипнотичен, осо-
бено тракове като Love Dub и Weekend
Fly, където можеш да се насладиш на
кадифения й глас. Самата тя описва му-
зиката си като смесица от хаус, техно,
трайбъл и дъбстеп – поле на експери-
менти, което малко други артисти се
осмеляват да изследват.
Emika
пиран ритъм и дълбок, тътнещ бас, а
думите, които Emika нашепва отгоре,
преливат от противоречиви, типично
женски емоции – вина и желание, прово-
кация и уязвимост, болка и триумф...
За капак композицията е невероятно
изпипана – все пак Emika е завършила
музикални технологии като единстве-
ната жена в курса си.
Drop the Other набира страховита
популярност и е на път да се превърне
в такъв хит, какъвто беше миналата
година ремиксът на Skream на парчето
на La Roux – In for the Kill. Ако това
се случи, авангардната електроника и
мейнстрийм звученето няма да бъдат
вече толкова взаимно изключващи се
понятия.

Най-свежото изгряващо име в днешния

90 списък е обвито в мрак и загадъчност.
Тя е родена в Англия, но живее в Берлин.
Тя промени схващането за прогресивна
бас-музика с една-единствена песен и
с приглушения си, уязвимо-чувствен
глас. Не успях да открия истинското
име на Emika, но това, което знам със
сигурност за нея, е, че отскоро е част
от могъщия лейбъл Ninja Tune, който
издаде през януари въпросния размазващ
дебютен сингъл Drop the Other, следван,
да се надяваме, от цял албум по-късно
тази година.
Drop the Other заслужава да се нарича пе-
сен най-вече заради класическата си поп
структура – куплет, припев, куплет,
припев. Всичко останало в нея е, меко
казано, смущаващо. Драматичното
класическо пиано в първите секунди се
разкъсва от глитч, последван от синко-
She was born in England but currently
lives in Berlin. She changed the concept
of experimental bass music with a single
song and her own hushed-up, sensuous, yet
vulnerable voice. I couldn’t find out Emika’s
real name, but what I know for sure is that
she’s the latest signee to the mighty Ninja
Tune label, which put out her smashing
debut single “Drop the Other” followed by,
hopefully, a full-length album later this year.
“Drop the Other” deserves to be called
a song mainly because of its typical pop
structure – verse, chorus, verse, chorus;
everything else about it is somewhat
disturbing. The classical piano melody in
the first few seconds is broken down by
a glitch, followed by syncopated rhythm
and a deep, resonating bass line, while the
words Emika whispers on top simmer with
conflicting, typically female emotions – guilt
and lust, provocation and vulnerability, pain
and triumph. Moreover, the composition
is brilliantly executed – Emika graduated
in music technology as the only girl in her
class.
“Drop the Other” is gaining huge popularity
and is about to become the sort of hit
that the Skream remix of La Roux’s “In
for the Kill” was last year. If this actually
happens, “avant-garde electronic music” and
“mainstream sound” will no longer be such
mutually exclusive terms.
91
Emika
 Един танцов
уъркшоп в
София
Когато хореограф, танцьор и 1000% артист от ранга на Орелиан
92 Бори дойде в София, за да води уъркшоп, всичко, на което можеш
да се надяваш като журналист, е някой да ти поръча текст за
събитието – особено при положение, че то не е изолирана случка, а
началото на работата по европейския проект Circle. Съвместен
проект на списание Едно, френската Compagnie 111 и словенския
културен център Pekarna, Circle има за цел създаването на танцова
продукция, която ще бъде реализирана в София с международно учас-
тие. Мартенският уъркшоп се проведе и със съдействието на Алма
Матер, които предоставиха залата си. В продължение на пет дни
тя събра: Орелиан Бори, група млади танцьори, много работа,
много смях и презентация в края на процеса.

съвременен танц.

текст Вера Гоцева превод Борис Делирадев фотография Михаил Новаков

 A Dance
Workshop
in Sofia
When someone like Aurélien Bory – choreographer, dancer and 1000%
artist – comes to town to conduct a workshop, the chance to cover it is a 93

journalist’s dream. Bory’s workshop was the first step of the EU-funded
Circle Project. Jointly organized by One Magazine, the French Compagnie
111 and the Slovenian cultural center Pekarna, this project’s aim is the
creation of a dance production to be perfomed in Sofia with international
participation. For five days, @lma @lter, Sofia University’s theater space,
was host to Aurélien Bory and a group of young dancers, as well as the
scene of lots of work and laughter. The workshop culminated in a public
presentation.

contemporary dance

text by Vera Gotseva translation by Boris Deliradev photography by Mihail Novakov

94
95
 Орелиан Бори
За класата на Бори може да се говори
дълго. Бивш студент по физика и архи-
тектурна акустика, той се прехвърля
в киноспециалност, после учи за цирков
жонгльор и накрая става режисьор, но
започва да работи като хореограф.
Всичко това му помага да усеща сцената
по много различен начин и признание-
то не закъснява. Днес французинът е
известен като творчески директор
и основен двигател на Компания 111 –
една от водещите европейски танцови
трупи, която откри първото издание
на Sofia Dance Week преди две години
със спектакъла От плюс до минус безкрай-
ност, част от трилогия, посветена на
пространството. Миналата година
българската публика отново имаше
96 шанс да види продукция на Бори – съв-
местния му спектакъл с Пиер Ригал
Ерекция. Два различни пърформанса с
една обща черта – завладяващо сце-
нично поведение и танц в най-добрия
смисъл на думата.
Едва ли някой от препълнилите зала 1
на НДК преди две години си е пред-
ставял, че Бори ще проведе уъркшоп с
млади танцьори в София, но ето че се
случи. Участниците бяха от различни
танцови дисциплини. Всеки един от
тях дойде с различен опит в класиче-
ския или модерния балет, съвременния
танц, акробатиката, брейк танците,
но за пет дни Орелиан успя да ги убеди,
че танцът е универсално изкуство, в
което приликата тяло-тяло е много
по-съществена от разликата балетно
тяло- акробатично тяло.
Творческа работилница
Творческата работилница, или уър-
кшопът, винаги е възможност да си
припомниш стар или да научиш съвсем
нов отговор на въпроса: “Какво е
шоу? Какво е сцена?” По-интересно е за
участниците, отколкото за преподава-
теля. Но както каза Орелиан, “дори и
за мен винаги е интересно да се връщам
към основата, към фундамента, върху
който ляга танцът”.
Сам по себе си уъркшопът е кратък
пърформанс – в рамките на една седми-
ца се прави това, което по принцип
отнема година или две. Понякога се
започва с конкретна идея, която не
подлежи на промяна. Друг път водеща е
изненадата и всичко, което се случва, е
процес. Уъркшопът на Орелиан имаше
ясно зададена тема – Space and Body, в
която участниците разиграваха осно-
вите на танца – да вървиш, да тичаш,
да лежиш, да клякаш и т.н. В края на
процеса те споделиха, че е имало зало-
жен много смисъл и значение във всички
задачи, които Бори им е дал. Един от
участниците, 19-годишният хип-хоп
танцьор Богдан Сарачев, обясни, че
Бори е изградил структура, по която
се е водел целият уъркшоп. “Много
харесах начина му на работа”, допълни
той и разказа, че никога няма да забрави
една от задачите, в която е трябва-
ло да прекоси цялото пространство
Aurélien Bory
I could talk about Bory and his class for a
long time. A one-time student of physics
and architectural acoustics, he switched
to film directing and even studied circus
juggling but ended up working as a
choreographer. His diverse experience has
given him a unique understanding of the
performing arts, which has been noted
by critics and audiences alike. Today he is
known as the creative director and driving
force behind Compagnie 111 – one of the
leading European dance groups, whose More
or Less Infinity (part of a trilogy dedicated
to space) was the kick-off performance at
the first edition of Sofia Dance Week two
years ago. Bulgarian audiences had another
chance to see a work by Bory last year, when
Erection, co-directed with Pierre Regal, was
shown at the festival’s second edition. Both
were gripping performances, representing
contemporary dance at its very best.
I doubt that anyone sitting in the packed
Hall 1 of the National Palace of Culture
two years ago imagined that Bory would be
conducting a workshop with young dancers
in Sofia anytime soon, but he surprised
us all. The participants came from diverse
backgrounds – classical and modern ballet,
contemporary dance, acrobatics, break
dance – but at the end of five days Aurélien
succeeded in convincing them that dance is
a universal art form in which the similarities
between one body and another are greater
than the differences between a “ballet body”
and an “acrobatics body”.
The workshop
A creative workshop is an opportunity to
find a new answer (or remember an old
one) to the question “What is performing
art?” While perhaps more interesting for
the participants than for the instructor,
Aurélien nevertheless notes, “even for me,
it’s always good to go back to the basics, to
the foundations of dance”.
In such a workshop, participants work on a
short piece and, in a week of concentrated
effort, hope to perhaps achieve the
equivalent of a year’s work on their own.
They may be asked to work with a concrete
idea (which is taken for granted and cannot
be changed), or to improvise, where the
process and the element of surprise matter
most. Aurélien’s workshop in Sofia had a
fixed theme of “Space and Body”, while
97
participants were asked to work on dance
basics – walking, running, lying, squatting,
etc. Some commented at the end that Bory
had clearly given careful thought to all the
chosen tasks. Bogdan Sarachev, a 19-year-
old hip-hop dancer, said that he was aware
of the underlying structure throughout.
“I really like his style of instruction”, he
shared, adding that he would never forget
the assignment in which everyone had
to cross the space in a straight line to the
accompaniment of a riveting, sad melody.
“Everyone was so concentrated and despite
the slow tempo, the energy was incredible. It
was an amazing experience!”
98
99
 от единия до другия край на сцената
единствено в права линия в продъл-
жение на една много тъжна и силна
мелодия. “Всички бяхме концентрирани
и въпреки бавното темпо, с което се
движехме, енергията на всички струеше
във въздуха. Невероятно усещане!”
Танцът като изкуство на отношения.
Това бе основна тема на Орелиан за
тези пет дни – отношенията не са
само между хора, но и между човек
и предмет на сцената. Между едно
“тяло” и едно “нещо”. Между една
музика и един изпълнител. Между един
изпълнител и едно пространство. Бори
се опита много ясно да покаже какво
е възможно и какво не е възможно на
сцената, използвайки отношението
100 активен-пасивен.
Може ли един неодушевен обект да бъде
активен? Да, разбира се, доколкото
активността предизвиква действие-
то, а пасивността го следва. Орелиан
даде следния пример – една врата иска
от теб да минеш през нея, а не през
стените. В този смисъл, ако ти минеш
през тази врата, всъщност си пасивен,
защото правиш онова, което вратата
иска от теб. Примерът е много добър,
защото илюстрира най-бързо факта, че
сценичното пространство постоянно
иска нещо от изпълнителя, задавай-
ки му рамки. Ако има стол, сядаш на
стола. Винаги трябва да бъдеш много
прецизен към това, което простран-
ството ти диктува.
Ограниченията като основа на
сценичното действие
Сцената не е истинският живот,
повтаряше непрекъснато Орелиан,
категоричен в това, че изкуството не
трябва да копира нещата. Да се опи-
таш да пресъздадеш реалността, вина-
ги води до катастрофални резултати.
Ако на една сцена има маса и столове, и
заданието към танцьорите е “Парти”,
то резултатът ще е плачевен, ако те
се преструват, че пият, смеят се и
прочие. Защото ще е очевидно, че това
не е парти, а имитация на парти.
В уъркшопа Бори изолираше отделни
действия, за да могат танцьорите да
ги изучат по-внимателно. В един от
дните на уъркшопа той зададе на тан-
цьорите само ходене. Звучи скучно и
еднообразно, но всъщност има десетки
различни начини да се върви – бавно,
бързо, спокойно, нервно, приклекнало, с
големи стъпки и прочие. Онова, което
се забеляза, е, че участниците лесно се
изкушават да останат в придобито-
то вече знание за някакви движения,
затова Орелиан постоянно говореше
за “повече риск”. “Не позволявайте на
нещата да стават твърде механични.
Забавлявайте се с пространството.
Вземете всичко познато и му дайте
повече смисъл.” С това се засегна друг
основополагащ принцип в сценичното
изкуство – импровизацията.
“Импровизацията и границите са два-
та крака на добрия танцьор”, каза Бори
в разговора си с Едно.
Dance is about relationships
This was Aurélien’s recurrent theme for
the five days. And not just relationships
between people, but also between dancer
and object, “body” and “thing”, music
and performer, space and performer. Bory
tried to demonstrate what the stage allows
a performer to do and what it doesn’t by
talking about the active/passive relationship.
Can an inanimate object be active? Yes, of
course. Activity is defined as that which
causes action, while passivity follows from
it. Aurélien gave an example of a door that
“asks” you to come through it, instead
of going through the walls. If you come
through the door, you are being passive,
because you are doing what the door is
asking of you. It’s a very good illustration
of the idea that a stage constantly demands
something from the performer by its very
set-up. If there is a chair on it, you are being
“asked” to sit. A performer always needs to
be attentive to what the space demands.
Limitations as the foundation
of stage action
What happens on stage is not real life,
Aurélien kept repeating. He strongly believes
that art shouldn’t imitate life. Striving to
copy reality can lead to catastrophic results,
he says. If there are chairs and a table on
stage and the assignment is “Party”, the
outcome will be disastrous if the dancers try
to literally drink, laugh, have fun, etc. It’s all
bound to look like a bad imitation.
Throughout the workshop, Bory asked the
participants to work with different isolated
actions, so that they could study them
closely. One day it was just walking. At first,
that sounds repetitive and boring, but there
are dozens of ways to walk – slowly, quickly,
calmly, nervously, with long strides, while
squatting, etc. The danger lies in staying
with movements that are comfortable and
familiar. Thus, Aurélien kept talking about
“taking more risk”, about leaving your safety
zone and seeking new perspectives. “Don’t
allow your movements to become too
mechanical. Have fun with the space. Take
everything you know and give it a [new]
meaning”. This leads us to another principle
of the performing arts – improvisation.
“Limitation and improvisation are the two
legs of a good dancer”, Bory told me in an
interview for 1.
101
Music as an equal partner
As the workshop progressed, Aurélien
gradually introduced music into the
exercises. And yet he says music shouldn’t
be an obligatory element in dance. On
the contrary. When he starts working on a
piece he always thinks in silence. “I don’t
necessarily like music, because it sets the
audience in a mood”. Sometimes this
is good, but a good dancer relies on the
viewers’ eyes, not their ears. Music has such
a strong impact on the audience that action
alone cannot change the mood. So Bory
believes that a performance should always
start silently. The action should work on its
own and should be the single driving force
102
103
 Музиката като равностоен партньор
В дните на уъркшопа Орелиан посте-
пенно вкара и музика в практиките.
Но не трябва да се мисли, че това е
задължително условие за танцов спек-
такъл, напротив. Бори винаги започва
с мисълта за тишина и мълчание. “Не
харесвам музиката, защото тя задава
настроение.” Понякога това е добре,
но ако наистина си добър танцьор,
не разчиташ на ушите, а на очите на
зрителя. Музиката е толкова силно
вмешателство в един спектакъл, че
действието няма как да зададе друга
посока в настроението на публиката.
Затова и Бори смята, че всичко трябва
да започва с липса на музика и наличие
на тишина. Трябва да накараш дейст-
вието да работи, тоест да става ясно
104 единствено от танца накъде върви
спектакълът. “Музиката не е декора-
ция – продължи Бори, – а равностоен
партньор в сценичен диалог.”
Публиката като партньор
и ограничение
Една от носещите колони на всяко
ограничение и сценично действие е
публиката. Очите на зрителите. В
някакъв смисъл, ако няма публика, няма
и сценично изкуство. От една страна,
имаме танцьорите на сцената, а от
друга, зрителите. Това е и ограничение,
и взаимоотношение. Всичко, което се
случва по средата между тях, е смисъ-
лът на изкуството. То може да бъде
различно за двете страни. Затова Бори
бе категоричен, че никога няма послания
в спектаклите си. “Ако нещо си заслу-
жава и ме докосне вътрешно, може би
ще докосне и някой друг, но винаги по
различен начин.”
Резултатът
След шест дни изпълнени практики
върху основни танцови движения, учас-
тниците в уъркшопа на Орелиан Бори
изнесоха публична презентация, отново
в залата на Алма Матер. Удоволствие
беше да се види как тази група от инди-
видуалисти с различен сценичен опит се
превърна в добре смазана трупа само за
няколко дни. И независимо че уъркшо-
път разработваше малко и базисни дви-
жения, които на пръв поглед са лесни за
схващане и изпълнение, презентацията
отново показа едно – у нас има танцьо-
ри и това не са само добре познатите
ни имена, а и цяло ново поколение неиз-
вестни млади хора, живеещи с мечтата
да правят изкуство в България. Едната
седмица с Орелиан Бори си заслужава
дори и само заради тази мечта.
of the performance. “Music should not be
used as decoration”, Bory continues. “It
should be a partner, an equal partner in a
stage dialogue”.
The audience as partner and limitation
One of the pillars of stage action – and a
source of limitation, too – is the audience,
particularly the eyes of the audience. In a
sense, if there is no audience, there is no
performing art. We have the dancers on
one side of the stage, and the viewers on
the other. This constitutes a relationship as
well as a limitation. What happens between
these two sides is what gives meaning to
art. And the meaning doesn’t have to be the
same to each side – hence Bory’s insistence
on not having a message in his shows: “If
something is worthwhile for me, it might
be worthwhile for someone else, but the
meaning is always different”.
The outcome
After days of experimentation, the workshop
culminated in a public presentation at the
@lma @lter theater space. It was a pleasure
to observe how in a matter of days this
group of strong individuals with diverse
dance backgrounds had turned into a
smoothly running troupe. Despite the
workshop’s focus on a few very basic
movements, the presentation was proof that
there is a whole new generation of talented
young people in Bulgaria who dream of
being able to work on their art in their
country. And their week spent with Aurélien
Bory took them one step closer to that
dream.
105
 Кино
Влайкова

106

Стара табела за “кино” на фасадата, звънец за повикване на

касиерката, изтърбушени седалки в киносалона, дървена ламперия,
тежки плюшени тютюневожълти завеси и анахронични вече екран
и кинопрожектор – кино Влайкова не е ремонтирано отпреди 1989
година и това е най-големият му чар. Автентичният му соц облик
и фактът, че няма нищо общо с модерните кина, го правят едно
от най-обичаните места в София – поне що се отнася до младите
и инакомислещите, които напоследък все по-често го ползват за
всякакви свои културни случки.

кино. музика. изкуство.

текст Йово Панчев и Ива Гълъбова превод Богдан Русев фотография Михаил Новаков
 Vlaikova
Cinema

107

The old “cinema” sign hanging in front of the building, the bell for calling
the cashier, the battered seats in the auditorium, the heavy, tobacco-colored
plush curtains and the anachronistic projection equipment and silver
screen – Vlaikova Cinema has not been renovated since 1989 and for
some, this is exactly what it has going for it. Its authentic socialist-era looks
and the fact that it has nothing in common with trendy cinemas make it
one of Sofia’s best-loved places – at least in the hearts of young, forward-
thinking people who have started using it more and more often for their
own cultural happenings.

film. music. art.

text by Yovo Panchev and Iva Galabova translation Bogdan Rusev photography by Mihail Novakov
108
109
 Влайкова е един от малкото български
салони, устояли на кризите и бурите
от последния век, както и на инвази-
ята на мултиплексите от последни-
те години. Намира се на красивата
стара софийска улица Цар Иван Асен
II в квартала, който някои наричат
Малкия Париж. Причината да остане
непокътнато и до днес е завещанието
от 1926 година на Мария Влайкова –
жената, която го замисля, построява и
дарява на София с условие сградата да се
използва единствено като кино и терен
за културни събития.
Историята на кино Влайкова датира
отпреди около век, когато македон-
ската учителка Мария решава да се
установи в София след известен прес-
той във Франция (към онзи момент
110 там киното като изкуство тъкмо
набира популярност). Годината е 1910.
Мария среща писателя, общественик
и филантроп Тодор Г. Влайков и скоро
се превръща в негова съпруга. През 1925
тя решава да построи киносалон на ул.
Цар Иван Асен II. Желанието на Мария
е киносалонът Влайкова освен прожек-
ции да приютява различни “вечеринки
и тържества”, които да бъдат полезни
и приятни на растящия брой столича-
ни. През 1926 година основната сграда
е завършена и киносалонът е открит,
но само няколко месеца по-късно Мария
Влайкова умира. В завещанието, което
тя оставя, киното бива дарено, за да
служи на софиянци като “народовъзпи-
тателен кинематограф”. “Тази сграда
да е удобен салон, който да служи чрез
уредения в него кинематограф, да може
да се използва за култура, литератур-
но-музикални вечеринки, разни сказки –
въобще да бъде разсадник на просвета
и култура.” Алтруистичният проект
на семейство Влайкови обаче се оказва
изложен на сериозен риск – заради непога-
сени кредити по строителството.
Тогава държавата се намесва и поема
тежестта на дължимите вноски чрез
Министерство на просвещението.
Кинозалата започва да се използва като
ученическо кино, съвсем в унисон със
завещанието на Мария Влайкова. По
нейна воля киното и до днес не проме-
ня функциите си – прецедент, който
всъщност би трябвало да бъде прин-
цип.
След войната киносалонът продължава
да функционира като част от така
наречената кинефикация в страната, а
успоредно с това в сградата се нанася
и кварталното читалище Антон
Страшимиров. Пострадала от бомбар-
дировките, постройката се нуждае от
ремонт и хората от квартала събират
средства и дори взимат заем. Библио-
теката на читалището става изключи-
телно популярна сред хората, живеещи
около Цар Иван Асен II. Тя функционира
и до днес и съхранява над 30 000 тома,
като колекцията й ежегодно се попълва
с книги и периодика. Традиционните
школи, с които повечето българи са
имали вземане-даване на младини, също
са застъпени в рамките на читалище-
Vlaikova is one of the few cinemas in
Bulgaria that has survived both the crises
of the last century and the multiplex
invasion of recent years. It is situated on the
beautiful old Sofia street Ivan Asen II, in the
neighborhood some call “Little Paris”. The
reason it is still standing today is thanks to
Maria Vlaikova – the woman who came up
with the idea for it, built it and donated it
to Sofia upon her death in 1926 on the one
condition that the building always be used
as a cinema and cultural center.
The history of Vlaikova Cinema goes
back exactly one century, when Maria, a
schoolteacher from Macedonia, decided to
settle in Sofia after a stay in France, where
cinema was quickly gaining popularity.
The year was 1910. Maria met the writer,
public figure and philanthropist Todor
G. Vlaikov and soon became his wife. In
1925 she decided to build a movie theater
on Ivan Asen II Street. Maria’s wish was
that the auditorium would be used both
for film screenings and for various “useful
and pleasant events and occasions” for the
new capital’s rapidly growing population. In
1926 the building was completed and the
cinema was opened to the public, but only
a few months later, Maria Vlaikova died.
In her will, she donated the movie theater
to the public as a “cinema for educating
the people”. As she put it: “The building
shall be a convenient auditorium designed
to serve the public with cinematic works
and also to be used for culture, literary
and musical occasions and various talks
and lectures – in short, it shall be a hotbed
of education and culture”. The Vlaikov
family’s altruistic project soon faced a
serious threat, however: unpaid debts to the
construction company. The state stepped in,
with the Ministry of Education picking up
the tab. The theater began to be used as a
cinema for schoolchildren – completely in
line with Maria Vlaikova’s will. Thanks to
her foresight, the cinema is still used for its
original function – a precedent that should
be a general principle.
After the war, the theater was still used for
film showings, as a part of the “cinefication”
of the country, while the neighborhood’s
Anton Strashimirov Community Center
also settled in the building. The building
was damaged by bombings and needed
renovations, which were paid for with a
bank loan covered by the people who lived
in the neighborhood. The community 111
center’s library became a landmark on
Ivan Asen II Street. It still functions today
as home to over 30,000 tomes, updated
annually with new books and periodicals.
The center also hosts the traditional
educational clubs that most Bulgarians
participate in as children: foreign languages,
ballet, literature. Vlaikova stands out by
offering Bulgaria’s only “school” for rock
musicians, which was founded in socialist
times and still functions today, complete
with a rehearsal space and stage.
The cinema/community center is the
oldest movie theater in Sofia and one of the
few existing outside the multiplex circuit.
Public funding covers only day-to-day
 Венера Иванова и Доли Петрова / Venera Ivanova and Doli Petkova
112

Илко Дюгмеджиев / Ilko Dugmedhziev

 113

Чичо Митко / Uncle Mitko

 то – учат се езици, танцува се балет
и се организират литклубове. Впечат-
ление обаче прави единствена по рода
си школа за рок музиканти, оборудвана
с репетиционна и, разбира се, сцена за
изяви.
Днес киното читалище е най-стари-
ят функциониращ киносалон в София
и един от малкото такива извън
мултиплексите. Обществената му из-
дръжка покрива единствено режийните
разходи, а всичко, което служителите
изкарат от билети, се връща отново в
киното за ремонти и ново оборудване.
Филмите се прожектират на чешки ма-
шини от 70-те, без съраунд, но с отно-
шение и с така наречения индивидуален
подход – тоест наличието на трима
зрители в салона не проваля прожекци-
114 ята, а напротив, прави я по-специална.
Начело на дългогодишните служители,
които движат Влайкова, е секретарят
на киното Илко Дюгмеджиев. Негови
верни сътрудници са така нареченият
ръководител културна дейност Доли
Петрова (отговаря за финансите)
и прожекционистите чичо Митко
(Митко Митев) и Венера Иванова.
Последните двама са също така и
касиери, и разпоредители. “Обичам да
разказвам на хората по улицата коя е
Мария Влайкова и защо това кино е все
още кино”, споделя Илко. Той самият
е свързан с мястото още от дете. Из-
раснал е на същата улица, гледал е филми
във Влайкова и е присъствал на детски
тържества в салона, но никога не си е
представял, че ще работи там. През
1999 бившият химик реставратор в
Народната библиотека Св. св. Кирил и
Методий е избран за главен секретар на
читалището. Оттогава се опитва да
следва заветите на Мария Влайкова.
“През 90-те цяло поколение рокаджии
около групата Воден дух започнаха да
използват активно Влайкова за концер-
ти”, разказва Илко, според когото това
идеално се вписва в мисията на място-
то. “Във втория параграф от завеща-
нието на Влайкова пише “организиране
на тържества и вечеринки”, напомня ни
секретарят. Тази естествена форма на
градска култура придобива много изявен
характер в традиционните рок и блус
вечери. Сцената се оформя с помощта
на стотици ентусиасти и останалото
в историята рок радио Тангра. Петъч-
ните вечери между 2000 и 2002 са заети
с месеци напред – групите си записват
ред и чакат на опашка, за да забият на
дюшемето на Влайкова. В тези няколко
по-активни рок години се завъртат
около 300-350 събития. Спектърът на
музикалните събития, ако включим и
последните десетина години, е вероят-
но съпоставим с този на НДК. Само
някои от по-забележителните групи,
свирили във Влайкова, са: Воден дух,
Кака Сяра, КПД-О, Headstall, Мъртви
поети, Damage, Баш рок бенд, Бараби
блус бенд, Kindergarten, Analgin и много
други. За тези концерти свидетелст-
ват папките с ръчно изрязани, лепени
и рисувани плакати, които се пазят
грижливо, подредени по години и месе-
ци.
В последно време Влайкова е домакин на
събития от така наречения нов тип:
expenses, while all income from ticket sales
is reinvested in repairs and equipment. Films
are shown on Czech-made projectors from
the 1970s with no surround sound, but
with plenty of attitude and what the cinema
calls the “individual approach” – which
means that if there’s only three people in
the audience, the screening isn’t a flop;
on the contrary, that makes it all the more
special. Ilko Dugmedzhiev, the cinema
director, is the informal leader of Vlaikova’s
longtime employees, who include the
“cultural activities manager” Dolly Petrova
(who is also in charge of finances), and the
projectionists, Uncle Mitko (Mitko Mitev)
and Venera Ivanova. They are also both
cashiers and ushers. “I love telling passersby
the story of Maria Vlaikova and this
cinema, which is still a cinema”, Ilko says.
His own lifestory has been closely tied to
the cinema since he was a child. He grew up
on the same street and attended showings
and kids’ parties in the auditorium, but
never imagined that one day he would
work there. In 1999 the former chemist and
restoration specialist was elected director
of the community center. He has tried to
honor the will of Maria Vlaikova ever since.
“During the 1990s, a whole generation
of rock musicians connected to the band
Voden Duh (Water Spirit) started using
Vlaikova for concerts”, Ilko recalls, adding
that in his opinion this is an ideal example
of the building’s original purpose. “In the
second paragraph of Maria Vlaikova’s will,
it says ‘literary and musical occasions’”,
the director points out. This spontaneous
expression of urban culture eventually
morphed into traditional rock and blues
nights at Vlaikova. The scene grew, thanks
to the efforts of hundreds of fans and the
rock radio station Tangra which, sadly, is
now defunct. Friday nights between 2000
and 2002 were booked months in advance –
bands lined up to jam on the Vlaikova
stage. During these hesher-heavy years,
between 300 and 350 rock shows took place
there. Counting the last decade, the range of
cultural events held at Vlaikova is probably
comparable to that of the National Palace of
Culture. Just some of the more memorable
bands who have played Vlaikova are: Water
Spirit, Sulphur Girl, KPD-O, Headstall,
Dead Poets, Damage, Bash Rock Band,
Barabi Blues Band, Kindergarten, Analgin
and many more. All these concerts are
documented in files containing hand-made
posters, kept with great care and catalogued
according to years and months.
In recent years, Vlaikova has hosted more 115
“new school” events: modern dance and
theater, arthouse cinema, art shows and all
kinds of vocal, instrumental and audio-
visual experiments. The space’s literary
tradition has also been rekindled: literati
of all stripes have started regular readings
of their latest works or literary classics.
These events, playfully called “Reading
Jams”, have introduced a popular new
format: live reading of literary texts plus
video, cinema and experimental music. The
events organized by Dauhaus Studio also
deserve special notice. They have graced the
Vlaikova stage with names like SONDA,
Luca Massolin, Molly Nilsson, Homofaber,
Ambient Anarchist, mytrip, Sposob, The
Pipones and many others.
Until recently, only the small bar in
the cinema’s foyer clashed with the
116
Тодор, Василена, Иво, Иван и Иван / Ivo, Vasilena, Todor, Ivan and Ivan
 117
Тодор, Иван, Иво, Иван и Василена / Todor, Ivan, Ivo, Ivan and Vasilena
 съвременен танц и театър, прожекции
на арт кино, изложби, всякакви вокал-
но-инструментални и аудио-визуални
експерименти. Отскоро се възроди и
литературната традиция – в киното
започнаха да “зачитат” последните
си произведения или любима класика
актуални за деня литератори от най-
разнообразен калибър. Така наречените
Зачитания внесоха и тук един нашумял
напоследък формат – живо изпълнение
на литературни текстове, гарнирани с
видео – и кинопрожекции, плюс експе-
риментална музика. Особено внимание
привличат събитията, организирани
от Студио Даухаус. Те качиха на сце-
ната на Влайкова имена като SONDA,
Luca Massolin, Molly Nilsson, Homofaber,
Ambient Anarchist mytrip, Sposob, The
Pipones и много други.
118
Доскоро единствено барчето на
Влайкова се цепеше от духа на място-
то. Евтината лавка беше нещо като
мастика-пит стоп на отсечката между
Царевец и 12-о училище, а публиката
винаги включваше кварталните пияни-
ци. Но ето че съвсем скоро и там ще
се случи малка революция – барчето ще
бъде завзето от група млади ентусиас-
ти. Иван Маринов, Тодор Макашелов,
Иван Паскалев, Василена Георгиева, Иво
Цачев и Милен Манев са решени да
запазят максимално неподправения уют
на соц интериора – розово-бяло-сивата
мозайка, задължителните масивни лам-
перии и изобилстващи гипсови первази
по трегерите. Бар-фоайето на сградата
с витрини към улицата ще се използва
от тях освен като бар и като експо-
зиционна зала, в която ще гостуват
внимателно подбрани от тях изложби.
Петимата младежи описват своите
интереси така: “Ние сме за непретен-
циозно, непринудено, несъвършено, неп-
рофесионално не-изкуство.” Предстои
да разберем какво означава не-изкуство,
когато през май клуб Влайкова отвори
врати. Това не е единствено инте-
ресно – предстои концерт на швейца-
рците MIR и дебютният лайв на група-
та Help me Jones, за които вече сме ти
разказвали в брой 88 (и които можеш да
видиш на живо на Mellow Festival – виж
стр. 146). Освен това кинопрожекции-
те в автентична соц атмосфера могат
да се превърнат в едно доста приятно
преживяване. Културният афиш на
Влайкова си заслужава да се следи!
place’s atmosphere. Frequented by the
neighborhood drunks, the dive was a sort
of alcohol-fuelled pit stop between the
street’s traditional meeting-place, Tsarevets,
and Public School No. 12. But a small
revolution is imminent there as well, since
the place has been taken over by a group
of young enthusiasts. Ivan Marinov,
Todor Makashelov, Ivan Paskalev, Vasilena
Georgieva, Ivo Tsachev and Milen Manev
have decided to preserve the unspoiled
comforts of the socialist-era interior: the
pink-gray-and-white mosaic flooring, the
obligatory heavy panel-work and abundant
stucco ornaments. The foyer overlooking
the street will be used both as a bar and an
exposition space housing carefully selected
shows. The five young people describe
themselves as “supporters of unpretentious,
unaffected, unperfect, unprofessional
un-art”. We look forward to seeing what
“un-art” means when Club Vlaikova opens
in May. What’s more, the new club will host
a concert by the Swiss band MIR, as well as
the debut live show of the band Help Me
Jones (featured in Issue 88 of One Magazine;
you can also catch them at the upcoming
Mellow Festival). Last but not least, film
screenings in the authentic socialist-era
atmosphere are not to be missed. Vlaikova is
a place to watch.
119
Uncle Mitko
 Много е вероятно да не знаете за съществуването на фестивала
goEast във Висбаден, но той знае за вас, тъй като е посветен на
киното от Централна и Източна Европа. Миналата година
120
всички представени български заглавия обраха де що има награди,
между които филмите Дзифт на Явор Гърдев, Светът е голям и
спасение дебне отвсякъде на Стефан Командарев и Посредникът на
Драгомир Шолев. На пръв поглед изглежда странно, че всяка пролет
вече десет години поред едно градче в Югозападна Германия обръща
поглед към страните отвъд някогашната Желязна завеса. Още
повече на територията на някогашната ГДР, в Котбус, също се
провежда фестивал за източноевропейско кино и тази есен предстои
двайсетгодишният му юбилей. Зад висбаденската авантюра обаче
стоят съвсем разумни причини.

кино.

текст Йоана Павлова превод Биляна Дескова фотография архив

 goEast

You most likely have no idea that the Central and Eastern European Film
Festival goEast in Wiesbaden exists, but the festival knows a lot about you.
Last year Bulgarian entries such as Zift by Javor Gardev, The World Is
121
Big and Salvation Lurks Around the Corner by Stefan Komandarev and
The Mediator by Dragomir Sholev scooped up awards. The fact that every
spring for the past decade a small town in southeastern Germany has been
turning its attention to countries beyond the erstwhile Iron Curtain seems
a bit strange at first glance. Stranger still, another Eastern European film
festival is celebrating its tenth anniversary this year in Cottbus – a city in
the former German Democratic Republic. However, there is a reasonable
explanation for the Wiesbaden affair.

film.

text by Yoana Pavlova translation by Biliana Deskova photography archive

 През 1999 година се появява еврото
като общоевропейска валута. През
2000 година стартира програмата
Media Plus, благодарение на която в
Европа се нарояват международните
филмови копродукции. По това време
Германия вече е пълна със студенти и
гастарбайтери от бившите социалис-
тически страни, но въпреки физиче-
ското разрушаване на Берлинската
стена за средностатистическия бюргер
пространството отвъд нейната
невидима линия е все още бяло петно на
картата. Германският филмов инсти-
тут във Франкфурт решава, че освен
форума в Котбус Германия има нужда
от още един подобен фестивал, който
не само да показва филми от Централна
и Източна Европа, но да има специален
фокус върху разнообразни студентски
122 програми и да организира теоретични
симпозиуми за специалисти. Вмес-
то Франкфурт обаче за фестивална
локация е избран Висбаден и първото
издание е през 2001 година, със специален
гост руската режисьорка Кира Мура-
това.
Макар и малък като територия
Висбаден е доста богат град с амби-
циозни управници. От няколко века
насам местните бани и казина привли-
чат посетители от цяла Европа. Тук
Достоевски прахосва цяло състояние
и написва Играчът на рулетка. Количе-
ството фризьорски салони на глава от
населението е изумително, а в най-лъс-
кавите мерцедеси и аудита се возят
спретнати двойки над 60-те. Във
Висбаден има преселници от цял свят,
като руските и полските емигранти са
представени от солидни лобита. Наб-
лизо са разположени също американски
военни бази, така че всички говорят
английски перфектно и в спортните
барове се играе Тексас Холдъм покер
по цяла вечер. Около катедралата на
централния площад се разхожда тлъста
патица – местна знаменитост, с която
всички искат да се снимат (вероятно
местната управа ще я скрие някъде пре-
ди следващото издание на фестивала,
ако Мисия Лондон стигне до германските
кина).
Въпреки че goEast се провежда в Западна
Германия, атмосферата е изцяло източ-
ноевропейска, тоест приятелска и леко
небрежарска. Програмата на фестивала
върви паралелно в няколко малки кина,
като основното е Сцена Калигари. Тази
зала ме изуми не само със златистите
орнаменти по тавана, излезли като
от картина на Густав Климт, но и с
дискретния бар пред всеки ред седалки,
така че всеки може да гледа филми с
чаша бира или кафе пред себе си. Нача-
лото на всяка прожекция се обявява от
дългокос германец на средна възраст,
който удря малък гонг с цялата сериоз-
ност, на която са способни немците.
Фестивалният център е разположен
недалеч, във вила Клементине, построе-
на в края на 19 век и обявена за култу-
рен паметник на Юнеско. Скорошната
реставрация на тази сграда е струвала
2.9 милиона евро, затова вече никой
не организира там щури среднощни
партита, както при първите издания
на goEast. Вместо това всяка вечер в 22
часа в голямата зала се представят по-
In 1999 the euro became the single
European currency. In the year 2000,
the Media Plus program was launched to
support international film co-productions
in Europe. By that time, Germany was
already crowded with students and guest
workers from the former socialist countries.
Yet despite the physical destruction of the
Berlin Wall, the space beyond its invisible
border was still terra incognita to the average
burgher. The German Film Institute in
Frankfurt decided there should be at least
one more festival like Cottbus, which should
not only promote film productions from
Central and Eastern Europe, but should also
focus on various student programs and host
theoretical film symposia for specialists.
Wiesbaden beat out Frankfurt for the honor
of hosting, and the first festival was held
there in 2001 with the Russian film director
Kira Muratova as a special guest.
Although a small town, Wiesbaden is quite
wealthy, with a go-getter city government.
The local baths and casinos have been
attracting visitors from all over Europe
for the last couple centuries. Dostoyevsky
spent a fortune there while writing his
novel The Gambler. There are more beauty
salons per capita than you can imagine –
as well as good-looking couples in their
mid-sixties driving luxury Mercedes and
Audis. Wiesbaden is home to immigrants
from all over the world, with particularly
influential Russian and Polish lobbies.
American military bases are located nearby,
so everyone speaks fluent English, while
people play Texas hold ‘em all night in
the local sports bars. The city’s most
famous attraction is a stout duck which
waddles around the central square and
which everyone wants to snap a picture of
(the local authorities will probably hide it
somewhere before the next festival if Mission
London finds its way to German cinemas).
Although the goEast festival is organized in
western Germany, the atmosphere is purely
eastern – that is, friendly and somewhat
scatterbrained. The films are shown in
several movie theaters, the largest being the
Caligari FilmBühne. This hall impressed
me not only with its gilded ceiling, which
reminded me of Gustav Klimt, but also
with the discrete bars in front of each row
of seats, so viewers can enjoy a beer or
coffee with their film. The beginning of
each showing is announced by a long-
haired, middle-aged German who strikes a
small gong with a most serious, Teutonic
expression. The festival headquarters is 123
located nearby in Villa Clementine, which
was built at the end of the nineteenth
century and which was proclaimed a
cultural heritage site by UNESCO. Recently
the building was renovated for 2.9 million
euro, so the crazy late-night parties that were
once part of the festival are no longer held
there. Instead, three directors (one from
the documentary category and two from
the feature film category) whose films were
shown at Caligari during the day introduce
themselves to the public there at 10 o’clock
each evening.
Apart from journalists and film
professionals, there are plenty of hoi polloi
at such meetings. Half of them are middle-
aged people dressed up for a classical music
concert and holding a glass of champagne
or a piece of cake. The other half are young
124

How I ended this summer

 125

Days of desire
 ред тримата режисьори, чиито филми
са били показвани през деня в Калигари –
един от документалната състезателна
програма и два от игралната секция.
Много често освен журналисти и
кинопрофесионалисти на тези срещи
идват обикновени зрители. Половина-
та са на средна възраст, облечени като
за класически концерт и държат в ръка
чаша шампанско или чиния с тортич-
ка. Другата половина са млади хора,
които съвсем не се притесняват да
вдигнат ръка и да кажат на режисьора:
“Вашият филм много ми хареса, но не
можах да разбера тази сцена, в която...”
Последната вечер Николай Хомерики,
авторът на Сказка про темноту, внесе
известна доза конструктивен хаос в
тази картинка, като заяви, че няма
нищо по-скучно от това да се обсъжда
126 как е направен един филм и че се занима-
ва с режисура, защото все още търси
смисъла на живота, а накрая се извини с
това, че е леко пиян.
Всяка година в конкурсната програма
на goEast се състезават шест докумен-
тални и десет игрални филма, избрани
сред последните хитове от Карлови
Вари, Сараево и Варшава. Най-голямата
награда за игрален филм се нарича Злат-
на лилия и се връчва от Шкода, като
стойността й е 10 хиляди евро. Град
Висбаден връчва награда за най-добър
режисьор, подкрепена с чек за 7.5 хиляди
евро. Документалните заглавия се със-
тезават за наградата Спомен и Бъдеще,
също дотирана от 10 хиляди евро.
Само за справка, общата стойност
на всички награди, раздавани на София
Филм Фест (като изключим приза на
Jameson), не надхвърля 10 хиляди евро.
Отделно по време на goEast фондация
Робърт Бош отличава един проект и
дава възможност за реализирането му
чрез копродукция. Тази година в секция-
та симпозиум имаше панорама на коме-
дии преди и след 1989 година, а темата
на дискусиите беше Освобождаващият
смях – хуморът в социалистическото
кино. Паралелните програми могат да
задоволят и най-претенциозния вкус,
за мен самата беше събитие да гледам
забранените някога филми на Отар
Йоселиани, представени от самия него,
или десетте най-добри полски анимаци-
онни заглавия от последните 50 години
насам. По повод десетгодишния юбилей
беше прожектиран руският омнибус
Короткое замыкание, чиито автори
са стари висбаденски любимци, и се
проведе специален разговор с предишни
победители на фестивала, в който те
описаха какво се е случило с кариерата
им след goEast.
Киното от Централна и Източна
Европа никога не е било леко за гледане,
особено през последните 20 години.
Тази година в игралната състезателна
програма имаше грузински наркомани,
хърватски националисти, руски милици-
онери, румънски ветерани от войната
и полски деца, които проституират
доброволно на немската граница. Кога-
то се срещам с артистичния директор
Светлана Сикора, я питам как точно
подбират филмите за фестивала – дали
се съобразяват повече с местния зрител
или предпочитат да угодят на кинок-
ритиците. За нея на първо място стои
people who are not embarrassed to raise
their hands and ask the film directors
questions like: “I think your film was
very nice, but I didn’t quite understand
the scene when...” On the final evening,
Nikolay Khomeriki, the director of Tale
in the Darkness, injected a healthy dose of
constructive chaos when he announced
that there was nothing more boring than
discussing the making of a film and that he
had become a director because he was still
searching for his purpose in life, ultimately
excusing himself with the fact that he was
slightly tipsy.
Every year the goEast festival program
includes six documentary and ten feature
films selected from among the latest hits at
the film festivals in Karlovy Vary, Sarajevo
and Warsaw.
The most prestigious award for feature
films, which comes with a prize of 10,000
euro, is called the Golden Lily and is given
by Skoda. The festival in Wiesbaden also
shells out 7,500 euro for best director.
Documentary films compete for another
10,000 euro prize called “Memories and
Future”. Just to compare, the total value of
the awards given out by the Sofia Film Fest
(not counting the Jameson award) is below
10,000 euro. Furthermore, as part of the
festival, the Robert Bosch Foundation also
offers an opportunity for co-production
to a script in development. This year the
symposium section included a panorama
of comedy films released before and after
1989, with the topic of the discussion being:
“Liberating Laughter – Humor in Socialist
Cinema”. The parallel programs are various
enough to satisfy even the snobbiest taste.
For me, it was an amazing experience to
watch Otar Iosseliani’s films, which had
once been banned, being presented by the
director himself. Another highlight included
Poland’s ten best animated films from the
past 50 years. Among the special features
marking the festival’s tenth anniversary was
the Russian omnibus film Short Circuit,
directed by some of Wiesbaden’s longtime
darlings, as well as a special interview with
former festival winners who discussed the
development of their careers after their
participation in the goEast festival.
Cinema from Central and Eastern Europe
has never been easy to watch, especially
during the last 20 years. This year the
program featured Georgian drug addicts,
Croatian nationalists, Russian policemen,
Romanian war veterans and Polish children
who voluntarily became prostitutes at
the Polish-German border. When I met 127
the festival art director, Svetlana Sikora,
I asked her how they select films for the
festival – whether they cater to local taste
or try to please the cinema critics. She
said that while they consider the artistic
qualities of a project first, they can’t afford
to make the program too experimental.
Their rule-of-thumb is to select original films
with distinctive messages, keeping the truly
avant-garde for the parallel sections. At the
same time, she is convinced that the goEast
festival is at the root of Eastern European
cinema’s recent success at film festivals in
Berlin, Cannes and Venice. Other festivals
such as those in Mannheim and Munich
have also been attracting ever more directors
from the former socialist countries.
Nadia Rademacher, the director of the
128

Street days
 129

Tale in the dark

 художествената стойност на един
проект, но е наясно, че състезателната
програма не може да бъде прекалено
експериментална. Нейният стремеж е
да подбира авторско кино, което има
ясно изразено послание, а същинският
авангард е оставен за паралелните сек-
ции. В същото време тя е абсолютно
убедена, че зад фестивалните успехи на
източноевропейското кино в Берлин,
Кан и Венеция стоят именно усилията
на goEast. Други фестивали в Германия,
като тези в Манхайм и Мюнхен на-
пример, също все повече се опитват да
привлекат в програмите си автори от
бившите социалистически страни.
Надя Радемахер, главният ръководител
на goEast, се шегува, че за десет години
са успели да възпитат своята публи-
ка, така че много хора от Висбаден,
130 Франкфурт и Майнц си взимат няколко
дни отпуска само и само да могат да
присъстват на прожекциите. Разказва
ми и как се заражда любовта й към из-
точноевропейската култура – през 1989
година се е оказала в Прага, само на 18
години, и това променило живота й за-
винаги. Споделям с нея моите впечатле-
ния от това колко различно се възприе-
мат филмите във Висбаден в сравнение
с други източноевропейски фестивали
и тя се съгласява, като ми разказва за
прожекцията на Полицай, прилагателно
на Коренелиу Порумбою в Клуж, на
която цялата зала се тресяла от смях,
докато тя се опитвала да вникне във
философията на режисьорската теза.
При все това Надя е много щастлива
от факта, че източноевропейски филми
най-накрая са стигнали до селекцията за
чуждестранен Оскар, обикновено запа-
зена територия за френски, италиански
и испански продукции. Това означава,
че goEast трябва да се бори още повече,
за да поддържа нивото си, но това е
повод за радост и гордост.
Фестивалът във Висбаден вероятно е
един от най-позитивните кинофоруми,
на които съм присъствала – хората от
Западна Европа излизат от залата с
чувство на облекчение, че ежедневието
им е много по-лесно и организирано, а
ние се връщаме обратно на изток – към
онзи драматичен безпорядък, без който
животът би бил толкова скучен!
goEast festival, joked that they had managed
to teach their visitors from Wiesbaden,
Frankfurt and Mainz to take a few days off
to watch the screenings. She also described
how her affection for Eastern European
culture was sparked by a life-changing solo
trip to Prague when she was only 18 years
old. I, in turn, confided how impressed I
was by the non-conventional reception of
Eastern European films at the Wiesbaden
festival compared to that of other Eastern
European film festivals. She agreed, recalling
how in Kluj the audience was roaring with
laughter during Police, Adjective by Corneliu
Porumboiu, while she was trying to get her
head around the director’s philosophical
message.
Nevertheless, Nadia admitted that she was
very pleased that Eastern European films
had finally made it to the Oscar shortlist
for best foreign film, which until now had
been reserved for productions from France,
Italy and Spain. This means that the goEast
festival has to work even harder to keep up
with growing expectations – all the more
reason for festival organizers to be proud
and happy.
The Wiesbaden festival is perhaps the most
positive film forum I have ever been to –
the visitors from Western Europe leave the
cinema hall with a sense of relief that their
everyday life is far more convenient and
organized than what they’ve just witnessed
onscreen, while we return to the east and
the dramatic disorder that makes our lives
anything but dull!
131
 Сделка
или не

Върху софийската улица Лавандула е проснат циганският битак:

един микросвят, дълъг половин километър, виещ се като змия и
също като змия непредсказуем. Циганите са накацали по земята
132
и продават стоката си върху вестници и мръсни чаршафи. На
тревата встрани от улицата са спрели стари коли със зейнали
багажници, от които извират всякакви вехтории. Звучи музика от
стари касетофони, от грамофонни плочи, музиката на циганската
реч. Човек първоначално свива очи и ноздри. Запокитен си в друга
вселена, евтина и пъстра. Oбезоръжен си.
Чувстваш се като чужденец.

шопинг. музика. дизайн. медии. парти. автомобили. арт. храна. антики. техника. козметика. мода. фотография.

текст Райко Байчев превод Богдан Русев фотография Михаил Новаков

 Deal Or
No Deal

Lavandula Street in Sofia is home to the Gypsy flea market: a miniature

world deviously snaking along a quarter-mile. Gypsies squat on the
ground, hawking their wares on old newspapers and dirty bed sheets.
133
Old cars are parked along the street, their open trunks bursting with
ancient stuff. Gypsy music is everywhere, pouring out of old cassette-players
and gramophones. Your first impulse is to plug your nose.
This is another universe, cheap and gaudy. You are out of your element.
An alien.

shoppiing. music. film. design. media. party. automobiles. art. food. antiques. gadgets. cosmetics. fashion. photography.

text by Raiko Baichev translation by Bogdan Rusev photography by Mihail Novakov

134
135
 Освен ако нямаш гид, какъвто имам аз.
Симо. През цялото време обхождам би-
така с него. Симо се занимава с бизнес –
държи секс шопове, ала често идва и на
битака. Тук купува стари неща, за да ги
препродава на онлайн търгове с има-ня-
ма 1500% печалба. Много е добър. Някак
си им влиза под кожата на циганите и
говори тъй, сякаш е отраснал в гето и
цял живот се е возил в каручка. Иначе
има две висши – икономика и бизнес – и
май много пари. Всичко, което трупам
като впечатления, е под неговия съпро-
вод, ходейки невидим зад него. Слушам
го как говори с циганите, как избира
стоката, как бълва лаф след лаф, как се
слива с обстановката благодарение на
една ужасна рекламна шапка на Биг бра-
дър, благодарение на една изтъркана блу-
за и джинси, благодарение на умението
136 безупречно да използва онзи откровен и
бърз тон, с който циганите търгуват.
Паралелно с моята история ще разказва
и той – за да получим две картини, на
минувач и търговец.
Симо: Трябва да отидеш в събота рано.
Бръсненето и парфюмът са забранени, как-
то и ланците. Обличаш стари дрехи, ходиш
мърляв и сополив. Трябва да имаш дребни в
джоба, там няма кой да ти развали 5 лева,
а с 10 вече ставаш подозрителен.
Изкачвайки се по улица Лавандула, по
тази ориенталска стръмнина, ми-
ришеща на вехто, на немита кожа,
на боклук и спарено, претърпявам
сетивен шок. Из битака се е пръснала
всичката мизерия на света, мизерия,
каквато човек трябва да види поне
веднъж през плюшения си и омекотен
от модерност живот. На циганския
битак нови стоки няма – продават се
вещи. Изровени от боклука, крадени,
от преровени чанти и джобове, от
изтърбушени мазета и тавани, от села,
от автоморги.
На една “сергия” например може да
съжителстват детски играчки, кръгли
будилници, кабели, скара, малки пакетче-
та шампоан, мишка, книга, галоши. На
друга: кана за кафе, тамбура с откъс-
нати струни, електронна игра, една
кънка, платки, кремове, фотоапарати.
Продават се дори кенефи – два броя.
И единственото общо между всич-
ки предмети е, че имат история, че
веднъж са минали през човека, който
ги е ползвал, потрошил, изхвърлил. В
началото мизерията стряска, но после,
ако я имаш сантименталната струна,
тя веднага се раззвънява, разпищява и
се започва: майка му стара, за такъв
тетрис от 92-ра година оревах света.
И майка му стара, погледни го това
порносписание от 98-ма, тъкмо тогава
ме погна пубертетът.
Но освен обстрел от спомени пазарът
носи още нещо: измежду боклуците са
сврени ценните вещи, които имат
колекционерска стойност. Циганите
понякога чистосърдечно си признават,
че не знаят какво продават. Aко си до-
бър и имаш нюх, можеш да купиш нещо
за жълти стотинки и после да го про-
дадеш сто пъти по-скъпо в интернет
или на някое по-цивилизовано място.
Unless you have a guide, like I do. His name
is Simo. Simo has a flourishing sex-shop
business, but he often comes here, too.
He buys old stuff and sells it on internet
auctions, at a mark-up of around 1500%.
He is very good. He talks level with the
Gypsies, as if he grew up in a ghetto and
spent his life riding a horse-cart. Except that
he has two university degrees – economics
and business administration – and, as far as I
can tell, lots of money. Everything I learn, I
learn following him like a shadow. I listen as
he talks to the Gypsies, browsing the goods,
spewing jokes, blending in perfectly thanks
to a horrid Big Brother baseball cap, faded
jeans and t-shirt and that rapid, down-to-
business tone that Gypsies use to talk trade.
His story will run parallel to mine, so that
you get two different pictures: that of the
tradesman and that of the random passerby.
Simo: You have to go early on Saturday.
Shaving and cologne are a no-no, as well as
jewelry. You need to dress in old clothes and look
dirty. Carry small bills in your pocket – nobody
there has change for a five, and if you whip out
a ten you’ll look suspicious.
Going up Lavandula St., up this Oriental
hill reeking of unwashed skin, garbage and
sweat, I experience sensory shock. The flea
market is inhabited by the world’s misery –
a majestic, self-assured misery that you have
to see to believe, used as you are to your
cushy life, padded by modernity. There
is no new merchandise at the Gypsy flea
market – all you can buy here are things.
Things found in garbage bins, stolen from
handbags and pockets, burgled from attics
and basements, from country houses and
junkyards.
One merchant, for example, is selling
toys, alarm clocks, cables, a grill, hotel-size
shampoo samples, a computer mouse, a
book and a pair of wellingtons. Another
offers a coffee pot, a Bulgarian folk
instrument with missing strings, a pocket
game console, one roller skate, computer
wires, moisturizer and some cameras.
There are even toilet seats on sale – two
of them. The only thing all these things
have in common is the fact that they have
a history – they were somebody’s things.
Someone used them, broke them and threw
them away. At first, the misery is shocking –
but then, if you have one sentimental string
left in your body, it starts quivering and
reminding you: damn, this Tetris game is
just like the one that I wanted in ‘92 – the
one I cried so much for. And look at that 137
porn magazine from ‘98, damn – that’s
when puberty struck.
Apart from the barrage of memories, the
flea market has something else to offer:
sometimes really precious things are lurking
in the garbage, things with collectors’ value.
Gypsy sellers often frankly admit that they
have no idea what they are peddling. If you
have the right nose, you can buy something
for pennies and sell it for a hundred times
more on the internet or in some more
civilized place.
Simo: Specialize in a few categories – otherwise
you’ll get lost in this ocean of stuff. You could
look for socialist paraphernalia, celebrity
memorabilia, ethnic goodies. For every piece of
junk on the internet, there is a small Chinese
138
139
 Симо: Tрябва да специализираш в няколко
типа неща – иначе ще се разконцентрираш
в морето от богатства. Може да търсиш
соц предмети, нещо свързано с известни
личности, бит. За всеки боклук в интернет
стои някой малък китаец с потни длани,
който с удоволствие иска да си запълни
колекцията с това, което ти си намерил.
Най-важното е да знаеш какво е и да го
опишеш правилно. Ако не си сигурен какво
продаваш, шансът ти е малък.
С такава философия, сред най-добрите
онлайн продажби на Симо са: стари ав-
томобилни номера – дипломатически –
280 долара, българско списание с корица
Изабел Аджани – 60 долара, ретро само-
бръсначка + неизползвани ножчета – 150
долара. Общата инвестиция в тях на
битака: около 10 лева и седемдесет.
140 Симо има желязна тактика. Понеже на
битака постоянно звучи я Азис, я ста-
ри градски песни, я плоча на Лили Ива-
нова, той се приближава с танцувална
стъпка, щрака с пръсти и кляка към
някой вестник, опипвайки изложените
предмети. Любимото му обръщение е
“Кака”. Разпитва много за предметите,
разузнава ги, така разузнава и самите
продавачи, доколко познават собст-
вената си стока. Толкова е добър, че
в предишния си живот сигурно е бил
циганин: “Кака, много си хубава, за колко
ще ми го дадеш това? Нема пари, кака,
нема пари, това куче твое ли е? Ако ми
ги дадеш двете, ще ги взема на половин
цена.(!) Кака, не мога да ти дам повече,
няма да ми стигнат парите за билет, да
се върна с рейса. Е, как да го купя това,
жена ми че ме бие вкъщи!”
Отсреща също са големи майстори.
Можеш да се натъкнеш на гениални
идеи. Забелязвам едно старо балканче –
тунинговано. За кормилото му е захва-
ната с тел кошница от... супермаркет.
От ония, дето са натрупани до касите
в “Билла” или “Фантастико”. Колкото
повече се движа из битака, толкова по-
добре виждам, че тук можеш и просто
да се развличаш. Намирам неща, които
съм виждал само по театрите, само по
филмите, само в музеите. Влюбвам се в
един военен съветски шинел – сив, мо-
гъщ, тежък, с тъмночервени петолъчки
на единия ръкав и кръстосани сърп и
чук на другия. Осем лева.
От време на време обаче те стряс-
кат разни неща. Поглеждам към един
вестник и виждам как измежду всич-
ките вехтории, счупени акумулатори,
тестета карти, грамофонни плочи, из-
между разнородния куп мръсни боклуци
ме поглежда свенливо едно пакетирано
пилешко бутче. Издуло найлона нагоре,
леко пожълтяло, пуснало две-три
струйки кръв и лека-полека гранясва.
Майка му стара, на какво се надява
това пиле. На света толкова гладни
хора няма. Опитвам се да заговоря цига-
нина, който го продава, но разговорът
не потръгва. Надявам се да не е невме-
няем, макар че това пиле говори много
за отношението ти към света.
През това време Симо вече е натру-
пал сумати предмети под мишница.
Няма да кажа какви, за да може да си ги
купите по интернет. Самият пазар
започва да се раздига: хората са се
събрали тук още в шест-седем и към
два вехториите се прибират обратно
person with sweating palms who needs just this
one thing to complete his collection. The most
important thing is to know what you have and
how to describe it properly. If you don’t know
what you’re selling, you don’t stand a chance.
Simo’s best internet sales so far include a
set of old diplomatic car plates ($280), a
Bulgarian magazine with Isabelle Adjani on
the cover ($60), and a retro-style shaving kit
with a new set of blades ($150). At the flea
market, his total investment for these three
items was 10 leva. Plus change.
Simo has a solid tactic. Since the musical
background at the flea market is always the
same – the latest song by the gender-bending
pop-diva Azis, early 20th century folk
music or a classic by socialist-era singer Lili
Ivanova – he approaches the goods dancing,
snapping his fingers and nonchalantly
squatting down next to the items on sale,
groping them on their old newspaper. His
favorite term of address is kako or “older
sister”. He asks lots questions, gathering
intelligence both on the items themselves
and the people selling them, gauging their
knowledge of their wares. He is so good that
he must have been a Gypsy in another life:
“You’re so pretty, kako, how much for this?
Ain’t got no money, kako, ain’t got no cash,
is this your dog? If you give me both I’ll
pay you half price (!). I can’t give you more,
kako, I won’t have any money left for the
bus ride home! I’ll be late and the wife will
smack me!”
The Gypsy salespeople are a good match for
him. You see things bordering on genius. I
notice an old socialist-era bicycle – pimped
out with a wire shopping basket, the kind by
the cash register in the local supermarket.
The more I walk through the flea market,
the more I see that you can come here for
entertainment. I find things I’ve seen only
in theaters, movies, museums. I fall in love
with a Soviet military overcoat – a heavy,
gray, mighty piece of clothing with a dark-
red, five-pointed star on one sleeve and a
hammer and sickle on the other. It costs
eight leva.
At the same time, there are things that make
your hair stand on end. I look at an old
newspaper and, amidst all the trash, car
batteries, cards, vinyl records, from that
whole dirty heap, a packaged chicken leg
looks shyly back at me. The plastic on top
is bloated, the chicken leg is turning yellow
and bleeding in a couple of places – it’s
obviously long gone. Is there any hope for 141
this chicken leg? I wonder. Nobody is that
hungry. I try to engage the Gypsy selling
it in conversation, but it doesn’t go well.
I hope he isn’t just crazy – although that
chicken says a lot about one’s worldview.
Meanwhile, Simo has a number of
purchases tucked under his arm. I won’t tell
you what they are – you can buy them on
the internet. The flea market starts packing
up: people come here as early as 6 a.m. and
by 2 p.m. the things start going back into
the sacks and car trunks. I am talking to a
beautiful and cruel Gypsy man. He’s been
drinking, his attitude oscillates between
hostile and friendly, his face changes so
quickly that it looks like he keeps swapping
two masks, one evil, one happy. At one
point he starts to insult me with such
142
143
 в колите, обратно в чувалите. Говоря
си с един жесток и прекрасен циганин.
Пил е, настроението му скача посто-
янно от враждебност към приятелско
отношение и физиономията му се мени,
сякаш бързо налага весела и злобна маска
една след друга. По едно време започва
да ме ругае толкова пространно, че и
на мен ми става кеф. Разбира, че съм
журналист (с тия очила с дебели черни
рамки къде съм тръгнал), и махва ядно с
ръка. “Ти си журналист. Еби си мамата,
като си журналист. За два лева всичко
пишеш, мамицата ти. Мразя журна-
листите. И не ме снимай. Мамата си
ебало, ако снимаш.” Аз се разтапям от
удоволствие, щото поне не е лицеме-
рен.
Половин час по-късно сме обратно в
144 центъра на София, готови с две заклю-
чения – моето и на Симо. Завършваме
историята по същия начин, по който я
започнахме: през погледа на търговец и
през погледа на минувач.
Симо: Това е истинският пазар, тук си
истински търговец и истински клиент.
Няма реклами, няма 50% сезонно намале-
ние, всичко е 1:1 търговия в чиста форма.
Хората са психолози и те усещат, ако
мислиш, че си по-велик от тях; тогава няма
да можеш да вземеш нищо на далавера. Това
ме зарежда за моя, истинския бизнес, все пак
се занимавам с търговия и извън битака.
Сделките са бързи, парите са малки, стоки-
те са оборотни, ако нещо е ценно, заминава
на секундата. Печелят най-добрите.
Авторът: Печелиш чистия и неподправен
сантимент да се разровиш в неща, които
отдавна си забравил. Битакът смазва
онова старо зъбчато колело в главата
ти, което е спряло да работи веднага след
детството. Погнусява те до смърт, за да
можеш да оцениш нормалния свят, щом се
завърнеш в него. То е като скок с бънджи
над грамаден контейнер, пълен с ценности.
Скачай, протягай се, търси.
conviction that it almost makes me feel
good. On discovering that I’m a journalist
(not easy to hide, what with my black-
rimmed spectacles and all), he makes an
angry gesture. “So you’re a journalist. Well
fuck you for being a journalist. You’ll write
anything for a couple of leva, you fuck.
I hate fucking journalists. And don’t take
my picture. I’ll fuck you up if you take my
picture.” At least he’s not faking it.
Thirty minutes later we are back in
downtown Sofia, armed with two
conclusions – one Simo’s, one my own.
Let’s finish this story the way we started it:
through the eyes of a tradesman and the
eyes of a random passerby.
is not my only trade. Deals are made quickly,
prices are low, anything good is gone in seconds.
May the best man win.
The author: The win is the pure, unadulterated
pleasure of browsing through things you have
long forgotten. The flea market squirts a little
oil in the rusty gears in your head that stopped
turning after childhood. It completely repulses
you – so that you don’t forget the value of the
normal world you will return to. It is like a
bungee jump over a huge garbage bin, full of
valuable stuff. Jump off, reach out and you will
find.

Simo: That is the real market. There you are a

true salesman and a true customer. There are no
commercials, no 50% off, everything is trade in 145
its purest form. The people there have skills and
they can sense if you think you’re superior; and
if they sense that, you won’t get anything for
a good price. This place recharges my batteries
for my real business – after all, the flea market
146

Зад цялото сериозно и формално говорене за събития като това

винаги се крие някаква доста прозаична история. В нашия случай
Mellow Music Festival се оформи като проект след една чудна вечер
в Букурещ, два дни на плажа на Шабленска Тузла и пиянски бас в
задимен бар.

музика.

текст Ивайло Спасов превод Анджела Родел фотография архив

 Mellow
Music
Festival

147

Behind all the highbrow talk about such an event, there is always a rather
prosaic backstory. In this case, the Mellow Music Festival took shape after
an amazing evening in Bucharest, two days on the beach by Shablenska
Tuzla Lake and a drunken bet in a smoky bar.

music.

text by Ivaylo Spasov translation by Angela Rodel photography archive

 И трите се случиха миналия юли
покрай едно прекрасно организирано
събитие в румънската столица, което
имаше страхотен звук и ебаси яката
атмосфера. Там се израдвахме на румъне-
ца TRG, берлинчаните Moderat и белгий-
ците Aeroplane. И пак се плеснахме по
челата, изумени от почти тоталната
липса на такива адекватни събития в
България. След поредното обстойно
циклене върху “средата” у нас, нейния
потенциал и подценяването на публика-
та, докато си седяхме на верандата на
едни чудни бунгала и си пускахме музика,
почти измислихме фестивала. Само че
от измислянето до окончателното
“Правим го!” почти винаги стоят
аргументите на трезвото разсъждение,
които обикновено се преодоляват
след няколко големи питиета и инте-
148 ресен облог – в нашия случай нудистки
спринт от Аптека до църквата Света
Неделя в произволно избрано време от
денонощието. Авторът на настоящия
текст ще отнесе последствията от
баса съвсем скоро, защото всичко е до-
кументирано на една салфетка. Важно-
то е все пак, че и двамата участници в
този облог печелят.
Идея
Какво толкова да му мислим, когато
нещата отдавна са измислени. Един
фестивал е хубав, когато е добре орга-
низиран, лесно достъпен, изненадващ
и обогатяващ. Онова, което Mellow
Music Festival няма да бъде, е събитие,
което подценява аудиторията, замър-
сява средата и се утешава тихичко с
локалния псевдостандарт.
Накратко Mellow Music Festival ще
изглежда така: три дни, две сцени, 23
банди и диджеи, над 30 часа качествена
музика от настоящето. Идеята ни е
да съберем на едно място химията на
пролетта и жадните, любопитни хора.
И без това в края на май софийската
младеж предпочита парковете пред ба-
ровете, а София е по-жива и хубава от
всякога. Именно от това е вдъхновена
безплатната Mellow OPEN сцена при
езерото с лилиите в Борисовата гра-
дина. В следобедите на 26, 27 и 28 май
тя ще бъде перфектното олицетворе-
ние на идеята на фестивала – лежерно
настроение и лесен достъп до актуална
музика. Нощната сцена логично ще
акумулира по-големия заряд откъм имена
и сила на звука. Почти всички водещи
артисти на фестивала ще се изявят
именно на нея между 23:00 и 04:00.
Програма
Как се прави програма на такъв фести-
вал е наистина добър въпрос. Всичко
е въпрос на вкус и приоритети. При
нас си личи пределно ясно афинитет
към берлинската сцена като голямото
вдъхновение и отправната точка за
музикалната насоченост на фестива-
ла. Според нас именно там може да
се пръкне спасението за копаещата
дъното музикална индустрия – най-мал-
ко заради влиянието и силата, която
имат имена като Moritz Von Oswald,
Stefan Goldmann, Jahcoozi, Robot Koch и
These three events occurred last July
around an excellently organized event in
the Romanian capital with great sound
and a fucking cool atmosphere. There, we
got euphoric to the Romanian TRG, the
Berlin-based Moderatand, and Belgium’s
Aeroplane. And once again we smacked
ourselves on the forehead, aghast at the
almost total lack of such events in Bulgaria.
For the nth time we hashed over “the scene”
at home, mulling its potential and under-
appreciation. While sitting on the porch of
magical bungalows listening to music, we
practically thought up the festival. Except
that between the thinking up and the final
“Let’s do it!” there are almost always sober
arguments, which almost always win out
after several strong drinks and a crazy bet –
in our case a naked sprint from the Apteka
to St. Nedlya Church at the time of day
or night of your choosing. The author will
report on the outcome of this bet shortly,
as everything was carefully documented on
a napkin. The important thing, however,
is that both parties to the bet come out
winners.
The idea
Why bother thinking it over too much,
when things have long since been thought
up? A festival is good when it’s well
organized, easy to reach, surprising and
enriching. What the Mellow Music Festival
is not is an event that underestimates the
audience, pollutes the environment and
quietly seeks consolation in local pseudo-
standards.
In short, here’s how Mellow will look: three
days, two stages, 23 bands and DJs, more
than 30 hours of good, contemporary
music. Our idea is to bring together the
chemistry of spring and thirsty, curious
people in a single place. In any case, Sofia
kids prefer the parks to bars in late May,
when the city is more alive and beautiful
than ever. This is precisely what inspired
the free Mellow OPEN stage near the Lily
Pond in Borisov Garden. On the afternoons
of May 26, 27 and 28, it will be the perfect
embodiment of the festival idea – a laid-back
atmosphere with easy access to the actual
music. The night stage will stockpile more
firepower in terms of names and decibels, as
most of the festival’s leading artists will play
there at the Inter Expo Center between 11
p.m. and 4 a.m.
The program
149
How to come up with the program for a
festival like this is indeed a good question –
it all comes down to taste and priorities.
We’ve made no attempt to hide our affinity
for the Berlin scene as a huge source of
inspiration and a jumping-off point for the
festival’s musical direction. In our opinion,
that’s where the music industry, which has
hit rock bottom, just might find salvation –
thanks to names like Moritz von Oswald,
Stefan Goldmann, Jahcoozi, Robot Koch
and so on. Overall, Mellow’s selection of
artists tries to illustrate some unwritten
musical rules from recent years – strict genre
definitions died out some time in the 90s,
while the words “musician”, “producer” and
“artist” have fused together in the working
styles of performers on the Mellow Music
150

Moritz von Oswald Trio

 151

Gonzales
 т.н. Изобщо подборът на артисти в
Mellow е опит да покажем някои непи-
сани факти от последните музикални
години – строгите стилови определе-
ния са умрели някъде през 90-те, думите
музикант, продуцент и артист се до-
ближават по смисъл и всички те заедно
влизат в работните характеристики
на артистите в програмата на Mellow
Music Festival! Българската следа във фес-
тивала е особено важна – напълно в уни-
сон с концепцията ни, артисти като
KiNK, 1000names, Auditory Ossicles. The
Bulgarian и Help Me Jones демонстрират
адекватно отношение към музиката,
която правят, и биват подобаващо
оценявани (уви, засега предимно извън
България).
Иначе казано, Mellow селекцията идва
от настоящето, цели да провокира,
152 освежи и обогати всички, които
отказват да си тъпчат ушите с памук.
Както би казал единият от участници-
те в облога, споменат по-горе: “Mellow
най-накрая ще постави София на евро-
пейската музикална карта!”
А хедлайнерите на фестивала звучат с
по няколко думи така:
Moritz von Oswald Trio
Този проект събира в едно легендарни-
те електронни музиканти – Moritz von
Oswald (Basic Channel), Max Loderbauer
(Sun Electric, NSI) и Vladislav Delay
(aka Luomo, Uusitalo). Тримата са сред
пионерите на берлинската сцена от
90-те и между главните виновници за
преоткриването на дъб електроника-
та. Сега са се заели да изследват заедно
необятните възможности, които
предоставят живите изпълнения и
импровизации. Резултатът е една
истински богата и дълбока палитра от
електронни красоти, която всъщност
не може да бъде описана с думи.
Gonzales
Отговорът на въпроса кой е Gonzales
може да получи доста разнообразни
отговори. В зависимост от това кой
отговаря, нещата могат да звучат от
“нямам представа”, през “абе нямаше ли
един странен рапър от берлинския ън-
дърграунд”, или май беше “меланхолични-
ят виртуозен пианист”, който “прави
повече шоу отколкото музика”, а от
коро е и “носител на световен рекорд
за Гинес” (за най-дълъг соло концерт – 27
часа, 3 минути и 44 секунди ). Gonzales
е абсолютен гений, чиито музикални
пътешествия същевременно объркват
и екзалтират до крайност мнозина.
Kode9 – Стийв Гудман, по-известен
като Kode9, е един от музикантите,
които придават необходимия смисъл
и качество в така наречения стил
дъбстеп. Освен че е продуцент, Kode9 е
създател и собственик на култовия лей-
бъл Hyperdub (издаващ артисти като
Spaceape, King Midas Sound, Burial и др.).
А когато е просто Стийв Гудман, води
лекции за новите медии и звук/sonic
Festival roster. The festival’s Bulgarian vein is
particularly important and absolutely in line
with our concept, including artists such as
KiNK, 1000names and Auditory Ossicles.
The Bulgarian project Help Me Jones show
the right attitude towards their own music
and have gotten the fitting props (alas,
primarily outside Bulgaria for now).
In other words, Mellow’s selection comes
from the contemporary scene and aims to
provoke, refresh and enrich everyone who
declines to stuff cotton balls in their ears.
As one of the participants in the above-
mentioned bet would say: “Mellow will
finally put Sofia on the European musical
map!” Here’s a few words about the festival
headliners:
Moritz von Oswald Trio
They are the legendary electronic musicians
Moritz von Oswald (Basic Channel),
Max Loderbauer (Sun Electric, NSI) and
Vladislav Delay (a.k.a. Luomo, Uusitalo).
All three were pioneers on the 1990s Berlin
scene and the culprits behind the discovery
of dub electronica. They now explore the
boundless opportunities of live performance
and improvisation. Von Oswald plays on
electric-acoustic equipment, Loderbauer on
analog synthesizers, while Vladislav Delay
has gone back to his drums. The result is a
truly rich palette of electronic beauty, which
words cannot describe.
Gonzales
If you ask “Who is Gonzales?”, be ready
to hear lots of different answers – from “I
have no idea” to “hey, wasn’t there that
weird rapper on the Berlin underground?”
or “a melancholy, virtuoso pianist” who
“is more a showman than musician” but
who recently also “won a Guinness World
Record” (for the longest solo concert: 27
hours, 3 minutes and 44 seconds). Actually,
the answer is quite simple. Gonzales is a
total genius whose musical wanderings
simultaneously confuse and exalt most
listeners to the extreme. He left his native
Canada in 1998 after an unsuccessful
run-in with a major label, which showed
him the dark side of the then-still-extant
music industry. His albums Gonzales Uber
Alles (2000), Solo Piano (2004) and Soft
Power (2008) definitively demonstrate that
this artist knows no bounds. At least not
musically.
Kode 9 153
Steve Goodman, better known as Kode9,
is one of those musicians who lend the
necessary meaning and quality to so-
called dubstep. Besides being a producer,
Kode9 is the founder and owner of the
Hyperdub label (which has put out artists
like Spaceape, King Midas Sound, Burial
and others). When’s he plain old Steve
Goodman, he lectures on new media and
sound/sonic culture at the University of
East London.
WhoMadeWho
This is without a doubt one of the most
intriguing bands to crop up in recent
years. WhoMadeWho is made up of three
Danes – Tomas Hoefding (bass/vocals),
154

Kode 9
 155

WhoMadeWho
 culture в University of East London.
WhoMadeWho
Това е без съмнение една от най-ат-
рактивните банди, появявали се през
последните години. WhoMadeWho се
състои от трима датчани – Tomas
Hoefding (бас/вокал), Jeppe Kjellberg (ки-
тара/вокал) и Tomas Barfod (барабани),
а звукът им е вдъхновен от седемдесе-
тарското диско, шейсетарския геридж
рок и хауса от деветдесетте. И ако
музиката от досегашните им три
албума и съпътстващите видеа могат
да бъдат определени като скандални,
то за живите им изпълнения думите са
направо излишни.
Stefan Goldmann
156
Берлинският продуцент и собственик
на лейбъла Macro Стефан Голдман не
спира да показва какъв е начинът за
отличителност в годините, в които
много от музиката страда от липса
на оригиналност. Многозначителни
примери за това са двойният му албум
The Transitory State, неочакваната му
вариация на Le Sacre Du Printemps на Игор
Стравински или последното му творе-
ние Haven’t I Seen You Before, което излиза
на… аудиокасетка.
KiNK
Страхил Велчев – KiNK със сигурност
е едно от най-разпознаваемите нови
имена в съвременната танцувална
електронна музика. От една страна,
заради специфичния си стил, в който
смесва олдскул техно и есид хаус звучене
с премерена, майсторски поднесена доза
футуризъм. От друга, заради всички
негови парчета, ремикси и колаборации,
с които спечели възхищението на лич-
ности като Лоран Гарние, Джош Уинк,
Стийв Бъг, Кен Иши, Терънс Диксън,
Ричи Хоутин и много други. Страхил
вече има и рилийз за лейбъла на Джош
Уинк Ovum, който със сигурност няма
да остане единствен.
Всъщност всеки един от артистите,
които ще озвучат сцените на Mellow,
заслужава солидна доза внимание. То оба-
че е най-добре да се отдаде на живо.
Детайли
Mellow OPEN – безплатната сцена
до езерото с лилиите в Борисовата
градина е достъпна за всички. Ще сме
благодарни на онези, които дойдат и
се отнесат към това прекрасно място
като към свое и се постараят да го
запазят максимално чисто.
Билетите струват 40 лева за трите
дни и 20 за един ден на предпродажба.
На място ще са съответно 50 и 25.
Налични са в цялата мрежа на Eventim.
Ще има осигурен транспорт от без-
платната до нощната сцена, за който
повече информация ще има на място.
Jeppe Kjellberg (guitar/vocals) and Tomas
Barfod (drums). Their sound is inspired by
70s disco, 60s garage rock and 90s chaos.
And if the music from their three albums
and the accompanying video could be called
“scandalous”, when it comes to their live
performance, words are simply meaningless.
Stefan Goldmann
Ishii, Terrence Dixon, Richie Haughton and
many others. Strahil already has a release
on Josh Wink’s label, Ovum, which surely
won’t be a one-off. KiNK is one of the new
darlings of Europe’s favorite club – Berlin’s
PanoramaBar, where he’ll record his second
performance in May 2010. Actually, KiNK’s
live performances are quite rare, a fact that
turns his sets into a happening.

A Berlin-based producer and owner of Details

the label Macro, Stefan Goldmann keeps
showing us how to stand out in an era when
music suffers from a lack of originality.
Examples of this are the double album The
Transitory State, his unexpected variation
on Stravinsky’s Le Sacre du Printemps or his
latest work Haven’t I Seen You Before, which
came out on… audio cassette. Macro has
likewise become a platform for musical
innovation, for example, releasing the
legendary album Catholic by Patrick Cowley
and Jorge Socarras, which had been lost for
almost 30 years. We feel obligated to warn
you that Mr. Goldmann’s sets are always a
surprise, as ecstatic club-goers around the
world can attest to.
The free Mellow OPEN stage will be next to
the Lily Pond in Borisov Garden. Mellow
NIGHT will be at the Inter Expo Center.
Advance sale tickets cost 40 leva for three
days or 20 leva for one day, and 50 and
25 leva at the door. Tickets are available
through the Eventim network. Transport
will be arranged between the free and night
stages; more information will be available on 157
the ground and at mellowfestival.com.

KiNK

Strahil “KiNK” Velchev is surely one of

the hottest new names in contemporary
electronic dance music – due to his style,
on the one hand, which mixes old-school
techno and acid-house sound with a
tasteful, masterfully injected dose of
futurism, and on the other hand thanks
to his songs, remixes and collaborations
that have won the admiration of folks like
Laurent Garnier, Josh Wink, Steve Bug, Ken
158

Stefan Goldmann
 159

KiNK
160

Повече или по-малко? Това е въпросът тази година.


“Колкото повече, толкова повече”, би отговорил Мечо Пух,
мислейки за мед.
От друга страна, ако става дума за общуване, мечето смята така:
“По-забавно е да говориш с хора, които не използват дълги трудни
думи, а по-скоро кратки и лесни – като например
“Какво ще кажеш да хапнем?”
Но какъв е отговорът, ако говорим за дизайн?

дизайн.

текст Бистра Андреева превод Йоана Станчева фотография архив

 More or Less
Sofia
Design
Week
161

More or less? That is the question this year.

“The more it goes, the more it goes,” Winnie the Pooh would answer,
thinking of honey. On the other hand, when it comes to socializing,
here is the bear’s opinion: “It is more fun to talk with someone who doesn’t
use long, difficult words but rather short, easy words like ‘What about
lunch?’”
But what is the answer if we ask that question in terms of design?

design.

text by Bistra Andreeva translation by Yoana Stancheva photography archive

 Повлияни от дълги трудни думи като
“финансова криза” и “глобални про-
мени”, във второто издание на Sofia
Design Week ще обсъждаме следните
кратки, но съвсем не лесни въпроси:
Повече или по-малко?
Евтино или скъ-
по?
Полезно или красиво?
Просто или
комплексно?
По-малко или повече?
Разбира се, колкото повече се питаме,
толкова по-малко ще имаме отговор.
Но все пак, какво ще кажеш да се видим?
Второто издание на Sofia Design Week
ще протече между 4 и 11 юни 2010, а
щабът отново ще бъде прекрасният
двор на Националната художествена
академия. Там всеки ден ще се случват
лекции, дискусии, прожекции, уъркшопи
и партита. Програмата на More or Less
Sofia Design Week включва и традицион-
162 ния форум, творчески работилници и,
разбира се, изложби.
Ключовата експозиция тази година се
казва More or Less Exhibition. Тя удобно и
устойчиво събира на едно място рабо-
ти на цели шест имена, които повече
или по-малко са свързани с дизайн. Сред
тях има рекламисти, артисти, дизай-
нери и дори един журналист. Общото
помежду им е чувството за хумор и
това, че не се взимат насериозно.
Всички те разказват за дизайна по
разбираем начин и живо се интересуват
колко трябва да струва той – и буквал-
но, и метафорично.
More or Less Exhibition е групова изложба,
замислена от Васил Илиев – един от
оснoвните куратори на Sofia Design
Week. Тя ще се състои в Софийска
градска художествена галерия от 27 май
до 20 юни. В нея участват рекламната
агенция KesselsKramer, журналистът
Андрю Лосовски, артистите и дизай-
нери Томас Майлендер, Даниел Ийток,
Франсоа Нугие, Хелмут Шмиц.
KesselsKramer
рекламна агенция, Холандия
Те ще направят така наречената актив-
на изложба: във форума на 6 юни Ерик
Кеселс ще представи концепцията на
Дженифър Скупин Do А Plastic Bag, ма-
лък начин да възразиш срещу еднократ-
ната употреба на вечните найлонови
торбички, като спасиш поне няколко
от тях от боклука и чрез дизайн и въ-
ображение ги превърнеш в нещо, което
си струва да запазиш. Точно това ще
е целта на творческата работилница
на KesselsKramer на 7 юни в Софийска
градска художествена галерия. Тя ще
се превърне в пърформанс сама по себе
си. Междувременно от нея ще излизат
експонат след експонат и директно ще
заемат мястото си в изложбата.
Даниел Ийток
дизайнер и артист, Великобритания
Даниел Ийток живее между Лондон,
Сао Пауло и Венеция. По принцип е
графичен дизайнер, но голяма част от
нещата, които прави, се броят за изку-
ство (като серията му танци за аларма
на кола). Снима постоянно моменти и
съвпадения, при които идеята и хумо-
Under the inevitable influence of long,
difficult words such as “financial crisis”
and “global changes,” in the second edition
of Sofia Design Week we will ponder
the following short, but not exactly easy
questions:
More or less?
Low-cost or long-
lasting?
Practical or beautiful?
Simple or
elaborate?
Less or more?
Of course, the more
we argue, the less likely we are to find a real
answer.
But still, what about getting together?
The second edition of Sofia Design Week
will take place from June 4 to June 11, 2010.
The main headquarters will once again
be situated in the lovely front yard of the
National Academy of Fine Arts. Lectures,
discussions, screenings, workshops and
parties will happen there daily. The More or
Less Sofia Design Week program includes
forums in the traditional sense, as well as
workshops and exhibitions.
The key exposition this year is called the
More or Less Exhibition. It gathers in a
convenient and sustainable manner the
works of six authors in one place, who more
or less, directly or indirectly, are connected
with design. They include people in
advertising, art, design and even a journalist.
The common theme is their sense of humor
and penchant for not taking themselves
too seriously. All of them approach design
in a comprehensible manner and are fully
invested in figuring out how much it costs,
literally and metaphorically.
More or Less Exhibition is a group
presentation organized by Vassil Iliev – one
of the main curators of Sofia Design Week.
It will take place at the Sofia Art Gallery
from May 27 to June 20. Participants
include the KesselsKramer advertising
agency, journalist Andrew Losowsky, artists
and designers Thomas Mailaender, Daniel
Eatock, Francois Nouguies, and Helmut
Smits.
KesselsKramer
advertising agency, The Netherlands
They will make a so-called active exhibition:
during the forum on June 6, Erik Kessels
will present Jennifer Skupin’s concept “Do
А Plastic Bag”, a subtle act of protest against
the use of non-degradable plastic bags by
not trashing some of them and transforming
them into something worth keeping with the
help of imaginative design. This will be the
purpose of the KesselsKramer workshop on
June 7 at the Sofia Art Gallery. The results of 163
the workshop will be directly transfered to
the exhibition hall.
Daniel Eatock
designer and artist, U.K.
Daniel Eatock lives between London, Sao
Paulo and Venice. He is mostly a graphic
designer, but a much of his work counts as
art (like his series of car alarm dance videos).
He takes photographs of coincidental
moments when the idea and the humor
matter more than glitzy aesthetics. Daniel
will participate in the exhibition with a
collection of alternative renditions of the
classic “No Smoking” sign. All signs can be
downloaded from his website and used free
of charge. His collection remains open to
 рът са по-важни от лъскавата естети-
ка. По случай отмяната на забраната
за пушене на обществени места в
България Даниел участва в изложбата с
колекцията си от необичайни алтер-
нативи на класическия “Пушенето
забранено” знак. Всички знаци могат да
се свалят от сайта му и да се ползват
безвъзмездно, а колекцията е постоянно
отворена за нови попълнения.
промъква нещо грандиозно, и да ги “до-
кументира”. Една от работите му в из-
ложбата се занимава с всички възможни
най-туристически пози, които можеш
да заемеш, докато се снимаш пред
изригващ вулкан. Друга разгъва мечтата
му за финансовото благосъстояние на
артиста.
Франсоа Нугес
артист, Франция



Хелмут Шмиц Франсоа е класически пример за мулти-

мултидисциплинарен визуален артист,
Холандия
Той се занимава както с продуктов
дизайн, така и със скулптури и инста-
лации. Запазената му марка е неговото
уникално чувство за хумор, което
164 изпъква във всяко негово творение.
Сред примерите (които ще могат да се
видят и на изложбата) са изкуствено-
то цвете, което се прави на истинско,
като рони листа, риза, чиито райета
са перфектно начертани с химикалка,
и страхотна акция, при която Хелмут
пали огън единствено с помощта на
артикули, закупени от ИКЕА.
дисциплинарен артист, като основно
се занимава с видео, арт и видеоарт.
Преподава филм и видео във Франция,
но голяма част от времето си прекарва
в България. В More or Less Exhibition
Франсоа участва с Mirror, Mirror on the
Lap… – серия от портативни керамич-
ни компютри с огледални екрани. 
More or Less Exhibition e в Софийска град-
ска художествена галерия от 27 май до
20 юни.

Томас Майлендер
артист, Франция

На първо място Томас прави ужасно

смешни и идотски неща. На второ
е френски мултимедиен артист, но
напоследък го влекат скулптурите и ин-
сталациите. Любимото му занимание
е да забелязва гротескните моменти
на човечеството, в които все пак се
additions.  Francois Nouguies
Helmut Smits
multidisciplinary visual artist, the Netherlands
He works in the field of product design,
as well as with sculptures and installations.
His registered trademark is his unique sense
of humor, which is apparent in each of his
creations. Among the examples (which can
be seen at the exhibition) are an artificial
flower that acts like a real one and sheds
its leaves, a shirt whose stripes are perfectly
drawn with a ballpoint pen, and a great
video in which Helmut starts a fire only
with objects found in IKEA. 
artist, France 
 

Francois is a classic example of a
multidisciplinary artist. He teaches film and
video classes in France and spends a large
chunk of his time in Bulgaria, too. In the
More or Less Exhibition Francois participates
with Mirror, Mirror on the Lap… – a series
of portable ceramic computers with mirror
screens.
More or Less Exhibition is at the Sofia City
Gallery of Fine Arts from
May 27 to June 20.

Thomas Mailaender
artist, France  

First, Thomas makes terribly funny things. 165

Second, he is a French multimedia artist
who is very much into sculptures and
installations these days. His favorite thing
is to document humanity’s grotesque
moments, which also contain something
grandiose. One of his works for the
exhibition consists of staging every possible
tourist pose in front of an erupting volcano.
Another work unfolds his vision for
financial welfare.
166

KesselsKramer

Do a Plastic Bag

by Jennifer Skupin
167
 Daniel Eatock
One Trestle Table

168

Daniel Eatock
Display Book Shelf
 169

Daniel Eatock
Fall and Rise
170

Helmut Smits
Tree in Front of Billboard
 171

Helmut Smits
Slavelamp
172

Thomas Mailaender
Wall Butt
 173

Thomas Mailaender
Sad Stone
 От Витошка
до Витоша за
десет
минути
174
Дълги години той беше софийската зала Олимпия. В стожерът на
социалистическата култура се случваха партийни конгреси и
пленуми, фолклорни прегледи, монументални естрадни концерти,
Мелодия на годината, Детската асамблея Знаме на мира.
После соцът си замина и в мраморните фоайета на архитектурния
мастодонт се нанесоха изложенията Стройко, базарите с кожените
якета, певеце дограмите, градинските джуджета и Веско Маринов.
Спорът дали НДК да бъде приватизиран върви вече 20 години.
Ние имаме предложение.
София може да си няма река, но има планина. Пък и все още имаме
шанс да станем домакини на някоя зимна олимпиада...

строителство. дизайн. архитектура. изкуство. туризъм,

проект на Списание Едно

 From
Vitoshka to
Vitosha in
Ten Minutes
For many years NDK was to Sofia what Olympia Hall is to Paris. As 175
the nerve center of socialist culture, it hosted party congresses and plenums,
folklore showcases, monumental sots-pop concerts, the Melody of the Year
competition and the Banner of Peace Children’s Ensemble.
Then socialism ended and the marble foyer of the architectural mastodon
was taken over by trade fairs for construction materials, leather jackets,
PVC window casings, garden gnomes... and by Veselin Marinov, the
Bulgarian equivalent of Barry Manilow.
The debate about whether to privatize the National Palace of Culture has
been going on for 20 years. We have a suggestion.
Sofia might not have a river, but it has a mountain. And we’ve still got a
chance to host the Winter Olympics at some point...

construction. design. architecture. art. tourism.

a project of One Magazine

176

... с лифта
 177

... with the gondola

178
179
180
181
182
183
 Живот на
върха

184

Представи си, че сутрин, когато се събудиш и погледнеш през про-

зореца, първото нещо, което виждаш, са заснежени върхове. Пред-
стави си още, че искаш да си измиеш лицето и зъбите, но мивката
е замръзнала. Работиш “от къщи”, но за да стигнеш “до вкъщи”,
всеки път трябва да се качваш 1500 м нагоре – без асансьор. Жи-
вееш сам, токът често спира и понякога с дни единствената ти
компания е вятърът. Само дето за теб той не е просто вятър, а
умерен, северозападен, на пориви или ураган. И не се събуждаш точно
сутрин, а на всеки три часа – за да измериш скоростта му.

туризъм. метеорология.

текст Весела Ягодова превод Борис Делирадев фотография Весела Ягодова и архив
 Life
at the Top

185

Imagine the first thing you see out the window when you wake up in the
morning being snow-capped mountain peaks. You want to wash your face
and brush your teeth but the tap water is frozen. You work “at home”, but
to get home you climb up 1,500 m without a lift. There are frequent power
cuts and for days on end your only company is the wind. Except that to
you it is not simply the wind, but also moderate, northwesterly, gusty or
turbulent. And you have to wake up every three hours to measure its speed
and direction.

tourism. meteorology.

text by Vessela Yagodova translation by Boris Deliradev photography by Vessela Yagodova and archive
186

Рила • Rila Mountain

 187

Стара планина • Stara Planina Mountain

 Tова е история за хората, които се
качват на над 2000 метра надморска
височина не като туристи или заради
зимни спортове, а за да работят и
живеят там причудливия си живот –
живот на върха. Какво значи това?
В България има четири високопланин-
ски метеорологични наблюдателници.
Три от тях са построени върху три
от планинските ни първенци: рилския
Мусала (най-високият връх на Балкани-
те), старопланинския Ботев и витош-
кия Черни връх. Четвъртата ни наблю-
дателница се намира на връх Мургаш
в Западна Стара планина. Всяка една
от наблюдателниците е снабдена със
специални уреди (ветромер, валежомер,
хелиограф – или слънчомер, барометър
и т.н.). Данните, събрани от тях, се
използват при изготвяне на прогнозата
188 за времето – същата, която проверя-
ваш, когато отиваш да караш борд
или заминаваш на море с приятели. И,
разбира се, тези данни не се събират
автоматично, а от професионалисти.
До 30-те години на миналия век планин-
ските първенци у нас все още били “дев-
ствени”. Представлявали голи поляни
или купчини от скали – никой не живеел
там, освен облаците и вятърът. До-
като един ден физикът и метеоролог
Киро Киров не осъзнал необходимост-
та от високопланински наблюдения на
климата. По онова време нищо у нас не
се случвало без разрешението на Негово
Величество, ето защо инж. Киров вер-
бувал царя за своята кауза, изтъквайки
колко е важна тя за целокупното насе-
ление на България. Тогава в научно-тех-
ническо и културно отношение било
особено важно да се “държи” европейско
равнище и “да се наваксва”. Още повече
че у нас се намирал най-високият връх
на Балканския полуостров.
“На 2 октомври 1932 г. при изключи-
телно за сезона хубаво и слънчево време
и необикновено много посетители и
приятели на Мусала официално е от-
крита и осветена от трима свещени-
ци, с участие на самоковския хор и ви-
сши представители на Н.В. Цар Борис І
метеорологичната станция на най-ви-
сокия връх на Балканите – Мусала.” Така
пише ст.н.с. д-р Петьо Симеонов от
НИМХ при БАН в доклада си по повод
70-годишнината от построяването на
първата наблюдателница в България.
Било истинско събитие. Три години
по-късно открили подобна наблюдател-
ница на Черни връх. През 1942 г. била
построена и на вр. Ботев. Върховете
оживели. И се сдобили с жители.
На първите хора, започнали работа
горе, не било лесно. По пътя към “офи-
са” дебнели ред трудности и опаснос-
ти: от изгубване, от измръзване, от
лавини. Ток на върховете е прекаран
едва през 50-те години, така че са ня-
мали светлинки за ориентир – в хаоса
на природните стихии са разполагали
единствено с компас. Багажа (провизи-
ите) си изнасяли с катъри, шейни или
най-вече на гръб. За да получиш пред-
става: през зимата до връх Ботев през
местността Паниците и Параджика
над Калофер (това бил обичайният
маршрут на наблюдателите) се стига
за около девет часа. До Мусала през
This is a story about the people who live
at the top, quite literally. The people who
are 2,000 m above sea level not as hikers or
skiers, but as weather observers. So what is
life on a mountain top like?
In Bulgaria there are four meteorological
observatories. Three of them are on three of
Bulgaria’s highest peaks: Mussala in Rila,
Botev in the Balkan Range and Cherni
Vruh in Vitosha. The fourth crowns
Murgash Peak in the Western Balkan
Range. Each observatory is equipped with
an anemometer, rain gauge, solarimeter,
and barometer, as well as other gadgets to
collect data for weather forecasts – the same
weather forecasts you check before going
snowboarding or to the beach. And, of
course, you need someone to take those
measurements.
Until the 1930s, the highest mountain
peaks in Bulgaria were “pristine”: they
were heaps of rock or patches of barren
land whose only visitors were the wind
and clouds – until the day physicist and
meteorologist Kiro Kirov realized the need
for high-altitude climate observations. At the
time, nothing in Bulgaria happened without
the blessing of His Majesty the King, so
engineer Kirov recruited Boris III to his
cause by pointing out its importance for the
Bulgarian population. Keeping abreast of
European scientific trends mattered at the
time, you see. All the more so in the case of
meteorology, since the highest peak in the
Balkans (Mussala) was in Bulgaria.
“On 2 October 1932, an exceptionally
bright and sunny day, the Mussala
Meteorological Observatory was unveiled
and consecrated by three Orthodox priests
in the presence of many tourists and friends
and senior representatives of His Majesty
the King, and with the participation of
the Samokov choir.” So wrote Dr. Petyo
Simeonov from the National Institute
of Meteorology and Hydrology at the
Bulgarian Academy of Sciences in a report
for the observatory’s 70th anniversary. It was
quite an event. Three years later a similar
observatory was built on Cherni Vruh,
and in 1942 a third one went up on Botev,
bringing the peaks to life – they now had
inhabitants.
It wasn’t an easy life. The trip to “work” for
Bulgaria’s meteorological pioneers was full of
danger and difficulty: you could get lost or
frostbitten, or die in an avalanche. There was 189
no electricity on the peaks until the 1950s,
which meant that there were no lights to
guide climbers. Provisions were carried on
mules and sledges – or quite often on your
back. Just to give you an idea from personal
experience: today hiking to Botev from
Panitsite and Paradzhika (above Kalofer)
during the winter can take up to nine hours,
while the journey without a lift to Mussala
(through Borovets) is seven hours.
Today weather observers work on strictly
regulated shifts. They get to the top and
come back to town on a schedule. For most
of the trip they can rely on some kind of
transport: on Botev they use a ratrak in the
winter and a jeep in the summer, and on
Mussala, the Yastrabets lift works year-
190

Рила
 191

Rila Mountain
 Боровец и без лифт е около седем часа.
В днешно време наблюдателите
работят на смени, които са строго
регламентирани. Качват се и слизат
от върха в точно определени дни. В
повечето случаи им е осигурен транс-
порт – или поне дотам, докъдето е
възможно да се стигне с такъв. На връх
Ботев през зимата наблюдателите
се качват с ратрак, а през лятото – с
джип. На Мусала пък използват лифт
Ястребец. Ако някой иска да ходи пеша
по целия маршрут, го прави по собстве-
но желание – за спорта. Ако някой иска,
може и да лети, в буквален смисъл –
както Митака, който си тръгва от
работа с парапланер. Димитър Ралев е
републикански шампион по целно кацане
с парапланер. Обучавал се е на Мургаш,
минал е през Мусала и вече 13-14 години
192 е на Ботев връх. В момента е на 46.
Използва червено-белия си сноукайт
всеки свободен миг, за да лети или да
се забавлява с въздушните течения по
някакъв друг начин. “Летенето и ме-
теорологията имат допирни точки –
всеки пилот се занимава отчасти и с
метеорология, тъй като, за да летим
безопасно, трябва да познаваме добре
времето.” Митака е единият ми осно-
вен източник от кухнята на високо-
планинските наблюдателници. Другият
е 71-годишният Владислав Йорданов,
ветеран наблюдател, работил главно на
Мусала, където е бил завеждащ връх. В
Института (НИМХ при БАН) всички
го познават и му говорят на малко име.
По принцип се е отдал на заслужена
почивка, но в деня, в който се виждаме,
той се връща на работа – извикан е “по
заместване” на връх Ботев.
Въпреки че сме 21 век обаче, животът
на върха все още е труден – най-вече за-
ради проблеми от битов характер. До
80-те години съоръженията на Мусала
(високопланинската наблюдателница,
станцията за космически наблюдения
и базата на военните) са се захранвали
с ток чрез маслен кабел, прекаран по
3 км трасе от долината на река Бели
Искър. В един момент кабелът остарял
безвъзвратно, дал дефекти и станал
неизползваем. Запалила се и изгоряла
станцията за космически наблюдения.
Малко по-късно военните напуснали
върха, отнасяйки със себе си мощните
20 V агрегати, и “Ние останахме сами.
С хеликоптер ни доставяха дърва и
други провизии”, казва Владо. Електро-
захранването и космическата станция
се възстановяват години по-късно.
Да се снабдят работещите на върха с
питейна вода е още по-сложно. Въпре-
ки усилията за отстраняването на
този проблем той съществува и до
днес. Единственият водоизточник за
работещите на Мусала в момента е
Леденото езеро в подножието на върха.
Водата се изпомпва чрез система от
тръби, помпа, клапи и вентили, за да
бъде качена 300 м по-нагоре, където се
складира в бидони. През по-голямата
част от годината обаче езерото е
замръзнало (оттам идва и името му)
и това създава допълнителни затруд-
нения. Налага се вентилът, чрез който
водата тръгва нагоре, да се отваря и
затваря ръчно, а разходката при -20
градуса до долу и обратно не е от най-
приятните – особено ако духа вятър
round. If somebody wants to hike all the
way up for the sake of fitness, he’s more
than welcome to. You can also fly – like
Mitaka, who gets back home by hang-
glider. Also known as Dimitar Ralev, he is
a national champion in target landing who
trained on Murgash, has spent some time
on Mussala and now works on Botev (for
the last 14 years). Now 46, he uses every free
minute to fly on his red-and-white snow
kite, having fun with the wind currents.
“Flying and meteorology have something
in common. Every pilot has to know some
meteorology because safe flying means you
have to know the weather well.” Mitaka is
a goldmine on the nuts and bolts of this
unusual profession. Another is 71-year-old
Vladislav Yordanov, a veteran observer, who
was head of the Mussala Observatory for
many years. At “the Institute” (the National
Institute for Meteorology and Hydrology)
everyone knows him and calls him by first
name. He is now retired but on the day
we met he had been called back to replace
someone in the observatory on Botev.
Although it is now 2010, life on a mountain
peak is far from carefree. Until the 80s,
all the facilities on Mussala (the weather
observatory, astronomical observatory and
military base) were powered by a 3-km oil
cable connecting the peak with the Beli
Iskur River Valley. At some point the cable
aged beyond repair and became unusable.
Then the space observatory caught fire and
burned down. A little later the military
closed the base and took away the powerful
20-V generators and “we were left to our
own devices. They would bring us wood
and other provisions by helicopter”, Vlado
recalls. The cable and the astronomical
observatory were restored years later.
Fresh water is also a problem, despite
efforts made in the past. The only fresh
water supply on Mussala is Ice Lake 300
m below. Water from there is pumped up
to the peak through a system of pipes and
valves and is stored in cans. Throughout
most of the year, however, the lake is frozen
(whence the name), which is why during
the colder months the valve that lets the
water up the system has to be operated
manually. That means a walk down to the
lake and back to the peak at -20°C, with
the winds sometimes blowing at 150 km/h,
not the most pleasant of experiences. So
the unwritten law is that water is used very
sparingly – observers sometimes even refuse
to fill bottles for hikers who reach the peak.
193
Despite all these difficulties, the freedom and
space of life at the peaks is unparalleled – it
irresistibly lures observers. They generally
refrain from complaining about the
conditions, or the pathetic pay, which
is slightly above the minimum wage. By
comparison, in the 1970s they earned two
and a half times the minimum wage and
Vlado had to wait seven years before he was
sent to Mussala. “Are you sure?” they asked
before he was assigned. “What about your
family?” But Vlado was resolute.
Today the applicants for this unconventional
position are not as numerous and
motivated, and there is a lot of turnover.
“Which is bad, because some of the people
are not qualified enough. Clouds are the
most difficult to observe. It’s one thing
194

Стара планина
 195

Stara Planina Mountain

 с над 150 км/ч. Затова е закон водата
на върха да се пести и метеоролозите
понякога отказват да пълнят с вода бу-
тилките на преминаващите туристи.
Въпреки всичко усещането за свобода
и независимост тегли наблюдатели-
те към върха и те не се оплакват от
тежките условия. Не се оплакват и
от заплащането, което е, меко каза-
но, мизерно – малко над минималната
работна заплата. За сравнение – през
70-те се равнявало на около две и
половина работни заплати. Тогава
Владо е трябвало да чака седем години,
докато го пратят на Мусала. “Сигурен
ли си?”, попитали го при назначаване-
то, “Ами семейството?”, но Владо
бил категоричен. Днес кандидатите за
нестандартната професия съвсем не са
толкова много и толкова решителни.
196 Има и голямо текучество, което е “...
много лошо. Tака нямаш квалифицира-
ни хора, особено за облаците, защото
те са най-сложната материя. Aко се
гледат оттук, е едно, на Мусала друго,
на Ботев трето”, обяснява Владо. Във
високопланинските станции измерва-
нията се извършват съгласно препоръ-
ките на Световната метеорологична
организация – осем пъти в денонощие-
то. Те се изпращат в кодиран вид под
формата на телеграма до телекомуника-
ционния център на НИМХ (Национален
институт по метеорология и хидро-
логия), откъдето се разпространяват
до всички страни в региона (България
е регионален център за Югоизточна
Европа). С две думи – на всеки три часа
в денонощието наблюдателят трябва
да бъде буден.
“Нормалните хора от градовете ни
мислят за смахнати”, добавя Митко
Ралев. Но за него тръпчивият вкус
на свободата, красотата, простора,
тишината не може да се замени с жи-
вота в сивия град. Сутрин, когато се
събуди, той поглежда през прозореца и
вместо улици, трамваи, паркинги и хора
първото нещо, което вижда, е море от
върхове – безкрайно, застинало, вечно.
Светът е в краката му. Единствено-
то нещо, което трябва да направи, са
измерванията. И да полети. В пряк или
преносен смисъл.
to observe them from here, and quite After all, the first thing he sees through his
another to observe them from Mussala window when he wakes up is not streets,
or Botev. Each peak is different”, Vlado cars, parking lots and people, but an endless,
explains. All the measurements in the fixed and eternal sea of peaks. The world
high-altitude observatories (as well as in all is at his feet. The only thing he absolutely
other meteorological stations) are made in has to do when he wakes up is take the
compliance with the recommendations of measurements. And fly. Literally and
the World Meteorological Organization – metaphorically.
which means eight times a day, using
Greenwich Mean Time. The idea is for the
measurements to be comparable across
the world. The data is coded and sent via
telegraph to the telecommunications center
at the National Institute for Meteorology
and Hydrology, which distributes it to all
the countries in the region (Bulgaria is a
regional center for Southeast Europe). In
short, the observer has to wake up every
three hours.

“People in the city think we’re nuts”, 197

Mitaka Ralev adds. But he cannot imagine
abandoning the freedom, silence and
beauty of the mountain for life in the city.
 Режисьорска
версия

198

Ида Даниел е: поетеса, филолог, рекламист, а в този текст най-

вече театрален режисьор и съосновател на Асоциацията за свободен
театър. Да е важен за поколението си артист, е част от кръвната
й група – дядо й е уважаваният театрален режисьор Леон Даниел.
Баща й е известният художник Андрей Даниел. Човекът до нея е
Тодор Стоянов от експерименталната електроакустична банда
Ambient Anarchist. За нея самата вестниците пишат, откакто е
на 19 и издава първата си стихосбирка.

театър. изкуство. културни политики.

текст Бистра Андреева превод Богдан Русев фотография Михаил Новаков

 Director’s
Cut

199

Ida Daniel is a poet, philologist and advertising copywriter, but here she
is above all a theater director and co-founder of the Association of Free
Theatre. Being an artist is in her genes – her grandfather was the respected
theater director Leon Daniel, her father is the famous painter Andrei
Daniel and the man next to her is Todor Stoianov of experimental electro-
acoustic band Ambient Anarchist. She first became a press favorite at the
age of 19, when she published her first collection of poems.

theater. art. cultural policies.

text by Bistra Andreeva translation by Bogdan Rusev photography by Mihail Novakov

200
201
 Сега Ида е на 33 и продължава да е
мечтата на културните журналисти –
млада, активна, талантлива, различна,
с актуално успешно представление.
Има суперсилно и странно чародейно
излъчване. Постоянно използва фразата
“практикуване на театър”, сякаш е не-
прикосновено конституционно право.
“Важното е, че нещо се случва, нещо
ври,” казва за режисьорите и актьори-
те в България, които искат да правят
свободни проекти.
Това е материал за Ида като една от
тях.
едно представление на ида даниел
Първата ми среща с Ида е преди спек-
такъла Мъртвата Дагмар или малката
кибритопродавачка – последното й леко,
202 свежо и умно представление по текст
на дзен-самурая сайко-байко Светозар
Георгиев-Ghostdog (интервю с него
можеш да видиш на стр. 50). Дейст-
вието се развива в канцеларията на
чистилището по време на нощна смяна,
в която ангел и демон не могат да си
поделят труповете от голям пожар в
Копенхаген. Андерсен сигурно се върти
в гроба, но излиза, че на малката кибри-
топродавачка не й е чиста работата.
Това е първият свободен проект на
Ида от дебюта й през 2007 насам.
Кандидатства с него за субсидия два
пъти. Втория път й трябва бележка
от театър, който се съгласява да даде
сцена на проекта. Отива в Сфумато.
“Ама толкова се притеснявах, щях да
умра. Мислех, че ще ми откажат – не
съм тяхна ученичка, те не са ми гледали
нищо. Дадоха ми бележката, без да е
ясно какво ще стане.”
Два часа преди спектакъла петте
момчета бърборят, загряват, пропя-
ват, шегуват се, а Ида е явно притес-
нена. Почти не говори. Прави бързо
събрание: “И да си попълните форму-
лярчетата за асоциацията за свободен
театър!” И аз ли, пита Митко – ама аз
не съм свободен артист. Щом играеш
в свободен проект, значи си, казва Ида.
Ахаа, значи част от мен вече е свобод-
на, впечатлен е Митко.
Започва репетицията. Ида придобива
съсредоточен и делови вид. Минава за
строга. Преди представлението так-
тично ми спира достъпа до гримьорна-
та. Залата започва да се пълни – шейсе-
тте места са разпродадени и се носят
столове. Само да не стане като с
Пеперудите са всъщност изтребители,
мисля си – представлението на Ирина
Дочева спечели Икар и после нямаше
къде да се гледа. На Дагмар по договор й
се полагат 10 представления, после не
се знае.
Междувременно Ида нервно стиска те-
лефона и се чуди какво да прави с всич-
ки, които й звънят да ги вкара. “Ами
те сами ще трябва да се оправят. Това
представление се самоиздържа все пак” –
и се скрива обратно в гримьорната.
След малко отвътре се чуват пет
мъжки гласа в синхрон:
“Един за всички,
Всички за един!
И който не ни харесва...
Дасиебемайката”
Now Ida is 33 and is still dream material for
culture columns – young, active, talented,
different, with a new and successful play on
stage. She has a powerful and inexplicably
magical vibe about her. And she uses the
phrase “practicing theatre” as if this is an
inviolable constitutional right. “Something
is happening now,” she says of Bulgarian
directors and actors who want to make free
theater. Ida is one of them.
My first meeting with her is right before
the start of Dead Dagmar or the Little
Match Girl – a fresh, clever play based on a
story by the psycho Zen samurai Svetozar
“Ghostdog” Georgiev. The play is set on the
night-shift in Purgatory, where an angel and
a demon squabble over how to divvy up the
dead souls after a large fire in Copenhagen.
Andersen must be spinning in his grave –
his little match girl turns out to be more
than meets the eye.
This is Ida’s first independent project in
three years. She had to apply for funding –
twice. The second time she needed a letter
from a theater confirming its agreement
to host the play. She approached the
experimental theater Sfumato: “I was so
nervous I almost died. I was sure they
would reject me – after all, I’m not their
student and they’ve never seen anything I’ve
directed. But they gave me the letter – even
though nobody knew how it would turn
out.”
Two hours before curtain, the five young
men in the cast are chattering, warming
up, bursting into song, cracking jokes –
and Ida is obviously on edge. She calls an
improvised cast meeting: “Don’t forget to
fill out your paperwork for the Association
for Free Theater!” Mitko is confused: “Me,
too? I’m not a free actor.” “You are if you’re
acting in a free project”, Ida retorts. He
seems impressed: “Wow, so I’m already
partially free.”
The final rehearsal begins. Ida is suddenly
all business – the classic stern theater
director. Just before the start, my access
to the dressing room is tactfully cut off.
The theater fills up – all sixty seats are sold
out and additional chairs are packed in.
I’m thinking: let’s hope this doesn’t turn
out to be another Butterflies Are Actually
Warplanes – Irina Docheva’s play which
won the prestigious Icarus theatre award
and then fell off the grid, as nobody could
watch it anywhere. Dagmar has a contract
for ten nights – what happens after that is
anybody’s guess. Meanwhile, Ida nervously
clutches her phone and wonders what to
do about everyone calling her to get them 203
in gratis: “They’re on their own. This show
has to pay for itself.” She disappears into the
dressing room.
Seconds later, I hear five male voices
chanting in unison:
“One for all
And all for one!
And if they don’t like us…
They can go screw themselves!”
a night in the national palace of culture
The next time we meet, the setting is quite
different – the premiere of the second
edition of A Journey in Theater, written by
Ida’s grandfather, the director Leon Daniel,
who passed two years ago.
In Hall 7 at the National Palace of Culture,
actor/professor/ex-Culture Minister Stefan
204
205
 една вечер в ндк
Следващия път, когато се срещаме,
атмосферата е коренно различна.
Поводът е преиздаването на книга-
та Пътешествие в театъра на дядо й,
театралния режисьор Леон Даниел,
починал преди две години.
Мястото е Зала 7 на НДК. Стефан
Данаилов държи реч на фона на огромен
стенопис с дъ бест ъф българските ис-
торически личности и архетипи. БНТ
усърдно снима общи, крупни и интер-
вюта във фоайето. Соцът е жив.
Ида се намъква половин час след начало-
то. Закъсняла е, защото Рои (синът й)
имал температура, а после трябвало
да отиде на работа в Noble Graphics –
рекламната агенция, където бачка на
половин работен ден. Сяда до баща
206 си. И двамата са видимо развълнувани,
когато Ицко Финци, Меглена Каралам-
бова и Жоржета Чакърова с очевидна
искреност и топлота запяват знакови
песни от пиесите на Леон Даниел под
съпровод на пиано. След това дълго вре-
ме разни хора ги поздравяват, прегръ-
щат и връщат в миналото.
Не мога да не попитам: Как се чувст-
ваш между тази стара генерация и
собствените си доста прогресивни
интереси? “Трябва да е ясно, че това са
изключително модерни хора – дядо ми,
Ицко Финци, Меглена, Кирил Дончев.
И да не харесат формата, те имат
способност да усетят какво е вложено
вътре. Пък и много сили и смисъл съм
получавала от тия хора и няма значе-
ние поколението в тоя вид контакт.
Той ти казва – аз съм ти дядо, не мога
да разбера каква музика слушаш и защо
така си облечена, но ти ме кефиш и ми
е интересно да си говоря с тебе. Баща
ми, той може да спори, но проявява реа-
лен интерес и това е нещо, което иначе
ни липсва. Нямаме критици, които да
имат ангажимент към теб, срам ги е да
изкажат интерес към нещо.”
една среща на асоциацията
Асоциация за свободен театър (АСТ) е
едно от ключовите неща около Ида в
момента. Тя е един от учредителите
и двигателите й. Идеята на АСТ е да
обединява театрални групи и инди-
види, които се занимават със свобо-
ден театър – т.е. театър, който е
по-скоро изследователски, отколкото
комерсиален. Според Ида и останалите
добрата независима сцена е гаранция за
добра държавна. АСТ нямат общи ар-
тистични или естетически критерии.
Те се борят принципът на свободно
групиране да е обичайна форма на прак-
тикуване на театър – да имат сцени за
всички (като във Франция), процент
от държавния бюджет за театър (Унга-
рия) или данъчни облекчения (Германия).
Направили са си домашното. Срещата,
на която присъствам, протича супер
стегнато и конструктивно. Разделят
се на работни групи за медиите, теа-
трите, министерството и т.н. Надя-
ват се след 10 години да са си свършили
работата и да са се разделили.
една вечер на свободния театър
Единственият театър, който в
Danailov holds the floor, standing in front
of a mural of Bulgaria’s historical types and
archetypes. Bulgarian National Television
is busy filming wide shots, close-ups and
interviews out in the foyer. The spirit of the
socialist era is alive and kicking.
Ida sneaks in thirty minutes late – her son
Roi had a fever, plus she had to pop by the
advertising agency Noble Graphics, where
she works half-days. She sits next to her
father. Both are visibly moved when classic
Bulgarian actors Itzhak Fintzi, Meglena
Karalambova and Georgietta Chakarova
sing famous songs from Leon Daniel’s plays
with obvious gusto, accompanied by piano.
Long after the show is over, people come up
to them to share congratulations, hugs or
reminiscences.
I can’t help but ask: “How do you feel being
caught between the older generation and
your own progressive interests? What do
these people think of your work?”
“Let’s be clear on this – these are very
modern people, my grandfather, Itzhak
Fintzi, Meglena, Kiril Donchev. Even if
they don’t like the form, they’re always able
to understand the content. The questions I
ask can be shared between any two human
beings. Plus, I’ve always gotten so much
energy and meaning from these people –
generational differences don’t matter in
this kind of contact. He said: ‘I’m your
grandfather and I can’t understand the
music you like or why you’re dressed that
way, but I like you and you’re an interesting
person to talk to.’ My father sometimes
argues with me, but he is also sincerely
interested in my work – which is something
otherwise lacking. We don’t have critics who
are genuinely interested and not ashamed to
show it.”
an association meeting
The Association of Free Theater (ACT),
which she co-founded, is one of Ida’s main
projects. ACT’s mission is to bring together
theater groups and individuals who make
free/independent theater – i.e., theater that is
more exploratory than commercial. Ida and
company believe that a good independent
scene guarantees a good state-funded one.
On 29 April 2009, they sent posters to all
Bulgarian theaters with the slogan: “April
29 – a day for solidarity between different
generations in theater”. This was their
first statement as the ACT and it said:
“Peace! We want to be here, too!” ACT
artists do not share artistic or aesthetic
criteria. Instead, their goal is establish the
principle of free grouping in theater, which 207
includes: stages for everyone (as in France),
a percentage of the state budget for theater
(as in Hungary) and tax breaks (as in
Germany). They have done their homework.
The meeting I attend is ultra-quick and
constructive – people split into separate
working teams dealing with media, theaters,
the Ministry of Culture, etc. They hope that
in ten years’ time their work will be done
and they’ll go their separate ways.
a night for free theatre
The only theater that regularly hosts projects
created outside state and regional theaters
is Sofia’s Youth Theater. Free theater nights
are held there every week. I go to a night
dedicated to the playwright Daniil Kharms,
arriving in the middle of a radio-play. The
208
209
 момента се е ангажирал редовно да дава
сцена на проекти, реализирани извън
рамките на държавните и общинските
театри, е Младежкият. Вечерите на
свободния театър там са всяка седми-
ца. Аз отивам на вечерта, посветена на
драматурга Данийл Хармс, и влизам по
средата на радиопиеса. В малкия Клуб на
актьора има сцена в единия край и бар в
другия. Цари пълен мрак, само през про-
зорците нахлува светлина от уличните
лампи. Тихо е, всички слушат и пушат,
пият бири. После виждам, че има много
млади, но не само. Доста са театрали,
но не само. Има дори една-две врато-
връзки. Тук са и обичайните заподозре-
ни от асоциацията – смазващо добрите
и хардкорнезависими актьори Огнян
Голев и Ирина Дочева, режисьорката
Гергана Димитрова – “главната майму-
210 на” от 36 маймуни, Веселин Димов –
режисьор от Момо, и т.н.. С известно
закъснение и вид на човек, който все
още е духом в офиса, се появява и Ида.
Вечерта продължава с късометражно
кино и после на сцената се качват
Ambient Anarchist, a между и по време
на парчетата на микрофона се четат
кратки откъси от Данийл Хармс. Ида
също прочита един. Има някакъв уют,
все едно си на голямо гости. Много е
приятно, казвам. Супер е, отсича Ида.
Според нея при тази схема в Младежкия
става ясно, че това не са продукти на
самия театър. “Знае се, че са гостува-
щи, и е ясно как са направени в прос-
транството въобще. И това е голямо
постижение.”
една вечер на гости
Разговорът за театър продължава една
вечер в пъстрия апартамент на Ида
и Тошо. Говорим си за клишето у нас,
че не се броиш за професионалист, ако
не си на щат. За болезнената липса на
културни мениджъри, които да пишат
проектите и да пласират спектаклите.
За странните неравни отношения, в
които влизат свободните проекти и
приелите ги държавни сцени. За това
как често “службите” в театрите
демонстрират презрение към свободни-
те артисти, а на касите ги саботират
и не препоръчват техните спектакли.
За това как след вложени кански усилия,
време и желание често един спектакъл
се играе един или два, или три пъти, и
независимо какъв е успехът му – това е.
Според теб системата ли е проблемът,
питам, или старите кадри в учреж-
денията? “И двете – категорична е
тя. – Едното нямаше да е такова без
другото. Но проблемът за мен е лип-
сата на желание за развитие, не възрас-
тта. Лошото е, че наистина в момен-
та, първо, не се знае какво ще се случи
с държавните театри, и после, въобще
системата ни за театър е абсолютно
разнебитена.”
А ако зависеше от теб, какъв би бил
идеалният сценарий? Да има програ-
ми, по които да кандидатстваш за
финансиране. Да можеш да си избираш
които искаш актьори. И някакво ниво
на обща култура в публиката? – броя аз
до три.
Ида само кима. Е, не е толкова много,
казвам. Не, не е, отговаря тя.
little Actors’ Club has a stage at one end
and a bar at the other. It’s completely dark
inside, the only light seeps in through the
windows from the street lamps outside. It
is quiet, everyone is sitting and listening,
smoking or drinking beer. My eyes adjust
and I see a lot of young people, but not
only. Many of them are theater types, but
I even see one or two suits. Of course, we
find the usual ACT suspects – the hardcore-
independent actors Ognian Golev and Irina
Docheva; Gergana Dimitrova, the main
“monkey” from the arts organization 36
Monkeys; and Veselin Dimov, director of
the multimedia performance Momo, among
others. Ida shows up a bit late, looking
mentally stuck at the office.
The evening continues with documentary
cinema, then the band Ambient Anarchist
takes the stage. Between songs people come
up and read excerpts from Daniil Kharms.
Ida reads, too. It feels cozy, like a big house
party. “Nice scene”, I venture. “Very”, Ida
says with conviction. “Kudos to Veselin,
he came up with the idea for tonight”.
She believes that the Youth Theater format
makes it clear that what’s onstage has not
been created by the theater itself. “Everyone
knows it’s a guest night and how it was
done – which is a huge achievement.”
a night at her place
Our conversation continues one evening
at Ida and her husband Todor’s colorful
apartment. We discuss the cliché that if
you’re not a part of an official theater
troupe, you’re not considered a true
professional. We also discuss the painful
lack of cultural managers to write and
implement projects. And the weird, unequal
relationship between independent projects
and the state-funded stages that host them.
And the disdain of theater management,
which often results in box-office sabotage,
as independent projects are not properly
advertised. And the fact that despite all the
effort, time and desire, an independent show
is played once, twice or three times and then
disappears, even if it is a hit.
Does the problem lie within the system
or the older generation in the institutions?
“Both”, she replies confidently. “One
couldn’t exist without the other. I don’t
have a problem with age, but with lack of
motivation. And the worst part is that right
now nobody knows what will happen to
state-funded theaters or what our theater
system is going to be at all.”
If it were up to you, what would the ideal
system look like? I count on my fingers: 211
one, there should be programs to apply
for financing; two, you should be able to
choose any actor; three, the audience should
have some minimum aesthetic education.
Ida nods. That’s not asking too much, I say.
No, it’s not, she replies.
 Сана Квист
Младата шведка твърди, че е типична представителка на поколе-
нието, родено през 80-те: много повърхностна и с мания за пазару-
ване. Нейният характер намира отражение и във фотографския й
проект All I Own, в който главни герои са Сана и приятелите й, с
цялото си имущество. На своя сайт фотографката се представя
така: “Живея между Гьотеборг и Стокхолм, но въпреки това при-
тежавам паспорт. Можете да ме наемете за най-различен вид рабо-
та, например мога да наглеждам кучето ви или да снимам новата
корица на лъскавото ви списание.” Въпреки че от три години насам
212
Сана е превърнала снимането в своя професия, тя се записва да учи
фотография едва наскоро – с идеята да подплати познанията си
с теория. Към снимането се насочва съвсем случайно, когато преди
време за Коледа получава първия си дигитален фотоапарат. Отто-
гава не спира да документира ежедневието си в своя фотоблог и да
работи за списания като Acne, Pig Mag и Neon Magazine. Очевидно
с времето снимките й придобиват все по-силно изразен авторски
почерк, както се забелязва и в първия й самостоятелен проект All
I Оwn, с който 24-годишната Сана привлече вниманието ни във
flickr.

изкуство. фотография.

текст Бояна Гяурова превод Анджела Родел фотография Сана Квист

 Sannah Kvist
The young Swede claims to be a typical 80s child: a superficial shopaholic.
Not surprisingly, these character traits come across in her photographic
project “All I Own,” which stars Sannah, her friends and all their worldly
belongings. On her website, the photographer introduces herself like this:
“Me: freelance photographer, based in Gothenburg and Stockholm, but I
do own a passport. I’m available for assignments of various kinds, e.g. I
can pet your dog or photograph the next cover of your fancy magazine”.
Despite the fact that Sannah has already been working professionally
as a photographer for three years, she has only recently started studying
213
photography – with the aim of fleshing out her practical knowledge with
theory. She got into photography completely accidentally after receiving
her first digital camera for Christmas. Since then she has been constantly
documenting her everyday life on her photoblog and working for
magazines such as Acne, Pig Mag and Neon Magazine. Over time, her
photos have developed a stronger personal trademark, which can be clearly
seen in her first independent project “All I Оwn,” which drew our attention
to the 24-year-old Sannah on flickr.

art. photography.

text by Boiana Gyaurova translation by Angela Rodel photography by Sannah Kvist

 Как ти хрумна идеята за All I Оwn?
Наскоро започнах да изхвърлям много
от нещата, които притежавам, поне-
же се почувствах засрамена, че съм на-
събрала толкова много боклуци. Освен
това толкова много съм се местила в
Стокхолм, безумно трудно е всеки път
да местиш всички тъпотии, които
притежаваш. Искаше ми се да запазя
само най-важното: легло, компютър, ка-
мери и дрехи. Стаята стана наистина
спартанска. Една вечер скучаех вкъщи и
реших, че ще е готино да направя една
хубава купчинка от всички неща, кои-
то са ми останали. В крайна сметка,
когато струпах нещата на едно място,
видях, че всъщност въобще не са толко-
ва малко, колкото си мислех.
А как реши да включиш и приятели-
214 те си в проекта? Какви са техните
истории?
Много ме интересува начинът, по
който хората консумират, за да пока-
жат “истинското си аз”. Изграждат
личността си чрез нещата, които
купуват. Започнах да проучвам как
моите приятели и техните приятели
биха построили своята купчина от
вещи, които притежават. Любопитно
ми беше да разбера какво искат да ги
репрезентира в снимката, която ще им
направя.
И какво се получи? Кое беше най-
интересното ти преживяване при
снимките?
Някои от участниците бяха много
крайни в своята подготовка за порт-
рета. Часове наред се занимаваха със
своята купчина. Очевидно бяха притес-
нени как ще ги възприемат зрителите.
Те местиха разни неща нагоре-надолу и
все не бяха доволни от резултата. Не
исках да се намесвам, исках купчината да
е изцяло тяхно дело. За тях снимката,
която щях да им направя, беше нещо
като лична реклама във външния свят.
Защо тези снимки са представител-
ни за твоето поколение?
Ами, това съм просто аз. Осъзнавам,
че имам проблем с непрекъснатото ку-
пуване и трупане на неща. Този проект
е добър старт в осъзнаването на тази
слабост. Продавам вещите си и след
това купувам нови. Това е затворен
кръг, от който все още не знам как да
се измъкна.
Коя е любимата ти вещ, която
притежаваш? Без която не би могла
да живееш?
Оглеждам се в момента из стаята си,
но не откривам нищо. Забелязвам обаче,
че имам много декоративни вещи,
които нямат функция. Това е смешно,
понеже винаги съм била против подоб-
ни артикули и съм се заричала, че никога
няма да купя нещо толкова тъпо. Не
мога да живея без компютъра си, въпре-
ки че ме депресира.
How did you come up with the idea for a
project like “All I Own”?
I had just started getting rid of a lot of
what I owned because I felt ashamed at
having collected so much junk. I also
had a long history of moving around to
different apartments in Stockholm and it
was really hard work transporting all my shit
around town. I wanted to keep only what
I thought was most important: my bed,
computer, cameras and clothes. My room
was really Spartan... I was bored one night at
home, so I thought I could make a nice pile
of what was left. When I started building the
pile it got a lot bigger than I had expected.
What made you decide to photograph
your friends? What are their stories?
I’m very interested in the way people
consume to show their “real selves”. They
build their personality around the stuff
they buy. So I started investigating how my
friends and friend of friends would build
their own piles, what they would want to
represent them in the photograph.
Why are these pictures a good
representation of your generation’s way
of life? 
This is me. I know I have this problem with
buying stuff non-stop. This project is a
good start, at least I’ve recognized it. I sell
my stuff and end up buying new shit. It’s a
vicious circle. I still haven’t found a way to
break out.
What is your favorite possession? What
is the one thing you can’t live without?
I’m looking around my room now, but
I don’t know. I notice I have a lot of
decorative items, things without a real
purpose. Which is really funny, because I
have always looked down on stuff like that
and said I would never buy such stupid
crap. My computer is the one thing I can’t
live without, even though it makes me
depressed... 215

What was the most interesting

experience during shooting?
Some of the participants were more extreme
in their preparations for the portrait, they
worked on the pile for hours. Obviously
they were really nervous about what viewers
would think of them. They moved small
things around and were never satisfied with
the result. I didn’t want to interfere with
the building, I wanted them to make the pile
all by themselves. I think they imagined the
photo like some kind of personal ad.
216

Sannah Kvist
 217

Niki
218

Benjamin
 219

Calle
220

Andrea
 221

Eva
 Варненско
лято

222

Най-големият международен театрален фестивал у нас

Варненско лято (организиран от Министерство на културата,
Община Варна и Българска асоциация за театър) тази година ще
се случи за 18-ти път между 31 май и 11 юни. Неговата основна цел
както обикновено ще е да събере и открои най-доброто и
оригиналното в съвременния български театър. Най-интересното
обаче (и то не само за запалените театрали) е онова, което прис-
тига с неговата международна програма.

театър. танц. музика. сцена.

текст Асен Терзиев превод Ралица Кариева фотография архив

 Varna
Summer

223

This year, Varna Summer, Bulgaria’s largest international theater

festival, will take place for the 18th time between 31 May and 11 June.
Traditionally, its primary goal is to gather together and showcase the
best and most original productions in contemporary Bulgarian theater.
However, the most interesting part (and not only for diehard theater-goers)
is what the international program has to offer.

theater. dance. music. performing arts.

text by Asen Terziev translation by Ralitsa Karieva photography archive

 Всъщност Варненско лято е, уви,
изключително рядък шанс в България да
се види качествен театър от Европа
и света. Всяко гостуване, дори и на
най-скромното като мащаб театрално
представление е сложен и скъп организа-
ционен процес поради простия факт, че
театърът е живо изкуство, свързано с
движението на хора, а не на продукти.
Естествено, така театърът често
остава застопорен на мястото, в
което се създава, и е непрестанно под
заплаха да се консервира в нещо затво-
рено и разбираемо само в локалния си
контекст. По същите причини той
винаги рискува и да бъде неадекватен на
съвременния живот, в който култур-
ните различия са по-скоро въпрос на
лична нагласа, отколкото на география.
Цялата ситуация може да се обясни
224 много грубо така: представете си фил-
мов маниак или меломан, който обаче
има достъп само до български филми
и музика. Абсурдно и притеснително,
нали? Та нещо подобно е обречен да
бъде и всеки театрален фен в България
почти през цялата година. Освен ако не
е толкова богат, че честите пътувания
и скъпите билети за театър навън да
не са му проблем.
За щастие нарасналата с годините по-
пулярност на Варненско лято му позво-
лява да внася все повече и по-качествени
театрални събития отвън. За пръв
път тази година цели четири спекта-
къла ще се играят не само във Варна,
но и в София – заради подкрепата на
Столична община и Британския съвет.
Става дума за представления, които
са не просто извадка от биографията
на световно признати артисти, но са
и силно различни от театъра, който
обикновено може да се види по родните
сцени. Акцентът тази година е поста-
вен върху някои от постиженията в
алтернативните съвременни театрал-
ни форми, които са провокативни,
въздействащи и въобще съвсем ново
преживяване.
Визуалният театър на Ромео Кастелучи:
Хей, момиче!
Казват му “европейския Робер Льопаж”,
а списание Variety го определя като “най-
дръзкия и изобретателен създател на
образи в съвременния театър”. Ита-
лианецът Кастелучи се нарежда след
най-влиятелните фигури на световна-
та сцена от 90-те насам и определено
е тазгодишното “голямо име” във
фестивалната програма.
Той е носител на Европейската те-
атрална награда за нови театрални
форми, както и на титлата Кавалер на
Френския орден за изкуство и литера-
тура. Преди да се посвети на театъра,
Кастелучи е архитект, а уникалният
сценичен език, който създава, е зрелищ-
но съчетание между театър, опера,
музика и визуалните възможности на
новите технологии. Представленията
на Ромео Кастелучи са като наситени
с образи сънища, заредени с енергията
на телата, материята, движението,
плътта и звука.
Хей, момиче! е спектакъл, който труд-
но може да се разкаже. По думите на
неговия автор той е “...изследване
на женското тяло и сетивност; на
The Varna Summer Festival is,
unfortunately, one of the very few
opportunities to watch quality European
and international theater in Bulgaria.
Because theater is a living art involving
movement of people rather than
products, each stage production, even of
the smallest-scale performance, requires
complex and expensive logistics. Naturally,
this results in plays usually remaining
where they are originally produced. Yet
without the stimulus that interaction with
diverse audiences and cultures provides,
a production may remain static and
understandable solely within its local
context. This is also the reason why theater
constantly runs the risk of being out-
of-touch with contemporary life, where
cultural differences are often more a matter
of mindset than geography. Imagine a
music or movie lover who only had access
to Bulgarian music or movies. Dire straits,
indeed! Well, this is the fate of most theater
lovers in Bulgaria all year round – unless, of
course, they can afford frequent travel and
expensive theater tickets abroad.
Fortunately, the Varna Summer Festival’s
growing popularity over the years has
allowed it to import theater events of an
ever-increasing quality. This year, for the first
time, as many as four performances will be
given not only in Varna but in Sofia, too,
thanks to the City of Sofia’s support. These
shows will not simply be random entries
from a list of world-renowned playwrights,
but will be very different from the theater
one would normally see on domestic stages.
The focus is on alternative modern theater
productions, which tend to provoke and
inspire – and to offer completely new
experiences.
Romeo Castellucci’s visual theater: Hey,
Girl!
Often called “Europe’s Robert Lepage” and
dubbed by Variety as the “most daring and
ingenious image creator in contemporary
theater”, Italian-born Romeo Castellucci
has been one of the most influential figures
on the global stage since the 1990s. He is
definitely this year’s Big Name on the Varna
festival program.
Castellucci was awarded the Europe Theater
Prize “New Theatrical Realities”, as well as
the title “Chevalier dans l’ordre des Arts et
des Lettres” in France. Before committing
himself solely to theater, Castellucci was
an architect. The unique stage language
he creates is a spectacular hybrid between 225
theater, opera, music and visual effects made
possible by modern technology. Romeo
Castellucci’s performances feel like dreams
full of imagery, charged with the energy of
body, matter, movement, flesh and sound.
Hey, Girl! is difficult to summarize. In
the words of its author, it is “a study of
the female body and sensitivity; of the
metaphors they are pregnant with, such as
submission, violence, and slavery, which
women today still fall victim to… The
central character is a girl who knows nothing
about herself. Rather, all she knows about
herself is that she can react to a random
call: ‘Hey, girl!’ This anonymous girl is far
from being the icon of feminism; she is the
human race itself. She is just somebody
hidden deep in the archaeology of the
female shape”.
226
227
 метафорите, с които са натоварени,
като подчиненост, насилие, робство, и
на които и днес жените продължават
да стават жертва... Главната героиня
е момиче, което не знае нищо за себе си.
Или всичко, което знае за себе си, е, че
може да реагира, ако някой й подвикне:
“Хей, момиче!” Това анонимно моми-
че съвсем не е икона на феминизма, а
представлява самото човечество. Тя е
просто някой, скрит дълбоко в археоло-
гията на женската форма”.
Хей, момиче! e в ДТ Варна на 1 юни и в
Театър София на 4 юни
Три в едно – танц + театър + концерт: Да
докоснеш пода с глава на Компания
Mute и Черен Петър на компания Drift
Две представления, в които срещата
228 с публиката се състои някъде отвъд
езика, а общуването е като при музика-
та – с ритъм и вибрации. За да се случи
качествено, човек трябва просто да
се настрои на нужната честота и да
се остави на сигналите да преминават
през него като през антена. Тръпката
определено си струва.
Да стигнеш пода с глава е спектакълът, с
който бе открит прегледът на съвре-
менния датски театър през ноември
миналата година. Нещо средно между
танцов театър и концерт. По думите
на своите създатели той е елегантен,
комичен, въздействащ и силно експреси-
вен коментар върху вечната тема защо
човек, откакто свят светува, винаги
прави така, че накрая успява да превър-
не собствения си живот в ад. Музика-
та е специално написана и изпълнена
на живо от музикантите от Valravn и
съчетава суровия звук на традицион-
ните инструменти от скандинавския
фолклор с модерен електронен саунд.
Танцова компания Drift от Швейцария
идва за втори път във Варна и София,
но с нещо съвсем различно. Черен Петър
навява свежи и забавни асоциации със
златните години на авангарда от нача-
лото на 20. век – театрален концерт,
в който музиката се изпълнява от
актьори, компютри, някакви странни
машини и най-обикновени предмети,
които сякаш оживяват.
Да докоснеш пода с глава е в Театър Со-
фия на 31 май и в ДТ Варна на 2 юни
Черен Петър е на 2 и 3 юни в Червената
къща и на 6 юни в ДТ Варна
На театър като на кино: Хотел Матусал
на компанията Imitating the Dog
По думите на Yorkshire Evening Post Хо-
тел Матусал на новаторската компания
от Лийдс Imitating the dog “…не прилича
на нито една театрална постановка,
която сте гледали”. Според Битие на
Стария завет Матусал е името на най-
стария човек, живял на земята. Впечат-
ляващото театрално съчетание между
сюжет ала Дейвид Линч и визия ала
Питър Грийнауей разказва една съвре-
менна приказка за духове, изследваща чо-
вешките страхове от смъртта, секса и
ужасяващото чувство за отговорност
при появата на децата. Историята на
портиера Хари, който се опитва да раз-
крие забравената истина за миналото
си, е всъщност разказ за разрушителна-
та сила на любовта и за ада на разпа-
Hey, Girl! is showing on 1 June at the Varna
Dramatic Theater and on 4 June at Sofia
Theater
3 in 1 – dance + theater + concert:
Grasping the Floor with the Back of My
Head by Mute Company and Black Peter
by Drift
In these two shows, contact with the
audience occurs somewhere outside
language. Communication takes place
musically – through rhythm and vibration.
For this to work properly, one needs to tune
into the right frequency and become an
antenna. The kick is definitely worth it.
Grasping the Floor with the Back of My
Head was the opening performance at last
year’s showcase of Danish performing arts.
Described by its creators as something
between dance theater and a concert, this is
an elegant, comical, affecting and strongly
expressive commentary on the eternal topic:
Why has man, since the dawn of humanity,
acted in ways that always end up making
his life hell? The music, composed for the
production and performed live by Valravn,
combines the raw timbre of traditional
Scandinavian folk instruments with modern
electronic sounds.
The Swiss dance company Drift is making
its second visit to Varna and Sofia; however,
this year’s offering is entirely new. Black Peter
triggers fresh and funny associations with
the golden age of the early 20th century
avant-garde. In this concert-style theater,
music is performed by actors, computers,
strange machines and everyday objects that
seem to come alive.
Grasping the Floor with the Back of My
Head: 31 May, Sofia Theater; 2 June, Varna
Dramatic Theater
Black Peter: 2 & 3 June, The Red House; 6
June, Varna Dramatic Theater
Theater like cinema: Hotel Methuselah by
imitating the dog
As the Yorkshire Evening Post put it, Hotel
Methuselah by the innovative Leeds company
imitating the dog is “unlike any other piece
of theater you’re likely to have experienced
before”. In the Old Testament, Methuselah
was the oldest man who ever lived. This
impressive theatrical combination of plot
a la David Lynch and vision a la Peter
Greenaway tells a modern ghost story that
explores our fears about mortality, sexuality
and the terrifying sense of responsibility 229
that comes with having children. The story
of the night porter Harry who is searching
to uncover the forgotten truth of his past
is, in fact, a tale of the destructive power of
love and the hell of personal disintegration.
This stylish performance uses cutting-edge
audio-visual technology fusing live action
and video projection to convey the emotion
and wit at its core.
Hotel Methuselah: 7 June, Varna Dramatic
Theater; 9 June, Sofia Theater
New theater: Looking for a Missing
Employee and Lucia Skates
These contemporary dramas will play only
in Varna.
Looking for a Missing Employee, also
230
231
 дането на личността. Елегантната Лучия се пързаля по леда е оригиналната
постановка използва най-новите аудио- сценична версия на един от най-попу-
визуални технологии, слива в едно живо- лярните и талантливи млади румънски
то изпълнение и видеопрожекцията и режисьори Раду Африм по пиесата на
поставя в сърцето на представлението една от най-популярните и талантли-
емоцията и остроумието. ви млади литовски авторки – Лаура
Хотел Матусал е на 7 юни в ДТ Варна и Синтия Черниаускайте. Спектакълът е
на 9 юни в Театър София емоционална съвременна история за съз-
ряването и откриването на любовта.
Нови драматургии: В търсене на изчезна- В търсене на изчезналия служител е на 1
лия служител и Лучия се пързаля по леда юни в Кукления театър, Варна
Лучия се пързаля по леда е на 5 юни в ДТ
Най-новото в съвременната драма е Варна
запазено само за фестивалната публика
във Варна.
В търсене на изчезналия служител е
нашумелият полудокументален
спектакъл на сензационния ливански
артист Раби Мруе, селекциониран за
събития като фестивала в Авиньон
232 и Wienerfestwochen. Постановката е
реално журналистическо разследване на
тъмните интриги, свързани с изчез-
ването на чиновник от финансовото
министерство в Ливан.
selected for the Avignon Festival and popular and talented authors. This is an
Wienerfestwochen, is a well-known semi- emotional, contemporary story about
documentary performance by the critically maturing and discovering love.
acclaimed Lebanese actor Rabih Mroue. Looking for a Missing Employee: 1 June, Varna
The show re-enacts a real-life journalist’s Puppet Theater
investigation into the dark intrigues Lucia Skates: 5 June, Varna Dramatic Theater
surrounding the disappearance of a tax
official in Lebanon.
Radu Afrim, one of the most popular and
talented young Romanian directors, brings
us Lucia Skates, an ingenuous interpretation
of a play by Laura Sintija Cerniauskaite,
who is in turn one of Lithuania’s most

233
 Арт фест
Водна кула

234

Чувал си за Водната кула в квартал Лозенец – най-вече около различ-

ни арт събития, включително и изложбата на холандски продуктов
дизайн от миналия Sofia Design Week. В последните няколко години
построената през 1929 година сграда с архитектурна стойност
излиза от забвението, в което беше изпаднала, и започва постепен-
но да се превръща в търсено арт пространство.

изкуство. архитектура. културни политики.

текст Биляна Балева превод Ралица Кариева фотография Михаил Новаков

 Water Tower
Art Fest

235

You may have heard of the Water Tower in Sofia’s Lozenets neighborhood,
especially in connection with various art events, including the Netherlands
product design exhibition that was part of last year’s Sofia Design Week.
During the past few years, this 1929 building of high architectural value
has emerged from oblivion, gradually becoming a much-sought-after art
space.

art. architecture. cultural policies.

text by Biliana Baleva translation by Ralitsa Karieva photography by Mihail Novakov

 Причината – Ния Пушкарова, която се
завръща от обучението си по визуални
изкуства в Англия, открива мястото
и изпада във възмущение как може това
прекрасно място да стои безстопан-
ствено и полусрутено. В други държави
това би било недопустимо. Започва се
ходене по мъките и институциите, в
комбинация с борба срещу бюрократ-
щината и липсата на желание от стра-
на на администрацията. Все пак целта
в крайна сметка е постигната, не без
помощта на кмета на район Лозенец,
Прошко Прошков – първият независим
фестивал за визуални изкуства се про-
вежда там през 2006 година и кулата
възкръсва за нов живот.
Превърнал се вече в ежегодна тради-
ция, тази година Арт фест Водна кула
236 (организиран от сдружение Име) ще
се случи за четвърти път между 25 и
30 юни. В програмата му има два нови
момента – единият е участието на
интересни чуждестранни гост-арти-
сти, които ще си направят тук нещо
като резидентна програма. Другата
новина е, че фестивалът ще съживи
и окупира още две места, подобни на
Водната кула. Това са Старата баня
в центъра на град Банкя и подземието
под Халите в София, където е запазена
част от крепостната стена с кула на
крепостта Средец. Макар и с известен
собственик, в момента и двете места
не функционират и ясни планове за тях
няма. В същото време те са изключи-
телно подходящи за алтернативни
изложбени/арт пространства, дори и
във вида, в който са.
Именно съдбата на подобни сгради
вълнува организаторите на фестивала:
кой ги стопанисва, защо ги стопанисва
по този начин, какво може да се направи
от тях. Затова в рамките на фести-
вала се организира дебат-дискусия, на
който ще бъдат поканени местните
власти, граждани, бизнесмени и арт
сдружения, които заедно да започнат
диалог за стопанисване и оживяване на
градски затворени и отворени прос-
транства със средствата на изкуства-
та. Подобни практики на гражданска
намеса и публично частно управление на
общински сгради има отдавна из цяла
Европа и по света. Това е най-смисле-
ният начин да се използват изоставе-
ни сгради или сгради – паметници на
културата, които са собственост на
общините.
За два такива европейски арт центъ-
ра са поканени да разкажат по време
на дебата Тера Бадия от Барселона и
Корина Букея от Клуж, Румъния. Те ще
представят моделите на организиране
и функциониране на своите институ-
ции. Тера е директор на Hangar – цен-
тър за визуални изкуства и изследвания,
основан от Каталунската асоциация
за визуални изкуства през 1997 година в
Барселона. Центърът осигурява работ-
на среда и подкрепа за артисти и дизай-
нери и предлага всякакво оборудване за
различни артистични практики. Той се
помещава в реновирани индустриални
помещения с обща площ 1800 кв. м и
включва 15 самостоятелни студиа,
медийна лаборатория, две филмови
The reason: Nia Pushkarova came back
from her visual art studies in the UK,
discovered the place and was shocked to
see this beautiful spot deserted and almost
in ruins. In some countries, she thought,
this would be considered an outrage. What
followed was a series of tortuous visits to
institutions, spiced up with fights against
bureaucracy and the administration’s
infamous inertia. At last, triumph! With the
help of Lozenets mayor Proshko Proshkov,
the first independent visual arts festival took
place there in 2006 and brought the Tower
back to life.
Already a tradition, this year’s Water Tower
Art Fest (organized by the IME association)
will take place for the fourth time between
25 and 30 June. The program features
two entirely new moments, one being the
participation of international artists who
have been invited to a residency of sorts.
The other is the fact that the festival will
“take over” and revive two more sites similar
to the Water Tower: the old bathhouse in
Bankia’s center and the crypt-like underbelly
of the Sofia Central Market Halls (Halite),
where part of the Sredets fortress wall
and its tower are still preserved. Although
their owners are known, both sites are not
functional and no clear plans exist for
their utilization. At the same time, they are
perfect for alternative exhibition/art spaces,
even in their current states.
The festival organizers are interested in
the fates of such structures: Who looks
after them? Why like this? What can we
make of them? This is precisely why a
debate/discussion will also be held during
the festival, involving local government
representatives, regular citizens, business
people and arts associations, who will
launch a dialogue about the management
and revival of closed and open city areas
through the arts. Similar practices of
civic participation and public-private
management of public buildings have
existed across Europe and the globe for a
long time. What more meaningful way to
utilize buildings thus deserted or designated
as monuments of culture and owned by
municipalities?
As part of the discussions, Tere Badía
of Barcelona and Corina Bucea of Cluj,
Romania, have been invited to tell us
about two such European art centers.
They will be presenting their institutions’
organization and operation models. Tere is 237
the technical director of Hangar, a center
for art production and research, set up in
Barcelona by the Association of Visual Arts
of Catalonia in 1997. The center provides
support for artists and designers and offers
services and facilities for various artistic
practices. It occupies refurbished industrial
premises with a total area of 1,800 sq.
m. and includes 15 individual studios, a
Medialab, two film sets, equipment rental
services, and technical and consultancy
services.
Corina will present Fabrica de Pensule
from Cluj – an independent cultural center
and a collective space for production and
distribution of contemporary art. The
project was initiated by a group of artists,
 зали, техника под наем, техническа и
консултативна помощ.
Корина пък ще представи Fabrika de
Pensule в град Клуж – независим култу-
рен център и колективно простран-
ство за създаване и представяне на
съвременно изкуство. Проектът е ини-
цииран от група артисти, куратори,
културни мениджъри и продуценти от
Клуж, които вярват, че изкуството
може да оказва голямо влияние върху раз-
витието на общността. Центърът се
намира в бивша фабрика за бояджийски
четки и събира на площ от 2000 ква-
дратни метра 29 арт пространства:
артистични студия, галерии и офиси
на културни сдружения и организации,
работещи в сферата на визуалните
изкуства, съвременен танц и театър.
238
Гост на дебата ще бъде и Петер Ин-
кеи от унгарската Регионална обсер-
ватория за изследване на културните
политики и тяхното финансиране в
Централна и Източна Европа. Акаде-
мичната общност ще бъде представена
и от професор Кенет Хей от Универси-
тета в Лийдс, Великобритания. Моде-
ратори на дебата ще бъдат културоло-
зите Юрий Вълковски и Милена Делева.
И за да не остават нещата на ниво
приказки, фестивалът отново ще даде
практически отговор на въпросa какво
може да се случва в сгради като Водна-
та кула – експериментални видеоин-
сталации, прожекции на късометражно
кино, музика на живо, уъркшопи. В про-
грамата са шведите Kuten и Formverk,
които ще направят видеоинсталации.
Със своя голям автобус – подвижна
фото- и видеолаборатория, пристига
и австриецът Клаус от Оn the Road
Production. На място той ще направи
принт върху стена и ще организира уър-
кшоп по видео-аудиообработка с профе-
сионалисти и желаещи. Американката
Аника ще направи цирков пърформанс
на живо, а Линдси от Product of Boy –
фотографска творческа работилница
с деца на тема Вода. В затъмненото
пространство на подземието с кулата
ще има прожекции на късометражни
филми от кураторите Мат Хълс от
Великобритания и Мари Лосие от
Франция. Това са само част от имена-
та, които пристигат от Армения,
Франция, Швеция, Великобритания,
Хърватия и Испания. Поканени са и
български видеоартисти. В рамките
на фестивала ще има също така арт
маркет, на който артисти ще пред-
лагат свои авторски произведения на
изкуството – бижута, лампи, аксесоари
и т.н
За всички желаещи да стигнат до Банкя
на велосипед ще има организиран вело-
поход на 26 юни, когато през целия ден
там ще тече музикална и артистична
програма. Другите начини да се стигне
до Банкя са с градски транспорт (N42
от метростанция Обеля), с влак за 20
минути (от Централна гара,), марш-
рутка N10 или личен автомобил. 
curators, cultural managers and producers workshop for children on the theme
from Cluj, inspired by the idea that art can “Water”. In the dark space of the Tower’s
greatly influence community development. basement, curators Matt Hulse of the UK
The center is located in a former paintbrush and Marie Losier of France will be screening
factory, spread over an area of 2,000 sq. shorts. These are but a few of the names
m. and made up of 20 art spaces: artists’ expected from Armenia, France, Sweden,
studios, galleries and offices for cultural the UK, Croatia and Spain. Bulgarian video
associations and organizations operating in artists have also been invited. The festival
the fields of visual arts, contemporary dance will host an art market where artists will be
and theater. selling their own works – jewelry, lamps,
accessories and more.
Another guest at the discussion will be Péter
Inkei from the Hungary-based Regional For those wishing to get to Bankia by bike,
Observatory on Financing Culture in East- a group ride will be organized on 26 June,
Central Europe, which researches cultural when music and performances will be going
policies and financing. Professor Kenneth on throughout the day. Other ways of
Hay of the University of Leeds, UK, will getting to Bankia include public transport
also speak for the academic community. (bus No 42 from Obelya metro station),
Culture critics/researchers Yuriy Valkovski a 20-minute train journey (from Central
and Milena Deleva. Railway Station), minibus No 10, or by car.
239
Meanwhile, to make sure it is not just empty
theorizing, the festival will once again offer
proof of what kinds of things can happen at
Water-Tower-type sites through experimental
video installations, shorts screening, live
music performances and workshops. The
Nordic Kuten and Formverk (art zone) will
set up video installations. Austrian Klaus of
On the Road Productions is also coming
with his big bus mobile photo and video
lab. On site, he will be making a mural
and organizing an audio/video processing
workshop for professionals and anyone
interested. American Anika will present her
live circus performance, while Lindsay of
Product of Boy will lead a photography
240

Ния Пушкарова • Nia Pushkarova

лично пространство 241
 Децибели

SOLAR SUMMER
FESTIVAL 2010
Селекцията на SOLAR SUMMER FESTIVAL 2010
тази година е повече от смазваща. Фенове
на електронната музика ще бъдат изкушени
от мега партита всеки уикенд от 31-ви юли
до 20-ти август. Гостуват някои от най-го-
лемите имена от световната клубна сцена:
Richie Hawtin, Fatboy Slim, Sandy Rivera, Armin
Van Buuren, Mark Knight & Martijn Ten Velden и
Victor Calderone. Фестивалът ще се проведе в
Cacao Beach и Bedroom Beach в Слънчев Бряг.

Радио NOVA
с нова програм-
на схема
Радио NOVA изстрелва в ефира си цели 13
нови предавания! На 101.7 FM ще звучи само 243
качествена chill out, lounge, funk и house музи-
ка, както и най-добрата селекция предавания
от електронната сцена. Перфектният под-
бор нови предавания, направени от екипа на
NOVA, засилват парти настроението и дава
истински летящ старт на лятото

BEEFEATER
Поредното издание на проекта London Dress
Code ще бъде осемдесетарско, а негови специал-
ни гости ще са световноизвестната лондонска
дизайнерка Pam Hogg и Tim Stones, посланик на
марката Beefeater. През деня Pam Hogg ще се
срещне с дизайнери, фотографи и стилисти.
От 20:30 е старта на голямото вечерно парти
на открито – със свободен достъп на гърба на
НДК.
London Dress Code пресъздава на живо вдъхновя-
ващия дух на Лондон чрез иновативни събития
на марката Beefeater. Програмата за развитие
на млади български творци проследява тенденци-
ите от 60те, 70те, 80те, 90те години и днес.
 Гараж

Audi A1
Ауди пускат на сайта си специално продуци-
ран мини сериал с участието на Джъстин
Тимбърлейк и естествено новото Audi А1.
Шестте епизода ще излизат един по един
веки вторник и ще съдържат интерактивни
елементи. Жанрът е мистериозен съспенс с
елементи на екшън. Продукцията е заснета
с осем камери, 40 актьора и повече от 100
души екип от шведски режисьор Хенрик
Сундгрен.

Lexus
Най-новият член на високотехнологичната
фамилия CT 200h е създаден изцяло само като
хибрид. Освен икономия на гориво и драстич-
но намаление на вредните емисии, хибридна-
та технология дава още предимства: спорт-
244 но ускорение, надеждност, безшумна работа
и не на последно място комфорт, непознат
до сега за останалите луксозни производите-
ли. Освен, че наложи хибридната технология
като стандарт в луксозния сегмент, Lexus
продължава да е технологичен лидер и заради
педантичното внимание към всеки детайл.

Mini
Countryman
MINI добавя четвърти модел към семейство-
то на марката и разкрива ново измерение на
характерно MINI усещане. MINI Countryman е с
увеличени възможности за мобилност, както
в градски, така и в извънградски условия и
предлага допълнително пространство и гъв-
кавост, плюс специфичното за MINI “go cart”
усещане и удоволствие от шофирането. MINI
Countryman се отличава като нов за марката,
силно иновативен модел и същевременно
носи чертите на истински MINI.
 Hi-Tech

НТС
НТС пусна на българския пазар два уникални
Android телефона – HTC Legend и HTC
Desire. В двата смартфона е интегрирана
технологията HTC Sense, която дава на
потребителите възможност да създадат
свое лично HTС изживяване чрез разноо-
бразието от приложения за бърз достъп до
контакти, снимки, музика и др. С най-ново-
то приложение – HTC Friend Stream можете
да бъдете в постоянна връзка с близките и
приятелите си и да следите любимите си
социални мрежи. Лесно е за ползване –
с натискането на един бутон
социалната сцена
е в ръцете
ви.
 Гардероб
Replay
За своята пролетно-лятна колекция Пролет/
Лято 2010 Replay поглеждат към миналото,
но не с носталгия, а с вдъхновение. Жената,
която носи Replay този сезон е уникална –
гардеробът й прелива от препратки и изпре-
варва тенденциите. Стилът и е неороманти-
чен и повлиян от бохемския й лайфстайл.
Мъжът на Replay има живот, изтъкан от
инстинкти и това се отразява и на стила и
дрехите му. Дизайнерските решения са всич-
ко друго, но не и банални. Вместо буквално да
заявяват статус, те деликатно намекват за
релаксиран и свбоден начин на живот.
246
G-STAR
Kолекцията пролет-лято 2010 на G-Star e с
участието на актрисата и модел Лив Тайлър.
Избраните визии за кампанията, представля-
ват Лив, облечена с дрехи от мини-колекци-
ята Low-T – линия специално изработена за
силната, уверена и изискана модерна жена.
Решението за соло женска имиджова кампа-
ния е породено от по-дълбокото обвързване
на G-Star с дамската част от колекцията.
и засилване на съществената тема ‘RAW
Elegance.’
Converse
Тази пролет Converse са вдъхновени от пънк
рока с новата си колекция кецове All Star Slim.
Тя показва, че преди да нарушиш правилата,
трябва много добре да ги познаваш.
А в Converse си знаят работата. Slim колекци-
ята предлага една по-стройна версия на ори-
гиналните кецове All Star. Новите са запазили
добре познатия дизайн, превърнал ги в икона,
но са с по-тънка подметка – класически и
модерни едновременно. Предлагат се от
плат и в цветовете, в които сме свикнали да
ги виждаме.
В българските магазини са от май 2010.
SALSA JEANS
С колекция пролет/лято 2010 Salsa Jeans
обикаля света. Влияние върху колекцията
оказват най-вече вдъхновяващите панорамни
гледки към Лос Анджелис, Куба и Амазония.
Освен в пространството, марката Salsa пъ-
тува и във времето, като се връща в 40-те
години. Новаторският им подход към дизайна
на дънки е тяхна запазена марка. Те създават
много и разнообразни модели, които впечат-
ляват както с материя, така и с изрисувани-
те мотиви върху оригиналните платове.
 Дизайн

MOROSO
Колекциите на Moroso: Bohemian, Fyord, Antibody,
Bloomy, Smock, Field и Tropicalia
Автор на колекциите е испанката Patricia
Urqiola. Тя от години работи за световните
италиански фирми – сред тях се нареждат
марки като Alessi, B&B Italia, Boffi, Cappellini,
Cassina, Driade и Floss. През последните
няколко години дизайнерката създава своите
дизайн обекти изключително за Moroso. Спо-
ред самите Moroso, Patricia Urqiola е един от
дизайнерите,които успяват да пресъздадът
най-точно духа  и идеите им за дизайн.
част от Sofia Design Week Expo

Живей красиво
Дизайн студио Хеликс представя експозиция-
та продуктов дизайн Живей красиво.
Заглавието е на новата колекция на Ligne
Roset. Експозицията е подбор на някои от
най-знаковите дизайн продукти на фирмите
Ligne Roset и Driade, а сред дизайнери, чиито
247
предмети ще бъдат изложени можем да ак-
центираме на Philippe Starck, Fabio Novembre и
Inga Sempe. Обектите са нови за България –
голяма част от тях пристигат директно от
мебелното изложение в Милано.
част от Sofia Design Week Expo

D&A Lab
D&A Lab е създадено по идея на Дирк Мей-
лертс и Бруно Руфер. През 2010 към тях се
присъединява Изолде Принджерс. D&A Lab’s
Designed by Artists създава дизайн предмети
на границата между изкуство и дизайн. За
D&A Lab са поканени да работят междуна-
родно утвърдени артисти, сред които се
открояват имена като Ян Фабр, Анн Верони-
ка Янсенс, Мишел Франсоа и Ян Феркруйсе.
Това е една нова вълна в съвременния дизайн,
предназначена най-вече за пазара на колекци-
онерите.
част от Sofia Design Week Expo
248

Мисия Рибарица
С Иван Дойков и новото Volvo C30

“За първи път излизам от София от шест месеца насам. Като изключим снимките в Лондон де,”
признава Иван Дойков и натиска педала на новото Volvo C30 по магистралата. Става дума за
снимките на Мисия Лондон – филмът, който счупи всички рекорди по гледаемост у нас. Иван е
негов продуцент (наравно с Димитър Митовски) и през главата му е минало абсолютно всичко – от
финансирането през организацията до рекламата и дистрибуцията.
Решаваме, че само спа и природа ще го оправят, затова потегляме към Рибарица. В колата Иван
ни пуска Oasis – единствената група, която не е успял да подсигури за саундтрака на филма, но поне
аудиосистемата в купето е първокласна. От Volvo знаят какво е важно, когато създаваш перфект-
ния автомобил за млади динамични градски хора. Новото Volvo C30 е бързо, компактно и шик. Пред-
лага безброй варианти на качествен скандинавски дизайн за интериора. И e официално признато за
един от най-икономичните и екологични автомобили в света – с версията DRIVe моделът изразход-
ва само 3,8 л гориво на 100 км. Така че в спа-хотел Планината пристигаме за отрицателно време и
с чиста съвест. Тук също имат отношение към устойчивият начин на живот. Комплексът е изцяло
изграден от естествени материали – дърво, камък, 100 % вълнени мокети. Естествено, въздухът
в планината е съвсем различен, а гледката от кулата на хотела е зашеметяваща. Слизаме само
защото сме гладни и питаме за механата Стара Рибарица, в която местните баби готвели въл-
шебно. По-късно може да пробваме и басейна. Найс, а?
249
250
251
252
253
 Огледало

254

Rouge Coco от Chanel

“След като всички казват, че очите са огледало на душата, защо да не приемем, че устните гово-
рят за сърцето”, казва Коко Шанел и създава червилото, с което никога повече не се разделя.
Точно 50 години по-късно Питър Филипс, директор Грим на Chanel, предлага своята интерпретация
на историческото червило. Модерно, елегантно, лесно за носене – какво повече може да иска една
съвременна жена? Отговорът: повече от червило – начин на мислене. За всяка жена изборът на
червило и цвят е изпълнен със смисъл акт. Той изразява коя е тя и коя иска да бъде.
Лицето на Rouge Coco е певица и актриса, майка и съпруга на любимия ни Джони Деп.
Ванеса Паради е и модна икона с уникален стил, предпочитана от най-големите имена по време
на кариерата си. Тя харесва 20-те години и винтидж модата, а от Chanel я харесват за рекламно
лице, защото една друга мъдрост на мадмоазел Коко й приляга чудесно: “Модата е преходна, сти-
лът – остава.”
 255

M·A·C
Cosmetics
Годината: 1984
Мястото: Торонто, Канада
Основателите: гримьорът и фотограф Франк Тоскан и собственикът на салон за красота Франк
Анджело
Вярват в: модата, фантазията, изкуството, професионализма
Лозунгът им е: “Всяка раса, всеки пол, всяка възраст”
Приятелите им: са все известни – Линда Еванджелиста, Лайза Минели, Памела Андерсън, Мери
Джей Блайдж, Миси Елиът, Дита фон Тийз, Катрин Деньоф, Лейди Гага
Подвизават се: зад кулисите на над 200 ревюта по време на Седмицата на модата в Ню Йорк,
Лондон, Милано и Париж
Продуктите им: са смес от забележително изкуство, богати цветове, професионални формули и
специализирани умения. От червило и спирала до фон дьо тен и четки – говорим за изключителни
продукти с уникален индивидуалистичен дух
Що е то: една от най-революционните и влиятелни компании в световната козметична индустрия
Make up Art Cosmetics (M·A·C) е вече в София
 Огледало

256

Gucci by Gucci Sport pour Homme

Какво: нов аромат за мъже от Gucci
От кого: напълно ново и силно ухание за мъже, създадено от творческия директор на марката
Фрида Джанини
За кого: модерните свежи небрежари със спортен характер, които си падат както по здравослов-
ния начин на живот, така и по изтънчените игри и дискретния флирт
Вдъхновението: свободният дух и силата на океана
Съставките: грейпфрут за тръпка, пачули за дълбочина, цитруси за свежест, нектар от смокиня
за контраст
Бонус: специална технология, която позволява на аромата да се задържа за по-дълго върху тялото
Момчето от рекламата: е носителят на Златен глобус Джеймс Франко, който е играл Джеймс
Дийн в биографичния едноименен филм. Ако следиш творческия му път и те вълнува как я кара
напоследък, провери как се справя в двата нови филма с негово участие – Ваше Величество и Яж,
моли се и обичай
Какво: L’Absolu Creme de Brillance от
Lancome – крем-глос за устни в разнообразна
гама цветове
Защото: технологичният напредък работи
за идеалния блясък и перфектната хидрата-
ция на устните ви

Какво: Грим колекция Bronze Goddess от Estee

Lauder
Защото: има вечери, които просто изискват
драматични и смели цветове за устните,
очите и ноктите

Какво: Teint Idole Silky Mat от Lancome – ново

поколение матиращ фон дьо тен
Защото: се оказа, че кожата може да бъде
идеално хидратирана, перфектно матирана
и копринено мека, без да изглежда твърде
напудрена

257
Какво: Teint Radiance от Yves Saint Laurent –
светлоотразяващ фон дьо тен за естествен
и равномерен блясък
Защото: от YSL измислиха технологията
Ampli Light, която стимулира сияйния тен и
помага оптически да изгладиш някои нерав-
ности

Какво: Hypnose Precious Cells от Lancome –

спирала за обем с регенериращо действие
Защото: след дълги години на научни изслед-
вания Lancome отиде много далеч в иноваци-
ите и създаде спирала, която придава обем, а
освен това прави миглите по-здрави и плътни

Какво: Fleur de Frangipanier от Givenchy – пуд-

ра за лице, лимитиран продукт
Защото: 3 в 1 е очаквано добра комбинация –
ще получиш пудра в 3 нюанса, вдъхновени от
сенчестите тонове и нежния аромат на
жасминовия цвят
 Огледало

Какво: Hydramax + Active Nutrition от Chanel

Precision – подхранващ крем за лице и балсам
за устни
Защото: всички типове кожа се нуждаят
от хидратация, особено сухата – именно
за нея Chanel са амбицирани да осигурят
дългосрочна влага и хранителни активни
съставки

Какво: Aquasource Skin Perfection от Biotherm

Защото: кожата трябва да се хидратира
всеки ден, а Biotherm са събрали само в
една опаковка еквивалента на 5000 литра
термална вода

Какво: Replenishing Body Cream от Shiseido –

високотехнологичен крем за стегната и
гладка кожа
Защото: Shiseido комбинира експертния
258
опит на Запада с традиционни растения от
Изтока, резултатът от което е нова линия
за тяло с висока ефективност и приятни
аромати

Какво: Genific HD от Lancome – първият

концентрат за по-млада и еластична мъжка
кожа със свеж тен
Защото: младостта е в гените ви, момче-
та, реактивирайте ги!

Какво: Even Better Clinical Dark Spot Corrector

от Clinique – серум за лице, който помага за
изравняването на тена
Защото: упоритите тъмни петна могат да
бъдат драматично изсветлени
Какво: Age Fitness Elastic от Biotherm – крем
+ серум за по-добра еластичност на кожата
Защото: с времето кожата губи плътност
и еластичност, а ти искаш да си ги задър-
жиш, особено когато става дума за лицето

Какво: Genifique Repair sc* от Lancome –

нощен крем за гладка, свежа и отпочинала
кожа
Защото: от Lancome откриха гените,
които участват във възстановяването на
кожната защита, и ги впрегнаха на работа

Какво: Re-Nutriv Sun Supreme SPF 30 for Face

от Estee Lauder
Защото: защитава ефективно от слънцето
и отлага стареенето на кожата

259

Какво: Sun Sport SPF 50 Extreme Conditions

anti-reflection cream от Lancaster – инова-
тивен слънцезащитен крем за спорт в
“екстремни условия”
Защото: отразените слънчеви лъчи от сняг,
лед и вода значително увеличават влиянието
на UV лъчите и специфичната слънцезащи-
та е повече от необходима

Какво: Urban Environment UV Protection Cream

Plus SPF50 &Urban Environment UV Protection
Cream SPF30 от Shiseido – ежедневен слънце-
защитен крем за лице и тяло
Защото: Shiseido специализират в защита
от това, което най-силно вреди на кожата –
UV лъчение, изсушаване и оксидиране
 Огледало

Какво: Escale aux Marquises от Dior

Защото: можеш да разбереш какво е имал
предвид белгийският певец Жак Брел,
когато казал, че на Маркизките острови
времето спира заради липсата на бриз

Какво: Chance Eau Tendre от Chanel

Защото: не можеш да измислиш основа-
телна причина да няма още един аромат на
Chanel в шкафчето с огледалото в банята

Какво: Amor Amor Delight от Cacharel

Защото: слънцето свети, краката ти са в
пясък и вече не броиш коктейлите. Липсва
260 само обяснение в любов – веднага

Какво: Eternity Summer от CK

Защото: очарованието на плажа на разсъм-
ване може да бъде затворено във флакон

Какво: DKNY Delicious Candy Apples

Защото: трябва да се провери твърде-
нието на DKNY, че са усъвършенствали
способността си да комбинират сладостта
със сочността на ябълката
Какво: Hilfiger Woman от Tommy Hilfiger
Защото: понякога си в настроение за
класически съвременен американски стил и
очарование

Какво: John Galliano “l’Eau de Toilette”

Защото: на ексцентричния и неуморен г-н
Галиано му се прииска да направи аромат от
свежи цветя, който бълбука като смях на
момиче

Какво: Davidoff Cool Water Ice Fresh Limited

Edition Лято 2010 за него и за нея
Защото: можеш да си държиш парфюма в
хладилника до бутилките с джин и тоник
(съвет от парфюмериста)

261

Какво: Emporio Armani Diamonds Summer за

него и за нея
Защото: скоро може и да нямаш пътува-
не до Антверпен за истински диамантен
шопинг

Какво: Armani Code Summer за него и за нея

Защото: това лято ще те разбере само
който трябва

Какво: ck one summer

Защото: иде лято и нищо друго няма зна-
чение
 Somethin ‘bout those little
pills

262

фотография Михаил Новаков

стил Стефан Карчев
модели
Вероника (пола Mc Queen, обувки Miss Sixty),
Цвети (туника Replay, обувки Camper)
Надя (обувки G-Star, яке Adiddas, клин Adiddas),
Румен (риза Sisley, панталон Benetton, обувки G-Star)
Петя (панталон Max Mara, обувки Benetton, шапка Max Mara),
Стефан (шапка Moschino, обувки Camper)
263
264
265
266

Вероника и Цвети
 267

Стефан и Румен
268

Надя, Румен, Вероника, Цвети, Петя

 269

Петя, Румен, Стефан, Вероника

270
271
272

Очаквай следващия ни брой през септември • Оur next issue is coming in September
 ранци

Га

я
5
г ооддиин и

**

.
10
лн

Пъ

20
a
За ю ли
Vi
era - 10
Fu 10
ll 20
HD
те 1 май
лев ду 2
Дет изори, закупени меж g
айли: b
www.panasonic.

©¤±©º¦³¯ ² ®¡ª-¥¦³¡ª¬®¡

** °ÛÌÎa ¨Á Viera Full HD ÓÆÌÆÃÉÈÏÑÉ, ÈÁËÔÐÆÎÉ ÍÆÇÅÔ 21 ÍÁÊ 2010 - 10 ßÌÉ 2010. ¥ÆÓÁÊÌÉ: www.panasonic.bg
°¯¥£©§®¡ «¡±³©®¡

°ÑÉÄÏÓÃÆÓÆ ÒÆ ÈÁ ÐÆÑÕÆËÓÎÏÓÏ ÃÉÈÔÁÌÎÏ ÐÑÆÇÉÃàÃÁÎÆ !

®ÏÃÉÓÆ ÓÆÌÆÃÉÈÏÑÉ Viera NeoPDP 600Hz ÉÍÁÓ ÐÏÃÆØÆ ÏÓ
2 ÍÉÌÉÏÎÁ ÒÁÍÏÒÃÆÓÆÚÉ ÐÉËÒÆÌÁ, ËÏÉÓÏ ÑÆÁÄÉÑÁÓ ÒÛÒ
ÒÃÆÓËÁÃÉØÎÁ ÒËÏÑÏÒÓ. ®àÍÁ ÅÁ ÉÈÐÔÒÎÆÓÆ ÎÉÓÏ ÆÅÉÎ ÅÆÓÁÊÌ
ÏÓ ÅÆÊÒÓÃÉÆÓÏ, ËÏÆÓÏ ÄÉ ÐÑÆÃÑÛÚÁ Ã ÉÅÆÁÌÎÉà ÉÈÂÏÑ ÈÁ
ÒÐÏÑÓÎÉ ÒÛÂÉÓÉà, ÕÉÌÍÉ É ÉÄÑÉ.
²¦¤¡ ² 5 ¤¯¥©®© ¤¡±¡®·©À!**
£²©¸«¯ ¦ £¡§®¯.

*Sub-field Drive www.panasonic.bg

    

One Magazine • Summer 2010 Списание Едно • лято 2010

   
edno.bg

   

   

   

   
цена 10 лв / price 10 lv

   

   

   
Списание Едно • лято 2010

   

   

   
One Magazine • Summer 2010