Българската възрожденска архитектура

В различните региони на България през 19 век се строяло по различен

начин, но като цяло строителството носи един и същи дух, условно
наречен “Българска Възрожденска архитектура”. Тя притежава
изключителни качества, които я отличават от всички останали строителни
традиции по света и може да се приеме, че отразява характера и културата
на българския народ. Този вид архитектура се появява в края на XVIII век
и се променя и развива под влиянието на културния, икономически,
политически живот. Съобразена е с географските особености и традициите
на съответното населено място.
От всички дялове на архитектурно творчество, архитектурата
предназначена да обслужва потребностите на социалните общности най-
пълно отразява промените на архитектурната типология, тъй като в
създаваните от нея сгради се осъществяват и развиват новите форми на
духовна култура, на образование, на управление на занаятчийските
организации, на административно самоуправление. Възрожденското
жилищно строителство преминава през три етапа, подчинени на
периодизацията на общото икономическо развитие: от края на XVIII до 30-
те години на XIX век; от 30-те години на XIX до 60-те години на XIX век;
от 60-те години на XIX век до Освобождението 1878 година. До 30-те
години на XIX век българската възрожденска архитектура се появява
предимно в планински райони, в няколко развиващи се български селища –
Мелник, Копривщица, Сопот, Трявна, Жеравна, Котел, Боженци, Банско.
Следващият етап на възрожденското строителство е до 60-те години на
XIX век. Икономическият спад на търговията води до преселение към
градовете. Днешен Пловдив се установява като важно културно и
стопанско средище. Буржоазията има по-високи изисквания към
жилищното строителство. Домът вече носи и декоративни и
представителни функции. Жилището се обогатява с повече помещения –
по-просторни и по-хигиенични. Пловдивската симетрична къща се среща в
два основни варианта: с една надлъжна ос на симетрията и с две взаимно
перпендикулярни оси на симетрията. Последния етап на развитие на
българската възрожденска къща е от 60-те години на XIX век до
Освобождението през 1878 година. Продължава разцвета и в Пловдив, и в
селищата, попаднали под неговото влияние. В другите населени места
възрожденската архитектура вече се е наложила с особеностите си според
географското положение на града. Основните типове са западна къща
(Монтана и Враца), северно балканска къща (Троян, Трявна, Елена),
камчийска къща (Котел), черноморска къща, странджанска къща,
карловска къща, пловдивска къща, родопска къща, самоковска и пиринска
къща. Някои от тях се различават по начина на изграждане и използваните
материали, по начина на съставяне на архитектурния вид, по начина на
организация на пространствата за живеене. Една къща обикновено е
съвкупност от трите вида особености. Систематизацията на къщите се
извършва по различни отличителни черти. Според топографския характер
на района, къщите могат да бъдат планински и полски. По строителен
материал – каменни, дървени, от кирпич, плет и смесени, по конструкция
са с носещи зидове, паянтови, смесени, по планово съдържание са
чардачни и безчардачни и по композиция могат да са симетрични и
несиметрични. През Възраждането архитектурата израства не само по
размери, устройства и изпълнения на къщите, но се строят и различни
обществени сгради, които дотогава са били монопол на завоевателя. Поели
значителен дял на търговията, към средата на XIX век българите строят и
търговски сгради – мази. За нуждите на търговията и занаятите
българските еснафи издигат часовникови кули. Това въздействие се
усилва от нови свободно стоящи черковни камбанарии. Възрожденското
черковно строителство променя и усложнява мащаба и формата на
тогавашните български църкви. В контраст на подчертания
хоризонтализъм на възрожденската къща в култувата архитектура се
налага вертикално членение през тънки декоративни каменни пиластри.
Над единия дотогава покрив израства барабан, увенчан с купол, дублиран
често на запад от камбанария – композиция, присъща на средновековната
българска черковна архитектура и възродена главно от Никола Фичев.
Забележителни мащабни постижения на възрожденската архитектура са
манастирските комплекси – Рилски манастир, Роженски манастир,
Троянски манастир, Преображенски манастир. Изградени около църквата
като затворени дворове в продиктувана от терена направилан многоъгълна
форма, манастирските сгради показват навън затворена архитектура, но
вътре в манастирските комплекси има дървени чардаци, озеленени площи
и колоритен екстериор. Вътрешното оформление на българските
възрожденски домове не се различава значително от къщите на другите
етноси в рамките на Османската империя. Характерните битови
обзавеждания, цветове, детайли, фигурални композиции могат да бъдат
открити както в християнски, така и в мюсюлмански домове. Влиянието на
Исляма върху декоративното оформление на интериора е видно. Модата по
време на Възраждането била въвеждана от заможните жители, независимо
от техния етнос и религия, поради което в строителните традиции се
вплитат различни символи. Много често в християнски и мюсюлмански
жилища се наблюдават символи на другата религия, поради непрекъснатия
процес на комуникация и взаимно влияние.
Икономическият, културният и политико-революционният подем на
българския народ през епохата на Възраждането е съпроводен от голямо и
разнообразно строителство и общо селищно благоустройство. Всички тези
прогресивни градоустройствени белези и постижения от Възраждането са
били дело предимно на българските майстори строители. Възрожденската
архитектура се е установила като културен образец за устройството на
домовете на поколения след възрожденската епоха.