Боянската църква „Св. св.

Никола и Пантелеймон“ е средновековна българска църква (придворен

параклис, по-късно манастир) в софийския квартал Бояна, намиращ се в подножието на Витоша.
Тя е един от културните символи на България и е включена през 1979 г. като културен паметник в
Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Филиал е на Националния
исторически музей от 2003 г.

Строителни периоди

Храмът е двуетажен. Отнася се към типа двуетажни църкви-гробници с долен етаж, предназначен
за крипта (гробница) и горен за семеен параклис. Счита се за църква към извънградската
резиденция на феодала, от която тя е била част.

Най-старият строителен период е от края на Х век – началото на XI век. Това е малка едноапсидна
кръстокуполна сграда с вградени подпори, които формират вписан кръст. Фасадната пластиката на
многостъпалните засводените ниши и арките при отворите е допълнена с т.нар. „вълчи зъби“ от
поставени неортогонално керамични зидарийни тела при сводовете, тези похвати са прилагани в
по-старите български храмове в Търново, Охрид и Костур.

Църквата е разширена с пристроената през XIII век основна част по време на Второто българско
царство от севастократор Калоян. Именно тя определя храма към типа двуетажни църкви-
гробници. Долният етаж (криптата), е покрит с полуцилиндричен свод с две ниши „аркосолии“ –
на северната и на южната стена, а горният (парклиса) – повтаря архитектурния тип на
първоначалната църква. Характерна е фасадната украса, където, освен пластиката на слепите
засводените ниши и арките при отворите, е приложен т.нар. „живописен стил“ – смесена зидария
от бял камък и червени тухли, съчетана с керамопластична декорация от вградени цветни
глазирани „чашки“, характерна за Търновските, Несебърските и Охридските български храмове.
От изградените по поръка на севастократора в София църкви са запазени още две – Света Петка
Стара и параклиса Свети Николай.

Третата възрожденска част е достроена от боянчани с техни средства в средата на XIX в. След
освобождението селяните искат да построят по-голяма нова черква, като съборят старата
средновековна и възрожденска, но тя е спасена от българската царица Елеонора, втората съпруга
на княз Фердинанд I, която предоставя на селяните друг терен. Фердинанд устройва прелестния
малък парк около църквата и засажда уникалните за България северноамерикански секвои и
други редки видове. След кончината ѝ през септември 1917 г., царицата е погребана до южната
страна на Калояновата църква. Пред църквата боянци издигат паметник на падналите във войните
за обединение на България техни съселяни.

Стенописи

Стенописите в църквата са от различни периоди: XI-XII век, 1259 г. (най-ценните), XIV век, XVI-XVII
век и 1882 г.

Изключителни художествени достойнства имат световноизвестните стенописи (240 изображения –

втори живописен слой над оригиналния) от 1259 г. на т. нар. Боянски майстор и неговата група
средновековни художници, сред тях се знае името на Димитрий зограф, които се причисляват от
изкуствоведите към Търновската живописна школа. През 2016 екип от археолози разчита надпис
на дъбовата врата на църквата, който гласи "Аз, Василий, писах"[1]. Според учените, той е оставен
от Василий Зограф - един от зографите, които рисуват стенописите през 1259 г., което прави
вратата на Боянската църква най-старата позната врата в България, на възраст от около 760
години[1]. Ктиторите на храма са били севастократор Калоян и съпругата му Десислава. Техните
портретни изображения на северната стена, както и тези на българския цар Константин Асен и
царица Ирина, се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм. Отбелязани са с
надписи: Калоян – севастократор и ктитор, Десислава – севастократорица и ктиторица, Константин
– цар, Ирина – царица.