Истанбул – 22-25.09.22 г.

Истанбул – историческа част:

 Света София:

„Света София“ или „Църква на светата Премъдрост Божия“ била дълго време
християнска катедрала, по-късно сред главните джамии на Константинопол и днес продължава да
работи като джамия. Първоначално построена през 360 г., църквата е разрушавана на два пъти при
обществени безредици. Съвременната сграда е построена през 532 – 537 г. при
император Юстиниан I. Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален
храм на Константинополската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204
г. тя служи за катедрала на Константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от
Константинопол през 1261 г. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г.
„Света София“ е превърната в джамия. След разпадането на Османската империя правителството на
Турция секуларизира сградата през 1934 г. и от следващата година тя функционира като музей.
Първата църква на мястото на днешната „Света София“ е известна като Голямата
църква, тъй като е по-голяма от всички дотогавашни църкви в града. Осветена е през 360 година,
при управлението на император Констанций II. Църквата е изградена в близост до изграждания по
това време императорски дворец и става патриаршеска катедрала на Константинопол, като дотогава
тази функция е изпълнявана от разположената в съседство църква „Света Ирина“. През по-голямата
част от историята на Византийската империя тези 2 храма заемат централно място в нейния
церемониал. Голямата църква представлява класическа латинска базилика с атриум, галерии и
дървен покрив и изглежда значим за времето си паметник. Първата църква е опожарена по време на
бунтовете в Константинопол, които започват след като императрица Елия Евдоксия прогонва от
града патриарх Йоан Златоуст през 404 година.
Втората църква е построена по заповед на император Теодосий II, който я освещава на 10
октомври 415 година. Базиликата с дървен покрив. Сградата е разрушена изцяло от пожар по време
на потушеното от Юстиниан I въстание Ника през 532 година. Няколко мраморни блока от втората
църква са оцелели до наши дни, включително релефи на 12 агнета, символизиращи дванадесетте
апостоли. Първоначално част от монументалния главен вход, днес те са разположени в яма от
разкопки до входа на музея, след като са открити в западния двор през 1935 година. Тогава
разкопките са прекратени, за да не се застраши съвременната сграда.

На 532 година, седмици след разрушаването на втората базилика, император Юстиниан I

решава да построи трета и напълно различна сграда, по-голяма и величествена от своите
предшественици. Колони и други мраморни блокове са доставени от цялата империя по Средиземно
море. Твърдението, че те са плячка от градове като Рим и Ефес е по-късна измислица. Въпреки че са
изготвяни специално за „Света София“, колоните имат разлики в размерите. Императорът си
поставя много амбициозна задача – да се създаде най-големия и велик храм в историята. За целта не
са пестени никакви средства и църквата е завършена в изключително кратък период от 5 г. под
зоркия контрол на самия Юстиниан. На строежа работят над 10 хиляди души. Цялата вътрешност на
църквата е облицована със златни мозайки и скъпи видове мрамор. Строежът ѝ изпразва имперската
хазна. При осветяването на църквата през 537 година, извършено от императора и патриарх Мина,
според преданието Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!“, имайки предвид Храма
на Соломон в Йерусалим. В продължение на почти хиляда години „Света София“ е най-голямата
църква в света и все още е четвъртата по площ в света, като още съвременниците на строежа я
признават за изключителен паметник на архитектурата. Земетресения през 553 година и 557 година
предизвикват напукване на главния купол и източния полукупол, а главният купол е напълно
разрушен от земетресение през 558 година, като при падането си унищожава амвона, олтара и
кивория. Колапсът се дължи главно на голямото тегло на купола и огромните напречни сили, заради
твърде плоската му форма, които предизвикват деформации на поддържащите купола колони.
Възстановяването на църквата започва веднага след земетресението, като се използват по-леки
материали и се увеличава височината на купола, с което сградата получа съвременната си вътрешна
височина от 55,6 метра. След като през 726 година император Лъв III поставя началото на
кампанията на иконоборството и всички икони и статуи са премахнати от „Света София“. Църквата
е засегната от пожар през 859 година и отново през 869 година, като при втория един от
полукуполите е разрушен. Сградата е ремонтирана от император Василий I Македонец.
Константинопол е превзет от османците на 29 май 1453 година. Спазвайки обичая, султан
Мехмед II оставя града на разположение на войската си в продължение на три дни. „Света София“ е
тежко засегната от разграбването на града, тъй като завоевателите смятат, че там се съхраняват най-
големите съкровища. Малко след пробива в защитата на града, нападатели стигат до църквата и
разбиват нейните врати. По време на обсадата сградата служи за убежище на много хора, които не
могат да участват в битката и които са избити или превърнати в роби при ограбването на църквата.
Когато султан Мехмед влиза в сградата, той решава тя незабавно да бъде превърната в джамия, като
един от придружаващите го духовници се качва на амвона и започва да чете Шахада. Мехмед II
нарежда тя да бъде обновена и преправена в джамия, като лично той за пръв път присъства на
петъчна молитва в сградата през 1453 година. „Света София“ се превръща в главната султанска
джамия на Истанбул, а издържащият я вакъф получава повечето къщи в града и района на бъдещия
дворец „Топкапъ сарай“. През 1478 година част от вакъфа са 2360 магазина, 1300 къщи, 4
кервансарая, 30 бозаджийници и 23 магазина за овчи глави и крака. Със султански заповеди през
1520 и 1547 година към него са добавени магазини и части от Капалъчаршъ и други пазари. Преди
1481 година в югозападния ъгъл на сградата е издигнато малко минаре. По-късно, при султан
Баязид II, е поставено минаре и на североизточния ъгъл. Едно от тези две минарета пада след
земетресението през 1509 година, а в средата на XVI век те са заменени с две срещуположни
минарета в източния и западния ъгъл. През епохата на Синан се изграждат две нови големи
минарета в западния край на сградата, оригиналния султански трон и около 1576 година – тюрбе на
Селим II югоизточно от джамията, в което по-късно са погребани още 43 османски принца. За тази
цел година преди това са разрушени части от сградата на Вселенската патриаршия. По това време
на главния купол е поставен златен полумесец и всички къщи в ивица от 24 метра около сградата са
премахнати.
През 1717 година, при султан Ахмед III, напуканата мазилка в сградата е ремонтирана, което
допринася за запазването на много от мозайките, тъй като дотогава служителите в джамията
продават части от тях като талисмани на посетителите. През 1739 година султан Махмуд I
организира ремонт на джамията, като към нея е добавено медресе, имарет и библиотека, а през 1740
година е построен фонтан за ритуално измиване. Преустроен е султанският трон и е изграден нов
михраб. Пореден ремонт на „Света София“ е организиран от султан Абдул Меджид I през 1847 –
1849 година, като в него участват осемстотин работници под ръководството на швейцарските
архитекти братя Фосати. Те укрепват купола и сводовете, усилват колоните и ревизират
декорациите извън и вътре в сградата. Мозайките по горната галерия са разкрити и почистени, но
много от тях отново са скрити „за защита срещу допълнителни повреди“. Полилеите са заменени с
нови, а на колоните са поставени огромни кръгли дискове (медалиони), в които известният
калиграф Казаскер Мустафа Иззет ефенди изписва имената на Аллах, Мохамед, първите четирима
халифи (Абу Бакр, Омар, Усман и Али) и двамата внуци на Мохамед Хасан и Хусейн. През 1850
 година братята Фосати изграждат нов султански трон в неовизантийски стил, свързан с
владетелския павилион зад джамията. Те обновяват също минбара и михраба. Извън основната
сграда минаретата са ремонтирани и променени, така че да имат еднаква височина.
През 1934 г. Мустафа Кемал Ататюрк обявява сградата за музей. Доста от съществуващите
мозайки са разкрити наново, но са запазени и ислямските промени. Храмът е музей и се посещава от
туристи от целия свят. След 66 години Официално Голямата Джамия „Света София“ отваря врати за
молитви в петък на 24 юли 2020 година, в деня на 97-та годишнина от подписването на Лозанския
договор.

 Султан Ахмед джамия:

Известна като Синята Джамия, а носеща името на своя поръчител Султан Ахмед I,
джамията е една от най-видните забележителности в Истанбул. Този скъпоценен паметник
на турското и ислямското изкуство печели възхищението на всички свои посетители с
внушителните си куполи, градини и изтънчени минарета, които се славят с интересна
легенда. Историята разказва как Султан Ахмед I пожелал минаретата да бъдат направени от
злато. На турски злато се произнася като “алтън”, но архитектът го разбрал погрешно,
чувайки “алтъ”, което означава “шест”. Така били построени шест минарета, вместо
общоприетите четири, което в последствие предизвикало разногласия. Поклонниците на
единствената джамия, която притежавала шест минарета по онова време – в Мека, се
възпротивили и това довело до издигането на още три минарета през годините като
компенсация. В Синята джамия може да се влезе през три различни входа, а след като се
премине прагът й, погледът на посетителя остава поразен от открилото се мащабно
вътрешно пространство. Слънчеви лъчи преминават през близо 260 прозорци под различни
ъгли по различно време на деня и добавят вълшебен цвят към този красив паметник.
Отвътре високият таван е облицован с близо 20 000 сини плочки, откъдето идва и името на
джамията. Високият 34 метра централен купол е заобиколен от по-малки куполи, общо
подкрепени от четири огромни стълба, наподобяващи и наречени “слонски крака”.
Строителството на сградата започва през 1609 г. , по време на управлението на Ахмед
I, и продължава седем години. Интересно е, че султанът е бил едва на 19 години, когато е
наредил да се направи това великолепно творение. Архитектът е Мехмед Ага, а
разположението на джамията е в сърцето на вълшебния свят на Ориента – Истанбул, в
близост до църквата Света София.

 Топкапъ сарай:
Топкапъ сарай (от турски: „Дворец с оръдейна порта“, наречен на близка порта с
оръдия) е главният султански дворец, седалището на администрацията на Османската
империя от 1465 до 1853 година. Намира се между Златния рог и Мраморно море в Истанбул
и има изглед към Босфора. Наблизо е известната църква „Света София“. Дворецът е пълен с
примери от османската архитектура и притежава голяма колекция от порцелани, одежди,
оръжия, щитове, брони, османски миниатюри, ислямски калиграфски ръкописи и стенни
украшения. Сравнен с други известни монархически резиденции като виенския дворец
Шьонбрун и екстравагантния Версайски дворец, Топкапъ изпъква с неголемите си пропорции
и забележителни интериори.
Дворецът „Топкапъ“ е построен по заповед на султан Мехмед II Фатих върху
развалините на една Римска постройка 1475 – 1478 г. Първоначално се нарича Нов сарай на
принца, но поради големите топове около портата получава от народа името Топкапъ сарай.
Площта, на която е разположен, е 700 000 m² – 2 пъти по-голяма от тази на Ватикана.
Дължината на обграждащите го крепостни стени е 5 км. През византийския период са
 издигнати стените откъм морето, а през османския – сухопътните,
чиято дължина е 1400 м. Крепостните стени включват 28 кули.
Крайморските крепостни стени имат 3, а сухопътните 4 врати.
След построяването на двореца Долмабахче сарай през 1856 г., в
„Топкапъ“ продължават да живеят само жените на починалите или
свалени от престола султани. След провъзгласяването на
републиката последният падишах от Османската династия
Вахдеттин напуска града заедно със семейството си. Тогава
дворецът Топкапъ по нареждане на Ататюрк е превърнат в музей.
Първият двор (или Алай Мейдани) е обграден от високи
стени. Този двор също така е известен и като Дворът на еничарите
или Парадния двор. Главната врата се казва Баб-и-Хумаюн или
Имперската порта. Топкапъ съдържа и стар султански монетен
двор, църквата-джамия Ейрен, Археологическия музей и
разнообразни фонтани, павилиони (за пример Павилионът Чинили
или Керемиденият павилион) и градини (включително и Гюлхане
парк, старата султанска градина от рози). Сараят е притежавал и
втори двор, който е бил изгорен до основи поради изтичане на газ.

 Йеребатан саранъджъ – цистерна:

Йеребатан сарнъджъ или Цистерна на базиликата е най-
голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна
вода в Истанбул измежду открити до няколкостотин в града,
приличащо на дворец. Едно от имената, с което цистерните се
назовават е „Потъналият палат“. Тук се съхранявал резерв от питейна вода за в случай на
засушаване или обсада на града. Водата по акведукти е доставяна от извори в Белградската
гора, намираща се на 19 км северно. Именно фактът, че Константинопол в древността
получавал и съхранявал запаси от питейна вода, го е направил толкова трудно превземаем.
Резервоарът е разположен в историческия център на града, в района Султанахмед срещу
катедралата „Св. София“. Тъй като по-рано на това място се е намирала базилика, наричат
„Цистерните“ също и „Цистерна на базиликата“. Това е едно великолепно творение на
Античността, което се е запазило почти непокътнато до днес. То е построено от император
Юстиниан I през 532 – 542 г. По онова време в Константинопол е имало около шестдесет
цистерни. През византийската епоха водохранилището е снабдявало с вода намиращия се
наблизо Голям императорски дворец и местното население. След завладяването на града от
османците през 1453 г. то се използва още известно време за снабдяване с вода на султанския
дворец Топкапъ сарай, но, тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от
цистерни, те изградили собствена водоснабдителна система. Цистерните потънали в забрава,
докато през 1544 – 1550 в Истанбул не дошъл холандският пътешественик П. Гилиус. По
време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от Земята вода с кофа, а и също
риба. При трудни условия Гилиус пропътува с лодка водната повърхност, като я измерва и
преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин Цистерните
стават известни на Западния свят. По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал
непременно да види и Цистерните.
Водохранилището е 140 м дълго, 70 м широко, има 336 колони, подредени в 12
редици по 28 колони, с височина 8 м. Разстоянието между колоните е 4,80 м. Голяма част от
колоните са от по-стари постройки, направени са от един или максимум от два мраморни
къса. 98 от колоните са с коринтски капители, а останалите са с капители в дорийски стил.
Цистерните побират 100 000 м3 вода. Разположени са на площ от 9800 м2. Стените са
дебели 4,80 м. Повечето колони са цилиндрични, само няколко са ъгловати или с улеи.
 Интересно е, че тук е запазен единственият оригинал, оцелял до момента на Горгоната
Медуза. Едната глава на Медуза е положена настрани, а другата е положена странично.
Поверието разказва, че глави на Медузата са вграждани в сгради с цел тяхната защита, а тъй
като, също според легендата, този, който погледне Медузата в очите, се превръща в камък, то
главите не са поставени в нормално положение, а обърнати, за да предпазят гледащите ги
хора. Предполага се, че главите са донесени от по-стара римска сграда. Служат като цокъл за
колоните.
Има много добра циркулация на въздуха и независимо, че се намира под земята, въздухът е
изключително свеж и чист. В Йеребатан сарнъджъ има и кладенец на желанията, в който според
поверието ако хвърлиш монета и си пожелаеш нещо, то непременно ще се сбъдне.
Цистерните са реставрирани многократно: 1723 г. при султан Ахмед III и през 19 век при
султан Абдулхамид II. По време на реставрацията през 1955 – 60 г. осем повредени колони в
средната част са били заздравени с бетон, поради което не са в оригиналния си вид. През 1985 –
1987 г. Цистерните са почистени, като са отстранени около 50 000 тона тиня и е построена пътека за
посетителите. Тук през лятото се провеждат незабравими концерти.

 Хиподрумът на Константинопол:
Хиподрумът на Константинопол е античен римски хиподрум, спортно и социално
средище на Константинопол, столицата на Византия. Днес това е площад „Султан Ахмет“ в
Истанбул, на който са запазени само някои елементи от оригиналния Хиподрум. По време на
античността надбягванията с коне и колесници са популярно забавление и хиподрумите са
често срещани в градовете в периода на елинизма, древния Рим и Византия. Строителството
на Хиподрума е започнато от римския император Септимий Север през 203 г., когато градът
се нарича още Византион. Император Константин го разширява и украсява през 325 г. по
подобие на Циркус Максимус в Рим. Разположен непосредствено до Големия императорски
дворец, той има внушителни размери: 400 метра дължина и 120 метра ширина, с 40 реда
седалки за зрителите, които достигали 100 000 души. По време на Римската република
състезателите се разделяли на 4 отбора: Сини, Зелени, Червени и Бели, но към 6 век остават
само два: Сини и Зелени. Разгорещените привърженици на съперничещите си отбори често
предизвикват размирици. Хиподрумът е мястото, където по времето на Юстиниан I през
януари 532 г. започва бунтът Ника, а след неговото жестоко потушаване с 30 000 убити,
състезанията биват прекратени. През 1826 г. тук е извършена кървава разправа с
разбунтувалите се еничари.
 Започнат от Септимий Север през 203 г. и завършен от Константин през 330 г., той е
най-големият в античния свят. При строежа с цел изравняване са издигнати сводове на
неравните места и под тях нощем течала вода. По време на Четвъртия кръстоносен поход
Константинопол е разграбен и макар че Византия след това е възстановена, градът така и не
достига предишното си великолепие. Сто години преди градът да падне в ръцете на
османците вече няма надбягвания с колесници и Хиподрумът е в развалини. В една
литография от XIV век се вижда, че още стоят изправени колоните на спината, налична е и
императорската трибуна, докато стъпалата на амфитеатъра и портиците са отчасти
разрушени. Сред грандиозните остатъци са изградени малки къщи. След превземането на
Константинопол от османските турци, макар че Константинопол остава столица на
Османската империя и Хиподрумът постепенно се разрушава, използван като кариера за
строителен материал. Все пак мястото не е застроено и се използва за някои церемонии, като
например целодневните празненства по обрязване на синовете на султан Ахмед III. Има
османски миниатюри, които изобразяват Хиподрума със запазени седалки и паметници.
Когато през 1529 г. френският пътешественик Ержил посещава Костантинопол, е наскърбен
от разрушенията на Хиподрума – по земята са пръснати огромни колони, основите им на една
страна, а капителите на друга. Гражданите
ги използвали за нарязване на плочи за
постилане на бани и на мраморни гюллета
за артилерията. Макар че сградите не са
запазени, днешният площад Султанахмет
до голяма степен следва плана и размерите
на изчезналия Хиподрум. Запазени са два
обелиска и разрушената Змийска колона.
Константинополският хиподрум
подобно на Циркус Максимус и всички хиподруми от гръко-римската античност представлява
голямо изравнено пространство, снабдено с амфитеатър за зрителите. Дълъг е около 300 м и широк
между 60 и 80 м. Седалките за зрителите, покрити с мрамор, били разположени върху сводове, а не
върху насипи, както е било обичайно. Можел да събере 60 000 души и поради това на него се
провеждали не само спортни състезания, но и официални церемонии, военни паради, политически
демонстрации и публични екзекуции. Централната спина била украсена с множество паметници и
статуи, от които днес са запазени само три колони: Теодосиевата, Змийската и обелискът на
Константин. На тясната права страна срещу извития амфитеатър се издигат ложи за висшите
сановници, отделенията за старт на колесниците, конюшните и административни постройки. Там е и
императорската трибуна, издадена напред, няколко етажа над арената и свързана с двореца.
Известно е, че императорският дворец е бил истинска крепост, оградена с назъбени стени. Така
императорът можел да присъства на състезанията, без да напуска двореца и без да влиза в пряко
съприкосновение с народа. На трибуната имало ложа с трон, заобиколена с ложите на висшите
сановници. От техните ложи се слизало до издадена тераса, на която стояли имперските гвардейци с
техните знамена. Императрицата, за разлика от императора, е наблюдавала състезанията от
галериите и прозорците на църквата „Св. Стефан“, построена от император Константин между
големия императорски дворец и трибуната. Сред украшенията на спината били и четирите бронзови
коня, украсяващи днес катедралата катедралата Сан Марко. Те са част от плячката след
превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.
През византийския период Хиподрумът е център на градския социален и обществен живот.
По време на състезанията с колесници се правят големи залагания, като привържениците на
различните отбори още по време на Римската република се разделяли на 4 отбора: Сини, Зелени,
Червени и Бели. Обичаят се пренася и във Византия, но към 6 век остават само два: Сини (венети) и
Зелени (прасини). Тези сдружения били признати от държавата и имали стройна структура:
председател, чиновници, хазна, представители, конюшни, колесници, конезаводи, колесници и
артисти, които да забавляват публиката в паузите. Всяка партия имала три отделни части: членове,
които плащали членски внос и избирали представители; жокеи, които често олицетворявали самата
 партия; привърженици сред византийските граждани, които заемали определени места в
Хиподрума. На състезателната писта участвали по две колесници (квадриги) от всеки отбор.
Съперничеството между сини и зелени се преплита с политически и религиозни съперничества.
Състезанията са не само спортни събития, но и един от редките случаи, когато императорът е
срещал народа си. Често на Хиподрума се провеждат политически дискусии. Освен това за
обикновените византийци това е място на свобода: там имат правото да се събират, акламират,
хулят, ругаят. Никой монарх не направил грешката да отмени тези права, но императорите все пак
запазват правото да назначават водачите на партиите на събиращата се многолюдна публика. В
Хиподрума понякога народът издигал призиви за намаление на цените на виното и сланината, друг
път диктувал как да бъде кръстен престолонаследникът. Там според Дил „народът… в страшната си
многочислена сила се явявал пред свой господар с живата си и променлива южна страст“. Понякога
избухват бунтове, които могат да прераснат в гражданска война. Най-сериозният от тях е
въстанието Ника от 532 г., довело до масово насилие и значителни разрушения, при което загиват
около 30 000 души и са опожарени много сгради, като втората Света София от времето на Теодосий
II. Сегашната (трета) Света София е построена от Юстиниян след въстанието. Хиподрумът е и място
за провеждане на публични екзекуции. През 1111 година богомилският лечител Василий Врач е
изгорен на кладата пред многохилядна публика за разпространяването на специфично българското
„еретично“ учение на богомилите. На 15 юни 1826 г. на цариградския площад Ат мегдан (турското
име на Хиподрума) се събират около 20 000 еничари и вдигат бунт с настояване решението на
султан Махмуд II да създаде редовна армия и да разпусне Еничарския корпус. Великият везир на
империята призовава еничарите да се приберат в казармите. След като те отказват да се подчинят,
срещу тях са изпратени верни на султана войски, които блокират площада и избиват всички
еничари.

 Капалъчаршъ:
Капалъчаршъ е автентичен покрит турски пазар. Той е сред най-старите и най-големите
покрити пазари в света. Обхваща 61 покрити улици с над 4 хиляди магазина, които обслужват
между 250 и 400 хиляди клиенти дневно. Разположен е в централния район Фатих, между джамията
Нуруосмание и Баязидовата джамия. Изграждането на пазара започва при султан Мехмед II през
1455 година и продължава до XVIII век. В превод от турски Капалъ чарши означава покрит пазар.
Наричат го сърцето на турската икономика, културата, история и туризъм, защото там има 3600
магазини и дюкяни. Преди пандемията Капалъ чарши никога не е затварян, освен при природни
бедствия. При нормални условия, пазарът обикновено се посещава между 150 и 300 хиляди души
всеки ден, което прави около 42 милиона годишно. Търговците предлагат сделки на десетки езици,
за да примамят туристите в техните магазини. По официални данни на Капалъ чарши работят 30
хиляди души, но неофициално те са много повече.

 Пазар за подправки:
Има няколко документа, които сочат, че името на чаршията първо е "Нова чаршия". Тогава
получава името си „Египетски базар“ (на турски: Mısır Çarşısı), защото е построен с приходите от
османския еялет на Египет през 1660 г. Думата mısır има двойно значение на турски: "Египет" и
"царевица". Ето защо понякога името погрешно се превежда като "Царевичен базар". Базарът е бил
и все още е центърът за търговия с подправки в Истанбул, но през последните години магазини от
друг тип постепенно изместват продавачите на подправки.
Самата сграда е част от кюлия (комплекс) на Новата джамия. Приходите от наетите дюкяни
в сградата на чаршията се използвали за поддържане на джамията. Сградата започва да се строи
през последните месеци на 1660 г.. След Големия пожар в Истанбул от 1660 г., който е започнал на
24 юли 1660 г. и е продължил малко повече от два дни, е унищожил много квартали в града. След
пожара в града е започнало голямо възстановяване и преустройство, което включва възобновяване
 на строителните работи на Новата джамия през 1660 г. Спряно между 1603 и 1660 г.,
строителството на джамията в крайна сметка е завършено между 1660 и 1665 г.

Истанбул – „Св. Стефан“ и еврейският квартал:

 Свети Стефан:
„Свети Стефан“ , известна като Желязната църква, е православна българска църква в
Истанбул, Турция, направена от готови железни елементи. „Свети Стефан“ е единствената
православна желязна църква. Представлява трикорабна базилика с кръстообразна форма и красиви
орнаменти. Олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора се издига 40-метрова камбанария.
Храмът е създаден в края на XIX век и струва на българската държава над 1 милион франка. През
1849 година влиятелният османски държавник, българинът княз Стефан Богориди подарява за
български черковни нужди голям двор с три постройки – една дървена и две каменни, в
цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог,
близо до седалището на Вселенската патриаршия. През 1849 година е издаден официален султански
ферман, позволяващ на българите да имат собствен молитвен дом. Долният етаж на подарената от
Богориди дървена къща е превърнат във временен параклис и е тържествено осветен през 1849
година от митрополит Прокопий Созоагатополски, единственият от архиереите на Вселенската
патриаршия, който може да служи на църковнославянски. По-късно параклисът прераства в
самостоятелен храм, известен като Дървената църква, и посветен на първомъченик и архидякон
Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди. През 1859 г. княз Никола Богориди поставя основния
камък на Желязната църква „Свети Стефан“. Поставянето на основния камък е напълно символичен
акт от страна на Богориди, тъй като истинското строителство на днешната църква започва 33 години
по-късно, когато екзарх Йосиф I Български също полага основния камък през 1892 г. През 1850
година каменните къщи в двора са разрушени и с материала е изградена триетажна постройка с 25
стаи, известна като Метоха, която по-късно става седалище на Българската екзархия, създадена със
султански ферман на 27 февруари 1870 година. Екзархията функционира в Истанбул и след
Освобождението на България до Балканската война през 1912 година.
През 1890 година със султански ферман се разрешава на Българската екзархия да построи
нов храм на мястото на Дървената църква. Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I през
месец юни 1891 г. Тъй като теренът е нестабилен архитектът предлага конструкцията на църквата да
бъде от предварително изготвени сглобяеми железни плоскости, а не с бетонни основи. Търгът за
изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Ваагнер, макар тя
да не е строила дотогава железни църкви. Но Ваагнер вече има стабилен авторитет в областта на
железните изработки – на виенското изложение през 1873 година компанията излага продуктите си
в оргомен павилион от стъкло и желязо. Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена
между 1893 и 1895 и са откарани по железницата до Триест, а оттам с параходи до Цариград.
Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, всички елементи са захванати за
основите с болтове, гайки и нитове – общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква
приключва на 14 юли 1896 г. В архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на
необарок, неоготика и византийски стил. Интериорът също е изработен във Виена – коринтски
колони, ангелчета и флорални мотиви са завинтени или занитени във вътрешността. Стилът на
интериора има ар нуво влияние – първият пример за ар нуво в Истанбул. Виенските майстори
изработили иконостаса по католически образец и секретарят на екзархията Атанас Шопов с
архитекта Азнавур са принудени да отидат до Русия, за да преговарят с руска фирма за избработка
на православен иконостас. Иконостасът е направен от московската фирма на Николай Ахапкин,
иконите са изписани от руския художник Клавдий Лебедев, а шестте камбани са отлети също в
Русия, в Ярославъл във фабриката на Пьотър Оловянишников. Две от шестте камбани звучат и до
днес. Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I
на 8 септември 1898 година – Рождество Богородично. От старата дървена църква е съхранен само
напрестолният камък от олтара, като паметник, който да напомня за историческата ѝ роля в
продължение на половин век.
 „Свети Стефан“ е резултат от експериментирането с железни църкви във втората половина
на XIX век. Преносимите железни църкви са британско изобретение и са използвани за
отдалечените британски колонии като Австралия. Създателят на Айфеловата кула, френският
инженер Густав Айфел също изработва железни църкви, които са изпращани във Филипините и
Перу. Днес „Свети Стефан“ е една от малкото оцелели железни църкви в света. В двора на „Свети
Стефан“ са погребани българските църковни дейци Иларион Макариополски, Авксентий Велешки,
Мелетий Велешки и Паисий Пловдивски.

 Охридска синагога:
Охридската синагога е юдейски храм в град Истанбул, Турция. Тя е ней-старата запазена
синагога в града. Синагогата датира от първата половина на XV век, преди падането на
Константинопол в ръцете на османските турци в 1453 година. Изградена е в квартала Балат от евреи
романиоти, преселени в Константинопол от Охрид и е една от най-луксозните в града. Интериорът е
богато декориран със седеф. В храма има картини на Охрид, а впечатляващата бима (тева) е във
формата на кърмата на кораб, като се смята, че тя символизира или Ноевия ковчег или корабите
пренесели сефарадските евреи от Испания в Османската империя. Синагогата пострадва от пожар в
неизвестна година в края на XVII век – запазен е ферман от 1694 година, който разпорежда
възстановяването на храма. Реставрацията е направена в бароковия стил на Епохата на лалетата. В
1992 година синагогата е реставрирана под надзора на архитект Хюсрев Тайла, като са разкрити
различните архитектурни стилове, използвани през годините.

 Христос Спасител:
„Христос Спасител“ в Хо̀ра е бивша църква в Истанбул, Турция. След падането на
града през 1453 г. е превърната в джамия, а днес е музей. Църквата е един от най-красивите,
оцелели до наши дни, образци на византийската църковна архитектура и изкуство. Първоначално
църквата е изградена като част от манастирски комплекс, който се намира извън стените на града.
След разширението на градските стени от Теодосий II през 413 – 414 г. тя попада в новообособения
квартал Хора̀ откъдето получава и името си. По-голямата част от днешния си вид, църквата
придобива в периода 1077 – 1081 г., когато е реконструирана. През XII век, църквата е частично
разрушена, вероятно от земетресение. Възстановена е от севастократор Исак Комнин.
Окончателният вид църквата добива два века по-късно. Могъщият византийски държавник Теодор
Метохит изпълва интериора на църквата с красиви мозайки и стенописи, които са изпълнени в
периода 1315 – 1321 г. Тези мозайки са едни от най-добрите примери на Палеологовия ренесанс.
През 1328 г. Теодор Метохит е изпратен в изгнание от узурпатора Андроник III Палеолог.
Завръщайки се в града, две години по-късно, той прекарва последните две години от живота, като
монах в църквата. По време на обсадата на Константинопол през 1453 година в църквата е донесена
икона на Света Богородица, която е смятана за пазителка на града, за да помага на защитниците на
обсадения град. Около 50 години след падането на града великият везир на султан Баязид II, Атик
Али Паша, заповядва църквата да бъде превърната в джамия под името Карие джамия. След този
момент повечето мозайки и фрески са заличени. През 1948 г. е предприета програма за реставрация
на Карие джамия, която от този момент престава да функционира като джамия. През 1958 е
отворена отново за публични посещения, този път като музей под името Карие музей.

Истанбул – дворецът Долмабахче:

 Долмабахче:
Долмабахче е дворец в Истанбул, намиращ се в европейската част на града. Днес
дворецът е музей. В миналото Долмабахче е бил залив, в който е акостирала османската флота и,
 както легендата гласи, дори аргонавтите. След неговото затлачване тук се създава султанска градина
с няколко малки дворци. След разтърсилите Европа, а и света, събития свързани с френската
революция и последвалите я Наполеонови войни, настъпила ерата на геополитическо
противопоставяне основно в Централна Азия, но и в/за Османската империя (като инструмент за
влияние върху Предна и Централна Азия и Близкия изток, който бил под неин контрол), най-вече
популярен като „голямата игра“. До средата на 19 век резиденция на султана е бил дворецът
Топкапъ в средновековен стил. След като контактите с Централна Европа стават по-интензивни и от
там са възприети културни стандарти, султанът решава, че трябва да се издигне резиденция в
европейски стил. По поръчение на султан Абдул Меджид I арменските архитекти строят новата
резиденция от 1843 г. до 1856 г., която търпи по-късни преустройства. Разходите по строежа
възлизат на около 5 млн. фунта стерлинги, което отговаря приблизително на 1/4 от годишните
постъпления от данъци. Финансирането става чрез печатане на книжни пари. Говори се, че
финансовият министър съобщил на султана, че строежът струва 3500 пиастра (тогава 32 фунта
стерлинги). Всъщност това била сумата, необходима за напечатването на парите. Строежът
натоварва неимоверно много хазната и допринася за това Османската империя през втората
половина на 19 век да се доближи до държавен банкрут и да стане финансово и политически
зависима от чуждестранни сили. В същност, при управлението на Абдул Меджид I и неговия баща
Махмуд II, който ликвидирал еничарския корпус през 1826 г., след като стартирал „европейски
реформи“ по френски образец, започнал и упадъкът на Османската империя. Двамата султани
„реформатори“ не постигнали нищо друго освен да поставят империята във финансова зависимост
от Западна Европа – в т.нар. държавен банкрут (той е практически невъзможен, тъй като държавите
притежават суверенитет), вследствие на което Англия и Франция започнали открито да се месят, а
на практика и да управляват империята. В крайна сметка след османския неуспех в руско-турската и
освободителна за България война от 1877/78 г., и балканските войни с т.нар. младотурска
революция през 20 век, последвани от катастрофата в Първата световна война, от славната някога
Османска империя останали само фрагменти в Мала Азия с разкошния дворец на Босфора (като
територията на която бил издигнат била поставена под съвместен контрол от главните страни –
съюзници в Антантата (Англия и Франция), въпреки че, по силата на предходно тайно
споразумение, Проливите с територията около тях трябвало да се отстъпят на Руската империя, но
ВОСР я „извадила от играта“). Това е исторически първият дворец в османската столица, изграден в
европейски стил. От построяването му през 1853 г. до 1922 г. (с прекъсване от 20 г.) служи за главна
резиденция на султана. Тук е живял и починал и Мустафа Кемал Ататюрк, основателя на турската
държава, наследила отпратената в историята през 19 и 20 век предходна и някога славна (през 16 и
17 век) Османска империя.
Дължината на двореца е 600 м, площта е 45 000 м2, има 285 стаи, 6 хамама и 68 бани.
Фасадата показва класическа европейска сграда с две крила. Вътрешността е в типичен османски
стил. В южното крило са представителните помещения, в северното – жилищните помещения, а
между двете крила е голямата приемна зала, пред която има зелена площ от 2000 м2, а над нея  – 36
м висок купол. Терасата към Босфора е оградена с висок зид, чийто порти водят към пристан, който
днес не се използва редовно. Забележително е техническото обзавеждане, изключително модерно за
времето си: газово осветление, тоалетни с течаща вода, централно отопление и асансьор.
Обзавеждането е внесено от Великобритания. Таваните са пищно украсени със злато. Използвани са
14 т злато и 40 т сребро. При обзавеждането му не е използвано стъкло, а само кристал. В
централната зала се намира най-големият полилей в света със 750 крушки, закупен по времето на
кралица Виктория от Англия и превозен на части с кораби. Дворецът притежава и най-голямата
сбирка в света от кристални свещници от Бохемия и Бакара. Едно от стълбищата също е от кристал.
Стилистично сградата се причислява към османския историзъм с елементи от европейския ренесанс
и барок.

 Галата:
Кулата Галата, също наричана и Кулата на Христос от генуезците и Голямата кула от
византийците, е разположена в близост до площад „Таксим“ в Истанбул, Турция, на северния бряг
на залива Златен рог. Тя е една от най-забележителните постройки на Истанбул с огромното си тяло
и конусовидния си цилиндър на върха, извисяващ се на хълм над квартала Галата край Златния рог.
Кулата е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от
дърво в квартала на генуезците, а през май 1433 г. – от камък. В миналото се е използвала за склад и
мелница от генуезците. Височината ѝ достига 61 м. При реставрацията ѝ от 1964 – 1967 г. е
достроен конусообразен покрив.
Кулата Галата днес е туристическа атракция. Горните 3 етажа се използват за ресторант,
рецепция и кафе-бар. На последния етаж има тераса с неописуема гледка над Истанбул. До терасата
на кулата може да се стигне по стълба със 143 стъпала или с асансьор.