АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 1

Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
Тема 7. Основни видове православни храмове и ансамбли
Съдържание
1. Общи положения
2. Видове православни храмове. Елементи на храмовите комплекси
3. Устройствени аспекти на православния храм
4. Видове и схеми на православния манастир

Източници: арх. Николай Тулешков, Тодор Станчев (Етнология 2007 г.), Архимандрит доц. Д-р Павел Стефанов

1. Общи положения
Накратко ще представим формите на православния храм във всяка една епоха от раннохристиянските базилики до съвременният тип храм
превърнал се в многофункционална обществена сграда.
Историята недвусмислено напомня, че през вековете православната църковна архитектура се е променяла непрекъснато, дори в много по-
голяма степен от католическата. Променяла се е дори радикално — както по отношение на планировъчните и конструктивните схеми, така и по
отношение на архитектурния образ. Нека само посочим маркерите във веригата на развитието:
 планировъчна: базилика -> ротонда -> кръстокуполна църква -> триконхален храм -> многопрестолна църква;
 художествено-образна: конструктивна средновековна -> живописен стил -> конструктивна османски период -> български барок -
>класицистична -> еклектична
Най-големите и при това сполучливи експерименти в образа на православния храм са правени след Освобождението. Достатъчно е да посочим
уникалния храм „Св. Параскева” в София, дело на арх. Антон Торньов.
Създаването на християнският храм като особен вид архитектура е заложено още в Свещеното писание на Стария завет. Там е казано кой, как и
къде трябва да съгради Божият дом. В Първа книга на летописите (28:3, 29:1-6) и Втора книга на летописите (1-4) е пресъздадена подготовката и
строителството на храма чрез следното описание – Дом на Бога може да изгради само този, чийто ръце не са покрити с кръвта на други хора, Бог
определя кой ще бъде “строителя” чрез даден знак, храм се изгражда от скъпи и дълготрайни материали, “чертежа” за него е даден лично от Бога
на цар Давид, поради което този храм е единственото място на земята което Бог обитава, за построяването на храм се правят най-щедри дарения,
всичко в храма се изработва от най-добрите майстори и художници, в сградата на храма има “пресвето място” (Светая светих) – обиталище на
Бога, мястото на което ще се гради храм, трябва да е “свято” т.е. посочено от Бога, като хълма Мория, където Бог се явил на цар Давид.
Когато към тези смислови елементи (изисквания и забрани) прибавим архитектурните и художествените съставки ще получим прототипа на
християнският храм. По отношение на написаното за цялостната архитектура на православния храм в каноничните текстове намираме много
малко. Там главно се набляга върху богослужебните последования.
Следващият текст е на основа на статията на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов „Църковният интериор – символика и развитие“,
виж пълния текст на адрес: www.pravoslavie.bg/Архитектура/Църковният-интериор-–-символика-и-развитие ; цитираните от статията текстове са в
курсив.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 2
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

За да се разбере планировъчната схема на православния храм, е необходим кратък преглед на ранните богослужебни практики и пространствата, в
които те са се изпълнявали. Установяването на устойчивата планова схема на източно-православния храм е продължителен процес, върху който
влияят решенията на църковните събори, древните богослужебни практики и последования, строителните традиции, обвързаността с юдейските
богослужебни практики и пространства, развитието на християнската философия.
Преди юдеите да убият с камъни св. архидякон Стефан, той изрича вероизповед, която съдържа една несъмнена истина: “Всевишният не
обитава в ръкотворни храмове” (Деян. 7:48). Но за разлика от другите религии християнството притежава пълнотата на Божеството,
съединено с човешката природа на Божия Син и постоянно актуализирано във върховното тайнство на Евхаристията. Затова всяко осмисляне
на християнския храм като здание има за основа човешкото тяло на Иисус Христос. За вярващите то е истинският Храм, в който “телесно
обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Местата, в които се извършва безкръвната Жертва и се събират членовете на
църковното тяло са храмовете и църквите. Събранието (грц. синаксис) на Христовите последователи обживява литургическото пространство
като корпоративна личност. Тъй като принасяният в жертва Христос е в онтологическо единство с Бога Отца и Светия Дух, помещението за
богослужение често се нарича “Божи дом”, въпреки че Бог не може да бъде ограничен дори от небесата. Чрез екстериора и интериора на
храмовете Църквата свидетелства за себе си. Тя е богочовешки организъм и нейното свидетелство носи всички достойнства и недостатъци на
човешката общност. В своя план християнските храмове отобразяват и йерархическото устройство на космоса. Тяхната архитектура е
вкоренена в неоплатоническите представи за божествения първообраз и неговото земно отражение, за Църквата като видим носител на
невидимата действителност на Небесния Йерусалим.
Виж и много важният текст, Деяния, 7:49: „Небето ми е престол, а земята е мое подножие. Какъв дом ще построите за мене? Казва Господ, или
какво е мястото за моя покой?“
Църквата не винаги е притежавала здания. “Ние нямаме храмове, нямаме олтари”, пише апологетът Минуций Феликс през ІІ в. [Minucius
FelixXXXII]. През същото столетие Климент Александрийски отбелязва: “Това, което наричам храм, не е сграда, а събрание на избраните”
[Clement Alex. VII.5]. Подложени на гонения от самото начало на своето съществуване, първите християни се събират за извършване на
“вечерите на любовта” (грц. агапе), “преломявайки по къщите хляб” (Деян. 2:46). В Троада вярващите служат в стая на втория етаж (Деян.
20:8). Апостол Павел отправя поздрав до неговите сътрудници Прискила и Акила и “домашната им църква” (Рим. 16:4; 1 Кор. 16:19). Други
места за събиране са гробищата и катакомбите. Когато броят на вярващите нараства и включват по-богати хора, те започват да купуват
къщи за постоянно богослужение. Първата достигнала до нас християнска църква представлява именно такъв жилищен дом, преустроен за
извършване на обреди. Тя датира от 232-233 г. и е разкопана в римската крепост Дура Европос на река Ефрат . В източната част на главната
стая с размери 23 х 5 м има подиум, на който вероятно е поставена епископска катедра и/или олтар. В съседната стая с по-малка площ се
намира кръщелна (баптистерий), увенчан с балдахин. Стените на тази стая са покрити със стенописи. Няма съмнение, че при планирането на
сградата за образец е взета еврейската синагога.
Тъй като християнството произлиза от юдейството, между структурата на късноантичните синагоги и раннохристиянските църкви
има непосредствена връзка. Синагогите заместват и допълват храма. Те са сакрални здания, в които се чете, тълкува и преподава Старият
Завет, но се извършват и различни обреди. В типичната синагога се откриват три пространствени центъра, около които се концентрира
литургическият живот.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 3
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
В средата се намира “Мойсеевото седалище”, споменато от Христос в Неговата филипика срещу фарисеите (Мат. 23:2). То представлява
церемониален учителски трон, който символизира “керигмата” на Мойсеевото учение през вековете.
С този “престол” е свързан вторият център – ковчегът на Завета. Преди вавилонския плен на евреите единственият ковчег на Завета се
намира в йерусалимския храм и на покрива му са поставени два херувима. При строежа на втория храм той не е възстановен. Помещението,
наричано Светая Светих, остава празно, въпреки че се смята като място на особено присъствие на Бога. Ковчегът в синагогите напомня за
първоначалния ковчег на Завета. Всяка година неговият покрив се поръсва с жертвена кръв в знак на примирение между Бога и хората. В
синагогалният ковчег на Завета се пази свитъкът на Тората (Закона). Светая Светих в храма е отделена със завеса, пред която гори
седмосвещник (менора), затова ковчегът във всяка синагога също има завеса. Молитвите в синагогите се отправят в посока на ковчега, който
на свой ред насочва към Йерусалим.
Третият център се нарича бима (вема) – възвишение сред залата, от което се чете Свещеното Писание [Taft 1968:326-359]. Когато
строителството на синагогите започва да възприема базиликалната форма, те се ориентират така, че ковчегът се намира в абсидата. Тя е
насочена към Йерусалим и е визуален контрапункт на входа.
Древните сирийски църкви като тази в Дура Европос всъщност представляват еврейски синагоги, преоформени като християнски молитвени
домове. От подиума (вима) продължава да се чете Библията. Мойсеевото седалище се превръща в епископска катедра (трон). Но църквите вече
не са ориентирани към Йерусалим, а към изток, защото оттам се очаква второто пришествие на Христос. Пророк Малахия нарича Месията
“слънце на правдата” (4:2), а свещеникът Захария, баща на св. Йоан Кръстител, го определя като “Изток свише” (Лук. 1:78). Според 90-то
правило на св. Василий Велики (330-379) християнската молитва трябва да се отправя само към изток. В абсидата на източната страна се
устроява олтарът. Синагогалният ковчег на Завета се развива в престол, на който се слага служебното Евангелие (апракос). Следователно
съществените елементи на християнската църква са заимствани от юдейската традиция.
По-нататъшната еволюция на литургическото пространство е обусловена от планировката на светската базилика, която е възприета от
Църквата след Миланския едикт от 313 г. В средата на ІV в. в Рим има над 40 такива църкви. Базиликата има правоъгълна форма и е разделена
от редове колони на три или пет дълги наоси (“кораби”), в чиито източни краища са изградени абсиди. До абсидната стена се намира
епископската катедра, а от двете й страна са поставени седалища за презвитерите. Пред тях се намира престол и амвон, които заедно
образуват т.нар. презвитерий (олтарната част на храма). Пред него има невисок парапет (cancelli), който го отделя от пространството на
миряните. Изглежда, че през ІІІ-ІV в. парапетът не е масово явление, защото първият автор, който го споменава е Евсевий Кесарийски (ок. 260-
338). В Северна Африка олтарът е разположен по средата на наоса, както посочва блажени Августин Ипонски в началото на V в. Канон 44 на
Лаодикийския събор (ок. 363) и канон 69 на Шестия вселенски събор (680-681) забраняват на светски лица да влизат в олтара.
Напречните кораби (трансепти) в християнските базилики имат своя предобраз в частната базилика, открита при разкопки в Була Регия (дн.
Тунис) и датираща от първата половина на ІV в. Нейната приемна представлява дълго правоъгълно помещение, което е фланкирано от
странични и отворени към него стаи. Кръстосването на двете оси е подчертано от колони. Клаузер предполага, че трансептите в
християнските базилики се налагат поради нуждата от място за жертвените приношения на вярващите. В своята проповед по случай
освещаването на църквата в Тир (Палестина) през 314-315 г. Евсевий Кесарийски първи разкрива символиката на християнската базилика,
която съответства на йерархическото членение на вярващите и подражава на Соломоновия храм.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 4
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

През ІV в. преследваната дотогава Църква става господстваща. Този преход се отразява и в храмовия интериор. Катедрата на епископа се
премества до стената на абсидата, което свидетелства за основни промени на стойностите. Клирът се отделя от народа, а литургията
възприема особеностите на държавния церемониал, присъщ на светските базилики. От друга страна престолът, ограден с ниска ограда и
покрит с балдахин (киворий), се премества по-близо до центъра на храма. Благодарение на това християните се доближават пространствено
до литургическото действие.
Вимата не изчезва напълно, но приема формата на преграда, открита от две страни и намираща се на нивото на пода. Зад нея стоят певците,
четците и клириците от по-низш чин. Издигнатите подиуми при тези заграждения служат за четене на откъси от Библията. На Запад
олтарът се премества в ограденото помещение на презвитерия по времето на папа Григорий Велики (ок. 540-604). По този начин епископът и
клириците се обособяват от миряните. Причината за това обособяване е рязкото намаляване на хората, които се причестяват и
фактическото превземане на големите базилики от монашеските общности. Римокатолическото богослужение от публично става получастно
дело.
Удължаването на трансептите превръща базиликите в кръстокуполни църкви, които са най-често срещаният архитектурен тип във
Византия. Пиететът към олтара води до засилената употреба на завеси и увеличаването на височината на олтарните прегради. Постепенно
се те се заменят с колони, върху които е поставен архитрав, между колоните се окачват завеси или икони, а постаментът се облицова с
мраморни декорирани плочи [Досева 2002:9-18]. Подобен образец има в църквата на Торчело до Венеция от ХІ-ХІІ в. Съвременният висок дървен
иконостас с царски двери и няколко реда икони (царски, апостолски, пророчески, празнични и пр.) е сравнително късно явление от ХVІ в.,
наложено в православните църкви и особено в Русия. Той има три врати – царски в центъра, през които могат да влизат само духовниците и
владетелите, и дяконски от север и юг. Някои руски иконостаси от ХVІІІ-ХІХ в. са дори керамични. Зидани иконостаси се правят рядко на
Изток. В България те се срещат в с. Добърско (Разложко), Влашко село (Врачанско) и др. Дохалкидонските (монофизитски) и западните църкви
нямат иконостаси.
Извисяването и разширяването на иконостасите, които изцяло скриват олтара, през късното Средновековие неизбежно води до
компенсаторен комплекс. Появяват се проскинитарии – резбовани или не дървени поставки за големи и малки икони, които са долепени до
колони или по-рядко до стените в наоса на храма. Под влиянието на исляма в православните църкви, които са част от Османската империя, се
обособява женско отделение в притвора или на балкона. Често то е прикрито с дървена решетка, която имитира тази в харемите. През
Възраждането и след Освобождението започва разкрепостяване на жените, които навлизат в същинския храм, но остават символично
разделени от мъжете – жените вляво, а мъжете вдясно. В много православни църкви и до днес мъжете вземат причастие или нафора преди
жените, въпреки че по принцип са малцинство.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 5
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Разширяването на площта на абсидата и оформянето на няколко абсиди води до създаването на допълнителни помещения (пастофории). Във
Византийската църква те са главно два вида. Единият е жертвеникът (протезис) на север от олтарната абсида, на който се извършва
проскомидията (подготовката на даровете за Евхаристията) и се пазят утварите. Първоначално протезисът е маса, а по-късно става ниша.
Южно от абсидата се оформя дякониконът, чиято функция съответства на западната сакристия (ризница). Започва да се усложнява и
структурата на храма. Добавят се открити или закрити притвори (нартекси), в които стоят оглашените, готвещи се за кръщение, и се
извършват някои служби. Умножават се и други периферни помещения като баптистерии, гробници, костници, камбанарии и др.
След като олтарът се премества в главната абсида, над централното помещение с вярващите започва да доминира куполът. В него обикновено
се поставя мозайка на Христос Вседържител. Връх в развитието на кръстокуполния тип е катедралата “Св. София” в Константинопол,
построена от император Юстиниан І Велики през 532-537 г.
Северно от Алпите през епохата на Каролингската династия се утвърждава вариант на църковно здание, който продължава линията на
римските базилики. Олтарът обикновено се изгражда над гробници на светци или мощи. Абсидата се увеличава значително и се превръща в
“хор”. Нейният под се повдига значително, за да може през отвор да се слезе в криптата с гроб или мощи на светец. Тъй като западът носи
отрицателна конотация като страна на мрака и дявола, западните части на храма се строят като крепост с кули. Там се поставя ложа за
императора, където той се намира по време на богослужението. Друга новост е поставянето на множество олтари – в хора, криптата,
трансептите, страничните кораби, над гробовете или мощите на светци (мъченици). Хойслинг смята, че тази тенденция се дължи на
въвеждането на частни римокатолически литургии (меси) и отразява изобилието от светини в Рим. Някои църкви на Велики Преслав от ІХ-Х в.
притежават източна и западна абсида – особеност, която издава несъмнено западно (франкско) влияние и означава симфонията между
гражданската и религиозната власт. При Отонската династия се подчертава помещението, в което се намира владетелят, но след като
папите спечелват борбата с германските императори против инвеститурата (ХІ-ХІІ в.), тази особеност загубва значението си. На границата
между първото и второто хилядолетие от християнската ера олтарът променя външния си облик. На престола започват да се поставят
свещи и кръстове. Отначало в криптите, а по-късно в олтарите на църквите се изваждат саркофазите с мощи на светци, които преди това са
скрити. С намалена форма като мощехранителници (реликварии) те стават неизменна принадлежност на престола. Когато са направени във
формата на храмчета, те се наричат “сиони” или “йерусалимии”. В православните църкви зад престола се издига голямо дървенo Разпятие,
което се изнася в наоса през Страстната седмица. На Запад не само литургията, но и всекидневното богослужение става привилегия за
клириците. От ХІІ в. в много църкви се появява т.нар. лекторий – издигната площадка между купола и главния кораб, където се чете
Свещеното Писание и се изнасят проповедите. Постепенно се прекратяват шествията със св. Дарове, причастяването на вярващите става
по-скоро изключение от правилото, а текстовете на службите стават неразбираеми поради използването на мъртвия латински език. Това води
до отчуждаването на миряните от църквата, които нерядко образуват братства или влизат в различни секти.
Виж по-подробно и темата от този курс „Символика и функции на християнския храм“.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 6
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Примери за развитие на планировъчната схема на православния храм

Базилика
Наосът на голямата базилика в
Плиска, 875 г.
Под базиликата има основи на
кръстовидна сграда:
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 7
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Ротонда
Храм „Свети
Великомъченик Георги
Победоносец” в София, 4
век
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 8
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Ротонда – продължение
Интериор на храма „Свети
Великомъченик Георги
Победоносец” в София, 4
век
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 9
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
Кръстокуполна църква
„Свети Никола“,
средновековна българска
църква в град Сапарева
баня, област Кюстендил,
12-13 век
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 10
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Триконхален храм
Вградена триконхална схема в
църквата на Свети Климент
„Свети Пантелеймон” в Охрид
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 11
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Многопрестолна църква
Това е църква, в която има повече
от един иконостас, като извън
централния другите иконостаси се
поставят във вградени параклиси.
Такава е главната съборна църква в
Рилския манастир. Главната църква
„Рождество Богородично” на
Рилския манастир е трикорабна, без
преддверие, с два странични
параклиса, в които опират
северното и южното рамо на
опасващата от три страни западна
част на църквата открита аркирана
галерия. Зад тях, от север и юг се
отварят две широки полукръгли
певници. Източната олтарна част на
църквата е богато развита, с
допълнително предолтарно
пространство и три полукръгли
апсиди – страничните малки, отвън
тристенни, а средната тройно по-
широка и отвън петостенна.
Малките олтари в параклисите,
посветени на св. Николай
Мирликийски (северния) и успение
на св. Йоан Рилски (южния), не се
изявяват външно; но тяхното
наличие причилява църквата към
т.нар. „многопрестолни храмове”,
срещащи се и в други български
манастири и в много енорийски
храмове.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 12
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
По отношение на написаното за цялостната архитектура на православния храм в каноничните текстове намираме много малко. Там главно се
набляга върху богослужението. Произходът на понятието “канон” (правило) е от староеврейска дума означаваща тръстикова пръчка, служеща
като мярка за дължина. Апостол Павел е може би първият в християнската литература, който употребява понятието в смисъл на мярка за
преценка, “която мярка Бог е отмерил”. От IV век терминът канон се установява като задължителен, т.е. правила, които църквата регламентира.
Относно храмовата архитектура в Апостолските постановления, създадени в Сирия към 380 г. въз основа на по-стари текстове се посочва, че
храмът трябва да е “продълговат, обърнат на изток, да има от двете страни на източната си част пастофории (две по-малки ниши отляво и отдясно
на абсидата – протезис и диаконикон, т.е. жертвеник и съдохранителница) ” и да е със съпрестолие. За устройството на храмовия олтар се говори
по-подробно в съчиненията на Свети Григорий Низиански (починал ок. 390 г.), според когото храмът трябва да е отделен от наоса чрез олтарна
преграда със завеса и тук да се постави Светата трапеза (жертвеника). Същото функционално устройство и подредба на храма ни описва и Свети
Григорий Нисийски (поч. 394 г.).
В един анонимен труд, съставен през V век в Сирия, известен под името „Заветът на Господа Нашего Иисуса Христа” се говори в малко по-
широк план за основните части и обзавеждането на християнския храм. Упоменават се корабите в наоса, газофилакион, диаконикон, бап-
тистерий, св, Трапеза, съпрестолие, кивориуми. Най-подробно са третирани въпросите за храмовата живопис, като в това отношение най-пълни от
ранните идейни разработки са описанията на редица иконографски сцени в съчиненията на св. Епифаний Кипърски.
Функционалната схема на храма е формирана през вековете и е традиционно задължителна. Тя се състои както следва в направление изток-запад
от олтар – иконостас (темпло) – солея – наос (нефа) – притвор (нартекс). Канона повелява както посочихме по-горе структурата на олтара и
връзката с наоса чрез олтарната преграда т.е. иконостаса. Всичко останало по схемата на храма не е обвързано нито със канонични, нито с
традиционно задължителни изисквания. По-късно през средните векове се установяват и нормите в изписването на иконите в Ермениите
(специални сборници съставени от зографите, посочващи правилата за изобразяването на светците).
Вижда се, че развитието на съдържанието и функционалната връзка в организма на православните църкви, тяхната типология, материалите,
технологиите, елементите от обзавеждането са въпрос на постепенно избистряне през вековете на представата за храма Божий. И в този процес
има две задължителни страни:
1. Канонично задължителна: структурата на олтара като триединство на бема със св. Трапеза и пастофории (протезис и диаконикон), връзката на
олтара с наоса, олтарната преграда като елемент, част от църковния мебелиар и утвари, някои иконографски програми и пр.;
2. Традиционно задължителна:
 формираната през вековете функционална схема: олтар — иконостас — солеа — наос — притвор;
 формираните иконографски схеми и програми за стенописване.
Евангелие от Йоана (4:21—23) е отбелязано, че Бог е всъдеприсъстващ и всезнаещ Дух, така че ние можем да се молим на всяко едно място във
Вселената. Иисус Христос отъждествява истинския храм Божий с Неговата човешка природа.
Храмовете като материален Божий дом според св. апостол Павел се свързват със „Самия Иисус Христос като крайъгълен камък, върху
който цялото здание, стройно сглобено, израства в храм свят чрез Господа, върху Който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Еф.
2:20-22). Поради всичко това в ранните периоди на християнството местата, където са се осъществявали богослужения, не са били от
литургическо значение, т. е. те са се провеждали навсякъде, където това е било възможно. Едва след приемането на християнството за позволена
религия в 313 година по време на Константин Велики започнало първото усилено строителство на храмове, като идейната основа на това съзидание
почивала върху схващането за тях като за жив храм на светия Дух и тялото Христово.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 13
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

2. Видове православни храмове. Елементи на храмовите комплекси

Първите храмове са съчетавали сградите за богослужение с места, свързани с гроба на някой мъченик за Вярата или с Богоявление, т. е. това
на практика са били храмове-паметници. С този факт са свързани запазените сведения, че по това време богослуженията са се осъществявали в
християнските катакомби. Теологично Псевдодиони-сий Ареопагит обосновава най-пълноценно тези храмове вече не като част от
катакомбите, а като свещенни здания.
Първоначално по отношение на естеството на храмовото строителство съществували доста неясноти. Показателен е случаят със строежа на
първата катедрала в град Газа, осъществен между 402 и 407 година, В града, който бил все още предимно езически, имало 280 християни,
повечето от които новопокръстени. Когато трябвало да се издигне техен храм, започнали спорове около избора на неговата планировка. Повечето
предлагали да се наподоби архитектурата на събореното преди това местно светилище, посветено на Зевс Миринейски. Спорът приключил
след като императрица Евдокия изпратила чертеж на бъдещата църква, изрисуван върху пергамент.
Познатите ни от археологическите разкопки раннохристиянски църкви разкриват всички пътища, по които са се лутали първите свещенослужители и
архитекти, избистряйки постепенно елементите и пространствената организация на християнския храм. Но както с право смята Андрей Грабар,
истинското развитие на църковната архитектура е започнало едва след официалното признаване на християнството за държавна религия.
В посланието на III Вселенски събор до Памфилийския събор се упоменават видовете храмове по това време: „църква градска или селска, или
мъченически храм, или манастирски …” След това обаче, през изтеклите две хилядолетия, християнската храмова архитектура, успоредно с
развитието на каноните на Вярата, е преминала през редица изменения, които са довели до избистрянето на определени архетипи, традиционно
прилагани и до наши дни (това е разгледано подробно в предходната глава на наръчника).
Според каноните, статута на съвременното църковно-административно управление и предназначението им днес православните храмове са:
 патриаршески (ставропигиални);
 митрополитски (архиерейски, катедрални);
 енорийски;
 манастирски;
 параклиси.
На територията на България ставропигиалните манастири са пет:
* Бачковски манастир „Успение Богородично“ — днешният му ставропигиален статут е продължение на традицията, положена от ромейския
сановник Григорий Бакуриани при основаването на манастира през 1083 г.
* Поморийски манастир „Свети Георги Победоносец”
* Преображенски манастир „Свето Преображение Господне“
* Рилски манастир „Свети Иван Рилски“
* Троянски манастир „Успение Богородично“ — статутът му на ставропигиален манастир, подчинен на Цариградската патриаршия е обявен на
4 декември 1830 година, с грамота подписана от Вселенския патриарх Констандий и от всички митрополити.
Ставропигиален е и патриаршеският катедрален храм-паметник „Свети Александър Невски“. Този статут храмът получава след дълги дебати през
1924 г. От самото си основаване Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ също има статут на ставропигия.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 14
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

ПАТРИАРШЕСКИТЕ ХРАМОВЕ в
България винаги са били много малко на
брой и повечето от тях са манастирски
съборни църкви.
Всички те се управляват директно от
патриаршеската канцелария.
„Свети Александър Невски” е
патриаршески катедрален храм-
паметник, кръстокуполна базилика в
неовизантийски стил.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 15
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Повече на брой са МИТРОПОЛИТСКИТЕ ЦЪРКВИ, които представляват катедри на архиереите, духовни водачи (владици, митрополити) на
църковните области (митрополии). Тези храмове попадат под юрисдикцията на митрополитите.
Митрополитски могат да бъдат и манастирски съборни църкви. В миналото патриаршеските и митрополитските седалища са били винаги ус-
тановявани в градски и извънселищни манастири. Сега за тази цел у нас са изградени патриаршеска и митрополитски резиденции, разположени
обикновено в дворните пространства на катедрални градски църкви.
Патриаршеските, митрополитските и епископските църкви следва да бъдат с по-големи размери на основните пространства поради по-големия
брой на свещенослужителите (свещеници, дякони, иподякони, певци) и посещаващите ги богомолци.
Според функционалното си решение патриаршеските и митрополитските църкви са с:
1. едно богослужебно и молитвено пространство;
2. повече от едно богослужебно и молитвено пространство (многопрестолни църкви — църкви, обединени с един или повече параклиси)

Митрополитската църква „Света Марина” в Пловдив

 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 16
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
МАНАСТИРСКИ са църквите, изграждани за нуждите на манастирските братства. Независимо дали се строят в селищна или извънселищна
среда, манастирските църкви са от четири разновидности:
1.. Съборна църква (главна църква, католикон). Това е основният молитвен дом на клира, посветен обикновено на манастирския патрон.
Както при патриаршеските и митрополитските, така и при монашеските съборни църкви се прилагат двете основни функционални схеми:
а) църкви с едно богослужебно и молитвено пространство;
б) многопрестолни църкви.
Съборните манастирски църкви се проектират задължително с обширен притвор, в който се извършват някои богослужения като: Часовете,
Повечерието и Полунощницата. От двете страни на наоса се оформят пространства (певници) за монашеските хорове (ляв и десен клирос).
2. Спомагателни църкви. Такива обикновено са се изграждали в големите манастири, където капацитетът на съборната църква се е оказвал
недостатъчен за клиро и манастирските гости. Често пъти тези църкви се изграждат в отделен двор, обикновено в отредения за сградите на
манастирската гостоприемница (архондараджийница — диал. от гр.).
3. Зимните църкви се използват за служби през есенно-зимния период, когато големите неотоплени обеми на съборните храмове стават
неудобни за многочасовите дневни и нощни богослужения. Те сеизграждат в непосредствена връзка с жилищните крила. Присъщи са за по-
големите манастири с многобройни братства.
4. Манастирските гробищни църкви се разполагат извън манастирския двор, в зоната на монашеските гробища. Тези църкви могат да бъдат
изграждани в традиционния си самостоятелен вид — в едно ниво, или като съставна част от монашески костници, представляващи двуетажни
сгради, при които църквата заема горното ниво, а долното е еднопространствена зала (костохранилище), в която седем години след погребението
се прибират изровените от гробовете кости на починали монаси. Култовата част от костниците може и да бъде не църква, а параклис.
В манастирските структури понякога се включва и един тип пространство, който може да се срещне под термина трапезна църква. В случая
обаче става дума за манастирска трапезария с апсида. Наистина в трапезариите по традиция по време на храненето (братска трапеза, агапия) на
обяд и вечер се чете от Свещенното Писание, от Житията на светиите, от Църковната история. Поучителни слова и др. под. Затова в някои от тези
трапезарии има и амвони. Но в тях не се извършват служби и затова тези апсидни трапезарии нямат иконостаси. Те обаче могат да бъдат
изписвани, за да се засили духовното въздействие.
Смятам, че в този манастирски тип пространство не бива да се развиват елементи на църква и тук да се отслужва св. Литургия, защото в противен
случай ще се наруши правило 74 на VI Вселенски събор, забраняващо в църква да се извършва братска трапеза (агапиа). Трапезната църква е
междинна форма и има и църковно, и утилитарно предназначение.

(от гр. „агапа” – любов) – „вечери на любовта”. Обичай на древната Църква, при който верните се събирали на обща трапеза, по време на която
винаги извършвали тайнството Евхаристия и с това възпроизвеждали Тайната вечеря.
Първи споменава „вечерите на любовта” св. ап. Юда (ст. 12), а в следващите 3-4 века за тях често споменават отците и учителите на Църквата.
Агапите са живо описани от Тертулиан в 39 глава на „Апологетика”. Първоначално те имали строго религиозен характер, като най-важен момент
било извършването на Евхаристията. Агапите символизирали също социалното равенство на членовете на общината и тяхното единение в Христа.
По-заможните давали своя принос за препитанието на бедните, но и бедните давали своя принос или труд. На агапите всички целували ближния
по челото, чели послания от други църкви и пишели отговори до тях.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 17
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

С разпространението на християнството и увеличаването на общините обществените различия довели агапите да изменят своя характер. На някои
места: те се превърнали в пиршество на богатите, при които псалмите, славославията и духовни песни от древни времена (вж. Еф. 5:19, Кол. 3:16)
били заменени от музициране с лира, арфа, флейта и др. инструменти, което напр. св. Климент Александрийски укорявал. Другаде заможните
християни постепенно прекратили участието си в агапите, но ги подпомагали, при което те постепенно се превърнали в своего рода
благотворителни учреждения. Тъй като нерядко водели до безпорядък поради употребата на вино и нецеломъдреното поведение на някои
участници, в по-късно време агапите били изцяло премахнати. Третият Картагенски събори (391 г.) постановил верните да говеят, подготвяйки се
за Св. Евхаристия и затова Тя била отделена от агапите. Лаодикийският (340 г.) и Трулският (392 г.) събори забранили извършването на агапите в
храма, лишавайки ги с това от църковно-религиозен характер. (Гангрският събор от 380 г. направил неуспешен опит да възвърне първоначалното
им значение). В началото на V век агапите започнали постепенно да изчезват.

Трапезария във Великата Лавра, Атон (план) и изглед от трапезарията в Бачковския манастир
Манастирските църкви заедно с прилежащите им манастирски ансамбли могат да бъдат под управлението на:
- патриарха;
—митрополита;
—енорийския свещеник.
При селищните метоси църквите могат да бъдат предназначени изцяло за нуждите на монашеския клир или да обслужват и околното население като
енорийски.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 18
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Манастирската църква „Рождество Богородично” в манастира „Седемте престола” в Софийска епархия

 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 19
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Бакуриановата костница в Бачковския манастир и паметник-костница в Дряновския манастир

 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 20
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Килифаревски манастир – манастирска църква “Св. Димитър”, построена от Колю Фичето през 1840 г.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 21
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

ЕНОРИЙСКИТЕ ЦЪРКВИ са предназначени да служат за верски нужди на православните християни в населените места. Те биват три вида:
 главен (съборен) селищен храм;
 квартални енорийски храмове;
 гробищни църкви.
Главни селищни храмове има само в големите градове — там, където съществуват епископски седалища и архиерейски наместничества. Това по своята
същност са също архиерейски храмове, но намиращи се на по-ниска йерархична степен. В градовете, където резидират патриарси или
митрополити, първенството на главна църква по право принадлежи на патриаршеския или митрополитския храм.
Останалите църкви, предназначени за вярващите, обитаващи отделните градски структурни единици, служат за квартални енорийски храмове.
В архитектурно отношение енорийските църкви не трябва да се разглеждат като две разновидности — градски и селски, както се постъпва в някои
случаи, тъй като в планировъчно отношение различия няма. Видовете пространства от зоната на притвора и оразмеряването са предмет на плановото
задание. Единствената препоръка в това отношение би била, че при градските енорийски църкви е добре солеата да бъде по-голяма, осигуряваща
място за съслужение не на един или максимум двама, а на трима до четирима свещеници.
Гробищни църкви се изграждат към селищните гробищни паркове. Тяхното предназначение е изцяло свързано с мортуалните служби (за-упокойните
литургии). Въпреки това трябва да се осигурят условия и за извършване на св. Литургия на храмовия празник. Задушница и при други случаи.
Големината на гробищните църкви зависи от броя на населението, което се обслужва от гробищния парк.
ПАРАКЛИСИТЕ представляват малки неосветени църкви, т.е. нямат ритуално осветен със св. Мощи св. Престол. Поради това те не са предназначени за
редовни богослужения и следователно не само са с малки размери, но и могат да не притежават редица елементи, задължителни за църквите — солеа,
диаконикон, странични олтарни двери, а обикновено дори и иконостас и т.н. Параклисите служат за индивидуално молитвено уединение. В случаите,
когато в тях се извършват служби, а това обикновено става на храмовия им празник, се използва антиминс със св. Мощи.

Антиминс (илюстрацията долу): специален плат (лен или коприна) с размери малко по-големи от напрестолното евангелие. Обикновено на него е
изобразено погребението на Спасителя Христос. В наши дни то е щамповано, в по-стари времена е било изписвано на ръка. В горния край на плата е
вшита частица от мощите на някой светец, а в противоположния стои саморъчният подпис на съответния право-правещ архиерей. В буквален превод от
гръцко-латински антиминс означава „вместо трапеза”.
В древни времена св. Литургия обикновено се извършвала върху гробовете на мъчениците. За да бъде възможно св. Евхаристия да бъде отслужвана и
там, където няма гробове на мъченици, още от тогава били изготвяни антиминси с частица от мощи. Първите писмени свидетелства за употребата на
антиминс са от VIII в., но преданието свидетелства, че то е още от първите векове на християнството.
Антиминсът е също и свещен документ, който веществено запечатва непрекъснатата апостолска приемственост в Църквата и в частност там, където се
извършва всяко едно конкретно богослужение. Това става по силата на собственоръчния архиерейски подпис, тъй като по древното правило –
църковната пълнота се съхранява където е епископът. Антиминсът свидетелства за неговото присъствие там, където той физически е възпрепятстван да
отиде. Но не само свещеник, а и самият архиерей не може да извършва св. Литургия без антиминс – свой или от друг каноничен архиерей. Антиминсът
до голяма степен е свързан с храма, доколкото е поставен на св. Престол, под напрестолното евангелие.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 22
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
По време на св. Литургия сгънатият антиминс се разтваря и върху него се принася самата безкръвна жертва. Има и антиминси без частица от мощи, само
с архиерейски подпис, но те са за престол, който е осветен и следователно, сам съдържа такава частица. Тези обаче са неподвижни, т. е. не могат да се
отделят от престола. При наличието на антиминс с мощи (подвижен), литургия може да се извърши върху него и на неосветен престол, и на всяко място
– дори на открито. Свещенодействието върху антиминс се ограничава до св. Литургия. Що се отнася до ръкоположенията в свещен сан, те са възможни
единствено на осветен храмов престол.
В Българската православна църква, както във всяка поместна православна автокефалия, антиминси могат да освещават всички канонични архиереи,
намиращи се в евхаристийно общение помежду си. При освещаването антиминсът се помазва със св. миро.

Трябва обаче да се има предвид, че правило 31 на VI Вселенски събор забранява в къщен параклис да се извършва служба без съгласието на епископа, с
което се отменя 58-мо правило на Лаодикийския събор, което категорично е забранявало служенето по какъвто и да било начин в къщните параклиси. По
същия начин правило 59 на VI Вселенски събор забранява да се извършва светото тайнство Кръщение в домашните параклиси.
Параклисите могат да се изграждат в селищна или извънселищна среда. Въпреки че това не е задължително условие, обикновено мястото, избрано за
строителството им, е свързано с наличието на религиозна традиция — старо църковище, манастирище или оброчище, без значение има ли реални останки
от тях или само предание, светоявление и др.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 23
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Параклисите се изграждат по пет начина:

 като самостоятелна сграда;
 като част от утилитарна сграда — патриаршеска, митрополитска, манастирска, енорийска, мирска (обществена или жилищна);
 като част от многопрестолен храм;
 като част от костница (мортуален параклис);
 като част от аязмо (аязмен параклис).
Съществува традиция църкви и параклиси да бъдат изграждани като мемориални (мавзолеи). Такива са например храм-паметникът „Св. Александър
Невски” в София, съборната църква на Шипченския манастир, параклисът-костница в Дряновския манастир, мемориалните параклиси в Плевен, в
София до НДК, в Гюешево и др. Всички тези църкви и параклиси са проектирани съгласно общито изисквания, но п наоса им или под него се отделя
място за саркофази и костохранилища. Тяхното място обаче трябва да е така подбрано, че да се осигурява необходимото пространство за
безпрепятственото извършване на богослужения.
Аязмените параклиси съчетават структурата на параклиса със свещен, лечебен водоизточник. Изграждат се като открити (балдахинови) или затворени
сгради, в които или до които се оформя водоизточникът. Те не притежават иконостаси и в тях не се извършват богослужения.

Параклис „Свети Никола” в Созопол и параклис край град Троян

 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 24
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Проскинитарият е място за отправяне на молитва. За разлика от църквите и големите параклиси, които се състоят от три главни части: притвор
(нартика), средна част (кораб) и свети олтар, проскинитарият е еднопространствен. В него липсват олтарът и притворът, а иконостасът покрива нишата в
стената на изток. Пространството му често е колкото да приеме един богомолец. Проскинитарият до голяма църква дава възможност на вярващия да
отправи молитвата си по всяко време – минавайки на път за някъде, преди или след работа, - когато храмът е затворен. В него той може да намери
уединение и когато няма възможност да се черкува от началото до края на богослужението. Разположен в ниша на оградния зид или в самостоятелна
сграда, той обичайно е отворен да приеме богомолец денонощно.

Порта с проскинитарийни ниши при входа на “Св. София” в Солун и Проскинитарий “Св. Георги” при едноименния храм в Солун
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 25
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
3. Устройствени аспекти на православния храм
При проектното ситуиране на църкви върху отредения за строителство терен е необходимо да се спазват няколко изисквания:
1. Да се осигури достатъчно широк директен подход откъм главния пешеходен достъп до главния (западния) вход на църквата. Желателно е,
независимо от големината на храма, той да не е по-тесен от 3 м.
2. Да се осигури пешеходно пространство около главния и страничните входове и изходи на църквата, оразмерени за около два пъти повече хора от
капацитета на самата сграда — необходимо, за да се поеме напливът от богомолци при големите християнски празници и храмовия празник.
3. Да се осигури пешеходна алея около корпуса на църквата, необходима за ритуалното й обхождане (литийни шествия). Тя следва да е с широчина не
по-малка от 1,3 м и е желателно да бъде на едно ниво, без стъпала.
В устройството на църковния двор, освен храмът и неговата камбанария, участват и някои второстепенни сградни елементи, които могат да
присъстват в пълния си набор, или само отчасти — в зависимост от нуждите. Общо взето те могат да се систематизират по следния начин;
 обществено-обслужващи — неделно училище, книжарница, библиотека, канцелария на настоятелството, обществени тоалетни;
 жилищни — жилище на свещеника, жилище на клисаря, архиерейски апартамент, стаи за гости;
 малки архитектурни форми — кръстилница (фиала), аязмо, чешма, беседки, перголи;
 стопански сгради — обслужващи жилищната част;
 доходоносни имоти — магазини, работилници и др. под., изнесени към улицата.
В рамките на дворното пространство, в зоната зад апсидата, е необходимо да се предвиди място за погребение на свещеници и миряни с
особено големи заслуги за изграждането и духовния просперитет на храма.
Стопанските сгради следва да се изграждат в отделни и затулени части от двора. Функционално те са свързани с жилищните части. Не е желателно да
бъдат големи и да осигуряват производства, които надхвърлят дребните ежедневни нужди на свещеника и клисаря, ако те живеят в жилищата,
разположени в църковния двор.
По отношение на параметрите на самия църковен парцел следва да се препоръча:
1. Да е с площ не по-малка от 1,5 дка, независимо от големината на храма. Най-удачната площ, осигуряваща пълноценно функциониране и развитие на
по-големите църковни комплекси, е 3 до 5 дка;
2. По възможност парцелът да граничи най-малко с две улици. Това позволява по-добро зониране в рамките на двора и осигурен достъп към църквата
от повече посоки;
3. Желателно е парцелите да са без голяма теренна денивелация. Би било добре, ако все пак е налице изявен наклон, той да пада по посока изток—запад.
Ако се изграждат чешми, те да са в зоната на пешеходните пространства около входовете към църквата, където може да се извършва символично
измиване на ръцете, което, въпреки че е преминало в християнството от юдеиството, ни внушава да пазим душата си чиста и ни напомня за изми-
ването на нозете на апостолите от Христос като символ на смирение и човеколюбив.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 26
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Малките архитектурни форми днес не са задължителен елемент. В миналото обаче наличието на чешма (или басейн) в атриума е било задължително,
тъй като по древен еврейски обичай богомолците измивали ръцете си преди влизането в храма. Затова и през Възраждането пред повечето енорийски
църкви били изграждани чешми. Броят и местоположението на различните малки архитектурни форми зависят от теренните дадености и проектното
решение. В случай обаче, че се изгражда кръстилница (фиала) за извършване на водоосвещения, тя следва да се разположи по оста изток—запад: или
пред главния вход, или, по изключение, ако мястото отпред е недостатъчно — зад апсидата. Фиалите са по-необходими за манастирските и
архиерейските храмове, за енорийските са излишество. Има решения, като например в Рилския манастир, при които (поради липсата на достатъчно
място в двора) кръстилницата е разположена в откритата нартика.

Чешма в Соколския манастир, Габровско и лековита чешма край манастира "Св. св. Петър и Павел" в с. Одраница, община Земен
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 27
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Кръстилница в Зографския манастир

 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 28
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

4. Видове и схеми на православния манастир

Специфичен дял на градоустройството са манастироустройствените проблеми.
Хилядолетното развитие на манастирите като самостоятелно съществуващи духовни и икономически организми е избистрило битовите
традиции на монашеството и оттам — на обслужващите го пространства до степен, осигуряваща ритмичното протичане на ежедневните
дейности, без да е необходима каквато и да било съществена намеса отвън. Следователно всеки манастир трябва да разполага със
значителен набор от култови и утилитарни постройки, чието наличие прави възможно сравняването на манастирите с населено място от
градски тип.
В исторически аспект доста манастири обикновено са прераствали в комплекси, съчетаващи в единен организъм определен брой обособени
части (скитове, метоси, келии, кавии и други), гравитиращи около основното ядро — манастира. Този усложнен манастирски организъм се
обозначава с термина „манастирски комплекс" (напоследък неправилно се отнася към самия манастир).
Манастирите като сложни многосъставни структури в миналото са обединявали до 50 вида пространства и съоръжения. Броят и големината на
тези съставни елементи като цяло зависи от числеността на клира. В този смисъл може, макар и съвсем условно, да се говори за:
 Моноандрон (манастир за един монах, мономанастир) — малка обител, обитавана от един монах;
 Малък манастир — обитаван от няколко монаси;
 Среден манастир — в този случай броят на монасите днес достига до 10—15човека, а в миналото е бил 20—25 човека;
 Голям манастир — обитава се от значителен брой монаси. В миналото броят им е достигал до няколкостотин и дори няколко хиляди души.
Днес у нас за голям манастир може да се приеме такъв, чийто клир наброява над 15 души.
Тази условна класификация не може да се прилага при функционални анализи на съществуващи стари манастири според числеността на
клировете им днес. В такива случаи меродавен би бил броят на монасите, обитавали ги по време на тяхното изграждане в най-пълноценния им
вид.
МОНОАНДРОНИТЕ притежават минимален сграден фонд, осигуряващ най-елементарните нужди на един или най-много двама монаси.
Освен църква в тяхната структура има жилищна сграда с няколко помещения: кухня (магерница) за приготвяне на храната и място за хранене,
една или две келии и една или две гостни стаи. Стопанските им части се разполагат в приземен етаж или в самостоятелен обем.
МАЛКИТЕ МАНАСТИРИ се застрояват със значително по-големи сгради, обикновено двуетажни, и броят на видовете пространства, които ги
оформят, достига до 17 (виж схема 1). Развиват се в един или два главни обема.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 29
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
Функционална схема на малък
манастир

1. Съборна църква;
2. Камбанария;
3. Килии;
4. Игуменарница;
5. Стая за гости;
6. Магерница;
7. Трапезария;
8. Изба;
9. Обор;
10. Хамбар;
11, Чешма;
12. Аязмо;
13. Тоалетни;
14. Чардак или коридор;
15. Галерия или коридор;
16. Поклонническа магерница;
17. Склад за имущество

Схема 1
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 30
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

СРЕДНИТЕ МАНАСТИРИ се характеризират с още по-богати функционални схеми, организиращи до 34 вида Функционална схема на
пространства (виж функционална схема 2). Изграждат се въз основа на два до четири функционални блока (без среден манастир
култовия): жилищен (монашески), стопански, поклоннически (гостоприемница) и хранителен, които могат да
представляват и отделни сгради. 1. Съборна църква; 2. Парак-
лиси и зимни църкви; 3.
Училище: 4. Аязмо; 5.
Костница; 6. Чешма,
кладенец, щерна; 7. Келии; В.
Игуменарница; 9. Владишка
стая или апартамент; Ю. Стая
за гости; 11. Тоалетни; 12.
Болница; 13. Обор за добитъка
на поклонниците; 14. Главен
вход; 15. Стражница; 16.
Склад за сбруи;
17.Поклонническа
магерница; 18. Изби; 19.
Трапезария; 20.Магерница;
21. Сюгесница; 22. Фурна с
анекси: 23. Наемни
работници 24. Винници; 25.
Обори за манастирския
добитък; 26. Складове за
имущество; 27. Хамбари; 28.
Хигиенен блок; 29,
Работилници; 30. Сеновали;
31.Навеси; 32. Птичарници;
33.Камбанария; 34.
Скривалище или таен изход

Схема 2
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 31
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

ГОЛЕМИТЕ МАНАСТИРИ притежават максимално развити структури, обединяващи в 1. Съборна църква (Католикон); 2. Параклиси и зимни
планировъчно отношение около 50 вида пространства (виж функционална схема 3). Те църкви; 3. Аязмо; 4. Костница; 5. Камбанария; 6.
обикновено се организират в два или повече етажни блока, групирани също в 4-те Училище; 7. Съдохранителница; В. Килии; 9. Стаи за
функционални зони, разположени в два или повече двора. гости; 10. Поклонническа магерница; 11. Кьошкове:
12. Игуменарница; 13. Владишка стая или апартамент;
14. Тоалетни; 15. Болница; 16. Винница; 18. Разсолница;
Складове за имущество; 20.Скривалище или таен
изход; 21. Обори за манастирския добитък; 22. Наемни
работници; 23. Фурна с анекси; 24. Просфорница с
анекси; 25. Килии на магерите; 26. Сюгесница; 27.
Магерница; 28. Подготвителна; 29. Трапезария с
анекси; 30. Изби; 31. Обор за добитъка на
поклонниците; 32. Главен вход; 33. Стражница; 34.
Келия за монаха портар; 35. Канаския; 36. Библиотека;
37. Дневна; 38. Отбранителна кула; 39. Чешма,
кладенец, щерна; 40. Чардак или коридор; 41. Галерия
или коридор; 42. Воденица; 43. Хамбари; 44. Фиала;
45. Хранителен блок; 46. Работилници; 47. Плевни;
48. Навеси; 49. Птичарници; 50. Училище
Сюгесница склад за хранителни продукти в
манастирските хранителни блокове.
Магерница Манастирска кухня
Канаския Църковен магазин. В канаскиите
освен религиозни предмети, книги,
свещи и др. под. се продават и
дарените на манастира или
църквата предмети.
Щерна Подземен или надземен резервоар
за събиране на дъждовни води.
Схема 3 Функционална схема на голям манастир Фиала или (църковнославянски) малък
кръстилница чашообразен фонтан или съд,
разположен в центъра на открита
беседка, в който се извършва риту-
алът по освещаване на кръста.
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 32
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“
В набора от пространства, съставляващи показаните функционални схеми, са включени и някои исторически форми: отбранителна кула (пирг),
узилище (затвор), училище, скривалище, обор за добитъка на поклонниците, воденица, които вече не е необходимо да се използват в
съвременните проектни решения. Те фигурират във функционалните схеми, само за да бъдат вземани предвид при реставрационни работи,
реконструкции и адаптации.
Исторически в манастироустройството е била формирана организация на отделните елементи в рамките на три основни функционални групи:

а) култова — съборна църква, зимна църква, някои параклиси, камбанария, фиала, канаския (църковен магазин), съсъдохранителница;
б) жилищна — съдържаща основните и второстепенните жилищни структури, хранителния блок, общите обслужващи пространства,
приемния блок, пространства с културно предназначение;
в) стопанска — обори, сеновали, складове, работилници, гаражи, птичарници, зеленчукова градина и др.

Според големината на манастира тези групи могат да бъдат обособявани в рамките на отделни блокове и дворове или да се съчетават в единни
обеми и дворни пространства. Независимо от това какво решение е избрано обаче, е необходимо да се търси зониране, почиващо върху
следните главни принципи:
—основните църковни сгради да се търсят в централните части на главното дворно пространство;
—зимната църква да е в по-тесни връзки с монашеското крило, а спомагателните — с поклонническото;
—параклисите, когато не са решени като част от многопрестолен храм, да се разполагат в зоната между жилищния тракт на монасите и този на
поклонниците;
—да се използва: доминантата на камбанарията и съборния манастирски храм като марканти, определящи мястото на манастира в
околоградското или извънградското пространство.
—да има ясно изразено отделяне на монашеските килии от стаите за гости;
—ако се проектира отделна гостоприемница, тя да е в близост с главния вход на манастира;
—игуменарницата да се разположи така, че да се осигури максимално добър поглед към по-голямата част от манастира и към пространството
отвън, пред главната порта. Така игуменът най-добре може да следи случващото се там.
—хранителният блок да се проектира в зоната между монашеското крило и стопанската част на манастира;
—подходът към главния вход на трапезарията откъм съборната църква да бъде подчертан по подходящ начин и разстоянието между тях да е
максимално скъсено;
—стопанските и селскостопанските сгради и работилниците да се ситуират в отделен двор, пряко свързан с монашеския тракт;
—да се търсят отделни входове към централния и към стопанския двор
 АМТИИ Пловдив, специалност „Църковна живопис”, бакалаври 33
Лекции по храмова архитектура, преподавател арх. Иван Делчев, катедра „Приложни изкуства“

Изглед от Великата лавра (Главният манастир) в Атон, 10 век