ТЯ

Понякога я виждам, защото така е трябвало да

бъде. Но не всеки успява, защото тя е само за тези,
които вярват. Които истински вярват, че един ден
тя ще им донесе това, за което хората жадуват. Тя
се показва само пред тези, които не ще предадат
пътя, по който са поели, защото вярват. А сега
само това има смисъл- да вярваш. Да не спираш
дори, когато изгубиш, да продължиш .Така е било,
така трябва да остане. Но, за да проумееш
същността й тя трябва да доиде при теб. Да се влее
в теб. Трябва истински да вярваш. Както малкото
дете в чудесата. То не спира да вярва, не спира да
ги търси. Това е заложено в нас.
Просто трябва да открием пътя.

Дори мракът помага на тези, които са

устремени. Защото след всяка нощ идва изгрева и
тогава виждаме на къде сме тръгнали. Виждаме
пътя, които сме избрали през нощта. И понякога
съжаляваме. Оглеждаме се и виждаме, че сме
останали сами. Но не сме. Никога не сме оставали
и няма да останем сами. Тя е при нас. И винаги е
била.

Има дни, в които не откриваме, това що търсим.

Но, ако вярваш не се отказваш. Има и дни, в които
го намираме, а се оказва, че не сме го искали.
Затваряш се в себе си. Търсиш себе си.
Ала осъзнаваш колко си празен. Изчерпал си
всичко което си бил по пътя да търсиш себе си.
И тогава идва тя. Виждаш я и отново
вярваш.Защото тя никога не е умирала. Просто
скрита е гледала хаоса. Защото ние сме хаоса!
Забързани да търсим себе си.Но винаги има някой,
който пада. Някой спрял да вярва и тя го намира.
Появява се. И нищо не се променя, но ти е дала
сили да продължиш, дори и когато не си сигурен,
че трябва да продължиш.

***

Не ни трябва много, освен очите, които да

затворим, когато е необходимо. Но не е от страх,
срам, вина...не, не. Просто да ги затворим, за да
отидем там в другия свят, другото пространство,
където сме истински, където сме това, което
сърцето пожелае. Някой каза, че сърцето е само
мускул, но не вярвам, сега там има повече любов
от всякога, повече живот, повече надежда. Сега
искам тези думи да стигнат до теб, искам да видят
света и да живеят. Макар и по детски наредени, по
детски изречени и изписани те са по-истински, с
повече смисъл. Сега живота е...просто странен.
Както винаги е бил. Но аз като дете се губя в него
със всяка следваща крачка. И се моля понякога,
някой да ме хване за ръка и да ми покаже пътя. А
на мен ми трябва някакъв път, дори пътека по
която да вървя и да търся себе си, любопитно да се
озъртам и да откривам света.
 Не ни трябва много, за да постигнем
съкровените желания. Просто малко вяра, малко
воля и дори малко надежда ще стигнат, стига да ги
хванеш здраво в душата си и да не ги пускаш от
там. Някои не вярват в душата, аз вярвам. Там съм
събрала мелодии, думи. Не са много, но стигат.
Понякога се отклонявам от истинската цел. Но се
връщам. Както винаги. Преследвам мечти. Живея,
защото е прекрасно чувство. Защото го усещам,
истинско. И се чувствам...дете. Защо ти е много,
когато имаш това чувство? Да се усещаш истински,
да се оглеждаш и за пръв път да виждаш всичко
около себе си. За пръв път да виждаш света.
Защото той винаги ще бъде около теб и ще те чака
да решиш, да направиш своя избор, да бъдеш
готов.
Светът винаги ще е тук и ще чака да те
прегърне, да ти покаже своите чудеса, само трябва
да се чувстваш готов да се гмурнеш, да се отдадеш.
И не ще трябва много, за да повярваш в
предадените каузи. Светът винаги ще е тук, само
нас няма да ни има. Изчезнали без да сме
повярвали, че не ни е трябвало много, за да сме
истински. За да дадем нещо.
...Не ни трябва много, освен очите, които да
затворим, когато е необходимо. Но не е от страх,
срам, вина...не, не. Просто да ги затворим, за да
отидем там в другия свят, където принадлежи по
нещо от всеки...