“Човек е нищожен, щом съзнава нищожеството си, но същевременно е велик именно

защото го съзнава”
( Блез Паскал)

Какво всъщност е имал предвид Блез Паскал като е казал, че човек е нищожен и в
същото време е велик? От каква гледна точка го е казал? Човек се сблъсква с много
неща и пред някои е наистина жалък и нищожен, но точно в това се крие човешката
уникалност, защото само човек вижда и съзнава що за нищожество е.
Изправен пред света, Майката природа, собствените си реални чувства: омраза,
любов, вяра... човек е нищо, една кръгла нула. Бори се с тях и усилията му не са
напразни, но единственото което постига е да осъзнае колко е нищожен, което пък го
прави велик.
Светът е прекрасно, уникално красиво и великолепно място. Едва ли някой би могъл
да проникне в същността му и напълно да осъзнае цялото му величие, понеже човекът
е крайно нищожен. В света нищо не е излишно и нищо не липсва. Всяко живо и неживо
същество, всяко чувство, всяка мисъл... всичко е част от тази великолепна,
разноцветна палитра наречена Свят. За съжаление, най- разумното създание в този
свят, човекът, не съзнава, не проумява от какво е заобиколен. Всички смятат, че са
потънали в морето от ежедневни проблеми и рядко се случва да изплуват на
повърхността за глътка красиви моменти, рядко някой си отваря очите за да види
колко е необятно всичко, да почувства и оцени слънчевата топлина и истинските нежни
чувства. И точно защото човек смята, че светът е море от провлеми е нещожество.
Има моменти обаче, в които човек се замисля, отива на някое красиво място или
просто в дадения момент изпитва красиво чувство. В тези, малко но съществуващи,
мигове всички съзнаваме колко е нищожна представата ни за света, колко са нищожни
мислите ни за него и колко нищожни сме ние в него самия. Това осъзнаване на нещата
ни прави велики. Велики, защото въпреки всичко съзнаваме, дори и мъничко, колко е
прекрасен и красив светът и най- вече съзнаваме, ние самите, колко сме нищожни в
цялата тази красота.
Нищожеството на човека изпъква не само, когато се съпостави със света, но и със
собствените си чувства. Всеки е подвластен на чувствата си, всеки го съзнава и това
го прави велик, но и с цялото си величие човек не разбира кога и как чувствата го
завладяват и малко или много диктуват начина му на живот и мислене.
Обладан от любовта човек става уязвим и слаб, вярва на всичко, дори и очите му да
не виждат, ушите му да не чуват. Доверява се на сърцето си, то вижда и чува, каквото
иска. В този момент то ликува и понякога подвежда и човек се чувства нищожен.
Обладан от омраза, завист, лицемерие човек изглежда възможно най- нищожно. И
докато е подвластен на тези чувства не съзнава какво върши, какво казва, колко
наранява и колко жалко и нищожно изглежда. Едва когато успее, ако успее, да се
осъзнае разбира колко е бил нищожен в пълния блясък на цялото си нищожество.
Както при любовта и вярата, така и при омразата, човек рано или късно се осъзнава.
Често осъзнаването причинява болка, най- вече при любовта, но тази болка не пречи
човек отново да бъде велик и ще бъде още по- велик ако съумее да разбере, че не
чрез омраза може да си върне за причинената му болка, а именно чрез безразличието
си.
Човек е нищожен- да в това спор няма, но е и пъти по- велик от нищожеството си,
именно защото съзнава колко е нищожен. За да си нищожен първо трябва да си жив, а
щом си жив значи мислиш и съзнаваш своето нищожество, следователно няма човек,
който да не е велик. Някои мислят повече и съзнават колко по- нищожни са, но и колко
са по- велики...