История на Западната философия:

Античност (475-325 пр.н.е.)

Елинизъм (325-30 пр.н.е.)

Римска философия (0-330 сл.н.е.)

Средновековие (500-1500)

Философия на Новото време (1500-1700)

Философия на ХVІІІ век

Философия на ХІХ век

Философия на ХХ век

Съвременна философия

Философията в антична Гърция

Исторически периоди на развитие на Древна Гърция:

III-II хилядолетие пр.н.е. — критско-микенски период. Основни центрове — остров Крит и Източен Пелопонес; възникват
първите държави в Пелопонес.
Около 12 в. пр.н.е. — преселение на дорийците.
11–9 в. пр.н.е. — „Омирова епоха“.
8–6 в. пр.н.е. — създават се полиси с демократично (Атина) или олигархично (Спарта, остров Крит) управление. В
икономически развитите полиси — Атина, Коринт, се разпространява робството.
7 в. пр.н.е. — начало на гръцката колонизация по крайбрежието на Средиземно море, Протоците и Черно море.
500–449 пр.н.е. — Гръко-персийски войни; издигане на Атина след победата на гърците.
5–4 в. пр.н.е. — разцвет на полисите.
478–477 пр.н.е. — основан Делоският морски съюз.
443–429 пр.н.е. — разцвет на Атина при Перикъл.
431–404 пр.н.е. — Пелопонески войни между Атина и Спарта за хегемония, завършват с победа на Спарта.
II половина на 4 в. пр.н.е. — издига се Древна Македония.
338 пр.н.е. — Филип II Македонски подчинява Гърция.
От 323 пр.н.е. — период на елинизма; започва след разпадането на държавата на Александър III Македонски; държави и
съюзи от военизиран тип (Македония, Ахейски съюз, Етолийски съюз). * 146 пр.н.е. — Гърция пада под римска власт.
27 пр.н.е. — образувана провинция Ахая.
От 395 сл. Хр. Гърция е в Източната Римска империя.
Племена населявали древна Гърция: ахеи, данаи, елини, дорийци, еолийци, йонийци.

Античността като епоха в европейската философия се простира от времето на Талес (585 г.пр.н.е.) и зараждането на
философията в учението му, до 529 година от нашето летоброене, когато император Юстиниан I забранил философските
школи във Византия.

Европейската антична философия заема източната половина на средиземноморската културна сцена: земите на най-Близкия
изток, Йония (югозападното крайбрежие на Мала Азия), днешна Гърция и Южна Италия (Рим, заедно с о-в Сицилия). Други
центрове, където е възникнала философията – Ефес / един от най важните и древни гръцки градове в Мала Азия, днес в
Турция на около 50 км южно от Измир/

Първи период

Милетска школа

Източници:

Повечето източници на информация за милетските философи (Талес, Анаксимандър и Анаксимен) са от много по-късен
период. Основен източник за философията на Талес е Аристотел, който му приписва заслугата за първите изследвания на
1
причините на нещата. Самият Аристотел, обаче, не е имал достъп до произведения на Талес, а на свой ред е ползвал други
източници. Макар че историческото значение на Талес е безспорно, няма голяма сигурност за неговите теории. Негова мисъл
е “Кое е трудното - да познаваш себе си, а кое е лесното – да даваш съвети”.
Талес (ок. 635 пр.н.е. - 543 пр.н.е.) от Милет /днешна Турция/ е древногръцки философ, смятан за първия философ в гръцката
традиция. Той е и един от седемте мъдреци на Гърция.Талес е роден в йонийския град Милет /най-могъщия и богат йонийски
град/ и според Херодот има финикийски произход. Вероятно поради пребиваването си в Египет като млад, той има познания
по египетска митология, астрономия и математика.
Идеи:
Той е първият в Древна Гърция, който се опитва да даде натуралистични обяснения на света без да прибягва до
свръхестественото. Той обяснява земетресенията, като си представя, че Земята плава върху вода, в която понякога се появяват
вълни. Според Херодот Талес предвижда слънчевото затъмнение от 585 пр.н.е. Според неговата космологическа теория
светът произлиза от първоначална водна субстанция.
Според Талес водата е в основата на всички неща, т.е. тя е първоосновата („архе” на старогръцки) на света. Защото от
влажното се хранят нещата, а сухото означава смърт. По този начин философите започват да обясняват света чрез елементи
на природата, а не чрез намесата на боговете. Така възниква философското обяснение за света.
Цитати:
„Блаженството на тялото е в здравето, блаженството на ума — в знанието.“
„Кое е лесно ли? Да даваш съвети на другите.“
„Бъди умерен.“ (на входа на Аполоновия храм в Делфи)
„Трябва да помним приятелите си, не само когато присъстват, но и в тяхно отсъствие.“
„Времето е най-големият мъдрец, защото разкрива всичко.“
Анаксимандър (610 пр.н.е. – ок. 546 пр.н.е.) от Милет е древногръцки философ, ученик на Талес. Сведенията за живота и
работата му са оскъдни. Античните източници го представят като успешен ученик по астрономия и география и първия, въвел
в Древна Гърция астрономически уреди като слънчевия часовник и гномона.
Според Анаксимандър Земята била кълбовидна, луната не греела със собствена светлина, а отразявала тази на Слънцето.
Слънцето било по-малко от Земята и представлявало най-чист огън. Анаксимандър е представител на школата на
натурфилософите.
Според него в основата на нещата стои не въздухът (Анаксимен) или водата (Талес), а едно неопределено вещество, което той
нарича «апейрон». Анаксимандър, вторият философ от милетската школа, е много по-интересен от Талес. Датите на живота
му са неопределени, но казват, че през 546 г. е бил на 54 години. Има основание да се предполага, че това е близо до
истината. Анаксимандър твърдял, че всички неща са произлезли от една първична субстанция, но не водата, както мислел
Талес, а някаква напълно неизвестна ни субстанция. Първосубстанцията е безкрайна, вечна, намира се извън времето и
"обхваща всичките светове", защото Анаксимандър смятал нашия свят само за един от множество светове.
Първосубстанцията се превръща в различните известни ни субстанции, а те преминават от една в друга. По този повод
Анаксимандър прави важна и значителна забележка:
"А от каквото възникват нещата, в същото свършват според необходимостта. Защото търпят за нечестивостта си наказание и
получават възмездие едно от друго в установеното време."
Идеята както за космическа, така и за човешка справедливост играе такава роля в гръцката религия и философия, каквато е
трудно да бъде разбрана напълно от нашия съвременник. Наистина, самата наша дума "справедливост" едва ли изразява
нейното значение, но е трудно да се намери някаква друга дума, която да бъде предпочетена. Явно Анаксимандър изразява
следната мисъл:
Необходимо е водата, огънят и земята да съществуват на света в определени пропорции, но всеки елемент (разбиран като Бог)
се стреми вечно да разшири своите владения. Съществува обаче някакъв вид необходимост, иначе казано - естествен закон,
който постоянно възстановява равновесието.
Там, където например е имало огън, остава пепел, с други думи - земя. Това понятие за справедливост - да не се престъпват
установените от векове граници - е едно от най-дълбоките гръцки убеждения. Както хората, така и боговете са подчинени на
справедливостта, но тази висша сила не е лична сила, не е някакъв върховен Бог.
Анаксимандър полага доказателството на своята идея, според която първосубстванцията не може да бъде нито вода, нито
който и да е друг известен елемент, върху следния довод: ако един от елементите е основен, той би погълнал всички останали
елементи. Аристотел ни съобщава, че Анаксимандър е разглеждал известните му елементи като стихии, намиращи се
помежду си в отношение на противоположност. "Въздухът е студен, водата влажна, огънят горещ". Затова "ако един от тях е
безкраен, останалите отдавна биха загинали". Следователно първичната субстанция трябва де е неутрална в космическата
борба.
Анаксимен (585 пр.н.е. – 525 пр.н.е.) от Милет е древногръцки философ от втората половина на 6 век пр.н.е., вероятно по-
млад съвременник на Анаксимандър, смятан за негов учител или приятел. Третият (след Талес и Анаксимандър) и последен
представител на Милетската школа, стихиен диалектик.
Смята се за един от първите философи на западния свят.
Той смята, че в основата на всичко стои въздухът, който по величина е безграничен и вечен, и му приписвал божествени
свойства. Смятал, че въздухът води свой собствен живот. Според него всичко произлиза от първоматерията – въздухът и се
връща обратно в нея. Анаксимен не отричал и не премълчавал съществуването на боговете, но твърдял, че въздухът не е
създаден от боговете, а че те самите са произлезли от въздуха. Според него чрез разредяването му се получавал огън, а чрез
2
сгъстяването на въздуха се е получил вътъра, след това мъглата, водата, земята, камъните, а от тяк пък - всички други неща.
Всичко във вселената е съставено от въздух, сгъстен в различни степени (включително и душата). Топлината го разширява, а
студът го сгъстява. Пръв в древногръцката философия стига до идеята за преминаването от количествени към качествени
изменения. Според него въздухът е невидим за нашите очи, но студеното и топлото, влагата и движението го правят видим.
Анаксимен счита движението за вечно, благодарение на което всички неща се превръщат едно в друго. Той обединява в едно
сетивността на водата и безпределността на апейрона.
Той бил пръв от гърците, които разграничил планетите ,като Марс и Венера от звездите, създава хипотеза за слънчевите и
лунните затъмнения, също така и за лунните фази. Звездите, според него, са се породили от Земята, чрез изпаряващата се от
нея влага, която, като се разредява, поражда огъня, а пък от огъня, който се издига нагоре се образуват звездите. Твърдял, че
дъгата,която се получава от попадането на сълчевите лъчи върху облаците, не е нещо божествено, а природен феномен.
Светкавиците и гръмотевиците се дължат на вятър излизащ от облаците, описва правилно градушката и снеговалежът като
замръзнала дъждовна вода. Анаксимен твърди, че Земята е плоска, като диск, и, че се носи по въздуха и по подобен начин и
Слънцето, и Луната, и всички огнени светила брагодарение на плоската си форма се поддържат и носят във въздуха. Според
него и Слънцето и Луната, и всички останали светила водят началото на своето пораждане от Земята.
Според него Слънцето е земя, която се е възпламенила впоследствие на своето извънредно бързо движение и нагряване,
огнената природа на звездите включва в себе си и някакви подобни на Земята тела, които се въртят заедно с тях и са
невидими.
Анаксимандър смята, че не усещаме топлината от звездите, защото те са много отдалечени. Луната получава своята светлина
от Слънцето. Според Анаксимен звездите са зоковани подобно на гвоздеите на кристалоподобния небосвод.
Автор на трактата «За природата», който според древните източници бил написан на прост и разбираем език. След
завладяването на Милет от персите(494 г. пр.н.е.) научно-философския живот се съсредоточава по на север в Мала Азия.
Много малка част от трудовете му е запазена.
Критикуван от Аристотел и други филисофи. Една от най-старите класификации на ораторските изяви принадлежи на
Анаксимен, който разделя речите на две основни групи - в съда и на събрание. Във включените към втория род: насърчаваща,
възпитаваща, хвалеща и порицаваща, можем да открием и педагогически моменти. Класификация на ораторските изяви
според Анаксимен - род на речта: Реч в съда; Реч на събрание, и вид на речта: Обвиняваща реч; Защитаваща реч; Издирваща
реч; Насърчаваща реч; Възпитаваща реч; Хвалеща реч; Порицаваща реч.
Питагорейска школа

Питагор (ок. 582 пр.н.е. – ок. 489 пр.н.е.) - роден на о-в Самос. Приема числото за основа на нещата, поради което се насочва
към изучаването на количествената страна на числата. Той основава Питагорейска школа. Достъпът до тази организация е
бил много труден и идеите се разглеждали в много тесен кръг. Постъпващите в този съюз давали обет за мълчание. Тази
школа има основно значение за развитието на математиката, астрономията и други науки през следващите векове. На
представителите на тази школа се дължи откриването на ирационалните числа, както и основни за геометрията факти. След
изчезването на движението Питагореизъм, то отново се появява под формата на религиозно-мистическо учение през 1 — 2
век пр.н.е., и се смята, че е оказало влиание на възникналото по-късно християнство.

За Питагор тялото е временна тъмница за душата. Питагор и учениците му от Питагорейската школа въвеждат термина
"философия", като любов към мъдростта и копнеж за постигане на истината. В областта на теорията на музиката изказват
мнение, че музикалните свойства и отношения могат да се изразяват с математиката. На питагорейците принадлежи идеята за
основните противоположности. Вероятно той първи е предположил, че Земята е кълбо. Първи и отъждествил Утринната и
Вечена звезда като двете проявления на една и съща планета- Венера.

Живот:

Роден на о-в Самос. Като дете учил при китарист, художник и атлет. После овладял геометрията и астрономията. Пътувал до
Египет и изучил тайното знание на египтяните: трите им азбуки, преданията за боговете. Ходил при арабите, халдеите и
евреите. От тях се научил да тълкува сънища, да гадае на ръка и да предстазва земетресения. Умеел да познава нрава на
човека по лицето му. Можел да командва животните. Можел да отклонява урагани и градушки, да укротява буни реки и
морски вълни. Имал способността да чува звученето на небесната хармония и научил на това своите ученици. Не ядял месо и
не общувал с ловци. Можел с песни да облекчава болести и страдания. Сутрин явял мед, на обяд – хляб от просо или ечемик,
варени или сурови плотове. Кагато открил прочутата Питаговора теорема, направил хетакомба /жертвоприношение/. Вярвал в
преселението на душите и твърдял, че този живот му е пети поред.

В основаната от него школа сремежът към знание бил свързан със спазвнето на много ритуали в начина на живот. Всички се
обличали само в бяло. Посрещали заедно изгрева на слънцето. Ценели много приятелството. Питагор казвал: «У приятелите
всичко е общо.» Питагорейците бивли мълчаливи и ценели мълчанието. Тренирали паметта си, като всеки ден си припомняли
всичко от предишния ден. Забранено било да се яде боб.

Питагор имал два класа ученици:

Математици – те изучавали цялото знание.
3
Акусматици – «слушатели», които били допускани само до част от знанията.

Идеи на Питагорейската школа:

Числото е в основата на всичко. Светът е изграден от числа, от които най-важни са единицата (монадата) и двойката
(диадата). Съвършенното число е 10 (декадата).

Числата са в основата на фигурите: 1 = точка, 2 = линия; 3 = триъгълник; 4 = пирамида.

Геометричните фигури са в основата на природните елементи: Земя = куб; Огън = пирамида; Въздух = октаедър; Вода =
хексаедър.

Десетицата определя броя на основните противоположности в света: предел – безпределно, нечетно – четно, едно – много,
дясно – ляво, мъжко – женско, неподвижно – движещо се, право – криво, светлина – сянка, добро – лошо, квадрат –
правоъгълник.

Душата е безсмъртна и преминава през различни тела – това учение се нарича «метемпсихоза». Затова животът на човека
трябва да е очистване и приближаване към божественото. Тези идеи са близки до идеите на орфизма.

Мисли на Питагор:

„Ако можеш да си орел не се напъвай да си пръв сред гаргите.“

„В изблик на гняв не бива да се говори, нито да се действа.“
„Временният неуспех е винаги по-добър от временният успех.“
"Животът е като представление — в него най-често най-лошите измежду хората заемат най-добрите места. "
„Животът е като стадион. На стадиона някои идват да се състезават, други да търгуват, най-щастливите да гледат и да се
наслаждават. Така и в живота едни се раждат жадни за слава, други — за печалба, а философите — единствено за истината.“
„Колкото и да са кратки думите «да» и «не», те изискват най-сериозния размисъл.“
„Ласкателството е като нарисувано оръжие — привидно хубаво, а полза никаква.“
„Не прави нищо срамно нито пред другите, нито насаме. Нека върховният ти закон бъде самоуважението ти.“
„Нищо не е толкова поучително, колкото летописът на нашите заблуждения.“
„Общуването с жени винаги води до беди.“
„По следите на леността върви бедността.“
„По-лесно е да умрем за жената, която обичаме, отколкото да живеем с нея.“
„При самохвалците, както и при позлатеното оръжие, вътрешното не отговаря на външното.“
"Спестявайте сълзите на децата си, за да могат някога да ги леят на гроба ви."
„Чашата на живота щеше да сладни непоносимо, ако в нея не капеха и малко горчиви сълзи.“
„Шегата, подобно на солта, се ползва умерено.“
Елеати
Ксенофан (ок. 570-ок.470 пр.н.е.)
Живот: Ксенофан е роден в гр. Колофон в областта Йония, Мала Азия. Бил свободолюбив, ненавиждал тираните и затова
напуснал родния си град и емигрирал в Сицилия, Италия.
Идеи: Ксенофан е най-известен с критиката си на възгледа, според който боговете приличат на хората /антропоморфизъм/.
Според него Бог е само един, няма много богове, както ги представя Омир, Бог не прилича на смъртните хора, той привежда
всичко в движение, но сам е неподвижен.
Перменид (4-5 в.пр.н.е.)
Парменид е роден и живял в Елея /гръцки полис в Южна Италия/ и е ученик на Ксенофан.
Идеи: Парменид пръв разделя мисълта от сетивата в процеса на познание. За него светът на мисълта е различен от света на
сетивата. Мисълта е насочена към битието. Нещо повече, мисълта и битието са едно и също. Парменид пръв създава учение
за Битието. Според него битието е едно, неизменно, неподвижно, неделимо, еднородно, вечно и съвършено. Греши всеки,
който смята, че небитието съществува или че небитието е едно и също с битието. С този възглед за битието философската
мисъл на древна Гърция открива метафизичния свят. Този свят не възниква, както учи митологията – той е вечен. Той е
недостъпен за сетивата, а само за мисълта, за умозрението.
Зенон (ок. 490- 430 г.пр.н.е.)
Зенон от Елея е древногръцки философ, най-известният представител на Елейската школа, създадена от Парменид. Наречен
от Аристотел баща на диалектиката, той е запомнен със своите парадокси.
Идеи: Основно занимание на Зенон Елейски е било да търси аргументи в подкрепа на учението на учителя си Парменид за
това, че битието е едно, единно и неизменно. За тази цел Зенон измисля хитроумни парадокси.
Цитати:
„Имаме две уши и една уста, та повече да слушаме и по-малко да говорим.“
„Заекът никога няма да изпревари костенурката.“
4
„Ако всяко нещо, което съществува, си има място, то мястото също има място и така до безкрайност.“
Натурофилософи
Хераклит /ок. 540 пр.н.е. - ок. 480 пр.н.е./ от Ефес е древногръцки философ, основател на Ефеската школа. Той не е съгласен с
Талес, Анаксимандър и Питагор за природата на първичната субстанция и твърди, че всичко произлиза от класическия
елемент огън, а не от въздух, вода или земя. От това следва, че промяната е реална, а устойчивостта — илюзия. Известен е с
афоризма „Панта рей“: Всичко тече, всичко се мени.
Хераклит е първият философ, за когото движението (промяната) е основна категория. Повечето му съждения демонстрират
всеобхватността на движението:
Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.
Интерес представлява смъртта на Хераклит. Според Диоген Лаерций, който прави опит за история на древните философи,
споменава, че Хераклит е бил болен от болестта воднянка или бъбречна инфекция с подуване на стомаха. Философът се
лекувал чрез намазване с кравешка тор на тялото си. Една вечер излязъл по улиците на Ефес и неговите съграждани го
помислили за чудовище и го убили с камъни.
Цитати:
„Всичко тече, всичко се променя.“
„Много земя претърсват златотърсачите, но намират малко злато.“
„Многознанието не научава хората да бъдат умни.“
„Мъдростта е само в едно – да се признае, че разумът управлява всичко и чрез всичко.“
„Не влизаме два пъти в една и съща река.“
"Мисленето е велико достойнство и мъдростта се състои в това да говориш правдиво и вслушвайки се в природата, да
постъпваш съобразно с нея."

Емпедокъл (ок .484 - ок. 421 пр.н.е.)

Роден в град Аргигент, Сицилия. Бил е слушател в питагорейската школа. Занимавал се с философия, медицина, политика.
Имал е силно личностно излъчване. Смятан е за мъдрец, за жрец на боговете и дори за бог. Когато почувствал
приближаването на смъртта се хвърлил в кратера на вулкана Етна, за да не намерят тялото му и да си побислят, че боговете са
го взели при себе си на Олимп.
Съчинения: За природата.

Идеи:

Емпедокъл утвърждава принципа «нищо не възниква от ниото». Нещата водят произхода си от «четири корена» - Вода,
Въздух, Огън, Земя. Тези първични елементи се срещат в различна пропорция във всяко тяло. Две космически сили властват
над елементите и ги управляват: Любовта обединява елементите в тела, а Враждата ги разединява.
Анаксагор (ок. 500 – ок. 428 г.пр.н.)

Роден е в гр. Клазомена, Мала Азия. Изоставя имотите си и отива в Атина, където поставя началото на Атинската философия.
Бил е съветник на Перикъл. Заради идеите си е обвинен в безбожие и напуска Атина. Анаксагор бил толкова уважаван, че
денят на неговата смърт дълго време бил честван с обявяване на ваканция.
Съчинения: За природата.

Идеи: Анаксагор не приемал едно или няколко начала на нещата. Той смятал, че има безкрайно много елементи, семена, от
които възникват конкретните неща и ги нарекъл «хомеомерии». Тези хомеомерии са делими до безкрайност, т.е. няма
последен, най-малък елемент, от който да се изгражда светът. От тези безкрайно много и безкрайно делими начала под
въздействието на Ума /Нус/ възникват конкретните неща.

Атомисти

Левкип /ок. 500 пр.н.е. – ок. 440 пр.н.е. в гр. Абдера - Западна Тракия/ е древногръцки философ. Той пръв изказва хипотезата
за атомния строеж на света. Той написва "Големият световен ред", "За ума". Трудовете му не са оцеляли до наши дни. За
Левкип говорят древногръцките историци, но има и такива, които го отричат. На Левкип се приписват най-важните аспекти
на атомизма. Основен проблем според Левкип е търсенето на единство и многообразие. Единство - от единството на атома,
който е олицетворение на пълнотата. Но за да се движат атомите е необходимо да съществува празно междуатомно
пространство. Левкип описва атома като неделима пределно малка частица, от която е създадено цялото многообразие на
света. Атомът се намира в непрестанно движение - от него се създават различни комбинации.

Демокрит /ок. 460 пр.н.е. – ок. 370 пр.н.е., гр. Абдера/ е древногръцки философ, последовател на Левкип и систематизатор на
атомизма. Материалист и атомист. Син на най-големия земевладелец в Абдера. Предмет на философските изследвания на
Демокрит били: астрономия, философия, психология и много други. Написал над 70 труда. За него светът е материален -
съществува вечно във времето. Атомите - това е битието, а небитието – това е празното пространство. Атомите са различни
5
по форма и по тежест. Те са във вечно движение в пространството. От движението на атомите се образуват сложните тела, а
те са преходни, защото имат в себе си празно пространство.

Светът е съставен от Атоми /битие/ и Пустота /небитие/. Атомите са в постоянно движение, което няма начало и няма край.
Атомите се сблъскват един в друг и се сплитат в огромни съвкупности от атоми, които ние виждаме като тела, вещи.
Качествата на вещите – цвят, мирис, вкус, звук – възникват от въздействието на съвкупност от атоми върху нашите сетива.
Сладкият вкус се поражда от големи и кръгли атоми, киселият вкус – от крапави, а соленият – от ъгловати. Топлото е
резултат от нахлуването на бързи и кръгли атоми в нашите сетива, а студеното – от тяхното разбяхване навън. Ние можем да
видим нещата, защото образът е фина обвивка от атоми, която се отделя от повърхността на предмета и достига до очите ни.
Душата се състои от много фини, гладки и кръгли атоми. В космоса има много светове.

Цитати:

„Богатство и бедност са думи, обозначаващи нуждата и изобилието. Следователно, който се нуждае, той не е богат, а който не
се нуждае, той не е беден.“
„Да не се правят никакви отстъпки в живота е белег на безразсъдство.“
„Завистта поставя началото на раздора между хората.“
„Най-важното е не всеобхватното знание, а всеобхватната способност за разбиране.“
„Не се стреми да знаеш всичко, за да не се окажеш непросветен във всичко.“
„Не думите, а нещастието е учител на глупаците.“
„От което черпим добро, от същото може да черпим и зло, а и начин да избегнем злото. Така например дълбоката вода е
полезна в много отношения, но е и вредна — може да се удавиш в нея. Ала това може да се избегне — научи се да плуваш.“
„От удоволствията, най-приятни са тези, които ни спохождат най-рядко.“
„Откровеният изказ е присъщ на свободния дух, опасно е само да се избере неподходящото време.“
„Отхвърляй всяко удоволствие, което не е полезно.“
„По-добре е да се мисли, преди да се действа, отколкото след това.“
„Прехвърлиш ли мярката, и най-приятното става неприятно.“
„Свободен е онзи, който от нищо не се бои и не разчита на нищо.“
„Медицината е сестра на философията.“
Епикурейство
Епикур е древногръцки философ, основоположник на епикурейството. роден в селището Гаргет, близо до Атина, през 341
пр.н.е - умира през 270 пр.н.е. Неговото образование започва при платоника Памфил. От Навистан - последовател на
Демокрит, се запознава с атомистичното учение. Установява близки отношения с Ксенократ и Теофаст, чрез които се
запознава с идеите на Платон и Аристотел. След това е преподавател в различни селища (Колофон, Митилена, Лампсак) на
Мала Азия, където спечелва привърженици за атомистичното учение. През 360 пр.н.е. се завръща отново в Атина, където
прекарва останалата част от живота си. Основава философска школа, известна под името "Градината на Епикур", на входа на
която стоял надписът: "Гостенино, тук ще прекараш добре времето си; тук е върховното благо - удоволствието". Тя е
организирана на демократичен принцип: в нея се допускат представители на различни прослойки, а също и жени.
Приписва му се авторството на около 300 трактата, някои от които озаглавени "За телата и пустотата", "За образите", "За
боговете" и пр. Главното му произведение е "За природата" и обхваща 37 книги.
Епикур продължава и доразвива учението на Демокрит, като го налага за основна насока в античната философска мисъл.
Благодарение на него то оставя дълбоки следи в културната история на човечеството.
В епикурейството са обособени три основни области: физика, логика и етика.
Като основни принципи на епикурейската физика се приемат т.нар. "прости тела", т.е атомите, и пустотата, в която и чрез
която се осъществяват движението и многообразието в действителността. Възгледът за елементарните частици подчертава
материалното единство на света. Специфичен елемент от учението на Епикур е предположението за отклонението като най-
съществено свойство на движението на атома. Против фатализма на Демокрит Епикур подчертава значението на свободата и
на духовните прерогативи на личността. Светът е безкраен във времето и пространството и подчинен на обективните закони
на "природната необходимост". Той обосновава рационалистичния етически атеизъм, поставящ под съмнение вярата във
всемогъществото на боговете. Премахването на страха пред боговете и смъртта засилва стремежа на индивида към
самоусъвършенстване и самоутвърждаване.
В логиката Епикур отстоява принципите на материалистичната гносеология, подчертава обективния сисъл на познанието.
Нейна специфика е ясно подчертаният сенсуализъм, изразен по-късно в прочутото положение: "Няма нищо в разума, което
по-рано да не е било в усещането." Усещането, общото понятие и чувствата са трите главни критерия за истината и за
вярното насочване на практическата дейност на човека.
Епикурейската етика, с която по традиция най-често се свързва творчеството на мислителя, е отрицание на стоическия
фатализъм и мистичните тенденции, на прекомерния аристократизъм, апатията на скептицизма и отчуждението на кинизма.
Тя сочи основанията на разумното съществуване, съобразно с непоклатимите закони на света и коренните интереси и
естествените потребности на индивида. Според Епикур удоволствието и страданието са относителни определения на
моралното съзнание: не всяко удоволствие осмисля адекватно човешкото битие и не всяко страдание трябва да се избягва.
Удоволствието е оправдано, ако премахва страданието. Удоволствията са елемент от щастието на човека, ако са
6
природосъобразени и биологично абсолютно необходими. И пред фактите на сетивността атомистът придава предпочитание
на духовните мотиви. Той апелира към умереност, схваната като хармоничност в поведението, единство между личностните
мотиви и обективните условия. Според Епикур знанието е най-дълбоката и трайна основа на нравствения идеал. Не е
възможно човек да живее приятно, ако подобно съществуване не е разумно. Нравствено-етичната цел предполага висока
интелектуалност на духа. Епикурейската етика е далеч от грубоматериалистичните и натуралистични разбирания за смисъла
на човешкото битие и живота изобщо.
Цитати:
„Поука вместо омраза, усмивка вместо презрение.“
„От копривата извличай нишки, от пелина — лек. Навеждай се само, за да вдигнеш. Проявявай повече ум, отколкото
самолюбие. Всяка вечер се питай каква добрина си направил. Винаги имай в библиотеката си нова книга, в избата — пълно
буре, в градината — свежо цвете.“
„При всяко желание си поставяй следните въпроси: какво ще стане, ако пожеланото от мен се осъществи, и какво — ако не се
осъществи.“
„Когато забогатееш, ти променяш грижите си.“
Софисти
Софисти били наричани древногръцки философи, които играят роля на професионални учители по мъдрост и красноречие. Те
не образуват единна философска школа. Общото между тях е:
Отказването от религията;
Рационално обяснение на природните явления;
Доказват относителността на всичко съществуващо;
Скептици са. Съмняват се във всичко;
Софистите се делят на млади и стари. Основната група на старите е на страната на робовладелската аристокрация, а младите
са демократично настроени. Основните причини за появата на софистите са:
Необходимост от умението да се говори публично;
Появилата се потребност от по-високо общо философско, научно и политическо образование;
Появата на съдилища, икономически разцвет и ръст на Атинската култура през 5 век пр.н.е.
В сложните условия на културен и политически живот в Древна Атина, човек лесно можел да добие успех, ако умее да говори
публично, но можел и да загине, ако не владее това всесилно средство за въздействие. Животът настойчиво искал да се появят
учители, които да учат младежта на красноречие. Това са софистите. Най-видни софисти: Протагор, Продик, Хипий,
Антифон, Критий, Хиподам, Горгий, Тазимах.
Софистите нямали постоянни места за своята работа. За беседи използвали частните домове на почитани граждани, гимназии,
площади, храмове, пазари, собствените си домове. Около софѝстите винаги имало група ученици, започвали сутрин рано до
късна вечер. Престоявали за различен период – от няколко дни до 20 год. За обучението заплащали на своите учители. Това са
софистите – странстващи от град в град, от държава в държава, включително в страни от Древния Изток. Те участвали и в
официални делегации, като посланици, за игри и др.
В собственото си съзнание софистите били професионални учители по мъдрост и красноречие. Различавали се по обхвата на
учебните дисциплини. По правило обаче са били енциклопедисти. Преподавали науките на своето време – аритметика,
геометрия, музика, астрономия, физика, етика. Основна дисциплина е красноречието. Основава се на трите науки –
граматика, реторика и диалектика под името тривиум. Софистите разбират, че красноречието е невъзможно и без
езикознанието и стилистиката и ги разработват. Цикъла от трите науки известни като тривиум се изучават в продължение на
1500 години. Младежите се учели да мислят, да дискутират, да произнасят речи така, че да оборват противника си, да
въздействат върху масите, да се защитават в съда и др.
Методи на обучение:
Беседа;
Произнасяне на образцови речи;
Диспут с участието на учениците;
Педагогически идеи:
Софистите съзнавали сложността на задачите си и поставяли педагогическата практика на солидна теоретична основа. За
съжаление сведенията за педагогическите възгледи на софистите имат случаен и непълен характер. Достигналите до нас
сведения не образуват цялостна и стройна педагогическа система. Независимо от това следващите мисли на софиста
Протагор дават някои указания:
“За учение са нужни и природни заложби и упражнения”.
“Нито теория без практика и обратно имат значение”.
“Корените на образованието не се закрепват в душата, ако не достигнат до определена дълбочина”.
Значение на софистите:
Първите учители по професия в Древна Гърция;
Първи в историята на Атинското просвещение създават форми на висше образование;
Тяхната просветна дейност способства за развитието на редица науки, свързани с езика, морала, красноречието;
Софистите задоволяват нуждите на знатната атинска младеж, подготвящи се за обществена и държавна дейност;
Изпълняват и обществени функции. При липса на средства за масова комуникация изпълняват и тази роля;

7
Отговарят на нуждите на живота, имат голям успех сред младите хора и според източниците, богатството на Протагор
надхвърляло това на известния скулптор Фидий.
Протагор (ок.485 пр.н.е. - 410 пр.н.е)
Протагор е древногръцки философ, първият и най-известен от софистите. Роден е в Абдера, често ходел в Атина. Протагор е
един от първите «платени философи». Заради богохулни мисли неговата книга «За боговете» е иззета и изгорена публично, а
той е прогонен от Атина. На път за Южна Италия загива в корабокрушение.
Съчинения: За боговете, Антилогии.
Идеи: Протагор вярвал във всемогъществото на аргументите. Казвал, че «за всяко него има две противоположни мнения».
Ето защо «всичко е истинно». Протагор виртуозно показвал как по-слабият аргумент може да победи по-силния. Негова е
тезата: «Човекът е мярка на всички неща: на съществуващите че съществуват, на несъществуващите – че не съществуват.» От
това следва, че няма абсолютни истини.
Протагор бил високо ценен от политиците. Той не търсел абсолютни истини, а онова, което е уместно.
Лунният кратер Протагор е наречен на негово име, както и един философски диалог от Платон.
"Човек е мярка за всички неща - на съществуващото, защото съществува и на несъществуващото, защото не съществува."
«Познанието не може да бъде абсолютно, то е ограничено.»
Горий (ок. 485 пр.н.е. – окл. 375 пр.н.е.)
Горгий е древногръцки софист, въвел обучението по реторика в Атина. Обикновено се счита, че той е първият философ,
въвел теориите на солипсизма и нихилизма. Роден е в Леонтини на о-в Сицилия. През 427 е изпратен от съгражданите си при
ръководителя на делегацията, за да помоли за закрилата на Атина срещу сиракузката агресия. След това се установява в
Атина, където се изявява като оратор и преподава реторика.
Известен е най-вече с това, че въвежда реториката в Древна Гърция. Спомага за възприемането на атическия диалект като
език, на който трябва да се пише проза.
Автор е на произведението: За природата или несъществуващото.
Горий е родоначалник на нихилизма. Неговите прочути три тези са:
Нищо не съществува.
Дори нещо да съществува, то е непознаваемо.
Дори нещо да съществува и да бъде познаваемо, то е несъобщимо и необяснимо.
Приема се, че Горгий създава солипизма и нихилизма с тези твърдения.
Втори период
Сократ /470 – 399 пр.н.е./ е първият философ атинянин, един от най-важните символи на западната философска традиция.
Чрез проучвания и задаване на въпроси, той създал нов клон на философията, която дотогава била ограничена от рамките на
теориите за природата, отнасящи се до морала и моралното образование. Този нов "жанр" във философската наука се нарича
"етика" (от гр: етос - характерното за отделния човек, това, което го различава от другите и му придава индивидуални черти).
За Сократ моралното развитие било най-важната човешка задача. За него философията не е била само куп от учения и догми,
а и начин на живот. Живеейки според своите философски принципи, Сократ не е имал време да живее "за себе си", отказвал е
да взима и пари за преподаването си.
Той считал, че знанието, получено наготово, не е ценно за него и затова не трае толкова дълго, колкото ако е продукт на
собственното мислене. И задачата на учителя е да помогне на своита слушатели самостоятелно да произведат знания, които
да останат в главите им. Този начин на обучение Сократ наричал майевтика. По своята същност сократическият метод
представлява последователно и систематично задаване на въпроси, имащи за цел да поставят събеседника в противоречие със
самиат себе си, към признание в собственото му невежество и невъзможност да се стигне до непротиворечив отговор като се
следва пътя на зададените от Сократ въпроси. В центъра на беседите е темата за човека, проблема за живота и смъртта,
доброто и злото, добродетелите и пороците, правата и задълженията, свободата и отговорността, обществото.
Като млад Сократ е имал близки отношения с философа Анаксагор, но философията му е повлияна от неговите разбирания
само дотолкова, доколкото Сократ не отчита влиянието на боговете в човешкия живот, а смята, че човек е този, който прави
живота си. Сократ се занимавал със скулптура в младостта си и бил поканен от Фидий да извае трите харити на Aкропола,
който по това време се изграждал отново след разрушението му. Това е времето на впечатляващ културен, интелектуален и
политически подем на Атина, която изживява разцвета си под управлението на Перикъл, велик стратег и радетел за
развитието на полиса. Сократ живее с чувството за принадлежност към Атина и атинския народ и прекарва живота си в
постоянен контакт с полиса и народа в него. Жени се за Ксантипа, за която се говори, че била зла и проклета жена, но, имайки
предвид факта, че Сократ нито е печелил пари (той никога не е взимал пари за разговорите си!), нито е допринасял с нещо за
материалното благополучие на семейството си, нищо чудно, че Ксантипа често му била сърдита!
По времето на Сократ в Атина започват да се появяват софистите, така наречените "учители по философия", за които няма
абсолютна истина, всичко е субективно и всяко положение може да се докаже точно толкова успешно, колкото и
противоположното му. Тази относителност на истината не се е нравила на Сократ, който твърдо е вярвал в нейната
безотносителност и опитите на софистите да обърнат всяка лъжа в истина и да изкривят всяка истина са били за него
посегателство към моралната устойчивост на човека. Сократ имал чести спорове с тях (които в края на краищата завършват с
неговата смърт!), в които прилагал своето т.нар. "майевтично изкуство".
Майевтиката на Сократ е вид "акуширане при раждането на истината". Спазвайки своята максима "Аз знам, че нищо не знам",
той задава въпроси, чийто отговори водят към нови въпроси и диалектически достига до положения, които не могат да бъдат
отречени. По този начин той се стреми преди всичко да покаже на събеседника си не толкова истинността на своите
8
твърдения (той, всъщност, не е изразявал никакви становища, нали нищо не знае!), а по скоро несъстоятелността на
упоритото и лишено от основания настояване на позиция. Искал е да покаже, че истината може да се роди диалектически,
обхождайки всички положения, които могат да водят или да не водят до нея. В края на живота си, Сократ е твърде огорчен от
политическите събития и управлението на Атина, която е в ръцете на олигарсите след смъртта на Перикъл (който умира от
чума) и Алкивиад (племенник на Перикъл, убит от заговорници в Тракия), но не спира да обикаля улиците на родния си
полис и да разговаря със своите приятели и всеки, който срещне. Поради голямото влияние, което има над младежите и
различията си с възгледите на управляващите Сократ е неудобна фигура, която може да урони престижа на властниците и
затова срещу него те повдигат съдебен процес, на който го обвиняват, че развращава младежта и въвежда нови богове.
Близостта му с младите хора се тълкува като развращение, а новите богове - това са преиначени интерпретации на сократовия
"даймонион", който по неговите думи винаги го възспира, когато е на път да сгреши. Този "даймонион" на Сократ е неговата
съвест, която го спира от неморални и погрешни постъпки.
Самия Сократ винаги е твърдял, че този, който постъпва зле не знае какво е добро, тоест ако човек знае какво е добро, той ще
постъпва добре. Сократ не успява да докаже невинността си на скалъпения процес и бива осъден на смърт чрез отравяне!
Въпреки опитите на приятелите му да го накарат да избяга в друг полис (при това те уреждат бягството му!), той остава
твърдо на позицията си, че ако направи това, той ще обезсмисли целия си живот, защото това би значело да се откаже от
всичко, което е казвал, в което е вярвал като в безусловна истина.
Сократ умира, изпивайки чаша с отрова (цикута или бучиниш).
Отсъствието на пряка информация от Сократ довежда до там, че в продължение на десетилетия изследователите на античната
философия не могат да разбертат дали Сократ е историческа личност или литературен персонаж.
Идеи: Сократ не се интересувал от изследване на природата, него го интересувал само човекът. Той подтиквал хората към
размисъл и спор, опитвал да ги научи сами да търсят смисъла на нещата и живота, да не следват сляпо традицията.
Сократ не е оставил никакво писмено творчество, предпочитал е живия разговор. За него имаме свидетелства само от негови
съвременници и последователи: Платон в неговите „Диалози“, където Сократ е главния персонаж, Ксенофонт, Аристофан в
комедията „Облаци“, където Сократ е осмян като типичен софист, Аристотел.
Цитати:
„Аз знам, че нищо не знам, но има такива, които и това не знаят.“
„Висшата мъдрост е да различаваш доброто от злото.“
„Доброто начало не е без значение, макар че се започва от незначителното.“
„Женен или неженен, винаги ще съжаляваш. Ако би се давало в брака време за проба, то целият свят би се ограничил само с
пробата.“
„Лошите хора живеят, за да ядат и пият, докато добрите ядат и пият, за да живеят.“
„На хората им е по-лесно да държат на езика си горещ въглен, отколкото тайна.“
„Най-богат е този, който се задоволява с най-малко, тъй като това е богатството на природата.“
„Най-добрата подправка към храната е гладът.“
„Не животът, а добрият живот си струва да бъде ценен.“
„Не изисквай от другите това, което ти сам не можеш да изпълниш.“
„Не прави на другите нещо, което те ядосва, когато го правят на теб.“
„Непременно се ожени — ако вземеш добра жена ще си щастлив; ако вземеш лоша — ще станеш философ.“
„Никога не предпочитай личната си глупост пред полезния съвет.“
„Обучение, получено с пари, е по-лошо от никакво обучение.“
„Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд.“
„Онези, които искат най-малко, са най-близо до боговете.“
„Опознай себе си!“ — „Cognosce te ipsum!“
„Смъртта може да е и най-голямата благословия за човека.“
„Честният човек винаги е като дете.“
„Deus ех machina“ - неочаквана намеса (буквално: бог от машина)

Платон /ок. 427 – 347 пр.н.е./ е знаменит древногръцки философ, който е ученик на Сократ и учител на Аристотел. Основател
е на Атинската академия.

Живот:

Платон е роден ок. 427 г. пр.н.е. в сравнително заможно аристократично семейство. Платон става ученик на Сократ в своите
младежки години. Неговите идеи достигат до нас чрез записаните философски и драматични произведения, които се пазят в
ръкописи, възстановени и редактирани много пъти (както и преведени) от началото на хуманизма. Наследството на Платон се
състои най-вече от диалози, епиграми и писма. Всички известни диалози на Платон са се запазили до наши дни, но
обикновено днешните издания на неговите произведения се състоят от диалози, смятани от повечето учени за неочаквани
(напр. Алкивиад, Клитофон) или привидно правдоподобни (напр. Демодок или Вторият Алкивиад).

Истинското име на Платон е Аристокъл. Тъй като „платон“ означава „широк“, вероятно прякорът се отнася или до
физическата външност, или до стилът/позиция в борбата. Платон е учител на Аристотел и на Теофраст.
9
Платон е искал да стане художник, писал трагедии и стихове, пътувал до Сицилия, за да види вулканите; участвал в
олимпийски игри и дори победил в тях - по гръцка борба. Това било, докато не срещнал Сократ, чийто демон изглежда го е и
станал негов последовател: не само в смисъл на сподвижничество, но и в оня, когато казваме напр. "следвам философия".
Това траело до времето, когато атиняните решили, че Сократовите беседи объркват младите, че Сократ е богохулник и го
осъдили да избира между изгнанието и отровата; Сократ избрал отровата, а учениците му се пръснали из Гърция. Било 399
г.пр.н.е.
В странстванията си Платон стигнал до Сиракуза - по времето на своето "акме" - така казвали на стигналите жизнения си
връх - той се намерил в двора на тирана Дионисий и поискал да му се даде земя, за да построи на нея една "идеална държава".
Като всеки тиранин, който по определение управлява "идеално", Дионисий решил да се отблагодари за Платоновите съвети:
продал го в робство. Приятели и роднини откупили Платон, който започнал да преподава знанията си в градината на героя
Академ (от тук и Академия), но не се отказал от надеждата си за образцово устройство на хорския живот: отишъл отново в
Сиракуза, вече при наследника на Дионисий - Дион. Този път резултатът не бил чак толкова печален: изгонили го от там, но
заедно с Дион.
По-нататък Платоновата биография изчезва във философията, затваря се в Академията, на чиито порти стоял надписът: "Да
не влиза незнаещият геометрия".
По време на един сватбен пир вече престарелият Платон напуснал видимия свят. Това станало през лятото на 347 г.пр.н.е. В
този свят Платон оставил и завещанието си, което завършвало така: "каменарят Евклид ми дължи три мини, а аз не дължа
никому нищо”.
По-късно започнали да събират диалозите му: онези творби, в които чрез устата на Сократ, в спор с ред други реални или
измислени личности, Платон ни задължава да мислим. Може би това задължение е накарало Хегел да напише, че "един от
най-красивите подаръци, които съдбата ни е запазила от древността, са без съмнение произведенията на Платон", а Уайтхед
да отбележи, че "цялата наша философия не е нищо друго, освен забележки под линия на Платоновите диалози".
Идеи:
Йерархична подредба на съществуващите неща:
Единно, Благо, Свръхбитие.
Идеи и числа, Битие.
Душа.
Вещи.
Материя, Небитие.

Човекът е съставен от душа и тяло. Тялото е смъртно, а душата – безсмъртна. Тялото е «гробница» за душата.

Познанието е образование на душата. То има два източника:

1. Мнение – то е дело на сетивата, въображението и вярата.
2. Знание – то е дело на разума.

Има два пътя към Благото:

1. Пътя на Логоса – чрез диалектическо мислене;
2. Пътя на Ероса – чрез любовта.

В основата на идеалната държава на Платон стои справедливостта, която е добродетелта на държавата. Хората са разделени
на три съсловия: 1. Управници – филосфи. 2. Войни и 3. Производители – занаятчии и земеделци. Първите две съсловия
нямат право на собственост. Жените и децата са общи, липсва семейство, защото то според Платон изисква собственост и
води до неравенство.

Цитати:
„Бог е в самите нас.“
„В любовната аритметика едно плюс едно е равно на две, а две минус едно е равно на нула (нищо).“
„В основата на всяка мъдрост е търпението.“
„Добрите хора не се нуждаят от закони, за да се държат правилно, а лошите винаги ще намерят как да ги заобиколят.“
„Добър човек е този, който се отплаща на другия с добро.“
„Душата с всички сили трябва да се стреми към истината.“
„Животът е само един миг между две вечности.“
„Книгата е ням учител.“
„Който сам не се убеди, никой не може да го убеди“
„Наблюдавай един човек как се забавлява по време на игра и ще научиш повече за него, отколкото ако разговаряш с него цяла
година.“
„Не притуряй към огъня огън.“
„Невежи са само тези, които са решили да си останат такива.“
„Недобросъвестните оратори се опитват да изкарат лошото добро.“
10
„Никой не е станал добър човек случайно.“
„Помощта е препятствие за съществуващото или възможното зло.“
„При сблъсъка с любовта всеки става поет.“
„Пълното невежество не е най-голямата злина; по-лошо е натрупването на недобре усвоени знания.“
„Само мъртвите са виждали края на войната.“
„Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци.“
„Честта се състои в това, да се стремим към най-доброто и да подобряваме най-лошото така, като че ли то може да стане
съвършено.“
„Човек, оглупял от суеверия, е най-презрян сред хората.“

Аристотел /384 - 322 пр.н.е./ е древногръцки философ, един от най-големите гении на древното време, роден в Стагира, умрял
в евбейския град Халкида.

Син на Никомах, лекаря на македонския цар, Аристотел става наставник и приятел на Александър Македонски. След като
слуша 20 години уроците на Платон, той основава в Атина прочутата Ликейска школа.

Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката той
изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията той пише за
естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, риторика, теология и управление. Занимава се още с
образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото
познание.

Аристотел е създателят на логиката. В своето съчинение Първа аналитика той развива първата теория за формално-валидното
умозаключение. По-нататък в традицията логическите му ръкописи са били обединени в т.нар. 'Органон', като редом с Първа
аналитика от особена важност за развитието на логиката са били Категории (кратко съчинение, което е било схващано като
Аристотеловото учение за понятието) и За тълкуването (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото
учение за съждението).

Автор е на съчиненията „История на животните“, „Риторика“, „Политика“, „Метеорология“, „Никомахова етика“ и „За
душата“, както и много други.

Основното му философско съчинение е „Метафизика“.

Идеи:
Аристотел дава класическата дефиниция на истината:
Истината е в съответствието на мисълта и действителността.
Философията започва с учудването и има за основен проблем битието. Битието се описва от 10 основни категории: Същност,
качество, количество, отношение, действие, страдание, място, време, притежание, покой.
Природата е чест от битието. Природа е онова битие, което е подредено по естествен начин и има движение.
Движението обхваща 4 вида изменение: 1. Възникване и унищожение; 2. Превръщане; 3. Растеж или стареене; 4.
Преместване. Движението е преход от едно естествено място към друго естествено място. То има естествено начало и
естествен край. Аристотел не познава инерциалното механично движение, което открива Галилей.
Пространството е съставено от места, а не е празно вместилище, както ще мисли през Новото време Н\тон.
Времето е броене на движението.
Светът е подлунен и надлунен, като първия свят е преходен, а вторият – вечен.
Всяко нещо, предмет, вещ е съставено от материя и форма.
За да опознаем едно нещо, ние трябва да познаем неговите 4 причини:
1. Материална – от какво е направено.
2. Формална – каква е неговата оформеност.
3. Действаща – на какво въздействие е резултат.
4. Целева – заради какво съществува.
Живо е онова нещо, което се движи от само себе си и усеща.
Душата на човека е съставена от три вида вуши:
1. Растителна
2. Усещаща
3. Мислеща
Само мислещата душ е безсмъртна.
Човекът е социално същество (zoon politikon). Неговата цел е щастието. Добродетелта е средина между недостатъчното и
прекомерното. Например храбростта е средина между страха и безразсъдната смелост.

Цитати:
11
„Аристотел не винаги е Аристотел.“ (и мъдрецът може да сгреши)
„Благоразумието трябва да е нещо средно между своеволието и безчуствието.“
„Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката.“
„Всяка платена работа обсебва и разваля ума.“
„Във всички творения на природата има нещо за възхищение.“
„Голото тяло не е причина за срам. Срамувайте се от това, което мислите за него.“
„Губим време, за да си осигурим работно време и водим битки, за да живеем в мир.“
„Да бъдеш добър човек и да бъдеш добър гражданин не винаги е едно и също нещо.“
„Добре започнатото е наполовина свършено.“
„Достойнството на силата е в яснотата.“
„Законът е ред, а добрият закон е добър ред.“
„Който е приятел на всички, не е приятел на никого.“
„Мъдростта е най-точната наука.“
„Навикът във всичко да се търси смешното е най-явният признак за посредственост – защото смешното винаги е на
повърхността.“
„Нещастието сплотява хората.“
„Нищо не разрушава човека така както продължителното телесно безддействие.“
„О, приятели мои! На света няма приятели!“
„Образованието е най-добрата осигуровка за старините.“
„Остроумието е образовано нахалство.“
„Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.“ - Amicus Plato, sed magis amica veritas (лат.)
„По природа всички хора се стремят към познание.“
„По природа човекът е политизирано животно.“
„По-добре под властта на закона, отколкото под тази на индивида.“
„Познанието започва от почудата.“
„Природата не върши нищо безполезно.“
„Приятелството е като една душа в две тела.“
„Разумният търси не това, което е приятно, а това, което го спасява от неприятностите.“
„Свободата е основата на демократичната държава.“
„Умният човек ще се съгласи с умния, глупавия обикновено не се съгласява нито с умните, нито с глупавите.“
„Умът е не само в знанието, но и умението то да се прилага.“
„Човекът е обществено животно.“

Философията в древния Рим

Римски епикуризъм

Тит Лукреций Кар (ок. 99 — ок. 55 пр.н.е.), древноримски поет и философ, който се счита за един от най-ярките
привърженици на атомистическия материализъм, последовател на учението на Епикур. Самоубил се хвърляйки се върху меч.
В своя основен труд - философската поема "За природата на нещата", в зората на зараждането на римската философска
терминология, облича учението си в стройна поетическа форма. Следвайки теориите на епикурейството, Лукреций Кар
постулира свободата на човешката воля, отсъствие на влиянието на боговете върху живота на хората /без да отрича
съществуването на боговете/. Според учението му Вселената е съставена от две условни различни начала – материални тела и
пространство. Материалните тела са прости /неделими, неунищожими, вечни/ и сложни /преходни, унищожими/. Приема две
степени на човешкото познание – сетивното и мисленото.

Цитати:
„От нищо — нищо.“
„Човек загива, делото остава.“
„Никой събуден не става, щом е бил стигнат веднъж от хлада на покоя задгробен.“

Римски стойцизъм - идеалистическо направление в Рим. Представители: Сенека, Цицерон, Марк Аврелий.

Луций Аней Сенека /4 в.пр.н.е./ е римски философ и писател, един от най-видните римски мислители и безспорно най-
значимия представител на т.нар. нова стоа, т.е. на римския стоицизъм.
Той е роден в Кордоба, Испания. Сенека става адвокат и спечелва голяма слава. Същевременно посвещава значително време
на занимания с философия и литература. По времето на Калигула влиза в Сената. През 41 г. поради симпатии към
републиканските идеи е заподозрян от Месалина, съпруга на Клавдий, в антидържавен заговор и е въдворен но остров
Корсика, където престоява до 48 год. През 49 год. благодарение на Агрипина, новата съпруга на Клавдий, се завръща в Рим.
Става възпитател на нейния син Нерон. Издига се в йерархията на обществения живот и през 57 год. става консул. След
охладняване на отношенията между Нерон и философа, Сенека се оттегля от двореца и продължава своите литературни
12
занимания, но през 65 год. е заподозрян в участие в заговор против император Нерон и осъден на смърт. Сенека се самоубива
като прерязва вените си.
Сенека е автор на философски и други произведения. Голям майстор на формата - блестящ стилист - Сенека въздейства с
елегантност на литературните форми и като добър познавач на античността. Главното му и най-известно съчинение е
"Нравствени писма до Луцилий" съдържщо 124 писма, образец на римския епистоларен жанр. В него са отразени етико-
философските идеи на мислителя, преживял немалко от превратностите на своето време. Писмата са адресирани до приятеля
му Луцилий, който от епикурейството преминава към позицийте на стоицизма. На проблемите на етиката са посветени още
"За гнева" , "За милосърдието" , "За щастливия живот", "За благодеянията", "За снизхождението" . Автор е на
натурфилософското произведение "Естествено-научни въпроси", където продължава богатата традиция на стоиците по
въпросите за природата. Автор е на девет трагедий - "Медея" , "Едип" , "Агамемнон" и др., сюжетите на които са почерпани
от творбите на Есхил, Софокъл и Еврипид. В сатирата "Отиквяването на Клавдий" обрисува иронично образа на бившия
император. Натурфилософските идеи на Сенека утвърждават пантеизма. Основното понятие в етиката на Сенека е понятието
добродетел, схващано като обща цел на всички индивиди, независимо от техния произход или съсловна принадлежност.
Върху осъществяванито на добродетелния живот не играят такива фактори като слава, обществено положение и други
подобни. Решаващото условие за създаването на моралния човек е разумът, който трябва да господства над чувствата,
страстите, нагоните и навиците. Рационализма на Сенека е отрицание на хедонизма, цинизма и грубо материалистичната и
вулгарна представа за живота.

Цитати:
„Ако искаш да те обичат, обичай!“
„Ако искаш някой да мълчи за нещо, най-напред мълчи сам.“
„Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за тебе няма попътен вятър.“
„Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече.“
„Най-мъчителна от всичко е неизвстността.“
„Без борба и доблестта увяхва.“
„Болестта измъчва тялото, а не душата.“
„Времето разкрива истината.“
„Всеки човек, който се тревожи за бъдещето, е нещастен.“
„Всичко, което е вкъщи, е евтино.“
„Всяко излишество е порок.“
„Глупаво е да правиш планове за целия си живот, след като не си господар дори на утрешния ден.“
„Голям подвиг е да вършиш това, което трябва, а не това, което искаш.“
„Да живееш значи да се бориш.“
„Да заповядваш на себе си е най-голямата власт.“
„Да искаш късно значи да не желаеш.“
„Да получиш власт е случайно нещо, а да я предадеш на друг е доблест.“
„Докато отлагаме, животът отминава.“
„Животът е дълъг, ако е пълен… Нека го измерваме с постъпки, а не с време.“
„Животът, който получаваме не е кратък, а ние сами го правим такъв.“
„Златото се изпробва с огън, жената — със злато, а мъжа с жената.“
„И животът като баснята се цени не по дължината си, а по съдържанието.“
„Истинската радост е сериозно нещо.“
„Който не умее да мълчи, той не е способен и да говори.“
„Мълвата вече е добавила излишното.“
„На лоши постъпки се учим без учител.“
„Не е свободен този, който е роб на тялото си.“
„Никой не харесва този, от когото се страхува.“

Марк Аврелий Антонин (121-180 г.) е римски император и философ. През 161 г. Марк Аврелий бил провъзгласен за
император и веднага поискал от Сената да бъдат предоставени равни с неговите права на Луций Комод (той е известен още
като император Луций Вер). Това бил първият случай на съвместен принципат в Римската империя.
Практически цялото управление на Марк Аврелий, който по своята природа е бил склонен към войни било подчинено на
предотвратяване на военните конфликти.
Според него обществото и природата се управляват от един общ дух (Бог). Заимства идеи от Платон.

Цитат:
„Да доближаваш едно добро до друго толкова плътно, че между тях да не остане ни най-малка междина — това наричам да се
наслаждаваш на живота.“

Марк Тулий Цицерон е прочут римски оратор и държавник. Известен е като най-големия стилист на латинската проза. Роден
е на 3 януари 106 пр.н.е. в Арпинум.
13
Обезглавен е на 7 декември 43 пр.н.е. Главата и ръцете му били изложени на трибуната на Римския форум по нареждане на
триумвира Марк Антоний, който не може да му прости "Филипиките срещу Марк Антоний".

Цитати:
„Благото на народа е най-големият закон.“
„Всичко прекрасно се среща рядко.“
"Всеки може да сгреши, но само глупакът упорства в грешката си"
„Гладът е (най-добрата) подправка към яденето“
„Гневът е враг на съвета“
„Да живееш значи да мислиш.“
„Да не знаеш историята означава винаги да бъдеш дете“
„Даден ни е кратък живот, но споменът за добре изживения живот е вечен.“
„Дори и в мислите не се побира, че е имало време, когато не е имало никакво време.“
„Миналото време никога не се връща.“
„Навикът е втора природа“
„На никого не е позволено да греши!“
„Не всичко подхожда на всички.“
„Не можеш да обичаш нито онзи, от когото се страхуваш, нито този, който се страхува от теб.“
„Никога не съм толкова зает, колкото през свободното си време.“
„Никой не може да избяга от смъртта.“
„Нищо не цъфти вечно, век века сменя.“
„Няма нищо едновременно и изобретено, и съвършено.“
"Няма смъртен, който да не е познал някога болка.'
„Няма такава безсмислица, която да не се проповядва от някой философ.“
„О, времена, о, нрави!“ — „O tempora, o mores!“
„О, измамна човешка надежда.“
„Парите са нервът на войната.“
„Често под бедния плащ се крие мъдрост.“
„Често човек няма друг враг, освен самия себе си.“

Средновековна философия

Към края на второто столетие след Христа църквата се утвърдила като специален социален институт за проповядване на
християнството, а през 4 век християнската идеология става официална религия на Римската империя. Църквата използва
философията за утвърждаване на властта си. Най-изтъкнатите апологети /защитници/ на християнството страстно бранели
своите духовни ценности. Първо Татиан противопоставил, християнското си "Слово към гърците" на елинската философия,
по-късно Тертулиан красноречиво доказвал несъвместимостта на античното светоусещане и християнското вероучение. Едва
Климент Александрийски (150 - 219 г.) направил опит за съчетаване на Платоновата философия с християнството.

В Библията апологетите съзирали единствения и непогрешим източник на божествената премъдрост. Периода 2 – 4 век в
развитието на отношенията "философия-теология" е наречен Патристика. Това име означава творчеството на църковните
отци епископи и философи, които са основатели, "бащи" (от лат. pater) на източната православна и западната
(римокатолическа) църква.

Патристика

Аврелий Августин (354 – 430 г.) в западната християнска мисъл е познат като един от западните (латински) църковни отци.
Православната църква не приема напълно учението му и го нарича Августин Блажени. Неговите произведения (включително
и "Изповеди" - често считано за първата западна автобиография) все още се четат масово по света. Обръща се към
християнската вяра през 386 г. Целият идеен свят на Августин и целият му живот са обърнати към един единствен проблем:
проблемът за блажения живот. Тъкмо затова на преден план при него излиза не "зная", а "съм". Той не желае да учи на
мислене, а на живот, на това как трябва да се живее мислейки. По тази причина при него практически съвпадат философията,
богословието и истинската религия: философстването освещава, а свещените обреди са философстване.

"Разбирай, за да вярваш; вярвай, за да разбираш" - това негово настояване определя християнската интелигентност на Запада.

Августин няма система. От него ние не можем да се научим на философия, но се учим да философстваме, защото той се
стреми не към изграждането на конструкция, а към откриването на мисловни хоризонти. И тъкмо така той успява да
набележи изходните позиции и целите, темите, насоките и архитектониката на средновековната мисловност, а до голяма
степен - и на западноевропейското философстване изобщо. Августин иска да познае Бога и душата - нищо друго. Някой
негови мисли:
14
„От какво се състоим? От тяло и дух. Кое от тях е по-доброто? Разбира се, духът.“
„По-добре да си обичал и да си загубил, отколкото никога да не си обичал.“
„Какво е време? Ако никой не ме пита, знам какво е време. Ако трябва да обясня на питащия — не, не знам.“
„О, Господи, помогни ми да стана добродетелен, но не веднага.“

Стилът на богословското мислене бил постулативен. Казаното от авторитета ставало безпрекословна истина. Наложената
безкритичност поставила знак за равенство между богословие и вероучение - всяка догма от теологията била полагана като
предмет на вярата; всяко отклонение от догмата било обявявано за ерес и анатемосвано...

Словата, идващи от Бога, намерили заветен пристан в Светото Писание. Свещениците се уповавали на боговдъхновената
Библия и канонизирали нейния текст. Библията била призната за свещена книга и защото е житие на Бога, чието
съществуване е свещено. Библията затова не се интерпретира, а се догматизира.

Великият компромис в безпрецедентния спор между вярата и разума бил постигнат от великия Тома Аквински: философията,
казал той, е предверие (preambula) на християнската вяра.

Схоластика

Свети Тома Аквински (1225-1274 г.) е италиански теолог и схоластически философ. Той е основоположник на томизма, една
от средновековните школи, които лежат в основата на късните философски възгледи на католическата църква, през 1879 г.
провъзгласена официално от папа Лъв XIII за основоположна във всички католически учебни заведения.

Той се смята от католиците за един от най-великите теолози в историята и за един от тридесет и тримата доктори на църквата.
Голямата заслуга на Тома Аквински е поставянето на теологията на научна основа. За изясняването на тайните на вярата
прилага принципа на „естествения разум“ и философските възгледи на Аристотел.

Той осъжда тогавашните противоречията между привържениците на учението на Августин Блажени (принцип на вярата) и
тези на Аристотел, които изхождат от опита и базиращото се на него познание, като доказва, че тези две учения се допълват
взаимно — някои неща могат да се обяснят само посредством вярата и откровението, други с разума. Този синтез е негова
заслуга. Тома Аквински одобрява убийството на еретиците и става теоретик на Светата инквизиция. Неговият девиз —
„Вярвам, защото е абсурдно“ — показва, как стриктно е тълкувал учението на Августин. В по-нови времена Католическата
църква се отдалечава от този възглед на Тома Аквински, както и — напротив — възприема догмата за непорочното зачатие на
Дева Мария.

Въпреки различните становища, тенденцията по отношение на философията била твърдо установена - в късното
средновековие 13 век философията като учение за природата била отделена от теологията като богославяне.

През зрялото средновековие философията била определена - и по дух, и по форма, и по стил - като схоластична философия.

Схоластичната философия се посветила изцяло на стремежа да се даде логическа аргументация на вероучението и

богословието.

Схоластичната философия била силно логизирана по цял ред причини: физиката и етиката като дялове от философията
преминали задълго под опеката на християнския Бог - тези науки били потиснати от идеята за сътворението и от
йерархиологията. Относителна самостоятелност запазила логиката, понеже в Аристотеловия си вид тя задоволявала
потребността от "вертикализиране" на света, с Бог на върха. Тома Аквински ориентирал средновековните мислители към
Аристотеловите философски еталони, но и преди интересът към "най-универсалната глава" на античността не секвал векове
наред.

Схоластиката станала общо място на философията и теологията, защото възпроизвеждала желани от клира и вътрешно-
присъщи на философията и на образованието отношения. Философстването имало формата на разговор-поучение между
Учител и ученик, при което авторитетът на Учителя бил абсолютен: въпрос - отговор, въпрос - отговор, и цялото
теоретизиране се движило махаловидно.

Съществуването на Бога съвсем не може да се постигне чрез имена, тоест логически, нито по друг начин рационалистически,
и тогава Бог е постижим единствено мистически, чрез вярата. Теологията като учение за свръхестественото трябва да се
опира на вярата, а за разума да остане познанието на естеството. Философията е всъщност натурфилософия, размишление за
природното.

Този извод освобождава философията от теологията, с този извод философията напуска средновековието.
15
Мистика

Мистика - Майстер Екхарт (1260 - 1327 г.) – истинското му име е Йоханес Екхарт и е роден в Хахайм, Германия. Той е монах
от доминиканския орден. Учи и преподава в Парижкия университет, след това в Страсбург и Кьолн. След смъртта му е осден
от папата за еретични възгледи.
Съчинения: «Проповеди»

Идеи: Майстер Екхарт е повлиян от Платоновата традиция в Средновековието. За него Бог е повече от битието. Бог е над
всички дефиниции. Ние можем повече да се приближим до Бога, като казваме какво Бог не е, отколкото да дръзваме да
казваме какво той е.

В душата на човека има една искрица, която се докосва до Бога. Тази искрица е неназовима. Тя е висшата точка в душата, но
и най-дълбокото място в душата.

Философия на Ренесанса

Николай Кузански (1401 - 1464 г.)

Живот:
Николай Кузански е роден в 1401 г. в градчето Куза, Германия.
Той заема високи постове в йерархията на католическата църква. Ръкоположен е за кардинал. Участва във важни мисии на
църквата. В една от тях опитва да помага за примирението на Рим и Византия, но без успех и скоро след това Византия е
завладяна от османските войски. Кузански е близък до много от известните хуманисти на Ренесанса. Умира на 11 август 1464
г. в гр. Тоди, Италия.
Съчинения: За ученото незнание, За не-другото

Идеи:
Николай Кузански е майстор в диалектическите разсъждения и в съставянето на диалози. С това напомня за Сократ и Платон.
Критикува схоластиката, като на "ученото незнание" противопоставя "мъдрото незнание" (docta ignorantia)в стила на Сократ.
Бог е Абсолют, който е едновременно нещо съвсем просто и нещо пределно богато. Бог има две крайни форми:
1. Абсолютен минимум - в него Бог е в неразгърнат вид, тук Бог е безкрайно малкото. За тази форма на Бога ние знаем, че
съществува, но нищо повече.
2. Абсолютен максимум - в него Бог е разгърнат като свят, тук Бог е безкрайно гоямото. За света ние може да имаме
неограничено знание.
Идеите на Николай Кузански за безкрайното помагат за създаването на математиката на безкрайното - диференциалното и
интегралното смятане.
Кузански се отказва от йерархията на света, както тя е позната през Средновековието. Вещите, предметите на между
максимума и минимума. Бог обхваща всички неща.
Човек познава чрез сетивата, разсъдъка и разума, но само разумът може да мисли безкрайното. Затова именно в разума е
богоподобието на човека. Тази мисъл ще бъде развита най-добре от Хегел.

Пико дела Мирандола (1463 – 1494 г.)

Живот: Джовани Пико дела Мирандола е роден на 24 февруари 1463 г. В гр. Болоня, Италия. Научава много езици –
старогръцки, латински, староеврейски, арабски и др.

Съчинения: Реч за дойстойнството на човека, 900 тези.

Идеи: Човекът заема особено място в света. Той не е фиксиран към определена степен в йерархията на света. Бог го е дарил
със свободна воля и той може да избира. Достойнството на човека зависи от неговия избор. Човек може да се издигне до
ангелите, но може и да пропадне до равнището на зверовете.

Джордано Бруно (1548 - 1600 г.)

Известен още като Бруно Нолано или Бруно Ноланеца, е италиански философ, астроном, окултист и математик Изучава
природата, математиката, философията, теологията. По-късно води лекции в Оксфорд и Парижки университети.

На 13-годишна възраст той постъпва в Доминиканския манастир, където става монах. В досег с богатата библиотека на
манастира Бруно развива траен интерес към философията.

16
През 1581 г. монахът заминава за Париж, където започва да преподава наученото от книгите, както и своите собствени теории
за живота. Нещо повече, Бруно изгражда собствен метод на преподаване, който сам определя като организирано познание. В
резултат той си спечелва славата на човек, способен да накара всеки да запомни онова, което му се обяснява. Така Бруно
става изключително популярен.

Въпреки това славата му е противоречива, защото консервативните духовници го заклеймяват като магьосник. В крайна
сметка слуховете за Бруно стигат и до крал Анри ІІІ, който го прави свой фаворит. Под неговата закрила италианецът издава
редица книги като „Сенките на идеите“ (вдъхновена от Плантоновата теория) и „Изкуството на паметта“.

Заловен е от римската църква и е предаден за инквизиция. Изгорен е жив на клада.

За Бруно вселената е безкарайна и в нея има безкарайно много светове.

Основна единица на битието е монадата. Тя е единица в три смисла:

Метафизична единица – монадата е най-малката субстанция на света.
Физична единица – монадата е атом, т.е. най-малкото и неделимо тяло.
Математическа единица – монадата е точка.

Философия на Новото време

(Класическа философия)

През 16 – 17 век се развиват материализма и идеализма, а също така и рационализма, който дава приоритет на човешкото
мислене.

Емпиризъм

Основоположник на материализма в Англия е Сър Френсис Бейкън - философ, юрист, политик и писател. Той получава
рицарска титла през 1603, обявен е за барон Верулам през 1618 и за виконт Сейнт Олбънс през 1621. И двете титли спират да
се използват след смъртта му.

Бейкън започва кариерата си като юрист и достига до поста лорд-канцлер (1617-1621). Въпреки това той е по-известен като
философ и защитник на научната революция. Трудовете му установяват и популяризират индуктивната методология в
науката. Индукцията предполага извличане на познание за природата чрез експерименти, наблюдения и проверка на
хипотези. В контекста на епохата тези методи се свързват с окултните течения на херметизма и алхимията. Основни
съчинения: "Нов органон", "Нова Анлантида" ,"За усъвършенстване на науките". Считан е за основоположник на империзма -
създаване на индивидуалния метод. Този метод е аналитичен, процеса на истинското знание на предмета трябва да се открият
и установят причините на явленията, за да се докаже господарството на човека на природата. Според него човек е криво
огледало, в което той се оглежда и оглежда и света. Именно умът е източник на изкривяване, затова настоява знанието да се
гради в опит. Бейкън отрича схоластиката, той е материалист и според него в основата на човешкото познание са сетивните
данни и мисленето. Счита, че материалния свят е обективен и съществува независимо от човешкото съзнание. Всички неща
имат за основа материята. Най-важното свойство на материята е движението. За него светът е познаваем.

Идеи:
Според Бейкън епохата, през която той живее, превъзхожда античността и схоластиката, защото хората са направили повече
открития и владеят повече истини.

Познанието на истината е затруднено от четири вида идоли:

Идоли на рода – разумът и сетивата по природа не ни дават истината, те са «криво огледало», което деформира истината.
Човек привнася нещо човешко в природата – например цели, съвършени орбити на планетите.
Идоли на пещерата – както в «Мита за пещерата» на Платон човек вижда само сенките на нещата, така всеки човек според
Бейкън има специфичен погред към нещата, който зависи от неговите природни качества и възпитание.
Идоли на площада – езикът и думите често преграждат пътя към истината, зад етикетите на имената ние не виждаме самите
неща.
Идоли на театъра – мненията на авторитетите и възгледите от различни теории (тези на Аристотел и схоластиката)
затормозяват познанието и прикриват истината.

В търсене на истината има три пътя:

Път на мравката – безкритичното познание (като това на алхимиците).
Път на паяка – абстрактно, умозрително познание (като това на схоластиците).
Път на пчелата – съчетаване на опита и на теорията. Това е пътят, който чертае Бейкън.

17
Френсис Бейкън разработва ноо виждане за изследване на природата – чрез индукция, а не чрез дедукция (т.е. чрез
абстрактни и схоластични разсъждения). Истинската индукция се основава на обобщение, основано на опит и експеримент.
За да направим откритие чрез индукция, трябва да съставим три таблици:
Таблица на присъствието – изследваме къде търсеният елемент присъства.
Таблица на отсъствието – изследваме къде той отсъства.
Таблица на степента – сравняваме степените на присъствие на елемента в различни сложни състояние и ситуации.
Едва след създаването на тези три таблици получаваме верния извод от индукцията.

Цитати:
"Парите са добър слуга, но лош стопанин.“
„Мълчанието е добродетелта на глупаците.“
„В гнева си глупаците имат остър език, но от това не стават по-богати.“
„Завистта няма почивен ден.“
„Невъзможно е да обичаш и да бъдеш разумен.“
„Човек може толкова, колкото знае.“
„Знанието само по себе си е сила.“ — „Knowledge itself is power.“
"Човек, който властва над другите, губи своята лична свобода."

Томас Хобс (1588-1679) е английски философ-емпирик. Най-известният му труд е "Левиатан" (1651). Хобс посвещава много
свои трудове на политическата философия и на други теми, като представя човешката природа като егоистична кооперация.
Съвременник е на Френсис Бейкън и на Декарт и пише отзиви за Декартовите "Размисли".
Материалист. Пренася закономерностите на механиката във философията. Известно време е учител в Италия и там се
запознава с Галилей. Продължител е на теорията на Бейкън. Написал е “За тялото “,”За човека” и др. Отхвърля учението за
двете истини.”Времето е мярка” казва той за движението. Разглежда движението като най-просто движение в пространството.
Времето и пространството са запълнени с материя. За него човек е телесно същество, като душата му е материална мислеща
субстанция.

Джон Лок е роден на 21 август 1632 г. в семейство на адвокат. Изучава в Оксфорд философия и медицина. Член на
Британското кралско научно дружество. Съветник на граф Шафтсбъри. Твори по време на реставрацията. Това е време на
политически превратности. Два пъти емигрира във Франция. Обект на изследване – рационализма на Декарт. Умира през
1704 г.
Лок съзнателно противопоставя “Опит върху човешкия разум” на рационализма на Декарт. Той разбира под рационализма на
Декарт всеки рационалист. Не познава рационализма на Спиноза. Срещу основната теза на рационализма, че истинното
знание е върху вродени идеи, Лок противопоставя своя емпиризъм и сенсуализъм. Тръгва от емпиризма на Бейкън, но го
допълва със сенсуализъм. Лок добавя “опитът се конкретизира от сетивните данни”.

Ново: за първи път Лок поставя тезата – преди да познава нещата, човек трябва да познава познавателните си способности.
Три основни положения:
1. Няма вродени идеи, цялото познание се ражда в опита;
2. При раждане разумът е “чиста дъска”(tabula rasa)
3. Няма нищо в интелекта, което преди това да не е било в сетивното.

Обективната природа е истинският предмет на всяка наука, тя и той може да бъде познат само чрез опита.

Лок се позовава и на психологическото познание. Посочва, че логическите принципи за противоречието и тъждеството са

неизвестни за децата, болните и изоставащите.

Вродени идеи се признават на безтелесна субстанция.

Психиката на човек е бял лист. Философията трябва да разбере как той се запълва – какъв е произхода на нашите представи.
Чрез опита ние достигаме света. Лок допуска психизиране. Познанието се свежда до индивидуалните човешки способности.
Подсказва, но не анализира формите на общуване.

Лок поставя основен въпрос – по какъв начин от отделните човешки усещания се образува цялостното съдържание на
личността. Смята, че цялото съдържание на психиката е изменения на усещанията.

Лок предлага и прилага идеята, че единствен обект на човешкото познание е опита. За това много коментатори на Лок
приемат, че гносеологията като наука започва от Лок. Той пръв насочва проблема за границите и възможностите на
човешките познавателни способности. Тези граници водят до психизиране на познанието.

18
Уникалното при Лок е опита да насочи вниманието към границите на човешките способности, но вън от процеса на
съдържанието води психизиране. За Лок интелекта е чиста способност за познание, която няма свое съдържание. Всичко,
което се намира в разума, е резултат на опита. Познанието има такива граници каквито и опита. Познанието се отнася до тези
обекти, които опита може да обхване. Това е продукт на развитието на природознанието, развитието на механиката и
математиката. За Лок сетивността гарантира критерии за истинността на нещата (Епикур – истината е сетивната очевидност).

Основни задачи:
1. Да изучи произхода на тези идеи, които са в душата му;
2. Да изучи истинността като очевидност;
3. Да изучи размерите на всяко познание.

Въпрос – как идеите отиват в ума? Този въпрос необходимо предпоставя, че за Лок, в опита не ни е дадена самата
действителност, а само идеите, които тя поражда. Трудно се отговаря на въпроса какво гарантира истинността на идеите. Лок
допуска едно философско откровение “познанието е само възприемане на връзката, приемането или неприемането на
идеите”.
Източник на идеите в разума:

1. Чрез усещане;
2. Чрез рефлексия – вътрешно възприемане дейността на нашия ум, вътрешен диалог на вече придобитите идеи.

От тук следва, че опита е външен и вътрешен. Вътрешния е чрез рефлексията – наблюдение на собствените преживявания,
няма контакт с действителността, “такива са мисленето, желанието.. и цялата многообразна дейност на нашия ум".

Първичен е външния опит – душата (т.е. субекта) може да възприема себе си само чрез материал от външната среда.
Вътрешния опит предполага душевната дейност като чисто вътрешен акт, подлежащ на схващане, независимо от
съдържанието и обекта. Лок прави опит да покаже, че не съществува качествена разлика между външния и вътрешния опит.
Няма нищо външно, човек разполага само със знаците на обектите. Така Лок изпада в логическа непоследователност.

Единствени обекти на познанието са нашите собствени идеи. Те са представителни представи. За Лок всички идеи имат
основанието си в опита. Лок предлага 19 възражения срещу вродените идеи. За Лок самият факт на притежание на
познавателна способност от човека говори против вродеността на знанието. Споделеното съгласие не е довод за наличие на
вродени идеи, защото то не е абсолютно.

Извод – не може да има вродени съждения, защото няма вродено познание. Простите усещания градят знанията. Прости идеи
+ сложни идеи = сложни съждения. Грешките се получават при съчетание на простите идеи.

Как се образува психичния живот на човек на основата на усещанията?

1. Прости идеи = рефлексия + усещане. Те са пасивни;
2. Сложни идеи – изискват активност на ума, съчетание на различни прости идеи.

Приема, че редица прости идеи съответстват на качествата на породилите ги идеи – всичко, което може да бъде изразено чрез
математиката и логиката (противоположност, форма). Достига по умозрителен път до първичните качества на нещата.
Постулира пълното съответствие за първичните качества и основното проявление на протяжност.

Вторичните качества отразяват начините, формите на реакция на човешкото тяло, когато върху него въздействат външни
лица. Аналогия с Т. Хобс. Лок уточнява, че вторичните качества не са плод само на човешката фантазия, те са по своя
източник обективни. Те приличат на предметите така, както движението на своята причина. Допуска, че първичните качества
предизвикват идеи за вторичните качества, при сблъсъка със сетивните идеи. Но как те се разграничават? (обективни -
субективни) Бъркли – всички сетивни качества са субективни. Всичко е въпрос на комбинация от усещания.

Тръгвайки от емпиризма Лок достига до идеята, че човек има усещания за отделните неща, но няма усещания за общото, за
връзката, следователно всяко общо измерение е човешка субективност, човек вменява на нещата обща субективност. Човек
не може да достигне до субстанцията като всеобщност, но тя трябва да се допусне, защото не може да се обясни
обединението на качествата на нещата. “…качествата не могат да съществуват без подпорка, която ги поддържа. Тази
подпорка ще наречем субстанция."

Приложни проекции:
1. В рамките на неговите социологически възгледи предлага идеята за договорния характер на човешкото общество. За първи
път идея за разделение на властите. Основно в човешкото общество е частната собственост. Отстоява свободата на словото и
печата. Отъждествява държавата с обществото. Три измерения в живота: общуването; индивидуалната свобода; частната
собственост. Основна цел на държавата е спазване на частната собственост. Власти – законодателна и върховна. Не изключва
19
революцията, но основно право е правото на собственост. Трудът е източник на блага. Посочва неограничени възможности
при възпроизводство на капитала, т.е. принципа на търсене и предлагане;
2. Отношение към религията – признаване на Бога като творец на изходната точка, т.е. сътворява света и го оставя. Бог е
разумно начало, което сътворява света и законите и повече не се намесва. Отхвърля догмата за първородния грях,
задгробното възмездие. Религията е средство за опазване на реда, на нравите. Тя е дело на отделния индивид.
Етически възгледи – свежда доброто до изживяване на щастието и удоволствието и нещастието. За Лок буржозаният морал е
нормалната човешка моралност.

Джордж Бъркли е роден 1685-1753 в Дъблин - столицата на Ирландия. Бъркли предава субективноидеалистическо знание на
основния тезис на Джон Лок за субективното. Бъркли отхвърля не само като съдържание на познанието а и като негов
материален източник “Възникването на идеите или усещанията в нашия дух не може да служи като основание за допускането
на материята или телесните субстанции, и тъй като това възникване остава еднакво необяснимо както при това допускане,
така и без него. Цветът или фигурата не могат да бъдат сходни с друг цвят или друга фигура. Чрез присъщите ни
познавателни способности ние не сме в състояние да достигнем по отношение на съзнанието предмет. Бъркли е готов да се
противопостави не само на атеизма, а и на скептицизма. Предметите които ни заобикалят, с които се храним и обличаме
Бъркли е готов да нарича ”вещи”. Но философът не може да си позволи да забрави че тези предмети нямат собствено битие и
че те съществуват само благодарение на това, че са възприятия на нечий ум. За Бъркли няма нищо лошо в това да се каже че
прдметният свят съществува като съвкупност от вещи, но ако под “вещ” не се разбира нищо повече от съвкупност от сетивни
възприятия.

Според Бъркли умът не в състояние да да достигне не само до същностно определение на првдметите, а и изобщто да
образува някаква идея за подобни същности.

Общата идея която предизвиква у Бъркли истинско негодувание е понятието за материална субстанция. Според него тази
идея е една от най-вредните за философията.

Бъркли не иска да признае че аргументите, с които отхвърля субстанцията на предметния свят се отнася с с логическа
необходимост и до субстационното битие на самия субект. С помоща на Бог тои придава общовалидност на основния
принцип на всеки субективен идеализъм. Хората вярват че Бог вижда всичко и възприема всичко ”Има Бог следователно той
възприема всички неща”. Бъркли допуска, че съзнанието притежава вродени знания за абсолютни същности. Бъркли не иска
да се противопоставя на основни предпоставки на науката като тези за обективното и независимо от индивидуалното
съзнание съществуване на обектите, които обяснява и на законите които открива.

Дейвид Хюм (1711 - 1776 г.) е шотландски философ и историк. Заедно с Адам Смит той е една от най-влиятелните личности в
Шотландското просвещение. Мнозина смятат, че Хюм е третият и най-радикалният от така наречените Британски емпирици,
след англичанина Джон Лок и англо-ирландеца Джордж Бъркли.

Смята се, че основните черти на философията на Хюм са скептицизма и натурализма. Именно върху тези две различни
концепции се изграждат и различните тълкувателни школи върху Хюм. Едната, която акцентира върху скептицизма, е с
главни представители Томас Рид, Грийн и логическите позитивисти, а другата, която акцентира върху натурализма, се
представлява от Дон Гарет, Норман Смит и Гален Стросън.

Дейвид Хюм е известен със своята критика на каузалността (причинно-следствената връзка), както и с анализа на проблема за
индукцията.

Възприятията. Според него цялото познание произтича от възприятията. А те от своя страна се състоят от впечатления и
идеи.

Впечатленията. Впечатления са всички видове усещания (сетивните данни получени отвън) и рефлексии (впечатления върху
вътрешни състояния). По такъв начин впечатленията са по-живи от идеите и ги предшестват - "И най-живата мисъл отстъпва
пред най-слабото усещане", "всички наши идеи или по-слаби възприятия са копия на нашите впечатления или на по-живите
възприятия" (от "Изследване върху човешкия разум", гл ІІ, За произхода на идеите).

Идеите. Идеите са просто спомени от впечатления. Когато впечатленията се възпроизвеждат от паметта или въображението,
то тогава се формират прости идеи. А от съчетанието на прости идеи, посредством законите за асоцииране на идеите, се
създават сложните идеи. Принципите за асоциация на идеите са три: сходство, близост по време или място, причина
(действие).

Рационализъм

20
Рене Декарт (1596 – 1650 г.), известен още като Картезий, е френски философ, математик и физик. Спечелил световна слава
най-вече със своите новаторски философски идеи, Декарт е известен и като създателя на декартовата координатна система,
която повлиява върху развитието на съвременната аналитична геометрия и математически анализ.

Декарт, понякога наричан основоположник на съвременната философия и баща на съвременната математика, се нарежда сред
най-влиятелните мислители в новата европейска история. Той вдъхновява както своите съвременници, така и следващите
поколения философи, поставяйки началото на рационализма, водещото философско течение в Европа през 17 и 18 век.

Декарт е роден през 1596 в Ла Е, Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт, юрист с дребна благородническа
титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Майката на Рене Декарт умира през 1597 и след като баща
му се жени повторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия. През 1606 е изпратен в йезуитския колеж в Ла
Флеш, основан две години по-рано от крал Анри IV. През 1616 той завършва право в Университета в Поатие, по това време
хугенотски център, противопоставящ се на крал Луи XIII.

Бащата на Рене Декарт се надява той да продължи кариерата му в съдебната система, но за това е необходимо да навърши 27
години. През 1618 Декарт заминава за Бреда, Нидерландия, за да изучава математика и военно строителство в армията на
принц Морис Насауски. Там той се запознава с физика Исак Бейкман, на когото посвещава един кратък трактат за музиката,
Musicae Compendium.

През 1619 Декарт заминава за Германия и през следващите години пътува из Европа и прекарва дълго време в Париж. Поради
засилването на Контрареформацията във Франция, той заминава отново за Нидерландия малко след падането на последната
хугенотска крепост Ла Рошел през 1628. Декарт остава в Нидерландия до 1649, като често сменя местожителството си. През
този период той пише основната част от своите произведения.

През втората половина на 40-те години Рене Декарт пътува на няколко пъти до Франция. През 1649 заминава за Швеция по
покана на кралица Кристина и умира там от пневмония в началото на 1650. Тъй като е католик, той е погребан в гробище за
некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж, а по време на Френската революция - в Пантеона.

Създава рационализмът в новата философия, основата на който е човешкия разум и човешките идеи. Създава и науката
“аналитична геометрия”. Изследвал е природата и като физик, физиолог, медик. Син Пътувал често, отдавал се на мисловни
занимания с наслада. Служи в холандската армия и живее двадесет години в тази страна поради мекия климат и свободните
порядки. Основен принцип – «Съмнявай се във всичко. Щом се съмняваш, значи мислиш.»

Съчинения: Метафизични размишления, Разсъждение за метода.

Идеи:

Декарт приема четири основни правила на метода:

«Никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам старателно
прибързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и
отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение» /критерии за истината/.
«Да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да ги разреша
най-добре» /правило на анализа/.
„Да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесни за познаване предмети, за да се изкача
малко по малко като по стъпала до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които
естествено не се предхождат един друг” /правило на синтеза/.
«Да правя навсякъде толкова пълни изброявания и толкова общи прегледи, че да бъда уверен, че нико не съм пропуснал»
/правило на систематичността/.

С помощта на тези свои правила Декарт разрешава много математически, физически и философски въпроси.
За да достигнем до истината, трябва да се освободим от неистините. Това може да стане чрез едно решително съмнение:
всичко, което поне веднъж ни е измамило, ще оставим настрана. С това намерение Декарт осъществява своето прочуто
съмнение:
Сетивата често ни мамят, следователно за сетивните неща нямаме сигурно знание.
Дори за моето тяло нямам сигурно знание, защото бих могъл да сънувм, че ми е ампутиран кракът, а всъщност той да е
напълно здрав.
Математическите знания изглеждат най-сигурни, но можем да допуснем, че има някакъв зъл демон, който постоянно цял
живот ни внушава, че две по две е равно на четири, а всъщност това може да е само една демонична измама.

Остава ли нещо сигурно след това съмнение? Има само една абсолютно сигурна мисъл: «Мисля, следователно съществувам.»
21
От тази първа истина Дкарт с помощта на своите правила открива други истини.
Какво е човекът? Човекът е съставен от тяло и душа: Душата е идеална – нейниат атрибут е мисленето, тялото е материално –
неговият атрибут е протяжността, пространствеността.

Волята обаче е безкрайна и често изпреварва нашия краен разум. Това поражда грешките в нашето мислене.
Но човек съществува във времето. А времето е съставено от мигове, които не са свързани един с друг. Какво тогава ме
пренася от един миг в друг миг? Отговорът на Декарт е: Бог е този, който ме съхранява във времето, той ме запазва от един
миг до друг миг. Бог е една безкрайна субстанция, която сътворява душата и тялото.

Бенедикт де Спиноза /1632 - 1677 г./ е виден холандски философ. Еврейското му име, дадено след раждането му е Барух
Спиноза, а християнско-португалското име, с което е бил познат в общността, в която израсъл е Бенто де Спиноза или Бенто
д′Еспиньоза. Като учен се нарича сам на латински Benedictus de Spinoza. (Имената Бенедикт, Барух и Бенто означават
„благословен“.) Заедно с Рене Декарт и Готфрид Лайбниц той е един от великите рационалисти във философията на 17 век.
Смята се за основател на съвременния библейски критицизъм. Негов магнум опус е „Етика“. Стилът на писане наподобява
крига по математика – в нея има дефиниции, леми, теореми и доказателства.

Спиноза е потомък на португалски евреи, избягали от Светата Инквизиция. Получава добро религиозно образование и
изучава Талмуда, но насоката на размислите му започва да тревожи равините, опасяващи се от влиянието на атеизма. Те
предлагат на Спиноза 1000 гулдена, за да не разпространява възгледите си, но той отказва. В резултат 24-годишният младеж е
призован пред равинския съд, който го отлъчва от синагогата и от общността, в която израсъл. Впоследствие той започва да
се нарича Бенедикт. Отказва се от наследството си в полза на сестра си и изкарва прехраната си с шлифоване на лещи.
Отхвърля предложение да посвети своя книга на френския крал Луи 14 срещу пенсия. Приема трите степени на познание -
сетивно, разсъдъчно и разумно.Основна теза:”Човекът над нищо не е така малко властен, както над езика си”. Спиноза умира
от туберкулоза в квартирата си в Хага. Той е погребан в двора на църквата Нюве Керк в Хага. Надгробната му плоча е
надписана на холандски и иврит.

Идеи:

Според Спиноза структурата на битието е следната:

Субстанция – тя е всеобхватното битие. Има само една субстанция – безкрайна и вечна. Бог е единствената субстанция.
Атрибути – те са основните характеристики на субстанцията. Има безкрайно много атрибути, но човек познава само два:
мислене и протяжност.
Модуси – състояния на субстанцията. Модусите са безкрайно много. Всяко нещо е модус на субстанцията – маса, човек,
растение.

Цитат: ”Библията е съставена от човека, не е божествена даденост”

Готфрид Вилхелм фон Лайбниц (1646 - 1716 г.) е немски философ, учен, математик, дипломат, библиотекар и юрист от
сорбски произход. На Лайбниц се приписва заслугата за въвеждането на термина „функция“ (1694 г.), който той използвал, за
да опише количествен показател, отнасящ се до дадена крива, като например наклонът на кривата или определена точка от
нея. На Лайбниц, заедно с Нютон, обикновено се приписва заслугата за развитие на съвременния математически анализ, по-
конкретно за интеграла и правилото на Лайбниц.

Моралист, идеалист, плуралист. Философските си възгледи излага в “Нови опити върху човешкия разум” и «Монадология».
По негов план се строи Руската академия на науките. Той е основател и пръв президент на Берлинската академия на науките.
Изучава ръкописите на Паскал, среща се със Спиноза. Кореспондира си с най-големите умове на епохата и с много
короновани особи. Влиза в спор с Нютон за приоритет върху откриването на диференциалното и интегралното смятане.
Кралската академия на науките се произнася в полза на Нютол. Лайбниц мъчително преживява тази присъда. Умира беден и
самотен. Оставя над 15 000 писма и над 70 000 произведения.

Идеи:
Лайбниц се отличава от Декарт с възгледа си за света, в който живите същества и уникалните неща имат предимство пред
механичните и еднаквите вещи.

Монадата («единица» от старогръцки, учението на Питагор) е основен елемент на битието.

Монадата не е нито вещ, нито атом, нито идея. Тя е метафизична точка. Монадата е «живо огедало на Вселената». Монадите
са живи и непрекъснато се променят. Няма две еднакви монади. Лайбниц се обзаложив с придворните дами, че не могат да
открият дори две еднакви листа – всичко е уникално според него.

22
С идеята за монадите Лайбниц възражда идеята на Анаксагор «всичко е във всичко». Той илюстрира тази идея със следния
пример: В едно езеро има вода, листа, риби. Във всяка капка от това езеро има друго езеро с риби, листа, Във всяка капка и на
това езеро има друго езеро и т.н. до безкрайност.

Монадите са безкрайно много и безкрайно различни, но се групират в 3 вида:

Монади с безкрайно малки, неясни възприятия /перцепции/. Такива са монадите на природата, но също и човекът, котаго спи,
без да сънува, или е в безсъзнание. Това е светът на спящите монади.
Монади с ясни прецепции и памет. Това са душите.
Монади с аперцепция, т.е. активна насоченост на мисълта. Такива да духовете.
Монадите нямат прозорци, т.е. не си въздействат. Между тях има хармония, установена от Бог.
Самият Бог е безкрайна и несътворена монада.
Има два вида истини:

Истини на сетивата – те са случайни. Веднъж сетивата ни казват едно, друг път – друго. Веднъж нещо ни се струва вкусно,
друг път – не.
Истини на разума – те са необходими. При тях не е възможно нещо, което им противоречи, също да е истинно. Две плюс две е
равно на четири и никога не може да бъде равно на пет.
Френско просвещение

Франсоа-Мари Аруе (21 ноември 1694, Париж—30 май 1778, Париж), по-известен с псевдонима си Волтер (Voltaire), френски
писател и философ от епохата на Просвещението. Завещава 85 тома съчинения и 107 тома писма. Най важните му съчинения
са: Философски речник и Кандид.

Роден е в семейство на нотариус. Учи в йезуитски колеж. Полученото наследство, пенсия, дадена му от краля и кралицата за
поезия, допълнено чрез редица успешни финансови операции, правят волтер финансово независим през целия му живот. През
1917 г. Волтер попада за 11 месеца в Бастилията заради написани от него остри сатири. След това 6 години е в изгнание в
Англия, После живее край Париж, след това в Женева, а от 1760 г. до края на живота си живее в имението Ферне,
разположено на границата между Франция и Швейцария.

Идеи:

Волтер е най-яркият полемист на Просвещението. Прицел на неговата критика са суеверието и невежеството. Волтер е деист:
според него Бог е сътворил света, но е оставил природата и хората да съществуват без негова намеса. Негов постоянен враг са
църковният фанатизъм, който предизвикал неговия знаменит призив «Смачкайте гадината».

Десетилетия наред всяка година в деня на Вартоломеевата нощ Волтер е получавал нервна крица – до такава степен е
ненавиждал религиозния фанатизъм. (В нощта на 24 август 1572 г. – празника на св. Вартоломей, във Франция е извършено
масово клане на хугеноти.)

В борбата си с този бич на човечеството Волтер използва 137 псевдонима. Волтер е вярвал в Бога, но в добрия Бог, който
допуска вяра и в други религии. За отношенията си с Бога Волтер казвал: «Поздравяваме се, но не си говоим.»

Волтер се стреми да напишеедин нов вид история. Тя трябва да описва не само историята на кралете, но също на изкуствата,
науките и всекидневния живот. По отношение на възможностите на човечеството е неуместен както отпимизмът на Лайбниц,
осмян от Волтер в «Кандид», така и мрачното неверие в силата на човешкия разум. Волтер е вярвал в просветения монарх.
Прави опити да убеди пруския крал Фридрих ІІ и шведския крал Густав ІІІ, руската кралица Екатерина ІІ и други европейски
монарси, но накрая влиза в конфликт с всички тях.

Жан-Жак Русо (1712-1778) е френски философ, роден на 28 юни 1712 г. в Женева в семейство на чиновник. Самообразова се.
Запознава се с Дидро, Даламбер и други френски просветители. Пише музика, преписва ноти. Русо умира на 2 юли 1778 г.

Съчинения: „Обществения договор“; „Разсъждение за това дали напредъкът на науките и изкуствата е допринесъл за
очистване на нравите“; „Разсъждение за произхода и основите на неравенството между хората“; "Емил или За възпитанието".

Русо е деист. За него човекът не е толкова рацинално същество, както смята Рене Декарт. Човекът е природно, сетивно,
емоционално и едва тогава разумно същество. В съчиненията на Русо се забелязва носталгия по миналото на човечеството, по
първичното природно състояние.
Според него развитието на науките и изкуствата са увеличили уменията и знанията на човека, но не са го направили по-
щастлив. Той смята, че частната собственост е причина за неравенството и нещастията на човека. Само равенството в
собствеността прави обществото хармонично и хората по-морални. „Човек се ражда свободен, а навсякаде е в окови.“ Човек
може да има само такива задължения, за които е сключил обществен договор. С идеята за обществен договор Русо отрича
23
феодалните задължения, които човек има по рождение, смятани за „естествени“. За Русо републиката е най-съвършената
държава. В нея всички са равни пред закона. Държавата е основана на равноправен договор.

Дени Дидро (1713 - 1784 г.) е известен френски философ, просветител, ръководител на Енциклопедията, писател,
художествен критик. Първоначално учи и се подготвя за свещенник, но след престоя си в Парижкия колек променя
възгледите си. Поради това родителите му го лишават от издръжка. След като публикува съчинението си «Писма за слепите
за назидание на зрящите», Дидро е осъден и престоява няколко месеца в затвора. От 1747 г. е главен редактор на знаменитата
Енциклопедия.

Съчинения: Писма за слепите за назидание на зрящите, Племенникът на Рамо.

Идеи:

Голямата философска заслуга на Дидро е в идеята и публикуването заедно с Даламбер на «Енциклопедия или Речник на
науките, изкуствата и науките». Тя се издава от 1751 до 1780 г. в 35 тома. Дотогава подобни справочници са били писани от
един автор ерудит. Дидро привлича най-добрите умоде на Франция – Монтескьо, Волтер, Холмах, Русо и много други.

Целта на Дидро е била да събере цялото налично знание. То трябва да бъде представено «демократично», т.е. да бъде
достъпно на всеки човек. Докато средновековните майстори ревниво са криели своите методи, а алхимиците са шифровали
рецептите си, Дидро иска да даде възможност най-добрите специалисти в различните науки, изкуства и занаяти да представят
своите знания. Знанието не трябва да е затворено в занаятчийски гилдии, в религиозни ордени и манастири или в елитната
каста на учени и дворцови съветници. Освен това за пръв път в подобрена енциклопедия се представят инструменти,
материалите и начините на труд.

На Енциклопедията Дидо отделя повечето време от своя живот и творчески сили. Енциклопедията съдържа 60000 статии,
самият Дидро е автор на повече от 500 статии.

Дидро нарича солипсизма на Бъркли «скандал във философията». Критикува дуализма на душа и тяло при Декарт. За него
единствената реалност е природата в цялото й многообразие. Животът произлиза от неживата материя, а човекът – от
разнообразието на живота.

Немски идеализъм

Имануел Кант (1724 – 1804 г.) е немски философ от епохата на Просвещението. Той е една от най-влиятелните личности в
Историята на западната философия.

Имануел Кант е роден в скромна и особено набожна среда. Тои посещава колеж, ръководен от един пастор пиетист, и след
това започва университетското си образование. Изучава физика, естествени науки, математика и философия. През 1747
година смъртта на баща му го принуждава да прекъсне своето обучвние и да започне работа като учител. От 1775 година
редовно посещава университета в Кьонигсберг, а от 1770 година е вече щатен професор.

Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. Неговите лекции, както и публикациите му през
този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика...
През 1781 година се появява първото издание на "Критика на чистия разум". Това произведение, плод на единадесетгодишен
труд не среща очаквания успех от своя автор. Едно друго издание ще види бял свят през 1787 година.

Основната философска доктрина на Кант е трансценденталния идеализъм.

Неговите най-известни съчинения са „Критика на чистия разум“ и „Критика на способността за съждение“.

Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със
себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания.

Той оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са отправна точка за
Хегел.

Кант се приема за родоначалник на немската класическа фолософия.

Във „Всеобща естествена история и теория на небето“ той излага хипотеза за произхода на Слънчевата система, с която
нанася удар на метафизичния възглед за света. От 1770 г. с т. нар. философия на критиката Кант се обявява срещу догматизма
на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „неща в себе си“, които действат върху сетивата и
24
пораждат хаос на усещанията, поставяни в ред от априорни форми на сетивността (пространството и времето) и от 12
категории на разсъдъка.

Поставя началото на диалектическия метод, доразвит от Фихте, Шелинг и Хегел. В няколко труда и съчинения с център
„Критика на чистия разум“ Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и
трансцендентална логика. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху
понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до образуване на две основни школи (течения) във философията — кантианство
и неокантианство.

Идеи:

Според Кант философите преди него са постъпвали догматично, защото са се занимавали главно с познанието на предметите.
Те не са си задавали въпроса : «А как е възможно познанието?»
Кант разделя битието на 2 области:
Нещата сами по себе си – непознаваемите неща, които не са достъпни за нашите сетива.
Явления – всичко, което ние възприемаме.
Нещата сами по себе си въздействат върху нашите сетива, но сетивата мигновено им налагат своят отпечатък – превръщат ги
в редоположени /пространствени/ и следващи едно след друго /времеви/ неща.
Така според Кант нашите сетива са като очила. Ние гледаме през тях на нещата и не можем да ги свалим, защото са ни дадени
по природа. Те са част от нас. Ние не знаем дали тези очила нямат диоптър, дали не са оцветени в някакъв цвят, който ние
спонтанно наслагваме върху предметите извън нас.

За Кант пространството и времето са такива наши «очила», през които ние гледаме на нещата сами по себе си и не можем да
ги видим без очила.

Следователно сетивата правят света пространствено-времеви.

Нашият интелект има две форми:

Разсъдък – способността да мислим чрез категории /като причина, следствие, реалност/. Категориите точно прилягат на
опита.
Разум – способността да мислим с идеи. Идеите са само три – душа, свят и Бог. Тези идеи надхвърлят нашия опит.

Категориите и идеите са също някакви «очила», но очила на интелекта. Ние и тях не можем да свалим – те са нашият
мисловен инструментариум. Ние не можем да мисллим за нещата, без да използваме понятия като «причина», «душа», «свят»
и др. подобни.

Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 - 1831 г.) е немски философ, обективен идеалист и представител на класическата
Немска философска школа. На младини Хегел се отличавал с радикален начин на мислене, приветствал Френската революция
и се обявил против феодалните порядки на пруската монархия.

Живот:

Роден в Щутгарт в семейство на чиновник. Няколко години е домашен учител в богати семейства, после издава вестник. От
1801 г. е професор в Йена, 1808 – 1816 г. е директор на гимнация в Нюрнберг и преподавател по философия. От 1817 г. е
професор в Хайделберг, а от 1818 г. до края на живота си е професор в Берлинския университет. Умира от холера на 14
ноември 1831 г.

Съчинения:

Енциклопедия на философските науки; Философия на правото; Философия на историята.

Идеи:

Хегел е известен със своята диалектика /учение за противоположностите/. Според Хегел не е достатъчно да открием
противоположни неща, а да умеем да преминем от една противоположност към друга. Тези преминавания на мисълта от едно
нещо към друго, тези движения на мисълта Хегел нарича диалектика.

С диалектиката мисълта започва от най-бедното си стъпало и достига до най-богатото си състояние. Тя е обогатяване на

мисълта с нови категории.

25
«Всичко действително е разумно, всичко разумно е действително.» Защото разумът се състои в разбирането на нещата.
Разумът не е някаква вещ. Разум е самият процес на разбиране.

Философията има за задача да усили разума на човека, т.е. да разшири неговото разбиране за света. Разбраният свят всъщност
е идея. Той става прозрачен за разума, защото е разбран. Непрозначно, т.е. материално, е само неразбираемото и
неразбраното.

За да направи света прозрачен, мисълта изминава следния път:

1. Познава своите категории – изминава пътя от битието до идеята. Това е всъщност «логиката» като част от философията.
2. Познава противоположното на абстрактната мисъл – природата. Като опознава природата, мисълта прави природата
прозрачна, следователно в природното тялооткрива душа. Тази природа, която има в себе си душа се нарича Човек. Човекът е
венец на природата.
3. Самопознаването на човека като тяло и душа води до тяхното по-висше единство – дух. Душата става дух, когато овладее
тялото. Духът е една силна душа, която може да създава предмети:
Абстрактни като морала и държавата;
По-конкретни – нструменти и вещи;
Най-богати и най-висши – изкуство, религия и философия.
Цялата философия на Хегел има за цел да демострира могъществото на човешката мисъл.

Модерна философия

Философия на живота

Артур Шопенхауер (1788-1860 г.) е немски философ, един от най-значимите за 19 век. Неговото най-известно произведение е
„Светът като воля и представа“.

Живот:
Роден е на 22 февруари 1788 г. в Данциг, Прусия (днешен Гданск, Полша). Баща му е богат търговец с тежък характер и
болезнени меланхолични пристъпи. Майка му е известна писателка от кръга на Гьоте. Бащата се самоубива през 1805 г. и
оставя на сина си значително наследство. Шопенхауер напуска образната му търговия и се посвещава изцяло на философията.
Прави опит да преподава в Берлинския университет като конкурент на Хегел, но търпи пълен крах – студентите по
философия не посещават неговите лекции. Огорченият Шопенхауер се отказва от университетска кариера и става свободен
писател. Обича уединението и живее сам, като се привързва дотолкова към своя пудел, че му завещава значително състояние.
Почива на 21 септември 1860 г. във Франкфурт.

Философия
Според Шопенхауер волята е в основата на всички неща. До появата на човека имаме световна воля, а с появата му волята
става представа. Тази воля е ирационална, без цел и посока, извън времето и пространството, извор на гигантска енергия.
Тази воля може да бъде усетена в силата на природата. При човека това е волята за осъществяване на различни желания,
което прави живота страдание, защото щом задоволим едно наше желание, то веднага се появява ново. Изходът е да
прекъснем желанията, но без желания няма воля, следователно няма свят. Самоубийството също не е изход, защото то е един
вид желание. Тогава, щом само се заблуждаваме, че сме щастливи, а в действителност не сме, ни остава единствено
състраданието.

Мисли:
Богатството е подобно на морската вода, от която жаждата се увеличава колкото повече пиеш.
Всяко дете е до някаква степен гений и всеки гений е до някаква степен дете.
Лекарят вижда човека във всяка негова слабост, юриста – във всяка негова подлост, теолога – във всяка негова глупост.
За всеки човек ближния – огледало, в което може да види неговите собствени пороци; човекът постъпва като куче, което лае
на огледало в което предполага, че не вижда себе си, а друго куче.
От гледна точка на младостта живота има безконечно дълго бъдеще; от гледна точка на старостта – много кратко минало.
Между гения и безумния има сходството, че и двамата живеят в съвършено различен свят от останалите хора.
Не говори на своят приятел това което не бива да знае това което не бива да знае твоят враг.
Проповядването на морал е леко, обосноваването му е трудно.
Девет десети от нашето щастие зависи от здравето.
Моето време и аз не съответстваме един на друг; това е ясно.
Здравето не е всичко, но без здраве всичко е нищо.
Цялата истина минава през три етапа. Първо, смятана е за абсурд. Второ, тя е насила спирана. Трето, тя е приемана за
очевидност.
Който критикува придирчиво другите, работи над своето самоусъвършенствуване.
Обикновеният човек има само една грижа: — как да убие времето си, а умният — как да го употреби.
26
Човешкият живот не бива, да се нарича дълъг или кратък, тъй като той именно служи на мащабите, с които ние измерваме
всички останали срокове.

Фридрих Ницше (1844-1900 г.) е немски философ, роден в Рьокен на Лютцен на 15 октомври 1844 г. и починал на 25 август
1900 г. във Ваймар, основоположник e на "философията на живота".
Роден в семейство на пастор, което след ранната смърт на бащата се преселва в Хамбург. Завършва елитарно, след което
следва първоначално теология, а по-късно класическа филология в университетите в Бон и Лайпциг (1864-1869). Веднага
след завършване на висшето си образование става професор по класическа филология в Базелския университет (1869-1879),
където се сближава с някои видни европейски интелектуалци, между които и Рихард Вагнер, чиято музика и възгледи му
оказват изключително силно влияние. Години по-късно той се обявява срещу Вагнер заради неговия шовинизъм,
антисемитизъм и кокетиране с тълпата и християнството. Воден от патриотични подбуди, Ницше взима участие във Френско-
пруската война от 1870-1871, като доброволец в санитарни части. Все по влошаващото се здравословно състояние, в
следствие на дългогодишно тежко заболяване, го принуждава през 1879 г. да напусне преподавателската работа. В
продължение на десет години живее в различни курорти в Италия, Франция и най-вече Швейцария. В една от последните си
работи Ницше изтъква, че дължи до голяма степен своята философия на боледуването си, защото "Голямата болка води до
прозрение и освобождаване на духа". След 1889 г., в резултат от задълбочаване на болестта, изпада в умопомрачение и
прекарва последните 11 години от живота си във Ваймар, където за него се грижат майка му и сестра му.
Ницше оставя богато, теоритично наследство, част от което е публикувано посмъртно под ръководството на сестра му, която,
особено в началото на 30-те години, го редактира и фалшифицира в националсоциалистически дух. Тези издания до такава
степен изопачават духа и идеите на Ницше, че дори такъв близък, в някои от идеите си до националсоциализма, мислител
като Освалд Шпенглер, е принуден с възмущение да прекъсне сътрудничеството си с "архива на Ницше". Между по-важните
произведения на Ницше се открояват:
"Раждането на трагедията от духа на музиката" (1872),
"Несвоевременни размишления" (1876),
"Човешко, Твърде човешко. "Една книга за свободни духове" (1888),
"Утринна зора. Мисли върху моралните предрасъдъци" (1881) ,
"Веселата наука" (1882),
"Тъй рече Заратустра"(1883-1885),
"Отвъд доборото и злото. Прелюдията към енда философия на бъдещето" (1886) ,
"Генеалогия на морала" (1887),
"Случеят Вагнер. Проблемът на един музикант" (1888),
"Ето човека" (1888),
"Антихрист. Опит за критика на християнството" (1888),
"Залезът на кумирите, или как се философства с чук" (1889)
и незавършена "Воля за власт" (1887-1888), публикувана посмърно.
Във философското развитие на Ницше традиционно се разграничават три основни периода, отразяващи основните тенденции
в неговото творчество. В "ранния" период (1881-1886), доминират философията на културата и естетизма, както и влиянието
на Артур Шопенхауер и Вагнер. Втория период (1876-1882), отразява преценката на всички ценности и критиката на всичко
общоприето, а третият - стремежът за създаването на абсолютно "нова философия", над която няма повече нито бог, нито
човек.
Още в своите ранни произведения, той си поставя за цел да разгледа изкуството и духовната култура, определящи битието на
човека, "от гледна точка на живота".
Според Ницше още при изворите на европейската култура - от древните гърци - господстват две основни "начала", които в
своето противоборство определят нейното развитие и същност. И това са "аполоновото" и "дионисовото". Като аполоновото е
ясно, хармонично, спокойно, ведро, пластично като красива и изящна скулптура, а дионисиевото – хаотично, динамично,
музикално, тракично като мита за Едип.
Следователно древна Гърция не е образец за култура, подчинена на разума. Тя е култура, в която двете начала се борят и
преплитат така, както е в самия живот.
Светът, битието е едно вечно ставане, процес, динамика. В основата на битието е волята за мощ, характерна за всяка форма на
живот. Всичко, което се противопоставя на волята за мощ, противоречи на живота, затова е упадъчно, а всичко, което усилва
волята за мощ – усилва и самия живот.
Ницше се отнася негативно към Сократ, защото е дръзнал да постави разума над живота. По същата причина критикува и
Платон, който насочва погледа на човека към абстрактните идеи, към отвъдното.
Най-страстната критика на Ницше е насочена срещу християнството. За него това е религия на скръбта, на смъртта, на
отвъдното, която аскетично отрича порива на живота. «Бог е мъртъв», твърди Ницше. От този факт трябва да се извлекат
морални и социални поуки.
Човекът е «мост между животното и свръхчовека». Призван е да надмогне самия себе си, да се отърси от робския дух. Има
робски морал и господарски морал. Робския морал толерира слабите, послушните, раболепните, а господарският,
аристократичният морал цени силните, гордите, властни, лишени от алчност натури.
Свръхчовекът е в постоянно себенадмогване. Ой преоценява ценностите, създава нови ценности. Знае, че висша сила имат
ценностите, а не парите и оръжията. За него добро е онова, което усилва живота, а зло е онова, което отслабва живота.
27
Понеже времето е безкрайно, а пространството е крайно, тогава във вечността всичко може да се повтори по същия начин и
то не веднъж, а безброй много пъти. Това «вечно завръщане» на преживяното може да бъде понесено само от човек, който
няма за какво да съалява и от какво да се оплаква. Такъв е свръхчовекът. Той обича своята съдба.
Ницше отрича "заблудите" на Просвещението и Френската революция, на европейската демокрация и социализма. За него
там, където свършват социалните норми и организации, там "където свършва държавата, започва човекът", а отвъд неговото
себепреодоляване настъпва ерата на "свръхчовека". Затова Ницше вижда дълбокия смисъл на своята ирационална и
волунтаристична философия "да подтикне човечеството към решения, които ще определят цялото бъдеще" от гледна точка на
безпрепядственото реализиране на стихията на живота в нейната истинска същност.
Възгледите на Ницше оказват силно влияние върху европейската култура и изкуство в края на 19 век и началото на 20 век. В
своята модифицирана форма те се възприемат непосредствено от идеологията на национализма, която го представя като "най-
значителното явление в най-новата история на духа". А неговите философски идеи определено въздействат при формирането
на екзистенциализма, философската антропология и херменевтиката.
Мисли:
Amor fati (любов към съдбата) - това е моята най-съкровнна природа.“
„Аз ви уча за Свръхчовека: Човек е нещо което трябва да бъде превъзмоганто.“
„Аз не съм човек, а динамит“ (Ich bin kein Mensch, sonder Dynamit!)
„Аз обичам този, който иска да твори, надмогвайки себе си, и така погива.“
„Ако жената притежава мъжки добродетели, трябва да избягаш от нея; ако ги няма, тя сама ще избяга...“
„Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб.“
„Безгрижни, насмешливи, насилствени - тъй ни иска нас мъдростта: тя е жена и обича само война.“
„Боговете са мъртви и човекът е оставен сам на себе си.“
„Бъдете предпазливи с всички живописни хора! Животът ми е бил най-лек, когато е изисквал от мен най-трудни неща.“
„Веднъж завинаги искам да не знам много - Мъдростта слага граници и на познанието.“
„Войната и смелостта са извършили повече велики неща, отколкото обичта към ближния. Не вашето състрадание, а вашата
храброст е спасявала досега сполетените от нещастие.“
„Всичко,което не ме убива, ме прави по-силен.“
„Да разбираш всичко значи да презираш всичко.“ (Tout comprende, c'est tout mepriser)
„Да страдаш от самота не е естествен протест - лично аз много често съм бил сполетяван от "множеството", от липсата на
"самота"...“
„Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. Студено лъже то; и тая лъжа изпълзява из усатата му: "Аз,
държавата съм народът".“
" Човекът започва там,където свършва държавата."
„Ето добрите и праведните! Кого те ненеавиждат най-вече? Оногова, който разтрошава техните скрижали на ценности,
разрушителя, престъпника, а това е творецът.“
„За да живееш в самота трябва да си животно..., или бог.“
„За художниците, за гениите опасността се крие в жената.“
„Задоволеността предпазва от простуда. Случвало ли се е жена, която се чувства добре облечена да настине? - Имам предвид
случай, когато е гола.“
„Знам омразата и завистта на вашето сърце. Вие не сте толкоз велики, за да не познавате омраза и завист. Тогава бъдете тъй
велики да не се срамувате от себе си!“
„И най-силният между нас често няма сили да стори онова, което всъщност знае...“
„Има две житейски правила: Правило 1 — Не се тревожи за дреболии. Правило 2 — Всички неща са дреболии.“
„Имаш ли своето "защо?" в живота, ще можеш да понесеш почти всяко "как?".“
„Който не умее да лъже, той не знае що е истина!“
„Който се бори с чудовища,нека внимава сам да не се превърне в такова.“
„Който се възмогне на най-високите планини, той се смее на всички трагически игри и истински трагедии в живота.“
„Красотата е работа на малцина.“ (Pulchum est pancorum hominum)
„Където и да ходя, винаги съм следван от едно куче, наречено 'Его'.“
„Много и премного се раждат: за излишните бе измислена държавата.“
„Не разбирам, защо трябва да злословничим. Ако искаме да злепоставим някого, достатъчно е да кажем някаква истина за
него.“
„Не се страхувай от действията си! Не ги изоставяй - Угризенията на съвестта са порок.“
„Не трябва да се прощава на онези, които не умеят да прощават.“
„Ние можем да наречем всяка истина грешна, ако не е придружена с поне една целувка.“
„Онзи, който се бори с чудовища,трябва да внимава, самия той да не се превърне в такова“
„От всичко написано най обичам написаното със собствената кръв. Пиши с кръв за да разбереш,че кръвта е дух!“
„От нашите най-добри врагове ние не исакме да бъдем щадени, а също не и от ония, които от душа обичаме.“
„По-добре в лапите на разбойник, от колкото в ръцете на разгулна жена.“
„При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!“
„При раняването нараства духът и се развива мъжествената добродетел.“
„Приятелят трябва да е специалист по досещане и запазване на спокойствие.“
28
„Пушенето и пиенето са първоначално само част от изявата на младите хора, а едва по-късно се превръщат в навик.“
„Рядко се прибързва само веднъж. Първият път обикновенно се прави ещо в повече... Затова обиновенно се предприема още
едно прибързване - и в него се върши нещо по-малко...“
„Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго - в подобни състояния това е просто висш разум.“
„Стардание и немощ - това създаде всички отвъд светове; и онова кратко безумие на щастието, което познава само най-
страдащият.“
„Съвременният човек страда от отслабване на личността“
„Това, което не може да ме убие, ще ме направи по-силен.“
„Тъй живеете живота на повиновението и на войната. Що значи дълъг живот! Кой войн иска да бъде пощаден!“
„Философията не стига на народа. На народа му трябва святост.“ (la philosophie ne suffit pas au grand nombre. Il lui faut la
saintete.)
„Формулата ми за човешкото величие е amor fati: Не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във
вечността.“
„Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда“ — от 'Тъй рече Заратустра'"
„Щастието на мъжа е:Аз искам! Щастието на жената е:Той иска!“
"Аз не съм човек,аз съм динамит!"
"Кое е по-вредно от всеки порок?Да се съчуства на слабите и сакатите - Християнството!"
"Нека гинат слабите и уродливите!Трябва дори да им се помага да гинат."
"Само извървените мисли са ценни!"
"Преоценка на всички ценности!"
"Отровата,погубваща слабите натури е храна за силния и той дори не я нарича отрова."
"Корупцията е другото име за есенното време на един народ."
"Религиозният човек мисли само за себе си."
"Кой може да направи нещо велико,ако не чувства сила и воля да причини голяма болка?"
"Вас аз съветвам не да работите,а да се биете.Вас аз съветвам не за иир,а за победа!"

Анри Бергсон (1859-1941 г.)

Живот:

Анри Бергсон е роден на 18 октомври 1859 г. Преподава философия в Колеж дьо Франс. Получава Нобелова награда за
литература /1927 г./. Умира на 4 януари 1941 г.

Съчинения: Творческата еволюция.

Идеи:

Критикта на Бергсон е насочена към геометричните и механистични възгледи за света, към традицията, идваща от Демокрит,
Платон и Декарт.

Според Бергсон светът е битие и явление.

Битието не е застинало, не е безжизнена абстракция или геометрична реалност. Битието представлява една гигантска
творческа еволюция, една непрестанна промяна. Битието е времево, процесуално, качествено, хетерогенно.

Явлението, външното не битието, е пространствено, количествено изчислимо, еднородно.

Битието е достъпно за философите ихората на изкуството, а явленията – за учените. В битието всеки фрагмент е уникален,
непредсказуем. В явлението има повтарящи се неща, които се подчиняват на закони и са предсказуеми.

Освалд Шпенглер (1880-1936 г.)

Живот:

Освалд Шпенглер е роден на 29 май 1880 г. в Бланкенбург, Германия. Първо е учител по история, но след получаване на
наследство става свободен писател, отдава се на научни изследвания. Умира на 8 май 1936 г.

Съчинения: Залезът на Запада, т. 1 и 2.

Идеи:

29
Под влиянието на Гьоте и Ницше Освалд Шпенглер създава оригинална философия на културата и историята. Няма единна
история, която да обхваща цялото човечество. Деленето на историята на античност, средновековие и ново време е съвсем
произволно и напълно невалидно за неевропейските култури. Понятията за «човечество» и «прогрес» са напълно измислени.

Има различни култури и всяка култура има своя особена история. Всяка култура е обособен организъм, който живее около
1000 години. Културата има особена душа, от която възникват идеите, формите, своеобразието на културата. До сега са
съществували 8 култури. Най-много място Шпенглер отделя на разглеждането културата на древна Гърция, наречена от него
аполонова, и на културата на Европа след античността, която той нарича фаустовска култура.

Аполоновата култура се изразява чрез пространството, пластиката, статиката на предметите, геометрията.

Фаустовската култура се изразява чрез времето, музиката, динамиката, алгебрата.

Цивилизацията е старостта на културата. Тя е епоха на повторение, на епигонство. Оже да продъжи много столетия и
хилядолетия, но като рутинна, повтаряща се култура без велики пълководци, учени, поети.

Ние живеем в етапа на цивилизацията от старостта на фаустовската култура. Това е епоха на техниката, спорта,
демокрацията.

Позитивизъм

Огъст Конт (1798 – 1857 г.)

Живот: Огюст Конт е роден на 19 януари 1798 г. вгр. Монпелие, Франция. Още в лицея се отличава с голяма личността
енергия, съсредоточеност и работоспособност. Следва в Парижката Политехника, после учи медицина. Известно време е
секретар при прочутия утопист и енциклопедист Сен-Симон. Чете частни лекции, озаглавени Курс по позитивна философия.
Умира на 5 септември 1857 г.

Съчинения: Курс по позитивна философия, 6 тома, Система на позитивната политика, или трактат по социология, 3 тома.

Идеи:

Конт е автор на един знаменит Закон за трите стадия на човешката мисъл, история и социален прогрес. По силата на този
закон човечеството прогресивно преминава през следните стадии на развитие:
Теологически стадий – периода до 1300 г. Светът е обясняван чрез присъствие и намеса на свръхприродни същества – Бог,
ангели, духове. Почитането на божествата има три подстадия: фетишизъм, политеизъм и монотеизъм.
Метафизически стадий – от 1300 до 1800 г. Човек обяснява света чрез първоначала, причини, скрити същности, абстрактни
понятия.
Позитивен стадий – след 1800 г. Човекът преминава от въпроса «защо» към въпроса «как».
Вниманието е насочено към наблюдение и описание на фактите. Вече не се търси абсолютната истина. Това е стадият на
науката, на позитивното знание. Философията също става позитивна. Тя се отказва да търси отвъдното, да създава абстрактни
теории. Нейната задача е да обобщава резултатите на науките, да си систематизира.

Конт създава нова класификация на науките. За разлика от класификацията на Френсис Бейкън, която подрежда науките
според човешките способност, т.е. субективно, Конт ги подрежда според техния предмет, т.е. обективно.

Основните науки са шест: математика, астрономия, физика, химия, биология, социология.

Отначало са по-абстрактните науки, а в края – най-конкретните. Първите науки са най-древни, а последните най-нови.

На Конт дължим термина «социология». Той е «бащата на социологията». Според него социологията е «социална физика»,
която има два дяла:
Сциална статика – изучава основните социални елементи /индивид, семейство, общество/;
Социална динамика – изучава социалната еволюция. Основава се върху биологичната еволюция. Скоростта на социален
прогрес зависи от продължителността на живота на хората и от броя на населението. Колкото по-бързо се сменят
поколенията, толкова по-бързо е развитието. Колкото са повече работещите, толкова по-детайлно е разделението на труда и
по-съвършена специализацията.

В края на своя живот Огуст Конт прави проект за нова религия, основана на култ към човечеството. Измисля нов калентар,
чието летоброене започва с провъзгласяването на Декларацията за праватана човека, т.е. от 1789 г. Свещенните дни в новия

30
калентар са посветени на героите от историята на човечеството – Мойсей, Омир, Аристотел, Архимед, Данте, Гутенбер,
Шекспир, Декарт, Кант, Хегел.

Екзистинциализъм

Екзистенциализмът е най-влиятелното философско течение през първата половина на 20 век. Литературата от този период е
също силно изразена. Фундаменталната идея, върху която се крепи екзистенциализма, е: „съществуването предшества
същността”. Това означава, че преди всичко съществува човекът. Той се ражда на земята и чак след това се самоопределя.
Първоначално той е нищо, но после сам решава какво да прави от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето
идва и важността на избора. По този начин първият ход на екзистенциализма е да придаде на човек цялата отговорност на
неговото съществуване.

Историческа рамка

Световните войни и кризата на ценностите

Отслабена вяра

Не бихме могли да разберем правилно екзистенциалните идеи извън контекста на историческата епоха. Тоталната разруха,
причинена от световните войни, подлага на изпитание всяка ценностна система, концентрирана около идеала на
рационализма, от века на Просвещението. Катастрофалните събития разкриват най-тъмните и ирационални страни на
реалността. Вярата в прогреса прилича само на наивен идеализъм. При гледката на руините, на избиванията и униженията,
оптимистичната визия за бъдещето се поддава на безнадеждността, презрението, разочарованието, страха и несигурността.
Нормите на цивилизовано общуване между хората и народите не струват нищо. Става ясно, че подобряването на техниката
може да бъде използвано не за, но против щастието на хората. Дълбок скептицизъм към способността на културата да запази
смисъла на живота доминира в душите на хората. Отделният индивид се чувства неспособен да подчини посоката на
събитията на своята воля и разбира, че е само жертва на една нехуманна социална система. Неговата предишна мечта - да
бъде гражданин на европейска република, а защо не и световна, е заместена от усещането, че навсякъде е странник. Той е
никой, той е никъде, сам и ненужен. Отношенията му с обществото са прекъснати, идентичността на неговото собствено Аз е
унищожено.
По този начин екзистенциализмът изразява драмата на една генерация, нейната погнуса, предизвикана от откриването, че
съществуването е загубило своята истинност благодарение на глупостта на тълпата, заслепена от своите псевдо идеали и
кризата в човешките отношения.

Екзистенциални проблеми
Апокалиптичната действителност предопределя основните и най-дискутирани теми от интелектуалците, повече или по-малко
близки до екзистенциализма: човешкото съществуване, станало все по-трудно; абсурдността; страданието и смъртта;
обезличаването на отделната личност и сгромолясването на разума.

Представители
Лев Честов, Николай Бердяев в Русия
Мартин Хайдегер, Карл Ясперс в Германия
Алберт Камю, Жан-Пол Сартр във Франция

Мартин Хайдегер (1889 – 1976 г.) е немски философ.

Живот:

Роден 26 септември 1889 г. в Мескирх. Починал на 26 май 1976 г. във Фрайбург. Причисляван понякога към
екзистенциализма. Повлиян от Франц Брентано и Едмунд Хусерл, Хайдегер разработва самостоятелно учение -
"фундаментална онтология"- в основното си произведение "Битие и време". Поставя въпроса за симсъла на битието, забравен
от досегашната метафизика и философия. В екзистенциалната аналитика разгръща начините на разбиращото човешко
присъствие (Dasein) чрез т. нар. екзистенциалии. Противопоставя метафизика на философия и търси отговор на философските
въпроси чрез вслушване в езика, "дом на битието".

Необичайният му език, преоформянето на старите философски питания с буквализация на тълкуването им в древногръцката

философия и прякото им отнасяне към съвременността с критика на техниката от позицията на поетичното съществуване го
правят един от най-влиятелните философи на 20 век

Обвързването му с националсоциализма (Хайдегер е член на НСДАП от 1 май 1933 г., първият нацистки ректор на
университета във Фрайбург) води след войната до денацификация и забрана да преподава, като решително влияние изиграва
31
рецензията на философските му възгледи, направена от предишния му приятел философа Карл Ясперс за комисията по
денацификация. В нея Хайдегеровата философия се преценява като опасна и двусмислена в политическо отношение. Въпреки
това е сред най-търсените и публикуваните немски философи. Скоро забраната бива отменена и Хайдегер става отново един
от личностните центрове на философията в Германия.

Необичайният му език, преоформянето на старите философски питания със своеволно тълкуване на формулировките им в
древногръцката философия и прякото им отнасяне към съвременността с критика на техниката от позицията на поетичното
съществуване го правят един от най-влиятелните философи на 20-ти век. Различни теми от работите му до самостоятелни
учения развиват Жан-Пол Сартър (екзистенциализъм), Хана Арент, Ханс-Георг Гадамер (херменевтика), Жак Дерида
(деконструкция), Карл Льовит, Херберт Маркузе, Ханс Йонас и др.

Идеи:

Според Хайдегер европейската философия е оставила в забрава питането за смисъла на битието. Ако искаме наистина да
философстваме, ние трябва да поставим отново този въпрос.

Човекът по това се различава от всички други същества, че си задава въпроси, и то фундаментални и сериозни въпроси. Най-
сериозният и вечен въпрос е: Що е битие?

За да отговорим на този въпрос, ние трябва да тръгнем от спецификата на собственото си съществуване, А какво е човекът?
Къде на търсим неговата същност? В тялото, в душата или в духа?

Същността на човека е в неговата екзистенция /съществуване/. Екцистенцията е ек-статичност, пребиваване извън себе си,
проект. Човекът е проект да бъде, а не е просто наличен като скала в планината. Този проект на човека е във времето. Затова
смисълът на човешкото съществуване и на битието трябва да се търси във времето.

Каква истина за човека можем да открием в човешкото време? Човек не е Бог, човек не прилича на безкрайната Вселена.
Човекът е крайно, смъртно същество. Човекът е битие-към-смъртта. Неговото време е временно. Във временното време на
своя живот човек трябва да разгърне по най-добрия начин своите възможности. Защото човекът е също битие-възможност.
Както при Мирандола, така и тук от избора на човека зависи неговото съществуване. Екзистенцията е избран живот.

Ако човек не избира, а просто подражава на другите, тогава той е «das Man». Така Хайдегер нарича средното, безлико,
безотговорно и повърхностно съществуване на човека.

Карл Теодор Ясперс (1883 – 1969 г.) е немски психиатър и философ-екзистенциалист, който оказва голямо влияние върху
модерната теология, психиатрия и философия.

Живот:

Ясперс е роден на 23 февруари 1883 г. в Олденбург. Баща му е юрист. Показва интерес към философията още в ранна възраст,
но опитът на баща му със съдебната система безспорно му оказва влияние и той записва право в университета. Скоро става
ясно, че Ясперс не харесва особено правото и се прехвърля да учи медицина през 1902г.

Завършва медицина през 1909 г. и започва работа в психиатрична клиника в Хайделберг, в която преди няколко години Емил
Крепелин е работил. Ясперс не е удовлетворен от начина, по който медицинската колегия подхожда към изучаването на
психичните заболявания и си поставя за задача да подобри психиатричния подход. През 1913 г. Ясперс временно преподава
психология в Хайделбергския университет. По-късно работата става постоянна, а Ясперс никога не се връща в клиниката.

На 40-годишна възраст Ясперс се преориентира от психология към философия като работи върху проблеми, които преди е
развивал в психопатологическите си трудове. Става прочут философ с много добро име в Германия и Европа. През 1948
отива в Базелския университет в Швейцария. До смъртта си в Базел на 26 февруари 1969 г. има славата на изтъкнат философ.

Съчинения: Философия - 3 тома, Духовната ситуация на времето.

Повечето изследователи свързват Ясперс с екзистенциализма, което е отчасти така поради това че взаимства много от
основите на философските възгледи на Ницше и Киркегор, и отчасти защото проблемът за индивидуалната свобода
присъства изключително в трудовете му.

Във "Философия" (3 тома, 1932 г.) Ясперс изказва своето мнение за историята на философията и въвежда основните
проблеми, с които се занимава. Започвайки със съвременната наука и емпиризма, Ясперс изтъква, че когато се съмняваме в
реалността, ние прекрачваме границите, в които се затваря емпиричният метод. В този момент човек трябва да направи своя
32
избор — да потъне в отчаяние и примирение или да направи смел скок в неизвестното, което Ясперс нарича трансцеденция.
Когато човек направи този скок, то той се сблъсква със собствената безгранична свобода, която Ясперс нарича екзистенция, и
така човек може да изпита истинското битие.

Идеи:

Философията е излаз в отвъд-предметното битие. Тя има три основни задачи.

Първо, да проясни нашата екзистенция. Второ, да ни ориентира в света. Трето, да изтълкува знаците, шифрите на отвъдното,
трансцедентното.

В историята на човечеството има един много важен осов период, който обхваща периода между 800 г.пр.н.е. и 500 г.пр.н.е.
Тогава са живели Буда, Конфуций, Заратустра, Омир, Сократ. Това е времето, когато митът отстъпва място на теорията,
появява се философията, човек започва да размишлява над загадките на битието. По време на осовия период възниква този
облик на човека, който виждаме и днес. Всеки ренесанс е опит да се възродят ценностите, създадени през осовия период на
човечеството.

Съвременната духовна ситуация е изпитание за човешката екзистенция. Настъпило е време на масите, на масовата култура.

Масовият човек е лишен от уникалност. Той може и да се стреми да бъде различен, но уникаността не означава просто да си
различен. Уникалността оначава духовност, вглъбеност. Днес книгата е заменена от кръстословицата, трудът по призвание е
изместен от труд заради заплащане, душевният човек е отстъпил място на функционера, деловия и хладен индивид.
Майсторът на занаятчийски уникати е изместен от серийното производство на неразличими екземпляри. Вместо мъдреци ни
съветват специалисти.

Масовият човек обича само настоящето, за него миналото няма ценност, бъдещето не го интересува. Затова той не изучава
класическа литература и изкуство, защото ги намира за безполезни. Някога вестителите са носели вести за божествени
знамения, за весики исторически деяния. Днес вестникът е инструмент за сензации, от които още на другия ден повече никой
не се интересува и веднага биват забравени. Вестникът обслужва най-масовия и непретенциозен вкус.

Според Ясперс истината е комуникативна. Истинно е само онова, което усилва желанието ни за комуникация.

Има неавтентична комуникация – когато множество хора говорят за всекидневни дела, обсъждат вещи и се интересуват само
от полезното.

Има автентична комуникация – когато двама души обсъждат помежду си екзистенциални въпроси.

Човешката екзистенция се пробужда при среща със смъртта, страданието, вината. Тях Ясперс нарича гранични ситуации.

Жан-Пол Сартр (1905 – 1980 г.)е френски екзистенциалист, философ, писател и драматург, роден на 21 юли 1905 г. в Париж.
Завършва Висшата нормална школа във френската столица. Включва се във френската съпротива срещу фашистката
окупация. Живее със Симон дьо Бовоар. Умира на 15 април 1980 г.
Съчинения: „Битие и нищо“; „Екзистенциализмът е хуманизъм“'

Живот:

Жан-Пол Сартр е роден на 21.06.1905 г. в Париж. Произхожда от заможно семейство. Баща му умира, когато е малък и е
отгледан е от дядо си Карл Швайцер. Племенник е на известния хуманист Алберт Швайцер. Средно образование получава в
Лицея в град Ла Рошел. Завършва философия в Екол Нормал Сюпериор в Париж 1929 г. Става преподавател по философия в
Хавър. Специализира философия в Берлин, изучавайки феноменологията на Хусерл и Хайдегер, чието учение по-късно
оказва влияние върху неговите възгледи. В книгата "Битие и небитие" той развива основните тези на екзистенциализма.

По времето на Втората световна война Сартр е пленен, по-късно е освободен и участва в съпротивителното движение. След
войната се отдава на активна политическа дейност, като участва в акциите срещу войната във Виетнам и Алжир, в протестите
на френските работници и студенти.

Доста време и близък до Френската комунистическа партия, но не членува в нея. Живее с известната писателна феминистка
Симон дьо Бовуар. Умира на 15 април 1980 г.

Идеи:

33
Сартр е известен с диалектичната си мисъл и умението на открива философски смисъл в трудно уволимите детайли и нюанси
на човешкия живот.

Битието е разделено на два региона:

Битие-в-себе си – безлико, тъждествено, плътно. Битието-в-себе си е това, което е. То напомня битието на Парменид.
Битие-за-себе си – човешкото битие. То е изпълнено с отрицания, несамотъждествено. То е екзистенциално битие.
Екзистенцията е ек-стаз, порив, отрицание.

Светът не е съставен от готови, застинали вещи. Вещите се очертават на фона на безликото битие-в-себе си брагодарение на
човека. Сартр тръгва от формулата на Спиноза «всяко определение е отрицание», която Хегел беше оценил като гениално
прозрение. Всеки предмет е о-пределен. А този предел е прокаран от човека. С нищото човек прокарва контурите на нещата.
Както художникът прави контури с черна боя, така и човекът прокарва чрез нищото сенки около нещата, за да бъдат те
видими за нас. Нищото очертава силуета на предметите.

Нищото идва в битието заедно с човека. Човек е ек-зистенция, т.е. екстазно съществуване, винаги е повече от това, което е.
«Човекът е това, което не е, и не е това, което е», казва с философско остроумие Сартр. В това се състои динамичната,
проектна особеност на човека, която го различава от всичко друго в света.

Но човек не е сам. Той е пред погледа на Другия. Среата с Другия е борба за признание. «Адът – това са другите», казва
Сартр, защото всеки опитва да плени свободата на Другия. И любовта, и омразата са опит за пленяване на чуждата свобода.

Понеже човек е «нищото на битието», той безуспешно се опитва да се сдобие с масивната и плътна сигурност на битието.
Човек е «осъден на бъде свободен», да бъде само отрицание на битието. При човека «съществуването предхожда същността»,
защото човекът е проект. Той сам прави себе си.

В това се състои екзистенциалното достойнство на човека.

Литературното му творчество отразява неговите философски разбирания за обществото. Сборникът "Стената" е съставен от
пет новели. Във всяка от тях Сартр поставя героите пред неизбежния абсурд на живота. Романът "Погнусата" съдържа
основните му виждания за човека и обществото, схващанията му за художествените произведения. Разнообразието на
художествени похвати - от сатирата до гротеската, създава чувство за свят, който се руши. В трилогията "Пътищата на
свободата" на фона на трагичните събития в навечерието на Втората световна война и нашествието на хитлеристите във
Франция Сартр представя различни герои и съдби. Главният герой Матийо загива за родината си с чувство за изпълнен дълг.
Произведението има автобиографичен характер.

В театъра Сартър вижда мощно средство за отстояване на своите идеи. Пиесата му "Мухите", поставена по време на
хитлеристката окупация, е посрещната добре. През 60-те години противоречията в творчеството на Сартр се засилват. В
марксизма той вижда социално-исторически ориентир за изучаване на развитието на човешкото общество, но му отрича
способността за усъвършенстване на човешката личност. По време на студентските вълнения през 1968 г. Сартр участва в
митинги и събрания на страната на студентите. Философското му и литературно творчество оказва силно влияние през 60-те
години върху младата френска интелигенция. Основните философски концепции на екзистенциализма, като идеята за
абсурдността на човешкото битие, релативизма на морала, игнорирането на обществения характер на индивидуалното
съзнание, намират отражение и в следващите произведения на Сартър, като "Дяволът и Господ", "Затворниците от Алтона",
както и във философското съчинение "Екзестенциализмът е хуманизъм". За детството си разказва в "Думите". Носител на
Нобелова награда за литература.

Интересно е да се проследи отношението между художественото творчество и развитието на философската мисъл у Сартър.
Очевидно литературните му произведения в много случаи предхождат философската му мисъл, която заключава в понятия
художествените му интуиции. Но не може да се отрече и обратното, че философията му обуславя и ръководи литературното
му дело. Произведенията на Сартър са в значителна степен произведения с т е з а. Това се усеща дори в такова съвършено
произведение, каквото е печатаният в тая книга на "Балкански преглед" разказ "Стената". И тук дори има едно много
систематично провеждане на опустошенията, които съзнанието за смъртта извършва в душата на героя. Пред мисълта за
пълното унищожение в смъртта за Ибиета загубва смисъл всичко: не само състраданието, любовта, приятелството и целият
му минал живот, но и делото му, за което е готов да умре; героизмът дори се превръща в една безсмислена, с нищо
неоправдана упоритост. Дълбоко в душата си Ибиета е предал Рамон Гри, макар обективно Рамон Гри да е заловен и убит
случайно. Дарбата обаче на Сартър е толкова голяма, че претопява и заличава тезата и превръща философията в изкуство.

Цитат:

„Израел е единствената страна в света, където можеш да наречеш някого евреин, без да те изкарат антисемит.“

34