Киркегор, С. Страх и Трепет

РЯУСТ СЮ BAEVEN
© 1983 N161$ ТЬиктф
ШЕМТАСЕЕБЕИ
© Gyldendalske Вс^Ьаг^е1, Nordisk Еог1а§
КоЬепИауп, 1962
© СЬОРЕН КИРКЕГОР, автор

© СТЕФАН НАЧЕВ, превод
© ЖЕКО АЛЕКСИЕВ, художествено оформление, 2009
© И здателство „Захарий Стоянов“, 2009
Й ВИ 978-954-09-0119-0
СЬОРЕН КИРКЕГОР
СТРАХ И ТРЕПЕТ
ПОВТОРЕНИЕТО
ТомЗ
Превод о т датски Стеф ан НачеВ
И здателство
„ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ
София, 2009
СЬО РЕН КИРКЕГОР
СЪЧИНЕНИЯ
В четири т ом а
Предговор, встъпителна студия

сьставителство и научна редакция
ИСАК ПАСИ
Първи том
ЗА ПОНЯТИЕТО ИРОНИЯ
с постоянно позоваване на Сократ (1841)
Втори том
ИЛИ - ИЛИ
Част първа и втора (1843)
Трети том
СТРАХ И ТРЕПЕТ (1843)
ПОВТОРЕНИЕТО (1843)
Четвърти том
С ТАД И И П О Ж И ЗН ЕН И Я П Ъ Т (1845)
In Vino Veritas
За брака 6 о т г о в о р на п р ек о сло в и я та
Виновен - Невинен
ДИАЛЕКТИЧЕСКА ЛИРИКА
ОТ ЙОХАНЕС ДЕ СИЛЕНЦИО
ТоВа, което ТаркВиний Супербий

каза на маковите цветове в градината си,
разбра синът, но не и вестителят.1
Хаман
■■ ■ ■■
СТРАХ И ТРЕПЕТ 7
ПРЕДГОВОР
Не само В сВ ета на тър гови ята, но и В сВ ета на идеите

наш ето Време организира истинска разпродажба. Всичко мо
же да се получи на такаВа смешна цена, че изникВа Въпросът
дали най-сетне някой ще продължи да наддаВа. Всеки спеку-
лантен маркьор, к ой то с та р а т ел н о изтъква по точки значи
телния разВой на модерната философия, Всеки частен доцент,
а с и с те н т, с т у д е н т , Всеки случаен г о с т ВъВ философията ня
ма да се спре само пред тоВа, да се съмняВа ВъВ Всичко, а ще
продължи да Върби... Може би ще бъде ненавременно и при
бързано да ги питаме докъде В същ ност щ е с т и г н а т , но уч-
тиВ о и скромно е Все пак да приемем за недвусмислено, че т е
наистина са се съмнявали ВъВ Всичко, за щ о т о иначе би било
странно да се гоВори, че са продължили да ВърВят. Следова
телн о Всички т е са извършили тоВ а Временно движение и Ве
роятн о толкова лесно, че не с м я т а т за необходимо да кажат
и дума о тн о с н о тоВа, по какъВ начин. З а щ о т о дори и този ,
к ой то плахо и загрижено е тъ р си л някакВо малко обяснение,
не е намерил такоВа, някакВа пътечка, знак, малка диетична
рецепта отн о сн о тоВ а какВо би трябВало да е поведението
на човек към та зи чудоВищна задача. „Но Картезий2 нима го е
направил Все пак?“ Картезий, един д о с т а почтен, смирен, ра
зумен мислител, ч и и то писания полож ително никой не може
да ч е т е без най-дълбоко Вълнение, т о й е направил тоВа, кое
т о е казал, и е казал тоВа, к о е т о е направил. Ах, ах, ах, какВа
голяма рядкост В наше Време! Картезий, както сам ч е с т о пов
тарял, не се е съмнявал по отнош ение на Вярата. (Нека при
помним, че на тази естествена светлина трябва да вярва
8 СЬОРЕН КИРКЕГОР
ме само дотолкова, доколкото сам Бог не ни разкрива нещо,

което да е в противоречие с нея... Освен това трябва да си
втълпим като най-висше правило, че това, което Бог ни
разкрива, ние трябва да приемаме и да му вярваме като на
възможно най-сигурното нещо на света. И дори светлина
та на разума с най-голямата си яснота да се опитва да ни
внуши нещо друго, длъжни сме преди всичко да се доверява
ме единствено на божия авторитет, а не на собствените
си съждения.)3
Той не е Викал „Пожар!“ и след moßa да ВменяВа В дълг на
Всички да се съмняват, за щ о т о Картезий е бил спокоен, само
т е н мислител, а не крещящ нощен пазач по улиците. Той сам
скромно е признавал, че м е т о д ъ т му има значение единствено
за самия него и че о т ч а с т и се осноВаВа на неговото по-ранш
но опропастено знание. (Никой не бива да смята, че тук се
опитвам да проповядвам един метод, който да може да бъ
де използван от всеки един, с цел да разсъждава правилно.
Представям единствено този, който аз лично съм използ
вал. Но веднага щом завърших учебния курс на младостта,
мислите ми взеха съвсем друга насока. Тъй като аз видях, че
съм заплетен в толкова много съмнения и грешки, че всеки
един мой опит да науча нещо повече, бе допринесъл единст
вено по-силно да осъзная своето невежество.)4
Това, к о е т о онези дребни гърци, к ои то Все пак са разби
рали малко о т философия, са разглеждали к а т о задача за цял
жиВот, т ъ й к а то с п о с о б н о с т т а да се съмняВаш не може да
се придобие за няколко дни или седмици, moßa, к о е т о е пос
тигнал онзи стар , изслужил служ бата си боец, запазил равно
в е си е т о на съмнението Въпреки Всички примки, безстраш но
отричал си гур н остта на с е т и в а т а и си гурн остта на мисъл
т а , неподкупно устоявал настрана о т самолюбието и нашеп
ванията на състраданието, emo с kakßo започва Всеки В наше
Време.
В наше Време никой не спира при Вярата, а продължава
да Върби. Един Въпрос отн о сн о moßa, къде би стигнал, може
би бил глуповато дързък, за то в а пък е признак на житейски
о п и т и образование, к ога то приемам, че Всеки притежава Вя
ра, заицото иначе стаВа съмнително да се говори за продъл

жаване. В онези стародавни дни е било другояче, то га в а вяра
т а е била задача за цял ж и вот, за щ о т о смятали, че способ
н о с т т а да се вярва не се придобива за няколко дни или седми
ци. К о га т о миналият през много изпитания стар ец п очувст
вал, че приближава краят на ж и в ота му, В к о й т о бил водил
св оя та борба и съхранил Вярата, то га в а съ р ц ето му Все още
е било младо, за да не забрави онзи стр ах и т р е п е т , к о и т о са
укротявали младежа, к ои то обаче мъж ът владее, но никой чо
век не надраства напълно, освен ако успее колк ото се може
по-рано да продължи н а т а т ъ к . Д о к ъ д е т о сле д о в а те лн о са
стигнали онези д о ст о п о ч т ен и фигури, о т т а м в наше време
тр ъ гва всеки един, за да Върви по-нататък.
А в т о р ъ т на н а с то я щ а та студи я съвсем не е философ,
т о й не е разбрал с и с т е м а т а - дали т я същ ествува, дали е
завършена, за слабия му ум е д о ст а т ъ ч н а мисълта какъв чудо
вищен ум трябва да има всеки в наше време, след к а т о носи у
себе си такава чудовищна мисъл. Дори и да са били в с ъ с т о я
ние да превърнат ц я ло то съдържание на Вярата във форма
т а на понятие, о т т о в а не следва, че т е са разбрали вярата,
по какъв начин се Влиза в нея или по какъв начин т я Влиза в
човека. Н астоящ и ят а в т о р съвсем не е философ, т о й е, каза
но п оети чн о и елегично, човек, к о й т о пише между д ругото,
к ой то н и т о пише си стем ата, н и т о обещава си стем а та, кой
т о н и т о се изтощава, пишейки за си стем а та, н и т о пък й се
отдава. Той пише, за щ о т о т о в а за него е лукс, толк ова по-
приятен и неоспорим, к олкото по-малко хора купуват и ч е т а т
написаното о т него. Той лесно прозира св оя та съдба В едно
Време, в к о е т о с т р а с т т а е зачеркната, за да се служи на нау
ката, В едно Време, в к о е т о п и сателя т, желаещ да има ч и т а
тели , трябва да внимава да пише така, че книгата му лесно да
може да се прелиства по време на следобедната дрямка, да
гледа да пригоди поведението си към т о в а на учтивия гради
нарски помощник о т местния вестник, к ой то с шапка В ръка
и с добри препоръки о т п оследн ото си р аботн о м я сто се пре
доставя на високопочитаемата публика. Той предвижда сво
я т а съдба да бъде изцяло игнориран, предчувства уж асното В
тоВ а как р ев н о с тн а т а критика ще го обругае к а то някакъв

ученик. Той се страхува о т още по-ужасното, че т о з и или он
зи престарал се р еги стр а то р или някой букВоядец, който, за
да спаси науката, е го т о В по Всяко Време да праВи с трудове
т е на другите тоВа, к о е т о благородният Троп5, за да спаси
добрия Вкус, е направил със с о б с т в е н а т а си поема Върху „Края
на с в е т а “ , а именно, че ще го нареже на параграфи, и т о със
същ ата неумолимост, както чоВекът В служба на науката за
интерпунктуацията, разделил р ечта си то ч н о според броя на
думите, така че на една точка се падали по п е т д е с е т думи, а
на точка и запетая - по т р и д е с е т и п е т. Аз изпадам В най-
дълбоко Верноподаническо преклонение пред Всеки систем а
тичен митнически служител, к ой то претърсва багажа: „ТоВа
не е си стем ата, тоВ а няма нищо общ о със си стем ата. Моля
н е б е т о да спусне само добрини над си ст ем а та и над д атч а
ните, заинтересувани о т т о з и омнибус6. З а щ о то едва ли ще
с та н е една кула. Желая на Всички т я х и на Всеки поотделно
щ асти е и благословия.“
С дълбоко уважение
Йоханес де Силенцио
НАСТРОЕНИЕ
Имало някога един човек, к о й т о к а т о д е т е бил чул онази

хубаВа приказка за тоВа, как Бог съблазнил АВраам и как пос
ледният у сто я л на съблазънта, запазил Вярата и за Втори п ъ т
му се родил син, протиВно на очакванията. К о г а т о п о о с т а
рял, човекът прочел същия разказ с ощ е по-голямо Възхище
ние, за щ о т о ж и В о т ъ т бил разделил тоВа, к о е т о било обеди
нено В набожната п р о с т о т а на д е т е т о . К олк ото поВече ос
тарявал, то лк о в а п о -ч есто н егов а та мисъл се Връщала към
онзи разказ, н его в о то Въодушевление став а ло Все по-голямо и
въпреки тоВ а т о й Все по-малко можел да го разбере. Н ай-сет
не забраВил покрай разказа Всичко останало. Д уш ата му имала
едно-единстВено желание, да Види АВраам, един непреодолим
копнеж да е св и д етел на оноВа съби ти е. Н е го в о т о желание
не било да Види прекрасните селения на Изтока, не Великоле
п и ето на о б е т о в а н а т а земя, не онази богобоязлиВа дВойка,
чиято с т а р о с т сам Бог благословил, н и т о д о с т о п о ч т е н а т а
фигура на престарелия патриарх, н и т о пищ ната м ладост на
подарения о т Бог Исаак, т о й нямал нищо протиВ Всичко т о
Ва да е станало на едно п усто поле. Н егоВ ото желание било да
Вземе участие В тр и д н ев н о то пътуване, к о га то АВраам яз
дел с мъка, а Исаак го следвал о т с т р а н и . Н е го в о то желание
било да присъства В онзи миг, В к о й т о АВраам Въздигнал пог
лед и съзрял В далнината планината Мория, мига, В к ой то изос
тавил м ага р ета та и продължил сам с Исаак нагоре по плани
ната, за щ о т о тоВа, к о е т о го занимавало, не било изкусната
мрежа на Въображението, с т р а х о т н и я т т р е п е т на мисълта.
Този чоВек не бил мислител, т о й не чуВстВал пориВ да
излезе изВън границите на Вярата, струВало му се, че най-прек

р асн ото е да о ст а н е В съзнанието к а то баща на Вярата, че е
заВидна участ да я притежаВа, дори никой да не знае тоВа.
Този чоВек не бил учен тъ лк ув ател на Библията, т о й не
знаел староеВрейски. Ако знаеше староеВрейски, т о й може
би лесно би разбрал разказа за АВраам.
И Бог, изкушавайки АВраама, му рече: Вземи едничкия си

син Исаака, когото ти обичаш, и иди В земя Мория и там го
принеси В жертва Всесъжение на една от планините, която
ще ти покажа.7
Било ранна сутрин, АВраам станал, наредил да оседлаят

о сли т е и напуснал заедно с Исаак дома си, Сара ги съпроводила
с поглед о т прозореца надолу по долината, докато ги изгубила
о т очи. Те яздили мълчешком т р и дена, на ч етв ъ р т и я АВраам
Все ощ е не бил казал н и т о дума, а Вдигнал Взор и Видял В дале
чината планината Мория. Той изоставил слугите и поел сам с
Исаак за ръка нагоре по планината. Обаче си рекъл: „Няма да
крия о т Исаак къде го Водя.“ Спрял се, положил ръка Върху гла
в а т а на сина си да го благослови и Исаак се наВел да приеме
благословията. А л и ц ет о на АВраам било изпълнено с бащина
любов, погледът му бил благ, слоВ ото предупредително. Иса
ак обаче не можел да го разбере, душ ата му не можела да се
ВъзВиси. Той обгърнал колената на бащ ата, хВърлил се умоли
т е л н о В краката му, замолил за младия си жиВот, за красивите
си надежди, т о й му спомнял р а д о с т и т е В дома на АВраам, спом
нял му гриж ите и с а м о та та . ТогаВа АВраам Вдигнал момчето
и го поВел за ръка, а слоВ ото му било изпълнено с утеха и пре
дупреждение. Исаак обаче не можел да го разбере. Изкачили се
на планината Мория, но Исаак не го разбрал. ТогаВа АВраам
отвърнал за миг лика си о т него, но к ога то Исаак Видял о тн о -
Во ли ц ет о му, т о било променено, погледът му бил безумен,
Видът му ужасен. Той хВанал Исаак за гърдите, хВърлил го на
земята и казал: „Глупаво момче, нима наистина ВярВаш, че съм

тВой баща? Аз съм идолопоклонник. ВярВаш ли, че тоВ а е бо
жия побеля? Не, то В а е мое желание.“ ТогаВа Исаак потръпнал
и изВикал В страха си: „Боже на н ебето, смили се над мен, Бо
же АВраамоВи, смили се над мен, ако нямам баща на земята,
т о бъди ми т и баща!“ Но АВраам пошепнал на себе си: „Боже
на н ебето, благодаря т и , по-добре е т о й да ВярВа, че съм чу-
доВище, о т к о л к о т о да загуби Вярата В т е б .“
* * *
К о га то д е т е т о трябВа да се о тб и е, майката начерня гър

д и т е си, би било грях гърди те да изглеждат налети, к ога то
д е т е не биВа да се докосне до тях. Така поне т о мисли, че
гърдите са се променили, но майката, т я е същ ата, погледът
й е изпълнен с любоВ и неж ност както Винаги. Щ астлиВ е т о
зи, к ой то не е използвал по-ужасни средстВа, за да о т б и е де
тето!
II
Било ранна утрин, АВраам станал, прегърнал Сара, сВоя-

т а съпруга на старини, а Сара целунала Исаак, к о й т о я спасил
о т позор, нейната горд ост, надеждата за Всички поколения.
После т е мълчешком заяздили по п ъ тя и погледът на АВраам
бил Впит В зем ята до ч е тВ ъ р ти я ден, то гаВ а т о й Вдигнал
Взор и Видял далеч напред планината Мория, но п оглед ъ т му
отноВ о се Впил В земята. Мълчешком заподреждал б ащ ата дър-
Ва за Всесъжението, забързал Исаак, мълчешком изВадил ножа.
ТогаВа Видял оВена, к ой то Бог бил избрал. Него т о й п ож ер т
вал и се отпраВил за дома. О т т о з и ден н а т а т ъ к АВраам се
състарил, не можел да забраВи, че Бог е поискал подобно нещо
о т него. Исаак р астял както преди, но Взорът на АВраам пом
ръкнал, т о й не съзирал поВече р а д о с т т а .
* * *
К о га то д е т е т о порасне и трябВа да се о тби е, майката

закрива подобно на деВица гърдите си, така д е т е т о няма по-
Вече майка. Щ астливо е оноВа д е т е , к о е т о не е загубило майка
си по друг начин!
III
Било ранна утрин. АВраам станал. (Целунал Сара, младата

майка, а Сара целунала Исаак, сВоята любоВ, сВоята радост на
Всички Времена. И АВраам заяздил замислено по пътя, т о й си
мислел за Агар и за сина8, к о го т о прогонил В пустинята. Изка
чил се на планината Мория, изВадил ножа.
Било ти ха Вечер и АВраам се упътил сам към планината
Мория. ХВърлил се по лице, замолил Бог да му прости греха, че е
поискал да пожертВа Исаак, че бащ ата е забраВил дълга към
сина си. Той ч е с т о яздел по сВоя сам отен път, но не можел да
намери покой. Не можел да разбере защо е грях, че е искал да
пожертВа В и м е т о на Бога най-доброто, к о е т о имал, тоВа,
за к о е т о сам би дал хиляди п ъти сВоя собстВ ен жиВот. И ако
тоВ а бе грях, ако т о й не бе обичал Исаак по такъВ начин, т о -
гаВа не би разбрал, че грехът му може да бъде простен, защо-
т о кой грях би бил по-ужасен?
* * *
К о га т о д е т е т о трябВа да се о тб и е, майката, също т ъ

жи, че Все поВече ще трябВа да се о тд еля о т него, че д е т е т о ,
к о е т о някога е лежало под сър ц ето й, к о е т о после е почиВало
на гърдите й, няма да бъде поВече близо до нея. Така т е скър
б я т заедно. ЩастлиВ е този , к ой то е успял да задържи д е т е
т о толкоВа близо, че да няма нужда да тъж и за него!
IV
Било ранна утрин. Всичко В дома на АВраам било п р и гот

вено за п ъ т. Той си Взел сбогом със Сара и Елиезер, Верният
слуга го последВал по пътя, а после се Върнал обратно. Те яз
дели дружно, АВраам и Исаак, д ок а то стигнали до планината
Мория. АВраам обаче приготвил Всичко за жертвоприношени
е т о , спокойно и с благост, но к ога то се обърнал, за да изВади
ножа, Исаак Видял, че ляВата му ръка се е сбила В юмрук о т
отчаяние, и тогаВа през т я л о т о му преминала тръпка, но АВ
раам изВадил ножа.
Те се отпраВили отноВ о към дома и Сара се заВтекла нас
реща им, но Исаак бил загубил Вярата. В целия сВят никога не
е казВана н и т о дума и Исаак никога нищо не споменаВал пред
никого за тоВа, к о е т о Видял, а и АВраам не подозирал, че ня
кой го е Видял.
* * *
Така и по много подобни начини мислел онзи чоВек, за ко

г о т о разправяхме та зи случка. Всеки п ъ т, к ога то се завръщал
у дома о т планината Мория, т о й рухВал о т умора, сплитал
ръце и казВал: „Никой не е бил толкоВа Велик, к олкото АВраам,
кой е В състояние да го разбере?“
намерил т ъ р с е н о т о , тр ъ гва да обикаля по в р а т и т е на хора

т а със своята песен и с в о е т о слово, така че всички да се въз
хищ ават на героя, к а то него да се горд еят с героя, както т о й
се гордее. Това е н е го в о т о дело, н е го в о т о смирено т в о р е
ние, т о в а е вярната му служба в дома на героя. О стан е ли т а
ка верен на св оя та любов, ако ден и нощ се бори с коварната
х и т р о с т на забравата, к оя то иска да му отмъкне героя, т о й
е завършил напълно с в о е т о дело, тогава бива съединен с ге
роя, к ой то го е обичал също толкова вярно, за щ о т о п о е т ъ т
е, все едно, п о-д обр ото „аз“ на Бога. Наистина к а то спомен
т о е безсилно, но същ о така к а т о спомен - е просветлено.
З а т о в а не бива никой, к о й т о е бил велик, да бъде забравен,
ако ще и т о в а да т р а е по-дълго време, дори облакът на нераз
бирането да о т н е с е със себе си героя, неговият п о ч и т а т е л
все пак ще дойде и к олкото повече време минава, толкова по-
предано се привързва т о й към него.
Не! Не бива да бъде забравен никой, к ой то е бил велик на
св ета. Всеки е велик по свой начин, всеки според мярката на
величината, която е обичал. З а щ о то к ой то е обичал себе си,
е стан ал велик посредством самия себе си, а к ой то е обичал
други хора, е станал велик чрез св оя та всеотдайност, но кой
т о обича Бог, е по-велик о т всички. Всеки трябва да живее в
спомена, но всеки е станал велик според мярката на тов а , ко
е т о очаква. Един е станал велик, очаквайки възможното, друг
—очаквайки вечното, но к о й т о е очаквал невъзможното, е с т а
нал по-велик о т всички. Всеки трябва да живее в спомена, но
всеки е станал велик изцяло според мярката на величината на
то в а , с к о е т о се е борил. З а щ о т о к ой то се е борил със све
т а , е станал велик в преодоляването на света, а к ой то се е
борил със самия себе си, е стан ал велик, преодолявайки самия
себе си. Но к ой то се е борил с Бог, е станал по-велик о т всич
ки. Така са се борили в св ета, човек срещу човек, един срещу
хиляди, но к ой то се бори срещу Бог, е по-велик о т всички. Та
ка са се борили на земята. Е т о то зи , който, разчитайки на
си лата си, преодолява всичко, е т о този, к ой то в своята не
мощ побеждава Бога. Е т о този , който, уповавайки се на себе
си, спечелва всички; и този , к ой то независимо о т силата си
жертВа Всичко, но к ой то ВярВа В Бог, е бил по-Велик о т Всич

ки. Един е Велик поради си лата си, друг поради щ е д р о с т т а
си, т р е т и поради надеждата си, ч е тВ ъ р ти поради лю боВта
си, а АВраам е бил по-Велик о т Всички благодарение на една
сила, ч и ято мощ е безсилието, Велик с м ъ д р о стта , чиято т а й
на е безум стВ о то 9, Велик с надеждата, чи й то образ е безуми
е т о , Велик с любоВта, к оя то е омраза към самия себе си.
С Вяра, бидейки призоВан, АВраам напуснал с т р а н а т а на
б а щ и т е 10 и се заселил к ато чужденец В о б ет о в а н а т а земя. Ня
кои неща т о й оставил, други Взел със себе си, остаВил земния
си разум и Взел Вярата, иначе не би заминал, а би си помислил,
че тоВ а е неразумно. С Вярата си т о й бил чужденец В о б е т о
ваната земя и нямал нищо, к о е т о да му напомня за скъпите
неща, а Всичко с н е п о з н а т о с т т а си примамвало душ ата му
към тъж ен копнеж. И Все пак т о й бил избраникът на Бог, ко
г о т о Господ обичал! Да, ако беше о т р и т н а т , о т б л ъ с н а т о т
бож ията милост, тогаВа т о й по-добре би могъл да го разбе
ре, сега обаче то В а е к а т о подигравка с него и с н еговата
надежда. На сВ ета е имало и друг11, който, прокуден о т бащи
ната земя, к оя то обичал, е жиВял В изгнание. Той не е забра
вен, н и то н егов и те елегии, к о га то В т ъ г а т а си е тъ р си л и
намирал изгубеното. АВраам не ни е остаВил такава жална ми
съл. ЧоВешко е да се оплакваш, чоВешко е да плачеш с плаче
щия, но по-Велико е да ВярВаш, блажено да наблюдаваш Вярва
щия.
Благодарение на Вярата си АВраам е получавал о б ет а , че
Бог ще благослови и преблагослоВи, ще размножи и преумножи
н его в о то семе, както небесните зВезди и както пясъкът по
морския бряг, и че В н е го в о т о семе ще б ъ д а т благословени
Всички земни народи12. В рем ето минавало. В ъзм ож ността би
ла налице, АВраам ВярВал, Времето минавало, започнало да с т а -
Ва безсмислено, АВраам продължавал да ВярВа. Имало на сВета
чоВек, к о й т о същ о жиВеел В очакване13. В р ем ето минавало,
денят клонял към заник, т о й не бил д о с т а т ъ ч н о окаян, за да
забраВи сВ оето очакВане, за то в а и съВсем не биВа да бъде заб
равян. Така т о й страдал и т ъ г а т а не го измамила, както нап
равил ж и в о т ъ т, т я стори ла за него Всичко, на к о е т о е била
способна, В нейната с ла д о с т т о й придобил измамилото го

очакване. ЧоВешко е да се тъгуВа, човешко е да се тъгуВа с
тъгуващия, но ощ е по-Велико е да се ВярВа, ощ е по-блажено е
да се съзерцава Вярващият. АВраам не е остаВил никаква жал
на песен. Той не броял с т ъ г а дните, докато Времето се изни
зало, не поглеждал Сара с подозрение дали не остарява, не спрял
хода на слънцето, за да не побелява т я , а заедно с нея и него
в о т о очакване, не пял гор естн о сВоя тъж ен припеВ пред Са
ра. АВраам остар ял за Сара, станал за посмешище В стр а н а т а
и Все пак т о й бил избраникът на Бога и наследник на обета, че
В н его в о то семе ще б ъ д а т благословени Всички земни народи.
Нима не би било тогаВ а по-добре, ако т о й не беше избрани
к ъ т на Бога? КакВо значи да си избраник на Бог? Значи ли т о -
Ва на младини да т и о т к а ж а т желанията на м лад остта , за да
б ъ д а т изпълнени т е сред голем ите изпитания и мъки на с т а
рини? Но АВраам ВярВал и здраВо държал за о б ета . Ако се бе
поколебал, тогаВа т о й би се отказал о т него. Би казал на Бог:
„Може би не е тВ оя Воля тоВ а да стане, тогаВа аз ще се о т к а
жа о т ж еланието, макар т о да е Всичко за мене, м о е т о бла
ж енство. Д уш ата ми е откровена, аз не т а я скрита омраза
към т е б , за щ о т о си отказал да го изпълниш.“ Той не бива да
бъде забраВен, със сВоя пример сигурно е спасил много хора,
но Въпреки тоВ а не би станал баща на Вярата, за щ о т о Велико
е да се откаж еш о т ж еланието си, но ощ е по-Велико е да го
съхраниш у себе си, след к а т о Веднъж си се отказал о т него.
Велико е да улоВиш Вечното, но още по-Велико е да съхраниш у
себе си Временното, след к а т о Веднъж си се отказал о т него.
И тогаВ а настъпил м и гъ т на сбъдноВението. Ако АВраам не
бе ВярВал, Сара полож ително щеше да умре о т мъка, а т о й
щеше да и зтлее о т страдание, нямаше да проумее сбъдноВе
нието, а щеше да се усмихва над него к а т о на младежка меч
т а . Но АВраам ВярВал, затоВа бил млад, за щ о т о този, който
Винаги се надяВа на най-доброто, остаряВа, измамен о т жи-
Вота, а к о й т о Винаги се п одготвя за най-лош ото, преждев
ременно остаряВа, но к ой то ВярВа, съхранява Вечна младост.
Възхвалявайте затоВа онзи ВярВащ! З а щ о т о Сара, макар Вече
белязана о т преклонна Възраст, била Все ощ е твърде млада,
за да желае р а д о с т и т е на майка, и АВраам, макар и с посиВели

коси, бил тВърде млад, за да желае да бъде баща. ВъВ Външен
смисъл необикновеното чудо се съ сто и В moßa, че Всичко с т а
нало според т я х н о т о очакване, а В по-дълбок смисъл ч уд о то
на Вярата се с ъ с т о и В moßa, че АВраам и Сара били д о с т а
тъ чн о млади, за да ж елаят подобно нещо, и че Вярата съхра
нила т я х н о т о желание, а така и тя х н а та младост. Той приел
сбъдноВението на о б е т а , приел го с Вяра и Всичко стан а ло
според о б е т а и според Вярата, за щ о т о Мойсей ударил скала
т а със сВоя жезъл14, но т о й не ВярВал.
ТогаВа настъпила голяма р ад ост В дома на АВраам, т о г а
ва Сара станала невяста В деня на зл а т н а т а си сватба.
Но не било писано да о ст а н е така. АВраам тр ябвало да
бъде изкушен ощ е Веднъж. Той се борил с онази лоВка сила,
к оя то изнамира Всичко, с онзи бди телен Враг, к о й т о никога
не дреме, с онзи Възрастен мъж, к о й т о надживява Всичко, т о й
се борил с Времето и съхранил Вярата. Сега ц елият ужас на
б о р б а т а биВа събран В един-единстВен миг. „И Бог, изкуша
вайки АВраама, му рече: Вземи едничкия си син Исаака, к о го то
т и обичаш, и иди В земя Мория и т а м го принеси В ж ертВа
Всесъжение на една о т планините, к оя то аз ще т и покажа.“
Така Всичко било пропиляно, по-ужасно, о т к о л к о т о ако
никога не се бе случвало! Нима Господ само се е подиграл с АВ
раама По буден начин т о й направил невъзможното Възможно
и е т о че сега отн оВ о искал да го Види унищожено. ТоВа било
Всъщ ност една глупост, ала АВраам не се смял над нея, както
Сара, к ога то о б е т ъ т бил Възвестен.15 Всичко било пропиляно
- седем десет години мъчително очакване, к р а тк ата р ад о ст
о т сбъдноВението на Вярата. Кой е т о га в а този , к о й т о ще
изтръгне т о я г а т а о т р ъц ете на стареца, кой е този , к ой то
изисква т о й сам да я счупи? Кой е този , к ой то донася безуте-
ха над посивелите коси на човека, кой е този, к ой то изисква
т о й сам да го направи? Нима няма никакво състрадание към
д о ст оп о ч т ен и я старец, състрадание към невинното д е т е ?
И Все пак АВраам бил избраникът на Бог и Господ бил то зи ,
к ой то му наложил изпитанието. Всичко би трябВало да бъде
сега пропиляно! Прекрасният спомен В човешкия род, о б е т ъ т
за сем ето на АВраам, нима т о б а било само едно хрумване, бег

ла мисъл, минала през ума на Бог, к оя то сега АВраам трябВало
да заличи? Нима оноВа прекрасно съкроВище16, с т а р о колкото
и Вярата В съ р ц ето на АВраам, много, много години по-Въз-
р астн о о т Исаак, плодът на АВраамоВия жиВот, осВ етен о т
молитви, съзрял В б о р б а т а благословията Върху у с т н и т е на
АВраам, нима т о з и плод трябВало да бъде о т к ъ с н а т без Вре
ме и да о стан е без смисъл, за щ о т о какъВ смисъл би имало, ако
Исаак би бил принесен В ж ертВа? Този тъж ен, но и блажен
час, к о га то АВраам трябВало да Вземе сбогом с Всичко най-
мило, к о га то ощ е Веднъж - за последен п ъ т - трябВало да
повдигне д о с т о п о ч т е н а т а си глава, к ога то ли ц ето му т р я б
Вало да грее к а то лика на Господа, к огато трябВало да Вложи
цялата си душа В една благословия, к оя то би притежавала си
л а т а да напраВи Исаак благословен завинаги, нима никога не
ще настъпи т о з и час? З а щ о т о наистина АВраам трябВало да
се сбогуВа с Исаак, но по такъВ начин, че т о й да о ста н е.
С м ъ р т т а е трябВало да ги раздели, но така, че Исаак да с т а
не нейната плячка. С т а р и я т чоВек не трябВало да положи щас
тл и в В с м ъ р т т а ръка за благословия Върху Исаак, а омерзен
о т живота, да сложи ръка на насилие Върху Исаак. И Бог бил
то зи , к ой то го подложил на изпитание. О, теж ко! Тежко на
пратеника, к о й т о би застанал пред АВраам с подобна Вест.
Кой би се осмелил да с та н е приносител на такаВа тъж на В ест?
Но Бог бил този , к ой то постаВил АВраам на изпитание.
Но АВраам ВярВал и ВярВал за т о зи жиВот. Да, ако Вяра
т а му се отнасяш е п р о с то до нещо В бъдещ ето, тогава т о й
по-лесно би захВърлил Всичко, за да избяга далеч о т сВета, на
к о й т о не принадлежи. Но Вярата на АВраам не била такаВа,
ако изобщо същестВуВа такаВа Вяра. З а щ о то Всъщ ност т о -
Ва не е Вяра, а най-далечната Възможност на Вярата, к оя то
на най-крайния хоризонт предчуВстВа сВоя о б ек т, отделена
о т него посредством бездънна пропаст, В чиито глъбини о т
чаянието играе играта си. АВраам ВярВал именно за т о зи жи
В от, че трябВа да о ст а р ее В стр ан ата, почитан о т народа,
благословен В рода, незабравим за Исаак, н егов ото най-скъпо
имане В жиВота, к о го т о т о й обгръща с любоВ, за коя то е са
мо един жалък израз да се каже, че е изпълнил Вярно дълга на

бащ ата да обича сина си, както и зВучи В подканата на Бога:
Вземи сина, к о го т о обичаш. ИакоВ имал дВанадесет синоВе, а
само един е обичал, АВраам имал един-единстВен, к о го т о оби
чал.
Но АВраам е ВярВал и не се съмняВал, т о й ВярВал В невъз
можното. Ако се е съмняВал, то га в а би направил нещо друго,
Велико и прекрасно, за щ о т о как би могъл да напраВи нещо дру
го освен нещо, к о е т о е Велико и прекрасно? Той би отиш ъл на
планината Мория, би нацепил дърВата, запалил кладата, изва
дил ножа и би извикал към Бог: „Не отхвърляй та зи ж ертва,
т о в а не е най-доброто, к о е т о имам, добре го знам, за щ о т о
какво представлява един човек В сравнение с д е т е т о на обе
т а , но moßa е най-доброто, к о е т о мога да т и дам. Не о с т а
вяй Исаак никога да узнае, че трябВа да се утеш ава със своя
т а м ладост.“ И т о й би забил ножа В с о б с т в е н и т е си гърди.
С В е т ъ т би му се Възхищавал и и м ето му никога нямаше да бъ
де забравено, ала едно е да т и се Възхищават, друго е да с т а
неш пътеВодна зВезда, к оя то спасява падналия духом.
Но АВраам ВярВал. С м о ли тв а т а си т о й не искал да т р о г
не Господ и само к о га т о над Содом и Гомора се сто в ар и ло
справедливото наказание, отправил към Бог молитви за тях.
Ч етем С в е т о т о писание17: „И Бог, изкушавайки АВраам,
му рече: АВрааме, АВрааме, къде си? И АВраам отговори : е т о
ме! Ти, към к о г о т о отправям с л о в о т о си, и с т е б ли е било
така? К о га т о отдалече си Видял да наближават т е ж к и т е из
питни, не каза ли т и тогав а на планините: паднете Върху ми!
И на хълмовете: затр уп ай те ме18? Или ако си бил по-силен, ни
ма кракът не се Влачеше баВно по пътя, нима т о й не копнее
ше да се обърне назад към с т а р и т е следи? К о га т о бе поВикан,
отгов ори ли ти , или не отговори , може би тихо, шепнешком?
Не така обаче АВраам, щ астлив, непринуден, изпълнен с дове
рие, отгов ори т о й силно: Е т о ме.“
П о-н ататъ к ч е т е м 19: „И АВраам стан а с у т р и н т а рано.“
Сякаш оти в ал на празник, толкова бил разбързан и рано с у т
ринта бил на уречен ото м ясто, на планината Мория. Не казал
нищо на Сара, н и т о пък на Елиезер, т а кой би могъл да го раз
бере, т а нима изкушението В сВоята същ н ост не е о б е т за

мълчание? „Той нацепил дърВата, Вързал Исаак, запалил клада
т а , изВадил ножа.“
Слушателю мой! Имало е много бащи, к ои то са ВярВали,
че с д е т е т о си губ я т най-скъпото на cßema, че биВат лишени
о т Всякаква надежда за бъдещ ето. Но не е имало никой, кой
т о В т о з и смисъл да е бил д е т е на о б ет а , както е бил Асаак за
АВраама. Имало е много бащи, загубили децата си, но по н е о т
менимата и неВедомна Воля на Бога, чиято ръка е посегнала на
тях. Не така обаче е било с АВраам. За него е било отредено
по-теж ко изпитание и съдбата на Исаак е била положена за
едно с ножа В ръката му. И е т о т о й , ста р е ц ъ т , е с т о я л там,
с еди н ствен ата си надежда! Но не са го измъчвали съмнения,
т о й не е гледал, изпълнен със страх, наляво или надясно, не е
предизвиквал н е б е т о с молби. Той знаел, moßa е Бог. Всемогъ
щ ият, к ой то го поставя на изпитание, т о й знаел, moßa е най-
т е ж к а т а жертВа, к оя то би могла да бъде изискана о т него,
но също така знаел, че никоя жертВа не е прекалено голяма,
щом Бог я изискВа, и то га в а изВадил ножа.
Кой е подкрепял ръката на АВраам, кой е държал десница
т а му Въздигната, за да не падне безсилна? К о й т о погледнел
натам, се скоВаВал о т ужас. Кой е подкрепял душата на АВра
ам, т а да не му причернее пред очите, така че да не може да
Види н и т о Исаак, н и то оВена! К о й т о погледнел натам, осле-
пяВал. И Все пак може би рядко се случва някой да се ckoße или
да ослепее, ощ е по-рядко се среща този, к ой то достойно раз
казва за moßa, к о е т о се е случило. Всички ние знаем - moßa е
било п р о с то едно изпитание.
Ако АВраам, застанал на планината Мория, се бе съмня
вал, ако се бе озър тал наоколо си, без да знае kakßo да npaßu,
ако изваждайки ножа, случайно бе открил оВена, ако Бог му бе
позволил да го жертВа Вместо Исаак, тогава т о й би се приб
рал у дома, Всичко би било постарому, т о й би имал Сара, би
запазил Исаак и Все пак колко променен щеше да бъде! З а щ о то
н е го в о т о завръщане би било б я гст в о , н е го в о т о спасение -
случайност, неговата награда - срам, н егов ото бъдеще - мо
же би безнадеждност. ТогаВа т о й не би доказал н и то Вярата
си, н и т о бож ията милост, но би доказал колко ужасно е да се

изкачиш на планината Мория. ТогаВа АВраам не би бил забра
вен, н и т о планината Мория. Тя нямаше да бъде спомената ка
т о Арарат, на к оя то се спрял ковчегът на Ной20, а назована
к а то нещо ужасно, за щ о т о т а м АВраам се е усъмнил.
* * *
Д о стоп о ч тен и о т ч е Аврааме! К о га т о т и се отправи за

дома о т планината Мория, на т е б не т и бе нужно похвално
слово, к о е т о да би могло да т е утеш и за загубата, за щ о т о т и
спечели Всичко и запази Исаак, не беше ли така? Господ не го
взе повече о т т е б и т и седеше щ астли в заедно с него на ма
с а т а в с в о я т а хижа, както ще правиш о т с е г а н а т а т ъ к во
веки Веков. Д о стоп о ч тен и о т ч е Аврааме! Хилядолетия са из
текли о т онези дни, но на т е б не т и е нужен закъснял почита
т е л , к ой то да може да изтръгне спомена за т е б о т в л а с т т а
на забвението, за щ о т о всяка у с т а т е възпоменава, и все пак
т и Възнаграждаваш т в о я п о ч и т а т е л по-прекрасно о т всеки
друг, приемаш го в отвъдния с в я т блажен В скута си, запленя-
ваш т у к о к о т о и сър ц ето му с чудодейното си дело. Д о с т о
почтени о т ч е Аврааме! В торий баща на рода! Ти, к ой то пръв
преживя и засви детелства онази огромна с т р а с т , к оя то през
ря ужасната борба с буш уването на с т и х и и т е и с и ли те на
сътворен и ето, за да се бориш срещу Бог, т и , к ой то пръв опоз
на онази Висша с т р а с т , т о з и с в я т чист, смирен, израз на бо
ж ес тв е н а т а луд ост, о т к о я то са се възхищавали езичници
т е 21, п рости на то зи , к о й т о се осмелява да говори за т в о я
Възхвала, В случай че не го направи както заслужаваш. Той го
вори смирено, сякаш т о в а е ж еланието на съ р ц ето му, говори
кратко, както подобава, но няма никога да забрави, че на т е б
т и бяха нужни с т о години22, за да се сдобиеш със син на с т а
р о с т т а п роти в очакванията си, че т и е тр ябвало да изва
диш ножа, преди да получиш о б р а тн о Исаак, т о й никога няма
да забрави, че за с т о и т р и д е с е т години не си сти гн ал по-
далеч о т Вярата.
ПРОБЛЕМАТА
ВРЕМЕННА ЕКСПЕКТОРАЦИЯ
Една стар а погоВорка о т сВ ета на Външното и Видимо

т о казВа: К о й т о не работи, не биВа да яде. К олк ото и стр а н
но да е, поговорката не Важи за сВета, където й е м я с т о т о ,
за щ о т о Външният сВ ят е подвластен на закона за несъвър
ш е н с т в о т о и т у к о т н о в о и Все отн оВ о се повтаря, че и т о
зи, к ой то не работи, има какВо да яде, че и този , к о й т о спи,
получава поВече о т този , к о й т о работи. ВъВ Външния сВ ят
Всичко принадлежи на собствен и ка на пръстена, на него се
подчинява духът на пръстена, Все едно дали т о й е Нуредин
или Аладин23, и к ой то има съкровищ ата на сВета, т о й ги при
тежава, независимо по какъВ начин ги е придобил. В сВ ета на
духа е друго. Тук цари Вечен бож ествен ред, т у к не Вали както
над спраВедлиВите, така и над несправедливите, т у к слънце
т о не грее както над д о б р о то , та к а и над зл о т о , т у к Важи
правилото, че само то зи , к о й т о работи , има какВо да яде,
само този , к ой то е изпитал страх, ще намери покой, само този,
к ой то се спусне В подземното царство, ще спаси любимата,
само този , к ой то Вади ножа, си Връща Исаак. К о й т о не иска
да работи, няма да получи нищо за ядене, а ще бъде измамен,
както богоВ ете измамили Орфей с една Въздушна фигура, Вмес
т о да му Върнат любимата24. Измамили го, за щ о т о бил рели
гиозен, не бил зрял, измамили го, за щ о т о бил свирач на цитра,
а не мъж. Тук не помага да имаме за баща АВраам или седемна
д е с е т предци, за щ о т о за то зи , к ой то не иска да работи, Ва
жи написаното за девиците на Израел25. Той ражда Вятър, но
к о й т о иска да работи, ражда собстВения си баща.
30 СБОРЕН КИРКЕГОР
СьщестВуВа едно знание, к о е т о се осмелява да ВьВеде В

cßema на духа същия закон на безразличието, под к ой то пъш
ка Външният сВят. ТоВа знание е на мнение, че е д о ст а тъ ч н о
да се познава Великото, друга р аб о та не е нужна. Но затоВа
т о не получава хляб, т о умира о т глад, за щ о т о Всичко се прев
ръща В зл а т о 26. Пък и какво знае т о ? С т о т и ц и хиляди дребни
гърци, б езч ет хора о т по-късните поколения са познаВали по
б ед и т е на М илтиад27, но само един е изгубил съня си заради
т я х 28. Безброй поколения са познаВали легендата за АВраам ду
ма по дума, ала колко о т т я х са изгубили съня си?
И с то р и я та за АВраам има обаче с т р а н н о т о cßoücmßo Ви
наги да ocmaßa прекрасна, к олкото и н едоста тъ чн о да я раз
бираме. Но Въпреки moßa и т у к Важи правилото дали чоВек
иска да р аботи и да бъде обременен29. ЧоВек обаче не иска да
р а боти и Все пак иска да разбере и стори ята. ПрослаВя се ч е с т
т а на АВраам, но по какъВ начин? На ц ялото се придава съВ-
сем обикновен израз: „В еликото било moßa, че обичал Бог по
такъВ начин, че искал да му принесе В жертВа най-скъпото,
к о е т о е имал.“ ТоВа е много Вярно, но „най-скъпото“ е един
неопределен израз. По Време на мисълта и на р ечта Исаак се
идентифицира съВсем спокойно с най-скъпото и м и сли телят
може спокойно да си пуши лулата по Време на размишлението,
а слуш ателят да изпружи удобно крака пред себе си. Ако бога
т и я т младеж, к о го т о Х ри стос срещнал по пътя си, бе продал
ц я ло то си имущ ество30 и го бе раздал на бедните, тогаВа ние
щяхме да го Възхваляваме както Всичко Велико и Все пак не
бихме го разбрали, без да работим, но Въпреки moßa т о й не би
ста н а л един АВраам, независимо че е пож ертвал най-скъпо
т о . ТоВа, к о е т о биВа пропуснато о т разказа за АВраам, е с т р а
х ъ т, за щ о т о по отнош ение на парите аз нямам никакво е т и ч
но задължение, но по отнош ение на сина бащ ата има най-Вис-
ш ето , н ай -сВ ятото задължение. Ала с т р а х ъ т е опасно нещо
за мекушаВите хора, затоВа ние го забравяме, Въпреки moßa
обаче искаме да разказваме за АВраам. И е т о ние разказваме, а
по Време на разказа д вата израза се сменят: Исаак и най-скъ
п о то . Всичко Върби отлично. Но ако се случи сред слуш атели
т е да се намира някой, к ой то да страда о т безсъние, тогаВа

най-опасното, най-дълбоко т р а ги ч н о то и комичното недора
зумение е неизбежно. Той би оти ш ъл у дома си и би се опитал
да напраВи както АВраам, за щ о т о нали синът е най-скъпото.
Ако онзи проповедник би могъл да научи тоВа, тогаВ а т о й мо
же би би оти ш ъл при него, би събрал ц я ло то си душеВно дос
т о й н с т в о и би извикал: „О т в р а т и т е л н и човече, изм ет на об
щ е с т в о т о , кой дявол е Влязъл 8 т е б , че искаш да убиеш сина
си!“ И п а с то р ъ т, к ой то не е усети л какВото и да било сгоре-
щяВане или не се е поизпотил, пропоВядВайки за АВраам, би се
учудил на самия себе си, на гнеВа и сер и озн остта, с к о и т о е
сразил онзи беден чоВечец. Той би бил доволен о т самия себе
си, за щ о т о никога не е говорил с такъВ плам и п а т е т и ч н о с т ,
т о й би казал на себе си и на жена си: „Аз съм оратор, тоВа,
к о е т о ми е липсвало, е било поВодът, защ ото, к ога то разказ
вах В неделя за АВраам, аз съВсем не се чуВстВах дълбоко за т -
р огн а т.“ Ако същ и ят о р а т о р би имал малко излишък о т ра
зум, о т к ой то да би могъл да се лиши, т о аз мисля, т о й би го
изгубил, ако грешникът би о тгов ор и л спокойно и с д остой н с
т в о : т а то В а т и сам пропоВядВа В неделя. Как би могло да
хрумне на п астора подобно нещо и Все пак би било така, а
грешката би била само тази, че т о й не е знаел какВо гоВори.
Жалко, че няма п оет, к ой то би се решил да предпочете таки-
Ва ситуации пред глупавите сю ж ети, с к ои то се пълнят ко
медиите и романите! Комичното и тр а ги ч н о то се докосВат
т у к В абсолю тна безкрайност. С лоВ ото на пастора е било мо
же би само по себе си Вече смешно, но т о е станало безкрайно
смешно със с в о е т о Въздействие и Все пак тоВ а е било нещо
съВсем е с т е с т в е н о . Или ако грешникът, наистина без да Въз
рази какВото и да било, се повлияе о т н азидателното слоВо
на пастора, ако т о з и усърден духовник си бе оти ш ъ л ицаст-
лиВ у дома, щ астлив о т съзнанието, че Въздейства Върху сво
и т е пасоми не само о т амвона, но преди Всичко с непреодоли
м ата сила на душеприказчик, Въодушевявайки В неделя религи
о зн а та община, д о к а то В понеделник подобно на херуВим с
пламтящ меч застава пред грешника, к ой то с д е л о т о си иска
да опозори оноВа с т а р о слоВо че В сВета не стаВа така, как-

т о пропоВядВа п а с то р ъ т*.
Ако обаче грешникът не бъде убеден, негоВ ото положе
ние тогаВа е тВърде трагично. В такъВ случай т о й евентуал
но ще бъде екзекутиран или изпратен В лудница, накратко, ще
с та н е нещ астен по отнош ение на така наречената действи
т е л н о с т . В друг смисъл аз добре бих могъл да си представя, че
АВраам би го напраВил щастлиВ, за щ о т о този , к ой то рабо
т и , не загиВа.
С какВо се обясняВа едно противоречие к а т о тоВ а на он
зи оратор ? ПрояВяВа ли се т о , за щ о т о АВраам тВърди, че е
Велик чоВек, така че и тоВа, к о е т о Върши, е Велико и к огато
друг някой Върши съ щ ото, тогаВа т о е грях, крещящ до небе
т о грях? Ако е така, аз не желая да се присъединявам към по
добни безсмислени хВалебстВия. Ако Вярата не може да пре
върне тоВа, че т о й иска да убие сина си, В едно сВ ято д е й с т
вие, тогаВа нека над АВраам да бъде прочетена същ ата при
съда, както над Всеки друг. Ако може би на чоВек липсВа сме
л о с т да осъщ естВ и сВоята мисъл, да каже, че АВраам е бил
убиец, тогаВа полож ително е по-добре т о й да придобие тази
смелост, о т к о л к о т о да си губи Времето с незаслужени хвалеб
ствия. Е ти чески ят израз за п остъпката на АВраам е, че т о й
е искал да убие Исаак, религиозният — че е искал да пожертВа
Исаак, но именно В тоВ а противоречие се съдържа с тр а х ъ т,
к о й т о наистина може да лиши о т сън един чоВек, и Все пак
без то зи стр ах АВраам не е този , к ой то е. Или може би АВра
ам съВсем не е напраВил тоВа, за к о е т о се разказва, може би
поради особен и те о б с т о я т е л с т в а на епохата да е било нещо
съВсем друго, така че нека го забравим. З а щ о т о струВа ли си
усилията да припомняме едно минало, к о е т о не може да стан е
* В с т а р и дни са казвали: „Печално е, че на с в е т а не с т а в а так а,

к а к т о пропоВядВа п а с т о р ъ т , може би ще дойде в рем ет о, особено с
п ом ощ та на ф илософията, к о га т о ще може да се каже: за щ ас т и е не
с т а в а т ак а, к а к т о проповядва п а с т о р ъ т , з а щ о т о в ж и в о т а има малко
смисъл и разум, а В него ви т е проповеди няма абсолю тн о никакъв.“ - Б. а.
настоящ е. Или може би онзи о р а то р е забравил нещо, к о е т о

да отгов ар я на ети ч е ск а т а забрава, че Исаак е бил синът?
О тнем е ли се вярата, к ато се превърне в едно нищо, тогава
остава само голи ят факт, че Авраам е искал да убие Исаак, а
всеки лишен о т вяра лесно би могъл да последва неговия при
мер. Искам да кажа, че единствено вярата прави т о в а тр у д
но изпълнимо за него.
О т своя стран а аз не съм лишен о т с м е л о с т т а да про-
мисля една мисъл докрай. Досега не съм се страхувал о т никоя
мисъл и ако се натъкна на такава, надявам се, че най-малкото
ще имам о т к р о в е н о с т т а да кажа, о т та зи мисъл аз се с т р а
хувам, т я разбушува нещо друго у мен и за това не искам да я
мисля и ако по т о з и начин постъпвам несправедливо, наказа
н и ето няма да закъснее. Ако приема к а т о присъда на истина
т а , че Авраам е бил убиец, то га в а аз не знам дали бих могъл да
накарам п и е т е т а си към него да замълчи. Ако обаче съм го мис
лел, предполагам, че не бих го споделил с никого, за щ о т о 8 т а
кива мисли не бива да се п освещ ават други. Но Авраам не е
някаква измамна илюзия, т о й не е придобил славата си насън,
т о й не я дължи на някаква прищявка на съдбата.
Може ли то га в а да се говори без задръжки за Авраам, без
да се рискува, че някой отд елен човек ще изпадне в заблуда и
ще направи съ щ о то ? 31 Ако не смея да направя тов а , то га в а аз
съвсем ще замълча за Авраам и преди всичко не бих го принизя
вал дотам, че именно посредством т о в а т о й да се превърне
в капан за слабите. Ако всъщ ност превърнем вярата във всич
ко, а т о в а ще рече, в то в а , к о е т о е т я , аз мисля, че човек
може без риск да говори за нея в наше време, к о е т о съвсем не
преувеличава значението й, за щ о т о само чрез вярата човек
постига прилика с Авраам, а не посредством уб и й с т в о т о . Пре
върнем ли лю бов та у човека в повърхностно настроение, сла
д о с т р а с т н о вълнение, тогава, ако искаме да говорим за ней
н и те дела, ще поставим само капани за слабите. Временно въл
нение изпитва, разбира се, всеки един, но ако поради т о в а
т о й иска да направи уж асното, к о е т о л ю б о в т а е освети ла
к ато безсмъртно дело, тогава всичко е загубено, както дело
т о , така и заблуденият.
з.
ТогаВа би могло да се гоВори за АВраам, за щ о т о Велико

т о никога не може да накърни, к ога то се схваща В негоВото
Величие, т о е к а т о двуостър меч, к ой то едновременно убиВа
и спасява. Ако на мен се падне ж ребият да гоВоря за тоВа,
тогаВа аз преди Всичко бих изтъкнал какъВ набожен и богобо-
язлиВ чоВек е бил АВраам, д о ст о е н да бъде наречен избраник
на Бог. Само такъВ мъж биВа подложен на подобно изпита
ние, но кой е такъВ? След тоВ а бих описал как АВраам е обичал
Исаак. За та зи цел бих помолил Всички добри духове да ми по
могнат, така че с л о в о т о ми да бъде пламенно к ато бащината
любоВ. НадяВам се, че ще мога да я опиша така, т а докъдето
се п р о с т и р а т ц а р с т в а т а на зем и те на краля, да няма н и то
един баща, к о й т о да посмее да тВърди, че обича по същия
начин сина си. Ако обаче т о й не е обичал к а то АВраам, тогаВа
Всяка мисъл да пож ертва Исаак би била изкушение. Върху т о
Ва би могло да се гоВори няколко недели подред, няма защо
чоВек да бърза много. ТогаВа с л е д с т в и е т о би било, ако се го
Вори както подобава, че една ч а с т о т б а щ и те напълно ще
о т к а ж а т да слуш ат повече, а за момента ще са щастливи,
ако д ей ств и телн о им се удаде да об и ч ат както АВраам. Ако
се намери един-единстВен, който, след к ато е чул Великото,
но също и уж асното В деянието на АВраам, Все пак би се осме
лил да продължи да ВърВи по пътя, тогаВа аз бих оседлал коня
си и бих го придружил. При Всяка почиВка, докато стигнем до
планината Мория, ще му напомням, че Все още може да се Вър
не обр а тн о, че може да се разкае за недоразумението, че е
призоВан да бъде изкушен В такаВа борба, т о й би могъл да
признае, че му липсВа см елост, т а Бог сам да трябВа да Вземе
Исаак, ако го е искал. Мое убеждение е, че такъВ чоВек не е
изгубен, а може да с та н е блажен заедно с Всички останали, но
ВъВ Времето т о й не може да постигне тоВа. Не биха ли съди
ли дори и В най-ВярВащите Времена така за човека? Аз позна
вах такъВ чоВек32, к о й т о Веднъж можеше да спаси ж и вота
ми, ако беше Великодушен. Той каза п р осто : „Добре Виждам
какво бих могъл да направя, но не смея, боя се, че по-късно ще
ми липсВа сила, че ще се разкайВам за тоВ а.“ Той не бе Велико
душен, но кой би престанал да го обича заради тоВа?
Ако бих гоВорил и разВълнуВал слуш атели те така, че Все

пак да научат нещо за диалектическата борба на Вярата, за
нейната гигантска с т р а с т , тогаВа не бих допуснал т е да се
заблуждават, да си помислят: „Сега т о й , разбира се, п р и те
жава Вярата В такава Висока мяра, че за нас е д о с т а т ъ ч н о да
се държим за пеш оВете на п а л т о т о му.“ В същ ност бих доба-
Вил: „Съвсем не притежавам Вярата. Аз съм по природа умен и
Всеки к а то мен има Винаги големи затруднения да Върши дви
жението на Вярата, без да искам да приписвам на тази
трудност някаква особена стойност, сякаш умният човек
би отишъл по-далеч от точката, до която би стигнал по
много по-лесен път и най-обикновеният и прост човек.“
Л ю бовта Все пак има В л и ц ет о на п о е т и т е сВ оите Вес
т и т е л и и о т Време на Време чуВаме един глас, к о й т о умее да
пази нейната ч е с т и нейното д о ст о й н с тв о , но за Вярата не
се чуВа н и т о дума, кой гоВори за ч е с т и прослава на т а зи
с т р а с т ? ф илософията отиВа по-далеч. Теологията с т о и при
мирено на прозореца и се мъчи да привлече почи татели , пред
лага св оя та п р елест на философията. Би било тр уд н о да се
разбере Хегел, но да се разбере АВраам, е дребна работа. Да се
надмогне Хегел, би било истинско чудо, но да се надмогне АВ
раам, тоВ а е най-лесното о т Всичко. Аз о т сВоя страна съм
пропилял твъ р д е много Време, за да разбера ХегелоВата фило
софия, и смятам, че съм я разбрал донякъде, д о с т а т ъ ч н о дър-
зък съм да тВърдя, че ако Въпреки полож ените усилия на о т
делни м е ст а не съм В състояние да го разбера, т о по-скоро
самият т о й не е бил съВсем ясен. Всичко тоВ а Върша лесно,
разбира се, без глаВата ми да страда. Ако, напротив, трябва
да мисля за АВраам, тогаВа аз съм к а т о унищожен. Всеки миг
погледът ми се спира Върху онзи чудовищен парадокс, к ой то
предстаВляВа съдържанието на негоВия жиВот, Всеки миг би-
Вам т л а с н а т назад и мисълта ми, Въпреки цялата сВоя с т р а с т ,
не може да проникне В т о з и парадокс, не може да напредне
н и т о на милиметър. Напрягам Всеки мускул, за да го прозра, но
В същия миг се парализирам.
Не ми е непознато тоВа, на к о е т о В сВ ета се Възхища
в а т к а то на Велико и благородно, душ ата ми чуВстВа р од ст-
Вогпо с него, В цялата си смиреност т я е убедена, че д елото,

за к о е т о гер о я т се бори, е и мое дело, и осъзнавайки тоВа, аз
изВикВам на себе си: „И за т е б се отнася.“ Мислено се ВжиВя-
Вам В героя, В АВраам не мога да се ВжиВея мислено, к ога то
съм изкачил хълма, падам обратно, за щ о т о тоВа, к о ето ми се
предлага, е парадокс. Но поради то В а аз съВсем нямам пред-
Вид, че Вярата е нещо незначително, обратно, т я е най-Вис-
ш ето , осВен тоВ а е непочтено о т страна на философията да
постаВя нещо друго на нейно м я сто и да не я зачита, филосо
фията не може и не биВа да даВа Вярата, но трябВа да разби
ра себе си и да знае къде лежи силата й, да се пази, да Взема,
дори да отн ем а с х и т р о с т о т хората нещо, сякаш т о е ни
що. На мен са ми непознати неВолите и оп асн о сти те на жи-
Вота, аз не се страхуВам о т т я х и ВърВя смело насреща им.
Д обре зап озн ат съм същ о с уж асното, п а м е т т а ми е к а т о
Вярна съпруга, а Въображението ми е тоВа, к о е т о аз самият
не съм, едно усърдно малко момиче, к о е т о цял ден седи кротко
над ръкоделието си, а Вечер умее да разговаря така хубаВо с
мен, че трябВа да го слушам Внимателно, макар нещата, кои
т о рисуВа, да не са Винаги само ландшафти, цВетя или п а с т о
рални истории. Гледам го В о ч и те, не съм страхлив и не го
отбягвам, но също така знам много добре, че макар и смело да
се отпраВям насреща му, с м е л о с т т а ми не е с м е л о с т т а на
Вярата, не е нещо, к о е т о би могло да се сраВни с нея. Аз не
мога да избърша движението на Вярата, не мога да затВоря
очи и да се хВърля изпълнен с доВерие В абсурда, за мен тоВ а е
невъзможно, но не се хваля с тоВа. Убеден съм, че Бог е любоВ,
за мен тази мисъл притежава изконна лирична с т о й н о с т . Ко
г а т о т я присъства у мен, аз съм неизказано блажен, о т с ъ с т
ва ли, копнея ощ е по-силно по нея, о т к о л к о т о Влюбеният по
сВоята любима, но аз не ВярВам, та зи см елост ми липсВа. Лю
б о в т а на Бог е за мен, както В пряк, та к а и В преносен смисъл,
несъизмерима с цялата д ей с т в и т ел н о с т , за нея няма съизме
рима мярка. Аз не съм д о ст а тъ ч н о страхлив да се оплаквам и
жалвам о т тоВа, но не съм и д о с т а т ъ ч н о хитър да отричам,
че Вярата е нещо далеч по-Висше. О тлично мога да издържа
да жиВея по сВоя начин, щастлиВ съм и доВолен, но р а д о с т т а
ми не е т а зи на Вярата и В сраВнение с нея е нещ астна. Не

обременявам Бог с дребните си грижи, о т д е л н о т о не ме зани
мава, гледам само св оя та любоВ и поддържам ч и ст и ясен ней
ния непорочен плам. Вярата е убедена, че Бог се грижи и за
най-дребното. Аз съм доВолен, че съм Венчан с него, Вярата е
д о ст а тъ ч н о смирена да се стрем и към истински раВен брак,
защ ото, че тоВ а е смиреност, аз не отричам и няма никога да
отричам.
Дали наистина Всеки о т м о и те съвременници е В с ъ с т о
яние да избърши движението на Вярата? Ако не се лъжа пре-
калено много В тях, т е са по-склонни да б ъ д а т горди да Вър
ш а т тоВа, к о е т о не Вярват, че дори аз мога да напраВя, кое
т о ще рече: несъвърш еното. ПротиВно е на м оята душа да
постъпВа, както т е толкоВа ч е с т о п о стъ п в ат, т .е . да при
казва нечовешки за Великото, сякаш няколкото хилядолетия
са огромно о т с т о я н и е . Аз с уд ов олств и е гоВоря съВсем чо-
Вешки за него, сякаш се е случило Вчера, и остаВям еди н стве
но Величието да бъде о т с т о я н и е т о , к о е т о или ВъзВисяВа, или
осъжда. Ако тогаВ а (В качеството си на трагичен герой,
т ъ й к а т о по-нагоре не мога да сти гн а) бих бил поканен на т а -
коВа изключително кралско пътуВане, к а т о тоВ а до планина
т а Мория, аз добре знам какВо бих напраВил. Не бих проявил
страхлиВ ост да си остан а у дома, също така не бих се маял по
пътя, не бих забраВил и ножа, за да забаВя к олкото се може
поВече изпълнението, почти съм убеден, че начаса ще бъда т а м
и Всичко ще бъде В ред - по-скоро ще стигна прекалено рано и
Всичко ще сВърши колкото се може по-бързо. Същевременно
обаче знам какВо бих напраВил по-нататък. В мига, В к о й т о се
качВам на коня, бих си казал: Сега Всичко е загубено, Бог изиск-
Ва Исаак, аз го жертВам, а заедно с него и ц я ло то си щ астие,
но Бог е любоВ и т о й продължава да бъде тоВ а за мен, защо
т о В т е м п о р а л н о с т т а Бог и аз не можем да гоВорим един с
друг, ние нямаме общ език. Може би В наше Време някой ще
бъде д о с т а т ъ ч н о глупав, толкоВ а заВистлиВ по отнош ение
на Великото, че да си Въобрази и да Внуши и на мен, че ако
наистина го напраВя, ще избърша нещо ощ е по-Велико о т де
л о т о на АВраам, за щ о т о м оята чудовищна резигнация би била
далеч по-идеална и по-поетична, о т к о л к о т о неговата нище

т а . В същ ност тоВ а е най-голямата лъжа. З а щ о то м оята чу
довищна резигнация би била само сурогат на Вярата. Аз не бих
могъл тогаВа да направя нещо поВече о т тоВ а безкрайно дви
жение, за да намеря себе си и о тн оВ о да се покоя В себе си.
ТогаВа и не бих обичал Исаак така, както АВраам го е обичал.
ТоВа, че съм бил решен да избърша движението, може, човеш
ки казано, да доказВа м оята см елост, а тоВа, че съм го обичал
о т цялата си душа, е предпоставката, без к оя то Всичкото
се преВръща В едно недеяние, и Все пак аз не съм обичал к а то
АВраам, за щ о т о тогаВа бих се поколебал В последната мину
т а , без поради то В а да съм стигнал със закъснение планината
Мория. С поведението си бих развалил цялата история, защо
т о , ако получа Исаак о б р а тн о , бих изпаднал В затруднение.
ТоВа, к о е т о е било най-лесно за АВраам, би било тр уд н о за
мен, а именно да се радвам отн оВ о на Исаак. З а щ о то к ой то с
безкрай н остта на цялата си душа и по собстВена Воля и сила
е извършил безкрайното движение и не е В състояние да нап
рави нещо поВече, запазВа Исаак само В болката.
Ала що е направил АВраам? Той не е дошъл н и т о прекале-
но рано, н и то прекалено късно. Качил се на осела, поел баВно
по п ътя и през ц я ло то Време е бил изпълнен с Вяра. ВярВал, че
Бог няма да изиска Исаак, д о к а то Все пак е бил го то В да го
пожертВа, ако та зи жертВа бъде поискана о т него. Той Вяр
Вал по силата на абсурдното, т ъ й к а то за чоВешка пресм ет
л и в о с т не би могло да стаВ а и дума, и именно тоВ а е било
абсурдното, че Бог, к ой то го е изискал о т него, В следващия
миг ще отмени изискването си. Той се изкачил на планината и
дори В мига, к ога то н ож ъ т блеснал, е продължавал да ВярВа,
че Бог няма да изиска Исаак. Положително е бил изненадан о т
изхода, но посредством едно дВойно дВижение е стигнал до
първоначалното си състояние и затоВа е приел обратн о Иса
ак, по-щастлиВ, о т к о л к о т о пърВия път. Нека продължим. Ние
оставям е Исаак наистина да бъде пожертван. АВраам е Вяр
Вал. Той не е ВярВал, че някога ще стан е блажен В отвъдния
сВят, а че ще с та н е щ астлиВ тук, на т о зи сВят. Бог би могъл
да му дари един ноВ Исаак, да Възкреси за ж иВот пожертВа
ния. Той е ВярВал В силата на абсурдното, т ъ й к а то ВсякакВа

чоВешка п р есм етли в ост е престанала да дейстВа отдаВна.
Че тоВ а може да накара един чоВек да полудее, е ясно и е дос
т а т ъ ч н о теж ко. Че същестВуВа една сила на Волята, к оя то
може до крайност да се опълчи срещу Вятъра, т а да спаси
разсъдъка. Дори и на чоВек да се с т о р и малко странно, тоВ а
също е ясно. Аз не ВъзнамеряВам да го омалоВажаВам, но да
можеш да загубиш разсъдъка си и заедно с него цялата край
н ост, чи й то посредник е то й , и тогаВ а по силата на абсурд
н о т о да може да бъде спечелена именно съ щ а та крайност,
тоВ а ужасяВа душ ата ми, но Въпреки тоВ а аз не казВам, не е
нещо незначително, т ъ й к а т о т я , напротив, е единствено
т о чудо. По принцип се смята, че тоВа, к о е т о Вярата п о ст и
га, не е произВедение на и зк уств о то , а груба, недодялана ра
б о т а , подходяща само за п о -р ъ б а т и те натури, но то В а о т
даВна не е така. Диалектиката на Вярата е най-изтънчената
и най-странната о т Всичко, т я притежава едно ВъзВисяВа-
не, за к о е т о мога да имам само представа, но нищо поВече. Аз
мога да избърша големия скок о т трамплина, посредством кой
т о да премина В безкр ай н остта, ощ е о т д е т е гъ р б ъ т ми е
гъВкаВ к а то на Въжеиграч, затоВа за мен е лесно, мога, „раз,
дВа, т р и “ , да мина презглаВа В б и т и е т о , но с лед в а щ о то не
мога, за щ о т о ч уд о то аз не мога да направя, а само да се учуд-
Вам на него. Ако В мига, В к о й т о е преметнал крак Върху гърба
на осела си, АВраам бе казал: Исаак Вече е загубен, аз бих могъл
по същия начин да го принеса В жертВа тук, у дома, В м есто да
изминавам дългия п ъ т до Мория - тогаВ а АВраам не би ми бил
нужен, д о к а то сега аз се кланям седем п ъ ти на и м е то му и
седемдесет п ъ ти на н его в о то дело33. ТоВа т о й Всъщ ност не
е направил, нещо, о т к о е т о следВа, че е бил щ астлиВ да прие
ме Исаак, истински Вътреш но щ астлиВ, че не е била нужна
никакВа подготовка, никакВо Време не е било необходимо, за
да може Вътрешно да се п одготви за к р ай н остта и нейното
щ астие. Ако н ещ ата с АВраам не стояха така, тогаВа може
би т о й би обичал Бог, но без да ВярВа, за щ о т о к о й т о обича
Бог без Вяра, насочВа рефлексията Върху себе си, а к ой то оби
ча Бог, ВярВайки, рефлектира Върху него.
На т о з и Връх с т о и АВраам. Последният стадий, к ой то

т о й губи о т погледа, е безкрайната резигнация. Той действи
т е л н о продължава п о -н а т а т ъ к и с т и га до Вярата, заидото
Всички т е з и изопачени образи на вярата, жалката, блудкава
лен ост, к оя то мисли: „Няма нужда, не си заслужава да се тъ гу-
Ва предварително“ , жалката надежда, коя то казВа: „ЧоВек не
може да знае какво ще се случи“ , напълно е Възможно тези изо
пачени изображения да принадлежат на н и щ е т а т а на жиВо-
т а и безкрайната резигнация отдаВна ги е презряла безкрай
но.
АВраам аз не мога да разбера, В известен смисъл не мога
да науча нищо о т него, а само да му се чудя. Ако човек си Въоб
рази, имайки предвид изхода на онази история, че под нейно
влияние ще започне да ВярВа, т о т о й мами сам себе си и ще
мами Бог о т н о с н о пърВото дВижение на Вярата - чоВек ще
смуче житейска м ъдрост о т парадокса. Може би тоВ а ще се
удаде на т о з и или онзи, за щ о т о н аш ето Време не спира при
Вярата, не спира при н ей н ото чудо да превръща Водата Във
Вино, т о продължава по-нататък, т о превръща Виното ВъВ
Вода.
Нима не би било най-доброто да се спре при Вярата и не
е ли Възмутително, че Всеки иска да о т и д е още по-нататък?
Ако В наше Време и тоВ а се прояВяВа по най-различен начин,
чоВек не иска да спре при лю боВ та, докъде бихме стигнали
тогаВа? До земна мъдрост, дребнава пресм етливост, до ни-
з о с т и нищ ета, до Всичко онова, к о е т о може да постави бо
ж ествения произход на чоВека под съмнение. Не би ли било по-
добре, ако бихме спрели при Вярата и при повелята, този, кой
т о с т о и , да ВнимаВа да не падне34, за щ о т о движението на
Вярата тр я б в а непрекъснато да се изВършВа по силата на
абсурдното, но, нека да се запомни, по такъВ начин, че да не
се губи край н остта, а т я трябва да бъде напълно спечелена.
Аз о т сВоя стран а мога добре да опиша движенията на Вяра
т а , но не мога да го избърша. К о га то искаме да се научим как
се плуВа, ние можем да се Вържем с Въжета за табана, тогаВа
ще изВършВаме движенията, но няма да плуваме, така и аз мо
га да описВам движенията на Вярата, но к ога то бъда хвърлен
ВъВ Водата, тогаВа аз, разбира се, плуВам (т ъ й к а т о не спа

дам към тези , к ои то само шляпат, но праВя други дВижения,
т е зи на безкрайността, докато с Вярата е о б р а т н о т о , след
движенията на б езк р а й н о с тт а т я изВършВа т е з и на край
н о с т т а . ХВала на този , к ой то може да изВършВа т е з и дВи
жения, т о й npaßu ч уд ото и аз никога няма да се уморя да му се
Възхищавам, Все едно дали moßa е АВраам или слугата В АВра-
амоВия дом, дали е някой професор по философия или бедна
прислужница, moßa ми е съВсем безразлично, аз Виждам само
движенията. Тях само наблюдавам и не позволявам да бъда ра
зиграван к а т о глупак н и то о т самия себе си, н и то о т някой
друг чоВек. Рицарите на безкрайната резигнация м о га т лесно
да б ъ д а т разпознати, т я х н а т а походка е плаВна, дръзка. За
разлика о т тях, к о и т о н о ся т дара на Вярата, разочароват
лесно, за щ о т о В ънш ността им има поразяваща прилика с mo
ßa, к о е т о безкрайната резигнация, к ак то и Вярата дълбоко
презират - еснафщината.
Признавам откровено, В практиката си аз не съм открил
убедителен пример, без поради moßa да искам да отрека, че
може би Всеки В тори чоВек е т о ч н о такъВ пример. Въпреки
moßa обаче В продължение на много години съм го тъ р си л нап
разно. По принцип чоВек пътуВа по cßema, за да Види реки и
планини, ноВи зВезди, шарени птици, невероятни риби, най-
забаВни човешки раси, чоВек се о тд а в а на ж ивотинската т ъ
пота, к оя то се е Втренчила В б и т и е т о , и смята, че е Видял
нещо. ТоВа мен не ме занимава. Ако обаче знаех къде живее
такъВ рицар на Вярата, тогаВ а мигновено бих се отправил
към него, за щ о т о moßa чудо ме занимава абсолю тно. Н и т о за
миг няма да го изгубя о т погледа си, Всяка минута ще Внима
вам как т о й се разкрива чрез движенията. Ще гледам на себе
си к а то на обезпечен В ж ивота и ще разпределям Времето си
между moßa, да го наблюдавам и сам да изВършВам упражнени
я т а и та к а ще използвам ц я ло то си Време да му се Възхища
вам. К ак то казах Вече, такъВ рицар ощ е не съм намерил, но бих
могъл добре да си го представя. Е т о го. ЗаВързВа се запознан
с т в о , п р ед ста в я т ме на него. В момента, В к ой то го съзирам
за пръв п ъ т, аз го отхвърлям о т себе си, сам праВя скок назад,
сключвам ръце и казВам полугласно: „Боже Господи! ТоВа ли е

чоВекът, наистина ли е то й , т а т о й изглежда к а то бирник.“
И Все пак тоВ а е т о й . Приближавам се малко поВече до него,
ВнимаВам и за най-малкото движение, дали няма да се окаже
нещо разнородно, някакъВ образ о т безкрайното, един пог
лед, едно изражение, ж ест, тъ га, усмиВка, к ои то биха издали
безкрайното В негоВата разнородност с крайното. Не! Разг
леждам и зп и тателн о фигурата му о т глаВата до п е т и т е , да
ли случайно няма да Видя някоя пукнатина, през к оя то да прог
лежда безкрайното. Не! Той е целият напълно издържан. Него
Вата ан ти тю д а? Тя е стабилна, принадлежи изцяло на край
н о с т т а , не е някакъВ издокаран еснаф, к ой то В неделя следо
бед излиза на разходка ВъВ фресберг, стъпВа здраВо по земя
т а , т о й принадлежи изцяло на сВета, никой еснаф не би могъл
да му принадлежи поВече. Нищо не може да бъде забелязано о т
оноВа странно и изискано същ естВо, по к о е т о се разпознава
рицарят на безкрайността. Той се радВа на Всичко, Взема учас
т и е ВъВ Всичко и Всеки път, к ога то го Виждаме да участВа В
нещо отделно, го Върши с издръжливост, характерна за зем
ния чоВек, ч и ято душа е здраВо прибързана към подобни неща.
Върши р а б о т а т а си и ако го наблюдаваме, бихме могли да си
помислим, че е някой писар, загубил душата си В италианско
т о счетоВ одстВ о, толкоВа т о ч е н е то й . Той почиВа В неде
ля. Ходи на черкВа. НикакъВ ек ста ти чен поглед или признак за
несъизмеримото не го издават. Ако чоВек не го познаВа, би
било невъзможно да го отд ели о т о ста н а ла та тълпа. Защо-
т о при п еен ето на псалми неговият мощен баритон издаВа
най-добре, че притежаВа здраВи гърди. Следобед т о й ходи на
разходка В гората, радВа се на Всичко, к о е т о Вижда, на гъм
ж и лото о т хора, на нови те омнибуси, на Сунда35. К ога то чо
век го срещне по СтранВайен36, би си помислил, че е някоя ес
нафска душица, к о я т о Веднъж заВинаги се е освободила о т
дребните грижи, именно така се радва т о й . З а щ о то не е по
е т и аз напразно съм се опитвал да изтръгна о т него поетич
н ата несъизмеримост. ПриВечер т о й се прибира у дома, по
ходката му е отмерена к а то на пощальон. П ътьом си мечтае,
че жена му сигурно е приготвила за Вечеря някоя Вкусна топла
гозба, например печена агнешка главичка със зелена салата. Ако

срещне някой съмишленик, т о й би могъл да продължи да раз
говаря с него за т о в а ясти е чак о т И о с т е р п о р т със с т р а с т ,
к оя то би подхождала на някой собствен и к на р е с т о р а н т . В
джоба си няма дори четири шилинга и все пак е твъ р д о убе
ден, че жена му е приготвила именно т о в а вкусно ядене. Ако
т я д ей ств и телн о му го е сготвила, т о в а би било достойна за
зави ст гледка за б о г а т и т е хора и въодушевяваща гледка за
дребния човечец - да го наблюдават как яде. З а щ о т о ап ети
т ъ т му е по-силен о т то зи на Исав37. Но жена му не е п р и гот
вила я с т и е т о и к олкото и да е странно, т о й е напълно същи
я т . П ътьом минава покрай една с т р о и т е л н а площадка, т а м
среща друг човек. ДВамата разговарят кратко време и в т о зи
миг т о й издига цяла къща и притежава нужните за т о в а сили.
Н епознатият го о став я с мисълта, че навярно е капиталист,
докато м о я т удостояВан с Възхищение рицар си мисли: „Да,
ако зависеше о т то в а , лесно бих могъл да го постигна.“ Той
с т о и на отворения прозорец и наблюдава площада, на к ойто
живее. Всичко, к о е т о ста в а там , как един плъх се шмугва в
един канал, как дец ата играят, Всичко т о в а го занимава с т а
кава жизнерадост, сякаш е момиче на ш е ст н а д е се т години. И
все пак т о й не е гений, за щ о т о аз напразно се опитвах да из-
шпионирам у него несъизмеримостта на гения. Той пуши лула
т а си след р абота. К о га то човек го Види, би се заклел, че мле-
карят о т отср ещ а дреме в сумрака. К о га т о тв ъ р д я т , че п е т
е четири, т о й затВаря е д н о т о си око с та к ова безгрижие,
сякаш е лекомислен нехранимайко, и все пак купува на най-ви
сока цена всеки миг, в к ой то живее, изгодното за себе си вре
ме. З а щ о т о праВи дори най-малкото единстВено по силата
на абсурдното. И Все пак, и Все пак, аз бих могъл да побеснея,
ако не по друга причина, т о о т завист, за щ о т о въпреки всич
ко т о з и човек е извършвал всеки миг движенията на безкрай
н о с т т а и ги върши всеки миг. Той изпразВа дълбоката тъ га
на б и т и е т о В безкрайната резигнация, т о й познава блаженс
т в о т о на безкрайното, т о й е изпитал болката да се откаж е
о т всичко, о т най-скъпото, к о е т о притежава на т о з и свят,
и Все пак к р ай н остта му е толкова вкусна, както и на този ,
к ой то никога не е познаВал нещо по-Висше, заидото негоВ ото

пребиВаВане В к р а й н остт а не е показало н и т о следа о т ко-
леблиВа, страхлиВа дресура, и Все пак т о й притежаВа сигур
н о с т т а да се радВа на безкрайността, сякаш т я е била най-
сигурното нещо о т Всичко. И Все пак, и Все пак, какВото пос
ти га, е ц я ло то земно яВление, едно ноВо тВорение по силата
на абсурдното. В безкрайна резигнация се е отказал о т Всич
ко и Въпреки тоВ а е улоВил Всичко отноВ о по силата на абсур
д н ото. Той Върши непрекъснато движенията на безкрайност
т а , но с такаВа т о ч н о с т и сигурност, че непрекъснато изв
лича о т т я х к рай н остта, и н и т о за секунда чоВек не подозира
нещо друго. За един танц ьор би било най-теж ката задача да
подскочи В определена поза така, че н и т о за секунда да не т ъ р
си да улоВи позата, а със самия скок напраВо да се озоВе Вече В
нея. Може би никой танцьор не е В състояние да направи т о
Ва, но онзи рицар може. По-голямата ч а с т о т хората ж ивеят
загубени В мъка и щ асти е В т о з и сВят, тоВ а са тези, к ои то
подпират с т е н а т а и не у ч а с т в а т В танца. Рицарите на безк
р а й н о с т т а са танцьори и п р и теж а в ат сила за издигане. Те
извърш ват движ ението нагоре и се плъзгат отн оВ о надолу.
ТоВа също не е празно прекарване на Времето и съвсем не е
неприятно да се наблюдава. Но Всеки п ъ т, к ога то се спускат
надолу, т е не м о га т да заем ат п озата Веднага, олюляВат се за
миг и т я х н о т о олюляВане показва, че Все пак са к а т о чужден
ци на т о з и сВят. ТоВа олюляВане е поВече или по-малко оче
бийно, според с т е п е н т а как Владеят и зк уств о то , но и най-
изкусният о т т е зи рицари не може да го прикрие. Не е нужно
чоВек да ги Види ВъВ Въздуха, д о с т а т ъ ч н о е само да ги Види В
мига, В к ой то докосват или са докоснали земята, за да ги поз
нае. Но да може да падне така, че В същ ата секунда да изглеж
да, сякаш с т о и и ВърВи, да превърне скока В ж иВота В поход
ка, абсолю тн о да изрази сублимното В педестриалното, умее
само онзи рицар и тоВ а е изклю чителното чудо.
Разбира се, тоВ а чудо може лесно да заблуди и затоВа ис
кам да опиша движенията В един определен случай, к ой то да
о с в е т л и о т н о ш е н и е т о на т е з и хора към д е й с т в и т е л н о с т
т а , за щ о т о около тоВ а се Върти Всичко. Един младеж се Влюбва
г СТРАХ И ТРЕПЕТ 45
В принцеса, смисълът на целия му ж иВот се съдържа В т а зи

любоВ и Все пак Връзката не може В никакъВ случай да се реа
лизира, невъзможно е да бъде приведена о т идеалност В реал
н о с т *. Р о б и т е на н и з о с т т а , ж а б и те В ж и т е й с к о т о б л а т о
крещ ят, разбира се: Подобна любоВ е безумие, а осВен тоВ а
б о г а т а т а ВдоВица на пиВоВаря същ о е добра и солидна пар
тия. Нека ги остаВим необезпокоявани да кВакат В б л а т о т о .
Не така постъпва рицарят на безкрайната резигнация, не се
отказва о т лю бовта, дори за ц я л о т о Великолепие на сВета.
Той не е някой франт. Той се убеждава, пърВо, че т я д ей стви
телн о е смисълът на негоВия жиВот, а душата му е прекалено
здраВа и горда, за да прахосва и най-малкото В някакво опия
нение. Не е страхлив, не се страхува да й позволи да се про
мъкне В неговите най-тайни, най-съкроВени мисли, да се уВие
к а то лиана около Всяка фибра на съзнанието му - ако любоВ-
т а се окаже нещастна, т о й няма да може да се отк ъсне нико
га о т нея. Той усеща блажена наслада, оставяйки лю б ов та да
разтърси Всеки негоВ нерВ, и Все пак душ ата му е изпълнена с
Висша наслада к а то на този , к о й т о е изпразнил бокала с о т
ровата и чуВстВа как с ок ъ т прониква ВъВ Всяка капка кръВ -
за щ о т о т о зи миг е ж иВот и см ъ р т38. К о га т о по такъВ начин
е Всмукал цялата любоВ В себе си и се е задълбочил В нея, на
него не му липсВа см ело ст да оп и та, да рискуВа Всичко. Той
обхваща с един поглед ж и тей ск и те отношения, събира бър
з и т е мисли, к о и т о подобно на дресирани гълъби се подчиня
в а т на Всеки негоВ знак, размахва пръчката над т я х и т е се
пръсват ВъВ Всички посоки. Но к о га т о Всичките се Върнат
пак к а то В ести тели на т ъ г а т а и му разкажат, че то В а е не-
* Следва о т само себе си, че Всеки друг и н т ер ес, В к о й т о един

индивид е концентрирал за себе си ц я л а т а р еал н о ст на д е й с т в и т е л
н о с т т а , може, к о га т о т я се окаже неосъщ ествима, да предизвика дви
ж ен и ет о на резигнацията. Аз обаче съм избрал любоВна и ст о ри я , Въз
основа на к о я т о да покажа т е зи движения, з а щ о т о т о з и и н т ер ес ще се
разбере евентуално по-лесно и по т о з и начин ме освобож дава о т Вся
какви размишления, к о и т о В по-дълбок смисъл м о гат да заним ават само
отд елн и хора. - Б. а.
Възможно, тогаВ а т о й замлъкВа, благодари им, остаВа сам и

предприема дВижението. Ако тоВа, к о е т о казВам тук, тр яб-
Ва да има някакВо значение, т о Важи само к ога то дВижение
т о се изВършВа нормално.* На пърВо м я сто рицарят не при
теж ава нужната сила да концентрира ц я ло то съдържание и
смисъл на д е й с т в и т е л н о с т т а В едно-единстВено желание. Ако
на чоВек липсва т а зи концентрация, та зи за тв о р ен о с т, ду
ш ата му о т са м ото начало иде се разпилее В многообразието,
тогаВа т о й никога няма да сти гн е д отам да избърши дВиже
нието, ще постъпва В ж иВота умно к а то финансовите маг
нати, к ои то Влагат капитала си В различни книжа, за да спе
ч еля т о т една страна, к ога то губ ят о т друга, накратко, т о й
няма да е рицар. Така рицарят ще притежава нужната сила да
концентрира целия р е з у л т а т на една мисловна операция В а к т
на съзнанието. Ако му липсва та зи съ ср ед оточен ост, душа
т а му о т с а м о т о начало ще се разпилее В многообразието,
тогаВа т о й никога няма да намери Време да избърши дВиже
нието, Винаги ще ти ч а подир геш еф т и те си В жиВота, нико
га няма да Влезе ВъВ В еч н остта. З а щ о то дори В мига, к огато
ще е най-близо до нея, т о й ще откри е Внезапно, че е забравил
нещо, заради к о е т о трябВа да се Върне обратно. Ще си мис
* За т о в а е нужна с т р а с т . Всяко движение на б езк р ай н о ст т а се

извършва посредстВом с т р а с т и никаква рефлексия не може да го пре-
дизВика. С т р а с т т а е Вечният скок В б и т и е т о , к о й т о обясняВа дВиже
н и ет о , д о к ат о медиацията е химера, к о я т о у Хегел т р я б В а да обясни
Всичко и същевременно е ед и н с т в ен о т о , к о е т о т о й никога не се е опи
т а л да обясни. Дори за да се напраВи и зВ е с т н о т о разграничение на Сок-
р а т между т о В а , к о е т о разбираме, и т о В а , к о е т о не разбираме, е нужна
с т р а с т и ощ е поВече, разбира се, за да се избърши същ инското движе
ние на С о к р ат , т о В а на н е и з в е с т н о с т т а . Но т о В а , к о е т о липсВа на
В рем ето, не е рефлексия, а с т р а с т . З а т о в а В и зв ест ен смисъл т о е
прекалено жилаво, за да умре, з а щ о т о с м ъ р т т а е един о т н а й -с т а р и т е
скокоВе. Един малък с т и х Винаги ме е стимулирал много, понеже след
к а т о В п е т -ш е с т предходни ст р о ф и п о е т ъ т хубаВо и п р о с т о си е поже
лал Всички хубави неща В ж и В о т а, заВършВа по следния начин: „Един
блажен скок ВъВ В е ч н о с т т а .“ — Б. а. (Т е к с т ъ т е на немски език, но пое
т ъ т не е идентифициран. - Б. пр.)
ли, че ще може да го напраВи В следния миг, и тоВ а ще е съВсем

Вярно, но с подобни разсъждения никога не се с ти га д отам да
се избърши дВижението, а само се затъВа ощ е по-дълбоко В
тр еса В и щ ето.
СледоВателно рицарят праВи дВижението, но кое дви
жение? Иска ли т о й да забраВи Всичко? З а щ о т о В тоВ а също
се съдържа един Вид концентрация. Не! Тъй к а т о рицарят не
противоречи на самия себе си, а е противоречие да забравиш
съдържанието на целия си ж иВот и Все пак да останеш същи
я т . Да се преВърне В друг, за то В а т о й не чуВстВа никакВо
желание и съВсем не гледа на него к а т о на нещо Велико. Само
нисшите натури забраВят себе си и с т а В а т нещо ноВо. Така
пеперудата съВсем е забравила, че някога е била гъсеница, а не
е изключено о тн оВ о напълно да забраВи, че е била пеперуда,
ако може да с т а н е риба. Д ълбоките натури никога не забра
Вят себе си и никога не с т а В а т нещо друго о т тоВа, к о е т о
са. СледоВателно рицарят ще си спомни за Всичко, но тоВ а
спомняне е именно болк ата и Все В безкрайната резигнация
т о й е примирен с б и т и е т о . Лю боВ та към принцесата се е
превърнала за него В израз на Вечна любов, приела е религиозен
облик, прояснила се е В любоВ към Вечното същ естВо, к о е т о
наистина не му обещаВа сбъдноВение, но Все пак го примиря
ва ВъВ В ечното съзнание за сВ оята Валидност В една Вечна
форма, к оя то никакВа д е й с т в и т е л н о с т не може да му о т н е
ме. Някои глупаци и млади хора т в ъ р д я т , че нямало нищо не
възможно за чоВека. ТоВа обаче е голяма заблуда. ДухоВно пог
леднато, Всичко е Възможно за него, но В сВ ета на крайното
има много неща, к ои то не са Възможни. НеВъзможното обаче
рицарят праВи Възможно, изразявайки го духовно, но духовно
т о т о й изразява, к а т о се отказва о т него. Ж еланието, кое
т о трябВа да го изВеде наВън В д е й с т в и т е л н о с т т а , но кое
т о е претърпяло крушение В невъзм ож ността, биВа о т п р а
вено сега наВътре, за тов а т о не е н и т о загубено, н и т о пък
забравено. Ту тъм ни пориви на ж елан и ето В него събуж дат
спомена, т у сам т о й го събужда, за щ о т о е прекалено горд, за
да иска съдържанието на целия му ж иВот да е било Въпрос на
един бегъл момент. Той поддържа та зи любоВ млада и т я рас-
me заедно с него на години и красота. ЗатоВа пък за нейното

нарастВане не му е нужен никакъВ noßog о т страна на край
н о то . О т момента, В к ой то е направил движението, принце
с а т а е загубена. К о га т о Вижда любимата, на него не са му не
обходими наиВните еротични потръпВания и т.н., също т а
ка не му е нужно В краен смисъл непрекъснато да се сбогува с
нея, за щ о т о я ВъзпоминаВа ВъВ Вечен смисъл и много добре
знае, че Влюбените, к ои то държ ат к а т о луди да се сбогуВат
за последен п ъ т, и м ат npaßo да държ ат к а т о луди на moßa,
и м ат npaßo да са на мнение, че го праВят за последен п ъ т,
з а щ о т о В най-скоро Време ще забравят един за друг. Той е
схванал дълбоката тайна, че дори В лю бов та към друг човек
тр ябва да си д о с т а т ъ ч е н сам за себе си. Не се съобразява по
вече В краен смисъл с д ела та на принцесата и именно moßa
доказва, че е направил движението безкрайно. Тук имаме Въз
м ож ност да Видим дали при отделния индивид движението е
истинско или привидно.
Някога имало и един друг, к ой то си Въобразявал, че е из
вършил движението, но е т о , Времето минавало, принцесата
направила нещо друго, т я например се омъжила за един принц
и то га в а душ ата му загубила е л а с т и ч н о с т т а на резигнация
т а . Така т о й показал, че не е извършил движението правилно,
за щ ото, к ой то е резигнирал безкрайно, е д о ст а тъ ч ен сам на
себе си. Рицарят не снема св оя та резигнация, т о й запазва лю
б о в т а си млада както В първия миг, никога не я остаВя да се
изплъзне именно з а щ о т о е извършил движението безкрайно.
ТоВа, к о е т о Върши принцесата, не може да го смути, само
нисш ите натури и м ат закона за cßoume действия В друг чо
век, предпоставките за cßoume действия изВън себе си. Ако
обаче принцесата мисли к а т о него, на преден план ще излезе
красивото. ТогаВа т я сама щ е се п освети В рицарския орден,
В к о й т о ч лен овете не се приемат посредством гласуване, а
по-скоро Всеки, к о й т о има см елост, може да Влезе и к о й т о
доказва cßoemo безсмъртие, к а т о не npaßu разлика между мъж
и жена. Тя също иска да запази лю боВ та си млада и здрава, т я
същ о иска да преодолее м ъката си, макар, к ак то се казВа В
песента, да не лежи Всяка Вечер В о б я т и я т а на сВоя господар.
ТогаВа дВамата щ е си подхож дат за цяла Вечност с такъВ

непоклатим т а к т на „предустаноВената хармония, че ако ня
кога настъпи м и гът - един миг, к ой то Все пак не ги занимаВа
крайно, за щ о т о тогаВ а ще са Вече остарели, - че ако някога
настъпи мигът, к о й т о допуска да се даде на лю боВ та израз
ВъВ Времето, т е ще са 8 състояние да започнат именно там,
к ъд ето биха започнали, ако още о т с а м о то начало бяха свър
зани един с друг. К о й т о разбира тоВа, независимо дали е мъж
или жена, никога не може да бъде измамен, за щ о т о само нис
ш и те натури си Въобразяват, че са измамени. Ако едно моми
че не притежава та зи горд ост, Всъщ ност т о не умее да оби
ча истински, но ако я притежава, тогаВа дори х и т р о с т т а и
о ст р о ум и ето на целия сВ ят не м о га т да го измамят.
В безкрайната резигнация ц арят мир и спокойствие. Всеки
човек, к ой то наистина иска тоВ а и не се е унищожил, подиг
равайки се сам на себе си, к о е т о е нещо още по-ужасно, о т -
колкото да бъдеш прекалено горд, може сам да се Възпита да
избърши движението, а то В а В сВоята болка означаВа поми
рение с б и т и е т о . Безкрайната резигнация е онази риза, за ко
я т о се разказВа В с т а р о народно предание. Нишката се преде
през сълзи, избелва се със сълзи, ризата се шие със сълзи, но
тогаВ а т я предпазва по-добре о т желязо и стом ана. Несъ
върш еното В народното предание е тоВа, че т р е т и може да
преработи п л а т н о т о . Тайната В жиВота е, че Всеки сам тр яб-
Ва да си шие ризата, и чудното е, че един мъж може да я ушие
т о ч н о толкоВ а добре, к олк о то и една жена. В безкрайната
резигнация цари мир и покой, и утеха В болката, тоВ а ще ре
че, к ога то движението е извършено нормално. Не би ми било
трудно обаче да напиша цяла книга, ако искам да изложа Всич
к и те недоразумения, погрешни приложения и небрежни дви
жения, на к ои то сам съм се натъквал В м оята малка практика.
Х ората Вярват малко В духа, но именно за духа ста в а дума, ако
искаме да се осъщ естви тоВ а дВижение, ако искаме т о да не е
едностранният р е з у л т а т на една ж естока необходимост, и
к олк ото поВече т о е налице, толкоВ а по-съмнително стаВа
Всеки п ъ т дали е нормално. СледоВателно, ако искаме по т а
къВ начин да застъпим с т а н о в и щ е т о , че студ е н а та , непло-
4.
дородна необходимост трябВа да присъства, с то В а се каз

ва, че никой не може да изживее с м ъ р т т а , преди д ей ств и
т е л н о да умре, к о е т о на мен се струва отяВлен материали
зъм. Но В наше Време хората малко се и н тер есуват да извър
ш в а т чисти движения. Ако някой, к ой то трябва да се научи
да танцува, би казал: „ Е т о В продължение на с т о л е т и я едно
поколение след друго е учило пози, Вече е крайно Време да из
ползваме т о в а предимство и без много да му мисля, да започна
с „франсез“39, - положително ще му се посмеят, но В с в ет а на
духа подобно нещо се см ята за крайно приемливо. Какво е
всъщ ност образованието? Аз смятам, че т о в а е курсът, кой
т о о т д е лн и я т индивид преминава, за да догони сам себе си, и
ако някой не иска да премине т о з и курс, много малко ще му
помогне то в а , че е роден в най-просветената епоха.
Безкрайната резигнация е последният стадий, предхож
дащ Вярата, така че Всеки, к ой то не е извършил т о в а движе
ние, не притежава вярата. З а щ о т о едва в безкрайната ре
зигнация аз ставам ясен сам на себе си в своя та Вечна значи
м о с т и едва то га в а може да ста в а дума да се улови б и т и е т о
по силата на Вярата.
Нека сега оставим рицарят на вярата да се появи в опи
сания случай. Той прави изцяло съ щ ото, к о е т о и другият ри
цар, отказва се в безкраен смисъл о т лю бовта, к оя то е съ
държание на неговия ж ивот, примерен е в болката. Но т о г а
ва став а чудото, т о й прави още едно движение, по-чудно о т
Всичко, за щ о т о казва: „Аз Все пак вярвам, че ще я получа по
си лата именно на абсурдното, по силата на то в а , че за Бог
няма нищо невъзможно.“ А бсур дн ото не спада към диферен-
циите, к ои то се намират в рамките на принадлежащата на
разума сфера. То не е идентично с н евер оятн ото, неочаква
н о то , непредполагаемото. В мига, в к о й т о е резигнирал, ри
царят се е убедил, казано по човешки, в невъзмож ността, т о в а
е било р е з у л т а т ъ т на разума и т о й е имал д о ст а тъ ч н о енер
гия да го мисли. В безкраен смисъл обаче е било възможно, и т о
именно посредством резигнацията. Във всеки случай т о в а при
теж ание е същевременно о т к а з за разума, не представлява
обаче абсурд. З а щ о т о разумът продължава непрекъснато да
има праВо, че В сВ ета на к рай н остта, В к о й т о т о й царуВа,

тоВ а е било и си остаВа една неВъзможност. ТоВа съзнание
рицарят на Вярата притежава също така ясно. С ледовател
но ед и н с тв е н о то , к о е т о може да го спаси, е абсурдното и
него т о й улаВя посредством Вярата. С ледователно познава
невъзм ож ността и В същия миг ВярВа В абсурдното, защ ото,
ако иска да съзнае невъзм ож ността без цялата с т р а с т на ду
ш ата си и не о т ц ялото си сърце, да си Въобрази, че п р и те
жава Вярата, тогаВа т о й мами сам себе си и н его в о то свиде
телск о показание е необосновано, т ъ й к а т о дори не е с т и г
нал до безкрайната резигнация.
Поради то В а Вярата не е е с т е т и ч е с к а тръпка, а нещо
далеч по-Висше именно за щ о т о резигнацията е нейната пред
поставка, т я не е непосредственият пориВ на сърцето, а па
радоксът на б и т и е т о . К о га то едно такоВа младо момиче Въп
реки Всички тр уд н о ст и В края на краищата е уверено, че же
ланието му Все пак ще бъде изпълнено, та зи увереност съВ-
сем не е у в е р е н о с т т а на Вярата, макар да е Възпитано о т
родители християни и може би цяла година да се е готВ ило за
конфирмацията при пастора. В ц ялата си истинска наивност
и невинност т о ВярВа В та зи Възможност и ув е р е н о ст та о б
лагородява с ъ щ е с т в о т о му, придава му свръ хестествен о Ве
личие, така че подобно на Вълшебник т о може да заклина край
н и те сили на б и т и е т о и да накара дори камъните да запла
чат, докато, о т друга страна, В сВоята обърканост би могло
да о т и д е както при Ирод, така и при П илат и да тр о гн е цял
сВят с м олби те си. У в ер е н о с тт а на момичето е изключител
но т р о га т е л н а и о т него чоВек би могъл да научи много, но
едно нещо не може да се научи о т него, не може да се научи да
се изВършВат движения, з а щ о т о и н его в а та ув ер ен о ст не
смее да съзре невъзм ож ността В болката на резигнацията.
Така аз мога да разбера, че са нужни сила и енергия, и сВо-
бода на духа, за да се избърши безкрайното движение на ре
зигнацията. Същевременно съм В състояние да разбера, че т о
може да бъде изВършено. ТоВа, к о е т о следва, напраВо ме учуд-
Ва, мозъкът ми се обръща В глаВата, за щ ото, след к а то е нап
равено дВижението на резигнацията, е чудо, изВън чоВешки
т е сили, по силата на абсурдното да се получи Всичко, да бъде

изпълнено ж еланието напълно, та к а че нищо да не липсВа. Съ
що така разбирам, че ув е р е н о ст т а на м ладото момиче е само
едно лекомислие В сравнение с н еп ок лати м остта на Вярата,
макар т о да е съзнавало невъзмож ността. Всеки п ъ т, к ога то
искам да избърша тоВ а дВижение, ми причерняВа пред очите,
В същия миг аз се Възхищавам, но и един чудовищен с т р а х
сграбчва душата ми, за щ о т о що за нещо е тоВ а да се изкуша
ва Бог?
И Все пак то В а е дВижение на Вярата и продължава да
бъде такова, независимо че философията за объркване на по
н ятията иска да ни Внуши, че т я притежава Вярата, макар
дори те о л о ги я т а да я предлага на умерена цена за продан.
За да резигнираш, не е нужна Вяра, за щ о т о В резигнация
т а аз спечелвам с В о ето Вечно съзнание и движението, к о е т о
се осмелявам да избърша, к ога то тоВ а се изискВа, е ч и сто фи
лософско дВижение, к о е т о мога да си наложа сам да избърша,
защ ото Всеки п ъ т, к о га т о някоя крайност поиска да Вземе
Връх над мен, се подлагам на гладуване, докато избърша дви
жението, за щ о т о м о е т о Вечно съзнание е м оята любоВ към
Бога, а за мен т я с т о и най-Високо о т Всичко останало. За да
резигнираш, не е нужна Вяра, но за да издигнеш най-дребното
над сВ оето Вечно съзнание, е нужна Вяра, за щ о т о тоВ а е па
радоксът. Ч е с т о движенията биВ ат объркани. КазВат, че е
нужна Вяра, за да се откаж еш о т Всичко, т а дори чуВаме нещо
още по-странно, някои се оплакват, че били загубили Вярата,
и когато погледнем по скалата къде се намират т е , с учудване
Виждаме, че са стигнали до т о ч к а т а , В коя то трябВа да из
бършат безкрайното дВижение на резигнацията. Чрез резиг
нацията аз се отказвам о т Всичко, тоВ а дВижение изВърии-
Вам по силата на самия себе си и к о га то не го праВя, т о е,
защ ото съм страхлив и мекушаВ, и без Въодушевление, и не
чуВстВам значението на Високата ч ест, засвидетелствана на
Всеки чоВек, да бъде сам сВой соб ств ен цензор, к о е т о е много
по-голяма ч е ст , о т к о л к о т о да си глаВен цензор на цялата рим
ска държаВа. ТоВа дВижение аз изВършВам по силата на самия
себе си и посредством него спечелвам самия себе си В сВ оето
Вечно съзнание, В блажено р азби р ателств о с лю боВта си към

Вечното същ естВо. Чрез Вярата аз не се отказвам о т нещо,
напротив, чрез нея получавам Всичко, именно В смисъла, В кой
т о се казВа, че ако притежава Вяра к олк ото едно синапено
зърно, може да премества планини40. Нужна е ч и с т о човешка
см елост, за да можеш да се откаж еш о т ц ялата темпорал-
н о ст, за да спечелиш В ечн остта, но аз я спечелвам и о т нея не
мога да се откаж а за цяла Вечност, тоВ а е едно противоре
чие В себе си. Нужна е обаче парадоксална и смирена смелост,
за да се улоВи цялата тем п оралн ост по силата на абсурда, и
тази см елост е с м е л о с т т а на Вярата. Благодарение на Вяра
т а АВраам не се е отказвал о т Исаак и тъкм о благодарение на
Вярата си го е Възвърнал. По силата на резигнацията онзи бо
г а т младеж е трябВало да даде Всичко и след к а то го е напра
вил, рицарят на Вярата навярно му е казал: „По силата на аб
сурда ще получиш обратн о Всеки сребърник, можеш да си уВе-
рен В тоВ а.“ И тоВ а слоВо В никакъВ случай не е било безраз
лично за богатия младеж, за щ ото, ако т о й бе дал ц я ло то си
имущество, понеже му е било омръзнало, то га в а нещ ата с не-
гоВата резигнация биха стояли зле.
Около т е м п о р а л н о с тт а - к р а й н остта - се Върти Всич
ко. Аз мога със с о б с т в е н а т а си сила да резигнирам по о т н о
шение на Всичко и да намеря тогаВ а мир и спокойствие В бол
ката, мога да се подчиня на Всичко, дори на онзи ужасен де
мон, по-страшен и о т к остели в ата смърт, к о й т о Вдъхва ужас
на хората, дори л у д о с т т а да размаха пред о ч и те ми сВоя па
лячовски костю м и да разбирах по израж ението й, че аз съм
този , к о й т о ще трябВа да го облече, Все ощ е мога да спася
душ ата си, ако държа не толкоВ а за с В о ет о земно щ астие,
к олк ото лю боВ та ми към Бог да победи у мен. Дори В т о з и
последен миг чоВек може Все още да събере цялата си душа В
един-единстВен поглед към н ебето, о т к ъ д е т о идВат Всички
хубаВи дароВе, и т о з и поглед ще бъде разбираем за него и за
онзи, к о го т о тъ р си ок о то: че Все пак т о й е остан ал Верен на
лю боВта си. ТогаВа т о й може спокойно да облече палячовския
костюм. Този, ч и ято душа не притежава та зи романтика, е
продал душата, Все едно дали е получил за нея цяло ц ар ство
или няколко жалки сребърника. Но със с о б с тв е н а т а си сила аз

не мога да получа и най-малкото о т тоВа, к о е т о принадлежи
на к рай н остта, за щ о т о използвам непрекъснато силата си,
за да резигнирам по отнош ение на Всичко. Със с о б с т в е н а т а
си сила аз мога да се откаж а о т принцесата и няма да се мръ
щя, а ще намеря мир и спокойствие в св оя та болка, но със
с о б с т в е н а т а си сила не мога да си я възвърна, за щ о т о ще из
разходвам силата си именно за да резигнирам. Ала чрез Вяра
т а , казва онзи прекрасен рицар, чрез Вярата т и ще я Възвър
неш по силата на абсурда.
Е то, виждаш ли, т о в а движение аз не мога да извърша. В
момента, в к ой то искам да започна с него, Всичко се обръща
наопаки и избягвам о б р а т н о в болк ата на резигнацията. Аз
мога да плувам В ж и т е й ск о т о море, но за т о в а мистично ви
та ен е съм прекалено теж ък. Да същ ествувам по такъв начин,
че м оята противополож ност на екзистенцията да се изразя
ва Във Всеки миг к а т о най-красивата, най-сигурна хармония с
нея, т о в а не мога. И все пак би трябвало да е прекрасно да
получиш принцесата, казвам го Всеки миг и рицарят на резиг
нацията, к ой то изрича то в а , е измамник, т о й не е имал н и то
едно желание и не е съхранил ж еланието младо В своя та болка.
Може би е сметнал за тв ъ р д е удобно, че ж еланието не е Вече
живо, че ж и лото на болката се е притъпило, но такъв човек
не е никакъв рицар. Една свободно родена душа, коя то се уло
ви в това, би презряла себе си, би започнала отначало и преди
всичко не би позволила да бъде измамена о т самата себе си. И
все пак трябва да е прекрасно да може човек да получи прин
цесата, и Все пак рицарят на Вярата е единственият щ а с т
лив, т о й е продължител на крайността, докато рицарят на
резигнацията е непознат и чужденец. Прекрасно е да получиш
принцесата, да живееш доволен и щ астлив ден и нощ с нея
(за щ о т о също е допустимо, че рицарят на резигнацията би
могъл да получи принцесата, но душ ата му би прозряла невъз
м о ж н о с тт а за т я х н о т о бъдещо щ астие), всеки миг да живе
еш така доволен и щ астлив по силата на абсурда, Всеки миг
да Виждаш надвисналия меч над главата на лю бимата и все
пак да не можеш да намериш покой В болката на резигнация
т а , а р а д о ст по си лата на абсурда. К о й т о избърши тоВа, е

Велик, единстВ еният Велик, т а зи мисъл ВълнуВа душ ата ми,
коя то никога не се е скъпяла да се ВъзхищаВа на Великото.
Д околкото Всеки един В м о е т о обкръжение, к ой то не ис
ка да о ста н е при Вярата, е мъж, наистина разбрал уж асното
В жиВота, разбрал какВо има предВид Дауб41, к ога то казВа, че
на Войника, к ой то с т о и сам на п о с т със заредена пушка при
погреб В бурна нощ, му идВат странни мисли, доколкото Все
ки, к ой то не иска да остан е при Вярата, е мъж, к ой то наис
ти н а притежаВа душевната сила да проумее мисълта, че же
ланието е една невъзможност, и след тоВ а да о тд ели Време,
за да премисли насаме тази мисъл, доколкото Всеки, к ой то не
иска да о стан е при Вярата, е мъж, примирил се ВъВ и чрез бол
ката, доколкото Всеки, к ой то не иска да о ст а н е при Вярата,
е мъж, способен ВпоследстВие (а ако не е напраВил Всичкото,
изложено дотук, т о й не биВа и да си създаВа излишен труд,
к ога то стаВа дума за Вярата) да напраВи чудното, да улоВи
ц я ло то б и ти е по силата на абсурда - т о м о и те писания са
най-Висшата ВъзхВала на та зи епоха, създадена о т най-ниидож-
ния неин предстаВител, к о й т о е знаел да избърши само дви
ж ението на резигнацията. Но защо тогаВ а хората не искат
да се сп рат при Вярата, защо тогаВ а чуВаме понякога, че се
стр ах ув ат да признаят сВоята Вяра? ТоВа аз не мога да проу
мея. Ако някога изобщо бих сти гн ал д о та м да избърша тоВ а
движение, В бъдеще бих пътуВал с четири коня.
Наистина ли е така, наистина ли цялата еснафщина, коя
т о Виждам В жиВота, к ой то не осъждам със слоВата си, а с
делата си, дей ств и телн о ли т я не е тоВа, к о е т о изглежда, не
е ли т я ч уд ото? Би било допустимо, з а щ о т о онзи герой на
Вярата имаше очебийна прилика с тоВа. З а щ о т о онзи герой
на Вярата не беше и ироник, и хуморист, а нещо ощ е по-Вис-
ше. В наше Време се гоВори много за ирония и хумор, особено
о т страна на хора, к ои то никога не са успявали да ги прило
ж а т на практика, но Въпреки то В а са съумявали да обяснят
Всичко. Аз не съм съВсем незапознат с т е зи дВе с т р а с т и , знам
малко поВече за т я х о т тоВа, к о е т о пише В д а т с к и т е и д а т
ско-немските компендиуми. Поради т а зи причина ми е изВес
т н о , че т е зи дВе с т р а с т и са същ ностно различни о т с т р а с т

т а на Вярата. Иронията и хуморът насочВат рефлексията Вър
ху себе си, затоВа и тя х н а та родина е В сф ерата на безкрай
н ата резигнация, т е и м ат св оя та ела ст и ч н о ст В тоВа, че ин
дивидът няма обща мярка с д е й с т в и т е л н о с т т а .
П оследн ото движение, парадоксалното движение на Вя
р а та аз не мога да избърша, Все едно дали т о е дълг или нещо
друго, макар да бих го извършил с преголямо удоВолстВие. Да
ли един чоВек има праВо да го каже, трябВа да бъде предоста
вено на него. То ще бъде проблем между него и Вечното съ
щ еств о, к о е т о е предмет на Вярата дали В тоВ а отношение
т о й ще може да постигне доброволно споразумение. Всеки чо
Век може да избърши движението на безкрайната резигнация
и аз о т сВоя страна не бих се поколебал да обяВя за страхлив
Всеки, к о й т о си Въобразява, че не би бил В състояние да го
избърши. С Вярата н ещ ата с т о я т другояче. Но никой чоВек
няма сВобода да Внушава на другите, че Вярата е нещо ни
щожно или че е лесна р абота, д ок а то т я е Всъщ ност най-Ве-
ли кото и н ай -трудн ото нещо.
Разказът за АВраам се схваща по друг начин. ВъзхВаляВа
се бож ията м илост, че Бог му дарил отн оВ о Исаак, че Всичко
т о било п р о с то едно изпитание. Изпитание, та зи дума би мог
ла да означаВа и много, и малко, и Въпреки тоВ а ц ялото о тм и
нава с бързината, нужна, за да се изрече. Качваме се на един
крилат кон, В същия миг сме на планината Мория, В същия миг
Виждаме оВена. Забравяме, че АВраам е яздил п р о сто един осел,
к ой то напредва баВно по пътя, че е имал т р и дена път, че му
е било нужно и звестн о Време, за да нацепи дърВа, да заВърже
Исаак и да наточи ножа.
И Все пак Исаак биВа ВъзхВаляВан. Този, к ой то трябВа да
разказва за тоВа, може спокойно да поспи до последния ч е т
в ъ р т час, преди да започне да гоВори, а слуш ателят може спо
койно да заспи по Време на разказа, за щ о т о Всичко Върби т в ъ р
де просто, без допълнителни затруднения за к оя то и да е о т
дВ ете страни. Ако присъства някой мъж, страдащ о т безсъ
ние, Вероятно би си оти ш ъл у дома, би седнал 8 един ъгъл и би
мислил: Всичко тоВ а е р абота за един миг, ако почакаш само
една минута, ще Видиш оВена и и зп и танието ще е сВършило.

Ако проповедникът го говореше В тоВ а състояние, тогаВа аз
си представям, че т о й би пристъпил пред него с ц ялото сВое
д о с т о й н с т в о и би му казал: „Нещастнико, как си могъл да ос
тавиш душ ата си да потъне В подобна глупост. Никакви чу
деса Вече не се случват и целият ж иВот е едно изпитание.“ И
докато Все поВече се ВжиВяВа В сВ ои те излияния, проповед
никът Все поВече се афектира, стаВ а Все по-доВолен о т са
мия себе си и докато В самата проповед за АВраам не е усети л
никакъв наплиВ на кръВ, сега т о й чуВстВа как а р те р и и те Вър
ху ч е л о т о му н абъ бв ат. Може би т о й би проВесил нос, ако
грешникът би отговори л спокойно и с д о ст о й н ств о : „Та т и
проповядваше тоВ а и последната неделя.“
Нека или да теглим една заключителна ч ер та под АВраам,
или да се стр есн ем о т чудовищния парадокс, к о й т о предс
тавлява см исълът на неговия ж иВот, за да можем да разбе
рем, че н аш ето Време подобно на Всяко друго може да бъде
щ астлиВо, ако има Вярата. Ако АВраам не е една нула, един
фантом, не е някое украшение, к о е т о се използва за прекарва
не на Времето, грешката никога не може да се съдържа В т о
Ва, че грешникът е искал да постъпи същ о така, Важното е
да се Види колко Велико е било д е л о т о на АВраам, за да може
чоВек сам да о тсъ д и дали притежава призвание и см елост да
бъде поставен по т о з и начин на изпитание. Комичното про
тиворечие В п оведен и ето на проповедника бе, че т о й пре
върна АВраам В нещо незначително и Въпреки тоВ а искаше да
забрани на другия ден да се държи по същия начин.
Не би ли следВало тогаВа да не се говори за АВраам? Смя
там, че Все пак може. Ако аз трябваш е да говоря за него, т о
пърВо бих описал болката на изпитанието. За та зи цел к а то
пияВица бих изсмукал Всичкия страх, неВоли и мъка о т с т р а
д ан и ето на един баща, за да мога да опиша какВо АВраам е
изстрадал Въпреки Вярата си. Бих напомнил, че п ъ тув а н ето е
продължило т р и дена и голяма ч а с т о т ч етв ъ р ти я, че т е зи
т р и и половина дена би трябвало да б ъ д а т безкрайно по-дъл
ги о т няколкото хиляди години, к о и т о ме д ел я т о т АВраам.
Бих напомнил с в о е т о мнение, че преди да се Впусне В подобно
нещо, Всеки чоВек трябВа да може да се откаж е, и Всеки миг,

разкайвайки се, да се Върне. Ако то В а се избърши, аз не се
страхувам Вече о т никакВа опасност, н и то пък се страхуВам
да събудя желание у хората да б ъ д а т изкушени както АВраам.
Но ако искаме да разпространим една еВтина Версия за АВра
ам между хор а та и Въпреки тоВ а да упрекваме Всеки, к ой то
постъпВа по същия начин, тогаВа би било наистина смешно.
Сега аз имам намерение под формата на проблеми да изв
лека о т разказа на АВраам диалектичното, к о е т о се съдържа
В него, за да Видя какъВ чудовищен парадокс е Вярата, пара
докс, к ой то е В състояние да превърне едно убийство В сВят
и богоугоден ак т, парадокс, к о й т о Връща Исаак на АВраам,
парадокс, к о й т о не може да бъде оВладян о т никакВа мисъл,
за щ о т о Вярата започва т о ч н о там, к ъд ето сВършВа мисъл
т а , мисленето.
ПРОБЛЕМ I
СьщестВуВа ли телеологична суспенсия

на етическото?
Е ти ч еск о то к а т о такоВа е о б щ о т о и к а т о общ о тоВа,

к о е т о Важи за Всеки един, к оето, о т друга страна, може да се
изрази именно така, че Важи ВъВ Всеки миг. То се покои има
нентно В са м ото себе си, няма нищо общ о изВън себе си, кое
т о да е негоВ „ т е л о с “42, а с а м о то е „ т е л о с “ за Всичко, к о ето
се намира изВън него и к ога то е приело Всичко тоВ а В себе си,
е т и ч е ск о т о спира дотук. Н епосредствено чуВстВено и душеВ-
но определен е о тд елн и я т, единичният, к о й т о има сВоя т е
лос В о б щ о т о и негоВата етическа задача е непрекъснато да
изразява самия себе си В него, да се откаж е о т сВоята еди
ничност, за да с та н е о б щ о т о . В момента, В к о й т о отделн и
я т иска да се прояВи В сВоята единичност по отнош ение на
о б щ о т о , т о й прегрешаВа и може единстВено, признаВайки т о
Ва, да се помири отн оВ о с о б щ о т о . Всеки п ъ т, к ога то почуВ-
стВ а пориВ да се прояВи к а т о единичност, след к а то е В стъ
пило В о б щ о т о , о т д е л н о т о изпада В изкушение, о т к о е т о мо
же да се освободи единстВено чрез разкаяние и заради общ о
т о се откаж е о т сВоята единичност. Ако тоВ а е най-Висше-
т о , к о е т о може да бъде казано за чоВека и за н е го в о т о би
ти е , т о е т и ч е с к о т о има с ъ щ о т о у с тр о й ст В о както Вечно
т о блаж енство на чоВека, к о е т о В цялата Вечност и ВъВ Все
ки миг е негоВ тело с, и би било протиВоречие, ако трябВа т о
да бъде сн ето, т .е . да бъде телеологично суспендирано, защо-
т о В момента, В к о й т о се снеме, т .е . бъде суспендирано, т о
се губи, докато тоВа, к о е т о бива суспендирано, не се губи, а

биВа съхранено именно В най-Висшето, к о е т о е негоВият т е -
лос.
Ако тоВ а дейстВ ително е така, тогаВа Хегед има праВо,
к о га т о остаВя чоВека да бъде определен само к а то единич
н о ст , В д о б р о т о и с ъ в е с т т а ; т о й има праВо да гледа на тази
определеност к а т о на „морална форма на з л о т о “ (Вж. специ
ално „ф илософ ията на праВото“), коя то трябВа да бъде сне
т а В те лео ло ги я та на нраВстВеното по такъВ начин, че еди
ничният, к о й т о остаВ а В онзи стадий, или Върши грях, или се
намира В изкушение. Хегел обаче греши, к а то гоВори за Вяра.
Не е праВ също, за д ет о не п р о т ес ти р а гласно и ясно, че АВра-
ам се радВа на слаба и п очи т к а т о баща на Вярата, д ок а то
т о й би трябВало да бъде отхВърлен и низвергнат к а то уби
ец.
Вярата е именно парадоксът единичният да с т о и по-Ви-
соко о т о б щ о т о , но В смисъл, че движението се повтаря, т .е .
т о й , след к а т о е бил В о б щ о т о , сега се изолира к а то едини
чен, с т о я щ по-Високо о т него. Ако не е Вярата, АВраам е загу
бен, тогаВа Вярата никога не е съществувала на сВета имен
но за щ о т о Винаги е същестВуВала. З ащ ото, ако ети ч еск ото,
т .е . нраВстВеното е най-Висшето и у чоВека не остаВа нищо
несъизмеримо, осВен ако несъизмеримото не се прояВяВа ка
т о зло то , тоВ а ще рече единичното, к о е т о трябВа да се из
рази В о б щ о т о , тогаВа не са нужни други категории, различни
о т тези, к ои то гръцката философия е имала или к ои то пос
редством последователно мислене м о гат да се извлекат о т
тях. ТоВа Хегел не е трябВало да скриВа, т ъ й к а то се е зани
мавал с изучаване на древногръцката философия.
Нерядко може да се чуят хора, които, Вместо да се зани
м ават с проучвания, се задълбочават ВъВ фрази и разказват,
че над християнския с в я т се разпростирала светлина, дока
т о над ези ч естВ о то се с т е л е л мрак. Тези приказки Винаги са
ми се стрували странни, т ъ й к а то и досега Всеки задълбочен
мислител, Всеки сериозен тВ орец се подмладява с Вечната мла
д о с т на дребните гърци. Подобно изказване може да се обяс
ни единствено с тоВа, че чоВек п р о с то трябВа да каже нещо,
а не знае какВо. Напълно В реда на нещ ата е, че ези ч естВ о то

не е притежаВало Вярата, но ако искаме т е зи думи да им ат
значение, трябВа да сме малко по-наясно отн о сн о тоВа, какВо
разбираме под Вяра, за щ о т о иначе отн оВ о ще затънем В по
добни фрази. Да се обясни ц я ло то битие, Включително и Вя
рата, без да имаме понятие какВо предстаВляВа Вярата, е лес
но. К о й т о разчита да спечели Възторга на о ст а н а ли т е с по
добно обяснение, не е измежду онези, к о и т о са си напраВили
лошо с м ет к а та В жиВота. З ащ ото, както казВа Боало43: „Глу
пакът намира Винаги друг, ощ е по-голям глупак, к о й т о да му се
ВъзхищаВа.“
Вярата е именно т о з и парадокс, че единичният к а т о ин-
диВид с т о и по-Високо о т о б щ о т о . И е В сВ оето праВо по о т
ношение на него не В подчинено, а В заповедно положение, но
добре е да се наблегне, че тъкм о единичният, след к а т о е бил
подчинен к а т о индивид на о б щ о т о , сега п оср едством него
стаВа единичен, к ой то В к а ч е с т в о т о си на индивид с т о и над
него така, че единичният к а т о индивид се намира В а б с о лю т
но отнош ение към абсолю та. Тази гледна точ к а не може да
бъде медиирана, за щ о т о Всяка медиация стаВа именно по си
ла т а на о б щ о т о . ТоВа е и си остаВ а цяла Вечност парадокс,
недостъпен за мисълта. И Все пак Вярата е т о з и парадокс или
(тоВ а са п оследстви ята и ще помоля ч и т а т е л я да ги има пред
вид ВъВ Всеки един момент, т ъ й к а т о за мен би било прекале-
но разхищение на Време и м я сто Всеки п ъ т да ги споменавам),
или пък понеже никога не е имало Вяра именно за щ о т о т я Ви
наги е съществувала, к а то В такъВ случай АВраам би бил загу
бен. Наистина е Вярно, че при единичния т о з и парадокс може
лесно да се сбърка с изкушението, но заради тоВ а не биВа да
го прикриваме. Наистина е Вярно, много хора са така у с т р о е
ни, че тоВ а ги отблъсва, но поради та зи причина не е нужно
да превръщаме Вярата В нещо друго, за да можем да я п р и те
жаваме, а по-скоро трябВа да признаем, че не я притежаваме,
докато тези , к ои то я имат, трябВа да се погриж ат да пос
т а в я т специални знаци, за да може да се различава парадок
с ъ т о т изкушението.
Разказът за АВраам съдържа о т сВоя страна такаВа т е -
леодогична суспенсия на е ти ч е ск о то . Не липсват остроумни

мозъци и щ ателни изследователи, к ои то са открили аналогия
към него. Тяхната м ъдрост се осноВаВа на хубавото изрече
ние, че поначало Всичко е едно и също. Ако погледнем малко по
то ч н о на нещ ата, много се съмняВам, че В целия сВят ще на
мерим и една-единстВена аналогия, с изключение на една по-
късна, к оя то нищо не доказва, за щ о т о е ясно, че АВраам пред-
стаВляВа Вярата и че т я е нормално изразена у него. НегоВи-
я т жиВот е не само най-парадоксалният, к ой то можем да си
мислим, но до такаВа степ ен парадоксален, че е напълно не
мислим. Той дейстВа по силата на абсурдното, за щ о т о имен
но абсурдното е тоВа, че т о й к а т о единичност с т о и по-Ви-
соко о т о б щ о т о . Този парадокс не може да бъде медииран,
за щ о т о В момента, В к ой то започне тоВа, т о й трябВа да приз
нае, че е В изкушение, а щом е д ей с тв и т ел н о така, АВраам
никога не би сти гн ал д о та м да пожертВа Исаак или ако го е
пожертвал, т о й би трябвало, разкайвайки се, да се Върне към
о б щ о т о . По си лата на абсурдн ото т о й си ВъзВръща Исаак.
ЗатоВа АВраам В н и т о един миг не е трагичен герой, а нещо
съВсем друго - или убиец, или ВярВащ.. С редното определение
- звеното, к о е т о спасяВа трагичния герой - АВраам не при
тежава. ТоВа е и причината, че аз мога да разбера един т р а
гичен герой, но не мога да разбера АВраам, независимо че В
един налудничав смисъл му се Възхищавам поВече о т Всички
останали.
О т н о ш е н и е т о на АВраам към Исаак е ети чн о изразено
съВсем п р о сто В следното: бащ ата трябВа да обича сина по
Вече о т себе си. Но е т и ч е с к о т о има В рамките на сВоя обх
в а т различни градации. Ние ще Видим дали В т о з и разказ се
намира един толкова Висш израз на ети ч еск о то , к ой то е т и
чески да може да обясни н его в о то поведение, етически да му
даде праВо да суспендира е т и ч е с к о т о задължение към сина,
без посредством тоВ а да излиза о т рамките на ети ческ ата
телеология.
К о га то едно начинание44, за к о е т о отговаря цял народ,
се осуетява, к ога то биВа спряно поради неблагосклонността
на н ебето , к о га т о разяреният Бог изпрати затиш ие на Вя
търа, к о е т о се подиграва на Всички усилия, к ога то оракулът

осъщ естви горчивата си задача и възвести, че б о го в е т е изис
к ват едно младо момиче за ж ертва, то га в а б ащ ата тр ябва
геройски да принесе та зи ж ертва. С м ъж ество т о й тр ябва
да прикрие св оя та болка, макар да би желал „да бъде нищож
ният човек, к ой то може да плаче“ , а не царят, к ой то трябва
да постъпва по царски. И макар болката да прониква самотна
в гърдите му, т о й има само трима съпричастни сред народа,
скоро ц елият народ ще ста н е съпричастен на неговата бол
ка, но и на н е го в о то дело, че за д о б р о т о на о б щ о т о цяло т о й
иска да пож ертва нея, дъщерята, м ладото хубаво момиче. „О,
гърди! О, нежни ланити, з л а т и с т и коси!“ (С ти х 687) И дъще
рята ще го тр о гн е със с в ои те сълзи, и бащ ата ще отвърне
ли ц ето си, но гер о я т ще издигне ножа. К о га то В е с т т а за т о
ва достигне бащ ината къща, красивите гръцки момичета ще
поруменеят о т Въодушевление и ако дъщ ерята е била невяс
та , годеникът45 не би трябвало да изпадне в гняв, а да бъде
горд, че взема участие в д е л о т о на бащ ата, за щ о т о момиче
т о е било по-тясно свързано с него, о т к о л к о т о с бащ ата.
К о га т о неустрашимият съдия46, спасил Израиля В часа на
теж ка беда, на един дъх свърже себе си и Бог с един и същ
оброк, т о й геройски ще превърне ликуването на младото мо
миче, р а д о с т т а на обичната дъщеря в страдание и цял Изра-
ил ще тъж и заедно с нея над нейната непорочна младост. Но
всеки свободен мъж трябва да разбере Иефтай, Всяка сърца
т а жена ще се Възхищава на Иефтай и Всяка девица В Израил
ще иска да постъпи к а то неговата дъщеря, за щ о т о какво е
помогнало, че И еф тай е победил със своя оброк, ако не го е
изпълнил, не тр ябва ли тогав а победата да бъде о т н о в о о т
н ета о т народа?
К о га то един син47 забрави своя дълг, к ога то държавата
повери на бащ ата меча на съдията, к о га т о законите изиск
в а т наказание о т ръката на бащ ата, то га в а т о й с геройска
см елост тр ябва да забрави, че виновникът е негов син, с мъ
ж е с т в о да прикрие болк ата си, но няма да се намери н и т о
един сред народа, дори синът, к ой то да не се възхити на ба
щ а т а и всеки п ъ т, к огато законите на Рим б и в а т тълкувани,
ще си припомня, че някои са ги тълкуВали по-научно, но никой

не ги е изтълкувал по-прекрасно о т Брут.
Ако обаче Агамемнон, докато попътен Вятър Водел фло
т а с изпънати платна към неговата цел, бе о т п р а т и л В е ст о
носеца, доВел Ифигения, за да я принесе В жертВа, ако Иеф-
тай , без да е бил сВързан с някакъВ оброк, к ой то да решаВа
съд бата на народа, бе казал на дъщеря си: „Тъжи дВа месеца
над к р а тк ата си младост, след тоВ а ще т е принеса В ж е р т
Ва“, ако Б рут бе имал разумен син и Въпреки тоВ а бе призоВал
л и к т о р и т е да го екзекутират, кой би могъл да ги разбере т о
гава? Ако на Въпроса защо са направили тоВа, т е зи трима мъ
же бяха отговорили: тоВ а е изпитание, с к о е т о биВаме изку
шени, щяха ли т е тогаВа да б ъ д а т разбрани по-добре?
Ако Агамемнон, И еф тай и Б р ут В решителния миг бяха
преодолели геройски болката, с геройска см елост бяха загуби
ли най-скъпото си и ако остаВаш е само Външно да п р и стъ
п я т към изпълнение на деянието, тогаВа нямаше да съ щ ест-
ВуВа н и то една благородна душа на сВета, коя то да не пролее
сълзи на състрадание за тя х н а т а болка и да не прояВи Възхи
щение о т т я х н о т о дело. Ако обаче т е зи трима мъже В реша
ващия миг на гер о й ст в о то , с к о е т о са понесли болката, бяха
казали: и Все пак тоВ а няма да стане, кой би ги разбрал т о г а
Ва? Ако бяха добавили к ато пояснение: В тоВ а ние ВярВаме по
силата на абсурда, кой би ги разбрал тогаВа по-добре? Защо-
т о кой не би разбрал Веднага, че тоВ а е абсурдно, но кой би
разбрал, че би могло да се ВярВа подобно нещо?
Разликата между трагичния герой и АВраам Веднага бие
на очи. Трагичният герой е Все ощ е В рамките на етическо
т о . Той остаВя един израз на е ти ч еск о то , принизява е ти ч е с
к о т о отнош ение между баща и син или дъщеря и баща до ед
но чуВстВо, к о е т о има сВоята диалектика В о тн о ш ен и ето си
към идеята за н раВ стВ ен остта. Тук следователно не може да
стаВа дума за телеологична суспенсия на сам ото етическо.
С АВраам н ещ ата с т о я т другояче. Той е надхвърлил с де
л о т о си ц я л о т о ети ческо и е имал изВън него сВоя по-Висш
т е л о с, по отнош ение на к о й т о суспендира ети ч е ск о то . За-
щ о т о аз бих искал да знам по какъВ начин ще се постаВи пое-
т ъ п к а т а на АВраам В отнош ение към о б щ о т о , дали е Възмож

но да се намери друга допирна точка между тоВа, к о е т о т о й
е напраВил, и о б щ о т о осВен тази , че е надхвърлил о б щ о т о .
АВраам постъпва така не за да спаси един народ, не за да у т
върди идеята за държавата, не за да помири размирните бо-
гоВе. Ако би могло да стаВа дума, че богоВ ете са разярени, т е
биха били разярени само по отнош ение на АВраам и цялата му
постъпка не се намира В никакво отнош ение към о б щ о т о , т я
е съВсем ч астн о начинание. Д о к а т о тр аги чн и ят герой е Ве
лик поради нраВстВената си добродетел, АВраам е Велик с чис
т о лична добродетел. Няма по-Висш израз за е с т е т и ч е с к о т о
В жиВота му о т тоВа, че б ащ ата трябВа да обича сина. Тук
съВсем не може да стаВа дума за е т и ч е с к о т о В смисъл на нрав
с т в е н о т о . Д околкото е имало общо, т о е било скр и то В Иса-
ак, скрито, така да се каже, В н егови те слабини и е трябВало
да изВика чрез у с т а т а на Исаак: „Не го праВи, ще разрушиш
Всичко.“ Защо тогав а го праВи АВраам? ПраВи го заради Бог,
к о е т о е напълно идентично с тоВа, да го праВи заради самия
себе си. ПраВи го заради Бог, за щ о т о Бог изисква то В а дока
з а т е л с т в о за Вярата му, праВи го заради себе си, за да може
да приВеде д о к а з а т е л с т в о т о . Е д и н с т в о т о на то В а дВойно
д оказателств о е съВсем правилно изразено с думата, с к оя то
Винаги е било окачестВяВано тоВ а отношение: изпитание, из
кушение. Изкушение, но какВо означава т о ? ТоВа, к о е т о иначе
изкушава един човек, е Всъщ ност тоВа, к о е т о ще го Възпре
да изпълни дълга си, но т у к изкушението е са м ото етическо,
к о е т о иска да го Възпре да избърши бож ията Воля. Но какВо е
тогаВа дълг? Д ъ лгъ т е именно изразът на бож ията Воля.
Тук се яВяВа н еобходи м остта о т една нова категория, за
да бъде разбран АВраам. Такова отнош ение към богоВ ете ези-
ч е с т В о т о не познава. Трагичният герой не ВстъпВа В лично
отнош ение с богоВ ете, а е т и ч е с к о т о е б о ж естВ ен ото и за-
тоВ а е Възможно парадоксалното В него да бъде медиирано В
общ ото.
АВраам не може да бъде медииран, нещо, к о е т о бихме из
разили и по следния начин: т о й не е В състояние да гоВори. В
момента, В к ой то говоря аз, изразявам о б щ о т о и к о га т о не
5.
праВя тоВа, никой не може да ме разбере. В момента, В к ойто

АВраам иска да се изрази В о б щ о т о , трябВа да каже, че него-
В о т о положение е едно изкушение, за щ о т о т о й не притежа
ва по-Висш израз за о б щ о т о , к ой то да с т о и над о б щ о т о , ко
е т о т о й отхВърля.
В с ъ щ о т о Време, к ога то събужда Възхищението ми, АВ
раам ме плаши. К о й т о отрича сам себе си и се жертВа за дъл
га, т о й се отказВа о т крайното, за да улоВи безкрайното, и е
Вътрешно уверен. Трагичният герой се отказВа о т сигурно
т о заради ощ е по-сигурното и погледът на наблюдателя по-
чиВа безгрижно Върху него. Но този , к ой то се отказВа о т о б
щ о т о , за да улоВи още по-Висшето, к о е т о не е о б щ о то, как-
Во праВи т о й ? Възможно ли е тоВ а да бъде нещо друго осВен
изкушение? И ако е така, и единичният бърка, какВо спасение
би имало тогаВ а за него? Той изстрадВа цялата болка на т р а
гичния герой, разрушава р а д о с т т а си В сВета, отказВа се о т
Всичко и може би В същия миг си забранява Възвишената ра
д о ст , к оя то му е била толкоВа скъпа, че е искал да я купи на
Всяка цена. Него н аблю дателят съВсем не може да разбере, не
може и безгрижно да спре погледа си Върху него. Може би т о
Ва, к о е т о Вярващият Възнамерява, е изобщо невъзможно да
се направи, т ъ й к а т о е немислимо. Или ако би било изпълнимо,
ако единичният би разбрал погрешно богоВ ете, какВо спасе
ние би имало тогаВ а за него? На трагичния герой са му нужни
сълзи и т о й изискВа сълзи и къде е било заВ истлиВ ото око,
к о е т о да е било толкоВа сухо, че да не е могло да заплаче заед
но с Агамемнон, но къде е този , ч и ято душа е била така обър
кана, че да се е осмелила да пролиВа сълзи над АВраам? Трагич
н ият герой осъщестВяВа д е л о т о си В един определен момент
о т Времето, но В течение на Времето т о й праВи нещо не по-
малко значително, посещава този , чиято душа е заплетена В
тъга, ч и ято гръд не може да си поеме дъх о т задушаващи Въз
дишки, ч и и то мисли, напоени със сълзи, т е г н а т к а то олоВо.
Той се показВа пред него, т о й разбиВа магията на т ъ г а т а ,
т о й отпуска усмирителната риза, т о й изтръгва сълзите, ка
т о стр ад ащ и ят забравя сВ ои те страдания В неговите. Над
АВраам не може да се плаче. Към него чоВек се приближаВа със

същия религиозен т р е п е т , както Израил към планината Си
най. Ако тогаВа сам отн и ят чоВек, изкачВащ се на планината
Мория, к оя то забиВа Върха си Високо В н ебесата над полята
на АВлида, ако т о й не е сомнамбул, к о й т о уВерено Върби по
ръба на пропасти, д ок а то с т о я щ и я т В поднож ието на пла
нината го гледа и трепери о т страх, страхопочитание и ужас,
но не смее да му изВика, ако т о з и чоВек Вътрешно се смути,
ако стъп и погрешно! ХВала на т е б , хиляди п ъ ти хВала на т о
зи, к ой то ни даВа израза, к ога то неВолята на жиВота ни спо
л е т и и ни остаВи голи на брега, к о й т о ни даВа ли ста на слово
т о , за да можем да покрием г о л о т а т а си. ХВала на т е б , Велики
Шекспире, т и , к о й т о можеш да кажеш Всичко, Всичко, Всич
ко, то ч н о така, както е, но защо Все пак т и никога не изрече
тази мъка? Нима си я запазил само за себе си подобно и м ето
на любимата, к о е т о с В е т ъ т не биВа да произнася? Защо един
п о е т купуВа м ощ та на та зи дума, за да изкаже мрачните т а й
ни на Всички останали за см етка на една малка тайна, коя то
не може да издаде, а п о е т ъ т не е апостол, т о й прогонва дя
воли те само със силата на дявола48.
Но ако е т и ч е с к о т о е суспендирано по такъВ етически
начин, как същестВуВа тогаВа единичният индивид, В к о го то
т о е суспендирано? Той екзистира к а т о единичния В п р о т и
воречие с о б щ о т о . ПрегрешаВа ли т о й тогаВа? З а щ о т о тоВ а
е формата на греха, Видяна В идеята по такъВ начин, че дори
В екзистенцията на д е т е т о , макар т о да не прегрешаВа, т ъ й
к а то не съзнаВа св оя та екзистенция к а т о такаВа, разглежда
н а т а идея е Все пак грях и е т и ч е с к о т о изискВа себе си о т
него ВъВ Всеки един момент. Ако искаме да отречем Възмож
н о с т т а та зи форма да се поВтаря така, че да не е грях, т о г а
Ва присъдата над АВраам е изречена. По какъВ начин е същес
твувал АВраам тогаВа? Той е ВярВал. ТоВа е парадоксът, пос
р ед ств о м к о й т о т о й остаВ а на Върха и к о й т о не може да
изясни на никой друг, за щ о т о парадоксът е, че АВраам к а т о
единичен индивид се постаВя В а б со лю тн о отнош ение към
абсолю та. Има ли т о й праВо на тоВ а? Н его в о то право е о т
ноВо парадоксът. З а щ о то , ако има праВо, т о то В а не е по

силата на о б щ о т о , а на негоВата екзистенция к а то единичен
индиВид.
Как обаче се убеждаВа единичният индиВид, че има пра
Во? Много лесно е ц ялото б и ти е да бъде сВедено до идеята за
държавата или за о б щ н о с т т а . Ако тоВ а бъде направено, т о
гава може и лесно да се медиира, за щ о т о изобщо не се сти га
до парадокса, че о т д е лн и я т индиВид к ато такъВ с т о и по-ви
соко о т о б щ о т о , к о е т о аз мога също многозначително да из
разя с п о ст ула т а на Питагор, че н е ч е т н о т о число е по-съВър-
шено о т ч е т н о т о . Д околкото В наше Време случайно можем
да чуем някакво становищ е Върху парадокса, В поВечето слу
чаи т о зВучи по следния начин: „ТоВа се преценява според из
хода.“ Един герой, станал скандален на с в о е т о Време със съз
нанието, че е парадокс, к ой то не може да се обясни, изВикВа
увереност на сВ оите съвременници: „Изходът ще покаже, че
съм имал праВо.“ В наше Време т о з и Възклик се чуВа по-рядко,
за щ о т о т о както не ражда герои, к о е т о му се ВменяВа В дълг,
та к а има и д обр ата страна, че не създава и много карикатур
ни образи. Следователно, к ога то В наше Време чуем думите:
т о В а трябВа да бъде преценено според изхода, ние Веднага
сме наясно с кого имаме ч е с т т а да гоВорим. Този род хора,
к ои то гоВорят така, са многобройни и аз бих ги назобал с ед
но общ о име: д о ц е н ти т е. С м ислите си т е жиВеят В б и т и е
т о , им ат постоянна служба и сигурни шансове В една добре
организирана държаВа, между т я х и катаклизмите на б и т и е
т о леж ат с т о л е т и я или дори хилядолетия, не се страхуват,
че подобно нещо може да се поВтори или какВо биха казали
полицията и Вестниците. Т яхн ото дело В жиВота е да преце
няват Великите хора, и т о според изхода. Подобно о т н о ш е
ние към Великото издава странна смесица о т надменност и
нищ ета. Надменност, за щ о т о се с м я т а т призвани да оценя
в а т нищ ета, за щ о т о не чуВ стВ ат дори най-далечно с р о д с т
во между сВоя ж иВот и т о з и на Великите хора. Всеки, к ой то
има поне малко по-Висок дух, съВсем не се е превърнал В едно
изцяло студ ен о и лепкаВо м екотело и приближавайки се към
Великото, на него никога не може да му излезе о т ума, че о т

с ъ тв о р ен и ето на с в е т а е било наВик и обичай изходът да ид-
Ва най-накрая, и ако иска чоВек да научи именно нещо о т Вели
к ото, трябВа да насочи поглед тъкм о към началото. Ако т о
зи, к ой то трябВа да дейстВа, иска да прецени себе си според
изхода, никога няма да започне. Дори изходът да Възхити це
лия сВят, тоВ а не може да помогне на героя, заидото т о й го
узнаВа едВа след к а то Всичко е сВърииило и не чрез него стаВал
герой, а чрез тоВа, че е започнал.
ОсВен тоВ а и В сВоята диалектика изходът (доколкото
т о й е о т г о в о р ъ т на крайното Върху Въпроса на безкрайно
т о ) е съВсем по друг начин устр оен о т екзистенцията на ге
роя. Или може ли да се докаже п равото на АВраам да се о т н а
ся к ато единичен индиВид към о б щ о т о Въз осноВа на тоВа, че
си е Възвърнал Исаак по силата на едно чудо? Ако т о й наисти
на бе пожертвал Исаак, щеше ли поради тоВ а да има по-малко
праВо?
ЧоВек обаче е лю бопитен по отнош ение на изхода, както
по отнош ение на края на една книга. Той не иска да знае нищо
за страха, неволята, парадокса. С изхода чоВек може е с т е т и
чески да флиртува. Той идВа също толкова неочаквано, но съ
що и толкова лесно, к олкото печалбата на лотария. И к ога то
е чул какъВ е краят, чоВек се чуВстВа изВисен. И Все пак никой
обирач на храмоВе, р а б о т е щ окоВан В пранги, не е толкоВ а
презрян престъпник, к а т о то зи , к о й т о плячкосВа та к а све
щ ен ото, и Все пак Юда, продал господаря си за т р и д е с е т сре
бърника, не е по-достоен за презрение о т този , к ой то по т а -
къВ начин продава Великото.
Противно е на душата ми да говоря нечовешки за Вели
к ото, да го остаВя да се разсее на огромно разстояние В не
определена сянка, да го остаВя да бъде Велико, без В него да се
прояВи човеш кото, поради к о е т о т о престава да бъде Вели
ко. З а щ о то не тоВа, к о е т о се случВа с мен, ме праВи Велик, а
тоВа, к о е т о Върша. Положително няма кой да твърди, че ня
кой е стан ал Велик, за щ о т о е спечелил голямата печалба на
лотария. Макар един чоВек да е роден при бедни о б с т о я т е л с
тВа, аз Все пак изисквам о т него да не бъде така нечоВешки

към самия себе си, че да не може да си представи замъка на
краля по друг начин, осВен на далечно разстояние, и да си го
мисли неопределен по големина, така че същевременно да го
снеме, Възвисявайки го по един толкова недостоен начин. Аз
изисквам о т него да е д о ст а тъ ч н о човек, че да прояви и та м
упоВание и д о ст о й н с тв о . Той не биВа да бъде н едостатъ чн о
чоВек, т а с безсрамието си да иска да обиди Всичко, Втурвай
ки се напраВо о т улицата В залата на краля. С т о в а би загубил
поВече, о т к о л к о т о само краля. Напротив, т о й трябва да на
мери р ад ост да съблюдава Всяка побеля на благоприличието с
щ астлиВо и изпълнено с доВерие м е ч т а т е л с т В о и то ч н о т о -
Ва ще го направи непринуден. ТоВа е само един образ, за щ о т о
онази разлика е крайно несъвършен израз за дистанцията на
духа. Аз изисквам о т Всеки чоВек да не мисли толкоВа нечо
Вешки за себе си, т а да не смее да пристъпи палати те, къде-
т о жиВее не само споменът за избраниците, а по-скоро сами
т е т е . Той не биВа безсрамно да се ВтурВа напред и да ги
приВетстВа к а т о сВои братовчеди, би трябВало да се чуВс-
тВ а блажен Всеки п ъ т, к ога то се покланя пред тях, но и да е
непринуден и изпълнен с доВерие и Винаги да бъде нещо поВе
че о т някоя камериерка. З а щ о то , ако не иска да бъде нещо
поВече, т о й никога няма да Влезе Вътре. И ще му помогнат
именно с т р а х ъ т и неВолята, чрез к ои то Великите биВат из
кушавани, за щ о т о иначе, ако т о й има поне малко мозък В гла
в а т а си, т е биха събудили само негоВата спраВедлиВа заВист.
И тоВа, к о е т о може да бъде Велико единствено о т разстоя
ние, к о е т о с п ом ощ та на празни и кухи фрази чоВек иска да
направи Велико, тоВ а т о й унищожава сам.
Кой е бил толкоВа Велик на сВета, колк ото онази благос
ловена жена, бож ията майка, ДеВа Мария? И Въпреки тоВ а как
се гоВори за нея? ТоВа, че т я е била благословена сред жени
т е 49, съВсем не я праВи Велика и ако не бе толкоВа странно, че
тези , к о и т о слуш ат, м о га т да м ислят същ о толкоВа нечо
Вешки както тези , к ои то гоВорят, т о Всяко младо момиче би
трябВало да попита защо и т о не е било благословено? И ако
нямам kakßo друго да ошгоВоря, аз полож ително не бих о т х

върлил такъВ Въпрос к а то глупаВ, за щ о т о по отнош ение на
привилегиите, погледнато абстр ак тн о, Всички хора им ат ед
накви права. Пропускаме бедата, страха, парадокса, мисълта
ми е ч и ста к а т о м исълта на Всеки, а т о з и , к о й т о може да
мисли подобно нещо, мисълта му cmaßa ощ е по-чиста и т о й
би трябвало да очаква най-ужасното, ако moßa не би било т а
ка. З а щ о т о к о й т о Веднъж си е създал т е з и образи, т о й не
може да се отъ р си поВече о т т я х и прегреши ли по о тн о ш е
ние на тях, т е си о т м ъ щ а в а т ужасно с безмълвен гняв, по-
ужасно о т гръмогласието на д е с е т разярени рецензенти. Вяр
но, Мария е родила д е т е т о по чудодеен начин, но Все пак, как-
т о cmaßa с Всички жени, makoßa Време е Време на страх, не
воля и на парадокса. Вярно, ангелът е бил В е с т и т е л божи, но
не е бил услужлив дух, к ой то да о т и д е при другите млади изра-
илски момичета и да каже: не презирайте Мария, на нея се е
случило изклю чителното. Той е дошъл само при Мария и никой
не е могъл да я разбере. Коя жена е била толкова дълбоко засег
н ата к а т о нея и нима т у к не е същ о та к а Вярно, че к о го т о
Бог благославя, В същия миг го и проклина? ТоВа е схващ ането
на духа о тн о сн о Мария и т я В никакъв случай не е - нещо, кое
т о ме Възмущава да изрека, ощ е поВече че е била схващана фак
тически по такъВ безсмислен и недостоен начин, - т я не е В
никакъв случай дама, коя то В разкошни одежди седи и си играе
с едно бож ествен о д ет е. К о га т о Въпреки moßa казва: е т о , аз
съм робиня господня50, т я е Велика и аз мисля, че няма да бъде
трудно да се обясни защо е станала майка на Бог. На нея не й
е нужно никакво св етск о Възхищение, също както на АВраам
не са нужни сълзи, за щ о т о т я не е героиня и т о й не е герой, но
и двамата са надраснали Величието на гер о и те не за щ о т о са
били освободени о т бедата, стр а д а н и ето и парадокса, а тъкмо
посредством тях.
Велико е, к ога то п о е т ъ т , представяйки трагичния си ге
рой за Възхищение на хората, може да каже: „П лачете за него,
т о й заслужава moßa“, за щ о т о Велико е да се заслужат сълзи
т е на тези , к о и т о заслужават да ги проливат. Велико е, че
п о е т ъ т може да уВлича и пленяВа тъ лп а та , да преВъзпитаВа

хората така, че Всеки да проВеряВа себе си дали е д о стоен да
плаче над героя, заидото помията на плачещ ите е оскВерне-
ние на с В я т о т о . Но по-Велико о т Всичко тоВ а е, че рицарят
на Вярата смее да каже дори на благородния чоВек, к ой то се
готВ и да плаче за него не плачи за мен, а плачи за себе си51.
ЧоВек се трогВа, закопняВа по онези хубаВи Времена, сла
д о стен , нежен копнеж го отВеж да към Въжделената цел да
Види как Х р и сто с стр ан стВ а В о б е т о в а н а т а страна. ЧоВек
забраВя страха, неволята, парадокса. ТолкоВа ли лесно е било
да не сбърка? Нима не е било страшно, че този, к ой то ВърВи
между другите, е Бог, нима не е било страш но да се седи с
него на м асата? Нима е било толк ов а лесно да бъдеш апос
т о л ? Но р е з у л т а т ъ т , о сем н ад есетте сто л ет и я , т е помагат
за тази жалка измама, с коя то чоВек лъже себе си и останали
т е . Аз нямам с м е л о с т т а да искам да съм бил съпричастен на
такиВа събития, но поради тоВ а не осъждам с т р о го заблуди
л и т е се и не съм снизходителен към тези , к о и т о са съзрели
и сти н а та .
Но нека да се Върна обр а тн о към АВраам. В мигновения
т а преди изхода т о й или е бил Всяка минута убиец, или ние
имаме р аб о та с един парадокс, к ой то с т о и по-Високо о т Всич
ки медиации.
И сто р и я та на АВраам следователно съдържа телеологич-
на суспенсия на е т и ч е с к о т о . К а т о единичен индивид т о й е
израснал по-Високо о т о б щ о т о . ТоВа е парадоксът, к ой то не
може да се медиира. Необяснимо е същ о как т о й е успял да
Влезе В него, както е и необяснимо по какъВ начин се е задър
жал Вътре. Ако н ещ ата с АВраам не с т о я т така, т о й изобщо
не е трагичен герой, а убиец. Напълно безсмислено е да про
дължаваме да го наричаме баща на Вярата, да разказваме за
тоВ а на хората, к ои то не се и н тер есуват о т нищо друго ос-
Вен о т думи. Благодарение на с о б с т в е н и т е си сили можеш да
станеш трагичен герой, но не и рицар на Вярата. К ога то един
чоВек В известен смисъл поеме тежкия п ъ т на трагичния ге
рой, Все ще се намерят хора да му даВат съВети. Този обаче,
к ой то ВърВи по тесния п ъ т на Вярата, него никой не може да

посъВетВа, никой не може да разбере. Вярата е едно чудо и
Все пак никой не е изключен о т нея, за щ о т о звеното, к о е т о
обединяВа жиВота на Всички хора, е с т р а с т т а * , а Вярата е
страст.
* На едно м я ст о Лесинг е изразил о т ч и с т о е с т е т и ч е с к а гледна

т о ч к а нещо подобно. В съ щ ност т о й иска да покаже, че т ъ г а т а може да
се изрази и остроум но. За т а зи цел приВежда една реплика на н е щ а с т
ния английски крал Едуард II В определена ситуация. В протиВ оВ ес на
т о В а т о й приВежда разказа за една селянка и една нейна реплика по
Дидро. И продължава: т о В а бе Виц, и при т о В а Виц на една селянка, обаче
о б с т о я т е л с т в а т а го налагаха. С лед о ват елн о не бива да търсим изви
н ен и ето за о ст р о у м н и т е изрази на б о л к а т а и на о гор чен и ето В т о В а , че
л и ч н о с т т а , к о я т о го казВа, е изискана, благоВъзпитана, разбрана или
остроумна, з а щ о т о с т р а с т и т е изравн яват Всички хора, а В т о В а , че
Всеки чоВек без разлика би казал при съ щ и т е о б с т о я т е л с т в а В ероятно
съ щ о т о нещо. М и сли те на селянката би могъл да има и би т р я б в ал о да
има един крал, к ак т о и т о в а , к о е т о казва един крал, би могъл да каже и
един селянин, и т о й без съмнение би го казал. - Б. а.
ПРОБЛЕМ II
СъщестВуВа ли абсолютен дълг

по отношение на Бог?
Е т и ч е ск о т о е о б щ о т о и к а т о такоВа о т сВоя стр ан а

бож естВ ен ото. ЗатоВа имаме праВо да тВърдим, че Всеки дълг
по принцип е дълг към Бога. Ако обаче не можем да кажем по-
Вече, трябВа да добаВим, че аз Всъщ ност нямам никакъВ дълг
по отнош ение на Бог. Д ъ лгъ т стаВ а дълг едВа к о га т о биВа
постаВен В отнош ение към Бог, но В самия него аз не В стъп
вам В такоВа отнош ение. Така например дълг е да обичаш ближ
ния си. Дълг е посредством тоВа, че биВа съотнесен към Бог,
но В него аз не Встъпвам В отн ош ен и е с Бог, а с ближния,
к о го т о обичам. Ако ВъВ Връзка с тоВ а кажа, че мой дълг е да
обичам Бог, аз изричам само една таВ тология, доколкото Бог
т у к биВа В зет само В изцяло а б стр а к тен смисъл к а т о божес
т В е н о т о , т .е . к а т о о б щ о т о , т .е . к а т о дълга. Така ц я л о т о
б и ти е на чоВешкия род се закръгля съВсем кълбовидно В себе
си и е т и ч е ск о т о е едновременно ограничаващо и себеосъщес-
тВяВащо. Бог стаВа невидима, изчезваща точка, една безсил
на мисъл, неговата сила е само В ети ч е ск о то , к о е т о изпълВа
б и т и е т о . Д околкото някому би хрумнало да обича Бог В някак
во друго значение освен В приведеното тук, т о й е неподВлас-
т е н на себе си, обича един фантом, който, ако би имал само
толкоВа сила, че да можеше да говори, би му казал: аз не изис
квам т в о я т а любоВ, остан и си там , к ъд ето т и е м я с т о т о .
Д околкото някому би хрумнало да обича Бог по друг начин, т о -
гаВа та зи любоВ би станала подозрителна, също както и лю
боВ та, за к о я т о гоВори Русо, с к о я то чоВек обича кафрите

Вместо ближния си.
Д околкото т у к излож еното е Вярно, доколкото няма ни
що несьизмеримо В един чоВешки жиВот, а несьизмеримото,
к о е т о същестВуВа, същестВуВа само по силата на една слу
чайност, о т к оя то нищо не следВа, доколкото б и т и е т о биВа
разглеждано под аспекта на идеята, Хегел има праВо. Но т о й
няма праВо да гоВори за Вярата или да допуска АВраам да бъде
смятан за баща на Вярата. З а щ о то с В т о р о т о е изказал при
съдата си както над АВраам, така и над Вярата. ВъВ филосо
фията на Хегел Външното е по-Висше о т Вътреш ното. ТоВа
биВа ч е с т о осВетляВано чрез един пример. Д е т е т о е Вътреш
н о т о , м ъж ът Външното, о т тоВ а произтича, че д е т е т о е
определено именно о т Външното, и обратно, че мъжът к ато
Външното се определя о т В ътреш ното. Вярата, обратно, е
парадоксът, че В ъ тр е ш н о т о е по-Висше о т Външ ното или
ако припомним един израз о т предходното, че н е ч е т н о т о число
е по-Висше о т ч е т н о т о .
За е т и ч е с к о т о схващане на жиВота задача на единичния
индиВид е да се отъ р си сам о т определението за Вътрешно
т о и да го изрази В едно Външно. Всеки п ъ т, к огато отделни
я т индиВид се опълчВа срещу тоВа, Всеки п ъ т, к огато иска да
се Въздържи или отн оВ о да се прокрадне В определението за
В ъ тр е ш н о т о чуВстВо, настроение и т.н ., т о й прегрешаВа,
т о й е подложен на изкушение. Парадоксът на Вярата е, че има
една съкроВеност, к оя то е несъизмерима за Външното, една
съкроВеност, която, забележ ете добре, не е идентична с она
зи пърВата, а е ноВа В ътреш ност. ТоВа не биВа да се подми
нава. НоВата философия си е позволила, без много да му мисли,
да постаВи на м я с т о т о на „Вярата“ непосредственото. Пос
тъ п и ли се така, би било смешно да се отрича, че Вярата е
същ ествувала Винаги. По т о зи начин т я Встъпва В една т в ъ р
де елементарна Връзка с чуВстВото, настроението, идиосин-
кразията, капризите и т.н . философията може да има праВо,
доколкото не биВа да спираме тук. Но нищо не й даВа праВо
да си служи с подобен език. Вярата се предхожда о т едно дви
жение на безкрайността, едВа тогаВа т я ненадейно настъп-
Ва по силата на абсурдното. Аз мога добре да го разбера, без

поради тоВ а да тВърдя, че притежаВам Вярата. Ако т я не е
нещо друго, а тоВа, за к о е т о я представя философията, т о
още Сократ би продължил по-нататък, далеч по-нататък, до-
к а то то й , напротиВ, изобщо не е стигнал до нея. В интелек
туално отнош ение т о й е изВършил дВижението на безкрай
н о с т т а . Н егоВ ото незнание е безкрайната резигнация. Тази
задача с ъ о т В е т с т В а Все пак на човеш ките сили, макар В на
ше Време да се гледа с недобро око на нея. Но к о га то т я е
изпълнена, к о га то единичният индиВид се е излял В безкрай
н о то , едВа тогаВ а е д о с т и гн а т а т о ч к а т а , В к о я то Вярата
може да избие наВън.
Парадоксът на Вярата е следователно този , че единич
ният индиВид с т о и по-Високо о т о б щ о т о , че т о й — нека на
помним за едно рядко срещано днес догматично различие - оп
ределя с В о е т о отнош ение към о б щ о т о посредством о т н о
ш ението си към абсолю та, а не о т н о ш е н и ет о си към абсолю-
т а посредством о т н о ш е н и ет о си към о б щ о т о . Парадоксът
може да се изрази и така: същ ествува един абсолю тен дълг
към Бог, за щ о т о В о тн о ш е н и ет о си на дълг единичният ин
диВид се държи к а т о индиВид, както а б с о л ю т ъ т по о тн о ш е
ние на а б с о лю тн о то . К о га т о В т о з и смисъл се казВа, че е дълг
да се обича Бог, т о тоВ а означава нещо по-друго о т казаното
В предходното, защ ото, ако т о з и дълг е абсолю тен, ети ч е с
к о т о е принизено до нещо о т н о с и т е лн о . О т то В а обаче не
следВа, че т о трябВа да се унищожи. То получава един съВсем
друг израз, парадоксален В смисъл, че например лю боВ та към
Бог може да накара рицаря на Вярата да придаде на сВ оята
любоВ към ближния обратния израз на тоВа, к оето, етически
казано, е дългът.
Ако не е така, Вярата няма м я с то В б и т и е т о , т я е едно
изкушение и АВраам е загубен, за щ о т о не е усто ял на него.
Този парадокс не може да се медиира. З а щ о т о почиВа
именно Върху тоВа, че единичният е единичен. В момента, В
к о й т о иска да изрази сВоя аб со лю тен дълг В о б щ о т о , да го
осъзнае В него, т о з и единичен осъзнава, че е поставен на из
кушение и ако изобщо му се п ротивопостави, не успява да из
пълни така наречения абсолю тен дълг, а В случай, че не го из

пълни, т о й прегрешаВа, п остъп ката му сама по себе си стаВа
тоВа, к о е т о е бил негоВият абсолю тен дълг. КакВо трябВа да
праВи тогаВа АВраам? Ако каже на някой чоВек: Аз обичам Исаак
поВече о т Всичко на сВ ета и затоВа ми е толкоВа теж ко да го
пожертвам, т о другият, поклащайки глаВа, би отВърнал: За
що искаш тогаВа да го пожертваш? Или ако другият е някой
хитрец, би прозрял, че АВраам изважда на показ чуВстВа, кои
т о се намират В крещящо протиВоречие с н егов ото дело.
В разказа за АВраам ние намираме такъв парадокс. О т н о
ш ението му към Исаак е етически изразено В тоВа, че бащ ата
трябВа да обича сина. ТоВа етическо отнош ение биВа прини
зено до о т н о с и т е л н о В протиВоВес на а б с о л ю т н о т о о т н о
шение към Бог. На Въпроса „защо?“ - АВраам не може да о т г о
вори нищо, осВен че тоВ а е едно изпитание, едно изкушение,
к оето, както отбелягахме по-горе, представя е д и н с т в о т о о т
д В ете определения, че стаВа заради Бог и заради самия него.
Тези дВе определения о т г о в а р я т едно на друго и В употреба
т а на езика. Така например, к огато Видим някой чоВек да Вър
ши нещо, к о е т о не се разтваря В о б щ о т о , ние казваме, че т о й
положително не го е направил заради Бог, и по т о зи начин за
гатваме, че го е направил заради самия себе си. Парадоксът на
Вярата е загубил междинното зВено, тоВ а ще рече, о б щ о то.
Вярата е, о т една страна, израз на най-Висш егоизъм (да Вър
ши уж асното, к о е т о т о й Върши, заради самия себе си), о т
друга страна, израз на абсолю тна В сеотдайност да го праВи
заради Бог. Самата Вяра не може да се медиира Вътре В общ о
т о , за щ о т о п осредством тоВ а биВа снета. Тя е т о зи пара
докс и единичният индивид съВсем не може да се обясни пред
другите. ЧоВек, разбира се, си ВнушаВа, че единичният инди
вид може да се направи разбираем за друг единичен, к ойто е В
с ъ щ о т о положение. Подобно разсъждение би било немислимо,
ако хората В наше Време не правеха опити по какви ли не на
чини да се промъкнат с х и т р о с т ВъВ Великото. Един рицар на
Вярата съВсем не може да помогне на друг. Единичният или
сам стаВа рицар на Вярата, к а то Взема парадокса Върху себе
си, или никога не стаВа такъВ. Съдружия В тази сфера са на
пълно немислими. Всяко по-подробно обяснение какВо шрябВа

да се разбира чрез Исаак, единичният чоВек може да даВа един
ств ен о и само на себе си. И колк ото и т о ч н о да би могло да се
определи какВо трябВа да се разбира чрез Исаак (между друго
т о би било най-смешното противоречие на са м о то себе си
да се Включи под обиди определения единичният индиВид, кой
т о поначало е изВън о б щ о т о , к о га то трябВа да действа имен
но к а то единичен индиВид, с т о я щ изВън о б щ о т о ), единични
я т никога няма да може да се уВери посредством други, а само
чрез самия себе си В к а ч е с т в о т о си на такъВ. Следователно,
ако един чоВек би бил д о с т а т ъ ч н о страхлив и жалък, за да
иска да с т а н е рицар на Вярата на чужда о т г о в о р н о с т , т о й
Все пак няма да може да стан е. З а щ о т о само единичният В
к а ч е с т в о т о си на такъВ може да с т а н е рицар на Вярата и
тоВ а е Великото, к о е т о аз бих могъл да разбера (без да Влизам
В него, т ъ й к а т о ми липсВа см елост). Но то В а е и ужасното,
к о е т о мога да разбера още по-добре.
К ак то е изВестно, у Лука52 се пропоВядВа едно странно
учение за абсолю тния дълг към Бог: „Ако някой дохожда при
мене и не намрази баща си и майка си, жена си, д ец а та си,
б р а т я т а си и с е с т р и т е си, т а дори и самия си жиВот, т о й
не може да бъде мой ученик.“ ТоВа са суроВи думи, кой би из
държал да ги слуша? ЗатоВа и се чуВат много рядко. Но тоВ а
мълчание е В същ ност бягстВо, к о е т о нищо не помага. С т у
д е н т ъ т по богословие обаче е научил, че т е з и думи се срещ ат
В НоВия заВет, и В едно или друго екзегетично помагало т о й
намира обяснението, че гръцката дума за тоВа, к оя то обик
новено означава „мразя“ , т у к се яВяВа В смекчено значение: не
обичам д о ст а тъ ч н о , не почитам, не уВажаВам, не смятам за
нищо. Но тоВ а отличаващ о се с Вкус обяснение не се потВър-
ждаВа о т смисъла на целия т е к с т . С ледващ ите стихове пред
с т а в л я в а т В същ ност разказ как един чоВек, к о й т о искал да
издигне кула, предварително изчислил грубо разноските с ог
лед на тоВ а дали ще бъде В състояние да я доизгради, т а да не
му се см еят после Всички. Тясната Връзка между разказа и ци
ти р ан и те сти хове сякаш напълно доказва, че думите трябВа
да се Възприемат В най-ужасния им смисъл, затоВ а е нужно
Всеки предварително да проВери себе си дали ще може да съг

ради кулата.
Ако набожният и учен екзегет, к о й т о чрез подобни из
въртания см ята да контрабандира х р и с т и я н с т в о т о В сВе-
т а , би успял да убеди някого, че граматично, лингвистично и
аналогично тоВ а е било значението на оноВа място, т о , надя
вам се, ще има щ а с т и е т о ощ е В същия миг да убеди т о з и чо-
Век, че х р и с т и я н с т в о т о е едно о т най-жалките неща на све
т а . З ащ ото, ако тоВ а учение В един о т сВоите най-лирични
изблици, к о га то съзнанието за негоВата Вечна с т о й н о с т пул
сира В него най-силно, няма какВо друго да каже осВен една
гръмка нищо незначеща дума, т о само подканя чоВек да е по-
малко доброжелателен, по-малко Внимателен, по-безразличен.
ТоВа учение, к о е т о В момента, В к о й т о се готВ и да изкаже
уж асното, сВършВа, предизвиквайки отделяне на слюнка, Вмес
т о да ужасяВа, такова учение полож ително не си заслужава да
се изправяш на крака заради него53.
Д ум ите са ужасни, но пак ми се иска да Вярвам, че т е мо
г а т да б ъ д а т разбрани, без о т тоВ а да следВа, че този, кой
т о ги е разбрал, ще има поради тоВ а с м е л о с т т а да действа
според тях. Все пак чоВек би трябВало да е толкоВа почтен,
че да признае Величието на тоВа, макар и сам да няма см елост
за него. К о й т о се държи по такъВ начин, не биВа сам да се
изключва о т участие В онзи хубаВ разказ, за щ о т о т о й по сВой
начин съдържа утеха за този , к о й т о не е имал см елост да за
почне изграждането на кулата. Но т о й трябВа да бъде чес
т е н и не биВа да представя липсата на см елост за смиреност,
т ъ й като, тъкм о обратно, т я е горд ост, докато с м е л о с т т а
на Вярата е еди н ствен ата смирена смелост.
Сега лесно може да се Види, че ако тоВ а м я сто съдържа
някакъВ смисъл, т о й трябВа да бъде разбран буквално според
думите. Бог е този , к ой то изисква абсолю тна любоВ. К ойто,
изисквайки л ю б о в та на един чоВек, би изказал мнението, че
к а т о д о к а зателств о за нея т о й трябВа да ста н е безразличен
към Всичко, к о е т о иначе е обичал, е не само егои ст, но и глу
пав, и този , к ой то би изискВал такаВа любоВ, В същия миг би
подписал сам сВ оята смъртна присъда, доколкото ж и в о т ъ т
му се съдържа В желаната любоВ. Така един мъж настоява же

на му да напусне баща и майка, но ако за д о к а за т е л с т в о за
изключителната й любоВ към него изискВа т я да се превърне
В лоша и опака дъщеря и т.н ., тогаВ а т о й е по-глупаВ и о т
най-глупаВия. Ако би имал някакВа представа за и сти н ск а та
любоВ, т о й ще желае да открие, че к а т о дъщеря и с естр а т я
е съвършена В лю бовта, и ще Види В тоВ а една гаранция, че
жена му го обича както никой друг В стр а н а т а . ТоВа, к о е т о у
чоВек може да бъде с м е т н а т о за признак на егоизъм и глупост,
с пом ощ та на един екзегет може да се приеме к а т о достойна
представа за б о ж е ст в ен о т о .
Но как така да ги мразим? Аз няма да напомням за човеш
к о т о разграничение между любоВ и омраза, не че имам нещо
много протиВ него, за щ от о Все пак сВидетелстВа за с т р а с т ,
а за щ о т о е егоистично и т у к съВсем неуместно. Ако обаче
гледам на задачата к а то на парадокс, аз я разбирам, то В а ще
рече, аз я разбирам така, к ак то трябВа да се разбере един
парадокс. А б со лю тн и я т дълг може да накара чоВек да направи
тоВа, к о е т о е т и к а т а би забранила, но съВсем не може да на
кара рицаря на Вярата да престане да обича. ТоВа показВа АВ-
раам. В мига, В к ой то т о й иска да пож ертва Исаак, етически
я т израз за тоВа, к о е т о иска да направи, е следният: т о й мрази
Исаак. Но ако наистина мрази Исаак, т о й може да бъде споко
ен, че Бог не изискВа тоВ а о т него, за щ о т о Каин и АВраам не
са идентични. Исаак т о й трябВа да обича о т цялата си душа,
к ога то Бог го иска за себе си, трябВа да го обича колк ото е
Възможно по-силно и само тогаВ а може да го пожертВа. За
щ о т о единствено лю боВ та към Исаак чрез парадоксалното
си п р оти воп оставян е на н егов ата любоВ към Бог превръща
д е л о т о му В жертВа. Но тоВ а е неволята и с т р а х ъ т В пара
докса, че т о й , казано човешки, съВсем не може да напраВи т а
ка, че да бъде разбран. Само В мига, В к о й т о д е л о т о му е В
абсолю тн о противоречие с н е го в о т о чуВстВо, само тогаВ а
т о й жертВа Исаак, но с р е а л н о с т т а на д е л о т о си принадле
жи на о б щ о т о и т у к е и остаВ а убиец.
М я с т о т о у Лука трябВа п о-н ататъ к да се разбира В сми
съл, че рицарят на Вярата не получава никакъВ по-Висш израз
6.
за о б щ о т о к а т о етическо, В к о е т о т о й може да се спаси. Ако

църкВата изискВа т а зи ж ер тва о т някой о т сВоите пасоми,
се получава само един трагичен герой. И деята на църкВата
Всъщ ност не е качествено различна о т та зи на държавата,
доколкото единичният индивид посредством една проста ме
диация може да Влезе В нея, а щом е Влязъл В парадокса, т о й не
дости га до идеята на държавата. Той не излиза о т парадокса
и В него трябВа да намери или сВ оето блаженство, или своя
т а гибел. ТакъВ един църковен герой изразява В сВоите дейс
тв и я о б щ о т о и не трябВа да има никой В черквата, н и т о до
ри баща му и майка му и т.н., к ой то да не го разбира. За тоВ а
пък т о й не е рицар на Вярата и има друг о тгов ор , различен о т
т о зи на АВраам. Не тВърди, че к ога то биВа подложен на изпи
тание, за него то В а е д ей с тв и т елн о изпитание или изкуше
ние.
По принцип поВечето се Въздържат да ц и т и р а т такиВа
м ест а к ак то при Лука. С т р а х у в а т се да о св о б о д я т хората,
стр ахув ат се, че най-лош ото ще се случи, ако се предостави
на отделния индивид да се държи к а т о отделен. Смята се още,
че да се същ ествува к а т о единичен индивид, е най-лесното
нещо на сВ ета и тъкм о поради тоВ а хората трябВа да б ъ д а т
оставени на с т а н а т о б щ о т о . Аз не мога да споделя н и то т о
зи страх, н и т о то В а мнение, и т о по една и съща причина.
К о й т о е научил, че да същ ествуваш к а то единичен индивид, е
най-ужасното нещо на сВета, не би се страхувал да каже, че
тоВ а е най-Великото, но би го казал така, че думите му да не
м о га т да се превърнат В примка за някой заблуден, а по-скоро
да му пом огнат да Влезе В о б щ о т о , к олк ото и малко м я с то
думите му да о т д е л я т за Великото. К о й т о не смее да назове
подобни м еста, не смее да назоВе и АВраам и мнението, че да
същ ествуваш к а т о единичен индивид, е тВърде удобно, съ
държа едно много съмнително косВено признание по отн о ш е
ние на самия себе си. З а щ о то този, к ой то наистина уВажаВа
себе си и е загрижен за душата си, е убеден, че к ой то същ ест-
ВуВа под собстВ ен надзор сам В целия сВят, жиВее по-строго
и по-самотно, о т к о л к о т о едно момиче В девически пансион.
Наистина има такиВа, к ои то се нуждаят о т принуда, които,
пуснати на свобода, се държ ат к а т о диВи зВероВе, опиянени

о т с о б с т в е н а т а си с т р а с т , но чоВек трябВа да докаже, че не
принадлежи към тях, к ато гоВори със стр ах и т р е п е т . И т р я б
Ва да се гоВори със страхопочитание пред Великото, т о не
биВа да бъде пренебрегвано поради с т р а х о т Вреда, к о я т о
положително няма да се яВи, ако се гоВори със съзнанието за
негов ото Величие, за неговите ужаси, за щ о т о без т я х ние не
познаваме Величие.
Нека малко по-подробно размислим над неВолята и с т р а
ха В парадокса на Вярата. Трагичният герой резигнира Върху
самия себе си, за да изрази о б щ о т о , рицарят на Вярата резиг
нира Върху о б щ о т о , за да с та н е единичен индивид. К ак то ка
захме, Всичко заВиси о т В ътреш ната нагласа на чоВека. Този,
к ой то ВярВа, че е д о ст а тъ ч н о лесно да бъдеш единичен инди-
Вид, Винаги може да бъде сигурен, че не е рицар на Вярата,
за щ ото Волните птички и с к и т а щ и те гении не са хора на Вя
рата. Нейният рицар обаче знае, че е прекрасно да принадле
жиш на о б щ о т о . Той знае също, че е хубаВо и се отразява доб
ре на чоВек да е единичен индивид, к ой то сам се прехвърля В
о б щ о т о , който, така да се каже, сам подсигурява едно ч и с то
и изящно и доколкото е Възможно безгрешно издание на самия
себе си, четлиВо за Всички. Той знае, че действа ободряващо
да станеш разбираем за самия себе си В о б щ о т о , така че да го
разбираш, и Всеки единичен, к о й т о го разбира, да разбира В
него о б щ о т о и дВамата да се радВат на сигурност В об щ о
т о . Той знае, че е хубаВо да се родиш к а т о единичен, к ой то
има сВоя дом В о б щ о т о , едно приятелски настроено убежи
ще, к о е т о да т е посреща с разтворени о б яти я Всеки п ъ т,
к огато поискаш да Влезеш В него. Но т о й знае същевременно,
че още по-Високо се изВиВа един сам отен път, т е с ен и с т р ъ
мен. Знае, че е ужасно да бъдеш роден самотен Вън о т общ о
т о , да ВърВиш, без да срещащ н и т о един странник. Той знае
много добре къде се намира и как се отн а ся към хората. Каза
но чоВешки, т о й е луд и не може да разтвори душ ата си пред
никого. И Все пак „луд“ е най-мекият израз. Ако не биВа разг
леждан по такъВ начин, т о й е един лицемер и колкото по-Ви
соко се изкачВа по пътя, толкоВа по-ужасен лицемер стаВа.
Рицарят на Вярата знае, че е Въодушевяващо да о т д а

деш себе си за о б щ о т о , че за тоВ а се изисква смелост, но и че
В тоВ а се съдържа сигурност тъкм о за щ о т о се Върши заради
о б щ о т о . Той знае, че е прекрасно да бъдеш разбиран о т Всеки
благороден човек, и т о по начин, че наблю дателят сам да бъ
де облагороден. ТоВа т о й знае и Все пак се чуВстВа обвързан,
би искал нему да е Възложена та зи задача. АВраам също би мо
гъл о т Време на Време да желае задачата му да бъде да обича
Исаак така, както подобаВа на един баща, понятно за Всички,
незабравимо за Всички Времена. Би могъл да желае задачата му
да бъде да пож ертва Исаак за о б щ о т о , да може да Въодушеви
други бащи за слаВни дела и почти би се ужасил при мисълта,
че подобни желания за него са само изкушения и би трябВало
да б ъ д а т тр ети р ан и к а т о такиВа. З а щ о то т о й знае, че пъ
т я т , по к ой то ВърВи, е сам отен и че не Върши нищо за общ о
т о , а само биВа изкушаван и подлаган на изпитание. Или какво
е направил АВраам за о б щ о т о ? Нека говоря човешки за тоВа,
истински човешки. На него са му нужни седемдесет години, за
да се сдобие на преклонна Възраст със син. За да постигне
тоВа, к о е т о другите получават твърде бързо и о т к о е т о из
п и т в а т дълго Време радост, на него са му нужни седемдесет
години. И защо? З а щ о т о биВа подлаган на изкушение и изпи
тание. Не е ли тоВ а безумие? Но АВраам е ВярВал, само Сара се
колебаела и го карала да спи и с Агар, но поради тоВ а т о й е
трябВало да я прогони. Ражда му се Исаак, сега АВраам о т н о -
Во трябВа да бъде подложен на изпитание. Той е знаел, че е
прекрасно да изразяваш о б щ о т о , прекрасно е да жиВееш с Иса
ак. Но тоВ а не е задачата. Знаел е, че е царско да пожертва
такъВ син за о б щ о т о , сам т о й би могъл да намери покой В
тоВ а и Всички биха се покоили, Възхвалявайки го за неговото
дело, така както Вокалът се покои В сВоята букВа. Но тоВ а
не е задачата, т о й биВа подложен на изпитания. Римският
пълкоВодец, изВестен под и м ето К ун к татор 54, спрял Врага по
ради колебанието си. Но що за колебаещ се е АВраам В сравне
ние с него - т о й не е спасител на държавата. ТоВа е съдържа
н и е т о на един с т о и т р и д е с е т годишен ж иВот. Кой би го
издържал? Нима околните, ако би могло да се гоВори за таки-
Ва неща, ще кажат: „АВраам Вечно се колебае. Най-сетне му се

роди син, д о с т а т ъ ч н о дълго Време го чака и сега иска да го
пожертва, нима не е луд? Поне да можеше да обясни защо го
иска, и Все пак тоВ а е едно изпитание.“ ПоВече АВраам и не би
могъл да обясни, за щ о т о ж и В о т ъ т му е к а т о книга, конфис
кувана о т Бог и недостъпна за другите.
ТоВа е уж асното. К о й т о не го Вижда, Винаги може да бъ
де сигурен, че не е рицар на Вярата. Но к ой то го Вижда, няма
да отр еч е, че дори най-изкушаВаният трагичен герой прис
тъпва, сякаш танцуВа, В сравнение с рицаря на Вярата, кой
т о се придВижВа напред само баВно и пълзейки. И к о га т о е
разбрал то В а и се е убедил, че не притежава см ело ст да го
разбере, т о й полож ително ще у с е т и Вълшебното блаж енст
во, п о с т и г н а т о о т онзи рицар, т о й е стан а л довереник на
Бог, приятел на господаря, казано по човешки, т о й говори на
„ т и “ с Бог на н ебето, д окато самият трагичен герой се обръ
ща към него на „Вие“ .
Трагичният герой скоро сти га до ц елт а и приключва б и т
ката, т о й е извършил безкрайното дВижение и сега е под си
гурната закрила на о б щ о т о . ЗатоВ а пък рицарят на Вярата
биВа държан без сън. Тъй к а т о биВа подлаган непрекъснато
на изпитание и Всеки миг същ ествува В ъзм ож ността да се
Върне разкаян В л о н о т о на о б щ о т о . Така т а зи Възможност
може да бъде както изкушение, така и истина. Разяснение по
т о зи Въпрос т о й не може да получи о т никой чоВек, за щ о т о
би се озовал изВън парадокса.
На пърВо м я сто рицарят на Вярата притежава с т р а с т
т а ВъВ Всеки един миг да концентрира ц я л о т о етическо, с
к о е т о скъсВа, за да може сам да си създаде увереност, че дейс
т в и т е л н о обича Исаак о т цялата си душа.* Не може ли, то га -
* О щ е Веднъж щ е се опитам да разясня смисъла на сблъсъка между

трагичния герой и рицаря на в я р ат а. Трагичният герой се уверяВа, че
п ри теж ава изцяло е т и ч е с к и т е задължения, к а т о ги превръща В жела
ние. Така Агамемнон може да каже: Д о к а з а т е л с т в о т о , че не накърнявам
бащинския си дълг, е т о в а , че т о й е е д и н с т в е н о т о ми желание. Следова
т е л н о т у к се п р о т и в о п о с т а в я т о с т р о желание и дълг. Щ а с т л и в о т о
Ва се намира В изкушение. Той притежава с т р а с т т а В един

миг да изВади наяВе цялата т а зи увереност, при т о в а така
пълнозначно както В пърВия миг. Ако не може, не е В с ъ с то я
ние да се помръдне о т м я с т о т о си, така трябВа непрекъсна
т о да започва отначало. Трагичният герой също концентри
ра В един-единстВен м омент ети ч еск о то , к о е т о е прекрачил
Вече телеологически, но В то В а отнош ение намира опора В
о б щ о т о . Рицарят на Вярата я има само и единствено за себе
си и В то В а се съдържа уж асното. П оВ ечето хора ж ивеят В
едно етическо задължение така, че Всеки ден да има своята
т е ж е с т за тях, но т е никога не с т и г а т до тази концентра
ция на с т р а с т и , то В а енергично осъзнаване. За да се добие
т о , о б щ о т о може В известен смисъл да бъде В помощ на т р а
гичния герой, но рицарят на Вярата е сам ВъВ Всичко. Трагич
ният герой го Върши и намира покой В о б щ о т о , рицарят на
Вярата биВа държан непрекъснато В напрежение. Агамемнон
е го то В да пожертва Ифигения и така намира покой В общ о
т о , после пристъпва към изпълнението. Ако т о й не бе напра
вил движението, ако душ ата му В решаващия миг Вместо В
концентрация на с т р а с т т а се бе изгубила В най-обикноВени
брътвеж и о т рода на тоВа, че има и други дъщери и че Все
още би могло да се случи нещо необикноВено, тогаВа то й , раз
бира се, нямаше да е герой, а мекушаВа баба. АВраам също при
теж ава концентрацията на героя, макар при него т я да е да
леч по-трудна, т ъ й к а то т о й няма никаква опора В о б щ о т о ,
но праВи ощ е едно движение, посредством к о е т о концент-
стечен и е В ж и В о т а е т е да съвпаднат, т а к а че м о е т о желание да е мой

дълг, и о б р а т н о , зад ач ат а на п оВ ечет о хора В ж и В о т а е именно да о с т а
н а т при сВоя дълг и посредством Въодушевлението си да го превърнат
В сВое желание. Трагичният герой се о т к азв а о т с В о е т о желание, за да
изпълни сВоя дълг. За рицаря на В я р ат а желание и дълг са също идентич
ни, но се изисква т о й да п о ж ер тв а и д в ет е. Ако иска да резигнира, ж ер
твай к и с В о е т о желание, т о й не може да намери покой, т ъ й к а т о нали
т о В а е н еговият дълг. Ако иска да о с т а н е при дълга и ж еланието си,
т о г а В а не с т а в а рицар на Вярата, з а щ о т о аб со лю т н и я т дълг изискВа
именно т о й да се о т к а ж е о т него. Трагичният герой е получил един по
виеш израз на дълга, но не и абсолю т ен дълг. - Б. а.
pupa душ ата си обратн о В чудото. Ако не бе напраВил тоВа,

тогаВ а АВраам щеше да бъде само един Агамемнон, доколко-
т о изобщ о може да се обясни дали е Възможно да се поеме
о тго В о р н о с т за пож ертВането на Исаак, без с тоВ а да се Вър
ши услуга на о б щ о т о .
Дали единичният индиВид сега д ей ств и телн о се намира
В изкушение, или е рицарят на Вярата, то В а може да реши
единствено самият т о й . Възможно е обаче о т парадокса да
се к о н с т и т у и р а т няколко обозначителни знаци, к ои то да мо
же да разбере и този , к ой то не е В него. И стинският рицар на
Вярата е Винаги В абсолю тна изолация, фалшивият е сектан-
тски. ТоВа е о п и т да се о т б и е човек о т тесния п ъ т на пара
докса и на еВтина цена да с та н е трагичен герой. Трагичният
герой изразява о б щ о т о и се ж ертВ а за него. За разлика о т
тоВ а с ек т а н т с к и я т палячо има един ч астен т е а т ъ р , няколко
добри приятели и другари, к о и т о приблизително п р ед став я т
о б щ о т о , и т о по същия сполучлив начин, к ак то съд ебн и те
заседатели В „З л а т н а т а кутия“55 за с т ъ п в а т справедливост
т а . За разлика о т тоВ а рицарят на Вярата е парадоксът, т о й
е единичният, абсолю тно единичният, без ВсякакВи Връзки и
родства. ТоВа е ужасното, к о е т о с е к т а н т с к и я т мекушаВ чо-
Век не може да понесе. В м есто да се поучи, че не е В с ъ с т о я
ние да избърши Великото и напраВо да си го признае, нещо,
к о е т о само мога да одобря, т ъ й к а т о самият аз постъпвам
така, бездарникът си Въобразява, че ще може да го напраВи,
ако се сдружи с още няколко бездарници. Но тоВ а изобщо не
Върби. С В е т ъ т на духа не търпи никакВо мошеничестВо. Ед
на дузина с е к т а н т и се хВащ ат под ръка, т е не зн аят абсо
лю тн о нищо за са м о тн и те изкушения, к ои то очакВат рицаря
на Вярата и о т к ои то т о й не смее да избяга именно за щ о т о
би било още по-ужасно, ако би се блъскал нахално напред. Сек-
т а н т и т е се заглушават един друг с шум и крясъци, държ ат
страха на разстояние с ВряВата си и една такаВа шумна мъж
ка компания си Въобразява, че щурмува н е б е т о и ВърВи по съ
щия п ъ т, както рицарят на Вярата, к о й т о никога не чуВа В
с а м о т а т а на униВерсума чоВешки глас, а крачи сам с ужасната
си о т го В о р н о с т .
Рицарят на Вярата разчита еди н ствено на самия себе
си, т о й изпитва болка, че не може да разтВори душ ата си

пред други, но не и с у е т н о т о желание да бъде пътепоказател
за другите. Болката за него е упованието, т о й не познаВа су
е т н о т о желание, за него душ ата му е прекалено сериозна. Ф ал
шивият рицар се издаВа лесно посредством умението, к о е т о
е придобил В един миг. Той съвсем не разбира за какВо стаВа
дума, а именно, че един друг единичен, доколкото ще Върби по
същия път, трябВа напълно по същия начин да стан е едини
чен и поради та зи причина не се нуждае о т никакВо упътване,
най-малкото о т някой, к ой то иска да му се натрапи. Тук чо-
Век отноВ о се отклонява о т пътя, не може да издържи мъче
н и ч е с т в о т о да бъде неразбран и В м есто него избира много
по-удобното умение със с в е т с к о т о Възхищение о т него. Ис
ти н ск и ят рицар на Вярата е сВидетел, никога учител и В т о -
Ва се заключава дълбоко хуманното, к о е т о означаВа много по-
Вече, о т к о л к о т о глупавото съпричастие по отнош ение на нес
го д и те и благополучието на други хора, и под наименование
т о „симпатия“ му се оказВа прекалено голяма ч е ст , д о к а то
т о не е нищо друго осВен суета. Този, к о й т о иска да бъде
само сВидетел, признава с тоВа, че никой чоВек, дори и най-
нищожният, не се нуждае о т съпричастието на друг или чрез
него да бъде принизен, за да бъде другият ВъзВеличен. Но как-
т о не е спечелил еВтино тоВа, к о е т о е спечелил, така също
т о й не го продаВа и еВтино, не е д о ст а тъ ч н о жалък да прибе
ре В джоба си Възхищението на хората и за о т п л а т а да им
даде нямото си презрение, т о й знае много добре, че наистина
великото е достъпно за Всички.
Или същ ествува един абсолю тен дълг към Бог и ако има
такъВ, тогаВ а т о й е описаният парадокс, а именно, че еди
ничният к а то такъВ с т о и по-високо о т о б щ о т о и се намира
В абсолю тн о отнош ение към а б с о лю тн о то , или никога не е
имало Вяра, т ъ й к а то нея Винаги я е имало, или иначе АВраам е
загубен, или иначе м я с т о т о у Лука, глаВа 14-а, трябВа да се
обясни така, к ак то онзи ек зегет с Вкус го е направил, и по
същия начин да се обясн ят с ъ о т В е т н и т е и подобните мес
та.
ПРОБЛЕМ III
Етически оправдано ли е било о т страна на Авраам,

че е премълчал намерението си пред Сара,
Елиезер и Исаак?
Е ти ч еск о то к а т о такова е о б щ о т о , к а т о о б щ о т о е о т
своя страна очевидното. Единичният к а т о непосредствено
чувствено и душевно определен е скр и ти ят. Н еговата е т и
ческа задача е следователн о да се измъкне о т с в о я та скри-
т о с т и да ста н е очевиден в о б щ о т о . Всеки п ъ т, к ога то иска
да о стан е в с к р и т о т о , т о й прегрешава и се намира в изкуше
ние. О т него може да излезе само ако с та н е очевиден.
Тук ние о т н о в о стигам е до същ ата точка. Ако няма скри-
т о с т , дължаща се на това, че единичният к а т о такъв с т о и
по-високо о т о б щ о т о , поведението на Авраам не може да бъ
де защ итено, з а щ о т о т о й игнорира е т и ч е с к и т е междинни
инстанции. Ако обаче същ ествува такава с к р и т о с т , ние сме
изправени пред парадокса, к ой то не може да се медиира, т ъ й
к ато се основава именно на то в а , че единичният к а т о такъв
с т о и по-високо о т о б щ о т о , а тъкм о о б щ о т о е медиацията.
Хегеловата философия не приема никаква оправдана ск р и то с т,
никаква оправдана несъизмеримост. Тя е последователна в себе
си, к ога то изисква очевидност, но не е наясно, к ога то обявя
ва Авраам за баща на вярата и говори за вяра. Вярата всъщ
н о с т не е първата, а една по-късна н еп осредственост. Пър
в а т а н еп оср едствен ост е е с т е т и ч е с к о т о и т у к Х егеловата
философия може и да има право. Но вярата не е е с т е т и ч е с к о
т о , или: т я никога не е същ ествувала, за щ о т о винаги е съ
ществувала.
Най-добре ще бъде т у к Въпросът да се разгледа ч и с то

естети ч еск и и за та зи цел да се наВлезе В едно е ст ет и ч еск о
разсъждение, ще помоля ч и та те л я за момент изцяло да се Вжи-
Вее В него, докато аз, за да дам сВоя принос, ще насоча поглед
към о б ек та на изложението. К атегорията, коя то искам да раз
гледам малко по-отблизо, е и н тер есн ото, една категория, ко
я т о особено В наше Време именно за щ о т о т о жиВее В една
повратна точ к а на и с то р и я та , е получила голямо значение,
т ъ й к а то Всъщ ност т я е категорията на повратната т о ч
ка. Поради тоВ а не би трябвало, както ч е с т о се случва, след
к а то сами сме я обичали с мъжествен жар, да допускаме да й
се подиграват, т ъ й к а т о е надраснала човека, но и не биВа
прекалено да жадуваме за нея. З а щ о т о да бъдеш интересен
или ж и В о т ъ т т и да бъде интересен, положително не е задача
за художествено усърдие, а една съдбовна привилегия, коя то
к а то Всяка привилегия В сВ ета на духа може да се изкупи само
с дълбока болка. Така Сократ е най-интересният човек, кой
т о някога е жиВял, неговият ж иВот е бил най-интересният,
к ой то е бил жиВян, но тази екзистенция му е била отредена
о т Бог и доколкото е трябВало сам да я придобие, на него не
са му останали чужди мъките и страданията. Да се Възприе
ме такаВа една екзистенция суетно, не подобава на някой, кой
т о размишлява по-сериозно над ж ивота, и Все пак не е ряд
к о с т В наше Време да се Видят примери за такъВ стремеж.
И н те р ес н о то между д ругото е гранична категория, граничен
камък между е с т е т и к а т а и е ти к а та . В т о зи смисъл размиш
лен и ето трябВа непрекъснато да се прехвърля В о б л а с т т а на
е ти к а та , докато, за да придобие значение, т я трябВа с е с т е
тическа съкроВеност и желание да подхване проблема. В по
добно нещо е т и к а т а В наше Време Все по-рядко се Впуска. При
чината е сигурно, че за него няма м ясто В систем ата. ТоВа би
могло да се напраВи В монография, а ако не искаме да го напра
вим прекалено обширно, може да го направим кратко и Все
пак да постигнем същ ото, сти га да имаме В сВоя Власт опре
делението. З а щ о т о едно или дВе определения м огат да разк
р и ят цял един сВят. Нима не би трябВало В си стем а та да има
м я сто за такиВа малки думички?
В сВоята безсмъртна „П оети ка“ А р и с т о т е л казва: „ДВа

елемента о т фабулата се сВеждат към т е зи неща: перипети
я т а и познаВането.“56
Е стестВ ен о, мен ме интересуВа само В т о р и я т момент,
познаВането. НаВсякъде, к ъ д ето може да стаВа дума за поз-
наВане, се гоВори поначало за предварителна с к р и то с т. Как-
т о познаВането е развръзката, о т с л а б в а н е т о на напрежени
е т о , така с к р и т о с т т а е за т я га н е т о на драматичния Възел В
жиВота и поражда напрежение. Тук аз не мога да се спра на
размислите на А р и с т о т е л о т предходната глаВа отн о сн о раз
личната с т о й н о с т на трагеди ята, намираща се навсякъде, В
отнош ение към пери п ети ята и познаВането, а също така и
на тв ъ р д ен и ята му за е д н о к р а тн о то или д в ук р а тн о то поз
наване, к олк ото и т е з и проблеми да изкушават със сВ оята
съкроВеност и ти х о задълбочаване онзи, к о й т о д о с т а т ъ ч н о
дълго Време е бил изморяван о т п овърхн остното Всезнайст-
Во на а в т о р и т е на компендиуми. Тук трябВа да намери по-
скоро м я сто една обикновена забележка. В гръцката т р а г е
дия с к р и т о с т т а и к а т о сле д ст в и е о т нея познаВането са
епична останка, к оя то се корени В един фатум; драматично
т о действие се губи В него, В него т о има сВоя тъмен, загадъ
чен произход. На тоВ а се дължи, че Въздействието на гръцка
т а трагедия прилича на В п ечатлен и ето, к о е т о произвежда
една мраморна с т а т у я , на к о я то липсва силата на очите. Гръц
ката трагедия е сляпа. Нужна е и звестна абстракция, за да
може т я наистина да Въздейства Върху зрителя. Един син57
убива баща си, но едВа по-късно научаВа, че тоВ а е бил негови
я т баща. Една с ес тр а 58 иска да пож ертва б р а т си, но разбира
тоВ а В решаващия миг. Този Вид трагизъм по-слабо може да
занимава н аш ето рефлектиращо Време. М одерната драма се
е отказала о т съдбата, драматически се е еманципирала, зря
ща е, насочВа поглед наВътре В себе си, откриВа съ д бата В
с о б с т в е н о т о си драматическо съзнание. С к р и т о с т т а и о т
кровението са свободните действия на героя, за к ои то т о й
е отговорен . В модерната драма с к р и т о с т т а и разпознава
н е т о също са основен елемент. Да привеждам т у к примери,
би ни отклонило прекалено много. Д о с т а т ъ ч н о съм учтиВ, за
да приема, че Всеки В наше Време - Време, така естети чески

сластно, толкоВа п о т е н т н о и пламенно, зачеващо лесно к ато
яребицата, за к оя то според А р и с т о т е л е д о ст а тъ ч н о да чуе
гласа на мъжкия или само да го усети, че прехвърча над глава
т а й - Всеки, само к а т о чуе думата „с к р и т о с т “ , к ато на шега
може да изреди половин дузина романи и комедии. З атова ще
бъда кратък и ще се задоволя само с една по-обща забележка.
Ако този , к ой то играе на криеница и посредством moßa пре
дизвиква драматичен кипеж В пиесата, ckpußa някоя безсмис
лица, получаВа се комедия. Ако обаче има отнош ение към иде
ята, т о й може да се приближи до п о н я ти е то за трагичен ге
рой. Е т о само един пример за комичното: Един мъж се грими
ра и носи перука. С ъщ и ят т о з и мъж иска да има успех сред
красиВия пол, уВерен е В победата си благодарение на грима и
перуката, к о и т о непременно ще го направят неотразим. Той
хваща едно момиче и е на Върха на щ а с т и е т о . Настъпва Въз
лови ят момент: може ли да признае т о й moßa, няма ли да загу
би ц я ло то си обаяние, ако се покаже к а т о най-обикноВен, и
при moßa плешиВ мъж, няма ли по т о зи начин да загуби о т н о -
Во любимата? С к р и т о с т т а е н е го в о то свободно действие,
за к о е т о е с т е т и к а т а също го npaßu отговорен. Тази перука
не е приятелка на плешивите лицемери, т я го npaßu за Всеоб
що посмешище. С трува ми се, moßa е д о статъ ч н о , за да за
гатн а kakßo имам предвид: комичното не може да бъде о б ек т
на наш ето разглеждане.
П ъ т я т , по к о й т о трябВа да тръгна, е да npoßega скри
т о с т т а диалектично през е с т е т и к а т а и ети к а та , за щ от о
Въпросът се сВежда до moßa е с т е т и ч е с к а т а с к р и т о с т и па
радоксът да се разкрият В сВоята абсолю тна различност.
Няколко примера. Едно момиче е та й н о Влюбено В един
младеж, без определено да са признали един на друг лю бовта
си. Р о д и т ели те я принуждават да се омъжи за друг (освен moßa
може и по ч и с то пиетистични съображения), т я им се подчи
нява, скрива лю б ов та си, „за да не направи другия нещ астен и
никой никога няма да разбере колко страда т я “ . Един младеж
може с една-единстВена дума да стан е п р и теж ател на пред
м е та на cßoume копнежи и неспокойни сънища. Тази малка ду
ма обаче ще злепостави, дори може би (кой знае!) ще разбие

цяло едно семейство. Великосърдечно т о й решава да остан е
в своя та с к р и т о с т . „М омичето не бива никога да разбере, че
би могло да бъде щ астливо чрез ръката на някой друг.“ Жалко
наистина, че т е зи две души, всеки о т които, сам за себе си е
скрит за с ъ о т в ет н и я любим об ек т, са скрити и един за друг,
за щ о т о иначе би могло да се о съ щ еств и едно странно, по
виеше единство. Тяхната с к р и т о с т е свободно дело, за кое
т о т е са отговорн и и пред е с т е т и к а т а . Е с т е т и к а т а обаче
е учтива и сантим ентална наука, к о я т о знае повече изходи
о т к ой то и да било портиер на х отел. Какво прави т я т о г а
ва? Тя прави всичко възможно за влю бените. С пом ощ та на
една случайност п а р тн ьо р и те в проектирания брак получа
в а т сигнал за великодушното решение на другата страна, с т и
га се до обяснение, т е се взем ат и същевременно се увиват в
ореола на истински герои. З ащ ото, макар и да не са имали време
дори да преспят една нощ със с в о е т о геройско решение, ес
т е т и к а т а гледа на т я х все пак к а т о на хора, к ои то в продъл
жение на много години смело са о т с т о я в а л и намерението си.
Е с т е т и к а т а всъщ н ост не се интересува кой знае колко за вре
м ето , дали на шега, или на сериозно, т о се изнизва еднакво
бързо за нея.
Но е т и к а т а не знае нищо н и т о за случайността, н и то за
с а н ти м ен та лн остт а , н и то пък има такова бързо понятие за
врем ето. Поради т о в а р а б о т а т а придобива друг вид. Не е
лесно да се диспутира с е т и к а т а , т ъ й к а т о т я притежава
чисти категории. Тя не се позовава на опита, к о й т о о т всич
ки смешни неща е, кажи-речи, най-смешното и е толкова да
леч о т тов а , да научи човека на нещо, че по-скоро го кара да
полудее, ако не знае нещо по-висше о т нея. Е ти к а та не позна
ва никаква случайност, следователно не се с ти га до обясне
ние, т я не се церемони със звания и т и т л и , т я поставя чудо
вищна о т г о в о р н о с т върху крехките рамене на героя, осъжда
к ато нещо н едостойно човек да иска с в о е т о , да играе ролята
на провидение, но също така осъжда у него ж еланието да го
постигне посредством стр а д а н и е то си. Тя повелява вяра в
д е й с т в и т е л н о с т т а , но и см елост за борба с всички нейни з а т
руднения, В м есто с безкръВните страдания, к о и т о чоВек е

поел на собств ен а о т го в о р н о с т . Тя напомня да не се доверя
ваме на х и т р и т е пресмятания на разума, к ои то са по-неВер-
ни, о т к о л к о т о дребните оракули. Тя предупреждава срещу Вся
ка ненавременна с ъ р ц а т о с т , нека д е й с т в и т е л н о с т т а сама я
наложи, т о га в а ще бъде Време да се прояви смелост, то га в а и
е т и к а т а ще предложи сама Възможност за помощ. Ако обаче
се раздвижи нещо по-дълбоко В т е зи дВамата, ако се пояВи
Възможност да се съзре задачата, сериозно да се започне, т о
полож ително би излязло нещо о т тях, но е т и к а т а не може да
им помогне, т я е обидена. З а щ о то т е са скрили една тайна,
една тайна о т нея, една тайна, к оя то са поели на собствена
отговорн ост.
Е с т е т и к а т а следоВателно е изисквала с к р и т о с т и я е
Възнаградила, е т и к а т а е изисквала о т к р о в е н о ст и е наказала
скритостта.
Междувременно обаче е с т е т и к а т а сама изисква о т к р о
в ен ост. К о г а т о гер оят, заплетен В е с т е т и ч е с к а т а илюзия,
мисли, че с мълчанието си спасяВа друг чоВек, т я изисква мъл
чание и го Възнаграждава. К о га т о обаче гер о я т със с в о и т е
действия Внесе см ут В жиВота на друг чоВек, т я изискВа о т
кровеност. С т о в а аз сти гам до трагичния герой. Искам за
м ом ен т да се спра на ЕВрипидоВата „Ифигения В ТаВрида“ .
Агамемнон трябВа да пожертВа Ифигения. Е с т е т и к а т а изис
кВа о т него мълчание само доколкото е недостойно за героя
да тъ р си утеха при друг чоВек, т о й трябВа да прикриВа тоВ а
к олкото е Възможно по-дълго Време и о т състрадание към же
ните. О т друга страна, героят, именно за да бъде герой, т р я б
Ва да бъде подлаган на уж асното изпитание да гледа сълзите
на К ли тем н естр а и Ифигения. КакВо праВи е с т е т и к а т а ? Тя
има изход, т я има подръка един с т а р слуга, к о й т о разкриВа
Всичко на К литем нестра. И така Всичко е наред. Е ти к а та оба
че няма подръка н и т о случай н остта, н и т о един с т а р слуга.
Е с т е т и ч е с к а т а идея противоречи сама на себе си, щом трябВа
да се осъщ естви В д е й с т в и т е л н о с т т а . Поради тоВ а етика
т а изискВа отк р о В ен о ст. Трагичният герой показВа сВоята
етическа см ело ст именно к а то сам съобщаВа на Ифигения ней-
наша участ, без да е заплетен В някаква естети ч еск а илюзия.

НапраВи ли тоВа, т о й е Вьзлюблен син на е ти к а та , В к о го т о е
нейното благоволение. Ако мълчи, причината е може би, за-
щ о т о смята, че по т о зи начин ще улесни другите, а може би и
за щ ото така улесняВа и себе си. Но т о й знае, че е сВободен В
дей стВ и ето си. Ако мълчи, В к а ч е с т в о т о си на отд елен инди
вид поема о т г о в о р н о с т Върху себе си, доколкото пренебрег
ва аргум ентите, к о и т о м о гат да д ой дат отВън. К а т о т р а
гичен герой т о й не може да постъпи така. З а щ о то е т и к а т а
го обича тъкм о затоВа, че изразява непрекъснато о б щ о т о .
Н е го в о то геройско дело изисква см елост, но ч а с т о т та зи
см елост е и тоВ а да не се измъкВа о т никакВа аргументация.
Наистина безспорно е, че сълзи те са мощно ср ед ство за Въз
действие и ч е с т о са затрогвали този , к о го т о нищо не е било
В състояние да разчувства. В пиесата на Ифигения се разре
шава да плаче, В д е й с т в и т е л н о с т на нея тр яб в а да й се да-
д ат, подобно на дъщ ерята на Иефтай, цели дВа месеца, за да
плаче не насаме, а В краката на баща си, за да използва ц ялото
сВое изкуство, „к о е т о не е нищо друго осВен сълзи“ , за да се
убие подобно на маслинено клонче около к олен ете му (стих.
1224).
Е с т е т и к а т а изискваше о тк р о в е н о ст , но т я си помага
ше със случайността, е т и к а т а изискваше о т к р о в е н о с т и на
мери В трагичния герой с в о е т о задоВолстВо.
Въпреки с т р о г о с т т а , с к о я то е т и к а т а изискВа о т к р о
веност, Все пак не може да се отр ече, че п о т а й н о с т т а и мъл
чанието придават на чоВека Величие именно за щ о т о са опре
деления на съкроВ еността. К о га т о напуска Психея, Амур й каз-
Ва: „Ти ще родиш д ет е, к о е т о ще с та н е Бог, ако мълчиш, но
т о ще с т а н е чоВек, ако издадеш т а й н а т а .“ Трагичният ге
рой, лю бим ецът на е т и к а т а , е п р о с т о чоВек, аз мога да го
разбера и Всичко, какВото т о й Върши, стаВа о т к р и т о . Про
дължа ли по-нататък, аз непрекъснато ще се натъквам на па
радокса - на б о ж е ст в ен о т о и на демоничното, за щ о т о и дВе-
т е са мълчание. Мълчанието е примамка на демона и колкото
повече се мълчи, толкоВа по-ужасен стаВа т о й , но мълчание
т о е също сраждане на б о ж е ст в ен о т о с отделния индиВид.
Преди обаче да премина към разказа за АВраам, бих искал

да извадя на преден план няколко поетични индивидуалности.
С помощ та на силата на диалектиката аз ги държа изправени
на Върха и размахвайки пръчката на о тч а я н и ето над тях, Все
ще успея да им попреча да с т о я т мирно и ще ги накарам В
страха си да издадат едно или друго нещо*.
В сВоята „Политика“ А р и с т о т е л разказва една история
за политически размирици В Делфи, причина за к ои то била ед
на сватба. АВгурите предсказали на младоженеца нещастие,
к о е т о щяло да произтече о т ж ен и т ба та му, и т о й Внезапно
променил плана си В реш ителния момент, к о га то дошъл да
Вземе н е в я ст а т а - не искал да Вдига сватба. ПоВече не ми е
нужно**. Тази случка не минала без проливане на сълзи В Дел-
* Тези движения и позиции биха могли да с т а н а т спокойно о б е к т

на е с т е т и ч е с к а т р а к т о в к а , к а т о о ст ав я м нерешен въпроса доколко
т е з и на в я р а т а и на целия религиозен ж и в о т биха могли да с т а н а т съ
щ о т о . Тъй к а т о за мен е винаги удоволствие да благодаря на т о зи , на
к о г о т о дължа нещо, аз искам само да благодаря на Лесинг за о т д е л н и т е
подсещания о т н о с н о една худож ествена драма, к о я т о се срещ а и в не
г о в а т а „Хамбургска драматургия“. Той о т своя с т р а н а е спрял погледа
си върху ч и с т о б о ж е с т в е н а т а с т р а н а на т о з и ж и в о т (на съвърш ената
победа), з а т о в а и се е отчаял. Може би щеш е да съди другите, ако бе
обърнал по-голямо внимание върху ч и с т о човеш к ата с т р а н а (Теология
на несъвърш еното). Това, к о е т о т о й казва, е безспорно много кратко,
о т ч а с т и уклончиво, но т ъ й к а т о аз винаги се радвам, к о га т о имам въз
м ож н ост да ц итирам Лесинг, щ е го направя веднага. Лесинг не само е бил
един о т н ай -в сеоб хв ат н и те умове, к о и т о Германия е имала, т о й не са
мо е п ри теж авал съвсем рядка научна осведом еност, благодарение на
к о я т о човек би могъл да се осланя съвсем сигурно на него и на н егови те
указания, без да се страхува, че ще бъде залъгван с празни ц и т а т и , изсму
кани о т п р ъ с т и т е , с полуразбрани фрази, в зет и о т недостоверни ком
пендиуми, или да бъде заблуден посредством глупаво разтръбяване на
н овости , к о и т о п о -с т а р и т е са казали много по-добре, но т о й същ евре
менно е имал крайно необикновената дарба да обяснява т о в а , к о е т о
сам е разбрал. Лесинг спира дотук, в наше време о т и в а т п о -н а т а т ъ к и
о бясн яват повече, о т к о л к о т о сам ите т е са разбрали. — Б. а.
* * Според А р и с т о т е л и с т о р и ч е с к а т а к а т а с т р о ф а била следна
т а : за да си о т м ъ с т и , с е м е й с т в о т о т а й н о пост ави ло един съд о т хра
ма сред н е г о в а т а домашна посуда и т о й бил осъден к а т о осквернител
фи. Ако някой п о е т би искал да я използВа к а то материал, т о й

би могъл да разчита на съпричастие. Нима не е ужасно, че лю-
боВта, к оя то д о ст а т ъ ч н о ч е с т о е била заточВана В жиВота,
сега трябВа да бъде лишена и о т пом ощ та на н е б е то ? Нима
с т а р и т е слоВа, че бракът се сключВа В н ебето, не са опозоре
ни тук? Иначе тоВ а са само неВоли и тр уд н о ст и на крайност
т а , к ои то к а то зли духове искат да разделят Влюбените, но
лю боВ та има н е б е т о на сВоя стран а и затоВа т о з и сВещен
съюз побеждава Всички ВрагоВе. Тук н е б е т о разделя тоВа, ко
е т о само е съединило. Кой би предусетил тоВа? П олож ител
но най-малко младата неВяста. Само преди миг т я е седяла В
с т а я т а си В цялата си красота и м илите момичета са я издо-
карВали усърдно, та к а че да м о га т да поем ат о т г о В о р н о с т
пред целия сВят, така че не само да и зп и т в а т р а д о ст о т т о
Ва, но и заВист, да, радост, че им е било неВъзможно да б ъ д а т
по-заВистлиВи, за щ о т о е било неВъзможно булката да бъде
още по-красиВа. Тя седяла сама В с т а я т а си и стаВала о т ху-
баВа по-хубаВа. З а щ о то било употребено Всичко, на какВото
било способно ж енското изкустВо, за да се нагизди д остой н о
достой н ата, но Все пак липсВало нещо, за к о е т о младите мо
мичета не били помислили: един Воал, по-фин, по-ефирен и Все
пак по-забулВащ о т този , В к о й т о младите момичета я били
забулили. Една сВатбена одежда, за к оя то никое младо момиче
не знаело или с к оя то би могло да й бъде полезно, н еВ ястата
дори сама не била В състояние да си помогне. ТоВа била една
неВидима сила, една приятелска сила, к оя то изпитвала р а д о ст
да гизди булката, к оя то я забулвала, без т я да знае, за щ о т о
Видяла само как годеникът преминал покрай тя х и се о т п р а
на храмове. ТоВа обаче е без значение, т ъ й к а т о Въпросът не е дали

сем е й с т В о т о е х и т р о или глупаво В а к т а на о т м ъ щ ен и ет о си. С ем ей с т
в о т о получава идеално значение само д ок олкот о бива Въвлечено В диа
л е к т и к а т а на героя. В съ щ н ост е истински съдбоносно, че В ст рем еж а
си да избегне о п а с н о с т т а , к а т о не се ожени, т о й се натъква именно на
нея и същевременно ж и в о т ъ т му Влиза В допир с б о ж е с т в е н о т о по два
начина, първо чрез предсказанието на аВгурите, а после биВайки осъден
к а т о оскверн и тел на храмове. - 5. а.
7.
Вил нагоре към храма. Видяла В р а т а та да се затВаря след него

и станала ощ е по-спокойна и блажена, за щ о т о знаела, че сега
т о й й принадлежи поВече о т к ога то и да било. В р а т и т е на
храма се разтВорили, т о й излязъл наВън, но т я целомъдрено
сВела поглед и затоВа не забелязала, че ли ц ето му изразявало
объркване, но т о й Видял, че н е б е т о гледало със заВист на пре
л е с т т а на булката и на н егоВ ото щ астие. В р а т и т е на храма
се разтВорили, младите момичета Видели годеника да излиза,
но не забелязали, че л и ц ет о му изразявало объркване, за щ о т о
били за ети с тоВа, да Вземат н евястата. ТогаВа т я излязла с
ц я ло то си непорочно смирение и Въпреки тоВ а к а то царица,
обкръжена о т св оя та сби т а млади момичета, к ои то сВели гла-
Ви пред нея, както младите момичета Винаги се кланят на бул
ката. Така сто я ла т я начело на красивата група, тоВ а било
само за миг, т ъ й к а то храмът бил съВсем наблизо и годеникът
идВал, но т о й подминал нейната Врата.
Тук аз спирам, не съм п о е т и подхождам само диалекти-
чески. На пърВо м я сто трябВа да се отбележ и, че В решава
щия момент, к о га то чуВа оноВа предсказание, гер оят е ч и с т
и без разкаяние, т о й не се е сВързал лекомислено с любимата.
След тоВ а т о й има едно бож ествено предсказание за себе си,
или по-точно п р оти в себе си, следователно не биВа ръково
ден к ато онези мекушаВи Влюбени о т умуВане. П о-н ататък се
разбира о т само себе си, че предсказанието го праВи също
толкова нещ астен, к олкото и н евястата, дори малко поВече,
за щ о т о нали т о й е поводът. Вярно е наистина, че аВгурите
са предсказали нещ астие само на него, но Въпросът е дали тоВ а
нещ астие не е о т такъВ характер, че сполитайки него, няма
да сп олети същевременно т я х н о т о семейно щ астие. КакВо
да праВи т о й сега? 1) ТрябВа ли да мълчи, да Вдигне сВатба и
да си мисли, че н е щ а с т и е т о може би няма да дойде Веднага,
ВъВ Всеки случай аз съм запазил лю бовта и не съм се страхувал,
че ще направя себе си нещ астен. Но трябВа да мълча, за щ о т о
иначе ще проиграя дори краткия миг. ТоВа зВучи разумно, но
Всъщ ност не е, за щ о т о В такъВ случай би обидил момичето.
Със с В о ет о мълчание т о й я е направил до известна степ ен
ВиноВна, за щ от о , ако би знаяла тоВа, т я никога не би дала
съгласието си за такаВа Връзка. ТогаВа В часа на бед а та т о й

не само ще трябВа да понесе н ещ а ст и ет о , но и о т г о в о р н о с т
т а , че е мълчал, нейния спраВедлиВ гняВ, че е мълчал. 2) ТрябВа
ли да мълчи и да се откаж е о т с В а т ба та ? В такъВ случай т о й
ще се Впусне В мистификация, а с то В а ще унищожи сам себе
си В о тн о ш ен и ето си към нея. Е с т е т и к а т а може би ще одоб
ри тоВа. К а т а с т р о ф а т а би могла тогаВ а да бъде оформена
подобно на и сти н ск а та , само д е т о В последния миг ще се
сти гн е до едно обяснение, к о е т о Все пак би дошло с голямо
закъснение, т ъ й като, е ст ет и ч ес к и мислено, стаВ а необхо
ди м ост т о й да бъде остаВ ен да умре, ако т а зи наука не се
окаже В състояние да снеме оноВа злокобно предсказание. Т о
Ва поВедение обаче съдържа, колк ото и Великодушно да е т о ,
една обида по отнош ение на момичето и р е а лн о с т т а на него
в а т а любоВ. 3) ТрябВа ли т о й да гоВори? Разбира се, не биВа
да се забраВя, че нашият герой е тВърде поетичен, за да може
да гледа на лю боВ та си к а т о на неуспяла търгоВска сделка.
ПрогоВори ли, тогаВа Всичко се преВръща В нещ астна любоВ-
на история В сти ла на „Аксел и Валбор“59. ПолучаВа се една
дВойка, к оя то са м ото небе разделя*. Но разделението В даде
* Изхождайки о т т а зи гледна т оч к а, би могло да се о т и д е в едно

друго направление на диалектични движения. Н е б е т о му предсказва не
щ ас т и е в брака, но т о й би могъл да се о т к а ж е о т с в а т б а т а , без да се
о т к аж е о т момичето, и да живее в една ром антична Връзка с него, коя
т о за Влю бените би била повече о т д о с т а т ъ ч н а . Това обаче съдържа
обида по о тн ош ен и е на момичето, з а щ о т о в л ю б о в т а си към него т о й
не изразява о б щ о т о . То би било задача к а к т о за п о ет а, т а к а и за етика,
к о й т о иска да защ и т и брака. Въобще поезията, к о г а т о се спира върху
религиозното и съ к р о в е н о с т т а на индивидуалността, би получила да
леч по-значими задачи о т т ези , с к о и т о се занимава сега. В поезията
непрекъснато чуваме след н ата и стори я: един мъж, свързан с момиче,
к о е т о никога не е обичал или може би никога не е обичал истински,
вижда друго момиче, к о е т о е негов идеал. Един мъж се л у т а В ж и вот а,
ули цата е съ щ ата, но къ щ ата е била погрешна, з а щ о т о т о ч н о о т с р е щ а
на В тори я е т а ж живее идеалът, т о в а , см я т а се, е задача за поезията.
Един Влюбен е сбъркал, т о й е Видял лю бим ата на свещ и си мисли, че т я
има тъмна коса, но е т о че при подходяща св ет ли н а се оказва, че т я е
ния случай гпрябба да се мисли по малко по-друг начин, т ъ й

к а т о същеВременно е р е з у л т а т о т сВободното дейстВие на
индиВидите. Крайно т р у д н о т о при диалектичното разглеж
дане В случая е, че н е щ а с т и е т о трябВа да засегне само героя.
СледоВателно т е нямат както Аксел и Валбор общ израз за
с В о ет о страдание, д ок а то н е б е т о разделя Аксел и Валбор В
еднаква степен, за щ о т о са си еднакВо близки. Ако случаят т у к
бе такъВ, бихме могли да допуснем един изход. Тъй к ато небе
т о Всъщ ност не използВа Видима сила, за да ги раздели, а пре
доставя тоВ а на т я х самите, би било Вероятно, че т е ще се
реш ат да се опълчат с обединени сили срещу н е б е т о и нещас
т и е т о си.
Е ти к а та обаче ще изискВа о т него да прогоВори. Геройс
к ата му см елост ще трябВа да намери израз В отк аз о т е с т е
т и ч е с к о т о Великодушие, т ъ й к а то В случая за него не би било
лесно да се помисли, че ще има някакъВ примес о т онази суета,
к о я то се съдържа В с к р и т о с т т а , т ъ й к а т о би трябВало да
му е ясно, че Все пак праВи момичето нещастно. Р еа лн о стта
на тази геройска см елост обаче почиВа Върху тоВа, че т о й е
притежавал и снел с в о я т а предпоставка - е с т е т и ч е с к о т о
си Великодушие, - за щ о т о иначе, особено В наше Време, бихме
могли да имаме д о с т а т ъ ч н о герои, В наш ето Време, докарва
що н ещ ата до безпримерна В иртуозност ВъВ фалшификация
т а , к оя то постига най-Висшето, к а т о прескача междинните
степени.
Но защо е нужна та зи скица, след к а то не стигам по-да
леч о т трагичния герой? З а щ о т о Все пак не е изключено т я да
хВърли светли н а Върху парадокса. Всичко заВиси о т то В а В
руса, а идеалът е с е с т р а т а . Това, см ята се, е задача за поезията. М о е т о

мнение е, че такъ в един мъж е негодник, мъчно поносим ощ е в ж и во т а,
к о й т о веднага би т р я б в ал о да се освирка, ако се о п и т а да си придава
в аж н о ст в поезията. Единствено к онф ликтъ т с т р а с т срещу с т р а с т
дава поетичен сблъсък, не р о в е н е т о В п о д р о б н о с т и т е на една и съща
с т р а с т . К о г а т о например едно момиче през Средновековието, след ка
т о се е влюбило, се уверява, че зем н ата любов е грях, и предпочита
небесн ата, т о в а е поетичен сблъсък и момичето е поетично, з а щ о т о
ж и В о т ъ т му е В идеята. - Б. а.
какВо отнош ение се намира т о й към предсказанието на аВгу-

рите, к о е т о по един или друг начин стаВа решаВащо за жиВо-
т а му. За кого е предназначено тоВ а предсказание, за общ ес
т в е н о с т т а ли, или само за него? Сцената се намира В Гърция.
Предсказанието на един аВгур е полезно за Всички, нямам само
предВид, че о т д е лн и я т може ч и с то лексикално да разбере съ
държанието, но че единичният може общ о да разбере, че аВ-
гур ъ т съобщаВа на единичния Волята на н еб е то . Предсказа
н и ето на аВгура е понятно не само за героя, но и за Всички и
о т него не следВа никакво ч астн о отнош ение към б о ж ест в о
т о . Гер оя т може да прави какВото си иска, предсказаното
ще се случи и н и т о актиВно, н и то пасиВно т о й не Влиза В по-
т е с е н к о н т а к т с б о ж е с т в о т о , не с т а в а предм ет н и т о на
неговата м илост, н и т о на неговия гняВ. Всеки единичен ще
може да разбере р езулта т а толкоВа добре, к олкото и гер о я т
и няма никакВо тай н о писмо, разбираемо само за героя. Докол-
к о т о иска да гоВори, т о й може да напраВи то В а прекрасно,
т ъ й к а т о е В състояние да се обясни. Д околкото иска да мъл
чи, тоВ а стаВа, понеже к ато единичен т о й иска да бъде по-
Високо о т о б щ о т о , иска сам да се залъже с какВи ли не фан
та сти ч н и представи, например колко скоро ще забрави та зи
мъка и т.н . Ако обаче Волята на небесата не му бе Възвестена
о т един аВгур, ако я бе научил по частен п ъ т и ако се бе пос
тави л В съвсем лично отнош ение към нея, то га в а бихме с т и г
нали до парадокса, ако т о й изобщо същестВуВа (за щ о т о раз
съждението ми е дилематично), тогаВа гер о я т не би могъл да
гоВори, колкото и да би искал. ТогаВа т о й не би се наслажда
вал на самия себе си В мълчанието, а би изстрадВал болката,
но тоВ а именно би било за него уВерение, че има праВо. ТогаВа
причината за н его в о то мълчание не би била, че к а т о единичен
е искал да се постаВи В абсолю тно отнош ение към о б щ о т о , а
че к а то такъВ е бил поставен В абсолю тн о отнош ение към
абсолю та. Той би могъл също да намери покой В него според
тоВа, к о е т о мога да си представя, д окато н е го в о то Велико
душно мълчание ще бъде непрекъснато обезпокоявано о т изис
кванията на е ти ч е ск о то . Би било ж елателно е т и к а т а да се
опита да започне то ч н о там, к ъдето толкоВа години е сВър-
шВала, при илю зорното Великодушие. Щом с т о р и тоВа, т я би
работила В помощ на религиозното, за щ о т о единстВено т а

зи сила може да спаси е с т е т и ч е с к о т о о т бор бата му с е т и
ческото. Кралица Елизабет жертВа лю боВ та си към Есекс за
ради държавата, подписвайки неговата смъртна присъда. Т о
ва е било геройско дело, макар че е имало и малко лична обида В
играта, т ъ й к а т о т о й не й бил изпратил пръстена. К ак то е
и звестно, Есекс направил т о в а , но поради к о в а р с т в о т о на
една придворна дама п р ъ с т е н ъ т бил задържан. Ако не греша,
Елизабет научила за то в а . В продължение на д е с е т дни т я се
дяла с п р ъ ст в уста , Впивала зъби в него и след т о в а умряла.
Това би било задача за един п о ет, к о й т о умее да отваря на
силствено у с т и т е , иначе В най-добрия случай е материал за
някой балетм ай стор, с каквито п о е т и т е В наше Време ч е с т о
се бъркат.
Сега искам да направя една скица в посока на демонично
т о . За та зи цел мога да използвам легендата за А гн ете и Мор
ския човек. М орският човек е п релъсти тел, к ой то изплува о т
скривалището си В глъбините, в дива с т р а с т т о й сграбчва и
прекършва невинното ц в ете, к о е т о В ц я ло то си очарование
стърчи на брега и свежда замислено главичката си към шепо
т а на м о р ето . Д о т у к е възгледът на п оета. Нека направим
малка промяна. М орският човек е п р елъ сти тел. Той извиква
Агн ете, с ласкателн и те си слова примамва навън с к р и т о т о у
нея, в л и ц ет о на Морския човек т я намира то в а , к о е т о е т ъ р
сила, и за то в а се взира В глъбините на м орето. А гн ете иска
да го последва. Морския човек я вдига на ръката си, т я обвива
врата му, отд ав а се, изпълнена с доверие, о т цялата си душа
на по-силния, т о й вече е на брега, т о й се надвесва над море
т о , за да се гмурне в него с плячката си, т о га в а А гн е т е го
поглежда ощ е веднъж, не със страх, не със съмнение, но горда
с щ а с т и е т о си, не опиянена о т с т р а с т , а напълно вярваща,
напълно смирена к а т о нищ ож ното ц ветенце, за к о е т о се е
смятала, напълно доверчива, т я му поверява с т о з и поглед ця
л а т а своя съдба. И е т о , виж! М о р е т о пр естава да бушува,
дивият му Вой заглъхва, с т р а с т т а на природата, коя то е си
л а т а на Морския човек, го изоставя, настъпва затиш ие на Вя
т ъ р а и А г н е т е все ощ е не отк ъ сва поглед о т него. Тогава
краката на Морския човек се подкосяват, т о й не може да ус
т о й на силата на невинността, н еговата стихия му изневе

рява, т о й не може да прелъсти А гн ете. О твеж да я о б р а тн о у
дома, обяснява й, че е искал само да й покаже колко хубаво е
м орето, к ога то е тихо, и т я му вярва. Тогава Морския човек
се връща сам и м о р е то забушува о тн ов о, но о тч а я н и ето бу
шува ощ е по-бясно. Той може да п релъсти А гн ете, може да
прелъсти с т о т и ц и Агнети, да омагьоса всяко едно момиче,
но А гн е те е победила и Морския човек я е загубил. Само к а то
плячка т я може да стан е негова, с вяр н ост т о й не може да
принадлежи на никое момиче, за щ о т о нали е само един Морски
човек. Аз си позволих лека промяна* с Морския човек, по прин
цип промених малко и А гн ете. З а щ о т о в легендата т я не е
съвсем без вина, както е и пълна глуп о ст и разглезеност, и
обида по отнош ение на женския пол да си представяме пре-
*Тази легенда би могла да се т р е т и р а и по друг начин. М орският

човек не иска да прелъсти А гн ете, макар преди нея да е прелъстявал
много други. Той не е Вече Морски човек или ако щ е т е , т о й е един беден
Морски чоВек, к о й т о о т дълго Време седи на м о р ск о т о дъно и тъгуВа.
Но знае, к ак т о се казВа и В легендата, че може да бъде спасен чрез лю бов
т а на едно невинно момиче. Ала с ъ в е с т т а му по о тнош ение на момиче
т а т а не е ч и с т а и т о й не смее да се приближи до т я х. Тогава съзира
А гн ете. Много пъти, ск р и т В т р ъ с т и к а т а , я е виждал да се разхожда по
брега. Н ей н ат а к р асо т а, нейната задъ лбоченост го обайВ ат. Но Всичко
В душ ата му е т ъ га, никаква с т р а с т не се пробужда там . И к о га т о т о й
смесВа въздиш ката си с ш е п о т а на т р ъ с т и к а т а , т я се ВслушВа, спира
се и п отъ В а В м ечти, по-чароВна о т к о я т о и да е друга жена и Все пак
хубаВа к а т о ангел-спасител, к о й т о ВдъхВа доверие на Морския човек.
Той се окуражава, приближава се към А гн ет е , спечелва лю б о В т а й, очак
ва о т нея сп асен и ет о си. Но т я не е някое к р о т к о момиче, т я обича
много буш уВането на м о р ет о и т ъ ж н и т е Въздишки край брега й харес
в а т само з а щ о т о В ъ т ре В нея с т р а с т т а бушува ощ е по-силно. А г н е т е
иска да се махне, да се махне, иска неудържимо да се Впусне В безкрая
заедно с Морския чоВек, к о го т о обича. ТогаВа т я го раздразва. Игнорира
ла е н е г о в о т о смирение, сега се пробужда г о р д о с т т а . И м о р ет о се раз
вихря, Вълните се пенят, Морския чоВек обгръщ а А г н е т е и се потапя
заедно с нея В глъбините. Никога т о й не е бил т о л к о в а необуздан, никога
т а к а с т р а с т е н , з а щ о т о о т т о в а момиче е очаквал спасението си. Ско
ро А г н е т е му омръзВа, но никога не намерили т р у п а й, з а щ о т о т я с т а н а
ла русалка, к о я т о съблазнявала м ъ ж ете с п есн и те си. - Б. а.
лъстяване, В к о е т о момичето няма абсолю тно никакВа, н и то

капка Вина. В легендата А гн е те е, иде трябВа малко да модер
низирам израза си, жена, к оя то гони и н тер есн ото, и Всяка по
добна жена може да бъде сигурна, че наблизо има един Морски
чоВек, за щ о т о подобно нещо морските хора забелязват дори
с полоВин око и се Впускат след него подобно на акули след
плячката си. Поради тоВ а е много глупаВо, а може и да е слух,
к о й т о някой морски чоВек е разпространил, че така нарече
н о т о образоВание закриляло м ом и ч етата о т прелъстяване.
Не, б и т и е т о е много по-спраВедлиВо и по-логично, сьщ естВу-
Ва само едно средстВо, тоВ а е невинността.
Нека дадем на Морския чоВек човешко съзнание и да при
емем, че т о й е морски човек с човешка преекзистенция и него
в и ят ж иВот е Вплетен В нейната консекВентност. Няма ни
какВа пречка т о й да с т а н е герой, за щ о т о крачката, к о я то
праВи, е примирителна. Морския чоВек е спасен о т А гн ете,
п р е л ъ с т и т е л я т е унищожен, преклонил се е пред си лата на
невинността, никога повече не може да прелъстява. Но В съ
щия миг за него се б о р я т дВе сили - разкаянието и А гн ете.
Ако само разкаянието го обладава, тогава т о й остаВа скрит,
ако го сграбчат А гн е т е и разкаянието, т о й е откроВ еност.
Д околкото го обладава разкаянието и т о й остаВа скрит,
Морския чоВек полож ително е направил А гн ете нещастна, за
щ о т о т я го е обичала с цялата си неВинност, Вярвала е, че
тоВ а е истина, че В мига, В к ой то т о й се е стор и л променен
дори на нея, доколкото и добре да го е прикриВал, е искал само
да й покаже красивата тишина на м орето. Морския чоВек обаче
сам стаВа ощ е по-нещастен, що се отнася до с т р а с т т а , за
щ о т о е обичал с многообразни с т р а с т и , а осВен тоВ а е т р я б
вало да понесе и една ноВа Вина. Демоничното В разкаянието
ще му обясни, че именно тоВ а е н еговото наказание, и колко-
т о поВече т о го терзае, толкоВа по-добре.
Ако се о тд а д е на тоВ а демонично, т о й Вероятно ще нап
рави още един о п и т да спаси А гн ете, така както В известен
смисъл с пом ощ та на з л о т о може да се спаси един чоВек. Мор
ския чоВек знае, че А гн е те го обича. Ако би могъл да изтръгне
о т нея т а зи любоВ, В изВестен смисъл т я ще е спасена. Но
как? Да разчита, че едно чистосърдечно признание е събудило

нейното отвращ ение, затова Морския човек е прекадено ра
зумен. Тогава т о й може би ще се оп и та да развихри всички
тъмни с т р а с т и у нея, да й се подиграе, да я иронизира, да
направи л ю б о в та й за присмех и ако е възможно, да събуди
г о р д о с т т а й. Той сам няма да си сп ести никакво мъчение, за-
щ о т о т о в а е д ъ лб о к о т о противоречие в демоничното и в
известен смисъл у един демоничен човек има безкрайно повече
добро, о т к о л к о т о в един тривиален човек. К олк о то по-его-
истична е Агн ете, толкова по-лесно ще бъде т я измамена (за-
щ о т о само крайно н еоп и тн и те хора с м я т а т , че е лесно да се
измамят невинните, б и т и е т о е много дълбокомислено и най-
л ес н о то за умния е да измами умните), но толкова по-ужасни
ще с т а н а т страданията на Морския човек. К олк ото по-хит
ро е п одготвена измамата му, толк ов а по-малко А г н е т е ще
прикрива свенливо стр ад ан и ето си о т него, т я ще използва
всяко средство, к о е т о и няма да о ст а н е без въздействие, а
т о в а ще рече не толкова, за да го разтърси, а за да го измъч
ва.
С помощ та на демоничното Морския човек би бил следо
вателн о единичният, к а т о единичен ще с т о и по-високо о т
о б щ о т о . Д ем оничното притеж ава с ъ щ о т о с в о й с т в о к а т о
б о ж е с т в е н о т о , а именно, че индивидът може да в стъ п и в
абсолю тн о отнош ение към него. Това е аналогията, п р о т и
вополож ното на онзи парадокс, за к ой то говорим. Поради т о
ва т о има известна прилика с него, к о я т о може да заблуди.
Така например Морския човек очевидно притежава доказател
с тв о , че мълчанието му е оправдано, че в него т о й изстрадва
цялата своя болка. Не същ ествува обаче съмнение, че може да
говори за нея. Той е в състоян и е да с т а н е трагичен герой,
представям си го дори к а т о грандиозен трагичен герой, ако
говори. Може би малцина ще разберат в какво се съ сто и гран
диозното*. Тогава т о й ще има с м е л о с т т а да се отскубне о т
* Е с т е т и к а т а т р е т и р а понякога подобни неща с п рисъ щ ото си

традиционно ухажВане. Морския чоВек биВа спасен чрез А г н е т е и Всичко
ВсякакВа самоизмама, че с и зк уствата си може да напраВи Аг

н е т е щастлива, т о й ще има см елост, казано чоВешки, да сма
же Агн ете. Тук искам да напраВя една психологическа забележ
ка. К олк ото по-егоистична е А гн ете, толкоВа по-ослепител-
на ще е самоизмамата. В д е й с т в и т е л н о с т т а дори не е немис
лимо един морски чоВек с демоничния си ум, казано чоВешки,
не само да спаси една А гн ете, но и да я доВеде до изключител
ни прояВи, за щ о т о демонът умее да изстисква с помощ та на
мъчения сили и о т най-слабия чоВек. По сВой си начин т о й мо
же да желае да напраВи нещо много добро за някой чоВек.
Морския чоВек се намира на един диалектичен Връх. Ако
бъде спасен о т демоничното В разкаянието, тогаВа са Въз
можни дВа пътя. Той може да се държи на заден план, да о с т а
не В с к р и т о т о , без да се осланя на сВоя ум. ТогаВа к а то еди
ничен индивид няма да Встъпи В абсолю тно отнош ение към
демоничното, а щ е намери покой В противния парадокс, че
б о ж е с т в о т о ще спаси А гн ете. (По т о зи начин би изВършило
движението Средновековието, за щ о т о според неговите раз
бирания Морския чоВек би оти ш ъл по Всяка В ероятн ост В ма
настир.) Или т о й може да бъде спасен чрез Агнете. ТоВа оба
че не биВа да бъде разбирано В смисъл, че посредством нейна
т а любоВ ще бъде спасен о т Възм ож ността и В бъдеще да
бъде п р елъ ст и тел (тоВ а е един естети ч еск и о п и т за спасе
ние, но т о й Винаги заобикаля глаВния Въпрос, а именно конти-
н у и т е т а В жиВота на Морския чоВек). З а щ о то В тоВ а о т н о -
сВършВа с щ астли В брак. Щ астлиВ брак! Разбира се, че т о в а е много

удобно. Ако обаче е т и к а т а т р я б в а да държи слоВо при бракосъчетани
е т о , ст руВ а ми се, ще се получи нещо друго. Е с т е т и к а т а хВърля наме
т а л о т о на л ю б о в т а Върху Морския човек и т а к а Всичко е забравено.
Същевременно т я е д о с т а т ъ ч н о немарлива, за да смята, че при брака
с т а в а к ак т о при т ъ р г о в е т е , къ дето Всичко се продава В съ сто я н и ет о ,
В к о е т о се намира при удара на чука. Е д и н ст в е н ат а й грижа е Влюбени
т е да се Вземат, за о с т а н а л о т о нехае. А би т р я б в ал о да Види какво
с т а в а после. За т о В а обаче т я няма Време, т ъ й к а т о е з а е т а изцяло със
зад ач ат а да събере под Венчилото след ващ ата двойка Влюбени. Всеки,
к о й т о истински я е обичал, с т а В а В определен смисъл нещ астен, а кой
т о никога не я е обичал, т о й е и си о с т а в а едно добиче. - Б. а.
шение т о й е спасен, доколкото се прояВяВа к а т о о т к р о в е

н о ст. ТогаВа Морския чоВек се оженВа за А гн ете. Междувре
менно обаче тр ябва да потърси убежище В парадокса. Кога-
т о индивидът поради Вината си е напуснал о б щ о т о , т о й мо
же да се завърне към него по си лата на тоВа, че к а то едини
чен е Встъпил В абсолю тно отнош ение към абсолю та. Тук ис
кам да напраВя една забележка, чрез к о я т о ще кажа поВече,
о т к о л к о т о съм казал В коя да е о т предходните точки*. Гре
х ъ т не е пърВата непосредственост, грехъ т е една по-късна
непосредственост. По отнош ение на демоничния парадокс ин
дивидуалното В него е Вече по-Високо о т о б щ о т о , за щ о т о е
противоречие о т страна на о б щ о т о да изискВа себе си В т о
Ва, за к о е т о липсва безусловната предпоставка. Ако филосо
фията между д ругото би помислила, че на някой чоВек би мог
ло да хрумне да действа според н ей н ото учение, о т тоВ а би
произлязла странна комедия. Една етика, к оя то игнорира гре
ха, е изцяло безполезна наука, но ако изтъкВа греха, с тоВ а т я
е надхвърлила себе си. философ ията учи, че непосредствено
т о тр ябва да се снеме. ТоВа, разбира се, е Вярно, но не е Вяр
но, че грехъ т бездруго е н еп оср едственото, то ч н о толкоВа,
к олкото е неВярно и че Вярата бездруго е н епосредственото.
В момента, В к о й т о започна да се дВижа В т е з и сфери
( о т комично и н т е р е с н о т о до дем оничното и разкаянието),
Всичко ВърВи добре, но тоВа, к о е т о е казано тук, далече не
обяснява АВраам. З а щ о то т о й не е станал единичен индивид
посредством греха, напротив, бил е правдивият чоВек, изб
раникът божи. Аналогията с АВраам ще се покаже едВа кога-
т о на единичния се даде Възможност да Върши о б щ о т о и па
радоксът се поВтори.
* В предходното аз нарочно се Въздържах да Взема о тн ош ен и е по

Въпроса за греха и н его в ат а р еалн ост . Всичко е насочено към АВраам, а
него аз не мога да постигна В непосредствени категории, т .е . доколко
т о съм В състояние да го разбера. В момента, В к о й т о грехът се прояви,
е т и к а т а загиВа именно поради разкаянието, з а щ о т о т о е най-Висш ият
етически израз, но именно к а т о такъВ и най-дълбокото ет и ческо про
т и вор ечи е В себе си. - Б. а.
г 108 СЬОРЕН КИРКЕГОР
ЗатоВа аз мога да разбера движенията на Морския човек,

но не и т е з и на АВраам. З а щ о т о Морския чоВек именно чрез
парадокса с т и га д о та м да иска да осъ щ естви о б щ о т о . Ако
обаче о ста н е скрит и се посВети на Всички мъчения на разка
янието, т о й ще с та н е демон и к а т о такъВ ще бъде разгро
мен. Ако о ста н е скрит, без сериозно да мисли, че може да ос
вободи А гн ете, измъчвайки себе си В подчинение на разкаяни
е т о , т о й д ей ств и телн о ще получи спокойствие, но ще е загу
бен за т о зи сВят. С тан е ли откровен, т о й ще може да бъде
спасен чрез А гн ете, тогаВа ще е най-Великият чоВек, к о го т о
мога да си представя. З а щ о т о единствено е с т е т и к а т а е В
състояние лекомислено да си представя, че Възхвалява мощ
т а на лю бовта, оставяйки загубения да бъде обичан о т едно
неВинно момиче и да бъде спасен по т о зи начин. Единствено
е с т е т и к а т а схваща нещ ата погрешно и смята, че момичето
е героиня, Вместо да смята, че по-скоро Морския чоВек е ге
рой. Той не може да принадлежи на А гн ете, без да напраВи,
след к ато е извършил безкрайното дВижение на разкаянието,
ощ е едно дВижение, движ ението по си лата на абсурдното.
Със собств ен а сила т о й е способен да напраВи движението
на разкаянието, но ще изразходва цялата си сила за него и по
ради тоВ а няма да може Вече със собствени сили да се Върне и
да улоВи д е й с т в и т е л н о с т т а . Ако чоВек не притежава д о с т а
тъчн о с т р а с т , за да избърши е д н о т о или д р угото дВижение,
ако се т ъ т р и мудно през жиВота, разкайва се по малко и смя
т а , че ще се справи и с о ст а т ъ к а , т о й Веднъж заВинаги се е
отказал да жиВее В идеята, а тогаВа е много лесно да п о ст и г
неш най-Висшето и да помогнеш и на о ст а н а ли т е да го дос
т и г н а т , т .е . да заблудиш себе си и другите В представата,
че В сВ ета на духа стаВ а както В колективните игри, нещо
к а т о „Черен П е тъ р “ , к ъд ето най-Важното е кой ще надхитри
другите или ще има късмет. ЧоВек може сам да се забаВляВа и
да убиВа Времето си, премисляйки колко странно е Все пак, че
именно В една епоха, к ога то Всеки може да Върши най-Висше-
т о , съмнението В б езсм ъ р ти ето на душ ата може да бъде т о л
кова разпространено. Защо този , к о й т о наистина е извър
шил движението на безкрайността, т о й не се съмняВа. Зак-
Т СТРАХ И ТРЕПЕТ 109
дюченияша на с т р а с т т а са единствените, на к ои то може чо

век да се осланя, т о в а ще рече, единствено убедителните. За
щ асти е б и т и е т о т у к е по-любезно, по-вярно, о т к о л к о т о мъд
реците т в ъ р д я т, за щ о т о не изключва н и т о един човек, дори
и най-незначителния, т о не см ята никого за глупак, т ъ й к а то
в с в ет а на духа глупак е само този , к ой то сам смята себе си за
такъв. Това е мнението на всички и доколкото си позволявам
да го преценя, е и мое мнение, че най-висшето не е да п о с т ъ
пиш в манастир, но, о т друга страна, съвсем не е мое мнение,
че в наше време, к ога то никой не о ти в а в манастир, всеки е
по-велик о т дълбоките и сериозни души, намерили покой в ня
коя оби тел. Колко хора днес п р и теж ават д о с т а т ъ ч н о с т р а с т
да премислят т о в а и напълно откровено да се преценят. Д о
ри само п р ед став ата да поемеш по такъв начин врем ето вър
ху с ъ в е с т т а си, да й дадеш време в безсънната си неизтощ и-
м о с т да разнищва всяка сам отн а мисъл по такъ в начин, че
ако всеки миг движението не се извършва по силата на най-
благородното и н а й -св я тото у един човек, със стр ах и ужас
да откриеш и ако не с друго, т о със с тр а х * да примамиш на
вън т ъ м н и т е пориви, к ои то все пак се крият във всеки чо
вешки ж ивот, докато, к огато живееш в о б щ е с т в о т о заедно
с другите, забравяш толкова лесно, толкова лесно се изплъз
ваш о т тов а , по толкова много начини биваш възпрян, полу
чаваш възм ож ност да започнеш бодро о т н о в о - само т а зи
представа, възприемана с подобаващо страхопочитание, би
могла да укроти не един единичен днес, к о й т о смята, че вече
е достигнал най-висшето. Но за т о в а малко ги е грижа в на
ш е т о време, к о е т о е достигнало най-висшето, макар никое
време да не е до такава степ ен отдадено на комичното к ато
* На т о В а не се Вярва В н аш ет о сериозно време и Все пак е твъ рде

стран н о, че дори В е зи ч е с т В о т о поради н его В от о по-лекомислено и по-
малко изреф лектирано съ щ ест во и дВ ам ата истински п р ед ст ав и тели
на гръ цкото схващане за б и т и е т о „Познай себе си“ са загатнали всеки
по свой начин, че едВа задълбочавайки се В самия себе си, чоВек отк р и ва
предразполож ението си към зл о т о . Че имам предвид П и т а го р и С ок р ат ,
ст р у в а ми се, не е нужно да казВам. - Б. а.
него. И непонятно е, че посредстВом едно депегаВо аецшуоса60

т о ощ е не е родило сВоя герой, демона, к ой то безмилостно
ще представи ужасната пиеса, с коя то ще накара ц ялото Време
да се смее, да забрави, че се смее над сам ото себе си. З а щ о то
какВо друго заслужава б и т и е т о , осВен да се смееш над него,
к ога то ощ е на д в а д е се та та си година човек е достигнал най-
Висш ето. И Все пак какВо по-Висиие движение е изнамерило
Времето о т момента, В к ой то човек се е отказал да постъпи
В манастир? Нима не ж алката житейска мъдрост, умуване
т о , липсата на см елост седи на тр он а и страхливо Внушава
на хората, че са извършили най-Висшето, и коВарно ги Възпи
ра да о п и т а т поне малкото? К о й т о е извършил движението
с манастира, има на разположение само ощ е едно движение,
тоВ а на абсурдното. Колцина В наше Време разбират какВо е
абсурдното, колцина В наше Време жиВеят така, че да са се
отказали о т Всичко или да са получили Всичко, колцина са т о л
кова почтени, че да знаят какВо м о гат и какВо не? И нима не е
Вярно, че доколкото такива м о гат да бъ дат намерени, т е най-
ч е с т о се ср ещ ат сред по-малко образованите и о т ч а с т и сред
ж ените? В порив на Внезапно просветление Времето разкри
ва съ р ц ето си подобно на демоничното, к о е т о Винаги се раз
крива, без само да се разбира; за щ о т о Времето непрекъснато
изисква комичното. Ако т о дей стви телн о се нуждае о т т о
Ва, ако т е а т ъ р ъ т се нуждае може би о т една нова пиеса, В
к оя то да се осмиВа някой си, че умрял о т любоВ, не би ли било
по-скоро осВобождаВащо за Времето, ако тоВ а станеш е не
посредствено сред нас, ако Времето станеш е свидетел на т а
кова събитие, за да може Веднъж да почерпи см елост и да по-
ВярВа В силата на духа, см елост да не задушава Вече страхли
во п о-д обр ото у себе си, а със заВист да го задушава у други
чрез смях. Д е й с т в и т е л н о ли на Времето е нужна смеш ната
пояВа на един пробуден, за да има поВод да се смее, или не му ли
е необходима по-скоро една такаВа Въодушевена фигура да му
напомня за тоВа, к о е т о е било забравено?
Ако искаме да имаме проект В подобен стил, к ой то Все
пак - т ъ й к а т о с т р а с т т а на разкаянието не би била ощ е зад
вижена - би бил по-затрогВащ, бихме могли да използваме един
разказ, к ой то се намира В книгата на ТоВ ита61. Младият То-

Вита иска да се ожени за Сара, дъщ ерята на Рагуил и Една. Но
с тоВ а момиче е сВързана една тъж на предистория. То било
сгодяВано за седем мъже, ала зли ят дух Асмодей ги умъртВяВал
В брачната стая. По отнош ение на моя проект тоВ а е един
н е д о с та тъ к на разказа, т ъ й к а т о комичното Въздействие е
почти неизбежно, к огато се пояВи мисълта за сед ем те безп
лодни оп и та на една деВойка да се омъжи, макар да е била съВ-
сем близо до тоВа, толкова близо, к олкото и с т у д е н т ъ т , про
падал седем п ъ ти на изпит. В книгата на ТоВ ита а к ц ен т ъ т е
поставен на друго м ясто и затоВа голям ото число е Важно и
В и зв естен смисъл допринася за трагичния еф ект. З а щ о т о
толкоВа по-голяма е благородната см елост на младия ТоВ ита
- о т ч а с т и за щ о т о е единствен син на сВоите родители, о т
ч асти за щ о т о п осредством т о В а сплашващ ият м ом ен т се
налага ощ е поВече на съзнанието. Следователно оноВа о б с
т о я т е л с т в о тр ябва да се махне. ТогаВа Сара е момиче, к о е т о
никога не е обичало, к о е т о Все ощ е крие б л а ж е н с т в о т о на
младата непорочна деВойка, н ей н ото чудовищно изискване за
п р и р о ти тел и привилегия по отнош ение на б и т и е т о , нейно
т о „пълномощно писмо за щ а с т и е “62 - да обича един мъж о т
ц ялото си сърце. И Все пак т я е по-нещ астна о т к о й т о и да
било друг чоВек, за щ о т о знае, че зли ят демон, к ой то я обича,
ще убие годеника В брачната нощ. Чел съм за много мъки, но се
съмняВам дали някъде се намира толкоВа дълбока скръб, как-
т о В ж ивота на тоВ а момиче. К о га т о н е щ а ст и ет о идВа о т -
Вън, Все ощ е може да се намери утеха. И ако б и т и е т о не е
доВело чоВек, к о й т о да би могъл да т е напраВи щ астлиВ, В
тоВ а Все пак има утеха, че същ ествува Възможност да го по
лучиш. Но да знаеш, че Времето н и то може да разсее, н и т о да
излекува бездънната мъка, че нищо не помага, дори б и т и е т о
да напраВи Всичко Възможно, о, то В а е страш но! Един гръцки
писател крие В п р о с т а т а си наивност толкоВа безкрайно мно
го, к ога то казВа: „Никой не е убягнал на Ерос и никога няма да
му убегне, д о к а то същ естВ уВ ат красота и очи, к о и т о Виж
д а т .“63 Не едно момиче е стаВало н ещ астно В любоВта, но т о
Все пак е стаВало, а Сара е била нещ астна, преди да стане.
Тежко е да не намериш този , на к о го т о може да се отдадеш ,

но е неизказано теж ко да не можеш да се отдадеш. М ладото
момиче се отдаВа и тогаВа казват: т я Вече не е сВободна, но
Сара никога не е била сВободна, макар никога да не се е отд а-
Вала. Тежко е, к ога то едно момиче се е о тд а ло и е било изма
мено, но Сара е била измамена, преди още да се отдаде. КакВа
мироВа скръб се съдържа В следващ ото, к огато ТоВита най-
сетн е иска да се ожени за нея! КакВи сватбени церемонии, как-
Ви приготовления! Никое момиче не е било измамВано к а т о
Сара, за щ о т о т я е била измамена по отнош ение на най-блаже-
н о т о о т Всичко, а б с о лю т н о т о б о г а т с т в о , к о е т о притежа
ва дори и най-бедното момиче, измамена по отношение на ра
д о ст н а та , неограничената, необвързаната, свободната за-
губеност на о тд а в а н ет о . З а щ о т о първо е било нужно да се
окадяВа с т а я т а . Върху нажежените Въглени В кадилницата би
ли турени сърце и черен дроб на риба. И как майката да не
трябВа да си Вземе сбогом с дъщ ерята, която, както и т я
самата, е измамена по отнош ение на Всичко и Вследствие на
moßa трябВа да измами майката по отнош ение на най-хуба-
Вото. ЧоВек трябВа само да п рочете разказа. ЕдВа приготви
ла с т а я т а и Въвела Сара В нея, пък заплакала и приела сълзите
на дъщеря си, к а то й рекла: „Успокой се, дъще! Господ-Бог на
н ебето и на земята ще т и даде р ад ост Вместо скръб. Успо
кой се, дъще!“ А е т о и самата сВатба. Ние четем, ако изобщо
е Възможно да се ч е т е през сълзи: „К о га т о останаха В с т а я т а
дВама, ТоВита стан а о т п о с т е л я т а и рече: „Стани, сестр о,
да се помолим, за да ни помилуВа Господ.“ 64
Ако един п о е т прочете т о зи разказ и поиска да го изпол
зва за сю жет, обзалагам се с т о срещу едно, че т о й би напра
вил ТоВита ц ен тър на д ей с т в и е т о . Геройската см елост да
рискуваш ж и вота си при такава очевидна опасност, за коя
т о разказът напомня още Веднъж, за щ о т о на сутр и н та след
с в а т б а т а Рагул казВа на Една: „П рати една слугиня да Види
жиВ ли е т о й ; ако не е, да го погребем, и никой не ще знае.“65
Тази именно геройска см елост би била задачата. Аз обаче си
позВоляВам да предложа друга една. ТоВита дейстВа наисти
на смело, сър ц ато и рицарски, но Всеки мъж, к ойто няма храб-
poem за тов а , е само една страхлива баба, к оя то не знае н и то

какво значи любов, н и то какво означава да си мъж или за какво
си заслужава да се живее, дори не е разбрал малката м и с т е
рия, че е по-хубаво да даваш, о т к о л к о т о да получаваш, и няма
понятие за величието, к о е т о се с ъ с т о и в тов а , че е далеч по-
трудно да вземаш, о т к о л к о т о да даВаш; следователно т о в а
означава да имаш с м е л о с т т а да се лишаваш и В моменти на
изпитание да не се плашиш. Не, Сара е героинята. Към нея
искам аз да се приближа, както не съм се приближавал към ни
кое момиче или не съм се чувствал в мислите си изкушен да се
приближа към някое, за к о е т о съм чел. З а щ о то коя любов към
Бог не съдържа ж еланието човек да се излекува, к о га т о о т
сам ото начало е смазан по такъв начин, без да има вина, о т
сам ото начало е един озлочестен човешки индиВид! Каква е т и
ческа зрялост трябва да притежаВа Сара, за да поеме о т г о
в о р н о с т т а върху себе си и да позВоли на любимия да се изло
жи на такъв риск! Каква смиреност по отнош ение на друг чо
век! Каква вяра в Бога, че в следВаидия миг няма да намрази
мъжа, на к о го т о дължи Всичко!
Нека Сара бъде мъж и ние веднага имаме налице демонич
н о т о . Гордата, благородна природа може да понесе всичко,
едно само не може, т я не може да понася състрадание. В него
се съдържа обида, която може да бъде нанесена на такъв чо
век само о т някоя no-висша сила, за щ о т о о т само себе си т о й
никога не може да стан е предм ет на състрадание. Ако е прег
решил, ще понесе наказанието, без да се отчайва, но без вина
още о т майчината утроба да бъде избран за жертВа на с ъ с т
раданието, да бъде благоухание В носа му, т о в а т о й не може
да понесе. Състраданието има една странна диалектика, ко
я т о в единия миг изисква вината, в следващия не я иска и за
т о в а да си предопределен за състрадание, е нещо ужасно, още
по-ужасно, колкото повече н е щ а с т и е т о на индивида е в по
сока към духовната сфера. Но Сара няма Вина, т я е подхВърле-
на к а т о плячка на всички страдания и на Всичко о т г о р е тр яб-
Ва да бъде измъчВана и о т състр ад а н и ето на хората, за щ о т о
дори аз, к ой то й се ВъзхищаВам поВече, о т к о л к о т о ТоВ ита я
обича, дори аз не мога да изрека и м ето й, без да Въздъхна: бед
н о т о момиче. Нека на м я с т о т о на Сара бъде мъж, кажи му, че

ако обича някое момиче, В брачната нощ ще дойде един дух о т
преизподнята и ще убие любимата, тогаВа не е изключено т о й
да избере демоничното. Би се затВорил В себе си и би казал по
начин, по к ой то една демонична натура скришом гоВори: „Бла
годаря, аз не съм приВърженик на церемониите и разтакава
нията, съВсем не изисквам любоВна наслада, бих могъл да с т а
на к а то Синята брада66, к о й т о изпитВал удоВолстВие, Виж
дайки как м ом и четата падат мъртВи В брачната нощ.“ ЧоВек
по принцип научаВа много малко за демоничното, макар че т а
зи о б ла ст тъкм о В наше Време има основателната претенция
да бъде о т к р и т а и макар че наблю дателят, к ой то дори иначе
да умее донякъде да се свърже с демона, може да Вземе почти
Всеки чоВек поне за момента. В тоВ а отнош ение Шекспир е и
си остаВа завинаги герой. Онзи ужасен демон, най-демонична-
т а фигура, к о я т о т о й е описал, и т о несравнимо, Глостъ р
(после Ричард III), какво е превърнало него В демон. Очевидно
тоВа, че не е могъл да понася състраданието, на к о е т о още
о т д е т е е бил изложен. Н еговият монолог В пърВо действие
на „Ричард III“ е по-ценен о т цели морални системи, к о и т о
нямат никакво понятие за уж асите на б и т и е т о или за тяхно
т о тълкуване.
Но аз - изваян като за турнири,

направен да не мога да ухажвам
любвеобилните огледала,
лишен от чар, да се перча мъжки
пред някоя въртяща кълки нимфа,
онеправдан, ограбен, изигран
от подлата мошеническа природа,
изпратила ме в тоя дишащ свят,
надве-натри скълъпен, недоносен,
и тъй сакат, недъгав, уродлив,
че кучетата лаят ме, когато
прокуцвам покрай тях.67
Натури к а т о Гло стъ р не м о га т да б ъ д а т спасени пое-

редсшВом медииране В една общ ествен а идея. Е ти к а та Всъщ

н о с т само им се подиграва, както би било подигравка за Сара,
ако й се каже: Защо не изразиш о б щ о т о и не се омъжиш? По
принцип подобни натури са В парадокса, т е съВсем не са по-
несъВършени о т другите хора, само че или се загубват В де
моничния парадокс, или биВ ат спасени В бож ествения. ВъВ
Всички Времена о т поколение на поколение хората са се рад-
Вали, че Вещиците, коболдите, т р о л о В е т е и пр. са били изро
ди, и съВсем безспорно е, че Всеки чоВек има ск ло н н о ст та ,
к огато Види един изрод, да свърже с него Веднага представа
т а за морално израждане. КакВа чудовищна несправедливост,
т ъ й к а то о тн о ш ен и ет о по-скоро трябВа да се обърне В сми
съл, че с а м о то б и ти е ги е покварило същ о както мащ ехата
покВаряВа децата. Да си поставен изначало о т природата или
историческата ситуация изВън о б щ о т о , тоВ а е началото на
демоничното, за к о е т о индивидът сам по себе си няма никак-
Ва Вина. Евреинът на Къмбърленд е също демон, макар да Вър
ши добро.68 Така например демоничното може да се изрази и
к ато презрение към хората, презрение, к оето , забележ ете доб
ре, само по себе си не кара демоничния да постъпва презри
телно, напротив, неговата сила е именно В тоВа, да знае, че е
по-добър о т другите, к о и т о го осъж дат. Що се о тн а ся до
Всичко тоВа, п о е т и т е би трябВало Всъщ ност пърВи да б и я т
треВога. Един Господ знае какВи книги ч е т а т сега по-млади
т е сти хоп летц и ! Т яхн ото учение се с ъ с т о и полож ително В
наизустяването на стихове. Един Господ знае какВо е тяхно
т о значение В жиВота! В т о з и миг аз не знам дали н ося т друга
полза, осВен д е т о привеждат едно Възвисяващо доказателс
т в о за безсм ъ р ти ето на душата, и спокойно можем да си ка
жем за тя х тоВа, к о е т о Багесен69 казВа за селския п о е т Киле-
Веле: „Ако т о й с та н е безсмъртен, т о Всички ние ще станем
безсмъртни.“ К азаното т у к за Сара предимно ВъВ Връзка с по
е т и ч е с к о т о превъплъщение и поради то В а при една Въобра
жаема предпоставка има сВ оето пълно значение, ако искаме с
психологичен ин терес да се задълбочим В смисъла на с т а р о т о
изречение:
„Няма гений без примес на луд о ст.“70
И най-Великият гений е малко луд. Заицото та зи луд о ст е

н егов ото страдание В живота, т я е изразът, ако смея да го
назоба така, на за В и стта на б о ж ест В о то , докато гениално
т о е изразът на негоВ ото предпочитание. Така геният още
о т сам ото начало е дезориентиран по отнош ение на о б щ о т о
и е постаВен В отнош ение към парадокса, макар В отчаяние
т о о т сВоята ограниченост, к оя то В о ч и те му преВръща Все-
м огъщ ието му В безсилие, т о й да тъ р си демонично успокое
ние и поради тоВ а да не иска да го признае н и то пред Господ,
н и т о пред хората или да се успокоява религиозно В лю боВта
към б о ж ест В о то . Тук се съдържат психологически задачи, на
кои то, струВа ми се, чоВек с р а д о ст би п освети л целия си
жиВот, и Въпреки тоВ а толкоВа рядко се отВаря дума за т о
Ва. В какВо отнош ение се намира л у д о с т т а към гениалност
т а , може ли да се изВеде е д н о т о о т другото, В какъВ смисъл и
доколко геният е господар на л у д о с т т а си, за щ о т о следВа о т
само себе си, че В изВестен смисъл т о й е господар над нея,
иначе наистина би бил луд. За подобни разсъждения обаче са
нужни В голяма степ ен лоВкост и любоВ, за щ о т о да наблюда
ваш този , к ой то с т о и над нас, е крайно трудно. Ако с оглед
на тоВ а се Вдълбочим В книгите на някой о т най-гениалните
писатели, не е изключено В съВсем единични случаи да о тк р и
ем нещичко, макар и с големи усилия.
Искам да си предстаВя ощ е един случай: че един отделен
индиВид спасяВа о б щ о т о посредством сВ оята с к р и т о с т и
мълчание. За тази цел мога да използВам легендата за Ф а уст.
Ф а у с т е скептик, чоВек, к ой то се съмнява*, един ренегат на
* Ако не искаме да Вземем за пример един скептик, бихме могли да

изберем друга подобна фигура, един ироник например, ч и й т о о с т ъ р пог
лед по принцип е о тк р и л см еш ната с т р а н а на б и т и е т о , к о й т о В т ай н о
споразумение със си ли т е В ж и в о т а се уверява какВо желае пац иентъ т.
Той знае, че притеж ава си лат а на смеха, и ако пожелае да я използва, е
сигурен в п о б ед ат а си, дори нещо повече - В с в о е т о щ асти е. Той знае,
че срещу него щ е се издигне един-единствен глас, но знае също, че е по-
силен, т о й знае, че м ъ ж ете м о гат да б ъ д а т накарани да изглеждат сери
озни, ощ е един миг, но знае също т ак а, че т е т а й н о копнеят да се см еят
духа, к о й т о тръгВа по пътя на п л ъ т т а . ТоВа е мнението на

п оета и д ок а то непрекъснато се поВтаря, че Всяко Време има
сВоя Ф а уст , п о е т и т е ВърВят един след друг, необезпокоява
ни по утъпкания широк път. Нека направим една малка промя
на. Ф а у с т е симВол на скептика изобщо, но т о й е симпате-
тична натура. Дори В Г ь о т е В о т о схващане за Ф а у с т на мен
ми липсВа едно по-дълбоко психологическо прозрение В тайни
т е диалози на съмнението със с а м о то себе си. Е стестВ ен о,
ние Всички сме преживели В наше Време съмнението, но още
никой о т п о е т и т е не е направил крачка напред В тази насока.
Аз също си мисля, че бих могъл да им предложа кралски облига
ции Вместо хартия, за да запишат на т я х многобройните си
заедно с него, т о й знае, че к о га т о каже нещо, за един миг може да накара

ж е н а т а да Вдигне в е т р и л о т о пред о ч и т е си, но знае, че т я се смее зад
него, знае, че т о не е абсолю тн о непрозрачно, знае, че Върху него може да
с т о и неВидим т е к с т , знае, че к о г а т о една жена го удари с Ветрило, т о е,
з а щ о т о го е разбрала, знае безпогрешно как см ехът се промъкВа В чоВека
и заживяВа с к р и т о В него и к о г а т о някой се е настанил там , т о й се
сп о т ай ва, дебне и чака. Нека си представим един такъВ А ри стоф ан ,
един т ак ъ в В о л т е р малко попроменен, з а щ о т о е същевременно симпа
ти чн а натура, т о й обича ж и В ота, обича х о р а т а и знае, че макар да е
Вероятно заклеймяването на смеха, може да възпита едно разк репосте-
но младо поколение, същевременно В сегашния с в я т щ е загинат много
хора. Така т о й мълчи и забравя, д ок олкот о е възможно, сам да се смее.
Но бива ли да мълчи? Някои хора може би съвсем не р азб и р а т т р у д н о с т
т а , за к о я т о говоря. П олож ително с м я т а т , че би било завидно вели
кодушие да се мълчи. Това съвсем не е м о е т о мнение, т ъ й к а т о считам,
че всяка т а к а в а натура, ако не п р и теж ава д о с т а т ъ ч н о Великодушие да
мълчи, е п р ед ат ел по отнош ение на б и т и е т о . С ледователн о аз изиск
вам о т него т о в а великодушие, но ако т о й го има, бива ли т о г а в а да
мълчи? Е т и к а т а е опасна наука и не е изключено по ч и с т о етически
съображения А ри сто ф ан да би се решил да о с т а в и смехът да съди заблу
д ен о т о време. Е с т е т и ч е с к о великодушие не може да помогне, з а щ о т о
за негова см етка човек не бива да рискува подобно нещо. Ако се налага
да мълчи, т о й т р я б в а да Влезе В парадокса. Искам да загат н а ощ е един
проект, например някой притеж ава обяснение за ж и в о т а на един гений,
но т о е жалко, а в д е й с т в и т е л н о с т в т о з и гений почиВа напълно щ а с т
ливо една цяла епоха, без т о й да подозира нещо. - Б. а.
Ш 118 СБОРЕН КИРКЕГОР
прежиВяВания о т т о з и характер, т е не биха написали поВече

о т тоВа, к о е т о би се събрало Върху п о лет о на пърВата с т р а
ница.
ЕдинстВено к о га то чоВек Види ф а у с т Вътрешно така
сломен, само тогаВ а съмнението може да приеме поетичен
облик, само тогаВа Всъщ ност Ф а у с т откриВа Всичките с т р а
дания и В сам ата д е й с т в и т е л н о с т . Той разбира, че духът е
този , к ой то носи б и т и е т о , но че си гур н остта и щ а с т и е т о ,
В к о е т о ж и в еят хората, не се коренят В силата на духа, а
лесно м о г а т да б ъ д а т обяснени к а т о едно нерефлектирано
блаженство. К а т о скептик, к а то скептика изобщо т о й с т о и
по-Високо о т Всичко тоВ а и дори някой да иска да го измами,
к а то му Внушава, че е преминал съмнението, т о й лесно може
да прозре и с ти н а т а . З а щ о т о този , к о й т о е изВършил едно
движение В сВ ета на духа, т .е . едно безкрайно дВижение, без
затруднение ще долоВи о т отгов ора дали говори чоВек с о п и т
или някой Мюнхаузен. ТоВа, к о е т о може един Тамерлан71 със
сВ оите хуни, ф а у с т съзнаВа, че е способен да направи със съм
нението си: да подплаши хората к ато диВеч, да разтресе би
т и е т о под краката им, да ги пръсне, да накара Воят на с т р а
ха да отекн е навсякъде. Но и да го направи, Все пак т о й не е
никакъв Тамерлан. Но ф а у с т е обаче симпатетична натура,
обича б и т и е т о , душ ата му не познава злоба, т о й разбира, че
не може да спре бушуВането, к о е т о обаче може да пробуди,
не копнее за б езсм ъ р ти ето на Х е р о с т р а т 72, т о й мълчи, скри-
Ва съмнението В душ ата си по-грижлиВо о т момичето, крие-
що под съ р ц ето си плода на една греховна любоВ, старае се
к олк ото е Възможно да ВърВи В крак с о с т а н а л и т е хора, но
изпепелява В себе си тоВа, к о е т о стаВа Вътре В него, и така
се принася В жертВа на о б щ о т о .
Понякога може да се ч уят хора да се оплакват, к ога то
един ексцентричен ум развихря сти хи ята на съмнението, т е
казват: Ех, поне да си беше мълчал. Тази идея осъщестВяВа
Ф а у ст . К о й т о има представа какВо значи един чоВек да жи
вее о т духа, т о й също така знае какВо ще рече гладът на съм
нението и че скеп ти к ъ т изпитва същия глад за духовна хра
на, както за насъщния хляб на ж ивота. Макар цялата болка,
която Ф а у с т изстрадВа, да може да послужи к а то добър ар

гумент, че не о т го р д о ст е обсебен т о й , аз Все пак ще изпол-
зВам едно малко предпазно средстВо, к о е т о лесно ще се наме
ри. К акто Грегорий Римини73 е бил наречен „палач на деца“ , за-
щ о т о е обричал на Вечно проклятие В ада малките некръсте-
ни деца, така аз бих могъл да се почуВстВам изкушен да нарека
себе си „палач на герои“ . З а щ о т о съм много и зобр етателен ,
к огато стаВа дума да се м ъчат герои. Ф а у с т Вижда Маргари
та , но не след к а т о е избрал насладата, за щ о т о м о я т ф а у с т
съВсем не избира насладата, не Вижда Маргарита ВъВ Вдлъб
н а т о т о огледало на Мефистофел, а В цялата й прелестна не
винност и т ъ й к а т о душата му е съхранила лю боВ та към хо
рата, т о й може много добре да се Влюби В нея. Но т о й е скеп
тик, съмнението му е унищожило за него д е й с т в и т е л н о с т
т а , за щ о т о толкоВа идеален е м о я т ф ауст, че не спада към
те зи научни скептици, к ои то се съмняВат Всеки сем естър по
цял час на к а тед р а та , но между д р у го т о м о г а т да Вършат
Всичко останало, Все едно дали тоВ а стаВа без помощ та на
духа или по силата на духа. Той е скептик, а скеп ти к ъ т гладу-
Ва също толкоВа много за насъщния хляб на щ а с т и е т о , както
и за духоВната храна. Но остаВ а Верен на с В о ето решение и
мълчи, и не гоВори на никой чоВек за съмнението си, както и
на Маргарита за сВоята любоВ.
О т само себе си следВа, че ф а у с т е прекалено идеална
фигура, за да се задоволи с такиВа бръщолевения. Ако гоВори,
т о й ще започне с обикноВена дискусия или ц я ло то би сВърши-
ло без последстВия, или може би, или може би. (Тук, както Все
ки може да Види, комичното дреме В оп и та да се постаВи Ф а
у с т В иронично отнош ение към комичните палячоВци, к ои то
В наше Време т и ч а т след съмнението, привеждат Външни ар
гументи, че д ей стВ и телн о са се съмняВали, например по ня
коя докторска диплома, или се кълнат, че са се съмняВали ВъВ
Всичко, или го доказВат с тоВа, че по Време на сВ оето п ъ ту
ване били срещнали един скептик, т е зи Вестоносци и бързо-
ходци В сВ ета на духа, к ои то набързо Вземат о т някои малки
указания отн о сн о нечие съмнение ВъВ Вярата, Все ощ е тъ р гу
в а т прекрасно, изцяло според тоВ а дали енорията иска да има
фин иди едър пясък, ф а у с т е прекадено идеална фигура, за да

ходи по домашни пантофи. К о й т о не притежава безкрайно
с т р а с т , не е идеален, а к ой то притежава безкрайна с т р а с т ,
отдавна е спасил душата си о т подобни дрънканици. Той мъл
чи, за да се пожертва, или говори със съзнанието, че всичко
ще обърка.
Ако мълчи, е т и к а т а го осъжда. З а щ о то казва: „Ти т р я б
ва да признаеш о б щ о т о и ще го признаеш именно к ато гово
риш и не изпитваш състрадание към о б щ о т о .“ Това разсъж
дение не би трябвало да се забравя, к огато някой скептик би
ва осъждан стр ого, за гд ето говори. Аз не съм склонен да пре
ценявам меко подобно поведение. Но както тук, така и нався
къде е важно движенията да с т а в а т нормално. Ако тр ябва
да се удари през п р осото, то гав а все пак скептикът, макар
говорейки да е стоварил огромно нещ астие върху света, е да
леч по за предпочитане, о т к о л к о т о тези жалки лакомници, ко
и т о о п и т в а т о т всичко, искат да излекуват съмнението, без
да го познават, и изобщо са най-големият повод съмнението
да избухне диво и необуздано. К а т о говори скептикът, обър
ква всичко, за щ о т о научава едва впоследствие дали т о в а се е
случило, или не, и успехът не може да помогне на човек н и т о в
м ом ента на д е й с т в и е т о , н и т о по отнош ение на о т г о в о р
ността.
Ако мълчи на собствен а о т г о в о р н о с т и на собствен риск,
макар да постъпва великодушно, т о й прибавя към останала
т а си болка едно малко изкушение, за щ о т о о б щ о т о го измъч
ва непрекъснато и го упреква: Ти трябваш е да кажеш отк ъ де
добиваш ув ер ен остта , че т в о е т о решение е било продикту
вано не о т скрита гордост.
Ако обаче успее да с та н е единичен, к ой то к ато такъв се
намира в аб со лю тн о отн ош ен и е към абсолю та, ск е п ти к ъ т
може да получи пълномощие за мълчанието си. В такъв случай
т о й тр я б в а да превърне съм нението си във вина. В такъ в
случай т о й е в парадокса, но тогава съмнението му е излеку
вано, независимо че може да получи друго съмнение.
Дори Н овият за в ет би признал такова едно мълчание. Там
се ср ещ ат м еста, к ои то възхваляват иронията, при условие
че т я се използВа, за да прикрие п о-доброто. ТоВа движение

между д р уго то принадлежи толкоВа на иронията, колк ото и
Всяко друго, т о се корени В о б с т о я т е л с т в о т о , че субектив
н о с т т а с т о и по-Високо о т д е й с т в и т е л н о с т т а . ЗатоВ а В на
ше Време никой и не иска да знае, изобщо никой не иска и да
знае нещо поВече за иронията о т тоВа, к о е т о Хегел е казал, а
то й , колкото и да е странно, не е разбирал много о т то В а и е
изпитвал ненавист към нея, една ненавист, о т к оя то наше
т о Време има Всички основания да не се отказва. З а щ о т о т о
п р осто трябВа да пази о т иронията. В проповедта на плани
н ата74 се казва: „А т и , кога постиш , помажи глаВата си и умий
ли ц ето си, т а да се покаеш, че п ости ш не пред ч о в ец и те.“
ТоВа м я сто сВидетелстВа непосредствено, че суб ек ти в н о ст
т а е несъизмерима с д е й с т в и т е л н о с т т а , че т я има пр авото
да мами. Ако хората, к о и т о В наше Време ш е т а т насам-на-
там, бръщолевейки Върху идеята за чоВ ечестВ ото, п р очетя
ха НоВия заВет, може би щяха да с т и г н а т до други размисли.
А сега АВраам - как е постъпВал т о й ? З а щ о т о не съм
забравил и ч и т а т е л я т ще бъде така добър да си припомни, че
Всичките разсъждения по-горе имаха за цел да се Върна към
него, не че с тоВ а АВраам ще с та н е по-разбираем, а че нераз
би ра ем остта ще с та н е по-дезулторна, диалектически по-ак-
робатична, защ ото, както изтъкнахме Вече, аз не мога да раз
бера АВраам, мога да му се Възхищавам. О тбелязано бе също
така, че н и то една о т описаните студии не съдържа анало
гия с АВраам. Те бяха разработени само за да м огат, изложени
В рамките на с о б с т в е н а т а си сфера, В м омент на дезориен
тация да з а г а т н а т границата на н еп озн а та та о б л а с т . До-
колкото може да стаВа Въпрос за някаква аналогия, то В а би
трябВало да бъде парадоксът на греха, но т о й о т сВоя с т р а
на се намира В друга сфера и поради т а зи причина не може да
обясни АВраам, сам по себе си обаче може да бъде много по-
лесно обяснен, о т к о л к о т о АВраам.
Следователно АВраам не е говорил, т о й не е гоВорил със
Сара, не е гоВорил с Елиезер, не е гоВорил на Исаак, прескочил е
т р и т е етически инстанции, за щ о т о е т и ч е с к о т о не е имало
за него по-Висш израз о т семейния жиВот.
Е с т е т и к а т а допускаше, да, дори изискваше мълчанието

на индиВида, когато, мълчейки, може да спаси друг чоВек. Са
м о т о moßa о б с т о я т е л с т в о е д о ст а тъ ч н о доказателство, че
АВраам не лежи В сф ерата на е с т е т и к а т а . Н его в о то мълча
ние съвсем не е сред ств о за спасение на Исаак, както и Въоб
ще цялата му задача - да жертВа Исаак заради себе си и зара
ди Бог - о т гледи щ ето на е с т е т и к а т а е едно предизвикател
с т в о . З а щ о то т я може положително да разбере, че аз ж ерт-
Вам себе си, но не и че жертВам другиго заради себе си. Е с т е
ти ч еск и ят герой мълчи. Е ти к а та о т сВоя страна го осъжда,
за щ о т о мълчи по силата на случайната си единичност. Пред
в ар и телн о то човешко знание му налага да мълчи. ТоВа етика
т а не може да приеме, Всяко човешко знание е за нея само една
илюзия. Тя изисква безкрайно движение, изисква отк р овен ост.
Е ст ет и ч ес к и я т герой може да говори, но не иска.
И стинският трагически герой жертВа себе си и Всичко
cßoe заради о б щ о т о , н е го в о т о дело, Всяко движение у него
принадлежи на о б щ о т о , т о й е откровен и В та зи сВоя о т к р о
вен ост е любимо чедо на е ти к а та . ТоВа не се отнася за АВра
ам, т о й не Върши нищо за о б щ о т о , т о й е скрит.
Е т о че стигам е до парадокса. Или единичният В качест
в о т о си на такъВ се намира В абсолю тно отнош ение към аб-
солю та и та к а е т и ч е с к о т о не е най-Висшето, или АВраам е
загубен, т о й не е н и то трагически, н и то етически герой.
Д отолкова т у к о т н о в о би могло да изглежда, че парадок
с ъ т е най-лесното и най-приятното о т Всичко. Трябва обаче
да повторя, че убеденият В moßa не би бил рицар на Вярата,
к а то неволята и с т р а х ъ т са е д и н с тв е н о то мислимо оправ
дание, макар т о да не може да се генерализира, за щ от о така
парадоксът се снема.
АВраам мълчи, но т о й не може да говори, В moßa се съ
държ ат б ед а та и с тр а х ъ т. К огато, гоВорейки, не съм В със
тояние да се изясня, аз не говоря, ако ще да гоВоря непрекъс
н а т о ден и нощ. ТакъВ е случаят с АВраам. Той може да каже
Всичко, но едно нещо не може, а щом не може да го каже, т.е.
да го каже така, че другият да го разбере, т о й не гоВори. О б
лекчението при говор ен ето е, че т о ме превежда В об щ о то.
О тносн о лю боВта си към Исаак АВраам може сега да каже най-

хубаВото, к о е т о е В състояние да изрази един език. Но не т о -
Ва занимава душ ата му, а нещо много по-дълбоко, именно, че
т о й ще го пожертВа, за щ о т о то В а е едно изпитание. Пос
ледното обаче никой не е способен да разбере и по тази при
чина Всеки би могъл да разбере погрешно и пърВото. Тази бе
зизходност трагическият герой не познаВа. На пърВо м я сто
т о й притежаВа у т ех а т а , че Всеки протиВоаргумент има сво
е т о основание и че на Всички и Всекиму е дал Възмож ността
да се опълчи протиВ него; на Клитем нестра, Ифигения, Ахил,
Хора, на Всяко жиВо същ ество, на Всеки глас, избиращ о т чо
веш кото сърце, на Всяка умна, Вдъхваща стр ах или съдържа
ща обвинение или състрадание мисъл. Той е сигурен, че Всич
ко, к о е т о може да се каже протиВ него, е било казано безпо
щадно, безмилостно и че да се бориш срещу целия сВят, е утеха,
да се бориш срещу себе си, е ужасно, т о й няма защо да се с т р а
хува, че е отминал нещо, без да го забележи, че много след т о
Ва би могъл да се провикне к а т о крал Едуард IV при В е с т т а за
у б и й с т в о т о на Кларънс:
За него кой тогава се застъпи?

Кой коленичил В оня миг на гняв
направи опит да ме Вразуми?
Кой спомни ми, че Каларънс ми е брат?
Че ме обича?75
Трагическият герой не познаВа уж асната о т го В о р н о с т

на са м о та та . ОсВен тоВ а т о й има ут е х а т а , че може да плаче,
и се Вайка заедно с К литем нестра и Ифигения. С ълзите и жал
б и т е облекчават, но неизгоВоримите Въздишки мъчат. Ага-
мемнон може бързо да оВладее душевната си мъка В уверен ост
т а , че ще дейстВа, и то га в а ще има д о с т а т ъ ч н о Време да
утешаВа и да окуражава. ТоВа АВраам не може. Ако сър ц ето
му се ВълнуВа, ако слоВ ото му би съдържало утеха за целия сВят,
т о й не биВа да утешаВа, т ъ й к а то нима Сара, нима Елиезер,
нима Исаак не биха му казали: „Защ о искаш да го направиш, т и
можеш и да откаж еш да го извършиш.“ И ако В неволята си
т о й иска да намери отдушник, ако прегърне Всички, к ои то са

му мили, преди да пристъпи към последната крачка, тогаВ а
може би ще предизвика ужасното, а именно, че Сара, Елиезер
и Исаак ще се В ъзм утят о т него, за щ о т о ще го с м е т н а т за
лицемер. АВраам не може да гоВори, т о й не гоВори чоВешки
език. Дори и сам да разбираше Всички езици на земята, дори
тези , к ои то обича, да ги разбираха, Все пак т о й не може да
гоВори един-единстВен език, а език, Вдъхновен о т Бога, т о й
гоВори езици76.
Аз добре мога да разбера та зи беда, мога да се Възхища
вам на АВраам, не се страхувам, че т о зи разказ ще изкуши ня
кого лекомислено да поиска да бъде единичен, но аз също приз
навам, че нямам см елост за т о в а и че с р а д о ст се отказвам
о т Всякаква Възможност да се придвижа по-нататък, ако ня
кога би било изобщо Възможно, макар и късно, да стигна до
там . АВраам може да прекъсне Всеки миг, може да се разкае за
ц ялото к а то изкушение, тогаВа т о й може да гоВори, тогаВа
Всички биха могли да го разберат, но тогаВ а т о й не би бил
поВече АВраам.
АВраам не може да гоВори, за щ о т о не може да каже, т .е .
така, че да с та н е разбираемо тоВа, к о е т о обяснява, че Всич
ко е едно изпитание, и т о , забележ ете добре, едно изпита
ние, при к о е т о е т и ч е с к о т о е изкушението. В такаВа си туа
ция чоВек е емигрант о т сферата на о б щ о т о . Но тоВа, кое
т о сега следВа, т о й може ощ е по-малко да каже. В същ ност
АВраам изВършВа, както е показано по-горе В д о статъ ч н а с т е
пен, дВе движения. Той изВършВа безкрайното дВижение на
резигнацията и се отказва о т Исаак, а тоВ а никой не може да
разбере, з а щ о т о е лично начинание, но Впоследствие прави
ВъВ Всеки един м ом ент движението на Вярата. Там е негова
т а утеха. Той си казВа Всъщност: ТоВа Все пак няма да се слу
чи или ако се случи, Господ ще ми даде един ноВ Исаак именно
по силата на абсурдното. Трагическият герой ВъВ Всеки слу
чай доВежда и с т о р и я т а докрай. Ифигения се прекланя пред
реш ението на бащ ата, сама изВършВа безкрайното дВиже
ние на резигнацията и така дВамата п о с т и г а т разбирателс
т в о помежду си. Тя може да разбере Агамемнон, за щ от о него-
В ото начинание изразяВа о б щ о т о . Ако обаче т о й й бе казал:

Независимо че Бог т е изискВа В жертВа, Все пак не е изключе
но т о й да не иска тоВа, именно по силата на абсурдното, В
същия миг щеше да стан е неразбираем за нея. Ако Агамемнон
бе казал тоВ а по силата на човеш ката разсъдлиВост, Ифиге-
ния положително щеше да го разбере, но о т тоВ а би следВа-
ло, че т о й не е изВършил безкрайното дВижение на резигнаци
ята, и така не е герой, тогаВа предсказанието на ясновидеца
щеше да бъде изсмукана о т п р ъ с т и т е измислица и цялата ис
тор ия един ВодеВил.
АВраам следователно не говори. Само една дума е запазе
на о т него, еди н ствен ата реплика, отправена към Исаак, но
т я е д о ст а тъ ч н о доказателство, че т о й не е говорил преди
тоВа. Исаак п и та АВраам: „Де е а гн ето за Всесъжение?“ И АВ
раам казВа: „Бог ще си предвиди, синко, агне за Всесъжение.“77
Тези последни думи на АВраам аз искам да разгледам т у к
малко по-подробно. Ако ги нямаше тях, на цялата случка щеше
да липсВа нещо, ако бяха други думи; тогаВ а може би Всичко
щеше да се разтвори В едно объркване.
Ч е с т о е било о б е к т на м о и те разсъждения дали един т р а
гически герой, независимо дали кулминира В страдание, или В
действие, трябВа да каже последната реплика. Според мен за
виси към коя сфера на ж и вота принадлежи т о й , доколко жи
в о т ъ т му има и н те л ек ту а л н о значение, доколко н е г о в о т о
страдание или действие им ат отнош ение към духа.
О т само себе си следВа, че трагическият герой В мига на
сВоята кулминация подобно на Всеки друг чоВек, нелишен о т
дар-слоВо, може да каже няколко думи, еВентуално няколко под
ходящи думи, Въпросът обаче е доколко е подходящо за него
да ги каже. Ако смисълът на неговия ж иВот се съдържа В едно
Външно действие, тогаВ а т о й няма какВо да каже, тогаВ а
Всичко, к о е т о казВа, е В осноВни линии само празно бръщоле
вене, чрез к о е т о т о й само о тслаб в а В п ечатлението о т са
мия себе си, д ок а то трагическият церемониал му поВеляВа да
изпълни мълчаливо сВоята задача, независимо дали т я се със
т о и В дей стви е или страдание. За да не отиВам прекалено
далече, ще подхВана само тоВа, к о е т о е най-близо. Ако сами-
126 СЬОРЕН КИРКЕГОР СТРАХ И ТРЕПЕТ 127
я т Агамемнон, а не Калхас бе издигнал нож над Ифигения, то й чална сила, а ВинтоВо съоръжение, чи ято пружинираща сила
само щеше да унижи себе си, ако бе поискал В последния миг да би трябвало В решаващия миг да бъде използвана В обратна
каже няколко думи, заидото значението на негоВата п остъп посока, за да го поддържа п а т ет и ч н о на повърхността*.
ка е било изВестно на Всички, церемониалът на п и е те та , на ТоВа, к о е т о т у к бе за га т н а т о накратко, не би могло да
страданието, на чуВстВото, на сълзите щеше да е изВършен бъде използвано за АВраам, доколкото се смята, че п оср ед ст
и между д р угото ж и В о тъ т му нямаше да има отнош ение към вом някакВа аналогия може да се намери подходяща реплика, с
духа, тоВ а ще рече, нямаше да е н и т о учител, н и то сВидетел която т о й да приключи, но затоВа пък, доколкото се осъзна
на духа. Ако обаче смисълът на жиВота на един герой е отп р а ва необходим остта АВраам да се реализира В последния миг,
вен по посока на духа, липсата на реплика ще отслаби Впечат то й трябВа не мълчаливо да изВади ножа, а да произнесе ня
лението о т негоВата личност. ТоВа, к о е т о т о й има да каже какВа дума, понеже к а то баща на Вярата има абсолю тно зна
тогаВа, не са няколко думи на м ясто, една малка пиеса за дек-
чение по отнош ение на духа. КакВо именно трябВа да каже, аз
ламиране, а смисълът на негоВата реплика е, че В решаващия
не мога да си представя предварително. След к а то го е казал,
миг т о й реализира себе си. ТакъВ интелектуално трагически
бих могъл добре да го разбера, В известен смисъл да разбера и
герой трябВа да има и нему трябВа да е предоставена послед
самия АВраам В репликата му, без обаче чрез тоВ а да съм се
ната реплика. О т него се изисква с ъ щ о т о поведение на обяс
приближил поВече до него, о т к о л к о т о преди. Ако не съ щ ест-
нения, к о е т о подобаВа на Всеки трагически герой, но се изис
ВуВаше никакВа последна реплика на Сократ, аз бих могъл да се
ква и една реплика. Д околкото тогаВа един такъВ и н телек ту
ВжиВея В него мислено и да я измисля или ако не бих успял, т о
ално трагически герой кулминира В стр а д а н и ето - В см ърт
Ва би сто р и л някой поет, но никой п о е т не може да достигне
т а , - с та зи последна реплика т о й стаВа безсмъртен, преди
АВраам.
да умре, д о к а то обикновеният трагически герой стаВа без
Преди да разгледам по-подробно последните думи на АВ
смъртен едВа след с м ъ р т т а си.
раам, трябВа пърВо да обърна Внимание колко трудно му е би
За пример може да се Вземе Сократ. Той е интелектуален
ло изобщо да с ти гн е до положение да каже нещо. Б едата и
трагически герой. Прочетена му е см ър тн а та присъда. В т о
с т р а х ъ т В парадокса се с ъ с т о я т , к ак то бе и зт ъ к н а т о по-
зи миг т о й умира, за щ о т о този , к ой то не разбира, че се изис-
горе, именно В мълчанието, АВраам не може да гоВори**. В
кВа цялата сила на духа, за да умреш, и че гер о я т Винаги умира,
преди да е умрял, т о й няма да сти гн е особено далеч В разсъж
денията си Върху жиВота. О т Сократ к а т о герой сега се изис
* П о о тн о ш ен и е на т о В а, коя реплика на С о к р а т т р я б В а да се
ква да почива спокойно В себе си, но к а то о т интелектуално смята за решаВаща тук, мненията се разделят, т ъ й к а т о чрез П л ат он
трагически герой о т него се изисква В т о з и последен миг да С ок р ат е бил п оети чн о о п ро ст ен по много начини. А з предлагам следно
има духоВна сила, за да се реализира. Той не може подобно на т о : С м ъ р т н а т а присъда му биВа п рочетен а, В същия миг т о й умира, В
обикновения трагически герой да се концентрира единстве същия миг обаче т о й надмогВа с м ъ р т т а и се осъщ естВяВа В прочутия
отгоВ ор: че се учудВа, д е т о е бил осъден с м нозинстВо о т само т р и
но В п ротиводействие на с м ъ р тт а , а трябВа да направи т о л
гласа. С никакВа убога реч на пазарния площад, с никакВа глупава забележ
кова бързо тоВ а движение, че В същия миг да се озоВе със сВо-
ка на някой и д и о т т о й не би могъл да се пошегуВа по-иронично, о т к о л
е т о съзнание отВ ъ д т а зи борба и да утВърди п р авото си. к о т о с т а з и см ъртна присъда, к о я т о му о т н ем а ж и В о т а. - Б. а.
Ако следователно би замлъкнал В кризата на см ъ р тт а , Сок * * Д о к олк о т о може да с т а В а дума за някакВа аналогия, предсм ърт
р а т би отслаби л ВъздейстВието на сВоя жиВот, би събудил н ат а ситуация на П и т а го р даВа такаВ а, з а щ о т о до последния миг т о й
съмнение, че е л а с т и ч н о с т т а на иронията у него не е била изна утвърждава мълчанието, пазено о т него по Всяко друго Време, и зат о В а
т о з и смисъл следователно е противоречие в себе си да се изис

ква о т него да говори, ако не искаме да го извадим о тн о в о о т
парадокса по такъв начин, че в решителния момент т о й да го
суспендира, вследствие на к о е т о ще престане да бъде Авра-
ам и ще анулира всичко предходно. Така например, ако т о й бе
ше казал на Исаак в решителния миг: Ти си ж ер тва та, т о в а
би било само слабост. З ащ ото, ако изобщо би могъл да гово
ри, т о й би тр ябв ало да го направи много по-рано и то га в а
с л а б о с т т а би се съдържала в това, че не би имал зр е л о с т т а и
концентрацията на духа предварително да си представи ця
л а т а болка, а би я изтикал о т съзнанието си, така че и сти н
ската болка би била нещо много повече в сравнение с мислена
т а . Освен т о в а с т е зи слова Авраам би изпаднал извън пара
докса и ако наистина би искал да говори с Исаак, би трябвало
да превърне си туаци ята си в изкушение, за щ о т о иначе не би
могъл да каже нещо, а не каже ли нищо, т о й не е трагически
герой.
Между д ругото е запазено последното слово на Авраам и
доколкото мога да разбера парадокса, мога да разбера и т о
т а л н а т а пр и съствен ост на Авраам в т о в а слово. Преди всичко
т о й не казва нищо и по т о зи начин казва тов а , к о ето има да
каже. О т г о в о р ъ т му на Исаак има формата на иронията, за
щ о т о винаги е ирония, к ога то не казваш нищо и все пак каз
ваш нещо, синът п и та бащ ата с убеждението, че т о й знае.
Ако Авраам бе отговорил: нищо не знам, щеше да каже една
неистина. А да каже нещо, т о й не може, за щ о т о не може да
каже то в а , к о е т о знае. Следователно отговаря: „Бог ще си
предвиди, синко, агне за всесъжение.“ О т т о в а се вижда двой
н о т о движение в н еговата душа, та к а както е описано по-
горе. Ако бе резигнирал само отн о сн о Исаак и не бе направил
нещо повече, Авраам щеше да каже една неистина, защ ото,
разбира се, е знаел, че Бог изисква Исаак к а т о ж ертва и че
казал: „По-добре да бъдеш у б и т, о т к о л к о т о да говориш.“ (Диоген Лаер-

тск и , 8 книга, § 39 о т съчинението „Ж и В от и учение на ф илософ и те") -
Б .а .
самият т о й В т о з и миг е го то В да го пожертВа. С ледовател

но ВъВ Всеки един момент, след к а то е извършил т о в а движе
ние, АВраам е извършил и следващ ото - движението на Вяра
т а по силата на абсурда. Д отолкова т о й не казВа никакВа не
истина. З а щ о т о по силата на абсурда е Възможно Бог да нап
рави нещо съвсем друго. Следователно т о й не казВа някаква
неистина, но В с ъ щ о т о Време не казВа и нищо. З а щ о т о гово
ри чужд език. ТоВа стаВа още по-очеВидно, к ога то Вземем пред
вид, че сам АВраам е трябВало да пожертВа Исаак. Ако задача
т а беше друга, ако Господ бе заповядал на бащ ата да заВеде
сина си на планината Мория, сам бе поразил Исаак със сВоята
мълния и по такъВ начин да го бе принесъл В ж ертва, т о АВра
ам В пряк, обикновен смисъл щеше да има праВото да говори
така загадъчно, както праВи Всъщ ност. З а щ о т о нямаше да
знае какВо ще се случи. Но така, както е поставена задачата,
АВраам тр ябва да дейстВа сам, следователно трябВа да знае
какВо да напраВи В решителния миг и да знае, че Исаак трябВа
да се пожертВа. Ако не знае то В а със сигурност, т о й не е
извършил безкрайното движение на резигнацията, В такъВ слу
чай н его в о то слоВо е неистина, но същевременно т о й е мно
го далеч о т то В а да бъде АВраам.Той е по-незначителен о т
трагическия герой, т о й е дори нерешителен чоВек, к о й т о не
може да се реши н и т о на едн ото, н и то на другото, и поради
тоВ а говори Винаги със загадки. Но такъВ колеблив чоВек е
напраВо пародия на рицаря на Вярата.
Тук отн оВ о проличава, че АВраам наистина може да бъде
разбран, но само по начина, по к ой то чоВек разбира парадок
са. Аз о т сВоя стр ан а мога добре да разбера АВраам, но съ
щевременно ми е ясно, че нямам см елост да говоря к а т о него,
н и то пък имам т о ч н о толкова см елост да постъпя така. За-
тоВ а пък съВсем не казВам, че тоВ а е нещо незначително, за
щ о т о т о , напротив, е неповторимо чудо.
А как преценяват съвременниците трагическия герой? В
смисъл, че е Велик и му се Възхищават. И онова ВисокоуВажае-
мо събрание, ж урито, натоварено о т поколението да съди
предходното поколение, и т о даВа същ ата преценка. Но ни
кой не е могъл да разбере АВраам. И Все пак какВо е постигнал
9.
130
т о й ? О стан ал е Верен на лю бов та си. Но к ой то обича Бог, не

се нуждае о т сълзи, о т Възхищение, В лю боВ та т о й забраВя
страдан и ето, така изцяло го забраВя, че после никой не може
да открие дори най-малкия помен о т неговата болка, ако сам
Бог не напомни за нея. З а щ о то Бог Вижда скришното78 и поз
нава неволята, т о й брои сълзи те и не забраВя нищо.
Или същ ествува парадоксът, че така о т д е лн и я т инди
вид В к а ч е с т в о т о си на единичен се намира В абсолю тно о т
ношение към абсолю та, или АВраам е загубен.
ЕПИЛОГ
К о га то някога В Холандия подправките започнали да по

евти н яват, т ъ р го в ц и т е потопили няколко парахода в море
т о , за да Вдигнат цените. Това е било простима, дори може
би необходима измама. Нуждаем ли се и ние в с в е т а на духа о т
нещо по-добро, до такава ли степ ен сме уверени, че сме дос
тигнали до най-висшето, че не ни о ста в а нищо друго освен
набож ното внушение, сякаш не сме стигнали дотам , т а да
имаме нещо, с к о е т о да си запълваме Времето? Такава ли са
моизмама е нужна на н а с т о я щ о т о поколение, трябва ли да бъ
де култивирано т о до в и р туозн ост, или не е ли по-скоро о т
лично усъвършенствано В и зк у с т в о т о да мами себе си? Или
може би му е нужна по-скоро една почтена сериозност, коя то
безстраш но и неподкупно да сочи задачите, една почтена се
риозност, к оя то с любов да очертава границите на т е з и за
дачи, да не плаши хората, за да ги подтикне да г о н я т най-
висш ето, а да държи задачите млади и хубави, приятни за гле
дане и примамливи за Всички и все пак трудни и въодушевява
щи за благородните, за щ о т о благородната натура може да
се Въодушеви само о т т р у д н о т о ? К аквото и да учи едно по
коление о т другото, истински хуманното не научава о т пред
ходното. В т о в а отнош ение всяко поколение започва о т н а
чало, т о няма по-различни задачи о т т е з и на предходното,
н и то си поставя по-големи, доколкото с т а р о т о не изоставя
св ои те и не измамва сам ото себе си. Това хуманно е с т р а с т
т а , в нея е д н о т о поколение разбира д р угото напълно и разби
ра сам ото себе си. Така например да обича не е научил никой
о т предците си, никое поколение не започва в друга точ к а
осВен В началната, никое по-късно поколение няма по-малка

задача о т предходното и ако не искаме да спрем при любоВта
к ак то предиш ните поколения, а да продължим п о-н ататък ,
т о тоВ а е само безполезно и глупаВо бръщолеВене.
Но най-Висшата с т р а с т у чоВека е Вярата и никое поко
ление не започВа т у к В друга то ч к а о т предходното, Всяко
започВа отначало, следВащ ото не сти га по-далеч о т предход
н о то , доколкото т о е останало Вярно на задачата си и не я е
изоставило. Разбира се, че тоВ а е изморително нещо, никое
поколение не може да тВърди, заицото нали поколението има
задачата и няма нищо общ о с тоВа, че предишното поколе
ние е имало съ щ а та задача, осВен ако о т д е л н о т о поколение
или о т д е л н и т е В поколението им ат д ъ р з о с т т а да заемат мяс
т о т о , принадлежащо единствено на духа, к ой то упраВляВа сВе-
т а и к о й т о има т ъ р п е н и е т о да не се изморява. Започне ли
едно поколение с подобни неща, т о постъпВа погрешно и ня
ма нищо чудно тогаВа, че ц я ло то му б и ти е му се струВа пог
решно. З а щ о т о полож ително никой не е смятал б и т и е т о за
по-погрешно о т онзи шиВач, к ой то според приказката79 о т и
шъл жиВ на н е б е т о и о т т а м започнал да наблюдава сВета.
Щом се грижи само за сВоята задача, к о я то е най-Висшата,
поколението не може да се измори, за щ о т о т я Винаги сти га
само за един чоВешки жиВот. К о га то през един свободен ден
дец ата са изиграли Всички игри, преди ощ е часовникът да е
ударил дванадесет часа, и нетърпеливо п и т а т : Никой ли не
знае някоя ноВа игра? — тоВ а доказВа, че т е зи деца са по-раз-
Вити и са отиш ли по-напред о т дец ата В съвременното или
предходното поколение, за к ои то п о зн а ти те игри са били дос
т а т ъ ч н и за цял ден. Или нима т о по-скоро не доказВа, че на
онези пърВи деца им липсВа тоВа, к о е т о бих нарекъл д о ст о й
н ата за обич сериозност, нужна, за да може да се играе? Вяра
т а е най-Висшата с т р а с т у чоВека. Може би ВъВ Всяко поко
ление има мнозина, к о и т о не д о с т и г а т до нея, но никой не
отиВа по-далеч. Дали и В наше Време има такиВа, к ои то не я
о тк р и в а т, то В а аз не мога да отсъдя. Аз мога да се позоВа
единствено на себе си, к ой то не крие, че има да измине още
дълъг п ъ т, без поради то В а да иска да мами сам себе си или
Великото, превръщайки го В нещо незначително, В една д е т с

ка б о лест, к оя то чоВек иска да преболедува колкото може по-
бързо. Но и за този , к ой то никога не сти га до Вярата, живо
т ъ т има д о ст а т ъ ч н о задачи и ако т о й ги обича честно, дни
т е му няма да б ъ д а т пропилени, макар и да не приличат на
жиВота на онези, к ои то са си поставили за задача да п о ст и г
н а т най-Висшето и са успели да я о съ щ е ст в я т . Но този , кой
т о сти га до Вярата (дали тоВ а ще е най-надареният или най-
обикноВеният, тоВ а няма нищо общ о с Въпроса тук), не спи
ра при нея, да, т о й би бил дори Възмутен, ако някой би му
казал тоВа, също както Влюбеният би се почуВстВал дълбоко
засегнат, ако чуе, че е спрял при лю боВта, и би отговорил: аз
съВсем не съм спрял, м о я т ж иВот е В нея. Но т о й не с ти га по-
далеч, не сти га до нещо друго, за щ ото, к ога то отк ри е тоВа,
тогаВа ще има друго тълкуване.
„ТрябВа да се ВърВи н ататък , трябВа да се ВърВи н а т а
тъ к .“ ПориВът да се ВърВи н а т а т ъ к е с т а р В сВета. Тъмни
я т Хераклит80, к ой то изложил м ислите си В сВоите произве
дения и положил писанията си В храма на Артемида (т ъ й ка
т о мислите му са били неговата броня В жиВота, т о й ги зака
чил В божия храм), тъ м н и я т Хераклит е казал: не можеш да
преминеш дВа п ъ ти през една и съща река. Той имал един уче
ник81, к ой то не спрял дотук, а продължил и допълнил: ЧоВек не
може да напраВи тоВ а дори и един п ъ т. Бедният Хераклит да
има такъВ ученик! Х еракли тското изречение е било подобре
но посредством тоВ а допълнение и превърнато В едно елеа-
тично изречение, к о е т о отрича движението, и Все пак онзи
ученик е искал да бъде п р осто един ученик на Хераклит, к ой то
е продължил п о-н ататък , а не се е Върнал към тоВа, к о е т о
уч и теля т му е изоставил.
ОПИТ В ЕКСПЕРИМЕНТАЛНАТА
ПСИХОЛОГИЯ ОТ КОНСТАНТИН
КОНСТАНЦИУС
По дивите дървета цветовете са тези, които

благоухаят, по благородните - плодовете...1
ПОВТОРЕНИЕТО 137
К о г а т о е л е а т и т е 2 отрекли движението, В к а ч е с т в о т о
на опонент се появил, както всеки знае, Диоген. Той се появил
истински, за щ о т о не казал н и т о дума, а само минал няколко
п ъ ти напред-назад, с к о е то сметнал, че ги е опровергал дос
т а тъ ч н о . След к ато В продължение на дълго Време се бях за
нимавал, поне доколкото имах случай, с проблема дали п о в т о
рението е възможно и какво значение има т о , дали едно нещо
губи или печели о т това, че се повтаря, внезапно ми хрумна:
т а т и можеш да заминеш за Берлин, т а м си бил вече и можеш
да се убедиш дали п ов тор ен и ето е възможно и какво значение
има т о . У дома аз почти бях стигнал до задънената улица по
отнош ение на т о з и проблем. Нека казват какВото си искат
по т о з и въпрос, но т о й ще играе изключително Важна роля в
съвременната философия, з а щ о т о повторението е недвус
мислен израз на това, к о ето у гърц и те е бил споменът. К ак то
някога т е са учили, че всяко едно познание е спомен, така съв
ременната философия ще учи, че ц елият ж и в от е едно п о в т о
рение. Единственият съвременен философ, к ой то е имал пред
с т а в а за тоВа, е Лайбниц3. П ов тор ен и е и спомен са едно и
същ о движение, само че в противополож на посока, за щ о т о
това, к о е т о се припомня к а то минало, се повтаря назад, до-
к ато същ инското повторение е спомен В посока напред. За
т о в а повторен и ето, ако е възможно, праВи чоВека щ астлив,
докато споменът го прави нещ астен, при положение, разби
ра се, че т о й има д о ст а тъ ч н о време да живее, а не гледа още
в часа на с в о е т о раждане да намери повод да се измъкне о т
ж ивота под предлог, че е забравил нещо.
Л ю бов та в спомена е еди н ств ен ата щ астлива любов, бе
казал един писател. И т о й е напълно прав, ако само помислим,
че т я прави отначало човека нещ астен. Лю бовта на п ов то-
р ен и ето е В д е й с т в и т е л н о с т единстВено щ астлиВ ата. За

разлика о т спомена за лю боВта лю боВта на п овтор ен и ето не
притежава безп о к о й ств о то на надеждата, тр е в о ж н о то чуВ-
с тВ о за авантю ристично откри В ателстВ о, но т я не п р и те
жава и т ъ г а т а на спомена, а има блажената сигурност на ми
га. Надеждата е една ноВа дреха, гладка, с т е г н а т а и б л ес т я
ща, ала чоВек никога не я е обличал и затоВа не знае как ще му
с т о и или как ще изглежда В нея. Споменът е една стара дреха,
която, к олкото и да е хубаВа, не стаВа на чоВек п р осто заидо-
т о му е умаляла. П о в т о р е н и е т о е дреха, к о я то никога не се
износва, к оя то обгръща плътно и нежно т я л о т о , не стяга и
не Виси. Надеждата е очарователно момиче, к о е т о се изплъз
ва о т ръцете, споменът е красива ста р а дреха, която никога
не ни Върши р а б о та В мига. П о в то р ен и ето е любима съпруга,
к оя то никога не омръзВа, за щ о т о само ноВ ото омръзВа. С т а
р о т о не ни омръзВа никога и к о га то го имаме пред себе си,
ние сме щастлиВи. А само т о зи стаВа истински щастлиВ, кой
т о не мами себе си, ВнушаВайки си, че п о в то р ен и ето трябВа
да бъде нещо ноВо, за щ о т о тогаВ а т о ни омръзВа. Нужна е
младост, за да се надяваме, младост, за да си припомняме, но
нужна е см елост, за да желаем п ов тор ен и ето. К ой то иска са
мо да се надяВа, е страхлив. К о й т о иска само да си припомня,
е сладострастен , но к ой то иска п овтор ен и ето, е мъж и кол
к о т о по-настойчиВо съумяВа да го обозре В неговата същ
н о ст , толк ова по-дълбок чоВек е т о й . Но к о й т о не разбира,
че ж и В о тъ т е едно повторение и че именно В тоВ а се съ стои
неговата красота, сам произнася присъдата над себе си и не
заслужава нищо по-добро о т тоВа, к о е т о и бездруго ще му се
случи - да загине. З а щ о т о надеждата е примамлив плод, кой
т о не засища, споменът е жалко подаяние, к о е т о не засища.
П о в то р ен и ето обаче е насъщният хляб, к ой то засища с бла
гословия. К о га т о чоВек е извършил околосветско п ъ т е ш е с т
вие из б и т и е т о , тогаВ а ще се Види дали т о й има см елост да
проумее, че ж и В о т ъ т е едно повторение, и дали има желание
да му се радВа. К о й т о не издържи на такоВа п ъ теш естви е из
ж ивота, преди да е започнал да жиВее, никога няма да започне
да жиВее. К о й т о го е пропътувал, но се е заситил, е имал лоша
конституция. К о й т о е избрал п овтор ен и ето, жиВее. Той не
тича подобно на малко момче след пеперуди, н и т о пък се пов-

дига на пръсти, за да съгледа Великолепията на сВета, защо-
т о ги познаВа. Също така т о й не седи к а т о някакВа стар а
жена и не Върти чекръка на спомена, а си ВърВи спокойно по
пътя, щастлиВ с п овтор ен и ето. И наистина, ако нямаше пов
торение, какво би представлявал ж и в о т ъ т тогава ? Кой би
искал да бъде скрижали, В к о и т о Врем ето да записВа Всеки
миг с ноВ шрифт, или да бъде Възпоминателна плоча за мина
л о т о ? Кой би желал да се ВълнуВа о т Всичко повърхностно,
ноВо, к о е т о Всеки п ъ т наноВо забаВляВа душ ата? Ако Бог сам
не бе искал п овтор ен и ето, с В е т ъ т никога нямаше да същес-
тВуВа. Той или щеше да следВа п ов ъ рхн остн и те планове на
надеждата, или щеше да отмени Всичко и да го съхрани В спо
мена, но не го е направил. С В е т ъ т същестВуВа и продължава
да същестВуВа благодарение на тоВа, че е едно повторение.
П о в т о р е н и е т о е д е й с т в и т е л н о с т и сер и озн ост на б и т и е
т о . К ой то го иска, т о й е д ей ств и телн о зрял. ТоВа е мое лич
но мнение, к о е т о също така ще рече, че съВсем не е сериоз
н о с т на жиВота да седиш на диВана и да си чистиш зъ би те
или пък да си нещо, например съдебен съВетник. Или пък, да
речем, да ВърВиш Важно по улиц ите и да си например някое
„негоВо преосВещенстВо“, то ч н о толк ова малко, колкото е и
сериозност на жиВота да си кралски обяздВач. Всичко подоб
но е В о ч и те ми само шега, и т о тВърде нелепа.
Л ю бовта В спомена е еди н ствен ата щ астлива любов, каз-
Ва един писател4, който, доколкото го познавам, понякога под-
мамВа, но не чак дотам , че да казВа едно нещо, пък да има пред
вид друго, а п р о с то извежда мисълта до такаВа абсурдност,
че ако не бъде улоВена със съ щ а та енергия, В следващия мо
м ен т т я се оказва нещо друго. Той изказва тоВ а твърдение
по такъв начин, т а чоВек се чуВстВа лесно изкушен да му даде
праВо и след тоВ а да забраВи, че с а м о то изречение е израз на
най-тежка меланхолия, така че дълбоката депресия, концент
рирана В една-единстВена реплика, едВа ли би могла да го из
рази по-добре.
Преди около година Вниманието ми бе привлечено не т о -
ку-така без причина о т един т а д чоВек, с к о го т о и по-рано
ч е с т о имах кон такти , за щ о т о красивата му Външност, оду-
хотВ ор ен и ят израз на о ч и те му силно ме Вълнуваха. Едно оп

ределено дВижение с глаВата, изВестна сВобода В изказвания
т а ми бяха Вдъхнали ув ер ен о стта , че т о й е по-дълбока н ату
ра, к о я то притежава поВече о т само един регистър на харак
те р а , д о к а то една изВестна несигурност В модулацията за
гатваш е, че младежът се намираше В онази съблазнителна Въз
р а с т, к о га то както з р е л о с т т а на духа, така и тази на т я л о
т о се прояВяВат много по-рано посредством тоВа, че гласът
ч е с т о се пречупВа. С пом ощ та на обичайните сладкарски пох
в а т и за сближаване и доВерие Вече бях успял да го приВлека
към себе си и го бях привикнал да Вижда В мое лице един дове
реник, ч и е т о слоВо по различни начини провокираше меланхо
ли ч н ото у него под ф ормата на борба, к ато подобно на Фари-
нели5 примамвах слабоумния крал Вън о т мрачното му скрива
лище, нещо, к о е т о можех да избърша, без да използвам клещи,
т ъ й к а т о п р и я теля т ми бе Все ощ е млад и гъВкаВ. ТакаВа бе
наш ата Връзка, когато, както Вече казах, преди около година
т о й дойде при мен и не беше на себе си. Държанието му бе по-
силно подчертано о т обикновено, В ънш ността му по-краси-
Ва, голем и те му лъчисти очи бяха разширени, накратко - т о й
бе к а т о просветлен. К о га т о ми съобщи, че е Влюбен, неволно
си помислих, че момичето, к о е т о е обичано по такъВ начин,
би трябВало да е много щ астливо. Бил Влюбен Вече о т д о с т а
Време, но го скрил дори и о т мен, сега обаче постигнал ц елта
на желанията си, признал й лю боВ та си и намерил о т В е т . Ма
кар поначало да имам склонност да наблюдавам хората, с него
т о В а някак си не ВърВеше. Нека казВат какВото си искат, дъл
боко Влюбеният е нещо толкоВа хубаВо, че покрай р а д о ст та ,
к о я т о изпитваш при Вида му, забравяш да го наблюдаваш. И
изобщ о Всички дълбоки чоВешки Вълнения обезоръжават наб
лю дателя у нас. ЧоВек е склонен да наблюдава единствено ко
г а т о такиВа Вълнения липсВат и на тяхно м я сто се яВяВа праз
н о т а или пък к ога то кокетно се прикриват. Кой би могъл да
бъде толкоВа безчовечен да наблюдава, ако Види някого да се
моли о т цялата си душа, кой не би се чуВстВал по-скоро про
никнат изцяло о т излъчването, к о е т о идВа о т В сеотдайност-
т а на молещия се? ЗатоВ а пък, к о га то чуем някой пастор да
издекламирВа една добре заучена проповед, В коя то на някол-
ко п ъти с изкустВен, Високопарен и заВъртян патос, без ни-

какВа подкана о т страна на пасомите, тВърди, че слоВ ото му
е самата Вяра, к оя то не си служи с изкусно подбрани фрази, а
В м оли тВ и те им даВа тоВа, к о е т о според думите му, а Веро
я т н о и поради съ стоятелн и причини т о й напразно е тър сил
В поезията, и зк устВ о то и науката, тогаВ а ние съВсем спо
койно доближаваме око до микроскопа, тогаВ а не оставям е
ух о то да поглъща казаното, а спускаме щ орите, р еш етк а та и
критиката, к оя то изпробва Всеки зВук, Всяка дума. М ладият
чоВек, за к о го то гоВоря, бе дълбоко, съкровено, красиВо и сми
рено Влюбен. О т дълго Време не бях толкоВа щастлиВ, колко-
т о тогаВа, к ога то го гледах. З а щ о т о ч е с т о е истински т ъ ж
но да си наблюдател. ТоВа праВи чоВека т о ч н о толкоВ а ме
ланхоличен, к олкото да бъде полицейски служител. И к ога то
един наблю дател изпълнява добре задълженията си, на него
трябва да се гледа к а то на полицейски шпионин на по-Висша
служба, за щ о т о изкустВ ото на наблюдателя е да изВажда на-
яВе с к р и т о т о . Младият чоВек говореше за момичето, В кое
т о бе Влюбен. Той не се Впусна В дълги и широки обяснения.
Думите му не бяха блудкаВа критика, както тВърде ч е с т о са
хвалебств ен и те речи на Влюбените. Не се правеше на Важен
подобно на някой хитрец, улоВил на Въдицата си такоВа мо
миче, нямаше самоувереност - н еговата любоВ бе здраВа, чис
т а , непокВарена. Той ми добери с очарователна чистосърдеч-
н о с т причината за посещ ението си при мен - имал нужда о т
довереник, В ч и е т о присъствие да може да гоВори на Висок
глас със себе си, също така се страхуВал да седи по цял ден
при момичето и по т о зи начин да му досажда. Вече много пъ
т и ходил пред дома, В к ой то т о жиВеело, но си налагал да се
Връща обратно. После ме помоли да напраВим една разходка с
кола Вън о т града, за да се разсее и да убием Времето. Съгла
сих се. З а щ о то о т мига, В к о й т о ми се добери, т о й можеше
да бъде сигурен, че ще бъда изцяло на неговите услуги. Аз из
ползвах половината час, д о к а то пристигне колата, за да на
пиша няколко делоВи писма, помолих го междувременно да из
пуши една лула и да разгледа албум, изваден на масата. Но по
добно занимание не му бе необходимо, т о й бе д о с т а т ъ ч н о за
е т със самия себе си, дори нямаше нуж ното спокойствие да
седне, а се разхождаше нетърпелиВо напред-назад из с т а я т а .

НегоВата походка, Вълнението му, ж е с т о в е т е му, Всичко бе
тв ъ р д е красноречиво, т о й целият гореше о т любоВ. К ак то
гр озд ъ т В разгара на р а зв и т и ет о си ста в а би стъ р и с ок ъ т
прокапВа о т нежните му артерии, както кората на плода се
разпуква, к ога то т о й узрее напълно, така лю бов та се излива
ше едВа ли не Видимо о т него. Не можех да се Въздържа о т
Време на Време да не хвърлям крадешком почти Влюбен поглед
към него, з а щ о т о такъВ младеж изкушава човек да го гледа
подобно на младо п релъ сти телн о момиче.
И к ак то ч е с т о Влюбените прибягват към поезията, за
да д ад ат Възможност сладката боязън на лю боВ та да избие
наВън В блажена радост, така и то й , ВърВейки напред-назад
из с т а я т а , непрекъснато си повтаряше една строф а о т Паул
Мьолер6:
Една мечта от пролетта на моята младост

докосва лицето ми.
Копнеж неутолим по тебе ме обхваща,
ти, слънце и светлина на всички жени!
О ч и те му се изпълниха със сълзи, т о й се хвърли на един

с т о л и запоВтаря с т р о ф а та . Тази сцена ми напраВи покър
т и т е л н о Впечатление. Велики Боже - помислих си аз, - такаВа
меланхолия никога не бях срещал В практиката си. ТоВа, че
т о й бе меланхоличен, ми бе добре изВестно, но че едно Влюб
ване би могло да му Въздейства по такъВ начин! И Все пак кол
ко последователно е само Всяко ненормално душевно с ъ с то я
ние, к о га то се проявява нормално. Х ор ата ч е с т о уВеряВат,
че меланхоликът трябва да се Влюби и тогаВа Всичко щяло да
му мине. Ако т о й д ей ств и телн о е меланхоличен, как би било
тогаВа Възможно душата му да не се занимава меланхолично с
тоВа, к о е т о за него е най-Важно о т Всичко. Младежът бе Влю
бен дълбоко и съкровено, тоВ а бе ясно и Все пак т о й бе В със
тояние ощ е В пърВите дни да си спомня лю боВ та си. Всъщ
н о с т бе привършил с цялата Връзка. Започвайки, бе направил
такаВа ужасна крачка, че бе прескочил жиВота. Дори и у т р е
да умреше момичето, тоВ а нямаше да предизвика същ естВ е
т ПОВТОРЕНИЕТО 143
на промяна, т о й о т н о в о щеше да се хВърли на стола, о ч и те

му пак щяха да се изпълнят със сълзи, т о й о т н о в о щеше да
повтаря думите на поета. Каква странна диалектика! Младе
ж ъ т копнее по момичето, тр я б в а да насилва себе си да не
с т о и по цял ден при нея, за да не й досажда, и все пак ощ е в
първия миг се е превърнал в стар ец по отнош ение на цялата
връзка. Тук тр яб в а да има някакВо недоразумение. О т дълго
Време насам нищо не ме бе вълнувало така силно, както тази
сцена. Това, че т о й щеше да бъде нещастен, бе д о ст а тъ ч н о
очевидно, че и момичето също щеше да бъде нещастно, бе не
по-малко ясно, макар да не можеше веднага да се предвиди по
какъв начин щеше да стан е т о в а . Но за момента бе толкова
сигурно: ако някой беше в състояние да участва в разгоВор за
лю бов та к а т о спомен, т о в а бе т о й . Споменът има голям ото
предимстВо, че започВа със загубата, затова е уверен в себе
си, за щ о т о няма какво да губи.
К олата бе дошла. Ние се отправихме към морския бряг, за
да поемем после по горските пътищ а. След к а т о мимо волята
си бях започнал да се държа наблюдателно спрямо него, аз не
можех да престана с всевъзможните си експерименти, да из-
следВам, както казват моряците, с лог с к о р о с т т а на мелан
холията му. Дадох т о н за всевъзможни еротични настроения
- безрезултатн о. Проследих в ъ зд ей ств и ето о т промяната на
о б ста н о в к а та - напразно, н и т о безбреж ната примамливост
на м орето, н и то обайващ ата тиш ина на гората, н и то маме
щ а т а сам ота на вечерта бяха в състояние да го извадят о т
меланхоличния копнеж, в к ой то т о й не толкоВа се приближа
ваше към любимата, к олкото я изоставяш е. Грешката му бе
неизлечима и се състоеш е в то в а , че т о й се намираше в края,
в м е ст о да с т о и в началото. Р е з у л т а т ъ т на такава грешка
обаче е и си остаВа ги белта на човека.
И все пак аз настояВам за п р ави лн остта на негоВ ото нас
тр оен и е к а т о ероти чн о настроение и к о й т о В лю б ов та си
не е преживял т о в а именно в началото, никога не е обичал. Но
т о й тр ябва да има наред с него и едно друго настроение. Т о
зи потенциран спомен е вечният израз на лю бовта В начало
т о , признак на и стинската любов. Ала, о т друга страна, й е
нужна иронична еласти чн ост, за да може да си послужи с нея,
т я обаче му липсваше, за тази цел душ ата му бе прекалено ме

ка. Може би е Вярно, че ж и в о т ъ т на човек свършва в първия
момент, но тр ябва да има налице също така жизнена сила, за
да може да се убие та зи см ърт и да се превърне т я в ж ивот.
В първата зора на лю бов та н а с т о я щ е т о и б ъ д ещ ето се бо
р я т помежду си, за да намерят един Вечен израз, и т о в а въз
поминание е именно о б р а т н и я т п о т о к на В е ч н о ст та в нас
т о я щ е т о , т о в а ще рече, к ога то споменът е непокварен.
Ние се завърнахме у дома, сбогувахме се. Но бях все още
прекалено силно развълнуван, не можех да се отър ся о т мисъл
т а , че за кратко време щеше да се стигне до ужасна експло
зия.
В течение на следващ ите две седмици младежът ме по
сещаваше о т време на време. Сам т о й започваше да разбира
недоразумението: обож аваното момиче се бе превърнало ед
ва ли не В бреме за него. И Все пак т я бе любимата, единстве
ната, к о я то бе обичал, еди н ствената, к оя то изобщо щеше
да обича някога. О т друга страна, т о й Все пак не я обичаше.
З а щ о то само копнееше по нея. Д о к а то всичко т о в а ставаше,
с моя приятел се извърши странна промяна. У него се пробуди
поетична продуктивност в размер, какъвто никога не бях смя
т а л за възможен. Тогава аз бързо разбрах всичко. М ладото мо
миче не бе н еговата любима, т о бе само поводът, к о й т о бе
пробудил п о ети ч н ата стихия и го бе направил п оет. З атова
и т о й можеше да обича само нея, никога не можеше да я забра
ви, никога не искаше да обича друга и все пак т о й копнееше
единствено по нея. Тя бе проникнала в ц ялото му същ ество,
споменът за нея бе вечно свеж. Бе означавала много за него, бе
го направила п о е т и именно с т о в а бе подписала собствен а
т а си смъртна присъда.
С течение на вр ем ето връзката му ставаш е все по-мъчи
телна. Н еговата меланхолия Вземаше все повече надмощие, фи
зическите му сили се топяха В душевни борби. Той разбра, че я
е направил нещастна, и Все пак не чувстваше никаква вина и
тъкм о т о в а - да бъде напълно неповинно Виновен за нейното
нещ астие - го Възбунтува и развихри с т р а с т и т е му. Да й приз
нае как стояха нещ ата, му се струваше, че би означавало да й
нанесе най-дълбока обида. Все едно да й каже, че е едно несъ-
Вършено съ щ еств о , че т о й я е надраснал, че не му е нужна

повече с т ъ л б а т а , с помощ та на к оя то се бе изкачил нагоре. И
какъв би бил р е з у л т а т ъ т ? Тъй к а то все пак знаеше, че м о ят
приятел не би обикнал вече никоя друга, т я би се превърнала в
негоВа скърбяща Вдовица, к оя то щеше да живее само в спо
мена за него и т я х н а т а връзка. Той не би могъл да направи
никакво признание, бе прекалено горд заради самата нея. Не
гов ата меланхолия го оплиташ е все повече и повече и т о й ре
ши да продължи измамата. Започна да използва цялата си по
етична сам оби тн ост, за да я направи щ астлива и да я забав
лява. ТоВа, к о е т о би дал на много други, сега бе п осветен о
изцяло на нея. Тя беше и си остан а любимата, единствено о бо
жаваната, макар т о й да беше на п ъ т п очти да загуби разсъ
дъка си о т стр ах пред чудовищната лъжа, к о я то все повече я
обвързваше и душеВно оплиташ е. Н ей н ото б и т и е или неби
т и е бе на практика без значение за него, меланхолията му из
питваше удоволствие само о т т о в а да направи ж ивота й Въл
шебен к а то приказка. Че т я се чувстваш е блажена, се разбира
о т само себе си, за щ о т о не подозираше нищо, а и храната бе
прекалено Вкусна. В п о-стр ог смисъл на думата, продуктивен
младежът нямаше да стан е, з а щ о т о т о га в а трябваш е да я
напусне. Затова, както сам се изразяваше, т о й държеше про
д у к т и в н о с т т а си под ножица и подрязваше всичко във фор
м ата на бук ет за нея. Тя не подозираше нищо. В тоВ а аз вяр
вам и би било Възмутително, ако едно младо момиче би могло
да бъде толкова самолюбиВо, че да злоупотребява с меланхо
лията на един чоВек. И Все пак подобно нещо може да се случи
и веднъж бях съВсем на п ъ т да открия подобна връзка. Нищо
не е по-съблазнително за едно момиче о т тоВа, да бъде обича
но о т една поетично-меланхолична натура. И ако притежава
д о ст а тъ ч н о самолюбие и си въобрази, че доказва вярната си
любов, к а то се вкопчва в него, Вместо да се откаж е о т него,
т о т я има една много удобна задача в ж ивота: о т една с т р а
на, да се наслаждава на ч е с т т а и я с н о то съзнание, че е вярна,
и същевременно да бъде най-фино дестилираната любов. Бог
да опази всеки човек о т подобна вярност!
Един ден п р и ятелят ми дойде при мен. Н еговите тъмни
с т р а с т и бяха спечелили изцяло надмощие. В най-див изблик
ю.
проклинаше сВоя жиВот, лю боВта си и лю бимото момиче. След

тоВ а т о й не ме наВести никога поВече. Вероятно не можеше
да си прости, за д ет о бе признал на друг чоВек, че момичето е
било мъчително бреме за него. Вече бе опропастил Всичко, до
ри щ а с т и е т о , че съхранява г о р д о с т т а й и я превръща В боги
ня. К о г а т о ме Видеше, т о й ме отбягваш е, срещнехме ли се
някъде, никога не говореше с мене, к а то полагаше големи уси
лия да изглежда щ астлив и изпълнен с доверие. Аз Възнамеря
вах да го проследя малко по-отблизо и за та зи цел започнах да
проучвам н е го в о т о субалтерно обкръжение. К о га т о има ра
б о т а с меланхолик, чоВек научаВа най-много с помощ та на су-
балтер н и те. На слуги те или прислужниците о т персонала, на
к ои то никой не обръща Внимание В едно семейство, меланхо-
ли къ т много п о -ч есто се доВеряВа, о т к о л к о т о на близките
по образование и о б щ еств ен о положение. Познавах един ме
ланхолик, к ой то Вървеше подобно на танцьор през жиВота и
мамеше Всеки, Включително и мен, докато не попаднах на дру
га следа благодарение на един бръснар. Той бе чоВек Вече на
Възраст, живееше при оскъдни условия и сам обслужваше кли
е н т и т е си. СъчуВстВието към неволята на бръснаря бе нака
рало моя познат да остаВи меланхолията си да избие и то зи
бръснар знаеше неща, к ои то никой друг и не подозираше. Мла
ди ят чоВек между д ругото ми сп ести труда, за щ ото отноВ о
се обърна към мен, но тВърдо решен никога поВече да не прес-
тъпВа прага на моя дом. Предложи ми да се срещнем на друго,
отдалечено м ясто, В определено Време. Аз се съгласих и купих
за тази цел дВа би лета за риболоВ на градския роВ. Срещнахме
се та м на разсъмване. В часа, к ога то денят се бори с нощ та,
к огато дори посред л я т о преминава студена тръпка през при
родата, ние се Видяхме долу В пронизващата утринна мъгла и
п окр и тата с роса треВа и при неговия Вик п ти ц и те, подпла
шени, полетяха. В мига, В к ой то денят победи, когато Всичко
жиВо се зарадВа на жиВота, В мига, к о га то м ладото любимо
момиче, к о е т о т о й глезеше чрез болката си, повдигаше глава
о т Възглавницата и отваряш е очи, за щ о т о б о г ъ т на съня,
к ой то бе седял до нейното ложе, бе станал, В мига, В к ой то
б о г ъ т на сънищ ата докосваше с пръсти клепачите й, така,
че т я ощ е Веднъж се унасяше съвсем за кратко Време В дрям
ка, докато т о й й разказваше то в а , к о е т о никога не бе подо

зирала, и говореше така нежно и шепнешком, че т я идеше да
забрави всичко, к ога то се събудеше, в т о з и миг ние о т н о в о
се разделихме. И независимо какво б о г ъ т на сънищ ата й бе
доверил, т я не можеше дори и насън да си представи тов а ,
к о е т о бе станало помежду ни. Нищо чудно, че човекът преб
ледня. Нищо чудно, че аз бях негов доВереник и довереник на
много такива к а то него.
Мина още и звестно време. Аз д ей ств и телн о страдах мно
го заедно с младия човек, к ой то чезнеше и линееше о т ден на
ден. И Все пак съВсем не съжаляВах, че вземам участие в с т р а
данието му, за щ о т о в неговата любов идеята д ей стви телн о
се намираше В движение. А такава любов се среща, слава Богу,
о т време на време в ж ивота, в романите и н овели те обаче
напразно ще я търсим. Единствено к ъд ето е така, лю бов та
има смисъл и значение и този, к ой то не е убеден с въодушев
ление, че идеята е жизненият принцип 6 лю бов та и че ако е
необходимо да се пожертва ж и в о т ъ т за нея, дори нещо пове
че, да се пож ертва самата любов, к олкото и да е облагопри-
я т с т в а н а т я о т д е й с т в и т е л н о с т т а , т о й е вън о т поезия
т а . К о га то обаче лю бов та е В идеята, та м всяко едно движе
ние, дори и най-малкото докосване не е без значение, т ъ й ка
т о главн ото нещо, п оети чн и ят сблъсък, винаги присъства, а
то й , доколкото знам, може да бъде далеч по-ужасен о т този,
к ойто описвам тук. Но да искаш да служиш на идеята, к о е т о
по отн ош ен и е на л ю б ов та не означава да служиш на дВама
господари, същ о е една напрегната служба. Тъй к а т о никоя
красота не може да бъде толкова пресметлива, к олкото иде
ята, и никое неодобрение на момиче толк ова теж ко, колкото
гн евъ т на идеята, к ой то преди всичко не се забравя.
Ако трябВа подобно да проследя настроенията у младия
човек, такива каквито ги опознах, а да не говорим, че ако по
поетически маниер бих Включил маса незначителни неща, на
к оито м я с т о т о не е т у к - всекидневни с та и и дрехи, красиви
м естн ости , близки и приятели, - т о то гав а та зи история би
могла да се превърне в един километричен роман. Това обаче
аз не искам. Наистина обичам салата, но ям винаги само сре
дината, л и с т а т а според мен са за сви н ете. Подобно на Ле-
синг7 пред родилните мъки предпочитам у д о в о л с т в и е т о на

за ч а т и ет о . Ако някой има да възрази нещо срещу то в а , т о
моля, да заповяда, на мен ми е Все едно.
Врем ето минаваше. К о га т о имах възможност, аз вземах
участие в нощ ните бдения, при к ои то м о я т приятел с бесни
Викове извършВаше движения за цял ден. З а щ о т о деня т о й
използваше, за да омагьосва момичето. Подобно на Прометей,
който, прикован към скалата, запленявал б о го в е т е с вещани-
я т а си, д ок а то о р елъ т кълвял черния му дроб, така и т о й зап-
леняваше любимата. Всеки ден нещ ата се доВеждаха до краен
предел, за щ о т о Всеки ден бе последният. Но така не можеше
да продължи, т о й Впиваше зъби в оковите, к ои то го прико
ваваха. К о л к о т о повече обаче се разпенВаше с т р а с т т а му,
толкова по-блажена ставаш е песента му, толкова по-нежно
с л о в о т о му, то лк о в а по-яки ок ов и те. Да създаде истинска
връзка о т т о в а недоразумение, за него бе невъзможно, защо
т о тоВ а означаваше да я обрече на вечна измама. Да й обясни
объркването, а именно, че е била само видимият образ, дока
т о неговата мисъл, неговата душа е търсила нещо друго, ко
е т о е Влагал В нея, означаваше да я засегне така дълбоко, че
неговата го р д о ст се възбунтуваше срещу то в а . Този м ето д
т о й презираше повече о т всичко. И в т о в а отнош ение има
ше право. Н едостойно е да се мами и прелъстява едно моми
че, но още по-недостойно е да се изостаВи т о по такъв на
чин, че човек дори да не се превърне в мошеник, а да се измък
не елегантно, к а т о го залъже с обяснението, че не е било не
гов и ят идеал, и го утеш и, че е било п р о с т о неговата муза.
Подобно нещо е възможно, ако човек има и звестен о п и т да
заблуждава с хубаВи думи. В момент на неволя момичето дейс
т в и т е л н о ще приеме обяснението, човек се измъчва, без да
пострада и м ето му, ста в а почтен мъж, дори достоен за обич,
а в д е й с т в и т е л н о с т после се оказВа, че девойката е по-дъл
боко засегн ата о т измамената. З а т о в а във всяка любовна
връзка, к оя то не може да се осъщ естви, макар вече да е за
почната, д е л и к а т н о с т т а е най-обидното нещо и всеки, кой
т о притежава еротичен поглед и не се страхува, лесно може
да разбере, че да е неделикатен е е д и н с т в е н о т о средство,
к о е т о му остава, за да запази ч е с т т а на момичето.
За да прекратя, ако изобщо е Възможно, т е зи страдания,

аз го подканих със сила да се реши на най-крайното. Важ ното
В случая бе да се намери пресечна точка. НапраВих му следно
т о предложение: унищ ожете Всичко, преВърнете се сам В дос
т о е н за презрение чоВек, к о й т о изпитВа удоВолстВие единс
т в е н о о т то в а , да се гаВри и да мами. Ако усп еете да п о ст и г
н е т е тоВа, сп раведли востта е налице. ТогаВа Вече не може
да стаВа дума за естети ч еск и диференции, к ои то биха Ви да-
Вали по-голямо праВо по отнош ение на нея, нещо, к о е т о хора
т а прекалено ч е с т о са склонни да за с в и д е т е л с т в а т на така
наречената необикновена индивидуалност. Тя е п о б ед и тел
ката, т я има абсолю тно праВо, Вие - абсолю тно непраВо. Но
не го правете прекалено Внезапно, за щ о т о тоВ а само би Въз-
пламенило лю боВ та й. О п и та й те В началото, ако е Възможно,
да събудите чуВстВо на неприятна досада у нея. Не я дразне
т е , тоВ а щ е я Възбуди. Не! Б ъ д ете непостоянен, глупоВат,
праВете единия ден едно, на следващия нещо друго, но без
с т р а с т , по крайно небрежен начин, кой то, разбира се, да не
се изражда В невнимание, з а щ о т о именно Външ ното Внима
ние трябва да бъде по-голямо о т к ога то и да било, но превър
н а т о В служебно задължение, на к о е т о липсВа Всякаква съкро-
Веност. Показвайте непрекъснато В м есто истинско любов
но пожелание известна противна кВазилюбоВ, к оя то да не е
н и то безразличие, н и т о пожелание. Д ръ ж те се така, че да бъ
д е т е то ч н о толкоВа неприятен за гледане, както е неприят
но да се гледа чоВек, на к о го т о му т е к а т лигите. Но не започ
вайте, без да с т е уверен, че ще м о ж ете да изведете Всичко
докрай, иначе с т е загубен, за щ о т о никой не е толкоВа умен,
к олкото едно момиче, а тоВ а ще рече, к ога то стаВа Въпрос
дали я обичате, или не, и няма по-трудна операция о т т а зи
сам да използваш екстирпатора, един инструм ент, с к ой то
по принцип единствено Времето умее правилно да си служи. И
к ога то Всичко е наред, тогаВа Вие п р о с то м ож ете да се обър
н е т е към мен, а аз ще уредя о с т а н а ло т о . П ръснете слуха, че
им ате ноВа любоВна афера ^ ц ш йет8, и при тоВ а о т д о с т а
непоетичен характер, за щ о т о иначе само б и х те я подразни-
ли. Че подобно нещо не би могло да Ви дойде на ума, ми е много
добре известно. З а щ о то и за двама ни е ясно, че т я е единст-
Вената, к оя то обичате, макар за Вас да е невъзможно да пре

върн ете ч и с то п оети ч н ата Връзка В истинска любоВ. В о с
новата на слуха трябва да залегне нещо Вярно, за к о е т о аз ще
се погрижа. Ще подбера някое момиче т у к В града, с к о е т о ще
се уговоря.
Не единствено съчуВстВието към младия чоВек ме нака
ра да измъдря т о з и план. Не мога да отрека, че постепенно
започнах да гледам накриВо неговата любима. Как можеше съВ-
сем нищо да не забелязва, изобщо да не подозира за н его в о то
страдание и за В ероятната му причина, а дори и да го забеляз
ваше, как можеше да не предприема абсолю тно нищо, да не
праВи нищо, за да го спаси с тоВа, к о е т о му бе нужно и к о е т о
би могла да му даде, а именно свободата, к оя то единствена
би го спасила, ако т я би била тази, к оя то би могла да му я
дари. Чрез св оя та щ ед р ост т я В никакъв случай не би могла да
спечели надмощия над него и не би се чуВстВала обидена! Аз
мога да п ростя Всичко на едно момиче, но никога не мога да
простя, че В лю бов та си се заблуждава отн осн о задачата на
лю бовта. Ако лю бов та на едно момиче не е пожертвана, т о
не е жена, а мъж и тогаВа за мен Винаги ще бъде удоВолстВие
да го остаВя да стан е жертВа на отмъщ ение или предмет на
смях. И какъВ само сю ж ет за един аВтор на комедии да предс
та в и една такава любовница, к оя то с лю бовта си е изсмукала
кръвта на любимия, докато т о й о т мъка и отчаяние скъсва с
нея на сцената, В ролята на ЕлВира9, да жъне овации, да бъде
оплакВана о т състрадателни роднини и приятели, една ЕлВи
ра, к о я то е пърВи глас В певческия хор на измамените, една
ЕлВира, умееща да говори с майсторско изкуство за изневяра
т а на м ъж ете, к о я т о Вероятно ще й стр ува ж ивота, една
ЕлВира, Вършеща Всичко тоВ а с такъВ апломб и такаВа увере
н о ст , че дори и за миг не й идВа на ума, че нейната Вярност
по-скоро има за цел да отн ем е ж ивота на любимия й. Голяма е
ж енската Вярност, особено к о га то е отхвърлена, неизслед-
Ваема и непонятна е т я ВъВ Всяко отнош ение. С и туац и ята
би била неоценима, ако нейният любим Въпреки цялата сВоя
неволя би запазил изВестен хумор, за да не хаби н и т о една гнев
на дума по неин адрес, а да се ограничи В рамките на едно по-
изтънчено отмъщение, к а то я заблуди и подкрепи В предста-
ваша, че е била безсрамно измамена о т него. Ако случаят с нея

би бил такъВ, тогав а аз и обещавам, че отм ъ щ ен и ето - при
положение че младият чоВек е В състояние да осъщ естВи моя
план - ще я порази ужасно и Все пак единстВено с поетична
спраВедлиВост. З а щ о то т о й е дълбоко уВерен, че Върши най-
добр ото, на к о е т о е способен, и Все пак именно тоВа, ако т я
е самолюбиВа, ще я накаже най-суроВо. Той се отнася към нея
с най-голяма еротична загриж еност и Все пак негоВият ме
т о д ще й причини най-остра болка, ако е самолюбиВа.
М о я т приятел се съгласи и изцяло одобри плана ми. В един
моден салон аз намерих тоВа, к о е т о търсех, младо, д о с т а ху
бавичко момиче, ч и е т о бъдеще обещах да подсигуря, ако се
съгласи да Вземе участие В плана ми. С нея т о й трябваш е да
се показВа на общ еств ен и м еста, тр ябваш е да я посещава
о т Време на Време, така че да не се породи никакВо съмнение
отн о сн о сер и о зн о стта на Връзката им. За тази цел аз й на
мерих апартамент, к ой то се намираше В една къща с дВа из
хода на дВе различни улици, така че за него бе нужно само да
мине през къщ ата късно Вечерта и с тоВ а да даде поВод на
прислужничките и съседите да пуснат В обращение клюките.
К о га т о Всичко бе подредено, остаВаш е да се погрижа любов
ницата да научи за ноВата му Връзка. Шивачката не бе лоша,
но между д р угото то ч н о такаВа, т а Влюбената без никакВа
реВност да се учуди, че едно такоВа момиче може да бъде пред
п оч етен о пред нея. Ако питаха мен, т о щ о се отнасяш е до
любовницата, шивачката би трябВало да изглежда по-иначе,
но доколкото не можех да бъда сигурен по отнош ение на ни
що В т о з и случай и т ъ й к а т о осВен то В а не исках да бъда
подъл спрямо младия чоВек, аз направих подбора си изцяло В
интерес на м етод а му.
Шивачката бе ангажирана за една година, толкоВа Време
бе необходимо да се запази Връзката, за да може напълно да
бъде заблудена лю бим ата. През т о В а Време м о я т пр и ятел
трябВаше също така да се оп и та да накара своя та поетична
екзистенция да си пробие п ъ т. Ако тоВ а му се удадеше, то га -
Ва щеше да се осъщ естВи едно гесИтедгайо т з1аШт рпзйпит10.
Същевременно В течение на годината м ладото момиче имаше
Възможност, а то В а бе о т голямо значение, да се осВободи
о т Връзката. Той не я бе наел с уговорки за евентуален неус

пешен р е з у л т а т о т операцията. Ако се окажеше, че В мига на
п о в то р ен и ето т я е Вече уморена, е добре, т о й Все пак щеше
да постъпи Великодушно.
По т о з и начин Всичко бе уредено. Вече държах нишките В
ръка и душ ата ми с нетърпение очакваше изхода. Той не нас
тъ п и и аз никога поВече не Видях младия чоВек. Той не бе имал
силата да осъщ естви плана. На душата му липсВаше еластич
н о с т т а на иронията. Не бе имал силата да положи поВеляВа-
щ а та мълчание клетВа на иронията, не бе имал силата да я
удържи, а само о т онзи, к ой то мълчи, стаВа нещо. Само този,
к о й т о може истински да обича, е чоВек, само то зи , к о й т о
умее да придаВа на лю боВта си Всевъзможен израз, е тВорец.
В изВестен смисъл може би бе праВилно, че т о й не се захВана с
тоВа. З а щ о т о едВа ли щеше да издържи на ужасите на прик
лю чението и ощ е о т сам ото начало аз се страхувах малко, за
щ о т о му бе нужен довереник. К о й т о умее да мълчи, omkpußa
една азбука със същ о толкоВа букВи, колк ото и обикновена
т а , така че т о й може да изрази Всичко на сВоя апашки жар
гон, и няма Въздишка, коя то да е толкоВа дълбока, че т о й да
не притежаВа адекватния й смях В жаргона на крадеца, и няма
молитВа, толкова настойчива, за к оя то да не би имал о с т р о
ум ието да я осъщ естВи. Ще настъпи един миг, В к ой то т о й
ще почуВстВа, че сякаш губи разума си. Но тоВ а ще е само
един миг, независимо колко ужасен ще е. Също к ато тр еск а
т а , к оя то чоВек получава между единадесет и дванадесет ча
са. В един часа т о й р аботи Вече по-безгрижно о т к огато и да
било. Ако чоВек у с то и на та зи лудост, т о й сигурно ще побе
ди.
Но е т о че продължавам да разказвам надълго и нашироко
нещо, к о е т о бе споменато само за да покаже, че любоВта ка
т о спомен праВи човека нещастен. М оя т млад приятел не раз
бра п ов тор ен и ето, не поВярВа В него и не искаше да го пос
тигне. Т еж к ото В неговата уч а ст бе, че т о й Всъщност оби
чаше момичето, но за да го обича истински, трябваш е пърВо
да се осВободи о т п о ети ч н а та обърканост, В к оя то бе из
паднал. Той би могъл да напраВи тоВ а признание пред любима
т а си. К о га т о чоВек иска да приключи Връзката си с едно мо
миче, тоВ а предстаВляВа едно тВърде п очтено услоВие. Той

обаче не искаше да го напраВи. Аз бях напълно съгласен с него,
че би било непраВилно. Така щеше да я лиши същевременно о т
Възмож ността да същ ествува сам остоятелн о и да освободи
може би себе си о т о п а с н о с т т а да се преВърне В о б е к т на
нейното презрение, както и о т настъпващия страх, породен
о т н еси гур н о стта дали някога изобщ о ще може да навакса
проиграното.
Ако младият човек бе Вярвал В п о в то р ен и ето , какВо ли
само нямаше да излезе о т него? КакВа ли не съкроВеност ня
маше да постигне В ж ивота?
Аз обаче оти д ох по-далеч ВъВ Времето, о т к о л к о т о Всъщ
н о с т исках. Намерението ми бе да изобразя само първия мо
мент, В к ой то стаВа ясно, че младият чоВек В широкия сми
съл на думата бе печалният рицар на еди н ствената щ астли
ва любов В спомена. Ч и т а т е л я т може би ще ми позВоли още
Веднъж да се замисля над мига, к о га то т о й , упоен В спомени,
Влезе В м оята стая, когато съ р ц ето му непрекъснато „прели
ваше“ под В ъздействието на онази стр оф а о т Паул Мьолер,
к огато ми добери, че трябВа да о т р е ч е себе си, за да не седи
по цял ден при любимата. Същ ата строф а т о й поВтори она
зи Вечер, к ога то се разделяхме. Никога не ще мога да я забраВя,
нещо поВече, ще ми бъде по-лесно да залича спомена за негоВо-
т о изчезване, о т к о л к о т о спомена за онзи миг, к ога то новина
т а за н е го в о то изчезване ме см ути далеч по-малко, о тк о лк о
т о онази ситуация (през първия ден). ТакъВ съм си по приро
да, ощ е при п ъ р в о то потръпВане на п р ед чувстви ето душа
т а ми премина през Всички последствия, за к ои то обикнове
но е нужно дълго Време, за да се пояВят В д е й с т в и т е л н о с т
та . ЧоВек никога не забраВя концентрацията на предчувст
вието. По т а зи причина смятам, че един наблюдател трябВа
да бъде именно така устроен. Но к о га то е устр оен наистина
така, т о й ще стр ад а много. ПърВият м ом ент може би ще
трябВа да го омаломощи п очти до припадък, но В прибледня-
Ването идеята го е оплодила и о т т у к н а т а т ъ к т о й изпада В
положение на наблюдаващ о т к р и в а т е л на д е й с т в и т е л н о с т
та . Ако един чоВек не притежава т а зи ж ен ствен ост, така че
идеята да е В състояние да застане В правилна позиция спря
мо него, к о е т о Винаги означаВа оплождане, но т о й не е годен

да наблюдава, за щ о т о този , к ой то не откриВа т о т а л н о т о ,
Всъщност не откриВа нищо.
К ога то се разделихме онази Вечер и т о й ми благодари още
Веднъж, за д е т о съм му бил В помощ да прекара Времето си,
к о ето теч еш е прекалено баВно за негоВата нетърпелиВост,
аз си помислих, че е д о ст а т ъ ч н о чистосърдечен, за да разкаже
на м ладото момиче Всичко, и че тогаВа т о ще го заобича още
поВече. Дали т я дейстВ ително би го заобичала? Ако ме бе по
питал за съВет, щях да го накарам да се откаж е. Щях да му
кажа: Б ъ д ете тВърд В началото, ч и с т о еротично погледна
т о , тоВ а е най-умното, осВен ако душ ата Ви не е толкоВа
сериозна, че да м ож ете да насочите мисълта си към нещо да
леч по-ВъзВишено. Ако бе разказал тоВа, т о й не би постъпил
разумно.
К о й т о е имал Възможност да наблюдава млади момиче
та , да подслушВа разгоВорите им, положително ч е с т о е чуВал
следните формулировки: „Н. Н. е добър чоВек, но скучен, за тоВа
пък ф. Ф. е толкоВа интересен и пикантен.“ Всеки път, кога
т о чуВам т е зи думи о т у с т а т а на някоя млада госпожичка, си
мисля: „Би трябвало да се засрамиш. Нима не е печално, че ед
но младо момиче гоВори по такъВ начин?“ Ако един мъж се е
заблудил В и н те р ес и те си, кой би трябВало да го спаси, ако не
едно момиче? И не прегрешаВа ли т о с тоВа? Или с ъ о т в е т н и
я т чоВек не е В състояние да го напраВи и тогаВа е недели
катно да се изисква тоВа, или т о й може и тогаВа... за щ ото
именно м ладото момиче би трябВало да бъде Внимателно, ни
кога да не примамва интереса му. Девойката, к оя то праВи т о
Ва, Винаги губи, доколкото се отнася до идеята, за щ о т о ин
т е р е с ъ т не може никога да се повтори. К о я т о не го праВи,
Винаги побеждава.
Преди около ш е с т години бях на път, на осем мили наВън
о т града. И спрях В една странноприемница, к ъдето обядВах.
Яденето беше хубаВо и Вкусно, бях В д о ст а добро настроение
и тъкм о с т о я х с чаша кафе В ръка, ч и е т о ухание Вдишвах с
удоВолстВие, к ога то В същия т о зи миг едно лмадо, хубаВо мо
миче, крехко и мило, мина покрай прозореца и заВи към дВора
на странноприемницата, о т к о е т о заключих, че имаше наме
рение да слезе надолу към м орето. М ладите са си млади, аз из

пих каф ето си набързо, запалих пура и то ч н о се канех да пос-
ледВам знака на с ъ д б ата и след ата на момичето, к о га то на
В р атата се почука, и е т о че Вътре Влезе сам о то момиче. Пок
лони ми се грациозно и ме запита дали колата В gßopa е моя,
дали отиВам В Копенхаген и дали ще й разреша да пътуВа с
мен. Скромният и Все пак неподправено женски начин, по кой
т о т я направи moßa, бе д остатъ ч ен , за да може В същия т о
зи миг да ме накара да изгубя и н те р ес н о то и п и кантното о т
погледа си. И Все пак далеч по-интересно е да пътуваш осем
мили сам с момичето В колата си, заедно с кочияша и слугата,
и да я имаш изцяло ВъВ В л а с т т а си, о т к о л к о т о да я срещнеш
В градината на някоя странноприемница. Въпреки moßa аз съм
уверен, че дори един по-лекомислен и о т мен чоВек не би се
почуВстВал изкушен. Д оверието, с к о е т о т я се отд а д е В мои
ръце, е по-добра защ ита, о т к о л к о т о ВсякакВа женска умност
и х и т р о с т . Поехме заедно. Тя не би могла да пътуВа по-сигур
но, ако бе пътуВала с б р а т си или баща си. Мълчах и се държах
сдържано, само к ога то изглеждаше, че иска да направи някак
ва забележка, прояВяВах у ч т и в о с т . Наредих на кочияша да бър
за. На Всяка спирка се разрешаваха по п е т минути почивка. Аз
слизах, с шапка В ръка, и я запитвах дали не желае да пие нещо
за освежаване, о т за д сто еш е слугата ми също с шапка В ръка.
К ога то наближихме сто ли ц а та , накарах кочияша да заобиколи
по една странична улица. Там слязох, изминах около един кило
м етър пеша до Копенхаген, за да не се почуВстВа т я неудобно
о т евентуална среща или о т друго нещо. Никога не се запи
т а х коя бе девойката, къде живееше, kakßa бе причината за
Внезапното й заминаване. Но за мен т я завинаги остан а един
приятен спомен, к о й т о не си позволих да накърня дори и с
най-неВинното лю б оп и тств о . Едно момиче, к о е т о иска да съ
буди интерес, се превръща В примка, В к о я то само се улавя.
Едно момиче, к о е т о не иска да събуди интерес, Вярва В пов
то р ен и ето . М о е т о уважение на тази, к оя то е била makaßa по
природа, м о е т о уважение на тази, к оя то е станала такава с
течение на Времето.
ТрябВа обаче непрестанно да напомням, че казВам moßa
по noßog на п ов тор ен и ето. То е онази нова категория, коя то
трябВа да бъде о тк р и т а . Ако чоВек знае нещо за съвременна

т а философия и не е съВсем незапознат с гръцката, лесно ще
Види, че именно тази категория обяснява о тн о ш ен и ето меж
ду елеа т и 11 и Хераклит и че п о в то р ен и ето Всъщност е тоВа,
к о е т о погрешка се означава к а то медиация. П р о ст о неверо
я т н о е колко много шум се е Вдигал около ХегелоВата филосо
фия по поВод на медицината и колко много глупаВо бръщоле
вене си е спечелило ч е с т и слаба под тоВ а наименование. По-
скоро би трябвало да се опитаме да осмислим медиацията и
по т о зи начин да отдадем дължимото праВо на гърците. Раз
в и т и е т о на гръцкото учение12 за б и ти е и небитие, развити
е т о на „мига“ , „не-същ естВуВащ ото“ и т.н. оставя Хегел да
леч зад себе си. „Медиацията“ е чужда дума, „повторение“ е
т о ч н а т а датска дума и аз поздравявам датския език за т о з и
философски термин. В наше Време не се обяснява по какъВ на
чин се пояВяВа медиацията, дали т я е р е з у л т а т о т движени
е т о на онези дВа момента и В какъВ смисъл се съдържа пред
варително В т я х или представя нещо лошо, к о е т о се приба
вя, и ако е така, по какъВ начин. В т о з и смисъл трябВа да се
о тд еля ВъВ Висша степ ен Внимание на гръцкото размишление
над п о н я т и е т о „преход“ , к о е т о о тгов ар я на съвременната
категория „преход“ . Диалектиката на п овтор ен и ето е лесна,
за щ о т о тоВа, к о е т о се поВтаря, е било, иначе т о не би могло
да се повтори, но именно тоВа, че е било, преВръща п о в то р е
н и ето В нещо ноВо. К о га то гърците казват, че Всяко позна
ние е спомен, т о т е им ат предВид, че ц ялото същ ествуващ о
б и ти е е същестВуВало Вече. К о га т о се казВа, че ж и В о тъ т е
едно повторение, Всъщ ност то В а значи: б и т и е т о , к о е т о е
същестВуВало, започВа да същестВуВа сега. Ако нямаше к а т е
горията на спомена или на п ов тор ен и ето, целият ж иВот се
разпада В един празен, безсъдържателен шум. Споменът е е т
ническият мироглед, п о в то р ен и ето — съвременният. П о в т о
р ен и ето е и н т е р е с ъ т на метаф изиката и същевременно ин
т е р е с ъ т , Върху к ой то т я претърпява крушение. То е разре
ш ението ВъВ Всеки етнически мироглед, conditio sine qus non13
за Всеки догматичен проблем.
Нека Всеки мисли какВото си иска за казаното т у к о т
носно п ов тор ен и ето, нека преценява както си иска тоВа, че
го казВам ту к и по т о зи начин, к а т о по примера на Хаман14 се

изразявам на различни езици и гоВоря езиците на соф и сти те,
на игрослоВиците, к р и т и т е и арабите, на б ели те и маВрите,
и креолите, гоВоря едно през друго за критика, митология,
ребус и осноВни положения и споря т у чоВешки, т у по един
изключителен начин. Ако приемем, че тоВа, к о е т о казВам, не е
чи ста измама, Вероятно ще постъпя най-праВилно, ако изпра
т я афоризмите си на един си стем ати чен оценител, може би
ще излезе нещо о т тях, една бележка под линия В си ст ем а та —
какВа Велика мисъл! ТогаВа няма да съм жиВял напразно!
Що се отн ася до значението, к о е т о п оВ тор ен и ето има
за нещо, т о може да се каже много, без чоВек да бъде обВинен
В поВторение. К о га т о професор Усинг15 наВремето държа реч
В д руж естВ ото „28 май“ и едно изявление В нея не бе одобре
но, какВо напраВи тогаВа професорът, к ой то Винаги е бил ка
тегоричен и решителен? Удари с юмрук по масата и каза: ПоВ-
тарям. С ледователно тогаВ а т о й е имал предвид, че тоВа,
к о е т о е казал, ще спечели п осредством поВ торението. Пре
ди няколко години чух един свещеник да държи съвсем същ ата
реч на дВе тъ р ж ествен и събрания. Ако беше на мнението на
професора, т о Втория п ъ т, к о г а т о се качи на амвона, т о й
щеше да удари на него и да каже: Повтарям тоВа, к о е т о бих
казал ощ е миналата неделя. Свещ еникът не постъпи така и с
нищо не намекна за тоВа. Той не бе на мнението на Усинг и
кой знае, може би и самият професор Вече съВсем не мисли, че
би било о т полза за р еч та му, ако бъде повторена. На дВорцоВ
прием кралицата разказала една история и Всички придворни
се смели, Включително и един глух министър, след тоВ а пос
ледният стан ал и помолил за разрешение също да каже една
история и разправил същ ата. Въпрос: какВо схващане е имал
т о й отн о сн о значението на п оВ торен и ето? К о га то един учи
т е л В училище каже: Повтарям ощ е Веднъж, че Йесперсен т р я б
ва да седи мирно. 14 к ога то същ и ят т о з и Йесперсен биВа за
писан В дневника на класа за п овтор н о нарушение на дисцип
лината, см исълът на п о В то р ен и е то е изцяло п р оти воп оло
жен.
Но аз не искам да се спирам поВече на такиВа примери, а
да разкажа малко за оноВа отк ри вателск о пътеш ествие, кое
т о предприех, за да проВеря Възмож ността и значението на

п о в то р ен и е то . Без знанието на к о г о т о и да било (за да не
може никакво излишно бръщолевене да ме направи негоден за
експеримента, а, о т друга страна, и за да не стан е причина
п о в т о р е н и е т о да ми омръзне) аз се отправих с параход за
Щралзунд и си ангажирах м я сто В бързата пощенска кола за
Берлин. Сред учен и те има различни мнения по Въпроса кое е
най-удобното м я сто В дилижанса. Аз смятам, че т е Всичките
нищо не с т р у в а т . Предишния п ъ т бях седнал открая В пред
ната ч а с т на колата по посока на движението (на тоВ а ня
кои глед ат к а то на голям късмет) и В продължение на тр и д е
с е т и ш е с т часа та к а се друсах заедно с м о и те спътници, че
к ога то пристигнах В Хамбург, не само че бях загубил разсъдъка
си, но заедно с него и краката си. По Време на т е зи т р и д е с е т
и ш е с т часа ние ш естим ата, к ои то седяхме заедно Вътре, се
бяхме сраснали до такаВа степ ен В едно тя ло, че добих пълна
предстаВа за тоВа, какВо е стан ало с мъдреците о т Мол16,
които, след к а т о седели дълго Време заедно, не могли да раз
познаят с о б с т в е н и т е си крака. С надеждата поне да стана
крайник на някое по-малко т я л о избрах м я сто В купето. ТоВа
бе нещо друго. Всичко обаче се поВтори. П ощ альонът наду
рога, аз притворих очи, отдадох се на отчаяние и започнах да
мисля, както имах навика да праВя при такиВа случаи. „Един
Господ знае дали ще издържиш тоВа, дали дей стви телн о ще
стигнеш до Берлин, и дори да стигнеш, дали изобщо о т т е б
ще стан е о т н о в о чоВек, т а да бъдеш В състояние да се осво
бодиш В еди н и ч н остта на изолацията, или дали ще запазиш
спомена, че си крайник на едно голямо т я л о .“
К ак то и да е, пристигнах В Берлин. Веднага се запътих
бързо към с т а р а т а си квартира, за да се убедя доколко е Въз
можно п о в то р ен и е то . Мога да уВеря Всеки съпричастен чи
т а т е л , че предишния п ъ т ми се бе удало да получа една о т
най-удобните и приятни кВартири В Берлин, тоВ а аз смея се
га да потвърдя още по-определено, след к ато бях Видял и ня
кои други. Жендармплац е един о т най-хубаВите площади В Бер
лин. Гледани о т прозореца, т е а т ъ р ъ т и д В ете черкви се из
ди гат Величествено, особено при лунна светлина. Споменът
за та зи гледка допринесе много за м о е т о заминаване. Изкач-
Ваш се на пърВия е т а ж В една осВетяВана с газ къща, за с т а

ваш В а н т р е т о . О тляВо има стъклена Врата, к оя то Води към
един кабинет. Минаваш напред, сти гаш до едно преддВерие.
След него има дВе стаи , съВсем еднакВи, мебелирани по един и
същи начин, така че В огледалото едн ата с т а я се Вижда дВой-
на. В ъ тр еш н ата е осВетена с Вкус. Върху писалищ ето с т о и
сВещник, пред него - лек с т о л с облегало, тапициран с черВе-
но кадифе. ПърВата с та я не е осВетена. Тук блед и те лъчи на
луната се см есВ ат със силната св етли н а о т В ъ тр еш н ата
стая. Сядаш на един с т о л до прозореца, наблюдаваш големия
площад, гледаш как сенките на минувачите пробягВат по с т е
ните, Всичко се превръща В сценичен декор. Една призрачна
д е й с т в и т е л н о с т се пробужда В ътре В душата. ЧоВек ч ув ст
ва желание да се заметне с н ам етк ата и да се запромъква пок
рай с т е н и т е с търсещ , дебнещ поглед, ослушвайки се ВъВ Всеки
шум. Не го праВя, Виждам само себе си, подмладен, да изВърш-
Вам тоВа. Изпушил съм пурата си. О т т е г л я м се ВъВ Вътреш
ната стая, започвам да работя. Полунощ е отминала. Угасвам
осветлен и ето, запалвам една малка нощна сВещ. Несмущава
на, св етли н а та на луната продължава да струи победоносно.
Всяка сянка се очертава още по-тъмна, на Всяка стъпка е нуж
но дълго Време, за да изчезне. Безоблачният небесен сВод изг
лежда толкова тъж ен и потънал В мисли, сякаш краят на сВе-
т а е отминал Вече и н е б е то несмущавано се занимава със се
бе си. Връщам се В преддверието, В а н т р е т о , Влизам В малкия
кабинет, заспивам, ако спадам към онези щ астливци, к ои то
м огат да сп ят. Ах! Оказа се, че т у к не бе Възможно никакво
повторение. М оя т хазаин, д р о гер и стъ т, се бе променил В он
зи образен смисъл, В к ой то немецът използва та зи дума, и до-
колкото ми е и звестн о „променям се“ се употребява по подо
бен начин В някои улици на Копенхаген. ТоВа ще рече: т о й се
бе оженил. Исках да му пожелая щ астие, но т ъ й к а то не Владе
ех немски език до такава степен, че да мога импровизирано да
му ч е с т и т я ж ен и тба та , н и то пък имах на разположение ня
колко клиширани фрази за такиВа случаи, т о се ограничих с
едно пантомимно движение: сложих ръка Върху съ р ц ето си и
го погледнах, д о к а то нежно съпричастие се изписа ясно на ли
ц ет о ми. Той сти сн а ръката ми. След к а т о се бяхме разбрали
no makbß начин, хазаинът премина към д о к а за т е л с т в а т а за

е с т е т и ч е с к о т о значение на брака. ТоВа му се удаде превъз
ходно, то ч н о толкова добре, к олкото предишния п ъ т доказа
т е л с т в а т а за съв ъ р ш ен ств ото на е р ген ств ото . К о га то го
воря немски, аз съм най-смиреният човек на света.
Бившият ми хазаин искаше на драго сърце да ми помогне,
а и аз исках много да живея у него, така че наех едната с т а я и
а н т р е т о . К о га т о се завърнах у дома първата вечер и запалих
свещ ите, аз си помислих: Ах! Ах! Ах! Нима т о в а е повторение
т о ? Съвсем се разстроих или може би по-точно, настроих се
така, както ден ят го изискваше, за щ о т о съдбата бе поиска
ла по странно стечение на о б с т о я т е л с т в а т а да пристигна В
Берлин на всеобщия ден за покаяние и молитва. Берлин бе сма
зан о т разкаяние. Вярно, че хората не си хвърляха прах в очи
т е с д ум и те: memento homo, quia pulvis est et in pulverem
reverteris17, но независимо о т т о в а целият град бе потънал в
прах. О тп ър во си помислих, че т о в а бе някакво п р ав и телст
вено начинание, но после се уверих, че в я т ъ р ъ т бе поел тази
функция, следвайки, без да държи сметка за особата, свои те
капризи или лошия си навик, за щ о т о в Берлин поне всеки В т о
ри ден е чи ста сряда'8. Но т о в а има малко общо с намерение
т о ми. Направеното разкритие не засягаше „п о в то р ен и ето “ ,
за щ о т о предишния п ъ т, к ога то бях в Берлин, аз не бях забеля
зал т о зи феномен, може би за щ о т о бе зима.
К о га т о си се настанил удобно и ую тно в квартирата си,
к огато по т о з и начин имаш определена опорна точка, о т ко
я т о да се отправиш нанякъде, сигурно убежище, к ъ д ето да
можеш да се о т т е гл и ш , за да изядеш в усамотение плячката
си, а на т о в а аз особено много държа, т ъ й к а т о подобно на
някои хищници не мога да ям, к ога то някой ме гледа, тогава
човек се запознава с всички забележ ителности, к ои то пред
лага градът. Ако т о й е пътуващ ex professo19, вестоносец, кой
т о стр ан ств а, за да помирише всичко, к о е т о другите са по
мирисали, или за да запише имената на забележ и телн ости те
в дневника си и за о т п л а т а да запише с в о е т о в голямата кни
га с автографи на ту р и сти , т о трябва да наеме временен во
дач и да купи цял Берлин за четири гроша. По т о з и начин то й
став а безп ри страстен наблюдател, чи и то показания трябва
да притеж аВат д о с т о в е р н о с т т а на полицейски протокол. Но

ако по Време на с В о ето пътуВане чоВек няма специална цел,
т о т о й остаВ я р а б о т и т е да п оем ат сами сВоя ход, Вижда
при Възможност неща, к о и т о други не м о г а т да Видят, но
изпуска най-Важното, получава случайни Впечатления, к ои то
имат значение само за него. ТакъВ един безгрижен пътник по
принцип няма кой знае какВо да сподели с о с т а н а л и т е и ако
Все пак го напраВи, рискуВа да разВали д о б р о т о мнение, к о е т о
някои порядъчни хора биха имали за негоВия морал и нраВстВе-
н ост. Ако един чоВек е с тр а н с тв а л по-продължително Време
В чужбина, но никога не е пътуВал с Влак, не би ли трябВало
тогаВа да бъде о т р и т н а т о т ВсякакВо добро общ естВ о? Все
едно да си бил В Лондон и никога да не си минаВал през т у н е
ла!20 КакВо би станало, ако чоВек о т и д е В Рим и се Влюби В
една малка ч а с т о т града, к оя то за него би била неизчерпаем
източник на щ асти е и радост, и напуснеше Рим, без да е Ви
дял н и то една забележ ителност! В Берлин има т р и т е а т ъ р а .
КазВат, че представленията на операта и б а ле та били Вели
колепни, а тоВа, к о е т о се представяло В т е а т ъ р а , било поу
чително и образователно, а не само за голо удоВолстВие. Не
знам. ЗатоВа пък знам, че В Берлин има един т е а т ъ р , к ой то
се нарича Кьонигщ етер Театер. Официално п ъ тува щ и те ряд
ко го посещ ават, макар и п о-ч есто — нещо, к о е т о също има
сВ оето значение, - о т к о л к о т о у ю т н и т е увеселителни заве
дения, к о и т о се намират малко по-настрани и к ъ д ето един
датчанин може да освежи п а м е т т а си за Ларс М атисен и Ке-
л е т 21. К о га то пристигнах В Щралзунд и прочетох ВъВ Вестни
ка, че В т е а т ъ р а т а м ще се играе „Талисманът“22, аз Веднага
се зарадвах. Споменът за тоВ а се пробуди В душ ата ми и кога
т о за пръВ п ъ т бях там , ми се стори , че тоВ а пърВо Впечат
ление събужда само спомен В душ ата ми, к ой то Водеше далеч
назад ВъВ Времето.
Положително не същестВуВа млад чоВек с малко Въобра
жение, к ой то поне Веднъж да не се е почуВстВал запленен о т
магията на т е а т ъ р а и да не е пожелал сам да бъде ВъВлечен В
онази Вълшебна д ей с тв и т ел н о с т, за да може подобно на сВой
дВойник да Види и чуе себе си, да се раздроби В цялата си Въз
можна разноличност, но по такъв начин, че Всяка разнолич-
11.
162
н о с т Все пак да е т о й самият. Разбира се, подобно желание се

пояВяВа В много ранна Възраст. Единствено Въображението
се е пробудило за м е ч т а т а си по ли ч н о стта, Всичко друго Все
още спи дълбоко. В makoßa себесъзерцание на Въображението
индиВидът не е истинска фигура, а сянка или по-праВилно, ис
ти н ск и ят образ присъства невидимо и по та зи причина не се
задоВоляВа с moßa да хВърля една-единстВена сянка. ИндиВи
д ъ т притежава многообразие о т сенки, Всички т е приличат
на него и В отделни моменти са еднакВо равноправни да бъ
д а т самият т о й . Л и ч н о стт а Все ощ е не е разкрита, нейната
енергия се проявява само В с т р а с т т а на Възможността, за-
щ о т о с духовния жиВот е к а т о с ж ивота на много растения,
най-красиВият цВят се разлиства последен. Но moßa същес
твувание на сенки се стрем и и към удовлетворение и никога
не е о т полза за човек, ако т о й не намери Време да се изживее,
докато о т друга страна, е тъж но или комично, к ога то инди
Видът се заблуди и се себеизжиВяВа. П ретенц иите на такъВ
човек да бъде истински чоВек са то ч н о толкова съмнителни,
колкото и изискването за безсмъртие на тези, к ои то дори не
са В състояние да се яВят лично В деня на Страшния съд, а
о с т а В я т да ги представя една депутация о т добри намере
ния, о т решения, Взети за едно денонощие, половинчасови пла
нове и т.н . О сн овн ото е нещ ата да се Вършат навреме. Всич
ко В /чладостта има с в о е т о Време и moßa, к о е т о е получило
с в о е т о Време тогаВа, го получава о т н о в о по-късно. А и за Въз
растния е също толкова здравословно да има нещо В минало
т о на сВоя ж иВот, над к о е т о да може да се смее, както и
нещо, к о е т о да предизвиква сълзи.
К о га т о В една планинска м е с т н о с т чоВек слуша Вятъра
по цял ден да cßupu непоколебимо, неотменно Все една и съща
мелодия, тогаВ а може би за миг т о й се чуВстВа изкушен да се
абстрахира о т н есъвърш енството и да се наслаждава на т о
зи образ, на последователн ост и сигурност за човешката сво
бода. Може би не се замисля, че някога е имало един миг, кога
т о В ятърът, к ой то о т много години обитава помежду тези
планини, е дошъл к а то непознат В т е зи м естн ости . Е т о го,
залутВа се и к а т о обезумял се спуска между клисурите и про
п а с т и т е към планинските бездни с Вой, о т к ой то самият то й
изтръпВа, иди издаВа т у кух реВ, о т к ой то сам се стряска, т у

плачевен т о н , за к о й т о сам не знае о тк ъ д е долита, т у Въз
дишка, и зт р ъ гн а т а о т безпаметен страх, толкоВа дълбока,
че сам се уплашВа и за миг се поколебава дали да о стан е зави
наги В т е з и м е с т н о с т и , т у някое лирично „фиууу“ , д окато,
свиквайки със сВоя инструмент, съчетава Всичко тоВ а В ме
лодията, к оя то Всеки ден изпълнява без промяна. По подобен
начин и Възм ож ността на индивида се л у т а В с о б с т в е н а т а
си Възможност, откривайки т у една, т у друга такаВа. Но Въз
м ож н остта на индивида не иска да бъде само чута, не е само
к ато профучаВането на Вятъра, т я е същевременно изобра
зителна, затоВа иска В същия м ом ент да бъде зрително Въз
приета. Всяка една о т неговите Възможности е поради тоВ а
една звучаща сянка. С к ри ти ят В убеж ищ ето си индиВид Вяр-
Ва то ч н о толкоВа малко на громките Витийски чуВстВа, кол-
к о т о и на х и т р о т о шушукане на зл о т о , ВярВа то ч н о толкоВа
малко на блаж еното ликуВане на щ а с т и е т о , колкото и на без
крайните Въздишки на т ъ г а т а . Индивидът иска само да Виж
да и чуВа п атети ч н о, но, забележ ете добре, само себе си. Ала
Всъщност т о й не иска да чуВа себе си. ТоВа не ВърВи. В същия
миг пропяВа п е т е л ъ т и Виденията на сумрака изчезват, нощ
ни те гласове замлъкВат. Ако продължават, тогава ние сме В
съВсем друга о б ла ст , к ъ д ето Всичко то В а се изВършВа под
строгия надзор на о т г о в о р н о с т т а , то га в а сме при демонич
ното. За да не получи Впечатление о т сВ оето същинско „аз“ ,
на скрития индиВид е нужно обкръжение, леко и преходно, как-
Вито са образите, какВото е пенливото общуване на думите,
отзвучаващи без ехо. Подобна обстановка е сценичната, коя
т о именно поради то В а е подходяща за и грата на сенки на
скрития В убеж и щ ето си индиВид. Между сенките, В к о и т о
т о й открива себе си, чи й то глас е негоВият глас, има може би
един разбойнически главатар. Той трябВа да разпознае сам се
бе си В т о з и огледален образ, В мъжествения лик на главата
ря, В неговия бърз и Все пак пронизващ поглед, В писмената на
с т р а с т т а по набръчканото му лице и изобщо Всичко трябВа
да бъде както се следВа. Той трябВа да дебне край планинския
проход, да се ВслушВа В движенията на пътниците, да изсви
ри с у с т а сигнала, бандата се спуска, гла съ т му надВиВа шума,
т о й трябВа да е ж есток, да ocmaßu Всичко да бъде посечено

и с безразличие да се о т т е г л и , т о й трябВа да се държи рицар
ски с уплаш еното момиче и т.н., и т.н . Та нали разбойникът е
у дома си В т ъ м н и т е гори. Ако искаме да пренесем героя на
н аш ето Въображение В подобна гора, да му дадем Всички не
обходими рекВизити и след moßa да го помолим да се държи
спокойно, д ок а то се отдалечим на няколко километра о т не
го, за да може тогаВ а изцяло да се о тд ад е на с тр а стн и я си
бяс, т о , cmpyßa ми се, т о й би занемял. С него може би ще с т а
не moßa, к о е т о се случи с един мъж, к ой то преди няколко го
дини ме п о ч ете със cßoemo ли тератур н о goßepue. Той дойде
при мен, оплака ми се, че до makaßa степен бликал о т идеи, т а
му било напълно невъзможно да ги нахвърли на хартията, за-
щ о т о не можел да пише д о с т а т ъ ч н о бързо. Замоли ме да пое
ма аз т а зи функция, да му стан а секретар и да пиша под него
ва диктовка. Веднага подуших нещо съмнително и за това го
успокоих, че мога да се състезавам по бързина В писането с
бясно препускащ подплашен кон, к а т о отбелязвам само пър
в а т а букВа о т Всяка дума, и Все пак гарантирам, че мога да
п р оч ета Всичко, к о е т о съм написал. Б лагодарността за го
т о в н о с т т а ми да му услужа не познаваше граници. Накарах да
извадят голяма маса, номерирах много страници, за да не губя
Време да обръщам ли ста, приготвих дузина перодръжки, по
топ и х п е р о то — и човекът започна да гоВори по следния на
чин: Ами да! Е то , Виждате ли, ВисокоуВажаеми господа, Впро
чем moßa, к о е т о Всъщ ност исках да кажа, беше, че... К ога то
свърши р еч та си, аз му я прочетох на глас и т о й никога не ме
помоли Вече да му бъда секретар. Онзи разбойник Вероятно
би намерил мащаба за прекалено голям и Все пак В друг смисъл
прекалено малък. Не, нарисувайте му декор с дърВо, закачете
о тп р ед една лампа, к оя то ще направи о св етлен и ет о ощ е по-
странно, и та зи гора ще с та н е дори по-голяма о т истинска
т а , по-голяма о т д ев с т в е н и т е лесове на Северна Америка и
Все пак т о й не ще може да я прониже с гласа си, без да пресип
не. ТоВа е соф истичната наслада на Въображението да събе
ре по такъВ начин целия сВ ят В една орехова черупка, която
да е по-голяма о т целия сВ ят и Все пак не толкова голяма, че
индивидът да не може да я изпълни.
ТакаВа наслада о т т е а т р а л н о т о изпълнение и излияние В

никакъВ случай не издаВа призВание за сценично изкустВо. Там,
к ъдето има такоВа, т о се изяВяВа Веднага к а т о предразполо
жение към единичното и дори н ай -богати ят пробуден т а л а н т
няма такъВ обсег. ТакаВа наслада е само незрялост на Въобра
жението, за щ о т о друго нещо е, к ога то т о е осноВано на суе
т а и желание да блесне. ТогаВа ц я ло то няма никакво по-дълбо
ко осноВание осВен с у е т а т а , едно осноВание, к о е т о за съжа
ление може да бъде тВърде дълбоко.
Дори да изчезне В индивидуалния ж иВот, т о з и м ом ент
биВа репродуциран Все пак В една по-зряла Възраст именно ко
г а т о душата е концентрирана В сериозност. Да, може би до
ри и зк ус тв о то да не изглежда д о с т а т ъ ч н о сериозно за инди
вида, т о й може да изпитва желание при случай да се Върне
към с в о е т о първоначално състоян и е и да го Включи В едно
настроение. Той желае то га в а да бъде поВлиян комично и да
се о т н а ся сам комично-продуктиВно спрямо т е а т р а л н о т о
представление. И т ъ й к а то н и т о тр агеди ята, н и т о комеди
я т а или ВодеВилът биха му допаднали тъкм о поради с В о ет о
съВършенстВо, т о й се насочВа към фарса. С ъщ ият феномен
се поВтаря и В други сфери. Понякога се наблюдава как зрели
я т индивид, к ой то се засища о т силната храна на д ей стви
т е л н о с т т а , Всъщ ност не се Влияе о т една сполучливо нари
сувана картина. ЗатоВа пък може да бъде разВълнуВан при Ви
да на една нюрнбергска картина, какВито донеотдаВна се сре
щаха на пазара. Там може да се Види един пейзаж. Пейзаж, и
нищо поВече. Тази абстракция не може да бъде изпълнена ху
дожествено. ЗатоВа ц ялото е п о ст и гн а т о посредством про
тивопоставяне, а именно чрез една случайна конкретност. И
Все пак аз бих запитал Всеки дали, к а т о Види подобен пейзаж,
не получаВа изобщо Впечатлението за пейзаж и дали не е запа
зил тази категория още о т д е т с т в о т о В съзнанието си. Още
о т д е т с т в о т о , к ога то чоВек притежава такива чудовищни
категории, че п очти му се заВиВа сВ ят о т тях, к о га т о о т
парче хартия изрязВа мъж и жена, к о и т о В ощ е п о-стр ог сми
съл са били мъж и жена, о т к о л к о т о Адам и ЕВа. Един пейза-
ж ист, к олк ото и да се стр ем и да Въздейства посредством
достовер н о Възпроизвеждане или чрез идеално репродуцира-
не, няма може би да успее да разВълнуВа индиВида. ТакаВа кар

ти н а оказВа неописуемо ВъздейстВие, к а т о чоВек не знае да
се смее ли, или да плаче, и ц я ло то Впечатление заВиси о т нас
т р о е н и е т о на наблюдателя. Положително няма чоВек, В чий-
т о ж иВот да не е имало период, к ога то никое б о га т с т В о на
езика, никакВа с т р а с т на междуметията не са го задоволява
ли, к ога то никой израз, никакВа жестикулация не са били дос
та тъ ч н и , к о га то нищо не му е достаВяло задоВолстВо осВен
едно-единстВено нещо: да започне да праВи най-странни ско
кове и движения. Може би същ и ят т о з и индиВид се е научил
да танцуВа, може би е гледал ч е с т о б а л е т и се е Възхищавал
о т и зк ус тв о то на та н ц ьори те, може би е настъпил един мо
мент, к ога то б а л е т ъ т не го е Възхищавал Вече така и Все пак
т о й е имал мигоВе, В к о и т о е могъл да се о т т е г л и В с т а я т а
си, съВсем сам със себе си, и е изпитВал неописуемо хуморис
ти чн о облекчение да с т о и на един крак В живописно положе
ние, не давайки и п е т пари за сВета, уреждайки Всичко с едно
entrechat23.
В Кьонигщ етер Т е а т е р се п р ед ставя т фарсове и, е с т е с
твен о, т а м се събира крайно п ъстра публика. И Всеки, к ой то
би искал да проучи патологичния характер на смеха според със
л о в н о т о различие и тем п ерам ен тите, не трябва да пропуска
благоп ри ятн ата Възможност, к о я то предоставя пр едстав
лен и ето на един фарс. О вациите и оглуш ителният смях на га
лерията и на Втория балкон са нещо съВсем различно о т апло
д и см ен ти те на образованата и критична публика. В такиВа
случаи същ ествува постоянен акомпанимент, без к ой то фар
с ъ т е немислим. По принцип т о й се дВижи В ниските жизнени
сфери, за то в а галерията и В т о р и я т балкон разпознават Вед
нага себе си и т е х н и т е шумни оВации и проВикВания „браВо“
не са ест ет и ч еск а оценка на о т д е л н и т е изпълнители, а един
ч и с то лиричен изблик на д о б р о т о им настроение, т е съВсем
не осъзнават себе си к а то публика, а искат да слязат напраВо
долу на улицата или п р о с то на м естод ей стВ и ето . Тъй к а то
то В а обаче е невъзможно да се осъ щ естви поради р азсто я
нието, т о т е се държ ат к ато деца, на к ои то са разрешили да
глед ат т ъ л п а т а на улицата само о т прозореца. Първият бал
кон и п а р т е р ъ т също са разтърсвани о т т я х , макар т о й да е
същ ествено различен о т онзи цимбрийско-теВтонски крясък

на т ъ л п а т а и макар различието на смеха дори В рамките на
т а зи сфера да е безкрайно по-нюансирано В съВсем по друг
смисъл, о т к о л к о т о при представлението на най-добрата ко
медия. Дали гледаме на тоВ а к а т о на съВършенстВо или несъ
вършенство, ф а к т ъ т си е факт. Всяко друго е ст ет и ч ес к о оп
ределение търпи крушение при фарса и В никакъв случай не е В
състояние да осъщ естви униформираност на н а стр о ен и ето
сред по-образоВаната публика. З ащ ото, нали В ъздействието
до голяма степ ен се осноВаВа на индивидуалната реакция и
п родукти вн ост на зрителя, о т д е л н а т а индивидуалност мо
же да се прояви В съВсем друг смисъл и В наслаждението си е
освободена о т Всякакво е ст ет и ч ес к о задължение да се Възхи
щава, да се смее, да се Вълнува по си лата на тр ад и ц и ята и
т.н. Да гледа фарс за образования, е Все едно да играе на л о т а
рия, само д е т о липсВа удоВ олстВ ието да печели пари. Но по
добна несигурност не може да бъде о т полза за с о б с т в е н а т а
театр а лн а публика, поради к о е т о т я обича да игнорира фар
са или пък гледа на него надменно, о т горе на долу, а тоВ а е
най-лош ото за нея. И сти н ск а та т е а т р а л н а публика п р и т е
жава по принцип известна закостеняла сериозност. Тя би ис
кала или най-малкото си Въобразява, че В т е а т ъ р а чоВек се
облагородява и образова. Тя би искала или поне си Въобразява,
че е изпитала рядка наслада о т и зк уств ото, би желала В мо
мента, В к ой то прочете плаката, да знае предварително как
ще прекара Вечерта. Подобно споразумение не може да се склю
чи с фарса, за щ о т о един и същ фарс може да има крайно раз
лично Въздействие, и колкото и странно да звучи, понякога,
т о ч н о к о га т о праВи най-слабо Впечатление, да е най-добре
изпълнен. В такиВа случаи чоВек не може да разчита на увере
нията н и т о на съседа до себе си, н и т о на съседа отсрещ а, че
са се забавлявали добре, н и то на о т з и в и т е ВъВ Вестниците.
ТоВа Всеки трябВа сам да реши и ощ е не се е удало на някой
рецензент да предпише церемониал за образована театр а лн а
публика как се гледа фарс. В тоВ а отнош ение не може да бъде
установен никакъв bon ton24. З а щ о т о иначе така сигурното
ВзаимоуВажение между т е а т ъ р и публика се снема. ЧоВек мо
же да с т и гн е дотам , че глед ан ето на фарс да го доведе до
най-изстъплено настроение, поради к о е т о не може да знае

никога със сигурност дали се е държал В т е а т ъ р а к а то дос
т о е н член на о б щ е с т в о т о , т .е . дали се е смял и плакал на съ
о т в е т н и т е м еста. Съзнателният зр и тел не може да се Въз
хищава о т тънкия рисунък на характера, какъвто се изисква
о т драмата, за щ о т о всичките действащ и лица на фарса са
обрисувани по абстрактн и я мащаб „изобщ о“ . Ситуация, дейс
тв и е, реплика всичко е според т о зи мащаб. З а тов а човек мо
же както да се натъжи, та к а и да се пръсне о т смях. Ефек
т ъ т Във фарса не се поражда чрез ирония, всичко е наивност,
затова и з р и т е л я т тр ябв а да бъде самоактивен к а то о т д е
лен индивид, за щ о т о н аи в н остта на фарса е толкова илюзор
на, че е невъзможно за образования да се държи наивно спря
мо него, но и в т о в а му поведение към фарса се заключава до
голяма с теп ен забавното, нещо, к о е т о сам т о й трябва да рис
кува, докато напразно ще тъ р си вдясно и вляво или във в е с т
ниците гаранция за т о в а , че д ей ств и т елн о се е забавлявал.
За образования обаче, к о й т о същ о притежава д о с т а т ъ ч н о
непринуденост, за да се осмели да се забавлява съвсем самос
т о я т е л н о , к о й т о има д о с т а т ъ ч н о доверие В себе си, за да
знае сам, без да се съв етв а с някой друг човек, дали се е забав
лявал, или не, за него може би фарсът ще има съвсем индиви
дуално значение, к а т о т о ще Влияе по различен начин върху
н а стр о ен и ето му т у п осредством п р о с т р а н с т в е н о с т т а на
а б с т р а к т н о т о , т у посредством внасянето на една осезаема
д е й с т в и т е л н о с т . Само че т о й няма, е с т е с т в е н о , да донесе
със себе си г о т о в о настроение и да о с т а в и всичко да въз
действа в съзвучие с него, а ще се е усъвършенствал В н а с т
роението и ще съумее да се задържи в едно състояние, в кое
т о не присъства н и т о едно настроение, а има възможност
за Всички.
ф а р с ъ т се представя В Кьонигидетер Т е а т е р и според
мен представлението е отлично. М о е т о мнение е, разбира се,
изцяло лично, не го натрапвам на никого, а и мразя поначало
Всякакво натрапване. За да може един фарс да бъде поставен
с пълен успех, нужно е изпълнителският състав да е подбран
по особен начин — да включва двама или трима ярко изразени
т а л а н т и или п о-точ н о продуктивни гении. Те тр ябва да са
деца на каприза, опиянени о т смях, танцьори на хумора, кои

т о , макар и В друго Време да са изцяло к а то о ст а н а ли т е хора,
В мига, В к ой то чуят зВънеца на режисьора, да се преобразя
ват, к а то започВат подобно на благороден арабски кон да пръх
т я т и цВилят, д о к а то разширените им ноздри сВ и д етелст-
Ват за п р ъ х тен ето на духа В ътре В тях, за щ о т о т е се с т р е
м я т наВън, искат да се налудуват на Воля. И зпълнителите не
са толкова рефлектиращи а р т и с т и , проучвали смеха, колко-
т о лирици, к ои то сами се хВърлят В бездната на смеха и ча
к а т Вулканичната му мощ да ги запрати отн оВ о на сцената.
Поради тоВ а не са пресметнали предварително какВо ще пра-
Вят, а п р ед о став я т Всичко на мига и на е с т е с т в е н а т а сила
на смеха. Те им ат с м е л о с т т а да направят тоВа, на к о е т о о т
делният индивид се осмелява еди н ствено к о га т о е сам със
себе си, тоВа, к о е т о лудият праВи В п р и съ ств и ето на Всич
ки, тоВа, к о е т о ген и ят умее да Върши с а в т о р и т е т а на ге
ний, упоВаВайки се на смеха. Те знаят, че тя х н а т а Възторже-
н о с т няма граници, че комичният им запас е неизчерпаем и
изненадва сам ите т я х едва ли не Всеки момент. Те знаят, че
са В състояние да поддържат цяла Вечер смеха, без тоВ а да
им струВа поВече усилия, о т к о л к о т о струВа на мен да надрас
кам н а с т о я щ о т о Върху харти ята.
ДВама такиВа гении са д о ст а т ъ ч н и за един т е а т ъ р на
фарса. Трима са най-голямата бройка, к оя то може да бъде из
ползвана с успех, за щ о т о иначе В ъздействието отслабва, съ
що както един чоВек умира о т хиперстения25. За останалия
състаВ не е необходимо да бъде талан тлив, дори по-добре е
да не бъде. Не е необходимо същ о да е подбран по красота, а
по-скоро случайно. Той трябВа да бъде толкоВа случаен, кол-
к о т о и оноВа об щ еств о , к о е т о според една картина на Кодо-
Виецки26 основало Рим. Дори не е необходимо да се о т с т р а н я
ва някой заради телесен недъг, напротив, подобна случайност
би била добре дошла. Дали някой е куц или патраВ, или прекале-
но Висок, или недоразвит на р ъст, накратко, един В едно или
друго отнош ение дефектен екземпляр може добре да бъде из
ползван ВъВ фарса и В ъ зд ей ств и ето, к о е т о т о й би оказал,
п р осто не може предварително да се предскаже. Веднага след
идеалното идВа Всъщ ност случайното. Един чоВек с хумор бе
казал, че ч о В еч естВ о то може да бъде разделено на офицери,

прислужнички и коминочистачи. За мен та зи забележка е не
само остроумна, но и дълбокомислена и се изискВа голям спе
кулативен т а л а н т , за да се направи по-добро разделение. Ко-
г а т о едно разделение не изчерпва идеално сВоя предмет, ВъВ
Всички случаи е за предпочитане случайното, заидото т о зад-
ВижВа Въображението. Едно само идо-годе истинско разделе
ние не може да задоволи разсъдъка, не означава абсолю тно ни
щ о за Въображението и поради moßa трябВа да бъде напълно
отхвърлено, макар и за Всекидневна употреба да се pagßa на
голяма почит, за щ о т о хората са или много глупави, или имат
малко фантазия. К о га т о искаме В т е а т ъ р а да бъде превъплъ
т е н един чоВек, тогаВ а е необходимо да изискваме или едно
абсолю тн о осъщ ествен о В и д еалн остта конкретно създание,
или случайното. Т е а т р и т е , к ои то не са само за удоволствие,
би тр я б в а ло да п р ед с т а в я т първото. А В д е й с т в и т е л н о с т
т у к се задоволяват с х у б о с т т а на а р ти с та , с привлекателна
т а му Външност, с е ф ек т н о т о т е а т р а л н о лице и звучния глас.
ТоВа рядко ми е д о статъ ч н о , за щ о т о н егов ото постижение
ео ipso27 предизвиква критиката у мен, а щом т я се пробуди,
Вече мъчно може да се определи какво се изискВа, за да си чо
Век, н и т о пък е лесно да се изпълняват изискванията ми, не
що, за к о е т о Всеки би ми дал npaßo, к а то се има npegßug, че
Сократ, ч и я то голяма сила е била именно познанието за чоВе-
ка и себепознанието, Все пак не е знаел с п олож ителност дали
сам ият т о й е чоВек или ж ивотно, В ощ е по-Висока сте п ен
променливо и о т Тифон28. ВъВ фарса, напротив, В т о р о с т е
пенните персонажи В ъ зд ей ств ат чрез т а зи аб стр а к тн а ка
тегория изобщо и я п о с т и г а т посредством една случайна кон
к р е т н о с т . По т о з и начин чоВек не оти ва по-далеч о т д е й с т
в и т е л н о с т т а . А и не биВа и да се omußa по-далеч; зр и т е л я т
се помирява комично с moßa, Виждайки как та зи случайност
издига изискването да бъде идеалното, нещо, к о ето т я пос
ти га с навлизането си В художествения с в я т на сцената. Ако
е нужно да се направи изключение за някои о т В тор остеп ен
н и те персонажи, тогаВа moßa би трябВало да бъде любовни
цата. Разбира се, В никакъв случай т я не биВа да бъде профе
сионална актриса, но при избора й Все пак трябВа да се гледа
да е мила, така че целият й Вид да буди на сцената приятни

чувстВа и чоВек с удоВолстВие да следи движенията й, да из
питва задоВолстВо о т п р и съ ств и ето й.
А р т и с т и ч н и я т с ъ ста в В К ьон и гщ етер Т е а т е р е подб
ран донякъде по мой Вкус. Ако би трябвало да направя някакво
Възражение, т о би засегнало изпълнителите на В т ор о ст еп ен
н и те роли, за щ о т о иначе и дума не бих могъл да Възразя срещу
Бекман29 и Гробекер30. Бекман е подчертано комичен гений, кой
т о съВсем лирично се разтваря В комичното, не се отличава с
обрисуване на характери, а със завладяващо стихийно н а с т
роение. Той не е Велик В творчески съизмеримото, а д о стоен
за Възхищение В индивидуално несъизмеримото. Не се нуждае
о т ансамбловата подкрепа на други те актьори, н и т о пък о т
декори и сценична постановка. Именно за щ о т о т о й самият е
В настроение, носи Всичко В себе си. В момента, В к ой то из
падне В творческо Вдъхновение, сам рисува декорите си по-
добре о т к ой то и да било т е а т р а л е н художник. ТоВа, к о е т о
Бекман казВа за Сара Никелс31, а именно, че се Втурвала на сце
ната, Внасяйки със себе си цял селски пейзаж, Важи В положи
те л ен смисъл и за Б., с т а я разлика, че т о й не се ВтурВа, а
ВърВи спокойно. В един истински художествен т е а т ъ р рядко
може да се Види а р т и с т , к ой то наистина да умее да ВърВи и
да сто и . И Все пак В интерес на и с т и н а т а аз съм Виждал един-
единстВен случай, но тоВа, на к о е т о е способен Б., никога не
съм срещал. Той не само може да ВърВи, а „да идВа, Вървейки“ .
„Да дойдеш, Вървейки“ , е нещо съВсем друго и посредством
тази гениалност т о й същевременно импровизира цялата сце
нична атмосфера. Б. не само може да изобрази с т р а н с т в а щ
калфа, но и да Влезе на сцената, Вървейки к а то него, и т о по
такъВ начин, че Всеки да преживее Всичко, о т прашния меж
дуградски п ъ т да съзре усм и хн атото селце, да чуе т и х о т о му
Всекидневно жужене, да съгледа п ъ теч ката, к оя то се изВиВа
долу покрай селск ото блато, к ога то забие покрай ковачница
т а , к ъд ето Вижда Б. да се задава с то р б и ч к а та си на рамо, с
т о я га В ръка, безгрижен и невъзмутим. Той може да излезе,
задавайки се по сцената, последван о т уличните хлапетии, ко
и т о з р и т е л я т не Вижда. Дори д-р Рюге32 В „Крал Соломон и
Иорген Хатемайер“33 не биха могли да п о с т и гн а т то В а Въз
действие. Да, наистина господин Б. спестява много пари на

един т е а т ъ р , за щ от о , к о га т о някой го има, не са му нужни
н и то улични момчета, н и то декори. Но т о зи калфа не е харак
тер ен рисунък, за ц елта е нахвърлян прекалено свободно 6 сво
и т е наистина майсторски контури. Той е едно инкогнито, в
к о е т о живее остроум н и ят демон на комичното, к ой то всеки
миг ще се измъкне о т т а м и ще увлече всичко в необуздана вак-
ханалия. В т о в а отнош ение т а н ц ъ т на Б. няма раВен на себе
си. Той е изпял вече куплета си, сега започва т а н ц ъ т . Това,
к о е т о а р т и с т ъ т си позволяВа тук, е главозамайващо, т ъ й
к а т о т о й очевидно не се задоволява да въздейства еди н ст
вено посредством тан ц оВ и те си стъпки В строгия смисъл на
думата. Сега е изцяло В с т и х и я т а си. Безумието на смеха у
него Вече не може да се побере В н и то един образ или реплика,
единственият начин да бъде изразено тоВ а настроение е да
се хВане к а т о Мюнхаузен34 за Врата и да се премята к а то луд
презглаВа ВъВ Въздуха. К ак то Вече казахме, о т д е лн и я т инди
вид може добре да разбере какВо облекчение се съдържа В т о
Ва, но да го праВиш на сцената, е нужен безспорен гений, ну
жен е а в т о р и т е т ъ т на гения, иначе Всичко се превръща В
н а й -о т В р а ти те л н а т а пародия.
Всеки бурлескен комик трябВа да притежава глас, к ой то
Веднага да бъде разпознат ощ е зад кулисите, за да може по
т о з и начин да си п одготви сам пътя. Б. има превъзходен глас,
к ой то В конкретния случай, разбира се, не се покрива с предс
т а в а т а за добър гласоВ регистър. Гласът на Гробекер е по-
стърж ещ , но една дума, произнесена о т него зад кулисите,
има същия еф ек т както т р и тр о м п ет н и сигнала В увесели
телния парк на зоологическата градина. Той създава у с е т за
смеш ното. В тоВ а отнош ение аз Все пак даВам предимство
на Гр. пред Б. О сновното, залегнало В Б., е известна необузда
на разсъдлиВост и чрез нея т о й постига остроум ието. За раз
лика о т него Гр. понякога се издига посредством сантимен
т а л н о т о и т о м и т е л н о т о до остроум и ето. Спомням си, Вед
нъж го гледах В един фарс, к ъдето играеше управител на имот,
к ой то поради В с ео т д а й н о с тт а към господарите и Вярата си
В значението на празничните инсценировки, за да разкраси жи
в о т а на Височайшите си поВелители при пр и сти ган ето им,
мисли единствено за това, как да им достаВи истински селс

ки удоволствия. И е т о , Всичко е го т о в о , Гр. е избрал да пред
ставлява Меркурий. Той не е сменил костю м а си на управи
т е л , сложил е само крила на краката, а на главата си има шлем.
Застанал е в живописна стой ка на един крак и се г о т в и да
започне р еч та си към господарите. Вярно, че такъв голям ли
рик, какъвто е Б., Гр. не е, но умее да разбира лирично смеха.
Той притежава известна склон н ост към т о ч н о с т и в т о в а
отнош ение ч е с т о показва отлични неща, особено в сухо ко
мичното, но не е такава ферментираща съставна ч а с т в це
лия фарс, както Б. И все пак т о й е гений, гений на фарса.
Влизаме В К ьонигщ етер Т еа тер . Заемаме м я сто на пър
вия балкон, т ъ й к а т о т а м с е д я т сравнително малко хора, а
к ога то иска да види един фарс, човек тр ябва да седи удобно и
ни най-малко да не се чувства притеснен о т В аж н остта на
онова изкуство, к о е т о е причина много хора да се т ъ л п я т в
т е а т ъ р а , за да гл е д а т някоя пиеса, сякаш т я ще им донесе
вечн ото блаж енство. Въздухът В т е а т ъ р а е също та к а срав
нително ч и ст, не е заразен с п о т т а на една въздишаща по
и зк у с т в о т о публика или с изпаренията на една въодушевена
о т и зк у с тв о то публика. На първи балкон човек може да е поч
т и Винаги сигурен, че ще намери сам остоятелн а ложа. В слу
чай че не стан е, смея да препоръчам на ч и т а т е л я ложи п е т
или ш е с т вляво, за да има т о й и някаква практическа полза
о т тов а , к о е т о пиша. Там в дън ото, в ъгъла, има едно място,
предназначено единствено за сам човек, к ъ д е то може да се
седи изключително добре. Седи си човек сам в св оя та ложа,
т е а т ъ р ъ т е празен, о р к ест ъ р ъ т свири увертю рата, музика
т а отеква в салона, малко зловещо именно за щ о т о е та к а праз
но. Не сме отиш ли на т е а т ъ р к а т о ту р и с ти , н и то к а т о ес
т е т и или критици, а ако е Възможно п р о сто к а то никакви и
сме доволни, че седим добре и удобно, п очти толкова ую тно,
к олкото в с о б с т в е н а т а си стая . О р к е с т ъ р ъ т е свършил да
свири, за в есата вече се повдига малко и т о га в а започва да
свири онзи оркестър, к о й т о не се подчинява на палката на
диригента, а следва един вътреш ен порив, онзи оркестър, ес
т е с т в е н и я т хор на галерията, к о й т о вече е предусетил при
с ъ с т в и е т о на Б. зад кулисите. Поначало аз седях много на-
В ътре В лож ата, така че не можех да Виждам Втория балкон и

галерията, к о и т о подобно на козирка стърчаха над глаВата
ми, но поради тоВ а толкова по-аВантюристично ми Въздейс
тваш е т о з и шум. Накъдето и да насочех погледа си, Всичко бе
п очти празно, големият салон на т е а т ъ р а се превръщаше за
мен В корема на м орското чудовище, В к о е т о е седял Иона35.
Ш умът В галерията наподобява движението ВъВ В ъ тр еш н ост
т а на чудовищ ето. О т момента, В к ой то галерията започне
да изпълнява св оя та музика, акомпанимент не е необходим, за-
щ о т о Б. я стимулира и т я стимулира Б.
Моя незабравима баВачке, т и , неуловима нимфо, к оя то жи
вееше В п оток а край бащиния дВор и Винаги Вземаше жиВо
участие В д е т с к и т е ми игри, макар да се грижеше само за се
бе си. Моя Вярна утеш и телке, т и , к оя то В течение на години
т е съхрани невинната си ч и с т о т а , к оя то не остаря, докато
аз се състарих; т и , кротка нимфо, при коя то Винаги съм на
мирал убежище, уморен о т хората, така уморен о т самия себе
си, че ми бе нужна цяла Вечност, за да си отдъхна, така изпъл
нен с меланхолия, че ми бе нужна цяла Вечност, за да забравя.
Ти не ми отказа тоВа, к о е т о хората искаха да ми о тк аж ат,
превръщайки и В е ч н о с т т а В делоВа д е й с т в и т е л н о с т , дори
по-ужасна о т Времето. Там аз лежах до т е б и се губех В собс
твения си поглед В безкр ай н остта на небесния п р естол над
глаВата ми и забравях себе си В т в о я приспивен ромон. Ти,
мое щ астливо „аз“ , т и , теч ащ ж ивот, к ой то обитава В един
п о т о к покрай дВора на баща ми, к ъд ето съм се изтегнал на
земята, сякаш т я л о т о ми предстаВляВа захвърлена то я га на
някой странник, но се чувствам спасен и свободен В тъжния
т и ромон. Така бях полегнал аз В своята ложа, захвърлен к ато
дрехите на къпещия се, изтегнал се край потока на смеха, на
Въодушевлението и на ликуВането, к ой то безспир клокочеше
край мен. Не Виждах нищо осВен салона на те а т ъ р а , не чуВах
друго осВен шума, В к ой то жиВеех. Само о т Време на Време аз
се надигах, поглеждах към Бекман и се смеех до премаляВане
така, че о т изнемога отн оВ о се отпусках до бълбукащия по
т о к . Само по себе си тоВ а бе блажено състояние и Все пак
нещо ми липсваше. ТогаВа В п у с т о т а т а , к оя то ме заобикаля
ше отвсякъде, аз открих една фигура, к оя то ме зарадва поВе
Т ПОВТОРЕНИЕТО 175
че, о т к о л к о т о Петкан би зарадВал Робинзон. На т р е т и я ред

В лож ата срещу мен седеше младо момиче, полузакрито о т един
Възрастен господин и една дама, к ои то седяха на пърВия ред.
М омичето едВа ли бе дошло В т е а т ъ р а , за да се покаже, както
изобщо В т о з и т е а т ъ р са спестени на чоВек т е зи противни
женски демонстрации. То седеше на т р е т и я ред, об лек лото
му бе п р о с то и скромно, п оч ти домашно. Не бе загърнато с
наметка о т самур или белка, а с голям шал и о т та зи обВиВка
се показВаше м илата му главичка същ о к ак то най-горното
цВетче на момината сълза о т големия ли ст. Всеки п ъ т след
разтърсващия смях о т и грата на Бекман, отпуснал се о т из-
немога на стола, носен о т п отока на ш умното Веселие и лику-
Ване, аз изскачах о т банята и стаВах отноВ о аз самият. Тога-
Ва погледът ми търсеш е девойката и нейният Вид ободрява
ше ц я ло то ми с ъ щ е ст в о с п р и я тн а та си милоВидност. Или
пък к ога то В самия фарс избухнеше някое п о-п атети чн о чуВс-
тВ о, поглеждах към нея и В ъ тр еш н ото й съ щ еств о се разкри
ваше пред мене, за щ о т о т я седеше посред Всичко то В а със
спокойната си усмиВка, съср едоточен а В себе си, В д е т с к о
учудване. Тя идВаше В т е а т ъ р а , както и аз, Всяка Вечер. О т
Време на Време потъвах В размисъл какъВ може да бъде поВо-
д ъ т за тоВа, но и т е зи мисли бяха само настроения, к о и т о
търсеха п ъ т към нея, така че за миг си помислих, че т я е мо
миче, к о е т о е стр ад ало много, и сега се загръщаше съВсем
плътно с шала си и не искаше да има нищо поВече със сВета,
д ок а то изражението, изписано Върху л и ц ет о й, не ме убеди,
че бе едно щ астлиВо д е т е , к о е т о придърпваше шала си по-
плътн о п р о с т о за да се наслаждава напълно нестеснено. Тя
не подозираше, че съм я съгледал, още по-малко, че погледът
ми я следи. ТоВа би било и грях спрямо нея, а най-лошо би било
за мен, за щ о т о има една невинност, една н еосъ зн а тост, кои
т о биха могли да б ъ д а т смутени дори и о т най-чистата ми
съл. ЧоВек не открива подобно нещо сам, но ако негоВият до
бър гений му добери къде се крие подобно непокВарено същ ес
т в о , то гав а нека т о й да не го накърнява и да не наскърбяВа
сВоя добър гений. Ако само за миг т я би заподозряла м о е т о
нямо, полуВлюбено щ астие, тогаВ а Всичко би било загубено и
дори цялата й любоВ не би била В състояние да го Възстано-
Ви. Зная едно м я сто на няколко километра о т Копенхаген, къ-

д е т о жиВее младо момиче, познавам голямата сенчеста гра
дина с м н о гото дьрВета и храсти. Знам къде на известно раз
стоян и е о т т а м се намира един обрасъл с храсти склон, о т
който, прикрит В храсталака, мога да гледам надолу В гради
ната. Не съм доВеряВал moßa на никого, дори и кочияшът ми
не го знае. З а щ о т о го заблуждавам, к ато слизам малко преди
moßa и тр ъгвам надясно В м есто наляВо. К о г а т о душ ата ми
страда о т безсъние и Видът на л егл о т о ми ме плаши поВече
о т Вида на една машина за изтезания, к о га то се страхуВам
поВече, о т к о л к о т о болн и я т се cmpaxyßa о т операционната
маса, тогаВ а аз пътуВам цяла нощ. Рано с утр и н та лежа скрит
В х р а ст и т е . К о г а т о ж и В о т ъ т започВа да се пробужда, кога
т о слъ н ц ето отВаря очи, к о га то п т и ц а т а разтърсва перу
ш ината си, к о га то лисицата се измъква о т дупката си, кога
т о селянинът за ста в а пред В р а т а т а и отправя поглед към
п олето, к ога то доячката се отправя с кофа В ръка към обора,
к ога то косачът зазВъняВа с косата, изпитвайки задоволство
о т та зи уВертюра, к о я то се превръща В припев на деня и на
р а б о т а т а - т о га в а излиза навън и м ладото момиче. Щ астлив
е този , к о й т о може така леко да заспи, че сън ят му да не се
превръща В по-теж ко бреме, о т к о л к о т о е бр ем ето на деня.
Щ астлива е тази, к о я то може да се Вдигне о т п о с т е л я т а си,
сякаш никой не е почивал там , така че самата постеля да е
хладна и привлекателна и с Вида си да осВежаВа погледа, сякаш
спящ ият никога не е лежал В нея, а само се е бил наВел, за да я
оправи! Щ астлиВ е този , к ой то може да умре по такъВ начин,
че дори и с м ъ р тн и я т му одър В мига, В к ой то Вдигнат т я л о
т о му о т него, да изглежда така примамливо, сякаш някоя гриж
лива майка го е изтърсила и проветрила, за да спи д е т е т о по-
спокойно. И е т о , тогаВ а се пояВяВа младото момиче и обика
ля наоколо с учудВане (кой се учудВа поВече, момичето или дър
в е т а т а !), след moßa приклякВа и започВа да бере плодовете
о т х р а ст и т е , после подскача с лека стъпка наоколо, после зас
т а в а замислено. На какъв Вълшебен език говори Всичко moßa!
Тук душ ата ми н ай -сетн е намира покой. Щ астливо момиче!
Ако някога някой мъж спечели лю бов та т и , дано го направиш
гполкоВа щ астлив, к а то бъдеш за него Всичко, така както пра-

Виш мен щастлиВ, без да праВиш нищо.
В Кьонигицетер Т е а т е р тр ябваш е да бъде представен
„Талисманът“ . Споменът за п р едставлен ието се пробуди В ду
ш а та ми, Всичко застана та к а жиВо пред о ч и т е ми, както
беше последния п ъ т. Бързах към т е а т ъ р а . Нямаше н и т о една
ложа, В к оя то можех да бъда сам, н и т о дори п е т и ш е с т Вля-
Во. ТрябВаше да тръгна надясно. ТогаВа аз срещнах една ком
пания, к о я то не знаеше т о ч н о дали трябВа да се забаВляВа,
или отегчаВа, подобна група хора човек може определено да
см етн е за скучна. Нямаше п оч ти н и т о една празна ложа. Не
можех да открия м ладото момиче или дори и да беше там, не
бих могъл да го разпозная, за щ о т о е било В компания. Бекман
не бе В състояние да ме разсмее. Издържах половин час, след
тоВ а напуснах т е а т ъ р а и се замислих: няма никакво п о в то р е
ние. ТоВа ми направи дълбоко Впечатление. Аз не съм съВсем
млад, не съм съВсем незапознат с жиВота, много преди да дой
да миналия п ъ т В Берлин, се бях отказал да си служа с неизвес
тн и Величини. Все пак обаче аз Вярвах, че удоВолстВието, ко
е т о ще изпитам В онзи т е а т ъ р , Вероятно ще има по-устой-
чиВ характер именно за щ о т о чоВек поначало би трябВало да
се е научил да се о став я да бъде редуциран по различни начини
о т жиВота и Все пак да си помага, преди ощ е Всъщ ност да го
е усетил, но то га в а и ж и в о т ъ т би трябВало да бъде ощ е по-
сигурен. Нима е нужно ж и В о т ъ т да бъде ощ е по-измамен о т
един фалирал? Той Все пак даВа п е т д е с е т или т р и д е с е т про
цента, даВа нещичко. Комичното е най-малкото, к о е т о чоВек
може да изискВа, нима поне тоВ а не би трябВало да се п о в т о
ри!
С т е зи мисли се прибрах Вкъщи. Писалищ ето ми бе на мяс
т о т о си. Тапицираният с кадифе с т о л същ ествуваш е Все още.
Но к ога то го Видях, аз така се ядосах, че замалко не го н а тр о
ших на парчета, ощ е повече че Всички останали В къщ ата си
бяха легнали и нямаше кой да го изнесе. КакВо може да помогне
един о б в и т В кадифе с т о л , к о га то о с т а н а л о т о обкръжение
не му с ъ о т В е т с т В а , Все едно някой мъж да иска да тр ъ гн е гол
с триъгълна шапка. След к а т о си легнах, без да ми хрумне н и то
една що-годе разумна мисъл, В с т а я т а бе толкоВа сВетло, че
12.
г
178 СБОРЕН КИРКЕГОР т
аз подубуден, полусънуВащ продължих да гледам кадифения с т о л ,

докато с утр и н та се станах и не осъщ ествих на дело намере
н и ето си да го захвърля В някой за т ъ н т е н ъгъл.
Д ом ъ т ми бе станал неую тен за мен именно за щ о т о бе
едно неистинско повторение, м исълта ми бе неплодотворна,
угриженото ми въображение извикваше посредством Вълшеб
с т в о непрекъснато спомени за т а н т а л и с т и ч н о забавление.
Излязох и оти д ох В кафенето, к о е т о предишния п ъ т посеща
вах Всеки ден, за да си позволя онова питие, к о е т о според
предписанието на поета, к о га то е „ч и сто , топ ло, силно и с
мярка“, винаги може да се нареди редом с п р и я т е л с т в о т о -
според сравнението на поета. Във всеки случай аз ценя кафе
т о . Може би т о бе толкова добро, к олк ото и предишния п ъ т,
човек п очти би очаквал т о в а , но на мен не ми беше вкусно.
Слънцето печеше жарко върху с т ъ к л а т а на кафенето, В ътре
бе задушно, п очти к а т о Въздуха в плитка тенджера, съвсем
д остатъ ч н о, за да се свариш в него. Едно Въздушно течение,
к о е т о к а т о лек пасатен вятър проникваше навсякъде, ми поп
речи да мисля за каквото и да било повторение, дори иначе и
да би имало Възможност за тов а .
Вечерта оти д ох в р есто р ан та , к о й т о имах навик да по
сещавам и предишния п ъ т и к ъ д ето вер оятн о по силата на
навика би трябвало да се чувствам добре. Понеже ходех т а м
Всяка вечер, аз познавах всичко до последната подробност,
знаех кога го напускаха г о с т и т е , свикнали да си т р ъ г в а т ра-
но, по какъв начин поздравяваха б р а т с т в о т о , с к о е т о се раз
деляха, дали си слагаха шапките В най-вътреш ното помеще
ние или в преддверието, или едва при о т в а р я н е т о на В рата
т а , или дори вън о т локала. Нищо не убягваше на вниманието
ми, подобно на Прозерпина36 аз отскубвах по един косъм о т
всяка глава, дори и о т плешивите. Винаги се повтаряш е едно
и също нещо, същ и те остроумия, с ъ щ и т е любезности, същи
т е хора, локалът бе Винаги същ ият, накратко, все едно и съ
що. Соломон казва, че свадливата жена е к а т о капчука, какво
ли би казал т о й за т о з и н ат ю р м о р т. Ужасна мисъл, т у к бе
възможно едно повторение.
На следващ ата вечер бях в К ьонигщ етер Театер. Единс
т в е н о т о , к о е т о се повтори, бе невъзм ож ността о т п о в т о
рение. На У н тер ден линден прахът бе непоносим, Всеки о п и т

чоВек да се размеси с хората и по т о з и начин да Вземе една
чоВешка баня, бе крайно непоощрителен. К ак то и да се Вър
тя х и обръщах, Всичко бе напразно. Малката танцьорка, коя
т о предишния п ъ т ме бе очаровала с грацията си, която, т а
ка да се каже, сто еш е готоВ а за скок, бе направила Вече скока.
Слепецът пред Бранденбургската Врата, м о я т арфист, каз
вам м о ят, за щ о т о аз бях може би еди н ствен и ят, к о й т о му
обръщаше Внимание, бе облякъл сако В меланж Вместо cßem-
лозеленото, по к о е т о копнеех В н осталги ята си и В к о е т о т о й
изглеждаше к а то плачеща Върба, за мен т о й бе изгубен и спе
челен за общочовеш кото, д о стой н и я т преди за уважение нос
на домоуправителя бе побледнял, професор А. А. имаше ноВи
панталони, к ои то му стояха п очти к а т о на Военен.
След к а т о moßa се noßmopu няколко дена, аз до makaßa
степ ен се ядосах о т п ов тор ен и ето, че реших о т н о в о да за
мина за дома. О т к р и т и е т о ми не бе значително и Все пак
странно, за щ о т о бях разбрал, че п о в то р ен и ето съВсем не съ
щ ествуваше, и В moßa успях да се убедя, к а т о го ocmaßux да
се noßmopu по Всевъзможни начини.
Надеждата ми се намираше у дома. Ю стинус Кернер37 раз
казва за един чоВек, комуто та к а омръзнал с о б с т в е н и я т дом,
че наредил да оседлаят коня му, за да се отправи по широкия
сВят. След к а то пояздил малко, ж и в о т н о т о го хвърлило на зе
мята. Този noßpam станал за него решителен. З ащ ото, обръ
щайки се, за да Възседне коня си, п оглед ъ т му се спрял ощ е
Веднъж Върху дома, к о й т о искал да напусне. Е т о , погледнал
натам, и kakßo мислите, д ом ъ т му бил толкова хубаВ, че т о й
Веднага тръгнал обратно. Бях д о ст а сигурен, че В дома си ще
намеря Всичко го т о В о за п овторение. Винаги съм изпитвал
голямо недоверие спрямо kakßumo и да било преобразувания,
moßa с т и га дори дотам, че по т а зи причина мразя Всякакво
чистене Вкъщи, особено м иенето със сапун. По тази причина
бях дал най-строги нареждания да се съблю дават консерва
т и в н и т е ми принципи и по Време на о т с ъ с т в и е т о ми. Но как
во излезе? Верният ми слуга е бил на друго мнение. Той си бе
направил см етката, че ако започне да разхвърля малко след мо
е т о заминаване, ще успее да приключи при завръщ ането ми и
че т о й ще е именно чоВекът, к о й т о ще подреди всичко до

последната подробност. Връщам се аз, зВъня на соб ств ен а
т а си Врата, слуга та ми отВаря. М и гъ т бе забележителен.
Слугата ми пребледнява к а то мъртВец и през полуотворена
т а Врата към с т а и т е Виждам целия ужас: Всичко е обърнато
с глаВата наопаки. Вкамених се. В слисВането си т о й не знае
ше какВо да праВи, гузната му съВ ест започна да го мъчи и
тръшна В р а т а та под носа ми. ТоВа Вече бе прекалено, беда
т а ми д ости гн а крайния си предел, принципите ми рухнаха,
трябваш е да се страхувам о т най-страш ното - да се о т н а
с я т с мен както с търговския съветник Грьонмайер38, именно
к а то с призрак. Разбрах, че т у к няма никакво повторение и че
предишното ми схВащане за ж ивота бе победило.
Колко засрамен само се чуВстВах, че аз, к ой то бях толк о-
Ва надменен по отн ош ен и е на онзи млад чоВек, бях докаран
дотам, дори да ми се струва, че самият аз съм онзи млад чо
Век, че голем ите ми приказки, к ои то сега за нищо на сВета не
бих повторил, са били само един сън, о т к ой то съм се пробу
дил, за да остаВ я ж и вота да си прибере Вероломно и безми
ло ст н о Всичко, Всичко какВото бе дал, без да даде едно пов
торение. И нима не е Вярно, че колкото по-Възрастен стаВа
чоВек, толкоВа по-измамен се прояВяВа ж и В отъ т. К олк ото по-
умни ставаме, колк ото повече начини научаваме да си помага
ме, толкова по объркваме Всичко и толкоВа по-силно стр ад а
ме! М алкото д е т е съВсем не умее да си помага и Винаги се о тъ р -
ВаВа, без да пострада. Спомням си, че Веднъж на улицата бях
Видял една баВачка, к оя то буташ е пред себе си количка с дВе
деца. Е дн ото о т тях, к о е т о едва ли имаше и година, бе заспа
ло дълбоко и нямаше Вид на жиВо същ естВо. Д р угото бе мо
миченце на около дВе години, дебеличко, пухкаВо, с къси ръчич
ки, съвсем к а т о някоя малка госпожичка. То се бе избутало
напред В количката и беше заело около две т р е т и о т м я с то
т о , а м алкото д е т е лежеше до него к а то някакъв пакет, кой
т о баВачката бе Взела. Със завиден егоизъм малката се и н т е
ресуваше единствено о т себе си и о т никого другиго или пък
о т какВото и да било друго, Важ ното за нея бе само да се
намести колк ото се може по-удобно. В т о з и момент се зада
де една карета, д е т с к а т а количка бе В очевидна опасност,
хората се затичаха към нея и изВиВайки я рязко, баВачката я

Вкара В един Вход. Всички присъстващи бяха уплашени, аз съ
що. През ц я ло то Време малката госпожичка седеше съвсем спо
койна и без да промени изражението на ли ц ето си, продължи
да си бърка В носа. Вероятно си мислеше: какВо ме интересу
ва Всичко тов а , т о си е р абота на баВачката. Подобен герои
зъм напразно ще търсим при Възрастните.
К олк о то по остарява чоВек, колк ото поВече започва да
разбира ж иВота и да придобива Вкус към п р и я т н о т о и спо
с о б н о с т т а да се наслаждава, или накратко, к олкото по-ком-
п е т е н т е н стаВа, толкоВа по-недоВолен е т о й . ДоВолен на
пълно, абсолю тн о и ВъВ Всяко отнош ение никога не може да
стане, а да си горе-долу доволен, не си заслужава труда, така
че е по-добре да си изцяло недоволен. Всеки, к ой то основно е
премислил проблема, положително ще ми даде праВо, че на чо
Век никога не е било отредено, макар и В продължение на поло
вин час о т целия му жиВот, да бъде напълно доволен ВъВ Вся
ко Възможно отнош ение. Не е необходимо да казВам, че за т о -
Ва е нужно нещо поВече, о т к о л к о т о да имаш само храна и дре
хи. Веднъж аз бях много близо до п ълн ото задоВолстВо. Една
сутрин станах и се почуВстВах необикновено добре, тоВ а бла
горазположение нарасна невероятно към обяд и то ч н о В един
часа бях на Върха и предчуВстВах замайващия максимум, кой
т о не е отбелязан на никоя скала за измерване на благоразпо
ложението, н и т о дори на един поетичен тер м ом етъ р . Тяло
т о ми бе загубило земната си т е ж е с т , сякаш го нямах, именно
за щ от о Всяка една функция изживяваше п ълното си задоВолс
тВ о, Всеки един нерВ изпитваше блаж енство о т самия себе
си и В рамките на цялото, д ок а то Всеки един удар на сърце
т о , к а т о неспокойствие на организма, изразяваше и указваше
б л а ж ен ств о то на мига. Походката ми бе лека, но не к а т о по
л е т а на п ти ц а та, коя то раздира Въздуха и напуска земята, а
подобно на лекия полъх над разлюлените ж ита, подобно на коп-
неж ното люшкане на м орето, к а т о за м еч тан о то плъзгане на
облаците. С ъ щ е с т в о т о ми бе прозрачност к а т о д ъ лбок ото
дъно на м орето, к а то самодоволното мълчание на нощ та, ка
т о монологичната тиш ина на пладнето. Всяко настроение
почиваше В душ ата ми с мелодичен резонанс. Всяка мисъл се
r---------
182 СЬОРЕНКИРКЕГОР
представяше сама и Всяка мисъл, о т най-глупаВото хрумване

до н ай -богатата идея, се представяш е с празничността на
блаж ен ств ото. Всяко впечатление се предусещаше, преди да
дойде, и за тов а се пробуждаше в самия мен. Ц елият ж и в от бе
сякаш влюбен в мен и Всичко потръпваше в предчувствие на
съдбовната връзка с м о е т о същ ество, всичко у мен бе полич-
ба и всичко загадъчно п росветлено В м о е т о микрокосмично
блаженство, к о е т о просветляваш е всичко със св етли н а та си,
дори и най-неприятното, най-скучната забележка, мига на най-
о т в р а т и т е л н о т о , най-неприятния сблъсък. К ак то вече казах,
то ч н о В един часа аз бях на Върха, обхванат о т предчувстви
е т о за най-Висшето, и то ч н о то га в а нещо започна да ме глож-
де в ок о то, дали бе косъмче о т клепача, някаква прашинка или
песъчинка, не знам, но за то в а пък знам, че в същия миг аз поч
т и пропаднах в бездната на отчаянието, нещо, к о е т о всеки,
к ой то е бил така Високо на върха к ато мен, ще разбере и кой
т о , намирайки се в т о в а състояние, едновременно се е замис
лял над принципния Въпрос доколко изобщо а б с о лю т н о т о за
д ов олств о може да бъде п ости гн ато. О т т о зи момент аз се
отказах о т всякаква надежда някога да бъда напълно и във
Всяко отнош ение доволен, отказах се о т надеждата, к оя то
бях хранил, и т о не да съм във всяка секунда абсолю тно дово
лен, но Все пак в отделн и моменти, макар че т е зи единства
о т мигове не са много и както казва Шекспир: един кръчмарс
ки слуга би могъл да получи бързо сбора.“39
Е т о докъде бях стигнал, преди да срещна онзи млад чо
век. В момента, в к о й т о се запитвах или пък щом станеш е
въпрос за пълно задоволство, дори и само за половин час, ви
наги казвах „пас“ . Именно по т о в а време се породи у мене иде
я т а за п о в то р ен и ето и аз я прегърнах с въодушевление, пора
ди к о е т о станах о т н о в о ж ертва на принципното си усърдие,
т ъ й к а т о съм дълбоко убеден, че ако не бях тръгнал да п ъ ту
вам с намерението да се уверя В нея, бих се забавлявал о т л и ч
но с абсолю тно същ и те неща. Защо изобщо не мога да се дви
жа В рамките на о б щ о п р и ето то , защо трябва непременно да
имам принципи, защо не мога да ходя облечен к а то останали
т е хора, а трябва непременно да нося твърди ботуш и! Нима
както духовните, така и с в е т с к и т е оратори, както п о ет и
т е , така и п и сатели те, както моряците, така и гробарите

не са единодушни, че ж и В о тъ т е една река. Как може на чоВек
да хрумне такаВа глупаВа идея и тоВа, к о е т о е ощ е по-глупаВо,
да се иска т я да бъде превърната В принцип? Младият ми при
я т е л беше на мнение: „карай да Върби“ , и с тоВ а щеше да се
спраВи по-лесно В жиВота, о т к о л к о т о ако бе искал да започне
с повторен и ето. ТогаВа може би щеше да спечели любимата
си отноВо, подобно на онзи Влюбен В народната песен, к ой то
искал п о в то р ен и ето ВъВ Вид на монахиня с подстригана коса
и бледи устни. Той искал п о в то р ен и е то и за това го получил,
но т о го убило:
Монахинята дошла
В снежнобяла одежда.
Косиците й подрязани били,
а червените й устни - бледи.
Момичето приседнало,
седнало на един камък.
И леело бисерни сълзи,
сломено било сърцето му.40
Да жиВее пощенският рог! Той е по много причини м о ят

ин стр ум ен т и глаВно по тази , че чоВек не може никога със
сигурност да изтръгне о т него един и същ т о н , за щ о т о по
щенският рог крие В себе си безкрайно много Възможности и
този , к ой то го поставя на у с т а т а си и Влага м ъ д р о с т т а си В
него, никога няма да се проВини В повторение, а к ой то Вмес
т о отгоВ ор даВа на сВоя приятел пощенски рог, за да го из
ползва както си иска, т о й не казВа нищо, но обяснява Всичко.
Слаба на пощенския рог! Той е м о я т симВол. Подобно на с т а
р и те аскети, к о и т о държали чоВешки череп Върху масата, чи-
е т о съзерцание да им напомня за мирогледа им, така и пощен
ският рог на писалищ ето ми ще ми напомня Винаги В какВо се
заключава см исълът на ж иВота. Да жиВее пощ енският рог!
Да, наистина п ъ тув а н ето не си заслужава труда. З а щ о т о не
е нужно да се поместиш о т м я с т о т о си, за да се убедиш, че
няма никакво поВторение. Не, чоВек си седи спокойно В с т а я
т а , докато Всичко е суета и отминава41, и тогаВа т о й пъту-
Ва по-бързо, о т к о л к о т о с железница, макар да не мърда о т

м я с т о т о си. Всичко трябВа да ми напомня за тоВа, слугата
ми ще носи униформа на пощальон, а аз самият ще ходя на Ве
черя единстВено с бързата пощенска кола. Сбогом, сбогом! Ти,
б о га та надежда на м ла д о стта , защо си се забързала така, т о
Ва, к о е т о гониш, не същестВуВа, а също и т и !
Довиждане, мъжка сила. Защо удряш така силно с крак по
земята, тоВа, Върху к о е т о стъпваш, е едно Въображение. Сбо
гом, заВоеВателен предумисъл! Ти полож ително ще стигнеш
ц елта, за щ о т о не можеш да Вземеш п о в то р ен и ето със себе
си, без да се обърнеш, а то В а няма да успееш да направиш.
Сбогом! Ти, горска красота, к ога то пожелах да т е зърна, т и
бе повехнала! Течи, преходна река, т и си единствената, коя
т о знае какВо иска, за щ о т о искаш само да течеш , да се изгу
биш В м орето, к о е т о никога няма да се напълни! Течи си, т е
а т ъ р на жиВота, к о й т о никой не нарича комедия и никой —
трагедия, за щ о т о никой не е Видял края. Продължавай пътя
си т и , трагедия на б и т и е т о , о т к ъ д е т о ж и В о тъ т не се Връ
ща, както не се Връщат и парите. Защо никой не се е Върнал
о т с м ъ р т т а ? З а щ о т о ж и В о т ъ т не умее да ВпримчВа както
с м ъ р т т а , з а щ о т о ж и В о т ъ т не притежава т а з и у б е д и т е л
н о с т , к о я т о притежава с м ъ р т т а . Д ей с тв и т елн о т я убеж
дава отлично само ако не се опитваме да й противоречим, а я
остаВим да гоВори, тогаВа убеждава още В същия миг, така
че никой не е В състояние да й Възрази, макар да е копнял по
красноречието на жиВота. О, смърт, голяма е т В о я т а убеди
т е л н о с т и няма друг, к ой то да приказва така хубаВо, с изклю
чение на чоВека, ч и е т о красноречие му спечели и м е т о
летфсхуосто^42, за щ о т о говореше за т е б със силата на убеж
д ен и ето!
И зт еч е изВ естно Време. Прислужникът ми, подобно на

домашна фея, се бе реванширал за предиш ното си провине
ние. М онотонен и скучен ред бе Внесен В цялата моя икономи
ка. Всичко онова, к о е т о нямаше крака, с т о еш е на определено
т о си м ясто, а тоВа, к о е т о искаше да се дВижи, изминаваше
предвидения си ход: м о я т стен ен часовник, прислужникът ми
и самият аз, к ой то с отмерени крачки ходех напред-назад из
с т а я т а . Макар да се бях уВерил, че никакво повторение не съ
щ ествува, Все пак Винаги оставаш е някакво чуВстВо на уве
р ен о ст, че п оср едством н еп ок лати м ост и приспивайки съ
щевременно с п о с о б н о с т т а си за наблюдение, може да се пос
ти гн е изВестна еднообразност, к о я т о да притежава далеч
по-голяма упойваща сила, о т к о л к о т о най-капризните развле
чения, и к оя то с течение на Времето да ста в а Все по-силна,
подобно на магическо заклинание. При разкопките на Херкулан
и Помпей Всичко било намерено на м я с т о т о си, както с о б с т
вениците са го били оставили. Ако бях живял по оноВа Време,
то га в а може би археолозите с учудВане щяха да се н атъ к н а т
на един чоВек, к ой то с отмерени крачки се разхожда напред-
назад из с т а я т а . За да поддържам установен и постоянен ред,
аз използвах Всякакви средства, дори понякога ВърВях из с т а
я т а подобно на император Домициан43, Въоръжен с бръскало
за убиВане на мухи, преследвайки Всяка една революционна му
ха. А В с ъ щ о т о Време т р и мухи, к ои то В определени моменти
летяха, бръмчейки из с т а я т а , бяха поставени под специална
защ ита. Така си жиВеех аз, както сам ВярВах, забравил сВ ета
и с В е т ъ т забравил мен, докато един ден не получих писмо о т
моя млад приятел. То бе последВано о т много други, Винаги с

около един месец интервал, без о т moßa о б с т о я т е л с т в о да
можех да извадя някакво заключение о тн о с н о р азстоян и ето
до н егов ото местонахождение. Самият то й , изглежда, не же
лаеше да го разкрие и човек спокойно би могъл да го схване
к ато о п и т за заблуда, доколкото внимателно се спазваха ин
тер в а ли те о т п очти п е т седмици, а след т о в а о т т р и сед
мици само един ден. Той не искаше да ме затруднява с някаква
кореспонденция и дори да бях г о т о в да му отговарям или дори
да отвръщ ам на писмата му, т о й не желаеше да получава ни
каква поща о т мен, а п р о сто да излее душ ата си.
О т писмата му разбрах това, к о е т о вече знаех, че като
Всяка меланхолична натура е д о с т а раздразнителен и Въпреки
тази раздразнимост, както и поради нея, се намира В непре
къснато противоречие със себе си. Той иска аз да бъда негов
довереник и въпреки т о в а не го желае, дори се страхува, че
съм такъв. Чувства се сигурен в м о е т о така наречено превъз
ходство и Въпреки т о в а т о не му е много приятно, доверява
ми се и все пак не иска о тгов ор , дори не иска да ме Види. Изис
ква мълчание о т мен, ненарушимо мълчание „В им ето на всич
ко с в я т о “ и Все пак побеснява при мисълта, че имам В ла стт а
да мълча. Че аз съм негов довереник, не бива да знае никой,
никоя жива душа, поради т о в а сам т о й не иска да го знае и аз
също не бива да го знам. За да обясни тази конфузия, за взаим
но зад оволство и удоволствие, т о й бе та к а любезен да за
гатн е по Вежлив начин, че Всъщ ност гледа на мен к ато на по
бъркан човек. Как бих имал с м е л о с т т а да изразя някакво мне
ние о тн о с н о н а х а лс т в о т о на подобна квалификация! В края
на краищата т о в а само би потвърдило В мислите ми правил
н о с т т а на н его в о то обвинение, докато в неговите очи моя
т а резервираност би станала ново доказателство за безраз
личието и слабоумието, к ои то не позволяват на човек да се
дразни, дори да бъде обиждан. Е т о и благодарността, която
получаваш за то в а , че години наред си се Възпитавал да проя
вяваш само обективен идеен интерес към хората и колкото е
възможно, да се интересуваш о т всеки един, у к ого то идеята
се намира в движение. Н авремето се опитвах да подпомогна
идеята у него, сега жъна плодовете, к а то тр ябва да бъда и да

не бъда к а т о него, едновременно да бъда нещо и нищо, така
както му се харесва, без да получавам ни най-малкото призна
ние, че съм в състояние да бъда то в а , и по т о зи начин да му
помогна да излезе о т противоречието. Ако може да премисли
колко много косвено признание се съдържа 8 подобно изисква
не, т о т о й навярно пак ще побеснее. Да бъдеш негов довере
ник, е по-трудно о т най-трудното нещо на с в ет а и т о й на
пълно забравя, че с една-единствена дума, отказвайки да при
ема писмата му, аз бих могъл да го нараня най-дълбоко. Не само
този, к ой то издавал елевсинските мистерии, бил наказван, а
и този , к о й т о обиждал тази институция, к а т о отказвал да
бъде п о св етен в тях. Според разказа на един гръцки а в т о р
последното се случило с някой си мъж на име Демонакс, к ой то
благодарение на бляскавата си защ ита успял все пак да се из
мъкне, без да пострада44. Полож ението ми на довереник е още
по-критично, за щ о т о т о й е още по-девствен с м истерията
си. Дори ще се разгневи, ако с т о р я т о в а , к о е т о т о й така
настойчиво изисква — именно, ако запазя пълно мълчание.
Но ако междувременно смята, че напълно съм го забравил,
т о й о т н о в о извършва неправда спрямо мене. При внезапно
т о му изчезване аз наистина се уплаших, че в о тч а я н и ет о си е
посегнал на ж и вота си. Такава постъпка рядко може да о с т а
не скрита дълго време, поради к оето , т ъ й к а т о нищо не бях
чул или чел, заключих, че т о й все пак трябва да е жив, к ъдето
и да се укрива. Момичето, к о е т о бе изоставил, не знаеше ни
що. Един ден м о я т приятел п р о с то бе изчезнал и никога пове
че не се бе обадил. Преходът към болк а та у нея не бе та к а
рязък, т ъ й к а т о отначало се пробуди плахото предчувствие
и болката започна да се проявява к а т о такава постепенно,
вследствие на к о е т о т я нежно се унасяше 8 неясни сънища, в
к оито виждаше какво е станало и какво евентуално означава
т о . М омичето се превърна за мен в нов о б е к т за наблюдение.
П р и ятелят ми не бе о т тези, к о и т о умееха да изискват всич
ко о т лю бимата и след т о в а да я захвърлят, напротив, при
н е го в о т о изчезване т я се намираше във възможно най-бла
го п р и я тн о то положение: здрава, пращяща, обогатена о т ця-
188 СЬОРЕНКИРКЕГОР
л а т а му поетична ж ътва, силно тонизирана о т укрепващ ото

съ р ц ето ср ед ств о на п оети ч н ата илюзия. Рядко може човек
да завари едно изоставено момиче в подобно състояние. Ко-
г а т о я видях няколко дена по-късно, т я бе жизнена к ато току-
що уловена риба. По принцип та к ова едно момиче изглежда
посърнало к а т о риба, живяла в съд с вода. В съзнанието си
бях убеден, че т о й тр ябва да е жив, и бях истински щ астлив,
че не е посегнал към о т ч а я н о т о сред ство да се представя за
м ъртъв. Н евероятн о е какво объркване може да настъпи в
една еротична връзка, ако единият поиска да умре о т мъка
или ако се представи за умрял, за да се о тъ р в е о т всичко. Спо
ред с о б с т в е н о т о й тъ р ж е с тв е н о обяснение едно момиче би
умряло о т мъка, ако любимият му се окаже измамник. Но е т о ,
т о й не бе такъв и може би е имал много по-добри намерения,
о т к о л к о т о т я си е представяла. Но какво ли друго би могъл да
направи иначе през т о в а време — не би могъл да се реши на
нещо само за щ о т о веднъж т я си е позволила да го сплаши с
онова уверение, защ ото, както т о й бе казал, е използвала един
ораторски тр и к по отнош ение на него или е казала във всеки
случай нещо, к о е т о едно момиче никога не би трябвало да каз
ва, все едно дали вярва, че т о й наистина е измамник, или не.
З а щ о то то га в а т я би трябвало да е прекалено горда или все
ощ е да вярва в него, би трябвало да съзнава, че може да му
причини въпиюща неправда. Да иска да бъде мъртъв, за да се
измъкне о т цялата история, е най-жалкото средство, к о е т о
човек може да си представи, и т о съдържа най-голямата оби
да по отнош ение на едно момиче. Девойката вярва, че т о й е
мъртъв, облича траурни дрехи, плаче и оплаква мъртвия чес
т н о и искрено. Тя истински трябва да се о т в р а т и о т собс
т в е н и т е си чувства, к ога то по-късно случайно открие, че т о й
е жив и най-малкото, за к о е т о е мислил, е било см ъ р тт а . Или
ако едва в другия си ж и в от се усъмни дали т о й дейстВително
е бил мъртъв; за щ о т о т о в а е неоспоримо; но дали е бил мър
тъ в , к ога то се е представял за такъв и т я е страдала - по
добна ситуация би била задача за някой апокалиптичен автор,
к ой то е разбрал своя Аристофан (имам предвид гръцкия, а не
отделни хора, наричани така, подобно на doctores cerei45 в Сред
новекоВието) и негоВия Лукиан. Объркването може да се за

пази за известно Време, за щ ото т о й е бил мъртъВ и си е ос
тан ал мъртъВ. Т ъж ащ ото момиче ще се пробуди тогаВа, за
да започне о т т а м , к ъд ето са прекъснали, докато открие, че е
имало едно малко междинно изречение.
С получаването на н егов ото писмо В душ ата ми се про
будиха спомените и аз съВсем не приех хладнокръвно и с то р и
я т а му. К огато, четейки, стигнах до не съВсем сполучливото
му обяснение, че съм побъркан, хрумна ми Веднага, че сега т о й
крие една тайна, по-съкроВена и о т най-съкроВените, и че тази
тайна се пази о т реВност, коя то има поВече о т с т о очи. Ко
г а т о общувах с него лично, не ми убягваше о б с т о я т е л с т в о
т о , че преди да заговори, т о й много предпазливо пласираше
забележката, че съм бил „чудак“ . Е, добре, един наблю дател
трябВа да е подготвен за подобно нещо. Той трябВа да умее
да предложи на изпоВядВащия се малка гаранция. Изповядва
щ о т о се момиче изисква Винаги положителна гаранция, а мъ
ж ъ т - отри ц ателн а, причина за т о в а е женската Всеотдай-
н о с т и смиреност, както и мъжката го р д о ст и сВоенраВност.
КакВа утеха само, че този , при к о го то търсим съВ ет и обяс
нение, е побъркан! ТогаВа не е нужно да се срамуваме. Да раз
говаряш с такъв чоВек, е Все едно да разговаряш с дърВо, „не
що, к о е т о Вършим само о т л ю б о п и т с т в о “ , ако някой си поз
воли да запита. Един наблюдател е нужно да бъде непринуден,
иначе никой няма да разтвори сър ц ето си. Преди Всичко т о й
трябВа да се пази о т морална с т р о г о с т или да се представя
за образец за неморално съВършенстВо. ТоВа е един развален
чоВек, си казВат хората, и т о й не е сВетец, имал е разюздани
истории - ergo46, аз, к ой то съм много по-добър о т него, мога
да му се доВеря. Е, нека бъде така, не искам друго о т хората
освен съдържанието на т я х н о т о съзнание. Слагам го на Вез
н и те и ако т е г л о т о му отговаря на изискванията, тогаВа ни
каква цена не е прекалено Висока за мен.
Още при б е г л о т о прочитане на п исм ото му ми стан а яс
но, че неговата любовна история е оставила далеч по-дълбо
ко Впечатление, о т к о л к о т о предполагах. О т само себе си се
разбира, че най-Вероятно бе скрил някои настроения о т мен,
190 СЬОРЕН КИРКЕГОР ПОВТОРЕНИЕТО 191
тогаВа аз бях Все ощ е само чудак, сега съм смахнат, тоВ а е жиВота, така че - сбогом на Всякакви женски интриги. Сега
Вече нещо друго. Ако е така, тогаВа не му остаВа нищо друго, ситуацията е променена по странен начин, т о й е преминал на
осВен да избърши едно религиозно дВижение. Така лю боВ та нейна страна, т о й се стреми да Види Всичко прекрасно у де
Води чоВека Все по-далеч и по-далеч. ТоВа, к о е т о толкоВа чес войката, умее да го изтъкне може би дори по-сполучлиВо и о т
т о съм чуВстВал к а т о истина, трябВа да потВърдя т у к още нея самата, да му се Възхищава може би поВече, о т к о л к о т о
Веднъж: „Ж и В о т ъ т е безкрайно дълбокомислен и негоВата нап- т я би изисквала, но по-далеч о т то В а т я няма никога да го
раВляВаща сила умее да създаВа интрига по съВсем различен доВеде.
начин, о т к о л к о т о Всички п оети, Взети заедно. М ладият чо- Никога не съм очаквал т о й да се заплете В някоя любоВна
Век бе така устр оен и така надарен по природа, че съм готоВ история. Но ж и в о т ъ т е и зобретателен. ТоВа, к о е т о го пле-
да се обзаложа: т о й не би се уплел В паяжините на любоВта. В няВа, съВсем не е о б и ч н о с т т а на момичето, а разкаянието, че
т о В а отн ош ен и е, разбира се, има изключения, к о и т о не се е постъпил неспраВедлиВо спрямо него, обърквайки ж иВота
ВключВат В обичайните норми. П р и ятелят ми притежаваше му. Той се е приближил необмислено към девойката, Видял е, че
необикноВено много дух, особено Въображение. В момента, В любоВта не може да се реализира, може да бъде щастлиВ без
к о й т о п р од ук ти в н о стта му се пробуди, т о й Вече имаше дос нея, доколкото изобщо може да бъде щастлиВ, особено сега с
т а т ъ ч н о запас за цял ж ивот, особено ако разбереше себе си та зи ноВа добаВка, и прекъсва Връзката. Сега обаче т о й не
правилно и се ограничеше В у ю т н о т о домашно удоВолстВие може да забраВи, че е п остъпил неспраВедлиВо и че е същ о
о т д е й н о с т т а на духа и дарбата на Въображението да убиВа така неспраВедлиВо да прекъсне Връзката, к о га то нещо не мо
Времето, а тоВ а е най-съВършеният за м ести т ел на Всякаква же да се осъщ естви. Ако бе безпристрастен, ако му кажеха:
любоВ и съВсем не е придружено о т усложненията и неприят „Виж тоВ а момиче, искаш ли да се сближиш с него, искаш ли да
н о с т и т е на любоВта, и притежаВа поразителна прилика с най- се Влюбиш В него?“ , т о много В ероятно т о й би отговори л:
красиВото В нейното блаженство. Всяка такаВа натура не се „За нищо на сВета, имам Вече о п и т какво ще излезе о т Всичко
нуждае о т женска обич, нещо, к о е т о аз обикновено си обяс тоВа; подобни р а б о ти не се забравят.“ И та к а би трябвало
нявам с тоВа, че В някой предишен жиВот сам т о й е бил жена, да постави нещ ата, ако не иска да мами себе си. За него Все
запазвайки спомена за тоВ а сега, к ога то е мъж. Да се Влюби В още е съВсем ясно, че - казано по човешки - лю боВ та му не
някое момиче, само би го смутило и би опропастило задачата може да се осъщ естви. Той е стигнал до границата на чуд ото
му, за щ о т о т о й е п очти В състояние да поеме и нейната ро и ако т я трябВа да се осъщ естви, то В а по необходимост ще
ля. ТоВа е неприятно както за нея, така и за него. О т друга стан е по силата на абсурдното. П р и ятелят ми съВсем не мисли
страна, т о й бе една много меланхолична натура. Така както за затруднения или може би м о я т о с т ъ р ум е прекалено изоб
пърВото би го Възпряло о т повторни опити за сближение с р ет а телен ! Обича ли т о й наистина момичето, или не е ли т о
някое момиче, В т о р о т о би го застраховало предварително, отн оВ о поводът, к о й т о само го подтиква? Безсъмнено т о
ако на някоя хитроумна красавица би хрумнало да го преслед Ва, к о е т о го занимава, о т сВоя страна също не е притежани
ва. Д ълбоката меланхолия о т симпатичен характер е и си ос е т о В строгия смисъл на думата и разбиващ ото се при него
таВа най-голямото унижение за Всякакво женско изкуство. Ако съдържание, а само ВъзВръщането В ч и с т о формален смисъл.
се удаде на някое момиче да го привлече към себе си, В същия Дали т я би умряла на следващия ден, то В а не би го смутило ни
миг, В к о й т о т о Вече ликува о т победата, на него би му хрум най-малко, Всъщ ност т о й не би почуВстВал никакВа загуба, за
нало: нима не Вършиш грях и непраВда спрямо нея, к а т о се о т - щ о т о с ъ щ е с т в о т о му би било В покой. Разцеплението у него,
даВаш на т е зи чуВстВа, нима няма да й бъдеш само пречка В предизвикано о т докосването с нея, би било заличено отноВ о
СЬОРЕНКИРКЕГОР
192
със завръщ ането му при нея. Така ощ е Веднъж момичето не е

д ей с тв и т ел н о с т, а един рефлекс о т движенията у него и т е х
н и ят подтик. Д евойката има огромно значение, т о й никога
няма да може да я забрави, но т я придобива значение не чрез
самата себе си, а чрез Връзката с него. Тя е Все едно граница
т а на н е го в о то същ ество, но подобна връзка не е еротична.
Ако се изразяваме религиозно, бихме могли да кажем, че сякаш
сам Бог си е послужил с т о в а момиче, за да го улови, но въпре
ки т о в а с а м о то момиче не притежава реалност, а е подобно
на мухите, к ои то се п о с т а в я т за стр ъ в на въдицата. Аз съм
напълно уверен, че т о й ни най-малко не познава девойката,
макар да е имал Връзка с нея, и че о т т о г а в а т я не е излизала
о т ума му. Тя е момичето, и точка. Дали т я е, конкретно пог
леднато, та зи или онази, к расотата, лю бвеобилността, Вер
н о с т т а , ж е р т в о г о т о в н а т а любов, заради к оя то се рискува
всичко и се п остав я В движение н е б е т о и земята, за т о в а
т о й изобщо не мисли. Ако би поискал да си даде сметка какво
щ астие, какво блаж енство го очаква Всъщ ност о т една ис
тинска еротична връзка, по всяка в е р о я т н о с т т о й може би
нямаше да може да каже н и то дума. Това, к о е т о го занимава,
е постигнал В същия миг, в к ой то е станало възможно да о с
вободи залога за св оя та ч е с т и своя та гор д ост. Сякаш също
не е било въпрос на ч е с т и го р д о ст да се противопостави на
подобна детинска плашливост. Той може би дори очаква из-
портване на с о б с т в е н а т а личност, но т о в а не е нищо, сти га
само да може да си о т м ъ с т и на ж ивота, к ой то му се е подиг
равал, правейки го виновен там, к ъд ето е бил невинен, прев
ръщайки В т о з и м ом ент о т н о ш е н и е т о му към д е й с т в и т е л
н о с т т а В безсмислица, така че е трябвало да се примири, за
д е т о всеки истински любовник съзира у него един измамник.
Нима не е мисия да носиш такова бреме? Но може би аз не го
разбирам напълно, може би т о й крие нещо, може би все пак
обича. Тогава цялата история ще свърши сигурно, к а то т о й
ме убие за то в а , че ми е доверил н ай-святото. Ясно е, че к ато
наблю дател се излагаш на голяма опасност. Аз обаче бих ис
кал, само заради моя психологически интерес, да мога да о т с
траня момичето за един момент, да го накарам да си въобра
зи, че е омъжено, и тогаВа, обзалагам се, бих получил друго обяс

нение, з а щ о т о сим патията на моя п риятел е та к а меланхо
лична, т а само заради благоволението на момичето си Въоб
разява, че го обича.
Проблемът, при к ой то т о й е спрял, е поВече или по-малко
едно повторение. П р и ятелят ми постъпва правилно, к а т о ВъВ
Връзка с то В а не тъ р си обяснение н и т о В древногръцката,
н и то В съвременната философия, т ъ й к а т о гърците извърш
в а т противополож ното движение и т у к един грък би избрал
спомена без Всякакви угризения на с ъ в е с т т а . Съвременната
философия не извършва никакво движение, по принцип т я вър
ши само снемания и доколкото прави едно движение, т о Ви
наги се съдържа в и м ан ен тн остта , д о к а то п о в то р ен и ето е
и си о ста в а тран сц ен ден тн ост. И стинско щ асти е е, че т о й
не тъ р си никакво обяснение при мен, за щ о т о аз се отказах
о т своя та теория, аз мързелувам. За мен п о в то р ен и ето е пре-
калено трансцендентно. Аз мога да извърша околосветско пла
ване около самия себе си, но не мога да изляза о т себе си, не
мога да намеря т о ч к а т а на Архимед. М оя т приятел не тър си
за щ а сти е обяснение и при някой св ет о в н о и зв ес те н фило
соф или при някой професор риЬПсив огЬтапив47, т о й прибягва
към един непрофесионален мислител, к о й т о някога е п р и те
жавал б л а ж ен ств о то на целия св я т, но по-късно се е о т т е г
лил о т ж ивота, с други думи, т о й потърсва убежище при Иов,
к ой то не парадира о т някоя катедра и чрез Внушаващи увере
н о с т жестикулации не се опитва да о т с т о я в а в е р н о с т т а на
п о с т у л а т и т е си, а седи край огн и щ ето, чеше се с отлом ка
о т глинен съд и без да прекъсва т о в а занимание, подхвърля
бегли забележки и коментари. Младият човек вярва, че т у к е
намерил то в а , к о е т о е търсил, и според него и с ти н а т а звучи
по-добре и по-щ астливо, и по-истински в т о з и малък кръг,
състоящ се о т Иов, неговата съпруга и трима приятели, о т -
колкото на к ой то и да е гръцки симпозиум.
Дори пак да потърси моя съ в ет, т о в а ще бъде напразно.
Аз не мога да извърша религиозно движение, т о в а е против
природата ми. Но поради т о в а не отричам неговата реалност
или пък че може да се научи тв ъ р д е много о т един млад човек.
13.
СБОРЕН КИРКЕГОР
194
Успее ли, тогаВа т о й няма да има по-голям п о ч и та те л о т мен.

Ако т о в а му се удаде, ще се освободи о т Всичко дразнещо В
о тн о ш ен и ето си към мен. Не мога само да отрека, че колкото
по-дълго размишлявам над Въпроса, толкоВа поВече ме обхВа-
ща поаозрението, че м ом ичето по един или друг начин си е
позволило да го улоВи В негоВата меланхолия. В такъВ случаи
не бих желал да бъда на нейно м ясто. Това ще сВърши зле. За
такоВа поведение ж и в о т ъ т Винаги си отмъщ ава наи-стро-
го.
ПИСМА
15 август
Мой мълчалиВи доверенико!

Може би ще се изненадате, че получавате неочаквано пис
мо о т този , к о й т о вероятно за вас е бил отдавна м ъртъв и
следователно забравен или забравен и следователно мъртъв.
Не смея да разчитам на по-голяма изненада о т тази. П р ед ста
вям си живо, че В същия миг вие ще извадите м оята история
и ще кажете: „Да, вярно, т о в а бе онзи с н ещ а стн а та любовна
афера, докъде бяхме стигнали всъщ ност, а, да, то гав а та к и
ва тр ябва да са си м п том и те.“ Наистина Ваш ето сп ок ой ст
вие е направо ужасно! К о га то си помисля за то в а , кръвта ми
кипва и Въпреки т о в а не мога да се отскубна, вие ме привли
ч а т е към себе си със странна сила. Р азговорът ми с вас ми
действа неизказано облекчаващо и благотворно, за щ о т о имам
ч у в с тв о то , че разговарям със самия себе си или с една идея.
К о га т о човек, след к а то е излял съ р ц ето си и му е олекнало на
душата, Ви погледне Внезапно и забележи непромененото без
с т р а с т н о изражение на В аш ето лице, и си даде сметка, че
пред него с т о и човек, един изключително умен човек, с кого
т о т о й е разговарял, т о га в а му с т а в а безкрайно страш но.
Боже Господи, скръбният винаги е малко честолю бив спрямо
скръбта си. Той не иска да се довери на к о г о т о и да е, т о й
изисква мълчание. В т о в а отнош ение човек може да е сигурен
при Вас. И все пак, след к ато сме получили увереност в то в а ,
ние о т н о в о се уплашваме, за щ о т о Ваш ето мълчание, к о е т о е
по-дълбоко и о т мълчанието на гроб, притеж ава В ероятно
много подобни депозити. Вие с т е осведомен за Всичко, не се
196 СБОРЕН КИРКЕГОР ПОВТОРЕНИЕТО 197
обърквате, в следващия миг може да изровите друга тайна и мо. Така искам да бъде, тогава е приятно човек да Ви пише,
да започнете о т т а м , к ъдето с т е спрели. Тогава човек съжа така се чувствам спокоен и ви се радвам.
лява, че ви се е доверил. Боже Господи, скръбният винаги е
Вашият план бе превъзходен, дори бих казал несравним.
малко честолю бив спрямо скръбта си. Той иска този, к огото
Аз все ощ е мога В отделни мигове подобно на д е т е да посегна
посвещава в нея, да почувства ц ялото й бреме и значение. Вие
към онзи героичен образ, к ой то вие веднъж обрисувахте пред
не измамвате очакванията на хората, за щ о т о долавяте и най-
изпълнения ми с Възхищение поглед с обяснението, че т о в а е
т ъ н к и т е нюанси по-добре о т т я х самите. В следващия миг аз м о ет о бъдеще, онзи героичен образ, к ой то трябваш е да пре
изпадам в отчаяние о т надмощието, дадено ми о т факта, че върне самия мен в герой, ако имах с п о с о б н о с т т а да се пре
съм осведомен до такава степ ен за всичко, т а нищо не е ново
въплътя в него. Н авремето вие ме увлякохте със си лата на
или непознато за мен. Ако бях Всевластен господар над Всички
илюзията в едно съвършено опиянение на въображението. Да
хора, то га в а Бог да им е на помощ! Щях да ви нося със себе си,
завършиш по такъв начин целия си ж ивот, и т о заради едно-
затворен в клетка, за да принадлежите единствено на мен. И
единствено момиче! Да се превърнеш В мошеник, в измамник,
т о га в а вероятно, Виждайки ви всекидневно, сам бих си дос
само и само за да покажеш колко високо я цениш, т ъ й к а т о
тави л най-мъчителния страх. Вие притеж авате демонична си
човек не ж ертва ч е с т т а си за нещо незначително. Да заклей
ла, изкушаваща човек да оп и та всичко, за да придобие мощ,
миш самия себе си, да проиграеш ж ивота си! Да поемеш о т
к оя то иначе няма и не иска да има. Дори докато го гледате,
м ъщ ението и да постъпиш съвсем различно, о т к о л к о т о го
т о й може да пожелае да бъде тов а , к о е т о не е, само и само да
изискват празните приказки на хората. Да бъдеш по такъв
спечели та зи усмивка на признателност, к оя то възнагражда
начин герой не В о ч и те на св ета, а пред самия себе си по о т
ва така неизразимо. Бих искал да ви гледам по цял ден, да ви
ношение на хората, да не можеш да се позовеш върху нищо, а
слушам по цяла нощ и все пак, ако би се наложило да действам,
да си жив зазидан в л и ч н о с т т а си, да носиш собствения си
не бих го направил за нищо на с в е т а във ваше присъствие. С
свидетел, собствения си съдия, собствения си обвинител и
една дума, Вие м ож ете да объркате Всичко. Нямам см елост да
сам на себе си да си най-ближният. Да пожертваш бъдещия
призная пред Вас св оя та сла б ост и ако някога го направя, аз
си ж и вот на плетениц ата о т мисли, подобна крачка би т р я б
бих бил най-страхливият човек о т всички, за щ от о то га в а би
вало да има с в о и т е последствия, чрез нея, така да се каже, да
ми се струвало, че съм загубил всичко. Вие ме привличате с
се откаж еш о т разума си. Да направиш Всичко т о в а заради
такава неизразима сила, че същ ата та зи сила ме плаши, т о л
едно момиче! И ако би бил Възможен някакъв обрат, то в а , как-
кова много ви се възхищавам, т а понякога все пак ми се с т р у
т о вие казахте, би означавало да се направи на едно момиче
ва, че с т е умопомрачен. Или нима не е един вид умопомрачение
най-кавалерският и най-еротичен комплимент, к ой то би над
да си подчинил до такава степ ен всяка с т р а с т , всеки т р е
хвърлил всяко, дори и най-приказното дело именно за щ о т о чо
п е т на сърц ето, всяко настроение на студения абсолютизъм
век е използвал единствено самия себе си. Това изявление ми
на рефлексията! Нима не е умопомрачение да си по такъв на
направи дълбоко впечатление. Разбира се, т о не бе произнесе
чин нормален — само идея, не човек, не к а т о нас останалите,
но м е ч та т елн о - вие и м е ч т а т е л с т в о ! То бе казано със спо
огъващи се и отстъ п чи ви , изгубени и себеизгубващи се! Нима
койна и хладна разсъдливост, с официално познание, сякаш са
не е умопомрачение да си Винаги така буден, винаги създаващ,
мо заради та зи р аб о та с т е прочели всички рицарски разкази.
никога да не си мрачен и м ечтателен! В т о з и миг аз не се ре
Това, к о е т о би представлявало за един мислител о т к р и т и е
шавам да Ви видя и все пак не мога без Вас. З атова Ви пиша и
т о на нова категория, за мене означаваше да направя о тк р и
ви моля, ради Бога, да не си правите труда да ми о тго в а р я те.
т и е в сферата на ер оти чн ото.
За по-голяма сигурност не прилагам адреса си към т о в а пис
За нещ асти е аз не бях онзи тв о р ец , к о й т о притежава
силата за подобно постижение или пък с ъ о т В е т н а т а издръж

ливост. За щ асти е Ви Виждам само Вън о т града, и т о рядко.
Ако бяхте до мен, дори да не излизахте о т с т а я т а , ако ч етях
т е , пишехте, занимавахте се с незначителни неща В някой ъгъл
и Все пак - нещо, к о е т о знам прекалено добре, - наблюдавайки
Всичко, т о аз мисля, че бих започнал. Ако се бе случило, щеше
да е ужасно. Нима не е ужасно ден след ден с непоклатимо хлад
нокръвие да Внушаваш на любимата си по магически начин ед
на лъжа? И ако предположим, че т я бе прибягнала към с р е д с т
ва, к ои то са й на разположение - ж енските заклинания? Ако
предположим, че със сълзи на очи ме бе помолила, ме бе заклела
В и м ето на ч е с т т а ми, В и м ето на с ъ в е с т т а ми, В блаж енст
в о т о , В моя покой приживе и В см ъ р тт а , В моя покой на т о зи
и на онзи сВят? Ц елият изтръпвам о т ужас само при мисълта
за тоВа.
Все ощ е не съм забравил о т д е л н и т е намеци, к оито подх
върляхте между другото, к ога то аз изобщо не смеех да опони
рам и п р о с то бях прекалено омагьосан. „Ако едно момиче има
праВо да използВа т е зи средства, би трябвало да ги оставим
да окаж ат с в о е т о Въздействие, дори нещо поВече, да й по
могнем да ги приложи, спрямо едно момиче чоВек трябВа да е
д о ст а т ъ ч н о каВалер, за да не бъде само себе си, но едновре
менно и а р т и с т заради самата нея. Ако т я няма праВо, т о г а
ва Всичко тоВ а остаВ а без значение и чоВек п р осто я откачВа
о т себе си.“ ТоВа е абсолю тн о правилно, напълно правилно,
но подобен разум аз не притежавам. „Колко ч е с т о се натъква
ме на такоВа глупаво противоречие В човешката страхлиВост
и см елост! Страхуваме се да Видим уж асното, а имаме сме
л о с т да го извършим. Вие и зо с т а в я т е момичето, тоВ а е ужас
н о то . За то В а им ате смелост, но да я Видите пребледняла, да
бр о и те сълзи те й, да б ъ д ете свидетел на неволята й, за т а
кова нещо Ви липсва кураж. И Все пак В сравнение с д ругото
тоВ а е нищо. З н аете ли какВо искате, защо и доколко, тогаВа
би трябВало да Видите, би трябвало да уВажаВате Всеки един
аргумент, а не крадешком да се измъквате о т нещо с надеж
дата, че Въображението Ви е по-притъпено, о т к о л к о т о дейс
т в и т е л н о с т т а . По т о з и начин Вие мамите и себе си, за щ о т о
жиВата Ви фантазия ще задейства по съВсем друг начин, ко-
г а т о настъпи м о м ен тъ т да си п редстаВ ите нейната неВоля,

и след к а то с т е я Видели, с т е й помогнали да напраВи Всичко
колкото е Възможно по-страшно и ужасно за Вас.“ ТоВа е Вяр
но, Всяка дума е Вярна, но та зи истина е толкова студена и
последователна, сякаш с В е т ъ т е мъртъВ. Тя не ме убеждава,
не ме ВълнуВа. ПризнаВам, аз съм слаб, бил съм слаб и никога
няма да стан а толкоВа силен и безстраш ен. Премислете Всич
ко, п о ст а В е т е се на мое м ясто, но не забравяйте, че наисти
на я оби чате толкоВа силно, колк ото я обичах аз. Убеден съм,
че Вие ще победите, ще се наложите, ще надВиете Всички ужа
си, ще я ом агьосате със сВоя фалшиВ чар. КакВо би станало
тогаВа? В случай, че нямате тоВ а щ астие, че В същия миг, В
к ой то напрежението отмине, че к ога то Ви побелее косата и
час по-късно предадете Богу дух, тогаВа би трябВало - нещо,
к о е т о предвижда и Вашият план - заблудата да продължава.
ТоВа ще Ви се удаде, сигурен съм. Не се ли стр ах ув ате да не
загубите разсъдъка си? Не се ли с тр а х ув а те да се з а л у т а т е В
една ужасна с т р а с т , коя то се нарича презрение към хората?
До такава степ ен да имаш праВо, да си Верен и Все пак да се
представяш за мошеник и В измамата си да се гавриш с цяла
т а окаяност, к оя то д о ст а ч е с т о се перчи, но и да се гаВриш
с Всичко по-долно В сВета! Нима е Възможно един ум да понесе
тоВа? Не м ислите ли, че ще е необходимо да с т а В а т е ч е с т о
посред нощ, да изпивате чаша студена Вода или да присядате
на л е г л о т о си и да си прекарвате Всичко ощ е Веднъж през ума?
Да приемем, че бях започнал, едВа ли щеше да е Възможно да се
понесе продължението. Аз избрах друго средстВо, напуснах Ко
пенхаген и заминах за Стокхолм. Според Вашия план то В а би
било непраВилно. Трябваше да замина, без да крия. П р ед ста
в е т е си я как с т о и на бариерата, само при тази мисъл и з т
ръпвам ц ели ят о т ужас. П р е д с т а в е т е си, че я съзра едВа В
момента, к ога то цялата т а м машинария се задВижи. СтруВа
ми се, че бих полудял. Не се съмнявам, че Вие би хте имали сила
т а да запазите спокойстВие. Ако се налагаше, ако очаквахте
т я да се пояВи на бариерата, полож ително б и хте Взели ши
вачката със себе си и би хте отп ъ тув али с нея. Ако се налага
ше, не само б и х те подкупили едно момиче, но единствено за
да угоди те на любимата, б и хте прелъстили едно момиче, дейс-
тВ и т ел н о б и хте го прелъстили, б и хте го опърлили и изгори

ли, ако е необходимо. Но да предположим, че веднъж внезапно
с т е се събудили през н о щ та и с т е загубили чувство за иден
т и ч н о с т , че обърквате себе си с онзи образ, к ой то бяхте из
ползвали за набож ната си измама. З ащ ото, тр ябва да приз
ная, Вие полож ително не с т е имали предвид, че човек може
лекомислено да се впусне в такава авантюра, да, дори б я х те
намекнали, че т о з и м е то д никога не може да се наложи абсо
лю тн о, без вина на с а м о то момиче, дори к ога то е било дос
т а т ъ ч н о разсеяно, за да не забележи о тсла б в а н ето на симпа
т и я т а , или д о с т а т ъ ч н о самовлюбено, за да не обръща внима
ние. Но т о в а о б с т о я т е л с т в о е много Важно, защ ото, ако нас
тъ п и един миг, в к ой то т я би разбрала какво е трябвало да
напраВи, би изпаднала В отчаяние с оглед на последствията,
че е пропуснала да го направи, последствия, к ои то все пак се
коренят не толкоВа В нейната т в ъ р д о с т , колкото В цялата
личност на другия. Нима с нея не бе станало то ч н о така, как-
т о бе стан ало с мен? Тя не бе подозирала, не бе и сънувала
какВи сили е задвижила, върху какви с т р а с т и е въздействала
и по т о з и начин се бе проВинила ВъВ Всичко, макар и непоВин-
но. Не значи ли то в а , че сме прекалено стр оги към нея? Ако би
трябвало да направя нещо в тоВ а отношение, тогава по-ско
ро бих предпочел да ругая, да беснея, но не и тоВ а нямо, обек
ти в н о обсъждане.
Не! Не! Не! Не бих могъл, не мога, не искам, за нищо на
с в е т а не бих направил то в а . Не! Не! Не! Бих изпаднал в о тч а я
ние о т т е зи писмена, к о и т о с т о я т едно до друго бездушни,
подобно на отегчени ленивци и е д н о т о „не“ не казВа нищо по-
Вече о т другото. Само да ч уе те как ги модулира с т р а с т т а В
мен. Ако с т о я х до Вас, бих могъл с последното си „не“ да се
откъсна о т Вас както Дон Жуан о т командора, чиято ръка не
е по-студена о т онази разсъдъчност, с к оя то неудържимо ме
привличате. И все пак, ако с т о я х пред вас, едва ли бих могъл
да кажа повече о т едно „не“ , за щ ото , преди да мога да про
дължа, вие би хте ме прекъснали със студения отговор: да, да!
Това, к о е т о аз направих, бе много посредствено и недо
дялано. Хайде, см ей те ми се. К о га т о един плувец, свикнал да
скача о т м а ч т а т а на кораба и да прави салтом ортале, преди
да сти гн е водата, подкани някой друг да последва неговия при

мер и т о з и друг, в м есто да направи то в а , о т и д е до с т ъ л б а
т а , п отопи първо единия си крак, след т о в а другия и накрая
цамбурне Във водата, е добре, то га в а не е нужно да ми се обяс
нява какВо Върши първият. Един ден аз изчезнах, без да й кажа
н и то дума, качих се на парахода за Стокхолм, избягах, криейки
се о т Всички. Нека Бог о т небесата й помогне да намери ня-
какВо обяснение! Не с т е ли я виждали т а зи девойка, к о я то аз
никога не назовавам по име, ч и е то име не съм В състояние да
напиша, за щ о т о ръката ми би се разтреперила. Виждали ли
с т е я? Бледа ли е т я , или може би е Вече мъртВа, тъж и ли т я ,
съчинила ли е някакВо обяснение, к о е т о да я утеш и, Все още
ли е така лека походката й, или главата й е клюмнала и фигура
т а приведена? Боже Господи, Въображението ми е В с ъ с т о я
ние да ми услужи с Всичко. Бледи ли са нейните устни, т е зи
устни, о т к ои то съм се ВъзхищаВал, макар само да съм си поз-
ВоляВал да целувам ръката й. Съсипана и замислена ли е т я ,
к о я то бе блажена к а т о д е т е ? П и ш ете ми, умолявам ви! Не,
недейте да ми пишете, не искам да получаВам писмо о т Вас,
не искам да чувам нищо за нея, аз не ВярВам на нищо, на нико
го, даже на нея самата. Дори и да застанеш е жиВа-жиВеничка
пред мен, по-жизнена о т к о га то и да било, аз не бих се зарад-
Вал, не бих й поВярВал, бих си мислил, че тоВ а е измама, за да ми
се надсмиВа или утешаВа. Виждали ли с т е я? Не! НадяВам се,
че не с т е си позВолили да я Видите или да се намесите В моя
т а любоВна история. Само да можех да разбера тоВа! К ога то
едно момиче с та н е нещ астно, Веднага идват гладните чудо
вища, к о и т о искат да з а с и т я т психологическия си глад и жаж
да или да пиш ат романи. Само да имах с м е л о с т т а да се Втур
на напред и да разпъдя те зи стръвни мухи о т плода, к ой то за
мен е бил по-сладък о т Всичко останало, по-нежен да го гле
дам, о т к о л к о т о прасковата, кичеща се В най-щастлиВия си
миг с коприна и кадифе.
КакВо да праВя сега? ЗапочВам отначало и след тоВ а за
почвам о тза д напред. Избягвам Всеки Външен спомен за цяло
т о , докато душата ми денонощно, к ога то е будна и к ога то е
унесена В съновидения, се занимава непрекъснато с то в а . Аз
никога няма да назоба нейното име и благодаря на съдбата, че
В следствие на едно недоразумение имам фалшиВо име. Едно

име, м о е т о име, принадлежи Всъщ ност на нея. Само да можех
да се отърВа о т него. И сти н ск о то ми име е д остатъ чн о, за
да ми напомня Всичко, и ми се струВа, че ц елият ж иВот съ
държа само илюзия за тоВ а минало. В деня преди заминаване
т о си прочетох В „АдресаВисен“48, че „се продаВат ш естн а
д е с е т лак ти теж ка черна коприна поради промяна на пред
назначението“ . КакВо ли би могло да бъде първоначалното
предназначение, може би булчинска рокля? Дали и аз не бих мо
гъл да продам и м ето си чрез Вестника поради промяна В пред
назначението? Дори някой могъщ дух да ми отнемеш е и м ето
и да ми го предложеше о б р а тн о , покр и то с б лестя щ а без
смъртна слаВа, бих го захВърлил надалеч, бих се молил за най-
незначителното, най-нищожното, да бъда наричан номер че
тиринадесет, подобно на някое капризно д е т е о т сиропита
ли щ ето. КакВо би ми помогнало едно име, к о е т о не е мое, как-
Во би ми помогнало едно слаВно име, макар и да е мое?
Защото какво е ласкавият глас на славата

в сравнение с любовния вопъл от гръдта
на една девойка?49
КакВо да праВя сега? През деня ходя к ато В просъница, а

през н ощ та лежа буден. Аз съм работлиВ и стар ателен , обра
зец на къщоВност и домашно усърдие, наплюнчВам пръста си,
натискам педала с крак, спирам колелото, заВъртВам В р ете
н о то , аз преда. Но к ога то Вечерта трябВа да прибера хурка
т а , нея я няма, а какВо е стан ало с изпреденото, т о в а знае
само к о т к а т а ми. Аз съм неуморен, лоВък и чеВръст, но къде
отиВа Всичко изпредено? В сраВнение с мен този, к ой то кър
пи тенджери, Върши чудеса. Накратко, ако искате да разбе
р ет е, ако искате да си създадете представа за моята непло-
дотворна дейност, трябВа преносно да разберете думите на
п оета, отн асящ и се до м о и т е мисли. ТоВа е Всичко, к о е т о
мога да кажа:
Облаци тежки се плъзгат над мен,

Изтощени от път във знойния ден.
и с гръм се изливат В безкраен потоп,

и земният скут се превръща за тях В гроб.50
ПоВече не е нужно да Ви казВам, или по-точно, по-скоро

Вие с т е ми нужен, за да мога да кажа поВече, за да мога разби
раемо и ясно да изразя тоВа, к о е т о с м ъ т н и т е ми мисли мо
г а т само налудничаВо да за гатн а т.
Ако би трябвало да опиша Всичко най-изчерпателно, пис
м о т о ми би станало безкрайно дълго или поне толкоВа дълго,
к олкото една лоша година51 или както Времената, за к ои то се
казВа: „Няма за мен наслада В т я х .“ Аз Все пак имам тоВ а пре
дим ство, че мога да спра навсякъде с еднакъВ успех, както
Всеки м ом ент мога да прережа нишката, к оя то преда. И т а
ка, с Бог напред! К о й т о ВярВа В б и т и е т о , т о й е добре з а с т
рахован, т о й така сигурно ще постигне Всичко, както човек,
к ой то крие чуВстВата си: к о й т о държи шапка без дъно пред
ли ц ето си, к ога то се моли.
Драги господине! Имам ч е с т т а и т.н . Да, Все едно дали
искам, или не,
О ставам Все пак Ваш
Признателен, безименен приятел
19 септември
Мой мълчаливи доверенико!
ИоВ! ИоВ! ИоВ! Нима т и наистина каза нещо друго осВен
т е зи хубаВи слоВа: „Господ даде. Господ и Взе, да бъде благос
ловено и м ето Господне!“52 Не каза ли нещо поВече? Нима В ця
л а т а си злочестина продължи да ги повтаряш ? Защо мълча
седем дни и нощи, какВо е стаВало през тоВ а Време В душ ата
т и ? К о га т о ц ялото б и ти е се сгромоляса Върху т е б и лежеше
подобно на счупени грънци наоколо т и , Веднага ли посрещна
Всичко със сВръхчоВешко самообладание, Веднага ли разгада
знамението на любоВта, отк р о в ен и ето на доверието и Вяра
т а ? И т В о я т а Врата ли е затворена за скърбящия, не може ли
да очаква т о й при т е б друга утеха осВен тази, к оя то предос
та в я жалката житейска мъдрост, к а т о му предлага някой па
раграф за съВърш енстВото на жиВота? Няма ли какВо поВече
да кажеш, не смееш ли да кажеш поВече о т тоВа, к о е т о при-
зоВаните душеприказчици скъдно отм ер В ат на Всеки един, т о -

Ва, к о е т о призоВаните душеприказчици, подобно на дървени
церемониалмайстори, предписват на отделния, че е уместно
В час на беда да се казВа Господ даде, Господ и Взе, да бъде
благослоВено и м е т о Господне, н и т о поВече, н и т о по-малко,
същ о както се казВа наздраве на този , к о й т о киха. Не, т и ,
к ой то В д н и те на т В о е т о м огъщ ество бе меч на п о ти сн а ти
т е 53, то я га на стареца, опора на сломените, т и не разочаро
ва хората, к ога то Всичко рухна, тогава т и се превърна В глас
на стр ад ан и ето и ВъВ Вик на сломените, и В писък на уплаше
ните, и В една утеха за Всички, занемели В мъките, един не
посредствен сви детел на цялата неВоля и сломеност, к ои то
м о га т да о б и т а в а т едно сърце, един безпогрешен говорител,
к ой то се осмели да се оплаква „В горчивината на душата 54 и
да се бори с Бог. Защо да се крие тоВа? Тежко на този, к ой то
изяжда, разкъсва Вдовици и деца, останали без бащи, и ги ма
ми с т я х н о т о наследство, но теж ко също и на този, к ой то
хи тр о иска да измами тъгуващия, лишавайки го о т Временна
т а утеха на т ъ г а т а , даВайки си отдушник, к а то се препира с
Бог55. Или може би с т р а х ъ т о т Бог е В наше Време толкоВа
голям, че на тъгуващия не му е нужно тоВа, к о е т о е било нещо
нормално В онези стар и Времена? Нима хората не см еят да се
ВъзбунтуВат срещу Бог? Нараснал ли е с т р а х ъ т о т Бог или
с т р а х ъ т и малодушието? В наше Време се смята, че същнос
т н и я т израз на т ъ г а т а , че о т ч а я н и я т език на с т р а с т т а
трябВа да бъде предоставен на п о е т и т е , които, подобно на
адВокати В д олн ата инстанция на съда, за стъ п В ат д е л о т о
на страдащ ия пред съда на човеш кото състрадание. По-да
леч не смее да о т и д е никой. ЗатоВа гоВори т и , незабравими
ИоВ, поВтори Всичко, какВото бе казал, т и , могъщи ораторе,
к о й т о застаВаш неустрашим, подобно на р и та щ лъВ, пред
съда на най-Висшия съдник! В р ечта т и има дълбок смисъл, В
сър ц ето т и - стр ах о т Бога дори и к огато се оплакваш, кога
т о защ итаваш о т ч а я н и е т о си о т п р и ятели те, к ои то, по
добно на разбойници, са готоВ и да се нахвърлят Върху т е б
със словата си, дори и когато, разгневен о т пр и ятели те си,
тъпчеш с нозе м ъ д р о с т т а им и презираш тя х н а та защ ита на
Бог, сякаш тоВ а е било жалката м ъдрост на някой изкуфял ца-
редВорец или пък умен държавник о т п р а в и т е л ст в о т о . Аз се

нуждая о т т е б , о т чоВека, к ой то умее да се оплакВа на такъВ
Висок глас, че т о й да отекВа В небесата, к ъ д ето Бог се съ-
ВетВа със с а т а н а т а при изкоВаВането на планоВе срещу ня
кой смъртен. ОплакВай се, Господ не се страхуВа, т о й Всякога
ще съумее да се защ ити, но как ще се защ ити, к ога то никой
не се осмеляВа да се оплакВа, както би подобаВало на един чо-
Век. ГоВори, издигни гласа си, приказвай Високо, наистина Бог
може да гоВори по-Високо, т о й има на разположение гръмо
тев и ц ата, но В края на краищата и т я е един отговор, едно
обяснение, на к о е т о можеш да се осланяш достоВерно, един
о т г о в о р о т самия Бог, к о й т о дори и да смаже чоВек, е по-
Велик о т градските клюки и разправии за спраВедлиВото у с т
ройство, измислени о т човеш ката м ъдрост, разпространя
вани о т изкуфели бабички и полумъже.
Мой незабравими благодетелю , т и , изтерзани ИоВе, смея
ли да се присъединя към т В о я т а компания, мога ли да се Вслуш
вам В т е б . Не ме отблъсквай, аз не с т о я с измама при огнище
т о ти , сълзите ми не са фалшиви, макар да не мога да плача
заедно с т е б . Също както щ астли в и ят тъ р си щ астие, Взема
участие В него, макар тоВа, к о е т о го радВа най-много, да оби
та в а В самия него, така и стр ад ащ и ят тъ р си страданието.
Аз не съм притежавал сВета, не съм имал седем синоВе и т р и
дъщери, но и този , к ой то е притежавал само малко, би могъл
да загуби Всичко, и то зи , к ой то е загубил любимата, Все едно,
че е загубил си н овете и дъщ ерите си, и този , к ой то е загубил
ч е с т и го р д о с т , а заедно с т я х ж и зн е н о с т т а и смисъла на
жиВота, В известен смисъл е бил поразен о т гнойни рани.
ТВой безименен приятел
11 октомври
Ж и В о т ъ т ми е стигнал до крайния предел. Аз изпитвам
погнуса о т него, а т о й е безвкусен, без сол и смисъл. Дори да
съм по-изгладнял о т Пиеро56, аз не бих се полакомил да изям
обяснението, к о е т о хората предлагат. ЧоВек забива пръст В
земята, за да помирише В коя стр ан а се намира, аз забиВам
пръста си В ж иВота - т о й не мирише на нищо. Къде съм аз?
206 СБОРЕН КНРКЕГОР
КакВо означаВа тоВа: с В е т ъ т ? КакВо изразяВа тази дума? Кой

ме подлъга и ме Вкара В ц ялото тоВ а нещо и сега ме изоставя
В него? Кой съм аз? Как съм дошъл на сВета? Защо никой не ме
попита дали искам, защо никой не ме запозна с нормите и раз
поредбите, а напраВо бях натикан В строя, сякаш съм бил ку
пен о т някой търгоВец на роби? Как бях ВъВлечен В огромно
т о предприятие, наречено д ей с т в и т ел н о с т ? И защо трябВа
да бъда участник В него? Не е ли то В а Въпрос на сВободен
избор? И ако съм принуден на тоВа, къде е тогаВа пълномощ
никът, имам да му задам няколко Въпроса. Няма ли такъВ? Към
кого да се обърна с оплакването си? Та нали ж и В о тъ т е един
д еб а т , мога ли да помоля да се разгледа и м о е т о схВащане?
Ако трябВа да приемаме жиВота такъВ, какъВто е, нима т о
гаВа не би било по-добре да разберем как с т о я т наистина не
щ а та ? КакВо значи измамник? Нима не казВа Цицерон, че го
измисляли при Въпроса си! Ьопо?57 Аз позВоляВам на Всеки и
питам Всекиго дали имам някакВа полза о т тоВа, да праВя се
бе си и едно момиче нещ астно? Вина, какВо означаВа тоВа?
М агьосничество ли? Не се ли знае с п олож ителност как се с т и
га дотам , че един чоВек да се проВини? Никой ли не иска да
отговори ? Нима тоВ а не е о т изключителна Важност за гос
подата участници?
Разсъдъкът ми ли спира да работи, или по-точно аз съм
на п ъ т да го загубя? В пърВия миг съм изнурен и изнемогнал,
п очти к а то мъртъВ о т безразличие, В следващия съм бесен и
пътувам отчаян о т единия край на сВ ета до другия, за да на
меря някого, Върху к о го т о мога да излея гнеВа си. Ц ялото съ
държание на м о е т о съ щ еств о крещи В противоречие със са
м о т о себе си. Как стан а така, че аз излязох ВиноВен? Или мо
же би не съм ВиноВен? Защо тогаВа Всички ме наричат така?
Що за жалко изобретение е човешкият език, к ой то казВа ед
но, а има предВид друго?
Не се ли е случило нещо с мен, някакВо произш ествие?
Можех ли да знам предварително, че ц ялото ми същ ество ще
бъде подложено на промяна, че аз ще стан а друг чоВек? Дали
пък не е избило наВън тоВа, к о е т о лежи В мрака на душ ата
ми? Но ако е било скр и то В мрак, как тогаВ а съм щял да го
разбера предварително? Ала щом не съм бил В състояние да го
предвидя, тогаВа значи, съм неВинен. Ако бях получил нерВен

сриВ, пак ли щях да съм ВиноВен? Що за жалък жаргон е тоВ а
чоВешко брътВене, наречено език, к о й т о разбира само една
клика? Нима безсловесните жиВотни не са по-мъдри, к а т о ни
кога не гоВорят за подобни неща? Изневерил ли съм й? Ако т я
продължава да ме обича и никога не би обикнала друг, тогаВа
би ли била Вярна? Ако продължавам и занапред да обичам само
нея, тоВ а значи ли, че съм й неВерен? Та ние и дВамата Вър
шим едно и също, как тогаВа аз стаВам измамник, за щ о т о по
казвам В ер н о стта си, измамВайки? Защо т я да има праВо, а аз
не? Ако и дВамата сме Верни, защо тогаВа на човешки език се
казВа, че т я е Вярна, а аз съм измамник?
Дори и ц ели ят сВ ят да се обявеше против мен, дори и
Всички схоластици да искаха да сп ор ят с мен, дори ако се ка
саеше за ж иВот или смърт, аз Все пак имам праВо. Никой не
може да ми о тр еч е тоВа, дори и да няма език, на к ой то да го
изкажа. М оя та любоВ не може да бъде изразена В един брак.
Ако напраВя тоВа, т я ще бъде сломена. Вероятно Възможност
т а й се струВа примамлива. За тоВ а аз не съм ВиноВен, за мен
т я бе също така примамлива. В същия момент, В к ой то Въз
м о ж н о с тт а с та н е д ей с т в и т ел н о с т , Всичко е загубено, т о г а
Ва е Вече прекалено късно. Д е й с т в и т е л н о с т т а , В к о я т о т я
тр ябва да получи сВ оето значение, за мен ще се превърне са
мо В една сянка, к о я то ще придружава о т с т р а н и м о я та съ
щинска духовна д ей с тв и т ел н о с т, една сянка, к оя то т у ще ме
разсмива, т у ще се намесва смущаващо В съ щ еств ув ан ето ми.
Всичко ще сВърши с тоВа, че ще я тъ р ся пипнешком, сякаш
улаВям някаква сянка или сякаш протягам ръка към някоя сян
ка. Нима ж и в о т ъ т й тогаВа не е проигран? За мен т я би била
к а то мъртва, дори би могла да събуди съблазън В душ ата ми
да пожелая с м ъ р т т а й. Ако я сломя, ако В същия миг, к о га то
искам да я прегърна, В д е й с т в и т е л н о с т я разсея ВъВ Въздуха,
Вместо В другия случай да я съхраня В една истинска, макар В
друг смисъл не по-малко страш на д е й с т в и т е л н о с т - какво би
станало тогаВа? ТогаВа езикът казВа, че аз съм ВиноВен, за
щ о т о е трябвало да предВидя тоВа. Що за сила е тази, к оя то
иска да ми отн ем е ч е с т т а и г о р д о с т т а , и т о по такъВ, ли
шен о т разум начин? ТрябВа ли следователно да бъда ВиноВен
и измамник какВото и да Върша, дори и нищо да не Върша?

Или може би съм луд? ТогаВа най-добре би било да ме з а т в о
р ят, за щ от о човеш ката страхлиВ ост се плаши особено мно
го о т изявленията на луди те и умиращите. КакВо ще рече т о -
Ва: умопомрачен? КакВо трябВа да напраВя, за да се радВам на
гражданското уВажение, да глед а т на мен к а то на умен? Защо
не получавам о т го в о р ? Предлагам прилична награда за този ,
к ой то измисли ноВа дума. Аз съм положил алтер н ати в и те. Има
ли някой, к о й т о да е толкова умен, че да знае повече о т дВа-
ма? Но ако т о й не знае поВече, т о о б с т о я т е л с т в о т о , че аз
съм умопомрачен, неВерен и измамник, е глуп ост, д о к а то се
тВърди, че момичето е Вярно, разумно и уВажаВано о т хора
т а . Или може би ще бъда упрекнат, че съм напраВил първото
к олк ото се може по-хубаВо? Много благодаря! К о га т о Видях
р а д о с т т а й о т тоВ а да бъде обичана, аз подчиних себе си и
Всичко друго, к о е т о т я сочеше, на Вълшебната мощ на лю-
боВта. Вина ли е, че съм могъл, или е Вина, че съм го напраВил?
Кой е ВиноВен за тоВа, ако не т я и т р е т и я т фактор, за кой
т о никой не знае отк ъ де идВа, тоВа, к о е т о ме докосна с един
замах и ме преобрази? КакВото аз направих, е поВод да хВалят
други. Или може би за компенсация съм станал п о е т ? О тхвър
лям ВсякакВа компенсация, настоявам за с в о е т о праВо, тоВ а
ще рече, сВоята ч е ст . Не съм молил да стана п о е т и не желая
да купя тоВ а име на та зи цена. Или ако съм ВиноВен, тогаВа
трябВа да се покая за Вината си и да попраВя зло то . Нека са
мо ми обяснят как. Нима на Всичко о т г о р е се налага да се по
кайвам за тоВ а, че с В е т ъ т си позВоляВа да си играе с мен,
както някое д е т е си играе с бръмбар? Или може би е по-добре
да забраВя Всичко? Да забраВя — тоВ а значи да престана да
същестВуВам, ако забраВя - що за жиВот ще е тоВа, ако заед
но с любимата съм загубил ч е с т и горд ост, и т о така, че ни
кой да не знае как се е стигнало дотам, аз никога не ще мога да
ги ВъзстаноВя. ТрябВа ли да позволя по такъВ начин да ме из
т л а с к а т наВън? И защо тогаВ а са ме тласнали Вътре, аз не
съм молил за тоВа.
К о й т о е поставен на Вода и хляб, се чуВстВа по-добре о т
мен. М ои те разсъждения, общ о казано, са най-строгата дие
т а , коя то чоВек може да си представи, и Все пак аз изпитвам
’
истинско задоВолстВо да се държа В цялата си микроскопич-

н о с т к олкото е Възможно по-макроскопически.
Не разговарям с хората, но за да не прекъсвам Все пак
Всякаква Връзка с тях, както и да ги залъгвам с приятни при
казки, събрах цял куп стихове, съдържателни изказвания, по
говорки, кратки сентенции о т онези безсмъртни гръцки и рим
ски писатели, на к ои то Винаги са се Възхищавали хората. Към
та зи антология прибавих много прекрасни ц и т а т и о т изда
дения с разрешение на дома за сираци учебник на Бале58. Ако ме
п и т а т за нещо, имам готоВ отгоВ ор. Ц и ти р а м класиците т о л
кова добре, к олкото и Пер Дайн59 и на Всичкото о т г о р е ц и т и
рам учебника на Бале. „Макар и да сме постигнали Всичката
желана ч ест, не биВа да се оставям е да бъдем главозамайвани
о т го р д о ст или надменност.“ Следователно не мамя никого.
Колко са В д е й с т в и т е л н о с т тези , к о и т о казват Винаги ис
т и н а т а или праВят добри забележки. „Поначало думата „с В я т“
ВключВа както н ебето, така и земята, с Всичко оноВа, к о е т о
се намира по тя х.“
И каква полза би имало, ако кажа нещо, а няма никой, кой
т о да ме разбере. Болката и с т р а д а н и е т о ми са безименни,
така както и аз съм безименен, и макар и да имам име, Все пак
може би означавам нещо за Вас и ВъВ Всеки случай остаВам
Ваш предан
15 ноември
Ако нямах ИоВ! П р о сто невъзможно е да се опише и нюан
сира какВо и колко многообразно значение има т о й за мен. Аз
не го чета, както се ч е т е поначало, с очи, а слагам книгата
Върху съ р ц ето си и я ч е т а с о ч и т е на сър ц ето си и със сВое-
т о прозрение разбирам единичното по най-различен начин. Как
т о д е т е т о слага учебника под Възглавницата си, за да е сигур
но, че няма да забрави урока си на сутр и н та , така и аз Вземам
книгата със себе си В л егл о то . Всяка негоВа дума е храна и
дреха, и лек за и зтер за н а та ми душа. Една ме изтръгва о т
м оята летаргия, така че се пробуждам за ноВо безпокойство,
друга смиряВа неплодотВ орното бушуВане В ътре В мен, прев
ръща уж асното В ням изблик на с т р а с т т а . Нали с т е чели ИоВ?
14.
Ч е т е т е го, п р еп р оч и тай те го непрекъснато. Аз дори не се

решавам да препиша н и то един-единстВен негоВ изблик В пис
м о т о си до т е б , макар да изпитВам удоВолстВие да записвам
непрекъснато Всичко, к о е т о е казал, т у на датски, т у на ла
тински, т у В един, т у В друг формат. Всеки такъВ препис би-
Ва наложен Върху б о лн о т о ми сърце и ми дейстВа к а то лече
бен пластир, положен о т бож и ята ръка. И Всъщ ност Върху
кого Бог е положил ръката си, ако не Върху ИоВ. Но да го ц и т и
рам, тоВ а не мога. Подобно нещо би означавало да изкажа соб
с т в е н о т о си мнение, би означавало да си присвоя думите му В
чуждо присъствие. К о га то съм сам, то га в а го праВя, присво
явам си Всичко. Но В момента, В к ой то присъства някой друг,
аз знам какво трябВа да Върши един млад чоВек, к ога то с т а
р и т е гоВорят.
В целия С т а р заВ ет няма друг образ, към к о го т о да мо
жем да се приближим с поВече човешко доверие, искреност и
упоВание както ИоВ именно за щ о т о Всичко у него е така чо
вешко, В такава р од ствен а б л и зо ст с поезията. Никъде по
сВ ета с т р а с т т а на болката не е намирала такъВ израз. Какво
е Ф и л о к т е т 60 с Воплите си, к ои то Все пак о с т а в а т на земя
т а и не ужасяват богоВ ете. КакВо представлява ситуацията
на Ф и л о к т е т , сраВнена с та зи на ИоВ, където идеята е неп
рестанно В движение.
П р о с т е т е , че разказвам Всичко тоВа, Вие с т е ми довере
ник и не м ож ете да о т го в о р и т е . Ако някой човек го научи, бих
се уплашил неописуемо. Възможно е през н ощ та да остаВя да
сВ ети В с т а я т а ми или В цялата къща. ТогаВа аз стаВам, ч е т а
на Висок глас, п очти крещейки, пасажи о т него. Или отварям
прозореца си и изВикВам слоВ ото му наВън В сВета. Поетичен
образ ли е ИоВ? Ако някога е същестВуВал чоВек, к ой то да е
гоВорил по такъВ начин, аз си присВояВам слоВата му и пое
мам о т г о в о р н о с т т а . ПоВече о т то В а не мога, за щ о т о кой
притежава подобно красноречие к а то ИоВ или пък е В с ъ с т о
яние да поправи нещо В казаното о т него?
Въпреки че съм чел и препрочитал книгата, Всяка дума е
за мен к а то ноВа. Всеки п ъ т, к ога то я чета, т я се ражда Все
едно наноВо или стаВа нещо ноВо В душата ми. Ц ялото опия
нение на с т р а с т т а аз Всмуквам подобно на пияница малко по
малко, докато посредством т о в а бавно пиене не изпадна поч

т и В безсъзнание. О т друга страна, бързам с неизразимо не
търпение към нея. ПолоВин дума и душ ата ми се ВтурВа В не
гов ата мисъл и неговия Вик по-бързо, о т к о л к о т о хвърленото
ВъВ Водата олоВо се устремява към м орското дъно, по-бързо,
о т к о л к о т о мълнията намира отВодника, душ ата ми се Втур
Ва Вътре и остаВа там.
Друг п ъ т съм по-спокоен. ТогаВа аз не чета, тогаВа седя
Вглъбен, подобно на стар а руина, и гледам Всичко. ТогаВа ми
се струВа, сякаш съм малко д ет е, к о е т о сноВе из с т а я т а или
седи В някой ъгъл с играчките си. ТогаВа ме обладаВа едно
странно чуВстВо. Не мога да разбера какво е тоВа, к о е т о пра-
Ви Възрастните та к а с т р а с т н и , не мога да разбера какВо е
тоВа, за к о е т о т е гоВорят, и Все пак не мога да престана да
ги слушам. Тогава си мисля, че тоВ а са лош и те хора, к о и т о са
причинили цялата мъка на ИоВ, че тоВ а са н еговите прияте
ли, к ои то сега с ед я т и л а я т по него. ТогаВа аз плача и неопису
ем страх о т сВ ета - и о т жиВота, и о т хората, и о т Всичко
- смазВа душ ата ми.
ТогаВа аз се събуждам и о т н о в о започвам да го ч е т а на
Висок глас, с цялата си сила и о т Все сърце. После Внезапно
замлъкВам, не чуВам нищо, не Виждам нищо, само см ътно пре-
дугаждам ИоВ, к ой то седи до огнищ ето, и н еговите прияте
ли, но никой му дума не проговори61, но то В а мълчание крие
истински ужас В себе си, подобно на тайна, к оя то никой не
смее да назоВе.
ТогаВа мълчанието биВа нарушено и и зт ер за н а т а душа
на ИоВ избиВа наВън В могъщ Вик. Тези думи аз разбирам, тя х
аз си присВояВам. В същия миг усещам противоречието, т о
гаВа се усмихвам на себе си, както чоВек се усмихВа на малко
д е т е , к о е т о е облякло дрехи те на баща си. Или може би не
биВа да се усмихваме, к ога то някой друг осВен ИоВ би искал да
каже: „О, да можеше чоВек да се бори с Бога, к ак то си н ъ т
чоВешки със сВоя ближен.“62 И Все пак ме обладаВа страх, ка
т о че Все ощ е не разбирам то в а , к о е т о един ден ще разбера,
сякаш ужасът, за к ой то съм чел, Вече ме е очакВал, сякаш сам
съм си го навлякъл, четейки за него, така както чоВек се раз
болява о т б о л е с т т а , за к оя то ч ете.
14 декември
Мълчаливи ми доверенико!
Всичко си има cßoemo Време, бушуВането на тр е ск а т а е
отминало, аз съм к а то чоВек, к ой то се ВъзстаноВяВа след бо
лест.
Тайната при ИоВ, жизнената сила, нерВът, идеята са: че
ИоВ независимо о т Всичко има npaßo. Въз осноВа на moßa по
ложение т о й се превръща В изключение по отнош ение на Всич
ки чоВешки размисли, н егов а та издръжливост и сила доказ
в а т а в т о р и т е т и упълномощ еност. Всяко човешко обясне
ние за него би било само недоразумение и цялата негоВа зло-
чести н а по отн ош ен и е на Бог е само един софизъм, к о й т о
т о й не може да разреши, но се утешава, че Бог може. Срещу
него се използва Всякакъв „argumentum ad hominem 63, но т о й
непоклатимо удържа с в о е т о убеждение. ИоВ тВърди, че е В
добри отнош ения с Господа, т о й смята себе си за невинен и
ч и с т В сВетая сВетих на сър ц ето си, както го npaßu и пред
Бога. И Все пак ц елият ж иВот го опроВергаВа. В тоВ а се със
т о и и Величието на ИоВ, че свободата на с т р а с т т а у него не
биВа задушена или смирена чрез неправилен израз. При подоб
ни о б с т о я т е л с т в а та зи с т р а с т биВа ч е с т о задушавана у един
чоВек, к о га т о малодушие и дребнаВ стр ах са го накарали да
поВярВа, че стр ад а заради греховете си, к ога то тоВ а съВсем
не е така. На неговата душа е липсвала издръжливост да осъ
щ еств и една мисъл, д ок а то мислите на сВ ета непрекъснато
са му се противопоставяли. К о га то някой смята, че едно не
щ асти е го сполита заради негоВите грехоВе, тоВ а наистина
може да бъде много хубаВо и Вярно, и смирено, но може да се
дължи също така и на о б с т о я т е л с т в о т о , че см ътно т о й схва
ща Бог к а т о тиран, к о е т о и по безсмислен начин изразяВа,
к а т о го постаВя В същия миг под етични определения. ИоВ не
е и демоничен. Така например един чоВек може да даде праВо
на Бог, макар сам да смята, че има праВо. Същевременно т о й
иска да покаже, че обича Бог, дори и к ога то Бог иска да ВъВеде
В изкушение обичащия го. Или ако Бог не може да промени сВе-
т а заради него, т о т о й ще е д о ст а тъ ч н о великодушен да про
дължи да го обича. ТоВа е една изцяло демонична с т р а с т , коя
т о би заслужавала специално психологично разглеждане, неза-
Висимо че прекъсва по малко хумористичен начин спора, за да

избегне п о-н ататъ ш ен шум или пък да кулминира В себична
ВъзхВала на силата на сВоята обич.
ИоВ настояВа, че има праВо. И го праВи по начин, к ой то
сВ идетелстВ а за благородното, човеш кото, с м ело то упоВа-
ние, к о е т о Все пак знае какВо предстаВляВа един чоВек, че ма
кар и крехък и с жиВот, кратък к а т о т о з и на ц в е т е т о , т о й
Все пак по отнош ение на свободата е нещо Велико, притеж а
ва съзнание, к о е т о дори и Бог не може да му отнем е, макар
сам да му го е дал. ИоВ защ итава позицията си, к а то манифес
ти р а лю бов та и доверието, к ои то са уверени, че Бог Все пак
ще обясни Всичко, сти га чоВек да намери п ъ т до него да заго
вори.
П р и ятели те създават д о с т а главоболия на ИоВ. Борба
т а с т я х е едно чистилище, В к о е т о мисълта му, че Все пак
има праВо, се пречиства. Ако му липсваше сила и издръжли
в о ст , за да сплаши сВ оето съзнание и да Внуши ужас на душа
т а си, ако му липсваше Въображение, за да се уплаши о т самия
себе си заради Вината и греха, к о и т о скр и то биха могли да
о б и т а в а т В най-Вътрешните к ъ т ч е т а на душ ата му, тогава
п р и ятели те му биха му помогнали с ясн ите си напътствия, с
н астой ч и в и те си обвинения, кои то, подобно на заВистлиВи
Вълшебни пръчки, би трябВало да извадят наяВе тоВа, к о е т о
лежи най-дълбоко скътано. Н е го в о т о н ещ асти е е главният
им аргумент и по т о з и начин Всичко е Вече един установен
ф акт за тях. ЧоВек би помислил, че ИоВ или би трябВало да
загуби разсъдъка си, или изнурен о т злоч ести н ата си, да рухне
напълно и да се предаде безпрекословно. Елифаз, Вилдад, Со-
фар и най-Вече Елиуя64, к ой то с Възобновени сили започВа, ко-
г а т о о ст а н а ли т е са Вече изтощени, Варира т е м а т а , че него
в о т о нещ астие е божие наказание, т о й трябВа да се покае,
да моли за прошка и тогаВа Всичко щ е се опраВи.
ИоВ обаче държи здраВо на сВ оето. Н его в о то състояние
е подобно на процеп, през к ой то т о й напуска сВ ета и човеци
т е , т о е една менителница, к оя то хор а та п р о т е с т и р а т , но
Въпреки тоВ а ИоВ не я покрива. Той използва Всяко средство,
за да тр о гн е п ри ятели те си. ОпитВа се да събуди състрада
ние („см и лете се над мен“)65, ужасяВа ги с гласа си („Вие с т е
коВачи на лъЖи“)66. Напразно. НегоВите ВикоВе на болка с т а -

В ат Все по-силни и по-силни, колк ото поВече поради п р оти
в оп остав ян ето на п р и ятели те му мисълта задълбава В с т р а
данията му. Но тоВ а не трогВа приятелите, а и Въпросът не
се сВежда дотам . На драго сърце т е биха му дали праВо, че
страда, че има причина да изВика: „РеВе ли диВ осел при т р е
Ва“67, обаче изискВат т о й да съзре наказанието В тоВа.
Как да се обясни т в ъ р д ен и е т о на ИоВ? О бяснението е
следното: ц я ло то е едно. ТоВа обяснение обаче създаВа ноВи
тр уд н ости , к ои то аз се опитах да изясня за себе си по след
ния начин. Науката т р е т и р а и обяснява ЖиВота и чрез ЖиВо-
т а о тн о ш ен и ето на чоВек към Бог. Коя наука обаче е у с т р о е
на така, че В нея да има м ясто за едно отношение, определено
к а т о изпитание, к оето , изразено В безкраен аспект, съВсем
не същестВуВа, а е дадено само за индивида? Подобна наука
няма и е неВъзмоЖно да същестВуВа. Нещо поВече: по такъВ
начин научаВа индивидът, че тоВ а е изпитание? Този, к ой то
има изобщо предстаВа за екзистенция В мисълта и съзнание
за б и т и е т о , лесно разбира, че тоВ а не моЖе така бързо да се
напраВи, както да се каЖе, или по-бързо е да се каЖе, отколко-
т о да се избърши, или т а к а бързо да се улоВи, както да се
каЖе. ПърВо т о трябВа да бъде и зт р ъ гн а т о о т космическа
т а си зависимост и да получи религиозно кръщение и религи
озно наименование, след тоВ а чоВек трябВа да се представи
пред е т и к а т а за изпит и тогаВа идВа изразът изпитание. Пре
ди тоВ а индивидът очеВидно не същестВуВа по силата на ми
сълта. ВсякакВо обяснение е ВъзмоЖно и сприята на с т р а с т
т а е отприщ ена. Само хората, к о и т о нямат предстаВа или
им ат само недостойна предстаВа за тоВа, че ЖиВеят по си
л а т а на духа, сВършВат бързо В тоВ а отношение, че се задо-
ВоляВат с полоВин час Време да ч е т а т , така както много фи
лософски чираци м о га т да предлоЖат само прибързани резул
тати.
ЗатоВ а Величието на ИоВ не е, че е казал „Господ дал,
Господ и Взел, да бъде благословено и м ето Господне“ , нещо,
к о е т о и т о й отн ачало бе казал, без по-късно да поВтори, а
значението на ИоВ е, че бор бата с Вярата В него се дВиЖи по
х р е б ет н и те граници, че тук е изобразен колосалният б ун т на

gußu и жадни за бой сили на с т р а с т т а .
Поради moßa ИоВ не успокоява к а т о герой на Вярата, но
облекчава Временно. Той представлява целият съдържателен
дискусионен принос о т страна на човека в големия спор меж
ду Бог и човек, онзи дълъг и ужасен процес, ч и ято причина е
о б с т о я т е л с т в о т о , че с а т а н а т а е посял с е м е т о на раздора
между Бог и Нов, и к ой то свършва с то в а , че всичко е било
само едно изпитание.
К атегори ята „изпитание“ не е естети ческа, н и то е т и
ческа, н и то пък догматична, т я е изцяло трансцендентна. Са
мо ако знаем предварително за изпитанието, че е изпитание,
т о би намерило м я сто в една догматика. Но в момента, в кой
т о т о в а знание се появи, е л а с т и ч н о с т т а на изпитанието е
отслабена и к атегор и ята всъщ н ост се променя. Тази к а т е
гория е изцяло трансцендентна и поставя човека в о т н о ш е
ние на ч и сто лична противополож ност към Бог, в такова о т
ношение, че т о й не може да се задоволи с обяснение о т в т о
ра ръка.
Ф а к т ъ т , че мнозина им ат веднага подръка та зи к а тего
рия при всеки един случай, к ога то кашата загори, доказва са
мо, че т е са я близнали. Този, к ой то притежава развито съз
нание за св ета, тр ябва да измине твър де дълъг обиколен път,
докато я достигне. Такъв е случаят с Нов, к о й т о доказва об
хвата на своя св етоглед чрез н еп ок лати м остта, с к оя то умее
да избегне Всички етични хитрувания и лукави атаки. Нов не е
герой на вярата, т о й ражда к атегори ята на „и зп и тан и ето“
с чудовищни болки тъкм о за щ о т о е така развит, че не я при
теж ава в детинска н еп оср едствен ост.
Много добре виждам, че та зи категория може би има за
цел да заличи и суспендира цялата д е й с т в и т е л н о с т , опреде
ляйки я к а то изпитание по отнош ение на в е ч н о с т т а . Но т о
ва съмнение не е спечелило надмощие над мен, т ъ й като, до-
колкото едно изпитание представя временна категория, т о
е ео ipso определено по отнош ение на вр ем ето и поради т о в а
трябва да бъде с н е т о във времето.
Засега така виждам аз нещ ата и т ъ й к а т о по принцип си
позволявам да ви посвещавам във всичко, пиша ви заради себе
cu и тов а . З н аете Вече, че о т вас не изисквам нищо, освен да

ми позволите да остана
Ваш предан
13 януари
Мълчаливи ми доверенико!
Бурите се навилняха, сприята отмина, Иов е вил наказан
пред ли ц ето на ч о в е ч е с т в о т о - Бог и Иов са се разбрали, т е
са се помирили, „м и л о ст т а Божия беше над ш а тр а та на Иов,
както в младините му“68. Х ората са разбрали Иов. Сега т е ид
в а т при него и я д а т хляб заедно с него и го оплакват, и го
утеш а в ат, н егови те братя и с естр и му подаряват всеки по
един грош и златен пръстен, Иов е благословен и получава всич
ко двойно.69 Е т о т о в а се нарича повторение.
Колко хубаво се отразява на човек гръмотевичната буря!
Колко блажено е само да бъдеш наказан о т Бог! Д окато иначе
човек закоравява лесно о т наказанието. К о га то съди, Бог гу
би себе си и забравя болки те в лю бовта, коя то иска да възпи
тав а.
Кой е могъл да предвиди подобен край? И въпреки т о в а
друг край е немислим, т о з и също. К о га т о всичко е в застой,
к ога то м ислите спрат, к ога то езикът замлъкне, к ога то обяс
н ен и ето о тч а я н о се завърне у дома - т о га в а тр ябв а да се
разрази гръмотевична буря. Кой може да разбере това ? И все
пак, кой би могъл да измисли нещо друго?
Нима Иов е бил в т о в а отнош ение неправ? Да, за вечни
времена, за щ о т о т о й не може да сти гн е по-високо о т съда,
к ой то го е осъдил. О тсъ ден о ли е било право на Иов? Да, за
вечни времена, с тов а , че по отнош ение на Бог т о й не е бил
прав.
И та к а т у к в края на краищата имаме едно повторение.
Кога настъпва т о ? Наистина т о в а не е лесно да се каже на
к ой то и да е човешки език. Кога е настъпило т о за Иов? Кога
т о всяка мислима човешка увереност и в е р о я т н о с т са били
невъзможни. Малко по малко т о й губи всичко, по т о зи начин
суквесивно изчезва надеждата, а р еа лн остта, далеч о т тов а ,
да бъде по-благосклонен, по-скоро поставя все по-строги и
по-строги изисквания към него. Казано ясно и кратко, всичко
е загубено. Само един изход знаят н еговите приятели, особе

но Вилдад СаВхеец70, че той , скланяйки глаВа пред наказание
т о , смее да се надяВа на едно повтор ение В ощ е по-голямо
изобилие: „И ако изпърВо си имал малко, а после ще имаш т в ъ р
де много.“ Toßa Hoß не иска. Така се з а т я г а т Възелът и конф
л и к т ъ т и само една мълния може да ги разплете.
За мен т о з и разказ съдържа една неописуема утеха. Нима
не бе щ астие, че не последвах Вашия чудесен план, к ой то бе
ше умно скроен. Може би, казано откровено, съм се стр аху
вал, но може би пък толкова по-лесно сега б о ж еств ен а та сила
ще ми се притече на помощ.
Съжалявам само за едно, че не помолих м омичето да ми
Върне свободата. Дълбоко убеден съм, че т о щеше да го нап
рави. И наистина, кой би могъл да разбере Великодушието на
едно момиче? И Все пак аз не мога истински да съжалявам, за-
щ о т о знам, че съм го сторил, т ъ й к а т о заради нея бях прека-
лено горд да го направя.
Ако не бях имал Hoß! ПоВече няма да кажа, за да не Ви о т е г
чавам с Вечния си npuneß.
Ваш Верен
17 февруари
Е т о ме тук. Затворен, д о к а то се докаже н еви н н остта
ми, както казват крадците, или В очакване да ме помилва кра
ля т. Не знам, знам само едно, че седя затворен и не се помръд
вам о т м я с т о т о си. Е т о ме, с т о я аз тук, на Върха или В под
ножието. Не знам, знам само, че с т о я и че с т о я suspenso gradu71
- неподвижно скован - Вече цял месец, без да помръдна крак
или да направя едно движение поне.
Аз очакВам гръмотевична буря или п овтор ен и ето. И Все
пак, ако дойдеше само гръмотевична буря, moßa би ми било
д о ст а тъ ч н о , за да съм щ астлиВ и неописуемо блажен, макар
според м оята преценка никакВо повторение да не е Възмож
но.
КакъВ ще бъде р е з у л т а т ъ т о т т а зи буря? Тя ще ме нап
рави способен да бъда съпруг. Ще срази цялата моя личност,
аз съм готоВ , ще ме напраВи п о ч ти непознат и за самия мен,
аз не залитам, макар да с т о я на един крак. Ч е с т т а ми е спасе

на, г о р д о с т т а ми е ВъзстаноВена и както и да ме преобрази
т я , Все пак се надяВам, че споменът за тоВ а ще се запази В
мен к а то една неизчерпаема утеха, ще се съхрани, к огато стан е
тоВа, о т к о е т о В изВестен смисъл се боя поВече, о тк о л к о т о
о т самоубийстВо, за щ о т о т о ще ме разтърси В съВсем други
измерения. Ако гръм отевичната буря не настъпи, ще си пос
лужа с коВарстВо, съВсем няма да умра, но ще се престоря на
мъртъВ, за да м о га т роднините и п р и ятели те ми да ме пог
ребат. И к ога то ме полож ат В коВчега, тайничко о т Всички
ще сложа Вътре с В о ето очакВане. Никой няма да разбере ни
що, за щ о т о иначе хората се пазят много да не погребат чо-
Век, у к о го то Все ощ е има някакъВ жиВот.
Между д р уго то аз праВя Всичко, к о е т о е по силите ми, за
да стана съпруг. Седя и подрязвам себе си, махам Всичко несъ-
измеримо, за да стан а съизмерим. Всяка сутрин отстранявам
ц я ло то нетърпение на душата си и безкрайния й стремеж, но
тоВ а не помага, В следващия миг т е са отноВ о при мен. Всяка
сутрин бръсна брадата на сВоята комичност, но тоВ а не по
мага, на следващ ата сутрин брадата ми е пак толкова дълга.
О т т е г л я м се о т себе си, така както банката изтегля о т об-
ращение б а н к н о ти те си, за да пусне ноВи, но без успех. Прев
ръщам цялата си с о б с т в е н о с т о т идеи, сВоята зестр а В брач
ни джобни пари, ах, ах, В тази Валута б о г а т с т в о т о ми се с т о
пява п очти В нищо.
Но ще бъда кратък, м о е т о положение и ситуац ията не
ми позВоляВат да се разпростирам надълго.
Ваш предан
Макар отдавна да съм се отвърнал о т сВ ета и да съм се

отказал о т Всякакво теоретизиране, Все пак не мога да о т
река, че младият чоВек поради интереса, к ой то прояВяВах към
него, успя да ме изВади до известна степ ен о т м о ет о мелан
холично движение. Поне дотолкова ми стана Веднага ясно, че
т о й се намира В пълно недоразумение. Страда о т едно ненав
ременно меланхолично Великодушие, ч и ето м ясто е единстве
но В мозъка на п о е т и т е . ОчакВа гръмотевична буря, коя то да
го напраВи съпруг, един нерВен сриВ може би. Напълно смах-
н а т сВят. И т о й е о т тези, к ои то казВат: Батальон - кръ

гом, Вместо сам да се обърне кръгом, нещо, к о е т о т у к може
да се изрази по друг начин: М омичето трябВа да напраВи кръ
гом и да си оти д е. Ако не бях толкоВа стар , за мен щеше да е
удоВолстВие да я отВеда само за да помогна на чоВека.
Младият чоВек се радВа, че не бил последвал „умния“ ми
план. Напълно В негоВ стил. Дори и сега т о й не може да проу
мее, че тоВ а е било еди н стВ ен ото праВилно нещо. Невъзмож
но е да се разбереш с него и В т о з и смисъл е много добре, че не
настоява да му отговоря, за щ о т о да си пишеш с чоВек, кой
т о има В ръце такъВ коз к а то гръм отевичната буря, би било
смешно. Де да имаше т о й само м оята мъдрост. Няма да кажа
нищо повече. НегоВа р абота си е, ако иска да придаде религи
озен израз на с В о ето очакване, ако т о се осъщ естви, нямам
нищо п р оти в тоВ а. Но Винаги е хубаВо да се праВи Всичко,
к о е т о човеш ката м ъдрост предписва. Аз трябваш е да съм на
негово м ясто, щях по-добре да помогна на момичето. Сега мо
же би ще й е много по-трудно да го забраВи. Тя няма да стигне
дотам, че да крещи, В тоВ а се съ с то и н ещ а сти ето . Необхо
димо е да се крещи, тоВа се отразява добре, така както чо
Век кърВи, к о га т о се одраска. Едно момиче трябВа да бъде
остаВено да крещи, така т о няма после за какво да крещи, но
забравя по-бързо.
Той не последВа съВета ми, сега т я навярно седи и тъжи.
Добре разбирам, че тоВ а трябВа да е крайно неприятно за
него. Ако имаше момиче, к о е т о по такъВ начин да ме чака и да
ми бъде Вярно, аз бих се страхувал о т него поВече о т Всичко
на сВета, поВече, о т к о л к о т о един сВободолюбиВ чоВек се бои
о т един тиранин. Тя ще ме притеснява и Всеки миг ще я чуВ-
стВам к а то болен зъб. Ще ме притеснява, за щ о т о би била иде
ална, а аз прекалено горд В съзнанието, ако се сти гн е дотам,
да трябВа да се примиря с факта, че един-единстВен чоВек
притежава по-силно и по-издръжлиВо чуВстВо о т мен. Ако т я
о стан е Върху т о з и идеален Връх, ще се наложи аз да се прими
ря, че ж и В о т ъ т ми, Вм есто да ВърВи напред, ще засти н е В
покой. Може би има някой, к ой то да не може да издържи мъчи
т е л н а т а Възхита, к о я то т я изтръгва о т него, и к о й т о до
такаВа степ ен й заВижда, че ще използва Всяко едно с р е д с т
во, за да я провали, т .е . да я омъжи.
Ако тогаВа т я би казала, както д о ст а тъ ч н о ч е с т о се е

казВало и писало, и печатало, и чело, и забраВяло, и поВтаряло,
„обичах т е , сега го признаВам“ („сега“ , независимо че Вероят
но го е повтаряла Вече с т о т и ц и пъти), „обичах т е повече о т
Бог“ (тоВ а не е споменавано рядко, не е казВано по-често и В
наш ите Времена на богобоязън, к ъд ето с т р а х ъ т о т Бога би
бил едно още по-рядко яВление) - тоВ а Вероятно не би го сму
ти ло. И деалното не е да умреш о т мъка, а да съхраниш себе си
здраВ и ако е Възможно, щ астлив, и Все пак да спасиш чуВст-
Вата си. Да можеш да Вземеш друг, не е кой знае колко Велико
нещо. То е слабост, една много обикноВена и плебейска Вир-
т у о з н о с т , защитавана само о т буржоазната полиция. Всеки,
к о й т о гледа на ж и вота с о к о т о на тВорец, Вижда лесно, че
тоВ а е една погрешна стъпка, к оя то не може да бъде попра
вена дори и да се ожениш седем пъти.
Ако между д р у го то се разкайва, че не я е помолил да му
Върне свободата, т о й спокойно би могъл да си спести труда,
за щ о т о тоВ а не би му помогнало много, според чоВешкия о п и т
т о й само би я Въоръжил ощ е поВече срещу себе си, т ъ й к а то
Всъщ ност да молиш за сВобода, е нещо друго, о т к о л к о т о да
спечелиш едно момиче с признанието, че е т В о я т а муза. Тук
отн оВ о може да се Види, че т о й е п о ет. П о е т ъ т сякаш е ро
ден да се държи к а т о глупак пред момичетата. Ако едно мо
миче го нарече глупак праВо В ли ц ето, т о й ще помисли тоВ а за
Великодушие. Би трябвало по-скоро да се смята за щастлив,
че не се е захванал с подобно нещо. ТогаВа девойката В ероят
но би се заловила сериозно да го уп лете В мрежата си. Би опи
т а л а си ли те си не само с малката таблица за умножение на
лю боВта - т я е напълно легална и момичето е В правото си да
я използВа, но също така и с голямата таблица на брака. Тя би
призовала Бог да благослови брака, би изВикала на помощ Всич
ко сВято, би Възкресила Всеки скъп спомен, к ой то би могъл да
жиВее В неговата душа. В то В а отнош ение много момичета
си послужВат, ако им се предостави удобен случай, съВсем нес-
тесн ен о с измама, какВато дори и един п р елъ сти тел не може
да си позВоли. Всеки, к ой то В еротично отнош ение дейстВа
с бож ията помощ и иска да бъде обичан заради Бог, престаВа
да бъде самият себе си и се стрем и да стан е по-силен о т не-
бегло и по-значителен о т с о б с т в е н о т о си блаж енство. Да

предположим, че по т о зи начин м ом ичето го е подложило на
изпитание, то гав а т о й може би никога не би забравил т о в а
или пък не би го преодолял, т ъ й к а т о вероятно би бил д о с т а
тъ ч н о рицар, за да не се вслуша в разумните ми възражения, а
би приел за чи ста м онета всеки неин изблик и би го съхранил
к а то вечна истина. Ако предположим, че впоследствие т о в а
се окаже преувеличение, едно малко лирично импромптю, едно
сантим ентално дивертим енто... Е, да! Може би и т у к него
в а т а представа за великодушие би му помогнала.
М оя т приятел е п о ет, а за един п о е т е до същ ествена
степ ен характерна ром античната вяра в жената. Аз мога с
ц я ло то дължимо уважение да кажа, че съм прозаик. Що се о т
нася до другия пол, имам соб ств ен о мнение, или п о-точно ня
мам абсолю тно никакво мнение, за щ о т о много рядко съм виж
дал девойка, ч и й то ж и в от не може да се обхване в една к а т е
гория. На нея най-често липсва п о след ов а телн остта , необхо
дима, за да може да се възхищава или презира един човек. Пре
ди да измами друг, ж ената първо е измамила себе си и поради
т о в а нямаме абсолю тно никакъв мащаб.
Може би младият ми приятел ще ме разбере. Аз не изпит
вам особено доверие към неговата гръмотевична буря, на мен
ми се струва, че т о й нямаше да сбърка, ако бе последвал съве
т а ми. И деята бе в движение в лю бов та на т о з и млад човек,
е т о защо т о й ме заинтересува. Планът, к ой то предложих, по
лагаше идеята к а то мащаб. Той е най-сигурният на св ета. Ако
човек го съблюдава в ж и вота си, тогава всеки, к ой то иска да
измами някого, се е превърнал в глупак. И деята бе заложена.
Това според мен т о й дължеше на любимата и на себе си. Ако
т я беше в състояние да живее по т о з и начин, нещо, за к о е т о
не се изискват някакви изключителни способности, а само сък-
р ов ен ост, в мига, в к о й т о т о й я напуска, би си казала: „Аз
нямам повече нищо общ о с него, все едно дали е измамник, или
не, дали ще се върне, или не. Това, к о е т о съхранявам, е идеал-
н о с т т а на м оята собствен а влю беност и нея аз ще съумея и
занапред да та ч а.“ Ако т я би постъпила така, аз бих изпаднал
в тв ъ р д е неловко положение к а т о приятел, з а щ о т о то га в а
т о й би останал в симпатичната болка и неволя. Но кой не би
се примирил с тоВа, к ога то сред цялата мъка се радВа на щас

т и е т о да се ВъзхищаВа на любимата. НегоВият ж иВот т о га -
Ва би спрял, подобно на нейния, но така, к ак то спира една
река, омагьосан о т м о щ та на музиката. Ако т я не е В с ъ с то я
ние да използВа идеята к а то регулатор за сВоя жиВот, тоВ а
би означаВало, че с болката си т о й не е успял да й попречи да
прибегне до друг начин за придВижВане към целта.
31 най
Мой мълчаливи доВеренико!
Тя се е омъжила. За кого, не знам. К ога то прочетох обя
в а т а ВъВ Вестника, бях поразен к а то о т гръм и го изпуснах на
земята, и о т т о г а в а нямам търпение да проуча случая В по-
големи подробности. Аз отн оВ о съм аз самият, е т о т у к имам
п овтор ен и ето, разбирам Всичко и ж и в о т ъ т ми се струва по-
хубаВ о т к о г а т о и да било. ТоВа дойде к а т о гръмотевична
буря, макар за н ей н ото настъпване да съм задължен на Вели
кодуш ието й. К о г о т о и да е избрала, аз дори не бих казал пред
почела, защ ото, що се отнася до съпружеските качества, Всеки
друг е за предпочитане пред мен, т я съвсем полож ително е
проявила Великодушие по отнош ение на мен. Дори и т о й да е
най-красиВият мъж на cßema, олицетворение на целия мъжки
чар, способен да омагьоса Всяко момиче, дори и т я да би била
В състояние да накара целия женски пол да умре о т отчаяние,
давайки му с в о е т о „да“ , Все пак е постъпила Великодушно, ако
не с друго, т о поне с тоВа, че изцяло ме е забравила. Има ли
нещо по-хубаВо о т ж енското Великодушие? Нека земната ху
б о с т поВехне, нека угасне и скром етният блясък В о ч и т е й,
нека с тр о й н а та й фигура се пребие с годините, нека къдрици
т е загубят магесната си сила, прикрити о т скромната шап
ка, нека ц ар ствен и ят й поглед, к ой то бе Владял cßema, да об
гръща с майчина любоВ и да пази само тези, над к ои то т я бди
- едно момиче, к о е т о е било по такъв начин Великодушно, ня
ма никога да остар ее. Нека ж и В о тъ т я Възнагради, както е и
напраВил, нека й даде тоВа, к о е т о е обичала поВече. И на мен
т о й даде тоВ а, к о е т о обичах поВече - мене самия, и ми го
даде чрез н ей н ото Великодушие.
Аз имам о тн оВ о с в о е т о „аз“ . Притежавам отноВ о тоВ а
„аз“ , к о е т о никой друг не би намерил на улицата. Разцепление

т о , к о е т о бушуВаше В с ъ щ е с т в о т о ми, изчезна. О тноВо съм
единен. С т р а х о в е т е на симпатията, намерили опора и храна
В м оята горд ост, Вече не се т ъ л п я т , за да ме разединяват и
хвърлят ВъВ Вътрешно противоречие.
Нима тоВ а не е едно повторение? Нима не получих Всичко
дВойно? Нима не ми бе Върнато м о е т о „аз“ , и т о по начин, че
да почуВстВам дВойно н его в о то значение? А какВо е п о в т о
рен и ето на зем ните блага, безразлични спрямо определение
т о на духа, В сравнение с такова едно повторение? Само де
ц а та си ИоВ не получи дВойно, за щ о т о един човешки жиВот
не може да бъде удВоен по такъВ начин. Тук е Възможно един
с тв ен о п о в то р ен и ето на духа, макар ВъВ Времето никога да
не може да с т а н е толкоВа Възможно, колк ото ВъВ В ечност
т а , но тоВ а именно е и сти н ск о то повторение.
Аз о т н о в о съм аз самият. Машината е задвижена. Разсе
чена е мрежата, В к оя то се бях уплел, разчупена е Вълшебната
формула, омагьосала душ ата ми, та к а че бях загубил себе си
безВъзВратно. Никой Вече не може да Вдигне ръце срещу мен,
освобож дението ми е сигурно, аз се родих отноВо, за щ ото,
докато И лития72 с т о и със скръстени ръце, родилката не мо
же да роди.
ТоВа Вече е отминало, корабът ми отноВ о плуВа свобод
но. Само след миг аз ще съм отноВ о там, к ъдето душата ми
копнее да бъде, там , к ъд ето и деите бушуВат В първичната
си с т р а с т , к ъ д е то м ислите не се надигат с грохот, както
народите при преселението им, там, к ъдето иначе цари спо
койствие, подобно на дълбокото мълчание на Тихия океан, т и
шина, В к оя то човек чуВа сам себе си да гоВори, макар движе
н и ето да се изВършВа Вътре В с о б с тв е н а т а душа; там , къде
т о Всеки миг се залага ж и в отъ т, к ъдето Всеки миг го губим и
отн оВ о печелим.
Аз принадлежа на идеята. К ога то ми даде знак, аз я след
вам, к ога то ми определи среща, чакам дни и нощи, никой не ме
Вика за обяд, никой не ме очакВа за Вечеря. К ога то идеята зо-
Ве, изоставям Всичко, или по-точно нямам какВо да изоставя,
не изнеВеряВам никому, не мамя никого, к а то съм й Верен, ду
х ъ т ми не се натъжаВа о т тоВа, че трябВа да натъжа някого.
К о га т о се прибера у дома, никой не се опитва да ч е т е В изра

ж ението на ли ц ето ми, никой не гадае дВиженията ми, никой
не се мъчи да изтръгне о т с ъ щ е с т В о т о ми някакВо обясне
ние, какВото дори аз самият не бих могъл да дам на друг чоВек,
Все едно дали т ъ н а В блаж енство, или съм сломен о т мъка,
дали съм спечелил жиВота, или съм го загубил.
О тн о В о ми п однасят чаш ата на опиянението, аз Вече
ВдъхВам негоВ ото ухание, долаВям музиката, но пърВо глътка
Вино В дар на тази, к оя то спаси една душа, крееща В самота-
т а на о т ч а я н и е т о - да е благословено ж енското Великоду
шие! Да жиВее п о л е т ъ т на мислите, да жиВеят оп асн о сти те
на жиВота В служба на идеята, да жиВее неВолята на борба
т а , да жиВее празничното ликуВане на победата, да жиВее т а н
ц ъ т ВъВ Вихъра на безкрайното, да жиВее гребенът на Вълни
т е , к ой то ме скриВа В бездната, да жиВее гребенът на Вълни
т е , к ой то ме изхВърля нагоре над зВездите.
До многоуВажаВания г-н Н. Н., действителния ч и т а т е л

на та зи книга
Копенхаген, август 1843 г.

Драги ми ч и та телю !
П рости ми, че т и говоря така интимно, но ние сме наса
ме. Макар да си поетична фигура, за мен т и не си В никакъВ
случай множествено число, а единствено, така че ние сме са
мо дВамата.
Ако приемем, че Всеки, к ой то ч е т е дадена книга, по една
или друга случайна и незасягаща пряко книгата причина, е само
неистински ч и т а т е л , т о тогаВ а може би няма да о с т а н а т
много истински ч и та тели , дори и за те зи писатели, к ои то се
радВат на б о га та публика, за щ о т о на кого би хрумнало В наше
Време да пропилее и един миг заради чуд а та та мисъл, че е из
к уств о да си добър ч и т а т е л , камо ли да пилее Време, за да
с т а н е такъВ. Тази достой н а за съжаление ситуация оказВа,
разбира се, сВ оето Влияние Върху един писател, к ой то според
мен постъпва заедно с Климент Александрийски73 най-праВил-
но, к а т о пише така, че е р е т и ц и т е да не м о гат да го разбе
рат.
Лю бопитната читателка, прочела края на Всяка книга, ко

я т о намира Върху н ощ н ото си шкафче, за да Види дали Влюбе
н и те се оженВат, ще о стан е разочарована, защ ото, разбира
се, т е се оженВат, но м о я т приятел, к о й т о също е мъж, ос
тан а ерген. Тъй к а то е ясно, че т о з и изход се дължи на една
дребна случайност, р а б о т а т а стаВа тВърде безизгледна за зре
лите, Вече за ж енитба момичета, копнеещи да се омъжат, ко
и т о само при необходим остта да зачеркнат един-единстВен
индиВид о т мъжки пол губ я т Вече голяма ч а с т о т ш ансовете
си. Някой загрижен глаВа на семейстВо може би ще се уплаши,
че син ът му ще тръгне по същия п ъ т, както м о я т приятел, и
поради тоВ а е на мнение, че книгата не остаВ я хармонично
Впечатление, т ъ й к а т о не предстаВя уш ита униформа, коя
т о да стаВа на Всеки мускетар. Някой Временен гений ще с м е т
не може би, че изключението си създава прекалено много ус
ложнения и Взема цялата р а б о т а прекалено на сериозно. Ня
кой сВикнал на удобстВа и у ю т домашен приятел напразно ще
тъ р си обяснение за тр и В и а лн ости те ВъВ ВсекиднеВната с т а я
или за Възхищението о т клюките на масата за чай. Някой упо
р и т защ итник на д е й с т в и т е л н о с т т а ще е може би на мне
ние, че В края на краищата цялата р аб о та се сВежда до нищо.
Някоя опитна жена, коя то сВатосВа, ще с ч е т е книгата за не
успех, т ъ й к а т о най-интересното (за нея) би било да се о т к
рие как именно трябВа да бъде устр оен о едно момиче, „за да
напраВи такъВ мъж щ астлиВ“ , за щ ото, че трябВа да съидест-
ВуВа или най-малкото да е същ ествувало такоВа момиче, т я
се убеждава по един крайно приятен за нея начин. НегоВо пре
освещ ен ство ще тВърди, че В книгата има прекалено много
философия. В ъ тр еш н и ят му Взор напразно ще т ъ р с и тоВ а,
к о е т о е така нужно за пасомите, особено В наше Време: ис
тински спекулативното. Драги ми ч и т а т е л ю , ние спокойно
можем да гоВорим та к а по т о з и Въпрос, т ъ й к а т о сигурно
разбираш, че не ВярВам т е зи мнения да се о с ъ щ е с т в я т В дейс
т в и т е л н о с т , за щ о т о произведението няма да намери много
чи та тели .
На един обикновен рецензент книгата може би ще даде
желаната Възможност да изтъкне подробно, че т я не е коме
дия, н и то трагедия, роман, епос, епиграма или ноВела, както
15.
и да окачестви к а то непростим н едостатък, че напразно се

мъчи да изрежда: първо, Втора, т р е т о 74. Също така т о й ед-
Ва ли ще разбере р а зв и т и ет о В нея: т ъ й к ато т о е обратно.
Н и т о пък ц елта на книгата ще бъде по Вкуса му, нали рецен
з е н т и т е обикновено обясняват ж иВота по такъВ начин, че
както о б щ о т о , така и единичното биВат унищожени. Преди
Всичко би било прекалено много да се изискВа о т един обикно
вен рецензент да прояВяВа и н тер ес към диалектиката, бор
ба, В коя то изключението избиВа В о б щ о т о , дългата и крайно
заплетена процедура, В к о я то т о с борба си пробива п ъ т и
утВърждаВа праВото си на същестВуВане, т ъ й обезпраВено-
т о изключение се разпознава именно по тоВа, че иска да зао
биколи о б щ о т о 75. Тази борба е крайно диалектична и безкрай
но нюансирана, т я предпоставя к а т о условие една аб со лю т
на съобр ази телн ост В диалектиката на о б щ о т о , изискВа бър
зина ВъВ Всички подражаВани дВижения, т я е, казано накрат
ко, то ч н о толкоВа трудна, колкото да убие чоВек и Все пак да
продължава да жиВее. О т едната страна, се намира изключе
нието, о т другата, о б щ о т о и самата борба е странен конф
ли к т между гнеВа на о б щ о т о и н его в о то нетърпение о т це
лия т о з и спектакъл, к ой то изключението предизвиква и неж
н о т о му п р и ст р а ст и е към него, з а щ о т о о б щ о т о В края на
краищата се радВа на едно изключение, също както н е б е то се
радва поВече на един каещ се грешник, о т к о л к о т о на д е в е т
д е с е т и д еВ ет праведници76. О т друга страна, се бо р я т не-
п о к о р н о стта и и н а т ъ т на изключението, негоВата сла бост
и болнаВост. Ц я ло то е една борба, В к оя то о б щ о т о се бори с
изключението, счепкВа се с него и по т о зи начин укрепва сили
т е му. Ако изключението не може да издържи на неволята, т о
о б щ о т о не му помага, така както и н е б е т о не помага на греш
ника, к ой то не може да издържи болката на покаянието. Енер
ги чн ото и реш ително изключение, к о е т о е В борба с о б щ о то,
е негоВ потомък и се съхранява. О тн о ш ен и ето е както след
ва. Мислейки себе си, изключението мисли същевременно о б
щ о т о , т о р а боти за него, работейки за себе си, т о го обясня
ва, обяснявайки себе си. Изключението обяснява само общ о
т о и себе си и ако истински искаме да проучим о б щ о то, дос
т а т ъ ч н о е само да се огледаме за някое себеопраВдано изклю
чение. То разкрива далеч по-ясно о б щ о т о , о т к о л к о т о сам ото

общ о е В състоян и е да направи. СебеопраВданото изключе
ние е помирено В о б щ о т о , к о е т о е изначално полемично по
отнош ение на него, за щ о т о не иска да издаде п р и стр а сти е
т о си, преди изключението да го е принудило към тоВ а приз
нание. Ако изключението не притежаВа та зи сила, т о не е се-
беопраВдано и затоВа о б щ о т о постъпВа умно, к а то не се из-
даВа с нещо прекалено рано. К о га т о н е б е т о обича един греш
ник поВече о т д е в е т д е с е т и д еВ ет праВедни, т о грешникът
положително не знае тоВ а о т са м ото начало, напротиВ, т о й
усеща само небесния гняВ, д ок а то накрая принуждаВа н е б е т о
да прогоВори.
С течение на Времето чоВек се уморяВа о т неспирното
бръщолеВене о тн о сн о о б щ о т о , к о е т о се поВтаря до скучно
затъпяВане. С ъщ естВ уВ ат изключения. Ако не можем да ги
обясним, не можем да обясним и о б щ о т о . ОбикноВено не забе
лязваме т р у д н о с т т а , за щ о т о не мислим о б щ о т о със с т р а с т ,
а с безподобна повърхност. Изключението обаче мисли общ о
т о с енергична с т р а с т .
Постъпим ли така, пояВяВа се ноВ порядък на н ещ ата и
б ед н о то изключение, ако Въобще го биВа за нещо, си Възвръ
ща, подобно на момиче, пренебрегнато напълно о т мащ ехата
си, слаба и ч ест.
Подобно изключение е п о е т ъ т , к о й т о образува прехода
към истински ар и стокр ати чн и те изключения - към религиоз
н ите. П о е т ъ т е по принцип изключение. Х ор ата се радВат
тВърде много на него и на н егови те произведения. За то В а си
мисля, че би си заслужавало тр уда да дам ж иВот на такъВ един.
Младият чоВек, к о го т о създадох, е п о ет. ПоВече о т тоВ а не
съм В състояние да направя, за щ о т о най-много мога да си мисля
един п о е т и мислейки го, да го създам, самият аз не мога да
стан а п о ет, още поВече че и н т е р ес и т е ми са насочени В съВ-
сем друга обла ст. Задачата предстаВляВаше за мене интерес
о т ч и с то естети ч еск а и психологическа гледна точка. Аз се
ВжиВях В нея, но, ако ти , драги ми ч и та телю , се Вгледаш по-
Внимателно, лесно ще забележиш, че съм само един услужлиВ
дух, тВърде далеч о т мисълта да бъда оноВа, о т к о е т о млади
я т чоВек се страхува - безразличен към него. Аз предизвиках
едно недоразумение, за да мога по т о з и начин да го създам.

Всяко движение, к о е т о съм напраВил, е само за да хВърли сВ ет-
лина Върху него. Непрекъснато съм го имал наум, Всяка моя ду
ма е казана или с корема, или по отнош ение на него. Дори там,
к ъд ето ш егата и п а л а в о с тт а о б и т а в а т привидно съвсем без
целно, за него има цел дори к ога то Всичко сВършВа с меланхо
лия, за него се съдържа знак за н е го в о то Вътрешно с ъ с т о я
ние. По та зи причина Всички движения се извършват ч и с то
лирично и тоВа, к о е т о казВам, трябВа см ътно да бъде разб
рано у него или с т о в а , к о е т о казВам, т о й трябВ а да бъде
разбран по-добре. Аз напраВих за него какВото можах, така
както сега се стрем я да т и бъда В услуга, драги ч и та телю ,
к а т о о т н о в о съм друг чоВек.
Ж и в о т ъ т на Всеки п о е т започВа с борба срещу ц ялото
би ти е, за щ о т о се касае да се намери успокоение или оправда
ние, т ъ й к а то В първата схВатка т о й Винаги трябВа да загу
би, а В случай че иска да победи Веднага, т о й няма оправдание.
М оя т п о е т обаче намира оправдание именно с тоВа, че б и т и
е т о го поглъща то ч н о В мига, В к ой то е на п ъ т сам да унищо
жи себе си. Сега душ ата му придобива религиозен о т т е н ъ к .
ТоВа всъщ ност го крепи, макар никога да не сти га до пробиВ.
Д о к а за т ел с т в о е н егов а та дитирамбична р а д о ст В послед
н о т о писмо; за щ о т о та зи р а д о ст несъмнено се корени В едно
религиозно настроение, к о е т о Все пак о ст а в а съкроВеност.
Той съхранява религиозното настроение, подобно на тайна,
к оя то не може да обясни, д ок а то т я му помага поетично да
обясни д е й с т в и т е л н о с т т а . П о е т ъ т обяснява о б щ о т о к а то
повторение и Въпреки то В а разбира п о в то р ен и е то по друг
начин, защ ото, докато д е й с т в и т е л н о с т т а се превръща В пов
торение, за него т о е Втора степ ен на съзнанието. Той при
теж ава нещо о т същ ествен о значение за един п о е т - любов
но прежиВяване, но т о е изцяло двусмислено: щ астлиВо, не
щ астно, комично, трагично. По отнош ение на момичето Всич
ко може да с та н е комично: т ъ й к а то т о й е бил предимно сим-
п а тети ч н о афектиран, стр ад ан и ето му до голяма степен се
е състояло В тоВа, че любимата му е страдала. Ако с оглед на
тоВ а изпадне В грешка, т о комичното излиза на преден план.
Ако насочи поглед към себе си, изпъкВа тр аги чн ото, също ко
г а т о и В друг смисъл си представя любимата идеално. О т Влюб-
Ването й т о й е запазил у себе си една идеалност, на к оя то

може да даде какъВто си иска израз, но Винаги под формата
на настроение, т ъ й к ато не притежаВа никакВа фактическа
даденост. Той има тогаВ а един фактум на съзнанието, или
по-точно т о й няма никакьВ фактум на съзнанието, а една ди
алектична еласти чн ост, к оя то ще го напраВи продуктивен В
н астр оен и ето. Д о к а то та зи п родуктивност се модифицира
В негова Външна страна, п о е т ъ т биВа носен о т нещо неизра
зимо религиозно. В по-раншните му писма, особено В някои,
движението бе много по-близо до един същински религиозен
изход, В мига обаче, В к ой то Временната суспенсия биВа сне
т а , т о й отн оВ о подхВаща себе си, но само к а то п оет, дока
т о религиозното загиВа, тоВ а ще рече, стаВа неизразим субс
трат.
Ако притежаваше по-дълбока религиозна подбуда, т о й не
би станал п о ет . ТогаВа Всичко би получило религиозно значе
ние. Ситуацията, В к оя то биВа уплетен, би придобила наис
тина значение за него, но п о д ти к ъ т би дошъл В такъВ случай
о т по-Висока инстанция и т о й би имал също така съВсем друг
а в т о р и т е т , макар да се изкупва с ощ е по-дълбоко страдание.
ТогаВа би дейстВал със съВсем друга, желязна последовател
н о с т и непоклатимост, би спечелил един фактум на съзнание
т о , към к ой то Винаги би могъл да се придържа и к ой то никога
няма да с т а н е двусмислен за него, а ще бъде ч и ста сериоз
н о ст, за щ о т о е бил положен Въз основа на едно отнош ение
към Бога. В същия миг ц ели ят Въпрос о т н о с н о к р а й н остта
ще се превърне В нещо безразлично, В по-дълбокия смисъл на
думата същинската д е й с т в и т е л н о с т няма да има никакво зна
чение за него. Той би изчерпал религиозно Всички ужасни пос
ледствия, съдържащи се В та зи ситуация. Ако д е й с т в и т е л
н о с т т а се бе проявила по друг начин, тоВ а не би го променило
същестВено, то ч н о колкото и ако бе настъпило най-лошото,
к о е т о щеше да го ужаси същ естВено поВече о т тоВа, к о е т о
Вече е сторило. С религиозен стр ах и т р е п е т , но и с Вяра и
упоВание т о й би разбрал какво е направил В са м ото начало и
какВо к ато последица е бил задължен да напраВи по-късно, ма
кар и тоВ а задължение да има най-странни р езултати . За мла
дия чоВек обаче е характерно, както за Всеки п о ет , че т о й
никога не може истински да си изясни какВо Всъщ ност е нап
раВил именно заидото иска едновременно да го Види и да не го

Види ВъВ Външното и Видимото или иска да Види ВъВ Външ
н о т о и Видимото и поради тоВ а едновременно иска да го Ви
ди и да не го Види. За разлика о т него религиозният индивид
почиВа В себе си и отхвърля ВсякакВи детински шеги на дейс
тви телн остта.
Драги ми ч и та телю ! Сега ще разбереш, че Всичко се Вър
т и около младия чоВек, д окато аз съм едВа забележима дребна
личност, също к а т о родилката В сравнение с д е т е т о , к о ето
ражда. Така e u e мен, за щ о т о аз Все едно, че съм го родил и
поради тоВ а к а т о по-Възрастен имам думата. Но моята лич
н о с т е предпоставка на съзнанието, необходима поначало, за
да го принуди да излезе навън, докато т я никога няма да може
да сти гн е дотам, докъдето сти га т о й , за щ о т о са м о б и тн о ст
т а , В к о я то се прояВяВа, е В т о р и я т момент. Поради тоВ а
т о й още о т са м ото начало е бил В добри ръце, макар и ч е с т о
да се е налагало да го дразня, за да може сам да се прояВи. Още
о т пръВ поглед осъзнах, че е п о ет , и ако не по друго, т о по
о б с т о я т е л с т в о т о , че една ситуация, която, ако се бе случи
ла на един обикноВен чоВек, не би разтърсила душевните му
пластове, за него се разрасна едВа ли не В съби ти е със сВе-
тоВна значимост.
Макар най-често да разказвам аз, Все пак, драги ми ч и т а
т е л ю (наричам т е „драги“ , за щ о т о разбираш о т душеВни със
тояния и т р е п е т и ), т и ще ч етеш на Всяка страница за него.
ТогаВа ще разбереш т ъ н к о т о различие В преходите и макар
о т Време на Време да изпадаш В учудване, к ога то душ ът на
настроенията се излее Внезапно Върху т е б , Все пак ще Видиш
Впоследствие как Всяко нещо е модифицирано различно, едно
т о по отнош ение на другото, както и о т д е л н о т о н астр ое
ние е очертано напълно правилно, а т у к тоВ а е главното, т ъ й
к а т о лиричното е особено Важно. Сигурно В отделни случаи
ще се разсееш о т едно или друго привидно безсмислено о с т
роумие, или о т необосноВано упорство, но после може би ще
се примириш с тоВа.
ТВой предан
К он ста н ти н Констанциус
БЕЛЕЖКИ 231
БЕЛЕЖКИ
Страх и треп ет
1Когато синът на последния римски цар ТаркВиний Супробий

(прибл. 534-510 г. пр.н.л.) заВладял с хитрост град Габий, изпратил Вес
тоносец до баща си В Рим с Въпроса какВо да напраВи, за да задържи
Властта, ТаркВиний, който нямал доВерие на Вестоносеца, го изВел В
градината и с една пръчка отсякъл цВетоВете на най-Високите макоВе.
Когато чул тоВа, синът го разбрал като знак и накарал да убият Всички
големци на града. Този анекдот Киркегор е прочел В съчинение на немс
кия мислител Хаман (1730-1788).
2Латинското име на френския философ Рене Декарт (1596-1650).
3СрВ. Труда на Декарт „ОсноВи на философията“, I, 28, 76. В д ат
ския т е к ст на латински.
4СрВ. 01з8еПайо бе теЙюсю, 2,3.
5Троп - образ на стар слоВоохотлиВ студент по праВо о т опера
т а на Л. Хайбер „Рецензентът и жиВотното“, която често е била пред
ставяна по Времето на Киркегор. Троп изнася ръкописа „Краят на сВе-
т а “ на книгоВезец, за да го Връчи после като трагедия на Кралския теа
тър. Поръчал да го подвържат В два тома, защото „едно действие е
прекалено малко за гибелта на цялото чоВечестВо. Вие трябВа да го
разрежете по средата, за да получат дВе еднакВо големи части... Щом е
толкова еВтино да се опраВи Вкусът, защо тогава да не го направим?“
6Около 1840 година са започнали да се дВижат първите омнибуси
ВКопенхаген.
7Битие, 22, 1-2.
8Битие, 16; 18, 9-15.
9ПърВо послание на апостол ПаВла до Коринтяни, 3,18.
10Послание на апостол ПаВла до ЕВреите, 11,8.
11Киркегор има предвид римския поет ОВидий.
12Битие, 22, 17-18.
13OBuguü.
14Числа, 20, 11.
15Битие, 18,12.
16Битие, 12,4.
17Битие, 22, 1.
18Евангелие о т Лука, 23,30.
19Битие, 22,1.
20Битие, 8, 4.
21Вж. Платон, „федър“, 256.
22Битие, 21,5.
23А вторът има предвид пиесата „Аладин“ на Адам Йоленшлегер.
24Платон, „Пир“, 179<±
25Книга на пророк Исайя, 26, 18.
2бОвидий, „Метаморфози“, XI, 85 и сл.
27Атински пълководец, командвал атинската войска в битката
при Маратон, живял прибл. 550-485 г. пр.н.л.
28Плутарх, „Темистокъл“, 3,3.
29Евангелие о т Матея, 11, 28.
30Евангелие о т Матея, 19,16.
32Киркегор загатва тук за собствената си годеница Регине Олсен,
която отказва да развали годежа.
33Евангелие о т Матея, 18,21-22.
34Първо послание на апостол Павла до Коринтяни, 10,12.
35Протокът между Дания и Швеция.
36Крайбрежна улица в Копенхаген.
37Битие, 27.
38Намек за смъртта на Сократ, описана в края на „Федон“ о т Пла
тон.
39Разнообразни пози и фигури.
40Евангелие о т Матея, 17,20.
41„Спомени за Карл Дауб“ Берлин 1837.
42(1ел (гр.).
АЗБ о а л о (1630-1711) - френски поет и е с т е т . Ц и т а тъ т е взет
о т неговото произведение „Поетическо изкуство“.
^Киркегор има предвид „Ифигения в Таврида“ на Еврипид.
45Ахил.
46Иефтай, Книга Съдии Израилови, 11,34-40.
47 Киркегор има предвид Т и т и Тиберий, осъдени на смърт за дър-
БЕЛЕЖКИ 233
жаВна измяна о т собствения им баща, консула Брут.

48Евангелие о т Марка, 3,15, 22.
51Евангелие о т Лука, 23, 28.
52Евангелие о т Лука, 14, 26.
53Киркегор загатва за ставането на крака при четенето на Еван
гелието по Време на църковната служба.
54Ф а б и й М а к с и м и й К у н к т а т о р (217 г. пр. н. л.) —римски дикта
тор и пълководец, Воювал срещу Анибал.
55Драма о т Олуфсен, 2 действие, 10 сцена.
56Аристотел, „Поетика“, гл. II, 1452.
57Едип о т едноименната трагедия на Софокъл.
58Ифигения в трагедията на Еврипид.
59Любовна драма о т Адам Йоленшлегер.
60Произволно самозареждане (лат.).
61Книга на Товита, 6-8.
62Заимствано о т стихотворението на Фр. Шилер „Резигнация“. В
оригинала на немски.
63При Киркегор на гръцки, приписва се на древногръцкия пост Лонг
(5-4 в. пр.н.л.), автор на пасторалния роман „Дафнис и Хлоя“.
64Книга на Товита, 8,4.
65Книга на Товита, 8,12.
66Киркегор има предвид легендата за рицаря Синята брада.
67У. Шекспир, „Исторически драми“, превод Валери Петров, ДИ
„Народна култура“, 1981 г.
68Главният герой В пиесата „Евреина“ на Ричард Къмбърлейн, пуб
ликувана В превод на датски през 1796 г.
69Й е н с Б а г е с е н (1764-1826) - датски поет.
70Nullum unquam exstitit sine mixtura dementise - неточен ц и та т no

Сенека.
71Монголски хан, завладял Азия през 1370 г., умрял през 1405 г. Веро
ятно Киркегор го бърка с Атила, вожда на хуните.
72През 356 г. пр. н. л. Херострат подпалва храма на Артемида, с цел
да обезсмърти името си.
73Августински монах, починал като университетски професор в
Париж през 1358 г., който твърдял, че некръстените деца отивали Вед
нага след смъртта си в ада.
74Евангелие о т Матея, 6, 17—18.
75У. Шекспир, „Ричард III“, исторически драми, превод Валери Пет-

роВ.
76ПърВо послание на апостол ПаВла доКоринтяни, 12, 10; 14, 18.
77Битие, 22, 7, 8.
79Братя Грим, приказката „ШиВачът на небето“.
й0Х е р а к л и т (прибл. 544-483 г. пр. н. л.) - древногръцки философ,
представител на йонийската школа, наречен „Тъмния“, защото текс
т о в е т е му се Възприемали трудно.
81 СтаВа дума за Парменид (края на VI, началото на V В. пр.н.л.) -
древногръцки философ, протиВник на ХераклитоВата диалектика.
Повторението
1През 1842—1843 г. Киркегор прочита „Приказки за герои“ о т Фла-

Вий филострад Стари, откъдето е и съответният цитат. В първона
чалното мото на книгата Киркегор е бил прибавил към този цитат и „А
плодът на духа е любов...“ (Послание на апостол Павел до Галатяни, 5,
22).
2(Цитирания тук анекдот Киркегор е Взел о т ХегелоВите „Лекции
по история на философията“. В „За жиВота, ученията и изреченията на
знаменитите философи“ о т Диоген Лаерций, която Киркегор е прите
жавал и чел В превод на датски, се казва по отношение на философа
Диоген, че той бил опровергал някой си, който твърдял, че движение не
същестВуВа, като просто се изправил и започнал да се разхожда насам-
натам. След като Вгореупоменатото произведение се спира Върху дока
зателствата на Зенон против реалността на движението, Хегел из
тъква, че Диоген не е казал нищо, а просто се е изправил и заразхождал,
като по този начин с действието си е опровергал съответното твър
дение. Именно този Вариант на анекдота използва тук Киркегор.
3Тук Киркегор има предвид съчинението на Лайбниц „Теодицея“
4Вж. т . I на „Или - или“, книжата на А.
5Италианският пеВец Фаринели (1705—1732) е могъл с пеенето си
да разсее меланхолията на испанския крал Филип V.
6Паул Мьолер (1794-1838) - датски поет, писател и философ.
7Има се предвид една мисъл на Лесинг, изразена В предговора към
неговите басни В преработеното Второ издание о т 1759 г.
8И при това (лат.).
9Вж. „Или - или“, т . I.
БЕЛЕЖКИ 235
10ВъзстаноВяВане на предишното състояние (лат.).

11Елеатите са отричали реалността на движението и промяна
та, а основната теза на Хераклит е гласяла: „Всичко тече, всичко се
променя.“
12Тук се има предвид преди Всичко Платоновият „Парменид", къ-
дето за обяснение на „прехода" се Въвежда понятието „миг“.
13Условие, без което не може (лат.).
1АХапан, Йохан Г еоре (1730—1788) - немски философ. В едно писмо
о т 18 август 1759 г. до приятеля си Й. Г. Линднер Хаман употребил
точно тези думи.
157ае А л г р е е н -У с и н е (1797—1872) —професор по право в универси
т е т а в Копенхаген.
16Обитатели на полуостров Мол в Ютландия, за които в датския
фолклор съществуват множество истории, прославящи глупостта им.
17Намек за католическия обичай, според който на чистата сряда
свещениците посипвали себе си и богомолците със светена пепел, из
ричайки думите: „Помни, че пръст си и в пръст ще се върнеш.“
18Църковен празник (след Задушница).
19По професия (лат.).
20Киркегор говори за първия тунел под Темза, който бил открит
на 25 март 1843 г.
21Ларс Матисен и Келт —собственици на две гостоприемници в
копенхагенското предградие Фредериксберг, особено популярни сред
студентите и литераторите по онова време.
22Водевил о т Йохан Непомук Нестрой (1801-1862).
23Леко подскачане (фр.).
24Добър тон (фр.).
25Болезнено състояние, изразяващо се в прилив на сила.
26Не е открита съответна картина на художника, отразяваща
подобна ситуация.
27Поради това (лат.).
28Вж. Платон, „федър“, 236 а.
29Фр. Бекпан (1803-1866) —допринесъл много за развитието на
новопостроения Кьонигщедтер театър.
30Филип Г. Гообекер (1815—1883) —идва В Кьонигщедтер театър
едва през 1840 г.
31Известна актриса по онова време.
32И . К. Рюге (1870—1842) —по професия лекар. Станал известен
главно като изпълнител на патетични роли.
33 „Крал Соломон и Йорген Хатемайер“ —ВодеВил о т Й. Л. Хайбер.

•^Когато потъВа Ведно тресавище. Вж. „Чудните приключения на
барон фон Мюнхаузен“.
35Книгата на пророк Йона, 2.
36В „Енеида“ на Вергилий (IV, 697) се казВа, че Дидона не можела да
умре, преди Владетелката на подземния сВят Прозерпина да я ВъВеде В
смъртта, изскубвайки косъм о т глаВата й.
37Киркегор е ненаВиждал Ю. Кернер, писател и негоВ съвременник.
38 Действащо лице ВъВ ВодеВила „Домашният кръст о т Кьое“ на
И. Л. Хайбер. Кьое е малко градче на остроВ Зеландия ВДания.
39У. Шекспир, „Троили Кресида“, 1, 2 (преВод В. ПетроВ).
40Хердер, „фолклорни песни“, изд. На фалк, Лайпциг.
41Книга на Еклисиаста, 1,2.
42Този, който увещава другите да умрат (гр.). ТоВа е било прозви
щ ето на философа о т Кирена Егезий (прибл. 300 г. пр.н.л.). Отричайки
Възможността о т щастие на земята, той толкоВа съблазнително го
ворел за смъртта, че според преданието много о т неговите последова
тели се самоубили.
43Според СВетоний („Ж ивотът на цезарите“, VIII, 3) император
Домициан имал наВика по няколко часа на ден да се затВаря В своите
покои, като единственото му занимание било да лоби мухи и ги набожда
на игла.
44Гръцки философ о т Второто столетие преди н.е.
45Буквално „Восъчни лекари“, т.е. фалшиВи лекари. Така през XIV В.
били наричани лекарите, дипломирали се В по-малко известните уни
верситети В Европа.
46ТоВа ще рече.
47РедоВен професор.
48Най-старият Вестник В Дания, излязъл за пръВ път В 1706 г.
49(Цитат о т стихотворение на датския поет Шак Стафелт.
50Източникът на този ц и тат не е открит.
51 Книга на Еклисиаста, 12,1.
52Книга на ИоВа, 1,21.
53Книга на ИоВа, 29, 12—15.
56ОсноВна фигура В комедията и пантомимата.
57КакВа полза? (лат.).
58Николай Едингер Бале (1744—1816) —датски епископ, издал учеб
Б ЕЛЕЖ КИ 237
ник по християнско нравоучение, изВестен под наименованието „Учеб

никът на Бале“.
59Герой о т популярната комедия на ЛудВиг Холбер „Еразъм Монта-
ний".
60Ф илоктет бил изоставен о т гърците на остров Лемнос по Вре
ме на пътуването им към Троя, тъй като не можели повече да слушат
жалбите му, причина за които било едно неизлечимо ухапване о т отров
на змия. М отивът се третира в трагедията „ф илоктет“ о т Софокъл.
61Книга на Иова, 2,13.
63Аргумент с оглед на човека (лат.).
64Приятелите на Иов - Вж. Книга на Иова.
67Книга на Иова, 6, 5.
69Книга на Иова, 8, 1-22.
70Книга на Иова, 42, 10-15.
71Със забавена крачка.
72В гръцката митология богиня, покровителка на раждането.
73Климент Александрийски (ок. 150-ок. 220) - гръцки свещеник,
който се изразявал алегорично, тъй че християнските свещени писания
да не могат да бъдат разбирани о т непосветените.
74Намек на Киркегор за тр и те стадия на развитието у Хегел: пози
ция, негация, медиация.
75Тук и по-надолу иронично представяне на основни положения о т
Хегеловата философия.
76Евангелие о т Лука: „И на небесата повече радост ще има за един
каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които ня
мат нужда о т покаяние.“ (15, 7)
СЪДЪРЖАНИЕ
П Р Е Д Г О В О Р ............................................................................. 7
Н А С Т Р О Е Н И Е .............................................................................. И
П О Х В А Л Н О С Л О В О З А А В Р А А М ............................................ 17
ПРОБЛЕМАТА
В Р Е М Е Н Н А Е К С П Е К Т О Р А Ц И Я .............................................. 29
П Р О Б Л Е М I.
СъщестВуВа ли телеологична суспенсия
на е т и ч е с к о т о ? ............................................................ 59
П Р О Б Л Е М II.
СъщестВуВа ли абсолю тен дълг по отнош ение
на Б о г ? ........................................................................... 75
П Р О Б Л Е М III.
Етически оправдано ли е било о т страна на АВраам,
че е премълчал намерението си пред Сара, Елиезер
и Исаак?......................................................................... 89
Е П И Л О Г ........................................................................................... 131
П О В ТО РЕН И Е ТО
П О В Т О Р Е Н И Е Т О .........................................................................185
П И С М А ............................................................................................. 195
Б Е Л Е Ж К И ........................................................................................231

Киркегор, С. Страх и Трепет

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Киркегор, С. Страх и Трепет

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

РЯУСТ СЮ BAEVEN

© 1983 N161$ ТЬиктф

© СЬОРЕН КИРКЕГОР, автор

Превод о т датски Стеф ан НачеВ

Предговор, встъпителна студия

ТоВа, което ТаркВиний Супербий

Не само В сВ ета на тър гови ята, но и В сВ ета на идеите

ме само дотолкова, доколкото сам Бог не ни разкрива нещо,

ра, заицото иначе стаВа съмнително да се говори за продъл­

тоВ а как р ев н о с тн а т а критика ще го обругае к а то някакъв

Имало някога един човек, к о й т о к а т о д е т е бил чул онази

излезе изВън границите на Вярата, струВало му се, че най-прек­

И Бог, изкушавайки АВраама, му рече: Вземи едничкия си

Било ранна сутрин, АВраам станал, наредил да оседлаят

земята и казал: „Глупаво момче, нима наистина ВярВаш, че съм

К о га то д е т е т о трябВа да се о тб и е, майката начерня гър­

Било ранна утрин, АВраам станал, прегърнал Сара, сВоя-

К о га то д е т е т о порасне и трябВа да се о тби е, майката

Било ранна утрин. АВраам станал. (Целунал Сара, младата

К о га т о д е т е т о трябВа да се о тб и е, майката, също т ъ ­

Било ранна утрин. Всичко В дома на АВраам било п р и гот­

Така и по много подобни начини мислел онзи чоВек, за ко­

намерил т ъ р с е н о т о , тр ъ гва да обикаля по в р а т и т е на хора­

жертВа Всичко, но к ой то ВярВа В Бог, е бил по-Велик о т Всич­

способна, В нейната с ла д о с т т о й придобил измамилото го

за да желае р а д о с т и т е на майка, и АВраам, макар и с посиВели

за сем ето на АВраам, нима т о б а било само едно хрумване, бег­

мо един жалък израз да се каже, че е изпълнил Вярно дълга на

бере, т а нима изкушението В сВоята същ н ост не е о б е т за

си, н и т о бож ията милост, но би доказал колко ужасно е да се

Д о стоп о ч тен и о т ч е Аврааме! К о га т о т и се отправи за

Една стар а погоВорка о т сВ ета на Външното и Видимо­

СьщестВуВа едно знание, к о е т о се осмелява да ВьВеде В

т е да се намира някой, к ой то да страда о т безсъние, тогаВа

да опозори оноВа с т а р о слоВо че В сВета не стаВа така, как-

* В с т а р и дни са казвали: „Печално е, че на с в е т а не с т а в а так а,

настоящ е. Или може би онзи о р а то р е забравил нещо, к о е т о

ТогаВа би могло да се гоВори за АВраам, за щ о т о Велико­

Ако бих гоВорил и разВълнуВал слуш атели те така, че Все

Вогпо с него, В цялата си смиреност т я е убедена, че д елото,

ми не е т а зи на Вярата и В сраВнение с нея е нещ астна. Не

далеч по-идеална и по-поетична, о т к о л к о т о неговата нище­

ния. Той е ВярВал В силата на абсурдното, т ъ й к а то ВсякакВа

На т о з и Връх с т о и АВраам. Последният стадий, к ой то

ВъВ Водата, тогаВа аз, разбира се, плуВам (т ъ й к а т о не спа­

сключвам ръце и казВам полугласно: „Боже Господи! ТоВа ли е

гозба, например печена агнешка главичка със зелена салата. Ако

к ой то никога не е познаВал нещо по-Висше, заидото негоВ ото

В принцеса, смисълът на целия му ж иВот се съдържа В т а зи

* Следва о т само себе си, че Всеки друг и н т ер ес, В к о й т о един

Възможно, тогаВ а т о й замлъкВа, благодари им, остаВа сам и

* За т о в а е нужна с т р а с т . Всяко движение на б езк р ай н о ст т а се

ли, че ще може да го напраВи В следния миг, и тоВ а ще е съВсем

me заедно с него на години и красота. ЗатоВа пък за нейното

ТогаВа дВамата щ е си подхож дат за цяла Вечност с такъВ

дородна необходимост трябВа да присъства, с то В а се каз­

има праВо, че В сВ ета на к рай н остта, В к о й т о т о й царуВа,

т е сили, по силата на абсурдното да се получи Всичко, да бъде

Вечно съзнание, В блажено р азби р ателств о с лю боВта си към

или няколко жалки сребърника. Но със с о б с тв е н а т а си сила аз

т а , а р а д о ст по си лата на абсурда. К о й т о избърши тоВа, е

т н о , че т е зи дВе с т р а с т и са същ ностно различни о т с т р а с т ­

една минута, ще Видиш оВена и и зп и танието ще е сВършило.

нещо, Всеки чоВек трябВа да може да се откаж е, и Всеки миг,

ра, заицото иначе стаВа съмнително да се говори за продъл

излезе изВън границите на Вярата, струВало му се, че най-прек

К о га то д е т е т о трябВа да се о тб и е, майката начерня гър

К о га т о д е т е т о трябВа да се о тб и е, майката, също т ъ

Било ранна утрин. Всичко В дома на АВраам било п р и гот

Така и по много подобни начини мислел онзи чоВек, за ко

намерил т ъ р с е н о т о , тр ъ гва да обикаля по в р а т и т е на хора

жертВа Всичко, но к ой то ВярВа В Бог, е бил по-Велик о т Всич

за сем ето на АВраам, нима т о б а било само едно хрумване, бег

Една стар а погоВорка о т сВ ета на Външното и Видимо

ТогаВа би могло да се гоВори за АВраам, за щ о т о Велико

далеч по-идеална и по-поетична, о т к о л к о т о неговата нище

ВъВ Водата, тогаВа аз, разбира се, плуВам (т ъ й к а т о не спа

дородна необходимост трябВа да присъства, с то В а се каз

т н о , че т е зи дВе с т р а с т и са същ ностно различни о т с т р а с т

т ъ п к а т а на АВраам В отнош ение към о б щ о т о , дали е Възмож

нямам kakßo друго да ошгоВоря, аз полож ително не бих о т х

пълни така наречения абсолю тен дълг, а В случай, че не го из

Всеки предварително да проВери себе си дали ще може да съг

му се съдържа В желаната любоВ. Така един мъж настоява же

Рицарят на Вярата знае, че е Въодушевяващо да о т д а

работила В помощ на религиозното, за щ о т о единстВено т а

т о й на силата на невинността, н еговата стихия му изневе

ВсякакВа самоизмама, че с и зк уствата си може да напраВи Аг

шение т о й е спасен, доколкото се прояВяВа к а т о о т к р о в е

дюченияша на с т р а с т т а са единствените, на к ои то може чо