Copyright © 2015.

THE DEAL by Elle Kennedy

The moral rights of the author have been asserted.

© Цветана Генчева, превод от английски

© Фиделия Косева, дизайнер на корицата

© Сиела Норма АД

София • 2021

ISBN: 978-954-28-3434-2
E /\ KEHEAv1

n peBoo O T Q Hc fl U UC l-<U :
L.lBemaHa 1eHYeBa

d>ciela
СЪДЪРЖАНИЕ
1. Хана 7
2. Гарет 19
3. Хана 30
4. Хана 41
5. Хана 50
6. Гарет 67
7. Хана 74
8. Хана 84
9. Гарет 95
10. Хана 101
11. Гарет 109 12. Гарет 124 13. Гарет 137
14. Хана 140
15. Гарет 148
16. Хана 154 17. Хана 162
18. Хана 180
19. Хана 189
20. Хана 201
21. Гарет 210
22. Хана 217
23. Гарет 225
24. Хана 232
25. Гарет 242
26. Хана 248
27. Хана 254
28. Гарет 266
29. Гарет 274
30. Хана 291
31. Хана 301
32. Гарет 306
33. Хана 310 34. Хана 316 35. Хана 320
36. Гарет 326
37. Хана 343
38. Гарет 351
39. Хана 357
40. Гарет 364
41. Хана 370
42. Хана 381
43. Хана 386
44. Гарет 394
45. Хана 404
 1 Хана
Той не знае, че
съществувам.
За милионен път през последните четиресет и пет минути
поглеждам тайно към Джъстин Кол и той е толкова красив, че гърлото
ми се стяга. Май трябва да измисля друго прилагателно – приятелите
ми подчертават, че мъжете не обичат да ги наричат красиви.
Само че, мили боже, няма друг начин да опиша грубоватите му
черти и дълбоки кафяви очи. Днес е с бейзболна шапка, но аз знам
какво има под нея: гъста, тъмна коса, която е копринена, когато я
докоснеш, и ти се иска да прокараш пръсти през нея.
През петте години след изнасилването сърцето ми е препускало
единствено заради двама.
Първият ме заряза.
Този просто не ме забелязва.
На подиума в залата за лекции професор Толбърт изнася речта,
която вече наричаме Речта на разочарованието. Третата е от шест
седмици насам.
Каква невероятна изненада, седемдесет процента от класа са
изкарали три плюс или дори по-малко на контролното.
Аз ли? Аз съм върхът. Няма да е лъжа, ако кажа, че голямата
червена шестица, оградена в кръг най-горе на контролното, ме шокира
напълно. Аз просто бях нахвърляла безкраен поток от глупости, докато
се опитвах да попълня всичко.
Философската етика трябваше да бъде просто песен.
Преподавателят ни засипваше с безмозъчни тестове с избор между
няколко отговора и финален „изпит“ с лично есе, което поставяше
морална дилема, и въпросът бе как ще реагирате.
Ето че две седмици преди началото на семестъра професор Лейн
почина от инфаркт. Чух, че чистачката му го открила на пода на банята
– гол. Горкичкият.
За щастие (да, това е чиста проба сарказъм), Памела Толбърт на
бърза ръка пое часовете на Лейн. Тя е нова в университета „Брайър“ и
е от преподавателите, които искат да установят връзки и да „събудят
интерес“ към материала. Ако това беше филм, тя щеше да е младата,
амбициозна учителка, която пристига в централно училище,
вдъхновява неудачниците и най-неочаквано всички оставят
калашниците, грабват моливите и финалните надписи накрая издават
как до един влизат в „Харвард“ или някоя подобна дивотия. Хилъри
Суонк на мига получава „Оскар“.
Само че това не е филм, което означава единствено че Толбърт успя
да събуди омраза у студентите си. Тя пък не е в състояние да си обясни
защо никой не може да избута предмета ѝ.
Ще ви издам една тайна – цялата работа е, защото тя задава въпроси,
по които можеш да напишеш скапана дисертация.
–Готова съм да предложа поправителен изпит на всички, коитоса се
провалили или са получили три минус или по-малко. – Толбърт
бърчи нос, сякаш не разбира защо е нужно подобно нещо.
Думата, която тя току-що използва – готова? Да, бе, как ли пък не.
Чух, че цял куп студенти са се оплакали на съветниците си от нея, и
подозирам, че от администрацията са я принудили да даде възможност
на всички за поправителен. Не говори добре за „Брайър“, след като
повече от половината студенти от даден курс се дънят особено когато
не става въпрос единствено за загубеняците. Отличници като Нел,
която се цупи до мен, също са скапали контролното.
–За онези от вас, които решат да направят ново контролно, крайната
оценка ще бъде средно аритметично от двете оценки. Ако втория път
се справите по-зле, остава първата оценка – довършва обясненията си
Толбърт.
–Не мога да повярвам, че си изкарала шестица – прошепва Нел.

Струва ми се толкова разстроена, че ме бодва съжаление. Двете с

нея нито сме близки приятелки, нито нищо, но седим една до друга
още от септември, така че се опознахме. Тя се кани да учи медицина
и знам, че е от семейство, което има забележителни постижения, и
близките ѝ сигурно ще я нарежат като кисела краставица, ако разберат
за контролното.
–И аз не мога да повярвам – прошепвам. – Сериозно.
Прочетиотговорите ми. Те са просто нахвърляни безсмислици.
–Може ли наистина? – Сега вече ми се струва нетърпелива. –Много ми
е любопитно да разбера какво Тиранката приема за отговор за
 шестица.
–Довечера ще сканирам и ще ти пусна копие по мейла.

В мига, в който Толбърт ни освобождава, залата за лекции ехти с

шумове, които издават, че всички искат да се разкарат час поскоро.
Затварят се лаптопи, пъхат се тетрадки в раниците, студентите се
измъкват от местата си.
Джъстин Кол се задържа близо до вратата, за да поговори с някого,
и аз насочвам поглед към него като ракета към целта.
Красавец е.
Споменах ли вече колко е красив?
Дланите ми овлажняват, докато опипвам с поглед мъжествения
профил. Нов е в „Брайър“, не знам от кой колеж се е прехвърлил и
макар бързо да се превърна в звезда във футболния отбор, той не е
като останалите атлети в училището. Не се перчи из двора със
самодоволна усмивка, сякаш е божи дар, награбил ново момиче всеки
ден. Виждала съм го да се смее и шегува със съотборниците си, но той
има определено интелигентно излъчване, което ме кара да мисля, че
това са скрити, дълбоки води за него. Тъкмо затова ми се иска още по-
отчаяно да го опозная.
Обикновено не си падам по спортните типове, но у този има нещо,
което направо ме размеква.
– Пак зяпаш.
Шеговитият глас на Нел ме кара да се изчервя. Неведнъж ме е
хващала да точа лиги по Джъстин, и тя е от малкото хора, пред които
съм признала за увлечението си.
Съквартирантката ми Али също знае, докато останалите ми
приятели? Как ли пък не. Повечето завършват музика или драматично
изкуство, така че сме от компанията на артистичните личности. Или
може би експресивните. Като изключим Али, която ту започва, ту
приключва връзка с момче от едно братство още от първата година,
приятелите ми се кефят, като презират елита на „Брайър“. Обикновено
не се включвам (все си мисля, че клюките са под нивото ми), но... нека
да сме честни. Повечето от популярните хлапета са съвършени
отрепки.
 Например Гарет Греъм, другата звезда в този клас. Този пич се
размотава така, сякаш притежава всичко тук. Може и да е тъй.
Достатъчно е да щракне с пръсти и поредната навита кака се лепва за
него. Или пък скача в скута му. Или навира език в гърлото му.
Днес обаче той изобщо не прилича на Великото готино парче в
кампуса. Почти всички са излезли, включително Толбърт, докато
Гарет е все още на мястото си, отпуснал юмруци отстрани на
брошурката.
Изглежда, и той се е провалил, но не изпитвам съчувствие към него.
„Брайър“ е известен с две неща – хокей и футбол, което не е
изненадващо, при положение че Масачузетс е дом и на „Пейтриътс“, и
на „Бруинс“. Атлетите, които играят за „Брайър“, почти винаги
свършват сред професионалистите и през годините тук всичко им се
поднася на сребърен поднос – включително оценките.
Така че да, може и да съм малко отмъстителна, но ми е кеф, че
Толбърт, освен останалите, е скъсала капитана на хокейния отбор,
извоювал толкова победи.
–Да си вземем по нещо от „Кофи Хът“? – предлага Нел, докатоси
прибира учебниците.
–Не мога. След двайсет минути имам репетиция. – Ставам, ноне
тръгвам след нея към вратата. – Ти върви. Аз трябва да проверя
програмата. Не помня кога ми е следващата консултация.
Поредният „кяр“ от часовете на Толбърт – освен ежеседмичната
лекция, сме принудени да ходим на трийсетминутни консултации
всяка седмица. Хубавото е, че ги води асистентката Дейна, а тя
притежава всички качества, които липсват на Толбърт. Като например
чувство за хумор.
– Добре – отвръща Нел. – До после.
– Чао – провиквам се след нея.
Когато чува гласа ми, Джъстин спира на вратата и обръща
глава. Олеле, боже мили.
Не успявам да овладея топлината, която нахлува в бузите ми. За
пръв път погледите ни се срещат и аз не знам как да откликна. Здрасти
ли да кажа? Да помахам ли с ръка? Може би да се усмихна?
Накрая решавам да кимна за поздрав. Точно така. Хладно,
небрежно, както приляга на опитна колежанка.
 Сърцето ми прескача, когато ъгълчето на устата му се вдига в
разсеяна усмивка. Той също кима, а след това излиза.
Зяпвам празната врата. Пулсът ми препуска в галоп, защото леле,
боже! След като шест седмици дишаме същия въздух в задушната
зала, той най-сетне ме забеляза.
Как само ми се иска да имах достатъчно смелост, за да хукна след
него! Може би да му предложа да пием по кафе. Или пък да похапнем
заедно на обяд. Или пък брънч – чакай малко, хората на нашата
възраст ходят ли на брънч?
Само че аз съм страхливка. Да, бъзлива съм като заек. Изпитвам
ужас, че той може да каже не, но още повече ме е шубе, че ще каже да.
Беше хубаво, когато започнах колежа. Проблемите ми бяха останали
зад мен, бях свалила гарда. Бях готова отново да ходя по срещи и
ходех. Излизах с няколко момчета, но като изключим бившия ми,
Девън, нито един от тях не караше тялото ми да тръпне като Джъстин
Кол и това направо ме побърква.
Малки крачици.
Точно така. Малки крачици. Това бе любимият съвет на
терапевтката ми и не мога да отрека, че въпросната стратегия много
ми помогна. Съсредоточи се над малките победи, така ме съветваше
Каръл.
Така че… днешната победа… кимнах на Джъстин и той ми се
усмихна. На следващия час може би аз ще му се усмихна. А
последващия може да донеса кафе, обяд или брънч.
Поемам си дъх, докато слизам по стълбите, радвам се на победата,
макар да е съвсем малка. Малки крачици.

*
Гарет
Провалих се.
Провалих се, мама му стара!
Цели петнайсет години Тимъти Лейн е раздавал шестици като
ментови бонбони. Какво обаче става в годината, когато аз съм в
часовете му? Сърцето на Лейн спира да тиктака и ми натрисат Памела
Толбърт.
 Всичко е официално. Тази жена е заклетият ми враг. Само като видя
романтичния ѝ почерк – който изпълва всяко свободно местенце в
контролното ми – ми се иска да се превърна в Невероятния Хълк, да се
нахвърля на книжката и да я накъсам.
Почти по всички други предмети имам шестици, но сега съм се
обзавел с двойка по философска етика. В комплект с тройката по
испанска история, средният ми успех падна главоломно.
За да играя хокей, ми трябва по-висок успех.
Обикновено нямам проблем да съм с висок общ успех. Независимо
от онова, което мислят повечето, аз не съм някое тъпо спортистче. Но
истината е, че нямам нищо против да ги оставя да си мислят така. Най-
вече жените. Те май се кефят, че могат да изчукат огромния мускулест
пещерняк, който става само за едно нещо, но тъй като не си търся
сериозна връзка, случайните забивки с разни кифли, които искат само
оная ми работа, ме устройва напълно. Дава ми повече време да се
съсредоточа над хокея.
Само че край на хокея, ако не си вдигна успеха. Кое му е найлошото
на „Брайър“? Деканът ни настоява за отлични постижения – и в
учението, и в спорта. Други колежи проявяват повече снизходителност
към атлетите. В „Брайър“ обаче толерантността клони към нула.
Тези скапанячка Толбърт. Когато разговарях с нея преди часа и я
помолих за допълнителни точки, тя отговори с типичния си носов
говор да ходя на консултации и да посещавам работната група. Вече
ходя и на двете. Така че, ако не наема някой зубър, който да си сложи
моя маска и да ми изкара контролното… яко съм прецакан.
Разочарованието ми избликва като високо пъшкане и с периферното
си зрение забелязвам, че някой трепва от изненада.
Стряскам се и аз, защото си мислех, че съм сам, докато се тръшкам и
жалвам. Само че момичето, което седи на задния ред, се е обърнало и
се е отправило към бюрото на Толбърт.
Манди ли
беше? Май
Марти.
Не мога да си спомня името ѝ. Сигурно защото така и не си
направих труд да попитам как се казва. Но пък е готина. Много по-
готина, отколкото съм си давал сметка. Красиво личице, тъмна коса,
страхотно тяло – мамка му, как е възможно да не съм забелязала това
тяло преди?
Сега обаче забелязвам. Тесни дънки са прилепнали към закръглено,
вирнато дупе, което пищи: „Стисни ме“, а пуловерът и ̀ с шпиц деколте
подчертава много впечатляващ балкон. Нямам време да се възхищавам
на тези примамливи визуални клопки, защото тя ме хваща, че я зяпам,
и се цупи.
– Всичко наред ли е? – пита и ме поглежда многозначително.
Измърморвам нещо под мустак. В момента не съм в настроение да
говоря с когото и да било.
Едната ѝ тъмна вежда се извива.
– Извинявай, това на английски ли беше?
Смачквам контролното и изтласквам стола
назад.
– Казах, че всичко е наред.

– Добре. – Тя свива рамене и продължава да слиза надолу

постълбите.
Посяга към клипборда, на който е графикът на консултациите ни.
Намятам се с якето от хокейния отбор на „Брайър“, след това
натъпквам жалкото контролно в раницата и дърпам ципа.
Тъмнокосото момиче се насочва отново към пътеката. Мона ли
беше? Моли? М-то ми се струва точно, но останалото е истинска
мистерия. Тя стиска контролното си в ръка, но аз не надничам, защото
предполагам, че и тя е скъсана като всички останали.
Оставям я да мине, преди да изляза на пътеката. Сигурно
джентълменът в мен се обажда, но не е това. Просто искам да огледам
отново задничето и,̀ защото е адски сексапилно и след като вече го
забелязах, нямам нищо против да го позяпам отново. Следвам я към
изхода и неочаквано осъзнавам колко е мъничка – на едно стъпало съм
под нея, а виждам над главата ѝ.
Тъкмо стигаме до вратата, когато тя се спъва в нищото и книгите,
които стиска, се пръсват по земята.
– По дяволите. Толкова съм непохватна.
Тя се отпуска на колене, аз след нея, защото макар да казах нещо
друго преди малко, мога да се държа като джентълмен, когато искам, а
в случая благородството изисква да ѝ събера учебниците.
– Няма нужда. Всичко е наред – настоява тя.
Ръката ми обаче вече е върху контролното и аз оставам с отворена
уста, когато виждам оценката ѝ.
– Мама му стара! Имаш шестица, а? – питам.
Тя се усмихва пренебрежително.
–Да, знам. А мислех, че съм се провалила.

–Леле, боже. – Имам чувството, че съм се натъкнал на

скапанияСтивън Хокинг и той е поднесъл тайните на Вселената под
носа ми. – Може ли да ти прочета отговорите?
Тя отново извива вежди.
– Доста нахално от твоя страна, не мислиш ли? Двамата с тебдори не
се познаваме.
Извивам очи.
–Сладурче, не те карам да се съблечеш. Просто искам да типогледна
контролното.
–Сладурче ли? Сбогом, нахалнико, здрасти, самонадеянико.

–Госпожице ли предпочиташ да ти казвам? Може би госпожо? Бих

се обърнал към теб по име, но не го знам.
–Че как ще го знаеш. – Тя въздиша. – Казвам се Хана. – Следтова
млъква многозначително. – Гарет.
Добре де, пообърках се с това М.
Не пропускам начина, по който набляга на името ми, сякаш казва:
„Ха! Аз пък знам твоето, скапаняко!“.
Тя си събира останалите книги и се изправя, но аз не и ̀ подавам
контролното. Скачам и започвам да го разлиствам. Докато преглеждам
отговорите и,̀ настроението ми съвсем се скапва, защото, ако Толбърт
иска подобен анализ, аз съм яко прецакан. Има причина да съм
отличник по история, за бога – аз съм добър във фактите. Черно и
бяло. Това се е случило с някого си еди-кога си и това е резултатът.
Отговорите на Хана са съсредоточени над теоретични простотии и
как философите биха отговорили на различни морални дилеми.
–Благодаря. – Подавам ѝ книжката, след това пъхвам палци вгайките за
 колан на дънките. – Слушай. Ти би ли… какво ще
кажеш… – Свивам рамене. – Нали се сещаш… Тя
свива устни, сякаш се опитва да не прихне.
– Всъщност не знам.
Изпускам сдържания дъх.
– Ще ми даваш ли частни уроци?
Зелените ѝ очи – най-тъмният оттенък на зелено, който съм виждал,
обрамчени от гъсти черни мигли – се променят от изненадани към
скептични в рамките на броени секунди.
–Ще ти плащам – бързам да добавя.

–Ами… Ъ… Да, разбира се, че ще ми плащаш. Само че… – Тяклати

глава. – Извинявай, но не мога.
Едва потискам разочарованието си.
–Хайде де, направи ми услуга. Ако прецакам нещата, общиятми успех
ще се срине. Моля те. – Отправям ѝ усмивка, която подчертава
трапчинките ми и безотказно кара момичетата да се топят.
–Да не би това обикновено да действа? – пита любопитно тя.

–Кое?

–Тази хитра момчешка усмивка… Помага ли ти да си постигнеш

твоето?
–Винаги – отвръщам без колебание.

–Почти винаги – поправя ме тя. – Виж, много се извинявам, но

наистина нямам време. И без това се опитвам да жонглирам с
училище и работа, а с наближаването на зимния концерт ще имам
още по-малко време.
–Зимен концерт ли? – питам недоумяващо.

–Да, забравих. Ако не става въпрос за хокей, значи не попада

вполезрението ти.
–Кой сега стана самонадеян? Ти дори не ме познаваш.
 Следва секунда колебание, след това тя въздиша.
–Аз уча музика. Факултетът по изкуства организира два
големиконцерта всяка година – зимния и пролетния. Зимният
осигурява стипендия за пет хиляди долара. Много е важен. Известни
лица от индустрията идват от цялата страна, за да го гледат. И агенти,
и продуценти, и търсачи на таланти… Така че, колкото и да ми се
иска да ти помогна…
–Няма да го направиш – мънкам аз. – В момента изглеждаштака,
сякаш нямаш ни най-малко желание да разговаряш с мен.
Небрежното ѝ свиване на раменете сякаш казва: „Спипа ме“, и ме
дразни адски много.
–Трябва да отида на репетиция. Съжалявам, че си се провалил,но ако
това ще те успокои, останалите също не са изкарали контролното.
Присвивам очи.
–Не и ти.

–Нищо не мога да направя. Толбърт, изглежда, приема добремоите

глупости. Това е дарба.
–Искам твоята дарба. Моля те, учителко, набий ми в главатакак да
редя такива глупости.
Още две секунди и ще падна на колене, за да продължа да я моля, но
тя отстъпва към вратата.
–Нали знаеш, че има работна група? Мога да ти дам номерана…

–Вече съм записан в нея – мънкам аз.

–Ами тогава не мога да направя нищо повече за теб. Успех

напоправителното контролно. Сладурче.
Тя изскача навън и ме оставя да гледам след нея. Бесен съм. Направо
невероятно. Всяко момиче в този колеж би отрязало скапаната си ръка
само и само да ми помогне. А тази? Избяга така, сякаш я накарах да
убие котка, за да я принесем в жертва на сатаната.
Сега се озовавам в същото положение, както преди Хана, чието име
не започва с М, да пробуди в мен надежда.
Прецакан съм яко.
 2
Гарет

Съквартирантите ми са пияни-заляни, когато влизам в хола след

срещата на работната група. Масичката за кафе е отрупана с празни
кенчета от бира, почти празна бутилка „Джак Даниълс“, която знам, че
е на Лоугън, защото той е поддръжник на философията, че бирата е за
женчовците. Той го казва, не аз.
В момента Лоугън и Тъкър са се счепкали в ожесточена игра на Айс
Про, впили погледи в плоския екран, докато кликат ожесточено по
контролерите. Лоугън измества поглед едва-едва, когато ме забелязва
на прага, и тази частица от секундата разсеяност му струва скъпо и
прескъпо.
–Само така! – крещи Тък, докато защитата му нанася удар покрай
вратаря на Лоугън, и таблото с резултати светва.
–Мама му стара! – Лоугън спира играта и ми отправя мраченпоглед. –
Какви, по дяволите, ги вършиш, Джи? Току-що ме размазаха заради
теб.
Не отговарям, защото сега съм разсеян – от изпълненията на
полуголите в ъгъла на стаята. Дийн пак е навирил оная работа.
Разгърден и бос, той се е проснал на едно кресло, докато блондинка по
дантелен черен сутиен и боксерки е седнала разкрачена върху него и
се отрива в слабините му.
Тъмнозелени очи надничат над рамото на мацката и Дийн се
подсмива към мен.
– Греъм! Къде беше, мой човек? – заваля той.
Продължава да целува блондинката, преди да успея да отговоря на
пиянския му въпрос.
Незнайно защо, Дийн обича да се натиска навсякъде освен в стаята
си. Сериозно говоря. Всеки път, когато си обърна гърба, го заварвам в
някаква форма на разврат. На плота в кухнята, на канапето в хола, на
масата в трапезарията – правил го е на всеки сантиметър от къщата ни
извън кампуса, която делим четиримата. Той е съвършеният
развратник и въобще не му пука.
 Не че аз имам право да се обаждам. Не съм монах, нито пък Лоугън
и Тък. Какво да кажа? Хокеистите са яко надървени пичове. Когато не
сме на леда, сме забърсали по някое разгонено котенце или две. Дори
три, ако се казваш Тъкър и е Нова година миналата година.
– Пускам ти есемеси от цял час, мой човек – уведомява ме Лоугън.
Едрите му рамене се превиват напред, когато грабва бутилката
уиски от масичката за кафе. Лоугън е един от най-яките защитници,
един от най-добрите, с които съм играл, също така е най-добрият
приятел, който съм имал. Първото му име е Джон, но го наричаме
Лоугън, защото е по-лесно да го разграничим от Тъкър, чието първо
име също е Джон. За щастие, Дийн си е просто Дийн, така че не се
налага да го наричаме с трудната му фамилия: Хейуърд-Ди Лаурентис.
–Сериозно, къде, по дяволите, беше – оплаква се Лоугън.

–Работна група. – Грабвам кен „Будвайзер“ от масата и го отварям. –

Каква е тази изненада, за която не спирате да дрънкате?
Винаги мога да определя колко се е натряскал Лоугън, щом чуя
граматиката му. Тази вечер направо е пиян-залян, защото трябваше да
се превърна в истински Шерлок, за да дешифрирам съобщенията му.
Изнд означава изненада. За ДСЗТ ми трябваше повече време, но май
означава довлечи си задника тук. Само че, когато става дума за
Лоугън, никога не можеш да си сигурен.
От мястото си на канапето той се хили толкова широко, че е
истинско чудо как челюстта му не се е откачила. Сочи с пръст към
тавана и дърдори.
– Върви горе и ще видиш сам.
Присвивам очи.
– Защо? Кой е
горе? Лоугън се
киска.
–Ако ти кажа, няма да е изненада.

–Защо ми се струва, че сте замислили нещо?

–Господи – намесва се и Тъкър. – Ти имаш големи проблеми

сдоверието, Джи.
–И това го казва скапанякът, който остави миеща мечка в стаята ми на
първия ден от семестъра.
Тъкър се хили.
–Е, стига де, Бандит беше страшен сладур. Той беше подаръкътти за
добре дошъл в училище.
Показвам му среден пръст.
–Да, ама едвам се отървах от подаръка ти. – Сега вече се мръщя,
защото си спомням, че трябваше да дойдат трима от контрол на
вредителите, за да разкарат съществото от стаята ми.
–Мама му стара – пъшка Лоугън. – Просто върви горе. Повярвай ми,
после ще ни благодариш.
Те се споглеждат многозначително и аз се успокоявам. Почти.
Искам да кажа, че няма напълно да сваля гарда, не и около тези
скапаняци.
На излизане задигам още две кенчета бира. През сезона не пия
много, но треньорът ни даде седмица почивка, за да учим за
контролните по средата на семестъра, и все още ни остават два дни
свобода. Съотборниците ми, диви късметлии, изглежда, нямат
проблем да излочат дванайсет бири, а на следващия ден да играят като
шампиони. При мен е друго. Дори малко да подпийна, на сутринта ме
цепи главата и се пързалям като новак на първите си кънки.
Щом започнат отново тренировките по шест дни в седмицата,
пиенето на алкохол за мен става едно на пет. Една напитка в дните с
тренировки, пет след мач. Изключения няма.
Възнамерявам да се възползвам максимално от времето, което ми
остава.
Въоръжен с бирите, аз се отправям към стаята си на горния етаж.
Голямата спалня. Не се поколебах да разиграя картата „Аз съм ви
капитан“, за да я получа, и можете да ми вярвате, че си струваше да се
понатегна. Имам собствена баня, сладурчета.
Вратата ми е оставена открехната, нещо, което веднага ме кара да
настръхна подозрително. Надничам предпазливо, за да се уверя, че на
главата ми няма да се излее кофа вода, след това побутвам вратата. Тя
се отваря и аз пристъпвам напред, подготвен за засада.
Така и става.
 Само че засадата е по-скоро визуална, защото, мама му стара,
момичето на леглото ми прилича повече на извадено от каталог на
„Викториа Сикрет“.
Вижте сега, аз съм мъж. Не знам имената на половината боклуци,
които е облякла. Виждам бяла дантела, розови панделки и много кожа.
И съм щастлив и доволен.
–Много време ти отне. – Кендъл ми отправя сексапилна усмивка,
която казва: „Ще ти излезе късметът, момчето ми“, и членът ми
реагира както трябва, набъбва под ципа. – Щях да те почакам още
пет минути и да се разкарам.
–Значи съм тъкмо навреме. – Плъзвам поглед по тоалетчето, откоето
направо ти потичат лигите, а след това питам бавно и провлачено:
–Лале, сладкишче, това за мен ли?

Сините ѝ очи потъмняват прелъстително.

– Много добре знаеш, жребецо.
Много добре знам, че звучим като герои от евтино порно. Но я
стига, кога му се случва на един мъж да влезе в стаята си и да открие
жена, която изглежда по този начин? Той е готов да разиграе всяка
тъпотийска сцена, която тя иска, дори да се престори на разносвач на
пица, който отива при някоя лелка на средна възраст.
Двамата с Кендъл се свалихме през лятото по-скоро защото така ни
беше удобно. Просто и двамата щяхме да бъдем в района през
ваканцията. На два пъти ходихме на бар и от дума на дума, докато се
усетя, вече се бях вързал с готино момиче от сестринство. Само че
цялата работа пресъхна още преди средата на семестъра и като
изключим по някой и друг мръснишки есемес от време на време,
досега не бях виждал Кендъл.
–Реших, че ще искаш да се позабавляваш, преди тренировкитеда
започнат отново – заявява тя и пръстите и ̀ с маникюр се заиграват с
мъничката розова панделка в средата на сутиена.
–Правилно си решила.

По устните ѝ се разлива усмивка и тя се изправя на колене. Мама му

стара, циците ѝ направо преливат от дантелката, която е облякла. Тя
ме
вика с пръст.
– Ела тук.
Не губя повече време, пристъпвам към нея. Защото… отново ще го
кажа… аз съм мъж.
–Защо ми се струва, че си доста облечен? – пита тя, след товастиска
колана на дънките и разкопчава копчето. Дръпва ципа и секунда по-
късно членът ми изскача в готовата ѝ ръка. Не съм прал от седмици,
затова се правех на командос, докато не си оправя нещата, а от
начина, по който очите ѝ пламват, веднага разбирам, че одобрява, че
съм без боксерки.
Когато ме обгръща с пръсти, от гърлото ми се изтръгва стон. О, да!
Няма нищо по-хубаво от това да усетиш женска ръка около пениса си.
Не, греша. Езикът на Кендъл влиза в играта и мама му стара, става
още по-гот, отколкото с ръката.
Час по-късно Кендъл се сгушва до мен и отпуска глава на гърдите
ми. Бельото ѝ и дрехите ми са разпилени по пода на стаята с две
празни пакетчета от презервативи и тубичка лубрикант, който дори не
се наложи да отворим.
Тази работа с гушкането ме прави неспокоен, но не мога просто така
да я избутам и разкарам, не и след като вложи толкова усилия, за да ме
прелъсти.
Само че това също ме притеснява.
Жените не се контят в скъпарско бельо за едното чукане, нали?
Мисля си, че отговорът е не, и следващите думи на Кендъл оправдават
неспокойните ми мисли.
– Липсваше ми, съкровище.
Първата ми мисъл е мамка му.
Втората е защо.
Защото през всичкото време, откакто се мотаехме заедно, Кендъл
не е направила абсолютно никакво усилие да ме опознае. Когато не
правим секс, тя не спира да говори за себе си. Сериозно, тя не ми е
задавала личен въпрос, откакто се запознахме.
–Ами… – Търся думи, каквато и да е поредица, която не се състои от
„И ти ми липсваш“. – Бях зает. Нали знаеш, контролните в средата на
семестъра.
–Очевидно. В един колеж сме. И аз трябваше да уча. – Сега вечев
гласа ѝ се долавя острота. – Липсвах ли ти?
Да ми го начукат отстрани! Какво да отговоря на този въпрос? Няма
да лъжа, защото така само ще я поощря. Да, обаче не мога да се държа
гаднярски и да призная, че дори не съм се сещал за нея от последния
път, когато се изчукахме.
Кендъл сяда и присвива очи.
– Това е въпрос, на който се отговаря с да или не, Гарет. Аз липсвах ли
ти?
Обръщам поглед към прозореца. Така, намирам се на втория етаж и
се замислям дали да не се метна през скапания прозорец. Толкова ми
се иска да се разкарам.
Само че мълчанието ми е повече от красноречиво и неочаквано
Кендъл скача от леглото, русата ѝ коса лети във всички посоки, докато
си събира дрехите.
– О, боже господи! Ти си невероятен задник! Пет пари не давашза мен,
нали, Гарет?
Ставам и отивам да си вдигна захвърлените дънки. –
Държа на теб – опитвам се да протестирам. – Само че… Тя
вдига гневно бикините си.
–Само че какво?

–Само че мислех, че сме наясно какво става. Не искам нищосериозно.

– Стрелвам я с многозначителен поглед. – Казах ти още в
началото. Изражението ѝ омеква и тя прехапва устни.
– Знам, но… Просто си мислех…
Много добре знам какво си мисли – че ще се влюбя до полуда в нея
и небрежната ни връзчица ще се превърне в скапана „Тетрадката“.
Честно казано, не разбирам защо изобщо си правя труд да
определям някакви правила. Опитът ме е научил, че нито една жена не
започва неангажираща връзка с убеждението, че ще си остане
неангажираща, може би дори убеждава себе си, че за нея няма проблем
да се впусне в секс без обвързване, но дълбоко в душата си се надява и
моли да се стигне до нещо по-сериозно.
 След това аз, гаднярът в личния ѝ ситком, се натрисам и спуквам
балона на надеждата, въпреки че никога не съм лъгал за намеренията
си, нито пък съм я подвеждал дори за секунда.
–Хокеят е целият ми живот – сумтя аз. – Тренирам по шест днив
седмицата, играя двайсет мача на година – дори повече, ако успеем
да се доберем до мачовете след редовния сезон. Нямам време за
гадже, Кендъл. А ти заслужаваш много повече, отколкото мога да ти
дам.
Недоволство замъглява очите ѝ.
– Вече не искам неангажиращи връзки. Искам да ти бъда гадже.
Поредното защо напира да излезе от устата ми, но аз прехапвам
език. Ако тя беше показала някакъв интерес към мен, освен плътски,
може би щях да ѝ повярвам, но фактът, че никога не я е било грижа, ме
кара да се питам дали единствената причина да иска връзка с мен, е,
защото съм нещо като символ за нея.
Преглъщам разочарованието си и се опитвам да пробутам поредното
недодялано извинение.
– Извинявай. Само че в момента за мен това е положението.
Докато си вдигам ципа на дънките, тя продължава да се облича.
Въпреки че „облича“ е малко преувеличено – тя е само по бельо и
шлифер. Ето защо Лоугън и Тъкър се бяха нахилили глупашки, щом се
прибрах. Когато едно момиче пристигне на прага ти в шлифер, ти
веднага разбираш, че отдолу няма кой знае какво.
–Повече не мога да се виждам с теб – заявява най-сетне тя ипогледът и ̀
намира моя. – Ако продължим да правим… това… аз ще се привържа
още повече.
Не мога да оспоря казаното.
– Но пък се забавлявахме.След малко тя се усмихва.
– Да, наистина, забавлявахме се.
Тя скъсява разстоянието между нас и се вдига на пръсти, за да ме
целуне. Отвръщам на целувката ѝ, но предишната страст вече я няма.
Целувката е лека. Любезна. Флиртът ни е изчерпан, така че нямам
намерение да я подвеждам.
–Та в тази връзка… – Очите ѝ блестят закачливо. – Кажи ми,
акопремислиш и решиш, че искаш гадже.
–Първо на теб ще кажа – обещавам.
–Добре.

Тя лепва целувка на бузата ми и излиза, оставя ме да се чудя как ми

се размина толкова лесно. Бях готов за скандал, но ако изключим
първоначалния изблик на гняв, Кендъл прие положението като
професионалистка.
Де да можеше всички жени да са разбрани като
нея. Да, това са камъни в градината на Хана.
Сексът винаги разпалва апетита ми, затова слизам долу да си
потърся нещо за хапване и оставам доволен, че все още има ориз и
пържено пиле, за което трябва да благодаря на Тък, който е частният
ни шеф-готвач, защото останалите и вода не могат да кипнат, без да я
загорят. Затова пък Тък е расъл в Тексас със самотна майка, която го е
научила да готви, когато все още е бил с памперс.
Настанявам се в ъгъла за хранене и натъпквам парче пиле в устата
си, когато Лоугън нахлува само по карирани боксерки.
Извива вежда, когато ме вижда.
–Я. Не мислех, че ще те видя отново тази вечер. Реших, че щеси
МЗДЧ.
–МЗДЧ ли? – питам с пълна уста. Лоугън се опитва да
правиабревиатури с надеждата да започнем да ги използваме като
жаргон, но през повечето време нямам представа какви ги плещи.
Той се ухилва.
– Много зает да чукаш.
Извивам очи и лапвам вилица див ориз.
–Сериозно, Блонди да не би да си тръгна вече?

–Аха. – Сдъвквам, преди да продължа. – Тя знае каква е хавата.–

Хавата е, че на гаджетата не им е позволено да преспиват.
Лоугън подпира лакти на плота и сините му очи заблестяват, когато
променя темата.
–Нямам търпение за мача със „Сейнт Антъни“ този уикенд. Тичу ли?
Наказанието на Бракстън е приключило.
Това приковава вниманието ми.
 –Сериозно? Ще играе ли в събота?

–О, да. – Изражението на Лоугън се разведрява. – Много ще мие кеф

да му размажа мутрата на тоя.
Грег Бракстън е звездата на „Сейнт Антъни“, ляво крило, съвършено
лайно дрисливо като човек. Тази гадина има садистични наклонности,
които не се колебае да прояви на леда, и когато отборите ни играха
преди сезона, той изпрати един от защитниците ни, второкурсник, в
спешното със счупена ръка. Затова го отстраниха за три мача, въпреки
че, ако зависеше от мен, щях да отстраня този психопат за цял живот
от колежански хокей.
– Ако решиш да го повалиш, ще съм до теб – обещавам.
– Да не забравиш. А, да, следващата седмица ни чака „Истуд“.
Май трябва да обръщам повече внимание на графика ни. Колежът
„Истуд“ е номер две (след нас, разбира се) и мачовете с тях са винаги
оспорвани.
Мамка му, най-неочаквано се сещам, че ако не забия висока оценка
на поправката по етика, няма да съм на леда за мача с „Истуд“.
– Мамка му – мърморя.
Лоугън отмъква парче пиле от чинията ми и го лапва.
– Какво?
Не съм казал на съотборниците си за тази работа с оценките, защото
се надявах контролното да не е чак толкова зле, но сега вече ми се
струва, че няма къде да ходя и трябва да си призная.
Затова въздишам и разказвам на Лоугън за двойката по етика и
какво означава това за отбора.
– Разкарай този предмет – заявява той на мига.
– Не мога. Изпуснал съм крайния срок.
– Гадост.
– Нали.
Споглеждаме се мрачно, след това Лоугън се тръшва на стола до моя
и прокарва ръка през косата си.
–Значи трябва да се стегнеш, мой човек. Учи, докато ти се подпалят
топките, и изкарай шестица по този гнуснярски предмет. Имаме
нужда от теб, Джи.
 –Знам. – Стискам вилицата, обзет от безсилие, после я оставями
усещам, че вече нямам апетит. Това е първата ми година като
капитан, което е страхотна чест, при положение че съм едва първа
година. Би трябвало да вървя по стъпките на предшественика си и
да изведа отбора си до поредния национален шампионат, но как, по
дяволите, да го направя, ако не съм на леда с тях?
–Набелязал съм си частна учителка – уверявам съотборника си.

–Тя е скапан гений.

–Браво. Плати ѝ колкото иска. Ще помагам и аз, ако

искаш. Не се сдържам и се ухилвам.

–Леле. Предлагаш да се разделиш със сладките си парички, а?
Наистина искаш да играя.
–Искам и още как. Става въпрос за една мечта, човече. Дваматас теб в
екипи на „Бруинс“, нали не си забравил?
Трябва да призная, че това е адски готина мечта. Двамата с Лоугън
обсъждаме този въпрос още откакто станахме съквартиранти. Не се
впуснах в професионална кариера, защото исках да се съсредоточа над
колежа, но съм категоричен, че след като завърша, ще стана
професионалист. При Лоугън положението е същото. Той е по-бърз от
светкавица и е истински звяр на леда.
–Оправи тъпия си успех, Джи – нарежда той. – Иначе ще тенаритам.

–Треньорът ще ме нарита по-силно. – Насилвам се да се усмихна. –

Не се тревожи, заел съм се.
–Хубаво. – Лоугън си открадва ново парче пиле и излиза откухнята.

Дояждам бързо храната, след това се връщам горе, за да си намеря

телефона. Време е да натисна малко повече Хана, чието име не започва
с М.
 3 Хана
–Наистина мисля, че трябва да изпееш последната нота в мимажор –
настоява Кас. Той е като развалена плоча, прави едно и също
неразумно предложение всеки път, когато завършим дуета си.
Държа да уточня, че съм пацифист. Не вярвам в използването на
юмруци за разрешаване на проблемите, за мен организираните битки
са варварска проява, а от самата мисъл за война ми призлява.
Същевременно съм на крачица от това да фрасна Касиди Донован в
лицето.
–Този тон е твърде нисък за мен. – Говоря уверено, но едваприкривам
раздразнението си.
Кас прокарва недоволно ръка през вълнистата си тъмна коса и се
обръща към Мери Джейн, която се намества на пейката пред пианото.
–Знаеш, че съм прав, Ем Джей – опитва се да я убеди той. – Щебъде
по-въздействащо, ако двамата с Хана завършим в една височина,
вместо да гледаме хармонията.
–Не, ще има по-голямо въздействие, ако има хармония – споряаз.

Готова съм да започна да си скубя косата. Много добре разбирам

какво се опитва да направи Кас. Иска да завършим песента на неговата
тоналност. Пробутва подобни номерца, откакто решихме да де се
обединим за зимното представление, и прави всичко по силите си, за
да открои своя глас, а аз да остана на заден план.
Ако знаех каква примадона е Кас, щях да пратя по дяволите този
дует, но тъпакът реши да покаже истинската си същност, след като
започнахме репетиции, а сега вече е твърде късно да се отдръпна.
Инвестирала съм прекалено много в този дует и честно казано, много
обичам песента. Мери Джейн написа невероятно парче и част от мен
не иска да я разочарова. Освен това знам със сигурност, че във
факултета предпочитат дуети пред соло, защото последните
изпълнения, които спечелиха стипендии, бяха дуети. Съдиите направо
изперкват, когато чуят сложни хармонии, а това произведение ще ги
закове.
– Ем Джей? – настоява Кас.
– Ами…
 Виждам как дребничката блондинка се топи под хипнотизиращия му
поглед. Кас има такова влияние над жените. Той е дразнещо красив, да
не говорим, че гласът му е феноменален. За съжаление, той е напълно
наясно с тези свои качества и не се колебае да ги използва в своя
полза.
–Може би Кас е прав – мрънка Ем Джей и избягва погледа ми,докато
ме предава. – Да пробваме в ми мажор, Хана? Да го направим веднъж
и да видим кой вариант е по-добър.
Бенедикт Арнолд1! Искам да изкрещя, но се овладявам. Също като
мен Ем Джей бе принудена да търпи безумните искания на Кас и
„великолепните“ му идеи седмици наред и не я виня, че се опитва да
постигне някакъв компромис.
– Добре – мърморя. – Да пробваме.
Очите на Кас заблестяват триумфално, но задоволството му не трае
дълго, защото, след като изпяваме песента отново, става ясно, че
предложението му е кофтейшън. Нотата е твърде ниска за мен и
вместо великолепният баритон на Кас да изпъкне, моята част звучи
тромаво и отвлича вниманието от него.
–Мисля, че Хана трябва да се придържа към оригинала. – МериДжейн
поглежда Кас и прехапва устни, сякаш се страхува от реакцията му.
Той може да е арогантен, но съвсем не е глупав.
– Добре – сопва се той. – Ще го направим, както ти искаш, Хана.
Стискам зъби.
– Благодаря ти.
За щастие, часът ни изтича, което означава, че мястото трябва да се
освободи за някого от първокурсниците. Нямам търпение да се махна
и бързо събирам нотните листове и си обличам двуредното палто.
Колкото по-малко време прекарвам с Кас, толкова по-добре.
Господи. Не мога да го понасям.
Иронията е, че пеем изключително емоционална любовна песен.
– Утре по същото време? – Той ме наблюдава очаквателно.

– Не, утре сме в четири, нали не си забравил? Във вторник вечер

работя.
По лицето му се разлива недоволство.
–Да ти кажа, можехме да изпипаме тази песен много отдавна,ако
 графикът ти не беше толкова…
натоварен. Извивам вежда.
–И това го казва човекът, който отказва да репетира през уикендите.
Защото аз съм свободна и в събота, и в неделя вечер.
Той стиска устни, след това си тръгва, без да каже и
дума. Тъпак.
Зад мен се чува тежка въздишка. Обръщам се и забелязвам, че Ем
Джей е все още на пианото, все още хапе устни.
–Извинявай, Хана – казва тихо тя. – Когато ви помолих да изпеете
моята песен, не съм и помисляла, че Кас е толкова труден.
Раздразнението ми намалява, когато забелязвам колко е разстроена.
– Слушай, не е твоя грешка – уверявам я аз. – И аз не очаквах да
е чак такъв скапаняк, но той е невероятен певец, така че да се опитаме
да мислим за това. Нали?
–И ти си невероятна певица. Затова избрах вас двамата. Не можех да
си представя някой друг да вдъхне живот на песента.
Усмихвам ѝ се. Тя е мило момиче, да не говорим, че е една от най-
талантливите песнописци, които съм срещала. Всяко произведение,
което се изпълнява на концерта, трябва да е композирано от някого,
който учи музика, и още преди Ем Джей да се обърне към мен, аз вече
мислех да я помоля да използвам някоя от песните ѝ.
–Обещавам ти, че ще изпеем страхотно песента ти, Ем Джей.Не
обръщай внимание на простотиите на Кас и на изблиците му.
Мисля, че той просто обича да спори заради самия спор.
Тя се смее.
– Да, сигурно. До утре.
– Да, точно в четири.
Махам ѝ с ръка, след това излизам от стаята за репетиции и си
тръгвам.
Едно от любимите ми неща в „Брайър“ е кампусът. Сградите,
древни, покрити с бръшлян, са свързани една с друга с калдъръмени
пътеки, обточени с брястове и пейки от ковано желязо. Университетът
е един от най-старите в страната, сред възпитаниците му са десетки
влиятелни хора и повече от един президент.
 Най-хубавото на „Брайър“ е безопасността. Процентът на
престъпност клони към нула, което вероятно има много общо със
загрижеността на декан Фароу за сигурността на студентите му.
Училището инвестира купища пари за охрана във формата на камери,
монтирани на стратегически места, и охранители, които патрулират по
двайсет и четири часа на ден. Не че това е затвор. Охранителите са
приятелски настроени и ненатрапчиви. Почти не ги забелязвам, когато
обикалям кампуса.
Общежитието ми е на пет минути от музикалната сграда и аз
въздишам облекчено, когато влизам през масивните дъбови врати на
Бристъл Хаус. Денят беше дълъг и единственото ми желание е да
взема горещ душ и да се отпусна в леглото.
Жилището, което деля с Али, прилича повече на апартамент,
отколкото на обикновена стая в общежитие, което е едно от
предимствата да си в по-горен курс. Имаме две спални, малко холче и
дори кухненски бокс. Единственият недостатък е общата баня, която
делим с четири други момичета на нашия етаж, но за щастие, нито
една не е мърла, така че тоалетните и душовете обикновено са
безупречно чисти.
–Здрасти. Връщаш се късно. – Съквартирантката ми наднича встаята,
захапала сламката, която стърчи от чашата. Тя пие нещо зелено, на
малки късчета, което изглежда адски противно, но вече съм свикнала
с нейните напитки. Али е на сокове през изминалите две седмици,
което означава, че всяка сутрин се будя от оглушителното бръмчене
на блендера, докато подготвя гнусничките си течни хранения за деня.
–Бях на репетиция. – Изритвам обувките и хвърлям палтото
налеглото, след това продължавам да се събличам по бельо, въпреки
че Али е на прага ми.
Едно време бях твърде срамежлива, за да се съблека гола пред нея.
Докато бяхме в стая през първата година, отначало се преобличах под
одеялото или чаках Али да излезе. Само че в колежа няма такова нещо
като усамотение и рано или късно трябва да приемеш този факт. Все
още помня колко бях смутена първия път, когато видях голите гърди
на Али, но тя не притежава и грам скромност и когато забеляза, че съм
я зяпнала, просто намигна.
– Светнаха ти очичките, а?
След този случай повече не се събличах под одеялото.
– Слушай сега…
Небрежните ѝ думи ме накараха да застана нащрек. Живея с Али
вече две години. Достатъчно дълго, за да знам, че когато започва
изречение със „Слушай сега“, то обикновено е последвано от нещо,
което не искам да чуя.
– Ммм? – отвръщам и грабвам халата от кукичката на вратата.

– В сряда вечерта има парти в „Сигма“. – Сините ѝ очи блестятстрого.

– Идваш с
мен.
Пъшкам.
–Парти на братство ли? Няма начин.

–О, има. – Тя скръства ръце на гърдите. – Контролните приключиха,

така че нямаш извинение. Освен това ми беше обещала да направиш
усилие да си по-общителна тази година.
Наистина бях обещала, но… има и още нещо. Не обичам
партита. Бях изнасилена на едно парти.
Господи, мразя тази дума. Изнасилване. Това е една от малкото
думи в английския език, които направо те смазват. Тя е грозна,
покваряваща и аз много се старая да не позволявам да ми контролира
живота. Преживях случилото се с мен. Повярвайте ми, така е.
Знам, че вината не беше моя. Знам, че не съм предизвикала
изнасилването с думи или постъпка. То не ми отне способността да се
доверявам на хората, не ме накара да се страхувам от всеки човек,
който ми се изпречи на пътя. Годините терапия ми помогнаха да видя,
че товарът на вината пада изцяло върху него. На него нещо не му беше
наред. Не на мен. Никога не ми е имало нещо. А най-важният урок е,
че приех, че не съм жертва – аз умея да оцелявам.
Това обаче съвсем не означава, че насилието не ме промени.
Промени ме и още как. Има причина да съм вкарала номера за спешни
случаи 911 в телефона си и да нося лют спрей в чантата си, когато се
прибирам вечер. Има причина да не пия пред другите, нито да
приемам
напитки от когото и да било, дори от Али, защото винаги има шанс тя
неволно да ми подаде чаша, в която напитката е с някакъв примес.
Има причина да не ходя на много партита. Май това е моята версия
на посттравматичния стрес. Звук или миризма, или нещо безобидно,
което мярна, кара спомените ми да се изкачат по възходяща спирала на
повърхността. Чувам как дъни музика, висок говор и шумен смях.
Усещам мириса на топла бира и пот. Намирам се сред тълпа.
Неочаквано съм отново на петнайсет години, на партито на Мелиса
Майър, впримчена в личния си кошмар.
Али смекчава тона, когато забелязва тревогата по лицето ми.
–Правили сме го и преди, Хан-Хан. Ще бъде както и преди.Няма да
те изпускам от поглед, нито една от нас няма да пийне и капка.
Обещавам.
Стомахът ме присвива от срам. Срам и съжаление и донякъде
страхопочитание, защото тя наистина е невероятна приятелка. Не е
нужно да остане бдителна единствено за да ми е добре на мен, въпреки
това го прави всеки път, когато излизаме, и аз много я обичам заради
това.
Само че ми е неприятно, че трябва да го прави.
–Добре – примирявам се аз не само заради нея, ами и зарадисебе си.
Бях ѝ обещала да съм по-общителна, но също така бях обещала на
себе си, че тази година ще направя усилие да пробвам нови неща.
Да сваля гарда и да престана да съм толкова противно уплашена от
непознатото. Парти в някое братство може и да не отговаря на
представата ми за върховно прекарано време, но кой знае, може
пък да ми хареса.
Лицето на Али просветлява.
– Ура! А сега ще извадя асото си.
– Какво асо? – питам
подозрително. Ъгълчетата на
устата ѝ се извиват.
– Джъстин ще бъде
там. Пулсът ми се
ускорява.
– Ти откъде знаеш?
– Защото Шон го срещнал в стола и той му е казал, че ще ходи.
Предполагам, че куп тъпаци вече са решили да дойдат.
Мръщя се.
–Той не е тъпак.

–Леле, че си ми сладка, като защитаваш футболист. Чакай малко – я

да ида да видя дали не са полетели прасета навън.
–Ха-ха.

–Сериозно, Хан, това е откачено. Не ме разбирай погрешно, готми е,

че си падаш по някого. Мина цяла година, откакто двамата с Девън
се разделихте. Просто не разбирам как ти, точно ти си падаш по
това спортистче.
Усещам как ме завладява чувство на неудобство.
–Джъстин е… той не е като останалите. Различен е.

–И това го казва момичето, което не е разменило и дума с него.

–Различен е – настоявам. – Той е тих, сериозен и доколкотовиждам,

не чука всичко с пола като съотборниците си. Освен това е умен –
миналата седмица на двора го видях да чете Хемингуей.
–Сигурно е от задължителните четива.

–Не е.

Тя присвива очи.
– Ти пък откъде знаеш?
Усещам как се
изчервявам.
–Едно момиче го попита, докато бяхме в час, и той му обясни,че
Хемингуей е любимият му автор.
–О, боже! Сега вече чужди разговори ли подслушваш? Каква
сипреследвачка. – Али въздиша. – Добре, това е. В сряда вечер ще
си поговориш с него.
–Може би – отвръщам уклончиво. – Ако се появи възможност…

–Аз ще я накарам да се появи. Сериозно. Няма да си тръгнем

отбратството, преди да поговориш с Джъстин. Пет пари не давам,
 дори да е „Здрасти, как си“. Ще говориш с него. – Тя вдига пръст
във въздуха. – Capiche2?
Подсмивам се.
– Capiche? – повтаря тя строго.
След малко въздишам и се предавам.
–Capiche.

–Браво. Сега побързай и вземи душ, за да гледаме два епизодаот

„Момчетата от Медисън Авеню“, преди да си легнем.
–Само един. Твърде изтощена съм. – Отправям ѝ широка усмивка. –
Capiche?
–Capiche – мърмори тя, преди да излезе от стаята ми.

Кискам се, когато оставам сама, и събирам нещата за банята, но се

появява нова пречка – едва прекрачила към вратата, и в чантата ми
измяуква котка. Избрала съм високия рингтон за есемеси, защото е
достатъчно дразнещ и със сигурност ще ми привлече вниманието.
Оставям несесера на тоалетката, бъркам в чантата и ровя, докато не
открия съобщението на екрана.
Здрасти, Гарет е. Искам да се уточним за консултациите.
О, за бога!
Не знам да се смея ли, или да пъшкам. Този тип е упорит, не мога да
го отрека. Въздишам и бързо пиша отговор къс, без следа от
любезност.
Аз: Откъде взе номера ми?
Той: От списъка за записване в групата.
Мама му стара. Записах се в тази група в началото на семестъра, но
това беше, преди Кас да реши, че трябва да репетираме в понеделник
и сряда, точно по времето, когато се събира групата.
На екрана изскача нов есемес, преди да успея да отговоря, и който е
казал, че не можеш да усетиш тона на човек в някой есемес, много
греши. Защото тонът на Гарет е пълен с раздразнение.
Той: Ако идваше в работната група, нямаше да се налага да ти
пиша есемеси.
 Аз: Изобщо не е нужно да ми пишеш есемеси. Предпочитам да не
го правиш.
Той: Какво е нужно, за да те накарам да се съгласиш?
Аз: Абсолютно нищо.
Той: Супер. Ще го направиш без пари.
Досега се въздържах, но сега не издържам и пъшкам.
Аз: Няма да стане.
Той: Какво ще кажеш за утре вечер? Свободен съм в осем.
Аз: Не мога. Болна съм от испански грип. Много е заразен. Токущо
ти спасих живота, пич.
Той: Леле, благодаря за загрижеността. Само че имам имунитет
към пандемията, дето е ликвидирала живота на 40 милиона между
1918 г. и 1919 г.
Аз: Откъде знаеш толкова много за пандемиите?
Той: Уча история, сладурче. Знам купища ненужни факти.
Писна ми от тази работа със сладурчето. Добре. Май е крайно време
да приключа, преди да започне да флиртува.
Аз: Беше ми приятно да си чатим. Успех на поправителния.
Минават няколко секунди и Гарет не отговаря, затова се потупвам
по рамото, задето съм се отървала от него.
Каня се да изляза, когато снимка измяуква на телефона ми. Макар да
не ми се ще, кликвам да я даунлоудна и след малко голи гърди
изпълват екрана ми. Говоря за гладка, загоряла кожа, изваяни мускули
и най-стегнатите коремни мускули, които някога съм виждала.
Не се сдържам и сумтя високо.
Аз: Мама му стара. Ти да не би току-що да ми изпрати снимка на
гърдите си?
Той: Аха. Получи ли се?
Аз: Да ме подразниш ли? Да. Успех!
Той: Да си промениш решението. Опитвам се да те подсладя.
Аз: Гадост. Върви да подслаждаш някоя друга. ПС – Ще пусна
тази снимка в мбра.
Говоря, разбира се, за Май Брайър, училищния еквивалент на
Фейсбук, в който се включват деветдесет и пет процента от студентите.
 Той: Давай. Много момичета ще се зарадват да я имат в
колекциите си.
Аз: Изтрий този номер, пич. Говоря сериозно.
Не чакам отговор. Просто хвърлям телефона на бюрото и отивам да
взема душ.
4 Хана
Университетът „Брайър“ е на осем километра от град Хейстингс,
Масачузетс, който има една главна улица и около дванайсетина
магазина и ресторанта. Истинско чудо е, че в този миниатюрен градец
успях да си намеря работа на половин ден, и благодаря на щастливата
си звезда всеки ден, тъй като повечето студенти са принудени да
пътуват по един час до Бостън, ако искат да работят през учебната
година. Аз или пътувам десет минути с автобус, или пет минути с
кола, а след това съм в „Дела“, закусвалнята, в която съм сервитьорка
още от първата година.
Тази вечер извадих късмет и ще пътувам с кола. Разбрала съм се с
Трейси, едно от момичетата на моя етаж. Тя ми позволява да
използвам колата ѝ, когато не ѝ трябва, стига да ѝ я върна с пълен
резервоар. Сделката си я бива, особено през зимата, когато целият
район се превръща в покрита със сняг ледена пързалка.
Не харесвам особено много работата си, но и не я мразя. Парите са
добри, близо е до кампуса, така че не се оплаквам.
Не, задраскайте последното – тази вечер определено ми е позволено
да се оплаквам. Точно трийсет минути преди края на смяната ми
откривам Гарет Греъм в едно от сепаретата, които обслужвам.
Не може да бъде.
Този тип няма ли да се откаже?
Нямам желание да отида да му сервирам, но нямам и избор. Лиса,
другата дежурна сервитьорка, е заета да се разправя с група членове на
факултета, седнали в другия край на стаята, а шефката ми Дела е зад
бебешко синия плот и реже парчета пай с орехи за три
първокурснички, които седят на високите въртящи се столове.
Стискам зъби и отивам със стегната походка при Гарет, не крия
неприязънта си, когато срещам искрящите му сиви очи. Той прокарва
ръка през късо подстриганата си тъмна коса и ми отправя крива
усмивка.
–Здрасти, Хана. Я виж ти, да се срещнем тук.

–Да, виж ти – мърморя и вадя бележника от джоба на престилката. –

Какво да ти донеса?
–Частен учител.

–Извинявай, не е в менюто. – Усмихвам се мило. – За сметка натова

сервираме хубав пай с орехи.
–Знаеш ли какво направих снощи? – пита той, без да обърневнимание
на сарказма ми.
–Да. Заля ме с есемеси.

Той изви очи.

– Преди това.
Преструвам се, че мисля.
–Ами… забил си някоя мажоретка? Не, забил си момичешкияхокеен
отбор. Не, чакай, те май не са достатъчно плиткоумни за теб. Залагам
на първото си предположение – мажоретка.
–Всъщност беше от едно сестринство – отвръща самодоволнотой. – Но
те питам за преди това. – Той извива едната си черна вежда. – Но съм
заинтригуван от интереса, който проявяваш към сексуалния ми
живот. Мога да ти разкажа подробностите някой друг път, ако искаш.
–Не искам.

–Друг път – казва незаинтересовано той и поставя ръце на покривката

на синьо и бяло каре.
Ръцете му са едри, с дълги пръсти, къси нокти и кокалчета, които са
леко зачервени и напукани. Питам се дали наскоро не се е бил, но след
малко се досещам, че това сигурно е резултат от хокея.
–Вчера бях в работната група – информира ме той. – Имашеоще осем
души и знаеш ли коя беше най-високата оценка в групата? – Той
бълва отговора, преди да успея да позная. – Четири плюс. А общият
ни успех е три минус. Как според теб да изкарам поправителния, ако
 трябва да уча с хора, които са също толкова тъпи като мен? Имам
нужда от теб, Уелси.
Уелси ли? Това прякор ли е? Как, за бога, знае той, че фамилията ми
е Уелс? Никога не съм му казвала… гадост.
Проклетият лист, на който се записвахме.
Гарет забелязва изненадата ми и отново извива вежди.
–Научих много за теб в работната група. Взех ти телефона, цялото
име, дори разбрах къде работиш.
–Браво, сега вече наистина се превърна в преследвач.

–Не, просто съм внимателен. Обичам да знам с какво си имамработа.

–Мили боже господи! Няма да ти давам частни уроци, не разбра ли?

Върви да тормозиш някой друг. – Соча менюто пред него. – Ще
поръчваш ли? Ако нямаш намерение, моля те, върви си и ме остави
да си върша спокойно работата.
–Леле, боже! – киска се Гарет, преди да вземе ламиниранотоменю и да
го погледне разсеяно. – Сандвич с пуешко. – Оставя менюто, след
това отново посяга към него. – И двоен чийзбургер с бекон. Само
бургера, без пържени картофки. Всъщност чакай – искам си
картофките. А, да, и допълнително лучени кръгчета.
Оставам с отворена уста.
– Ти сериозно ли възнамеряваш да изядеш всичко това?
Той се ухилва.
– Разбира се. Сега раста.
Леле! Не може да бъде. Едва сега забелязвам – вероятно защото бях
разсеяна колко е нетърпим – но Гарет Греъм е истински мъж. У него
няма нищо момчешко. Нито в изваяните безупречни черти, нито във
високото тяло или едрите мускулести гърди, които ненадейно си
представям, след като си спомних снимката, която ми изпрати.
–И парче пай с орехи и един „Доктор Пепър“ за пиене. А, да, ичастни
уроци.
–Не са включени в менюто – отвръщам ведро. – Останалото щебъде
готово след минутка.
 Не му оставям възможност да спори, врътвам се с гръб към сепарето
и се отправям към паса, за да дам поръчката му на Хулио, нощния
готвач. Наносекунда по-късно Лиса притичва и заговаря тихичко:
– Господи. Нали знаеш кой е?
– Да.
– Това е Гарет Греъм.
– Знам – отвръщам сухо. – Затова казах „да“.
Лиса ми се струва възмутена.
–Ама какво ти става? Защо още не си се побъркала? Самият Гарет
Греъм седи в твое сепаре. Той говори с теб.
–Много важно. Устните му мърдат, но така и не разбрах, че говори.

Извивам очи и отивам до автомата за напитки, за да му налея. Не

поглеждам към него, но усещам как опушените сиви очи следват всяко
мое движение. Жалко за него. Няма начин да пропилея малкото си
свободно време за хокеист, който си въобразява, че е рок звезда.
Лиса се влачи след мен, не е доловила сарказма ми и продължава да
ахка и охка.
–Той наистина е страхотен. Просто невероятно разкошен. – Гласът ѝ
се превръща в шепот. – Освен това разбрах, че бил невероятен в
леглото. Сумтя.
–Сигурно сам е пуснал този слух.

–Не, Саманта Ричардсън ми каза. Миналата година се е свалялас него

на надпиването в Тета. Каза, че това бил най-невероятният секс в
живота и.̀
Няма какво да кажа, защото не давам пет пари за сексуалния живот
на някакво си там момиче, което дори не познавам. Вместо това
свивам рамене и посягам към чашата с „Доктор Пепър“.
– Слушай. Защо не поемеш сепарето му?
Като чувам как Лиса ахва, имам чувството, че съм и ̀ връчила чек за
пет милиона долара.
–Сигурна ли си?

–Да. Твой е.
–О, мили боже! – Тя прави крачка напред, сякаш се кани да
мепрегърне, но след това стрелва Гарет с поглед и изглежда, се
колебае дали да покаже неовладяната си радост. – Хан, длъжница съм
ти, да знаеш.
Иска ми се да ѝ кажа, че тя е тази, която ми прави услуга, но вече се
е юрнала към сепарето, за да обслужва принца си. Наблюдавам
развеселено как лицето на Гарет помръква, когато забелязва, че Лиса
се приближава. Грабва чашата, която тя поставя пред него, след това
среща погледа ми и наклонява глава.
Сякаш иска да ми каже, че няма да се отърва от него толкова лесно.
*
 Гарет
Няма да се отърве от мен толкова лесно.
Очевидно Хана Уелс не се е забърквала с атлети. Ние сме големи
инати и има нещо, което важи за всички ни. Никога не се отказваме.
Господ да ми е на помощ, но ще убедя това момиче да ми дава
частни уроци, дори това да ме убие.
Сега обаче, след като Хана ме прехвърли на другата сервитьорка, ще
мине доста време, преди да имам възможност да си постигна своето.
През следващите двайсет минути търпя тъпото флиртаджийско
държание и неприкрит интерес на къдравата брюнетка, която ми
сервира. Държа се любезно с нея, но не флиртувам.
Единственият човек, който ме интересува тази вечер, е Хана и
погледът ми е залепнал за нея като лепило, докато тя работи. Няма да
се учудя, ако се опита да избяга, докато не гледам.
Честно казано, униформата ѝ е готина. Пудрено синя рокличка с
бяла яка, едри копчета отпред и къса бяла престилка на кръста.
Прилича на тоалетче от „Брилянтин“, което си е точно на място, след
като в „Дела“ всичко е в стила на петдесетте. Веднага си представям
Хана Уелс в онази епоха. Тъмната ѝ коса до раменете е леко чуплива,
бретонът ѝ е прибран настрани под синя барета и придава на
прическата ѝ старомоден вид.
Докато я наблюдавам как работи, се питам каква е историята ѝ.
Поразпитах в работната група, но никой не знае нищо за нея. Един ми
каза, че била от малко градче в Средния Запад. Друг пък каза, че
излизала с някакъв от една банда през първата година. Като изключим
тези незначителни подробности, тя е пълна мистерия.
– Да ти донеса ли нещо друго? – пита сервитьорката, готова дами
угоди.
Гледа ме, сякаш съм някаква знаменитост или някоя подобна тъпота,
но аз съм свикнал с вниманието. Факт е, че когато си капитан на
хокеен отбор в първа дивизия, който е печелил две последователни
национални титли, хората те познават. А жените искат да те изчукат.
– Не, благодаря. Само сметката, ако обичаш.
– О. – Тя не скрива разочарованието си. – Разбира се.
Веднага. Преди да си тръгне, задавам груб въпрос.
 – Да знаеш кога свършва смяната на Хана?
Разочарованието ѝ се превръща в
недоумение.
– Защо?

– Имаме общи часове. Искам да поговоря с нея за една от

възложените ни задачи.
Лицето на брюнетката се отпуска, въпреки че в очите и ̀ все още се
таи подозрение.
– Вече приключи, но не може да си тръгне, преди да почистимасите
си.
Поглеждам към единствената заета маса в закусвалнята, където седи
двойка на средна възраст. Мъжът тъкмо вади портфейла си, докато
жена му се взира в сметката през очила с кафяви рамки.
Плащам за храната, казвам довиждане на сервитьорката, след това
излизам навън, за да чакам Хана. Пет минути по-късно повъзрастната
двойка излиза от заведението. Минута по-късно се показва Хана, но
дори да ме е видяла, че съм се притаил до вратата, не го показва с
нищо. Просто си закопчава палтото и завива отстрани на сградата.
Не губя време и веднага забързвам към нея.
– Уелси, чакай.
Тя поглежда през рамо, мръщи се красноречиво.
– За бога, няма да ти давам частни уроци.

– Напротив – свивам рамене. – Току-що разбрах какво искаш

взамяна.
Хана се врътва към мен като тъмнокосо торнадо.
–Не искам да ти давам уроци. Това е.

–Добре де, стана ясно, че не се интересуваш от пари. – Замислям се,

сякаш не е казала нищо. – Тогава трябва да е нещо друго. –
Продължавам да мисля още секунда. – Пиячка? Трева?
–Не и не и се разкарай.

Тя тръгва отново, белите ѝ гуменки шляпат по тротоара, докато

върви към покрития с чакъл парцел отстрани на заведението. Отправя
се към сребърна тойота хечбек, паркирана точно до джипа ми.
– Добре. Значи не си падаш по парти благини.
Следвам я до шофьорската врата, но тя не ми обръща
абсолютно никакво внимание, докато отключва вратата и хвърля
чантата си на седалката до шофьора.
– Какво ще кажеш за среща? – предлагам.
Това привлича вниманието и.̀ Тя изпъва гръб, сякаш някой е пъхнал
метален прът в гръбнака и,̀ след това врътва изумено глава.
–Какво?

–Аха, успях да ти привлека вниманието.

–Не, успя да привлечеш отвращението ми. Наистина ли мислиш, че

искам да изляза с теб?
–Всички искат да излязат с мен.

Тя прихва.
Може би трябва да се почувствам обиден от реакцията ѝ, но
звученето на смеха ѝ ми допада. Той е музикален, има дрезгавина,
която гъделичка ушите ми.
–Просто от любопитство – казва тя, – след като се събудиш сутрин,
възхищаваш ли се на себе си пред огледалото час или два?
–Два – отвръщам весело.

–Вдигаш ли ръка за „Дай пет“?

–Не, разбира се – подсмихвам се аз. – Целувам всеки от бицепсите

си, след това вдигам глава към тавана и благодаря на големия там,
горе, задето е създал такъв съвършен мъжки екземпляр.
Тя сумти.
–Да, ама не. Много се извинявам, че ще ти спукам балона, господин
Съвършенство, но нямам интерес да излизам с теб.
–Май не разбираш, Уелси. Не искам любовна връзка с теб. Знам, че
не си падаш по мен. Ако ще се почувстваш по-добре, държа да ти
кажа, че и аз не си падам по теб.
 –Сега вече се почувствах по-добре. Започвах да се притеснявам,че
може да се окажа твой тип, а от тази мисъл ме побиват тръпки.
Когато тя се опитва да се вмъкне в колата, аз стискам вратата, за да я
задържа отворена.
–Говоря за имидж – уточнявам аз.

–Имидж – повтаря тя.

–Аха. Да не би да мислиш, че си първото момиче, което щеизлиза с

мен, за да стане по-популярно? Случва се непрекъснато.
Хана прихва отново.
–Съвсем доволна съм от сегашното си място на социалната
стълбица, но ти благодаря, че ми предлагаш да стана попопулярна.
Ти си върхът, Гарет. Сериозно.
В гърлото ми клокочи разочарование.
–Какво ще те накара да си промениш мнението?

–Нищо. Просто си губиш времето. – Тя клати глава, изглеждане по-

малко разочарована, отколкото се чувствам аз. – Държа да ти кажа,
че ако влагаше същите усилия в ученето като да ме тормозиш,
щеше да изкараш шест плюс на контролното.
Тя отблъсква ръката ми, сяда зад волана и затваря вратата.
След секунда моторът изревава и аз съм почти сигурен, че ако
не бях отстъпил навреме, тя щеше да мине през крака ми.
Питам се дали Хана Уелс не е била атлет в друг живот, защото е
безумен инат.
Въздишам. Оставам да гледам след примигващите ѝ стопове и се
опитвам да измисля какъв да бъде следващият ми ход.
Нищичко не ми идва наум.

5
Хана
 Али държи на думата си. Партито тече от двайсет минути и тя е
плътно до мен, въпреки че гаджето и ̀ я моли да танцува с него още
откакто пристигнахме.
Чувствам се адски кофти.
–Добре, това е нелепо. Върви да танцуваш с Шон. – Трябва дакрещя,
за да надвикам музиката, която, колкото и да е невероятно, е доста
прилична. Очаквах тъп ритъм или вулгарен хип-хоп, но който и да е
застанал зад стереоуредбата, изглежда, проявява афинитет към инди
рок и британски пънк.
–Споко, всичко е наред – вика в отговор Али. – Ще повися тук стеб.

Да, бе, сигурно, защото да се спотайва до стената като някой

преследвач и да ме гледа как стискам бутилката „Евиан“, която си
донесох от общежитието, е много по-забавно, отколкото да прекара
известно време с гаджето си.
Холът е претъпкан. Момчета и момичета от братства и сестринства
се веселят, но тази вечер има много по-голямо разнообразие,
отколкото на обичайно гръцко събитие.
Забелязвам разни от курса по драма близо до масата за билярд.
Няколко момичета от отбора по хокей на трева си бъбрят край
камината. Момчета, за които съм почти сигурна, че са първокурсници,
са застанали край вграден бар. Всички мебели са изтласкани до
стените с ламперия, за да се освободи място за импровизиран дансинг
в средата на стаята. Накъдето и да погледна, виждам студенти, които
танцуват, смеят се и дрънкат глупости.
А горката Али е вързана за мен като с велкро, не може да се наслади
дори на секунда от партито, на което толкова ѝ се ходеше.
–Върви – настоявам. – Сериозно ти говоря. Не си се виждала сШон,
откакто започнаха контролните. Заслужаваш да прекараш малко
време с твоя човек.
Тя се колебае.
–Няма проблем. Ето ги Кейти и Шона… ще постоя при тях.

–Сигурна ли си?
–Напълно. Нали съм дошла да общувам? – Ухилвам се и я пляскам по
дупето. – Разкарай се, сладурано.
Тя също се ухилва и тръгва нанякъде, след това вдига айфона във
въздуха.
–Пусни SOS, ако имаш нужда от мен – провиква се тя. – И не
ситръгвай, без да ми кажеш!
Музиката заглушава отговора ми, но тя забелязва, че кимам, преди
да забърза. Виждам русата ѝ глава да се промъква след множеството,
след това е до Шон и той доволно я отвежда сред тълпата танцуващи.
Видяхте ли? И аз мога да съм добра приятелка.
Само че оставам сама, а двете момичета, при които смятах да отида,
си говорят с две много готини момчета. Не искам да им прекъсвам
флирта, затова оглеждам тълпата, за да видя друг познат – дори Кас
щеше да е спасение на този етап – но не забелязвам познати лица.
Потискам въздишката си, завирам се в ъгълчето си и през следващите
няколко минути оглеждам хората.
Когато няколко момчета поглеждат към мен с неприкрит интерес, аз
се проклинам, че позволих на Али да избере тоалета ми. Не може да
се каже, че роклята ми е неприлична, просто зелена, права, до
коленете, със скромно деколте, но подчертава извивките ми повече,
отколкото ми се иска, а благодарение на черните обувки на токчета,
с които я съчетах, краката ми изглеждат по-дълги. Дори не се
опитах да споря за тоалета, защото исках да привлека вниманието на
Джъстин, но в нетърпението да ме забележи на радара си, не
помислих на колко други радари ще се появя, и вниманието
насочено към мен ме притеснява.
– Здрасти.
Обръщам се, когато готино момче с вълниста кестенява коса и
светлосини очи се присламчва до мен. Облечено е в блуза с три
копчета на врата, стиска червена пластмасова чаша в ръка и ми се
усмихва, сякаш се познаваме.
– А, здрасти – отвръщам.
Когато забелязва въпросителното ми изражение, усмивката му става
по-широка.
–Аз съм Джими. Заедно сме в часовете по британска литература.
 –А, да. – Честно признавам, че не помня да съм го виждалапреди, но
в тези часове има поне двеста студенти, така че всички лица ми се
сливат.
–Ти си Хана, нали?

Кимам и потискам чувството на неудобство, защото погледът му

пропълзява към гърдите ми поне десет пъти, докато разговаряме.
Джими мълчи, сякаш се опитва да измисли какво да каже. И аз не
мога да измисля нищо, защото хич ме няма в неангажиращите
разговори. Ако беше човек, към когото проявявах интерес, щях да го
попитам за часовете му, дали има работа, по каква музика си пада, но
единственото момче, за което ме е грижа в момента, е Джъстин, а той
все още не се е появил.
Фактът, че го търся сред тълпата, ме кара да се чувствам като
пълна загубенячка. В интерес на истината, Али не е единствената,
която се пита какви ги върша. И аз се питам защо съм се
вманиачила чак толкова по този тип. Той дори не знае, че
съществувам. Освен това е спортист до мозъка на костите си. Все
едно проявявам интерес към Гарет Греъм, за бога. Той поне
предложи да излиза с мен.
И ето че в мига, в който помислих за Гарет, самият дявол влезе в
стаята.
Не очаквах да го видя тази вечер и веднага наведох глава, за да не ме
забележи. Може би, ако се съсредоточа много, ще се слея със стената
зад мен и той няма да разбере, че съм тук.
За щастие, Гарет изобщо не забелязва присъствието ми. Спира, за да
поговори с четири момчета, след това се отправя към бара в другия
край на стаята, където на мига го връхлитат шест момичета, които
пърхат с мигли и пъчат цици, за да му привлекат вниманието.
Застаналият до мен Джими извива очи.
– Господи. Всички тези чупки и стойки вече се изтъркаха, а?
Разбирам, че и той гледа Гарет, а отвращението по лицето му е
очевидно.
–Да не би да си фен на Греъм? – питам сухо.
 –Истината ли искаш, или общоприетото?

–Общоприетото ли?

–Той е член на това братство – обяснява Джими. – Така че,

технически погледнато, сме братя. – Той изписва кавички с
пръсти. – А момчетата от „Сигма“ харесват всичките си братя.
Ухилвам се.
– Добре, значи това е общоприетото. А каква е истината?
Музиката започва да дъни още по-силно, затова той се навежда към
мен. Устните му са на сантиметри от ухото ми, когато ми доверява:
– Не мога да го понасям. Егото му е по-голямо от тази къща.
Я виж ти – имам си сродна душа. Друг човек, който не е почитател
на Гарет.
Само че конспиративната усмивка, която му отправям, остава
погрешно разбрана, защото Джими притваря очи.
– Кажи… искаш ли да танцуваме? – пита провлачено той.
Не искам. Изобщо не искам. Тъкмо отварям уста да кажа не, и
мярвам нещо черно с ъгъла на окото си. Черната тениска на Гарет.
Забелязал ме е и се е отправил насам. Ако мога да съдя по
решителната му походка, той е решил да поведе отново битката с мен.
– Разбира се – избъбрям и с нетърпение стискам ръката на Джими.
– Да танцуваме.
По устата му се разлива бавна усмивка.
Опа. Май се показах като прекалено нетърпелива.
Вече е късно да си променя мнението, защото той ме повежда към
дансинга. А пък късметът ме предава и музиката се променя в мига, в
който стигаме там. Вместо „Рамонес“ започва парче на Лейди Гага. Не
е от бързите, а бавна версия на „Поукър Фейс“.
Браво.
Джими поставя ръце на ханша ми.
След секунда, макар и с нежелание, стискам раменете му и
започваме да се поклащаме в такт с музиката. Много е неловко, но
поне успях да избегна Гарет, който сега ме наблюдава намръщено,
пъхнал пръсти в гайките на избелелите си дънки.
 Когато погледите ни се срещат, му отправям полуусмивка и той
веднага присвива очи, сякаш знае, че танцувам с Джими, за да не се
наложи да разговарям с него. След това красива блондинка го докосва
по ръката и той откъсва очи.
Джими извива глава, за да види към кого гледам.
– Познаваш ли Гарет? – пита предпазливо
той. Свивам рамене.
– В един от часовете ми е.
– Приятели ли сте?
– Не.
– Радвам се.
В този момент Гарет и блондинката се измъкват от стаята и аз
доволно се поздравявам за успешно избраната тактика.
–Той тук с вас ли живее? – Господи, тази песен няма край, но азсе
опитвам да поведа разговор, защото трябва да завърша танца, след
като бях толкова „ентусиазирана“.
–Не, мама му стара – отвръща Джими. – Има си къща извънкампуса.
Вечно се хвали с нея, но съм готов да се обзаложа, че баща му
плаща наема.
Набърчвам чело.
– Защо го казваш? Да не би семейството му да е
богато? Джими ми се струва изненадан.
–Ти не знаеш ли кой е баща му?

–Не. Трябва ли?

–Фил Греъм. – Когато бръчките на челото ми стават подълбоки,

Джими обяснява.
–Давайте, „Ню Йорк Рейнджърс“! Двукратен носител на
купата„Стенли“? Хокейната легенда?
Единственият хокеен отбор, за който знам нещичко, е „Чикаго
Блекхокс“. Знам го, защото татко е луд фен и ме кара да гледам
мачовете с него. Затова не знам нищичко за някой си, който е играл за
„Рейнджърс“, при това преди двайсет години. Не съм изненадана, че
Гарет е от семейство на кралска особа в света на хокея. Той
определено показва чувство на превъзходство.
–Чудя се защо Гарет не е отишъл да учи в Ню Йорк – отбелязвам
любезно.
–Греъм старши е завършил кариерата си в Бостън – обясняваДжими.
– Сигурно семейството е решило да остане в Масачузетс, след като
той се е пенсионирал.
Добре че песента най-сетне свършва и аз бързо се извинявам и се
правя, че ми се ходи до тоалетната. Джими ме кара да обещая да
танцувам отново с него, след това намига и се отправя към отрупаната
с бирени бутилки маса.
Тъй като не искам той да разбере, че съм излъгала за тоалетната, аз
излизам от хола, за да се помотая отпред, където Али ме открива след
няколко минути.
–Здрасти! Забавляваш ли се? – Очите ѝ блестят, бузите са
поруменели, но знам, че тя не е пила. Нали ми обеща да остане
трезва, а Али никога не нарушава обещанията си.
–Май да. Скоро обаче си тръгвам.

–А, не. Още не може да си тръгнеш! Току-що те видях да танцуваш

с Джим Полсън – май се забавлявахте.
Сериозно? Оказва се, че съм по-добра актриса, отколкото си мислех.
–Готин е – добавя тя и ме поглежда многозначително.

–Не, не е мой тип. Прилича на възпитаник на частно училище.

–Аз обаче знам един, който определено е твой тип. – Али мърда с
вежди, преди да зашепне шеговито. – Не се обръщай, но той току-
що влезе.
Сърцето ми се извисява като хвърчило, подето от бурен вятър. Да не
се обръщам ли? Нима хората не разбират, че като кажат това, човекът
ще направи точно обратното?
Врътвам се към входа, след това обратно, защото, о, боже мой. Тя е
права. Джъстин най-сетне се появи.
 Тъй като го мярнах само за секунда, разчитам на Али да попълни
празните места.
– Сам ли е? – шепна.

– С някои от съотборниците си – отвръща тихо тя. – Нито единот тях

не води гадже.
Старая се да се покажа като момиче, което е разговаряло с приятелка
и изобщо не си пада по момчето, което е застанало на три метра.
Получава се, защото Джъстин и приятелите му минават покрай нас с
Али, а смехът им е погълнат от ритъма на музиката.
–Изчерви се – шегува се тя.

–Знам – пъшкам тихо. – Мамка му. Това увлечение е адски

тъпо.Защо ми позволяваш да се излагам по този начин?
–Защото изобщо не мисля, че е тъпо. И няма нищо срамно –напълно
здравословно е. – Тя стиска ръката ми и ме повлича към хола. Сега
вече музиката е по-тиха, но стаята жужи от оживените разговори.
–Сериозно, Хан, ти си млада и красива и искам да се влюбиш.

Пет пари не давам в кого, стига да… защо те е зяпнал Гарет Греъм?
Проследявам стреснатия ѝ поглед и потискам нов стон, когато
сивите очи на Гарет срещат моите.
– Защото ме преследва –
ръмжа. Тя извива вежди до
косата.
–Сериозно?

–Почти. Има двойка по етика, знае, че аз съм изкарала добраоценка

на контролното, затова иска да му давам частни уроци. Не приема
не за отговор.
Тя се киска.
– Струва ми се, че ти си единственото момиче, което някога муе
отказвало.
– Де да можеше и останалата част от жените да са умни катомен.
 Поглеждам над рамото на Али и търся Джъстин. Пулсът ми се
ускорява, когато го мярвам до масата за билярд. Облечен е в черни
панталони и сив пуловер с едра плетка, косата му е разрошена, пада
над силното чело. Господи, колко харесвам този вид, сякаш току-що
става от леглото! Не е гелосан като приятелите си, нито пък е
намъкнал футболно яке като останалите от тях.
–Али, довлечи си готинкото задниче тук! – изкрещява Шон отмасата
за пинг-понг. – Искам си партньорката за игра!
Тя става по-красива, когато по бузите ѝ избива руменина.
– Искаш ли да видиш как ще им сритаме бирените задници?
Без бирата – бърза да добави тя. – Шон знае, че тази вечер не пия.
Отново ме бодва чувство на вина.
–Не е забавно – отвръщам небрежно. – Трябва да пийнеш малко
бира, за да играеш бирен понг.
Тя клати категорично глава.
–Обещала съм ти да не пия.

–А пък аз нямам намерение да оставам още дълго – засичам яаз. –

Така че няма причина да не си пийнеш.
–Но аз искам да останеш – възмущава се тя.

–Какво ще кажеш за следното? Оставам още половин час, носамо

ако си позволиш да се забавляваш истински. Знам, че сключихме
сделка през първата година, но тя отпада.
Говоря напълно сериозно, защото не ми е никак приятно тя да ме
дундурка всеки път, когато излезем. Не е честно към нея. След две
години в „Брайър“ знам, че е време да отпусна края поне малко.
–Хайде, искам да се изфукаш със страхотните си умения по бирен
понг, след като обърнеш някоя и друга бира. – Стискам ръката и ̀ и
тя прихва, когато я отвеждам при Шон и приятелите му.
–Хана! – провиква се очарован Шон. – Ти ще играеш ли?

–Не – отвръщам. – Просто ще викам за фаворита си.

 Али отива при Шон в края на масата и през следващите десет
минути наблюдавам най-напрегнатата игра на бирен понг, която
съществува на планетата. През всичкото време обаче усещам
присъствието на Джъстин, който си бърбори със съотборниците си в
другия край на стаята.
Накрая се отдръпвам, защото този път наистина трябва да отида до
тоалетната. Има една на първия етаж, близо до кухнята, но опашката е
безобразно дълга и минава куп време, докато ми дойде редът.
Свършвам си бързо работата, след това излизам от стаята и се забивам
в твърди мъжки гърди.
– Трябва да внимаваш къде ходиш – отбелязва дрезгав
глас. Сърцето ми спира.
Тъмните очи на Джъстин намигат весело, когато прихваща ръката
ми, за да ме задържи. В мига, в който ме докосва, сърцето ми прогаря
плътта и аз цялата настръхвам.
– Извинявай – заеквам.

– Нямаш грижа. – Той се усмихва и прокарва ръка по гърдитеси. –

Все още съм цял.
Неочаквано забелязвам, че вече никой не чака пред тоалетната.
Двамата с Джъстин сме сами в коридора и о, господи, той е дори по-
красив отблизо. Освен това е много по-висок, отколкото си мислех –
налага се да вдигна глава, за да срещна очите му.
– С теб сме заедно на етика, нали? – пита той с онзи
дълбок,сексапилен глас.
Кимам.
– Аз съм Джъстин.
Той се представя така, сякаш в „Брайър“ има човек, който да не знае
името му. За мен обаче скромността му е очарователна.
– Аз съм Хана.
– Как си се справила на контролното?
– Имам шест – признавам. – Ами ти?
– Пет минус.
Не скривам изненадата си.
–Наистина ли? Май сме от късметлиите. Всички останали са
 сепровалили с гръм и трясък.
–Това значи, че сме умни, не късметлии.

Усмивката му ме кара да се топя. Сериозно. Превръщам се в

локвичка желе на пода и не мога да откъсна поглед от магнетичните
тъмни очи. Да не говорим, че той мирише фантастично – на сапун и
лимонов афтършейв. Неприлично ли ще бъде, ако притисна лице на
врата му и го вдъхна?
Май да. Ще бъде.
–И така… – Опитвам се да измисля нещо интересно, но съмтвърде
нервна, за да проявя остроумие в момента. – Ти играеш футбол,
нали?
Той кима.
–Уайд ресийвър3. Ти фен ли си? – На брадичката му виждам
трапчинка. – Имам предвид на играта.
Не съм, но мога да излъжа и да се престоря, че харесвам спорта му.
Само че това е рискован ход, защото той може да се опита да говори
„по същество“ с мен, а аз не знам нищичко за футбола, за да проведа
цял разговор по въпроса.
–Не точно – признавам с въздишка. – Гледала съм някой и другмач,
но честно казано, твърде бавен е за вкуса ми. Имам чувството, че
вие, момчета, играете пет секунди, след това някой надува
свирката и стоите часове наред, преди да продължите.
Джъстин прихва. Има страхотен смях. Нисък, дрезгав и аз го усещам
как стига чак до пръстите на краката ми.
–Да, чувал съм същото оплакване и преди. Когато играеш,
еразлично. Много по-напрегнато е, отколкото си мислиш. А пък
ако си инвестирал в отбор или определени играчи, научаваш
правилата много по-бързо. – Той накланя глава. – Трябва да
дойдеш на някой от нашите мачове. Обзалагам се, че ще ти бъде
забавно.
Мили боже. Той да не би да ме покани на някой от мачовете си?
– Да, може и да дойда…
– Кол! – прекъсва ни висок глас. – Айде да действаме!
И двамата се обръщаме, когато рус гигант наднича от хола. Това е
един от съотборниците на Джъстин, който няма никакво намерение да
крие нетърпението си.
–Идвам – провиква се в отговор Джъстин, след това ми
отправяунила усмивка, докато пристъпва към тоалетната. –
Двамата с Големия Джо се канехме да размажем разни хора на
билярд, но първо трябва да пусна една вода. Да си поговорим по-
късно?
–Разбира се. – Говоря небрежно, макар да няма нищо небрежнов
начина, по който сърцето ми препуска.
Когато Джъстин затваря вратата след себе си, аз бързам към хола и
усещам как са омекнали краката ми. Нямам търпение да кажа на Али
какво се случило току-що, но така и не се получи. В мига, в който
влизам в стаята, грамадата Гарет Греъм, метър и осемдесет и осем,
деветдесет килограма, застава на пътя ми.
– Уелси – започва ведро той. – Ти си последният човек,
коготоочаквах да видя тук.
Както обикновено, присъствието му ме кара да застана нащрек.
– Сериозно? Защо така?
Той свива рамене.
–Не мислех, че си падаш по партитата на братствата.

–Ами нали не си забравил, че не ме познаваш? Може да ходя

натакива партита всяка вечер.
–Лъжкиня, щях да те видя преди.

Той кръстосва ръце на гърдите, поза, при която бицепсът му се

надува. Забелязвам долната част на татуировка да се показва изпод
ръкава, но не мога да кажа какво представлява, единствено че е черна
и изглежда сложна. Дали не са пламъци?
–Та за тази работа с частните уроци… Мислех да отделим
малковреме, за да подготвим график.
Раздразнение гъделичка гръбнака ми.
–Не се отказваш, а?

–Никога.
 –Тогава започвай, защото нямам намерение да ти давам
частниуроци. – Вече съм разсеяна. Джъстин се показа отново и
високото му, гъвкаво тяло се промъква през множеството към
масата за билярд. Той е на половината път, когато красива
брюнетка го пресреща. За мой ужас той спира, за да поговори с
нея.
–Хайде, Уелси, помогни на човека – моли се Гарет.

Джъстин се смее високо на нещо, което момичето казва. По същия

начин се смееше и с мен преди минута. Когато тя го докосва по ръката
и се приближава по-близо, той не се отдръпва.
–Виж, ако не искаш да се занимаваш с мен целия семестър, поне ми
помогни да мина поправителния. Ще съм ти длъжник.
Вече не обръщам на Гарет никакво внимание. Джъстин се навежда и
започва да шепне нещо на ухото на момичето. То се киска, по бузите
му плъзва руменина и сърцето ми пропада чак до стомаха.
Бях напълно сигурна, че… не знам, се сближихме, но ето че сега той
флиртува с друга.
– Ти дори не ме слушаш – обвинява ме Гарет. – Кого си зяпнала?
Откъсвам очи от Джъстин и брюнетката, но не съм достатъчно
бърза.
Гарет се ухилва, когато забелязва къде е бил погледът ми.
– Кой? – пита той.
– Какво кой?
Той кима към Джъстин, след това се измества метър и половина
надясно, където забелязвам Джими да говори с един от братството.
– Полсън или Кол – кого от двамата искаш да опънеш?
– Да опъна ли? – Той отново привлече вниманието ми. – Гадост.
Кой говори така?
–Добре де, ще перифразирам. Кой от двамата искаш да изчукаш или
да оправиш, или да тръшнеш в леглото, или да правиш любов, ако
така ти харесва най-много.
Стискам зъби. Този тип е съвършено лайно.
Тъй като не отговарям, той решава вместо
мен.
–Кол – преценява той. – Одеве те видях да танцуваш с Полсън
 иопределено не правеше мили очички.
Нито потвърждавам, нито отричам. Вместо това отстъпвам крачка
настрани.
– Пожелавам ти лека нощ, Гарет.

– Не ми е приятно да ти го кажа, но тази работа няма да

стане,Уелси. Не си негов тип.
Гняв и смущение нахлуват в стомаха ми. Леле! Той наистина ли го
каза?
– Благодаря за съвета – отвръщам хладно. – Сега би ли ме извинил…

Той се опитва да ме хване за ръката, но аз го изблъсквам и го

оставям да зяпа след мен, оглеждам се, за да открия Али, и се
заковавам на място, когато я забелязвам да се натиска с Шон на
канапето. Не искам да ги прекъсвам, затова се врътвам на пети и
забързвам към входната врата.
Пръстите ми треперят, докато набирам есемес до Али, за да и ̀ кажа,
че си тръгвам. Категоричните думи на Гарет – не си негов тип – ехтят
в ума ми като потискаща мантра.
Истината е, че точно това имах нужда да чуя. Какво от това, че
Джъстин ме заговори в коридора? Очевидно това не е означавало
нищо, защото в следващия момент ми обърна гръб и тръгна да
флиртува с друга. Време е да приема действителността. Тази работа
между нас с Джъстин няма да се случи, без значение колко ми се иска.
Беше пълна глупост да дойда тази вечер.
Заливат ме вълни от неудобство, докато излизам от къщата на
„Сигма“ и усещам хладния нощен ветрец. Съжалявам, че не съм си
взела връхна дреха, но не исках да я разнасям цяла вечер и реших, че
ще издържа октомврийския хлад по време на петсекундния път пеша
от таксито до входната врата.
Али отговаря точно когато съм на верандата, предлага да излезе, за
да ми прави компания, докато пристигне таксито, но аз настоявам да
остане с гаджето си. След това търся номера на таксиметрова служба
за кампуса и тъкмо се каня да набера, когато чувам името си. По-точно
казано, вбесяващия му вариант.
 – Уелси. Чакай.
Справям се със стъпалата на верандата, като прескачам през едно, но
Гарет е много по-висок от мен, което означава, че крачките му са по-
дълги, и той ме настига за нула време.
–Хайде де, чакай. – Той отпуска ръка на рамото ми.
Свивам рамене, за да се отърва, и го поглеждам
злобно.
– Какво? Да не би да си в настроение да редиш още обиди?

– Не се опитвах да те обидя – протестира той. – Просто изтъквах

факт.
От това боли.
– Леле. Благодаря.
– Мамка му. – Той ми се струва недоволен. – Обидих те
отново. Не исках, честно. Не се опитвам да се държа гаднярски.
– Разбира се, че не се опитваш. Ти си такъв.
Той е достатъчно нахален и се ухилва, но веселото настроение бързо
отлита.
–Виж, познавам го. Кол е приятел с един от съквартирантитеми, така
че е бил у нас на няколко пъти.
–Браво на теб. Тогава ти излизай с него, защото аз не се интересувам.

–Напротив. – Той ми се струва много самоуверен и тъкмо затова го

мразя. – Просто казвам, че Кол си има тип.
–Добре, ще ти доставя удоволствие. Кажи какъв е неговият тип.Да не
решиш, че те питам, защото се интересувам от него – бързам да
добавя.
Той се усмихва компетентно.
–Аха. Не, разбира се. – След това свива рамене. – Той е в тозиколеж
вече колко, два месеца? Досега съм го виждал единствено с една
мажоретка и две мацки от „Капа Бета“. Знаеш ли какво ми подсказва
това?
–Не, но това ми подсказва, че ти отделяш твърде много време,за да
следиш кое от другите момчета с коя излиза.
Той не обръща никакво внимание на заядливата ми забележка.
– Казва ми, че Кол се интересува от мадами с определено социално
 положение.
Извивам
очи.
–Ако това е поредното предложение да стана популярна, щепасувам.

–Слушай, ако искаш да привлечеш вниманието на Кол, трябвада

направиш нещо драстично. – Той мълчи. – Така че да, отново ти
предлагам да изляза с теб.
–Отново пасувам. Сега би ли ме извинил, трябва да си повикамтакси.

–Нищо подобно.

Телефонът ми се е изключил, така че вкарвам бързо паролата, за да

го отключа.
–Виж, не си прави труд – казва Гарет. – Аз ще те закарам.

–Няма нужда да ме караш.

–Нали това правят такситата. Карат те.

–Не искам ти да ме караш – уточнявам аз.

–Значи предпочиташ да платиш десет кинта, за да се прибереш,

вместо да приемеш аз да те откарам без пари ли?
Саркастичната му забележка е много точна. Но да, определено имам
повече доверие на назначената в кампуса таксиметрова служба,
отколкото на Гарет Греъм. Не се качвам в автомобили с непознати.
Точка.
Гарет присвива очи, сякаш е прочел мислите ми.
–Нищо няма да пробвам, Уелси. Просто ще те закарам до вас.

–Връщай се на партито, Гарет. Братята ти сигурно се питат къдеси.

–Вярвай ми, те не дават пет пари къде съм. Интересува ги самода си

намерят някоя подпийнала кака, в която да си наврат онази работа.
Задавям се.
 –Господи. Ти си отвратителен, нали го знаеш?

–Не, просто съм откровен. Освен това не съм казал, че аз искамда го

направя. Не ми се налага да напия жена, за да спи с мен. Те идват
напълно трезви и преизпълнени с желание.
–Поздравления. – Ахвам, когато изтръгва телефона от ръкатами. –
Стига!
За мое удивление той обръща камерата към лицето си и се снима.
–Какво правиш?

–Заповядай – подава ми той телефона. – Ако искаш, пусни товасекси

лице до всичките си познати, за да ги информираш, че ще те закарам
до вас. Така, ако утре се окажеш мъртва, всички ще знаят кой е
виновникът. Ако искаш, можеш да държиш пръст на копчето за
спешно повикване през всичкото време, в случай че ти се наложи да
звъниш на ченгетата. – Той въздиша престорено тежко. – Моля те,
нека сега те закарам до вас.
Въпреки че не съм въодушевена от възможността да вися пред
къщата сама, без връхна дреха, докато чакам таксито, аз се пробвам да
протестирам за последно.
– Ти колко си пил?
–Половин бира.
Извивам
вежди.
– Лимитът ми е една – настоява той. – Утре сутринта имам
тренировка.
Съпротивата ми рухва, когато виждам сериозното му изражение.
Чувала съм много слухове за Гарет, но никога нищо свързано с
алкохол или наркотици, а таксиметровата служба на кампуса е
известна с това, че не знае какво е да бързаш, така че нищо няма да ми
стане, ако прекарам пет минути в колата с този тип. Няма проблем да
си мълча, ако ме дразни.
Или по-точно казано, когато ме дразни.
–Добре – примирявам се аз. – Можеш да ме закараш. Това обачене
означава, че ще ти давам частни уроци.
В усмивката му долавям самодоволство.
 – Ще обсъдим този въпрос в
колата.
6
Гарет

Хана Уелс си пада по футболист. Умът ми не го побира, но вече я

обидих на два пъти тази вечер, затова знам, че трябва да пристъпвам
внимателно, ако искам да я спечеля на своя страна.
Чакай само да се качим в джипа ми и да сложим коланите, преди да
ѝ задам предпазливо въпрос.
– Та ти откога искаш да изчу… да се любиш с Кол? Трябва да е от
съвсем скоро, след като той се прехвърли тук преди два месеца. –
Стискам устни. – Добре, да кажем от месец.
Отговор няма.
Поглеждам и забелязвам, че тя гледа още по-зверски, но дори с това
ожесточено изражение е готина. Има едно от найинтересните лица,
които съм виждал – бузките ѝ са малко позакръглени, устата малко
нацупена, но в съчетание с гладката маслинова кожа, яркозелени очи и
мъничка бенка над горната устна тя изглежда почти екзотично. Ами
това тяло… леле, след като вече го забелязах, не мога да го от-
забележа.
Напомням си, че не я карам до тях с намерения да забия поредната
бройка. Имам нужда от Хана твърде много, за да прецакам нещата,
като спя с нея.
Днес, след тренировка, треньорът ме дръпна настрани и ми чете
десетминутна лекция за това колко е важно да поддържам висок успех.
Всъщност лекция е твърде общо описание – точните му думи бяха
„гледай да си по средата, иначе ще си завра крака толкова дълбоко в
задника ти, че ще усещаш вкуса на ваксата ми за обувки години
наред“.
Нали съм си наглец, попитах дали хората все още използват вакса за
обувки, и той избълва поредица от цветисти ругатни, преди да
отпраши нанякъде.
Не преувеличавам, когато казвам, че хокеят е целият ми живот, но е
нормално да е така, след като баща ти е скапана суперзвезда. Старият
ми е планирал бъдещето още когато съм бил в утробата – да се науча
да се пързалям с кънки, да се науча да стрелям, да стигна до
професионалната лига, до самия край. На Фил Греъм му се носи
славата на упорит и горд човек. Помислете си само колко зле ще му се
отрази, ако единственият му син не стане професионален хокеист.
Да, долавят вероятно сарказъм. Освен това ще призная нещо: мразя
татко. Не, презирам го. Иронията е, че гаднярът си мисли, че всичко,
което съм направил, е било за него. И натоварените тренировки, и
синините по цялото тяло, и това, че се скапвам по двайсет часа на
седмица, за да подобря играта си. Той е толкова арогантен, че си
въобразява, че се подлагам на всичко това заради него.
Само че той греши. Правя го заради себе си. И донякъде за да го
надмина. За да стана по-добър от него.
Не ме разбирайте погрешно – обичам играта. Живея за рева на
тълпата, за мразовития въздух, който пари лицето ми, докато летя по
леда, за съсъка на шайбата, когато нанеса толкова силен удар, че
лампите могат да светнат. Хокеят е адреналин. Той е вълнение. Той
е… дори е успокояващ.
Поглеждам отново към Хана, питам се какво ще бъде необходимо,
за да я убедя, и неочаквано ми хрумва, че подхождам неправилно към
цялата тази работа с Кол. Защото да, тя наистина не е негов тип, но как
е станало така, че той е неин?
Кол се опитва да се представи като силния, мълчалив пич, но аз съм
се мотал с него предостатъчно пъти и той вече ми е ясен. Използва
тези дивотии за тайнствен мъж, за да привлича момичетата, и щом те
захапят въдицата, той включва чара си и ги подмамва право в гащите
си.
Защо, за бога, умно и уравновесено момиче като Хана Уелс точи
лиги по надувко като Кол?
–Само физическо привличане ли има, или наистина искаш даизлизаш с
него? – любопитствам.
Изпълнената ѝ с досада въздишка се разнася в колата.
– Може ли да не говорим по този въпрос?
Давам десен мигач и завивам от улицата с къщите на братства и
сестринства, поемам по пътя, който отвежда към кампуса.
–Сбърках за теб – казвам съвсем честно.
–Това пък какво трябва да означава?

–Мислех, че си открита. Куражлийка. Не от онези, които са такива

мишки, че не смеят да признаят, че си падат по някого.
Прикривам усмивката си, когато тя стиска зъби. Не съм изненадан,
че попаднах на чувствително място. Много добре разбирам хората и
знам без следа от съмнение, че Хана Уелс не е от жените, които
отстъпват пред предизвикателство, дори то да е прикрито.
–Добре. Печелиш. – Струва ми се, че тя говори през стиснатизъби. –
Може и да си падам по него. Малко, съвсем малко.
Усмивката ми се разлива.
–Леле, толкова ли беше трудно? – Отпускам педала на газта,докато
приближаваме знак „Стоп“. – Защо тогава не си го поканила да
излезете?
В гласа ѝ долавям паника.
– Защо да го правя?
– Ами защото току-що каза, че си падаш по него.
– Дори не го познавам.
– Как иначе ще го опознаеш, ако не го поканиш да излезете?
Тя се размърдва на мястото си, изглежда, ѝ е толкова неудобно, че аз
не се сдържам и прихвам.
–Уплашена си – шегувам се аз и не мога да скрия веселието вочите си.

–Не съм – отвръща веднага тя. След това млъква. – Може бималко.
Той… в негово присъствие ми става нервно.
Трябва ми огромно усилие, за да прикрия изненадата си. Не очаквах
тя да бъде толкова… откровена. Ами уязвимостта, която излъчва, е
малко стряскаща. Не я познавам отдавна, но вече свикнах със сарказма
и самоувереността ѝ. Несигурността по лицето ѝ изглежда не на място.
– Значи ще стоиш и ще чакаш той да те покани ли?
Тя се мръщи.
–Чакай да позная – мислиш, че той няма да го направи. Знам, че няма.
– Свивам рамене. – Мъжете обичат преследването, Уелси. Ти правиш
всичко прекалено лесно за него.
–Не бих казала – отвръща сухо тя. – Дори не съм му казала, чесе
интересувам.
–О, той знае.

Това я стряска.
–Не е вярно.

–Мъжът винаги знае, когато една жена го желае. Повярвай ми,няма

нужда да му го казваш в прав текст, той вече е усетил от излъчването
ти. – Ухилвам се. – По дяволите, на мен ми трябваха точно пет
секунди, за да разбера.
–И ти си мислиш, че ако изляза с теб, той по магически начинще
прояви интерес към мен, така ли? – Тя ми се струва скептично
настроена, но поне вече не е враждебно настроена, което е
обещаващо.
–Определено ще помогне на каузата ти. Знаеш ли кое интригува
момчетата дори повече от преследването?
–Нямам търпение да чуя.

–Жена, която е недосегаема. Хората искат онова, което не могатда

имат. – Не мога да се сдържа и се подсмихвам. –
Доказателството е, че ти искаш Кол.
– Аха. Ако не мога да го имам, защо тогава да си правя труд даизлизам
с теб?
– Не можеш да го имаш сега. Това не означава, че никога няма да го
имаш.
Стигам до поредния знак „Стоп“ и с раздразнение установявам, че
сме почти в кампуса. Мамка му. Трябва ми повече време, за да я убедя,
затова шофирам бавно с надеждата тя да не забележи, че съм под
лимита с шестнайсет километра в час.
–Повярвай ми, Уелси, като се появиш с мен, той ще забележи. –
Млъквам, преструвам се, че премислям. – Виж сега, следващата
събота има парти и Любовничето ще бъде там.
–Не го наричай така. И второ, ти откъде знаеш къде ще бъдетой? –
пита подозрително тя.
–Защото е купонът по случай рождения ден на Бо Максуел. Нали се
сещаш, коутърбекът? Целият отбор ще бъде там. – Свивам рамене. –
Ще идем и ние.
–Мхм. И какво ще стане, когато отидем?

Тя се преструва на небрежна, но аз знам, че я заковах точно както

исках.
–Ще се помотаем сред другите, ще изпием по някоя и другабира. Ще
те представя като мое гадже. Мацките ще искат да те убият.
Момчетата ще се чудят коя си и защо досега не си попадала на
радарите им. Кол също ще си задава този въпрос, но ние няма да му
обръщаме никакво внимание.
–И защо да го правим?

–Защото това направо ще го побърка. Ще изглеждаш

напълнонедостижима.
Тя прехапва устни. Питам се дали е наясно колко лесно мога да
прочета чувствата ѝ. Раздразнение, гняв, смущение. Очите ѝ разкриват
всичко и това ме очарова. Аз много се старая да замаскирам онова,
което чувствам – урок, който съм научила от детството – но лицето на
Хана е отворена книга. Това е доста свежарско.
–Ужасно си самоуверен – отбелязва най-сетне тя. – Наистинали
мислиш, че си толкова готин, че щом ме заведеш на парти, ще се
превърна в знаменитост?
–Да. – Не съм арогантен, казвам истината. След две години втова
училище знам какво е положението ми.
Ако трябва да съм честен, не се чувствам толкова готин,
колкото хората си мислят, и съм сигурен, че ако някой от тях посвети
известно време, за да ме опознае, вероятно ще си промени мнението.
Същата работа като езерото, на което се пързалях като дете –
отдалече ледът изглеждаше толкова лъскав и гладък, докато не се
приближиш достатъчно и неочаквано всички неравни ъгълчета и
пресечени следи от кънки вече се виждат. Аз съм същият, струва ми
се. Покрит съм със следи от кънки, които, изглежда, никой не
забелязва.
Господи, тази вечер май съм философски настроен.
 Седналата до мен Хана е притихнала, хапе устни и обмисля
предложението ми.
За частица от секундата аз почти ѝ казвам да забрави. Струва ми
се… нередно тя да си пада по скапаняк като Кол и да я е грижа какво
мисли той за нея. Интелигентността на Хана и острият и ̀ като бръснач
език са пълно разхищение за тип като него.
След това обаче се замислям за отбора си, че момчетата разчитат на
мен, и аз се насилвам да пренебрегна лошите предчувствия.
–Помисли – опитвам се да я убедя. – Поправителният е следващия
петък, което ни дава седмица и половина да учим. Аз ще взема
изпита, а след това, в събота вечерта, отиваме на партито на
Максуел и ще покажем на Любовничето колко сексапилна и
желана си. Той няма да ти устои, вярвай ми.
–Първо, не го наричай така. Второ, престани да ми повтаряш дати
имам доверие. Дори не те познавам. – Въпреки че мърмори, личи
си, че капитулира. – Виж сега. Не мога да ти обещая да ти давам
частни уроци, наистина нямам време.
–Ще бъде само за тази седмица – обещавам.

Тя се колебае.
Не я виня, че се съмнява в мен. Истината е, че вече се питам как да я
убедя да ме държи за ръка през целия курс на Толбърт, но… ще се
справям с битките една след друга.
– Имаме ли сделка? – питам.
Хана мълчи, но тъкмо когато съм вече отчаян, тя въздиша.
– Добре. Имаме
сделка. Леле, боже!
Част от мен е наистина шокирана, че най-сетне успях да сломя
съпротивата ѝ. Имам чувството, че я уговарях цяла вечност, и сега,
след като вече си постигнах своето, ми се струва, че това е истинска
загуба. Иди го разбери.
Въпреки това се поздравявам, докато влизам на паркинга зад
общежитията.
–Ти в кое живееш? – питам, докато паркирам джипа.
 –Бристъл Хаус.

–Ще те изпратя. – Започвам да освобождавам предпазния колан, но

тя клати глава.
–Няма нужда. Не ми трябва бодигард. – Тя държи телефона. –Готова
съм да набера 911, нали не си забравил?
Мълчим и двамата.
– Добре – протягам ръка. – Беше удоволствие да правя бизнес стеб.
Тя гледа ръката ми, сякаш съм преносител на ебола. Извивам очи и
се отдръпвам.
–Утре работя до осем – уточнява тя. – Можем да се видим, следкато
приключа. Нали не живееш в общежитието?
–Не, но мога да дойде при теб.

Тя пребледнява, сякаш съм предложил да ѝ обръсна главата.

–И да вземат хората да си помислят, че сме приятели? Няманачин.
Пусни ми есемес с адреса. Аз ще дойда у вас.
Никога не бях срещал друга, която да е отблъсната от популярността
ми, и нямам представа какво да мисля.
Струва ми се, че може да ми хареса.
– Ще станеш най-популярното момиче на етажа, ако аз дойда.
– Пусни ми адреса си – настоява тя.
– Добре, госпожо – грейвам аз. – Ще се видим утре вечер.
В отговор тя ми отправя кисел поглед и се обръща, за да отвори
вратата. Слиза от колата, без да каже и дума, след това с нежелание
чука на прозореца от страната на пътника.
Потискам усмивка и натискам копчето, за да сваля прозореца.
– Забрави ли нещо? – майтапя се.
– Благодаря, че ме докара – казва любезно тя.
След това си тръгва, зелената ѝ рокля трепка на нощния ветрец,
докато тя бърза към тъмните сгради.
 7
Хана

Обикновено се гордея, че имам умна глава на раменете и вземам

солидни решения, но да се съглася да давам частни уроци на Гарет? От
тъпо по-тъпо.
Все още се проклинам, докато отивам към къщата му на следващата
вечер. Когато ме притисна в ъгъла на партито на „Сигма“, имах
намерение да му кажа да се разкара и да ме остави на мира, а след това
той тикна Джъстин под носа ми също като морков и аз се сринах като
евтина палатка.
Браво. Сега взех да смесвам метафори.
Май е крайно време да приема мрачната истина: нямам грам здрав
разум, когато става въпрос за Джъстин Кол. Снощи си тръгнах от
партито с намерение да забравя за него, и вместо да го направя,
позволих на Гарет Греъм да ме напълни с найразрушителното чувство,
известно на човечеството – надеждата.
Надявам се Джъстин да ме забележи. Надявам се да ме пожелае.
Надявам се най-сетне да съм срещнала някого, който да ме накара
да
почувствам нещо.
Истински срам е, че толкова съм хлътнала по този.
Паркирам взетата назаем кола на алеята зад джипа на Гарет, до
лъскав черен пикап, но оставям двигателя да работи. Все се питам
какво ли би казала старата терапевтка, ако научеше за сделката, която
сключих с Гарет. Иска ми се да кажа, че тя ще бъде против, но Каръл
все говори за даване на права. Винаги ме е поощрявала да поема
контрол над живота си и да се възползвам от всяка възможност, която
ми позволява да оставя нападението зад себе си.
Ето какво знам: след изнасилването съм излизала с двама. Спала съм
и с двамата. Нито един от тях не ме накара да се почувствам разпалена
и нетърпелива като Джъстин Кол с тежкия си поглед.
Каръл би казала, че това е възможност, която си струва да бъде
проверена.
Къщата на Гарет е на два етажа, с бяла грапава мазилка отвън, с
площадка отпред вместо веранда и полянка, която е изключително
чиста. Макар да съм изпълнена с нежелание, аз се насилвам да сляза от
автомобила и да отида до вратата. В къщата дъни рок музика. Част от
мен се надява никой да не чуе, когато звънна, но чувам приглушени
стъпки зад вратата и когато тя се отваря, аз се озовавам пред високо
момче с щръкнала руса коса и изваяно лице, сякаш взето от корицата
на GQ.
–О, здрасти – поздравява провлачено то, докато ме оглежда. –
Рожденият ми ден е чак следващата седмица, но ако това е подранил
подарък, няма да се оплаквам, кукличке.
Че как иначе. Трябваше да се сетя, че Гарет е съквартирант с
противен тип като него.
Свивам пръсти на каишката на огромната си чанта и се питам дали
ще успея да се върна до колата си, преди Гарет да разбере, че съм тук,
но подличкият ми план се проваля, когато той се показва на вратата.
Бос е, в избелели дънки и износена тениска, а косата му е влажна,
сякаш току-що е излязъл изпод душа.
–Здрасти, Уелси – казва небрежно той. – Закъсняваш.

–Казах осем и петнайсет. И сега е осем и петнайсет. – Поглеждам

студено господин GQ. – И ако намекваше, че съм някое курве, тогава
да знаеш, че съм обидена.
–Помислил си, че е курве? – обръща се побеснелият Гарет
къмприятеля си. – Това е частната ми учителка, брато. Прояви малко
уважение.
–Не съм си помислил, че е курва – просто реших, че е стриптийзьорка
– отвръща русият, сякаш това ще оправи нещата. – Та тя е в костюм,
за бога.
Той има право. Униформата ми на сервитьорка не е от скромните.
–Освен това искам стриптийзьорка за рождения си ден – заявява GQ. –
Току-що го реших. Заемайте се.
–Ще звънна тук и там – обещава Гарет, но секундата, в коятоприятелят
му се отдалечава, той казва: – Няма да получи никаква
стриптийзьорка. Всички събрахме пари, за да му купим нов айпод.
Той изпусна своя в езерцето с рибки кои зад Хартфорд Хаус.
Когато се подсмивам, Гарет ми се нахвърля като планински лъв.
–Мили боже! Това смях ли беше? Не мислех, че си способна
дапокажеш веселост. Би ли го направила отново, за да го филмирам?
–Смея се непрекъснато. – Замълчавам. – Най-вече на теб.

Той притиска ръце към гърдите, сякаш изпитва нетърпима болка,

след като съм го застреляла.
– Да знаеш, че си истински кошмар за егото на всеки човек.
Извивам очи и затварям вратата след себе си.
– Да се качим в моята стая – предлага той.
Мама му стара! Той иска да учим в стаята му. Знам, че това е мокър
сън за всички момичета в това училище, но не ми се остава насаме с
него.
–Джи, това ли е учителката? – провиква се мъжки глас,
който,изглежда, идва от хола. – Ей, учителко, ела тук! Трябва да си
поговорим.
Стреснатият ми поглед отскача към Гарет, но той просто се ухилва и
ме повежда към вратата. Холът направо крещи ергенска бърлога с
двете си кожени канапета във формата на Г, сложна уредба и масичка
за кафе, отрупана с бирени бутилки. Тъмнокосо момче с яркосини очи
се надига от канапето. Красавец е, също като Гарет и GQ, а от начина,
по който високото му тяло пристъпва към мен, той е напълно наясно с
излъчването си.
–Слушай сега – започва да обяснява строго Синеочко. – Моетомомче
трябва да закове шестица на това контролно. Гледай да се справиш.
Извивам устни.
–Или какво?

–О, ще бъда много, ама много разстроен. – Пламенният му поглед

обхожда тялото ми, спира се на гърдите, преди да поеме отново
нагоре. – А ти не искаш да ме разстройваш, нали, красавице?
Гарет изсумтява.
–Не си губи времето, мой човек. Тя е имунизирана за
флиртове.Повярвай ми, вече се пробвах. – Той се обръща към мен. –
Това е Лоугън. Лоугън, запознай се с Уелси.
–Хана – поправям го аз.
 Лоугън се замисля, преди да поклати глава.
–Не. Предпочитам Уелси.

–Запозна се с Дийн в антрето, а това е Тъкър – добавя Гарет исочи

момче с кестенява коса на канапето, което – о, каква изненада – е
точно толкова красиво, колкото и останалите.
Питам се дали „дяволски сексапилен“ не е изискване за всички,
които живеят в тази къща.
Не че някога ще попитам Гарет. И без това егото му е гигантско.
– К’о ста’а, Уелси – провиква се Тъкър.
Потискам въздишката си. Браво. Май станах Уелси.
–Уелси е звездата на коледния рецитал – казва Гарет на приятелите си.

–Зимния концерт – мърморя.

–Нали това казах? – Той махва пренебрежително с ръка. – Добре,

давай да свършваме с тази гадост. До после, момчета.
Следвам Гарет по тесните стълби към втория етаж. Стаята му е в
края на коридора и от размерите и ̀ и отделната баня решавам, че това е
голямата спалня в къщата.
–Имаш ли нещо против да махна тази униформа и да се преоблека –
питам с неудобство. – Нося си нормални дрехи в чантата.
Той се тръшва на ръба на огромното легло и се отпуска на лакти.
– Давай. Аз ще седя и ще се наслаждавам на шоуто.
Стискам зъби.
– Имах предвид банята.

– Това изобщо не е забавно.

– Не съм имала намерение да правя каквото и да било забавно –

мънкам под носа си.
Банята се оказва много по-чиста, отколкото очаквах, носи се лек дъх
на афтършейв с дървесни нотки. Бързо си слагам клин и черен
пуловер, връзвам косата си на опашка и натъпквам униформата в
чантата.
Гарет е все още на леглото, когато се връщам. Бъзика телефона си,
дори не вдига поглед, когато изсипвам купчина книги на леглото му.
–Ще цитирам твое досадно величество, но готов ли си да сезаемеш с
тази гадост? – подмятам саркастично.
Той отговаря разсеяно.
–Аха. Дай ми секундичка. – Дългите му пръсти набират някакво
съобщение, след това той пуска телефона на матрака. – Извинявай,
сега вече имаш цялото ми внимание.
Местата, на които мога да седна, са ограничени. Под прозореца има
бюро, но столът е само един, да не говорим, че е потънал под купища
дрехи. Същото важи и за креслото в ъгъла на стаята.
Подът е дървен и изглежда неудобен.
Значи остава леглото.
С неудоволствие сядам с кръстосани крака на матрака.
–Добре, мисля първо да прегледаме теориите. Постарай се данаучиш
важните положения във всяка, а след това ще започнем да ги
прилагаме към списък от конфликти и морални дилеми.
–Звучи добре.

–Да започнем с Кант. Неговата етика е съвсем праволинейна.

Отварям папката с материали, които Толбърт раздаде още в

началото на годината, и разлиствам страниците, докато не стигам до
материала за Имануел Кант. Гарет плъзва едрото си тяло към горната
част на леглото и подпира глава на дървената рамка, пуска тежка
въздишка, а аз поставям четивото в скута му.
– Чети – нареждам.
– На глас ли?
– Да. След като приключиш, искам да обобщиш
прочетеното. Мислиш ли, че ще се справиш?
Следва секунда, след това долната му устна започва да трепери.
– Може би сега не е най-подходящият момент да ти кажа, но…не мога
да чета…
 Оставам с отворена уста. Не е възможно той да… Гарет
избухва в смях.
–Споко, просто те бъзикам. – След това се мръщи. – Наистинали си
помисли, че не мога да чета? Мили боже, Уелси.
Отправям му сладка усмивка.
– Нямаше да се изненадам ни най-малко.
Само че накрая се оказвам силно изненадана от него. Той не само че
прочита материала гладко и изразително, но обобщава категоричния
императив на Кант почти дума по дума.
–Ти да не би да имаш фотографска памет? – недоумявам.

–Не, добър съм с фактите. – Той свива рамене. – Просто ми етрудно да

приложа всички тези теории към морални ситуации.
Решавам да го поуспокоя.
–Това са пълни глупости, ако питаш мен. Какво ли ще си помислят
тези философи – които са починала отдавна – за хипотетичните
дрънканици на Толбърт? Доколкото знаем, те са разглеждали всичко
случай по случай. Правилното и
неправилното не са черно и бяло. Много по-сложно е, отколкото…
Телефонът на Гарет избръмчава.
– Мамка му, секунда. – Той поглежда екрана, мръщи се и изпраща нов
есемес.
– Извинявай, ще повториш ли?

През следващите двайсет минути преглеждаме по-проблемните

точки от възгледите на Кант за етиката.
През това време Гарет изпраща още поне пет есемеса.
– О, господи! – избухвам аз. – Накрая ще се наложи да конфискувам
това чудо.
– Извинявай – подхвърля той за стотен път. – Ще го сложа натих
режим.
Това не постига нищо, тъй като той оставя телефона върху една от
папките и екранчето му светва всеки път, когато пристига ново
съобщение.
–Така че гръбнакът на логиката на Кант… – Млъквам, когатоекранът
 светва отново. – Това вече е прекалено. Кой не спира да ти праща
есемеси?
–Никой.

Никой, друг път. Грабвам телефона и кликвам върху иконката за

съобщения. Няма име, просто номер, но не е нужно да си ядрен физик,
за да се досетиш, че есемесите са от жена. Освен ако някой негов
приятел не иска „да го оближе целия“.
–Пускаш си секси съобщения, докато имаме частен урок? Амана теб
какво не ти е наред?
Той въздиша.
–Аз не пускам никакви секси съобщения. Тя ги пуска.

–Аха. Дай да натопим нея, така ли?

–Прочети отговорите ми – настоява той. – Непрекъснато и ̀ повтарям,

че съм зает. Не съм виновен аз, че тя не разбира от дума.
Скролвам разговора и откривам, че той казва истината. Всичките
съобщения, които е изпратил през изминалите трийсет минути,
включват думите зает и уча и ще говорим по-късно.
Въздишам и започвам да пиша. Гарет протестира и се опитва да
грабне телефона от ръката ми, но закъснява. Вече съм натиснала
изпращане.
– Така – заявявам. – Погрижих се за всичко.

– Кълна се в господ, Уелси, че ако си… – Той млъква, докато

четесъобщението.
Аз съм частната учителка на Гарет. Дразниш ме. Ще приключим
след трийсет минути. Сигурна съм, че можеш да си държиш гащите
на задника дотогава.
Гарет среща погледа ми и прихва толкова високо, че аз не се
въздържам и се усмихвам.
–Това ще бъде по-ефективно от скапаните ти призиви да теостави на
мира, не мислиш ли?
Той се киска отново.
–Не мога да споря.

–Да се надяваме това да запуши за известно време устата нагаджето

ти.
–Тя не ми е гадже. Става въпрос за едно много навито зайче
отпочитателките, с което се позабавлявахме миналата година и…
–Навито зайче ли? – повтарям възмутено. – Ти си голямо
прасе.Наистина ли така наричаш жените?
–Когато жената се интересува единствено от това да спи с хокеист, за
да може после да се похвали пред приятелките си, че го е опънала ли?
Да, така ги наричаме – отвръща заядливо той. – Ако не друго, аз съм
онзи, превърнат в предмет в този сценарий.
–Щом ти помага да спиш по-добре нощем… – Посягам към папката. –
Да минем на утилитаризма. Засега ще се съсредоточим над Бентам.
След това го питам за двамата философи, които разглеждахме тази
вечер, и с удоволствие установявам, че той отговаря правилно,
въпреки че се опитвам да го подведа.
Добре. Може пък Гарет Греъм да не е толкова тъп, колкото си
мислех.
Докато изтече часът, аз съм убедена, че той не просто е запомнил
информацията, за да я избъбри пред мен. Той сякаш е разбрал и
осмислил идеите на етиката. Жалко, че поправката не е тест с избор от
няколко отговора, защото тогава той със сигурност ще изкара
блестящо.
–Утре ще се заемем с постмодернизма. – Въздишам. – Споредмен това
е може би най-сложната и заплетена школа на мисълта в човешката
история. Имам репетиция до шест, но след това съм свободна.
Гарет кима.
–Тренировката ми приключва към седем. Какво ще кажеш заосем?

–Става. – Натъпквам книгите в чантата, след това влизам в банята, за

да пишкам, преди да си тръгна. Когато излизам, заварвам Гарет да
скролва айпода ми.
–Ровил си ми в чантата? – възкликвам. – Ти сериозно ли?
–Айподът ти висеше от предния джоб – протестира той. –
Бяхлюбопитен да видя какво има на него. – Сивите му очи остават
залепени за екрана, докато той чете имената на глас. – Ета Джеймс,
Адел, „Куийн“, Ела Фицджералд, Арета, „Бийтълс“ – леле, това е
направо адски еклектично. – Той неочаквано клати глава, обзет от
ужас. – Слушай, ти знаеше ли, че тук има „Уан Дайрекшън“?
–Сериозно? – подмятам саркастично. – Сигурно само се е свалило.

–Да знаеш, че изгубих цялото си уважение към теб. Ти не учишли

музика?
Грабвам айпода от ръцете му и го пъхвам в чантата.
–„Уан Дайрекшън“ имат страхотни хармонии.

–Изобщо не съм съгласен. – Той вирва решително брадичка. –Ще ти

направя плейлист. Очевидно имаш нужда да научиш разликата
между хубава музика и боклук.
Говоря през стиснати зъби.
– До утре.
На Гарет му личи, че е зает, докато отива към аймака на бюрото си.
–Какво мислиш за „Линърд Скинърд“? Или ти харесваш единствено
банди, в които пичовете са със сходни тоалети?
–Лека нощ, Гарет.

Готова съм да започна да си скубя косата, докато излизам от

стаята. Не мога да повярвам, че се съгласих на седмица и половина
от същото.

8
Хана

Али се отбива на следващата вечер, когато изфучавам от сградата на

музикалния факултет и кипя заради поредната катастрофална
репетиция с Кас.
–Леле – казва тя, когато чува колко съм рязка. – Каква муха те
еухапала?
–Касиди Донован – отвръщам гневно. – Репетицията беше истински
кошмар.
–Пак ли се опитва да открадне хубавите ноти?

–Още по-зле. – Твърде вкисната съм, за да и ̀ разправям каквоточно се е

случило, затова дори не правя опит. – Искам да го убия, докато спи,
Али. Не, искам да го убия, когато е буден, за да може да види
радостта, изписала се по лицето ми, когато го правя.
Смехът ѝ гъделичка ушите ми.
–Мамка му. Яко те е вкиснал, а? Искаш ли да ми разкажеш всичко на
вечеря?
–Не мога. Ще се виждам с Греъм. – Поредната уговорка, коятонямах
никакво желание да се състои. Единственото ми желание в момента
беше да взема душ и да гледам телевизия, но като го знаех какво
представлява Гарет, щеше да ме издири и да ми се развика, ако
посмея да отложа.
–Така и не мога да повярвам, че се съгласи с частните уроци –удивява
се Али. – Сигурно е много убедителен.
–Има такова нещо – отвърнах уклончиво.

Не съм разказала на Али за уговорката с Гарет главно защото искам

да заобиколя неизбежните шеговити подмятания, когато разбере
колко отчаяно искам да накарам Джъстин да ме забележи. Знам, че
няма да мога вечно да крия истината от нея – тя определено ще има
въпроси, когато разбере, че ще ходя на парти с него. Уверена съм
обаче, че дотогава ще успея да измисля някое обяснение.
Има неща, които са твърде срамни, за да ги признаеш дори пред най-
добрата си приятелка.
– Той колко ти плаща? – любопитства тя.
Като кръгла глупачка изтърсвам първото число, което ми хрумва.
–Ами шейсет.
–Шейсет долара на час? Майко мила. Това е лудост. Щом приключиш,
трябва да ме заведеш да почерпиш една пържола!
Вечеря с пържола? Мамка му! Това е точно колкото изкарвам за три
вечери в закусвалнята.
Затова не трябва да се лъже. Казаното винаги се обръща срещу теб.
–Разбира се – отвръщам небрежно. – Както и да е. Сега трябвада
вървя. Тази вечер не мога да взема колата на Трейси, затова ще
трябва да извикам такси. Ще се видим след два часа.
Таксито на кампуса ме откарва до къщата на Гарет и аз се разбирам
с шофьора да се върне да ме вземе след час и половина. Гарет ми беше
казал направо да влизам, щом дойда, защото никой не чува звънеца,
докато гърми телевизор или уредба, но къщата е тиха, когато влизам.
– Греъм? – провиквам се от антрето.
– Горе съм – чувам приглушения му отговор.
Откривам го в стаята му по долнище на анцуг и бял потник, който
подчертава съвършено оформените му бицепси и силните му ръце. Не
мога да отрека, че тялото му е… апетитно. Той е едър, но не е като
буцест бияч, слаб е, източен и със стегнати мускули. Потникът
разкрива татуировка в горната част на дясната ръка – черни пламъци,
които се вият към рамото и обхващат бицепса.
–Здрасти. Къде са съквартирантите ти?

–Петък вечер е – ти къде мислиш, че са? Купонясват някъде. –Той ми

се струва мрачен, докато вади материалите от раницата, хвърлена на
пода.
–А ти предпочиташ да учиш – отбелязвам. – Не знам дали да
севпечатля, или да ти съчувствам.
–Аз не купонясвам по време на сезона, Уелси. Вече ти го казах.

Така беше, наистина ми каза, но аз не му повярвах. Как е възможно

да не купонясва всяка вечер? Погледнете го само. Той е наистина
страхотен и е по-популярен от Бийбър. Е, преди Бийбърчо да излезе от
релсите и да зареже нещастната си маймуна в чужда страна.
Настаняваме се на леглото и се подготвяме да се заемем с работа, но
всеки път, когато Гарет отдели няколко минути, за да прочете някоя
теория, мислите ми се връщат към репетицията тази вечер. В корема
ми продължава да кипи гняв и макар да ме е срам да си призная,
лошото ми настроение се просмуква в урока. По-остра съм, отколкото
имам намерение, и много по-груба от необходимото, когато Гарет
греши при интерпретацията на материалите.
–Не е чак толкова сложно – мърморя, когато той напълно пропуска
смисъла за трети път. – Той казва, че…
–Добре. Сега вече разбирам – прекъсва ме той и
негодуваниетонабраздява челото му. – Няма нужда да ми се сопваш,
Уелси.
–Извинявай. – За момент затварям очи, за да се успокоя. – Давай да
минем на следващия философ. Ще се върнем на Фуко накрая.
Гарет се мръщи.
–На нищо няма да минаваме. Не и преди да ми кажеш защо
мезахапваш още откакто дойде. Да не би Любовничето да те е
подминало в двора или нещо такова?
Сарказмът му единствено подхранва раздразнението ми.
–Не.

–Да не би да си в мензис?

–О, господи! Ти си кошмарен. Просто чети, става ли?

–Нищо няма да чета. – Той кръстосва ръце. – Виж, има лесенначин да

се справим със звяра в теб. Просто ми кажи защо си побесняла, аз ще
те уверя, че приказваш глупости, и след това ще учим на спокойствие.
Подценявала съм ината на Гарет. Трябваше обаче да премисля по-
добре, след като видях, че той успя да сломи съпротивата ми
неведнъж. Не ми се иска да му се доверявам, но разправията ми с Кас е
надвиснала като черен облак над главата и аз трябва да разкарам
буреносната енергия, преди да ме погълне.
– Той иска
хор! Гарет
мига.
–Кой иска хор?
–Дуетната ми половинка – отвръщам мрачно. – Моето проклятие.
Кълна се, че ако не се страхувах, че ще си счупя ръката, щях да го
фрасна в самодоволното, тъпо лице.
–Искаш ли да те науча как да поваляш? – Гарет стиска устни,сякаш се
опитва да не прихне.
–Изкушавам се да кажа да. Сериозно, невъзможно е да се работи с
този тип. Песента е фантастична, но той се хваща за всяка
незначителна подробност. Ту е тоналността, ту темпото, ту
аранжимента, ту скапаните дрехи, които ще облечем.
–Добре… каква е тази работа с хора?

–Виж сега – Кас иска хор, който да ни акомпанира на последния

припев. Скапан хор. Репетираме песента от седмици, Гарет. Трябваше
да бъде семпла, ненатрапчива, просто ние двамата показваме
гласовете си и неочаквано той иска да направи грандиозна
продукция.
–Той се прави на примадона.

–Самата истина. Имам желание да му откъсна главата. – Гневътми е

толкова силен, че стяга гърлото и ръцете ми започват да треперят. –
И като че ли това не е достатъчно вбесяващо, две минути преди
репетицията той решава, че трябва да променим аранжимента.
–Какво му е на аранжимента?

–Нищо. Абсолютно нищо му няма на аранжимента. А Мери Джейн –

момичето, което е написало тъпата песен – просто си седи и мълчи!
Не знам дали се страхува от Кас, или е влюбена в него, или един
господ знае какво, но тя с нищо не ми помага. Млъква като риба в
мига, в който започнем да се караме, а би трябвало да си каже
мнението и да се опита да разреши спора.
Гарет стиска устни. Същото прави и баба, когато се замисли. Много
симпатично.
Той обаче сигурно ще ме убие, ако му кажа, че ми напомня за баба
ми.
– Какво? – подканям го аз, защото мълчи.
– Искам да чуя тази песен.
 Ужасно съм изненадана.
– Какво? Защо?
– Защото дрънкаш за нея, откакто се запознахме.
– За пръв път говоря за нея!
Той отново замахва рязко с ръка. Изглежда, го прави често.
–Да, искам да я чуя. Ако на тази Мери Джейн не и ̀ стиска дакритикува,
когато трябва, тогава аз ще го направя. – Той свива рамене. – Може
би дуетният ти партньор – как каза, че му е името?
–Кас.

–Може Кас да е прав, а ти просто се инатиш и затова не виждашкое е

по-доброто.
–Вярвай ми, той греши.

–Чудесно, нека аз да преценя. Изпей и двете версии на песента– както

е сега и както Кас я иска – и аз ще ти кажа какво мисля.
Нали свириш?
Мръщя чело.
– Какво да свиря?Гарет извива очи.
– На различни инструменти.
– А, да, свиря. На пиано и на китара… Защо?
– Връщам се веднага.
Той се измъква от стаята и аз чувам стъпките му в коридора,
последвани от скърцането на врата, която се отваря. Той се връща с
акустична китара.
– На Тък е – обяснява той. – Той няма да има нищо против, акосвириш
на нея.
Стискам зъби.
–Няма да ти правя серенада.

–Защо не? Да не би да си срамежлива?

–Не. Просто си имам по-добри неща за вършене. – Поглеждамго

многозначително. – Като например да ти помогна да изкараш
поправката на контролното.
–Почти приключихме с постмодернизма. Трудните неща започват след
това. – Гласът му става закачлив. – Хайде, имаме време. Дай да чуя.
След това ми отправя момчешката си усмивка и аз, разбира се, се
предавам. Наистина е усъвършенствал този момчешки поглед. Само че
той не е момченце. Мъж е с едро, силно тяло и брадичка, която вирва
решително. Като изключим закачливите усмивка, аз знам, че Гарет ще
ме тормози цяла вечер, ако не се съглася да пея.
Поемам китарата и я оставям в скута си, правя проби. Тя е
настроена, но звукът е малко по-остър, отколкото акустичната, която
имам вкъщи, въпреки това е страхотен.
Гарет се настанява на леглото, ляга и отпуска глава върху купчината
възглавници. Никога не съм срещала друг човек, който да спи с
толкова много възглавници. Може би има нужда от тях, за да гушкат
огромното му его.
–Добре – казвам му аз. – Слушай сега. Престори се, че има мъжки глас
освен моя в първия припев, който след това пее втория куплет.
Познавам много певци, които са твърде срамежливи, за да пеят пред
непознати, но аз никога не съм имала подобен проблем. Откакто бях
дете, музиката винаги ми осигуряваше бягство. Когато пея, светът
изчезва. Бяхме само аз и музиката и ме обхвана дълбоко чувство на
покой, което иначе никога не намирах, колкото и да се стараех.
Поемам си дъх, изсвирвам началните акорди и запявам. Не
поглеждам Гарет, защото вече съм се пренесла някъде другаде,
потопила съм се в мелодията и думите, напълно съсредоточена съм
над звука на гласа ми и китарата.
Обичам тази песен. Наистина я обичам. Тя е забележително красива
и дори без богатия баритон на Кас, който подчертава гласа ми,
въздействието си остава същото, извиква същото разтърсващо чувство,
което Ем Джей е изляла в текста.
Почти веднага главата ми се прочиства, на сърцето ми става полеко.
Аз съм цяла отново, защото така ми въздейства музиката – точно както
беше след изнасилването. Когато ми стане твърде тежко или
болезнено, отивам при пианото или си вземам китарата и разбирам, че
радостта не си е отишла, че винаги е била до мен, винаги мога да я
докосна, стига да имам възможност да пея.
 Няколко минути по-късно последните ноти увисват във въздуха като
следи от сладък парфюм и аз се връщам към настоящето. Обръщам се
към Гарет, но лицето му е безизразно. Не знам какво очаквах да
направи. Да ме похвали ли? Да ми се подиграе ли?
Не очаквах обаче мълчание.
– Искаш ли да чуеш сега версията на Кас? – питам.
Той кима. Това е всичко. Навежда отривисто глава и нищо повече.
Безизразното му лице ме притеснява, така че този път затварям очи,
докато пея. Премествам магаренцето, както Кас настоява, добавям
втори припев, както той иска, и честно казано, не мисля, че съм
предубедена, когато твърдя, че предпочитам оригинала. Тази втора
версия е досадно дълга, а допълнителният припев прекален.
За моя изненада Гарет се съгласява с мен веднага след като
приключвам.
–Прекалено е дълго по втория начин – заявява намусено той.

–Нали? – Очарована съм, че е на моето мнение. Един господзнае

защо Ем Джей не смее да си каже мнението пред Кас.
–И забрави за припева. Не ти трябва. Мама му стара, споредмен Кас
не ти трябва. – Той клати удивено глава. – Гласът ти е… мамка му,
Уелси, красив е.
Бузите ми пламват.
– Наистина ли?
Пламенният му глас ми казва, че е напълно сериозен.
–Изсвири нещо друго – нарежда той.

–Ами… какво ти се слуша?

–Каквото и да е, все ми е едно. – Стряскам се от напрегнатия муглас,

от чувствата, които сега искрят в сините му очи. – Просто трябва
да те чуя да пееш отново.
Леле. Добре. Цял живот хората ми разправят, че съм талантлива, но
никой не ме е молил да му пея.
– Моля те – повтаря тихо той.
 Затова запявам. Този път оригинално парче, но все още не е
дообработено, затова се прехвърлям на друга песен. Изсвирвам
„Остани до мен“. Това е любимата песен на мама, която и ̀ пея всяка
година на рождения ден, и спомените отново ме пренасят на онова
мирно и тихо място.
По средата на песента Гарет затваря очи. Наблюдавам как гърдите
му се вдигат и спускат, гласът му потрепва от чувствата в текста. След
това прехвърлям очи към лицето му и забелязвам малък белег на
брадичката, който разсича наболата брада. Интересно, как ли се е
сдобил с него? На хокей ли? Може би инцидент, когато е бил дете?
Той остава със затворени очи по време на песента и аз изсвирвам
последната нота, убедена, че е заспал. Накрая оставям китарата.
Гарет отваря очи, преди да успея да стана от леглото.
– А, ти си буден. – Преглъщам. – Мислех, че спиш.
Той сяда, а в гласа му има неприкрито страхопочитание.
– Къде се научи да пееш така?
Свивам рамене с неудобство. За разлика от Кас, аз съм твърде
скромна, за да се хваля сама.
– Не знам. Просто винаги съм можела.
– Ходила ли си на
уроци? Клатя глава.
– Значи просто отваряш уста и това започва да се
лее? Аз прихвам.
–Говориш като родителите ми. Те все казваха, че в родилниядом е
допусната грешка и са им дали чуждо бебе. В семейството няма
дори един, който да има слух или усет към музиката. Така и не
можаха да си обяснят от кого съм наследила музикалния ген.
–Трябва да ми дадеш автограф. Така, когато обереш Грамитата,ще
го продам в ибей и ще изкарам куп пари.
Въздишам.
–Музикалният бизнес е трудна работа, мой човек. Може да
сепроваля и да прегоря, докато се опитвам да постигна нещо.
–Не, няма – отвръща уверено той. – Между другото, мисля,
чедопускаш грешка, като пееш дует на концерта. Трябва да си сама
 на сцената. Сериозно, просто излизаш, оставаш под прожектора и
пееш, както сега. Всички от публиката ще настръхнат.
Гарет може и да е прав. Не за настръхването, а че съм допуснала
грешка да си партнирам с Кас.
–Вече е твърде късно. Заела съм се.

–Винаги можеш да се откажеш – предлага той.

–Няма начин. Това е гаднярски ход.

–Просто казвам, ако искаш да се оттеглиш сега, пак имаш времеза

соло. Ако чакаш прекалено дълго, ще бъдеш прецакана.
–Не мога да го направя – поглеждам го предизвикателно аз. –Ти ще
разочароваш ли съотборниците си, когато разчитат на теб?
Той отговаря без капка колебание.
–Никога.

–Защо тогава реши, че аз ще направя подобно нещо?

–Защото Кас не ти е съотборник – казва тихо Гарет. – Като

теслушам, той още от самото начало работи против теб.
Той и този път е прав, но сега вече е твърде късно за промяна.
Поела съм мястото си в дуета и трябва да издържа до самия
край.
–Съгласих се да пея с него – заявявам убедено. – А думата митежи.
– Поглеждам будилника на Гарет и изругавам, когато виждам
колко е часът. – Трябва да вървя. Таксито ми сигурно чака отвън. –
Ставам бързо от леглото. – Преди това обаче трябва да пишкам.
Той се подсмива.
– Твърде много информация.
– Хората пишкат, Гарет. Приеми го.
Когато излизам от банята няколко минути по-късно, по лицето на
Гарет се е изписало най-невинното изражение на планетата. Затова
веднага ставам недоверчива. Поглеждам книгите, пръснати по
матрака, след това чантата, която съм оставила на пода, но всичко
изглежда наред.
 –Какво си направил? – питам.

–Нищо – отвръща небрежно той. – Както и да е, утре вечеримам

мач, така че следващата ни среща трябва да бъде в неделя. Става
ли? Късния следобед?
–Разбира се – отвръщам, но все още не мога да се отърва
отподозрението, че той е намислил нещо.
Едва когато влизам в стаята си в общежитието по-късно откривам,
че подозренията ми са били основателни. Оставам с отворена уста
от възмущение, когато пристига есемес от Гарет. Той: Искам да
направя самопризнание. Изтрих „Уан
Дайрекшън“ от айпода ти, докато беше в кенефа. Пак заповядай.
Аз: Какво си направил? Ще те целуна!
Той: С език ли?
Трябва ми секунда, докато разбера какво е станало, и напълно
изперквам.
Аз: Ще те ЦАПАРДОСАМ. Проклетата програма за автоматична
редакция.
Той: Да, бе. Нека стоварим всичко на програмата за автоматична
редакция.
Аз: Я да млъкваш.
Той: Май някой иска да ме целуне…
Аз: Лека нощ, Греъм.
Той: Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? Да направим някое и
друго упражнение с езици?
Аз: Гадост. Никога.
Той: Да, бе. П.С. – провери си имейла. Изпратих ти един зип файл с
музика. Истинска музика.
Аз: Отива право в боклука.
Ухилила съм се, докато изпращам есемеса, и Али избира точно този
момент, за да нахлуе в стаята ми.
–С кого си пишеш? – Пие поредния си гнуснярски сок и сламката
изскача от устата ѝ, а тя ахва. – Мили боже! С Джъстин ли?
–Не. Просто Греъм. Прави се на досадник, както обикновено.
 –Вие двамата да не би да станахте приятели? – шегува се тя.

Поколебавам се. Каня се да отрека, но ми се струва нередно, след

като си спомням последните два часа, в които признах пред Гарет за
проблемите с Кас, а след това му направих серенада като скапан
трубадур. А и честно казано, колкото и да е нетърпим понякога, Гарет
Греъм не е толкова лош, колкото си мислех.
Затова се ухилвам мрачно.
– Май да.
9
Гарет

Грег Бракстън е звяр. Той е метър и деветдесет и пет, сто килограма

мощ, скорост и точност, които един ден ще му осигурят сладък
договор с националната хокейна лига. Това е, при положение че лигата
е готова да си затвори очите за всичкото време, което прекарва на
наказателната скамейка. Второ полувреме е, а Бракстън вече
направиха три дузпи, една от които стана гол благодарение на Лоугън,
който се плъзна покрай наказателната скамейка и помаха доволно на
Бракстън. Голяма грешка, защото сега Бракстън е отново на леда и е
озверял.
Забива ме в плексигласовата преграда толкова силно, че раздрусва
всяка кост в тялото ми, но за щастие, успявам да се овладея и се
отърсвам от паяжините на дезориентацията навреме, за да видя как
Тък замахва и нанася удар покрай вратаря на „Сейнт Антъни“. Таблото
светва и дори пъшкането и виковете на негодувание от тълпата не
намаляват радостта от победата, която бълбука във вените ми.
Мачовете като гостуващ отбор не са вълнуващи като тези на местна
почва, но аз се храня от енергията на тълпата дори когато е негативна.
Когато се подава сигнал за край, ние се отправяме към
съблекалните. Водим „Сейнт Антъни“ с два на нула. Всички са на
седмото небе, но треньор Дженсън не ни позволява да празнуваме.
Няма значение, че сме напред – той никога не ни позволява да
забравим какво не е наред.
–Ди Лаурентис – изкрещява той към Дийн. – Позволяваш наномер
трийсет и четири да те подмята като парцалена кукла! Ами ти… –
Треньорът поглежда лошо един от второкурсниците, защитник. – Ти
 им даде на два пъти възможност за пробив! Работата ти е да следваш
като сянка тези кретени. Видя ли удара, който Лоугън нанесе в
началото? Такава физическа игра очаквам от теб, Рено. Повече
никакви нежни погалвания. Натреси им го като булдозер, хлапе.
Когато треньорът отива към другия край на съблекалнята, за да
критикува други, двамата с Лоугън се ухилваме. Дженсън е тежък
случай, но е адски добър в работата си. Той хвали всеки, когато е
заслужено, но в повечето случаи ни тласка до изнемога и ни кара да се
чувстваме по-добре.
–Отнесе брутален удар. – Тък ми отправя изпълнен със съчувствие
поглед, когато вдигам екипа, за да огледам лявата си страна.
Бракстън направо ме помете и вече виждам как по кожата ми избива
синина. Ще стане зловещо натъртено място.
– Ще оживея – свивам рамене.
Треньорът пляска с ръце, за да ни подскаже, че е време да се
връщаме на леда, сваляме протекторите от кънките и се изнизваме
през тунела.
Докато се отправям към мястото си, усещам как ме следи с очи. Не
вдигам поглед към него, но знам какво ще видя, ако се обърна. Баща
ми, свил се на обичайното си място най-горе на откритите места,
шапката на „Рейнджърс“ спусната ниско над очите, устните стиснати в
права линия.
Кампусът на „Сейнт Антъни“ не е далече от „Брайър“, което
означава, че татко е трябвало да шофира час от Бостън, за да дойде
тук, но дори да играехме на часове оттук през уикенд, когато се е
разразила снежна буря, той пак щеше да дойде. Моят баща не
пропуска мач.
Фил Греъм, хокейна легенда и горд
баща. Да, бе, сигурно.
Много добре знам, че той не идва, за да гледа играта на сина си.
Идва, за да види как негово творение играе.
Понякога се питам какво ли щеше да стане, ако бях скапан играч.
Ами ако не можех да се пързалям? Ако не ме биваше да стрелям? Ами
ако се бях оказал някой хърбав тип с координацията на кутия
кърпички? Ами ако си падах по изкуство или музика, или химия?
 Той сигурно щеше да получи удар. Или пък щеше да убеди мама да
ме даде за осиновяване.
Преглъщам острия, горчив вкус и се присъединявам към
съотборниците си.
Блокирай го. Той не е важен. Няма го тук.
Казвам си го всеки път, когато прескоча стената и кънките ми стъпят
на леда. Фил Греъм е нищо за мен. Той престана да ми бъде баща
много отдавна.
Проблемът е, че мантрата ми не е чак толкова елементарна. Мога да
го блокирам, той не е важен за мен, не, разбира се. Но е тук. Винаги е
тук, мътните да го вземат дано.
Третата част е напрегната. Играчите на „Сейнт Антъни“ влагат и
душа, и сърце, отчаяно се борят да не загубят. Симс отбива атаки още
от подаването на сигнала за начало, докато Лоугън и Холис се опитват
всячески да задържат напора на Сейнт Ей далече от мрежата ни.
Пот капе от лицето ми, стича се по врата, докато аз, Тък и един от
горния курс, с прякор Птицата, подемаме офанзива. Отбраната на
„Сейнт Антъни“ е достойна за подигравки. Защитата прави стена, за да
попречи отбелязването на гол, а вратарят се старае да отбива
попаденията, допуснати неумело в тяхната зона. Лоугън се счепква с
Бракстън зад нашата мрежа и успява да надделее. Пасът му се поема от
Птицата, който е бърз като светкавица, когато се насочва към синята
линия. Птицата подава шайбата на Тъкър и тримата влитаме
стремглаво на вражеска територия, помитаме неудачната защита,
която дори не може да разбере какво ги е поразило.
Шайбата полита към мен и ревът на тълпата пулсира в кръвта ми.
Бракстън лети към мен по леда, но аз не съм глупав. Подавам шайбата
на Тък, препречвам пътя на Бракстън с бедра, докато съотборникът ми
се устремява към вратаря, преструва се, че стреля, след това ми подава
и аз имам право на един-единствен опит.
Ударът ми влита в мрежата и часовникът се задейства. Бием „Сейнт
Антъни“ с 3 – 0.
Дори треньорът е в добро настроение, докато влизаме в
съблекалнята след трета част. Напълно обезвредихме другия отбор,
спряхме звяра Бракстън и добавихме втора победа. Все още е началото
на сезона, но всички виждаме шампионски звезди в очите си.
Лоугън се тръшва на една от пейките до мен и се навежда, за да си
развърже кънките.
–Кажи как върви работата с частната учителка? – Говори съвсем
небрежно, но аз го познавам добре и знам, че няма нищо небрежно
във въпроса.
–Уелси ли? Какво за нея?

–Тя сама ли е?

Въпросът ме хваща неподготвен. Лоугън има слабост към момичета,

които са слаби като вейки и по-сладки от захар. С безкрайните си
извивки и наперено държание Хана не пасва на тези критерии.
– Да – отвръщам предпазливо. – Защо?
Той свива рамене. И този път небрежно. Отново съм наясно с
мотивите му.
– Готина е. – Той млъква. – Падаш ли си по нея?
– Не. Нито пък ти. Тя се е прицелила в един кретеняга.
– Двамата заедно ли са?
– Неее.
– Тогава значи става.
Напрягам се съвсем леко и май Лоугън не забелязва. За щастие,
Кени Симс, нашият вратар магьосник, пристига при нас и слага край
на разговора.
Не мога да определя защо най-неочаквано ме обзема нервност. Не си
падам по Хана в този смисъл, но мисълта за нея и Лоугън заедно ме
кара да се чувствам неловко. Може би защото знам каква долна гадина
може да бъде Лоугън. Дори не мога да преброя всички онези случаи,
когато съм виждал някое маце да бъде изритано веднъж и завинаги от
стаята му.
Скапвам се, като си помисля как Хана се изнизва от стаята му с
рошава след секс коса и подпухнали устни. Не очаквах да се случи, но
може да се каже, че я харесвам. Тя ме държи нащрек, а снощи, след
като я чух как пее… Мама му стара! Чувал съм да говорят за височина
и тон в Американ Айдъл, но не знам нищичко за техническия аспект на
пеенето. Знам само, че Хана има гърлен глас, от който направо ме
побиват тръпки.
Пропъждам всички мисли за Хана от главата си и влизам под душа.
Останалите са като надрусани след победата, но аз изпитвам ужас от
тази част на вечерта. Независимо дали сме отбелязали победа, или са
ни разбили, знам, че баща ми ще ме чака на паркинга, когато отборът
ни се отправи към автобуса.
Излизам от стадиона с влажна от душа коса, метнал сака с багажа на
рамо. Точно както предполагах, старият е там. Застанал е близо до
редица автомобили, пухенката му е закопчана до яката, шапката е
засенчила очите.
Лоугън и Птицата са от двете ми страни, грачат нещо за победата,
но вторият млъква и се заковава на място, когато забелязва татко.
– Няма ли да кажеш здрасти? – пита той.
Не пропускам нетърпението и желанието в гласа му. Съотборниците
ми не разбират защо не тръбя пред целия скапан свят, че баща ми е
самият Фил Греъм. За тях той е бог, което, изглежда, ме прави
полубог, задето съм имал късмета той да ми е баща. Когато
постъпих в
„Брайър“, непрекъснато ме тормозеха да му искам автографи, но аз им
пробутах извинението, че баща ми много държи на усамотението си, и
за щастие, те престанаха да настояват да ги запозная с него.
– Не. – Продължавам към автобуса и обръщам глава, когато минавам
покрай него.
Погледите ни се срещат за миг и той ми кима.
Едно незначително кимване, след което той се обръща и се затътря
към лъскавия си сребърен джип.
Винаги е едно и също. Ако спечелим, той ми кимва. Ако изгубим, не
го прави.
Когато бях по-малък, поне се преструваше на загрижен баща след
загуба, отправяше ми фалшива усмивка на подкрепа или просто ме
потупваше по гърба, ако някой ни наблюдаваше. Само че в мига, в
който останехме сами, той сваляше прословутите кадифени ръкавици.
Качвам се на автобуса със съотборниците си и въздъхвам от
облекчение, когато шофьорът излиза от паркинга и оставя баща ми да
се смалява в огледалото за обратно виждане.
Неочаквано осъзнавам, че в зависимост от това как ще мине изпитът
по етика, може дори да не играя следващия уикенд. Татко изобщо няма
да бъде доволен.
Добре че не давам пет пари какво мисли.
 10
Хана

Мама ми звъни в неделя сутринта за ежеседмичния ни телефонен

разговор, който очаквах от дни наред. Рядко имаме време да си
говорим през седмицата, защото по цял ден имам часове, вечер
репетирам и съм дълбоко заспала, когато мама приключи вечерната си
смяна в магазина за хранителни стоки.
Най-лошото от живота в Масачузетс е, че не мога да се виждам с
нашите. Страшно ми липсват, същевременно имах нужда да се махна
далече, много далече от Рансъм, Индиана. Връщала съм се само
веднъж, след като завърших гимназия, а след това посещение всички
бяхме единодушни, че е най-добре да не се връщам повече. Леля и
чичо живеят във Филаделфия, така че с родителите ми се качваме на
самолета до там за Деня на благодарността и Коледа. През останалото
време разговарям с тях по телефона или, ако имам късмет, те успяват
да спестят достатъчно пари, за да дойдат и да ме видят.
Това не е най-добрият вариант, но те разбират защо не мога да си
отида у дома, а аз не само че разбирам защо те не могат да дойдат, но и
не ги обвинявам. Също така знам, че ще прекарам останалия си живот
в опити да им се реванширам.
–Здравей, миличка. – Гласът на мама се понася до ухото ми катотопла
прегръдка.
–Здрасти, мамо. – Все още съм в леглото, сгушена като буба
водеялото, докато гледам към тавана.
–Как мина контролното по етика?

–Изкарах шестица.

–Чудесно! Виждаш ли, нали ти казах, че няма за какво да

сепритесняваш.
–Повярвай ми, имаше. Половината клас се провали. – Обръщамсе на
една страна и подпирам телефона с рамо. – Как е татко?
–Добре. – Тя замълчава. – Пое допълнителни смени във фабриката,
но… Напрягам се цялата.
–Но какво?

–Но по всичко личи, че няма да можем да отидем у леля Николза Деня

на благодарността, миличка.
Болката и съжалението в гласа ѝ ме прерязват като нож. Сълзи парят
очите ми, но аз мигам, за да ги прогоня.
–Нали трябваше да оправим теча на покрива и спестяваниятани се
стопиха – обяснява мама. – Няма да имаме пари за самолетни билети.
–Защо не дойдете с колата? – питам тихо. – Не е толкова дълго…– Да,
ама не, нищо и никакви петнайсет часа. Не е чак толкова дълго.
–Тогава баща ти ще трябва да си вземе повече отпуск, а не можем да
си позволим да се откажем от допълнителните часове.
Прехапвам устни, за да овладея напиращите сълзи.
–Може аз да успея… – Бързо пресмятам какви са моите спестявания.
Очевидно не стигат за три самолетни билета до Фили.
Но пък са достатъчно за един билет до Рансъм.
–Мога аз да си дойда – прошепвам.

–Не. – Отговорът ѝ е бърз и категоричен. – Не е нужно да гоправиш,

Хана.
–Ще бъде само един уикенд. – Опитвам се да убедя себе си, ненея.
Старая се да не обръщам внимание на паниката, която драска по
гърлото ми при мисълта да се върна там. – Не е нужно да ходим в
града и да се виждаме с когото и да било. Мога да си остана вкъщи с
вас с татко.
Следва ново дълго мълчание.
–Искаш ли наистина? Защото, ако е така, ние ще те посрещнемс
отворени обятия, знаеш го, миличка. Ако обаче не се чувстваш сто
процента комфортно, тогава остани в „Брайър“.
Комфортно ли? Не съм сигурна, че е възможно някога да се
чувствам отново комфортно в Рансъм. Бях парий, преди да замина, а
единствения път, когато се върнах, татко се оказа в затвора за
нападение. Така че връщането ми се струва примамливо като си
отрежа ръката и да я дам на вълците.
 Мълчанието ми, макар и кратко, е достатъчно красноречив отговор
за мама.
–Няма да се връщаш – заявява строго тя. – На двамата с бащати ще ни
бъде много приятно да те видим за Деня на благодарността, но няма
да поставя щастието си пред твоето, Хана. – Гласът и ̀ се накъсва. – И
без това е достатъчно зле, че все още живеем в този забравен от бога
град. Няма причина да се връщаш отново тук.
Да, наистина няма причина. Единственото изключение са
родителите ми. Нали се сещате, хората, които са ме отгледали и
възпитали, които ме обичат безрезервно, които са били до мен по
време на най-кошмарното преживяване в живота ми.
А сега не могат да мръднат от мястото, където всички ги презират…
заради мен.
Господи, как само ми се иска да се отърват от този град! Чувствам се
толкова виновна, че успях да се махна, и още полошо, че ги оставих.
Те планират да се преместят при първа възможност, но пазарът на
недвижими имоти е почти рухнал, а заради втората ипотека, която
направиха, за да платят за правните услуги, ще банкрутират, ако
продадат къщата точно сега. Въпреки че ремонтните работи, които
татко е направил, ще увеличат цената на имота, те междувременно са
изпразнили джоба му.
Преглъщам буцата, заседнала на гърлото ми, и адски ми се иска
обстоятелствата да бяха различни.
–Ще ви изпратя парите, които съм спестила – прошепвам. – Щеги
прибавите към ипотеката.
Фактът, че тя не отказва, ми говори, че са в по-лошо положение,
отколкото признават.
–А пък ако спечеля стипендията – добавям, – ще мога да сиплащам
настаняването и храната през следващата година, така вие с татко
няма да се притеснявате. – Знам, че това ще им помогне още повече,
защото пълната стипендия, която получавам от „Брайър“, покрива
единствено учебната такса. Досега нашите поемаха другите разходи.
–Хана, не искам да се тревожиш за пари. Двамата с баща ти щесе
справим, честна дума. Щом приключим с плащането на къщата, ще
бъдем в по-добро положение да я предложим за продажба. Искам да
 се наслаждаваш на колежа, миличка. Престани да се тревожиш за нас
и обърни внимание на себе си. – Тя започва да говори по-закачливо. –
Има ли нови гаджета, за които трябва да знам?
Усмихвам се.
– Няма.
– Стига де, все има някого, към когото проявяваш интерес.
Бузите ми пламват, когато се замислям за Джъстин.
–Всъщност има. Двамата нито излизаме, нито нищо, но нямамнищо
против. Стига той да се интересува.
Мама прихва.
– Тогава го покани.
Защо всички си мислят, че е толкова лесно да го направя?
–Може би. Нали ме знаеш, обичам да го давам бавно. – По-точно
казано, да не правя нищо. Не съм излизала на нито една среща,
откакто двамата с Девън скъсахме миналата година.
Бързам да сменя темата.
–Разкажи ми за новия мениджър, от когото се оплакваше в последния
имейл. Май те побърква.
Известно време обсъждаме работата на мама като касиерка, въпреки
че ме боли, докато я слушам. Тя беше начална учителка, но след моя
скандал я освободиха и гадовете от училищната система дори
намериха вратичка, за да ѝ платят минимално обезщетение. То бе
веднага добавено към планината от дългове на семейството – и не
облекчи положението дори малко.
Мама ми разказа за новата мания на татко по направата на макети на
самолети, за лудориите на кучето и ме отегчи с подробности за
зеленчуковата градина, която сади през пролетта. Веднага забелязвам,
че не се споменават приятели, вечери в града или събития в
общността, с които са известни всички малки градчета. Също като
мен, нашите са париите на градчето.
За разлика от мен, те не избягаха от Индиана, сякаш задниците им
горяха.
В своя защита мога единствено да кажа, че имах нужда от ново
начало.
Иска ми се и те да имаха такава възможност.
 Когато идва време да затворим, аз съм притисната между невероятна
радост и непреодолима мъка. Обичам да говоря с мама, но ми се плаче,
че няма да се видя с тях на Деня на благодарността.
За щастие, Али влиза в стаята ми, преди да се предам на тъгата и да
прекарам целия ден в леглото.
–Здрасти – започва ведро тя. – Какво ще кажеш да закусим вграда?
Трейси каза, че можем да вземем колата ѝ.
–Стига да не е в „Дела“. – Няма нищо по-лошо от това да ядеш,където
работиш, особено след като в повечето случаи Дела ме връзва да
поема смяна.
Али извива очи.
– Никъде другаде не сервират закуска. Добре. Да ядем в стола.
Скачам от леглото, а Али скача отгоре и се просва върху одеялото,
докато аз отивам до гардероба, за да извадя дрехи.
– С кого говореше? С майка ти ли?

– Да. – Обличам мек син пуловер през главата и го приглаждам.

– Няма да се видя с тях за Деня на благодарността.

– Много ми е мъчно, миличка. – Али сяда. – Защо не дойдеш доНю

Йорк с мен?
Изкусително предложение, но обещах на мама да ѝ изпратя парите, а
не искам напълно да профукам спестяванията си, като ги дам за билет
за влак и уикенд в Ню Йорк.
–Не мога да си го позволя – отвръщам със съжаление.

–По дяволите. Бих ти платила пътя, ако можех, но съм фалирала след
екскурзията до Мексико, на която ходихме с Шон през пролетта.
–И без това нямаше да ти позволя да ми платиш. – Усмихвам
сешироко. – Нали не си забравила, че ще бъдем гладуващи хора на
изкуството, когато завършим? Трябва да спестим всичките си пари.
Тя ми се плези.
–Няма начин. Ще бъдем прочути още от самото начало. Ти
щеподпишеш звукозаписен договор, а аз ще имам роля в романтична
 комедия с Райън Гослинг. Между другото, той ще се влюби лудо в
мен. След това двамата ще живеем в къща на плажа в Малибу.
–Ние с теб ли?

–Не, ние с Райън. Ти обаче ще ми идваш на гости. Когато не се

мотаеш с Бионсе и Лейди Гага.
Прихвам.
– Ти се поувлече с мечтите.
– Ще стане, скъпа. Стой и гледай.
Искрено се надявам, най-вече за Али. Тя възнамерява да се пренесе в
Ел Ей в мига, в който се дипломира, и честно казано, си я представям в
някоя романтична комедия. Не е красива като Анджелина Джоли, но е
готина, свежа и усетът ѝ към комедиите е точно за тези романтични
роли. Единственото, което ме тревожи, е… ами тя е твърде мека. Али
Хейс е най-състрадателният човек, когото съм срещала. Тя отказа
безплатно пътуване до университета на Ел Ей за програмата им по
драма и оставане на източния бряг, защото баща и ̀ има множествена
склероза и тя иска да може да се връща в Ню Йорк веднага щом се
налага, ако той има нужда от нея.
Понякога се страхувам, че Холивуд ще я изяде жива, но тя е силна,
колкото и сладка, освен това е най-амбициозният човек, когото съм
срещала, така че ако някой успее да осъществи мечтата си, това е Али.
–Чакай да си измия зъбите и лицето и тръгваме. – Поглеждампрез
рамо на път към вратата. – Какво ще правиш довечера? Имам частен
урок до шест, но мислех след това да погледаме „Момчетата от
Медисън Авеню“.
Тя клати глава.
– Ще вечерям с Шон. Довечера сигурно ще остана у тях.
Ухилвам се.
–Значи отново сте сериозни, а? – Али и Шон късаха три пътиот
първата година досега, но двамата все се връщат един към друг.
–Май да – признава тя и ме следва към общата стая. – И двамата
израснахме много след последната раздяла. Само че аз не мисля за
бъдещето. Сега ни е добре заедно и това ме устройва. – Тя намига. –
Няма лошо, че сексът е фантастичен.
 Усмихвам се отново, но дълбоко в себе си се питам какво точно
означава това. Говоря за фантастичния секс.
Моят сексуален живот не беше точно цветя и рози. Имаше страх и
гняв и години терапия, а когато най-сетне бях готова да се пробвам в
секса, съвсем не се получи, както исках. Две години след
изнасилването спах с колежанин първокурсник, с когото се запознах в
едно кафене във Фили, когато отидох на гости на леля. Прекарахме
цялото лято заедно, но сексът бе изпълнен с неловкост, нямаше
никаква страст. Първоначално мислех, че между нас няма химия…
докато същото не се повтори с Девън.
Между нас с Девън имаше такава химия, че цялата стая можеше да
пламне. Бях с него осем месеца, бях безумно увлечена, но колкото и да
се стараех, не можех да преглътна… добре, нека нарека нещата с
истинските им имена. Имам сексуална дисфункция.
Не можах да получа оргазъм с него.
Безкрайно унизително е само като си мисля по този въпрос. Още по-
унизително е, когато си спомня колко разочарован беше
Девън. Той се опита да ми достави удоволствие. Господи, постара се и
още как. А не е като да не мога да получа оргазъм, когато съм сама –
мога. При това с лекота. Просто не се случваше, когато бях с Девън, и
накрая на него му писна да се старае чак толкова много, без да вижда
резултат.
Затова ме заряза.
Не го виня. Сигурно е тежък удар по мъжествеността ти, когато
гаджето ти не харесва сексуалния ви живот.
–Какво става, пребледня като платно. – Загрижеността в гласана Али
ме връща към настоящето. – Добре ли си?
–Добре съм – уверявам я аз. – Извинявай, нещо се отнесох.

Сините ѝ очи омекват.

–Май си наистина разстроена, че няма да се видиш с вашите наДеня
на благодарността, а?
Веднага се възползвам от вратичката, която тя ми отваря, и кимам.
–Както каза, кофти работа. – Успявам да свия рамене. – Ще гивидя на
Коледа. И това е нещо.
–Това е всичко – отвръща убедено тя. – Мий си зъбите, направисе
красива, сладурано. Кафето ще те чака, когато се върнеш.
–Леле, ти си най-добрата женичка на света.

Тя се ухилва.
– Заради това ще се изплюя в кафето ти.
11
Гарет

Хана пристига около пет, облечена в дебела парка с качулка,

обточена с кожа, и с яркочервени ръкавици. Последно, когато
погледнах, нямаше дори една снежинка на земята, но ето че сега се
питам дали не съм проспал някоя виелица, защото подремнах.
–Да не би току-що да пристигаш от Аляска? – питам аз, докатотя
дърпа ципа на пухкавата парка.
–Не. – Тя въздиша. – Облякла съм зимната си дреха, понеже неуспях
да намеря другото си палто. Дали не съм го оставила тук? – Тя
оглежда стаята ми. – Май не съм. Гадост. Дано не съм го оставила
в музикалната стая. Знам, че някоя от първокурсничките ще го
открадне. Толкова обичах това палто!
Смея се.
–А какво е извинението за ръкавиците?

–Студено ми е на ръцете. – Тя наклонява глава на една страна. –

Какво е твоето извинение за торбичката с лед?
Едва сега забелязвам, че все още притискам пакет с лед отстрани,
където гигантското тяло на Грег Бракстън се заби в мен. Насинен съм
до немай-къде и Хана ахва, когато вдигам ризата, за да ѝ покажа
пурпурното натъртено място с размерите на юмрук.
–Мили боже! По време на мача ли се случи?

–Аха. – Ставам от леглото и се отправям към бюрото, за да взема

учебниците по етика.
–„Сейнт Антъни“ си имат Невероятния Хълк в отбора. Многообича
да ни мачка.
 –Не мога да повярвам, че доброволно подлагаш тялото си натова –
удивява се тя. – Няма начин да си струва.
–Напротив. Ако щеш ми вярвай, но няколко ожулвания и синини не
са нищо в сравнение с тръпката на леда. – Поглеждам я. – Ти
пързаляш ли се с кънки?
–Не точно. Искам да кажа, пързаляла съм се. Само че обикновено
обикалям по ринга. Никога не съм държала стик, нито пък съм
гонила шайба.
–Това ли мислиш, че представлява хокеят? – ухилвам се аз. –
Дадържиш стик и да гониш шайба?
–Не, разбира се. Знам, че са нужни много умения, и е
многонапрегнато дори само когато гледаш – признава тя.
–И е напрегнато, докато играеш.

Тя присяда на крайчеца на леглото ми и навежда любопитно глава.

– Винаги ли си искал да играеш, или баща ти е
настоявал? Напрягам се.
– Кое те накара да решиш
така? Хана свива рамене.
–Някой ми каза, че баща ти бил хокейна суперзвезда. Знам, чеима
много родители, които принуждават децата си да следват стъпките
им.
Сега вече раменете ми се напрягат още повече. Изненадан съм, че тя
не е повдигнала въпроса за баща ми по-рано – съмнявам се в „Брайър“
да има човек, който не знае, че съм син на Фил Греъм – но също така
оставам стреснат, че тя е толкова проницателна. Никой досега не ме е
питал дали ми е приятно да играя хокей. Хората просто предполагат,
че ми харесва, защото баща ми е бил играч.
–Той ме насочи – признавам нацупено. – Пързалях се още преди да
започна първи клас. Само че продължих да играя, защото харесвам
спорта.
–Това е добре – отвръща тихо тя. – Мисля, че е важно да вършиш
онова, което обичаш.
Страхувам се тя да не започне да задава нови въпроси за баща ми,
затова прочиствам гърло и сменям темата.
 – С кой философ ще започнем – Хобс или Лок?
– Ти избери. И двамата са невероятно
скучни. Прихвам.
– Точно това е начинът да запалиш интереса ми към тях, Уелси.
Тя обаче е права. Следващият час е трагичен, и то не само заради
затъпяващите теории. Умирам от глад, защото проспах обяда, но
нямам намерение да спра урока, преди да усвоя материала. Преди,
когато учех за контролни, обръщах внимание единствено на основните
точки, но Хана ме кара да обърна внимание дори на най-
незначителните подробности. Освен това ме кара да перифразирам
всяка теория, което, държа да призная, ми дава по-добри знания за
глупостите, които учим.
След като изгазваме материала, Хана ме разпитва за всичко, което
сме минали през последните дни, и след като остава доволна, че знам,
затваря папката и кима.
–Утре ще започнем да прилагаме теориите към истински етични
дилеми.
–Звучи добре. – Стомахът ми ръмжи толкова шумно, че
направоразтърсва стените и аз се мръщя.
Тя сумти.
–Гладен ли си?

–Умирам от глад. В тази къща готви Тък, но тази вечер не е удома,

затова щях да си поръчам пица. – Колебая се. – Искаш ли да
останеш? Ще хапнеш някое и друго парче, може да гледаш нещо.
Тя е изненадана от поканата. И аз оставам изненадан, но честно
казано, нямам нищо против да ми прави компания. Лоугън и
останалите отидоха на парти, но аз не бях в настроение да отида с тях.
Освен това успях да прочета нужното, така че тази вечер нямам друга
работа.
– Ти какво искаш да гледаш? – пита предпазливо
тя. Соча купчината филми до телевизора.
–Дийн има всички сезони на „Breaking Bad“. Все се каня да
гогледам, но не ми достига време.
–Не е ли това сериалът за дилъра с хероин?
 –Метамфетамини. Чух, че бил страхотен.

Хана прокарва пръсти през косата си. Струва ми се, че няма особено
желание да остане, но също така не ѝ се тръгва.
–Какво ще правиш тази вечер? – питам.

–Нищо – отвръща мрачно тя. – Съквартирантката ми ще прекара

вечерта с гаджето си, така че аз щях да гледам телевизия.
–Гледай тук. – Грабвам мобилния си телефон. – Какво искаш
напицата?
–Ами… гъби. И лук. И зелени чушки.

–Значи всичко скучно. – Клатя глава. – Ние си поръчваме с бекон и

наденица и допълнително сирене.
–Защо ме питаш, след като нямаш намерение да поръчаш каквото
искам?
–Защото се надявах да имаш по-добър вкус.

–Съжалявам, че намираш зеленчуците за скучни, Гарет. Защоне ми

звъннеш, когато хванеш скорбут?
–Скорбутът е дефицит на витамин С. Не се слагат нито слънце,нито
портокали върху пицата, любима.
Накрая постигаме компромис и аз поръчвам две пици, едната с
тъпите добавки на Хана, а другата отрупана с месо и сирене.
Покривам микрофона с ръка и я поглеждам.
– Диетична кола ли?

– Аз на някоя лигла ли ти приличам? Обикновена кола, многоти

благодаря.
Смея се, докато давам поръчката, след това включвам първия диск
със сериала. Двайсет минути по-късно на вратата се звъни.
– Леле. Това е най-бързият доставчик на пица – отбелязва Хана.
Стомахът ми изобщо не се оплаква. Тръгвам към долния етаж и
вземам храната, след това се отбивам в кухнята, за да взема хартиени
салфетки и бутилка „Будвайзер Лайт“ от хладилника. В последната
секунда грабвам още една – да не би Хана да иска.
Когато обаче ѝ я предлагам, тя клати глава.
– Не, благодаря.

– Да не би да си чак толкова префърцунена, че да не искаш иедна

бира?
В очите ѝ забелязвам неудобство.
– Не съм много по пиенето, това е.
Свивам рамене и отварям бирата, отпивам дълга глътка, а Хана
дръпва салфетка от рулото и вади покритото със зеленчуци парче от
кутията.
Настаняваме се да ядем на леглото, нито един от нас не казва и дума,
когато включвам отново филма. Първият епизод е невероятен и Хана
не възразява, когато включвам следващия.
В стаята ми има жена и нито един от двама ни не е гол. Странно.
Дори е приятно. Не говорим много по време на филма – твърде
погълнати сме от онова, което се случва на екрана – но щом вторият
епизод приключва, Хана се обръща към мен и ахва.
–О, боже, представяш ли си да не знаеш, че съпругът ти приготвя
метамфетамини? Горката Скайлър.
–Със сигурност ще разбере.

Хана ахва отново.

– Ей. Не ми казвай предварително.
– Нищо не съм ти казал – протестирам аз. – Просто
предполагам. Тя се отпуска.
– Добре де, добре.
Взема си кенчето с кола и отпива дълга глътка. Аз вече съм
погълнал пицата си, но Хана е изяла едва половината, затова си
открадвам парче и отхапвам огромна хапка.
–Я виж ти кой яде от моята скучна пица. Как е възможно някои хора
да са такива лицемери?
–Да не би да съм виновен, че ядеш като птиче, Уелси. Аз
неразхищавам храната.
–Изядох четири парчета!

Трябва да се съглася с нея.

–Да, но това те прави истинско прасе в сравнение с момичетата,
които познавам. Те най-много да изядат половин салата.
–Защото трябва да останат хърбави, за да ви се харесат на
вас,момчета.
–Няма нищо привлекателно в жена, която е само кожа и кости.

–Да, бе, сигурна съм, че кльощавите жени те

възбуждат. Извивам очи.

–Не, просто казвам, че ги предпочитам с извивки. –
Преглъщампоследната хапка и посягам към ново парче. – Мъжът
обича да има нещо да му напълни ръцете, когато… нали се сещаш.
– Извивам вежда към нея. – Това важи и за двете страни. Искам да
кажа, не предпочиташ ли да спиш със здрав, як мъж вместо с
някого, който е като вейка?
Тя сумти.
–Сега ли трябва да ти направя комплимент за суперското титяло?

–Мислиш, че съм супер готин ли? Благодаря, сладурче.

–Не, ти си този, който си мисли, че е супер готин. – Тя стискаустни.

– Но имаш право. Кльощавите мъже не ме привличат.
–Значи е добре, че Любовничето не е тънко като вейка.

Тя въздиша.
–Ще престанеш ли да го наричаш така?

–Не. – Дъвча замислено. – Честно да ти кажа, просто не разбирам

какво намираш у него.
–Защо? Защото не е Големият мъжкар в кампуса ли? Защото
есериозен и умен, а не развилнял се курвар?
 Мама му стара, тя май се е вързала на преструвките на Кол. Ако
имах шапка, сигурно щях да я сваля пред този тип, задето успешно
създава образ, който направо подлудява жените – на атлета зубрач.
–Кол съвсем не е какъвто изглежда – заявявам грубо. – Знам, чесе
прави на умен, загадъчен пич, но в него има… има нещо хлъзгаво.
–Изобщо не мисля, че е хлъзгав – възразява тя.

–Да, бе, сигурно защото си водила куп задълбочени,

смислениразговори с него – засичам я аз. – Повярвай ми, той
просто се преструва.
–Съгласна съм да не се съглася. – Тя се подсмихва. – Освен товати
не си в позиция да преценяваш онези, които ме интересуват.
Доколкото разбрах, ти излизаш единствено с разни празноглавки.
Подсмихвам се и аз.
–Грешиш.

–Нима?

–Да. Само спя с празноглавки. Не излизам с тях.

–Развратник. – Тя млъква и по лицето и ̀ се изписва любопитство. –

Как така не ходиш по срещи? Сигурна съм, че всяко момиче в този
колеж е готово да убива, за да ти стане гадже.
–Не търся връзка.

Това я учудва.
–Защо не? Връзките могат да носят много удовлетворение.

–И това го казва жената, която е без гадже.

–Нямам гадже, защото не съм намерила никого, с когото да

сеобвържа, не защото съм против връзките. Хубаво е да има с кого
да си прекарваш времето. Да разговаряте, да се гушкате, разни
такива глезотийки. Ти не искаш ли подобно нещо?
–Някога може и да ми се прииска. Само че не сега. – Отправямѝ
 дръзка усмивка. – Ако почувствам желание да си говоря с някого,
имам теб.
–Значи празноглавките ти получават секс, аз трябва да
слушамбръщолевенето ти. – Тя клати глава. – Защо ми се струва,
че съм прецаканата в тази сделка?
Размърдвам вежди.
– А, и ти ли искаш секс, Уелси? С удоволствие ще те
уредя. Бузите ѝ стават огненочервени и аз прихвам.
–Споко. Просто се майтапя. Не съм толкова тъп, че да
изчукамучителката си. Накрая ще ти разбия сърцето, тогава ще ми
подхвърляш фалшива информация и аз ще се проваля на
контролното.
–Отново – засича ме мило тя. – Ще се провалиш отново.

Показвам ѝ среден пръст, но не спирам да се хиля.

– Ще си тръгваш ли, или да пускам трета серия?
– Определено трета серия.
Настаняваме се удобно на леглото – аз по гръб, главата ми отпусната
на три възглавници, Хана по корем в долната част на леглото.
Епизодът е върхът и щом приключва, и двамата нямаме търпение да
видим следващия. Докато се усетя, сме изгледали първия диск и се
прехвърляме на втория. Междувременно обсъждаме какво сме
гледали, и правим предположения. Честно да ви кажа, не съм
прекарвал толкова забавно, докато имам платонична връзка с момиче,
от… ами никога.
–Май зет му го е набройкал – предполага Хана.

–Ти майтап ли си правиш? Обзалагам се, че пазят това разкритие за

края. Според мен Скайлър скоро ще разбере.
–Надявам се да се разведе с него. Уолтър Уайт е дяволът.

Ненавиждам го.
Прихвам.
– Той е антигерой. Трябва да го мразиш.
Започва следващият епизод и двамата веднага млъкваме, защото
това е филм, който завладява вниманието ти. Докато се усетим,
стигаме до
финала на сезона, който завършва със сцена, която ни оставя
ококорени.
– Майко мила! – възкликвам. – Изгледахме първи сезон.
Хана прехапва устни и поглежда будилника. Почти десет е. Току-що
сме изгледали седем епизода и дори не сме ходили да пишкаме.
Очаквам да каже, че е време да си върви, но тя въздиша.
– Имаш ли втори сезон?
Не успявам да спра смеха си.
– Искаш ли да продължим да гледаме?
– След този край? Че как
иначе? Има право.
– Поне премиерата – решава тя. – Не искаш ли да разбереш какво
става?
Искам и още как, затова не възразявам, когато тя става, за да зареди
следващия диск.
– Да искаш нещо за похапване? – питам.
– Добре.
– Отивам да видя какво имаме.
В шкафа в кухнята намирам две пликчета с пуканки за
микровълнова, пускам ги и двете и се отправям отново към горния
етаж с двете купи пуканки в ръце.
Хана ми е откраднала мястото, тъмната ѝ коса е плиснала по моята
купчина възглавници, протегнала е крака пред себе си. Червените и ̀
чорапи на черни точки ме карат да се ухиля. Забелязах, че тя не носи
маркови дрехи, нито пък се докарва като повечето момичета в това
училище, не предпочита и боклучавите дрешляци за партита, които
обличат момичетата от сестринствата, за да обикалят баровете в
кампуса през уикендите. Хана си знае дънки и клинове, тесни
пуловери, които може и да изглеждат елегантни, ако не бяха в ярки
цветове. Същата работа като чорапите, ръкавиците и откачените
шноли за коса, които си слага.
– Едната за мен ли е? – сочи тя купите, които нося.
– Аха.
Подавам ѝ едната, тя се изправя, но отдръпва ръка и се киска.
– Не мога да ям пуканки, без да се сетя за Наполеон.
 Мигам.
– Императора ли?
Тя прихва още по-силно.
– Не, кучето ми. Кучето на семейството. В Индиана е, при
родителите ми.
– Каква порода е?

– Огромен помияр, кръстоска от какво ли не, но като цяло

прилича на немска овчарка.
– Да не би Наполеон да обича пуканки? – питам любезно.

Тя се усмихва широко.
–Обожава. Взехме го, когато беше съвсем малък, и един път –бях на
около десет – нашите ме заведоха на кино, той се наврял в
шкафовете, докато сме били навън, и напъхал муцуна в пакетчета
за пуканки за микровълнова. Имаше поне петдесет. Мама много
следеше намаленията, така че ако имаше нещо на сметка, тя
купуваше всичко, което бяха изнесли от магазина. Предполагам, че
този месец е имало промоция на „Орвил Редънбакър“. Кълна се, че
кучето беше изяло всичко, до последното пакетче, включително
опаковките. Акаше цели зърна и парчета хартия дни наред.
Смея се.
–Татко направо изперка – обяснява тя. – Той се уплаши, че
Наполеон ще получи хранително натравяне или нещо такова, но
ветеринарят каза, че не било нищо особено, че рано или късно
всичко ще излезе. – Тя замълчава. – Ти имаш ли си домашни
любимци?
–Не, но баба и дядо имаха котка, докато растях. Казваше се
Прасковка и беше абсолютно откачена твар. – Лапам шепа пуканки
и се кискам, докато дъвча. – С нас с мама се държеше мило, но
ненавиждаше татко. Не че беше изненада. Баба и дядо също го
мразеха, така че тя сигурно е следвала примера им.
Нямаш представа как тероризираше стария.
Хана се хили.
–Какво правеше?
 –Драскаше го винаги, когато имаше възможност, пишкаше
вобувките му, все разни такива. – Неочаквано избухвам в смях. –
Мама му стара, ще ти кажа най-хубавото, което направи. Беше
Денят на благодарността и бяхме у баба и дядо в Бъфало. Събрали
сме се на масата и се каним да ядем, когато Прасковка влиза през
котешката врата. Точно зад къщата имаше дефиле и тя често
ходеше да се търкаля там и да дебне плячка. Та влиза тя с бойна
крачка, носи нещо в уста, но никой от нас не разбира какво е.
–Олеле, никак не ми харесва накъде върви цялата тази работа.

Така съм се ухилил, че устата и бузите ме болят.

–Прасковка скача на масата, сякаш е кралицата на замъка илинещо
такова, пристъпва по самия край на покривката и пуска един умрял
заек в чинията на татко.
Хана ахва.
–Сериозно? Гадост!

–Дядо направо легна от смях, а баба изперка, защото реши,

чехраната на масата е заразена, а пък татко… – Хуморът ми
изчезва, когато си спомням изражението му. – Да кажем просто, че
не беше никак доволен.
Това е много меко казано. По гърба ми плъзва тръпка, когато си
спомням какво се случи, когато се върнахме в Бостън няколко дни по-
късно, какво направи на мама като наказание, задето го беше
„засрамила“, както я обвини, докато беснееше.
Добре че мама почина година по-късно. Не присъстваше, когато той
насочи яростта си към мен, и съм благодарен за това всеки ден от
живота си.
Седналата до мен Хана също става сериозна.
– Няма да се видя с нашите за Деня на благодарността.
Поглеждам я, не откъсвам очи от лицето ѝ. Очевидно е, че е
разстроена, и тихото ѝ признание ме разсейва от смазващите спомени,
които ме връхлитат.
–Обикновено ходиш ли си?
 –Не, ходим на гости на леля за празниците, но нашите не могатда си
позволят пътуването тази година и аз… не мога да си позволя да
замина, за да ги видя.
В края долавям фалшива нотка, но не мога да разбера за какво лъже.
–Всичко е наред – шепне тя, когато забелязва съчувствието
полицето ми. – Винаги има Коледа, нали?
Кимам, въпреки че за мен няма празници, предпочитам да си
прережа китките, вместо да се прибера у дома и да прекарам
празниците с баща ми.
Оставям пуканките на нощното шкафче и посягам към
дистанционното.
–Готова ли си за втори сезон? – питам небрежно. Разговорътстана
твърде тежък и аз нямам търпение да го прекратя.
–Давай.

Този път сядам до нея, въпреки това между нас има шейсет
сантиметра разстояние. Направо не е за вярване колко се наслаждавам
на всичко това. Просто си се мотая с момиче, без да се притеснявам
как ще се отърва от него и дали то няма да започне да предявява
някакви претенции към мен.
Гледам премиерния епизод на втори сезон, последван от втори
епизод, после следващия… и докато се усетим, е станало три след
полунощ.
–О, по дяволите, това часът ли е? – ахва Хана. В мига, в койтозадава
въпроса, огромна прозявка се разлива по лицето ѝ.
Потривам уморените си очи, не мога да си представя кога е станало
толкова късно, без нито един от двама ни да забележи. Буквално
изгледахме наведнъж един сезон и половина от телевизионен филм.
–Мама му стара – мърморя.

–Не мога да повярвам колко късно е станало. – Тя се прозяваотново

и така предизвиква и моята прозявка и двамата оставаме да седим в
тъмната ми стая – не помня кога съм загасил лампата – прозяваме
се като хора, които не са спали от месеци.
–Трябва да вървя. – Тя става от леглото и прокарва ръце презкосата
 си. – Къде ми е телефонът? Трябва да повикам
такси. Следващата прозявка за малко да ми счупи
челюстта.
– Мога да те закарам – предлагам изтощено и се надигам отлеглото.
– Няма начин. Тази вечер изпи две бири.
– Преди часове – възразявам. – Няма проблем да шофирам.
– Не става.
Обзема ме безсилие.
–Няма да ти позволя да се качиш на такси и да вървиш презкампуса
в три след полунощ, мама му стара. Или ще те закарам, или
оставаш тук.
Тя ме поглежда стреснато.
– Няма да остана тук.
– Тогава ще те закарам. Без повече приказки.
Погледът ѝ се плъзва към двете бутилки „Будвайзер“ на нощното
шкафче. Долавям нежеланието и,̀ но също така забелязвам
изтощението, изписало се по лицето ѝ. След малко, раменете ѝ се
отпускат и тя въздиша. – Добре де. Ще спя на канапето ти.
Бързам да поклатя глава.
– Не, по-добре да спиш тук.
Май нещо обърках, защото тялото ѝ се стяга и става като дъска.
–Няма да спя в твоята стая.

–Живея с трима хокеисти, Уелси. Те все още не са се върнали,след

като са вилнели на някое парти цяла нощ. Не казвам, че ще се
случи, но има вероятност някой от тях да се вмъкне пиян в хола и
да те заопипва или нещо подобно, ако те заварят на канапето. Аз
обаче нямам намерение да те опипвам. – Соча масивното си легло.
– На това легло могат да спят седмина. Дори няма да разбереш, че
съм тук.
–Джентълменът би трябвало да предложи да спи на пода.

–Да ти приличам на

джентълмен? Тя прихва при тези

думи.
–Не. – Следва кратко мълчание. – Добре. Ще спя тук. Но
 самозащото едва си държа очите отворени и наистина не ми се
иска да чакам такси.
Отивам до гардероба.
–Искаш ли нещо, в което да спиш? Тениска? Долнище на анцуг?–
Тениска е достатъчно. – Дори в мрака забелязвам как се изчервява.
– Да имаш неизползвана четка за зъби?
–Да. В шкафчето над мивката. – Давам ѝ една от старите ситениски
и тя хлътва в банята.
Свалям си ризата и дънките и лягам по боксерки. Докато се
намествам, чувам как водата в тоалетната се пуска, водата от чешмата
потича, след това спира и Хана се връща, босите и ̀ крака шляпат тихо
по дървения под. Тя застава отстрани на леглото и не помръдва
толкова дълго, че най-сетне пъшкам от раздразнение.
–Няма ли най-сетне да си легнеш – пъшкам. – Не хапя. А дорида
хапех, полузаспал съм. Така че престани да стърчиш като някоя
откачалка и лягай.
Матракът поддава леко, когато тя ляга. Одеялото се подръпва, чува
се шумолене, въздишка, след това тя ляга до мен. Не точно.
Разположила се е в другия край на леглото, определено се е
отдръпнала максимално далече и сигурно се държи за матрака, за да не
падне.
Твърде уморен съм за саркастични забележки, затова просто мънкам:
„Лека нощ“, и затварям отново очи.
– Лека нощ – мърмори в отговор тя.
Няколко секунди по-късно съм дълбоко заспал.

12
Гарет

Пристрастен съм към този момент точно преди да се събудя, когато

паяжините, обгърнали мозъка ми, се свързват, за да образуват
смислената топка на съзнанието ми. Това е найвърховният момент на
изненада и недоумение. Напълно съм дезориентиран и замаян,
половината ми мозък все още е потънал в сън.
Само че тази сутрин има нещо, което е различно. Тялото ми е по-
топло от обикновено и аз усещам най-сладката миризма на света.
Ягоди ли са това? Не, череши. Определено са череши. Нещо ме
гъделичка под брадата, нещо меко, същевременно твърдо. Глава ли е
това? Да, в извивката на врата ми се е сгушила глава. Слаба ръка е
отпусната на корема ми. Топъл крак лежи върху моя, топла гърда е
притисната към моите.
Отварям постепенно очи и откривам сгушилата се до мен Хана. Аз
лежа по гръб, прегърнал съм я с две ръце, притискам я към себе си.
Нищо чудно, че мускулите ми са изтръпнали. Цяла нощ ли сме спали
така? Спомням си, че бях в противоположния край на леглото, когато
заспах, толкова далече, че очаквах да се събудя и да намеря Хана на
пода.
Сега обаче телата ни са преплетени. Приятно е.
Заставам нащрек. Толкова съм нащрек, че обръщам специално
внимание на последната мисъл. Хубаво е. Ама какви мисли ми минават
през главата? Гушкането е резервирано изцяло за гаджетата.
А аз нямам гаджета.
Въпреки това не я пускам. Сега вече съм съвсем буден, вдишвам
миризмата ѝ и се наслаждавам на топлината на тялото и.̀
Поглеждам към будилника, който ще се включи след пет минути.
Винаги се будя преди алармата, сякаш организмът ми знае, че е време
да стана, въпреки това имам нужда от часовник като предпазна мярка.
Седем е. Спал съм едва четири часа, въпреки това се чувствам странно
отпочинал. Спокоен. Все още не съм готов да прекъсна това чувство,
затова оставам да лежа с Хана в прегръдките ми и се вслушвам в
равномерното ѝ дишане.
– Да не би да си надървен?
Ужасеният глас на Хана прерязва тишината. Тя скача, след това
полита назад. Да, госпожица Грациозна се препъва, докато лежи,
защото кракът ѝ все още е прехвърлен върху бедрото ми. И да,
определено има утринно дърво в южните части на тялото ми.
–Споко – отвръщам с все още дрезгав от съня глас. – Това епросто
 сутрешно напърчване.
–Сутрешно напърчване ли? – повтаря тя. – О, господи. Толковаси…

–Мъж ли? – тросвам се сухо. – Да, така е, това се случва с мъжете

сутрин. Проста биология, Уелси. Събуждаме се надървени. Ако ще се
почувстваш по-добре, изобщо не съм възбуден в момента.
–Добре. Ще приема извинението ти с биологията. Сега би лиобяснил
защо реши да ме гушкаш посред нощ?
–Нищо не съм решил, мама му стара? Спях. Откъде да знам, чети не си
се присламчила върху мен?
–Никога не бих го направила. Дори в съня си. Подсъзнаниетоне би го
допуснало. – Тя забожда пръст в средата на гърдите ми, след това
скача от леглото с едно плавно движение.
В мига, в който се отдръпва, ме залива чувство на загуба. Вече не е
топло и уютно, сам съм и ми става студено. Сядам, протягам ръце над
главата, а зелените ѝ очи опипват гърдите ми и тя набръчква отвратено
нос.
–Не мога да повярвам, че главата ми е била на това нещо цяланощ.

–Гърдите ми не са това нещо. – Поглеждам я недвусмислено. – За

другите жени са много хубави.
–Аз не съм други жени.

Не, наистина не е. Защото другите жени не ме забавляват като нея.

Неочаквано се питам как съм изкарал досега без острите нападки на
Хана Уелс и раздразнителните ѝ подмятания.
– Престани да се хилиш – сопва се тя.
Усмивката ми е широка. Дори не съм забелязал.
Тя присвива очи, докато си събира дрехите. Тениската ми виси до
коленете ѝ, подчертава колко е дребничка.
–Да не си посмял да кажеш на някого за тази работа – нареждатя.

–Защо не? Така просто ще си вдигна акциите.

–Не искам да съм поредното ти зайче байче и не искам хоратада ме

 мислят за такава. Ясно ли ти е?
Начинът, по който използва термина, ме кара да се усмихна още
по- широко. Харесва ми, че усвоява хокейния жаргон. Може някой
ден дори да я убедя да дойде на мач. Имам чувството, че Хана ще
бъде страхотен поддръжник и провокатор, което е предимство за
някои игри.
Като я знам обаче, тя сигурно ще се подиграва на нас и ще даде
предимство на другия отбор.
–Тогава, ако не искаш никой да си помисли подобно нещо, предлагам
да побързаш с обличането. – Повдигам вежда. – Освен ако не искаш
съотборниците ми да видят как минаваш по коридора на срама. А
това ще стане, защото след половин час имаме тренировка.
В очите ѝ проблясва паника.
– По дяволите!
Държа да кажа, че за пръв път попадам на момиче, което се
притеснява, че ще го хванат в стаята ми. Обикновено се перчат, все
едно са оправили Брад Пит.
Хана си поема дълбоко дъх.
– Учихме. Гледахме телевизия. Прибрах се късно. Това се
случи. Ясно ли ти е?
Едва потискам смеха.
– Както кажеш.
– Ти да не би току-що да ми пробута „Принцесата булка“?
– Защо реши, че ти пробутвам каквото и да било?
Тя ме поглежда зверски, след това насочва пръст към мен.
–Очаквам да си облечен и готов, когато изляза от банята. Щеме
закараш до нас, преди съквартирантите ти да се събудят.
Не успявам да сдържа кикота си, когато тя влита в банята и тръшва
вратата.

*
Хана
Ще трябва да карам с четири часа сън. Направо е убийствено.
Хубавото е, че никой не видя, когато Гарет ме остави пред
общежитието, така че поне честта ми е ненакърнена.
Сутрешните часове ми се струват безкрайни. Имам час по теория,
последван от семинар по история на музиката – и в двата трябва да
обръщам много внимание, което ми е безкрайно трудно, защото едва
си държа очите отворени. Вече изпих три кафета, но вместо да ми даде
енергия, кофеинът просто изцеди малкото сили, които имах.
Обядвам късно в един от столовете на кампуса, избирам си маса в
ъгъла, най-отзад, с надеждата всички да разберат посланието
„Оставете ме на мира“, защото съм твърде уморена, за да водя
разговори с когото и да било. Храната малко ме посъживява и аз съм
подранила, когато минавам през огромните дъбови врати на сградата
по философия.
Наближавам залата за лекции по етика и се заковавам на място.
Единствено Джъстин се мотае в широкия коридор, сключил тъмните
си вежди, докато пише есемес на телефона.
Въпреки че се изкъпах и преоблякох в общежитието, все още се
чувствам като някоя мърла. Избрала съм клин, зелен суитшърт и
червени гумени ботуши. Според прогнозата за времето трябваше да
вали, но така и не заваля, затова сега се чувствам като идиотка заради
избора си.
Джъстин обаче е самото съвършенство. Тъмни дънки подчертават
дълги мускулести крака, а черният пуловер се е опънал на широките
рамене по начин, който ме кара да потръпна. Сърцето ми започва да
бие по-бързо, когато приближавам. Опитвам се да реша дали да кажа
здрасти, или просто да кимна, но той разрешава дилемата и заговаря
пръв.
– Здрасти. – Извива устни в полуусмивка. – Хубави
ботуши. Въздишам.
–Казаха, че ще вали.

–Това не беше сарказъм. Много си падам по ботуши. Напомнятми за

дома. – Забелязва любопитния ми поглед и бързо уточнява.
–От Сиатъл съм.

–А. Затова ли се прехвърли тук?

 –Да. И повярвай ми, ако там не вали, значи нещо не е наред.

Ботушите за дъжд са нужни за оцеляването, ако живееш в Сиатъл.

– Той пъхва телефона в джоба си и започва да говори понебрежно.
– Какво стана с теб в сряда?
Мръщя чело.
–Какво имаш предвид?

–Партито на „Сигма“. Търсих те, след като поиграх билярд, ноти

вече си беше тръгнала.
О, боже! Той ме е търсил!
–Да, тръгнах си рано – отвръщам с надеждата да звуча същотолкова
небрежно. – На следващия ден имах час в девет.
Джъстин навежда глава.
– Чух, че си си тръгнала с Гарет Греъм.
Тези думи ме хващат неподготвена. Не предполагах, че някой ни е
видял да си тръгваме заедно с Гарет, но очевидно греша. А клюката се
е разнесла в „Брайър“ по-бързо от скоростта на светлината.
– Той ме закара до нас – свивам рамене.
– Не знаех, че двамата сте
приятели. Усмихвам се закачливо.
– Много неща не знаеш за мен.
Мили боже. Та аз флиртувам с
него!
Той също се усмихва и най-сексапилната трапчинка, която някога
съм виждала, се появява на брадичката му.
–Май си права. – Мълчи замислено. – Трябва да променим
това.Мили боже. Той също флиртува!
Колкото и да не ми е приятно да призная, започвам да си мисля, че
откачената теория на Гарет наистина дава резултат. Джъстин ми се
струва странно заинтригуван от факта, че съм си тръгнала от партито с
Гарет.
– Та значи… – Очите му блестят игриво. – Какво ще правиш
следчасо…
– Уелси!
 Потискам стон, когато веселият глас ни прекъсва – не друг, а самият
Гарет. Джъстин свива устни едва забележимо, докато Гарет се
приближава, но след това се усмихва и кима на неканения натрапник.
Гарет държи две чашки в ръце и ми подава едната с усмивка.
– Взех ти кафе. Реших, че имаш нужда.
Не пропускам странния поглед, който Джъстин ни отправя, нито
проблясъка на неудоволствие в очите му, но аз приемам чашата с
благодарност и вдигам капачето, духам в горещата напитка, преди да
отпия малка глътка.
– Спаси ми живота –
въздишам. Гарет кима на
Джъстин.
– Здрасти, Кол – поздравява той.
Двамата плясват длани по мъжки, не стискат ръце, нито пък удрят
юмруци.
–Здрасти, Греъм – отвръща Джъстин. – Чух, че този уикенд
сиразмазал задниците на „Сейнт Антъни“. Хубава победа.
–Благодаря – смее се Гарет. – Чух, че „Браун“ са ви размазали.

Кофти.
– Дотук със съвършения сезон, а? – отбелязва мрачно
Джъстин. Гарет свива рамене.
– Вие ще им го върнете, момчета. Ръката на Максуел е
забележителна.
– На мен ли го казваш?

Тъй като за мен разговорите на спортна тема са точно толкова

досадни, колкото политиката и градинарството, аз правя крачка към
вратата.
– Влизам. Благодаря за кафето, Гарет.
Пулсът ми продължава да препуска, когато влизам в залата за
лекции, но най-неочаквано животът ми започва да се движи със
скоростта на светлината. Преди партито на „Сигма“ най-близкият ми
контакт с Джъстин бе едно кимване от три метра и това бе
единственото за период от два месеца. Сега, за по-малко от седмица,
сме провели два разговора и или съм си въобразила, или той
възнамеряваше да ме покани на среща, когато Гарет ни прекъсна.
Настанявам се на обичайното си място до Нел, която ме посреща с
усмивка.
–Здрасти – подхвърля тя.

–Здравей. – Дръпвам ципа на чантата и вадя тетрадка и химикалка. –

Как прекара уикенда?
–Брутално. Тази сутрин имах зверски изпит по химия и трябваше да
уча цяла нощ.
–Как се справи?

–А, със сигурност съм заковала шестица. – Тя се усмихва щастливо,

но радостта ѝ бързо помръква. – Сега просто трябва да се справя с
поправителния в петък и всичко ще бъде наред.
–Нали ми получи имейла? – Пратих на Нел копие от контролното в
началото на седмицата, но тя така и не ми отговори.
–Да. Извинявай, че не ти отговорих, но трябваше да залягамнад
химията. Довечера ще ти прочета отговорите.
Над нас пада сянка и докато се усетя, Гарет се настанява до мен.
– Уелси, да имаш още една химикалка?
Веждите на Нел отскачат почти до тавана, а след това ме зяпва,
сякаш през изминалите три секунди ми е поникнало катинарче. Не я
виня. Седим заедно още откакто започнахме, а аз нито веднъж не съм
погледнала към Гарет Греъм, камо ли да говоря с него.
Нел не е единствената, която остава слисана от промяната на
местата за сядане. Когато поглеждам към другата страна на пътеката,
откривам, че Джъстин ни наблюдава с неразгадаемо изражение.
– Уелси? Химикалка?
Обръщам се към
Гарет.
–Дошъл си неподготвен в час? Не може да бъде. – Бъркам вчантата
и търся химикалка, след това я шляпвам в ръката му.
–Благодаря. – Той ми отправя обичайната си дръзка усмивка,преди
да си отвори тетрадката на нова страница. След това се навежда
напред и поглежда Нел. – Здрасти. Аз съм Гарет.
 Тя зяпва ръката, която стърчи пред нея, и най-сетне посяга, за да я
стисне.
– Нел – представя се тя. – Приятно ми е.
В този момент влиза Толбърт и когато Гарет насочва вниманието си
към подиума, Нел ми отправя слисан поглед.
Почти допирам устни до ухото ѝ.
–Може да се каже, че сме нещо като приятели.

–Чувам те – обажда се Гарет. – Изобщо няма „нещо като“. Най-

добри приятели сме, Нели. Не слушай какво ти приказва Уелси.
Нел се киска тихо.
Аз просто
въздишам.
Днешната лекция е по доста сериозни въпроси. Съсредоточена е над
конфликта между съвестта на индивида и отговорността му към
обществото. Толбърт използва нацистите за пример.
Няма нужда да изтъквам, че прекарвам много депресиращ час и
половина.
След лекцията умирам от нетърпение да довърша разговора си с
Джъстин, но Гарет има други намерения. Вместо да ме остави да се
мотая или вместо да ми позволи да хукна право при Джъстин, той ме
стиска решително за ръката и ми помага да стана. Крадешком
поглеждам към Джъстин, който върви решително по пътеката, сякаш
се опитва да ни настигне.
–Не му обръщай внимание. – Гласът на Гарет е едва доловимшепот,
докато ме води навън.
–Но аз искам да говоря с него – негодувам аз. – Почти съмсигурна, че
щеше да ме покани да излезем.
Гарет продължава решително напред, а ръката му стиска като
менгеме горната част на моята. Налага се да подтичвам, за да смогна
заради едрите му крачки, и съм адски нервирана, когато излизаме в
хладния октомврийски въздух.
Изкушавам се да погледна през рамо, за да проверя дали Джъстин е
зад нас, но знам, че Гарет ще ме нареже като кисела краставица, затова
потискам желанието.
–Какво, по дяволите, става? – питам и отдръпвам рязко ръка.
–Нали не си забравила, че трябва да си недосегаема? Ти правиш
нещата твърде лесни за него.
В мен се надига раздразнение.
–Нали трябваше той да ме забележи. Вече ме забеляза. Не можели да
спрем вече с игричките?
–Просто си разпалила интереса му – казва Гарет, докато вървим по
калдъръмената пътека към двора. – Ако искаш да задържиш интереса
му, трябва да го накараш да се постарае повече. Мъжете обичат
предизвикателствата.
Искам да започна да споря с него, само че ми се струва, че той е
прав.
–Просто го давай по-дистанцирано до партито на Максуел –съветва ме
той.
–Слушам, шефе – мърморя аз. – А, да, между другото, тази вечер ще те
зарежа. Изтощена съм след снощния маратон, а ако не се наспя, ще
бъда като зомби до края на седмицата.
Гарет не изглежда никак доволен.
–Нали днес щяхме да се заемем с трудното?

–Виж, ще ти пусна по мейла примерен въпрос за есе, нещо,което

Толбърт може да измисли. Отдели два часа, за да го напишеш, и утре
ще го разгледаме заедно. Така ще добия представа над какво трябва
да поработим.
–Добре – примирява се той. – На сутринта имам тренировка, аслед
това часове. Ще дойдеш ли по обяд?
–Дадено, но трябва да се върна до три, защото имам репетиция.

–Ясно. Значи до утре. – Той ми разрошва косата, сякаш

съмпетгодишна, след това си тръгва.
Кисела усмивка играе по устните ми, докато го наблюдавам как се
отдалечава, хокейното му яке в сребърно и черно подчертава гърдите
му, когато върви срещу вятъра. Не съм единствената, която го
наблюдава – няколко момичета също обръщат глава към него и аз
имам
чувството, че виждам как гащичките им овлажняват, докато той
раздава щедро пиратската си усмивка.
Извивам очи и се отправям в обратната посока. Не искам да
закъснея за репетиция, двамата с Кас все още не сме постигнала
съгласие за нелепия хор.
Когато обаче влизам в стаята по музика, Кас го няма.
–Здрасти – обръщам се към Ем Джей, която е на пианото иразглежда
някакви нотни листове.
Русата ѝ глава се вдига, по лицето ѝ се изписва напрегната усмивка.
– А, здравей. – Тя се колебае. – Кас няма да дойде днес.
В стомаха ми избухва раздразнение.
– Как така няма да дойде?
– Пусна ми есемес преди няколко минути. Има мигрена.
Да, сигурно. Знам със сигурност, че някои от съучениците ни,
включително Кас, са ходили да пийнат снощи, защото един от тях ми
писа и ме покани, докато двамата с Гарет гледахме сериал. Не е трудно
да сметна две и две – Кас е махмурлия и затова няма да дойде.
–Ние пак можем да репетираме – предлага Ем Джей. Този
пътусмивката докосва очите ѝ. – Ще бъде приятно да пробваме
песента, без да се караме на всеки пет секунди.
–Само че на всичко, което направим днес, утре той ще наложивето. –
Тръшвам се на един стол близо до пианото и я пронизвам с тежък
поглед. – Идеята за хора е пълна глупост, Ем Джей. Много добре го
знаеш.
Тя кима примирено.
– Знам.

– Защо тогава не ме подкрепи? – питам и не успявам да

скриянегодуванието си.
По бледите ѝ бузи плъзва руменина.
– Ами… – Тя въздиша. – Можеш ли да пазиш тайна?
Мама му стара. Хич не ми харесва тази работа.
–Разбира се…

–Кас ме покани да излезем.

–О. – Опитвам се да не показвам изненадата си, но ми е труднода я
скрия. Ем Джей е мило момиче, не е непривлекателна, но също така е
последната, която бих определила като типа на Кас Донован.
Колкото и да го мразя, Кас е страхотно готин. Има лице, което би
стояло невероятно на обложката на албум, лице, което един ден ще
продава много плочи. В това съмнение няма. Не казвам, че обикновено
момиче не може да свали готин пичага. Случва се непрекъснато. Само
че Кас е надут тип, кретен, който е вманиачен по имиджа си. Подобен
повърхностен тип няма начин да се появи с мишчица като Мери
Джейн, без значение колко е мила и сладка.
–Всичко е наред – смее се тя. – Знам, че си изненадана. И аз
бяхизненадана. Той ме покани преди репетицията онзи ден. – Тя
въздиша. – Деня, когато повдигна въпроса за хора.
Ето че всички парченца от пъзела си идват на място. Много добре
разбирам какво е намислил Кас, и едва успявам да преглътна гнева си.
Едно е да убеди Ем Джей да го подкрепи, докато двамата с него се
караме, друго е да подвежда горкото момиче.
Какво обаче мога да ѝ кажа? Той те е поканил единствено за да
подкрèпя откачените си идеи за концерта ли?
Няма начин да изгаднея, затова лепвам най-любезната си усмивка,
която мога, и питам:
– А ти искаш ли да излезеш с него?
Тя се изчервява още повече, след това кима.
–Наистина ли? – питам скептично. – Но той е такава примадона. В
това отношение може да бие по точки Марая Кери. Знаеш го, нали?
–Знам. – Тя ми се струва засрамена. – Но това е единственозащото е
толкова запален по пеенето. Когато иска, е много свестен тип.
Когато иска ли? Казва го така, сякаш това е най-голямата истина на
годината, но според мен хората трябва да са мили и готини винаги, а
не защото така им е изгодно.
Аз обаче премълчавам и това.
Опитвам се да говоря
тактично.
–Да не би да се страхуваш, че ако не се съгласиш с идеите му,той ще
се откаже от срещата?
 Тя посърва.
– Звучи жалко, когато говориш по този начин.
А тя как иска да го кажа?
–Просто не искам да причинявам вълнение, нали разбираш? –мънка тя
и ме поглежда с неудобство.
Не, не разбирам. Изобщо не разбирам.
–Това е твоята песен, Ем Джей. Не е нужно да потъпкваш идеите си
само и само да е доволен Кас. Ако идеята с хора не ти допада, както
не ми допада на мен, тогава просто му кажи. Повярвай ми, мъжете
харесват жени, които държат на мнението си.
Още докато казвам това, съм наясно, че Мери Джейн не е от този
тип жени. Тя е срамежлива и непохватна и прекарва повечето си време
на пианото или свита в стаята си в общежитието, докато пише
любовни песни за момчета, които не отвръщат на чувствата и.̀
Мама му стара. Неочаквано се досещам. Да не би нашата песен да е
за Кас?
Обзема ме раздразнение при мисълта, че прочувственият текст,
който пея от месеци, може да е за момче, което ненавиждам.
–Не че не харесвам идеята за хора – опитва се да се измъкне тя.– Не
мога да кажа обаче, че ми харесва, но не мисля, че е чак толкова зле.
В този момент разбирам без всякакво съмнение, че на зимния
концерт зад двама ни с Кас ще има шибан хор в три реда.

13
Гарет

Тази вечер работя на плота в кухнята и съм скапан до немайкъде,

докато чета примерното есе, което Хана „оцени“ по-рано. Тръгна си,
като ми нареди да поправя написаното, но на мен ми е безкрайно
трудно. Отговорът е съвсем прост, мама му стара – ако някой ти
нареди да убиеш един милион, не казваш не, благодаря, пас съм. Като
следваш
критериите, изложени в тази кретенска теория, има плюсове и минуси
и за двете страни, а на мен главата не ми ражда как точно да стане.
Просто хич ме няма да се поставя на мястото на някой друг и това
направо ме скапва.
– Въпрос – обръщам се към Тък, когато той влиза в кухнята.
– Отговор – отвръща той на мига.
– Още не съм ти задал въпроса, тъпако.
Той се хили и си мие ръцете на мивката, а след това си слага
неоново розова престилка. С Лоугън и Дийн му подарихме тази отврат
с къдрички като майтапчийски подарък за рождения ден с аргумента,
че след като ще бъде нашата квачка, поне да прилича на такава. Тъкър
настояваше, че той е достатъчно мъжествен и може да си позволи да
сложи каквато и дреха да му подарим, а сега носи проклетото нещо
като символ на мъжката чест.
–Добре, казвай – отвръща той и се насочва към хладилника. –Какъв е
въпросът?
–Значи, ти си нацист…

–Я се разкарай – прекъсва ме той.

–Поне ме изчакай да довърша, става ли? Нацист си и Хитлертоку-що

ти е наредил да извършиш нещо, което противоречи на всичките ти
принципи. Казваш ли „Добре, готин, дадено, шефе, ще избия всички
хора, както искаш“, или му се озъбваш „Майната ти!“ и рискуваш да
бъдеш убит?
–Ще му кажа да се разкара. – Тък мълчи за кратко. – Всъщностне. Ще
го застрелям в главата. Проблемът е решен.
Пъшкам.
–Знам какво имаш предвид. Само че въпросният изрод… – соча
книгата на плота – вярва, че за съществуването на правителството си
има основателна причина, гражданите имат нужда да се доверят на
лидера си и да изпълняват послушно нарежданията му в името на
доброто на обществото. Така че поне на теория може да се спори
дали това е геноцид.
Тък вади тарелка с пилешки бутчета от фризера.
–Глупости.

–Не казвам, че съм съгласен с този начин на мислене, но битрябвало

да оборя гледната точка на човека. – Прокарвам безпомощно ръка по
косата. – Леле, мой човек, нямаш представа колко ненавиждам този
предмет.
Тък разопакова месото и го поставя в микровълновата.
– Поправителният е в петък, нали?
– Аха – отвръщам мрачно.
Той се колебае.
– Ще участваш ли в мача с „Истуд“?
Живвам, защото тази сутрин разбрах от треньора, че със сигурност
ще бъда на леда в петък. Очевидно оценките от контролните по
средата на семестъра не влизат в системата до идващия понеделник,
така че в момента средният ми успех е все още приличен.
Дойде ли понеделник обаче, ако оценката ми по етика е три или по-
малко, ще седя на скамейката, докато не оправя нещата.
Ще седя на скамейката. Само като си помисля, и ми призлява.
Единственото ми желание е да изведа отбора си до поредната победа и
да стана професионалист. Не, държа да се представя блестящо като
професионалист. Искам да докажа пред всички, че съм стигнал до това
постижение със собствени сили, а не защото съм син на известен
хокеист. Това е желанието ми открай време и направо ми призлява,
като си помисля, че целите ми, че всичко, за което съм полагал такива
усилия, е изложено на опасност заради един тъп предмет.
–Треньорът каза, че ще участвам – обяснявам на Тък, който вдига ръка
за поздрав и ме шляпва толкова силно, че дланта ме заболява.
–Само така, мама му стара! – възкликва той.

Лоугън влиза в кухнята. От устата му виси незапалена цигара.

–Не пуши тук – предупреждава го Тъкър. – Хазяйката ще тисъдере
задника.
–Излизам отзад – обещава Лоугън, защото знае, че не е
никакпрепоръчително да ядосва жената. – Исках само да ви кажа, че
 Птицата и момчетата ще дойдат довечера, за да гледат играта на
„Бруинс“.
Присвивам
очи.
–Кои момчета?

–Знаеш, Птицата, Пиер, Холис, Нико – ако престане да се държи като

скапана госпожица и излезе от общежитието си, също
Роджърс и Дани. Конър. А, да, също и Кени и…
Прекъсвам го, преди да е изброил всички пичове от отбора.
–Значи целият тим, така ли? – питам сухо.

–И гаджетата им, които имат гаджета. – Поглежда към нас сТък. –

Готино, нали? Ще купонясваме цяла нощ.
–Стига да си носят пиячката, нямам нищо против – отвръщаТък. –
След като Дани ще идва, трябва да си заключиш шкафа с бутилките.
–Можем да преместим запасите в стаята на Джи – сумти Лоугън. –
Той няма да близне и капка.
Тъкър ме поглежда широко ухилен.
–Горкото момченце. Кога ще се научиш да носиш на алкохолкато мъж?

–Много добре нося на алкохол. Проблемът е, че на следващатасутрин

съм грогясал – подсмивам се към съотборниците си. – Освен това съм
ви капитан. Все някой трябва да остане трезвен, за да ви държи вас,
скапаняци, в правия път.
–Благодаря, мамо. – Лоугън млъква и клати глава. – Всъщностне, ти
си майката – обръща се той към Тъкър, ухилва се към престилката на
Тък, а след това се врътва към мен. – Което означава, че ти си
татенцето. Вие двамата сте големи домошари.
И двамата му показваме среден пръст.
–Я, да не би майчето и татенцето да са ми сърдити? – Той
ахвапресторено. – Да не вземете сега да се разведете?
–Майната ти – отвръща Тък през смях.

Микровълновата изпиуква и Тъкър вади размразеното пиле, след

това се заема да ни сготви вечеря, докато аз си пиша домашното на
плота. Мама му стара, сцената наистина е много домашна.

14
 Хана

–Здрасти, Хан-Хан. – Али ме изненадва тази вечер, докато съмна

работа, настанява се в едно от моите сепарета и ми отправя
слънчева усмивка. Когато и Шон се настанява до нея, ми се струва
почти невъзможно да скрия усмивката си. Двамата седят плътно
един до друг. Леле, май наистина отношенията им са станали
сериозни, защото това го правят единствено двойките, които са
лудо влюбени.
–К’во ста’а, Хана – обажда се Шон и прегръща слабите раменена
Али.
–Здравейте. – Цяла вечер се разправях с разни проблемни клиенти,
така че много се радвам да видя приятелски настроени лица. –
Искате ли нещо за пиене, докато преглеждате менюто?
–Шоколадово-млечен шейк – решава Али.

Шон вдига показалец и среден пръст.

– Две сламки – намига
той. Прихвам.
– Господи, вие двамата сте толкова сладки, че направо ме заболяват
зъбите.
Наистина се радвам да ги видя. За момче от братство Шон е свестен
и никога не е правил номера на Али, поне доколкото знам. Миналите
им раздели винаги бяха по нейно решение – според нея бяха твърде
млади, за да имат сериозна връзка – а Шон проявяваше завидно
търпение всеки път.
Приготвям любовния им шейк и го занасям до сепарето с
префърцунен поклон.
–Мадам, мосю.

–Благодаря, сладурче. Слушай – казва Али, докато Шон преглежда

менюто. – Някои от момичетата на нашия етаж са организирали
маратон с Райън Гослинг за утре вечер.
Шон пъшка.
–Поредният маратон с Гослинг ли? Просто не разбирам какво му
 харесват момичетата. Хърбав е като вейка.
–Красив е – поправя го Али и ме поглежда отново. – Ще дойдешли?

–Зависи по кое време.

–Трейси има час до късно, но до девет ще се прибере. Тогава

щезапочнем.
–Мама му стара. От девет имам частен урок.

Али се мръщи разочаровано.

–Не можеш ли да преместиш по-рано часа? – Тя мърда с
вежди,сякаш се опитва да ме убеди. – Вал ще направи сангрия…
Признавам, че вече съм убедена. От доста време не съм се
забавлявала с момичетата и не съм пила никакъв алкохол. Може и да
не пия на партита (имам си основателна причина, дяволите да го
вземат), но нямам нищо против да се поомотам от време на време.
– През почивката ще пиша на Гарет. Да видим дали няма
възможност по-рано.
Шон вдига поглед от менюто, защото разговорът му става интересен.
–Значи вие двамата с Греъм сте първи приятелчета, а?

–Не, просто отношения между учител и ученик.

–Да, ама не – шегува се Али. Обръща се към гаджето си: – Приятели

са и още как. Пишат си есемеси, нали знаеш как е?
–Добре де. Приятели сме – примирявам се с негодувание. Следкато
Шон ми отправя многозначителна усмивка, аз веднага се мръщя. –
Просто приятели. Така че хич да не ти минават разни мръснишки
мисли в главата.
–Стига де, не можеш да ме виниш. Той е капитан на хокейнияотбор
и прекарва момичетата по-бързо, отколкото руло тоалетна хартия.
Знаеш, че всички ще решат, че си следващото му завоевание.
–Да мислят каквото си искат. – Свивам небрежно рамене. – Само че
между нас няма нищо.
 Шон не е убеден и аз решавам, че това е типично мъжка черта.
Съмнявам се, че има мъж, който вярва, че отношенията между двата
пола могат да бъдат изцяло платонични.
Оставям Али и Шон, за да обърна внимание и на останалите си
клиенти. Когато идва време за почивката ми, аз влизам в стаята на
персонала, за да позвъня на Гарет. Сигналът звучи безкрайно дълго,
докато той най-сетне отговаря и дрезгавото „ало“ е почти заглушено от
висока музика.
–Здрасти, Хана се обажда – казвам му аз.

–Знам. Името ти се изписва на екрана, глупаче.

–Обаждам се, за да проверя дали имаш възможност да променим

времето на часа ни утре.
Чувам как дъни хип-хоп.
– Извинявай, какво?
Повишавам глас, за да може той да ме чуе по-добре.
–Може ли утре да се видим по-рано? Имам планове за девет исе
надявах да мина към седем. Става ли?
Отговорът му се размива в тътена на Джей Зи.
–Ти къде си? – почти крещя.

–У дома – долита приглушеният отговор. – Поканихме едни

приятели, за да гледат мача.
Едни приятели, значи. Имам чувството, че е насред Таймс Скуеър.
– Значи ще дойдеш в девет?
Преглъщам раздразнението
си.
–Не, в седем. Става ли?

–Гарет, отпусни малко биричка! – понася се глас по линията.Ако

мога да съдя по леко провлачения тексаски говор, сигурно е Тъкър.
–Чакай малко, Уелси. Секунда. – Чувам шумолене, последваноот
виещ смях и най-сетне Гарет се обажда отново. – Добре, значи в
девет утре.
–Седем!
 –Така де, седем. Извинявай, изобщо не те чувам. До утре.

Той ми затваря, но аз не давам пет пари. През изминалата седмица

открих, че Гарет никога не казва дочуване. Отначало се дразнех, но
сега оценявам, че си пести времето.
Пъхвам телефона в джоба на престилката и влизам в салона, за да
кажа на Али, че утре вечер ще отида, а тя изписква:
– Кефче! Нямам търпение да пусна моя Гослинг, най-големия
готиняга на света.
– Аз седя до теб, ако не си забелязала – мърмори Шон.

– Скъпи, ти виждал ли си му коремните мускули? – пита

тя. Той въздиша.

На следващата вечер пристигам в къщата на Гарет точно в седем и
влизам, както обикновено. Преди да се кача горе, надничам в хола, за
да поздравя Лоугън и останалите момчета. Лоугън го няма, но Тък и
Дийн са там и поглеждат учудено, когато ме виждат.
–Здрасти, Уелси. – Тъкър набърчва чело. – Ти какво правиштук?

–Давам частни уроци на капитана ви, какво друго? –

Извръщампоглед и отстъпвам назад.
–По-добре не се качвай горе, кукличке – провиква се Дийн.

Заковавам се на място.
– Защо не?
Светлозелените му очи блестят развеселено.
– Ами… той може да е забравил.
– Тогава ще се кача и ще му напомня.
Минута по-късно съжалявам
горчиво.
–Слушай, Греъм, да приключваме, за да мога да… – млъквам
посредата на изречението и се заковавам като сърна, заслепена от
фарове, след като отварям вратата.
Залива ме срам, когато разбирам какво виждам.
 Гарет лежи в леглото в цялата си гола прелест… докато едно голо
момиче го е възседнало.
Точно така, госпожица Танг е чисто гола, отмята русата си коса,
когато чува гласа ми. Вирнати гърди ми се набиват в очите, но аз
нямам време да ги преценявам, защото пронизителният ѝ писък
прорязва въздуха.
– Какво, по дяволите, става?
– Мама му стара! Много се извинявам – бързам да избъбря аз.
След това хлопвам вратата и хуквам надолу, сякаш ме гони сериен
убиец.
Когато нахлувам в хола след няколко секунди, ме посрещат две
ухилени лица.
– Казахме ти да не се качваш горе – въздиша
Тък. Усмивката на Дийн става по-широка.
–Как беше шоуто? Тук не се чува много, но на мен ми се струва,че
тя е от онези, които пъшкат и викат.
Толкова съм засрамена, че имам чувството, че бузите ми пламтят.
–Може ли да кажете на развратния си приятел да ми позвъни,когато
приключи? Всъщност не. Кажете му, че късметът му свърши.
Времето ми е твърде ценно, дяволите да го вземат. Повече няма да
му давам частни уроци, след като не приема сериозно
ангажиментите си.
След тези думи изфучавам от къщата и се лашкам между срам и
гняв. Невероятно! Как е възможно търкалянето с някакво момиче да е
по-важно за него от това да изкара контролното? А и що за кретен ще
прави това, след като сме се разбрали да дойда?
Почти до колата на Трейси съм, когато входната врата се отваря и
Гарет изскача навън. Добре поне че си е обул дънки, но все още е без
риза. Няма и обувки. Бърза към мен, а по лицето му се е изписало
глупаво изражение, примесено с раздразнение.
–Това пък какво беше? – пита той.

–Ти майтап ли си правиш? – сопвам се аз. – Би трябвало аз дати

задам този въпрос. Много добре знаеше, че ще дойда!
–Нали каза в девет!
 –Промених за седем и ти много добре знаеш. – Свила съм устни. –
Може би следващия път ще обърнеш повече внимание, когато ти
звъня.
Той прокарва ръка по късата си коса и бицепсът му се издува.
Заради студа гладката му, златиста кожа цялата настръхва и погледът
ми е привлечен към косъмчетата, които се насочват към незакопчаните
панталони.
При тази гледка странен трепет тръгва от гърдите ми и се спуска
надолу. По тялото ми плъзва сърбеж, пръстите ми копнеят да… о, за
бога! Не! Какво от това, че този тип е съвършен? Това не означава, че
ще го яхна като някоя ездачка.
Той вече си има друга, която прави същото.
–Много се извинявам – мърмори той. – Прецаках нещата.

–Не, няма проблем. Първо, ти очевидно не цениш времето ми,и

второ, очевидно не искаш да изкараш това контролно, в противен
случай панталоните ти щяха да са закопчани, а учебниците
отворени.
–Нима? – предизвиква ме той. – Значи очакваш да повярвам, чеучиш
двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата, и не
поглеждаш никого ли?
Стомахът ми се свива от притеснение и тъй като не отговарям, в
очите му нахлува подозрение.
– Значи все пак се сваляш, нали?
Не успявам да скрия раздразнението си.
–Разбира се, че го правя. Просто не съм го правила… от известно
време.
–Какво означава известно време?

–Година. Не че ти влиза в работата. – Стискам зъби, докато

отключвам вратата. – Върни се при кухавелата си, Гарет. Аз се
прибирам.
–Кухавела ли? – повтаря той. – Това е грубо, не мислиш ли? Тяможе
да е със стипендия за Оксфорд.
 Повдигам вежда.
– Наистина ли?
– Не – отвръща примирено той. – Само че Тифани…
Изсумтявам. Тифани. Разбира се, че се казва
Тифани.
– … е много умно момиче – довършва мрачно той.
– Да, сигурно. Върни се тогава при госпожица Умница. Аз семахам.
– Може ли да се разберем за
утре? Отварям вратата на колата.
– Не.

– Така ли? – Той стиска вратата с ръка. – Тогава и срещата ни

всъбота отпада.
Той ме наблюдава.
Аз също не откъсвам очи от него.
За съжаление, и двамата знаем, че няма той да е този, който ще
отстъпи.
Неочаквано си спомням разговора, който проведох с Джъстин в
коридора. Бузите ми отново пламват, но този път това няма нищо
общо с факта, че току-що спипах Гарет със смъкнати гащи. Буквално.
Джъстин най-сетне забеляза, че съществувам, и ако не отида на онова
парти, ще пропусна възможността да говоря с него извън училище. Не
се движим в едни и същи кръгове, така че, ако искам да се задоволя да
го виждам единствено в часовете по етика, които са веднъж в
седмицата, трябва да се задействам и да го потърся извън залата за
лекции.
– Добре – отвръщам с негодувание. – Ще се видим утре. В седем.
Устата му се извива в самодоволна усмивка.
– И аз така мислех.
15
Гарет

Вкъщи съм – сам – когато Хана пристига в четвъртък вечерта.

Вчера, когато нахлу при нас с Тиф, ми стана по-скоро забавно, не се
засрамих. Готов съм да се обзаложа, че лицето и ̀ щеше да стане още
по-червено, ако беше чула как Тифани пищи, когато получава оргазъм.
 Честно казано, част от мен се пита дали Тиф не издава нарочно тези
типични за порноактриса стонове. Не твърдя, че съм жребец в леглото,
но съм адски внимателен и досега оплаквания не е имало. Снощи
обаче за пръв път ми се стори, че мацката в леглото се преструва.
Имаше нещо невероятно… незадоволително в цялата работа. Не знам
дали просто се преструваше, или се опитваше да подчертае
удоволствието, което изпитваше, но така или иначе не горя от желание
да повторя изпълнението.
Хана чука на вратата ми, но не спира дотук. Блъска поне още десет
пъти, а след това още два пъти дори след като ѝ извиках да влиза.
Вратата се отваря и Хана влиза, скрила очи зад дланите си.
–Може ли? – пита високо тя. Все още със затворени очи протягаръце
пред себе си като слепец, който опипва пътя си в мрака.
–Голяма си лигла – въздишам.

Тя отваря очи и ме пронизва с мрачен поглед.

–Просто съм внимателна – отвръща надменно тя. – Господ даме пази
да не попадам на поредните ти секс изпълнения.
–Не се притеснявай, дори не бяхме стигнали до секса. Ако държиш да
знаеш, все още бяхме на предварителната игра. Втора и трета база,
ако трябва да съм точен.
–Гадост. Дали не попрекали с информацията?

–Ти попита.

–Не съм. – Тя сяда с кръстосани крака на леглото и вади папката от

чантата си. – Добре, стига любезни приказки. Да прегледаме
поправката на есето ти, а след това да набележим няколко точки за
упражнение.
Подавам написаното и се облягам на възглавниците, докато
Хана чете. След като приключва, тя ме поглежда и аз разбирам, че е
впечатлена.
– Много е добро – признава тя.
Мама му стара, направо ми идва да се пръсна от гордост. Яко се
потрудих над темата за нацистите и похвалата на Хана не само че ме
радва, но също така потвърждава, че задобрявам, след като съм се
оставил в чужди ръце.
– Всъщност наистина много добро – добавя тя и отново
преглежда заключението.
Аз ахвам престорено.
– Мили боже. Да не би това да беше комплимент?
– Не. Вземам си го. Тъпо е.
–Късно – заканвам ѝ се аз с пръст. – Мислиш, че съм умен.
Тя въздиша тежко.
–Умен си, когато се постараеш. – Тя млъква. – Добре, може и дае
адски тъпо, но ще го кажа. Винаги съм смятала, че училищата са по-
снизходителни към атлетите. По отношение на академичните им
постижения. Пишат ви шестици, защото сте толкова важни.
–Де да беше така. Познавам едни от отбора на „Истуд“, на
коитопреподавателите им лепват шестицата и им връщат есетата.
Само че преподавателите от „Брайър“ ни карат да се потрудим.
Скапаняци.
–Какво е положението по другите предмети?

–Само шестици с една досадна четворка по испанска история,но това

ще се промени, когато си предам доклада. – Подсмихвам се. – Май
не съм тъпото спортистче, за което ме смяташе.
–Никога не съм казвала, че си тъп. – Тя ми се плези. – Мислех,че си
кретен.
–Мислеше ли? – наблягам аз на миналото време. – Това да не би да
означава, че си сгрешила?
–Не, пак си кретен – ухилва се тя. – Но поне си умен кретен.

–Достатъчно умен ли съм, за да изкарам шестица на контролното? –

Настроението ми се скапва, когато задавам въпроса. Контролното е
утре и аз започвам да се стресирам. Не съм сигурен, че съм готов, но
увереността на Хана ми помага.
–Определено – уверява ме тя. – Стига да изключиш предубежденията
си и да се придържаш към мнението на философите, мисля, че ще се
справиш.
–Дано. Тази оценка наистина ми трябва, Уелси.

Гласът ѝ омеква.
–Толкова ли е важен за теб отборът?

–Той е целият ми живот – отвръщам простичко.

–Животът ти ли? Леле. Ти сам си налагаш огромно напрежение,

Гарет.
–За напрежение ли ще си говорим? – В гласа ми се
прокрадвагорчивина. – Напрежение е да си на седем и да си
принуден да минеш на високопротеинова диета, която подпомага
растежа. Напрежение е да те будят в тъмни зори шест дни в
седмицата, за да се пързаляш и тичаш, докато баща ти надува свирка
в лицето ти часове наред. Напрежение е да ти разправят, че ще се
провалиш, че от теб няма да излезе истински мъж.
Тя е поразена.
–Мамка му.

–Да, това обобщава всичко. – Опитвам се да прогоня спомените, но

те не спират да се въртят в ума ми, стягат гърлото ми. – Повярвай
ми, напрежението, на което се подлагам, не е нищо в сравнение с
онова, което изтърпях, докато растях.
Тя присвива очи.
–Ти ми каза, че обичаш хокея.

–Наистина го обичам. – Гласът ми става дрезгав. – Докато съмна

леда, това е единственото време, когато се чувствам… жив. Можеш
да ми вярваш, че ще се спукам от работа, за да стигна там, където
съм си набелязал. Аз… мамка му, не мога да си позволя да се
проваля.
–Какво ще стане, ако не успееш? – пита тя. – Какъв е резервният ти
план?
Мръщя се.
–Нямам такъв.
 –Всички имат План Б – настоява Хана. – Ами ако се контузиш ине
можеш да играеш повече?
–Не знам, сигурно ще стана треньор. Или може би спортен
коментатор.
–Значи все пак имаш резервен план.

–Май да. – Поглеждам я с любопитство. – Какъв е твоят ПланБ? Ако

не успееш като певица.
–Честно да ти кажа, понякога дори не знам дали искам да
станапевица. Много ми харесва наистина, но да се занимавам
професионално, е коренно различно. Не ми допада да разнасям сак с
багаж или да прекарвам времето си в автобус, докато ходя на
турнета. Да, обичам да пея пред публика, но не съм сигурна, че
искам да съм на сцената пред хиляди хора всяка вечер. – Тя свива
рамене, струва ми се замислена. – Понякога си мисля, че
предпочитам да стана композитор. Много ми е приятно да създавам
музика, така че нямам нищо против да творя зад кулисите и да
оставя някой друг да бъде звезда. Ако не се получи, винаги мога да
преподавам. – Тя се усмихва небрежно. – Ако и това не се получи,
винаги мога да се пробвам като стриптийзьорка.
Плъзвам поглед по тялото и,̀ преструвам се, че облизвам устни.
–Определено имаш гърди само за тази работа.
Тя извива очи.
–Перверзник.

–Просто подчертавам един факт. Циците ти са страхотни. Незнам

защо не ги показваш повече. Няколко топа с дълбоки деколтета ще
се отразят добре на гардероба ти.
Тя се изчервява. Много ми харесва как от сериозна става закачлива,
след това срамежлива и накрая напълно невинна.
– Между другото, не можеш да го направиш в събота – уведомявам я
аз.
– Какво, да се съблека ли? – пита подигравателно тя.

– Не, да се изчервяваш всеки път, когато пусна някоя

 похотливазабележка.
Хана извива едната си вежда.
–А ти колко похотливи забележки възнамеряваш да
пускаш? Усмихвам се широко.
– Зависи колко пия.
Тя въздиша с досада. Кичур коса се измъква от опашката и ̀ и пада на
челото. Без да мисля, посягам и приглаждам немирния кичур зад ухото
ѝ.
Тя се напряга веднага и аз се мръщя.
–И това не можеш да го правиш. Да застиваш, когато те
докосвам. В очите ѝ се появява тревога.
–Защо ще ме докосваш?

–Нали се предполага, че си с мен. Не си ли ми обръщала внимание?

Аз съм хубавец.
–В събота не ми пускай ръце – заявява строго тя.

–Добър план. И тогава Любовничето ще реши, че сме

простоприятели. Или пък врагове в зависимост от това колко си
нервна.
Тя прехапва устни и притеснението ѝ започна да ме дразни.
–А, да, може дори да те целуна.
Сега вече тя ме поглежда
гневно.
–Няма начин.

–Не искаш ли Кол да си помисли, че си падаш по мен? Защото,ако

искаш, трябва поне да даваме вид на гаджета.
–Трудна работа – подсмихва се тя.

–Глупости. Ти ме харесваш, при това

много. Тя сумти.
–Много ме кефиш, когато сумтиш – признавам. – Възбуждашме.

–Няма ли да престанеш? – мърмори тя. – Той не е около нас.Спести

 си флиртуването за събота.
–Опитвам се да ти помогна да свикнеш. – Мълча, сякаш обмислям
нещо, но истината е, че много се кефя, когато карам Хана да се
гърчи от притеснение. – Всъщност колкото повече мисля за това,
толкова повече се питам дали не трябва да позагреем.
–Да позагреем ли? Какво, по дяволите, означава това?

Навеждам глава.
–Какво според теб правим преди мач, Уелси? Просто изскачамена
терена с кънките ли? Не, разбира се. Тренираме шест дни в
седмицата, за да сме готови. На леда, тежести, гледаме записи на
мачове, провеждаме срещи за обсъждане на стратегии. Помисли
само колко подготовка е нужна.
–Това не е игра – срязва ме тя с раздразнение. – Това е
фалшивасреща.
–Да, но трябва да изглежда истинска заради Любовничето.

–Няма ли да престанеш да му казваш така?

Не, нямам никакво намерение да спра. Харесва ми колко се ядосва

тя. Обичам да я вкисвам и това е. Всеки път, когато Хана побеснее,
зелените ѝ очи заблестяват, бузите ѝ пламват в нежен оттенък на
розовото.
–Така че да – кимам. – След като ще те докосвам и целувам всъбота,
мисля, че е особено важно да репетираме. – Отново облизвам устни.
– И то много.
–Наистина не мога да преценя дали се бъзикаш с мен. – Тявъздиша с
досада. – Както и да е, няма да ти позволя нито да ме докоснеш,
нито да ме целунеш, така че заличи всички тези мръснишки идеи от
главата си. Ако искаш екшън, обади се на Тифани.
–Да, бе, как ли пък не.

Хана става хаплива.

–Защо не? Снощи ми се стори доста вглъбен.
 –Това беше свалка за една нощ. А ти престани да се опитваш
дасмениш темата. – Ухилвам се. – Защо не искаш да ме целунеш? –
Присвивам очи. – О, мамка му. Има само едно обяснение. –
Изчаквам няколко секунди. – Не умееш да се целуваш.
Ченето ѝ увисва.
– Не е вярно.
– Нима? – Снишавам прелъстително глас. – Докажи го.
16
Хана

Незнайно как се пренесох на детската площадка по времето, когато

бях в трети клас. Може пък да има друго обяснение защо Гарет се
опитва да ме накара да се целуваме.
–Не ми се налага да доказвам каквото и да било – уведомявамго аз. –
Държа да ти кажа, че се целувам фантастично готино. За съжаление,
ти никога няма да разбереш.
–Никога не казвай никога – отвръща напевно той.

–Благодаря ти за това, Джъстин Бийбър. Но да, мой човек, никога няма

да стане.
Той въздиша.
–Разбирам. Плашиш се от невероятната ми мъжественост. Няма
страшно, случва се непрекъснато.
О, боже, все още помня дните – отпреди седмица – когато Гарет
Греъм не беше част от живота ми. Тогава не ми се налагаше да слушам
надутите му забележки, нито да виждам немирните му усмивки, не бях
и въвлечена във флиртаджийска битка, към която не проявявам
интерес.
Само че Гарет е много, ама много добър в едно: да хвърли
ръкавицата.
–Страхът е факт от живота – заявява тържествено той. – Непозволявай
да те сломи, Уелси. Всички изпитват страх. – Той се подпира на
лакти като голяма работа. – Виж сега, ще ти пусна малко аванта.
Щом се страхуваш чак толкова да ме целунеш, няма да те карам
насила.
–Да се страхувам ли? – негодувам. – Не се страхувам, тъпако.
Просто не искам.
Следва нова въздишка.
–Значи пак стигаме до проблемите със самоувереността. Не
сетревожи, има много лоши целувачи на света, скъпа моя. Сигурен
съм, че с практика и упорство един ден ще можеш…
–Добре – прекъсвам го аз. – Да го направим.

Той затваря уста и се ококорва от изненада. Ха! Значи не очакваше

да го предизвикам да изпълни заканите си.
Погледите ни се преплитат за дълго, сякаш цяла вечност. Той чака аз
да се отдръпна, но аз съм сигурна, че няма проблем да го изчакам да
направи първата крачка. Може и да постъпвам детински, но Гарет вече
си получи своето с частните уроци. Този път искам аз да победя.
Само че и този път го подцених. Сивите му очи потъмняват до
опушено метално сиво и неочаквано погледът му пламва. Виждам не
само плам, но и блясък на самоувереност, сякаш няма да продължа.
Чувам сигурността в пренебрежителния му тон, когато найсетне
заговаря.
– Добре, покажи ми какво
можеш. Колебая се.
Мама му стара. Не е възможно да говори сериозно.
Не е възможно да се вържа на това нелепо предизвикателство. Гарет
не ме привлича, не искам да го целувам. Край.
Само че… не е никакъв край. Тялото ми е обхванато от пламъци,
ръцете ми треперят не от нерви, а от трепетно очакване. Когато си
представям устните му, притиснати към моите, сърцето ми препуска
със силата и бързината на барабанен ритъм.
Какво, по дяволите, ми става?
Гарет пристъпва по-близо. Сега вече бедрата ни се докосват и аз или
халюцинирам, или наистина виждам как пулсът му трепка в средата на
гърлото.
Не е възможно да иска това… нали?
Дланите ми овлажняват, а аз едва се сдържам да ги изтрия в клина,
защото не искам той да разбере колко нервна се чувствам. Усещам
топлината, която се излъчва от бедрото, скрито в дънките, лекия
аромат на дървесен афтършейв, нежната извивка на устата, докато
очаква следващото ми движение…
– Хайде де – подиграва се той. – Нямам цяла нощ, сладурче.
Сега вече настръхвам. Майната му на всичко. Просто целувка, нали?
Дори не е нужно да ми харесва. Да му затворя голямата уста, ще бъде
достатъчно добра награда.
Извивам вежда, протягам ръка и докосвам бузата
му. Той притаява дъх.
Прокарвам палец по челюстта, чакам да видя дали няма да ме спре, и
тъй като не го прави, аз бавно приближавам устни към неговите.
В мига, в който устните ни се срещат, се случва най-странното
нещо. Пулсиращи вълни топлина се разгръщат вътре в мен, започват
от устата, след това преминават през тялото ми, докосват върховете на
гърдите ми, преди да се спуснат по-надолу. Той има вкус на ментовата
дъвка, която не спря да дъвче цяла вечер, и този ментов вкус обсебва
вкусовите ми рецептори. Устните ми се разтварят сами и Гарет се
възползва на мига, плъзва езика си вътре. Когато моят език се
преплита с неговия, той издава тих, ръмжащ звук, гърлен, еротичен,
който вибрира в тялото ми.
Веднага ме завладява паника, която ме кара да прекъсна
целувката. Поемам си разтреперено дъх.
–Така. Как беше? – Опитвам се да покажа, че случилото се неми е
повлияло по никакъв начин, но лекото потреперване на гласа ме
издава.
Очите на Гарет са като разтопени.
–Не съм сигурен. Не беше достатъчно дълго, за да преценя добре. Ще
ми трябва още, за да съм точен.
Едрата му ръка притиска бузата ми.
Това трябва да е моментът, в който си тръгвам.
Вместо това се облягам на него за нова
целувка.
И този път е също толкова странно и невероятно, колкото и първия
път. Когато езикът му притиска моя, аз галя бузата му и о, господи,
това се оказва голяма грешка, защото усещането на бодливата набола
брада по дланта ми усилва удоволствието, което напълно подлудява
тялото ми. Лицето му е строго, мъжествено и сексапилно, а мъжът у
него предизвиква нов изблик на нужда.
Искам още. Не очаквах, но по дяволите, наистина имам нужда от още.
Със стон на нетърпение аз извивам глава, за да задълбоча целувката,
и езикът ми нетърпеливо проучва устата му. Не, не е нетърпеливо –
жадно. Жадна съм за него.
Гарет прокарва пръсти през косата ми и ме привлича по-близо, една
силна ръка ме прихваща през ханша, за да ме задържи. Сега вече
гърдите ми са притиснати в неговите, стегнати като скала, и аз усещам
как диво блъска сърцето му. Възбудата му е не по-малка от моята. От
него се изтръгва гърлен, дрезгав стон, който гъделичка устните ми и
пулсът ми става неудържим.
Нещо се случва с мен. Не мога да спра да го целувам. Той води до
пристрастяване. Може и да владеех положението, когато започна
всичко, но вече не контролирам нещата.
Устата на Гарет се движи върху моята умело, самоуверено и това ме
оставя без дъх. Когато захапва лекичко долната ми устна, усещам
отклика в зърната си и притискам длан към неговите гърди, за да се
задържа, за да не полетя към облака на удоволствието. Горещите му
устни се отдръпват от моите и се спускат по линията на челюстта,
слизат към врата, където той притиска разтворена уста, която оставя
тръпки след себе си.
Чувам измъчено проплакване и стреснато осъзнавам, че съм го
издала аз. Отчаяно ми се иска отново да усетя устата му върху моята.
Прокарвам ръка през косата му, за да го насоча накъдето искам, но
тъмните кичури са твърде къси, за да успея да ги сграбча. Мога
единствено да натисна главата му и това го кара да се засмее тихо.
–Това ли искаш? – стърже гласът му, след това устните му намират
моите и той отново напъхва талантливия си език в устата ми.
От гърлото ми избликва стон и в същия момент вратата на стаята се
отваря със замах. – Слушай, Джи, трябва ми… Дийн се заковава на
място.
Изписквам от ужас и се отдръпвам от Гарет, отскачам настрани.
–Опа. Не исках да ви прекъсна. – По лицето на Дийн се е разляла
усмивка, а искрящите му зелени очи карат бузите ми да пламнат.
 Връщам се към действителността по-бързо, отколкото мога да
изрека най-голямата грешка на всички времена. Мили боже! Токущо
ме хванаха да се натискам с Гарет Греъм.
Освен това ми беше адски кеф.
– Не ни прекъсваш – избъбрям.
Дийн има вид на човек, който едва сдържа смеха си.
– Така ли? Защото ми се стори друго.
Въпреки стегнатия възел на неудобство, който заседна в гърлото ми,
аз се насилвам да погледна Гарет и тихо се моля да ме подкрепи, но
изражението му ме хваща напълно неподготвена. Той е напрегнат, по
лицето му преминава раздразнение, което е насочено към Дийн. Има и
нещо като очарование, сякаш не може да повярва какво сме направили
двамата.
И аз не мога да повярвам.
–Значи това правите вие двамата, докато сте тук – провлачваДийн. –
Толкова задълбочено учене. – Той рисува кавички във въздуха за
последната дума и се киска доволно.
Шегичката му ме дразни. Не искам да мисли, че двамата с Гарет…
имаме връзка. Че сме правили какво ли не зад гърба на другите през
изминалата седмица.
Това означава, че трябва да прережа подозренията му още от самото
начало. Незабавно.
–Всъщност Гарет ми помагаше да опресня уменията си в натискането
– заявявам аз с най-небрежния глас, на който съм способна. На този
етап истината е много по-малко унизителна от това да позволя
въображението му да полети, но признанието звучи безумно, когато
го казвам на глас. – Да, просто доизкусурявах уменията си по
целуване с капитана на хокейния отбор. Нищо особено.
Дийн се кикоти.
–Сериозно?

–Да – настоявам. – Предстои ми среща и приятелят ти реши, чене съм

достатъчно умела. Повярвай ми, не си падаме един по друг. Ни най-
малко. – Осъзнавам, че Гарет все още не е обелил и дума, затова се
 обръщам към него за потвърждение. – Нали така, Гарет? – питам
настойчиво.
Той прочиства гърло, но гласът му е все още адски дрезгав, когато
говори.
–Точно така.

–Добре… – Очите на Дийн блестят. – Тогава ще отговоря наблъфа ти,

кукличке. Покажи ми уменията си.
Мигам от изненада.
–Какво?

–Ако някой лекар ти каже, че ти остават десет дни живот,

съссигурност ще поискаш второ мнение, нали? Ако се притесняваш,
че си кофти целувачка, не можеш да вярваш единствено на
мнението на Джи. Трябва ти второ мнение. – Той извива
предизвикателно вежди. – Хайде сега да те видим.
–Стига с твоите простотии – засича го Гарет.

–Не, той има право – отвръщам с известно неудобство, въпрекиче

умът ми крещи: „Какво ще правиш?“.
Той бил имал право ли? Очевидно целувките на Гарет, които ме
разтопиха, са ме превърнали в напълно луда. Разтърсена съм, объркана
и най-вече съм притеснена. Тревожа се, че Гарет ще разбере, че аз…
какво? Че съм била безкрайно възбудена от целувката ли? Че съм се
насладила на всяка секунда ли?
Да, да, точно така. Тъкмо това не искам да
разбира. Затова пристъпвам към Дийн.
– Дай ми второ мнение.
В първия миг той, изглежда, се стряска, но след това по лицето му се
разлива нова усмивка. Потрива ръце, след това пука с кокалчета,
сякаш се подготвя за бой, и този нелеп жест ме кара да прихна.
Когато посягам към него, смелостта му се изпарява.
– Аз само се шегувах, Уелси. Не е нужно да…
Прекъсвам го, като се вдигам на пръсти и притискам устни към
неговите.
 Да, точно така, аз съм поредната колежанка, която целува момче
след момче.
Този път обаче няма топлина. Няма тръпки. Няма го онова чувство
на напрегнато отчаяние. Да целувам Дийн, е едно нищо в сравнение с
това да целувам Гарет, но на Дийн, изглежда, му харесва, защото го
чувам да стене, когато отварям устни. Езикът му влиза в устата ми и аз
му позволявам. Само за няколко секунди, след това отстъпвам назад и
се правя на съвършено небрежна.
– Е? – питам.
Очите му са станали стъклени.
– Ъъъ. – Той прочиства гърло. – Ъъъ… да… Няма защо да се
притесняваш.
Той ми се струва толкова слисан, че не се сдържам и се усмихвам,
но хуморът ми угасва, когато се обръщам и виждам, че Гарет става от
леглото, а изваяното му лице е по-тъмно и от буреносен облак.
– Хана – започва грубо той.
Само че аз не мога да чуя останалото. Не искам той да мисли повече
за тази целувка. Нито сега, нито когато и да било. От спомена за нея
ми се вие свят, а сърцето ми започва да блъска.
–Успех на утрешния поправителен. – Думите излизат като нервен
поток. – Сега трябва да тръгвам, но ще ми кажеш как е минало,
нали?
След това бързо си събирам нещата и излизам с бърза крачка от
стаята.

17
Хана

–Загубила си бас – повтаря с нескрито съмнение Али.

–Точно така. – Сядам на ръба на леглото и се навеждам, за дадръпна

 ципа на левия ботуш. Нарочно избягвам погледа на
съквартирантката си.
–И сега ще излезеш с него.

–Аха. – Прокарвам палец отстрани на ботуша и се преструвам,че

почиствам петно на кожата.
–Ти излизаш с Гарет Греъм.

–Ахааа.

–Усещам, че има някакъв номер.

Естествено, че усеща. Среща с Гарет Греъм? Все едно да съобщя, че

ще се омъжвам за Крис Хемсуърт.
Така че не виня Али, задето изглежда толкова слисана. Извинението
с изгубения бас беше най-доброто, което успях да измисля, но то е
крайно неубедително. Сега се чудя дали да не си призная и да и
разкажа за Джъстин.
Или – още по-добре – да отложа срещата.
Не съм виждала Гарет от… голямата грешка… както вече наричам
целувката. Вчера той ми пусна есемес след контролното. Две мизерни
думи, които не означаваха почти нищо: „Фасулска работа“.
Няма да лъжа, стана ми безкрайно приятно, че се е справил добре.
Но не бях чак в такъв възторг, че да започна истински разговор, затова
пуснах само една дума – „Браво“, и това беше единственият ни
контакт допреди двайсет минути, когато ми писа, за да ми каже, че е
тръгнал, за да ме вземе за партито.
За мен целувката не се е състояла. Устните ни не са се докосвали,
тялото ми не е тръпнало. Той не е стенал, когато езикът ми изпълни
устата му, аз не съм хленчила, когато устните му попаднаха на онова
чувствително място на врата.
Просто не се е случвало.
Само че… след като не се е случвало, няма причина да се отказвам
от партито, нали така? Колкото и объркана и разтърсена да ме остави
це… голямата грешка, аз все още нямам търпение да видя Джъстин
извън училище.
Не мога да кажа на Али истината. Обикновено съм много
самоуверена в други аспекти на живота. И в пеенето, и в учението, и
по отношение на приятелите. Когато обаче се стигне до връзки, аз
отново се превръщам в онова травматизирано петнайсетгодишно
момиче, на което му трябваха три години терапия, преди отново да се
почувства нормално. Знам, че Али няма да одобри, ако разбере, че съм
използвала Гарет, за да се добера до Джъстин, а в момента не съм в
настроение да слушам лекции.
–Повярвай ми, номерца е средното име на Гарет – отвръщамсухо. – За
този тип целият живот е една шега.
–А ти, Хана Уелс, си се включила в играта, така ли? –
Тя клатиневярващо глава. – Сигурна ли си, че не си падаш по
него?
–По Гарет ли? Няма начин – отвръщам без колебание.

Да, сигурно защото се натискаш с момчета, които не харесваш.

Пропъждам вътрешния глас. Не, не съм се натискала с Гарет.
Просто приех предизвикателството му.
Подигравателният глас отново надига глава. И ти не усети
абсолютно нищо, нали?
Ох, боже, защо няма ключ, с който да щракнеш саркастичната част
от ума си? Знам обаче, че това няма да заличи истината. Усетих нещо,
когато се целунахме. Ами онези тръпки, които Джъстин предизвиква у
мен? Усетих ги вечерта с Гарет. Те обаче бяха различни. Пеперудите
не просто пърхаха в корема ми – те полетяха и се надбягваха в цялото
ми тяло, караха всеки сантиметър от мен да пулсира от удоволствие.
Това обаче не означаваше нищо. За десет дни Гарет се превърна от
непознат в досадник, а след това и в приятел, но аз съм готова да
приема нещата само дотук. Не искам да ходя по срещи с него, без
значение колко добре се целува.
Преди Али да продължи да ме разпитва, Гарет ми пише есемес,
за да ми каже, че е пристигнал. Тъкмо се каня да му кажа да ме чака в
колата, когато осъзнавам, че имаме различна представа за чакането,
защото секунда по-късно на вратата се чува силно почукване.
 Въздишам.
– Това е Гарет. Би ли му отворила? Просто искам да си
вдигнакосата. Али се ухилва и изчезва. Докато прекарвам четката
през косата си, чувам гласове откъм хола, последвани от писклив
протест, а след това
тежки стъпки се насочват към стаята ми.
Гарет застава на вратата в тъмносини дънки и черен пуловер и
тогава се случва нещо ужасно. Сърцето ми се превръща в делфин и
започва да подскача от вълнение.
Вълнение, за бога!
Господи, онази це… грешка наистина ме обърка
напълно. Оглежда дрехите ми, преди да извие вежда.
– С това ли ще бъдеш облечена?
– Да – настръхвам. – Да не би да имаш проблем?
Той навежда глава на една страна като скапания Тим Гън, когато
преценява тоалет в „Топдизайнер“.
– Дънките и ботушите ме кефят, но блузата заминава.
Поглеждам свободния пуловер на сини и бели райета и наистина не
виждам какво не е наред.
–Какво ѝ е?

–Прекалено е широка. Нали говорихме, че трябва да покажештези

цици на стриптийзьорка.
Зад нас се понася прокашляне.
– Цици на стриптийзьорка ли? – повтаря Али и влиза в стаята.

– Не му обръщай внимание – отвръщам аз. – Той е шовинист.

– Не, просто съм мъж – поправя ме той, след това показва

прословутата си усмивка.
– Искам да видя деколте.

– Пуловерът ми харесва – протестирам аз.

Гарет поглежда Али.

–Здрасти, аз съм Гарет. Би ли повторила как се казваш?
 –Али. Съквартирантка на Хана и най-добрата ѝ приятелка.

–Браво. Би ли казала на така наречената си съквартирантка инай-

добра приятелка, че прилича на отпаднала от шоу за мореплаване?
Тя прихва, а след това за мой ужас – Бенедикт Арнолд! – се
съгласява с него.
– Няма да е зле да облече нещо по-прилепнало – заявява тактично
тя.
Мръщя се към нея.
Гарет грейва.
– Видя ли? Единодушни сме. Всичко или нищо, Уелси.
Али поглежда от мен към Гарет и аз веднага разбирам какво си
мисли. Само че тя греши. Двамата не си падаме един по друг и
определено не излизаме. Само че е по-добре да си мисли така,
отколкото да разбере, че излизам с него, за да впечатля друг.
Гарет отива до гардероба ми, сякаш го притежава. Когато пъхва
тъмната си глава вътре, Али ми отправя широка усмивка. Много се
забавлява от цялата тази работа.
Той прехвърля закачалките, за да огледа всичко, след това вади
чисто черен топ.
– Какво ще кажеш за това?
– Няма начин. Прозрачен е.
– Защо тогава си го
купила? Добър въпрос.
Той вади друга закачалка, този път червен пуловер със зейнало
шпиц деколте.
– Това – кима той. – Изглеждаш великолепно в червено.
Веждите на Али отскачат до тавана и аз проклинам Гарет, задето и ̀
пуска ненужни идейки. Същевременно в гърдите ми плъзва топло,
мазно чувство, задето… той мисли, че изглеждам великолепно в
червено? Значи е забелязвал кога в какво съм била облечена?
Гарет ми подхвърля блузата.
– Добре, преобличай се. Искаме да сме приятно закъснели, а неда
отидем последни.
 Али се киска.
Поглеждам злобно и двамата.
– Може ли да се изнесете?
Нито един от тях не обръща внимание на раздразнението ми или
може би предпочитат да се правят, че не са чули, защото ги чувам да
си бърборят в хола. Подозирам, че Али го разпитва за „срещата“, и се
надявам Гарет да се придържа към варианта с баса. Когато дрезгавият
му смях се понася до стаята ми, аз усещам как по гръбнака ми
преминава тръпка.
Ама какво ми става? Губя представа за онова, което искам. Не, за
онзи, когото искам. Джъстин. Скапаният Джъстин Кол. Не трябваше
да целувам Гарет – нито пък Дийн – и да се разсейвам със странната
топлина, която той освобождава в мен.
Време е да си прочистя мислите и да си спомня защо се съгласих на
този маскарад.
Ще започна веднага.

*
Гарет
Бо Максуел живее извън кампуса с четирима от съотборниците си.
Къщата им е на няколко пресечки от моята, но е много поголяма и е
пълна с разни неща като на хокейна арена, когато има мач. Поне така
изглежда, когато влизаме двамата с Хана. Оглушителен хип-хоп дъни
от колоните и няколко топли, потни тела се блъскат в нас, докато се
промъкваме навътре. Долавям единствено миризма на алкохол, пот и
одеколон.
Поздравявам се, че убедих Хана да облече червения пуловер,
защото, мама му стара, стои ѝ невероятно. Материята е толкова тънка,
че очертава всяка сладка извика на гърдите, а пък деколтето… мили
боже! Циците ѝ направо преливат, сякаш се опитват да се покажат за
здрасти. Не знам дали е с повдигащ сутиен, или гърдите и ̀ са наистина
толкова големи, но така или иначе те се мятаха като луди с всяка нейна
крачка.
Неколцина идват да ни поздравят и куп хора оглеждат любопитно
Хана. На нея очевидно ѝ е неудобно, чувства се не на място. Гърдите
ми омекват като масло, когато зървам погледа ѝ на застинала пред
фаровете на кола сърна.
Посягам към ръката и,̀ което я кара да вдигне изненадано очи към
мен.
Почти докосвам ухото ѝ с устни.
– Споко – шепна.
Сбърках много, когато се наведох, защото тя мирише фантастично.
Сладкият, познат аромат на череша се смесва с едва доловим дъх на
лавандула и нещо неповторимо женско. Трябва ми огромно усилие на
волята, за да не притисна нос във врата ѝ и да вдъхна дълбоко. Или
пък да я вкуся с език. Иска ми се да целувам и ближа топлата плът на
шията ѝ, докато тя не започне да стене.
О, боже! Яко съм загазил. Не мога да спра да мисля за онази
целувка. Всеки път, когато споменът се върне, пулсът ми се ускорява и
топките ми се напрягат, иска ми се да я целувам отново до полуда.
Тази завладяваща похот обаче е придружена от усещане за смазващо
отхвърляне. Защото очевидно аз бях този, на когото проклетата
целувка е подействала. Ако Хана е почувствала нещо, дори да е нещо
незначително, тя нямаше да си завре езика в гърлото на Дийн две
секунди по-късно. Дийн. Един от найдобрите ми приятели.
Само че тази вечер тя не е тук с Дийн, нали? Не, с мен е и сме
дошли, за да накараме един друг пич да ревнува – защо не се оставя на
изкушението? Това може да е единственият ми шанс.
Затова лепвам нежна целувка на шията и,̀ преди да зашепна:
–Тази вечер, любима, ще бъдеш център на вниманието. Усмихни се
и се престори, че ти е кеф.
Открадвам си още една целувка, този път в ъгълчето на челюстта ѝ,
и тя си поема рязко въздух. Ококорва се и или си въобразявам, или
наистина нещо припламна.
Преди да си обясня какво виждам, един от защитниците ни прекъсва.
–Греъм! Радвам се да те видя, човече! – Оли Янковиц се дотътряпри
нас, шляпва ме по гърба и аз се килвам напред, защото този пич е
като мечка.
–Здрасти, Оли – казвам и кимам към Хана. – Познаваш ли Хана?
 В първия момент погледът му е празен. След това очите му се
спускат към гърдите ѝ и бавна усмивка плъзва по брадатото му лице.
– Сега вече я познавам. – Той протяга месеста длан. – Здравей,аз съм
Оливър.
Тя стиска с неудобство ръката му.
– Здравей. Приятно ми е.
– Да имаш нещо за пиене тук? – питам Оли.
– Бъчонките са в кухнята. Има и разни други парти благинки.
– Браво. Благодаря, мой човек. Ще се видим след малко.
Преплитам пръсти с тези на Хана и я повеждам към кухнята, която е
пълна с пияни пичове от братствата. Все още не съм видял Бо, но знам,
че рано или късно ще попаднем на него.
Никак обаче не ме радва възможността да се натъкнем на Кол.
Грабвам две пластмасови чаши от гранитния плот и тръгвам към
една от бъчвичките. Момчетата от братството протестират, но след
това виждат кой ги изблъсква настрани, ми правят път, разделят се,
сякаш са тъпото Червено море. Ето ти поредната облага, когато си
капитан на безценния хокеен отбор на „Брайър“. Наливам две бири,
след това се разкарвам от тълпата и подавам едната чаша на Хана,
която клати категорично глава.
– Това е парти, Уелси. Няма да ти стане нищо, ако изпиеш еднанищо
и никаква бира.
– Не – инати се тя.

Свивам рамене и отпивам от разводнения алкохол. Бирата е от най-

евтината, но това сигурно е добре. Означава, че няма да се отрежа с
тази гадост, не и ако не изпия цяла бъчвичка.
Кухнята се изпразва, а Хана се обляга на плота и въздиша.
–Мразя партита – заявява мрачно тя.

–Може би защото отказваш да пиеш – шегувам се аз.

–Давай, пускай гадни шегички. Нямам нищо против.

–Знам, че не си някоя фанатична моралистка. – Извивам вежди. –

 Фанатичните моралистки не се целуват като
теб. Бузите ѝ пламват.
–Това пък какво, по дяволите, означава?

–Означава, че имаш секси езиче и знаеш как да го използваш. –О, по

дяволите, казах нещо нередно. Защото се надървих. Добре че
дънките ми са достатъчно тесни и няма да разкрият ерекцията ми
като на някой нещастник.
–Имам чувството, че понякога казваш разни неща единственоза да
ме караш да се изчервявам – обвинява ме Хана.
–Не, просто съм честен. – Към кухнята се понасят гласове и азсе
моля никой да не влезе. Приятно ми е да съм сам с Хана.
Не че има причина да се преструвам, докато сме сами, въпреки това
се приближавам до нея и я прегръщам през раменете, докато отпивам
нова глътка водниста бира.
–Питам те съвсем сериозно защо си толкова анти-пиене настроена?
– питам намусено.
–Не съм анти-пиене. – Тя мълчи за кратко. – Дори ми харесва.
Вумерени граници, разбира се.
–Разбира се – повтарям и извръщам очи, преди да се протегнакъм
втората чаша, която оставих на плота. – Готова ли си за една бира?
–Не.

Смея се.
–Нали каза, че ти харесва?

–Нямам нищо против да пийна в стаята си заедно с Али, ноникога

не го правя на партита.
–О, господи. Значи си седиш у вас като някое пиянде, когатоима
алкохол?
–Не. – Тя е възмутена. – Просто… престани, моля те.

–Да не би някога да съм спрял за нещо?

Възмущението ѝ преминава в

поражение.
 –Виж, параноичка съм по отношение на онова, което може дасе
окаже в чашата ми, това е.
Чувствам се обиден.
– Мама му стара, да не би да мислиш, че ще те упоя?
– Не, разбира се.
Бързият ѝ отговор ме поуспокоява донякъде, но когато добавя:
– Не и ти – подозренията ми набъбват.
– Да не би… – мръщя се аз – да не би да ти се е случвало?
Хана ми се струва стресната за кратко, след това бавно клати глава.
– Случи се на моя приятелка в гимназията. Беше упоена.
Оставам с отворена уста.
– Сериозно ли?
Тя кима.
–Някой ѝ пуснал гамахидроксибутират в чашата на едно парти…
и… ами да кажем, че не е прекарала добре нощта.
–Мамка му. Има какви ли не болни мозъци. Тя оправи ли се?

Хана ми се струва тъжна.

–Да. Добре е. – Свива срамежливо рамене. – Но от онзи моментне
пия на обществени места. Дори когато аз наливам напитките…
един господ знае какво ще се случи, ако се обърна дори за секунда.
Отказвам да рискувам.
Гласът ми става по-нисък.
–Знаеш, че никога не бих позволил това да ти се случи?

–Да. Сигурна съм. – Само че не ми се струва напълно убедена, ааз

не се обиждам, защото предполагам, че лошият опит на
приятелката ѝ я е стреснал. Има защо.
И преди съм чувал подобни кошмарни истории. Доколкото знам,
подобно нещо не се е случвало в „Брайър“, но съм чувал, че се случва
в други колежи. Момичетата, без да знаят, поемат екстази или
рохипнол или ги напиват, а разни неморални навлеци се възползват от
тях, докато са в това състояние. Честно казано, не разбирам пичовете,
които биха причинили подобно нещо на жена. Според мен мястото им
е зад решетките.
 Сега обаче, след като знам защо не пие, преставам да настоявам да
пийне бира, и двамата отиваме при другите. Хана оглежда тълпата и аз
веднага се напрягам, защото тя търси Кол.
За щастие, него го няма.
Известно време се мотаем сред другите. Всеки път, когато я
запозная с някого, хората изглеждат изненадани, сякаш не могат да
разберат защо съм с нея, вместо с някоя лъскава кака от някое
сестринство. Не едно момче оглежда циците ѝ, преди да ми намигне,
сякаш казва, че съм уцелил десетката.
Вземам си думите назад – иска ми се да не я бях убеждавал да
облече този пуловер. Кой знае защо, погледите на възхищение,
отправени към нея, страшно ме вкисват. Само че аз задушавам
пещерняка с развито чувство за собственост и се опитвам да се
насладя на партито. Сред тълпата има повече футболисти, отколкото
хокеисти, въпреки това познавам почти всички тук, което кара Хана да
започне да мърмори.
–Господи. Откъде познаваш всички тези хора?
Подсмихвам се.
– Нали ти казах, че съм популярен. А, ето го и Бо. Ела да мукажем
здрасти.
Бо Максуел е типичният колежански куотърбек. Той е и красив, и
надменен и най-важното, талантлив. Всеки на негово място би решил,
че има пълното право да е кръгъл гадняр, но Бо е свестен. Учи история
като мен. Сега, изглежда, истински се радва, че ме вижда.
–Джи, успя, а! Вземи, пробвай. – Подава ми бутилка с… нещо.
Бутилката е черна, няма етикет, затова нямам представа какво ми
дава.
–Какво е това? – питам широко ухилен.

Бо също се ухилва.
–Муншайн4 от сестрата на Големия Джо. Много силна гадост.

–Сериозно? Тогава я махни от мен. Утре следобед имам мач. Немога

да отида махмурлия след тази гадост.
–Дадено. – Сините му очи пронизват Хана. – Ти искаш ли, миличка?
 –Не, благодаря.

–Бо, това е Хана. Хана, запознай се с Бо – представям ги аз.

–Защо ми се струваш толкова позната? – пита Бо и я оглежда. –

Откъде те позна… мамка му, сетих се. Гледах те, когато пя на
пролетния концерт миналата година.
–Наистина ли? Гледа ли го?

Хана е колкото изненадана, толкова и зарадвана, и аз се питам дали

не съм живял на друга планета, защото съм единственият, който не
знае за тези концерти.
–Бях и още как – заявява Бо. – А ти беше невероятна. Ти пя…как
беше… „Остани до мен“, струва ми се.
Тя кима.
Аз бърча чело и я поглеждам.
–Мислех, че имаш право да пееш само оригинали.

–Това е за големите – обяснява тя. – Първокурсниците и

второкурсниците могат да пеят каквото пожелаят, защото не
участват в надпреварата за стипендии.
–Да, сестра ми трябваше да пее оригинал – казва ни Бо. – Тябеше от
дипломантите. Джоана Максуел. Познаваш ли я?
Хана ахва.
–Джоана ти е сестра? Разбрах, че това лято е получила роля
наБродуей.
–Точно така! – грейва гордо Бо. – Голямата ми сестра е звезда
наБродуей. Какво ще кажеш?
Сега, докато си приказваме с рожденика, привличаме още повече
погледи, но Хана, изглежда, не забелязва. Затова пък аз се дразня от
вниманието – най-вече заради един човек. Кол току-що влезе в хола и
свива устни, когато погледите ни се срещат. Кимам за поздрав, след
това нарочно се обръщам и целувам Хана по бузата.
Тя трепва изненадано, затова обяснявам.
 – Връщам се веднага. Ще си взема още една бира.

– Добре. – Тя веднага се обръща към Бо и продължава да говориза

сестра му.
Не усещам романтичен интерес от нейна страна, което ми носи
огромно облекчение. Истинската заплаха е в другия край на стаята и
той тръгва право към нас в мига, в който се отдръпвам от Хана и Бо.
Пресрещам Джъстин, преди да отиде при двамата, които си
приказват, и го шляпвам небрежно по ръката.
– Здрасти, Кол. Страхотно парти, нали?
Той кима разсеяно, погледът му е все още насочен някъде над
рамото ми към Хана. Мама му стара. Възможно ли е той наистина да
проявява интерес към нея? Все си мислех, че големият ни замисъл
няма да доведе до нищо, което да ме притеснява, но очевидно планът
ми работи твърде добре. Кол не откъсва поглед от Хана, а това никак
не ми харесва. Ама ни най-малко.
Поглеждам празните му ръце и се ухилвам.
–Ела да ти вземем нещо за пиене.

–Не, благодаря. – Вече ме подминава и се е отправил към мястото, на

което не искам да ходи.
В мига, в който Хана забелязва Джъстин, бузите ѝ пламват, в очите
ѝ се мярва стреснато изражение, но тя се опомня бързо и го посреща с
колеблива усмивка.
О, по дяволите, не! Гърбът ми се изпъва повече от хокеен стик.
Искам да отида там и да я дръпна настрани от Кол. Още по-добре,
искам да я привлека в ръцете си и да я нацелувам, докато и ̀ притъмнее
пред очите.
Не правя нито едно от двете, защото този път мен ме пресрещат.
Кендъл застава пред мен, дългата ѝ руса коса е сплетена и плитката
е прехвърлена на едното рамо, а крайчето гъделичка деколтето.
Облечена е страхотно в миниатюрна червена рокличка и безобразно
високи токчета, но изражението ѝ е буреносно.
– Здрасти – започва напрегнато тя.
– Здрасти. – Прочиствам гърло. – Как е?
 Тя разкривява устни, без да крие неудоволствието си.
– Сериозно ли? Имаш среща, а на мен ми каза друго.
Мама му стара. Половината ми внимание е насочено към Хана,
която се смее на нещо, което Джъстин е казал. За щастие, Бо е все още
там като буфер, но мен никак не ме радва фактът, че двамата така
бързо се сдушиха.
Останалата част от вниманието ми е насочено към Кендъл и
неочаквано ме хваща страх, че тя ще направи сцена.
– Нали каза, че не искаш гадже – съска тя.

– Не искам – отвръщам бързо. Тя е толкова вбесена, че цялататрепери.

– Тогава как ще обясниш нея? – Пръст с маникюр се насочвакъм

Хана.
Браво. Сега вече съм прецакан. Не мога да твърдя, че нямам среща,
защото Кол трябва да си мисли, че Хана има среща с мен.
Ако обаче кажа, че е среща, Кендъл може да ме цапардоса.
Снишавам глас.
–Тя не ми е гадже. Да, на среща сме, но не е сериозно, окей.

–Не ми пробутвай това окей. Аз наистина си падам по теб! Акоти не

си падаш по мен, тогава добре. Но поне трябваше да проявиш
достатъчно почтеност да…
–Защо? – Не мога да спра въпроса, който ми е на езика от миналата
седмица, когато двамата с нея прекратихме
отношенията си.
Кендъл мига
объркано.
– Какво защо?
– Защо си падаш по мен?
Тя се мръщи, сякаш е наистина обидена, че задавам подобен въпрос.
– Ти дори не ме познаваш – казвам тихо. – Дори не се опита даме
опознаеш.
– Не е вярно – възразява тя и се мръщи

разтревожено. Въздишам нещастно.

 –Двамата с теб, Кендъл, дори не сме провели един разговор, асме се
виждали поне десет пъти от лятото. Ти не си ми задала нито един
въпрос за детството, за семейството или предметите, които уча. Да
не говорим за съотборниците, за нещата, които ме интересуват –
мама му стара, ти дори не знаеш кой е любимият ми цвят, а това е от
нещата, които научаваш, когато опознаваш друг човек.
–Напротив, знам – настоява тя.

Въздишам отново.
– Така ли? Кажи.
Тя се колебае за секунда, след това казва:
–Синьо.

–Всъщност черно – обажда се друг глас и Хана застава до мен, ааз се

чувствам толкова облекчен, че почти я прегръщам мечешката. –
Извинявам се, че ви прекъсвам – чурулика тя, – но… пич, къде са ни
бирите? Да не би да се загуби на път към кухнята или нещо такова?
–Отклониха ме.

Хана поглежда Кендъл.

– Здравей, аз съм Хана. Извинявай, но ще ти го открадна за секунда.
Зовът на жаждата.
Фактът, че Кендъл не възразява, ми подсказва, че казаното от мен ѝ
е влязло в главата, а пък изражението ѝ е смес от срам и чувство на
вина, когато Хана ме хваща за ръката и ме повежда към коридора.
Щом съм сигурен, че не ни виждат, аз снишавам глас.
–Благодаря ти, че ме спаси. Тя или щеше да избухне в сълзи,или да
ме изрита в топките.
–Второто със сигурност щеше да е заслужено – отвръща с въздишка
Хана. – Чакай да позная – разбил си ѝ сърцето.
–Не съм. – Раздразнението пари гърлото ми. – Но се оказва,
чеприятелската ни раздяла не е била толкова приятелска, колкото
съм си представял.
–Ясно.
 Присвивам очи.
–Значи любимият ми цвят е черен, така ли? Защо реши така?

–Защото всичките ти скапани дрехи са в черно. – Тя сочи пуловера

ми.
–Може би защото черното върви на всичко – да си помислялапо този
въпрос? – подсмихвам се аз. – Не означава, че е любимият ми цвят.
–Добре, приемам забележката. Кажи тогава кой е любимият тицвят?

Въздишам.
–Черно.

–Ха! Знаех си. – Хана също въздиша. – И какво сега, ще трябвада се

крием в коридора до края на вечерта, за да избягваме това момиче
ли?
–Да. Освен ако не искаш да си тръгваме – подхвърлям с надежда.
Ентусиазмът ми към партито се изпари особено след като пристигна
Кол. Преди тя да отговори, аз се опитвам да подкрепя думите си: –
Между другото, Кол захапа въдицата. Така че ако си тръгнем сега,
ще го оставиш да точи лиги за нещо повече точно какъвто беше
планът, нали?
Колебанието вдълбава бръчка на челото и.̀
– Май да. Само че… – Само че какво?
– Беше ми приятно да си говоря с него.
Все едно заби нож в сърцето ми. Но защо? Аз не се интересувам от
Хана. Или поне не се интересувах преди. Исках само да ми дава уроци,
но сега… сега вече не знам какво искам.
–За какво си говорихте? – любопитствам и се надявам тя да
незабележи заядливата нотка в гласа ми.
Хана свива рамене.
–За учене. За футбол. За концерта. Той ме попита дали искамнякой
път да излезем на кафе и да учим заедно по етика.
Какво?
– Ти майтапиш ли се? – избухвам. – Той се натриса на
момичетоми точно пред мен?
 В очите ѝ танцуват весели искрици.
–Ние не сме заедно, Гарет.

–Той обаче не го знае. – Не мога да овладея гнева, който прогаря

стомаха ми. – Не се натрисаш на момичето на друг. Точка.
Това е кретенска постъпка.
Тя започва да се цупи.
Не откъсвам очи от
нея.
–Наистина ли искаш да излезеш с тип, който действа
толковаподмолно?
–Не – признава тя след дълго мълчание. – Само че… – Тя, изглежда,
продължава да мисли. – Нямаше нищо сексуално в поканата. Ако
той се опитва да ме сваля, щеше да ме покани на вечеря. Кафето и
ученето могат да са нещо напълно приятелско.
Тя може и да има право, но аз знам как мислят мъжете. Този
мръсник ѝ е налетял точно пред пича, с когото е дошла на партито.
Изрод. Действай.
–Гарет…. – Гласът ѝ звучи предпазливо. – Нали знаеш, че
оназицелувка не означаваше нищо?
Въпросът ѝ ме хваща неподготвен.
– Ами. Да. Знам, разбира се.
– Защото сме само приятели… нали?
Настойчивостта в гласа ѝ ме дразни, но аз знам, че сега не е
моментът да спорим. За каквото и да било.
Затова кимам.
– Точно така.
В очите ѝ забелязвам облекчение.
– Добре. Сега май да си ходим. Предостатъчно общувахме.
– Дадено. Каквото кажеш.
– Да кажем чао на Бо. Той много ми хареса. Не е какъвто очаквах…
Тя продължава да приказва, докато се връщаме в хола, но аз не
чувам
нито дума. Твърде зает съм да мисля за бомбата, която току-що беше
пусната на главата ми.
Да, двамата с Хана сме приятели. Всъщност тя е единствената ми
приятелка, която някога съм имал. Освен това искам да запазя Хана
като приятелка. Само че…
Само че искам и да спя с
нея.

18
Хана

Зарязала съм приятелите си, откакто започнах да преподавам

уроците на Гарет, но след като той мина поправката, отново мога да
разполагам със свободното си време. Вечерта след партито на Бо
Максуел се срещам с обичайните заподозрени в кафенето на кампуса и
се вълнувам, че се виждам с тях. Очевидно е, че аз също съм им
липсвала.
–Хан-Хан! – Декстър скача от стола си и ме привлича в мечешка
прегръдка. Когато казвам мечешка прегръдка, имам предвид точно
това, защото Декс е истински гигант. Винаги го майтапя, че прилича
на хлапето от „Сляпата страна“ и би трябвало да е защитник във
футболния отбор, но Декс не е никакъв атлет. Той учи музика като
мен и наистина може да пее.
Меган е следващата, която ме посреща, както обикновено, готова да
ме засече с хитра забележка.
–Да не би да те отвлякоха извънземни? – пита тя и ме прегръща
толкова силно, че едва дишам. – Надявам се отговорът да е да и че са
ти вземали анална проба в продължение на цели десет часа, защото
това заслужаваш, задето ни пренебрегваш повече от седмица.
Прихвам при тази колоритна картина, която обрисува.
–Да, бе. Голяма съм гадина. Само че давах частни уроци цяласедмица
и затова бях заета.
–Много добре знаем кой те е държал заета – обажда се Стела
отмястото си до Декс. – Гарет Греъм ли, Хан? Ти сериозно ли?
Потискам въздишката си.
– Кой ви каза? Али ли?
 Стела ококорва театрално очи. Май всички студенти по театрално
изкуство ги правят разни такива – сякаш не могат да кажат и дума, без
да я подчертаят по някакъв начин.
–Естествено. За разлика от теб, Али не крие нищо от нас.

–Я млъквай. Просто бях заета с частните уроци и репетициите.Каквото

и да е казала Али за Гарет, не е истина. – Дръпвам ципа на зимното
си палто и го мятам на облегалката на празния стол до този на Мег. –
Помагах му да изкара поправката по етика. Това е.
Гаджето на Мег Джеръми мърда вежди над ръба на чашата с кафе.
–Нали си наясно, че това те прави враг?

–Я стига – протестирам. – Това е подлярско.

–И това го казва предателката – шегува се Мег. – Как смееш даме

слагаш на едно ниво с тъпоумец? Как смееш?
От игривите им изражения разбирам, че се забавляват. Или поне
преди Гарет да ми пусне есемес.
Телефонът ми мяука и аз се ухилвам в мига, в който вадя телефона
от чантата си.
Гарет: Трябваше да дойдеш на партито след мача тази вечер.
Една кака току-що изсипа халба бира на главата на Дийн.
Сумтя шумно и пускам бърз есемес, защото искам да науча още.
Аз: Мили боже. Защо? (Сигурна съм, че заслужава.) Той:
Изглежда, забравил да ѝ каже, че не са двойка.
Аз: Разбира се. Мъже.
Той: Мъже… довърши изречението… Мъжете са велики?
Благодаря, любима. Приемам тази награда от името на всички нас.
Аз: Наградата за най-голям гадняр ли? Да, ти определено си
съвършеният говорител.
Той: Аууу. Наранен съм. Не съм ГГ ☹
Мисълта, че може да съм наранила чувствата му, ме кара да изпитам
нещо като вина.
Аз: Прав си. Не си. Извинявай. ☹
Той: Ха. Ти си най-голямата мекушава кукличка на света.
Изобщо не бях наранен.
Аз: Добре, защото извинението беше само за показ.
– Хана Уелс, яви се веднага в кабинета на директора.
Вдигам рязко глава и откривам, че и четиримата ми приятели са се
ухилили.
Декс, който е издал заповедта, се обръща към групата.
–О, вижте, тя ни обръща внимание.

–Извинявам се – отвръщам виновно. – Официално прибирамтелефона

за времето на събирането ни.
–Слушайте, никога няма да познаете кого видяхме във „Феро“снощи –
казва Мег за италианския ресторант в града.
–Започва се – въздиша гаджето и.̀ – Може ли да дишаш и петминути,
скъпа, без да клюкарстваш?
–Не. – Тя му отправя весела усмивка, преди да се обърне къммен. –
Кас и Мери Джейн – заявява тя. – Двамата бяха на среща.
–Ти знаеше ли, че двамата са заедно? – пита Стела.

–Знаех, че той я е поканил – признавам. – Надявах се обаче тяда има

достатъчно акъл в главата и да откаже.
Не съм изненадана, че Ем Джей е направила точно обратното. Сега
вече не очаквам с нетърпение репетицията в понеделник, защото, ако
Кас и Ем Джей са двойка… Никога повече няма да спечеля спор за
дуета.
–Този кретен продължава ли да създава неприятности на репетициите?
– мръщи се Декс.
–Аха. Като че ли мисията му в живота е да ме скапва. Той обачене
репетира през уикендите, така че мога да си отдъхна от глупостите
му до понеделник. Как върви при вас?
Декс става сериозен.
–Много добре. Джон се вслушва в предложенията ми. Не се опитва да
се налага по отношение на песента. Но няма проблем и да казва не на
идеите ми, което е добре дошло за мен.
Добре че поне един от нас е извадил късмет. Ем Джей няма нищо
против да остави Кас да смачка песента ѝ и да я подпали.
–Добре, искам да чуя още, но първо ще си взема едно кафе. –Скачам
от мястото си и си грабвам чантата. – Някой друг да иска нещо?
След като всички клатят глави, аз се отправям към касата и заставам
в самия край на дълга опашка. Заведението е изненадващо пълно за
неделя вечер и аз се изумявам, когато няколко души от опашката
кимат и ме поздравяват. Не познавам нито един, но се усмихвам с
неудобство и също кимам, след това се преструвам, че пиша есемес на
телефона, защото не искам да бъда въвлечена в разговор с непознат.
Дали пък не съм ги срещала на партито у Бо? Гарет ме представи на
толкова много хора, но всичко това ми е в мъгла. Единствените имена
и лица, които помня, са на Бо и Джъстин и някои от другите
футболисти.
Някой ме докосва по рамото, аз се обръщам и виждам ярките сини
очи на Джъстин.
Говорим за вълка…
– А, здрасти – изписквам аз.

– Здрасти. – Той натъпква ръце в джобовете на футболното сияке. –

Как е?
Опитвам се да говоря небрежно, въпреки че сърцето ми препуска.
–Добре, ами ти?

–Супер. Само че… има нещо, което ме интересува. – Той накланя

глава и ми се струва очарователен, а след това кичур тъмна коса пада
на челото му. Едва удържам желанието да я пригладя. – Защо не
харесваш партита? – усмихва се широко той.
Мигам.
–Какво?

–Засичам те на две партита, а ти си тръгна рано и от двете. –Той

мълчи. – Всъщност и двата пъти си тръгна с Греъм.
Чувствам се неловко.
– Ами да. Той има автомобил. Не мога да откажа безплатно возене.
В мига, в който го казвам, осъзнавам колко мръснишки звучи, но за
разлика от Гарет, който щеше да се хване за возенето на мига,
Джъстин дори не се усмихва. Напротив, изглежда ми разтревожен.
 Мълчи за кратко, след това снишава глас.
–Знаеш ли? Ще те питам направо. Вие с Греъм само приятелили сте,
или има нещо повече?
Телефонът ми звънва в мига, в който задава въпроса, и така доказва,
че айфоните се задействат във възможно найнеподходящия момент.
Разнася се „Секси Бек“ на Джъстин Тимбърлейк и всички на опашката
се оглеждат ухилени. Защо „Секси Бек“ звучи от моя телефон? Ами
защото един много противен хокеист го е програмирал като свой
рингтон, а аз бях твърде мързелива, за да го променя.
Джъстин премества поглед към телефона и тъй като екранът е
обърнат нагоре, той не пропуска името, изписано с едри черни букви.
ГАРЕТ ГРЕЪМ.
– Това е отговорът на въпроса ми – казва кисело
той. Бързо натискам копчето за прекъсване.
–Не. Двамата с Гарет не сме заедно. И не мисли, че съм
пълнаоткачалка, защото не аз съм сложила този рингтон. Той го е
сложил.
Джъстин ме поглежда със съмнение.
– Значи не излизаш с него.
Тъй като целият смисъл да отида на партито на Бо с Гарет, бе да
изглеждам по-желана, аз се придържам към лъжата.
– Понякога се виждаме, но не сме двойка, няма такова
нещо. Виждаме се и с други.
– А, добре.
Редът ми до касата приближава и ние се преместваме.
–Това означава ли, че ще се съгласиш някой път да вечеряш смен? –
пита Джъстин с лека усмивка.
Някакво предчувствие стяга корема ми. Не мога да определя защо,
затова решавам да не му обръщам внимание.
–Мога да правя каквото искам. Както вече ти казах, двамата сГарет не
сме заедно. Просто понякога излизаме.
Господи, това звучи гаднярски. Знам какво си мислят момчетата,
когато чуят подобно нещо. Все едно казах: „Просто спя с него, но
нищо друго не ни свързва“.
 Джъстин обаче, изглежда, не се стресна. Вади ръце от джобовете на
широките си панталони и заема малко неудобна поза.
–Виж. Хана. Мисля, че си страхотна. – Той свива рамене. – Бихискал
да те опозная по-добре.
Сърцето ми сякаш спира.
–Наистина ли?

–Абсолютно. Нямам нищо против, ако излизаш и с други

междувременно, но… – По лицето му се изписва напрежение. – Ако
двамата с теб излезем няколко пъти и се окаже, че се харесваме,
според мен ще трябва да станем сериозна двойка.
Не мога да сдържа усмивката си.
– Нямах представа, че футболистите се интересуват от моногамия –
шегувам се аз.
Той прихва.
–Съотборниците ми определено не се интересуват, но аз не съмкато
тях. Ако си падна по някое момиче, искам да бъде единствено и само
с мен. – Не знам какво да отговоря, но за щастие, той продължава. –
Само че е прекалено рано да говорим за подобни неща, нали? Какво
ще кажеш да започнем с вечеря?
О, боже. Той ме кани да излезем. Не на кафе, не да учим, а на
истинска среща.
Би трябвало вътрешно да правя цигански колела или нещо
подобно, но така и не успявам да се отърся от мрачното
предчувствие, което кипи в стомаха ми, от приглушените
предупредителни звънчета, които ме карат да откажа. Това е
лудост. Аз съм луда по това момче още откакто започнахме
училище. Наистина искам да изляза с него. Изпускам дълго
сдържания дъх.
–Разбира се. Звучи страхотно. Кога?

–Тази седмица съм затънал яко. Имам да пиша два доклада,след това
през уикенда отивам в Бъфало с отбора. Какво ще кажеш за след
седмица? Следващата неделя може би?
Телефонът ми отново звъни със „Секси Бек“.
 Джъстин свива устни, но аз бързо прекъсвам звъненето и той се
отпуска.
– Следващата неделя е супер – отговарям убедително.
– Страхотно.
Стигаме до касата и аз поръчвам голямо мока лате, но преди да
посегна към портфейла си, Джъстин застава до мен, дава своята
поръчка и плаща и за двамата.
– Аз черпя.
Дрезгавият му глас ме кара да потръпвам.
– Благодаря.
Когато отиваме в другия край на плота, за да изчакаме напитките си,
той отново навежда глава на една страна по вече познатия ми
сладурски начин.
– Тук ли ще останеш, или да те изпратя до общежитието?
Чакай… в общежитието живееш, нали? Да не си извън
кампуса?
– В Бристъл Хаус съм.
– Значи сме съседи. Аз съм в Хартфорд.
Баристата поставя поръчките ни на плота. Джъстин посяга към
чашата си, след това се ухилва.
– Да се върнем заедно, милейди?
Добре. Това беше… безвкусно. Освен това не благодари на
момичето, когато то му подаде кафето. Не знам защо ме притеснява
всичко това, но определено има нещо.
Независимо от всичко, аз се насилвам да се усмихна, дори клатя
мрачно глава.
– За съжаление, тук съм с приятели.
Очите му искрят.
– Ти си социална пеперудка,
а? Смея се с неудобство.
–Не точно. Не съм се виждала с приятелите си от известно време. Бях
твърде заета да ходя насам и натам.
–Но намираше време да се виждаш с Греъм – изтъква той. Вгласа му
има закачлива нотка, но също така чувам и нещо поостро. Ревност ли
е това? Или може би негодувание. След това обаче се усмихва отново
и игриво взема телефона от ръката ми. – Ще ти запиша номера си.
 Пусни ми твоя на есемес, когато имаш време, и аз ще измисля всичко
за следващата седмица.
Сърцето ми препуска, но този път е от нервно вълнение. Не мога да
повярвам, че наистина ще отидем на среща.
Джъстин тъкмо приключва да записва номера си, когато телефонът
звънва в ръката ми.
Изненада! Отново е Гарет.
– Май трябва да вдигнеш – казва недоволно той.
Може и да е прав. Три обаждания в рамките на две минути? Това
определено означава спешен случай.
Или пък Гарет просто се опитва да ме подразни, както обикновено.
–До неделя. – Джъстин ми връща телефона, усмихва се отново(но
изглежда наистина изпълнен с неудобство този път), а след това си
тръгва.
Отдръпвам се от плота и отговарям, преди да се включи гласовата
поща.
–Здрасти, какво става? – питам с раздразнение.

–Най-сетне! – ядосаният глас на Гарет нахлува в ухото ми. –Защо ти е

този телефон, след като не го вдигаш, когато някой ти звъни? Дано
имаш основателна причина да ме пренебрегваш, Уелси.
–Може да съм била под душа – мънкам. – Или пък да съм пишкала.
Или да съм правила йога. Или да съм се промъквала гола през двора.
–Правеше ли наистина някое от тези неща? – предизвиква метой.

–Не, но можеше да е някое от тях. Да не би да си решил, че

сипрекарвам дните в очакване да ми звъннеш, тъпчо?
Той не обръща внимание на заяждането ми.
–Какви са тези гласове? Ти къде си?

–В „Кофи Хът“. Наваксвам с приятели. – Не споменавам, че Джъстин

ме е поканил на среща. Незнайно защо, не мисля, че Гарет ще
одобри, а сега точно не съм в настроение да споря с него. – Какво е
толкова важно, та да звъниш пет милиарда пъти?
–Утре е рожденият ден на Дийн и отборът ще ходи в „Малоун“.
Сигурно след това ще отидем у нас. Ти ще дойдеш ли?
Смея се.
–Питаш ми дали ми се ходи на бар, за да гледам как група хокеисти се
наливат? Как реши, че това ще ми хареса?
–Трябва да дойдеш – настоява той. – Оценката от поправкатаизлиза
утре, нали не си забравила? Това означава, че или ще празнувам, или
ще съм адски нещастен. И в двата случая искам да си до мен. – Ами
не знам… – Моля те.
Леле! Гарет знаел думата моля! Невероятно.
–Добре. – Съгласявам се, защото поради някаква тъпа причинане мога
да каже не на това момче. – Ще дойда.
–Леле, какъв кеф! Да мина да те взема в осем?

–Добре.

Затварям и се питам как стана така, че в рамките на пет минути се

сдобих не с една, ами с цели две срещи. Едната е с момчето, което
харесвам, а другата с момчето, което целунах.
Нали съм разумна, скривам тези подробности, когато се връщам при
приятелите си.
 19
Хана

Все по-очевидно става, че Гарет е прав. Той буквално възпламени

имиджа ми. Докато вървя по калдъръмената пътека към сградата по
философия, поне петнайсет души се провикват към мен:
– Здрасти, как си, изглеждаш супер!
Посрещат ме толкова много усмивки, хората ми махат и чувам
поздрави, сякаш съм се озовала на друга планета. Тази планета се
нарича Хана, защото всички, изглежда, ме познават. Само че аз нямам
представа кои са, въпреки че сигурно сме се запознали на партито у
Бо. Неудобство се загнездва в корема ми заедно с
вълна от срамежливост, която ме кара да
ускоря крачка. Подобно внимание ме притеснява и аз почти
подтичвам до залата и се настанявам до Нел. Гарет и Джъстин все
още ги няма, което е огромно облекчение. В момента не съм
сигурна дали искам да говоря с когото и да било от
двамата.
– Чух, че този уикенд си излизала с Гарет Греъм – са първитедуми на
Нел.
Мили боже господи. Не може ли да мине и секунда, без някой да ми
напомни за това момче?
–Ами да – отвръщам уклончиво.

–Това ли е всичко, което ще кажеш. Едно да? Я стига, казваймръсните

подробности.
–Няма такива – свивам рамене. – Просто понякога излизаме. –
Очевидно това ще бъде дежурният ми отговор.
–Ами другият ти любим? – кима многозначително Нел към
отсрещната половина на залата.
Проследявам погледа ѝ и осъзнавам, че Джъстин току-що е
пристигнал. Той се настанява на мястото си, вади Макбук от калъфа
му и сякаш е видял, че го наблюдавам, защото вдига глава и се
усмихва.
Усмихвам се и аз, а след това Толбърт влиза и обръщам поглед към
подиума.
 Гарет закъснява, което е нетипично за него. Знам, че снощи е
излизал със съотборниците си, а тази сутрин не е имал тренировка, но
няма начин да е спал до четири часа. Дискретно вадя телефона, за да
му пусна есемес, но неговият есемес пристига пръв.
Той: Изникна спешен случай. Ще дойда за втората половина.
Води бележки и за мен, докато дойда.
Аз: Всичко наред ли е?
Той: Да. Оправям кашата на Лоугън. Дълга история. Ще ти
разкажа по-късно.
Водя внимателно бележки по време на лекцията по-скоро заради
Гарет, отколкото заради себе си, тъй като съм прочела материала
предварително и съм запомнила последните теории. Докато Толбърт
дудне, мислите ми се пренасят към вечерята с Джъстин и чувството на
притеснение се връща, усещам как ми прилошава.
Защо съм толкова нервна? Нали е само вечеря? Няма да има нищо
повече. Други момичета може и да се натискат на първа среща, но аз
със сигурност не съм от тях.
Само че Джъстин е футболист. Момичетата, с които излиза, сигурно
се събличат още преди да донесат менюто. Ами ако очаква и аз да съм
същата?
Ами ако той…
Не, казвам си уверено. Отказвам да повярвам, че той е от момчетата,
които ще принудят някоя да спи с
него. След четиресет и пет минути Толбърт ни пуска в почивка и
всички пушачи изскачат навън, сякаш са били затворени в някоя мина
цели две седмици. И аз излизам навън не за да пуша, ами да
потърся Гарет,
който все още не е дошъл.
Джъстин ме настига в коридора.
– Отивам за кафе. Ти искаш ли?
– Не, благодаря.
Той извива устни, когато среща погледа ми.
– Нали остава за неделя?
– Да.
Той кима доволно.
– Добре.
 Не мога да се сдържа и се възхищавам на дупето му, докато се
отдалечава. Свободните му панталони очертават добре задника. Той
наистина има невероятно тяло. Просто ми се иска да имах подобра
представа за личността му. Все още ми е трудно да го преценя и това
ме притеснява.
Нали затова ще вечеряш с него, за да го опознаеш.
Точно така. Насилвам се да си спомня това, докато насочвам
вниманието си към входа точно когато Гарет влиза. Бузите му са
поруменели от студа, хокейното яке е закопчано чак до яката.
Черните му обувки „Тимбърленд“ скърцат по лъскавия под, когато
се отправя към мен.
– Здрасти, какво пропуснах? – пита той.
– Нищо особено. Толбърт говореше за
Русо. Гарет поглежда входа на залата.
– Тя вътре ли
е?
Кимам.
–Добре, добре. Ще отида да видя дали няма да ми даде контролното
сега, вместо на края на часа. Все още не съм се справил със
спешния случай, така че не мога да остана.
–Ще ми кажеш ли какво е станало, или трябва сама да се досетя?

Той се ухилва.
–Лоугън си е изгубил фалшивата лична карта. Трябва му, защото
може да ни спипат довечера, затова ще го закарам до Бостън да се
срещне с човека, който ги прави на място. – Той млъква. – Ти нали
имаш лична карта? Биячът в „Малоун“ ме познава и мен, и
момчетата, така че няма да е проблем да влезеш, но може да
изникне нещо.
–Да, имам лична карта. Между другото, защо Дийн
празнуварождения си ден в понеделник? До колко възнамерявате
да останете?
–Не много. Ще те закарам до вас, когато решиш, че искаш да
ситръгваме. В понеделник е, защото Максуел открадна деня на
Дийн, като направи своето парти в събота. Освен това във вторник
нямаме тренировка на леда. Отборът е на тежести, а когато си
 махмурлия, е много по-лесно да вдигаш тежести, отколкото да се
пързаляш.
Извивам очи.
– Нямаше ли да е по-лесно, ако не сте
махмурлии? Той се киска.
–Върви го кажи на рожденика. Но ти не се тревожи. Тази вечераз
съм шофьор. Ще бъда напълно трезвен. Освен това исках да говоря
с теб за нещо, само че чакай първо да поговоря с Толбърт. Веднага
се връщам.
Малко след като Гарет хлътва в залата за лекции, Джъстин се връща
с чашка кафе.
– Влизаш ли? – пита той, когато се насочва към вратата.
– Идвам след малко. Искам да изчакам някого.
Две минути по-късно Гарет изскача в коридора и щом виждам
изражението му, разбирам, че новините са добри.
– Изкарал ли си? – изписквам.
Той размахва книжката над главата си, сякаш разиграва сцена от
„Цар Лъв“.
– Ни повече, ни по-малко: шест
минус! Ахвам.
– Мама му стара! Сериозно ли?
– Да.
Преди дори да успея да мигна, Гарет ме привлича до себе си и ми
изкарва дъха. Прегръщам го през врата, след това избухвам в смях,
когато той ме вдига и ме завърта толкова много пъти, че започва да ми
се вие свят.
Тази проява на невъздържана радост привлича любопитни погледи,
но на мен ми е все едно. Радостта на Гарет е заразна. Когато най-сетне
ме пуска, дръпвам контролното от ръката му. След всички часове,
които инвестирах в частни уроци, имам чувството, че оценката е и
моя, и издувам гордо гърди, докато гледам шестицата, макар и с
минус.
–Това е невероятно – казвам му аз. – Това означава ли, че успехът
ти е какъвто трябва?
–И още как.
 –Браво. – Присвивам очи. – Сега гледай да си остане така.

–На всяка цена – стига да ми обещаеш да ми помогнеш да учимза

всички други тестове и контролни.
–Пич, уговорката ни приключи. Нищо не ти обещавам. Самоче… –
Както винаги, капитулирам в присъствието на Гарет Греъм. – Ще
ти помогна да си задържиш успеха висок в името на приятелството
ни, но само когато имам време.
Той се усмихва и ме привлича за нова прегръдка.
–Нямаше да успея без теб. – Гласът му е станал дрезгав и азусещам
как топлият му дъх гъделичка слепоочието ми. Той се отдръпва
назад и магнетичните сиви очи се съсредоточават в лицето ми, а
след това навежда глава и за една трепетна секунда имам
чувството, че ще ме целуне.
Бързо отстъпвам.
– Значи тази вечер ще празнуваме – подхвърлям небрежно.
– Ще дойдеш, нали? – Сега вече в гласа му има напрежение.
– Нали това казах – негодувам.
По лицето му пробягва облекчение.
– Слушай… Исках да те питам нещо.
Поглеждам си телефона и разбирам, че остават едва три минути до
началото на часа.
–Може ли по-късно. Трябва да влизам.

–Няма да отнеме повече от минута. – Той се вглежда в очитеми. –

Имаш ли ми доверие?
Ставам предпазлива, но когато отговарям, в гласа ми звучи
увереност, която ме стряска.
– Разбира се.
Господи, наистина е така. Въпреки че го познавам от съвсем скоро,
аз му имам доверие.
–Радвам се. – Гласът му става по-плътен и той прочиства
гърло,преди да продължи. – Искам тази вечер да изпиеш една чаша.
Напрягам се.
–Какво? Защо?
 –Защото мисля, че ще ти се отрази добре.

–Чакай, затова, значи, ме покани на купона на Дийн, така ли? –

питам саркастично. – За да ме напиеш ли?
–Не – клати глава Гарет, без да крие колко е нещастен. – За дати
покажа, че няма проблем понякога да свалиш гарда. Виж, тази
вечер аз съм шофьор, но предлагам да съм ти нещо повече от
найобикновен шофьор. Ще ти бъда и бодигард, и барман, и най-
вече твой приятел. Обещавам, Уелси, тази вечер да те пазя.
Колкото и да е странно, оставам трогната от речта му. Тя обаче е
напълно неоправдана.
–Аз не съм някоя алкохоличка, която жадува да пие, Гарет.

–Изобщо не мислех за това, глупаче. Просто искам да съм сигурен,

че ако решиш да изпиеш една или две бири, няма защо да се
тревожиш. Аз ще бдя над теб. – Той се колебае. – Знам, че
приятелката ти е имала неприятности, но ти обещавам, че никога
няма да позволя подобно нещо да се случи с теб.
Мръщя се, когато той казва „приятелката ти“, но за щастие, той не
забелязва. Част от мен иска да не му бях пробутвала извинението, че
това се е случило с приятелка, но няма да съжалявам. Единствено най-
близките ми приятели знаят какво се е случило с мен, и да, аз може и
да имам доверие на Гарет, но не ми е удобно да му кажа за
изнасилването.
–Така че, ако искаш да изпиеш една чаша довечера, уверявамте, че
няма да ти се случи нищо лошо. – Той говори толкова искрено, че
сърцето ми трепва. – Както и да е, това исках да ти кажа. Просто
помисли, нали?
Гърлото ми е толкова стегнато, че едва успявам да проговоря.
– Добре. – Въздишам неуверено. – Ще си помисля.
*
Гарет
Хокеистите са заели всичкото свободно място в „Малоун“, бар, в
който и без това няма достатъчно място. Заведението е толкова малко,
че през повечето време можеш единствено да стоиш прав Тази вечер
тук трудно се диша, камо ли да стоиш прав.
Целият отбор е дошъл на рождения ден на Дийн, а в понеделниците
има караоке, така че препълненият салон е адски шумен и натъпкан с
тела. Хубавото е, че на нито един от нас не му се налага да показва
фалшива лична карта на входа.
Неочаквано се сещам, че след няколко месеца фалшива лична карта
няма да ми е нужна. Щом стана на двайсет и една през януари, ще
имам и други бонуси освен официалния статут на възрастен – най-
сетне ще имам достъп до онова, което са ми оставили баба и дядо,
което означава, че ще бъда една крачка поблизо до възможността да се
отърва от баща ми.
Хана влиза двайсет минути след нас с момчетата. Не я взех, защото
репетицията ѝ се проточи и тя настоя да вземе такси. Освен това
настоя да отскочи до общежитието си, за да вземе душ и да се
преоблече, а когато я видях, останах доволен от решението ѝ. Тя
изглежда великолепно в клин, високи ботуши и рипсена тениска.
Всичко е черно, разбира се, но когато приближавам, търся нейното
характерно цветно петно – и го откривам, когато обръща глава, за да
поздрави Дийн. Огромна жълта шнола с малки сини звезди стяга
косата ѝ. Половината е пусната и обрамчва поруменялото ѝ лице.
–Здрасти – започва тя. – Тук направо не се диша. Добре че невзех
палто.
–Здрасти. – Навеждам се и лепвам целувка на бузата и.̀ С
удоволствие щях да млясна пухкавите устни, но макар за мен това
да е среща, съм напълно сигурен, че не е така за Хана. – Как мина
репетицията?
–Както обикновено – мръщи се тя. – Обичайните гадости.

–Какво направи този път онзи задник Кас?

–Нищо особено. Просто се държи като лайно дрисливо. –

Ханавъздиша. – Спечелих спора за това къде да сложим паузата,
докато той спечели за втория припев. Говоря за мястото, на което
се включва хорът.
 Пъшкам силно.
–О, мама му стара, Уелси! Предала си се по този въпрос.

–Бяха двама срещу един – признава мрачно тя. – Ем Джей реши, че

нейната песен на всяка цена има нужда от хор, за да се постигне
максимален ефект. Започнахме репетиции с тях в сряда.
Тя очевидно е страшно вкисната, затова стискам ръката и.̀
– Искаш ли да пийнеш нещо?
Виждам как източената ѝ шия подскача, когато тя преглъща. Не
отговаря веднага. Просто ме поглежда в очите, сякаш се опитва да
влезе в главата ми. Вече не сдържам дъха си, защото знам, че ще се
случи нещо важно. Хана или ще ми се довери напълно, или ще се
затвори като мида, което ще бъде еквивалентът на разтърсващ удар,
защото, дяволите да го вземат, много искам да ми се довери.
Когато най-сетне тя отговаря, гласът ѝ е толкова тих, че не мога да
чуя какво ми казва заради музиката.
– Какво?
Тя въздиша, след това надига глас.
– Казах добре.
След тази единствена дума сърцето ми се надува като скапан балон с
хелий. Доверието на Хана е в ръцете на Гарет.
Опитвам се да притая щастието си, кимам небрежно и я водя към
бара.
–Какво да бъде? Бира? Уиски?

–Не. Искам нещо вкусно.

–Кълна се в бога, Уелси, ако си поръчаш прасковен шнапс илинещо

момичешко, официално преставам да ти бъда приятел.
–Но аз съм момиче – протестира тя. – Защо да не пия момичешка
напитка? Може би „Пиня колада“?
Въздишам.
– Добре. Поне е по-добре от шнапс.
На бара поръчвам напитката на Хана, след това следя внимателно
всяко движение на бармана. Хана също го наблюдава с орлов поглед.
 Тъй като двама от най-бдителните клиенти следят процеса на
приготвянето на коктейла от началото до самия край, няма абсолютно
никакво съмнение за наличието на наркотици в чашата, която тиквам в
ръката на Хана няколко минути по-късно.
Тя отпива малка глътка, след това ми се усмихва.
– Ммм. Вкусотия.
Радостта едва не прелива от сърцето ми.
– Хайде, ела да те запозная с някои от момчетата.
Поемам отново ръката ѝ и тръгваме към шумната група до масата за
билярд, където я представям на Птицата и Симс. Лоугън и Тъкър ни
забелязват и се приближават, и двамата посрещат Хана с прегръдка.
Прегръдката на Лоугън ми се струва твърде дълга, но когато срещам
погледа му, изражението му е напълно невинно. Може би просто съм
параноик.
По дяволите, и без това вече се състезавам с Кол за чувствата на
Хана, така че последното, което искам, е един от най-добрите ми
приятели да си разиграва коня.
Само че… състезавам ли се? Все още не съм сигурен какво искам от
нея. Да, искам секс. Искам го, при това много. Ако обаче по някакво
чудо тя реши да го направи с мен, какво ще стане тогава? Какво ще
стане след това? Ще забия ли флаг в земята, ще обявя ли, че ми е
гадже?
Гаджетата те разсейват, а точно сега не мога да си позволя нещо да
ме разсейва, още повече че допреди две седмици имаше опасност да
изгубя мястото си в отбора.
Не са много нещата, за които с баща ми сме единодушни, но когато
става въпрос за амбиция и съсредоточаване, сме на една вълна. Щом
завърша, ще се впусна в професионална кариера. Дотогава трябва да се
съсредоточа да изкарвам висок успех и да изведа отбора си до нов
триумф. Провалът не влиза в плановете ми.
Но да гледам как Хана се сваля с
друг? И това не влиза в плановете ми.
Скала, падаш на твърдо.
– О, боже, толкова е хубаво – заявява тя и отпива нова глътка. –Искам
още едно.
 Прихвам.
–Какво ще кажеш първо да изпиеш това, а след това ще говорим за
второ?
–Добре – цупи се тя. След това допива останалата част от напитката с
впечатляваща скорост, облизва се и грейва към мен. – Така. Какво ще
кажеш за второ?
Не успявам да скрия усмивката, която се разлива по лицето ми. Леле
боже. Имам чувството, че Хана ще бъде много… интересна пияна.
Оказвам се прав.
След три чаши „Пиня колада“ Хана е на сцената за
караоке. Точно така. Караоке на пияно момиче.
Единственото хубаво е, че тя е феноменална певица. Не мога да си
представя каква срамота щеше да бъде, ако е и пияна, и немузикална.
Целият бар полудява при представлението, което изнася Хана. Тя пее
„Бед Роуменс“ и почти всички пеят, включително някои от
съотборниците ми, които вече са се отрязали. Хиля се като глупак,
докато гледам към сцената. Няма нищо похотливо в онова, което тя
прави. Няма закачливи почти стриптийзьорски движения, няма
предизвикателни движения. Хана отмята щастливо глава, бузите и ̀ са
поруменели, очите блестят, докато пее, и е толкова красива, че гърдите
ме болят.
Мама му стара, искам да я целуна отново. Искам да почувствам
устните ѝ върху моите. Искам да чуя същия гърлен звук, който издаде
първия път, когато засмуках езика ѝ.
Браво. Сега се надървих като камък насред бар, пълен с приятелите
ми.
–Тя е невероятна! – изкрещява Лоугън и се присламчва къммен.
Ухилил се е, докато наблюдава Хана, а в очите му има странен
блясък. Прилича ми на… копнеж.
–Тя учи музика – е тъпият отговор, който успявам да измисля,защото
съм напълно разсеян от изражението му.
Разнасят се гръмки аплодисменти, когато песента на Хана
приключва. Секунда по-късно Дийн се качва на сцената и прошепва
нещо в ухото ѝ. Доколкото разбирам, опитва се да я накара да
изпълнят дует, но непрекъснато докосва голата горна част на ръката ѝ,
докато се
опитва да я омае с чара си, но аз веднага забелязвам неудобството в
очите на Хана.
–Това е моментът да я спася – казвам аз, преди да се запромъквам сред
тълпата. Когато се добирам до ниската сцена, събирам ръце около
устата и се провиквам към Хана: – Уелси, довлечи сексапилното си
дупе тук!
Тя грейва, когато ме забелязва. Без грам колебание скача от сцената
право в разперените ми ръце и се смее от удоволствие, когато я
завъртам.
– О, боже, толкова е забавно! – възкликва тя. – Трябва да идваметук
непрекъснато!
Смехът гъделичка гърлото ми, аз оглеждам лицето и ,̀ за да преценя
къде се намира по скалата на пиянството. Едно е напълно трезвен, а
десет е ще се събудя гол и бос в Портланд и няма да помня как съм се
озовал там. Тъй като очите ѝ са изразителни и тя нито заваля думите,
нито се клатушка, аз решавам, че е някъде към пет – подпийнала, но на
себе си.
Може и да съм арогантен гадняр, но ми е много кеф, че аз съм този,
който я докара до това състояние. Тя ми се довери да се грижа за нея,
за да си позволи да се отпусне и да си прекара добре.
С друга великолепна усмивка тя поема ръката ми и ме повлича
настрани от дансинга.
–Къде отиваме? – питам през смях.

–Трябва да пишкам! А ти ми обеща да ми бъдеш бодигард, такаче това

означава да чакаш пред вратата и да пазиш. – Тези вълшебни зелени
очи ме пронизват, проблясват несигурно. – Нали няма да позволиш
нещо да ми се случи, Гарет?
Буца с размерите на Масачузетс засяда в гърлото ми.
Преглъщам с усилие и се опитвам да заговоря през нея.
– Никога.
20
Хана
 Не мога да повярвам, че ми беше нервно да дойда в този бар, защото
леле, боже, кефя се яко. В момента съм свита в едно сепаре до Гарет и
водим оживен спор с Тъкър и Симс, спорим ни повече, ни по-малко за
технология. Тъкър не отстъпва от позицията си, че на децата не трябва
да им се позволява да гледат повече от час телевизия на ден. Аз съм
напълно на негова страна, докато Гарет и Симс не са съгласни, и
четиримата се разправяме вече повече от двайсет минути. Срам ме е да
си призная, но не очаквах тези хокеисти да имат разумно мнение по
въпроси, които не са свързани с хокея, но те се оказват много по-
проницателни, отколкото съм предполагала.
– Децата трябва да са навън, да карат колело, да ловят жаби и да
се качват по дърветата – настоява Тъкър и размахва халбата си с бира,
сякаш така ще подчертае мнението си. – Не е здравословно да са
затворени у дома и да зяпат екрана по цял ден.
–Съгласна съм с всичко, освен тази работа с жабите – обаждамсе аз. –
Защото жабите са лигави и гнусни.
Момчетата прихват.
–Лигличка – шегува се Симс.

–Я стига, Уелси, дай шанс на жабите – възмущава се Тъкър. –Знаеш

ли, че ако оближеш подходящата, можеш да се надрусаш?
Поглеждам го ужасена.
– Нямам абсолютно никакъв интерес да ближа жаба.
Симс вие от смях.
– Дори ако това означава да се сдобиеш с принц ли?
Чува се добродушно пъшкане.
– Дори тогава – натъртвам аз.
Тъкър отпива дълга глътка бира, преди да ми намигне.
– А какво ще кажеш да оближеш нещо друго, не жаба? Или сипротив
близането?
Бузите ми пламват при тази инсинуация, но закачливият блясък в
очите му ми подсказва, че той не говори мръснишки, затова отговарям
с моя вариант на инсинуация:
– Не, за близането съм. Стига да е нещо вкусно.
 Разнасят се нови викове, но Гарет не се включва. Когато поглеждам
към него, забелязвам, че очите му пламтят.
Питам се дали не си представя устата ми върху неговия… не, няма
да мисля по този въпрос.
–Мама му стара, някой трябва да върже онзи дъртофел, за даспре да
монополизира джубокса – заявява Тъкър, когато поредната песен на
„Блек Сабат“ започва да дъни в бара.
Всички се обръщаме към прегрешилия – местен с рошава червена
брада и най-зловещо намръщеното лице, което някога съм виждала. В
мига, в който машината за караоке бе изключена, Червената брада се
хвърли към джубокса и набута десет кинта на монети, като закова
плейлист, който се състои изцяло от „Блек Сабат“, още „Блек Сабат“ и
„Блек Сабат“ до безкрайността. А, да, и една песен на „Кридънс
Клиъруотър Ривайвъл“, на която Симс призна, че бил изгубил
девствеността си.
По някое време спорът ни премина върху хокейни въпроси, а Симс
се опита да ме убеди, че вратарят е най-важният играч от хокейния
отбор, докато Тъкър го освиркваше през всичкото време. Най-сетне,
слава богу, песента на „Блек Сабат“ приключва и е заменена от
„Тюздейс Гон“ на „Линърд Скинърд“ и още в самото начало усещам
как Гарет се напряга.
–Какво има? – питам.

–Нищо. – Той прочиства гърло, след това се измъква от сепарето и ме

придърпва към себе си. – Танцувай с мен.
–На това ли? – В първия момент съм объркана, но после сиспомням,
че той страшно си пада по „Линърд Скинърд“. Като се замисля,
почти съм сигурна, че тази песен беше в плейлиста, който той ми
пусна по мейла миналата седмица.
Тъкър се киска.
– Ти откога танцуваш, Джи?
– От точно сега – мърмори Гарет.
Повежда ме към малкото пространство пред сцената, където е
съвсем празно, защото никой друг не танцува. Става ми неудобно, но
когато Гарет протяга ръце, аз се колебая само секунда, преди да ги
поема. След като той иска да танцуваме, тогава ще танцуваме. Това е
най-малкото, което мога да направя, след като той бе толкова
невероятен тази вечер.
Могат да се кажат много неща за Гарет Греъм, но той определено е
човек на думата. Не се отдели от мен през цялата вечер, следеше какви
напитки получавам, чакаше пред тоалетната, когато се налагаше,
внимаваше приятелите му да не ме тормозят, нито пък местните, които
бяха тук. Пазеше ми гърба и благодарение на него успях да отпусна
гарда за пръв път от много време насам.
Господи. Не мога да повярвам, че някога съм си въобразявала, че не
е свестен човек.
–Нали знаеш, че тази песен е поне седем минути? – изтъквамаз, когато
сме на дансинга.
–Знам. – Тонът му е небрежен. Безизразен. Само че аз имамстранното
чувство, че той е разстроен за нещо.
Гарет не притиска тяло в моето, не се опитва да се отрива в мен.
Танцуваме така, както съм виждала да танцуват родителите ми, ръката
му е на ханша ми, другата на дясната ръка. Поставям свободната си
ръка на рамото му и той се приближава, притиска буза в моята.
Наболата му брада драска лицето ми, кара голите ми ръце да
настръхнат. Когато си поемам дъх, уханието на гора от афтършейва му
нахлува в дробовете ми, усещам как ми се замайва главата.
Не знам какво ми става. Горещо ми е, всичко ме боде – казвам си, че
е от алкохола. Това трябва да е. Защото двамата с Гарет сме се
разбрали да си останем просто приятели.
–Дийн се забавлява – отбелязвам, защото отчаяно търся нещо,което да
ме разсее от развилнелите се хормони.
Гарет проследява погледа ми към сепаре отзад, където Дийн е
притиснат между две блондинки, всяка от които го лигави по врата.
– Да. Май да.
Сивите очи гледат отнесено. Разсеяният му вид ми подсказва, че
няма намерение да води разговор, затова мълча и се старая да не
позволя натрапчивата му мъжественост да ми въздейства.
Само че всеки път, когато бузата му докосва лицето му, аз
настръхвам отново. Всеки път, когато дъхът му достига челюстта ми,
аз потръпвам. Топлината на тялото му ме прогаря, ароматът му ме
обгръща и аз усещам болезнено как топлата му ръка стиска моята.
Преди да успея да се спра, потривам с палец дланта му.
Гарет притаява дъх.
Да, сигурно е от алкохола. Няма друго обяснение за усещанията,
които вилнеят в тялото ми, за болката в гърдите и стягането на
бедрата, както и за странната празнота вътре в мен.
Когато песента свършва, аз въздишам с облекчение и правя стъпка
назад.
– Благодаря за танца – мърмори Гарет.
Може и да съм подпийнала, но не съм пияна и веднага долавям
тъгата, която се излъчва от широките му гърди.
–Кажи – питам загрижено – какво не е наред?– Нищо – Той
преглъща. – Просто… тази песен… – Какво?
–Връща спомени, това е. – Той мълчи толкова дълго, че
имамчувството, че няма да продължи, но накрая заговаря: –
Любимата песен на мама. Пуснаха я на погребението ѝ.
Ахвам от изненада.
– О, Гарет, много ми е мъчно!
Той свива рамене, сякаш няма никакви грижи.
–Гарет…

–Виж, или трябваше да танцувам на нея, или да си изплачаочите.

Така че благодаря за танца. – Той пристъпва напред, когато
посягам към ръката му. – Трябва да отида да се изпикая. Може ли
да те оставя за няколко минути?
–Да, но…

Той тръгва, преди да довърша.

Гледам го как се отдалечава и се опитвам да се преборя с вълната
мъка, която стяга гърлото ми.
Не, трябва да тръгна след него.
Изпъвам рамене и бързам напред – само че се заковавам на място,
когато се озовавам срещу бившето си гадже.
–Девън! – изписквам.
 –Хана… здравей. – Девън не крие, че се чувства неловко,
когатопогледите ни се срещат.
Трябва ми секунда, за да забележа, че той не е сам. Висока, красива
червенокоска е застанала до него… и двамата се държат за ръце.
Пулсът ми се ускорява, защото не съм виждала Девън, откакто
скъсахме миналата зима. Той учи политикономия, така че нямаме
общи часове, а и социалните ни кръгове са различни. Едва ли щяхме
да се срещнем, ако Али не бе настояла да отида на един концерт в
Бостън миналата година. Беше малко събитие, свириха няколко
местни банди, а Девън беше барабанист на една от тях. Цялата вечер
си говорихме, открихме, че учим в „Брайър“, и той закара двете ни с
Али до кампуса. След това двамата станахме неразделни. Бяхме
заедно осем месеца и аз бях лудо влюбена в него. Той също ми каза,
че ме обича, но след като ме заряза, част от мен се питаше дали не
е бил с мен само от
съжаление.
Не мисли по този начин.
Строгият глас в главата ми е на Каръл и аз неочаквано изпитвам
копнеж да го чуя лично. Срещите ни прекъснаха, когато заминах да
уча в колеж, и въпреки че на няколко пъти сме говорили по телефона,
не е същото като да седна в удобния кожен стол в кабинета ѝ, да усетя
успокояващия аромат на лавандула и да чуя топлия ѝ умиротворяващ
глас. Вече нямам нужда от Каръл, както преди, но в момента, докато
стоя срещу Девън и великолепната му нова приятелка, старото чувство
на несигурност отново нахлува в мен.
–Как си? – пита той.

–Добре. Не, супер – поправям се аз. – Ами ти?

–Не се оплаквам. – Усмивката, която ми отправя, ми се

струвапресилена. – Ами… бандата се разпадна.
–О, по дяволите. Жалко. Какво се случи?

Той разсеяно потрива сребърната халка на лявата си вежда и аз си

спомням всички онези случаи, когато съм целувала пиърсинга, докато
лежахме заедно.
–Брад е виновен – признава Девън. – Нали все заплашваше, чеще се
отдели? Е, най-сетне реши, че няма нужда от нас. Сключи договор
с нов, нашумял независим лейбъл, а когато те казаха, че искат
тяхната банда да свири с него, той изобщо не се опита да се
пребори за нас.
Не съм изненадана. Открай време мислех, че Брад е
найнадутият гадняр на планетата. Сигурно много добре ще се
разбира с Кас.
–Знам, че е гадно, но сигурно така ви е по-добре – казвам наДевън. –
Брад рано или късно щеше да ви прецака. Добре че се е случило
сега, преди да подпишете с някого.
–И аз му казвам същото – обажда се червенокосата, след това
сеобръща към Девън. – Виждаш ли, че и други са съгласни с мен.
Други. Това ли съм аз? Не бившата на Девън, не дори приятелка, не
и позната. Просто… друга.
Начинът, по който омаловажава мястото ми в живота на Девън, кара
сърцето ми да се свие болезнено.
– Между другото, аз съм Емили – представя се червенокосата.
– Приятно ми е – отвръщам с неудобство.
Девън се чувства неудобно също като
мен.
–Зимният ти концерт наближава, а?

–Да, ще изпълнявам дует с Кас Донован – въздишам. – Започвада

изглежда като голяма грешка.
Девън кима.
– Ти винаги си работила най-добре сама.
Стомахът ми се вледенява. Незнайно защо имам чувството, че той се
заяжда с мен. Все едно намеква нещо. Сякаш има предвид за теб не е
проблем да се справиш сама, Хана. Само че с партньор хич те няма.
Знам, че несигурността ми говори. Девън не е толкова жесток.
Освен това той се постара. Наистина много се постара.
Но намек или не, мен ме боли.
– Както и да е, беше ми приятно да те видя, но съм тук с приятели,
така че…
 Кимам към сепарето, където са Тъкър, Симс и Лоугън, и Девън се
мръщи недоумяващо.
–Ти откога се мотаеш с хокеистите?

–Давам частни уроци на един от играчите и… понякога прекарваме

свободното си време заедно.
–А, хубаво. Добре… доскоро.

–Беше ми приятно – чурулика Емили.

Гърлото ми се стяга, докато те се отдалечават, хванати за ръце.

Преглъщам с усилие, след това се врътвам в обратната посока. Пъхвам
се в коридора към тоалетните и мигам, за да прогоня горещите сълзи,
които се събират в очите ми.
Господи, защо плача?
Бързо премислям причините, поради които не трябва да
плача. Връзката ни с Девън е приключила.
Вече не го искам.
Фантазирам за друг от месеци.
Идващия уикенд ще изляза с Джъстин Кол.
Само че всички тези напомняния не постигат нищо, а очите ми
започват да парят още повече. Кого, мама му стара, заблуждавам?
Какъв шанс имаме двамата с Джъстин? Дори да излезем, дори да се
сближим и да сме интимни, какво ще стане, когато правим секс? Ами
ако проблемите с Девън изникнат отново като дразнещ обрив, от който
не можеш да се отървеш?
Ами ако наистина ми има нещо и се окаже, че никога няма да правя
секс като нормална жена?
Мигам бързо, за да спра потока сълзи. Няма да плача пред хората. В
никакъв случай.
– Уелси?
Гарет излиза от мъжката тоалетна и се смръщва в мига, в който ме
вижда.
–Какво има? – пита настойчиво той и обхваща брадичката ми.
 –Нищо – мънкам аз.

–Лъжеш. – Пръстите му се стягат и той прокарва палци подочите ми.

– Защо плачеш?
–Не плача.

–Сега ти бърша сълзите, Уелси. Следователно плачеш. Кажи

микакво не е наред. – Той неочаквано пребледнява. – О, мамка му,
да не би някой да те е притеснявал? Нямаше ме едва няколко
минути. Много се извинявам…
–Не е това – прекъсвам го аз. – Честна дума.

Лицето на Гарет се отпуска. Съвсем малко.

– Защо тогава си разстроена?
Преглъщам, за да прогоня буцата на гърлото.
– Натъкнах се на бившия си.

– О. – Той ми се струва стреснат. – Онзи, с когото си

излизаламиналата година ли?
Кимам немощно.
–Беше с ново гадже.

–Мама му стара. Сигурно се е получило неловко.

–Май да. – В мен пропълзява враждебност като армия от

малкимравки. – Между другото, тя е страхотна. Наистина
невероятна. – Горчивината става по-силна, стяга вътрешностите ми
и аз стискам зъби. – Обзалагам се, че има оргазми, които
продължават по един час и сигурно крещи „Свършвам“, докато я
разтърсва страстта.
В очите на Гарет проблясва страх.
– Да, добре. Това никак не го разбирам, но
нищо. Не е нищо. Изобщо не е нищо.
Защо изобщо си въобразявах, че мога да бъда нормална колежанка?
Аз не съм нормална. Аз съм прекършена.
Непрекъснато си повтарям, че изнасилването не ме е унищожило, но
напротив, смазало ме е. Онова лайно не просто открадна девствеността
ми – то открадна и способността ми да правя секс и да изпитвам
удоволствие като нормална, здрава и права жена.
Как тогава ще имам истинска връзка? С Девън, с Джъстин, с когото
и да било, след като не мога…
Отблъсквам рязко ръцете на Гарет.
–Забрави. Просто се държа глупаво. – Вирвам брадичка и
пристъпвам към вратата. – Хайде, искам още една напитка.
– Хана…
– Искам да пия – сопвам се аз, след това профучавам покрай него и
отивам на бара.
21
Гарет

Хана е яко пияна.

Не само това, ами отказва да се прибере. Един след полунощ е и
партито се пренесе от бара в нашата къща, а аз, колкото и да се
опитвам, не мога да убедя Хана да сложи край на купона.
Много е важно да я върна в общежитието ѝ. Холът ни е пълен с
хокеисти и зайчета, които са на степен поне осем по моята скала, бързо
запращат всички задръжки на вятъра и допускат потресаващи грешки.
Дийн току-що е завлякъл смеещата се Хана в средата на хола и
двамата танцуват на Ол’ Дърти Бастард „Бейби, ай лайк ит роу“, което
някой е надул на уредбата.
Хана не се движеше предизвикателно, докато пееше Лейди Гага по-
рано, за разлика от сега. Тя се е превърнала от Майли Сайръс от
„Дисни Ченъл“ в развратната Майли и напълно официално смея да
заявя, че е крайно време да сложа край, преди да премине на онази
Майли, която няма задръжки да направи порно касета. Чакайте малко
– Майли правила ли е порно касета? Мама му стара, кого
заблуждавам? Разбира се, че има такава.
Отивам при Хана и Дийн и ги разделям със сила, стискам рамото на
Хана.
– Трябва да поговоря с теб – опитвам се да надвикам музиката.
 Тя се цупи.
– Танцувам!
– Ние танцуваме – заваля думите Дийн.
Насочвам убийствен поглед към съотборника
си.
– Танцувай с друга – сопвам се аз.
Сякаш по поръчка, изпълнена с желание девойка се появява като
призрак и привлича Дийн в ръцете си. Дийн напълно забравя за Хана и
така успявам да я изведа от хола, без тя да възрази.
Хващам я под ръка и я завеждам горе. Не я пускам, докато не
влизаме в стаята.
–Партито приключи – заявявам.

–Но аз се забавлявам – вие тя.

–Знам. – Кръстосвам ръце. – Забавляваше се прекалено много.

–Ти си гадняр. – С преувеличена въздишка Хана се тръшва

налеглото и пада по гръб. – Спи ми се.
Ухилвам се.
–Хайде, ще те закарам до общежитието.

–Не искам да си ходя. – Тя протяга ръце и крака и прави снежни

ангели върху леглото ми. – Леглото ти е толкова голямо и удобно.
След това очите ѝ се затварят и тя утихва, нова дълбока въздишка
излиза от устата и.̀
Потискам стон, когато осъзнавам, че секунди я делят от съня, но
след това решавам, че е по-добре да я оставя да спи тук и да я закарам
на сутринта. Ако я заведа у тях сега и нещо и ̀ хрумне, аз няма да съм
там, за да я пазя от неприятности.
– Добре – кимам. – Остани тук и се наспи,
Пепеляшке. Тя сумти.
–Да не би това да означава, че си моят принц?

–И още как. – Пъхвам се в банята и ровя в шкафчето за ибупрофен.

След това наливам чаша вода и се отправям към леглото, сядам на
 ръба и карам Хана да се изправи. – Изпий две и всичката вода –
нареждам и поставям две хапчета в дланта и .̀ – Вярвай ми, утре
сутринта ще си ми благодарна.
Да натъпча хапчетата и да излея водата в чуждо гърло, не е нещо
ново за мен. Често го правя със съотборниците си. Най-вече с Дийн,
който е извел пиенето на ново ниво, и то не само на рождения си ден.
Хана послушно следва инструкциите ми, преди да се отпусне отново
в леглото.
– Браво на момичето.
– Горещо ми е – шепне тя. – Защо е толкова горещо тук?
Сърцето ми буквално спира да бие, когато тя започва да се измъква
от клина си.
Материалът запъва на коленете и това я кара да изпъшка високо.
– Гарет!
Трябва да се изсмея. Съжалявам я, навеждам се, за да и ̀ помогна,
смъквам клина от краката ѝ и полагам огромни усилия да не обръщам
внимание на копринената кожа под пръстите си.
– Готово – казвам с надебелял глас. – По-добре ли е така?
– Мхм. – Тя посяга към подгъва на блузата
си. Мили боже!
Откъсвам поглед от нея и се олюлявам към гардероба, за да и ̀ намеря
нещо, в което да спи. Дръпвам стара тениска, поемам си дълбоко дъх и
се обръщам към нея.
Тя си е свалила
блузата. Добре че е със
сутиен.
За нещастие, сутиенът е черен, дантелен, прозрачен и аз виждам
зърната ѝ под прозирната тъкан.
Не гледай. Тя е пияна.
Вслушвам се в строгия вътрешен глас и забранявам на погледа си да
се застоява там. Тъй като няма начин да и ̀ сваля сутиена, без да се
изпразня в панталоните, аз навличам тениската през главата и ̀ и се
надявам тя да не се окаже от момичетата, които мразят да спят със
сутиен.
–Много се забавлявах тази вечер – бърбори щастливо Хана. –Виждаш
ли? Може и да съм прекършена, но пак мога да се забавлявам.
 Застивам на място.
– Какво?
Тя обаче не отговаря. Голите ѝ крака ритат одеялото, след това тя се
пъхва под него и се обръща на една страна с тиха въздишка.
Заспива за секунди.
Опитвам се да се преборя с чувството на неловкост, когато гася
лампата. Тя била прекършена. Какво ли означава това, за бога?
Мръщя се, измъквам се от стаята и бързо затварям вратата след себе
си. Думите на Хана отекват в главата ми, но аз нямам възможност да
мисля над тях, защото, щом отивам долу, Лоугън и Дийн не губят
време, завличат ме в кухнята за шотове.
–Днес е рожденият му ден, пич – заявява Лоугън, когато възразявам. –
Трябва да изпиеш един шот.
Предавам се и приемам шота. Тримата чукваме чаши и изливаме
уискито в гърлата си. Алкохолът прогаря гърлото ми, затопля стомаха
ми и аз се радвам на тръпката, която преминава през цялото ми тяло.
Цяла вечер бях… извън релси. Тъпата песен. Сълзите на Хана на бара.
Объркващият начин, по който ме кара да се чувствам.
Слаб съм, напрегнат, така че, щом Лоугън налива нова напитка, аз
не възразявам.
След третия шот вече не мисля колко съм объркан. След
четвъртия вече изобщо не мисля.
В два и половина след полунощ, най-сетне завличам пияния си
задник горе. Партито вече се е разпаднало. Единствено зайчетата на
Дийн останаха, лежат на канапето с него, преплели ръце и крака.
Минавам покрай кухнята и виждам Тъкър заспал на плота, прегърнал
празна бирена бутилка. Лоугън се покри в стаята си с готина брюнетка
и когато минавам покрай вратата му, чувам стонове и пъшкане, които
ми подсказват какво става.
Стаята ми е потънала в сенки, когато влизам. Мигам няколко пъти и
очите ми се приспособяват към мрака, виждам как Хана се е отпуснала
на леглото. Твърде уморен съм, за да си мия зъбите или да направя
обичайното, за да предотвратя махмурлука – просто се събличам по
боксерки и се отпускам до Хана.
 Старая се да съм максимално тих, но шумоленето на чаршафите
кара Хана да се размърда. Тя стене тихо в мрака, след това се
преобръща и една топла ръка се притиска в голите ми гърди.
Напрягам се. По-скоро гърдите ми се стягат. Там долу съм помек от
пудинг. Това е уиски пишката ми, което е адски тъжно, след като съм
изпил едва пет шота. Леле! Аз определено не понасям алкохола.
Дори да исках да се възползвам от Хана, съм напълно безполезен. А
и това е отвратително, защото никога не бих се възползвал от нея. По-
скоро бих си изскубнал пениса, преди да се натреса на някоя.
Само че тази вечер в леглото има само един с почтени намерения.
Пулсът ми се ускорява, когато меките ѝ устни се впиват в рамото
ми.
– Хана… – шепна предпазливо.
Следва миг тишина. Част от мен се моли тя да спи, но Хана смазва
надеждата.
– Аха? – Гласът ѝ е гърлен и безобразно сексапилен.
– Какво правиш? – прошепвам.
Устните ѝ се лутат по рамото ми към врата, след това тя засмуква
пламналата ми плът, открива чувствително място, което разпраща
вълни от топлина към топките ми. Господи. Членът ми може и да не
работи както трябва в момента, но това не означава, че не съм
способен да чувствам възбуда. Мама му стара, няма думи, с които да
опиша колко съм възбуден, докато жадната уста на Хана проучва врата
ми, сякаш се е настанила на тъпа шведска маса.
Потискам стон, докосвам рамото ѝ, за да я спра.
– Не искаш да го направиш.
– Неее. Грешиш. Искам и още как.
Стонът, който потисках, избликва, когато тя се качва върху мен.
Стегнатите ѝ бедра са върху моите. Косата ѝ гъделичка ключицата ми,
когато тя се навежда напред.
Сърцето ми бие в бърз, отчетлив галоп.
– Престани да се правиш на труден – нарежда
тя. След това ме целува.
О, мамка му.
Трябва да я спра. Наистина трябва. Тя обаче е топла и мека и
мирише толкова хубаво, че не мога да мисля разумно. Устата ѝ
се
 движи върху моята и аз я целувам жадно, прегръщам я и галя
долната част на гърба и,̀ докато устните ни се притискат. Тя има
вкус на „Пиня колада“ и издава най-сексапилните звуци, които
някога съм чувал, докато всмуква езика ми, сякаш не може да му се
насити.
– Хана – шепна до жадните ѝ устни. – Не можем.
Тя близва долната ми устна, след това я захапва толкова силно, че
ме кара да простена. Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му!
Трябва да накарам този влак на похотта да дерайлира, преди да е
стигнал място, от което връщане назад няма.
–Много ми харесват гърдите ти – въздиша тя и мили боже, каксамо
потрива нейните в моите, а аз усещам как зърната и ̀ стърчат под
тениската.
Иска ми се да ѝ съдера тениската. Искам да лапна тези щръкнали
зърна дълбоко в устата и да смуча. Само че не мога. Не трябва.
–Не. – Вплитам ръка в косата ѝ и стискам между пръстите. –
Неможем да го направим. Не и тази вечер.
–Но аз искам – шепне тя. – Много те желая.

Току-що изрече думите, които всеки мъж иска да чуе – много те

желая – но по дяволите, тя е пияна и не мога да и ̀ позволя да направи
това.
Езикът ѝ описва кръгчета по меката част на ухото и бедрата ми
отскачат нагоре. О, господи. Искам да вляза в нея.
Нужни са ми свръхчовешки сили да я вдигна от тялото си и да я
преместя. Тя хленчи недоволно, но когато я докосвам нежно по бузата,
хленченето се превръща в щастлива въздишка.
–Не можем да го направим – казвам строго. – Ти ми възложи дасе
грижа за теб, нали не си забравила? Ето, сега се грижа за теб.
Не виждам изражението ѝ в мрака, но тя ми се струва изненадана.
–Така ли? – След това се сгушва по-близо и аз се напрягам целият.
Готов съм да се предам, но тя просто се притиска до мен и отпуска
глава на гърдите ми. – Добре тогава. Лека нощ.
Добре ли? Лека нощ ли каза?
Тя наистина ли си мисли, че ще мога да спя след случилото се?
 Тя обаче не мисли. Угасна като светлинка и аз усещам как
спокойното ѝ дишане гъделичка зърното ми, преглъщам нов стон и
затварям очи, старая се усилено да не обръщам внимание на паренето,
което пулсира в слабините ми.
Минава много, ама наистина много време, преди да заспя.
 22
Хана

Събуждам се в прегръдките на Гарет Греъм за втори път през

последните две седмици. Само че този път… искам да съм до него.
Снощи се подредиха серия от събития, които ми отвориха очите.
Пих на обществено място, без да получа паникатака. Бях принудена да
приема, че изнасилването ме е прецакало много повече, отколкото си
позволявах да призная.
Освен това реших, че Гарет е отговорът на всичките ми проблеми.
Опитът ми за прелъстяване може и да се провали, но не беше заради
желание от страна на Гарет. Много добре знам какво му минаваше
през ума – Хана е пияна и не мисли трезво.
Само че той греши.
Снощи умът ми беше съвършено бистър. Целунах Гарет, защото
исках. Щях да спя с него, защото исках.
Сега, на светло, все още искам. Срещата с Девън ме остави
уплашена и несигурна. Накара ме да се питам какво ще се случи, ако
започна връзка с Джъстин. Накара ме да се питам дали просто не търся
ново разочарование и нещастие в живота си.
Може и да звучи откачено, но един пробен тест с Гарет може да се
окаже тъкмо онова, от което имам нужда, за да се справя с проблемите
си. Нали той самият го каза – той не ходи по срещи с момичета,
единствено спи с тях. Няма риск да се влюби в мен, нито да настоява
за сериозна връзка. Не че между нас няма химия. Тя е толкова силна,
че можем да вдъхновим цяла арендби песен.
Би било съвършено. Мога да правя секс с момче, без да се омотая в
напрежението, което следва една връзка. С Девън сексуалните ми
проблеми станаха стократно по-тежки тъкмо заради това напрежение,
защото частта със секса се преплиташе с любовта.
С Гарет ще бъде единствено секс. Ще се опитам да свържа частите
на сексуалността си, без да се тревожа, че ще се превърна в
разочарование за човек, когото обичам.
Първо обаче трябва да го накарам да се съгласи.
 – Гарет – шепна.
Той не
помръдва.
Примъквам се по-близо и галя бузата му. Клепките му трепкат, но
той не се събужда.
– Гарет – викам го отново.
– Мммфгъъъд?
Нечленоразделните звуци ме карат да се усмихна. Навеждам се и
притискам с устни неговите.
Той отваря очи.
– Добро утро – поздравявам
невинно. Той мига често и бързо.
– Сънувах ли, или ти току-що ме целуна? – пита уморено той.
– Не си сънувал.
В очите му се появява объркване, но той вече мисли по-ясно.
–Защо?

–Защото ми се искаше. – Сядам и си поемам дъх. – Напълнобуден

ли си? Защото има нещо много важно, което трябва да те попитам.
Широка прозявка завладява лицето му, докато той се опитва да
седне. Одеялото се смъква до кръста му и разкрива голите му гърди, а
аз усещам как устата ми пресъхва. Той е изваян като диамант. Твърди
ръбове, лъскава кожа и неподправена мъжественост.
– Какво има? – пита той с дрезгав след съня глас.
Няма начин да кажа намисленото, без да прозвучи отчаяно и жалко,
затова просто избълвам думите и ги оставям да увиснат във въздуха.
– Ще правиш ли секс с мен?
След най-дългото възможно мълчание Гарет мръщи чело.
– Сега ли?
Независимо от чувството на неловкост, което стяга стомаха ми, не
успявам да спра смеха, който избликва.
–А, не. Не сега. – Наречете ме суетна, но отказвам да правя сексс
някого, когато имам сутрешен лош дъх, рошава съм и не съм
обръснала някои места. – Може би довечера.
Изражението на Гарет е като Колело на късмета, по него преминава
първо шок, последван от недоверие, а накрая и недоумение, което се
кани да се превърне в интерес, преди найсетне да ме погледне
подозрително.
–Струва ми се, че това е номер, но просто не разбирам защо
гоправиш.
–Не е никакъв номер. – Срещам погледа му. – Искам да правишсекс
с мен. – Добре, това прозвуча зле. – Искам да кажа, че аз искам да
правя секс с теб. Искам двамата с теб да правим секс.
Устните му потръпват.
Браво. Той се старае да не ми се изсмее.
–Все още ли си пияна? – пита той. – Защото, ако си, обещавамда
разиграя карта, към която рядко прибягвам, и да се направя на
джентълмен и никога повече да не повдигна въпроса за този
разговор.
–Не съм пияна. Говоря сериозно. – Свивам рамене. – Искаш илине?

Гарет не откъсва очи от мен.

– Кажи? – настоявам.
Тъмните му вежди се сключват намръщено. Очевидно е, че той няма
представа какво да очаква от молбата ми.
– Отговорът е прост, Гарет, да или не?
– Прост ли? – избухва той. – Ти майтап ли си правиш с мен?
Няма нищо просто в тази работа. – Прокарва ръка през косата си. – Ти
забрави ли какво ми каза на партито у Максуел? Целувката не
означава нищо, ние сме просто приятели и ала-бала.
–Не съм казала ала-бала – възмущавам се аз.

–Но каза всичко останало. – Той стиска зъби. – Какво, по дяволите,

се промени от тогава до сега?
Преглъщам.
–Не знам. Просто си промених мнението.

–Защо?

–Защото го промених. – Усещам как раздразнението ми се надига. –

Какво значение има? Откога момчетата подлагат на кръстосан
 разпит момичето за мотивите му да остане голо?
–Ти не си от момичетата, които гледат да останат голи! – боботи той.

Стискам зъби.
– Не съм девствена, Гарет.

– Да, но не си и от зайчетата.

– Значи ли това, че не ми е позволено да спя с момчето, коетоме

привлича?
Той прокарва и двете си ръце през косата и ми се струва ядосан.
След това си поема дъх, въздъхва бавно и среща очите ми.
–Добре, слушай сега. Приемам, че си привлечена от мен. Амида, че
коя не е? Второ, ти стенеш като луда всеки път, когато си вкарам
езика в устата ти.
Настръхвам.
–Не е вярно.

–Не е, ама е. – Той скръства дългите си мускулести ръце нагладките,

мускулести гърди. – Не вярвам обаче, че си преживяла някаква
магическа трансформация, след която отчаяно ти се иска да ми
скочиш и да ме опънеш. Просто така, за кеф. – Наклонява
замислено глава. – Какво става тогава? Да не би да искаш да си го
върнеш на бившия или нещо такова? Може би искаш да накараш
Любовничето да ревнува?
–Не – отвръщам напрегнато. – Просто… – Обзема ме разочарование.
– Просто искам да го направя, това е. Искам да го направя с
теб. Изражението му е особена смес от веселост и раздразнение.
–Защо? – пита отново той.

–Защото искам, дяволите да го вземат. Трябва ли да има някакво

дълбоко, философско значение? – По изражението му разбирам, че
не съм го убедила, а съм достатъчно умна, за да знам кога да
призная поражението си. – Знаеш ли какво? Забрави.
Забрави, че съм поискала…
 Той сграбчва ръката ми, преди да успея да скоча от леглото.
– Какво, по дяволите, става, Уелси?
Загрижеността в очите му ме наранява повече от отхвърлянето.
Та аз го моля за секс, а той, изглежда, се тревожи за мен.
Господи, дори не мога да предложа както трябва на момче.
– Забрави – прошепвам отново.
– Няма.
Ахвам, когато най-неочаквано той ме привлича в скута си.
–Няма да водим повече този разговор – протестирам аз, докатосе
опитвам да се смъкна от него.
Той обхваща с ръце талията ми и ме задържа на място.
– Напротив.
Сивите му очи се впиват в лицето ми, търсят, проучват и аз усещам
с ужас горещите си сълзи.
–Каква е тази работа? – пита сърдито той. – Кажи ми какво не
енаред, и ще се опитам да ти помогна.
Истеричен кикот изскача от устата ми.
– Не, няма! Току-що те помолих за помощ и ти ме
отсвири! Той ме се струва дори по-учуден, отколкото
преди.
–Ти не ме помоли за помощ, Хана. Ти поиска да те изчукам.

–То е същото, дявол да го вземе – мърморя аз.

–Мама му стара, нямам никаква представа какви ги приказваш.–

Той поема бавно въздух, сякаш се опитва да се успокои. – Кълна се
в бога, че ако не ми кажеш през следващите две секунди какви ги
плещиш, ще си изпусна нервите.
Нещастието стяга гърлото ми. Ще ми се да не си бях отваряла
устата, за да го питам. Трябваше да се измъкна от стаята му, докато
той спеше, и да се престоря, че снощи не съм му се предлагала.
След това обаче Гарет вдига ръка и гали бузата ми безкрайно нежно
и нещо в мен се пропуква.
Изпускам разтреперено дъх.
– Аз съм прекършена и исках да ме
поправиш. В очите му блести страх.
 – Все още не разбирам.
Не са много хората, които знаят какво се е случило с мен. Искам да
кажа, не разправям наляво и надясно, че съм била изнасилена. Трябва
да имам сляпо доверие на някого, за да призная нещо толкова голямо.
Ако преди няколко седмици ми бяхте казали, че ще се доверя на
Гарет Греъм за най-травматичното преживяване в живота си, щях да се
напишкам в гащите от смях.
А ето че сега правя точно това.
– На партито на Бо те излъгах – признавам.
Той отдръпва ръка от лицето ми, но не откъсва очи от моите.
–Добре…

–Не познавам момиче, което е бил упоено в гимназията. – Гърлото

ми се стяга. – Мен ме упоиха в гимназията.
Цялото тяло на Гарет се вледенява.
–Какво?

–Когато бях на петнайсет, един от съучениците ми ме упои. –

Преглъщам киселия вкус, който се качва в гърлото. – А след това
ме изнасили.
Той е шокиран. Макар да не казва и дума, аз усещам как се стяга
челюстта му, как яростта нахлува в очите му.
–Беше… искам да кажа… мама му стара, сигурно можеш да
сипредставиш колко е било ужасно. – Преглъщам отново. – Само
че… Моля те, не ме съжалявай. Беше ужасно, шокиращо и тогава
ме срина, но аз го преодолях. Не се страхувам от всички мъже, не
тая гняв към света, няма такова нещо.
Гарет мълчи, но изражението му е по-свирепо, отколкото някога съм
го виждала.
–Оставих всичко това зад мен. Честна дума. Само че
случкатапречупи нещо у мен. Не мога… не мога… нали се сещаш.
– Бузите ми горят, сякаш съм получила слънчев
удар. Той най-сетне заговаря, гласът му е нисък,
измъчен.
– Не се сещам.
Вече съм нагазила дълбоко, затова се опитвам да изясня.
 – Не мога да получа оргазъм с
мъж. Гарет преглъща.
– О.
Стискам устни, опитвам се да потисна смущението, което се качва
към гърлото ми.
–Мислех, че ако двамата с теб… ако ние… нали се сещаш, ако
сепозабавляваме малко, може да успея да… не знам… да
препрограмирам тялото си да… ами да откликне.
О, господи! Думите излизат със заекване, преди да успея да ги
редактирам, и лицето ми пламва още повече, когато усещам колко
жалко звуча. Мисълта, че официално съм ударила дъното и съм се
унижила, кара сълзите ми да избликнат.
Когато задъхано ридание изскача от устата ми, аз се опитвам да се
смъкна от скута на Гарет, но ръцете му се стягат около мен, едната
ръка се вплита в косата ми, за да ме привлече по-близо. Заравям лице
във врата му, треперя неудържимо, докато сълзите се леят по бузите
ми на солени вълни.
– Недей, не плачи – моли той. – Сърцето ми се къса, като тегледам
да плачеш.
Само че аз не мога да спра. Поемам си дълбоко въздух и потръпвам
в ръцете му, а той ме гали по косата и издава малко грубовати звуци,
за да ме успокои, но това единствено ме кара да заплача още повече.
– Аз съм прекършена.
Гласът ми звучи приглушено до врата му, но аз чувам гласа му ясно
и високо, когато започва да говори.
– Не си прекършена, мила, наистина не си.
– Тогава ми помогни да го докажа – шепна. – Моля те.
Той нежно вдига главата ми. Срещам погледа му и откривам
единствено неподправени чувства и искреност.
–Добре – прошепва той. След това изпуска дълга,
неуверенавъздишка. – Добре. Ще ти помогна.
23
Гарет
 Половината момчета в залата за вдигане на тежести са адски
махмурлии. Изненадващото е, че аз не съм сред тях. Не, разкритията
от тази сутрин ме втрещиха и разкараха и главоболието, и гаденето,
които можех да изпитвам.
Хана е била изнасилена.
Тези думи ми се въртяха в главата, откакто я оставих в
общежитието, и всеки път, когато се сетя, нажежена ярост преминава
през мен като товарен влак. Иска ми се тя да ми беше казала името му,
телефонния му номер, скапания му адрес.
Добре че не го направи, в противен случай можех да съм в колата си
на път да извърша убийство.
Който и да е той, моля се на господ да си е платил за онова, което е
сторил на Хана. Моля се на господ да гние в затвора в момента. Още
по-добре, надявам се да е пукнал, мамицата му.
– Още две. – Лоугън се изправя над мен, докато лежа на пейката. –
Хайде, мой човек, нещо си взел да се отпускаш.
Изпускам дъха си и свивам пръсти на щангата. Влагам цялата си
ярост във вдигането на тежестта над главата, докато Лоугън ме
наблюдава отгоре. Щом приключвам последната серия, той поставя
щангата на стойката и протяга ръка. Оставям го да ме изтегли на крака
и си разменяме местата.
Господи, трябва да си избистря мислите. Добре че днес не сме на
леда, защото в момента не съм сигурен, че помня как да се пързалям.
Хана е била изнасилена.
А сега иска да прави секс с
мен. Не, тя иска да я поправя.
Майко божия. Къде ми беше акълът, когато се съгласих с тази
работа? Искам я гола след първата ни целувка, но не по този начин. Не
като някакъв сексуален експеримент. Не и когато усещам толкова
много напрежение… заради какво? За да и ̀ бъде добре на нея ли? За да
не я разочаровам ли?
– Хайде – чувам подигравателния глас на Лоугън.
Изтръгвам се от обърканите си мисли и разбирам, че той чака да му
подам щангата в протегнатите ръце.
 Поемам си дъх и гледам да се погрижа Лоугън да не умре в ръцете
ми, вместо да се тревожа за Хана.
–Бесен съм ти – казва ми той, свива ръце и спуска щангата
къмгърдите си. След това пъшка и вдига.
–Сега пък какво съм направил? – питам с въздишка.

–Нали ми каза, че не се интересуваш от Уелси?

Гърдите ми се стягат, но аз се преструвам, че съм съвсем добре,

докато броя сериите му.
– Не бях заинтересован, когато двамата с теб говорихме за
последно. Лоугън пъшка всеки път, когато изпъва ръце нагоре. И
двамата вдигаме по десет килограма по-малко от обикновено, защото
снощното пиене означава, че нито един от нас не функционира на
сто процента
днес.
– Ти какво, да не би сега вече да се
интересуваш? Преглъщам.
– Да, може да се каже.
Лоугън не казва нищо повече. Пръстите ми са над щангата, когато
той приключва сериите си.
Следя с поглед часовника над вратата. Почти пет е. Хана приключва
работа в десет, а след това ще дойде направо у нас.
Ще дойде, за да правим секс.
В стомаха ми се събира напрежение на огромен възел. Нямам
представа дали ще мога да го направя. Ужасен съм да не направя нещо
нередно. Да не я нараня.
–Не съм изненадан, че си осъзнал грешката си – заявява най-сетне
Лоугън, докато разменяме отново местата си. – Тя е много готина.
Знаех го от мига, в който се запознах с нея.
Да, Хана е готина. Освен това е красива, умна и
забавна. Тя не е прекършена.
Напрежението в стомаха ми се отпуска, когато се захващам за
последната мисъл. Затова се съгласих да спя с нея, защото каквото и
да ѝ се е случила в миналото, колкото и много белези да носи от
преживяното, знам без следа от съмнение, че Хана Уелс не е
прекършена. Тя е твърде силна, за да позволи на когото и да било –
най-вече на едно лайно, гимназиален изнасилвач – да я прекърши.
Не, онова, което ѝ липсва, е способността да се доверява, и до
известна степен самоувереност. Тя просто има нужда от човек,
който… да я води, просто не намирам по-подходяща дума.
Мама му стара, възможно ли е този някой да съм аз? Нямам
представа какво е нужно, за да спя с жертва на изнасилване.
– Да знаеш, че не ти се сърдя, че ме изпревари – заявява той.
Отправям му немощна усмивка.
– Леле, благодаря.
В отговор той се ухилва.
–След като ти казах, искам промяна на братския код, че не могада
излизам с момиче, с което ти си скъсал.
Стискам силно щангата. Майната му на това. Мисълта Лоугън да
започне да излиза с Хана, ме кара да горя от желание да стисна
щангата и да я метна в другия край на залата. Същевременно съм
сигурен, че няма начин Хана да започне да излиза с Лоугън, особено
сега, след като вече знам за миналото ѝ.
Затова свивам небрежно рамене.
–Променяме кода.

–Добре. Сега ще добавя пет килограма към тази гадост, защото,Джи,

сме достатъчно добри.
Следващите трийсет минути отлитат. Залата се опразва, щом
останалите момчета отиват под душовете, но когато виждам, че
Птицата продължава да вдига в другия край на помещението, аз
отивам при него.
– Здрасти, мой човек, имаш ли минутка? – подвиквам и бършапотните
си ръце в кърпата.
Той пуска щангата и отпуска крака на синята постелка във фитнеса.
След това се протяга към своята кърпа.
– Разбира се. Какво има?
Колебая се. Хокеистите рядко изливат сърце и душа пред някого
другиго. През повечето време си лафим в съблекалнята или си
разменяме обиди и рядко има сериозни разговори.
 Джейк Птицата Бърдерон е изключение към правилото. Към
високия, сериозен дипломант се обръщаш за съвет, когато се забъркаш
в неприятности, и той ще зареже онова, което прави, за да ти помогне.
Миналия сезон, след като половината ни хора се дипломираха и
номинацията за капитан се подмяташе напредназад, аз казах на
Птицата, че ако иска поста, ще го подкрепя на сто процента. Той ме
отряза и каза, че хич го няма в мотивационните приказки, че
предпочита да се пързаля, вместо да води, но истината е, че дълбоко в
себе си знам, че Птицата е истинският ни лидер. Няма по-добър от
него. Без майтап.
Поглеждам към отворената врата, след това снишавам глас.
– Тази работа трябва да си остане между нас, нали?
Мрачна усмивка плъзва по устните му.
–Пич, ако знаеше колко тайни има в главата ми, направо щешеда
изперкаш. Вярвай ми, умея да си държа устата затворена.
Сядам на дългата дървена пейка до стената и отпускам ръце на
коленете. Не знам откъде да започна, но знам, че не мога да му кажа
истината. Тази истина има право да споделя единствено Хана.
– Ти някога спал ли си с девственица? – питам.
Той мига.
–Ами. Добре. Да, случвало ми се е. Да. – Птицата сяда до мен. –Остава
си между нас, нали? – пита той.
–Разбира се.

–Нат беше девствена, когато започнахме. – Нат е гаджето наПтицата

още от първи курс. Двамата са от онези двойки, на които всички се
смеят, задето са съвършени заедно, но тайно завиждат на връзката
им. Не мога да се сдържа да не задам следващия въпрос.
– Ами ти?
Той се ухилва.
– Неее. Бях свършил тази работа още на петнайсет.
Петнайсет. На толкова е била Хана, когато… Неочаквано се питам
дали това е бил първият ѝ път, и ужасът започва да драска в гърлото
ми. Господи. Да изгубиш девствеността си, е голямо събитие за
момичетата – не мога да си представя какво е да ти я отнемат насила.
–Защо? Да не би да имаш среща с някоя готина девственица? –шегува
се Птицата.
–Нещо такова. – При положение че той се запозна с Хана снощи в
„Малоун“, сигурен съм, че Птицата вече е пресметнал две и две, но
знам, че няма да тръгне да разправя на друг.
А тази работа с девственицата е по-безопасна, отколкото да
обяснявам за жертва на изнасилване. Защото е едно да спиш с
девствено момиче, съвсем друго с изнасилено. И в двата случая трябва
да си търпелив и да проявиш уважение и да стигнеш до края, нали
така?
–Ти какво направи за Нат първия път? – питам с неудобство.

–Честно ли? Просто се опитах да я накарам да се почувстваудобно. –

Птицата свива рамене. – Тя не си пада по разни глезотии като цветя,
свещи и розови венчелистчета, пръснати по леглото. Тя не искаше да
бъде нещо кой знае какво. – Той свива отново рамене. – Някои
момичета обичат да направят грандиозна продукция от цялата
работа. Та в твоя случай мисля, че първо трябва да прецениш що за
момиче е тя. Сдържана или страхотно романтична.
Замислям се за Хана и напрежението, на което е била подложена, за
да бъде „нормална“ – което вероятно е сто пъти позле от
напрежението, което аз изпитвам в момента – и веднага разбирам
какъв е отговорът.
–Сдържана, определено. Мисля, че свещите и розовите венчелистчета
ще я направят нервна.
Птицата кима.
–Тогава давай бавно и се увери, че се чувства спокойна. Това
еединственият съвет, който мога да ти дам. – Той мълчи за кратко. –
И включи много предварителна игра, пич. Момичетата имат нужда от
такива глупости. Разбра ли?
Смея се.
– Да, господине.
– Други въпроси? Защото воня адски и отчаяно имам нужда отдуш.
– Нямам, това е. Благодаря, мой човек.
Птицата ме шляпва по рамото и се изправя.
–Не се стресирай чак толкова, Джи. Сексът трябва да е нещозабавно,
нали? – След това намига и излиза от залата.
Да не се стресирам ли? Господи, как да стане?
Пъшкам тежко, доволен, че наоколо няма никого, за да чуе този
изпълнен с паника звук.
Създай спокойствие. Давай го бавно. Много предварителна игра.
Никакъв стрес.
Добре. Ще се справя.
Или поне така се надявам.

24
Хана

За малко да повърна, при това на три пъти, докато отивам към дома
на Гарет, но потискам нервността, защото съм в колата на Трейси и
последното, което искам, е да платя, за да чистят повръщано от
тапицерията ѝ.
Честно, не помня и секунда от петчасовата си смяна в „Дела“. Нито
едночасовата репетиция с Кас по-рано. Не помня и как се придвижих
от едно място на друго. На автопилот съм, откакто оставих Гарет в
стаята му, всичките ми мисли са съсредоточени над онова, което ще
стане довечера.
Споменах ли, че съм нервна?
Не би трябвало. Това е просто секс. Секс с момче, към което съм
привлечена, момче, което наистина харесвам, на което имам доверие.
Не би трябвало ръцете ми да треперят чак толкова, а сърцето ми да
бие толкова бързо. Освен нервността има и вълнение. Трепетно
очакване. Дори съм си сложила комплект бикини и сутиен под
сервитьорската униформа. Да знаеш, че ще правиш секс, когато си с
черен дантелен топ, а кожата ти е гладка като коприна и готова да бъде
докосвана.
 Съквартирантите на Гарет ги няма, когато влизам в къщата. Освен
ако не са се изпокрили в стаите си, но не мисля, че са там, защото,
докато се качвам към стаята на Гарет, горе цари тишина.
Питам се дали Гарет не им е наредил да се изнесат. Дано не го е
направил, защото… това е равносилно да вдигнеш неонов надпис, с
който да съобщиш на всички, че двамата ще правим нещо довечера.
– Здрасти – казва той, когато влизам.
Сърцето ми прави едновременно нервно циганско колело и започва
да пърха. Виждам, че той е отделил време, за да се приготви, защото
косата му е още влажна от душа, освен това е обръснат. Поглеждам
черното долнище на анцуг и прилепналата сива тениска, след това
собствената си безвкусна униформа. Тъй като цял ден тръпнех от
нетърпение, забравих да си донеса дрехи за преобличане.
Но пък едва ли ще останем с дрехи още дълго.
–Здрасти – промълвявам. – Как… как искаш да го направим? Даси
сваля ли дрехите? – Млъквам, когато ми хрумва нещо. – Да не си
посмял да ме караш да правя стриптийз, защото и без това съм
нервна и няма начин да танцувам сексапилно.
Гарет избухва в смях.
– Ти май нямаш представа как да създадеш атмосфера,
Уелси. Пъшкам нещастно.
–Знам. Просто съм… нервна – повтарям. Поемам си дъх и бърша
потните си длани в предната част на полата. – Може ли да
започваме? Ти просто си ме зяпнал и това ме кара направо да
изперкам.
Той приближава с тих смях и стиска брадичката ми.
–Първо, успокой се – няма защо да се притесняваш. Второ,
нитоочаквам, нито искам стриптийз. – Той намига. – Няма да е
тази вечер. И трето, няма да започнем нищо веднага.
Завладява ме разочарование.
– Няма ли?
Гарет ми подхвърля тениската, с което спах снощи.
–Върви да свалиш този костюм от „Брилянтин“ и облечи това.Аз ще
приготвя следващия диск. – Той отива до телевизора и взема
дивидито на „Breaking Bad“.
 –Искаш да гледаме телевизия ли? – недоумявам аз.

–Аха.

Оставам с отворена уста. След това я затварям. В този момент

разбирам какво прави той и оценявам жеста.
Той се опитва да ме
предразположи. Получава се.
Пъхвам се в банята, за да се преоблека, и се връщам след малко, за
да се излегна до Гарет. Той ме прегръща веднага и ме притегля до себе
си, а познатата му мъжка миризма ме успокоява.
– Готова ли си? – пита небрежно и посяга към
дистанционното. Усмихвам се.
– Аха.
Епизодът изпълва екрана и аз отпускам глава на рамото му, докато
се съсредоточавам. Както и предишните пъти, когато гледахме сериала
заедно, нито един от двамата не казва и дума, освен от време на време
да ахна или той да предположи нещо, но за разлика от предишните
пъти, вниманието ми е раздвоено. Гарет трие длан в рамото ми с леки,
приятни движения, от които ми е безкрайно трудно да се съсредоточа
в телевизора.
По средата на епизода той се навежда и ме целува по врата.
Не казвам и дума, но въздишам, без дори да се замисля. Настръхвам
на мястото, което са докоснали устните му, а когато отпуска едрата си
ръка на голото ми бедро, кожата ми пламва.
– Какво правиш? – прошепвам.
Устните му пътуват отстрани на врата ми.
–Създавам атмосфера. – Той захапва меката част на ухото ми. –За
разлика от някои хора, знам как се прави това.
Оплезвам му се, въпреки че той не ме вижда. Твърде зает е да ме
измъчва с устни и да оставя мокри целувки с отворена уста отстрани
на шията ми.
Възбудата започва да се надига дълбоко в мен, разгръща се навън,
танцува в тялото ми и гъделичка ерогенните ми зони. Всеки път,
когато устните му целунат ново място, аз потръпвам от
удоволствие. Щом
езикът му докосва челюстта ми, аз обръщам глава към него и устните
ни се срещат за най-горещата целувка на планетата.
Обичам начина, по който Гарет се целува. Не е нито лигав, нито
забързан, ами опитен, бавен и невероятен. Устните му се отриват в
моите лениво, възбуждащо, докато езикът навлиза вътре колкото да
долови вкуса, преди да се оттегли прелъстително. Отпускам глава и
задълбочавам целувката, стена, когато ментовият му вкус полепва по
езика ми. Мъжествено ръмжене избликва дълбоко от гърлото му и
коремът ми се свива в отговор.
Устните му продължават да притискат моите, докато той ме полага
внимателно по гръб и се отпуска до мен. Топлата му ръка обхваща
гърдата ми през тънката тениска и тръпките на удоволствие ме карат
да изпискам от радост.
– Кажи ми, ако бързам. – Дълбокият му глас гъделичка устните ми,
след това езикът му плъзва по тях, за да намери отново моя.
Сетивата ми са претоварени. Той ме целува, стиска гърдите ми,
потрива нежно зърната ми с палец и всичко, което прави, е толкова
хубаво, че дори не знам над кое усещане да се съсредоточа.
Пулсът ми препуска, когато той прокарва длан по тялото ми.
Колебае се, когато стига до подгъва на тениската, след това издава
дрезгав звук и пъхва пръсти под нея.
Когато ръката му пропълзява между краката ми, аз спирам да дишам.
Щом пръстите му докосват клитора ми през бикините, аз започвам
да хленча.
Ръката на Гарет застива на място.
– Да спра ли?
– Господи. Не. Продължавай!
Тих, дрезгав смях избликва от устата му, след това ръката му
започва да се движи отново. Тъкмо когато си мисля, че няма начин да
се почувствам по-добре, той доказва, че греша, като изтегля настрани
тъканта, която покрива интимното ми място, и притиска с показалец
клитора ми.
Бедрата ми отскачат нагоре, сякаш съм поразена от светкавица.
– Ооо! Продължавай!
 Той описва малки кръгчета около чувствителната плът, нежни, но
настойчиви, преди да плъзне пръсти по-надолу, за да усети събралата
се влага.
Стонът му пробягва по гръбнака ми.
– О, мамка му! Толкова си мокра.
Така е. Наистина съм мокра. А болката между краката става все по-
силна, пулсира все по-настойчиво, докато вълни на удоволствие
танцуват вътре в мен. Не мога да повярвам, че усещам издайническите
знаци на предстоящ оргазъм. Никога досега не съм била толкова близо
до това чувство, но се разсейвам, когато усещам твърдия натиск до
бедрото си. Усещането на възбудения член на Гарет, който се отрива в
мен, е толкова еротично, че не мога да мисля трезво.
Отчаяно ми се иска да го докосна, ръцете ми се движат така, сякаш
съм обладана, пъхват се под колана и нахлуват в боксерките му.
В мига, в който напипвам еректиралия му пенис, оставам с отворена
уста.
– О, боже, ти майтап ли си
правиш? Той ме поглежда
стреснато.
–Какво не е наред?

–Ти да не би да вземаш хормони за растеж? – Отдръпвам ръкаи се

опитвам да се преборя с нов прилив на нервност. – Няма начин
това огромно чудовище да влезе в мен!
Главата на Гарет се отпуска в свивката на ръката ми, докато тялото
му се разтърсва. Първоначално решавам, че е ядосан. Че плаче.
Трябват ми няколко секунди, преди да разбера какво става.
Той се смее.
Не, не е това – той се залива от истеричен смях.
Широкият му гръб се разтърсва от смях и матракът между нас
вибрира. Когато той най-сетне заговаря, гласът му хрипти, накъсан е
от смеха.
–Чудовище ли?

–Престани да ми се смееш – настоявам. – Може да имам

големигърди и пухкаво дупе, но виждал ли си ханша ми? Тесен,
 фин!
Напълно нормално е дамският ми канал… Нов
вой избликва от устата му.
– Дамският канал?
– Също е тесен. Ти направо ще ме разполовиш.
Той вдига глава и в очите му има искрени
сълзи.
– Това е най-хубавото нещо, което някога ми е казвало момиче –
въздиша той.
– Изобщо не е смешно.

Той продължава да хрипти като луд.

– Напротив.
– Знаеш ли? Няма да го правим. Ти уби целия кеф.
– Аз ли? – пита той през смях. – Ти го направи сама,
любима. Сядам и мърморя недоволно.
–Сериозно, идеята беше глупава. – Въздишам и опипвам матрака за
дистанционното. – Хайде да гледаме филма.
–Няма начин. Вече сме много напред с материала. – Гласът мустава
дрезгав. – Дай ми ръка.
Поглеждам го подозрително.
–Защо?

–Защото си мисля, че ако се запознаеш по-добре с моето чудовище,

ще разбереш, че няма нужда да се страхуваш от него.
Сумтя, но хуморът угасва, когато Гарет поема ръката ми и я пъхва в
боксерките.
Била съм убила настроението, а? Нещото оживява, когато го
обгръщам с пръсти. То е дълго и дебело и пулсира в дланта ми.
Това е напълно достатъчно, за да потръпне отново тялото ми.
Галя го предпазливо и той стене тихо.
– Виждаш ли? Това е най-обикновен стар пенис,
Уелси. В гърлото ми клокочи смях.
–Толкова много неверни неща има в това изречение, че не
знамоткъде да започна. – Млъквам. – Колко стар е пенисът ти?
–На двайсет е, като мен – отвръща сериозно Гарет. – Но е многопо-
 зрял от мен. Ами твоят дамски канал? Той мъдър ли е за годините
си…
Затварям му устата с целувка.
След малко отново треперя от удоволствие. Ръката на Гарет се
връща там, където исках да бъде. Незнайно как бикините ми са
изчезнали и един дълъг пръст се плъзга в мен, кара ме да ахна.
Вътрешните ми мускули се свиват около него и топлинен заряд
просъсква по гръбначния ми стълб.
Езикът на Гарет изпълва устата ми, набъбналият му пенис пулсира в
ръката ми. За пръв път усещам, че напълно владея положението, че
съм желана, знам, че съм отговорна за дрезгавите звуци, които той
издава. Той прекъсва целувката и започва да хапе лекичко рамото ми и
искрата в тялото ми се разпалва, толкова е близо до детонация, че
започвам да стена повисоко.
Само че възбудата изчезва, когато отварям очи и откривам, че той
ме наблюдава.
Тръпките също изчезват и аз се напрягам под докосването му.
–Какво има? – шепне той.

–Нищо. – Преглъщам. – Просто… целуни ме отново. – Привличам

главата му надолу и отварям устни, за да посрещна езика му.
Гарет гали клитора ми толкова умело, че ме обзема
страхопочитание. Сякаш знае точно къде да натисне, кога да потрива
по-силно, кога да забави. Притискам се към талантливата му ръка, но
когато чувам стона му, възбудата угасва отново.
Пъшкам разочаровано.
–Какво става, Уелси? – Пръстите му перват клитора ми. – Знам,че ти
доставям удоволствие. Усещам го.
–Аз съм… – Гърлото ми се стяга, когато усещам как се
надигабезпомощност. – Приближавам и тогава… просто изчезва. –
Чувствам как ме връхлита унижение, щом сълзите започват да
парят.
– Винаги става така.
–Как да те докарам до края? – пита напрегнато той.

–Не знам. Просто продължи да ме докосваш. Моля те.

 Той продължава и о, боже, толкова е добър. Докато плъзга бавно в
мен два пръста, аз затварям отново очи, но това няма значение.
Усещам го как ме наблюдава.
Също като Арън, когато ми взе онова, което не исках да дам.
Бях в пълно съзнание по време на изнасилването. Понякога, когато
съм депресирана или се отдам на самосъжаление, аз проклинам
наркотиците, че не са ме вкарали в безсъзнание. Наркотиците за
изнасилване би трябвало да те нокаутират, дяволите да ги вземат. Не
би трябвало да помня какво ми се е случило. Иска ми се да не помнех.
Само че помня. Спомените са по-смътни от нормалните, но дивите
очи на Арън са се запечатили в ума ми. Спомням си как лежах на
леглото на родителите на Мелиса и усещах тежестта му върху мен,
усещах как влиза в мен силно, дълбоко и болезнено. През цялото
време бях като парализирана. Ръцете и краката ми не работеха,
колкото и да ми се искаше да го ударя или изритам. Гласните ми
струни бяха застинали, така че не можех дори да изпищя. Можех
единствено да гледам в самодоволните кафяви очи, пълни с
удоволствие, блеснали от похот.
Противните спомени нахлуват в ума ми като рояк озверели пчели,
премахват и последните следи от желание в мен. Знам, че Гарет усеща
промяната в тялото ми, че вече не съм топла и мокра и изпълнена с
желание, разбира, че съм твърда като дъска и постудена от лед.
– Не става – заявява дрезгаво той.
Сядам и се старая да не
заплача.
– Знам. Съжалявам. Просто… ти си… гледаш ме… и…Той ми отправя
крива усмивка.
– Ще ти помогне ли, ако затворя очи?

– Не – отвръщам нещастно. – Защото ще знам, че си ме представяш.

С въздишка той се обляга назад и отпуска глава на таблата на

леглото. Все още е възбуден – виждам как пенисът му опъва
долнището на анцуга – но той, изглежда, не забелязва състоянието си,
когато бавно среща погледа ми.
– Ти ми нямаш доверие.
Бързам да отрека.
– Напротив, имам ти доверие. Нямаше да бъда тук, ако не тивярвах.

– Добре, ще променя това. Нямаш ми достатъчно доверие, за дасе

отпуснеш.
Забивам зъби в долната си устна. Искам да му кажа, че греши, но
част от мен не вярва, че е така.
–Сексът е въпрос на доверие – казва той. – Дори да не обичашдругия
човек, дори да е просто флирт за една нощ, отново е нужно сериозно
доверие, за да се отвориш и да си позволиш да пристъпиш на онова
уязвимо място. А няма нищо по-уязвимо от изпразването. – Устата
му се извива в суха усмивка. – Поне така ме научи търсенето в Гугъл.
–Ти си търсил материали по този въпрос? – изкрещявам.

Бузите му поруменяват от смущение.

–Трябваше да го направя. Никога не бях спал с момиче, коетое… нали
се сещаш…
–Сещам се. – Прехапвам устната си още по-силно, за да не избухна в
сълзи.
–След онова, което ти се е случило, не е изненада, че се плашиш и не
си позволяваш да бъдеш уязвима. – Той се колебае. – Девствена ли
беше?
Стискам устни и кимам.
– Така си и мислех. – Гарет мълчи за кратко. – Имам една идея,стига да
искаш да я чуеш.
Не мога да говоря, защото съм твърде близо до мига, в който ще
ревна и ще си изплача очите, затова кимам отново.
– Вместо аз да се опитвам да те докарам до оргазъм, защо ти него
направиш?
Мислех, че тази вечер съм изчерпила кредитната си карта на срама,
но очевидно има още унижение.
–Правя го непрекъснато. – Бузите ми горят, избягвам очите му.

–Пред мен – уточнява той. – Ще свършиш пред мен. – Той мълчи. – И

 аз ще свърша пред
теб. Мили боже!
Не мога да повярвам, че изобщо водим този разговор. Че той
предлага да си доставим удоволствие един пред друг.
–Моля те да ме извиниш, отивам да се обеся – мърморя аз. – Вмомента
съм напълно унизена.
–Няма защо. – Сивите му очи стават по-напрегнати. – Това щебъде
упражнение по доверие. Сериозно мисля, че ще бъде добре. И
двамата ще бъдем уязвими, а ти ще видиш, че няма от какво да се
страхуваш.
Преди да отговоря, той скача от леглото и сваля блузата си през
главата. След това, без да се колебае, смъква долнището на анцуга.
Дъхът ми застива в дробовете. Докосвала съм еректиралия му член,
но не го бях виждала. Сега го виждам и той е дълъг, твърд и съвършен.
Тялото ми потръпва, когато вижда голото му тяло, а щом погледът му
среща моя, аз виждам единствено здравословно желание и сладко
окуражаване в сребристосивите дълбини. Няма мръсна похот, няма
блясък, породен от силата, няма жестокост, нито злоба.
Той не е Арън. Той е Гарет и се показва пред мен, уверява ме, че
няма проблем да отпусна гарда.
–Свали си тениската, Хана. Нека да те видя. – Той се усмихвашироко.
– Обещавам да не точа лиги по стриптийзьорските ти
цици. Без да искам, се усмихвам. Въпреки това не
помръдвам.
– Покажи ми какво правиш, когато си сама – моли той.
– Ами… – Буцата в гърлото ми е твърде голяма, за да мога даговоря.
Гласът му става дрезгав и прелъстителен.
– Покажи ми, ще ти покажа и аз.
Той обгръща члена си с пръсти и аз стена.
Срещам погледа му и нещо в сигурността в изражението му ме кара
да се задействам. Пръстите ми треперят неудържимо, когато посягам
към тениската и я събличам през главата, оставам единствено по
сутиен.
След това си поемам дълбоко дъх и свалям и сутиена.
 25
Гарет

Никога преди не съм си бил чекия пред момиче. Да, галил съм го по
малко, преди да го пъхна на по-кефско място от юмрука ми, но да се
праскам от началото до самия край? За пръв път ми е. И съм нервен.
Ще излъжа, ако кажа, че не съм страшно възбуден.
Не мога да повярвам, че Хана лежи гола в леглото ми. Адски е
красива. Тялото ѝ е меко, с извивки на подходящите места. Гърдите и
са истинско съвършенство, кръгли, вирнати, с червеникавокафяви
зърна. Погледът ми се спуска към тясната лента косми между краката
ѝ и направо умирам от желание тя да ги разтвори. Искам да видя всеки
сантиметър от нея.
Не искам обаче да се изпразня като някой перверзник, не искам да я
уплаша, затова си държа устата затворена. Твърд съм като скала,
членът ми пулсира в шепата, докато се опитвам да не оглеждам гадно
сексапилното голо момиче в леглото.
–Не говориш – обвинява ме тя и гласът и ̀ е колкото шеговит,толкова
и нервен.
–Не искам да те уплаша – обяснявам дрезгаво.

–Пич, гол си пред мен, пенисът ти е в ръката. Ако това не

меуплаши, съмнявам се, че ще ме стресне каквото и да кажеш.
Добре казано. А пък членът ми потръпва, когато ми казва пич.
Истината е, че всяка дума, която излезе от устата ѝ, ме кара да
пламвам.
– Разтвори си краката – казвам. – Искам да те
видя. Тя се колебае.
След това изпълнява и дъхът ми излиза от дробовете. Мама му
стара, това е то съвършенството. Тя е розова, дребна, проблясва и е
наистина съвършена.
Ще свърша прекалено бързо. Правя всичко по силите си да отложа
неизбежното. Галя се с болезнено бавно темпо, избягвам натиска
върху върха на члена, не обръщам внимание на мекото място под него.
–Покажи ми какво би направила, ако ме нямаше – шепна. –Покажи
 ми как се докосваш.
Бузите ѝ стават най-сладкият нюанс на розово. Тя е разтворила
устни, просто ги е открехнала, но достатъчно, така че, ако притисна
устни към нейните, ще пъхна език вътре и ще я вкуся. Толкова ми се
иска да я целуна, но устоявам на изкушението. Този момент е твърде
деликатен и не искам да рискувам тя отново да изпадне в паника.
Хана много бавно плъзва ръка между краката
си. Разтърсва ме вълна от удоволствие.
– Точно така, Уелси. Докосни се.
Един пръст перва клитора. Тя го трие. Докосванията и ̀ са отмерени,
проучват, сякаш си дава време, за да открие как точно е най-хубаво.
Следвам бавните ѝ движения. Тялото ми копнее за освобождение, но
моментът е твърде важен, за да го изпусна. Буквално ще се изпусна,
защото съм толкова близо, мамка му, че трябва да дишам през носа и
да стискам задник, за да не експлодирам.
– Хубаво ли ти е? – Гласът ми звучи нисък и задавен.
Хана кима, зелените ѝ очи са станали като чинийки. Тя се задъхва и
аз неочаквано си представям как устничките ѝ се сключват около
пениса ми, и усещам, че всеки момент ще изгубя контрол. На мига
превключвам на авариен режим и стискам члена си толкова силно, че
усещам болка.
Хана се трие и върти пръсти все по-бързо, другата и ̀ ръка пълзи по
тялото, за да стисне едната стегната гърда. Играе си със зърното,
плъзга го между пръстите и аз прехапвам устни, стена. Искам да
засмуча това връхче повече, отколкото да поема следващата глътка
въздух.
–За какво мислиш, Уелси? – питам аз не толкова заради нея,колкото
заради себе си. Имам нужда да се разсея. Колкото е възможно по-
скоро.
Погледът ѝ остава впит в бавните движения на ръката ми.
– Мисля за теб.
Мама му стара. Не искам такова разсейване.
Движенията ми стават по-бързи, ръката ми заживява свой живот. В
леглото ми има гола жена, а аз не мога да я изчукам. Не мога, защото
тази вечер не аз съм важният, а Хана.
 –Мисля си колко си сексапилен – прошепва тя. – Мисля колкоми се
иска да те целуна отново.
Едва не отивам при нея, за да ѝ дам желаното, но съм ужасен, че
магията ще се разпадне, ако го направя.
– Какво друго? – питам с надебелял глас.
Ръката ѝ се отдръпва от гърдата и се спуска по плоския корем, към
бедрата. Господи, колко е тясна. Сигурно ще успея да обхвана кръста и ̀
с две ръце.
– Мисля си за пръстите ти вътре в мен.
И аз мисля за същото проклето нещо, но се задоволявам да
наблюдавам пръстите ѝ. Тя вкарва два във влагалището си, докато
другата ръка продължава да обработва клитора. Бузите ѝ са станали
още по-румени. Също и гърдите.
Разбирам, че е близо, и удоволствието, което преминава през мен, не
прилича на нищо, което съм изпитвал досега. Аз и ̀ причинявам това.
Не я докосвам, но присъствието ми я възбужда.
Плъзгам ръка по члена си, стискам главичката на всяко приплъзване.
– Близо съм – предупреждавам я аз.
– Така ли?
– Много близо, мамка му. Не мога да се въздържам още дълго. –
След това изругавам тихо, защото виждам влагата по пръстите и ̀ всеки
път, когато ги изтегля. Направо умирам.
– И аз. – Очите ѝ са забулени от удоволствие, тя се поклащабързо
на леглото ми.
И двамата издаваме звуци. Аз стена, тя хленчи и въздиша.
Въздухът е като зареден с електричество, тялото ми гори.
– О… господи… – Тя си поема дълбоко въздух.
– Гледай ме – шепна аз. – Виж какво ми
причиняваш. Галя се по-бързо, а тя изкрещява:
– Гарет!
Свършва, мълвейки името ми, и аз се изпразвам при този звук.
Удоволствието плъзва в мен, оплисква ръката и коремните ми
мускули. Силата на освобождаването ми едва не ме събаря и аз
сграбчвам ръба на бюрото, държа се здраво, докато пулсиращи вълни
преминават през тялото ми.
 Когато най-сетне се озовавам отново на земята, Хана ме наблюдава.
Струва ми се замаяна, очарована, гърдите и ̀ се повдигат тежко, докато
си поема въздух.
– О, господи. – По лицето ѝ преминава удивление. – Не мога
даповярвам…
Мигам и неочаквано в ръцете ми се озовава голо момиче. Хана се
хвърля върху мен, без да обръща внимание на мокрия ми корем, който
залепва за кожата и.̀
Прегръща ме през врата и отпуска глава на гърдите ми.
– Аз свърших.
Потискам смеха
си.
– Видях.
– Аз свърших, ти беше тук и…
Тя ме наблюдава със страхопочитание. Винаги забравям колко е
ниска, когато сме един срещу друг, и тя трябва да извива глава, за да
срещне очите ми.
– Да правим секс – настоява тя.
Дяволите да го вземат, членът ми отново се надърви. Тя го усеща,
ококорва се, когато той се притиска в корема и.̀
Очевидно съм мазохист, защото отказвам.
– Не.
Не ли?
Официално е. Полудял съм.
– Как така не? – пита тя.
Устоявам въпреки нескритото ѝ разочарование.
–Тази вечер е голяма стъпка за теб, но мисля, че така трябва
даподхождаме отсега нататък. На малки крачици. – Преглъщам и
се насилвам да добавя: – Бебешки крачици.
Странен блясък се появява в очите ѝ.
– Какво? – питам нетърпеливо.
– Нищо. Същото ме съветваше и терапевтката. Бебешки стъпки.
Тя мълчи дълго, след това най-прекрасната усмивка се разлива по
лицето ѝ и озарява стаята. Хана ми се усмихва по този начин за пръв
път, усмивка, която докосва очите ѝ и кара сърцето ми да се свие по
най-странния начин.
 – Ти си много свестен човек, Гарет. Нали го знаеш?
Свестен човек ли? Ще ми се да е така. Мама му стара, ако тя
можеше да прочете мислите ми и да види мръснишките картини, които
се въртят вътре, ако знаеше какви изчанчени неща искам да направя с
нея, вероятно щеше да перифразира казаното.
– Понякога имам добри моменти – свивам рамене.
Усмивката ѝ става по-широка и гърдите ми се
разтварят. В този момент осъзнавам, че съм загазил.
Съгласих се да ѝ помогна не само защото съм ѝ приятел, ами защото
съм мъж. Когато някоя жена иска да прави секс с теб и ти я докарваш
до оргазъм, не мислиш по този въпрос. Казваш да и още как.
Тя получи оргазъм. Наистина го получи. Аз пък знам, че ще има
секс. Точно така.
В момента обаче единственото ми желание е това момиче да ми се
усмихне отново.
26
Хана

–Спри на място! – избоботва остър глас, когато забързвам къмстаята

си. – Къде си въобразяваш, че си тръгнала, млада госпожице?
Врътвам се стреснато и виждам Али, легнала на канапето в хола,
подпряла една от чашите с гаден сок на коляното си. В бързината дори
не я забелязах.
– Какво правиш вкъщи? – питам изненадано. – Мислех, че в сряда
имаш икономика.
– Отмениха часа, защото професорът има ебола.

Ахвам.
– Мили боже! Ти сериозно ли
говориш? Тя се киска.
–Ами не. Може би. Изпрати имейли, за да каже, че е болен – тя
изписва кавички с пръсти, – но не каза от какво. Ще ми се да е
нещо лошо. Тогава няма да може да ни преподава до края на
семестъра и ще получим автоматично шестици.
–Ти си злобарка – затапвам я аз. – И някой ден зловещата тивуду
 магия ще се обърне срещу теб. Сериозно, да не дойдеш да ми
плачеш, когато ти се разболееш от ебола. Както и да е. Трябва да
вървя. Исках да си оставя нещата, преди да отида на репетиция.
–Няма начин, Хан-Хан. Настани готиното си дупе на това канапе,
защото трябва да си поговорим.
–Не мога да закъснея за репетиция.

–Кас колко пъти е закъснявал? – предизвиква ме тя.

Добра забележка. Въздишам, отивам до канапето и се тръшвам.

– Добре. Какво става? Давай по-бързичко.

– Бързичко ли искаш? Я ми кажи… какво, за бога, става с вас

сГарет?
Затварям уста. Мамка му. Спипаха ме. Искам да кажа, че и ̀ пуснах
есемес снощи, за да ѝ кажа, че „съм у Гарет и ще се прибера късно“,
само че Али си живее в собствен балон, който се върти около Шон, и
се надявах да не повдигне въпроса.
– Нищо не става – отвръщам.
Ако с това „нищо“ имам предвид „отидох у тях и двамата се
съблякохме голи и мастурбирахме един пред друг, а след това получих
оргазъм, той също получи оргазъм и това беше найневероятното
чувство на света“.
Али прозира през нескопосания ми опит да излъжа.
– Ще те попитам един-единствен път – Хана Джули Уелс, излизаш
ли с Гарет Греъм?
– Не.

Тя присвива очи.
– Добре, ще те попитам втори път. Ти излизаш ли…
– Не излизам с него. – Въздишам. – Но се бъзикаме по малко.
Тя остава с отворена уста. Изнизва се секунда, след това втора и
накрая сините ѝ очи заблестяват победоносно.
–Ха! Знаех си, че си падаш по него! О, боже! Дръж ми сока – май
трябва да изтанцувам танца на щастието! Знаеш ли как се прави
 тичащият човек? Ако е така, ще ме научиш ли още
сега? Прихвам.
– Моля те, остави танца на щастието. Не е кой знае какво, ясно?
Сигурно скоро ще отшуми.
Да, когато изляза с Джъстин.
Двойно по-гадно – за пръв път след рождения ден на Дийн се сещам
за Джъстин. Цялото ми внимание беше насочено към Гарет, към
начина, по който ме възбужда, нещата, които иска да направя с него.
Сега, след като си спомням за предстоящата среща, ме пронизва
чувство на вина.
Мога ли да изляза с друг след онова, което направихме двамата с
Гарет снощи?
Само че… Аз не излизам с Гарет. Той не ми е гадже, няма начин да
ме приема за гадже, така че… защо не?
Независимо от всичко, желанието да откажа на Джъстин, не си
отива, но аз го отблъсквам, когато Али продължава с излиянията си
колко върховна била тази свалка.
–Спа ли с него? Моля те, кажи да! Моля те, кажи, че е билохубаво!
Знам, че между вас с Девън нямаше химия като при Бранджелина,
но от онова, което съм чула, Гарет Греъм бил тежката артилерия.
Да. Определено е така.
– Не съм спала с него.
Тя ми се струва разочарована.
–Защо не?

–Защото… не знам, просто не се случи. Правихме разни другинеща.

– Лицето ми пламва. – Повече няма да кажа нищо по този въпрос,
ясно ли ти е?
–Изобщо не ми е ясно. Най-добрите приятелки трябва да сиказват
всичко. Ти знаеш всичко за моя сексуален живот. Знаеш, когато с
Шон пробвахме анално, знаеш колко е голяма пишката на
Шон…
–Заливаш ме с информация – прекъснах я аз. – Обичам те безкрайно
много, но никога не съм те питала за секса в задника и мога
 спокойно да си живея и без да вадиш линийка и да ми показваш
големината на пениса на гаджето си!
Али се цупи.
–Ужасна си. Не се тревожи. Рано или късно ще се добера
домръснишките подробности. Много съм добра, когато трябва да
се изкопчат.
Това е самата истина. Наистина е добра. Само че този път няма да
научи нищо.
Извивам очи и ставам.
–Добре, приключихме ли тук? Защото трябва да вървя.

–Добре, върви. И не, не сме приключили. – Тя се усмихва широко. –

Няма да приключим, преди да извадиш линийка и да сложиш край
на отдавнашния въпрос колко му е голям на Гарет
Греъм…
– Чао, перверзнице.
Първото, което виждам, когато влизам в залата петнайсет минути
по- късно, е челист.
Въпрос: Кога разбираш, че нещата са извън контрола ти?
Отговор: Когато завариш челист в репетиционната и дори не ти
трепне окото.
Откакто Ем Джей прие идеята на Кас за хор, аз се отказах да споря с
тях двамата. Да правят каквото искат – с други думи, каквото Кас иска,
мътните го взели – защото аз просто нямам достатъчно енергия, за да
играя неговата игра.
–Закъсняваш. – Кас ме гледа с неодобрение, докато свалям ципа на
връхната си дреха.
–Знам.

Той чака да се
извиня. Аз не се
извинявам.
–Хана, това е Ким Джае У – обяснява Ем Джей с колеблива усмивка.
– Той ще ти акомпанира на втория
куплет. Опа. Че как иначе.
Дори не питам кога е решено. Само кимам.
 – Добре.
През следващия час се съсредоточаваме над средната част на
песента. Обикновено Кас спира на всеки две секунди, за да критикува
нещо, което съм направила, но днес е насочил вниманието си към
горкия Ким Джае У. Корейският първокурсник ме поглежда стреснато
всеки път, когато Кас го мачка, но аз единствено свивам рамене и му
отправям съчувствена усмивка.
Тъжно. Изгубих целия си ентусиазъм за песента. Единственото,
което ме успокоява, е фактът, че ако не спечелим стипендия
благодарение на театралните изпълнения на Кас, ще имам втори шанс
през април, по време на пролетния концерт.
В два часа Кас спира репетицията, аз въздишам облекчено и си
обличам палтото. Излизам в коридора и се стряскам, когато виждам
Гарет. Облякъл е якето си от „Брайър“ и държи две чашки с кафе,
посреща ме с крива усмивка, от която пулсът ми започва да препуска.
–Здрасти! – мръщя чело. – Какво правиш тук?

–Отбих се до стаята ти, но Али каза, че репетираш, затова реших да

намина и да почакам, докато приключиш.
–През цялото време ли стоя тук?

–Не, ходих за кафе и пообиколих. Току-що се върнах. – Поглежда

над рамото ми към залата. – Свърши ли репетицията?
–Аха. – Поемам чашката и свалям пластмасовото капаче. – Сегавече
имаме и челист.
Устните на Гарет потръпват.
– Мхм. Обзалагам се, че си на седмото небе.
– По-скоро ми е все
едно. Срязва ме остър
глас.
– Застанала си на вратата, Хана. Някои хора имат къде да отидат.
Премествам се от вратата и оставям Кас и Мери Джейн да излязат.
Кас дори не ме поглежда, но когато забелязва с кого разговарям,
сините му очи се стрелват към мен.
–Кас, познаваш ли Гарет? – питам любезно. Той се обръща
предпазливо към високия, снажен хокеист до мен.
 –Не. Много ми е приятно, човече.– И на мен, Час.

Дуетният ми партньор се напряга.

– Казвам се Кас.
Гарет мига
невинно.
– О, извинявай, не казах ли точно
това? Ноздрите на Кас се издуват.
–Чух, че пееш дует с моето момиче – добавя Гарет. – Надявамсе, не
ѝ причиняваш неприятности. Не знам дали си наясно, но моята
Хан-Хан има лошия навик да позволява на хората да я тъпчат. –
Той извива тъмна вежда. – Ти обаче не би го направил, нали, Час?
Въпреки неудобството, което изпитвам при тези думи, едва се
сдържам да не се изсмея.
– Казвам се Кас.
– Нали това казах?
Следва дълга минута на очевидни мачо надувки, докато двамата се
измерват с погледи. Както очаквах, Кас пръв се отдръпва.
– Все тая – мърмори той. – Хайде, Ем Джей, да не закъснеем.
Докато влачи милото русо момиче след себе си като някакъв куфар,
аз се обръщам към Гарет с въздишка.
– Нужно ли беше?
– Мама му стара, да.
– Добре. Само питам.
Очите ни се срещат и аз усещам как вътре в мен се разлива топлина.
О, боже. Много добре знам за какво мисли той в момента. По-точно
казано, какво мисли да направи.
С мен.
– Аз мисля съвсем същото.
Може и да казах на Али, че тази работа между нас ще отмине, но в
момента тя се разгаря много по-жарко от снощи.
– У нас? – прошепва той.
Тези две думи, тихи, дрезгави, карат бедрата ми да се напрегнат
толкова много, че се изненадвам, че не разтегнах някой мускул.
Вместо да отговоря – гърлото ми е стегнато от желание – аз поемам
кафето от ръката му и хвърлям и двете чашки в коша зад нас.
Гарет се смее.
– Приемам го за да.
27
 Хана

Нямам представа какво си казахме, докато пътувахме към дома на

Гарет. Сигурна съм, че си говорихме за нещо. Сигурна съм, че видях
как пейзажът профучава покрай прозореца. Сигурна съм, че вдишвах
кислород, а след това издишвах като нормален човек.
Просто не помня тези неща.
В мига, в който се озовахме в стаята му, аз го прегърнах през врата и
го целунах. Забравете за бебешките крачици. Желая го толкова много,
а ръцете ми се устремяват към катарамата на колана му, преди още
езикът му да влезе в устата ми.
Дрезгавият му смях гъделичка устните ми, след това силни ръце
покриват моите, за да ме спрат да разкопчая колана.
–Колкото и да ми допада ентусиазмът ти, трябва да те спра,Уелси.

–Аз обаче не искам да ме спираш – протестирам.

–Лошичко.

–Лошичко ли? Ти да не си баба ми?

–Да не би тя да казва лошичко?

–А, не – признавам. – Бабчето псува като моряк. Миналата Коледа

пусна такава еблива бомба на масата за вечеря, че татко едва не се
задави с пуйката.
Гарет избухва в смях.
–Май харесвам бабчето.

–Голяма е сладурана.

–Аха. Така изглежда. – Той навежда глава. – Сега може ли

дапрестанем да говорим за баба ти, госпожица Унищожителка на
настроението?
–Ти започна пръв – изтъквам аз.
 –Не, просто смених ритъма. – Сивите му очи пламват. – Сега
сетръшвай на леглото, за да те накарам да свършиш.
О, боже.
Опъвам се на леглото толкова бързо, че той отново прихва, но аз пет
пари не давам колко нетърпелива изглеждам. Снощната нервност вече
не преобръща стомаха ми, защото цялото ми тяло трепери от желание.
Някъде отдалече ми хрумва, че днес може и да не се случи, не и от
докосването на Гарет, но о, боже, нямам търпение да разбера.
Той се настанява до мен и вплита пръсти в косата ми, докато ме
целува. Никога не съм била с момче, което да се отнася толкова грубо
с мен. Девън се държеше така, сякаш щях да се счупя, но Гарет е
различен. За него не съм крехка като костен порцелан. Аз съм
просто… аз съм си аз. Харесва ми колко се възбужда, как изтегля
косата ми, за да застане главата ми там, където той иска, и как ми хапе
устните, когато си отдръпвам езика от неговия.
Надигам се, за да може той да ми свали блузата, а след това
разкопчава сутиена ми с типичната за Гарет ловкост, която вече
очаквам с нетърпение. В мига, в който сваля ризата си, притискам
устни към гърдите му. Вчера така и не можах да го докосна и сега горя
от желание да разбера какво е усещането, какъв е вкусът му. Плътта
му е топла под устните ми, а когато езикът ми перва предпазливо
едното плоско зърно, дрезгав стон се изплъзва от устните му. Преди да
успея дори да мигна, се озовавам по гръб и се целуваме отново.
Гарет обхваща гърдата ми, играе си със зърното между пръстите.
Клепките ми трепкат, затварят се и в този момент изобщо не ме
интересува дали ме гледа. Интересува ме единствено колко върховно
ме кара да се чувствам.
–Кожата ти е като коприна – шепне той.

–Да не би да си откраднал тази реплика от някоя картичка

на„Холмарк“ – засичам го аз.
–Не, просто изтъквам факт. – Пръстите му пълзят по долнатачаст на
гърдите. – Ти си мека, гладка и съвършена. – Вдига глава, за да ме
 погледне иронично. – Мазолите ми сигурно те драскат адски
много, а?
Така е, но това еротично одраскване кара сърцето ми да бие.
–Ако спреш да ме докосваш, ще те ударя.

–Не става, просто ще си счупиш ръката, ако пробваш. А аз харесвам

ръцете ти. – С хитра усмивка той поема ръката ми и я поставя
върху чатала си.
Твърдата издутина под дланта ми е толкова изкусителна, че не мога
да се сдържа и започвам да я галя. Чертите на Гарет се изопват.
Секунда по-късно той бързо премества ръката ми.
– Мамка му. Лоша идея. Все още не съм готов да
приключим. Сумтя.
– А, май бързичко дърпаш спусъка.
– Млъквай, жено. Мога да го клатя цяла нощ.
– Да, бе. Сигурно…
Той ме прекъсва с жарка целувка, от която се отдръпвам задъхана.
След това немирен блясък озарява отново очите му и навежда глава, за
да ме целуне по зърното.
Шокова вълна от удоволствие се стрелва от гърдата към корема.
Когато езикът на Гарет се показва навън и описва кръгче около
набъбналото зърно, аз се понасям настрани. Гърдите ми винаги са
били чувствителни, а в момента са просто пакет от опънати нервни
окончания. Когато засмуква зърното ми дълбоко в уста, пред очите ми
заблестяват звезди. Той се мести на другата гърда, обръща и ̀ същото
неповторимо внимание, обсипва я със същите мързеливи и
гъделичкащи близвания.
След това започва да си прокарва път надолу с целувки.
Въпреки вълнението, което е нахлуло в кръвта ми, аз усещам
безпокойство. Спомням си всички онези пъти, когато Девън е правил
същото, целувал е тялото ми надолу. Или пък колко време прекарваше
между краката ми, след като половият акт не постигаше нищо.
Само че не би трябвало да мисля за бившия си точно сега, затова
пропъждам всички мисли за Девън от ума си.
 Дъхът на Гарет дразни пъпа ми, а езикът му обхожда корема.
Усещам как пръстите му треперят, докато разкопчава копчето на
дънките. Харесва ми, че е нервен или най-малкото е възбуден като
мен. Винаги ми се струва толкова овладян и самоуверен, но в момента,
точно тук, той, изглежда, едва се сдържа.
–Добре ли си? – шепне и смъква дънките и бикините ми победрата.
След това сдържа дъх и аз започвам да се притеснявам от жадния му
поглед, впит между краката ми.
Въздишам бавно.
– Да.
Първото перване с езика по гънките ми е като електрически заряд,
който преминава по гръбнака. Стена шумно и той вдига бързо глава.
–Тък си е вкъщи – предупреждава той, а очите му блестят весело. –
Затова да сме по-тихи.
Трябва да прехапя устни, за да не вдигам шум, защото онова, което
той прави с мен… леле, пресвети боже! Толкова е хубаво! Описва с
език кръгчета около клитора ми, след това го облизва нежно и бавно и
това ме побърква от желание.
Неочаквано си спомням признанието на Али, че е трябвало да
„обучава“ Шон как да прави това, защото той се изживявал като
моторна лодка върху клитора ѝ. Затова пък Гарет няма нужда от
обучение. Той оставя напрежението у мен да се натрупа, действа
бавно, подлудява ме, кара ме да се моля.
– Моля те – хленча аз, когато темпото отново става нетърпимобавно. –
Още!
Той вдига глава и аз съм напълно сигурна, че не съм виждала нищо
по-сексапилно от мокрите му устни и пламтящите сиви очи.
– Мислиш ли, че ще можеш да свършиш така?
Изненадвам себе си, като кимам. Не мисля, че лъжа. Толкова съм
напрегната, че съм като анимационна бомба, която всеки момент ще
избухне.
Той ръмжи одобрително, навежда се и обхваща клитора ми с устни.
Засмуква го силно и в същото време вкарва пръст вътре в мен и аз
изригвам като изстреляна ракета.
 Този оргазъм е много по-силен от всички, които съм имала сама,
може би защото тялото ми знае, че не съм аз, която съм направила
всичко. Гарет го направи. Той превърна крайниците ми в желе и
разпрати вълни от сладко, пулсиращо удоволствие в цялото ми тяло.
Когато невероятното усещане най-сетне утихва, то оставя след себе
си топло спокойствие и странно горчиво-сладко чувство. Следващото,
което се случва, съм го виждала единствено във филми и то ме
засрамва безкрайно много.
Разплаквам се.
В миг Гарет се качва нагоре по тялото ми и поглежда загрижено
лицето ми.
– Какво не е наред? – Той е сломен. – О, по дяволите! Наранихли те?
Клатя глава и мигам през сълзи.
– Плача… защото… – Поемам дълбоко въздух. – Защото съм щастлива.

Той се отпуска и ми се струва, че едва сдържа смеха си.

Челюстта му потрепва, когато среща погледа ми.
–Кажи го – нарежда той.

–Какво да кажа? – Използвам крайчето на одеялото му, за даизбърша

сълзите от бузите си.
–Кажи: Гарет, ти си секс бог. Постигна онова, което никой друг мъж
не е постигал. Ти… Удрям го по рамото.
–О, боже, голям си кретен. Никога, абсолютно никога няма да кажа
тези думи.
–Ще ги кажеш и още как. – Той се подсмихва. – Щом приключас теб,
ще крещиш същите тези думи от покривите.
–Да ти кажа ли какво мисля?

–Жените не трябва да мислят, Уелси. Затова мозъците ви сатолкова

малки. Науката го доказва.
Удрям го отново и той вече вие от смях.
–Господи. Шегувам се. Знаеш, че не вярвам в това. Обожавамхрама на
жените. – Той ме поглежда сериозно. – Добре, кажи ми какво
мислиш.
–Мисля, че е време да ти затворя устата.

Той се киска.
–Сериозно? Как точно възнамеряваш… – Изсъсква, когато сграбчвам
набъбналите му интимни части и ги стискам здраво. – Ти си зло.
–А ти си един наперен нахалник, така че всичко си идва намястото.

–Благодаря ти, че забеляза колко съм наперен. – Той се

усмихваневинно, но няма нищо невинно в начина, по който пъхва
твърдия си пенис в ръката ми.
Неочаквано нямам желание да продължа да се шегувам с него.
Просто искам да го видя как се предава. Не съм спряла да
мисля за начина, по който изглеждаше снощи, когато…
Коремът ми
ниско долу се свива при спомена.
Заемам се с катарамата на колана му и този път той ми позволява да
го разкопчая. Дори се отпуска по гръб и ме оставя да правя каквото
пожелая.
Събличам го така, сякаш е лъскав подарък, и щом остава гол, си
давам няколко секунди, за да се възхитя на наградата си. Тялото му е
източено, елегантно, със златиста кожа, не от онези болнаво бледите
като на толкова много момчета в „Брайър“. Прокарвам пръсти по
твърдите като камък коремни мускули, усмихвам се, когато те
потръпват при докосването ми. След това проследявам татуировката
на лявата ръка и питам:
– Защо пламъци?
Той свива
рамене.
– Обичам огъня. Мисля, че пламъците изглеждат готино.
Отговорът му ми се струва забавен, но също така ме
впечатлява.
–Леле, очаквах да чуя някакво тъпашко обяснение. Кълна се,
чевсеки път, когато попиташ някого за татуировката, ти се казва,
че означавало „кураж“ на тайвански или нещо подобно, след като и
двамата знаем, че най-вероятно означава „картоф“ или „обувка“,
или „тъпо пиянде“. Или пък ти развиват някаква теория за това как
били изпаднали на дъното преди не знам колко там години, но се
 измъкнали с огромно усилие и затова са си направили на гърба
феникс, който се издига от пепелта.
Гарет прихва, след това става сериозен.
–Май моментът не е подходящ да ти разкажа за
племеннатататуировка на прасеца. Означава вечен оптимист.
–О, боже. Наистина ли?

–Не. Лъжа и измама. Но си го заслужаваш, задето съдиш хоратаза

техните татуировки.
–Понякога е хубаво да чуеш, че някой си е направил
татуировкапросто защото му харесва. Аз ти правех комплимент,
глупчо. – Навеждам се напред и целувам пламъците, обхванали
бицепса. Трябва да призная, че изглеждат много свежо.
–Добре тогава, продължавай с комплиментите – отвръща
провлачено той. – Но гледай да включиш и езичето си в действие,
докато го правиш.
Извръщам поглед, но не спирам онова, което правя. Провлачвам
език по черните пламъци, след това си проправям път с целувки до
гърдите. Той има вкус на сапун, на сол и мъж и на мен много ми
харесва. Толкова ми харесва, че не мога да спра да ближа всеки
сантиметър от кожата му.
Знам, че проучвателната ми мисия много му допада, защото започва
да диша накъсано, и аз усещам как напрежението кара мускулите му
да потръпват. Когато устата ми завършва обиколката си и се отрива в
главичката на пениса, цялото тяло на Гарет се напряга.
Вдигам поглед и откривам как стъклените сиви очи се вглеждат в
мен.
– Не е нужно… да правиш това… ако не искаш – казва той сдрезгав
глас.
– Хм. Значи е хубаво, че искам, нали?

– На някои момичета не им харесва.

– Някои момичета са идиотки.

 Езикът ми докосва твърдата му плът, той повдига бедра от леглото.
Облизвам гладката, набъбнала главичка, вкусвам го, опознавам
текстурата му с език. Когато лапвам главичката и я засмуквам леко,
дълбоко в гърлото му започва да клокочи измъчен звук.
–Господи, Уелси. Имам чувството…

–Какво? – питам закачливо и вдигам очи към него.

–Направо невероятно, мамка му – грачи той. – Изобщо не спирай.

Сериозно говоря. Искам да ми духаш до края на живота си.
Дали тази молба се отразява добре на егото
ми? Неее.
Отразява се върховно.
Той като той е твърде голям, за да влезе целият в устата ми, а аз не
съм експерт по поемането до гърлото, обвивам основата на пениса му
с пръсти, като засмуквам и стискам едновременно ту бързо и нежно, ту
бързо и напрегнато. Дишането на Гарет става все по-трудно, стоновете
му са все по-отчаяни.
–Хана – дави се той и аз усещам как бедрата му се напрягат,
иразбирам, че всеки момент ще се изпразни.
Никога преди не съм гълтала, не съм достатъчно смела, за да
пробвам сега, така че ръката ми поема тласъците, докато го чакам да
се изпразни. С дрезгав стон Гарет извива гръб и по пръстите ми и
корема му полепва мокрота. Лицето му е като замаяно и аз не мога да
откъсна очи от него. Устните са разтворени, бузите изпънати. В очите
му се е завихрило сиво, също като гъсти облаци, преди да се развилнее
буря.
Няколко секунди по-късно тялото му се отпуска, направо хлътва в
матрака и доволна въздишка изскача от устата му. Приятно ми е да го
гледам в това състояние. Отпуснат, изтощен, все още диша тежко.
Грабвам кърпички от кутията на нощното шкафче и го забърсвам, но
когато се опитвам да изхвърля кърпичките, той ме дръпва към себе си
и ме целува силно.
–Господи… това беше невероятно.

–Това означава ли, че сега можем да правим секс?

 –Ха. Ще ти се. – Той размахва пръст пред мен. – Бебешки крачици,
Уелси. Нали не си забравила?
Цупя се като шестгодишна.
– Нали вече знаем, че мога да получа оргазъм. Ти току-що го видя.
– Всъщност усетих го с език.
Сърцето ми прескача при това откровено описание. Мълча за
кратко, след това въздишам сломено.
–Това ще промени ли мнението ти? – Мръщя се, след това започвам
да повтарям неговите думи.
–Гарет Греъм, ти си секс бог. Ти постигна онова, което никойдруг
мъж не беше постигал. Ти си… сам сложѝ други възторжени
слова.
– Вдигам едната си вежда. – Сега вече може ли да правим секс?
–В никакъв случай – отвръща весело той.

След това, за мой пълен ужас, скача от леглото и грабва

захвърлените на пода дънки.
– Какво правиш? – питам.
– Обличам се. След половин час имам тренировка.
Сякаш по поръчка някой започва да думка по вратата на Гарет.
– Ей, Джи, тръгваме! – провиква се Тъкър.
Грабвам одеялото, обзета от паника, отчаяно искам да се скрия, но
стъпките на Тъкър се отдалечават.
–Ако искаш, остани тук, докато се върнем – предлага Гарет
инавлича риза. – Ще отсъствам само няколко часа.
Колебая се.
–Хайде, остани – моли той. – Сигурен съм, че Тъкър ще сготвинещо
хубаво за вечеря, така че остани и след това ще те закарам.
Мисълта да остана сама в къщата му, ми се струва… странна. Но
пък да похапна домашно сготвена храна, вместо да ходя в стола, ме
привлича.
–Добре – съгласявам се най-сетне. – Става. Ще си пусна филм,ще
измисля нещо, докато те няма. Или пък ще поспя.
–Както искаш. – Той ме поглежда сърдито. – Само че при никакви
обстоятелства нямаш право да гледаш сериала без мен.
 –Добре, няма.

–Обещаваш ли?

Извивам очи.
– Обещавам.
– Джи! Размърдай се!
Гарет бързо пристъпва към мен и лепва бърза целувка върху устните
ми.
– Трябва да вървя. До после.
След като излиза и оставам сама в стаята на Гарет Греъм, ме
обхваща сюрреалистично чувство. Преди контролните дори не бях
разговаряла с него, а сега седя гола в леглото му. Иди го разбери.
Изненадана съм, че той не се притеснява, че ще надничам и ще
открия порно списания, но когато се замислям, решавам, че изобщо не
е изненадващо. Гарет е най-откровеният, най-прям човек, когото съм
срещала. Дори да има порно, той едва ли го крие. Обзалагам се, че е
организиран и дори папките му са подредени и надписани до десктопа.
Чувам гласове и стъпки долу, след това входната врата се отваря със
скърцане и се тръшва. След няколко секунди ставам и се обличам, тъй
като ми е неловко да обикалям гола в чужда стая.
Решавам да не спя, защото се чувствам странно заредена след
оргазма. А това е по-сюрреалистично от всичко друго – мисълта, че
едно момче ме е докарало до оргазъм.
Двамата се Девън се опитвахме цели осем безкрайни месеца.
Гарет успя за нищо и никакви два пъти, в които се натискахме.
Означава ли това, че съм се оправила?
Този въпрос е твърде философски, за да мисля за него в средата на
следобеда, затова слизам долу, за да пийна нещо. В мига, в който
влизам кухнята, се вдъхновявам. Гарет и съотборниците му сигурно
ще бъдат изтощени, когато се приберат. Защо Тъкър да се тормози над
печката, след като аз съм вече тук и разполагам със свободно време?
Оглеждам бързо хладилника и шкафовете и откривам, че Гарет не
ме е излъгал – тук наистина се готви, защото кухнята е заредена с
продукти. Единствената рецепта, която знам, е за лазанята на баба с
три вида сирене, затова събирам нужните продукти и ги натрупвам на
гранитния плот. Каня се да започна да готвя, когато ми хрумва нещо
друго.
Стискам устни, вадя телефона от задния си джоб и набирам мама.
Едва четири часът е, затова се надявам тя все още да не е отишла на
работа.
За щастие, тя вдига още на първото позвъняване.
–Здравей, сладурче! Каква прекрасна изненада!

–Здрасти. Имаш ли минутка?

–Имам цели пет – отвръща тя през смях. – Тази вечер баща тище ме
закара на работа, затова на него се пада честта да почисти колата
от снега.
–Толкова много сняг ли има? – питам ужасено.

–Разбира се. Заради гло…

–Кълна се, мамо, че ако кажеш глобално затопляне, ще затворя–

предупреждавам я аз, защото, колкото и да обичам нашите,
техните лекции за глобалното затопляне направо ме побъркват. – И
защо ще те кара татко? Какво ѝ е на твоята кола?
–В сервиза е. Трябва да се сменят накладките.

–О. – Разсеяно отварям кутия с кори за лазаня. – Както и да е,исках

да те попитам за рецептата за лазаня на баба. За осем души е, нали?
–За десет – поправя ме тя.

Мръщя се и се замислям за всичката храна, с която Гарет се натъпка,

когато беше в закусвалнята миналата седмица, след това умножавам
по четирима хокеисти и…
–По дяволите – мърморя. – Не знам дали това ще стигне. Акоисках
да нахраня двайсет души, трябва да удвоя съставките или има
различен начин да се пресметне?
Мама мълчи за секунда.
 –А ти защо ще готвиш лазаня за двайсет души?

–Не са двайсет. Ще храня четирима хокеисти, които са с апетита на

двайсет души.
–Ясно. – Следва ново мълчание и ми се струва, че чувам как тясе
усмихва. – Да не би един от тези четирима хокеисти да е някой…
специален?
–Просто ме попитай дали ми е гадже, мамо. Не е нужно да говориш
по този банален начин.
–Добре. Той гадже ли ти е?

–Не. Може да се каже, че се виждаме… – Може да се каже ли? Та

той те накара да получиш оргазъм! – само че в момента сме
поскоро приятели.
Приятели, които се празнят един пред друг.
Нареждам на досадния глас да млъкне и бързо сменям темата.
– Имаш ли време набързо да ми кажеш как да се справя?
– Разбира се.
Пет минути по-късно затварям телефона и започвам да приготвям
вечеря за момчето, което днес ме накара да свърша.

28
Гарет

Къщата мирише на италиански ресторант, когато влизам. Обръщам

се към Лоугън, който ме поглежда в недоумение и аз свивам рамене,
сякаш искам да кажа „Откъде, мама му стара, да знам какво става“,
защото наистина не знам. Навеждам се да развържа износените черни
ботуши, след това тръгвам към кухнята, откъдето се носи апетитният
аромат. Когато влизам, мигам от изумление, сякаш току-що съм видял
мираж в пустинята.
 Посреща ме сексапилното задниче на Хана. Тя се е навела над
вратата на фурната, сложила си е розовите кухненски ръкавици на Тък
и вади гореща тава лазаня на плота. Когато чува стъпките ми,
поглежда през рамо и се усмихва.
– О, здрасти. Тъкмо
навреме. Аз я зяпвам.
– Гарет? Здрасти!
– Ти си приготвила вечеря? – заеквам
аз. Веселото ѝ изражение помръква.
– Да. Не трябваше ли?
Аз съм твърде слисан – и невероятно трогнат – за да
отговоря. За щастие, Дийн се показва на вратата и отговаря
вместо мен.
– Кукличке, ухае фантастично.
Тъкър наднича след Дийн.
– Аз ще сложа масата – заявява той.
Тримата ми съквартиранти нахлуват в кухнята. Тъкър и Дийн отиват
да помогнат на Хана, докато Лоугън застава до мен и не крие
удивлението си.
– Тя може и да готви, а? – въздиша той.
Нещо в гласа му – не е нещо, тъй като долавям непогрешима нотка
на копнеж, която ме кара да застана нащрек. Мама му стара. Не е
възможно той да си пада по нея, нали? Реших, че просто иска да спи с
нея, само че начинът, по който я гледа в момента… Изобщо не ми
харесва, мамка му.
–Пич, дръж си го в гащите – мърморя аз и това кара Лоугън дасе
изсмее. Очевидно е разбрал какво мисля, и е наясно с мнението ми
по въпроса.
–По дяволите, това изглежда невероятно – признава Тъкър, докато
стои над лазанята с нож и шпатула.
Петимата се настаняваме на масата, която Хана не само че е
почистила, но е покрила с покривка в синьо и бяло. Освен мама нито
една друга жена не ми е приготвяла вечеря. Смея да кажа, че… харесва
ми.
–Ще облечеш ли нещо специално за утре? – обръща се Тъкъркъм
Хана, докато слага скромно парче в чинията и.̀
 –За какво?

Тък се ухилва.
– Хелоуин, глупаче.
Хана пъшка.
– О, по дяволите. Утре ли е? Кълна се, че съм изгубила представа за
времето.
– Да ти предложа ли идеи за маскиране? – намесва се Дийн. –

Сексапилна медицинска сестра. Всъщност майната му на това, живеем

в съвременен свят – сексапилна лекарка. Ооо, или пък сексапилен
пилот.
–Няма да се обличам като сексапилна каквото и да било, многоти
благодаря. Не ми ли стига, че ще сервирам напитки на
състезанието по надпиване в общежитието.
Избухвам в смях.
–Тебе ли те вързаха за тази работа! – На ежегодното
надпиванехората идват в общежитието, получават безплатни
напитки, след това се прехвърлят в следващото общежитие. –
Чувал съм, че е много по-забавно, отколкото звучи.
Тя вирва мрачно брадичка.
–Бях и миналата година. Беше тъпо. Вие, момчета, гледайте дасе
отбиете в Бристъл Хаус, ако сте решили да ходите.
–С удоволствие, красавице – отвръща флиртаджийски Лоугън иаз
усещам как се напрягам. – Само че не очаквай нашият Джи да се
появи.
Тя ме поглежда.
– Ти не излизаш ли на Хелоуин?

– Не – отсичам.

– Защо?

– Защото той мрази Хелоуин – информира я Дийн. – Страхува сеот

призраци.
 Показвам му среден пръст. Вместо да се обяснявам за истинската
причина, поради която мразя трийсет и първи октомври с всяка клетка
на тялото си, просто свивам рамене.
– Това е безсмислен празник с глупави
традиции. Лоугън се киска.
– И това го казва представителят на полицейския отряд по
забавленията.
Тъкър сервира на всички, след това сяда и забожда вилицата си в
лазанята.
– Майко мила, много е хубаво – заявява той между хапките.
След това разговорите прекъсват, защото ние с момчетата сме
умрели от глад, след като три часа сме правили упражнения, което
означава, че сме се превърнали в пещерняци. Не губим никакво време,
поглъщаме лазанята с чеснов хляб и салатата „Цезар“, която Хана ни е
направила. Като казвам поглъщаме, говоря напълно сериозно. Когато
приключваме, е останало помалко от половин порция в тавичката.
–Знаех си аз, че трябва да утроя рецептата – казва мрачно Ханаи
гледа в почуда празните чинии. След това понечва да стане и да
почисти масата, при което Тъкър се опитва да я прогони от
кухнята.
–Мама ме е научила на обноски, Уелси. – Той я поглежда строго. –
Ако друг готви, ти вдигаш. Точка. – Обръща се към вратата тъкмо
когато Лоугън и Дийн се опитват да се измъкнат. – Вие, дами, къде
сте тръгнали? Джи, ти си свободен, за да закараш прекрасната
готвачка до тях.
В коридора поставям ръце на кръста на Хана и се навеждам, за да я
целуна.
– Защо не си по-висока? – мърморя.
– Защо не си по-нисък? – засича ме
тя. Докосвам устните ѝ с моите.
– Благодаря ти, че сготви вечеря. Беше много
мило. Тя се изчервява.
–Реших, че ти дължа… нали се сещаш… – Розовината става по-
тъмна. – Защото си секс бог и ала-бала.
Прихвам.
 –Да не би това да означава, че всеки път, когато те докарам
дооргазъм, ще ми готвиш?
–Не. Важи само за тази вечер. Повече не се надявай на домашно
сготвена храна. – Тя се изправя на пръсти и приближава уста до
ухото ми. – Но аз си чакам оргазмите.
Като че ли мога да откажа на подобно нещо.
–Хайде, ще те закарам до вас. Нали имаш час рано утре сутринта? –
С изненада установявам, че знам програмата и.̀
Не съм сигурен какво се случва между нас. Да, съгласих се да ѝ
помогна със сексуалния проблем, но… проблемът вече е решен, нали?
Тя получи каквото искаше от мен, а дори не сме правили секс, за да се
случи. Така че технически няма причина тя да спи с мен. Или да се
вижда с мен.
А пък аз… аз изобщо не искам гадже. Вниманието ми винаги е било
насочено единствено към хокея, дипломирането и с кой отбор ще
подпиша договор, след като завърша. Да не говорим, че целта ми е да
впечатля търсачите на таланти, които вече започнаха да идват на
мачовете ни. След като сезонът вече е в разгара си, това означава
повече тренировки и по-малко свободно време, което да посвещавам
на каквото и да било – и когото и да било – различно от хокея.
Защо тогава мисълта да не прекарвам повече време с Хана, кара
корема ми да се свива със съжаление?
Тя се опитва да направи крачка по коридора, но аз я дръпвам за
ръката и я целувам отново, а този път целувката не е просто докосване.
Целувам я силно, губя се във вкуса и ̀, топлината ѝ и всяко проклето
нещо, свързано с нея. Понякога хората се промъкват до теб и
неочаквано не можеш да си позволиш да живееш без тях. Не можеш да
си обясниш как си прекарвал деня си, забавлявал си се с приятели и си
чукал мадами, без да имаш този конкретен важен човек в живота си.
Хана се откъсва от целувката с тих смях.
– Вземи си стая – шегува се тя.
Решавам, че май е време да преоценя решението си за гаджетата.

*
Хана
– Ахахахаха! Честит Хелоуин!
Извръщам се от гардероба – където се опитвам да намеря подходящ
за Хелоуин тоалет, който не е костюм, защото ненавиждам да слагам
подобни дрешляци – и поглеждам създанието, което краси прага на
стаята ми. Изобщо не мога да разбера с какво е облечена Али. Виждам
единствено прилепнал по тялото син гащеризон, много пера и… това
не са ли котешки уши?
Крада типичния за Али израз и питам:
–Какво, в името на божията зелена планета, трябва да си ти?

–Аз съм коткоптица. – След това ме поглежда, сякаш иска дакаже:

„Стига де!“.
–Коткоптица ли? Какво е… добре… защо?

–Защото не можех да реша дали искам да съм котка, или птица,затова

Шон каза да съм и двете, а аз ахнах и му отвърнах: „Велика идея,
скъпи“. – Тя ми се ухилва. – Сигурна съм, че се прави на умник, но аз
реших да се отнеса свръхсериозно към предложението.
Смея се.
–Ще му се иска да е предложил нещо не чак толкова нелепо,нещо като
сексапилна медицинска сестра или сексапилна вещица, или…
–Сексапилен призрак, сексапилно дърво, сексапилна кутия скърпички.
– Али въздиша. – Господи, дай да лепнем думата сексапилно пред
всяко тъпо съществително и гледай какво става! Костюм! Защото ако
искаш да се облечеш като повлекана, защо да не се облечеш като
повлекана. Да ти призная ли нещо? Мразя Хелоуин.
Сумтя.
– Защо тогава отиваш на парти? Върви да се мотаеш с
Гарет. Тази вечер е решил да се цупи у тях.
–Сериозно?

–Той не понася Хелоуин – обяснявам, но като го казвам на

глас,усещам, че нещо не е наред.
Снощи имах странното чувство, че той има по-сериозна причина да
мрази Хелоуин, не е просто твърдението, че бил „безсмислен
празник“.
Може нещо ужасно да му се е случило преди много лета в нощта на
Хелоуин, като например да са го нападнали хулигани, когато е бил
дете. Или пък е гледал „Хелоуин“ и след това е имал кошмари
седмици наред точно както се случи с мен, щом гледах първия ми и
единствен филм с Майкъл Майърс, когато бях на дванайсет.
–Както и да е, Шон ме чака долу, така че тръгвам. – Али пристъпва
напред и ме млясва по бузата. – Забавлявай се, докато раздаваш
напитките с Трейси.
Да, сигурно. Вече съжалявам, че се съгласих да помагам на Трейси.
Не съм в настроение цяла нощ да наливам напитките на пияните
колежани, които идват в Бристъл Хаус, и да им подавам шотове с
желе. Всъщност колкото повече се замислям, толкова повече се
изкушавам да се чупя особено след като си представям, че Гарет е
у тях сам и се цупи на изражението си в огледалото или хвърля тенис
топка в стената точно както правят в затворите.
Вместо да продължа да търся костюм, който не е никакъв костюм, аз
се измъквам от стаята и отивам до отсрещната врата в коридора,
където живее Трейси.
–Идвам! – Тя се показва почти цяла минута по-късно и прокарва
гребен през къдравата си червена коса, а с другата си ръка слага бяла
пудра на бузите си.
–Здрасти – чурулика тя. – Честит Хелоуин!

–Честит Хелоуин. – Колебая се. – Слушай… много ли ще ме

намразиш, ако се откажа от раздаването на напитките? А след това те
помоля да ми дадеш колата си?
Тя дори не скрива разочарованието си.
– Няма да дойдеш? Защооо?
Мама му стара, много се надявам да не се разплаче. Трейси е от
момичетата, които ревват при най-малкото нещо, въпреки че поне
според мен сълзите ѝ са крокодилски и пресъхват много бързо.
–Един приятел не се чувства добре – отвръщам с неудобство. –
Компанията ми ще му дойде
добре. Тя ме поглежда
подозрително.
– Да не би този приятел да се казва Гарет Греъм?
 Потискам въздишката.
– Защо реши така?
– Защото Али каза, че излизате.
Тя пък само приказва.
– Не излизаме, но да, той е приятелят, когото имам предвид –
признавам.
За моя изненада Трейси ми отправя широка усмивка.
–Защо не започна с това, глупаче? Разбира се, че може, ако
товаозначава да отидеш да изчукаш Гарет Греъм! Да знаеш, че ти си
моето вдъхновение, защото, о, господи, ако този готиняга само ми се
усмихне, гащичките ми направо ще се стопят.
Изобщо нямам желание да коментирам този отговор, затова просто
го подминавам.
–Сигурна ли си, че ще се справиш?

–Да, няма проблем. – Тя замахва с ръка. – Братовчедка ми отБраун ми

е на гости, така че ще взема нея.
–Чух те! – провиква се женски глас от стаята.

–Благодаря ти, че си такава сладурана – отвръщам благородно.

–Няма проблем. Чакай малко. – Трейси влиза навътре и се връща след

няколко секунди, провесила ключовете от колата на показалеца си. –
Не знам какво ти е мнението за секс записите, но ако има как, запиши
всичко, което правиш с онова момче тази вечер.
–В никакъв случай. – Грабвам ключовете и се ухилвам. – Забавлявай
се, сладурче.
Връщам се в стаята си, грабвам телефона и от хола пускам есемес на
Гарет.
Аз: Вкъщи ли си?
Той: Аха.
Аз: Отказах се от напитките. Да мина ли?
Той: Радвам се, че се опомни, любима. Довлечи се на мига.
29
Гарет
 Когато входната врата проскърцва, аз потръпвам нетърпеливо,
защото очаквам Хана да се появи в някой нелеп костюм в опит да
докара хелоуинско веселие и да ме изкуши да отидем на надпиването.
За щастие, тя изглежда както обикновено, когато наднича в хола.
Това ще рече, че изглежда страхотно и пенисът ми веднага я
поздравява. Косата ѝ е вързана на ниска опашка, бретонът е сресан на
една страна, тя е в свободен червен пуловер и черен клин за йога.
Чорапите и,̀ разбира се, са неоново розови.
–Здрасти. – Тя се тръшва на канапето до мен.

–Здрасти. – Прегръщам я през раменете и лепвам целувка набузата и ̀, а

това ми се струва най-естественото нещо на света.
Нямам представа дали само аз се чувствам по този начин, но Хана
не се отдръпва, нито пък ми се подиграва, че се държа така, сякаш сме
гаджета. Това ми се струва обещаващо.
–Защо заряза партито?

–Не бях в настроение. Все си те представях тук сам и съжалението

надделя.
–Не съм ревнал да плача, глупаче. – Соча скучния документален филм
за млякото, който дават по телевизията. – Уча се как се пастьоризира.
Тя ме зяпва.
–Вие, момчета, плащате луди пари, за да сте абонирани за купканали,
а ти си избрал точно това?
–Стигнах до него, видях кравешкото виме и взех че се възбудих,така
че…
–Гадост! – Прихва тя.

–Шегувам се, сладурче. Ако искаш да знаеш, батериите на

дистанционното се скапаха и ме мързеше да стана и да сменя канала.
Гледах един страхотнически минисериал за Гражданската война,
преди да се покаже вимето.
–Ти май наистина си падаш по история, а?

–Интересно е.
–Някои неща. Други не чак толкова. – Тя отпуска глава на рамото ми и
аз разсеяно започвам да си играя с кичур коса, който се е измъкнала
от опашката и.̀ – Мама ме отсвири тази сутрин – признава тя.
–Така ли? Защо?

–Обади ми се, за да ми каже, че няма да могат да заминат отРансъм и

за Коледа.
–Рансъм ли? – недоумявам.

–Аз съм оттам. Рансъм. Индиана. – В гласа ѝ се прокрадва горчивина.

– Известен още като моя личен ад.
Настроението ми се скапва на
мига.
–Заради…

–Изнасилването ли? – Тя се усмихва кисело. – Можеш да

кажешдумата. Не е заразна.
–Знам – преглъщам аз. – Не ми е приятно да я изричам, защотоме кара
да я чувствам… истинска. И не мога да понеса мисълта, че ти се е
случило на теб.
–Да, но е станало – отвръща тихо тя. – Не можеш да се преструваш, че
няма нищо.
Възцарява се кратко мълчание.
–Защо не могат родителите ти да дойдат да те видят? – питамаз.

–Заради пари – въздиша тя. – Ако си се присламчил към мен смисълта,

че съм богата наследница, държа да те предупредя, че съм в „Брайър“
с пълна стипендия и получавам финансова помощ за онова, което
харча. Семейството ми е фалирало.
–Вън. – Соча вратата. – Сериозно. Разкарай се.

Хана се плези.
– Много
смешно.
– Пет пари не давам колко пари има семейството ти, Уелси.
– Каза милионерът.
 Гърдите ми се стягат.
–Не съм милионер. Баща ми държи парите. Има разлика.

–Май да. – Тя свива рамене. – Но да, родителите ми са притиснати от

планина дългове. Просто… – Тя млъква и аз забелязвам болка в
зелените ѝ очи.
–Какво?

–Вината е моя – признава тя.

–Искрено се съмнявам.

–Не, сериозно. – Сега вече тя става тъжна. – Трябваше да направят

втора ипотека, за да платят съдебните такси. Делото срещу Арън,
момчето, което…
–На когото мястото му е в затвора – довършвам аз, защото неискам
отново да изрича думата „изнасилване“. Просто не мога. Всеки път,
когато си помисля за онова, което негодникът и ̀ е сторил, нажежена
ярост нахлува в стомаха ми и юмруците ме сърбят да халосам нещо.
Истината е, че цял живот съм работил над себе си, за да овладявам
изблиците си. Гневът е едно от постоянните чувства, които изпитвах,
докато растях, и вече съм открил здравословен изблик – хокея, спорт,
който ми позволява да блъскам и налагам противниковите играчи в
безопасна, контролирана среда.
– Той не отиде в затвора – прошепва Хана.
Стрелвам я с поглед.
–Ти майтапиш ли се с мен?

–Не. – Тя се взира отнесено пред себе си. – Когато онази нощ

сеприбрах… нощта, когато се случи… родителите ми ме погледнаха
и разбраха, че ми се е случило нещо лошо. Дори не помня какво съм
им казала. Помня само, че те повикаха полицията и ме закараха в
болница, направиха ми тест за изнасилване, разпитаха ме. Нямаш
представа колко се срамувах. Не исках да говоря с ченгетата, но мама
 ми каза, че трябва да съм смела и да им разкажа всичко, за да могат
те да го спрат и да му попречат да стори същото с друго момиче.
–Майка ти ми се струва умна жена – заявявам с дрезгав глас.

–Така е. – Гласът на Хана трепери. – Както и да е. АрестувахаАрън,

след това го пуснаха под гаранция, така че го виждах и в града, и в
училище…
–Позволили са му да се върне на училище? – възкликвам.

–Трябваше да стои на сто метра от мен, но да, върна се на училище. –

Тя ме поглежда мрачно. – Споменах ли, че майка му е кмет на
Рансъм? Шокиран съм.
–Мамка му.

–А баща му ръководи паството. – Тя се смее без следа от веселост. –

Може да се каже, че семейството му управлява града, така че да,
изненадана съм, че ченгетата го арестуваха. Чух, че майка му
вдигнала голям шум, когато отишли у тях. В имението им. – Тя
замълча за малко. – Накратко, проведоха се множество
предварителни изслушвания, давахме писмени показания, показания
под клетва, а аз трябваше да стоя срещу него в съдебната зала и да
виждам самодоволната му мутра. След около месец на подобни
глупости съдията най-сетне реши, че няма достатъчно доказателства,
за да се стигне до процес, и прекрати делото.
Ужасът ме перва с всички сили, по-силно, отколкото може да го
стори Грег Бракстън.
–Ти сериозно ли говориш?

–Напълно.

–Нали са имали теста за изнасилване, показанията ти… – заеквам аз.

–Прегледът показваше единствено, че има кръв и разкъсване…– Тя се

изчервява. – Само че аз бях девствена, така че адвокатът настояваше,
че това е резултат от изгубването на девствеността ми. Беше думата
 на Арън срещу моята. – Тя се смее отново, този път невярващо. –
Всъщност беше моята дума срещу неговата и трима от приятелите
му. Мръщя се.
–Това пък какво ще рече?

–Приятелите му излъгаха под клетва и казаха на съдията, че

аздоброволно съм взела наркотици въпросната вечер. И че съм се
предлагала на Арън от месеци, така че, разбира се, той не могъл да
устои на онова, което предлагам. По начина, по който представиха
нещата, човек би казал, че аз съм най-заклетата наркоманка и
курветина на планетата. Беше унизително.
Не познавах значението на словосъчетанието „сляпа ярост“ до този
момент. При мисълта, че Хана е била принудена да преживее и
изтърпи това, ми се иска да избия всички в малкото ѝ адско градче.
– Става и по-зле – предупреждава ме тя, когато забелязва изражението
ми.
Пъшкам.
– О, господи. Не мога да слушам повече.

– О. – Тя поглежда настрани. Личи и,̀ че се чувства неловко. –

Извинявай. Забрави.
Бързо стискам брадичката ѝ и я принуждавам да ме погледне.
–Така се казва. Трябва да чуя всичко това.

–Добре.

–След като обвиненията паднаха, целият град се обърна срещумен и

родителите ми. Започнаха да говорят всякакви гадости за мен. Била
съм курва, била съм го прелъстила, натопила съм го и разни подобни
забавни неща. Накрая се наложи да остана да се обучавам вкъщи до
края на годината. И тогава майката кмет и съпругът пастор заведоха
дело срещу семейството ми.
Стискам зъби.
–Не може да бъде.
–О, може. Твърдяха, че сме причинили емоционално разстройство на
сина им, че сме го оклеветили и разни други простотии, които вече не
помня. Съдията не отсъди онова, което те искаха, но реши, че
родителите ми трябва да платят таксите на семейството на Арън.
Което означаваше, че трябва да платят и нашите, и техните правни
такси. – Хана преглъща с усилие. – Ти знаеш ли колко искаше
нашият адвокат за всеки ден в съда?
Страх ме е да чуя.
–Два бона. – Устните ѝ се извиват в мрачна усмивка. – А нашият
адвокат беше от евтините. Представяш ли си колко искаше на ден
адвокатът на майката кмет? На родителите ми им се наложи да
поискат втора ипотека и да вземат заем, за да покрият всички такси.
–Мама му стара! – Струва ми се, че сърцето ми се разпада накъсчета. –
Много ми е мъчно.
–Те са закотвени в онзи скапан град заради мен – заявява равнодушно
Хана. – Татко не може да си напусне работата, защото е постоянна, а
той има нужда от парите. Поне работи в съседния град. Отидат ли
двамата с мама в Рансъм, трябва да търпят да ги гледат накриво и да
шушукат разни гадости. Не могат да продадат къщата, защото ще
изгубят всичките пари. Тази година не могат да си позволят да се
видят с мен. А пък аз съм твърде задръстена и не смея да се прибера,
за да ги видя. Просто не мога, Гарет. Никога не искам да се връщам
там.
Не я виня. Мама му стара, изпитвам същото към къщата на баща ми
в Бостън.
–Родителите на Арън все още живеят там. Той продължава дасе връща
при тях всяко лято. – Поглежда ме безпомощно. – Как да се върна?
–След като постъпи в колеж, връщала ли си се?

Тя кима.
–Веднъж. Докато бях там, се наложи двамата с баща ми да отидем до
железарията и се натъкнахме на бащите на двама от приятелите на
Арън, на онези гадове, които лъгаха заради него. Единият баща
подхвърли нещо противно, нещо като „Я, курвата и баща ѝ са дошли
 за пирони, за да са сигурни, че ще заковат следващия“. Или някоя
друга подобна тъпотия. Татко се пречупи.
Поемам си рязко въздух.
–Той се нахвърли върху мъжа, който го каза, и му размаза мутрата,
преди да ги разтърват. Както може да се предполага, заместник-
шерифът точно тогава минавал покрай магазина и арестува татко за
нападение. – Хана свива устни. – Обвиненията бяха оттеглени, когато
собственикът на железарията каза, че баща ми е бил провокиран.
Добре че са останали и честни хора в Рансъм. Оттогава не съм се
връщала. Страхувам се, че ако се върна, може да се натъкна на Арън
и тогава… Не знам. Ще го убия заради онова, което причини на
семейството ми.
Хана отпуска брадичка на рамото ми и аз усещам как от тялото и ̀ се
излъчва тъга на вълни.
Не знам какво да кажа. Всичко, което тя описа, е толкова брутално,
същевременно… разбирам. Знам какво е да мразиш някого толкова
много, че да избягаш, защото се страхуваш от онова, което може да
направиш, ако видиш лицето на даден човек, тъй като знаеш на какво
си способен.
Гласът ми драска като шкурка, когато избъбрям:
– Първия път, когато баща ми ме преби, беше на Хелоуин.
Хана врътва глава, обзета от шок.
– Какво?
Почти премълчавам, но след историята, която тя току-що ми
разказа, не мога да се сдържа. Искам тя да знае, че не е единствената,
която е изпитала такъв гняв и отчаяние.
–Бях на дванайсет, когато се случи. Година след като мама почина.

–О, господи. Нямах представа. – Тя се ококорва не от съжаление, а от

съчувствие. – Стори ми се, че не харесваш баща си – усетих го в
начина, по който говориш за него, но нямах представа, че е заради…
–Защото ме пребиваше ли? – довършвам, гласът ми е пълен
спрезрение. – Баща ми не е какъвто се представя пред света.
Господин Хокейна звезда, семейният човек, който дава куп пари за
 благотворителност. На хартия е съвършен. Само че у дома той
беше… мамицата му, беше чудовище.
Пръстите на Хана са топли, когато ги вплита в моите. Стискам ги,
имам нужда да се разсея физически от болката, която пробожда
гърдите ми.
–Дори не знам какво бях направил онази вечер, за да го вкисначак
толкова. Върнах се у дома, след като бях обикалял с приятели за
бонбони, и сигурно сме говорили за нещо, той ми се е разкрещял, но
истината е, че не помня. Помня единствено насиненото око и
счупения нос, бях толкова слисан, че той ми е вдигнал ръка. – Смея
се с горчивина. – След това започна да се случва редовно. Не ми
чупеше кости. Не, защото това щеше да ме отстрани от играта, а той
искаше да мога да играя хокей.
–Колко време продължи? – прошепва тя.

–Докато не пораснах достатъчно, за да отвръщам. Извадих късмет.

Трябваха ми три, може би четири години. Мама е търпяла цели
петнайсет, ако е започнал да я бие в деня, в който са се запознали. Тя
така и не спомена пред мен колко време е продължило. Да ти кажа ли
честно, Хана? – Срещам очите ѝ, засрамен от онова, което се каня да
кажа. – Когато тя почина от рак на белите дробове… – Сега вече ми
прилошава. – Почувствах се облекчен. Защото това означаваше, че
повече не ѝ се налага да страда.
–Трябвало е да го напусне.

Клатя глава.
–Щеше да я убие, ако това се случи. Никой не напуска ФилГреъм.
Никой не се развежда с него, защото това ще остави петно върху
безупречната му репутация, а той не би позволил подобно нещо да се
случи. – Въздишам. – Той не пие, не взема наркотици, ако се питаш.
Той просто… болен е. Губи самообладание при найнезначителния
повод и единственият начин, по който знае как да разреши проблем, е
с юмруци. Освен това е и скапан нарцис. Не познавам друг толкова
влюбен в себе си, толкова противно арогантен. Двамата с мама бяхме
 просто част от реквизита. Съпруга трофей, син трофей. Той не дава
пет пари за другиго, освен за себе си.
Никога досега не бях разказвал на някого за това. Нито на Лоугън,
нито на Тък. Дори на Птицата, който е царят на опазването на тайни.
Мълча си за всичко, свързано с баща ми. Тъжната истина е, че твърде
много хора ще бъдат изкушени да разкажат историята, за да спечелят
малко пари. Не че нямам доверие на приятелите си, напротив, но
когато си разочарован от единствения човек, на когото трябва да имаш
най-голямо доверие, не си склонен да даваш на хората муниции срещу
теб самия.
Аз обаче имам доверие на Хана. Сигурен съм, че тя няма да каже на
никого за това, и след като правя признанията си, имам чувството, че
от гърдите ми се е вдигнал товар.
–Така че да – казвам грубо, – последния път, когато
празнувахскапания Хелоуин, собственият ми баща ме смля от бой.
Споменът не е много щастлив.
–В никакъв случай. – Тя вдига свободната си ръка, за да мепогали по
челюстта, покрита с набола брада, защото днес ме мързеше да се
обръсна. – Знаеш ли какво ми казваше терапевтката ми? Най-добрият
начин да забравиш лош спомен, е като го замениш с добър.
–Убеден съм, че е по-лесно да се каже, отколкото да се приложи.

–Може и да е така, но няма нищо лошо да се опитаме, нали?

Дъхът засяда в гърлото ми, когато тя се настанява в скута ми. Човек

би си казал, че няма начин да се надървя, след като току-що сме
провели най-депресиращия възможен разговор, но пенисът ми набъбва
в мига, в който стегнатото ѝ задниче се отпуска върху него. Целувката
ѝ е нежна, сладка и аз пъшкам разочаровано, когато устата ѝ
неочаквано се отдръпва от моята.
Не оставам разочарован дълго, защото, докато се усетя, тя е
коленичила на пода пред мен и вади члена ми от долнището на анцуга.
Много пъти са ми духали. Не се хваля, говоря самата истина. Само
че когато устата на Хана ме намира, топките ми се стягат и пенисът ми
започва да пулсира от възбуда, сякаш езикът на момиче го докосва за
пръв път.
Върхът на члена ми за малко да експлодира, когато мократа топлина
на устата ѝ ме обгръща. Една малка, деликатна ръка гали бедрото ми,
докато тя ме обработва с уста. Другата ѝ ръка стиска пениса, палецът ѝ
гали сладкото местенце под главичката и всяко дълго всмукване ме
тласка по-дълбоко в чисто, божествено забвение.
Бедрата ми започват да се движат. Не мога да ги спра. Не мога да
спра и себе си, когато се забивам по-дълбоко в устата и ̀ и вплитам
пръсти в косата и,̀ за да я насочвам. Тя, изглежда, няма нищо против.
Нетърпеливите ми тласъци я карат да стене и сексапилният звук
вибрира в члена ми, плъзва се по гръбнака.
Горещото всмукване направо ме побърква. Не си спомням да е
имало време, когато не съм желал това момиче, кога не съм изпитвал
отчаяна нужда да съм с него.
Едва когато отварям очи, се усещам къде сме. Съквартирантите ми
са на парти, но утре рано сутринта ни чака тренировка, а след това
имаме мач, което означава, че тази вечер няма да останат до много
късно. Следователно може да влязат всеки момент.
Докосвам бузата на Хана, за да я спра.
– Да се качим горе. Нямам представа кога ще се върнат
момчетата. Тя се изправя, без да каже и дума, и ми подава ръка.
Поемам я, след това я водя горе.

*
Хана
Гарет не пали лампата.
Заключва вратата след нас и аз виждам как очите му блестят в
мрака. Съблича се толкова бързо, че ме кара да се смея, след това
остава гол пред мен и мускулестото му тяло прилича на размазана
сянка, когато пристъпва към мен.
– Защо си все още облечена? – негодува той.
– Защото не всички са толкова умели като теб в събличането.
– Не е толкова трудно, сладурче. Ела да ти помогна.
 Потръпвам, когато плъзва и двете ръце под блузата ми и бавно
я вдига до ключиците. Обсипва ме с нежни целувки между гърдите,
преди да свали блузата ми през главата. Груби пръсти се спускат по
ханша и гъделичкат венериния ми хълм, когато се отпуска на колене и
смъква памучния ми клин.
В мрака виждам единствено че главата му е на сантиметри от
бедрата ми и гледката е толкова еротична, толкова адски възбуждаща,
че едва имам сили да дишам. Когато устата му се отрива в
чувствителния израстък, вече набъбнал от желание, заряд от
удоволствие едва не ме поваля и аз стискам главата му, за да се
задържа.
– Не – заявявам. – Не мога да се задържа права, ако ми правиштова.
Гарет се смее, изправя се и ме поема на ръце, сякаш изобщо не
тежа. Падаме тежко на леглото и се смеем, както сме легнали
настрани,
обърнати един към друг. И двамата сме голи и това ни се струва
най- естественото нещо на света.
Когато той заговаря, думите са толкова безсмислени, че аз наистина
се чувствам объркана.
– Мислех, че името ти започва с М.
– Мислел си, че името ми е
Мана? Гарет продължава да се
киска.
– Не. Мислех, че името ти е Мона или Моли, или Макензи.
Нещо с М.
Не знам дали да се чувствам обидена, или да се смея.
– И…

– Почти два месеца, Хана. Живял съм почти два месеца, без дазнам
името ти.
– Просто не се познавахме.

– Ти знаеше

моето. Въздишам.
–Всички ти знаят името.
 –Колко време съм изкарал, без да те забележа, дяволите да
мевземат? Защо трябваше да видя една скапана шестица на
контролното ти, за да те забележа?
Той ми се струва толкова разстроен, че аз приближавам и го
целувам.
–Няма значение. Сега вече ме познаваш.

–Така е – отвръща настойчиво той, след това се плъзва понадолу и

засмуква с уста едното ми зърно. – Знам, че когато правя това… –
Той засмуква още по-силно и аз стена, а той пуска зърното ми и се
чува мокро мляскане. – Толкова високо стенеш, че направо можеш
да събудиш мъртвите. Знам, че когато правя това, бедрата ти ще
започнат да се движат, сякаш търсят члена ми. – Той перва с език
другото зърно, обикаля го и както е предрекъл, аз повдигам ханш,
ала откривам единствено болезнена празнота.
Гарет се подпира на лакът, бицепсите му потръпват до рамото ми.
– Освен това знам, че те харесвам – признава той с дрезгав
глас. Аз прихвам.
– И аз те харесвам.
– Сериозно говоря. Адски много те харесвам.
Не знам какво да кажа, затова просто обхващам задната част на
главата му и го привличам за целувка. След това всичко се размазва.
Ръцете и устните му са навсякъде, вълна от удоволствие ме помита и
отнася на прекрасно място, където съществуваме единствено ние с
Гарет. Оставя ме колкото да посегне към чекмеджето до леглото и
пулсът ми препуска, защото знам какво търси и какво ще се случи.
Разкъсването на пакетчето шумоли в тъмнината и аз го виждам как си
слага презерватив, но вместо да се отпусне върху мен, той се превърта
по гръб и ми дава юздите.
– Яхни ме. – Гласът му е дрезгав, трепери от желание.
Ахвам, но се качвам в скута му и поемам пениса му с една ръка. Той
е дълъг, дебел и внушителен, но позата ми позволява да контролирам
колко да поема. Пулсът ми прескача като състезателен кон, когато се
отпускам върху него. Усещам найвеликолепното разпъване, докато се
спускам сантиметър по сантиметър, докато той не влиза целият вътре в
мен и неочаквано съм пълна. Толкова адски пълна. Вътрешните ми
мускули се стягат около пениса му, тръпнат около него и Гарет издава
звук на отчаяние, който пробягва през цялото ми тяло.
–О, мамка му. – Пръстите на Гарет се забиват в ханша ми, предида
успея да помръдна. – Разкажи ми отново за баба си.
–Сега ли?

Гласът му е напрегнат.
–Да, сега, защото не знам дали някой ти е казвал преди, но сипо-
стегната от… добре, не, няма да мисля за това колко си стегната.
Как се казваше баба ти?
–Силвия. – Правя геройски опит да не се смея.

Дишането му става по-тежко.

–Тя къде живее?

–Във Флорида. В дом за възрастни. – По челото ми избива

пот,защото Гарет не е единственият, който всеки момент ще
изпусне контрол и ще свърши. Напрежението между краката ми е
нетърпимо. Бедрата ми искат да се движат. Цялото ми тяло копнее
за облекчение.
Гарет изпуска дълга, накъсана въздишка.
–Добре. Добре съм. – Белите му зъби блестят в сенките, когатоми се
усмихва. – Разрешено ти е да продължиш.
–Слава богу.

Надигам се и се отпускам толкова тежко, че и двамата пъшкаме.

Подобно заслепяващо желание е нещо ново за мен. Яздя го бързо,
нетърпеливо, но и това не ми стига. Имам нужда от още и още, докато
най-сетне не започвам да го блъскам, защото открих, че когато се
приведа напред и го направя, клиторът ми се отрива в срамната му
кост и удоволствието става невероятно.
Гърдите ми се притискат в неговите, твърди като камък. Той е
толкова мъжествен, като наркотик е, дяволите да го вземат! Целувам
го по врата и откривам, че кожата му е гореща под устните ми. Той
гори,
сърцето му блъска диво под гърдите ми и когато вдигам леко глава, за
да видя лицето му, не мога да откъсна очи от изражението с
изписалото се неописуемо удоволствие, което блести в очите му.
Толкова съм съсредоточена в него, че когато оргазмът ме разтърсва,
съм напълно неподготвена.
–Ооо! – изкрещявам и се отпускам върху него, когато
сладкотоудоволствие се разлива в тялото ми.
Гарет ме гали по гърба, докато се опитвам да си поема дъх и се
наслаждавам на удоволствието. Влагалището ми се свива и отпуска,
притиска твърдия му член и пръстите му се забиват в плешките, когато
изругава:
– Хана… о, мамка му, любима, това е страхотно!
Все още не мога да си поема дъх спокойно, когато той започва да
тласка нагоре, бързо, дълбоко, бедрата му отскачат, изпълва ме отново
и отново, докато най-сетне прави един последен тласък и пъшка.
Чертите му се изопват, тъмните му вежди се сключват, сякаш го боли,
но аз знам, че не е това. Целувам го отново по врата, търся трескавата
плът, докато той трепери под мен и ме притиска толкова силно, че не
ми остава въздух.
След като и двамата се отпускаме и изхвърляме презерватива, Гарет
се примъква до мен и се притиска в гърба ми. Тежестта на ръката му
ми вдъхва спокойствие, дава ми топлина и ме радва. Същото става и
когато отпуска длан на корема ми и гали голата ми плът. Притиска
устни отзад на врата и аз честно мога да кажа, че никога през живота
си не съм изпитвала по-голямо задоволство.
– Остани тази вечер – прошепва той.
– Не мога – промълвявам. – Трябва да върна колата на Трейси.
– Кажи ѝ, че е открадната – предлага той. – Аз ще те
подкрепя. Смея се тихо.
– Няма начин. Тя ще ме убие.
Гарет отпуска буза на рамото ми и върти бедра, така че
полутвърдият му член се отрива в дупето ми. Той въздиша щастливо.
– Имаш най-сладкото задниче на планетата.
Нямам представа как стигнахме дотук. Първо му казах да се разкара,
а след това се гушкам с него в леглото. Понякога животът е напълно
откачен.
–Слушай – казва той малко по-късно. – Нали не работиш в петък?

–Не. Защо?

–Утре ще играем срещу „Харвард“. – Той се колебае. – Искаш лида

дойдеш да ни гледаш?
Колебая се и аз. Мисля, че прибързвам. Тази вечер му казах неща,
които не съм споменавала пред никого, и съм почти сигурна, че
малцина знаят онова, което той ми разказа за баща си. Не искам да го
питам какво означава всичко това. Ужасена съм, че влагам прекалено
много.
Също така съм ужасена, че всичко е истина.
–Можеш да вземеш моя джип – предлага той с дрезгав глас. –Аз ще
пътувам с автобуса и останалите от отбора, така че той ще бъде
отпред, на алеята.
–Може ли да взема Али?

–Разбира се. – Той ме целува по рамото и аз потръпвам. – Доведи

когото искаш. Имаме нужда от подкрепа. Мачовете на чужда
територия са кофти, защото никой не вика за нас.
Преглъщам странната буца, заседнала в гърлото ми.
– Добре. Да… става.
Отново мълчим и аз неочаквано усещам твърдината, подпряна в
дупето ми. Очевидната му ерекция ме кара да прихна.
– Сериозно ли, пич? Отново?
Той се смее.
– Та какво разправяше онзи ден за издръжливостта ми? Засрами се,
пич.
Преобръщам се през смях и се притискам в топлото му кораво тяло.
– Втори рунд? –
прошепвам. Устните му
намират моите.
– Да, мама му стара.
30
Хана
–Не мога да повярвам, че това се случва – натъртва Декстър – застотен
път – от задната седалка на джипа на Гарет.
Седналата до Декс, Стела въздиша и се съгласява с него – също за
стотен път.
–Нали? Возим се в автомобила на Гарет Греъм. От една страна,се
изкушавам да запея като Кари Ъндърууд и да изпиша името си на
кожената седалка.
–Да не си посмяла! – съскам от мястото зад волана.

–Споко, няма. Но имам чувството, че ако не оставя свой печат втази

кола, никой никога няма да повярва, че съм се возила в нея.
Мама му стара, самата аз не мога да повярвам, че тя е в нея. Не се
изненадах, когато Али подскочи от кеф при възможността да дойде с
мен в Кеймбридж, защото все още иска да научи подробности за
Гарет, но се стреснах, когато Стела и Декс настояха да дойдат.
Откакто тръгнахме, и двамата ме попитаха поне два пъти дали ние с
Гарет сме двойка. Отговорих, както обикновено – понякога се
виждаме. Само че ми е трудно да убедя и себе си в тази работа.
През останалата част от пътя надуваме музиката. Двамата с Декс
пеем и хармонията ни е направо невероятна – защо не го поканих да
пее дует с мен, по дяволите? Али и Стела не могат да пеят вярно, дори
животът им да зависи от това, но се включват на припевите и когато
спирам на паркинга пред хокейни център, сме във върховно
настроение.
Никога досега не съм идвала в „Харвард“ и ми се иска да имах
повече време, за да разгледам кампуса, но и без това закъсняваме, така
че настоявам да влезем, за да си намерим места. Направо съм слисана
колко е голяма и модерна залата и колко много хора са дошли тази
вечер. За щастие, успяваме да си намерим празни места близо до
страната, от която е отборът на „Брайър“. Не ни трябва нищо за ядене,
понеже в колата се натъпкахме с царевичен чипс.
– Та как точно протича мачът? – пита Декстър.
Ухилвам се.
– Ти сериозно ли?
– Напълно. Аз съм чернокожо хлапе от Билокси, Хан-Хан.
Какво, мама му стара, знам за хокея?
– Добре де.
Стела и Али не спират да говорят за часовете по актьорско
майсторство, а аз се впускам да обясня на Декс какво да очаква. Когато
играчите излизат на леда, откривам, че обяснението ми съвсем не е
било точно. Това е първият хокеен мач, който гледам на живо, и не
очаквам нито рева на тълпата, нито колко оглушително гърми
озвучителната система, нито поразителната скорост на играчите.
Гарет е с номер 44, но аз няма нужда да следя номера, за да позная
кой от играчите в черно и сребърно е той. В средата на редицата е и в
мига, в който реферът подава шайбата, Гарет се спуска напред, подава
на Дийн, за когото мислех, че е крило, но всъщност е защитник.
Твърде заета съм да следя Гарет, за да се съсредоточа над някого от
останалите играчи. Той е… впечатляващ. И без кънките е висок, така
че допълнителната височина го прави огромен. И е толкова дяволски
бърз, че ми е трудно да го следвам с поглед. Лети по леда, гони
шайбата, която от „Харвард“ ни откраднаха, и парира противниковия
играч като професионалист. „Брайър“ повежда в началото
благодарение на играч, когото коментаторът нарича Джейкъб
Бърдерон, и ми трябва секунда, за да се досетя, че говори за Птицата,
тъмнокосия дипломант, с когото се запознах в „Малоун“.
Часовникът на таблото тиктака, но тъкмо когато си мисля, че
„Брайър“ ще размаже „Харвард“ в първото полувреме, един от
противниците вкарва на Симс.
Полувремето приключва и играчите се оттеглят по съответните
тунели. Декс ме сръчква в ребрата.
– Слушай сега. Не е толкова зле. Дали да не започна да играяхокей?
– Можеш ли да се пързаляш? – питам.
–Неее. Но едва ли е толкова трудно, а?
Сумтя.
–Занимавай се с музика – съветвам го аз. – Ако обаче си решилда се
заемеш с някой спорт, играй футбол. „Брайър“ ще ти се зарадва.
От онова, което чувам, нашият футболен отбор има най-лошата
година от много време насам, спечелили са едва три от осемте мача,
които са играли досега. Шон обаче каза, че все още имат шанс да
постигнат нещо, ако, цитирам, „си стегнат задниците, мама им стара, и
започнат да печелят скапаните мачове“. Домъчнява ми за Бо, с когото
ми беше много приятно да си говоря на партито.
В мига, в който се сещам за Бо, лицето на Джъстин ми се натрапва
като порив на вятъра.
По дяволите.
Имаме среща за вечеря в неделя.
Как, по дяволите, можах да
забравя?
Защото беше твърде заета да правиш секс с Гарет.
Това е.
Прехапвам устни и се питам какво да правя. Не се бях сещала за
Джъстин цяла седмица, но това не заличава факта, че мислех за него
цял семестър. Нещо ме беше привлякло към него и не мога да
пренебрегна това. Сега дори не знам какво става между нас с Гарет.
Той не е повдигал въпроса за онази работа с гаджетата. А и аз не знам
дали искам да му бъда гадже.
Имам си тип, когато става въпрос за момчета. Харесвам ги
мълчаливи, сериозни, малко тъжни. Ако имам късмет, творчески
личности. Ако свирят на някой музикален инструмент, е винаги плюс.
Да са умни, саркастични, но не и злобни. Да не се страхуват да си
покажат чувствата. Някой, който ме кара да се чувствам… спокойна.
Гарет притежава някои от тези качества, но съвсем не всичките. А
пък спокойна съвсем не е състоянието, което мога да опиша, когато
съм с него. Когато се караме или си подмятаме закачки, сякаш цялото
ми тяло вибрира от електричество. Когато пък сме голи… сякаш
цялата заря от Четвърти юли гръмва вътре в мен.
Дали това е добро?
По дяволите, не знам. Миналото ми с момчета не е особено
успешно. Какво знам аз за връзките? Откъде да съм сигурна, че
Джъстин не е момчето, с което трябва да бъда, ако не изляза с него
поне веднъж?
–Защо му казват гънка? – пита очарованият Декс, когато започва
второто полувреме? – И защо звучи толкова мръснишки?
Седналата от другата ми страна, Али се навежда и се ухилва на
Декстър.
–Миличък, абсолютно всичко в хокея звучи мръснишки. Петдупки?
Ръчкане? Заден вход? – Тя въздиша. – Ела веднъж у нас да чуеш как
татко крещи „Наври му го!“, докато гледа хокей, а след това ми кажи
кое е мръснишко. Да не говорим, че се чувстваш неудобно.
Двамата с Декс се смеем толкова силно, че за малко да паднем от
столовете.

*
Гарет
Докато с момчетата се изнизваме от съблекалнята за гости след
мача, всички сме все още превъзбудени, че сме смлели противниковия
отбор. Въпреки че един от нашите второкурсници вкара последния гол
– ама каква красота – който ни извоюва победата, аз реших, че Хана е
талисманчето ми и сега трябва да присъства на всичките ни мачове,
защото последните три пъти, когато играхме срещу „Харвард“, те
направо ни разбиха.
Бяхме се разбрали да се видим извън стадиона след мача и тя ме
чака, когато излизам. Тук е с Али, с някакво тъмнокосо момиче,
което не познавам, и с огромен чернокож, за когото съм удивен, че не
е част от футболния отбор. А трябва да е сред играчите. Максуел
направо ще се изпразни в гащите, ако има такова чудовище в
защитата.
В мига, в който Хана ме забелязва, тя се отделя от приятелите си и
пристъпва към мен.
–Здрасти. – Струва ми се изненадващо срамежлива, колебае
се,сякаш не е сигурна дали да ме прегърне, или да ме целуне.
Разрешавам дилемата, правя и двете и когато докосвам устните ѝ
със своите, чувам победоносно „Знаех си!“ откъм приятелите ѝ.
Възкликва момичето, което не е Али.
Отдръпвам се и се усмихвам широко на Хана.
– Значи пазиш тайни от приятелите си, а?
– За нас ли? – повдига тя вежди. – Нямах представа, че има нас.
Сега определено не е моментът да обсъждаме естеството на връзката
ни – ако може да се нарече така – затова просто свивам рамене.
–Хареса ли ти мачът?
 –Беше напрегнат. – Тя се подсмихва. – Забелязах, че ти не вкарагол.
Нещо си се отпуснал.
Ухилвам се още по-широко.
–Искрено се извинявам за този пропуск, Уелси. Обещавам
следващия път да се постарая повече.
–Гледай да го направиш.

–Ще отбележа само заради теб, какво ще кажеш?

Съотборниците ми минават покрай нас и се отправят към автобуса,

който чака на шест метра, но аз все още не съм готов да оставя Хана.
–Радвам се, че дойде.

–И аз. – Струва ми се, че говори искрено.

–Утре вечер свободна ли си? – Отборът има пореден мач утре,но е

следобеда, а аз умирам от нетърпение да остана насаме с
Хана, за да можем да… да де. – Можем да се помотаем, след като се
върна от… – Млъквам, когато с периферното си зрение мярвам сянка.
Изпъвам рамене, когато забелязвам, че татко слиза по стълбите на
сградата.
Това е моментът, от който изпитвам ужас. Време е за великото
кимване, последвано от мълчалива раздяла.
Сякаш по поръчка той
кима. Само че не си тръгва.
Баща ми ме стряска до полуда, когато заговаря.
– Гарет. Искам да ти кажа нещо.
Дълбокият му глас разпраща студени тръпки по гърба ми.
Ненавиждам звученето на гласа му. Мразя лицето му.
Мразя всичко в него, мамицата му.
Хана се мръщи загрижено, когато вижда изражението ми.
– Това да не би да е…
Вместо да отговоря, отстъпвам крачка назад с нежелание.
– Връщам се след малко – мънкам аз.
 Баща ми вече е по средата на паркинга. Дори не се обръща, за да
провери дали го следвам. Защото той е скапаният Фил Греъм и не
може да си представи, че някой не иска да бъде край него.
Незнайно как, напрегнатите ми крака ме отвеждат към баща ми.
Забелязвам, че някои от съотборниците ми се застояват край вратата на
автобуса и ни наблюдават с любопитство. Част от тях не крият
завистта си. Господи. Да знаеха само на какво завиждат.
Когато отивам до него, дори не си правя труд да кажа нещо любезно
и възпитано. Просто се мръщя и говоря рязко.
– Какво искаш?
И той като мен минава право на въпроса.
– Очаквам да се прибереш у дома за Деня на
благодарността. Шокът ми избликва като остър смях.
– Не, благодаря, ще пасувам.

– Нищо подобно, ще се прибереш. – Лицето му помръква. – Илище

те завлека у дома.
Просто не знам какво става в момента. Откога започна да ми
нарежда дали да се прибера, или не? Не съм се връщал, откакто
постъпих в „Брайър“. През учебната година съм в Хейстингс, а през
лятото работя по шейсет часа на седмица за една строителна фирма в
Бостън и спестявам всяко пени, за да ги използвам след това за наем и
храна, защото не искам да приемам от парите на баща ми повече,
отколкото се налага.
–На теб пък какво ти пука как ще прекарам празниците? – мърморя.

–Тази година трябва да си у дома. – Говори със стиснати зъби,сякаш

му е точно толкова неприятно, колкото и на мен. – Приятелката ми
ще приготви вечерята и настоява да присъстваш.
Приятелка ли? Дори нямах представа, че има приятелка. Трябва ли
да ми е мъчно, че не знам абсолютно нищо за живота на татко?
Начинът, по който го каза, ми направи впечатление. Тя настоявала
да присъствам. Не той.
Поглеждам го в очите, същия сив нюанс като моите.
– Кажи ѝ, че съм болен. Или, мама му стара, кажи ѝ, че съмумрял.
 – Не ме предизвиквай, момче.
Сега извади картата с момче, а? Винаги ме нарича така, преди да
забие юмрук в корема ми или да ми размаже лицето, или да ми счупи
носа поне за стотен път, мама му стара.
– Няма да дойда – отсичам студено. – Примири се.
Той пристъпва по-близо и очите му блестят изпод ниско
нахлупената козирка на шапката на „Бруинс“. Разсъсква се.
–Слушай, неблагодарно лайно такова. Не искам много от
теб.Всъщност не искам нищо от теб. Оставил съм те да правиш
каквото решиш, мамка ти, плащам ти учебните такси, книгите,
екипировката.
При това напомняне стомахът ме присвива от гняв. На компютъра
имам списък с всичко, за което той е плащал досега, така че, когато си
получа фонда, да знам колко точно да запиша на чека, който
възнамерявам да му връча, преди да му кажа сбогом и майната ти.
Само че таксата за следващия семестър трябва да се плати през
декември, месец преди да получа достъп до фонда. А в спестовната си
сметка нямам достатъчно пари.
Това означава, че ще му бъда задължен още известно време.
–Единственото, което очаквам от теб – завършва той, – е даиграеш
като шампион. Като шампиона, който аз съм създал. – Извива
грозно уста и се подсмихва. – Време е да си платиш, синко.
Ще се прибереш у дома за Деня на благодарността. Разбра ли ме?
Погледите ни се срещат.
Мога да убия този тип. Ако знаех, че ще ми се размине, като нищо
щях да го убия.
– Разбра ли ме? – повтаря той.
Кимам отривисто, след това се врътвам и потеглям, без да погледна
назад.
Хана ме чака до автобуса. Зелените ѝ очи излъчват тревога.
– Всичко наред ли е? – пита тихо
тя. Поемам си накъсано дъх.
–Да, наред е.

–Сигурен ли си?
 –Сигурен съм, любима, честна дума.

–Греъм, довлечи си задника в автобуса! – изревава треньорътзад

мен. – Само теб чакаме.
Незнайно как, успявам да се усмихна.
–Трябва да тръгвам. Можем да се видим утре след мача?

–Обади ми се, когато приключите. Ще видим къде съм.

–Става. – Лепвам целувка на бузата ѝ, след това се отправямкъм

автобуса, където треньорът потропва нетърпеливо с крак.
Той наблюдава Хана, докато тя се връща при приятелите си, след
това ми отправя крива усмивка.
–Готина е. Гаджето ли?

–Нямам представа – признавам.

–Обикновено е така с жените. Те държат всички карти, а ниеникога

нямаме представа. – Треньорът ме шляпва по ръката. – Хайде,
хлапе. Време е да потегляме.
Заемам обичайното си място до Лоугън в предната част на
автобуса и той ме поглежда странно, докато разкопчавам якето и
отпускам глава назад.
– Какво? – мърморя.
– Нищо – отвръща небрежно той.
Познавам го достатъчно отдавна и знам, че това „нищо“ означава
нещо съвсем различно, но той си слага слушалките на айпода и не ми
обръща никакво внимание през по-голямата част от пътуването. Едва
когато сме на десет минути от „Брайър“, той дръпва с рязко движение
слушалките, обръща се и ме поглежда.
– Майната му – заявява той. – Просто ще го кажа.
Предпазливост пърха в стомаха ми също като някой
лешояд.
Искрено се надявам да не признае, че си пада по Хана, защото
всичко ще се сговняса. Оглеждам се, но повечето
 от съотборниците ни или спят, или слушат музика. По-големите
отзад се смеят на нещо, което Птицата току-що е казал. Никой не
ни обръща внимание.
Снишавам глас.
– Какво става?
Той въздиша тежко.
–Първо се колебаех дали да ти кажа, но мама му стара, Джи,кофти
ми е някой да го имат за глупак, особено най-добрия ми приятел.
Трябваше обаче да изчакам мачът да мине. – Той свива рамене. –
Не исках да си разсеян на леда.
–Какво имаш предвид, човече?

–Снощи с Дийн бяхме в Максуил Хаус за Хелоуин –

признава Лоугън. – Та там беше Кол и… Присвивам

очи.
– И какво?
Лоугън ми се струва толкова смутен, че направо мога да изперкам.
Той не е от хората, които шикалкавят, което означава, че става нещо
сериозно.
– Той каза, че щял да излиза с Уелси този
уикенд. Сърцето ми спира.
–Глупости.

–И аз така си казах, ама… – Той отново свива рамене. –

Тойнастоява, че е истина. Прецених, че трябва да ти кажа, защото
може да се окаже, че не са празни приказки.
Преглъщам, а мислите ми препускат с милион километра в час.
Глупости продължава да е най-точното ми определение, но част от
мен не е толкова сигурна. Нали Хана е в живота ми заради скапаняка
Кол. Защото тя се интересуваше от Кол.
Само че това беше преди. Преди двамата с нея да се целунем… Тя
обаче отиде на партито, за да се види с него след целувката.
Точно така. Преглъщам с усилие. Наистина беше след целувката, но
преди всичко друго. Ами сексът? Ами тайните, които споделихме? И
всичкото гушкане.
Казах ти аз, че гушкането е грешка, пич.
Циникът у мен направо разпердушинва мозъка ми, вкарва приливна
вълна от предпазливост в гърдите ми. Не, Кол сигурно е дрънкал
небивалици. Няма начин Хана да се съгласи да отиде на среща с него,
без да ми каже.
Нали така?
– Та просто реших, че трябва да научиш – завършва Лоугън.
Трудно ми е да кажа и дума, така ме е стегнало гърлото, но успявам
да промълвя една дума. – Мерси.

31
Хана

Гарет ми пуска есемес, докато се каня да си легна. Двете с Али

влязохме точно преди пет минути и съм изненадана, че ми пише.
Мислех, че ще се тръшне да спи в мига, в който се прибере след мача.
Той: Трябва да говоря с теб.
Аз: Сега ли?
Той: Да.
Добре. Това може и да е есемес, но веднага долавям тона му. А той
определено е вкиснат.
Аз: Разбира се. Ще ми звъннеш ли?
Той: Всъщност на вратата ти съм.
Врътвам се към отворената врата и очаквам да го видя. След това се
чувствам глупаво, защото Гарет обикновено не идва, без да ме е
предупредил.
Стомахът ме присвива, докато минавам през хола, за да отворя
вратата. Гарет точно както каза, е отпред. Все още е с якето от хокея и
долнището на анцуг, сякаш е дотичал тук, вместо първо да се прибере,
за да се преоблече.
 – Здрасти – поздравявам го аз и му давам знак да влезе. –
Каквостава?
Той поглежда празния хол.
– Къде е Али?
– Легна си.
– Може ли да поговорим в стаята ти?
Стомахът ме присвива още по-силно. Изобщо не успявам да
разгадая изражението му. Очите му са притворени, в гласа му няма и
следа от емоция. Да не би да има нещо общо с баща му? Одеве не чух
разговора им, но езикът на тялото разкри сериозна агресия. Те да не
би…
– Ще излизаш ли с Джъстин този уикенд?
Гарет задава въпроса в мига, в който затварям вратата на стаята, и аз
осъзнавам с ужас, че тази работа няма нищо общо с баща му.
Всичко е свързано с мен.
Изненада и чувство на вина се боричкат в мен, когато срещам
погледа му.
– Кой ти каза?
– Лоугън. Но е чул от Кол.
– О.
Гарет не помръдва. Не си разкопчава якето. Дори не мигва. Не
откъсва очи от мен.
– Истина ли е?
Въздишам.
– И да, и не.
За пръв път, откакто дойде, по лицето му се изписва някакво чувство
– раздразнение.
– Това пък какво означава, дяволите да го вземат?

– Означава, че той ме покани, но аз не съм решила дали щеизляза

с него, или не.
– Казала ли си, че ще излезеш? – пита мрачно той.

– Да, но…

Очите на Гарет пламват.

– Значи си казала да? Той кога те покани?
– Миналата седмица – признавам. – В деня след партито на
Бо. Лицето му се отпуска. Съвсем леко.
–Значи е било преди партито на Дийн? Преди ние с теб да…Кимам.

–Добре. – Той си поема дъх. – Добре. Не е толкова зле,

колкотомислех. – След това обаче лицето му отново става каменно
и ноздрите му се разширяват. – Чакай… как така не си решила
дали ще излезеш с него?
Свивам безпомощно рамене.
– Мама му стара, изобщо няма да ходиш,
Хана! Острият му глас ме кара да трепна.
–Кой казва? Ти ли? Защото последния път, когато проверих, двамата
с теб не бяхме двойка. Просто се мотаехме заедно.
–Това ли наистина… – Той млъква и се мръщи. – Знаеш ли какво?
Май си права. Май двамата с теб просто се мотаем заедно.
Едва успявам да следвам накъсаните мисли в ума си.
–Ти каза, че нямаш гаджета – напомням му малодушно аз.

–Казах, че нямам време за гаджета – изстрелва в отговор той. –Само

че приоритетите се променят.
Колебая се.
– Да не би да казваш, че искаш да ти бъда гадже?
– Да, може и това да казвам.
Забивам зъби в долната
устна.
–Защо?

–Какво защо?

–Защо го искаш? – Прехапвам устни още по-силно. – Ти се

интересуваш преди всичко от хокей, нали не си забравил? Освен
това двамата с теб непрекъснато се караме.
–Не се караме. Закачаме се.

–То е същото.
 Той извръща поглед.
–Изобщо не е същото. Закачките са забавни и добронамерени.Да се
караме…
–О, боже, сега се караме за начина, по който се караме! – прекъсвам
го аз, но не мога да спра смеха си.
Гарет отпуска рамене, когато чува смеха ми. Прави крачка към мен,
не отделя очи от мен.
–Знам, че си падаш по мен, Уелси. И аз си падам по теб. Толкова ли
ще е зле, ако направим тази връзка официална?
Ахвам отново. Мразя да ме поставят на мястото ми, освен това съм
прекалено объркана, за да си обясня каквото и да било сега. Рядко ми
се случва да действам импулсивно. Никога не вземам решения, преди
да съм ги премислила внимателно, и въпреки че други момичета
направо ще подскочат при мисълта да станат „официални“ гаджета на
Гарет Греъм, аз съм по-прагматична. Не очаквах да го харесам. Нито
да правя секс с него. Нито да стигнем дотам, че той да ми стане гадже.
–Не знам – отвръщам накрая. – Искам да кажа, че не съм мислила за
нас с теб като двойка. Просто исках… – Бузите ми пламват. –
Исках да усетя привличането и да разбера дали… ти се сещаш.
Само че не съм мислила за нищо в бъдеще. – Объркването ми
става още по- голямо, превръща мозъка ми в пюре. – Нямам
представа какво е това между нас, нито накъде отива, нито…
Млъквам и забелязвам изражението на Гарет, след това виждам
болката в очите му и тя ме прерязва като нож.
– Не знаеш какво има между нас, нито накъде отива ли?
Господи, Хана. Ако ти… – Той въздъхва накъсано и широките му
рамене увисват. – Ако наистина не знаеш, значи си губим времето.
Защото аз много добре знам какво е това. Аз… – Млъква толкова
ненадейно и това сякаш ме удря като с камшик.
–Какво? – прошепвам.

–Аз… – Млъква отново. Сивите му очи потъмняват. – Знаеш

ликакво? Забрави. Май си права. Важното беше да усетим
привличането. – Той е изпълнен с безкрайна горчивина. – Аз съм
 просто твоят секс терапевт, нали така? Всъщност не така, аз съм
скапаният ти възбудител.
–Възбудител ли? – питам недоумяващо.

–Както в порното – мърмори той. – Водят възбудител, който дадуха

на пичовете между дублите, за да останат надървени. – В гласа му
долавям гняв. – Това беше моята работа, нали? Да те разгорещя за
Кол. Да те подготвя да го изчукаш.
По кожата ми лази възмущение.
– Първо, това е отвратително. Второ, не е честно и ти го знаеш.

– Очевидно не знам абсолютно нищо.

– Той ме покани, преди да спя с теб! И по всяка вероятност нямаше

да изляза с него!
Смехът на Гарет прилича на лай.
–По всяка вероятност нямало да отидеш ли? Да, бе. Много ти
благодаря за това. – Той прави крачка към вратата. – Знаеш ли
какво? Върви на тъпата си среща. Получи от мен каквото искаше.
Сега вече Джъстин може да поеме.
 – Гарет…
Той вече е излязъл. Не просто излиза, ами иска да извести на всички,
като хлопва вратата, минава с тежки стъпки през хола и тръшва и
външната врата.
Гледам към празното място, на което той бе застанал преди малко.
Много добре знам какво е.
Грубите му думи отекват в главата ми и чувствата притискат
сърцето ми, защото съм почти сигурна, че знам за какво става въпрос.
Уплашена съм, че заради миг на несигурност съм захвърлила всичко.

32
Гарет

Когато изфучавам от Бристъл Хаус, имам чувството, че

температурата е паднала с поне пет градуса в сравнение с одеве. Леден
порив на вятъра ме блъска в лицето и щипе върховете на ушите ми,
докато вървя към паркинга.
Видя ли? Ето затова избягвам цялата работа с гаджетата. Тази
вечер трябваше да съм на седмото небе, задето смазахме „Харвард“.
Вместо това съм вкиснат, разочарован и по-разстроен, отколкото
очаквах. Хана е права – ние с нея просто се мотаехме. Същата работа
като с Кендъл или мацката преди нея, или онази преди нея. Не ми
мигна окото, когато приключих с тях, така че защо, по дяволите, съм
толкова скапан в момента?
Добре че се разкарах. Още няколко секунди и щях да се направя на
пълен глупак. Щях да кажа неща, които не трябва да се казват, може
би дори щях да започна да се моля. Господи! Господи, тя направо ми е
стъпила на врата, не знам какво друго да кажа.
На половината път до джипа си съм, когато чувам Хана да ме вика.
Гърдите ми се стягат. Обръщам се и я виждам да тича по пътеката от
Бристъл към паркинга. Все още е по пижама – карирано долнище и
черна тениска с жълти ноти отпред.
 Изкушавам се да продължа, но когато виждам голите ѝ ръце и
поруменелите ѝ от студа бузи, се вкисвам дори повече, отколкото след
разправията ни.
– За бога, Хана – мърморя аз, когато стига при мен. – Ще настинеш.

– Това са глупости – озъбва се тя. – Студеното време не е причина за

настинки.
Тя обаче трепери и когато се обгръща с ръце и започва да разтрива
голата си кожа, за да се стопли, аз ръмжа от раздразнение и бързо
дръпвам ципа на якето.
Стискам зъби и я намятам с него.
–Вземи.

–Благодаря. – Тя изглежда точно толкова раздразнена, колкотосе

чувствам и аз. – Какво не ти е наред, Гарет? Не можеш да се
врътнеш и да си заминеш по средата на сериозен разговор!
–Не остана нищо за обсъждане.

–Глупости. – Тя клати гневно глава. – Ти дори не ме оставя дакажа

какво мисля!
–Напротив – натъртвам. – А ти, повярвай ми, каза предостатъчно.

–Почти не помня какво казах. Знаеш ли защо? Защото ме

хвананапълно неподготвена и не ми остави и секунда, за да помисля.
–За какво има да мислиш? Или си падаш по мен, или не.

Хана издава някакъв звук, който подчертава раздразнението ѝ.

–Не е честно. Само защото най-неочаквано реши, че си готов
завръзка и че трябва да сме заедно, не означава, че ще се разпискам
като кака от някое сестринство и ще кажа о, какъв кеф! Ти очевидно
си имал време да мислиш по въпроса, да осмислиш всичко, а на мен
не даде никаква възможност. Просто нахлу, изръси обвиненията си
и се изнесе.
Бодва ме чувство на вина. Тя има право. Аз наистина дойдох тази
вечер напълно наясно какво искам от нея.
 –Извинявай, че не ти казах за срещата с Джъстин – прошепватя. – Но
няма да се извинявам, задето имам нужда от повече от няколко
скапани секунди, за да помисля над възможността двамата с теб да
станем двойка.
Дъхът ми излиза на бели валма, които вятърът отнася.
–Извинявай, че си тръгнах – примирявам се аз. – Само че нямада се
извинявам, задето искам да бъда с теб.
Красивите зелени очи не се откъсват от лицето ми.
–Все още ли го искаш?
Кимам. След това
въздишам.
–Ами ти?

–Зависи. – Тя наклонява глава на една страна. – И няма да севиждаме

с други, нали?
–Не, разбира се – отвръщам без следа от колебание. Саматамисъл тя
да се вижда с друг, е като мачете, забито в корема ми.
–А имаш ли нещо против да го даваме по-бавничко? – Тя пристъпва с
неудобство от крак на крак. – Защото наближава концерт, празници,
изпити, твоите мачове… и на двама ни програмата ще се сгъсти и не
мога да обещая да те виждам всяка секунда от деня.
–Ще се виждаме, когато се виждаме – отвръщам нетърпеливо.

Оставам изненадан от спокойния си глас, от това колко съм овладян,

докато в стомаха ми пърхат развълнувани пеперуди и крещят „да,
точно така“ с пълно гърло. Господи. Ще си усложня живота, като
поканя момиче в него, същевременно съм сто процента убеден, че
трябва да стане така.
–Добре тогава. – Хана ми се усмихва. – Да го направим официално.
Тъмен облак хвърля сянка върху щастието ми.
– Ами Джъстин?
– Какво Джъстин?
– Казала си му, че ще излезеш с него – съскам през зъби.
–Всъщност отмених срещата, преди да сляза.
Тъпите пеперуди отново започват да
пърхат.
– Наистина ли?
 Тя кима.
–Значи вече не си падаш по него?
Весели искрици танцуват в очите
ѝ.
– Падам си по теб, Гарет. Единствено по теб.
И ето че в миг тревогата ми се превръща в чиста радост, която ме
кара да се усмихна широко.
– Точно така, дяволите да го вземат!
Тя извива очи, пристъпва и отрива студената си буза в брадичката
ми.
–Може ли сега да влезем вътре? Задникът ми се вледени и
имамнужда от възбудител, който да ме стопли.
Присвивам очи.
– Моля?
Тя мига невинно.
–О, извинявам се. Възбудител ли казах? – Усмивката ѝ
ставалъчезарна и озарява цялото ѝ лице. – Искам да кажа гадже.
Това са най-сладките думи, които съм чувал в живота си.

33
Хана

Животът е хубав.
Животът е прекрасно, невероятно, стряскащо хубав.
Последните две седмици, в които излизам с Гарет, бяха същинска
въртележка от смях, гушкане и страстен секс, примесени със събития
от истинския живот като учебни часове и учене, репетиции и хокейни
мачове. Двамата с Гарет изковахме връзка, която силно ме изненада,
но въпреки че Али продължава да се майтапи с мен за неочакваната
промяна, когато става въпрос за Гарет, аз не съжалявам за решението
си да започна да излизам с него и да видя докъде ще стигнат
отношенията ни. Засега всичко се получава страхотно.
 Само че има едно нещо в живота. Кога са нещата чак толкова
хубави?
Когато предстои да се случи нещо лошо.
–Знам, че е много неудобно – казва Фиона, съветничката
поизпълнителско изкуство. – Само че не мога да направя нищо освен
да те посъветвам да говориш направо с Мери Джейн и…
–Няма начин – прекъсвам я аз и вдървените ми пръсти
стискатподлакътниците на стола. Наблюдавам красивата русокоса
жена зад бюрото и се питам как е възможно да опише тази атомна
бомба като нещо „неудобно“.
Освен това иска да говоря с Мери
Джейн? Как ли пък не.
Защото от къде на къде ще говоря с тъпата нещастница с промит
мозък, която току-що е съсипала шанса ми да спечеля стипендия?
Все още ми се вие свят след новината, която Фиона ми съобщи, че
Мери Джейн и Кас са ме отрязали. Взели са разрешение да ме изритат
от дуета, за да може Кас да пее соло.
Мама им стара!
Само че дълбоко в себе си аз не съм изненадана. Гарет ме
предупреди, че може да стане нещо такова. Самата аз се притеснявах
за същото. Само че по никакъв начин не очаквах Къс да ми го натресе
четири седмици преди концерта.
Или че съветничката ми няма нищо против тази
работа. Стискам зъби.
– Няма да говоря с Мери Джейн. Очевидно е, че тя вече е
взеларешение.
По-точно казано, Кас е взел решението вместо нея, когато я е убедил
да говори със съветниците ни и да обясни, че творбата и ̀ страда от този
дует и че тя ще се откаже от концерта, ако не бъде представена соло.
Кас, разбира се, е изтъкнал, че би било пълно разхищение да съсипе
чудесната песен, и благородно е предложил да ме остави аз да я изпея.
Тогава обаче Мери Джейн е настояла, че песента трябва да се изпълни
от мъжки глас.
Майната ти, Ем Джей!
–И какво да правя аз сега? – питам напрегнато. – Нямам времеда науча
 нова песен и да работя с нов композитор.
–Не, нямаш – съгласява се Фиона.

Във всеки друг случай бих харесала правотата и ̀, но днес ми идва да

я размажа.
–Затова при създалите се обстоятелства ние със съветника наКас се
разбрахме да променим правилата заради теб. Няма да работиш със
студент композитор. Единодушни сме – и шефът на катедрата даде
картбланш – да изпееш своя творба. Знам, че имаш много оригинални
песни в репертоара си, Хана. Според мен това е невероятна
възможност за теб да покажеш не само гласа си, ами и уменията си на
композитор. – Тя замълчава. – Само че ще имаш възможност да
спечелиш единствено стипендията за изпълнение, тъй като не си
студент композитор.
Мислите ми кръжат. Да, имам няколко оригинални песни, които
мога да изпълня, но нито една от тях не е изпипана като за концерт.
–Защо Кас не е наказан за тази работа? – питам.

–Виж, не мога да кажа, че одобрявам постъпката на Кас и МериДжейн,

но за съжаление, това е един от недостатъците при дуетите. – Фиона
въздиша. – Всяка година поне по един дует се разпада преди
концерта. Помниш ли Джоана Максуел? Тя завърши миналата
година. Сестрата на Бо.
Кимам.
– Нейният дуетен партньор заряза всичко три дни преди концерта –
доверява Фиона.
Мигам изненадано.
– Сериозно?

– О, да. Да кажем, че през онези последни три дни тук царешепълен

хаос.
Настроението ми се оправя съвсем малко, когато си спомням, че
Джоана не само спечели стипендия, ами привлече вниманието на
агент, който по-късно ѝ уреди прослушване в Ню Йорк.
–Не ти трябва Касиди Донован, Хана. – Гласът на Фиона
 звучиубедително. – Ти си добра като соло изпълнителка. Това е
силата ти. – Тя ме поглежда многозначително. – Доколкото си
спомням, точно това казах в началото на семестъра.
Чувството на вина затопля бузите ми. Да, така е. Не мога да отрека.
Тя ме предупреди, сподели с мен тревогите за проекта още в самото
начало, но аз се оставих Кас да ме убеди, че заедно ще бъдем
непреодолима сила.
–Ще имаш всичко необходимо, за да се подготвиш – добавя тя.– Ще
преподредим графика, за да имаш достъп до зала за репетиции,
когато имаш нужда, и ако ти трябва акомпанимент, някой от
оркестрантите ще ти помогне. Ще имаш ли нужда от нещо? – По
устните ѝ пробягва тънка усмивка. – Повярвай ми, съветникът на Кас
не е никак очарован, така че, ако има нещо, което искаш, само ми
кажи и аз ще се погрижа да го получиш.
Каня се да поклатя глава, но след това се сещам за нещо.
– Всъщност искам нещо. Искам Джае. Ким Джае
У. Фиона се мръщи.
– Кой?
– Челиста. – Вирвам решително брадичка. – Искам челиста.
*
Гарет
–Не мога да повярвам, че го е направил! – Али ми се струвабясна.
Сините ѝ очи блестят в нейния край на сепарето, докато наблюдава
Хана.
Гаджето ми е с изражение, с което се опитва да прикрие колко е
бясна, но аз усещам как всичко се излъчва от тялото и ̀. Тя приглажда
престилката си.
–Наистина ли, защото аз напълно вярвам – отвръща Хана. –Обзалагам
се, че това е бил планът му от самото начало. Да ме побърква два
месеца, а след това да ме прецака точно преди концерта.
–Скапаният Кас – мърмори Декстър, приятелят на Хана, койтое седнал
до Али. – Някой трябва го нарита това момче. – Декс поглежда нас с
Лоугън. – Не може ли някой от вас, хокеистите, да го направи? Да го
поступа?
–С удоволствие – отвръща весело Лоугън. – Какъв му е адресът?
 Аз сръчквам приятеля си.
–Няма да бием никого, тъпако. Не и ако не искаш да ти се стовари на
главата гневът на треньора – и отстраняване. – Обръщам се към Хана
и я поглеждам мрачно. – Не се тревожи, любима, аз ще го пребия в
представите си. Това нали се брои?
Тя прихва.
–Разбира се. Това го позволявам. – Тя пъха бележничето за поръчки в
джоба на престилката. – Връщам се ей сегичка.
Когато Хана се отправя към плота, аз се възхищавам на задничето и ̀
толкова дълго, че останалите започват да хихикат. Хич не ми
разправяйте колко е странно да споделям сепаре с найдобрия си
приятел и най-добрите приятели на Хана.
Бях сигурен, че артистичните приятели на Хана ще се държат
пренебрежително и ще бъдат напрегнати около мен – особено след
като ми каза какво мислят за спортистите в „Брайър“ – но ми се
струва, че вроденият ми чар ги спечели. Али и Декс вече се държат с
мен така, сякаш сме приятели от години. Стела, която откри страстта
си към хокея по време на мача срещу „Харвард“, ми пуска есемеси
през ден и задава въпроси, свързани с хокея. Онзи пич Джеръми може
да е малко дръпнат, когато се видим, но пък приятелката му Меган е
готина, затова съм готов да му дам още някоя и друга възможност да
престане да се държи като дръвник.
–Тя е вкисната – отбелязва Лоугън, докато наблюдава как Ханаговори
с готвача зад паса.
–Сигурно – отвръща Декс. – Що за егоистичен малоумник зарязва
дуетната си половинка точно преди концерт?
Лоугън се киска.
–Малоумник ли? Да знаеш, че това ще го открадна.

–Тя ще се справи – заявява уверено Али. – Творбите на Хана

саневероятни. Не ѝ трябва Кас.
–На никого не му трябва Кас – съгласява се Декс. – Той е човешкият
еквивалент на сифилис.
 Всички прихват, аз се изключвам и насочвам вниманието си към
Хана. Спомням си първия път, когато дойдох в „Дела“, тогава
единствената ми цел беше да убедя Хана да ми дава частни уроци.
Беше преди малко повече от месец, а имам чувството, че я познавам
открай време.
Не знам къде ми е бил умът, когато бях против тази работа с
гаджетата. Защото да си имаш гадже, е суперска работа. Сериозно.
Правя секс, когато ми се прииска, без да се налага да се старая. Има
пред кого да си излея душата в кофти дни или след съкрушителна
загуба на леда. Мога да пускам най-скапаните майтапи на света и Хана
се смее.
Освен това ми е кеф с нея, това е истината.
Хана се връща при сепарето и ни донася поръчаните напитки. По-
точно казано, напитките на Али и Декс. Ние с Лоугън поискахме
безалкохолни, но получихме вода.
– Къде ми е „Доктор Пепър“, Уелси? – мрънка
Лоугън. Тя го срязва със строг поглед.
–Ти имаш ли представа колко захар има в едно безалкохолно?

–Напълно приемливо количество, следователно мога да го пия–

заявява Лоугън.
–Грешка. Отговорът е прекалено много. След час имате мач с
Мичиган – не можете да се надрусате със захар преди мач. Ще се
заредите с енергия за пет минути, след това ще рухнете по средата
на първата част.
Лоугън въздиша.
– Джи, защо стана така, че твоето момиче се занимава с хранителния
ни режим?
Посягам към чашата си и отпивам примирено.
– Да не би да искаш да спориш с нея?
Лоугън поглежда Хана, чието изражение казва: „Ще получиш
безалкохолно само през трупа ми“. След това ме поглежда.
– Не – отвръща мрачно той.
34
Хана
 Телефонът ми започва да мяука малко след полунощ, но аз не спя.
Дори не съм си облякла пижамата. В мига, в който се прибрах след
смяната си, грабнах китарата и се хванах отново на работа. След като
Кас ми подложи егоистичен, отмъстителен крак, неща като „сън“ и
„почивка“ и „не се паникьосвай“ вече не съществуват. През следващия
месец ще съм като изтъкана от нерви, освен ако не успея по магически
начин да жонглирам с училище, работа, Гарет и пеене, без да получа
нервен срив.
Оставям акустичната китара и поглеждам екранчето. Гарет
е. Той: Не мога да спя. Будна ли си?
Аз: Да не би това да е сексуална покана?
Той: Не. Искаш ли да бъде?
Аз: Не. Репетирам. Адски съм стресирана.
Той: Тъкмо затова една сексуална покана ще ти се отрази добре.
Аз: Дръж си го в гащите, пич. Защо не можеш да спиш?
Той: Цялото тяло ме боли.
Обзема ме съчувствие. Гарет се обади по-рано, за да каже, че е
загубил мач, и очевидно тази вечер е поел доста жестоки удари. Когато
говорихме за последно, той все още беше с торбички лед на местата на
ударите.
Мързи ме да пиша, затова го набирам и той отговаря на първото
позвъняване.
Дрезгавият му глас гали ухото ми.
–Здрасти.

–Здрасти. – Отпускам се назад на възглавницата. – Извинявай,че не

мога да дойда и да нацелувам всичките ти синини, но все още работя
над песента.
–Няма проблем. Има само една синина, която искам да целунеш, а ми
се струваш твърде разсеяна за това. – Той мълчи за кратко. – Говоря
за онази си работа, между другото.
Потискам смеха.
–Аха. Разбрах. Нямаше нужда да уточняваш.

–Реши ли коя песен ще пееш?

–Май да. Пях ти я миналия месец, докато учехме. Помниш лия?

–Да. Беше тъжна.

–Тъжното е хубаво. Действа като емоционален удар. – Поколебавам се.

– Одеве забравих да те попитам – беше ли баща ти на
мача? Той не отговаря веднага.
–Не пропуска.

–Повдигна ли отново въпроса за Деня на благодарността?

–Не, слава богу. Дори не ме поглежда, когато загубим, така чене

очаквах да каже и дума. – Гласът на Гарет натежава от горчивина, но
след това го чувам как прочиства гърло. – Сложи ме на
високоговорител. Искам да те чуя как пееш.
Сърцето ми тръпне от връхлетелите чувства, но аз се опитвам да
отговоря небрежно.
– Искаш да ти изпея приспивна песничка ли? Невероятен си.
Той се смее.
–Гърдите ми се чувстват като премазани от валяк. Имам нуждада се
поразсея.
–Добре. – Натискам копчето за микрофон и посягам към китарата. –
Когато се отегчиш, затвори.
–Любима, мога да те наблюдавам как гледаш съхненето на боята по
стените и пак няма да се отегча.
Това е той Гарет Греъм, личният ми сладкодумец.
Поставям акустичната китара в скута и запявам високо. Вратата ми е
затворена и въпреки че стените в общежитието са тънки като вестник,
аз не се притеснявам, че ще събудя Али. Първото, което направих,
след като Фиона ми каза за дуета, беше да дам на Али чифт слушалки
и да я предупредя, че ще пея до късно през нощта чак до концерта.
Колкото и да е странно, вече не съм ядосана. Облекчена съм. Кас
превърна дуета ни в пищно, джазирано представление, което изобщо
не ми е по вкуса, така че, макар да съм бясна, че ме разкараха, вече
съм на мнение, че ще бъде по-добре да пея без тях.
Изпявам песента три пъти, докато гласът ми не преграква, и най-
сетне се налага да спра и да посегна към бутилката вода на нощното
шкафче.
– Все още съм тук, да знаеш.
Гласът на Гарет ме стряска. След това прихвам, защото съвсем бях
забравила, че ме слуша.
– Не успях ли да те приспя? Не знам дали да се чувствам поласкана,
или обидена.
– Поласкана. От гласа ти ме побиват тръпки. Направо е невъзможно
да заспиш.
Усмихвам се, въпреки че той не може да ме види.
–Трябва да реша какво да правя с последния припев. Последната
нота висока ли да бъде, или ниска? А, май трябва да променя и
средата. Слушай сега. Имам една идея. Затварям, за да измисля
какво да правя, а и ти трябва да спиш. Лека нощ, пич.
–Уелси, чакай – спира ме той, преди да затворя.

Изключвам микрофона и лепвам телефона за ухото.

– Какво има?
Посреща ме дълго мълчание.
–Гарет? Чуваш ли ме?

–А, да. Извинявай. Ето ме. – Чувам тежка въздишка. – Ще дойдеш

ли с мен на Деня на благодарността?
Застивам на място.
– Ти сериозно ли?
Следва ново мълчание, дори по-дълго от първото. Почти очаквам да
премисли поканата. Не мисля, че ще се натъжа, ако стане така. След
като научих за бащата на Гарет, не съм сигурна дали мога да седя на
масата срещу този човек, без да изпитам желание да го удуша.
Що за човек бие сина си? При това дванайсетгодишния си син.
– Не мога да отида там сам, Хана. Ще дойдеш ли?
 Гласът му пресеква при тези последни думи, а сърцето ми сякаш
спира. Въздишам накъсано.
– Разбира се, че ще дойда.
35
Хана

Домът на бащата на Гарет не е палатът, който очаквах да видя, ами

къща на Бийкън Хил, което май е еквивалентът на палат за рамките на
Бостън. Районът е великолепен. Идвала съм няколко пъти в Бостън, но
никога в този лъскав квартал и не мога да не се възхитя на красивите
къщи от деветнайсети век, на павираните тротоари и причудливи
газови лампи по тесните улици.
Гарет не каза почти нищо по време на двучасовото пътуване към
града. От тялото му в костюм се излъчваше напрежение на вълни,
които благополучно успяха да изнервят и мен. Да, казах облечен в
костюм, защото е в черни панталони, колосана риза с копчета и черно
сако и вратовръзка. Скъпата материя приляга на мускулестото му тяло
като истинска мечта и дори намръщеното му лице подчертава колко е
готин.
Очевидно баща му е настоял да се облече в костюм. А когато Фил
Греъм разбрал, че синът му ще доведе момиче, настоял и аз да се
облека официално, затова съм в специалната синя рокля, с която бях
на миналогодишния концерт. Коприната пада до коленете ми и аз съм
я съчетала със сребърни обувки на десетсантиметрови токчета, които
накараха Гарет да се ухили, когато се появи на прага ми и ме уведоми,
че сега вече можел да ме целува прав, без да му се схваща вратът.
Посреща ни не бащата на Гарет, а красива блондинка в червена
официална рокля, която обгръща глезените ѝ. Сложила си е черно
дантелено болеро с дълги ръкави, което ми се струва странно, защото в
къщата е сто градуса. Да, тук е адски горещо и аз веднага свалям
зеленото си палто в елегантното фоайе.
– Гарет – започва топло жената. – Много ми е приятно найсетне да
се запознаем.
Тя, изглежда, е в средата на трийсетте, но е трудно да се прецени,
защото има, както аз се изразявам, „стари очи“. Тези дълбоки, мъдри
очи, които разкриват, че човек е изживял няколко живота. Не знам
защо оставам с такова впечатление. Нищо в елегантното ѝ облекло или
съвършена усмивка не намеква, че е срещала трудности, но жената у
мен, преживяла травма, усеща необичайна близост с нея.
Гарет отговаря бързо, но любезно:
– И на мен ми е приятно да се запознаем…
Той мълчи и светлите сини очи трепват нещастно, сякаш едва сега
разбира, че бащата на Гарет не е казал на сина си името на жената, с
която излиза.
Усмивката ѝ става колеблива за момент, преди тя да се овладее.
–Синди – представя се тя. – А ти сигурно си гаджето на Гарет.

–Хана – представям се аз и протягам ръка.

–Много ми е приятно да се запознаем. Баща ти е в хола – обръща се

тя към Гарет. – Много е развълнуван, че ще се видите.
Нито Синди, нито аз пропускаме подигравателното сумтене на
Гарет. Стискам ръката му, за да го предупредя да се държи мило, и
през всичкото време се питам какво има предвид тя, като казва „хол“.
Винаги съм си представяла, че холът е мястото, където богатите се
събират, за да пият шери или бренди, преди да се отправят съм
трапезарията, която побира трийсет души.
Само че вътрешната част на къщата се оказва много по-голяма,
отколкото изглежда отвън. Минаваме покрай две стаи – дневна и още
една дневна – преди да стигнем в хола. Той прилича на… прилича на
дневна. Сещам се за уютния хол с портал на нашите в
Рансъм и как нищожната къща с три спални едва не ги разорява и ми
става мъчно. Не е честно човек като Фил Греъм да живее във всички
тези стаи и да разполага с пари, за да ги обзаведе, докато добри хора
като родителите ми да работят упорито, за да опазят покрива над
главата си.
Когато влизаме, бащата на Гарет се е настанил в кафяво кресло с
широка облегалка и държи на коляното си тумбеста чаша с
кехлибарена напитка. И той като Гарет е в костюм, а приликата между
двамата е смайваща. Имат еднакви сиви очи, еднакви силни челюсти и
изсечени лица, но чертите на Фил ми се струват по-остри, той има
бръчки около устата, сякаш се е мръщил много пъти и мускулите са
застинали в тази гримаса.
–Фил, това е Хана – говори весело Синди, когато се настанявана
плюшената лежанка до креслото на Фил.
–Приятно ми е да се запознаем, господин Греъм – казвам любезно.

Той кима.
Това е. Просто едно кимване.
Нямам представа какво да кажа след това, и усещам как дланта ми в
ръката на Гарет овлажнява.
– Заповядайте, седнете. – Синди сочи коженото канапе близо
доелектрическата камина.
Аз сядам.
Гарет остава прав. Не казва и дума на баща си. Нито на Синди. Нито
на мен.
Мама му стара. Ако възнамерява цяла вечер да мълчи, значи ни
очаква дълъг и изпълнен с неловкост Ден на благодарността.
Цари пълно мълчание.
Изтривам влажните си ръце в коленете и се опитвам да се усмихна,
но май се получава нещо като гримаса.
–Значи… няма футбол? – отбелязвам небрежно и поглеждам
плоскоекранния телевизор на стената. – Мислех, че това е традиция
на Деня на благодарността. – Господ ми е свидетел, че семейството
ми прави само това, когато ходим у леля Никол за празниците. Чичо
Марк е запален футболен фен и въпреки че останалите от нас
предпочитат хокей, пак прекарваме добре, докато гледаме цял ден
футбол по телевизията.
Гарет бе категоричен, че няма да дойде по-рано от необходимото,
така че следобедните мачове вече са изиграни, спечелени, изгубени.
Сигурна съм обаче, че мачът в Далас тъкмо започва.
Синди бързо поклаща глава.
– Фил не обича футбол.
– О – възкликвам.
В резултата се проточва ново мълчание.
– Кажи, Хана, ти какво учиш?
– Музика. По-точно вокални изпълнения.
– О – отвръща тя.
Следва ново мълчание.
Гарет обляга рамене на висока библиотека от дъб близо до вратата.
Стрелвам го с поглед и забелязвам, че очите му са съвършено празни.
Стрелвам с поглед и Фил и забелязвам, че изражението му е съвсем
същото.
О, боже. Не знам как ще издържа.
– Ухае прекрасно… – започвам аз.
– Трябва да отида да проверя пуйката… – започва Синди.
И двете се смеем с неудобство.
–Ще ти помогна. – Буквално се изстрелвам на крака, което не
епрепоръчително, когато си с десетсантиметрови токчета. За секунда
се олюлявам, ужасена, че ще се строполя, но след това възвръщам
равновесие и правя крачка, без да падна.
Да, аз съм ужасно гадже. Ситуации, изпълнени с неловкост, ме
изнервят, засърбява ме навсякъде и колкото и да ми се иска да остана
до Гарет и да му помогна да преживее тази кошмарна вечер, не мога да
понеса мисълта, че съм затворена в една стая с двама мъже, чиято
враждебност изсмуква всичкия кислород в стаята.
Поглеждам извинително Гарет и тръгвам след Синди, която ме
въвежда в просторна, модерна кухня с уреди от неръждаема стомана и
плотове от черен мрамор. Тук ухае още по-силно и по плотовете са
подредени предостатъчно ястия, покрити с фолио, за да нахранят цяла
страна от третия свят.
– Ти ли си сготвила всичко това? – възкликвам.
Тя се обръща и ми отправя срамежлива усмивка.
–Да. Обичам да готвя, но Фил рядко ми дава възможност. Предпочита
да се храни навън.
Синди си слага чифт плюшени кухненски ръкавици и отваря вратата
на фурната.
–Вие с Гарет откога се виждате? – пита небрежно тя и
пренасяогромната тава с пуйката върху котлоните.
–Около месец. – Наблюдавам я как повдига алуминиевото фолио от
 огромната птица. – Ами вие с господин Греъм?
–Малко повече от година. – Тя е с гръб към мен и не
виждамизражението ѝ, но нещо в тона ѝ ме кара да застана нащрек. –
Запознахме се на едно благотворително събитие, което бях
организирала.
–О, значи си организатор на събития?

Тя забожда термометър в гърдите на пуйката, след това в бутчетата

и раменете ѝ видимо се отпускат.
–Готова е – прошепва тя. – А на въпроса ти: бях организатор на
събития, но преди няколко месеца продадох фирмата си. Фил каза, че
съм му липсвала твърде много, когато съм на работа.
Моля? Какво?
Не мога да си представя да се откажа от работата си, защото липсвам
много на мъжа в живота ми, докато работя. За мен това е червен флаг.
–О, това е… хубаво. – Соча плота. – Искаш ли да ти помогна
дазатоплим всичко? Или веднага ще сядаме да вечеряме?
–Фил очаква да ядем веднага щом пуйката е готова. – Тя се смее, но
смехът ѝ ми се струва пресилен. – Когато той определи график,
очаква всички да го следват. – Синди сочи голяма купа до
микровълновата. – Започни с картофите. Аз трябва да приготвя соса.
– Тя държи в ръка пакетче с микс за сос. – Обикновено го правя със
соса от пуйката, но сега няма време, затова този ще трябва да свърши
работа.
Тя изключва фурната и поставя пуйката на плота, преди да насочи
вниманието си към соса. Стената над печката е скрита под тигани и
тенджери и когато тя протяга ръка, за да вземе един, дантеленият
ръкав се вдига и аз или си въобразявам, или от вътрешната страна на
китките ѝ има синьо-черни петна.
Сякаш някой я е сграбчил. При това силно.
Тя отпуска ръце и ръкавите скриват всичко до китките, а аз
решавам, че черната дантела е хвърлила сянка.
–Тук ли живееш с господин Греъм, или си имаш свое жилище?– питам
аз, докато чакам картофеното пюре да се загрее.
–Пренесох се у Фил две седмици след като се запознахме – признава
 тя.
Вероятно си въобразявам, защото няма начин това звучене в гласа ѝ
да е горчивина, нали?
– О, колко импулсивно. Вие едва сте се познавали, нали?
– Така е, не се познавахме.Добре, не си въобразявам.
Това е чиста проба горчивина.
Синди поглежда през рамо и в очите ѝ забелязвам неприкрита мъка.
– Едва ли някой ти е казвал, но често се случва спонтанносттада
има обратен ефект.
Не знам какво да отговоря.
– О – отвръщам.
Имам чувството, че тази вечер ще повтарям многократно
възклицанието.
36
Гарет

Той я бие.
Този мръсник я бие.
Нужни са ми само трийсет минути в компанията на Синди, за да
стигна до това заключение. Забелязвам издайническите знаци. Виждам
го в начина, по който тя трепва всеки път, когато той я докосне. Едва
забележимо, вероятно никой друг не би обърнал внимание, но мама
откликваше по абсолютно същия начин всеки път, когато той се
доближеше. Сякаш очакваше следващия му удар с юмрук или шамар,
или скапания му ритник.
Само че това не е единственият издайнически знак при Синди.
Дантелената дреха с дълги ръкави върху червената ѝ рокля я издава –
чукал съм предостатъчно момичета от разни сестринства и знам, че не
съчетаваш бели обувки на висок ток с черна връхна дреха. Ами
искриците страх, които трепкат в очите и ̀, когато татко се размърда на
стола си? Ами начинът, по който раменете и ̀ се отпускат, когато той ѝ
казва, че сосът е воднист? Ами поредицата комплименти, които тя му
прави, за да е сигурна, че е доволен? Не, за да бъде той спокоен.
По средата на вечерята усещам, че вратовръзката ме души, и не съм
сигурен дали мога да контролирам повече яростта си. Едва ли ще
изкарам до десерта, без да нападна дъртия и да го попитам как е
възможно да причинява това на друга жена.
Синди и Хана си говорят за нещо. Нямам представа какво е.
Пръстите ми стискат вилицата толкова силно, че съм изненадан, че не
се е пречупила на две.
Той се опита да говори с мен за хокей, докато Хана и Синди бяха в
кухнята. Аз се опитах да отговарям. Сигурен съм, че дори успях да
изрека разумно изречение с глагол и съществително и разни подобни
глупости. Само че от секундата, в която двамата с Хана влязохме в
тази забравена от бога къща, умът ми е другаде. Всяка стая пази
спомен, от който в гърлото ми се надига горчилка.
В кухнята ми счупи носа за пръв път.
Горе търпях последствията, обикновено в стаята ми, където сега
не смея да вляза, защото се страхувам, че стените ще ме притиснат.
В хола ме блъсна в стената, след като в осми клас не стигнахме до
плейофите. Забелязах, че е закачил картина върху дупката.
–Така че да – обяснява Хана. – Сега пея соло, което трябваше
данаправя още от самото начало.
Синди цъка съчувствено с език.
– Това момче май е егоистичен негодник.
– Синтия – надига остро глас баща ми. – Внимавай какви
гиприказваш. Ето го отново трепването. Би
трябвало да последва немощно
„Извинявам се“, но за моя изненада тя не се извинява.
–Не си ли съгласен, Фил? Представи си, че все още играеш
за„Рейнджърс“ и вратарят ти те напуска преди първия мач за купата
„Стенли“.
Баща ми стиска зъби.
– Двете изобщо не могат да се сравняват.
Тя бързо отстъпва.
– Да, прав си.
Натъпквам картофено пюре в устата си.
Студеният поглед на баща ми се мести към
Хана.
– Откога се виждаш със сина ми?
С крайчеца на окото забелязвам, че тя се размърдва с неудобство.
– От месец.
 Той кима, сякаш е доволен да го чуе. След това заговаря отново и аз
разбирам защо е доволен.
– Значи не е нищо сериозно.
Хана се мръщи.
Мръщя се и аз, защото сега вече знам какво си мисли. Не, на какво
се надява. Надява се отношенията ни с Хана да са просто флирт. Че
нещата ще се разминат в най-скоро време и тогава ще се съсредоточа
единствено над хокея.
Само че той греши. Мама му стара, аз също сбърках. Мислех, че
като си намеря гадже, няма да се съсредоточа над целите си, че
вниманието ми ще бъде раздвоено, но се оказа, че не е така. Много ми
е приятно с Хана, но не съм загърбил хокея. Все още тренирам и
успешно смилам противниците на леда. Последния месец доказа, че
мога да имам и Хана, и хокея и да обръщам и на двете достатъчно
внимание.
–Гарет каза ли ти, че възнамерява да стане професионалист,след като
завърши? – пита баща ми.
Хана кима.
–Щом подпише с някой отбор, програмата му ще бъде
крайнонапрегната. Предполагам, че и твоята. – Баща ми стиска уста.
– Ти къде се виждаш, след като завършиш? На Бродуей? Албум ли
ще записваш?
–Все още не съм решила – отвръща тя и посяга към чашата свода.

Забелязвам, че чинията ѝ е празна. Изяла е всичката си храна, но не

е помолила за още. Нито пък аз, макар да не мога да отрека, че
готварските умения на Синди са фантастични. Не съм ял толкова
сочно пуешко от години.
–Трудно се пробива в музикалния бизнес. Иска се много труд
иупорство. – Баща ми мълчи за кратко. – И много целеустременост.
–Това ми е добре известно. – Устните на Хана са стисната вправа
линия, сякаш има куп неща, които да каже, но се въздържа.
–В професионалния спорт е същото – подчертава той. – Иска сесъщата
целеустременост. Всичко, което те разсейва, може да ти струва
скъпо.
– Сочи ме с глава. – Не е ли така, сине?
 Посягам към ръката на Хана и я покривам с дланта си.
– Някои от нещата, които те разсейват, си струват.
Ноздрите му се разширяват.
– Май всички приключиха – обажда се Синди. – Какво ще кажете за
десерт?
Стомахът ме присвива при мисълта да прекарам още една секунда в
тази къща.
–Всъщност ние с Хана трябва да тръгваме – заявявам грубо. –Тази
вечер предупредиха за снежна виелица и искам да се върнем, преди
пътищата да бъдат затрупани.
Синди се врътва към прозореца от пода до тавана в другия край на
трапезарията. Зад стъклото няма и точица бяло във въздуха или на
земята.
Господ да я благослови, тя не казва нищо по въпроса. Дори ми се
струва почти облекчена, че тази изпълнена с неловко мълчание вечер е
приключила.
– Аз ще вдигна масата – предлага Хана.
Синди кима.
– Благодаря, Хана. Много мило.

– Гарет. – Татко изтегля стола си назад и той стърже по пода. –Искам да

ти кажа нещо.
След това излиза.
Майната му и на него, и на онова, което има да ми казва. Гаднярът
дори не благодари на приятелката си за прекрасната вечеря, която
беше приготвила. Така ми е писнало от този тип, но преглъщам гнева и
излизам от трапезарията след него.
–Какво искаш? – питам в мига, в който влизаме в кабинета му. –И не
си прави труд да ми нареждаш да остана за десерта. Дойдох за Деня
на благодарността, ядох пуйка и сега си тръгвам.
–Пет пари не давам за десерта. Трябва да поговорим за товамомиче.

–Това момиче ли? – Смехът ми прозвучава остро. – За Хана

лиговориш? Защото тя не е кое да е момиче. Тя ми е гадже.
–Тя е ненужен товар – сопва се той.
 Извивам очи.
–И как точно го разбра?

–Изгуби два от последните три мача! – изревава той.

–И вината за това е нейна, така ли?

–Нейна е и още как! Тя откъсва вниманието ти от играта.

–Не съм единственият играч в отбора – заявявам твърдо. – Несъм

единственият, който е допускал грешки по време на мачовете. – В
последния ти наложиха тежко наказание – съска той.
–Точно така. Голяма работа, мамка му. Все още сме номер еднов
нашата лига и втори в общото класиране.
–Втори ли? – Сега вече крещи и е стиснал ръце в стегнати юмруци,
когато пристъпва към мен. – И ти си доволен да си втори, а? Аз съм
те отгледал и възпитал да си номер едно, лайно дрисливо!
Навремето тези искрящи очи и поруменели бузи щяха да ме накарат
да потреперя. Вече не е така. Щом навърших шестнайсет и станах с
пет сантиметра по-висок от баща ми и двайсет килограма по-тежък,
осъзнах, че вече не се страхувам от него.
Никога няма да забравя изражението му първия път, когато му се
опълчих. Юмрукът му летеше към лицето ми и в момент на яснота
осъзнах, че мога да го блокирам. Вече не се налагаше да търпя тормоза
му. Можех да му отвърна.
Така и направих. Все още си спомням приятното хрущене на
кокалчетата ми, когато попаднаха в челюстта му. Въпреки че той
изръмжа от ярост, последва неприкрит шок – и страх – в очите му,
когато се отплесна назад от силата на удара.
Тогава за последен път ми вдигна ръка.
–Какво ще направиш? – попитах подигравателно и кимнах
къмюмруците му. – Ще ме удариш ли? Какво, да не би да ти е
омръзнало да си го изкарваш на милата жена?
Тялото му се вдърви като гранит.
– Да не би да си въобразяваш, че не знам, че я използваш забоксова
круша? – засъсках.
– Внимавай какви ги плещиш, момче.

Яростта ми избликва.
–Майната ти! – изстрелвам. Дишането ми става плитко, когатосе
вглеждам в гневните му очи. – Как е възможно да и ̀ посягаш? Как е
възможно да посягаш на когото и да било? Какво, майната ти, не ти е
наред?
Той пристъпва към мен, но спира. За секунди ми се струва, че ще ме
удари. Почти ми се иска да го направи. Така ще мога да отвърна. Ще
размажа жалкото му лице с юмруци и ще му покажа какво е да те бие
човек, който би трябвало да те обича.
Стоя на мястото си и притискам ръце отстрани. Колкото и да ми си
иска да го направя, никога няма да се принизя на неговото ниво.
Никога няма да изгубя контрол и да стана като него.
–Имаш нужда от помощ – бълвам аз. – Сериозно, старче. Имашнужда
от скапана помощ и се надявам да я получиш, преди да нараниш тази
жена още повече.
Излизам от кабинета му. Краката ми треперят толкова силно, че е
истинско чудо как успявам да се добера до кухнята, където заварвам
Хана да плакне чиниите на мивката. Синди зарежда съдомиялната. И
двете жени се обръщат, когато влизам, и двете пребледняват.
–Синди. – Прочиствам гърло, но огромната буца остава. – Извинявай,
че ще открадна Хана, но трябва да вървим.
След дълго мълчание блондинката кима отривисто.
– Няма проблем, аз ще се заема с останалото.
Хана врътва кранчето на мивката и пристъпва бавно към мен.
– Добре ли си?
Клатя глава.
– Би ли изчакала в колата? Трябва да поговоря със Синди.
Вместо да излезе от кухнята, Хана отива при Синди, поколебава се,
след това прегръща топло жената.
– Много ти благодаря за вечерята. Честит Ден на благодарността.
– Честит ден на благодарността – прошепва Синди с
напрегнатаусмивка.
Бъркам във вътрешния джоб на сакото и вадя ключовете.
– Вземи. Запали, моля те – казвам на Хана.
Тя излиза, без да каже и дума повече.
Поемам си дъх и заставам точно пред Синди. За мой ужас тя трепва
по онзи едва забележим начин, който наблюдавах през цялата вечер.
Сякаш очаква синът да е като бащата. Сякаш аз ще…
– Няма да те нараня. – Гласът ми се пропуква като скапано
яйце. Прилошава ми от мисълта, че трябва да я уверя в това.
В очите ѝ нахлува паника.
–Какво? О, боже, не. Не съм си помислила…

–Напротив – отвръщам тихо. – Всичко е наред. Не го приемамлично.

Знам какво е да… – Преглъщам. – Виж, не разполагам с много време,
защото трябва да се разкарам от тази къща, преди да направя нещо, за
което ще съжалявам, но искам да знаеш нещо.
Тя пуска вратата на кухнята.
–Какво?

–Ами… – Поемам си дълбоко въздух и минавам направо на въпроса,

защото нито един от нас не иска да води този разговор. – Той
причиняваше същото и на мен, и на мама. Мачкаше ни и физически,
и словесно години наред.
Тя разтваря устни, но не казва и дума.
Сърцето ми се свива, когато
продължавам.
–Той не е добър човек. Той е опасен, насилник е и… болен човек е.
Болен е. Не е нужно да ми казваш какво ти причинява. Или пък,
дяволите да го вземат, може и да греша и да не прави нищо, но
мисля, че съм прав, защото виждам как реагираш, когато си до него.
И аз реагирах по същия начин. Всяко мое движение, всяка дума,
която казвах… всичко, което правех, се ръководеше от страх, защото
не исках да ме смели отново от бой.
Тя е потресена и това е достатъчно потвърждение за мен.
–Както и да е. – Поемам си дълбоко въздух. – Няма да те извлека оттук
 или да те метна на рамо, нито пък ще позвъня на ченгетата, за да им
кажа, че в тази къща има системно домашно насилие. Това не е моят
дом и няма да се намесвам. Искам обаче да знаеш две неща. Първо –
вината не е твоя. Никога не се обвинявай, защото за всичко е виновен
той. Не си направила нищо, за да предизвикаш критиката му или
словесните нападки, не си се провалила, защото очакванията му са
невъзможни. – Гърдите ми се стягат толкова силно, че усещам болка
в ребрата. – И второ, ако някога имаш нужда от нещо, каквото и да е,
ми се обади, нали? Ако имаш нужда да поговориш или искаш да го
напуснеш, или ти трябва помощ, за да си събереш нещата, каквото и
да е, обади ми се. Или, ако той… направи нещо и имаш нужда от
помощ, за бога, позвъни ми. Обещаваш ли да го направиш?
Синди ми се струва потресена. Наистина е слисана. Сините и ̀ очи са
станали стъклени, тя започва да мига често, сякаш пропъжда сълзите.
В кухнята става тихо като в погребален дом. Тя просто ме гледа,
мига бързо и пръстите ѝ опипват ръкава.
След цяла вечност тя кима неуверено и прошепва. –
Благодаря ти.
Топлият въздух е загрял колата, когато сядам зад волана. Хана е
запалила двигателя, сложила си е колана, сякаш също като мен няма
търпение да се махне оттук.
Включвам на скорост и се отделям от тротоара, нямам търпение да
се отдалеча от къщата. Ако някой ден имам късмет да играя за Бостън,
ще живея колкото е възможно по-далече от Бийкън Хил.
– Това беше… донякъде брутално – отбелязва
Хана. Не мога да удържа избликналия смях.
– Донякъде ли?
Тя въздиша.
–Постарах се да се изразя дипломатично.

–Не си прави труд. Беше истински кошмар от началото до самия

край. – Стискам волана толкова силно, че кокалчетата ми
побеляват. – Той я бие.
Следва секунда мълчание, но когато Хана отговаря, долавям
съжаление, но не и изненада.
 – Помислих си, че е така. Ръкавът ѝ се вдигна в кухнята и
видяхсинините по китките.
Това разкритие ме кара да кипна. По дяволите. Все се надявах да
греша за Синди.
Между нас се възцарява мълчание, докато пътуваме към
отклонението за магистралата. Отпускам ръка на скоростния лост и
Хана я покрива със своята. Гали кокалчетата ми и нежното ѝ
докосване стопява част от напрежението в гърдите ми.
– Тя се страхуваше от мен –
прошепвам. Този път Хана е наистина
изненадана.
–Как така?

–Когато останах сам със Синди в кухнята, приближих към нея итя
трепна. Трепна така, сякаш се страхуваше, че ще я нараня. –
Гърлото ми отново се стяга. – Да, разбирам. Мама също беше
нервна. Също и аз. Само че… мама му стара. Не мога да повярвам,
че тя мислеше, че съм способен да я нараня.
Тъгата смекчава гласа на Хана.
–Не си виновен. Ако той я бие, тогава тя се страхува от
всички,които я доближат. И при мен беше така известно време
след изнасилването. Бях нервна, неспокойна, подозирах всички.
Мина много време, преди най-сетне да се чувствам спокойна с
непознати, и дори сега има неща, които не искам да правя. Като да
пия на обществено място. Освен ако ти не се правиш на мой
бодигард.
Знам, че последните думи имат за цел да ме накарат да се засмея, но
не се получава. Все още съм разтърсен от реакцията на Синди.
Всъщност нямам желание да говоря повече. Просто… не мога. За
щастие, Хана не настоява. Харесвам това у нея – как не се опитва да
запълни мълчанието с нескопосан разговор.
Пита дали имам нещо против да пусне музика, и когато кимам, тя
включва айпода си и зарежда плейлист, който ме кара да се усмихна.
Това е класическият рок, който ѝ пуснах по имейла, когато се
запознахме, но забелязвам, че не започва от първата песен. Първата
беше любимата на мама и съм почти сигурен, че ако я чуя сега, ще
ревна.
 Това показва, че Хана Уелс е… невероятна. Толкова добре ме усеща
и мен, и настроенията ми, и болките ми. Не съм бил досега с друг
човек, който да ме усеща така добре.
Минава час. Знам, че е час, защото това е дължината на плейлиста, и
когато той свършва, Хана включва различен микс, който също ме кара
да се усмихна, защото има по много от „Рат Пак“, „Мотаун“ и Бруно
Марс.
Сега вече съм спокоен. Е, по-спокоен. Всеки път, когато имам
чувството, че се отпускам, виждам пълните със страх очи на Синди и
напрежението отново стяга гърдите ми. Несигурността се натрупва в
корема ми, насилвам се да не мисля над въпроса, който ме измъчва, но
докато минавам покрай следващото отклонение и се насочвам към
двулентовия път, който ще ни отведе до Хейстингс, въпросът изниква
отново и този път не успявам да го разкарам.
– Ами ако и аз съм способен на същото?
Хана намалява звука.
–Какво?

–Ами ако и аз съм способен да нараня някого? – питам дрезгаво. –

Ами ако съм същият като него?
Тя отговаря, без да крие, че е убедена в думите си.
– Не си.
Нещастието пропълзява по гърба ми.
–Аз имам неговия характер, знам, че е така. Тази вечер имахжелание
да го удуша. – Стискам устни. – Трябваше да впрегнала цялата си
воля, за да не го блъсна в стената и да го пребия до смърт. Само че не
си струваше, мътните да го вземат дано! Той не си струва.
Тя посяга към ръката ми и преплита пръсти с моите.
–Затова не си като него. Ти притежаваш воля, а това означава,че
характерът ти е различен. Защото той не умее да се контролира.
Оставя се гневът да го подхранва, кара го да наранява хората около
него, все хора, които са по-слаби от него. – Тя стиска ръката ми. –
Какво ще направиш, ако сега те вкисна?
Мигам.
–Какво имаш предвид?
–Да се престорим, че не сме в колата. В моята стая сме и аз… аз,не
знам, кажа ти, че съм спала с друг. Не, казвам ти, че спя с целия
отбор по хокей още откакто сме се запознали.
При тази мисъл вътрешностите ми се свиват.
– Какво ще направиш? – настоява
тя. Обръщам се към нея и се
мръщя.
– Ще приключа всичко и ще се разкарам.
– Това ли е всичко? Няма ли да се изкушиш да ме удариш?
Отдръпвам се, обзет от ужас.
–Не, разбира се. Господи.

–Именно. – Дланта ѝ се плъзва нежно по студените ми кокалчета. –

Защото ти не си като него. Колкото и да те ядоса някой, ти няма да го
удариш.
–Не е вярно. Сбивал съм се на няколко пъти на леда – признавам. –
Веднъж фраснах един в „Малоун“, но се случи, защото той каза нещо
гадно за майката на Лоугън и аз не стърпях да не застана зад
приятеля си.
Тя въздиша.
–Не казвам, че не си способен на насилие. Всички са способни.Казвам
само, че няма да нараниш човек, когото обичаш. Не и умишлено.
Моля се на господ тя да е права. Само че, когато наследиш ДНК от
човек, който наранява хората, които обича, един господ знае.
Ръцете ми започват да треперят и аз знам, че Хана усеща, защото
стиска дясната ми ръка, за да ме успокои.
– Отбий – нарежда тя.
Отново се мръщя. Пътуваме по тъмен участък от пътя и макар
наоколо да не се мяркат други автомобили, никак не ми е приятно да
спра по средата на нищото.
– Защо?

– Защото искам да те целуна, а не мога да го направя, докатоследиш

пътя.
 Устните ми се разтягат в усмивка. Никой преди не ме е карал да
отбия, за да ме целуне, и макар да съм изтощен и вкиснат, тъжен и
един господ знае какво още, мисълта да целуна Хана още сега, ми се
струва истински рай.
Без да кажа и дума, аз отбивам отстрани на пътя, изключвам от
скорост и натискам копчето на аварийните светлини.
Тя се премества по-близо и стиска брадичката ми. Нежни пръсти
галят наболата брада, после се навежда да ме целуне. Усещам лекото
докосване на устните ѝ, преди тя да се отдръпне и да зашепне:
–Ти не си като него. Никога няма да си като него. – Устните
ѝгъделичкат носа ми, преди да целуне връхчето му. – Ти си добър
човек. – След това лепва малка целувка на бузата ми. – Ти си честен,
мил и състрадателен. – Захапва лекичко долната ми устна. – Не ме
разбирай погрешно, понякога си голям кретен, но това е в границите
на търпимото.
Не успявам да сдържа широката си усмивка.
–Ти не си като него – повтаря тя, този път по-убедително. –
Единственото общо между вас е, че сте талантливи хокеисти. Това е
всичко. Ти не си като него.
Господи, имах нужда да чуя това. Думите и ̀ проникват в ужасеното
кътче на сърцето ми и когато натискът в гърдите ме отпуска, аз
обхващам главата ѝ и я целувам силно. Езикът ми се плъзга в устата и ̀
и стена доволно, защото тя има вкус на боровинки и мирише на
череши, а на мен зверски ми харесва. Иска ми се да я целувам цяла
нощ до края на скапания си живот, но не съм забравил къде се
намираме в момента.
С нежелание прекъсвам целувката – в мига, в който ръката ѝ
пропълзява към слабините ми.
–Какво правиш? – грача аз, след това стена отново, докато тягали
набъбналия ми член през панталоните. – Ти как мислиш?
Стискам ръката и,̀ за да я накарам да спре.
– Не знам дали си наясно, но седим в автомобил отстрани напътя.

– Сериозно? А пък аз мислех, че сме в самолет на път към

ПалмСпрингс.
 Потискам смеха си, но той се превръща в хриптене, когато
изкусителката до мен започва да ме гали отново. Стиска главичката на
члена ми и топките ми се стягат, малки потоци топлина плъзват в мен.
О, по дяволите! Сега изобщо не му е времето, но трябва да разбера
дали и тя е възбудена като мен, и не мога да спра ръката си, която се
спира на коляното и.̀ Галя меката като на бебе кожа на бедрото, преди
да плъзна ръка под роклята ѝ.
Стискам я през бикините и стена, когато усещам влагата под дланта
си. Тя е мокра. Много мокра.
Не знам откъде намирам сили да отдръпна ръка.
–Не можем да го направим.

–Защо не? – Закачливи искрици танцуват в очите и ,̀ което никак не ме

изненадва, защото бързо откривам, че Хана има невероятна
приключенска жилка, когато свали гарда и се довери на някого.
Все още не мога да повярвам, че има вяра тъкмо на мен.
–Всеки може да мине. – Замълчавам многозначително. – Включително
полицейски патрул.
–Тогава да побързаме.

Преди дори да успея да мигна, тя дръпва ципа на панталоните и

пъхва ръка в боксерките ми.
– Мини на задната седалка – избъбрям аз.
Тя се ококорва, след това очите ѝ се изпълват с удоволствие.
–Наистина ли?

–Ако ще го правим, поне да е както трябва – отвръщам с въздишка. –

Или всичко, или нищо, нали не си забравила?
Става ми смешно, докато я гледам колко бързо се прехвърля на
задната седалка. През смях отварям жабката и дръпвам лентата
презервативи, прибрани вътре, и минавам при нея.
Когато тя вижда какво държа, остава с отворена уста.
–Това презервативи ли са? Добре, може би трябва да побеснея,но няма
да го направя, защото са ни от полза. Но… как е възможно? Държиш
презервативи в колата?
 Свивам рамене.
– Разбира се. Ами ако някой ден си пътувам и видя Кейт
Ъптънотстрани на пътя?
Хана сумти.
– Ясно. Това ли бил твоят тип? Цицорести блондинки с извивки.
Покривам тялото ѝ със своето и подпирам лакти от двете ѝ страни.
–Не, предпочитам цицорести брюнетки. – Заравям лице във врата и ̀ и
се сгушвам до кожата ѝ. – По-точно една. Която също има
предостатъчно извивки. – Ръцете ми се плъзват към талията и .̀ – И
тесен ханш. – Пъхвам ръце под нея и стискам заобленото дупе. – И
задниче само за стискане. – Провирам ръка между краката и ̀. – И най-
стегнатата катеричка на планетата.
Тя потръпва.
– А пък ти имаш най-мръсната уста.
– И въпреки това ти ме обичаш.
Дъхът ѝ пресеква.
– Точно така. – Зелените ѝ очи блестят към мен. – Обичам те.
Сърцето ми едва не експлодира, когато чувам тези две сладки думи.
И други момичета са ги казвали преди, но този път е различно.
Различно е, защото ги казва Хана, а тя не е което и да е момиче. И
защото знам, че когато казва, че ме обича, тя говори само за мен –
Гарет – не за хокейната звезда на „Брайър“, нито за господин
Популярност, нито за сина на Фил Греъм. Тя обича мен.
Трудно ми е да говоря заради огромната буца в гърлото ми.
–И аз те обичам. – За пръв път казвам на жена, че я обичам,
ичувството е великолепно, тъкмо на място.
Хана се усмихва. След това привлича главата ми и ме целува и
неочаквано преставаме да говорим. Вдигам роклята ѝ и си смъквам
панталоните. Дори не ѝ свалям бикините. Просто премествам долната
част настрани, слагам си презерватив с една ръка, а с другата вкарвам
пениса си в нея.
Тя простенва в мига, в който навлизам в нея. Не се шегувах, когато
казах, че е супер стегната. Вагината ѝ ме притиска като менгеме и пред
очите ми изплуват звезди, а пък съм толкова близо до края, че само
силата на волята ме спира да се изпразня на мига.
 Чукал съм момичета в колата си и
преди. Само че никога не бях любил
някоя.
– Толкова си красива – мърморя аз и не мога да откъсна очи отнея.
Започвам да се движа, умирам от желание да забавя темпото, за да
удължа удоволствието, но съм напълно наясно къде се намираме.
Някой добър самарянин – или още по-лошо, ченге – може да забележи
джипа и да помисли, че имаме нужда от пътна помощ, и ако решат да
приближат, ще видят голия ми задник, ще видят как се движат бедрата
ми и как ръцете на Хана са на гърба ми.
Освен това в тази поза е трудно да се маневрира. Мога да правя
единствено бързи, плитки прониквания, но Хана, изглежда, няма нищо
против. Тя издава най-сексапилните звуци, докато се движа в нея,
въздиша гърлено и проплаква, а когато докосвам едно определено
място вътре, тя стене толкова високо, че трябва да стисна задник, за да
не се изпразня. Усещам как оргазмът ми напъва, но искам и тя да
свърши. Искам да я чуя как вика и как ме притиска, сякаш ме цеди,
докато вагината ѝ се свива на спазми около мен.
Пъхвам ръка между нас и притискам палец в клитора и ̀, потривам го
нежно.
–Хайде, любима, направи го – стърже гласът ми до ухото и ̀. –Свърши.
Искам да те почувствам как свършваш около члена ми.
Очите ѝ са стиснати, ханшът ѝ се надига, за да посрещне бързите ми
тласъци, след това тя вика от удоволствие и аз се изпразвам толкова
силно, че всичко пред погледа ми се замъглява и умът ми се пръска на
хиляди късчета.
Когато това умопомрачително удоволствие най-сетне затихва, аз
чувам коя песен звучи в колата.
Отварям очи.
–Да не би отново да си качила „Уан Дайрекшън“?
Тя свива устни.
– Не…
–Аха. Защо тогава слушаме „Стори ъв май Лайф“? – питам.
Тя мълчи за кратко, след това въздиша дълбоко.
–Защото харесвам „Уан Дайрекшън“. Това е. Казах го.
 –Имаш късмет, че те обичам – предупреждавам я аз. – Защотоиначе
нямаше да ги търпя.
Хана се усмихва широко.
–Ти имаш късмет, че аз те обичам. Защото си кръгъл кретен и не са
много момичетата, които ще те търпят.
Сигурно е права за тази работа с кретена.
Определено обаче е права за тази работа с
късмета.

37
Хана

– Тази работа не ми харесва – заявявам. – Искам да кажа, любими,

че краката започват да ме болят. Вече ти казах, че не съм гъвкава.
Смехът на Гарет вибрира в тялото ми. В голото ми тяло, би
трябвало да добавя, защото сме по средата на секс изпълнение. За
което току-що признах, че не ми харесва.
Може би аз съм тази, която съсипа настроението.
Но да ви призная, пет пари не давам. Независимо от всичко, налагам
вето на тази поза. Гарет е коленичил пред мен и глезените ми са на
раменете му. Може би ако не беше едър, здрав хокеист, краката ми
нямаше да се чувстват така, сякаш са качени на върха на Емпайър
Стейт Билдинг и нямаше да се сгърчват от крампи.
Все още през смях, Гарет се навежда напред и мускулите ми си
отдъхват, когато отпускам крака долу и ги сключвам зад дупето му.
Ъгълът веднага се променя и аз стена.
– По-добре ли е така? – пита дрезгаво той.
– О, господи! Да. Направи го отново.
– Нямам представа какво направих.
– Изви бедра, като… ооо… да, точно така.
Всеки път, когато той ме изпълва, всичко вътре в мен се свива и
обхваща члена му. Всеки път, когато се изтегли, се чувствам празна,
усещам болка и отчаяние. Вече съм пристрастена към това момче. Към
целувките и вкуса му, към късата му коса под пръстите ми и гладките
сухожилия на гърба му, когато забивам нокти.
Бедрата му се извиват, дишането му става по-бързо, тласъците му са
по-енергични, по-дълбоки, всичко пред погледа ми се превръща в бяла
пелена. След това той се пресяга до мястото, където сме съединени,
потърква клитора ми и двамата свършваме. Той се изпразва пръв, но
продължава да се забива в мен, докато потръпва с освобождението.
Оргазмът му ме тласка към моя и аз се разтрепервам още по-силно,
прехапвам устни, за да не извикам и да не известя съквартирантите му
за изтънчените усещания, които преминават през тялото ми в този
момент.
След това той се превърта по гръб и аз лягам върху него, отпускам
се като маймуна и обсипвам с малки целувки лицето и врата му.
–Как е възможно винаги да имаш толкова много енергия следсекс? –
мърмори той.
–Не знам. И пет пари не давам. – Целувам го целия, докато тойне
започва да се смее от удоволствие. Знам, че моето внимание му е
приятно, и това е хубаво, защото не мога да престана. Поради
някаква причина се превръщам в любвеобилно чудовище, когато
съм около него.
Животът отново е хубав. Минала е седмица след Деня на
благодарността и двамата с Гарет все още сме много близки. Но пък
бяхме заети. Скоро трябва да предадем всичките си окончателни
доклади, включително един за курса на Толбърт, за който помогнах на
Гарет. Графикът на тренировките му е натоварен, както обикновено,
също и моят, докато се подготвям за концерта. Но поне съм отново
развълнувана за представянето си.
Двамата с Джае постигнахме споразумение, което ми допада, и съм
убедена, че ще се представя забележително. Все още не съм простила
на Кас и Мери Джейн за стореното. Ем Джей ми пусна няколко
есемеса, за да попита дали не може да се видим и да поговорим, но аз я
пренебрегвам и тъй като Фиона ми осигури място за репетиции в една
от стаите на дипломантите, не съм срещала нито Ем Джей, нито Кас,
след като ме разкараха.
 А сега за черешката на тортата, наречена „Харесвам скапания си
живот“. Миналата седмица се обади баща ми, за да сподели добрите
новини – нашите ще се видят с мен у леля Никол за Коледа. Вече си
направих резервация и нямам търпение да ги видя, но съм
разочарована, че Гарет не може да дойде с мен. Поканих го, но датите
не му бяха удобни, защото отборът му има мач в деня след моето
заминаване и още един два дни след връщането ми. Така че Гарет ще
прекара празника с Лоугън, който очевидно е от град на двайсет
минути от Хейстингс.
Силно думкане по вратата на Гарет ме изтръгва от щастливите
мисли. Вратата е заключена, така че не се тревожа, че някой може да
нахлуе, въпреки това по навик посягам към одеялото.
–Извинявайте, че ви прекъсвам, момчета и момичета – провиква се
Лоугън, – но е време да си приберете п-тата и в-тата.
Трябва да вървим, Джи.
Поглеждам недоумяващо Гарет.
–П-тата и в-тата ли? – През половината време не разбирам какво
означават акронимите и съкращенията на Лоугън.
Гарет се ухилва.
–Стига де. Дори аз се сетих. Това е като за малките деца.
Замислям се, след това се изчервявам.
–Как точно си прибираш вагината?
Той се киска.
–Питай Лоугън. Всъщност, моля те, не го прави. – Той се измъква от
леглото и отива да си намери дрехите. – След репетицията ще
дойдеш ли на мача?
–Да, но едва ли ще успея преди втората част. Гадост.
Когатопристигна, сигурно ще има места единствено за
правостоящи.
–Ще накарам някой да ти запази едно място.

–Благодаря.

Влизам в банята, освежавам се, а когато излизам, намирам Гарет

седнал на самия край на леглото. Обува си чорапи. Сърцето ми
прескача, когато го виждам. Рошава коса, бицепсите издути, червени
петна по врата, където съм го хапала. Той е страхотен, дяволите да го
вземат.
Пет минути по-късно излизаме от къщата и всеки тръгва да гони
задачите си. Днес съм взела колата на Трейси, затова шофирам до
кампуса за репетицията. Откакто Кас го няма, отново мога да се
насладя на пеенето.
Така и става. Заедно с личния ми челист отработваме края на
песента и два часа по-късно пътувам към хокейния център на
„Брайър“. Пуснах есемес на Али, за да я попитам дали иска да дойде с
мен на мача, но тя е заета с Шон, а пък другите ми приятели са
потънали в разни училищни задачи и аз оставам доволна, че съм
приключила с моите по-рано. Повечето от курсовете ми са
изпълнителско изкуство или теория на музиката, така че трябваше да
се съсредоточа единствено над курсовите работи по британска
литература и етика, които са почти готови.
Пристигам дори по-късно, отколкото предполагах. Третата част
току-що е започнала и аз оставам поразена, когато виждам, че на
таблото свети 1 – 1, защото тази вечер „Брайър“ играят с
втородивизионен отбор от Бъфало. Гарет беше убеден, че мачът няма
да бъде оспорван, но очевидно е допуснал грешка.
Чака ме празно място зад пейките на домакините благодарение на
Натали, момиче от горния курс. Гарет я беше споменавал преди, но
двете не се познавахме досега. Очевидно тя излиза с Птицата още от
първи курс, което е впечатляващо. Много от връзките в колежа не
издържат толкова дълго.
Натали е забавна сладурана и двете си прекарваме добре, докато
гледаме заедно мача. Когато нанасят на Дийн силен удар и той се
просва на леда, и двете ахваме уплашено.
– О, господи! – избухва Натали. – Той добре ли е?
За щастие, на Дийн му няма нищо. Той се стяга и скача, плъзва се по
леда към пейките, за да го смени друг. В мига, в който Гарет излиза на
леда, пулсът ми започва да препуска. Той е сила, с която всички се
съобразяват. Има бързи крака, владее умело стика и замахът му е
силен. Първото подаване е към Птицата и двамата прелитат към
противниковата зона. Птицата замахва към шайбата и Гарет я
подгонва. Център-нападателят на противниковия отбор ги следва
плътно, сблъскват се лакти, докато представителите на „Бъфало“ се
опитват да постигнат надмощие.
Гарет се оказва по-силен и заобикаля мрежата, замахва
бързо. Вратарят спира шайбата с лекота, но тя се отплесва към
Птицата. Той я запраща отново към вратаря, който реагира със секунда
закъснение.
Натали скача и крещи, докато прегракне, а голът, отбелязан от
Птицата, излиза на таблото. Прегръщаме се развълнувано, след това
притаяваме дъх през последните три минути. Противниковият отбор се
опитва да се добере до шайбата, но център-нападателите на „Брайър“,
все момчета от горния курс, не се оставят и ние доминираме през
останалата част от мача, който завършва с окончателен резултат 2 – 1.
Ние с Натали тръгваме по пътеката, блъскат ни във всички посоки,
подкарват ни по стълбите също като добитък.
– Много се радвам, че си с Гарет – признава тя.
Това признание ме кара да се усмихна, защото тя ме познава едва от
двайсет минути.
–И аз – отвръщам.

–Сериозно. Той е страхотно момче, но е напълно отдаден, когато

става въпрос за хокей. Почти не пие, не се обвързва сериозно с
никого. Не е здравословно да се посветиш чак толкова на нещо,
нали?
Не се насочваме към изхода. Проправяме си път през тълпата към
коридора, който води към съблекалните, за да чакаме нашите момчета.
Гарет Греъм е моето момче. Направо сюрреалистична мисъл, но ми
харесва.
–Затова си мисля, че му се отразяваш добре – обяснява тя. – Тойми се
струва щастлив и спокоен всеки път, когато го видя.
Изпъвам гръб, когато виждам познато лице сред
тълпата. Това е бащата на Гарет.
Намира се на около шест метра от нас, отправил се е в същата
посока. Бейзболната му шапка е нахлупена ниско на челото, въпреки
това го забелязват, защото група момчета в якета на „Брайър“ бързо
отиват при него и молят за автографи. Той подписва якетата, след това
и снимка, която някой му подава. Не виждам снимката, но
предполагам, че е от славните му дни като онази, която видях в рамка
в дома му. Фил Греъм е хокейна легенда.
Сега живее заради сина си.
Дотолкова съм съсредоточена над омразата си към бащата на Гарет,
че не обръщам внимание къде вървя, и ахвам стреснато, когато се
блъскам в някого. Блъскам се силно.
–Извинявам се, не гледах къде… – Извинението замира,
когатовиждам в кого съм се блъснала.
Роб Дилейни ми се струва точно толкова слисан, колкото съм и аз.
За частица от секундата погледите ни се срещат и аз се превръщам в
ледена статуя. Разтрепервам се цялата. Краката ми застиват на място.
Зашлевяват ме вълна след вълна на ужас.
Не съм виждала Роб от деня, когато даде показания в съда – в полза
на моя изнасилвач.
Не знам какво да кажа. Нито какво да направя. Нито какво да
мисля. Някой крещи.
– Уелси!
Обръщам глава.
Когато се врътвам, Роб бърза, сякаш се опитва да надбяга
куршум. Не мога да дишам.
Гарет застава до мен. Знам, че е той, защото познавам нежната ласка
на ръката му по бузата ми, но погледът ми е залепен в отдалечаващия
се гръб на Роб. Той е в яке на щатския университет на Бъфало. Там
ли учи? Така и не си направих труд да разбера какво се е случило с
приятелите на Арън. В кои колежи учат, какво правят сега.
Последния път нямах личен контакт с Роб Дилейни. Тогава татко се
нахвърли върху бащата на Роб в железарския магазин в Рансъм.
– Хана. Погледни ме.
Откъсвам очи от Роб, който все още не е излязъл. Групата приятели,
с които е тук, спира, за да говори с други, и той хвърля паникьосан
поглед през рамо, пребледнява, когато забелязва, че продължавам да
го наблюдавам.
– Хана. Господи. Бяла си като платно. Какво става?
 Сигурно съм пребледняла. Сигурно приличам на Роб. Май всеки от
нас е видял призрак.
След това усещам как някой обръща главата ми настрани. Гарет е
стиснал брадичката ми, за да ме накара да го погледна в очите.
–Какво става? Кой е този тип? – Той е проследил погледа ми исега е
впил очи в Роб, без да крие недоверието си.
–Никой – отвръщам немощно.

–Хана.

–Никой, Гарет. Моля те. – Обръщам гръб на вратата и така

ликвидирам изкушението да погледна към Роб.
Гарет мълчи. Поглежда лицето ми. След това си поема дъх.
–Мама му стара! Да не би… – въпросът му, изпълнен с ужас,увисва
между нас.
–Не – уверявам го бързо. – Не е. Честна дума. – Дробовете мигорят от
липса на кислород, затова се насилвам да си поема дълбоко дъх. –
Просто един тип.
–Какъв е този тип? Как се казва?

–Роб. – Повдига ми се, сякаш в стомаха ми кръжат множествоакули. –

Роб Дилейни.
Гарет поглежда над рамото ми, което ми подсказва, че Роб е все още
там. По дяволите, не можеше ли вече да се е махнал.
– Кой е той, Хана?
Колкото и да се старая, вече не мога да се преструвам, че светът ми
не се е килнал на една страна.
Лицето ми унива и аз прошепвам:
–Най-добрият приятел на Арън. Той е едно от момчетата, които
свидетелстваха срещу мен след… Гарет вече е тръгнал към него.
 38
Гарет

Кръвта бучи в ушите ми. Чувам, че Хана ме вика, но не мога да се

спра. Все едно гледам света през червена мъгла. Минавам на
автопилот, превръщам се в оръжие, устремило се да открие гадняра
Роб Дилейни.
Това е мръсникът, който е помогнал на изнасилвача на Хана да се
измъкне, без дори да го пернат през ръцете.
– Дилейни – провиквам се аз.
Раменете му се напрягат. Неколцина души се обръщат към нас, но в
този момент аз се интересувам само от един човек. Той се обръща и
тъмните му очи проблясват с нахлулата в тях паника, когато ме
забелязва. Видя, че говоря с Хана. Сигурно се е досетил какво ми е
казала тя.
Казва нещо на приятелите си и отстъпва бързо настрани от групата,
а челюстта ми се превръща в камък, когато приближава предпазливо
към мен.
– Кой, по дяволите, си ти? – пита той.
– Гаджето на Хана.
Изражението му се разкривява от страх, въпреки това той се опитва
да се прави на непукист.
– Е, и? Какво искаш?
Поемам си дъх, за да се успокоя. Само че това не ми действа
успокояващо. Ни най-малко.
–Просто исках да се запозная с мръсника, който е помагал
инасърчавал един изнасилвач.
Следва дълго мълчание. След това той се мръщи.
–Майната ти. Не знаеш нищичко за мен, човече.

–Знам всичко за теб – поправям го аз. Цялото ми тяло трепериот едва

сдържана ярост. – Знам, че си позволил на приятеля си да дрогира
момичето ми. Знам, че си гледал, когато я е завлякъл на горния етаж
и я е наранил. Знам, че си лъжесвидетелствал покъсно, за да му
помогнеш. Знам, че си лайно без капчица съвест.
 –Майната ти – отвръща той, но гласът му трепери. Сега вече мисе
струва уплашен.
–Сериозно ли? Майната ми ли? Само това ли ще кажеш? Да,връзва
се. – Преглъщам киселината, която прогаря гърлото ми. – Ти си един
скапан страхливец, който не е могъл да защити невинно момиче.
Едва ли имаш топки, за да защитиш и себе си.
Изпълненото с горчивина обвинение подпалва гнева му.
–Разкарай се, мой човек! Не съм дошъл тук, за да ме тормозинякакво
скапано спортистче. Върви при онази курветина гаджето си и…
О, боже, не!
Юмруците ми се вдигат.
След това всичко пред мен губи очертанията си.
Хората започват да крещят. Някой ме дърпа за якето, опитва се да
ме откъсне от Дилейни. Ръцете ме болят. В устата си усещам вкус на
кръв. Сякаш съм излязъл от тялото си, а не мога да опиша нищо,
защото ме няма. Потънал съм в мъглата на неовладян гняв.
– Гарет.
Някой ме блъсва в една стена и аз инстинктивно вдигам десния си
юмрук. Виждам нещо червено, чувам отново името си, остро,
подчертано „Гарет“, и пред очите ми се прояснява навреме, за да видя
кръвта, която се стича от устата на Лоугън.
Мама му стара.
–Джи. – Гласът му е нисък и застрашителен, но в очите му
забелязвам загриженост. – Джи, трябва да престанеш.
Всичкият кислород в дробовете ми излиза изведнъж. Оглеждам се и
виждам море от лица, които ме наблюдават, чувам приглушени
гласове и объркан шепот.
Тогава приближава треньорът и аз неочаквано осъзнавам
сериозността на онова, което съм извършил.
Два часа по-късно съм пред вратата на Хана и едва намирам сили, за
да почукам.
Не помня кога за последен път съм бил на ръба на такова изтощение.
Вместо с отбора да празнуваме след мача, аз седях в кабинета на
треньора повече от час и го слушах да ми крещи, задето съм започнал
бой на територията на колежа. Това ми извоюва отстраняване от един
мач. Честно казано, изненадан съм, че наказанието ми не е по-строго,
но след като треньорът и неколцина от администрацията на „Брайър“
успяха да изкопчат цялата история от мен, решиха да проявят
снизхождение. Хана ми позволи да им разкажа за миналото с Дилейни
и подчерта, че не иска да решат, че съм някой перко, който пребива
хокейни запалянковци без каквато и да било причина. Въпреки това на
мен все още ми е гадно, че споделих за нейната травма с треньора.
Отстранен съм за един мач. Господи, заслужавам много потежко
наказание.
Интересно дали баща ми вече е научил за наказанието. Сигурно.
Обзалагам се, че си има някого в „Брайър“, на когото плаща, за да му
снася информация. Добре че го нямаше, когато си тръгвах, така че ми
беше спестено да се разправям с гнева му тази вечер.
Лоугън беше там, чакаше ме навън и аз не помня някога в живота си
да съм бил по-засрамен, докато се извинявах на найдобрия си приятел,
задето го ударих. Хана ми позволи да кажа истината и на него и след
като му разкрих кой е Роб и защо го смлях, той бе готов лично да
погне Роб, а след това ми се извини, че ме е дръпнал от мръсника. Едва
тогава осъзнах колко много обичам това момче. Може и да си падаше
по гаджето ми, но си оставаше най-добрият приятел, който някога съм
имал. Мътните да го вземат дано, не го виня, че си пада по гаджето ми,
защото кой би устоял на невероятно момиче като Хана.
Адски съм нервен, когато тя отваря вратата и ме пуска, но оставам
изненадан, когато ме прегръща.
–Добре ли си? – пита нетърпеливо.

–Супер. – Сякаш говоря през уста, пълна с чакъл, затова прочиствам

гърло, преди да продължа. – Извинявай. Много се извинявам,
любима.
Тя вдига глава и ме поглежда, а по лицето ѝ е изписано съжаление.
–Не трябваше да го биеш.

–Знам. – Гърлото ми се стяга. – Не можах да се спра. Представяхси как

този негодник е на свидетелската скамейка, нарича те курва и твърди,
 че вземаш наркотици и си прелъстила приятеля му. Направо ми се
догади. – Клатя глава. – Не, направо ме побърка.
Тя поема ръката ми и ме повежда към стаята си, затваря вратата след
себе си, преди да седне на края на леглото. Посяга отново към ръката
ми и ахва, когато вижда в какво състояние са кокалчетата ми. Кожата е
напукана, има съсирена кръв и въпреки че си измих ръцете
внимателно, преди да дойда, малките рани са се отворили и сега от тях
сълзи кръв.
–Много ли си загазил? – пита тя.

–Не колкото заслужавам. Отстранен съм за един мач, но тованяма да

се отрази зле на отбора. Постиженията ни са добри и можем да си
позволим една загуба, ако се стигне до това. Не повикаха ченгета,
защото Дилейни отказа да повдигне обвинения. Треньорът на
„Бъфало“ се опита да го убеди да си промени мнението, но той каза
на всички, че ме бил провокирал.
Тя извива вежди.
–Сериозно ли?

–Да – въздишам. – Сигурно е голяма разправия с полицията.Сигурно е

искал да се върне в дупката, от която е изпълзял, и да се престори, че
нищо не се е случило. Също както се е престорил, че приятелят му не
те е наранил. – В гърлото ми се надига горчилка. – Нима това е
справедливо, Хана? Защо не си погневна? Защо не си бясна, че
изнасилвачът ти си живурка безпроблемно? А мърлявите му
приятели са онези, които са му помогнали да се измъкне.
Тя въздиша.
–Не е справедливо. И съм гневна. Само че… Животът невинагие
справедлив, мили. Погледни баща си – той е престъпник като Арън, а
не е в затвора. Още повече: всеки хокеен фен в страната го
боготвори.
–Да, защото никой не знае какво е причинил на мен и мама.

–Да не би да мислиш, че ако знаят, ще престанат да го боготворят?

Някои ще престанат, но на повечето няма да им дреме, защото е
звезда и е печелил много мачове, така че това го превръща в герой. –
 Тя клати тъжно глава. – Наясно ли си колко насилници са се
измъкнали без наказания? Колко дела за изнасилване са прекратени
заради „недостатъчно“ доказателства или колко изнасилвачи се
измъкват, защото жертвата се страхува да каже? Така че да, не е
справедливо, но също така не си струва да си пропилееш живота
заради това.
Мъка стяга гърлото ми.
–Значи ти си по-добър човек от мен.

–Не е вярно – упреква ме тя. – Спомни си какво ми каза наДеня на

благодарността. Как баща ти не си струвал гнева и отмъщението?
Това е най-доброто отмъщение тук, Гарет. Да живееш добре и да
бъдеш щастлив, е начинът да преодолеем гадостите от миналото ни.
Аз бях изнасилена, беше ужасно, но няма да губя нито време, нито
енергия, не и заради някакъв жалък, прецакан тип, който не може да
се примири, когато му откажеш, нито за жалките му приятели, които
мислят, че той заслужава да бъде награден за действията си. – Тя
въздиша отново. – Всичко това е зад мен. Не е нужно да се изправяш
срещу Роб заради мен.
–Знам. – Сълзи парят очите ми. Мама му стара. За последноплаках на
погребението на мама, когато бях на дванайсет. Срамувам се, че Хана
ме вижда, същевременно искам да разбере защо го направих, дори
това да означава да рухна пред нея. – Нима не разбираш? Мисълта, че
някой може да те нарани, направо ме разкъсва. – Мигам бързо,
опитвам се да се преборя със сълзите. – До тази вечер не разбирах, но
днес… мисля, че и аз съм бил прекършен.
Хана ми се струва потресена.
–В какъв смисъл?

–Бил съм прекършен, преди да те срещна – мърморя. – Целиятми

живот се въртеше около хокея, да бъда най-добрият и да докажа на
баща ми, че нямам нужда от него. Не си позволявах да се сближа с
момичета, защото не исках да се отклонявам от целта си. Освен това
знаех, че ако се сближа с момиче, ще го изоставя веднага щом ме
вземат някъде професионално. Не допусках до себе си абсолютно
 никого, дори най-близките си приятели, а след това се появи ти и аз
осъзнах колко безкрайно самотен съм бил.
Отпускам глава на рамото ѝ, толкова съм уморен… от всичко.
След секунда тя привлича главата ми в скута си и гали косата ми.
Сгушвам се до нея, гласът ми звучи приглушено до бедрото ѝ.
–Много ми е неприятно, че тази вечер ме видя как си
изпускамнервите. – Прилив на самоненавист преминава през мен. –
Ти ми каза, че не съм способен да те нараня, но нали видя какво
направих тази вечер. Нямах намерение да го удрям, но той бе толкова
противно самодоволен, а след това те нарече… каза нещо гадно и аз
се прекърших.
–Просто избухна – съгласява се тя. – Това обаче не променячувствата
ми към теб, нито какво мисля за теб. Казах ти, че никога няма да ме
нараниш, и все още съм убедена, че е така. – Гласът и ̀ потреперва. –
Господи, Гарет, да знаеш само как ми се искаше да му издера очите…
– Но не го направи.
–Защото бях в шок. Не очаквах да го видя там. – Пръстите и ̀пълзят в
нежна ласка по скалпа ми. – Не искам да се мразиш заради това.
–Аз не искам ти да ме мразиш заради случилото се.

Тя се навежда и докосва с устни главата ми.

– Никога не бих могла да те намразя.
Оставаме така известно време, пръстите ѝ са вплетени в косата ми,
главата ми е отпусната в скута и ̀. Най-сетне тя ме кара да си легна и аз
се отпускам напълно облечен под завивките. Притиснати сме един до
друг, само че този път тя ме прегръща, а аз съм твърде уморен и
засрамен дори за да помръдна.
Заспивам, докато тя гали гърдите ми.

39
Хана
 На следващата сутрин оставям Гарет да спи в леглото ми и се
подготвям. Макар да съм все още разтърсена от случилото се снощи,
всичко, което му казах, бе съвсем искрено. Не го виня, че изгуби
самообладание. Всъщност една злобна част от мен се радва, че Роб
получи юмрук в лицето. Заслужава го след онова, което ми причини.
Излъга под клетва, даде показания, които предоставиха възможност
делото срещу Арън да бъде прекратено… що за човек прави толкова
жестоки и отмъстителни неща?
Знам обаче, че Гарет е разстроен заради онова, което направи, също
така знам, че ще трябва много да се постарая, за да го накарам да види,
че не е чудовище, както си мисли.
Само че не мога да не отида на работа, така че операция
„Самоувереност“ ще трябва да почака.
След като се обличам и съм готова да изляза, сядам на крайчеца на
леглото и докосвам Гарет по бузата.
– Трябва да отида на работа – прошепвам.
– Мзак… те…?
Решавам, че предлага да ме закара и се усмихвам.
– Днес ще взема колата на Трейси. Ти си поспи, ако искаш, ще
сеприбера към пет.
– Д’бре. – Клепките му трепкат и секунда по-късно той е заспал
отново.
Правя си чаша нес кафе в кухнята и го изпивам бързо, за да събуди
почти заспалия ми мозък. Поглеждам към вратата на Али, оставена
широко отворена. Когато виждам оправеното легло, ме обзема
притеснение, но след това намирам на телефона съобщение, че през
нощта ще остане при Шон в неговото братство.
Смяната ми в закусвалнята започва с хаос още от влизането. Тълпата
за закуска приижда на вълни и минават цели два часа, преди най-сетне
да се поизпразни. Дори не ми остава време да си поема дъх, защото
Дела иска да преподредя продуктите под плота, преди да започне
обядът. Прекарвам следващия час на колене, местя купчини салфетки
и пакетчета захар от един рафт на друг, премествам чашите за кафе на
мястото на стъклените.
 Когато се изправям, се стряскам, защото един мъж е застанал точно
пред мен.
Това е бащата на Гарет.
–Господин Греъм – изписквам изненадано. – Здравейте.

–Здравей, Хана. – Гласът му е леден като декемврийският въздух

навън. – Трябва да поговорим.
Защо да трябва?
Мама му стара. Защо имам чувството, че много добре знам за какво
ще говорим?
– В момента съм на работа – отвръщам с неудобство.
– Мога да почакам.
Два пъти мама му стара. Едва десет е, а мен ме чака работа чак до
пет. Наистина ли ще виси тук цели седем часа? Защото няма начин да
си изкарам смяната, ако той е в закусвалнята и ме зяпа през всичкото
време.
– Чакайте да видя дали няма да ме пуснат в почивка – отвръщамбързо.
Той кима.
– Няма да те задържам. Уверявам те, че искам да ми отделишсамо
няколко минути.
Не знам дали това е обещание, или заплаха.
Преглъщам с усилие и влизам отзад при Дела, която ми разрешава
петминутна почивка, след като ѝ казвам, че бащата на гаджето ми
трябва да говори с мен по неотложен въпрос.
В мига, в който двамата с господин Греъм излизаме навън, ми става
ясно какво ще бъде, защото езикът на тялото му е застрашителен.
– Обзалагам се, че си много доволна от себе си.
Мръщя се.
– За какво говорите?
Той натъпква ръце в джобовете на дългото си черно палто и
заприличва толкова много на Гарет, че се притеснявам. Само че не
говори като Гарет, защото гласът на Гарет не е груб, в очите на Гарет
няма такава враждебност.
–Бил съм с много жени, Хана – заявява през смях господин Греъм, но
без следа от хумор или топлина. – Да не би да си въобразяваш, че не
 знам как една жена подхранва егото си, когато двама мъже се бият за
нея?
Той това ли си мисли, че е станало снощи? Че Гарет и Роб са водили
дуел за любовта ми? Господи.
– Не това беше причината да се сбият – отвръщам тихо.
Той извива устни в подигравателна усмивка.
–Нима? Значи боят не е имал нищо общо с теб? – Тъй като
неотговарям, той се смее отново. – Така си и мислех.
Не ми харесва как ме наблюдава с тази открита враждебност. Иска
ми се да не си бях забравяла ръкавиците вътре, защото ръцете ми са се
превърнали в лед.
Натъпквам ги в джобовете си и срещам погледа му.
–Какво искате?

–Искам да престанеш да разсейваш сина ми – заявява остротой. – Ти

наясно ли си, че ще бъде отстранен за един мач заради снощното
изпълнение? Заради теб, Хана. Вместо да се съсредоточи над
спечелването на мачовете, той точи лиги по теб като куче и води
твоите битки.
Гърлото ми се стяга.
– Не е вярно.
Той пристъпва по-близо и за момент ме хваща страх. Казвам си да
престана, защото той няма да ме нарани, докато сме сред хората.
Прозорецът на закусвалнята е точно зад мен и всеки може да ни види.
–Виждам как те гледа и никак не ми харесва. Не ми харесва, чети си
раздвоила вниманието му. Затова реших, че повече няма да се
виждаш със сина ми.
Не успявам да потисна смеха си, който разкрива, че не мога да
повярвам.
– С цялото ми уважение, господине, но не вие ще вземете
товарешение.
– Права си. Решението ще бъде твое.

Стомахът ми се преобръща.
– Това пък какво означава?
– Означава, че ще скъсаш със сина ми.
Зяпвам го.
–Ами… не. Съжалявам, но не.

–Мислех, че ще го кажеш. Няма проблем. Сигурен съм, че щеси

промениш мнението. – Студените сиви очи се забиват в лицето ми. –
Обичаш ли Гарет?
–Разбира се. – Гласът ми се накъсва. – Обичам го.

Щом чува това признание, в очите му блясва раздразнение.

–Сигурен съм, че говориш искрено. – Той свива пренебрежително
рамене. – Това означава, че искаш да е щастлив, нали, Хана? Искаш
той да успее.
Нямам представа накъде върви разговорът, но знам, че ненавиждам
този човек.
–Искаш ли да знаеш защо успява в момента? Какво му позволява да
напредва? – господин Греъм се подсмихва. – Всичко е благодарение
на мен. Защото моят подпис е на чековете за учебната му такса, които
изпращам в „Брайър“. Той учи благодарение на мен. Купува си
учебници и си плаща пиенето благодарение на мен. Ами
автомобилът? Кой според теб плаща за него? Ами екипировката му?
Момчето дори няма работа – как според теб успява да живее?
Благодарение на мен.
Прилошава ми. Защото сега вече знам накъде отива разговорът.
–Благородно му позволявам да се наслаждава на този лукс, защото
знам, че целите му съвпадат с моите. Знам какво иска той да
постигне, и знам, че е способен да го постигне. – Той стиска зъби. –
Само че попаднахме на легнал полицай, нали така?
Той ме поглежда многозначително и да, аз се оказвам легналият
полицай.
–Слушай сега внимателно. – Гласът му е измамно приятен. Гарет е
прав. Този човек е чудовище. – Ще се разделиш със сина ми. Повече
няма да го виждаш и няма да запазваш приятелски отношения с него.
Това ще бъде раздяла без каквито и да било контакти. Ясно ли е?
–Или какво? – прошепвам, защото имам нужда той да го каже.
–Или ще отрежа финансирането на момчето. – Той свива рамене. –
Чао, чао, учебна такса, учебници, автомобил и храна. Това ли искаш,
Хана?
Мислите ми препускат, аз премислям бързо възможностите. Няма да
позволя някакъв гаден скапаняк да ме изнудва да прекратя връзката си
с Гарет, не и след като има други разрешения.
Само че не съм преценила правилно Фил Греъм, защото той не е
просто кретен, ами умее да чете мисли.
–Мислиш какво ще стане, ако откажеш ли? – досеща се той. –Мислиш
как можеш да продължиш да бъдеш с Гарет, без той да изгуби
всичко, за което е полагал толкова усилия. – Той прихва. – Я да
видим. Той винаги може да кандидатства за финансова помощ.
Безмълвно го проклинам, че говори за онова, което вече ми е
хрумнало.
–Чакай малко, той не отговаря на условията за финансова помощ. –
Греъм изглежда искрено се забавлява. – Когато доходът на
семейството ти е значителен като нашия, учебните заведения не
отпускат пари, Хана. Повярвай ми, Гарет кандидатства вече. От
„Брайър“ го отрязаха на
мига. Мамка му.
–Заем от банката? – предлага бащата. – Трудно ще получи одобрение,
след като няма нито приходи, нито имущество.
Опитвам се да измисля нещо. Гарет трябва да има все някакъв доход.
Нали ми каза, че работи през лятото.
Само че господин Гарет е като снайперист, отстрелва всяка мисъл,
която ми хрумне.
–На строежа му плащат в брой. Жалко, нали? Няма приходи,
неотговоря на условията за помощ от „Брайър“. – Той цъка с език и
аз едва се въздържам да не го фрасна в лицето. – Та какво става? А,
да, другата възможност, над която мислиш. Синът ми ще си намери
работа и ще си плаща сам за образованието и ще си покрива
разходите.
Да, и тази идея ми беше хрумнала.
–Ти имаш ли представа колко струва образованието в Айви Лийг? Да
 не би да си мислиш, че той ще може да плати подобна такса с работа
на половин ден? – Бащата на Гарет клати глава. – Не, ще трябва да
работи на пълен работен ден, за да успее. Пак може да ходи на
училище, но ще трябва да изостави хокея, нали така? А дали ще бъде
щастлив тогава? – Усмивката му ме вледенява до костите. – Да
предположим, че успее някак – нормална работа, училище, хокей…
няма да остава много време за теб, нали, Хана?
А той иска точно това.
Имам чувството, че ще повърна. Знам, че не говори празни
приказки. Той наистина ще отреже финансовата си подкрепа за Гарет,
ако не направя онова, което иска.
Също така знам, че ако Гарет разбере за заплахите на баща си, ще го
разкара на мига. Ще избере мен пред парите, но от това ми призлява,
защото господин Греъм е прав. Гарет ще трябва да прекъсне или да се
спука от работа, което означава или никакъв хокей, или никакво време,
за да се съсредоточи над хокея. А аз искам да се занимава с това,
дяволите да го вземат. Та това е мечтата му.
Мислите ми продължават да се лутат.
Ако скъсам с Гарет, господин Греъм печели.
Ако не скъсам с Гарет, господин Греъм отново
печели. Очите ми се пълнят със сълзи.
– Той ви е син… – едва успявам да изрека. – Как е възможно дасте
толкова жесток?
Той ме поглежда с отегчение.
–Не съм жесток. Просто съм практичен. За разлика от някоихора, съм
наясно с приоритетите си. Инвестирал съм много време и пари в това
момче и отказвам целият труд да отиде по дяволите заради някаква
разгонена мацка.
Трепвам от отвращение.
–Действай, Хана – заявява грубо той. – Говоря сериозно, не изпитвай
търпението ми, мама ти стара, и не си въобразявай, че блъфирам. –
Леденият му поглед ме пронизва. – Приличам ли ти на човек, който
блъфира?
Киселина прогаря гърлото ми и аз бавно клатя глава.
– Не, не ми приличате.
 40
Гарет

Хана ме избягва от дни. Прави се на заета. Да, наистина ходи на

работа, има репетиции, но тя работеше и ходеше на репетиции още
откакто започнахме да излизаме, и това не я спираше да идва за бърза
вечеря или да си поговорим по телефона, преди да си легна.
Накратко, тя ме избягва.
Не е нужно да съм член на Менса, за да разбера, че това е заради
начина, по който нападнах Дилейни. Това е единствената причина, за
която се сещам тя да е разстроена, и определено не я виня. Не
трябваше да го удрям онзи. Не и пред стотици свидетели.
Само че мисълта, че тя може… Не знам… да се страхува от мен…
Това направо ме убива.
Отивам без предупреждение в общежитието и ,̀ защото знам, че ако и
пусна есемес преди това, тя ще измисли някое извинение, че е заета.
Знам, че си е у дома, защото направих най-жалкото нещо на планетата
и помолих Али да разбере, а след това я помолих да не казва на Хана,
че ще дойда, защото имам изненада за нея.
Не съм сигурен, че Али се върза. Те, момичетата, си говорят, така че
е много вероятно Хана да ѝ е казала какво я тревожи.
Както очаквам, Хана никак не ми се зарадва, когато ме видя на прага
си. Не изглежда ядосана, от което ми става неудобно, още повече че
забелязвам съжалението в очите ѝ.
Мама му стара.
– Здрасти – започвам дрезгаво.

– Здрасти. – Гръклянът ѝ подскача, когато преглъща. – Каквоправиш

тук?
Мога да се престоря, че всичко е наред, че просто съм се отбил, за да
видя любимото си момиче, но отношенията ни вече са различни.
Никога преди не съм заобикалял истината и нямам намерение да
започвам.
– Искам да знам защо гаджето ми ме
избягва. Тя въздиша.
 Това е. Просто една въздишка. Четири дни без никакъв физически
контакт и почти никакви есемеси и накрая получавам въздишка.
– Какво, по дяволите, става? – питам нетърпеливо.
Тя се колебае, плъзва поглед към затворената врата на Али.
– Може ли да говорим в моята стая?
– Разбира се, стига да говорим – мърморя аз.
Отиваме в стаята ѝ и тя затваря вратата. Когато се обръща към мен,
веднага разбирам какво се кани да каже.
– Извинявай, че се държах толкова странно. Просто
премисляхнещата…
Мама му стара. Тя къса с мен. Защото никой не започва изречение с
„просто премислях“, без да завърши с „и стигнах до извода, че не
трябва да се виждаме повече“.
Хана въздиша.
– И стигнах до извода, че не трябва да се виждаме повече.
Макар да го очаквах, тихите думи ме пронизват в сърцето и аз
усещам торнадо от болка да се вихри в мен.
Забързва, когато вижда изражението ми.
–Просто… нещата се развиват бързо, Гарет. Не са минали и
двамесеца, и вече сме на етап „Обичам те“, най-неочаквано
отношенията ни станаха сериозни и… – Тя ми се струва неуверена,
разстроена.
Аз обаче не съм нито неуверен, нито
разстроен. Направо съм съсипан.
Преглъщам горчивината в гърлото си.
– Защо не кажеш направо какво имаш
предвид? Тя се мръщи.
–Какво?

–Каза, че не ме мразиш, задето изгубих самообладание с Дилейни,

но това е същността, нали? Уплашил съм те. Позволих ти да ме
видиш като някой безотговорен пещерняк, който не може да
контролира изблиците си на насилие, нали?
Тя ми се струва шокирана.
– Не. Разбира се, че не.
 Увереността в гласа ѝ ме кара да се поколебая. Толкова ми е лесно
да прочета мислите на това момиче и аз се вглеждам питащо в очите и ̀,
ала не откривам и следа от лъжа. Но… мамка му. Ако не е вкисната
заради Дилейни, какво, по-дяволите, става?
–Движим се прекалено бързо – настоява тя. – Това е всичко.

–Добре – тросвам се. – Тогава да забавим нещата. Какво искаш?Да

се виждаме само по веднъж в седмицата? Да престанем да
преспиваме един при друг. Това ли искаш?
Не мислех, че е възможно сърцето ми да блъска по-силно, но тогава
тя забива нов меч на болката в него.
– Искам да се виждаме с други.
Мога единствено да я зяпам в недоумение. Страхувам се какво мога
да избълвам, ако се опитам да заговоря.
–Имала съм една-единствена сериозна връзка преди теб,
Гарет.Откъде да знам какво е любовта? Ами ако има нещо
повече… някой друг… нещо… по-добро?
Мили боже! Тя забива ножа все по-дълбоко и по-дълбоко.
–В колежа трябва да опиташ възможностите, нали? – Тя
говоритолкова бързо, че ми е трудно да я следвам. Трябва да се
запознавам с нови хора, да ходя по срещи, да открия коя съм и
разни такива, или поне така се надявах да протече годината. Не
очаквах двамата с теб да започнем да излизаме, не очаквах нещата
да станат толкова сериозни толкова бързо. – Тя свива безпомощно
рамене. – Объркана съм, това е. Мисля, че в момента имам нужда
от време… нали разбираш… за да помисля – довършва тихо.
Прехапвам вътрешната страна на бузата си толкова силно, че
усещам вкуса на кръв. Поемам си дълга, накъсана глътка въздух и
кръстосвам ръце.
–Добре, дай да се разберем – и ме поправи, ако греша. Ти севлюби в
мен и не го очакваше, затова сега искаш да излизаш с други и да се
чукаш с други момчета – извинявай, искаш да разбереш да не би
случайно да откриеш някой по-добър от мен.
Тя не ме поглежда.
–Това ли искаш да кажеш? – Гласът ми е толкова студен, че може да
 замрази всичко на юг от екватора.
След цяла вечност мълчание тя вдига
поглед. След това кима.
Почти съм сигурен, че чува гръмкото пропукване в гърдите ми,
когато сърцето ми се спрасква като диня. Господ ми е свидетел, че тя е
виновна.
В ума ми шепне глас. Нещо не е наред.
Няма майтап, тъпако. В цялата тази работа нищо не е наред.
–Сега си тръгвам. – Не мога да повярвам, че парализиранитеми
гласни струни ми позволяват да заговоря. Оставам изумен от
неприкрития гняв в гласа си. – Защото, ако щеш ми вярвай, но не
мога да те погледна.
Тя въздиша тихо. Не казва нищо.
Клатушкам се към вратата, а умът, сърцето ми и двигателните
функции всеки момент ще спрат да функционират, но аз успявам да
изрека няколко прощални думи, когато стигам на прага.
–Знаеш ли какво, Уелси? – Погледите ни се срещат и нейнитеустни
потреперват, сякаш се опитва да не заплаче. – За толкова силен
човек си адска страхливка.
Алкохол. Имам нужда от скапан
алкохол. Няма алкохол в хладилника.
Вземам стълбите нагоре през една и се втурвам в стаята на Лоугън,
без да чукам. За щастие, той не чука някое безименно зайче. Но дори
да го правеше, изобщо нямаше да ми пука. Аз си имам мисия и тя е
шкафът на Лоугън.
–Какво, по дяволите, правиш? – пита той, когато отварям вратата на
шкафа и посягам към горния рафт.
–Вземам ти уискито.

–Защо?

Защо? Защо?
Може би защото гърдите ми се чувстват така, сякаш някой ги е драл
с изхабена самобръсначка през изминалите десет години. След това е
взел самобръсначката и ми я е натъпкал в гърлото, за да ми скапе
хранопровода и да ми накълца вътрешностите. След това, като капак,
ми е изтръгнал сърцето и го е захвърлил на леда, за да може целият
хокеен отбор за го надроби с кънките.
Точно така. В такова състояние съм в момента.
– За бога, Джи, какво става?
Намирам бутилката „Джак Даниълс“ на Лоугън под стар хокеен
шлем и я грабвам.
– Хана ме заряза – признавам тихо.
Чувам как Лоугън си поема рязко дъх. Изпълнена с горчивина,
злобна част от мен се пита дали той не се радва на тази новина. Дали
пък не си мисли, че това е златната му възможност да се пробва при
гаджето ми.
Извинявам се. Бившето ми гадже.
Когато обаче се обръщам, забелязвам единствено съчувствие в очите
му.
– Мамка му, мой човек. Много ми е мъчно, че е станало така.
– Да – мърморя. – И на мен.
– Какво се
случи? Махам
капачката.
–Попитай ме отново, когато се натряскам. Може да се
окажадостатъчно пиян, за да споделя.
Отпивам дълга глътка уиски. Обикновено алкохолът прогаря пътя си
в корема ми. Тази вечер обаче съм твърде изтръпнал, за да усетя.
Лоугън престава да ми задава въпроси. Пристъпва към мен и грабва
уискито от ръката ми.
–Така – въздиша той, преди да надигне бутилката и да отпие. –
Значи ще се натряскаме.
41
Хана

Знаех, че ще съм скапана до края на семестъра, но не очаквах да е

заради празнотата в гърдите ми, която поглъща и сърцето.
Не съм виждала Гарет от седмица и не съм говорила с него. Една
седмица не е много време. Забелязах, че с възрастта времето започва
да
 лети със свръхскорост. Мигнеш и ето че е минала цяла седмица.
Мигнеш отново и годината изтекла.
Откакто обаче скъсах с Гарет, времето отново стана каквото беше в
детството ми. Тогава учебната година беше цяла вечност, лятото
сякаш нямаше край. Времето забавяше своя ход и това бе съсипващо.
Тези изминали седем дни сякаш бяха седем години.
Седем десетилетия.
Гаджето ми липсва.
Ненавиждам бащата на гаджето си, задето ме тикна в тази
невъзможна ситуация. Ненавиждам го, задето ме накара да разбия
сърцето на Гарет.
Искаш да пробваш, да не би да откриеш някой по-добър от мен.
Мрачното обобщение на Гарет за лъжите ми продължава да ме
измъчва като рояк скакалци.
Някой по-добър от него ли?
Господи, бе истинско мъчение да го кажа. Да го нараня по този
начин. Горчивият вкус на тези думи все още прогаря езика ми, защото,
дяволите да го вземат, някой по-добър от него?
Няма по-добър от него. Гарет е най-добрият мъж, когато познавам.
Не само защото е умен, сексапилен, забавен и много по-мил, отколкото
съм предполагала. Той ме кара да се чувствам жива. Да, караме се, да,
напереността му понякога ме побърква, но когато съм с него, се
чувствам цяла. Сякаш мога напълно да сваля гарда и не се налага да се
притеснявам, че ще бъда наранена или някой ще се възползва от мен,
защото Гарет Греъм винаги ще бъде до мен, за да ме обича и закриля.
Единственото хубаво в цялата тази ситуация е, че отборът му отново
печели. Изгубиха мача, от който Гарет беше отстранен, но оттогава
изиграха още два, включително един срещу „Истуд“, главния им
противник, и спечелиха и двата. Ако продължават по този начин,
Гарет ще получи онова, което иска – ще отведе „Брайър“ до върха през
първата си година като капитан.
–О, господи, моля те, не ми казвай, че ще облечеш това. – Аливлиза в
стаята ми и се мръщи към тоалета. – Не. Забранявам.
Поглеждам провисналите карирани панталони и тениската без яка.
– Какво? Не. – Соча калъфа за дрехи, който виси на вратата. – Стова ще
 бъда.
– Ооо. Я да видя.

Али дръпва ципа и продължава да охка и ахка, когато вижда

сребърната рокля без презрамки. Възторжената ѝ реакция показва
колко отнесена съм била през цялата седмица. Бях почти в транс,
когато отидох до Хейстингс, за да си купя рокля за концерта, и
въпреки че виси на вратата ми вече четири дни, така и не я показах на
Али.
Не искам да се фукам. По дяволите, дори не искам да я
облека. Зимният концерт започва след два часа, но аз не давам
пет пари. Целият семестър бе съсредоточен над това тъпо
изпълнение.
А на мен изобщо не ми пука.
Когато Али забелязва апатията, изписала се по лицето ми,
изражението ѝ омеква.
– Леле, Хан-Хан, защо не му се обадиш?
– Защото скъсахме –
прошепвам. Тя кима бавно.
– И защо? Я ми обясни още веднъж.
Твърде депресирана съм, за да ѝ пробутвам същото тъпашко
извинение отпреди седмица. Не съм признала пред Али или
приятелите ми истинската причина да сложа край на връзката с Гарет.
Не искам никой да разбира за онзи скапаняк баща му. И аз не искам да
мисля за онзи скапаняк баща му.
Затова пробутах „Не се получи“. Три мижави думи, извън които те
така и не успяха да изкопчат друго от мен.
Каменното ми мълчание продължава толкова дълго, че Али се
размърдва с неудобство. След това въздиша.
– Все още ли искаш да ти направя косата?
– Разбира се, стига да искаш. – В гласа ми няма капчица ентусиазъм.
Прекарваме следващите трийсет минути в подготовка, макар да не
знам защо Али прави усилие да се нагласи. На нея не ѝ предстои да се
качи на сцената и да пее пред стотици непознати.
Въпреки че ми е любопитно как човек изпълнява прочувствена
балада, след като сърцето му е пресовано и станало на прах? Много
скоро ще разбера.
 Когато влизам зад кулисите, се оказва, че цари хаос. Покрай мен се
втурват студенти, някои разнасят инструменти, всички са облечени
така, че да направят впечатление. Изпълнени с паника гласове и рязко
изречени заповеди се носят навсякъде около мен, но аз почти не ги
чувам.
Първото лице, което виждам, е на Кас. Погледите ни се срещат
за миг, след това той приближава. Изглежда великолепно в черно
официално сако, риза в цвят сьомга с висока яка. Тъмната му коса е
съвършена. В сините му очи няма и следа от разкаяние или извинение.
– Страхотна рокля – отбелязва
той. Свивам рамене.
– Благодаря.
– Нервна ли си?
Отново свивам
рамене.
– Не.
Не съм нервна, защото не ми пука. Не съм и предполагала, че съм от
онези мрънкащи девойки, които се носят като зомбита след раздяла и
избухват в сълзи след всяко напомняне за истинска любов, но се
оказва, че съм такава.
–Да счупиш крак5 – подхвърля Кас, когато му става ясно, че нямам
желание да водя разговор.
–И ти. – След това измънквам под носа си. – Буквално.

Той се врътва бързо към мен.

– Извинявай, не чух какво каза
накрая. Надигам глас.
– Казах „Буквално“.
Сините му очи
потъмняват.
– Ти си истинска мръсница, да
знаеш. Прихвам.
– Аха. Аз съм
мръсницата. Кас се
мръщи.
–Какво, да не би да искаш да ти се извиня, че говорих със съветника
си? Защото няма да стане. И двамата знаем, че дуетът не се
получаваше. Само че аз имах топки да направя нещо по въпроса.
 –Прав си – съгласявам се. – Трябва да ти благодаря. Направи
миогромна услуга. И не, изобщо не бях саркастична. Говоря
напълно сериозно.
Самодоволното му изражение трепва.
– Така ли? – След това прочиства гърло. – Да, наистина е така.
Направих услуга и на двамата. Радвам се, че най-сетне го разбра. –
Подсмихва се, както обикновено. – Както и да е, трябва да намеря Ем
Джей преди изпълнението ни.
Той тръгва нанякъде, а аз се отправям в обратната посока, за да
потърся Джае. Тази сутрин направихме пробите на звука, така че
почти всичко е готово. Тъй като съм от последните второкурсници,
трябва да чакам и да потропвам нервно с крак, докато ме повикат. Кас,
разбира се, ще открие концерта за второкурсниците. Сигурно много се
е мазнил на някого, за да получи точно този слот, защото е най-
добрият. Тогава съдиите са все още внимателни и развълнувани,
нетърпеливи да започнат да отсъждат, след като са чули
изпълненията на началния курс, които не участват в надпреварата за
стипендии. Когато последният излезе на сцената – това съм аз! –
всички са уморени, нямат търпение да се пораздвижат, да отидат да
пушат, преди да започнат колежаните от горния курс.
Надничам в няколко гримьорни, докато търся Джае, но не успявам
да го открия. Надявам се челистът ми да не ме е изоставил, но дори да
го е направил… ами… пет пари не давам.
Гарет ми липсва. Не минават и пет секунди, без да помисля за него,
а това, че няма да е сред публиката тази вечер, е като каратистки удар
по врата. Гръклянът ми се стяга и аз не мога да дишам.
– Хана! – вика ме смутен глас.
Потискам въздишката си. Мама му стара. Изобщо не съм в
настроение да разговарям с Мери Джейн.
Само че дребничката блондинка се втурва към мен, преди да успея
да се измъкна, и ме приклещва на вратата на една от гримьорните, в
която се каня да вляза.
– Може ли да поговорим? – настоява
тя. Въздишам.
–В момента нямам време. Търся Джае.
 –А, той е в зелената стая на източната сцена. Току-що го видях.–
Благодаря. – Опитвам се да си тръгна, но тя застава пред мен. –
Хана, моля те. Наистина трябва да поговорим.
Раздразнение стяга гърлото ми.
– Виж, ако се опитваш да се извиниш, не си прави труд. Не приемам
извинението ти.
В очите ѝ заблестява болка.
–Моля те, не говори така. Наистина съжалявам. Много,
многосъжалявам за онова, което направих. Не трябваше да
позволявам Кас да ме убеди.
–Сериозно?

–Просто… ами… не мога да му откажа. – В гласа ѝ се

прокрадвабезнадеждност. – Толкова много го харесвах, той беше
толкова внимателен и настоя, че песента била създадена за един
изпълнител и само той щял да я изпее така, че да изпъкне. – Лицето
на Мери Джейн се разкривява. – Не трябваше да действам зад
гърба ти. Не биваше да ти причинявам подобно нещо. Много…
много се извинявам.
Не ми убягва, че тя използва минало време за Кас. Макар да усещам,
че съм гаднярка, не се стърпявам и се изхилвам.
– Зарязал те е, нали?
Тя избягва погледа ми и забива зъби в долната си устна.
– Веднага след като получи солото.
Не изпитвам съжаление към много хора. Ами съчувствие? Него го
раздавам в изобилие. Съжалението се пази за онези, за които наистина
ми е мъчно.
Сега съжалявам Мери Джейн.
– Дали да си правя труд да натяквам: „Казах ти“? –
питам. Тя клати глава.
–Не, знам, че беше права. Знам, че аз постъпих като глупачка.Исках
да повярвам, че някой като него наистина се интересува от момиче
като мен. Толкова ми се искаше да е истина, че прецаках
приятелка.
–Ние не сме приятелки, Ем Джей. – Знам, че съм рязка и груба,но
 филтърът ми за такт се развали по същото време, по което и
сърцето, защото нито смекчавам тона, нито цензурирам думите си.
– Аз никога не бих прекарала приятел по тази начин. Още помалко
заради момче.
–Моля те… – хлипа тя. – Не може ли да започнем отначало?Много
се извинявам и съжалявам.
–Да, знам, че съжаляваш. – Отправям ѝ тъжна усмивка. – Виж,знам,
че все някога ще мога да разговарям с теб, без да мисля за тези
простотии, може би дори ще ти се доверя отново, но все още съм
далече от този момент.
–Разбирам – казва немощно тя.

–Сега наистина трябва да намеря Джае. – Насилвам се да сеусмихна.

– Сигурна съм, че Кас ще свърши добра работа с песента ти, Ем
Джей. Може и да е пълен кретен, но е добър вокален изпълнител.
Тръгвам, преди тя да отговори.
Откривам Джае и двамата се мотаем зад кулисите до началото на
концерта. След седмици на нонстоп репетиции станахме приятели,
въпреки че Джае си е все така срамежлив и се страхува дори от
собствената си сянка. Той все пак е първокурсник, затова се надявам,
че ще излезе от черупката си, когато се адаптира към живота в колежа.
Малките са първи. Двамата с Джае сме зад кулисите, от лявата
страна на сцената, и наблюдаваме как изпълнител след изпълнител
излизат, но на мен ми е трудно да се концентрирам над онова, което
чувам и виждам.
Тази вечер не съм в настроение да пея. Мисля единствено за Гарет и
за агонията в очите му, когато скъсах с него, за отпуснатите му рамене,
когато излизаше от общежитието ми.
Трябва да си напомням, че го направих заради него, за да може да
остане в „Брайър“ и да играе любимата си игра, без да му се налага да
се тревожи за пари. Ако му бях казала за заплахите на баща му, Гарет
щеше да предпочете връзката ни пред бъдещето, но аз не искам той да
работи на пълен ден, дяволите да го вземат. Не искам да прекъсне
образованието си, нито да зареже хокея, нито да се стресира заради
наем или вноски за автомобил. Искам да стане професионалист и да
покаже на всички колко е талантлив. Да докаже на света, че е на леда,
защото мястото му е там, а не защото баща му е ходатайствал.
Искам той да бъде щастлив.
Дори това да означава, че аз ще бъда нещастна.
Има кратък антракт след изпълненията на малките и зад кулисите
отново настъпва истински пандемониум. Двамата с Джае едва не ни
събарят, когато безкраен поток от студенти в роби се качва на сцената.
Досещам се, че това е хорът на Кас.
–Можехме да сме ние – ухилвам се на Джае, докато наблюдаваме
как хорът се подрежда на тъмната сцена. – Армията от миньони на
Кас.
Той свива устни.
– Мисля, че избегнахме куршума.
– Съгласна съм.
Когато концертът започва отново, този път внимавам много, защото
детето чудо, наречено Касиди Донован, се е изтъпанчило на сцената.
Докато пианистът изпълнява встъпителните ноти от песента на Ем
Джей, ме бодва завист. По дяволите, страхотна песен. Прехапвам
устни, обзема ме тревога, че семплата ми балада е едно нищо в
сравнение с красивата творба на Мери Джейн.
Не мога да лъжа. Кас изпълнява песента забележително добре. Всяка
нота, всяка бърза поредица, всяка скапана пауза е истинско
съвършенство. Той изглежда страхотно, звучи още по-добре, а когато
хорът запява и става съвсем като в „Систър Акт“, представлението
създава съвсем различна динамика.
Липсва само едно – чувство. Когато Ем Джей ми изсвири песента за
пръв път, аз я почувствах, усетих връзката и ̀ с текста и болката. Тази
вечер обаче не усещам нищичко, макар да не съм сигурна, че е заради
някакъв недостатък на Кас или защото оставих Гарет да си тръгне и
чувствата ме напуснаха.
Аз обаче чувствам нещо, когато трийсет минути по-късно сядам зад
пианото. Натрапчивите звуци от челото на Джае изпълват сцената и
тогава сякаш язовир се отприщва в мен. Гарет е първият човек, пред
когото изпях песента, когато бе все още необработена и
недоизкусурена. Гарет я слушаше, докато я репетирах и изглаждах, за
да стане съвършена.
Когато отварям уста и запявам, пея за Гарет. Пренасям се на мирно
място, щастливия ми малък балон, където не се случва нищо лошо. В
него момичетата не ги изнасилват, сексът не представлява никаква
трудност, хората не се пречупват, защото разни насилници им се
нахвърлят. Пръстите ми потръпват, докато пробягват по клавишите от
слонова кост, а сърцето ми се свива на всяка глътка въздух, с всяка
дума, която изпея.
Когато приключвам, в залата се възцарява
мълчание. След това всички скачат на крака.
Изправям се и се покланям единствено защото Джае приближава и
ме кара да го направя. Прожекторите ме заслепяват, овациите ме
оглушават. Знам, че Али, Стела и Мег са там някъде, че са скочили на
крака и крещят до изнемога, но не виждам лицата им. Филмите и
телевизионните предавания може и да ти показват разни неща, но аз ви
казвам, че е напълно невъзможно да срещнеш очите на някого, когато
поток светлина е насочен в очите ти.
Двамата с Джае слизаме от сцената и се отправяме настрани и някой
веднага ме прегръща мечешката. Декстър е и усмивката е разполовила
лицето му, докато ме поздравява.
– Дано това да са сълзи на щастие! – казва той.
Докосвам бузата си и с изненада усещам, че е мокра. Дори не бях
усетила, че плача.
–Беше великолепно – избухва глас и аз се обръщам към
Фиона,която идва към мен. Прегръща ме и тя. – Беше
забележителна, Хана. Най- доброто изпълнение тази вечер.
Думите ѝ не намаляват болката в гърдите. Въпреки това успявам да
кимна.
– Трябва да отида до тоалетната. Извинете ме.
Оставям Декс, Фиона и Джае да гледат объркано след мен, но не
давам пет пари и не намалявам крачка. Майната ѝ на тоалетната.
Майната му и на останалата част от концерта. Не искам да оставам тук
и да гледам големите. Не искам да чакам церемонията по раздаването
на стипендиите. Просто искам да се разкарам от това място и да си
намеря някое самотно, за да се нарева.
Тичам към изхода, сребърните ми пантофки се плъзгат по дървения
под, докато отчаяно се опитвам да избягам.
На пет крачки съм от вратата, когато се блъскам в твърди мъжки
гърди.
Вдигам поглед към сиви очи и ми трябва цяла секунда, докато
осъзная, че това е Гарет.
Нито един от нас не проговаря. Той е в черни панталони и синя риза,
която се е опънала на широките му гърди. Изражението му е смес от
неподправено учудване и безкрайна мъка.
– Здрасти – казва дрезгаво той.
Сърцето ми подскача весело, а аз трябва да си напомня, че това не е
щастлива случайност, че ние все още сме разделени.
–Здрасти.

–Ти беше… великолепна. – Красивите очи стават стъклени. –

Невероятно красива.
–Ти в публиката ли беше, гледа ли? – прошепвам.

–Че къде другаде да бъда, мама му стара? – Той обаче не е ядосан,

просто е тъжен. След това гласът му става по-дебел и той шепне: –
Колко?
Объркана съм.
– Колко какво?
– С колко момчета излиза тази
седмица? Трепвам от изненада.
– С нито едно – избъбрям аз, преди да успея да се спра.
Съжалявам в момента, в който го изричам, защото очите му
заблестяват.
–И аз така си помислих.

–Гарет…

–Слушай, Уелси – прекъсва ме той. – Разполагах с цели седемдни да

 мисля над тази раздяла. Първата вечер се натрясках. Направо се
отрязах.
Обзема ме паника, защото ми минава през ума, че може да е забил
някоя друга, когато е бил пиян, а мисълта за Гарет с друго момиче
направо ме убива.
След това обаче той продължава и безпокойството ме напуска.
–След това изтрезнях, помислих разумно и реших да
използвамвремето си по-добре. Затова… разполагах с цели седем
дни, в които да анализирам отново и отново онова, което се случи
между нас, да му направя дисекция, да премисля всяка дума, която
ми каза онази вечер… – Той навежда глава. – Да ти кажа ли до
какво заключение стигнах?
Господи, изпитвам ужас да го чуя.
Тъй като не отговарям, той се усмихва.
–Заключението ми е, че ти излъга. Не знам защо го направи,
новярвай ми, възнамерявам да разбера.
–Не съм излъгала – продължавам да лъжа аз. – Наистина
многоизбързахме, поне за мен беше така. И наистина искам да се
виждам с други хора.
–Аха. Сериозно ли?

Опитвам се да вкарам в действие най-убедителния си глас.

– Сериозно.
Гарет мълчи за кратко. След това протяга ръка и нежно гали бузата
ми, преди да се отдръпне.
– Ще го повярвам, когато го видя.
42
Хана

Коледната ваканция не идва достатъчно бързо. Аз съм буквално

рухнала, когато се качвам на самолета за Фили – в долнище на анцуг,
несресана, обсипана с пъпки от стрес. След концерта се засичах с
Гарет три пъти. Веднъж в Кофи Хът, веднъж на двора и веднъж пред
залата по етика, когато отидох да си взема оценената писмена работа.
И трите пъти ме попита с колко момчета съм излизала след раздялата
ни.
И трите пъти изпаднах в паника, избълвах някакви извинения, че
закъснявам, и избягах като страхливка.
Ето това е проблемът, когато се разделиш с някого под фалшив
претекст. Той не вярва на тъпотиите ти, освен ако не вземеш да се
задействаш и да направиш онова, което уж искаш. В моя случай трябва
да излизам на срещи с най-различни типове и да се пробвам с тях,
защото нали това казах на Гарет, че искам, и ако не се задействам, той
ще се усети, че има нещо гнило.
Мога да поканя някого да излезем. Ще изляза така, че всички да
разберат, Гарет ще разбере и ето как момчето, което обичам, ще бъде
убедено, че съм продължила живота си. Само че при мисълта да съм с
друго момче, различно от Гарет, направо ми се повдига.
За щастие, не се налага да се притеснявам за това точно сега. Мога
да си поема глътка въздух, защото ще прекарам следващите три
седмици със семейството си.
Качвам се на самолета и за пръв път, откакто бащата на Гарет даде
ултиматума си, успявам да си поема свободно въздух.

*
Да видя родителите си, е точно това, от което имах нужда. Не ме
разбирайте погрешно. Продължавам непрекъснато да мисля за Гарет,
но е много по-лесно да се разсейвам от болката в сърцето, когато пека
коледни сладки с татко или пък мама и леля ме завлекат на шопинг в
града.
На втората вечер във Фили разказах на мама за Гарет. По-точно
казано, тя изцеди всичко от мен, след като ме хвана да плача в стаята
за гости. Уведоми ме, че приличам на скитница, която току-що е
изпълзяла изпод кашоните, натъпка ме под душа и ме накара да се
среша. След това ѝ разказах всичко, което принуди мама да подеме
операция „Празнично разведряване“. С други думи, възложи ми поне
сто задачи, за което я обичам още повече.
Не очаквам с нетърпение завръщането си в „Брайър“ след три дни,
където Гарет със сигурност планира не чак толкова прикрита операция
– операция „Да накараме Хана да си признае, че лъже“. Знам със
сигурност, че ще се опита да ме спечели отново.
Освен това знам, че няма да му бъдат нужни много усилия.
Достатъчно е да ме погледне с онези великолепни сиви очи, да
отправи към мен кривата си усмивка и аз ще ревна, ще го прегърна и
ще му разкажа всичко.
Как само ми липсва!
–Кажи, миличка, ще дойдеш ли с нас да гледаме как се спускатопката?
– Мама се показва на вратата, стиснала купа с пуканки, и аз си
спомням първия път, когато прекарах нощта у Гарет, когато се
натъпкахме с пуканки и часове наред гледахме телевизия.
–Да, след малко ще дойда – отвръщам. – Чакай само да облеканещо
удобно.
Щом тя ме оставя, аз ставам от леглото и бъркам в куфара, за да
намеря клин. Свалям тесните си дънки и обувам мек памучен клин,
след това отивам в хола, където нашите, леля и чичо и техните
приятели Бил и Сюзан са се настанили на Г-образното канапе.
Прекарвам Нова година с три двойки на средна възраст.
Хайде на купона!
–Кажи, Хана – обажда се Сюзан, – майка ти ни каза, че наскороси
спечелила престижна стипендия.
Усещам как се изчервявам.
–Не знам дали е престижна. Дават я всяка година на зимния
ипролетния концерт. Но да, спечелих я.
Хак да ти е, Кас Донован, подхилва се скритото в мен чудовище.
Нямах намерение да се връщам в залата, след като се натъкнах на
Гарет, но Фиона ме откри точно когато се опитвах да се измъкна, и ме
завлече обратно на сцената. Не мога да скрия, че когато чух да
произнасят името ми на церемонията за връчване на стипендиите,
направо бях на седмото небе. Никога няма да забравя беса, изписал се
по лицето на Кас, когато осъзна, че не изричат неговото име.
Сега съм по-богата с пет бона и родителите ми могат да си отдъхнат,
защото ще мога да си плащам настаняването и храната сама през
идващия семестър.
 В дванайсет без десет чичо Марк слага край на приказките, включва
звука на телевизора, за да гледаме тържеството на Таймс Скуеър. Леля
Никол ни раздава картонени свирки и розови знаменца, а мама
конфети. Семейството ми е досадно, но не бих го заменила за друго за
нищо на света.
Очите ми плувват в сълзи, докато броим с говорителя на
телевизията. Може би сълзите не са никаква изненада, защото, когато
часовникът стига нулата и всички викат „Честита Нова година!“, аз си
спомням, че това не е само началото на новата година.
Първи януари е и рожденият ден на Гарет.
Стискам устни, за да спра напиращите сълзи, и се насилвам да се
разсмея, когато татко ме завърта и ме целува по бузата.
– Честита Нова година, принцесо.
– Честита Нова година, татко.
Зелените му очи стават по-нежни, когато вижда тъгата ми.
–Миличка, защо не вземеш телефона и не се обадиш на нещастното
момче? Нова година е.
Оставам с отворена уста, след това се врътвам към мама.
– Ти си му казала?
Тя ме поглежда виновно.
– Той ме попита защо си тъжна. Как да не му
кажа. Татко се смее.
–Не вини майка си, Хан. Досетих се сам. Ти беше толкова нещастна,
че веднага разбрах, че става въпрос за момче. Върви сега да му
честитиш новата година. После ще съжаляваш, ако не го направиш.
Въздишам. Знам обаче, че е прав.
Пулсът ми препуска, докато бързам към горния етаж. Вадя
мобилния от чантата, след това се поколебавам, защото не е много
разумно. Аз се разделих с него. Би трябвало да вървя напред, да се
виждам с други и ала-бала.
Само че той има рожден ден.
Изпускам сдържания дъх и
набирам.
Гарет отговаря на първото позвъняване. Очаквам да чуя шум около
него. Гласове, смях, пиянски викове. Само че, където и да се намира
той, е тихо като в църква.
 Дрезгавият му глас гъделичка ухото ми.
– Честита Нова година, Хана.
– Честит рожден ден,
Гарет. Следва кратко
мълчание.
– Не си забравила.
Мигам, за да прогоня сълзите.
– Разбира се, че не съм.
Има още толкова много неща, които искам да му кажа. Обичам те.
Ненавиждам баща ти. Само че потискам желанието и не му казвам
абсолютно нищо.
– Как върви ходенето по срещи? – пита весело
той. Стомахът ми се вледенява.
– Ами… супер.

– Ами? Много ли пъти се пробва? Разбра ли какво е значениетона

любовта?
Тук има подигравателна нотка, но най-вече ми се струва развеселен.
Дори самодоволен.
–Да – отвръщам небрежно.

–С колко момчета си излизала?

–С няколко.

–Страхотно. Дано се отнасят добре с теб. Нали се сещаш – да

тиотварят вратата, да си мятат якетата на земята пред теб, за да не
цопнеш в някоя локва, разни такива.
Господи, какъв е кретен. Обичам го.
–Не се тревожи, всички са големи кавалери – уверявам го аз. –Добре
съм се развихрила.
–Радвам се. – Той мълчи. – Ще се видим след няколко дни. Щеми
разкажеш всичко.
Той затваря и аз ругая тихо.
По дяволите. Защо не спира да настоява? Не може ли просто да
приеме, че между нас всичко е свършено, и да си гледа тъпия хокеен
отбор?
Как, по дяволите, ще го убедя, че не искам да съм с него, след като
не мога да убедя и себе си?

43
Хана

Вторият ми ден в кампуса е посветен на мисия: операция „Ще

повярваш, когато видиш“. Единственият начин да убедя Гарет да се
отдръпне, е като му докажа, че продължавам напред, което означава да
намеря момче, с което да изляза на среща. Това е.
Първата възможност се появява, когато влизам в Кофи Хът за горещ
шоколад. Навън се сипе сняг и аз тропам с крака, за да почистя снега
от ботушите си, преди да се наредя на опашката. Тогава забелязвам, че
момчето пред мен ми е познато. Когато дава поръчката си и се мести
на плота, където сервират готовите, аз мярвам профила му и разбирам,
че това е Джими. Джими… как му беше фамилията? Поли? Не,
Полсън. Джими Полсън от часовете по британска литература и
партито на „Сигма“. Супер. Познаваме се. Почти бяхме започнали
връзка.
– Здрасти, Джими – поздравявам го аз, поръчвам и отивам донего.
Той видимо се напряга, когато чува гласа ми.
– А, здрасти. – Оглежда кафенето, сякаш не иска никой да нивиди, че
разговаряме.
– Слушай – започвам. – Мислех си, че не сме говорили от партито през
октомври…
Баристата поставя чашка с пяна пред Джими и той я грабва толкова
бързо, че дори не виждам кога е помръднала ръката му.
Продължавам бързо.
– Ще ми бъде приятно да наваксаме и…
Той вече отстъпва настрани. Господи, защо е толкова ужасен? Да не
би да мисли, че ще го наръгам с нож или нещо подобно?
–Какво ще кажеш някой ден да пием кафе? – довършвам поканата си.

–О. – Той отстъпва още повече. – Ами. Благодаря за предложението,

но… ами, да. Не пия кафе.
Премествам очи към чашата кафе в ръката
му. Той проследява погледа ми и се стряска.
–Извинявай. Трябва да вървя. Имам… чакат ме… чак в другиякрай на
кампуса и… абе, далече е, затова бързам.
Поне не излъга, че бърза, защото изфучава навън като олимпийски
спринтьор.
Добре, това беше… странно.
Мръщя се, вземам си горещия шоколад и излизам навън, отправям
се към Бристъл Хаус. Вървя бавно, защото снегът е толкова гъст, че
хората по поддръжката не смогват да го изчистят, и ботушите ми
затъват на всяка крачка. Само че тази бавна крачка ми позволява да
забележа нещо друго странно. Докато излизах с Гарет, хората ме
поздравяваха, махаха ми непрекъснато. Днес всички, с които се
разминавам, ме избягват, най-вече момчетата.
Така ли се чувстват отритнатите амиши? Всички гледат през мен и
това никак не ми харесва.
Освен това не разбирам какво става.
Докато вървя към общежитието, решавам да се обадя на Декстър, за
да го питам не иска ли да излезем довечера. Можем да отидем до
„Малоун“… не, чакай, Гарет може да е там. Тогава в някой друг бар в
града. Или в сградата за отдих. Просто да е място, на което мога да
срещна момчета.
Приближавам Бристъл, когато възможност номер две излиза от
съседната сграда. Това е Джъстин и за разлика от останалите той вдига
ръка и ми маха.
Махам и аз от облекчение, че поне някой се радва да ме види.
– Здравей, страннице – провиква се той и тръгва към мен.
Пак е с онази прическа, която сякаш казва, че току-що е станал, но
на мен вече не ми се струва върховно симпатична. Прилича на мърляч.
Може би на ментърджия, защото забелязвам гел в косата, което
означава, че е отделил специално време, за да докара този стил „не ми
пука“. Което означава, че е скапан лъжец.
Пресрещам го.
–Здрасти. Как мина ваканцията ти?

–Добре. По това време на годината в Сиатъл не вали много,така че

трябваше да се примиря със снега. Ходих да карам сноуборд, на
ски, на открито джакузи. Забавлявах се. – Трапчинките му се
показват, ала не ми въздействат по никакъв начин.
Само че… по дяволите, той е единственото момче, което ме
погледна днес. Просяците не могат да имат претенции. – Звучи
забавно. Ами… Не.
Не, не, не и не. Просто… не.
Не мога да го направя. Не и с този тип. Гарет ми помогна да
накарам Джъстин да ревнува през октомври. Аз му отказах среща,
когато осъзнах, че искам да бъда с Гарет. Освен това знам колко много
Гарет се дразни от Джъстин.
Няма начин да отворя вратата, наречена Джъстин, не заради
чувствата ми към него, които вече не съществуват, ами защото
ще бъде все едно да забия нож в гърдите на Гарет.
–Така че здрасти – завършвам. – Да… Просто дойдох да ти
кажаздрасти. – Държа чашата с горещ шоколад, сякаш е част от
разговора. – Ще влизам, за да изпия това. Радвам се, че се видяхме.
Раздразненият му глас ме вледенява.
– Какво, мама му стара, се случи току-що? – недоумява
той. Чувството за вина драска корема ми и ме кара да се
обърна.
– Извинявай – въздишам. – Голяма съм
глупачка. По устните му плъзва тъжна усмивка.
– Не исках да го кажа, но…
Връщам се към него, ръцете ми в ръкавица са все още свити около
чашката.
–Не исках да те подвеждам – признавам. – Когато казах, че
щеизляза с теб, наистина го исках. – Усещам болка в гърлото. – Не
очаквах да се влюбя в него, Джъстин.
Сега вече изглежда някак далечен.
 –Хората никога не очакват да се влюбят. Това просто се случва.

–Май си прав. Той… промъкна се изненадващо. – Срещам погледа

му с надеждата да види искреното съжаление, което изпитвам. – Аз
се интересувах от теб. Не съм те излъгала.
–Интересувах, а? – подчертава тъжно той.

–Съжалявам. Аз съм… нещастна съм и все още съм влюбена вГарет,

но ако искаш да започнем отново, като приятели, аз съм сто
процента за. Понякога можем да си говорим за Хемингуей.
Устните на Джъстин потрепват.
– Откъде знаеш, че харесвам
Хемингуей? Усмихвам се леко.
–Ами… Може и да съм поразузнала навремето, когато си падахпо
теб. Видя ли, не те лъжа.
Вместо да направи кръстен знак и да се
разкрещи
„Преследвачка!“, той се смее тихо.
– Май не. Хубаво е да го знам.
След неловко мълчание Джъстин натъпква ръце в джобовете на
якето.
– Добре, съгласен съм да пробваме тази работа с приятелството.
Пусни ми есемес, когато решиш някой път да излезем на кафе.
Той тръгва нанякъде, на мен ми се вдига товар от сърцето.
В стаята си се поздравявам, че съм успяла да избегна нещастието, и
продължавам да мисля над мисията си. Али се връща от Ню Йорк чак
утре. Стела също я няма. Когато пускам есемес на Декс, той налага
вето на излизанията, защото зубри за последния си изпит. Когато
пускам съобщение на Мег, тя казва, че имат планове с Джери.
Въздишам, скролвам контактите си, докато не мярвам едно име.
Колкото повече мисля, толкова повече ми допада идеята.
Гаджето на Али вдига след няколко позвънявания.
–Здрасти, какво става?

–Здрасти. Хана се обажда.

 –Сериозно – срязва ме шеговито Шон. – Имам номера ти.

–А, добре. – Колебая се. – Слушай, знам, че Али се връща отбаща си

утре, но се питах дали… – Млъквам, след това избъбрям бързо: –
Какво ще правиш довечера? Искаш ли да се помотаем?
Гаджето на най-добрата ми приятелка мълчи. Не го виня. Никога
преди не съм му звъняла да се мотаем без Али. Всъщност никога
преди не съм му звъняла.
– Нали си наясно, че това е странно? – пита направо
Шон. Въздишам.
–Да.

–Какво става? Отегчена ли си, какво? Да не би да е някакваскапана

свалка с гаджето на приятелка? Чакай… да не би Али да
подслушва? – Шон надига глас. – Али, ако си там, обичам те.
Никога, ама абсолютно никога не бих ти изневерил с най-добрата
ти приятелка.
Сумтя.
–Няма я, тъпчо, но това е хубаво да го знам. Бъди сигурен, чене те
свалям. Просто се надявах да се помотаем с някои от братството
ти, да ме запознаеш с някои от тях.
–Ти сериозно ли? – възкликва той. – Няма начин. Ти си на твърде
високо ниво за тези идиоти, освен това съм сигурен, че
Али ще ме убие, ако те запозная с някого от тях. Освен това… –
Какво? – питам.
Той не отговаря.
–Довърши изречението, Шон.

–Предпочитам да премълча.

–Казвай. – Подозренията ми се задействат на високи обороти. –О,

господи – ахвам. – Ти знаеш ли защо всички момчета в кампуса
изведнъж започнаха да се държат с мен така, сякаш имам някоя
болест, която се предава по полов път?
 –Може би – отвръща той.

–Може би ли? – Тъй като той не отговаря, аз пъшкам от безсилие. –

Кълна се в господ, че ако не ми кажеш каквото знаеш, ще…
–Добре, добре – прекъсва ме той. – Ще ти кажа.

И наистина ми казва.
Моят отговор е висок писък на възмущение.
– Какво е направил?
Двайсет минути по-късно се втурвам през вратата на хокейната
арена на „Брайър“. Студеният въздух веднага ме перва по бузите, но
съвсем не потушава огъня, който пламти в мен. Пет и трийсет е, което
означава, че Гарет и отборът му тъкмо са свършили тренировката си,
затова подминавам вратите към леда и отивам право към съблекалните
в задната част на сградата. Толкова съм вкисната, че цялата треперя от
гняв.
Гарет официално е преминал границата. Не, толкова далече е
стигнал, че границата вече се губи в далечината. Няма начин да му
позволя да се измъкне с тези малоумщини на някой недорасъл.
Стигам до вратата на съблекалните тъкмо когато един от играчите
излиза.
– Гарет вътре ли е? –
излайвам. Той ме поглежда
стреснато.
– Да, но…
Аз за малко да го отнеса, когато профучавам покрай него и натискам
бравата.
Момчето се опитва да протестира.
– Не мисля, че трябва да влизаш…Втурвам се в съблекалнята и…
Пениси!
Мили боже.
Пениси навсякъде.
В мен се надига ужас, когато разбирам какво виждам. О, боже!
Натресла съм се на конференция на пениси. Големи пениси и малки
пениси, дебели пениси и пениси във формата на пениси. Накъдето и да
завъртя глава, виждам единствено пениси.
 Ахвам засрамено и привличам вниманието на всички пениси –
искам да кажа момчета в стаята. В миг се дръпват хавлиени кърпи,
ръцете им покриват дреболийките, телата се врътват с гръб към мен, а
аз стоя червена като домат.
–Уелси? – Голият Лоугън се е ухилил към мен, подпрян с
едноторамо на шкафчето си. Изглежда, много се старае да не
прихне.
–Пенис… Лоугън – избъбрям аз. – Здрасти. – Старая се да несрещам
погледите на полуголите мъжища, които се мотаят в помещението,
ухилили са се и не крият колко се забавляват, въпреки че някои са
пребледнели. – Търся Гарет.
Без да крие смеха си, Лоугън насочва палец към вратата в дъното,
изпод която излиза пара, и аз решавам, че води към душовете.
–Благодаря. – Стрелвам го с благодарен поглед и се насочвамнатам
тъкмо когато някой излиза от запареното помещение.
Показва се Дийн и аз виждам пениса му.
–Здрасти, Уелси – провлачва той. Без да се стряска от присъствието
ми, тръгва чисто гол към шкафчето си, сякаш да ме завари вътре в
съблекалнята, е нещо напълно обичайно.
Аз се втурвам напред и се колебая дали да затворя очи, но за щастие,
всички кабинки имат летящи врати и са разделени с прегради. Аз
минавам по плочките и момчетата се обръщат след мен. Една от
главите е на Птицата, който се ококорва, когато минавам покрай него.
– Хана? – изписква той.
Не му обръщам никакво внимание и продължавам напред, докато не
забелязвам познат гръб. Поглеждам внимателно, за де се уверя –
златиста кожа, татуировка, тъмна коса. Това е Гарет.
При звука на стъпките ми той се завърта и щом ме вижда, ахва.
– Уелси?
Пристъпвам към ниската врата с най-гневното си изражение и се
разкрещявам.
– Какъв ти е проблемът?
44
Гарет
 Ухилил съм се като градския идиот. А сега не е моментът да се хиля
като градския идиот, не и когато съм чисто гол в стая, пълна с пичове,
които се къпят, а гаджето ми е готово да ме нареже като кисела
краставица. Но пък съм толкова щастлив да я видя, че не мога да
контролирам мускулите на лицето.
Готов съм да я изям с поглед – и великолепното лице, и тъмната
коса, вързана на опашка с нещо розово, и бесните зелени очи.
Толкова е страхотна, когато ми е ядосана.
–И аз се радвам да те видя, любима – отвръщам ведро. – Какмина
ваканцията ти?
–Хич не ми го пробутвай това „любима“. И не питай за ваканцията,
защото не заслужаваш да знаеш за нея! – Хана се мръщи към мен,
след това насочва вниманието си към тримата хокеисти в съседните
кабинки. – За бога, вие, момчета, няма ли най-сетне да се изплакнете
и да се разкарате? Опитвам се да крещя на капитана ви.
Аз потискам смеха, който избликва, когато съотборниците ми
изпъват гърбове, сякаш са под командването на сержант. Спират
душовете, дръпват кърпите и след малко двамата с Хана оставаме
сами.
Спирам кранчето и се обръщам. Вратата скрива подробностите
между краката ми, но е достатъчно Хана да надникне, и ще види
веднага бързо надървения ми член, който примира от щастие, че я
вижда.
Тя обаче не наднича. Просто продължава да ме гледа гневно.
–Значи си наложил в целия кампус правило никой да не се доближава
до мен, така ли? Ти сериозно ли си го направил?
Не изпитвам никакво разкаяние, когато срещам погледа ѝ.
–Естествено.

–О, боже. Ти си невероятен. – Тя клати глава, обзета от недоумение. –

Кой прави такива неща, Гарет? Не можеш просто така да кажеш на
момчетата в този колеж, че не им е позволено да ме доближават, ако
не искат да им сриташ задниците!
–Не съм казал на всички момчета. Да ти приличам на човек,който
разполага с толкова време? – Ухилвам се. – Казах на ключови лица, а
 те са разпространили новината.
–Какво? Значи, ако ти не можеш да ме имаш, никой друг неможе, а? –
пита мрачно тя.
Кискам се.
– Това е просто лудост. Не съм психар, любима. Направих гозаради
теб.
Тя остава с отворена уста.
–Това пък какво означава?

–Защото си влюбена в мен и не искаш да излизаш с друг. Азобаче се

страхувах, че от инат ще се пробваш, за да докажеш твърденията си,
затова трябваше да взема превантивни мерки. – Подпирам ръце на
ниската врата. – Знаех, че ако излезеш с друг, ще съжаляваш, след
това ще се чувстваш нещастна, когато се опомниш, затова реших да
ти спестя болката и страданието. Няма нужда да ми благодариш.
Тя ме наблюдава
слисано. След това
прихва.
Господи, как само ми липсваше смехът и !̀ Изкушавам се да прескоча
ниската врата и да я нацелувам, но така и не ми остава възможност.
– Какво, по дяволите, става тук?
Хана отскача изненадано, когато треньор Дженсън влиза при
душовете.
– А, здрасти, треньоре – провиквам се аз. – Не е каквото изглежда.
Тъмните му вежди се сключват недоволно.
–Изглежда, се къпеш пред гаджето си в моята съблекалня.

–Добре, тогава е каквото изглежда. Уверявам ви, че няма

нищомръснишко и неприлично. Освен факта, че съм гол. Но не се
притеснявайте, няма да се случи нищо изчанчено. – Ухилвам се. –
Опитвам се да си я върна.
Треньорът отваря уста, след това я затваря. Накрая я отваря отново.
Не мога да определя дали е развеселен, или вкиснат, или готов да си
измие ръцете от тази каша. Най-сетне кима и се спира на третата
възможност.
– Давай.
 Треньорът клати глава, докато излиза, аз се обръщам към Хана
навреме, за да забележа, че се опитва да се измъкне.
–А, не, няма да стане – заявявам. – Няма начин, Уелси. – Дръпвам
кърпата и я увивам на кръста, за да изляза от кабинката. – Няма да те
оставя да ми хукнеш нанякъде.
–Дойдох тук да ти се карам – заеква тя и свежда очи. – Вече тисе
накарах, така че…
Тя изписква, когато мокрите ми ръце притискат бузите ѝ и я
принуждават да ме погледне.
–Чудесно е, че си ми се накарала. Сега обаче искам да говориш с мен и
няма да мръднеш, докато не го направиш.
–Не искам да говоря.

–Кофти работа. – Оглеждам измъченото ѝ лице. – Защо скъса смен?

–Вече ти казах…

–Знам какво ми каза. Тогава не ти повярвах, не ти вярвам исега. –

Стискам зъби. – Защо скъса с мен?
Тя въздиша на пресекулки.
– Защото всичко се развиваше твърде бързо.
– Глупости. Защо скъса с мен?
– Защото исках да се срещам и с други хора.
– Пробвай отново. Защо скъса с мен?
Тъй като тя не отговаря, аз усещам как ме смазва безсилие и
притискам устни в нейните. Целувката ми е груба, дните и седмиците,
откакто я нямаше, сега се изливат във формата на една поредица от
дълбоки, жадни целувки, които остават и двама ни без дъх. Тя не се
отдръпва. Отвръща на целувките ми със същата неовладяна страст,
ръцете ѝ притискат мокрите ми рамене, сякаш се е изгубила в морето и
аз съм спасителният ѝ пояс.
Така разбирам, че все още ме обича. Така разбирам, че съм ѝ
липсвал колкото и тя на мен. Така разбирам защо откъсвам уста и
прошепвам:
– Защо се раздели с мен?
 Измъченият ѝ поглед не се отделя от моя. Долната ѝ устна трепери и
няколко секунди минават, а аз се питам дали тя ще ми отговори.
Интересно дали…
– Защото баща ти ми каза да го направя.
Шокът едва не ме поваля. За малко да изгубя равновесие, отпускам
ръце отстрани и я наблюдавам, не мога да осмисля чутото.
Преглъщам. След това преглъщам отново.
– Какво?

– Баща ти ми каза да прекратя всичко – признава тя. – Каза, чеако не го

направя, ще…
Вдигам ръка, за да я накарам да замълчи. Твърде шокиран съм, за да
слушам. Твърде бесен, за да помръдна. Насилвам се да дишам. Поемам
си дълги глътки въздух, за да се успокоя и да си възвърна
равновесието, да прочистя мътната си глава. След това въздишам
бавно и прокарвам ръка през мократа си коса.
–Слушай сега – говоря тихо. – Ти ще ме чакаш навън да се преоблека,
след това двамата с теб ще… пет пари не давам къде ще отидем. В
твоето общежитие, у нас, все едно къде. Отиваме някъде и ти ще
повториш всяка дума, която ти е казал този мръсник. – Поемам си
дъх. – Ще ми кажеш абсолютно всичко.
*
Хана
Гарет не промълвява и дума, докато му разказвам какво се е случило
между нас с баща му. В моята стая сме, защото арената е по-близо до
общежитието, отколкото до къщата на Гарет, а той много бързаше да
проведе този разговор. Досега обаче стоя изправен над мен, скръстил
ръце, свил вежди, докато слушаше напрегнато признанията, които
изстрелвах като конфети.
Не мога да спра да говоря. Повтарям дума по дума заплахите на
баща му. Обяснявам защо съм се съгласила. Моля го да разбере, че съм
го направила, защото го обичам и искам да постигне успех.
Гарет мълчи през всичкото време. Дори не мигва.
–Моля те, кажи нещо – прошепвам, когато приключвам, а тойвсе още
 не е промълвил и дума.
Сивите му очи са впити в лицето ми. Не мога да разбера дали е
разгневен, или подразнен, дали е разочарован, или разстроен.
Всяко едно от тези чувства щеше да има смисъл за мен.
А какъв отговор
получавам? За мен няма
смисъл.
Гарет започва да се смее. Дълбоки, дрезгави изблици, които ме карат
да се намръщя. Челото му се изглажда, той отпуска ръце отстрани и
сяда на леглото до мен, широките му рамене продължават да се тресат
от смях.
–Смешно ли ти се вижда? – питам и се чувствам силно засегната. Бях
се превърнала в зомби, толкова бях нещастна през изминалия месец,
а на него му е смешно.
–Не, мисля, че е адски жалко – казва той през смях.

–Кое е жалко?

–Това – сочи той от мен към себе си. – Ти и аз. Пропуснахмецял един
скапан месец. – Той въздиша тежко. – Защо просто не ми каза?
Гърлото ми се стяга.
–Защото знаех какво ще кажеш.
Той отново прихва.
– Много се съмнявам, но добре, достави ми удоволствие.
Кажикакво щях да кажа.
Не разбирам тази откачена реакция и се чувствам неловко.
–Щеше да ми кажеш, че пет пари не даваш, че баща ти ще теотреже
финансово, защото няма да му позволим да контролира нито теб,
нито нас.
Гарет кима.
– Дотук е точно така. Какво друго?
– Щеше да кажеш, че ме обичаш повече от тъпите пари.
– Аха.
– И щеше да му позволиш да врътне кранчето.
– Пак си права.
Стомахът ми се преобръща.
 –Той каза, че не можеш да поискаш финансова помощ, че няманачин
да вземеш заем от банката.
Гарет кима отново.
–И в двата случая е истина.

–Щял си да изпразниш спестовната си сметка, за да платишучебната

такса за следващия семестър, а след това какво? И двамата знаем, че
ти не можеш да си позволиш и наем, и разходи, и вноски за
автомобил, след като не работиш, така че това означава, че трябва да
си намериш работа…
–Тук ще те спра, любима. – Усмивката му става безкрайно нежна. –
Така, да се върнем малко назад. Оставям баща ми да ме отреже
финансово. Попитай ме какво щях да кажа след това.
Прехапвам вътрешната страна на бузата си силно и докосвам
натъртеното място с език.
– Какво?
Гарет се приближава и гали бузата ми с пръсти.
–Щях да кажа: „Не се тревожи, любима, след няколко седмицаставам
на двайсет и една и баба и дядо са ми оставили попечителски фонд,
до който ще имам достъп на втори януари“.
Поемам си шокирано дъх.
– Чакай… какво?
Той щипва лекичко долната ми устна и клати разочаровано глава.
–Баба и дядо са ми оставили наследство, Хана. Баща ми не знаеше за
него, защото мама е подписала всички документи зад гърба му. Баба
и дядо ненавиждаха стария гадняр – не можеха да го понасят – и
видяха как се опитва да контролира нещата, когато ставаше въпрос
за мен и за хокей. Те се страхуваха, че може да се опита да докопа
фонда и да прави със средствата каквото той реши, затова се
погрижиха. Оставиха ми достатъчно пари, за да мога да платя на
баща ми всичко, което е плащал досега. Разполагам с достатъчно, за
да си платя образованието и всички разходи и вероятно ще останат
пари за няколко години, след като завърша.
Мислите ми препускат. Трудно ми е да осмисля чутото.
– Наистина ли?
 – Наистина – потвърждава той.
Когато се опомням, ме връхлита ужас. Боже господи! Той да не би
да ми казва, че скъсах с него без причина? Гарет вижда изражението
ми и прихва.
– Обзалагам се, че се чувстваш адски тъпо.
Оставам с отворена уста, не мога да изрека и дума. Не мога
да повярвам… толкова съм… Господи, той е прав. Аз съм
кръгла глупачка.
–Опитвах се да постъпя правилно – пъшкам нещастно. – Знамколко е
важен хокеят за теб. Не исках да изгубиш това.
Той въздиша отново.
–Знам, а ти ми повярвай, че това е единствената причина да несъм ти
бесен в момента. Адски ме е яд, че не говори с мен за това, но
разбирам защо си го направила. – Очите му блестят. – Този кретен
не е имал право да постъпва така. Кълна се, че ще… – Той спира и
изпуска дъха си. – Всъщност няма да направя абсолютно нищо. Не
си струва нито времето, нито енергията, нали?
–Той знае ли вече за фонда?

Триумфален блясък светва в очите му.

–О, знае. Изпълнителят на завещанието на баба и дядо вчераму е
изпратил чек. Пресметнах какво му дължа, и сложих и малко
допълнително пари, а снощи той се обади и ми крещя около двайсет
минути, преди да му затворя. – Гарет става сериозен. – А, има още
нещо, което трябва да знаеш. Синди го е разкарала.
Усещам и шок, и облекчение.
–Наистина ли?

–Да. Очевидно си е събрала багажа седмица след Деня на

благодарността и никога повече не се е обърнала назад. Той затова
беше толкова вкиснат по телефона. Мисли, че ние сме казали нещо,
за да я накараме да си тръгне. – Бузите на Гарет хлътват, когато е
ядосан. – Гаднярът пак не може да поеме отговорност за онова,
което прави. Не може да си представи, че той е виновен тя да си
тръгне.
 Вие ми се свят. Радвам се, че Синди се е измъкнала от насилието, но
никак не се радвам за месеца, в който двамата с Гарет бяхме
разделени. Не съм доволна, че оставих Фил Греъм да ме сплаши
толкова, че да се откажа от момчето, което обичам.
–Извинявай – промълвявам. – Много се извинявам, Гарет.
Завсичко. Той посяга към ръката ми.
–И аз.

–Да не си посмял да се извиняваш. Няма за какво да се извиняваш. Аз

съм тази, която се опита да се прави на герой и скъса с теб за твое
добро. – Пъшкам. – Господи, дори не мога да направя саможертва,
без да прецакам нещата.
Той се смее.
– Всичко е наред. Поне си готина. Да не говорим за
стриптийзьорските ти цици.
Изписквам, когато той неочаквано обхваща гърдите ми през
пуловера и ги стиска силно.
Издава звуци на задоволство, докато трие длани в бързо
втвърдяващите се зърна.
–О, как само ми липсваха! Просто нямаш представа.
Смея се.
– Сериозно? Минаваш направо на втора база, а ние дори не
смесе събрали официално.
Устните му се лепват на врата ми, езикът му ме близва закачливо.
–За мен изобщо не сме късали. – След това той гризе мекатачаст на
ухото ми и ме кара да потреперя. – Според мен можем да се
прегръщаме, да се целуваме и да плачем, което ще отнеме известно
време, около двайсет минути. След това още двайсет минути, за да
ти простя и да се закълнеш в неугасваща любов към мен. Може би
десет минути, в които да ми духаш заради цялото изгубено време…
Удрям го в ръката.
–Какъв е смисълът да губим още време, след като можем дапреминем
направо към хубавото?
Устните ми потръпват весело.
– И коя точно е хубавата част?
 Преди да успея да мигна, аз съм по гръб и прекрасното тежко тяло
на Гарет е върху мен. Отправя ми любимата си усмивка, онази
сексапилна крива усмивка, от която сърцето ми винаги се разиграва, и
устата му покрива моята в жадна целувка.
– Това… – Той смуче долната ми устна и върти прелъстителноханш –
е хубавото.
Прегръщам го и го притискам в себе си. Всичко е познато, толкова
невероятно съвършено, че любовта в сърцето ми прелива и пари в
очите ми.
– Обичам те, Гарет – давя се аз.
Дрезгавият му глас гъделичка устните ми.
– Обичам те, Хана.
След това той ме целува и всичко в моя свят отново си идва на
мястото.

45
Хана

Март
–Какво търси някогашното ти увлечение в хола ми? – шепне наухото
ми Гарет, когато застава до мен.
Погледът ми се мести към Джъстин, който е на канапето и играе с
Тъкър на сложна видеоигра със стрелба. Когато се обръщам към Гарет,
той ми се струва по-скоро развеселен, отколкото вкиснат.
–Защото ми е приятел и аз го поканих. Приеми го.

–Не е ли малко тъпашко да го каниш? Футболният отбор сеосра този

сезон, а сега той е дошъл да празнува с хокеистите, задето са
стигнали до полуфиналите. И трябва ли да се мотае около
съвършения индивид, който те отмъкна? – Сивите очи на Гарет
искрят. – Ти си ужасен човек.
–О, млъквай. Той е щастлив, че вие, момчета, дръпнахте толкова
напред. – Приближавам устни до ухото му. – Да не си посмял да
кажеш на някого, че ще те убия, но той се сваля със Стела през
последния месец.
–Сериозно? – Гарет остава с отворена уста, когато поглежда къмСтела,
Декс и Али, които водят оживен разговор с Лоугън и Симс. Много ми
е странно да виждам как моите приятели са се смесили с приятелите
на Гарет, но през изминалите три месеца сме излизали десетки пъти,
така че започвам да свиквам.
От мястото си до Декс Лоугън усеща, че ги наблюдавам, вдига глава
и… това е нещо, с което така и не свикнах. Погледът, който ми
отправя, гори с неприкрит копнеж, а той ме гледа по този начин не за
пръв път. Когато повдигнах въпроса пред Гарет – само веднъж, беше
съвсем небрежно – той просто въздъхна.
–Ще го преживее. – Нямаше гняв, нямаше обвинения, простоедно
изречение, което съвсем не уталожи тревогите ми.
Никак не ми е приятно, че най-добрият приятел на Гарет има
чувства към мен, но Лоугън не се е пробвал, не е говорил с мен по този
въпрос, така че това поне е облекчение. Искрено се надявам да
преодолее чувствата си, защото, колкото и да го харесвам, аз съм
напълно и сляпо влюбена в приятеля му и това никога няма да се
промени.
Този семестър беше труден за нас. Аз отново репетирам, сега за
пролетния концерт и този път наистина ще изпълнявам дует – с
Декстър, и двамата работим страхотно заедно. Гарет и отборът
направо размазват наред. Шампионатът е следващата седмица и ще се
проведе в Уелс Фарго Сентър, дома на „Филаделфия Флайърс“, което
означава, че ще гледам заключителния мач на живо и ще остана у леля
Никол през трите дни, докато отборът е във Фили.
За мен няма съмнение, че отборът ще победи. Гарет и момчетата
работиха упорито този сезон и ако не спечелят тази последна игра, ще
си изям шапката. Или това, или ще осигуря на моя мъж много, ама
много секс за утеха. Каква отговорност!
–Виж какво довлякла котката – казва неочаквано Гарет и аз
сеобръщам към Птицата и Натали, които се показват на вратата,
край която сме
 се притаили ние с Гарет.
Лицата им са поруменели, израженията потайни и няма съмнение
защо са закъснели за партито. Прегръщам Нат, след това се усмихвам
на Птицата, който отговаря на шегите на Гарет с напрегнато
изражение.
–Вече ти казах, че съм против това парти. Лош късмет е дапразнуваш,
преди да победиш.
–Не, мачът ни е в кърпа вързан, мой човек. – Гарет се ухилва исе
навежда, за да ме целуне по бузата. – Освен това вече спечелих най-
голямата награда.
Сигурна съм, че бузите ми са станали като домати.
Натали пъшка добродушно, но за моя изненада Птицата кима
одобрително.
–Слушайте – надига глас Гарет и ме прегръща през раменете. –
Позволено ми е да казвам подобни неща на Птицата, защото знам, че
няма да ми се подиграва.
–А трябва – мърморя, – защото казаното е адски банално.

–Я млъквай – мръщи се той. – На теб ти харесва, когато

съмромантичен.
Наистина ми харесва.
Птицата и Нат обикалят, за да поздравят всички, докато ние с Гарет
оставаме в нашия си ъгъл. Той ме привлича към себе си и ме целува и
макар да съм противник на ласките пред хора, просто е невъзможно да
мисля за социалния етикет, когато ме целува Гарет Греъм.
Устните му са топли и твърди, езикът горещ и мокър, когато го
плъзва в устата ми, за да улови вкуса. Разтварям нетърпеливо устни,
искам повече, но той се смее и върти на пръста си кичур коса.
– Престани да се държиш неприлично, Хана. Сред хората сме.
– Ха. Като че ли не виждам как си го надървил.
Той се навежда и въздиша, когато забелязва издутината под дънките.
–За бога, Уелси, ти ме надървяш, без дори да забележа. – Мръщи се. –
По дяволите, сега ще трябва да се чупя от собственото си парти, за да
се качим горе и да се погрижим за това. Много ти благодаря.
Сумтя.
– Мечтай си. Няма начин да мина по коридора на срама
предвсичките ти приятели.
Той унива.
–Срамуваш ли се от мен?

–Хич не ми ги пробутвай тези момчешки номерца. – Сръчквамго в

гърдите. – Вече не ми действат.
–Момчешки ли? – повтаря той. Хитра усмивка извива устата му,когато
обръща тяло настрани, за да не го виждат другите в стаята. След това
поема ръката ми я слага върху твърдия си член. – Това момчешко ли
ти се струва?
По гърба ми плъзват тръпки. О, не. Сега и аз съм възбудена.
Сърцето ми започва да блъска, тялото ми тръпне. Пъшкам с досада и
сграбчвам ръката му.
– Добре. Да се качваме горе.
– Не, реших друго. Оставаме тук, на партито.
Пускам ръката му, все едно е горещ картоф, и се мръщя страшно.
– Голям си
подстрекател. Гарет
прихва.
– Въпреки това ти ме обичаш.
Малки пеперудки на щастие летят в стомаха ми и танцуват около
сърцето ми. Поемам отново ръката му и преплитам пръсти с неговите.
– Да – потвърждавам с усмивка. – Въпреки това те обичам.
Епилог
Гарет

Баща ми чака пред стадиона, когато отборът изскача през задната

врата. Дийн се е докопал до старовремски касетофон и го е вдигнал на
рамо, а от колоните се носи „Уи ар дъ Чемпиънс“ на „Куийн“. Няма
кой да чуе победната ни песен освен семействата и приятелите, които
са дошли да ни гледат във Фили. Гръмват аплодисменти, докато ние
пристъпваме като шампиони, и няколко от тъпите ми съотборници се
покланят префърцунено, преди да отидем да поздравим хората, дошли
да ни гледат.
 Аз успях, мама му стара. Искам да кажа, че беше общо усилие – не,
постижение на отбора, защото за пръв път от години шампионатът
беше като предрешен. Симс не позволи на опонентите ни да отбележат
дори един гол. А пък три от светкавичните удари бяха от мен, Тък и
Птицата.
Гордея се с екипа си. Гордея се със себе си, че ги отведох до върха.
Това е съвършеният край на един съвършен сезон и става още по-
хубаво, когато Хана хуква към мен и се мята в прегръдката ми.
–О, боже! Това беше най-хубавият мач за всички времена! – заявява
тя и ме целува толкова силно, че устните ми са като натъртени.
Ухилвам се на ентусиазма ѝ.
– Хареса ли ти насоченият пръст, който вдигнах след онзи гол?
Беше за теб, любима.
Тя отвръща на усмивката ми.
–Извинявай, че ще ти пръсна балона, но ти сочеше един старецпрез
няколко места. Той направо изперка и се разкрещя към всички, че
си отбелязал този гол за него. Попита жена си дали ти знаеш, че
току-що са го диагностицирали с диабет, затова сърце не ми даде
да му кажа за кого е голът.
Прихвам.
– Никога ли няма нещо простичко между нас?
– Стига – протестира тя. – Така сме по-
интересни. По този въпрос спор няма.
С крайчеца на окото си забелязвам, че татко се е притаил близо до
автобуса, но не го поглеждам. Дори забелязвам, че никой не го
поглежда. Нито аз, нито Хана, нито дори съотборниците ми. Преди
няколко месеца казах на момчетата истината за татко, защото така
и не забравих разговора с Хана, че животът не е честен и баща ми
все още го боготворят. Затова след Нова година, когато един от
малките защитници поиска да му взема автограф на Фил Греъм, не
можах да се сдържа. Накарах момчетата да седнат, дори треньора –
и им разказах всичко.
Няма нужда да казвам, че беше много неудобно и напрегнато, но
след като всичко беше казано и направено, съотборниците ми
доказаха,
че не само съм им капитан, ами и брат. Сега, когато отиваме към
автобуса, никой не поглежда към суперзвездата баща ми.
– Ще се видим в кампуса – казвам на
Хана. Тя кима.
–Да. Чичо Марк ще ме закара до дома, така че ще се
прибераприблизително по същото време като вас.
–Обади ми се, когато се прибереш. Обичам те, любима.

–И аз те обичам.

Целувам я за последно по устните, след това се качвам в автобуса и

се настанявам на обичайното си място до Лоугън. Когато вратата се
затваря и шофьорът потегля, аз не поглеждам през прозореца към
високия начумерен мъж на паркинга.
Напоследък не поглеждам
назад. Гледам единствено
напред.

Бележка на автора
Беше ми приятна всяка секунда от написването на тази книга, но
както с всеки друг проект, с който съм се захващала, и този път
нямаше да се справя без помощта на някои забележителни хора.
Джен, задето стана бета читател на този таен проект, започнат само
за удоволствие, и ме убеди да го споделя с други читатели, а след това
стиска окуражително ръката ми до издаването.
Вив, задето излезе от зоната си на комфорт и прочете тази книга,
посветена на младите възрастни! И защото беше просто страхотна.
Кристен Калихан за безценните съвети и безкрайната подкрепа в
този проект.
Гуен Хейс, най-сладката, най-умната и най-забавната редакторка, с
която някога съм работила.
Шарън Муха за орловия поглед (и задето не са оплакваше всеки път,
когато ѝ пращах безброй страници ръкопис и настоявах всичко да
стане от днес за утре).
 Сара Хансън (Окей Криейшънс) за красивата корица!
Нина Бочи, мой пиар или иначе казано, спасителка, задето хареса
тази книга не по-малко от мен и се увери, че всички са чували за нея!
Благодаря и на всички, които прочетоха/харесаха/написаха отзиви за
книгата – вие сте просто върхът. Невероятен връх.

За авторката
Авторката на бестселъри от класацията на „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес
Ей Тудей“ и „Уолстрийт Джърнъл“ Ел Кенеди е расла в предградията
на Торонто, Онтарио, и има бакалавърска степен по английски от
университета в Йорк. Още от ранна възраст тя е искала да стане
писателка и като тийнейджърка започва да работи над мечтата си.
Харесва силни героини и сексапилни алфа мъжкари, достатъчно страст
и опасности, та нещата да изглеждат интересни!
Ел обича отзивите на читатели. Посетете нейния уебсайт
www.ellekennedy.com или се запишете за нюзлетър от нея, за да
получавате ъпдейти за предстоящи книги и ексклузивни откъси.
Можете да я откриете и във Фейсбук (Elle Kennedy Author), Туитър
(@ElleKennedy) или Инстаграм
(@ElleKennedy33).
 Ел Кенеди
СДЕЛКАТА

(O -Campus 1)
Американска

Първо издание

Отговорeн редактор: Христо Блажев

Редактор и коректор: Ганка Филиповска

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Сиела Норма АД

1510 София, бул. Владимир Вазов № 9

тел. 02 903 00 23 www.ciela.bg
Книгите на СИЕЛА могат да бъдат закупени от:
Ciela Books & Music – Витоша 60, бул. „Витоша“ 60; Ciela Books & Music – Граф
Игнатиев, ул. „Граф Игнатиев“ 44; Ciela Knigomania Books & Music – Mall of So a, бул.
„Стамболийски“ 101, ет. 2; Ciela/Книгомания/Комсед – Paradise Center, бул. „Черни връх“
100; Ciela Books & Music – The Mall, бул. „Цариградско шосе“ 115; Ciela Books & Music –
Park Center So a, бул. „Арсеналски“ 2, ет. 3; Ciela Books & Music – Подлез на Ректората СУ,
бул. „Цар Освободител“ 22; Ciela Books & Music – Park Mall Stara Zagora, бул. „Никола
Петков“ (до главния път за Бургас); Ciela Books & Music – Mall Plovdiv, ул. „Перущица“ 8, ет.
2; Ciela Books & Music – Plovdiv Plaza, ул. „Д-р Георги Странски“ 3, ет. 2; Ciela Books &
Music – Mall Ruse, бул. „Липник“ 121 Д; Сиела Фестивален и конгресен център, Варна, бул.
„Сливница“ 2; Ciela Delta planet, Варна, бул. „Сливница“ 185; Сиела – Панорама Mall Pleven,
пл. „Иван Миндиликов“ 1; Ciela Books & Music – Mall, Galleria
Бургас, ул. „Янко Комитов“ 6; Ciela Books & Music – Свищов, ул. „Алеко Константинов“
1;

интернет книжарницa www.ciela.com, както и

от всички добри книжарници в страната.
 1 Фармацевт, предприемач и един от най-изтъкнатите военни командири по време на
Войната за независимост на САЩ, който става предател, като минава на страната на
британската армия. – Б. пр. 2
Ясно? (ит.). – Б. пр. 3
Играч, който улавя дълги пасове от полузащитниците. – Б. пр. 4
Незаконно произведен алкохол. – Б. пр. 5
Break a leg (англ.) – пожелание за успех. – Б. р.