Ваня матанова

ПРИВЪРЗАНОСТ-
ТАМ И ТОГАВА,
ТУК И СЕГА

1
 Съдържание

Джон Боулби-живот и дело....................................................................3

Научни и социални основи на теорията на привързаността..............9
Теорията на привързаността на Джон Боулби...................................29
Приносът на Мери Ейнсуърт за развитието на теорията на
привързаността.....................................................................................48
Последователи и критици на теорията на привързаността..............64
Привързаност и развитие.....................................................................77
Функционална оценка на привързаността..........................................90
Привързаността при възрастните.....................................................103
Разстройство на привързаността......................................................114
Привързаност, страх и тревожност...................................................144
Привързаност и личностови разстройства.......................................157
Превенция на разстройствата на привързаността...........................174
Терапевтични интервенции................................................................185
Описание на случай 1.........................................................................211
Описание на случай 2.....................……………………….…………....226
Литература...................................................................................................233

2
 Джон Боулби-живот и дело
(1907-1990г.)
Едуард Джон Мостин Боулби е роден в Лондон на 26 февруари
1907г. в семейство от средната класа, но влиятелно и
респектиращо. С пълното си име той се е подписвал много рядко и
затова е известен като Джон Боулби.

Баща му сър Антъни Боулби е бил баронет, но тъй като в

началото на ХХ в. титлите вече никого не са хранили, е издържал
семейството си, работейки като хирург. Професионалната
репутация на д-р Антъни Боулби била толкова висока, че той станал
личен хирург на крал Джордж V.

Когато Джон се родил баща му бил на 52 год., а майка му на 40

г. Той е четвъртото от шестте деца в семейството. Джон бил
възпитаван в атмосфера, типична за семейство от лондонската
аристокрация и средната класа. Майката отделяла за него не
повече от час на ден, след вечерния чай, и момчето общувало
предимно с бавачката си, към която силно се привързало. Когато
Джон бил на 4 г. бавачката напуснала семейството и по негови
думи, изказани много по-късно, тази загуба му направила по-силно
впечатление даже от смъртта на родната му майка.

На седемгодишна възраст, подобно на повечето момчета от

този кръг, Джон отива в интернат за надарени деца, за да получи
“най-доброто в света образование, ако издържи докато го получава”.
Годините, прекарани в това затворено заведение, той ще си спомня
като за непрекъснат кошмар. Изследователите на биографията и
творчеството на Джон Боулби смятат, че именно този детски опит-
обичаен за това време и за този кръг, е всъщност дълбоко
травматичен и е в основата на интереса му към психичното здраве и
родителско-детските отношения.

Тръгвайки по стъпките на баща си, Джон започва своето

професионално образование по медицина в Кембриджския
университет, но в процеса на обучение проявява огромен интерес
към психологията. След завършването на университета през 1928г.
3
Дж. Боулби започва работа в училище от закрит тип, в което са
настанявани деца с различни емоционални и поведенчески
нарушения. Опитът от този период му прави силно впечатление и
оставя трайни следи в цялостното му творчество, определяйки
окончателно главната насока на неговите научни интереси, а
именно — влиянието на ранните години върху психичното здраве и
личностните особености.

След дипломирането си в Кеймбирж, където получава солидна

подготовка и по психология на развитието и последвалата
доброволческа работа в училище за деца с поведенчески проблеми,
Джон Боулби се ориентира към детската психиатрия и
психопатология.

За да получи психотерапевтична подготовка, необходима за

работата с деца, Джон Боулби постъпва в Британското
психоаналитично общество. Негов ментор и аналитик става Джоан
Ривиер, последователка на Мелани Клайн. В този период Мелани
Клайн е безспорен авторитет в областта на психоаналитичното
изучаване на детското развитие. Задълбоченото изучаване на
психоанализата довело Боулби до идеята за нейните ограничения,
което породило съмнения в психоаналитичната трактовка на тези
страни от детското развитие, с които бил запознат от личен опит.
Той постепенно стигнал до извода, че отделяйки основно внимание
на детскитте фантазии, които изразявали либидонозните и
агресивни подбуди, психоанализата недооценява, а понякога и
съвсем игнорира, влиянията върху детето на събитията от реалния
живот. Това, което предизвиквало неудовлетвореност и дълбоко
несъгласие у него е пълното игнориране на майката по време на
терапевтичния процес с детето. Веднъж когато в хода на
психотерапията с тригодишно момченце той поискал да поговори с
майката, Мелани Клайн му забранила това, смятайки го за грешно и
излишно.

За кратък период от време Дж. Боулби работи с възрастни в

знаменитата болница Модсли в Лондон, но скоро се съсредоточава
изцяло към детската психотерапия. Войната обаче прекъсва тези
занимания. Шест години той посвещава на военната служба, на

4
психологическия подбор на офицерския състав на въоръжените
сили. В хода на тази дейност Джон Боулби се запознава с колеги от
Тавистокската клиника в Лондон. По-късно той признава, че
благодарение на сътрудничеството си с тях, е развил методичното и
методологично ниво на своите изследвания, като например
статистическите процедури за обективно сравнение, които по това
време рядко се използвали в психологията.

След демобилизацията той постъпва на работа в Тависток,

където работи до пенсионирането си и където благодарение на
неговите усилия е създаден изследователски център за детско
развитие.

Изхождайки от хипотезата за това, че нарушенията в детското

развитие възникват до голяма степен под влиянието на родителско-
детските отношения, Джон Боулби започва да изучава
престъпността сред малолетните, което е често явление във всяко
следвоенно време. Дж. Боулби изследва непълнолетни крадци,
сравнявайки ги с техни връстници. Това е и първата книга на Дж.
Боулби „44 млади крадци“ („44 Juvenile thieves”)-1946 г.
Сравнителното изследване довело до извода, че има едно основно
различие между двете групи. Тези, които нямали правонарушения,
от ранно детство били обкръжени от родителско внимание и грижа и
имали позитивна емоционална връзка с майката. А болшинството от
крадците, във възрастта до пет години, по различни причини, били
отделени от майката и изпитвали недостиг на родителска любов и
грижа. Според Боулби този фактор има решаващо значение за
личностното им развитие. Това заключение определя по-
нататъшните изследвания на Джон Боулби, осъществени в
различни лечебни и възпитателни учреждения, в които са настанени
деца, откъснати от семействата си и лишени от контакт с майката.

През 50-те години на ХХ в. Боулби изследва отношенията

„майка-дете”, като интересът му към естеството на връзката между
тях постепенно се задълбочава и през 1958 г. публикува „Природата
на връзката на детето и майка му” (“The nature of the child’s tie to his
mother”). Този труд се счита основополагащ за теорията на
привързаността. През 1960 г. Боулби издава “Тревога от раздяла”

5
("Separation Anxiety") и „Скръб и траур в младенчеството и ранното
детство” ("Grief and Mourning in Infancy and Early Childhood").
Следват трите тома на Дж. Боулби „Привързаност и загуба”
(„Attachment and Loss”) -1969, 1973 и 1980 г.

През 1951 г. излиза знаменитатта книга на Джон Боулби

„Майчината грижа и психичното здраве“ („Maternal care and mental
health”). Опирайки се на собствени наблюдения и изследвания,
Боулби прави заключението, че децата в ранна възраст трябва да
се възпитават в атмосфера на емоционална топлина и да бъдат
привързани към майката на основата на трайни емоционални
връзки, които представляват и за двамата източник на
удовлетворение и радост. Липсата или нарушената връзка сериозно
нарушава психичното здраве на детето.

Значимо събитие в научната биография на Боулби е

подготовката на доклад (1951г.), по поръчка на СЗО, за състоянието
на психичното здраве на бездомните деца в Европа в следвоенния
период. Този доклад получава широка известност и е преведен на
14 езика. На основата на голям фактологичен материал Джон
Боулби убедително доказва травмиращото влияние на раздялата с
майката в ранното детство. През 1952 г., заедно с Дж. Робертсън,
Дж. Боулби създава документалния филм «Двугодишното дете в
болница», („A Two–year-old goes to hospital”), показващ цялото
страдание на малкото дете от раздялата с майката. Филмът има
много широк обществен отглас и спомага за осмислянето на
проблема за сепарацията в ранното детство и необходимостта да
се отчита негативното й влияние при работата с деца.

Първият опит на Дж. Боулби да представи теорията на

привързаността е пред Британското психоаналитично общество
през 1957 г. Той представя доклада си “За природата на връзката на
детето и майка му“. Докладът започва с критика на
психоаналитичните възгледи, според които тези отношения се
приемат като биологично единство, основано на зависимостта от
удовлетворяване на физиологичните потребности.

6
 На психоаналитичните концепции Дж. Боулби противопоставя
своето разбиране за привързаността и етологичния подход,
доказващ, че и при животните има много реакции, които от момента
на появата си са независими от биологичните нужди. Тяхната
функция е в осъществяване на социалното взаимодействие с
родителите. Боулби придавал основно значенние на детските
реакции на човешкото лице, на гласа, на физическия контакт, на
ласките и другите форми на социално взаимодействие, като
подчертавал самостоятелния им характер.

Реакцията на психоаналитиците била изключително бурна. Не

го подкрепили и Дж. Ривиер и М. Клайн. Само Анна Фройд изразила
съжаление «за загубата за психоанализата на такава значима
фигура като Джон Боулби». Но до изключване от психоаналитичното
общество така и не се стигнало, макар че това била обичайна
практика към реформаторите на фройдовското направление. Но
отношенията на Боулби с психоаналитиците завинаги остават
сложни. Той упорито търсел подкрепа на собствените си идеи в
трудовете на самия Фройд, но и много внимателно подчертавал
всички разминавания с тях. Неговите трудове са пример за научна
прецизност и етика. Боулби щателно анализира научните
постижения на своето време, отдавайки почит на своите учители и
съратници. Неговите идеи звучат уверено, но в същото време
оставят пространство и за други интерпретации. Боулби не налага
идеите си грубо, а убеждава на основата на опит и знания. Той не
отрича, а доразвива, позовавайки се на клиничен опит и
изключителна широта на научните си познания. Неговият живот и
творчество отразяват отдаденост на идеите и изключителна
упоритост те да бъдат практически приложими. Теорията на
привързаността постепенно започва да придобива популярност.
Теоретичното знание, че функционирането през зрелостта се
определя до голяма степен от преживяванията в детството, намира
своето обяснение и практическо приложение. Тази теория отваря
огромно пространство за научни търсения в различните области на
психологическата наука и на психотерапията. Биографията и делото
на Дж. Боулби, неговите научни търсения и забележителни
постижения потвърждават идеята, че откритията се появяват в
определени обществено-исторически условия, раждат се от духа на
7
времето. Трудно би било две велики открития в областта на
психичното да се утвърдят по едно и също време. Утвърждаването
изисква категоричност и безапелационност. Джон Боулби разчита на
другото-доказателствена стойност, приложимост, етичност,
добросъвесност, чувство за екипност и огромно търпение и
упоритост.

Дж. Боулби формално напуска Тависток през 1972 г., но

продължава активната си изследователска и публитистична
дейност. Няколко месеца преди неговата смърт излиза последната
му книга, посветена на биографията на Ч. Дарвин.

Джон Боулби умира в дома си в шотландското градче Скай на

2 септември 1990 г.

8
 НАУЧНИ И СОЦИАЛНИ ОСНОВИ НА ТЕОРИЯТА НА
ПРИВЪРЗАНОСТТА

Аз започнах с констатацията на два факта, които ме поразиха и се

състояха в това, че силната зависимост на жената от бащата се
предава .....от толкава силната привързаност към майката и че този
стадий на ранна привързаност продължава неочаквано дълго време.
Всичко свързано с тази първа привързаност ми се струваше в хода на
анализата, толкова трудно за разбиране…

З. Фройд (1931г.)

Разработвайки теорията на привързаността Джон Боулби

изпитва влиянието на водещи по това време научни идеи и теории
като: психоанализа, еволюционна биология, теория на обектните
отношения, системен подход, етология, когнитивна психология и др.
Безспорно най-голямо влияние изпитва Боулби от психоанализата и
идеите на З. Фройд. З.Фройд придава централна роля на детството
и описва фазите на психосексуалното развитие: орална, анална,
фалическа, латентна и генитална.

До 1957 г. в психоаналитичната литература могат да се

очертаят няколко основни теории, обясняващи природата и
произхода на привързаността при децата:

 Децата имат физиологични потребности, които трябва

да бъдат удовлетворени, като потребност от храна и
топлина. Интересът и привързаността на детето към
майката, възниква в резултат на грижите й за
удовлетворяване на физиологичните потребности и от
това, че детето постепенно разбира, че източник на
удовлетворението е майката.
 При бебетата е налице определена склонност да
обладаят орално майчината гърда. Постепенно те
разбират, че към гърдата има и мама и установяват
отношения с нея.

9
  Бебетата имат вродена склонност да търсят
съприкосновение, тактилен контакт, да се „прилепват“
към друг човек. Т.е. съществува потребност от обект,
която не е свързана с храната, но която също е
първична.

 Напускайки майчината утроба бебето негодува и иска да

се върне там.

Според психоанализата първоначално детето се преживява

като слято с майката, поради което не прави разграничение между
вътрешно и външно. Това е етапът, който се свързва с т.н.
първичнен нарцисизъм. Детето насочва психичната енергия към
себе си, преживявайки усещането, че само удовлетворява
потребностите си, което му създава чувството за омнипотентност.
По-късно то започва да се възприема като отделно от майката, но
зависимо от нея, което води до разграничаване на вътрешно от
външно. Задържането на обекта е свързано с два импулса- да
получи гърдата и да я инкорпорира. Целта на инкорпорацията на
гърдата е тя винаги да е достъпна. Детето интроектира
удоволствените стимули от обекта и проектира неудоволствените
стимули-“изчистено удоволствено его“ според термините на З.
Фройд. Постепенно, под натиска на принципа на реалността се
изгражда „его на реалността“. Екзистенциалният страх в оралната
фаза е страх от загубата на обекта.

Първоначално удоволствието от отделянето и задържането е

автоеротично и не е насочено към обекта. През аналната фаза
значително нарастват сензорните, двигателните и интелектуалните
способности на детето. Либидото е предимно нарцистично, а
разграничаването на реалност от фантазия е слабо. Тези фактори
на психичния живот предопределят явления като всемогъщество на
мислите и магическо мислене. Екзистенциалният страх в аналната
фаза е страх от загубата на обекта, а самите обекти са оценявани
като добри и лоши.

Едиповият комплекс е връхната точка на детското

психосексуално развитие. Момчето започва да се стреми да получи
от майката любов като обект от противоположния пол и възприема

10
бащата като конкурент. Едновременно с това то изпитва и омраза
към майката, когато тя не го предпочита и показва любов към
бащата. Момчето се идентифицира с бащата, за да заеме неговото
място и да се превърне в любовен обект за майката.
Идентификацията с бащата позволява на момчето едновременно да
задоволи любовта и омразата към бащата. Майката е първият
любовен обект и за момичето. Момичето обвинява майката за липса
на пенис и се обръща към бащата. Така замества желанието си за
пенис с желанието да получи дете от бащата. То се идентифицира с
майката, защото иска да я замести и да заеме нейното място на
любовен обект.

Преодоляването на едиповия комплекс води до изграждането

на нова психична структура в психичния апарат- Суперего-
благодарение, на което детето интернализира забраните на
родителите. Едиповият комплекс никога не изчезва напълно и
продължава да влияе при избора на любовен обект в зряла възраст.
С формиране на Суперегото външните конфликти се
интернализират и егото започва да отрича вътрешната реалност.

З. Фройд изтъква, че съществуването на еротично-натрапливо-

нарцистичен тип би представлявал абсолютната норма, идеалната
хармония, тъй като либидото е разпределено между трите
инстанции на психичния апарат.

Идеите на ранния фройдизъм постулират, че майчината гръд е

либидинозно натоварен обект, без да включват социални
импликации на отношенията. Считало се е, че желанието на бебето
да има физически допир и близост с позната фигура е мотивирано
от либидинозни импулси. Ian Suttie (1935) предполага, че нуждата от
свързване е първична и не се базира на удовлетворяване на
физически потребности.
William Blatz твърди, че потребността от сигурност е неотменна
част от личностовото функциониране и търсенето на другите като
сигурна база е нормално.
Последиците от войната засилват интересът към тревожността
на бебета и деца след раздяла с грижещия се, което намира израз в
редица изследвания през 40-те години на ХХ век. В този период
традиционно се е смятало, че привързаността е тип зависимост,

11
която се преодолява през юношеството и която се приема като
регресивен поведенчески модел в по-късна възраст. Според Дж.
Боулби обаче именно сигурната привързаност е надеждна основа за
по-нататъшна независимост на поведенческите модели и
отвореност към опита.
Влияние върху формирането на идеите на Дж. Боулби оказват
и трудовете на от W. Goldfarb (1943г., 1945г.), който изследва
ефектите от институционалната грижа върху емоционалното
състояние и девиантното поведение на деца-нарушители,
фокусирайки се върху връзката с обективни събития.

Представителите на школата на обектните отношения

приемат, че още от раждането нагоните са насочени към обекта. Те
се противопоставят на разбирането на З. Фройд за първичния
нарцисизъм и придават ключово значение на обектните отношения,
а не на конфликтите между нагоните и конфликтите между
психичните структури.

Мелани Клайн значително допринася за разбирането на

ранното детско развитие, изучавайки взаимодействието между
нагоните, обособяването на психичните инстанции и използването
на защитните механизми. В теорията за детското развитие Мелани
Клайн въвежда термина „позиции“ - „специфични конфигурации от
тревожности и защити срещу тях, като следствие от специфично
отношение към обекта, т.е. от обстоятелството, че детето вижда
майката по нов начин, от различна „позиция“ (по Н. Атанасов,
2002г.). Функционирането на бебето през първите три месеца от
живота му Клайн определя като параноидно-шизоидна позиция.
Според М. Клайн егото е налице още от раждането на бебето, но е
все още незряло и неспособно да възприеме обекта като цялостен.
В този период от живота детето използва разцепването (splitting)
като защитен механизъм, чрез който разделя добрите от лошите
аспекти на егото или на обекта. Обектът е разцепен и на вътрешен
и външен и детето възприема майката частично, като се фокусира
основно върху гърдата. Гърдата също е разцепена на „добра“ и
„лоша“-добрата е хранеща, топлеща и достъпна, а лошата-
фрустрираща и недостъпна. Разцепването на обекта винаги води и

12
до разцепване на егото. Детето е добро, когато е обгрижено и
задоволено и лошо, когато е пренебрегнато.

Чувството за всемогъщество позволява да бъде създаден

идеализиран обект и едновременно с това да бъде унищожен
преследващия обект и страха от него. Първичният страх, от който
егото се защитава, произлиза от нагона към смъртта. Детето
проектира саморазрушителните импулси навън и ги възприема като
външни преследващи. Този страх Мелани Клайн нарича
персекуторна тревожност. Първият обект, към който са отправени
деструктивните подтици, е майчината гърда. Нагонът към смъртта
се насочва навътре чрез интроекцията на лошата гърда. „...егото
свързва собствените си деструктивни импулси с вътрешния лош
обект. Тези процеси могат да се извършват едновременно“ (Klein,
1948). Либидото се насочва към добрата гърда, т.е. към външен
обект. От своя страна добрата гърда се интроектира и подсилва
енергията на нагона към живота. „ Интернализираният добър обект
като „ ядро на егото“ му помага да се справя с тревожността и да
запазва живота, свързвайки с либидото тези части от нагона, които
действат вътре. Добрата гърда – външна и вътрешна – се превръща
в прототип на всички помагащи и задоволяващи обекти, а лошата-
на всички външни и вътрешни преследващи обекти“ (Klein, 1952).

Нагонът към живота и нагонът към смъртта си взаимодействат

- когато детето се чувства задоволено и спокойно двата нагона са в
хармония. Агресивният нагон доминира, когато то е подложено на
фрустрация и изпитва някакъв дискомфорт. Засилването на
разрушителните нагони създава „чувство на алчност“. Бебето
проектира върху лошата гърда своите фантазии, породени от
чувство за алчност и започва да се страхува, че тя ще го погълне.
Детето се идентифицира с обектите, защото е проектирало части от
собственото си его. Проектирането на агресивните фантазии служи
за предпазване от персекуторната тревожност. Добрите аспекти от
егото също биват проектирани върху обектите и играят ключова
роля за установяването на добри обектни отношения и интеграция
на егото. Проектирането на собствените силни страни върху други
хора може да доведе до зависимост от тях или страх от загуба на
способността да обичаш.

13
 Силата на егото до голяма степен се обуславя и от външни
фактори. Най-мощният външен фактор е отношението на майката
към бебето. Процесите на интеграция и разпад също са налице от
раждането на детето. Според М. Клайн „интеграцията е
доминираща черта на психичния живот още в самото начало“ (Klein
1955). „Потребността от интеграция се поддържа до голяма степен
от чувството, че тя означава да бъдеш жив, да обичаш и да бъдеш
обичан, от вътрешния и външния добър обект; т.е. съществува
тясна връзка на интеграцията и добрите обектни отношения” (Клaйн,
1955).

Детето постепенно започва да възприема обектите като

цялостни. Един и същи обект притежава добри и лоши
характеристики. Егото увеличава възможностите си да интегрира и
детето вече може да понесе да насочва омразата и любовта си към
един и същи обект. Във фантазията си детето преживява
агресивните си подтици като застрашаващи, разрушаващи обекта и
започва да се страхува, че ще изгуби обекта. Клайн нарича този
страх депресивна тревожност, а отношението на детето към обекта
е характерно за депресивната позиция. Страхът от загуба на обекта
кара детето да изпитва чувство на вина и скръб и то се стреми да го
съживи и възстанови, което Клайн обозначава като репарация.
Репарацията лежи в основата на сублимациите и е основен
механизъм за справяне с депресията. Депресивната тревожност
съществува и по време на параноидно-шизоидната позиция, но е
краткотрайна поради ниските способности на егото да интегрира и
синтезира различни страни на обекта. Егото може да използва
персекуторната тревожност като защита от чувството на вина по
време депресивната позиция. След третия месец егото си служи и с
други защити-отричане, идеализация и проективна идентификация.
Детето навлиза в ранните етапи на едиповия комплекс около
шестия месец. Според Клайн детето си създава образи на
„комбинираните родители“ - майката включва в себе си пениса на
бащата или целия баща, бащата съдържа гърдата на майката или
цялата майка. Детето постепенно започва да разпознава
родителите си като отделни фигури и образите на комбинираните
родители намаляват своето влияние.

14
 Около петата година детето си е създало стабилни добри
вътрешни обекти и отношения с родителите. В латентния период
суперегото достига крайния си етап на развитие–етичните норми,
които родителите поставят се интернализират и едиповите желания
се изтласкват. Предпоставките за нормално психическо развитие са
в преработването на депресивната позиция.

Дж. Боулби конфронтира тезата на Мелани Клайн, че

реакцията на бебето към обективната действителност е отговор на
вътрешен фантазен живот. Според него „всеки слага пръст в
детската невъзможност за създаване на отношения, като централна
черта, от която произтичат всички останали психически
затруднения...”.Дж. Боулби свързва симптоматиката с история на
майчина депривация и сепарация. По това време René Spitz описва
детската тъга и я свързва с ранния негативен опит на детето с
обгрижващата го фигура.

Д. Уиникът приема идеята на З. Фройд, че в първите 6 месеца

от живота си детето е психически слято с майката и се намира в
състояние на първичен нарцисизъм. Той споделя възгледа на М.
Клайн за вродената представа на детето за обекта и определя три
етапа на развитието:

 Етап на абсолютна зависимост(0-6мес.), в който бебето няма

контрол над грижите и пасивно извлича ползи или търпи
негативи;

 Етап на относителна зависимост (6 мес.- до края на втората

година), в който детето възприема, че има потребности от
грижи и ги свързва с импулсите си;

 Етап на независимост (след втората година- до юношеството),

в който детето вече няма нужда от постоянни грижи и
постепенно се учи на самостоятелност. Според Уиникът
независимостта се постига чрез „натрупването на спомени за
обгрижването, чрез проекцията на лични потребности и
интроекцията на детайли от обгрижването и развитието на
доверие в обкръжението“ (Winicott, 1960).

15
 Постепенно се формира способността на детето да различава
родителите и отношенията си с тях, която способност се формира в
три стадия: „държане“, „майка и дете живеят заедно – функцията на
бащата да се справи с обкръжението в полза на майката не е
известна на детето; баща, майка и дете живеят заедно (Winicott,
1960).

Стадият на абсолютна зависимост започва с раждането на

бебето. Тогава майката и детето психически се сливат.
Спонтанността и креативността произлизат от истинския Аз. По
време на бременността и първите седмици след раждането майката
насочва вниманието си изцяло към детето, идентифицира се с него
и става чувствителна към неговите потребности и е способна да им
откликне. Уиникът нарича това състояние „първична майчина
нагласа“ и твърди, че когато то отмине, споменът за него се
изтласква. Първичната майчина нагласа се създава чрез механизма
на проективната идентификация.

Уиникът смята, че формирането на здрав Аз изисква

подкрепяща среда, което се осигурява от достатъчно добрата
майка. Достатъчно добрата майка се адаптира към променящите се
потребности на детето в различните етапи от неговото развитие. Тя
му помага да извлича полза от задоволяването на потребностите,
но и от срещата с фрустрациите. Ако майката се стреми да опази
детето от всяка фрустрация, тя го оставя в състоянието на
първичен нарцисизъм. Чрез обгрижване на детето, достатъчно
добрата майка изгражда първоначалните условия за първото
обектно отношение. „Чрез него между майката и детето се създава
„базисна свързаност на егото“ (basic ego relatedness), при което
отношението между двама души се гради на присъствието на всеки
един и това присъствие е важно за всеки в диадата. Незрялото
детско его се балансира от подкрепата на майката- тя му дава
възможност да понася състоянието на неинтегрираност (по
Атанасов, Н. 2002г.). В периода на примитивното емоционално
развитие, майката трябва да поднесе искания обект, за да може
детето да придобие чувството, че може да създава и повиква това,
което му е необходимо, когато пожелае. Чувството за
омнипотентност се подкрепя и от „отразяването“(mirroring) – детето

16
вижда себе си в лицето на майката. Ако това не се случи, се
създават основите на фалшивия селф, който прикрива истинския и
детето изоставя своите желания и започва да реагира на желанията
на майката. Функциите на фалшивия селф са свързани с
адаптирането към изискванията на обществото и съобразяване с
реалността. Достатъчно добрата майка съдейства на детето да се
сепарира от нея. Детското его укрепва своите функции, а майчиното
его постепенно отслабва подкрепата си. Между 6-ия и 12-ия месец
детето не се нуждае от майка си непрекъснато, но има нужда от
чувство на безопасност, когато е само. Преходните обекти
предпазват детето от депресивна тревожност, успокояват го,
помагат му да се справи със страха от загуба на обекта и да
формира разбирането, че е отделно от другите.

Маргарет Малер описва процеса на отделяне-

идивидуализация като постепенно дистанциране от майката, което
дава възможност за преход от зависимостта в ранното детство към
независимото функциониране. Малер използва понятието отделяне
или отделеност, за да опише вътрешнопсихичното чувство на
отделеност от майката и от света. Според нея това отделяне
постепенно води до формирането на вътрешнопсихична представа
за себе си. Малер разбира този процес не като физическо отделяне
от майката, а като вътрепсихично преживяване. „Човек може да
гледа на целия жизнен цикъл, като установяване на повече или по
малко успешен процес на дистанциране от итроекцията на
загубената симбиотична майка”. (Maler, 1972, по Blatt, S.J., Blass,
R.B.,1990). Tя описва отделянето на детето в ранното детство, като
излюпване от симбиотичната мембрана. Малер (1974) посочва, че
„това е синоним на второто, психично раждане, твърде бавен и
постепенен външен процес на излюпване”. Майката трябва да
подкрепи детето в този процес на излюпване (hatching) и да го
улесни в това да стане независимо. В този процес Майката се явява
според Малер, като „акушерка на психичното раждане”.
. Според Ерих Нойман новороденото има нужда от една
година. след раждането си, за да достигне зрелостта. Той нарича
този период „допълнителна утробна ембрионална фаза”. Въпреки,
че физическото тяло е родено, А-зът на детето все още не е
отделен от майката, а психически се съдържа вътре в нея.

17
Характерът на интеракцията майка-дете се описва като флуидно
съществуване- света на майка и дете, който е отвъд време и
пространство. Майката е своеобразен контейнер за развиващия се
Аз на детето, така както преди раждането му е била контейнер за
развиващото се тяло. И Малер и Нойман смятат, че майката е
самият Аз на детето. Съществуването в майчината матрица е нужно
на детето, за да може то да преживее цялостността на А-за си, от
която в бъдеще ще започне процеса на отделяне и
индивидуализация. Континуитета и качеството на тази първична
връзка са много важни, тъй като ще определят всички по-нататъшни
взаимоотношения. В тази начална фаза, това което се случва
между майката и новороденото е преживяването на една взаимна
връзка, която се основава на интуитивни, инстинктивни и
неосъзнати усещания. Нойман определя тази връзка като „мистична
свързаност” (Верие, Нанси, 2005).
Концепцията на Малер за постоянството на обекта е основа по
отношение на процеса сепарация-индивидуация и има пряко
отношение към теорията на привързаността. Сигурното
привързване и постоянството на обекта са взаимодопълващи се.
Постоянството на обекта позволява автономия, независимост и
сигурност при изследване на света. Привързаността без отделяне и
формиране на представа за себе си и света означава блокиране на
процеса на развитие. Привързаността е необходима, но не
достатъчна за формиране на идивидуация и идентичност. От друга
страна неблагополучията в първичната привързаност могат да
доведат до затруднено формиране на индивидуация и идентичност
(H. P. Blum, 2004). Взаимоотношенията майка-дете в ранните фази
от развитието са предпоставка за стабилността и качеството на
репрезентацията за майката. Това е в съответствие с идеите на
Фройд за съзряването на нагона и егото и на А.Фройд за
индивидуалното развитие като серия от постепенни стъпки към
емоционална и физическа независимост и самостоятелност. Така
въпреки различия в концепциите между теорията на привързаността
и теоретичните постановки на Малер за развитието, могат да се
очертаят някои общи моменти между двете концепции. В теорията
за привързаността се говори за това, че детето използва фигурата
на привързаност като „сигурна база”, от която да изследва

18
непознати неща и преживявания. Като илюстрация на същото
понятие може да бъде наблюдението на Малер, че по време на
фазата на практикуването, детето се отдалечава за кратко от майка
си, след което се връща при нея, за да „презареди” преди отново да
се впусне в изследване. През този период от развитието, майката е
необходима като база осигуряваща емоционално презареждане,
чрез физически контакт. Протичането на тази субфаза на практиката
зависи не само от конституционалните фактори, но също и от
взаимоотношенията между майката и детето. П. Фонаги също
твърди, че понятието „емоционално презареждане”, описано от
Малер, е сходно с понятието „сигурна база” описано от Боулби и
Ейнсуърт. Както беше отбелязано по-горе сигурната привързаност и
постоянството на обекта са два взаимодопълващи се и успоредни
процеса. Постигането на емоционална константност на обекта,
означава, че по време на отсъствието си майката може да бъде
заменена от нейния интроециран образ, независимо от
напрежението или неблагополучията. По време на формирането на
константността на обекта се развиват и когнитивните функции,
вербалната комуникация, фантазията и способността за проверка
на реалността. Развива се интереса към другите, а също така и
потребността от автономия и независимост. От своя страна
постигането на стабилно и сигурно усещане за собствената
индивидуалност и идентичност, позволява на системата на
привързаност да преустанови действието си и да се активират
другите системи на поведение, като изследване на външния свят
(exploration), афилиация -свързването с другите хора чрез общи
дейности (affiliation), полагане на грижа за другите (caregiving) и
сексуално общуване (sexual mating). „Сигурната привързаност
позволява на детето и юношата да прекарват много повече време в
режим на експлорация, сдружаване и обгрижване, което засилва
уменията за самостоятелно справяне и намалява количеството
събития и ситуации, които се преживяват като силна заплаха. В
резултат на това се изгражда добра самооценка, автономност и
способност на човека да разчита на себе си.” (Михова, Зл., 2012).

Франсоаз Долто проследява психичното развитие от гледна точка

на самостоятелността, която придобива детето. Тя въвежда
термина „символигенна кастрация“, за да обозначи ограничението,

19
което въвежда възрастния по отношение на удовлетворяване на
нагона на детето и по отношение на избрания обект. Ф. Долто
определя условията, които са необходими за кастрацията –
позволението нагоните да бъдат символизирани. Забраната трябва
да бъде дадена в подходящ момент, когато „...детето е способно да
се грижи за удоволствията си по друг начин, освен чрез
задоволяването на контакта тяло с тяло“ (Долто, Ф., 2005г.). Детето
приема забраната, благодарение на идентификация с възрастните,
които се придържат към Закона, така то се учи да овладява
желанието си и да го задоволява, съобразявайки се с общите
закони. Според Долто всяко желание, което бива задоволявано чрез
страдание, е перверзна кастрация. Всяка кастрация, която не е
последвана от сублимация може да доведе до перверзия или
невротично изтласкване на нагоните. Способността на възрастния
да извърши символигенната кастрация зависи в много по-голяма
степен от несъзнаваните процеси, отколкото от съзнателно
придобитите знания. „Пъпната кастрация съвпада с раждането и
стои в началото на всички начини на проявление на радост и
тревожност, които се придружавали раждането на детето в
отношението му към желанието на другите ... матрица на
модалностите на следващите кастрации” (Долто, Ф. 2005г.).
Раждането е първото отделяне на детето. Пъпната кастрация е
кастрация и за родителите. Долто говори за два източника на
„символигенна жизненост“, които са резултат от пъпната кастрация
и благоприятстват психичното здраве или патология:

 соматичното здраве на майката и

 емоционалния заряд, който появата на детето носи на всеки

родител поотделно и на двамата заедно.

Оралната кастрация означава за детето „..отделяне на част от

самото него, която се е намирала в майката...“(Долто, Ф. 2005).
Оралната кастрация е кастрация и за майката, която се отказва от
контакта тяло с тяло със своето дете. „Тази орална кастрация на
майката предполага, че самата тя е способна на комуникация с
детето си ... чрез думи и жестове, които са език“ (Долто, Ф., 2005).

20
 Придобиването на двигателна автономност и ненасянето на
вреда на себе си и другите е според Фр. Долто т.н. анална
кастрация. Аналната кастрация трябва да бъде извършена от
възрастен, който не проецира своята тревожност върху действията
на детето и е способен да се противопостави на реализирането на
желанието на детето, което би нарушило закона за ненасяне на
вреда.

Според психоанализата, „психичните репрезентации са трайни

когнитивно-афективни, психологически структури, които осигуряват
матрица за преработка и организиране на информацията, така че
новите преживявания са приравнени към съществуващите психични
структури. Тези ментални схеми ориентират индивидуалното
поведение, особено в междуличностните отношения. Ментални
схеми за себе си и другите се развиват по време на целия жизнен
цикъл. Те имат съзнавани и несъзнавани, когнитивни и афективни
компоненти, които произхождат от ранни междуличностни
преживявания. Тези когнитивно–афективни схеми могат да
включват репрезентации съответстващи на реалността, характерни
и уникални конструкции или примитивни патологични нарушения,
които предполагат психопатология” (Sandler, Rosenblatt, 1962).
Авторите смятат, че психичните репрезентации „отразяват нивото
на развитие на индивида и такива важни аспекти на психичния
живот като импулси, нагони и фантазии” (Sandler, Rosenblatt, 1962).
Кернберг приема, че репрезентациите произтичат от
взаимоотношенията с основните грижещи се фигури, и че тези
преживявания се съхраняват в паметта, посредством процеса на
интернализация. Кернберг предполага, че тези ранни спомени се
състоят от няколко части :

 репрезентация за себе си,

 репрезентация за другите, и
 характеристиката на афективния тон на тези репрезентации.
За Кернберг, степента на диференциация и интеграция на тези
репрезентации за себе си и другите, заедно с афективния тон,
определят важни аспекти от личностната структура. По-зрелите
репрезентации, позволяват интегрирането на положителните и

21
отрицателните елементи и по-голяма толерантност към
амбивалентните и противоречиви чувства за себе си и другите. По
интегрираните и зрели репрезентации са по-сложни и богати. (Levy,
K.N. and Blatt, S.J.,1999).

Теоретичните и емпиричните изследванията на М. Мейн и

нейните колеги, разработили естеството на вътрешните работни
модели на привързаност, осигуряват възможност за интеграция на
теорията на привързаността с психоаналитичните теории за
психичните репрезентации. Психичните репрезентации в теорията
на обектните отношения обикновено са аналогични на вътрешните
работни модели, дискутирани в теорията за привързаността на
Дж.Боулби. (Levy, K.N. and Blatt, S.J.,1999).

И психоанализата и теорията на привързаността постулират,

че психичните репрезентации или вътрешните работни модели за
себе си и другите възникват в ранните взаимоотношения с
грижещия се, а по-късно действат като пътеводител за бъдещите
отношения, очаквания, чувства и модели на поведения. Това, което
и двете парадигми подкрепят е, че ранните преживявания имат
значително влияние върху бъдещето. Разликите касаят
концепциите за репрезентациите в обектните отношения, които
разглеждат епигенезата на развитието, т.е. психичните
репрезентации стават все по-сложни, абстрактни, символични и
вербално опосредствани. На пръв поглед изглежда, че в теорията
на привързаността вътрешните работни модели се възприемат като
статични. Но Дж. Боулби и неговите последователи говорят основно
за съдържанието на вътрешните работни модели и не толкова за
тяхната структура. При отделните стилове на привързаност
вътрешните работни модели се различават в степента на
интеграция, диференциация и интернализация (Levy, K.N. and Blatt,
S.J.,1999). Хората се различават не само по стиловете на
привързаност, но и по степента на диференциация на вътрешните
работни модели. Високата степен на диференциация и интеграция
на репрезентациите за себе си и другите, позволяват по-сложно,
контекстуално и нюансирано разбиране за себе си, другите и света
(Kenneth N. Levy, end Sidney J. Blatt, 1999).

22
 В този контекст, Блат и колеги (Blatt и Shichman, 1983; Blatt и
Blass, 1990, 1995) предлагат две основни линии на развитие, които
са диалектично разположени. Те смятат, че психичното развитие
решава две основни задачи:

 създаване на капацитет за устойчиви, трайни, взаимно

удовлетворяващи, реципрочни взаимоотношения. Това е
свързано с доверие, топлина, сътрудничество и интимност.

 постигане на диференцирана, консолидирана, стабилна,

реалистична и по същество положителна идентичност. Това
означава автономност, инициатива и собствена стойност.

Развитието върви от недиференцирани към диференцирани и

интегрирани нива. Те имат отношение към концепта на
психопатологията в зависимост от конфигурацията (Levy, K.N. and
Blatt, S.J.,1999).

Научните концепции и изследвания на Дж. Боулби и

последователите му ни дават основание да считаме, че теорията на
привързаността и психоанализата, взаимно се определят,
обогатяват и допълват. Това категорично проличава в
произведенията на Боулби, който търси и намира основанията на
своята теория в психоанализата, но едновременно с това много
прецизно търси тези нейни постулати, които противоречат на
неговия клиничен опит и познания.

През 1952 г. Боулби в сътрудничество с James Robertson

създава филма „Двегодишно дете влиза в болница” като част от
кампания против болничните ограничения за родителските
свиждания. В статията си „Майчина грижа и психично
здраве”(“Maternal Care and Mental Health”), а после и в „Грижа за
детето и развитието на любовта” (“Child Care and the Growth of
Love”), Дж. Боулби за пръв път формулира тезата, че „малкото дете
има потребността да преживява топла, близка и продължителна
свързаност със своята майка (или постоянната заместваща майката
фигура), в която и двете страни изпитват удовлетворение и радост”.
Той подчертава, че недостатъчната свързаност има необратими
последици за психичното здраве на детето. Това безспорно е
революционна идея, която променя социалните стандарти при
23
отглеждане на дете, както и стандартите на режима при
хоспитализация на деца.
Противопоставяйки се аргументирано на психодинамичния
модел на връзката „майка-дете”, Дж. Боулби формулира нова
мотивационна теория, опираща се на еволюционно схващане.
Проявявайки интерес към нарушенията при деца, възпитавани в
детски домове, Дж. Боулби установява, че децата, които растат в
домове за сираци, често страдат от различни емоционални
проблеми като неспособност за установяване на близки и
продължителни отношения с другите. Дж. Боулби смята, че тези
деца са неспособни да обичат, защото в по-ранен етап от живота
пропускат възможността да се привържат силно към майчината
фигура. Дж. Боулби наблюдава подобни симптоми и при деца, които
известно време били отглеждани в семейства, а след това
разделяни от родителите си за дълго. Дж. Боулби смята, че тези
деца са били толкова потресени, че завинаги са се отказвали от
близки човешки взаимоотношения. Той нарича тези индивиди
“личности, лишени от любов”. Според него те използват другите
единствено за собствените си интереси и изглеждат неспособни да
създадат с другите любящи, продължителни отношения (по Крейн,
2002г.). Джон Боулби смята, че “личностите, лишени от любов” са
били лишени в детството си от възможността да изградят
импринтинг към друга човешка фигура, т.е. да изградят отношения
на обич с друг човек. Тази особеност на тяхното развитие оказва
влияние и върху живота им на възрастни индивиди. Тъй като при
тези хора способността да се изграждат близки отношения не се е
развивала в ранно детство, като възрастни те имат повърхностни
взаимоотношения с другите. (Боулби, 2003г.).
Всъщност етологичният подход е това, което оказва особено
влияние върху ранните идеи на Дж. Боулби. Той е силно впечатлен
от идeите за импринтинга на Конрад Лоренц (1937г., 1952г.), както и
от идеите на N. Tinbergen и R. Hinde. Дж. Боулби се обръща към
етологията, за да потърси обяснение за травмиращите и вероятно
необратими ефекти от отглеждането на децата в детски домове.
Той смята, че привързаността се развива аналогично с импринтинга
при животните. Импринтингът е процесът, чрез който животните
усвояват стимули, иницииращи техните социални инстинкти. К.

24
Лоренц открива, че току-що излюпените пиленца веднага фокусират
вниманието си върху най-близкия движещ се обект, който попада в
тяхното полезрение и скоро започват да го следват, стараейки се да
се намират възможно най-близко до него. Ако обектът изчезне, те
започват да го търсят или издават жални сигнали, призовавайки го
обратно към себе си. Лоренц заключава, че при импринтинга в
главният мозък се “запечатва” обектът на желание. В естествена
жизнена среда обикновено ролята на “запечатващият се” обект се
изпълнява от майката, а самият процес на имринтинга гарантира, че
малките ще стоят близо до майката. Този тип поведение има
функцията да осигури оцеляването на вида. Но изследванията на
етолозите показали, че пиленцата се привързват към всеки обект,
наподобяващ майката. Отначало малките започват да следват
широк кръг движещи се обекти, но постепенно този кръг се стеснява
и в края на процеса на формирането на импринтинг, пиленцата
започват да следват единствено майката.

Дж. Боулби смята, че импринтингът безусловно има своето

място в отношенията майка-дете. При хората също може да се
наблюдава подобен процес, но протичащ много по-бавно. През
първите седмици от живота си децата не могат активно да следват
обектите, но се усмихват, вокализират, хващат и плачат, което им
помага да удържат другите близо до себе си. Отначало тези
удържащи реакции на детето са насочени към широк кръг от хора.
Но към шестмесечна възраст тези реакции се ограничават до
няколко човека, като са особено изразени към един определен
човек. Детето има потребност именно този човек да е винаги близо
до него. На този етап се появява и страхът от непознати. Когато се
научат да пълзят, децата следват обекта на своята привързаност
всеки път когато той се отдалечи от тях. По този начин при тях се
изгражда импринтинг, “запечатване” на определен човек. Именно
ипринтингът е този процес, който инициира следването на обекта на
привързаност.

В основата на първото значимо емпирично изследване,

проведено от Дж. Боулби, лежи придобитият от него опит като
практикуващ детски психиатър. Изучавайки детайлно 44 деца с
поведенчески нарушения и склонност към кражби, Боулби описва

25
така наречения “беземоционален характер”, като установява, че
поради различни причини, болшинството от тези деца са били
отделени от майките си още в най-ранно детство и не са имали
никаква постоянна заместваща привързаност (Боулби, 2003). Често
до тези деца няма никой, който да се отзове на техните сигнали-
когато плачат, усмихват се или гукат. Няма кой да ги вземе на ръце,
за да ги успокои, когато те имат такава потребност. Поради тези
причини за детето е много трудно да установи здрава връзка с един
определен човек (по Крейн, 2002).

Дж. Боулби установява сходство между импринтинга и

поведението на бебето, което разполага с поведенчески модели,
позволяващи му да контролира присъствието и близостта на
майката. Импринтингът на Лоренц е процес на разпознаване,
тенденция за следване и учене на малките от подобен на тях обект.
Дж. Боулби счита, че привързаността включва и учене чрез опита,
но вероятно в ограничен период от контактите с възрастния. Боулби
се дистанцира от идеята на етолозите, че основното е в
задоволяването на базисни потребности, включително от храна и
уточнява, че потребността от храна не е основа на привързаността.
Всъщност привързаността не е аналогичен на импринтинга
феномен, но Дж. Боулби подчертава сходствата в поведенческите
стилове при двата процеса.
През 50-те и 60-те години на миналия век Harlow (1961г.)
изследва маймуни резус и наблюдава, че потребността от близост с
другия е по-значима от потребността за задоволяване на глада,
както и че тя е основа на връзката „майка-малко”. Боулби счита, че
потребността от другия има биологична база и че традиционната
теория не може да обясни нито дълбокото привързване на детето
към майката, нито реакциите на раздяла. Свеждането на мотивите
на бебето за интеракция до задоволяване на глада и сексуалността,
според Боулби, е подмяна на връзката „субект–обективни
обстоятелства” със „субект–базови инстинкти”. Боулби оспорва и
идеята, че връзката на детето с майката се корени във функцията й
на осигуряваща храна и орално удоволствие.
Според Дж. Боулби е възможен повече от един път на
развитие, изходът от който зависи от взаимодействието на
индивида със средата. Т.е. интеракцията е зависима от средата.

26
След отпечатването на „Скръб и траур в младенчеството и ранното
детство” („Grief and mourning in infancy and early childhood”) през
1960г., Боулби получава най-яростната критика от
психоаналитичната общност. Макар и да остава член на
Британското психоаналитично общество до края на живота си, той
повече никога не използва общността за обсъждане на идеите си.
Идеята за кибернетично контролираните поведенчески
системи, замества концепцията на З. Фройд за влеченията и
нагоните (Miller, Galanter, & Pribam, 1960г., цит. по Bretherton,
1992г.). Поведенията, регулирани от подобни системи не е нужно да
са вродени, но могат да се адаптират към промените на средата,
ако не се отклоняват много от еволюционната адаптивност на
организма.
Теорията за когнитивното развитие също е една от опорните
точки на теорията на привързаността. Откритието на Ж. Пиаже
относно способността за възприемане константността на обектите,
провокира Боулби да обсъди въпроса за възникването на
способността на новороденото да помни и познава обекта, който
временно отсъства. Според Ж. Пиаже, детето разбира
константността на обектите в сензомоторния стадий на развитие.
Тогава то разбира, че обектите имат постоянно съществуване и не
прекратяват своето съществуване, когато не са в обозримото
пространство. Способността на новороденото да дискриминира
непознати и да търси познатата фигура е факт още преди
четиримесечна възраст, т.е. по-рано, отколкото когнитивната
възможност за това. Това означава, че привързаността не е само
когнитивен процес и че връзката с фигурата на привързаност не е
просто ментална репрезентация.
През 30-те и 40-те години на ХХ век се развива бурно
кибернетиката. Една от основните й идеи е за хомеостазата на
системите. Боулби взаимства тази идея и я трансформира в идея за
потребност от близост с фигурата на привързаност, която се намира
в баланс с потребността от изследване. Детето търси баланс между
физическа близост и дистанция, за да се намира в равновесие.
Дистанцията, която то поддържа се променя във връзка с
изменението на потребностите му. При опасност или непозната
фигура, детето изследва обкръжаващата среда от разстояние, като

27
запазва близост с фигурата на привързаност. Всъщност теорията на
Боулби е теория за поведенческата система на привързаността.
Привързаността е постъпателно развиващ се процес, зависещ от
средата и от грижещия се. Но близостта на Боулби до когнитивните
теории не го прави бихейвиорист: „...да имаш дълбока привързаност
към човек означава да го приемаш като краен обект на своите
инстинктивни реакции.”
Теорията на привързаността на Дж. Боулби е резултат както от
изключителната информираност на своя автор за постиженията на
времето, в което живее, така и на неговият усет да извежда
теоретични конструкти, които могат да бъдат емпирично доказани.
Социалният фактор също не може да бъде пренебрегнат. Дж.
Боулби се ражда на нужното място, в нужното време, за да зададе
друг облик в разбирането на детското развитие и да предопредели
революция в психологията на развитието и клиничната психология.

28
 ТЕОРИЯ НА ПРИВЪРЗАНОСТТА НА ДЖОН БОУЛБИ

„Нашата цел се състоеше в това да съсредоточим вниманието

си на събития и тяхното въздействие върху децата и да
предадем на теорията такава форма, която да допуска
формулирането на проверими прогнози.”

Джон Боулби

Теорията на привързаността е формулирана, за да обясни

определени модели на поведение, характерни не само за бебета и
малки деца, но и за юноши и възрастни, които преди са били
обсъждани в термина зависимост. Влияние върху създаването на
теорията са оказали наблюдения върху начина, по който реагират
малките деца в непозната обстановка с непознати хора и ефектите
на преживяванията им върху взаимоотношенията деца-родители.
Дж. Боулби дефинира теорията на привързаността по следния
начин: „Теорията на привързаността се отнася до склонността за
създаване на интимни емоционални връзки с определени хора, като
основен компонент на човешката природа, която вече присъства в
зародиш при новороденото и продължава през зрялата възраст до
дълбока старост. Възможността за създаване на емоционални
връзки с другите, понякога като търсене на грижа, а понякога като
полагане на грижа, се счита основна характеристика на
ефективното функциониране на личността и психичното
здраве.”(Дж. Боулби, 1988). Теорията на привързаността признава
емоционалната връзка на новороденото с грижещия се за него като
изградена през еволюцията реакция, подпомагаща оцеляването.
Боулби комбинира идеите от психоанализата, етологията, теорията
на системите, еволюционната и когнитивната теория за
създаването на теория за поведенческата система на
привързаност. Боулби е смятал, че човешкото бебе, подобно на
малките на другите животински видове, се ражда с набор от
заложени поведения, които подпомагат задържането на родителя
наблизо, които имат за цел да предпазят бебето от опасности и да
му осигурят подкрепа за изучаването и овладяването на средата.
Взаимоотношението на бебето с родителя започва като набор от
29
заложени сигнали, които призовават възрастния да стои близо до
детето. С течение на времето се изгражда истинска привързаност
между майката и детето, подкрепена от нови емоционални и
познавателни способности. Тази връзка в оптималният си вариант
се характеризира с топли и сензитивни грижи. Развитието на
поведението на привързаност преминава през няколко фази, като
между тях не могат да се поставят резки граници (Лора Е.Бърк,
2007).

Всъщност системата на привързаност е само част от няколко

други поведенчески системи, които се разгръщат в хода на
развитието, но поведенческата система на привързаност е
първична и жизнено важна за детето. Условие за адаптацията на
детето към външния свят е системата на привързаност да
функционира задоволително. Това от своя страна позволява на
детето да активира потенциала на другите поведенчески системи.

Важното тук е, че ако фигурата на привързаност не

функционира задоволително, ако не е подкрепяща, утешаваща и
резонираща на детските сигнали за страх и тревога, детето няма да
може да развие потенциала си (Schore, 2001) и няма да може да
активира и разгърне другите поведенчески системи, които са
свързани с опознаването на света и другите.

Дж. Боулби разбира първичната нужда от свързаност като

мотивационна система, която се корени в абсолютната нужда на
бебето да поддържа физическа близост с грижещия се заради
емоционалната сигурност и заради осигуряване на оцеляването му.
Като такава, системата на привързаност е компонент на човешката
генетична програма, както са храненето и секса. От друга страна,
поведението на привързаност не само защитава от евентуална
опасност, но и осигурява достъпността на грижещия се. Така една
от основните цели на системата на привързаност е не просто да
регулира дистанцията с обгрижващото лице, но и стремеж към
„почувствана сигурност”. Това Мери Ейнсуърт нарича „сигурна база”.
Но за да се случи това, фигурата на привързаност трябва да бъде
не само достъпна, но и емоционално отзивчива към детето.
Понятието създадено от М. Ейнсуърт „сигурна база” (secure base)
има фундаментална роля в теорията на привързаността. В
30
началото детето има нужда от „сигурна база”, с помощта на която да
се развива и да изследва света. За М. Ейнсуърт преживяването на
сигурната базисност е централно и предполага формирането на
сигурна привързаност. Това понятие включва и влиянието на
очакванията на детето към грижещия се, които покриват психичните
карти или репрезентации. Боулби ги нарича вътрешни работни
модели и смята, че те са „психичния еквивалент на
привързаността”, градивните елементи на личностовото развитие и
пряко формират бъдещите междуличностни отношения. Тези
вътрешни работни модели изграждат същността на вярванията за
себе си и другите, както и на интерперсоналните очаквания на
детето. Те се изграждат в резултат на ранната интеракция майка-
дете и водят до определени междуличностни отношения. Ако
потребностите на детето са оставали незадоволени, то формира
модел за другите като ненадеждни и негрижовни, а за себе си-като
отблъскващо и незаслужаващо обич. Пренебрегваното бебе
израства като възрастен, който вярва, че другите са недостъпни,
неотзивчиви и студени. И обратно, дете чиито нужди са били
задоволявани по последователен, любящ и подкрепящ начин,
впоследствие то счита другите за надеждни и заслужаващи
доверие, а себе – за мил и привлекателен човек. (Kenneth N. Levy,
end Sidney J. Blatt,1999).

Боулби казва: „Всяка ситуация, с която се сблъскваме в

живота се моделира от репрезентационните модели, които имаме за
света, за себе си и за другите. Информацията, която получаваме се
селектира и интерпретира през призмата на тези модели, от гледна
точка на тях се оценява нейното значение за нас и за тези, които са
важни за нас.”(Bowlby.J, 1980).
Вътрешните работни модели (internal working models) включват
набор от вярвания или очаквания за другите и за себе си. Те
съдържат три дименсии :

 за собственото поведение и за поведението на другите,

 за себе си. Достоен ли съм за любов и дали другите ме

приемат и

 за другите. Интересуват ли се от мен и колко са достъпни.

31
 Боулби вярва, че тези работни модели помагат на детето да
прогнозира реакциите на родителите и да изгради стратегиите си.
Тези стратегии Боулби диференцира на първични и вторични
стратегии на привързаност. Първичните са поведенческите модели
на бебето, когато търси някой, който да задоволи потребностите му,
а вторичните са свързани с поведение като отговор на това, че
грижещия се е недостъпен. Основа черта на вътрешния работен
модел е доколко се чувствам приет в очите на фигурата на
привързаност(Dallos,Rudi, 2006).

Фиг.1. Влияние народителското поведение върху стила на

привързаност.

Според Bowlby (1982г.) регулацията на инстинктивното

поведение се извършва по различни начини, включващи
примитивни и сложни йерархични механизми. При сложни
организми, инстинктивните поведения са целево-коригиращи, с
постоянно регулиралация в процеса на действие. Колкото по-
адекватен е вътрешния работен модел, толкова по-точни ще са
предвижданията за бъдещето. Въпреки това, добавя Боулби (1982),
ако „работните модели за средата и за себе си са остарели или са
само наполовина преразгледани след драстични промени в
средата, може да последва патологично функциониране”. При
хората комуникативните процеси първоначално са ограничени само

32
до емоционални сигнали и жестове, а по-късно са свързани с речта
и позволяват споделяне на съдържанията на тези модели.
В теорията си Дж. Боулби разглежда емоциите като
“оценяващи процеси”. Сензорната информация за състоянието на
организма или средата, трябва да бъде интерпретирана и оценена,
за да бъде полезна. Чувствата са важни оценяващи процеси.
Оценката е сложен процес, който включва сравняването на
входящата информация с вътрешните стандарти и избирането на
точно определени форми на поведение в зависимост от
резултатите от сравнението. Често интерпретираната и оценена
информация се преживява в термините приятно-неприятно. Дж.
Боулби предполага, че “интензивните чувства вървят с изострено
внимание, с изострена перцептивна дискриминация, с... планиране
на поведението и с добре регистрирано учене на резултатите.”
Основната идея на Дж. Боулби е, че поведението на
привързаност има биологични основи, които могат да бъдат
разбрани само в еволюционен контекст. Той смята, че за човека са
характерни огромно количество поведенчески модели, които са
гъвкави спрямо средата и му позволяват да се справя с огромен
брой промени в нея. Човекът има сравнително малко стабилни
патерни на действия, но голяма пластичност в процесите на учене и
по-дълъг период на незряла безпомощност. Боулби предполага, че
щом като човешкият вид е оцелял след дълъг период на уязвимост,
малките на човешкия вид би трябвало да са снабдени със стабилни
спрямо средата поведенчески системи, които чрез родителската
грижа служат за редуцирането на риска през периода на незрялост.
Именно поведението на привързаност изглежда е една от най-
стабилните поведенчески системи сред видовете.
Теорията на привързаността постулира, че връзката на детето
с майката е продукт на активността на поведенческите системи,
които имат като предвидим резултат близостта с фигурата на
привързаност. При детето онтогенезата на тези системи е бавна и
сложна и нивото на развитие варира при различните деца, поради
което е трудно да бъдат правени обобщени изводи, особено през
първата година от живота. През втората година детето вече е
овладяло общата моторика, което позволява да се наблюдава
поведението на привързаност. До тази възраст при повечето деца
33
системите, отговарящи за това поведение, се активират най-вече от
стимули като отдалечаване на майката или присъствие на нещо
плашещо. След третата година системите стават все по-малко
податливи на активация и претърпяват някои изменения, които
позволяват близостта с фигурата на привързаност да не бъде
толкова неотложна. По време на юношеството и зрелостта
продължават да се извършват промени, включително и промяна на
фигурите, към които е насочено поведението.
Теорията на привързаността е цялостно представена в първия
том на „Привързаност и загуба”. Според теорията на Дж. Боулби
децата развиват силна емоционална връзка с грижещия се за тях
човек, която е основополагаща за по-нататъшното психично
развитие. Джон Боулби създава теорията на привързаността и
дефинира понятието привързаност (attachment) като “наличие на
продължителна психологическа свързаност между човешки
същества”.
Понятието привързаност произлиза от староанглийското „to
nail together” (Ainsworth, M.&Eichberg, C., 1991), което означава „да
заковем/закрепим заедно”. Етимологично понятието се е
използвало, за да се опише игра на „гоненица”, в която ако някой
бъде докоснат, той на свой ред започва да „гони”. Привързаността в
този смисъл се схваща като резултат от взаимотношенията, които
се изграждат между двама или повече партньори. Привързаността
се разбира като взаимен и реципрочен процес на взаимодействие
между дете-възрастен, в което и двамата играят определена роля.
Привързаността се изгражда в резултат на взаимни активности в
интеракцията майка-дете. В първите месеци след раждането
съществуват някои специфични поведенчески активности от страна
на бебето, които провокират определени действия от страна на
майката. Специфичната поведенческа активност от страна на
детето и майката са предпоставка за формиране на привързаност.
Подобни реципрочни и взаимно стимулиращи поведения от страна
на майката и детето са от съществено значение за формирането на
привързаността. Emde и Sorce (1983г.) описват тези поведения, като
система от „реципрочни награди”, която е възможна в контекста на
родителско-детската емоционална обвързаност. Привързаността не
е нещо, което родителите правят за децата си, а е нещо, което

34
децата и родителите изграждат заедно на базата на реципрочни
отношения. Привързаността се дефинира като „взаимно регулираща
се система”, в която „родителят и детето си влияят взаимно”.
Привързаността въвежда в един свят на сигурност, на топлота, на
приютеност, разкрива битието като “не-враждебно-на-мен-битие”.
Раздялата поставя детето в едно “не-истинско-битие”, битие на
захвърленост, на страх, на забравеност и несигурност. Малкото
дете се нуждае от близостта на възрастните, които се грижат за
неговото физическо оцеляване. То изработва поведения на
привързаност (attachment behaviors), състоящи се от жестове и
сигнали, с които да привлече вниманието на околните към себе си и
да задържи присъствието им. В началото тези сигнали са: сукане,
вкопчване, следване, плач и усмивка. Плачът “активира” родителят
да се притече на помощ, а усмивката провокира позитивни емоции у
него и го задържа близко до детето.

Първоначално децата не дискриминират грижещите се за тях и

насочват провокиращите близост сигнали към всички, но впослед
ствие стават по-реактивни именно към тези, които се
отзовават на плача им и които ги въвличат в социални интеракции.
Детето се центрира върху една от тези фигури, обикновено майката,
която изпълнява ролята на сигурна база. Ефективността на ролята й
зависи от качеството на общуване с детето, от чувствителността й
към неговите сигнали, но и от особеностите на детето. „Когато
интеракцията между двете страни е безпроблемна, всяка страна
демонстрира интензивно удоволствие от присъствието на другата и
особено – при демонстрация на чувства на близост. Обратно, когато
общуването води до постоянен конфликт, много вероятно е всяка
страна да демонстрира интензивна тревожност и неудоволствие,
особено, когато отсрещната страна я отхвърля. Близостта и
емоционалната свързаност се оценяват и преживяват като носещи
удоволствие и за двете страни, докато дистанцията и изразът на
отхвърляне се преживяват като неприемливи и болезнени.”
Дж. Боулби разделя цикъла на привързаността на четири
фази:

 Фаза 1: от раждане до 3 месец. В този период детето

демонстрира различни видове реакции спрямо хората, към

35
 всички, като все пак има изключение–детето различава гласа
на майката. Поведението му включва следене на движенията с
очи, хващане и протягане на ръце, усмивка, спиране на плача
при чуване на човешки глас. Тези реакции увеличават
продължителността на времето, прекарано с друг човек и
влияят върху поведението му. След дванадесетата седмица
интензивността на дружелюбната реакция нараства. През
първите 3 седмици бебето понякога се усмихва със затворени
очи, обикновено преди да заспи. Но това все още не е
социалната усмивка, тъй като не е насочена към хората. По-
късно то се усмихва, когато чуе човешки глас, види човешко
лице и установи очен контакт. Социалната усмивка се приема
от родителя като знак за обичта на детето към него. В отговор
на детската усмивка и гукането, родителят говори, милва
детето, взима го на ръце или действа по друг начин, по който
поддържа близостта с детето.

В тази фаза новороденото разполага с 3 удържащи реакции:

 Хватателен рефлекс – детето стиска изплъзващ

се обект, докосващ откритата му длан.

 Рефлекс на Моро - когато детето се уплаши от

силен звук или когато изгуби внезапно опора, то
започва да маха с ръчички, а после обхваща
гърдите си, сякаш прегръща нещо. Според Боулби
тези рефлекси в миналото са помагали на малкото
да се държи за родителя, който го е носел. Те са му
били необходими и при опасност, когато майката е
бягала, а детето увивало ръце около нея.

 сукателен рефлекс. Когато нещо докосне бузата на

детето, то обръща глава по посока на стимула и
търси да го докосне с уста, а след това започва да
суче.

 Фаза 2: от 3 до 6 месеца. През третия месец поведението на

детето се променя. Изчезват хватателния и сукателния
рефлекс и рефлекса на Моро. Усмивките и гукането се
стесняват до определен кръг познати. При среща с непознат,
36
 детето го гледа втренчено. Към 4-5 месец са характерни
гукането и оживените дружелюбни реакции в присъствието на
познат. Най-интензивни са реакциите към майката. Тя успява
най-лесно да успокои детето, когато то е разстроено. В тази
фаза има предпочитание към двама или трима от близкото
обкръжение, но към един от тях то е особено изразено. Коя
фигура ще бъде предпочитана зависи от това кой с най-голяма
готовност отговоря на сигналите на детето и участва в приятни
интеракции с него.

 Фаза 3: 6 месец до 3 години. Детето проявява все по-

диференцирано отношение към различните хора, като
обогатява поведенческия си репертоар. Към шестият месец
интензивността на привързаност към един човек се засилва.
Детето демонстрира тревожност при раздяла с него. Когато
майката напусне стаята, то може да протестира, а при
завръщането й я посреща като се втурва към нея, протяга
ръце, за да бъде прегърнато и на свой ред я прегръща и
издава радостни звуци. В тази фаза могат да се развият
взаимоотношения с други фигури на привързаност, но детето
се отнася към непознатите с нарастваща предпазливост.
Страхът от непознати се появява около 7-8 месец. Тогава и
предпочитанието към една фигура на привързаност става
очевидно. Степента на негативна реакция спрямо непознати
варира от лека раздразнителност до силен плач. Реакцията е
по-интензивна, ако обстановката е непозната или детето е в
дискомфорт. В процеса на развитие на локомоцията, когато
детето започва да пълзи и да следва родителя, поведението
на детето се консолидира в система, коригираща целта. То
регулира своите движения, така че пак да се окаже близко до
фигурата на привързаност. Детето се интересува от средата и
я изследва, използвайки основната фигура като сигурна база
(secure base). В нова обстановка детето първоначално стои
при нея, но после се отдалечава, като от време на време
инициира кратки контакти.

Според Боулби системата на привързаност работи с различни

нива на възбуда. В ситуации, когато детето си играе и опознава

37
света, потребността на детето да бъде с майката е ниска, но то
следи за нейното присъствие. Ако нея я няма или възникне друга
опасност, потребността за присъствие на майката нараства. Детето
може да се нуждае от физически контакт или от по-продължителен
контакт, преди отново да се отдели. Ако детето е болно или в
дискомфорт, потребността му да остане с майката доминира над
потребността за изследване.

В края на първата година детето изгражда общ работен модел

на обекта на привързаността, като на основата на ежедневните
интеракции се формира обща представа за достъпността на
грижещият се. Съмнението в достъпността на основната фигура на
привързаността поражда тревога и пречи на пълноценното
изследователско поведение на детето. Ако детето стигне до
заключението, че майка му го обича и винаги ще бъде до него,
когато то се нуждаяе от нея, то смело и ентусиазирано изследва
средата.

 Фаза 4: от 3 години до края на детството. Детето постепенно

вниква в чувствата и мотивите на фигурата на привързаност.
Тригодишното дете разбира простите обяснения за плановете
на родителя. Tо по-лесно приема раздялата, тъй като
взаимоотношенията между него и родителя започват да се
оформят като партньорски. Поведението става по-гъвкаво,
като реакция на усложнената картина на средата. След време
детето се освобождава от родителското доминиране, но през
целия живот запазва стремежа за създаване на близост, като
начин за редуциране на страха от самота.

38
 Фиг.2. Фази в развитието на привързаността.

Протичането на трите фази се влияе от допълнителни

фактори, които могат да увеличат или да намалят дистреса. Когато
детето е настанено в позната обстановка или познава този, който
ще се грижи за него, то по-лесно преживява раздялата. Честата
смяна на грижещите се оказва негативно въздействие, защото
детето не може да установи трайни взаимоотношения на
привързаност и нивото на дистрес се увеличава. Присъствието на
братче или сестриче също смекчава интензивността на реакциите
при раздяла. Дори и допълнителните фактори при раздяла да са
били благоприятни, загубата на майчината фигура несъмнено
провокира чувство на гняв и скръб. Променя се реакцията на детето
към майката след повторното им събиране. Детето може да се
”вкопчи в нея за седмици, месеци или дори години и същевременно
да я отхвърля като обект на любовта си за определен период от
време или постоянно” (Атанасов, 2002г.). Негативните последици от
ранните загуби могат да се наблюдават и при възрастни индивиди.

Дж. Боулби и Джеймс Робертсън описват случаите, когато

детето е имало сигурна привързаност с майката и не е било
отделяно от нея преди шестия месец. Поведението след раздялата
протича по предсказуем начин и включва 3 фази:

 Протест. Продължава от няколко часа до няколко седмици.

Детето изпитва остър дистрес, поради загубата на майката и
активно се опитва да си я върне като силно плаче, клати
леглото си, мята се на различни страни и усилено търси
признаци за нейното завръщане. То отхвърля всички
занимания, които му се предлагат и изцяло насочва
очакванията и поведението си към повторното събиране с
майката.

 Отчаяние. Детето утихва, плачът е монотонен, физическата

активност намалява и то се затваря в себе си. Поведението е
пасивно, детето се изолира от околните и показва признаци, че
изпитва безнадеждност и дълбока печал.

39
  Отчуждение. Детето изглежда привидно адаптирано, приема
грижите на другите, става по-оживено и дори може да се
усмихва, но всъщност взаимоотношенията му се
характеризират с повърхностност и то, като че ли, не изпитва
чувства към никого. При връщане на майката, детето не я
зачита, проявява известен интерес към нея, но се обръща
настрани. Поведението му към майката е хладно,
дистанцирано и апатично и се различава съществено от
поведението на привързаност на връстниците му.

В повечето случаи детето възстановява своята връзка с

майката след известно време, но когато детето е било лишено от
грижи, то може да загуби доверие във всички. Резултатът е подобен
на наблюдаваните последици при деца, отгледани в институции.
Такива деца не се грижат за околните и не се интересуват от тях.
Ако престоят в институция е твърде продължителен, другите губят
значение за детето и то се ориeнтира към занимания с играчки, а
желанията и чувствата му се насочват към тях и към храната.

Дж. Боулби обсъжда и анализира ефектите на възпитанието в

детските домове-т.н. от него интернатна депривация. Някои от
децата отглеждани там са неспособни да установяват дълбоки
взаимоотношения по-късно в живота си. Боулби ги нарича “лица
лишени от любов”. Те използват хората само в свой интерес, без да
се обвързват с продължителни и любящи отношения, тъй като не са
имали възможност да поддържат връзка с една основна фигура на
привързаност, а са били отглеждани от различни грижещи се, които
не винаги са откликвали на техните потребности и не са били
ангажирани емоционално с тях, при което сигналите на децата са
оставали пренебрегнати или откликът е закъснявал. Според Боулби
съществува критичен период, след който ефектите от интернатната
депривация са необратими. Според Боулби критичният период е 8-9
месечна възраст. Ако децата са лишени от пълноценни интеракции
до тази възраст, те не могат да изработят адекватно социално
поведение.

Подходът на Дж. Боулби при анализа на родителско-детските

отношения е клиничен. За да развие идеята за афективна връзка,
той наблюдава невъзможността тази връзка да бъде създадена.
40
При деца, отрасли в ситуация на липсваща системна грижа се
наблюдават афективни, когнитивни и социални дефицити в
развитието им.
Ранният опит на Боулби с хоспитализирани и бездомни деца
през 40-те години на ХХ век показва, че детето има потребност да
изгражда, поддържа и развива постоянна връзка с майката или с
друга основна фигура, която се грижи постоянно за него.
Новороденото изгражда поведение, провокиращо формирането на
съответни на потребностите му емоционални и поведенчески
системи у възрастния, които адекватно да отговорят на
потребностите му. Ако обгрижващата фигура е въвлечена в
интеракцията, се изгражда двустранна връзка, стремяща се към
афективна удовлетвореност. Тази афективна удовлетвореност е
възможна само на базата на развитието на вътрешните работни
модели, които имат тенденция към стабилност. Еволюционно-
адаптивисткият аспект на тази връзка се състои в изграждане на
поведенчески модели, даващи възможност за независимо и сигурно
изследване на света. Привързаността към майката осигурява
възможността за изследване, чувство на сигурност, а по-късно и
независимост. Най-съществено значение има сензитивното
поведение на фигурата на привързаност, тъй като то определя
качеството на създаващата се афективна връзка и развиващата се
привързаност. Най-голямата опасност за съществуването на тази
връзка е раздялата с фигурата на привързаност. При краткосрочни
раздели сепарацията предизвиква безпокойство и тревожност, а при
дългосрочни –нарушения в развитието на привързаността.
Поведенческият аспект на привързаността Дж. Боулби
определя като взаимосвързани поведенчески системи:
 опознаване (exploration),
 грижа (caregiving),
 свързване (affiliation),
 сексуално общуване (sexual mating). „Всяка от тези системи
обслужва уникални функции и реагира на различни стимули от
средата.”
Системният подход в теорията се актуализира чрез идеите за
активираност и включеност на няколко процеса, търсещи
равновесие със средата. В различните жизнени периоди важност

41
придобиват различни системи. През детството привързаността е
първостепенна и затова когато потребностите са удовлетворени и
детето изпитва сигурна привързаност, останалите поведенчески
системи се включват безпроблемно на основата на тестовото
поведение на детето за наличието на сигурна база. Освен
наличието на сигурна база, децата се нуждаят от динамична
репрезентация на релевантните аспекти на „Аз”-а, на самото
поведение, на средата, на значимите други. Дж. Боулби смята,
„вътрешните работни модели“ (“mental working models“) „са
комплексни афективни и когнитивни схеми, които генерират
поведение спрямо присъствието и способността за откликване на
значимите други.” Колкото по-адекватни са тези вътрешни работни
модели, толкова по-добре индивидът може да прогнозира
бъдещето. Вътрешните работни модели биват два вида:
 вътрешен оперативен модел на другите (първо – на средата, а
впоследствие – на майката, от които по-късно призтича
моделът на другите) и
 вътрешен оперативен модел на „Аз”-а.
Дж. Боулби счита, че теоретично тези модели са независими,
но практически си взаимодействат. Чрез тях системата на
привързаността осигурява надеждно развитие. Ако тези два модела
се ревизират частично след промяна в средата, настъпват
патологични промени във функционирането. Постоянните проверка,
ревизия и разширяване на моделите изискват съзнателна
преработка на съдържанието им. На интрапсихично ниво тези
процеси на преработка обслужват саморегулацията и нагласите.
Комуникативният процес при хората позволява споделяне на
съдържанието на моделите между индивидите. За да протича
хармонично едно взаимодействие, всеки трябва да бъде наясно с
гледната точка на другия, с неговите цели, чувства и намерения и
да е склонен към съгласуване на индивидуалните си цели с тези на
другия. Това изисква всеки от участниците в интеракцията да има
модели за себе си и другия, които да се преразглеждат и допълват,
посредством комуникацията между тях.
Вътрешните работни модели започват формирането си чрез
връзката с фигурата на привързаност още в най-ранна възраст и са
база за формиране на нагласи, убеждения и очаквания. Тези

42
модели не са само когнитивни и поведенчески, а в основата си са
афективни.
Във втория том на своята трилогия „Привързаност и
загуба”(“Attachment and loss”), наречен „Раздяла” (“Separation”), Дж.
Боулби разширява идеите си и предполага, че работните модели за
себе си и за фигурата на привързаност са особено важни.
(Bretherton,1992г.). Те са придобити чрез интерперсонални
интеракционни патерни и се допълват взаимно. Ако фигурата на
привързаност е признавала и удовлетворявала нуждите на бебето
от комфорт и защита и е зачитала нуждите от независимо
изследване на средата, вероятно детето ще развие вътрешни
работни модели за себе си като за ценен индивид и такъв, на когото
може да се разчита. Обратно, ако родителят е отхвърлял призивите
за подкрепа или изследване, то детето най-вероятно ще конструира
вътрешен работен модел за себе си като за незаслужаващ и
некомпетентен човек. С помощта на вътрешните работни модели
децата предвиждат поведението на фигурата на привързаност и
планират собственото си поведение.
В „Раздяла” Боулби разглежда и ролята на вътрешните
работни модели в трансгенеративното предаване на стила на
привързаност (Bretherton, 1982г.). Индивиди, които са стабилни и
разчитащи на себе си, са имали подкрепящи родители при зов за
помощ, които едновременно с това са позволявали и окуражавали
автономията. Това са родители, склонни на открита комуникация
относно работните модели за себе си, за детето и другите, но също
така са внушавали, че работните им модели са отворени и могат да
бъдат обсъждани и ревизирани. Според Боулби наследствеността,
отосно психичното здраве, чрез семейната култура е не по-малко
важна, и може би дори далеч по-важна, отколкото е генетичната
наследственост. (Bowlby, 1973, цит. по Bretherton, 1992г.)
Според Дж. Боулби (1982г.), вътрешните работни модели за
себе си и другите задават прототипи за всички по-късни
взаимоотношения. Подобни модели са относително стабилни през
жизнения цикъл. Лонгитюдни изследвания показват, че деца с
история на сигурна привързаност са устойчиви, самостоятелни,
социално ориентирани, емпатични към чуждия дистрес и с по-
задълбочени връзки. Това “предаване” на моделите на

43
привързаност подкрепя идеята за това, че вътрешните работни
модели се демонстрират в зряла възраст, определяйки бъдещите
взаимоотношения и връзки, а също, че сигурността на модела на
привързаност е стабилна във времето. (Pendry P., 1999г.).
Дж. Боулби анализира когнитивните теории за преработка на
информацията и теоретизира защитната функция на вътрешните
работни модели. Стабилността на моделите произтича от факта, че
осъзнаването на патерните намалява с тяхното автоматизиране.
Дихотомните патерни са по-устойчиви към промяна, отколкото
индивидуалните, поради наличието на реципрочни очаквания и
нагласа за предсказуемост. „Адекватността на вътрешните работни
модели може да бъде увредена, когато изключването на
информация със защитна функция взаимодейства с тяхното
подновяване в отговор на промените от средата.” За да обясни
функцията на защитните механизми на дискриминиране на
информация, той разглежда процесите на постъпване и преработка
на информация като йерархични, като на всяко ниво информацията
подлежи на проверка. Предположенито на Дж. Боулби е, че
процесите на игнориране на информация от съзнанието произлизат
от процесите на защитно изключване и довеждат до формулирането
на три вида ситуации, предразполагащи децата към това защитно
изключване:
 ситуации, за които родителите не искат децата им да
знаят, независимо че са били свидетели;
 ситуации, в които децата не могат да понесат мисълта за
родителско неприемливо поведение и
 ситуации, в които децата са направили или помислили за
нещо, от което дълбоко се срамуват.
Процесите на защитно изключване предпазват децата от
когнитивно объркване или преживяване на афективен конфликт.
Клиничните изследвания на Боулби подкрепят теорията за
защитното изключване и внушават, че то води до „разцепване” на
вътрешните работни модели. Детето възприема това, което му се
говори и от тази информация се репрезентира образът на „добър”
родител, но едновременно с това, отхвърлящото поведение на
родителя се възприема като проява на „лош родетел”.

44
 Дж. Боулби подкрепя идеите си с теорията на Tulwing (1972г.),
който разграничава епизодична памет, в която се съхранява
автобиографичен опит, от семантична памет, в която се съхранява
общото, концептуално познание, произтичащо както от собствения
опит, така и от информация, предоставена от другите. Някои
психични конфликти, според Дж. Боулби, възникват тогава, когато
двата източника на информация – от другите и от личния опит, са
крайно противоречиви.
Дж. Боулби не изоставя поведенческия подход и подлага на
широко обсъждане контрола на едновременно активните
поведенчески системи, които са в йерархична структура, но и в
отношение на съревнование и съперничество. Според Дж. Боулби,
при кохерентна личностова структура, главната регулативна
система, отговорна за съзнателната преработка на процесите, има
достъп до всички спомени, независимо къде се съхраняват. В
подхода на Боулби, следователно, се наблюдават четири
обяснителни акцента:
 биологичен,
 поведенчески,
 когнитивистки и
 интеракционистки.
Според него човек има вродена предразположеност и потребност
от изграждане на привързаност. Привързаността се изгражда чрез
взаимосвързаността на сигналите за близък контакт и откликващо,
но и търсещо поведение на грижещия се. Привързаността осигурява
добро когнитивно развитие чрез независимото изследване на света.
Изграждането и развитието на привързаността не е статичен, макар
и развитийно постъпателен процес, и зависи от множество фактори.
В този аспект основните характеристики на привързаността са:
 поддържане на близостта (proximity maintenance);
 сигурно убежище (safe heaven);
 сигурна база (secure base).
Изхождайки от наблюденията и изследванията на ефектите на
раздяла, Дж. Боулби заключава, че ранният опит до 5-годишна
възраст е решаващ. Тази идея има своите психоаналитични корени,
независимо от съществените отклонения от класическата теория на
обектните отношения. Загубата в детството, особено вследствие на

45
раздяла, е най-голямата загуба, която има дълбоки и трайни
последици в живота.
В трилогията си Дж. Боулби предлага епигенетичен модел на
развитието, повлиян от работата на Waddington (1957).
Според Дж. Боулби два вида стимули предизвикват страх у бебето:
 непознатото, сигналите за опасност и
 отсъствието на фигурата на привързаност.
Могат да се очертаят някои основни приноси на Дж. Боулби и
неговата теория на привързаността:

 „Функцията на привързаност е от решаващо значение,

което се изразява в това, че дава възможност на бебето
да научи от майката различни дейности, даващи му
възможност да оцелее” (Боулби,1969). Боулби
подчертава, че привързаността се запазва през целия
живот и при ситуация на опасност или заплаха се
реактивира дори и при възрастни хора.
 Дж. Боулби признава биологично заложената
необходимост от привързаност на детето с грижещия се:
„Интимните свързвания с други човешки същества са
основната ос, около която се върти човешкият живот, не
само когато е бебе, но и през юношеството, зрелостта,
чак до старостта”(Боулби, 1980).
 Теорията на привързаността вдъхновява редица
съвременни изследвания, свързани с психичното здраве,
психичното развитие и регулацията на афекта.
 Тя е в същността си теория, основана на доказателства,
която може да се операционализира и валидизира.
 Боулби обогатява теорията на обектните отношения, като
поставя акцент върху психичните последствия на
отделянето на детето от майката в ранното детство.
 Дж. Боулби „променя теоретичните основи на
психоанализата, извършавайки преход от метапсихология
към системно мислене...” (Атанасов, Н., 2009).
 Данните за вредното влияние от загубата на майчина
грижа оказва влияние върху практически мерки, свързани
с хоспитализация, настаняване в институции, приемна

46
 грижа и др. Това води до реформи в институциите за
отглеждане на деца в Европа през 60-те и 70- години и до
практическото им затваряне в много държави.

Приносът на Мери Ейнсуърт за развитието на

теорията на привързаността

Привързаността представлява близката продължителна и

взаимно удовлетворяваща афективна връзка между един човек и
друг определен човек. Тя е устойчива връзка, която преодолява
пространство и време, синоним на любовта
(Мери Ейнсуърт,1969).

47
 Мери Салтер е родена през 1903 г. в Охайо, но израства в
Торонто и на 16г. започва своето обучение в университета. По
време на следването силно впечатление й прави теорията на Blatz,
която обсъжда ролята на родителите за създаване на безопасна
среда за децата. Тя предположила, че тези идеи могат да й
помогнат да разбере защо чувства срамежливост в различни
социални ситуации.

Първият ментор на Мери Салтер е William Blatz, директор на

Института за детски изследвания в Университета в Торонто.
Неговата „теория за сигурността” начертава изследователския й
път. Според Blatz т.нар. „сигурна зависимост” на детето от
родителите му позоволява да изследва непознатото и да се развива
в посока на „независима сигурност”. Blatz обяснява
трансформационния процес по придобиване на независимост чрез
процес на преминаване от „незряла зависима сигурност” в „зряла
сигурна зависимост”. В юношеските години и в зрелостта, незрялата
зависимост се актуализира в близки отношения с партньорите.
Мери Салтер защитава дисертация върху тази теория.

След получаване на докторската степен Мери Салтер няколко

години преподава психология. През 1950 г. тя се омъжва и приема
фамилията на съпруга си-Ейнсуърт, с което име става известна в
научните среди. Съпрузите се преместват да живеят в Англия. По
това време Джон Боулби търси сътрудник и пуска обява за това във
вестник, на която М. Ейнсуърт отговаря. Така започва тяхното 40-
годишно сътрудничество.

След сътрудничеството с Blatz, втората значима среща в

живота на М. Ейнсуърт е тази с Джон Боулби. Скоро тя се
присъединява към изследователския му екип в Клиниката Тависток,
Лондон. Там работи с James Robertson, пряко отговорен за
наблюденията и записите на данни от поведение на деца преди, по
време и след хоспитализиране или влизане в институция за
отглеждане. По това време неоспорвано е психоаналитичното
тълкувание, че децата се привързват към майките си, за да
задоволяват основните си нужди, най-вече – от храна. Самата
Ейнсуърт е обучавана в тази парадигма и я защитава. Тя дори

48
смята, че Боулби ще се дискредитира, ако публикува наблюденията
си върху привързаността, интерпретирани етологично и обвързани с
импринтинга под влияние на идеите на Лоренц. Тя споделя: „Преди
не ми се е струвало така привлекателно да се търси обяснение на
чувствата и поведението чрез вглеждане в самия човек, защото го
смятах за по-скоро оставен на милостта на външни сили. Отваряше
се огромна изследователска перспектива.”

През 1954 г., съпругът й получава предложение за работа в

Уганда. През 1953 г. М. Ейнсуърт започва работа в Източно-
африканския инситут за социални изследвания в Кампала, Уганда.
Първоначалната й задача е да изследва традиционната за
угандийското общество неколкодневна раздяла между майка и дете,
свързана с отбиването му. Този традиционен социален модел обаче
се оказва вече непопулярен и Ейнсуърт започва да изследва
моделите на развитийните промени и индивидуалните различия във
взаимоотношенията „майка-дете”. Именно тези емпирични
изследвания в Уганда убеждават Ейнсуърт, че зараждащата се
теория на Боулби има много голям потенциал, по-голям отколкото
класическата психоанализа или бихейвиоризма. Така първото
изследване на привързаността от еволюционна гледна точка се
осъществява извън западните общества, и то няколко години преди
Боулби официално да представи данните от изследванията си пред
Британското психоаналитично общество. В Уганда Ейнсуърт
наблюдава феномена „сигурна база”, който за пръв път описва още
в дисертацията си с Blatz. „Поведенческият модел, който нарекох
„използване на майката като сигурна база” подкрепя факта, че е
възможно да съществува здравословно психично развитие на
близка привързаност, едновременно с увеличаващите се
компетентности и независимост на детето. Именно несигурното
дете се притиска и се държи здраво за майка си, и отказва да се
отдели от нея. Сигурното дете, обратно, защото е добре
привързано, се отдалечава и разкрива привързаността си чрез
тенденцията си да иска да знае дали майката е наоколо, да се
завръща при нея отвреме-навреме, да споделя с нея удоволствието
от изследването на чудесата и новостите на света. Ето защо, в
отговор на обичайния родителски въпрос, аз отговарям, че
привързаността обикновено ... не си взаимодейства с развитието на
49
уменията и самостоятелността на детето, но че привързаността
подкрепя това развитие.”

М. Ейнсуърт използва двегодишния престой в Уганда, за да

изследва поведението на деца и майки в села близко до Кампала.
Резултатите от тези изследвания са описани в книгата
"Младенчество в Уганда". Тези изследвания насочват М. Ейнсуърт
към това, че съществуват различни модели на привързаност и, че
при опознаване на средата, бебето ползва майката като сигурна
база. Връщайки се обратно в САЩ, тя продължава изследванията
на бебета и майки от средната класа и успява да формулира
моделите на привързаност, които са в основата на множество
изследвания в психологията на развитието и клиничната
психология.

След напускането на Уганда тя постъпва в John Hopkins

University като професор по психология на развитието през 1958 г.
Ейнсуърт продължава сътрудничеството си с Боулби, с когото
започват усилена кореспонденция, но на нова, партньорска основа.
Той й изпраща черновата на „Природата на връзката на детето и
майка му” (“The nature of the child’s tie to his mother”). По това време
тя прави първата публична презентация в Тависток на резултатите
от африканските си изследвания. Презентацията и резултатите от
изследванията се приемат хладно и предубедено. В отговор на
критиките за абстрактност на понятията, недиференциран научен
апарат, описателност и т.н., Ейнсуърт класифицира типовете
поведенчески модели на каталожен принцип, който да послужи като
критериална норма при изследване на привързаността. Тази
класификация на стиловете привързаност служи за база на второто
мащабно изследване на привързаността през първата година от
живота на детето, този път – в индустриализирано западно
общество.
През 1963 г. Ейнсуърт започва т.нар. Балтиморски
изследвания, в които изучава 26 двойки майка-дете (4 часа дневно
всеки 3 седмици в продължение на една година, в домашни
условия), използвайки основно описателен наративен подход,
служещ за анализ и конструиране на скали. Данните от тези
експерименти са обобщени малко преди излизането на

50
„Младенчество в Уганда” (“Infancy in Uganda”) през 1967 г. Целта на
изследването е била да се открие дали съществува причинно-
следствена връзка между реактивността на майката и плача на
детето. Наблюденията сочели, че бебетата, на чиито плач майките
отговаряли със загриженост, намалявал. Основният извод, който
Ейнсуърт прави е, че последиците от интеракцията между майка и
дете наблюдавани в начина на хранене, телесния контакт, играта
„лице в лице”, сензитивността и реактивността на плач през първите
3 месеца от живота на детето, са предпоставка за развитието на
хармонични отношения в диадата през първата година от живота.
Идеята, че чрез отзивчивостта на майката към плача през първите
месеци плачът намалява през следващите, е посрещната с критики
от бихейвиористите, изучаващи процесите на учене. Въпреки
критиките този възглед променя теоретичния и практически модел
на родителстване през първата година от живота на детето.
Втората основна заслуга на това изследване е разработката
на лабораторна процедура за оценка на ползването на майката като
сигурна база от детето с цел изследване на средата. Финалната
фаза на изследването – когато детето е на 12 месеца, Ейнсуърт
провежда с Wittig. (Ainsworth & Wittig, 1969). Ейнсуърт описва
реактивността на майката като чувствителност, като способност да
преживее нещата от позицията на детето. Нечувствителната майка,
наблюдавана в изследването на Ейнсуърт, е безразлична. Тя не е
агресивна или отхвърляща, но е неспособна да надхвърли
егоцентричната перспектива. „Тези майки проявяват по-малка
способност за децентриране.”
Особен интерес за М. Ейнсуърт представлява факта на
притеснение, срам и свенливост при някои деца в социални
ситуации, което я довежда до множество изследвания за това как
детето се привързва към своята майка. Дж. Боулби признава
заслугите на М. Ейнсуърт за описанието на поведение, отнасящо се
до ползването на майката като сигурна база и реакцията на детето
при кратки раздели с нея. Изследванията на М. Ейнсуърт се базират
на създадената от нея диагностична процедура, наречена
“Непозната ситуация”. Целта е да се изследват четири модалности:
 реакцията на бебето при раздяла (тревожност, породена от
раздяла);

51
  желание на детето да изследва;
 реакции на тревожност, предизвикана от непознат;
 поведение при завръщане на майката.
Основната цел на тази процедура е да се изследва чувството за
сигурност у детето в непозната ситуация.
Това е най-широко използваната и валидизирана лабораторна
процедура за оценяване на привързаността при деца между 1 и 2-
годишна възраст. Установяването на ранните отношения майка-
дете се базират на реакциите на детето при краткотрайни раздели с
майката. Тази диагностична процедура Мери Ейнсуърт (Ainsworth,
1978) разработва, за да потвърди емпирично теоретичните
прозрения и клиничните наблюдения на Дж. Боулби.

Процедурата „Непозната ситуация” се състои от осем къси

епизода, в които се осъществяват кратки раздели и събирания с
майката. Въпреки множеството изследвания, проведени с тази
диагностична процедура и доказаната възможност да диференцира
различни стилове привързаност, тя не може да диагностицира
психопатология. „Класификацията в „Непозната ситуация” е
несигурна и показва по-скоро риск от психопатология, а не
индикатор за такава. Несигурната привързаност не е синоним на
разстройство на привързаността” (Charles H. Zeanah.,1996).

Еп Събития Поведение
из на привързаност
од
1 Изследователя въвежда родителя и бебето в
стаята за игра и след това излиза-30 сек.
2 Родителят седи, докато бебето си играе с Родителят като сигурна
играчките-3 мин. база
3 Влиза непознат, сяда и говори с родителя-3 Реакция на непознат
мин. възрастен
4 Родителят напуска стаята. Непознатият реагира Тревожност от раздяла
на бебето и го утешава, ако е разстроено-3 мин.
5 Родителят се връща, поздравява бебето и го Реакция на повторно

52
 утешава, ако е нужно. Непознатият излиза от събиране
стаята-3 мин.
6 Родителят излиза от стаята-3 мин. Тревожност от раздяла
7 Непознат влиза в стаята и утешава бебето-3 Способност да се
мин. успокоява от непознат
8 Родителят се връща, поздравява бебето, Реакция на повторното
утешава го, опитва се да го насочи отново към събиране
играчките-ако е необходимо-3 мин.

Фиг.3: Процедура „Непозната ситуация” на М. Ейнсуърт.

Въз основа на наблюденията на реакциите на бебето и на

майка му по време на различните епизоди, М. Ейнсуърт
идентифицира три различни модела на привързаност. Тя акцентира
на поведението на бебето при завръщането на майката след кратка
раздяла. Повечето деца демонстрирали очаквано поведение: когато
майката излезе, детето стояло до вратата и плачело, а когато се
връщала, то се приближавало и протягало ръце. Тревожността от
раздяла, следваща от загуба на фигурата на привързаността се
смята за нормален и адаптивен отговор на сигурно привързаното
дете. В термините на Боулби това поведение има еволюционен
характер и е свързано с оцеляването му. След като се успокои, то
се завръщало към нормалнна игра с играчките. Имало обаче, още
две групи деца, демонстриращи друг тип поведение:
 Пренебрегване на майката при нейното влизане, отказ от
контакт и игнориране на опитите за обща игра. Този тип
привързаност Ейнсуърт нарича „избягваща”. В последвалите
наблюдения на отношенията „майка-дете” в домашни условия
и чрез използване на инструмента „Непозната ситуация”
последователите на Ейнсуърт доказват, че молбите за
подкрепа и внимание, особено за близък телесен контакт, от
децата с избягващ стил на привързаност, са били системно
възпрепятствани и отклонявани. „Тези деца не проявяват
дистрес при раздялата....., избягват контакт с непознатия и
насочват вниманието си към играчките.”
 Шумни протести при напускане на майката и демонстрация на
гняв и обида, когато тя се завърне и едновременно с това
53
 търсене на контакт с майката. Този стил привързаност е
наречен „амбивалентен”. „Тези „резистентни” или
„амбивалентни” деца не „потъват” в прегръдката на майките
си, когато ги вземат. Те не само трудно се успокояват, но и
често отблъскват майките си, когато ги вдигат на ръце и гневно
хвърлят играчките, които майките им предлагат.” Майките на
деца с амбивалентна привързаност са непостоянни спрямо
детските сигнали, те „...не винаги са на разположение и са
интрузивни или свръхафективни. В непознатата ситуация
типичното амбивалентно дете е „прилепено“ за майка си преди
раздялата, крайно разтревожено, когато майката напуска,
търси контакт до завръщането, но е гневно и е трудно да бъде
успокоено, не се впуска в изследователско поведение.”
Тези наблюдения напомнят на Ейнсуърт за описанието на
Robertson (Robertson & Bowlby, 1952) на подобни модели на реакции
при по-големи деца при среща с майката след дълга и травматична
раздяла. На базата на опита на Боулби и собствените наблюдения
Ейнсуърт оформя класификационен модел с оценъчни скали за
„Непозната ситуация”. В него трите поведенчески модела са
определени като „сигурна”, „избягваща” и „амбивалентна”
привързаност. Сравнението на данните от двата експеримента
сочели, че майките на децата със сигурна привързаност се държали
сензитивно през първите 3 месеца от живота на детето, майките на
децата с избягваща привързаност са били отхвърлящи и не са
поддържали телесен контакт с тях, а майките на децата с
амбивалентна привързаност са реагирали неконсистентно и
непостоянно на търсещото поведение на детето, отговаряйки много
отзивчиво в някои ситуации и игнорирайки го в други. „През остатъка
от първата година децата със сигурна привързаност развиват най-
хармонични отношения с майките си, докато тези с избягваща и
амбивалента са по-проблематични.”
Според М. Ейнсуърт има четири основни критерия за
разпознаване на майчиното поведение като индикатор за типа
привързаност:
 Чувствителност;
 Приемане;
 Зинтересованост;

54
  Достъпност.
„Непозната ситуация” на Ейнсуърт намира много широко
приложение като инструмент за оценка на качеството на
привързаността, но пренебрегва феноменологичното наблюдение в
битови условия. Ейнсуърт критикува тази практика: „Разочарована
съм, че толкова много изследователи на привързаността
пристъпват към изследванията си, използвайки „Непозната
ситуация”, без да изследват какво се случва в домовете на хората
или при други естествени условия, което – както съм казвала и
преди – означава изместване на научното внимание от обекта на
изследване, което, разбира се, не е никак далновидно.”
Данните от множество изследвания с „Непозната сигуация” дават
основание на М. Ейнсуърт да идентифицира три стила на
привързаност в детството:

 Сигурна привързаност (secure attachment),

 Несигурна-избягваща привързаност (insecure-avoidant

attachment),

 Несигурна-амбивалентна привързаност (insecure–ambivalent

attachment).

Фиг.4: Привързаност и вътрешни работни модели.

55
 М. Ейнсуърт емпирично доказва, че при тези три модела се
наблюдават значителни различия в качеството на привързаността.
В съответствие с теорията на Дж. Боулби, тези стилове са тясно
свързани с различията в осигуряването на топлота, обич и
отзивчивост. Тази лабораторна процедура провокира въпроси
относно кроскултурните различия в практиките за отглеждането на
децата. Например, 40% от новородените в Германия демонстрират
избягваща привързаност. Немските родители ценят независимостта
и насърчават бебетата си да не се „залепват” за тях. Докато
изследване на новородени от народа догон в Мали, Африка,
разкрива, че няма деца с избягваща привързаност. Майките догони
остават винаги на разположение на бебетата си, незабавно ги
гушкат и кърмят в отговор на глад или дистрес. При новородените в
Япония също рядко се среща избягваща привързаност. Голяма част
от тях са с несигурна-амбивалентна привързаност, но техните
реакции не винаги са белег на същинска несигурна привързаност,
тъй като японските майки рядко оставят бебетата си на чужди
грижи, така че „Непозната ситуация” е вероятно твърде стресираща
за техните бебета. (Бъркч Л., 2007).

Сигурната привързаност е следствие от надеждността и

сензитивността в предоставянето на сигурност, любов, храна и
топлина. Определени поведенчески активностти от страна на
майката и детето, също са предпоставка за развитието на сигурна
привързаност. Когато този, който се грижи за детето отговаря
адекватно на неговите потребности, то започва да формира
доверие към света. (Матанова, В., 2003).

М. Ейнсуърт (цит. по Bowlby, 1982) първа описва критериите

на родителско поведение, които допринасят за формирането на
сигурна привързаност. Данни от последващи проучвания
категорично подкрепят тяхната валидност. Според М. Ейнсуърт тези
критерии са:
 чест и продължителен физически контакт между детето и
майката, особено през първите шест месеца, заедно със

56
 способността на майката да успокои разстроеното бебе
като го държи на ръце;
 сензитивност на майката към сигналите на бебето и
особено способността й да „напасва” грижите си в
зависимост от индивидуалния ритъм на бебето;
 обстановка, осигуряваща на бебето възможността да
придобие усет за последиците от собствените си действия;
 взаимно удоволствие, което изпитват майката и бебето в
ситуации на интеракции.
М. Ейнсуърт показва, че когато децата със сигурна
привързаност са в безопастност, те по-лесно разбират импулсите
си, а когато се чувстват заплашени, по-лесно намират утеха. М.
Ейнсуърт смята, че по-важен индикатор за стила на привързаност е
повторното събиране с майката, а не толкова раздялата с нея.
Децата със сигурна привързаност почти веднага се успокояват при
повторното връщане на майката и с готовност се връщат към
играта. (Wallin, David J.,2007г.). Сигурната привързаност се
характеризира с уверено „ползване” на майката като сигурна база,
при което в нейно присъствие детето изследва средата с лекота и
комфорт. Това изследвователско поведение намалява при
напускане на майката, но детето я приветства при завръщането й и
с ентусиазъм търси близост и взаимодействие с нея, като с лекота
подновява изследователското си поведение. М. Ейнсуърт и нейните
колеги са установили, че майчината чувствителност по време на
ранното детство е показател за сигурната привързаност на детето.
Майките на сигурно привързаните деца са склонни да държат
бебетата си по-внимателно и нежно за по-дълги периоди от време,
да реагират адекватно на плача им, да показват повече обич и да ги
хранят по-добре. (Main,1985). Тези открития кореспондират с
проучванията на майчината сензитивност на Crowell и Feldman
(1988г.), в които сензитивността към сигналите на бебето е
показател за сигурно привързване (по K. N. Levy, S. J. Blatt, 1999).
За М. Ейнсуърт способността на детето да ползва майката като
сигурна база е основна предпоставка за развитието на сигурна
привързаност. „Майките на сигурните бебета са им осигурили
сигурна база, от която да изследват света” (Ainsworth 1978). М.

57
Ейнсуърт прави интересни изследвания, в които открива
положителна корелация между сигурната привързаност и
удоволствието, което майката изпитва от кърменето.

При сигурната привързаност детето, което търси утеха и

спокойствие, усеща реакциите на родителите си като консистентни и
даващи. По този начин бебето може да предвиди поведението на
родителите и да изрази чувствата си. Това му дава възможност да
използва когнитивна информация, за да предвиди събития и да си
служи с по-голям репертоар от емоции. Това означава, че то е
способно да преценява правилно сигурни ситуации и да е по-малко
фрустрирано от нови ситуации. Неговите преживявания вероятно са
резултат от регулярното успокояващо родителско поведение в
моменти на страх от нови ситуации (Dallos, Rudi, 2006).

Децата със сигурен тип привързаност изследват активно света

около себе си в присъствието на майката-движат се из цялото
пространство, играят си, често поглеждат към майката, връщат се
при нея, докосват я, говорят й. Децата са значително обезпокоени
при излизане на майката и намаляват изследователската си
дейност. Когато майката се връща, те я приветстват радостно,
опитват се да възстановят физическия контакт и остават известно
време с нея. Когато възобновят увереността си, децата отново се
заемат с опознаване на средата. Реакциите при раздяла с майката
свидетелстват за дълбоката потребност от близост с нея. М.
Ейнсуърт установила, че майките на децата със сигурна
привързаност са сензитивни и бързо реагиращи на детските
сигнали. Децата плачели рядко и използвали майката за сигурна
база в изследователското си поведение. Отзивчивостта на майките
ги карала да се чувстват защитени в нейно присъствие и ги
окуражавала да опознават средата. В бебешка възраст сигурно
привързаните бебета имат способност за приспособяване, т.е. те са
относително гъвкави, добре комуникират с връстници и са
одобрявани от тях.

При несигурно-избягващия стил на привързаност децата

изглеждат неоткликващи на родителя. Майката също не проявява
особен интерес към детето и го наблюдава отдалече. Детето
избягва контакт с непознати и насочва вниманието си към играчките,

58
като остава привидно безразлично при напускането на майката,
което създава впечатление за лъжливо спокойствие. Децата не
проявяват дистрес при раздяла с майката и я игнорират когато се
връща в стаята. Тези деца не виждат смисъл да търсят
спокойствие, тъй като знаят, че няма да го получат. Такива майки се
отдръпват когато децата им са тъжни. (Wallin, D. J.,2007г.). Детето
постепенно се научава, че може да очаква наказание когато
проявява дистрес и това блокира емоциите, показващи дискомфорт.
Детето придобива умения да неглежира потребността си от
свързаност и да се фокусира към извънличностните аспекти на
ситуацията. В крайната си форма това поведение наподобява
синдрома на Аспергер. Детето избягва очен контакт и
взаимодействие с родителя, тъй като може да бъде наказано. С
възрастта то се научава да се преструва, да осигурява грижа, а не
да търси грижа, тъй като само тогава би могло да бъде
възнаградено. Този модел се описва като деактивиране, при което
се изключва емоционалната система. Тази стратегия се
характеризира с това, че човек се дистанцира от всякакъв вид
дистрес. Това включва активно неглежиране на застрашаващи
събития и слабости, потискане на мисли или спомени, които могат
да предизвикат дистрес, избягване на близки взаимоотношения,
непризнаване на негативни чувства и страхове. Формира се
вярване, че човек може да се справя сам, което се подсилва от
отричането на собствената уязвимост. Вътрешният свят може да
изглежда подреден, но такъв човек е емоционално опустошен,
лишен е от хаоса на чувствата, на дистреса и не признава нуждата
от другите. (Dallos, R., 2006г.). Този модел е защитна реакция на
детето в резултат на прекалено стимулиращи и интрузивни намеси
от страна на майката.

В „Непозната ситуация” децата с несигурна-избягваща

привързаност веднага започват да изучават игровата ситуация, без
да обръщат внимание на майката и без да я използват като сигурна
база. Те са отчуждени и не разчитат на майчината подкрепа и
защита. Не плачат и не проявяват безпокойство, когато майката
излиза от стаята. Те изглеждат независими в непознатата ситуация
и не търсят близост с майката при нейното завръщане. Остават
спокойни, когато са сами. Стремят се да избегнат физическия

59
контакт или гледат в друга посока. Отнасят се към непознатия по
същия начин както към грижещия се. Те изглеждат привидно
самостоятелни, но всъщност отхвърлянето на майката е белег за
емоционалните им затруднения. Някои от тях силно плачат, когато
тя напуска стаята. Наблюденията показват, че майките са
недостатъчно отзивчиви и често отхвърлящи. Поведението на
децата остава независимо, но неуверено и тревожно за
местонахождението на майката. Според М. Ейнсуърт, когато децата
с тази привързаност попаднат в “Непозната ситуация”, те се
страхуват, че няма да получат от майката закрила и поддръжка.
Честото отхвърляне от страна на майката ги кара да застанат в
защитна позиция и да отричат потребността си от близост с нея, за
да не бъдат разочаровани отново. Страхът остава и след като
майката се завърне, на което те реагират хладно и сдържано. М.
Ейнсуърт (1971г.) е на мнение, че с поведението си, децата казват:
“Коя си ти? Трябва ли да те признавам, щом не би ми помогнала,
когато ще ми бъде необходимо?”. Дж. Боулби смята, че това
защитно поведение може да се фиксира и детето да стане
самонадеян и отчужден възрастен, който не създава близки
отношения, защото се страхува да им се довери.

Според теорията на привързаността децата се различават

според видовете стратегии, които възприемат за регулиране на
тревожността, свързана с привързаността. След раздяла и
повторно събиране някои несигурно привързани деца приближават
родителите си, но с амбивалентност и противопоставяне, докато
други се отдръпват от родителите си, очевидно минимизирайки
чувствата и поведението, свързани с привързаността. Един от
големите въпроси в изследването на привързаността в бебешка
възраст е дали децата, които се отдръпват от родителите си са
наистина по-малко разстроени и дали защитното им поведение е
прикритие за истинските чувства и уязвимост? Изследвания на
вниманието, сърдечния ритъм и стрес-хормоните показват, че
избягващите деца са стресирани от раздялата, въпреки фактът, че
реагират по хладен и защитен начин.
Майките на деца с несигурна-амбивалентна привързаност са
неотзивчиви към детските сигнали, невинаги са достъпни или са
интрузивни и свръхафектирани. Амбивалентното дете е „залепено“
60
за майка си преди раздялата, крайно тревожно е когато се раздели с
нея, търси контакт до завръщането й, но е гневно, трудно се
успокоява и не се впуска в изследователско поведение. М. Ейнсуърт
смята, че тези деца могат да се класифицират като: гневни и
пасивни. И двата типа реагират с голям дистрес при излизането на
майката. Гневните правят активни опити за свързване с майката, но
имат прояви и на отхвърляне, съпроводени от чести гневни
изблици. Пасивните не могат да се утешат, чувстват се безпомощни
и нещастни от това, че се приближават към майката. Повторното й
завръщане не може да ги успокои и дори когато майката е там, те
като че ли търсят майка, която не е там. Тези майки сякаш блокират
автономността на децата си, непохватни и неуспешни са в опитите
си да успокоят детето. Този модел на привързаност принуждава
детето да бъде свръхбдително, за да получи внимание и грижа.
Причина за афективното му поведение е убеждението, че ако плаче
и се гневи, то някой ще посрещне нуждите ми. Тази стратегия е
позната като хиперактивация, демонстрирана като редуцирани игра
и желание за изследване, прекалено фокусиране върху родителя и
загриженост, редуващи се с прояви на дистрес и гняв. Налице е
също така тенденция да се забелязват опасности и заплахи, да се
увеличава интензивността на емоционалните реакции спрямо
застрашаващи събития и проява на психични руминации за
опасност и заплаха. С появата на езика, вътрешния диалог се
изпълва с дисфункционални мисли за света, другите и бъдещето.
„Хиперактивиращите стратегии предизвикват един самоподхранващ
се цикъл на дистрес, в който хроничното активиране на системата
на привързаност пречи на ангажирането с дейности, които не са
свързани с привързаността и прави така, че нови източници на
дистрес се смесват със стари, съответно създавайки една хаотична
и недиференцирана структура” (Mikulincer, 2003).
Несигурно-амбивалентния стил на привързаност се
характеризира от една страна с компулсивно търсене на грижа, а от
друга, с компусивна грижовност. Компулсивното търсене на грижа,
както е описано от Боулби (1977г.), се характеризира с често и
неотложено поведение на търсене на грижа, за да се подържа
чувството на сигурност. (K. N. Levy, S. J. Blatt, 1999г.). Хипотезата на
Дж. Боулби е, че този модел се развива от опита на детето с

61
ненадежден, неналичен или „студен” родител. Компулсивната
грижовност отразява пo-високо ниво на функциониране на
амбивалентния стил на привързаност в сравнение с по-малко
зрелия, едностранен и нереципрочен стил на търсене на грижа.
Schaffer (1993г.) установява, че компулсивното търсене на грижа е
със значително по-високи нива на зависимост, себекритичност и
тревожност от компулсивното полагане на грижа. Компулсивното
осигуряване на грижа е модел на свързване, произхождащ от
обръщане на ролите родител-дете. Тези отношения са белязани от
нуждата на майката от симбиоза, в която майката се стреми да
получи удовлетворение на собствените си потребности,
използвайки детето си като фигура на привързаност. Компулсивното
търсене на грижа се характеризира с използването на
взаимотношенията за задоволяване на собствените нужди и
недостатъчно осъзнаване на другите като отделни индивиди със
собствени нужди (K. N. Levy, S. J. Blatt, 1999г.). Децата с такъв тип
привързаност са с маладаптивни схеми на поведение.

Изследвания показват, че амбивалентното привързаване се

свързва с анаклитичен вид депресия, характеризираща се с
безпокойство от разпадане на междуличностните отношения и страх
от изоставяне и самота. Избягващата привързаност се свързва с
интроективен/себекритичен вид депресия, характеризираща се с
опасения за загуба на самочувствие и чувства на безполезност,
упреци и вина (K. N. Levy, S. J. Blatt, 1999г.).

Дж. Боулби, М. Ейнсуърт и техните ученици и последователи

са открили, че качествените различия в моделите на привързаност
зависят от поведението на обгрижващите лица. Това откритие води
до класификация на стиловете на привързаност в детството и в
зряла възраст, което е един от големите приноси на теорията на
привързаността към психотерапията.

М. Ейнсуърт дава доказателствената база и разширява

теорията на Дж. Боулби. Основният й принос е:
 Въвеждане на понятието „сигурна база” за фигурата на
привързаността, чрез която детето изследва света;

62
  Класификация и диференциация на стиловете на
привързаност като индикатори за качеството на връзката
майка-дете;
 Идеята за родителската сензитивност като основа за
формиране на сигурна привързаност.
 Безспорен е и приносът на Мери Ейнсуърт към обогатяването
и разширяването на теорията на привързаността като
обяснителна база на приятелството, партньорството,
менторството и брачните отношения.
 Големият принос от класификацията на основата на данните
от „Непозната ситуация” е идеята за ролята на майката в
изграждането на привързаността, т.е. идеята за водещата
фигура на привързаност, служеща за „сигурна база” в по-
нататъшното развитие на привързаността и съответно в
изследването на света. Този принос обосновава идеята на
Мейн за репрезентацията на привързаността и за
съответствието на стиловете привързаност между деца и
възрастни.

Последователи и критици на теорията на

привързаността

След излизането на първия том от трилогията на Дж. Боулби

„Привързаност и загуба”, теорията на привързаността започва да се
консолидира. Това е свързано и с множеството изследвания и
публикации на съмишленици и ученици на Дж. Боулби и М.
Ейнсуърт.
Двадесет години след откритията на Дж. Боулби и М.
Ейнсуърт, М. Мейн и Соломон (1990г.), идентифицират четвърти
стил на привързаност. В изследванията си те забелязват, че този
стил не отговаря на нито един от описаните преди това от М.
Ейнсуърт. М. Мейн и Соломон изследват 200 деца, някои от които
не могат да бъдат класифицирани според системата на М.

63
Ейнсуърт. Общото между тях е липса или разрушаване на стратегии
за справяне в ситуации на стрес. М. Мейн и Соломон извеждат
четвърта категория на привързаност и я наричат несигурна–
дезорганизирано-дезориентирана. Дезорганизираната привързаност
се среща при приблизително 15% от децата, отличава се с най-
висока степен на несигурност в сравнение с другите два типа
несигурна привързаност.

Фиг.5 : Стилове привързаност в детството.

M. Main (1973г.) проследява лонгитюдно развитието на
привързаността като изследва капацитета на сигурност/несигурност
от гледна точка на въвлечеността на детето в игровия процес и
решаването на проблеми. По-късно тя изследва привързаността на
репрезентативно ниво и представя „Интервю за привързаност при
възрастни”-Adult Attachment Interview. М. Мейн разработва
инструмента в средата на 80-те години на ХХ век заедно със свои
колеги от Калифорнийския Университет, Бъркли. Протоколът е
разработен от Carol George, Nancy Kaplan и Mary Main (1984г.,
1985г.,1996г.). Контент-анализът е разработен от Main и Ruth
Goldwin (1984г.) и се развива във времето в работите на Hesse &
Main (2006г.), Main, Hesse & Goldwyn (2008г.).
Б. Тайзърд и Дж. Ходжес (1978г.) провеждат изследване върху
деца, разделени от техните майки, преди да са навършили четири

64
месеца. На мястото, където живеели тези деца, различни хора
полагали много добри грижи за тях. Но поради непрекъснатата
смяна на грижещите се била изключена възможността за по-
дълбоко привързване. За период от четири години за децата се
грижили повече от петдесет човека. Децата били изследвани в
различни периоди: бебета, на 4 години и на 8 години.
Изследователите разделили децата на 4 групи: първата група
включва деца, които били през цялото време в социалното
заведение, втората – деца, които били известно време там и след
това осиновени, третата – деца, които също били известно време в
социалното заведение, но след това се завърнали при своите
биологични майки, и четвъртата – контролна група, включваща деца
от семейства.

Децата, които били осиновени, проявявали повишен интерес и

приятелски чувства към непознати. Тези, които били през цялото
време в институция, показвали силен стремеж към привличане на
вниманието на възрастните и желание за непосредствен допир.
Останалите деца не проявявали никаква загриженост за когото и да
било. Когато отново изследвали децата през осмата година, те
открили няколко интересни неща. Децата, които били върнати на
майките им, преживявали различни трудности в поведенчески план
и се нуждаели от специална помощ, за да се справят с проблемите.
Те не били привързани силно към майките си и не изпитвали
дълбоки чувства към тях. Дж. Боулби предполага, че критичният
период за появата на негативни последици завършва с появата на
реакцията на страх. Редица изследвания показват, че децата,
лишени от интеракции с другите до този период, е вероятно да
изпитват постоянни трудности. Социалната депривация сякаш
поставя децата в “хладилна камера”, като забавя социалното им
развитие. След този период децата, имащи дефицити в общуването
с другите хора, може никога да не започнат да се развиват
нормално (Крейн, 2002г.).

Waters (1978г.), Main, Caplan и Cassidy (1985г.) доказват

сравнителната устойчивост на моделите на М. Ейнсуърт, но
разкриват силната им зависимост от семейната среда.
Устойчивостта на моделите е доказана и от множество лонгитюдни

65
изследвания. Относителна устойчивост и зависимост на моделите
от средата сочат и изследванията на Grossberg (1980г.). В защита
на тезата за устойчивия характер на моделите на привързаност са
изследванията на Fiske и Taylor (1991г.), които считат, че от една
страна вътрешните работни модели са несъзнавани, от друга –
съществуващите схеми асимилират средата, а не средата
акомодира схемите в когнитивен аспект. Според самия Дж. Боулби
промяната на модела на привързаност зависи от способността за
рефлексия и от нов, повторен опит в друга релация с фигура на
привързаността.
Повечето от съвременните изследвания на привързаността
използват „Непозната ситуация” на М. Ейнсуърт за оценка на
модела на привързаност на бебетата и проследяват развитието на
този модел през юношеството и ранната възрастност, използвайки
Adult Attachment Interview (AAI). По време на интервюто родителите
са помолени да опишат и оценят своите детски спомени, свързани с
преживявания на привързаност във важните за тях връзки. Начинът,
по който родителите интерпретират своя опит, осигурява цялостно
впечатление за вътрешните работни им модели. Очертават се
четири различими модели, които показват, че моделът на
привързаност на майките, съответства на класификацията на
техните деца. При бащите тази връзка не е толкова очевидна. Това
“предаване” на моделите на привързаност подкрепя идеята за
вътрешните работни модели, като направляващи бъдещите
взаимоотношения и връзки и показва, че модела на привързаност е
стабилен във времето. (Pendry P., 1999г.).
Сред най-известните ученици на Дж. Боулби и М. Ейнсуърт са
Mark Cummings, Saul Feinman, Mark Greenberg, Milton Kotelchuck,
Robert Marvin, Everett Waters и Rob Woodson. Броят на
изследванията на привързаността се увеличава драстично след
Балтиморския проект. Robert Marvin прави първото изследване на
привързаността в предучилищна възраст. Marvin (1972г., 1977г.)
изследва партньорските отношения от гледна точка на
коригиращата модела на привързаност цел.
През 1977 г. в Университета на Минесота Everett Waters и Alan
Sroufe изследват привързаността като организационен конструкт
(Sroufe & Waters, 1977г.). Waters прави лонгитюдни изследвания,

66
касаещи стабилността на патерните на привързаност от 12 до 18
месеца. По същото време Sroufe и Egeland, предприемат
мултидименсионално лонгитюдно изследване на привързаността
сред рискова популация, известно като „Минесотско” (Sroufe,
1983г.). Това е второто по мащаб изследване на връзката между
качеството на грижата и сигурната привързаност.
През 70-те години на ХХ в. значително се разширява предмета
на емпиричните изследвания на привързаността. Milton Kotelchuck
(1972г.) изследва привързаността с бащата, Mark Cummings
(1980г.)- привързаността в условията на детско заведение, а Mark
Greenberg (Greenberg & Marvin, 1979г.) - привързаността при деца с
увреден слух.
След 1974 г. се появява втора вълна изследвания и учени,
свързани с идеите на Дж. Боулби и М. Ейнсуърт- Jude Cassidy,
Deborah Cohn, Virginia Colin, Patricia Crittenden, Carolyn Eichberg,
Rogers Kobak и Ulrike Wartner. Bretherton и Waters издават „Развитие
на теорията на привързаността и изследване” (1985 г.), а Waters и
Deane разработват нов психометричен модел на обработка на
резултатите от изследванията на поведения, свързани със
„сигурната база” в домашни условия. Greenberg, Cummings и
Cicchetti насочват интереса си към периода след този на
новороденото и подхождат към привързаността клинично,
въвеждайки психопатологични дименсии. Така Балтиморските
изследвания получават своята немска реализация, а изследванията
на привързаността се разпростират до юношеските години. Avi Sagi
(Sagi et al., 1985г.) прави същото в Израел, изследвайки
привързаността в кибуци. Joan Stevenson-Hinde пък обвързва
изследването на привързаността с темпераментовите особености. В
края на 80-те години на ХХ век Philip Shaver и Cindy Hazan (1988г.)
търсят помощта на М. Ейнсуърт при разработката на самооценъчен
въпросник, базиран на трите стила на привързаност, описани от М.
Ейнсуърт в „Непозната ситуация”.
Последователите на Дж. Боулби и М. Ейсуърт изследват
привързаността в различни кроскултурни условия. Изследване на
американска извадка показват, че 60% от децата демонстрират
сигурна привързаност, 25% – избягваща и 15% –амбивалентна.
Съотношението е същото, както в оригиналния експеримент на М.

67
Ейнсуърт-групата на децата с амбивалентна привързаност е най-
малобройна.
Немалко автори предполагат, че има ключови фактори който
влияят на модела на сигурната привързаност. Най-общо се
изследват четири дименсии :

 възможност за установяване на близко

взаимоотношение,

 качество на грижите,

 характеристики на новороденото и

 семеен контекст.

J. Cassidy в „Истина, лъжи и интимност: перспектива на

привързаност” („Truth, lies, аnd intimacy: An attachment perspective”)
(2001г.) подчертава, че има два основни фактора, свързани с
доверието:

 другите да са на разположение и да са сензитивни. Майките

на децата със сигурна привързаност са отговарящи,
приемащи, кооперативни, налични и осигуряващи комфорт на
детето. Сигурните деца имат позитивна репрезентация на
майката като налична, отзивчива и утешаваща, което с
времето се мултиплицира към по-широк социален контекст.
Както Боулби предполага, с развитието детето генерализира
тази сигурност към другите.

 Вярването, което децата изграждат за себе си. Ако детето е

ценено и обичано, то конструира същата представа за себе
си. Сигурната привързаност корелира с положителната
представа за себе, с адекватно самочувствие и позитивно
търсене на грижа. Сигурната привързаност се свързва и с
умствените репрезентации за майката, като поддържаща и
полезна и на себе си, като заслужаваща внимание и грижа.
Сигурната привързаност също е асоциирана с чувството, че
си разбран. Bretherton (1990г.) отбелязва, че „поради
нечувствителността на майката детето многократно получава
имплицитното съобщение-”Аз не те разбирам” (J. Cassidy,

68
 2001г.). „Сигурната привързаност включва все по-зрели нива
на интерперсонални отношения, на автономност и
индивидуация, изразени във възможността да обичаш и да
работиш”. (Hazan end Shaver, 1990г.).

Според Кохут отношенията Аз–Аз-обект присъстват от

раждането до смъртта. През целия си живот човек се преживява
като кохерентно, хармонично, здраво цяло във времето и
пространството, свързано с миналото си и с продуктивното бъдеше.
Това е възможно само доколкото и когато на всеки етап от живота
си той преживява човешкото си обкръжение като откликващо, на
разположение, мълчаливо присъстващо, приличащо на него и във
всеки момент способно да схване вътрешния му живот, така че
реакциите да са настроени към неговите потребности и
позволяващи му да проникне в техния вътрешен живот, когато има
нужда от подобна подкрепа.” (Кохут, 1999г.).

В последните две десетилетия теорията на привъзаността

бива разширена и обогатена от Питър Фонаги и Антъни Бейтман,
които формулират термина „ментализация“ като способност да се
рефлексира и разбира психичното състояние на себе си и на другия,
да се постига инсайт относно това какво чувства другият и защо.
Ментализацията се счита за важно умение за справяне, което е
необходимо за добрата емоционална регулация.

Ментализацията е вид метакогнитивна дейност, позволяваща

да се възприема и интерпретира човешкото поведение от гледната
точка на различни психични състояния, потребности, желания,
чувства, убеждения, цели и причини (Fonagy, 2012). Това е
социален феномен, който зависи от себерефлексията,
саморегулацията и себеорганизацията, който има когнитивен и
афективен компонент. Чрез ментализацията се вниква в ума на
другите, разбират се техните емоции и преживявания, което
позволява свързването с другите. Развитието на ментализацията е
свързано с достатъчно добрата регулация на афективните
състояния на детето от страна на основния грижещ се. Когато е
налице сигурна привързаност, детето разбира себе си и другите и ги
приема като помагащи за сбъдването на неговите желания.
Ментализационният капацитет се развива между втората и петата

69
година и представлява психична репрезентация. Тази теория
почива на теорията на привързаността на Дж. Боулби. Представата
за себе си и другите започва да се формира още в първите месеци
от живота на детето. Ментализацията се развива блгодарение на
верифицирането на психичното състояние на детето от основния
грижещ се. Според П. Фонаги способността на родителя да
ментализира определя сигурния тип привързаност и развитието на
ментализацията у детето.(Fonagy, 1997г.) В по-висока възраст
важно значение за развитието на ментализационния капацитет е
осигуряването на пространство за символна игра, истории и
приказки, които позволяват разграничаването смисъл-поведение.
(Fonagy, 2012г.) Именно това улеснява интегрирането на „психичен
еквивалент” и „наужким” в ментализационен процес.
Емоционалността и рефлексивната способност на майката до
голяма степен съвпада с ментализацията. Несигурната
привързаност или разстройства на привързаността са причина за
нарушен процес на развитие на ментализацията, демонстрирано
като нарушения в регулацията на афекта и самоконтрола.

Умението да се ментализира е тясно свързано със стила на

привързаност. Фонаги и Бейтман предполагат, че добрият модел за
детското развитие и грижа се състои в инсайтното разбиране на
детското преживяване, заедно с обратната информация от детето
за неговите преживявания. Този модел спомага на детето да
разбере преживяването си и да може да задържа вниманието си
върху него. Кулминацията на модела се изразява в моментите, в
които детето се научава да рефлектира и да разбира собствените
си психични състояния. Важно е да се отбележи, че това развитие,
от асистирано към самостоятелно самонаблюдение, зависи от
здравата и консистентна интеракция майка-дете. Когато грижещите
се не са с добра рефлексия върху детското състояние и
преживяване, децата не получават инструкцията, от която се
нуждаят, за да развият своя ментализационен капацитет. Когато
обратната връзка към децата е отсъстваща или неточна, те не могат
да развият умение да ментализират. Поради това не се научават да
разбират собствените си мисли, чувства и мотивации, нито мислите,
чувствата и мотивацията на другите. Ментализационното умение
позволява на децата да развият своето усещане за устойчива Аз-

70
концепция. Разбирането на себе си и другите осигурява достатъчно
добра социална и ситуационна осъзнатост, което подпомага детето
в адаптацията му към различни ситуации, в които да постигне по
добър начин целите си. Така формулирана, ментализацията се
явява основа за социални умения, емпатия и други проявления на
емоционалната интелигентност и зрялост. Психически здравата
личност се характеризира с добро разбиране на себе си и другите и
с гъвкаво отношение към различни ситуации. Счита се, че умението
за ментализиране е увредено при хората с личностови
разстройства. Ментализационният капацитет се разглежда като
важно умение, което трбва да бъде овладяно, за да може
индивидът да се справя успешно с интензивните си емоции.

P. Fonagy и M. Target разглеждат теорията за привързаността

през призмата на когнитивната наука и теория на съзнанието.
Според тях несигурно привързаните деца имат метакогнитивни
дефицити, демонстрирани като трудности в разпознаването на
мисли, емоции и намерения на другите. Историята на
привързаността от части определя силата на тези метакогнитивни
способности в индивидите. (Fonagy P., 2001).
Наред с плеядата известни учени, които доразвиват теорията
на привързаността, тя е подложена и на известни критики. В зората
на възникването на теорията, Дж. Боулби е критикуван основно от
психоаналитичната общност, според която той отстъпва от
основните принципи на психоанализата. По-късните критики към
теорията са насочени срещу концепта за темперамент, сложността
на социалните взаимодействия и ограничения набор от описателни
модели на привързаността.
Може би най-провокативният и най-противоречивият извод
относно теорията на привързаността е, че стилът на привързаност
при възрастния индивид се формира от неговите интеракции с
родителските фигури. Въпреки предположението, че ранните
преживявания имат влияние върху романтичните връзки е
относително непротиворечиво, то хипотезите относно източника и
степента на препокриване между тях са противоречиви. Това
противоречие поражда няколко основни въпроса:
 еднакви ли са преживяванията с родители и с интимни
партньори? Съществуват данни за препокриване между
71
 начина, по който се чувстват сигурно привързаните с техните
майки и с романтичните си партньори. Fraley чрез
самооценъчни методи за оценка на стила на привързаност към
родителите и към романтичен партньор открива корелации
средно между 0.20 до 0.50 (т.е. от ниска до средна) между
двата вида връзки на привързаност.
 Съществува ли относителна стабилност на моделите при
различните видове интеракции? Стабилността на привързаността
на даден индивид към неговите родители е равна на корелация от
0.25 до 0.29 (Fraley, 2002г.). Hazan и Shaver (1987г., цит. по Fraley,
2004г.) откриват, че възрастни индивиди, които са сигурни в своите
връзки си припомнят родителите през детството като любящи,
грижовни и приемащи (Feeney & Noller, 1990г., цит. по Fraley,
2004г.).
Теорията на привързаността се променя значително в
резултат на клинични емпирични изследвания, но базовият й
понятиен апарат си остава същият. Съвременните критики не са
срещу естеството на привързаността, а ревизират периферни
импликации в нея. Смята се, например, че теорията на
привързаността е културално-обусловена. Първоначалните
наблюдения на Дж. Боулби върху липсващата системна грижа се
разполагат в следвоенните години на XX век, когато обществото е
крайно травматизирано. Теорията третира нетипичните реакции на
хора в ситуация на раздяла и траур. Често срещан довод в подкрепа
на тезата за културалната обусловеност на теорията е и това, че
има общества, в които привързаността не е културално приета,
напротив –изразът й е културално табу.
Съществуват и изследвания, които опровергават идеите на
Дж. Боулби и М. Ейнсуърт. През 1997 г. Националният институт за
детско здраве и развитие на САЩ изследва 1100 деца на 3 години,
посещаващи детски градини и докладва, че те не се различават по
реакция на раздяла от децата, отглеждани от майката. Според
лонгитюдните изследвания на Clarke & Clarke (1979г.) и Tizard
(1979г.) отглеждането в условия на трайно отсъствие на обект на
привързаност в институции невинаги се свързва с трайни и
непоправими последствия в развитието.

72
 В края на миналия век Дж. П. Харис и Ст. Пинкър развиват
тезите, че влиянието на родителите е преувеличено. Според Дж.
Харис групите от връстници влияят на развитието на детето повече,
отколкото родителите. Дж. Каган счита, че унаследеният
темперамент е по-важен етиологичен фактор от сензитивното
родителско поведение. Темпераментът се свързва със стабилни
поведенчески и емоционални реакции, които се появяват рано и са
повлияни частично от генетичната конституция.
Други автори, като Campos et al. (1983г.) добавят, че теорията
пропуска важни психологически характеристики на детето, като
например темперамента.
Социалните бихейвиористи гледат на привързаността като на
системен феномен, а не като на предиспозиция. В системата от
интеракции ролята на родителя в процеса на оперантно учене чрез
ролево взаимодействие се репрезентира чрез близостта. Ако
ролята на възрастния е амбивалентна, то и статусите на близост
между дете и възрастен се объркват, така че детето изразява
тревожност, но това не е тревожността от раздяла, за която говорят
теоретиците на привързаността.
Съвременните бихейвиористи приемат привързаността като
метафора на отношенията на свързаност в затворена система.
Според тях терапевтичната имплементация на теорията на
привързаността е трудна, защото тя набляга на сензитивността на
грижещите се, вместо на стимулацията и активацията на детското
поведение. Крайният биологизаторски подход към теорията на
привързаността дори разкрива генетични предиспозиции към
развитието на стила привързаност.
Теорията на привързаността преживява и чисто социална
критика. Тя се заражда едновременно с феминистките движения в
Западна Европа и САЩ. Те се борят за по-добра социална
организация, даваща възможност на жената да работи и
възприемат теорията на привързаността като своего рода
оправдание на статуквото.
Поставя се под въпрос и диадният модел на привързаността
като се промъква съмнението, че той не може да отговори на
сложността на реалния живот, тъй като новородените имат все
повече взаимоотношения, „залети” са от новите технологични и

73
социално-икономически изисквания, а теорията на привързаността
налага модел несъобразен с реалните, съвременни потребности на
децата. Все още няма отговор на въпроса как изменящата се
структура на семейството ще се отрази на стиловете на
привързаност. С промяната на обществените условия се променя и
грижата за децата, като е вероятно да се променят и
преживяванията на привързаността и детството. Новите технологии
ограничават живия контакт с другите и блокират възможността те да
бъдат опознати. Увеличава се броя на самотните и работещите
майки, зачестяват осиновявания и отглеждане на дете на по-късна
възраст, все повече деца има родени от in vitro процедури,
сурогатно майчинство, много са и децата на емигранти, родени и
отглеждани в ситуация на дистрес и на липса на трансгенерационна
помощ и подкрепа и др.

Според Marris основният проблем е във факта, че

властимащите търсят увеличаване на своите възможности и
налагат контрола си върху живота на подчинените и
маргинализираните групи. По този начин те поставят големи групи
хора в невъзможност да предложат и преживеят сигурност в
семейството. (Brethеrton I,1992; Rutter M., 2002). Парадоксалното е,
че парите и контрола също не могат да гарантират преживяването
на сигурност, привързаност, социално и емоционално благополучие.
В ранното детство парите могат да предоставят нормални условия
за съществуване, които улесняват развитието и помагат на
родителя да даде най-доброто, но не са същинската част на
отношенията на привързаността и социо-емоционалното развитие
(Karen R. 1990).

Друг критикуван аспект от теорията а привързаността е

биологичният. Допускането, че физиологичните особености на
женския пол са основа за развитието на специфично полов
феномен–привързаността, а оттам и на определена социална роля
е неприемливо от феминистка гледна точка. С развитието на
теорията на привързаността това внушение е ревизирано, но на
ранния етап социално имплицитното допускане е за връзка между
пола и дискриминираната социална роля.

74
 Още през осемдесетте години на XX век се доказва, че
моделът на срещи и раздели („Непозната ситуация”) не е
единствено вярната процедура за оценка на привързаността.
Zeanah твърди, че взаимовръзката между поведението на
детето в процедурата „Непозната ситуация” и поведението му в
естествени условия са твърде относителни, за да бъдат използвани
клинично. Той допълва, че поведението на възрастния е повече или
по-малко смутено в „Непозната ситуация” и това прави оценката на
интеракцията майка-дете проблематична. Децата, които избягват
хората, грижещи се за тях в „Непозната ситуация”, не са
демонстрирали същото поведение в естествени условия. Авторът
отбелязва, че ако 40-50% от бебетата се класифицират като
несигурни в „Непозната ситуация”, то това би трябвало да се
приеме за адаптивно функциониране. Той смята, че клиницистите
трябва да се занимават с поведението в естествена среда, а не
толкова с поведението в лабораторна обстановка (Charles H.
Zeanah.,1996г.).

Критиците на стиловете на привързаност по М. Ейнсуърт

смятат, че несигурните модели на привързаност могат да се
разглеждат и като адаптация към родителското поведение.
Вероятно в началото те имат адаптивна функция, но на по-късен
етап и в нов контекст могат да бъдат маладаптивни (Sarah I.
F.Daniel, 2006г.). Освен това несигурната привързаност сама по
себе си не е патологична и няма директна причинно-следствена
връзка между стиловете на привързаност и психопатологията.
Същeствуват доказателства, че определен стил на несигурна
привързаност може да предпази от някои поведенчески
разстройства, а не да бъде причина за тях. Несигурната
привързаност е рисков или протективен фактор, а не причина за
развитие на разстройство на привързаността.

Психоаналитичната теория разглежда моделите на

привързаност, като защитни механизми с оглед на справянето с
определени взаимодействия с грижещия се. По този начин
патологията се наблюдава само когато защитата не може да
протектира детето от тревожността (George A. Awad, 1998г.).
Системата за привързаност при деца с избягващ стил е

75
деактивирана и предпазва детето от емоционален дискомфорт, а
при деца с амбивалентен стил е свръхактивирана и подържа високо
ниво на тревожност. Всъщност и при двата стила се достига до
постоянно повторение на търсене и избягване на грижа. Сякаш
оцеляването им зависи от това (в термините на Дж. Боуби) и те
инвестират, за да поддържат определен емоционален баланс. Това
вероятно е една от причините, децата с несигурен стил на
привързаност, да манифестират задръжки в развитието.

Малко са теориите в психологията и психиатрията, които

години наред предизвикват толкова жив интерес и служат като
основа за провеждане на хиляди научни изследвания. Идеите на
Дж. Боулби и М. Ейнсуърт касаят феномени през целия жизнен
цикъл на човека и интересът към тях е оправдан и необходим.

Привързаност и развитие

„Това което се смята, че е от съществено значение за

психичното здраве, че кърмачетата и малките деца трябва да
имат опита на топла интимна и непрекъсната връзка с майката,
в която и двамата намират удоволствие и наслада”.
(Bowlby, J.,1952).

76
 Различните теории за психичното развитие могат да се
характеризират според това дали отдават предимство на
отделянето-индивидуацията или на привързаността. Пълното
разбиране на психичното развитие изисква интегрирането на
теориите за привързаността и тези, които акцентират на
отделянето. Повечето от популярните теории за психичното
развитие се фокусират върху един от двата аспекта-или на
отделянето, или на привързаността (Blatt, S.J. and Blass, R.B.,1990).
Тези, които акцентират на отделянето и идивидуацията, разбират
индивидуалното развитие като процес на индивидуализация и
стремеж към диференциация, автономия и идентичност. А тези, при
които акцентът се поставя върху преживяването на А-за, разбират
развитието като разгръщане на Аз-а в хода на жизнения цикъл и в
процеса на взаимодействие.
За разлика от теориите, които слагат ударението върху
отделянето и диференциацията тези, които се фокусират върху
привързаността се опитват да разберат развитието на индивида
като единица във взаимодействие. Те дефинират развитието, като
процес, който не настъпва сам по себе си, а се определя от
качеството на взаимоотношенията. Те се отдалечават от
инстинктивния модел и се насочват предимно върху
взаимодействието майка-дете и върху връзката между тях, в
резултат на това взаимодействие. Привържениците на този възглед
са предимно представители на Британската школа на обектните
отношения-Балинт, Феарбърн, Гънтрип, Уиникът, Кохут и др. Те
акцентират върху това, че взаимоотношението е основно
измерение, по което се оценява процеса на развитие, а не толкова
съзряването на индивидуалните вътрешни психични структури. Тези
теории изместват фокуса от структурния модел към конфликтите
между субекта и обкръжението. Решаваща роля в структурирането
на личността има реалното взаимодействие, реалния опит и
ранните взаимоотношения майка-дете. В основата на този подход
са психоаналитичните изследвания на бебето. Боулби (Боулби,
1969-73, 1988) подчертава особеното значение на привързаността
за развитието на детето. Според него силната, емоционална
привързаност е вкоренена в биологичната основа на
мотивационната система. Бебетата се раждат със склонност за

77
привързване, което е основен компонент на човешката природа и се
съхранява през целия жизнен цикъл-от ранното детство, през
зрялата възраст до старостта. Според Дж. Боулби през целия
жизнен цикъл се наблюдава интензивно желание за образуване на
връзки (по Blatt, S.J. and Blass, R.B., 1990).
Поведението на привързаност на детето се осъществява чрез
поведенчески системи, чиято основна цел е осигуряването на
близост с фигурата на привързаност. Всяко отклонение от
зададената в целта дистанция активира поведенческите системи до
момента до който дистанцията е възстановена. Поведението на
привързаност имат три основни цели:
 ориентировъчна,
 сигнализираща и
 изпълнителна.
За да бъде информирано за местоположението на майката,
детето проследява движенията й визуално и слухово. За да я
привлече към себе си, то сигнализира чрез плач, усмивка, гукане
или викане, чрез вдигане на ръцете и други удържащи реакции.
Когато детето овладее грубата моторика и стане мобилно, то
започва само да регулира близостта с фигурата на привързаност.
Постепенно поведението става организирано, целта константна, но
техниките за постигането й гъвкави. Взаимодействието майка-дете
не е задължително да има за резултат близък физически контакт.
Във всяка отделна ситуация има динамично равновесие между
търсещото близост поведение и отдалечаващото поведение.
Изследователското поведение и играта подтикват детето да се
отдалечава от фигурата на привързаност, но активиращите условия
се различават по своята интензивност. Най-често активиращите
ситуации са свързани с увеличаване на дистанцията и със сигнал за
тревога. Сигналът за тревога е много интензивен активатор и
предизвиква бързо придвижване към фигурата на привързаност.
Зададената цел може да се измени с покачването на
интензивността на активиращия фактор. Ниското по своя
интензитет поведение може да бъде прекратено от вида на майката
или шума от нея, а високо интензивното поведение изисква близък
физически контакт с майката (Bowlby, 1982).

78
 Според Боулби (1982) когато се роди, детето е далеч от това
да бъде tabula rasa. То е снабдено с определен брой поведенчески
системи, готови да бъдат активирани, като всяка система е
предразположена към активация или прекратяване от определени
стимули. Между тези системи има такива, които осигуряват
“тухлите” за по-късното развитие на афективната връзка на
привързаност. Такива например са плача, сукането, прилепването и
ориентирането на новороденото, усмивката, гукането, а няколко
месеца по-късно пълзенето и ходенето.
Дж. Боулби (1982г.) разграничава четири основни фази в
развитието на поведението на привързаност:
 Фаза 1: ориентация и сигнали без дискриминация на
фигура;
 Фаза 2: ориентация и сигнали, насочени към една или
повече разграничавани фигури;
 Фаза 3: поддържане на близост с разграничавана фигура
чрез средствата на придвижване и сигнали;
 Фаза 4: формиране на реципрочна връзка.
Докато други изследователи се фокусират предимно върху
Фаза 1 и 2 и прехода между тях, специфичният принос на Дж.
Боулби е свързан със задълбоченото разглеждане на Фаза 3 и 4.
Според него не може да се говори за резки граници между
различните етапи, особено имайки предвид големите индивидуални
различия между децата и особеностите на заобикалящата среда.
Какъв модел на привързаност ще развие детето зависи от
първоначалните предразположения, които и бебето и майката
привнасят във връзката и от начина, по който всеки един от тях
въздейства на другия. Според Дж. Боулби, е много трудно да се
определи до каква степен поведението на всеки от партньорите е
резултат от неговите или нейните предразположения и до каква
степен е резултат от влиянието на другия. Независимо от факта, че
развитието на афективната връзка на привързаност е процес на
взаимно въздействие, повечето изследователи обръщат голямо
внимание на ролята на майката и пренебрегват приноса на бебето.
Мoss (1967, цит. по Bowlby, 1982) показва, че всяко бебе се

79
различава по количеството време, което прекарва в сън и в плач в
първите месеци от живота си и установява, че се наблюдават
значими разлики по този показател между момчета и момичета, а
това е фактор, който повлиява поведението на майката. Yarrow
(1963, цит. по Bowlby, 1982). изследва бебета, който са осиновени и
такива, който живеят в приемни семейства. Той открива, че бебе,
което е предразположено да бъде по-активно може да получава
далеч повече социално внимание, от друго, което е пасивно. Този
феномен се наблюдава поради факта, че активното бебе изисква и
награждава това внимание.
Както характеристиките на детето могат да повлияят грижите
за него, така и характеристиките на майката повлияват начина, по
който детето й отговаря. Това, което майката внася в ситуацията е
далеч по-комплексно–личностни характеристики, история на
интерперсонални взаимоотношения със семейството й, влияние на
ценностите и практиките в нейната култура и т.н.
Някои лонгитюдни изследвания на взаимодействието майки-
деца (David и Appell, 1969; Sander, 1964, 1969; Ainsworth и Wittig,
1969, цит. по Bowlby, 1982), показват много различни начини за
проява на първоначалните характеристики на майките, което е
свързано и с влиянието спецификите на нейното бебе. Начинът, по
който една майка се отнася с детето си е сложен продукт,
отразяващ как нейните първоначални характеристики са били
подкрепяни, модифицирани или допълнени от опитът й. Други
изследвания са дали ясни доказателства, че стилът на
привързаност, който показва едно дете, в голяма степен е
следствие от модела на грижи, които то получава.
До края на първата година майката и детето вече са изградили
свой специфичен модел на взаимодействие, като всяка страна се е
приспособявала много пъти в отговор на другата. Тези модели,
веднъж усвоени, имат тенденцията да бъдат устойчиви. Тази
устойчивост може да бъде обяснена, според Дж. Боулби, с факта,
че родителското поведение остава сравнително постоянно, а и
всеки модел има тенденция да се самовъзпроизвежда – детето със
сигурна привързаност е по-щастливо и възнаграждаващо, по-малко
изискващо, докато едно амбивалентно дете е склонно да бъде
хленчещо и прилепчиво. (Bowlby, 1982).
80
 Тази устойчивост на модела не е факт при всички деца. Дж.
Боулби смята, че през първите две или три години моделът на
привързаност е въпрос на отношение. Ако отношението на
родителя се промени, моделът на привързаност също може да бъде
повлиян. Инцидент или хронична болест може да направи детето
по-изискващо и/или неговата майка по-протективна. Тревожност или
депресия на майката би я направило по-малко откликваща, а
отхвърляне или неглежиране на детето би го направило по-
прилепчиво.
С възрастта моделът на привързаност прогресивно започва да
става свойство на самото дете. То започва да прилага този модел
или негови производни в своите взаимоотношения извън дома.
Резултатите от изследвания показват, че моделът на привързаност
наблюдаван на 12-месечна възраст е с висока предикативна
стойност за това как детето ще се държи в детската градина. Деца,
които са показали сигурен модел на привързаност на 12 месеца се
описват от персонала на детската градина като кооперативни,
търсени от другите деца, гъвкави и находчиви. Тези,
класифицирани като несигурно-избягващи са описвани като
емоционално изолирани, враждебни или асоциални. Децата с
несигурно-амбивалентна привързаност са описвани като прекалено
търсещи внимание, но импулсивни и лесно фрустриращи се, от
една страна, или пасивни и безпомощни – от друга (Sroufe, 1983,
цит по Hetherington , Parke & Locke 2002).
Темата за устойчивостта на моделите поставя въпроса до
каква степен те са вкоренени в детската личност и до каква степен
са отражение на начина, по който родителите се отнасят към
децата си. Клиничният опит, според Дж. Боулби (1982г.), насочва
към това, че влияние има и едното и другото, така че най-
ефективните интервенции са тези, които помагат едновременно и
на родителите и на децата, като например системния подход.
Почти от самото начало много деца имат повече от една
фигура, към които насочват поведението си на привързаност. Още
Дж. Боулби казва, че ролята на основна фигура на привързаност
може да бъде изпълнена и от човек, различен от биологичната
майка. Тези фигури обаче не са напълно взаимозаменяеми и при
условия, които провокират интензивно поведение на привързаност,
81
една от тях, обикновено майката, е по-вероятно да бъде
предпочетена пред другите. Боулби (1982) обръща внимание на
това, че партньорите за игра трябва да бъдат разграничавани от
фигурите на привързаност. Когато поведението на привързаност е с
нисък интензитет, детето може да търси взаимодействие с човек с
когото да играе, но когато се повиши интензивността на
поведението на привързаност, детето търси основната фигура на
привързаност. Съществуват и ситуации когато двете роли могат да
съвпадат. Някои компоненти на поведението на привързаност могат
да бъдат насочени и към неодушевени предмети, когато
действителната фигура на привързаност не е достъпна. Чрез
телесния допир майката внушава на бебето, че то може да се
довери на света и на себе си и по този начин да достигне до
убеждението, че “всички дифузни соматични преживявания и всички
объркващи социални съобщения на ранния опит могат да се
помирят в чувството за континуитет и тъждественост, което
постепенно обединява вътрешния и външния свят. Онтологичният
източник на вярата и надеждата, възникващ по този начин, се
обозначава като „чувство на базисно доверие” (Ериксън, 1996).
Базисното доверие е първият компонент на душевната жизненост.
Ериксън доказва, че чувството на доверие може да се поддържа
само чрез преодоляването на впечатлението у детето, че е лишено,
разделено, изоставено. То се извлича от ранните преживявания и
зависи от качеството на майчиното отношение и дейност,
изпълнена с грижовност, отзивчивост към потребностите и
отговорност към вътрешния свят на детето.
Загубата на майката и нейната любов поражда несигурност и
тревожност, която ще се повтаря и в по-късните етапи от живота му.
Любовта, доверието и тревожността са основни детерминанти на
изграждащата се идентичност (Ериксън, 1996). Родителската любов
може да се интернализира в усещане за сигурност и доверие.
Тревожността също може да се интернализира, да се превърне в
устойчиво преживяване и да породи несигурност и усещане за
враждебност на заобикалящия свят.

Привързаността създава усещане за сигурност, което дава на

детето възможност да изследва света. Любопитството и доверието
към света се раждат в пространството на “базисно доверие”, а
82
сигурността в света се потвърждава от емоционалната реакция на
майката. Разгръщането на познавателната активност се нуждае от
преживяването на сигурност, от присъствието на “любимия друг”.
Когато „централната емоционална позиция” (Адлер) се изгради, тя
става устойчива и индивидът има склонност да се връща към нея
през целия си живот.

Според Боулби, само децата, които са успели да формират

сигурна привързаност към грижещата се фигура, са способни да
развият привързаност към така наречените от Уиникът “преходни
обекти”. Уиникът илюстрира начина, по който тези явления могат да
се повлияят от раздялата: “… когато майката или някой друг, от
когото бебето зависи, отсъства, няма непосредствена промяна
благодарение на факта, че бебето има вътрешен вариант на
майката, оставащ жив за известно време. Ако майката отсъства за
период, който надхвърля определена граница, вътрешният образ
избледнява, а всички преходни явления стават безсмислени и
бебето не може да ги използва. „С връщането на майката – ако
интервалът не е бил прекалено дълъг – първо се изгражда нова
представа за нея, а това отнема време. Успехът на това повторно
установяване на доверието в майката се демонстрира чрез
възобновяване използването на междинни дейности”. (Уиникът,
2001).
За да се оцени адекватно ролята на привързаността за
развитието на детето е необходимо да се анализира и теорията за
връзката ”родител – дете” (“Theory of the Parent-Infant Relationship”).
Тя се основава на следните основни компоненти:
 Триъгълното отношение, което е поддържано от
семейството.
 Взаимоотношението между двама души, при което
майката представя света на бебето.
 Майката удържа и поддържа бебето в
неинтегрираното му състояние, виждайки цялото,
преди то да е способно да го почувства.
 Майчината любов, изразена чрез физически грижи,
т.е.майчините техники.
Триъгълното отношение се базира на това, че детето е станало

83
цялостно човешко същество като други и живее сред други цялостни
човешки същества, също въвлечени в триъгълни отношения. Детето
обича единия родител и мрази другия, което се абсорбира в
детската способност да се идентифицира със съперника. Семейната
„триъгълна” ситуация крепи детето и му осигурява преживяване на
устойчивост. На по-ранен етап вместо триъгълната връзка
съществува диадно отношение между бебето и майката, в което
майката представя света на бебето, като елиминира случайните
въздействия и осигурява необходимото по достатъчно добър начин
и навреме. Майката осигурява пространство за растеж на личността
на детето във всекидневните си интеракции с него, тя е тази, която
оцелява и може да интегрира различните чувства, които изграждат
живота на бебето, но които то все още не може да удържи. Майката
поддържа бебето, вижда бебето като човек и тогава, когато то е
неспособно да се чувства интегрирано.
Всички ранни физически грижи на новороденото са и грижи на
психично ниво. Майката активно се приспособява към
потребностите му и представя света на бебето по начин, който не
създава хаос. Според Уиникът “колкото по-примитивна е
потребността, толкова по-голяма е зависимостта на индивида от
средата и толкова по-катастрофален е неуспехът да се
удовлетворяват такива потребности” (Winnicott, 1960). Ранните грижи
за детето са отвъд съзнателната мисъл и намерение. Те са
възможни само чрез безусловната любов. Само тогава е възможно
необходимото приспособяване към потребността на бебето от
любов и способността да се степенува неуспеха в приспособяването
така, че да следва растеж на способностите на детето и извличането
на ползи от провала (Winnicott, 1960).
Състоянията на ума (states of mind) на възрастните по
отношение на привързаността повлияват родителстването чрез
отговорите и интерпретациите на детските потребности. Сигурният
родител е открит за целия спектър от физиологични и емоционални
потребности и отговаря по начин, който превръща родителя в
„сигурна база“, от която детето да изследва света. Стратегиите на
несигурните родители предвиждат изкривявания и погрешни
репрезентации на нуждите на техните деца и селективен отговор на
призивите на децата им.

84
 Фиг.6: Достъпност на грижещия се и поведение.

Избягващият родител омаловажава, отрича и/или отхвърля

детските призиви за близост. По този начин той редуцира детското
поведение на търсене на утеха и минимизира активирането на
собствените емоции, свързани с привързаността. Този тип родители
е вероятно да описват миналите и настоящите си взаимоотношения
в силно положителни тон, подчертавайки силните страни на
семейството. Също така те могат да описват детето като „добро“,
силно, умно, независимо и послушно и да подчертават добрите му
отношения с родителя. Избягващият родител ще окуражава
изследванията на детето, неговата компетентност и независимост,
но с цената на близостта в диадата. Диадичните взаимодействия е
вероятно да се характеризират с хладни чувства. Родителят
отблъсква детските домогвания, отхвърляйки ги като бебешки и
ненужни. В отговор на детския дистрес родителят набляга на
твърдостта. Родителят може да бъде и окуражаващ спрямо
детската независимост до степен да бъде свръхстимулиращ,
директивен и контролиращ. Този тип родители обикновено са
поддръжници на строгата дисциплина.
Детето на избягващият родител обикновено изопачава своята
собствена експресивност, така че да бъде съвместима с
експлицитните и иплицитни минимизиращи стандарти на родителя.
85
Такова дете може да е емоционално сдържано и хладнокръвно, да
проявява автономност, несъответна на възрастта му,
самодостатъчност и крайна любезност към родителите си. То може
да изглежда безразлично при отделянето от родителя. Социално
това дете може да бъде смятано за „самотник“; което при
интеракции с връстници може да резултира във враждебно и
агресивно поведение.
По дефиниция собствената обърканост на свръхангажираните
родители им пречи да отговарят по сензитивен начин на детските
призиви за внимание и за независимост. Точно този модел на
несензитивност повишава детското поведение на търсене на утеха
и запазва фиксацията на свръхангажираните родители върху
собствените им нужди, свързани с привързаността. Този тип
родители описват минали и настоящи взаимоотношения в неясни
термини, редувайки силно негативни и силно позитивни описания,
като и двата типа описания изглеждат силно преувеличени.
Родителят може да описва детето като прекалено прилепчиво и
изискващо, вероятно като „непослушно“. Наблюденията на
взаимодействието между родителя и детето разкриват родителски
поведения, които окуражават зависимостта на детето. Диадичните
интеракции могат да носят неспокоен, напрегнат и силно
емоционален тон. Взаимоотношенията могат да се характеризират
с повишено показване на обич, активни конфликти или и двете.
Родителите наблягат на детските нужди от привързаност и тяхната
уязвимост дори когато детето не показва дистрес. Когато детето
изразява дистрес, родителят изглежда несъответен, „пропускайки“
сигналите на детето и отговаряйки по отложен във времето или
недостатъчен начин, което увеличава, вместо да намалява детската
тревога. Родителят може да бъде окуражаващ спрямо диадичната
близост до степен да възпрепятства и да ограничава независимата
игра на детето. Той може също да бъде позволяващ и
неконсистентен в своите похвати за дисциплиниране. Детето на
подобен тип родители е емоционално незряло и лесно възбудимо.
Деца в предучилищна възраст говорят „по бебешки“ и се катерят по
родителите си. Детето изглежда инхибирано и по-малко от другите
деца изследва средата.

86
 Несигурният родител с неразрешена травма се чувства „залят”
или изплашен, което поровокира страх у детето. Този страх може да
е от директно физическо насилие при злоупотребяващи родители.
Изследвания сочат, че категорията на несигурния тип с
неразрешена травма в действителност корелира с психиатрични
диагнози-депресия, тревожност, гранично личностово разстройство
и др. Стратегиите на избягващите и свръхангажираните родители
могат да бъдат лесно идентифицирани. Значително по-трудно се
идентифицират стратегиите на родителите, класифицирани като
несигурни с неразрешена травма. Постоянните теми са страх и
йерархия във взаимоотношенията. Родителстването обикновено е
неадекватно, безпомощно и със загуба на контрол. Такъв родител
описва детето като „извън контрол“ или като „най-добър приятел“
или като грижещо се за него. Във взаимодействието си с детето
този тип родители са плашещи или уплашени, което е крайно
увреждащо за децата. Родителят може да бъде вербално и
физически злоупотребяващ и да използва сурови наказания,
малтретиране, викове, заплахи, внезапни и интензивни пристъпи на
гняв. В игровите теми преобладават ситуации, в които родителят
„се преструва“ на уплашен от детето. Родителят с неразрешена
травма често е толкова уплашен, че абдикира напълно от
родителската позиция, подкрепяйки обръщането на ролите и
дезорганизация на йерархията при даване на грижа. Децата на тези
родители са дезорганизирани, дезориентирани и страхливи. На
тригодишна възраст вече са овластени и крайно контролиращи, тъй
като са приели властта във връзката, от която е абдикирал
родителят. Състоянието на ума на родителя по отношение на
привързаността закрепва родителското поведение. Това поведение
директно повлиява поведението на детето и сигурността на
връзката на привързаност към родителя (Berlin &Cassidy, 2001).
Според Дж. Боулби (1982г.), вътрешните работни модели за
себе си и другите задават прототипи за всички по-късни
взаимоотношения. Подобни модели са относително стабилни през
жизнения цикъл. Лонгитюдни изследвания показват, че деца с
история на сигурни взаимоотношения с родителите си са оценени
като устойчиви, самостоятелни, социално ориентирани, емпатични

87
към чуждия дистрес и с по-дълбоки връзки. Сигурната привързаност
има и други важни функции:
 базово доверие и взаимност, които служат като основа за
всички бъдещи емоционални връзки;
 изследване на средата с чувства на защитеност и
сигурност, което води до адекватно когнитивно и
социално развитие и функциониране;
 способност за саморегулация, което резултира в
ефективен контрол на импулсите и емоциите;
 създаване на основа за формиране на идентичност,
което включва чувство за лична компетентност,
собствена ценност и баланс между зависимост и
автономия;
 установяване на просоциална морална рамка, която
включва емпатия, състрадание и съвест;
 създаване на ядрото на системата от вярвания, която
обхваща когнитивните оценки за себе си, другите, света
и бъдещето;
 осигуряване на защита срещу стрес и травма, което
съчетава ресурси и издръжливост.
Децата със сигурна привързаност се справят по-добре във
всички аспекти на своето функциониране. Те имат дълготрайни
приятелства, добри взаимоотношения с родителите си и други
авторитети. Многобройни лонгитюдни изследвания са показали, че
сигурно привързаните деца показват по-високи нива на
самоуважение, на независимост и автономия, на издръжливост при
негативни събития, на способност за контрол на импулсите и
емоциите си, на просоциални умения за справяне, доверие,
интимност и обич, на позитивна система от вярвания за себе си,
семейството и обществото, на емпатия, състрадание и съвест, на
академичен успех и създават сигурна привързаност с децата си,
когато станат възрастни.
Системата на привързаност предпазва детето от потенциални
опасности и играе важна роля за регулация на емоционалните
процеси. Тази регулация отначало е възможна само като
корегулация, т.е. осъществява се с помощта на майката, а на по-

88
късен етап детето развива способността за саморегулация на
емоциите и поведението. Регулацията на емоциите и поведението е
съставна част от психичното здраве, което се изгражда в процеса на
интеракция между родителя и детето (Матанова, В., 2008). Една от
пагубните последици от липсата на сигурна привързаност е
хроничната неспособност на детето да модулира емоции,
поведенчески модели и импулси. Формираната привързаност играе
важна роля при овладяването и на самоконтрола. Обратно на това,
децата изградили сигурен модел на привързаност, развиват добре
функциониращи стратегии за саморегулация на емоциите и за
справяне с дистрес при различни житейски трудности.

Функционална оценка на привързаността

„Най-малко изученият етап на човешкото развитие е този, в

който детето придобива специфичните си човешки качества. Тук
пред нас се открива цял континент, който тепърва трябва да
завоюваме.”

Джон Боулби

Функционалната оценка, диагнозата и диференциалната диагноза

са задължителни звена на диагностичния процес, които имат пряко
89
отношение към терапията на нарушенията. Клиничното изследване
е систематично оценяване на психичните, биологичните и
социалните фактори, които оказват влияние върху индивидуалното
функциониране. Диагнозата е процесът на детерминиране, дали
проблемите покриват критериите за психично нарушение.
Диагностичният процес е динамична стереотипия на синдромите -
на тяхното възникване, развитие, обогатяване или отпадане.
Диференциалната диагноза е неразделна част на
диагностичния процес. Според П. Я. Завилянский и В. М. Блейхер
(1979г.) диференциално-диагностичният процес може да се раздели
на няколко фази:
 Установяване на водещия симптом,
 Сравняване на диференциално-диагностичната значимост на
наличните симптоми,
 Обосноваване на нарушението, с отчитане на неговото
сходство и различие с други нарушения.
Известно е, че диагностичното мислене върви от частното към
общото, т.е. от симптома към диагнозата. Според Huber (1974 г.)
диагностичното мислене преминава през два етапа:
 Причисляване на състоянието към определена група,
 Поставяне на диагноза.
Всъщност диагнозата е събиране, анализиране и обобщаване на
факти. За диференциалната диагноза е важно систематизирането
на симптомите, в зависимост от мястото им в синдромната
структура. Според диагностичната стойност симптомите те се делят
на:
 Симптоми на “предния план”. Те са най-интензивни и лесно
установими,
 Осеви симптоми. Те са израз на органични лезии или
функционални нарушения и могат да бъдат “замъглени” от
симптомите на “предния план”,
 Облигатни симптоми, които са всъщност психопатологични,
 Факултативните симптоми допълват облигатните.

90
 Твърде важно е симптомите да бъдат оценени в зависимост от
личностовата им окраска. Когато се използва нозологичният подход,
особено значение придобива търсенето и анализирането на осевата
симптоматика. Интерес представляват и прицелните симптоми, но
те са по-важни за терапевтичната стратегия, отколкото за
диагностичния процес.
Адекватна диференциална диагноза предполага спазването на
няколко основни принципа:
 Принцип за неспецифичност на симптома. Твърде рисково е
поставянето на диагноза само по наличието на симптом, тъй
като един и същи симптом може да е част от клиничната
картина на различни нозологии.
 Необходимо е да се отчита динамиката на симптомната
стереотипия. Диагноза не може да се постави на основата на
моносимптомна картина.
 Процесът трябва да продължи достатъчно дълго време, през
което да се набави и анализира необходимата информация и
да се отчете динамиката на симптомите.
Адекватната диагноза на нарушенията в детското развитие
предполага стриктно отчитане на етапа на развитието и условията, в
които то се осъществява. Това означава, че при наличието на
психично нарушение в детска възраст, винаги се появяват елементи
на дизонтогенеза. Това, което трябва да се има предвид, че
симптомите и синдромите в тази възраст са възрастово
специфични. Нерядко възрастовата специфичност “замъглява”
нозологичната специфичност. От позицията на системния подход,
детето е в зависимост от функциите на системата, чийто член е. При
разстройствата на привързаността поведението и развитието на
детето често са симптом на недобре функционираща система или
неблагоприятни въздействия от страна на основния грижещ се. В
детската възраст възрастовата специфичност отразява
реактивността на детето, а не толкова нозологичната същност на
нарушението.
Същността на аномалното развитие се разкрива чрез
явленията, които се демонстрират в различните сфери на
психичното и социално функциониране. Особено съществено
91
значение имат процесите, при които аномалията като биологично
явление, възпрепятства формирането и развитието на определени
свойства, състояния или функции, при което ефектът от този процес
се мултиплицира в по-сложните и висшестоящи структури.
При изследване на поведението се използва директно
наблюдение с цел формално изследване на мислите, чувствата,
поведението в специфични ситуации и контекст.
Представянето на проблема започва със съставянето на
списък от симптоми, формулирани от родителите, грижещите се,
учителите и/или работещите по случая. Тежестта се определя от
количеството симптоми и тяхната проява. Тази информация се
обсъжда с грижещия, за да се установи продължителността и
честотата на симптомите, кога и колко често детето има изблици на
гняв и какви са последиците за него и за семейството. Проследява
се и динамиката на симптомите и влиянието на средата върху
тяхната тежест. За целта на родителите/грижещите се предлага да
се опише един обикновен ден на детето.

Важен елемент от оценката на моделите на привързаност е

историята на развитието на детето и на отношението майка-дете,
която съдържа:

 Информация за състоянието на биологичната майка

по време а бременността,

 Информация за раждането и състоянието на бебето

и родилката,

 Информация за следродовия период - състояние на

майката и на бебето. Продължителност на
кърменето и преживявания по време на кърменето.

 Информация за биологичните родители и

факторите, допринасящи за разстройство на
привързаността, по време на бременността или
раждането;
 Информация за значими събития в развитието на
детето;
 Информация за училищния живот;
92
  Информация за взаимоотношенията с връстници и
възрастни от формален и неформален кръг;
 Информация за резилианса и ресурсите за
справяне в конфликтни ситуации;
 Информация за допълнителни проблеми и
съпътстващи диагнози.
Информацията за биологичните родители и семейството се
набира от самите тях и техните близки, от социалните служби,
личните лекари и други източници на информация, която трябва да
бъде верифицирана и максимално достоверна. Задължително е
информацията да бъде събирана от повече от един източник. Важна
част от нея е психичното функциониране на родителите преди
бременността, желанието им да имат дете, семейната структура и
среда и др. Особена стойност има и информацията за
емоционалното състояние по време на бременността, здравните
грижи за бременната, хранене и здравословно състояние на
майката, употреба на алкохол, на психоактивни вещества,
наличието на системи за подкрепа, ниво на стрес, здравословно
състояние и др. Важни са и данните за състоянието на плода-
преносен/недоносен, интервенции по време на раждането,
активиране на сукателен рефлекс у новороденото,
продължителност на кърменето, преживявания на майката след
раждането и по време на кърменето и др. Значимите събития от
ранното детство-прохождане, проговаряне, нивото на възбудимост и
активност на бебето, режим на сън/бодърстване, реактивност на
стимули, отговорност на грижещия се, модели на хранене и др.

Историята на привързаността се фокусира върху първите 3

години като решаващи за формирането й и се базира върху:

 информация за продължителността и естеството на

взаимоотношенията с членовете на биологичното
семейство;
 информация за условията, в които живее детето – при
осиновители, в институция;
 информация за ресурсите и компетентността на
основния грижещ се;

93
  информация за поведения на привързаност –
поведение при раздяла и завръщане, способност за
даване и получаване на обич, сензитивност към
потребностите на другите, взаимност на интеракциите;
 информация за особеностите на удържащите реакции
на бебето;
 информация за злоупотреба, неглижране, изоставяне,
премествания, разпад на семейството и за
емоционалния, когнитивния и физически отговор на
детето;
 информация за подкрепата на значимите други и за
способностите на детето да търси и да получава
помощ;
 информация за травмиращи ситуации в семейството и
средата – депресия на биологичната майка, конфликти
между брачните партньори, домашно насилие, развод,
смърт, физически и психически заболявания на
грижещите се.
Представянето на училищната история включва поведението,
нагласите и академичния успех, взаимоотношенията с учители,
връстници, реакции на детето при поставяне на граници и
съблюдаване на правила, способност за учене и преработка на
информация.

Допълнителните соматични и психични проблеми и

коморбидни състояния като ADHD, поведенчески наршения,
хранителни разстройства, депресивитет, екстернализирани
поведения като агресия, криминални прояви и др. са предмет на
диференциална диагноза и детайлно обсъждане с грижещите се.

Вътрешният работен модел на детето включва вярвания за

себе си, грижещите се, света и бъдещето. При деца с разстройство
на привързаността той е свързан с ниска самооценка и
себепрезрение. Детето интернализира липсата на адекватна грижа,
обич и защита във вид на самообвинения. То се възприема като
безпомощно, неспособно да обича и се чувства отговорно за това.
Интернализираните негативни послания стават част от неговия Аз-
образ. При оценката тези вярвания трябва да се идентифицират-

94
например “Аз съм лош, заслужавам да ме напуснат и да преживея
насилие”, „На другите никога не може да се има доверие”, „Аз
трябва да контролирам останалите, за да оцелея” и др. Тази
идентификация е особено важна за формулировката на случая и за
съставянето на терапевтичния план.

Вътрешният работен модел създава рамка за всички настоящи

и бъдещи взаимоотношения и свързаните с тях емоции и
поведения. Вярванията повлияват на интерпретацията на детето за
събитията. Детето с разстройство на привързаността често тълкува
погрешно социалните знаци и приписва злонамереност на другите.
То вижда заплаха и враждебност дори когато те отсъстват, и
отговаря с агресивно и насилническо поведение и липса на проява
на емпатия към другите, когато те изпитват дистрес. Конфликтите
във взаимоотношенията с грижещите се, сиблингите, учителите и
връстниците водят до допълнително занижаване на самооценката и
повторно агресивно поведение, а в по-късните години и до риск от
антисоциално поведение.

Оценката на вътрешния работен модел на детето се извършва

с разнообразни оценъчни методи:

 довършване на изречения-например: “Страхувам се...” ,

“Другите деца...”, “Хората често...”,”Страхувам се от...”,
“Мама и аз...”, “Когато бях много малък/малка...”, “Аз съм
тъжен/тъжна, когато...”, “Когато порасна...” и др.
 цикъл на привързаността през първата година,

 метафората “вътрешно детето”,

 рисувателни методики,

 психодраматични разигравания и др.

Цикълът на привързаност през първата година от живота

обяснява развитието на доверие към грижещите се, убеждението,
че на тях може да се разчита, което е основната психо-социална
задача през този етап от живота на детето.

Метафора за “вътрешното дете” разчита на визуализацията на

себе си чрез рисунка, диалог и игра с кукла-бебе, плюшено животно
95
и спомага за установяване на потенциала на детето за разбиране,
саморазкриване и съдействие. Чрез този метод се достига до
ранните преживявания на детето, до способите за неговото
обгрижване и задоволяване на физиологичните му и емоционални
потребности, които са оформили вътрешния му работен модел.

Метафората “вътрешно дете” насочва към ранния живот.

Детето е насърчено да визуализира себе си като бебе. Процедурата
има за цел:

 да се идентифицират ранните преживявания, тогава

когато за е започнала да се формира системата от
вярвания;
 да подпомогне развитието на социалните умения и
емоционалния капацитет за създаване на здрави
взаимоотношения на привързаност;
 да даде възможност на детето да се отнася позитивно
към себе си и да подсили позитивния вътрешен
модел;
От детето се иска да нарисува себе си, когато е било малко
момче /момиче/, да разкаже какво прави, как се чувства и за какво
мисли. Обикновено децата разпознават чувство на страх, срам,
гняв, тъга, безпомощност и самота. После диалогът се фокусира
върху нуждите на “малкото момче (момиче)”. Обикновено децата с
разстройство на привързаността се затрудняват със задачата,
защото те са се научили да се отделят от емоционалните си
потребности. Терапевтът може да ги улесни като замени картинката
с играчка, която символизира детето като малко. Детето е помолено
да се престори на “малкото момче (момиче) и да каже от какво се
нуждае. Детето често говори с променен глас и влизането в роля му
помага да изрази по-лесно своите мисли, чувства и потребности и
да се обърне към майка си и баща си. Едни от честите отговори са,
че малкото дете се нуждае от прегръдка, закрила и любов и иска да
каже на родителите/осиновителите си че се плаши от тях и че те не
се грижат добре за него. Терапевтът пита детето дали ще се грижи
добре за малкото момче/момиче. Отговорът показва омагьосания
кръг на взаимодействие на децата с разстройство на
привързаността – с тях са се отнасяли зле, те вярват, че нещо им

96
има, чувстват се необичано, мразят себе си и се държат с другите
както са се държали с тях. Детето е насърчавано да отглежда и да
подкрепя малкото момче/момиче, за да се научи да приема и обича
себе си, да прекъсне негативния цикъл на интеракциите и да
промени вътрешния си работен модел. На детето се задава
въпроса дали малкото момче/момиче може да прости за
първоначалното лошо отношение. Отговорът разкрива дали детето
може да се справи със себепрезрението. Целта е детето да мисли
за себе си като за добро и заслужаващо любов. Терапевтът насочва
разговора към бъдещето и пита: “ Познаваш ли някой, който може
да ти помогне да обичаш малкото момче/момиче. Детето
обикновено посочва някой от настоящите грижещи се и го поканва
да участва в сесията, което е показател, че вече не го изолира от
живота си. Осиновителите стават емоционално достъпни, успяват
да създадат безопасна и сигурна връзка с детето си, в която да
преживеят взаимна близост и доверие. За да подсили позитивното
взаимоотношение терапевта иска от детето да отговори дали би
искало този човек да е бил негов родител от самото начало и пита
грижещият се дали би искал да бъде такъв родител от самото
начало.

Психодраматичните разигравания се реализират чрез

влизането в различни роли и улесняват изразяването и
идентифицирането на мислите и чувствата, свързани с ранната
травма, които са повлияли на представите на детето за себе си,
другите, света и бъдещето и са препятствали създаването на
способности за удовлетворяващи взаимоотношения.

Всички тези методи за оценка на вътрешния работен модел

могат да се използват и като терапевтични интервенции, целящи
негoвата промяна.

Функционалната оценка включва ограниченията, дефицитите и

позитивните характеристики и протектиращите фактори и ресурсите
за справяне на детето. Необходимо е разбиране на
взаимоотношенията на детето с членовете на семейството му и
неговите връзки и социални умения. Симптомите се оценяват в
контекста на история на развитието на детето, работния му модел,
социално-културната му принадлежност, индивидуалните му

97
особености и предполагаемите етиологични фактори за
разстройството.

Функционалната оценка на детето предполага и оценка на

родителите и семейството. Традидионно се прилагат
автобиография, AAI (интервю за привързаност за възрастни),
клинично интервю, данни от предишно оценка и др.

Оценката на родителите и семейството включва:

 история на привързаността на родителите;

 семейна среда на родителите – отношения с техните
родители или осиновители, със сиблинги, с близки на
семейството и описание на семейната динамиката;
 история на образованието и трудовата заетост-
кариера и брой работни места, преглед на
академичните и професионални постижения;
 данни за соматични и/или психични заболявания в
семейството на родителите;
 данни за соматични и/или психически проблеми на
родителите;
 данни за малтретиране, загуба, злоупотреба извън
и/или у дома;

 данни за злоупотреба с психоактивни вещества в

семейството.

 соматично и психично здраве – продължителни

хоспитализации, физически и психични травми;
 предишни и настоящи значими взаимоотношения през
зрелостта- развод, попечителство, умения за
решаване на проблеми; настоящи брачни отношения,
умения за управление на конфликти, динамика на
близост и подкрепа във връзката.
 история на родителстване – планирани и непланирани
бременности, загуби на психично и/или на физическо
ниво, желани и/или спонтанни аборти, стерилитет и
др;

98
  родителски практики със сиблингите –изясняване на
родителската компетентност при дете със
затруднения, неразрешени травми в семейството,
които се активират от трудностите на детето.
 родителско ангажиране:
 силно ангажирани родители - с желание да
помогнат на детето или ангажирани със
собствените си неразрешени травми и страх от
провал;
 амбивалентно ангажирани – емоционално
изчерпани, объркани и борещи се със своята
ангажираност към детето;
 неангажирани родители – те тайно или открито
са абдикирали от родителската роля и са се
отказали да се борят с проблемите на детето.

 настанявания извън дома – причини, продължителност

и резултати от преместванията извън дома, чувства
свързани с връщането и реинтеграцията;
 родителски светоглед и компетентност:
 чувства засягащи възприемането на детето – крайни
емоционални реакции при възприемане на детето като
жертва на малтретиране, което трябва да бъде спасено
или като заплаха за безопасността на семейството;
 чувства свързани със системата за благополучие на
детето – родителите се чувстват ядосани, фрустрирани,
виновни и неразбрани от системата за благополучие на
детето;
 разбиране за привързаността – оценяване на
привързаността към техните родители, което влияе на
собствените им родителски практики.
Оценката на семейната система, чийто член е детето дава
информация за психичното и социално функциониране и за мястото
на детето в нея. Тя включва:

 структура, динамика и модели на взаимоотношения –

оценяват се границите – изискващото и агресивно дете
нарушава физическото и емоционално пространство на
99
 сиблингите и родителите си. То преминава границите,
които пазят интегритета на членовете на семейството,
подсистемите и семейството като цяло;
 подсистемите – те се формират на базата на поколение,
пол и функция. Трите подсистеми в семейството са:
родителска, съпружеска и подсистема на сиблингите.
 индиректността - конфликтът между двама души в
семейството се заобикаля чрез въвличането на трети
човек. Когато детето се държи лошо с майката и е мило и
любезно към бащата, той обвинява майката за
проблемите на детето. Бащата и детето образуват
коалиция и родителстването е неефективно;
 взаимоотношения – оценяват се общуването,
разрешаването на проблеми, уменията за управление на
конфликти. Ефективното общуване между родителите и
детето и между брачните партньори са решаващи за
функционирането на семейството. В семейната система
съществуват позитивни и негативни модели на
интеракция. Необходимо е да се идентифицират
разрушителните модели, например детето е
предизвикателно и гневно към родителите и те му
отговарят с враждебност и отхвърляне. Създава се
омагьосан кръг, от който произтичат негативни
последици и за двете страни.
 роли и правила – членовете на семейството създават
или са поставени в специфични роли, които определят
поведението и функцията им в семейството – на
изкупителна жертва, на спасител, на жертва, на
виновник, на миротворец и т.н. Правилата, чрез които
семейството функционира могат да бъдат
реалистичн/нереалистични, подходящи/неподходящи;
 сила и контрол – здравата семейна система работи на
базата на йерархия на силата и контрола, като властта е
в родителите. Потребността на детето с разстройство на
привързаността да контролира и властва се превръща в
сила, която се бори срещу авторитетните фигури;

100
  близост – основната функция на семейството е да
посрещне емоционалните потребности от обич, близост и
свързаност на членовете си. Детето с разстройство на
привързаността избягва близостта и така подпомага
конфликтите в семейството и пречи на останалите да
задоволят емоционалните си потребности.
 външни системи – това са роднините на семейството и
приятелските мрежи, социалната общност, групите за
взаимопомощ и др. Външните системи могат да бъдат
подкрепящи и помагащи или разединяващи и
обезсилващи семейството;
 стрес и управление на стреса–оценяват се факторите
повишаващи нивата на стрес и начините за справяне с
него от членовете на семейството.
Особено важно е да се оценят и подкрепят протектиращите
фактори, които благоприятстват устойчивостта и справянето с
негативни събития. Защитните фактори включват общителност,
интелигентност, добри комуникативни умения, вътрешен локус на
контрол, висока самооценка и др. Те оказват съществено влияние
върху оптимизиране на поведението на детето и справянето с
житейски неблагополучия.
Протектиращите фактори на семейството са:

 връзки на обич в рамките на семейството, които

осигуряват емоционална подкрепа по време на стрес;
 умения за поставяне на правила от родителите;
 уважение към детската индивидуалност;
 сигурна привързаност към някой близък;
 сигурна привързаност към грижещия се-това е най-
важния предпазващ фактор при травма.
Не без значение са и протектиращите фактори от страна на
средата като училище, социални служби, религиозни общности,
професионалисти в областта на детското психично здраве.

Цялостната оценка има огромно значение за адекватната

терапевтична програма и винаги трябва да е изградена на основата
на индивидуални и социални компоненти. В резултат на тази оценка
се изготвя цялостен профил на функционирането, отнасящ се до

101
интелектуалното, емоционално, когнитивно, езиково и социално
развитие и функциониране на детето. Симптомите при децата
винаги са развитийно обусловени и отразяват характеристиките на
системата, чиито членове са.

Привързаността при възрастните

-
- „Теорията за привързаността се отнася до склонността за
създаване на интимни емоционални връзки с определени
хора, като основен компонент на човешката природа, която
вече присъства в зародиш при новороденото и продължава
през зрялата възраст до дълбока старост…
- (Джон Боулби, 1980)
102
 Самият Боулби вярва, че привързаността съпътства човешкия
опит от „люлката до гроба“. Тази идея на Боулби намира своето
развитие едва в средата на 80-те години, когато започват да се
изследват процесите, свързани с привързаността и нейната роля
при възрастните. Hazan и Shaver (1987, цит. по Ffarey, 2004) са
първите изследователи, които изследват привързаността в
контекста на романтичните отношения. В основата на романтичните
връзки лежи същата мотивационна поведенческа система на
привързаността, която формира емоционалната връзка майка-дете.
И при децата и при възрастните интеракциите се характеризират с:
 усещане за сигурност, когато другият е в близост и е
откликващ,
 необходимост от осъществяване на близък, интимен,
физически контакт,
 усещане за несигурност, когато другият е недостъпен,
 необходимост да споделят открития един с друг,
 необходимост да показват взаимен интерес и ангажираност
един към друг,
 въвличане в “бебешко говорене. (Hazan и Shaver, 1987, по
Ffarey, 2004).
По-новите изследвания потвърждават предположението, че тези
интеракции формират и поддържат способността за resilience-
(гъвкавост), която се разглежда като процес, при който чрез
взаимодействия между детето и средата, то развива капацитет да
се адаптира успешно към неблагоприятни условия (Egeland,
Carlson, & Sroufe, 1993; Rutter, 2002).
Множество изследвания на привързаността са посветени на
разкриване на поведенческите и психологически механизми на
отношението към сигурната база на привързаност при възрастните.
Възрастните със сигурна привързаност търсят подкрепа от
партньора си, когато са в нужда. Освен това те могат да осигурят
подкрепа на партньора си, когато е под стрес (Simpson et al., 1992,
цит. по Fraley, 2004). При възрастните с несигурна привързаност
103
поведението на партньора по време на и след конфликти изостря,
вместо да облекчава тяхната несигурност.

Според М. Ейнсуърт поведението на привързаност

продължава през целия живот, като се добавят и нови фигури на
привързаност. (Ainsworth M., 1969). Според Дж. Боулби това се
случва при ситуации на болест или опасност. (Bowlby J., 1956).
Опитът от ранната привързаност и компетентностите, които детето
постига имат съществено значение за успеха в поддържането на
близост и комуникацията с нови фигури (Ainsworth M., 1969).
Подобни на моделите в детството се установяват и в
стиловете на привързаност при възрастни. Сигурните възрастни са
по-удовлетворени от своите връзки, които са по-продължителни, с
повече доверие, обвързване и взаимна зависимост (Fralely, Noller &
Collan, 1994г., цит. по Fraley, 2004г.). За тях е по-вероятно да
използват партньора си като сигурна база, от която да изследват
света (Fraley & Davis, 1997г.).

М. Ейнсуърт (1991) подчертава функцията на поведението на

привързаност при възрастните, изказвайки предположение, че
сигурната привързаност ще подпомогне функционирането и
компетентността извън връзката майка-дете. Тя отбелязва, че е
налице “търсене на преживяване за сигурност и утеха във връзката
с партньора. Ако и когато такава сигурност и утеха са налице,
индивидът е способен да се отмести от сигурната база, осигурена
от партньора и с увереност да се ангажира в други активности ”
(Ainsworth, 1991). Weiss (1982) предполага, че фигурите на
привързаност в зрелостта не е необходимо да бъдат протективни
фигури, а по-скоро “подпомагащи капацитета за преодоляване на
предизвикателствата”. Те по-скоро осигуряват напътствие и
общуване, чувство на компетентност, близост и подпомагане,
усещане че си нужен, че имаш с някого общи интереси и
преживявания. Без такъв тип връзки е налице самота и
безпокойство (Ainsworth, 1985; Weiss, 1974).
Най-ранните изследвания на привързаността при възрастните
са фокусирани върху връзката между индивидуалните различия на
привързаността при възрастните и начинът, по който те мислят за
своите спомени и за взаимоотношенията с родителите. Hazan и
104
Shaver (1987, цит. по Fraley, 2004) конструират въпросник, за да
измерят тези индивидуални различия.
На основата на трите типа привързаност по Ейнсуърт, Hazan и
Shaver установяват, че разпределението на категориите е подобно
на това в детството-60% от възрастните определили себе си като
сигурни, 20%-като несигурно-избягващи и около 20% -като
несигурно-амбивалентни. Въпреки високата му приложна стойност,
този въпросник не може да провери хипотезата дали
индивидуалните различия при децата могат да бъдат наблюдавани
и при възрастните. Kelly Brennan и колеги показват, че има две
основни дименсии що се отнася до моделите на привързаност при
възрастните. (Brennan, Clark & Shaver, 1998, цит. по Fraley, 2004). Те
формулират две променливи-тревожност и избягващо поведение.
Индивиди, които показват високи резултати по променлива
„тревожност” имат склонност да се притесняват дали партньорът им
е достъпен, отзивчив и внимателен. Тези, които имат ниски
стойности по тази променлива са по-сигурни в отзивчивостта на
своите партньори. Индивидите с „избягващо поведение”
предпочитат да не разчитат на другите или да не се разкриват пред
тях. А тези в другия край се чувстват по-комфортно да бъдат близки
с другите и са по-сигурни в релацията зависим-осигуряващ
зависимост. Моделът на автономния възрастен е с ниски стойности
и по двете дименсии.

105
 Фиг.7: Стилове привързаност и партньорски отношения.

Системата на привързаност изисква да се изследва ролята на

сигурната база при възрастните и връзката с репрезентациите на
афективната връзка. Поведенческите елементи на привързаността
при възрастните се очаква да са подобни на тези, наблюдавани при
децата. Те, както и децата също показват желание за близост с
фигурата на привързаност когато са в дистрес, тревожност, когато
фигурата е недостъпка, както и повишен комфорт в нейно
присъствие (Weiss, 1982). През юношеството е налице развитие на
тези компоненти (Hazan и Shaver, 1994). Ранното юношество се
характеризира със стремеж за търсене на близост или желание за
физическа близост (Fisher, 1992), което бива изместено от търсене
на партньора в труден момент или при опастност. В късното
юношество партньорът е използван като сигурна база. (Crowell &
Waters, 1994). Поведенческите системи на привързаност при
възрастните са реципрочни, т.е. всеки един от участниците във
връзката може да заема позицията и на грижещ се и на получаващ
грижи. Тези отношения обслужват широко разнообразие от
потребности и функции- сексуални връзки, компетентности,
споделени цели и опит. (Ainsworth, 1985; Weiss, 1974).
Hazan & Shaver, (1987) изучавайки привързаността през
детството се насочват към проучване на романтичните отношения
при възрастни. Те използват самооценъчна процедура, която
класифицира хората в една от трите категории на привързаността
по Ейнсуърт. Потвърждава се наличието на трите стила на
привързаност в юношеството и в зряла възраст, които играят
съществена роля при установяване на романтични връзки. Тези
възрастни, които са със сигурна привързаност изпитват доверие към
своите партньори, очакват те да са отзивчиви на потребностите им,
приемат с лекота помощта и подкрепата на другите и могат да
осигуряват такава. Индивиди с несигурна-избягваща привързаност
изпитват безпокойства за това дали ги обичат и харесват
достатъчно, лесно се фрустрират и гневят когато потребностите им
от близост и привързаност са неудовлетворени. Те не се ангажират
с близки отношения, предпочитат да не зависят от другите, както и
другите да не зависят от тях (по Петров, Д., 2001).
106
 Основната разлика в привързаността възрастен-възрастен и
родител-дете се изразява в това, че поведенческите системи на
привързаност при възрастните са реципрочни. И двете роли на
даващ и на получаващ грижи могат да бъдат наблюдавани в
индивидите и могат да се проявят между партньорите.
„Златният стандарт” за измерване на моделите на привързаност
в зряла възраст е свързан с името на Мери Мейн и колеги (Main,
Kaplan edn George, 1985).Те разработват Adult Attachment Interview –
AAI (Интервю за привързаност при възрастни), което представлява
полуструктурирано интервю, изследващо отношенията на
привързаност през детството и вътрешните работни модели при
възрастни. По своята същност интервюто е психодинамично,
акцентира на процесното ниво, но отчита и поведението на
изследваното лице по време на интервюто. Интервюто отчита
определени състояния на ума по отношение на привързаността в
детството, които се предполага, че функционират отчасти
несъзнавано. Изследването се основава на кохерентност на разказа
на изследваното лице и на лингвистичен анализ на
консистентността или нарушенията на четири езикови компоненти:

 качество,

 количество,

 свързаност на разказа и

 изследване на вербалното и невербално поведение по време

на интервюто.

Още в първите проучвания авторите на AAI отбелязват

съответствия между дискурса на майките по време на интервюто и
моделите на привързаност на техните деца. При конструирането на
скалите за класификация на типовете привързаност при възрастния
в AAI, М. Мейн използва като основен критерий за нарушена
привързаност липсата на съгласуваност между семантично и
автобиографично, епизодично познание.

Тези изследвания използват „Непозната ситуация“ на Ейнсуърт

за оценка на модела на привързаност и проследяват развитието на
този модел през юношеството и ранната възрастност чрез
107
оценяване с Adult Attachment Interview (AAI). По време на интервюто
родителите са помолени да опишат и оценят своите детски
спомени, свързани с различни преживявания и поведения на
привързаност. Идентифицирани са четири характерни и различими
модела, които показват, че оценката на това, доколко е сигурен
моделът на привързаност на майките, съответства на
привързаността на децата им. При бащите тази връзка не е толкова
очевидна.

М. Мейн смята, че противоречията и прекъсванията в наратива

на изследваното лице са репрезентации в езика на ранните
преживявания в диадата майка-дете. Когато родителите на деца с
дезорганизирана привързаност описват ранните си преживявания,
свързани със загуба или травма, дискурсът е накъсан, а
преживяванията фрагментирани. Те не могат лесно да мислят и да
говорят за това и разказът им губи посоката си, докато те се борят
да не мислят немислимото и да не чувстват непоносимото.
(Oppenheim, David Goldsmith, Douglas F.,2007).

В традицията на Adult Attachment Interview (Main, 1985) П. Фонаги

разработва скала за рефлексивна функция (Fonagy,Target, Steele
end Steele,1998). По тази скала се изчисляват резултатите от
Интервюто за привързаност при деца. Това интервю изследва
метакогнитивна/рефлексивна способност на индивида да мисли за
себе си и другите по отношение на умствените състояния и е
ориентирано главно за деца, а не толкова за изследване
привързаността при възрастни. Високите нива на рефлексивната
функция, според П.Фонаги, е тясно свързана със сигурната
привързаност. Индивидите класифицирани като автономни имат
висока степен на рефлексивна функция. Високото ниво на
рефлексивната функция при родителя също е силен предиктор за
сигурна привързаност при детето.

Стиловете на привързаност при възрастните отразяват

вътрешния работен модел за себе си и за другите (Bartholomew,
Horowitz, Brennan, Shaver, 1998). Важни изследвания касаят
комбинацията на вътрешните работни модели и новите подходи за
„наративен” Аз, при което се интегрира теорията за привързаността

108
и теорията за социалното конструиране на реалността ( Bretherton I.,
1992).
Възрастните с автономен стил ценят отношенията на
привързаност, последователни са в интегрирането на спомени в
смислен разказ. Те оценяват отношенията на привързаност като
формиращи. Индивидите с отхвърлящ стил не успяват да предадат
преживяванията си и тяхното значение в единен цялостен разказ.
Те често използват отричане на спомени, идеализират и/или
обезценяват ранните си преживявания.
При свръхангажирания стил има тенденция на объркване, яд
или пасивност по отношение на фигурите на привързаност. В
наративите им често има спомени от обиди в детството, от които се
оплакват, което отразява протеста на детето със несигурно-
амбивалентна привързаност. Индивидите с нерешен стил са с
неразрешена травма от детството. Те показват значителна
дезорганизация в представянето на отношенията си на
привързаност, имат систематични грешки в разказите им когато
разказват за травми или загуби.
Три големи лонгитюдни изследвания (Hamilton, 1994; Main,
1997; Waters, Merrick, Albersheim, Treboux & Crowell, 1995, цит. по
Fonagy, 1999) показват до 75% съответствие между стила на
привързаност в детството и в зрелостта. Възрастни с автономен
стил привързаност е 3-4 пъти по-вероятно да имат деца, които да са
със сигурна привързаност. (van Ijzedoorn, 1995, цит. по Fonagy,
1999). Това важи дори и в случаите, когато връзките на
привързаност на родителите са оценени преди раждането на детето
(Benoit & Parker, 1994; Fonagy, Steele & Steele, 1991b; Radojevic,
1992; Steele, Steele & Fonagy, 1996; Ward & Caplan, 1995, цит. по
Fonagy, 1999).

109
 Фиг.8: Стилове на привързаност при деца и възрастни.

Интервюто за привързаност при възрастни (AAI) е често

употребявано за оценка на индивидуалните способности за
обсъждане на предишни взаимоотношения с фигури на
привързаност.
С помощта на AAI се измерва вътрешният работен модел на
родителя. Целта на това интервю е да се докоснат и вербализират
травматични теми от детството или по думите на М.Мейн –
„изненадване на несъзнаваното”. (по Fonagy P.2001). Main, Kaplan,
Fonagy и Cassidy твърдят, че привързаността може да ни насочи
към стила на привързаност на детето при 75% от изследваните
лица (по Karen R., 1990). Те разделят работните модели на майките
на 4 основни типа:
 Майките със сигурен работен модел ценят
привързаността с родителите си и в настоящите си

110
 взаимоотношения. Разказите са балансирани,
реалистични, отразяват и позитивни и негативни
чувства.
 Майките, с отхвърлящ модел обезценяват значението
на привързаността към родителите си, нямат много
спомени за тези отношения и отричат значението им.
Голяма е вероятността да формират у децата си
избягваща привързаност.
 Майките със свръхангажиран модел към родителите си
ги идеализират, изпитват и демонстрират висока
тревожност за актуалните си отношения с тях. Често
говорят за детството си с гняв, но нямат ясна картина за
ранните си отношения. Такива майки формират у децата
си несигурна-амбивалентна привързаност.
 Родителите с нерешен модел на привързаност са с
неразрешена травма от детството, страхуват се от
загуба и имат ирационални възгледи относно
родителите си. Те не осъзнават противоречията във
възгледите си и защитно идеализират родителя.
Вероятността такава майка да формира дезорганизиран
тип привързаност у детето си е твърде висока.
Несигурните вътрешни работни модели, според Фонаги,
пречат на майката да възприеме сигналите на бебето и ги нагажда
към собствения си модел (Fonagy P.2001).
Main, Kaplan, Fonagy и Cassidy са убедени, че е по-важно това
как възприемаме детството си, а не толкова какво се е случило.
Несигурната среда ни кара да влагаме много повече в
осигуряването на партньор, а не толкова в родителстването. Според
Scarr (1992) “идеалното родителстване” не е гаранция за
отглеждането на успешно и справящо се дете. Децата имат много
висока толерантност към различни родителски стилове,
включително и неуспешни и въпреки това да израснат като успешни
(Bjorklund D., Pellegrini D., 2000).
Методът на AAI класифицира хората в следните четири
категории:
1. Сигурен-Автономен;
2. Несигурен-отхвърлящ;
111
 3. Несигурен-свръхангажиран и
4. нерешен.
Хората с автономен стил ценят отношенията на
привързаност, интегрират спомените си, разказите им са смислени.
Оценяват и признават, че тези отношения са формиращи. Тези с
отхвърлящ стил често отричат спомените, идеализират и
обезценяват ранните си преживявания. Свръхангажираните
продуцират объркани разкази, често са ядосани, неутрални към
фигурите на привързаност, приписват им множество обиди в
детството. Индивидите с нерешен стил демонстрират
дезорганизация в разказите си, отнасяща се до отношенията на
привързаност, често се объркват, когато говорят за травма или
загуба.
Майките, които са формирали сигурна привързаност у децата
си разказват за щастливо детство в детайли, без да премълчават
или игнорират нещастни събития. Майките на деца с несигурна-
избягваща привързаност генерализират детството си като
щастливо, без да могат да го документират с факти, като понякога
съобщават за събития, които опровергават твърдението. Срещат се
и твърдения, че не помнят какво са преживели в детството, нито как
са се отнасяли към тях. Майките на несигурно-амбивалентните деца
описват трудни взаимоотношения със собствените си майки, които
продължават да ги безпокоят и те продължават да са ангажирани с
тях. Срещат се и разкази на майки, които описват нещастно детство,
но децата им формират сигурна привързаност. Боулби смята, че е
важно да се отделя дължимото внимание на позитивния опит и на
интегрирането на позитивните и негативни събития в едно цяло
(Bowlby, 1988).
Автономният стил на привързаност при възрастните отговаря
на сигурна привързаност при деца. Изследваното лице осъзнава
собствените си несъвършенства и тези на родителите си. Приема
приликите между тях и себе си. Представя детството и родителите
си по достоверен начин. Разказва за трудностите, които изглежда е
преодоляло, споделя че родителите са му давали опора, осъзнава
свързаността на преживяванията в детството с актуалното си
психично състояние. Дискурсът на интервюто е кохерентен.

112
 Отхвърлящият стил при възрастните отговаря на несигурен
избягващ тип привързаност при деца. Изследваното лице не
осъзнава голяма част от негативния опит в детството си, често не
може да си припомни негативни преживявания, но те се признават и
често са свързани с лишения, изразени индиректно. Обикновено
липсват конкретни спомени, интервюто се отличава с
некохерентност.

Свръхангажираният стил при възрастните отговаря на

несигурна-амбивалентна привързаност при деца. Описанията на
преживяванията на изследваното лице са непоследователни,
объркани, понякога отговорите са ирелевантни. Интервюираният
изглежда силно загрижен за преживяванията от детството си, които
често включват загуба, малтретиране, а при някои и смяна на
ролите родител-дете. Интервюто е некохерентно, продължително, а
психичното състояние на изследваното лице се характеризира с
гняв.

Нерешеният стил на привързаност при възрастните отговаря

на дезорганизиран тип привързаност при деца. Те допускат грешки в
разсъжденията си при дискутиране на загуба или злоупотреба. По
време на интервюто изследваното лице може дълго да остане
мълчаливо или да поддържа хвалебствен тон.

Некохерентността на наратива е отличителен белег за всички

типове несигурна привързаност при възрастните. В интервютата се
срещат дълги, неясни фрази, неподходящи метафори, забравяне на
мисълта, внезапна промяна на гледната точка и сериозни езикови
грешки.

Разстройство на привързаността
„Клиничното нарушение на привързаността представлява
една крайна група от деца с несигурна привързаност”.

(Charles H. Zeanah.,1996).

Диагнозата разстройство на привързаността се появява за

първи път в DSM-ІІІ (1980г.). В рамките на това издание се въвеждат

113
за първи път инхибиран и дезинхибиран тип разтройство на
привързаността и начална поява на симптомите преди 5-годишна
възраст. Критериите в това издание са по отношение на възрастта
се съхраняват във всички издания, но провокират въпроси, особено
по отношение на долната възрастова граница. Основният критерий
е неспособността за развитие и евентуално начало на
разстройството преди 8-месечна възраст, преди бебето да може да
изразява предпочитания и да е изградило адекватни
взаимоотношения с другите. В DSM-ІV е налице известна промяна в
надеждността на критериите за диагноза. Zeanah (1996) подчертава,
че между двете издания са натрупани данни от изследвания, които
подобряват възможностите за диагностициране.

В диагностичните критерии на МКБ-10 се забелязват редица

противоречия, като даже се изказват съмнения за нозологичната
валидност на синдрома. Не се изяснява дали разстройството на
привързаността възниква като резултат от патологична грижа,
дефицити в средата или друг рисков фактор. Отбелязва се, че
„реактивните разстройства на привързаност почти винаги възникват
във връзка с грубо неадекватни грижи за детето”, но се припомня,
че „тъй като няма достатъчно данни за устойчива връзка между
неадекватните грижи за детето и разстройството, наличието на
депривация или неадекватност на средата не са диагностично
изискване” (МКБ-10, 2003г.). В сравнение с МКБ-10, диагностичните
критерии по DSM-ІV и DSM-V са по-ясно дефинирани и са
специфично свързани със средата и грижите.
В DSM-V (2014) разстройството на привързаността е
представено в раздел ”Травма и нарушения, свързани със срес”. В
този раздел са включени нарушения, при които травматичното или
стресиращо събитие е вписано като диагностичен критерий. Много
хора, изложени на травматични и стресиращи събития проявяват
фенотип с определени клинични харктеристики. Отделени са две
нозологии, свързани с привързаността - реактивно разстройство на
привързаността и Дезинхибирано социално ангажирано
разстройство. Липсата на адекватна грижа е диагностичен критерий
и при двете разстройства. Въпреки, че имат обща етиология,
реактивното разстройство на привързаността се изразява като
интернализирано разстройство с депресивни симптоми и оттеглено
поведение, а при дезинхибираното социално ангажирано
разстройство е налице невъздържано и изнесено навън поведение.
114
 Диагностичните критерии за реактивното разстройство на
привързаността са обособени в три групи-емоционално оттеглено
поведение, устойчиви социални и емоционални нарушения и
неадекватни грижи. Отбелязва се, че диагностичните критерии от
трите групи са взаимно обусловени. Реактивното разстройство на
привързаността може да бъде диагностицирано преди 5-годишна
възраст, но не по-рано от 9-месечна възраст. При тези деца липсва
или е намалена експресията на позитивни емоции, като често
демонстрират негативни емоции като страх, тъга и
раздразнителност. Разпространението на реактивното разстройство
на привързаността е неизвестно, но се наблюдава сравнително
рядко. Установено е при деца, изложени на неглежиране или
отглеждани в институции. Но дори и в рискови популации
разстройството се среща при по-малко от 10%. Даже и при промяна
на качеството на грижите, това разстройство може да се запази.
Няма данни за проявите му в по-късно детство и дали те се
различават от проявите при малки деца. Поради това диагнозата
трябва с особена предпазливост да се поставя при деца над 5-
годишна възраст.
Сериозното социално занемаряване е единственият известен
рисков фактор за разстройството. Прогнозата се определя от
средата и качеството на грижите. Диагнозата трябва да се обсъжда
с особена предпазливост в култури, в които привързаността и
нейните прояви са социално табу. Препоръчва се диференциалната
диагноза да се прави с Нарушения от аутистичния спектър,
интелектуално разстройство на развитието и депресивни
разстройства. Все още са налице ограничени доказателства, но се
предполага, че децата с депресивни разстройства имат нарушения
на привързаността.
Възможна е коморбидност с когнитивни дефицити, закъснение
в развитието на езиковата система, стереотипно поведение,
нрушения на хранителното поведение и депресивно разстройство.
Дезинхибирано социално ангажирано разстройство е с
диагностични критерии от три групи- активно поведение с
непознати, инхибирано поведение, неограничаващо се до
импулсивност и неадекватни грижи. Критериите в трите групи
взаимно се обуславят. Диагнозата може да се постави след 9-
месечна възраст. Основната характеристика на дезинхибирано
социално ангажирано разстройство е модел на поведение, който
включва културална неуместност и фамилиарност с непознати. Това

115
прекалено фамилиарно поведение нарушава социалните граници
на културата.
Диагноза Дезинхибирано социално ангажирано разстройство,
според DSM-V, не трябва да се прави преди 9-месечна възраст на
децата. То може да се съпътства от изоставане в развитието,
когнитивни дефицити, закъснение във формирането на езиковата
система, стереотипно поведение, нарушение на хранителното
поведение и др. Симптомите на разстройството често се запазват
дори и след промяна на качеството на грижите.
Разпространението на дезинхибирано социално ангажирано
разстройство не е известно. Разстройството се среща рядко. При
високо рискови популации се проявява при около 20% от децата.
Няма доказателства, че неглежирането след 2-годишна
възраст може да провокира разстройството. Ако неглежирането
настъпи рано проявите на разстройството са умерено стабилни във
времето, особено ако липсата на адекватни грижи продължава.
Когато разстройството продължава в средното детство, клиничните
прояви се проявяват като вербална и физическа разкрепостеност и
несъответност на емоционалната експресия. Разстройството не е
описано при възрастни.
Социалното занемаряване е единственият известен рисков
фактор за разстройството, макар че много изоставени деца не го
развиват. Не е установена и ясна връзка с каквито и да било
невробиологични фактори. В много случаи разстройството
продължава, дори и при деца, чиито грижа става забележимо по-
добра. Диференциална диагноза се прави със Синдром на дефицит
на вниманието и хиперактивност.
Въпреки критиките към описанията на разстройство на
привързаността в МКБ-10 и DSM-IV, DSM-IV-TR и DSM-V, те остават
единствените общоприети справочници за идентификация на
нарушения и заболявания.

В МКБ-10 Разстройството на привързаността е кодирано в

F94.1 Разстройство на привързаността в детството, реактивен тип и
се характеризира с:

А. Явно нарушени и неприемливи за развитието социални

взаимоотношения в повечето ситуации, с начало преди 5-годишна
възраст, които се доказват с едно от:

116
 (1). постоянен провал в инициирането или отговарянето по
подходящ за развитието начин на повечето социалните интеракции.
Провалът се демонстрира с крайна инхибираност, хипервегилитет
или силна амбивалентност и противоречиви отговори (напр. детето
може да отговори на грижещия са със смесица от приближаване,
избягване и съпротивление при успокояване или да покаже
замръзнала втренченост);

(2). дифузна привързаност, демонстрирана като

неразграничаваща се общителност с явна неспособност да се
прояви подходяща селективна привързаност (напр. прекалено
близки отношения с почти непознати или липса на селективност при
избора на фигура на привързаността).

В. Нарушение на критерий А не се отбелязва, ако то се дължи

на забавено развитие (като умствена изостаналост) или отговаря на
критериите за генерализирани разстройства.

С. Патогенната грижа се доказва с поне едно от следните:

(1). постоянно игнориране на основните емоционални

потребности от успокоение, стимулация и обич:

(2). постоянно игнориране на основните физиологични нужди;

(3). повтаряща се смяна на основния грижещ се, която

възпрепятства формирането на стабилна привързаност (напр. честа
смяна на грижещите се);

Според МКБ-10 тази група от разстройства е условна и е

включена поради обществената и медицинска значимост на
проблема. Според Zeanah (1996) има три фундаментални въпроса
по отношение на разстройството на привързаността:

 Дали е реактивно?

 Дали става въпрос за привързаност?

 Дали е разстройство?

117
 Първият въпрос е определящ по отношение на
диференциалната диагноза. Разстройството на привързаността
възниква и като реакция на патогенна грижа, но при благоприятни
условия на средата симптомите значително се редуцират.

Специалистите в областта на детската психопатология не са

постигнали съгласие относно дефиницията на разстройство на
привързаността. Една от причините е, че не е формулирана ясна и
категорична граница между дезорганизираната привързаност и
разстройството на привързаността. Двете понятия частично се
припокриват и за тях може да се говори като за континиуум. От
тежестта на симптомите зависи дали да се постави диагноза
разстройство на привързаността или да се категоризира
състоянието като несигурна дезорганизирана привързаност в
рамките на нормата.

Друг нерешен въпрос, който предизвиква множество научни

дискусии е дали патогенната грижа трябва да бъде включена в
диагностичните критерии за разстройство на привързаността. Вярно
е, че много голяма част от децата с разстройство на привързаността
са били обект на патогенни грижи, неглежиране или малтретиране,
но не всички деца, които са били отглеждани по неподходящ начин
са развили разстройство на привързаността. Обсъжда се и
предположението, че едва ли всички деца с разстройство на
привързаността са преживели патогенна грижа. Обсъждането на
тези проблеми се затруднява и от факта, че е трудно да се установи
ретроспективно дали грижата е била патогенна, както и да се
докаже злоупотреба или малтретиране, извършени години по-рано
още повече, че съществуват т.н. лъжливи детски спомени, които
често включват епизоди на насилие или малтретиране.

При дефинирането на разстройството на привързаността се

използват т.н. дименсионалния подход. Zeanah, отбелязва, че
„Клиничното нарушение на привързаността представлява една
крайна група от деца с несигурна привързаност”. (Charles H.
Zeanah.,1996). Авторът смята, че разстройствата на привързаността
са винаги от несигурен тип, но несигурната привързаност се
определя като разстройство само в крайните случаи на всеки
отделен казус. Децата, които развиват способност да

118
интернализират сигурност и безопасност и могат да „боравят” с
емоциите си, умеят да приемат и да се учат от несполуките си.
Децата, които развиват реактивно разстройство на привързаността
не успяват да създадат здрава психологическа свързаност с този,
който се грижи за тях и не успяват да се доверяват. (Матанова, В.,
2003). Разстройството на привързаността се характеризира с трайни
абнормности в структурата на социалните взаимоотношения на
детето, които са свързани с емоционалното нарушение и са
реактивни спрямо промените на средата (Матанова, В.,2008).

При завръщането на майката тези деца могат да припаднат, да

замръзнат на място или да изпаднат в подобни на транс състояния.
Според М. Мейн те са раздвоени между това да търсят успокоение
или да избягат. Те преживяват родителя като застрашаващ,
независимо дали поведението му е такова. Децата се намират в
парадоксална ситуация, от която нямат изход. Този модел на
привързаност е свързан с изразена емоционална нестабилност и
неспособност за регулация на тревожността, което свидетелства за
несигурен вътрешен работен модел. В този модел родителят е
репрезентиран едновременно като източник на страх и успокоение и
затова възбудата в системата на привързаност предизвиква остри и
много противоречиви мотиви за поведения (Тодоров, О., 2006г.).
М. Мейн изследва и класифицира етиологичните фактори за
развитието на дезорганизиран стил на привързаност:
 Родителско поведение на страх или отдръпване-
физическо или психическо,
 Взаимодействие с родител, който е плашещ, изплашен
или дисоцииран,
 Родители, активно обезценяващи привързаността и
малтретиращи или неглижиращи децата си.
 Майки с история на семейно насилие или злоупотреби,
които са нечувствителни, злоупотребяващи, депресивни,
с високи нива на негативни афекти и с ниски нива на
нежност.
 Деца претърпели насилие, с психичноболна майка или
живеят в бедни семейства.

119
 Тези деца не могат да развият кохерентен и организиран
начин за търсене на грижа, което е свързано с дисоциативно
състояние. При това състояние нуждите от привързаност и
желанията са дисоциирани от взаимодействието. Детето се
идентифицира с чувствата на грижещия и поради това не формират
собствена идентичност. П. Фонаги твърди, че в тези ситуации, за да
оцелее детето развива едно „отчуждено” чувство за себе си (Alien
Self). “В случай на дезорганизиранa привързаност, детето
постепенно се идентифицира с умственото състояние на
безпомощност и/или враждебност на родителя, състояния, които се
проявяват като функция на преживяването на родителя, като
изплашен или плашещ по отношение на детето. Този вид
идентификации вероятно формират основата на
контролиращи/наказващи и безпомощни/инхибирани ориетации у
дезорганизираното дете”. (Georg & Solomon, 1998г. ; Lyons-Ruth &
Jacobviz, 1999г.).
Децата с дезорганизирана привързаност имат сериозни
затруднения в търсенето на грижи, поради това, че майката е била
плашеща и фрустрираща. „Плашещото поведение на майката
активира неизбежно едновременно две конкуриращи се тенденции:
да бяга към майката като към убежище на безопастност и да бяга от
нея, като източник на тревога. Създава се една парадоксална
ситуация, в която нито бягството, нито близостта може да бъде
решение, тъй като бебето трябва да търси помощ от човек, който го
плаши. Бебето е в невъзможна ситуация, която не може да бъде
разрешена”. (J. Cassidy, 2001). Умствените репрезентации за себе
си и за майките са враждебни, яростни, несвързани и плашещи.
Детето интернализира аспекти на психичните преживявания от
родителя, които са фрагментирани и нементализирани и това води
до фрагментирана репрезентация на детето за себе си и за
психичния му живот.
Поведението на децата с дезорганизирана привързаност няма
ясна цел, емоциите им са противоречиви в един и същи момент,
движенията са прекъснати и насочени в погрешна посока. В
“Непозната ситуация” след завръщането на майката тези деца могат
да я прегърнат, да останат на мястото си и да гледат встрани, да се
приближат към нея с обърната встрани глава, да изглеждат смаяни

120
и уплашени и да се вглеждат напрегнато в нея. Част от тях плачат
при опит за успокояване. Поведението на децата показва объркване
и неразбиране на реакциите на фигурата на привързаност.
Същността на дезорганизираната привързаност е непрекъснат
страх. Пример за такъв тип привързаност е когато родителят
извършва злоупотреба или насилие спрямо детето.
Злоупотребяващият родител изпълнява две несъвместими роли-от
една страна родителят е фигурата на привързаност, която би
трябвало да е сигурна база за изследване на света, но от друга
страна родителят предизвиква постоянен дистрес, тъй като може
внезапно да застраши детето с физическо или психическо насилие.
Детето е поставено в неразрешима парадоксална ситуация, в която
единствената основа за изследване на света е непредвидимата
заплаха от злоупотреба. Много от майките на деца с
дезорганизирана привързаност са с неразрешена травма от
детството си. Те пренасят собствената си тревожност в
отношенията с децата си. Тревожността на майките повишава
нивото на стреса у децата и допринася за затрудненията им да
сигнализират при нужда от помощ. Същевременно неразрешената
травма на майката й пречи да отчита правилно детските сигнали,
което води до взаимоотношения, изпълнени с дистрес и за двете
страни.

Рискът за формиране на дезорганизирана привързаност

нараства, когато:

 поведението на родителя е непредсказуемо и варира от

отзивчивост до малтретиране,

 родителят неадекватно интерпретира детските сигнали.

Този риск значително нараства при деца отглеждани в

институции поради фрагментарните грижи и нечувствителност към
потребността от привързаност у детето. Въпреки това децата от
институции по-често развиват селективна привързаност от децата
на майки с клинично доказана депресия или алкохолички.

Дезорганизираната привързаност води до неспособност за

регулиране на отрицателните емоции и до повишена уязвимост към
стрес. Децата с този тип привързаност е по-вероятно да проявят
121
агресия в детската градина и някакъв тип развитийно нарушение.
Съществуват доказателства за корелация между дезорганизираната
привързаност в предучилищна възраст и отхвърлянето от
връстници и социална дезадаптация в средното детство (Vershuern
& Marcoen, 1999; Verschuern, 2001г.).

Все още съществуват много разногласия за дефиницията и

диагностичните критерии за разстройство на привързаността, но
можем да обобщим, че то се характеризира с нарушение на
социалното поведение, на взаимоотношенията на детето с
грижещия се и на моделите на поведение към непознати.
Различията между специалистите и критиките на описаните две
форми на разстройство на привързаността в МКБ-10 и DSM-IV,
DSM-IV-TR и DSM-V, води до предлагането и на нови класификации.

Основните рискови фактори, които биха могли да доведат до

разстройство на привързаността условно се разделят на три големи
групи:
 фактори, сързани с функционирането на родителя,
 фактори, свързани с особеностите и функционирането на
детето,
 фактори, свързани със средата.
Факторите сързани с функционирането на родителя са:
 насилие или неглижиране;
 неефективна и несензитивна грижа;
 родителстване в тийнейджърска възраст;
 злоупотреба с психоактивни вещества;
 история на несигурна привързаност у родителя.
 Неразрешени конфликти в семейството на родителя,
история на раздяла, загуба, малтретиране на родителя;
 трайно незачитане и неглижиране на физиологичните и
емоционални потребности на детето,
 тенденциозни наранявания, физическо и сексуално
малтретиране,
 родители с психически разстройства,

122
  родители, склоняващи децата си към просия или
проституция,
 продължително отсъствие: затвор, хоспитализация,
изоставяне.
Тези рискови фактори не са свързани само с травматични
събития и злоупотреби, а и с провала на родителските фигури да
осигурят сигурна база и континуитет на преживяването. Патогенните
грижи са могъщ прогностичен фактор за развитие на разстройство
на привързаността. Малтретирането или неглежирането на детето
предпоставят развитието на една от трите форми на несигурна
привързаност.Сред малтретираните новородени дезорганизираната
форма на привързаност се среща особено често (Л. Е. Бърк, 2007).
Малтретирането и неглежирането очертават картина на
реален телесен и психичен травматизъм, който поставя детето в
ситуации на висок риск за развитието на разстройство на
привързаността. Съвременни невропсихологични изследвания
дават основание да се твърди, че любовта, грижата и сигурността
отговарят за развитието на хипокампа и неговите регулативни
функции, което осигурява на индивида възможност да оцелее
психически. В такъв смисъл телесния и психичен травматизъм се
определя и като източник на изменения, касаещи
невробиологичното и невропсихологичното развитие. Физическата
или психическа травма в ранна детска възраст оказва влияние
върху развитието на определени мозъчни структури, свързани с
регулацията на емоциите и поведението (M. Nadeau, P. Nolin, C.
Chartrand, 2013). Алън Шор (Shore, 1994) твърди, че „дяловете от
мозъка, които отговарят за ранния процес на привързване са “най-
пластичните в главния мозък”, което позволява реорганизация им
през целия живот” (по J. Cassidy, 2001).
В ранните интеракции майка-дете, майката е „регулатор и
контейнер на афекта и майчиния отговор на афекта се превръща в
част от афективното преживяване на бебето”.(Oppenheim, D.
Goldsmith, Douglas F.,2007). П. Фонаги твърди, че „когато майката
рефлектира или отразява тревожността на детето, това възприятие
организира детското преживяване и то „знае” какво чувства”. Този
процес се затруднява при родители, които са изпълнени със

123
страхове и поради това не могат да преработят страховете и
тревогата на детето си. Майката е в невъзможност да откликне на
потребностите на детето. Задоволявайки предимно физиологичните
му потребности, тя го лишава от статута на субект, който има и
други свои желания и потребности. Когато основният грижещ се не
успява да отчете емоциите на детето, или отговаря хладно и
отложено във времето на тях, детето постепенно престава да ги
показва, „свива” ги, емоционалният му репертоар не се развива и
остава беден и недиференциран. Това неизбежно води до
невъзможността да моделира емоциите си, блокира развитието на
способността да разбере другия, тъй като за него емоциите са
непонятни. Ментализационната теория постулира, че несигурните
репрезентации на привързаността са свързани с дефицити в
умението на детето да декодира емоционалните сигнали,
собствените и тези на другите. Сигурните репрезентации
предполагат по-добро разбиране на психичното състояние на
другия. П. Фонаги говори за ментализационния капацитет като за
способност за „рефлексивно функциониране”. Това е способността
да мислиш за собствените си вътрешни състояния и за тези на
другите и до голяма степен е свързано с емпатията.

Адекватните грижи осигуряват континуитет на преживяването,

което води до изграждането на здрав Аз у детето. Когато майката не
успява да посрещне по адекватен начин потребностите на бебето,
континуитета на преживаванията се прекъсва, което води до слаб и
неинтегриран Аз. Честите прекъсвания в континуитета водят до
преживявания на дезинтеграция и психична болка. Причините за
развитието на разстройство на привързаността могат да се търсят в
невъзможността на родителя да осигури на детето “сигурна база”,
от която то да изследва света. Системите на привързаност и на
изследователско поведение функционират съвместно и изграждат
баланс помежду си. Ако този баланс не се реализира настъпва
усещането, че грижещият не може да се ползва като сигурна база,
която да е убежище по време на опасност. И в такъв смисъл
разстройството на привързаността може да се дефинира като
резултат на деформация на сигурната база.(C. H. Zeanah.,1996).

124
 Системният модел предполага, че разстройството на
привързаността е психопатология на отношенията. Т.е. ако трябва
да търсим етиологичен фактор, то той е свързан с психопатология
на отношенията, а не с индивидуална психопатология, най-вече
поради факта, че отношенията майка-дете са реципрочни и
взаимообуславящи се. „Вероятно влиянието на бебето върху
системата на обгрижване е част от цикъла на обратна връзка, с
други думи тя е повече транзакционна, нелинеарна или ненасочена”
(Sоlomon end George, по Dallos, Rudi, 2006). Предполага се, че двата
типа несигурна привързаност са систематични модели, регулирани
от взаимна обратна връзка между детето и майката. Според
системната перспектива, моделите на взаимодействие се
разглеждат като взаимосвързани цикли от изисквания и действия,
при които вярванията ни карат да действаме по определен начин, а
обратната връзка от другия подсилва тези вярвания. Без наличието
на стабилизиращ процес, такъв цикъл би ескалирал до степен
диадата да е разединена, т.е. непривързана. Родители на деца с
несигурна-амбивалентна привързаност често се чувстват жертви на
повтарящи се гневни изблици, овластено и съблазняващо
поведение на детето и понасят заплахи от него. Системният подход
постулира, че диадите прерастват в два вида патерни:

 допълващи се, в които партньорите показват различни, но

комплементарни поведения.

 симетрични, при които двамата партньори проявяват сходни

поведения.

Първоначално моделът майка-дете може да се разглежда като

комплементарен, при който детето научава стила на привързаност
на родителя, а по-късно може да стане симентричен. В процеса на
развитие на детето, отношенията могат да варират между
симетрични и комплементарни, като детето влиза в ролята на
грижещ се, когато родителят е болен или разстроен, което е важна
крачка към независимост и придобиване на нови умения.

Изясняването на отношенията родител-дете налага

разбирането, „че взаимоотношенията на привързаност са съвместна
дейност на двама души ...., в която се наблюдават два вида

125
взаимоотношения: взаимоотношение като психично
реперезентирано от привързания човек и от фигурата на
привързаност”. (Dallos, Rudi, 2006). При дефицит в способността на
майката да репрезентира адекватно собствената си привързаност,
тя не е способна да формира сигурна привързаност и в детето си.
Според теорията на противоречието на Бейтсън (double-bind
теория), значима характеристика на разстроените взаимоотношения
майка-дете е факта, че детето се чувства така сякаш не може да
избяга от тези отношения.

Възможни са и рискови фактори от страна на самото дете. Те

обикновено са свързани с невробиологични проблеми, които
интерферират в способността за приемане на храна, неутихващи
болки и колики, недоносеност на плода, продължителна
хоспитализация (Матанова, В.,2008). Тези фактори могат да бъдат
формулирани като:

 липса на темпераментово “съответствие” на детето с

грижещия се;
 преждевременно, недоносено дете;
 нестихващи и необлекчени болки и колики;
 продължителни хоспитализация, раздяла или загуба;
 провал в лечението на някакъв синдром;
 неврологична увреда, фетален алкохолен синдром,
излагане на въздействието на психоактивни вещества
по време на бременността, психични дисфункции;
 фамилна история на психични заболявания.
Особеностите на детето могат да бъдат резултат от
темпераментови особености, които не съответстват на
темпераментовите особености на родителя, т.е да са налице
темпераментови несъответствия. Според van Jzendorn (2004),
Vaughn & Bost, (1999), характеристиките на новороденото влияят
върху лекотата, с която отношенията майка-дете се установяват.
Бебета, които са емоционално реактивни и трудни, е по-вероятно да
развият несигурна привързаност.(по Лора Е.Бърк, 2007). Такива
новородени по-често имат високотревожни майки, което води до
нехармонични взаимоотношения, обусловени от майчината
нечувствителност и несигурна привързаност (Symons, 2001). Ако

126
майката е емоционално отзивчива, характеристиките на
новороденото слабо повлияват качеството на привързаността.
Когато емоционалната отзивчивост липсва или често се проваля е
налице висок риск от развитие на разстройство на привързаността.
(Лора Е.Бърк, 2007).

Един от обяснителните модели за формиране на интеракцията

майка-дете е т.н. модел на „добро съчетаване”, според който
темпераментът и средата могат съвместно да дават положителни
резултати. Доброто съчетаване предполага осигуряването на среда,
която оценява и признава темперамента на детето и насърчава
адаптивното му функциониране. Родителите на „трудните” деца
често реагират с гняв, използват много наказания и налагат строга
дисциплина, която блокира развитието на волевия контрол, тъй като
детето реагира с неподчинение и съпротива, което увеличава
дистреса на родителите. (Coplan, Bowker, & Cooper, 2002). За да се
постигне „добро съчетаване” е необходимо родителите да променят
средата от такава, която засилва проблемите на детето в такава,
която подпомага неговите силни страни (Лора Е.Бърк, 2007).

Социалната среда и другите също могат да бъдат етиологичен

фактор за развитието на разстройство на привързаността. Тези
фактори могат да покриват твърде широк кръг от проблеми:

 внезапна раздяла с първичната фигура на привързаност

на детето,
 жертва или свидетел на малтретиране,
 липса на подкрепа,
 чести премествания извън дома,
 липса на стимулация,
 брачни конфликти в семейството и т.н (Матанова,
В.,2008).
Много важен аспект е свързан със семейната констелация и
отношенията на родителите един към друг. Макар и привързаността
в началото да е приоритетно насочена към майката, около 2-
годишна възраст тя има тенденция да се пренасочва и разпростира

127
към бащата или към близкото обкръжение, т.н.вторични фигури на
привързаност. „Подобно на майчините, бащините сензитивни грижи,
прогнозират сигурност на привързаността”. (van IJzendorn 2004).
Изследвания показват, че новородени дадени за отглеждане извън
дома преди 12-месечна възраст е по-вероятно да демонстрират
несигурна привързаност от тези, които остават у дома (Belsky, 1992,
2001). Категорично може да се твърди, че качеството на контакта
родител-дете е по-важен отколкото количеството време, прекарано
с детето. За формирането на адекватна диадна интеракция,
изключително важно е родителят да може да „нахрани”
емоционално детето си и да бъде отговорен за средата, в която то
живее и се развива.

Множество изследвания показват, че децата настанени в

институции от ранното си детство са изложени на много по-висок
риск от развитието на разстройство на привързаността или друг вид
развитийно нарушение. Институционализацията в ранна възраст
има отрицателни ефекти върху формирането на привързаността и
се отразява трайно върху емоционалното, когнитивното,
интелектуалното и социално функциониране на детето. Данните
показват, че дете настанено в институция до 5-годишна възраст има
средно около 50 различни грижещи се, което блокира възможността
за изграждане на трайна връзка с един или няколко възрастни.
Често при тези деца се наблюдава неселективна привързаност и
трудности от емоционално и социално естество. Боулби е вярвал,
че в началото новородените са предразположени да насочват и
изграждат привързаност към един-единствен човек. Можем да
предположим, че при голям процент от тези деца се изгражда
„множествена привързаност”, а репрезентациите на А-за и обектите
са неинтегрирани. В доклада за СЗО Боулби казва: „Това което се
смята, че е от съществено значение за психичното здраве, че
кърмачетата и малките деца трябва да имат опита на топла
интимна и непрекъсната връзка с майката, в която и двамата
намират удоволствие и наслада”. (Bowlby, J.,1952).
Johnson R., Browne K.(2006) правят анализ на 12 изследвания,
насочени към способността на децата, отглеждани в институции, да
формират привързаност. Дори „доброто качество” на
институционалната грижа може да има вредни последици за

128
способността на децата да формират взаимоотношения през целия
жизнен цикъл. Липсата на топла и устойчива връзка със сензитивна,
обгрижваща фигура може да доведе до формиране на личности,
отчаяно нуждаещи се от внимание и привързаност от страна на
възрастен човек. (К. Браун, 2009).
Мащабно изследване проведено в Румъния показва, че 65,3%
от децата настанени в институция показват модел на
дезорганизирана привързаност в сравнение с 22% от децата в
контролната група. (C. H. Zeanah, A. T. Smyke, S. F. Koga, 2005).
Разстройствата на привързаността се характеризират с богата
клинична картина, като симптомите варират по тежест във всеки
отделен случай. Zeanah (1996) подчертава, че има значителни
индивидуални различия в континуума от сигурна към несигурна
привързаност. И все пак резултатите от изследвания на Института
за привързаност и детско развитие (Institute For Attachment & Child
Development) сочат, че децата с разстройство на привързаността,
проявяват следните симптоми:

 Не се доверяват на хората, които се грижат за тях или на

авторитети.
 Имат изразени проблеми с контрола, изразяващи се в
прикрита манипулативност или открита враждебност.
 Не развиват морални качества като емпатия, морал, съвест и
състрадание към другите.
 Липсва способност да дават или да получават истинска любов
и обич.
 Резистентни са на усилия за обгрижване или напътствие.
 Липсва причинно-следствено мислене.
 Проявяват негативизъм и провокират гняв у другите.
 Често лъжат, крадат, мамят и манипулират.
 Проявяват деструктивност, жестокост, конфликтност и
враждебност.
 Липсва самоконтрол, съчетан с висока импулсивност.
 Изглеждат очарователни и мили.

Boris и колеги (1997) разграничават няколко типа поведения,

които трябва да бъдат оценени, за да се реши дали даден модел на
привързаност е клинично значим:
129
  липса на размяна на нежност между детето и грижещия
се и/или объркана, недискриминативна общителност с
непознати;

 прекалена зависимост от грижещия се или неспособност

на детето да потърси подкрепа от фигурата на
привързаност.

Недискриминативната общителност се изразява в

скитничество с непознати, шумно привличане на вниманието,
задаване на прекалено много въпроси, понякога и от лично
естество. Хората, към които е насочено това поведение често го
окачествяват като повърхностно и трудно се ориентират за целта
му. Вероятно то е ориентирано към създаване на отношения с
човек, който да поеме ролята на грижещ се и в такъв смисъл
терминът неразграничаваща общителност е недостатъчно коректен.

Още в младенческа възраст съществуват ранни индикатори за

развитие на разстройство на привързаността, които не трябва да се
абсолютизират, но поставят детето в риск за развитие на
разстройството:

 слаб, недиференциран плач,

 избягване или отдръпване при допир,
 липса или епизодичен очен контакт,
 явна скованост или прекалена отпуснатост,
 слаб сукателен рефлекс,
 липса на отговор на усмивка и безразличие към
околните.
При малки деца индикаторите за разстройство на
привързаността се демонстрират в следните сфери:

 липса на топлина и нежност в интеракциите,

недискриминативна нежност към непознати;
 липса на търсене на утеха при уплаха или болест от основния
грижещ се, а търсене на утеха в себе си;

130
  изключителна зависимост, липса на търсене на подкрепа от
грижещия се при необходимост;
 неуспех при търсенето на грижещия се в непозната
обстановка, ограничено изследване поради нежелание за
напускане на грижещия се;
 крайна деспотичност и наказващо поведение спрямо грижещия
се, прекомерно и неподходящо обгрижване на грижещия се;
 провал в повторното установяване на интеракция, игнориране
и избягване на грижещия се, силен гняв, липса на нежност.
Характерни особености, които не са посочени като
диагностични критерии, но често се наблюдават у деца с
разстройство на привързаността са:

 липса на емпатия,
 жестокост към животни и сиблинги,
 липса на съвест,
 слаб контрол над импулсите.
Liberman и Pawl (1988) изтъкват връзката дете-грижещ се,
както и хроничния стрес и описват 3 типа разстройство на
привързаността:

 непривързан (nonattached) тип - дете, отгледано без да

му се осигури пространство за създаване на
емоционални връзки с грижещия се, което оказва
влияние върху способността му за формиране на връзки,
както и върху когнитивното функциониране и контрола
над импулсите;

 тревожно–амбивалентен (anxious-ambivalent) тип – дете с

несигурен тип привързаност, която се характеризира с
амбивалентно отношение и вътрешни конфликти;

 разстроен (disrupted) тип – детето е преживяло загуба на

фигурата на привързаност, което предизвиква
интензивна тревожност и дългосрочни последици,
свързани с недоверие във връзките.

131
 Zeanah, Mammen и Lieberman (1996) твърдят, че
разстройството на привързаността представлява дълбоко и трайно
нарушение на чувството за безопасност и сигурност на детето. Те
извеждат 5 типа разстройство на привързаността :

 непривързан (nonattached) тип - детето не развива

предпочитание към определено лице, което да бъде
фигура на привързаността;

 неразграничаващ (indiscriminative) тип - детето не търси

грижещия се в непознати условия и не ползва фигурата
на привързаност като сигурна база, когато е уплашено и
разстроено;

 инхибиран (inhibited) - детето не желае да се отдалечи от

фигурата на привързаност, за да се ангажира в
изследване, съответстващо на възрастта му. Възможно е
да проявява крайна прилепчивост и отстъпчивост;

 агресивен (agressive) тип – гневът и агресията са

устойчиви характеристики на връзката с фигурата на
привързаността;

 разстройство на привързаността с размяна на ролите

(role-reversal) - детето приема ролите и отговорностите,
които са присъщи на родител. То демонстрира към
грижещия се контролиращо или наказващо поведение,
деспотичност, враждебност и отхвърляне. Детето би
могло да е свръхангажирано с благополучието на
фигурата на привързаността.

Това разстройство, срещащо се при бебета и малки деца, се

характеризира с трайни абнормности в структурата на социалните
взаимоотношения на детето, които са свързани с емоционално
нарушение и са реактивни към промени в средата. Характерни са
страх и състояние „нащрек”, трудно успокояване, лоши отношения с
връстници, чести агресивни и автоагресивни прояви, нарушено
физическо развитие и др. Синдромът се среща вероятно като
последица от тежко занемаряване от страна на родителите,
малтретиране или лошо отглеждане. Съществуването на такъв тип

132
поведение е известно и описано, но има съмнения относно
диагностичните критерии и границите на синдрома и дали той
представлява валидна нозологична единица. При все това тази
категория е включена поради обществената и здравна значимост на
синдрома, поради липсата на съмнения за съществуването на такъв
тип поведение и поради това, че състоянието не отговаря на
критериите за други категории.

Ключовата особеност е абнормния стил на взаимоотношения с

грижещия се, развиващ се преди пет-годишна възраст, който
включва черти на дезадаптация. Този стил е сравнително устойчив,
но се влияе от изразени промени в начина на отглеждане и грижа.
Децата с това разстройство показват силно противоречиви и
амбивалентни реакции, които могат да бъдат най-изявени по време
на раздяла или събиране отново с основния грижещ се. Те могат да
се приближават с извърнат настрани поглед или да реагират на
грижещия се със смесица от приближаване, отдръпване или
съпротива към утеха. Емоционалното нарушение се проявява в
преживяване на нещастие, липса на емоционална реактивност,
реакции на отдръпване като свиване на пода и/или агресивни
реакции при собствено или чуждо нещастие. В някои случаи се
срещат страх и свръхбдителност (т.н.“замръзнала бдителност”).
Такива деца показват интерес към връстниците си, но игровата
дейност се осуетява от негативните им емоционални реакции.

Много деца показват несигурна привързаност към единия или

другия родител, но това трябва да се диференцира от
разстройството на привързаност. Разстройството на
привързаността се характеризира с абнормен тип несигурност,
изразяваща се в явно противоречиви социални реакции.
Абнормните реакции се разпростират в различни социални ситуации
и не са ограничени във взаимоотношението само с грижещия се.
Налице е придружаващо емоционално нарушение под формата на
апатия, нещастие или страх.

В процеса на диференциалната диагноза е необходимо да

бъдат обсъдени:

133
  нормалните варианти в стила на селективната
привързаност;

 разстройство на привързаност в детството,

дезинхибиран тип (F94.2);

 синдром на Asperger (F84.5).

В МКБ-10 F 94.2 е кодирано Разстройство на привързаност в

детството, дезинхибиран тип. Това е особен стил на абнормно
социално функциониране, който възниква през първите пет години
от живота и който, след като се установи, показва тенденция към
персистиране, дори при изразени промени в средата. На
двегодишна възраст този стил се проявява с прилепчивост и
дифузно, неселективно насочено поведение на привързаност. На 4-
годишна възраст дифузната привързаност остава, но
прилепчивостта започва да се заменя със стремеж към привличане
на вниманието на околните и недиференцирано приятелско
поведение. В средното и късно детство може да се развие
селективна привързаност, но често персистира търсещото внимание
поведение и зле моделираните взаимоотношения с връстниците. В
зависимост от условията могат да се наблюдават емоционални и
поведенчески нарушения.

Синдромът е най-ясно идентифициран при деца, отглеждани в

институции от ранно детство, но се среща и при други. Вероятно се
дължи на липса на възможности за развитие на селективна
привързаност, като последица от чести смени на грижещия се.
Концептуалното единство на синдрома зависи от ранното начало на
дифузна привързаност, продължителни лоши социални
взаимоотношения и липса на ситуационна специфичност.

Диагнозата трябва да бъде поставена въз основа на

необичайната дифузност в селективната привързаност през
първите пет години от живота, съчетана с прилепчиво поведение в
бебешка възраст и/или търсещо внимание поведение в ранното или
средно детство. Налице е трудност в създаването на трайни близки
отношения с връстници, придружена от емоционално или
поведенческо нарушение, зависещи от условията на живот на
детето. В повечето случаи става въпрос за лошо отглеждане през
134
първите години от живота, чести смени на грижещите се, промени
на местоживеенето и др.

Много от трудностите в диагностицирането и

диференцирането на разстройствата на привързаността са
свързани с вариативността на проявите и с известни методологични
проблеми. Съществува и чисто етичен проблем. Ако разстройствата
на привързаността са свързани с патогенна грижа и ако те са
следствие от патология на отношенията, тогава малко вероятно е
симптоматиката да бъде различена от родителя и той да
формулира адекватна заявка. Ако това се случи, основната тежест
и вина се стоварва на детето, създаващо грижи на родителите си.

За да се постави окончателна диагноза, е необходимо да се

осъществи диференциация от сходна симптоматика при други
развитийни нарушения. При тези нарушения винаги трябва да се
има предвид, че те са по-скоро възрастово специфични, отолкото
нозологично специфични. Това налага особено прецизно
провеждане на диагностичния и диференциално диагностичен
процес. Важността на диференциалната диагноза при децата с
разстройство на привързаността се увеличава и от факта, че те
обикновено имат множество проблеми, демонстрират симптоми,
характерни и за други нозологични единици.

За да се постави диагноза разстройство на привързаността, е

необхоимо след установяването на клинични значими симптоми, те
да бъдат йерархизирани и отграничени от други състояния със
сходна симптоматика.

Разстройства, нарушения, болести, състояния и ситуации

могат да бъдат асоциирани с разстройство на привързаността и
това значително затруднява диференциалната диагноза и
поставянето на нозологична диагноза. Съществуват ситуации и
преживявания, които поставят детето във висок риск за появата на
реактивно разстройство на привързаността.(Матанова, В., 2008).
Определени ситуации като хоспитализация на детето, крайна
бедност или родителска неопитност, могат да бъдат
предразполагащи фактори за развитието на патогенна грижа. Но
неадекватната и несензитивна грижа не винаги води до

135
разстройство на привързаността, дори при наличие на явно
неглижиране и злоупотреба от страна на грижещия се.
Разстройството на привързаността може да се асоциира със
забавено психо-моторно развитие, хранително разстройство през
младенчеството и ранното детство, разстройство, характеризиращо
се с хранене с нехранителни вещества (Pica) и разстройство с
повтарящо се гадене и предъвкване на храната (Rumination
disorder).

Фиг.9: Основни насоки за диференциална диагноза на

разстройство на привързаността;

Началото на разстройство на привързаността обикновено е

през първите няколко години от живота, а по дефиниция започва
преди 5-годишна възраст. Протичането зависи от индивидуалните
характеристики на детето и грижещия се, като тежестта на проявите
са свързани с психо-социалната депривация и естеството на
интервенциите.

136
 Диференциална диагноза изисква обсъждането на няколко
нозологични единици, при които се проявяват сходни симптоми.
Задължително е да се прави диференциална диагноза с
генерализираните разстройства на развитието. Трябва да се има
предвид, че децата с реактивно разстройство на привързаността
имат нормални способности за социално свързване, за разлика от
тези с генерализирано разстройство на развитието.(Матанова, 2003)
При поставяне в нормални условия на отглеждане, абнормния стил
на социални интеракции намалява до голяма степен, което не се
наблюдава при генерализираните разстройства на развитието.
Въпреки, че при реактивното разстройство на привързаността са
налице абнормни речеви и езикови модели, те не могат да бъдат
отнесени към качествено абнормните характеристики на езиковото
функциониране при генерализираните разстройства на развитието.
При децата с реактивно разстройство на привързаността не се
наблюдават устойчиви и тежки когнитивни дефицити, нито
стереотипни модели на поведение, дейности и интереси. Zeanah
(Zeanah,1996) също подчертава важността на диференциалната
диагноза с генерализираните разстройства на развитието. Toй сочи
като основен диференциращ фактор от другите нарушения на
развитието средата, в която е израснало детето. Според него при
адекватна родителска грижа симптомите биха могли да се подобрят.
При генерализираните разстройства на развитието привързаността
се проваля често въпреки подходящата и подкрепяща среда.
Генерализираните разстройства на развитието се характеризират с
качествено нарушение на комуникацията и ограничени, повтарящи
се, стереотипни модели на поведение. Разстройство на
привързаността не се диагностицира, ако са покрити критериите за
генерализирани разстройства.

Съществуват пет главни особености, разграничаващи

разстройството на привързаността от генерализираните
разстройства на развитието:

 децата с разстройство на привързаност, реактивен, тип имат

нормални възможности за социално свързване и отзивчивост,
за разлика от тези с генерализирано разстройство на
развитието.

137
  макар че абнормният стил на социални интеракции при
реактивния тип разстройство на привързаност първоначално е
главната особеност в детското поведение, той намалява и се
смекчава в голяма степен, ако детето се постави в нормални
условия на отглеждане, които осигуряват непрекъснатост на
съобразени с потребностите на детето грижи. Това не се
наблюдава при генерализираните разстройства на
развитието;

 въпреки че децата с реактивно разстройство на привързаност

могат да имат нарушено езиково развитие, те не показват
качествено абнормните характеристики на общуване,
характерни за състоянията от аутистичния спектър.

 за разлика от нарушенията от аутистичния спектър,

реактивното разстройство на привързаност не е съчетано с
устойчиви и тежки когнитивни дефицити, които не се
подобряват забележимо при промени в средата.

 устойчиво ограничените, повтарящи се и стереотипни модели

на поведение, интереси и дейности, не са черти на
реактивното разстройство на привързаност.

Zaanah (1996) акцентира, че разстройството на привързаността

трябва да бъде разграничено от несигурната привързаност и от
другите психиатрични заболявания. Критериите трябва да бъдат
насочени по-скоро към интеракцията майка-дете, а не толкова към
поведението в различен социален контекст. Важно е и способността
на детето да ползва родителя като сигурна база или убежище
(Charles H. Zeanah., 1996). Има доказателства за положителна
корелация между някои личностови разстройства и специфични
модели на несигурна привързаност. Но не винаги хората с
несигурна привързаност развиват психични разстройства, поради
което несигурната привързаност би могла да се разглежда по-скоро
като рисков, а не като етиологичен фактор. От друга сткрана
известно е, че „вътрешните работни модели” са устойчиви
структури, които във времето продължават да организират
поведението на индивида. Неговите очаквания, страхове и
представи са базирани върху интернализирания модел на

138
взаимодействие с фигурата на привързаност. Емпирични
изследвания показват, че съществува корелация между несигурната
привързаност и рисковото поведение в началното училище. Децата
с несигурна привързаност са склонни към честа смяна на
настроението и към агресивно-депресивни реакции. Проявите на
фобийно разстройство в юношеството показват корелация с
амбивалентна привързаност, като 70% от изследваните са били
класифицирани като несигурно-избягващи (Dozier,1999).

Несигурно-избягващия стил на привързаност може да бъде

предпоставка за развитието на параноидна симптоматика. Хората с
избягваща привързаност са по-склонни да отхвърлят помощта,
която им се предлага поради негативни вярвания за другите. (K.
Berry, C. Barrowclough, A. Wearden, 2008). Проучвания на Alexander,
Levy, Rosenstein и Horowitz (1993) са установили, че граничните,
хистрионните и зависими личностни разстройства са свързани с
амбивалентния стил на привързаност. Докато избягващия стил на
привързаност се свързва с шизоидно личностово разстройство (K.
N. Levy, S. J. Blatt, 1999). Прецизността на диагностичния и
диференциално-диагностичния процес изисква да не се търси
директна причинно-следствена връзка между стиловете на
привързаност и психопатологията, тъй като е възможно
интерферирането и на други фактори.

Друга важна диференциация е между разстройство на

привързаността и умствена изостаналост. При умствена
изостаналост привързаността към грижещия съответства на общото
ниво на развитие. Обаче някои бебета и малки деца с умствена
изостаналост могат да представляват проблем за грижещия се като
показват симптоми, характерни за разстройство на привързаността.
Реактивно разстройство на привързаността би трябвало да се
диагностицира само, ако е сигурно, че проблемите в привързаност
не са функция на умствена изостаналост.

Необходимо е да се извърши и диференциация между

дезинхибирания тип и импулсивното или хиперактивно поведение,
характерно за хиперактивно разстройство с дефицит на
вниманието. За разлика от ADHD, дезинхибирания тип разстройство

139
на привързаността се характеризира с опит за формиране на
социална привързаност след кратко познанство.

По дефиниция грубата патогенна грижа е диагностичен критерий

за разстройство на привързаността. Когато грубата патогенна грижа
не резултира в явни нарушения на социалните взаимоотношения, се
отбелязва неглижиране на дете или проблем на
взаимоотношението родител-дете, а не разстройство на
привързаността. При диференциалната диагноза се обсъждат:

 хиперкинетични, или разстройства с дефицит на вниманието

(F90);

 разстройство на привързаност в детството, реактивен тип

(F94.1);

 синдром на Asperger (F84.5); и

 хоспитализъм при децата (F43.2)”.

На базата на множество емпирични изследвания симптомите на

разстройство на привързаността условно могат да бъдат групирани
в 5 области:

 поведенчески симптоми;
 развитийни симптоми;
 емоционални симптоми:
 социални симптоми;
 физически симптоми.
Поведенческите симптоми се демонстрират като агресивни
прояви към себе си и другите, като агресията може да е открита и
явна или да е пасивна, демонстрирана като манипулативно
поведение. Често се среща садистична жестокост към животни,
която се извършва тайно. Налице е повишен интерес към огън,
вътрешности и кръв и разрушителни поведения спрямо собствените
и чуждите вещи. Типични са кражбите вътре и извън дома. Лъжите
са с патологичен характер и чрез тях децата не търсят конкретна
полза. Обичайни са абнормните модели на хранене, като

140
презапасяване и/или преяждане, което се свързва с желанието за
контрол и запълването на емоционалната пустота. Децата, които са
преживели сексуална злоупотреба, демонстрират неподходящи
сексуални поведения и нагласи. Наблюдават се и нарушения на
съня, които включват повтарящи се кошмари и нощни страхове.
Енурезата и енкопрезата са типични прояви на гняв, агресия и
контрол.

Развитийните симптоми се проявяват като белези на психо-

моторни и когнитивни дефицити. Децата рядко поемат отговорност
за собствените си избори и действия и обвиняват околните. Техният
вътрешен работен модел се характеризира с това, че считат себе си
за нежелани, безпомощни и лишени от собствена стойност. Отнасят
се към грижещите се като към хора, които не са им на
разположение, не заслужават доверие и могат да се превърнат в
заплаха, а светът за тях е опасно и враждебно място. Те приемат
себе си за безпомощни жертви, неспособни да въздействат на света
или за всемогъщи същества с грандиозна значимост, което защита
срещу чувството на безпомощност. Поради наличието на
травматичен ранен опит те формират дисфункционални вярвания
за себе си, другите, света и бъдещето. Това променя психичното и
социално функциониране и оказва влияние върху формирането и
поддържането на интеракции през целия им живот.

Емоционалната симптоматика е свързана с редукция на

емоционалния спектър, като активни и действащи са негативните
емоции. Доминиращите емоции са интензивен гняв, страх и срам. Те
често са неуверени и потиснати, обикновено като отговор на
неразрешена загуба и травма. Типични са избухванията и гневните
реакции. Емоциите им са лабилни, с чести непредсказуеми промени
в настроението. Децата са неспособни да идентифицират и изразят
емоциите си по конструктивен начин, защото са ги избягвали и
отричали. Те преживяват срам, както защото са били малтретирани,
така и поради собствените си негативни прояви към другите.

Социалните симптоми се свързват най-вече с хронично

неподчинение като израз на борбата за контрол, незачитане на
правилата и авторитетите и неспособност за съобразяване с
външни ограничения. Децата често създават конфликти с

141
грижещите се, учителите и връстниците си. В резултат на
дисфункционалните си вярвания те се свързват с другите по
манипулативен, контролиращ и експлоатиращ начин и са
неспособни да създадат връзки с автентична близост и стойност.
Липсата на доверие към другите е пряк резултат от недостъпността,
ненадеждността и нараняването от страна на основния грижещ се
през ранните години от живота им. Децата обикновено включват
защитно поведение и компенсират чрез псевдонезависимост. Те са
повърхностно мили и чаровни и недискриминативно нежни към
непознати. Отсъствието на контакт очи в очи е явно, когато смятат,
че интеракцията е интимна, но поддържат очен контакт, когато искат
да са привлекателни или контролиращи. Обикновено техните
социални роли включват жертвата или насилника. Дългосрочният
ефект на проблемното им социално функциониране е липса на
пълноценни взаимоотношения.

Негативният емоционален регистър, чрез който функционерат

децата с разстройство на привързаността оказва влияние на
физическите симптоми. Гняв, скръб, страх и емоционална болка се
проявяват на соматично ниво, тъй като децата не могат да ги
изразят по друг начин. Телата им обикновено са хронично
напрегнати, за да се защитят от близостта и физическия контакт и
като соматичен отговор на преживяната травма. Мускулите на
гръдния кош са слабо подвижни като реакция на постоянната
тревожност и страх, което води до повърхностно и ограничено
дишане. Напрежението в гърлото и лицевата зона блокират
импулса за плач. Децата отдръпват раменете си, за да се
дистанцират от другите. Някои изглеждат като механизирани с
втренчен поглед и минимална емоционална експресия.

Обичайни са проблемите с личната хигиена. Децата не се

гордеят с външния си вид и често отказват да се къпят, да си мият
зъбите и да поддържат чистота около себе си. Чести са паданията и
физическите наранявания. Леките се преувеличават и
драматизират, за да се привлече вниманието, което е част от
стремежа им да контролират и манипулират останалите.
Сериозните наранявания се прикриват и се пазят в тайна, заради

142
стремежа да се избягва уязвимостта и получаването на помощ от
грижещите се.

Децата с разстройство на привързаността често са обект на

негативно отношение и осъждане от страна на другите, най-вече
поради неадекватното си поведение. Ранният им опит е изпъстрен
от епизоди на неглежиране, малтретиране и отхвърляне. Те и
техните родители имат много повече нужда от помощ, приемане,
разбиране и грижа.

Привързаност, страх и тревожност

„Голямият източник на ужас в детството е самотата“.

William James (1890)

Привързаността представлява продължителна и взаимно

143
удовлетворяваща афективна връзка между човек и друг определен
човек. Тя е устойчива връзка, която преодолява пространство и
време, синоним на любовта (Ainsworth M., 1969). В основата й стои
потребността на новороденото от сигурност и защита.
Основните функции на привързаността са да осигури чувство
на сигурност, безопасност; да регулира афекта, нивото на възбуда,
да осигури изява на чувствата и комуникация чрез взаимност, както
и да създаде сигурна база за изследване на света. Най-важната
задача на грижещия се е да разширява интереса и доверието на
детето към останалите хора. (Адлер А., 1998).

Детските страхове и прекомерната тревожност в определени

ситуации са съвсем естествена, макар и неадаптивна реакция на
отношенията родител-дете. Когато родителят използва заплахи за
оттегляне на любовта като средство за дисципливиране на детето
или пък детето става свидетел на спорове между родителите, то
става тревожно, че може да загуби фигурата на привързаност, това,
от което най-много се страхува. И когато подобен тип поведение на
родителите се повтаря многократно и е част от ежедневието на
детето, неговата реакция се превръща в модел, който с времето
става все по-устойчив. Такива родители също са изградили своите
вътрешни работни модели за себе си и за света чрез отношения с
техните собствени родители. Все пак знанието за механизмите,
които участват в изграждането на личността на малкото дете и
влиянието, което оказват отношенията родител-дете биха могли да
допринесат за разкъсването на този порочен кръг.
Според Боулби (1973г.) изследването на проблема за
тревожността предполага, че З. Фройд може би греши, твърдейки,
че ключът към разбирането на тревожността е липсата на някой,
когото обичаш и по който копнееш. Според него няма ключ за
разбирането на страхът и тревожността, тъй като те биват
предизвиквани от различни ситуации. Това, което изглежда сигурно
е, че да ти липсва някой, когото обичаш и по когото копнееш е един
от факторите, от които се нуждаем и, че специфичната форма на
тревожност, която събуждат раздялата и загубата не само е често
срещана, но води до голямо и всеобхватно страдание.
Според Боулби основните недостатъци на психоанализата са
прекаленото фокусиране върху вътрешните страхове и „фантазния

144
живот”, вместо върху външната заплаха и страхът като заучена
реакция. Той предполага наличието на няколко линии на развитие,
като изходът им зависи от взаимодействието на организма със
средата.

Дълго време усилията на изследователите са насочени към

формата и последователността на високоинтензивните отговори,
които следват от раздели, загуби и др., но все по-често усилията се
насочват и към по-слабо интензивните отговори, които могат да
бъдат наблюдавани при малки деца по време на тяхното
ежедневие. Например при наличието на откликваща майчина
фигура, малкото дете обикновено е удовлетворено и веднъж
проходило, то започва да изследва заобикалящия го свят с
увереност и кураж. В нейно отсъствие, бебето може да се разстрои
и да отговари на непознати и неочаквани ситуации с интензивна
тревога. Нещо повече, когато майчината фигура се оттегля или не
може да бъде открита, е много вероятно то да предприеме
действия, насочени към това да я задържи или да я намери и е
тревожно, докато не постигне целта си.
Психоаналитичната литература е осеяна от опити да се отговори
на въпроси, породени от тази ситуация, и извежда много и
разнообразни отговори. Теорията за травмата от раждането на Rank
(1924, цит. по Bowlby, 1973) и сигналната теория на Freud (1926а,
цит. по Bowlby, 1973), са развити експлицитно, за да обяснят това,
че малкото дете е тревожно, когато майка му го оставя. По-ранната
теория на З. Фройд за трансформираното либидо (1905, цит. по
Bowlby, 1973) и двете теории на М. Клайн за персекуторната и
депресивната тревожност (1934; 1935) по-късно биват приложени
към проблема за сепарационната тревожност. Всички тези теории и
възгледи са доста комплексни, но авторите изключват идеята, че
отсъствието на майката би могло само по себе си да бъде
истинската причина за дистреса и тревожността на детето. Срещат
се и изследователи на проблема, които приемат данните такива,
каквито са и представят теория от друг тип, която се отнася към
дистреса и последващата тревожност като първичен отговор, който
е неразложим и дължащ се на природата на привързаността на
детето към майка му. Измежду авторите, които са развили тази
гледна точка са Suttie (1935), Hermann (1936), Fairbairn (1943, 1963)

145
и Winnicott (1952). Интересно е да се отбележи, че половин век по-
рано William James (1890) е записал гледната си точка така:
„Голямият източник на ужас в детството е самотата“.
Известно е, тревожността има няколко компонента. За разлика
от тези прпи страха, те са последователни. Първоначалната реакция
на тревожността е физиологична възбуда и разпознаване на
опасността. След това идва осъзнаване на набора от телесни
промени. Този втори аспект на тревожността е главно когнитивен и
отличава тревожността от страха.
Според Боулби два различни стимула предизвикват страх в
децата: –
 наличието на опасност и/или;
 отсъствието на фигурата на привързаност.
Системите, контролиращи бягството и привързаността са част от
поведенческите системи, намаляващи стреса и повишаващи
безопасността.
При всички психоаналитични и психиатрични обсъждания на
тревожността се приема за дадено, че емоционалните състояния
„тревожност“ и „страх“ са близки. З. Фройд е постоянно ангажиран с
това да ги сравнява и да ги противопоставя. Преглеждайки наново
цялата объркана дискусия, Lewis (1967, цит. по Bowlby, 1973)
подчертава, че в широкото поле на психопатологията думата
„тревожност“, обикновено се използва, за да се обозначи
„емоционално състояние, характеризиращо се със субективно
преживяване на страх или близка до него емоция“. Двете думи се
използват често като взаимозаменяеми. И все пак природата и
произходът на тревожността са неясни, докато природата и
произходът на страха се смята, че са прости и лесно разбираеми. В
разбирането на Bowlby (1973), състоянията наричани „тревожност“ и
„страх“ също се приемат за близки. Може би най-основното и
широко разпространено предположение е, че страхът се причинява
от наличието на нещо, което може да ни нарани или увреди.Това
налага най-малко два въпроса. Природата на стимулите и обектите,
които ни плашат и водят до оттегляне като нерядко имат само
индиректна връзка с това, което е наистина опасно. Ние се
страхуваме не само от присъствието или очакваното присъствие, но
и от отсъствието или очакваното отсъствие.

146
 Сравнителните изследвания на поведението на човека и други
бозайници ни дават основание да смятаме, че обстоятелствата,
които водят до страх и оттегляне, са много различни от тези, които
произлизат от хипотезите на Фройд. Нерядко може да бъде открито,
че тези обстоятелства имат обичайна, но индиректна връзка с това,
което е вероятно да ни нарани или увреди. При широк кръг от
животински видове, включително и човека, основно условие, което
предизвиква тревога и оттегляне е обикновената непознатост,
шумът и обектите, които ке появяват бързо, тъмнината, изолацията
и др. Те се асоциират с повишен риск за опасност и те действат като
естествени маркери за застрашаваща опасност. В крайна сметка
чувствителността към подобни маркери може да повлияе на начина,
по който организмите се развиват.
Според Bowlby (1937) тенденцията да се реагира със страх на
всяка от тези обичайни ситуации се развива като резултат от
генетични предразположения, които всъщност имат за резултат
„готовност за посрещане на реални опасности“. Той смята, че
подобни тенденции се наблюдават не само при животните, но и при
хората и са налице не само през детството, но и през целия живот.
Страхът от това да бъдеш отделен против волята си от фигурата на
привързаност, през която и да е фаза от жизнения цикъл, престава
да бъде загадка и вместо това, се превръща в инстинктивен отговор
на някой от естествените маркери за повишен риск от опасност.
Тревогата от раздяла се появява, когато определена ситуация
активира както поведението за бягство, така и това за привързаност,
но фигурата на привързаността не е налична. Ако раздялата
продължи, се появяват по-тежки последици. Тревогата е различна
от страха, който се предизвиква от определени особености на
средата, от враждебността и гнева, които се появяват, когато детето
е отделено или отхвърлено от фигурата на привързаност. (Ainsworth
M., Bowlby J., 1991). Робъртсън идентифицира три фази:

 Протест- налице са реакции на плач, паника, страх от самота,

очакване, не приемане на заместване, усилено, но
фрустрирано поведение на привързаност, „гняв на
надеждата”, ако майката се завърне, то може да я отхвърли.

147
  отчаяние – намалява се активността, като се създава
впечатлението, че детето приема раздялата по-позитивно,
нарушава се храненето и сънят, увеличава се
безнадеждността, тъгата, предишния опит не служи за опора в
настоящето.

 отчуждението- налице е по-голям интерес към материалните

обекти. Такова поведение маскира разрушаващи, дългосрочни
последствия. Те искат да се справят без майките си и жертват
умението да поддържат връзка с други хора. Ако майката се
завърне, детето може да остане безразлично, не се доверява,
изглеждайки, че не я познава. Децата са тъжни в резултат на
омразата към човека, който най-дълбоко обичат и от когото
най-силно се нуждаят (Bowlby J., 1952). Но дори тогава може
да се предположи, че връзката на привързаност продължава
маскирана чрез защитни механизми. Ако раздялата не е била
твърде дълга и ако майката постепенно възстановява
връзката, то изходът може да бъде по-благоприятен.

За разлика от аналитиците, Боулби поддържа идеята, че

прекомерната тревога от раздяла е причинена от негативни семейни
преживявания, като повторни заплахи за изоставяне или
отхвърляне от страна на родителите, болест или смърт на родител
или сиблинг, за което детето се чувства отговорно. (Bretherton I.,
1992).

Тъй като това да бъдеш сам, носи повишен риск от опасност,

особено за децата, според Bowlby (1973) страхът като отговор на
недостъпността на фигурата на привързаност може да бъде смятан
за прост адаптивен отговор, който по време на еволюцията се е
превърнал в присъща част от човешкия поведенчески репертоар.
С нарастването на когнитивния капацитет на детето, то става
способно да предвижда появата на различни ситуации, включително
и на тези, за които знае, че ще предизвикат страх. От многото
предизвикващи страх ситуации, които детето или възрастния могат
да предвидят, никоя не е по-плашеща от вероятността фигурата на
привързаност да липсва или да е недостъпна, когато е желано
нейното присъствие. По отношение на фигурата на привързаност
Дж. Боулби уточнява, че присъствието се разбира по-скоро като
148
лесна достъпност, а не като непосредствено присъствие, като
липсата или отсъствието внушава недостъпност. Освен това
фигурата на привързаност не само трябва да бъде достъпна, но
трябва да има желание да бъде откликваща по подходящ начин,
което означава желание да действа като успокояваща или
предпазваща фигура. Само когато фигурата на привързаност е
едновременно достъпна и отзивчива, може да бъде смятана, че е на
разположение.
Дж. Боулби (1973) излага три твърдения като основни за тезата
си. Първото е, че когато индивидът е уверен в това, че фигурата на
привързаност ще бъде на разположение, когато той желае това, ще
бъде много по-малко податлив на интензивен или хроничен страх,
отколкото би бил индивид, който по каквато и да е причина, няма
подобна увереност.
Второто твърдение засяга сензитивния период, по време на
който се развива тази увереност. Той постулира, че увереността в
наличността на фигурата на привързаност, или липсата на такава,
се изгражда бавно по време на детството и юношеството и че
очакванията, развити през тези периоди имат тенденция да се
запазват относително непроменени през останалата част от живота.
Третото твърдение засяга ролята на реалните преживявания.
Различните очаквания за достъпността и отзивчивостта на фигурата
на привързаност, които развиват индивидите в детството, са
приемливи отражения на преживяванията, които в действителност
са имали. Боулби смята, че периодът, през който поведението на
привързаност се активира с най-голяма готовност е от около
шестмесечна до около петгодишна възраст, който всъщност е най-
чувствителният период по отношение на развитието на очакванията
за достъпност и отзивчивост на фигурата на привързаност; но
въпреки това чувствителността към това се запазва и по-късно.
Състоянието на ума може да бъде описано в термините на
психичните репрезентации или вътрешните работни модели. Според
теорията на привързаността всеки индивид изгражда работни
модели за света и за себе си, с помощта на които възприема
събития, прогнозира бъдещето и конструира плановете си. Във
вътрешния работен модел за света ключов въпрос е идеята за това
коя е фигурата на привързаност и какво е очакването за нейната

149
реакция. Във вътрешния работен модел за себе си, ключова роля
играе идеята до колко е приет или неприет от фигурата на
привързаност. Тези модели продължават своето развитие под
влиянието на опита и средата, като позволяват на детето да се
справя в нови видове социални взаимоотношения.
Реалните преживяния на отделяне или загуба на фигурата на
привързаност за период от време, който детето възприема като
травматичен, оказват съществено влияние върху психичните
състояния и появата на тревожност. Боулби (1973) твърди, че
подобни преживявания, надвишаващи капацитета на детето да се
справи с тях, го правят изключително чувствително по отношение на
бъдещи раздели или загуби. След преживяна подобна травматична
раздяла всяко предвиждане на детето за вероятност това да се
повтори, буди у него силна реакция на тревожност. Това може да
породи неадекватно активиране на системите на привързаност с
цел поддържане на близост с фигурата на привързаност, за
избягване на повторение на травматичната ситуация.
Прогнозите, които детето прави, относно вероятността фигурата
на привързаност да се държи по определен начин към него, не са
неразумни екстраполации на преживяванията му относно начина, по
който са се държали към него. Според Боулби (1973) какъвто и
принос да има генетичната предразположеност към различията,
приносът на семейната среда със сигурност е значим.
От гледна точка на теорията на привързаността зрялата личност
е продукт на взаимодействията на индивида с ключови фигури по
време на детството, особено на взаимодействията му с фигурата на
привързаност. По този начин индивид, който е израстнал с любящи
родители и е познавал хора, от които знае, че може да потърси
подкрепа, успокоение и закрила и знае къде могат да бъдат
намерени, ще подхожда към света с увереност и когато се изправи
пред трудна ситуация е вероятно да се справи с нея ефективно,
търсейки подкрепа.
За други, съществуването на грижовни и подкрепящи фигури е
неизвестно и непреживяно, тъй като преживяванията винаги са били
съпроводени от състояние на несигурност. Като възрастни тези
индивиди нямат увереността, че другите ще бъдат наистина на
разположение и че на тях може да се разчита. През техните очи

150
светът е безрадостен и непредсказуем, предлагащ трудни ситуации
за справяне, в които не можеш да разчиташ на никого. Отговорът е
в битката със света и другите или затваряне в своя собствена
черупка.
Между тези две крайности съществуват множество варианти.
Понякога фигурите на привързаност отговарят по успокояващ начин
само, когато са приканвани да направят това. Такива деца израстват
с убедеността, че другите също функционират по подобен начин.
Опирайки се на опита си други пък са научили, че желаният отговор
може да бъде получен само при спазване на определени правила.
При положение, че правилата са били умерени и санкциите леки и
предсказуеми, детето постепенно започва да вярва, че подкрепата
ще бъде налична винаги, когато се нуждае от нея. Но когато
правилата са много стриктни и трудни за спазване и когато
санкциите са жестоки и непредсказуеми, тази убеденост угасва.
Съществуват санкции с увреждащи последствия като отказ да се
отговори на опитите на детето за близост, заплахи за напускане на
дома или отпращане на детето от дома. Когато са използвани
многократно или рядко, но с висока интензивност, те могат да имат
пагубен ефект върху развиващата се личност. Подобни заплахи
могат да усилят неимоверно страховете на детето, че ще бъде
изоставено, както и да усилят предразположеността му да отговаря
със страх и тревожност на различни ситуации.
Сигурната привързаност е критична за развитието на
способността на детето за регулация на страха и тревожността в
заплашителни или трудни ситуации. (Bowlby, 1973; Thompson, 2001,
цит. по Feng, Shaw & Silk, 2008).
Несигурната привързаност се смята за една от основните
причини за формиране на тревожността, поради несигурността на
детето относно наличността на фигурата на привързаност и
неговата бдителност при контролирането на средата. Някои
изследвания са установили директна връзка между несигурната
привързаност и по-късни проблеми, свързани с тревожност (Cassidy
& Berlin, 1994). Множество изследвания доказват връзките между
детската тревожност и типа несигурна привързаност. (Warren,
Huston, Wgeland & Stroufe, 1997), както и с дезорганизиран тип
привързаност (Shaw, Keenan, Vondra, Delliquadri & Giovanelli, 1997).

151
Bradley (2000) твърди, че несигурно-избягващия тип привързаност
също може да доведе до тревожни разстройства, поради връзката
му с отхвърлящото родителстване в ситуации на дистрес.
Боулби използва теориите за преработка на информацията, за
да обясни стабилността на вътрешните работни модели и техните
защитни изкривявания. Стабилността им произлиза от :
 моделите на свързване стават все по-малко достъпни за
съзнателна обработка след като се автоматизират и
 диадните модели на свързване са по-устойчиви на
промяна, отколкото индивидуалните, заради реципрочните
очаквания.
Предвижданията на даден индивид за това до колко достъпна
и отзивчива ще бъде фигурата на привързаност се основават на
структурата на тези вътрешни работни модели. Дали се чувства
уверен или се страхува, че фигурата на привързаност няма да е
достъпна и отзивчива, зависи и от структурата им.
Предразположението даден индивид да отговаря със страх и
тревожност, когато се срещне с каквито и да е потенциално
тревожни ситуации е тясно свързано с прогнозата, която прави
относно достъпността и отзивчивостта на фигурата на привързаност.
Реалното присъствие или отсъствие на фигурата на привързаност е
променливо, което предопределя дали даден индивид ще изпитва
или не тревога от потенциално тревожни ситуации. Това е свързано
и с друга променлива, а именно увереността на индивида, че
фигурата на привързаност е достъпна и отзивчива. Колкото е по-
ниска възрастта, толкова е по-голямо влиянието на първата
променлива, като до третата година това е доминиращата
променлива. (Bowlby, 1973).
Увереността, че фигурата на привързаност е вероятно да бъде
отзивчива може на свой ред да бъде видяна като зависеща от две
променливи:
 от това дали фигурата на привързаност е оценявана или не
като такава, която отговаря на призивите за подкрепа и
закрила;
 от това дали самият индивид оценява себе си като човек,
на когото другите и в частност фигурата на привързаност,
отговарят по адекватен и услужлив начин.

152
 Като резултат моделът за фигурата на привързаност и моделът
за себе си е вероятно да се развият като допълващи се и взаимно
потвърждаващи се. По този начин едно нежелано дете е вероятно
да се чувства нежелано не само от родителите си, но също да
вярва, че то не е желано от никого. Обратно, едно силно обичано
дете може да израстне с увереност не само относно любовта на
родителите си, но да бъде уверено, че всеки друг ще го приема като
заслужаващо любов и ще вярва, че това което желае може да се
случи. Според Боулби, въпреки че тези генерализации могат да
изглеждат незащитими, в реалността те се оказват правило.
Състоянията на ума на възрастните повлияват родителстването
на основата на интерпретациите на родителите относно детските
потребности. Очаква се родителят да е отзивчив за целия спектър
от потребности на детето си и да отговаря по начин, който го
превръща в „сигурна база“, от която детето да изследва света.
Някои родителски стратегии предполагат изкривявания и погрешни
репрезентации на потребностите на децата и селективни отговори
на призивите им.
Родител, който омаловажава, отрича или отхвърля детските
нужди и призиви за близост, редуцира детското поведение за
търсене на утеха, но също и собствените си емоции. При този вид
родителстване диадичните взаимодействия се характеризират с
безлични и хладни чувства. Родителят отблъсква детските
домогвания, определяйки ги като ненужни. В отговор на детския
дистрес родителят проявява твърдост и безразличие, окуражава
детската независимост и става свръхстимулиращ, директивен и
контролиращ.
Такова дете е емоционално сдържано и хладно, проявява
автономност, несъответна на възрастта му, демонстрира
самодостатъчност и крайна любезност към родителите си. То
изглежда безразлично и самотно, когато се отделя от родителя и
едновременно с това става враждебно и агресивно към
връстниците си.
Собствената обърканост на някои родители ги възпрепятства
да отговарят по чувствителен начин на детските призиви за
внимание и независимост. Този модел на несензитивност повишава
детското поведение на търсене на утеха и запазва фиксацията на
153
тези родители върху собствените им потребности. Този тип
родители редуват силно негативни и силно позитивни описания за
децата си, като и двете полярни мнения изглеждат силно
преувеличени. Налице са родителски поведения, които окуражават
зависимостта на детето. Интеракциите се характеризират с
неспокоен, напрегнат и силно емоционален тон, показващ обич,
активни конфликти или и двете. Родителите наблягат на детските
нужди от привързаност и уязвимост дори когато детето не изразява
дистрес. Когато то изразява дистрес, родителят изглежда
несъответен, „пропускайки“ сигналите на детето и отговаря
отложено или недостатъчно на тях, което усилва, вместо да
намалява детската тревога. Детето на този тип родители е
емоционално незряло и лесно възбудимо.
Родителите с неразрешена травма се чувстват изплашени или
плашещи за детето. Това кара детето да се страхува от физическо
насилие и неглежиране. Родителите използват сурови наказания,
малтретиране, викане, заплахи или имат внезапни и интензивни
пристъпи на гняв. Родителят с неразрешена травма често е толкова
уплашен, че абдикира напълно от родителската позиция,
позволявайки обръщане на ролите и дезорганизация на обичайната
йерархия. По този начин те превръщат децата си в крайно
контролиращи тирани. Родителските поведения директно повлияват
поведението на детето и в края на краищата определят стила
привързаност към родителя (Berlin &Cassidy, 2001).
Биологичната майка е най-често основната фигура на
привързаността, но тази роля може да бъде поета и от друго лице.
Специфичните поведенчески активности от страна на детето и
майката, които се обуславят взаимно, са предпоставка за
формирането на привързаност. Съществуват различни изследвания,
които показват, че майките са “настроени” да възприемат и да
отговарят на емоционалната експресия на детето, като децата също
са “настроени” да възприемат емоциите на майката. Качеството на
социалното взаимодействие се приема като по-важна
характеристика, отколкото количеството време, прекарано с
новороденото. Системата за привързаност е силна и новородените
формират привързаност лесно, дори и при условия далеч не
толкова идеални, защото тя започва по настояване на детето и в

154
началото отговорността за поддържането й е на грижещия се.
Въпреки тази сила, отделянето от познатия грижещ се или честите
смени на грижещия се, които пречат на развитието на
привързаността, могат да доведат до психопатология по-късно в
живота. (Bowlby J.,1958). Chess и Thomas допълват, че други
фактори са също важни за установяването на привързаността –
бащата, сиблингите, модела на семейна организация и
функциониране, образователните институции, по-широката
социална среда, и характеристиките на самото дете. Така
развитието на привързаността се определя като транзакционен
процес.
Според теорията на привързаността родителските поведения
имат голямо влияние върху формирането на тревожни състояния у
децата. Боулби (1973) разглежда влиянието на заплахите от страна
на родителя за изоставяне на детето или лишаването му от любов.
Изследванията сочат, че този тип родителско поведение има
изключително влияние за формирането на тревожност в детска
възраст. Той разглежда този проблем и във връзка с училищната
фобия и подчертава, че често зад този проблем се крие по-скоро
тревога от раздяла с фигурата на привързаност, а не толкова страх
от това, което се случва в училище.
Резултатите от изследвания на взаимодействията родител-дете в
семейства на деца с тревожни разстройства, най-често са свързани
с родителски свръхконтрол или негативен родителски контрол.
Родителският негативен контрол се дефинира като интрузивно
поведение, прекомерна регулация на детските дейности и
минимални нива на допускане на съответна за възрастта
автономност.(Grinsburg, Grover, Cord & Ialongo, 2006, цит. по Feng,
Shaw & Silk, 2008). Изследванията са показали, че родителите на
тревожни деца прилагат прекомерен контрол върху детските
поведения и емоции (Hudson & Rapee, 2001; Siqueland, Kendall &
Stainberg, 1996, цит. по Feng, Shaw & Silk, 2008). Например Hudson и
Rapee (2001, цит. по Feng, Shaw & Silk, 2008) откриват, че майките
на деца с тревожни разстройства са осигурявали повече помощ на
децата за завършването на сложни когнитивни задачи и са били по-
интрузивни със своята помощ по време на задачите, отколкото
майките на децата без подобни разстройства.

155
 Негативният родителски контрол увеличава детската
зависимост към родителите и намалява чувството за автономност и
владеене на средата (Wood et al., 2003, цит. по Feng, Shaw & Silk,
2008). Това допринася за формирането на тревожност чрез
подкрепа на събития, които като че ли са извън контрола на
индивида (Chorpita & Barlow, 1998, цит. по Feng, Shaw & Silk, 2008).
Свръхконтролиращите родители могат да регулират излагането на
детето на потенциално провокиращи страх преживявания, с
намерението да предпазят детето от нежелана тревожност
(Kortlander et al., 1997, цит. по Feng, Shaw & Silk, 2008). Този модел
подкрепя детската тревожност чрез отнемане на усещането за
владеене на преживяванията и справянето с негативните емоции.
По този начин децата остават в корегулация с родителя за справяне
с негативни емоции и забавят или не могат да формират
саморегулацията на тези състояния.

Привързаност и личностови разстройства

„.....някои невротични тенденции, а също и личностни нарушения,

корените на които са в ранното детство, следва да се разбират
като резултат на развитието на биопсихичните процеси....”

Джон Боулби

156
 Според теорията на привързаността всеки индивид изгражда
работни модели за света и за себе си, с помощта на които той
възприема събития, прогнозира бъдещето и конструира плановете
си. Тези модели продължават своето развитие под влиянието на
опита и средата, като позволяват на детето да се справя в нови
видове социални взаимоотношения. От гледна точка на теорията на
привързаността зрялата личност е продукт на взаимодействията на
индивида с ключови фигури по време на детството, особено на
взаимодействията му с фигурата на привързаност. Като резултат
моделът за фигурата на привързаност и моделът за себе си е
вероятно да се развият като допълващи се и взаимно
потвърждаващи се.
Дж. Боулби дефинира термина “attachment” като “наличие на
продължителна психологическа свързаност между човешки
същества”. В първите месеци след раждането съществуват някои
специфични поведенчески активности от страна на бебето, които
провокират определени действия от страна на майката. Тези
отношения са основата за развитието на детското его и идентичност.
Специфичната поведенческа активност от страна на детето и
майката са предпоставка за формиране на привързаността.
Процесът на привързване се дефинира като “взаимно
регулираща се система”, в която базисните функции на сигурната
привързаност за детето са:
 Да придобие базисно доверие и реципрочно да отговаря, което
е основата на бъдещите емоционални отношения.
 Да проучва средата с чувство на сигурност и безопасност,
което води до пълноценно когнитивно и социално развитие.
 Да развива способности за саморегулация, което резултира в
ефективно управление на импулсите и емоциите.
 Да създава основите за формиране на идентичност,
включваща усет за компетентност, собствена стойност и
баланс между зависимост и автономия.
 Да установява просоциални морални рамки, което влече след
себе си емпатия, състрадание и съвест.
 Да генерира същностна система от убеждения, обхващаща
когнитивни оценки за себе си, родителя, другите и живота като
157
 цяло.
 Да се снабди със защити срещу стреса и травмата, което
включва формиране на ресурси.
Начините за свързване с другите са усвоени в ранно детство и
определят по-късните интимни отношения. Сигурната привързаност
предполага способност за приспособяване към различни социални
условия и, което е по-важно, поддържане на необходимото
равновесие между саморегулирането и корегулацията на стреса.
Несигурният тип привързаност се съпровожда в зрелостта от
свръхчувствителност към отхвърляне, ниска сензитивност в
социалните взаимодействия, социална изолираност и
всепроникваща афективна дисрегулация.
Личността в норма е “гъвкава и способна да се учи от миналия
опит и да променя поведението си по подходящ начин, за да се
справя по-ефективно”. Психично здравият притежава стабилен
конструкт на вътрешно преживяване и поведение, който съвпада с
очакванията на културата в социалната група.
При личностовото разстройство индивидът притежава
стабилен конструкт на вътрешно преживяване и поведение, което в
значителна степен се разминава с очакванията за културата в
социалната група. Тези трайни особености в характера на индивида
затрудняват социалното му функциониране и преживяването му за
щастие, удовлетворение от живота, но няма груби болестни,
психопатологични разстройства в поведението и преживяванията.
Динамиката на личностовото разстройство се изразява в меки кризи
и флуктуации на настроението, декомпансация на психичните
преживявания и на социалното функциониране.
Начинът, по който хората преработват данните за себе си, за
другите и за света зависи от техните убеждения и други компоненти
на когнитивната организация. Особеностите на преработката на
информацията за себе си, другите, света и бъдещето се формират
в ранния опит на дeтето и до голяма степен са свързани с
привързаността. Хора, които са особено чувствителни към
отхвърляне, противоречия, страхуващи се да бъдат изоставени,
могат да бъдат убедени в катастрофическия характер на такива
ситуации. Личност, която е предразположена към остра реакция на
обичайни видове отхвъряне в детството, може да развие негативен
158
Аз-образ. Този образ се подкрепя, ако отхвърлянето е особено
силно, случва се повторно или в период на личностова уязвимост.
Лекотата, с която хората приемат своите дисфункционални
вярвания при личностови разстройства, говори за това, че те
временно са загубили способността да тестват реалността на
своите дисфункционални интерпретации, т.е. не са способни да
погледнат на това убеждение и да оценят противоречащите му
факти и да отклонят това убеждение, дори ако то с нищо не е
потвърдено. Тази когнитивна неспособност се опира на временната
невъзможност за прилагане на рационални начини на познание, с
помощта на които проверяваме нашите умозаключения.
При хората с личностово разстройство, използването на тези
данни става систематично изкривено и дисфункционално. Тези
изкривявания в интерпретацията и последващото поведение се
формират под въздействието на дисфункционални убеждения,
формирани в ранния опит, в интеракциите с основния грижещ се.
Върху обработката на информацията съществена роля играе
механизма на „впечатване”. Травматичните събития в ранното
детство формират негативни елементи в представите за света,
другите и Аз-образа, които може да са в латентно състояние и
върху тях да са надстроени позитивни части, които са
функционални и активни. Под влияние на травматични ситуации,
напомнящи ранните детски травми или критичен инцидент, който
може да е незначително, обичайно събитие, но да играе ролята на
преципитиращ фактор в ситуация на уязвимост, тези негативни
дисфункционални вярвания стават активни и определящи
дезадаптивното поведение на индивида.
Съвременната психологична наука счита, че детето
структурира базовите представи за себе си, за другите и за света до
десетата година от живота си, макар че по своята същност те са
динамични и се актуализират през целия живот.
Шизоидното личностово разстройство се свързва с несъответна
родителска грижа, демонстрирана като бездушие, безчувственост,
недостатъчна емпатия, студенина и дистанция. Детето се чувства
нежелано и нищо не означаващо. Основният грижещ се не
разпознава и отчита поведенческите знаци, обозначаващи

159
определени потребности. Ограничените ресурси в ранното детство
предполагат реакция на отдръпване, раздвояване или вътрешна
миграция. Родител, който омаловажава, отрича и/или отхвърля
детските нужди и призиви за близост, редуцира детското поведение
за търсене на утеха и породените от това собствени емоции. При
този вид родителстване диадичните взаимодействия се
характеризират с безлични или хладни чувства. Родителят
отблъсква детските домогвания, определяйки ги като ненужни. В
отговор на детския дистрес родителят проявява твърдост и
безразличие, окуражава детската независимост и става
свръхстимулиращ, директивен и контролиращ. Такова дете е
емоционално сдържано и хладно, проявява автономност,
несъответна на възрастта му и самодостатъчност. То изглежда
безразлично и самотно, но едновременно е враждебно и агресивно.
Симптоматиката е свързана с хроничен страх, избягващо
поведение и конфликти в социалните контакти, особено в
ситуации , изискващи доверие и привързаност. Налице са прояви
на автодеструктивно поведение, ненавист или отсъствие на
акцептация на собствения селф, много ограничени навици на
загриженост за себе си и самоподдържане. Честа проява е
неспособността да различава собствените чувства и да създава
устойчиви социални и интимни контакти.

Най-големият им страх е този от отдаване, тъй като надценяват

импулса за себесъхранение и се стремят да станат независими.
Това кара шизоидните личности да се дистанцират от другите,
държи ги на разстояние от другите, което препятства създаването
на пълноценни връзки. Ако някой наруши тази дистанция, то той се
приема като заплаха на потребността му от независимост,
цялостност, което предизвиква решителна отбрана. Този страх от
близост е впечатан в ранния опит на шизоидните личности, когато
другият е бил заплашващ или страшен. Такива деца често са
отглеждани от родители с неразрешени травми от детството, които
не могат да овладеят собствените си страхове и тревожност и да
осигурят корегулация на емоциите на детето. Тази самоизолация на
шизоидните личности определя невъзможността им да разбират
преживяванията на другите, техните емоции и мисли.
Ментализационният капацитет на такива личности е твърде нисък.
160
Социалното им функциониране е изградено върху собствени
предположения и догадки и не почива на интерпретацията на
социалните знаци на другите. Това води до изразено чувство на
несигурност и блокирана възможност за отграничаване на фантазно
от реално. Преживяването на заплаха-мнима или действителна,
предизвиква агресия, която има за цел да тушира страха, която
агресия може да бъде опасна за другите поради липсата на емпатия
и чувство на вина. (Риман,Ф.2002)

Когнитивният стил е свързан с „отцепване” на мисленето от

чувствата, често наред с добре развито абстрактно мислене.
Слабо развити са конкретните операции, отнасящи се до
физическия свят, а „социалният” ум е недоразвит.

Защитните механизми при това личностово разстройство са

проекция, отричане, интелектуализация, бягство, изолиране на
чувствата, раздвоение и състояние на амнезия.
Дисфункционалните убеждения са свързани с това, че светът
опасен:

„Аз нямам право на съществуване. Навярно, с мен нещо не е

наред. Ако си позволя да отслабя контрола, мога да убия някого.
Всичко ще разреша през интелекта си.”

Селфът се възприема като увреден и недобре

функциониращ. Другите се оценяват като неприемащи, като
заплаха и много по-могъщи от собствения селф. Такива личности
често проектират враждебността на другите или я предизвикват
чрез проективна идентификация.

Зависимото личностово разстройство е свързано с тип

родителстване, който блокира самоидентичността, способностите
за поемане на риск и за самоконтрол. Родителите са налагали
заплахи и наказания за тези постъпки, които създават дистанция,
определят различията и са свързани с изработване на
самостоятелно избрана идентичност. Едновременно с това
преувеличено значение се приписва на сливането, на емпатията,
на идентичността и зависимостта от родителите. Това довежда до
развитие на адаптиран, акомодационен, детерминиран от другите
self, възникващ в резултат на чрезмерно използване на
161
инкорпоративна интроекция и некритична идентификация.
Формирането на идентичност, основано на по-зрял процес на
промяна чрез асимилация и акомодация има минимално значение.
Убеждението на selfа е „Аз имам право на сепарация и на битие за
самия себе си”. Това води до реакция на отдръпване, паника,
хронична фрустрация, предизвикана от средата, водеща до
потискане на реакциите. Следва процес на обратна
предубеденост: „Аз не искам да се отделям”. Това противоречие
се разрешава чрез компромис на егото: „Аз ще живея чрез
другите”. Появява се характерно поведение на зависимост,
самообвинение, страх от сепарация, което осигурява адаптацията.
Идеалът на его-то става- „Аз ще съм лоялен”, съпроводен от
илюзията в разбирането- „Аз съм в безопастност до тогава,
докато мога да разчитам на себе си”, а илюзията на
освобождаването е „Аз ще се окажа безнадежно изоставен”.

Налице е недоразвитие на идентичността, на концепцията за

собствения неповторим self. Налице е идентичност, откривана в
отношенията с близките, с които личността се слива и чрез които
функционира. Такова отсътствие на ясно определени граници води
до объркване по отношение на отговорността, до изключителна
чувствителност към инвазия на чувства и мисли, наложени от
значими личности и до фактическо състояние на сливане.
Склонността да се подчинява на доминирането на другите може да
предизвика страх пред загубата на автономия и пълно разтваряне
на собствената личност, което се обяснява със съблюдаването на
твърда дистанция. Това поражда страх от отхвърляне и лишена
идентичност от изолацията. Много други симптоми служат за
обезпечаване на естествените реакции на сливане или
съпротивление срещу него, или по-често и едното и другото.
Нерядко има защитни функции, появяващи се като застраховка от
психотравми на семейството, продължаващи поколения. Често е
налице чувство на вина по повод сепарацията, а така също и
подтискана агресия.

При тях основният страх е от възможността да си самостоен Аз,

което се свързва с преживяването на загуба на защитеност. За
разлика от шизоидната личност тук е налице желание за

162
себеотдаване, поради което дистанцията от другите го плаши. Всяко
отдалечаване се възприема като изоставане. Такива личности са
отгледани от основен грижещ се, който често е бил неоткликващ
или недостъпен, блокиращ самостоятелността на детето.
Зависимата личност приема независимостта като заплаха за
компрометиране на връзката с другите. Именно зависимостта му
дава усещането за сигурност и защита. Обикновено такива личности
идеализират партньора си, което ги затруднява да се справят със
собствените афекти, поради неспособността да се противопостави
на този, от когото са зависими. (Риман,Ф.2002) Несъзнаваната
агресия на зависимите личности се проявява като самосъжаление, и
автоагресия от типа на самонараняване и суицид. Такива личности
като малки не са имали пространство да изразят чувствата си на
омраза и завист, поради опастност грижещия се да етикетира
детето като лошо и неблагодарно.

Заличаването на границите между Аз-а и другите способства

за слабата ориентация в действителността при разпознаване на
това, кой за какво отговаря. На по-високо ниво на личностно
функциониране това предизвиква чрезмерна отговорност за
другите, водещи до когнитивни грешки и чувство на вина. Личност
от този тип често има трудности в разпознаването на собствените
предпочитания и отвращения, убеждения, мнения и др.

Формите на психична защита са сливане, отдръпване,

проекция, идентичност, натиск, манипулация, свръхотговорност,
проективна идентификация, разцепване. Дисфункционалните
убеждения са свързани с:

„Аз съм нищо без теб. Ти ме контролираш и аз изцяло се

разтварям в теб. Аз съм ти благодарен за мен самия. Аз не
мога да съм щастлив, ако ти не си щастлив. Аз не мога да се
отнасям с търпение към различията между нас. Аз също не
мога да приема и разбера излишната близост. Твоето
отделяне, успех или щастие, ще ме наранят или ще бъдат
невъзможни заради мен. Аз не ще мога да живея без теб.”

Независимият self е затиснат. Другите се възприемат като

изключително важни обекти и заличават различията между него и

163
self. Често те се възприемат като поробващи. Емоционалната
нестабилност се проявява в чувството на паника по повод на
изоставането или разтварянето на собствената личност. Страх
предизвиква всичко, което може да доведе до сепарация.

При нарцистичното личностово разстройство детето е било

използвано за отразяване и повишаване на собствената ценност на
основния грижещ се, за изпълнение на амбициите и идеалите на
родителите. Неговата реална човешка значимост не намира
поддръжка. Родителите по-скоро искат детето да бъде нещо
повече, отколкото то е и го идеализират, или нещо по-малко, и
тогава го унижават, или и едното и другото. Това предизвиква
дълбока травма в переживяването на собствения self и
впоследствие нарушения в сферата на чувството за собствено
достойнство. Естествената система на обратна връзка и корекция,
отговаряща за съхранение на равновесието между амбициите,
идеалите и възможностите, не може да достигне нивото на пълна
зрялост. По този начин, амбициите и идеалите остават завишени, а
корективната негативна обратна връзка, отнасяща се до
фактическите възможности е решително отсъстваща.

Личността подхранва фалшивия self, характеризиращ се с

омнипотентност, съсредоточенност върху себе си, претенции към
другите, перфекционизъм и чрезмерна зависимост от чувството за
собствено достойнство, а така също манипулация и девалвация по
отношение на другите. Ако компенсаторния фалшив self се
нарушава, личността проявява голяма чувствителност към
унижение, чувство на собствено нищожество, трудности с
предприемане на действия и застой в работата. Това може да се
съпътства от хипохондрия, психосоматични нарушения, страх и
самота. По-дълбоката криза на self включва дълбоко преживявана
слабост и фрагментация на self, усещане за празнота,
опустошеност и паника пред лицето на реалността на блокираното
развитие, продължително подтискани чувства, свързани с
нарцистична травма.

В това състояние на фалшивия self нарцистичната личност

демонстрира когнитивни грешки, които поддържат
самовъзвеличаването: пренос на отговорност към другите,

164
отрицание на своето негативно участие, неприемане на своите
негативни черти, прекалено намаляване значението на
позитивното участие на другите, нереалистична идентификация с
идеализируемите особи и т.н. Появява се пренаситеност със
симптоми, обсесивни, защитни опити да се разрешат въпроси,
свързани с чувството за собствено достойнство, физически
симптоми, отлагане на занятия и концентрация на други неща,
които помагат да не се дава право на глас на желанията и
чувствата на лежащия по-дълбоко същински self. Сплитингът дава
възможност да се съхранят тези две състояния в сепарация,
неинтегрирани. Усещайки своя истински self, нарцистичната
личност винаги преживява частична дезориентация,
чувствителност, а също неприятни, но живи емоции.
Дисфункционалните вярвания са:

«Аз трябва да бъда всемогъщ, съвършен, изключителен. Аз

трябва да знам всичко, да бъда могъщ и да възхищавам всички.
Аз не трябва да правя грешки, иначе няма да представлявам
никаква ценност и ще бъда нищо. Аз трябва да бъда съвършен,
иначе съм нищо. Ако аз съм чувствителен, ще ме използват,
унижават. Аз не мога да допусна някой да означава прекалено
много за мен. Всичко, което имам, включително приятели и
семейство, трябва да отразява и потвърждава моята
изключителност. Другите са нищо в сравнение с мен».

Възможни са различни репрезентации на обекта, тогава когато

личността изпитва чувство на безопасност и собствена ценност
чрез сливането с другите. В този случай тя свободно използва
другите без различаване на фактическите граници между тях и
собствения self. Или когато личността изпитва усилено чувство на
идентичност и собствена ценност, виждайки преувеличено
сходство между себе си и другите, или пък се отнася към друга
особа, признавайки изключително тези нейни функции, които
способстват за укрепване на чувството на собствена ценност, а
така също и като разпознаваща, разбираща и награждаваща
«частичния обект».

Идеализацията като репрезентация на обекта е когато другите

закрепват целостностността на self, бидейки съвършени в една

165
или много области и ставайки предмет на съперничество.
Идеализацията може също да служи за основа за създаване на
образа на съвършения обект на сливане, сходства или отражения.
Другите по-често се усещат използвани от нарцистичните
личности, но ако те са ефективни в своя фалшив self, то привличат
другите със своя чар и талант. Същността на желания процес на
съзряване на нарцистичните отношения се състои в използването
на другите за търсенето на своя същински self, а не за закрепване
на фалшивия self.

ФАЛШИВ SELF СИМПТОМАТИЧЕН SELF

Зависимост от успехите Чувствителност към срам и

унижение

Педантизъм Хипохондрия, психосоматика

Омнипотентност Нищожност, самообезценяване

Гордост Изолация, самолюбие

Висока взискателност Депресия, инертност

Фокус върху себе си Изключване, застой

Фиг.10: Преживявания на self-а.

Нарцисизмът се демонстрира чрез изкуствеността на

чувствата, неспособност за проява на чувства към другите и
чрезмерна опастност от реакциие на уязвената гордост. На ниско
ниво на развитие често се проявява отреагиране (acting-out) и
нарушения в контрола на импулса. На по-високо ниво има място
значителна нетърпимост към чувства, които се държат под
контрол, но често има място скрито преживане на срам и
унижение.

166
 При обсесивно-компулсивно личностово разстройство е
налице пунктуална, твърда, настойчива и основана на сурови
принципи родителска опека, особено в областта на
социализиращия тренинг за контролиране на импулсите и спиране
на сексуалната експресия, експерсията на съперничество и агресия.
Родителите налагат на детето наказания, чрез които да постигнат
желаното поведение и изискват от детето да се възползва от
силната си воля, за да сдържа импулсите си. Когато се постига
такова ниво на самоподчинение и ограничение се появяват
обсесиите и компулсиите. Те служат за съхраняване на
емоционално сдържана кондиция чрез отхвърлянето на всякакви
чувства и влечения.

В ранното си детство детето е зависимо от принудителна,

неотстъпваща преса, за да направи правилни, необходими и верни
неща. Това постоянно и задължително първенство на обективната
необходимост и авторитет, поражда непрестанни усилия за това
да се достигнат удовлетворителни цели. Спонтанната експресия,
личния избор и истинските чувства са трудно достижими. Налице
са твърдост, склонност към морални присъди, рутина в дейността.
Затвореността в твърди принципи кара личността да чувства
дискомфорт по отношение на свободата, бидейки лишена от
такива отношения, реагира със страх и бързо запълва това място
с друга подходяща идея, която става предмет на нескончаеми
разсъждения и вълнения. Често се появява перфекционизъм и
склонност да отлага действия, свързани с предпазливост и боязън
да направи нещо лошо. Същото се наблюдава и с трудността да
се вземат решения, отразяващи страх пред самостоятелно
инициирана експресия, която може да се окаже лоша.
Социалните постъпки могат да бъдат педантични, лишени от
емоционалност и твърди, с акцент на изпълнение на правилни
задачи, съответни на дадена социална роля. Често се наблюдава
депресия и обсесивни мисли, обикновено с враждебна и
садистична природа, свързани с маниакални мисли и компулсивно
поведение, което на това ниво на симптомите се възпринимат като
странични и осъществяващи контрол над личността.

167
 Основният страх на натрапливите личности е страха от
преходността, който е толкова по-силен, колкото е по-силно
желанието да се освободят от него. Именно този страх ги кара да
съхраняват статувото, тъй като промените напомнят за
преходността. Всяка промяна поражда смут, безпокойство и страх.
Такива личности се опитват да въведат схеми и правила, и
проявява нетърпимост, ако те не се спазват. Постепенно при тях
порядъкът се превръща в педантичност, последователността в
закостенялост, икономичността в скъперничество.(Риман,Ф.2002).
Тези личности обикновено са отглеждани в ситуации на страх от
наказание, ситуации, в които е блокирано изследователското
поведение, т.е. грижещия се не е бил ползван като сигурна база. В
детството им те са били грубо подтискани и наказвани, което е
задушило жизнените импулси и тяхната спонтанност,
самостоятелност и независимост. Всичко се е подчинявало на
ригидното правило „Трябва”. При натрапливите личности агресията
вече не е самоотбрана и самозащита, а служи на властта и
контрола.

Когнитивният стил се характеризира с интензивно, изострено

и концентрирано върху детайлите внимание и се съчетава с
тенденция да не се забелязват съществените признаци на нещата.
Често това е свързано с изолиране на познавателното разбиране
от емоционалния смисъл на събития, идеи и постъпки.
Познавателната активност може упорито да приеме вид на твърди
стереотипи, независимо на очевидната абсурдност и повтарящи се
поражения. Съмненията, неувереността и нерешителността често
се проявяват даже в най-обикновената активност.

Упоритите разсъждения за дела, ритуали и живот по твърди

принципи служи изключително на потребността да се даде воля
на импулсите и желанията. Съмненията, нерешителността,
отлагането и твърдост на съжденията са призвани да направят
невъзможна умствената или емоционална изява на подтиснатото
съдържания. Дисфункционалните вярвания са:

«Аз наверно съм направил нещо лошо, а трябва да правя само

правилни неща. Аз никога повече няма да правя грешки. Аз

168
трябва да се контролирам, тъй къто мога да загубя
самообладание».

Съзнателно личността се възприема като осъзната, много

работеща, морална и във всички други отношения правилна,
упорито стараеща се всичко да бъде наред. Смята се задължена
да се придържа към установените отвън принципи и правила, а не
свободна, съобразяваща се със собствените си убеждения и
желания. Несъзнавано има чувството, че прави нещо ужасно и че
е длъжна да е под свръхконтрол, за да не допусне поредното
нарушение.

Личността има тенденция да счита другите за въплъщение на

авторитета. Това обуславя твърде променлива позиция в
интерперсоналните отношения, които често носят формален
характер, с внимание към правилността на постъпките,
отговарящи на определени роли — на родител, съпруг,
ръководител, подчинен и др. В отношенията с другите често се
проявяват конфликти, особено когато ролите не са ясно
определени или по повод на тях няма съгласие. Другите често
считат такива хора фрустриращи, поради отсътствието на значими
връзки и истинско взаимно разбиране, твърдостта на ценностите и
постъпките, ненужно напрежение и преса, които създават в себе
си и в другите.

Емоционалното функциониране се характеризира с чрезмерен

контрол, който води до възникване на специфично сдържан и
отложен стил на реагиране, с ограничен достъп до чувствата.
Човек изпитва страх, особено в ситуации, когато защитите се
окажат недостатъчно ефективни. Дълбоко скритата враждебност
се изразява косвено или в натрапливи мисли, които могат да се
отнасят до насилия или сексуален садизъм. Личността разделя
идеите от чувствата, за да може позитивните мисли да не
предизвикват емоционална преса.

При хистрионното личностово разстройство поне един от

родителите използва естествената сексуалност на детето и го
превръща в сексуален обект. Другият родител често е хладен,
отчужден или непосредствено наказващ за проявите на

169
сексуалност и/или съперничество, или се възприема като такъв
независимо от поведението на детето или свързаните с това
проекции.

Налице е чрезмерна емоционална възбудимост,

ексхибиционистично и драматизиращо поведение, сексуализация
на отношенията с одновременно отрицание на сексуалността,
неустойчиви емоционални преживявания, глобални и неясни
мисловни процеси, чрезмерно внимание към противоположния
пол, конверсионни реакции, епизоди на дисоциации, значително
влияние на реагиране тип acting-out, трудности с концентрацията
на вниманието, сексуални нарушения, трудности с възникване на
възбудата, предоргазмен синдром, закъсняла или
преждевременна еякуляция, неносещ удовлетворение оргазъм и
др.

При хистрионните личности основният страх е страха от

ограничеността на порива за свобода. Те се страхуват от всички
ограничения, традиции, порядки и закономерности. Свободата им
обаче е привидна, тъй като ги въвежда в един нереален свят на
желания, фантазии и неограничения. Такива личности са над
реалните последствия на своите желания. Всеки импулс, всяко
желание трябва да бъде веднага задоволено, поради което трудно
устояват на изкушения и могат лесно да бъдат съблазнени. Такива
личности са отглеждани обикновено от свръхпротективни майки,
които са задоволявали даже и непредявени желания, които са
откликвали даже и тогава, когато детето не е било в дистрес и по
този начин задържат детето в нарцисизма. Бащите обикновено са
отсъстващи и не въвеждат „закона” на психично ниво.

Когнитивният стил се характеризира с обобщаващи, кратки,

неточни и емоционално зависими мисловни процеси, служещи за
удържане на «опасни» чувства и мисли. В мисленето доминират
образи и общи изрази, които водят до бързи и неконкретни
съждения по повод на събития, идеи и чувства, а също и към
недостиг на фактически детайли и различия с реалността.
Дисфункционалните вярвания са:

170
 «Сексът е нещо лошо. Съперничеството - също. Моята
ценност зависи от сексуалността и привлекателността. Всяко
поощрение е от противоположния пол. Аз не мога да обичам, да
бъда сексуален и да съпернича. Аз трябва да съм по-
привлекателен. Ако обичам истински, то ще ме използват или
отхвърлят, ще причиня болка на родителите си или ще се
срамуват от мен».

Психологическите защити са отрицание, acting-out, конверсия,

дисоциация, прехвърляне на отговорност на външни фактори,
генерализирано мислене. Репрезентацията на self е неясна и
неустойчива, с концепция на self, опираща се в голяма степен на
повърхностни фактори, социално одобрение и непосредствени
преживявания, а не на реални умения и стабилни основи.

Репрезентацията и отношенията с обекта често са

сексуализирани, импулсивни, характеризиращи се с изкуствено
поведение, «игра на роли». На представителите на
противоположния пол съзнателно се приписва чрезвичайно
значение, но несъзнавано те стават обект на значителна
враждебност, която се изразява регулярно, когато има някаква
стереотипна обосновка за това. Типично е несъзнаваното
съперничество със собствения пол. В отношенията често има
място повторната игра, в която се появява ролята на жертващите
се и загрижени родители и безпомощни деца.

Емоциите са нестабилни, илюзорни и излишно се

драматизират. Високо ниво на сексуална възбудимост при
одновременно отсътствие на дълбоки и зрели сексуални чувства.
Личността лесно може да се окаже затисната от емоционални
състояния, в които мислите са блокирани или в значителна степен
се контролират от повърхностни емоционални преживявания.
Проявява се тенденция към реакции тип acting-out в отговор на
чувства. Враждебните и съпернически чувства са несъзнавани, но
намират своя израз в повторящи се реакции, носещи характер на
игри.

Привързаността към протективен и обичащ родител, който

предвижда, ръководи и подкрепя е базисна човешка потребност,

171
вкоренена в милионите години еволюция на човешкия род.
Родителите инстинктивно протектират и отглеждат потомството си.
Привързаността е физиологичен, емоционален, когнитивен и
социален феномен.
Основните функции на привързаността са да осигури чувство на
сигурност, безопасност; да регулира афекта, нивото на възбуда, да
осигури изява на чувствата и комуникация чрез взаимност, да
създаде сигурна база за изследване на света. Най-важната задача
на грижещия се е да разширява интереса и доверието на детето
към останалите хора.

Последиците от липсата на сигурна привързаност са:

 ниска самооценка.
 поведение на нуждаещ се, прилепчив и псевдонезависим.
 Поведение на декомпенсация при стрес.
 Загуба на самоконтрол.
 Неспособност за развитие и поддържане на приятелство.
 Сепарация и опозиционно настроение към родителите.
 Антисоциално поведение.
 Агресия и насилие.
 Неспособност за доверие и интимност.
 Песимизъм към себе си, семейството и обществото.
 Липса на емпатия, състрадание и угризения.
 Проблеми в ученето.
Тези последици категорично ни дават основание да отчитаме
наличието на зависимост между различните стилове несигурна
привързаност и наличието на личностови разстройства в зрелостта.
Според теорията на привързаността всеки индивид изгражда
работни модели за света и за себе си, с помощта на които
възприема събития, прогнозира бъдещето и конструира плановете
си. Тези модели продължават своето развитие под влиянието на
опита и средата, като позволяват на детето да се справя в нови
видове социални взаимоотношения. От гледна точка на теорията на
172
привързаността зрялата личност е продукт на взаимодействията на
индивида с ключови фигури по време на детството, особено на
взаимодействията му с фигурата на привързаност. Като резултат
моделът за фигурата на привързаност и моделът за себе си е
вероятно да се развият като допълващи се и взаимно
потвърждаващи се.

Превенция на разстройствата на привързаността

173
 „Имаме достатъчно доказателства за това, че определени
видове опит през ранното детство са рискови фактори. Просто,
имаме всякакво основание да премахнем тези рискови фактори,
ако можем.”

Джон Боулби

През 1998 Световната Здравна Организация обявява, че

превенцията включва мерки не само спиращи появата на
нарушението чрез намаляване на рисковите фактори, но и такива
спиращи прогреса и намаляващи последиците на веднъж
установено нарушение.

Австралийското Национално Партньорство за Обществено

Здраве приема превенцията като „действие за намаляване и/ли
елиминиране на появата, причините, усложненията или повторните
появи на нарушенията на здравето”. Идентификацията на
„рисковите фактори” като част от превенцията бележи нова ера в
общественото здраве и в медицината. В историческото развитие на
концепцията за превенция се откроява преход от обществено
здраве към клинична болест, но тази концепция подлежи на критика
най-вече поради това, че фокусът не е върху здравето, а и толкова
много хора не могат да задоволят базови здравни потребности
(Starfield B. ,Hyde J., Gervas J., Heath I, 2008).

Трудностите при изготвянето на превантивни програми се

основават на погрешното схващане, че рисковете са независими.
Интервенциите за подобряване на здравето може да се разграничат
на индивидуално и обществено ниво, като рисковете произлизат от
недобра социална среда, здравни грижи и индивидуална среда. На
обществено ниво е необходимо да се планира, мониторира и
регулира околната среда, да се защитава обществения интерес и
мобилизира общността за адекватно разпределение на ресурсите.

На индивидуално ниво е необходимо да се активира

отговорността за използването на ресурсите на средата, личната

174
информираност и отговорност за собственото здраве. В
превантивните програми трябва да бъдат включени тези индивиди,
които:
 нямат настоящо психическо нарушение и никога не са
били симптоматични;
 имат настоящи субклинични симптоми;
 имат диагностицирано нарушение или са били
симптоматични. Фокусът на превенцията е върху
повторната поява;
 имат диагностицирано нарушение с фокус на
превенцията върху коморбидността. ( по O`Connell M.,
Boat T., Warner K., Eds., 2009).
Условно могат да бъдат разграничени няколко вида превенции:

 Първичната превенция цели повишаване на

благополучието преди появата на нарушението и е
насочена срещу появата и развитието на негативни
процеси, водещи до нарушение. Такива са повечето
дейности за промоция на общественото здраве и
развитие. Те покриват цялото население и осигуряват
достъпна информация, умения и ресурси за спиране на
неблагоприятни явления и промоция на позитивното
здраве. Целта е благополучието на повече хора, тъй като
нарушенията се разглеждат като процеси, зависещи от
взаимодействието на голям брой индивиди и институции
на местно, национално и международно ниво. В този
контекст намаляването на неравенството, особено в
сферата на здравеопазването е императив (Starfield B.,
Hyde J., Gervas J., HeathI, 2008). Първичната превенция
включва предотвратяването на появата на социални и
средови условия, които могат да предразположат към
развитието на нарушение или преморбидна превенция.
Cowen (1977, 1980) предлага два критерия за първична
превенция:

 намаляване на дисфункцията или подобряване на

здравето преди началото на нарушението;

175
  фокусиране върху населението с цел промоция на
здравето или върху групи с определени уязвимости
(O`Connell M., Boat T., Warner K., Eds., 2009).

 Вторичната превенция включва дейности, насочени към

ранното откриване на нарушението, които увеличават
възможностите за предотвратяване на появата на
симптоми. Те се фокусират върху рисковите групи, в които
появата на нарушенията е по-вероятна. Тук превантивната
дейност е от голямо значение за поддържането на
оптимално състояние на индивидите при наличието на
определени рискови фактори.

 Третичната превенция намалява негативния ефект на

вече установено нарушение, като възстановява
функциите, намалява усложненията и предотвратява
появата на съпътстващи нарушения. Централно място
заема терапията. (O`Connell M., Boat T., Warner K., Eds.,
2009).

 Четвъртичната превенция е свързана с дейности насочени

към намаляване на нежеланите ефекти от прекомерни и
излишни интервенции. Събира се информация за
процесите, осъществява се мултидисциплинарен анализ
на данните, правят се заключения и обратна връзка на
включените в процеса, затваряйки цикъла на превенция.

Ранната превенция на детското развитие е резултат от повече

от 300 години социални, политически и академични изследвания и
усилия. Социалният аспект на детството еволюира през 19 век в
семейно-центриран модел. Първите корени на ранната превенция
може да се проследят в движението на F. Froebel за детска градина
в Германия през 1837 година (Fegert J., Ziegenhain U., 2009). Тези
първи класове в "детската градина" били предназначени за
насърчаване на религиозните ценности в развитието на детето чрез
структурирани игрови дейности. По това време в САЩ средната
класа използва детската градина, като средство за подобряване на
развитието на детето, но бедната градска среда и нарастващото
многообразие на населението кара социални активисти да

176
превърнат програмата на детската градина във важно помощно
средство за имигрантите. Те са вярвали, че детската градина ще
компенсира икономическата неравнопоставеност, ще насърчи
културната асимилация и ще предостави безопасни грижи за децата
на работещите майки в градските бедни квартали. Приемало се е,
че интервенцията в отглеждането на детето може да бъде
оправдана само когато родителите не могат да се грижат за децата
си. Тези ранни интервенции целят създаването на центрирано
ранно образование, за да се отдалечат децата от икономически и
културно бедни семейства. В първоначалният си вид детската
градина е била програма, която започва като клиника. С развитието
си тя става цялостна програма за подобряване на образованието и
здравето. В САЩ детската градина става желана, "универсална", но
частно финансирана услуга, закупена от семейства от средна и
горна класа, като средство да се даде възможност на децата да
постигнат бъдещи успехи. Детските градини са създадени, за да
осигурят грижи за децата на работещите жени. След войната
федералните субсидии за детските градини спират, тъй като много
от работещите жени напускат работа. 

В края на 19 век продължават усилията за подобряване на

градските условия за децата, довели до откриването на “къщи за
настаняване” в бедните общности.  През 1912г. президента Теодор
Рузвелт създава Федералното Бюро за Децата, агенция
занимаваща се със здравето и благополучието на децата. “Харта за
Децата” е приета от Парламента на Обединеното Кралство и
Ирландия и е първият закон за защита на децата от насилие. Той
позволява намесата на държавата в отношенията родители-деца.
Полицията придобила право да арестува всеки, който третира лошо
дете, забранява просията от деца и въвежда ограничения на
детския труд. Местните власти придобили власт да защитават
бедните деца от насилие и принудителен труд. Законът предпазвал
децата от работа в опасни условия, закупуването на цигари и
влизането в заведения. В „Хартата за Децата” се регламентират
затвори за деца, социални служби и сиропиталища. След 1950 г.
обаче, вследствие на скандали за злоупотреба със сираци и данни
за лошото влияние на институционализираната грижа, се преминава

177
към деинституционализация за уязвимите деца, затварят се
сиропиталищата за сметка на приемната грижа и осиновяването.

През ноември 2007г. България приема национален

стратегически план за периода 2008-2018г. за подобряване на
стандарта на живот на децата. Една от целите на стратегията е да
се намали броя на децата в институции. Създадени са центрове за
дневна грижа за деца, чиито родители работят и се провежда
кампания за насърчаване на приемната грижа. У нас съществуват
144 домове за деца, в които живеят 8700 деца погрешно
класифицирани като сираци, макар че само 10 % от тях са без
родители.
Превенцията в детството е формален опит на лица извън
семейството да подобрят качеството на живот на децата, като се
започне от периода преди раждането и се продължава до
навлизането им в образователната система. Обикновено децата
получават повече подкрепа през първите години от семейството,
близки и приятели. Ранната превенция цели да осигури подкрепа на
семействата, така че да се положат добрите основи на бъдещото
здраве и социално функциониране на детето. Такива са здравните
програми, които осигуряват пренатална грижа, имунизации,
хранителни добавки и целят да предотвратят насилието върху деца.
Обхватът на първичната превенция се разширява като включва
осигуряването на равенство и справедливост, защита на базови
човешки права и задоволяване на основни потребности.
Обединените Нации през 2005г. започват „Десетилетието на
Образованието за Устойчиво Развитие” (Decade of Education for
Sustainable Development, UN) с надеждата, че ще бъде установена
нова форма на образование, която включва социални, културни и
екологични аспекти (Kahn R., 2009), тъй като определени процеси на
глобализацията се оказват неблагоприятни, особено за бедните
деца и жените. Тези форми отстояват ново място на децата, чиято
цел е универсалното право на развитие, съобразено с идеите за
устойчивост, справедливост и зачитане на потребностите на детето.
В този смисъл се отстояват естествените природни и човешки
принципи, а не пазарните и комерсиални модели на живот и
развитие (Kahn R., 2009).

178
 Теорията и практиката подкрепят идеята, че хората притежават
биологична потребност от афилиация с природните системи и
процеси, особено значима през ранното детство. Тази връзка е
важна за здравето, продуктивността, физическото и психическото
благополучие на децата (Kellert S., 2009). Целта е да се насърчат
социалните, емоционалните и когнитивните умения, както и
мотивацията, въображението и креативността чрез игра и
експлорация в природата, както и да се създаде нов вид отношение
към природата и детството, целящо хармоничното развитие.

Метода на Монтесори е пример за нов вид отношение към

децата като към субекти на своето развитие. Основните концепции
са свързани с вътрешното ръководене, свободата, себенасочващо
обучение, среда отговаряща на развитието на децата, наблюдение
и недиректно преподаване, абсорбиращото съзнание и др. При него
възрастният следва детето, а не му се налага. (Montessori M., 1989).

За разлика от традиционните „корекционни” подходи,

подходите ориентирани към развитието осигуряват възможности за
осъществяването на дейности насърчаващи позитивния опит.
Общностното училище се разглежда като отворена институция за
обучение и превантивни програми (Beker J,1981). Успешни са
практиките за насърчаване на семейната сплотеност, които се
реализират от 1983 година в Харвардския Изследователски Проект
за Семейството (Harvard Family Research Project). Той работи главно
в три области:

 детско образование,

 извънучилищни програми,

 семейна и общностна подкрепа за образование.

От изключителна важност за превенцията на развитийните

нарушения е качественото професионално обучение на
специалисти, свързани с детското и семейно функциониране.
Отдавна е време да се въведе изискване за специализирано
обучение и високи компетентности на работещите с деца.

Организационната политика за подобряване на материалните

и социалните перспективи и подкрепа на младите семейства,
179
започва да придобива значимост чрез програмите за подобряване
на родителските умения на бъдещите родители. Фокусът е
физическото и емоционалното благополучие на детето и
семейството и образователни услуги за групи майки-деца, както и
информационни кампании повишаващи разбирането на
потребностите на детето и подобряващи родителските умения.
Организация за ранно детско развитие „0 до 3” (“Zero to three”) е
национална неправителствена организация в САЩ, която
информира, подготвя и подкрепя професионалисти, законодатели и
родители в техните усилия да подобрят живота на децата до
тригодишна възраст. Нейната мисия е да насърчава здравето и
развитието през ранното детство. Цели се повлияването на
политиките и практиките, отнасящи се до детското развитие,
постигане на публична гласност за проблемите на ранното детство,
подготовката на професионалисти и изграждането на мрежи.

Вторичната превенция цели да предостави емоционална

подкрепа, конкретни ресурси, наблюдение на развитието и защита.
Проблемни области са психомоторното развитие на деца,
институционалната грижа, качеството на дневната грижа, подкрепа
при промяна на семейната структура, случаи на експлоатация и
насилие над деца. По-доброто справяне с тези проблеми изисква
законови и организационни мерки за защита правата на децата,
ускоряване на осиновяванията, осигуряването на приемна грижа,
осигуряване на психологическа помощ и подкрепа на родители,
осиновители и приемни родители. Необходимо е спешно
уточняване на критериите за оценка на способностите на грижещите
се- родители, осиновители, приемни родители, сурогатни майки и
др. „Зелената къща” във Франция, създадена от Ф. Долто през 1979,
осигурява такава комплексна помощ на деца и семейства в криза и
преди настъпването на стресиращи събития (Долто Ф. 2005).
С помощта на УНИЦЕФ в България бяха организирани няколко
проекта-„Мълчанието днес поражда викове утре”, „Всяко дете иска
семейство – национална кампания за приемна грижа”, „Всички деца
имат права, всеки може да помогне”. В периода 2001-2006г. се
полагат основите на система за закрила на децата чрез Отделите за
закрила на детето към регионалните Дирекции за социално
подпомагане, под ръководството на Агенцията за социално

180
подпомагане. Създадени са регионални структури за контрол на
правата на детето. През 2003г. в България е приета „Наредба за
условията и реда за осъществяване на мерки за предотвратяването
на изоставането на деца и настаняването им в институции”.
Организират се дейности за повишаване на квалификацията на
персонала, заложени в План за намаляване броя на децата,
отглеждане в специализирани институции в България (2003-2005г.).
Ранните превантивни програми обслужват децата пряко и/ли
постигат тези цели чрез семейна подкрепа. Критериите на такива
програми са ниски доходи, наличието на един родител, изоставане в
развитието, лоша емоционална подкрепа, намалена когнитивна
стимулация, като целта е да се компенсира дефицита на определен
ресурс. Тези програми имат една обща цел - да се подобри детското
здраве и развитие чрез осигуряване на различни услуги и социална
подкрепа по време на ранното детство на деца в неравностойно
социално и икономическо положение и техните семейства.

Пречките за оптималното детско развитие включват нарушени

емоционални отношения, недостатъчна когнитивна стимулация,
недостиг на ресурси свързани с ниски доходи, лошо хранене или
недостатъчен достъп до здравни грижи, езикови и културни
фактори.  Друга особеност на тези програми се отнася до това кои
членове на семейството получават програмните услуги и по време
на какъв период от развитието на детето. Отделят се ресурси за
терапия на родителите/майката, тъй като промяната в тяхното
поведение подобрява развитието на детето. Интервенциите,
насочени към майката често започват по време на периода преди
раждането и продължават през ранния период на развитие на
детето. Други програми се съсредоточават върху терапията на
детето. Някои програми съчетават тези два подхода и са насочени и
към родителите и към децата. Програмите се различават и по
мястото и характера на предоставяните услуги. Една част от тях
предлагат услуги в дома, други-в центрове за детски грижи, като
могат да се предоставят услуги и на двете места. Програма,
насочена към подобряване здравето на децата може да осигури на
майката обучение в родителски умения у дома, а за детето да се
осигури безопасност при наличие на злоупотреба. Програмите,
предоставящи услуги за деца в центровете оказват влияние върху

181
функционирането на майката, регулирайки нейната заетост.
Ползите от превантивните програми се измерват в четири области:

 емоционално и когнитивно развитие,

 образование,
 икономическо благополучие и
 здраве.
Благоприятните резултати за майките включват
удовлетворяващи взаимоотношения родител-дете, подобряване на
образователното равнище и трудовите възможности, намаляване на
престъпното поведение и по-добри здравни резултати (Karoly A.,
Greenwood W., Everingham S., Hoube J, Kilburn M., Rydell C. ,
Sanders M, Chiesa J., 2003).

Теорията и практиката на ранната интервенция днес са

оформени благодарение на първите програми в началото на 60-те
години за подобряване на развитието при деца с умствена
изостаналост, което се е смятало за предизвикано от неадекватна
домашна среда. Фокусът на съвременните програми е върху по-
ранни периоди от развитието и включват и периода преди
раждането на детето. Например проектът „ГРИЖА” е насочен към
преждевременно родени бебета, с ниско тегло (по-малко от 2500
грама). Тези деца се считат за изложени на риск за развитийни
нарушения. Фокусът е върху биологичния риск, който може да бъде
свързан със социално-икономически риск. Проектът Елмира за
Пренаталното и ранно развитие (1978-1982г.) изследва ефектите на
домашното посещение върху млади или самотни майки и майки в
неравностойно положение. Целевите развитийни процеси са
основани на системния подход, като се поставя акцент върху
родителското поведение и социалните среди като важни фактори по
време на бременността и ранното детство. Средно са направени 9
посещения по време на бременността и 23 посещения от раждането
до втората година. Заключението е, че в някои ситуации внимателно
насочените ранни интервенции могат да доведат до измерими
ползи в краткосрочна и дългосрочна перспектива. Ползите са в
областите на когнитивното и емоционалното развитие,
академичното представяне, намаляването на криминалните прояви,
182
по-високата заетост и доход, подобряване на здравословното
състояние и уменията за родителстване (Karoly A., Greenwood W.,
Everingham S., Hoube J, Kilburn M. , Rydell C. , Sanders M, Chiesa J.,
2003). Ранните интервенции се разглеждат и като икономически
възвращаеми за обществото, след като намаляват бъдещи разходи,
свързани с образователни услуги, криминално поведение,
здравеопазване и подобряване благополучието на обществото.
(Vandell,L.,Wolfe, B.,2000; Heckman, J. J., & Masterov, D., 2004).

Всяка форма на превенция в ранното детство, както и

интервенции насърчаващи семейното благополучие се разглеждат
като първични превантивни форми за формиране на сигурна
привързаност. На практика границите между първичната и
вторичната превенция са твърде условни и се прeплитат. Като
теория за социо-емоционалното развитие в ранна възраст, теорията
за привързаността предполага практическо приложение в
социалната политика, грижите и благополучието на децата и
психичното им здраве. Социалните политики засягащи грижите за
децата са били движеща сила в развитието на теорията от Дж.
Боулби. Трудността се състой в прилагането на теорията към
различните политики и практики. Подкрепата на ранните
взаимоотношения между деца и родители е все по-важна цел на
практикуващите в сферата на психичното здраве, общинските
служби и законодателството. Теорията за привързаността и
проведените изследвания са направили важни открития за ранното
детско развитие и са породили създаването на програми за
подкрепа на ранната връзка дете-родител. В исторически аспект,
разглежданата теория е дала значителни подобрения за
хоспитализираните, институционализираните и децата с
некачествена грижа, както и за приемните родители и
осиновителите. Институционалната грижа започва да бъде
измествана напълно от приемните семейства и осиновяванията,
като професионализма на алтернативната грижа се повишава.
Обсъждайки потребностите на детето от привързаност е
необходимо да се оцени нивото на риска от възможните
настанявания на детето. (Goldsmith D., Oppenheim D., Wanlass J.
2004). На основата на теорията за привързаността трябва да се
очаква преход от „затворени” към „отворени” осиновявания. Поставя
183
се акцент на качеството и продължителността на отношението на
привързаност, а не толкова на икономическото състояние.
Икономическото състояние се разглежда като важна предпоставка
за осигуряването на цялостна семейна стабилност, но не е
самоцелно и първостепенно при отглеждането на детето.
Качеството на привързаността в края на първата година е
предсказуемо от промени в нивата на брачната удовлетвореност
след раждането на детето и родителската удовлетвореност от
социалната подкрепа (Bretherton I., 1992). Още Боулби в доклада си
за СЗО, подчертава значението на финансовата помощ за
семействата (Bowlby J. 1952).

Превенцията на разстройствата на привързаността включва в

себе си всички индивидуални и групови подходи и програми
насочени към насърчаване на сигурността, особено на децата и
семействата в риск. Проблемни области за развитието на
привързаността са осиновяването, институционалната грижа,
качеството на дневната грижа и промяната на семейната структура,
насилието над деца, нарушеното семейно функциониране (O`
Connor T., Rutter M., 2002). Като част от вторичната превенция се
разглежда психотерапията в случаите, при които има риск от
нарушаване на нормалните връзки на привързаност.

184
 Терапевтични интервенции при разстройство на
привързаността

Психотерапията с деца има своите особености и се отличава

от психотерапията при възрастните. Основната разлика е, че децата
не формулират сами заявка и не осъзнават потребността от
психотерапия. Формулиране на техните проблеми правят
родителите им, но тези заявки често дават информация за
функционирането на родителя, за стила на родителстване и за
особеностите на семейната структура. Децата са доста по-
толерантни към вариантите на нормата и патологията, отколкото
възрастните. Те са склонни да приписват собствените си симптоми
на външни фактори. Мотивацията за терапия и оставането на
детето в нея се дължи и на разбирането на родителя за
необходимостта от терапевтична намеса-т.е. мотивацията е
ангажимент както на терапевта, така и на родителите. Нерядко
информацията от родителите за проблемите на детето не е
достоверна, срещат се редица когнитивни изкривявания, особено
при депресивни и тревожни майки, поради което е необходима тя да
бъде велифицирана и от други източници (Матанова В., 2003).
Трябва да се има предвид, че детето е индивид с все още
неизградена психична система и е носител на потенциал,
разгръщането на който в бъдеще е свързано с придобиването на
нови умения и знания. Тъй като симптоматиката на разстройствата
на привързаността е твърде вариативна, а за нейното разгръщане
водеща роля имат родителите или грижещите се, е необходимо
терапевтичните стратегии да бъдат прецезирани за всеки отделен
случай.

Децата с разстройство на привързаността имат някои общи

особености, с които трябва да се съобрази терапията:

 те трудно изграждат връзка, основаваща се на

взаимно доверие;
 срещат трудности в придобиването на умения за
създаване и поддържане на взаимоотношения, поради
негативното влияние на минал опит;

185
  обикновено е налице минимално желание за промяна;
 налице е незачитане на грижещи се и авторитети;
 проявяват слаб контрол на импулсите.
В тази връзка основните цели на терапията, независимо от нейната
ориентация са:

 осигуряване на защитено терапевтично пространство,

в което да се работи с емоциите на детето.
 Kонтролиране на поведенческите проблеми;
 Стимулиране и подкрепа на вербализацията на
негативните емоции и преживявания;
 Поощряване споделянето на потребности;
 Промоция на позитивни срещи.
 развитие на системата за самоконтрол;
 развитие на разбиране за последиците от собствените
действия;
 подпомагане на взаимността в отношенията с
околните;
Клиничното приложение на теорията на привързаността е
широко, но възможностите на терапията на разстройствата на
привързаността са все още ограничени. Факторите, определящи
тези ограничения са свързани с факта, че етиологичните фактори са
действали на много ранен етап от развитието.
Традиционно децата с разстройство на привързаността са
обект на психоанализата. За разлика от М. Клайн, А. Фройд смята,
че тя трябва да се използва пестеливо при децата. Наблюдаваните
промени при децата често са по-фундаментални отколкото при
възрастните, но те не разтърсват детето така както възрастните.
При детската психоанализа се разчита на настоящите отношения
между детето и родителите, а не на спомените за тях. Според А.
Фройд свободните асоциации са извън природата на детето. М.
Клайн въвежда игровите техники, чрез които цели разбиране на
реакциите и нагласите чрез аналитичните оръдия-играчките.
Игровите терапии, включват използването на игри и дейности, които
подпомагат емоционалната експресия и социалното учене,
подкрепят развитието на позитивна перцепция за себе си, другите и
свързването с тях. Чрез повтарящото се преживяване, децата

186
изграждат емоционален контакт с терапевта, който подпомага
усещането, че са разбрани, а чувствата им са валидни и оценени.
Игровите терапии са много полезни в ранните стадии на
психотерапията, с малки и резистентни деца.

В играта децата редуцират възбудата, повишават уменията си

за комуникация, проектират личните си конфликти. Терапевтът
създава модел на желания партньор – приемащ и стимулиращ
(Матанова В., 2003).

В началото на XXI век Peter Fonagy развива психоаналитичния

подход към теориите на ума, темите за автобиографичната памет и
социалните репрезентации. Развитието на терапевтични
интервенции за гранично личностово разстройство в съвместната
му работа с A. Bateman довеждат до терапия, базирана на
ментализиране (Mentalization Based Treatment (MBT). Основите на
тази терапия са в теорията на привързаността, защото според нея
хората с гранично личностово разстройство страдат от
неспособността да ментализират, произтичаща от дезорганизирана
привързаност в ранното детство. Според Fonagy и Bateman
ментализацията е процес, при който хората имплицитно и
експлицитно интерпретират собствените и чуждите действия като
значими на базата на интенционални ментални състояния.
Терапевтичната стойност на теорията е свързана с развитие на
уменията за афективна регулация на интерперсоналните
отношения.
Според теорията за социалното научаване привързаността
възниква, защото родителите научават децата си да ги обичат.
Според Hay and Vespo (1988) трите начина на научаване са:
 моделиране: децата копират афективните поведения на
родителите си;
 директно инструктиране: родителите учат децата;
 социално улесняване: родителите подкрепят
адекватните модели на поведение.
Повечето теоретици на привързаността обаче смятат, че
теорията на социалното научаване не обяснява интензивността на
емоциите, които привързаността поражда. В подобна теоретична
рамка попадат всички нео-бихейвиористки концепции. Някои

187
теоретици на привързаността ги определят като „cupboard love
theory”, теория за условната любов, акцентиращи върху
основополагащата роля на храненето в генезиса на
привързаността. Принципната критика се основава на пълното
дисквалифициране на емоционалната природа на привързаността.
Терапевтичните подходи при деца с несирен тип
привързаност или с разстройство на привързаността условно могат
да бъдат разделени на 4 основни групи:

 интервенция, базирана върху привързаността

(attachment-based intervention);
 holding терапия;
 интервенции за подкрепа на родители (осиновители) на
деца с разстройство на привързаността;
 интегрирани терапевтични подходи.
Специфичната поведенческа активност от страна на детето и
на майката са предпоставка за формиране на сигурна привързаност
у детето. Когато този, който се грижи за детето отговаря адекватно и
своевременно на неговите потребности, то започва да формира
доверие към другите и света. Този процес е известен като “цикъл на
доверие”. Децата, които развиват способността си да
интернализират сигурност и безопасност и могат да „боравят” с
емоциите си, умеят да приемат и да се учат от несполуките си.
Интервенцията, базирана върху привързаността, е насочена
към родителската чувствителност за потребностите на детето.
Работи се предимно върху подобряване на интеракциите дете-
родител. Изследват се факторите, намаляващи родителската
отзивчивостта към детето. Родителят се научава да разпознава
сигналите на детския дистрес и начините за реагиране в такива
ситуации. Целта е той да играе ролята на сигурна база за детето.
Този подход е подходящ и за превенция при високо рискови
фактори като нерешена травма на родителя, родителстване в
тийнейджърска възраст, депресивност и др. Интервенцията,
базирана върху привързаността може да е неефективна при
осиновители, които имат родни деца със сигурна привързаност,
защото при тях е налице родителска сензитивност към детските

188
потребности. При тях по-подходящи ще бъдат интервенции за
подкрепа на родители на деца с разстройство на привързаността,
защото там се акцентира върху специфичните особености като
враждебност, отхвърляне на обичта и незачитане на останалите
членове на семейството.

Интервенциите изискват психотерапевтът да създаде връзка с

детето, чрез поемане на роля, подобна на родителската. Той
взаимодейства с детето по начин, който подпомага изразяването на
страхове, тревоги и дисфункционални вярвания по отношение на
себе си, другите и света. Психотерапевтът показва безусловно
разбиране и приемане на детето, въпреки вероятните опити на
детето да предизвика отхвърляне. Чрез свързване с детето по
чувствителен, разбиращ и авторитетен начин, който моделира
подходящо отношенческо поведение, психотерапевтът се опитва да
установи нов модел на свързване с другите, който се очаква, че ще
се генерализира и в други ключови взаимоотношения.

Известни са множество добри практики, основани на

привързаността. Такава е например психотерапията
дете-родител/психотерапия бебе-родител, която е изградена на
основата на теорията на привързаността и представлява
психоаналитичен подход фокусиран върху нарушените
взаимоотношения. Приема се, че нарушенията са прояви на
нерешени конфликти на родителя.  "Пациентът" е
взаимоотношението бебе-родител. Този подход възниква
първоначално за родители и деца свидетели на домашно насилие
(Lieberman A., Ippen C., Vanhorn P., 2006). Той е разширен от Алисия
Либерман като интервенция за бедни и травмирани семейства с
деца на възраст под 5 години. Освен фокус върху ранните
взаимоотношения на родителите, интервенцията се обръща също и
към трудностите им в настоящето и културалните им
ценности. Ефективността й е свързана с увеличаване на
сигурността, майчината съпричастност и партньорство.  Терапията
се осъществява чрез неструктурирани едночасови седмични сесии,
включващи двамата родители и детето. Емпирични изследвания са
проведени с групи с ниски доходи, малтретиращи семейства,
семейства с депресивни майки. Психотерапията цели

189
възстановяването на отношенията на привързаност, които са били
негативно повлияни от насилието, установяването на чувство на
безопасност и доверие във взаимоотношението родител-дете.
Фокусът е върху регулацията на афекта, справянето и
реципрочността между родителя и детето (Lieberman A., Ippen C.,
Vanhorn P., 2006). Осигурява се и родителско обучение за
особеностите на детското развитие, поведенческата регулация и
кризисната интервенция чрез видео-обратна връзка.

Основаната на привързаността терапия (attachment-based

therapy) се занимава с реалните интеракции родител-дете, като
фокусът е върху сензитивността на родителя и неговия стил на
привързаност. Основните терапевтични цели са контролирането на
поведенческите проблеми, подкрепа на вербализацията на
негативните чувства и преживявания, споделянето на потребности,
промоцията на позитивни срещи, насърчаване на емоционалното
разбиране и уменията за решаване на социалните проблеми.
Терапията основана на привързаността се прилага при интервенции
или подходи, основани на теорията за привързаността на Джон
Боулби. Те варират от индивидуални терапевтични подходи,
програми за обществено здраве, до интервенции, специално
предназначени за насърчаване на грижещите се.

Holding терапията е популярен алтернативен метод за лечение

на разстройствата на привързаността, който според повечето
изследователи не се основава на теорията за привързаността.
Целта й е да създаде отново цикъла на свързване, който детето
преживява с майката. Детето трябва да бъде принудено да се
откаже да контролира среда, което може да се окажа травмиращо
(Матанова В., 2003). Прекъсването на порочния кръг е възможно
чрез предизвикване на криза, която да бъде разрешена в
защитеното терапевтично пространство. Тази форма на терапия не
е научно валидизирана, като е остро критикувана поради
интрузивния си характер и отчетените смъртни случаи. (O`Connor Т.,
Zeanah C. 2003). Основният отличителен белег на holding терапията
е близкият физически контакт. Той наподобява прегръдка между
грижещия се и бебето в процеса на формиране на привързаност,
въпреки че обикновено holding терапията се практикува с по-големи

190
деца. Поддръжниците на holding терапията смятат, че физическият
контакт дава безопасност и сигурност на детето, които са
противоположни на преживените от него злоупотреба и
неглижиране, и въздейства по-интензивно от игровите терапии и
вербалните подходи. Терапевтът използва диалога на
конфронтацията и задава въпроси като: “Кой контролира нещата?”,
за да провокира изразяването на гнева, коренящ се в негативния
опит на детето с основния грижещ се, или “ Аз знам, че ме мразиш,
но кой слага край на страданието ти?”, за да насочи детето към
позитивна връзка с грижещия се. Привържениците на holding
терапията я определят като агресивно повторно привързване
(agressive reattachment), което се нуждае от интрузивност, за да се
осъществи. Kolk защитава тезата, че holding терапията е работеща,
защото помага на детето да намери различен изход от травмата.
Според него травматичните спомени трябва да се преживеят отново
в условията на висок стрес.

Критиците на holding терапията са на мнение, че тя се

възприема от детето като заплаха, която може да го ретравмира.
Интрузивността и липсата на сензитивност на тази терапия се
оценява като нанасяща вреда от болшинството практикуващи
психотерапевти. Позитивните резултати за намаляване на
деструктивните поведения и искането на помощ от грижещия се
според тях се дължат на принуда, а не на иницииране на
привързаност между детето и родителя. Няма и достатъчно
количество емпирични доказателства за активиране на потенциала
на детето за привързване, нито за промяна на неговата система от
вярвания. James (1994г.) твърди, че holding терапията омаловажава
индивидуалността и постиженията й се основават на страха. Чуват
се и призиви да се забрани използването на този терапевтичен
метод, докато неговата ефикасност не бъде научно подкрепена.
Специалистите, които отхвърлят holding терапията не мислят, че тя
е подходяща за деца, които прекрачват границите с непознати,
защото няма основания да се смята, че принудителния очен и
физически контакт ще намали подобно поведение.

Holding терапията е един от най-оспорваните подходи, не само

поради риска да не бъде постигнато подобрение, но най-вече

191
поради риска да предизвика негативни последици за детето.
Съществува и повишена опасност от злоупотреба. Всеобщо е
мнението, че децата не бива да бъдат насилвани да се сближават с
възрастните и трябва да бъдат приемани дори, когато се нуждаят от
повече дистанция, особено тези с разстройство на привързаността,
които са по-раними в контекста на взаимоотношенията. Родителите
трябва да са запознати с аргументите на професионалистите, да са
информирани за алтернативите на терапия, за да решат дали да
поемат риска или не.

Когнитивно поведенческия подход включва дейности и диалог,

насочени към идентифицирането и оспорването на
дисфункционални вярвания за себе си, другите, света и бъдещето,
които са репрезентации на привързаност и подпомагат
поддържането на алтернативна функционираща система от
вярвания. На детето се предоставят задачи, които подпомагат
позитивното, социално учене и поддържането на репрезентациите
на сигурна привързаност. Задачите са под формата на
поведенчески експерименти, които се включват само тогава, когато
детето е готово да ги осъществи. Тъй като разчита на вербалната
интеракция, когнитивно поведенческата терапия е по приложима
при деца след седемгодишна възраст.

Поведенческата терапия поставя фокусът върху промяната на

поведението, чрез формулиране на дефиниции на ненаблюдаваеми
конструкти, които могат да бъдат оценявани. Терапевтът е
директивен и цели облекчаване на трудностите. Често използвани
техники са „награда и наказание”, които моделират детското
поведение и въвеждат забраните и социалните норми. Използва се
и систематична десинсибилизация, при която се осъществява
постепенно излагане на стимули, предизвикващи тревожност в
състояние на релаксация. Тази техника се използва най-често при
терапия на фобии и страхови състояния. Моделирането цели
промяна на поведението чрез наблюдение. Тази промяна е
възможна чрез осъзнаване на последствията от поведението.
Когато детето имитира поведение, то получава обратна връзка и
подкрепление за изпълнението. Използва се в комбинация с други
поведенчески техники при агресивни и социално изолирани деца.

192
При оперантното обуславяне модификацията на поведението се
осъществява въз основа на неговите последствия. Подкрепяните
адаптивни поведенчески модели заместват дезадаптивните
(Матанова В., 2003).

Когнитивно-поведенческа терапия комбинира стратегии с цел

промяна в когнициите, поведението и емоциите. Фокусът е върху
начина, по който хората реагират на когнитивните интерпретации на
преживяванията си. Вътрешният свят не е основан на факти, а на
преживявания за него. Интегрират се процесите на психично и на
соматично ниво, като се разглежда циркулярната взаимовръзка
мисли-емоции-поведение. Симптомите са следствие от когнитивни
феномени, в резултат на тях се появяват афективни и соматични
промени. Когнициите отразяват процеса на придобиване на
информацията на три нива:

 повърхностно ( когнитивни явления),

 междинно (когнитивни процеси),
 дълбинно (когнитивни схеми).
За да се формират позитивни очаквания у детето и родителите
му е препоръчително съвместното определяне на терапевтичните
цели и осигуряване на активността на участници в терапията.
(Матанова В., 2003). При този подход терапевтът е консултант на
родителите, но едновременно с това терапевт, обучител и
възпитател на детето. Той не дава решенията, а развива
независимото мислене, като нарушенията се приемат за резултат
на ирационални мисли. Когнитивно-поведенческата терапия се
използва, за да се отговори на социалните и когнитивните
нарушения, които съпътстват или са в основата на проблемите на
привързаността, както и за подобряване на взаимоотношенията с
връстниците (O`Connor T., Zeanah C., 2003).

Тренингът за родители се основава главно на когнитивно-

поведенческия подход. Успешно се използват не/формалните групи
за подкрепа, социални мрежи за предаване на умения, опит и
познания (O`Connor T., Zeanah C., 2003). Силно травмираните

193
родители са склонни да неглежират или хипердиагностицират
проблемите на децата си.

Системният подход е с доказана ефективност при

разстройства на привързаността. Успешно прилагана е семейната
терапия, която разглежда психопатологията като резултат от
дисфункционални семейни системи, в които симптомът спомага за
балансирането им. Детето е носител на симптома, болката и
дистреса на семейната система. По този начин самата система се
защитава от промяна. Използват се различни техники като
„парадокс задачите”. Те сякаш противоречат на целта на терапията,
защото изискват засилване на проявите на симптома. Друга техника
е прерамкирането, поставянето в нова рамка (reframing), при която
поведението и ситуацията се разглеждат по различни начини.
Промени в семейната структура, реорганизация на йерархията,
очертаване на границите на субсистемите в семейството се
осъществяват бавно, защото детето като симптом възпрепятства
промените (Матанова В., 2003).

Системният подход се фокусира върху диадата родите-дете.

Работи се с детето и родителя, като родителя може да е интегриран
в работния процес като котерапевт.Така родителят е „партньор” на
детето в терапията. Терапевтичната цел е насочена към
взаимоотношенията, а не толкова към индивидуалния психичен
проблем на всеки от семейната сестема. Терапевтът подпомага
родителя да развие у себе си умения, чрез които да се превърне в
„сигурна база” за детето си, така че то да може уверено да изследва
света.

В мета-анализът на Bakermans-Kranenburg, van IJzendoorn и

Juffer (2003) се анализират данни от различни, базирани на
доказателства интервенции. Авторите излагат следните хипотези:

 Ранната интервенция за родителска сензитивност и сигурност

е ефективна.
 От значение е видът и времето на прилагане на
интервенциите.
 Адекватната интервенция винаги е ефективна.

194
  Промени в родителската сензитивност са свързани със
сигурността.
Този мета-анализ доказва, че интервенциите с поведенчески
фокус върху чувствителността на майката са най-ефективни,
особено когато се провеждат с видео-обратна връзка и са с начало
6-месечна възраст на детето, в продължение на 5 сесии. (Benoit D.
2005).
"Кръгът на сигурност" е интервенция разработена от Г. Купър,
К. Хофман, Р. Марвин и Б. Пауъл. Протоколът на интервенцията се
състой от 20-седмично родителско образование и психотерапия за
високо рискови диади родител-дете. Основните конструкти са
идеите на Ейнсуърт за „сигурна база” и „убежище на безопасност”.
Графично се представят потребностите на детето и системата на
привързаност, подчертавайки ролята на грижещия се за
предоставяне на безопасност. Родителската формула е: „Винаги
бъди по-голям, по-силен, по-мъдър и мил. Когато е възможно
следвай потребностите на детето. Когато е необходимо поеми
отговорност.”(Marvin R., Cooper G., Hoffman K., Powell
B.,2002). Интервенцията е тествана с деца до 4-годишна възраст.
Целта на терапията е:

 Да повиши сензитивността на грижещите се и формиране на

подходящ отклик към сигналите на детето;

  Да увеличи способността на грижещите се да размишляват

върху тяхното собствено поведение и поведението, мислите и
чувствата на детето;

 Да увеличи способността на грижещите се да размишляват

върху собственият си опит, който влияе върху техните
настоящи модели на грижа (Marvin R., Cooper G., Hoffman K.,
Powell B.,2002).
Осъществяването на целите на интервенцията се базира на
няколко основни принципи:
 качеството на привързаността дете-майка играе значителна
роля в живота на детето;

195
  трайна промяна се постига, когато родителите променят
моделите на грижа, а не чрез усвояване на техники за
управление на поведението на децата;
 родителските способности се увеличават, ако самите те са във
взаимоотношение със сигурна база(партньор); и
 интервенциите са особено ефективни, ако са съсредоточени
върху грижещия се – неговите трудности и силни страни.
Първоначалната оценка се прави чрез процедурата
"Непозната ситуация", наблюдение, ААI и въпросници за грижещите
се по отношение на детето. Модела на привързаност на детето се
оценява по класификацията на Ейнсуърт. Грижещите се учат,
разбират и след това упражняват умения относно поведенията на
привързаност на децата и техните собствени реакции и грижи.
Интервенцията осигурява безопасна среда за изследване на
родителското поведение, насърчава уменията за наблюдение и
размишление, както и емпатията на родителите (Marvin R., Cooper
G., Hoffman K., Powell B., 2002).
"Гледай, чакай и се чуди" на  Коен (1999), ("Watch, wait and
wonder") е интервенция, която включва майки и бебета с проблеми в
храненето, съня, поведенческата регулация, майчината депресия и
чувството за провал в привързаността. Основната интервенция е
насочена към майката. Насърчава се реакцията на майката като
отговор на инициатива на бебето. Чрез това се увеличава
чувствителността и отзивчивостта на майката, нейната отразяваща
позиция и физическата й достъпност. След сесията се обсъждат
наблюденията и преживяванията на майката.
"Манипулация на сензитивна отзивчивост", ван ден Бум (1994),
("Manipulation of sensitive responsiveness") е интервенция, която се
фокусира върху майки с нисък социално-икономически статус с деца
с поведенчески проблеми. Провеждат се сесии с бебета между 6 и 9
месеца, основани на майчината реакция на негативни и позитивни
сигнали на бебето. Интервенцията се основава на компонентите на
сензитивната реакция на Ейсуърт - възприемане на сигнала,
правилното му интерпретиране, избор на подходящ отговор и
прилагането му по ефективен начин. Резултатите показват, че
бебетата са оценени значително по-високо по отношение на

196
общителност, саморегулация на емоциите и позитивни отношения с
връстниците.

"Модифицирано ръководене на Взаимодействието" ("Modified

Interaction Guidance"), (Benoit et al., 2001) е интервенция, която цели
намаляване на неподходящото поведение на грижещите, което би
могло да рисково за формиране на дезорганизирана привързаност.
Интервенция с Видео-обратна връзка за насърчаване на
позитивното родителстване (VIPP) е разработена и оценена от
Juffer, Bakermans-Kranenburg и van Ijzendoorn. Тази интервенция се
стреми да насърчи чувствителността на майките чрез преглед на
видеозаписи на взаимодействия бебе-родител. Програмата може
също да се разшири и да включи вътрешни работни модели на
родителите. Резултатите са неустойчиви, но като цяло подкрепят
ефикасността, особено за "силно реактивни бебета" и за
намаляване на по-нататъшно екстернализиращо поведение.

Clinician Assisted Videofeedback Exposure Sessions (CAVES),

(Сесии на излагане на клинично асистирана видео-обратна връзка)
са разработени от D. Schechter и колеги. Това е парадигма основана
на теорията за привързаността, която има за цел да провери дали
травмираните майки, претърпели история на злоупотреба и
насилие, могат да променят мнението за децата си. Използват се
видеозаписи от игри, травмиращи моменти в присъствието на
терапевт, който насърчава майката да мисли за това, което тя и
детето й мислят и чувстват тогава и в момента на видеозаписа.
Прилага се принципът на ментализация като помощник на
емоционална регулация на родителите.

STEEP програмата Стъпки към ефективно и приятно

родителстване (Steps toward effective enjoyable parenting), развита
през 1986 e цялостна програма, насочена към промяна на
вътрешните работни модели на родителя и повишаване на
родителската сензитивност. Подходът включва домашни посещения
и групови сесии, които започват преди раждането на детето и
продължават до двегодишната му възраст. Данните от програмата
показват повишаване на чувствителността на майките и по-добро
разбиране на детското развитие. В допълнение намалява
депресивността и тревожността, повишава се компетентността и
197
социалната подкрепа (Egeland B., 2009). Част от STEEP е
програмата „Вярвам, ако видя” (“Seeing is believing”). при която
видео записи се използват за насърчаване способността на
родителя да разпознава сигналите на бебето и да удовлетворява
потребностите му.
Пример за програма, която насърчава развитието на сигурна
привързаност, с акцент върху проблемите на имигрантите е Parkdale
Parents’ Primary Prevention Project, Канада. Тя започва през 1991, за
да отговори на потребностите на семействата с малки деца
живеещи под стрес. Целта е да се увеличи достъпа на участниците
до различни ресурси, като се предоставя социална и емоционална
подкрепа и практическо обучение в групи. Идентифицира се
влиянието на миграцията и преместването върху системата,
вярванията, ценностите и практиките на привързаност при
имигрантите. Така се цели по-доброто разбиране на кроскултурните
вярвания и практики на привързаност. Основните принципи са:
 качествена грижа и подготовка,
 превенция и промоция на детското здраве,
 изграждане на трайни позитивни отношения,
 подкрепа на културните различия,
 гъвкавост и цялостност.
За деца преживели насилие или травма е създадена
Пилотната програма за психичното здраве на децата – Флорида.
Предоставя се психотерапия на майки, малтретиращи децата си.
Подобна интервенция е  Програма за изследване на детската
травма („Child Trauma Research Program”, CTRP), която предлага
оценка и лечение на деца до 5 години, пострадали от домашно
насилие или друга травма. Тя осъществява психотерапията дете-
родител за период от една година в дома или център (Lieberman A.,
Zeanah C., 2002).

Разработени и внедрени са и много интервенции за подкрепа

на приемни родители, които развиват способност да помагат на
детето в регулирането на емоциите му, да отговорят ефективно на
дистреса на детето и да разбират сигналите му, въпреки че често
техните сигнали са объркващи, като последица от плашещи,
противоречиви и объркващи минали отношения. Тези деца често
имат провокативно и опозиционно поведение, които обикновено
198
могат да породят чувства на отхвърляне в грижещите се.
Резултатите публикувани през 2001 г., разкриват 68% намаление на
малтретирането на детето след завръщането при родителите му и
75% намаляване на рецидивизма за следващо дете на същата
майка. Авторите твърдят, че програмата не само подпомага
изграждането на нови привързаности към приемните родители, но и
има въздействие върху семейното развитие за по-дълъг период.
(Lieberman A., Zeanah C., 2002).
Интервенциите за подкрепа на родители (осиновители) на
деца с разстройство на привързаността в последните години стават
по-достъпни, заради даването на по-широка гласност на проблема и
използването на интернет като средство за общуване. Някои от
групите са традиционни групи за взаимопомощ, други са формирани
без личен контакт и без групов терапевт. Грижещите се споделят
помежду си как се чувстват при затруднения на детето.
Признаването на гнева, безпомощността, объркването и
угризенията улесняват контрола над собственото поведение и
спомагат за добро родителстване. Обмяняната на опит редуцира
някои от нежеланите прояви на децата. Обсъждат се и теми като
влиянието на осиновителя върху детето. Изяснява се дали
осиновителят е поддържащ фактор за разстройство на
привързаността. Дискутира се мястото му в терапията и ролята му
за по-нататъшното развитие на детето. Интервенцията за подкрепа
на родителите (осиновителите) включва и образователна част за
разстройство на привързаността.

Привързаност и Био-поведенческо догонване/наваксване,

(Attachment and Biobehavioral Catch-Up, ABC ) е интервенционна
програма насочена към бебета, които са изпитали ранни
неблагоприятни грижи и прекъсвания в грижите. Тя има за цел да
предостави специализирана помощ за насърчаване на
настойниците, като се признава факта, че едно дете, поставено в
приемна грижа трябва да се справя със загубата на фигурата на
привързаност.  Това по същество е програма за обучение на
грижещи се заместители. Тя се основава на:
 Привързаността на децата в приемна грижа е по-
вероятно да бъде дезорганизирана. Някои от приемните

199
 майки са с нерешени конфликти, което е предпоставка за
формиране на дезорганизирана привързаност у децата.
Децата в приемна грижа имат затруднено организиране
на системите си на привързаност, ако не са пв добра
грижа от приемните родители. Целта е да се помогне на
приемните родители да предоставят качествена грижа,
дори ако те не са в автономен стил на привързаност;
 Приемните родители са склонни да реагират по начин
съответстващ на поведението на децата. Ако децата
имат избягващ стил на привързаност, приемните
родители могат да реагират като отхвърлени от тях.
Целта е да се обучат приемните родители да
предоставят добри грижи, дори и при липса на позитивни
сигнали от страна на детето;
 Деца в приемна грижа често живеят в застрашаващи
условия. Децата живеещи в застрашаващи условия имат
ограничен набор от отговори и често се "дисоциират"
като начин за справяне. Целта е да се намали
заплашващото поведение на приемните родители, като
им се помага да разберат какво е влиянието им върху
детето.
Поведението на детето и грижещият се оценява преди и след
интервенцията, както и регулацията на невроендокринната функция
на детето. Интервенциите се състоят от 10 сесии в домовете на
грижещите се от професионалисти от помащи професии. Сесиите
са видеозаписи за обратна връзка и за достоверност. Dozier (2003)
отбелязва, че не се тества отдадеността на грижещите се, въпреки
че това може да бъде или не ключова променлива за благоприятен
резултат. Модифицирана версия е въведена и за биологични
родители.
Програмата „Интервенция Ню Орлеанс” (New Orleans
Intervention) е интервенция за приемна грижа, разработена от Larrieu
и CH Zeanah през 1998 г. Тя има за цел да отговори на
развитийните и здравните потребности на деца под 5-годишна
възраст, които са били малтретирани и са поставени в приемна
грижа. Това е един мултидисциплинарен подход, който включва
психиатри, психолози, социални работници и педиатри. Целта на
200
тази интервенция е да подкрепи изграждането на отношения на
привързаност между детето и приемните родители. При
поставянето в приемна грижа децата се оценяват и получават
мултимодална терапия. Оценяват се също и приемните родители,
включвайки и това какво е значението на детето за грижещият се.
Индивидуализираните интервенции за всяко дете са разработени
въз основа на възрастта, клиничната картина и информацията за
детето и приемния родител. Оценява се нарушената връзка на
детето с родителите му. Сериозните нарушения на отношенията са
важни фактори за трудностите при установяване на нови отношения
на привързаност. Въпреки суровото и непоследователно
отношение, много от децата остават привързани към своите
родители, което усложнява развитието на нови взаимоотношения на
привързаност. Освен това приемните родители може също да
представляват пречка за формирането на отношения на
привързаност.
Интегрираните терапевтични подходи са насочени към детето,
родителите и системите за подкрепа извън и вътре в семейството.
Тези интервенции залагат на изграждането на екип за терапия. Тя
включва подпомагане на настоящите грижещи се да изградят
реалистични очаквания за детето, подкрепа на разбиране на детето
за последиците от действията му, съдействие на детето да усвои
поведения, които да донесат на него и околните повече позитивни
преживявания. В екипа освен терапевта и родителите
(осиновителите), могат да участват и осиновители-терапевти
(terapeftic-foster- parent), при които детето да се настани временно. В
този период (обикновено 2 седмици) на детето му се позволява
минимален контакт с осиновителите (родителите), Терапевтите-
осиновители задават структура и съдържание на денонощието на
детето и едновременно с това учат родителите (осиновителите) на
адаптивни родителски техники. След повторното събиране на
детето с осиновителите (родителите) се продължава терапията и се
оценява живота му вкъщи, за да се задържат постиженията.
Интегрираните подходи позволяват работата на професионалисти
от различни области и съчетаването на елементи от няколко
терапии. Типичен пример на интегративен терапевтичен подход е

201
корективната терапия на привързаността, (Corrective Attachment
Therapy). Основните принципи, на които тя се изгражда са:

 системен модел – семейството се разглежда като

система, в която всеки повлиява живота на другия.
Разглеждат се интеракциите вътре в семейството и
взаимодействието на семейството с външните
системи-социални служби, разширено семейство и др.
Интервенцията се насочва към всички достъпни за
екипа системи, в които детето функционира;
 сътрудничество в екипа за лечение –
мултидисциплинарния екип се състои от главен
терапевт, ко-терапевт, осиновители-терапевти (когато
това се налага), медицински консултант и терапевт,
проследяващ лечението. Родителите (осиновителите)
също са членове на екипа и са упълномощени да
наблюдават родителските практики;
 холистичен подход- оценката и интервенцията са в
съответствие с всички нива на човешкия опит –
емоционален, когнитивен, социален, физически и
поведенчески. Всички те си взаимодействат и
промяната на едно от нивата води до промяна в
останалите;
 дидактичност и емпиричност – членовете на
семейството се запознават с информация за
подобряване на уменията им за справяне-управление
на гнева, решаване на конфликти и др., родителски
умения за разбиране за детското развитие и
свързаните с тях сфери на семейно и индивидуално
функциониране.
 развитиен принцип – оценява се стадия на развитие
на детето, по време на травмата и последиците от
нея. Терапията трябва да е сензитивна към
динамиката на симптомите и развитието на детето.
Необходима е продължителна терапия на детето, за
да се овладеят нови умения и да се интегрират
болезнените преживявания;

202
  ресурсен модел-всеки член на семейството има
компетентности и способности, които могат да са
полезни в терапията. Терапевтът трябва да открие и
насърчи развитието на силните страни на детето, за
да подсили неговата увереност и да създаде очакване
за успех. Хуморът на терапевта също може да се
използва като средство за поддържане на позитивните
перспективи;
 гъвкавост и адаптация - терапията следва определена
рамка от 3 фази:повторно разглеждане, преработка и
обновяване, но терапевтът решава кога да бъде
конфронтиращ и кога подкрепящ, кога да остави
детето да е спонтанно и кога да е изискващ, кога да се
връща към миналото и кога да се ориентира към
бъдещето. В терапията трябва да присъстват
елементите на сигурната привързаност между родител
и дете:
 структурираност - терапевтът осигурява предсказуемост
и последователност като задава правила и граници, с
които той е детето да се съобразяват. Структурата
трябва да бъде в същото време гъвкава към нуждите на
детето. Между детето и терапевта се сключва договор,
който дефинира целите, които ще се стремят да
постигнат и отговорностите на всеки;

 съответност – терапевтът е сензитивен към

потребностите, чувствата и вътрешния работен модел на
детето. Например достига се до разбирането, че
детската враждебност и контролиращо поведение
защитават детето от чувствата му на уязвимост,
несигурност и страх. Терапевтът изпраща посланието: “
Аз знам от какво ти е необходимо, за да почувстваш
сигурност и мога да посрещна твоите нужди”;

 емпатия – терапевтът изразява своята загриженост и

състрадание, остава по-скоро активен, разбиращ и
сърдечен, отколкото реагиращ негативно на детската
враждебност и дистанцирано поведение;

203
  позитивност – терапевтът изразява позитивните си
емоции по време на интреакциите с детето. Той
продължава да се държи позитивно, когато то обижда,
дистанцира се или става предизвикателно.
Предотвратява се повторението на дисфункционалните
модели на привързаност, в които грижещият се реагира
на поведението на детето с гняв, отхвърляне и дори
злоупотреба като затваря кръга на негативната
интеракция. Посланието на терапевта е: “Няма да
позволя да контролираш взаимоотношенията ни по
нездрав и деструктивен начин”. Така се осигурява модел
на позитивния афект и се поставят подходящите граници
на средата;

 подкрепа – в началото на лечението терапевтът изтъква

правилата, очакванията и естествените последици,
постепенно фокусът се измества към подсилване и
отбелязване на самостоятелните постижения.
Терапевтът е опората за детското развитие и
автономност;

 реципрочност – терапевтът води детето към връзка на

взаимност. Детето се учи да балансира своите с чуждите
потребности и споделя контрола към партньорски
коригираните цели;

 любов – детето преживява и изразява обичта си към

грижещия се, който е готов да я получи. Родителите
(осиновителите) се учат да бъдат емоционално достъпни
за детето си.

Главните цели на терапията са:

 сътрудничество в лечението между родителите,

терапевта и детето;
 изясняване степента на сигурност за поверяване на
детето;
 насърчаване на членовете на семейството да
определят нагласите и очакванията си към терапията;

204
  насърчаване на родителите (осиновителите) да се
ангажират активно в терапевтичния процес и да
полагат усилия за постигане на желаната от тях
промяна;
 успешно функциониране на родителите като сигурна
база за детето;
 промяна на вътрешния работен модел на детето.

Корективната attachment терапия се извършва в контекст,

наричан процес на holding отглеждане (Holding Nurturing Process –
HNP). Терапевтът остава авторитетът, който балансира между
необходимостта от структура и зачитане на детските потребности.
Стимулирането на поведение на привързаност се извършва в
позиция на “прегръдка” – подобна на тази, в която майката храни
детето. HNP подпомага проявите на сигурна привързаност, за да се
преодолеят последиците от депривацията през детството и за да се
създаде връзка между детето и родителя (осиновителя), която носи
безопасност и взаимно удоволствие. Тя е ефективна за редуциране
на високите ниво на стрес при неглижираните и малтретирани деца,
за които са характерни симптоми като агресивна и сексуална
импулсивност и трудно концентрация. Премахването на чувството
за постоянна заплаха снижава биологичните прояви на стреса.
Детето е успокоено и релаксирано и е възстановена способността
да преработва информацията и да се променя. Терапевтът
контролира нивото на стрес на детето и му предоставя липсващия
до този момент модел на отзивчив към детските потребности
грижещ се. Моделът се интернализира от детето и то постепенно
достига до саморегулация на емоциите си. Подпомага се
самоконтрола чрез поставяне на граници. Децата с разстройство на
привързаността са тиранични, манипулативни и предизвикателни.
Те се страхуват от собствените си гневни и агресивни импулси, но
устойчивостта на структурата и обгрижването в терапията ги
насочва към спазване на определени норми на поведение и
изразяване на чувствата по безопасен за себе си и другите начин.
Децата с разстройство на привързаността са склонни да изразяват
директно гнева си по деструктивен начин, а терапията им дава
възможност да, изследват и показват тъгата, страха и срамa.

205
 Терапевтични методи, които се използват са:

 цикъл на привързване през първата година;

 списък на проблемите;
 преглед на информацията за историята на детето;
 метафората “вътрешно дете”;
 психодраматично разиграване.
Цикълът на привързаност през първата година обяснява
формирането на базистно доверие към грижещите се като част от
установяването на сигурна привързаност. Терапевтът задава рамка,
през която детето изгражда разбиранията си за своите минали и
настоящи чувства, мисли и поведения. То се запознава с
последиците от неудоволяването на нуждите на бебето:
дискомфорт при допир, емоционално затваряне, възприемане на
себе си като дефектен, невъзможност за доверяване. На детето се
изпраща посланието: “Аз те разбирам и мога да ти помогна; липсата
на добра грижа не е била по твоя вина; реакцията ти е обяснима и
те е защитавала от неблагоприятните обстоятелства (злоупотреба,
изоставяне, неглижиране)”.

Списъкът на проблеми се съставя от детето и терапевта.

Посланието към детето е: “Аз те ценя и искам да чуя твоето
мнение”. Честното споделяне на проблемите води до
взаимоотношение на сътрудничество взаимност. Емпатийният
отговор на терапевта служи за сигурна база на детето и му помага
да се справи с емоциите си. Интеракцията между терапевта и
детето предоставя модел за взаимодействие на родителите
(осиновителите), които наблюдават от другата стая през огледално
стъкло или монитор. Родителите (осиновителите) стават по-
оптимистични като виждат, че детето им общува открито и
съдейства.

Психодраматичното разиграване улеснява детето да

демонстрира вътрешните си състояния и да усилва ангажираността
му в терапията. Работи се с преживяванията на ранната травма,
помага се на детето да намери алтернативни решения и повиши
самооценката си и да промени вярванията си. Родителите
(осиновителите) имат възможност да помогнат с конкретни
позитивни действия на детето си и да намалят чувството му на

206
безпомощност. Терапевтът подготвя детето и родителите какво ще
се случи в психодраматичното разиграване и намалява
тревожността им. Разпределят се ролите и отговорностите на
участниците. Детето решава как другите да играят ролите си. То
разказва първоначалната травматична ситуация, своите чувства,
телесни усещания, реакцията на значимите други и последиците.

Терапевтичният процес включва 3 етапа:

 повторно разглеждане, преработка и обновяване. Първият

етап се фокусира върху травматичното преживяване повлияло
процеса на привързаност. Прави се подробен преглед на
събитията в живота на детето, търси се тяхното субективно
значение за него, подкрепя се приемането и изразяването на
афекта и се работи със защитните механизми, които се
използват от детето, когато то се чувства застрашено.
Говоренето за болезнения опит помага за снижаване на
емоционалната интензивност на тези спомени. Приемането и
насърчаването от страна на терапевта намаляват чувството
на вина и срам. Честното споделяне създава значима връзка
между детето и терапевта, а по-късно между детето и
родителя (осиновителя). Обсъждането на индивидуалния
смисъл на случилото се дава информация за вътрешния
работен модел на детето и начините, по които то си обяснява
причините за обективните факти. Детето с разстройство на
привързаността развива негативен работен модел, който
пречи на взаимоотношенията му и с хора, които не са
свързани с травмата от ранното детство и моделът се
затвърждава. Информацията за маладаптивните
интерпретации е нужна за втория етап от терапията, където се
цели тяхното преработка. Допускането на изтласканите
емоции и мисли се постига чрез конфронтиране на защитните
механизми в безопасно терапевтично пространство.

 преработка. Цели конструиране на нови интерпретации,

ефективно справяне с емоциите, развиване на сигурни модели
на привързаност, научаване на умения за справяне,
повишаване на самооценката и саморегулацията и
подобряване на връзките в семейната система. По време на
207
 повторното разглеждане се идентифицират маладаптивни
вярвания на детето като: “ Аз съм лош, не заслужавам любов,
безпомощен съм, не съм ценен, не мога да се доверя на
никого, трябва да упражнявам власт над останалите”.
Поставянето под съмнение на негативния работен модел е
свързана с преминаването през силни негативни емоции.
Терапевтът служи като сигурна база за детето. То научава, че
уязвимостта и безпомощността са поносими състояния, за
които то може да потърси помощ, че страхът, срамът и гневът
могат да се изразят по безопасен за всички начин. Намалява
деструктивното си поведение, защото е способно да
идентифицира негативните си емоции, да се успокои и да
обмисли действията си преди да реагира. Терапевтът дава
възможност на детето да се научи да управлява конфликтите и
да придобие умения за справяне с тях. Детето е насърчавано
да определи спецификата на проблема си, да използва
креативния си потенциал, да обсъжда алтернативи със
значимите други, да направи таблица с графи “за” и “против”
на евентуалните си избори, да оцени резултатите от взетото
решение и др.

 Обновяване-фокусира предимно към настоящето и бъдещето,

за разлика от първите два етапа, в които акцента се поставя
върху миналото. Ключовите компоненти на обновяването са:

 предефинирането на себе си. Говоренето за миналото

вече не предизвиква интензивни негативни емоции.
Детето е освободено от повтарението на порочния кръг
от негативни интеракции и се чувства по-уверено в себе
си и в надеждността на грижещите се. То е способно да
осъществява нов тип връзки на доверие, обич и
взаимност. Промяната на вътрешния работен модел
осигурява по-ефективен отговор при справяне със
стреса.

 семейно обновяване. Семейното обновяване настъпва

на две нива: във взаимоотношенията между членовете
на семейството и в интеракциите между семейството и
външния свят. Членовете на семейството се чувстват
208
 в безопасност, увеличават се близостта и доверието
между тях, подобряват се комуникацията и уменията
за разрешаване на възникващите конфликти. Укрепва
и връзката между сиблингите. Родителските роли се
изпълняват по-успешно поради сплотяването на
двойката и заради повишаване на родителската
компетентност и умения.
Членовете на семейството започват да се радват на
компанията си и да се забавляват заедно. Семейството излиза от
изолацията си и се възползва от външните ресурси: взаимодейства
си с разширеното семейство, поддържа и разширява приятелския си
кръг и се възползва от възможностите за развлечения.

 морално развитие. Детето вече не е подвластно на

отрицателните си емоции и негативния работен модел
и с течение на времето би могло да приеме ценности
като хармония, състрадание, щедрост. В този процес
главна роля играе прошката:
- детето прощава на себе си;
- детето прощава на биологичните си родители за
малтретирането и изоставянето;
- осиновителите и детето си прощават един на друг;
- сиблингите и детето взаимно си прощават.
В заключение, Fegert и Ziegenhain подтвърждават успеха на
програмите за ранна интервенция, особено при повишаване на
родителската чувствителност чрез промяна на родителските
репрезентации и поведение по време на взаимодействията с
децата. За разлика от van Ijzendoorn, Egeland и колеги стигат до
извода, че дългосрочни и чести интервенции с по-широк фокус,
адресирании към родителското поведение и репрезентации са най-
ефективни (Fegert J., Ziegenhain U., 2009). Дезорганизираният тип
привързаност изисква в най-голяма степен интервенции. При него е
необходим фокус върху намаляване на атипичното поведение на
родителите (Benoit D., 2009). Различните интервенционни програми
имат различен фокус, стратегия и целева група. Някои целят
подобряването на качеството на привързаността, други –
подобряването на качеството на живот или намаляването на
симптоматиката. Според Egeland интервенционните програми

209
трябва да са такива, че да посрещнат специфичните потребности на
всяко семейство, както и да използват техните силни страни.

ОПИСАНИЕ НА СЛУЧАЙ 1

210
 Описанието на случай е метод използван в социалните науки за
задълбочен анализ на функционирането. Това предполага
дълбинно проследяване за дълъг период от време на основата на
събиране на данни, анализ и интерпретация на наличната
информация. Това е метод , който е изключително удобен и
надежден за клинични случаи. Този метод включва няколко основни
етапа, най-важните от които са:

 заявка от пациент/клиент или негови близки,

 анамнестични данни,

 интензивно изследване на пацинта/клиента,

 формулировка на случая,

 проследяване на резултатите от интервенциите,

Подробно се представя историята на пациента/клиента, семейната

история на психично здраве, психотравмиращи ситуации, защитни
механизми, ресурси, копинг-стратегии и др. Подробно се представят
докладваните мисли, чувства и поведени и соматични симптоми.
Специално се отбелязват интервенциите и теоретичните подходи за
интерпретация на данните по случая.

Данни от циркулярното родителско интервю:

Установява се невротичен, тревожно-сензитивен стил на

родителстване. При майката са налице хипостеничен тип реакция
Фрустриращата ситуация придобива неопределен характер.
Преобладават хистрионни, параноидни и депресивни реакции на
стресиращи събития, с изразен стремежо да бъдат избягвани, както
и отказ да бъдат разрешавани. Приема себе си като неспособна да
се реализира, включително и като родител. Емоционалният фон е
негативен, от тревожно-депресивния регистър. Ниска критичност
при оценка на възможностите на детето. Примитивизация на
поведението.

Бащата е с психосоматичен стил на родителстване.

Предразположен към нормативност на поведението, сдържан,

211
„студен”, с изразена полярност на настроенията. Установяват се
хипохондрични тенденции.

Касае се за дете, момче на 10г. с Разстройство на

привързаността, реактивен тип. Функционалната оценка е
осъществена в Институт за психично здраве и развитие" - гр.
София, през месец март 2014 година. Терапията се осъществява
ежеседмично, с продължителност на сесиите 50-60 мин. Съобразно
етичните принципи и спазването на конфиденциалността имената
на момчето, както и тези на неговото семейство няма да бъдат
използвани.
Няма данни за протичането на бременността и раждането.
Момчето е осиновено на 2г.2м. Известно е, че на 8-месечна възраст
претърпява сърдечна операция за отстраняване на междукамерен
дефект. Възрастта на овладяване на общата и фина моторика не е
известна на осиновителката. В периода на осиновяването е боравел
с две думи, при сравнително добро развитие на импресивната реч.
На около 3г.6м. се наблюдава скокообразно развитие на езиковата
система. Първата социализация в детско заведение (ясла) е
веднага след осиновяването. Налице са поведенчески проблеми -
съблича се, крещи, търкаля се, удря си главата. На 4 години
постъпва в детска гарадина. Четири пъти сменят детската градина.
Навсякъде учителите информират за изразени поведенчески
проблеми. Посещавал е специализирана група в ДГ за деца със
Специални Образователни Потребности на полудневен режим. В
момента на консултирането е ученик в трети клас на
общообразователно училище. По думите на учителите нарушава
реда и правилата в училище и не спазва социалните норми.
Родителите споделят, че всеки май месец (когато е осиновен)
момчето изпада в състояния, които те описват като "безпокойство и
повишена активност, преживява кризи". Когато изпада в тези
състояния разказва „небивалици” и проявява агресия към
осиновителката. През настоящата година по време на такава криза
се наранява. Бащата разказва, че момчето има изразен интерес към
игли. Преди години забил игла в корема си, а на следващата година
на същото място инжектирал въздух със спринцовка. Тази година
същото се случило за пореден път. В училище е трудно удържим.
По думи на родителите, майка на негов съученик е поела

212
инициатива да бъде изгонен от училището. Родителите са решили
следващата година момчето да бъде на индивидуален план на
обучение. Общува предимно с момичета и е в перманентни тежки
конфликти с момчетата. Бащата го определя, каго „гъвкав" във
физическия смисъл и го сравнява с Маугли. Проявава удивителни
физически способности, има завидни умения за равновесие. Бащата
смята, че биологичната майка е циркова актриса. Биологичната
майка има мъртво раждане преди момчето. Здрав във
физиологичен и физически смисъл. Често се оплаквал от
главоболие в дясно слепоочно. Знае, че е осиновен. Осиновителите
са го водили да види дома, в който е бил настанен за отглеждане.
Разказват, че в дома сред персонала е имало семейство, които са го
взимали у дома си, хранили са го със спринцовка през устата.
Детето не е проявавало агресия към тях. Родителите смятат, че е
бил "привързан" към тях. Дори когато са го водили в дома и се е
срещнал с тях, момчето се е държало "възпитано". Ежегодното
"инжектиране" в тялото вероятно е ритуал, чрез който непоносимата
психична болка се измества в тялото и така тя става по-поносима.

Майката споделя, че пред нови хора става превъзбуден,

физически буен и непослушен. По разказ на жена, роднина на
осиновителите, която понякога се грижи за него, веднъж, докато
спяла, детето откачило вратите и след това започнало да ги
разрушава с чук.

Родителите разказват история, когато момчето станало през

нощта, взело си раничка, възглавничка и една играчка и тръгнало за
Бургас. Има сестра, която е осиновена малко преди него. Двамата
са в постоянен конфликт, съпътстван от физическо малтретиране от
негова страна.

Данни от функционалната оценка:

Невропсихологичният статус показва пространствена агнозия,

несформирана ориентация за ляво-дясно на себе си и на друг.
Налице са проблеми с пръстовия гнозис и слуховия гнозис за ритми.
Изградени са умения за назоваване и ориентация за
автоматизирани вербални редици-дните на седмицата и сезоните,
но липсва ориентация за тяхната последователност.

213
 Динамичният праксис е в рамките на очакваното за възрастта.
Изградени са умения за превключване на последователни действия
и неизградени умения за реципрочна координация. Установяват се
трудности в зрително-моторната координация, демонстрирана като
неточности в преноса на модел.

Данни за развитието на езиковата система:

Фонемният гнозис е изграден на ниво диференциация на

изолирани фонеми и несформиран на ниво опозиционни фонеми и
думи. Развитието на импресивната реч на ниво думи съотгветства
на възрастта и образователното ниво. Отбелязват се трудности в
разбирането на предлози и предложни отношения, което корелира с
установената пространствена агнозия. Разбирането на логическите
връзки в слухово възприет текст е затруднено.
По отношение на развитието на експресивната реч се
установява липса на умения за съставяне на логически цялостен и
смислово завършен разказ по серия от картини. Липсват
прилагателни имена като основни части на речта и числителни и
местоимения като второстепенни. Налице е аграматизъм- пропуска
или размества думи, не съгласува по род и число, пропуска
предлози и съюзи и др.
Правилно чете и пише всички букви от азбуката. При четене на
думи и текстове се затруднява на тези със сложна ритмическа
структура. Декодирането е неавтоматизирано, не съответства на
очакваното за образователното ниво. Допуска значителни
фонологични грешки-замяна на опозиционни фонеми, редукция на
структурата на думи със струпани съгласни, елизия на букви и
срички и др. Подобни грешки се наблюдават и при писането под
диктовка.
Установени са елементи на дискалкулия-неавтоматизирани
сметни операции за събиране и изваждане до 20. Особени
затруднения предизвикват сметните операции с преминаване през
десетица. Решава задачи с ниска степен на сложност и под
очакваните за възрастта и образователното ниво.
За целите на диагностичния процес и терапевтичната стратегия
бяха използвани рисувателни методи. Сред диагностичните

214
инструменти, използвани в психологическата практика,
рисувателните тестове заемат важно място. По рисунката може да
се определи ресурса на личността, както и отношението му към
различните аспекти на реалността. Рисунките позволяват оценка на
психични състояния, ниво на умствено развитие, диагностициране
на психично заболяване и др. Детската рисунка е изключително
информативна и представя точно и неподправено детските
преживявания, мисли, чувства в несъзнаван вид, и може да се
ползва като помощно диагностично средство, подобно на други
проективни техники. Хипотезите, издигнати на основата на
анализите на детската рисунка би следвало да бъдат проверени и с
други диагностични инструменти.

При анализа на рисунка „Къща, дърво, човек” се отчитат се

колебания и вариращ натиск, както и множествени линии, които са
прояви на емоционална лабилност и тревожност при момчето.
Размерът на елементите е в широки граници, което отново
алармира за емоционална нестабилност.
Двигателните персерверации, както и грубото изкривяване на
формите, и нарушенията в симетрията, дава повод да се мисли за
евентуални органично-мозъчни увреди.

Рисунката ни дава основание да издигнем хипотеза за

нарушена социализация, намалена комформност, слаба битова
ориентация и гранично-невротични състояния.

Човешката фигура е изобразена схематично (ръцете и

крайниците са изобразени с единични линии, има и липсващи
елементи), което отново подкрепя хипотезата за евентуално
органична-мозъчна увреда, както и за нарушения в умственото
развитие. Общият външен вид и изражението на лицето изглежда
объркано, учудено, което говори за евентуална обща несигурност,
прояви на тревожност и невротичност. Главата е с увеличен размер,
несъразмерна спрямо останалите части на човешката фигура, което
често е признак за нарушения в когнитивните функции и умственото
развитие, както и за неадекватно изградена ценностна система.
Очите са празни, а ушите липсват, което се отчита като признак за
нарушения в социалното функциониране, висока импулсивност,
страхове и асоциално поведение. Тялото е ъгловато, с грубо

215
нарушени форми и пропорции, което дава основание да се търси
евентуално органично-мозъчно увреждане и психично заболяване.
Тези показатели в повечето описани изследвания се разглеждат и
като сигнал за прояви на асоциално поведение. Формата на ръцете
е с грубо нарушени линии и пропорции, липса на длани и пръсти,
което е признак за нарушена комуникация, слаба битова ориентация
и евентуално органично-мозъчно увреждане и изоставане в общото
умствено развитие. Краката са схематично представени с две много
къси и несъразмерни линии, несъответстващи по форма и
разположение на тялото, липсват стъпала. Тези признаци ни дават
основание да обсъдим хипотезата за умствена изостаналост,
сериозни когнитивни дефицити и слаба битова ориентация с
нарушения в социалните взаимоотношения.

Къщата е най-големия елемент в рисунката, което в

проективните тестове се разглежда като признак за изолация в
семейството. Впечетление прави, че само тя е оцветена в ярки
цветове, което се отчита като признак за евентуални проблеми в
семейната сфера, както и изразен признак за високо ниво на
безпокойство и тревожност. Повишената интензивност на
цветовете, особено в регистъра на червеното, се разглежда като
сигнал за евентуален конфликт, агресия и невротизъм. Друг признак
за проблем в семейната среда, изолация и лоша комуникация е
липсата на прозорци. Покривът и коминът са нарисувани със силен
натиск и множествени линии, което се разглежда като признак за
нужда от защита и чувство на несигурност. Щрихите и
множествените линии, нанесени безразборно и със силен натиск се
отчитат като симптоми на тревожност, ниска устойчивост и
склонност към високо емоционално напрежение, както и на
поведенчески девиации, асоциално, антисоциално и опозиционно
поведение. Силно нарушените линии, както и излизането им извън
очертанията на фигурата са сериозен признак за наличие на
органично-мозъчни увреждания, множество когнитивни дефицити и
умствена изостаналост.

Дървото е нарисувано като две разклонени изкривени линии,

което потвърждава хипотезата за евентуални органично-мозъчни
увреждания и умствена изостаналост. Липсата на корени се

216
разглежда като основен критерии за слаба битова ориентация,
ранна психотравма и загуба, както и липсата на важна фигура в
живота на детето. Остро завършващите клони се отчита като
признак за склонност към агресия и проблеми в социализацията на
детето. Липсва ствол и корона, дървото е обрулено, а на него има
нарисувано само едно листо. Всички тези елементи, отново водят в
посока за евентуална психотравма в ранно детство.

От анализа на рисунката, можем да предположим, че вероятно

се касае за дете с множество когнитивни дефицити, евентуални
органично-мозъчни увреди и проблеми с умственото
функциониране, породени от травматичен ранен опит, водещ до
проблеми в емоционалното и социално функциониране.

Анализ и обсъждане:

В първата среща, детето разказва, че е доведено от родителите

си, защото "краде на децата телефони, разни работи". Трудно се
задържа на едно място-пипа всичко, става, започва да работи преди
края на инструкцията, често сменя темата на разговор, излиза от
стаята, разхожда се в другите кабинети. Прави впечатление, че
проявява негативно отношение към жени. Терапевтичният план
предполагаше включването и на жена-терапевт. При разговор с него
за това, детето казва, че няма да идва, ако тя присъства. От
разказите на майката-осиновителка се потвърждава допускането, че
момчето има провокативно и негативно отношение към нея и други
женски фигури.

След първоначалния отказ той приема идеята за включването на

жена-терапевт, тъй като я опознал от предишни посещения. След
обяснението, че тя има много опит и би могла да му бъде полезна
казва, че я приема и я харесва.

Травматичният ранен опит на детето на ранна раздяла с майката

и последвалата институционализация, ни дава основание да
предполагаме, че тревожността, породена от несигурност в
присъствие на обгрижваща фигура, води до противоречиви,
конфликтни, амбивалентни чувства спрямо нея. Това определя
диаметрално противоположни поведенчески патерни - то или става
агресивно, провокативно, антисоциално или се затваря в себе си, и
217
се изолира. Това се определя и от факта, че в семейството има две
осиновени деца, едното от които влиза в агресивната роля, а
другото в "послушната", независимо от пола, възрастта и
личностовите им особености. Независимо кой от двата типа
поведение избира детето, мотивите зад него са гняв и враждебност.
При много от осиновените деца страхът от отхвърляне и стремежът
да се предпазят от повторно отхвърляне ги кара да се отчуждават и
изолират. Други се държат агресивно и провокативно и
предизвикват това, от което най-много се страхуват - да бъдат
отхвърлени или изоставени. Страхът да не бъдеш отхвърлен често
се проявава по този начин - отхвърляш другия преди той да те
отхвърли и саботираш връзката си с него. (Верие, 2005).

В началните етапи на терапията поведението на момчето може

да бъде определено като агресивно, провокативно и
предизвикателно. Трудно беше да остане продължително време в
един кабинет, обикаляше навсякъде и вземаше различни неща.
Често удряше и понякога чупеше играчките. В една от сесиите
започна да остри моливи с острилка, след това чупеше
подостреното и започваше отново. Погледът му винаги е
въпросителен и очакващ негативна реакция. В една от сесиите
прояви изразено провокативно поведение. Разглеждайки малки
колички, внезапно стана, приближи се до прозореца и ги пусна през
него. След това бързо се качи на прозореца, за да скочи и да
прибере играчката. Това бе ситуация, в която се нарушава
договореността, че не се докосваме, освен за ръкостискане в
началото и края на сесиите. Освен провокативният елемент към
терапевта и деструктивния елемент към играчката, като че ли
момчето се чувстваше "нечуто" и това го вбесяваше. Друга
илюстрация за агресивно-провокативното му поведение е, когато
правейки топки от пластелин, започна да ги хвърля към терапевта,
въпреки припомнянето, че тук не се удряме и нараняваме и не си
причиняваме болка. Но хвърлянето продължи и застраши
физическото здраве на терапевта (едно от топчетата попада в окото
му). При тази ситуация сесията беше прекратена. Детето се
разсърди и каза, че повече не иска да идва и другата седмица да не
го очакваме. Изключително важно е да се въведе идеята защо е
прекратена сесията, тъй като тези деца живеят с усещането, че са

218
"лоши". Обяснено бе, че имаме правила, които са за негова
сигурност, които сме уточнили и с които той се е съгласил още на
първата среща, но не ги е спазил. Тръгна сърдит, подаде ръка без
очен контакт и каза, че сигурно няма да дойде. Дойде на
следващата среща и побърза да се извини. Обясни, че е бил много
ядосан на сестра си и за това се е държал така.

Мина период, в който детето се противопоставяше на опита да

бъдат въведени рамки и правила, които са необходими за
терапевтичния процес-фиксирани сесии, постоянен час, постоянно
място на провеждане и т.н. Тези правила имат
"структурообразуваща функция", но момчето все още имаше
неовладимо желание да контролира случващото си. Отворихме
пространство сам да разгледа всички кабинети, да прецени какво му
харесва, но и че трябва да избере един кабинет, „неговото място” и
да остане в него. Продължихме с поддържането на другите части от
рамката-например след сесия играчките и материалите да се
прибират и др. В една от сесиите отказва да направи това и излиза
от кабинета, а терапевтът продължава да ги подрежда. След малко
се връща, но му бе обяснено, че сесията е приключила и може да
изчака, а другия път ще има възможността да се включи в
подреждането. Малко след това детето избра своето място. Без да
го вербализира, просто започна да влиза в един от кабинетите и да
изчаква сесията там, след което затваряше вратата грижливо, "за
да не влиза никой". Започна да показва елементи на активно
внимание върху една дейност за по-дълго време, което позволи
когнитивна работа за преодоляване на устновените дефицити.
Винаги когато демонстрираше изчерпване и дефицит на вниманието
се правеха кратки вербализации, за да почувства, че се
интересуваме от това, какво се случва с него. Отначало като че ли
не чуваше тези коментари, но постепенно поведението издаваше,
че се наслаждава на обстановката.

Страхът от изоставяне се появи в една от сесиите.

Терапевтичният план предвиждаше към работата да се включи и
една колега, която детето познаваше и беше срещало. Целта на
това решение е свързано с репарацията на майката. След уговорка,
че тя ще се присъедини към работата, той изглежда изключително

219
уплашен и притеснен и бърза да попита, дали ще продължи
работата с мъжа-терапевт. Коментарът, че може би се притеснява
да не го изостави, момчето подминава, все едно не го чува. След
обяснението, че срещите ще продължат по същия начин, в същото
време, ден и час, момчето се успокоява. За него това бе объркващо
и ужасяващо и бе необходимо да се върне сигурността, че няма да
бъде изоставен. По тази причина в края на сесията отново бе
потвърдено, че продължава съвместната работа, но колегата-жена
ще се присъедни към тях, без това да предполага нечие отсъствие.

Известна е значимостта на връзката майка-дете, но тази тема

като че ли не се открояваше явно в наративите и игрите на момчето.
В една от регулярните срещи с майката-осиновителка, тя разказа
история, от която можем да съдим за трудностите му да изгради
стабилна връзка с нея. Майката разказва, че той е имал конфликт с
нейна колега, тъй като е искал да разгледа телефона й. Момичето
неколкократно е отказвало да му го даде, а когато е проявил по-
интрузивно поведение, го е ритнала в гърдите. Тогава детето е
избягало и се наложило да го обявят за издирване. Това показва
невъзможността му да ползва майката като сигурна база, а я
възприемана като протективна фигура. При него не бе формирана
една от важните функции на системата на привързаност - да
редуцира стреса чрез търсене на близост и утеха. Като че ли
веднъж разрушена, тази връзка много трудно можеше да бъде
възстановена. Редица автори обръщат внимание на връзката
майка-дете като двойна свързаност, при която майката е самият Аз
на детето, а не само негов контейнер. През първата година
физическото тяло е родено, но Аз-ът на детето все още не е
отделен от майката и психически се съдържа в нея.
Съществуването в майчината матрица е необходимо, за да може
детето да преживее цялостността на Аз-а си, от която в бъдеще да
започне процеса на отделяне. След като е било разделено от майка
си, детето преживява липсата на увереност в достатъчно добрия
свят и достатъчно добрия му Аз. Тази ранна раздяла оставя
усещането, че отново може да я преживее, поради което не се
доверява. Връзката с биологичната майка остава независимо от
това колко рано след раждането детето е разделено от нея. Дори да
нямат съзнателни спомени за биологичната си майка, много

220
осиновени деца имат различни фантазии за нея. Някои фантазират
за бащи, братя и сестри. Верие превежда изключително много
илюстрации, в които те идеализират биологичната майка. (Верие,
2005). В нашия случай в разказите от САТ излизаше материал за
"мъртвата майка" - майката умира в четири (3, 4, 9 и 10) от общо
десетте картини.

В разказа по картина №3, в която се интерпретира фигурата на

бащата, момчето разпознава лъвица, а не лъв, на която са й
откраднали децата. Нейните поданици обаче ги спасяват. Това е
една от често срещаните теми при осиновените деца-темата за
спасението. В тази картина обикновено децата идентифицират себе
си с мишката или лъва. Момчето "превключваше" от една
идентификация към друга, което подсказва несформирана
идентичност, конфликт на социални роли, както и конфликт между
подчиненост и автономност. Разказът му подсказваше характера на
преживяването, а именно че е "откраднат", както децата в неговия
разказ, за които майката много страда. Осиновените често
докладват, че са се чувствали като откраднати. Това се приема по-
лесно, отколкото да приемат, че майка им ги е изоставила. Ето защо
за тях да откраднеш не е лошо. Това корелира с поведенческите
девиации на момчето и по-точно с кражбите/запасяването. Детето
най-често краде от хората, които най-много обича и уважава:
родителите, учителите, най-добрите си приятели. Кражбата е
легален начин да си вземеш това, което искаш (Верие, 2005). На
несъзнавано ниво у момчето е налице страх и тревожност, че няма
достатъчно "храна". В ранното си детство то е преживяло липсата
на майката, която е трябвало да осигури "храната". Това
преживяване, води до всепоглъщащия страх, че един ден ще трябва
само да си я осигурява и затова е по-добре отсега да се запаси.

При момчето е налице т.н. "преждевременно развитие на Егото"

За него майката не е "целият свят" и то започва да изпълнява тази
нейна функция. То е принудено да преживее една преждевременна
раздяла и прекалено рано да се научи да бъде отделно същество,
със самотен Аз. Този феномен често се приема за патологичен. Но
този процес помага на детето да оцелее, предпазва го от
унищожение в този враждебен за него свят. Когато попадне в

221
семейството на своите осиновители, то продължава да живее с този
самотен Аз. Несформираният цикъл на доверие му пречи да
повярва в постоянното присъствие на осиновителите, които се
грижат за него, да им се довери, поради което смята, че трябва да
разчита и да се доверява само на себе си. Налице е психична болка
за нещо, което го няма, "фантомната болка в отрязания крайник".
Когато детето е отделено от майката, преди да е развило чувство за
самостоятелен Аз, различен от нейния, то може да се чувства така,
сякаш е загубило част от себе си. С други думи, това е
нарцистичната празнота, комбинирана с копнеж по нещо, което ти
липсва. Това е основната причина за трудностите в създаването на
приятелски и интимни връзки. При терапията на осиновени деца е
изключително важно да се обръща внимание на параноидно-
шизоидните механизми за защита, тъй като понятието за любов и
близост се свързват с взаимната вреда и унищожаване (Верие,
2005).

Темите за доверието и за константността на обектите започнаха

да се появяват все по-отчетливо в сесиите. Една от любимите игри
на момчето е „На майстори”. Обикновено в предишни сесии поставя
терапевта в ролята на майстор в сервиза, на който той е
собственик. Винаги е много щедър шеф и иска да дава голяма
заплата, да подари кола и др. В една от сесиите, в която момчето е
клиент, носи кола, която е много счупена. Пита дали терапевтът е
добър майстор и дали може да я поправи. След утвърдителния
отговор казва, че е ходил при много майстори и никой до сега не се
е справил. Тогава терапевтът прави коментар, че момчето може би
се пита, дали той би успял да му помогне, така както се пита дали
може да се оправи колата? Често в тази игра колите са "счупени",
"не стават", "за боклука" са, „има им нещо”, все едно са дефектни.
Верие споделя, че често в разказите си осиновени деца споделят,
че са се родили "лоши", с вроден дефект, заради който майка им ги
е изоставила и заради който хората, които сега ги обичат, също
може да ги изоставят. Те възприемат себе си като незаслужаващи
любов.

В следваща сесия момчето отново избира играта „На майстори”.

Но в кутията липсва тази, която му е любима и която носи счупените

222
коли за ремонт. Обяснява му се, че вероятно някой от колегите я е
взел. Той отказва да играе с колите и ги връща на мястото им. За
следващата сесия намираме любимата му кола. В края на тази игра
му предлагаме да я прибере на място, на което ще може отново да
я намери, ако тази кола по някакъв начин е специална за него и той
има нужда от нея. Избира един от шкафовете в кабинета, където я
оставя. На следващото идване не попита веднага за нея. В края на
срещата импулсивно отвори вратата на шкафа, за да провери.
Когато я видя се зарадва, че е там. Това му даде увереността, че
средата е сигурна, а терапевтът предвидим, с постоянно
присъствие, а "нещата" могат да бъдат намерени отново.

Проекцията на образа на изоставящата майка е върху

осиновителката. Това води до splitting (разцепване), при който
детето приписва на единият родител само добри черти, а на другия-
само лоши. Понякога "добрата" е майката осиновителка, а "лошата"
- биологичната майка; в други случаи-обратно. Когато детето се
чувства отхвърлено то започва да фантазира, че ще се появят
други, много по-добри родители, които ще го спасят и ще направят
всичко, за което то ги молило. Фройд нарича това теория за
"семейния Романс". Тази фантазия е много по-реална за
осиновените деца. За тях е трудно да разберат, че родителите са
едновременно и добри, и „лоши”. Момчето използваше защитния
механизъм "изместване". То проектира негативния образ на
биологичната майка, която го е изоставила, върху майката-
осиновителка. Това е механизъм, който му помага да се справи с
чувствата на гняв, враждебност и отхвърленост. За майката-
осиновителка в началото на нашата работа бе трудно да разбере
какво става с момчето и реагираше негативно на това негово
поведение, което му реактивираше травмата на отхвърляне и
изоставяне. За него "лошата" майка-осиновителка всъщност не е
"истинската" му майка и не е нужно да я уважава, зачита и слуша.
Това води до усещането за отхвърленост и у осиновителката, която
беше склонна да прощава и подминава лошото отношения към нея,
само и само момчето отново да я обича. Преживяванията й на
отхвърленост променяха поведението й към момчето и в техните
отношения доминираше гнева, тревожността, отхвърлянето, което
водеше до непоследователно родителстване и провокативно

223
поведение от страна на момчето. Необходимо беше да се изяснят
фантазиите на момчето за биологичната му майка и коя е
тя-"добрата" или "лошата". Момчето в сесиите не бе говорило
директно за осиновяването. В разказа по десета картина от САТ. То
разказа една идилична картина - майка, която ражда и е много
щастлива и радостна от това. Нейното дете е било чакано, т.е.
желано. Картината разкрива регресионни тенденции, поради което
може да допуснем, че е налице проекция на една "добра" майка
(давала си залъка) и едно "добро" дете (стояло мирно). За него е
трудно да съвместява „добро” и „лошо” в един и същи обект и в себе
си, по едно и също време. Тази тенденция се изрази и след
включването на колегата в терапията. След първата среща с нея,
момчето започва нетърпеливо да разказва, че не иска да идва. Пита
дали терапевта-мъж е отговорника тук и какво може да направи?
Казва, че тя "мълчи като кукла". Ако не я махнем, ще каже на баща
си да "извади тоягата". Казва буквално - "ти си добър", "тя е лоша".

Постепенно момчето започва все по-дълго да удържа адекватно

поведение в сесиите и изглеждаше, че му е приятно.
Непосредствено преди края на всяка сесия правеше неща, които
приличаха на агресивно-провокативно поведение – включва и
изключва бойлера в банята, изхвърля тоалетна хартия през
прозореца, къса листове, крие различни неща и т.н. Не можеше да
понесе, че е "добър" и трябваше да направи нещо, с което да си
потвърди, че е лош. Фигурата, с която се идентифицира (картините
от САТ), е винаги правеща нещо "лошо", "ходи където си знае"
"непослушен", "прави номера" и др. Момчето много държеше да
знае, дали неговия терапевт работи с други деца, дали другите деца
влизат в този кабинет, дали на другите дава същите играчки.
Очакваше, че те са само за него и, че никой друг не влиза в
„неговия” кабинет. Когато му се казва, че всяко дете има час и ден, в
който идва, а когато е неговия ден и час кабинетът и играчките са
само за него, както и че терапевтът е на негово разположение през
това време, то видимо се успокоява.

Вместо заключение:

224
 Терапията при нарушения на привързаността изисква
изключително търпение и от страна на детето, и от страна на
родителите и от страна на терапевта. Децата, страдащи от
реактивно разстройство на привързаността, не се доверяват, тъй
като тяхното базово доверие в света е неизградено или разрушено,
което прави трудно формирането на терапевтична връзка. При
ежемесечните срещи с родителите им предоставяхме базова
информация по темите, свързани с привързаността и проблемите,
които са резултат от разрушаването на първичната връзка майка-
дете. Порочният кръг на взаимно травмиране беше разрушен.
Родителите имаха обяснение за поведението на детето, знаеха
какво и защо се случва с него, което промени родителстването им.
Успяха да приемат идеята за поставяне на граници и правила от
страна на бащата, за въвеждането на „закон” на психично ниво.
Съпротивата към това от страна на бащата бе свързана със страха,
че детето ще го отхвърли. Въвеждането на правила и рамки,
осигуряването на стабилност, последователност и надеждност в
подходяща среда, води до усещането за предвидимост на събития и
реакции, което подпома осмислянето на дисфункционалните
вярвания, че света и другите са ненадеждни. Това не може да се
случи веднага, но промяната на родителското поведение, както и
успехите в преодоляването на когнитивните дефицити са добра
основа за бъдещо съществено подобряване на психичното и
социално функциониране на момчето.

ОПИСАНИЕ НА СЛУЧАЙ 2
225
 Вместо увод:

Описанието на случая е направено на основата на данните от

Интервю за привързаността при възрастни (AAI). ААІ има
структурираността на въпросник и свободата на клиничното
интервю. Въпросите се отнасят до детските преживявания и
ранните взаимоотношения с членовете на семейството и влиянието
им върху зрялата личност.
Протоколът е създаден да осигури адекватното разбиране на
житейската история на изследваното лице. Интервюто е
транскрибирано без корекция на грешките или колебанията в
дискурса на изследваното лице. Невербалните и прагматични
характеристики на отговорите са изключени от анализа.

Важна характеристика на дискурса е наличието или липсата на

кохерентност. Липсата на кохерентност е черта на несигурните
стилове на привързаност.

Касае се за мъж на 24г., несемеен, със средно образование,

военнослужащ.
Въпросите, свързани със семейството, неговата структура,
както и т.н. демографски въпроси целят изясняването на това кой
може да се приема като първична фигура на привързаността.
Предложената информация от изследваното лице е твърде кратка и
разпиляна като представяне. „Основно ме е отгледала майка ми.
Докато бяхме на село баща ми е бил в ...........,за да изкара пари и
да живеем по-добре. Тогава са ме гледали майка ми, баба ми и
дядо ми.”
Вероятно основната фигура на привързаност е майката, макар
че са били налице няколко грижещи се в ранното детство. Към
сестрата, с 2г. по-малка от него, изследваното лице заявява
протективни функции и ограничаване на избора. „Сестра ми аз я
управлявам , аз я възпитавам и те ми я поверяват. Трябва да се
прибера в къщи в 12ч. и тя се прибира в 12 – ето ти доверие – не
закъснява, прави каквото й кажа”.

Изследваното лице не забелязва динамиката на връзката с

родителите в различните възрастови периоди. „Връзката си е една

226
и съща и тогава и сега.” Въпреки, че настояваше, че няма промяна
от тогава, по време на цялото интервю говореше в минало време.
Налице е идеализация на родителските фигури и тежки
противоречия „нямаше с кого да си играя и да говоря. И на мен ми
беше тъжно”. „Баща ми мечтаеше да се реализирам във футбола.
Е и аз де….. Аз съм израснал в среда, в която само са ме бутали
напред”.”Каквото съм искал съм, имал. Щастлив съм бил, не съм
лишаван от нищо.

Изборът на пет прилагателни, които да опишат връзката с

майка му го затрудни чувствително. След продължителна пауза и
допълнителни въпроси той успя да ги формулира. Опитах се да му
обясня, че част от прилагателните се припокриват като значение.
„Абе всичко беше хубаво. (отново въпроси) Да добре : любов,
привързаност, подкрепа, опора, доверие.” При напомняне, че е
добре да ги илюстрира с конкретни спомени, той също много се
затрудни. Примерите му не служеха като доказателство за
твърденията му. „Привързаност : Ами например, изпратиха ме в
командировка за два дена”, „Подкрепа : Винаги имам нейната
подкрепа. Бях на почти 16. Играех”, Опора : Винаги, когато съм
имал да споделя нещо, тя беше добра”, „Доверие : Тя винаги има
доверие в мен”. При по-категорично настояване за конкретен спомен
разказва, че го е посрещала с радост от детската градина. При нова
молба за конкретност разказва как майка му закъсняла да го вземе
от детската градина и той седял сам на двора. Казва, че е била
много притеснена и напрегната и че често се е случвало. Тук
идеализацията на детството е компрометирана, макар и да не го
вербализира, но започва да говори много оживено, разпалено и
повишава тона. Изведнъж отклонява темата и премина на друга, без
да бъде провокиран с някакви въпроси от моя страна. Жизнената му
история е непланирана и хаотична.”Абе тя моята история е една !
Аз случайно попаднах в армията, то си беше дето се вика „на
майтап“. Мен все така ме избират. Аз си направих един план, а
той взе...” В тази част на интервюто изглежда много объркан,
говори бързо. „Всичко е с главата надолу. Като се прибера трябва
да си подредя живота, всичко е разхвърлено...” (тук много снижи
тона).

227
 В наративите често има много противоречия относно
подкрепата.”Защото, аз не чакам на никой!” Разказите са много
объркани, често е трудно да се хване нишката, има постоянно
скачане от една тема на друга. „И записах да уча, ама това е друга
история, после се отказах…..и тя не спираше да звъни по
телефона. Обажда ми се да ми казва колко й е тежко, че ме няма.
Бях на шест и половина.”

Определянето на характера на връзката с бащата в детството

също много го затрудни.
„Абе, то с баща ми е същото ! Аз нали ти казах, живея в
страхотна среда… Много сме привързани. Добре де : гордост,
любов, подкрепа, привързаност и разбирателство”.
Отношенията с бащата също са идеализирани, но спомените
са малко по-конкретни. Съобщава, че баща му се е гордеел с
неговите успехи във футбола. Изскача спомен как баща му се е
гордял, когато е вкарал гол във важен мач. За другите
характеристики на отношенията с баща му не може да си спомни
нищо конкретно. „Много се затрудних за пример….Не може да ми
изскочи нищо. Абе например, когато и да ми обещае нещо, даже е
отлагал ангажименти за да бъде с мен.”
И макар, че говори за подкрепа, разказът противоречи на това.
„Баща ми ми се обади един ден и ми каза, че треньорът искал 20
000 евро, за да ме остави в отбора. Нямаше пари и се прибрах.
Ето тогава нашите ме подкрепиха.”
Липсата на кохерентност и изразените противоречия са много
характерни за разказите. Оценява, че липсата на бащата се е
отразило на развитието му. „Ама няма го мъжа в семейството,
няма сигурност! Майката си е майка, но бащата… Усещам
липсата му, игрите, разходките, присъствието му”. В тази част
от интервюто отново става замислен.
Казва, че с майка си е по-близък, защото е била повече време
с него. Променя тона и изражението си, когато споменава, че баща
му често е бил далеч. Макар че веднага след това го оправдава с
характера на работата му.
Съобщава за чести соматизация в детството.”Като бях малък,
много ме болеше корем. Постоянно ме влачеха по лекари и година
и половина не разбраха от какво ми е. Направо ми се умираше

228
(повишава тона).” А иначе когато съм разстроен ми става гадно,
подтиснат съм, самотно ми е. Когато се случи нещо, аз се
изолирам и оставам сам. Така действам, това ми е първичната
реакция.”
Говори за първата раздяла с родителите си със
разочарование.”Първата ми раздяла с тях беше когато бях на
16. .......те нашите не ми показаха, че им липсвам, за да не се
притеснявам,…но мисля, че им е било мъчно. Аз бях много
разочарован и не искаха да ме потискат.
Разочарованието го води до подтискане на преживяването на
раздяла”. Ама аз тази раздяла не я усетих, не ми беше мъчно. Е
сигурно, ако бях останал по-дълго щях да я усетя.”
Отрича да се е чувствал отхвърлен от родителите. Съобщава за
отхвърляне от интимни партньорки.

„То не е много за приказване, но аз с едно момиче повече от

седмица не издържам. Наслаждавам се и тръгвам. Много са ми
безразлични, еднакви, лицемерни…Като знаеш много неща за
живота, жените , лицемерието.”
Съобщава, че наказанията в детството ги е налагала най вече
майката, не го пускала да играе, а баща му веднъж му спукал
топката. „Всичките ми наказания са били интелигентни. Никога не
са ме удряли. Ако ме бяха ударили, нямаше да ги погледна!”
Майката е наказвала с мълчание, което го карало да се чувства
виновен. „Все пак не мога да не изпитвам чувство за вина, тя ме е
отгледала”
Смята, че в резултат на събитията от детството се е оформил
като характер. „Характерът ми е такъв, какъвто трябва да бъде-
интелигентен и благодарен.” Тук отказва да говори и дълго мълчи
„разбиха ми се мечтите, абе егати живота... Ох давай другия
въпрос”
Обяснява поведението на майка си в детството с нейната
заетост. Обвинява баба си и дядо си за поведението на родителите
си, макар че говори за тях като за много близки.”Аз сега от тук
веднага ще отида да ги видя. Прибирам се и после при баба и дядо.
Много съм привързан към тях. Нвзнайно, как , но много ги обичам.
Ами те нали с тях съм живял като малък.

229
Не съобщава за период на бунт срещу родителите си.

Отрича загуби в детството, но едновременно с това говори за

тежки загуби на приятели. „Може би са ме държали далеч от това,
не си спомням. Знаеш ли, аз ,много малко неща си спомням от
детството, не знам защо.
Говори и за тежък травматичен спомен, когато сестра му се
натровила като малка. „Лекарите не даваха надежда и не знам как
оживя. Това беше страшно , не знаех какво става, а тя беше на
шест. От тогава, аз за това я гледам като принцеса!”
При въпроса за хипотетичното дете, започва да говори за
разочарованието от последната си интимна връзка. Тук повишава
тона, излъчването му се променя, изглежда много напрегнат.
Въпреки, че се отклонява от въпроса, не го спрях, оставих го да
говори. Очевидно му беше много напрегнато и тревожно. „Ами аз я
виждам. Последният месец е безразлична. Излъган съм яко.
Говорихме си големи неща преди. Много съм разочарован”. Тук го
връщам към основният въпрос за хипотетичното дете. „Всичко ще е
за него (пак е много разпален). Ще преобърна света за детето си.
В как няма да се тревожа, ще откача, ако знам, че може да се
случи нещо с него !

Пожеланията към бъдещото дете са нематериални. Изразява

желание да наследи неговия характер. Поуките от детските
преживявания звучат много формално, използва общоизвестни
истини, необвързани с неговия опит. „ не всичко, което хвъчи се
яде. Всичко зависи от теб. Няма невъзможни неща”. Същото се
случва и когато го питам какво се надява , че ще научи детето му от
него като родител.

Вместо заключение:

Липсата на кохерентност в наративите ни дава основание да

издигнем хипотезата за несигурен стил привързаност. Основание за
това намираме и в неадекватността и противоречията между
предложените описания и спомените за преживяванията.
Отбелязват се и странни и ирационални разсъждения, както и
грешки в разказа., пасивност и неяснота в диалога. Често се губеше

230
основната „нишка“ на дискурса и смяна на темата. Бързи смени на
гледната точка, на интонацията и темпа и височината на говорене.
Срещаха се и сериозни езикови грешки, грешки в глатолните
времена и личните местоимения. Повторения на събития и
ситуации, необвързани с конкретния въпрос, които изследваното
лице не забелязва.

Отношението към интимния партгньор ни дава основание да

предположим, че се касае за несигурен отхвърлящ стил на
привързаност, който отговаря на несигурна избягваща привързаност
в детството. Доказателство за това е опасението, че партньорът не
го обича, че го е предал, наличието на негативен емционален фон,
когато потребността от привързаност не е посрещната по очакван
начин. Интимната връзка “работи” по сходен начин както
взаимовръзката майка-дете в детството. Отзивчивостта и
достъпността на интимния партньор е толкова важна, като
достъпността и отзивчивостта на майчината фигура в детството.
Нещата, които правят фигурата на привързаност сигурна база за
децата са същите, които са важни и във взаимоотношенията при
възрастните. Ако предположим, че взаимоотношения при
възрастните са взаимоотношения на привързаност, е вероятно
децата с несигурен избягващ стил на привързаност, да пораснат
като несигурни-отхвърлящи в техните романтични връзки.
Изследваното лице е пестеливо в изказа и с изразена липса на
конкретни спомени. Негативните преживявания са представени
индиректно. Негативният опит е изтласкан и не може да бъде
припомнен. Включват се мощни незрели защити. Целият период на
детството е силно идеализиран. Идеализирани се родителските
фигури и остава неосъзната размяната на родителските роли.
Изследваното лице систематично подтиска чувствата, като на
отрицателните емоции се слага позитивна „маска”. Тази защитна
стратегия е вероятно следствие от тревожността и напрежението по
време на интервюто, което изследваното лице съзнателно
прикрива. Идеализацията на детството предполага систематично
изключване на важна информация, свързана с привързаността.
(Bowlby, 1980; Main, 1999)
Липсва дълбока емоционална свързаност с родителите;
контактите носят по-скоро формален и епизодичен характер, а не
231
същинска близост, съчувствие и разбиране. Връзката с майката е
по-интензивна, макар и емоционално недостатъчно наситена и
дълбока. Много рано в детството са положени основите на
множествена привързаност, макар че по силата на социалната
желателност, майката остава значим обект и в по-късна възраст.
Не осъзнава негативния опит в детството; много трудно си
спомня негативни преживявания. Припомнените негативни епизоди
бързо се отричат или се обясняват с външни фактори. Липсата на
конкретни спомени е дисоциация и липса на динамика във
взаимоотношенията с родителите в зряла възраст.
Анализът на дискурса и кохерентността потвърждават
хипотезата за отхвърлящ стил на привързаност.

Изказвам най-искрена благодарност на Николай Бонев, Мартин Колев, Мариана

Павлова и Надежда Цонева за искрената помощ.

Литература:

1. Атанасов, Никола., (2009) Теории за психичното развитие в

психоанализата. София, БАН.

232
2. Боулби, Дж. (2003). Привязанность. Москва, Гардарики;

3. Бурменская, Г.В. (2003). „Проблемы онто и филогенеза

привязанности к матери в теории Джона Боулби” в
Привязанность. Москва, Гардарики;

4. Верие, Нанси (2005) Първичната рана. София.

5. Ериксън, Е. (1996). Идентичност, младост и криза. София,
Наука и изкуство;

6. Кевин Браун (2009) Вредите от отглеждане в институции

през ранното детство, Уницеф България.
7. Клайн, М.,(2005), Любов, завист, благодарност.
8. Кохут, Х. (1999). Как лекува анализата. София, ЛИК;

9. Крейн, У. (2002). “ Боулби и Эйнсуорт о человеческой

привязанности” в Журнал практической психологии и
психоанализа, № 1. Москва;

10. Лора Е.Бърк (2007) Изследване на развитието през

жизнения цикъл. София.
11. Македонски,В. (2009).Страхът.
12. Матанова, В. (2008), Аутизъм. Софи-Р.
13. Матанова, В. (2005), Привързаност-развитие и
нарушения. Сп. Психосоматична медицина, 1.
14. Матанова, В., (2003) Психология на аномалното
поведение. Софи-Р,2003.
15. Матанова В., Нарушения на привързаността в детска
възраст, Годишник на СУ”Св.Кл.Охридски”, 2004 г.
16. Матанова В., Оценка, диагноза и диференциална
диагноза при нарушения на развитието, сп.Клинична и
консултативна психология, бр.1, 2009 г.
17. Матанова В.,(2014), Привързаност, страх и тревожност,
сп. Когнитивно-поведенческа психотерапия.
18. Матанова В., (2014), Привързаност и личностови
разстройства, сп. Клинична и консултативна психология,
бр.3.
19. Милев,В. и Милев,Р.(1994). Психопатология. София.

233
20. Милчева, Валентина (2009), Връзката майка-дете,
представена през теорията за привързаността.
http://www.dinamika-sofia.com.
21. Михова, Зл. (2012). Емоционални процеси в семейството
и системна терапия. Стено : Варна
22. МКБ 10 Психични и поведенчески разстройства, София,
2003г.
23. Нагера, У. (2002). “Реакции детей на смерть значимых
объектов” в Журнал практической психологии и
психоанализа, № 1. Москва;

24. Петров, Д.(2005) Стил на привързаност и

удовлетвореност от близките взаимоотношения. Годишник
на Софийския Университет „СВ. Климент Охридски”,
Философски факултет, Книга Психология, Том 101.
25. Реймар дьо Боа. (1998). Детските
страхове.Разпознаване, разбиране и помощ.
26. Риман,Ф.(2002).Основни форми на страх.
27. Справочник за диагностичните критерии на ДСН- 4-ТР
(2009) изд. Българска психиатрична асоциация; Изток-
Запад.
28. Таушанов, Красимир (2007) Архаичната връзка с майката
и оралните конфликти в хистеричната проблематика.
Годишник на департамент когнитивна наука и психология,
Нов Български Университе, Изд : НБУ, 2007
29. Тодоров, Орлин (2006) Психоанализата, фрагменти от
едно въведение.София : Лик
30. Тодоров, Орлин (2009) Съвременна психоанализа:срещи
в България и отвъд. София : Лик
31. Уиникът, Д., (1999) Игра и Реалност. София : Лик
32. Уиникът, Д., (2001) Детето, семейството, външният свят.
София : Лик.
33. Фонаги, П. (2002). “Точки соприкосновения и расхождения
между психоанализом и теорией привязанности” в
Журнал практической психологии и психоанализа, № 1.
Москва;

34. Фройд, 3.(1994 ).Анатомия на чувствата.София:Евразия

35. Фройд, З.(1991), Методика и техника на психоанализата.

234
36. Фройд, З.(1992), Отвъд принципа на удоволствието.
37. Фройд, З.(1993), Детската душа.
38. Фройд, З.(1993), Тайната на живота.
39. Фройд, З.(1993), Неврозите-произход и лекуване.
40. Фройд, З.(1993), Психоанализа и медицина.
41. Фройд, З.(1997), Аз и То.
42. Фройд, З.(2003), Психоанализа: теория и терапия.
43. Фройд, З.(2013), Тотем и табу.
44. Фройд, З.(2014), Психология на несъзнаваното.
45. Фром, Е.,(2003), Кризата на психоанализата.
46. Ainsworth M. (1969) Object Relations, Dependency, and
Attachment: A Theoretical Review of the Infant-Mother
Relationship. Child Development, 40.
47. Ainsworth, M. D. S. & Bowlby, J. (1991). An ethological
approach to personality development, American Psychologist,
46.
48. Ainsworth, M. D. S. & Eichberg, C. (1991). Effects on infant-
mother attachment of mother's unresolved loss of an attachment
figure, or other traumatic experience. In P. Marris, J. Stevenson-
Hinde & C. Parkes (Eds.), Attachment across the life cycle, New
York: Routledge
49. Ainsworth, M. D. S. & Marvin, R. S. (1995). On the shaping of
attachment theory and research. In Waters, E., Vaughn, B. E.,
Posada, G. & Kondo-Ikemura, K. (Eds.), Caregiving, cultural,
and cognitive perspectives on secure-base behavior and
working models. Monographs of the Society in Child
Development, 60, Serial No. 244.
50. Ainsworth, M. D. S. & Wittig, B. A. (1969). Attachment and
the exploratory behaviour of one-year-olds in a strange
situation, in B. M. Foss (Ed.), Determinants of Infant Behaviour,
Vol. 4, London: Methuen
51. Ainsworth, M. D. S. (1973). The development of infant-mother
attachment , in B.M. Coldwell and N. H. Riceiuti (Eds.), Review
of child development research, Vol. 3.

235
52. Ainsworth, M. D. S. (1982). Attachment: Retrospect and
prospect, in C. M. Parkes & J. Stevenson-Hinde (Eds.), The
Place of Attachment in Human Behavior, New York:
53. Ainsworth, M. D. S. (1991). Attachment and other affectional
bonds across the life cycle, in C. M. Parkes, J. Stevenson-Hinde
& P. Marris (Eds.), Attachment across the life cycle, New York:
Routledge
54. Ainsworth, M. D. S., Blehar, M. C., Waters, E. & Wall, S.
(1978). Patterns of attachment: A Psychological Study of the
Strange Situation.
55. Ainsworth, M. S. (1979). Infant–mother attachment,
American Psychologist, Vol 34(10).
56. Anderson J.W. (1971). Attachment Behaviour Out of Doors //
Ethological Studies of Human Behaviour, Cambridge.
57. Bartholomew, K. & Horowitz, L.M. (1991). Attachment styles
among young adults: A test of a four-category model. Journal of
Personality and Social Psychology, 61.
58. Bartholomew, K. (1990). Avoidance of intimacy: An
attachment perspective. – Journal of Social and Personal
Relationships, 7.
59. Beatriz Priel, .Bela Kantor, .Avi Besser, M.A. (2000). Two
Maternal Representations: A Study of Israeli Adopted Children.
60. Benoit, D. & Parker, K. (1994). Stability and transmission of
attachment across three generations. Child Development, 65(5).
61. Blatt, S.J. and Blass, R.B. (1990). Attachment and
Separateness— A Dialectic Model of the Products and
Processes of Development Throughout the Life
Cycle.Psychoanal. St. Child.
62. Boris N, Zeanah C, (2005) Practice Parameter for the
Assessment and Treatment of Children and Adolescents with
Reactive Attachment Disorder of Infancy and Early Childhood.
American Academy of Child and Adolescent Psychiatry.
63. Bowlby, J. (1952).Maternal Care end Mental Health. World
Health Organization.
64. Bowlby J. (1958) The Nature of the Child`s Tie to His Mother.
International Journal of Psycho-Analysis, 39.
65. Bowlby, J. (1969). Attachment end Loss : Volume 1 :
Attachment.
66. Bowlby, J. (1980). Attachment and Loss: Volume III: Loss,
Sadness and Depression.

236
67. Bowlby, J. (1988). A Secure Base: Clinical applications of
Attachment Theory, London.
68. Bowlby, J. (1988). A secure base: Parent-child attachment
and healthy human development. New York.
69. Bowlby, J.(1973). Attachment and Loss: Volume II:
Separation, Anxiety and Anger, London.
70. Brennan, K., Clark, C. & Shaver, P. (1998). Self-report
measurement of adult attachment: An integrative overview. – In:
J. A. Simpson & W. S. Rholes (Eds.), Attachment theory and
close relationships New York: Guilford.
71. Bretherton I. & Waters E. (Eds.) (1985). Growing points of
attachment theory and research. Monographs of the Society for
Research in Child Development, 50, Serial No. 209 (1-2)
72. Bretherton, I. (1992). The origins of Attachment theory: John
Bowby and Mary Answorth, Developmental Psychology, 28
73. Campos, J.J., Barrett, K.C., Lamb, M.E., Goldsmith, H.H.,
Stenberg, C. (1983). Socioemotional development, in: M.M.
Haith & J.J. Campos (Eds.), Handbook of Child Psychology: Vol.
2. Infancy and Psychobiology, New York: Wiley
74. Carpenter, G., C. (1974). Mother’s face and the newborn,
New Scientist, 61.
75. Cassidy, J. (1988). Child-mother attachment and the self in
six-year olds, Child Development, 59.
76. Cassidy, J. (1999). The Nature of a Child's Ties, in Cassidy,
J., Shaver, P.R., Handbook of Attachment: Theory, Research
and Clinical Applications, New York: Guilford Press.
77. Charles H. Zeanah, Anna T. Smyke, Sebastian F. Koga
(2005) Attachment in Institutionalized and Community Children
in Romania; Child Development, September/October 2005,
Volume 76, Number 5.
78. Charles H. Zeanah.,(1996) Beyond Insecurity: A
Reconceptualization of Attachment Disorders of Infancy, Journal
of Consulting end Clinical Psychology, vol.64, No.42-52.
79. Cohn, D., Cowan, P.,Cowan, C. & Pearson, J. (1992).
Mothers' and fathers' working models of childhood attachment
relationships, parenting style, and child behavior. Development
and Psychopathology, 4(3).
80. Cohn, D.,Silver, D.,Cowan, P.,Cowan, C. & Pearson, J.
(1992). Working models of childhood attachment and couples
relationships. Journal of Family Issues, 13(4).
81. Condon, J. T. (1993). The assessment of antenatal
emotional attachment: Development of a questionnaire
instrument, British Journal of Medical Psychology, 66.

237
82. Crittenden, P., Partridge, M. & Claussen, A. (1991) Family
patterns of relationships in normative and dysfunctional families.
Development and Psychopathology, 3.
83. Dallos, Rudi (2006) Attachment Narrative Therapy.
84. De Haas, M. A., Bakermans-Kranenburg, M. J. & van
IJzendoorn, M. H. (1994). The Adult Attachment interview and
questionnaires for attachment style, temperament, and
memories of parental behavior. Journal of Genetic Psychology,
155.
85. Durkin,K. (1995). Developmental social psychology: from
infancy to old age.
86. Fonagy, P.,Steele, H., & Steele, M. (1991). Maternal
representations of attachment during pregnancy predict the
organization of infant-mother attachment at one year of age.
Child Development, 62.
87. Fonagy P.(2001) Attachment theory and psychoanalysis.
88. Fraley, R. C. (2002). Attachment stability from infancy to
adulthood: Meta-analysis and dynamic modeling of
developmental mechanisms, Personality and Social Psychology
Review, 6.
89. Fraley, R. C., & Shaver, P. R. (2000). Adult romantic
attachment: Theoretical developments, emerging controversies,
and unanswered questions, Review of General Psychology, 4.
90. Fraley, R.C., Waller, N.G. & Brennan, K.A. (2000). An item-
response theory analysis of selfreport measures of adult
attachment, Journal of Personality and Social Psychology,
91. George A. Awad (1998). Attachment and Psychopathology.
92. George, C., West, M. L. (2012). The Adult Attachment
Projective Picture System, Attachment Theory and Assessment
in Adults. New York London: The Guilford Press
93. Goldberg, S.; Grusec, J. E.; Jenkins, J. M. (1999).
Confidence in protection: Arguments for a narrow definition of
attachment., Journal of Family Psychology, Vol 13(4).
94. Greenberg, M. T., Ciccetti, D. & Cummings, E. M. (1990).
Attachment in the preschool years: Theory and intervention,
Chicago.
95. Harold P. Blum(2004). Separation-Individuation Theory and
Attachment Theory. Journal of the American Psychoanalytic
Association.
96. Hazan, C. & Shaver, P. (1987). Romantic love
conceptualized as an attachmenpt process. Journal of
Personality and Social Psychology, 52.
238
97. Hazan, C. & Shaver, P. R. (1990), Love and work: An
attachment—theoretical perspective. J. Personal. & Soc.
Psychology.
98. Hesse, E. (1996). Discourse, memory and the Adult
Attachment Interview: A note with emphasis on the emerging
Cannot Classify category. Infant Mental Health Journal, 17 (1).
99. Hesse, E. (1999). The Adult Attachment Interview: Historical
and current perspectives. In J. Cassidy & P. R. Shaver (Eds.),
Handbook of attachment: Theory, research, and clinical
applications. New York: The Guilford Press
100. Hesse, E., Main, M. (2006). Special section on frightened,
threatening, and dissociative parental behavior: theory and
associations with parental Adult Attachment Interview status and
infant disorganization., Development and Psychopathology, 18
101. Hesse, Е., (2008). The Adult Attachment Interview: Historical
and Current Perspectives (Chapter 25), In J. Cassidy and P. R.
Shaver (Eds.), Attachment Theory, Research and Clinical
Applications (2nd ed.), New York: Guilford Press
102. Institute For Attachment & Child Development (2012)
http://www.instituteforattachment.org
103. Jude Cassidy (2001) Truth, lies, end intimacy: An attachment
perspective. Attachment & Human Development Vol 3 No 2.
104. Katherine Berry, Christine Barrowclough, Alison Wearden
(2008) Attachment theory: A framework for understanding
symptoms and interpersonal relationships in psychosis;
Behaviour Research and Therapy; Volume 46, Issue 12.
105. Kenneth N. Levy, end Sidney J. Blatt (1999) Attachment
Theory end Psychoanalysis: Further Differentiation Within
Insecure Attachment Patterns. Psychoanalytic Inquiry 19.
106. Kerns, K.A. (2008). Attachment in middle childhood. In J.
Cassidy & P. Shaver (Eds), Handbook of Attachment (2nd
edition),. N.Y.: Guilford.
107. Kobak, R. R. & Sceery, A. (1998). Attachment in later
adolescence: Working models, affect regulation and
representations of self and others. Child Development, 59.
108. Lamb, M. E. (1977). Father-infant and mother-infant
interaction in the first year o f life. Child Development, 48.
109. Lamb, M. E. (1977). The development o f mother-infant and
father-infant attachment in the second year of life.
Developmental Psychology, 13
110. Leckman, J. F., Mayes, L. C., Feldman, R., Evans, D.W.,
King, R. A. & Cohen, D. J. (1999). Early parental preoccupations
239
 and behaviors and their possible relationship to the symptoms of
obsessive-compulsive disorder. Acta Psychiatrica Scandinavica
Supplementum, 396(100).
111. Levy, K.N. and Blatt, S.J. (1999). Attachment Theory and
Psychoanalysis.
112. Lieberman, A., (1977). Preschoolers' competence with a
peer: relations with attachment and peer experience, Child
Development, Vol. 48, No. 4.
113. Lieberman, A. F., and Pawl, J. H. (1988). Clinical applications
of attachment theory. In 1. Belsky, & T. Nezworski (Eds),
Clinical implications of attachment. Hillsdale, NJ: Eribaum.
114. Lieberman, A. F., & Zeanah, C. H. (1995). Disorders of
attachment in infancy. Child and adolescent psychiatric clinics
of North America, 4.
115. Lyons-Ruth, K., Repacholi, B., McLeod, S., Silva, E. (1991).
Disorganised attachment behavior in infancy: Short-term
stability, maternal and infant correlates and risk-related
subtypes, Development and Psychopathology, 3.
116. Lyons-Ruth,K.(1996). Attachment relationships among
children with aggressive behavior problems: The role
disorganized early attachment patterns, Journal of Consulting
and Clinical Psychology, 64, 1
117. Mahon, E. (1984). Discussion of “Pathological Attachments
and their Relationship to Affective Disorders in Adult Life”.
American Journal of Psychoanalysis.
118. Main, M. & Solomon, J. (1986). Discovery of a new,
insecure-disorganized/disoriented attachment pattern. In T.B.
Brazelton & M. Yogman (Eds), Affective Development in
Infancy.
119. Main, M. (1994). A move to the level of representation in the
study of attachment organization: Implications for
psychoanalysis, Bulletin of the British PsychoAnalytical Society.
120. Main, M. (2000). The Organized Categories of Infant, Child,
and Adult Attachment: Flexible vs. Inflexible Attention under
Attachment Related Stress, Journal of the American
Psychoanalytic Association, 48.
121. Main, M., Hesse, E., Goldwyn, R. (2008). Studying
Differences in Language Usage in Recounting Attachment
History: An Introduction to the AAI, in Steele, H., Steele, M.
(Eds.), Clinical Applications of the Adult Attachment Interview,
The Guiford Press

240
122. Main, M., Kaplan, N. & Cassidy, J. (1985). Security in infancy,
childhood, and adulthood: A move to the level of representation,
Monographs of the Society for Research in Child Development,
50 (1-2, Serial No 209).
123. Main, M., Solomon, J. (1990). Procedures for identifying
infants as desorganized during the Ainsworth strange Situation,
in M. T. Geenberg, D. Gicchetti & E. M. Cummings (Eds.),
Attachment in the preschool years, Chicago.
124. Main, M., Hesse, E. & Hesse, S. (2011) Attachment theory
and research: Overview with suggested applications to child
custody. Family Court Review, 49(3).
125. Margaret A. Allan, L.C.S.W. Attachment in Psychotherapy: By
David Wallin.(2009) International Journal of Psychoanalytic Self
Psychology, 4.
126. Marie-Eve Nadeau, Pierre Nolin, Carine Chartrand (2013),
Behavioral and Emotional Profiles of Neglected Children.
Journal of Child & Adolescent Trauma.
127. Marvin, R. S. (1977). An ethological-cognitive model for the
attenuation of mother-child attachment behavior. In T. M.
Alloway, L. Krames & P. Pliner (Eds.), Advances in the study of
communication and affect, Vol. 3: The development of social
attachments.
128. Matanova V., (2015), Attachment and personality disorders,
in Towards a New Philosophy of Mental Health. Perspectives
from Neuroscience and the Humanities.
129. Matanova V., (2015), Attachment- There and Then, Here and
Now , in New Developments in Clinical Psychology Research.
130. Matanova V., E. Todorova (2015), Executive Function
Disorders, Learning Difficulties and Developmental Dyslexia:
Theoretical Underpinnings, in New Developments in Clinical
Psychology Research.
131. Matanova V., E. Todorova (2015), Executive Function
Disorders, Learning Difficulties and Developmental Dyslexia:
Empirical Research , in New Developments in Clinical
Psychology Research.
132. Matanova V., (2015), Differential Diagnosis of Autistic
Spectrum Disorders, in New Developments in Clinical
Psychology Research.
133. Oppenheim, David Goldsmith, Douglas F.(2007) Attachment
Theory in Clinical Work with Children : Bridging the Gap
between Research and Practice.

241
134. Pears Colby (2009). Short Introduction to Attachment and
Attachment Disorder.
135. Pearson, J., Cowan, P., Cowan, C. & Cohn, D. (1993). Adult
attachment and adult child-older parent relationships. American
Journal of Orthopsychiatry, 63(4).
136. Reber, K. (1996). Children at Risk for Reactive Attachment
Disorder: Assessment, Diagnosis and Treatment, Progress:
Family Systems Research and Therapy, Vol. 5.
137. Robbins, P., Zacks, J.M. (2007). Attachment theory and
cognitive science: commentary on Fonagy and Target, .Journal
of the American Psychoanalytic Association, 5(2).
138. Rutter, M., (1995). Clinical implications of attachment
concepts: retrospect and prospect, Journal of Child Psychology
& Psychiatry, 36, 4.
139. Sarah I. F.Daniel (2006) Adult attachment patterns end
individual psychotherapy: A review. Clinical Psychology Review,
Volume 26, Issue 8.
140. Schmitt, D.P., et al. (2004). Patterns and universals of adult
romantic attachment across 62 cultural regions. Journal of
Cross-Cultural Psychology, 35.
141. Schore, A.N. (2001a). Effects of a secure attachment
relationship on right brain development, affect regulation, and
infant mental health. Infant Mental Health Journal, 22.
142. Shaver, P. R., Belsky, J. & Brennan, K. A. (2000). The adult
attachment interview and self-reports of romantic attachment:
Associations across domains and methods. Personal
Relationships, 7.
143. Skolnick, A. (1986). Early attachment and personal
relationships across the life span. In T. Balthes, D. Feather man
& R. Lerner (Eds.), Life Span Development and Behavior.
144. Steven T. Levy (1991) Supportive Therapy. A
Psychodynamic Approach: By Lawrence H. Rockland. New
York.
145. van IJzendoom, M. H. (1995). Adult attachment
representations, parental responsiveness, and infant
attachment: A meta-analysis on the predictive validity of the
Adult Attachment Interview. Psychological Bulletin, 177.
146. van IJzendoorn, M. & Bakersmans-Kranenburg, M. (1996).
Attachment representations in mothers, fathers, adolescents
and clinical groups: A meta-analytic search for normative data.
Journal of Clinical and Consulting Psychology, Vol. 64, No. 1.
147. Ward, M. & Carlson, E. (1995).Associations Among Adult
Attachment Representations, Mother Sensitivity and Infant-

242
 Mother Attachment in a Sample of Adolescent Mothers, Child
Development, Vol. 66, No. 1.
148. Winnicott, D. (1960). The theory of the Parent – Infant
Relationship. International Journal of Psychoanalysis., 41.

149. Zeanah CH, Mammen OK, Lieberman AL.,(1993), Disorders

of attachment. In: Zeanah CH, editor. Handbook of infant mental
health. New York: Guilford Press.

243