Κ. Γ.

Юнг
ЧЕРВЕНАТА КНИГА
LIBERNOVUS
Текстът

София, 2019
© Скан и обработка: Ст ефан Кулев а. k. а. glas пад larus

Преводът е съобразен с изданията:

Carl Gustav Jung, Das Rote Buch
Patmos Verlag GmbH & Co. KG, Düsseldorf, 2. Auflage, 2010
&
C. G. Jung, The Red Book - Liber Novus
W. W. Norton & Company, Inc., New York, 2009

Copyright © 2009 Stiftung der Werke von C. G. Jung, Zürich

Copyright © 2009 Introduction & Notes by Sonu Shamdasani

© Издателство „Изток-Запад“, 2019

Всички права запазени, включително правото върху превода, правото на публично

представяне, както и на радио и телевизионно предаване, в т.ч. на отделни части.
Никаква част от произведението не може да бъде възпроизвеждана (посредством
фотография, микрофилм или с други средства) без писмено разрешение на изда­
телство „Изток-Запад".

© Пламен Хаджийски, превод, 2019

© Деница Трифонова, оформление на корицата, 2019

ISBN 978-619-01-0530-5
юнг
Ч ервената
КНИГА
LIBER^NOVUS
ТЕКСТЪТ

Превод о т немски
Пламен Хаджийски
 Is

Съдъ рж а н и е

П редговор........................................................................................... 9
Показалец на съкращенията.......................................................... 13
Забележка за номерирането на страниците................................15
Благодарности..................................................................................16
Бележка на преводача към българския читател.......................... 19

Въведение (Сону Шамдасани) ...................................................... 27

Културният м ом ент.........................................................................28
Кой е Κ. Г. Ю н г?.............................................................................. 29
Опиянението от митологията.......................................................37
„Най-трудният ми експеримент“ .................................................. 39
Liber Novus.........................................................................................52
Изкуство и Цюрихска ш кола.........................................................56
Колективният експеримент...........................................................59
Завръщането на мъртвите ..............................................................61
Съдържанието.................................................................................. 68
„Нов извор на живот“ ..................................................................... 69
Пътят към себесъщ ието................................................................. 76
Намерения за публикуване............................................................81
Преобразяването на психотерапията..........................................90
Филемоновият х р а м ........................................................................93
Сблъсъкът със с в е т а ........................................................................98
Сравнителното изследване на процеса на индивидуация 100
Публикуването на Liber N ovus..................................................... 105
Бележка от съставителя ............................................................... 109

Liber primus ...................................................................................... 115

Пролог Пътят на идещото 117 [fol. i (r)]
Глава 1 Възвръщането на душата.............................................. 126 [fol. ii (r)]
Глава 2 Душа и Б о г ......................................................................129 [fol. ii (r)]
Глава 3 За службата на душ ата................................................... 135 [fol. ii (v)]
Глава 4 Пустинята........................................................................139 [fol. iii (г) ]
Опитности в пустинята................................................141 [fol. iii (r)]
Глава 5 Слизане в ада на бъдещ ето..........................................144 [fol. iii (v)]
Глава 6 Разцепление на духа.......................................................153 [fol. iv (г) ]
Глава 7 Убийство на герой ......................................................... 157 [fol. iv (v)]
Глава 8 Зачатие Б ож ие................................................................ 160 [fol. iv (v)]
Мистерия
Глава 9 С р ещ а 169 [fol. v (v)]
Глава 10 П о у к а............................................................................... 178 [fol. vi (r)]
Глава 11 Разреш ение.....................................................................187 [fol. vi (v)]
6 I LIBER NOVUS

Liber S ecu n d u s.................................................................................201

Картините на лутащия се
Глава 1 Червеният...................................................................... 204 [стр. 2]
Глава 2 Замъкът в го р ата........................................................... 211 [стр. 5]
Глава 3 Един от низшите........................................................... 221 [стр. 11]
Глава 4 Анахоретът. Dies I [Ден 1 ] 228 [стр. 15]
Глава 5 Dies II [Ден 2] 237 [стр. 22]
Глава 6 Смъртта.......................................................................... 246 [стр. 29]
Глава 7 Останките от някогашни храмове...........................251 [стр. 32]
Глава 8 Първи д е н ...................................................................... 258 [стр. 37]
Глава 9 Втори д е н ....................................................................... 269 [стр. 46]
Глава 10 Н апевите........................................................................ 275 [стр. 50]
Глава 11 Разтварянето на яй ц ето...............................................282 [стр. 65]
Глава 12 А дът................................................................................ 289 [стр. 73]
Глава 13 Ж ертвоприношението................................................293 [стр. 76]
Глава 14 Божествената лудост.................................................... 300 [стр. 98]
Глава 15 Nox secunda [Втора н ощ ]................................ . 304 [стр. 100]
Глава 16 Nox tertia [Трета н о щ ].................................................317 [стр. 108]
Глава 17 Nox quarta [Четвърта нощ] 329 [стр. 114]
Глава 18 Трите пророчества....................................................... 340 [стр. 124]
Глава 19 Дарът на м агията.......................................................... 343 [стр. 126]
Глава 20 Кръстният п ъ т ............................................................... 351 [стр. 136]
Глава 21 М агъ т..............................................................................358 [стр. 139]

Изпитания......................................................................................... 411
И зпитания.......................................................................................413
Послеслов....................................................................................... 491 [стр. 190]

Приложения......................................................................................493
Приложение А Мандали........................................................... 493
Приложение Б Разяснения....................................................... 496
Приложение В Запис от 16 януари 1916 в Черна книга 5.... 507
 Годините, в които следвах вътрешните образи, бяха
най-важното време в моя живот, когато се решаваше
всичко съществено. Започна се тогава и по-късните подробности
са само допълнения и пояснения. Цялата ми по-сетнешна дейност
се състоеше в разработване на това, което в онези години
нахлу от несъзнаваното и отначало ме заля.
То беше първовеществото за делото на моя живот.

Κ. Г. Юнг (1957)
 I9

П редго во р

С появата си Червената книга на Κ. Г. Юнг - една творба, за чието съществуване

се знае от 1962 г. - за пръв път става достъпна за по-широка публика. Нейното
възникване е описано в автобиографията „Спомени, сънища, размисли" на К.
Г. Юнг и многократно е било обсъждано в спомагателната литература. Тук ще
го очертаем съвсем накратко. През 1913 г., в един повратен момент от живо­
та си, Юнг започва експеримент със себе си, продължил до 1930 г. и станал
известен впоследствие като „сблъсък с несъзнаваното"1. Касае се за разрабо­
тване на техника за „проникване до дъното на вътрешните процеси", „превод
на емоциите в образи", „улавяне на фантазии, които [го] вълнуват подмолно"2.
По-късно той нарича метода „активно въображение". Първоначално Юнг за­
писва фантазиите си в „черни книги (бележници)" По-късно преработва за­
писките, допълва ги с размишления и ги пренася калиграфски, придружени с
илюстрации, в книга с червена корица, озаглавена Liber Novus.
Своите вътрешни преживявания Юнг споделя с жена си и с няколко дове­
рени лица. През 1925 г. по време на семинари в Психологическия клуб - Цюрих
той докладва за своето професионално и личностно развитие, при което се по­
зовава и на своя метод на активно въображение. От този момент нататък обаче
оповестява много малко от своите опитности. Децата си например той не посве­
щава в експеримента със себе си. Те не са го и забелязали. Да им се обясни за как­
во става дума е щяло да бъде доста трудно. Считало се за върховно благоволение,
когато Юнг позволявал на някое от децата да го наблюдава при писането и рису­
ването. За потомците му Червената книга е била обвита с тайнствен ореол. Към
1930 г. Юнг преустановява експеримента и оставя Червената книга недовърше­
на настрана. Тя запазва своето неотменно място в кабинета му, но работата по
нея е прекъсната за десетилетия. Все пак косвено придобитите познания са се
влели в новите съчинения на Юнг. През 1959 г. той прави опит да допише текста
на Червената книга въз основа на старата редакция и да довърши една започната
навремето картина. Захваща се да пише епилог, но по незнайни причини както
калиграфският текст, така и епилогът, прекъсват по средата на изречението.
Макар да е обмислял издаване на Червената книга, Юнг не предприема
тази стъпка. Действително, през 1961 г. отпечатва за лична употреба „Septem
sermones ad mortuos" <„Седемте поучения към мъртвите">* - кратък текст,

1 Спомени, сънища, размисли от Κ. Г. Юнг, записани и издадени от Аниела Яфе, Специал­

но 15-о издание, Дюселдорф, 2007, стр. 174 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени,
сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 163>.
2 Пак там, стр. 175; 181; 182 <в цит. бълг. изд. съответно стр. 16 5 ,1 7 1 ,172>.
* Навсякъде в книгата текстът, въведен в ъглови скоби или със звездичка, е на преводача.
10 I LIBER NOVUS

възникнал вследствие на сблъсъка му с несъзнаваното, но дори студията му

от 1916 г. „Трансцендентната функция“ в която описва своя метод на актив -
но въображение, остава непубликувана до 1958 г. Причините, поради кои­
то той не издава Червената книга, се откриват в собствените му указания -
Червената книга е недовършено съчинение; запознаването с алхимията (като
предмет на изследване) го е „отклонило от нея“3. Той нарича оформянето
на своите фантазии в Червената книга наистина необходима, но неприятна
„естетизираща обработка“. И още през 1957 г. определя „Черните книги“ и
„Червената книга“ като автобиографични записки, които не иска да публику­
ва в събраните си съчинения, тъй като нямат научен характер. Като извънред­
на отстъпка разрешава на Аниела Яфе да цитира откъси от Червената книга
и Черните книги - възможност, от която тя рядко се възползва.
Ю нг умира през 1961 г. Наследството му преминава върху неговото по­
томство - общността от наследниците на Κ. Г. Юнг. За тях авторските права
на Юнг се превръщат в дълг и предизвикателство - да доведат докрай нем-
скоезичното издание на Събраните съчинения ( Gesammelte Werke - GW ). В
своето завещание от 1958 г. Юнг изразява желание - без по-нататъшни ука­
зания - Червената книга и Черните книги да останат в семейството. Поради
факта, че Червената книга не е била предвидена за публикация в Събраните
съчинения, общността от наследниците заключава, че това съответства на по­
следната воля на Юнг и че става дума за напълно личен въпрос. Така между­
временно наследниците се ограничават до това да съхраняват ръкописите на
Юнг като съкровище и да се въздържат от предприемане на нови публика­
ции. Червената книга остава над 20 години в кабинета на Юнг под надзора на
Франц Юнг, който поема правата върху бащиния си дом.
През 1983 г. наследствената общност, осъзнавайки незаменимостта на
този документ, депозира Червената книга в банкова касета. През 1984 г.
новоизбраният управителен съвет на общността прави пет фотографски
дубликата на книгата. По този начин за потомците на Юнг за пръв път ста­
ва възможно да разгледат творбата обстойно. Доброто състояние, в което е
запазена Червената книга, се дължи впрочем и на това, че през десетилетията
тя е била разлиствана твърде рядко.
Когато след 1990 г. завършените Събрани съчинения се оказват избрани
съчинения, управителният съвет на наследствената общност решава, с оглед
на възможни нови публикации, последователно да прегледа целия необна-
родван материал. Тъй като през 1994 г. общността на наследниците ми въз­
ложи отговорността по въпросите на издаването и архивирането, осъщест­
вяването на това намерение се падна на мен.

3 Пак там, стр. 387 <в цит. бълг. изд. - стр. 380>.
 ПРЕДГОВОР I 11

Оказа се, че съществува цял корпус от редакции и текстови варианти, що

се отнася до Червената книга, че липсващата част в калиграфския текст е на-
лична като чернова и че има ръкопис „Изпитания“, който продължава оттам,
където свършва Черновата, и съдържа „Septem Sermones ad M ortuos“ Открит
се оказа въпросът дали и как може да бъде публикуван този обширен матери­
ал. По език и съдържание той изглежда нямаше нищо общо с останалите съ­
чинения на Юнг. Имаше много неясноти и към средата на 90-те години вече
не бе останал никой, който да предостави сведения за тях от първа ръка.
От времето на Юнг насам обаче бе нараснало значението на историко-
психологическия начин на мислене, който разкриваше нови подходи. Във
връзка с други проекти влязох в контакт със Сону Шамдасани. В поредица
от дълги беседи обсъждахме възможности за нови публикации на Юнг, както
в общ смисъл, така и с оглед на Червената книга. Тя бе възникнала в конкре­
тен исторически контекст, който за читател на прага на XXI век е вече непо­
знат. Един историк на психологията, използвайки първообразни източници,
можеше да я представи на съвременния читател като исторически документ,
поставен както в културния и научен контекст на неговото създаване, така и
в контекста на биографията и делото на Юнг. През 1999 г. Сону Шамдасани
разработи концепция за обнародване, съобразявайки се с тези изходни пред­
стави. Въз основа на концепцията през пролетта на 2000 г. наследствената
общност реши - не и без разисквания - да предостави Червената книга за
публикация и да възложи издаването на Сону Шамдасани.
Бях питан нееднократно какво все пак налага Червената книга да бъде
обнародвана тъй дълго след своето създаване. Важна роля изиграха и някои
новопоявили се виждания: самият Юнг не е смятал Червената книга - как­
то изгледаше преди - за някаква тайна, текстът на много места съдържа об­
ръщението „Скъпи приятели“, следователно е насочен към публика; Ю нг е
предоставял копия от ръкописите си на близки приятели и ги е обсъждал с
тях.
Поначало Ю нг не е изключвал публикация, а е оставил въпроса от­
крит. Нещо повече - според собственото му изказване, при своя „сблъсък
с несъзнаваното“ той се е сдобил с материал, от който е съградил делото на
живота си. Следователно Червената книга, документираща това стълкно­
вение, надхвърля линната сфера и заема средищно място в творчеството
на Юнг. Тези нови познания позволиха на поколението на внуците да по­
гледне ситуацията в нова светлина. Формирането на мненията отне време.
Четенето, концепциите и сведенията дадоха възможност да се подходи с
повече разум към една чувствителна тема. Най-накрая общността на на­
следниците взе демократично решение, с което разреши публикуването на
Червената книга.
12 I LIBER NOVUS

От онова решение до публикацията бе изминат дълъг път. Резултатът е

налице. Изданието щеше да бъде невъзможно без сътрудничеството на мно­
жество хора, които вложиха своите сили и способности в служба на една
обща цел. На всички тях бих искал да изкажа благодарност от името на на­
следници Κ. Г. Юнг.

Улрих Хъорни
Фондация за творбите на Κ. Г. Юнг
м. април 2009 г.
 I 13

П о к а за л ец н а с ъ к ра щ ен и я та

[S. ооо] Съответна страница в калиграфския том на Liber Novus

ооо/ооо Обозначава съответствието в калиграфския том и указва
смяната на страниците в неговия текст
HI Украсена начална буква <заглавка; бита буква> - ини­
циал, изписан чрез миниатюрно изображение на отделна
фигура или цяла сцена
Изображение ооо Обозначава мястото в калиграфския том, където се нами­
ра дадено изображение

Там, където в бележките под черта са цитирани откъси от Поправената чернова,

пропуснатите думи са задраскани, а добавените думи са в квадратни скоби.
[2] „Втори слой“ добавен в Черновата
[оо] Подразделения, добавени в дълги откъси за улесняване на
позоваването
OL Орнаментна ивица <заставка или концовка>
BP Bas de page <на страницата долу>
Analytische Psychologie C. G. Jung, Analytische Psychologie. Nach Aufzeichnungen
des Seminars 192S, hg. von William McGuire, Solothurn/
Düsseldorf, 1995
<K. Г. Юнг, Аналитична психология. По записки от се­
минара 192S, изд. от Уилям Макгуайър, Золотурн/
Дюселдорф, 1995>
Briefe C. G. Jung, Briefe, hg. von Aniela Jaffe, Zürich, in
Zusammenarbeit mit Gerhard Adler, London, 3 Bde., Olten,
1972 f. <K. Г. Юнг, Писма, изд. от Аниела Яфе в сътрудни­
чество с Герхард Адлер, Лондон, 3 тома, Олтен, 1972 и сл.>
Чернова Чернова на Liber Novus в ЮФА (Юнг - Фамилен архив)
Протоколи от разговори на Аниела Яфе с Юнг за
Спомени, сънища, размисли на Κ. Г. Юнг, Библиотека на
Конгреса, Вашингтон, окръг Колумбия
Спомени Спомени, сънища, размисли на Κ. Г. Юнг, записани и изда­
дени от Аниела Яфе, Цюрих/Дюселдорф, 1971 и сл. изд.
(15-о издание, 2007)
GW Κ. Г. Юнг, Събрани съчинения, 20 тома, изд. от Лили Юнг-
Меркер, Елизабет Рюф, Леони Цандер и др., Цюрих/
Дюселдорф, 1971 и сл. изд.
14 I LIBER NOVUS

JA Колекция Юнг, научноисторически колекции, архив на

Eidgenössische Technische Hochschule (ΕΤΗ) - Zürich
<Висшето федерално техническо училище (ВФТУ) -
Цюрих>
JFA (ЮФА) Юнг - фамилен архив (ЮФА)
NCB (АКБ) Архив Кери Бейнс, Съвременни медицински архиви,
Уелкъм Лайбръри, Лондон
PAP Протоколи на Сдружението за аналитична психология,
Психологически клуб - Цюрих
PZG Протоколи на Цюрихския психологически съюз,
Психологически клуб - Цюрих
Черна книга 2-7 Бележници на Юнг, в ЮФА
 I 15

За бе л е ж к а за н о м ери ра н е то н а с т ра н и ц и т е

Преминаването между калиграфския ръкопис на Юнг и отпечатания текст се

улеснява по следния начин:

В Liber Primus данните в страничните полета се отнасят до съответния фо-

лио-лист от факсимилето. Така например „fol. ii (v) / iii (г)“ означава, че отпе­
чатаният текст произхожда от Фолио ii, verso [гръб на фолио-лист ii] и Фолио
iii, recto [лице на фолио-лист iii] в калиграфския том. Смяната на страници се
указва на съответното място в текста с червена наклонена черта ( /) .

В Liber Secundus Юнг използва арабски цифри за номериране на страниците.

Числата в страничните полета отразяват съответните страници от факсими­
лето. Червената наклонена черта в текста и тук указва смяната на страниците.
16 I

Б ла го аА рн о с т и

Като се има предвид колко много непубликувани преписи на Червената

книга са в обращение, изглеждаше съвсем вероятно рано или кьсно, в една
или друга форма, тази творба да види бял свят. В следващото изложение бих
желал да благодаря на всички онези, които направиха възможно това исто­
рическо издание. Множество хора си сътрудничиха и всеки по свой начин
подпомогна неговото осъществяване.
Бившата Общност на наследници Κ. Г. Юнг (прекратена 2008 г.) през
пролетта на 2000 г., след усилени разисквания, реши да предостави творбата
за обнародване. От името на Общността Улрих Хьорни, бивш неин изпъл­
нителен директор и председател, а сега председател на нейния правоприем­
ник - Фондацията за творбите на Κ. Г. Юнг, се зае с планирането на проекта,
подкрепен от управителния съвет. Волфганг Бауман, председател в периода
2000-2004 г., през есента на 2000 г. подписа споразумението, с което рабо­
тата можеше да започне и Общността на наследниците пое преобладаващата
част от разноските. Фондацията за творбите на К . Г. Юнг изказва благодар­
ности: към цюрихския издател Хайнрих Цвайфел за неговите технически
съвети в подготвителния етап; към фонда „Доналд Купър" на швейцарското
Висше федерално техническо училище (ЕТН ) за щедрото му дарение; към
Ролф Ауф дер Маур за правните съвети и съдействие при сключване на дого­
вора; към Лео Ла Роза и Петер Фриц за помощта при преговорите.
В критичен момент през 2003 г. издателската работа беше подпомогната
от фондация „Богетте" и от анонимен дарител. След 2004 г. издаването се
подпомагаше от фондация „Филемон" - организация, учредена с едничката
цел да събира средства, тъй щото непубликуваните творби на Юнг да видят
бял свят. В тази връзка съм задължен на Стивън Мартин. Каквито и недоста­
тъци да има настоящото издание, обяснителният апарат и преводът нямаше
да достигнат сегашното си равнище без подкрепата на управителния съвет на
фондация „Филемон": Том Чарлсуърт, Гилда Франц, Джудит Харис, Джеймс
Холис, Стивън М артин и Юджийн Тейлър. Фондация „Филемон" благодари
за помощта на своите дарители, в частност на Каролин Грант Фей и Джудит
Харис, както и на Нанси Фърлоти и Лорънс де Розен за значимата подкрепа
на английския превод.
Работата ми над този проект не би била възможна, ако Меги Барън и
Химена Рьоли де Ангуло не бяха ми помогнали да преодолея безчислени пре­
пятствия. Тя започна с проучване на интелектуалната история около твор­
чеството на Юнг и бе спонсорирана от Уелкьм Тръст между 1993 и 1998 г.,
от Института за гранични на психологията дисциплини през 1999 г. и от
фондация „Солон" в периода 1998-2001 г. През цялото време Уелкъм Тръст
 БЛАГОДАРНОСТИ I 17

Център за история на медицината при Лондонския „Юнивърсити Колидж“

(бивш Уелкъм Институт за история на медицината) бе идеалната среда за
моето проучване. Договорни клаузи за поверителност възпрепятстваха об­
съждането на работата ми по този проект с приятели и колеги, затова съм им
благодарен за търпението през последните тринайсет години.
Между късната 2000 г. и ранната 2003 г. Общността на наследници К . L
Юнг подкрепи издателската работа, което даде начален тласък на проекта.
УлрихХьорни съдейства в различни аспекти на проучването и направи кори­
гиран препис на калиграфския том. Сузане Хьорни транскрибира Черните
книги на Юнг. Бяха организирани представяния пред членове на семейство
Юнг през 1999, 2001 и 2003 г., водени от Хелене Хьорни-Юнг (1999, 2001)
и от Андреас и Френи Юнг (2003). Петер Юнг даваше ценни съвети при
оформяне на намеренията за публикация и в ранните етапи от издателската
работа. Андреас# Френи Юнг помагаха по време на безбройните посещения
за справки из книгите и ръкописите в библиотеката на Юнг, а Андреас Юнг
предоставяше неоценими сведения от семейните архиви на Юнг.
Това издание бе осъществено чрез Нанси Фърлоти, Лари и Сандра Вигън,
които ме заведоха при Джим Меърс в „Нортън“ виновникът за факсимилното
издание наЛари-Вигъновия Сън - този съвременен Liber Novus. Започнатото
дело не можеше да намери по-добър редактор от Джим Меърс. Замисълът
и оформлението на проекта се сблъскаха с безбройни проблеми, за които
Ерик Бейкър, Лари Вигън и Ейми Ву намираха елегантни решения. Керъл
Роуз бе неуморна и непрестанно бдителна при проверката на текста. Остин
О Дрискъл беше постоянно на разположение. Калиграфският том бе скани­
ран от Хю Милстейн и Джон Супра от „ Диджитъл Фюжън“. Грижливата им
и прецизна работа (фокусиране чрез сонар) съответстваше на грижливостта
и прецизността в калиграфията на Юнг, така старото и новото се сляха по
забележителен начин. Денис Савини предостави фотографското си студио
за сканирането. Нанси Фрийман, Серджо Брунели и техните колеги от печат­
ницата на „Мондадори“ си дадоха много труд, докато се уверят, че творбата е
отпечатана в съответствие с възможно най-високите технически стандарти.
След 2006 г. към мен се присъединиха преводачите Марк Кибърц и
Джон Пек и това сътрудничество се превърна в приятно въведение в изку­
ството на превода. Редовните ни конферентни разговори предоставяха чу­
десна възможност за обсъждане на текста на микроскопско равнище, а ху­
морът привнасяше така необходимата лекота към непрестанното потапяне
в духа на бездната. Техният принос в късните етапи от издателската работа
е неоценим. Джон Пек изнамери редица значими алюзии, които бяха извън
обсега ми на познание. Благодаря на Кристиане Нойен за многобройните
коректури и за ценните редакторски указания при обработката на немското
18 I LIBER NOVUS

издание. Благодарен съм на Ернст Фалцедер за четенето из основи и за по­

правянето на преводите във въведението и бележките. Благодарности не на
последно място и към У фих Хьорни за старателната проверка и корекция на
преведените бележки.
Химена Рьоли де Ангуло, Хелене Хьорни Юнг, Пиер Келер и покойният
Леонхард Шлегел ми разказаха ключови спомени за атмосферата в кръга на
Ю нг и за числящите се към него личности през двайсетте. Леонхард Шлегел
ми даде задълбочен поглед върху дадаисткото движение и стълкновенията
между изкуство и психология по онова време.
Ерик Хорнунг ме консултира във връзка с древноегипетските препрат­
ки. Феликс Валдер извърши цифрово увеличение на изображение 155. У фих
Хьорни разчете надписите със ситен шрифт, а Гай Атъуел разпозна надпи­
са на арабски език. Улрих Хьорни предостави препратки към литургията на
М итра (бел. 5, стр. 508). Дейвид Осуалд посочи Mutus Liber като възможна
референция на Ю нг в бел. 310 (стр. 387). Томас Файткнехт насочи внима­
нието ми към книжата на Дж. Б. Ланг и ми помогна с разчитането им. Стивън
Мартин набави писмата на Ю нг до Дж. Б. Ланг. Пол Бишъп, Уенди Донигър,
Ернст Фалцедер и Рейчъл Макдермот с готовност се отзоваваха по всякакви
въпроси.
Искам да благодаря на Ернст Фалцедер за препратката в бел. 145 на стр.
67, за транскрибирането на писмата на Щокмайер до Юнг и за подробното
коригиране на преводите във въведението и бележките на немското издание.
Благодарен съм на Фондацията за творбите на Κ. Г. Юнг и на литератур­
ната агенция на Паул и Петер Фритц за позволението да цитирам непублику­
вани ръкописи и кореспонденции на Юнг, а на Химена Рьоли де Ангуло - за
разрешението да цитирам откъси от писмата и дневниците на Кери Бейнс.
Отговорността за съставителството на текста, за въведението и за пояс­
нителния апарат си остава моя. Също като магарето на стр. 125 (бел. 27),
най-сетне съм радостен, че мога да снема от гърба си тоя товар.

Сону Шамдасани
 I 19

Б ел еж ка на преводача към бъ лга рски я чи та тел

Психологическите съчинения на Карл Густав Юнг се превеждат и четат на бъл­

гарски език вече над четвърт век. Началото на целенасочената им рецепция бе
поставено с Критически речник на аналитичната психология на Κ. Г. Юнг от
Самюелз, Шортър и Плаут (ЕА, Плевен, 1993, превод Марина Бояджиева), из­
даден заедно с тритомника К . Е Юнг. Избрано (I и II том, ЕА, Плевен, 1993;
III том, ЕА, Плевен, 1994, всички в превод на Марина Бояджиева). Тези първи
опити, макар и направени с посредничеството на английския език, въведоха в
българския език термини като анима, анимус, архетип, сянка, персона, енан-
тиодромия, индивидуация, колективно несъзнавано, сизигия, синхроничност,
цялостна личност, без които аналитичната психология на Юнг е немислима и
непроизносима.
Последваха ги пълни преводи от първообразния немски език на основ­
ни творби като Е1сихологически типове (1995), Еон (1995), Отговор на Иов
(1997), Психология и алхимия (2001), Mysterium Coniunctionis (I част - 2003; II
част - 2004), Символи на промяната (2006), Психология на източната религия
(2014), Психология на западната религия (2015) и др. Така постепенно на бъл­
гарски език проговарят почти всички по-значими произведения на Юнг, което
съгражда основата за българско издание на неговите събрани съчинения в не­
далечно бъдеще.
Преводът на Liber Novus се оказа пореден повод за размисъл над устано­
вения в последния четвърт век подход към сърцевинното понятие в психоло­
гията на Κ. Г. Юнг - das Selbst През 1993 г. (в горецитираните преводи на М.
Бояджиева) този термин е пренесен в българския език със словосъчетанието
„цялостна личност". В последвалите преводи изразът е възприет било безкри­
тично, било с известни колебания (напр. чрез поставяне на първообразния нем-
скоезичен термин в скоби след споменатото словосъчетание - вж. напр. Κ. Г.
Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира
Михайлова, стр. 468,542, - респ. чрез въвеждане на бележки подчерта, в които
се предлага „цялостна личност“ да се замени с първобразната дума Selbst, която
да остане непреведена по аналогия с анимус, персона и т.н. - вж. бел. на стр.
109 в: К. Е Юнг, Отговор на Иов, ЕА, Плевен, 1997, превод Стефан Шаранков).
Тези колебания сочат, че независимо от на пръв поглед консенсусната си упо­
треба, изразът „цялостна личност“ в недостатъчна степен съответства на ори-
гиналното понятие.
Оставям настрана възраженията към този израз, тъй като тяхното изброя­
ване тук ми се струва неуместно, и се присъединявам към онези гласове, които
считат превода на das Selbst като „цялостна личност“ за недостатъчно удовлет­
ворителен спрямо смисъла, вложен от Юнг в това понятие.
20 I LIBER NOVUS

Найгранната дефиниция за das Selbst е формулирана от Юнг през 1921 г. в

Психологически типове (в последващия цитат преднамерено оставям термина
непреведен):

Доколкото обаче Азът е само средоточието на моето съзнателно поле, той не е

тъждествен с целостта на моето психе, а представлява само комплекс помежду
други комплекси. Затова правя разлика между Аз и Selbst, при която Азът е
само субектът на моето съзнание, а das Selbst е субектът на моето цялостно, в
това число и на моето несъзнавано, психе. В този смисъл das Selbst представ­
лява една (идеална) величина, която обема в себе си и Аза. Das Selbst се явява
в несъзнаваното въображение във вид на висшестояща или идеална личност,
подобно на Фауст на Гьоте и Заратустра на Ницше.“ <Срв. Κ. Г. Юнг, Психоло­
гически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайло­
ва, стр. 468.>

От определението личи, че понятието Selbst обозначава центъра на цялост-

ната психика, съдържащ в себе си съзнателния Аз. Под формата на личност
обаче (висшестояща или идеална) das Selbst е само феномен в несъзнаваното
въображение, т.е. конкретната личност е само символ, фантазно проявление на
непознаваемия по същината си и в своята цялост архетип.
По-късно, в семинар, проведен през 1936 г., Юнг споделя свои размисли
върху употребата на същата дума в Тъй рече Заратустра от Ницше:

Мислех, че Ницше има предвид своего рода нещо в себе си [Ding an sich] зад
психологическия феномен. [...] И тогава осъзнах, че той е създал понятие за
Selbst по подобие на източното понятие, това беше идеята за атман. <Вж. бел.
29 на стр. 426. >

В Психология и алхимия Юнг пояснява, че е избрал този израз [Selbst], тъй

като „от една страна е достатъчно определен, за да служи като понятие за чо­
вешката цялост, от друга страна пък е достатъчно неопределен, за да изрази
неописуемостта и неопределяемостта на целостта. [...] В научната езикова упо­
треба Selbst не указва нито към Христос, нито към Буда, а към съвкупността от
такива образи, всеки от които е символ на Selbst.“ (Срв. Κ. Г. Юнг, Психология и
алхимия, ЕА, Плевен, 2001, превод Стефан Шаранков, стр. 57-58.)

Докато превеждах текста на Liber Novus, постепенно осъзнах, че изразът

„цялостна личност“ не е в състояние адекватно да отрази първообразното по­
нятие на Юнг, което в първите години на създаване на Червената книга е заим­
ствано от Ницше и към онзи момент все още се намира в процес на асимилира-
не за нуждите на възникващата аналитична психология. Стори ми се неудачно
да настанявам в български изречения немската дума Selbst, още по-неподходя-
 БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА I 21

що ми изглеждаше да я кирилизирам като „зелбст" а се оказа, че поради чуж-

доезиковия си произход и средния си род тя никак не се поддава на членуване.
Съобразих, че в своите англоезични лекции Юнг е превеждал термина като Seif,
следователно самият той е считал, че всеки език, различен от немския, има рав­
ностойни права да създаде свое собствено психологическо понятие за Selbst
Тъкмо това са направили разноезичните преводачи - френският термин е Soi,
италианският - Se, испанският - Si-mismo, португалският - Si mesmo, шведски­
ят - Självet, руският - самость и т.н. Безспорно най-близка до българския език
е руската дума самость, която поражда силно изкушение да бъде осиновена,
естествено с неминуемата за съвременния ни правопис жертва на мягкий знак.
Но въпреки привидната си родственост руската дума (чието първоначално зна­
чение в руския език е „самомнение, егоизъм" но е възприета и като преводно
съответствие на юнгианския термин Selbst) би си останала чуждица, не по-раз-
лична от която и да е друга, привнесена от немски, английски или какъвто и да
е трети език, и поради това изначално несъчетаема с взаимоподхранващата се
тъкан на българската словесност. Сред най-логичните преводачески решения е
субстантивирането на възвратното лично местоимение себе (си) и снабдяване­
то му с главна буква, така че Selbst да се преведе като Себе. Не възприех такъв
подход, за да не допусна неволно смесване между юнгианския психологически
термин Selbst и антропософското понятие Geistselbst, традиционно превежда­
но като Дух-Себе, тъй като последното обозначава овладяването на астралното
тяло от Аза (срв. напр. Рудолф Щайнер, Духовните йерархии и тяхното отра­
жение във физическия свят, АИ „Даскалов" Ст. Загора, 1999, превод Димитър
Димчев, стр. 74) и в този смисъл съответства на санскритската дума манас,
която в различните школи на древноиндийската философия по разнообразен
начин се осмисля като ум, разсъдък, способност за съждение, дори разум, но
никога не се отъждествява с понятието атман, обозначаващо субективното на­
чало на абсолюта, осъзнаващ собственото си битие.
Ето защо се обърнах към наличните български преводи на Тъй рече
Заратустра с намерение да извлека от тях търсената дума, облягайки се на
традицията и наред с това създавайки аналогична българоезична приемстве­
ност като тази между Ницше и Юнг. Сравнявайки преводаческите решения на
Мара Белчева („същина"), Николай Райнов („самосъщие") и Жана Николова-
Гълъбова („себесъщност"), не съумях да избера нито едно от тях. Последните
две обаче се съчетаха в неочаквана сплав и така възникна думата себесъщие.
След множество обсъждания с моите научни редактори Валерия Дилова, бивш
председател, и д-р Владимир Симов, бивш зам.-председател на Българското об­
щество по аналитична психология „К. Г. Юнг", в крайна сметка се обединихме
около тази дума. Преценихме, че тя не само съответства на амбивалентния кри­
терий, въведен от Юнг в горецитирания откъс от Психология и алхимия, но и по
ненадейно сполучлив начин се съотнася към съществителното име единосъщие,
22 I LIBER NOVUS

предназначено в християнското богословие да определи вътрешнотроичното

единство на божествените ипостаси, но и да примири разделението между
двете природи на Христос. Двете думи - себесъщие и единосъщие - оформят
двойка по подобие на санскритските атман/брахман. Самият Юнг в някои
свои съчинения превежда латинския термин „индивидуация“ с немската дума
Selbstverwirklichung (себеосъществяване). Според дефиницията за „индиви­
дуация“ в Психологически типове, „процесът на индивидуация (т.е. пътят на
себеосъществяването) представлява най-общо процес на формиране и обосо­
бяване на отделни същества, а по-специално развитието на психичния инди­
вид като същество, различаващо се от общото, от колективната психология.“
(Срв. Κ. Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод
Красимира Михайлова, стр. 490.) Доколкото антиципираната цел в процеса
на индивидуация [individuatio] е das Selbst, преводът на латинската и немската
думи на български език хвърля неочаквана светлина върху тази мисъл - целта по
пътя на себеосъществяването е себесъщието.
С въвеждането в този превод на ново българско съответствие на das Selbst
не се опитвам да убедя привържениците на словосъчетанието „цялостна лич­
ност“, че трябва да изоставят пристрастията си. Причината да заменя очаква­
ния от всички израз „цялостна личност“ със „себесъщие“ се корени изцяло в
потребността от стилистично подходяща дума, която да съумее да се вплете в
тъканта на Червената книга. Изразът „цялостна личност“ по мое мнение се ока­
за неподходящ да изпълни тази задача, но всеки, който не споделя това мнение,
е свободен в хода на четенето да замества възприетия от мен превод с предпо­
читания от него вариант.

В текста на Liber Novus, а също и в множество бележки под черта, се сре­

щат пространни библейски цитати, следващи Лутеровата Библия. Изправен
пред необходимостта да избера на кой от съществуващите български преводи
да се позова, в крайна сметка реших, че най-подходящ за предаване на авто-
ровата мисъл е новобългарският превод в цариградското издание (1871) на
Библията, извършен със съвместните усилия на Константин Фотинов, Петко
Р. Славейков, Христодул Костович Сичан-Николов и със сътрудничеството
на д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг, станал популярен през Възраждането и
в ранните следосвобожденски десетилетия като „цариградският превод“ или
„Славейковата Библия“. Този превод е възпроизведен тук по виенското издание
от 1885 г., като е следван автентичният му правопис. Причините за избора ми
са множество, но най-важните от тях са следните:

1) Цариградският превод на Библията е не само първият, но и единственият

цялостен превод на новобългарски език към началото на XX век, когато е
писана Червената книга.
 БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА I 23

2) С появата на цариградския превод на Библията се преустановява борбата

за надмощие между различните български говори и се установява норма­
та на литературния език.
3) Словното богатство на цариградския превод е в основата на българския
език, на който се пише и говори през първите три десетилетия на XX век,
т.е. именно в периода, когато Юнг пише Liber Novus.

Особеният приповдигнат стил, а по-точно е да се каже стилове, на

Червената книга, наподобяващ/и на места старозаветните пророци, на други
места Ницшевия Заратустра, понякога Гьотевия Фауст или дори ДантевияАд,
изиска създаването и поддържането на преднамерено отстояние спрямо съвре­
менния език, и то не само в лексикално, но и в синтактично отношение. Тази
необходимост допълнително обоснова избора на цариградския превод.
Все пак библейските цитати са поднесени и във втори вариант - в издание­
то на Св. Синод на Българската православна църква от 1925 г. с осъвременен
правопис, за да бъде обезпечена възможността за по-безпрепятствено възприе­
мане на цитираните в книгата текстове, както и за по-голямо удобство на онези
читатели, които са свикнали с тази преводна версия.

Авторските текстове на Сону Шамдасани - благодарностите, въведението

и бележката от съставителя - са преведени от английски език, а доколкото в тях
се съдържат цитати, чийто първообразен език е немски, тези цитати са преве­
дени от оригинала.
Навсякъде в текста, където са цитирани произведения на Юнг или на други
автори, заглавията им са посочени в оригинал и в превод на български език, а
доколкото са ми били известни цялостни български преводи на тези произве­
дения, те са посочени в отделни бележки на преводача, оградени с ъглови ско­
би - <>. Навсякъде, където не се позовавам изрично на преводи, извършени от
други преводачи, отговорността за поднесената българска версия на съответ­
ния текст си остава моя.
Цитираните в текста заглавия на книги са изписани в курсив, а заглавията
на студии, статии, части или глави от книги са поставени в кавички.
Текстовете и номерацията на бележките под линия следват цитираното
немскоезично издание на Liber Novus, в което на отделни места те се различават
от бележките в англоезичното издание.

Пламен Хаджийски
24 I LIBER NOVUS

Настоящото издание не съдържа факсимиле на изображенията и ориги­

налния ръкопис на Юнг, а възпроизвежда немскоезичната текстова версия на
Червената книга, озаглавена Das Rote Buch - Der Text, съдържаща улесняващи
препратки към изображенията и ръкописа. Така, докато всички се надяваме на
едно бъдещо издание на Liber Novus, включващо и фототипния авторов ръко­
пис, онези от читателите, които разполагат с факсимилето, издадено на немски,
английски или друг език, вече ще имат възможността да го съпоставят с настоя­
щия български превод на пълния текст.
юнг
к г

Ч ервената
КНИГА
LIBEF^NOVUS
 I 27

L ib e r Novus:
„Ч е р в е н а т а к н и г а “ н а Κ. Г. Ю н г1

Сону Шамдасани

Κ. Г. Юнг е всепризнат като водеща фигура в съвременната западна мисъл,

а творчеството му продължава да разпалва спорове. Той играе съществена
роля в оформянето на съвременната психология, психотерапия и психи­
атрия и огромна международна колегия от аналитични психолози упражня­
ва професията си под неговото име. Творчество му обаче е оказало още по-
голямо влияние извън професионалните кръгове - Юнг и Фройд са първите
две имена, които идват някому наум, стане ли дума за психология; техните
идеи са широко разпространени в изкуството, хуманитаристиката, киното и
популярната култура. Юнг е също така считан за един от вдъхновителите на
Ню Ейдж движението. Ето защо е изумително да осъзнаеш, че книгата, която
е в сърцевината на неговото дело, върху която е работил над шестнайсет го­
дини, се публикува едва сега.
Едва ли има много други непубликувани творби, които да са породили
толкова дълготрайни последици върху обществената и интелектуалната ис­
тория на XX век, като Червената книга или Liber Novus (Нова книга) на Юнг.
Сочена от Юнг за ядро на късните му произведения, тя отдавна е призната за
ключа към разбирането на техния произход, но, ако не броим няколко маме­
щи надниквания, досега оставаше недостъпна за изследване.

1 Последващият текст се опира, на места и буквално, върху възстановката за възниква­

нето на психологията на Юнг, съдържаща се в книгата ми Jung and the Making of Modern
Psychology. TheDream ofa Science (Cambridge, 2003) <Юнг и създаването на съвременната
психология. Мечтаната наука (Кеймбридж, 2003)>. Юнг е наричал книгата си както
Liber Novus <лат.: Нова книга>, така и Das Rote Buch <нем.: Червената книга>, като с
второто си име тя е станала общоизвестна. Тъй като има данни, че първото е нейното
действително заглавие, нататък употребявам него с цел единство и последователност
на изложението.
28 I LIBER NOVUS

Културният м о м ент

Първите две десетилетия на двайсети век са свидетели на голям брой екс­

перименти в областта на литературата, психологията и изобразителното
изкуство. Писателите се опитват да отхвърлят ограниченията на същест­
вуващите условности, за да изследват и пресъздадат пълния обхват от
вътрешни опитности - сънища, видения и фантазии. Експериментира се
с нови форми и стари форми се прилагат поновому. През автоматичното
писане на сюрреалистите до готическите фантазии на Густав М айринк пи­
сателите влизат в досег и сблъсък с изследванията на психолозите, заети с
подобни проучвания. Художници и писатели си сътрудничат в опитите да
открият нови форми за изобразяване и описване, нови съчетавания на об­
раз и текст. Психолозите са в търсене да надхвърлят пределите на философ­
ската психология и се заемат да изследват предмета си като художници и
писатели. Не съществуват отчетливи деления между литература, живопис
и психология; писатели и художници заимстват от психолозите и обрат-
но. М нозина значими психолози като Алфред Бине и Шарл Рише пишат
драматургични и художествени произведения, често пъти под измислени
имена, като темите им отразяват тези на „научните“ им съчинения.2 Густав
Фехнер, един от основателите на психофизиката и експерименталната пси­
хология, описва душевния живот на растенията и Земята като син ангел.3
Междувременно писатели като Андре Брьотон и Филип Супо усърдно
четат и ползват произведенията на парапсихолози и психопатолози като
Фредерик Майърс, Теодор Флурноа и Пиер Ж ане. У. Б. Йейтс си служи със
спиритическо автоматично писане, за да съчини в своето Видение4 поетич­
на психокосмология. Навсякъде се търсят нови форми за изобразяване
на проявите на вътрешния опит с цел духовно и културно обновление. В
Берлин Хуго Бал отбелязва:

2 Вж. Jacqueline Carroy, Les personalitis multiples et doubles: entre Science et fiction (Paris:
PUF, 1993) <Жаклин Карой, Множествените и раздвоените личности: между наука и
измислица (Париж: PUF, 1993)>.
3 Вж. Gustav Theodor Fechner, The Religion ofa Scientist, ed. and tr. Walter Lowrie (New York;
Pantheon, 1946) < Густав Теодор Фехнер, Религията на един учен, съст. и пр. Уолтър
Лоури (Ню Йорк, Пантеон, 1946) >.
4 Вж. Jean Starobinski, „Freud, Breton, Myers“ in L ’oeil vivant II: La relation critique (Paris:
Gallimard, 1970) <Жан Старобински, „Фройд, Брьотон, Майърс“, в: Живото око II:
Критичната връзка (Париж: Галимар, 1970)> и W. В. Yeats, AVision (London: Werner
Lowrie, 1925) <У Б. Йейтс, Видение (Лондон: ВернерЛори, 1925)>. Юнг е притежавал
екземпляр от втората книга.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 29

Така изглеждат светът и обществото през 1913 г. - животът е напълно за­

плетен и овързан. Своеобразен стопански фатализъм властва и вменява
всекиму, все едно дали се противи, определена функция и заедно с нея своя
интерес и своя характер. Църквата се счита за „фабрика за спасение“ със
занижено значение, литературата - за предпазен вентил. [...] Но най-живо-
трептящият въпрос денем и нощем е следният: съществува ли някъде някак­
ва власт, достатъчно силна и преди всичко достатъчно жизнена, че да овла­
дее това положение? И ако няма такава, как може човек да му се изплъзне?5

Насред тази културна криза Юнг замисля да предприеме разгърнат екс­

периментален процес със самия себе си, чийто резултат е Liber Novus, психо­
логическо произведение в литературна форма.
Днес сме застанали от другата страна на вододела между психология и
литература. Да обсъждаме Liber Novus днес ще рече да разискваме творба,
чието възникване е било възможно само преди установяването на тези гра­
ници. Нейното изследване помага да се разбере как са се появили границите.
Но първо може би ще попитаме

К о й е К. Г. Ю нг?
Юнг е роден през 1875 г. в Кесвил, на езерото Констанс. Семейството му се
премества в Лауфен, при водопада на Рейн, когато той е на шестмесечна въз­
раст. Има по-малка сестра. Баща му е пастор в Швейцарската реформистка
църква. Към края на живота си Юнг пише спомени, озаглавени „За началните
събития в моя живот“, впоследствие включени в Спомени, сънища, размисли в
силно редактиран вид.6 В този текст той разказва ключови събития, довели
го до психологическото поприще. Спомените с техния фокус върху значими
детски сънища, видения и фантазии могат да бъдат разглеждани като въведе­
ние в Liber Novus.

5 Hugo Ball, Die Flucht aus der Zeit (Tagebuch), hg. von Bernhard Echte, Zürich, 1992, S. 11
<Хуго Бал, Бягство от времето (дневник), изд. от Бернхард Ехте, Цюрих, 1992, стр.
11>.
6 За това как те погрешно са били взети за автобиография на Юнг вж. моята книга Jung
StrippedBare by His Biographers, Even (London, Kamac, 2004), ch. I: ,,‘How to catch the bird’:
Jung and his first biographers“ <Сону Шамдасани, Юнг, разголен и от своите биографи
(Лондон, Карнак, 2004), гл. 1: „Как да хванеш птицата: Юнг и първите му биографи“>.
Вж. също Alan Elms, „The auntification ofjung“ in: UncoveringLives: The Uneasy Alliance of
Biography and Psychology (New York: Oxford University Press, 1994) <Алън Елмс, „Фри­
зирането на Ю нг“, в: Да разкриеш живот: нелекият съюз между биография и психология
(Ню Йорк, Оксфорд Юнивърсити Прес, 1994)>.
30 I LIBER NOVUS

В първия сън той стои на поляна, на която има оградена с камъни дупка
в земята. Вижда стълби, слиза по тях и се озовава в някаква стая, в която на
златен трон седи нещо като дънер от човешка кожа и плът с око на темето.
В тоя миг чува как гласът на майка му казва, че това е „човекоядецът“. Не е
сигурен дали тя има предвид, че това нещо действително яде деца, или пък
че прилича на Христос. Този образ дълбоко повлиява върху представата му
за Христос. Години по-късно осъзнава, че в действителност нещото е пе­
нис, а още по-късно, че фигурата е ритуален фалос и обстановката изобра­
зява подземен храм. Започва да схваща съня като посвещаване „в тайните на
земята“7.
В детството си Ю нг преживява редица зрителни халюцинации.
Изглежда, че притежава способност да ги предизвиква волево. На семинар
през 1935 г. си спомня как като малко момче толкова се взирал в портрета
на дядо си по майчина линия, че накрая „видял“ дядото да слиза по стъл­
бите.8
Един слънчев ден, когато е на дванайсет години, Юнг върви по
Мюнстерплац в Базел и се любува на слънчевите отражения по новонареде-
ните гледжосани керемиди върху покрива на катедралата. Тогава го спохож-
да ужасна греховна мисъл, която той отпъжда. Няколко дни наред пребивава
в силна тревога. Накрая, след като се самоубеждава, че сам Бог му внушава
тази мисъл, точно както сам Бог е този, който е поискал Адам и Ева да съгре­
шат, се предава на мисълта и вижда как седналият на престола си Бог пуска
над катедралата чудовищни купчини лайна, които срутват новия покрив и
разрушават сградата. Вследствие на това Юнг се изпълва с неизпитвано до­
тогава чувство на блаженство и облекчение. Смята, че това е пряко преживя­
ване на „живия Бог, който в своето всемогъщие и свобода стои над библията
и църквата“9. Усеща се сам пред Бога и счита, че в този миг е станал за първи
път истински отговорен. Осъзнава, че се касае за тъкмо такова пряко и не­
посредствено преживяване на живия Бог, стоящ отвъд църквата и библията,
каквото баща му никога не е имал.
Чувството, че е избран, в деня на първото му причастие го довежда до
окончателна раздяла с илюзиите спрямо църквата. Убеждавали го колко ве­
лико преживяване го чака. Вместо това - нищо. Стига до извода: „За мен това

7 Erinnerungen, S. 21 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА,

Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 12>.
8 Срв. „Über Grundlagen der Analytischen Psychologie. 5. Vorlesung“ <„3a основите на
аналитичната психология. Пета лекция“>, in: GW 18/1, § 397.
9 Erinnerungen <Спомени>, S. 46 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, раз­
мисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 36>.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 31

не беше религия, а липса на Бог. Църквата беше място, което нямаше защо
повече да посещавам, за мен там нямаше живот, а само смърт/40
По това време Юнг започва ненаситно да чете и е особено поразен от
Гьотевия Фауст. Поразява го фактът, че във фигурата на Мефистофел Гьоте
взема дявола на сериозно. Сред философите е впечатлен от Шопенхауер, кой­
то признава съществуването на злото и огласява страданията и нещастията
в света.
Юнг има чувството, че живее в два различни века и изпитва силна ностал­
гия по осемнайсети век. Чувството му за двойственост добива израз в две ре­
дуващи се личности, наименувани №1 и №2. Личност №1 е четящият романи
ученик от Базел, а личност №2 се отдава на религиозни размишления в уеди­
нение, в неразривно общение с природата и всемира. „Божественият свят" е
нейната обител. Тази личност се усеща много по-действителна. Личност №1
иска да се освободи от тъгата и самотата на личност №2. Когато личност №2
се появява, усещането е сякаш някакъв отдавна мъртъв, но вечно присъст­
ващ дух влиза в стаята. №2 е с неопределен характер. Свързва се с история­
та, в частност със Средновековието. №2 гледа на №1, с неговите слабости и
недостатъци, като на спътник, когото се налага да търпи. Взаимодействието
продължава през целия живот на Юнг. Според неговото виждане всички сме
такива - част от нас живее в настоящето, а другата ни част е свързана с отми­
налите векове.
Когато наближава време да избира кариера, конфликтът между двете
личности се засилва. №1 иска да се посвети на естествените науки, а №2 - на
хуманитарните. Тогава Юнг бива споходен от две решаващи съновидения.
В първото той върви през тъмна гора покрай Рейн. Натъква се на гробищна
могила и започва да копае, докато не открива останки от праисторически жи­
вотни. Този сън пробужда в него желание да научи повече за природата. Във
второто съновидение той се намира в гора, прорязана от потоци. Стига до
кръгло езерце, обградено от гъста подводна растителност. Във вира той виж­
да прекрасно създание - огромна радиолария. Подир тези сънища той взема
решение в полза на естествените науки. За да осигури прехраната си, избира
да следва медицина. След това вижда друг сън. Намира се на непознато мяс­
то, обвито в мъгла и върви бавно срещу вятъра. Пази малка свещичка да не
угасне. Вижда голяма черна фигура да приближава заплашително. Събужда
се и осъзнава, че фигурата е всъщност сянката, хвърлена от свещта. Според
него №1 в съня е държащият свещта, а №2 го следва като сянка. Приема това
за знак, че трябва да продължава напред като №1 и да не поглежда назад към
света на №2.

10 Ibid., S. 61 <пак там, срв. стр. 50>.

32 I LIBER NOVUS

В студентските му години взаимодействието на двете личности не прес­

тава. Наред с медицинските лекции Юнг се посвещава на интензивно извън-
класно четене, особено на Ницше, Шопенхауер, Сведенборг11 и на писатели
спиритисти. Тъй рече Заратустра на Ницше силно го впечатлява. Чувства, че
собствената му личност №2 съответства на Заратустра и се бои да не би лич­
ност №2 да е също тъй болнава.12Като студент участва в полемичен кръжок -
обществото „Цофингия“ в което изнася беседи по такива теми. Особено за­
интригуван е от спиритизма, тъй като изглежда, че спиритистите използват
научни методи, за да изследват свръхестественото и да докажат безсмъртие­
то на душата.
Втората половина на деветнайсети век става свидетел на появата на
съвременния спиритизъм, завладял Европа и Америка. Посредством спи­
ритизма се изпада в трансови състояния с придружаващите ги явления -
трансова реч, глосолалия, автоматично писане и гадаене с кристално къл­
бо. Спиритическите феномени привличат вниманието на водещи учени
като Крукс, Цьолнер и Уолъс, както и на психолози, в т.ч. Фройд, Ференци,
Блойлер, Джеймс, Майърс, Жане, Бергсон, Стенли Хол, Шренк-Нотцинг,
Мол, Десоар, Рише и Флурноа.
По време на следването си в Базел Юнг и колегите му участват в сеан­
си. През 1896 г. се заемат с дълга поредица от сеанси с неговата братовчедка
Хелене Прайзверк, която изглежда да притежава способности на медиум.
Юнг открива, че по време на транс тя се превръща в различни личности,
както и че той би могъл да призовава тези личности чрез внушение. Явяват
се мъртви сродници и тя напълно се превъплъщава в тях. Хелене разказва за
свои предишни прераждания и развива мистична космология, представена

11 Емануел Сведенборг (1688-1772) е шведски учен и християнски мистик. През 1743 г.

той преживява религиозна криза, описана в неговия Сънищен дневник. През 1745 г. го
спохожда видение на Христос. След него посвещава живота си на това да разказва какво
е чул и видял в Небето и Ада и какво е научил от ангелите, както и да тълкува вътреш­
ния и символичен смисъл на Библията. Сведенборг твърди, че Библията притежава
две смислови равнища: едно физическо - буквално и едно вътрешно - духовно. Тези
равнища са свързани посредством съответствия. Възвестява пришествието на „нова
църква“, която ще отразява новата духовна ера. Според Сведенборг, човек по рождение
придобива от родителите си злини, загнездени в естествения човек, който е диамет­
рално противоположен на духовния човек. Човекът се стреми към Небето и не може
да го достигне, освен ако не се подложи на духовно обновление и не се възроди. Пътят
към това минава през благочестивост и вяра. Вж. Eugene Taylor, „Jung on Swedenborg,
redivivus“ JungHistory сЮджийн Тейлър, „Юнг за възродения Сведенборг“, Историята
на Юнг>, 2, 2 (2007), рр. 27-31.
12 Срв. Erinnerungen <Спомени>, S. 109 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,
размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 98 >.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 33

чрез мандала.13 Нейните спиритически откровения продължават, докато не

я хващат да подправя явяванията на духове с физически средства и сеансите
се преустановяват.
Четейки през 1899 г. Учебника по психиатрия на Крафт-Ебинг, Юнг осъ­
знава, че неговото призвание е психиатрията, в която се сливат интереси­
те и на двете му личности. Той претърпява нещо като обрат в посока на ес-
тественонаучната рамка. Завършвайки следването си по медицина, в края на
1900 г. заема поста на помощник-лекар в болница „Бургхьолцли“. Болницата
е напредничава университетска клиника, ръководена от директора Ойген
Блойлер. В края на XIX век множество личности правят опити да поставят
основите на нова научна психология. Твърди се, че превръщането на психо­
логията в наука чрез въвеждането на научни методи би довело до револю­
ция във всички предходни форми на човешката мисъл. Новата психология
обещава да доведе - ни повече, ни по-малко - до завършека на научната
революция. Благодарение на Блойлер и на неговия предшественик Аугуст
Форел психологическите изследвания и хипнозата играят значителна роля в
„Бургхьолцли“.
Докторската дисертация на Юнг е посветена на психогенезиса на
спиритическите феномени под формата на анализ на сеансите с Хелене
Прайзверк.14 Докато първоначалният му интерес в нейния случай изглежда
е бил насочен към вероятната истинност на нейните спиритически прояв­
ления, междувременно той проучва произведенията на Фредерик Майърс,
Уилям Джеймс и особено на Теодор Флурноа. В края на 1899 г. Флурноа
издава свое изследване на медиум с име Хелън Смит, което се превръща в
бестселър.15 Новостта в изследването на Флурноа се състои в това, че той
подхожда към случая изцяло от психологическа гледна точка като способ
за осветляване на подпраговото съзнание. Работата на Флурноа, Фредерик
Майърс и Уилям Джеймс довежда до решаващ прелом. Те поддържат тезата,
че независимо от валидността на така наречените спиритически опитности,
такива експерименти дават възможност задълбочено да се вникне в строежа
на подпраговите процеси и по този начин в човешката психология въобще.
Чрез тях медиумите добиват важност като субекти на новата психология.
Преломът във възгледите води до това, че методите, използвани от медиуми­
те - автоматичното писане, трансовата реч и гадаенето с кристално кълбо -

13 Срв. GW I, § 66, фиг. 2.

14 Zur Psychologie und Pathologie sogenannter okkulter Phänomene: Eine psychiatrische Studie <3a
психологията и патологията на така наречените окултни явления: една психиатрична
студия>, in: G W I, §§ 1-150.
15 Theodore Flournoy, Des Indes ä la planete Mars, Paris, 1900 <Теодор Флурноа, От Индия
до планетата Марс, Париж, 1900>.
34 I LIBER NOVUS

се възприемат от психолозите и стават популярни способи за експеримен­

тално изследване. В психотерапията Пиер Ж ане и М ортън Принс използват
автоматичното писане и гадаенето с кристал като методи за разбулване на
скрити спомени и подсъзнателни идеи-фикс. Автоматичното писане извежда
наяве субличности и прави възможен диалога с тях.16За Ж ане и Принс целта
на подобни практики е да се възстанови личностната цялост.
Юнг е толкова обсебен от книгата на Флурноа, че предлага да я преведе на
немски, но Флурноа вече си имал преводач. Ясно личи влиянието на тези из­
следвания върху дисертацията на Юнг, в която той подхожда към случая изця­
ло от психологическа гледна точка. Съчинението на Юнг се придържа съвсем
точно към образеца на Флурноа в книгата му От Индия до планетата Марс
както по сюжет, така и при тълкуването на психогенезиса в спиритическите
небивалици на Хелене. Дисертацията на Юнг издава също така похвата да се
използва автоматичното писане като метод за психологическо проучване.
През 1902 г. той се сгодява с Ема Раушенбах, впоследствие двамата
сключват брак и имат пет деца. До този момент той си е водил дневник. Един
от последните записи с дата от май 1902 г. гласи: „Вече не съм сам със себе
си и това плашещо-прекрасно чувство за самота се поддава на извикване в
паметта ми само по изкуствен начин. То е сенчестата страна на любовното
щастие."17 За Юнг женитбата бележи отстъпление от самотата, с която бил
свикнал.
В младостта си Юнг често посещава музея на изобразителното изкуство
в Базел и е особено привлечен от творбите на Холбайн и Бьоклин, както и от
тези на холандските художници.18 Към края на следването си почти година
се занимава с рисуване. Картините му от този период представляват реалис­
тични пейзажи, показващи високоразвити технически умения и впечатлява­
ща вещина в рисунъка.19 През 1902-1903 г. Юнг напуска длъжността си в
„Бургхьолцли" и отива в Париж да се учи при водещия френски психолог

16 Срв. Pierre Janet, Nivroses et idies fixes <Пиер Жане, Неврози и фикс идеи>, Paris: Alcan,
1898; M orton Prince, Clinical and Experimental Studies in Personality <Клинични и експери­
ментални изследвания налинността>, Cambridge, МА: Sci-Art, 1929. Срв. моята статия
„Automatic writing and the discovery of the unconscious“, Spring: A Journal ofArchetype and
Culture 54 <Сону Шамдасани, „Автоматично писане и откриването на несъзнаваното“,
Спринг: списание за архетип и култура 54> (1993), рр. 100-131.
17 Черна книга 2, стр. 1 (ЮФА; всички Черни книги се намират в: Юнг - фамилен архив).
18 EP, S. 164.
19 Срв. Gerhard Wehr, Carl Gustav Jung. Arzt, Tiefenpsychologe, Visionär. Eine Bildbiographie,
Zürich, 1989 <Герхард Bep, Карл Густав Юнг - лекар, дълбинен психолог, визионер. Илюс­
трована биография, Цюрих, 1989>; Aniela Jaffe (Hg.), C. G. Jung - Bild und Wort. Eine
Biographie. Sonderausgabe, Olten und Freiburg im Breisgau, 1977, S. 42f. <срв. АниелаЯфе,
K. L Юнг - образ и слово. Биография, Леге Артис, 2000, превод Боян Цонев, стр. 42-43>
 ВЪВЕДЕНИЕ I 35

Пиер Ж ане, който чете лекции в Колеж дьо Франс. По време на престоя си
той посвещава много време на рисуване и посещение на музеи, като често
ходи в Лувъра. Обръща особено внимание на античното изкуство, древно-
египетските старини, ренесансовите творби, Фра Анджелико, Леонардо да
Винчи, Рубенс и Франс Хале. Купува живопис и гравюри и си набавя копия
на картини за обзавеждане на новия си дом. Рисува както с маслени бои, така
и с акварел. През януари 1903 г. заминава за Лондон и посещава неговите
музеи, отделяйки особено внимание на колекциите от изкуство на Древен
Египет, на инки и ацтеки в Британския музей.20
При завръщането си заема освободено място в „Бургхьолцли“ и в сътруд­
ничество с Франц Риклин се заема с изследване и анализиране на словесни
асоциации. Заедно със сътрудници двамата провеждат множество серии от
опити, които подлагат на статистически анализ. Концептуалната основа в
ранните работи на Юнг се крепи върху произведенията на Флурноа и Жане,
които той се стреми да съчетае с изследователската методология на Вилхелм
Вунд и Емил Крепелин. Юнг и Риклин използват асоциативния експеримент,
създаден от Франсис Галтън и разработен в психологията и психиатрията от
Вунд, Крепелин и Густав Ашафенбург. Целта на изследователския проект,
започнат по идея на Блойлер, е да осигури бърз и надежден способ за дифе­
ренциална диагноза. Екипът на „Бургхьолцли“ не успява да постигне това,
но е впечатлен от красноречивостта на смущенията в реакциите и удълже­
ното време за отговор. Юнг и Риклин твърдят, че смущенията в реакциите
се дължат на наличието на емоционално обагрени комплекси, и на базата на
експериментите си развиват обща психология на комплексите.21
Този труд създава на Юнг репутацията на изгряваща звезда в психиатрия­
та. През 1906 г. той прилага новата си теория на комплексите, за да изследва
психогенезиса при dementia praecox (по-късно наречена шизофрения) и за
да докаже, че образуването на налудностите се поддава на разбиране.22 За
Юнг, както и за редица други психиатри и психолози по негово време като
Ж ане и Адолф Майер, лудостта не следва да се разглежда като нещо съвър­
шено различно от нормалността, а по-скоро като нещо разположено в края
на един спектър. Две години по-късно той казва: „Ако обаче се вчувстваме в
човешките тайни на болния, лудостта разкрива своята система и тогава раз­

20 EP, S. 164, и непубликувани писма, в: ЮФА.

21 Срв. „Experimentelle Untersuchungen über Assoziationen Gesunder“ <„Експериментални
изследвания върху асоциации на здрави хора“>, in: GW 2, §§ 1-498.
22 Срв. Über die Psychologie der Dementia praecox. Ein Versuch <3a психологията на деменция
прекокс. Един експеримент>, in: GW 3, §5 1-316.
36 I LIBER NOVUS

познаваме в душевната болест просто една необичайна реакция на емоцио­

нални проблеми, в които нищо не ни е чуждо“23
Юнг е все повече разочарован от ограниченията на експерименталните
и статистическите методи в психиатрията и психологията. В амбулаторията
на „Бургхьолцли“ той прави демонстрации на хипноза. Това пробужда у него
интерес към терапевтирането и към прилагането на клиничния преглед като
изследователски метод. Около 1904 г. Блойлер представя психоанализата в
„Бургхьолцли“ и започва кореспонденция с Фройд, молейки го за съдействие
при анализа на собствените си сънища.24 През 1906 г. Юнг създава контакт с
Фройд. Около тези взаимоотношения са се наслоили много митове. Заражда
се „фройдоцентрична“ легенда, която сочи Фройд и психоанализата като
основен източник за творчеството на Юнг. Това е довело до съвършено по­
грешно разполагане на неговото дело в интелектуалната история на XX век.
В множество случаи Юнг е възразявал срещу това. Например в непублику­
вана своя статия „Схизмата в школата на Фройд“, писана през 30-те, заявя­
ва, че той „по никой начин не произхожда изключително от Фройд. Аз имах
свое научно становище и учение за комплексите, преди да срещна Фройд.
Учителите, които ми повлияха преди всичко друго, са Блойлер, Пиер Ж ане и
Теодор Флурноа“25. Фройд и Юнг произхождат от съвсем различни интелек­
туални традиции и са привлечени един към друг посредством споделения си
интерес към психогенезиса на душевните болести и психотерапията. Те въз­
намеряват да създадат научна психотерапия въз основа на новата психология
и, обратно, да поставят психологията върху основата на дълбоко прониква­
що клинично изследване на индивидуалния живот.
Под ръководството на Блойлер и Юнг „Бургхьолцли“ става средище на
психоаналитичното движение. През 1908 г. започва издаването на Jahrbuch
fü r psychoanalytische und psychopathologische Forschungen <Годишник за психоа­
налитични и психопатологични изследвания>, като Блойлер и Фройд са него­
ви главни редактори, а Юнг е отговорен редактор. Благодарение на техните
усилия психоанализата намира отзвук в света на немската психиатрия. През
1909 г. Юнг получава почетен докторат от „Кларк Ю нивърсити“ за своите
проучвания на асоциациите. Следващата година е учредено международно
психоаналитично сдружение с председател Юнг. По време на сътрудничест­
вото с Фройд тъкмо Юнг е основният архитект на психоаналитичното дви­

23 „Der Inhalt der Psychose“ <„Съдържанието на психозата“>, in: GW 3, § 339.

24 Freud archives, Library of Congress. Вж. Ernst Falzeder, „The story of an ambivalent
relationship: Sigmund Freud and Eugen Bleuler“ <Архив на Фройд, Библиотека на Кон­
греса. Вж. Ернст Фалцедер, „Историята на една амбивалентна връзка: Зигмунд Фройд
и Ойген Блойлер“>, Journal ofAnalytical Psychology 52 (2007), pp. 343-368.
25 ЮА.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 37

жение. За Юнг това е период на усилена институционална и политическа

деятелност. Движението е разкъсвано от несъгласия и ожесточени спорове.

О п и ян ен и ето от м итологи ята

През 1908 г. Юнг купува парче земя на брега на Цюрихското езеро в Кюснахт
и се заема да строи къща, където възнамерява да живее до края на живота си.
През 1909 г. той подава оставка в „Бургхьолцли", за да се посвети на растяща­
та си медицинска практика и на изследователските си интереси. Напускането
на „Бургхьолцли" съвпада с поврат в изследователските му интереси и на­
сочване към проучвания в областта на митологията, фолклора и религията,
заради които събира обширна частна библиотека от научни съчинения. Тези
търсения кулминират в Промени и символи на либидото в две части, издадени
през 1911 и 1912 г. Това произведение може да бъде разглеждано като знак
за връщането на Юнг към неговите интелектуални корени и към културни­
те му и религиозни занимания. Той намира работата с митологията за въл­
нуваща и опияняваща. През 1925 г. си спомня: „имах чувството, че живея
в лудница, която сам съм си построил. Кентаври, нимфи, сатири, богове и
богини - общувах с всякакви такива въображаеми същества, като че са мои
пациенти, които анализирам. Когато четях древногръцки или негърски мит,
изглеждаше ми сякаш снемам анамнеза на душевно болен."26 Краят на девет­
найсети век е свидетел на взривна вълна от научни изследвания в новосъзда­
дените дисциплини по сравнителна религия и етнопсихология. Събират се
и за пръв път се превеждат с историко-научен поглед изворни текстове като
тези в Макс-Мюлеровата поредица Sacred Books ofthe East <Свещените книги
на Изтока>.27 За мнозина тези съчинения представляват значително релати-
визиране на християнския възглед.
В Промени и символи на либидото Юнг разграничава два типа мислене.
Следвайки идеите на Уилям Джеймс, наред с други, Юнг противопоставя на­
сочено мислене и фантазно мислене. Първото от двете е словесно и логиче­
ско, а второто е пасивно, асоциативно и образно. Първото се онагледява от
науката, второто - от мита. Според Юнг на древните им липсвала способност
за насочено мислене, което е съвременна придобивка. Фантазното мислене
започва там, където престава насоченото мислене. Промени и символи на ли­
бидото е разгърнато проучване на фантазното мислене и на постоянното
присъствие на митологични теми в сънищата и фантазиите на съвременни

26 Analytische Psychologie, S. 49 <Аналитична психология, стр. 49>.

27 Юнг е притежавал пълната поредица.
38 I LIBER NOVUS

индивиди. Юнг подчертава антропологическото тъждество между предисто-

рическото/ примитивното и детето. Той поддържа, че изясняването на съвре­
менното фантазно мислене у възрастните същевременно би хвърлило светли­
на върху мисленето при децата, диваците и предисторическите народи.28
В тази си творба Юнг обобщава теориите на XIX век за памет, наслед­
ственост и несъзнавано и обявява, че в несъзнаваното на всекиго има фило-
генетичен пласт, съставен от митологични образи. За Юнг митовете са сим­
воли на либидото и те изобразяват неговите типични прояви. Прилагайки
сравнителния метод на антропологията, той извлича богат набор от митове,
които подлага на аналитично тълкуване. По-късно определя сравнителния
си метод с термина „амплификация“. Твърди, че би трябвало да съществу­
ват типични митове, съответстващи на етнопсихологическото развитие на
комплексите. Следвайки Якоб Буркхард, Юнг назовава тези типични митове
„праобрази“ (Urbilder). На един определен мит - този за героя - отрежда
главна роля. За Ю нг този мит разкрива живота на индивида в стремежа му
да добие независимост и да се освободи от майката. Той тълкува мотива за
кръвосмешението като опит да се завърнеш към майката, за да бъдеш отново
роден. По-късно Юнг обявява, че тази му творба бележи откритието на ко­
лективното несъзнавано, макар терминът да е въведен по-късно.29
В редица статии от 1912 г. приятелят и колега на Юнг Алфонс Медер
заявява, че сънищата имат и друга функция, различна от тази да изпълняват
желания, и тази функция е балансираща или компенсаторна. За него съни­
щата представляват опити да се разрешат нравствени конфликти у индивида.
Бидейки такива, те не само са насочени към миналото, но и проправят пътя
към бъдещето. Медер развива възгледите на Флурноа за подсъзнателното
творческо въображение. Юнг следва подобен подход и възприема становище­
то на Медер. За Юнг и Медер тази обнова на понятието за съня довежда до об­
нова в разбирането на всички останали явления, свързвани с несъзнаваното.
В предговора си към поправеното издание от 1952 г. на Промени и сим­
воли на либидото Юнг пише, че творбата е създадена през 1911 г., когато той
е 36-годишен: „Този период е критичен, защото бележи началото на втора­
та половина от живота, когато нерядко се случва метаноя, промяна в съзна­

28 Срв. C. G. Jung, Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото>,
München, 1912/1991, S. 37. В преработената редакция на този текст от 1952 г. Юнг
доразвива темата (Symbole der Wandlung, in: GW 5, § 29 <срв. K. Г. Юнг, Символи на
промяната, ЕА, Плевен, 2006, превод: Ивета Милева, стр. 47>).
29 Срв. „Rede anläßlich der Gründungssitzung des C. G. Jung-Institutes Zürich am 24. April
1948“ <„Реч по повод учредителното събрание на ‘Институт Κ. Г. Ю нг’ в Цюрих“>, in:
GW 18/11,5 1131.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 39

телната нагласа"30 И добавя, че осъзнавал загубата на сътрудничеството с

Фройд и бил задължен на жена си за подкрепата. След завършване на книгата
разбрал какво означава да живееш без мит. Лишеният от мит човек „е като
изкоренен, той няма истинска връзка нито с миналото, с живота на предци­
те (който постоянно продължава в него), нито със съвременното човешко
общество"31. По-нататък го описва така:

Бях принуден да се запитам с цялата си сериозност: „Какъв е митът, който

живееш?" Не можех да си отговоря и трябваше да призная, че всъщност
нито живея с някакъв мит, нито вътре в някакъв мит, а по-скоро в смътен
облак от възможни възгледи, към които се отнасях с растящо недоверие...
Така по естествен начин се породи решението ми да опозная „моя" си мит и
гледах на това като на задача над всички задачи, понеже - казвах си - как ще
мога правилно да поставя в сметката спрямо моите пациенти собствения
си личен множител, личното си уравнение, тъй необходимо за опознаване
на другия, ако сам аз не го съзнавам?32

Проучването на мита разкрива на Юнг собствената му липса на мит.

Тогава той предприема опознаване на личния си мит, на своето „лично
уравнение".33 Виждаме, че експериментирането със себе си, на което Юнг се
подлага, представлява отчасти пряк отговор на теоретичните въпроси, по­
вдигнати при изследването, чиято кулминация е Промени и символи на либи­
дото.

„ Н а й -т р у д н и я т м и е к с п е р и м е н т “

През 1912 г. Юнг е споходен от няколко значителни съновидения, които не

разбира. Той придава особена тежест на две от тях, за които чувства, че по­
казват ограниченията във Фройдовата концепция за сънищата. Ето първото
от тях:

Намирам се в южен град, на стръмна улица с тесни стълбищни площадки.

Пладне - грее слънце. Стар австрийски митничар, или нещо подобно, вър­
ви пред мен, потънал в себе си. Някой казва: „Това е един от тия, дето не мо­
гат да умрат. Мъртъв е от 30-40 години, а още не се е разложил." Силно се

30 G W 5, S. 15 <събр. съч. 5, стр.15>.

31 Ibid., S. 13 <пак там, стр. 13>.
32 Срв. ibid., S. 13f <пак там, стр. 13 и сл.>.
33 Срв. Analytische Psychologie, S. 51 <Аналитична психология, стр. 51 >.
40 I LIBER NOVUS

удивявам. Тогава се появява забележителен образ - рицар с могъща осанка,

препасан с жълтеникава ризница. Изглежда як и непробиваем и е невъо­
ръжен. На гърба си носи червен малтийски кръст. От XII век насам е все
още жив и всекидневно, между 12 и 1 часа по обед, прохожда един и същи
път. Никой не се учудва на тези две явления, аз обаче съм безмерно слисан.
Въздържам тълкувателните си умения. Идва ми наум, че старият австриец
е Фройд, а рицарят съм самият аз. Вътре в мен се надига вик: „Всичко е
празно и гнусно." Налага ми се да го понеса.34

Юнг намира този сън за притеснителен и объркващ, а Фройд не съумява да

го изтълкува.35 Около половин година по-късно Юнг има друго съновидение:

Тогава ми се присъни (беше скоро подир Коледа на 1912 г.), че седя с деца­
та си насред прекрасни богато наредени покои в някаква кула - по-скоро
открита колонна зала; седим около кръгла маса с плот от великолепен тъм­
нозелен камък. Внезапно долетява чайка или гълъбица и лекичко и изящно
каца върху масата. Предупреждавам децата да мируват, за да не изплашат
красивата бяла птица. Птицата тозчас се превръща в дете - към осемгодиш­
но русо момиченце, и се втурва да си играе с моите деца из просторните
ходници, обрамчени с колонади. После детето изведнъж пак се превръща
в чайка или гълъбица и ми казва: „Само в първите часове на нощта мога да
ставам човек, дордето гълъбът е зает с дванайсетте мъртви." При тези думи
птицата отлита и аз се събуждам.36

В Черната книга 2 Юнг отбелязва, че този сън го е подтикнал да се впус­

не във връзка с жена, която срещнал три години по-рано (Тони Волф).37 През
1925 г. сочи този сън за „начало на вътрешното убеждение, че несъзнавано-
то не се състои само от инертен материал, а че там долу има нещо живо"38.

34 Черна книга 2, стр. 25 и сл.

35 През 1925 г. Юнг дава следното тълкувание на съня: „Смисълът на съня се крие в прин­
ципа на прародителската фигура: не австрийският офицер - той очевидно символизира
теорията на Фройд, - а другият, кръстоносецът, е архетипова фигура, християнин,
който живее от дванайсети век насам - символ, какъвто днес вече не се среща жив,
но не е и съвсем мъртъв. Появява се по времето на Майстер Екхарт и рицарството,
когато множество идеи процъфтяват само за да бъдат унищожени впоследствие, а сега
постепенно наново се възраждат към живот. Въпреки това, когато ми се яви сънят, не
знаех за това тълкуване“ (Analytische Psychologie, S. 67 <Аналитична психология, стр.
67>).
36 Черна книга 2, стр. 17-18.
37 Пак там, стр. 17.
38 Analytische Psychologie, S. 67 <Аналитична психология, стр. 67>.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 41

Добавя, че си помислил за Tabula smaragdina (Изумруденият скрижал), за

дванайсетте апостоли, за знаците на Зодиака и др. подобни, но не можел „да
измъкне нищо от съня, като изключим неимоверното оживление, настъпи­
ло в несъзнаваното. Не разполагах с техника, която да проникне до дъното
на това оживление; всичко, що можех да сторя, бе просто да чакам, да про­
дължа живота си и да бдя над фантазиите си"39. Тези сънища го подтикват
да подложи на анализ детските си спомени, но това не довежда до проясне-
ние. Осъзнава, че трябва да възстанови емоционалния тон на детството си.
Спомня си, че като дете обичал да строи къщи и други сгради, затова възоб­
новява тази дейност.
Докато е зает със самоанализ, продължава да върши теоретичната си
работа. На Психоаналитичния конгрес в Мюнхен през 1913 г. държи реч за
психологическите типове. Заявява, че съществуват два основополагащи по­
тока на либидото: екстраверсия, при която интересът на субекта е насочен
към външния свят, и интроверсия, при която интересът на субекта е насочен
навътре. Като следствие от това прогласява два типа хора, отличаващи се по
преобладаването в тях на някоя от тези насоки. Психологиите на Фройд и
Адлер са примери за това, че научните становища често приемат за общо-
валидно това, което произтича от техния собствен тип. Ето защо е нужна
психология, която да съблюдава и двата типа.40

39 Пак там, стр. 68. Е. А. Бенет е записал коментарите на Юнг към този сън: „Отначало
помислил, че дванайсетте мъртви' са дванайсетте предколедни дни, понеже това е по­
тайно годишно време, в което обичайно върлуват вещици. Да се каже преди Коледа' е
все едно да се каже преди слънцето да възкръсне’, защото коледният ден е повратната
точка на годината, когато се празнува рождеството на слънцето в митраистичната
религия... Едва по-късно свързал съня с Хермес и дванайсетте гълъба“ (Meetings with
Jung, Conversations recorded by E. A. Bennet during theyears 1946-1961 <Срещи c Юнг.
Разговори, записани от Е. А. Бенет през 1946-1961 г.>, London: Anchor Press, 1982;
Zürich, Daimon Verlag, 1985, p. 93). През 1951 r. в „За психологическия аспект на об­
раза на Кора“ Юнг представя частичен материал от Liber Novus (описан като част от
поредица сънища) в анонимен вид („случай Z“), проследявайки преображенията на
анимата. Той отбелязва, че този сън характеризира анимата „като елфическо, т.е. само
условно човешко природно същество. Тя може също така да бъде птица, сиреч изцяло
да принадлежи на природата и отново да изчезне (да стане неосъзната) от човешката
сфера (съзнанието)“ (GW 9/1, § 371<срв. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колективното
несъзнавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева, стр.
207-210>). Срв. също Erinnerungen <Спомени>, S. 190f. <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография.
Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 180>.
40 Срв. „Zur Frage der psychologischen Typen“ <„По въпроса за психологическите типове“>,
in: GW 6, §§ 858-882 <вж. Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995,
превод Красимира Михайлова, стр. 559 и сл.>.
42 I LIBER NOVUS

През следващия месец, по време на пътуване с влак към Шафхаузен, го

спохожда фантазия наяве, че Европа е опустошена от катастрофално навод­
нение. Видението се повтаря две седмици по-късно, докато пътува по същата
железопътна отсечка.41 През 1925 г. обсъжда преживяването така: „Можех
да се оприлича на обкръжената от планини Швейцария и да сравня наводня­
ването на света с развалините от моите по-раншни връзки.“ Това го води до
следната диагноза на състоянието му: „Ако това значи нещо, то ще е, че без­
надеждно ми се е разхлопала дъската.“42 След това преживяване Юнг се бои,
че полудява.43 Спомня си как първоначално помислил, че видението предри­
ча революция, но понеже не можел да си представи такова нещо, заключил,
че е „застрашен от психоза“44. Подир това имал сходно видение:

През следващата зима една нощ стоя до прозореца и гледайки на север,

виждам кървавочервено зарево, сякаш ивица от далечно море, опната от
запад на изток над северния хоризонт. В това време някой ме пита какво
мисля за утрешния ден на човечеството. Отвръщам, че нищо не мисля, но
виждам кръв, реки от кръв 45

В годините малко преди избухването на войната в европейското изобра­

зително изкуство и литература се настаняват апокалиптични картини. През
1912 г. например Василий Кандински пише за предстояща всеобща ката­
строфа. От 1912 г. до 1914 г. Лудвиг Майднер рисува серия произведения,
известни като апокалиптични пейзажи, пълни със сцени на разрушени гра­
дове, трупове и безредици.46 Въздухът тегне от пророчества. През 1899 г. из­
вестният американски медуимЛеонора Пайпър предсказва, че през идущото

41 Вж. по-АОлу, стр. 123.

42 Analytische Psychologie, S. 71 f. <Аналитична психология, стр. 71 и сл.>
43 Барбара Хана си спомня как „в късните си години Юнг често казвал, че измъчващите
го съмнения за собственото му здраве били смекчавани от успеха, който по същото
време имал във външния свят, и особено в Америка“ (C. G. Jung: His Life and Work. A
Biographical Memoir <Барбара Хана, Κ. Г. Юнг - живот и дело. Биографични записки>
[New York: Perigree, 1976], р. 109).
44 Erinnerungen <Спомени>, S. 179 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,раз­
мисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 169>.
45 Чернова, стр. 8.
46 Срв. Gerda Breuer/Ines Wagemann, Ludwig Meidner. Zeichner, Maler, Literat 1884-1966
<Герда Бройер/И нес Ватемт,АудвигМайднер - график, живописец, литератор 1884-
1966>, Stuttgart Verlag Gerd Hatje, 1991, Bd. 2, S. 124-149; Jay Winter, Sites of Memory,
Sites ofMourning. The Great War in European Cultural History <Джей Уинтър, Паметни
места, печални места. Голямата война в европейската културна история>, Cambridge,
1992, S. 145-177.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 43

столетие в различни части на света ще избухне ужасна война, която ще го

пречисти и ще разкрие духовните истини. През 1918 г. Артър Конан Дойл,
спиритист и автор на разказите за Шерлок Холмс, обявява, че твърдението е
било пророческо.47
В разказа на Юнг за фантазията във влака според текста на Liber Novus
вътрешният глас казва, че очертаното във въображението ще се сбъдне в
действителност. Първоначално той го тълкува като субективно предчувст­
вие, сиреч като изображение на надвисналата разруха в неговия личен свят.
Реакцията му към това изживяване го кара да предприеме психологическо
себеизследване. По негово време експериментирането със себе си се ползва
в медицината и психологията. Самоанализът е един от главните способи за
психологическо проучване.
Юнг стига до извода, че Промени и символи на либидото „може да се от­
насят за мен и анализът им неизбежно води до анализ на собствените ми
несъзнавани процеси"48. Той представя материала за принадлежащ на мис
Франк Милър, с която никога не се е срещал. До този момент Юнг е дейст­
вен мислител, неподвластен на фантазии: „като форма на мислене ги намирах
за извънредно нечистоплътни, за нещо като кръвосмесително сношение, а
интелектуално погледнато - за съвършено безнравствени"49. Сега се заема да
анализира своите фантазии, старателно записвайки всичко, при което му се
налага да преодолява значителна съпротива: „Да призная, че фантазията е
в мен самия, щеше да предизвика у мен същото въздействие, както у някой,
който влиза в работилницата си и заварва всички сечива да хвърчат и да вър­
шат неща, независещи от волята му."50 Изследвайки фантазиите си, Юнг осъ­
знава, че всъщност изследва митотворческата функция на ума.
Спомня си, че около 1900 г. е водил дневник, и подновява тази практика
като метод за самонаблюдение. Описва вътрешните си състояния в метафо­
ри, като че ли пребивавал в пустиня, прогорена от непоносимо жарко слън­
це (т.е. съзнание).51 Отново посяга към кафявия бележник, оставен настрана
през 1902 г., и пак започва да води записки в него.52 В семинара от 1925 г.
си спомня, че му хрумнало да записва мислите си последователно. Започва

47 Срв. A rthur Conan Doyle, The New Revelation and the Vital Message <Артър Конан Дойл,
Новото Откровение и живото послание> (London, Psychic Press, 1918), р. 9.
48 Analytische Psychologie, S. 53 <Аналитинна психология, стр. 53>.
49 Ibid.
50 Ibid.
51 Срв. EP, S. 23.
52 Указание за това се среща в Черната книга 2. <Това изречение се съдържа в немско-
езичното издание на Червената книга, докато в англоезичното липсва. > Последователно
изписваните бележници са черни, затова Юнг ги нарича Черните книги.
44 I LIBER NOVUS

„да пише автобиографичен материал, но не като автобиография"53. От вре­

мето на Платоновите диалози формата на диалога е изявен жанр в западната
философия. През 387 г. св. Августин пише своите Разговори със себе си (За
безсмъртието на душата), представляващи пространен диалог между него и
„Разума", който го наставлява. Те започват със следните редове:

Тъй както дълго време умувах разни неща в себе си и от много дни дирех
какво съм и какво е за мен добро, и какво е злото, от което да страня, вне­
запно ме заговори - но що бе това? Самият аз, или бе някой друг извън, или
пък вътре в мен (това не зная, а тъкмо него тъй силно ми се иска да узная) ?54

Докато води записки в Черната книга 2, веднъж Юнг си задава въпроса:

„Какво върша аз тук, съвсем сигурно не е наука, но какво е?" Тогава ня­
какъв глас ми каза: „Изкуство е." Това ми направи твърде особено впечат­
ление, понеже нямах ни най-малкото подозрение, че писаниците ми пред­
ставляват някакво изкуство. Помислих си: „Навярно несъзнаваното ми се
кани да оформи личност, която няма общо с мен, но непременно желае да
се изяви." Не зная как, но бях сигурен, че гласът, който тъкмо ми бе казал,
че писмената ми били изкуство, принадлежеше на жена. [...] Отвърнах на
гласа много настоятелно, че това, което правя, не е изкуство, и почувствах
как в мен расте голяма съпротива. Но гласът не проговори и аз продължих
да пиша. Тогава преживях следващ шок, подобен на първия: „Изкуство е."
Този път овреме го улових и отговорих: „Не, изобщо не е" - в очакване да
последва спор.55

53 Analytische Psychologie, S. 53 <Аналитична психология, стр. 53>.

54 St. Augustine, Soliloquies and Immortality ofthe Soul <Св. Августин Блажени, Разговори
със себе си (За безсмъртието на душата)>, ed. and tr. Gerard Watson (Warminster, Aris
& Phillips, 1990), p. 23. Уотсън отбелязва, че Августин „преминавал през период на
силно напрежение, близък до нервен срив, и Разговорите със себе си представляват
терапевтичен метод, опит да се самоизлекува с говорене или по-скоро с писане“ (p. v).
55 Analytische Psychologie, S. 70 <Аналитична психология, стр. 70>. <В англоезичното издание
на Червената книга срещу бел. 55 стои Ibid., р. 42, което по всяка вероятност се отнася
до съответната страница от преводното издание Analytical Psychology> В разказа на Юнг
изглежда, че диалогът се провежда през есента на 1913 г., макар това да не е сигурно,
защото самият диалог не се явява в Черните книги, нито пък до момента е откриван
в ръкопис. Ако при липсата на друг материал се следва датировката, ще се окаже, че
материалът, на който се позовава гласът, са ноемврийските записи в Черната книга 2,
а не последващият текст на Liber Novus или изображенията.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 45

Юнг смята, че гласът бил „душата в първичния смисъл“56, която нарекъл с

латинската дума за душа - анима. Той отбелязва: „Записвайки целия материал
за една анализа, на практика пишех писма до моята анима като част от мен с
различно от моето гледище. Получавах отговори от ново естество - бях под­
ложен на анализа от един дух и една жена.“57 В ретроспектива той си спомня,
че това бил гласът на холандска пациентка, която в периода на познанството
им (1912-1918) убеждавала негов колега-психиатър, че е неразбран артист.
Жената била на мнение, че несъзнаваното представлява изкуство, а Юнг въз­
разявал, че то принадлежи към естеството.58 В предишни текстове съм при­
веждал доводи, че въпросната жена - единствената холандка в кръга на Юнг
по това време - е М ария Молцер, въпросният психиатър е приятелят и коле­
га на Юнг Франц Риклин, който все по-често изоставял психиатрията заради
рисуването. През 1913 г. той става ученик на Аутусто Джакомети, чичо на
Алберто Джакомети и сам той значителен представител на ранната абстрак-
ционистична живопис.59
Ноемврийските записки в Черната книга 2 отразяват чувството на Юнг,
че се завръща към душата си. Той разказва сънищата, накарали го да избере
научна кариера, както и последните си сънища, върнали го при душата му.
През 1925 г. си спомня, че този първи период на писане завършил през ноем­
ври: „Понеже не знаех какво предстои, мислех си, че вероятно е нужен пове­
че самоанализ. [...] Разработих една пробивна техника, при която си въобра­
зявах, че копая дупка, и приемах тази фантазия за действителност.“60 Първият
подобен експеримент се провежда на 12 декември 1913 г.61
Както бе казано, Юнг вече е придобил сериозна опитност в изследване­
то на медиуми в трансово състояние, по време на което те са насърчавани
да възпроизвеждат будни фантазии и зрителни халюцинации, освен това е
провеждал експерименти с автоматично писане. Практики по визуализация

56 Ibid., S. 72.
57 Ibid., S. 74.
58 Срв. EP, S. 171.
59 Живописта на Риклин в най-общи линии следва стила на Аугусто Джакомети: отчасти
фигурални и напълно абстрактни творби с меки преливащи се цветове (частна колекция
на Петер Риклин). В Кунстхаус - Цюрих има една картина на Риклин от 1915-1916 г. -
Благовещение, дарена от Мария Молцер през 1945 г. Джакомети си спомня: „Психо­
логическите познания на Риклин бяха извънредно интересни и нови за мен. Той беше
съвременен магьосник. Имах чувството, че умее да прави магии“ (Von Stampa bis Florenz.
Blätter der Erinnerung, Zürich, 1943, S. 86f. <Om Стампа до Флоренция. Паметни листи,
Цюрих, 1943, стр. 86 и сл.>).
60 Analytische Psychologie, S. 75 <Аналитична психология, стр. 75>.
61 Последващото видение се намира по-долу в Liber Primus, глава 5 - „Слизане в ада на
бъдещето“, стр. 144.
46 I LIBER NOVUS

са били използвани също и в различни религиозни традиции. Например в

петото от духовните упражнения на св. Игнаций Лойола се съдържат указа­
ния как „да се виждат с очите на въображението дължината, ширината и дъл­
бочината на ада" и как това да става при пълна сетивна непосредственост.62
Сведенборг също се занимавал с „писане под диктовката на духове". В една
записка от духовния му дневник пише:

26 ян. 1748 г. - Духовете, ако им се позволи, биха могли тъй цялостно да об­
себят говорещия с тях, че да изглеждат съвсем действителни, и то толкова
явно, че могат да съобщават мислите си чрез медиум, а даже и чрез букви;
те понякога, и то наистина често, са насочвали ръката ми при писане, като
че ли е тяхна собствена, сякаш не аз, а те самите пишат.63

От 1909 г. нататък виенският психоаналитик Херберт Зилберер прави

опити със себе си, привеждайки се в хипнагогични състояния. Зилберер се
стреми да улови появяващи се образи. Твърди, че тези образи представляват
символични изображения на предшестващ мисловен поток. Зилберер води
преписка с Юнг и му изпраща копия от свои статии.64
През 1912 г. Лудвиг Щауденмайер (1865-1933), професор по експери­
ментална химия, издава книга, озаглавена Магията като експериментална
наука. Щауденмайер провежда опити със себе си още от 1901 г., започвайки
с автоматично писане. Появяват се редици от букви и той открива, че няма
нужда да пише повече, за да води разговори с тях.65 Също така възбужда слу­
хови и зрителни халюцинации. Целта на заниманието му е посредством екс­
перименти със себе си да стигне до научно обяснение на магията. Твърди, че
ключът към разбирането на магията се намира в понятията за халюцинация

62 St. Ignatius of Loyola, „The spiritual exercises“ <Св. Игнаций Лойола, „Духовни упражне­
ния“>, in Personal Writings, tr. J. Munitiz and P. Endean (London: Penguin, 1996), p. 298.
През 1939-1940 г. Юнг представя пред ВФТУ - Цюрих психологически коментар върху
духовните упражнения на св. Игнаций Лойола (предстоящо издание във Philemon Series).
63 Този откъс е възпроизведен от Уилям Уайт в неговата книга William White, Swedenborg:
His Life and Writings, vol. 1 <Уилям Уайт, Сведенборг - живот и творби, том 1>, London:
Bath, 1867, pp. 293-294. В притежавания от Юнг екземпляр от тази книга втората
половина от откъса е подчертана в полето.
64 Вж. Herbert Silberer, „Bericht über eine Methode, gewisse symbolische Halluzinations­
erscheinungen hervorzurufen und zu beobachten“, Jahrbuch fü r psychoanalytische und
psychopathologische Forschungen 2 <„Оповестяване на метод да се предизвикват и наблю­
дават определени символични халюцинативни явления“, Годишник за психоаналитични
и психопатологични изследвания 2> (1909), S. 513-525.
65 Ludwig Staudenmeier, Die Magie als experimentelle Naturwissenschaft сЛудвиг Щауденмайер,
Магията като експериментална наука>, Leipzig, 1912, S. 19.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 47

и „подсъзнание" (Unterbewußtsein), и отдава особено значение на ролята,

която играят персонификациите.66 Виждаме, че подходът на Юнг в голяма
степен наподобява не една исторически и съвременни практики, с които е
запознат.
От декември 1913 г. нататък той постоянства в една и съща процеду­
ра: преднамерено предизвиква фантазия в будно състояние и встъпва в нея
като в драма. Тези му фантазии могат да се разглеждат като вид драматизи­
рано мислене под формата на картини. П ри разчитането на тези фантазии
съвсем отчетливо е влиянието на митологическите му проучвания. Някои
от персонажите и понятията произхождат непосредствено от четивата му,
а формата и стилът свидетелстват за обсебеността му от света на митовете
и епосите. В Черните книги Ю нг записва своите фантазии по дати, отра­
зявайки състоянията на съзнанието си и затрудненията в разбирането на
фантазиите. Черните книги не са събитийни дневници и в тях са отразени
твърде малко сънища. Те са по-скоро бележки за един експеримент. През
1913 г. той нарича първата от черните книги „дневник на най-трудния ми
експеримент"67.
По-късно Юнг си спомня, че за него научният въпрос е бил да провери
какво се случва, когато се изключи съзнанието. Примерът със сънищата сочи,
че съществува задкулисна дейност, и той иска да й предостави възможност да
се изяви, каквото цели и поемащият мескалин.68
В записка от сънищния си дневник на 17 април 1917 г. Юнг е отразил:
„Оттогава по-чести упражнения за пустота на съзнанието."69 Предприетото е
напълно преднамерено и целта му е да позволи на психичните съдържания да се
появяват самопроизволно. Спомня си как под прага на съзнанието всичко е било
раздвижено. Понякога нещо му се счува, понякога се улавя сам да си шепне.70

66 Юнг е притежавал екземпляр от книгата на Щауденмайер и е подчертал някои откъси

в нея.
67 Черната книга 2, стр. 58.
68 Срв. EP, S. 381.
69 „Träume“ <„Сънища“>, in: JFA <ЮФА>, S. 9.
70 Срв. ЕР, S. 145. Юнг заявява пред Маргарет Островски-Закс: „Техниката на активното
въображение може да се окаже много важна в трудни ситуации, ако става дума примерно
за изпитание. Смислено е само когато имаш чувството, че си застанал пред гола стена.
Случи ми се, когато се разделих с Фройд. Не знаех какво да мисля. Просто усещах, че
не е така. По-късно се заех със „символично мислене“ и след две години активно въ­
ображение ме връхлетяха толкова много идеи, че едва се отбранявах. Връщаха се все
едни и същи мисли. Плюх си на ръцете и се захванах с дърворезба - и тогава пътят ми
се разчисти“ (C. G. Jung/M argaret Ostrowski-Sachs, From Conversations with C. G. Jung.
<K. Г. Ю нг/М аргарет Островски-Закс, Из разговори сЮнг> [Zürich: Juris Druck Verlag,
1971], p. 18).
48 I LIBER NOVUS

От ноември 1913 г. до юли на следващата година несигурни си остават за

него както смисълът и значението на предприетото, така и смисълът на фан­
тазиите, които продължава да развива. По това време в един сън се появява
Филемон, който ще се окаже значима фигура в последващите фантазии. Юнг
отбелязва:

Беше синьо небе, но изглеждаше като море. Беше покрито, но не с обла­

ци, а с кафяви буци пръст. Буците сякаш бяха се разтрошили и през тях се
провиждаше синята морска вода. Но водата беше синьото небе. Изведнъж
отдясно долетя крилато същество. Беше старец с бичи рога. Носеше връзка
с четири ключа и държеше единия така, сякаш ще го пъха в ключалка. Има­
ше крила като на земеродно рибарче с характерните им багри. Понеже не
разбирах сънищния образ, нарисувах го, за да си го онагледя по-добре.71

Докато рисувал образа, намира мъртво земеродно рибарче (което се

среща много рядко в съседство с Цюрих) в градината си до езерния бряг.72
Датата на този сън е неизвестна. Фигурата на Филемон се явява първо в
Черните книги през януари 1914 г., но без крилете на земеродното рибарче.
За Юнг Филемон олицетворява по-висше прозрение и за него е своеобра­
зен гуру. Усамотява се и води с него разговори в градината. Спомня си, че
Филемон се развил от фигурата на Илия, който се явявал преди това във фан­
тазиите му.

Филемон беше езичник и привнесе египетско-елинистична атмосфера с

гностическа обагреност. [...] Той бе този, който постепенно ме научи на
психическа обективност, на това, че душата е нещо действително. Посред­
ством разговорите с Филемон ми се изясни различието между мен и пред­
мета на моята мисъл. [...] Психологически погледнато, Филемон олицетво­
ряваше по-висше прозрение.73

На 20 април Ю нг подава оставка като президент на Международното

психоаналитично сдружение. Н а 30 април се оттегля като лектор в меди­
цинския факултет на Цюрихския университет. Спомня си как почувствал,
че заема незащитимо положение в университета, поради което трябва да
открие нова посока, иначе щяло да бъде непочтено да обучава студенти.74

71 Erinnerungen <Спомени>, S. 186 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,раз­

мисли, Е А, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 176>.
72 Пак там.
73 Ibid., S. 186f. <Пак там, стр. 176 и сл. в цит. бълг. издание.>
74 Ibid., S. 197. <Пак там, стр. 187 в цит. бълг. издание.>
 ВЪВЕДЕНИЕ I 49

През юни и юли му се присънило трикратно, че се намира в чужда страна,

налага му се незабавно да се върне вкъщи с кораб и е застигнат от сковаващ
мраз.75
На 10 юли поместната Цюрихска психоаналитична група гласува с 15
към 1 гласа да напусне Международното психоаналитично сдружение.
Причината за това прекратяване на членството, изтъкната в протоколите,
е установеният от Фройд принцип на правоверност, който възпрепятствал
свободното и независимо изследване.76Групата се преименува на Сдружение
за аналитична психология. Юнг активно се включва в събранието, продължи­
ло цели две седмици. Наред с това поддържа оживена терапевтична практи­
ка. През 1 9 1 3 и 1 9 1 4 г . провежда между една и девет консултации дневно,
средно от пет до седем, при това пет дни седмично.77
Протоколите на Сдружението за аналитична психология не предлагат
данни за процесите, през които преминава Юнг. Той не се позовава на фан­
тазиите си, а продължава да обсъжда теоретични психологически въпроси.
Към същия подход се придържа и в писмата си от този период.78 Всяка годи­
на продължава да отбива и редовната си военна служба.79 По подобен начин
през деня върши професионалната си работа и семейните си задължения, а
вечерите посвещава на себеизследване.80 По всичко личи, че това разпреде­
ление на дейностите продължава и през следващите няколко години. Юнг си
спомня, че през този времеви отрязък семейството и професията си остава­
ли „постоянно ощастливяваща реалност и залог, че съм нормален и в дейст­
вителност съществувам“81.
Въпросът за различните начини да се тълкуват такива фантазии е пред­
мет на доклад, озаглавен „За психологическото разбиране“, изнесен от
него на 24 юли пред Психомедицинското общество в Лондон. В него той
противопоставя спрямо аналитично-редуктивния метод на Фройд, осно­
ван върху причинността, конструктивния подход на Цюрихската школа.
Недостатъкът на Фройдовия метод според него се състои в това, че обяс­
нявайки всичко с по-раншни събития, той вижда само едната половина от

75 Вж. по-долу, стр. 123.

76 Срв. PZG.
77 Срв. бележника календар на Юнг bJFA [ЮФА].
78 Основава се на щателно проучване на кореспонденцията на Юнг до 1930 г., която се
намира във ВФТУ - Цюрих, както и в други архиви и сбирки.
79 През 1913 г. са 16 дни, през 1914 г. - 14 дни, през 1915 г. - 67 дни, през 1916 г. - 34 дни,
през 1917 г. - 117 дни (срв. армейските дневници на Юнг в JFA <ЮФА>).
80 Вж. по-долу, стр. 129.
81 Erinnerungen <Спомени>, S. 193 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, раз­
мисли, Е А, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 183>.
50 I LIBER NOVUS

картината и пропуска да улови живия смисъл в явленията. Ако някой се

опитва да разбере Гьотевия Фауст по този начин, би заприличал на човек,
който се мъчи да проумее готическа катедрала от гледна точка на минера­
логията.82 Ж ивият смисъл е „жив само защото го изживяваме в нас и чрез
нас"83. Доколкото животът по съществото си е вечно нов, няма как да бъде
разбиран посредством обикновена ретроспекция. Ето защо конструктив­
ният поглед пита „как да се построи от настоящето на душата мост към
нейното бъдеще"84. Този документ съдържа доводите на Ю нг за това, че
фантазиите не бива да се подлагат на каузален или ретроспективен анализ,
и служи за предупреждение към онези, които биха се изкушили да сторят
обратното. Представен като критика и преразглеждане на психоанализата,
новият тълкувателен способ на Ю нг прибягва до символичния метод в ду-
ховната херменевтика на Сведенборг.
На 28 юли Юнг изнася доклад върху „Значението на несъзнавано-
то в психопатологията" на среща в Британското медицинско сдружение
в Абърдийн.85 Той заявява, че в случаи на невроза и психоза несъзнавано-
то се мъчи да компенсира едностранчивата гледна точка на съзнанието.
Неуравновесеният индивид се отбранява срещу това и противоречията се
обострят още повече. Коригиращите импулси, които се изразяват с езика на
несъзнаваното, биха могли да са началото на лечебен процес, но начинът, по
който нахлуват, е неприемлив за съзнанието.
Месец по рано, на 28 юни, ерцхерцог Франц Фердинанд, престолона­
следникът на Австро-Унгарската империя, е убит от 19-годишния сръбски
студент Гаврило Принцип. На 1 август избухва войната. През 1925 г. Юнг
си спомня: „Имах чувството, че съм обзет от свръхкомпенсирана психоза и
това чувство не ме напусна до 1 август 1914 г."86 Години по-късно казва на
Мирча Елиаде:

Като психиатър бях обезпокоен и се питах дали не съм на ръба „да си измъ-
тя някоя шизофрения", както се изразявахме тогава. [...] Тъкмо подготвях
доклад върху шизофренията за един конгрес в Абърдийн и постоянно си
казвах: „Ще говоря за самия себе си! Най-вероятно след доклада ще полу­
дея." Конгресът трябваше да се състои през юли 1914 г. - точно по времето,
когато се виждах в трите си съня да обикалям из южните морета. На 31 юли,

82 Срв. „Über das psychologische Verständnis“ <„3a психологическото разбиране“>, in: GW

3, § 396.
83 Ibid., §398.
84 Ibid., §399.
85 GW 3,§ 438-465.
86 Analytische Psychologie, S. 72 <Аналитична психология, стр. 72>.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 51

непосредствено след доклада, научих от вестника, че войната е избухнала.

Най-после разбрах. И когато на следващия ден излязох от кораба и стъпих
в Холандия, нямаше по-щастлив човек от мен. Сега вече бях сигурен, че
никаква шизофрения не ме заплашва. Осъзнах, че сънищата и виденията ме
посещават от подмолите на колективното несъзнавано. Оставаше ми само
да задълбоча и затвърдя това откритие. И тъкмо това се старая да правя в
продължение на четирийсет години.87

В този миг Юнг съобразява, че въображението му е обрисувало не случ­

ващото се нему, а сполитащото Европа. С други думи, че е получил предзна­
менование за колективно събитие, което по-късно ще нарече „голям" сън.88
След като осъзнава това, той се опитва да проследи дали и доколко то е вярно
и за останалите му фантазии, както и да разбере какво означава съответствие­
то между личните фантазии и обществените събития. Това усилие съставля­
ва голяма част от сюжета на Liber Novus, В Изпитания Юнг казва, че избухва­
нето на войната му позволило да разбере много от преживяното преди това
и го окуражило да напише предходните части на Liber Novus,89 Тъкмо в из­
бухването на войната той съзира доказателството, че страхът му да не би да
полудява е неуместен. Няма да бъде преувеличение да се твърди, че ако не е
била обявена война, по всяка вероятност Liber Navus не би бил написан. През
1955-1956 г., обсъждайки активното въображение, Ю нг заявява: „приликата
на смущението тъкмо с психоза се дължи на факта, че пациентът интегрира
същия фантазен материал, на който душевно болният става жертва, понеже
не може да го интегрира, а бива погълнат от него."90
Важно е да се отбележи, че отделните фантазии, които Юнг разглежда
като предзнаменования, са около дванайсет:

1) и 2) Октомври 1913 г.: повтарящо се видение на потоп и смърт на

хиляди хора, ведно с глас, който казва, че това ще се сбъдне.

87 Combat Interview (1952), C. G. Jung Speaking: Interviews and Encounters, eds. William
McGuire and R.F.C.Hull <K. Г. Юнг говори: интервюта и срещи, под ред. на Уилям
Макгуайър и Р. Ф. К. Хъл>, Bollingen Series, Princeton: Princeton University Press, 1977,
pp. 233-234. Вж. по-долу, стр. 123-124.
88 Вж. по-долу, стр. 123.
89 Вж. по-долу, стр. 423.
90 Mysterium Coniunctionis, GW 14/11, S 410 <вж. Κ. Γ. Юнг, Mysterium Coniunctionis II, EA,
Плевен, 2004, превод Ивета Милева, стр. 378>. Относно мита за лудостта на Юнг,
лансиран за пръв път от фройдистите като средство да се омаловажи делото му, вж.
моята книга Jung Stripped Bare by His Biographers, Even <Сону Шамдасани, Юнг, разголен
и от своите биографи>. <Второто изречение от тази бележка липсва в немскоезичното
издание на Червената книга.>
52 I LIBER NOVUS

3) Есента на 1913 r.: видение на морето от кръв, заливащо северни­

те страни.
4 ) - 5) 12и15 декември 1913 г.: образ на мъртъв герой и убийството на
Зигфрид насън.
6) 25 декември 1913 г.: образ на гигантски крак, стъпкващ град, и
картини на убийства и кървави жестокости.
7) 2 януари 1914 г.: картина на кърваво море и шествия на тълпи от
мъртъвци.
8) 22 януари 1914 г.: душата му се въздига над бездната и го пита
дали е готов да приеме война и разруха. Показва му картини на
разруха, оръжия, човешки останки, потънали кораби, опустоше­
ни държави и т.н.
9) 21 май 1914 г.: глас казва, че жертвите падат наляво и надясно.
10) - 12) Юни-юли 1914 г.: трикратно видян сън, че се намира в чужда
страна и се налага бързо да се върне с кораб, както и че е нахлул
сковаващ мраз.91

L ib e r N o vus

Юнг започва да пише черновата на Liber Novus. Той добросъвестно препис­

ва повечето фантазии от Черните книги и към всяка от тях добавя откъс,
обясняващ значението на дадения епизод, съчетано с лирическа разработка.
Дословното сравнение показва, че фантазиите са възпроизведени вярно с
минимална редакция и с подразделяне на глави. Така последователността на
фантазиите в Liber Novus почти винаги съответства точно на тази в Черните
книги. На всички места, където е отбелязано, че отделна фантазия се случва
„през следващата нощ“ и др. подобни изрази, се касае за прецизност, а не за
стилистичен похват. Езикът и съдържанието на материала не са видоизмене­
ни. Юнг се придържа „вярно към събитието“ и писаното от него не бива да се
бърка с измислица. Черновата започва с обръщение „Приятели мои“ и този
израз се появява често. Главната разлика между Черните книги и Liber Novus
е в това, че първите са писани от Юнг за лична употреба и могат да се считат
за дневници на експеримент, докато последната е адресирана към публика и
поднесена във вид, позволяващ да бъде четена от други хора.
През ноември 1914 г. Юнг усилено изследва Тъй рече Заратустра на
Ницше - творба, която за пръв път е чел в младостта си. По-късно си спом­
ня: „Тогава духът внезапно ме завладя и ме отнесе в пустинна страна, където

91 Вж. по-долу, стр. 4 2 ,123,124,144,157,187, 246, 340,419.

 ВЪВЕДЕНИЕ I 53

четях Заратустра “92 Структурата и стилът на Liber Novus са силно повлияни

от тази философска поема. По подобие на Ницше в Заратустра, Юнг под­
разделя материала на отделни книги, състоящи се от кратки глави. Но докато
Заратустра провъзгласява смъртта на Бог, Liber Novus описва прераждането
на Бог в душата. Има данни, че Юнг е чел и Дантевата Божествена комедия
по това време, което също се отразява в строежа на творбата.93 Liber Novus
разказва за слизането на Ю нг в ада. Но ако Данте се опира на установена
космология, Liber Novus представлява опит за очертаване на индивидуална
космология. Ролята на Филемон в произведението на Юнг разкрива сходства
с тази на Заратустра в Ницшевата и на Вергилий в Дантевата творба.
Около 50 процента от материала в Черновата са извлечени от Черните
книги. Нови са около трийсет и пет откъса с коментари. В тези откъси Юнг се
опитва да изведе от фантазиите общи психологически принципи и да разбе­
ре до каква степен събитията във фантазиите представят в символична форма
неща, които предстои да се случват в действителния свят. През 1913 г. Юнг
прави разграничение между тълкуването на обективно равнище, при което
обектите в съня се считат за представители на действителни обекти, и тълкува­
нето на субективно равнище, при което всеки елемент засяга самия сънуващ.94

92 James Jarrett. ed., C. G. Jung, Nietzsches Zarathustra: Notes ofthe Seminar Given in 1934-1939
<K. Г. Юнг, Ницшевият Заратустра - бележки от семинара, проведен през 1934—1939 г.,
съст. Джеймс Джарет> (Bollingen Series, Princeton: Princeton University Press, 1988), p.
381. За четенето на Ницше от Юнг вж. Paul Bischop, The Dionysian Seif: C. G. Jungs Reception
of Nietzsche <Пол Бишъп, Дионисиевото себесъщие: Ницше във възприятието на Κ. Г. Юнг>
(Berlin: Walter de Gruyter); Martin Liebscher, „Die unheimliche Ähnlichkeit! Nietzsches
Hermeneutik der Macht und analytische Interpretation bei Carl Gustav Jung“ in Ecce Opus.
Nietzsche-Revisionen im 20. Jahrhundert, eds. Rüdiger Gömer and Duncan Large <Мартин
Лийбшер, „Ужасната прилика. Ницшевата херменевтика на властта и аналитична интер­
претация при Κ. Г. Юнг“ в Ecce Opus. Преразглеждания на Ницше през X X век, съст. Рюдигер
Гьорнер и Дънкан Аардж> (London/Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 2003), pp. 37-50;
„Jungs Abkehr von Freud im Lichte seiner Nietzsche-Rezeption“ in: Zeitenwende-Wertewende, ed.
Renate Reschke <„Оттеглянето на Юнг от Фройд в светлината на неговото възприятие на
Ницше“ във: Времева преоценка-ценностна преоценка, съст. Ренате Решке> (Berlin, 2001),
рр. 255-260; and Graham Parkes, „Nietzsche and Jung: Ambivalent Appreciation“ in Nietzsche
andDepth Psychology, ed. Jacob Golomb, Weaver Santaniello, and Ronald Lehrer <Греъм Паркс,
„Ницше и Юнг - амбивалентна преценка“ в: Ницше и дълбинната психология, съст. Джейкъб
Голумб, Уийвър Сантаниело и Роналд Лерер> (Albany: SUNY Press, 1999), p. 69,213.
93 В Черната книга 2 Юнг цитира някои песни от „Чистилище“ с дата 26 декември 1913 г.
(стр. 104). Вж. по-долу бел. 213, стр. 191.
94 През 1913 г. Медер се позовава на „отличния израз“ на Юнг за „обективното равнище“
и „субективното равнище“. („Über das Traumproblem“, Jahrbuchfür psychoanalytische und
psychopathologische Forschungen 5 <„3a съншцния проблем“, Годишник за психоаналитични
и психопатологични изследвания 5> (1913, S. 657-658). Юнг обсъжда това в Цюрихското
психоаналитично общество на 30 януари 1914 г. (PZG).
54 I LIBER NOVUS

Подходът на Юнг може да се разглежда като опит да изтълкува фантазиите си

както на субективно, така и на „колективно" равнище. Той не се стреми да тъл­
кува фантазиите си редуктивно, а съзира в тях израз на действащи в него общи
психологически принципи (отношенията между интроверсия и екстраверсия,
мислене и желание и др.) и на буквални или символични събития, които пред­
стои да се случат. Така вторият слой на Черновата представлява първият значи­
телен и разгърнат опит на Юнг да развие и приложи новия си конструктивен
метод. Вторият слой е сам по себе си херменевтичен експеримент. В критиче­
ски смисъл Liber Novus не предполага допълнително тълкуване, понеже съдър­
жа в себе си своето собствено тълкуване.
Пишейки Черновата, Юнг не въвежда научни препратки, макар тя да
изобилства от необявени цитати и алюзии към философски, религиозни и
литературни произведения. Той преднамерено избира да остави учеността
настрана. Въпреки това фантазиите и размислите върху тях в Червената кни­
га принадлежат на учен и в действителност голяма част от експериментира­
нето със себе си и от изграждането на Liber Novus се извършва в неговата
библиотека. Съвсем вероятно е да се предположи, че той е щял да добави
препратки, ако беше решил да издаде книгата.
След завършването на ръкописната Чернова Юнг я преписва на машина
и я поправя. Върху ръкописа прави промени на ръка (този ръкопис наричам
Поправената чернова). Съдейки по отметките, изглежда, я е давал на някого
(почеркът не е на Ема Юнг, нито на Тони Волф, нито на Мария Молцер) да я
чете и той/тя после е обсъждал/а поправките на Юнг, сочейки, че определе­
ни откъси, които Юнг е смятал да изреже, трябва да се запазят.95 Първата част
от творбата - неозаглавена, но всъщност Liber Primus - е писана на пергамент.
След това Юнг поръчва на книговезеца Емил Щирли да изработи голям том
във формат фолио с над 600 страници, подвързан с червена кожа и с изписано
на гърба заглавие - Liber Novus. Той вмъква пергаментовите страници в гото­
вия том, който продължава с Liber Secundus. Книгата е подредена по подобие
на средновековен илюстрован ръкопис, изписан калиграфски, с въведена в
началото му таблица на съкращенията. Юнг озаглавява първата книга „Пътят
на идещото" и под заглавието поставя цитати от Книга на пророк Исаия и
Евангелието от Йоана. Това я представя като пророческа творба.
В калиграфския том Юнг е рисувал с темпера и е писал с мастило.
Избледняването на шрифта указва места, където е свършвало мастилото.

95 Например в полето на стр. 39 от Поправената чернова се чете: „Страхотно! Защо е

зачеркнато?“ Очевидно Юнг е последвал съвета и е запазил първоначалния откъс. Вж.
по-долу, стр. 146.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 55

Страниците са разчертавани по старовремски способ с молив и с помощта

на игли и конци, за което свидетелстват дупчиците в хартията/
В Черновата Ю нг подразделя текста на глави. В хода на преписва­
нето в подвързания с червена кожа том той променя някои надслови на
глави, добавя други и още веднъж редактира материала. Зачеркванията
и промените са предимно във втория слой с тълкувания и обработки, а
не в самия фантазен материал, и основно представляват съкращения на
текста. Тъкмо втория слой Ю нг непрекъснато е преработвал. В преписа
на текста от настоящ ото издание този втори слой е обозначен, за да личат
хронологията и композицията. Тъй като коментарите на Ю нг във втория
слой понякога имплицитно се съотнасят към фантазии, намиращи се по-
нататък в текста, също тъй полезно е фантазиите да се четат една след
друга в хронологическия им ред, след което да се прочете без прекъсване
вторият слой.
Юнг украсява текста с рисунки, бити букви, винетки и концовки. В на­
чалото рисунките се съотнасят пряко с текста. На по-късен етап рисунките
стават по-символични. Те представляват на свое собствено основание актив­
ни въображения. Съчетаването на текст и образ наподобява илюстрованите
произведения на Уилям Блейк, с чието творчество Ю нг е запознат.96
Оцеляла е една подготвителна чернова на картините в Liber Novus, което
показва, че те са били старателно композирани, като се започне от моливни
скици, които по-късно са доразработени.97 За композирането на останали­
те картини най-вероятно е била следвана същата процедура. Сред оцеляло­
то художествено наследство на Юнг прави впечатление внезапният скок от
предметни пейзажи, рисувани през 1902-1903 г., към абстрактни, частично
фигурални картини от 1915 г. нататък.

* Целият абзац липсва в оригиналния английски текст на Въведението, но фигурира в

немскоезичния му превод. Тъй като поднася любопитни сведения, предпочетох да го
възпроизведа в превод от немски език.
96 През 1921 г. Юнг цитира Бракът нароя и ада от Уилям Блейк (срв. GW 6, § 422 <6ел.
159 под черта>); в Психология и алхимия се позовава на две от картините на Блейк
(срв. GW 12, фиг. 14 и 19)). На 2 ноември 1948 г. пише на Пило Нанавути: „Намирам
четенето на Блейк за мъчително, понеже е задръстил въображението си с полусдъвка-
но и несдъвкано познание. Според мен при него се касае по-скоро за конструирани
образи, отколкото за автентични изображения на несъзнавани процеси“ (Briefe II, S.
137 <Писма II, стр. 137>).
97 Вж. по-долу Приложение А.
56 I LIBER NOVUS

И зк у с тв о и Ц ю ри х с к а ш к о л а

Днес библиотеката на Юнг съдържа малко книги за модерно изкуство, възмож-

но е останалите да са били разпръснати през годините. Той е притежавал ката­
лог с графичните произведения на Одилон Редон, както и едно изследване, по­
светено на него.98 Най-вероятно е открил творчеството на Редон през париж­
кия си престой. В картините от Liber Novus личи силен отглас от символизма.
През октомври 1910 г. Юнг и колегата му Ханс Шмид се отправят на
велосипедна обиколка из Северна Италия. Посещават Равена, чиито фрески
и мозайки дълбоко впечатляват Юнг. Изглежда, че тези творби са повлияли
върху рисунките му - личи по употребата на ярки цветове, мозаечни форми
и двуизмерни фигури без използване на перспектива.99
През 1913 г. по време на пребиваването си в Ню Й орк вероятно е по­
сетил Арсеналската изложба (The Armory Show), първата по-голяма между­
народна изложба на съвременно изкуство в Америка (тя продължава до 15
март, а Юнг си тръгва от Ню Й орк на 4 март). На семинара си през 1925 г.
споменава картината на Марсел Дюшан Голо тяло, слизащо по стълби, пре­
дизвикала фурор тъкмо на тази изложба.100 Споменава също, че е изучавал
развоя на Пикасовата живопис. Като се има предвид липсата на доказател­
ства за по-задълбочено обучение, вероятно познанията на Юнг по съвремен­
но изкуство се извличат непосредствено, т.е. чрез пряко наблюдение.
През Първата световна война членовете на Цюрихската школа общуват
с хора на изкуството. И едните, и другите се числят към авангардистки дви­
жения и пресичащи се обществени кръгове.101 През 1913 г. Ерика Шлегел
посещава Юнг с цел анализа. Двамата с нейния съпруг Ойген Шлегел са в
приятелски отношения с Тони Волф. Ерика е сестра на Софи Тойбер и става
библиотекарка на Психологическия клуб. Членове на Клуба са канени на ня­
кои от дадаистките прояви. При откриването на галерия „Дада“ на 29 март

98 Odilon Redon, Oeuvre graphique complet <Одилон Редон, Събрано графинно творчест-
во> (Paris: Secretariat, 1913); Andre Mellerio, Odilon Redon. Peintre, dessinateur etgraveur
<Андре Мелерио, Одилон Редон - художник, дизайнер и гравьор> (Paris, Henry Floury,
1923). В библиотеката на Юнг присъства още една свръхкритична книга за модерно
изкуство: Мах Raphael, Von Monet zu Picasso: Grundzüge einer Ästhetik und Entwicklung
der modernen Malerei <Макс Рафаел, Om Моне до Пикасо - основни характеристики на
една естетика и развитие на модерната живопио (München: Delphin Verlag, 1913).
99 През април 1914 г. Юнг отново посещава Равена.
100 Analytische Psychologie, S. 82 <Аналитична психология, стр. 82>.
101 Rainer Zuch, Die Surrealisten und C. G. Jung: Studien zur Rezeption der analytischen Psychologie
im Surrealismus am Beispiel von M ax Ernst, Victor Brauner und Hans Arp <Райнер Цух, Сюр­
реалистите u K.P. Юнг - студии върху рецепцията на аналитичната психология в сюр­
реализма в лицето на Макс Ернст, Виктор Браунер и ХансАрп> (Weimar: VDG, 2004).
 ВЪВЕДЕНИЕ I 57

1917 г. Хуго Бал забелязва в публиката членове на Психологическия клуб.102

Програмата същата вечер е включвала абстрактни танци на Софи Тойбер и
стихотворения от Хуго Бал, Ханс Арп и Тристан Цара. Софи Тойбер, уче­
ничка на Рудолф фон Лабан, заедно с Арп открива школа по танци за члено­
вете на Клуба. Също така организира маскен бал и прави костюмите за не­
го.103 През 1918 г. представя в Цюрих куклена пиеса Кралят елен, която се
играе в гората до „Бургхьолцли“. Фройд Аналитикус, чийто антагонист е д-р
Едипус Комплекс, е превърнат от пралибидото в папагал, пародират се от­
делни теми от Промени и символи на либидото на Юнг и неговият конфликт с
Фройд.104 Въпреки това отношенията между кръга на Юнг и някои от дадаи-
стите се обтягат все повече. През май 1917 г. Еми Хенингс пише на Хуго Бал,
че „Психоклубът“ се е оттеглил.105 През 1918 г. в швейцарско списание Юнг
критикува движението Дада, което не убягва от вниманието на дадаистите.106
Съществената разлика между картините на Юнг и тези на дадаистите се съ­
стои в това, че той преимуществено набляга върху смисъла и съдържанието.
Експериментите на Юнг със себе си и творческите му опити не възникват
във вакуум. През този период в неговия кръг има голям интерес към изкус­
твото, в т.ч. към живописта. Алфонс Медер пише монография за Фердинанд
Ходлер107и води приятелска преписка с него.108Към 1916 г. Медер преживява
редица видения и будни фантазии, които публикува под псевдоним. Когато
ги разказва на Юнг, той отвръща: „Какво, и ти ли?“109Ханс Шмид също опис­

102 Hugo Ball, Flucht aus der Zeit <Хуго Бал, Бягство от времето>, S. 149.
103 Greta Stroeh, „Biographie“, in: Sophie Taeuber: 15 Decembre 1989 - Mars 1990, Musee ddrt
moderne de la ville de Paris <Грета Щрьо, „Биография“, в: Софи Тойбер: 15 декември 1989-март
1990 г., Музей за съвременно изкуство на град Париж> (Paris: Paris-musees, 1989), p. 124;
Aline Valangin interview, Jung biographical archive, Countway Library of Medicine <Разговор
c Алин Валанжин, Биографичен архив на Юнг, Медицинска библиотека Каунтуей>, р. 29.
104 Куклите се намират в музея Bellerive в Цюрих. Срв. Bruno Mikol, „Sur le theatre de
marionnettes de Sophie Taeuber-Arp“ in: Sophie Taeuber: 15 Decembre 1989 - Mars 1990,
Musie ddrt moderne de la ville de Paris <Софи Тойбер: 15 декември 1989 - март 1990 г.,
Музей за съвременно изкуство на град Париж>, рр. 59-68.
105 Hugo Ball/Emmy Hennings, Damals in Zürich. Briefe aus den Jahren 1915-1917 <Хуто Бал/
Еми Хенингс, Навремето в Цюрих. Писма от 1915 -1917 г.>, Zürich, 1978, S. 132.
106 Jung, „Über das Unbewußte“ <Юнг, „За несъзнаваното“>, in: GW 10, § 44; Pharmouse,
in: Dada Review, 391,1919; Tristan Tzara, in: Dada 4-5,1919, Zürich.
107 Alphonse Maeder, Ferdinand Holder: Eine Skizze seiner seelischen Entwicklung und Bedeutung
fü r die schweizerisch-nationalen Kultur <Алфонс Медер, Фердинанд Холдер: очерк върху
душевното му развитие и значение за швейцарската национална култура> (Zürich:
Rascher, 1916).
108 Архив на Медер.
109 Разговор с Медер, Jung biographical archive, Countway Library of Medicine <Биографичен
архив на Юнг, Медицинска библиотека Каунтуей>, р. 9.
58 I LIBER NOVUS

ва и рисува фантазиите си в нещо подобно на Liber Novus. Молцер е амби­

цирана да увеличи броя на художествените прояви в Цюрихската школа. Тя
усеща, че има нужда от повече хора на изкуството в техния кръг и разглежда
Риклин като образец за такъв.110 Дж. Б. Ланг, анализиран от Риклин, започва
да рисува символични картини. Молцер притежава книга, която нарича своя
Библия, в нея тя пише и рисува. Препоръчва на пациентката си Фани Боудич
Кац да прави същото.111
През 1919 г. Риклин излага някои свои картини в Кунстхаус - Цюрих като
част от обща изложба на „Новият живот" - група швейцарски експресио­
нисти, между които Ханс Арп, Софи Тойбер, Франсис Пикабия и Аугусто
Джакомети.112Личните връзки на Юнг лесно са щели да му осигурят участие
в този екип, стига да поиска това. Ето как неговият отказ да разглежда твор­
бите си като изкуство се появява в обкръжение, което му предоставя реални
възможности да поеме по този път.
При определени поводи Юнг говори за изкуство с Ерика Шлегел. Тя е
записала следната беседа:

Вчера отидох у семейство Юнг с перления си медальон (перления накит,

който Софи направи за мен). Той го хареса много и това го подбуди към
оживен разговор за изкуство, продължил почти един час. Изказа се за Рик­
лин, един от учениците на Аугусто Джакомети, и заяви, че докато по-мал­
ките му работи определено притежавали естетическа стойност, то по-го­
лемите просто се губели. В действителност той напълно изчезвал в своето

110 Франц Риклин до Софи Риклин, 20 май 1915 г., Архив Риклин.
111 На 17 август 1916 г. Фани Боудич Кац, анализирана по това време от Молцер, пише в
дневника си: „За нейната [т.е. на Молцер] книга - нейната библия - с картинки и текст,
каквато и аз трябва да създам.“ Според Кац Молцер разглеждала картините си като нещо
„чисто субективно, не като произведения на изкуството“ (31 юли, Countway Library
of Medicine <Медицинска библиотека Каунтуей>). В друг случай Кац е записала, че
Молцер казвала „за изкуството, за истинското изкуство, че било израз на религия“ (24
август 1916, пак там). По време на лекция в Психологическия клуб Молцер поднася
психологически тълкувания на някои от картините на Риклин (вж. моята книга Cult
Fictions: Jung and the Founding ofAnalytical Psychology <Сону Шамдасани, Култови фик­
ции: Юнг и основаването на аналитинната психология> [London: Routledge, 1998], р.
102). Относно Ланг вж. Thomas Feitknecht (Hg.), „Die dunkle und wilde Seite der Seele“,
in: Hermann Hesse. Briefwechsel mit seinem Psychoanalytiker Josef Lang, 1916-1944 <Томас
Файткнехт (съст.), „Тъмната дива страна на душата“ в: Херман Хесе, Кореспонденция с
психоаналитика му Йозеф Аанг, 1916-1944> (Frankfurt, Suhrkamp, 2006).
112 „Das Neue Leben“, Erste Ausstellung <„Новият живот“, Първа изложба>, Kunsthaus
Zürich. Йозеф Ланг съобщава, че бил поканен на гости в дома на Риклин и там при­
съствали Юнг и Аугусто Джакомети (Tagebuch <Дневник>, 3 декември 1916 г., стр. 9,
Архив на Ланг, Швейцарски литературен архив, Берн).
 ВЪВЕДЕНИЕ I 59

изкуство, тъй че ставал напълно неоткриваем. Изкуството му било като

стена, по която ромоли вода. Ето защо не бил в състояние да анализира, за
това се искало да си наточен и остър като нож. Бил пропаднал в изкуството
като във вид говорене. Но изкуството и науката не са нищо повече от слуги
на творческия дух и всъщност тъкмо нему трябвало да се служи.
Що се отнася до неговото собствено творчество, и за него тепърва
трябвало да се провери дали въобще представлява изкуство. Приказките и
картините имат в основата си религиозно значение. Но и той знаел, че все
някога и някак си делото му ще трябва да стигне до хората.113

Изглежда, че за Юнг Франк Риклин представлява нещо като двойник

(Doppelgänger), чиято съдба се стреми да избегне. Изказването сочи също
така, че Юнг придава относителна стойност на положението, до което е
стигнал в изкуството и науката чрез своите опити със себе си.
Следователно създаването на Liber Novus по никакъв начин не е плод на
необичайно или особняшко занимание, нито пък на психоза. Книгата по-ско­
ро показва близките пресечни точки между психологическото и художестве­
ното експериментиране, в които по това време са били въвлечени мнозина.

К олективни ят експерим ент

През 1915 г. Юнг води дълга кореспонденция с колегата си Ханс Шмид по

въпроса за разбирането на психологическите типове. Тази кореспонден­
ция не предоставя непосредствени данни за опитите на Юнг със себе си, но
пък свидетелства, че концепциите, развити от него през този период, не се
опират изключително върху практикуването на активно въображение, а се
дължат отчасти и на обичайно психологическо теоретизиране.114 На 5 март
1915 г. Юнг пише на Смит Ели Джелиф:

Все още съм в армията и пребивавам в малък град, където имам да върша
куп практическа работа и яздя [...]. До влизането си в казармата водех спо­
коен живот, като посвещавах времето си на пациентите и на работата. Ра­

113 11 март 1921 г., дневници от архива на Шлегел.

114 Джон Бийб и Ернст Фалцедер (съст.), предстоящо издание на Philemon Series. <Из-
данието междувременно е факт - кореспонденцията между Юнг и Шмид е издадена
подзаглавие The Question ofPsychological Types: The Correspondence ofC. G. Jung and Hans
Schmid-Guisan 1915-1916, ed. John Beebe & Ernst Falzeder (Въпросът за психологическите
типове. Кореспонденцията на Κ. Г. Юнг и Ханс Шмид-Гизан 1915-1916, съст. Джон Бийб
и Ернст Фалцедер), Philemon Foundation Series, Princeton University Press, 2012>.
60 I LIBER NOVUS

ботех най-вече върху двата психологически типа и върху синтеза на несъ-

знаваните тенденции .115

По време на своите себеизследвания преживява остри тревожни при­

стъпи. Спомня си, че много се страхувал и веднъж му се наложило да се уло­
ви за масата, за да се удържи в себе си .116През този период отбелязва:

Често пъти бях толкова разтърсен, че трябваше да изключвам емоциите с

йогийски упражнения. Но тъй като целта ми беше да узная какво се случва
в мен, правех ги само докато се успокоя и съумея наново да започна рабо­
тата с несъзнаваното.117

Както по-късно казва, Тони Волф била въвлечена в провеждания от него

опит и заливана от подобен образен поток. Юнг открива, че може да обсъж­
да преживяванията си с нея, но тя е дезориентирана и потънала в същата ка­
ша .118Ж ена му още по-малко е в състояние да му помогне. По-нататък отбе­
лязва: „Да издържа беше въпрос на груба сила .“119
Психологическият клуб е учреден в началото на 1916 г. с дарение от
360 000 швейцарски франка, направено от Едит Рокфелер Маккормик, прис­
тигнала в Цюрих през 1913 г., за да бъде анализирана от Юнг. Учредителите са
шейсетина души. За Юнг целта на клуба е да изследва отношенията на инди­
видите към групата и да осигури естествена среда за психологическо наблю­
дение, преодолявайки ограниченията на едноличната анализа лекар-пациент,
както и да предостави място, където пациентите да се учат да се приспособяват
към възникващи обстоятелства в общността. По същото време група от про­
фесионални аналитици продължава да се събира под формата на Сдружение
за аналитична психология .120Юнг участва неотклонно и в двете организации.

115 John Burnham, Jeliffe: American Psychoanalyst and Physician & His Correspondence with
Sigmund Freud and C. G. Jung, ed. William McGuire <Джон Бърнам, Джелиф - американски
психоаналитик и лекар и неговата кореспонденция със Зигмунд Фройд иК.Г. Юнг, съст.
Уилям Макгуайър> (Chicago: University of Chicago Press, 1983), pp. 196-197.
116 EP, стр. 174.
117 Erinnerungen <Спомени>, S. 180 <срв. K. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, раз­
мисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 171>.
118 ЕР, стр. 174.
119 Erinnerungen <Спомени>, S. 180 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, раз­
мисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 172>.
120 За учредяването на клуба вж. моята книга Cult Fictions: Jung and the Founding ofAnalytical
Psychology <Сону Шамдасани, Култови фикции: Юнг и основаването на аналитичната
психология> [London: Routledge, 1998], p. 102).
 ВЪВЕДЕНИЕ I 61

Опитите на Юнг със себе си предвестяват промяна в аналитичната му

работа. Той съветва пациентите си да се впускат в сходни процеси по екс­
периментиране със себе си, дава им указания как да практикуват актив­
но въображение, да водят вътрешни диалози и да рисуват фантазиите си.
Собствените си преживявания приема за образец. В семинара през 1925 г.
отбелязва: „Вземах целия емпирически материал от моите пациенти, но ре­
шението на проблема извеждах отвътре, от собствените си наблюдения вър­
ху несъзнаваните процеси ."121
Тина Келер, анализирана от Юнг още от 1912 г., си спомня, че той „често
говорел за себе си и за своите собствени преживявания":

В онези ранни дни, когато пристигах за аналитичен сеанс, често виждах така
наречената „Червена книга" да стои отворена на статив. Д-р Юнг беше рису­
вал или тъкмо беше завършил някоя картина в нея. Понякога ми показваше
какво е направил и го обсъждаше. Грижливата и прецизна работа, с която
изграждаше тези картини и съпътстващия ги илюстрован текст, свидетелст­
ваше колко важно е за него това начинание. По този начин учителят демон­
стрираше на ученика, че психическото развитие изисква време и усилия.122

По време на анализата си при Юнг и Тони Волф Келер се занимава с ак­

тивно въображение и рисува. Сблъсъкът на Юнг с несъзнаваното далеч не
е самотно, а преднамерено колективно начинание, в което той въвежда па­
циентите си. Хората покрай него образуват авангарден отряд и се впускат
в социален експеримент, който се надяват да промени както техния живот,
така и този на околните.

За в ръ щ а н ето н а м ъ ртв и те

Насред невижданата касапница на войната темата за завръщането на мъртви­

те е широко разпространена, както например във филма на Абел Ганс Jaccuse
<Аз обвинявам>.123 Огромният брой на жертвите довежда и до възраждане на
интереса към спиритизма. Около година след избухването на войната (1915)

121 Analytische Psychologie, S. 61 <Аналитична психология, стр. 61 >.

122 Tina Keller, „C. G. Jung: Some memories and reflections“ in: Inward Light 35 <Тина Ке­
лер, „K. Г. Юнг - спомени и размисли“, във: Вътрешна светлина 35> (1972), § 11. За
Тина Келер вж. Wendy Swan, C. G. Jung and Active Imagination <Уенди Суан, K. Г. Юнг и
активното въображение> (Saarbrücken: VDM, 2007).
123 Вж. Winter, Sites of Memory, Sites ofMourning <Уинтър, Паметни места, печални места>,
рр. 18,69 и 133-144.
62 I LIBER NOVUS

Юнг възстановява записките си в Черните книги със серия от фантазии. Той

вече е завършил ръкописната чернова на Liber Primus и Liber Secundus.124 В
началото на 1916 г. преживява ред потресаващи парапсихологически съби­
тия вкъщи. През 1923 г. разказва случилото се на Кери де Ангуло (по-късно
Бейнс). Тя го е записала така:

Една нощ синът Ви започнал да бълнува и да се мята в леглото насън. Били

сте повикан от жена Ви и сте успели да го успокоите чак когато сте го пови­
ли със студени кърпи - накрая се усмирил и продължил да спи. На следното
утро се събудил и не помнел нищо, но изглеждал извънредно изтощен, за­
това сте му казали да не отива на училище и той не попитал защо, а го при­
ел за естествено. Съвсем неочаквано обаче поискал лист хартия и цветни
моливи и нарисувал картина, в средата на която мъж лови риба с въдица.
Отляво е дяволът, който казва на рибаря, че ще дойде да го вземе, поне­
же му лови рибите, а отдясно стои ангел, който възразява: „Не, ти няма да
вземеш този човек, той лови само лошите риби и не пипа добрите." След
като нарисувал картината, синът Ви бил видимо доволен. Същата нощ две
от дъщерите Ви твърдели, че са видели призраци в стаята си. На следващия
ден сте написали „Поученията към мъртвите" и сте били сигурен, че нищо
повече няма да смути семейството Ви, така и станало. Естествено, аз знаех,
че Вие сте рибарят в картината на сина Ви, така ми казахте и Вие, но мом­
чето не го знаело.125

В Спомени Юнг разказва какво последвало:

В неделя към пет часа следобед на вратата започна да се звъни неистово

[...], докато двете момичета бяха в кухнята, откъдето може да се види пло­
щадката пред входната врата. Намирах се в близост до звънеца, чух и видях
как се движи чукчето му. Всички се втурнахме към вратата да видим кой е,
но там нямаше никого! Ей тъй на, просто се спогледахме. Казвам ви, възду­
хът беше се сгъстил! Тогава си помислих: ей сега ще се случи нещо. Цялата
къща беше изпълнена като че с някаква тълпа от хора, гъмжеше от духове.
Бяха се разположили навсякъде, до самата врата, и човек имаше чувството,
че не може да се диша. Естествено, жегна ме въпросът: „Какво е това, за
Бога?" Тогава те викнаха в хор: „Връщаме се от Йерусалим, но там не на­

124 В Черната книга 5 има вмъкната бележка: „По това време бяха написани I и II част [на
Червената книга]. Непосредствено след началото на войната“ (стр. 86). Основният
текст е на Юнг, а текстът в квадратните скоби е добавен от другиго.
125 Архив Кери Бейнс.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 63

мерихме каквото търсим" Тези думи съвпадат с първите редове на „Septem

Sermones ad Mortuos" [„Седемте поучения към мъртвите"].
В оня миг текстът започна да се излива от мен и за три вечери се изписа
докрай. В мига, в който хванах перото, цялата призрачна сган се изпари.
Привидението бе изчезнало.126

Мъртвите се появили в една фантазия от 17 януари 1914 г. и заявили, че са

тръгнали към Йерусалим да се помолят на Всесветия гроб .127Пътешествието
им очевидно се оказало неуспешно. Septem Sermones ad Mortuos бележат
връхната точка сред фантазиите от това време. Касае се за психологическа
космология, изложена във формата на гностически мит за сътворението.
Според фантазиите на Юнг, в душата му бил се родил нов Бог - Абраксас,
жабешкият син. Юнг разбира това по символичен начин. Той разглежда тази
фигура като обединяваща християнския Бог и Сатаната и представляваща
преобразяване на западната представа за Бога. Едва през 1952 г. в Отговор
на Иов Ю нг разисква тази тема публично.
Юнг бил проучвал гностическата литература в хода на подготвителното
си четене за Промени и символи на либидото. През януари и октомври 1915 г.,
докато отбива военна служба, той изследва трудовете на гностиците. След
като записва Septem Sermones ad Mortuos в Черните книги, Юнг прави кали-
графски препис в отделна книга, променяйки леко последователността им.
Поставя следното подзаглавие: „Седем поучения към мъртвите. Написани от
Василид в Александрия - градът, в който Изтокът докосва Запада ."128 После
ги дава за печат, добавяйки към подзаглавието: „Преведени на немски от ста­
рогръцкия първообраз." Тази легенда издава стилистичните влияния, които
е оказала върху Юнг класическата доктрина в късния XIX век. По-късно зая­
вява, че я написал по повод учредяването на Психологическия клуб и бил
я замислил като подарък за Едит Рокфелер Маккормик във връзка с това .129
Раздава копия на приятели и съмишленици. Във връзка с екземпляра, пода­
рен на Алфонс Медер, пише:

126 Erinnerungen, S. 194 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА,
Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 184>.
127 Вж. по-долу, стр. 306.
128 ЕР, стр. 26. <В англоезичното издание на Liber Novus тази бележка е с №129, а под
№128 фигурира бележка със следния текст: Историческият Василид е гностик, който
преподава в Александрия през II век. Вж. бел. 81, стр. 451.>
129 19 януари 1917 г., в: Briefe I, S. 56f. <Писма I, стр. 56 и сл.> Изпращайки екземпляр от
Sermones на Йоланде Якоби, Юнг ги нарича „куриоз от работилницата на несъзнаваното“
(7 октомври 1928 r., JA).
64 I LIBER NOVUS

Затова нямаше как да се одързостя да сложа моето име до заглавието, а подбрах

един от онези велики духове на раннохристиянската епоха, които християн­
ството е зачеркнало. Той падна като нечакан зрял плод в скута ми под напора
на мъчни времена и в лош час палеше у мен светлинка на надежда и утеха.129

На 16 януари 1916 г. Юнг рисува една мандала в Черните книги (вж.

Приложение А ).130 Става дума за първата скица на „Systema Munditotius".
После решава да я оцвети. На гърба на листа пише на английски език: „This
is the first mandala I constructed in the yeär 1916, wholly unconscious of what
it meant." <„Това е първата мандала, която създадох през 1916 г. без изоб­
що да съзнавам какво означава." > Фантазиите в Черните книги продължават.
Systema M unditotius е картинна космология на Sermones.
Между 11 юни и 2 октомври 1917 г. Юнг е на военна служба в Chateau
d O ex като комендант на английските военнопленници. Около месец август
пише на Смит Ели Джелиф, че военната служба съвсем го е отклонила от
работата му и че при завръщането си се надява да довърши едно дълго съ­
чинение по въпроса за типовете. Писмото свършва така: „При нас всичко
е спокойно и постарому. Войната поглъща всичко останало. Психозата все
още расте и се разпростира ."131
По това време той чувства, че все още се намира в състояние на хаос, кое­
то започва да се избистря едва към края на войната.132 От началото на август
до края на септември рисува с молив серия от двайсет и седем мандали в ар­
мейския си бележник и го запазва.133Отначало не разбира мандалите, но усеща,
че имат голямо значение. От 20 август нататък почти всеки ден рисува по една
мандала. Това му дава чувството, че е фотографирал всеки свой ден и наблюдава
как се променят мандалите. Спомня си как получил писмо от „онази холандка,
която ужасно ми лази по нервите"134. В писмото тази жена, т.е. Молцер, твърдя­
ла, че „фантазиите, които изникват от несъзнаваното, притежават художествена
стойност и трябва да бъдат разглеждани като изкуство"135. Юнг намира това из­
казване за обезпокоително, понеже никак не е глупаво, пък и съвременните му
художници се опитват да извличат изкуството си от несъзнаваното. Той се усъм-
нява дали пък фантазиите му действително са спонтанни и естествени. На след­
ващия ден рисува мандала, парче от която е отчупено, с разрушена симетрия:

130 Вж. Черната книга 6.

131 Вж. Burnham, Jeliffe, р. 199 <Бърнам, Джелмф, стр. 199>.
132 ЕР, стр. 172.
133 Вж. Приложение А.
134 ЕР, стр. 172.
135 Erinnerungen, S. 199 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА,
Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 188>.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 65

Едва сега постепенно осъзнавам какво всъщност представлява мандалата:

„с вид безкрайно променлив, на вечен смисъл извор вечно ж ив“* Ето това е
себесъщието, целостността на личността, която, ако всичко е наред, е хар-
монична, но не понася самоизмами. Моите мандали бяха криптограми за
състоянието на моето себесъщие и ми се предоставяха всекидневно.136

Въпросната мандала изглежда е тази от 6 август 1917 г.137Вторият ред от

горния цитат е от Гьотевия Фауст. Мефистофел се обръща към Фауст, насоч­
вайки го към царството на майките:

МЕФИСТОФЕЛ
Пламтящ триножник щом съзреш далече,
във най-дълбокия предел си вече.
Там майките ще видиш в смътен зрак,
седят, стоят, отиват, идват пак -
без ред и с вид безкрайно променлив,
на вечен смисъл извор вечно жив,
и покрай тях с неясни очертания
се носят образи на земните създания.
Но невидян ще крачиш ти напред -
съзира само сенки сянката мъглява,
понесена сред роя блед.
Бъди безстрашен - страшното настава,
ти ключа до триножника допри !138

Споменатото писмо така и никога не е открито. Но в едно по-късно

непубликувано писмо от Chateau сГОех с дата 21 ноември 1918 г. Юнг пише:
„М. Молцер пак ме залива с писма .“139 Той възпроизвежда тези мандали в
Liber Novus. Отбелязва, че по това време за първи път му хрумнала животвор-
ната идея за себесъщието: „Яви ми се като монадата, която съм и която е моят

* Текстът в кавичките е цитат от Й. В. Гьоте, Фауст 2, Първо действие, стих 6291-6292

(вж. бел. 138 по-долу), превод Димитър Статков.
136 Пак там <срв. стр. 189 в цит. бълг. издание>.
137 Вж. рисунка на мандала 4, Приложение А, стр. 493.
138 Фауст 2, Първо действие, стих 6287 и сл. <Срв. Йохан Волфганг Гьоте, Фауст. Трагедия.
Първа и втора част, Изд. £ j^At ж, София, 1997, стр. 243 и сл. (Мрачна галерия), превод
Димитър Статков. >
139 Непубликувано писмо, ЮФА. Съществува и една недатирана картина на Молцер, която
представлява нещо като квадратна мандала, наречена в придружаваща бележка „кар-
тинно изображение на индивидуацията или на процеса на индивидуация“ (Библиотека
на Психологически клуб - Цюрих).
66 I LIBER NOVUS

свят. Мандалата изобразява тази монада и съответства на микрокосмическа-

та природа на душата."140 На този етап още не знае накъде го води пътят, но
започва да схваща, че мандалата представлява целта на този път: „Чак когато
започнах да рисувам мандалите, видях, че всичко, всички пътища, по които
вървях, и всички крачки, които правех, ме връщаха отново към една точка,
а именно към средата. Ставаше ми все по-ясно: мандалата е центърът. Тя е
изражението на всички пътища ."141 През 20-те години разбирането на Юнг
за значението на мандалите се задълбочава.
В Черновата са поместени фантазии от октомври 1913 г. до февруа­
ри 1914 г. През зимата на 1917 г. Ю нг създава нов ръкопис, озаглавен
Изпитания, който започва от мястото, където е прекъснал. В него записва
фантазии от април 1913 г. до юни 1916 г. Също както в първите две книги
на Liber Novus, редува фантазиите с тълкувателни коментари .142 В този ма­
териал включва Sermones и добавя коментарите на Филемон към всяко по­
учение. В тях Филемон подчертава компенсаторното естество на учението
си: той умишлено набляга върху онези понятия, които липсват на мъртвите.
Изпитания на практика образува Liber Tertius на Liber Novus. Така пълната
последователност на текста е:

Liber Primus: Пътят на идещото

Liber Secundus: Картините на лутащия се
Liber Tertius: Изпитания

По същото време Юнг продължава да преписва Черновата в калиграф­

ския том и да прибавя картини в него. Фантазиите в Черните книги се появя­
ват по-нарядко. Своето схващане върху значението на себесъщието, породи­
ло се през есента на 1917 г., описва в Изпитания.143 В тази книга се съдържа
видението на Юнг за преродения Бог, достигащо връхната си точка в обри­
суването на Абраксас. Той осъзнава, че голяма част от онова, което го спо­

140 Erinnerungen, S. 199f. <Срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, Е А,

Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 189-190. > Към непосредствените източници,
от които Юнг най-вероятно извлича понятието си за себесъщие [das Selbst], принад­
лежи и представата за Атман/Брахман в индуизма (която той пояснява през 1921 г. в
Психологически типове), но също така определени откъси от Ницшевия Заратустра
(срв. по-долу бел. 29, стр. 426).
141 Пак там, стр. 200 <срв. стр. 190 в цит. бълг. издание>.
142 На стр. 23 от ръкописа на Изпитания е поставена датата 27.11.1917 г., от което може да
се заключи, че тя е написана във втората половина на 1917 г., т.е. след преживяванията
с мандалите в Chateau d'Oex.
143 Вж. по-долу, стр. 426-431.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 67

лита в предходните части на книгата (сиреч в Liber Primus и Liber Secundus),

всъщност му е било внушено от Филемон144. Разбира, че в него живее мъдър
стар пророк, различен от него самия. Това се оказва решаваща деидентифи-
кация. На 17 януари 1918 г. Юнг пише на Дж. Б. Ланг:

Работата с несъзнаваното трябва да вършим на първо място заради нас

самите. Тя облагодетелства пациентите ни косвено. Опасността се крие в
пророкуващата налудност, която е честа последица от заниманията с несъ­
знаваното. Дяволът е този, който казва: „Презирай разума и всяко знание, с
което е човекът най-велик.“ Това не бива никога да се забравя, нищо че сме
принудени да признаем ирационалното .145

Решаващата задача на Юнг в „разработката“ на фантазиите му се състои

в това да разграничи гласовете и героите. В Черните книги например Азът на
Юнг е този, който изрича поученията към мъртвите. В Изпитания не Азът
на Юнг, а Филемон им говори. В Черните книги главният образ, с който Юнг
води разговор, е душата му. В някои откъси на Liber Novus тя е заменена със
змията и птицата. В един разговор от януари 1916 г. душата му обяснява, че
когато горе и долу не са обединени, тя се разпада на три части - змия, чо­
вешка душа и птица, или небесна душа, която навестява Бога. По този начин
преразглеждането на образите от Юнг би могло да се счита за отражение на
възгледа му за троичната природа на душата.146
През този период Юнг продължава работата си върху този материал и са
налице данни, че го е обсъждал със свои колеги. През март 1918 г. пише на
Дж. В. Ланг, който му е изпратил някои свои фантазии:

Все пак не бих искал да добавя нищо, освен че тази линия трябва да бъде
следвана, защото, както съвсем правилно сте забелязали, налага се да пре­
живеем съдържанията на несъзнаваното, преди да си създаваме възгледи
за него. Напълно съм съгласен с Вас, че трябва да вникнем в познавател­
ните съдържания на гносиса и на неоплатонизма, тъй като тези системи
съдържат веществата, призвани да съградят основите на едно учение за
несъзнавания дух. Самият аз отдавна върша тази работа и вече съм имал
достатъчно възможности да сравнявам своите опитности с тези на другите.

144 Вж. по-долу, стр. 431.

145 Частно притежание на Стивън Мартин. Препратката е към репликата на Мефистофел
във Фауст (I, стих 1851 и сл.) <срв. Йохан Волфганг Гьоте, Фауст. Трагедия. Първа и
втора част, Изд. ^ а , София, 1997, стр. 68 (Кабинетът на Фауст), превод Димитър
Статков >.
146 Вж. по-долу, стр. 507.
68 I LIBER NOVUS

Затова много се радвам да чуя, че и Вие имате съвсем сходни разбирания.

Радостен съм, че напълно самостоятелно сте открили това поле, което чака
да бъде разорано. Досега ми липсваха сътрудници. Щастлив съм, че сте го­
тов да ми подадете ръка. Намирам за особено важно това, че извличате от
несъзнаваното собствен материал без външно влияние, възможно най-ста-
рателно. Моят материал е много обемист, много усложнен и отчасти много
пластичен, разработен до приблизително пълна яснота. Това обаче, което
съвършено ми липсва, е съвременен сравнителен материал. Заратустра е
изграден прекалено съзнателно. Майринк ретушира естетически, липсва
му религиозна сериозност, според както го чувствам аз.147

Съдъ рж а н и ето

И така, Liber Novus представлява поредица от активни въображения, придру-

жени от опити на Юнг да проумее тяхното значение. Проумяването включва
редица преплетени нишки: опит да проумее себе си и да обедини и развие
различните съставки на своята личност; опит да проумее общия строеж на
човешката личност; опит да проумее връзката на отделния човек със съвре­
менното общество и с общността на мъртвите; опит да проумее историче­
ските и психологическите последици от християнството; опит да долови бъ­
дещия религиозен развой на Запада. Юнг обсъжда много други теми в твор­
бата си, включително: естеството на себепознанието; природата на душата;
взаимодействията между мислене и чувстване и психологическите типове;
взаимодействията на вътрешната и външната мъжественост и женственост;
обединението на противоположностите; самотата; ценността на учеността
и ученето; състоянието на науката; значението на символите и как трябва да
бъдат разбирани те; смисълът на войната; лудостта; божествената лудост и
психиатрията; как да се разбира подражанието на Христа днес; смъртта на
Бога; историческото значение на Ницше; връзката между магия и разум.
Средоточие на темите в книгата е как Юнг си възвръща душата и пре­
одолява съвременната болест на духовното отчуждение. В края на краищата
постига това, като позволява в душата му да се прероди нов образ на Бога и
като разработва нов светоглед във формата на психологическа и богословска
космология. Liber Novus представлява първообразната представа на Юнг за
процеса на индивидуацията (пътя на себеосъществяването), който за него е
универсалният модел на индивидуалното психологическо развитие. По същи­
ната си Liber Novus може да се схваща от една страна като описваща авторо-

147 Частно притежание на Стивън Мартин.

 ВЪВЕДЕНИЕ I 69

вия процес на индивидуация, а от друга - като разработка на това понятие във

формата на обща психологическа схема. В началото на книгата Юнг преот­
крива душата си и после се впуска в поредица от въображаеми приключения,
които оформят последователен разказ. Той осъзнава, че до този миг е служил
на духа на времето, определян от ползата и стойността. Освен него обаче съ­
ществува и дух на бездната, водач към душевните неща. Според понятията на
по-късните биографични спомени на Ю нг духът на времето съответства на
личност № 1, а духът на бездната - на личност № 2 . Затова този период може да
се разглежда като завръщане към ценностите на личност №2. Главите следват
определена подредба - започват с излагане на драматични зрителни фанта­
зии. В тях Юнг среща редица фигури насред различна обстановка и влиза в
разговори с тях. Изправя се пред неочаквани случки и стъписващи твърдения.
Сетне се опитва да разбере какво е станало и да изложи значението на случ­
ките и твърденията, като използва общи психологически понятия и правила.
Юнг твърди, че значението на тези фантазии се дължи на това, че те извират
от митопоетичното въображение, което в настоящата епоха на разума липсва.
Задача на индивидуацията е да се установи диалог с фантазиите фигури (или
съдържания на колективното несъзнавано) и те да се обединят със съзнание­
то, като по този начин се възстанови стойността на изгубеното в съвремието
митопоетично въображение и се помирят духът на времето с духа на бездна­
та. Тази задача става лайтмотив на неговото последващо научно творчество.

„Н ов И ЗВ О Р НА ж и в о т “
През 1916 г. Юнг пише няколко есета и едно кратко съчинение, в което прави
първи опит да преведе някои от темите на Liber Novus на съвременен психо­
логически език и да размишлява върху значението и всеобщата приложимост
на своята работа. Тъкмо в тези произведения той представя първите очерта­
ния и главните съставни части на зрялата си психология. Пълното описание
на тези писмена е извън обсега на това въведение. Последващият преглед
подчертава елементи, които са в пряка връзка с Liber Novus.
В творбите си от периода 1911-1914 г. основната грижа на Юнг е да ус­
танови общия строеж на човешкото поведение и психопатология. В допъл­
нение към по-ранната му теория за комплексите той вече е обосновал поня­
тията за филогенетично придобитото несъзнавано, населено с митични об­
рази, за несексуалната психична енергия, за общите типове на интроверсия
и екстраверсия, за компенсаторната и предсказващата функция на сънищата
и за съчетаващия и градивен подход към фантазиите. Докато продължава да
разширява и развива в подробности тези понятия, възниква ново начина­
70 I LIBER NOVUS

ние - опитът да се даде временен отчет за по-висшето развитие, което той

нарича процес на индивидуация. Това е главният теоретичен резултат от не­
говия експеримент със себе си. Пълната разработка на индивидуационния
процес, както и на историческите и пресечните му културни съпоставки ще
го занимава до края на живота му.
През 1916 г. изнася доклад пред Сдружението за аналитична психоло­
гия, озаглавен „Структурата на несъзнаваното" публикуван за пръв път на
френски език в списанието на Флурноа Archives de Psychologie.148 В него той
различава два пласта в несъзнаваното. Първият, личното (персоналното) не-
съзнавано, се състои от елементи, придобити през живота на човека, заедно с
елементи, които биха могли с еднаква сила да бъдат съзнателни .149Вторият е
надличното (имперсонално) несъзнавано или колективната душа (психе).150
Докато съзнанието и личното несъзнавано се развиват и изграждат в хода на
отделния живот, колективната душа се унаследява .151 В това съчинение Юнг
обсъжда любопитни явления, които са последица от усвояването на несъ­
знаваното. Той отбелязва, че когато индивидите завладяват и присъединяват
съдържанията на колективната душа и ги разглеждат като лични придобивки,
те изпитват крайни състояния на превъзходство и малоценност. Той заема от
Гьоте и Алфред Адлер понятието „богоподобие" за да характеризира състоя­
нието, възникващо от сливането на личната и колективната душа и представ­
ляващо една от опасностите при анализата.
Юнг смята, че разграничаването на личната от колективната душа е мъч-
на задача. Една от пречките, с които се сблъсква човек, е персоната - инди-
видуалната „маска" или „роля". Тя е дял от колективната душа, който погреш­
но се счита за индивидуален. Вникне ли се в това чрез анализа, личността се
разтваря в колективната душа и следва освобождаване на фантазен поток:
„Цялото изобилие от митологическо мислене и чувстване се отключва ."152
Разликата между това състояние и лудостта се корени в преднамереното му
предизвикване.
Възникват две възможности: човек или да опита по регресивен способ да
възстанови персоната и да се върне в предишното състояние, при което ще
бъде невъзможно да се отърве от несъзнаваното, или пък да приеме условия­
та на богоподобието. Макар че има и трети път - херменевтична преработка
на творческите фантазии. Последицата е съчетаване на индивида с колектив­

148 След отделянето си от Фройд Юнг продължава да чувства Флурноа за своя надеждна
опора. Срв. Юнг във: Flournoy, Des Indes ä la planete Mars, S. ix.
149 G W 7,§§ 444-446; 449.
150 Пак там, § 455f.
151 Пак там.
152 Пак там, § 468, бел. 2.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 71

ната душа, разкриващо насоката на индивидуалния живот. Това е процесът

на индивидуация. При една последваща недатирана преработка на това съ­
чинение Юнг въвежда представата за анимата като противовес на персоната.
Той разглежда двете като „субекти-имаго". В този текст определението му за
анимата е „как субектът бива видян от колективното несъзнавано"153.
Ж ивото описние на превратностите в състоянието на богоподобие от­
разяват някои от афективните състояния на Юнг по време на сблъсъка му с
несъзнаваното. Представата за разграничаването между персоната и нейната
анализа съответства на уводната част от Liber Novus, в която Юнг отделя себе
си от ролята и постиженията си и прави опит наново да се свърже с душата
си. Освобождаването на митологични фантазии е тъкмо каквото е било тър­
сено в този случай, а херменевтичната преработка на творческите фантазии
е представена във втория слой на Liber Novus. Разграничаването на лично
от надлично несъзнавано осигурява теоретичното разбиране на авторови-
те митологически фантазии - според него те не бива да се разглеждат като
изплуващи от личното му несъзнавано, а от унаследената колективна душа.
При това положение те възникват от психичен пласт, който е общочовешко
наследство, а не са просто произволни или идиосинкратични.
През октомври същата година Юнг представя два доклада пред
Психологическия клуб. Първият е озаглавен „Приспособяване". То бива два
вида - приспособяване към външни и към вътрешни условия. „Вътрешното"
е предвидено да обозначи несъзнаваното. Приспособяването към „вътреш­
ното" води до стремеж към индивидуация, което е обратното на приспособя­
ването към другите. Откликването на този стремеж и съответното скъсване
с общението довеждат до трагическа вина, която изисква изкупление и зове
към нова „колективна функция", тъй като индивидът трябва да произведе
ценности, които да послужат като заместители на неговото отсъствие от об­
ществото. Тези нови ценности му дават възможност да възмезди колективно­
то. Индивидуацията е за малцина. За предпочитане е онези, чийто творчески
заряд е недостатъчен, да възстановят колективното си общение. Индивидът
не само трябва да сътворява нови ценности, но и те да са годни да бъдат при­
познати от обществото, понеже то има „правото на използваеми ценности“154.
Съотнесено към положението на Юнг, това предполага, че неговото
скъсване с общението, за да следва своята „индивидуация", го е довело до
възгледа, че за изкупление трябва да произвежда обществено приемливи
ценности. Възниква следната дилема: дали формата, в която Юнг въплътява
тези нови ценности в Liber Novus, би била обществено приемлива и разпо­

153 П актам ,§521.

154 G W 1 8 /II,§ 1098.
72 I LIBER NOVUS

знаваема? Тази обвързаност с изискванията на обществото разграничава

Юнг от анархизма на дадаистите.
Вторият доклад е върху „Индивидуация и колективност“. В него се твър­
ди, че индивидуацията и колективността са двойка противоположности, сро­
дени от вината. Обществото се основава на подражание. По пътя на подража­
нието човек може да получи достъп до собствените си ценности. В анализата
„чрез подражание пациентът се учи на индивидуация, понеже тя съживява и
възобновява собствените му ценности“155. Възможно е това да се разчете като
коментар върху ролята на подражанието в аналитичната терапия на онези па­
циенти, които Юнг е насърчил да се впуснат в подобни развойни дейности.
Твърдението, че този процес буди вече съществуващите у пациента ценности,
е ответно спрямо евентуалния упрек, че се касае за сугестия.
През ноември, докато е на военна служба в Херизау, Юнг пише статия за
„Трансцендентната функция“, публикувана чак през 1957 г. В нея описва ме­
тода за извличане и развиване на фантазии, който по-сетне назовава активно
въображение, и разяснява терапевтичната му цел. Статията може да се счита
за междинен отчет върху напредъка на експеримента му със себе си, както и
за полезно предисловие към Liber Novus.
Юнг забелязва, че новопридобитият от анализата възглед е отживял.
Нужен е несъзнаван материал, за да допълни съзнателния възглед и да попра­
ви неговата едностранчивост. Но тъй като енергийното напрежение по вре­
ме на сън е ниско, сънищата са непълноценни изражения на несъзнаваните
съдържания. Ето защо трябва да се търсят други източници, а именно непри­
нудени фантазии. Един наскоро открит съновник съдържа серии сънища от
1917 до 1925 г.156 По-внимателно сравняване на съновника с Черните книги
сочи, че активните въображения не са извличани пряко от сънищата му, а
тези два потока са в основата си независими.
Юнг описва техниката си за извикване на такива непринудени фантазии:
„Тренировката се състои отначало в систематични упражнения по изключва­
не на критичното внимание, при което се постига пустота на съзнанието .“157
Започва се със съсредоточаване върху някакво настроение и опит да се по­
стигне възможно най-изострено осъзнаване на всякакви фантазии и асоциа­
ции, които биха се появили в тази връзка. Целта е да се позволи свободна
игра на въображението в свободен асоциативен процес без отдалечаване от
първоначалното чувство. Това довежда до конкретен или символичен израз
на настроението, чиято последица е доближаване на чувството към съзна­

155 Пак там, § 1100.

156 JFA<K)OA>.
157 GW 8,5 155.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 73

нието и неговото по-пълно разбиране. Тази практика би могла да има живо­

творни последици. Практикуващите биха могли да рисуват, да живописват,
да ваят - всеки според своите склонности:

Зрително надарените трябва да насочат очакването си към създаването на

вътрешен образ. По правило се предлага такъв (вероятно хипнагогически)
въображаем образ, който трябва грижливо да се наблюдава и да се закрепва
писмено. Слухово-езиково надарените целят да чуят вътрешна реч. Първо-
начално може би ще ги споходят само откъслеци от привидно безсмислени
изречения, но и те трябва да бъдат старателно записвани. Други възприе­
мат в такива мигове просто „другия" си глас. [...] А има и такива, които нито
виждат, нито чуват вътрешно, ръцете им обаче притежават способност да
изразяват несъзнавани съдържания. [...] Относително редки са онези, чия­
то двигателна дарба дава възможност несъзнаваното да се изразява посред­
ством движение или танц. [...] Още по-рядко, но също така ценно, е автома-
тичното писане - непосредствено или с дъсчица.158

Веднъж предизвикани и уплътнени, към тези фантазии са възможни два

подхода: творческо оформяне и разбиране. Всеки от двата се нуждае от дру­
гия и двата са необходими, за да породят трансцендентната функция, която
възниква от съчетанието на съзнаваните и несъзнаваните съдържания.
За някои, отбелязва Юнг, е достатъчно просто да запишат „другия" глас
и да му отговорят от гледната точка на Аза: „Изглежда сякаш две равнопоста­
вени личности водят диалог."159Този диалог позволява създаването на транс­
цендентната функция, чиято последица е разширяване на съзнанието. Това
описание на вътрешни диалози и на способите за извикване на фантазии в
будно състояние представлява именно начинанието, предприето от Ю нг в
Черните книги. Работата му в Liber Novus съответства на взаимодействието
между творческо оформяне и разбиране. Юнг не публикува тази статия. По-
късно отбелязва, че така и не е завършил работата си върху трансцендентна­
та функция, понеже я вършел небрежно .160
През 1917 г. Юнг издава кратко съчинение с дълго заглавие: Психология
на несъзнаваните процеси. Обзор на съвременните теория и метод на анали-
тичната психология.161 В предговора си от месец декември 1916 г. обявява, че

158 GW 8, §§ 170f. Дъсчицата (планшет) е малка лъска на колелца, която се използва за

улесняване на автоматичното писане.
159 Пак там, §186.
160 ЕР, стр. 380.
161 Цюрих, 1917 (в предварителната версия под заглавие „Нови пътища в психологията“ в
GW 7, §§ 407-421). <Тази бележка липсва в англоезичното издание на Liber Novus.>
74 I LIBER NOVUS

съпътстващите войната психологически процеси били насочили внимание­

то към проблема на хаотичното несъзнавано. Въпреки това индивидуалната
психология съответствала на националната, тъй че само промяна в индиви­
дуалната нагласа можела да донесе културно обновление .162 Така е изразена
съкровената взаимовръзка между индивидуалните и колективните събития,
сърцевинна за Liber Novus. За Юнг съвпадението между пророческите му ви­
дения и избухването на войната е проявило дълбоките подпрагови връзки
на индивидуалните фантазии със световните събития и по този начин - на
индивидуалната с националната психология. Сега се изисквало тези връзки
да се разработят в най-големи подробности.
Според Юнг, щом човек анализира и обедини съдържанията на личното
несъзнавано, се изправя срещу митологически фантазии, извиращи от фило-
генетическия пласт на несъзнаваното .163 Психология на несъзнаваните проце­
си предлага обяснение на колективното, свръхлично, абсолютно несъзнава­
но - все понятия, използвани в книгата взаимозаменяемо. Юнг твърди, че
трябва да се отделиш от несъзнаваното, представяйки го зрително като нещо
отделно от теб. Задължително е да разграничиш Аз от не-Аз, сиреч от колек­
тивната душа или абсолютното несъзнавано. За да стори това, човек трябва
да е застанал здраво в своята Аз-функция, т.е. неотклонно да изпълнява дълга
си към живота, тъй че във всяко отношение да е жизнеспособен член на човеш­
кото общество.164 През дадения период Юнг се стреми да отговаря на тези
изисквания.
Съдържанията на абсолютното несъзнавано представляват онова, което
в Промени и символи на либидото Юнг е нарекъл типични митове или пра-
образи. Той описва тези „доминанти" като „властелините, боговете, т.е. обра­
зи на господстващи закони и начала, усреднени равномерности в разгръща­
нето на образите, които мозъкът е приемал в хода на вековечни процеси"165.
На тези доминанти трябвало да се отделя особено внимание. Извънредно
важно било „отделянето на митологичните и колективно-психологическите

162 GW 7, стр. 13 и сл.

163 Когато преработва това съчинение през 1943 г., Юнг допълва, че личното несъзнавано
съответства на „многократно явяващата се в сънищата фигура на сянката“ (GW 7, §
103). Той определя тази фигура по следния начин: „Под сянка разбирам отрицателната'
част наличността, а именно сборът на скритите, неизгодните качества, слаборазвитите
функции и съдържания на личното несъзнавано“ (пак там, § 103, бел. 5). Веднага след
това описва тази фаза от процеса на индивидуация като среща със сянката (срв. GW
9/И , §§ 13-19).
164 Die Psychologie der unbewussten Prozesse, 2. Auflage <Психология на несъзнаваните процеси,
второ издание>, Zürich, 1918, S. 104.
165 Пак там, стр. 130.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 75

съдържания от обектите на съзнанието и тяхното консолидиране като пси­

хологическа реалност извън индивидуалното психе“166. Това ни давало въз­
можност да се справим с реактивираните остатъци от историята на нашите
предци. Разграничаването на личното от надличното предизвиквало осво­
бождаване на енергия.
Тези коментари отразяват стореното от него, а именно опита му да под­
разделя разнообразните действащи лица, които му се явяват, и да ги „уплът­
нява като психологически реалности“. Представата, че тези фигури прите­
жават самостоятелна психологическа реалност, а не са просто небивалици,
плод на въображението, е най-важната поука, приписвана на въображаемия
персонаж Илия: психична обективност .167
Юнг обосновава твърдението, че с прогласения от Френската револю­
ция век на разума и скептицизма ирационализмът и религията са били потис­
нати. Това е довело до тежки последици и до взрив от ирационализъм, оли­
цетворен от Световната война. Затова признаването на ирационалното като
психологически фактор било историческа необходимост. Възприемането на
ирационалното е също така една от централните теми в Liber Novus.
В Психология на несъзнаваните процеси Юнг развива теорията си за
психологическите типове. Според него е въпрос на общо развитие, тъй
щото психологическите белези на типовете да бъдат доведени до край­
ност. Посредством закона, наречен от него енантиодромия, или обръщане
в своята противоположност, се настанява другата функция, т.е. чувстване-
то при интроверта и мисленето при екстраверта. Тези вторични функции се
намират в несъзнаваното. Развитието на противоположната функция води
до индивидуация. Тъй като противоположната функция е неприемлива за
съзнанието, изисква се специална техника, която да се справи с нея, и това
е използването на трансцендентната функция. Несъзнаваното представлява
опасност, когато човек не е в съгласие с него. Но с прилагането на трансцен­
дентната функция дисхармонията изчезва. Възобновеното равновесие пре­
доставя достъп до съзидателните и ползотворни аспекти на несъзнаваното.
В несъзнаваното се съдържат мъдростта и опитът на незапомнени времена,
затова то представлява несравним водач. Развиването на противоположна­
та функция е изобразено в откъса от Liber Novus, озаглавен „Мистерия “.168
Опитът да се извлече съхранената в несъзнаваното мъдрост е представен в
цялата книга с това, че Юнг моли душата си да му каже какво вижда и какво
означават неговите фантазии. Тук несъзнаваното се разглежда като източник

166 Пак там, стр. 134.

167 Analytische Psychologie, S. 128 <Аналитична психология, стр. 128>.
168 Вж. по-долу, стр. 169-199.
76 I LIBER NOVUS

на висша мъдрост. Той завършва своето съчинение, посочвайки личното и

експериментално естество на новите си възгледи: „Нашата ера е в търсене на
нов извор на живот. Аз открих един, пих от него и водата бе добра на вкус."169

П ъ т я т КЪМ СЕБЕСЪЩ ИЕТО

През 1918 г. Юнг пише съчинение, озаглавено „За несъзнаваното", в което
отбелязва, че всеки от нас е застанал между два свята: между света на външ-
ното възприятие и света на възприятието на несъзнаваното. Това разграни­
чение описва тогавашния му опит. Според Юнг Фридрих Шилер смятал, че
изкуството може да послужи за сближаването на тези два свята. За разлика
от Шилер, Юнг твърди: „По мое мнение обединението на рационалната с
ирационалната истина се извършва не толкова в изкуството, колкото в сим­
вола, понеже по същността си символът съдържа както рационалното (при­
същото на разума), така и ирационалното (неприсъщото на разума )."170 Той
поддържа, че символите извират от несъзнаваното и създаването на символи
е най-важната функция на несъзнаваното. Докато компенсаторната функция
на несъзнаваното е постоянно налична, символотворящата функция е налич-
на само когато сме готови да я признаем. Както се вижда, и тук той се въздър­
жа да разглежда своите творения като изкуство. Не изкуството, а символите
имат първостепенно значение. Liber Novus е посветена на разпознаването
и възстановяването на тази символотворяща способност. Тя представлява
опит на Юнг да прозре психологическата природа на символизма и да схване
фантазиите си символично. Той стига до извода, че в различните епохи об­
хватът на несъзнаваното е относителен и подлежи на промяна. Това, което
е необходимо сега, е „преобразяване на светогледа в съответствие с действе­
ните съдържания на несъзнаваното"171. Така задачата, пред която е изправен,
е придобитите от сблъсъка с несъзнаваното представи, изразени литератур­
но и символично в Liber Novus, да се преведат на език, съответен на съвре­
менните възгледи.
През следващата година той представя своя разработка под наслов
„Психологическите основи на вярването в духове"172пред английското Society
ofPsychical Research <Общество за психични изследвания>, на което е почетен

169 Collected Papers оп Analytical Psychology, ed. Constance Long <Събрани съчинения по
аналитична психология, съст. Констанс Лонг> (London, Bailiiere, Tindall & Cox, 1917,
2nd ed.), p. 444. Това изречение присъства само в първото издание на книгата.
170 GW 10, § 24.
171 GW 10, § 48.
172 В GW 8, §570-600.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 77

член. В него разграничава два случая, в които се задейства колективното не­

съзнавано. В първия това става при криза в индивидуалния живот и срив на
надеждите и очакванията. Във втория активирането е във времена на големи
обществени, политически и религиозни преустройства. В такива моменти
потиснатите от преобладаващите нагласи фактори се складират в колектив­
ното несъзнавано. Силно интуитивни индивиди ги долавят и се опитват да
ги преведат в споделими идеи. Ако те съумеят да преведат несъзнаваното
на разбираем език, това има спасителни последици. Съдържанията на не­
съзнаваното имат обезпокоителен характер. В първия случай колективното
несъзнавано може да замести болестотворната действителност. Във втория
случай индивидът може да се почувства дезориентиран, но състоянието не е
болестно. Това разграничение предполага, че Юнг подвежда собствения си
опит под втората хипотеза - като задействане на колективното несъзнава­
но вследствие на всеобщи културни преустройства. Така първоначалният му
страх от 1913 г., че е заплашен от лудост, се дължи на тогавашната му неспо­
собност да направи това разграничение.
През 1918 г. Ю нг провежда поредица семинари в Психологическия
клуб, посветени на работата му по типологията, и по това време е зает с
пространни научни изследвания върху този предмет. През 1921 г. той раз­
вива и разширява загатнатите в тези статии теми в Психологически типове.173
Що се отнася до разработването на темите от Liber Novus, най-важният раз­
дел е глава V: „Проблемът за типовете в поезията"174. Основният обсъждан
в нея въпрос е как да се реши проблемът с противоположностите посред­
ством създаването на обединяващ или спасителен символ. Това е и една от
централните теми на Liber Novus. Юнг подлага на подробен анализ разре­
шението на проблема с противоположностите в индуизма, даоизма, при
Майстер Екхарт и в наше време в творчеството на Карл Шпителер. Тази
глава може да бъде четена и като размисъл върху някои от историческите
източници, които пряко присъстват в схващанията от Liber Novus. С нея се
оповестява въвеждането на важен метод. Вместо да обсъжда пряко въпро­
са за примиряването на противоположностите в Liber Novus, той издирва и
обсъжда исторически сравнения.
През 1921 г. се появява „себесъщието" [das Selbst] като психологическо
понятие. Ю нг го определя по следния начин:

173 GW 6 - Психологически типове. <Тази бележка липсва в англоезичното издание на Liber

Novus.>
174 Пак там, § 275-460. <Тази бележка също липсва в англоезичното издание на Liber
Novus.>
78 I LIBER NOVUS

Доколкото обаче Азът е само средоточието на моето съзнателно поле, той

не е тъждествен с целостта на моето психе, а представлява само комплекс
помежду други комплекси. Затова правя разлика между Аз и себесъщие, при
която Азът е само субектът на моето съзнание, а себесъщието е субектът на
моето цялостно - в това число и на моето несъзнавано - психе. В този сми­
съл себесъщието представлява една (идеална) величина, която обема в себе
си и Аза. Себесъщието се явява в несъзнаваното въображение във вид на
висшестояща или идеална личност, нещо като Фауст на Гьоте и Заратустра
на Ницше .175

Юнг отъждествява индуистката представа за Брахман/Атман със себесъ­

щието. Същевременно дава определение за душа. Според него душата прите­
жава допълващи персоната свойства, които липсват на съзнателната нагласа.
Допълващият характер на душата засяга и сексуалния й облик, така че мъжът
има женска душа или анима, а жената има мъжка душа или анимус .176 Това се
съгласува с факта, че и мъжете, и жените имат както мъжки, така и женски
черти. Освен това той отбелязва, че от душата изплуват образи, които от гле­
дище на разума изглеждат лишени от стойност. Те могат да се използват по
четири начина:

Първата възможност за употреба е художествената, доколкото човек раз­

полага с такива изразни способности; втората възможност за употреба е
философският размисъл; третата е квазирелигиозна, водеща до ерес и осно­
ваване на секти; четвърта възможност е използването на заложените в об­
разите сили за всякакви форми на разюзданост.177

От тази гледна точка психологическата употреба на тези образи ще тряб­

ва да представлява „петият начин“. За да успее да стори това, психологията
трябва ясно да се разграничи от изкуството, философията и религията. Тази
необходимост обяснява отхвърлянето на алтернативите от Юнг.
В последващите Черни книги той продължава да разработва своята „мито­
логия“. Фигурите се развиват и се превръщат една в друга. Разграничаването
на фигурите се съпътства от тяхното сливане, при което той започва да ги
разглежда като прояви на скритите съставни части на личността. На 5 януа­
ри 1922 г. той провежда разговор с душата си, посветен на неговото призва­
ние и на Liber Novus:

175 GW 6, §730.
176 Срв. пак там, § 806 и сл.
177 Пак там, § 426.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 79

[Аз:] Чувствам, че трябва да говоря с теб. Защо не ме оставяш да поспя,

като съм уморен? Усещам, че безпокойството идва от теб. Какво те
кара да ме държиш буден?
[Д:] Сега не е време за спане, нощем трябва да си буден и да подготвяш
важни неща. Започва великото дело.
[Аз:] Какво е това велико дело?
[Д:] Делото, което трябва да се извърши сега. То е велико и мъчно дело. Ня­
маш време за спане, ако денем не можеш да му обърнеш внимание.
[Аз:] Но аз изобщо не знаех, че има да се върши подобно нещо.
[Д:] Но можеше да се досетиш, защото отдавна смущавам съня ти. Твър­
де дълго вече си прекалено неосъзнат. Трябва ти по-висока степен на
осъзнаване.
[Аз:] Готов съм. За какво става дума? Говори!
[Д:] Слушай: лесно е да престанеш да си християнин. А после какво? Ще
има и после. Всичко чака теб. А ти? Стоиш онемял и нямаш какво да
кажеш. А трябва да говориш. За какво ти се даде откровение? Не бива
да го спотайваш. Грижа те е за формата? Нима формата е била някога
от значение, щом става дума за откровение?
[Аз:] Но нали нямаш предвид, че трябва да издам написаното? Та това ще
бъде провал. И кой изобщо ще го разбере?
[Д:] Не, слушай! Няма да разтрогваш брака, имам предвид брака с мен,
никой човек не бива да застава на мое място... Аз искам да властвам
сама.
[Аз:] Тъй значи, искаш да властваш? И откъде извлече право на подобна
наглост?
[Д:] Правото ми се полага, защото служа на теб и твоето призвание. Също
тъй вярно ще бъде да кажа, че ти си пръв, но преди всичко и на първо
място е твоето призвание.
[Аз:] А какво е моето призвание?
[Д:] Новата религия и нейното оповестяване.
[Аз:] О, Боже, и как ще направя това?
[Д:] Не бъди маловерен. Никой не знае това, както ти го знаеш. Никой не
може да го каже като теб.
[Аз:] Кой да знае дали не лъжеш?
[Д :] Запитай се сам дали лъжа. Говоря истината.178

Тук душата му категорично настоява материалът да се публикува, на кое­

то той се противи. Три дни по-късно душата му съобщава, че новата религия

178 Черна книга 7, стр. 92с.

80 I LIBER NOVUS

„се изразява само в промяна на човешките отношения. Отношенията не могат

да се заместят от най-дълбоките знания. Освен това една религия се състои не
само от знание, на видимата плоскост тя е нов порядък в човешките взаимо­
отношения. Затова не очаквай повече познания от мен! Всичко, което има да
се знае, го знаеш от сведеното ти откровение, но ти все още не живееш онова,
което сега е нужно да се изживее". Азът на Юнг отвръща: „Като че ли мога да
разбера и приема това. Не ми е ясно обаче как да превърна знанието в живот.
Научи ме на това!" Душата му отговаря: „За това не може много да се каже. Не
става по разумен начин, както си склонен да мислиш. Пътят е символичен ."179
Така Юнг се изправя пред задачата как да осъществи и да приложи в жи­
вота онова, което е научил по пътя на себеизследването. През този период
темите за психологията на религията и отношението на религията към пси­
хологията стават все по-очебийни в неговото творчество, като се започне от
семинара му в Пълзет, Корнуол през 1923 г. Той прави опит да разработи
психология на процеса по създаване на религия. Интересът му е съсредото­
чен към психологията на религиозния опит, а не към оповестяването на ново
пророческо откровение. Задачата е да се опише как нуминозното изживява­
не на индивида се превежда и пренася в символи, а впоследствие в догмите
и вероученията на организираните религии, като се изследва психологиче­
ската функция на такива символи. За да може психологията на процеса по
създаване на религия да сполучи, от съществено значение за аналитичната
психология е да не се поддаде на изкушението да се превърне във вероизпо­
ведание, докато излага твърдения върху религиозното мислене .180
През 1922 г. Ю нг пише статия на тема „За отношението на аналитичната
психология към поетичното творчество"181. В нея подразделя два типа твор­
чество: първото произхожда изцяло от авторовото намерение, а второто за­
владява автора. Примери за такива символични произведения са втората част

179 Пак там, стр. 95. В рамките на семинар, проведен през следващата година, Юнг засяга
темата за отношенията на индивида с религията: „Никой индивид не може да съществува
без индивидуални отношения и на това се крепи основата на нашата църква. Индивидуал­
ните отношения придават облика на невидимата църква“ (Notes оп the Seminar in Analytical
Psychology conducted by Dr. C. G. Jung, Polzeath, England, July 14-July 27,1923, arranged by
members of the dass, p. 82. <Бележки върху семинара по аналитична психология, воден от
д-р Κ. Г. Юнг, Пълзет, Англия, 14-27 юли 1923 г., съставени от членове на курса>).
180 Относно юнгианската психология на религията вж .James Heisig, Imago Dei. A Study of Jungs
Psychology of Religion <Джеймс Хайзиг, Imago Dei. Изследване на юнгианската психология
нарелигията>, Lewisburg 1979, както и Ann Lammers, In God’s Shadow. The Collaboration
between Victor White and C. G. Jung <Ан Ламърс, В сянката на Бога. Сътрудничеството
между Виктор Уайт и К.Г. Юнг>, New York, 1994. Вж. също моята <на С. Шамдасани>
статия „In Statu Nascendi“ in: Journal of Analytical Psychology 44,1999, pp. 539-545.
181 GW 15, § 97-132.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 81

от Гьотевия Фауст и Ницшевият Заратустра. Той твърди, че тези творби са

извлечени от колективното несъзнавано. В тези примери творческият про­
цес се състои в несъзнавано задействане на архетипен образ. Архетиповете
дават в нас воля на един глас, по-силен от нашия.

Който говори в праобрази, говори с хиляди гласове, той завладява и пора­

зява, [...] той възвисява личната съдба в съдба на човечеството и по този
начин освобождава и в нас онези добротворни сили, които от памтивека
са помагали на човечеството да се спаси от всяка опасност и да надживее и
най-дългата нощ .182

Художникът, създаващ такива творби, възпитава духа на своята епоха и

компенсира едностранчивостта на съвремието си. Описвайки произхода на
такива символични творби, Ю нг вероятно има предвид собствената си дей­
ност. Така, макар че Ю нг отказва да разглежда Liber Novus като „изкуство“,
размишленията му върху нейната композиция са меродавен източник за
последващите му схващания и теории за изкуството. Имплицитният въпрос,
повдигнат с тази статия, е дали психологията би могла да изпълнява възпита­
телна функция спрямо духа на епохата, като компенсира едностранчивостта
на съвремието. От този момент нататък той започва да смята, че тъкмо такава
е задачата на неговата психология .183

Н а м е ре н и я за п у бл и к у в а н е

От 1922 г. нататък, наред с разговорите си с Ема Юнг и Тони Волф, Юнг про­
вежда пространни обсъждания с Кери Бейнс и Волфганг Щокмайер по въ­
проса какво да се прави с Liber Novus и дали да се предприеме публикация.
Тъй като тези обсъждания са се състояли по време, докато той все още е ра­
ботел по книгата, те са особено важни. Кери Финк е родена през 1883 г. Тя
учи в Колежа Васар, където й преподава Кристине Ман, една от най-ранните
последователки на Юнг в Съединените щати. През 1910 г. се омъжва заХайме
де Ангуло, а през 1911 г. завършва медицинското си обучение в университета
„Джонс Хопкинс“. През 1921 г. напуска съпруга си и заминава за Цюрих с
Кристине Ман. Там се подлага на анализа при Юнг. Тя никога не практику­

182 Пак там, § 129.

183 През 1930 г. Юнг доразвива тази тема и обозначава първия тип творби като „психоло­
гически“ а втория като „визионерски“ - срв. „Psychologie und Dichtung“ <„Психология
и поезия“>, in: GW 15,5 139.
82 I LIBER NOVUS

ва като аналитик, но е високо ценена от Юнг заради критичния си ум. През

1927 г. се омъжва за Питър Бейнс. Впоследствие, през 1931 г., двамата се раз­
веждат. Юнг я помолва да препише на чисто Liber Novus, тъй като след послед­
ния препис бил добавил много допълнителен материал. Тя предприема това
начинание през 1924 и 1925 г., когато Юнг е в Африка. Понеже пишещата й
машина била твърде тежка, първо преписва на ръка, а след това на машина.
Следните бележки отразяват нейните обсъждания с Юнг, написани под
формата на неизпратени писма до него.

2 Октомври 1922 г.
Говорехте, че в една друга своя книга - „Белият доминиканец“ - Майринк
бил използвал същата символика, каквато се е явила във Вашето несъзнавано
при първото видение. По-сетне казахте, че той е говорил за „червена книга“,
съдържаща някакви тайнства, и Вие също сте нарекли Червена книгата, коя­
то пишете за несъзнаваното.184Добавихте, че се колебаете какво да правите с
тази книга. Според Вас Майринк е успял да поднесе своята във вид на повест
и това е било в реда на нещата, но Вие владеете само научния и философ­
ския метод и не бихте могли да го вкарате в същия калъп. Изказах мнение,
че бихте могли да използвате образеца на Заратустра и Вие се съгласихте,
но казахте, че Ви е омръзнало от него. На мен също. Тогава споделихте, че
сте възнамерявали да го направите като автобиография. Това ми изглежда
далеч по-добре, защото в този случай щяхте да сте склонен да пишете по съ­
щия колоритен начин, както когато говорите. Отделно от трудностите, кои­
то имате с формата, казахте, че се боите да направите книгата обществено

184 Вж. Meyrinck, Der weiße Dominikaner сГустав Майринк, Белият доминиканец>, München,
2007, Kap. 7, S. 106 <вж. Густав Майринк, Голем. Белият доминиканец. Кардиналът
Напелус, Изток-Запад, София, 2015, превод Светослав Минков, глава 7, стр. 264>.
„Праотецът“ поучава героя от романа Христофер: „Който притежава цинобърно-
червената книга, растението на безсмъртието, събуждането на духовното дишане и
тайната за оживотворяване на дясната ръка, той се освобождава от трупа. [...] Тя се
казва цинобърночервена, защото според едно старо вярване в Китай червени са били
одеждите на най-съвършените, останали на земята да лекуват хората.“ Юнг е силно
заинтригуван от романите на Майринк. През 1921 г., по повод на трансцендентната
функция и несъзнаваните фантазии, той отбелязва, че могат да се открият литературни
примери, в които такъв материал е бил подложен на естетическа обработка, и добавя:
„Сред тези примери преди всичко бих изтъкнал двете творби на Майринк - „Голем“ и
„Зеленото лице“ (Психологически типове, GW 6, § 205). За Юнг Майринк принадлежи
към художниците „визионери“ (срв. „Психология и поезия“, в GW 15, § 142). Той по­
казва интерес и към алхимическите опити на Майринк (срв. Психология и алхимия, в
GW 12, § 341, бел. 22 <вж. Κ. Г. Юнг, Психология и алхимия, ЕА, Плевен, 2001, превод
д-р Стефан Шаранков, стр. 305, бел. 23>.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 83

достояние, защото то би било като да си продадете дома. На това се проти­

вопоставих решително, като заявих, че въобще не става дума за такова нещо,
защото Вие с книгата сте космическо съзвездие, затова вземете ли я твърде
лично, бихте се отъждествили с нея, а това е нещо, което и насън не бихте
позволили на своите пациенти... После се посмяхме, че съм Ви заловила на
местопрестъплението с окървавени ръце. Гьоте се хванал в същия капан във
втората част на Фауст, при писането на която се озовал в несъзнаваното и
му се видяло толкова трудно да открие подходящата форма, че най-накрая
умрял с ръкописа в чекмеджето. Според Вас толкова много от това, което
сте преживели, може да се приеме за същинска лудост, че ако бъде публику­
вано, ще претърпите тежки загуби не само като учен, но и като човешко съ­
щество, пък аз възразих, че това няма да стане, ако подходите като в Dichtung
und Wahrheit*, тогава хората сами ще могат да преценят кое какво е.185 Вие
отказахте да представите каквато и да е част от книгата като Dichtung, щом
цялата е Wahrheit, но на мен не ми се струва измамливо да се възползвате от
тази маска, щом ще се предпазите от филистерите - все пак и те имат своите
права, тъй че ако трябва да решат дали Вие сте луд, или те са невежи глупци,
ще изберат първото, но ако им дадете възможност да Ви третират като поет,
няма да им е нужно да си кривят душата. Голяма част от материала, каза­
хте, стигнал до Вас под формата на руни, и обяснението на тези руни звучат
като най-нелепа безсмислица, но това е без значение, ако крайният продукт
е смислен. Отвърнах, че явно на Вас се е случило да осъзнаете повече стъп­
ки от хода на Сътворението отколкото на всеки друг преди това. Явно най-
често умът автоматично отхвърля неотносимите подробности, поднасяйки
крайния продукт, докато Вие изкарвате наяве всичко - както производстве­
ния процес, така и продукта. Естествено, с това е ужасно трудно да се справи
човек. Тук часът ми изтече.186

Януари 1923 г.
Това, което ми казахте преди известно време, ме въведе в размисъл и вне­
запно онзи ден, докато четях „Vorspiel auf dem Theater“187**, дойде ми наум,
че и Вие бихте могли да приложите същия принцип, който Гьоте така пре­
възходно е извел в целия Фауст, а именно противопоставянето на съзи­
дателното и вечното спрямо разрушителното и мимолетното. Може да не
съзрете незабавно какво общо има това с Червената книга, но аз ще обяс-

* Поезия и истина на Гьоте.

185
Тук се загатва за автобиографията на Гьоте Поезия и истина.
186
Архив на Кери Бейнс.
187
Има се предвид началото на Фауст: разговорът между директор, поет и весело лице.
** „Пролог в театъра“.
84 I LIBER NOVUS

ня. Доколкото разбирам, в тази книга предизвиквате хората да погледнат

на душите си по нов начин, несъмнено значителна част от нея ще бъде из­
вън възможностите на обикновения човек, също както в един период от
собствения Ви живот едва ли сам щяхте да я разберете. В известен смисъл
тя е „съкровище" която ще подарите на света, нали? Идеята ми е, че то се
нуждае от своеобразна защита, за да не го изхвърлят в канавката, че накрая
да го задигне някакъв странно облечен евреин.
Струва ми се, че най-добрата защита, която бихте могли да предприемете,
би била да включите инкорпорирате в самата книга разбор на силите, които
може да опитат да я унищожат. Една от Вашите забележителни дарби силни
черти е да съзирате и черното, и бялото във всяка една ситуация, тъй че ще
знаете по-добре от всички, които биха нападали книгата, какво ще искат да
унищожат в нея. Нима не бихте могли да им отнемете вятъра от платната, като
напишете тяхната критика вместо тях? А може би тъкмо това вече сте стори­
ли във въведението. Може би по-скоро бихте заели спрямо публиката позата:
„Вземете или оставете, бъдете благословени или пък прокълнати, както ви се
харесва." Става и така - истинското във всички случаи ще оцелее. Но аз бих се
радвала да направите другото, ако няма да Ви коства твърде много усилия.188

26 ЯНУАРИ 1924 г.
Предната нощ съм Ви се присънила предрешена и работеща над Червената
книга и Вие сте размишлявали върху това през целия ден, а и по време на часа
с д-р Уортън, предхождащ моя (за нейна радост, бих казала)... Както заявих­
те, били сте решили да ми споделите целия си несъзнаван материал, предста­
вен в Червената книга и пр., че да чуете мнението ми на независим страни­
чен наблюдател. Според Вас съм добър и безпристрастен критик. Казахте,
че Тони била дълбоко въвлечена в случващото се и освен това не се интере­
сувала от него, още по-малко пък от това да му се придаде използваема фор­
ма. Губела се в „птиче пърхане“, според Вашия израз. Що се отнася до Вас,
казахте, че винаги сте знаели какво да правите с идеите си, но в този случай
сте стъписан. Подхождайки към тях, сякаш сте се оплели и вече не сте били
сигурен в нищо. Били сте убеден, че някои от тях имат огромно значение, но
не сте могли да намерите подходящата форма, а пък в този им вид изглежда­
ли сякаш са излезли от някаква лудница. Затова ми предложихте да препиша
съдържанието на Червената книга - преди това бил правен препис, но след
това сте въвели доста допълнения, тъй че искате да се направи наново, като
сте щели да ми дадете разяснения в хода на работата, понеже смятате, че раз­
бирате почти всичко. По този начин сме щели да стигнем до обсъждане на

188 Архив на Кери Бейнс.

 ВЪВЕДЕНИЕ I 85

много неща, които никога не сме споменавали при моята анализа, и аз съм
щяла да схвана идеите Ви из основи. После ми разказахте за собствения си
подход към Червената книга. Обяснихте ми, че някои нейни части ужасно
обърквали разбиранията Ви за нормалния ред на нещата, затова сте гледали
да не ги записвате, когато са Ви спохождали, но сте започнали да прилагате
„доброволния“ принцип, сиреч да не разкрасявате и да не правите поправки,
и нататък сте се придържали към него. Някои рисунки били абсолютно ин­
фантилни, но те били замислени да са тъкмо такива. Имало лица, които при­
казват, например Илия, Филемон и др., но изглеждало, че те всички са фази
на онова, което мислите, че трябва да се нарече „Учителят“. За Вас нямало
съмнение, че те са проявления на същото лице, което е вдъхновявало Буда,
Мани, Христос, Мохамед - всички онези, за които може да се каже, че са об­
щували с Бога .189Други на Ваше място щели да се отъждествят с него, но Вие
категорично сте отказали да го сторите. Не ставало дума за Вас, казахте, Вие
трябвало да си останете психологът, т.е. лицето, което се опитва да проумее
процеса. Отвърнах, че в този случай трябва да се даде възможност на хората
да проумеят процеса, но без да си създават представата, че Учителят може да
бъде призоваван и запиран в кафез, че да им бъде на разположение. Те трябва
да мислят за него като за непрестанно движещ се и вечно недостъпен за чо­
века стълп от огън. Да, казахте, било нещо такова. Може би това все още не е
възможно да се направи. Докато говорехте, аз осъзнавах все повече и повече
необятността на идеите, които Ви изпълват. Казахте, че върху тях пада сян­
ката на вечността и аз почувствах, че това е истина.190

На 30 януари тя записва казаното от Юнг по повод на сън, който му е

доверила:
Това било подготовка за Червената книга, понеже Червената книга говори
за битката между действителния и духовния свят. Казахте, че в тази битка
сте били на косъм от това да бъдете разгромен, но сте съумели да останете
здраво стъпил на земята и да въздействате върху действителността. За Вас в
това се състояла проверката на всяка идея и никоя идея, била тя и най-кри-
латата, не заслужавала Вашето уважение, ако само витае в пространството
и е неспособна да намери изражение в действителността.191

В един недатиран откъс от писмо до незнаен получател Кери Бейнс за­

явява своето виждане за значението на Liber Novus и за необходимостта от
нейното издаване:

189 Срв. надписа към Изображение 154, стр. 372.

190 Архив на Кери Бейнс.
191 Пак там.
86 I LIBER NOVUS

Когато чета Червената книга и виждам всичко казано в нея за Правия път,
който трябва да следваме днес, съм напълно смаяна да науча например,
че Тони не е включила нищо от това в своята система. Тя нямаше да има
нито едно несъзнавано петънце в своето психе, ако беше асимилирала поне
толкова от Червената книга, колкото съм прочела аз, а то е, струва ми се,
по-малко от една трета или една четвърт. И другото, което ми е трудно да
проумея, е защо тя е напълно незаинтересувана от публикуването на тази
книга. В моята родина има хора, които биха я прочели от кора до кора едва
ли не без да дишат, дотолкова тя обръща представите и прояснява съвре­
менната ни мисъл за нещата, зашеметявайки всекиго, който се мъчи да уло­
ви дирята на живота... той е вложил в нея целия живец и цялата цветистост
на своя език, цялата прямота и простота, които се изявяват, когато огънят,
както в Корнуол, запламти в него.192
Разбира се, може да се дължи на това, че, както казва той, ако бъде пуб­
ликувана такава, каквато е, светът на рационалната наука би го заклеймил
завинаги като hors du combat*, но не може да няма начин това да се избег­
не, не може да няма някакъв начин книгата да се предпази от глупостта,
тъй че хората, които биха я поискали, да не бъдат лишавани от нея, докато
мнозинството узрее да я приеме. Винаги съм знаела, че той трябва да е спо­
собен да пише с оня жар, с който може да говори - и ето доказателството.
Публикуваните му книги са стъкмени за широкия свят, или по-точно те са
писани с главата, а тази е излязла от сърцето му.193

Тези обсъждания живо обрисуват дълбоките притеснения, които е имал

Юнг във връзка с обнародването на Liber Novus, схващането му, че тази книга
заема средищно място в произхода на неговото творчество, и опасенията му,
че неговото дело може да бъде погрешно разбрано. Той е силно загрижен за
впечатлението, което книгата би създала у неподозирано число читатели. По-
късно напомня на Аниела Яфе, че творбата все още търси подходяща форма,
в която да бъде поднесена на света, защото звучи като пророчество, а това не
му е по вкуса .194

192 Препратка към семинара в Пълзет.

* Негоден за военна служба (фр.).
193 Архив на Кери Бейнс. Вероятно е адресирано до бившия й съпруг Хайме де Ангуло.
На 10 юли 1924 г. той пише до нея: „Предполагам, че също като мен си била заета с
оня материал на Юнг... Прочетох писмото, в което ми съобщаваш за това и ме преду­
преждаваш да не казвам на никого, като добавяш, че не трябвало да ми разказваш, но
си знаела, че ще се гордея с теб" (Архив на Кери Бейнс).
194 ЕР, стр. 169.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 87

Изглежда, че в кръга на Юнг е имало разногласия по тези въпроси. На

29 май 1924 г. Кери Бейнс е записала свой спор с Питър Бейнс, в който той
заявил, че Liber Novus може да се разбере само от човек, който познава Юнг.
Обратно, тя мислела, че книгата

представлява свидетелство за проникването на вселената в човешката душа

и както някой гледа морето, слуша неговата тъй странна и страшна музика
и не може да си обясни защо сърцето му стене от болка или защо в гърлото
му се надига възторжен вик, тъй и аз мислех, че ще бъде с Червената книга -
човек би бил неволно въздигнат при вида на нейното величие и запратен
във висини, където никога преди това не е бил.195

Разполагаме с допълнителни данни, че Юнг е разпространил преписи на

Liber Novus сред доверените си лица, както и че материалът, а също и възмож­
ностите за неговото публикуване, са били обсъждани. Един от тези сподвиж-
ници е Волфганг Щокмайер. Юнг се запознава с Щокмайер през 1907 г. В не­
публикуваното си възпоменание за него Юнг го обявява за първия германец,
проявил интерес към творчеството му. Спомня си го като верен приятел.
Двамата пътешестват из Италия и Швейцария и не минава година, в която да
не се видят. Юнг пише:

Той се отличаваше с големия си интерес и също толкова голямото си раз­

биране към патологичните душевни проблеми, у него намирах и отзивчив
прием на моите развиващи се възгледи, които се оказаха важни за по-къс­
ните ми сравнителнопсихологически работи .196

Щокмайер придружава Юнг при „ценното проникване на нашата

психология “197 в класическата древнокитайска философия, мистичните раз­
мишления на Индия и тантрическата йога.
На 22 декември 1924 г. Щокмайер пише на Юнг:

Често ме тегли към Червената книга, от която ми се ще да разполагам с пре­

пис; пропуснах да го направя, докато я имах, както обикновено се случва.
Представях си напоследък нещо като „документално“ списание в свободна
форма за материали от „ковачите на несъзнаваното“, в слово и образ .198

195 Архив на Кери Бейнс.

196 „Възпоменание за Щокмайер“, в JA <Архив на Юнг>.
197 Пак там.
198 JA. Писмата на Юнг до Щокмайер не са открити.
88 I LIBER NOVUS

Изглежда, Юнг му е изпращал някакви откъси. На 30 април 1925 г.

Щокмайер пише до Юнг:

Междувременно минахме през „Изпитанията“ и впечатлението е същото

като при голямото лутане.199 Определено си струва тези места от Червена­
та книга да се прегледат в подбрана колективна среда, естествено твоят ко­
ментар във всички случаи ще е добре дошъл. Понеже тук е разположен един
твой съпътстващ център, по-широкият достъп би имал голямо значение -
съзнавано и несъзнавано. Естествено, аз си представям вече „факсимилета“
но ти ще ме разбереш: не бива да се боиш, че ще ти приложа екстравертна
магия. И рисунките са много очарователни.200

Ръкописът на Юнг, озаглавен Разяснения (вж. Приложение Б) вероятно

е свързан с тези обсъждания.
Казаното дотук очертава заеманите в кръга на Ю нг разнопосочни гле­
дища относно значението на Liber Novus и въпроса дали книгата да бъде
публикувана, които най-вероятно са оказали влияние върху взетите от Юнг
окончателни решения. Кери Бейнс не довършва преписа, стига до първите
двайсет и седем страници от Изпитания. През следващите няколко години
времето й е заето с това да превежда на английски статии на Юнг, а по-късно
се захваща с превода на Идзин.
На определен етап, по моя преценка към средата на двайсетте години, Юнг
се връща към Черновата и я редактира отново, при което зачерква, съответно
допълва материал по протежение на приблизително 250 страници. Поправките
му са в насока осъвременяване на езика и терминологията.201 Наред с това той
преглежда и част от материала, който вече е преписал в калиграфския том на
Liber Novus, както и част от изключения материал. Трудно е да се отговори защо
е предприел това, освен ако не е обмислял сериозно да публикува книгата.
През 1925 г. Юнг провежда семинар по аналитична психология в
Психологическия клуб. На семинара обсъжда някои важни фантазии от Liber
Novus. Той описва разгръщането им и указва, че те са в основата на идеите, за­
легнали в Психологически типове, и представляват ключ за разбиране на техния
произход. Семинарът е записан и редактиран от Кери Бейнс. Същата година
Питър Бейнс изготвя англоезичен превод на Septem Sermones ad Mortuos, кои­
то се появяват в самиздат.202 Юнг раздава копия на някои от англоговорящи-

199 Позовава се на Liber Secundus от Liber Novus, вж. по-долу бел. 4, стр. 204.
200 JA.
201 Например замества „времеви дух" с „дух на времето“ „идея“ с „промисъл“.
202 Лондон, Стюарт & Уоткинс, 1925.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 89

те си студенти. В писмо, представляващо предполагаем отговор на писмо от

Хенри Мъри, в което последният благодари за подареното копие, Юнг пише:

Дълбоко убеден съм, че идеите, които ме споходиха, наистина са нещо чуд-

но. Мога да кажа това с лекота (без да се изчервя), защото знам как се съ­
противлявах и колко глупаво инатлив бях, когато ме навестиха за пръв път,
каква мъка беше, докато се науча да разчитам този символичен език, далеч
по-висш от обикновения ми съзнателен ум .203

Възможно е Ю нг да е разглеждал публикуването на Sermones като про­

ба за публикуването на Liber Novus. Барбара Хана твърди, че той съжаля­
вал за издаването им и „имал чувството, че те трябвало да си останат само в
Червената книга“204.
По някое време Юнг създава ръкопис, озаглавен Разяснения, който съ­
държа коментар върху глави 9, 10 и 11 на Liber Primus (вж. Приложение Б).
Той вече бил обсъждал някои от тези фантазии в семинара си от 1925 г., но
тук навлиза в по-големи подробности. Съдейки по стила и понятията, бих ка­
зал, че този текст е писан в средата на двайсетте години. Може да е писал, или
възнамерявал да напише, по-нататъшни „разяснения“ и върху други глави, но
такива не са открити. Ръкописът свидетелства за усилията, които е полагал,
за да разбере всеки детайл от фантазиите си.
Юнг дава на много хора преписи от Liber Novus: на Кери Бейнс, Питър
Бейнс, Аниела Яфе, Волфганг Щокмайер и Тони Волф. Възможно е и други
да са получили преписи. През 1937 г. пожар разрушава дома на Питър Бейнс
и поврежда неговия екземпляр от Liber Novus. Няколко години по-късно
той пише на Юнг с молба да бъде снабден с друг препис и предлага да пре­
веде книгата .205 Юнг отговаря: „Ще се постарая да набавя друг препис от
Червената книга. Моля, не се безпокойте за преводите. Сигурен съм, че вече
съществуват два или три превода, само не зная кой е превеждал и какво точ-
но е преведено .“206Това предположение вероятно се основава на броя копия,
които са били разпространени.

203 2 май 1925 г., Архив на Мъри, Houghton Library, Harvard University, оригинал на англ.
език. Майкъл Фордъм си спомня, че след като бил вече сравнително „напреднал“ в ана-
лизата си, получил екземпляр от Питър Бейнс, който го заклел да пази тайна. (Личен
разговор от 1991 г.)
204 Hannah, C. G. Jung: His Life and Work. A Biographical Memoir <Барбара Хана, Κ. Г. Юнг -
живот и дело. Биографични записки, New York: Perigree, 1976>, р. 121.
205 23 ноември 1941, JA.
206 22 януари 1942 г., в: C. G. Jung, Leiters I <К. Г. Юнг, Писма 1>, р. 312.
90 I LIBER NOVUS

Юнг позволява на следните лица да четат или да разглеждат Liber Novus:

Ричард Хъл, Тина Келер, Джеймс Кирш, Химена Рьоли де Ангуло (като дете)
и Курт Волф. Аниела Яфе е чела Черните книги, а Тина Келер била допусна­
та да чете откъси от тях. Твърде вероятно е Юнг да е показвал книгата и на
други близки сътрудници като Емил Медтнер, Франц Риклин-старши, Ерика
Шлегел, Ханс Трюб и Мари-Луизе фон Франц. Изглежда, че Liber Novus е
предоставяна за четене само на хора, на които Юнг се е доверявал безрезерв­
но, чувствайки, че те напълно схващат идеите му. Немалък брой негови сту­
денти не попадат в тази категория.

П рео бра зя в а н ето н а п си х о тера п и ята

Liber Novus има ключово значение за разбиране на новопоявилия се психо-

терапевтичен модел на Юнг. През 1912 г. в Промени и символи на либидото
той разглежда наличието на митологични фантазии - подобни на тези в Liber
Novus - като белег за разместване на филогенетичните пластове в несъзна­
ваното и показател за шизофрения. Вследствие на експериментите със себе
си коренно преразглежда това становище и за съществено намира не нали­
чието на някакво определено съдържание, а отношението на индивида към
него, и най-вече дали въпросният индивид би съумял да съгласува такъв ма­
териал със своя светоглед. Това обяснява защо в послеслова към Liber Novus
той обяснява, че за повърхностен наблюдател написаното може да се стори
лудост, а и в такава е щяло да се превърне, ако той не бил съумял да овладее
и разбере преживяванията .207 В Liber Secundus, глава 15, той подлага на кри­
тика съвременната психиатрия, подчертавайки неспособността й да различи
религиозното преживяване, или божествената лудост, от психопатологията.
Той поддържа, че макар съдържанието на виденията и фантазиите да няма
диагностична стойност, те трябва да бъдат наблюдавани внимателно .208
От своите преживявания Юнг разработва нови схващания за целите и
методите на психотерапията. От момента на своето зараждане към края на
деветнайсети век съвременната психотерапия е съсредоточена предимно в
лекуването на функционални нервни разстройства, познати като неврози.
След Първата световна война Юнг преформулира психотерапевтичната
практика. Преставайки да се занимава единствено с лечение на психични бо­
лести, тя се превръща в практика, предоставяща на индивида възможности

207 Вж. по-долу, стр. 491.

208 Срв. коментарите на Юнг след беседа за Сведенборг в Психологическия клуб, Архив
на А. Яфе, ВФТУ
 ВЪВЕДЕНИЕ I 91

за по-висше развитие чрез насърчаване на индивидуационния процес. Това

поражда далечни последици не само за развитието на аналитичната психоло­
гия, но и за психотерапията в цялост.
За да обоснове валидността на схващанията, придобити в Liber Novus,
Юнг се опитва да покаже, че описаните в книгата процеси не са единствени
по рода си и че развитите в нея понятия са общоприложими. Той създава
огромна колекция от рисунки на свои пациенти, за да изследва продукциите
им. За да не ги лишава от картините, които са създали, ги моли да правят по
едно копие за него .209
По това време той постоянно обучава пациентите си как да предизвик­
ват видения в будно състояние. През 1926 г. Кристиана Морган посещава
Юнг, желаейки да се подложи на анализа. Наведена на тази идея от четенето
на Психологически типове, тя се обръща към него за помощ във връзка с проб­
леми в общуването и депресии. В сесия от 1926 г. Морган е записала как Юнг
я съветва да предизвиква видения:

Знаете ли, за мен те са твърде смътни, затова не мога много да говоря за

тях. Те са само началото. Първоначално ползвайте само ретината, за да
уловите очертанията. След това, вместо да се опитвате да принудите обра­
за да излезе навън, просто се вгледайте навътре. Когато най-после видите
образите, постарайте се да ги задържите и да разберете накъде Ви водят
и как се видоизменят. Опитайте сама да влезете в картината и да станете
едно от действащите лица в нея. Когато за пръв път започнах да се занима­
вам с това, виждах пейзажи. По-сетне се научих да се вмъквам в пейзажа,
фигурите ме заговаряха и аз им отвръщах... Хората казваха, че съм имал
артистичен темперамент. Всъщност моето несъзнавано ме завладяваше.
Сега се уча да играя в неговата драма също както в драмата на външния
живот, така че сега нищо не може да ме уязви. Изписал съм 1000 страници
с несъзнаван материал [разказва видение с великан, който се превръща в
яйце ].210

Юнг в подробности описва на пациентите собствените си експеримен­

ти и ги наставлява да следват неговия пример. Ролята му се състои в това
да упражнява надзор върху тяхното експериментиране с потока от образи.
Морган е записала казаното от Юнг:

209 Тези картини са достъпни за проучване в картинния архив на Институт „К. Г. Ю нг“ в
Кюснахт.
210 8 юли 1926 г., Дневници на анализи, Countway Library of Medicine. Споменатото в края
видението се намира в Liber Secundus, глава 9, стр. 269 и сл.
92 I LIBER NOVUS

Имам чувството, че трябва да Ви кажа нещо за тези фантазии... Засега фантазии­

те изглеждат твърде прозирни и пълни с повторения на едни и същи мотиви.
Няма достатъчно огън и нажежаване в тях. Още трябва да се разгорят... Вие
трябва повече да навлезете в тях - искам да кажа, Вашето собствено критично
съзнание трябва да навлиза в тях и да налага собствените си преценки и собст­
вената си критичност... Мога да обясня какво имам предвид, като Ви разкажа
моя собствен опит. Докато пишех книгата, внезапно видях как някакъв мъж
стои и наднича през рамото ми. Една капчица златно мастило хвръкна от кни­
гата и му влезе в окото. Той ме помоли да я извадя. Казах „не“ - не и докато не
ми се представи кой е. Той заяви, че няма да го направи. Виждате ли, за мен
беше ясно, че няма да се представи. Но ако бях сторил каквото поиска, той
щеше да потъне обратно в несъзнаваното и аз щях да пропусна най-същест­
веното и нямаше въобще да разбера защо беше изплувал оттам. Накрая заяви,
че щял да ми разкрие значението на някои йероглифи, които бях видял преди
дни. Така и направи, след което извадих капката от окото му и той изчезна.211

Юнг стига дотам, че предлага на пациентите си да създават свои собстве­

ни Червени книги. Морган си спомня думите му:

Съветвам Ви да ги записвате колкото можете по-красиво в някоя красиво

подвързана книга. Ще Ви се струва, като че ли банализирате виденията, но
тъкмо това трябва да правите, понеже така се освобождавате от властта им.
Ако направите това с тези си очи, виденията ще престанат да Ви притеглят.
Никога не правете опит да ги предизвиквате наново. Дръжте ги във въоб­
ражението си и пробвайте да ги нарисувате. Щом ги затворите в някоя дра­
гоценна книга, ще можете да я вземате, да прелиствате нейните страници и
тогава за Вас тя ще бъде Вашият храм, Вашата катедрала, смълчаното кътче
на духа Ви, в което се самообновявате. Ако някой Ви каже, че това е нездра­
во, че е невротично, и Вие го послушате, ще изгубите душата си, защото в
тази книга се крие душата Ви.212

В писмо до Дж. Алън Джилбърт от 1929 г. във връзка със своето начина­
ние Юнг отбелязва:

Понякога откривах, че при работа с пациентите е полезно да ги насърчиш

да изразят специфичните си съдържания било в писмена форма, било в ри­
сунка или живопис. В такива случаи излизат наяве толкова непонятни ин­

211 Пак там, 12 октомври 1926 г. Споменатият тук епизод е явяването на магьосника „Ха“.
Вж. по-долу, стр. 297-299, бел. 153,154,155.
212 Пак там, 12 юли 1926 г.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 93

туиции - фантазии отломки, които се надигат от несъзнаваното, за които

няма почти никакъв подходящ език. Карам пациентите си да открият свое
собствено символично изразяване, своя „митология"213

Ф И Л Е М О Н О В И Я Т ХРАМ

През 20-те години интересът на Юнг все повече се отмества от преписа

на Liber Novus и разработването на собствена митология в Черните книги
към работата по кулата в Болинген. През 1920 г. той купува парче земя в
Болинген, на горния бряг на Цюрихското езеро. Преди това понякога пре­
карва ваканции със семейството си, лагерувайки на палатка покрай езерото.
Той чувства необходимост да изобрази най-съкровените си мисли в камък,
като построи напълно примитивна обител: „Словото и хартията не бяха дос-
татъчно реални за мен, изпитвах нужда от нещо друго в допълнение." Има
потребност „да се изповяда в камък"214. Кулата представлява „изображение
на индивидуацията"215. През годините изрисува стените и издълбава в тях
надписи. Кулата може да се разглежда като триизмерно продължение на Liber
Novus - нейна Liber Quartus. В края на Liber Secundus Юнг пише: „Трябва да
наваксам в себе си частица средновековие. Тъкмо сме привършили със сред­
новековието в другия. Трябва да започна отрано, по времето, когато измират
пустинниците ."216 Показателно е, че кулата преднамерено е издигната като
средновековна постройка, без съвременни удобства. Тя е продължителен,
постоянно развиващ се проект. Юнг издълбава на стената надписа: Philemonis
sacrum - Fausti poenitentia (Храмът Филемонов - покаяние за Фауст). Един от
стенописите в кулата представлява портрет на Филемон. На 6 април 1929 г.
Юнг пише на Рихард Вилхелм: „Защо ли няма светски манастири за хората,
които трябва да живеят извън времето !"217
На 9 януари 1923 г. умира майката на Юнг. На 23 срещу 24 декември
1923 г. го спохожда следният сън:

На военна служба съм - марширувам с някакъв батальон. В гората при

Осинген на едно кръстовище минавам покрай разкопки - еднометрова ка­
менна статуя на жаба или жабок без глава. Зад нея седи момче с жабешка

213 20 декември 1929 r., JA (оригинал на английски език).

214 Erinnerungen <Спомени>, S. 227 <Срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,
размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 217>.
215 Пак там, стр. 229 <срв. стр. 219 от цит. бълг. издание>.
216 Вж. по-долу, стр. 410.
94 I LIBER NOVUS

глава. Следва римски бюст на мъж с гравирана котва в сърдечната област.

Втори бюст от около 1640 г., същият мотив. По-нататък мумифицирани
трупове. Накрая се появява каляска в стила на XVII век. В нея седи мъртва
жена, която обаче все още е жива. Тя обръща глава, когато я заговарям с
„госпожице“; съзнавам, че „госпожица“ е благородническа титла.218

Няколко години по-късно му се разкрива смисълът на този сън. На 4 де­

кември 1926 г. отбелязва:

Едва сега разбирам, че сънят от 23 срещу 24 декември 1923 г. означава

смъртта на анимата („Тя не знае, че е мъртва“) Това съвпада със смъртта на
майка ми... След майчината смърт А. замлъква. Многозначително!219

Няколко години по-късно той провежда по-нататъшни диалози с душата

си, но сблъсъкът с анимата към този момент е фактически приключил. На 2
януари 1927 г. има сън, чието действие се разиграва в Ливърпул:

Заедно с неколцина швейцарски младежи съм на пристанището в Ливър­

пул. Тъмна дъждовна нощ е. Пушек и мъгла. Изкачваме се към града, който
се намира върху плато. Стигаме до централно разположено парково про­
странство край малко кръгло езеро. В средата му има остров. Спътници­
те ми говорят за някакъв швейцарец, който живеел тук в такъв мрачен и
саждив замърсен град. Но аз виждам, че на острова, неизменно огрян от
слънце, се издига магнолия, отрупана с червеникави цветове, и си мисля:
„Сега разбирам защо този швейцарец живее тук. Явно и той го знае. Гледам
картата на града: [илюстрация].“220

Тогава Юнг рисува мандала въз основа на тази карта .221 Той придава го­
лямо значение на този сън, коментирайки го по-късно така:

Този сън изобразяваше тогавашното ми състояние. Все още виждам как

блестят мокрите от дъжда сивкаво-жълтеникави дъждобрани. Всичко беше
крайно безрадостно, черно и непрогледно - точно както се чувствах тогава.
Имах си обаче видение с неземна красота и заради него можех да продължа
да живея. [...] Разбирах, че това е изображение на целта. Средата е целта и

218 Черна книга 7, стр. 120.

219 Пак там, стр. 121.
220 Пак там, стр. 124. За илюстрацията вж. Приложение А.
221 Изображение 159.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 95

отвъд нея човек не може да отиде. Чрез съня проумях, че себесъщието е

принцип и архетип на ориентацията и смисъла.222

Юнг допълва, че самият той е онзи щвейцарец. Азът не е себесъщието,

но през него може да се съзре божественото чудо. Малката светлинка напом­
ня за голямата светлина. От този момент нататък той престава да рисува ман-
дали. В съня е намерил израз развоят на несъзнаваните процеси, който не е
праволинеен, затова Юнг намира съновидението за съвършено удовлетвори­
телно. По това време се чувства крайно самотен, тъй като е зает с нещо не­
понятно за останалите. В съня единствен той вижда дървото. Докато всички
са застанали в мрака, дървото изглежда сякаш свети. Ако не бил получил това
видение, животът му щял да изгуби смисъл .223
Юнг разбира, че себесъщието е целта на индивидуацията и че процесът
на индивидуация не протича праволинейно, а се състои в circumambulatio*
на себесъщието. Ако това разбиране не му било дало сили, преживяванията
щели да подлудят него или някого от околните му.224Той смята, че рисунките
на мандали са му показали себесъщието „в неговата спасителна функция“ и
че това било неговото спасение. Сега задачата била тези прозрения да се обе­
динят в живота и науката му.
В редакцията от 1926 г. на Психология на несъзнаваните процеси той под­
чертава значението на прехода през средната възраст. Твърди, че първата
половина от живота би могла да се обозначи като естествена фаза, в която
първостепенната задача е да се установиш в света, да припечелиш средства
и да изградиш семейство. Втората половина от живота може да се нарече
културна фаза, която включва преоценка на по-раншните ценности. Целта в
този период е да се съхранят предишните ценности, като същевременно се
приемат техните противоположности. Това значи, че индивидите трябва да
развият неразвити и пренебрегнати аспекти от своята личност .225 Процесът
на индивидуация се схваща вече като всеобщ модел в развитието на човека.
Юнг поддържа, че в съвременното общество липсва пътеводител в този пре­
ход и вижда в своята психология средство за запълване на тази празнина.
Извън аналитичната психология възгледите на Юнг са оказали влияние и в
областта на психологията на развитието на възрастните. Несъмнено изжи­

222 Erinnerungen <Спомени>, S. 202 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,раз­

мисли, Е А, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 192>.
223 Срв. ЕР, стр. 159 и сл.
* Обикаляне в кръг (лат.); вж. Самюелз, Шортър, Плаут, Критически речник на анали­
тичната психология на К. Е Юнг, ЕА, Плевен, 1993, превод М. Бояджиева, стр. 200.
224 Пак там, стр. 173.
225 Срв. GW 7, §§ 114-117.
96 I LIBER NOVUS

вяването на собствената му криза е образецът, по който се изгражда концеп­

цията му за изискванията, предявявани от двете житейски половини. Liber
Novus очертава преосмислянето на предишните му ценности и опита му да
развие пренебрегнатите черти на своята личност. Така се оформя основата
на разбирането му за това как преходът през средната възраст би могъл да
бъде успешно направляван.
През 1928 г. Ю нг публикува малка книжка - Взаимоотношенията между
Аза и несъзнаваното, която представлява разширен вариант на статията му от
1916 г. „Структурата на несъзнаваното". В нея вмъква размисли за „вътреш­
ната драма" в процеса на преобразяване и допълва откъса, в който подробно
обсъжда процеса на индивидуация. Той отбелязва, че след като се справи с
фантазиите от личната сфера, човек се сблъсква с фантазии от надличната
сфера. Те са не само произволни, но и насочени към определена цел. Затова
тези по-късни фантазии биха могли да бъдат описани като процеси на ини-
циация, с които разкриват най-близко сходство. За да се развие подобен про­
цес, е необходимо активно съучастие: „Ако съзнанието взема дейно участие
и преживява, или поне с разбиране предчувства всеки етап в този процес,
следващият образ винаги започва от вече достигнатия по-висок етап и така
напредва към целта."226
След асимилирането на личното несъзнавано, различаването на пер­
соната и преодоляването на състоянието на богоподобие следва фазата на
включване на анимата при мъжа и на анимуса при жената. Юнг твърди, че
тъй както е важно човек да прави разлика между това, което е, и това как из­
глежда на другите, еднакво важно е да осъзнае „своите невидими отношения
с несъзнаваното" и да разграничи себе си от анимата. Той отбелязва, че ко­
гато анимата е неосъзната, тя бива проектирана. За детето първоначалният
носител на душевния образ е майката, а след нея жените, които събуждат чув­
ствата на мъжа. Човек трябва да обективизира анимата и да й задава въпроси
по метода на вътрешния диалог или на активното въображение. Според него
всеки има способността да води диалози със себе си. Ето защо активното въ­
ображение би могло да бъде една от формите на вътрешен диалог, нещо като
драматизирано мислене. Особено важно е човек да не се отъждествява с по­
явяващите се мисли и да преодолее самонадеяното предположение, че ги по­
ражда от себе си .227 Но най-важното е да не се стреми да интерпретира или
разбира фантазиите, а да ги изживява. Това представлява обрат в сравнение
с акцента върху творческо формулиране и разбиране, поставен в статията му
за трансцендентната функция. Юнг поддържа, че човек трябва да се отнася

226 Пак там, §386.

227 Пак там, § 323.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 97

към фантазиите си съвсем буквално, докато участва в тях, и символично, ко­

гато ги подлага на интерпретация .228 Това е пряко описание на подхода му
в Черните книги. Задачата при такива дискусии е да се обективизират въз­
действията на анимата и да се осъзнаят лежащите в основата им съдържания,
като по този начин те се интегрират в съзнанието. Щом човек разпознае от­
разените в анимата несъзнавани процеси, анимата престава да бъде автоно­
мен комплекс и се превръща във функция на отношението между съзнание и
несъзнавано. Тъкмо на този процес по интеграция на анимата са посветени
Liber Novus и Черните книги. (Това подчертава и факта, че фантазиите в Liber
Novus трябва да се четат символично, а не буквално - ако изявленията, съ­
държащи се в тях, се извеждат извън контекста и се цитират буквално, би
могло да се стигне до сериозни недоразумения.) Юнг отбелязва, че процесът
се отличава с три последствия:

първо, съзнанието се разширява, при което в него се включват безбройни

несъзнавани съдържания; второ, господстващото влияние на несъзнавано­
то постепенно намалява; и трето, стига се до промяна в личността.229

След като успее да интегрира анимата, човек се сблъсква с друга фигу­

ра, а именно „мана личността“. Юнг твърди, че щом анимата изгуби своята
„мана“ или мощ, би следвало тя да премине у човека, който я е усвоил, и така
той да стане „мана-личност“ - същество с превъзхождаща воля и мъдрост.
Но тази фигура е „доминанта на колективното несъзнавано, познатият архе-
тип на силния човек в образа на героя, вожда, магьосника, шамана и светеца,
повелител над хора и духове, приятел на Бога“230. Така, интегрирайки анима­
та и придобивайки нейната мощ, човек неизбежно се изправя пред задачата
да се разграничи от нея. Той добавя, че за жените съответстващата фигура
е тази на Великата майка. Щом човек се откаже от претенцията да подчини
анимата, престава да бъде обсебен от фигурата на магьосника и осъзнава, че
в действителност маната принадлежи към „сърцевината на личността“231, т.е.
към себесъщието. Усвояването на съдържанията на мана-личността води към
себесъщието. Описанието на срещата с мана-личността - както отъждествя-
ването с нея, така и последващото разграничаване от нея - точно съответства
на срещата му с Филемон в Liber Novus. Относно себесъщието Юнг пише:
„То би могло да се нарече и ‘Бог в нас’. Изглежда, че зачатъците на целия ни

228 Пак там, § 353.

229 Пак там, § 358.
230 Пак там, §377.
231 Пак там, § 382.
98 I LIBER NOVUS

душевен живот неотклонно извират от тази точка и всички върховни и сетни

цели се схождат в н ея “232 Определението на Юнг за себесъщието разкрива
колко значимо е осъзнаването, извлечено от неговия „ливърпулски“ сън:

Себесъщието може да се определи като своего рода компенсация за кон­

фликта между вътрешно и външно. [...] Така себесъщието е и цел на жи­
вота, понеже то е най-пълноценното изражение на съдбовното съчетание,
наричано индивид. [...] Когато себесъщието бъде почувствано като нещо
ирационално, неопределимо съществуващо, спрямо което Азът нито про­
тивостои, нито му се подчинява, а му принадлежи, около което той, така да
се каже, се завърта, както Земята около Слънцето, целта на индивидуацията
е постигната.233

С бл ъ с ъ к ъ т със света

Защо Юнг престава да работи върху Liber Novus? В послеслова си, писан през
1959 г., той казва:

Запознаването ми с алхимията през 1930 г. ме отклони от нея. Началото

на края настъпи през 1928 г., когато Вилхелм ми прати текста на „Златното
цвете“ един алхимичен трактат. Тогава съдържанието на тази книга си про­
прави път към действителността и аз не можах да продължа работата си по
нея .234

Има още една завършена картина в Liber Novus. През 1928 г. Юнг рисува
мандала на златен замък (стр. 163). Когато рисунката е готова, му хрумва, че
в мандалата има нещо китайско. Малко по-късно Рихард Вилхелм му изпра­
ща текста на „Тайната на златното цвете“, молейки го да напише коментар
върху него. Юнг е поразен от трактата и от времевото съвпадение:

[...] текстът доведе до неподозирано потвърждение на моите мисли за ман­

далата и за обикалянето около центъра. Това беше първото събитие, което
проби уединението ми. Почувствах близко родство с нещо и можех да се
свържа с него.235

232 Пак там, § 399.

233 Пак там, § 404 и сл.
234 Вж. по-долу, стр. 491.
235 Erinnerungen <Спомени>, S. 201 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,раз­
мисли, Е А, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 191 >.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 99

Значимостта на това потвърждение е указана в редовете, които той пише

под картината на Жълтия замък .236Юнг е поразен от съвпаденията между об­
разността и понятията на този текст и неговите собствени картини и фанта­
зии. На 25 май 1929 г. той пише на Вилхелм: „Изглежда, че съдбата ни е отре­
дила ролята на две носещи опори, които да поддържат моста между Изтока
и Запада .“237 Едва по-късно осъзнава колко важна е алхимичната природа на
текста .238 Работи по коментара си през цялата 1929 г. На 10 септември 1929 г.
пише на Вилхелм: „Обсебен съм от този текст, той е толкова близкородствен
с нашето несъзнавано .“239
Коментарът на Юнг върху Тайната на златното цвете бележи прелом. В
него той за пръв път публично обяснява значението на мандалата. За пръв път
тук анонимно представя и коментира три собствени изображения от Liber
Novus като примери за европейски мандали.240Във връзка с мандалите на 28
октомври 1929 г. пише на Вилхелм следното: „Образите взаимно се допълват
и обрисуват превъзходна картина за усилието на несъзнавания европейски
дух да схване източната есхатология .“241Връзката между „европейския несъ-
знаван дух“ и източната есхатология става една от главните теми в работата
на Юнг през 30-те години, която той изследва в сътрудничество с индолозите
Вилхелм Хауер и Хайнрих Цимер .242Същевременно решаваща е и формата на
тази работа: вместо да разкрива пълните подробности от собствения си екс­
перимент или от опита на своите пациенти, Юнг използва сходствата с древ-
нокитайския текст като косвен способ, за да говори за това, до голяма степен
по подобие на започнатото в глава 5 от Психологически типове. Алегоричният
метод се превръща за него в предпочитан подход. Вместо да описва непо­

236 Вж. п о -д олу , бел. 303, стр. 382.

237 JA.
238 Срв. Коментар на Κ. Г. Юнг към „Das Geheimnis der Goldenen Blüte“ <„Тайната на
златното цвете“>, Предговор към второто издание, в: GW 13, S. 14 <срв. Тайната на
златното цвете, ЕА, Плевен, 1993, превод А. Крупев, Юл. Ковачева, стр. 6>.
239 Вилхелм е очарован от коментара на Юнг. На 24 октомври 1929 г. му пише: „За пореден
път съм дълбоко впечатлен от Вашите обяснения“ (JA).
240 Вж. по-долу, изображения 105,159 и 163. Заедно с още две те са отпечатани още веднъж
през 1950 г. в C. G. Jung (Hg.), Gestaltungen des Unbewussten. Psychologische Abhandlungen,
Bd. 1, Zürich, 1950 <K. Е Юнг (съст.), Изображения на несъзнаваното. Психологически
студииу том 7, Цюрих, 1950>.
241 JA.
242 По тази тема вж. The Psychology ofKundalini Yoga. Notes ofthe Seminar Given in 1932 by C.
G.Jungy ed. Sonu Shamdasani, Bollingen Series, Princeton, 1996 <вж. Κ. Г. Юнг, Психоло­
гията на Кундалини-Йога. Бележки от семинара на Κ. Г. Юнг през 1932 г., редактирани
от Сону Шамдасани, Леге Артис, 2012, превод Марина Бояджиева>.
100 I LIBER NOVUS

средствено своите преживявания, той обсъжда аналогични резултати в езо-

теричните практики и преди всичко в средновековната алхимия.
Съвсем скоро след това Юнг изведнъж преустановява работата си вър­
ху Liber Novus. Последното изображение, замислено да заеме цяла страница,
остава недовършено и той спира да преписва текста. По-късно си спомня,
че когато стигнал до тази централна точка, или Дао, започнал сблъсъкът му
със света и се захванал да изнася множество лекции .243 Така „сблъсъкът с не­
съзнаваното" клонял към своя край и започнал „сблъсъкът със света". Юнг
допълва, че гледал на тази си деятелност като един вид компенсация за годи­
ните на вътрешни занимания .244

С ра в н и тел н о то и зс л ед в а н е
НА П РО Ц ЕСА НА ИНДИВИДУАЦИЯ

Ю нг е запознат с алхимични текстове от около 1910 г. През 1912 г. Теодор

Флурноа вече е поднесъл психологическо тълкуване на алхимията в своите
лекции в Женевския университет, а през 1914 г. Херберт Зилберер е издал
обемист труд върху същия предмет .245 Подстъпът на Юнг към алхимията
следва делото на Флурноа и Зилберер, що се отнася до разглеждането на ал­
химията от психологическа перспектива. Неговото разбиране се основава на
две главни тези: първо, че размишлявайки върху текстовете и веществата в
лабораториите, алхимиците всъщност са упражнявали определена форма на
активно въображение; и второ, че символиката в алхимичните текстове съ­
ответства на тази от процеса на индивидуация, в който са се впуснали Юнг и
неговите пациенти.
През 30-те години Юнг измества полето на дейността си от работа вър­
ху своите фантазии в Черните книги към изготвяне на сборници с преписи
на алхимически текстове. Той съставя енциклопедична колекция с откъси от

243 ЕР, стр. 15.

244 На 8 февруари 1923 г. Кери Бейнс записва своя беседа с Юнг от предната пролет, имаща
отношение към това: „Вие [Юнг] казахте, че независимо доколко даден индивид се
отличава от тълпата със своите особени дарби, той все още не би изпълнил дълга си,
казано психологически, ако не се впише успешно в колективния живот. Под вписване
в колективния живот' и двамата имахме предвид това, което обикновено се нарича
общуване с хората', а не професионални или стопански отношения. Идеята Ви беше,
че ако индивидът страни от такова общение, би изгубил нещо, което не може да си
позволи да изгуби" (Архив Кери Бейнс).
245 Herbert Silberer, Probleme der Mystik und ihrer Symbolik <Херберт Зилберер, Проблеми
на мистиката и нейната символика>, Wien, 1914.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 101

алхимическата литература и свързани с нея съчинения, подредена по клю­

чови думи и теми. Тези сборници с преписи са в основата на творбите му по
психология на алхимията.
След 1930 г. той оставя Liber Novus настрана. Макар да е спрял преките
си занимания с книгата, тя си остава сърцевинна за дейността му. В своята
терапевтична работа продължава опитите да насърчава сходни разработки
у пациентите си и да разграничава неповторимите аспекти в собствения си
опит от онези, които са общовалидни и общоприложими. Изследвайки сим­
волите, той търси сходства с образността и понятийността на Liber Novus.
Интересува го въпросът дали нещо като процеса на индивидуация би могло
да се открие във всички култури, съответно какви са приликите и разликите.
От тази гледна точка работата на Юнг след 1930 г. може да се разглежда като
пространна амплификация на Liber Novus и опит да се приведе съдържанието
на книгата във вид, приемлив за съвременния възглед. Някои от изявленията
в Liber Novus са съвсем близки със становищата, които Юнг ще изрази по-къс-
но в публикуваните си съчинения, и представляват техни първи формулиров­
ки .246 От друга страна, много от тях не са намерили пряк прием в Събраните
съчинения, поднесени са в схематичен вид или посредством алегории и кос­
вени алюзии. Така Liber Novus позволява неподозирано досега изясняване на
най-затруднителните аспекти в Събраните съчинения на Юнг. Оказва се, че не
бихме били в състояние да проучим произхода на неговото късно творчество,
нито напълно да разберем какво се е опитвал да постигне, ако не изследваме
Liber Novus. Същевременно Събраните съчинения донякъде могат да се считат
и за косвен коментар на Liber Novus. Те се поясняват взаимно.
Юнг разглежда своя „сблъсък с несъзнаваното“ като източник за по-къс-
ното си творчество. Той си спомня, че цялото му творчество и всичко, което
е постигнал впоследствие, произхожда от тази образност. Нещата са изка­
зани според способностите му с тромав и непохватен език. Често чувствал
като че ли „гигантски каменни блокове се стоварвали отгоре [му] и се разра­
зявали буря след буря“. Уц1вен е, че това не го е пречупило, както се е случило
с други като Ш ребер .247
Запитан от Курт Волф през 1957 г. за взаимовръзките между научните му
съчинения и биографичните бележки върху сънища и фантазии, Юнг отговаря:

Това беше първовеществото, което се изтръгна от мен, и творчеството ми е

сполучлив или недотам сполучлив опит да вградя тази нажежена материя в
светогледа на моето време. Първите имагинации и първите сънища прили­

246 Примери за това има в бележките под черта към текста.

247 ЕР, стр. 144.
102 I LIBER NOVUS

чаха на огненотечен базалт, от тях изкристализира камъкът, който се под­

даваше на обработка .248

Той добавя: „Отне ми, тъй да се каже, четирийсет и пет години да пре-
сипя нещата, които преживях и записах тогава, в съсъда на моето научно
творчество ."249
Според понятията на самия Юнг Liber Novus би могла да бъде разглеж­
дана, наред с всичко друго, и като свидетелство за етапите в неговия личен
процес на индивидуация. В последващи съчинения той прави опит да посочи
общите, схематични и припокриващи се елементи, за които би могъл да от­
крие сходства при своите пациенти, както и в сравнителните си изследвания.
Затова по-късните произведения представят външния скелет, грубата скица,
но изпускат основния корпус от подробности. В ретроспекция Юнг описва
Червената книга като опит събитията да се поднесат под формата на откро­
вение. Надявал се, че така ще постигне освобождение, но се оказало, че това
не се случва. Тогава разбрал, че ще трябва да се завърне към човешките неща
и към науката. Трябвало да извлече заключения от прозренията. Разработката
на материала в Червената книга била жива, но се налагало да се съобрази и с
етичните задължения. Заемайки се с това, бил платил с живота и с науката си .250
През 1930 г. в Цюрихския психологически клуб Юнг започва поредица
от семинари върху фантазиите видения на Кристиана Морган, които отчасти
могат да се считат за опосредствани коментари към Liber Novus. За да докаже
емпиричната валидност на понятията, извлечени от Червената книга, тряб­
вало да покаже, че описаните в нея процеси не са уникални.
Със семинарите си върху кундалини йога през 1932 г. той се заема със
сравнително изследване на езотерични практики, съсредоточено върху ду­
ховните упражнения на Игнаций Лойола, сутрите на Патанджали, будист-
ките медитативни практики и средновековната алхимия, и го представя в
пространни поредици от лекции пред Висшето федерално техническо учи­
лище - Цюрих (Е Т Н ).251 Решаващото прозрение, което му позволява да
направи такива връзки и съпоставки, произтича от осъзнаването, че всички
тези практики са основани върху разновидности на активно въображение и
всички имат за цел трансформация на личността, която той схваща като про­

248 Erinnerungen <Спомени>, S. 203 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,раз­

мисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 193>.
249 Пак там <срв. стр. 192 от цит. бълг. изданиех
250 ЕР, стр. 148.
251 Тези лекции понастоящем се подготвят за публикация. За още подробности вж. www.
philemonfoundation.org.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 103

цес на индивидуация. Лекциите му пред ЕТН съдържат сравнителна история

на активното въображение - практиката, на която се основава Liber Novus.
През 1934 г. той публикува първото обширно казуистично описание на
процеса на индивидуация - това на Кристине Ман, изрисувала поредици от
мандали. Начинанието си Юнг описва така:

Естествено, че изпробвах метода и върху себе си, и мога да потвърдя, че

човек може да нарисува сложни изображения, за чието съдържание няма
никаква представа. По време на рисуването картината се развива, тъй да
се каже, от само себе си и често даже противоречи на съзнателното наме­
рение .252

Той отбелязва, че представяната работа запълва празнина в описанието на

терапевтичните му методи, тъй като за активното въображение е писал малко.
Прилагал е метода от 1916 г., но само го е скицирал във Взаимоотношенията
между Аза и несъзнаваното през 1928 г. и за пръв път споменава една мандала
през 1929 г. в коментара си към Тайната на златното цвете:

Поне тринайсет години криех резултатите от този метод, за да не позволя

появата на някакво внушение. Исках да се уверя, че тези неща - особено
мандалите - наистина възникват спонтанно, а не са внушени на пациента
от моето собствено въображение.253

В хода на своите исторически изследвания Ю нг се убеждава, че мандали

са били създавани навсякъде и във всички времена. Също така отбелязва, че
ги рисуват и пациенти на психотерапевти, които не са били негови студен­
ти. Това подсказва още едно съображение, което може да го е възпряло да
публикува Liber Novus: за да убеди себе си и критиците си, че развитието на
пациентите му, и особено техните образи на мандали, не се дължат просто
на внушение. Той твърди, че мандалата представлява един от най-добрите
примери за универсалността на даден архетип. През 1936 г. отбелязва също
така, че от дълго време сам е прилагал метода на активно въображение и е
наблюдавал множество символи, които едва години по-късно е могъл да про­
вери в текстове, които дотогава не е познавал .254 Все пак, от гледна точка на

252 „Zur Empirie des Individuationsprozesses“ <„3a опитните проучвания на индивидуацион-

ния процес“>, in: GW 9/1, § 622.
253 Пак там, § 623.
254 Срв. Zum psychologischen Aspekt der Kore-Figur <3a психологическия аспект на образа на
Кора>, in: GW 9/1, 5 334 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колективното несъзнавано,
ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева, стр. 192>.
104 I LIBER NOVUS

доказателствата, като се има предвид широката начетеност на Юнг, собстве­

ният му материал не би бил особено убедителен пример към заявената теза,
че образите изплуват спонтанно от колективното несъзнавано, без човек да
ги е знаел отнапред.
В Liber Novus Ю нг изразява схващането си за историческите превра-
щения на християнството и за историчността на символните образувания.
Той засяга тази тема и в съчиненията си по психология на алхимията и пси­
хология на християнските догми, и особено в Отговор на Иов. Както ви­
дяхме, Ю нг е смятал, че предвоенните му видения, довели до съставянето
на Liber Novus, са били пророчески. През 1952 г. вследствие на сътрудни­
чеството си с Нобеловия лауреат - физика Волфганг Паули Ю нг заявява
съществуването на принцип на акаузални зависимости, стоящ в основата
на „значими съвпадения“, който нарича „синхроничност “.255 Той твърди, че
при определени обстоятелства конфигурацията на даден архетип води до
релативизиране на време и пространство, което обяснява как се случват
такива събития. Това твърдение представлява опит за разширяване на на­
учните схващания, за да се съгласуват събития, подобни на виденията от
1913 и 1914 г.
Важно е да се отбележи, че отношението на Liber Novus към научните
трудове на Юнг не следва строго буквален подход на разработване и превод.
Още през 1916 г. той се опитва да изложи резултатите от своите експери­
менти на научен език, докато продължава да доразвива фантазиите си. Най-
добре би било Liber Novus и Черните книги да се разглеждат като лично дело,
вършено успоредно и покрай публично оповестеното научно дело, при кое­
то последното бива подхранвано и държано настрана от първото, тъй че две­
те да останат отделени. След като преустановява работа по Liber Novus, Юнг
продължава и доразвива личното си дело - собствената си митология - в ра­
ботата си по кулата и в своите стенописи и каменни резби. По отношение на
тях Liber Novus действа като съзидателно лоно, към което тези творби се съ­
отнасят. В психотерапията Юнг се домогва да предостави на своите пациен­
ти възможност да възстановят смисъла в живота си, като подпомага и наблю­
дава опитите им върху себе си и символите, които създават. Същевременно
се заема да развие всеобща научна психология.

255 Срв. C. A. Meier (Hg.), Wolfgang Pauli und C. G. Jung: Ein Briefwechsel, 1932-1958 <K.
A. Майер, Волфганг Паули u K. Е Юнг - кореспонденция, 1932-1958>, Heidelberg/New
York, 1992.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 105

П у б л и к у в а н е т о н а L ib e r N o v u s

Въпреки че Юнг е преустановил пряката си работа върху Liber Novus, въпро-

сът какво да се прави с книгата остава висящ и спорът във връзка с евентуал­
ната й публикация стои нерешен. На 10 април 1942 г. Юнг отговаря на М ери
Мелън във връзка с отпечатването на Sermones: „Що се отнася до печата на
Septem Sermones, бих искал да поизчакаме известно време. Имах наум да доба­
вя определен материал, но години наред се колебая дали да го сторя. Все пак
при такава възможност вероятно би трябвало да се рискува ."256 През 1944 г.
претърпява тежък сърдечен удар и не довежда плана докрай.
През 1952 г. Люси Хейър предлага да бъде написана биография на Юнг.
По идея на Олга Фрьобе и по настояване на Юнг проектът започва със съ­
трудничество между Кери Бейнс и Люси Хейър. Кери Бейнс обмисля да напи­
ше биография на Юнг, основана на Liber Novus.257 За разочарование на Юнг
тя се оттегля от проекта. След няколко години интервюта с Люси Хейър Юнг
прекратява работата по предложената от нея биография през 1957 г., понеже
е неудовлетворен от скоростта, с която тя напредва. През 1956 г. Курт Волф
предлага друг биографичен проект, който се превръща в Спомени, сънища, раз­
мисли. На известен етап Юнг дава на Аниела Яфе препис от черновата на Liber
Novus, направен от Тони Волф. Юнг разрешава на Яфе да привежда цитати от
Liber Novus и от Черните книги в Спомени, сънища, размисли.25* В интервюта,
които дава на Аниела Яфе, Юнг обсъжда Liber Novus и експериментите със
себе си. За съжаление, тя не възпроизвежда всички негови коментари.
На 31 октомври 1957 г. тя пише на Джак Барет от фондация „Болинген"
във връзка с Liber Novus и го уведомява, че Юнг е предложил тя и Черните
книги да бъдат предадени на университетската библиотека в Базел, като се
забрани достъпът до тях за 50, за 80 години или дори за още по-дълго време,
тъй като „той ненавижда идеята някой да чете този материал, без да познава
връзката му с неговия живот и пр."259. Тя допълва, че е решила да не използва

256 JA. Вероятно тук Юнг има предвид коментарите на Филемон - вж. по-долу, стр. 457-476.
257 Срв. Olga Fröbe-Kapteyn an Jack Barrett <Писмо на Олга Фръобе-Каптайн до Джак Барет>,
6.1.1953, Bollingen Archive, Library of Congress.
258 Срв. Jung an Jaffe <Писмо на Юнг до Яфе>, 27.Х. 1957, Bollingen Archive, Library of Con­
gress.
259 Bollingen Archive, Library of Congress. Яфе дава подобни сведения на Курт Волф, споме­
навайки 30,50 или 80 години като възможна забрана за ползване (недатирано; получено
на 30 октомври 1957 г., Архив на Курт Волф, Библиотека Байнеке, Университет Йейл).
След като е прочела първите откъси от протоколираните разговори между Юнг и Ани­
ела Яфе, на 8 януари 1958 г. Кери Бейнс пише на Юнг: „Това е подходящото въведение
към Червената книга, така че, що се отнася до него, мога да си умра спокойна!" (Архив
на Кери Бейнс).
106 I LIBER NOVUS

много от този материал в Спомени. В един ранен ръкопис на Спомени Яфе

е включила препис от машинната чернова на голяма част от Liber Primus.260
В окончателния ръкопис обаче това е премахнато, така че в биографията
тя не цитира нито Liber Novus, нито Черните книги. В немското издание на
Спомени Яфе е включила послеслова на Юнг към Liber Novus като приложе­
ние. Нееднозначните указания на Юнг относно времето за достъп до Liber
Novus са подобни на онези, които дава по същото време във връзка с публи­
кацията на кореспонденцията между него и Фройд .261
На 12 октомври 1957 г. Юнг казва на Яфе, че не е успял да завърши
Червената книга.262Според Яфе през пролетта на 1959 г., след едно по-дълго
боледуване, Юнг отново посяга към Liber Novus, за да дорисува последната
останала недовършена картина в нея. Той още веднъж предприема препис на
ръкописа в калиграфския том. Яфе отбелязва: „Въпреки това и в този момент
той не можеше или не искаше да я завърши. Каза ми, че това имало нещо общо
със смъртта ."263 Калиграфският препис прекъсва насред изречението. Юнг
прибавя послеслов, който също прекъсва насред изречението. Послеписът
и размишленията на Юнг да дари книгата на някой архив подсказват ясно
осъзнаване, че един ден тя е щяла да бъде четена и изследвана. След смърт­
та му, съобразно неговите завещателни разпореждания, Liber Novus остава в
притежание на семейството.
В своята лекция от Еранос през 1971 г. - „Творческите фази в живота
на Юнг" - Яфе цитира два пасажа от черновата на Liber Novus с обяснение­
то: „Юнг предостави на мое разположение препис на ръкописа с разреше­
ние при определени обстоятелства да привеждам цитати от него ."264 Това

260 Срв. Nachlass Kurt Wolf, Beinecke Library, Yale University <Архив на Курт Волф, Биб­
лиотека Байнеке, Университет Йейл>. Прологът е зачеркнат и му е дадено заглавието
на първата глава „Възвръщането на душата“ Има още един препис на тази част, силно
поправен от незнайна ръка, което би могло да сочи подготовка за печат към този момент
(cpe.JFA).
261 Фактът, че кореспонденцията между Фройд и Юнг бе публикувана, колкото и това да
бе важно само по себе си, докато Liber Novus и другите писма на Юнг останаха необ-
народвани, за жалост допълнително подсили погрешната „фройдоцентрична“ гледна
точка спрямо Юнг. Но както показва Liber Novus, Юнг се движи в една вселена тъй
отдалечена от психоанализата, колкото едва ли можем да си представим.
262 ЕР, стр. 169.
263 Erinnerungen <Спомени>, S. 387 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, раз­
мисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 380>. Останалите коментари на
Яфе тук са неточни.
264 AnielaJaffe, „The Creative phases in ju n g ’s Life“, in: Spring: An Annual ofArchetypalPsychol­
ogy and Jungian Thought <Аниела Яфе, „Творческите фази в живота на Ю нг“, в Спринг:
годишник за архетипова психология и юнгианска мисъл>, 1972, р. 174.
 ВЪВЕДЕНИЕ I 107

е единственият случай, в който тя се възползва от разрешението. Картини

от Liber Novus са показани и в документален филм на Би Би Си за Юнг от
1972 г. с разказвач Лоурънс ван дер Пост. Това предизвиква широк интерес
към тях. През 1975 г., след силно аплодираната публикация на писмата между
Фройд и Юнг, Уилям Макгуайър, в качеството на представител на Принстън
Юнивърсити Прес, отправя до Ханс Карер, адвокат на наследници Κ. Г. Юнг,
писмено предложение за публикуване на Liber Novus, на подборка от фото­
графии на кулата и на създадените от Юнг каменни резби и стенописи в нея.
Предложението е за фототипно издание, по възможност без текста. В писмо­
то се казва: „...не ни е известно какъв е броят на страниците, съотношението
на текста спрямо изображенията, както и съдържанието и значимостта на
текста .“265Всъщност никой в издателството не бил виждал, нито чел произве­
дението, нито пък знаел нещо по-съществено за него. Запитването получава
отказ.
През 1975 г. няколко репродукции от калиграфския том на Liber Novus са
показани на изложба, подредена в Цюрих по повод стогодишнината на Юнг.
През 1977 г. девет картини от Liber Novus са приложени в книгата на Яфе К . Г

265 Архив на Макгуайър, Library of Congress. През 1961 г. Аниела Яфе показва Liber Novus на
Ричард Хъл, преводача на Юнг, и той споделя впечатленията си в писмо до Макгуайър:
„Тя (АЯ) н и показа прочутата Червена книга, пълна с наистина откачени рисунки и
коментари в монашески стил; не се учудвам, че Юнг я държи под ключ! Макар че по-рано
тя ми писа, че той е разрешил да я видя. Разпознах няколко от мандалите, включени в
За символиката на мандалата. Би могло да стане прекрасно фототипно издание, но не
ми се стори уместно да повдигна въпроса, нито да предложа включване на рисунките
в автобиографията (което г-жа Яфе настоя да направя). Наистина трябва някой ден да
стане част от неговия опус - точно както автобиографията е съществено допълнение
към другите му произведения, така и Червената книга се съотнася към автобиографи­
ята. Червената книга ме впечатли дълбоко - няма съмнение, че Юнг е преминал през
всичко, през което минава ненормален човек, че даже и повече. Каквото и да кажем за
самоанализа на Фройд, Юнг сам представлява подвижна лудница! Единствената разлика
между него и обикновен психично болен е в удивителната му способност да се отдръпне
от плашещата действителност на своите видения, да ги наблюдава и да разбира какво се
случва, така че да изкове от собствения си опит функционираща терапевтична система.
Ако не беше постигнал това уникално нещо, щеше да е луд за връзване. Изживеният от
него суров материал е повторение на Шребер и неговия свят; но само заради неговата
способност да наблюдава и да се дистанцира, както и да разбира поривите си, спрямо
него може да се отнесе написаното в бележника на Колридж за един велик метафизик
(какво чудесно мото би било за неговата автобиография!): „В душата си се взираше
през телескоп. / Каквото там изглеждаше в безреда, за него беше прелестно съзвездие
и той добави в свойта свяст безбройни скрити светове“ (17 март 1961 r., Bollingen
archives, Library of Congress). Цитатът от Колридж наистина е използван като мото в
английското издание Memories, Dreams, Reflections <Спомени, сънища, размисли>.
108 I LIBER NOVUS

Юнг - образ и слово, а през 1989 г. няколко други подобни картини са публи­
кувани от Герхард Вер в неговата илюстрована биография на Юнг .266
През 1984 г. Liber Novus е фотографиран професионално и са създадени
пет фототипни екземпляра. Те са предоставени на петте семейства, пряко
произхождащи от Юнг. През 1992 г. семейството на Юнг, подкрепило из­
даването на неговите немскоезични събрани съчинения (приключило през
1995 г.), започва проучване на непубликуваните материали. В резултат на
собствените си изследвания открих препис и частичен препис на Liber Novus
и ги представих пред наследниците на Юнг през 1997 г. Приблизително по
същото време Мари-Луизе фон Франц представи на наследниците друг пре­
пис. Бях поканен да изнеса доклад върху сюжета и доколко уместна е него­
вата публикация и в тази връзка направих презентация. Въз основа на тези
доклади и обсъждания през май 2000 г. наследниците решиха да предоставят
творбата за издаване.
Работата по Liber Novus представлява сърцевината на проведения от Юнг
експеримент със себе си. Книгата е ни повече, ни по-малко централно съчи­
нение за неговото дело. С нейната публикация се дава възможност събитията
да бъдат изследвани въз основа на първична документация, а не на измисли­
ци, клюки и догадки, съставляващи твърде голяма част от писаното за Юнг,
както и да се разберат произходът и строежът на по-късното му творчество.
В продължение на почти цяло столетие това четиво бе просто невъзможно
и за появилата се пространна книжнина върху живота и делото на Юнг този
най-важен документален извор бе недостъпен. Настоящото издание бележи
цезура и разкрива възможност да започне нова епоха в разбирането на не­
говото творчество. Книгата поднася неповторима гледна точка към начина,
по който Юнг възвръща душата си, и докато прави това, създава психология.
Ето защо това въведение свършва не със заключение, а с обещание за ново
начало.

266 Aniela Jaffe (Hg.), C. G. Jung in Wort und Bild <вж. Аниела Яфе (съст.), Κ. Г. Юнг - образ
и слово. Биография, Леге Артис, 2000, превод Боян Цонев>, фиг. 52-57, 77-79, заедно
с подобната фиг. 59; Gerhard Wehr, An Ulustrated Biography ofjung <Герхард Вер, Илюс­
трована биография на Юнг>, S. 40,140-141.
 I 109

Б ележ ка от съставителя
С ону Ш ам дасани

Liber Novus представлява незавършен ръкопис и не е съвсем ясно как Юнг е

възнамерявал да го завърши, нито как щеше да го издаде, ако бе взел такова
решение. Разполагаме с редица ръкописи, нито един от които не може да се
приеме за окончателен. При това положение текстът би могъл да се предста­
ви по различни начини. Тази бележка обяснява съставителския подход при
подготвката на настоящото издание.
Наличните съхранени ръкописи на Liber Primus и Liber Secundus са след­
ните:

Черни книги 2-5 (ноември 1913 - април 1914 г.)

Ръкописна чернова (лятото на 1914-1915 г.)
Машинописна чернова (около 1915 г.)
Поправена чернова (съдържаща един слой с поправки от около 1915 г. и
един слой с поправки приблизително към средата на 20-те години)
Калиграфски том (1915-1930 г., възобновен през 1959 г., оставен недо­
вършен)
Препис на Кери Бейнс (1924-1925)
Ръкопис от Йейл. Liber Primus без пролог (съвпада с Машинописната
чернова)
Редактиран препис-чернова na Liber Primus без пролог, с коректури, нанесе­
ни от неидентифицирани лица (към края на 50-те години; редактирана
версия на Машинописната чернова)

За Изпитания разполагаме с:

Черни книги 5 -6 (април 1914 - юни 1916 г.)

Калиграфски Septem Sermones (1916)
Печатни Septem Sermones (1916)
Ръкописна чернова (около 1917 г.)
Машинописна чернова (около 1918 г.)
Препис на Кери Бейнс (1925 г.; 27 стр., недовършен)

Представената тук подредба започва с преработка на преписа на

Кери Бейнс и нов препис на останалия материал от калиграфския том и
Машинописната чернова на Изпитания, съпоставени ред по ред с всич­
ки налични версии. Останалите 30 страници са добавени от Черновата.
Основните разлики между различните ръкописи засягат „втория слой" на
110 I LIBER NOVUS

текста. Тези промени онагледяват последователните усилия на Юнг да про­

умее психологическото значение на фантазиите. Тъй като Юнг е разглеждал
Liber Novus като „опит за разработка под формата на откровение" разликите
между отделните версии онагледяват този „опит за разработка" затова пред­
ставляват важна част от произведението. Ето защо бележките сочат същест­
вени разминавания между различните версии и поднасят материал, изясня­
ващ смисъла или контекста на отделните откъси. Всеки ръкописен слой е ва­
жен и интересен, но публикацията на всички (простиращи се върху няколко
хиляди страници) е задача, запазена за бъдещето .267
Критерий за включването на откъси от по-ранните ръкописи беше прос­
тият въпрос дали добавянето им би помогнало на читателя да разбере какво
се случва. Те са поставени в бележките под черта не само заради присъщата
значимост на тези промени, но и с цел да се покаже колко грижливо е рабо­
тил Юнг при последователното преглеждане на текста.
Поправената чернова съдържа два слоя с поправки, нанесени от Юнг.
Първият набор от поправки изглежда да е направен след машинописния пре­
пис на Черновата и преди преписа й в калиграфския том, тъй като по всичко
личи, че това е ръкопис на Юнг.268Последващият набор поправки от около 200
машинописни страници по всяка вероятност е направен след калиграфския
том, по моя преценка някъде към средата на 20-те години. Тези корекции
осъвременяват езика и привеждат терминологията в съответствие с терми­
нологията на Юнг от времето на Психологически типове. Добавени са също
допълнителни пояснения. Юнг е поправял в Черновата дори материал, кой­
то не е включен в калиграфския том. В бележките под черта съм представил
някои от значителните изменения. Съдейки по тях, читателят би могъл да си
създаде представа по какъв начин Юнг е щял да редактира целия текст, ако
беше довършил поправките си.
В Liber Secundus, глава 21 („Магът") и в Изпитания са добавени подразде­
ли за улесняване на позоваванията. Те са обозначени с цифри, поставени във
фигурни скоби: { }. Където е възможно, датата на всяка фантазия е дадена
според Черните книги. Добавеният в Черновата втори слой е обозначен с
[2], а Ръкописът се позовава в началото на следващата глава на последовател­
ността, в която фантазиите са записани в Черните книги. В откъсите, където

267 Интересуващите се читатели могат да сравнят това издание с откъсите от Черновата

в архива на Курт Волф, съхраняван в Университета Йейл, както и с преписа на Кери
Бейнс в Съвременните медицински архиви към Wellcome Collection в Лондон. Съвсем
вероятно е да се появят и други ръкописи.
268 По този ръкопис се откриват и петна от боя.
 БЕЛЕЖКА ОТ СЪСТАВИТЕЛЯ I 111

са добавени подраздели, съотнасянето към последователността в Черните

книги е обозначено с [I].
Различните ръкописи имат разминаващи се системи за подялба на текста.
В Черновата отделните параграфи често съдържат едно до две изречения и
текстът е поднесен като поема в проза. В другата крайност е калиграфският
том, където дълги откъси са изписани без нито един нов ред. Най-логичното
подразделяне е предприето в преписа на Кери Бейнс. При поставянето на
нов ред тя често се ръководи от наличието на цветни заглавки. Понеже е мал­
ко вероятно тя да е предприемала преподредби на текста без одобрението на
Юнг, нейното оформление представлява изходна точка за настоящото изда­
ние. В някои случаи абзаците са съобразени повече с Черновата или с кали­
графския том. Във втората част на преписа си Кери Бейнс следва Черновата,
тъй като калиграфският том все още не е бил довършен. Тук съм подразделил
текста по начина, указан по-горе. Вярвам, че така текстът е представен в най-
ясна и лесна за проследяване форма. В тази творба Ю нг се сблъсква с грани­
ците на езика, тъй че известни граматически несвързаности и езикови дву­
смислици са неизбежни.* Те преднамерено са запазени в непокътнат вид.*
В калиграфския том Юнг е изрисувал заглавки, някои от тях изписа­
ни в червено или синьо, като понякога е увеличавал размера на шрифта.
Настоящото оформление се стреми да следва тези примери. Тъй като въ­
просните заглавки невинаги съвпадат в немския и английския език, изборът
за това коя заглавка на английски да бъде оцветена в червено се ръководеше
от съответното й разположение в текста. Подчертаванията и увеличените
размери на шрифта са предадени в курсив. Остатъкът от текста извън препи­
сания от Юнг в калиграфския том се подчинява на същите условия, за да се
създаде необходимата съгласуваност. Що се отнася до Septem Sermones, оцве­
тяването на шрифта възпроизвежда печатното издание на Юнг от 1916 г.
Решението да се включат Изпитания като част от Liber Novus, и то в да­
дения ред, се основава на следното съставителско съображение. Материалът
в Черните книги започва от ноември 1913 г. Liber Secundus свършва с мате­
риал от 19 април 1914 г., а материалът в Изпитания започва от същия ден.
Черните книги се разгръщат последователно до 21 юли 1914 г., след което на
3 юни 1915 г. са подети наново. В промеждутъка Юнг пише Ръкописната чер­
нова. Когато между 1924 и 1925 г. Кери Бейнс преписва Liber Novus, първата
половина от нейния препис следва самия Liber Novus до мястото, достигнато

* Отбелязаните със звездичка изречения не се откриват в първообразния англоезичен

текст на Сону Шамдасани, а само в немскоезичния му превод. Независимо от причините
за това, с цел обогатяване на поднасяната информация предпочетох да ги преведа на
български, допълвайки настоящото издание с тях.
112 I LIBER NOVUS

от Юнг при собствения му препис в калиграфския том. Тя продължава, след­

вайки Черновата, след което добавя 27 страници от Изпитания, прекъсвай­
ки текста насред изречението.
В края на Liber Secundus душата на Юнг се е възкачила в небесата подир
възродения Бог. В този момент Юнг смята Филемон за измамник и се среща
със своя Аз, с когото трябва да живее и когото трябва да обучава. Изпитания
продължава непосредствено от мястото на сблъсъка с Аза. Позовава се на
възкачването на възродения Бог и душата му се завръща да обясни защо е из­
чезнала. Филемон се явява отново и наставлява Юнг как да установи правил­
ни отношения с душата си, с мъртвите, с боговете и демоните. В Изпитания
Филемон се откроява в пълнота и придобива значението, което Юнг му
приписва в семинара от 1925 г. и в Спомени. Едва в Изпитания се изясняват
някои епизоди от Liber Primus и Liber Secundus. По същата причина повество­
ванието в Изпитания е неразбираемо, ако човек не е чел Liber Primus и Liber
Secundus.
На две места в Изпитания Liber Primus и Liber Secundus са споменати
по начин, който убедително подсказва, че всички те са части от една и съща
творба:

А после избухна войната. Тогава прогледнах за много неща, които по-рано

бях преживял, и това ми вдъхна смелост да изрека всичко написано в пред­
ходните части на тази книга.269

Откакто Бог се е въздигнал в по-висшите простори, Φιλημων също се е про­

менил. Първоначално той бе за мене чародей, живеещ в далечна страна, но
после усетих близостта му и откакто Бог се е въздигнал, знам, че Φιλημων
ме беше упоил и бе вкарал в мен някакъв чужд говор и някаква друга чувст­
вителност. Всичко това изчезна, щом Бог се въздигна, и единствен Φιλημων
съхрани оня говор. Но аз чувствах, че той върви по различни от моите пъ­
тища. Навярно повечето от онова, което съм написал в предходните части
на тази книга, ми е било внушено от Φιλημων.270

Тези позовавания към „предходните части на тази книга" подсказват, че

всичко това наистина представлява една книга и че Юнг е считал Изпитания
за част от Liber Novus.
Тази гледна точка се подкрепя от множество вътрешни взаимовръзки в
текстовете. Един от примерите е фактът, че мандалите в Liber Novus са тясно

269 Вж. по-долу, стр. 423.

270 Вж. по-долу, стр. 431.
 БЕЛЕЖКА ОТ СЪСТАВИТЕЛЯ I 113

свързани с опитностите на себесъщието и с осъзнаването на неговото сре­

дищно положение; както това е описано единствено в Изпитания. Друг при­
мер се съдържа в Liber Secundus, глава 15 - когато Йезекиил и спътниците му
анабаптисти пристигат, заявяват на Юнг, че са тръгнали към светите места
в Йерусалим, понеже не намират покой и не са приключили напълно с жи­
вота. В Изпитания мъртвите се появяват отново и казват на Юнг, че са били
в Йерусалим, но там не са намерили каквото са търсили. На това място се
появява Филемон и започват Septem Sermones. Навярно Юнг е възнамерявал
да препише Изпитания в калиграфския том и да ги илюстрира - има предос­
татъчно бели страници в него.
На 8 януари 1958 г. Кери Бейнс пита Юнг: „Спомняте ли си, че поис­
кахте да препиша немалка част от самата Червена книга, докато пътувате из
Африка? Аз стигнах до началото на Изпитания. Това е повече от текста, кой­
то г-жа Яфе е предоставила на К.В. [Курт Волф], а той би искал да го прочете.
Съгласен ли сте ?“271 На 24 януари Юнг отговаря: „Не възразявам да предос­
тавите записките си от „Червената книга“ на г-н Волф.“272 И тук изглежда, че
Кери Бейнс смята Изпитания за част от Liber Novus.
От приведените примери могат да се направят обосновани изводи, че
Ю нг е считал Изпитания за част от Liber Novus .* Най-малкото става ясно,
че Изпитания са тясно свързани с Liber Primus и Liber Secundus, така че
без Изпитания първите две части не могат да бъдат разбрани напълно.*
Изпитания завършват разказа в това произведение, без тях то би било не­
пълноценно.*
При цитатите, включени в бележките, пропуснатите пасажи са отбеляза­
ни с три точки. Подчертавания не са добавяни.

271 JA.
272 JA.
* Отбелязаните със звездичка изречения не се откриват в първообразния англоезичен
текст на Сону Шамдасани, а само в немскоезичния му превод. Независимо от причините
за това, с цел обогатяване на поднасяната информация предпочетох да ги преведа на
български, допълвайки настоящото издание с тях.
Lib e r p r im u s
 I 117

[ f o li ( r ) ] 1

П ъ т я т HA ИДЕЩ ОТО

[HI i (r) ] Isaias dixit: quis credidit auditui nostro et brachium Domini cui revelatum
est? et ascendet sicut virgultum coram eo et sicut radix de terra sitienti. non est species
ei neque decor et vidimus eum et non erat aspectus, et desideravimus eum: despectum
et novissimum virorum virum dolorum et scientem infirmitatem et quasi absconditus
vultus eius et despectus unde nec reputavimus eum. vere languores nostros ipse tulit et
dolores nostros ipse portavit et nos putavimus eum quasi leprosum et percussum a Deo
et humiliatum. cap.liii/i-iv.

parvulus enim natus est nobis et filius datus est nobis et factus est principatus super
umerum ejus et vocabitur nomen ejus Admirabilis consiliarius Deus fortis Paterfuturi
saeculi princeps pacis, caput ix/vi.

<HcaiA рече: „Кой повЪрова на извЪспе-то ни? И мьннца-та Господня кому

ся откри? Защото възлЬзе прЪдъ него както отрасль, и както корень от суха
земьк; НЬмаше видъ, нито великолЬше, та да го видимъ; нито 6лагообраз 1е, та
да го желаемъ. ПрЪзрЪнъ и отхвърленъ от человЪци-гЬ; ЧеловЪкъ на скърби
и навьпснллъ на болестъ; и както человгъкъ, от когото отвраща нЪкой лице,
прЪзрЪнъ би, и за нищо го не вм^нихми. Той наистина зЪ на себе си болести­
те ни и със скърби- τ ΐ ни ся натовари: а ний го възмнЪхмм уязвенъ, поразенъ
от Бога и оскьрбенъ“ (HcaiA 53: 1 -4 )2.>

1 Средновековните ръкописи са номерирани по листове вместо по страници. Позовава­

нето на предната страна от листа е с recto (дясната страница на отворена книга), а на
задната - с verso (лявата страница на отворена книга). В Liber Primus Юнг следва тази
практика, а в Liber Secundus се връща към съвременното отброяване на страници.
2 През 1921 г. Юнг цитира първите три стиха от този откъс (от Лутеровата библия)
и отбелязва: „Раждането на Спасителя, т.е. възникването на символа, се случва там,
където никой не го очаква, и по-точно тъкмо там, откъдето е най-невероятно да дойде
спасение“ (GW 6, § 439).
<Цитатът на български език следва виенското издание от 1885 г. на Цариградската Библия
(по-нататък наричана Цариградски превод - вж. по-горе бележката на преводача - стр. 22).
Ето същият текст от превода на Св. Синод, издаден за първи път през 1925 г. (по-нататък
наричан Синодален превод: „(Господи!) Кой повярва на това, що е чул от нас, и кому се
откри мишцата Господня? Защото Той изникна пред Него като младочка и като израс­
тък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше
изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на
скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние
за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а
ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога“ (Исаия 53:1-4).>
118 I LIBERNOVUS

<„Защото ни ся роди дЬте, Сьшъ ни ся даде: и началство-то ще блде на рамо­

то му; и име-το му ще ся нарече Чуденъ, СъвЪтникъ, Богъ крЪпъкъ, Отецъ на
б ад ж ц ш вЪкъ, Князъ мира" (HcaiA 9: 6 )3.>

loannes dixit: et Verbum caro factum est et habitavit in nobis et vidimus gloriam eius
gloriam quasi unigeniti a Patre plenum gratice et veritatis. loann. cap. i/xiiii.

<1оаннъ рече: „И Слово-то стан*. плъть, и всели ся между насъ, (и видЬхмм

слав^-т^ негова, славл както на единороднаго отъ Отца), пълнъ съ благода-
ть и истина" (1оаннъ 1:14).>*

Isaias dixit: Icetabitur deserta et invia et exultabit solitudo et florebit quasi lilium,
germinans germinabit, et exultabit Icetabunda et laudans, tunc aperientur oculi
ccecorum et aures surdorum patebunt, tunc saliet sicut cervus claudus et aperta erit
lingua mutorum: quia scissce sunt in deserto aquce et torrentes in solitudine et quce erat
arida in stagnum et sitiens in fontes aquarum, in cubilibus, in quibus prius dracones
habitabant orietur viror calami et iunci. et erit ibi semita et via, et via sancta vocabitur,
non transibit per eam pollutus et hcec erit vobis directa via ita ut stulti non errent per
eam. cap.xxxv.

[HcaiA рече: Пусто-то и безводно-то мЪсто ще ся възвеселятъ; и пустьшя-та

ще ся възрадува, и ще процавти както кринъ. Ще процавти изобилно, ей ще
ся възвесели съ радостъ и пЪсни. [...] Тогазъ очи-тгЬ на слЬпи-тЪ ще ся отво-
рятъ, и уши-гЬ на глухм-тЪ ще ся оттулятъ. Тогазъ хромьш-тъ ще скача както
еленъ, и язьпсь-тъ на нЪмьш-тъ ще n ie ; защото в пустл-т* земя ще извр^тъ
водм, и потоци в пустиня-т^. И нажеженмй-тъ пЬсъкъ ще стане езеро, и жад-

3 Юнг цитира този откъс през 1921 г. и добавя: „Символът на спасението има детска
природа, с други думи детското естество или непринудеността на нагласата принад­
лежат към символа и неговите функции. Тази „детска“ нагласа довежда eo ipso до това,
че на мястото на своенравието и рационалната преднамереност застава друг водещ
принцип, чиято „божественост“ е равнозначна с „превъзходство“. Водещият принцип е
от ирационално естество, поради което се явява предрешен като чудо. Взаимовръзката
е много добре представена от Исаия (9:5) [...]. Тези определения дават съществените
свойства на спасителния символ [...] Показател за „божественото“ въздействие е неус-
тоимата мощ на несъзнавания импулс“ (GW 6, §§ 442 и сл.).
<Същият цитат по Синод. Библия гласи: „Защото Младенец ни се роди - Син ни се
даде; властта е на раменете Му, и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец
на вечността, Княз на мира“ (Исаия 9:6).>
* Същият цитат в синодалния превод на Библията гласи: „И Словото стана плът, и живя
между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Едино-
роден от Отца“ (Йоан 1:14).
 LIBER PRIMUS I 119

на-та земш источници водни; въ селеше-то на чакалм-тЪ, дкго лЬжахж., ще

б;ьде зеленище съ тръсть и рогозъ. И тамъ ще блде друмъ и плтъ, и ще ся на­
именува ижтъ святъ: нечистьш нЪма да мине прЪзъ него, но ще б^де за тЬхъ:
тойзи що пътува даже и глупави-тЬ нЬма да заблуждаватъ. (HcaiA 35: 1 -8 )4]

тапи propia scriptum а C.G.Jung anno Domini mcmxv in domu sua Kusnach
Turicense

[Собственоръчно написано от Κ. Γ. Юнг в лето Господне 1915 в дома му в

Кюснахт/Цюрих.]

/ [HI i(v)] [2]5Щом говоря в духа на това време6, трябва да река: Никой и нищо fol. i (r) /
не може оправда туй, що имам да ви обявя. Не ми трябва оправдание, понеже i (v)
нямам избор, длъжен съм. Научих се, че освен духа на сегашното време действа
друг един дух, а именно оня, що владее бездната на всяко настояще.7 Духът на
сегашното време желае да слуша за ползи и цени. И аз така мислех, и човешкото
в мен все още така мисли. Ала оня друг дух ме кара иначе да говоря, отвъд оправ­
дания, ползи и цели. Изпълнен с човешка горделивост и заслепен от самонадея-
ния дух на времето, мъчих се дълго да отблъсквам от себе си духа на бездната. Не

4 През 1955-1956 г. Юнг отбелязва, че единството на противоположностите между

разрушителните и съзидателните сили на несъзнаваното съответства на месианското
състояние на преизпълненост, описано в този откъс (срв. Mysterium Coniunctionisy GW
14/1, § 252 <вж. Κ. Г. Юнг, Mysterium Coniunctionisl, ЕА, Плевен, 2003, превод д-р Стефан
Шаранков, стр. 285>).
<Същият цитат по Синод. Библия гласи: „Ще се развесели пустинята и сухата земя, и
необитаемата страна ще се зарадва и разцъфти като крин; великолепно ще цъфти и ще
се радва, ще тържествува и се весели;... Тогава ще се отворят очите на слепи, и ушите
на глухи ще се отпушат. Тогава хромият ще скочи като елен, и езикът на немия ще пее;
защото води ще бликнат в пустинята, и потоци - в степите. И водният призрак ще се
превърне в езеро, и жадната земя - във водни извори; в жилището на чакалите, дето те
почиват, ще стане място за тръст и рогоз. И там ще бъде друм, и пътят по него ще се
нарече свет път; нечистият не ще ходи по него; но той ще бъде само за тях; които ходят
по тоя път, дори и неопитните не ще се заблудят“ (Исаия 35:1-8).>
5 В Ръкописната чернова пише: „Скъпи приятели!“ (стр. 1), а в Черновата: „Скъпи прия­
тели!“ (стр. 1).
6 Във Фауст на Гьоте Фауст казва: „А днес каквото дух на времето зоват, / е всъщност на
писачите духът - / и в него има време ново, време древно.“ („Фауст. Първа част“, стихове
577 и сл. сПреводът на стиховете е на Димитър Статков, цитиран по изданието: Й. В.
Гьоте, Фауст, Първа и втора част. Изд. София, 1997, стр. 27.>)
7 В Черновата по-нататък пише: „Тъй ми рече един, който не ме познаваше, но комуто оче­
видно бе дадено да знае: „Каква забележителна задача имаш! Ти трябва да разголиш пред
хората всичко твое най-съкровено и най-низше.“ / Тъкмо срещу това въставах, тъй като
нищо не мразех повече от това, което оприличавах на безочие и липса на свян“ (стр. 1).
120 I LIBER NOVUS

смислих обаче дето духът на бездната от памтивека и во веки веков обладава по-
висока власт от духа на времето, който менлив е във всяко поколение. Духът на
бездната е покорил всяка горделивост и надменност у способността за съжде­
ние. Той ми отне вярата в науката, ограби ми радостта от обясненията и подред­
бите и стори тъй, че да угасне в мен всеотдайността към идеалите на сегашното.
Той ме застави да сляза при сетните и скромнейши неща.
Духът на бездната ми отне разсъдъка и всичките знания и постави ги в
служба на необяснимото и безсмисленото. Той иззе от речта и писмото ми
всичко, що не служеше на онова едничко, а именно на взаимното проникване
между смисъл и безсмислица, което поражда свръхсмисъла.
А свръхсмисълът е попрището - пътят и мостът към идещото. Това е иде­
щият Бог. И не самият идещ Бог, ами неговият образ, проявен в свръхсмисъла.
Бог е образ и тия, които му се молят, трябва да го молят в образа му на свръх-
смисъл.8
Свръхсмисълът не е смисъл и не е безсмислица, той е образ и мощ ведно,
слава и сила едновременно.
Свръхсмисълът е начало и край. Той е мост към преход и сбъдване.9
Аругите богове умряха от времевата си менливост, а свръхсмисълът не
умира, той се преобразява в смисъл и после в безсмислица и от огъня и кръвта
на техния сблъсък се подмладява отново.
Образът Божи си има сянка. Свръхсмисълът съществува и хвърля сянка.
Та кое е това, дето ще съществува в плът, пък няма да има сянка?
Сянката е безсмислието. То е немощно и нетрайно. Но безсмислието е не­
разделният безсмъртен брат на свръхсмисъла.
Като растенията виреят и людете - някои на светло, други на сянка.
Мнозина се нуждаят от сянка, не от светлина.
Образът Божи хвърля сянка, голяма колкото него самия.

8 Във Wandlungen und Symbole derLibido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг тълкува
Бог като символ на либидото (срв. стр. 70). В по-късното си творчество Юнг особено набляга
на разликата между Бога-имаго и метафизичното съществуване на Бога (срв. прибавените
пасажи в излязлото през 1952 г. преработено издание на Wandlungen <Промени> в GW 5, §
95. Текстът там носи новото заглавие Symbole der Wandlung <Символи на промяната> <вж.
Κ. Г. Юнг, Символи на промяната, ЕА, Плевен, 2006, превод Ивета Милева>).
9 Думите „преминавам отвъд“, „преход“, „залез“ и „мост“ се срещат в Заратустра на
Ницше, и то там, където става реч за прехода на човека към свръхчовека, например:
„Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него,
е, че той е преход и залез. Обичам тези, които не умеят да живеят, освен ако са залязва­
щи, защото те ще преминат отвъд“ (Тъйрече Заратустра, Предислов 4. Повдигнатите
думи са подчертани в екземпляра на Юнг. <Вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра,
Летера, Пловдив, 2000, превод Жана Николова-Гълъбова, стр. 52>).
 LIBER PRIMUS I 121

Свръхсмисълът е велик и нищожен, той е обширен като простора на звезд­

ното небе и тесен като килията на живото тяло.
Духът на времето в мен комай желаеше да припознае величието и безкрай­
ността на свръхсмисъла, не и неговата нищожна дребноватост. Духът на без­
дната обузда това високомерие и аз трябваше да погълна дреболията като лек
за безсмъртие. Тя едва не прогори вътрешностите ми, понеже беше безславна
и недостойна, дори жалка и противна. Ала духът на бездната ме стискаше в
клещите си и принуден бях да изсърбам най-горчивото от всички питиета.10
Духът на времето ме изкушаваше с мисълта, че всичко това принадлежа­
ло към сенчестото у Божия образ. То било пагубна заблуда, понеже сянката е
безсмислието. Дребното, тясното, делничното обаче не е безсмислие, а една
от двете божествени същности. Противях се да призная, че делничното при­
надлежи към божествения образ. Отбягвах тази мисъл, криех се от нея зад
най-далечните и най-студени съзвездия. Ала духът на бездната ме настигна и
наля горчивата напитка между устните ми.11
Духът на времето ми нашепваше: „Този свръхсмисъл, този Божи образ,
това претопяване на горещото и студеното, това си ти и само ти.“ Но Духът
на бездната рече ми12: „Ти си образ на безкрайния свят, всички сетни тайни
на пораждането и погиването живеят в теб. Ако ти не ги притежаваше, как
щеше да ги познаеш?“
Заради човешката ми слабост духът на бездната дари ме с това слово. Ала
и то излишно ми е, защото не аз него изричам, ами длъжен съм. Понеже ако
не говоря, духът на бездната ще ми отнеме радостта и живота, затова гово­
ря.13 Слуга съм, който принася, а не знае какво държи в ръка. То би му изгори­
ло ръката, не го ли сложи там, където господарят му е заповядал.
Духът на времето ми проговори и рече ми: „Каква ли неволя ще да е било,
че да те принуди да кажеш всичко това?“ Тежко бе това изкушение. Щеше ми
се да се сетя каква вътрешна или външна неволя можеше да ме принуди към
това и понеже не намирах нито една понятна, бях на път да си я съчиня. По
този начин обаче духът на времето щеше насмалко да ме накара да продължа

10 Тук Юнг явно препраща към епизоди, които предстоят по-нататък в текста - изцелява-
нето на Издубар (Liber Secundus, глава 9) и изпиването на приготвеното от самотника
горчиво питие (Liber Secundus, глава 20).
11 В Черновата по-нататък пише: „Който пие от това питие, той никога вече не ожаднява
ни в отсамното, ни в отвъдното, защото е пил преход и преизпълненост. Изпил е горе­
щата разтопена лава на живота, която се е втвърдила в душата му като руда и чака ново
претопяване и примес“ (стр. 4).
12 В калиграфския том пише: „Този свръхсмнсъл“.
13 В Черновата по-нататък пише: „Който знае, той ме разбира и вижда, че не лъжа. Всеки
пита своята собствена бездна нужно ли му е това, което говоря“ (стр. 4).
122 I LIBER NOVUS

да мисля за причини и обяснения, вместо да говоря. Ала духът на бездната

ми проговори и рече: „Да разбираш нещо е мост и възможност да се завър­
неш в коловоза. Но да разбираш нещо е произвол, а понякога даже убийство.
Преброил ли си колко убийци има помежду учените?"
А духът на времето приближи и положи пред мен дебели книги, в които
бе цялата ми наука; техните листи бяха от руда и стоманено длето бе врязало
в тях безпощадни слова, а той сочеше безпощадните слова и говореше ми,
казвайки: „Туй, що изричаш, е лудост."
Истина, истина е - това, що изричам, е величието и пиянството, и грозо­
тата на лудостта.
А духът на времето ме приближи и каза: „Каквото изричаш - то е.
Величието е, пиянството е, недостойната, болнавата, нелепата делничност и
тя е, тя пробягва по всички улици, обитава всички домове и господства над
деня на цялото човечество. Вечните звезди са също делнични. Тая делнич­
ност е великата повелителка и едната от божествените същности. Надсмиват
й се, ала смехът също е. Нима си мислиш, човече днешни, че смехът е по-ни-
щожен от обожанието? Де ти е мярата, високомернико? Ж итейският сбор от
смях и обожание отсъжда, не твоята присъда."
Аз съм длъжен да изричам и смехотворното. О, бъдни люде! Вие ще по­
знаете свръхсмисъла по това, че той е смях и обожание, кървав смях и кърва­
во обожание; жертвената кръв свързва полюсите. Който знае това, смее се и
боготвори из един дъх.
Подир това обаче пристъпи към мен човешката ми природа и каза:
„Каква самота, каква ледена безпомощност ми причиняваш, когато говориш
така! Помисли за унищожението на всичко съществуващо и за потоците от
кръв при тази ужасяваща жертва, която бездната иска."14
А духът на бездната каза: „Никой не може, нито трябва да предотврати
жертвата. Ж ертва не значи разрушение. Ж ертвата е крайъгълен камък на
идещото. Нима не сте имали манастири? Нима безчет хиляди не са отивали
в пустинята? Вие трябва да носите манастири в самите себе си. Пустинята е
във вас. Пустинята ви зове и ви тегли назад, тъй че и с железа да бяхте прико­
вани към света на това време, пустинният зов би строшил прангите. Истина
е, подготвям ви за самота."
Подир това замлъкна човешката ми природа. Ала случи се с моя дух нещо,
което назовал бих благоволение.
Моята реч е несъвършена. Не защото искам със слова да блесна, ами от
неумение да намеря такива слова говоря в образи, понеже другояче не съ­
умявам да изрека словата на бездната.

14 Указание за следващото видение.

 LIBER PRIMUS I 123

Благоволението, що ме споходи, дари ме с вяра, надежда и достатъчна

сърцатост, щото да не пререкавам на духа на бездната, а да изричам словата
му. Но преди да се съвзема, че наистина да го сторя, нуждаех се от видим
знак, който да ми укаже, че духът на бездната в мен съвпада с повелителя на
дълбините в световните събития.
15Случи се през октомври 1913 г. по време на мое самостоятелно пътува­
не, когато внезапно посред бял ден бях сполетян от видение: пред очите ми
се надигна чудовищен потоп, който покри всички северни и ниско разполо­
жени страни между Северно море и Алпите. Видях жълтите вълни, плаващи­
те развалини и смъртта на хиляди хора.
Това видение се проточи около два часа, стъписа ме и от него ми прило­
ша. Не знаех как да го тълкувам. Минаха две седмици и видението се повто­
ри, още по-ярко отпреди. И проговори един вътрешен глас: „Погледни го,
съвсем действително е и така ще бъде. Не се съмнявай в това." Борих се през
цялото време с това видение, но то ме държеше здраво. Остави ме изтощен и
смутен. И помислих си, че духът ми е заболял.16
От този миг нататък се завърна страхът от чудовищното злощастие, кое­
то ще да ни предстоеше непосредствено. Веднъж видях също така море от
кръв над северните страни.
През 1914 г., месец юни, около началото и в края на месеца, както и в нача­
лото на юли, трикратно ми се присъни едно и също: намирах се в чужда страна
и внезапно нощес, и то насред лято, бе настъпил непонятен и невероятен косми­
чески мраз, сковал в лед всички езера и реки и вдървил всеки жив злак.
Вторият сън бе съвсем същият като първия. Третият сън от началото на
юли бе такъв:
Бях в отдалечена английска провинция.17 Необходимо бе час по-скоро да
се прибера в родината с бърз кораб.18 Скоро пристигнах у дома.19 В родното

15 В Поправената чернова пише: „I. Начало“ (стр. 7).

16 За това видение Юнг разказва няколко пъти, при които изтъква различни подробности:
в семинара си Analytische Psychologie <Аналитична психология> от 1925 г. (стр. 69), в раз­
говора си с Мирча Елиаде (вж. по-горе Въведение, стр. 50), и в Erinnerungen <Спомени>,
стр. 179 <вж. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994,
превод Бойка Петкова, стр. 169>. Юнг бил на път за Шафхаузен, към дома на тъща си,
която на 17 октомври празнувала своя 75-и рожден ден. Разстоянието с влак дотам е
около час.
17 В Черновата по-нататък пише: „с един приятел, (чиято липса на далновидност и чието
лекомислие наистина често бях забелязвал)“ (стр. 8).
18 В Черновата по-нататък пише: „моят приятел обаче искаше да се върнем с малък бавен
платноход, което аз намерих за глупаво и непредпазливо“ (стр. 8).
19 В Черновата по-нататък пише: „и там заварих с почуда, редом до себе си, моя приятел,
който явно бе плавал със същия бърз кораб, без аз да забележа“ (стр. 8 и сл.).
 124 I LIBER NOVUS

ми място се оказа, че посред лято е настъпил космически студ, вледенил всич­

ко живо. Имаше едно разлистено, но безплодно дърво, чиито листа вследствие
на скрежа бяха се превърнали в сладки гроздови зърна, пълни с целебен сок.20
Късах гроздовете и ги подавах на огромно тълпящо се множество хора.21
В действителност беше следното.
По времето, когато избухна голямата война между европейските наро­
ди, се намирах в Шотландия22 и принуден поради войната, реших да се върна
вкъщи с най-бързия кораб и по най-краткия път. Намерих невероятния студ,
вледенил всичко, намерих потопа, кървавото море, намерих и моето безплод­
но дърво, чиито листа бяха превърнати от скрежа в лекарство, и аз късам зре­
лите плодове и ви ги давам и не зная какво ви подарявам, що за горчиво-сла-
дък опиат, оставящ по езика кървав вкус.
Вярвайте ми:23 Няма учение, няма и поука, които да ви давам. Откъде-
накьде ще взема да ви поучавам? Давам ви да разберете пътя на този човек,
fol. i (v) / неговия път, не вашия. Моят път не е вашият път, така че / не мога да ви
11(г) уча. Пътят е в нас, не в богове, нито в учения, нито в закони. В нас е пътят,
истината и животът.24
Горко на онези, които живеят според примери. Животът не е с тях. Ако
живеете според някакъв пример, то вие живеете живота на примера, ала кой
ще живее вашия живот, ако не вие самите? Тъй че живейте се сами.
Пътепоказателите са повалени, неведоми пътеки се простират пред нас.25
Не бъдете алчни да поглъщате плодовете от чужди ниви. Не знаете ли, че сами
сте плодородни поля, раждащи всичко, което ви трябва?
Но кой знае днес? Кой познава пътя към вечно плодоносните поля на душа­
та? Вие търсите пътя отвън, четете книги и слушате мнения: кому е нужно
това?

20 Айсвайн следено в и н о се приготвя от грозде, което остава на лозата до първия мраз.

След това се изстисква, ледът се отстранява и така се получава превъзходно силно
десертно вино.
21 В Черновата по-нататък пише: „Това беше сънят ми. Напразни бяха всички усилия да го
разбера. Цял ден се мъчих, но въздействието му беше мощно“ (стр. 9). Юнг съобщава
за този сън и в Erinnerungen <Спомени> (срв. стр. 179 <вж. Κ. Г. Юнг, Автобиография.
Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 169-170>).
22 Срв. Въведението, стр. 50.
23 В Черновата е добавено и обръщението „приятели мои“ (стр. 9).
24 Срв. в контрапункт 1оаннъ 14:6 (Царигр. пр.): „Казува му 1исусъ: Аз съм пжть-тъ, и
истина-та и животъ-тъ; никой не отива при Отца, тъкмо чрЪз мене.“
Йоан 14:6 (Синод, пр.): „Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът; никой не
дохожда при Отца, освен чрез Мене.“
25 В Черновата по-нататък пише: „Езикът ми да изсъхне, ако ви втълпявам закони, ако ви
дърдоря поучения. Който дири такива неща, гладен ще стане от трапезата ми“ (стр. 10).
 LIBER PRIMUS I 125

Има само един път и това е вашият път.

Вие търсите пътя? Предупреждавам ви за моя път. Той може да се окаже
за вас погрешен.
Всеки да върви по свой път.
Не искам да бъда за вас спасител, нито законодател, нито възпитател. Та
вие не сте вече деца.26
Законодателството, стремежът към подобрение и улеснение са се превър­
нали в заблуда и злина. Нека всеки търси своя път. Пътят води към взаимна
обич в общността. Хората ще видят и почувстват подобието и сходството
в своите пътища.
Общи закони и учения принуждават човека да се уедини, за да избегне на­
тиска на нежелана общност; уединението обаче прави човека враждебен и
злъчен.
Ето защо дайте на човека достойнството и го оставете сам, за да от­
крие и обикне своята общност.
Насилието води до насилие, презрението до презрение, любовта до любов.
Аайте на човека достойнството и бъдете сигурни, че животът ще намери
най-добрия път.
Едното око на бога е сляпо, едното ухо на бога е глухо, вашият порядък е
пронизан от хаос. Затова бъдете търпеливи към недъгавостта на света и не
надценявайте неговата съвършена красота.27

26 В Черновата по-нататък пише: „Не правете от човека овца, правете човек от овцата.
Това повелява духът на бездната, който е отвъд сегашното и миналото време. Говорете
и пишете за ония, дето искат да чуят и да прочетат. Ала не преследвайте човека, та да
не оскверните достойнството на човешкия род - то е тъй рядко благо. По-добре скръ­
бен залез, но с достойнство, нежели недостойно оцеляване. Който иска да е лекар на
душата, гледа човека като болен. Такъв уязвява човешкото достойнство. Високомерно
е да кажеш, че болен бил човекът. Който иска да е пастир на душата, гледа на хората
като на овце. Безочливо е да кажеш, че бил като овца човекът. Кой ви дава право да
говорите, че човекът бил болен, че бил овца? Оставете му човешкото достойнство - с
него да намери възход или падение, своя път“ (стр. 11).
27 В Черновата по-нататък пише: „Това, скъпи мои приятели, е всичко, което мога да ви
кажа за причините и целите на моето послание, което е привързано за мен като смазващ
товар о търпеливо магаре. То ще се радва да го снеме“ (стр. 12).
126 I LIBER NOVUS

Въ зв ръ щ а н е т о н а душ ата
Cap i.28

[H I ii(r)]29 [2] Когато през октомври 1913 г. ме споходи видението с пото­

па, то се случи във време, в което хората бяха значими за мен. Тогава, почти
четирийсетгодишен, имах всичко, което някога си бях пожелавал. Бях по­
стигнал слава, власт, богатство, знание и всяко човешко щастие. И тогава
секна въжделението ми да умножавам тия блага, въжделението в мен се
оттегли и връхлетя ме страхът.30 Видението с потопа ме завладя и чувствах
духа на бездната, но не го разбирах.31 А той ми внуши непоносим копнеж,
та рекох:32
[1] „Къде си, душа моя? Чуваш ли ме? Говоря ти, викам те - тук ли си? Аз
се завърнах, пак съм тук изтупах от нозете си праха на всичките чужбини и се
прибрах при теб, до теб съм; подир дълги години странстване отново си дойдох.
Да ти разкажа ли всичко, що съм видял, преживял и в себе си попил съм? Или не
щеш да чуеш нищо за гълчавата житейска и светска? Но едно е нужно да узнаеш -
едното, що научих, че човек трябва да живее тъкмо този живот. Този живот е пъ­
тят, отдавна търсеният път към неведомото, което наричаме божествено.33Няма

28 В Поправената чернова пише: „Първи нощи“ (стр. 13).

29 В текста Юнг отъждествява бялата птица с душата си. Относно казаното от Юнг за
гълъба в алхимията вж .Mysterium Coniunctionis (GW 14/1,5 78 <вж .Mysterium Coniunc-
tionisl, EA, Плевен, 2003, превод д-р Стефан Шаранков, стр. 121—122>).
30 В своята лекция пред ВФТУ - Цюрих на 14 юни 1935 г. Юнг споделя: „На 35 години
човек достига една точка, в която много неща се променят, за първи път му се открива
сенчестата страна на живота, забързва се към смъртта. Данте несъмнено се е сблъскал
с тази точка, а който е чел Заратустра, знае, че и Ницше не е бил далеч от нея. Когато
бъде достигната тази повратна точка, хората реагират различно. Някои се отвръщат
от нея, други й се отдават изцяло, а трети биват сполетени от важни външни събития.
Ако сами не провидим нещо, съдбата ни принуждава“ (Modern Psychology\ Vol. 1 and 2.
Notes on Lectures given at the Eidgenössische Technische Schule, Zürich, by Prof. Dr. C. G. Jung
< Съвременна психология, том 1 и 2. Бележки към лекции, изнесени от проф. д-р Κ. Г.
Юнг във Висшето федерално техническо училище - Цюрих>, октомври 1933 - юли
1935 г., второ издание, Цюрих, Самиздат, 1959, Барбара Ханна, стр. 223).
31 На 27 октомври 1913 г. Юнг пише на Фройд писмо, с което прекъсва отношенията си
с него и се оттегля като издател на Jahrbuch fü r Psychoanalytische ип Psychopathologische
Forschungen <Годишник за психоаналитични и психопатологични изследвания> (срв.
Sigmund Freud / C. G. Jung, Briefwechsel, hg. von William McGuire und Wolfgang Sau­
erländer, Frankfurt am Main 1974, S. 612 <3игмунд Фройд / K. Г. Юнг, Писма, изд. от
Уилям Макгуайър и Волфганг Зауерлендер, Франкфурт на Майн, 1974, стр. 612>).
32 12 ноември 1913 г. (в следващите бележки отделните фантазии са датирани според
Черните книги). След „копнеж“ в Черновата пише: „в началото на идния месец да хвана
перото и да запиша това“ (стр. 13).
33 Това уверение се среща често в по-късните съчинения на Юнг - срв. напр. Jane Pratt,
 LIBER PRIMUS I 127

друг път. Всички други пътища подвеждат. Аз намерих верния път и той водеше
към теб, към моята душа. Завръщам се обжарен и пречистен. Разпознаваш ли ме?
Колко време бяхме разделени? Всичко е някак другояче. А как те открих? Какво
чудновато пътуване имах! С какви слова да опиша как и по какви усукани пътеки
ме преведе до теб добротворна звезда? Дай ръка, душа моя, комай забравена!
Как ме стопля радостта да те видя пак, душа моя, отдавна отречена! Животът
ме доведе отново при теб. Да благодарим на живота, че изживях всичките му
ведри и всичките му тъжни часове, всяка радост и всяка болка. Душа моя, с теб
пътуването ми продължава. С теб ще странствам и ще възляза до самотата си."34
[2] Това ми внуши духът на бездната да река и същевременно да прежи­
вея противно на мен самия, понеже не го очаквах. Тогава бях все още обла­
дан от духа на времето и мислех иначе за човешката душа. Мислех и говорех
много за душата, знаех да я наричам с много учени слова, бях я преценил и
превърнал в научен предмет.35 Не съобразявах, че душата ми не може да бъде
предмет на моите преценки и знания, по-скоро моите преценки и знания са
предмет на душата ми.36 Ето защо духът на бездната ми внуши да говоря на
душата си, да я призовавам като живо и самостоятелно създание. Трябваше
да осъзная, че бях изгубил душата си.
Така научаваме как духът на бездната се отнася към душата: той гледа на
нея като на живо и самостоятелно създание и по този начин е в противоречие
с духа на времето, за когото душата е вещ, подчинена на човека, способен да
я подложи на преценка и подредба и да обхване нейните предели. Трябваше

„Notes on а Talk given by C. G. Jung: „Is Analytical Psychology a Religion?“ in: Spring
1972, p. 148 сДжейн Прат, „Бележки върху една беседа на Κ. Г. Юнг: ‘Религия ли е
аналитичната психология?'“ в: Спринг, 1972, стр. 148>.
34 По-късно Юнг обяснява настъпилата тогава у него личностна промяна като пример за
началото на втората половина в живота, която често е белязана от това, че след като са
осъществени целите и стремежите на първата половина, човек се завръща към душата
си (срв. GW 5, стр. 15, вж. също „Die Lebenswende“ <„Повратът в живота“>, в: GW 8,
§§ 749-795 <срв. „Житейският обрат“ в: Κ. Г. Юнг, Динамиката на несъзнаваното,
Леге Артис, Плевен, 2001, превод Ивета Милева, стр. 441 >).
35 Тук Юнг се позовава на по-ранните си съчинения. През 1905 г. е писал: „Чрез асо­
циативния експеримент са ни дадени поне средствата, с които да проправим пътя на
експерименталното изследване към тайните на заболялата душа“ („Die psychopatholo-
gische Bedeutung des Assoziationsexperimentes“ <„Психопатологичното значение на
асоциативния експеримент“>, в: GW 2, § 897).
36 В Psychologische Typen <Психологически типове> Юнг отбелязва, че психологическите
понятия са „продукт на субективната психологическа констелация на изследователя“
(GW 6, § 9 <вж. Κ. Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995,
превод Красимира Михайлова>). Тази отражателност е важна тема в по-късните му
работи (срв. Shamdasani, Jung and the Making of Modern Psychology сШамдасани, Юнг и
създаването на съвременната психология>, раздел 1).
128 I LIBER NOVUS

да призная, че онова, което преди бях назовавал моя душа, въобще не беше
душата ми, а мъртъв теоретичен скелет.37 Затова принуден бях да говоря на
душата си като на нещо далечно и непознато, което не посредством мен съ­
ществуваше, а посредством което аз съществувах.
И тъй, който отвърне копнеж от външните неща, той ще се озове в седа­
лището на душата.38 Не открие ли душата, ще го връхлети ужас от празнотата
и страхът ще го подгони с мощно размахан бич към отчаяно стремление и
сляпо желание по кухите неща на тоя свят. Той ще обезумее от безкрайно
копнение и ще се скрие далеч от душата си, за да не я намери никога повече.
Ще тича подир всички неща, ще ги граби, ала няма да намира душата си, за­
щото само в себе си би я открил. Навярно душата му е също тъй във вещите
и хората, но той, слепецът, посяга към вещите и хората, не към своята душа
в тях. Той не знае нищо за душата си. Как би могъл да я различи от хората и
вещите? Вероятно би открил душата си в самия копнеж, не и в предметите
на копнежа. Ако той владееше копнежа си, а не копнежът него, щеше да е
докоснал душата си, защото копнежът е образ и проявление на душата му.39
Владеем ли образа на една вещ, значи владеем вещта наполовина. Образът
на света е половината от света.
Който владее света, не и неговия образ, владее само половината от света,
понеже душата му е бедна и безпризорна. Богатството на душата се състои
от образи.40 Който владее образа на света, владее половината от света, даже
и човешкото в него да е бедно и безпризорно.41 Но гладът превръща душата в

37 В Черновата по-нататък пише: „един измъдрен от мен мъртъв теоретичен скелет,

сглобен от така наречени опитности и преценки“ (стр. 16).
38 Юнг обозначава този процес през 1913 г. като интроверсия на либидото (срв. „Към
въпроса за психологическите типове“ в: GW 6, §§ 860 и сл. <вж. Κ. Г. Юнг, Психологи­
чески типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 493;
559исл.> ).
39 През 1912 г. Юнг пише: „Обща заблуда е, че за копнежа се съди по качеството на обекта...
Природата е красива само благодарение на копнежа и любовта, които човекът привна­
ся в нея. Поради това естетическите атрибути, които се извличат от нея, важат преди
всичко за либидото, та нали единствено то съзира красотата на природата“ ( Wandlungen
und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото>, стр. 91).
40 В Psychologische Typen <Психологически типове> Юнг формулира превъзходството на
образа чрез своето понятие esse in anima (срв. GW 6, §§ 66 и сл., §§ 781 и сл. <вж. К.
Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира
Михайлова>). По този въпрос Кери Бейнс отбелязва в дневника си: „Особено ме впе­
чатли това, което казвате за „образа“, че той е половината от света. Точно това прави
човечеството тъй невежо. То просто не е разбрало това. Светът - ето какво го държи
в захлас. То никога не е размишлявало сериозно над „образа“, освен чрез поетите“ (8
февруари 1924 г., Архив на Бейнс).
41 В Черновата по-нататък пише: „Който се стреми само към вещи, с нарастващото външно
 LIBER PRIMUS I 129

звяр, който поглъща зловредности и се отравя. Приятели мои42, бъдете мъд­

ри и хранете душата, иначе въдите бесове и хали в сърцата си.43

Д у ш а и Б ог
Cap. ii.

[HI ii (r) 2J44 През втората нощ позовах душата си45:

„Уморен съм, душа моя, предълго се проточи странстването ми, дирене­
то на самия мен извън мен. Но ето, преминах през нещата и те намерих зад
всички тях. Все пак, залутан из нещата, открих човечество и свят. Намерих
и човеци. И теб, душа моя, преоткрих, първо в образа човешки и после теб
самата. Намерих те, където най-малко те очаквах. От тъмна яма ти възлизаше
към мен. Беше ми предизвестила себе си в сънища46; те пламтяха в сърцето
ми и ме тласкаха към дързост и неустрашимост, и караха ме да се въздигна
отвъд себе си. Ти ми даде да съзра истини, за които по-рано не бях подози­
рал. Даде ми да обходя пътища, чиято безкрайност щеше да ме уплаши, ако
знанието за нея не беше скътано в теб.

богатство обеднява, а душата му се обрича на нескончаема болест“ (стр. 17).

42 Това обръщение към приятелите често се среща в Черновата. В калиграфската редакция
то в повечето случаи е зачертано.
43 В Черновата по-нататък пише: „Тази притча за преоткриването на душата, приятели мои,
иде да ви покаже, че сте ме виждали само като половин човек, понеже бях изгубил душата
си. Сигурно не сте го забелязали, защото колцина днес са при душата си? Ала без душа
път вън от това време няма“ (стр. 17). Коментарът в дневника на Кери Бейнс гласи: „8
февруари [1924]: Стигнах до разговора Ви с Вашата душа. Всичко, което казвате, намира
верния тон и е искрено. Това не е зовът на младеж, който тъкмо се пробужда за живота, а
на зрял мъж, който цялостно и пълно е обитавал света и който, така да се каже, едва ли не
внезапно е бил споходен от прозрението, че същественото му е убягнало. Видението Ви
връхлита в разцвета на силите Ви, тъкмо когато бихте могли да продължите да живеете,
какъвто сте си, със своя съвършен светски успех. Не зная откъде почерпихте сили да го
последвате. Наистина съм съгласна с всичко, което казвате, и го схващам. Всеки, който е
губил връзка с душата си или се е научил да й вдъхва живот, трябва да има възможност да
види тази книга. За мен дотук всяка дума в нея е животворна и ми дава сили точно там,
където се чувствам слаба. И все пак, както казвате, нагласата на днешния свят е твърде
далеч от това. Но то е без значение, една книга е способна да запрати целия свят в друга
посока, когато е написана с огън и кръв“ (Архив на Бейнс).
44 През 1945 г. Юнг обяснява символа на птицата и змията във връзка с дървото в: GW
13, глава V: „Философското дърво“, §§ 415-417.
45 14 ноември 1913 г.
46 Черновата продължава: „които ми бяха неясни и които се опитвах да схвана по моя
незадоволителен начин“ (стр. 18).
130 I LIBER NOVUS

Аз странствах много лета, тъй дълго, докато забравих, че притежавам ду­

ша.47 Къде бе ти през цялото време? Що за отвъдно те криеше и приютяваше?
О, проговори чрез мен, нека моята реч и аз станем твой израз и твой символ!
Как да те разгадая?
Кое си ти, дете? Като дете, като момиче те представяха сънищата ми48;
нищо не зная за твоята тайна.49 Прости ми, ако говоря като насън, подобно
на пиян - ти Бог ли си? Дали Бог е дете, дали е момиче?50 Прости ми, ако
говоря объркано. Никой не ме слуша. Говоря ти тихо и ти знаеш, че не съм
пиян, ни смахнат, и че сърцето ми се гърчи в болки изпод язвата, от която
мракът извлича язвителните си слова: „Самозалъгваш се. Говориш така, че да
примамиш другите и да ги накараш да ти вярват. Искаш да бъдеш пророк и
слугуваш на тщеславието си." Язвата още кърви и съм напълно неспособен да
затъкна ухо за своите язвителни слова.
Колко странно ми звучи да наричам дете теб, дето държиш в дланта си
вечност.51 Вървях по друмите на деня и ти ме съпровождаше незримо, сгло­
бявайки ме мъдро къс по къс, и караше ме цялото във всеки къс да видя.
Ти ми отнемаше, когато мислех, че съм хванал здраво, и даваше, когато
нищо не очаквах52, и все наново и от нечакани посоки прибавяше ми съдби­
ни. Където сеех, лишаваше ме от реколта, а щом не сеех, даряваше ме със
стократен плод. И все наново губех пътя, че пак да го намеря, където никога

47 В Черновата по-нататък пише: „Принадлежах на хората и нещата. Не принадлежах

на себе си.“ В Черната книга 2 Юнг отбелязва, че странствал единайсет години (срв.
стр. 19). През 1902 г. спрял да води дневника и едва през есента на 1913 г. отново го
започнал.
48 Черната книга 2: „И само чрез женската душа те открих отново“ (стр. 8).
49 Черната книга 2: „Виж, в мене имам язва, която още не е заздравяла: моето тщеславие
да впечатлявам“ (стр. 8).
so Черната книга 2: „Трябва ясно да си отговоря: служи ли си Той с образа на дете, кое­
то живее в душата на всеки човек? Не бяха ли Хор, Таг и Христос деца? И Дионис, и
Херакъл бяха божествени деца. Не нарече ли човешкият Бог Христос сам себе си Син
человечески? И каква беше тайната му мисъл? Не е ли Дъщеря человеческа името на
Господ?“ (стр. 9).
51 В Черновата по-нататък пише: „Как плътна беше тъмнината преди! Колко силна бе страст­
та ми и колко самонадеяна, поробена от всички демони на тщеславието, славолюбието,
алчността, безсърдечието, кариеризма, и какъв невежа бях тогава! Животът ме влечеше
и аз нарочно бягах от Теб и правех това всичките тези години. Знам колко добро беше
това. Но мислех, че си изгубена, макар навремени да ми просветваше, че изгубеният съм
аз. Но Ти не беше изгубена. Вървях по друмите на деня. Ти ме съпровождаше незримо,
водеше ме от стъпало на стъпало, сглобявайки ме мъдро къс по къс“ (стр. 20 и сл.).
52 Срв. 1овъ 1:21 (Царигр. пр.): „Господь даде, Господь отнЬ“, както и Иов 1:21 (Синод,
пр.): „Господ даде, Господ и взе.“
 LIBERPRIMUS I 131

не бях очаквал. Ти крепеше вярата ми в самота и отчаяние. В решителните

мигове ти връщаше ми вярата в самия мен."
[2] Като изнурен странник, подирил в света само света, трябва да при­
стъпя към душата си. Трябва да науча, че зад всичко в последна сметка стои
душата ми и дори да прекося света, то ще е, за да намеря накрай душата си.
Даже и най-скъпите хора не са цел и смисъл на жаждащата любов, те са сим­
воли на собствената ни душа.
Приятели мои, досещате ли се към каква самота възлизаме?
Аз трябва да науча, че пяната на мисълта ми, моите сънища, това е ези­
кът на душата ми. Трябва да ги понеса в сърцето си и да ги раздвижа насам-
натам из ума си като думи на най-скъп човек. Сънищата са напътствените
думи на душата. Че как да не заобичам сънищата си и как да не превърна
загадъчните им образи в предмет на всекидневно наблюдение? Мислиш, че
сънят е глупав и некрасив. Кое е красиво? Кое е некрасиво? Кое е умно? Кое
е глупаво? Духът на времето е твоят аршин. Ала духът на бездната стърчи
над него и от двата му края. Само духът на времето прави разлика между
малко и голямо. Тази разлика обаче е толкова несъстоятелна, колкото духът,
който я вижда.

/ Духът на бездната ме научи да разглеждам действията и решенията си като fol. ii

произтичащи от сънищата. Сънищата подготвят живота, те обуславят теб, ü (v)
без да разбираш езика им.53 Човек би искал да научи тоя език, ала кой може
го преподаде и кой усвои? Понеже не стига да си учен; съществува познание
на сърцето, което дава по-дълбоки обяснения.54Познанието на сърцето не се
получава от никоя книга и не излиза от устата на никой учител, то пораства
от теб, както злак от чернозем. Учеността принадлежи към духа на времето,

53 През 1912 г. Юнг възприема представата на Медер за перспективната функция на съня

(срв. GW 4, § 452). По време на дискусия на 31 януари 1913 г. в Цюрихското психо-
аналитично сдружение Юнг казва: „Сънят не е само сбъдване на инфантилни желания,
но и символ за предстоящото... Сънят дава отговор чрез символ и това трябва да бъде
разбрано“ (PZG, стр. 5). Относно развитието на теорията на съня при Юнг срв. книгата
ми Jung and the Making of Modern Psychology <Сону Шамдасани, Юнг и създаването на
модерната психология>, раздел 2.
54 Това напомня за прочутото изречение на Блез Паскал: „Сърцето има свои основания,
които разумът не познава“ (Blaise Pascal, Ü ber die Religion und über einige andere
Gegenstände /Pensees/, übertragen und herausgegeben von Ewald Wasmuth, Heidelberg
1946, S. 143f. <Блез Паскал, За религията и за някои други неща (Мисли), преведено
и издадено от Евалд Васмут, Хайделберг 1946, стр. 143 и сл.; вж. Блез Паскал, Мисли,
Наука и изкуство, София, 1978, превод Лилия Сталева, Анна Сталева, стр. 144>). В
екземпляра на „Мисли“, притежаван от Юнг, има множество подчертавания.
132 I LIBER NOVUS

ала този дух никак не разбира съня, защото душата е навсякъде, където зауче­
ното знание не е.
Но как да се постигне познанието на сърцето? Това познание пости­
гаш само ако изживяваш живота в пълнота. Да изживяваш живота в пълнота
означава да живееш и онова, което никога досега не си живял, а си оставял
другите да го живеят или мислят.55 Ще кажеш: „Но аз не мога да изживея
или премисля всичко, което другите живеят и мислят.“ А трябва да кажеш:
„Нужно е да живея живота, който все още е възможен, и нужно е да премис­
ля мислите, които са все още мислими.“ Вероятно ще избягаш сам от себе
си, за да не ти се наложи да изживяваш все още неживяното.56Ала не можеш
да избягаш от себе си. То е постоянно с теб и настоява да се осъществи. Да
заставаш сляп и глух пред тази потребност значи да заставаш сляп и глух пред
самия себе си. Така не ще постигнеш никога познанието на сърцето.
Познанието на сърцето е такова, каквото е сърцето ти.
Зло сърце злост познава.
Добро сърце добро познава.
За да е съвършено познанието ви, в сърцето си трябва да имате и от две­
те - и добро, и зло. Ще попиташ: „Как? Трябва ли да живея и злото?“
Духът на бездната нарежда: „Трябва да изживееш живота, който е все
още възможен. Решава благото, ала не твоето благо, не благото на другите,
а благото.“
Благото е между мен и другите, то е в общността. Аз също изживявах
това, което преди не правех и не можех да правя, заживях в бездната и без­
дната заговори. Бездната ме научи на другата истина. Така тя съчета в мен
смисъл и безсмислица.

ss През 1912 г. Юнг обяснява, че начетеността не стига, за да станеш „познавач на човеш­

ката душа“. За целта човек трябва „да зареже точната наука, да съблече учената тога, да
каже сбогом на работния кабинет и да тръгне с човешко сърце из света, да премине през
ужасите на затворите, лудниците и сиропиталищата, през мрачните кръчми на пред­
градията, бордеите и комарджийските вертепи, през салоните на висшето общество,
през борсите, социалистическите събрания, през пробужданията и изстъпленията на
сектите, да изпита на свой гръб любов и омраза, страстта във всичките й форми“ („Neue
Bahnen der Psychologie“ <„Нови пътища за психологията“>, в: GW 7, § 409).
56 През 1931 г. Юнг заявява, че неизживяният живот на родителите би могъл да разболее
децата: „Това, което по правило най-силно въздейства психически върху детето, е
онзи живот, който родителите [...] не са изживели. Твърдението би било твърде общо
и повърхностно, ако не бъде конкретизирано: онази част от живота, която също е
могла да бъде изживяна, ако някакви повече или по-малко изтъркани предразсъдъци
на родителите не бяха попречили за това“ („Einführung zu Frances Wiekes ‘A nalyse der
Kinderseele’“ <„Въведение към ‘А нализ на детската душа на Франсис Уикс“>, в: GW
17, § 87).
 LIBER PRIMUS I 133

Трябваше да осъзная, че аз съм само израз и символ на душата. Според

духа на бездната аз, който съм във видимия свят, съм символ и слуга на моя­
та душа, изцяло подчинен на нея и послушен. Духът на бездната научи ме да
изрека: „Аз съм прислуга на едно дете." Уча се посредством тази дума преди
всичко на извънредно смирение, каквото най-вече ми е необходимо.
Тъкмо духът на това време тласна ме да вярвам в разума си: той ми даде
да се видя в образа на водач с дълбоки мисли. Ала духът на бездната ме учи,
че съм слуга, при това слуга на дете. Тази дума ми беше противна и омразна.
Но трябваше да осъзная и приема, че душата ми е дете и че моят Бог в душата
ми е дете.57
Момчета ли сте, вашият Бог е жена.
Жени ли сте, вашият Бог е момче.
Мъже ли сте, вашият Бог е момиче.
Бог е там, където не сте.
Тъй че: мъдро е да имате Бог. Това допринася за вашето съвършенство.
Момиче значи раждащо бъдеще.
Момче значи създаващо бъдеще.
Жена значи: да си родил.
Мъж значи: да си създал.
Тъй че: ако сте в съвремието си деца, вашият Бог ще слиза от върха на
зрелостта към старост и смърт.
Но ако сте възрастни същества, които са родили или създали, в тяло или
в дух, вашият Бог възлиза от сияйна люлка към неизмеримите висини на бъде­
щето, към зрелостта и пълнотата на идещото време.
Онзи, чийто живот все още предстои, е дете.
Онзи, който живее живота си сега, е възрастен.
Тъй че ако изживявате всичко, което можете да изживеете, сте възрастни.
Който е дете сега, неговият Бог умира. Който е възрастен сега, неговият
Бог пребъдва.

57 На семинара през 1925 г. Юнг казва за мислите си по онова време: „Тези мисли за
анимуса и анимата само ме отбиваха от пътя и ме отвеждаха в метафизични проблеми,
изникваха още нови въпроси, които изискваха проверка. Тогава аз следвах кантианския
принцип, че има въпроси, които никога не могат да се разрешат и затова няма смисъл
човек да разсъждава над тях, но щом вече разполагах с толкова ясно за мен понятие
за анима, навярно си заслужаваше опитът да развия и представа за Бога. Не достигнах
обаче до нищо убедително и дълго смятах, че е възможно фигурата на анимата да е
божеството. Казвах си, че мъжете може би изначално са имали женско божество, но
после, все по-отегчени от женското господство, са низвергнали тази богиня. Практи­
чески вложих в анимата целия метафизичен проблем и я определих като владеещият
психето дух. Така изпаднах в психологически спор сам със себе си върху проблема за
Бога“ (Analytische Psychologie <Аналитична психология>, стр. 74).
134 I LIBER NOVUS

На тази тайна учи духът на бездната.

Блазе и горко на ония, чийто Бог е възрастен!
Блазе и горко на ония, чийто Бог е дете!
Кое е по-добре да предстои - животът на човека или животът на Бога?
Нямам отговор. Живейте: неизбежното решава.
Духът на бездната ме научи, че животът ми е обграден от божественото
дете.58Неговата ръка ми носи всичко неочаквано, всичко живо.
Това дете чувствам аз като вечно бликаща в мен младост.59
Във вдетинения човек чувстваш безнадеждна преходност. Всичко, което си
видял да отминава, за него е все още идно. Бъдещето му е пълно с преходност.
Ала преходността на идните ти неща човешки ум не е съзнал.
Да живееш нататък значи да живееш оттатък. Ти създаваш и раждаш
идещото, ти си плодороден, ти живееш оттатък.
Детинското е неплодородно, негово идно е вече създаденото и наново по­
вяхналото. То не живее оттатък.60
М оят Бог е дете, тъй че не се чудете, че духът на времето в мен се възмути
и ме нападна с подигравки и присмех. Никой няма да ме осмее така, както аз
се осмях.

58 През 1941 г. в публикувания съвместно с унгарския класически филолог Карл Керени

том Божественото дете Юнг включва една студия, посветена на този мотив („Zur
Psychologie des Kind-Archetypus“ <„Към психологията на архетипа на детето“>, in:
GW 9/1, SS 259-305 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колективното несъзнавано, ЕА,
Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева, стр. 155-187>).В нея
обяснява, че мотивът за детето се появява често в процеса на индивидуацията. Този
мотив обаче не описва реалното детство, както в достатъчна степен показва самата му
митологична природа. Той компенсира едностранчивостта на съзнанието и проправя
пътя за бъдещото развитие наличността. В определени конфликтни ситуации несъзна­
ваното психе създава символ, който да обедини противоположностите. Такъв символ
е детето. То предугажда себесъщието, възникващо при синтеза между съзнаваните и
несъзнаваните части на личността. Характерните съдбини, които сполетяват детето,
обозначават видовете психични събития, съпътстващи генезиса на себесъщието. Чу­
додейното раждане на детето показва, че това се случва психически, а не физически.
59 През 1940 г. Юнг пише: „Съществен аспект на детския мотив е характерът му на пред-
стояще. Детето е потенциално бъдеще“ („Zur Psychologie des Kind-Archetypus“ <„Към
психологията на архетипа на детето“>, in: GW 9/1, SS 278 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете
и колективното несъзнавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина
Бояджиева, стр. 155-187>).
60 В Черновата по-нататък пише: „Виждате ли, приятели мои, благодатта е за порасна­
лите, не за вдетинените. Благодаря на моя Бог за това послание. Не позволявайте на
християнското учение да ви заблуди! Това учение е добро за най-зрелите духове на
старите времена. Днес то служи на незрелите духове. За нас християнството вече не е
принасящо благодат послание, но все пак ни е потребна благодат. Каквото ви казвам е
път на идещото, моят път към благодатта“ (стр. 27).
 LIBER PRIMUS I 135

Не бива Богът ви да бъде присмехулен, сами бъдете присмехулни. Трябва

сами себе си да подигравате, така ще можете да се издигате. Ако все още не
сте научили това от древните свещени книги, вървете, пийте кръвта и яжте
плътта на подиграния61 и заради нашия грях изтерзания, та изцяло да добиете
природата му; отхвърлете неговата външнопоставеност, вие трябва да ста­
нете самия него, не християни, а Христос, инак не сте годни за идещия Бог.
Има ли някой между вас, който вярва, че ще може да си спести тоя път?
Че ще може да послъже покрай мъките Христови? Рекох: такъв лъже себе си
в своя вреда. Той си постила ложе от тръни и огньове. Христовият път не
може да бъде спестен никому, понеже този път води към идещото. Всеки от
вас трябва да стане Христос.62
Не ще преодолеете старото учение, като вършите по-малко, а като вър­
шите повече. Всяка крачка, с която доближавах душата си, будеше подиграва­
телен смях у моите дяволи, онези шепотници и отровители. Лесно им бе да
се смеят, защото аз имах чудеса да върша.

За сл у ж ба та н а душ ата
Cap. iii.

[HI ii(v)] 63През следващата нощ трябваше да запиша дословно всички съни­
ща, които можех да си спомня.64 Смисълът на това действие ми изглеждаше
смътен. За какво бе всичко това? Прости ропота, който се надига в мен! Но
ти изискваш да сторя това. Що за странни неща ми предстоят? Зная твърде
много, че да не видя по какви разклатени мостове минавам. Къде ме водиш?
Прости моята препълнена със знание боязън. Кракът ми се колебае да те по­
следва. Към какви мъгли и мрачини води пътеката ти? Трябва ли да свикна
и с липсата на смисъл? Щом го искаш, нека бъде тъй. Този миг ти принад­
лежи. Какво има там, където няма смисъл? Само безсмислие и умопомраче-

61 Т.е. Христос. Срв. Юнг, „Das Wandlungssymbol in der Messe“ <„Символът на преобра­
жението в месата“> (1942), в: GW 11, §§ 296-448.
62 В Antwort auf Hiob <Отговор на Иов> (1952) Юнг отбелязва: „Чрез вселяването в
човека на третия Божи ипостас, а именно на Светия Дух, се постига христификация
на мнозина“ (G W 11, § 758 <вж. Κ. Г. Юнг, Отговор на Иов, ЕА, Плевен, 1997, превод
Стефан Шаранков > ).
63 15 ноември 1913 г.
64 В Черната книга 2 Юнг обобщава двата ключови съня, които го споходили на 19-го-
дишна възраст и го накарали да се посвети на естествените науки (срв. стр. 13 и сл.).
Те са описани и в Erinnerungen <Спомени>, стр. 89-93 <вж. Κ. Г. Юнг, Автобиография.
Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 78-79>.
136 I LIBER NOVUS

ние, струва ми се. Има ли също свръхсмисъл? Това ли е твоят смисъл, душа
моя? Куцукам подире ти, подпрян на разсъдъчните патерици. Човек съм, а ти
имаш разкрача на Бог. Какво мъчение! Трябва да се върна към себе си, към
най-дребните си проявления. Виждах проявите на душата си дребни, ншцож-
но дребни. Ти ме заставяш да ги видя крупни, да ги окрупня. Това ли е целта
ти? Следвам те, но се страхувам. Чуй моите съмнения, не мога инак подир
тебе да вървя, понеже твоят смисъл е свръхсмисъл, а крачките ти крачки са
на Бог.
Аз разбирам, не бива и да мисля; нима и мисленето трябва да престане?
Нима ще трябва цял в ръцете ти да се предам - ала коя си ти? Не ти се до­
верявам - дори доверие ти нямам: - това ли е към тебе обичта ми, радостта
ми? Как имам вяра на порядъчните люде, а не на тебе - моята душа? Тегне
твоята ръка, положена върху ми, но аз искам, аз искам. Нима не съм опит­
вал хората да заобичам, да им се доверя, за тебе ли сега не ще го сторя? Ти
забрави съмнението ми - аз зная, в теб е некрасиво да се усъмнявам! Ясно
ти е колко трудно се разделям с просешката горделивост от своето познание.
Съвсем изумях, че и ти принадлежиш към кръга на приятелите ми, че прите­
жаваш изконно право върху доверието ми. Нима от туй, което давам им, не
се приспада дял за теб? Признавам своята несправедливост. Изглежда, че те
ненавиждах. Неистинска бе радостта ми да те преоткрия. Признавам, беше
прав и оня присмех в мен.
Аз трябва да се науча да те обичам.65 И самооценката ли трябва да изо­
ставя? Страхувам се. Тогава душата ми проговори и рече: „Този страх свиде­
телства срещу мен.“ Истина е, той свидетелства срещу теб. Той убива свеще­
ното доверие между теб и мен.
[2] Каква жестокост на съдбата! Щом пристъпите към душата си, първо
ще ви убегне смисълът. Ще мислите, че потъвате в безсмисленото, във вечно
неустроеното. Имате право! Нищо не ще ви спаси от неустроеното и безсмис­
леното, защото това е другата половина на света.

65 В Черната книга 2 Юнг е записал на това място: „Сега един стои до мен и ми шепти
лошотии в ухото: ‘Ти пишеш, за да те печатат и да стигнеш до хората. Искаш да направиш
сензация чрез необикновеното. Но Ницше го стори по добре от теб. Ти подражаваш
на свети Августин,а (стр. 20). Тук той има предвид Изповедите (400) на Августин,
основополагаща книга, която той пише на 45 години и където в автобиографичен вид
описва покръстването си <вж. Св. Аврелий Августин, Изповеди, Изток-Запад, София,
2006, превод Анна Б. Николова>. Изповедите са отправени към Бог и свидетелстват
за годините на отдалеченост от Бога и за по-сетнешното завръщане към него. В пълно
съзвучие с Изповедите в началния откъс на Liber Novus Юнг се обръща към душата си и
разказва за годините, в които е бил далеч от нея и по какъв начин се е завърнал. В своите
публикувани работи Юнг често цитира Августин. В Промени и символи на либидото
той многократно се позовава на Изповедите.
 LIBER PRIMUS I 137

Вашият Бог е дете, доколкото вие не сте деца. Дали детето е ред и смисъл?
Или е неразбория, прищявка? Неразбория и безсмислица са майките на реда и
смисъла. Ред и смисъл са нещо станало, а не ставащо.
Вие отваряте портата на душата, за да пуснете във вашия ред и смисъл
да се влеят тъмните потоци на хаоса. Бракосъчетайте реда с хаоса и ще съз­
дадете божественото дете, свръхсмисъла отвъд смисъл и безсмислица.
Страхувате се да отворите портата? И аз се страхувах, защото бяхме
забравили, че Бог е страховит.
Христос учеше: Бог е любов.66 Но трябва да знаете, че и любовта е стра­
ховита.
Говорех на една любяща душа и щом се приближих до нея, обзе ме ужас и
струпах грамада от съмнения, а не предугадих, че искам тъй да се предпазя от
своята страховита душа.
Ужасява ви бездната; трябва да ви ужасява, защото над нея минава пъ­
тят на идещото. Необходимо е да удържиш изкушението на страха и съмне­
нието, да прозреш до мозъка на костите си, че твоят страх е оправдан и твое­
то съмнение е смислено. Как иначе / би могло да има истинско изкушение и fol. ii (v) /
истинско преодоляване? iii (r)
Христос действително преодолява изкушението на дявола, но не и събла­
зънта Божия към доброто и разумното.67 Следователно Христос се поддава
на изкушението.68

66 Пьрво-то (соборно) послаше на святаго апостола 1оанна ( 1 1оаннъ 4:16 - Царигр. пр.):
„Богъ е любовь; и който прЪблдва въ любовь-т*, прЪб*два въ Бога, и Богъ въ него.“
Първо съборно послание на св. апостол Йоана Богослова (1 Йоан 4:16 - Синод, пр.):
„Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него.“
67 След като Иисус постил 40 дни в пустинята, дяволът се опитва да го изкуси (срв. Лука
4 : 1- 12).
68 Матоея 21:18-20 (Царигр. пр.): „А сутрин*-т* когато ся вращаше въ градъ-тъ огладнк.
И като видЬ едн* смоковниц* на пжть-тъ, дойде при неьь и нищо не намкри на неь&,
само еднь1 листа; и рече й: Да не стане вече отъ тебе рожба до вЪка. И на часъ-тъ изсъхна
смоковница-та. И като видЬх* ученици-тЪ почудиха ся и рекоха: Какъ на часъ-тъ
изсъхна смоковница-та?“
Срв. Матей 21:18-20 (Синод, пр.): „А на утринта, връщайки се в града, огладня; и
видя край пътя една смоковница, отиде при нея и, като не намери нищо на нея, освен
едни листа, каза й: занапред да няма вече плод от тебе вовеки. И смоковницата веднага
изсъхна. Като видяха това, учениците се почудиха и казаха: как тъй веднага изсъхна
смоковницата?“
В Евангел1е отъ Марка (Марко, Царигр. пр., 11:12-14) се казва: „И на утринь-т*, когато
излЬзох* изъ Виоанн*, огладнЪ. И като видЬ издалечь смоковница, що имаше лиспе,
дойде дано бм намЪрилъ нЪщо на неьь; и като дойде до неь&, не намери нищо, тъкмо
еднь1 лиспе; защото не бЪше врЪме на смокьшм-тЪ. И отговори 1исусъ и рече й: Никой
вече до в^ка да не яде плодъ отъ тебе. И слушах* това ученици-тк му.“
138 I LIBER NOVUS

Ето това имате още Заучите - да не се поддавате на никакво изкушение,

а всичко да вършите със свободна воля; тогава сте свободни и сте отвъд хрис­
тиянството.
Аз трябваше да узная, че ми е необходимо да се подчиня на това, от което се
боя, нещо повече - дори да заобичам това, което ме ужасява. Трябва да се поучим
от онази светица, която, щом се погнусила от чумавия, изпила гнойта от чумни­
те бубони и осъзнала, че ухае на рози. Деянията на светците не са били напразни.69
Във всяко нещо, което касае твоето спасение и постигане на благодат, си
зависим от душата си. Ето защо никоя жертва не може да е за теб прекалено
тежка. Ако добродетелите ти възпрепятстват спасението, отхвърли ги, те
са станали за тебе напаст. Добродетелният роб намира пътя също толкова
рядко, колкото и порочният роб7°
Ако вярваш, че си господар на душата си, стани тогава неин слуга; бидейки
неин слуга, поеми властта над нея, понеже тогава тя се нуждае от овладяване.
Това да бъдат първите ти стъпки.

Следващите шест нощи мълча духът на бездната в мен, понеже аз се люшках

между страх, упорство и погнуса и целият бях плячка на страстите си. Не
можех и не исках да се вслушвам в бездната. На седмата нощ обаче духът на
бездната ми проговори: „Взри се в бездната си, моли се на бездната си, про­
буди мъртвите.“71

Срв. Марко (11:12-14 - Синод, пр.): „На другия ден, когато излязоха от Витания, Той
огладня; и като видя отдалеч една смоковница, покрита с листа, отиде, дано намери нещо
на нея; но, като дойде при нея, не намери нищо, освен листа, понеже още не беше време
за смокини. И рече й Иисус: занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки. И чуха
това учениците Му.“ През 1944 г. Юнг пише: „Христос - моят Христос - не познава
проклятието, затова и той не одобрява проклинането на невинното смокиново дърво
от Рави Иисус“ (GW 18/1, § 1468).
69 В Черновата по-нататък пише: „Те могат да послужат за спасението ти“ (стр. 34).
70 В Тъйрече Заратустра Ницше пише: „И дори да имаш всички добродетели, трябва да прите­
жаваш изкуството да ги пратиш навреме да си легнат да спят. („За катедрите на добродетелта“,
в Kritische Studienausgabe сНаучно-критическо издание>, изд. от Джорджо Коли и Мацино
Монтинари, Мюнхен, 1988, стр. 33 <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра, Летера,
Пловдив, 2000, превод Жана Николова-Гълъбова, стр. 68 >. През 1939 г. Юнг обсъжда из-
точната представа за освобождението от добродетелите и пороците (срв. „Psychologischer
Komentar zu: Das tibetische Buch der großen Befreiung“. <„Психологически коментар към
Тибетска книга на великото освобождение“>, in: GW 11, § 826 <вж. Κ. Г. Юнг, Психология
на източната религия, Леге Артис, 2014, превод Стефан Шаранков>).
71 22 ноември 1913 г. В Черната книга 2 на това място е добавено: „казва един глас“ (стр.
22). На 21 ноември в Цюрихското психоаналитично сдружение Юнг изнася доклад,
озаглавен „Formulierungen zur Psychologie des Unbewußten“ <„Формулировки в пси­
хологията на несъзнаваното“>.
 LIBER PRIMUS I 139

А пък аз стоях безпомощен и не знаех какво да правя. Взирах се в себе

си и единственото, което откривах, бе спомен за по-раншни сънища, които
записвах, без да зная дали бе за добро. Искаше ми се да захвърля всичко и да
се върна в светлината на деня. Ала духът ме удържаше и ме заставяше да се
вдълбоча в себе си.

П устинята
Cap. iv.

[HI iii(r)]72Шеста нощ. Моята душа ме води в пустинята, в пустинята на мое­

то себесъщие. Нямах представа, че моето себесъщие е пустиня - суха, жежка
пустиня, прашна и безводна. Вървя през горещ пясък, газя бавно, без видима
цел, само с надежда. Побиват ме тръпки от тази пустош. Струва ми се, че
пътят води далеч от хората. Напредвам крачка по крачка и не зная колко ще
трае пътуването ми.
Защо моето себесъщие е пустиня? Премного ли съм живял извън себе
си - в хората и вещите? Защо избягвах себесъщието? Нима не се ценях?
Избягвал съм обителта на душата си. Отъждествявах се с мислите си, след
като вече бях престанал да се отъждествявам с вещите и другите хора. Не се
отъждествявах обаче със себесъщието си, противопоставено на моите мис­
ли. Нужно е да възляза над мислите до собственото си себесъщие. Натам
върви пътуването ми и затова води далеч от хората и вещите, към самотата.
Дали е самота да бъдеш сам със себе си? Може би е самота единствено кога­
то себесъщието е пустиня.73 Дали трябва да превърна пустинята в градина?
Дали трябва да населя една пуста страна? Или трябва да отворя прохладната
вълшебна градина на пустинята? Какво ме води в пустинята и какво ли тър­
ся там? Нима има все още заблуда, на която мисленето ми да не е способ-
но? Единствено животът е правдив и едничък животът ме води в пустиня­
та, наистина не моето мислене, което желае да се завърне при мислите, при
хората, при вещите, понеже го е страх в пустинята. Душа моя, какво търся
аз тук? А моята душа проговори ми и рече: „Чакай.“ Чувам жестоката дума.
Изтезанието е неотделимо от пустинята.74

72 28 ноември 1913 г.
73 Черната книга 2: „Чувам думите: ‘Един анахорет в собствената си пустиня'. Идват ми
наум монасите в сирийската пустиня“ (стр. 33).
74 Пак там: „Мисля си за Христос в пустинята. Древните отивали във външната пустиня.
Дали са отивали и в пустинята на своето себесъщие? Или тяхното себесъщие не е било
тъй пусто и празно като моето? Там се борели с дявола. Аз се боря с чакането. Струва ми
се, че то е не по-слаб противник, защото несъмнено представлява зноен пъкъл“ (стр. 35).
140 I LIBER NOVUS

Поради това, че дадох на душата си всичко, което можех да дам, дойдох

до обителта на душата и открих, че тази обител е гореща пустиня, необитае­
ма и безплодна. Никаква духовна култура не стига, за да превърнеш душата
си в градина. Бях обгрижвал духа си, духа на това време в мен, ала не и оня
дух на бездната, обърнат към душевните неща, към душевния свят. Душата
си има свойствен самобитен свят. Там навлиза само себесъщието, или човек,
цял превърнат в своето себесъщие, който вече не пребивава нито във вещите,
нито в хората, нито в мислите си. Като отвърнах въжделенията си от вещи и
хора, отвърнах себесъщието си от вещи и хора, но тъкмо така станах сигурна
плячка за мислите си, даже цял станах моите мисли.
[2] И от мислите си трябваше да се отделя, отвръщайки от тях своите
въжделения. И мигом забелязах как себесъщието ми се превърна в пустиня,
в която светеше едничко слънцето на неуталожени въжделения. Бях поразен
от непрестанното безплодие на тази пустиня. Дори нещо да можеше да ви­
рее там, липсваше му творческата сила на въжделението. Където присъства
творческата сила на въжделението, там от почвата пониква присъщото му
семе. Ала не забравяй да чакаш. Не видя ли как, щом твоята творческа сила се
насочваше към света, чрез нея мъртвите вещи се раздвижваха, как растяха и
вирееха и как мислите ти потичаха като пълноводни реки? Обърне ли се сега
творческата ти сила към обителта на душата, ще видиш как твоята душа се
раззеленява и как полята й принасят чуден плод.
Никой не ще може да си спести чакането, а повечето няма да понесат
това изтезание, ами жадно ще се нахвърлят пак върху вещите, хората и мис­
лите, чиито роби ще станат от този миг нататък. Понеже тогава ще се окаже,
че такъв човек е неспособен да издържи далеч от вещи, хора и мисли, и така
те ще станат негови господари, а той - техен шут, защото без тях той не ще
може да съществува, не и тъй дълго, колкото е нужно на душата му да стане
плодородна нива. И на онзи, чиято душа е градина, потребни са вещи, хора и
мисли, но той е техен приятел, а не техен роб и шут.
Всичко бъдещо вече е било изобразено - за да открият душата си, древ­
ните отивали в пустинята.75 Това е образ. Древните изживявали своите сим­
воли, тъй като за тях светът все още не се бил превърнал в действителност.
Затова те се оттегляли в самотата на пустинята, за да ни научат, че обителта
на душата е усамотена пустиня. Там откривали изобилие от видения, плодо­
вете на пустинята, чудните цветя на душата. Обмисли усърдно образите, кои­

75 Около 285 г.пр.Хр. Антоний се оттегля като отшелник в египетската пустиня, послед­
ват го и други отшелници. Един от тях е Пахомий, ръководил общността им. Така бил
поставен крайъгълният камък на християнските манастири, основани в палестинската
и сирийската пустиня. През IV век хиляди монаси обитавали египетската пустиня.
 LIBER PRIMUS I 141

то са ни оставили древните. Те сочат пътя на идещото. Погледни назад към

рухването на царствата, към растежа и смъртта, към пустинята и манастири­
те - те са образи на идещото. Всичко е предречено. Умее ли обаче някой да
го изтълкува?
Ако кажеш, че обителта на душата не съществува, значи тя не съществува.
Но ако кажеш, че я има, тогава ще я има. Забележи какво са казали древните в
образ: Словото е дело творческо. Древните са казали: В начало бе словото.76
Съзерцавай и мисли върху това!
Словата, които се люшкат между безсмислица и свръхсмисъл, са най-
древните и най-верните.

О п и т н о с т и В ПУСТИНЯТА
[H I iii(r) 2 ]77След тежка борба стигнах малко по-близо до теб. Колко тежка бе
тази борба! Попаднах в гъсталак от колебания, смут и присмех. Осъзнавам,
че трябва да остана насаме с душата си. С празни ръце ида към теб, душа
моя! Какво искаш да чуеш? А душата ми проговори и рече ми: „Когато идеш
при приятел, нима отиваш да вземеш?" Зная, сякаш не биваше да е така, но
струва ми се, че съм беден и празен. Иска ми се да приседна до теб и да до­
ловя поне дъха на твоето живително присъствие. Горещ пясък е пътят ми.
По цели дни песъчлив и прашен друм. Търпението ми навремени отслабва,
а веднъж дори бях се отчаял от себе си, както знаеш. Тогава душата отвърна,
казвайки: „Говориш ми като да си дете, което хленчи пред майка си. Аз не
съм ти майка." Не искам да хленча, но позволи ми да кажа, че пътят ми е дълъг
и цял в прахоляк. За мен ти си сенчесто дърво насред пустош. Ще ми се да
се насладя на сянката ти. Душата обаче отговори: „Ламтиш за наслади. Къде
ти е търпението? Още не е изтекло времето ти. Нима забрави защо отиде в
пустинята?"
Вярата ми е слаба, послепявам от мержелеещото сияние на пустинното
слънце. Жегата тегне над мен като олово. Ж ажда ме мъчи и не смея да помис­
ля колко безкрайно дълъг е пътят ми, а отгоре на това не виждам нищо пред
себе си. Но душата отвърна: „Говориш, като че нищо не си научил. Нима не
можеш да чакаш? Нужно ли е всичко да капва узряло и завършено в скута ти?

76 1оаннъ 1:1 (Царигр. пр.): „Въ начало 6% Слово-то, и Слово-то 6Ъ у Бога, и Слово-то 6%
Богъ.“
Йоан 1:1: (Синод, пр.): „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше
Словото.“
77 11 декември 1913 г.
142 I LIBER NOVUS

Пълен си, та чак преливаш от помисли и ламтежи! Още ли не си разбрал, че

пътят към истината е открит само за непреднамерения?“
Зная, че всичко, което казваш, о, душа моя, то е и моя мисъл. Ала надали
е мой живот. Душата рече: „Кажи ми, как тогава вярваш, че твоите мисли
биха ти помогнали?“ Иска ми се винаги да се позовавам на това, че съм чо­
век, просто един човек, слаб и несъумял да стори най-доброто от себе си. Но
душата продума: „Това ли е за теб да бъдеш човек?“ Сурова си, душа моя, но
имаш право. Колко оскъдна е нашата изкусност да живеем! Би трябвало да
растем като дърво, в неведение за своя закон. А ние се опасваме с помисли, за­
бравяйки че помисълът е ограничение, дори отхвърляне на живота. Вярваме,
че с помисъл бихме могли да осветим мрака, а по този начин се целим встра­
ни от светлината.78 Как се осмеляваме да пожелаем отнапред да знаем откъде
ще дойде светлината?
Позволи ми само от едно да се оплача: страдам от присмех, от своя
собствен присмех. А душата ми проговори: „Нима се подценяваш?“ Не вяр­
вам. Душата откликна: „Слушай тогава, нима подценяваш мен? Нима все още
не знаеш, че ти не пишеш книга, за да подхраниш суетата си, а за да си гово­
риш с мен? Как може да страдаш от присмех, когато отправяш към мен думи,
дадени ти от мен? Та не знаеш ли коя съм аз? Да не би да си ме обхванал,
разчленил и превърнал в мъртва формула? Да не би да си премерил глъбта
на бездната ми и да си проучил всички пътища, по които тепърва имам да
те водя? Не може да те обезпокои никакъв присмех, ако не си тщеславен до
мозъка на костите си.“ Сурова е тази истина. Бих желал да положа пред теб
това тщеславие, понеже то ме заслепява. Виж, тъкмо затова вярвах, че ръцете
ми са празни, когато идех днес към теб. Не мислех, че ти си тази, която пълни
празните ръце, щом само се протегнат, а пък те не искат. Не знаех, че съм
твой съсъд, без тебе празен, а с теб преливащ.
[2] Тази бе 25-ата пустинна нощ. Толкова дълго време бе потребно на ду­
шата ми да се пробуди от сенчестото съществуване към свой живот, тъй че да
застане пред мен като самостоятелно и отделно създание. И получих от нея
тежки, но изцелителни слова. Нуждаех се от възпитание, понеже не съумявах
да преодолея присмеха в себе си.

78 В „Kommentar zu „Das Geheimnis der goldenen Blüte“ сКоментар към „Тайната на злат­
ното цвете“> (1929) Юнг критикува склонността на Запада да превръща всичко в метод
и цел. Решаващото учение, според както се представя то в китайските трактати и при
Майстер Екхарт, се състои в това да се оставят психичните процеси да се случват от само
себе си. „Да оставиш да се случва, да действаш в недействието, онова да се пуснеш’ у
Майстер Екхарт стана за мен ключ, с който е възможно да се отворят дверите към пътя:
Трябва да можеш да позволиш да се случваш психически ‘ (GW 13, § 20 ). <Срв. Тайната
на златното цвете, Е А, Плевен, 1993, превод А. Крупев, Юл. Ковачева. >
 LIBER PRIMUS I 143

Духът на това време, подобно на всички духове на всички времена, се мисли

за извънредно умен. Ала мъдростта е простодушна, не просто скромна. Ето
защо умникът се подиграва на мъдростта - подигравката е оръжието му. Той
си служи с островърхото, намазано с отрова оръжие, защото е уцелен от прос-
тодушната мъдрост. Ако не беше уцелен, оръжието не би му било нужно. Едва
в пустинята съзнаваме своето плашещо простодушие, но се боим да го при­
знаем. Затова се присмиваме. Ала подигравката / не уцелва простодушното. fbl. iii(r) /
Подигравката се стоварва върху подигравателя и, нечут и безответен насред üi(v)
пустинята, той се задушава от собствения си подигравателен смях.
Колкото no-умен си, толкова по-глуповато е твоето простодушие.
Съвършените умници са съвършени глупци в своето простодушие. Не можем
да се избавим от учеността на днешния дух на времето, като умножаваме
своята ученост, а като приемаме онова, което противостои най-далече от
учеността, сиреч простодушието. Отдавайки се на простодушието, ние няма
да станем изкуствени глупци, ще бъдем умни глупци. Това довежда до свръхсми­
съла. Учеността се съчетава с помисъла. Простодушието не познава помисъл.
Учеността завладява света, а простодушието душата. Тъй че положете обет
за бедност на духа, за да придобиете душата.79 Срещу това се надигна подиг­
равателният смях на моята ученост.80Над моята глупост ще се смеят мно­
зина. Но никой не ще се смее, колкото самият аз се смях. Така превъзмогнах
подигравателния смях. А щом го превъзмогнах, доближих душата си и тя можа
да говори с мен, и скоро ми се даде да видя, че пустинята се раззелени.

79 Христос учи: „Блажени ншци-тЪ духомъ; защото е ткхно царство небесно“ (Матоея
5:3, Царигр. пр. <В Синод. пр. същият откъс гласи: „...блажени бедните духом, защото
тяхно е царството небесно.“>) В много християнски общини членовете им дават обет
за бедност. През 1934 г. Юнг пише: „Както в християнството обетът за светска бедност
отвръща сетивата от благата на света, така и духовната бедност иска да се отрече от
измамливите богатства на духа, за да се оттегли не от скъдните останки на едно велико
минало, което днес се нарича протестантска „църква“, а от всяка уханна екзотична съ­
блазън, и да се завърне при себе си, където под хладните лъчи на съзнанието голотата на
света се простира чак до звездите“ („Über die Archetypen des kollektiven Unbewußten“
<„3a архетиповете на колективното несъзнавано“>, в: GW 9/1, § 29 <срв. Κ. Г. Юнг,
Архетиповете и колективното несъзнавано, Е А, Плевен, 1999, преводачи Лилия Ата­
насова, Марина Бояджиева, стр. 9-47>). По-нататък заявява, че утвърждаването на
духовната бедност е същинското наследие на протестантството.
80 Черновата продължава: „Това също е образ на древните, който те символично изжи­
вявали в нещата: отричали се от богатството, за да споделят доброволната бедност на
душата си. Ето защо трябваше да засвидетелствам пред моята душа крайната си бедност
и оскъдица. И насреща се надигна присмехът на моята умност“ (стр. 47).
144 I LIBER NOVUS

Сли за н е в ада н а бъдещ ето

Cap. v.

[HI iii(v)] 81През следващата нощ въздухът бе изпълнен с много гласове.

Един силен глас извика: „Падам.“ Други откликнаха объркани и възбудени:
„Накъде? Какво искаш?“ Трябва ли да се доверя на тази врява? Тръпки ме по­
биват. Ужасна бездна е. Искаш сам да се предам на произвола, на безумието
на собствения си мрак? Накъде? Накъде? Падаш, искам да падам с теб, който
и да си.
Тогава духът на бездната отвори очите ми и съзрях вътрешните неща,
света на душата си, многолик и променлив. [Изображение iii (v) l]

Виждам сиви скални стени, покрай които пропадам на огромна дълбочина.82

Стоя потънал до глезени в черна мръсотия пред тъмна пещера. Сенки ме за­
обикалят. Хваща ме страх, но знам, че трябва да вляза. Пълзя през скални
процепи и достигам една вътрешна пещера, чието дъно е покрито с черна
вода. Отвъд нея виждам светещ в червено камък, до който трябва да стигна.
Газя през калната вода. Пещерата е изпълнена със силно ехтене на крещящи
гласове.83 Улавям камъка, който затуля тъмно отвърстие в скалата. Държа ка­

81 12 декември 1913 г. В Поправената чернова: ϊ ¥ Мистерийна пиеса. Нощ първа (стр.

34). Черната книга 2 продължава: „Борбата на последното време беше борба с при­
смеха. Един сън, който ми причини една безсънна нощ и три дни мъки, ме сравни с
Готфрид-Келеровия аптекар от Шамони (от началото до края). Познавам и признавам
този стил. Научил съм се, че сърцето си трябва да отдаваме на човека, а интелекта - на
духа на човечеството, на Бога. Тогава делото ни може да отиде отвъд суетата, понеже
няма по-лицемерна уличница от интелекта, заместил сърцето“ (стр. 41). Готфрид Ке­
лер (1810-1890), „Аптекарят от Шамони: Книга в романси“, включена в Gesammelte
Gedichte. Erzählungen aus dem Nachlass <Събрани стихотворения. Посмъртно публикувани
разкази>, Цюрих, 1984, стр. 351-417.
82 Черновата продължава: „Отпред е застанало джудже, цялото в кожени дрехи, и пази
входа“ (стр. 48).
83 В Поправената чернова по-нататък пише: „Камъкът трябва да се завладее, това е ка­
мъкът на мъчението, на червената светлина.“ (стр. 35) В Поправената чернова пише:
„Това е шестостенен кристал, който излъчва студена червеникава светлина (стр. 35).
Албрехт Дитерих обсъжда изобразяването на подземния свят в Жаби на Аристофан,
твърдейки че произходът му е орфически. В подземния свят има голямо езеро и място,
където живеят змии (срв. Nekyia. Beiträge zur Erklärung der neuentdeckten Petrusapokalypse
<Некия. Принос към обяснението на новооткрития Апокалипсис на Петър>, Лайпциг,
1893, стр. 71). Юнг е подчертал това описание в своя екземпляр. На стр. 83 Дитерих се
връща още веднъж на описанието, което Юнг също отбелязва в полето, подчертавайки
думите „мрак“ и „кал“. Дитерих също така споменава, че в орфическата традиция се
говори за кална река в подземния свят (срв. стр. 81). В библиографията към края на
своя екземпляр Юнг отбелязва: „81 кал“.
 LIBER PRIMUS I 145

мъка в ръка и се озъртам въпросително. Не искам да чувам гласовете, те ме

държат настрана.84 Аз обаче искам да знам. Тук нещо се кани да проговори.
Слагам ухо на отвърстието. Дочувам бучене на подземни потоци. Виждам
окървавена човешка глава на повърхността на тъмната река. Някакъв ранен
или убит плава там. Дълго наблюдавам тази картина, настръхнал от ужас.
Виждам голям черен скарабей да прекосява тъмната река.
Дълбоко от речното дъно просветва червеникаво слънце и лъчите му
пронизват тъмната вода. Сетне виждам, обзет от ужас, как змийско кълбо се
спуска по тъмните скални стени към дълбините, където слънцето свети по-
приглушено. Хиляди змии се омотават и затулят слънцето. Настъпва дълбока
нощ. Алена струя кръв, гъста алена кръв бликва, дълго извира и после пресъх­
ва. Омагьосан съм от ужас. Какво видях?85 [Изображение iii (v) 2] 86

Изцери раните, нанесени от съмнението ми, душа моя! И това имам да превъз­
могна, за да узная твоя свръхсмисъл. Колко далечно е всичко, от колко далеч съм
се завърнал! Моят дух е угнетител, той разкъсва вътрешните ми взори, всичко
иска да разглоби и да изпочупи. Още съм жертва на мисленето си. Кога ли ще
мога да оставя на мира мисленето си, тъй че мислите ми, тези вироглави псета,
да допълзят при нозете ми? Как ли ще мога да се надявам да чуя по-силно гласа
ти, да съзра по-ясно виденията ти, щом всичките ми мисли вият около мен?
Изумях, но изумял искам да бъда, понеже ти се заклех, душа моя, да ти
вярвам, ако ще би да ме поведеш през безумие. Как да се причастя към слън­

84 Черна книга 2 : „Тази тъмна дупка - къде ли води, това искам да знам, какво представлява?
Оракул ли е? Дали е седалището на Пития?“ (стр. 43).
85 Юнг говори за този епизод в семинара си от 1925 г., като подчертава различни подроб­
ности. Той коментира: „Щом излязох от фантазията, осъзнах, че техниката ми беше
проработила чудесно, що се отнася обаче до значението на всички неща, които бях
видял, пребивавах в огромно недоумение. Светлината в пещерата, идеща от кристала,
беше, мислех си, като че камък на мъдростта. Тайнственото убийство на героя въобще
не можех да проумея. / Естествено, знаех, че бръмбарът е древен слънчев символ и че
залязващото слънце със сияйния си ален диск е архетипно. Тогава все още не можех да
прозра, че всичко е до такава степен архетипно, че изобщо не се налага да търся взаи­
мовръзки. Виждаше ми се възможно да свържа картината с морето от кръв, което преди
това си бях представил. / Макар тогава да не можех да схвана значението на убития ге­
рой, малко по-късно ми се присъни как сам убивам Зигфрид. В този случай унищожавах
героичния идеал на собствената си вещина, който трябва да бъде пожертван заради една
нова нагласа. Накратко, ставаше дума за жертване на висшата функция, за да се стигне
до либидото, необходимо за съживяване на низшата функция“ (Analytische Psychologie
<Аналитична психология>, стр. 76 и сл.). (Убийството на Зигфрид следва по-долу в
7-ма глава.) Юнг разисква върху тази фантазия и в лекцията си във Висшето федерално
техническо училище (ВФТУ) на 14 юни 1935 г., естествено без да спомене, че е негова.
86 Тук е изобразена сцената на фантазията.
146 I LIBER NOVUS

цето ти, ако не пия от горчивото сънотворно питие и не го пресуша до капка?

Помогни ми да не се удавя в собственото си знание. Изобилието на моето
знание заплашва да се стовари върху ми. Моето знание е войска от хиляди
витии с лъвски гласища, въздухът трепери, когато заговорят, а пък аз съм тях-
на безпомощна жертва. Дръж далеч от мен умното обяснителство, науката87,
оня зъл тъмничар, който оковава душите и ги залоства в непрогледни килии.
Ала най-вече пази ме от змията на съждението, което само на повърхността
е целебно влечуго, в твоята глъб обаче е пъклена отрова и мъчителна гибел.
Иска ми се да се спусна в бездната ти благочестив, с бяла роба, а не като кра­
дец припрян да се промъкна, да заграбя и запъхтяно да побягна. Позволи ми
да застина в божествено88 изумление, за да се приготвя да съзра твоите чудеса.
Позволи ми да положа глава въз камъка пред твоята порта, за да се приготвя
да приема твоя светлик.

[2] Когато пустинята начене да ражда плод, тогава принася чудноват прираст.
Ще решиш, че си обезумял, и в известен смисъл ще бъдеш обезумял.89Доколкото
на днешното християнство липсва юродивост, дотолкова му липсва божестве­
ният живот. Забележете на какво ни учеха древните в образа: Лудостта е от
Бога.90 Ала понеже древните са изживявали този образ наяве, той се превър­

87 „Науката“ в Поправената чернова е зачеркната (стр. 37).

88 В Поправената чернова вместо това пише „блажено“ (стр. 38).
89 В Поправената чернова това изречение е заместено със следното: „Избуявалудост“ (стр. 38).
90 Темата за божествената лудост е с дълга традиция. Нейният locus classicus е Сократовото
разяснение на предмета във Федър: „ние дължим на лудостта най-значителните добрини,
които получаваме в дар от боговете“ <Платон, Диалози, Наука и изкуство, София, 1982 -
Федър, превод Богдан Богданов, 244 a-d, стр. 512-513>. Сократ различава четири вида
божествена лудост: (1) боговдъхновеното прорицателство, упражнявано от гадателките
в Делфи, (2) примери, при които лудостта се вселявала във формата на пророчески дар
или прибягвала до молитви към боговете и до богослужения за отърваване от болести
и страшни мъки, овладели някои родове вследствие гнева на божества от древно време,
(3) налудна обзетост от Музите - творецът на изкуство, недокосван никога от лудостта
на Музите, не ще стане велик поет, (4) лудостта на влюбените. През Ренесанса темата за
божествената лудост е подета от неоплатоници като Фичино и хуманисти като Еразъм.
Трактовката на Еразъм е особено важна, тъй като обединява платоническата представа с
християнството. Християнството за Еразъм е висшата форма на вдъхновена лудост. По-
добно на Платон, и Еразъм различава два вида лудост: „Докато духът се ползва нормално
от телесните органи, той се нарича здрав; но опитва ли се да придобие свобода, след като
счупи оковите, и да замисля бягство като че от затвор, това състояние се нарича лудост.
Следователно щом душата се докосне от болест поради разстройство на органите, това
е лудост според единодушното съгласие на всички. И все пак ние виждаме хора от този
вид да предсказват бъдещето, да разбират езици и науки, които никога преди това не
са учили, изобщо да имат нещо божествено у себе си.“ <Еразъм Ротердамски, Възхвала
на глупостта, Народна култура, София, 1969, глава LXVI, превод Александър Милев. >
 LIBER PRIMUS I 147

на за нас в измамен, защото ние станахме вещи в действителността на света.

Несъмнено е - навлезеш ли в света на душата, ти си като безумен и някой лекар
би те намерил за болен. Това, което казвам тук, може да се сметне за болнаво.
Никой обаче не ще може да го сметне за болнаво повече, отколкото аз самият.
Така превъзмогнах безумието. Ако не знаете що е божествена лудост, от­
кажете се да съдите и чакайте плодовете.91 Знайте прочее, че има божестве­
на лудост, която не е друго, а превъзмогване на духа на времето посредством
духа на бездната. Свидетелствайте за болестна лудост тогава, когато духът на
бездната не може да отстъпи, а принуждава човека да бръщолеви невнятно,
вместо да говори на човешки език, и го кара да вярва, че сам той е дух на без­
дната. Свидетелствайте обаче за болестна лудост и тогава, когато духът на вре­
мето не пуска човека, заставя го да вижда само повърхностно, да отрича духа
на бездната и да се придържа единствено към духа на времето. Духът на вре­
мето не е божествен, духът на бездната не е божествен, везната е божествена.
Понеже бях обладан от духа на времето, трябваше да ми се случи тъкмо
онова, което се случи тази нощ, и то е, че духът на бездната мощно нахлу и с
грамадна вълна помете духа на времето. Но духът на бездната набра тази мощ

По-нататък Еразъм пише: „Ако прекаленото залягане към благочестие предизвиква

това състояние, може би няма да е същият вид глупост, но толкова е близо до нея, че
повечето хора го смятат за чиста лудост...“ <пак там, същата глава>. За обикновените
хора двата вида болест не се различават. Диреното от християните благочестие „не е
нищо друго освен вид лудост“. „Малцината, които са удостоени да почувствуват това
приживе, изпитват нещо съвсем подобно на лудост: говорят несвързани неща, което
не е присъщо на хората, издават безсмислени звукове, из един път си променят целия
образ на лицето.“ <Пак там, глава LXVII>. Философът Фридрих Вилхелм Йозеф Ше-
линг обсъжда през 1811 г. божествената лудост по начин, твърде близък с разбирането
на Юнг, твърдейки следното: „Ненапразно древните говорят за божествена и свещена
лудост.“ Шелинг съзира в това „вътрешното саморазкъсване на природата“. По-нататък
заявява: „Никой не постига нещо велико [...] без постоянна склонност към лудост,
която може само да бъде превъзмогвана, но никога не бива да липсва.“ От една страна
имало трезви духове, у които не се откривала ни следа от лудост, или разумни люде,
които не създавали нищо друго освен хладни разсъдъчни съчинения. От друга страна
съществува човешки тип, който „овладява лудостта и тъкмо в това овладяване показва
висшата сила на разума“, докато другият тип бива „овладяван от лудостта“ - такива са
„същинските луди“ (Срв. F. W. J. Schelling, Die Weltalter <Ф. В. Й. Шелинг, Възрастите
на света>, in: Sämtliche Werke, hg. von K. F. A. Schelling, Stuttgart / Augsburg 1861,1.
Abt., 8 Bd., S. 337-339.).
91 Приложение на Уилям-Джеймсовата концепция за прагматичното правило. През 1912 г.
Юнг чете Джеймсовия Pragmatism <Прагматизмът> и съчинението силно повлиява
мисленето му. В предисловието към своите лекции в университета Фордъм Юнг пише,
че възприел прагматичното правило на Джеймс за своя ръководна нишка (срв. GW 4,
стр. 110). Срв. моята книга Jung and the M akingof Modern Psychology <Сону Шамдасани,
Юнг и създаването на съвременната психология>, стр. 57-61.
148 I LIBER NOVUS

от това, че в продължение на 25 нощи в пустинята бях говорил на душата си

и бях й отдал цялата си любов и покорност. През 25-те дни обаче отдавах ця­
лата си любов и покорност на нещата, на хората и на мислите от съвремието.
Само нощем отивах в пустинята.
Ето по това можете да различавате болнавата от божествената лудост.
Оня, който върши едното, изоставяйки другото, може да бъде наречен болен,
тъй като везната му стои накриво.
Но кой би могъл, връхлетян от божествено опиянение и лудост, да устои
на страха? Любовта, душата и Бог са красиви и ужасни. Древните принесоха
нещичко от Божията красота в този свят и той стана тъй красив, че доби вид
като да бе въплъщение на духа на времето, и то по-добро от божественото
лоно. Ужасът и жестокостта на света лежаха под похлупака, в недрата на сър­
цата ни. Сграбчи ли ви духът на бездната, ще почувствате жестокостта и ще
закрещите от болка. Духът на бездната е бременен с желязо, огън и смърт. С
право се боите от духа на бездната, понеже той е изпълнен с ужас.
Виждате в тези дни какво крие духът на бездната. Не го вярвахте, но щях­
те да знаете, ако бяхте попитали страха си.92
Червената светлина на кристала светеше насреща ми кървава и когато го
повдигнах, за да разкрия тайната му, пред мен се яви оголеният ужас - в дъл­
бините на идещото лежеше убийство. Русокосият герой бе мъртъв. Черният
бръмбар е смъртта, нужна за обновление; затова подир него запламтяваше
ново слънце, загадъчното слънце на бездната, слънце на нощта. И както въз­
дигащото се слънце напролет съживява мъртвата земя, така и слънцето на
бездната съживяваше мъртвината и се пораждаше сблъсъкът на светлина и
мрак. Тогава избликна мощният и дълго непресъхващ кървав извор. Това
беше идещото, което чувствате сега на своя гръб, а предстои още повече.
(Имах това видение в нощта на 12 декември 1913 г. )

92 В Черновата по-нататък пише: „Тъй чужд ми бе духът на бездната, че бяха ми потребни

двайсет и пет нощи да го схвана. И тъй чужд ми бе и след това, че не можех нито да
виждам, нито да питам. Като че чужденец, нечут и отстрани, той трябваше до мен да
приближава. Той мене трябваше да вика. Не можех да го заговоря, знаейки какъв е по
природа. С гръмовен глас за себе си вестеше, като че влизаше в битка с многобройните
кресливи гласове на сегашното време. Духът на времето се разбунтува в мен срещу този
пришълец и нададе боен вик, подет от множеството му слуги. Дочувах грохота на тая
бран във висините. Тогава духът на бездната изскочи и ме отведе в най-съкровеното
кътче. А духа на времето той бе смалил като джудже - умно и дейно, ала джудже. И
видението ми показа духа на времето, сякаш бе от щавена кожа, което значи смачкан,
изсушен и безжизнен. Той не можеше да ми попречи да проникна в мрачното подземно
царство на духа на бездната. С почуда осъзнах, че нозете ми затъват из черна тинеста
вода в реката на смъртта.“ <Поправената чернова добавя: „понеже там е смърт“, стр.
41 > „Тайната на светещия в червено кристал бе моята следваща цел“ (стр. 54 и сл.).
 LIBER PRIMUS I 149

Бездна и повърхност трябва да се смесят, за да възникне нов живот.

Новият живот обаче не възниква извън нас, а вътре в нас. Това, което тези
дни се случва извън нас, е образът, който народите изживяват наяве, за да го
завещаят на незапаметимо далечни времена, така че те да извлекат от него
поука за собствения си път, както ние сме се поучавали от образите, изживе­
ни наяве от предците ни.
Ж ивотът не произтича от нещата, а от нас. Всичко, което се случва от­
вън, вече е било.
Затова който разглежда случващото се като външно, неизменно вижда, че
то вече е било и че е вечно същото. Онзи обаче, който наблюдава отвътре, знае,
че всичко е ново. Нещата, които се случват, са все същите. Ала съзидателната
бездна в човека невинаги е същата. Нещата не означават нищо, те имат зна­
чение само в нас. Ние създаваме значението на нещата. Значението е и винаги
е било изкуствено; ние го създаваме.
Ето защо ние търсим в самите нас значението на нещата, че да ни се раз­
крие пътят на / идещото и животът ни да продължи да тече. fol. iii (v) /
Това, което ви е потребно, иде от вас самите, а именно значението на не­ iv(r)
щата. Значението на нещата не е техният присъщ смисъл. Този смисъл се на­
мира в учените книги. Нещата нямат смисъл.
Значението на нещата е създаденият от вас спасителен път. Значението
на нещата е създадената от вас възможност за живот в този свят. То е овла­
дяването на този свят и изявлението на душата ви в този свят.
Това значение на нещата е свръхсмисълът, който не е в нещата и не е в
душата, а е застаналият между нещата и душата Бог - посредникът на жи­
вота, пътят, мостът и преходът.93
Аз никак нямаше да мога да видя идещото, ако не можех да го видя вътре
в себе си.
Аз следователно съм замесен в онова убийство, в мен засиява и слънцето
на бездната, след като убийството е извършено; в мен са и хилядата змии, пе-
тимни да погълнат слънцето. Аз самият съм убиец и убит, жертвоприносител
и жертва.94 От мен самия блика кървавият извор.

93 В Черновата по-нататък се казва: „Душата ми е моят свръхсмисъл, моят Божи образ,

не самият Бог и не самият свръхсмисъл. Бог се откровява в свръхсмисъла на човешката
общност“ (стр. 58).
94 В „Das Wandlungssymbol in der Messe“ <„Символът на преображението в месата“>
(1942) Юнг обсъжда мотива за тъждеството на жертващ и пожертвано, позовавайки се
най-вече на виденията на Зосим от Панополис, натурфилософ и алхимик от III век сл.
Хр. Юнг пише: „Това, което жертвам, е моят егоистичен стремеж, така същевременно
се отричам от себе си. Ето защо всяка жертва е повече или по-малко саможертва“ (GW
13, § 397 <срв. Κ. Г. Юнг, Психология на западната религия, Леге Артис, 2015, превод
150 I LIBER NOVUS

Всички вие участвате в убийството.95 Във вас ще пребъде прероденото и

ще изгрее слънцето на бездната, и хиляда змии ще се разпълзят от мъртвата
ви тъкан и ще паднат въз слънцето да го угасят. Вашата кръв ще оттече. Това
изобразяват народите в сегашните дни на незабравими дела, които ще бъдат
записани с кръв в незабравими книги, за да се помнят вечно.96
Кога обаче, питам ви, хората нападат братята си с оръжие и кървави дея­
ния? Те вършат подобни неща, ако не знаят, че братята им са те самите. Те
са сами на себе си жертвоприносители, но извършват един другиму жертво­
приношение. Те трябва вкупом да се пожертват, понеже още не е дошло вре­
мето, когато човек ще вдигне сам на себе си кървавия нож, че да жертва оня,
когото убива у брата си. Ала кого убиват хората? Те убиват благородните,
храбрите, героите. В тях се прицелват, а не знаят, че в тях привиждат себе си.
Би трябвало да пожертват героя в самите тях и понеже не знаят това, убиват
своите храбри братя.
Времето е още незряло. Чрез тази кървава жертва обаче то трябва да уз­
рее. Докато е възможно да умъртвяваш брата си наместо себе си самия, вре­
мето е незряло. Ужасни неща трябва да се случат, дордето хората узреят. Но
другояче човекът не узрява. Ето защо всичко, което става в тези дни, такова
и трябва да бъде, за да може да настъпи обновлението. Защото кървавият из­
вор, последващ скриването на слънцето, е също така извор на новия живот.97

Стефан Шаранков, стр. 441 >). Срв. също Катха Упаншиад, втора глава, стих 19. <Ци-
тираните стихове от Катха Упаншиад, разкриващи същността на атман, в българския
превод от санскрит на Гергана Русева (вж. „Упанишади“ Изток-Запад, София, 2018,
стр. 101), звучат така: „Ако убиецът си мисли, че убива, / ако убитият се мисли за убит,
/ и двамата не разпознават. / Той нито убива, нито бива убиван.“> През 1921 г. Юнг
цитира следващите два стиха за природата на себесъщието [das Selbst] (срв. GW 6, §
329). В своя екземпляр на SacredBooks oftheEast <Свещените книги на Изтока> (т. XV,
дял втори, стр. 11) Юнг е подчертал тези стихове в полето.
95 Юнг засяга темата за колективната вина подробно през 1945 г. в Nach der Katastrophe
<След катастрофата> (в: GW 10, §§ 400-443).
96 Имат се предвид събитията през Първата световна война. През есента на 1914 г. - когато
Юнг пише този откъс от „втория слой“ - се състои първата битка при Марна и първата
битка при Ипър.
97 В лекцията си във ВФТУ - Цюрих на 14 юни 1935 г. Юнг прави следния коментар -
отчасти визирайки тази своя безименна фантазия: „Слънчевият мотив се явява на мно­
жество места и в множество времена и винаги означава едно и също - раждането на
ново съзнание. Това е проектираният в пространството лъч на просветлението. Това е
психологическо събитие; медицинското понятие „халюцинация“ не носи в психологията
никакъв смисъл. / През Средновековието катабазисът играе голяма роля и древните
учители разглеждали изгряващото слънце в този катабазис като нова светлина, като
„lux m oderna“, като украшение, скъпоценен камък“ (Modern Psychology <Съвременна
психология>, том 1, стр. 231).
 LIBER PRIMUS I 151

Както ви се представят съдбите на народите наяве, така ще се случва и

в сърцата ви. Ако героят във вас е убит, изгрява слънцето на бездната, сияе­
що от далечно и нечувано място. Но едновременно с това всичко във вас,
изглеждало мъртво, оживява и се превръща в отровни змии, жадни да покри­
ят слънцето, и се озовавате насред нощна суматоха. Кръвта ви ще потече от
множеството рани на тази ужасна битка. Вашият потрес и отчаяние ще бъдат
огромни, но от това страдание ще се породи новият живот. Раждането е кръв
и страдание. Мракът във вас, за който не подозирахте и който считахте за
мъртъв, ще оживее и ще почувствате наплива на всичкото онова противоес­
тествено зло, което лежи все още погребано във веществото на вашето тяло.
А змиите са нечувано зли мисли и чувства.
Мислехте, че познавате онази бездна? О, умниците ми! Друго нещо е да
я преживееш. Всичко това ще ви сполети. Помислете за всички страхотии
и демонични жестокости, които хората отколе са причинили на братята си.
Това има да ви сполети в сърцата ви. Изстрадайте го на свой гръб от собст­
вената си ръка и знайте, че вашата собствена низка и демонична ръка е тази,
която ви причинява болката, а не вашият брат, който се бори със своите си
демони.98
Иска ми се да видите какво означава убитият герой. Онези безименни
люде, които в наши дни убиват князе, са слепи пророци, вършещи наяве това,
което е валидно само за душата.99 Посредством убийството на княз научава­
ме, че князът в нас, героят, е заплашен.100

98 В Черновата продължава така: „Зная, приятели мои, че ви говоря със загадки. Ала духът
на бездната разкри пред погледа ми много нещо, че тъй да подкрепи слабосилната ми
схватливост. Ще ми се да ви разправя още от моите видения, та по-добре да разберете
какво духът на бездната ви дава да съзрете. Блазе на оня, който е способен да види
тези неща! Който не ги вижда, ще трябва да ги живее като сляпа съдба - в образи“
(стр. 61).
99 В „Die Beziehungen zwischen dem Ich und dem Unbewußten“ <„Взаимоотношенията
между Аза и несъзнаваното“> (1927) Юнг говори за деструктивното и анархическото,
което проличава у отделни индивиди с пророческа нагласа, извършващи сензационни
злодеяния, като например убийства на короновани особи (срв. GW 7, § 240 <студията е
включена в: Κ. Г. Юнг, Две студии по аналитична психология, ЕА, Плевен, 2004, превод
Ивета Милева, стр. 149-291 >).
100 Политическите убийства не са рядкост в началото на XX век. Тук става дума за следно­
то събитие: Гаврило Принцип, 19-годишен сръбски студент, на 28 юни 1914 г. убива
австроунгарския престолонаследник - ерцхерцога Франц Фердинанд. Мартин Гилбърт
назовава това решаващо за избухването на Първата световна война деяние „преломен
момент в историята на XX век“ (А History ofthe Twentieth Century. Volume One: 1900-1933
<История на X X век. Първи том: 1900-1933>, Лондон 1997, стр. 308).
152 I LIBER NOVUS

Дали това трябва да се счита за добър, или лош знак - не е наша грижа.
Което е лошо днес, след сто години е добро, а след двеста - отново лошо. Ние
обаче трябва да разпознаем случващото се: има безименни във вас, които за­
плашват княза ви, потомствения владетел.
Ала нашият владетел е духът на времето, който предвожда и обладава
всичко в нас, той е всеобщият дух, в който днес мислим и действаме. Той при­
тежава чудовищна власт, понеже е принесъл в този свят неизмерими блага и
е приковал хората към невероятни наслади. Нагизден е с най-прекрасните
героични добродетели и желае чрез непрестанен възход да отведе човечест­
вото до лъчезарни слънчеви висини.101
Героят иска да разгърне всичко, което може. Но безименният дух на без­
дната изважда на показ всичко, което човекът не може. Неможенето препят­
ства по-нататъшния възход. По-голямата височина изисква по-голяма добро­
детел. Ние я нямаме. Можем да я набавим само ако се научим да живеем с
неможенето си. Нему трябва да дадем живот. Защото как иначе ще се развие,
че да стане можене?
Ние не можем да убием неможенето си и да се възвисим над него. Но
точно това искахме. Неможенето ще премине през нас и ще предяви своя дял
от живота. Ще се загубим в своето можене и в смисъла на духа на времето
ще повярваме, че това е загуба. Но то не е загуба, а печалба, наистина не на
външни блага, но на вътрешна способност.
Който се научи да живее със своето неможене, много е научил. Това ще
ни доведе до оценяването на най-дребните неща и до мъдрото ограничение,
което изисква голямата височина. Щом угасне всичко героично, падаме об-
ратно в нищетата на човешкото, че и в още по-лошо. Най-дълбоките ни ос­
нования ще се пробудят, понеже нашето най-върховно напрежение, считано
досега за външно спрямо нас, ще ги разтърси. Ще се озовем в калната локва
на нашата долна земя, сред отломките на всички векове в нас.102
Героичното в теб е, че си обладан от мисълта как това или онова било
добро, как това или онова постижение било необходимо, как това или онова
деяние било укоримо, как тази или онази цел трябвало да се овладее чрез пра­
волинеен амбициозен труд, как това или онова желание било необходимо на
всяка цена безмилостно да се потисне. По този начин вършиш грях спрямо

101 Черновата продължава: „Щом се устремих към най-върховната си светска мощ, духът
на бездната ми проводи безименни мисли и видения, от които високият ми порив,
героизмът ми, по смисъла на това време, погасна“ (стр. 62).
102 Черновата продължава: „Всичко, което сме забравили, наново ще оживее в нас, всяка
човешка и божествена страст, черните змии и аленеещото слънце на бездната“ (стр. 64).
 LIBER PRIMUS I 153

неможенето. А неможенето съществува. Никой не бива да го отрича, омало­

важава или заглушава.103

Р а зц еп л ен и е н а духа
Cap. vi.

[HI iv (г)] През четвъртата нощ обаче викнах: „Да идеш в ада ще рече сам да
се превърнеш в ад.“104Всичко е ужасно объркано и оплетено. По тази пустин-
на пътека има не само нажежен пясък, има и плашещо виещи се незрими оби­
татели на пустошта. Не знаех това. Пътят е само привидно открит, пустинята
само наглед е празна. Тя е като че ли населена от магични същества, които се
нахвърлят смъртоносно върху мен и ме преобразяват демонично. Изглежда
съм добил чудовищна форма, в която не мога да се разпозная. Струва ми се,
че съм уродлива животинска форма, срещу която съм разменил човешкото
в себе си. Пътят е сподирен от преизподнено обаяние, невидими примки са
хвърлени над мен и ме оплитат.
Духът на бездната се появи отново и ми рече: „Слез в глъбта си, потъни!“
Но аз му се опълчих, като казах: „Как мога да потъна? Не е по силите ми
сам да го направя.“
Тогава духът ми проговори със слова, които ми се счуха смехотворни,
той каза ми: „Седни, отдъхни!“

103 След доклад, изнесен от Жул Водоз върху „Песен за Роланд“, на 9 юни 1917 г. в Сдру­
жението за аналитична психология (САП) се стига до дискусия върху психологията на
войната. Юнг излага следната теза: „Хипотетично световната война може да се постави
на субективно ниво. В индивида авторитарният принцип (действие, породено от прин­
ципи) и емоционалният принцип са в противоречие. Колективното несъзнавано се
съюзява с емоционалния.“ Относно героя изразява такова мнение: „Героят - любимият
образ на народа - трябва да падне. Всички герои се самопогубват, отстоявайки героич­
ната си нагласа отвъд определена мяра и губейки вярната преценка“ (РАР < Протоколи
на САП>, том 1, стр. 10). Психологическото тълкуване на Първата световна война на
субективно равнище обрисува представеното в тази глава. Поставената тук тема за
връзката между индивидуалната и колективната психология представлява лайтмотив в
по-късните съчинения на Юнг (срв. Gegenwart und Zukunft <Настояще и бъдеще> [1957]
в: GW 10, §§ 488-588).
104 В Jenseits von Gut und Böse <Отвъд доброто и злото> Ницше пише: „Влезеш ли в бой с
чудовища, внимавай да не се превърнеш в чудовище. Когато дълго се взираш в бездна,
бездната също се взира в теб“ (В: Kritische Studienausgabe <Научно-критическо издание>,
том 5, § 146 <срв. Фридрих Ницше, Отвъд доброто и злото, Захарий Стоянов, София,
2000, превод Ренета Килева-Стаменова>).
154 I LIBER NOVUS

Аз обаче викнах възмутено: „Ужасяващо, звучи толкова безсмислено,

и това ли изискваш от мен? Ти поваляше богове, могъщи и за нас велики.
Душа моя, къде си? Нима съм се доверил на някакъв тъп звяр и залитам
като пиян към канавката, ломотейки безумства като смахнат? Това ли е тво­
ят път, душа моя? Кръвта ми ври, бих те удушил, ако можех да те пипна.
Плетеш гъст мрак и в мрежите ти се улавям подобно на безумец. Н о аз ис­
кам, научи ме."
А душата ми продума и каза ми: „Моят път е светлина."
С негодувание отвърнах: „Нима това, на което ние, хората, казваме не­
прогледен мрак, ти наричаш светлина? Нощта ден ли наричаш?"
Подир това моята душа изговори слова, които разпалиха гнева ми:
„Моята светлина не е от този свят."
Викнах: „Не знам нищо за оня свят."
Душата отговори: „Нима не бива да го има, понеже ти не знаеш нищо за
него?
Аз: „А нашето знание? И нашето знание ли не струва? Какво ще стане,
ако го няма знанието? Къде е тук сигурността? Къде твърдата земя? Къде
светлината? Твоят мрак е не просто по-черен от нощ, той е бездънен. Ако не
бива да го има знанието, то навярно няма да са нужни и език, и думи?"
Душата: „И никакви думи."
Аз: „Прощавай, може би чувам зле, може би не те разбирам, може би се
омотавам в самозалъгвания и маймунджилъци, хилейки се сам на себе си и
гримасничейки във всяко огледало, умопобъркан насред собствената си луд­
ница. Може би се препъваш в моето умопомрачение?"
Душата: „Ти мамиш себе си, не лъжеш мен. Думите ти не за мен, за тебе
са лъжи."
Аз: „Но аз може да се мятам в бясна безсмислица, да си съчинявам абсур­
ди, извратени нелепици?"
Душата: „Кой ти дава слово и мисъл? Да не би да ги създаваш ти? Не си
ли ти мой слуга, лакей, който лежи пред портите ми и сбира милостинята
ми? И ти се одързостяваш да мислиш, че това, което проумяваш и говориш,
би могло да е безсмислица? Още ли не знаеш, че то произлиза от мен и ми
принадлежи?"
Извиках гневно: „Но тогава и възмущението ми трябва да идва от теб,
тогава ти се възмущаваш в мен от самата себе си." В ответ душата изрече дву­
смислените думи: „Това е гражданска война."105
Болка и ярост ме обзеха, та отвърнах: „Как ме боли, душа моя, да те
слушам кухи слова да редиш, призлява ми. Комедиантски брътвеж е то, но

105 Черна книга 2: „Невротичен ли си? Невротични ли сме?“ (стр. 53).

 LIBER PRIMUS I 155

все пак искам. Мога и през тинята да пълзя, през най-омразната баналност.
Мога и пепел да ям, това приляга на преизподнята. Няма да се огъна, ще
устоя. Давайте, измъдрете още изтезания, вие, паяконоги чудовища, жал­
ки отвратителни театрални плашила. Елате насам, готов съм. Готов съм,
душа моя, ти, дето си същински дявол, и с теб да се преборя. Ти си сложи
маската на Бог и аз те почитах. Сега имаш дяволска маска, уви, уродлива е
тя, маска на баналното, на вечно посредственото! Благоволи само за едно!
Остави ме за миг да се оттегля, да помисля! Струва ли си битката с тази мас­
ка? Струваше ли си почитта към божествената маска? Не мога, жаждата за
битка пари в крайниците ми. Не, не мога да напусна бойното поле победен.
Искам да те хвана, да те смачкам - теб, маймуно присмехулна. Уви, неравна
е борбата, ръцете ми улавят само въздух. Но твойте удари са също въздух, а
забелязвам и признаци на фарс."

И пак съм на пустинната пътека. Беше пустинно видение, видение на са­

мотни странници по дълъг път. Там дебнат в засада невидими разбойници и
коварни убийци с отровни изстрели. Смъртоносната стрела май е забита в
сърцето ми?
[2] Както бе ми предсказано в първото видение, коварната смърт излезе
от бездната и ме приближи, тъй както в съвременната съдба на народите из­
лезе един безименен и вдигна смъртоносно оръжие против княза.106
Чувствах се превърнат в хищен звяр. Сърцето ми бе нажежено от ярост
срещу всичко висше и обичано, срещу моя княз и герой, както безименни­
ят от народа, тласнат от жажда за унищожение, се нахвърли върху своя скъп
княз. Понеже носех убийството в себе си, предвиждах го.107
Понеже носех войната в себе си, предвиждах я. Чувствах се измамен
и излъган от своя крал. Защо се чувствах така? Той не беше такъв, какъвто
ми се искаше. Беше различен от това, което очаквах. Той трябваше да бъде
крал според моя смисъл, не според неговия. Беше длъжен да олицетвори
онова, което аз наричах идеално. Душата ми изглеждаше куха, безвкусна и
безсъдържателна. Но това, което мислех за нея, бе в действителност моят
идеал.
Беше / пустинно видение, борех се със собствените си огледал- fo l.iv (
ни образи. Гражданската война бушуваше в мен. Бях сам за себе си уби- iv (v)
ец и убит. Смъртоносната стрела бе забита в сърцето ми и не знаех как­
во означава това. Мислите ми бяха обзети от убийство и смъртоносен

106 Вж. бел. 100.

107 Черновата продължава: „Приятели мои, ако знаехте какви бъдни бездни носите в себе
си! Който слиза в собствената си бездна, съглежда идещото“ (стр. 70).
156 I LIBER NOVUS

страх, които се разпространяваха навсякъде по тялото ми като отро­

ва. Такава бе и съдбата на народите: убийството на един беше отровна-
та стрела, която летеше към човешките сърца и разпалваше страшна-
та война. Това убийство е бунтът на неможенето срещу волята, Юдино
предателство, което много ни се иска да бе извършено от другиго.108
Ние все още търсим козела, който да понесе нашия грях.109
Всичко, което престарее, става зло, дори най-висшето за вас. Поучете се
от страстите на разпнатия Бог, че и един Бог може да бъде предаден и раз-
пнат, а именно Богът на старата година. Когато един Бог престане да бъде
пътят на живота, трябва накрая да падне.110
Богът заболява, щом прекрачи висотата на зенита. Затова духът на без­
дната ме улови, когато духът на времето ме бе отвел високо.111

108 Черновата продължава: „Но както Юда е необходимо звено във веригата на спаси­
телното дело, тъй и нашето Юдино предателство на героя е необходим преход към
спасението“ (стр. 71). Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на
либидото> ([1912], Мюнхен, 1991, стр. 44-47), Юнг обсъжда възгледа на абат Егьор
в разказа на Анатол Франс Градината на Епикур, че тъкмо Бог е избрал Юда, за да
довърши Христовото спасително дело.
109 Срв. Левитъ 16:7-10 (Царигр. пр.): „[...] И да земе двата ярца и да гм постави прЪдъ
Господа, до двери-тЬ на скиншь-тл на събраше-то. И да хвърли Ааронъ жрЪб1я за два-та
ярца; едно жрЪбхе за Господа, и едно жр%б1е за отпущаемьш-тъ ярецъ. И да приведе Аа­
ронъ ярецъ-тъ, на който е паднало жр*Ьб1е-то Господне, и да го принесе въ приношеше
за грЪхъ. А ярецъ-тъ, на който е паднало жрЪб1е-то на отпущеше, да го представи живъ
прЪдъ Господа, за да направи съ него умилостивеше, и да го проводи въ пустиньь-тл
на отпущеше.“
Левит 16:7-10 (Синод, пр.): „[...] Да вземе двата козела и да ги постави пред лицето
Господне при входа на скинията на събранието. Аарон да хвърли жребие за двата козела:
едно жребие за Господа, а друго жребие за отпущане. И да доведе Аарон козела, върху
който е паднало жребието за Господа, и да го принесе в жертва за грях; а козела, върху
който е паднало жребието за отпущане, да остави жив пред Господа, за да извърши
над него очистяне и да го изпрати в пустинята за отпущане (и той да понесе на себе си
техните беззакония в непроходна земя).“
110 Черновата продължава: „на това ни учеха древните“ (стр. 72).
111 В Черновата продължава така: „Който странства из пустинята, преживява всичко,
което принадлежи на пустинята. Древните всичко са описали. Можем да се учим от
тях. Разгърнете древните книги и се поучете какво ще ви сполети в самота. Всичко ще
ви бъде подарено и нищо не ще ви бъде спестено - ни милост, ни мъка“ (стр. 72).
 LIBER PRIMUS I 157

Уб и й с т в о н а г е ро й
Cap. vii.

[H I iv (v )]112 През следващата нощ отново имах видение.113 Бях заедно с ня­
какъв момък във висока планина. Разсъмваше се и небето на изток вече свет­
лееше. Над върховете прозвуча ликуващият рог на Зигфрид.114 Така узнахме,
че смъртният ни враг пристига. Бяхме въоръжени и дебнехме до тясна скална
пътечка да го убием. И в един миг го съзряхме да се задава високо над върхо­
вете в колесница от мъртвешки кости. Прекрасен и храбър, той се спусна по­
край зъберите и стигна тясната пътечка, до която го чакахме скрити. Когато
зави тъкмо пред нас, стреляхме едновременно и той падна, уцелен смърто-
носно. Тръгнах да бягам, а надолу плющеше страховит дъжд. По-сетне115 оба­
че преминах през смъртни терзания и почувствах, че ще трябва да се само­
убия, ако не успея да разреша загадката с убийството на героя.116

112 Отнася се за оплакването на смъртта на героя.

113 На 18 декември 1913 г. в Черната книга 2 Юнг е записал: „Нощта подир това беше
ужасна. Събудих се скоропостижно от плашещ сън“ (стр. 56). В Черновата по-нататък
се казва: „от бездната се надигна мощно съновидение“ (стр. 73).
114 Зигфрид е царствен юнак от старонемския и нордическия легендарен цикъл. В „Песен
за нибелунгите“ от XII век е описан така: „На меча им върхът чак - до шпорите висеше, /
от рицарите всеки - по копие държеше, / а пък това на Зигфрид - две педи бе широко и с
ръбовете остри - посичаше жестоко“ <Песен за нибелунгите, превод Борис Парашкевов,
ЕМАС, София, 2005, стр. 24>. Според преданието жена му Кримхилда е принудена
с хитрост да издаде кое е единственото уязвимо място по тялото на Зигфрид. Рихард
Вагнер обработва и преоформя този епос в Пръстена на нибелунгите. Във Wandlungen
und Symbole der Libido <Промени и символи налибидото> (1912) Юнг тълкува образа на
героя като символ на либидото, привеждайки цитати главно от Вагнеровото либрето
за Зигфрид (срв. стр. 336-341,363-366).
115 В Черновата се казва: „Подир това съновидение [...]“ (стр. 73).
116 В Черната книга 2 Юнг пише: „Преминах с лекота един невероятно стръмен път и
после помогнах на жена ми, която ме следваше по-бавно, също да се изкачи. Някакви
хора ни се присмяха, но това не ме засегна никак, защото показваше незнанието им,
че аз съм убил героя“ (стр. 57). Юнг разказва този сън на семинара си през 1925 г., но
разполага акцентите другаде. „За мене Зигфрид не беше кой знае колко привлекателен
образ, та не зная защо моето несъзнавано се занимаваше с него. Особено Вагнеровият
Зигфрид е преувеличено екстравертиран и понякога даже смехотворен. Никога не съм
го харесвал. Въпреки това моят сън ми го представи за герой. Не можех да проумея
силната емоция, която преживях насън.“ След като възпроизвежда съня, заключава:
„Чувствах безкрайна жалост към него, сякаш самият аз бях застрелян. Значи трябва да
бях имал герой, когото не оценявах, и той бе идеалът ми за сила и значимост, убит от
самия мен. Бях умъртвил интелекта си и мой помагач беше една персонификация на
колективното несъзнавано - мургавият момък до мен. С други думи: детронирах вис­
шата си функция. [...] Падналият дъжд е символ за облекчаване на напрежението, т.е.
силите на несъзнаваното се освобождават. Когато се случи това, се възцарява чувство на
158 I LIBER NOVUS

Тогава пристъпи към мен духът на бездната и рече:

„Върховната истина и безсмислицата са едно и също.“ Думите му ме спа­
сиха и подобно дъжд подир дълга жега се оттече от мен цялото пренапре­
жение.
После имах второ видение.117Видях прелестна градина, в нея се разхож­
даха фигури, облечени в бяла коприна, всяка обкръжена от сияйна цветна об­
вивка, едните червеникави, другите синкави и зеленикави.118 [Изображение
iv (v)]

Знам, прекрачил съм отвъд бездната. Посредством своята вина новороден

съм.119
[2] Ние живеем и в сънищата си, и то не само през деня. Понякога из­
вършваме най-големите си дела насън.120
Онази нощ животът ми бе заплашен, защото трябваше да убия своя гос­
подар и Господ, ала не в открит двубой; та кой от смъртните би съумял в дву­
бой да убие Бог? Можеш да досегнеш своя Бог само с коварно121 убийство из
засада, ако искаш да го превъзмогнеш.

лекота. Престъплението е изкупено, понеже детронирали се главната функция, и други

страни на личността получават възможност да се родят за живот“ (Analytische Psychologie
<Аналитична психология>, стр. 85 и сл.). В Черната книга 2 и по късно в Erinnerungen
<Спомени> (стр. 194 <вж. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА,
Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 174>) Юнг разказва как след този сън имал
чувството, че ще трябва да се самоубие, ако не успее да разреши тази загадка.
117 В Черновата по-нататък пише: „и отново потънах в сън. Второ съновидение се надигна
в мен“ (стр. 73 и сл.).
118 В Черновата по-нататък пише: „Тези сияния ме пронизваха духовно и сетивно. И отново
потънах в сън като изцелен“ (стр. 74). Обсъждайки с Аниела Яфе, Юнг казва, че след
като се сблъскал със сянката, този сън, както и в съня със Зигфрид, бил изразил пред­
ставата му, че е същевременно и едното, и другото. Несъзнаваното, подобно ореола на
светец, се простира извън човека. Сянката прилича на обкръжаващите хората светещи
цветни обвивки. В нея видял един лик на отвъдното, където хората са съвършени (срв.
ЕР, стр. 170.).
119 В Черновата след това се казва: „Междинният свят е свят на най-простите неща. Той
не е свят на намерението и дълга, а свят на вероятността с неопределени възможности.
Тук има само тесни къси пътеки, няма широки прави шосета, над него няма небе и под
него няма ад“ (стр. 74). През октомври 1916 г. Юнг изнася пред Психологическия клуб
доклад със заглавие: „Anpassung, Individuation und Kollektivität“ <„Приспособяване,
индивидуация и колективност“>. В него обсъжда значението на вината: „[...] и тъй
първата стъпка в индивидуацията е трагическата вина. Натрупването на вина изисква
изкупление“ (GW 18/II, § 1094).
120 В Черновата следва: „Смеете ли се? Духът на времето иска да ви накара да повярвате,
че бездната не е никакъв свят и никаква действителност“ (стр. 74).
121 В Черновата се казва: „Юдино“ (стр. 75).
 LIBER PRIMUS I 159

Това обаче е най-горчивият дял за смъртните люде: нашите богове искат

да бъдат превъзмогнати, понеже се нуждаят от обновление. Когато хората
убиват князете си, те го правят, защото не могат да убият боговете си и защо­
то не знаят, че би трябвало да убият боговете в себе си.
Щом Богът остарее, той се превръща в сянка, в безсмислица, потъва в
подмолите. Върховната истина се превръща във върховна лъжа, най-яркият
ден - в най-тъмна нощ.
Както ден нощта и нощ деня предпоставя, тъй смисъл предпоставя без­
смислието и безсмислие - смисъла.
Денят от само себе си не произтича, нощта от само себе си не произтича.
Действителното, що от само себе си произтича, е ден и нощ.
Следователно действителното е смисъл и безсмислие.
Пладнето е миг. Среднощ е миг, пристига утрин от нощта, отива вечер
към нощта, но и пристига вечер от деня, отива утрин към деня.
И смисъл следователно е миг и преход от безсмислие към безсмислие, а без­
смислие е само миг и преход от смисъл към смисъл.122
Ах, защо Зигфрид, русокосият синеок немски герой, трябваше да падне
чрез моята ръка, тъкмо той - най-верният и най-храбрият! Той имаше в себе
си всичко, което ценях като най-велико и най-прекрасно, той бе моята сила,
моята смелост, моята гордост. В равностойна битка щях да претърпя пораже­
ние, така че ми остана само вероломното убийство. Ако исках да продължа да
живея, то беше възможно само чрез хитрост и лукавство.
Не съдете! Помислете за русокосия дивак в немските гори, който тряб­
вало да предаде размаханата като чук светкавица на бледия азиатски бог,
прикован към дървото подобно на златка, заловена в кокошарник* Храбрите
вероятно ще да ги е обземало себепрезрение. Тяхната жизнена сила обаче им
е повелявала да продължат да живеят и те са изменяли на своите прекрасни
диви богове, на свещените си дървеса и на благоговението пред германските
лесове.123

122 В Черновата продължава: „Моето съновидение ми показа, че не бях сам в деянието си.
Имах за помагач един по-млад от мене момък; самият аз, но подмладен“ (стр. 76).
123 В Черновата по-нататък пише: „И Зигфрид трябваше да умре като Вотан“ (стр. 76).
През 1918 г. Юнг пише за последиците от разпространението на християнството в
Германия: „Християнството раздели германския варварин на долна и горна половина и
така му се удаде - а именно чрез изтласкване на тъмната страна - да опитоми светлата му
страна и да го култивира. Долната половина обаче се стреми към избавление и вторично
опитомяване. Дотогава тя си остава свързана с останките от миналото, с колективното
несъзнавано, което ще да представлява своеобразно нарастващо оживотворяване на
колективното несъзнавано“ (GW 10, § 17). Същата теза е засегната по-подробно във
„Wotan“ <„Вотан“> (1936, G W 10, §§ 371-399).
160 I LIBER NOVUS

Какво означава Зигфрид за германците! Какво ще рече за германеца

Зигфрид да умре! Затова по-скоро предпочитах да се самоубия, за да пощадя
него. Но аз исках да продължа да живея с един нов Бог.124
След кръстната смърт Христос слезе в подземното царство и се превър­
на в преизподня. Така той прие образа на антихриста, на змея. Образът на
антихриста, който са ни предали древните, оповестява новия Бог, чието при­
шествие древните са предвиждали.
Боговете са неизбежни. Колкото повече бягаш от Бога, толкова по-си-
гурно попадаш в ръцете му.
Дъждът е великият потоп от сълзи, който идва над народите, разведря­
ващият потоп от сълзи подир отлагането на умирането, което бе обремени­
ло народите под чудовищния си гнет. Той е оплакването на мъртвите в мен,
предхождащо полагането в гроба и възраждането. Дъждът е оплождането на
земята, той поражда новото жито, поникващия млад Бог.125

Зачатие Б о ж и е
Cap. viii.

[H I iv (v) 2] През втората нощ подир това проговорих на душата си и казах:

„Слаб и изкуствен ми се струва този нов свят. Изкуствен е злословие, но си-
наповото зърно, пораснало и станало дърво, словото, заченато в утробата на
девица, стана Бог, комуто бе подвластна земята.“126
Щ ом казах това, внезапно изникна духът на бездната, изпълни ме с омая
и мъгла и със силен глас изрече думите:

124 В Черновата това изречение звучи така: „Но ние искаме да продължим да живеем с
нов Бог, с един герой отвъд Христа“ (стр. 76). Юнг разказвал на Аниела Яфе, че си
представял себе си като герой-победител, но сънят бил показал, че героят трябва да
бъде убит. Това прекаляване във волята се въплъщавало от немците, така например
чрез линията „Зигфрид“. Един вътрешен глас му казал: „Ако не разбереш съня, трябва
да се застреляш!“ (Erinnerungen <Спомени>, стр. 184 <вж. Κ. Г. Юнг, Автобиография.
Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 174>). Старата
линия „Зигфрид“ е отбранителна позиция, създадена от немците през 1917 г. в Северна
Франция (всъщност се касае за част от линията „Хинденбург“).
125 Темата за умиращия и възраждащия се Бог играе голяма роля при James Frazer, The
Golden Bough. A Study in Magic and Religion, London 1911-1915 <вж. Джеймс Фрейзър,
Златната клонка, Изток-Запад, София, 2014, превод Цветан П етковх Юнг я привежда
като пример във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи налибидото>.
126 Загатване към притчата за синаповото зърно. Матоея, 13:31-32 (Царигр. пр.): „По­
добно е царство небесно на зьрно синапово, което зЪ человЪкъ и посЬя го на н и в а - т а
си; Което наистина е по малко от всичкм-тЪ сЬмена; но кога порасте, най голЬмо е отъ
вси-тЪ злакове, и станува дърво...“
 LIBER PRIMUS I 161

[O L iv (v)]
Аз заченах твоя зародиш, о, Идещий.
Аз го заченах в най-дълбока неволя и нищета.
Аз го пових в разкъсани дрипи и го положих в постеля от скъдни слова.
И присмехът го обожаваше - него, твоето дете, чудното твое дете, дете­
то на Идещия, който трябва да извести за Отца, плодът, който е по-стар от
дървото, на което е вързал.
В болки ще зачеваш и радост е твоето рождение.
Страх е твоят вестител, отдясно ти стои съмнение, отляво разочарование.
Ние погинахме в своята нелепост и неразумност, щом те зърнахме.
Очите ни ослепяха и знанието ни онемя, щом поехме твоята сияйност.
Ти, искрице нова от вечния огън, в каква нощ си се родил.
Ти ще изтръгнеш правдиви молитви от своите верующи и в твоя почит
те ще трябва да проговорят на езици, за т ях страховити.127
Ти ще придойдеш върху им в часа на срама им и ще се явиш пред т ях в това,
от което се отвращават, страхуват, гнусят.
Гласът ти, туй чудно благозвучие, ще се чуе сред мънкането на безпорядъч­
ните, на отритнатите и на прокълнатите поради малоценност.
Твоето царство ще пипнат с ръце онези, които и в най-дълбока нищета
боготворяха, чийто копнеж ги носеше през калния поток на злото.
Дарбите си ще дадеш на тези, които ти се молят в страх и съмнение, а
виделината ти ще осени онези, чиито колене са принудени пряко воля и с него­
дувание да се превият пред теб.
Животът т иес онзи, който сам себе си е превъзмогнал и своето превъзмог­
ване против / [OL v (г)] себе си самия е отрекъл.128 fol. iv (v) /
v(r)

Матей 13:31-32 (Синод, пр.): „...царството небесно прилича на синапово зърно, което
човек взе, та посея на нивата си, което е най-малко от всички семена, но кога израсте, бива
по-голямо от всички злакове и става дърво...“ (Срв. също Лука 13:18-20; Марко 4:30-32.)
127 В Марко 16:17 Иисус казва, че повярвалите ще проговорят на нови езици. Темата за
говоренето на разни езици се разисква в I Коринтяни и за Петдесятничеството има
централно значение.
128 Въпросът за превъзмогването е много важен в Ницшевото творчество. В Тъй рече За­
ратустра Ницше пише: „Аз ще ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да
бъде превъзмогнато. Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете? Всички същества
досега са създавали нещо свръх себе си, а нима вие искате да бъдете отлив в този огромен
прилив и предпочитате да се върнете по-скоро към звяра, нежели да превъзмогнете
човека?“ („Предислов на Заратустра 3“ <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра,
Летера, Пловдив, 2000, превод Жана Николова-Гълъбова, стр. 49-50>; думите в курсив
следват подчертаванията в екземпляра на Юнг). Относно разискванията на Юнг по тази
тема при Ницше срв. Nietzsche’s Zarathustra <Ницшевият Заратустра>, том 2, изд. от
Джеймс Джарет, Принстън, 1988, стр. 1502-1508.
162 I LIBER NOVUS

И аз зная, че благото на милостта е дадено само на тоя, който вярва във

върховното и вероломно предава сам себе си за трийсет сребърника.129
На твоята велика трапеза са звани ония, що чистите си ръце омърсиха,
сигурното си знание смениха срещу заблуда, добродетелите си взеха из разбой­
нически вертеп.
Светилото, под което си роден, е блуждаеща и подвижна звезда.
Това, о, чедо на Идещия, са чудесата, които имат да свидетелстват, че ти
си Бог истинен.
[2] Щ ом моят княз падна, духът на бездната избистри очите ми и посве­
ти ме в раждането на новия Бог.
Божественото дете ме пресрещна откъм плашещо двусмисленото, гроз-
но-красивото, зло-доброто, смешно-сериозното, болнаво-здравото, нечо-
вешко-човешкото и безбожно-божественото.130
Разбрах, че Бог131, когото търсим в абсолютното, не е откриваем в абсо-
лютно красивото, доброто, сериозното, върховното, човешкото, нито дори в
божественото. Там Бог беше някога.
Разбрах, че новият Бог битува в относителното. Ако Бог би бил абсолют­
ното добро и красиво, как би могъл да обхване пълнотата на живота, който е
красив и грозен, добър и лош, смешен и сериозен, човешки и нечовешки? Как
би могъл човекът да живее в божественото лоно, ако божеството обладава
само едната му половина?132
Щ ом се въздигнем в близост до висините на доброто и красивото, злото
и грозното ни се озовават в крайна неволя. Неволята им е тъй голяма, а въз­
духът във висините тъй разреден, че човек едвам остава жив. По този начин
доброто и красивото се втвърдяват до леда на абсолютната идея133 и злото и
грозното се превръщат в кална локва, гъмжаща от презрян живот.

129 Юда предава Христос за 30 сребърника (Мат. 26:14-16).

130 Вж. бел. 58, стр. 134.
131 Представата за всеобхватната природа на новия Бог ще бъде напълно разгърната по-
нататък в „Изпитания“ - срв. стр. 461 и сл.
132 Въпросът как Божеството успява да приеме в себе си й злото е значим за по-сетнешно­
то творчество на Юнг, срв. Aion <Еон> (1951), в GW 9/II, глава V: Христос - символ
на цялостната личност <себесъщието, според възприетия тук превод на das Selbst>,
55 68-126 <вж. IC Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>, както
и Отговор на Иов (1952), в GW 11, 5§ 553-758 <вж. IC Г. Юнг, Отговор на Иов, ЕА,
Плевен, 1997, превод Ст. Шаранков>.
133 Понятието за абсолютната идея произхожда от Хегел. Под това понятие той разбира
върховното разгръщане и разграниченото в себе си единство на диалектическото
движение, водещо до възникването на всемира. Срв. G. W. Fr. Hegel, Die Wissenschaft
der Logik, in: Werke in 20 Bänden, Frankfurt am Main, 1969, Bd. 5 und 6 <срв. Г. В. Фр.
Хегел, Науката логика, Европа, София, 2001, том 1 и 2, преводач Генчо Дончев>.
 LIBER PRIMUS I 163

Затова Христос трябваше след смъртта си да отиде в ада, инак възнесе­

нието му в небесата щеше да е невъзможно. Христос трябваше първо да се
превърне в своя Антихрист, в своя подземен брат.
Никой не знае какво се е случило през трите дни, докато Христос е в ада.
Аз узнах това.134 Хората от старо време казват, че там бил проповядвал на
мъртвите.135 Вярно казват, но знаете ли как е станало?
Било е нелепица и маймунска работа, отвратителен пъклен маскарад на
най-святите мистерии. Как иначе би могълХристос да спаси своя Антихрист?
Четете непознатите книги на древните, от тях ще научите много. Забележете,
Христос не е стоял в ада, а се е възкачил на отвъдните висини.136
Нашата убеденост в ценността на доброто и красивото е станала силна
и непоклатима, ето защо животът може да се разпростре още по-нататък и
да изпълни всичко онова, което е било вързано и жадуващо. Ала вързано и
жадуващо е тъкмо грозното и злото. Възмущаваш се срещу грозното и злото?

134 В Поправената чернова това изречение е зачеркнато и заместено с: „но може да се

догади“ (стр. 68).
135 В Пьрво-то соборно послаше на святаго апостла Петра 4:6 (Царигр. пр.) е казано:
„Понеже за това ся проповкда благовЪстхе-то и на мьртвм-тк, за да ся с а д я т ъ п о
человкчески въ плъть, а да живкььтъ по Бога въ духъ.“ Първо съборно послание на св.
апостол Петра 4:6 (Синод, пр.): „Затова именно и на мъртвите беше благовестено, за
да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом.“
136 В няколко апокрифни евангелия се говори, че Христос е слязъл в ада. В Апостолския
символ-верую е казано: „и слезе в ада и в третия ден възкръсна от мъртвите.“ Юнг об­
съжда появата на този мотив в средновековната алхимия (срв. Psychologie und Alchemie
[1944], in: GW 12, § 61, Fußnote 3; §440; § 451 <вж. K. Г. Юнг, Психология и алхимия,
ЕА, Плевен, 2001, превод д-р Стефан Шаранков, стр. 98, бел. 7; стр. 409; 424>). Към
източниците, указани от Юнг в бележката под линия, се числи и съчинението на Албрехт
Дитерих Nekyia: Beiträge zur Erklärung der neuentdeckten Petrusapokalypse <Некия. Принос
към обяснението на новооткрития Апокалипсис на Петър>, посветено на един апока­
липтичен откъс от евангелието на Петър, в което Христос дава подробно описание на
ада. В екземпляра на Юнг има множество отбелязвания в полето, а в края на книгата са
поставени два листа с препратки и забележки. През 1951 г. Юнг поднася психологическо
тълкуване на Христовото слизане в ада: „Обхватът на интегрирането е загатнат чрез
‘descensus ad infernos', слизането в ада на Христовата душа, чието спасително въздействие
включва и мъртвите. Психологическото съответствие на това слизане е интеграцията
на колективното несъзнавано, която е неотменна съставна част от индивидуацията“
(Aion <Еон>, GW 9/II, § 72 <вж. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита
Дилова>). През 1938 г. той обяснява: „Състоялото се през трите дни на смъртта пъ­
туване в ада описва потъването на изчезналата скъпоценност в несъзнаваното, където
(побеждавайки силата на мрака) създава нов порядък и откъдето отново се възкачва
до небесните висини, сиреч до върховната яснота на съзнанието“ („Psychologie und
Religion“ <„Психология и религия“>, in: GW 11, § 149 <срв. съответния параграф в: К.
Г. Юнг, Психология на западната религия, Леге Артис, 2015, превод Стефан Шаранков>).
Под „непознатите книги на древните“ се имат предвид апокрифните евангелия.
164 I LIBER NOVUS

По това можеш да познаеш колко голяма сила и житейска стойност имат те.
Мислиш ли, че в тебе те са мъртви? Тази мъртвина обаче може да се превърне
в змии.137 Змиите ще угасят княза на деня ти.
Видя ли каква красота и радост споходиха хората, когато бездната раз­
върза тази най-голяма война? Но това беше и ужасно начало.138
Ако нямаме глъб, как имаме висини? Вие обаче се боите от бездната и не
искате да признаете, че се боите. Но пък е добре, че се боите от себе си, каже­
те го високо: боите се от себе си. Мъдрост е да се боиш от себе си. Само ге­
роите казват, че са безстрашни. Ала вие знаете какво им се случва на героите.
Със страх и трепет, озъртайки се недоверчиво наоколо, тъй влизате в без­
дната, и то не сами; по двама или по повече за по-голяма сигурност, понеже
бездната е пълна с гибел. Подсигурете си също пътя назад! Вървете предпаз­
ливо, като страхливци, така че да изпреварите душеубийците!139Бездната иска
да ви погълне цели и да ви удави в тинята. Който отива в ада, сам става ад, за­
това не забравяйте откъде идете. Бездната е по-силна от нас; ето защо имайте
едно наум и не се правете на герои, понеже няма нищо по-опасно от това да се
мислиш за герой. Бездната е петимна да ви задържи, мнозина вече безвъзврат­
но е погълнала, затова хората са отбягвали и насилвали бездната.

137 В Черновата по-нататък се се казва: „Но змията също е живот. Древните са казали об-
разно, че змията е разрушила детската прелест на рая, дори са казали, че сам Христос е
бил онази змия“ (стр. 83). Юнг обсъжда този мотив през 1950 г. в Aion <Еон>, GW 9 /
II, § 291 <вж. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>.
138 В Поправената чернова е добавено: „начало на ада“ (стр. 70). През 1933 г. Юнг си спом­
ня: „Когато избухна войната, бях в Инвърнес и се връщах през Холандия и Германия.
Пътувах помежду маршируващите на Запад армии и имах чувството, че навсякъде цари,
както се казва в Германия, сватбено настроение, сякаш цялата страна чества някакъв
празник на любовта. Всичко беше обкичено с цветя, бликаше любов, всички се обичаха
и беше прекрасно. Да, войната беше важна, тя беше нещо голямо, но главното беше
братската любов из цялата страна, човек за човека беше брат, всеки можеше да има
всичко, нищо че принадлежи другиму. Даже и в ресторантите и бюфетите по гарите
беше така. Бях много прегладнял, от 24 часа не бях ял нищо, а пък предлагаха само
няколко намазани филии хляб, но щом попитах колко струват, получих отговора: „О,
нищо не струват, взимайте си на воля!“ Когато прекосих немската граница, ни заведоха
в огромна шатра, където изобилстваше от бира, наденички, хляб и сирене и нямаше
нужда да плащаме, настанал бе велик празник на любовта. Бях напълно слисан“ ( Visions
Seminars 2, изд. от Клеър Дъглас, Принстън, 1997, стр. 974 и сл.).
139 Думата „душеубиец“ е употребявана от Лутер и Цвингли, а в по-ново време от Даниел
Паул Ш ребер в неговите Denkwürdigkeiten eines Nervenkranken <Възпоминания на един
нервноболен> (Лайпциг, 1903). През 1907 г. Юнг обсъжда тази книга в Über die Psychologie
der Dementia Praecox <3a психологията на деменция прекоко (GW 3, §§ 1-316). На 9 и
16 юли 1915 г. случаят Шребер е дискутиран в Сдружението за аналитична психология
по повод на два доклада, изнесени от Шнайтер. Тогава Юнг сочи гностически паралели
към фантазиите образи на Ш ребер (РАР, том 1, стр. 88 и сл.).
 LIBER PRIMUS I 165

А какво става, ако вследствие насилието бездната се е превърнала в смърт?

Бездната се е превърнала в смърт; затова поражда хилядократна смърт, когато
се пробуди.140 Не можем да убием смъртта, понеже сме й отнели целия живот.
Ако все още искаме да надмогнем смъртта, ще трябва да я оживотворим.
Тъй че носете в това пътешествие златни бокали със сладък еликсир на
живота, червено вино, и угощавайте мъртвото вещество, че да поеме отново
живот. Мъртвото вещество ще се превърне в черната змия. Не се плашете,
змията тутакси ще угаси слънцето на деня ви и над вас ще падне нощ, изпъл­
нена с чудновати блуждаещи огньове.141
Помъчете се да пробудите смъртта. Изкопайте дълбоки ями и хвърлете в
тях жертвоприношения, че да достигнат до мъртвото. Приемете злото с доб­
ро сърце, това е пътят към възхода. Преди възхода всичко е нощ и пъкъл.
Какво мислите за естеството на ада? Ад е, когато бездната нахлува във
вас с всичко онова, което вече или още не ви е по силите. Ад е, когато не мо­
жете да постигнете, което бихте могли да постигнете. Ад е, когато трябва да
мислите, чувствате и правите всичко, което знаете, че не искате. Ад е, когато
знаете, че вашият дълг е и ваша воля и вие сами сте си виновни за това. Ад е,
когато знаете, че всичко сериозно, което предприемате със себе си, е и сме­
хотворно, всичко фино е и грубо, всичко добро е и лошо, всичко висше е и
низше и всички благодеяния са и злодеяния.
Най-дълбокият ад обаче е, когато осъзнаете, че адът не е никакъв ад, а
ликуващо небе, небе не само по себе си, а колкото небе, толкова и ад.
Такава е двузначността на Бога, той бива роден от тъмна двузначност и
възлиза към светла двузначност. Еднозначността е едностранчивост и води
към смърт.142Докато двузначността е пътят на живота.143Не тръгне ли левият
крак, тръгва десният и ти вървиш; тъй иска Бог.144

140 Намек за кръвопролитията на Първата световна война.

141 Отнася се за видението в глава 5: „Слизане в ада на бъдещето“. През 1940 г. Юнг пише:
„Заплахата от дракони и змии към собствената неприкосновеност сочи опасността тъкмо
извоюваното съзнание да бъде отново погълнато от инстинктивната душа - несъзнава­
ното“ („Zur Psychologie des Kind-Archetyps“ <„3a психологията на архетипа на детето“>,
в: GW 9/1,5 282 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колективното несъзнавано, ЕА, Плевен,
1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева, стр. 155—187>).
142 В Поправената чернова вместо това пише: „към свършек“ (стр. 73).
143 В писмо до Цви Вербловски от 1952 г. Юнг коментира преднамерената двузначност на
своите съчинения: „Езикът, който употребявам, трябва да е двузначен, респ. двусмислен,
за да е правдив спрямо двоякия аспект на психичната природа. Стремя се съзнателно
и умишлено към двусмисления изказ, понеже той превъзхожда еднозначността и съ­
ответства на природата на битието“ (Briefe II <Писма>, стр. 283 и сл.).
144 В Черновата по-нататък се казва: „Гледайте образите на Бога, оставени от древните и
прадревните: същността им е двузначна, многозначна“ (стр. 87).
166 I LIBER NOVUS

Ще кажете: Господ Христос е еднозначен, той е любовта.145 Но има ли

по-двузначно нещо от любовта? Любовта е пътят на живота, но вашата лю­
бов е само тогава път на живота, когато разполага с левица и десница.
Няма по-лесно от това да си играеш на двузначност и нищо по-трудно
от това да живееш в двузначност. Който играе, е дете, богът му е стар и уми­
ращ. Който живее, е възрастен, богът му е млад и преминава оттатък. Който
играе, крие вътрешната смърт. Който живее, чувства преход и безсмъртие.
Тъй че оставете играта на играещите. Оставете да падне което иска да падне;
държите ли го, отнасяте го със себе си. Съществува истинна любов, която не
се грижи за ближния.146
Когато героят бе убит и смисълът бе разпознат в безсмислието, когато
цялото напрежение се оттече от бременните облаци, когато всичко се побоя
и замисли за собствено избавление, тогава съзнах, че Бог се е родил.147 Бог се
приведе срещу мен в сърцето ми, когато смутен бях от присмех и почит, от
скръб и смях, от да и не.
От претопяването на двете възникна Единият. Той се роди като дете
от моята собствена човешка душа, която, подобно на девица, беше го за­
ченала пряко воля. Тъй подхожда на образа, даден ни от древните.148 Но
когато майката, душата ми, бе бременна с Бога, аз не знаех. Струваше ми
се дори, като че самата ми душа е Бог, макар той само да обитаваше тяло­
то й .149
И така образът на древните се изпълни: аз преследвах душата си, за да
убия детето в нея. Защото аз съм също така най-грозният враг на моя Бог.150
Осъзнах обаче, дори враждата ми от Бога е решена. Той е присмех и нена­
вист, и гняв, понеже и това е път на живота.

145 Пьрво-то (соборно) послаше на святаго апостола 1оанна 4:16 (Царигр. пр.): „Богъ е
любовь; и който пр^блдва въ л ю 6о в ь -т а , прЪблдва въ Бога, и Богъ въ него.“
Първо съборно послание на св. ап. Йоана Богослова (Синод, пр.): „Бог е любов, и който
пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него.“
146 В Черновата по-нататък се казва: „Който обърне наопаки това слово и други слова, що
ви казвам, играе си, понеже не зачита изреченото слово. Знай, че печелиш сам себе си
от това, което прочетеш в една книга. При четенето влагаш в книгата тъкмо толкова,
колкото извличаш от нея“ (стр. 88).
147 В Поправената чернова пише: „е бил заченат“ вместо „се е родил“ (стр. 74).
148 Има се предвид Дева Мария.
149 В семинара от 1925 г. Юнг си спомня: „[...] и дълго време си мислех, че най-вероятно
анима-фигурата е божеството. Казвах си, че навярно в началото мъжете са имали женско
божество, а после, като взело да им дотяга от господството на жените, низвергнали тази
богиня“ (Analytische Psychologie <Аналитична психология>, стр. 74).
150 Очевидно препраща към раняването на Издубар в Liber Secundus, глава 8: „Ден първи“,
вж по-долу, стр. 258 и сл.
 LIBER PRIMUS I 167

Трябва да кажа, че Бог не можеше да се сбъдне, преди героят да бъде

убит. Героят, какъвто го схващаме, е станал враг Божи, защото героят е съ­
вършенство. Боговете завиждат на човешкото съвършенство, понеже съвър­
шеното няма нужда от богове. Но тъй като никой не е съвършен, се нуждаем
от богове. Боговете обичат съвършеното, понеже то е целият път на живота.
Ала боговете не са с онзи, който желае да бъде съвършен, понеже той е под-
ражател на съвършеното.151
Подражанието беше път на живота, когато на човека все още бе потре­
бен героичен пример.152 Маймунският подход е път на живота за маймуни­
те и за човека, докато той е маймуноподобен. Маймунското в човека трае
ужасно дълго, но ще дойде време, когато най-сетне частица от маймунското
в човека ще отпадне.
Ще бъде време на избавление и снизхождане на гълъба, вечния огън и
благодатта. Тогава няма вече да има герои, нито такива, които да им подра­
жават.
Защото от тоя миг нататък всяко подражателство е прокълнато. Новият
Бог осмива подражанието и послушанието. Той не се нуждае от папагалства-
ща свита ученици. Той принуждава човека чрез самия него. Бог е сам на себе
си следовник у човека. Той сам на себе си подражава.
Мислим, че вътре в нас е частно, а извън нас е общо. Извън нас е общо
спрямо извън нас, но частно спрямо нас. Вътре в нас е частно спрямо нас, но
общо спрямо извън нас. Частни сме, когато сме в нас, но сме общи спрямо
извън нас. Когато обаче сме извън нас, то сме частни и себични в общото.
Нашето себесъщие страда от недоимък, когато сме извън нас, и изпълва със

151 По-висшето значение на целостта спрямо съвършенството е важна тема в късното

творчество на Юнг (срв. Aion <Еон> [1951], в: GW 9/II, § 123 <шяь.1СЕЮигяЕон^ЕА,'
Плевен, 199S, шревод, М аргарита Димива>; и Mysterium Coniunctionis [1955/1956], в:
GW 14/II, § 283 <вж. Κ. Г. Юнг, Mysterium Coniunctionis II, ЕА, Плевен, 2004, превод
Ивета Милева, стр. 237-238>).
152 През 1916 г. Ю нг пише: „Човекът притежава една способност, която за колективни
цели е най-полезна от всички, но за индивидуацията е най-вредната, и това е под­
ражанието. Без нея колективната психология е напълно немислима“ („Die Struktur
des U nbew ußten“ <„Структурата на несъзнаваното“>, в: GW 7, § 463). В „Zur Psy­
chologie des Kind-A rchetypus“ <„3a психологията на архетипа на детето“> (1940)
Юнг заявява опасността от идентификация с героя: „Това отъждествяване често е
много упорито и обезпокоително за душевното равновесие. Ако идентифицирането
бъде успешно преодоляно, тогава образът на героя постепенно, успоредно със сни­
жение на съзнанието до човешки размери, може да се отдели и превърне в символ
на себесъщието“ (G W 9/1, § 303 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колективното
несъзнавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева,
стр. 155-187> ).
168 I LIBER NOVUS

своите потребности общото; по този начин общото бива изопачено като

частно. Когато сме вътре в нас, удовлетворяваме потребностите на себесъ­
щието и растем, така осъзнаваме потребностите на общото и можем да ги
удовлетворим.153
Ако поставим Бог извън нас, той ни откъсва от нашето себесъщие,
защото Бог е по-могъщ от нас. Нашето себесъщие изпада в беда. Но ако
Бог се настани в себесъщието, той ни избавя от външното.154Н ие встъп­
ваме в частното битие вътре в нас. Тъй Бог става общ спрямо извън нас,
но частен спрямо нас. Н икой няма моя Бог, моят Бог обаче има всекиго,
включително мен самия. Боговете на всички отделни хора винаги имат
всички други хора, включително мен самия. Така винаги съществува само
единият Бог въпреки множествеността му. Стигаш до него в самия себе
си и само защото биваш обзет от себесъщието си. То те обзема в хода на
твоя живот.
Героят трябва да падне заради нашето спасение, понеже той е пример и
изисква подражание. Мярката на подражанието обаче е осъществена.155Ние
трябва да бъдем спасени в самотата вътре в нас и в Бога извън нас. Когато на­
влезем в тази самота, тогава започва животът в Бога. Когато сме вътре в нас,
пространството извън нас е свободно, ала изпълнено с Бога.
Нашето отношение към човека минава през това празно пространство,
следователно през Бога. По-рано то минаваше през себичното, понеже бях­
ме извън нас. Затова духът ми предсказа, че вселенският студ ще се настани
върху земята.156 С това ми посочи образа как Бог ще встъпи между людете
и ще подкара всеки един с ледения камшик към топлината на собствено­
то му манастирско огнище; понеже людете блуждаеха извън себе си като
бесновати.
Себичната страст в края на краищата жадува самата себе си. Ти намираш
самия теб в страстта си, затова не казвай, че страстта била суетна. Ако жела­
еш самия теб, то значи в прегръдка със самия себе си създаваш божествения

153 С противоречието между индивидуация и колективност Юнг се занимава през 1916 г.

в „Anpassung, Individuation und Kollektivität“ <„Приспособяване, индивидуация и
колективност“> (GW 18/11, § 1084-1106).
154 Срв. изявлението на Юнг в „Anpassung, Individuation und Kollektivität“ ^ П р и сп о со ­
бяване, индивидуация и колективност“>: „Индивидът сега трябва да се укрепи, като
напълно се откъсне от божественото и нацяло стане себе си. По този начин и по същото
време той се отделя и от обществото. Външно погледнато, той попада в ада, отдалечава
се от Бога“ (GW 18/11, § 1103).
155 Интерпретация на убийството на Зигфрид се намира в глава 7: „Убийство на герой“.
156 Това се отнася за споменатия в пролога <в главата „Пътят на идещото“> сън, стр. 117.
 LIBER PRIMUS I 169

син. Твоята страст е Бог Отец, твоето себесъщие е Богородица, а Синът е

новият Бог, твоят Господ.
Когато прегръщаш своето себесъщие, струва ти се сякаш светът е изсти­
нал и празен. В тази празнота се настанява идещият Бог.
Когато си в своята самота и цялото пространство наоколо е станало сту­
дено и безкрайно, тогава си се отдалечил от хората и същевременно си по-
близо до тях от когато и да било преди. Себичната страст само привидно те
водеше към човека, в действителност те разлъчваше от него, а накрая и от теб
самия в това, което за теб и за другия бе най-отдалечено. Ала сега, когато пре­
биваваш в самота, твоят Бог те отвежда към Бога на другия и по този начин
към истинска близост, досами себесъщието в другия.
Когато си в самия теб, осъзнаваш своето неможене. Ще видиш колко
неспособен си да подражаваш на герои и сам да си герой. Така повече няма
да принуждаваш другите да стават герои. Те изстрадват неможенето също
като теб. Неможенето също се стреми към живот, но то ще срути кумири­
те ви. [ВР v (г)] / fol v (r) /
v(v)

М и стери я
Срещ а
Cap. ix.

[H I v (v)] В нощта, когато размишлявах над природата Божия, ми се яви

картина. Лежах в мрачна бездна. Пред мен бе застанал старец. Имаше вид
и осанка на древен п ророк.157В нозете му лежеше черна змия. Малко по-
нататък видях къща, поддържана от колони. Красиво момиче пристъп­
ва през вратата. Върви несигурно и аз виждам, че е сляпа. Старикът ми
помахва и аз го следвам до къщата в подножието на висока скална стена.
Подире ни пълзи змията. Вътре в къщата цари мрак. В дъното има камък,
прозрачен като вода. Когато поглеждам в отражението му, явява ми се об­
разът на Ева с дървото и змията. После съзирам Одисей и спътниците му
в открито море. Внезапно отдясно се отваря врата към градина, обляна в
слънчева светлина. Излизаме навън и старецът ми проговаря: „Знаеш ли
къде си?“

157 В Черната книга 2 Юнг е отбелязал: „белобрад и в ориенталски одежди“ (стр. 64).
170 I LIBER NOVUS

Аз: Чужденец съм тук и всичко ме удивлява и плаши като насън. Кой си ти?
И: Аз съм И лия158, а това е дъщеря ми Саломе.159
Аз: Щерката на Ирод, тая кръвожадна жена?
И: Защо съдиш тъй? Виждаш, че е сляпа. Тя е моя дъщеря, дъщерята на
пророка.
Аз: Що за чудо ви е съчетало?
И: Никакво чудо, така си е отколе. Моята мъдрост и моята дъщеря едно са.
Стъписан съм, не схващам.
И: Помисли: нейната слепота и моето зрение ни направиха спътници от
памтивека.
Аз: Прости удивлението ми, да не би да съм в подземното царство?
С: Обичаш ли ме?
Аз: Как мога да те обичам? Как ти дойде наум да ме питаш това? Виждам
само едно - ти си Саломе, кръвта на светеца лепне по дланите ти. Как да
те обичам?
С: Ще ме обикнеш.
Аз: Аз? Да те обикна? Кой ти дава право да мислиш така?
С: Аз те обичам.
Аз: Махни се от мен, плашиш ме, звяр такъв.
С: Несправедлив си. Илия е мой баща и знае тайни най-дълбоки. Стените
на дома му са съзидани от скъпоценни камъни. Кладенците му сбират
целебни води и гледците му прозират в бъднините. А какво не би дал ти

158 Илия е един от старозаветните пророци. За първи път той се появява в Първа книга
на царете 17, където предава на израелския цар Ахаав послание от Бог <препратката
към Първа книга на царете е по Лутеровия превод на Библията, която в българските
преводи съответства на Трета книга на царете, глава 17>. През 1953 г. кармелитският
отец Бруно пише на Юнг, питайки го как се установява наличието на даден архетип. В
отговора си Юнг привежда за пример Илия. За него той е „жив архетип“ който въплъ­
щава колективното несъзнавано и себесъщието. Освен това един толкова съгласуван
архетип произвежда нови форми на възприемане и представлява компенсация от страна
на несъзнаваното (срв. GW 18/II, §§ 1518-1531).
159 Саломе е дъщерята на Иродиада и доведена дъщеря на цар Ирод. Евангелията от Матея
(глава 14) и от Марко (глава 6) свидетелстват как Йоан Кръстител казва на Ирод, че е
противозаконно да се ожени за жената на брат си. По тази причина е хвърлен в затвора.
Саломе (тя остава безименна и бива назовавана просто като дъщерята на Иродиада)
танцува пред Ирод, който обещава да й даде всичко, което си пожелае. Тя поисква гла­
вата на Йоан Кръстителя. Към началото на XX век от образа на Саломе са очаровани
множество художници и писатели, сред които Гийом Аполинер, Гюстав Флобер, Сте­
фан Маларме, Гюстав Моро, Оскар Уайлд и Франц фон Щук (срв. Bram Dijkstra, Idols
ofPerversity. Fantasies of Feminine Evil in Fin de Siecle Culture, New York, 1986, S. 379-398
<Брам Дейкстра, Идоли на покварата. Фантазии на женското зло в културата на крае-
вековието, Ню Йорк, 1986, стр. 379-398>).
 LIBER PRIMUS I 171

за поне един поглед в безкрайните неща на идещото? Нима не струват те

за теб дори един грях?“
Аз: Дяволски изкусителна си. Копнея да се върна в горния свят. Тук е страш-
но. Колко душен и тежък е въздухът!
И: Какво искаш? Изборът е твой.
Аз: Но аз не се числя към мъртъвците. Аз живея на дневна светлина. За как­
во ми е да се терзая тук заради Саломе, стига ми да нося собствения си
живот?
И: Чу какво каза Саломе.
Аз: Не мога да повярвам, че ти, пророкът, я припознаваш за своя дъщеря и
спътница. Та не е ли тя зачената от скверно семе? Не бе ли тя суетна алч­
ност и престъпна сласт?
И: Ала тя обичаше светец.
Аз: И позорно проля свидната му кръв.
И: Тя обичаше пророка, който възвести на света новия Бог. Него обичаше
тя, разбираш ли? Понеже тя е моя дъщеря.
Аз: Искаш да кажеш, че понеже е твоя дъщеря, у Йоан Кръстителя тя е оби­
чала Отца?
И: По любовта им ще ги познаеш.
Аз: Но как го е обичала? Ти това любов ли наричаш?
И: Че какво друго е?
Аз: Плаша се. Кой не би се уплашил, ако го обикне Саломе?
И: Нима си страхливец? Помисли, двамата с дъщеря ми от памтивека едно
сме.
Аз: Изправяш ме пред жестоки загадки. Как е възможно тази ужасна жена и
ти, пророкът Божи, едно да сте?
И: Защо се чудиш? Та ти виждаш, ние сме заедно.
Аз: Това, що виждат очите ми, е най-неразгадаемо за мен. Ти, Илия, дето си
пророк, уста Божия, и тя, кръвожадното чудовище. Та вие сте символи на
две крещящи противоположности.
И: Ние сме истински, не сме символи.
Аз виждам как черната змия се увива около дървото и се скрива в клоните.
Всичко става сумрачно и съмнително. Илия се надига, следвам го и мъл­
чешком се връщаме през салона.160Съмнението ме разкъсва. Така нереално
е всичко и все пак у мен остава частица копнеж. Дали ще се върна? Саломе
ме обича, обичам ли я? Дочувам дивашка музика, дайре, душна лунна нощ,

160 В Черната книга 2 Юнг е отбелязал: „Кристалът свети матово. Мисля отново за образа
на Одисей, плаващ покрай острова на сирените по време на дългото си странстване.
Дали да сляза, или не?“ (стр. 74).
172 I LIBER NOVUS

застиналата кървава глава на светеца161 - хваща ме страх. Втурвам се навън.

Наоколо е тъмна нощ. Кой е убил героя? Дали затова ме обича Саломе?
Дали я обичам и нима затова съм убил героя? Тя едно е с пророка, едно е
с Йоан, едно е и с мен? Боже, нима е тя ръка Господна? Не я обичам, боя
се от нея. Тогава проговори ми духът на бездната и рече ми: „По това ще
познаеш нейната Божия мощ." Трябва ли да обикна Саломе?162

161 Т.е. главата на Йоан Кръстител.

162 На семинара от 1925 г. Юнг разказва: „Първия път достигнах, бих могъл да кажа така,
дълбочина от около триста метра, но този път дълбочината беше космическа. Беше
като пътуване до Луната или като чувството да попаднеш в открития космос. Първо-
начално се яви образ на кратер или пръстеновидна планинска верига и емоционалната
ми асоциация беше като за някой умрял, и то сякаш ставаше дума за мен самия. Имах
усещането за мъртва пустош. /М ожех да видя две лица - белобрад старец и младо чудно
красиво момиче. Допусках, че са истински, и чувах какво казват. Старецът заяви, че е
Илия, и аз бях доста стреснат, но тя бе далеч по-вълнуваща, понеже беше Саломе. Казах,
че това е странна смесица - Илия и Саломе, но Илия ме увери, че двамата със Саломе
от памтивека взаимно си принадлежат. Това ме извади от равновесие. С тях имаше
една черна змия, показваща благоразположение към мен. Придържах се към Илия като
най-свестен от всичките, тъй като личеше, че е с ума си. Що се отнасяше до Саломе,
имах извънредни съмнения. Говорихме дълго с нея, но не разбирах нищо./ Естестве­
но, мислех си, че баща ми, който беше пастор, можеше да бъде обяснение за това, че
срещах фигури като тези. Но какво означаваше този старец? Нещо не се връзваше със
Саломе. Едва много по-късно намерих връзката с Илия за съвсем естествена. Когато и
да предприемете такива пътешествия, все срещате младо момиче и старец [...]“ (Ana­
lytische Psychologie <Аналитична психология>, стр. 93 и сл.). Той привежда примери за
този модел от произведения на Мелвил, Майринк, Райдър Хагард, както и гностичната
легенда за Симон Влъхва (вж. по-долу, стр. 489), Кундри и Клингзор от Вагнеровия
„Парсифал“ (вж. по-долу, стр. 331 и сл.) и „Сънят на Полифил“ от Франческо Колона.
За змията казва в Erinnerungen <Спомени>: „В митовете змията е антагонист на героя.
[...] В моята фантазия змията също оповестява наличието на мит за героя“ (стр. 185 <вж.
Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка
Петкова, стр. 175>). За Саломе се казва: „Саломе е анима-фигура. Тя е сляпа, тъй като
не вижда смисъла на нещата. Илия е фигура на стария мъдър пророк и представлява
познавателният, а Саломе - еротичният елемент. Би могло да се каже, че двата образа
са въплъщения на Логоса и Ероса. Но подобна дефиниция би била вече твърде инте­
лектуална. /По-смислено е на първо време да оставим образите такива, каквито ми се
явиха тогава, а именно като пояснения на дълбоко несъзнавани процеси.“ (стр. 185 и
сл. <вж. стр. 175 и сл. в цит. бълг. изд.>) През 1955-1556 г. Юнг пише: „Изхождайки
от чисто психологически съображения, на друго място се опитах да характеризирам
мъжкото съзнание с понятието Аогос, а женското - с понятието Ерос. В случая под Ао-
гос' разбирах разграничаването, съждението и познанието, а под ‘Ерос’ - поставянето
на нещата във връзка помежду им“ (Mysterium Coniunctionis, в: GW 14/1 § 218 <вж. Κ.
Г. Юнг, Mysterium Coniunctionis I, ЕА, Плевен, 2003, превод д-р Стефан Шаранков, стр.
258>). Относно тълкуването на Илия и Саломе от Юнг в смисъла на Аогос и Ерос срв.
Приложение Б, „Разяснения“.
 LIBER PRIMUS I 173

[2] 163Пиесата, която гледах, е моя пиеса, не ваша. Тя е моя тайна, не ваша. Вие
не можете да ми подражавате. Тайната ми си остава девствена и мистерии­
те ми са непокътнати, теми принадлежат и вие няма как да ги притежавате.
Вие си имате своето.164
Който пристъпва в своето, трябва опипом да налучка онова, което след­
ва, трябва камък по камък да предугади пътя си. Той трябва да прегърне зна­
чимото и незначителното с еднаква обич. Нищожна може да е планината,
а пясъчното зрънце може да крие в себе си царства, или пък не. Присъдата
е твоя, вкусът също, преди всичко обаче гордостта, но само ако се крепи на
заслуги. Мини през портата съвсем беден, клет, смирен, невеж. Обърни своя
гняв към теб самия, защото ти си единствената пречка пред взора си и пред
живота си. Мистерийната пиеса е нежна като полъх и лек дим, а ти си гру­
бо вещество с угнетителна тежест. Пусни обаче твоята надежда, която е
най-върховната ти добродетел и най-висшето ти умение, да те изпревари и
[Изображение v (v )]165 да ти служи за водач в света на мрака, защото има
естество досущ като образите, витаещи в оня свят.166
Сцената на мистерийната пиеса представлява бездна, подобна на вулка­
ничен кратер. Моите недра са вулкан, бълващ огненотечната лава на никога
неоформеното, на неразлъчваното. Така моите недра раждат чедата на хаоса,
прадревната майка. Който влиза в кратера, сам става хаотично вещество,
претопява се. Оформеното в него се разтваря и се съчетава наново с чедата

163 В Поправената чернова пише така: „Поучително размишление“ (стр. 86). В Черновата
и в Поправената чернова пише: „Това, приятелю мой, е мистерийна пиеса, в която ме
пренесе духът на бездната. Познах раждането на новия Бог [зачатието], затова духът на
бездната ме накара да участвам в подземните церемонии, които трябваше да ми обяснят
намеренията и делата Божии. Чрез тези пиеси трябваше да бъда въведен в тайнствата
на спасението“ (Поправена чернова, стр. 86).
164 В Черновата по-нататък пише: „В обновения свят не можете да притежавате нищо
външно, освен ако не си го набавите сами. Можеш да влезеш само в своите собствени
мистерии. Духът на бездната има да те научи на нещо различно от мен. Аз имам да ви
оповестя новия Бог, както и церемониите и мистериите в негова служба. Но това е
пътят. Това е портата на мрака“ (стр. 100).
165 Представлява сцената на фантазията.
166 Черновата продължава: „Мистерийната пиеса се състоеше в моите най-дълбоки недра,
където е онзи друг свят. Трябва да запомниш, че това също е свят и неговата действи­
телност е огромна и плашеща. Ти плачеш и се смееш, и трепериш, и понякога те избива
пот от смъртния страх. Мистерийната пиеса представя мен самия, а пък чрез мен бива
представен оня свят, към който принадлежа. Така, приятели мои, чрез това, което ви
казвам тук, вие научавате много за света и чрез него за вас. Само че не узнавате нищо
за вашите мистерии, дори пътят ви става още по-тъмен от преди, понеже примерът ми
препятства вашия път. Можете да ме следвате, ала не по моя, а по вашия път“ (стр. 102).
174 I LIBER NOVUS

на хаоса, със силите на мрака, повелителните и изкусителните, принуждава­

щите и прелъстяващите, божествените и дяволските.
Тези сили нахлуват от вси страни в моите предели и ме свързват с всички
форми и с всички далечни неща и същества, само така в недрата си познавам
тяхното битие и техния строеж.
Понеже съм попаднал в източника на хаоса, всред праначалото, сам би­
вам претопен в единение с праначалото и то е онова, което същевременно
е било и има да стане. Първо навлизам в праначалото вътре в мен. Но тъй
като съм част от веществото и ваенето на света, аз навлизам и във всеобщо­
то праначало на света. Аз несъмнено съм взел участие в живота като нещо
оформено и определено, ала само посредством моето оформено и определе­
но съзнание, и това мое участие е само в оформеното и определеното на све­
товното цяло, не и в неоформеното и неопределеното на света, които също
са ми дадени. Те обаче са дадени само на моите недра, не на повърхността ми,
която е оформено и определено съзнание.
Силите на моите недра са предопределянето и желанието.167
Предопределянето, или промисълът168, е Прометей169, който без определени
мисли придава на хаоса форма170и определеност и който прокопава каналите
и поставя обект пред желанието. Промисълът предхожда мисълта. А жела­
нието е силата, сама по себе си безформена и неопределена, която жадува и
руши формите. То обича формата, която обхваща в себе си, и руши форма­
та, която не възприема. Промисълът е зрящ, желанието е сляпо. Ж еланието
не предвижда, то жадува каквото досяга. Промисълът е сам по себе си без­
силен и поради това неподвижен. Желанието обаче е сила и поради това е
подтикващо. На промисъла е потребно желание, за да добие очертание. На
желанието е потребен промисъл, за да постигне нужната171 форма. Ако няма
кой да оформи желанието, то би се разляло в многообразието, от безконечно
делене би се разпиляло и обезсилило, погубено в безкрайността. Ако някоя

167 Касае се за субективно тълкуване на образите на Илия и Саломе.

168 В Поправената чернова „предопределяне или промисъл“ са заменени с „идея“. Това се
отнася за целия останал откъс (стр. 89).
169 В гръцката митология Прометей създава хората от глина. Той можел да предсказва
бъдещето и името му означава „Предвиждане“. През 1921 г. Юнг подлага на тълкуване
както епическата поема на Карл Шпителер „Прометей и Епиметей“, така и Гьотевия
„Прометей. Драматичен фрагмент“ (1773) (срв. Psychologische Typen <Психологически
типове>, GW б. глава V: „Проблемът за типовете в поезията“ §§ 275-460 <вж. Κ. Г. Юнг,
Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова,
стр. 205 и сл.>).
170 В Поправената чернова се казва: „Ограничение“ (стр. 89).
171 В Черновата по-нататък се казва: „Така промислящият ми се яви като пророка Илия,
а желанието като Саломе“ (стр. 103).
 LIBER PRIMUS I 175

форма не обхване и не уплътни в себе си желанието, то не може да се извиси,

понеже тече подобно на вода все от горе надолу. Всяко желание, предоста­
вено само на себе си, изтича в морската глъб и гасне в безвъзвратна смърт,
както лъчението в безкрайния простор. Ж еланието не е по-древно от проми­
съла, нито промисълът е πο-древен от желанието. Те са еднакво древни и по
съкровената си природа са едно цяло. Само в човека разделението на двете
начала става явно за нас.
Освен Илия и Саломе откривам змията като трето начало.172Тя е нача­
ло, чуждо на другите две, макар да е свързано с тях. Змията ме учи безуслов­
но да разграничавам същността на двете начала в мен. Щом се вгледам през
промисъла в желанието, първо виждам отблъскващата отровна змия. Щом се
вчувствам през желанието в промисъла, първо чувствам студената жестока
змия.173Змията е земната същина на човека, която той не съзнава. Тя се мени
според страните и народите, защото е онова скришно, което майката земя-
кърмилница влива в него.174
Земното (numen loci) разделя промисъла и желанието в човека, не и по
същността им. Змията носи в себе си тежестта на земята, но наред с това и
нейната преходност и плодовитост, пораждаща всичко ставащо. Вечно змия­
та е тази, която кара човека да клони ту към едното, ту към другото начало,
тъй че всяко от тях да се превръща в заблуда. Не може да се живее само с
промисъл или само с желание. Нужни са и двете. Ала не можеш едновремен­
но да пребиваваш в промисъл и в желание, трябва последователно да бъдеш
било в промисъл, било в желание, служейки на съответния закон, докато из­
неверяваш, тъй да се каже, на другия. Хората предпочитат обаче едното или
другото. Някои обичат мисленето и върху му основават своя начин на живот.
Те упражняват мисленето и предпазливостта си, така губят желанието. Ето

172 В Черновата по-нататък се казва: „Звярът на смъртния страх, който лежеше помежду
Адам и Ева“ (стр. 105).
173 В Поправената чернова пише: „Змията не е само разделящо, но и обединяващо начало“
(стр. 91).
174 Както се пояснява в семинара от 1925 г., Юнг отбелязва, че змията и героят често се
появяват заедно в митологията, като змията сочи, „че отново ще става дума за героичен
мит“ (стр. 122). Той показва диаграма във форма на кръст. Горе пише „рационално /
мислене / Илия“, долу: „Саломе / чувство / рационално“, вляво: „ирационално / интуи­
ция / горно“ и вдясно: „ирационално / усещане / долу / змия“ (стр. 121). Змията е тъл­
кувана като обърнато навътре либидо: „Змията очевидно отклонява психологическото
движение от правилния път към царството на сенките, на мъртвите и лъжливи образи,
ала също и към земята, към въплъщението. [...] С оглед на факта, че змията води към
сенките, тя има функцията на анима; тя ни въвежда в бездната, обединява горе и долу
[...] В съответствие с това змията е и символ на мъдростта [...]“ (Analytische Psychologie
<Аналитична психология>, стр. 127).
 176 I LIBER NOVUS

защо са стари и лицето им е изпито. Останалите обичат желанието, упражня­

ват своите чувства и преживявания. Така губят мисленето. Ето защо са млади
и слепи. Мислещите градят света върху премислено, чувстващите върху по­
чувствано. Ще откриеш истина и заблуда и в двете.
Пътят на живота лъкатуши като змията от дясно наляво и от ляво надяс­
но, от мисъл към желание и от желание към мисъл. Така змията, която е не­
приятел и символ на врага, е и мост на мъдростта, свързващ дясното и лявото
чрез копнежа, както по неволя е нареден нашият живот.
175Мястото, където Илия и Саломе живеят заедно, се състои от тъмна и
светла стая. Тъмната стая е стаята на промисъла. Понеже е тъмна, живеещият
в нея се нуждае от зрение.176 Тази стая е с ограничена площ, затова промисъ­
лът не води в ширнали се простори, а в дълбините на миналото и бъдещето.
Кристалът е оформената мисъл, в която идещото се отразява в миналото,
fol.v (v) / Ева / и змията ми показват, че моят предстоящ път води към желание-
vi (г) то и от него нататък ме чака дълго странстване като това на Одисей. Той се
отправя заблуден в лъжлива посока, след като хитроумно е превзел Троя.177
Светлата градина е стаята на желанието. Който я обитава, не му трябва зре­
ние178; той чувства безкрая.179Пред мислещия, който потъва в своя проми­
съл, се открива по-нататъшен път към градината на Саломе. Затова мислещи­
ят се бои от своя промисъл, макар да гради живота си върху него. Видимата
повърхност е по-сигурна от недрата. Мисленето предпазва от блуждаене,
затова пък води до окаменяване.
Нека мислещият се бои от Саломе, защото тя иска главата му, особено
ако той е светец. Нека мислещият не бъде светец, иначе ще изгуби главата
си. Не помага да се укриеш в мисленето. Там те сполетява вцепенението.
Трябва да се завърнеш към майчиното лоно на промисъла, за да се обновиш.
Промисълът обаче води към Саломе.
180Понеже бях мислещ и гледах към вражеското начало на желанието от­
към промисъла, то желанието ми се яви като Саломе. Ако бях чувстващ и се

175 Черновата продължава: „Като следвам Илия и Саломе, следвам двете начала в мен и
чрез мен в света, част от който съм“ (стр. 106).
176 В Поправената чернова пише: „т.е. от мислене. А без мислене не се проумява никоя
идея“ (стр. 92).
177 В Черновата продължава: „Какво би бил Одисей без странстването си?“ (стр. 107).
Поправената чернова добавя: „Нямаше да има никакъв Одисей“ (стр. 92).
178 В Поправената чернова пише: „а по-скоро желание, за да се наслаждава на градината."
179 В Поправената чернова пише: „Забележително е, че градината на Саломе е толкова близо
до тайнствената и достолепна стая на идеите. Нима затова мислещият изпитва благого­
вение, или може би даже страх, пред идеята, понеже тя се разполага в съседство с рая?“
180 В Черновата продължава: „Бях мислещ. Какво ли можеше да ме удиви повече от съкро­
вената общност на враждуващите начала - промисъла и желанието?“
 LIBER PRIMUS I 177

промъкнех опипом към промисъла, той щеше да ми се яви като змиевиден де­
мон, ако въобще го видех. Ала нали щях да съм сляп. Затова щях да почувст­
вам само нещо хлъзгаво, мъртво, опасно, староверско, блудкаво, сладникаво
и щях да се отвърна от него със същия потрес, който ме отблъсна от Саломе.
Страстите на мислещия са лоши, затова той не изпитва желание. Мислите
на чувстващия181 са лоши, затова той не мисли. Който предпочита да мисли
вместо да чувства182, оставя чувствата183 си да изгният в мрака. Те не узряват,
а сред плесента покарват болнави филизи, които не виждат бял свят. Който
предпочита да чувства, вместо да мисли, оставя мисълта си в мрака, в чиито
прашни ъгли тя плете мрежите си - скучни валма, в които се улавят комари и
молци. Мислещият чувства неприязън към чувствата, понеже чувството му е
предимно неприязнено. Чувстващият мисли за неприязнеността на мислите,
понеже мисленето му е предимно неприязнено. Следователно змията лежи
помежду мислещия и чувстващия. Те са един за друг отрова и изцеление.
В градината трябваше да ми се разкрие, че обичам Саломе. Това осъзна­
ване ме потискаше, защото не бях помислил за това. Ако мислещият не мисли
за нещо, за него то не съществува, а ако чувстващият не чувства нещо, то не
съществува за него. Започваш да подозираш за цялото, щом обхванеш проти-
воположното си начало, защото цялото почива върху две начала, растящи от
един корен.184
Илия каза: „По любовта им ще ги познаеш.“ Не само ти придаваш свя-
тост на обекта, но и обектът ти придава святост. Саломе обичала пророка и
това й придавало святост. Пророкът обичал Бог и това му придавало святост.
Саломе обаче не обичала Бог и това й отнемало светостта. Пророкът обаче
не обичал Саломе и това му отнемало светостта. Тъй че те били един за друг
отрова и смърт. Мислещият да приеме своето желание, чувстващият - свое­
то собствено мислене. Това извежда на пътя.185

181 В Поправената чернова вместо „чувстващия“ пише „желаещия“ (стр. 94).

182 В Поправената чернова вместо „чувства“ пише „желае“ (стр. 94).
183 В Поправената чернова вместо „чувствата“ пише „желанията“ (стр. 94).
184 В Черновата продължава така: „Както е казал един от вашите поети: ‘Поражда шахтата
две железа’“ (стр. 110). <Става дума за парафраза на първообразния стих от химна „Пат-
мос“ на Фридрих Хьолдерлин: „Zwar Eisen traget der Schacht“ при която Юнг заменя
думата Zwar (наистина) с Zwei (две).>
185 През 1913 г. Юнг изнася доклада „По въпроса за психологическите типове“ (в: GW 6,
§§ 858-882 <включен в тома Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995,
превод Красимира Михайлова, стр. 559 и сл.>), в който обяснява, че либидото или
психичната енергия на даден индивид се характеризира по своята насоченост към
обекта (екстраверсия), или към субекта (интроверсия). В началото на лятото през
1915 г. той започва продължителна размяна на писма с Ханс Шмид. Там описва интро-
верта като човек, овладян от мисленето, докато екстравертът е подчинен на чувството.
178 I LIBER NOVUS

П оука
Cap. X.

[HI vi (r)] П рез следващата нощ 186 бях отведен до втора картина: стоя в ска­
листа пропаст, която ми изглежда като кратер. Виждам пред себе си носената
от колони къща. Виждам Саломе да се движи наляво по протежение на стена­
та, опипвайки пътя си слепешком. Змията я следва. На вратата е застанал ста­
рецът и ми маха. Приближавам се колебливо. Той вика на Саломе да се върне.
Тя има страдалчески вид. Не откривам в нея нищо от злодеянието й. Ръцете
й са бели, а лицето излъчва мекота. Пред двамата е легнала змията. Заставам
отпред, непохватен като оглупял хлапак, обзет от несигурност и двоумене.
Старецът ме оглежда изпитателно и пита: „Какво търсиш тук?"
Аз: Прощавай, не нахалство или надменност ме доведоха. Като че без да ис­
кам съм се озовал тук, без да зная какво търся. Доведе ме един копнеж,
който вчера остана в дома ти. Виж, пророче, уморен съм, главата ми тег­
не като олово. Изгубих се в невежеството си. Достатъчно си поиграх със
самия себе си. Лицемерни бяха игрите, които устройвах, и от всички
щях да се погнуся, ако не съобразявах да играя в човешкия свят онова,
което другите очакват от мен. Имам чувството, че тук съм по-истински.
И все пак не ми е драго да съм тук.
Илия и Саломе влизат безмълвни вътре в къщата. Следвам ги неохотно.
Мъчи ме чувство за вина. Дали не е гузна съвест? Иска ми се да се върна, но

По-нататък заявява, че екстравертът е подложен главно на механизма болка-наслада -

той се стреми към любовта на обекта и несъзнавано към тиранична власт. Интровертът
несъзнавано търси низша наслада и разпознава в обекта символ на своята наслада. На
7 август пише на Шмид: „Противоречията трябва да се примирят в самия индивид“
(Hans Konrad Iselin [Hg.], Zur Entstehung von C. G. Jungs „Psychologischen Typen". Der
Briefwechsel zwischen C. G. Jung und Hans Schmid-Guisan im Lichte ihrer Freundschaft, Aarau,
1982, S. 66 <Ханс Конрад Изелин (съст.), За възникването на „Психологически типове"
от Κ. Г. Юнг. Кореспонденцията между Κ. Г. Юнг и Ханс Шмид-Гизан в светлината на
приятелството им, Аарау, 1982, стр. 66.>). Юнг установява тази връзка между мислене
и интроверсия, от една страна, и чувство и екстраверсия, от друга, и когато разяснява
темата в Die Psychologie der unbewußten Prozesse <Психология на несъзнаваните процеси>
(1917, по-късно преработена и разширена в Über die Psychologie des Unbewußten <3a
психологията на несъзнаваното>, in: GW 7, §§ 1-201). В Психологически типове (1921,
GW 6 <вж. K. Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод
Красимира Михайлова>) този модел е още по-разширен, като двете нагласи екстравер­
сия и интроверсия са допълнително подразделени според преобладаването на една от
четирите психологически функции - мислене, чувстване, усещане и интуиция.
186 22 декември 1913 г. На 19 декември 1913 г. Юнг е изнесъл доклад, озаглавен „Über die
Psychologie des Unbewußten" <„3a психологията на несъзнаваното“>, пред Психологи­
ческото сдружение - Цюрих.
 LIBER PRIMUS I 179

не мога. Заставам пред играта на огъня в светещия кристал. В отблясъка съ­

зирам Богородица с младенеца. Пред тях стои Петър в почитание - после
Петър сам с ключовете - папата с тройна корона - седящ Буда, втренчен в
огнения кръг - многоръка кървава богиня187 - това е Саломе, която кърши
ръце в отчаяние188 - отнася се за мен, тя е самата моя душа, а сега виждам
Илия в каменната картина.
Илия и Саломе стоят пред мен усмихнати.

Аз: Това взиране е мъчително, а и смисълът на тези образи ми е смътен, Илия,

моля да ме осветлиш.
Илия се обръща мълчешком и тръгва наляво пръв. Саломе свърва вдясно
през една колонада. Илия ме въвежда в още по-тъмна стая. От тавана виси
лампа с червеникав пламък. Сядам изтощен. Илия стои пред мен, опрян на
мраморен лъв посред стаята.
И: Страх ли те е? Твоето невежество подклажда вина в гузната ти съвест.
Невежеството е вина, но ти предполагаш, че подтикът към запретено
знание ще да е причината да се чувстваш виновен. Защо, мислиш, си тук?
Аз: Не зная. Затънах в това място, когато невежествено се устремих към непо­
знатото. И ето ме тук, удивен и объркан, като невеж глупак. Преживявам
чудатости в дома ти - неща, които ме плашат и чието значение е непро­
гледно за мен.
И: Ако не те беше довел собственият ти закон, щеше ли да бъдеш тук?
Аз: Обзема ме чувство на смъртоносна слабост, отче мой.
И: Стремиш се да се изплъзнеш. Не можеш избегна своя закон.
Аз: Как мога да избегна нещо, което ми е непознато, което дори с усет и
предчувствие не мога да доловя?
И: Лъжеш. Нима не се сети сам какво значи да те обича Саломе?
Аз: Прав си. Споходи ме колеблива и несигурна мисъл. Ала бях я забравил.
И: Не си я забравил. Тя те опари дълбоко отвътре. Страх ли те е? Или дотол­
кова не си в състояние да разграничиш тази мисъл от себе си, та пожела
да си я припишеш.

187 В Черновата е допълнено: „Кали“ (стр. 113).

188 В Черната книга 2 по-нататък пише: „Сетне онази бяла момичешка фигура с черни
коси - собствената ми душа - и сетне онази бяла мъжка фигура, която и тогава ми се
яви - досущ като седящия Мойсей на Микеланджело - това е Илия“ (стр. 84). Мойсей
на Микеланджело се намира в римската църква „Сан Пиетро ин винколи“. През 1914
г. Фройд публикува своя студия, посветена на статуята: „Der Moses des Michelangelo,“
in: Gesammelte Werke, London 1940-1952, Bd. 10, S. 137-170 <включена в сборника
Зигмунд Фройд - естетика, изкуство, литература, Св. Кл. Охридски, София, 1991,
прев. Харитина Костова-Добрева>.
180 I LIBER NOVUS

Аз: Мисълта ми убягна твърде далеч, а пък аз се плаша от далеч отлитащи

идеи. Те са опасни, понеже аз съм човек, а ти знаеш колко са навикнали
хората да считат мислите за свое притежание, тъй че накрая да бъркат
себе си с тях.
И: Ще сбъркаш ли себе си с дърво или звяр само защото ги гледаш как съ­
ществуват заедно с теб в един и същи свят? Трябва ли да бъдеш твоите
мисли, понеже живееш в техния свят? Ала твоите мисли са също тъй из­
вън твоето себесъщие, както дървета и зверове са извън твоето тяло.189
Аз: Разбирам. Моят мисловен свят бе за мен повече слово отколкото свят.
Отъждествявах мисловния си свят със самия мен.
И: Казваш ли на твоя човешки свят и на всяко същество извън теб: „Ти си
аз ?
Аз: Влязох в дома ти, отче мой, плах като ученик. Ала ти ме научи на изце-
рителна мъдрост190 - да гледам и на мислите си като на съществуващи
извън мен. Това ми помага да се завърна към оня стряскащ извод, който
езикът ми се бои да изрече. Мислех си всъщност, че Саломе обича мен,
защото съм подобен на Йоан или на теб. Тази мисъл ми изглеждаше не­
вероятна. Затова я отхвърлях и мислех, че тя ме обича, защото съм тъкмо
противоположен на теб, та тя обича своето зло в моето. Тази мисъл беше
унищожителна.
Илия мълчи. Става ми тягостно. Тогава влиза Саломе, приближава се до
мен и обгръща с ръка раменете ми. Сякаш ме взема за своя баща, на чийто
стол седя. Не смея ни да мръдна, нито да говоря.
С: Знам, че ти не си моят отец. Ти си синът му, а пък аз съм сестра ти.
Аз: Ти - Саломе - моя сестра? Това ли поражда плашещия ти чар, оня нена-
зовим ужас от теб, от докосването ти? И коя е майка ни?
С: Мария.
Аз: Пъклен сън ли е това? М ария - наша майка? Що за полуда дебне в твоите
думи? Майката на Спасителя - наша майка? Още щом прекрачих прага
ви днес, предусещах нещо лошо. Уви! То се случи. Наред ли ти е умът,
Саломе? Илия, блюстителю на божественото право, продумай - да не би
това да е бесовското обаяние на покварената? Как може да изрече такова

189 Юнг споменава за този разговор в семинара от 1925 г., обяснявайки: „Едва тогава
осъзнах психологическата обективност. Едва тогава можах да изрека пред пациент:
„Тихо, тъкмо става нещо" Съществуват такива неща като мишки в къщата. Не можем
да опровергаем наличието на споходила ни мисъл. За да можем да разберем несъзна­
ваното, трябва да разглеждаме мислите си като събития, като феномени“ (Analytische
Psychologie, S. 128 <Аналитична психология, стр. 128>).
190 В Поправената чернова вместо „мъдрост“ пише „истина“ (стр. 100).
 LIBER PRIMUS I 181

нещо? Или и двамата не сте с ума си? Вие сте символи и М ария е символ.
Само че сега съм прекалено объркан, за да ви прозра.
И: Може да ни наричаш символи със същото право, с което би назовал сим­
воли своите ближни, ако така ти харесва. Но ние сме толкова истински,
колкото твоите ближни. Нищо не обезсилваш и нищо не решаваш с това,
че ни назоваваш символи.
Аз: Хвърляш ме в чудовищен смут. Нима искате да бъдете действителни?
И: Със сигурност принадлежим към това, което ти наричаш действително.
Ето ни тук, принуден си да ни приемеш. Изборът е твой.
Млъквам. Саломе се е отдалечила от мен. Оглеждам се нерешително. Зад
мен гори висок жълточервен пламък над кръгъл олтар. Змията е обвила пла­
мъка като пръстен. В очите й святкат жълтеникави отблясъци. Тръгвам към
изхода, олюлявайки се. Щом прекрачвам в салона, виждам огромен лъв да
върви пред мен. Вън се е ширнала студена звездна нощ.

[2] 191Никак не е дреболия да признаеш своя копнеж. За такова нещо на мно­

зина е потребно особено усилие на честността. Твърде много пък не искат и

191 В Поправената чернова пише: „Размишление“ (стр. 103). В Черновата и в Поправената

чернова се намира един по-дълъг пасаж, който може да се парафразира по следния начин:
Юнг се пита дали този свят, някакъв подземен свят, или пък друга някаква действител­
ност го е тласнала тук. Той вижда, че Саломе, неговото желание, се обръща наляво, в
посоката на бедите и злото. Движението й е последвано от змията, която символизира
съпротивата и враждебността спрямо движението. Желанието излиза през вратата.
Промисълът [заместен навсякъде в Поправената чернова с „идея“] стои на вратата, той
знае входа към тайната. Копнежното се разтваря в множествеността, ако промисълът не
му постави цел и посока. Срещнеш ли човек, изтъкан само от копнежност, в дълбочина
ще откриеш съпротивата срещу тези копнежност. Копнежност без промисъл спечелва
много неща, но нищо не задържа, затова копнежността е източник на непрестанно
разочарование. Ето защо Илия вика на Саломе да се върне. Ако ли обаче желание и
промисъл са обединени, пред тях ляга змията. За да се спечели нещо, първо трябва да се
превъзмогнат трудностите и съпротивата, иначе радостта е горчива и отровена. Затова
Юнг се колебае да пристъпи по-близо. Първо трябва да се преодолеят трудностите
и съпротивата, иначе няма как да се сдобиеш с копняното. Когато копнежът овладее
трудността, проглежда и тръгва подир промисъла. Тогава ръцете на Саломе са чисти,
без сдеда от злодеяние. Щом трудностите и съпротивата бъдат преодолени, копнежът
се изчиства. Но ако желанието и промисълът се състезават, вървиш след копнежа как­
то гламавият търчи подир сляпото си желание. Следваш ли мисленето си, изоставяш
желанието. Древните са казали образно, че глупакът прав път намира. Промисълът е с
предимство, затова Илия пита за желанието. Човек винаги трябва да се пита какво си
пожелава, понеже твърде много хора нямат представа какво искат. На Юнг също му се
налага да допусне, че не е знаел какво иска. Човек трябва да си признава копнежа, към
каквото и да се стреми. Така удовлетворява желанието си и същевременно подхранва
своя промисъл (срв. Поправената чернова, стр. 103 и сл.).
182 I LIBER NOVUS

да знаят копнежа си, понеже им изглежда невъзможен или прекалено обез­

сърчителен. И все пак копнежът е пътят на живота. Ако не си признаеш своя
копнеж, то ти не следваш себе си, а вървиш по чужди пътища, предначертани
от други. Така живееш не своя, а някакъв чужд живот. Но кой да живее твоя
живот, ако не го живееш ти? Не само е глупаво да разменяш собствения си
живот за чужд, но то е и лицемерна игра, защото никога не можеш истински
да живееш друг живот, ти само се преструваш, мамиш другите и себе си, тъй
като ти можеш да живееш само собствения си живот.
Ако се отречеш от своето себесъщие, изживяваш го у другия; така ста­
ваш себичен към другия и го мамиш. Всички започват да вярват, че подобен
живот е възможен. Но той е само едно маймунско подражателство. С това,
че се поддаваш на маймунските си щения, заразяваш другите, защото май­
муната подбужда маймунското. Така превръщаш себе си и другите в майму­
ни. Чрез взаимно подражателство живеете според усреднените очаквания,
за които във всяко време подражателските щения на всички са съставили
един образ, един герой. Затова героят бива убит, той е направил всички ни на
маймуни. Знаеш ли защо не можеш да се отървеш от маймунското? От страх
пред самотата и поражението.
Да живееш сам себе си, ще рече да бъдеш сам на себе си задача. Никога
не казвай, че е удоволствие да живееш себе си. Не ще да е радост, а дълго
страдание, защото трябва да се превърнеш в свой собствен създател. Ако ис­
каш да се сътвориш, тогава не започваш с най-доброто и най-висшето, а с
най-лошото и най-дълбокото. Затова кажи си, че ти е непосилно да живееш
сам себе си. Сливането на жизнените потоци не е радост, а болка, защото е
сила срещу сила, вина е и преломява осветеното.
Образът на Богородица с младенеца, който виждам, ми разтълкува тай­
ната на преображението.192 Когато промисъл и желание се съчетаят в мен,
от това възниква нещо трето - божественият син, който е свръхсмисълът,
символът, преходът към ново създание. Аз самият не ставам свръхсмисъл193
или символ, символът става вътре в мен, ала тъй, че той си има своя вещест-
веност и аз моя. Така заставам подобно на Петър в почит пред чудото на
Преображението и Богоявлението вътре в мен.
Въпреки че самият аз не съм Божият син, все пак го представлявам както
някой, който е бил майка Божия и комуто поради това в името Божие е даде­
на свободата да връзва и развързва. Връзването и развързването се извършва

192 В Поправената чернова се казва: „в неговото най-крайно проявление, в нищетата на

земната действителност“ (стр. 107).
193 В Поправената чернова вместо това се казва: „Божи син“ (стр. 107).
 LIBER PRIMUS I 183

в мен.194 Но доколкото това се случва в мен и доколкото аз съм част от света,

то значи се случва и чрез мен в света и никой не може да го възпре. Случва
се не по моята воля, а по неизбежност. Не аз, а битието Божие в мен господ­
ства над вас. С единия ключ затварям миналото, с другия разкривам бъдеще­
то. Случва се, докато се преобразявам. Чудото на преображението повелява
това. Аз съм негов слуга, също както папата.
Виждаш колко налудничаво би било да повярваш на такова нещо прос­
то така.195Не важи за мен, а за символа. Символът се превръща в мой гос­
подар и непогрешим повелител, той ще укрепи господството си и ще се
измени в неподвижен и загадъчен образ, чийто смисъл се обръща изцяло
навътре и чието желание просиява навън като пламтящ огън,196Буда в пла­
мъка.197 Колкото повече се вдълбочавам в моя символ, той ме променя от
моето едно в моето друго и в онази жестока богиня на моите недра, моето
женско желание, моето собствено друго, измъчваният мъчител, подложе­
ният на мъчение. Изтълкувах образите, доколкото мога, със сиромашки
слова.
198Следвай в часа на своето размирие промисъла си, а не сляпото си же­
лание, защото промисълът те води към трудното, що има да дойде първо. Що

194 Срв. Матоея 18:18 (Царигр. пр.): „И стина ви казувамъ, каквото вържете на земък-т*,
вързано ще боде на небе-το; и каквото развържете на земьь-тл, развързано ще боде
на небе-то.“
Мат. 18:18 (Синод, пр.): „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде
свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето."
195 В Черновата и Поправената чернова по-нататък се казва: „Римският папа е станал за
нас образ и символ за това как се очовечава Бог и как той [Бог] става видим господар
на човека. Тъй и идещият Бог ще стане господар на света. Това ще се случи първо
[тук] в мен. Свръхсмисълът ще стане мой господар и непогрешим повелител, ала не
само в мен, а навярно и у мнозина други, които не познавам“ (Поправена чернова, стр.
108 и сл.).
196 В Поправената чернова пише: „така заприличвам на седящия в огъня Буда“ (стр. 109).
197 В Поправената чернова по-нататък се казва: „Където е идеята, там е винаги и желанието.
Ако идеята е вътре, желанието е вън. Ето защо тогава ме обгръща зложелателен блясък.
Порочно и кръвожадно божество ми придава лъжливия блясък. Става така, защото
трябва докрай да изстрадам Божието превращение и отначало не мога да го отделя от
себе си. Но докато все още нищо не е отделено от мен, съм толкова завладян от идеята аз
да съм тази идея, че съм също така жената, свързана с идеята изначално. / Като приемам
идеята и я представям във вид на Буда, желанието ми заприличва на индийската Кали,
понеже тя е другата страна на Буда. А Кали е Саломе и Саломе е душата ми“ (стр. 109).
198 В Черновата се открива един по-дълъг откъс, който тук е възпроизведен накратко: „Вце­
пенението е подобно на смърт [...], защото ми е необходимо цялостно преображение.
[...] Но тъй като сетивата ми, също като тези на Буда, са обърнати всецяло навътре,
преображението се случва. [...] Като [...] мислещ [...] съм преминал от мислене към
желание. / Като мислещ изключвам чувстването, [...] изключвам го от участие в живота.
 184 I LIBER NOVUS

безусловно идва. Когато търсиш светлина, първо попадаш в още по-дълбок

мрак. В този мрак намираш светлина със слаб, червеникав пламък, който едва
мъждука, но стига, за да видиш къде стъпваш. Изтощително е да се домогваш
до цел, която изглежда, че не съществува. Но тъкмо така е добре - спънат съм
и поради това готов да приема. М оят промисъл се опира на лъва - на силата
ми.199
Придържах се към осветения образ и не исках да позволя хаосът да
срути дигите си. Вярвах в световния ред и мразех всичко неподредено и
безформено. Затова трябваше преди всичко да проумея, че собственият
ми закон ме е довел до това място. Щ ом Богът бе възникнал в мен, мислех
си, значи той ще да е част от мен самия. Мислех, че моят Аз го обхваща и
затова го считах за моя мисъл. М ислите си пък броях за части на моя Аз.
fol. vi (r) / Така сам се поставях в мислите си, а също и в мисълта за Бог, като го / смя­
vi (v) тах за част от моето себесъщие. Въпреки мислите си, бях изоставил сам

Така моето чувстване се превръща в отровно растение [...] и [...] щом отново се събуди
за живот, от желание [ще] се видоизмени в грозна сласт като най-низша и долнопробна
форма на желанието. [...] Така, преминавайки от мислене към чувстване, ставам грозна
сласт, чийто образ за мен е индийската богиня (Кали). В това състояние възлизам към
Саломе - желанието, което страда, понеже твърде дълго е било изключено. [Ето] как ми
се разкрива, че Саломе [...] е моята душа. [...] Щом обаче осъзнавам това, мисленето ми
също се преобразява и се превръща в промисъл, затова ми се явява образът на Илия. Тези
образи на промисъла ме подготвят за мистерийната пиеса и ми сочат отнапред пътя на
преображението, по който трябва да вървя в мистерията. [...] сливането на промисъла
и желанието [поражда] Бога. Разбрах, че Богът в мен иска да стане човек и наблюдавах
това [...] и го почитах и така се причастих в милостта да бъда слуга [...] Божи, ала не
заради вас, а заради мен.“ [В Поправената чернова пише: „Би било налудничаво да се
приеме, че бих служил и заради другите, нещо повече - би било надменност“ (стр. 111).]
[...] Потънах в съзерцание на чудото на преображението и затова първо бях преобразен
до низшата степен на моето желание [...] и познах в желанието душата си. [...] Илия и
Саломе ми загатват с усмивките си, че погледът ми ги радва. [...] Но аз пребивавах в
дълбока тъмнина, [...]. Ако пътят ти е в мрак, [...] чакай светлината от него [промисъла].
[...] Ако в часа на своето размирие дадеш думата на своя промисъл, а не на сляпото си
желание, промисълът ще те отведе към трудното. Но тогава копнежът ти ще се обърне
в правата посока. [...] Затова Илия се обърна наляво - в посоката на бедите и злото, а
Саломе - надясно, в посоката на благодатта и доброто. Саломе не отиде в градината,
[...] а остана в бащината къща, [...]“ (стр. 125 и сл.).
199 В Черновата се открива следният откъс: „Силен ли съм, и намерението ми е силно [...].
Изчерпи ли се силата на Твоето очакване и стремление, значи е напуснала мисленето
Ти и е преминала в промисъла. Така промисълът се засилва, понеже се опира на Твоята
сила. Разбирам го по това, че Илия се опира на лъва. Лъвът [...] е от мъртъв камък. [...]
Моето желание [...] е мъртво и вкаменено, защото не обичам Саломе. Това придава на
мисленето ми хладната сила на камъка и от това промисълът ми черпи неподвижната си
устойчивост, която му е нужна, за да покори моето мислене. То трябваше да се покори,
понеже се противеше на Саломе, която свързваше със злото“ (стр. 128).
 LIBER PRIMUS I 185

себе си; затова моето себесъщие гладуваше и превръщаше Бог в себична

мисъл. Когато изоставя себесъщието си, гладът ме тласка да откривам се­
бесъщието в своята предметност, сиреч в мисълта си. Ето защо обичаш
разумни и подредени мисли, тъй като не би могъл да понесеш себесъщие­
то ти да пребивава в безпорядъчни, т.е. неподходящи мисли. Посредством
себичното си желание изтласкваш в мислите всичко, което не ти се струва
редно, т.е. подходящо. Създаваш ред според онова, което знаеш; не п о­
знаваш мислите на хаоса, но те все пак съществуват. М оите мисли не са
моето себесъщие, моят аз не обхваща мисълта. Мисълта ти има и такова
значение, но и друго, и не само едно, а множество значения. Н икой не знае
колко.
Моите мисли не са моето себесъщие, а подобно на нещата в света биват
живи и мъртви.200 Тъй както не ми пречи да обитавам отчасти неуреден свят,
няма как да ми пречи да живея и в отчасти неуреден мисловен свят. Мислите
са природни явления, които не притежаваме и чието значение узнаваме само
донякъде.201 Мислите прорастват в мен подобно лес, множество твари го на­
селяват. Ала човекът в мисленето си е властен, с негова помощ той умъртвява
усладата на леса и на дивеча. Във въжделението си човекът е насилник и сам
се превръща в лес и в диво животно. Тъй както имам свобода в света, имам
свобода и в мислите си. Свободата е обусловена.
За някои неща в света трябва да река: „Не така, а иначе бъдете!“ Преди
това обаче грижливо обследвам тяхното естество, инак не мога да ги проме­
ня - тъкмо така подхождам и спрямо някои мисли. Променяш онези неща в
света, които, без сами да принасят полза, заплашват твоето добруване. Така
подхождай и към мислите. Съвършени няма, а множеството са във вражда.
Пътят на живота е преображение, не отстраняване. Благото е по-добър съ­
дия от правото.

Щ ом съзнах обаче свободата в мисловния си свят, прегърна ме Саломе и така

станах пророк, понеже бях развил тежнение към праначалата, към леса и ди­
вите твари. Твърде близо до ума ми е да се сравнявам със съзряното, че да
мога се възрадва на съзерцанието. Рискувам да повярвам, че самият аз съм
значим, защото съзирам значимо. От това все повече и повече се смахваме

200 През 1921 г. Юнг пише: „Поради своеобразната действителност на несъзнаваните

съдържания можем да ги обозначим като обекти със същото право, с което определяме
като обекти външните неща“ (GW 6, § 280).
201 В Черновата и Поправената чернова се казва: „Та аз трябваше да се считам-за луд [По­
правена чернова: Би било повече от нелепо], ако си помислех, че аз съм породил мислите
на тази мистерия“ (Поправена чернова, стр. 115).
186 I LIBER NOVUS

и превръщаме съзряното в заблуда и маймунджилък, понеже не можем да се

отървем от подражанието.202
Тъй както моето мислене е син на промисъла, желанието пък е дъщеря
на любовта, на невинно зачеващата Богородица. Наред с Христос, Мария е
родила Саломе. Затова в Египетското евангелие Христос казва на Саломе:
„Яж от всеки корен, само от горчивия не яж." Саломе пожелава обяснение,
при което Христос додава: „Когато разкъсате покривалото на срама и когато
двете станат едно, а мъжкото с женското станат нито мъжко, нито женско."203
Промисълът е създаващ, любовта е зачеваща.204 И той, и тя са отвъдни
спрямо тоя свят. Тук пребивават разсъдъкът и желанието, за другите само
гадаем. Би било лудост да се твърди, че са от тоя свят. Толкова загадъчност и

202 Черновата продължава: „Бащата разпознавах, но тъй като бях мислещ, не познавах
майката, а любовта виждах в образа на желание и наричах я желание, затова тя бе
за мен Саломе. Сега разбирам, че майката е Мария - невинната, заченала любов, а
не желанието, което носи в жаркото си прелъстително същество семето на злото. /
Ако Саломе - зложеланието - е моя сестра, тогава ще да съм мислещ светец и главата
ми е обречена. Трябва да жертвам главата си и да ви призная, че това, което казах за
желанието, а именно че било противоположното начало на промисъла, е непълно и
предубедено. Бидейки мислещ, гледах от позицията на мисленето си, инак щях да мога
да разпозная, че Саломе, като дъщеря на Илия, е потомък на мисленето, а не отделно
начало, като каквото се явява сега Мария, невинната дева-майка“ (стр. 133).
203 Египетското евангелие, в което се пресъздава разговор между Христос и Саломе, се
числи към апокрифите. В него Христос казва, че е дошъл, за да премахне женското дело,
а именно сласт, раждане и умиране. На въпроса на Саломе колко дълго още смъртта
ще побеждава, Христос отговаря: докато жените раждат деца. Тук Юнг се позовава
на следния откъс: „Тя рече: ‘Значи добре направих, че не родих’, сякаш е непристойно
да създаваш потомство, пък Господ й отвърна, казвайки: ‘Яж от всеки корен, само от
горчивия не яж.’“ Разговорът продължава: „Когато Саломе пожела да научи кога ще се
узнае онова, за което разпитва, Господ рече: ‘Когато стъпчете покривалото на срама
и когато двете станат едно, а мъжкото с женското (станат) нито мъжко, нито женско’“
(Neutestamentliche Apokryphen, hg. von Edgar Hennecke / Wilhelm Schneemelcher, Tübin­
gen, 1968. S. 110 f. <Новозаветни апокрифи, изд. от Едгар Хенеке и Вилхелм Шнеемелхер,
Тюбинген, 1968, стр. 110 и сл.>). Юнг цитира този диалог, познат му от Stromateis на
Климент Александрийски, като пример за обединението на противоположностите
във Visions <Видения>, том I, стр. 524 (1932) и като пример за coniunctio на мъжкото
и женското, в „Zur Psychologie des Kind-Archetypus“ <„3a психологията на архетипа на
детето“>, in: G W 9/1, S§ 295 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колективното несъзнавано,
ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева, стр. 155—187>) и
в Mysterium Coniunctionis (l955f., in: GW 14/11, § 193 <вж. K. Г. Юнг, Mysterium Coni-
unctionis II, ЕА, Плевен, 2004, превод Ивета Милева, стр. 161 >).
204 В Черновата и Поправената чернова пише: „Когато обаче мистерийната пиеса ми по­
каза това, не го разбрах, а си помислих, че съм произвел налудна мисъл. Ауд еьм,-щом
имам такива мисли. И повярвах. Затова ме хвана страх и ми се прииска да обясня Илия
и Саломе като мои мисли и така да ги обезсиля“ (Поправена чернова, стр. 118).
 LIBER PRIMUS I 187

змиевидност затулят този светлик. Пак добих мощ из дълбините на бездната,

а тя вървеше пред мен като лъв.205

Ра зр е ш е н и е
Cap. xi.

[H I vi (v )]206 207Ha третата нощ подир това ме обхвана дълбок копнеж да

допреживея мистерията. О громно бе противоборството на съмнение и
желание в мен. Но внезапно забелязах, че стоя на стръмен скален хребет
в пустинна местност. Денят е ослепително светъл. Виждам пророка заста­
нал много високо над мен. Той прави с ръка отблъскващо движение и аз
се отказвам от намерението да се изкатеря. Оставам в очакване, гледайки
нагоре. Виждам: вдясно е тъмна нощ, вляво е светъл ден. Канарата разделя
деня от нощта. В тъмната част лежи голяма черна змия, в светлата - бяла
змия. Двете войнствено вирят глави една срещу друга. Илия е застанал на
възвишението над тях. Изведнъж змиите се сблъскват и започва страховита
битка. Черната змия изглежда по-силна. Бялата се оттегля. Огромни обла­
ци прахоляк се вдигат над полесражението. Но аз виждам как черната змия
се отдръпва. Предната част от тялото й е станала бяла. Двете змии изчезват,
виейки се - едната към светлината, другата към мрака.208
Илия: Какво видя?
Аз: Видях битка на две могъщи змии. Изглеждаше сякаш черната ще надвие
бялата, но не щеш ли, черната се отдръпна и главата с предната част от
тялото й бяха побелели.
И: Как разбираш това?
Аз: Замислих се, но не го разбирам. Значи ли то, че силата на добрата светлина
е тъй голяма, та самият мрак, който й се противопоставя, бива осветен?

205 В Черновата продължава: „Картината на студената звездна нощ с отдалеченото небе

ми отваря очите за безкрайността на вътрешния свят, който като копнежен човек все
още усещам студен. Не мога да придърпам звездите към себе си, мога само да ги гледам.
Затова силният ми копнеж усеща този далечен свят нощен и студен“ (стр. 135).
206 Представлява сцена от последващата фантазия.
207 25 декември 1913 г.
208 В семинара от 1925 г. Юнг казва: „Няколко вечери по-късно почувствах, че трябва да
продължа, така че опитах пак същия подход, но потъването не се получаваше. Стоях си на
повърхността. Тогава ми се изясни, че по отношение на потъването бях в противоречие
сам със себе си, но не можех да разбера какво се случва, само чувствах как се бият две
тъмни начала, две змии“ (Analytische Psychologie, S. 128 <Аналитична психология, стр.
128>). Сетне разказва последващата фантазия.
188 I LIBER NOVUS

Илия възлиза пред мен на много голяма височина - следвам го. Най-
горе минаваме покрай зид, изграден от грамадни камъни, който опасва вър­
ха околовръст.209 Вътре се образува просторен двор и в средата му е разпо­
ложена масивна скала като олтар. Пророкът застава на камъка и проговаря:
„Това е храмът на Слънцето. Помещението е съсъд за събиране на слънчева
светлина."
Илия слиза от камъка, при слизането осанката му се смалява, докато до­
бива размери на джудже, което не прилича на него.
Питам го: „Ти пък кой си?"
„Аз съм Миме210 и ще ти покажа изворите. Сбраната светлина се пре­
връща във вода и потича през много извори от върха към долините." Той се
вмъква в една скална цепнатина по-долу. Следвам го в тъмна пещера. Чувам
ромоленето на извор. Изотдолу дочувам гласа на джуджето: „Това са моите
кладенци - който пие от тях, помъдрява.“
Аз обаче не мога да ги достигна. Става ми някак празно. Напускам пеще­
рата и неуверено крача нагоре-надолу по дяланите камъни на двора. Всичко
ми изглежда чуждо и непонятно. Самотно е и мъртвешки тихо. Въздухът е
ясен и студен както по най-високите върхове, отвсякъде струи чудна слънчева
светлина, обграден съм от високата стена. По камъните изпълзява змия. Това
е змията на пророка. Как се промъква от долния до горния свят? Следвам я и
виждам как пълзи към стената. Чувствам се странно. Там, сгушена в скалите,
изниква мъничка къщурка със салон, подпрян на колони. Змията се смаля­
ва безкрайно. Усещам как се свивам и аз. Стените порастват като грамадни
планини и виждам - намирам се в дъното на кратер в подземния свят и съм
застанал пред дома на пророка.211Той излиза на прага.

209 В семинара от 1925 г. Юнг добавя: „Помислих си: ‘Я, друидско светилище'“ (пак там,
стр. 129).
210 Във Вагнеровия Пръстен на нибелунгите джуджето Миме е брат на Алберих и майстор
в своя занаят. Отричайки се от любовта, Алберих успява да открадне златото на дъще­
рите на Рейн и да изкове от него пръстен, който дава на притежателя си безгранична
власт. В Зигфрид Миме живее в пещера, където обучава малкия Зигфрид как да убие
великана Фафнер, който е превърнат в змей и държи пръстена. Зигфрид съсича Фафнер
с непобедимия меч, изкован от Миме, а след това пронизва с него и Миме, за да не бъде
убит от джуджето веднага щом овладее златния пръстен. През 1912 г. Юнг разтълкува
Миме като мъжко проявление на ужасната майка (срв. Wandlungen und Symbole der Libido
<Промени и символи налибидото>, в: GW 5, § 567).
211 На семинара през 1925 г. Юнг тълкува този епизод по следния начин: „Отначало битката
на двете змии: бялата змия означава напредването навътре към деня, а черната - към
царството на мрака, разглеждано и в морален аспект. В мен се разразяваше истинско
стълкновение, съпротива срещу слизането. Моята склонност да се изкачвам беше по-
силна, тъй като предния ден бях се впечатлил много от плашещото място, което бях
 LIBER PRIMUS I 189

Аз: Забелязвам, Илия, оставяш ме да видя и преживея всякакви чудесии,

преди да ме допуснеш до себе си. Признавам обаче, нищичко не схва­
щам. Твоят свят днес ми се явява в нова светлина. Тъкмо ми се струваше
сякаш съм отделен на междугалактическо разстояние от твоята обител,
която цял ден жадувам да достигна, и какво да видя - май съм на същото
място.
И: Ти твърде страстно искаше да дойдеш. Не аз те заблудих, ти се самозаблу-
ди. Не вижда добре петимният да види, твърде много пропуска - ти се
прицели грешно.
Аз: Истина е, горещо желаех да стигна до теб, да науча още. Уплаши ме
Саломе и ме обърка. Зави ми се свят, понеже това, което тя каза, ми се
стори чудовищно и някак налудничаво. Къде е Саломе?
И: Ама че си буен! Какво ти е? Иди до кристала и се приготви в светлината
му.
Огнен ореол сияе около камъка. Това, което виждам, ме плаши - грубият
цървул? Великански крак, който стъпква цял град? Виждам кръста, снема­
нето от кръста, оплакването - мъчително е да се гледа! Не искам повече
- виждам божествения младенец, в десницата му бялата змия, в левицата
- черната змия; виждам зеления хълм, отгоре Христовия кръст и потоци
кръв се стичат от върха - не мога повече, непоносимо е - виждам кръста и
на него Христос в сетния му страдалчески час - в подножието на кръста се
вие черната змия - омотала се е около краката ми - пленен съм и разпервам
ръце. Саломе се приближава. Змията е опасала цялото ми тяло, а лицето ми
е лъвска муцуна.
Саломе проговаря: „Мария е майката на Христос, разбираш ли?“
Аз: Виждам, някаква ужасна и непонятна сила ме принуждава да подража­
вам на нашия Господ в сетните му мъки. Но как да се осмеля да нарека
М ария моя майка?
С : Ти си Христос.

видял. Фактически ми се искаше при изкачването нагоре по планината да открия път

към съзнанието. [...] Илия беше казал, че горе и долу са едно и също. Да го съпоставим с
Дантевия Ад. Гностиците изразяват същата идея със символа на обърнатия конус. В този
смисъл планината и кратерът си приличат. Нищо в тези фантазии нямаше съзнателна
структура, това бяха просто случващи се събития. Ето защо предполагам, че идеите на
Данте могат да бъдат изведени от същите архетипове“ (Analytische Psychologie <Анали-
тична психология>, стр. 129). Макгуайър смята, че тук Юнг се позовава на „Дантевата
представа за коническата форма на ада с неговите кръгове, отразяващ наобратно небето
с неговите сфери“ (пак там, бел. 112). В Aion <Еон> (1951) <вж. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА,
Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова> Юнг в допълнение отбелязва, че змиите са
типична противоборстваща двойка и че змийската битка е мотив в средновековната
алхимия (срв. GW 9/II, § 181).
190 I LIBER NOVUS

Аз стоя c разтворени ръце като разпнат, с тяло застрашително плътно

обвито от змията: „Нима ти, Саломе, ми казваш, че съм Христос?"212
Усещам се, сякаш стоя сам на висок връх, разперил вдървени ръце. Змията
мачка тялото ми с ужасяващите си пръстени, а кръвта блика навън и се стича
по склоновете. Саломе се навежда към стъпалата ми и ги обвива с черните си
коси. Дълго лежи така. После извиква: „Виждам светлина!" И наистина, тя
вижда, очите й са отворени. Змията се свлича от снагата ми и се просва изто­
щена на земята. Прекрачвам я и коленича в нозете на пророка, чиято фигура
блести като пламък.

212 На семинара през 1925 г. Юнг разказва, че Саломе го смятала за Христос: „Въпреки
възраженията ми, тя упорстваше. Казах й: ‘Това е налудничаво’ и бях изпълнен със
скептична съпротива“ (Analytische Psychologie <Аналитична психология>, стр. 128). Той
тълкува събитието така: „Това, че Саломе се доближи до мен и захвана да ме боготвори,
по всяка вероятност има връзка с онази страна на низшата функция, която е обвита с
ореола на злото. Усещах нейното ласкателство като извънредно зловеща магия. Обзема
те страх, че навярно си полудял. Лудостта започва така, това е лудост. [...] Не можем да
осъзнаем тези несъзнавани факти, ако не им се оставим. Ако успеем да превъзмогнем
страха си от несъзнаваното и се пуснем, тези факти добиват свой собствен живот. Можем
да бъдем обхванати от тези идеи до такава степен, че да полудеем напълно или отчасти.
Тези образи са дотолкова действителни, че сами себе си препоръчват, и притежават такава
извънмерна значимост, че ни приковават. Те представляват част от древните мистерии,
на дело се касае за фигури, сходни с онези, които извършват мистериите. Погледнете
тайнствата на Изида, както ги разказва Апулей, с посвещаването и обожествяването на
посветителя. [...] Навлизаш в своеобразно състояние на сетивата, когато те превеждат
през такава инициация. Важната част, която представляваше преход към обожествяване­
то, бе омотаването на змията около мен. Това, което стори Саломе, беше обожествяване.
Животинският образ, в който усещах да се превръща лицето ми, беше знаменитият
[Деус] Леонтоцефалус от мистериите на Митра - оня образ, който се изобразява със
змия, омотана около човек, при което змийската глава лежи върху човешката, чието
лице е лъвска муцуна. [...] В тази мистерия на обожествяването се превръщаме в съсъд
и ние сме съсъд на сътворението, в който противоположностите се помиряват.“ Той
добавя: „Всичко това е митраистична символика отначало докрай“ (Analytische Psychologie
<Аналитинна психология>, стр. 129-132). В Златното магаре Луций бива посветен в
тайнствата на Изида. Значението на откъса се дължи на факта, че той е единственото
пренесено през вековете описание на такава инициация. За самото събитие Луций
казва: „Пристъпих до границата на смъртта, пристъпих прага на Прозерпина и отново
се върнах, преминавайки през всички тайнства; посред нощ видях слънце, сияещо в
блестяща светлина, пристъпих лично пред подземните и небесни богове и отблизо им
се поклоних.“ След това се възкачва на дървена площадка сред храма на показ пред при­
състващото множество. Дрехата му е извезана със змии и крилати лъвове <в българския
превод - с „индийски дракони“ и „хиперборейски грифони“>. Държи в ръка „бухнал в
пламъци факел“ и главата му е „обиколена с красив палмов венец, чиито лъскави листа
се издаваха навън като лъчи“ (Апулей, Златното магаре, превели от латински Георги
Батаклиев и Петър Радев, Народна култура, София, 1984, стр. 253-254). В екземпляра
на Юнг, в превод на немски, този откъс е подчертан в полето.
 LIBER PRIMUS I 191

И: Твоето дело тук е свършено. Други неща предстоят. Търси неуморно и

преди всичко, опиши правдиво каквото видиш.
Саломе захласнато гледа светлината, която струи от пророка. Илия се
превръща в огромен светлист бял пламък, змията ляга безсилна в основата
му. Саломе коленичи пред светлината с поразителна преданост. От очите ми
рукват сълзи и се втурвам в нощта, сякаш нямам нищо общо с чудото на тайн­
ството. Нозете ми не докосват земята, не досягат пръстта, имам чувството, че
се стапям във въздуха.213
[2]214 М оят копнеж215 ме води нагоре към яркия ден, чийто светлик про­
тивостои на мрака в стаята на промисъла.216 Противоположният принцип,
доколкото мисля, че разбирам, е небесната любов, майката. Тъмнината,
която обкръжава промисъла217, сякаш се дължи на онова, което незримо се
разразява218 вътре в мен и в бездната. Сиянието на любовта пък, изглежда
произтича от това, че тя е зрим живот и действеност. Моето желание се бе
настанило при промисъла, имаше си в него своята градина на удоволствията,
обградена отвсякъде с тъмнина и нощ. До желанието си слизах, към любовта
си възлизах. Съзирам Илия високо над себе си - това показва, че промисъ­
лът стои по-близо до любовта отколкото аз, човекът. Преди да се възкача при

213 В Zum psychologischen Aspekt der Kore-Figur <3a психологическия аспект на образа на
Кора> Юнг описва този епизод по следния начин: „В една къща под земята, всъщност
в подземния свят, живее прастар магьосник и пророк със своята „дъщеря“, която обаче
не му е същинска дъщеря. Тя е танцьорка, твърде лекомислена личност, но е ослепяла и
търси изцеление“ (GW 9/1, § 360 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колективното несъ­
знавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева, стр. 208>).
Описанието на Илия по-късно се слива с описанието на Филемон. Юнг обяснява, че
това „обрисува непознатата като митична фигура в отвъдното (сиреч в несъзнаваното).
Тя е soror, респ. filia mystica на йерофант или „философ“, следователно очевиден паралел
с онези мистични сизигии, на каквито се натъкваме при фигурите на Симон Влъхва и
Елена, на Зосим и Теосебея, на Комариус и Клеопатра и т.н. Нашият сънищен образ
съвпада най-точно с Елена“ (GW 9/1, 5 372 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колектив­
ното несъзнавано, Е А, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева,
стр. 209>).
214 В Поправената чернова пише: „Размишление“ (стр. 127). В Черната книга 2 (стр. 104)
Юнг привежда следните цитати от Дантевата Божествена комедия: „Отвърнах аз: ТЦом
сладката любов / ме вдъхнови, словата на сърцето / веднага да запиша съм готов'“ ( Чис­
тилище, песен 24, стих 52 и сл.); и „Подобен на сияние такова, / което следва огъня
навред, / духът ни следва формата си нова“ (Чистилище, песен 25, стих 97 и сл.). <Вж.
Данте Алигиери, Божествена комедия, Народна култура, 1975, превод Иван Иванов и
Любен Любенов, стр. 252 и 257>
215 В Черновата пише: „вестта за обновения от майката копнеж“ (стр. 143).
216 В Поправената чернова пише: „праобраза“ (стр. 127).
217 В Поправената чернова пише: „идеята или праобраза“ (стр. 127).
218 В Поправената чернова пише: „живее“ (стр. 127).
 192 I LIBER NOVUS

любовта, трябва да се сбъдне едно условие, олицетворявано от битката на

двете змии. Вляво е денят, вдясно - нощта. Светло е царството на любовта,
тъмно - царството на промисъла. Двете начала са строго разграничени, дори
враждебни едно към друго и всяко от тях е приело образ на змия. Змийският
образ загатва за демоничната природа на двата принципа. В това единобор­
ство разпознавам повторение на видението, в което съзрях битката между
слънцето и черните змии.219
В това време бе угасена любящата светлина и бликна кръвта. Това беше
голямата война. Духът на бездната220 обаче иска, щото тази война да бъде
схващана като разцепление в самото естество на всеки човек.221 Понеже по­
дир гибелта на героя нашият жизнен порив нямаше вече кому да подражава
и затова се отправи към дълбините на всеки човек, причинявайки страхови­
тото разцепление между силите на бездната.222Промисълът разделя, любовта
събира. Те се нуждаят един от друг, но и един друг се унищожават. Тъй като
foLvi (v) / хората не знаят, че разцеплението е вътре в тях самите, обезумяват / и всеки
vü (г) един приписва неправдата другиму. Ако половината човечество живее в не-

219 Т.е. в глава 5: „Слизане в ада на бъдещето.“

220 В Поправената чернова пише: „Духът“ (стр. 127).
221 В Черновата по-нататък се казва: „Затова всички казват, че се бият за добро и за мир,
макар че не може взаимно да се избиват за добро. Но понеже хората не знаят, че раз­
цеплението е вътре в тях, немците смятат, че англичаните и руснаците не са прави, а
пък англичаните и руснаците казват, че немците не са прави. Ала никой не може да
преценява виденията според правда и неправда. Ако половината човечество живее в
неправда, значи всеки човек живее наполовина в неправда. Ето защо собствената му
душа е в разцепление. Човекът е заслепен и знае само едната си половина. Немецът има
у себе си англичанина и руснака, с които воюва извън себе си. Така също англичанинът
и руснакът имат в себе си немеца, с когото се бият. Хората обаче виждат само външна-
та разпра, не и вътрешната, която е едничкият първоизточник на войната. Но преди
човекът да възлезе към светлината и любовта, има нужда от великата битка“ (стр. 145).
222 През декември 1916 г. в предговора към Die Psychologie der unbewußten Prozesse п с и х о ­
логия на несъзнаваните процеси> Юнг пише: „Психологическите процеси, съпътстващи
съвременната война - преди всичко невероятното оскотяване на всеобщия разсъдък,
взаимните клевети, непредсказуемият разрушителен бяс, нечуваното нашествие на
лъжата и неспособността на хората да възпрат кръвожадния демон, - са способни по
несравним начин да изведат на преден план, пред очите на мислещия човек, проблема
с неспокойно дремещото в подмолите на подредения съзнателен свят хаотично несъ­
знавано. Тази война безпощадно показа на културния човек какъв варварин е все още
и каква желязна пръчка е приготвена за него, ако отново му хрумне да държи съседа
си отговорен за собствените си недъзи. Но индивидуалната психология съответства
на националната. Каквото правят нациите, прави го също всеки техен отделен пред­
ставител, и докато отделният човек го прави, ще го прави и нацията. Само промяна в
нагласата на индивида може да сложи начало на промяна в националната психология“
(GW 7, стр. 13 и сл.).
 LIBER PRIMUS I 193

правда, значи всеки човек живее наполовина в неправда. Той обаче не съзира
разцеплението в своята душа, а именно то е източникът на външното бед­
ствие. Ако си озлобен срещу брата си, помисли, че си озлобен срещу брата в
себе си, т.е. срещу това у теб, което прилича на твоя брат.
Като човек ти си част от човечеството, поради което участваш в цялото
човечество така, сякаш ти си цялото човечество. Ако сразиш устремения към
теб ближен, то ти убиваш ближния и в себе си и така умъртвяваш част от
собствения си живот. Духът на убития те преследва и не те оставя да се рад­
ваш на живота си. Нуждаеш се от своята цялост, за да продължиш да живееш.
Щом се отправя към чистия принцип, пристъпям на една страна и ставам
едностранчив. Затова промисълът ми като принцип223 на небесната майка се
превръща в грозното джудже, което обитава тъмна пещера подобно нероден
в утроба. Никой не иска да го последва, даже когато обещава мъдрост на оня,
който пие от извора му. Там промисълът224 изглежда като дребосъчеста хит­
рост, лъжлива и подмолна, също както небесната майка ми се явява там долу
като Саломе. Вечно липсващото в чистия принцип се явява като змия. Героят
се стреми към най-крайното в чистия принцип и затова накрая се предава на
змията. Тръгнеш ли към мисълта225, вземи със себе си сърцето. Тръгнеш ли
към любовта, вземи със себе си главата. Празна е любов без мисъл, празна
мисълта е без любов. Змията дебне иззад чистия принцип. Ето защо ми беше
празно, докато не намерих змията, която да ме отведе до другия принцип.
При слизането се свивам.
Велик е оня, който пребивава в любовта, понеже любовта е настоящото
дело на великия творец, настоящият миг, в който светът се създава и разру­
шава. Могъщ е любящият. Който обаче страни от любовта, се чувства могъщ.
В своя промисъл разпознаваш нищожността на своето настоящо битие
като мъничка точка помежду безкрайностите на прежното и бъдното. Малък
е мислещият, усеща се велик, когато страни от мисленето. Но ако говорим
за привидност, е тъкмо обратното. За пребиваващия в любовта формата е
незначително препятствие. Ала неговият зрителен кръг свършва с дадената
му форма. За пребиваващия в мисленето формата е недостижима и висока
до небесата. Ала той вижда нощем разнообразието на безкрайните светове и
техния никога несекващ кръговрат. Който пребивава в любовта, е препълнен
и преливащ съсъд, той се уповава да даде. Който пребивава в промисъла, е
дълбок и празен, той се уповава да бъде изпълнен.

223 В Поправената чернова пише: „пророкът, персонификацията на идеята“ (стр. 131).

224 В Поправената чернова пише: „идеята“ (стр. 131).
225 В Поправената чернова навсякъде в целия параграф вместо това пише: „идея“ (стр.
131).
194 I LIBER NOVUS

Любов и промисъл се намират на едно и също място. Любовта не може

да съществува без промисъла, нито промисълът без любовта. Човекът е вина­
ги премного в едното или премного в другото. Това произтича от човешката
природа. На животните и растенията сякаш всичко им стига, само човекът се
колебае между твърде много и твърде малко. Колебае се, несигурен е колко да
даде тук и колко там само оня, чието знание и можене са недостатъчни, а сам
трябва да действа. Човекът не само расте от само себе си, той също така226
твори от само себе си. Бог се откровява227 в него. Човешкото същество е сла­
бо пригодено към божествеността, затова човекът се колебае между твърде
много и твърде малко.228
Духът на времето ни е проклел да сме припрени. Нямаш бъдно, нито ми­
нало, ако слугуваш на духа на времето. Ала ние се нуждаем от живот вечен.
В бездната сме скътали бъдеще и минало. Бъдещето е древно, миналото е
младо. Слугувайки на духа на времето, се надяваш да избегнеш духа на без­
дната. Глъбта обаче няма да се двоуми дълго и ще те принуди да навлезеш в
Христовата мистерия.229 Според тази мистерия човекът не ще бъде избавен
от героя, а сам ще стане Христос. На това ни учат по символичен начин жи­
тията на светците.
Зле вижда петимният да види. М оят ламтеж ме помами. М оят лам-
теж пробуди голямото разцепление на демоните. Нима не бива да желая?
Удовлетворих желанията си, колкото можах. И така засищах всеки стремеж

226 В Поправената чернова е добавено „съзнателно“, а „от само себе си“ е зачеркнато (стр.
133).
227 В Черновата и Поправената чернова вместо това е казано: „Божествената творческа сила
се излива в него от [несъзнаваното] всеобщо към личността [към личното съзнание]“
(стр. 133 и сл.).
228 В Черновата и Поправената чернова се казва: „Но защо, ще попиташ, промисълът
[идеята] ти се явява в образа на еврейски пророк, а твоето желание [желанието] - като
езичницата Саломе? Не забравяй, приятелю мой, че и аз съм мислещ и желаещ в духа на
това време и съм изцяло в плен на змията. Едва сега за пръв път се подлагам на посвеща-
ване в тайнствата на духа на бездната, за да не отхвърля напълно всичко древно, което
липсва на мислещия в духа на времето, а наново да го приема в човешката си същност
и да направя живота си цялостен. Защото обеднях и отклоних се от Бога. Трябва да
приема в себе си божественото и светското, понеже духът на това време нямаше какво
повече да ми даде и затова ми отне малкото действителен живот, който притежавах.
Той ме направи най-вече припрян и алчен, понеже той е само сегашното, и ме застави
да гоня всичко сегашно, че да запълвам мига“ (стр. 134 и сл.).
229 В Черновата и Поправената чернова се казва: „Както древните пророци [древните]
се изправяли пред тайнството на Христа, тъй заставам и аз пред [това] тайнствоточга
Христа, [доколкото приемам отново миналото] макар да живея две хиляди години след
него [по-късно] и някога да вярвах [да съм вярвал], че съм християнин. Ала никога не
съм бил Христос“ (стр. 136).
 LIBER PRIMUS i 195

в себе си. Накрая открих, че във всичко съм желал сам себе си, без обаче да
се търся. Затова не исках вече да търся извън, а вътре в себе си. После исках
да уловя самия себе си, а сетне да отида и още по-нататък, без да зная какво
искам, така попаднах в мистерията.
Нима не бива повече да искам? Вие поискахте тази война. Това добре.
Ако не я искахте, злото на тази война щеше да е по-малко.230 Искайки я обаче,
увеличавате злото. Ако не ви се удаде да превърнете тази война в най-велико­
то зло, никога не ще се научите да надмогвате насилието и воденето на битки
извън себе си.231 Ето защо е добре, дето от все сърце желаете това най-велико
зло.232 Вие сте християни и последователи на герои и чакате спасители, кои­
то вместо вас да понесат мъките и да ви спестят Голгота. По този начин си
съграждате233 Плешив хълм, който покрива цяла Европа. Ако ви се удаде да
превърнете тази война в ужасяваща злина и да хвърлите безбройни жертви
в нейната паст, нека бъде така, защото това ще направи всекиго от вас го­
тов да се самопожертва. Понеже като мен, и вие се приближавате до края на
Христовото тайнство.
Вече чувствате железния юмрук на врата си. Това е началото на пътя.
Когато светът се изпълни с кръв и огън, с викове за помощ, ще се познаете
по собствените си дела - нагълтайте се с кървавите зверства на войната, за­
давете се с убийства и разруха, тогава очите ви ще се отворят и ще видите, че
самите вие сте принесли тези плодове.234 На път сте, щом искате всичко това.
Искането поражда заслепление, а заслеплението сочи пътя. Трябва ли да же­
лаем заблудата? Не бива, иначе ще пожелаеш оная заблуда, която считаш за
най-вярна истина, както хората са правили от памтивека.
Символът на кристала означава неизменният закон на сбъдващите се от
само себе си събития. В това ядро провиждаш идещото. Съзрях нещо ужа­

230 В Тъй рече Заратустра Ницше пише: „Да спасиш потъналото в миналото и всяко „тъй
беше едно време“ да превъплътиш в едно „тъй го исках аз“ - единствено това би озна­
чавало за мене спасение!“ (в: Kritische Studienausgabe <Научно-критическо издание>, Bd.
4, S. 179. <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра, Летера, Пловдив, 2000, превод
Ж ана Николова-Гълъбова, стр. 175>).
231 На 11 февруари при една дискусия в Сдружението за аналитична психология Юнг казва:
„Злоупотребяваме с волята, подчиняваме природния растеж на волята. [...] Войната ни
учи: не стига да искаме - трябва да видим как ще стане. Ние сме съвършено подвластни
на абсолютната мощ на волята“ (PAP, Bd. 1, S. 106, Archiv des Psychologischen Clubs
<Архив на Психологическия клуб, том 1, стр. 106>).
232 В Черновата и Поправената чернова се казва: „Понеже вие сте [ние сме] отвътре все
още стари юдеи и езичници с безмилостни богове“ (стр. 137).
233 В Поправената чернова пише: „си съграждаме“ (стр. 138).
234 В Поправената чернова се казва: „И се нарекохме християни, подражатели на Христа.
Да бъдеш сам Христос е същинското подражание на Христа“ (стр. 139).
196 I LIBER NOVUS

сяващо и непонятно. (Случи се в рождественската нощ на 1913 г.) Зърнах

кожения цървул, страховития знак на Селската война235, на ламтежа към из­
требление и на кръвожадността. Не знаех как иначе да изтълкувам този знак,
освен че ни предстоеше нещо кърваво и ужасно. Съзрях великански крак,
който стъпка цял град. Как можех да тълкувам този знак иначе? Виждах, че
тук започва пътят към саможертвата. Всички ще бъдат неудържимо повле­
чени от великите събития и в заслеплението си ще им се иска да ги мислят
за случващи се във външния свят. Събитието е вътрешно; това е пътят към
завършване на Христовото тайнство236, понеже народите се учат на само­
жертва.
Ужасът може да стане толкова голям, че човешките очи да се обърнат на­
вътре, тъй щото да не искат вече да търсят себесъщие в другия, ами изцяло
в своето вътре.237 Видях го, зная, видях, че това е пътят. Видях Христовата
смърт и видях оплакването му, почувствах мъчителността на стремежа му, на
великия стремеж. Видях един нов Бог, едно момче, което укротява демоните
с ръка.238 Богът държи разделените начала във властта си, той ги обединява.
Богът възниква от обединяването на началата в мен. Той е тяхното обедине­
ние.
Когато поискаш едното начало, то ти си в него, но далеч от своето иноби-
тие. Когато поискаш двете начала, едното и другото, тогава пробуждаш раз­
цеплението на началата, понеже не можеш да искаш двете едновременно. От
това възниква бедата, в нея се явява Бог, той взема раздвоеното ти желание в
ръка, в ръчичката на дете, чието желание е простичко и отвъд всяка двоякост.
Ти не можеш да се научиш на това, то може само да се случи в теб. Ти не мо­

235 Вероятен намек за Селската война в Германия от 1525 г.

236 В предговора към второто издание на Die Psychologie der unbewußten Prozesse <Психология
на несъзнаваните процеси> (1918) Юнг пише: „При вида на тази катастрофа човекът,
почувствал пълната си безпомощност, бива захвърлен обратно към самия себе си; тя
го обръща навътре, където всичко е разклатено, за да търси нещо, на което да се опре.
Все още мнозина търсят навън; [...] малцина са тия, които търсят навътре, в собстве­
ното си себесъщие, и още по-малко са ония, които си задават въпроса дали пък в края
на краищата не е най-добре да се служи на човешкото общество, като всеки започне от
себе си и първо и единствено върху себе си и в границите на своята вътрешна държава
изпита премахването на досегашния ред, онези закони и онези победи, които пропо­
вядва по всички стъгди, вместо да изисква това от ближните си“ (GW 7, стр. 15 [от
4-тото изцяло редактирано издание от 1989; по-раншни издания: стр. 5]).
237 В Черновата пише: „Ако това не се случи, Христос не ще бъде превъзмогнат и ще се
наложи злото да се разрасне. Затова ти казвам, приятелю мой, че да го кажеш и ти на
своите приятели и тъй да стигне то сред народа“ (стр. 157).
238 В Черновата по-нататък се казва: „Видях, че от Бога Христос е произлязъл нов Бог,
един млад Херкулес [...]“ (стр. 157).
 LIBER PRIMUS I 197

жеш да го пожелаеш, то ти взема желанието от ръката и пожелава само себе

си. Пожелай самия себе си, това те отвежда до пътя.239
Но ти всъщност се боиш от самия себе си, затова предпочиташ да се
втурваш към всичко друго освен към самия себе си. Видях жертвения хълм

239 В Черновата и Поправената чернова тук следва един дълъг откъс. Той звучи така:
„Бог държи любовта в десницата си, а промисъла [заместен в целия откъс с „идеята“]
в левицата. Откъм удобната ни страна е любовта, откъм неудобната е промисълът. Ето
това ти препоръчва любовта; доколкото си частица от този свят. Богът владее двете
[...]. Тяхното единство е Бог. Богът става такъв чрез обединението на двете начала в
теб [мен]. Чрез това обединение ти не ставаш [аз не ставам] Бог, нито божествен, а Бог
става в тебе [мене] човек. [...] Богът се откровява като дете. Божественото ще пристъпи
към теб като детското или детинското, ако ти си възрастен човек. Детинският човек
има стар Бог - стария Бог, когото познаваме и чието умиране сме видели. [...] Ако си
възрастен, можеш да станеш [...] само по-детски. Значи предстои ти да младееш и да
се сблъскаш с всички тайни на идещото. А на детинското предстои умиране, понеже
първо трябва да порасне. Ще пораснеш само ако превъзмогнеш Бога на древните и
своето детство. Не можеш превъзмогна стария Бог, като го изоставиш, подчинявайки
се на духа на това време [= времевия дух]. Времевият дух [...] вечно се люшка като пиян
помежду да и не, [понеже той е несигурността на всеобщото съвременно съзнание].
Ти [по-нататък навсякъде заместено с безлична форма] не можеш да превъзмогнеш
стария Бог, освен ако сам не станеш този Бог и сам не преживееш неговите страсти и
неговата смърт. Така ще го превъзмогнеш и [...] сам за себе си ще станеш човек, който
търси себе си и вече не подражава на никой герой [...]. Ще спасиш сам себе си, ако
се спасиш от стария Бог и неговия образ. Ако сам станеш образ на себе си, неговият
няма да ти бъде нужен. Чрез образа на Бог, държащ в ръце любовта и промисъла
във вид на змии, ми се загатва, че той е обхванал човешката воля. [Бог обединява
противоположността на любов и идея, държи ги в ръцете си.] Любов и промисъл са
съществували отколе, но не са били желани. Всеки желае вечно и само духа на време­
то, който мисли и копнее. Но който поиска духа на бездната, той иска любов и идея.
Поиска ли тези двете, тогава иска Бога. А щом го поиска, Бог се ражда и поема властта
над човешката воля, като я държи в детската си ръчичка. [...]; духът на бездната ти
изглежда извънредно детински. [...] И докато не поискаш духа на бездната, [...] той е
за тебе мъчение. [...] Защото волята извежда на пътя. Любов и промисъл пребивават
в отвъдния свят, докато не ги поискаш и твоята воля лежи помежду им както змията
[ги държи отделени]. Но ако поискаш и двете, в теб се разгаря битка между волята
за любов и волята за промисъл [познание]. Съвсем скоро ще видиш, че не може да
искаш двете едновременно [...]. Насред тази неволя, както разбра от мистерията, се
ражда Бог и поема твоята двояка воля в ръката си - в ръчичка на дете, чиято воля е
простичка и отвъд всяка двоякост. А каква ли е тази божествено-детска воля? [...] Не
можеш да го научиш посредством описание, [...]. Може да стане само вътре в теб.
Не можеш и да го поискаш [...] И от това, що ти казвам, не можеш да го проумееш
и почувстваш. Невероятно е как човекът съумява сам себе си да подправи и залъже.
Предупреждавам те, че това, що ти казвам, е моята мистерия, а не твоята, моят път, а
не твоят, защото моето себесъщие принадлежи на мен, а не на теб. Не моя път трябва
да изучаваш, да проумяваш или да почувстваш, а твоя. [...] моят път води към мен, а
не към теб“ (Поправена чернова, стр. 142-145).
198 I LIBER NOVUS

и кръвта се стичаше по склоновете му. Когато видях каква гордост и мощ

изпълва мъжете, как сияе красотата от женските очи при избухването на вой­
ната, осъзнах, че човечеството е стъпило на пътя към саможертвата.
Духът на бездната240 е сграбил човечеството и го принуждава към само­
жертва. Не търсете вината тук или там. Духът на бездната притегли човешката
съдба към себе си, както го направи с моята. Той води човечеството през кърва­
вата река към тайнството. В тайнството човекът сам става две начала, лъв и змия.
Понеже искам и своето инобитие, трябва да стана Христос. Бивам пре­
върнат в Христос и трябва да го изстрадам. Така потича спасителната кръв.
Посредством саможертвата желанието ми се преобразява и преминава в
своето по-висше начало. Любовта е зряща, желанието е сляпо. Двете начала
са едно в символа на пламъка. Началата събличат своята човешка форма.241

240 В Поправената чернова пише: „Великият дух“ (стр. 146).

241 В Поправената чернова тук следва един по-дълъг откъс. Текстът в Черновата и Поправе­
ната чернова звучи така: „Когато гордост и сила изпълниха мъжете и красота просия в
женските очи, щом войната обхвана народите, човечеството стъпи на пътя. Тогава можеше
да се предугади, че тази война е не само приключение, грабеж, насилие и убийство, но и
тайнство, тайнството на саможертвата. Духът на бездната [навсякъде в откъса заместен
с „великия дух“] улови човечеството и чрез войната го тласна към саможертва, [...]. Не
търсете вината тук или там. [Вината не се намира във външните обстоятелства.] Великият
дух притегли към себе си съдбата на народите, тъй както притегли моята съдба. Той поведе
народите към кървавата река, тъй както мен поведе нататък. Аз изживях в мистерията
каквото народите са принудени да сторят в действителност [каквото се случи вън, в го­
лемия свят]. [...] Аз не го знаех, мистерията ме поучава как волята ми да легне в нозете на
разпнатия Бог. Аз научих [поисках] как да поискам за себе си саможертвата на Христа. [...]
Тъй се изпълва пред очите ми [...] тайнството на Христа [...]. Моят промисъл [„стоящата
над мен идея“] ме тласка към това; но аз се противя. Моят върховен, най-горд копнеж,
моят лъв, моята най-гореща и най-силна страст се бунтува срещу тайнствената воля за са­
можертва в мен. Така, подобно лъв, съм омотан от змията, [„образ на вечно обновяващата
се съдба“]. Саломе се доближава отдясно, от благоприятната страна. Желанието в мен се
буди [...]. Така узнавам, че желанието ме спохожда, когато извършвам саможертва. Чувам,
че Мария, символът на любовта, която-е била [моята] майка на Христос, значи любовта е
родила Христос. Любовта води със себе си саможертващия се и саможертвата. Любовта е
майката на моята саможертва. Чувайки и възприемайки това, разбирам, че сам съм станал
Христос, понеже осъзнавам, че любовта ме прави Христос. [...] Ала все още се двоумя,
понеже за мислещия е почти невъзможно да се мисли за различен от своите мисли и да
приеме, че случващото се в мислите му е извън него. Но то е извън него, във вътрешния
свят. В мистерията ставам Христос, нещо повече - виждам как се превръщам в Христос,
и все пак съм тъй изцяло себе си, че дори още мога да се колебая, когато моето желание
ме уверява, че съм Христос. [Саломе], моето желание ме уверява [че съм Христос], по­
неже любовта, която е по-висша от желанието, но при мен е все още скрита в желанието,
е предизвикала у мен саможертвата и така ме е превърнала в Христос. [...] желанието ме
приближава [...] и ме обвива с неразплетими пръстени, принуждава ме да почувствам
мъките Христови и да пролея кръвта си заради света. Моята воля, която служеше преди
 LIBER PRIMUS I 199

Мистерията ми показа картинно какво ще ми се наложи да преживея по-на­

татък. Не притежавах нищо от онези блага, които ми показваше мистерията,
придобиването на всички тях ми предстоеше.242

finis pari. prim . [К рай на първата част]

на духа на времето [заместен в целия откъс от „времевия дух“], е обладана от по-велики

духове. И както преди бе предопределяна от времевия дух, тъй сега се покорява на по-
великия дух, на промисъла [в целия откъс заместен от „идея“] и на желанието [...]. Те ме
карат да искам саможертвата и да пролея кръвта си, моята жизнена есенция. [...] Моето
зложелание е съпричастно към саможертвата. Най-съкровеното в нея е любовта, която
бива спасена от обгръщането на желанието със саможертвата. Тогава се случва чудото,
при което моето сляпо досега желание проглежда. [...] С това, че по своя воля пожелавам
саможертвата, желанието ми също бива преобразено и навлиза в своето по-висше начало,
което в Бога се едини с идеята. Любовта е зряща, желанието е сляпо. Желанието вечно се
стреми към най-близкото, което може да досегне, провира се пипнешком през многообра­
зието, посяга безразборно и безцелно скача от едно към друго, просто търси и никога не
бива удовлетворено. Любовта не иска най-близкото, а понякога по-скоро най-далечното,
но задължително онова, което я удовлетворява. И още нещо виждам, а именно, че идеята
в мен, която приемаше осанката на пророк и по този начин сочеше, че е предхристиянска,
се превръща в принцип, който няма вече човешка форма, а се представя в абсолютния
облик на чистата бяла светлина. Така, посредством довършването на Христовата мистерия,
относително човешкото се превръща в божествен абсолют. Идея и желание се обединяват
в нова форма и волята в мен, която ми се струваше чужда и опасна, волята на най-великия
дух лежи безсилна в основата на светлистия пламък, [...]. По този начин ставам едно с
волята си [...]. Видях го просто в една мистерийна пиеса. Чрез нея ми се извести много
от това, което преди не знаех. Но всичко бе за мен съмнително. [...] Имах чувството, че
се стапям във въздуха, понеже мистерийната страна [на духа] бе още чужда за мен [...].
Мистерията ми показа онова, което предстои да ми се сбъдне. Но не знаех какво, нито
как. Онази картина обаче - на прогледналата Саломе, коленичеща в екстаз пред белия
пламък - беше мощно чувство, което замести волята ми и ме поведе през всичко, което
последва. А което последва, бе моето лутане из мен самия, в чиито страсти трябваше да
добия онова, което бе предназначено да довърши видяната мистерия“ [„тъкмо бях видял“]
(Поправена чернова, стр. 146-150).
242 Хилес Киспел разказва, че Юнг бил казал на холандския поет Адриаан Роланд Холст, че
написал Psychologische Typen <Психологически типове> въз основа на трийсет страници
от Червената книга (цитиран от Stephan Hoeller, The Gnostic Jung and the Seven Sermons of
the Dead, Wheaton, IL, 1982, p. 6 сСтивън Хьолер, Гностикът Юнг и Седемте поучения
към мъртвите, Уийтън, Илинойс, 1982, стр. 6>). Вероятно Юнг е имал предвид тези
предходни три глави от „Мистерия“. Изложеното тук води към представите за проти­
воречието на противопоставени функции, за идентификацията с водещата функция
и за развитието на обединяващия символ като разрешение на противоречието, сиреч
към централните теми на глава V: „Проблемът за типовете в поезията“ в Psychologische
Typen <Психологически типове> (GW 6, §§ 275-460 <вж. Κ. Г. Юнг, Психологически
типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 205 и сл.>).
200 I LIBER NOVUS

На семинара през 1925 г. Юнг обяснява: „Открих, че несъзнаваното отприщва мощни

колективни фантазии. Също тъй пламенно, както преди това се бях впускал да разра­
ботвам митове, сега ме занимаваше несъзнаваният материал. Строго погледнато, това
е единственият подход за установяване на начина, по който се създава мит. И така,
първата глава от Промени и символи придоби автентичност. Виждах как се сътворяват
митовете, добивах поглед върху строежа на несъзнаваното, но решението на проблема
извличах отвътре, от наблюденията си върху несъзнаваните процеси. В Психологически
типове се постарах да съединя тези два потока на вътрешна и външна опитност и този
процес на съединяване на двата потока нарекох трансцендентна функция“ (Analytische
Psychologie, S. 60f. <Аналитична психология, стр. 60 и сл.>).
L i b e r Se c u n d u s
 I 203

К артините н а лутащ ия се1

/ [H I 1]“ и olite audire verba prophetarum, qui prophetant vobis et decipiunt vos: /1
visionem cordis sui loquuntur, non de ore Domini. audivi quae dixerunt [prophetae]
prophetantes in nomine meo mendacium atque dicentes: somniavi somniavi usquequo
istud est in corde prophetarum vaticinantium mendacium et prophetantium
seductiones cordis sui? qui volunt facere ut obliviscatur populus meus nominis mei
propter somnia eorum quae narra[n]t unusquisque ad proximum suum: sicut obliti
sunt patres eorum nominis mei propter BaaL propheta qui habet somnium narret
somnium et qui habet sermonem meum, loquatur sermonem meum vere: quid paleis
ad triticum? dicit dominus.

[„Не слушайте думм-тЪ на пророцм-гЬ, които ви пророчествуватъ: тЪ вм пра-

вятъ суетим: Говорятъ видънм отъ сърдце-то си, не отъ уста-та Господни“
(lepeMia 23:16)]

[„Чухъ що говорятъ пророцм-тЪ, които пророчествуватъ въ мое-то име

лъж*, и казуватъ: Видп>хъ сънъ, видЬхъ сънъ. / До кога ще бъде то в сърд­
це-то на пророцм-тЪ, които пророчествуватъ лъж*? Ей, пророци с * на
коварство-то на сърдце-то си, които ммслятъ чрЪзъ сънища-та си, които
приказуватъ всякой на ближшй-тъ си, да направятъ людхе-тЪ ми да забра-
вятъ мое-то име както забравих* отци-rb имъ име-το ми заради Ваала.
/ П ророкъ, у когото има сънъ, нека прикаже сънъ-тъ: и онзи у когото е

1 В есето си за Пикасо от 1932 г. Юнг описва картините на шизофреници, между които

разбирал само онези, при които някакво психическо разстройство вероятно би пре­
дизвикало шизоидни симптоми, не и тези, чиито автори отявлено страдали от болестта.
„Чисто формално преобладава характерът на раздвоението, който се изразява в така
наречените начупени линии, сиреч своеобразни разкривени цепнатини, зеещи по
протежение на цялата картина“ (G W 15, § 208).
2 В Ръкописната чернова пише „Приключенията на лутането“ (стр. 353).
3 Този откъс от Вулгата е цитиран от Юнг и в Психологически типове, като там следва
Лутеровата Библия (срв. GW 6, § 81. Подчертавания от Юнг [срв. Psychologische Typen,
Kap. V: „Das Typenproblem in der D ichtkunst“, in: GW 6, §§ 275-460] <вж. Психологи­
чески типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, глава V:
„Проблемът за типовете в поезията“, стр. 205 и сл.>). Цитатът е въведен със следните
думи: „Формата, под която Христос представя на света съдържанието на своето несъ­
знавано, е възприета и обявена за общовалидна. По този начин всички индивидуални
фантазии се обезценяват и биват подложени на разруха и даже на преследване, както
сочи съдбата на гностическото движение и на всички късни еретици. Съвсем в този
смисъл още пророк Иеремия казва: [...]“ (GW 15 § 208).
204 I LIBER NOVUS

слово-то ми, нека говори мое-то слово вЪрно. Що е плЬва-та при жито-то?
говори Господь" (lepeMia 23: 2 5 -2 8 )]* /

Ч ервеният4
Cap. i.

[HI 2]5 Вратата на мистерията се затвори подире ми. Чувствам, че волята ми

е парализирана и духът на бездната ме е обладал. В безизходица съм. Затова
не мога да поискам ни това, ни онова, понеже нищо не ми подсказва дали ис­
кам това, или онова. Чакам, без да зная какво чакам. Ала още на следната нощ
почувствах, че съм стъпил на здрава почва.6
7Опомням се покачен върху най-високата бойница на крепост. Имам чув­
ството, че съм се върнал много назад във времето. Погледът ми се рее нада­
леч над хълмиста страна с редуващи се поля и гори. Нося зелена одежда. На
рамото ми виси рог. Часовой съм. Взирам се в далечината. Съглеждам една
червена точка, която се приближава по криволичещия път, навремени чезне
сред гори, сетне пак се появява. Това е ездач с червена мантия, Червеният
ездач. Той иде към моята крепост. Минава вече през портата. Чувам стъп­
ки по стълбите, скърцат стъпала, хлопа се. Обзема ме необичаен страх. Ето,
Червеният стои там, дългата му фигура цяла загърната в червено, даже косата
му е червена. Помислям си: „Накрая се яви дяволът."

Червеният: Здравей, човече от кули високи. Видях те отдалеч как наблюда­

ваш и чакаш. Твоето очакване ме призова.
Аз: Кой си ти?

* Горните цитати следват цариградския превод на Книга на пророка 1ерем1ж. Същите

цитати от Книга на пророк Иеремия (Синод, пр.) гласят: „не слушайте думите на
пророците, които ви пророкуват: те ви лъжат, разказват измислици от сърцето си, а
не това, що иде от уста Господни“ (Иер. 23:16), съответно: „Аз слушах, какво говорят
пророците, които в Мое име пророкуват лъжа. Те казват: *присъни ми се, присъни
ми се’. Дълго ли ще трае това в сърцето на пророците, които пророкуват лъжа, които
пророкуват измама от сърцето си? Мислят ли те чрез своите сънища, които разказват
един другиму, да доведат Моя народ дотам, че да забрави името Ми, както бащите им
забравиха името Ми заради Ваала? Пророк, който е видял сън, нека го и разказва като
сън, а у когото е Моето слово, нека говори вярно словото Ми. Какво общо има мекина
с чисто зърно? казва Господ“ (Иер. 23:25-28).
4 В Ръкописната чернова пише „V Голямото лутане I. Червеният“ (стр. 157).
5 Това показва Юнг в първата сцена от тази фантазия.
6 Предходният абзац е добавен в Черновата (стр. 167).
7 26 декември 1913 г.
 LIBER SECUNDUS I 205

Ч: Аз кой съм? Мислиш, че съм дяволът. Не бързай да съдиш. Вероятно мо­

жеш да говориш с мен и без да знаеш кой съм. Що за суеверен момък си,
та веднага дяволът ти иде наум?
Аз: Ако не си дарен със свръхестествена способност, как се сети, че стоя на
моята бойница в очакване, загледан към непознатото и новото? Животът
ми на тая кула е клет, понеже си седя все тук и никой не се качва при мен.
Ч : А какво чакаш?
Аз: Много неща чакам и най-вече да благоволи да ме споходи нещичко от
невижданите световни богатства.
Ч : Тогава при теб май съм на правилното място. Странствам отдавна по све­
та и търся такива като теб, дето седят по високи кули и се оглеждат за
невиждани неща.
Аз: Будиш любопитството ми. Изглежда си от рядък сой. На вид си необик­
новен, а и - прощавай - струва ми се, че те съпътства един чудноват по­
вей на нещо светско, дръзко и необуздано, или - по-точно - нещо езиче­
ско.
Ч: Не ме обиждаш, тъкмо напротив. Налучкваш вярно. Аз обаче не съм ня­
какъв древен езичник, както изглежда си мислиш.
Аз: Не се и наемам да го твърдя, нямаш нужните за това надменни латински
обноски. У теб няма нищо класическо. Виждаш ми се син на нашето вре­
ме, макар и, доколкото забелязвам, някак по-необичаен. Не си същински
езичник, ами такъв, дето крачи в руслото на нашата християнска рели­
гия.
Ч: Наистина те бива в разтълмяването на загадки. Справяш се по-добре от
мнозина други, които съвсем нищо не познаха.
Аз: Тонът ти е хладен и подигравателен. Никога ли не е трепвало сърцето ти
пред пресветите тайнства на нашата християнска вяра?
Ч: Ти си невероятно тягостен и сериозен човек. Винаги ли си тъй на­
стойчив?
Аз: Бога ми, бих искал винаги да съм така сериозен и верен на себе си, ка­
къвто се опитвам да бъда. Във всеки случай се затруднявам в твое при­
съствие. Имаш едни обеснически маниери, та си мисля, че сигурно си от
оная черна школа в Салерно8, дето разни езичници и техни издънки се
упражняват в безпътни изкуства.
Ч: Суеверен си и прекалено немски. Ловиш се за буквата на свещените пи­
сания, иначе нямаше да ме съдиш тъй строго. /

8 Салерно е основан от римляните град в югозападна Италия. Възможно е Юнг да се

позовава на Accademia Segreta (Тайната Академия), основана през 40-те години на XVI
век и посветена на алхимията.
206 I LIBER NOVUS

Аз: Строгата присъда не ми е присъща. М оят нюх обаче не ме лъже. Уклончив

си и не искаш да се издадеш. Какво криеш?
(Червеният изглежда да почервенява още повече, просветва като нажеже­
но желязо изпод одеждата.)

Ч : Не крия нищо, чистосърдечни човече. Просто се дивя на твоята непокла­

тима сериозност и на забавната ти правдивост. Такова нещо е рядкост в
наше време, особено при хора, които са с ума си.
Аз: Мисля, че не можеш съвсем да ме разбереш. Вероятно ме сравняваш с
познатите ти съвременници. В интерес на истината обаче трябва да ти
кажа, че всъщност не принадлежа към това време и място. От години съм
пленник на някакво вълшебство. В действителност не съм този, когото
виждаш.
Ч: Говориш удивителни неща. А кой си тогава?
Аз: Това няма значение. Стоя пред теб какъвто съм сега. Защо съм тук и защо
съм такъв, това не знам. Ала знам, че трябва да съм тук и, според знанията
си, да бъда твой събеседник. И аз знам кой си ти, колкото ти - кой съм аз.
Ч: Звучи ми доста интересно. Да не би да си някой светец? Едва ли си фило­
соф, ученото слово не ти иде отръки. Но пък светец? Може би по-скоро
светец. Твоята сериозност намирисва на фанатизъм. Притежаваш етиче­
ска нагласа и простоватост, които напомнят на сух хляб и вода.
Аз: Не мога да кажа нито да, нито не - говориш като обладан от духа на вре­
мето. Струва ми се, че ти убягват сравненията.
Ч: Да не би да си ходил на езическо училище? Отговаряш като софист.9 Как
ти дойде наум да ме премериш с аршина на християнската вяра, щом не
си светец?
Аз: Струва ми се, че това мерило е приложимо даже и от човек, който не е
светец. Мисля, научил съм се от опит, че никому не е позволено да се из­
мъкне безнаказано от тайнствата на християнската религия. Повтарям,
че който не е преклонил сърце пред Господа Иисуса Христа, носи в себе
си езичник, който препятства най-доброто в него.
Ч: Пак ли захвана старата песен? За какво ти е, като не си християнски све­
тец? Не си ли все пак проклет софист?

9 Софистите са философи от IV и V в.пр.Хр., живели предимно в Атина, в т.ч. фигури

като Протагор, Горгий и Хипий. Те изнасяли беседи и давали платени уроци, като
преподавали преди всичко реторика. Платон ги подлага на остра критика в редица
диалози и по този начин допринася за съвременното негативно значение, влагано в
думата „софист“ - човек, който само си играе с думите.
 LIBER SECUNDUS I 207

Аз: Ти си пленник в своя свят. Помисли, че човек би могъл да прецени пра-

вилно стойността на християнството и без непременно да е светец.
Ч: Да не си някакъв доктор по теология - изследовател на християнството,
който го подлага на историческа преценка, сиреч пак софист?
Аз: Твърдоглав си. Имам предвид, едва ли е случаен фактът, че целият свят
е станал християнски. Също така вярвам, че задачата на западния човек
е да носи Христос в сърцето си и да расте заедно с неговите страдания,
смърт и възкресение.
Ч: Е, има например и евреи, които са праведни хора, пък не се нуждаят от
прехваленото ти благовестие.
Аз: Доколкото виждам, не си добър познавач на хората. Не си ли забелязал,
че на евреина му липсва нещо, на един в главата, на друг в сърцето, и при
това сам усеща, че нещо му липсва?
Ч: Не съм евреин наистина, но се чувствам длъжен да защитя евреите - ти
май си антисемит.
Аз: Така пригласяш на онези евреи, които заклеймяват всяка не съвсем ли-
цеприятна преценка като антисемитска, докато те самите разказват най-
кръвнишките вицове за собственото си племе. Тъкмо защото евреите
твърде отчетливо чувстват онази специфична липса, а пък не са склонни
да я признаят, затова са така чувствителни към критика. Мислиш ли, че
християнството е подминало безследно човешката душа? И как мислиш,
дали някой, който не го е преживял съкровено, би бил съпричастен към
плодовете му?10
Ч: Аргументираш се добре. Ама тая твоя сериозност!? Можеш да я караш и
по-полека. Щом не си светец, наистина не разбирам защо ти трябва да си
толкова сериозен. Така си разваляш целия кеф. С какво, по дяволите, се
е задръстила главата ти? Само християнството с неговото плачевно бяг­
ство от света може да направи хората / толкова отегчителни и навъсени.
Аз: Мисля, че има и други неща, които изискват сериозност.
Ч: Ах, да, зная, имаш предвид живота. Познавам тоя израз. И аз го живея,
ама не му се вдавам чак толкоз. Ж ивотът не изисква сериозност, напро­
тив - човек го живее по-добре, танцувайки.11

10 Черновата продължава: „Никой не може да пренебрегне едно душевно развитие, плод

на много столетия, и да пожъне каквото не е посял“ (стр. 172).
11 В Ницшевия Тъй рече Заратустра Заратустра напомня, че трябва да бъде превъзмог­
нат Духът на притеглянето и настоява: „О, вие, възвишени люде, вашето най-лошо е в
това: ни един от вас не се е научил да танцува, както трябва да се танцува - да танцува
високо над главата си!“ (Kritische Studienausgabe сНаучно-критическо издание>, т. 4,
стр. 367 <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра, Летера, Пловдив, 2000, превод
Жана Николова-Гълъбова, стр. 326>).
208 I LIBER NOVUS

Аз: Зная ги аз танците. Даа, де да ставаше с танци! Танците са част от лю­

бовния период. Познавам хора, които са в непрекъснат любовен период,
знам и такива, които искат да танцуват пред своя Бог. Първите са жалки,
докато другите разиграват древност, вместо да си признаят честно, че им
липсват изразни средства.
Ч: Тук, скъпи мой, ще сваля една маска. Сега ще добия малко по-сериозен
вид, понеже това засяга моята област. Мислимо е да има и едно трето,
спрямо което танцуването да е символ.
Червенината на ездача се превръща в нежна телесна руменина. И не щеш
ли - о, чудо - по моето зелено одеяние навсякъде покарват листа.

Аз: Навярно съществува радост пред Бога, която би могла да се нарече танц.
Но тази радост все още не ми се е открила. Наблюдавам нещата, които
идат. Идвали са разни неща, сред тях не е била радостта.
Ч: Не ме ли позна, братко, аз съм радостта!
Аз: Ти да си радостта? Виждам те като през мъгла. Образът ти чезне. Дай да
те хвана за ръка, любезни мой, къде си? Къде си?
Радостта ли? Дали той бе радостта?

[2] Положително това бе дяволът, този червен, ала мой дявол. Тъкмо той бе
моята радост, радостта на сериозния самотен наблюдател от високата кула,
неговата розовобагрена, розоуханна, топла яркочервена радост.12 Не тайна­
та радост от мислите и наблюдението, а онази чужда мирска радост, дето иде
нечакана като топъл южен вятър и довява цветни ухания и жизнена лекота.
Знаете от поетите, че тъкмо сериозните, щом се вгледат очаквателно в дъл-
бинните неща, най-първи биват навестявани от дявола на своята подобна на
пролет радост.13 Като вълна се надига тя в човека и го извежда навън. Който
вкуси тази радост, се самозабравя.14А няма нищо по-сладко от това да се са­
мозабравиш. Не са малко тези, които забравят кои са били. Още повече са
онези дотолкова яко укоренени, че даже розовата вълна не смогва да ги из­

12 В семинар, проведен през 1939 г., Юнг говори за превращенията на дяволската фигура.
Той отбелязва: „Когато се появява червен, той притежава огнена, т.е. страстна природа:
предизвиква разврат, омраза или необуздана любов“ (Kinderträume, hg. von Lorenz Jung
und Maria Mezer-Grass, Düsseldorf, 1987, S. 194 <Детски сънища, изд. отЛоренц Юнг
и Мария Майер-Грас, Дюселдорф 1987, стр. 194>).
13 В Черновата по-нататък се казва: „Нали чухте от Фауст колко безусловна е тази радост“
(стр. 175).
14 В Черновата пише: „Както знаете от Фауст, не са малко онези, дето забравят какви са
били, понеже са се оставили изцяло да ги отнесе“ (стр. 175).
 LIBER SECUNDUS I 209

тръгне. Те са окаменели и прекомерно натежали, другите пък са извънредно

леки.
Аз сериозно поспорих с дявола и се отнесох с него като с действителна
личност. Научих това от мистерията - да вземам на сериозно онези волно
блуждаещи непознати, обитаващи вътрешния свят, защото те са действител­
ни поради факта, че действат.15Няма да помогне, ако в духа на времето ка­
жем: „Дяволът не съществува." На мен един ми се яви. Такова нещо се случи
в мен. Сторих с него каквото можах. Съумях да си поговоря с него. С дявола
е неизбежен разговорът за религия, понеже той го предизвиква, ако не поис­
каш да му се подчиниш безусловно. Тъй като именно религията е темата, по
която не се разбираме с дявола. Налага се да споря с него, защото не мога по
никакъв начин да очаквам, че самостоятелна личност като него ще приеме
моята гледна точка.
Би било бягство, ако не направя опит да се разбера с него. Всеки път, щом
получиш рядката възможност да говориш с дявола, не пропускай сериозно
да поспориш с него. Та той в края на краищата си е твоят дявол. Дяволът като
опонент е твое собствено противоположно гледище, той те изкушава и ти
реди павета по пътя точно там, където най-малко ти трябват.
Да беседваш с дявола не значи да минеш на негова страна, защото иначе
ще бъде дяволската воля. По-скоро значи да се спогодиш с него. Така бесед­
ваш със своето друго гледище. По този начин дяволът донякъде отстъпва, ти
също. И в това няма нищо лошо.
Макар религията да е доста противна за дявола поради особената й се­
риозност и чистосърдечност, оказа се, че именно посредством религията дя­
волът може да бъде поведен към разбирателство. Каквото казах за танца, го
засегна, понеже говорех за нещо, попадащо в неговата област. Той приема
несериозно само нещата, които засягат другите - това е присъщо на всички
дяволи. По този начин се докосвам до неговата сериозност и така стигаме
до обща / основа, на която спогодбата става възможна. Дяволът е убеден, че
танцът не е проява нито на разгонване, нито на смахнатост, а израз на нещо,
непринадлежащо нито към едното, нито към другото, сиреч на радост. В това
се съгласявам с дявола. Ето как той се очовечава в моите очи. А пък аз се раз­
зеленявам като дърво през пролетта.

15 Когато през 1928 г. Юнг представя своя метод на активно въображение, по този пункт
заявява: „Спрямо това научното кредо на нашето време е развило суеверна фобия към
фантазията. Но действително е, което действа. Фантазиите на несъзнаваното дейст­
ват - този въпрос е извън всякакво съмнение“ („Die Beziehungen zwischen dem Ich und
dem Unbewußten“ <„Взаимоотношенията между аза и несъзнаваното“>, в GW 7, § 353
<вж. К. Е Юнг, Две студии по аналитични психология, ЕА, Плевен, 2004, превод Ивета
Милева, стр. 149 и сл.>).
210 I LIBER NOVUS

Н о радостта да е дяволът или дяволът да е радостта - това се съмнявам

да е вярно. Цяла седмица мислих и се опасявам, че се оказа недостатъчно.
Оспорваш радостта ти да е дяволът. Изглежда обаче сякаш в радостта винаги
има нещо дяволско. Ако твоята радост за теб не е дявол, то навярно е така­
ва за ближния ти, понеже радостта е най-висше процъфтяване и раззеленя-
ване на живота. Това те повлича по надолнището и ти трябва да напипваш
нова следа, понеже в огъня на радостта светлината ти е съвсем угаснала. Или
радостта ти повлича ближния и го изхвърля от коловоза, понеже животът е
като грамаден огън, подпалващ всичко околовръст. Огънят впрочем е сти­
хията на дявола.
Щ ом узнах, че дяволът е радостта, трябваше веднага да сключа договор
с него. Ала с радостта не можеш сключи никакъв договор, защото тя ще ти се
изплъзне незабавно. Ето затова не можеш да уловиш дявола си. Да, негова­
та същност е такава, че няма как да бъде уловен. Остави ли се да го уловиш,
значи е глупав, а ти нямаш никаква полза от глупав дявол. Дяволът винаги се
стреми да среже клона, на който седиш. Това има смисъл и предпазва от ус-
пиване и от свързаните с него пороци.
Дяволът е злосторна стихия. Но радостта? Че радостта съдържа нещо
злосторно, виждаш, когато я преследваш, понеже тогава попадаш при сласт-
та, а от сластта - право в пъкъла, в свойствения за теб пъкъл, който наказва
всекиго различно.16
Посредством разбирателството ни дяволът взе нещичко от моята сериоз­
ност, а аз - нещичко от неговата радост. Това ме окуражи. Но когато дяво­
лът добие сериозност, човек трябва да бъде нащрек.17 Винаги е рисковано да
приемеш радостта, но тъкмо тя ни води към живота и към разочарованието
от него, и от това се образува целостността на живота ни.18

16 В Черновата по-нататък пише: „Всеки, който внимава, познава своя пъкъл, но не всеки
познава своя дявол. Не съществуват само радостни, има и тъжни дяволи“ (стр. 178).
17 В Черновата по-нататък пише: „Как сериозността понася на самия дявол - това научих
при по-късни приключения. Посредством сериозността той става за теб определено
по-опасен, но повярвай ми, призлява му от нея“ (стр. 178 и сл.).
18 В Черновата по-нататък се казва: „С новопридобитата радост се впуснах в приключение
без да зная накъде ме води пътят. Във всеки случай трябваше да съм наясно, че дяволът
винаги ни примамва първо към жените. Но като мислител аз бях сръчен в мислите, не и
в живота. В него бях даже глупав и схванат. С други думи - добре подготвен да попадна
във вълчи капан“ (стр. 179).
 LIBER SECUNDUS I 211

З а м ъ к ъ т в г о р а т а 19
Cap. ii.

[HI 5]20 През последвалата втора нощ вървя сам из тъмен лес и забелязвам,
че съм се заблудил.21Ходя по лош коларски път и се препъвам в мрака. Най-
сетне стигам до тъмно тихо мочурище, насред което се издига малък стар
замък. Мисля си, че би било добре да попитам за подслон, където да прено-
щувам. Похлопвам на портата, чакам дълго, завалява дъжд. Налага се отново
да похлопам. Сега вече чувам нечии стъпки - отваря се. Човек в старомод-
но одеяние, прислужник, пита какво ще обичам. Моля да бъда настанен за
нощта и той ме въвежда в тъмно преддверие. После ме повежда нагоре по
тъмно протъркано дървено стълбище. Стигам до по-просторно и по-високо
помещение тип салон с бели стени, по протежение на тях - черни ракли и
скринове.
Водят ме в нещо като приемна. Тя представлява обикновена стая със ста­
ри тапицирани мебели. Мъжделива старинна лампа едвам развиделява стая­
та. Слугата потропва на една странична врата и тихичко я открехва. Хвърлям
бърз поглед оттатък - това е работният кабинет на някакъв учен, четирите
стени са заети от рафтове с книги, голямо писалище, пред което седи старец
в дълга черна роба. Той ми махва с ръка да се приближа. В стаята е душно и
старецът има угрижен вид. Човекът не е без достойнство, което ще рече -
изглежда да принадлежи към онези, които притежават толкова достойнство,
колкото другите са склонни да им признаят. Той има оня плашливо -стес­
нителен вид на учения, когото изобилието от знания отдавна е премазало
без остатък. Вижда ми се като истински / книжовник, придобил величайша
скромност при сблъсъка с безмерността на познанието и отдаден неумор­
но на научното поприще, боязливо-безпристрастно претеглящ, тъй сякаш е
лично натоварен с цялата отговорност да представлява процеса по удостове­
ряване на фактите.
Поздравява ме смутено, някак отсъстващ и бранещ се. Не се учудвам, по­
неже изглеждам като обикновен човек. С голяма мъка съумява да се отклони
от работата си. Повтарям молбата си за подслон. Подир доста дълга пауза
старецът отбелязва: „Добре, щом искаш да спиш, спи спокойно.“ Виждам,
че е разсеян, и затова го моля да нареди на слугата да ме упъти към стая­
та. Отговаря ми: „Много искаш, чакай, че точно сега не мога да прекъсна.“

19 В Ръкописната чернова пише: „Второ приключение“ (стр. 383).

20 28 декември 1913 г.
21 Дантевият Ад започва с това, че поетът се оказва залутан в тъмен лес. На това място в
личния си екземпляр Юнг е поставил хартиен разделител.
212 I LIBER NOVUS

Отново потъва в книгата си. Чакам търпеливо. След известно време ме по­
глежда удивен: „Ти пък що щеш тука? О, прощавай, съвсем забравих, че ме
чакаш. Веднага ще повикам слугата." Слугата пристига и ме отвежда в една
стаичка на същия етаж с голи бели стени и голям креват. Пожелава ми лека
нощ и се отдалечава.
Тъй като съм уморен, събличам се и лягам в кревата, като преди това гася
лоената свещ. Ленените чаршафи са необикновено груби, а възглавницата
корава. Залутан, съм стигнал до чудновато място - малък стар замък, чий­
то просветен владетел очевидно споделя с книгите си своя житейски заник.
Като че ли няма други живи същества освен слугата, обитаващ кулата отсре­
ща. Идеално, макар и самотно съществуване изглежда житието на стария чо­
век редом с неговите книги, мисля си. На това място мислите ми пребивават
задълго, докато най-сетне забелязвам, че друга мисъл не ме оставя на мира,
а именно, че старецът е укрил тук красивата си дъщеря - безвкусна роман-
тична представа - блудкав и изчерпан сюжет - от тази романтичност обаче
ме присърбява навсякъде - съвършена идея за роман - замък в гората - са­
мотен и среднощен - вторачен в книгите старик-вкаменелост, който варди
безценно съкровище и не му дава да види бял свят - що за нелепи мисли ме
спохождат! Пъкъл или чистилище е това да кроя подобни детински блянове
насред лутането си? Чувствам се обаче неспособен да възляза в мислите си
към нещо по-силно или по-красиво. Явно ще трябва да оставя тези мисли
да се вихрят. Каква полза да ги прогоня - те ще се завърнат, - по-добре да
преглътна блудкавото питие, отколкото да го държа в устата. Каква ли ще е на
вид тази отегчена героиня? Несъмнено руса, бледна, синеока, привиждаща
във всеки заблуден странник лелеяния спасител от бащиния й затвор - ах,
познавам тая изтъркана безсмислица - по-добре да спя - защо, по дяволите,
се измъчвам с такива празни блянове?
Сънят обаче не идва. Въртя се насам-натам - сън не ме хваща - да не би в
края на краищата тази неизбавена душа да обитава мен самия? И дали тъкмо
тя не ми дава да спя? Такава ли романтична душа имам? Само това липсва­
ше - би било мъчително смехотворно. Нима не свършва това най-блудкаво
от всички питиета? Трябва да е вече полунощ, а сън не идва и не идва. Какво
е това чудо, дето не ми дава да спя? Дали на стаята й има нещо? Креватът ли
е омагьосан? Ужасяващо е към какви неща безсънието може да подтикне чо­
века - даже към най-нелепи и суеверни теории. Струва ми се студено, мръз-
на - може би затова не заспивам - всъщност тук е зловещо - кой знае какво
става тук - дали това не бяха стъпки? Не, май се чу отвън - обръщам се на
другата страна, замижавам силно, трябва да заспя. Врата ли се отвори някъде?
Божичко, стои ли там някой? Добре ли виждам? - Слабичко момиче, бледо
като смъртта, е застанало до вратата. Небеса, какво е това? Тя се приближава!
 LIBER SECUNDUS I 213

„Ще дойдеш ли най-сетне?" - пита ме тихичко. Невъзможно - това е стра­

ховит мираж - романът се превръща в действителност - нима ще прерасне в
глуповата история за призраци? Моята душа ли приютява такива романтични
украшения? И това ли трябваше да ме сполети? Несъмнено съм в ада - най-
злокобното пробуждане подир смъртта е да възкръснеш в заемна библиотека.
Толкова ли много съм ненавиждал съвременниците си и техния вкус, че да ми
се наложи да изживея и допиша романовия ад, който открай време презирам.
Нима и долната половина от средностатистическия вкус на човечеството се
домогва до святост и неприкосновеност, та нямаме право да я споменем с ни
една лоша дума / без да ни се наложи да се каем в ада за тоя грях?
Тя проговаря: Ах, и ти ли мислиш като другите за мен? И ти ли се оставяш да
те омае оная злочеста заблуда, че съм измислица от някакъв роман? Дори
и ти, пък аз се надявах, че ти си се отърсил от привидността и се стремиш
към същината на нещата?
Аз: Прощавай, но нима си действителна? Съзирам едно твърде клето по­
добие с онези изтъркани до наивитет романови сцени, че да мога да те
възприема другояче освен като изчадие на безсънния ми мозък. Все пак
съмнението ми е оправдано, когато дадена ситуация съвпада в толкова
значителен мащаб с типа от сантименталните романчета.
Тя: Нещастнико, как можеш да се съмняваш в моята действителност?
Тя пада на колене в подножието на леглото ми, хълца и крие лице в дланите
си. Боже мой, нима все пак тя е действителна и аз се държа несправедливо с
нея? В мен се пробужда съчувствие.
Аз: За Бога, едно ми кажи - действителна ли си? Трябва ли да те вземам на
сериозно като действителност?
Тя плаче и не отговаря.
Аз: Но коя си ти?
Тя: Аз съм дъщерята на стареца. Той ме държи тук в непоносимо пленни-
чество, не от завист или омраза, а от любов, понеже съм единственото му
дете и точно копие на рано починалата ми майка.
Хващам се за главата - не е ли това пъклена баналност? Дословно романче
от заемната библиотека! О, богове, къде сте ме довели? Да се смея ли, да
плача ли - тежко е да си красив страдалец, трагично съкрушен, но тоз ре­
зил - да станеш на маймуна, о, вий, велики и прекрасни? Банално и нелепо,
неописуемо изтъркано и плоско - такъв небесен дар не е полаган никога в
молитвено издигнатите ви ръце.
Тя обаче все още лежи там и плаче - ами ако е действителна? Е, тогава ще
е достойна за съчувствие, всеки човек би я съжалил. Ако тя е порядъчно
момиче, какво ли ще да й е струвало да влезе в стаята на чужд мъж! И до­
толкова да превъзмогне своята боязън?
214 I LIBER NOVUS

Аз: Мило дете, въпреки всичко ми се иска да повярвам, че си действителна.

Какво мога да сторя за теб?
Тя: Най-сетне, най-сетне човешка приказка!
Тя се надига, лицето й сияе, красива е. Дълбока чистота прозира в погле­
да й. Притежава душа, прекрасна и откъсната от света - душа, желаеща да
проникне в действителния живот, в жалката действителност - кална баня,
но и лечебен извор. О, тази красота на душата! Да я гледаш как слиза в до­
лния свят на действителността - какво зрелище!

Тя: Какво можеш да сториш за мен ли? Ти вече стори много. Изрече спа­
сителното слово, когато престана да поставяш баналното помежду ни.
Понеже знай: аз бях омагьосана от баналното.
Аз: Леле, започваш да звучиш съвсем приказно.
Тя: Бъди разумен, мили приятелю, и не се препъвай още отсега в приказно-
то, защото приказката е просто бабата на романа и е много по-общова-
лидна от най-четения роман на твоето време. А ти знаеш, че това, което
хората приказват от хилядолетия, освен че е най-предъвкваното, наред
с това е и най-близо до върховната човешка истина. Тъй че не поставяй
приказното помежду ни.22
Аз: Умна си и сякаш не си наследила бащината си премъдрост. Все пак, кажи
ми, какво мислиш за божествените, за така наречените най-висши исти­
ни? Струва ми се доста странно да ги търся сред баналността. По своята
природа те трябва да са много необикновени. Помисли само за нашите
велики философи.
Тя: Колкото по-необикновени са тези най-висши истини, толкова по-нечо-
вешки ще бъдат и толкова по-малко ценни и смислени неща ще ти казват
за същността на човека. Само онова, което е човешко и което ти ругаеш

22 В книгата си Wunscherfüllung und Symbolik im Märchen <Изпълнение на желания и симво­

лика в приказката> колегата на Юнг Франц Риклин счита, че приказките са спонтанно
откритие на първичната човешка душа и в общи линии са насочени към изпълнение на
желания (Franz Riklin, Wunscherfüllung und Symbolik im Märchen, Wien, 1908 < Франц Рик­
лин, Изпълнение на желания и символика в приказката, Виена, 1908>). Във Wandlungen
und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> Юнг разглежда както приказ­
ките, така и митовете, като праобрази. В по-късното си творчество той съзира в тях
изражение на архетипове, напр. в Über die Archetypen des kollektiven Unbewußten <3a ap-
хетиповете на колективното несъзнавано>, в G W 9/1 § 6 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете
и колективното несъзнавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина
Бояджиева, стр. 9-47>. Ученичката на Юнг Мари-Луизе фон Франц задълбочава пси­
хологическото тълкувание на приказките в поредица от съчинения (срв. Psychologische
Märcheninterpretation. Eine Einführung, M ünchen, 1986 <Психологическо тълкуване на
приказките. Въведение, Мюнхен, 1986>).
 LIBER SECUNDUS I 215

като изтъркано и банално, тъкмо то / съдържа онази мъдрост, която тър­

сиш. Приказното не свидетелства против мен, а в моя полза, и доказва
колко общочовешка е съдбата ми и как не само се нуждая от спасение, но
го и заслужавам. Защото аз мога да живея в действителния свят също така
добре, или може би даже по-успешно, от множество мои сродни души.
Аз: Девойко дивна, объркваш ме. Като видях баща ти, реших, че ще ме пока­
ни да побеседваме и да обменим умни мисли. Той не го направи и аз му се
ядосах, понеже почувствах достойнството си накърнено от тази негова
небрежна разсеяност. Ти обаче ми показа нещо далеч по-добро. Ти ми
даде материал за размисъл. Необикновена си.
Тя: Лъжеш се, съвсем обикновена съм.
Аз: Това не го вярвам. Душата ти се отразява тъй красива и достойна за обо­
жание в очите ти! Завиждам на щастливеца, който ще те вземе за жена.
Тя: Обичаш ли ме?
Аз: Бог ми е свидетел, обичам те... но... за съжаление вече съм женен.
Тя: Ето, виждаш ли - даже баналната действителност е спасител. Благодаря
ти, скъпи приятелю, и ти предавам поздрав от Саломе.
След тези думи образът й се разтапя в мрака. Бледа лунна светлина нахлува в
стаята. На мястото, където преди миг стоеше тя, лежи нещо тъмно - купчина
червени рози.23

[2] 24Ако не ти се случва външно приключение, няма да ти се случи и вътреш­

но. Частицата, която заимстваш от дявола, а именно радостта, се грижи да
ти осигури приключения. Така откриваш както долната, така и горната си

23 В Zum psychologischen Aspekt der Kore-Figur <3a психологическия аспект на образа на Кора>
Юнг описва този епизод по следния начин: „Самотна къща в гората, в нея живее стар
учен. Внезапно се явява дъщеря му, нещо като призрак, и се оплаква, че хората вечно я
мислят за въображаема“ (GW 9/1, § 361 <вж. Κ. Г. Юнг, Архетиповете и колективното
несъзнавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева, стр.
208>). Към това Юнг отбелязва - във връзка с обясненията му към епизода с Илия
и Саломе (вж. по-горе бел. 213, стр. 191): „Сън №3 представя същата тема, но върху
приказна основа. Тук анимата е охарактеризирана като призрачно същество“ (пак там,
§ 373 <стр. 209 в цит. бълг. издание>).
24 В Черновата по-нататък пише: „Приятелю, ти не възприемаш нищо от моя външен ви­
дим живот. Ти слушаш само за моя вътрешен живот, който е противовесът на външния.
Ако поради това си мислиш, че имам само вътрешен живот и това е единственият ми
живот, то ти се лъжеш. Защото трябва да знаеш, че вътрешният ти живот не се обогатява
за сметка на външния, ами обеднява. Ако не живееш външно, не ставаш вътрешно по-
богат, а просто претоварен. Това не ти носи предимство, ами е начало на злото. Също
тъй външният ти живот не се обогатява и разкрасява за сметка на вътрешния, а става
само πο-беден и по-нещастен. Равновесието намира пътя“ (стр. 188).
216 I LIBERNOVUS

граница. Да опознаваш границите си те затормозява. Ако не ги познаваш, се

движиш в изкуствените предели на собствените си представи и очакванията
на околните. На живота ти обаче зле му понася да бъде възпиран в изкустве­
ни предели. Животът прескача такива ограничения и заради тях ти влизаш
в разногласие със себе си. Тези предели не са твоите действителни грани­
ци, а произволни спънки, които сам безполезно и насилствено си създаваш.
Затова опитай да откриеш истинските си граници. Човек никога не ги знае
отнапред, а ги вижда и осъзнава едва когато ги достигне. Ала и това ти се
случва само ако си в равновесие. Без равновесие пропадаш отвъд границите
си, без да забележиш какво е станало. Равновесие обаче се постига само с
приближаване до собствената противоположност. А това ти е до дън душа
противно, понеже не е героично.
Духът ми бе зареян по всичко рядко и необикновено, зорко следеше за
неразкрити възможности, за пътеки, свърващи в затънтени места, за светлини,
проблясващи нощем. И докато духът ми бе зает с това, всичко обикновено в
мен търпеше вреди и закопня за живота, който не живеех. Затова ме сполетя
такова приключение. Обзе ме романтичното. Романтичното е крачка назад. За
да достигне пътя, понякога човек трябва и да отстъпи няколко крачки назад.25
В приключението живея онова, което наблюдавах в мистерията. Каквото
видях там в лицата на Илия и Саломе, в живота се превърна в стария учен и
неговата бледна дъщеря-заключеница. Ж ивея едно изопачено отражение на
мистерията. По пътя на романтиката стигнах до оня недодялан и посредствен
дял от живота, където мислите ми секват и почти забравям за самия себе си.
Каквото преди това обичах, сега трябва да изживея вяло и безжизнено, а кое­
то преди това осмивах, сега пораждаше в мен завист и безсилно бленуване.
Приех смехотворността на това приключение. Едва сторил го, видях как мо­
мичето се преобразява и показва способност за самостоятелно мислене. Стига
ти само да попиташ за въжделенията на смехотворното, за да го промениш.

Какво става с мъжествеността? Знаеш ли колко женственост липсва на мъжа,

за да постигне съвършенство? Знаеш ли колко мъжественост липсва на жена­
та, за да постигне съвършенство? Търсите женственост у жената и мъжест­
веност у мъжа. И така вечно има само мъже и жени. Къде обаче са човеците?
Мъже, вие не бива да търсите женствеността у жената, трябва да я издирите
и признаете във вас самите, защото я притежавате поначалоуНа вас обаче ви
харесва да си играете на мъжественост, защото така се плъзгате по утъпкания
склон на старите привички. Жени, вие не бива да търсите мъжествеността у

2S В Черновата нататък продължава: „Върнах се в средновековието си, където бях все още
романтичен, и там преживях приключение“ (стр. 190).
 LIBER SECUNDUS I 217

мъжа, а трябва да я приемете в себе си, защото вие / я притежавате поначало.

Но вие се забавлявате от леснината да си играете на женички, затова мъжът
ви презира, защото презира своята женственост. А човекът е мъж и жена, не
само мъж или само жена. Не можете да кажете от какъв пол е душата ви. Ако
обаче се вгледате внимателно, ще видите, че най-мъжественият мъж прите­
жава женска душа и най-женствената жена има мъжка душа. Колкото по мъж
си, толкова по-далеч от теб е това, което жената е в действителност, понеже
женското в теб самия е чуждо и презряно.26
Ако вземеш от дявола късче радост и се отправиш с него към приключе­
ния, ти се захващаш със своето желание. Желанието обаче незабавно се насоч­
ва към копняното от теб и тук зависи от теб дали желанието ще те поквари или
възвиси. Ако те е обладал дяволът, слепешката ще посягаш да пипнеш всичко,
което ти се изпречи на пътя, и така ще се залуташ. Ако пък си на себе си, подоб­
но на човек, който се владее и не се оставя на дявола, тогава ще си спомниш
какво е да си човек. Така няма да се отнесеш към жената просто като мъж, а
като човек, т.е. сякаш си от един пол с нея. Ще си припомниш своята женстве­
ност. Може да ти се стори тогава, че не си мъжествен, донякъде глуповат и жен-
чо. Ще трябва обаче да се смириш със смехотворното, иначе то ще стои в теб
онеправдано и някой ден внезапно, когато най-малко очакваш, ще те нападне
и ще те направи смешен. Противно е за най-мъжествения мъж да приеме жен­
ственото в себе си, защото то му се вижда нелепо, немощно и некрасиво.
Да, ще ти изглежда сякаш си изгубил всяка добродетел, все едно си из­
паднал до крайно унижение. По същия начин се чувства и жената, която
приема своята мъжественост.27Да, прилича на поробване. Роб си на това, за

26 В Psychologische Typen <Психологически типове> (1921) Юнг пише: „Твърде женствената

жена има мъжка душа, твърде мъжественият мъж - женска душа. Това противоречие се
дължи на факта, че мъжът например не е изцяло и във всичко мъжествен, а обикновено
има и някои женски черти. Колкото по-мъжествена е неговата нагласа, толкова по-за-
личени са в нея женските черти; поради това те се оттеглят в несъзнаваното“ (GW 6,
§ 806 <вж. Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира
Михайлова, стр. 478>). Женската душа на мъжа той нарича анима, а мъжката душа на
жената - анимус, и разяснява начина, по който индивидите проектират своя душевен
образ върху принадлежащите към другия пол (срв. пак там, § 811 <стр. 480-482 в цит.
бълг. изд.>).
27 За Юнг интегрирането на анимата от страна на мъжа и на анимуса от страна на жената
е необходимо за личностното развитие. В „Die Beziehungen zwischen dem Ich und dem
Unbewußten“ <„Взаимоотношенията между аза и несъзнаваното“> (1928) Юнг описва
този процес като състоящ се в това да бъдат оттеглени проекциите върху представи­
телите на другия пол, така че човек да се разграничи от тях и да ги осъзнае (срв. GW
7, § 296 и сл. <вж. Κ. Г. Юнг, Две студии по аналитична психология, ЕА, Плевен, 2004,
превод Ивета Милева, стр. 149 и сл.> , срв. също Aion <Еон> [1951] в GW 9/II, § 20 и
сл. <вж. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>).
218 I LIBER NOVUS

което копнее душата ти. Най-мъжественият мъж се нуждае от жената, затова

е неин роб. Стани сам жена и ще се освободиш от женското робство.28 Ти
си немилостиво изоставен на женския произвол, докато не се научиш да се
надсмиваш над цялата си мъжественост. Би било добре за теб поне веднъж да
облечеш женски дрехи - ще ти се присмеят, но ставайки жена, ще извоюваш
свободата си от жената и нейната тирания. Приемането на женствеността
води до съвършенство. Същото важи за жената, която приема мъжественост­
та си.
Ж енственото у мъжа е свързано със злото. Откривам го по пътя на жела­
нието. Мъжественото у жената е свързано със злото. Ето защо човек се про­
тиви да приеме своята собствена другост. Ако обаче я приемеш, се случва
нещо, от което зависи съвършенството на човека - именно тогава, когато
си подложен на присмех, долита отдалеч бялата птица на душата, примаме­
на от твоето униние.29 Тайната те приближава и около теб произлизат чудни
неща. Златно сияние заблестява, понеже слънцето се е въздигнало от гроба
си. Като мъж нямаш душа, тя е у жената; като жена нямаш душа, тя е у мъжа.
Станеш ли човек обаче, душата идва при теб.
Ако стоиш затворен в произволните и изкуствено създадени граници, ти
сякаш вървиш между две високи стени и не виждаш необятността на света.
Щом обаче срутиш изпречилите се пред погледа ти стени и безкрайно не­
сигурната необятност те ужаси, в теб се пробужда онзи прастар спящ, чий­
то пратеник е бялата птица. Тъкмо тогава ти е нужно посланието на стария
усмирител на хаоса. Във въртопа на хаоса живеят вечните чудеса. Твоят свят
започва да става чудесен. Човекът принадлежи не само към един подреден
свят, но и към чудния свят на своята душа. Затова ви трябваше да всявате ужа­
си в подредения си външен свят, та пресилената му външност да ви отврати.
Душата ви е изтерзана, защото във вашия свят тегне засуха. Погледнете
ли вън от себе си, виждате далечни гори и планини, а по-нагоре взорът стига
звездните селения. Щом погледнете навътре, виждате и близко, и далечно, и
безкрайно, понеже вътрешният свят е необятен колкото външния. Както с
тялото си участвате в разнообразната природа на света, така с душата си сте
част от разнообразната природа на вътрешния свят. Този вътрешен свят е
истински безкраен и неотстъпващ fio богатство на външния. Човекът живее
в два свята. Глупакът живее било тук, било там, но никога и тук, и там.

28 В Поправената чернова вместо това изречение пише: „Приеме ли обаче женственото

в себе си, ще се освободи от женското робство“ (стр. 178).
29 Албрехт Дитерих отбелязва: „Достатъчно често е още от самото начало душата да
се оприличава в народните вярвания с птица“ (Abraxas. Studien zur Religionsgeschichte
des späten Altertums, Leipzig, 1891, S. 184 <Абраксас. Студии по религиозна история на
късната античност, Лайпциг, 1891, стр. 184>).
 LIBER SECUNDUS I 219

30Вероятно мислиш, че човек, посветил живота си на изследователство,

води духовен живот и пребивава в душата си в / по-висока степен от някой 9/10
друг. Такъв живот е също външен - тъй външен като живота на човек, изжи­
вяващ външните неща. Подобен учен изживява не толкова външните неща,
колкото външните мисли, следователно не себе си, а своя предмет. Когато
казваш за някого, че се губи в повърхностни неща и прахосва дните си в раз­
юзданост, трябва да кажеш същото и за такъв старец. Той се е запилял из кни­
гите и мислите на другите. Затова душата му е изтерзана, изпаднала в униние
и снове из чуждите покои да измолва признанието, което й е отказано.
По тази причина виждаш старите учени в смехотворната и недостойна
роля да жадуват за похвала. Те се оскърбяват, ако името им не се спомене,
униват, ако друг съумее да каже същото по-добре, и са непримирими, ако ня­
кой промени дори и буква в техните изложения. Иди на учено събрание и ще
ги видиш, тези жалки старци с техните големи заслуги и прегладнели души,
жадни за признание и неспособни да утолят жаждата си. Душата зове глу­
постта ти, не твоята начетеност.
Издигна ли се над мъжкия пол, но без да напускам човешкото, смехо­
творната за мен женственост се превръща в смислено същество. Това е най-
трудното - да бъдеш отвъд пола и все пак да останеш човек. Когато с помощ­
та на общо правило се въздигнеш над пола, се сливаш с това правило и под­
минаваш човешкото. Така се изсушаваш, втвърдяваш и ставаш безчовечен.
Можеш по човешки причини да подминеш пола, но никога поради общо
правило, което в най-различни ситуации си остава едно и също и затова не
разполага с пълна валидност за всяка отделна ситуация. Ако действаш откъм
човешкото, то действаш в дадена ситуация, без да спазваш общ принцип, а
съобразявайки се само със ситуацията. Така си верен на ситуацията, макар
вероятно да нарушаваш общото правило. Това не би трябвало кой знае колко
да те безпокои, защото ти все пак не си правилото. Има едно друго човешко,
едно твърде човешко, и който попадне в това човешко, ще стори добре да си
спомни благодатта на общото правило31 - понеже и общото правило си има
своя смисъл, а не е създадено за разтуха. В него човешкият дух е вложил труд,
достоен за уважение. Такива хора отиват отвъд пола не с помощта на общо

30 В Черновата и в Поправената чернова пише: „Доколкото аз бях този старец, погребан

сред книгите и сухата наука, справедлив и преценяващ, изтръгващ пясъчни зрънца от
безбрежната пустиня, [моето себесъщие] тъй наречената ми душа, и по-точно вътреш­
ното ми себесъщие, се гърчеше в страшни мъки“ (стр. 180).
31 „Човешко, твърде човешко“ е заглавието на съчинение от Ницше, публикувано от
1878 г. нататък в три части. По-сетне Ницше описва психологическото наблюдение
като „Размисли над човешко, твърде човешко“ (срв. Kritische Studienausgabe, Bd. 2, S.
57 <Научно-критическо издание, τ. 2, с. 57>).
 220 I LIBER NOVUS

правило, а благодарение на своето въображение, в което са се изгубили. Те

са се превърнали в своето въображение и произвол, в щета за самите себе си.
Налага им се да си спомнят пола, за да се върнат от сънуването към действи­
телността.
Мъчително като безсънна нощ е в отсамното да осезаеш отвъдното, а
именно другото и противоположното в себе си. То се прокрадва като трес­
ка, пропълзява като отровна мъгла. И когато сетивата ти са възбудени и на­
прегнати до крайност, демоничното се появява като нещо толкова блудкаво
и изтъркано, толкова безвкусно и плоско, че ти призлява. На това място на
драго сърце би престанал да се ослушваш за своето отвъдно. Стреснат и от­
вратен, обръщаш закопнял взор към великолепните прелести на видимия ти
свят. Плюеш и проклинаш всичко, намиращо се отвъд твоя прекрасен свят,
понеже знаеш, че то е гнусотия, измет и низост на животното в човека, кое­
то плюска в смрадливите си колиби, пълзи по тротоарите, обдушва всички
свърталища и от люлка, та до гроб предъвква само онова, дето вече е било
във всяка паст.
Тъкмо тук обаче не бива да преставаш, недей поставя погнусата помежду
твоите отсамно и отвъдно. Пътят към твоето отвъдно минава през ада, и то
през твоя твърде особен ад, чийто под е постлан със скален пласт до колене­
те, чийто въздух е милион пъти издишан, чийто огньове са дребни страсти и
чиито дяволи са химерични паравани.
Всичко възненавидяно и всичко отвратително - това е твоят твърде осо­
бен ад. Как би могло да е иначе? Всеки друг ад би бил поне забавен и би заслу­
жавал да се види. Не и твоят ад. Той е изграден от всичките неща, които ня­
кога с ритници и клетви си изхвърлил от светилището си. Когато прекрачиш
в своя ад, недей да мислиш, че влизаш като страдалец заради красотата или
като горд ненавистник, ти влизаш като глупак и любопитен мухльо и зяпаш с
10/11 възхита трохите, паднали от твоята трапеза.32 /
Като че ли ти се ще да се правиш на яростен, а същевременно виждаш
колко точно ти приляга яростта. Пъклената ти смехотворност се простира
на мили надалеч. Блазе ти, ако можеш да изругаеш. Ще узнаеш, че ругатнята
е животоспасяваща. Когато вървиш из ада, не бива да забравяш да удостоиш
с внимание всичко, което ти се изпречи на пътя. Сключи примирие с всич­
ко, което буди у теб презрение или гняв; така ще задвижиш чудото, което аз

32 В един доклад върху „Individuation und Kollektivität“ <„Индивидуация и колективност“>,

изнесен през октомври 1916 г. пред Психологическия клуб, Юнг обяснява, че посред­
ством индивидуацията индивидът трябва „да укрепне, като се откъсне от божественото
и стане изцяло самият себе си. По този начин и по същото време той се отделя и от
обществото, попада външно в самота и вътрешно в ада, далеч от Бога“ (GW 18/II, §
1103).
 LIBER SECUNDUS I 221

изживях c бледата девойка. Ще вдъхнеш душа на бездушното и така от ужа­

сяващото нищо може да се пръкне нещо. Твоите ценности се стремят да се
отскубнат и да отлетят отвъд това, което си сега. Но това, което си, те дърпа
като олово надолу. Не можеш да живееш едновременно и двата живота, те се
изключват взаимно. Вървиш ли по пътя обаче, ще можеш. Така пътят те спа­
сява. Не можеш да бъдеш хем в планината, хем в долината, но пътят те води от
планината към долината и от долината към планината. Много неща започват
забавно и водят към мрака. Адът има стъпала.33

Един О Т Н И З Ш И Т Е 34
Cap. iii.

[HI 11] През следващата нощ35 се намерих вече наново странстващ из покри­
та със сняг страна, наглед досущ като родната. Сиво привечерно небе тули
слънцето. Въздухът е влажен и мразовит. Към мен се е присъединил някакъв
спътник с неблагонадежден вид. Особеното е, че има само едно око и някол­
ко белега тук-таме по лицето. Носи зацапани сиромашки дрехи като скит­
ник. Брадата му е черна и четинеста, отдавна невиждала ножица. За всеки
случай си нося подходяща тояга. „Дяволски студ“ - казва той подир известно
време. Съгласявам се. След дълга пауза пита: „Накъде отивате?“
Аз: Ще вървя до следващото село и възнамерявам да пренощувам в тамош-
ната странноприемница.
Той: И на мен ми се ще същото, ама до легло едва ли ще го докарам.
Аз: Парите ли не стигат? Е, ще видим. Нямате ли работа?
Той: Да, времената са лоши. Допреди дни работех при един шлосер. При
него обаче работата намаля. Сега обикалям и си търся работа.
Аз: Защо не се наемете при някой селянин. На полето вечно не стигат ра­
ботници.
Той: Не ми харесва селската работа. Сутрин ставаш в зори, работиш много,
а заплатата никаква.
Аз: Но на село е къде-къде по-хубаво отколкото в града.
Той: На село е скучно, не се виждаш с хора.
Аз: Е, срещат се хора и по селата.
Той: Да, ама няма духовен живот, селяните са дръвници.

33 В Дантевото описание адът има девет кръга.

34 В Ръкописната чернова пише: „Трето приключение“ (стр. 440). В Поправената чернова
пише: „Несретникът“. Думата е покрита впоследствие с хартиена изрезка (стр. 186).
35 29 декември 1913 г.
 222 I LIBER NOVUS

Поглеждам го учудено. Какво, на тоя му се прищял и духовен живот? На

първо време бива да си изкара почтено прехраната, пък чак когато го сто­
11/12 ри, да мисли за духовен живот. /
Аз: Но кажете ми, що за духовен живот си намирате в града?
Той: Вечер можеш да идеш на кино. Страхотно е и евтино. Виждаш какво
става по света.
Хрумва ми, че и в ада сигурно има кино за ония, които на земята са пре­
зирали тоя културен институт и не са влизали в него заради това, че е по
вкуса на останалите.
Аз: И с какво най-вече ви интригува киното?
Той: Човек вижда накуп всичките изкуства. Имаше например един, дето се
катери по къщите. Един пък си държеше главата под мишница. А друг
един даже си стоеше насред огъня и не изгаряше. Да, направо да се чу­
диш какви неща могат хората.
И това човекът нарича духовен живот. Но пък - как да не се зачудиш: да
не би светците да не са носили главите си под мишница?36 Нима свети
Франциск и свети Игнаций не са летели над земята - ами тримата мъже в
пещта?37 Нима е богохулна идея Деянията на светците да бъдат разглеж­
дани като исторически кинематограф?38 Ах, просто днешните чудеса са
някак по-малко митични отколкото технични. Гледам придружителя си с
вълнение - та той изживява световната история - а аз?
Аз: Сигурно, това е направено много добре. И какви други подобни неща
сте видели?
Той: Ами видях как убиха краля на Испания.
Аз: Но той не е убит.
Той: Е, няма значение, тогава трябва да е бил някой друг от проклетите ка­
питалистически крале. Поне един го е отнесъл. Да можеше всички да го
отнесат, че народът най-сетне да се види свободен.
Не смея вече нищо да кажа: Вилхелм Тел, произведение на Фридрих
Ш илер - човекът е цял вътре, стъпил в потока на героичните събития.

36 Градският герб на Цюрих показва Феликс, Регула и Ексуперантус, трима мъченици от

късния III век, държащи главите си под мишница.
37 Алюзия към Седрах, Мисах и Авденаго, тримата мъже, хвърлени от Навуходоносор в
огнената пещ, понеже не пожелали да се поклонят на издигнатия от него златен исту-
кан. Огънят обаче не ги засегнал, поради което Навуходоносор заповядал всеки, който
злослови против техния Бог, да бъде насечен на късове. (Срв. Даниил 3.)
38 В Acta Sanctorum <&гяния на светците> жизнеописанията и преданията за светците
са събрани по реда на празниците им. Белгийски йезуити, известни като Боландисти,
през 1643 г. започват публикуването им, което възлиза на 63 тома във формат фолио.
 LIBER SECUNDUS I 223

Глашатай, оповестяващ на заспалите народи вестта за убийството на ти­

рана.39
Стигаме до странноприемницата - селска гостилница с що-годе чисто
стайче и неколцина мъже, седнали в ъгъла на по бира. Бивам разпознат като
„господин“ и насочен към по-хубавия ъгъл, където масата е застлана с ка­
рирана покривка. Другият присяда до масата и аз решавам да му предложа
сносна вечеря. Той вече ме гледа очаквателно и стръвно с едното си око.
Аз: Как изгубихте окото си?
Той: В едно сбиване. Ама и аз хубавичко го подредих. После му дадоха три
месеца. На мен ми дадоха шест. Ама в затвора беше добре. Тогава беше
още нов. Поработих в шлосерския цех. Нямаше кой знае каква работа,
ама яденето го биваше. Хич не е лошо в затвора.
Озъртам се да се уверя, че никой не слуша как си беседвам с бивш затвор­
ник. Изглежда съм попаднал в почтено общество. Дали в ада има затвори
за тия, които приживе не са били прибирани на топло? Впрочем - няма
ли някаква своеобразна прелест в чувството да си стигнал самото дъно
на действителността, от което вече няма по-надолу, а само нагоре? Там,
където пред теб се извисява цялата действителност?
Той: После хептен останах на улицата, щото ме изпъдиха от страната. Тогава
отидох във Франция. Там беше красиво.
Ама че условия поставя красотата? Има какво да научиш от тоя човек.
Аз: И за какво се сбихте?
Той: Заради една мома. Тя имаше от него едно извънбрачно, ама аз исках да
се женя за нея. Тя иначе беше навита. После вече не щеше. Не съм я чул
оттогава.
Аз: И на колко години сте сега?
Той: 35 ги правя напролет. Трябва най-после да хвана свястна работа и то­
гава вече се женя. Все някоя ще ми върже. Макар че ми има нещо на
дробовете. Ама ще ми мине.
/ Той получава силен пристъп на кашлица. Мисля си, че изгледите му не 12/13
са особено бляскави и се възхищавам на непоколебимия оптимизъм у тоя си-
ромашки дявол.
След вечерята се оттеглям да спя в бедняшка одая. Чувам как в съсед­
ство другият се нанася в нощния си стан. Кашля многократно. После стихва.

39 Във Вилхелм Тел (1805) Фридрих Шилер пише за въстанието на швейцарските кантони
против Хабсбургите от началото на XIV век, което довежда до основаването на Швей­
царската конфедерация. В Четвърто действие, сцена трета, Тел застрелва хабсбургския
управител Геслер. Подир това стрелецът Щюси оповестява: „Тиранинът падна. Няма
да търпим повече насилие. Ние сме свободни люде.“
224 I LIBER NOVUS

Изведнъж обаче се пробуждам от зловещи стенания и хърхорения, примесе­

ни със сподавена кашлица. Напрягам слух - няма съмнение, това е другият.
Звучи ми като нещо опасно. Скачам и набързо се обличам. Отварям вратата
на неговата стая. Месецът цял заблестява вътре. Мъжът лежи с дрехите върху
сламеник. Устата му бълва тъмен кървав поток и образува локва на пода. Той
стене полузадавен и изкашля кръв. Иска да се надигне, но се свлича назад.
Спускам се да го подпра. Виждам, че смъртта вече го сграбчва в ноктите си.
Целият е догоре изцапан с кръв. Ръцете ми са плувнали в кръв. Хъхреща въз­
дишка се изтръгва от него. После вцепенението го отпуска, лек гърч притре-
перва по крайниците му. И тогава настъпва мир и покой.
Къде съм? Дали в ада има смъртни случаи за тия, които не са мислили ни­
кога за смъртта? Разглеждам плувналите си в кръв ръце - сякаш съм убиец...
Не е ли моят брат, чиято кръв лепне по ръцете ми? Месецът рисува в черно
сянката ми по бялата стена на стаята. Какво правя тук? Каква е тази ужасна
пиеса? Поглеждам питащо към месеца-свидетел. Него какво го засяга? Нима
не е виждал още по-лоши неща? На неговите вечно непоклатими планински
вериги сигурно им е все едно - един повече или по-малко. Смъртта? Дали
тя не разкрива страшната лъжа на живота? Затова и на месеца вероятно му
е напълно безразлично дали и как някой отпътува оттук. Само ние вдигаме
врява - и с какво право?
Какви ги е вършил този там? Работил е, мързелувал е, смял се е, пил е, ял
е, спал е, обрекъл е едничкото си око на жената и заради нея е проиграл граж­
данската си чест, извън това криво-ляво е изживявал човешкия мит, дивил се
е на чудотворците, възхвалявал е убийството на тираните и смътно е мечтал
за народни свободи. И после - после злощастно умрял - като всички дру­
ги. Това е общовалидно. Стигнах най-долното ниво. Каква сянка над земята!
Всички светлини гаснат в сетно униние и самота. Смъртта се е настанила -
и няма на кого да се оплачеш. Това е сетна истина и няма никаква загадка.
Каква заблуда може да ни накара да повярваме в загадки?
[2] Стоим върху острите камъни на нищетата и смъртта.
Несретник се присъединява към мен и проси прием в душата ми, зна­
чи аз съм в твърде малка степен несретник. Къде се криеше моята несрета,
докато не я живеех? Играех си с живота, премисляйки го тежко и живеейки
го леко. Несретникът бе останал надалеч и в забвение. Ж ивотът бе станал
тежък и мрачен. Зимата не преставаше и несретникът стоеше зъзнещ в снега.
Присъединявам се към него, защото имам нужда от него. Той прави живота
лек и прост. Той води в бездната, към дъното, откъдето виждам висините. Без
глъбта нямам висини. Може би аз съм във висините, но тъкмо заради това не
осъзнавам висините. Нуждая се от дъното, за да се обновя. Ако пребивавам
все във висините, похабявам ги и така най-доброто става за мен отвратително.
 LIBER SECUNDUS I 225

Но тъй като не искам да се отвратя от най-доброто си, сам ставам отвратите­

лен - отвратителен за себе си, отвратителен за другите и досаден мърморко.
Бъди честен и признай, че си се отвратил от най-доброто си, така ще спасиш
себе си и другите от безсмислено мъчение. Човек, който не може да слезе от
висините си, е болен, мъчение за себе си и другите. Стигнеш ли дълбините си,
виждаш висините да просияват над теб желани и далечни, сякаш недостъпни,
понеже тайничко предпочиташ все още да не си стъпил там и затова ти из­
глеждат недостъпни. Тъкмо това обичаш, даже когато си на самото дъно - да
славословиш висините и да си повтаряш, че би ги покорил само с огромни
мъки и че няма да живееш толкова, колкото ще копнееш за тях. Хубав обичай,
станал за теб едва ли не втора природа, те кара да говориш така. Но ти знаеш,
че това не е съвсем вярно.
Когато си най-долу, вече не се отличаваш с нищо от своите братя човеци.
Не се срамувай и не съжалявай, защото живеейки живота на своите братя и
слизайки до техните низини, / възлизаш при свещения поток на всеобщия 13/14
живот, където вече не си самотник на висок връх, а риба сред риби, жаба сред
жаби.
Висините ти са твоята собствена планина, която принадлежи на теб и
само на теб. Там пребиваваш в самота и живееш най-същностния си живот.
Когато живееш най-същностния си живот, ти не живееш всеобщия живот,
който е тъкмо вечният и никога непреставащ живот на историята и на неот-
нимаемите и никога неотнети гнет и блага на човечеството. Там изживяваш
непрекъснатото съществуване, но не и ставането. Ставането принадлежи на
висините и е мъчително. Как можеш да станеш, ако никога не си бил? Ето за­
това се нуждаеш от дълбините, понеже там ти си. Но затова се нуждаеш и от
висините, понеже там ти ставаш.
Когато изживяваш в дълбините си всеобщия живот, тогава осъзнаваш са­
мия себе си. Когато пребиваваш във висините си, тогава си в своето най-доб­
ро и осъзнаваш своето най-добро, не и това, което си като съществуващ във
всеобщия живот. Човек никога не знае какво ще стане от него. Във висините
обаче въображението е най-силно. Ние всъщност си въобразяваме, че знаем
какви ще станем, и то толкова повече, колкото по-малко искаме да знаем как­
ви сме. Затова не обичаме да обитаваме дълбините, макар че - или по-скоро
тъкмо защото - единствено там добиваме ясно познание за самите себе си.
На ставащия всичко му е загадъчно, на съществуващия - не. Който се
мъчи над загадки, да си спомни за дълбините; ще реши загадките, които го
мъчат, не и тези, които го радват.
Да съществуваш такъв, какъвто си, е преродително омовение.
Пребиваването в дълбините не е безусловна неизменност, а безкрайно дълъг
растеж. Мислиш си, че стоиш неподвижно като блато, но се вливаш бавно в
 226 I LIBER NOVUS

морето, което покрива всички падини по земята и е толкова голямо, че земна­

та твърд изглежда като остров, положен в скута на необятни морета.
Като капка от морето ти участваш в течението, в приливите и отливите.
Прииждаш бавно нагоре към брега и отново бавно потъваш назад в безкрай­
но дълги дихания. Преминаваш големи разстояния сред неуловими течения
и миеш чужди крайбрежия, без да знаеш как си стигнал до тях. Надигаш се с
вълните на огромна буря и с бучене се оттегляш пак в дълбините. И не знаеш
как ти се случва. Преди мислеше, че движението ти произтича от теб и че от
твоите решения и усилия зависи да се движиш и напредваш. Но дори да вло­
жиш всичките си старания, не би достигнал онова движение и онези места,
до които те довеждат морето и великите световни вихри.
От безкрайни сини повърхности пропадаш в чернеещи бездни; сияйни
риби преминават покрай теб, чудновати клонки те прегръщат. Прошмугваш
се през цепнатини и полюшващи се тъмнолисти увивни растения, а морската
струя отново те тласва нагоре към яркозелени води и бели пясъчни плажове,
една вълна те разпенва около брега и пак те поглъща, гладко ширно вълнение
леко те повдига и те отвежда към нови повърхнини и дълбини, към увивни
растения и дългоопашати риби и бавно пълзящи хлъзгави полипи, към зелени
води и бели пясъци с разбиващи се прибои.
Отдалеч обаче проблясват в златиста светлина твоите висини над море­
то, също като луна, която отдръпва отлива, и ти се самосъзнаваш отдалеч.
И те обзема копнение и воля за самостоятелно движение. Устремяваш се
отвъд съществуването към ставането, понеже си опознал диханието на м о­
рето и неговите течения, които безспирно те водят насам и натам, и него­
вите вълнения, които те захвърлят по чужди брегове, всмукват те и пак те
избълват.
Видял си живота на цялото и смъртта на всичко отделено. Почувствал си
се обгърнат от всеобщата смърт, от смъртта в най-дълбоката точка на земята,
от смъртта в твоята собствена необикновено дишаща и струяща глъб. О, ти
бленуваш да се измъкнеш, обземат те отчаяние и смъртен страх сред цялата
тази смърт, която диша бавно и вечно се излива и влива. Всички тези светли
и тъмни, топли, хладки и студени води, всички тези вълнисти, люшкащи се,
увивни растения-животни и животни-растения, всички тези нощни чудеса те
плашат и ти закопняваш за слънце, за светъл сух въздух, за здрава канара, за
определено място и права линия, за неподвижно и устойчиво, за правило и
предначертана цел, за отделеност и собствено намерение.
През нощта ме споходи познание за смърт, за всеобхватното умиране.
Прозрях как се вживяваме в смъртта, как полюшващият се златен клас рухва
14/15 изпод сърпа на жътваря, / също както гладка морска вълна се плъзва по пла­
жа. Който пребивава във всеобщия живот, осъзнава ужаса на смъртта. Ето
 LIBER SECUNDUS I 227

защо смъртният страх го погва към самостоятелно съществуване. Там той не

живее, но осъзнава живота и се радва, понеже в отделното съществуване се е
превърнал в ставащ и е превъзмогнал смъртта. Той превъзмогва смъртта по­
средством превъзмогването на всеобщия живот. В отделното съществуване
той не живее, защото там не е каквото е, а каквото ще стане.
Ставащият осъзнава живота, съществуващият - никога, понеже той е
потопен в живота. Той се нуждае от висините и отделното съществуване, за
да осъзнае живота. В живота обаче той осъзнава смъртта. Всъщност е добре,
че осъзнаваш всеобщата смърт, защото тогава узнаваш за какво служат твое­
то отделно съществуване и твоите висини. Висините ти приличат на месеца,
който грее странстващ и самотен и провижда вечно в нощите с ясния си по­
глед. Навремени се забулва и тогава те оставя в пълния земен мрак, но после
пак се изпълва със светлина. Умирането на земята е чуждо за него. Той гледа
отдалече земния живот, самият той неподвижен и ясен, лишен от обгръщащи
го изпарения и бушуващи морета. Неизменната му форма е установена от
памтивека. Той е самотният ясен светлик на нощта, отделното същество и
близкият къс вечност.
От неговата гледна точка видът ти е студен, неподвижен и лъчезарен.
Заливаш с отвъдна сребриста светлина и зелен здрач далечния ужас. Виждаш
го, но с ясен и студен поглед. Ръцете ти са червени от жива кръв, но лунни­
ят светлик на взора ти е неподвижен. Това е кръвта на твоя брат, да, това е
твоята собствена кръв, но взорът ти остава сияен, обхожда ужаса в пълнота
и земята в цялата й облост. Над сребристи морета почива твоят взор, над
заснежени върхове, над сини долини и ти не чуваш стенанието и воя на зве-
рочовека.
Луната е мъртва. Душата ти е заминала на луната, при пазителката на ду­
шите.40 Така душата е навлязла в смъртта.41 Влязох във вътрешната смърт и
видях, че външното умиране е за предпочитане пред вътрешната смърт. И
реших да умирам външно, а вътрешно да живея. Затова се отвърнах42 и поди­
рих обителта на вътрешния живот.

40 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг
указва към разпространеното в различни култури вярване, че починалите души се съ­
бират на луната (срв. стр. 304). В Mysterium Coniunctionis Юнг проследява този мотив
в алхимията (срв. GW 14/1, § 150 <вж. Κ. Г. Юнг, Mysterium Coniunctionis I, ЕА, Плевен,
2003, превод д-р Стефан Шаранков, стр. 194-195>).
41 В Черновата по-нататък пише: „Приех несретника и живях, и умрях с него. Понеже го
изживях, станах негов убиец, тъй като човек убива онова, което живее“ (стр. 217).
42 В Поправената чернова пише: „от смъртта“ (стр. 200).
 228 I LIBER NOVUS

Ан а хо ретът
Cap. iv. Dies I.43

[H I 15] През следващата нощ44 се опомних пак по нови пътеки; обливаше ме

горещ сух въздух и видях: пустинята, отвсякъде купища надиплен жълт пя­
сък, ужасяващо режещо слънце, небе синьо като помътняла стомана, възду­
хът над земята трепти в мараня, от дясната ми страна дълбоко врязана долина
с изсъхнало речно русло, оскъдна излиняла тревица и рехави прашасали тръ­
наци. В пясъка различавам следи от голи стъпала, водещи от скалната долина
нагоре към платото. Следвам ги покрай една висока дюна. Там, където тя се
спуска, следите се обръщат на другата страна; изглеждат пресни, а до тях има
други - полузаличени. Внимателно ги следвам - те продължават по склона на
15/16 дюната, после се вливат в друга следа, но това е същата / следа, подир която
вече вървях, а именно онази, която се качва от долината.
Увивен, от тук нататък сподирям следите надолу. Скоро стигам до на­
жежените, червеникави и проядени от вятъра скали. По камъка следата се
губи, но забелязвам място, където скалата образува стъпала и слизам по тях.
Въздухът пламти и скалата изгаря ходилата ми. Вече съм долу, следите пак
се появяват. Те лъкатушат още малко по извивките на долината. Изведнъж
се озовавам пред малка кирпичена колиба с тръстиков покрив. Разхлопан
дъсчен кепенк служи за врата, на която с червена боя е нарисуван кръст.
Открехвам тихо. Мършав мъж с гола глава и тъмнокафява кожа, загърнат
в бяло ленено наметало, седи на рогозка, облегнат на стената. Н а коленете
му е сложена книга от жълтеникав пергамент, изписан с красиво черно пис-

43 В Ръкописната чернова пише: „Четвърто приключение. Трети ден“ (стр. 476). В Попра­
вената чернова е записано: „Dies I. Вечер“ (стр. 200).
44 30 декември 1913 г. В Черната книга 3 Юнг отбелязва: „Всички неща ме отвеждат толкова
далеч от моята наука, на която вярвах, че съм тъй сериозно отдаден. Чрез нея исках да
служа на човечеството, а сега, душа моя, ме водиш към тези нови неща. Да, това е междата
на световете, няма път, само множество отблясъци. Забравих, че съм достигнал нов свят,
който преди ми беше чужд. Не се вижда ни път, ни пътечка. Тук ще проличи това, което
си мислех за душата - че тя си знае пътищата най-добре и никаква предначертана цел
не би могла да й покаже по-добър път. Чувствам, че от науката се е откършила огромна
отломка. Предполагам, че така трябва, заради душата и нейния живот. Мъчи ме само
мисълта, че се случва единствено на мен и че може би това, с което се сблъсквам, няма
да принесе полза никому. Душата ми обаче изисква това усилие. Трябва да съумея да го
сторя дори само за себе си, без надежда - за слава на Бога. Наистина труден път. Все пак
онези анахорети от първите християнски столетия - че какво друго са правили те? Та
нима те са били най-лошите и най-негодните измежду тогава живелите хора? Едва ли,
защото те са извлекли най-неумолимите заключения от психологическата необходимост
на своето време. Изоставили са жени и деца, богатство, слава и наука и са се отправили
към пустинята - за прослава на Бога. Тъй да бъде“ (стр. 1 и сл.).
 LIBER SECUNDUS I 229

МО - несъмнено гръцко евангелие. Намирам се при анахорет от либийската

пустиня.45
Аз: Преча ли, отче?
А: Не пречиш. Но не ме наричай отче. Човек съм като тебе. Какво жела­
еш?
Аз: Ида без желания. Стигнах случайно това място в пустинята и там горе
открих следи в пясъка, които ме завъртяха в кръг и ме доведоха при теб.
А: Открил си следите от всекидневната ми разходка по изгрев и заник
слънце.
Аз: Прости ми, ако прекъсвам молитвата ти. Но да бъда при теб е за мен ряд­
ка възможност. Никога досега не бях виждал анахорет.
А: Надолу из долината можеш да видиш немалко още. Едни си имат колиби
като мен, други живеят в гробове, издълбани от древните в тези скали.
Аз живея най-горе, защото тук е най-усамотено и тихо и пустинният по­
кой е най-несмутим.
Аз: Отдавна ли си тук?
А: Ж ивея тук може би от десет години, но вече наистина не мога да си
спомня откога точно. Възможно е да има някоя и друга година повече.
Времето минава толкова бързо.
Аз: Времето ти минава бързо? Но как е възможно? Ж ивотът ти сигурно е
ужасно еднообразен!
А: Времето ми определено минава бързо. Даже прекалено бързо. Изглежда
си езичник?
Аз: Аз? Не - не точно. Израснал съм с християнската вяра.
А: Как може тогава да питаш дали времето ми не тече бавно? Та ти трябва
да знаеш с какво е зает човек, който говее. Времето тече бавно само за
безделниците.
Аз: Прости ми отново - много съм любопитен - а ти с какво си зает?
А: Ти да не би да си дете? Първо, нали виждаш, че съм седнал да чета, а от­
делно от това си имам повседневно разпределение на времето.

45 В следващата глава анахоретът бива представен като Амоний. В писмо от 31 декември

1913 г. Юнг заявява, че анахоретът произхожда от III век (срв. JFA <ЮФА>). В епохата
след Христа в Александрия живеят три исторически личности на име Амоний: първият
Амоний е християнски философ от III век, когото някога считали за създател на сред­
новековното подразделяне на евангелията; вторият е Амоний Сакас, християнин по
рождение, а по-късно застъпник на гръцката философия, чиито съчинения образуват
свързващо звено между платонизма и неоплатонизма; и последно - още един Амоний
от V век, който искал да приведе в съзвучие Аристотел и Библията. В Александрия
неоплатонизмът и християнството се сливали и някои ученици на третия Амоний се
покръстили в християнството.
 230 I LIBER NOVUS

Аз: Но аз не виждам тук нищо, с което би могъл да се занимаваш. Тази книга

сигурно си я прочел неведнъж от кора до кора. И ако това са, както пред­
полагам, евангелията, несъмнено вече ги знаеш наизуст.
А: Ама че детинска реч! Ти добре знаеш, че книга може да се чете много
пъти - даже да я знаеш почти наизуст, видиш ли редовете пред себе
си, е възможно да съзреш нови неща или даже да те споходят съвсем
нови мисли, каквито досега не си имал. Всяка дума може да оплодява
духа ти. Да не говорим, че за седмица само да оставиш книгата настра­
на, вземеш ли я отново, след като духът ти междувременно е преминал
през разни преображения, тогава пред теб изгряват множество нови
светлини.
Аз: Трудно ми е да схвана това. Та нали в книгата пише все едно и също, не­
съмнено съдържанието е чудно дълбокомислено, че даже божествено, но
няма как да е толкова богато, та да изпълни безброй години.
А: Учудваш ме. А ти как четеш тази свещена книга? Да не би наистина да
виждаш в нея все един и същи смисъл? Откъде си всъщност? Ти несъм­
нено си езичник.
Аз: Моля те, не ми се сърди, ако говоря като езичник. Нека само побеседва-
ме. Тук съм да се уча от теб. Гледай на мен като на неук ученик, а в тези
неща аз действително съм такъв.
А: Не се обиждай, че те наричам езичник. По-рано и аз бях езичник и, до­
16/17 колкото си / спомням, мислех точно като теб. Тъй че как да те упрекна за
твоето невежество?
Аз: Благодарен съм за твоето търпение. Но за мен е много важно да зная как
четеш и какво извличаш от книгата.
А: Не е лесно да се отговори на въпроса ти. Да обясниш цветовете на сле­
пия е по-лесно. Преди всичко трябва да знаеш това: една поредица от
думи не притежава само един смисъл. Хората обаче се стремят да при­
дадат на словоредите един-единствен смисъл, така че да имат недвусмис­
лен говор. Този стремеж е светски и ограничен и принадлежи към най-
низшите стъпала в божественото мироздание. При по-високите степени
на прозрение в божествените мисли ще узнаеш, че словоредите имат по­
вече от един валиден смисъл. Само на Всезнаещия е дадено да осмисли
всички значения на словоредите. Ние се стараем да напредваме, долавяй­
ки някое и друго допълнително значение.
Аз: Ако съм те разбрал правилно, ти смяташ, че светите новозаветни писа­
ния също имат двоен смисъл, един екзотеричен и един езотеричен, както
твърдят някои юдейски учени за техните свещени книги.
А: Страня от такова обидно суеверие. Забелязвам, че си крайно неопитен в
божествените неща.
 LIBER SECUNDUS I 231

Аз: Налага се да призная дълбокото си невежество в тези неща. Ж аден съм

обаче да узная и да разбера какво мислиш за многобройните смиели на
словоредите.
А: За съжаление, не съм в състояние да ти кажа всичко, което зная по този
въпрос. Все пак ще се опитам да ти обясня поне основните положения.
За тази цел, поради твоето невежество, този път ще почна от друга­
де. Трябва да отбележа, че преди да се запозная с християнството, бях
оратор и философ в град Александрия. Имах голям наплив от ученици,
между тях много римляни, срещаха се и неколцина варвари от Галия и
Британия. Преподавах им не само историята на гръцката философия,
но и по-новите системи, в това число системата на Филон, когото на­
ричаме Евреина.46 Той бил умна глава, но увлечен в абстракции, точно
както евреите го могат, рекат ли да съставят системи, а освен това бил
и роб на своите слова. Добавих от себе си и заплетох отвратителна сло­
весна прежда, в която забърках не само слушателите си, но и самия себе
си. Опиянявахме се до забрава от имена и думи, наши собствени жалки
създания, придавайки им божествена мощ. Да, дори вярвахме в тяхната
действителност и предполагахме, че притежаваме божествеността и мо­
жем да я изразим с думи.
Аз: Но Филон Евреина - имаш предвид тъкмо него - е бил сериозен фило­
соф и велик мислител, даже самият апостол Йоан не се е възпротивил да
привнесе в Евангелието си някои мисли на Филон.
А: Имаш право. Това е заслуга на Филон - сътворил е език, подобно на
много други философи. Той принадлежи към изкусните словотворци.
Словата обаче не бива да се превръщат в богове.47

46 Филон Евреина, наричан също Филон Александрийски (около 20 г.пр.Хр. - 50 г.), е

гръкоезичен юдейски философ. В съчиненията си съчетава юдаизъм с елинизъм. Бог,
обозначаван от него с платоническото понятие „то он“, за Филон е трансцендентно,
неразбираемо същество. Някои божествени сили се проявяват в света. Божият аспект,
който се предлага на разсъдъчното познание, е божественият Логос. Как се съотнася
Филоновото понятие за Логос към понятието Логос в Иоановото евангелие е бурно
разискван въпрос. На 23 юни 1954 г. Юнг пише на Джеймс Кирш: „Гносисът, от който
евангелистът Йоан изхожда, е наистина несъмнено юдаистки, но по същността си е
елинистичен, в стила на Филон Евреина, от когото произхожда учението за Логоса“
(JA <K )A >).
47 Юнг пише през 1947 г.: „Досега не е обърнато ясно и подробно внимание на факта,
че нашето време, въпреки преобладаващата в него нерелигиозност, е така да се каже
наследствено обременено със завоеванията на християнската епоха, а именно с гос­
подството на словото, на оня Логос, който е главният герой на християнската вяра.
Словото буквално е станало наш Бог и такова си е останало“ ( Gegenwart und Zukunft,
<Настояще и бъдеще>, в GW 10, § 554).
 232 I LIBER NOVUS

Аз: Сега не те разбирам. Не се ли казва в Евангелие от Йоана: Словото бе

Бог. Струва ми се, че там е изречено ясно тъкмо това, което ти току-що
отхвърли.
А: Пази се да не станеш роб на думите. Ето Евангелието. Чети от онова мяс­
то, дето се казва: Въ него 64 животъ. Как го е рекъл Йоан?48
Аз: ,,...и животъ-тъ 64 вид4лина-та на челов4цм-те. И вид4лина-та св4ти в
тъмнин*-т*; и тъмнина-та i* не обз4. Имаше челов4къ проводенъ от
Бога, име-το му 1оаннъ. Той дойде в свид4телство, да свид4телствува зара­
ди вид4лин*-т*, за да пов4руват всичкм чр4зъ него. Не 64 той вид4лина-
та, но да свидЬтелствува за вид4лин*-т*. Той б4ше истинна-та видЬлина,
която осв4тлява всякого челов4ка що иде на св4тъ-тъ. В св4тъ-тъ 64; и
св4тъ-тъ чр4зъ него стан*; и св4тъ-тъ го не позна." - Това прочитам тук.
А ти как го разбираш?
А: Питам те, този Λογος [Logos] понятие ли е бил, дума ли? Бил е виделина,
бил е човек дори, и е живял между човеците. Виждаш, Филон е заел на
Йоан само думата, така че Йоан да има наред с думата „Виделина" също
и думата „Λογος" на разположение, за да опише Сина Человечески. При
Йоан значението на Λογος се придава на живия човек, а при Филон жи­
вотът, че даже божественият живот, се приписва на Λογος, на мъртвото
понятие. Така не се вдъхва живот на мъртвото, а се умъртвява живото. И
в това бе моята позорна заблуда.
Аз: Разбирам какво имаш предвид. Тази идея е нова за мен и май си струва да
17/18 я обмисля. Досега / винаги съм смятал, че тъкмо това ще да е най-смис-
леното при Йоан, дето Синът Человечески е Λογος, и така той въздига
по-низшето до висшата духовност, до света на Λογος. Но ти ме караш да

48 1оаннъ 1:1-10 (Царигр. пр.): „Въ начало 64 Слово-то, и Слово-то 64 у Бога, и Слово-то 64
Богъ. То въ начало 64 у Бога. Всичко чр4з него стан*; и което е станало, нищо без н4го
не стан*. Въ него 64 животъ, и животъ-тъ 64 вид4лина-та на челове4цм-те. И видЬлина-
та св4ти в тъм нин*-т*; и тъмнина-та ь& не обз4. Имаше челов4къ проводенъ от Бога,
име-το му 1оаннъ. Той дойде в свидЬтелство, да свид4телствува заради вид4лин*-т*,
за да пов4руватъ всички чр4зъ него. Не 64 той вид4лина-та, но да свид4телствува за
вид4лин*-т*. Той б4ше истинна-та вид4лина, която осв4тлява всякого челов4ка що
иде на св4тъ-тъ. В св4тъ-тъ 64; и св4тъ-тъ чр4зъ него стан*; и св4тъ-тъ го не позна.“
Йоан 1:1-10 (Синод, пр.): „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше
Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито
едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на
човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. Имаше един човек, пратен
от Бога, името му Йоан; той дойде за свидетелство, да свидетелства за светлината, та
всички да повярват чрез него. Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелства за
светлината. Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ
на света. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна.“
 LIBER SECUNDUS I 233

осмисля нещата наопаки, а именно, че Йоан снема значението на Λογος

до равнището на човека.
А: Аз проумях, че на Йоан принадлежи даже огромната заслуга, загдето е
въздигнал значението на Λογος чак до човека.
Аз: Имаш забележителни възгледи, които обострят любопитството ми из­
вънредно много. Как е всъщност? Ти мислиш, че човешкото стои по-ви­
соко от Λογος?
А: На този въпрос ще ти отговоря в пределите на твоето разбиране: Ако
за Бога човешкото не превъзхождаше по важност всичко останало, то
Синът Божи не би се явил в плът, а в Λογος.49
Аз: Това ми е ясно, да си призная обаче, такова мнение ме изненадва.
Особено ме удивява как ти, християнски анахорет, си достигнал до по­
добни възгледи. Не съм очаквал от теб такова нещо.
А: Както вече отбелязах, създаваш си напълно погрешна представа за мен и
моята същност. В това можеш да видиш малък пример за моите занима­
ния. Самото пренастройване на мисълта ми отне много години. Някога
опитвал ли си да пренастроиш у себе си нещо вече научено? Е, тогава
трябва да знаеш колко дълго време отнема. А пък аз бях успешен учител
по своя предмет. Известно ти е, че такива хора се пренастройват мъч-
но или никога не съумяват да го сторят. Но виждам, че слънцето залезе.
Скоро ще падне нощта, а нощта е време за мълчание. Ще ти покажа къде
ще нощуваш. Сутрин работя, но след пладне можеш да дойдеш пак, ако
искаш. Тогава ще продължим разговора.
Той ме извежда от колибата, долината е обвита в сини сенки. Вече искрят
първите звезди по небето. Води ме отвъд ъгъла на една скала. Стоим пред
входа на гроб50, издълбан в камъка. Влизаме - недалеч от входа е струпана
тръстика, покрита с рогозки. До нея виждам стомна с вода и бяла кърпа,
върху която има сушени фурми и черен хляб.
А: Това са станът и вечерята ти. Спи спокойно и не забравяй да се помолиш
при изгрев слънце.

[2] Самотникът живее в безкрайна пустиня, изпълнена с ужасна красота.

Той обглежда целостта и вътрешния смисъл. Той ненавижда разноликостта,

49 1оаннъ 1:14 (Царигр. пр.): „И Слово-то станя плъть, и всели ся между насъ, (и видкхмм
славя-тя негова, славя, както на единороднаго отъ Отца), пълнъ съ благодать и истиня."
Йоан 1:14 (Синод, пр.): „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и
истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.“
50 В Черновата пише: „египетски“ (стр. 227). В тази връзка водата, фурмите и хлябът биха
били приношения за мъртвите.
 234 I LIBER NOVUS

ако тя го доближи. Нея той съзира отдалеч в целостта. И така за него разно-
ликостта е обгърната от сребристо сияние, радост и красота. Което е близо
до него, трябва да бъде просто и обикновено, понеже отблизо разноликото
и сложното разкъсват и пробиват сребристото сияние. Около него не бива
да има никакво помрачаване на въздуха, никакви изпарения и никаква мъгла,
иначе не ще може да види далечната разноликост в целостта. Затова самотни­
кът предпочита пустинята, където всичко близко е обикновено и нищо не
помътва, нито скрива далечината пред него.

Животът на самотника би бил студен, ако не е великото слънце, което наже­

жава въздуха и скалите. Слънцето със своя вечен блясък замества у самотника
собствената му жизнена топлина.
Сърцето му бленува за слънце.
Той странства по слънчевите страни.
Той мечтае за трепкащото слънчево сияние, за жарките червени камъни
18/19 по пладне, за златистите горещи лъчи на сухия пясък. /
Самотникът търси слънцето и няма друг толкова готов да му открие
сърцето си, както той. Затова той обича преди всичко пустинята, в нея той
обича дълбокия покой.
Той се нуждае от малко храна, понеже слънцето го храни със своя жар.
Затова самотникът обича преди всичко пустинята, понеже като майка тя
неотменно го дарява с препитание и животворни топлина.
В пустинята самотникът е свободен от грижи, затова целият му живот
се обръща към раззеленяващите се градини на душата, които виреят само под
жарко слънце.
Мислиш, че самотникът е беден. Но не виждаш, че той върви в подножието
на отрупани с плод дървета и че ръката му докосва стозърнести жита. Под
тъмния листак из напращели пъпки напира препълненият ален цвят, а плодо­
вете ще се пукнат от преливащия сок. Уханни смоли капят от дървесата и под
нозете му поникват нетърпеливи семена.
Когато слънцето се спусне като уморена птица върху морската повърх­
ност, самотникът се загръща, сдържа дъха си и остава в неподвижно очакване,
докато чудото на обновената светлина не се издигне от изток.
Преизобилно скъпоценно очакване има у самотника.51
Страшилищата на пустинята и смъртоносната жажда го заобикалят и
19/20 непонятно ти е как може самотникът да оживее. /

51 В Черновата по-нататък пише: „Вървейки в кръг по случайна следа, стигам обратно до

самия себе си и до него, самотника, който живее в глъбта, защитен от топлото скално
лоно, а отгоре му - пламтяща пустиня и стръмно лъчисто небе“ (стр. 229).
 LIBER SECUNDUS I 235

А ла окото му отпочива в градини, ухото му дочува извори, ръката му до­

сяга кадифени листа и плодове и дъхът му улавя сладостни ухания от цвето-
носни дървеса.
Той не съумява да изкаже с каква прелест са преизпълнени градините му.
Заеква, като заговори за това, та струва ти се нищ по дух и по живот. Ала ръ­
ката му не знае към какво по-напред да посегне сред това неописуемо изобилие.
Той ти подава мъничък невзрачен плод, паднал току пред нозете му. Вижда
ти се незначителен, но щом го разгледаш, съзнаваш, че този плод има вкус на
слънце, за каквото не си и мечтал. Плодът излъхва ухание, което омайва сети­
вата и те унася в блян по розови градини, сладко вино и шептящи палми. И за­
мечтан, ти го придържаш в длан и пожелаваш и дървото, на което е пораснал,
и градината с това дърво, и слънцето, родило такава градина.
И приисква ти се да си този самотник, който върви заедно със слънцето из
своите градини и погледът му отпочива в надвиснали от цвят алеи, и ръката
му докосва стозърнести жита, и дъхът му се опива от ухания на хиляди рози.
Отмалял от слънце и опиянен от кипнали вина, полягаш да си отпочинеш
в прастари гробове, по чиито стени многогласно и многобагрено отекват хи­
ляда отминали слънчеви години.
Щом се събудиш, отново виждаш всичко живо, каквото отколе е било, а / 20/21
заспиш ли, отпочиваш като всичко, което отколе е било, и сънищата ти от­
ново тихо ехтят от далечни храмови песнопения.
Заспиваш през всичките хиляда слънчеви години и наново се пробуждаш
през всичките хиляда слънчеви години и сънищата ти, пълни с древни предания,
красят стените на спалната ти обител.
Съзираш и себе си в целостта.

Седиш, подпираш гръб на стената и гледаш нея - красивата загадъчна цялост.

Тази Summa52 е сложена пред теб като книга и те обзема някаква неописуема
жажда да я погълнеш. Затова се облягаш назад, вцепеняваш се и дълго седиш.
Съвсем неспособен си да я схванеш. Тук или там примигва светлинка, тук или
там от високо дърво пада плод, който можеш да уловиш, тук или там кракът
ти се препъва в злато. Но то е нищо в сравнение с целостта, простряла се на
ръка разстояние пред теб. Протягаш ръка, а тя увисва из невидими прежди.
Иска ти се да видиш по-ясно, но нещо мътно и непрогледно се изпречва пред
теб. Понечваш да си откъснеш парченце от нея. Но тя е гладка и непроница­
ема като излъскано желязо. Затова потъваш назад към стената и когато про­
пълзиш през всичките нагорещени жарници на пъклената безнадеждност,
отново седиш, подпираш гръб и се взираш в чудото на тая простряна пред

52 Лат.: „Цялост“.
236 I LIBER NOVUS

теб Summa. Тук или там примигва светлинка, тук или там пада плод. Нещо
не ти достига. Започваш обаче да се приспособяваш и не усещаш как минават
годините. Що значат годините? Що значи забързаното време за седналия под
дървото? Като полъх изтича времето ти, докато чакаш следващата светлинка,
следващия плод.

Писанието е пред теб и казва все същото, ако вярваш на слова. Ако ли вяр­
ваш на нещата, за които са отредени слова, никога не стигаш края. И все пак
трябва да вървиш по безкрайния друм, защото животът не тече по опреде­
лени, а по безпределни пътища. Безпределността обаче те53 плаши, понеже
безпределността е страховита и човешкото в теб й се противи; затова тър­
сиш предели и ограничения, за да не би, залитайки из безкрая, да се изгубиш.
Ограниченията са за теб насъщни. Крещиш подир словото, което има едно
значение и никакво друго, за да се изплъзнеш от безграничната многозна-
чителност. Словото става твой Бог, понеже те предпазва от неизброимите
възможности за тълкуване. Словото е магия, отблъскваща демоните на без­
края, които разкъсват душата ти и желаят да я разпръснат по всички ветрове.
Спасен си, когато най-накрая можеш да изречеш: това е това и само това.
Изговаряш вълшебната дума и безпределното е пленено в окончателното.
Ето защо хората търсят и създават слова.54
Който разбие стените на словото, поваля богове и осквернява храмове.
Самотникът е убиец. Той убива народа, понеже мисли и така руши древни
осветени зидове. Той призовава демоните на безпределното. Седи си, об­
ляга се назад и нито вижда, нито чува воплите на човечеството, обхванато
от ужасно изгарящо опиянение. И все пак не ще можеш да намериш новите
слова, ако не разрушиш старите. Но никой не бива да руши стари слова, на­
мери ли новото слово, което гради як зид срещу безпределното и обхваща в
себе си повече живот от старото слово. Едно ново слово е нов Бог за стария
човек. Човекът си остава същият, дори да му сътвориш нови кумири. Той си
остава подражател. Където е било слово, трябва да стане човек. Словото е
създало света и предхожда света. Светело е като виделина в тъмнината и тъм­
нината не го е обзела.55 Значи словото трябва да стане такова, че тъмнината
да го обземе, да го схване, понеже каква полза от виделина, дето тъмнината я
не схваща? Твоята тъмнина трябва да обхване виделината.

53 В Черновата пише: „те“ в Поправената чернова: „ме“ (стр. 232). В целия откъс от По­
правената чернова вместо „теб“ пише „мен“ и „аз“ вместо „ти“ (стр. 214).
54 През 1940 г. Юнг разисква предпазващата магия на думите (срв. Das Wandlungssymbol in
der Messe <Символът на преображението в месата>, в GW 11, § 422 <срв. Κ. Г. Юнг, Пси­
хология на западната религия, Леге Артис, 2015, превод Стефан Шаранков, стр. 470>).
55 Вж. бел. 48, стр. 232.
 LIBER SECUNDUS I 237

Богът на словото е студен и мъртъв и свети отдалеч като месеца, зага­

дъчен и недостижим. Пусни словото да се върне при своя / създател, си­ 21/22
реч при човека, така словото ще се въздигне до човек. Човекът е светлина,
предел, мяра. Нека той да бъде за вас плодът, към който посягате с копнеж.
Тъмнината не обзема словото, но пък обзема човека; да, овладява го, защото
той самият е къс тъмнина. Не от словото надолу към човека, а от словото
нагоре към човека - това обзема тъмнината. Тъмнината е твоя майка, на нея
се дължи страхопочитание, понеже майката е опасна. Тя има власт над теб,
понеже те е родила. Почитай тъмнината като виделина, така ще развиделиш
тъмнината си.

Схванеш ли тъмнината, тя те обхваща. Надвисва отгоре ти както нощта, със

синкави сенки и неизброими блещукащи звезди. Мълчание и покой надвис-
ват отгоре ти, почнеш ли да схващаш тъмнината. Само който не схваща тъм­
нината, се бои от нощта. Схванеш ли тъмното, нощното, бездънното в себе
си, ставаш съвсем обикновен. И се отправяш да спиш, както всички са пра­
вили това хилядолетия наред, и заспиваш в скута на хилядолетията и стените
ти екнат от древни храмови песнопения. Понеже обикновеното е това, което
винаги е било. Мълчание и синкава нощ се простират над теб, докато съну­
ваш в гроба на хилядолетията.

D i e s И 56
Cap. v.

[H I 22]5758 Пробуждам се, денят от изток розовее. Една нощ, една чудна нощ
из най-отдалечените глъбини на времето е минала. В какви ли далечни прос­
тори бях? Какво сънувах? Някакъв бял кон? Струва ми се, че видях този бял
кон над изгряващото слънце на изток. Конят ми проговори. Какво ли каза?
Рече ми: „Блажен оня, който пребивава в мрак, понеже неговият ден пред­
стои." Бяха четири коня - бели със златни крила. Предвождаха слънчевата
колесница, отгоре стоеше Хелиос с пламтяща глава.59Бях застанал долу в кли-

56 В Поправената чернова пише: „(Анахоретът). Втори ден. Сутрин“ (стр. 219).

57 В Der philosophische Baum <Философското дърво> (1945) Юнг обяснява: „По този начин
човек, който има корени както долу, така и горе, прилича на изправено и същевременно
обърнато дърво. Целта е не височината, а средата“ (G W 13, § 333). Относно „обърнатото
дърво“ Юнг разисква по-подробно в §§ 410 и сл.
58 1 януари 1914 г.
59 Хелиос е слънчевият бог в древногръцката митология, направляващ четворния впряг
на слънчевата колесница по небето.
 238 I LIBER NOVUS

сурата, уплашен и удивен. Хиляди черни змии набързо се изпокриха по дуп­

ките си. Хелиос възлизаше по белите небесни пътеки. Коленичих, вдигнах
молитвено длани и се провикнах: „Светлика твой насъщен дай ни го днес,
Огнекъдрий, Необятний, Разпнатий и Воскреслий, светлика твой, светлика
твой!" Да, от този вик се пробудих. Не каза ли Амоний снощи: „Не забравяй
да се помолиш при изгрев слънце." Помислих си, че той навярно тайно богот-
22/23 вори слънцето. /
Вън се надига свеж утринен повей. Жълт пясък се сипе на тънки жил­
ки надолу по скалите. Руменината се разтегля по кръгозора и виждам пър­
вите лъчи да се стрелват нагоре към небосвода. Наоколо царят тържествен
покой и усамотение. На отсрещния камък е легнал голям гущер в очакване
на слънцето. Стоя запленен и с мъка си припомням всичко вчерашно и осо­
бено онова, което каза Амоний. Как всъщност го каза той? Че словоредите
били многозначни и че Йоан бил въздигнал Λογος-а към човека. Но това не
звучи съвсем по християнски. Да не би да е гностик?60 Не, това ми се струва
невъзможно, те са навярно най-лошите от всички поклонници на словесните
кумири, както би казал той.
Слънцето - какво ли у него ме изпълва с такова вътрешно ликуване? Не
бива да забравям да се помоля при изгрев слънце - но как да се помоля? Мило
Слънце, нямам си молитва, защото не зная как да се обърна към теб. Ето, сега
се помолих на Слънцето. Но Амоний може би имаше предвид да се моля на
Бог при изгрев слънце. Той сигурно не знае, че ние вече нямаме молитви.
Как би могъл изобщо да заподозре нашата голота и нищета? А къде ли са се
дянали молитвите? Тук усещам липсата им. Сигурно пустинята е виновна.
Молитвите тук изглеждат необходими. Дали в пустинята е чак пък толкова
лошо? Мисля, че не е по-лошо, отколкото в градовете ни. Но защо там не се
молим? Поглеждам слънцето, като че ли то има нещо общо с това. Уви, не
можем да се отървем от прастарите сънища на човечеството.
Какво ще правя през цялата тая дълга сутрин? Не разбирам как Амоний е
издържал да живее така дори една година. Вървя нагоре-надолу покрай изсъхна­
лото речно корито, накрая сядам върху една скала. Виждам няколко жълти тре-
вици пред себе си. По тях пълзи черно бръмбарче и побутва напред топче - това

60 По това време Ю нг се занимава с изследване на гностически съчинения, в които

открива паралели със собствените си опитности (срв. Alfred Ribi, Die Suche nach den
eigenen Wurzeln. Die Bedeutung von Gnosis, Hermetik und Alchemie fü r C. G. Jung und Marie-
Louise von Franz und deren Einfluss auf das moderne Verständnis dieser Disziplin, Bern, 1999
<Алфред Риби, Търсенето на собствените корени. Значението на гносиса, херметизма и
алхимията за Κ. Г. Юнг и Мари-Ауизе фон Франц и тяхното влияние върху съвременното
разбиране на тази дисциплина, Берн, 1999>).
 LIBER SECUNDUS I 239

несъмнено е скарабей.61 Мило зверче, все още ли се трудиш да оживотворяваш

красивия си мит? А колко сериозно и неуморно работи! Само да добиеше пред­
става, че разиграваш древен мит, вероятно би се отрекъл от тия фантасмагории;
точно както ние, хората, сме се отказали да си играем на митологии.
Недействителното погнусява. Тъкмо тук може би звучи странно да кажа
това и добрият Амоний сигурно няма да се съгласи. Какво ли търся тук всъщ­
ност? Не, не искам да съдя предварително, защото наистина все още никак не
разбирам какво иска да ми каже. Той има право да бъде изслушан. Впрочем
другояче мислех вчера, даже му бях благодарен, че иска да ме поучи. Но аз
отново ставам критичен и надменен, сиреч поемам по най-правия път към
това да не науча нищо. Мислите му изобщо не са толкова лоши, даже са доста
добри. Не зная защо постоянно подценявам човека.
Мило бръмбарче, къде се скри, не те виждам вече - о, ето те там отсреща
пак с митичното ти топче. Тези животинки се отнасят с нещата по съвсем
различен начин от нас - никакви съмнения, никакви отмятания, никакви ко­
лебания. Нима това се дължи на факта, че изживяват своя мит?

Почитаеми Скарабей, отче мой, обожавам те, благословен да е трудът ти во

веки веков. Амин!
Какви безсмислици говоря? Та аз се моля на някакво животно - сигурно
пустинята е виновна. Като че ли тя безусловно изисква молитви.
Колко е красиво тук! Червеникавите багри на камъните са изумител­
ни, те отразяват жаравата на стотици хиляди залезли слънца - тези пясъчни
зрънца са се отъркаляли из приказни предвечни морета, над тях са плували
невиждани предвечни чудовища. Къде си бил, човеко, в онези дни? На този
пясък са лежали, сгушени като деца до майка, младенците на твоите живо­
тински прадеди.

О, майко Скала, обичам те, лежа до топлото ти тяло сгушен, твое късно чедо.
Благословена бъди, прамайко!
/ Твое е сърцето ми и цялата прелест и мощ. Амин! 23/24

61 В Synchronizität als ein Prinzip akausaler Zusammenhänge <Синхроничността като

принцип на некаузалните зависимости> (1952) Юнг пише: „Скарабеят е класически
символ на прераждането. Според описанието в древноегипетската книга Амдуат <срв.
българския превод на Теодор Леков в Амдуат. Записи от Скритата зала, Изток-Запад,
София, 2006>, в десетия час мъртвият Бог Слънце се превръща в Хепри (скарабей) и
като такъв в дванайсетия час се качва на ладията, която отвежда подмладеното слънце
на утринното небе“ (GW 8, § 845 ссъчинението е включено в сборника Κ. Г. Юнг, Ди­
намиката на несъзнаваното, ЕА, Плевен, 2001, превод Ивета Милева, стр. 475 и сл.>).
240 I LIBER NOVUS

Какви ги говоря? От пустинята е. Как всичко тук ми се струва одушевено!

Това място е наистина чудовищно. Тези камъни - нима това са камъни?
Сякаш са събрани по предварителен замисъл. Строени като войска за поход.
Разположени са равномерно - големите се редят поотделно, малките запъл­
ват празнините и се групират в отряд, който върви пред големия. Тук камъ­
ните основават държави.
Сънувам ли, будувам ли? Горещо е - слънцето е вече високо - как пре­
пускат часовете! Всъщност утрото вече отминава, а колко удивително бе то!
Дали от слънцето или от тези оживели камъни, или пък от пустинята, главата
мижужи.
Вървя нагоре по долината и скоро се изправям пред колибата на анахоре-
та. Той седи на рогозката си, потънал в дълбок размисъл.
А : Как прекара сутринта ?
Аз: Зачудих се вчера, като ми каза как времето ти минавало бързо. Няма да те
питам повече, нито ще се чудя повече. Много научих. Ала не чак толкова
много, щом за мен си още по-голяма загадка отпреди. Какво ли преживя­
ваш в тази пустиня, чудни човече! Сигурно и камъните тук ти говорят.
А: Радвам се, че си научил нещо за отшелническия живот. Това ще облекчи
тежката ни задача. Не искам да прониквам в тайните ти, но чувствам, че
идваш от някакъв чужд свят, който няма нищо общо с моя.
Аз: Истина казваш. Чужденец съм тук, по-чужд от всеки, когото някога си
виждал. Даже човек от най-отдалечените брегове на Британия би бил за
теб по-близък от мен. Затова имай търпение, учителю, и ми позволи да
пия от извора на твоята мъдрост. Макар да ни обгражда суха пустош,
при теб тече невидим поток от жива вода.
А: Каза ли си молитвата?
Аз: Прощавай, учителю, търсих, но никаква молитва не открих. Все пак съ­
нувах, че се моля на изгряващото слънце.
А: Не се безпокой за това. Ако ти не си намерил думи, душата ти е открила
непроизносими слова, с които да поздрави изгряващия ден.
Аз: Но то беше езическа молитва към Хелиос.
А: Стига ти засега.
Аз: Но аз, учителю, се молих не само на слънцето насън, ами в самозабравата
си отправих молитва и към скарабея, и към земята.
А: Не се удивлявай на нищо и в никакъв случай не осъждай и не обвинявай.
Да се залавяме за работа. Имаш ли нещо да попиташ за вчерашния ни
разговор?
Аз: Прекъснах те вчера, когато говореше за Филон. Искаше да ми обясниш
какво разбираш под многозначен смисъл на словоредите.
 LIBER SECUNDUS I 241

А: Сега ще ти доразкажа как бях избавен от ужасната привързаност към

словесните плетеници. Веднъж ме навести един освободен роб на баща
ми, който ме обичаше от дете, заговори ме и каза:
„О, Амоний, добре ли се чувстваш?"
„Несъмнено - рекох му - виждаш, че съм учен и успял човек."
Той: „Имам предвид, щастлив ли си в живота?
Засмях се: „Нали виждаш, че всичко ми е съвсем наред."
На това старецът отвърна: „Видях, че изнасяш беседа. Изглеждаше при­
теснен за оценката на твоите слушатели. Вмъкваше остроумни шеги, за
да им се харесаш. Редеше учени обрати на речта, за да ги впечатлиш. Беше
неспокоен и припрян, като че ли бързаше да заграбиш цялото знание. Не
си на себе си."
Макар отначало тези думи да ми се сториха смехотворни, все пак ми на­
правиха впечатление и се наложи пряко воля да дам на / стареца право, 24/25
понеже имаше право.
Тогава той каза: „Скъпи Амоний, нося ти безценна вест: Бог се въплъти
в Сина си и спаси всички ни."
„Какво говориш - викнах, - сигурно имаш предвид Озирис62, който се е
явил в тяло на смъртен?"
„Не - отвърна той, - този мъж е живял в Юдея и е бил роден от девица."
Засмях се и отговорих: „Знам вече, един евреин-търговец занесъл в Юдея
вестта за нашата дева-кралица, чийто образ виждаш на стената в един от
храмовете ни, и там я разправял като приказка."
„Не - настояваше старецът, - той е Син Божи."
„Тогава трябва да имаш предвид Хор63, сина на Озирис?" - предполо­
жих аз.
„Не, не е Хор, а действителен човек, разпнат на кръст."
„Тогава сигурно говориш за Сет, чието наказание древните често са
описвали."
Старецът обаче настояваше на своето и каза: „Той умря и възкръсна на
третия ден."
„Е, тогава все пак е Озирис" - казах нетърпеливо.
„Не - викна той, - името му бе Иисус Помазания."

62 Озирис е египетският бог на живота, смъртта и плодородието. Сет, богът на пустиня­

та, убива своя брат Озирис и разчленява трупа му. Изида, жената на Озирис, издирва
разпръснатите останки и Озирис се връща към живот. Във Wandlungen und Symbole
der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг разглежда отношенията на
Озирис и Сет (срв. стр. 233).
63 Хор, син на Озирис, е египетският бог на небето. Той воюва срещу Сет.
 242 I LIBER NOVUS

„А, ти говориш просто за оня еврейски бог, почитан от тълпата по при­

станищата, чиито нечисти мистерии се честват по мазетата"
„Той е човек и въпреки това Божи Син" - каза старецът и се втренчи в
мен.
„Това е безсмислица, старче" - рекох и го избутах към вратата. Но думите
му се възвръщаха в мен като екот от далечни канари: човек и въпреки
това Божи Син. Струваха ми се смислени и тъкмо тези думи ме отведоха
при християнството.
Аз: Но не мислиш ли, че в края на краищата християнството би могло да е
просто преобразяване на вашите египетски учения?
А: Ако казваш, че древните ни учения са по-несполучливи начини да се из­
рази християнството, така съм по-скоро съгласен с теб.
Аз: Да, но нима приемаш, че историята на религиите е насочена към една
крайна цел?
А: Веднъж баща ми купи от пазара един черен роб от областта на нилските
извори. Робът произхождаше от страна, където не биха чували нито за
Озирис, нито за кой да е от останалите ни богове, и ми разказваше на
по-прост език същото, което съставляваше вярата ни в Озирис и другите
богове. Приучих се да разбирам как онези необразовани и невежи негри
изначално и в голяма степен притежаваха онова, което религиите на ци­
вилизованите народи бяха развили като завършени учения. Тъй че който
умее правилно да разчита оня език, би могъл да разпознае в него не само
езическите учения, но и учението на Иисус. И тъкмо с това се занимавам
сега - чета евангелията и търся идния им смисъл. Ние познаваме значе­
нието им, такова каквото стои пред нас, но не и тайния им смисъл, кой­
то показва бъдното. Заблуда е да се вярва, че по същината си религиите
се различават. Общо взето става дума все за една и съща религия. Всяка
следваща религиозна форма носи смисъла на предходната.
Аз: И откри ли идното значение?
А: Не, още не съм, много е трудно, надявам се обаче да успея. Понякога ми
се струва, че се нуждая от външен подтик, но това са сатанински съблаз­
ни, давам си сметка.
Аз: Не мислиш ли, че това дело има по-голям шанс да сполучи, ако се нами­
раш по-близо до хората?
А: Може и да имаш право.
Внезапно ме поглежда усъмнен и недоверчив. „Но - продължава той - аз
обичам пустинята, разбираш ли? Тази жълта, нажежена от слънцето пусти­
ня. Тук по цял ден гледаш слънчевия лик, тук си сам, тук виждаш славния
Хелиос - не, това е езическо - какво ми става? Обърках се - ти си Сатана -
25/26 познавам те - махни се от мен, злосторнико!" /
 LIBER SECUNDUS I 243

Той скоква като побеснял и понечва да се нахвърли върху ми. Но аз съм

далеч от него в двайсети век.64

[2] [HI 26] Който спи в гроба на хилядолетията, сънува прелестен сън. Той
сънува древен сън. Сънува изгряващото слънце.
Ако проспиваш сегашното време на света и ти се явяват съновиденията
му, знаеш, че и в това време слънцето ще изгрее. Сега все още пребиваваме в
тъмнина, но денят за нас предстои.
Който обземе тъмнината в себе си, виделината го приближава. Който
слезе в своята тъмнина, достига изгрева на деятелната виделина, на огнекъд-
рия Хелиос.
Запрегната с четири бели коня, възлиза неговата колесница, няма на гърба
му кръст и няма рана по гръдта му, напълно здрав е и главата му пламти в
огньове.
Той не е присмехулен, той е бляскав и без съмнение могъщ.
Не знам какво говоря, говоря си насън.
Дръж ме, че залитам, пиян от огън.
Напих се с огън тази нощ, понеже слязох през хилядолетията и се потопих
в най-дълбоките недра на слънцето.
И пиян възлязох от слънцето, с горящо лице и с глава, обхваната от огньове.
Подай ми ръка, човешка ръка, за да ме удържи на / земята, че вихрени коле- 26 /27
са от огън ме тласкат нагоре и ликуващ копнеж ме влече към зенита.
Но настава ден, истински ден, денят на този свят. И аз съм скрит в кли­
сурата на земята, самотен и потънал дълбоко в здрачната сянка на долината.
Това е сянката, тежестта на земята.
Как мога да се моля на слънцето, което изгрява далеч на изток над пусти­
нята? Защо да му се моля? Нали изпих слънцето в себе си, защо да се моля?
Но пустинята, пустинята в мен изисква молитви, понеже пустинята иска да
се напълни с живина. Тъкмо нея бих желал от Бога да изпрося, от слънцето
или от някой друг безсмъртен.

64 В Поправената чернова се казва: „... и ми изглежда недействително като сън“ (стр. 228).
Християнските отшелници били постоянно нащрек за козните на дявола. Прочут при­
мер са описаните от Атанасий изкушения на св. Антоний. През 1921 г. Юнг отбелязва,
че Антоний предупреждавал своите монаси „колко ловко дяволът се преоблича, за да
хване светците в капан. Дяволът, естествено, е гласът на собственото несъзнавано на
анахорета, което се възмущава срещу насилственото потискане на индивидуалната
природа“ (GW 6, § 82). В разказа си „Изкушението на свети Антоний“ - творба, по­
зната на Юнг - Флобер излага обстойно преживяванията на светеца (срв. Psychologie
und Alchemie <Психология и алхимия>, в: G W 12, § 59 <вж. Психология и алхимия, ЕА,
Плевен, 2001, прев. д-р Стефан Шаранков, стр. 95-97>).
 244 I LIBER NOVUS

Прося, защото съм празен и петимен за подаяния. Насред деня на този

свят забравям, че изпих слънцето в себе си, че съм пиян от деятелна виделина
и знойна мощ. Но аз навлязох в сянката на земята и видях, че съм гол и нямам
с какво да прикрия нищетата си. Едва докоснеш земята, и с твоя вътрешен
живот се свършва - убягва той от тебе към нещата.
И чуден живот се надига в нещата. Каквото си смятал за мъртво и не­
одушевено, проявява признаци на тайнствен живот и мълчалива неумолима
воля. Попаднал си в някакъв двигател, където всяко нещо със странни жесто­
ве си проправя собствен път - покрай теб, под теб и през теб, даже камъните
ти говорят и вълшебни нишки се изтъкават от теб към нещото и от нещото
към теб. Далечно и близко се задействат в теб и ти се задействаш по неясни
способи към далечно и близко. И си все безпомощен и все си жертва.
Но вгледаш ли се добре, ще съзреш каквото никога преди не си виждал,
а именно, че нещата живеят твоя живот и се хранят с теб: реките оттичат
твоя живот към долината, с твоята сила падат камък подир камък, животни и
растения растат през теб и ти от тях умираш. Подет от вятъра танцуващ лист
танцува твоя танц, неразумният звяр65 отгатва твоите мисли и се представя
за теб. Цялата земя изсмуква живота си от теб и всичко тебе отразява.
Не се случва нищо, в което да не си тайнствено замесен; понеже всичко
се е наредило покрай теб и обиграва твоята съкровеност. Нищо в теб не е
скрито за нещата, независимо колко далечно, колко скъпо, колко тайно е то.
Нещата го притежават. Твоето куче се взира в теб с погледа на отдавна почи­
налия ти баща. Кравата на ливадата те дарява с вълшебна майчина закрила и
покой. Звездите си нашепват най-дълбоките ти тайни и меки земни долини те
скътват в майчините си пазви.
Като изгубено дете стоиш разплакан пред властелините, които държат
нишката на живота ти. Крещиш за помощ и се ловиш за първия срещнат на
пътя. Навярно той знае какво да те посъветва, навярно познава мисълта, коя­
то не те спохожда и която всички неща са изсмукали от теб.
Знам, ти би искал да чуеш вестта не от оня, когото нещата са изживели,
а от оня, който е живял и осъществил сам себе си. Понеже ти си син на земята,
изсмукан от смучещата земя, която не може да изсмуче нищо от себе си, а всич­
ко изсмуква от слънцето. Затова желаеш да се поучиш от сина на слънцето,
27/28 което излъчва, а не смуче. /
Иска ти се да чуеш от Божия Син, който е излъчил и дал, и създал, и кому­
то е било природено, тъй както земята ражда на слънцето зелени и пъстри
чеда.

65 Юнг преобръща тук Аристотеловата дефиниция за човека като „разумно животно“.

 LIBER SECUNDUS I 245

От него ти се иска да чуеш, от лъчезарния Спасител, от сина на слънцето,

който е разрязал земните прежди, разкъсал е вълшебните нишки и е разплел
завързаното, владял е сам себе си и не е бил ничий слуга и който никого не е из­
смукал, нито някой е изчерпал съкровището му.
От него би искал да чуеш, от оня, който не е бил помрачен от сянката
на земята, а сам я е осветил, който е вникнал във всяка мисъл и чиито мисли
никой не е отгатнал, който е владял в себе си смисъла на всяко нещо и чийто
смисъл нито едно нещо не е съумяло да изрази.

Самотникът бяга от света, затваря си очите, запушва си ушите и се погребва

в пещера насред самия себе си, ала напразно. Пустинята го изсмуква, камъ­
кът изрича неговите мисли, пещерата отеква неговите чувства и така той са­
мият става пустиня, става камък, става пещера. И всичко е празно и е пусти­
ня, и е безсилие и безплодие, понеже той не излъчва нищо, ами си остава син
на земята, който е изсмукал една книга и сам без остатък е бил изсмукан от
пустинята. Той е въжделение, а не сияние, цял земя и никак слънце.
Ето защо седи в пустинята като умен светец, сигурно знае, че инак не
би се отличавал от другите земни синове. Ако беше пил от себе си, щеше да
отпие огън.

Самотникът отива в пустинята, за да намери себе си. Но той не копнее да

намери себе си, а търси многозначния смисъл на свещената книга. Можеш
да изсмучеш в себе си безмерността на малкото и голямото и ще ставаш по-
празен и все по-празен, защото безмерната пълнота и безмерната празнота
едно са.66
Той копнее да намери във външното това, от което се нуждае.
Многозначния смисъл обаче можеш откри само в себе си, не и в нещата, по­
неже разноликостта на смисъла не е нещо, дадено едновременно, той е по­
следователност от значения. Следващите едно подир друго значения не се
намират в нещата, те се намират в теб - в подложения на множество проме­
ни, - доколкото участваш в живота. Нещата също се менят, но ти не го забе­
лязваш, ако сам не се променяш. Ако ти се променяш, преобразява се све­
товният лик. Многозначният смисъл на нещата е твоят многозначен смисъл.
Напразно искаш да го откриеш в нещата. Всъщност тъкмо затова самотникът
отива в пустошта, но там открива не себе си, а нещата.
И затова се случи с него същото като с всеки копнеещ самотник - дяво­
лът го навести с елейна реч и блестяща обосновка, снаряжен с уместна дума в
точния момент. Бе съблазнен от собствения си копнеж. Навярно му изглеж-

66 Срв. описанието на Юнг за плеромата - стр. 452 и сл.

 246 I LIBER NOVUS

дах като дявол, понеже бях приел тъмнината си. Земята ядох, слънце пих и
28/ 29 станах зеленеещо дърво, което в самота се извисява и расте.67/

С м ъ р т т а 68
Cap. vi.

[HI 29] През следващата нощ69вървях към северната страна и се озовах под
сиво небе насред мъгливи изпарения и студен влажен въздух. Насочвам се
към онези низини, където уморени, святкащи като широки огледала, реките
приближават морето, където цялата им припряност все повече и повече от­
слабва и всички техни сили и стремления се отдават на непомерното морско
величие. Дърветата скъднеят, ширни мочурища съпровождат мудните помъ-
тени води, безкраен и самотен е хоризонтът, свъсен под сиви облаци. Бавно,
със затаен дъх и с огромното боязливо очакване да се спуснеш лудешки раз-
пенен и да се влееш в безкрайността, следвам моята сестра - водата. Тихо,
едва забележимо е нейното течение, ала непрестанно доближаваме блаже­
ната и върховна прегръдка, навлизането в пазвата на потеклото, в безпредел­
ната шир и неизмеримата глъб. Насреща стърчат снишени жълти хълмове. В
полите им се простира голямо мъртво езеро. Вървим стихнали по протеже­
нието им, а хълмовете се разтварят към сумрачен, неизказано далечен хори­
зонт, където небе и море се сливат в безкрайно единение.
Там горе върху сетната дюна стои някой, облечен в черен надиплен плащ,
взира се в далечината и не помръдва. Пристъпям към него - вижда ми се слаб
и блед, чертите му сериозни до крайност. Заговарям го:
„Нека постоя малко до теб, Тъмний. Познах те отдалече. Така може да
застане само някой като теб, толкова самотен накрай света."
Той отвърна: „Чужденецо, можеш да останеш при мен, стига да не за­
мръзнеш. Ще видиш, че съм студен и сърце в гръдта ми никога не е туптяло."

67 В Черновата и в Поправената чернова продължава така: „Но аз видях самотата и нейната

красота видях, проумях живота на неживяното и смисъла на безсмисленото. Схванах и
тази страна от многообразието. И тъй дървото ми растеше в самота и безмълвие и ядеше
земята с корени, спуснати надълбоко, и пиеше слънцето с клони, прострени нависоко.
Самотният [чуждият] гостенин навлезе в душата ми. Моят зеленеещ живот обаче ме
заля. [Тъй странствах аз, следвайки естеството на водата.] Самотата растеше и се раз­
простираше около мен. Н е знаех колко безкрайна е самотата и странствах, странствахн
наблюдавах. Исках да проникна до дълбините на самотата и вървях, дордето замираше
и сетният екот на живота“ (стр. 235).
68 В Ръкописната чернова е така: „Пето приключение. Смъртта“ (стр. 557).
69 2 януари 1914 г.
 LIBER SECUNDUS I 247

„Зная, ти си лед и свършек, ти си хладният покой на камъка, ти си сне­

гът високо в планината и най-жестокият мраз в пустите вселенски простори.
Трябва да почувствам това, ето защо заставам до теб."
„Какво те води при мен, живо вещество? Живите не се отбиват никога
насам. По-скоро прииждат на големи рояци, тъжни се стичат всички онези,
които там горе, в царството на белия ден, са се сбогували, / че никога да не се 29/30
завърнат. Ж иви обаче никога не идват. Ти какво търсиш тука?"
„Моята чудновата и неочаквана пътека ме доведе насам, докато обнадеж­
ден следвах друмите на жизнените потоци. И така намерих теб. Изглежда, че
това е твоето място, точното за теб?“
„Да, оттук се навлиза в неразличимото, където никой спрямо другия не
е нито еднакъв, нито нееднакъв, а всички са едно. Виждаш ли какво прибли­
жава оттам?"
„Виждам нещо като тъмна облачна стена да доплува по реката."
„Взри се по-внимателно, какво разпознаваш?“
„Виждам плътно наблъскани гъмжила от мъже, старци, жени, деца. Сред
тях виждам коне, говеда и дребен добитък, облак от насекоми кръжи около
гмежта - цяла гора се носи насам - безчет посърнали цветя - цяло умъртвено
лято. Вече са наблизо, колко студено и втренчено гледат всички - нозете им
не се движат - нито звук не се отронва от сключените им редици. Държат се
сковано за ръце, всички гледат надалеч и не ни забелязват - изтичат покрай
нас като чудовищен поток. Тъмний, ужасно е това видение."
„Ти пожела да останеш, сега се съвземи. Виж там!"
Виждам: „Първите редици са стигнали до мястото, където вълната на
прибоя мощно се смесва с речната вода. Изглежда сякаш въздушна вълна се
надига заедно с морето и се разбива в реката от мъртъвци. Те се завихрят
нависоко, раздирани на черни дрипи и се стапят в мътни мъгливи облаци.
Вълни подир вълни прииждат и все нови пълчища се разтварят в черен въз­
дух. Кажи ми, Тъмний, това ли е краят?"
„Гледай!"
Тъмното море яростно бушува - по него се разстила червеникаво сияние -
прилича на кръв - море от кръв се пени в краката ми - морските дълбини
пламенеят - колко странно се чувствам - нима краката ми висят във възду­
ха? Морето ли е това или небето? Кръв и огън се омесват на топка - чер­
вена светлина пробива димящата й обвивка - ново слънце се отскубва от
кървавото море, нажежено се търкаля към най-дълбоката глъб - изчезва под
краката ми.70

70 Срв. видението в Liber Primus, глава 5: „Слизане в ада на бъдещето“, стр. 144.
 248 I LIBER NOVUS

Оглеждам се. Сам съм. Настъпила е нощта. Какво каза Амоний? Нощта е
време за мълчание.
[2] [ H I 30] Огледах се и видях, че самотата се е разстлала неимоверно и
ме пронизват студени тръпки. В мен все още грееше слънце, но чувствах, че
навлизам във великата сянка. Следвам потока, който бавно и сигурно намира
пътя към бездната, към бездната на идещото.
Излязох навън в онази нощ (беше втората нощ на 1914 г.) и ме изпълни
боязливо очакване. Излязох да прегърна идещото. Пътят беше дълъг, идещо­
то беше страшно. Видях чудовищно измиране, море от кръв. От това ще въз­
никне новото слънце, ужасяващо и обратно на онова, което сме назовавали
ден. Обхванали сме тъмнината и нейното слънце ще засияе над нас кърваво
и ярко като огромен залез.
Щом схванах тъмнината си, ме обгърна чудна нощ и сънят ме потопи в
глъбините на хилядолетията, оттам възлезе моят феникс.
Ала какво се случи с моя ден? Лумнаха факли, кървава ярост разпали
вражда. Щом тъмнината обхвана света, избухна страховитата война и тъм­
нината обруши виделината на света, понеже тя бе за тъмнината непонятна и
непригодна. И тъй, наложи ни се преизподнята да вкусим.
Видях в какви пороци се превърнаха добродетелите на това време, как
мекотата ти се вкорави, добротата ти огрубя, любовта ти възненавидя и раз­
съдъкът ти обезумя. Защо ти бе да схващаш тъмнината! Длъжен беше, инак
щеше тя да те обхване. Блажен е оня, който изпревари тоя хват.
Мислил ли си някога за злото в теб?, О, говорил си за него, споменавал си го
и си го допускал с усмивка като общочовешки недостатък или като често сре-
30/31 щано недоразумение. Но знаеше / ли що значи злото, знаеше ли, че то е заста­
нало непосредствено зад твоите добродетели, че то е даже самата твоя добро­
детел, неизбежно нейно съдържание.71 Беше изселил сатаната за хилядолетие в
бездната и щом хилядолетието се изтърколи, начена да му се присмиваш, поне­
же той се беше превърнал в детска приказка.72 Но надигне ли глава страхови­
тият великан, светът потреперва. Връхлита те ужасяващ студ. Потресен осъз­
наваш колко си беззащитен и как войнството на твоите добродетели коленичи
в несвяст. Злото те грабва с демоничната си мощ и добродетелите ти минават
на негова страна. В тази битка си съвсем сам, защото боговете ти са оглушали.

71 Юнг пише през 1940 г.: „Злото е относително, отчасти възможно да се избегне, отчасти
непреодолима участ, същото важи за добродетелта и често не се знае кое е по-лошото“
(„Versuch zu einer psychologischen Deutung des Trinitätsdogmas“ <„Опит за психологическо
тълкуване на догмата за Троицата“>, в: GW 11, § 291 <срв. съответните параграфи в: К.
Г. Юнг, Психология на западната религия, Леге Артис, 2015, превод Стефан Шаранков>).
72 В Поправената чернова вместо това изречение пише: „Злото е половината от света,
едното блюдо на везната“ (стр. 242).
 LIBER SECUNDUS I 249

Не знаеш кои са по-лошите дяволи - твоите пороци или твоите добродетели. В

едно обаче се убеждаваш - че порок и добродетел са родни брат и сестра.
73Потребна ни е студенината на смъртта, за да прогледнем ясно. Ж ивотът
ще живее и ще умира, ще начева и ще престава.74 Ти не си принуден да живе­
еш вечно, защото можеш и да умреш, в теб има воля и за двете. В битието ти
живот и смърт ще трябва да се уравновесят.75 Днешните люде се нуждаят от
голям залък смърт, понеже твърде много лъжовност живее в тях и твърде мно­
го истинност е умъртвена от тях. Истинно е, което поддържа равновесието,
а лъжовно - което го руши. Но постигне ли се равновесие, тогава лъжовно
е, което поддържа равновесието, а истинно - което го руши. Равновесието
е живот и смърт ведно. Съвършенството на живота изисква равновесие със
смъртта. Приема ли смъртта, дървото ми се раззеленява, понеже умирането
укрепва живота. Потопя ли се в обхваналата целия свят смърт, пъпките ми се
разпукват. Каква огромна потребност от смърт има животът ни!
Радостта от дребните неща идва едва когато приемеш смъртта. Но ако
алчно се оглеждаш за това какво още би могъл да изживееш, тогава нищо не
е достатъчно голямо, за да те удовлетвори, и най-дребните неща, които те
заобикалят, не ти носят вече никаква радост. Ето защо съзерцавам смъртта,
тя ме учи да живея.
Когато поемеш смъртта в себе си, то е навярно като слана през нощта
и като плахо предчувствие, но слана, попарила лозе, отрупано със сладко

73 В Черновата продължава така: „В тази кървава битка смъртта те приближава, тъй както
светът днес е изпълнен с огромно убиване и умиране. Смъртният студ прониква в теб.
Когато насред самотата бях вцепенен до смърт, взорът ми се проясни и видях идещото,
и то тъй ясно, както се виждат звездите и далечните планини в мразовита нощ“ (стр.
260).
74 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг
е пояснил, че либидото не е само нагон към живота, както при Шопенхауер, а съдържа
в себе си също нагон към смъртта (срв. стр. 408).
75 Черновата продължава: „Да живееш истинното и да оставиш лъжовното да отмре - това
е изкуството на живота“ (стр. 261). През 1934 г. Юнг пише: „Животът представлява
енергиен поток като всеки друг. Но всеки енергиен процес е поначало необратим,
поради което еднозначно целенасочен, и целта му е състоянието на покой. [...] От сре­
дата на живота нататък жив остава само оня, който е готов да умира заедно с живота.
Понеже това, което се случва в тайнствения час на житейското пладне, представлява
обратът на параболата, рождението на смъртта. [...] Да не искаш да живееш е равноз-
начно на това да не искаш да умираш. Ставането и преставането са една и съща крива“
(Seele und Tod <Душа и смърт>, в: GW 8, § 798 и сл.; срв. моята статия <статията е на
Сону Шамдасани> The Boundless expanse. Jungs reflections on life and death <Безбрежният
простор: Размислите на Юнг върху живота и смъртта>, в: Quadrant. Journal ofthe C. G.
Jung Foundation for Analytical Psychology <Квадрант. Списание на Фондация Κ. Г. Юнг за
аналитична психология>, 38, 2008, стр. 9-3 2 ).
 250 I LIBER NOVUS

грозде.76 Скоро ще се повеселиш на богатството си. Смъртта зрее. Човек има

нужда от смъртта, за да бере плодове. Без смъртта животът би бил безсмис­
лен, понеже дълготрайното отменя само себе си и отрича собствения си сми­
съл. За да съществуваш и да се наслаждаваш на съществуването си, нуждаеш
се от смъртта, пределът ти позволява да се себеосъществиш.
[ H I 31] Когато вйдя окаяността и безсмислието на земята и заради това
се отправя с покрита глава към смъртта, тогава навярно всичко видяно се
превръща в лед, но в света на сенките изгрява другото, червеното слънце.77
То се надига тайно и неочаквано и моят свят се завърта като сатанинско при­
видение. Предчувствам убийства и кръв. Убийствата и кръвта са величави
посвоему, те си имат своеобразна красота. Човек може да провиди някаква
красота и в кървавото насилствено деяние.
Ала напълно неприемливо и ужасно противно е това, което неизменно
съм отхвърлял, което се надига в мен. Понеже свършат ли се веднъж злочес-
тината и нищетата на тоя живот, започва друг един противоположен живот.
Той е толкова противоположен, че чак не мога да си го помисля. Защото не
по законите на разсъдъка е противоположен, а изцяло по същината си. Да,
той е не просто противоположен, а противен, незримо и жестоко проти­
вен - отнема дъха ми, изтегля силата от мишците ми, разстройва сетивата ми,
коварно убожда с отрова петата ми и ме уцелва все там и точно там, където
не съм и предполагал, че съм уязвим.78
Той не застава срещу ми като силен враг, мъжествен и опасен, а ме ос­
тавя да ослякна връз торище, докато наоколо кудкудякат кротки кокошки
и учудени и недоумяващи снасят яйца. Някакъв пес минава, вдига високо
крак и равнодушно се потътря нататък. Седем пъти проклинам часа, в който
съм се родил, и ако не предпочета да се самоубия на място, се приготвям да
преживея втория си рожден час. Древните са казвали: Inter faeces et urinas
nascimur.79 Три нощи поред ме обсаждаха ужасите на раждането. На третата
нощ избухна смях сякаш от джунгла и в него нямаше никакво добродушие.
31/ 32 Тогава животът се раздвижи наново. /

76 Вж. горе, бел. 20, стр. 124.

77 Отнася се за горното видение.
78 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг
разисква мотива за уязвената пета (срв. стр. 286).
79 „Раждаме се сред урина и фекалии“ - мисъл, приписвана на свети Августин.
 LIBER SECUNDUS I 251

О с т а н к и т е о т н я к о г а ш н и х р а м о в е 80
Cap. vii.

[HI 32]8182И пак се появи ново приключение: пред мен се откриват обширни
ливади - килим от цветя - меки хълмове - надалече светлозелени гъстала­
ци. Срещам двамина странни люде - явно напълно случайни спътници: един
стар калугер и слаб длъгнест мъж с детинска походка и обезцветена черве­
на дреха. Щом ме приближават, в дългия разпознавам Червения ездач. Как
се е променил! Състарен е, червената му коса е побеляла, огненочервената
му одежда е износена, протъркана, бедняшка. А другият? Пуснал е блажено
коремче - изглежда не си е прекарвал зле напоследък. Струва ми се познато
това лице - да ме прости Господ, та това е Амоний!
Що за превращения! И откъде пристигат тези най-разни от разните
хора. Доближавам ги и поздравявам. Двамата ме гледат страхливо и се кръс­
тят. Докачен от уплаха им, навеждам взор: целият съм обвит в зелени листа,
поникнали от тялото ми. Поздравявам ги втори път смеешком.

Амоний вика страхливо: Apage Satanas!83

Червеният: Проклета езическа паплач!
Аз: Но, мили мои приятели, какво си помислихте? Та аз съм хипербореецът -
чужденецът, който те посети, о, Амоние, в твоята пустиня.84Аз съм също
така часовоят, комуто ти, Червен ездачо, някога дойде на гости.
Амоний: Познавам те, бесовски главатарю. С теб начена моето падение.
Червеният го поглежда укоризнено и го сръгва в ребрата. Калугерът млък­
ва сконфузен. Червеният се обръща към мен високомерно:
Ч: Още тогава, въпреки лицемерната ти сериозност, ми правеше впечатление
като да си съмнителен и безпринципен. Тая проклета християнска поза...
В този миг Амоний здраво го сритва и Червеният неловко онемява. Двамата
стоят насреща ми непохватни и нелепи, достойни за съжаление.

80 В Ръкописната чернова вместо това пише: „Шесто приключение“ (стр. 586). Поправе­
ната чернова пък гласи: „6. Изродени идеали“ (247).
81 Обликът на мозайката наподобява мозайките в Равена. Юнг ги посещава през 1913 и
1914 г. и през целия си живот остава дълбоко впечатлен от тях.
82 5 януари 1914 г.
83 „Махни се, Сатана“ - обичаен възглас през Средновековието.
84 В древногръцката митология хиперборейците обитават слънчева страна, разположена
отвъд северния вятър, и почитат Аполон. В множество случаи Ницше назовава сво­
бодните духове хиперборейци (срв. Der Antichrist in: Kritische Studienausgabe, Bd. 6, § 1
<Антихрист, в Научно-критическо издание, т. 6, § 1>).
 252 I LIBER NOVUS

Аз: Човече Божи, къде си тръгнал? Що за нечувана орисия те е довела по

тези места, и то в компанията на Червения?
А: Хич не обичам да говоря с теб. Изглежда обаче, такава е Божията воля -
да не мога да се отърва от теб. Затова знай, че ти, зъл дух, ми стори най-
32/33 голямата пакост. Съблазни ме ти с / твоето проклето любопитство да
протегна ръка в копнеж по божествените тайни, защото ме накара да
осъзная, че всъщност не знам нищо за тях. Твоята забележка, че веро­
ятно съм се нуждаел от близост с хората, за да проникна в по-висшите
тайни, ме упои като пъклена отрова. Скоро след това свиках братята
в долината и оповестих пред тях, че пратеник Божи ми се е явил - тъй
неизлечимо ме беше заслепил - и се зарекох да основа с братята мана­
стир.
Когато брат Филетий се надигна да възрази, оборих го с позоваване
на онова място от светото писание, където се казва, че не е добро чове­
кът да е сам.85 Така основахме манастира близо до Нил, та можехме да
гледаме как минават корабите покрай нас.
Обработвахме плодородни ниви и много имахме за вършене, затова
заниманията ни със светите книги изпаднаха в забвение. Замогнахме се
и настана ден, та ме обзе чудовищен копнеж да видя пак Александрия.
Прииска ми се да навестя тамошния владика, както сам себе си увещавах.
Но първо корабният живот, а после и уличната гмеж така ме опияниха,
че съвсем се изгубих.
Като насън се качих на един от големите кораби, дето пътуват до
Италия. Обхвана ме ненаситна лакомия да видя свят; пих вино и съзрях
прелестта на жените. Затънах в наслади и озверях напълно. Щом стигнах
сушата при Неапол, Червеният стоеше там и осъзнах, че съм попаднал в
ръцете на злото.

85 Препратка към Б ь т е 2:18 (Царигр. пр.): „И рече Господь Богъ: Не е добро человЪкь-
тъ да е самъ: ще му направьк помощникъ приличенъ нему.“
Битие 2:18 (Синод, пр.): „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му
сътворим помощник, нему подобен.“
Във 2 Послаше къ Тимооею 2:16-18 (Царигр. пр.) става дума за някой си Филетъ: „А
отъ сквьрнм-тЪ празнослов 1я отдалечавай ся; защото ще прЪуспЪьь-тъ повече в не-
чесие, и слово-то им като живЪниц* ще разяда; отъ които сж Именей и Филетъ, Които
погрешиха отъ и с т и н л - t ä и казуватъ, че въскрьсеше-то е вече станжло; та събарятъ
вЪрл-тж на нЪкои.“
2 Тимотей 2:16-18 (Синод, пр.): „А скверните празнодумства отбягвай, защото ония,
които ги изговарят, още повече ще напреднат в нечестие, и словото им ще се разпрос­
транява като живеница. Такива са Именей и Филит, които отстъпиха от истината,
говорейки, че възкресението е вече станало, и разрушават вярата у някои.“
 LIBER SECUNDUS I 253

Ч: Млъкни, стар глупако, ако не бях аз, досега да си се превърнал изцяло в

свиня. Като ме видя, най-сетне се опомни и захвърли пиенето и жените,
та взе, че се върна в манастира.
Чуй сега моята история, чучело проклето. Заради теб и аз оплетох
конците, подмамиха ме твоите езически изкусности. Подир тогавашния
ни разговор, в който с една забележка за танца ти ме улови във вълчи ка­
пан, взех, че станах сериозен, толкова сериозен, че постъпих в манастир,
молех се, постех и се покръстих.
В своето заслепление се втурнах да реформирам църковната служба и
въведох в ритуала одобрен от епископа танц. Станах игумен и като такъв
само аз имах правото да танцувам пред олтара, също като Давид пред
ковчега на завета.86 Един по един обаче започнаха да танцуват и братята,
даже цялата набожна общност, и накрая танцуваше целият град.
Беше ужасяващо. Побягвах в уединение и по цял ден танцувах до из-
немога, а на сутринта пъкленият танц се възобновяваше.
Мъчех се да избягам от себе си и се лутах наоколо и скитах по нощите.
Денем се криех и си танцувах сам из гори и планински пущинаци. Така
постепенно се озовах в Италия. Там долу, на юг, вече не биех толкова на
очи както на север и можех да се смеся с тълпата. Чак в Неапол най-сетне
донякъде се посъвзех и там намерих тоя безпътен Божи човек. Неговият
вид ме укрепи. Помогна ми да оздравея. Ти чу как той също почерпил
сили от мен, че отново да хване правия път.
А: Трябва да призная, че не ми беше чак толкова зле с Червения, той е свое­
то рода омекотен дявол.
Ч: И аз трябва да кажа, че моят калугер е от по-малко фанатична порода,
макар след преживяванията ми в манастира да ме обзе дълбока погнуса
от цялата тая християнска религия.
Аз: Мили приятели, радвам се от сърце да ви видя толкова доволни заедно.
Двамата: Не сме доволни, присмехулнико противен, я се разкарай от пътя ни,
разбойнико неден, езичник такъв!
Аз: Но защо все пак вървите заедно, щом като не сте доволни и не сте прия­
тели?
А: Какво да се прави? И от дявола има нужда, иначе човек не разполага с
нищо, за да внуши на хората уважение.
Ч: Редно си е да се погаждам с духовенството, инак ще си загубя клиентелата.
Аз: Значи неволята ви е събрала! Като е така, помирете се и се дръжте при-
лично един с друг.

86 В 1 Книга наЛ4товниць1-т4 (Царигр. пр.), респ. Първа книга Паралипоменон (Синод,

пр.), 15 глава, Давид танцува пред ковчега на завета.
 254 I LIBER NOVUS

Двамата: Ей това не го можем.

Аз: О, виждам, системата е виновна. Май ще трябва първо да измрете?
Махнете ми се сега от пътя, призраци допотопни!

[2] [ H I 33] Щом съгледах смъртта и всичко страшно величаво, сбрано около
нея, и щом сам станах нощ и лед, надигнаха се в мен гневен живот и суетене.
Ламтежът ми по бушуващите води на дълбокото знание87 начена да звънти с
винени бокали; дочувах отдалеко пиянски викове, женски смехове, улична
33 /34 глъчка, танцова музика, / тропот и ликуване бликаше из всеки процеп и вмес­
то розовоуханния южен вятър дъхтеше ми зловонната паст на зверочовека.
Долнопробен слугински брътвеж с кикот и шумолене сподиряше стените,
винени изпарения и кухненска пара, глуповато простолюдско дърдорене
се стелеха наоколо на валма. Горещи лепкави длани гальовно посягаха към
мен, обвиваха ме пухени болнични завивки. Бях роден изотдолу за живот и
пораствах, тъй както растат героите, за часове, равни на години. И когато
пораснах, намерих се в средната земя и видях, че е пролет.

[HI 34] Ала аз вече не бях предишният човек, някакво чуждо същество про­
растваше в мен. То бе смеещо се горско създание, зеленолисто чудовище,
таласъм и зевзек, обитател на уединени гъсталаци, сам той зеленеещ дънер,
непривързан към нищо освен към това, що расте и зеленее, с хората ни драг,
ни враг, своенравен и непредсказуем, слуга на невидим закон, разлистващ
се и вехнещ като дърветата, ни красив, ни грозен, ни добър, ни зъл, просто
жив, прастар и наред с това съвсем млад, гол и все пак естествено облечен.
Не човек, а природа, плашещ, смехотворен, могъщ, детински, слаб, мамлив и
измамен, непостоянен и повърхностен и все пак достигащ дълбините, чак до
недрата на света.
Бях изсмукал живота на двамата ми приятели: върху храмовите остан­
ки растеше зелено дърво. Те не бяха устояли на живота, а подмамени от
живота, бяха се превърнали в своето собствено маймуноподобие. Бяха се
озовали сред нужник, затова наричаха живия - дявол и предател. Тъй като
двамата посвоему вярваха в себе си и в собствената си правота, попаднаха
накрай в нужника - това естествено и окончателно гробище за всички над-
живени идеали. Най-прекрасното и най-доброто, тъй както най-грозното и
най-лошото, един ден свършват на най-нелепото място в света, заобиколени
от маскарад, предвождан от безумци, потресаващо запътен към отходната
яма.

87 В Поправената чернова е написано „на мъдростта“ вместо „на дълбокото знание“ (стр.
251).
 LIBER SECUNDUS I 255

Подир проклинането идва смехът, за да бъде спасена душата от мъртвите.

Идеалите по същината си са пожелани и помислени и дотолкова те съ­
ществуват, но също така само дотолкова. Тяхното действено съществуване
обаче не може да се отрече. Който смята, че изживява идеалите си или че
може да ги изживее, е обладан от мания за величие и се държи като смахнат,
театралничи с идеала си - но героят падна. Идеалите са смъртни, тъй че гот­
ви се за края им - навярно този край ще ти струва и главата. Нима не виждаш,
че ти си бил този, който е вложил смисъл, стойност и действена мощ в своя
идеал? Станеш ли жертва на идеала, тогава идеалът превърта, разиграва с теб
карнавал и на пепелна сряда слиза в ада. Идеалът е сечиво, което човек може
по всяко време да остави настрана, той е факел по тъмен път. Който обаче и
денем се разхожда с факел, е глупак. Колко много са пропаднали моите идеа­
ли и колко свежо раззеленено е моето дърво!

88Щом се раззелених, и те бяха там, тъжните останки от някогашни храмо­

ве и розови градини, и потръпнах, разпознавайки вътрешното си родство с
тях. Бяха сключили безсрамен съюз, както ми се стори. Ала разбирах, че този
съюз съществува отдавна. Докато аз все още твърдях, че моите светини са
кристално чисти, и докато сравнявах радостта си с уханието на персийски­
те рози89, двамината бяха си основали таен съюз. Привидно се избягваха, но
скришом си помагаха. Самотното мълчание на храмовете ме примамваше
далеч от людете към свръхземни тайнства, из които се губех до втръсване. И
докато се борех с Бога, дяволът се готвеше да ме приеме и също дотолкова
успя да ме привлече на своя страна. За мен нямаше предели освен досадата и
погнусата. Не живеех, а бях подтикван - роб на своите идеали.90
И ето ги тези руини - враждуваха помежду си и във взаимната си нищета
не можеха да се помирят. Бях се уединил вътрешно като природно създание,
бях горски таласъм91, който плашеше самотни пътници и отбягваше хорски­
те поселища. Но аз зеленеех и цъфтях от само себе си. Все още не бях човек,

88 В Черновата и в Поправената чернова е написано: „Бях станал жертва на моите све­

тини и красоти, затова-те ме докараха до смъртоносен махмурлук [затова ме застигна
смъртта]“ (стр. 254).
89 В Персия счукани цветчета от роза се дестилират на пара и така се добива розово масло
за производство на парфюм.
90 Юнг пише през 1926 г.: „Преходът от утро към следобед е преоценка на предишни цен­
ности. Необходимостта налага да се признае ценността на противоположното спрямо
по-раншните идеали, да се разпознае заблудата в досегашната истина и да се почувства
колко съпротива и дори вражда е имало в това, което доскоро сме смятали за любов“
(Das Unbewußte im normalen und kranken Seelenleben <Несъзнаваното в нормалния и
болестния душевен живот>, в: GW 7, § 115).
91 В Поправената чернова пише: „зелено създание“ (стр. 255).
 256 I LIBER NOVUS

разкъсван от противоречивите тежнения към светско и духовно. Не тях из­

живявах, живеех себе си и бях весело зелено дърво в далечна пролетна гора.
Така се научих да живея без света и духа и се изненадах колко добре се живее
така.
Но човекът, човечеството? Ето къде бяха двата изоставени моста, които
трябва да преведат човечеството - единият води от горе надолу и хората се
34/35 плъзгат по него, това ги забавлява. / Другият води от долу нагоре и хората
пъшкат по нагорнището. Това ги измъчва. Ж ивеем за мъка и радост на ближ­
ните си. Ако самият аз не живея, а само се катеря, създавам незаслужено за­
бавление на останалите. Ако само се забавлявам, причинявам на останалите
незаслужено мъчение. Ако ли само живея, отдалечавам се от хората. Те не ме
виждат вече, учудват се и се плашат. А пък аз самият, чисто и просто живеей­
ки, зеленеейки, цъфтейки и вехнейки, си стоя като дърво все на същото мяс­
то и равнодушно оставям страстите и радостите човешки да ме подминават.
Независимо от това аз съм човек и не са ми чужди разривите на човешкото
сърце.
Ала моите идеали могат да бъдат също мои копои, чиито джафкания и
крамоли не ме безпокоят. Тогава поне ще бъда към хората добро и зло куче.
Но това, което трябва да бъде, не е постигнато, а именно да живея и въпре­
ки това да съм човек. Изглежда почти невъзможно да се живее като човек.
Дордето не осъзнаваш себе си, можеш да живееш; осъзнаеш ли се обаче, про­
падаш от един гроб в друг. От всички твои92 прераждания в края на краищата
може да ти93 призлее. Ето защо и самият Буда накрая се отказал да се прераж­
да, понеже се преситил да пропълзява през всички човешки и животински
тела.94 След всичките прераждания си оставаш все пълзящият по земята лъв,
Χαμαιλεων [хамелеон], пребоядисващ се карикатурен образ, пъплещо менли-

92 В Поправената чернова пише: „мои“ (стр. 257).

93 В Поправената чернова пише: „ми“ (стр. 257).
94 В Поправената чернова пише: „като хамелеон“ (стр. 258). В Черновата се среща след­
ният откъс: „Понеже наистина нашата хамелеонска природа е това, което ни тласка
към тези преображения. [...] Потребно ни е ежегодно пътешествие през банята на
преражданията, докато принадлежим към хамелеонския род. Затова гледам на моя
отживял идеал с неприкрита погнуса, понеже обичам моето естествено зелено и съм
недоверчив към хамелеонската си кожа, която прекалено лесно и неотклонно мени
цвета си посредством приспособяване към околната среда. Хамелеонът прави това с
остроумна преднамереност, тъй като по този начин не се набива на очи. [...] Наричаш
тези превращения напредък чрез прераждане. [...] Така ще преживееш 777 преражда­
ния. Не чак толкова много са били нужни на Буда, докато прозре, че преражданията са
суета“ (стр. 275 и сл.). Съществува вярване, че душата трябвало да премине през 777
реинкарнации (срв. Ernest Woods, The New Theosophy, W heaton, IL, 1929, p. 41 <Ърнест
Уудс, Новата теософия, Уийтън, Илинойс, 1929, стр. 41>).
 LIBER SECUNDUS I 257

Bo влечуго, нямащо нищо общо с лъва, който има слънчева природа, извлича
силата от самия себе си, а не лази пременен в околните багри и не се крие, за
да отстоява себе си. Разпознах хамелеона и не желая повече да пълзя по земя­
та, да сменям цветове и да се прераждам, искам да съществувам със собстве­
ни сили като слънцето, което дава, а не изсмуква светлина. Това, последното,
го прави земята. Припомням си моята слънчева природа и бързам да изгрея.
Но руините95 ми препречват пътя. Те казват: „По отношение на човека ти
трябва да бъдеш това или да бъдеш онова.“ Хамелеонската ми кожа потръп­
ва. Нахлуват в мен и настояват да ме оцветят. Но това няма да го бъде вече.
Ни добро, ни зло ще бъдат мои господари. Изтласквам встрани тези нелепи
отживелици и си продължавам пътя на изток. Зад мен остават враждуващите
сили, които тъй дълго стояха между мен и мен.
О т тук нататък съм напълно сам. Вече не мога да ти кажа: „Слушай!“ или
„Длъжен си!“ сега говоря само със себе си. Сега вече никой не може да стори
за мен каквото и да е, било то и най-дребното. Нямам вече дълг към теб и ти
нямаш дълг към мен, защото изчезвам и ти изчезваш за мен. Не чувам вече
никакви молби и не те моля за нищо. Не споря и не се помирявам с теб, а по­
лагам между нас мълчание.
Надалеч заглъхва викът ти за мен и не можеш откри ни следа от ногата
ми. Понеже подет съм от западен вятър, идещ от океанската повърхност, и
през зелени поля минавам, през горите се скитам и млади треви се привеж­
дат под мен. Беседвам с дървесата и с горските животни и камънаци сочат
моя път. Когато ожаднея, а насреща няма извор, сам вървя при него. Когато
огладнея, а хляб не се явява, сам си търся хляба и го ям, където го намеря.
Помощ нито давам, нито търся. Сполети ли ме неволя, не се озъртам за по­
мощник, ами приемам я, навеждам се, превивам се и се преодолявам. Смея се
и плача, проклинам, но не се озъртам.
По този път след мен не иде никой и аз не стъпвам в ничия пътека.
Самотен съм, но пълня самотата си със свой живот. Достатъчен съм си и за
другар, за тропот, за разговор, утеха и за помощ. И тъй аз странствам към
далечен изток. Не че някога съм знаел каква е най-далечната ми цел. Съзирам
сини хоризонти и те са ми достатъчни за цел. Към изток бързам - да изгрея.
Жадувам своя изгрев. / 35/36
[Изображение 36]96 / 36/37

95 В Черновата вместо това пише: „моят отживял идеал“ (стр. 277).

96 Обяснителен текст под изображението: „Тази картина беше нарисувана по Коледа
на 1915 г.“ Изобразяването на Издубар силно наподобява рисунката на тази фигура в
Ausführliches Lexikon der Griechischen und Römischen Mythologie, Leipzig, 1884-1937, von
Wilhelm Roscher <Подробен лексикон на гръцката и римската митология от Вилхелм
Рошер, Лайпциг, 1884—1937>. Юнг притежавал това съчинение. Издубар е по-раншното
258 I LIBER NOVUS

Пъ рви ден
Cap. viii.97

[HI 37] През третата нощ98 дива скалиста планина ми препречва пътя, все пак
откривам проход през тясна клисура. Пътят неизбежно се вие между високи от­
весни скали. Стъпалата ми са голи и се разраняват по назъбения камънак. След
малко пътеката става гладка. Половината от нея е бяла, другата половина - чер­
на. Стъпвам от черната страна и отскачам ужасен - това е нагорещено желязо.
Пробвам бялата половина - лед. Няма как, налага се да мина. Промъквам се бър-
зешком напред и най-сетне теснината се разстила в огромна скална котловина.
Малка пътечка води покрай отвесни канари нагоре към планинското било.
Наближавайки билото, чувам мощен тътен от другия склон, като че ли
някой копае руда. Звукът постепенно се усилва и ехото му многократно про-
гърмява по върховете. Като стигам прохода, виждам от другата страна да се
приближава човек с исполински ръст.
От масивната му глава стърчат бичи рога, звънтяща черна броня покри­
ва гърдите му. Черната му брада е накъдрена и украсена със скъпоценни ка­
мъни. Великанът държи в ръка искряща двойна секира за клане на бикове.
Преди да се опомня от стряскащия ужас, грамадата застава пред мен и по­
глеждам лицето - то е бледо, жълтеникаво и набраздено с дълбоки бръчки.
Бадемовидните му очи ме гледат учудено. Страхът ме напада: това е гигантът
Издубар, човекът-бик. Стои и ме наблюдава - лицето му издава непоносим
вътрешен страх, ръцете и коленете му треперят. Издубар, могъщият бик,
трепери? Бои ли се? Извиквам му:
„О, Издубар, Всемогъщий, пощади живота ми и прощавай, че аз, червеят,
съм легнал на пътя ти “
Из: Не ми трябва животът ти. Откъде идеш?
Аз: Ида от запад.

название на герой, познат в днешно време като Гилгамеш. Причината за това се дължи
на погрешна транскрипция. Петер Йенсен отбелязва през 1906 г.: „Че главният герой
на епоса се казва Гилгамеш, а не Гисчубар или Издубар, както е било прието, сега вече
ни е окончателно известно“ (Das Gilgamesch-Epos in der Weltliteratur, Straßburg 1906
<Епосът за Гилгамеш в световната литература, Страсбург, 1906>, стр. 2). Във Wand­
lungen und Symbole der Libido <Промени и символи налибидото> (1912) Юнг обсъжда и
епоса за Гилгамеш, при което използва правилното наименование и неведнъж цитира
произведението на Йенсен.
97 В Ръкописната чернова вместо това пише: „Седмо приключение. Първи ден“ (стр.
626). В Поправената чернова пък е написано: „7. Великата среща. Първи ден. Героят
от Изтока“ (стр. 262).
98 8 януари 1914 г.
 LIBER SECUNDUS I 259

Из: Идеш от запад? Познаваш ли западната страна? Този път натам ли води?"
Аз: Ида от една западна страна, чиито крайбрежия мие западното море.
Из: Слънцето в онова море ли залязва? Или на заник докосва сушата?
Аз: Слънцето залязва далеч зад морето.
Из: Зад морето ли? Какво има там?
Аз: Там няма нищо, празно пространство. Нали земята е кръгла и се върти
около слънцето.
Из: Проклетнико, откога ти дойде наум такава наука? Нима не съществува
онази безсмъртна страна, в която слънцето влиза да се прероди? Истина
ли казваш?
Очите му святкат от ярост и страх. Прави една кънтяща крачка напред.
Разтрепервам се.
Аз: О, могъщи Издубар, прости нахалството ми, но аз действително говоря ис­
тината. Идвам от една страна, в която това се знае със сигурност и жители­
те й обикалят земята с кораби. Нашите учени са измерили с точност колко
отдалечено е слънцето от всяка точка на земната повърхност. То е небесно
тяло, което се намира неизказано далече в безкрайното пространство.
Из: Безкрайно, казваш? Нима пространството е безкрайно и никога няма да
можем да стигнем до слънцето?
Аз: Могъщий, смъртен ли си, не можеш да стигнеш до слънцето.
Виждам как го връхлита задушаващ страх.
Из: Смъртен съм - и никога няма да стигна до слънцето, до безсмъртието?
С мощен, пронизително отекващ удар той разбива секирата си в скалата.
Из: Върви си, нещастно оръжие, негодно си. Как можеш да послужиш срещу
безкрайността, срещу вечната незапълнима / празнота? Вече никого не 37/38
ще победиш. Разбий себе си - не си струва!
(На запад слънцето залязва кървавочервено в пазвата на пламнали облаци.)
Отиваш си, слънце, о, трижди проклет боже, и се скриваш в твоята безкрай­
ност!
(Събира пръснатите късове от секирата и ги захвърля към слънцето.)
На ти твоята жертва, последната ти жертва!
Той рухва и захълцва като дете. Стоя потресен и не смея да помръдна.
Из: Червей нищожен, откъде изсмука тая отрова?

99 В древноегипетската митология страната на запад (западният бряг на Нил) е страната

на мъртвите.
260 i LIBER NOVUS

Аз: O, могъщи Издубар, това, което наричаш отрова, се казва наука. В моята
страна ни хранят от малки с нея и може би това е причината да не виреем
твърде добре и да си оставаме такива дребни джуджета. Като те гледам,
ми се струва естествено всички ние да сме натровени.100
Из: Не се е намерил смелчага да ме повали, никое чудовище не е устояло на си­
лата ми. Но твоята отрова, червей, проснат на пътя ми, ме порази до мозъ­
ка на костите. Твоята отровна магия е по-силна от войската на Тиамат.101
(Ляга като парализиран, прострян на земята в цял ръст.) Помогнете, бо­
гове, синът ви лежи повален от невидима змия, ухапала петата му. О, защо
не те стъпках още щом те видях, та никога да не чуя думите ти.
Аз: О велики Издубар, достоен за съчувствие, да бях знаел, че моята наука е
способна да те повали, щях да си държа устата затворена. Но аз исках да
ти кажа истината.
Из: Ти казваш на отровата истина? Отровата истина ли е? Или пък истината
е отрова? Нима нашите звездобройци и свещеници не казват също исти­
ната? Но тяхната не действа като отрова.
Аз: О, Издубар, пада нощта и тук, на високото, става студено. Да потърся ли
хора да ти помогнат?
Из: Остави, по-добре ми отговори.
Аз: Но не можем да философстваме тук. Твоето плачевно състояние изисква
помощ.
Из: Казвам ти, остави. Ако трябва да се спомина тая нощ, тъй да бъде. Сега
ми дай отговор.
Аз: Боя се, че словата ми са слаби да лекуват.
Из: Не могат да ми навредят повече. Злото вече е сторено. Тъй че казвай как­
вото знаеш. Навярно имаш вълшебна дума, която разнася отровата.
Аз: Словата ми, о, Могъщий, са бедни и нямат магическа мощ.
Из: Все едно, говори!
Аз: Не се съмнявам, че вашите свещеници казват истината. Сигурно е исти­
на, само че звучи другояче, не като нашата истина.
Из: Да не би да има две истини?

100 В Diefröhliche Wissenschaft <Веселата наука> Ницше смята, че научното мислене възниква
чрез отглеждане и съчетаване на разни склонности, които поотделно биха действали
като отрови: например склонността към усъмняване, склонностите към отрицание,
изчакване, събиране и разгадаване (срв. „Zur Lehre von den Giften“, Kritische Studienaus­
gabe <„Кьм учението за отровите“, Научно-критическо издание>, том 3, стр. 473 <срв.
Фридрих Ницше, Зазоряване. Веселата наука, Захарий Стоянов, София, 2002, превод:
Ерика Лазарова, X. Костова-Добрева>).
101 Във вавилонската митология Тиамат, майката на боговете, води битка срещу войска от
демони.
 LIBER SECUNDUS I 261

Аз: Така ми изглежда. Нашата истина произтича от познанието на външ­

ните неща. Истината на вашите свещеници произтича от вътрешните
неща.
Из (надига се наполовина): Това беше целителна дума.
Аз: Щастлив съм, че моите слабовати слова ти донесоха облекчение. О, да
знаех повече такива слова, които да ти помогнат. Ала наистина става сту­
дено и тъмно. Трябва да наклада огън, за да се стоплим.
Из: Направи го, това може да доведе помощ. (Събирам дърва и запалвам го­
лям огън.) Свещеният огън ме стопля. Но кажи, как успя толкова бързо
и тайнствено да напалиш огън?
Аз: За това ми трябват просто кибритени клечки. Това са клечици със специ­
ално вещество на връхчето. Търкаш ги о кутийката и ето ти огън.
Из: Смайваш ме, къде научи това изкуство?
Аз: В нашата страна всеки си има кибрит. Но това е най-малкото. Ние можем
дори да летим с помощта на умни машини. / 38/39
Из: Можете да летите като птиците? Ако думите ти не причиняваха такива
могъщи чудеса, бих рекъл, че лъжеш.
Аз: Определено не лъжа. Виж например часовника ми - показва съвсем точ-
но часовете на деня и нощта.
Из: Но това е чудо. Явно идеш от някаква особена и прелестна страна.
Сигурно си от благословената западна страна? Да не си безсмъртен?
Аз: Аз - безсмъртен? Няма нищо по-смъртно от нас.
Из: Как тъй не сте безсмъртни, а пък владеете такива изкуства?
Аз: За жалост, науката ни все още не е сполучила да открие лек против
смъртта.
Из: Но кой ви е научил на тия изкусности?
Аз: През вековете хората са добили много опитности чрез точни наблюде­
ния и наука за външните неща.
Из: Но тази наука трябва да е неизлечимото чудо, което ме порази. Как е въз-
можно да сте още живи, като всеки ден пиете от тая отрова?
Аз: С времето се свиква, както човек привиква към всичко. Но е истина, че
сме донякъде поразени. От друга страна обаче, все пак тази наука ни оси­
гурява големи предимства, както забеляза. Силата, която сме изгубили,
си набавяме чрез овладяването на природните сили.
Из: Не е ли жалко да си тъй парализиран? Ако питаш мен, предпочитам
моята си сила пред природните сили. Предоставям тайнствените сили
на фокусниците и на чародейките. Разбия ли някому черепа на пихтия,
свършва се с жалките му чудеса.
Аз: Но нали видя как ти подейства досегът с нашите чудеса? Според мен -
ужасяващо.
 262 I LIBER NOVUS

Из: За съжаление, си прав.

Аз: Е, виждаш ли, нямахме избор. Трябваше да погълнем отровата на наука­
та. Иначе щеше да се отрази на всички ни както на теб. Бяхме напълно
парализирани, когато нищо неподозиращи и неподготвени се сблъсках­
ме с това. Тази отрова е толкова непреодолимо мощна, че всички, и най-
силният, даже и вечните богове, биват погубени от нея. Ако ни е мил
животът, по-скоро жертваме частица от жизнената си сила, отколкото да
се подложим на сигурна смърт.
Из: Вече не мисля, че идеш от благословената западна страна. В твоята стра­
на сигурно цари пустош, парализа и отрицание. Копнея да се върна на
изток, където тече бистрият извор на нашата живителна мъдрост.
Седим мълчаливо до припламващия огън. Нощта е студена. Издубар из-
пъшква тежко и поглежда към звездното небе.
Из: Най-ужасният ден в живота ми - безкраен - толкова дълъг - толкова дъ­
лъг - жалки фокусничества - нашите свещеници нищо не знаят, иначе
щяха да ме предпазят от това - даже боговете умират, казваш. Та нямате
ли богове?
Аз: Не, само думи ни останаха.
Из: А тия думи могъщи ли са?
Аз: Твърди се, но не се забелязва.
Из: И ние не виждаме боговете, но все пак вярваме, че ги има. Разпознаваме
деянията им в природните явления.
Аз: Науката ни отне способността да вярваме.102
Из: И това ли сте изгубили? Че как живеете?
Аз: Ами живеем така - с единия крак на студено, с другия на горещо, а в ос­
таналите случаи - както дойде.
Из: Изразяваш се тъмновато.
Аз: Ами при нас е така - тъмновато.
Из: И как го понасяте?
Аз: Не особено блестящо. Лично аз не се чувствам удобно. Затова предприех
пътуване на изток, към страната на изгряващото слънце, за да потърся
светлината, която ни липсва. Къде всъщност изгрява слънцето?
Из: Земята, както казваш, навсякъде е кръгла. Значи слънцето не изгрява ни­
къде.
39/40 Аз: Въпросът ми беше, има ли я при вас светлината, която ни липсва? /

102 Въпросът в какво отношение са една към друга науката и вярата е централен за религи­
озната психология на Юнг (срв. Psychologie und Religion <Психология ирелигия> [1937],
в: GW 11, §§ 1-168 <вж. съответните параграфи в: Κ. Г. Юнг, Психология на западната
религия, Леге Артис, 2015, превод Стефан Шаранков>).
 LIBER SECUNDUS I 263

Из: Погледни ме - израснал съм в светлината на източния свят. По това ще

измериш колко плодотворна е онази светлина. Но щом идваш от тъй
тъмна страна, пази се тогава от свръхсилната светлина; може да ослепе­
еш като нас, дето по малко недовиждаме.
Аз: Ако светлината ви е тъй приказна, какъвто си ти, тогава ще внимавам.
Из: И добре ще сториш.
Аз: Жадувам за вашата истина.
Из: Както аз - за западната страна. Предупреждавам те.
Настъпва мълчание. Късна нощ е. Заспиваме край огъня.

[2] [H I 40] Странствах на юг и открих колко непоносим е зноят да остана

сам със себе си. Странствах на север и открих колко студена е смъртта, от
която гине цял свят. Върнах се в моята западна страна, където хората са бо­
гати на знание и можене, но там започна да ме гнети тъмнината и липсата на
слънце. И захвърлих всичко, за да тръгна на изток, където светлината възлиза
всеки ден. Подобно на дете вървях на изток. Не питах нищо, само очаквах.
Приветливи цъфнали поляни и прелестни пролетни горички обгражда­
ха пътя ми. Но на третата нощ дойде трудното. Подобно на скалиста плани­
на, пълна с тъжни пущинаци, то застана пред мен и всичко се опитваше да
ме изплаши, че да не продължа по житейския си път. Но аз намерих проход и
тясна пътечка. Трудността бе голяма, понеже ненапразно бях отблъснал два-
мината занемарени и пропаднали. Каквото отхвърля, поемам го неусетно в
себе си. Каквото приема, настанява се в познатия дял на душата ми; каквото
отхвърля, навлиза в непознатия неин дял. Приема ли нещо, правя го аз сами­
ят; отхвърля ли нещо, то бива сторено на мен.
Тъй житейският ми път все пак ме водеше над отхвърлените противопо­
ложности, които се бяха съединили пред мен в гладък и, уви, тъй болезнен
друм. Газех ги с крака, но те горяха и вледеняваха ходилата ми. Така се озовах
оттатък. Ала отровата на змията, чиято глава смачкваш, прониква в теб през
ухапаната пета и така змията се оказва по-опасна отпреди; понеже това, кое­
то отхвърлям, принадлежи на моята природа. Мисля си, че се намира извън
мен, затова съм вярвал, че мога да го унищожа. Но то е в мен и само временно
е приело външен образ, за да ми се изстъпи отпред. Унищожих образа му и
реших, че съм го надвил. Но аз все още не съм се надмогнал.
Външното противоречие изобразява моето вътрешно противоречие.
Щом разбера това, замълчавам и се замислям за бездната от разединение
в душата ми. Външните противоречия се надмогват лесно. Те наистина съ­
ществуват, но въпреки това си способен да останеш в единение със себе си.
Те наистина горят и вледеняват ходилата ти, но все пак само ходилата ти.
Боли, но вървиш и гледаш към далечни цели.
 264 I LIBER NOVUS

Възлизайки над най-високото било с надежда да обгледам изтока, се случи

чудо - както аз вървях на изток, така срещу мен идеше някой от изток, ус­
тремен към потъващата светлина. Аз исках светлина, той - нощ. Аз исках да
възляза, той - да потъне. Аз бях дребен като дете, той - исполински, грама­
ден юнак. Аз вървях скован от знание, той - заслепен от изобилна светли­
на. И така бързахме един към друг, той - от светлината, аз - от тъмнината,
той - силен, аз - слаб; той - бог, аз - змия; той - прастар, аз - нов-новеничък;
той - незнаещ, аз - знаещ; той - приказен, аз - трезв; той - храбър и силен,
аз - слаб и хитър. Ала и двамата удивени да се видят на предела между утрото
и вечерта.

Понеже бях дете и растях като зеленеещо дърво и безучастно пусках и вятър,
40/41 и далечен зов, и пълчища от противоречия / да шумят в клоните ми; понеже
бях хлапе и се присмивах на паднали герои; понеже бях момък и отбивах на­
ляво и надясно ударите им, не предугадих Могъщия, Слепия и Безсмъртния,
запътен с копнеж към потъващото слънце, жадуващ да раздели океана до дъно,
за да се спусне в изворите на живота. Малък е оня, който бърза към изгрев,
голям - оня, който се насочва към залез. Ето защо бях малък - идех от дълби­
ните на моя залез. Бях стигал дотам, накъдето се стремеше той. Залязващият
е голям и за него е лесно да ме смаже. Ала обреченият на слънцето Бог не
ходи на лов за червеи. Червеят обаче се цели в петата на Могъщия и му гот­
ви жадувания залез. Неговата мощ е голяма и сляпа. Великолепен е на вид
и страховит. Но змията си намира мястото. Малко отрова и Великият пада.
Словата на изгряващия не звънтят и на вкус са горчиви. Не е сладка тая отро­
ва, но смъртоносна е за всички богове.
Ах, той е моят най-скъп, най-прекрасен приятел - той, който бърза насре­
ща ми, следва слънцето и, слънцеподобен, иска да се сгоди с необятната майка.
Колко близкородствени, да, колко съвсем еднакви са змията и богът! Словото,
което беше наш спасител, бе се превърнало в смъртоносно оръжие, в змия, коя­
то хапе скришом.
Вече не външните противоречия ми преграждат пътя, а моето собствено
противоречие идва насреща ми, изстъпва се пред мен в исполински ръст и
взаимно си препречваме пътя. Змийското слово наистина преодолява опас­
ността, но пътят ми остава преграден, защото крачейки нататък, пропадам
от парализа в слепота, тъй както Могъщият, избавяйки се от слепотата си, бе
обхванат от парализа. Не мога да достигна ослепителната мощ на слънцето,
както той, Могъщият, не може да достигне вечнопораждащото лоно на тъм­
нината. Изглежда, че на мен ми е отказана силата, на него прераждането, но
аз се спасявам от слепотата на силата, а той - от смъртта в нищото. Моята на­
дежда за изобилие от светлина рухва, също както се срива неговият копнеж
 LIBER SECUNDUS I 265

по завоюването на безпределния живот. Повалил съм най-силния и Богът се

свлича в смъртността.

[OL 41] Могъщият падна, лежи на земята.103

Мощта ще трябва заради живота да отстъпи.
Ще трябва външният живот обхвата си да умали.
Много повече тайнственост, самотни огньове, пещери, широки тъмни
гори, малки поселища за малцина, тихо течащи реки, беззвучни зимни и летни
нощи, малко кораби и коли и скътани по домовете редки скъпоценности.
Отдалече по самотни пътища се стичат странници, вгледани в това и в
онова.
Става невъзможна бързината, търпението расте. / 41/42
[OL 42] Стихва шумът на световния делник, а вътре пламти сгряващ
огън.
До огъня седят някогашните сенки, жалват се тихо и разказват минало­
то.
Елате до самотния огън, вие, слепи и сакати, и чуйте двете истини: слепи­
ят е сакат и сакатият - ослепен, но и двамата са сгрени от общия огън, който
гори самотен в дълбоката нощ.
Стар потаен огън гори между нас, дарява ни с оскъдна светлина и обилна
топлина.
Прастарият огън, надвил всякакви беди, трябва да се разгори отново, за­
щото световната нощ е дълбока и студена, и бедата е огромна.
Добре поддържаният огън събира чуждите, зъзнещите, онези, които не се
виждат и не се стигат, надвива страданието и сломява бедата.
Думите край огъня са двусмислени и дълбоки, те насочват живота по пра­
вия път.
Слепият трябва да бъде сакат, за да не тича към пропастта, а сакати­
ят трябва да бъде сляп, за да не гледа на недостижимите неща с въжделение и
презрение.
Нека двамата осъзнаят дълбоката си безпомощност, за да започнат от­
ново да почитат свещения огън и седналите край огнището сенки, и думите,
разменени край огъня.

Древните наричали спасителното слово Логос - израз на божествен разум.104

Толкова много неразумност / имало у човека, че се нуждаел от разума за из­ 42/43
бавление. Ако почакаш достатъчно дълго, ще видиш как в крайна сметка всич­

103 В Черновата продължава: „Това е, което видях насън“ (стр. 295).

104 Срв. Liber Secundus, Глава 4, стр. 228 и сл.
266 I LIBER NOVUS

ките богове се превръщат в змии и подземни дракони. Такава е и участта на

Логоса - в крайна сметка ще отрови всички ни. С времето сме били отравя­
ни, но без да знаем, държахме Единствения, Могъщия, вечно Странстващия
в нас далеч от отровата. Разпространяваме отрова и парализа около себе си,
като се стараем да възпитаме в разум целия заобикалящ ни свят.
Един притежава разум в мисленето, друг - в чувстването. И двамата са
слуги на Логоса и тайно са се превърнали в змиепоклонници.105
Можеш сам да се поробиш, да се оковеш в железа, всеки ден да се само­
бичуваш - съсипваш се, ала не се надмогваш. Тъкмо поради това си подпо­
могнал Могъщия, задълбочил си своята парализа и си способствал за слепо­
тата му. Той е този, който все желае да види и направи като другите, който
ненаситно и тиранично, със сляп инат и бичо своенравие желае да натрапи
Логоса на теб и на всички останали. Дай му да вкуси Логоса. Страх го е, за­
почва отдалече да трепери, понеже предусеща, че е отживял и че нищожна
капчица отрова от Логоса ще го парализира. Но тъй като той е твоят пре­
красен и многообичан брат, ти си робски привързан към него и би желал да
му спестиш това, което не си спестявал никому измежду ближните си. Не си
се побоявал от ни един хитроумен или насилствен способ, за да достигнеш
ближен с отровна стрела. Осакатеният дивеч е недостойна плячка. Самият
могъщ ловец, тръшвал бик оземи, разкъсвал лъв и надвил войската на Тиамат,
е по-достойна цел за твоя лък.106
Ж ивееш ли като този, който си, Той ще се завтече така поривисто насре­
ща ти, че няма как да го пропуснеш. Той ще те насили и ще те принуди да му
робуваш, ако не се сетиш за своето тайно-страшно оръжие, което винаги си
използвал в служба нему против себе си. Хитър, жесток и студен трябва да
бъдеш, когато отиваш да повалиш Прекрасния и Многообичния. Но не бива
да го убиваш, даже да страда и да се превива от непоносими болки. Вържи
свети Себастиян към едно дърво и бавно и методично изстрелвай стрела по
стрела към гърчещото се тяло.107 Помни, че всяка стрела, която улучва него,

105 В Psychologische Typen <Психологически типове> Юнг разглежда мисленето и чувства­

нето като рационални функции (срв. GW 6, § 207 <вж. Психологически типове, Св. Кл.
Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова>).
106 В Черновата продължава така: „Като че е някакъв Голиат и ти се иска, сякаш си Давид,
да го убиеш с коварен изстрел от прашка“ (стр. 299). Във Wandlungen und Symbole der
Libido <Промени и символи на либидото> (стр. 249 и сл.) Юнг разглежда вавилонския
мит за сътворението, в който Мардук, богът на пролетта, влиза в битка срещу майката
на боговете Тиамат и нейната войска. Мардук убива Тиамат и създава от нейното тяло
земята. „Могъщият ловец“ следователно е Мардук.
107 Свети Себастиян е християнски мъченик от III век, преследван от римляните. Често
бива изобразяван вързан за дърво и пронизан със стрели. Най-старото изображение
се намира в базиликата „Сант Аполинаре Нуово“ в Равена.
 LIBER SECUNDUS I 267

бива спестена на някой от твоите джуджечести сакати братя. Тъй че стреляй

на воля. Но твърде често и почти неизкоренимо е недоразумението - хората
винаги търсят да унищожат прекрасното и многообичаното вън от себе си,
никога вътре.

Той, Прекрасният и Многообичният, ме пресрещна от изток, точно от онова

място, което се мъчех да достигна. Възхитих се на неговата сила и прелест и
се догадих, че той се стреми тъкмо към това, което аз бях изоставил, а имен­
но към тъмните гъмжащи от хора низини. Долових слепотата и невежеството
на стремежа му, противоположен на моето въжделение, отворих му очите и с
отровно ухапване парализирах могъщите му крайници. И той легна да плаче
като дете - като това, което беше: едно прастаро голямо дете, петимно за чо­
вешкия Логос. Тъй легна той безпомощен пред мене, моят ослепен, полузрящ,
парализиран Бог. И ме обзе съчувствие, понеже твърде ясно чувствах, че той не
бива да умре, той, който идеше към мен откъм изгрева - от мястото, където той
навярно бе живял, но аз никога нямаше да стигна. Него търсех и сега го имах.
Изтокът не бе способен да ми предостави повече от него, болния и поваления.

Ти трябва да минеш половината път, другата половина ще мине той. Отидеш

ли отвъд него, ще изпаднеш в заслепление. Отиде ли той отвъд теб, ще го
постигне парализа. Ето защо, доколкото привичка е на боговете да надмина­
ват смъртните, така си причиняват парализа и стават безпомощни като деца.
Божественото и човешкото се съхраняват, когато двамата стоят един срещу
друг - човекът срещу Бога и Богът срещу човека. Високопламтящият огън
е средният път, чието сияйно русло сече между човешкото и божественото.
Божествената прастихия е сляпа, понеже нейното лице е станало човек.
Човекът е лицето на божеството. Когато Бог те приближи, моли се животът
ти да бъде пощаден, понеже Бог е любящ ужас. Древните казвали, че било
ужасно да падне някой в ръцете на Бога живаго.108 Говорели са така, защото
са знаели, били са още близо до древната гора и по детски зеленеели като
дървеса и се възкачвали далеч на изток. / 43/44
Тъй попадали в ръцете на живия Бог. Научавали се да коленичат и да се
просват по лице, и да просят милост, научавали се и на кучешки страх и бла­
годарност. А който зървал него, Ужасно-Прекрасния с черните кадифени очи
и дълги ресници, и очите му, които не виждат, а само нежно-страховито се
втренчват, научавал се да вика и да скимти, та да се добере поне до ушите на

108 Позоваване на Послаше къ Евреемъ, 10:31 (Царигр. пр.): „Страшно е да падне нЪкой
в ржцЪ-тЬ на Бога живаго.“
Евреи, 10:31 (Синод, пр.): „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“
268 I LIBER NOVUS

божеството. Само ако крещиш от страх, Бог се възправя. И тогава виждаш,

че и Бог трепери, защото е застанал срещу Своето лице, срещу зрящия си
поглед в теб, и усеща незнайна мощ. Бог се бои от човека.

Когато моят Бог е парализиран, трябва да бъда до него, понеже не мога да

оставя Многообичния. Чувствам го като част от мен, мой брат, живял и рас­
нал в светлината, докато аз съм бил в тъмнината и съм се хранил с отрова.
Добре е да се знае: когато сме посред нощта, братът ни е сред обилна светли­
на и там върши великите си подвизи, разкъсва лъвове и убива змейове. И той
опъва лъка си към все по-далечни мишени, докато не забележи изкачващото
се нависоко слънце и не го подгони да го улови. Но щом той открие най-скъ-
поценната си плячка, в теб също нараства копнежът по светлината. Тогава
отхвърляш оковите и се отправяш към обиталището на растящата светлина.
И тъй се втурвате един към друг. Мислейки си, че е способен да улови слън­
цето, той се натъква на сенчестия червей. Мислейки си, че на изток ще мо­
жеш да отпиеш от извора на светлината, ти се сблъскваш с рогатия великан и
пред него падаш на колене. Неговата същност е сляпо чрезмерно стремление
и буреносна мощ, моята същност е зрящо ограничение и непригодност на
ума. Той притежава предостатъчно от онова, което ми липсва. Ето защо и
не желая да го пусна, Бога-бик, който някога уязви хълбока на Яков и когото
сега уязвих аз.109 Искам да си присвоя силата му.
Затова е цялото грижовно старание да опазя живота на тежко ранения,
за да опазя за себе си неговата сила. Нищо не ни липсва повече от божест­
вената сила. Казваме: „Да, да, тъй трябваше или можеше да бъде. Това или
онова трябваше да се постигне." Говорим така и стоим така и смутено се ог­
леждаме дали пък някъде нещо ще се случи. И ако нещо вземе, че се случи,

109 Позоваване на борбата на Яков с ангела в Б ь т е 32:24-29 (Царигр. пр.): „А 1аковъ остан*
самъ; и 6ор4ше ся съ него единъ человЪкъ до зазоряваше. И като вид4 че му не надви,
прикосн* се до ставъ-тъ на бедро-то му; и измЬсти ся ставъ-тъ на 1аковово-то бедро, като
ся 6ор4ше с него. И той рече: ‘Остави мя да си отид*, защото ся зазори.’ А 1аковъ рече:
‘Н4ма да тя оставьк да си отидешь ако мя не благословишь.’ И рече му: ‘Какъ ти е име-то?’
И той рече: ‘1аковъ’.А той рече: ‘Н4ма да ся казва вече името ти 1аковъ, но Израиль, защото
си бмлъ в борб* съ Бога, и съ челов4цм и си надвилъ.’ А 1аковъ попьгга и каза: ‘Обади ми,
μ ο λ ι *, име-то си.’ А той рече: ‘Защо пьггашь за име-то ми?’ И благослови го тамъ.“

Битие 32:24-29 (Синод, пр.): „И остана Иаков сам. И с него се бори Някой до зори; и
като видя, че го не надвива, допря се до ставата на бедрото му, и се повреди ставата на
бедрото у Накова, когато се бореше с Него. И (му) рече: пусни Ме, защото се зазори.
Иаков отговори: няма да Те пусна, докле ме не благословиш. И рече: как ти е името?
Той отговори: Иаков. И (му) рече: отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото
ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш. Попита Иаков, думайки: обади (ми) Твоето
име. А Той отговори: защо Ме питаш за името Ми? (То е чудно.) И го благослови там.“
 LIBER SECUNDUS I 269

тогава се вгледаме, пък речем: „Да, да, разбираме, това е такова или онакова
и прилича на това или онова" И така си говорим и си стоим и се оглеждаме
дали пък още нещо няма да се случи някъде. Все нещо се случва, но ние не се
сбъдваме, защото нашият Бог е болен. С отровен поглед на базилиск сме го
уязвили до смърт и сме го взели за мъртъв. Налага се да помислим как да го
изцерим. И отново без съмнение почувствах, че животът ми би бил прекър­
шен по средата, ако не ми се удаде да изцеря Бога си. Затова останах до него
през дългата студена нощ. [Изображение 44] / [Изображение 4 5 ] 110 / 44 / 4 5 /
46

Вто ри ден
Cap. ix.

[H I 46] Никакъв сън не ми подаде спасителното слово.111 Издубар лежеше

скован и мълчалив през цялата нощ, та до новия ден.112 Ходех замислен на­
горе-надолу по планинското било и хвърлях поглед назад към моята западна
страна, която разполагаше с толкова много знания и възможности за помощ.
Обичам Издубар, не искам да линее така нещастен. Но откъде помощ? Няма
кой да мине през леденогорещия път. А на изток? Има ли там въобще по­
мощ? Ами непознатите опасности, които дебнат там? Не искам да ослепея.

110 Текст под изображението: „Атхарваведа 4.1.4“. Атхарваведа 4.1.4 съдържа магическо
заклинание за укрепване на мъжествеността. „Тебе, що Гандхарва нявга изкопа / за мърт­
вия член на Варуна, / тебе дирим ний сега, / биле омайно за мъжка сила. / Нека вдигнат
се зора и слънце, / нека се надигне песента ми! / Нека скочи Праджапати, / бичата си
мощ да вирне! / Тоя корен да ти влее сила, / мъжка сила несломима, / да пробуди тайна
жила, / че жарава да издъхваш! / Мощ извличаме нагоре, / буен сок от вените на бика, /
сила мъжка дай му, Индра, / дай на този, Боже на телата! / Ти си първороден на водата,
/ пръв отрок на дървесата; / ти на сомата си братът, / ти си силата в сръндака. / Дайте,
Агни, Савитар - сега, / дай, дари го, Сарасвати, / помогни, Брахманаспати, / опънете
члена като лък! / Както влиза при сърна сръндакът, / тъй да бъде непреклонен. / Боже на
телата, надари го - / като бик, овен, жребец, магаре - / тъй неизтощим да бъде!“ <Кьм
момента не ми е известен пълен български превод на Атхарваведа от санскритския
оригинал, поради което настоящият се основава на три източника: върху немския превод
на Фридрих Рюкерт, изд. от Херман Крайенборг, Хановер, 1923 г., стр. 28 и сл.; върху
английския превод на Морис Блумфийлд в: Sacred Books ofthe East ( Свещените книги на
Изтока), под ред. на Макс Мюлер, Оксфорд, 1897, том 42, стр. 31-3.2; и върху руския
превод на Т. Я. Елизаренкова в: Атхарваведа (Шаунака), Вост.лит., Москва, 2005, том
I, стр.174-175.> Отпратка към изцелението на ранения Бог-бик, Издубар, на което е
посветен текстът. Юнг е притежавал пълно издание на Sacred Books ofthe East.
111 В Ръкописната чернова вместо това пише: „Спах малко; неясни сънища по-скоро ме
смущаваха, отколкото да ми подадат спасителното слово“ (стр. 686).
112 9 януари 1914 г.
270 I LIBER NOVUS

Каква полза за Издубар? Сляп няма как да носи сакат. Ех, де да бях силен като
Издубар. За какво ли ми е цялата наука?
Надвечер пристъпих към Издубар и му рекох:
„Издубар, принце мой, чуй ме! Не искам да те оставя да загинеш. Настава
втора вечер. Нямаме никаква храна и ни чака сигурна смърт, ако не успея
да доведа помощ. Откъм запад не можем да се надяваме на помощ. Но пък
може да дойде от изток. Не срещна ли някого по пътя си, че да го повикаме
на помощ?"
Из: Остави смъртта да дойде, когато си поиска.
Аз: Сърцето ми кърви, като си помисля как те изоставям, без да съм опитал
всичко възможно да ти помогна.
Из: Каква е ползата от твоето чародейство? Да беше силен като мен, можеше
да ме носиш. Но вашата отрова я бива само да руши, не и да помага.
Аз: Ако бяхме в моята страна, бързи коли щяха да ни докарат помощ.
Из: Ако бях в моята си страна, жилото на твоята отрова нямаше да ме стиг­
не.
Аз: Кажи ми, не се ли сещаш за някаква помощ от изток?
Из: Пътят нататък е дълъг и самотен, а слезеш ли от върховете в равнината, се
натъкваш на могъщото слънце и то те ослепява.
Аз: Ами ако вървя нощем, а денем се скривам от слънцето?
Из: По нощите всички змии и дракони изпълзяват от дупките си и незащи­
тен няма как да оцелееш. Остави! Какъв смисъл има? Краката ми са из­
съхнали и мъртви. Предпочитам да не отнасям у дома трофея от това
пътуване.
Аз: И какво, нищо ли да не правя?
Из: Безполезно е! Никой не печели, ако загинеш.
Аз: Нека да помисля, може да ми дойде нещо наум.
Отдалечавам се и сядам на една скална плоча високо до билото. И почва в
мен такава реч: „Велики Издубар, ти си в безнадеждно положение - аз не
по-малко.113 Какво да се прави? Не винаги е нужно нещо да се прави, по­
някога е по-добре да се помисли. Всъщност съм убеден, че в обикновения
смисъл Издубар не е действителен, а въображаем. В създалата се ситуация
друга гледна точка би била от помощ, ако съумееш да я привнесеш... при­
внесеш... привнесеш - чудно, тук даже мислите ехтят, човек явно е съвсем
сам. Но това няма как да мине. Той естествено няма да приеме, че е въобра­
жаем, а ще твърди, че си е съвсем действителен и че може да му се помогне
само със средства от действителността. Все пак може да се опита. Затова
ще го повикам и ще говоря с него":

113 В Черновата продължава така: „ (тъй рече някакъв друг глас в мене, като ехо)“ (стр. 309).
 LIBER SECUNDUS I 271

Аз: Могъщи мой принце, чуй: споходи ме една мисъл, която може да се окаже
спасителна. Хрумна ми, че ти въобще не си действителен, ами си просто
една фантазия.
Из: Ужас ме обхваща от твоите мисли. Те са до една смъртоносни. Да не ти се
прищя да ме обявиш за недействителен, / след като коварно ме осакати? 46/47
Аз: Може би се изразих малко неясно, на твърде западен език. Разбира се, нямам
предвид, че си съвсем недействителен, а само толкова действителен, колко­
то е една фантазия. Ако съумееш да приемеш това, ще напреднем доста.
Из: И как ще напреднем по тоя начин? Ти си демон-мъчител.
Аз: Злощастний, изобщо не желая да те измъчвам. Ръката на лекаря не цели
мъчение, даже и да причинява болка. Наистина ли не би могъл да прие­
меш, че си въображаем?
Из: Горко ми! В каква магия искаш да ме забъркаш? И какво ще ми помогне,
ако се смятам за въображаем?
Аз: Знаеш, че името, което носиш, означава много. Знаеш също, че нерядко
дават на болните ново име, за да ги излекуват, тъй като с новото име те
приемат нова същност. Името е твоята същност.
Из: Имаш право, и нашите свещеници го казват.
Аз: Значи допускаш, че си просто фантазия?
Из: Ако ще помогне - да!
Вътрешният глас ми заговори ето как: „Сега той наистина е фантазия, но по­
ложението въпреки това е крайно заплетено. И фантазията не може ей така
просто да се отрече и да се цери с примирение. Нещо трябва да се направи. Все
пак той е въображаем - сиреч значително по-летлив - мисля, че съзирам една
възможност: сега мога да го взема на гръб." Пристъпих към Издубар и му казах:
Намерих един начин. Ти си олекнал, по-лек си от перце. Сега мога да те нося.
Прегръщам го и го повдигам от земята; по-лек е от въздух, даже с усилие
задържам краката си на земята, понеже товарът ми ме дърпа нагоре.
Из: Това беше майсторско изпълнение. Накъде ме носиш?
Аз: Ще те занеса долу в западната страна. Приятелите ми ще се радват да
приютят толкова голяма фантазия. Слезем ли веднъж от планината и
стигнем ли гостоприемните човешки хижи, ще мога на спокойствие да
подиря средство, което да те възстанови напълно.
Нося го на гърба си и предпазливо се спускам по тясната скална пътечка,
рискувайки по-скоро да бъда понесен от вятъра, отколкото товарът да ме
повлече в пропастта. Окачен съм на свръхлекото си бреме. Най-сетне сти­
гаме долината и предстои да минем по пътя на леденогорещите страдания.
Но сега в теснината надолу към нивите и селцата свисти насрещен източен
вятър. Страдалческият път не докосва ходилата ми. Окрилен, подтичвам
 272 I LIBER NOVUS

из красивите поля. По пътя пред мен вървят двамина. Това са Амоний и

Червеният. Щом се озоваваме плътно зад тях, те се обръщат и с ужасяващи
крясъци се втурват из нивите. Видът ми сигурно е доста странен.
Из: Що за уродливи същества? Да не би да са твои приятели?
Аз: Те не са хора, те са, тъй да се каже, остатъци от миналото, каквито на за­
пад все още често се срещат. Някога са били извънредно значими. Сега
ги ползват предимно за овчари.
Из: Ама че чудновата страна! Погледни, това там не е ли град? Не искаш ли
да отидем към него?
Аз: Не, да пази Господ, не искам да предизвикам хорски стълпотворения,
там живеят просветените. Не ги ли надушваш? Те са истински опасни,
защото забъркват най-силните отрови, от които даже и аз трябва да се
пазя. Хората там са напълно осакатени, обвити са в кафеникави отровни
изпарения, заобиколени са от дърдорещи машини и не могат да се дви­
47/48 жат другояче, освен с изкуствени / средства. Но не бери грижа. Вече се
стъмва и няма кой да ни види. Освен това никой няма да си признае, че
ме е видял. Знам една усамотена къща наблизо. Там имам верни прияте­
ли, които ще ни пуснат да нощуваме.
Двамата с Издубар стигаме до тъмен тих двор, в който се намира смъл­
чана къща. Скривам го под широките надвиснали клони на едно дърво и се
отправям към входа, за да похлопам. Оглеждам замислено вратата - вижда
ми се твърде малка. През нея няма да успея да внеса Издубар. Все пак една
фантазия не се нуждае от пространство! Защо не ми хрумна по-рано тази
превъзходна мисъл? Връщам се в двора, без усилие сплесквам Издубар до го­
лемината на яйце и го пъхвам в джоба. И тъй влизам в гостоприемния човеш­
ки дом, където Издубар ще трябва да намери изцеление.

[2] [HI 4 8 ]114 Така моят Бог бе спасен. Спасението се състоеше в това, че
му се случи нещо, което безусловно считаме за смъртоносно, а именно да
бъде обявен за плод на въображението. Колко често човекът е вярвал, че по
този начин с боговете е свършено115. Очевидно това е било огромна заблуда,

114 Отнася се към описания в текста епизод, в който Юнг смалява Издубар до размера на
яйце, за да може да го внесе в дома на изцелението. Във връзка с този откъс Юнг казвал
на Аниела Яфе, че някои от фантазиите били подтикнати от страх, например главите за
дявола и за Гилгамеш-Издубар. От известна гледна точка изглеждало безумно да дири
начин да помогне на великана, но имал чувството, че ще се провали, ако не го направи. За
смехотворното разрешение бил заплатил с осъзнаването, че е заловил един Бог. Множество
такива фантазии били дяволска смес от възвишено и смехотворно (срв. ЕР, стр. 147 и сл.).
115 В Черновата това изречение звучи така: „Колко много богове и колко много пъти Бог е
бил обясняван като фантазия, с което човек е вярвал, че е приключил с Него“ (стр. 314).
 LIBER SECUNDUS I 273

понеже тъкмо така Богът бива спасен. Той не загина, а се превърна в жива
фантазия, чието въздействие усетих по собственото си тяло: присъщото ми
тегло изчезна, страдалческият път вече нито гореше, нито вледеняваше стъ­
палата ми, притеглянето вече не ме притискаше към земята, а вятърът ме но­
сеше лек като перце, при това натоварен с великана.116
Вярвало се е, че Бог може да бъде убит. Но Бог е бил спасен, изковал си
е в огъня нова секира и пак се е гмурнал в светлинния прилив на изтока, че
наново да отпочне прастария си кръговрат.117 А ние, умните люде, пълзим
наоколо хроми и отровни и не съзнаваме, че нещо ни липсва. Но аз обичах
моя Бог и го взех със себе си в човешкия дом, защото бях убеден, че и като
фантазия той пак живее и не бива да бъде оставян да лежи ранен и болен. Ето
как познах чудото - тялото ми стана безтегловно, щом се нагърбих с Бога.
Свети Христофор, великанът, бил превит под тежестта на своя товар, ма­
кар да носел само Христос младенеца.118 А пък аз, макар и дребен като дете,
носех великан и товарът въпреки това ме повдигаше. За младенеца Христос
великанът Христофор би биллек товар, понеже сам Христос е рекъл: „Защото
мое-то иго е благо, и мое-то брЪме е леко."119Не ни трябва да носим Христа -
то ни е непосилно, всеки от нас трябва да бъде Христос, тогава нашето иго
ще е благо и ще е леко нашето бреме. Този зрим и осезаем свят е едната
действителност, а фантазията е другата действителност. Докогато пускаме
Бог в зримото и осезаемото, във външното, той ще ни бъде непосилен и без­
надежден. Но ако превърнем Бог във фантазия, тогава той ще бъде в нас и ще
ни е леко да го носим. Бог извън нас умножава теглото на всяка тежест, Бог в
нас облекчава всяка тежест. Затова всички Христофоровци са прегърбени и
запъхтени, понеже светът тежи.

[HI 4 8 /2 ] Мнозина, поискали да доведат помощ за болния си Бог, са били

погълнати от змии и дракони, дебнещи по пътя към страната на слънцето.
Погинали са посред най-белия ден и са станали тъмни люде, защото очите

116 В Черновата продължава така: „Ние, хората, явно сме си мислили, че фантазията е нещо
несъществуващо и обявим ли нещо за фантазия, значи напълно сме го разнищили“ (стр.
314). През 1932 г. Юнг се произнася за общоприетото по негово време омаловажаване
на фантазиите (срв. Vom Werden der Persönlichkeit <3a ставането линност>, в: GW 17, §
302).
117 Изглежда да се отнася до следващата глава.
118 Свети Христофор (от гръцки: Христоносец) е мъченик от III век. Преданието за него
гласи, че за да служи на Исус, носел хора през опасен брод. Веднъж бил помолен от
едно малко дете да го пренесе на отсрещния бряг. Детето било по-тежко от останалите
хора и му дало да разбере, че е Христос, който се е нагърбил с греховете на света.
119 Матоея, 11:30. сЦитиран по Цариградския превод. В Синодалния превод Матей 11:30
гласи така: „защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко.“>
 274 I LIBER NOVUS

им са ослепели. Сега обикалят като сенки, приказват за светлината и нищо не

виждат. Техният Бог обаче е във всичко, което те не виждат - той е в тъмната
западна страна и обостря зрящите очи, и помага на готвачите да варят отро­
ва, и насочва змии към петите на слепите насилници. Затова, ако си с ума си,
вземи Бога със себе си, така ще го знаеш къде е. Не е ли при теб в западната
страна, някой ден ще те връхлети нощем със звънтяща броня и размахана
бойна секира.120Не е ли при теб в страната на изгрева, без да искаш ще настъ-
48/49 пиш божия червей, причакващ нищо неподозиращата ти пета. /
[HI 49] Всичко ще придобиеш от Бога, когото носиш, не и оръжието
му, понеже той го е строшил. Оръжие трябва на оня, който иска да завладее.
Но какво още искаш да завладееш? Повече от Земята не можеш завладя. А
какво е Земята? Обла е отвсякъде - капка, която виси във всемира. Не можеш
се добра до Слънцето, не стигат сили даже до пустата Луна да идеш, дори
морето не смогваш да надвиеш, нито снега по полюсите, нито пясъка в пус­
тинята, а накрая ти остават само няколко зелени кътчета земя. Нито веднъж
не завладяваш нещо трайно. Прах е утре твоето господство, защото преди
всичко трябва - и то поне това - да победиш смъртта. Така че не бъди глупак
и сложи оръжието настрана. Сам Бог разби оръжието си. Бронята ти стига
да се пазиш от глупците, които още страдат от блян да завладяват. Неуязвим
си с Божията броня, за най-големите глупци дори невидим.

Вземи със себе си твоя Бог. Пренеси го надолу в западната страна, където жи­
веят хора, разтъркващи очи всяко утро и въпреки това виждащи все същото
и никога другото. Пренеси твоя Бог надолу сред пълните с отрова изпаре­
ния, само недей да бъдеш като онези слепци, дето искат да осветят тъмнината
със светлинки, които тъмнината не обзема, а скришом отнеси Бога си под
гостоприемен покрив. Тесни са хорските хижи и въпреки гостоприемността
и услужливостта си не могат приюти Бога. Затова не чакай, дордето груби
и несръчни човешки ръце разсекат твоя Бог, ами още веднъж го прегърни
с обич, докато приеме образа на най-първичното свое начало. Не давай на
хорско око да види Многообичния, Ужасно-Изящния в неговата болест и
немощ. Спомни си, че твоите себеподобни са зверове, без да го съзнават.
Докато вървят по своите пасбища или лежат на слънце, или кърмят малки­
те си, или се чифтосват, те са прекрасни и безобидни създания на черната
Майка Земя. Но яви ли се Бог, побесняват, понеже близостта Божия довежда
до бяс. Треперят от страх и ярост и се нападат изневиделица в братоубий-
ствени битки, тъй като единият подушва у другия близкия Бог. Тъй че при­
крий Бога, когото носиш. Остави ги да беснеят и да се разкъсват взаимно.

120 Сиреч както Издубар идва към Юнг.

 LIBER SECUNDUS I 275

Твоят глас е твърде слаб, за да го чуят разярените. Затуй не говори и не показ­

вай Бога, а приседни в уединено кътче и почни прастарите напеви да редиш:

Пред себе си снеси яйцето - Бог, какъвто бил е отначало.

И подир това го гледай.
И мъти го с топъл чудодеен поглед.

ТУК ЗАПОЧВАТ ЗАКЛИНАТЕЛНИТЕ НАПЕВИ / 49/50

Н а п е в и т е 121
Сар. X.

[Изображение 50]122
Коледата наближава. Богът е в яйцето.
Моя Бог с килим ще срещна, скъп червен килим от Ориента.
Нека в родния разкош и блясък пребивава.
Майката съм аз, скромната девица, що зачена неусетно.
Аз съм и грижовният баща, на девата закрилник.
Аз съм и овчарят, чул вестта, дордето стадото пасях нощес в полята.ш

/ [Изображение 51] 50/51

Аз съм и свещеното добиче, изумено от невнятната богопоява.
Аз съм влъхвата, дошъл от Изток, чудо предугадил отдалече.124
Аз съм и яйцето, Божията семка пазя и прегръщам.

121 В калиграфския том липсва надслов на главата, поради това е добавен от Черновата.
122 Изображенията 5 0-64 представят символично оздравяването на Издубар.
123 Лука 2:8-11 (Царигр. пр.): „И по онЪзи мЪста имаше овчари които нощувах* на поле-то, и
вардЬх* страж* прЪз нощь за стадо-то си. И, ето, ангелъ Господень застан* между rfexb, и
слава Господня гм оая, и уплаших* ся съсъ страхъ голЬмъ. И рече имъ ангелъ-тъ: Не бойте
ся, защото, ето, благовЪствувамъ ви радость гол£м*, която ще бъде на всичкм-тЬ лю/це.
Защото днесъ ся роди вамъ, в градъ-тъ Давидовъ, Спаситель, който е Христосъ Господь.“
Лука 2:8-11 (Синод, пр.): „В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на
полето и пазеха нощна стража при стадото си. И ето, яви се пред тях Ангел Господен,
и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте
се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви
се роди в града Давидов Спасител, който е Христос Господ.“
124 Матоея 2 :1-2 (Царигр. пр.): „Акогато ся роди 1исусъ въ Виолеемъ 1удейскьш въ дни-тЪ
на царь Ирода, ето, мудреци от истокъ пристигн*х* въ 1ерусалимъ, и казувах*: ДЬ е що
ся е родилъ царь 1удейскьш? защото звЪзд*-т* негов* видЬхмм на истокъ, и дойдохмм
да му ся поклонимъ."
Матей 2:1-2 (Синод, пр.): „А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на
цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Йерусалим и казваха: де е родилият се Цар
Иудейски? Защото видяхме звездата му на изток и дойдохме да Му се поклоним.“
 276 I LIBER NOVUS

51/52 / [Изображение 52]

Празникът препълва часовете.
В мъки се човешко тяло гърчи.
Първескиня съм родилка.
Боже, де ме водиш в прелестта си?
Той е вечно празен, вечно пълен.125
Нищо не прилича нему, ала той е всеподобен.
Вечно тъмен, вечно светъл.
Вечно долу, вечно горе.
И в единосъщието двойствен.
И в многообразие единствен.
Сред безсмислието - смисъл.
Даже и пленен - свободен.
И в победата покорен.
В буйна младост - вече старец.
Да във не.

52/53 / [Изображение 53]

О
Светлико на средния път,
заключен в яйцето
зародиш.
Угнетен, усилен.
В чакане напрегнат,
спомени загубил, сънен.
Тежък като камък, вкоравяван.
Жежък, разтопен,
прозирен.
Ярко лъчезарен,
в себе си внимаващ.

125 Въведените в този откъс свойства на Бога са по-подробно развити във втората реч от
Изпитания, и то като свойства на Абраксас. Вж. по-долу, стр. 460.
 LIBER SECUNDUS I 277

/ [Изображение 5 4 ]126 5 3/54

Аминf властелине на изгрева.
Амин, о, светило на изтока.
Амин, ти - цвете вездесъщо.

Амин, изскочил от леса елен.

Амин, отекнал над водите химн.
Амин, ти - свършек и начало.

/ [Изображение 5 5 ]127 54/55

Слово, нивга неизречено.
Аъч, все още непросветнал.
Нечувано смущение.
И улица без изход.

126 Текст под изображението: „брахманаспати“ Юлиус Егелинг спреводачът на Шатапа-

тха-брахмана в 12-ти том на Sacred Books ofthe East> пише: „Брихаспати или Брахма­
наспати, богът на молитвите и обожанието, заема мястото на Агни като представител
на свещеническия сан. [...] В Ригведа X, 68,9 [...] се казва, че Брихаспати е творец на
здрача (авиндат), на небето и на огъня (агни), той е прогонил мрака със светлината
си (арка, слънце) и като че ли най-общо отговаря за стихиите на светлината и огъня“
(Sacred Books ofthe East 12, стр. xvi). В Сънища на 3 януари 1917 г. Юнг отбелязва: „На
следващия ден в Либ. нов. змийското изображение III incent“ [Подтик за следващия ден
змийското изображение III в Liber Novus] (JFA <ЮФА>, стр. 1). Изглежда да се отнася
към това изображение. Вж. също бележката към изображение 45.
127 В Древен Египет слънчевата ладия е чест мотив. Ладията е считана за типичното
превозно средство на слънцето. В древноегипетската митология Богът Слънце воюва
срещу чудовището Апоп, което се опитва да погълне слънчевата ладия по време на
всекидневното й пътешествие по небето. Във Wandlungen und Symbole der Libido <Про-
мени и символи на либидото> (1912) Юнг се занимава също с „живия слънчев диск“ на
египтяните (срв. стр. 95) и с мотива на морското чудовище (срв. стр. 327 и сл.). В пре­
работената версия от 1952 г. Юнг пише, че битката с морското чудовище представлява
опит да бъде освободено Азовото съзнание от хватката на несъзнаваното (срв. Symbole
der Wandlung, in: GW 5, § 539 <вж. K. Г. Юнг, Символи на промяната, ЕА, Плевен, 2006,
превод Ивета Милева, стр. 484> ). Слънчевата ладия прилича на някои от илюстрациите
в древноегипетската Книга на мъртвите, изд. от Е. А. Уолис, Лондон, 1899/1985 (срв.
винетките на стр. 390,400 и 404). Гребецът обикновено е сокологлавият Хор. Нощното
пътуване на Бога Слънце през подземния свят е представено в Амдуат - книга, раз­
глеждана като символичен процес на преображение (срв. Theodor Abt / Erik Hornung,
Knowledge for the Afterlife. The Egyptian Amduat - A Questfor Immortality <Теодор Абт /
Ерик Хорнунг, Сведение за отвъдния живот. Древноегипетският Амдуат - Търсене на
безсмъртие>, Цюрих, 2003).
 278 I LIBER NOVUS

55/56 / [Изображение 56]

Прощавам си тези слова, тъй както ти на мен прощаваш
по волята на твоя запламтял светлик.

56/57 / [Изображение 57]

Ставай, огън благороден от прастари нощи.
Топлия пезул целувам, дето съмва твоят изгрев.
Пред нозете ти килим постилам, с ален цвят посипан.
Ставай, друже, болестта надвивай, скъсай тая ципа.
Пир за теб сме устроили.
Святи дарове сме натъкмили.
Тръпнат смугли танцувачки.
Къща сме ти съградили.
И слугите са строени.
Вакло стадо по лъки зелени блее.
Руйно вино из бокал прелива.
Дъхав плод върху блюдата тегне.
Хлопаме, ухо надали, по тъмничните ти порти.
Зреят часовете, стига се помайва.

57/58 / [Изображение 5 8 ]128

Клетници без теб сме, песента отпада.
Рекохме словата, що извряха от сърца ни.
Още ли ще искаш?

128 В Сънища Юнг пише: „Тази нощ: ужасяващи, чудовищни лавини като великански облаци
падат надолу по склоновете, запълват долината, над чийто отсрещен ръб съм застанал.
Съзнавам, че трябва да бягам нагоре от тази страшна катастрофа. Този сън е обяснен
забележително под същата дата в Черната книга. На 17.1.1917 г. се появи и червената
рисунка на петно на стр. 58 в Liber Novus. На 18.1.1917 г. прочетох във вестника за
огромното образувало се напоследък слънчево петно“ (JFA <ЮФА>). Каквото след­
ва, е парафраза от Черната книга 6 с дата 17 януари 1917 г.: Юнг се пита какво е това,
което пада от високата планина и го изпълва със страх и ужас. Душата му го съветва да
помогне на боговете и да им принесе жертва. Тя казва, че червеят пълзи към небето,
вече затъмнява звездите и ближе с огнени езици храма на седемте сини небеса. Казва
му, че и той ще бъде погълнат, ако не пропълзи в камъка и не се скрие в тесния процеп,
докато отшуми огнената буря. Снегът се стича по склоновете, понеже огненият дъх се
сгромолясва от облаците. Бог иде, Юнг трябва да се приготви да го приеме. Ще трябва
обаче да се укрие в каменната ниша, тъй като Бог е цял сияйност. Ще трябва да стои
мирно и да гледа навътре, че да не го пояде Бог в пламъци (срв. стр. 152 и сл.).
 LIBER SECUNDUS I 279

Що за теб да сторим?
Всяка порта ще отворим.
Д ето кажеш, там ще коленичим.
По небесните посоки зарад твой хатър ще тръгнем.
Що е долу, горе ще запратим, що е горе, ще направим долно,
само заповядай.
Ще дадем и ще отнемем, както пожелаеш.
Вдясно да понечим, в лявото ще свърнем, само да ни кимнеш.
Паднем или станем, болни или здрави, слепи или зрящи,
чули-недочули, потвърдили и отрекли,
водим се по твойта воля.
Нямаме представа и живеем непонятно.
Нямаме любов и живеем безлюбовно.
И наопаки въртим се - схванем ли, понятното живеем.
За любимото милеем и любимото живеем, предани на тебе.

/ Чакаме да дойдеш, ний - по своя воля волни. 58/59

Чакаме да дойдеш, ний - познали теб в духа си.
Чакаме да дойдеш, с огън ще те сгреем.
Чакаме да дойдеш, лек сме ти открили.
Чакаме да дойдеш, че сме те родили.
Хайде, чедо, чака тате, чака те и мама.
[Изображение 5 9 ]129

129 Текст под изображение: „хиранягарбха“. В Ригведа хиранягарбха е първичното семе, от

което е роден Брахма. В притежавания от Юнг том 32 от Sacred Books ofthe East <Све­
щените книги на Изтока> (Ведически химни) е разрязана само уводната част, която
започва с химна „Към Незнайния Бог“ Първите стихове спреведени от английския
превод на Макс Мюлер> звучат така: „В началото яви се Златното дете (Хиранягарбха);
едва що родено, то владееше над всичко. То създаде и земята, а и небесата: „Кой е Бог,
комуто жертва да предложим?“ (стр. 1) <В Индийски санскритски първоизточници,
Любомъдрие, София, 1996, същият откъс звучи така в превод на Косю Беличев: „В
началото хиранйагарбха самовъзниква, / той е повелител на сътворението на същества­
та, / той дава небето и земята. На кой (друг/ бог да жертваме?“ > В личния екземпляр
на Юнг с упанишадите в Sacred Books ofthe East на стр. 311 е пъхнато листче в Май-
траяна-Брахмана-Упанишад. Един пасаж на това място описва Атман <в английския
превод на М. Мюлер - Seif съответен на немското съществително име das Selbst, т.е.
себесъщие> и започва с думите: „И самият Атман също се нарича [...] Хиранягарбха*
(том 15, част 2).
 280 I LIBERNOVUS

59/60 / [Изображение 60]

Питахме земята.
Питахме небето.
Питахме морето.
Питахме ветреца.
Питахме пожара.
Тебе търсихме при всички хора.
Тебе търсихме при всички влъхви.
Тебе търсихме при всички мъдри.
Във главите търсихме, в сърцата.
И открихме те в яйцето.

60/61 / Жертва ти заколих, скъпа е, човешка - и младеж, и старец.

И раздрах си кожата с ножове.
С мойта свидна кръв олтара ти опръсках.
И баща, и майка от дома изпъдих, само ти при мен да заживееш.
Всяка моя нощ на бял ден преобърнах, а по пладне
като сънен бродя.
Всички богове отрекох, наруших закони и нечисто ядох.
Меча си захвърлих, в женски дрехи ходя.
Срутих укрепения си замък, в пясъка като дете играя.
В битка воини видях да влизат и разбих си бронята със чука.
Нивата засях си и оставих всичко да изгние.
Що бе дребно - величаех, а великото смалявах.
Най-далечните си цели замених за близки, ето че готов съм.
[Изображение 6 1 ]130

61/62 / [ H I 62] Ала не съм готов, понеже още не съм приел в себе си онова, което
стяга сърцето ми. Онова ужасно нещо е затварянето на Бога в яйцето. Вярно
е, радвам се, че огромната дързост сполучи, но пък забравих за ужаса тъкмо
поради тази дързост. Обичам могъщото и му се възхищавам. Няма по-велик
от Бикорогия, и все пак аз го осакатих и го носих, и го смалих с лекота. О т
страх едва не потънах в земята, като го видях, а сега съм го скрил в дланта си.
Това са силите, които те плашат и покоряват, това са твоите богове, твоите
повелители от немислими времена - можеш да си ги сложиш в джоба. Какво
е богохулството в сравнение с това? Иска ми се да можех да богохулствам -
тогава поне бих имал Бог, когото да оскърбя, а не си струва да хулиш яйце,
което носиш в джоба. Такъв Бог дори не можеш да охулиш.

130 Ликът на чудовището прилича на този в H I 29.

 LIBER SECUNDUS I 281

Ненавиждам тая окаяност Божия. Стига ми моята собствена низост. Тя

не ще понесе да я обременя и с Божията окаяност. Нищо не устоява. Себе
си да докоснеш, разпадаш се на прах. Бога да докоснеш, свира се боязливо в
яйце. Взривяваш адовите порти - насреща ти екват маскиран кикот и лудеш­
ка музика. Превземаш небето - театралните кулиси се разтрисат и суфльорът
в будката припада. Забелязваш - ти не си истински, горе е неистинско, долу е
неистинско, ляво и дясно са заблуди. Накъдето да посегнеш, все въздух, въз­
дух, въздух.
Аз обаче го хванах, оня - Страшния от памтивека, смалих го, държа го в
шепа. Това е краят на боговете - човекът си ги слага в джоба. Това е свърше-
кът на божествената история. Нищо не остана от боговете освен едно яйце.
И това яйце е мое. Навярно мога да унищожа тоя последен екземпляр и с
него безвъзвратно да изтребя целия им божи род. Сега, като знам, че богове­
те са попаднали в моята власт, за какво са ми богове? Престарели и презрели,
паднали са и погребани са в яйцето.
Н о как стана така? Сразих Великия, съжалих се над него, не исках да го
пусна, понеже го обичах и понеже никой от смъртните хора не може да се
сравни с него. От обич измислих хитрината, която го откъсна от притегляне­
то и го лиши от пространственост. Отнех му - от обич - облик и телесност.
Затворих го най-обичливо в майчиното яйце. Дали пък да не го убия, тоя без­
защитен любим? Дали да не смачкам крехката черупка на неговия гроб и да
не разпръсна това безтегловно и неразширимо телце по ветровете световни?
Но не му ли редих напеви за мътене? Нима не сторих всичко от обич? Защо
ли го обичам? Не искам да изтръгна от сърцето си любовта към великото.
Искам да обичам моя Бог, беззащитния и безпомощния. Искам да се грижа
за него като за дете.
Ние ли сме синове на боговете? Защо да не са боговете наши деца? Ако
за мен Бог Отец е умрял, трябва младият Бог да се роди в майчиното ми сър­
це. Защото аз обичам Бога и не искам да го оставя. Само който обича Бога,
може да го събори, а Богът се покорява на своя победител, сгушва се в шепа­
та му и умира в това сърце, което го обича и му обещава рождение.
Боже мой, обичам те както майка обича нероденото чедо, което носи под
сърцето си. Расти в източното яйце, храни се с любовта ми, пий соковете на
живота ми, за да станеш бляскав Бог. Нужна ни е твоята виделина, о, младенецо.
Понеже ходим в мрак, освети пътеките ни! Твоята виделина да грейне отпреде
ни, твоят огън да сгрее студа на живота ни. Не властта ти ни е нужна, а животът.

/ За какво ни е власт? Не искаме да царуваме. Искаме да живеем, искаме свет­ 62/63

лина и топлина, затуй си ни нужен. Както слънцето е нужно да раззелени
земята и да оживи всяко тяло, така и нам, като на духове, потребни са твоите
 282 I LIBER NOVUS

светлина и топлина. Дух, лишен от слънце, става телесен паразит. А Богът

6 3 /6 4 / храни духа. [Изображение 63] / [Изображение 6 4 ]131/
65

Р а з т в а р я н е т о н а я й ц е т о 132
Cap. xi.

[HI 65] шВечерта на третия ден коленича на килима и внимателно отварям

яйцето. Някакъв дим се издига от него и внезапно пред мен застава Издубар,
грамаден, променен и съвършен. Крайниците му са здрави и нито следа от у вре­
да не откривам по тях. Сякаш се събужда от сън. Проговаря:

131 Текст под изображението: „шатапатха-брахмана 2.2.4“. Шатапатха-брахмана 2.2.4 (Sacred

Books ofthe East <Свещените книги на Изтока>, том 12) представя космологическото
основание за Агнихотра. Започва с описанието как Праджапати, тласнат от желанието да
се възпроизведе, поражда от устата си Агни. Праджапати поднася сам на себе си Агни и
се спасява от смъртта, понеже тъкмо щял да бъде погълнат. Агнихотра (буквално: огнеле-
чение) е ведически ритуал, провеждан при изгрев и залез слънце. Извършващият ритуала
се пречиства, пали свещен огън, пее стихове и казва молитва към Агни. В „Сънища“ на 4
февруари 1917 г. Юнг отбелязва: „Разтварянето на яйцето (картина) е започнато“ (JFA
<ЮФА>). Това дава основание за извода, че картината изобразява възкръсването на
Издубар от яйцето. За слънчевата ладия в това изображение срв. Изображение 55.
132 В Черновата вместо това пише: „Трети ден“ (стр. 329).
133 10 януари 1914. Юнг пише в Черната книга 3 : „Изглежда, че посредством това паметно
събитие пак се постига нещо. Все още обаче не може да се предвиди накъде води всичко
това. Не смея да кажа, че съдбата на Издубар е гротескно-трагична, понеже и най-святият
живот е гротескно-трагичен. Фр. Т. Фишер (0[щ е] Е[дин]) е направил първия опит да
въздигне тази истина до система. Полага му се място между безсмъртните. Средата е ис­
тината. Тя има много лица, сигурно едно от тях е смешно, друго е тъжно, трето е злобно,
четвърто - трагично, пето е весело, шесто пък гримасничи и т.н. Ако някое от тези лица
стане за нас особено натрапчиво, по това ще познаем, че сме се отклонили от сигурната
истина и се доближаваме до някоя крайност, а тя е несъмнен тупик, особено пък ако
човек е посветил дълги години на сериозна наука. Най-трудно е да уловиш игривото (на
драго сърце бих казал - детското) в живота. Всички многообразни страни на живота -
великото, красивото, сериозното, черното, дяволското, смехотворното, гротескното - са
сфери на приложение, всяка от които е способна всецяло да погълне наблюдателя или
изследователя. / Нашето време има нужда от регулация на духовното. Както светът на
конкретното се е разширил от ограниченията на античния светоглед до безмерното
многообразие на съвременните възгледи, така и светът на духовните възможности се
е развил към необхватна многообразност. Безкрайно дълги пътища, настлани с хиляди
дебели томове, водят от една специалност към друга. Скоро никой няма да може да извър-
вява тези пътища. И тогава ще има само специалисти. Повече от всякога се нуждаем от
живата истина на духовния живот, от някаква ориентираща ни регулация“ (стр. 74-77).
 LIBER SECUNDUS I 283

Къде съм? Колко е тясно тук - колко е тъмно - колко е студено - в гроба ли
съм? Къде бях? Стори ми се, че съм вън във всемира - над и под мен безкрайно
черно небе с блещукащи звезди - бях обзет от неизказано жарко копнение.
Огнени потоци изригваха от лъчистото ми тяло -
самият аз бушувах в горящи пламъци -
самият аз плувах, обгърнат в море от живи огньове -
цял светлина, цял копнение, цял вечност -
древен и вечно обновяван -
пропадащ от висини в дълбини и от дълбини към висини
сияйнозавихрян -
носен около себе си в нажежени облаци -
като жарък дъжд плющящ подобно пяна от прибой, сам в себе си
от зной преливащ -
в игра безмерна/ себе си прегръщащ и отблъскващ - 65/66
Къде ли бях? Бях целият от слънце.134

Аз: О, Издубар! Божествен! Що за чудо! Ти си излекуван!

Из: Излекуван? Че кога съм бил болен? Кой говори за болест? Аз бях слънце, цял
слънце. Слънцето съм аз.

Книгата на Фишер носи заглавието Auch Einer. Eine Reisebekanntschaft <Още един. По-
пътно запознанство>, Щутгарт, 1884. През 1921 г. Юнг пише: „Романът на Фридрих
Т. Фишер Още един предоставя сполучлив поглед към тази страна на интровертното
душевно състояние, както и към разположената зад нея символика на колективното
несъзнавано“ (Psychologische Typen, in: GW, § 627 <срв. Психологически типове, Св. Кл.
Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова>). През 1932 г. Юнг обсъжда
понятието на Фишер за „коварството на обекта“ (срв. Die Psychologie des Kundalini
Yoga. Nach Aufzeichnungen des Seminars von 1932. Hg. von Sonu Shamdasani, Zürich/
Düsseldorf, 1998, S. 119 <вж. K. Г. Юнг, Психологията на Кундалини-Йога. Бележки от
семинара на Κ. Г. Юнг през 1932 г., редактирани от Сону Шамдасани, Леге Артис, 2012,
превод Марина Бояджиева>. За Auch Einer <Още един> срв. Ruth Heller, „Auch Einer.
The Epitome of F. Th. Vischer's Philosophy of Life“ <Рут Хелер, „Още един. Резюме на Ф.
Т. Фишеровата философия на живота“>, in: German Life and Letters 8 <Немски живот и
писма 8>, 1954, стр. 9-18).
134 Рошер казва: „Като бог Издубар се родее с Бог Слънце“ (Ausführliches Lexikon der Grie­
chischen und Römischen Mythologie <Подробен лексикон на гръцката и римската мито-
логия>, том 2, стр. 774). Износването и възраждането на Издубар следва класическия
образец на слънчевите митове. В книгата си Das Zeitalter des Sonnengottes <Enoxama на
Бог Слънце>, Берлин, 1904) Лео Фробениус обръща внимание на разпространения
мотив, според който жена забременява чрез непорочно зачатие и ражда Бога на Слън­
цето, който пораства в забележително кратък срок. В някои варианти той зрее в яйце.
Фробениус свързва това със залеза и изгрева на слънцето в морето (срв. стр. 223-263).
Юнг цитира това произведение на много места във Wandlungen und Symbole der Libido
<Промени и символи налибидото> (1912).
284 I LIBER NOVUS

Неописуема светлина се излъчва от тялото му - светлина, която очите ми

не могат да понесат. Налага се да предпазя лицето си и го покривам ничком
до земята.
Аз: Ти си слънцето, вечната светлина - прости ми, Могъщий, че те докосна
ръката ми.
Всичко е тихо и тъмно. Оглеждам се. На килима лежи празна яйчена че­
рупка. Опипвам себе си, пода, стените - всичко е такова, каквото винаги е
било, съвсем обикновено и съвсем действително. Иска ми се да кажа, че всич­
ко около мен се е превърнало в злато. Но не е вярно - всичко е, каквото е
било винаги. Тук нахлу вечната светлина, извънмерна и свръхмощна.135

[2] [HI 66] Стана тъй, че аз отворих яйцето и че Богът напусна яйцето. Той
бе оздравял и сияеше преобразен, коленичих като дете и не можех да проу­
мея чудото. Той, който лежеше сврян в изначалната черупка, се въздигна и
по него не се виждаше нито следа от болест. И докато съм си мислел, че съм
уловил Могъщия и го крия в шепа, той е бил самото слънце.
Странствах на изток към слънчевия изгрев. Самият аз исках да изгрея,
като че ли бях слънце. Сякаш исках да обгърна слънцето и заедно с него да
възляза в сияйния ден. Ала той ме пресрещна и препречи пътя ми. Трябваше
да чуя от него, че ми е отнета всякаква възможност да стигна до изгрева. Но
той, забързан към залеза, за да се спусне заедно със слънцето в лоното на
нощта, бе парализиран от мен и му бе отнета всяка надежда да стигне някога
до западната страна.
Виж обаче! Аз улових слънцето, без да зная това, и го носих в шепата
си. Той, който искаше да залезе със слънцето, намери чрез мен своята гибел.
Самият аз се превърнах в негова нощна майка, мътеща изначалното яйце. И
той изгря обновен и прероден в още по-голяма прелест.
Ала изгрее ли той, аз се упътвам към залез. Когато надвих Бога, силата
му се вля в мен. А когато Богът почиваше в яйцето и се уповаваше на своя
изгрев, моята сила се отля в него. И когато той се надигна сияен, аз се свлякох
по лице. Той отне живота ми. Цялата ми сила бе у него. Душата ми заплува
като риба в огнените му морета. А човешкото в мен лежеше в страховития
хлад на земната сянка и потъваше все по-надолу и по-надолу в най-глъбинния

135 В Psychologische Typen <Психологически типове> (1921) Юнг заявява относно мотива за
обновения Бог: „Обновеният Бог означава обновена нагласа, сиреч обновена възмож­
ност за интензивен живот, едно възвръщане на живота, защото психологически Бог
винаги означава най-голямата стойност, ще рече най-голямата сума либидо, най-голямата
жизнена интензивност, оптимумът на психологическата жизнедеятелност“ (GW 6, §
301 <срв. Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира
Михайлова>).
 LIBER SECUNDUS I 285

мрак. Всякаква светлина бе ме напуснала. Бог възлезе в източната страна, а

моят Аз пропадна в ужаса на подземния свят. Също като жестоко разкъсана
и кървяща родилка, която вдъхва своя живот в новороденото и обединява в
умиращия си поглед живота и смъртта, тъй лежах аз, майката на деня - жерт­
ва на нощта. Моят Бог бе ме жестоко разкъсал, бе изпил жизнените ми со­
кове, изля в себе си най-висшата ми жизнена сила и стана прекрасен и силен
като слънцето, здрав Бог, безупречен и безгрешен. Беше ме лишил от криле,
заграбил бе преливащата мощ на мишците ми, с него си отиде силата на воля­
та ми. Остави ме немощен и въпиещ.
/ Не съзнах как стана тъй, че от моето майчино лоно се изплъзна всич­ 66/67
ко силно, всичко прекрасно, честито и свръхчовешко; нищо не ми остана от
сияйното злато. Ж естоко и неблагодарно слънчевата птица разпери криле и
литна към необятния всемир. За мен останаха парчета черупки, жалкото оби­
талище на нейния зародиш, и под мен се разтвори празната глъбинна паст.
Горко на майката, която ражда Бог! Родили ранен и боледуващ Бог, меч про­
низва душата й. Роди ли обаче здрав Бог, за нея се разтваря адът, оттам допълзяват
чудовищни змии, които удушават майката с ядовито зловоние. Тежко е раждане­
то, хилядократно по-тежка е следродилната преизподня.136Подир божествения
син прииждат из вечната празнота всички хали и змиевидни чудовища.
Какво остава от човешката природа, щом Богът съзрее и заграби цялата
мощ за себе си? Всичко негодно, всичко обезсилено, всичко вековечно дол-
но, всичко празно, противно и безполезно, всичко пречещо, смаляващо, раз­
рушително и безсмислено, всичко, което приютява в себе си неразгадаемата
нощ на веществото - това е последъкът Божи и отблъскващият уродлив об­
раз на неговия пъклен брат.
Богът страда, ако човекът не приема мрака си. Ето защо на хората им
трябва страдащ Бог, докато те страдат от злото. Да страдаш от злото ще рече
още да обичаш злото и въпреки това да не го обичаш вече. Все още чакаш
нещо от него, не искаш обаче да го погледнеш от страх да не би да откри­
еш, че все още обичаш злото. Бог страда, понеже обичайки злото, ти все още
страдаш от това. Страдаш не защото трябва да признаеш злото, а заради това,
че то все още ти доставя тайно удоволствие и като че ли ти обещава насладата
на някаква незнайна сгода.
Докато твоят Бог страда, състрадаваш нему и на себе си. Така щадиш своята
преизподня и удължаваш Неговите страдания. Ако, без тайно да си състрадаваш,
поискаш да изцелиш Него, пречи ти злото, чието съществуване в най-общ план
признаваш, чиято пъклена мощ обаче в теб самия не познаваш. Твоето невеже­
ство относно злото се дължи на досегашния ти безобиден живот, на спокойното

136 В следващата глава Юнг отново се озовава в ада.

 286 I LIBER NOVUS

прекарване на времето и на Божието отсъствие. Но приближи ли те Бог, тогава

цялото ти същество възвира и черната тиня се завихря от дълбините нагоре.
Човек стои помежду пълното и празното. Съедини ли се силата му с пъл­
ното, тя действа в пълнотата градивно. Този градеж е винаги някак си добър.
Ако силата на човека се съедини с празното, тя води до разпад и разрушение,
така в празнотата никога не се изгражда образ, тя само се домогва да се засити
за сметка на пълнотата. В това единение човешката сила превръща празното в
зло. Ако силата ти гради в пълнотата, прави го благодарение на единението си
с пълното. Но за да устои градежът ти, твоята сила трябва да остане съчетана
с него. Градейки непрестанно, постепенно губиш силата си, като най-сетне
цялата сила се влива в съграденото. Накрая, мислейки се за богат, се оказва,
че си обеднял и застанал като просяк насред своите градежи. Тогава идва ми­
гът, в който заслепеният човек бива обзет от още по-голям градивен копнеж,
смятайки, че многократно увеличената градивност би могла да засити копне­
жа му. Тъй като силата му е изразходена, той започва да ламти и да принужда­
ва другите да му служат, така отнема тяхната сила, за да гради своето.
В този миг посягаш към злото. Налага ти се тъкмо когато забележиш, че
те напуска силата и се ражда ламтежът да я извлечеш от градежа в своята праз­
нота, чрез това единение с празнотата съумяваш да развалиш градежа в себе
си. Така отново си спечелваш свобода, избавяйки силата си от угнетителното
съединение с предмета. Докато поддържаш гледната точка на доброто, не мо­
жеш да развалиш градежа си, защото именно той е твоето добро. Не можеш
да развалиш доброто с добро. Можеш да развалиш доброто само със зло, по­
неже и твоето добро най-накрая те довежда до смъртта посредством напред­
ващото обвързване на силата ти. Без злото изобщо не можеш да живееш.
ТЬоето градиво първоначално създава образ на градежа в теб самия. Този
67 /68 образ остава в теб и представлява първият и / непосредствен израз на гради­
вото ти. По-сетне именно чрез този образ се създава нещо външно, което е
способно да устои без теб и да те надживее. Силата ти не е свързана с твоя
външен градеж непосредствено, а само чрез образа, който остава в теб. Ако
понечиш да развалиш градежа си чрез злото, ти не рушиш външния градеж,
иначе би унищожил собственото си творение. Напротив, ти рушиш само об­
раза, изграден в теб - образа, който държи силата ти. Доколкото този образ
оковава силата ти, дотолкова ще се нуждаеш от злото, за да развалиш градежа
и да се освободиш от властта на прежното.
Затова мнозина са добрите, които се обезкървяват от градежа си, понеже
не могат в същата степен да приемат и злото. Колкото по-добър е човек и кол­
кото по-зависим е поради това от своя градеж, толкова повече губи силата си.
А какво се случва, ако добрият съвсем изразходва силата си в своя градеж? Той
не само ще опита с несъзнавана хитрост и насилие да принуди други хора да
 LIBER SECUNDUS I 287

служат на градежа му, но също така, без да знае, добротата му ще се влоши, тъй
като копнежът му към засита и укрепване ще го направи все по-себичен. Ала по
този начин добрият в крайна сметка руши своето собствено творение и всички
онези, които е принуждавал да му служат, се превръщат в негови врагове, за­
щото ги е отлъчил от самите тях. А който те отлъчва от теб самия, пък било то и
в служба на най-доброто, буди у теб, даже против волята ти, тайна ненавист. За
добрия, привързал силата си, за жалост се оказва твърде лесно да намери роби,
които да му служат, понеже мнозина са онези, които нищо не желаят по-пла­
менно от това да бъдат отлъчени от себе си под благовиден предлог.
Страдаш от злото, защото тайно и скришно от себе си го обичаш. Иска
ти се да му се изплъзнеш и започваш да го мразиш. Но тъкмо чрез своята
омраза се привързваш към злото, понеже за теб е все едно дали го обичаш
или мразиш - привързан си към злото. Злото трябва да се приеме. Искаме ли
нещо, то е в ръцете ни. Ако не искаме нещо, а то е по-силно от нас, отнася ни
и не сме в състояние да го спрем без да си нанесем вреда. Тъй че нека пред­
почетем да приемем злото, без обич и без ненавист, признавайки му правото
да съществува и да участва в живота. Така му отнемаме силата да ни надвие.

Когато ни се удаде да създадем един Бог и в хода на това сътворение цялата

ни сила се отлее в градежа, обзема ни свръхмощен копнеж да се издигнем за­
едно с божествения син и да се причастим с неговата прелест. Ала забравяме,
че тогава не сме нищо повече от куха форма, чиято сила градежът на Бога е
изтръгнал и напълно е присвоил. Тогава не само сме обеднели, ами сме се
превърнали в съвсем прогнило вещество, на което не подобава да бъде част
от божественото.
С ужасяващо страдание и неизбежно дяволско гонение ни завладяват
нищетата и оскъдицата на нашето вещество. Немощното вещество започва
да смуче в опит отново да погълне съграденото. Но понеже сме вечно влю­
бени в своя градеж, вярваме, че Бог ни вика при себе си, и полагаме отчая­
ни усилия да го последваме във висшите селения, или пък се обръщаме към
ближните с проповедническа настойчивост, та поне другите да склоним към
послушание. За жалост, има хора, които с удоволствие се оставят да бъдат
придумани за това, в тяхна и наша вреда.
Съдбовен е този порив, защото кой би могъл да предположи, че тъкмо
той, създалият Бога, е прокълнат да иде в ада? Ала тъкмо нему се пада така,
понеже веществото, разсъблечено от божествения блясък и мощ, е празно и
мрачно. Напусне ли Бог веществото, чувстваме веществената празнота като
част от безкрайното празно пространство.
Чрез припряност и умножено желаене и вършене ни се иска да се из­
плъзнем от празнотата и съответно от злото. Но верният начин е да прие-
 288 I LIBER NOVUS

мем празнотата, да разрушим образа на градежа в нас, да отречем Бога и да

слезем в бездънността и мерзостта на веществото. Богът като наше творение
се намира извън нас и вече не се нуждае от помощта ни. Той е създаден и
оставен на самия себе си. Завършено творение, което погива незабавно щом
68/69 отвърнем поглед от него, е негодно, пък дори то / да е Бог.
Но къде ли е Бог след своето сътворение и след отделянето си от мен?
Когато построиш къща, виждаш я да стои във външния свят. Когато създа­
деш Бог, когото не виждаш с тленните очи, тогава той е в духовния свят, кой­
то е не по-малък от външния действителен свят. Богът е там и прави за теб и
другите всичко, което може да се очаква от един Бог.
Така душата ти е твоето собствено себесъщие в духовния свят. Ала ду­
ховният свят като обиталище на духовете е също външен свят. Както ти не си
сам във видимия свят, а си заобиколен от предмети, които ти принадлежат и
служат само на теб, тъй имаш и мисли, които ти принадлежат и служат само
на теб. Но както във видимия свят си обграден от вещи и създания, които
нито ти принадлежат, нито служат на теб, тъй и в духовния свят си обграден
от мисли и мисловни създания и те нито ти служат, нито ти принадлежат.
Както тленните ти деца, създадени или родени от теб, растат и се отделят от
теб, за да изживеят собствената си съдба, така създаваш или раждаш и мис­
ловни създания, които се отделят от теб и живеят собствен живот. Както чо­
век оставя децата си, когато остарее и предаде тялото си на земята, така се
разделям с моя Бог, Слънцето, потъвам в празнотата на веществото и зали­
чавам в себе си образа на моето дете. Това се случва, щом приема природата
на веществото и пусна силата на моя градеж да се влее в празнотата му. Тъй
както наново възродих болния Бог чрез съзидателната си сила, сега съживя­
вам празнотата на веществото и от това градежът на злото расте.

Природата е игрива и страшна. Едни виждат игривостта, ухажват я, ос­

тавят я да се разискря. другит е съглеждат ужаса, покриват глави и са
ни живи, ни умрели. Пътят не минава помежду им, а обхваща в себе си и
69/10/ едните, и другите. Той е ведра игра и хладен ужас.137 [И зображение 6 9 ]138 /
7 1 /7 2 / [И зображ ение 70] / [И зображ ение 7 1 ]139 / [И зображ ение 72] /
73

137 В Träume <Сънища> на 15 февруари 1917 г. Юнг пише: „Сцената с разтварянето е

преписана докрай. / Прекрасно чувство на обновление. Тази сутрин отново научна
работа. / Типове!“ (JFA <ЮФА>). Има се предвид по-нататъшната работа върху пси­
хологическите типове.
138 Сините и жълти кръгове наподобяват тези в Изображение 60.
139 Тук би могло да се касае за изображението, което Тина Келер обсъжда в едно интервю,
спомняйки си как Юнг обяснявал отношенията си с Ема Юнг и Тони Волф: „Веднъж
Юнг ми показа в книгата една картина, която тъкмо рисуваше, и заяви: ‘Виждате ли тези
 LIBER SECUNDUS I 289

А дъ т
Cap. xii.

[HI 73] През втората нощ140 след сътворяването на моя Бог яви ми се виде­
ние, че съм се озовал в подземния свят.
Намирам се в мрачно сводесто помещение с под от влажни каменни пло­
чи. По средата има колона с висящи по нея корабни въжета и куки. В подно­
жието на колоната се вижда змиевидна плетеница от човешки тела. Първо
съзирам силуета на младо момиче с чудни златисторижи коси - наполови­
на под нея лежи мъж с дяволски вид - главата му е отметната назад - тънка
струйка кръв се стича по челото му - върху стъпалата и снагата на момичето
са се нахвърлили още два подобни демона. Лицата им са с нечовешки израже­
ния - живото зло - мишците им са напрегнати и твърди, а телата им са гъвка­
ви като на змии. Лежат неподвижно. Момичето е сложило ръка над окото на
лежащия отдолу мъж, най-силният от тримата, и в нея държи здраво сребър­
на въдичка, закачила окото на дявола.
Потя се от страх през всички пори - те са искали да я изтезават до смърт,
тя се е бранила със силата на сетното отчаяние и е съумяла с малката кукичка
да улови окото на злия. Помръдне ли, тя ще му изтръгне окото с последно
дръпване. Ужасът ме сковава - какво ли ще стане? Някакъв глас изрича:
Злият не може да принася жертва, той не може да жертва окото си, побе­
дата принадлежи на оня, който може да жертва.141

[2] Видението изчезна. Видях как душата ми е паднала във властта на бездън­
ното зло. Властта на злото е несъмнена, с право се боим от него. Не помагат
никаква молитва, никакви набожни слова, никакви магически заклинания.
Веднъж да те стигне суровото насилие, отникъде помощ. Веднъж да те улови
безмилостното зло, нито баща, нито майка, нито право, ни стени и бойници,
нито брони и предпазни амулети, нищо няма да ти помогне. Безсилен и съв­
сем сам падаш в лапите на свръхмогъщото зло. В тази битка си сам. Исках да
родя моя Бог, затова исках и злото. Който пожелае да създаде вечно пълното,

три преплели се една в друга змии. Ето така ние тримата се борим с тоя проблем.’ Мога
само да кажа, че ми се стори многозначително, че тези трима души, макар и временно,
са се нагърбили със съдба, която бяха поели не само за свое собствено удовлетворе­
ние“ (Interview with Gene Nameche, 1969, R. D. Laing papers, University of Glasgow, p. 27
<Интервю c Джийн Намече, 1969, наел. P. Д. Лаинг, Университет Глазгоу, стр. 27>).
140 12 януари 1914 г.
141 Бележка в полето на калиграфския том: „шатапатха-брахмана 2.2.4“. Този наслов се
открива и при Изображение 64. Вж. по-горе, бел. 131, стр. 282.
 290 I LIBER NOVUS

създава и вечно празното.142 Не можеш стори едното без другото. Ако искаш
обаче да се изплъзнеш от злото, няма да създадеш никакъв Бог, а всичко, що
вършиш, ще е сиво и неживо. Исках моя Бог без оглед на последиците. Затова
искам и моето зло. Ако моят Бог не е всесилен, то и моето зло не би било
всесилно. Но аз искам моят Бог да е могъщ и безкрайно прелестен и сияен.
Такъв обичам моя Бог. За да блести от красота, бих вкусил даже дъното на
ада.
Моят Бог възлезе на източното небе, по-светъл от всички съзвездия, и
донесе нов ден над народите. За това си струва да ида в ада. Нима една майка
не би дала живота си за своето дете? Колко повече бих отдал моя живот, само
моят Бог да преодолее мъките на сетния нощен час и победоносно да прони­
же червените мъгли на утрото. Не се двоумя - желая и злото, ако е за доброто
на моя Бог. Приемам неравната битка, понеже тази битка е вечно неравна
и със сигурни изгледи за неуспех. Как иначе тази битка щеше да е толкова
страшна и отчаяна? Но така и трябва, такава да бъде.

73/74 / Нищо не е по-ценно за злото от окото му, понеже благодарение на окото

си празнотата може да обхване сияйната пълнота. Тъй като на празнотата й
липсва пълнота, тя жадува за нейната лъчиста мощ. Изпива я посредством
окото си, с което се домогва да обхване красотата и безукорното сияние
на пълнотата. Бедна е празнотата и ако няма око, би била безнадеждна.
Вторачва се в най-прекрасното и ламти да го погълне, за да го поквари.
Дяволът знае кое е прекрасно, затова той е сянката на прекрасното и го
следва навсякъде, дебнейки мига, в който, гърчеща се от болки, красотата
ще отдаде Богу живот.
Щом расте красотата ти, противният червей също пълзи по теб, очак­
вайки своята плячка. Няма нищо свято за него освен окото му, с което вижда
прекрасното. Той никога не ще изостави окото си. Той е неуязвим, ала нищо
не пази окото му - то е нежно и ясно, способно да се напие с вечната светли­
на. Той иска теб, яркочервения светлик на живота ти.
Разпознавам отблъскващо дяволското в човешката природа. Крия пред
него очите си. Доближи ли ме някой, протягам ръка в отбранителен жест от
страх, че моята сянка може да падне върху него, или неговата сянка да падне
върху мен, защото виждам дяволското в него, в безобидния спътник на сянката.

142 В Тъй рече Заратустра Ницше пише: „[...] човек трябва да носи хаос в душата си, за
да може да роди танцуваща звезда“ (в: Kritische Studienausgabe <Научно-критическо
издание>, том 4, стр. 19 <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра, Летера, Пловдив,
2000, превод Жана Николова-Гълъбова, стр. 54>. Курсивът следва екземпляра на Юнг.).
 LIBER SECUNDUS I 291

Никой да не ме докосва, убийство и позорно деяние дебнат край теб

и мен. Усмихваш се невинно, приятелю? Не виждаш ли, че леко потреп­
ване на окото ти издава ужаса, чийто нищо неподозиращ пратеник си?
Кръвожадният тигър в теб тихо ръмжи, отровната ти змия потайно съска,
дордето ти, съзнаващ само добротата си, ми протягаш за поздрав човешката
си длан. Познавам твоята и моята сянка, те вървят подире ни, съпровождат
ни и чакат оня здрачен час, в който, заедно с всички демони на нощта, ще
удушат теб и мен.

Каква бездна от просмукана с кръв история дели теб от мен! Стиснах ръката
ти и се вгледах в човешкото ти око. Положих глава в скута ти и почувствах
жизнената топлина на тялото ти - тъй мое, сякаш бе моето собствено тяло -
и внезапно усетих как гладка връв душеше безмилостно врата ми и жесток
удар с чук ми заби гвоздей в слепоочието. Завлякоха ме с краката напред по
паважа и диви псета ръфаха тялото ми в самотната нощ.

Нека никой не се учудва, че хората са си толкова далечни, че не се разбират,

че воюват и се убиват. Много повече трябва да се учудва, че хората вярват в
близостта си, в разбирателството и в любовта си. Две неща все още предстои
да бъдат открити. Първото е безкрайната бездна, деляща хората един от друг.
Второто е мостът, който би могъл да свърже двама души. Мислил ли си ня­
кога колко много неподозирана скотщина прави възможно свързването ти с
даден човек?

143Когато душата ми попадна в лапите на злото, беше беззащитна до най-

крехката въдица, с която можеше отново да измъкне рибата на своята сила от

143 Бележка в полето на калиграфския том: „khändogya-upanishad 1,2,1-7“. В Чхандогйа

Упанишад се казва: „Когато боговете и асурите (демоните) спореха, едните и другите
създадени от Праджапати, боговете си казали: ‘чрез усвояването на удгитха ние ще по­
бедим.* / Така те почитали дишането през носа като удгитха. Асурите овладели със злото
на различаването благоуханието и зловонието. Така те поразили това дишане със злото.
/ Те почитали речта като удгитха. Тогва асурите го овладели със злото на различаването
на говоренето, на истината и лъжата. Така те поразили речта със злото. / Тогава те по­
читали зрението като удгитха. Тогава асурите го овладели със злото на различаването
на виждането на видимото и на невидимото. Така те го поразили със зло. / Тогава те
почитали слуха като удгитха. Тогава асурите го овладели със злото на различаването на
всяко едно от двете: това, което се чува, и това, което не се чува. Така те го поразили със
зло. / Тогава те почитали ума (манас) като удгитха. Тогава асурите го овладели със злото
на различаването на всяко едно от двете в мисленето: мислимото и немислимото. Така
те го поразили със зло. / Тогава те почитали само (дишането чрез) устата като удгитха.
Сблъсквайки се с тях, асурите били разбити така, както се разбива целта от хвърлен камък“
(„Удгитха“ е ОМ). (В: Paul Deussen [Hg.], Sechzig Upanischads des Veda. 4. unveränderte
Auflage, Darmstadt, 1963 fotomechanischer Nachdruck der 3.Auflage, Leipzig, 192 1], S. 69 f.
 292 I LIBER NOVUS

морето на празнотата. Окото на злото всмука цялата сила на душата ми, само
волята й остана, но тъкмо тя е онази малка въдичарска кукичка. Поисках зло­
то, тъй като виждах, че няма как да му се изплъзна. И понеже исках злото,
душата ми държеше в ръка скъпоценната кукичка, с която да го улучи в най-
уязвимото му място. Който не иска злото, няма възможност да избави душата
си от ада. Макар сам той да стои в светлината на горния свят, превръща се в
сянка на самия себе си. Душата му гасне в демоничната тъмница. Така има
вечно ограничаваща го противотежест. Висшите селения на вътрешния свят
остават за него недостъпни. Той буксува на място, че даже се връща назад.
Познаваш такива хора и знаеш колко разточително човешката природа пи-
74/75 лее жизнени / сили над безплодни пустини. Не бива да съжаляваш, инак ще
станеш пророк и ще поревнеш да спасяваш каквото не е за спасяване. Нима
не знаеш, че природата наторява нивите си и с хора? Посрещни търсещия,
но не се отправяй да търсиш заблудените. Що знаеш ти за тяхната заблуда?
Може би е свещена? Не бива да пречиш на свещеното. Не поглеждай назад и
не съжалявай. Виждаш мнозина да падат покрай теб? Изпитваш съчувствие?
Но ти трябва да живееш своя живот, тогава от хиляда остава поне един. Няма
как да спреш смъртта.

Но защо душата ми не извади окото на злото? Злото има много очи, с едно
по-малко то не губи кой знае какво. Ако извадеше окото, душата щеше да
пропадне напълно. Злият просто не може да жертва. Не бива да го увреждаш,
преди всичко не и окото му, понеже прекрасното не би съществувало, ако не
е злият да го види и да закопнее за него. Злият е свещен.

Празнотата не може да пожертва нищо, тъй като вечно страда от недоимък.

Само пълнотата може да жертва, понеже притежава изобилие. Празнотата
не може да пожертва глада си за пълнота, защото не може да отрече собст­
веното си същество. Ето защо и ние се нуждаем от злото. Но аз, който преди
това съм приел пълнотата, мога да пожертвам волята си за зло. Всичката сила
наново нахлува в мен, понеже злият ми е разрушил образа на божествения
градеж. Ала образът на божествения градеж в мен още не беше разрушен.
Страх ме е от това разрушение, то е ужасно, безподобно храмово светотат­
ство. Всичко настръхва в мен срещу неизмеримия позор. Защото още не зна-
75/76 ех що значи да родиш Бог. [Изображение 75] /

<Паул Дойсен, Шейсет Упанишади на Веда, 4-то непроменено издание, Дармщат, 1963,
[фототипен печат на 3-то издание, Лайпциг, 1921] >, стр. 69 и сл. <Цитатът следва българ­
ския превод на К. Беличев в Индийските санскритски първоизточници. Веди, Упанишади,
Бхагавад Гита, Любомъдрие, София, 1996, стр. 92. >)
 LIBER SECUNDUS I 293

Ж е р т в о п р и н о ш е н и е т о 144
Cap. xiii.

[HI 76] Това бе видението обаче, което не исках да виждам, ужасът, който не
исках да преживея. Полазва ме болезнено чувство на погнуса, отвратителни
коварни змии бавно се омотават и, хрущейки през сухи храсталаци, лениви и
гнусно сънливи висват по клоните, усукани на гадни възли. Противно ми е да
пристъпя в тази долина със скучно-невзрачен облик, по чиито сухи каменли­
ви склонове стърчат храсталаци. Долината изглежда толкова обикновена, а
във въздуха мирише на престъпление, на страхливо и низко деяние. Обземат
ме погнуса и страх. Тръгвам колебливо по сипея, отбягвайки тъмните места,
от страх да не настъпя някоя змия. Слънцето надниква бледо из сиви далечни
небеса, а листакът наоколо е изсъхнал. В камънака пред нозете ми лежи кукла
с разбита глава - няколко крачки по-нататък малка престилка - а оттатък зад
храста тяло на момиченце - покрито с ужасяващи язви - изцапано с кръв -
единият крак е обут и с чорапче, другият е бос и премазан, целият в кръв - а
главата - къде е главата? - Главата е кървава каша, примесена с косми и беле­
ещи парчета кост - камъните наоколо са оплескани с кръв и парчета мозък.
Гледам страхотията омагьосан - при детето забелязвам забулена фигура, като
че ли женска, стои спокойно, лицето е покрито с непрозрачен воал. Пита ме:
Д: Какво ще кажеш за това?
Аз: Какво да кажа? Няма думи за това.
Д : Разбираш ли го?
Аз: Отказвам да разбера подобно нещо. Не мога да говоря за това без да ме
хване бяс.
Д: Защо ще те хваща бяс? Можеш да беснееш всеки ден до края на живота
си, понеже това се случва на земята ежедневно.
Аз: Обикновено пропускаме гледката.
Д: Значи не ти стига само да знаеш, за да побесняваш?
Аз: Ако само знам за нещо, така естествено ми е по-лесно и по-просто.
Ужасът, сведен само до знание, е по-малко действителен.
Д : Ела по-насам и виж, че детското телце е накълцано, извади черния дроб!
Аз: Няма да пипна този труп. Ако някой свари да ме види, ще ме вземе за
убиеца.
Д : Страхливец, вземи черния дроб!
Аз: Защо да го правя? Безсмислено е.
Д: Искам да извадиш черния дроб. Трябва да го направиш.
Аз: Коя си ти, та си мислиш, че можеш да ми заповядваш?

144 В Ръкописната чернова вместо това пише: „Осмо приключение“ (стр. 793).
 294 I LIBER NOVUS

Д: Аз съм душата на това дете. Трябва да сториш това заради мен.

Аз: Нищо не разбирам, но ще ти повярвам и ще извърша тази ужасна без­
76/77 смислица. /
Посягам към вътрешността на тялото - топло е още - черният дроб е здра­
во захванат - изваждам ножа си и отрязвам връзките. Измъквам го и с окър-
вавени ръце го подавам на фигурата.
Д: Благодаря ти.
Аз: Какво трябва да направя?
Д: Известно ти е значението на черния д р о б /45 тъй че ще трябва да извър­
шиш свещенодействието.
Аз: Какво трябва да е то?
Д : Вземи парче от черния дроб и го изяж!
Аз: Какво говориш? Това е страхотна нелепост. Това е оскверняване на труп,
трупоядство. Склоняваш ме към виновно съучастие в най-ужасяващото
от всички престъпления.
Д : Изобретил си мислено най-грозни мъчения за убиеца, с които да се нака­
же деянието му. Има само едно наказание - унижи се и яж.
Аз: Не мога - отказвам - не мога да взема участие в тази ужасна вина.
Д : Ти участваш в тази вина.
Аз: Аз? Да участвам в тази вина?
Д : Човек си, а това деяние е извършено от човек.
Аз: Да, човек съм - проклинам него, че е човек, и проклинам себе си, че съм
човек.
Д: Ето затова - вземи участие в деянието му, унижи се и яж. Нуждая се от
възмездие.
Аз: Така да бъде заради теб, щом си душата на това дете.
Коленича на камъните, отделям парче от черния дроб и го пъхам в устата
си. Вътрешностите ми се надигат към гърлото - сълзи нахлуват в очите ми -
студена пот избива по челото ми - блудкавосладникав вкус на кръв - пре­
глъщам с отчаяни усилия - не преминава - още веднъж и още веднъж - едва
не припадам - най-сетне става. Ужасното е сторено.146
Д: Благодаря ти.
Тя отметва воала - красиво момиче с рижоруси коси.

145 Докато разяснява своя ливърпулски сън (вж. бел. 292 по-долу) в Erinnerungen <Спомени>,
Юнг отбелязва, че черният дроб е „според древни тълкувания седалището на живота“
(вж. на стр. 202).
146 В Das Wandlungssymbol in der Messe <Символът на преображението в месата> (1940)
Юнг разисква върху ритуалния канибализъм, жертвата и саможертвата (GW 11, §§
296-448).
 LIBER SECUNDUS I 295

Д: Позна ли ме?
Аз: Някак си ми странно позната! Коя си ти?
Д: Аз съм душата ти.147

[2] Ж ертвоприношението е извършено: божественият младенец, съградени­

ят Божи образ, е убит и аз ядох от жертвената плът.148 В младенеца, в съграде­
ния Божи образ, е заключено не само моето копнение, но и всичко първично и
непокътнато, което слънчевите синове притежават като неотнимаемо наслед­
ство. Бог се нуждае от всичко това, за да възникне. Щом обаче бъде сътворен
и щом отшества в необятните простори, пак ще ни потрябва слънчевото зла­
то. Ще ни се наложи сами наново да си го произведем. Ала също както бого-
творението е дело на върховна любов, тъй възпроизвеждането на човешкия
ни живот е дело на Нечестивия. Това е велико и тъмно тайнство. Човек не
може от само себе си да завърши такова дело, помага му Лукавият, той действа
вместо човека. Човекът обаче е длъжен да осъзнае съучастието си в деянието
на Лукавия. Той трябва да засвидетелства това осъзнаване, като яде от кърва­
вата жертвена плът. Посредством това действие ще покаже, че е човек, че при­
познава злото наравно с доброто и че оттегляйки жизнената си сила, разруша­
ва образа на съградения Бог и така се отрича и от Бога. Това става за доброто
на душата, която е същинската майка на божествения / младенец. 77/78
Докато износваше и раждаше Бога, душата ми бе от съвсем човешко естест­
во и макар от памтивека да обладаваше в себе си първичните сили, те бяха в спя­
що състояние. Без да се намеся, те се вляха в Божия градеж. Ала чрез жертвопри­
ношението върнах си всичките първични сили и към душата си ги присъединих.
Тъй като първичните сили бяха се внедрили в живо създание, пробудени бяха
към самостоятелен живот. Приема ли ги отсега нататък в себе си, те не са вече в

147 В Черната книга 3 Юнг пише: „Завесата пада. Каква страховита пиеса се разигра тук?
Забелязвам: Nil humanum а me alienum esse puto [че нищо човешко не ми е чуждо]“ (стр.
91). Изречението произлиза от пиесата Heautontimorumenos <Самонаказващият се> на
древноримския комедиограф Теренций. На 2 септември 1960 г. Юнг пише на Хърбърт
Рийд: „За мен като медицински психолог е не само предпоставка, но и мое непоклатимо
убеждение, че ‘nil humanum а me alienum esse’, дори представлява мой дълг“ (Briefe II
<Писма П>, стр. 335).
148 Вместо това изречение в Черновата пише: „В това преживяване се осъществи, каквото
ми бе потребно. Случи се по най-грозен начин. Злото, което исках, извърши позорното
деяние, привидно без моя помощ и все пак с моя помощ, понеже узнах, че имам дял във
всяка ужасия, произтичаща от човешката природа. Сам погубих божествения младе­
нец, образа на моята божествена форма, и то с най-страшното престъпление, на което
е способна човешката природа. Това страшно деяние бе необходимо, за да разруша в
себе си Божия образ, който пиеше всичките ми жизнени сокове, че да мога наново да
придобия живота си“ (стр. 355).
296 I LIBER NOVUS

спящо състояние, а, дейни и пробудени, излъчват сиянието на божественото си

въздействие в моята душа. Така тя добива божествени свойства, надхвърлящи чо­
вешките й свойства. С това вкусването на жертвената плът допринася за нейното
благо. Същото са ни показвали древните, учейки ни да пием кръвта на Спасителя
и да ядем плътта му. Древните вярвали, че това принася добро на душата.149

Няма много истини, има съвсем малко. Техният смисъл е твърде дълбок, че да
може да бъде схванат другояче освен символично.150

Бог, който не е по-могъщ от хората - що за Бог е той? Трябва все още да

вкусвате божествения страх. Как искате да се насладите по достойнство на
виното и хляба, ако не сте докосвали чернозема на човешкото същество? Ето
защо сте скучни и безлични сенки, доволстващи до своите плитки крайбре­
жия и широки шосета. Но ще се отворят шлюзове, ще нахлуят неудържими
неща, само Бог ще ви спасява от тях.

Първичната сила е слънчево сияние, което слънчевите синове от еони носят

в себе си и предават на децата си по наследство. Но когато душата се гмурне в
това сияние, тя става неумолима като самия Бог, понеже изядеш ли живота на
божествения младенец, той се настанява в теб подобен на разжарени въгле­
ни. Прилича на страшен неугасим пожар. Въпреки всичките мъки не можеш
да се откъснеш от него, защото той не се откъсва от теб. По това ще познаеш,
че твоят Бог е жив и че твоята душа е тръгнала да броди по неумолими пъте­
ки. Чувстваш, че в теб е пламнал слънчевият пожар. Нещо ново се е настани­
ло в теб, някаква свещена болест.
Понякога сам не се познаваш. Искаш да го овладееш, ала то овладява теб.
Искаш да му поставиш граници, а пък то те ограничава. Искаш да му се измък­
неш, а то се мъкне подир теб. Искаш да го използваш, но ти се оказваш него­
во сечиво; искаш да го измислиш, а мислите ти му се подчиняват. Накрая те
хваща страх от неизбежното, понеже то бавно и неудържимо те приближава.
Няма изплъзване. По това ще познаеш истинския Бог. Може да изобре­
тиш хитроумни заклинания, предпазни мерки, тайни изходи, бягства, всевъз­
можни еликсири на забравата, безполезно е. Огънят те прогаря. Направляван
си и принуждаван да вървиш по пътя.

149 Има се предвид ритуалът на месата.

150 Юнг е развил мислите си върху значението на символите в Psychologische Typen <Психо-
логически типове> (срв. GW 6, § 819 и сл. <вж. Психологически типове, Св. Кл. Охридски,
София, 1995, превод Красимира Михайлова>).
 LIBER SECUNDUS I 297

Но пътят е моето собствено най-съкровено себесъщие, моят собствен, осно­

ван върху мен самия живот. Бог иска живота ми. Той иска да върви с мен, да
седи на масата до мен, да работи с мен. Той иска да бъде во веки веков везде­
същ.151 Но аз се срамувам от моя Бог. Не искам да бъда божествен, искам да
бъда разумен. Божественото ми изглежда като умопомрачение. Ненавиждам
го като безсмислено смущение на смислената ми човешка дейност. Изглежда
ми като срамна болест, промъкнала се в подредения ход на моя живот. Да,
намирам божественото за напълно излишно.
/ [Изображение 79] / [Изображение 80] / [Изображение 81] 78/79/80/
/ [Изображение 82] / [Изображение 83] / [Изображение 84]152 / 81/82/83/
84/85/86/
[Изображение 85] / [Изображение 86] / [Изображение 87] / [Изобра­
87/88/89/
жение 88] / [Изображение 89]153 / [Изображение 90] / [Изображение 91] / 90/91/92/

151 През 1909 г. Юнг строи къщата си в Кюснахт и над вратата издълбава следния надпис
от делфийския оракул: „Vocatus atque non vocatus deus aderit“ [„Зван или незван, Бог
присъства“] Цитатът произхожда от Collectanea adagiorum <Събрани пословици> на
Еразъм Ротердамски. Юнг дава следното обяснение за надписа: „Той [...] означава: да,
Бог ще бъде наоколо, но в какъв образ и с какви намерения? Поставих надписа, за да
напомням на пациентите и на себе си: „Timor dei initium sapientiae.“ сПсаломъ 111:10
(Царигр. пр.) - „Начало на мудрость-т* е страхъ Господень”; Псалом 110:10 (Синод,
пр.) - „Начало на мъдростта е страхът Господен“> Тук започва един друг, не по-малко
значим път, не достъпът до християнството', а до самия Бог, и това сякаш е сетният
въпрос“ (Юнг до Юджийн Ролф, 19 ноември 1960, Briefe <Писма> II, стр. 360).
152 На страницата долу пише: „21.VIII. 1917. fect. 14.Х.17.“ [По всяка вероятност съкраще­
ние на fecit, т.е. „направено“.]
153 В Черната книга 7 се явява във фантазията на Юнг от 7 октомври 1917 г. фигура на име
Ха, представяща се за баща на Филемон. Душата на Юнг я обрисува като черен маг, по­
знавач на руническите тайни, които душата на Юнг желае да изучава. Магът отказва да
я обучава, но сочи някои примери, които душата на Юнг го моли да изтълкува. Някои
от руните се появяват по-късно в тези изображения. За руните в това изображение Ха
обяснява: „Погледнете двойката с различните крака, един земен и един слънчев - те по­
сягат към горния конус и имат слънцето вътре в тях, но аз сложих една крива чертичка
към другото слънце. Затова един трябва да посегне надолу. В това време горното слънце
излиза от конуса и конусът гледа подир него натъжен, къде ли е тръгнало. Трябва да се
дръпне обратно с ченгелче и да се вкара в мъничкия затвор. После 3 трябва да станат, да
се обединят и да се завинтят отгоре (...[?]). Така отново ще извадят слънцето от затвора.
Сега направете дебел под и покрив, където слънцето стабилно да седне. Вътре в къщата
обаче другото слънце също е изгряло. Затова вие горе също сте се завинтили и долу също
сте направили покрив върху затвора, та горното слънце да не попадне вътре. Понеже
двете слънца все се стремят едно към друго - нали казах - двата конуса - всеки си има
слънце. Вие искате да им позволите да се съберат, защото смятате, че тогава бихте могли
да станете едно. Сега сте измъкнали двете слънца, събрали сте ги и сте се насочили косо
на другата страна - това е важно (=) после пък просто има 2 слънца долу, затова трябва да
вървите към долния конус. После съединявате двете слънца там, но в средата, не долу и не
горе, затова има не 4, а 2, обаче горният конус е долу и горе има плътен покрив, и когато
 298 I LIBER NOVUS

93/94/ [Изображение 92] / [Изображение 9 3 ]154 / [Изображение 9 4 ]155 /

95/96/
[Изображение 95] / [Изображение 96] / [Изображение 97] /
97/98
поискате да вървите нататък, копнежно посягате с две ръце назад. Долу обаче имате затвор
за двама, за вас двамата. Затова правите затвор за долното слънце и се обръщате на другата
страна, за да извадите долното слънце от затвора. После се насочвате назад и горният
конус пристига и прави мост към долния, отново си прибира своето слънце, което преди
това му е избягало, а в долния конус вече излизат утринни облаци, но неговото слънце е
след чертата, незримо (хоризонт). Сега сте едно и сте радостни, че слънцето е над вас и се
стремите нагоре към него. Вие обаче сте пленени в затвора на долното слънце, което тъкмо
изгрява. Тук има пауза. Сега създавате нещо четириъгълно горе, наричате го мисъл, то е
затвор без врата и с дебели стени, за да не си замине горното слънце, конусът обаче вече
си е отишъл. Премествате се на другата страна, поглеждате надолу и се завинтвате там.
Сетне сте едно и лъкатушите на серпентина между слънцата - това е весело (~) и важно
(=). Но понеже долу е било весело, горе има покрив и вие трябва да вдигнете ченгела с
две ръце нависоко, тъй че да пробие през покрива. Така слънцето долу е свободно, а горе
има затвор. Вие гледате надолу, горното слънце гледа към вас. А вие тъкмо сте застанали
двамата заедно и сте отделили змията от себе си - като че ли сте отровени. Затова правите
затвор за долното. Змията пътува по небето над земята. Вие съвсем се отделяте, змията
се вие през небесата около всички звезди високо над земята. / Долу пише: тази мъдрост
Майката да ми даде. / Да сте доволни вие“ (стр. 9 и сл.). В разговор с Аниела Яфе Юнг
си спомня, че имал видение как на стената на спалнята му висяла червена глинена плоча
с йероглифи, които той транскрибирал на следващия ден. Впечатлението му било, че пло­
чата съдържа важно послание, което той не разбирал (срв. ЕР, стр. 172). В писма с дати
13 септември и 10 октомври 1917 г. Юнг пише на Сабина Шпилрайн за значението на
няколко йероглифа в един сън, който тя му била изпратила. На 10 октомври той й пише:
„Вашите йероглифи представляват филогенетически енграми от символноисторическо
естество.“ Имайки предвид презрението, с което фройдистите посрещнали неговите
Промени и символи на либидото, той заявява за себе си, че щял „да си задържи руните“
и нямало да ги даде на ония, които не ги разбират ( Tagebuch einer heimlichen Symmetrie.
Sabina Spielrein zwischen Jung und Freud, hg. von Aldo Carotenuto, Freiburg i. Br. 1980, S. 213f.
<Дневник на една тайна симетрия. Сабина Шпилрайн между Юнг и Фройд, изд. от Алдо
Каротенуто, Фрайбург им Брайсгау, 1980, стр. 213 и сл.>).
154 Руните в това изображение се появяват в Черната книга 7, в записа от 7 октомври 1917 г.
Юнг им поставя датата 11 септември 1917 г. Ха разяснява: „[...] щом преместите гърби­
цата напред, прокарайте под нея мост и вървете от средата нагоре и надолу, или разделете
горе от долу, разкъсайте слънцето отново и пропълзете като змия над горното, а долното
приемете. Вземете каквото сте научили и се отправете към нещо ново“ (стр. 11).
155 Руните в това изображение се появяват в Черната книга 7, в записа от 7 октомври 1917 г.
Юнг им поставя датата 11 септември 1917 г. Ха обяснява: „Сега построявате мост меж­
ду вас и единият закопнява за надолу. Тогава обаче змията изпълзява отгоре и отнася
слънцето със себе си. Двамата се качвате горе и се стремите нагоре ( ^ j>), н о слънцето е
долу и се опитва да ви дръпне надолу. А вие теглите черта над долното и се устремявате
нагоре и сте съвсем единодушни. Тогава пристига змията и иска да пие от съсъда на дол­
ното. Идва обаче горният конус и се спира. Ала наново копнежът се устремява напред,
подобно на змията, и след това двамата силно закопнявате (— ) да се върнете. Но долното
слънце тръгва и отново стигате до равновесието. Скоро обаче се катурвате назад, понеже
някой е посегнал към горното слънце. Другото не иска и тъй се разделяте, затова трябва
 LIBER SECUNDUS I 299

трикратно да се завържете. След това пак се изправяте и държите двете слънца пред себе
си, сякаш са очите ви, светлината на горното и долното пред вас, и протягате ръце към
тях, и се обединявате, и трябва да отделите слънцата, и гледате с известен копнеж назад
към долното, и посягате към горното. Долният конус обаче, възползвайки се от близостта
на слънцата, е погълнал в себе си горния конус. Затова отново вдигате горния конус и
понеже долният вече го няма, искате пак да го извадите и дълго копнеете по долния конус
назад, докато горе е празно, понеже слънцето над чертата е невидимо. Тъй като дълго сте
копнели по назад и надолу, горният конус слиза и се опитва да улови в себе си горното
невидимо слънце. Тогава серпентината съвсем се издига, вие сте разделени и всичко
долно е под земята. Продължавате да копнеете за нагоре, но долният копнеж се явява
вече като змия и вие създавате затвор над нея. Тогава обаче долният конус се издига, вие
закопнявате съвсем за надолу и ето ги пак двете слънца, внезапно се появяват съвсем едно
до друго. След това закопнявате за назад и се оказвате залостени в затвора. Единият се
противи, а другият копнее за надолу. Затворът се отключва, единият все още копнее за
надолу, а противящият се копнее за нагоре и вече не се противи, а бленува за идещото. И
ето го: долу изгрява слънцето, но то е затворено, горе са поставени три птичи къщички за
вас двамата и за горното слънце, което чакате, тъй като вие сте затворили долното. Тогава
пък горният конус мощно се спуска, разделя ви надве и поглъща долния конус. Това не е
редно. Ето защо слагате конусите връх о връх и в средата се завинтвате напред. Все пак
не можете да го оставите така. Значи трябва да стане другояче. Единият търси надолу,
другият нагоре; налага се да се напрегнете, тъй като допрат ли конусите върховете си, вече
почти не могат да се отделят - ето защо съм сложил твърдото зърно помежду им. Връх
о връх - та това би било твърде идеално подредено. На бащата и майката им харесва, но
къде съм аз и къде е зърното ми? Затова хайде бързо да го променим! Прокарва се мост
между двама ви, долното слънце се затваря отново, единият пак копнее по горе и долу, а
другият - особено силно за напред, горе и долу. Така бъдещето може да се случи - вижте
колко добре мога да го кажа сега - аз съм умен - по-умен от вас - понеже сега тъй добре
сте поели всичко в ръце, тъй добре ви се получава всичко под покрива и в къщата - змия­
та и двете слънца. Това е винаги най-веселото. Но вие сте разделени и тъй като горе сте
теглили чертата, змията с двете слънца е твърде далече долу. То идва после, защото преди
това сте се завинтили отдолу. Но вие се събирате и се споразумявате и заставате прави,
понеже така е добре и е весело и е удачно, и казвате: тъй ще бъде. Но пък тогава горният
конус слиза, защото се чувства недоволен от това, че по-рано сте поставили граница
отгоре. Горният конус стига тъкмо до своето слънце - обаче никъде вече няма слънце
и змията също скача нагоре, за да улови слънцата. Преобръщате се и единият от вас е
изяден от долния конус. С помощта на горния конус го изваждате, в замяна давате на
долния и горния конус техните слънца. Лягате отгоре като Едноокия, който странства
по небето, и държите конусите под вас - обаче накрая работата се обърква. Пускате
конусите и слънцата да си вървят, стоите един до друг, но вече не искате същото. Накрая
се споразумявате да се завържете трикратно към слезлия току-що горен конус. / Казвам
се Ха - Ха - Ха - веселяшко име - аз съм умен - но вижте последния ми знак - та това е
вълшебството на белия човек, който живее в големите вълшебни къщи - вълшебството,
което наричате християнство. Сам вашият шаман е казал: „Аз и Отец едно сме, никой
не дохожда при Отца, освен чрез мене.“ Нали ви казах, горният конус е бащата, Отецът.
Той се е привързал трикратно към него и стои между другия и Отеца. Затова другият
трябва да премине през него, ако иска да стигне конуса“ (стр. 13 и сл.).
300 I LIBER NOVUS

Б о ж е с т в е н а т а л у д о с т 156
Cap. xiv.

[H I 98] 157Стоя посред висока зала. Виждам пред себе си зелена завеса меж­
ду две колони. Завесата се разтваря тихо. Съзирам по-плитко помещение с
голи стени, над тях кръгло прозорче със синкаво стъкло. Поставям крак вър­
ху стъпалото, което води към това помещение между колоните, и влизам. На
дясната и лявата стена виждам по една врата. Сякаш ми се налага да избирам
между дясно и ляво.
Поемам надясно. Вратата е отворена, влизам: озовавам се в читалнята на
голяма библиотека. В дъното седи дребен мършав мъж с бледо лице, очевид­
но библиотекарят. Атмосферата е тягостна - научни попълзновения - учено
самомнение - накърнена научна суета. Не виждам никого освен библиоте­
каря. Пристъпвам към него. Той вдига поглед от четивото си и пита: „Какво
обичате?"
Леко смутен съм, понеже не знам какво искам всъщност. Хрумва ми Тома
Кемпийски.
Аз: Бих желал „Подражание на Христа" на Тома Кемпийски.158

156 В Ръкописната чернова вместо това пише: „Девето приключение I нощ“ (стр. 814).
157 14 януари 1914 г.
158 Подражание на Христа (оригинално заглавие: Imitatio Christi) е извънредно популярна
молитвена книга от ранния XV век. Авторството е все още спорно, но най-често се
приписва на Тома Кемпийски (1380-1471). Той принадлежи към Братството на об­
щия живот - религиозна общност в Нидерландия, представляваща пример за devotio
moderna - движение, поставящо на преден план размисъла и вътрешния живот. На ясен
и прост език Подражание на Христа насърчава вярващите да се обърнат към духовен
живот и да се отвърнат от външните неща. Наставлява ги как да водят такъв живот и
подчертава утехата и очакващата ги награда в края на един живот, изживян в името
Христово. Заглавието се извежда от първия ред на първа глава: „Който ме последва, той
не ще ходи в мрака - казва Господ (Йоан. 8:12). Тези са думите на Иисуса, с които той
ни увещава да подражаваме на поведението и живота му, ако искаме да бъдем наистина
просветлени и освободени от всяка слепота на сърцето.“ По-нататък се казва: „Който
обаче иска съвършено и усладно да разбере думите на Иисуса, той трябва да се стреми
да съобразява целия си живот с Него.“ <Вж. Тома Кемпийски, Подражание на Христа,
Изток-Запад, София, 2006, превод Методий Устичков, стр. 11.> Темата за подражанието
на Христа се засяга от много ранни времена. През Средновековието са водени горещи
спорове за това как следва да се разбира то. (За историята на това понятие вж. Giles
Constable, „The Ideal of the Imitation of Christ“, in: Three Studies in Medieval Religious and
Social Thought, Cambridge, 1995, p. 143-248 <Жил Констабъл, „Идеалът за подража­
нието на Христа“ в Три студии върху средновековното религиозно и обществено мислене,
Кеймбридж, 1995, стр. 143-248>.) Както сочи Констабъл, различават се две начала
според начина, по който се разбира подражанието. Първото начало - подражанието
спрямо божествената природа на Христос, се подчертава от учението за деификацията
 LIBER SECUNDUS I 301

Той ме гледа с известна почуда, като че ли не е очаквал това от мен, и

ми дава да попълня заемна бележка. И аз мисля, че е причудливо да поискам
тъкмо Тома Кемпийски.
Аз: Май се учудвате, че искам тъкмо Тома?
Б: Ами да, тази книга рядко се търси, а точно от Вас не съм очаквал такъв
интерес.
Аз: Трябва да призная, че и аз съм леко изненадан от това хрумване, но напо­
следък прочетох нещо от Тома, което ми направи особено впечатление -
не съм в състояние да кажа защо. Ако не ме лъже паметта, ставаше дума
тъкмо за проблема с подражанието на Христа.
Б: Имате специален богословски или философски интерес, или...
Аз: Имате предвид, дали ще я ползвам за молитвеник?
Б : Е, чак за това едва ли.
Аз: Когато чета Тома Кемпийски, то обикновено е по-скоро с молитвена цел
или нещо такова, отколкото от научен интерес.
Б: Та нима сте толкова религиозен? Съвсем не знаех това.
Аз: Знаете, че ценя науката извънредно високо, но има мигове в живота, ко­
гато и науката не успява да запълни празнотата и да изцери болестта ни.
В такива моменти книга като тази на Тома означава много за мен, понеже
е писана от душа.
Б: Да, но е малко старовремска. Все пак в наши дни не можем повече да се
осланяме на християнска догматика.
Аз: Не сме приключили с християнството, ако просто го избутаме настрана.
Струва ми се, че в него има повече, отколкото виждаме.
Б: Че какво може да има в него? То е само една религия. / 98/99
Аз: По какви причини и най-вече на каква възраст го избутваме настрана? Като
че ли най-често по време на следването, ако не и още по-рано. Намирате ли,
че в този период човек е достатъчно зрял да отсъди? А дали сте изследвали
някога причините, поради които оставяме настрана позитивната религия?
Причините най-често са съмнителни, например понеже същината на вяра­
та влиза в стълкновение с естествените науки или с философията.
Б: Това, по мое мнение, не представлява непременно пренебежимо възра­
жение, макар да има и по-добри причини. Липсата на чувство за действи­
телност в религиите например за мен е безспорен недостатък. Впрочем
сега сме си създали достатъчно заместители за причинената от разпада

<обожествяването >, според което „Христос сочи пътя как да станем богове чрез него“
(стр. 218). Второто начало - подражанието спрямо човешката и физическа природа
на Христос, подчертава подражанието на неговия земен живот. Стигматизираните,
носещи раните на Христа, въплъщават крайностите в тази традиция.
302 I LIBER NOVUS

на религията загуба на поводи за молитва. Ницше например е написал не

един същински молитвеник159, да не споменаваме „Фауст".
Аз: В известен смисъл това е вярно. Специално Ницшевата истина обаче ми е
твърде тревожна и дразнеща - добра е за такива, които все още имат нуж­
да да бъдат освобождавани. Но затова пък и неговата истина е добра само
за тях. Както, струва ми се, открих напоследък, потребна ни е също така
истина за тези, които са притиснати в ъгъла. За тях една угнетителна исти­
на, която да смали и насочи човека навътре, навярно би била по-полезна.
Б: Но моля Ви, та Ницше извънредно успешно насочва човека навътре.
Аз: Може би от Вашата си гледна точка имате право, но аз не мога да се от­
ърся от впечатлението, че Ницше говори от свое име на тези, които имат
нужда от повече свобода, не и на онези, които преживяват тежък сблъсък
с живота и чиито рани, нанесени от действителността, кървят.
Б: Но и на такива хора Ницше дарява едно скъпоценно чувство за превъз­
ходство.
Аз: Не мога да оспоря това. Но познавам хора, които имат нужда не от пре­
възходство, а от омаловажаване.
Б: Изразявате се много парадоксално. Не Ви разбирам. Омаловажаването
едва ли би следвало да е желателно.
Аз: Навярно бихте ме разбрали по-добре, ако вместо омаловажаване кажа сми­
рение - дума, която някога се е чувала често, а напоследък е твърде рядка.
Б: Тя и звучи доста християнски.
Аз: Както казах, изглежда, че в християнството човек все още може да от­
крие какво ли не. Ницше прекалено много противоречи. Истината, за
жалост, се придържа, както всичко здраво и устойчиво, по-скоро към
средния път, който ние несправедливо отричаме.
Б: Наистина не знаех, че заемате такова помирително становище.
Аз: Нито пък аз - моето становище и за мен не е съвсем ясно. Когато посред­
нича, във всеки случай го правя по твърде своеобразен начин.
В този миг помощникът донася книгата и аз се разделям с библиотекаря.

[2] Божественото иска да живее с мен. Съпротивата е напразна. Питах мис­

ленето си и то рече: „Намери си образец - да ти покаже как трябва да се
изживява божественото."
Нашият естествен образец е Христос. Отвеки сме подложени на неговия
закон, в началото външно и после вътрешно. Отпърво знаехме, а после вече
не знаехме. Борехме се против Христа, свалихме го и се видяхме като побе­
дители. Но той остана в нас и господстваше над нас.

159 Има се предвид Тъй рече Заратустра.

 LIBER SECUNDUS I 303

По-добре да си окован във видими, отколкото в невидими пранги.

Възможно е да изоставиш Христа, но той не те изоставя. Да се избавиш от
него е заблуда. Христос е пътят. Можеш и да кривнеш, но тогава няма да си
вече на пътя. Христовият път свършва на кръста. Затова сме заедно с него
разпнати в себе си. Заедно с него очакваме смъртта, за да възкръснем.160
Заедно с Христа живият не преживява възкресение, освен ако не му се случи
след смъртта.161
Ако следвам Христа, то значи той винаги ме предвожда и аз никога не
мога да стигна целта, / освен чрез него. Тъй обаче излизам извън себе си и 99/100
извън времето, в което и чрез което аз съм, какъвто съм. Вместо това попадам
в Христа и в неговото време, което го е създало не друг, а тъкмо такъв. И тъй
аз съм извън времето си, макар животът ми да е в това време, и преломен съм
помежду Христовия живот и моя живот, който принадлежи тъкмо на това
съвремие. Ако искам правдиво да схвана Христа, трябва да проумея как тъй
Христос е изживял само своя съкровен живот и никого не е следвал. Той не е
подражавал на никакъв образец.162
Затова, когато следвам Христа, не следвам никого, не подражавам нико­
му, а вървя по собствения си път, не се и наричам вече християнин. Отначало
исках да подражавам на Христа, да го следвам, като държах да живея моя жи­
вот, ала съблюдавайки неговите заповеди. Един глас в мен се опълчи срещу
това и пожела да ми припомни, че и това мое време си има своите проро­
ци, които въстават срещу игото, натрапено ни от миналото. И не съумях да
спогодя Христа с пророка на съвремието. Единият изисква да понесеш, дру­
гият - да отхвърлиш, единият повелява смирение, другият - воля.163 Как да

160 В Подражание на Христа Тома Кемпийски пише: „Няма душевно спасение и надежда
за вечен живот извън кръста. / Затуй носи си кръста и подражавай на Христа, така ще
наследиш живота вечен. / С кръст на плещи те предвождаше той; умря заради теб - да
те научи кръста да понасяш и да ти стане мила кръстната смърт. / Споделяш ли смъртта
с Иисуса, споделяш с него вечния живот“ (2,12,2). <Срв. Тома Кемпийски, Подражание
на Христа, Изток-Запад, София, 2006, превод Методий Устичков, стр. 88.>
161 В Черновата продължава така: „Но ние знаем, че древните ни говорят в образи. Ето
защо моето мислене ме посъветва да взема Христа за пример не за да му подражавам, а
понеже той е пътят. Когато вървя по един път, аз не му подражавам. Ако обаче следвам
Христа, той става моя цел, а не мой път. Но ако той е моят път, значи вървя към целта
му, както ми бе показано в мистерията. Следователно моето мислене ми говореше с
объркваща и двусмислена реч, като ме съветваше да подражавам на Христа“ (стр. 366).
162 В Черновата продължава така: „Този негов собствен път го водеше към кръста, понеже
собственият път на човечеството води към кръста. И моят път ме води към кръста, но не
към Христовия кръст, а към моя кръст, който е образ на жертвата и на живота. Но като
бях все още заслепен, склонявах да се поддам на преголямата съблазън да подражавам
и към Христа оттатък да поглеждам, като че той бе моя цел, а не мой път“ (стр. 367).
163 Очевидно позоваване на Шопенхауер, респ. Ницше.
304 I LIBER NOVUS

мисля това противоречие, без да сторя неправда спрямо единия или спрямо
другия? Това, което не мога да помиря в мислите си, вероятно се поддава на
изживяване едно подир друго.
Така реших да премина в ниския и обикновен живот, в моя живот, и да
започна оттам - отдолу, където бях.
Щом мисленето води към немислимото, то значи е време да се завърнем
към простия живот. Което не се разгадава с мислене, животът го разгадава,
и което никога не се разрешава с действие, значи е запазено за мисълта. Ако
от една страна съм се изкачил до най-висшето и най-трудното и искам да си
извоювам спасение още по-нависоко, тогава правият път не води към виси­
ните, а към дълбините, защото само моето друго би ме отвело оттатък мен
самия. Ала приемането на другото ще означава спускане в противоречието,
от сериозното в смехотворното, от тъжното във веселото, от красивото в
грозното, от чистото в нечистото.164

N O X S E C U N D A 165
Cap. xv.

[HI 100] Щом напуснах библиотеката, отново се озовах в преддверието.166

Този път поглеждам към лявата врата. Пъхнал съм книжката в джоба. Отивам
до вратата - и тя е отворена; зад нея има голяма кухня, над готварската печ­
ка - огромен димоуловител. Две дълги маси са разположени по средата на
стаята, до тях има пейки. На стенни лавици са поставени месингови и бакъ-
рени тигани и друга посуда. До печката стои висока дебела жена - очевидно
готвачката, с карирана престилка. Поздравявам я малко изненадано. И тя из­
глежда смутена. Питам я: „Може ли да приседна тук за малко? Навън е студе­
но, а трябва да поизчакам.“
Г: Моля ви се, разполагайте се.
Тя забърсва масата пред мен. Понеже не се сещам какво друго да правя,
изваждам Тома и започвам да чета. Готвачката е любопитна и ме наблюдава
крадешком. Сегиз-тогиз наминава покрай мен.
Г: Благоволете, да не сте случайно духовен господин?
Аз: Не, защо мислите така?

164 В Черновата продължава: „Обмисли това! Обмислиш ли го, ще разбереш споходилото

ме през следващата нощ приключение“ (стр. 368).
165 Втора нощ.
166 17 януари 1914 г.
 LIBER SECUNDUS I 305

Г: O, ей така си помислих, защото четете такава една черна книжка. И аз си

имам една от мойта майчица, Бог да я прости.
Аз: Тъй ли, и що за книга е вашата?
Г: Казва се „Подражание на Христа". Много хубава книга. Вечер често се
моля с нея.
Аз: Съвсем вярно отгатнахте, и аз чета „Подражание на Христа".
Г: Това не го вярвам, такъв господин няма да седне да чете туй книжле, щом
не сте свещеник.
Аз: Защо да не го чета? И на мен ми е приятно да чета нещо праведно.
Г: Мойта майчица, Бог да я прости, си го държа до последно на смъртния
одър и преди да умре ми го даде в ръката.
Докато тя говори, прелиствам книгата разсеяно. Погледът ми пада на след­
ното място от 19 / глава: „Намеренията на праведните почиват повече на 100/101
Божията благодат, отколкото на тяхната собствена мъдрост, и каквото и да
предприемат, на Бога винаги се уповават."167
Ето, мисля си, това е интуитивният метод, който препоръчва Тома.168
Обръщам се към готвачката: „Майка Ви е била умна жена, сторила е много
добре, като Ви е завещала тази книга."
Г: Тъй си е, честичко ме е утешавала в тежки минути, човек винаги може да
намери в нея съвет.
Пак потъвам в мислите си. Хрумва ми, че човек може да тръгне и след
собствения си нос. И това би било169 интуитивен метод. Ала красивата фор­
ма, в която го облича Христос, ще да има особена стойност. Бих желал да
подражавам на Христа - обзема ме вътрешна тревога - какво ще стане?

167 „Justorum propositum in gratia potius Dei, quam in propria patientia pendet. In quo et sem-
per confidunt quidquid arripiunt. Nam homo proponit, sed Deus disponit, nec est in homine
via ejus“ (Thomas d Kempis 1,19,2). сЦитатът следва превода на Методий Устичков в:
Тома Кемпийски, Подражание на Христа, Изток-Запад, София, 2006.>
168 Вместо това изречение, в Черната книга 4 пише: „Е, Анри Бергсон, мисля, че си го
получи - ето на това се казва типичен и отличен интуитивен метод“ (стр. 9). На 20
март 1914 г. Адолф Келер изнася доклад пред Цюрихския психоаналитичен съюз
върху „Бергсон и теорията за либидото“. По време на дискусията Юнг казва: „Берг­
сон отдавна трябваше да бъде обсъден тук. Б. казва всичко, което ние не сме казали“
(Протоколи на ЦПС, том 1, стр. 57). На 24 юли 1914 г. Юнг изнася доклад в Лондон,
в който заявява, че собственият му „конструктивен метод“ сътветства на Бергсоновия
„интуитивен метод“ (срв. Оп Psychological Understanding, in: Collected Papers onAnalytical
Psychology, ed. Constance Long <3а психологическото разбиране в: Събрани съчинения по
аналитична психология> [London: Balliere, Tindall and Cox, 1917], p. 399). Юнг вече бил
чел съчинението на Бергсон L'Evolution creatrice <Творческата еволюция> (Paris: Alcan,
1907) и притежавал издадения през 1912 г. немски превод.
169 В преписа на Кери Бейнс пише: „Бергсонов“.
306 I LIBER NOVUS

Прозвучава отчетливо фучене и свистене и внезапно стаята зашумява сякаш

ято големи птици бият с криле - виждам множество забързани човешки фи­
гури да минават като сенки наоколо и в глъчката от гласове чувам думите:
„Пуснете ни да се помолим в храма.“
„Накъде бързате?“ - викам им. Рошав брадат мъж с навъсен святкащ по­
глед се спира и се обръща към мен: „Тръгнали сме към Йерусалим да се помо­
лим на Всесветия гроб.“
„Вземете ме с вас.“
170„Ти не можеш да дойдеш, имаш тяло. А ние сме мъртви.“
„Ти кой си?
„Казвам се Йезекиил и съм анабаптист.“171
„А кои са тия с теб?“
„Те са мои единоверци.“
„И защо сте тръгнали?“
„Не можем да се спрем, трябва да се поклоним на всички свети места.“
„Това защо ви е?“
„Не знам. Но изглежда все още не намираме покой, макар да умряхме в
правата вяра.“
„Защо не намирате покой, щом сте умрели в правата вяра?“
„Все ми се струва, че някак не се погодихме с живота.“
„Интересно - и как така?“
„Струва ми се, че забравихме нещо важно, което също трябваше да се
изживее.“

170 В Черновата говорещият е с прозвище „Страховитият“.

171 Виденията на библейския пророк Йезекиил (началото на VI в.пр.Хр.), в които се явява
мандала с четворни образи, представляваща очовечаването и различаването на Яхве,
за Юнг имат историческо значение. Макар виденията на Йезекиил често да са били
представяни за патологични, Юнг отстоява тяхната нормалност с довода, че видени­
ята са естествени явления, които могат да се считат за патологични само когато бъдат
доказани техните болестни аспекти (срв. Antwort auf Hiob <Отговор на Иов> [1952]
<вж. Κ. Г. Юнг, Отговор на Иов, ЕА, Плевен, 1997, превод Стефан Шаранков>, in: GW
11, §5 665; 667; 686). Анабаптистите са радикална протестантска секта от XVI век,
стремяща се да съживи духа на ранната църква. Движението възниква през 20-те години
на XVI век в Цюрих и въстава срещу колебливостта на Лутер и Цвингли, настоявайки
да се довърши църковната реформа. Анабаптистите отхвърлят кръщението на деца и
се застъпват за кръщение на възрастни (първото такова се състои в Цоликон, недалеч
от Кюснахт, където е живял Юнг). Те подчертават непосредствената връзка на човека с
Бога и отричат църковните институции. Бунтът на движението е насилствено потушен
и хиляди негови привърженици са убити (срв. Quellen zur Geschichte der Wiedertäufer,
hg. vom Verein für Reformationsgeschichte. 16 Bde., 1930-1988 [ab Bd. 3 unter dem Titel
Quellen zur Geschichte der Täufer] <срв. Извори за историята на анабаптистите, съст.
от Сдружение за история на Реформацията. 16 тома, 1930-1988>).
 LIBER SECUNDUS I 307

„И какво ще да е било то?"

„Ти знаеш ли го?"
При тези думи той посяга към мен стръвно и невъздържано, очите му
святкат сякаш вътре в него е лумнал пожар.
„Пусни ме, демоне, животното не си си изживял."172
Готвачката е застанала пред мен с ужасен лицеизраз, уловила ме е за ръ­
цете и ме държи здраво. „Божке мили - вика тя, - какво Ви е? Помощ, лошо
ли Ви е?"
Гледам я учудено и се опомням къде се намирам в действителност. Все
още обаче нахълтва странен народ - господин библиотекарят също е тук -
отначало безпределно удивен и слисан, а след малко вече се подсмихва ехид­
но: „О, така си и мислех! Бързо полицията!"
Преди да успея да се съвзема, тълпа от хора ме изтласква към една кола.
Все още здраво стискам в ръце моя Тома и в мен се надига въпросът: „Какво
ли би казал сега при тези нови обстоятелства?" Разтварям книжлето и погле­
дът ми попада на 13 глава, където се казва: „Докле живеем тук на земята, ние
не можем се освободи от скърби и изпитни. Няма човек толкова съвършен и
свят, че да не е имал понякога изкушения; и ние не можем да бъдем напълно
свободни от тях."173
Мъдри Тома, ти наистина за всичко имаш подобаващ отговор. Най-
вероятно безумният анабаптист не е знаел това, иначе спокойно можеше да
се спре. Можеше да го прочете и у Цицерон: rerum omnium satietas vitae facit
satietatem - satietas vitae tempus m aturum mortis affert. [Преситата от всички
неща води до пресита от живота - изпита ли човек пресита от живота, на-
зрява време да умре.]174 Това познание явно ме е въвело в конфликт с обще-

172 През 1918 г. Юнг заявява, че християнството е потиснало животинското в човека

(срв. Über das Unbewußte <3а несъзнаваното>, в: G W 10, § 31). През 1923 г. той развива
темата в един семинар, проведен в Пълзет, Корнуол. През 1939 г. твърди, че стореният
от Христос „психологически грях“ се състои в това, че той не е „изживял животинската
страна в себе си“ (Modern Psychology 4 <Съвременна психология 4>, р. 230).
173 Тома Кемпийски, Подражание на Христа, 1, 13, 1 и 2. Пълният цитат гласи: „Докле
живеем тук на земята, ние не можем се освободи от скърби и изпитни. Ето защо в кни­
гата на Иов е писано: Не ели изпитание земният живот на човека...? (Нов 7:1). / Няма
човек толкова съвършен и свят, че да не е имал понякога изкушения; и ние не можем да
бъдем напълно свободни от тях.“ По-нататък продължава, като изтъква преимуществата
на изкушенията, тъй като те били средство, защото в тях човек „се смирява, очиства и
учи“. <Вж. Тома Кемпийски, Подражание на Христа, Изток-Запад, София, 2006, превод
Методий Устичков, стр. 28.>
174 Цитатът е от Cicero's Cato Maior de Senectute сЦицерон, Катон Стари за старостта>.
Текстът представлява възхвала на старостта. Цитираните от Юнг редове в следващия
пасаж са поставени в курсив: „Omnino, ut mihi quidem videtur, rerum omnium satietas
 308 I LIBER NOVUS

ctboto - отдясно стои полицай и отляво стои полицай. „Е - казвам им - сега

101/102 можете да ме пуснете да си вървя." „Това ни е вече / познато" - усмихва се
единият. „Сега искаме да сте съвсем спокоен" - казва строго другият. Явно
пътят води направо към лудницата. Май ще ми излезе скъпо. Изглежда обаче
и този път ще трябва да се извърви. Той не е чак толкова необичаен, хиляди
наши ближни минават по него.

Пристигнахме - висока порта и салон - любезно-деен главен санитар, а ето и

двама господа доктори. Единият е дребен дебел господин професор.
Пр: Я да видим каква книга имате?
Аз: Това е Тома Кемпийски - „Подражание на Христа".
П р: Ясно, значи имаме форма на религиозна натрапливост, несъмнена рели­
гиозна параноя175 - виждате ли, драги, подражанието на Христа в днеш­
но време води в лудницата.
Аз: Несъмнено е така, господин професоре.
Пр: Човекът проявява духовитост - явно до известна степен е маниакално
превъзбуден. Чувате ли гласове?
Аз: И още как! Днес цели пълчища анабаптисти профучаха през кухнята.
Пр: Ето на, нещата излизат. А гласовете преследват ли Ви?
Аз: О, не, да пази Господ, аз сам ги търся.
Пр: Аха, пореден случай, който ясно доказва, че халюциниращите активно
предизвикват гласовете. Случаят е достоен за научните анали. Господин
докторе, дали да не го отбележите веднага?
Аз: Ако позволите, господин професоре, да вметна: това не е никакво бо­
лестно състояние, касае се по-скоро за интуитивен метод.

vitaefacit satietatem. Sunt pueritiae studia certa; num igitur ea desiderant adulescentes? Sunt
ineuntis adulescentiae: num ea constans iam requirit aetas quae media dicitur? Sunt etiam
eius aetatis; ne ea quidem quaerentur in senectute. Sunt extrema quaedam studia senectutis:
ergo, ut superiorum aetatum studia occidunt, sic occidunt etiam senectutis; quod cum evenit,
satietas vitae tempus maturum mortis affert“ (Tullii Ciceronis, Cato Maior de Senectute, ed.
Julius Sommerbrodt [Berlin, Weidmannsche Buchhandlung, 1873]). <„Несъмнено, поне
така ми изглежда, преситата от всички неща води до пресита от живота. Детето има
свои определени стремежи; дали юношата също копнее по тях? Юношеството си има
своите стремежи, а имат ли ги зрелият човек и встъпилият в така наречената средна
възраст*? Зрелостта също си има своите стремежи, различни от тези на старческата
възраст, и накрая, има и такива, присъщи на старостта. И така, щом отпаднат насладите
и стремежите на по-ранните възрасти, а по-сетне и тези на старостта; случи ли се това,
изпита ли човек пресита от живота, назрява време да умре“>
175 В Черната книга 4 пише: „параноидна форма на деменция прекокс“ (стр. 16).
 LIBER SECUNDUS I 309

Пр: Отлично, човекът конструира и неологизми. Така - диагнозата изглеж­

да съвсем ясна. Значи, желая ви скорошно подобрение и се постарайте
да се успокоите.
Аз: Но, господин професоре, аз въобще не съм болен, чувствам се превъз­
ходно.
Пр: Виждате ли, драги, вие все още нямате съзнание за болестта си.
Прогнозата естествено е лоша, в най-добрия случай - с частично въз­
становяване.
Главен санитар: Пациентът да задържи ли книгата?
Пр: Всъщност да, изглежда безобиден молитвеник.
Правят опис на дрехите ми - следва баня - превеждат ме в отделението.
Влизам в голямо болнично помещение, където ми е отредено легло. Съседът
отляво лежи неподвижно с каменно лице, а мозъкът на този отдясно сякаш
губи обхват и тегло. Проблемът с лудостта е дълбок. Божествената лудост -
повишена форма на ирационалност на бликащия в нас живот - във всеки слу­
чай лудост, която не е в състояние да се вмести в съвременното общество -
но как да стане това? Ами ако обществената форма се вмества в лудостта? Тук
притъмнява и не му се вижда краят.176
[2] [ H I 102] Растението, което покарва, пуска младок надясно и щом той
се оформи, естественият порив на растежа не отива отвъд крайната пъпка,
ами се влива обратно в стеблото, в майката на клончето, където си проправя
несигурен път в стволовия мрак и накрая намира тъкмо правилното място
наляво, за да пусне там нов младок. Тази нова насока на растежа е напъл­
но противоположна на по-раншната. И въпреки това растението се развива
именно по този начин, без пренапрежение и смущения в равновесието.
Отдясно е моето мислене, отляво - моето чувстване. Влизам в помеще­
нието на моето чувстване, което до този момент ми е непознато, и с удивле­
ние забелязвам разликата между двете ми помещения. Не мога да потисна
смеха - мнозина се смеят вместо да плачат. Пристъпил съм от десния на ле­
вия крак и потрепервам, застигнат от вътрешна болка. Твърде голяма е разли­
ката между студено и горещо. Напускам духа на този свят, премислил Христа
до краен предел, и прекрачвам в онова друго весело-страшно царство, къде­
то отново срещам Христа.

176 В Черновата следва по-дълъг откъс, който тук се пресъздава в съкратен вид: „Тъй като
бях мислещ, чувстването ми беше по-низше, по-старо и по-слабо развито. Ако чрез
моето мислене съм поведен към немислимото и непостижимото за моята мисловна
способност, тогава само конвулсивно ще мога да отскоча по-нависоко. Но аз се прена-
прягам. [...] Ала тъкмо защото се пренапрягам и преувеличавам едностранчиво, другата
ми страна потъва още по-надълбоко [...]. [...] Пренапрягането не е растеж. Ние имаме
нужда от растеж“ (стр. 376).
 310 I LIBERNOVUS

„Подражание на Христа" ме отведе до самия учител и до неговото удиви­

телно царство. Не зная какво търся там, мога само да подражавам на учителя,
който повелява на това друго царство в мен. В това царство важат други зако­
ни, различни от директивите на моята мъдрост. „Милостта Божия", на която в
моето царство, по оправдани от опита причини, никога не съм се осланял, тук
представлява върховен действен закон. Милостта Божия означава особено ду-
102/103 шевно / състояние, в което със страх и трепет се доверявам на всичко, което
ме заобикаля, и съм изпълнен с непоклатима надежда в благоприятния изход.
Вече не съм в състояние да кажа, че тази или онази цел са постижими,
че тази или онази причина си струва, понеже е добра, сега вървя опипом
през мъгла и мрак. Не се прокарва никаква линия, не се очертава никакъв
закон, всичко е съвършено и несъмнено случайно, даже страховито случайно.
Спохожда ме обаче плашеща яснота - че спрямо моя досегашен път и вся-
каквите негови изгледи и възгледи от тук нататък всеки друг път е погрешен.
Все по-отчетливо разбирам, че нищо наникъде не ме отвежда, както надеж­
дата се мъчи да ми внуши, ами всичко ме подвежда.
И внезапно, за твой огромен ужас, ти просветва, че си пропаднал в без­
пределното, в неустроеното, в безумието на вечния хаос. То фучи насреща ти
като свистящи криле на ураган, като връхлитаща морска вълна.
Всеки човек има в душата си тихо кътче, в което всичко е лесно и естест­
вено обяснимо - кътче, където той драговолно се оттегля от всевъзможни
заплетени житейски превратности, тъй като там всичко е просто и ясно, има
очевиден и определен смисъл. За нищо друго на света човек не може да каже
със същата убеденост, както би рекъл за това кътче: „Ти не си нищо друго,
освен..." и даже неведнъж го е казвал.
И тъкмо това кътче представлява само загладена повърхност, една всеки­
дневна стена, нищо друго, освен една добре поддържана и често пъти излъс-
кана коричка над тайнството на хаоса. Пробиеш ли тази най-всекидневна от
всички стени, хаосът ще нахлуе като всепомитаща река. Хаосът не е едноиз-
мерен, а безкрайно многоизмерен. Той не е безформен, иначе би бил едно-
измерен, напротив пълен е с фигури, чието изобилие обърква и сразява.177
Тези фигури са мъртвите - не просто твоите мъртви, по-точно всички об­
рази от прежния ти градеж, които напредващият ти живот е оставил подире си,
а множествата мъртъвци от човешката история, шестващите духове от минало­
то, които са грамадно море в сравнение с капчицата твой живот. Виждам зад
теб, зад огледалото на окото ти, тълпи опасни сенки - мъртвите, които стръвно
се взират иззад празни очни орбити, които стенат и се надяват чрез теб да сбъд-

177 Бележка в полето на калиграфския том: „26.1.1919“. Датата изглежда се отнася за пре­
писването на този откъс.
 LIBER SECUNDUS I 311

нат онова, що в тях въздиша и що никой век не разреши. Твоето невежество

нищо не доказва. Долепи ухо до стената и ще чуеш тътена на техния поход.
Сега знаеш защо си наредил онова кътче с най-простичкото и най-обяс-
нимото, защо славословиш онези покои като най-сигурните - за да не може
никой, особено ти самият, да изрови скритата там тайна. Защото на това мяс­
то денят и нощта мъчително се смесват. Каквото някога си изключил от жи­
вота си, каквото си заклел и проклел, всичко, що е било или е могло да бъде за
теб погрешен път, те причаква иззад оная стена, пред която мирно си седиш.
Четеш ли книгите по история, ще научиш за хора, които са пожелавали
причудливото и нечуваното, сами са си поставяли клопки и са попадали в
чужди вълчи капани, искали са най-високото и най-дълбокото, но преди да
успеят да го стигнат, съдбата ги е изтривала от дъската на живите. Малцина
живи ги знаят, а и тези малцина не знаят да ги ценят, ами клатят глави и по­
рицават тяхната лудост.
Докато ги подиграваш, някой от тях стои зад теб, задавен от гняв и от­
чаяние, че твоето тъпоумие не иска да го приеме. Преследва те в безсънни
нощи, понякога те разболява, понякога осуетява кроежите ти. Кара те да ви-
сокомерничиш и да ламтиш, подклажда въжделенията ти към всичко безпо­
лезно, дави успехите ти в неудовлетвореност. Съпровожда те като зъл дух,
комуто не си подсигурил избавление.
Чувал ли си някога за онези тъмни люде, които вървели досами повелите-
лите на деня и съзаклятнически подстрекавали към размирици? Онези, дето
си наумявали юначества и не се плашели от никакво кощунство, за да почи­
тат своя Бог?
Към тях причислявам Христос, най-великият между тях. На него не му
стигаше да сгромоляса света, затова сгромоляса себе си. Ето защо бе най-вели­
кият между всички и никаква власт от тоя свят не можеше да го досегне. Но за
мъртвите говоря, които са падали плячка на властта, прекършени от насилие,
а не от самите себе си. Тълпите им населяват царството на душата. Приемеш
ли ги, / изпълват те с безумство и гняв срещу владеещото този свят. В най-дъл­ 103/104
бокото и най-висшето те изнамерили най-опасното. Не била подла тяхната
природа, благородни остриета били от най-твърда стомана. Презирали всеки
пай от дребния човешки животец. Обитавали висините и вършели укорими
дела. Едно нещо само забравили: да изживеят животното в себе си.
Животното не се бунтува срещу естеството си. Наблюдавай животните:
виж колко са справедливи, колко са скромни, колко послушни към обичаите,
колко верни са на земята, която ги износва, как се придържат към привични­
те си пътеки, как отглеждат малките си, колко задружно търсят храна и как
заедно се водят на водопой. Никое от тях не скрива излишъка си от плячка,
оставяйки брата си да умре от глад. Никое от тях не принуждава волево при­
312 I LIBERNOVUS

родата си. Никое не бленува да бъде слон, ако е комар. Ж ивотното скромно
и правдиво изживява живота на своя вид, ни повече, ни по-малко.
Който пропуска да изживее животното в себе си, се отнася към брата си
като към животно. Унизи се, изживей животното си, за да бъдеш справедлив
към брата си. Така ще спасиш всички онези мъртъвци, които бродят наоколо
и се домогват да се нахранят от живите. И не прави закон от туй, що вършиш,
защото това е самооблъщението на властта.178
Щом настъпи времето да отвориш портите пред мъртъвците, тогава
твоите страхове ще налетят и брата ти, понеже твоят лик вещае беда. Затова
отдалечи се и укрий се в самота, никой човек не може да те посъветва как
да воюваш с мъртъвци. Не викай за помощ, когато те наобикалят мъртвите,
инак ще избягат живите, а те са ти едничкият мост към деня. Ж ивей живота
през деня и недей да говориш за тайните, а нощта обричай на мъртвите и
тяхното спасение.
Но ако някой ти се притече на помощ и те отскубне от мъртвите, сторва
ти най-лошата услуга, понеже скършва клона на твоя живот от божествено­
то дърво. Такъв съгрешава също против възстановяването на сътвореното и
по-късно поробено и погубено.179 „Защото усердно-то чакаше на всичко-то
създаше ожида открмваше-то на сьшове-гЬ Божш. Понеже създаше-то ся
подчини на суетность-т^, не своеволно, но чрЪзъ тогози който го подчини,
Съ надежда че и само-то създаше ще се освободи от рабството на тлЬше-то,
и ще премине в свобода-т* на славл-тл на чада-та Божш. Понеже знаемъ, че
всичко-то създаше съвокупно въздьппа и на м ^км е даже до ньшЪ.“
Всяко стъпало нагоре ще се възвърне със стъпало надолу, та мъртвите да
бъдат спасени за свобода. Сътворяването на новото се бои от деня, понеже

178 През 1930 г. на един семинар Юнг казва: „Преливаме от предразсъдъци, стане ли дума
за животните. Хората не ме разбират, когато им казвам, че трябва да се опознават със
зверовете си или да се спогаждат с тях. Те си мислят, че животните вечно прескачат стени
и бясно вилнеят навсякъде. А животното в природата е тъй порядъчен гражданин. То е
набожно, следва пътя си с великолепна предсказуемост, не върши нищо ексцентрично.
Само човекът е ексцентричен. Тъй че ако възприемете животинския характер, ще се
превърнете в извънредно правоверен гражданин, ще вървите спокойно и, доколкото
можете да си позволите това, ще действате много премислено“ ( Visions 1 <Видения 1 >,
р. 168). <Този цитат е преведен от английски език.>
179 В полето на Ръкописната чернова е записано: „Рим 8:19“ (стр. 863). Каквото следва, е
цитат от Послаше къ Римляномъ (Царигр. пр.) 8:19-22. В Синодалния превод същият
цитат от Послание на св. ап. Павла до Римляни изглежда така: „Па и тварите с нетърпе­
ние ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не
доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще
бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете
Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега.“
 LIBER SECUNDUS I 313

потайна е същината му, то готви разруха тъкмо на тоя ден, с надежда да го

преведе към ново сътворение. Със сътворяването на новото е свързано едно
зло, което не можеш да огласиш. Животното, обглежда ли нови ловни полета,
снишава се и души по тъмни пътеки и не иска да бъде стъписвано.
Замисли се, че това е мъката на твореца - да носи в себе си зло, душевна
проказа, която го разлъчва от спътниците му. Той би могъл да представи про­
казата си за добродетел и би могъл да стори това наистина от добродетелност.
Ала тъй би се оприличил на Христос и затова би бил негов подражател. Един е
обаче Христос и само един може да нарушава законите като Него. Невъзможно
е на неговото поприще да извършиш по-голяма простъпка. Стори онова, кое­
то се пада на теб. Преломи Христос в себе си, за да стигнеш до себе си и най-на­
края до животното в теб, което кротко си седи в стадото и не желае да престъпи
стадните закони. Достатъчна простъпка би било да не подражаваш на Христа,
понеже така ще направиш крачка назад преди християнството и крачка отвъд
него. Христос донесе спасение с можене, неможенето ще спаси теб.
Преброил ли си мъртвите, които Господ е удостоил с жертва? Питал ли
си ги дали доброволно са понесли смъртта? Разкрил ли си красотата на тех­
ните мисли, чистотата на техните намерения? „И ще излЬзътъ и ще видятъ
трупове-гЬ на челов^цм-гЪ, които бмдохъ престъпници противъ мене; за­
щото гЬхньш-тъ червш нЬма да умре, нито огнь-тъ имъ ще угасне."180
Затова покай се, виж кое е подложено на смърт заради християнството,
сложи го пред себе си и принуди се да го поемеш. Защото на мъртвите е по­
требно спасение. Множеството на неспасените мъртъвци е надминало число­
то на живите християни, тъй че дошло е време да приемем мъртъвците в нас.181
Не се втурвай с ярост или разрушителни намерения срещу онова, което
е станало. С какво ще го заместиш? Нима не знаеш, че удаде ли ти се да раз­
рушиш станалото, тутакси ще обърнеш волята за разруха сам срещу себе си?
Всеки, който прави разрухата своя цел, от себеразруха загива. Тъй че почи­
тай станалото, понеже почитта е благодат.

180 Цитат от Hcaia 66:24 (Царигр. пр.). В Синодалния превод същият откъс от Книга на
пророк Исаия изглежда така: „И ще излизат и ще видят труповете на людете, които са
отстъпили от Мене; защото червеят им не ще умре, нито огънят им ще угасне; и ще
бъдат гнусота за всяка плът.“
181 В Черновата продължава: „Предхождаше ни един пророк, когото близостта Божия бе
направила бесноват. Заслепен вилнееше той в проповедта си срещу християнството, но
ходатай бе на мъртвите, които бяха го избрали за глашатай и ехтяща тръба. Крещеше с
гръмовен глас, че мнозина да го чуят, и силата на речта му прогаряше даже инакомис-
лещия. Той зовеше на борба против християнството. И това бе също добро“ (стр. 387).
Има се предвид Ницше.
 314 I LIBER NOVUS

Сетне обърни се към мъртвите182, чуй тяхната горест и приеми ги с лю­

104/105 бов. Не бъди техен заслепен глашатай.183 / [Изображение 105]184
105/106 / Има пророци, които накрая се самоубиват с камъни. Но ние търсим
спасение, затова трябва да почитаме станалото и да приемаме мъртвите, кои­
то от памтивека пърхат из въздуха и живеят под покрива ни като прилепи.

182 В Черновата продължава: „чийто ходатай си“ (стр. 388).

183 В Черновата продължава: „като оня беснеещ пророк, дето не знаеше чие дело води,
ами вярваше, че от свое име говори и себе си вземаше за воля на разрухата“ (стр. 388).
Има се предвид Ницше.
184 Без да назове автор, Юнг възпроизвежда това изображение през 1929 г. в коментара си
към „Тайната на златното цвете“ като мандала, нарисувана от пациент в хода на неговото
лечение. Описва го така: „В средата бялата светлина, сияеща в небесното пространство;
вътре в първия зид - протоплазмени зародиши на живот; вътре във втория - въртящи
се космически начала, съдържащи четирите основни цвята; в третия и четвъртия -
действащи навътре и навън съзидателни сили. В кардиналните точки - <$ и $ души,
също разделени на светли и тъмни“ (заедно с Рихард Вилхелм, Тайната на златното
цвете. Китайска книга за живота, Мюнхен, 1929, стр. 78 <срв. Тайната на златното
цвете, ЕА, Плевен, 1993, превод А. Крупев, Юл. Ковачева>). Възпроизвежда го още
веднъж през 1952 г. в Über Mandalasymbolik <3а символиката намандалата> и разясня­
ва: „Рисунката е на мъж на средна възраст. В центъра има звезда. По синьото небе има
златни облаци. В четирите кардинални точки виждаме човешки фигури: горе старец в
съзерцателна поза, а долу Локи или Хефест с пламтяща червена коса, държи в ръка храм.
Вдясно и вляво са застанали една тъмна и една светла женска фигура. Така се загатва
за четири аспекта на личността, респ. четири архетипни фигури, които принадлежат,
тъй да се каже, към периферията на себесъщието. Двете женски фигури несъмнено се
разпознават като двата аспекта на анимата. Старецът съответства на архетипа на сми­
съла, респ. на духа, а тъмната хтонична особа долу е противоположността на мъдреца, а
именно магьосническият (понякога разрушителен) луциферичен елемент. В алхимията
това е Хермес Трисмегист срещу Меркурий като уклончивия ‘тртестер* Кръгът, който
непосредствено обгръща небето, съдържа подобни на протозои живи образувания.
Шестнайсетте четирицветни топки, които следват отвън, произхождат от първичен
мотив на око и затова представляват наблюдаващо и различаващо съзнание. Също така
отварящите се навътре орнаменти в следващия кръг обозначават нещо като съдини,
които изсипват съдържанието си към центъра [бележка подчерта: Подобна представа
се открива в алхимията, и по-точно в тъй наречения Ripley-Scrowle и неговите варианти
(срв. Psychologie und Alchemie <Психология и алхимия>, стр. 524, фиг. 257 <вж. Психоло­
гия и алхимия, ЕА, Плевен, 2001, превод д-р Стефан Шаранков, стр. 540>). Там това са
планетни богове, които сливат качествата си в банята на прераждането]. Орнаментите
от най-външния кръг пък се отварят навън, за да поемат от външния свят. В процеса на
индивидуацията тъкмо първичните проекции нахлуват обратно навътре, сиреч те отново
се интегрират в личността. Обратно на Изображение 25, тук „горе“ и „долу“, „мъжко“
и „женско“ са интегрирани като в алхимическия хермафродит“ (GW 9/1,5 682). На 21
март 1950 г. Юнг пише на Реймънд Пайпър за същата картина: „Другата рисунка е на
образован около 40-годишен мъж. Той я създава като първи неосъзнат опит за внасяне
на ред в емоционално състояние, причинено от нахлуване на несъзнавани съдържания“
(Briefe II <Писма Н>, стр. 181).
 LIBER SECUNDUS I 315

Ново се съгражда върху старо и смисълът на станалото се умножава. Тъй ни­

щетата на станалото ще спасиш чрез богатството на бъдното.
О т християнството и неговия свят закон на любовта искат да те отдале­
чат мъртвите, които не намират покой при Господа, понеже недовършените
им дела ги преследват. Едно ново спасение винаги е възстановяване на нещо
изгубено преди това. Нима сам Христос не възвърна кървавото човешко
жертвоприношение, което облагородявани в продължение на векове обичаи
бяха изключили от свещенодействието? Нима сам той не наложи наново све­
щенодействието да се яде от жертвената плът? И в твоето собствено свеще­
нодействие пак ще се включи онова, което досегашният закон е осъдил.
Все пак, възвръщайки човешкото жертвоприношение и угощението с жерт­
вата, Христос подложи на всичко това себе си, а не брата си, понеже провъзгласи
върховния закон на любовта, тъй че никой от братята да не пострада, а всички да
се възрадват на възвръщането. Случи се същото, каквото и преди, но подчинено
на закона на любовта.185 Тъй че не почиташ ли станалото, ще разрушиш закона
на любовта.186И тогава какво ще стане с теб? Ще бъдеш принуден да възстано­
виш това, което е било преди, а именно насилието, убийството, неправдата и
братската ненавист. И ще се отчуждите един от друг, и ще се възцари смут.
Ето защо трябва да почиташ станалото, за да може чрез възвръщането
на прежното и низшето законът на любовта да се превърне в спасение, а не
в проклятие чрез безгранично господство на мъртвите. Духовете на онези,
които заради сегашното ни несъвършенство преждевременно се предават на
смъртта, се настаняват на тъмни орляци под къщните ни стрехи и връхлитат
ушите ни с натрапчив поплак, дордето не им предоставим спасение, като въз­
върнем отдавна отминалото, подчинявайки го на закона на любовта.

185 В Черновата по-нататък продължава: „Нито една алинея от християнския закон не е

отменена, напротив - добавяме нова: жалбата на мъртвите е уважена“ (стр. 390).
186 В Черновата по-нататък продължава: „То не е нищо друго освен обикновено зложела-
телство, нищо друго освен всекидневно изкушение, докато не узнаеш, че всъщност е
настояването на мъртвите. Но узнаеш ли за мъртвите, тогава разбираш своето изкуше­
ние. Дордето не е друго освен зложелателство, какво можеш стори с него? Можеш да
се препъваш, да се разкайваш и пак да ставаш, и пак да се препъваш, да се присмиваш
или да се мразиш, ала вътрешно със сигурност да се презираш и ожалваш. Узнаеш ли
обаче за настояването на мъртвите, тогава изкушението ще стане източник на най-
плодоносното ти творчество, че даже на спасителното дело въобще. Когато Христос
се възнесе подир свършека на делото си, той поведе със себе си онези, които умряха
преждевременно и недовършени под ударите на строгия отчуждаващ и сурово насил­
нически закон. Изпълни се тогава въздухът с поплаци на мъртви и вопълът се усили
дотолкова, че даже живите се нажалиха, отегчиха и заситиха от живота и закопняха
тутакси да умрат в още живото си тяло. Тъй и ти със своето спасително дело водиш
мъртвите към тяхното съвършенство“ (стр. 390 и сл,).
 316 I LIBERNOVUS

Това, което наричаме изкушение, всъщност е зовът на мъртвите, които,

преждевременно и без да довършат започнатото, са отшествали по вина на
доброто и на закона. Понеже никое добро не е толкова съвършено, че да не
може да причини неправда и да не може да строши каквото не е за трошене.
Ние сме заслепен род. Ж ивеем само на повърхността, само в днешния
ден, и мислим само за утре. Отнасяме се сурово към миналото, като не прие­
маме мъртвите. Искаме да вършим само работа с видим резултат. Преди
всичко искаме да ни се плати. Струва ни се безумно да се захванем с нещо
спотаено, което видимо не ще послужи на човека. Няма съмнение, че житей­
ската нужда ни е накарала да предпочитаме осезаеми плодове. Но кой страда
повече под изкусителното и заблуждаващо влияние на мъртвите от онези,
дето напълно са се изгубили на повърхността на света?
Съществува дело необходимо, но скришно и причудливо, върховно дело,
което вършиш тайно, в угода на мъртвите. Който не съумява да стигне до видима­
та си нива или видимото си лозе, възпрян е от мъртвите, които изискват от него
възмездие. Докато не изпълни възложеното, той не може да се заеме с външната
си работа, защото мъртвите не го пускат. Нека навлезе в себе си и стори мълчеш­
ком според нареденото и нека извърши тайнството, та мъртвите да го освободят.
Не гледай твърде напред, ами назад и навътре, та да не би да не чуеш мъртвите.
Такъв е пътят на Христос, че той отведе със себе си малцина живи,
но мнозина мъртви. Делото му бе спасяване на презряното и погубеното.
Поради това той бе разпнат между двама престъпници.
Изстрадвам злочестината си между двама безумци. Падайки, възлизам
в истина. Привиквай да бъдеш сам с мъртвите. Тежко е, но именно така ще
откриеш колко ценни са твоите живи спътници.
Какво вършеха древните за своите мъртви! Вероятно мислиш, че би мо­
гъл да се освободиш от грижата и задълженията към мъртвите, понеже мърт­
вото било отминало. Оправдаваш се с неверието си в безсмъртието на душата.
Смяташ ли, че мъртвите не съществуват, понеже си решил, че безсмъртието е
невъзможно? Вярваш на словесните си кумири. Мъртвите действат и това е дос-
татъчно. Във вътрешния свят не можеш да премахнеш нещо с обяснение, както
във външния свят не можеш да премахнеш морето, като го обясниш. Трябва
най-сетне да разбереш, че целта на твоите обяснения е да се предпазиш.187
106/107/ Приеххаоса и на следната нощ душата ми дойде при мен. / [Изображение
108 1 0 7 ]/

187 В Черновата по-нататък продължава: „Ти употреби древни баяния, та суеверно да се

предпазиш, понеже немощно чедо си още на древния лес. Но ние провиждаме оттатък
твоите баяния и те са обезсилени, и нищо не те пази от хаоса освен приемането“ (стр. 398).
 LIBER SECUNDUS I 317

N O X T E R T IA 188
Cap. xvi.

[HI 108] 189Душата ми проговори шепнешком, настоятелно и тревожно:

„Думи, думи, не създавай прекалено много думи. Мълчи и слушай: разпозна
ли лудостта си и признаваш ли я? Видя ли, че във всичките ти подмоли гъмжи
от лудост? Не искаш ли да припознаеш лудостта и приятелски да я посрещ­
неш? Нали искаше всичко да приемеш. Тъй че приеми и лудостта. Остави да
свети лампадата на твоята лудост и в теб ще изгрее голямо светило. Не бива
да презираш лудостта, нито да се боиш от нея, трябва да й дадеш живот.“
Аз: Сурово звучат думите ти и тежка е задачата, която ми поставяш.
Д: Щом искаш да намериш пътища, не бива да пренебрегваш и лудостта,
тъй като тя представлява голяма част от твоето същество.
Аз: Не знаех, че е така.
Д : Радвай се, че го узна, така няма да станеш негова жертва. Лудостта е осо­
бена форма на духа и се придържа към всички учения и философии, още
повече към повседневния живот, понеже самият живот е пълен с безум­
ство и в значителна степен е неразумен. Човекът се стреми към разума
единствено за да си създаде правила. Самият живот няма правила. Това е
неговата тайна и незнайният му закон. Това, което наричаш познание, е
опит да се вложи нещо разбираемо в живота.
Аз: Всичко това звучи много безутешно и буди у мен противоречия.
Д : Няма как да противоречиш, ти си в лудницата.
Пред мен стои дребният дебел професор - той ли говореше така? Да не би
да го взех за душата ми?
Проф: Да, драги, объркан сте. Говорите съвсем несвързано.
Аз: И аз мисля, че съвсем съм се загубил. Наистина ли съм превъртял? Всичко
е ужасно объркано.
Проф: Само търпение, всичко ще се подреди. Така, сега Ви желая спокоен сън.
Аз: Благодаря, но ме е страх.

Всичко в мен се вълнува и пропада в безпорядък. Става сериозно, хаосът

нахлува. Дали това е най-ниското дъно? Дали хаосът е също така основопо­
лагащ? Само да не беше това ужасно вълнение. Всичко се сгромолясва на
огромни черни вълни.
Да, виждам и разбирам: това е океанът, всемогъщият нощен прилив -
голям параход - тъкмо влизам в салона за пушачи - много народ - красиви

188 Трета нощ.

189 18 януари 1914 г.
318 I LIBERNOVUS

облекла - всички ме гледат учудено - някой се приближава към мен: „Какво

Ви е? Имате вид на призрак! Какво се е случило?“
Аз: Нищо - искам да кажа - мисля, че съм се побъркал - подът се тресе -
всичко ми се люлее...
Някой: Тази вечер просто има голямо вълнение - изпийте един горещ грог -
хванала Ви е морска болест.
Аз: Прав сте, хванала ме е морска болест, но по особен начин - нали всъщ­
ност съм в лудницата.
Някой:Ето, вече се шегувате, животът се завръща.
Аз: На това шега ли му викате? Професорът току-що ме обяви за съвсем по­
бъркан.
Дребният дебел професор наистина седи до една масичка със зелена по­
кривка и играе карти. При тези думи се обръща към мен смеешком: „Хей,
къде бяхте досега, елате при нас. Искате ли една чаша? Вие сте невероятен
образ. Тази вечер развълнувахте всички дами с идеите си.“
Аз: Господин професоре, тази забава ми идва в повече. Допреди малко все
още бях Ваш пациент...
Избухва всеобщ оглушителен кикот.
Проф: Надявам се, че няма да го преживеете трагично.
Аз: Все пак да те вкарат в лудницата не е дреболия.
Някой, с когото говорех преди малко, внезапно ме приближава и се взира в
лицето ми. Човекът е рошав, брадат и с навъсен святкащ поглед. Говори ми
нервно: „Влоших се, вече от пет години съм тук.“
Виждам, че това е моят съсед по легло, който очевидно се е пробудил от
апатията и сега седи на леглото ми. Продължава да говори нервно и натрап­
чиво: „Та аз съм Ницше, само че съм анабаптист, също така съм Христос
Спасителя и съм предопределен да спася света, но не ми дават.“
Аз: Че кой не Ви дава?
Лудият: Дяволът. Нали сме в ада. Естествено, Вие нищо не сте забелязали. И
аз чак на втората година се сетих, че директорът е дяволът.
Аз: Имате предвид професора? Това звучи невероятно.
Лудият: Вие сте невежа. Аз трябваше отдавна да се оженя за Божията майка.190
Но професорът, дяволът, я държи насила. Всяка вечер по залез й прави дете.

190 В Die Beziehungen zwischen dem Ich und dem Unbewußten <Взаимоотношенията между аза
и несьзнаваното> (1928) Юнг споменава един случай, с който се е сблъскал по време на
пребиваването си в Бургхьолцли. Ставало дума за мъж с параноидна деменция, който
бил в „телефонна“ връзка с Божията майка (срв. GW 7, $ 228 <вж, Κ. Г. Юнг, Две студии
по аналитични психология, ЕА, Плевен, 2004, превод Ивета Милева, стр. 149 и сл*>).
 LIBER SECUNDUS I 319

Сутрин рано, по изгрев, тя го ражда. После всички дяволи се събират и най-

жестоко убиват / [Изображение 109]191детето. Съвсем ясно чувам плача му. 108/109/
Аз: Но това, което разправяте, е пълна митология. 110
Лудият: Ти си побъркан и затова нищо не разбираш. Ти си за лудницата.
Боже, защо семейството ми постоянно ме затваря заедно с побъркани?
Та аз трябваше да спася света, аз съм Спасителя.
Ляга в кревата си и пак изпада в предишната апатия. Хващам се за ръбовете
на леглото, за да се предпазя от страхотното вълнение. Втренчвам се в стената,
та поне с поглед да се задържа. По стената върви водоравна черта, под нея е бо­
ядисано по-тъмно. Отпред има отоплително тяло - това е парапет, отвъд него
виждам морето. Чертата е хоризонтът. И там сега изгрява слънцето в червен
ореол, самотно и прелестно - в него има кръст с увиснала змия - или това е
бик, разпорен като в кланица - или пък е магаре? Това май е овен с трънен
венец - а не е ли разпятието, самият аз? Слънцето на мъченичеството е изгря­
ло и сипе кървави лъчи над морето. Дълго трае това представление, слънцето
се изкачва по-нависоко, лъчите му изсветляват192, нагорещяват се и побеляват,
обжаряйки долу едно синьо море. Вълнението престана. Благодатен летен ут­
ринен покой поляга над трепкащото море. Солено водно ухание се надига.
Ш ирока морна приливна вълна се разбива с глух тътен в пясъка и наново се
връща дванайсет пъти - камбанните удари на световния часовник193 - ударил
е дванайсетият час. След това се възцарява тишина. Ни звук, ни лъх. Всичко е
неподвижно и мъртвешки смълчано. Зачаквам в притаено угнетение. Виждам
как от морето се издига дърво. Короната му стига до небето, а корените му
се вдълбават чак до ада. Съвсем сам съм и унило гледам в далечината. Сякаш
целият живот ме е напуснал, предаден напълно на непонятното и на ужаса.
Безсилен съм и неспособен за нищо. „Спасение" - мълвя. Някакъв непознат
глас казва: „Тук няма спасение194, ами трябва да пазите тишина, за да не смуща­
вате останалите. Нощем на хората им се спи." Виждам, че е санитарят. Салонът
е осветен мъждиво с малка лампа и над помещението тегне печал.

191 Надпис върху изображението: „Този веществен човек стигна твърде далече нагоре в
духовния свят, но там духът му прониза сърцето със златния лъч. Той падна в прелест
и се срина. Змията, която е злото, не можеше да остане в духовния свят“
192 Бележка в полето: „22.3.1919“. Изглежда се отнася за това кога е бил пренесен този
откъс в калиграфския том.
193 В Psychologie und Religion <Психология ирелигия> (1938) Юнг се изказва относно симво­
ликата на световния часовник (срв. GW 11, § 110 и сл. <вж. съответните параграфи в: К.
Г. Юнг, Психология на западната религия, Леге Артис, 2015, превод Стефан Шаранков>).
194 В Дантевата Божествена комедия над адовите порти пише: „Lasciate ogni speranza,
voi ch entrate“ <в превода на Константин Величков: „О вий, кои пристъпяте тоз праг,
надежда всяка тука оставете“> (3-та песен, стих 9).
320 I LIBER NOVUS

Аз: Не открих пътя.

Той казва: Не Ви трябва сега да търсите пътища.
Този говори истината. Пътят, или каквото е въобще, по който вървим,
е нашият път, правият път. Не съществува проправен път към бъдещето.
Казваме, че това е пътят, и това е той. Построяваме пътищата, като вървим
по тях. Ж ивотът ни е истината, която търсим. Само моят живот е истината,
истината въобще. Сътворяваме истината, като я живеем.
[2] Това е нощта, в която се срутват всички диги, когато се размърдва
всичко неподвижно, когато камъните се превръщат в змии и всичко живо се
вцепенява. Нима това е словесна плетеница? Тогава словесната плетеница е
преизподня за оня, който увисва в нея.
Има адски словесни плетеници, само от слова, но какво са словата? Плах
бъди със словата, подбирай ги добре, вземай сигурни слова, слова без куки,
не ги преплитай, за да не създаваш плетеници, понеже ти ще си първият, кой­
то ще се улови в тях.195 Защото словата имат значения. Със слова можеш из­
влече и подземния свят. Словото е най-слабото и най-силното нещо. В слово­
то заедно текат празнота и пълнота. Ето защо словото е образ Божи. Словото
е най-голямото и най-малкото, сътворено от човека, тъй както само сътворе­
ното от човека може да бъде най-голямо и най-малко.
Затова хлътна ли в словесна плетеница, хлътнал съм в най-голямото и най-
малкото. Предоставен съм на морето, на смътната вълна, която неуморно видо­
изменя мястото. Същността й е движение и движение е нейният порядък. Който
се опълчва на вълната, е изоставен на произвола. Не престава делото човешко, но
то плава върху хаоса. Който идва от морето, гледа на човешките действия като на
безумство. Хората пък смятат него за безумец.196Който идва от морето, е болен.
Неспособен е да понесе людските погледи, понеже всички му изглеждат пияни
и обезумели от сънотворни отрови. Втурват се да ти помогнат, а ти искаш не
толкова да приемеш помощта, колкото да се внедриш измамливо в обществото
им, подобно на някой, който никога не е виждал хаоса, а само приказва за него.
Ала който е видял хаоса, за него вече няма скривалище - той знае, че земята
се тресе, знае и какво означава това. Той е виждал реда и безредието на без-

195 В Черновата по-нататък продължава: „Понеже словата не са просто слова, те имат

значения, на чието място са сложени. Те притеглят значенията като демонични сенки.
С думи можеш извлече и подземния свят отгоре“ (стр. 403).
196 В Черновата продължава: „Веднъж съзрял хаоса, вгледай се после в лика си - видял си
повече от смърт и гроб, прогледнал си оттатък и ликът ти е белязан като лика на оня,
дето е съзрял хаоса и пак е останал човек. Мнозина отшестват нататък, ала не виждат
хаоса, ами хаосът ги вижда и се втренчва в лика им и вдълбава им своите черти. И те
биват завинаги белязани. Наречи някого от тези безумен - и такъв ще е; станал е вълна,
а човешкото и устойчивото е изгубил“ (стр. 404).
 LIBER SECUNDUS I 321

крайното, той знае незакономерните закони. Той знае морето и не може никога
да го забрави. Ужасен е хаосът - дни, пълни с олово, нощи, пълни със страх.197
Но както Христос знаеше, че е пътят, истината и животът и че с него идат
в света новото страдание и подновеното блаженство, така и аз знам, че хао­
сът трябва да дойде през човека и че заети са ръцете на онези, които сами,
без да заподозрат и без да знаят, строшават тънките стени, които ни делят от
морето. Понеже това е нашият път, нашата истина и нашият живот.
Както апостолите на Христа познали, че Бог е станал плът и е заживял
между тях като човек, тъй познаваме и ние сега, че помазаникът на това вре­
ме е Бог, който не се явява в плът, не е човек и все пак е син човешки, но по
дух, а не по плът, и затова се ражда само от духа човешки, който е лоно на
Божието зачатие.198 Сторил си за този Бог, каквото си сторил за най-нищож-
ното в теб, съгласно закона на любовта, от който няма изключения. Понеже
как иначе най-нищожното в теб / [Изображение 111 ] 199/ би било спасено от 110/111/
112
197 Предходното изречение е зачертано в Поправената чернова и в полето пише: „ F I L Н
М W N Identification“ (стр. 405).
198 Юнг изяснява тази тема много години по-късно в Antwort auf Hiob <Отговор на Иов>
(1952), където изследва историческото изменение на юдеохристиянския Божи образ.
Основното внимание е насочено към продължаващото очовечаване на Бога подир
Христос. По отношение на Иоановото Откровение Юнг твърди: „Откакто Йоан Апо-
калиптикът за първи път (вероятно несъзнавано) разпознава оня конфликт, към който
християнството непосредствено води, човечеството е обременено с него: Бог пожела и
желае да стане човек (GW 11, § 739 <вж. Κ. Г. Юнг, Отговор на Нов, ЕА, Плевен, 1997,
превод Ст. Шаранков>). Според схващането на Юнг, Иоановият възглед е в пряка
връзка с този на Майстер Екхарт: „Това смущаващо нахълтване създава у него образа
на божествения младенец, бъдещия изцелител, роден от Божията спътница, чието отра­
жение живее у всеки мъж - на детето, което и Майстер Екхарт съзря във видението. Той
бе този, който знаеше, че Бог не е блажен в своята божественост, а трябва да бъде роден
в душата на човека. Въплътяването на Христа е образецът, който посредством Светия
Дух постъпателно се наслагва върху творението“ (пак там, § 741). По това време Юнг
придава голямо значение на догматизирането на телесното възнесение на Дева Мария
в небесната слава (1950) <наричано в православната традиция Успение Богородично>.
Той твърди, че така „се обозначава свещената сватба (hieros gamos) в Плеромата, а това от
своя страна сочи, както е речено, бъдещото рождение на божествения младенец, който,
в съответствие с божественото тежнение към въплъщение, ще избере емпиричния човек
за свое родно място. Този метафизичен процес е познат в психологията на несъзнаваното
като процес на индивидуация* (пак там, $ 755). Отъждествявайки се с продължаващото
въплъщение на Бога в душата, процесът на индивидуация намира своя окончателен
смисъл. На 3 май 1958 г. Юнг пише на Мортън Келси: „Истинската история на света се
проявява като постъпателно божествено въплъщение“ (Briefe II <Писма Н>, стр. 178).
199 Надпис върху изображението: „Змията падна мъртва на земята. И това бе пъпната връв
на ново рождение.“ Змията прилича на онази в Изображение 109. В Черната книга 7,
запис от 27 януари 1922 г., душата на Юнг се позовава на Изображения 109 и 111. Ду­
шата му казва: „[...] страшен е грамадният облак на вечната нощ. Виждам горе отляво
322 I LIBER NOVUS

погибел? Кой ще поеме в себе си твоето най-нищожно, ако не го сториш ти?

Който обаче прави това не от любов, а от високомерие, себичност или лам-
теж, бива прокълнат. Проклятието също не познава изключения.200
Страданието е неизбежно, ако приемеш в себе си най-нищожното, по­
неже вършиш запретеното и възправяш разрушеното. Много гробове и мър­
ша има в нас, зловонен дъх на разтление.201 Както Христос чрез страданието
подложи плътта на освещаване, така и Богът на това време чрез страданието
ще подложи духа на освещаване. Както Христос изтезаваше плътта чрез духа,
така Богът на това време ще изтезава духа чрез плътта. Понеже духът ни се е
превърнал в дръзка уличница, в роб на сътворените от човека слова, той не е
вече самото божествено слово.202

в тоя облак жълта светеща черта, начупена като светкавица, под нея неопределена чер­
веникава светлина в облака. Тя не помръдва. Под облака виждам да лежи мъртва черна
змия и светкавицата е втъкната в главата й като копие. Ръка, тъй огромна като Божия­
та, е хвърлила копието и всичко е застинало в унила картина Какво ли иска да каже?
Спомняш ли си онази картина, която нарисува преди години, с улучения от божествен
лъч червеночерен мъж с чернобяла змия (т.е. Изобр. 109)? Тази картина сякаш следва
другата, понеже после ти нарисува и мъртвата змия, а не ти ли се изпречи тази сутрин
пред очите унилата картина на мъжа в бяла одежда и черно лице като мумия?“ Азът на
Юнг: „Какво представлява всичко това?“ Душата: „Образ на теб самия“ (стр. 57).
200 В Черновата по-нататък продължава: „Но който действа според закона на любовта, нему
ще се въздаде да седне до трапезата на Помазания и да съзерцава Божието великолепие.“
201 В Черновата по-нататък се казва: „Но който се нагърби със страданието си, ще го
споходи Бог и ще сключи с него нов завет. Понеже предопределено е, че Помазаният
ще се завърне, ала вече не в плът, а в дух. И както Христос възнесе плътта чрез мъката
на изцелението, тъй и помазаният на това време ще възнесе духа чрез мъката на изце­
лението“ (стр. 407).
202 В Черновата по-нататък се казва: „Най-нищожният в теб е камъкът, който зидарите от­
хвърлиха. Той ще стане глава на ъгъла. Най-нищожният в теб ще покара като ориз от суха
пръст, ще поникне от пясъка на най-безводната пустош, ще се възвиси и на високото ще
устои. Отхвърленото принася благодат. От тинести блата възлиза твоето слънце. Гневиш
се като всички други на най-нищожния в теб, защото видът му е по-грозен от образа, в
който се харесваш. Най-нищожният в теб е най-презреният и най-недостойният, цял в
язви и навикнал на болести. Той е толкова презрян, че човек крие лице от него, смята
го за нищожество, че даже отрича съществуването му, понеже се срамува и се презира
заради него. Вярно е, той взема върху себе си нашите болести, той търпи нашите язви.
Смятаме го за наказван и мъчен от Бога заради презряната му грозота. Но той е ранен и
обезумял заради нашата правда, заради нашата хубост е мъчен и оскърбяван. Оставяме
нему и наказанието, и изтезанието, та ние да имаме мира. Но ние ще поемем болестта
му и през нашите рани ще ни споходи благодатта“ (стр. 407 и сл.). Първите редове се
позовават на Псалми 118:22. <Срв. Псаломъ 118:22 (Царигр. пр.): „Камьпсъ-тъ, който
отхвърлих* зидари-тЪ, той стан* глава на *гълъ.“ и Псалом 117:22 (Синод, пр.): Камъ­
кът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла.“> Откъсът напомня на Исаия,
глава 53, цитирана от Юнг по-горе (стр. 117).
 LIBER SECUNDUS I 323

Най-нищожното в теб е изворът на милостта. Вземаме тази болест върху

себе си, безпокойството, нищожността и презряността, за да оздравее Бог и
да възлезе сияен, очистен от разтлението на смъртта и от тинята на подзем­
ния свят. Бляскав и съвсем здрав ще се възкачи опозореният затворник към
своето спасение.203
Има ли страдание, което да е прекалено в името на нашия Бог? Виждаш
само едното, а не забелязваш другото. Има ли едно обаче, значи има и друго,
и то е най-нищожното в теб. Но най-нищожното в теб е също така окото на
злото, което те наблюдава втренчено и студено и всмуква светлика ти в мрач-
ната бездна. Благославяйте ръката, която ви държи отгоре, при най-дребно-
то човешко, при най-нищожното живо. Немалко биха предпочели смъртта.
Понеже както Христос възложи на човечеството кървава жертва, тъй и об­
новеният Бог не ще спести кръвта.

203 В Черновата по-нататък се казва: „Защо духът ни, за да се изцели, не вземе върху си мъки
и тревоги? Но всичко туй ще ви споходи, чувам вече стъпките на тия, дето ключове
за портите на бездната държат. Тътенът на битките, от който ехтят долини и планини,
воплите, които се надигат от безчислени поселища, са предзнаменования за идещото.
Моите видения са истина, понеже съзрях идещото. Ала не бива да ми вярвате, инак ще
се отклоните от вашия, правия път, който ви води по сигурен коловоз тъкмо към вашите
страдания - онези, които предвидих. Нека никаква вяра не ви заблуждава, въоръжете се
с върховното си неверие, то ще ви изведе на пътя. Въоръжете се със своето предателство
и вероломство, с високомерието и многознайството си и ще стъпите на сигурна пътека,
която ще ви отведе до най-нищожния във вас; и каквото сторите на най-ншцожния във
вас, това ще причините на Помазания. Едно недейте забравя: в закона на любовта нищо
не е отменено, но много е добавено. Ала проклет от себе си самия е онзи, който в себе
си любящия убива, понеже несметни са пълчищата от мъртви, умрели за любовта, и
най-могъщият сред тези мъртви е Господ Иисус Христос. Мъдрост е страхът от тези
мъртви. Геена огнена очаква този, що в себе си любящия убива. Ще въпиете и ще се
разярявате от невъзможността да съедините в себе си най-нищожния със закона на
любовта. Казвам ви: тъй както Христос подчини телесната същност на духовното според
закона за Словото на Отца, така и духовната същност трябва да се подчини на телесното
според закона за извършеното от Христа изцелително дело чрез любовта. Боите се от
опасност: тогава знайте - щом приближава Бог, расте опасността. Как бихте разпознали
Помазания, ако не се подложите на опасност? Нима могъл би меден грош да замени
скъпоценния камък? Най-нищожното във вас е и вашата опасност. Съмнение и страх са
стражите пред портата към вашия път. Нищожното във вас е необозримо, понеже вие
не го виждате. Тъй че придайте му форма и го огледайте. Така ще отворите шлюзовете
на хаоса. От най-тъмното, от най-влажното и най-студеното ще възлезе слънцето. Н е­
вежите люде на това време виждат само едното, те не забелязват идещото насреща му
друго. Но има ли едно, има и друго“ (стр. 409). Тук Юнг имплицитно цитира първите
стихове на една от любимите си поеми - Патмос от Фридрих Хьолдерлин: „Близо е
/ и трудно да се схване Бог. / Но дето дебне ни опасност, / там спасение расте.“ Юнг
разяснява това във Wandlungen und Symbole der Libido, 1912, S. 380 f. <Промени и символи
на либидото, 1912, стр. 380 и сл.>.
324 I LIBER NOVUS

Защо е облеклото ти така червено и дрехата ти - като че ли си тъпкал жлеб?

Аз сам изтъпках жлеба, до мене няма никой. Стъпках се от гняв и смачках се
от ярост. Затуй са дрехите опръскани с кръвта ми, затуй са всичките одежди
опетнени. Понеже си нарочих ден за мъст, настъпи летото на моето спасе­
ние. И се огледах, и нямаше наоколо помощник; и се почудих, и не намерих в
никого подкрепа, сама ръката трябваше да ми помогне и моят гняв едничък
да ме подкрепи. И стъпках себе си в гнева си, от ярост своя се опияних и
наземи пролях кръвта си.204 Понеже върху себе си злодейството поех, че Бог
да оздравее.
Тъй както Христос е рекъл, че не мир, а меч е дошъл да донесе205, тъй и
онзи, който завърши Христа в себе си, не ще си даде мир, а меч. Той ще въ­
стане против самия себе си и едното ще се изправи срещу другото в него. Ще
намрази и това, което обича в себе си. Ще бъде подложен в себе си на бичу-
ване и поругание и предаден на кръстни мъки, и никой няма да го подкрепи
и да облекчи болките му.
Също както Христос бе разпнат между двамината разбойници, тъй най-
нищожното в нас се разполага от двете страни на пътя ни. И както единият
разбойник отиде в ада, а другият се възкачи на небесата, тъй и най-нищожно-
то в нас ще се раздели надве в деня на нашия съд. Едната половина, обречена
на проклятие и смърт, и другата, орисана да се извиси.206 Ала ще трае дълго,
докато прозреш кое е предопределено да умре, кое - да оживее, понеже в
тебе най-нищожното е още цяло и неотделено и спи дълбокия си сън.
Приема ли най-нищожното в мен, пускам кълн в адовата почва. Този кълн
е невидим, но от него израства дървото на живота ми и съединява долното с
горното. О т двата му края гори огън и палеща жарава. Горното е в пламъци
и долното е в пламъци. Помежду непоносимите огньове расте животът ти.
Между тези два полюса висиш. С неизмеримо страховито движение опнато­
то свиело се полюлява нагоре-надолу.207

204 Тези редове са цитат <перифразиран от Юнг> от Исаия 63:2-6.

205 Матоея 10:34 (Царигр. пр.): „Да не мните че дойдохъ да тур!* миръ на зем!*-т*; не
дойдохъ да тур 1* миръ, но ножъ.“
Матей 10:34 (Синод, пр.): „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир
дойдох да донеса, а меч.“
206 В Antwort auf Hiob <Отговор на Иов> (1952) Юнг пише за Христос на кръста: „Тази
картина се допълва от двамата разбойници, единият от които отива в ада, другият
в рая. Едва ли би могла да се изобрази по-добре противоречивостта на централния
християнски символ“ (GW 11, § 659 <вж. Κ. Г. Юнг, Отговор на Иов, ЕА, Плевен, 1997,
превод Ст. Шаранков>).
207 Дитерих отбелязва, че според Платоновия Горгий престъпниците ще висят в Хадес
(срв. Nekyia <Некия>, стр. 117). Списъкът на отметките, направени от Юнг в края на
неговия екземпляр на Некия указва „117 висят“.
 LIBER SECUNDUS I 325

Ето затова се боиш от най-нищожното си, защото това, което не владе­

еш, винаги се едини с хаоса и взема участие в загадъчните му приливи и от­
ливи. Приема ли най-нищожното в мен, тъкмо онова червеникаво нажежено
слънце на бездната, и пропадна ли поради това в плетениците на хаоса, за мен
изгрява и сияйното слънце отгоре. Затова който се стреми към най-високото,
намира най-дълбокото.
За да спаси съвременниците си от опнатото свиело, Христос пое мъките
върху себе си и поучаваше ги: „Б^дЬте разумни като змш-тЪ, и незлобиви
като гъл^би-тЪ.“208 Защото разумът наставлява против хаоса, чийто ужасен
облик незлобивостта забулва. Тъй хората можеха да вървят по сигурния сре­
ден път, чиито предели са горе и долу.
Но мъртвите от горе и от долу се струпваха и надигаха все по-силен во­
пъл. И възправиха се благородни и безчестни люде, които, без да знаят, прес­
тъпиха закона на средината. Те открехнаха порти нагоре и надолу. Мнозина
повлякоха те към горната и към долната лудост и посяха тъй смут и пропра­
виха пътя на идещото.
Но който отива в едното без наред с това да отиде в другото, като приеме
идещото насреща му, такъв ще проповядва и живее само едното и ще твори
от него действителност. Тъй ще падне жертва на едното. Ако вървиш в едно­
то и гледаш на идещото насреща ти друго като на враг, ти воюваш с другото.
Понеже не виждаш, че и другото е в теб. Мислиш си, че то настъпва някак си
отвън и търсиш да го съзреш в противостоящите ти мнения и действия на
твоите ближни. Там воюваш с него и си напълно заслепен.
Който обаче приема идещото насреща му друго, защото то си е вътре в
него, той вече не спори, а се вглежда в себе си и мълчи. / [Изображение 113]209 112/113

208 Матоея 10:16 (Царигр. пр.): „Ето, азъ ви проваждамъ като овцм между вълци; бодЪте
прочее разумни като змш-тЪ, и незлобиви като гъллби-гЬ.“
Матей 10:16 (Синод, пр.): „Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете
мъдри като змии и незлобиви като гълъби.“
209 Обяснение на изображението: „Това е образ на божествения младенец. Обозначава за­
вършека на дълго поприще. Незабавно щом през април MCMXIX картината бе завърше­
на и вече бе започната следващата, дойдоха онези, които донесоха Θ , предсказано ми от
Φιλημων [Philemon]. Нарекох го ФапЪа [Phanes], защото е новоявяващият се Бог.“ В
орфическата теогония Етерът и Хаосът са родени от Кронос. Кронос снася яйце в Етера.
Яйцето се разпуква и от него се излюпва Фанес, първият от боговете. Гътри го описва
така: „Той се появява чудно красив, като светлиста фигура със златни криле на гърба,
четириок и с различни животински глави. Тъй като е призван да породи от себе си расата
на боговете, той е двуполов“ (Guthrie, Orpheus and Greek Religion. A Study of the Orphic
Movement, London, 1935, p. 80 сГътри, Орфей и древногръцката религия. Изследване на
орфическото движение, Лондон, 1935, стр. 80>). В Промени и символи на либидото (1912),
обсъждайки митологичните представи за силите на сътворението, Юнг обръща внимание
326 I LIBER NOVUS

на „орфическата фигура на Фанес, „Сияйния“ Първородния, Бащата на Ерос. Фанес е

натоварен също (орфически) със значението на Приап, той е бог на любовта, двуполов и
тъждествен с таванския Дионис Аизий. В орфическото си значение Фанес се оприличава
на индийския Кама, бог на любовта, който същевременно е космогоничен принцип“ (стр
139). През есента на 1916 г. Фанес се появява в Черната книга 6. Свойствата му съответ­
стват на класическите описания. Назоваван е Великолепния, Бог на красотата и светли­
ната. В притежавания от Юнг екземпляр от книгата на Isaac Cory Ancient Fragments ofthe
Phoenician, Chaldean, Egyptian, Tyrian, Carthaginian, Indian, Persian, and Other Writers; With
an Introduäory Dissertation; And an Inquiry into the Philosophy and the Trinity ofthe Ancients
<Айзък Кори, Древни фрагменти от финикийски, халдейски, египетски, тирски, картаген-
ски, индийски, персийски и други писатели; Суводна дисертация и включено изследване на
философията и троицата на древните> откъсът за орфическата теогония е подчертан и
къс хартия бележи следното изказване: „Те си представят Бога като оплождано или оп­
лодено яйце, като бяла одежда или облак, откъдето изниква Фанес“ (Лондон, 1832, стр.
310). Фанес е Богът на Юнг. На 28 септември 1916 г. Фанес е описан като златна птица
(срв. Черна книга 6, стр. 119). На 20 февруари 1917 г. Юнг се обръща към Фанес като към
пратеник на Абраксас (вж. пак там, стр. 167). На 20 май 1917 г. Филемон казва, че щял да
се превърне във Фанес (срв. пак там, стр. 195). На 11 септември Филемон го обрисува
така: „Фанес е Бог, изскачащ бляскав над водите. / Фанес е усмивка на зората. / Фанес е
ден лъчезарен. / Той е вечно непреходно днес. / Той шуми с реките. / Той свисти с вет­
реца. / Той е глад и насита. / Той е любов и наслада. / Той е тъга и утеха. / Той е обещание
и сбъдване. / Той светлик е, прояснил тъмата. / Той е ден неотминаващ. / Той е сребро-
лика месечина. / Той е блещукането на звездите. / Той е падаща звезда, която светва,
отпътува и угасва. / Той поток от падащи звезди е, всяко лято се завръща. / Той е Слънце
и Луна и вечно се завръща. / Той блуждаеща звезда е, що войни и благородно вино носи.
/ Той е пълна и добра година. / Той изпълва часовете с трепетни възторзи. / Той е шепо­
тът любовен, нежната прегръдка. / Той е на приятел топлотата. / Той с надежда оживява
празнотата. / Той е прелестта на слънце обновено. / Той е радостта от всяка нова рожба.
/ Той дървото е на светлината. / Той е всяко съвършенство, всяка по-добра направа. / Той
е всичко благозвучно. / Той е всяка съразмерност. / Той числото е свещено. / Той е обе­
щанието на живота. / Той е договор и свята клетва. / Той е разнообразие от тонове и
багри. / Той е святостта на утро, пладне, вечер. / Той е добродушие и благост. / Той е
избавлението. [...] / Вярно, Фанес е денят ликуващ. [...] / Вярно, Фанес е трудът и негови­
ят плод, и неговата плата. / Той е мъчно дело и покой вечерен. / Той е крачката по среден
път, той началото, средата е и краят. / Той е прозорливост. / Той е краят на страха. / Той
е никнещото семе, пъпката, която се отваря. / Той е портата за прием, за посрещане и
гибел. / Той е извор и пустиня. / Той е сигурният пристан и среднощна буря. / Той е в
отчаяние уверен. / Той в разпада е стабилен / Той освобождение от плен е. / Той е сила
и съвет по пътя. / Той другар е на човека, светлина струи от него, пътеводен лъч в тъмата.
/ Той величие, достойнство, мощ е за човека“ (Черна книга, стр. 16-19). На 31 юли сам
Фанес казва: „Тайнството на лятна утрин, денят честит, мигът завършен, пълнотата на
възможност, породена от страдание и радост, скъпоценността на вечна хубост, на четири
пътя цел и посока, на четири реки море и извор, сбъдване на четири болки и четири от-
ради, на боговете на четирите ветршца е баща и майка, разпятие, полагане в гроба, въз­
кресение и божествено възнесение на човека, върховно дело и небитие, свят и зърно,
вечност и миг, нищета и пълнота, разгръщане, смърт и възраждане на Бога, носен от
 LIBER SECUNDUS I 327

/ Той вижда дървото на живота, чиито корени стигат ада, чиито върхари до­ 113/114
косват небето. И вече не намира разлики210 - кой е прав, що е свещено, що е
истина, що е добро, правилно що е? Само една разлика намира - разликата
между горе и долу. Понеже вижда, че дървото на живота расте от долу нагоре
и горе образува видимо различна от корените корона. Това е за него несъм­
нено. Тъй узнава пътя на спасението.
Заради своето спасение трябва да се отучиш от разликите, освен от
разликата в посоките. Така се освобождаваш от древното проклятие с по­

вечно съзидателна мощ, лъчезарен във вечното дело, обичан от двете майки и сестри-съ-
пруги, неизказано мъчително блаженство, незнаен, неузнаваем, на иглен връх между
живот и смърт, поток от светове, небесен покрив - на тебе давам аз човешката любов,
опаловата делва; вода и вино, кръв и мляко тя излива, ястия за богове и хора. / Давам ти
радостта на болката и болката на радостта. / Давам ти каквото съм открил: трайността в
променливото и променливото в трайността. / Каменната делва - на съвършенството
съсъд. Вода се вля в нея, вино се вля в нея, мляко се вля в нея, кръв се вля в нея. / Четири­
те ветршца се втурнаха в безценния съсъд. / Боговете на четирите небесни сфери я пазят
да е обла, двете майки и двамата бащи я охраняват. Гори по устието й северният огън,
змията южна дъното й обкръжава, духът на изтока крепи едната дръжка, духът на запада
- другата. Вечно отричана, тя устоява отвека. Във всяка форма се завръща - тя, все еди-
носъща, все оня безценен съсъд, обвит от животински пояс, самоотричащ се и в отрече-
нието си отново лъчезарен. / Сърце на Бог и на човек. / Едно и много. Път, що върви през
планини и долини, звезда над море пътеводна, в теб и винаги пред теб. / Да, съвършен
наистина е оня, който е с това наясно. / Съвършенство значи нищета. Но нищетата значи
благодарност. А благодарността - любов. (2 август) / Вярно, съвършенството е жертва.
/ Съвършенството е радост и предвиждане на сянка. Съвършенството е свършек. Свър-
шек ще рече зачатък, затуй е съвършенството тъй малко и в най-малейшото начева. /
Всичко е несъвършено, затуй е съвършенството самотност. Самотността обаче дири да
общува. Затуй общение е всяко съвършенство. / Аз съм самото съвършенство, ала завър­
шен е постигналият своите предели. / Аз съм неугасимият светлик, но съвършен е, който
между ден и нощ застава. Аз съм непресекваща любов, но съвършен е, който жертвен нож
при любовта си слага. / Аз съм самата красота, но съвършен е оня, седнал до зида на хра­
ма, за хляба си обущата да кърпи. / Съвършеният е скромен, съсредоточен, самотен. И
затова той търси сложност, двойственост и общност. През сложността, противоречията,
общността се устремява той към скромност, съсредоточеност и самотност. / Съвърше­
ният познава както болка, тъй и радост, аз обаче съм блаженството оттатък болката и
радостта. / Съвършеният познава както светло, тъй и тъмно, аз обаче съм виделината
оттатък дневния светлик и мрака на нощта. / Съвършеният познава както горе, той и
долу, аз обаче съм онази вие оттатък всяка висина и низина. / Съвършеният познава как­
то тварното, тъй и твореца, аз обаче съм пораждащият образ отвъд твореца и творбата.
/ Съвършеният познава както влюбване, тъй и раздяла, аз обаче съм любов отвъд пре­
гръдка и тъга. / Съвършеният познава, че човекът е жена и мъж, аз обаче съм човекът - и
баща, и син, отвъд жената и мъжа, оттатък старец и дете. / Съвършеният познава и възход,
и залез, аз обаче съм средата оттатък утринна и вечерна зора. / Съвършеният познава мен
и затова е той от мен различен“ (Черна книга 7, стр. 76-80).
210 Бележка в полето: „ 14.IX.1922 г.“
328 I LIBER NOVUS

знанието на доброто и злото. Тъй като добро от зло си различавал според

своите най-искрени представи, и само до добро си се домогвал, пък злото,
ако и да си го вършил, отричал си го и с него не си се наемал, корените ти не
смучат вече тъмната храна из дълбините и дървото ти посърнало изсъхва.
Затуй са рекли древните, че щом Адам изял ябълката, дървото в рая из­
съхнало.211 Тъмното за теб е жизнено необходимо. Но ако знаеш, че то е зло­
то, вече не можеш да го приемеш и страдаш и не знаеш защо. Не можеш и
като зло да го приемеш, иначе твоето добро ще те укори. Не можеш също да
отречеш, че познаваш и доброто, и злото. Затова познаването на доброто и
злото бе неизбежно проклятие.
Върнеш ли се обаче към изначалния хаос и почувстваш ли и опознаеш
ли опнатото между непоносимите огнени полюси свиело, ще забележиш, че
не можеш вече окончателно да отделиш добро от зло, нито в чувството, нито
в познанието, а ти е дадено единствено да възприемаш посоката на расте­
жа, която върви от долу нагоре. Така се отучваш да различаваш добро и зло
и преставаш да правиш разликата, докато дървото ти расте от долу нагоре.
Щом обаче растежът спре, разпада се неразличимото единство, вложено в
растежа, и ти започваш пак да разпознаваш добро и зло.
Никога не можеш да скриеш сам от себе си различаването на доброто и
злото, тъй че да измамиш своето добро и да живееш злото. Понеже отделиш
ли добро от зло, различаваш ги. Само в растежа двете са обединени. Но ти
растеш, когато застинеш насред голямо съмнение и затова застоят насред го­
лямо съмнение е истински разцвет на живота.
Който не понася съмнението, не понася себе си. Такъв човек е съмните­
лен, той не расте, затова и не живее. Съмнението е знакът на най-силния и
на най-слабия. Силният има съмнение, а съмнението има слабия. Ето защо
най-слабият се приближава до най-силния и ако е в състояние да каже на съм­
нението си: „Имам те“, тогава той е най-силният.212 Никой обаче не може да
каже „да“ на съмнението си, ще му се наложи да претърпи тогава открития
хаос. Тъй като мнозина измежду нас могат всичко да кажат, внимавай как жи­
веят. Каквото казва някой, може да бъде както твърде много, така и твърде
малко. По тази причина проучй живота му.
Речта ми не е нито светла, нито тъмна, защото е реч на оня, който расте.

211 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг
припомня легенда, според която подир грехопадението дървото изсъхнало (срв. стр.
245).
212 В Черновата по-нататък продължава: „Затова Христос учеше: Блажени вм сиромаси;
защото е ваше царство-то Бож1е“ [стр. 426 - позоваване на Лук* 6:20 сЦаригр. пр.>].
<В Синод. пр. същият откъс от Лука гласи: „...блажени вие, бедни духом, защото ваше
е царството Божие.“>
 LIBER SECUNDUS I 329

N O X Q U A R T A 213
Cap. xvii.

[H I 114] 214Чувам фученето на утринния вятър, който се спуска от планини­

те. Преодоляна е нощта, в която целият ми живот си отиваше, заплетен във
вечна обърканост, и висеше опнат между огнените полюси.
М оята душа ми проговаря с ясен глас: „Вратата да се вдигне от пантите,
че да се освободи проход между тук и там, между да и не, между горе и долу,
между ляво и дясно. Да се прокарат проветриви ходове между всички про­
тивопоставени неща, равни и леснодостъпни пътища да свържат единия
полюс с другия. Да се постави везна, чието езиче леко се поклаща. Пламък
да гори и вятър да не го гаси. Нека да тече река към най-далечната си цел.
Стадата диви животни нека стигат до пасбищата си по своите стари пътеки.
Ж ивотът нека следва своя път от рождение до смърт, от смърт до рожде­
ние, непоклатим като пътя на Слънцето. Нека всичко следва този път.“
Тъй рече моята душа. А пък аз небрежно и жестоко сам със себе си играя.
Ден ли е, или е нощ? Спя или будувам? Ж ив ли съм, или съм вече мъртъв?
Около мен е сляпа тъмнина - голям зид - сив здрачен червей пълзи по­
край него. Той е кръглолик и се смее. Смехът е разтърсващ и действа облекча­
ващо. Отварям очи - пред мен стои дебелата готвачка: „Ама здрав сън имате.
Спахте повече от час.“
Аз: Наистина ли спах? Сякаш ми се присъни, каква ужасна игра! Заспал съм
насред тая кухня; да не би това да е царството на майките?215
Г: Пийнете си водичка, та Вий сте още съвсем сънен.
Аз: Да, такъв сън може да те опияни. Къде ми е Тома? А, ето къде е, отворен е
на 21-ва глава: „Във всичко и над всичко ще почиваш в Бога, о, душо моя,
W w i Q 1( \
защото той е вечен покои на светиите.
Прочитам това място на глас. Няма ли въпросителна след всяка дума?

213 Четвърта нощ.

214 19 януари 1914 г.
215 В Първо действие от Фауст II Фауст трябва да слезе в царството на майките. Много
е разисквано върху значението на този израз. Гьоте казва на Екерман, че източникът
за това бил Плутарх. Най-вероятно е имал предвид разказа на Плутарх за богините-
майки в Енгион <срв. Йохан Волфганг Гьоте, Фауст. Трагедия. Първа и втора част,
ß София, 1997, стр. 240 и сл., превод Димитър Статков>. По-късно Юнг тълкува
царството на майките като колективното несъзнавано (срв. Ein moderner Mythus: Von
Dingen, die am Himmel gesehen werden [1958] <Един съвременен мит: За неща, видени в
небето [1958]> в: G W 10, § 714).
216 Подражание на Христа 3,21,1. <Цитатът следва превода на Методий Устичков в: Тома
Кемпийски, Подражание на Христа, Изток-Запад, София, 2006. >
 330 I LIBER NOVUS

Г. Ако сте заспали на това изречение, трябва да сте сънували прекрасен

сън.
Аз: Наистина сънувах - за съня ще помисля. Впрочем кажете ми, чия готвач­
ка сте всъщност?
Г: На господин библиотекариуса. Той обича добра кухня и аз от години му
114/115/ служа. / [Изображение 115]217 /
116 Аз: О, съвсем не знаех, че господин библиотекариусът притежава такава кухня.
Г: Да, трябва да знаете, той си е сладокусник.
Аз: Сполай Ви, госпожице готвачке, хиляди благодарности, че ме прию­
тихте.
Г: Моля, моля, честта е изцяло на моя страна.
Озовавам се навън. Значи това беше кухнята на господин библиотекариуса.
Той дали знае какво се готви в нея? Май никога не е пробвал да поспи в нея
храмов сън.218Мисля да му върна Тома Кемпийски. Влизам в библиотеката.
Б: А, добър вечер, ето Ви отново.
Аз: Добър вечер, господин библиотекарю, връщам Ви Тома. Поседях мънич­
ко тук наблизо, във Вашата кухня, за да почета, наистина без да заподоз-
ра, че това е Вашата кухня.
Б : О, моля, няма нищо. Надявам се, че готвачката ми добре Ви е посрещнала.
Аз: Не мога да се оплача от посрещането. Даже си позволих една следобедна
дрямка над Тома.
Б : Това не ме учудва. Тези молитвеници са ужасяващо скучни.
Аз: Да, за такива като нас. За Вашата готвачка обаче книжката е силно съзи­
дателна.
Б : Е, за готвачката - да.
Аз: Позволете ми един недискретен въпрос - дрямвали ли сте и Вие поне
веднъж храмов сън в кухнята?
Б: Не, никога не ми е хрумвала подобна причудлива идея.
Аз: Да Ви кажа, така бихте могли да понаучите нещичко за същината на
Вашата кухня. Приятна вечер, господин библиотекарю!
След този разговор напуснах библиотеката и излязох в преддверието,
пристъпвайки към зелената завеса. Дръпнах я настрани и какво да видя?
Видях пред себе си висока колонна зала - в дъното има градина, която пре­
тендира да е красива - вълшебната градина на Клингзор, както незабавно за-

217 Текст над изображението: „Това е вещественото злато, в което сянката Божия живее.“
218 Юнг се позовава на древногръцката практика на храмов сън, каквато е имало например
в култа към Асклепий (срв. C. A. Meier, Der Traum als Medizin. Antike Inkubation und mod­
erne Psychotherapie, Einsiedeln, 1989 <K. A. Майер, Сънят като лекарство. Античният
храмов сън и съвременната психотерапия, Айнзиделн, 1989>).
 LIBER SECUNDUS I 331

белязвам. Всъщност съм попаднал в театъра - насреща ми стоят двама герои

по пиеса: Амфортас и Кундри, или по-скоро... какво виждам? Това са госпо­
дин библиотекариусът и неговата готвачка. Той е измъчен, блед и с развален
стомах, тя е разочарована и гневна. Отляво стои Клингзор и държи перо­
то, което господин библиотекариусът има навика да слага зад ухото си. Как
прилича на мен тоя Клингзор! Отвратителна пиеса! Но виж, отдясно влиза
Парцифал. Странно, и той прилича на мен. Клингзор злъчно хвърля перото
по Парцифал. Онзи обаче невъзмутимо го улавя.
Сцената се променя - изглежда, че публиката, в случая аз, взема участие в
последното действие на пиесата. Трябва да се коленичи, тъй като литургията
за Разпети петък започва: с бавна стъпка влиза Парцифал, с черен шлем на
главата, наметнат с лъвската кожа на Херкулес и с боздуган в ръка, обут в съ­
временни черни панталони в чест на големия църковен празник. Настръхвам
и протягам ръце да се предпазя, но пиесата продължава. Парцифал сваля
шлема от главата си. Няма го обаче Гурнеманц, за да му даде изкупление и да
го посвети. Кундри стои настрана, крие глава и се смее. Публиката е заплене­
на и се отъждествява с Парцифал. Той е аз. Снемам исторически напластено­
то си снаряжение и химеричната си украса и отивам към извора в бяла роба
на покаяник, където без чужда помощ умивам стъпалата и дланите си. След
това свалям и робата и надявам гражданското си облекло. Напускам сцената
и се приближавам до мен самия - до аз, който в ролята на публика все още
молитвено коленича. Изправям се от пода и се съединявам със самия мен.219

219 В Парсифал Вагнер е подложил на преработка легендата за Граала. Историята е следната.

Титурел и неговите християнски рицари с помощта на свещено копие пазят в своя замък
Граала. Магьосникът Клингзор е по следите на Граала. Той е примамил пазителите на
Граала в омагьосаната си градина при момичетата-цветя и магьосницата Кундри. Амфор­
тас, син на Титурел, нахлува в замъка, за да унищожи Клингзор, но е омаян от Кундри,
копието му се изплъзва и Клингзор го ранява с него. Раната на Амфортас може да бъде
излекувана само чрез допир с копието. Гурнеманц, най-възрастният рицар, се тревожи
за Кундри, без да знае каква роля е изиграла тя при раняването на Амфортас. Глас от
олтара на Граала пророкува, че само незлобив и невинен момък би могъл да възвърне
копието. Явява се Парсифал, който тъкмо е убил един лебед. Понеже той не знае нито
своето, нито бащиното си име, рицарите се надяват той да е този момък. Гурнеманц го
отвежда до двореца на Клингзор. Клингзор заповядва на Кундри да съблазни Парсифал.
Парсифал преодолява рицарите на Клингзор. Кундри се превръща в чудно красива жена.
Целува го. В тоя миг Парсифал узнава, че Кундри е съблазнила Амфортас и я отблъсква.
Клингзор хвърля копието към него, но Парсифал го улавя. Дворецът и градината на
Клингзор потъват. След известни скиталчества Парсифал открива Гурнеманц, който сега
живее като отшелник. Парсифал е стегнат в черна ризница и Гурнеманц се възмущава,
че носи оръжие на Разпети петък. Парсифал полага копието при нозе и снема шлема и
оръжията. Гурнеманц го разпознава и го миропомазва за крал на рицарите на Граала.
Парсифал покръства Кундри. Те отиват в замъка, където Амфортас се моли да бъде убит.
 332 I LIBER NOVUS

[2] Какво би била подигравката, ако не беше истинска подигравка? Какво би

било съмнението, ако не беше истинско съмнение? Какво би било противоре­
чието, ако не беше действително противоречие? Който иска да приеме себе
си, трябва наистина да приеме и своето друго. Но в „да“ всяко „не“ е невярно,
а в „не“ всяко „да“ е лъжа. Тъй като обаче днес мога да бъда в „да“, а утре в „не“,
затова всяко „да“ и „не“ са и верни, и неверни. „Не“ и „да“ не могат да се от­
мятат, понеже са каквито са, отмятат се нашите понятия за истина и заблуда.
Навярно ти се иска да добиеш сигурност за истина и заблуда ? Сигурността
в едното или в другото е не само възможна, но и необходима, сигурността в
едното обаче е подсигуряване и съпротива срещу другото. Когато си в едно­
то, твоята сигурност в едното изключва другото.
Но как тогава можеш въобще да стигнеш до другото? И защо едното ни­
кога не ни е достатъчно? Едното няма как да ни е достатъчно, защото другото
също е в нас. Даже и да успеем да се заситим с едното, то другото страда и се
нахвърля върху нас със своя глад. А ние погрешно схващаме този глад и продъл­
жаваме да мислим, че сме гладни за едното, и така още повече затвърждаваме
стремежа си към едното. По този начин, естествено, постигаме, щото другото
в нас да предяви още по-силно своите претенции. Ако тогава сме готови да
признаем претенциите на другото в нас, ще съумеем да преминем към другото,
за да го удовлетворим. Но ние ще съумеем да прекрачим отвъд само защото
сме осъзнали другото. Ако обаче сме силно заслепени от едното, ние още по­
вече се отдалечаваме от другото и в нас зейва пагубна пропаст между едното и
другото. Едното се презасшца, а другото прегладнява. Ситото става лениво, а
гладното отслабва. И така се давим в тлъстина, съсипани от недоимък.
Явна е тази болест, от нея страдат мнозина. Така и трябва да бъде, но и не
116/117 бива да е така. Има достатъчно причини и основания да е така, но ние искаме /
да не бъде както е. Свободата е дадена на човека тъкмо за да превъзмогва причи­
ната, понеже той е творец в себе си и поради себе си. Ако чрез страстите на своя

Парсифал влиза и докосва раната на Амфортас с копието. Амфортас се преобразява и

Парсифал сияещ вдига копието. На 16 май 1913 г. Ото Мензендийк изнася пред Цюрих­
ския психоаналитичен съюз доклад върху легендата за Граала при Вагнер. В последвалата
дискусия Юнг заявява: „Към Вагнеровата изчерпателна разработка на легендата за Граала
и Парцифал би трябвало да се прибави допълнителният синтетичен възглед, че различ­
ните лица съответстват на различни стремления у автора. Неуспехът на съблазняването
от Кундри не може да се обяснява например с кръвосмесителни забрани, а трябва да
се извежда от психичния опит човешките стремления да се изведат още по-нависоко“
(Протоколи на Цюрихския психоаналитичен съюз, стр. 20, Архив на Психологическия
клуб - Цюрих). В Psychologische Typen <Психологически типове> (1921) Юнг поднася
психологическо тълкувание на Парсифал (срв. GW, §§ 371 и сл. <вж. Психологически
типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 261 и сл.>).
 LIBER SECUNDUS I 333

дух извоюваш онази свобода, която да ти позволи, въпреки върховната си вяра в

едното, да приемеш и другото, защото и това си ти, тогава започва твоят растеж.
Ако другите ми се присмиват, а нали все другите са тези, които го правят,
аз мога да им приписвам вината за това и тъй да забравям да се присмея сам
на себе си. Но който не може да се смее над себе си, става за посмешище на
другите. Тъй че приеми също така да се присмиваш над себе си, та всичко бо­
жествено и героично да отпадне от теб и да остане изцяло и само човешкото.
Твоите божественост и героичност са посмешище за другото в теб. Заради
другото в теб изоставй обичната си роля, която досега си играл пред самия
себе си, и стани оня, който си.
Който е удостоен с благодатта и злощастието на някаква особена дарба,
поддава се на съблазънта да повярва, че той е самата дарба. Затова и твърде
често става неин смешник.
Особената дарба е нещо извън мен. Аз не се отъждествявам с нея.
Същината на дарбата няма нищо общо със същината на човека, който е неин
притежател. Личността му е белязана от недостатъците на дарбата, че даже от
нейната противоположност. Затова той никога не е на висотата на своята дар­
ба, а винаги е под нея. Приеме ли своето друго, ще бъде способен да понесе
дарбата си, без тя да му навреди. Ако обаче поиска да изживява само дарбата
си и затова отхвърля своето друго, ще изгуби мярката, понеже същината на не­
говата дарба е извънчовешка и представлява природно явление. Сам той става
извънчовешки, сам става природно явление, каквото в действителност не е.
Цял свят вижда заблудата му и той се превръща в жертва на присмех. Тогава
той казва, че другите били тези, които му се присмиват, докато всъщност един­
ствено подценяването на другото в него е онова, което го прави смешен.
Щом Бог встъпи в моя живот, завръщам се тогава към бедността ми ради
Бога. Поемам върху си бремето на бедността и стоварвам в мен цялата моя
грозота и смехотворност, и всичко укоримо. По този начин облекчавам Бога
от всичко смутително и безсмислено, което би го сполетяло, ако аз не го
приемех. Така подготвям пътя за делото Божие. Нощ е още, дълга нощ, пъл-
на с тайни. Какво има да стане? Опразнени ли са, изчерпани ли са мрачните
бездни? Или нещо е застанало и чака там долу, заплашително и нажежено до
червено? [Изображение 117]220

220 Текст в изображението: „Атмавикту; iuvenis adiutor [млад помощник]; ТеЯеа<ророа

[Telesphoros]; spiritus malus in hominibus quibusdam [злият дух у някои хора].“ Текст под
изображението: „ Драконът иска да погълне слънцето, момъкът го заклева да не го прави.
Той обаче го изяжда.“ Атмавикту (така се изписва в Черните книги) се явява за първи път
през 1917 г. в Черната книга 6. Фантазията от 25 април 1917 г. е парафразиранатака: змията
казва, че Атмавикту от хилядолетия бил неин сподвижник. Отначало бил старец, сетне
умрял и се превърнал в мечка. Когато пак умрял, станал видра, а след това тритон. После
 334 I LIBER NOVUS

117/118 / Що за огън още не е угасен и що за жар пламти все още? Безбройни

жертви сме заклали на тая мрачна глъб, а тя не спира да изисква още. Каква е
тая безобразна ненаситност? Кой надига тоя тъй лудешки вопъл? Кой ли между
мъртъвците толкова се мъчи? Приближи се и отпий кръвта, за да добиеш сила
да говориш.221 Защо отказваш кръв? Нима ще искаш мляко? Или пък аления
лозов сок? А може би любов ти се прииска? Любов към мъртъвци? Мъртвешка
влюбеност? Изискваш семената на живота за мъртвия хилядолетен труп на
царството подземно? Скверна и кръвосмесителна мъртвешка сласт? Такава,
от която чак кръвта се смръзва. Нима наистина изискваш съвкупление с мърт-

още веднъж умрял и се озовал в змията. Змията е Атмавикту. Преди това допуснал грешка
и станал човек, докато все още бил земна змия. Душата на Юнг казва, че Атмавикту е гном,
змиеукротител, змия. Змията казва, че тя е ядрото на себесъщието. От змията Атмавикту
се превъплъщава във Филемон (срв. стр. 179 и сл.). В двора на Юнг в Кюснахт има негова
скулптура. В „За началните събития в моя живот“ Юнг пише: „Когато през 1920 г. бях в
Англия, издялах две подобни фигури от един тънък клон, без да се досетя за детското си
преживяване. Едната поръчах да бъде изработена от камък и тази скулптура стои днес в
двора ми в Кюснахт. Това бе единственият път, когато несъзнаваното ми подаде някакво
име. Нарекох фигурата Атмавикту - „Жизнен дъх“. Тя е доразвитие на оня квазисексуален
обект от детството ми, който се прояви като творчески порив. Поначало човечето е кабир“
(ЮА, 29 и сл., срв. Спомени, стр. 19 и сл. <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,
размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 20>). Фигурката на телесфорос
прилича на Пан в изображение 113. Телесфорос е един от кабирите и демонът на Асклепий
(срв. фиг. 77, Psychologie und Alchemie, in: GW 12 <вж. K. Г. Юнг, Психология и алхимия, ЕА,
Плевен, 2001, превод д-р Стефан Шаранков, стр. 214>). Той се счита и за бог на лечебното
изкуство, комуто бил посветен храм в малоазийския Пергам. През 1950 г. Юнг изсича негов
образ в камъка в Болинген, редом с посвещение, включващо цитати от Хераклит, литурги­
ята на Митра и Омир (срв. Erinnerungen <Спомени>, S. 231 <вж. Κ. Г. Юнг, Автобиография.
Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 221 >).
221 В 11 песен на Одисея Одисей извършва възлияние за мъртвите, за да могат да говорят.
Валтер Буркерт пише: „Мъртвите пият ‘пролятото*, т.е. кръвта, поканени са на угощение,
на ‘засшцане с кръв*, и както приношенията се просмукват в земята, те пък трябва да про­
водят доброто* нагоре“ (Walter Burkert, Griechische Religion der archaischen und klassischen
Epoche <Древногръцката религия на архаинната и класическата епоха>, 1977, стр. 300).
През 1912 г. Юнг въвежда този мотив метафорично във Wandlungen und Symbole der Libido
<Промени и символи на либидото>: [...] помъчих се, както някога Одисей, да позволя на
тази сянка [мис Франк Мюлер] да пие само толкова кръв, колкото да я накарам да говори,
за да ни издаде някои тайни от подземния свят“ (стр. 47). Към 1910 г. Юнг предприема
ветроходно пътешествие с приятелите си Алберт Ери и Андреас Фишер, по време на което
Ери чете на глас песните от „Одисея“, в които става дума за Кирка и за некия - слизането
в царството на мъртвите. Юнг казва, че малко по-късно „съдбата, също като на Одисей,
му отредила некия, слизане в мрачния Хадес“ (Erinnerungen <Спомени>, S. 104 <вж. К.
Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка
Петкова, стр. 92>). Следващият пасаж, описващ съживяването на детето чрез пророка,
е парафраза на съживяването на сина на сунамката от Елисей в Четвърта книга на царете
(4:32-36).
 LIBER SECUNDUS I 335

вец? Речта ми беше за „приемане“ - а ти изискваш „ухажване, прегръщане,

чифтосване“? Изискваш гавра с труп? И казваш, дето оня пророк върху детето
легнал, уста поставил върху детската устица, очите си на детските очички, по­
ложил длани върху длани и цял се проснал върху ръста на детето, че детското
телце да сгрее. А сетне станал, походил в къщата насам-нататък и пак качил се
и прострял се над детето. И седем пъти кихнало момчето. И после си отворило
очите. Приемането ти да е такова, така ще трябва да приемаш, не хладно, нито
пък надменно, не трябва много да му мислиш, не бива да е раболепно, не бива
да се самоизтезаваш, ами с наслада, и то с двусмислената и нечистата наслада,
която по-дълбокото привлича и тъкмо нейната двусмисленост с по-висшето я
съчетава - с онази толкова свещено-зла наслада, която никога не знаеш порок
ли е или е добродетел, с насладата, която е сластна отвратеност, порочен страх
и полова незрялост. С такава сласт се будят мъртъвците.
Твоето най-ншцожно е потопено в сън, подобен на смърт, и се нуждае
от живителна топлина, съдържаща неразличени и неразличими добро и зло.
Това е пътят на живота, не можеш го нарече добър, нито лош, нито чист или
нечист. То не е цел, а път и преход. Също тъй е болест, но и начало на оз­
дравяването. Майка е на всички злодеяния и на всички целителни символи.
То е най-древна форма на творчество, изконен тъмен порив, който протича с
безцелната закономерност на водата през най-скришните кътчета на всички
тайни скривалища и мрачни ходове и на най-неочаквано място бликва през
рехава почва, през недоловима цепка, за да оплоди сухата пръст. То е най-пър-
вичният, тайнственият природен учител, преподал на животните и растени­
ята удивителните и най-хитроумни знания и умения, каквито нашият разум
е неспособен да схване. То е великият мъдрец, който владее надчовешки зна­
ния, притежава от всички науки най-великата, създава от бъркотията ред и
от непонятното изобилие прозорливо предрича бъдното. То е змиевидното,
покваряващото и благодатното, страшно и смешно демоничното. То е стре­
лата, улучваща винаги слабото място, разковничето, отварящо заключени съ­
кровищници.
Не можеш го нарече умно, нито глупаво, нито добро или зло, понеже
природата му е съвършено нечовешка.222 То е тъмният син на земята, трябва
да го пробудиш. То е и жена, и мъж, на пол незряло, на тълкувания и недо­
разумения богато, на смиели бедно и въпреки това богато. То е мъртвото,
което най-силно е крещяло, стояло е най-долу и е чакало, измъчено най-мно­
го. То не е искало да му принасяме ни кръв, ни мляко, нито вино, искало е
послушанието на плътта ни. Копнението му не е сещало терзанията на духа
ни, който се е изтезавал и гнетил да измисли каквото не е за измисляне и от

222 Вж. по-долу, стр. 403.

 336 I LIBER NOVUS

това се е саморазкъсал и самопринесъл в жертва. Щом духът ни бе положен

раздробен върху олтара, чак тогава чух гласа на земния син и чак тогава ви­
дях, че той е великият страдалец, дирещ спасение. Той е избраният, понеже
е бил най-поруганият. Лошо е да говоря така; навярно чувам зле, може би
разбирам грешно какво ми казва бездната. Ж алко е да говоря така и все пак
длъжен съм.
Бездната мълчи. Той се е вдигнал и гледа светлината на слънцето, стои
между живите. Безпокойство и раздвоение са се надигнали заедно с него,
съмнения и обилие от живот.
Амин, свършено е. Истина е, което беше неистина; неистина е, което беше
истина. Но аз не харесвам, аз не искам, аз не мога. О, злочестие човешко! О,
наше недоволство! О, съмнения и отчаяние! Това наистина е Разпети петък,
когато Господ умря и слезе в ада и свърши тайнството.223 Това е Разпети пе­
тък, когато свършваме Христос в себе си и сами слизаме в ада. Това е Разпети
петък, в който жалим и плачем заради свършека на Христос, понеже подир
свършека му се упътваме към ада. Толкова силен беше Христос, че царството
му покриваше целия свят и само ада оставяше извън себе си.
Кому се удаде по право, с чиста съвест и според закона на любовта да
прекрачи отвъд границите на това царство? Кой е този жив Христос, отпра­
вил се към ада в жива плът? Кой е този, дето присъединява ада към царството
Христово? Кой е трезвият опиянен? Кой от единичното се спусна в двоично-
то? Кой разкъса своето сърце, та разделеното отново да съедини?
Това съм аз, безименният, що себе си самия не познава, чието име сам от
себе си укрива. Аз нямам име, понеже нямало ме е до този миг, едва сега се по­
явявам. За мен самия съм анабаптист новопокръстен, за мен самия чужденец.
Аз, който съм, не съм. Но аз, който ще бъда преди мен и подир мен, навярно
съм. Принизявайки се, въздигнах се като някой друг. Като се приех, раздвоих
се и съединявайки се със себе си, превърнах се в по-малка част от мен самия.
Такъв съм в съзнанието си. Но в съзнанието си сякаш съм също така отделен.
118/119/ Аз не съм / [Изображение 129]224 / вътре в моя по-голям втори, тъй сякаш
120 сам да съм този по-голям втори, ами непрестанно съм си в моето обикновено
съзнание, само че дотолкова отделен и различен, като че съм в по-големия вто­
ри без обаче да съм съзнателно действителен. Дори съм се смалил и съм обед­
нял, но тъкмо поради смалеността си мога да осъзная близостта на голямото.

223 Вж. по-горе, бел. 136, стр. 285.

224 Текст под изображението: „Прокълнатият дракон е погълнал слънцето, но коремът му
е разпорен и трябва да отдаде слънчевото злато заедно със своята кръв. Това е завръ­
щането на Атмавикту, Древния. Разрязващият здравата зелена ципа е момъкът, който
ми помогна да убия Зигфрид“ (позоваване на Liber primus, глава 7: Убийство на герой).
 LIBER SECUNDUS I 337

Покръстен съм c нечиста вода за прераждане. Един пламък от пъкления огън ме

очакваше отвъд кръстния купел. В нечистота се окъпах и в мръсотия се очис­
тих. Повдигнах го и приех го - божествения брат, сина на земята, двуполовия
и незрелия, и само за нощ възмъжа. Поникнаха му два резеца и млад мъх покри
брадичката му. Хванах го, надмогнах го, прегърнах го. Много поиска от мен и
си взе всичко. Понеже той е богат; земята му принадлежи. Но черният му кон
се отдели от него.

Вярно, горд неприятел надвих, с по-големия и по-силния се сприятелих.

Нищо не може да ме отдели от него. Тъмния. Поискам ли да си тръгна, той ме
следва като моя сянка. Спра ли да го мисля, тогава е най-близо. Превръща се
в страх, ако го отхвърля. Много трябва да го споменавам, да му готвя прино-
шения; на трапезата си блюдо и за него слагам. Каквото някога за хората съм
правил, сега за него се налага да върша. Затуй ме мислят за себичен, поне­
же не знаят, че дните си съм посветил на него.225 Но ето, появи се безпокой­
ство, тих подземен тътен, мощно далечно бучене. Пътищата към прастарото
и бъдното са вече отворени. Чакат ни чудеса и жестоки събития. Чувствам
нещата, които са били и които има да станат. Иззад обичайното зеят вечните
бездни. Земята ми дава отново каквото бе скрила. / [Изображение 121]226 / 120/ 121/
122/

225 В Черновата продължава така: „Много хора, книги и мисли заради него изоставих,
оттеглих се и от съвременния свят и сторих най-дребното и най-простото, най-нало-
жителното в тайна негова угода. Като служа нему, на Тъмния, друго ми се изпречва по
пътя на благоволението. Замъчат ли ме намерения и желания, тогава мисля, чувствам
и правя онова, което ми се вижда най-близко. Така ме застига най-далечното.“
226 Обяснение на изображението: „XI. MCMXIX [11.1919]. Този камък със скъпоценен
обков несъмнено е lapis philosophorum < философският камък>. Той е по-твърд от диа­
мант. Но той се разполага в пространството с четири свойства, а именно широчина,
височина, дълбочина и време. Ето защо той е невидим и можеш да минеш през него, без
да забележиш. От камъка извират четирите реки на Водолея. Това е положеното между
бащата и майката нетленно зърно, което пречи на двата конусни върха да се допрат;
то е монадата, която компенсира Плеромата.“ Датата изглежда обозначава момента,
когато е нарисувана картината. През 1944 г. Юнг разисква в Психология и алхимия
алхимичното изображение на кръг, обиколен в квадрат от четири реки. Обсъждането
е поставено в рамката на символиката на мандалата (срв. GW 12, § 167, бел. 42 <вж.
съответния параграф в: Κ. Г. Юнг, Психология и алхимия, ЕА, Плевен, 2001, превод д-р
Стефан Шаранков, стр. 179-180>). По отношение на четирите райски реки Юнг се е
изказвал неведнъж (срв. напр. Aion <Еон>, GW 9/II, § 2; § 311; § 353, § 358, § 372 <вж.
Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>). На 3 юни 1918 г. душата
на Юнг нарича Филемон радостта на земята: „Демоните се помиряват с намерилия
себе си човек, който е извор на четирите реки, самият той земя, раждаща извори. От
неговия връх потичат води към четирите вятъра. Той е морето, което ражда слънцето,
той е планината, която носи слънцето, той е бащата на четирите велики реки, той е
кръстът, който връзва четирите велики демона. Той е нетленното зърно на Нищото,
 338 I LIBER NOVUS

122/123 [Изображение 122]227 /

което по случайност пада през пространствата. Това зърно е начало, по-младо от всички
начала, по-старо от всеки край“ ( Черна книга 7, стр. 61). Някои мотиви в това описание
биха могли да се отнесат към изображението. Между юли 1919 г. и февруари 1920 г.
в Черната книга 7 има прекъсване, вероятно през това време Юнг пише Психологически
типове. На 23 февруари откриваме следния запис: „За разположеното между тях пише
в сънищния дневник, а още повече в изображенията на Червената книга“ (стр. 88). В
Träume <Сънища> (JFA) Юнг е записал около осем сънища от това време, а също и
августовско нощно видение от 1919 г. на два ангела, тъмна прозирна маса и млада жена.
Това позволява да се заключи, че символичният процес е продължен в изображенията на
калиграфския том, които не се отнасят непосредствено до Liber Novus или до Черните
книги. През 1935 г. Юнг поднася психологическо тълкуване на средновековната алхи-
мия, според което философският камък - целта на алхимичния опус - се схваща като
символ на себесъщието (срв. Psychologie und Alchemie <Психология и алхимия>, G W 12).
За Плеромата вж. по-долу, бел. 82, стр. 452. За „нетленното“ зърно сравни разговора с
Ха в бел. 155 към изображение 94, стр. 298.
227 „4 дек. MCMXIX [1919]. Това е обратната страна на скъпоценния камък. Оня, който
е в камъка, притежава тази сянка. Това е Атмавикту, Древният, след като се е оттеглил
от сътворението. Той се е върнал назад в безкрайната история, откъдето води неговото
начало. Превърнал се е пак в каменен къс, след като е завършил своето сътворение. В
лицето на Издубар е надрасналчовека и е отделил от себе си Φιλήμων [Philemon] и КА.
Φιλήμων е дал камъка, Ка - ®.“ Датата изглежда сочи кога е създадено изображението.
За Атмавикту срв. бел. 220 към изображение 117, стр. 333. На 20 май 1917 г. Филемон
казва: „Като Атмавикту допуснах грешка и станах човек. Името ми беше Издубар. Пре­
срещнах го в този вид. Той ме осакати. Да, човекът ме осакати и ме превърна в змей.
За щастие, разпознах грешката си и огънят погълна змея. И така се появи Филемон.
Формата ми е привидност. Преди това привидността ми беше форма“ ( Черна книга
7, стр. 195). В Erinnerungen <Спомени> Юнг споделя: „По-късно Филемон беше рела-
тивизиран с появата на една друга фигура, която нарекох Ка. В древен Египет за „Ка
на фараона“ се е считала неговата земна форма, въплътената душа. Във фантазията ми
душата Ка се яви сякаш от дълбока шахта долу в земята. Нарисувах я в нейната земна
форма като херма с каменен цокъл и бронзова горна част. Най-отгоре в картината се
вижда крило на земеродно рибарче, а между него и главата на Ка трепти сияйна кръгла
звездна мъглявина. В изражението на Ка има нещо демонично, може да се каже дори
мефистофелско. В едната си ръка държи нещо като цветна пагода или мощехранителни-
ца, а в другата - писец, с който я обработва. За себе си казва така: „Аз съм този, който
погребва боговете в злато и скъпоценни камъни.“ / Филемон куца с единия крак, но е
крилат дух, докато Ка представлява своего рода земен или метален демон. Филемон е
духовният аспект, „смисълът“, докато Ка е природен дух като антропариона в старо­
гръцката алхимия, която по онова време, естествено, бе все още непозната за мен. Ка е
онзи, който осъществява всичко, но завоалира духа на земеродното рибарче, смисъла,
или го замества посредством красотата, „вечния отблясък". / С времето съумях да
интегрирам двете фигури. За това ми помогна изучаването на алхимията“
 LIBER SECUNDUS I 339

[Изображение 123]228 / 123/124

(стр. 188 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994,
превод Бойка Петкова, стр. 178>). Уолис Бъдж твърди: „Ка била абстрактна индивиду­
алност или личност, притежаваща облика и отличителните черти на човека, комуто при­
надлежи, и макар обикновено да се намирала заедно с тялото в гроба, тя била в състояние
свободно да витае; била независима от човека и можела да се настанява и да пребивава
в която и да е негова статуя“ (Egyptian Book of the Dead <Древноегипетката книга на
мъртвите>, р. ixv). През 1928 г. Юнг пише: „На известен по-висш етап от развитието,
когато са се появили представи за душата, вече не всички образи продължават да бъдат
проецирани [...], а един или друг комплекс поне дотолкова се приближава до съзнанието,
че не се усеща като чужд, а по-скоро като принадлежащ нему. [...] Той остава донякъде
разположен между съзнанието и несъзнаваното, така да се каже в полусянка, отчасти
действително принадлежащ или родствен на съзнателния субект, отчасти обаче имащ
самостойно съществование, противопоставено в този си вид на съзнанието, във всеки
случай неподчиняващо се по необходимост на субективните намерения, а може би дори
от по-висш порядък спрямо тях, често пъти източник на вдъхновение, на предупреждение
или на „свръхестествена“ информация. Психологически едно такова съдържание може
да бъде обяснено като частично автономен комплекс, който не е напълно интегриран.
Примитивните души, египетските Ба и Ка, са такъв тип комплекси“ (GW 7, § 295 <срв.
„Взаимоотношенията между аза и несъзнаваното“ в: К. Е Юнг, Две студии по аналитинна
психология, ЕА, Плевен, 2004, превод Ивета Милева, стр. 239>). През 1956 г. Юнг описва
антропариона в алхимията като „своего рода джудже-таласъм, което във вид на πνεύμα
πάρεδρον [домашен дух], spiritus familiaris, подпомага адепта в опуса и лекаря в лечението
(GW 14/1, § 298 <вж. Κ. Г. Юнг, Mysterium Coniunctionis I, ЕА, Плевен, 2003, превод д-р
Стефан Шаранков, стр. 322>). Вярва се, че антропарионът одушевява алхимическите
метали (срв. GW 9/1, § 268 <срв. Към психологията на архетипа на детето в: Κ. Г.
Юнг, Архетиповете и колективното несъзнавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия
Атанасова, Марина Бояджиева, стр. 155—187>), и той се явява във виденията на Зосим
(срв. GW 13, §§ 86£) Изображението на Ка, на което се позовава Юнг, не е намерено.
Ка се явява на Юнг в една фантазия от 22 октомври 1917 г. В нея той се представя като
другата страна на Ха, неговата душа. Ка е този, който е разкрил на Ха руните и низшата
мъдрост. Очите му са от чисто злато, тялото му - от черно желязо. Той казва на Юнг и
на душата му, че се нуждаят от неговата тайна, тъй като тя е същината на всяка магия.
Това е любовта. Филемон твърди, че Ка е негова сянка (срв. Черната книга 7, стр. 25
и сл.). На 20 ноември Ка нарича Филемон своя сянка и свой пратеник. За себе си Ка
заявява, че е вечен и постоянен, докато Филемон е мимолетен и преходен (срв. стр. 34).
На 10 февруари 1918 г. Ка оповестява, че е построил храм, който да бъде затвор и гроб
за боговете (срв. стр. 39). Ка се явява в Черната книга 7 до 1923 г. В този период Юнг
прави опити да проумее връзката между Ка, Филемон и другите фигури и да си създаде
правилно отношение към тях.
228 Текст под изображението: „IV Jan. МСМХХ [1920]. Това е св. Водолей. От цветята,
поникващи от тялото на дракона, порастват кабирите. Отгоре е храмът.“ Мъжът е
същият като в изображение 119. Датата изглежда указва кога е създадена картината.
340 I LIBER NOVUS

Три те проро чества

Cap. xviii.

[HI 124] 229Причудливи неща наближиха. Повиках душата си и я помолих

да се гмурне в прииждащото, чието далечно бучене бях доловил. Случи се
на 22 януари 1914 г., както е отбелязано в черния ми тефтер. Тя се гмурна
в тъмното бърза като стрела и от дълбините извика: „Ще приемеш ли това,
което нося?“
Аз: Ще приема каквото дадеш. Правото да съдя и коря не ми принадлежи.
Д : Тогава слушай: тук долу има стари брони, ръждясали снаряжения от бащи­
те ни, по тях висят прогнили кожени ремъци, проядени от червеи дръжки
на пики, огънати върхове на копия, счупени стрели, разкапани щитове, чо­
вешки и конски черепи и кости, стари топове, прашки, разложени факли,
разтрошени стенобитни оръдия, каменни остриета, каменни боздугани,
остри кокали, заострени зъби за накрайници на стрели - всякакви неща,
изоставени от някогашни полесражения. Ще приемеш ли всичко това?
Аз: Приемам. Ти по-добре знаеш, душа моя.
Д: Откривам изрисувани камъни, кости, надраскани с магически знаци, за­
клинания върху кожени дрипи и оловни пластини, мръсни кесии, пълни
със зъби, човешки коси и нокти, овързани клечки, черни гюллета, изгни-
ли животински кожи - всяческо суеверие, натворено от мрачните пред-
времена. Искаш ли всичко това?
Аз: Приемам всичко, как да отхвърля каквото и да било?
Д: Откривам обаче и по-лошо: братоубийство, подъл смъртоносен удар -
мъчение - детско жертвоприношение - изтребление на цели народи -
пожар - предателство - война - бунт - и това ли искаш?
Аз: И това, щом трябва. Как да отсъдя?
Д: Откривам зарази - природни бедствия - потънали кораби - разруше­
ни градове - страховита дива озверялост - глад - човешка ненавист - и
страх - цели планини от страх.
Аз: Тъй да бъде, щом ти го даваш.
Д : Откривам съкровищата на всички някогашни култури - прекрасни изоб­
ражения на богове - просторни храмове - живопис - папирусови сви­
тъци - пергаментови листове с писмената на изчезнали езици - книги,
пълни с изгубена мъдрост - песнопения на древни жреци - сказания,
пренесени през хиляди поколения.

229 В Черната книга 4 Юнг пише: „По-сетне вече вървя напрегнат като човек, очакващ нещо
ново, което преди това никога не е подозирал. Осведомен и предупреден, неустрашимо
вслушващ се в бездната и устремен във външното да прекара цял човешки живот“ (стр. 42).
 LIBER SECUNDUS I 341

Аз: Това е цял един свят - не съм способен да го обхвана. Как ще мога да го
приема?
Д: Та нали искаше всичко да приемеш? Не си знаеш пределите. Не можеш
ли да се ограничиш?
Аз: Трябва да се огранича. Кой би могъл да побере това богатство?
Д: Бъди скромен и обработвай градината си без придирчивост.230
Аз: Ще го сторя. Виждам, не си струва да завладееш по-голямо парче от без-
мерността, вместо по-малко. По-добре грижливо поддържана малка гра­
дина, отколкото зле поддържана голяма. От гледна точка на безмерност-
та и двете са еднакво малки, но различно поддържани.
Д : Вземи ножица и подкастри дърветата си.
[2] От прииждащата тъма, проводена от сина на земята, моята душа ми
даде вехти вещи, вещаещи бъдното. Три неща ми даде: вопъла на войната,
мрака на чародейството, дара на религията.
Ако имаш ум, ще разбереш, че тези три неща взаимно си принадлежат.
Трите означават развързването на хаоса и неговите сили, трите са също така
връзването на хаоса. Войната е очевидна за всекиго. Чародейството е тъмно
и никой не го вижда. Религията все още не е, но ще стане очевидна. Мислил
ли си, че ужасите и жестокостите на такива войни ще сполетят и нас? Мислил
ли си, че чародейството съществува? Мислил ли си за нова религия? Седях
по дълги нощи, взирах се в идещото и потреперих. Дали ще ми повярваш?
Малко ме е грижа. Що е вяра? Що е неверие? Видях и потреперих.
Ала духът ми не можа да побере чудовищното, нито да промисли обхвата
на идещото. Копнежът ми се изтощи, безсилно се отпуснаха жънещите ми
ръце. Почувствах бремето на непосилен труд в идните времена. Видях къде и
как, ала никакво слово не смогва да го обхване, никаква воля - да го подчини.
Другояче не можах и го оставих да потъне пак в бездната.
Да ти го дам не мога, мога само да река за пътя на идещото. Малко добро
ви чака отвън. Каквото предстои, е вече във вас. Но какво има във вас? Иска
ми се да отвърна очи, да запуша уши и да се отрека от всичките си сетива,
бих желал да съм един от вас, да не знам нищо и никога нищо да не съм видял.
Твърде много е и е твърде неочаквано. Но аз го видях и паметта ми не ме ос­
тавя на мира. 231Аз обаче подкастрям копнежа си, протегнат към бъдното, и

230 Така звучи заключителното изречение на Волтеровия Кандид: „Tout cela est bien dit -
mais il faut cultive notre jardin.“ <„ Добре казано - но трябва да работим градината си“ -
вж. Волтер, Философски новели, Изток-Запад, София, 2016, превод Боян Атанасов.> В
кабинета на Юнг имало бюст на Волтер.
231 В Черновата продължава: „Как мога да обхвана в себе си каквото има да се изпълни в
идущите 800 години, та до онова време, когато Единият ще отпочне своето господство?
Говоря само за пътя на идещото“ (стр. 440).
 342 I LIBER NOVUS

се завръщам в малката си градинка, която сега цъфти и чийто обхват е за мен

измерим. Нея трябва да поддържам.
Да оставим бъдното на бъдните. Връщам се към малкото и действител­
ното, понеже това е великият път, пътят на идещото. Връщам се към обикно­
вената си действителност, към моето неоспоримо мъничко съществуване. И
вземам нож и предавам на съд всичко, раснало без мяра и цел. Наистина, гори
са израсли покрай мен, пълзящи растения са ме обвили и цял съм скрит от без­
спирно избуяваща зеленина. Бездната е неизтощима, тя дава всичко. Всичко
е равносилно на нищо. Вземи нещо малко и ще имаш нещо. Твоето честолю-
124/125/ бие и твоят ламтеж да познаеш и да узнаеш, твоята страст / [Изображение
126 125]232/ да трупаш, да сглобяваш, да обхващаш, да оползотворяваш, да владе­
еш, да подреждаш, да осмисляш и да тълкуваш е безмерна.
Това е безумие, като всичко, което прекрачи пределите си. Как може да
задържиш нещо, което не си? Навярно ти се иска да впрегнеш вселената, коя­
то не си, в хомота на твоите жалки знания и познания? Помисли си, че си в
състояние да знаеш, стига ти това знание. Но ти не можеш да знаеш другото,
още по-малко цялото друго. Пази се да не познаеш отвъд себе си, че с над­
менността на знанието си ще задушиш живота на другото, което само себе си
знае. Знаещият нека познае себе си. Това е неговият предел.
С болезнен разрез отделям онова, което твърдях, че знам за съществува­
щото извън мен. Измъквам се от хитроумните примки на значенията, които
придавах на онова извън мен. И още по-дълбоко се врязва ножът ми и ме
разлъчва от значенията, които придавах на себе си. Срязвам надолу до сърце­
вината, докато се отърся от всички значения, докато престана да съм друго
освен това, което виждам, докато ми остане само знанието, че съм, без да
зная какво съм. Искам да съм нищ и скромен, искам да стоя гол пред неумо­
лимото. Искам да съм моето тяло с неговите нужди. Искам да принадлежа на
земята и да живея според нейния закон. Искам да изживея животното в мен
и да приема всичките му страхове и наслади. Искам да премина през вопъла
и блаженството на оня, чието необлечено и невъоръжено тяло е стояло само
на обляна от слънце земя - плячка на своя нагон и на дебнещите диви зверо­
ве; оня, стряскан от призраци и мечтал за далечни богове; оня, привързан
към близкото и във вражда с далечното; оня, който изтръгвал огън от камъ­
ните и чиито стада и посеви крадяли и съсипвали непроницаеми сили; оня,

232 Пейзажната сцена се опира в голяма степен на онази, която Юнг си представил в една
своя будна детска фантазия - че Елзас бил потънал под вода и Базел бил пристанищен
град с платноходки и параходи, средновековна кула и бастион с оръдия и войници (срв.
Erinnerungen <Спомени>, стр. 86 и сл. <вж. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,
размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 74-75>).
 LIBER SECUNDUS I 343

който си нямал ни знание, ни познание, ами живеел с каквото имал наблизо,

а далечното полагало му се по благодат.
Дете бил той неуверено и все пак изпълнен с увереност, слаб и все пак
съпричастен към нечувани сили. Ако неговият Бог не му помагал, обръщал
се към някой друг. Ако и другият не му помагал, той го наказвал. И ето, виж:
друг път боговете помагали. Тъй че захвърлям множеството значения, всич­
ко божествено и дяволско, с което хаосът ме е натоварил. Наистина, не се
разчита на мен да доказвам боговете и дяволите, и чудовищата на хаоса, нито
да се грижа за изхранването им, нито да ги мъкна със себе си, нито да ги броя
и наименувам, или с вяра да ги закрилям срещу безверие и съмнения.
Свободният човек познава само свободни богове и дяволи, които са си
самодостатъчни и действат със собствени сили. Не действат ли, то си е тяхна
работа, така че мога да се разтоваря от това бреме. Ако пък действат, те не
се нуждаят нито от закрилата ми, нито от грижата ми, нито от вярата ми.
Тъй че спокойно можеш да почакаш, докато се задействат. Но когато се за­
действат, събери си ума, защото тигърът е по-силен от теб. Трябва да можеш
да се освобождаваш от всичко, иначе ти си робът, даже и да си роб на някой
Бог. Ж ивотът е свободен и сам избира пътя си. Той е достатъчно ограничен,
затова не му притуряй ограничения. Ето защо отрязах всичко препятстващо.
Тук стоях аз, а оттатък се разполагаше загадъчното многообразие на света.
И ме хвана страх. Дали не съм аз тясно скроеният? Дали пък светът не е
безпределен? И осъзнах слабостта си. Какво биха били бедността, голотата,
невъоръжеността без съзнанието за слабост и без страха от безпомощност.
И ето, изправих се и побоях се. Тогава душата ми прошепна:

Да ръ т н а м а гията
Cap. xix.

[HI 126] 233„Нищо ли не чуваш?“

Аз: Не знам какво трябва да чуя.
Д: Звън.
Аз: Звън ли? От какво? Нищо не чувам.
Д: Ами вслушай се по-добре.
Аз: Сякаш ми се счу в лявото ухо. Какво трябва да значи?
Д: Нещастие.
Аз: Приемам каквото казваш. Искам да посрещна и щастие, и нещастие.
Д: Тогава вдигни ръце, опъни ги нагоре и приеми каквото дойде.

233 23 януари 1914 г.

344 I LIBER NOVUS

Аз: Какво е това? Ж езъл ли е? Или черна змия? Черен жезъл, оформен като
змия - два бисера за очи - златен гердан около шията. Не е ли нещо като
магическа пръчка?
Д : Магическа пръчка е.
Аз: За какво ми е магия? Нещастие ли носи магическата пръчка? Или магията
е нещастие?
Д : Да, за тези, които я притежават.
Аз: Звучи като древно предание - колко чудновата си, душа моя! За какво ми
е магия?
Д : Трябва ти за много неща.
Аз: Опасявам се, че пробуждаш в мен хем любопитство, хем неразбиране.
Нали знаеш, че човекът не престава да ламти по черните изкуства и по
неща, които не му струват усилия.
Д : Магията не е лесна, тя изисква жертви.
Аз: Изисква ли да жертваш любовта? Или да жертваш човещината? Вземи си
пръчката тогава.
Д: Не бъди припрян. Магията не изисква такива жертви. Друга жертва
иска тя.
Аз: Каква?
Д: Жертвата, която магията изисква, е утехата.
Аз: Утехата? Правилно ли разбирам? Невероятно трудно е да те разбера.
Кажи, какво значи това?
Д : Утеха ще рече да жертваш.
Аз: Какво имаш предвид? Кое да се жертва - утехата, която давам, или утеха­
та, която приемам?
Д: И двете.
Аз: Обърках се. Твърде тъмновато е.
Д : Заради черния жезъл трябва да пожертваш утехата - тази, която даваш, и
онази, която приемаш.
Аз: Да не мога да приема утеха от онези, които обичам? И да не давам утеха
на онези, които обичам? Това означава да загубя част от човещината си,
да я заменя с това, което се казва суровост спрямо себе си и другите.234
Д: Така е.
Аз: Необходима ли му е на жезъла тази жертва?
Д : Жезълът настоява за тази жертва.

234 В Ecce Homo Ницше пише: „Всяко завоевание, всяка крачка напред в познанието се
дължи на смелост, на суровост към себе си, на прецизност към себе си“ (в: Kritische
Studienausgabe <Научно-критическо издание>, том 6, стр. 259).
 LIBER SECUNDUS I 345

Аз: Мога ли, позволено ли ми е да принеса тази жертва заради жезъла?

Длъжен ли съм да приема жезъла?
Д : Искаш, или не искаш?
Аз: Не мога да кажа. Какво зная аз за черния жезъл? Кой ще ми го даде?
Д : Тъмното, разстлано пред теб. Той е най-близката вещ, която ще ти се яви.
Ще го приемеш ли и ще поднесеш ли своята жертва?
Аз: Трудно е да принесеш жертва на тъмнината, на слепия мрак - и каква
жертва!
Д : Природата - да утеши природа? Тя ще приеме ли утеха?
Аз: Рискуваш някоя тежка дума. Каква самота изискваш от мен?
Д : Това е твоето нещастие и... магията на черния жезъл.
Аз: Колко смътно и злокобно говориш! Нима ще ме обгърнеш с твърда ле­
дена / [Изображение 127]235 / броня? Нима ще стегнеш сърцето ми в 126/127/
железни черупки? Обичам топлината на живота. Трябва ли да я изгубя? 128
И то заради магията? Какво е магията?
Д: Ти не познаваш магията. Затова не подхождай с предразсъдъци. Срещу
какво се ежиш?
Аз: Магия! За какво ми е магия? Не вярвам в нея, не мога да повярвам.
Сърцето ми се свива - как да пожертвам заради магията огромна част от
човещината си?
Д: Послушай съвета ми, не се съпротивлявай и най-вече - не се прави на
просветен, тъй сякаш дълбоко в себе си не вярваш в магията.
Аз: Неумолима си. Но аз не мога да повярвам в магията, или имам съвсем
неправилна представа за нея.
Д: Това последното несъмнено се забелязва. Поне веднъж остави слепите
си предразсъдъци и критически пози, иначе никога няма да разбереш
нищо. Склонен ли си да пропилееш още дълги години в чакане?
Аз: Потърпи, все още не съм превъзмогнал науката си.
Д : Крайно време е да я превъзмогнеш.

235 Горен надпис: „Amor trium phat“; Надпис отдолу: Тази картина беше завършена на 9
януари 1921 г., след като беше изчакала 9 месеца в незавършен вид. Тя изразява някаква
незнайна тъга, някаква четворна жертва. Едва се реших да я завърша. Това е неумолимото
колело на четирите функции, изпълнената с жертвеност същност на всичко живо.“ На 23
февруари 1920 г. Юнг отбелязва в Черната книга 7: „Случващото се между любящия и
любимата представлява цялата божествена пълнота. Затова всеки от двамата е за другия
необяснима загадка. Че кой би проумял божеството? / Бог обаче се ражда в самота,
произлиза от тайното лоно на отделното. / Разводът между живота и любовта се дължи
на противоречието между уединеност и сдвоеност, между самота и близост“ (стр. 88).
Следващият запис в Черната книга 7 е от 5 септември 1921 г. През март 1920 г. Юнг се
отправя на пътешествие в Африка с Херман Зиг и се връща на 17 април.
346 I LIBER NOVUS

Аз: Искаш много, даже прекалено много. В крайна сметка необходима ли е на­
уката за живота? Ж ивот ли е науката? Има хора, които живеят и без наука.
Но да превъзмогна науката заради магията? Това е ужасно и опасно.
Д: Страх ли те е? Не ти ли се иска да се осмелиш да живееш? Кой, ако не
животът, те изправя пред този проблем?
Аз: Всичко това е много потискащо и объркващо. Не ти ли се намира някоя
по-ведра дума за мен?
Д: О, ще ти се утеха? Искаш ли жезъла, или не?
Аз: Късаш ми сърцето. Искам да се подчиня на живота. Но... колко е тежък?
Искам черния жезъл, защото той е първото нещо, което получавам от
тъмнината. Не знам какво означава този жезъл, нито какво дава, чувствам
само какво взема. Ще коленича и ще приема този посланик на тъмнина­
та - поех черния жезъл, държа в ръка тоя загадъчен предмет - студен е
и тежък като желязо. Бисерните змийски очи ме гледат със сляп блясък.
Какво си ти, тайнствен дар? Цялата тъма на някогашни светове се е сгъс­
тила в теб, в твърдата ти черна стомана! Нима си време и съдба? Природна
същина, твърда и вечно безутешна, но пък сбор от всички съзидателни
сили? Прастари магически слова сякаш извират от теб - потайни чаро-
действа те оплитат - какви ли могъщи изкуства дремят в теб? Пронизваш
ме с непоносимо напрежение - какви ли страшилища ще изпълзят? Каква
ужасна тайна ще сътвориш? Дали ще донесеш ветршца, бури, студове,
мълнии, или ще наплодиш нивята и ще благословиш бременните утроби?
Каква поличба предвещава появата ти? Или не се нуждаеш от такава, ти,
сине на мрачно лоно? Стига ли ти мъгливата тъма, от която изкристализи­
ра твоят образ? Къде да те скрия в душата си? Или в сърцето си? Уви, нима
сърцето ми ще се превърне в твой кивот, в твоя светая светих? Избирай
своята обител. Аз вече те приех. Колко тежко напрежение донасяш! Нима
пречупва се лъкът на моите нерви? Пратеника на нощта съм приютил.
Д: Вълшебство най-могъщо е подслонено в него.
Аз: Чувствам го и въпреки това не мога да опиша колко потресаваща мощ му
е дадена. Понечих да се смея, понеже толкова много неща се превръщат в
смях и само в него намират разрешение. Но всеки смях замира. Обаянието
на жезъла е твърдо като желязо и студено като смъртта. Прости ми, душа
моя, не искам да припирам, но нещо май ще трябва да се случи, че някак да
избие това непоносимо напрежение, което жезълът ми причини.
Д : Чакай и си отвори очите и уш ите!
Аз: Тръпки ме побиват без да зная защо.
Д : Понякога човек потръпва пред... най-великото.
Аз: Прекланям се, душа моя, пред непознати сили - бих искал по един олтар
да вдигна на всеки непознат Бог. Трябва да се покоря. Черното желязо
 LIBER SECUNDUS I 347

в моето сърце ми придава тайнствена мощ. То е подобно на упорство и

сякаш е... презрение към хората.236
[2] О; мрачно деяние, светотатство, убийство! Раждай неспасяемото, без­
дна! Кой е нашият спасител? Кой ни е водачът? Има ли през черните пустини
път? Господи, не ни оставяй! Защо към Господа въпиеш? Ръце вдигни нагоре
към тъмата, моли се, отчайвай се, кърши ръце, коленичи, чело в прахта при­
тискай, крещи, ала не споменавай Него, към Него не поглеждай. Без име и без
форма остави го. Защо му трябват на безформения форма, на безименния име?
Стъпи на големия друм и сграбчи най-близкото. Не се оглеждай, не искай, ръ­
цете си обаче дръж нагоре. Пълни със загадки са даровете на тъмата. Който
може да продължи със загадките, за него пътят е открит. Покори се на загад­
ките и на съвършено непонятното. Ще има главозамайващи / [Изображение
129] / мостове над дълбоки като вечност бездни. Но ти следвай загадките. 128/129/
Претърпи ги, тези страхотии! Тъмно е още, ужасът още расте. Погълнати 130
и потопени в реки от пораждащ живот, се приближаваме до всемогъщи нечо­
вешки сили, заети идещите времена да сътворят. Колко много бъдно бездна­
та е скрила! Не се ли изтъкават в нея нишките с хилядолетия?237 Пази загад­
ките, в сърцето си носи ги, топли ги, бременей с тях. Така износваш бъднини.
Непоносимо е напрежението на бъдното в нас. То трябва да поникне
през тесни цепнатини, да прокара нови пътища. Иска ти се да отхвърлиш то­
вара, иска ти се да избегнеш неизбежното. Но бягството е заблуда и обход.
Затвори очи, за да не видиш разнообразното, външната многоликост, по­
вличащото и примамливото. Има само един път и това е твоят път, само едно
спасение и това е твоето спасение. Защо се оглеждаш за помощ? Мислиш ли,
че тя ще дойде отвън? Идещото се създава в теб и произлиза от теб. Затова
погледни в себе си! Не сравнявай, не мери! Няма път еднакъв с твоя. Всички
други пътища за тебе са заблуда и съблазън. Трябва да изминеш пътя вътре в
теб.
О, да можеше да се отчуждиш от всички хора с всичките им пътища!
Така щеше да можеш да ги изведеш наново от себе си и да опознаеш пътища­

236 В Черната книга 4 Юнг записва следния диалог: [Душа]: „Обуздай нетърпеливостта
си. Тук само чакане помага.“ / [Аз]: „Чакане - знам тази дума. И Херкулес, като подпи­
рал небосвода, намерил, че да чакаш под натиск на товар е тягостно.“ / [Душа]: „Той
трябвало да чака, докато се върне Атлас, и да крепи небосвода заради ябълките“ (стр.
60). Има се предвид единайсетият подвиг на Херкулес, в който той трябвало да донесе
златните ябълки, осигуряващи безсмъртие. Атлас се наема да ги открадне вместо него,
ако през това време Херкулес го отмени в поддържането на небесния свод.
237 В гръцката митология мойрите - богините на съдбата Клото, Лахесис и Атропос -
предат и срязват нишката на живота. В северната митология норните предат нишката
на съдбата в подножието на световното дърво Игдразил.
 348 I LIBER NOVUS

та им. Ала каква слабост! Какво отчаяние! Какъв страх! Няма да понесеш да
вървиш по своя път. Все ти се иска поне с единия крак да стъпваш по чужд
път, че да не те сполети великата самота! За да бъде вечно край тебе май­
ката утешителка! За да те подкрепя, да те признава, да те ожалва, утешава,
окуражава! За да те увлича по чужди пътеки, където да се губиш от самия
себе си, където да можеш с облекчение да се отбиваш встрани. Като че не
си самият ти! Кой да довърши делата ти? Кой да носи твоите добродетели и
кой - твоите пороци? Не доведеш ли нещата докрай, и мъртвите страховито
ще те преследват заради неизживения ти живот. Трябва всичко, всичко да
се изпълни. Времето напира, нима ще се погрижиш за едно, а другото ще
оставиш да изгние?

Велика е мощта на пътя.238 Върху него срастват се небе и ад, долни и гор­
ни сили се съединяват. Вълшебна е природата на пътя, вълшебни са молба и
зов239, вълшебни са клетва и дело, случат ли се на великия път. Магията е въз­
действие от човек на човек, ала не става тъй, щото магическото ти действие
да уцели пряко ближния ти, то първо уцелва теб самия и само ако му устоиш,
оказва своето невидимо въздействие от теб към твоя ближен. Във въздуха
отлитат много повече деяния, отколкото съм мислил. Тъй или иначе, те са
неуловими. Слушай:

Горното е мощно, Междинни ветрове кръстосаното свързват.

Долното е мощно,
В едното има двойна власт.
Да дойде северът наблизо,
Да се притисне западът под теб,
Да бликне изтокът нагоре.
130/131/ Над всички да прелее юг.
132
И полюсите единят се в междините.
Вървят от горе стъпала надолу.
Водите врат, в котли клокочат.
Жарта отсича от земята кръг.240
Отгоре синя и дълбока нощ се спуска,
от долу възлиза черна земя./
[Изображение 131] /

Самотник приготвя целебни отвари,

четири ветрища черпи с тях.
Приветства звездите, докосва земята.
Държи в ръцете си светлик.

238 В Черновата продължава така: „Тъй велика е мощта на пътя, че увлича и възпламенява
другите. Ти не знаеш какво се случва и затова е най-добре да наричаш това въздействие
магическо“ (стр. 453).
239 В Черновата по-нататък се казва: „който тъкмо поради особената си природа се изо­
бразява чрез змията“ (стр. 453).
240 Изглежда се отнася за магическия кръг, в който се извършват ритуални действия.
 LIBER SECUNDUS I 349

Цветя поникват покрай него иранна пролетна нега го разцелува.

Птички долитат и плахи зверчета взират се в него от близкия лес.
Той от людете страни, но държи все пак в ръка тяхната съдбовна нишка.
Нека питието с вашата молитва да узрее, да добие сила, най-дълбоки рани
да цери.
Той за вас самотен бди между небето и земята, дордето се вдигне към него
земята и слезе към него небето.
Далеч са още всичките народи, стоят отвъд зида на тъмнината.
Но аз дочувам неговите думи, до мен прииждат отдалеч.
Лош писар е подбрал, едва го чува, заеква даже като пише.
Самотникът е непознат за мене.. Какво говори той? Говори: „Заради хо­
рата изпитвам страх, обзема ме тревога.“
Изрових древни руни, изрових заклинания, понеже словото не стига вече до
човека. Превърнали са се словата в сенки.
Затова взех древен магически съсъд и сварих горещи напитки, в тях приме­
сих тайни към прастари сили. Неща, които и най-умен няма да отгатне.
Сварих корените на всички човешки мисли и дела.
През много звездни нощи бдях над котела. Безкрайно бавно ферментира
питието. Нуждая се от вашата молитва, от вашето преклонение, вашето
отчаяние и вашето търпение, нуждая се от вашия сетен и най-върховен коп­
неж, от най-чистото ви желание, от най-смиреното ви покорство.
Кого чакаш, самотнико? На чия помощ се осланяш?
Няма кой да ти се притече на помощ, всички са се втренчили в теб и се
надяват на лечебното ти изкуство. Всички ние сме напълно неспособни и много
повече ни трябва помощ, отколкото на теб. Помощ окажи ни, че да ти върнем
помощ.
Самотникът изрича: „Нима никой не ще ме подкрепи в тази неволя?
Искате да си оставя работата, за да ви помагам, та вие да ми върнете
помощ? И как да ви помогна, ако питието ми не е зряло и силно? То би могло да
ви помогне. Какво очаквате от мене?“
Ела при нас! Какво стоиш и преваряваш чудесии? За какво са ни твоите
целебни и вълшебни напитки? Вярваш ли в целебни напитки? Погледни живо­
та - виж колко много се нуждае от теб! / [Изображение 133] / 132/133/
Самотникът проговаря: „Глупци, толкова ли не можете един час да по­ 134
стоите будни с мене, дордето тежкото и дълготрайното съвсем се утаят и
напитката узрее ?241

241 Матей 26:40: Иисус мъмри учениците си, че не могат един час да постоят будни с него,
докато се моли в Гетсиманската градина.
350 I LIBER NOVUS

Още малко и ще прекипи. Защо не можете да почакате? Защо проваляте

най-велико дело с вашата припряност?"
Що значи велико дело? Не сме живи ние, студ и вцепенение са ни обзели.
Еони няма да ти стигнат, самотнико, за да завършиш своето дело, ако ще и
ден по ден напред да го придвижваш.
Безкрайно е спасителното дело. Защо желаеш да дочакаш неговия край?
Аори чакането да те вкамени за вечни времена, пак не можеш устоя до края.
Аори спасението да завършиш, тогава ти ще трябва да бъдеш спасяван от
него.
Самотникът проговаря: „Какъв трогателен поплак застига ушите
ми! Що за хленч! Какви несмислени скептици сте, какви вироглави хлапета!
Потрайте малко, ще се сготви още тази нощ."
Повече не чакаме и нощ, стига упование. Нима си някой Бог, че и хиляда
нощи да са за теб като една? Още една твоя нощ за нас, човеците, би се рав­
нила на хиляда. Откажи се от спасителното дело и вече ще сме спасени. Колко
време искаш да ни спасяваш?
Самотникът продумва: „Аотегливи народе човешки, твърдоглав мелез от
Бог и добиче, къс от скъпоценната ти плът май все още липсва във врящата в
котела смес. Нима съм аз най-ценното ти печиво? Струва ли си сам да се сваря
заради вас?Един се остави да го приковат заради вас на кръста. Стига ви тол­
кова наистина. Той ми прегражда пътя. Затова не вървя по неговите пътеки,
не ви приготвям изцерителен сироп, нито пък безсмъртен242 кървав еликсир ви
давам, а заради вас оставям и напитка, и котел, и тайно дело, понеже не може­
те дочака, нито понесе изобилието. Заклинанията ви отхвърлям, вашето ко-
ленопреклонение и вашите молитви. Сами се спасявайте от неспасяемостта и
от спасението си. Цената ви достатъчно се покачи, загдето един умря за вас.
Сега докажете стойността си, като всеки заживее за себе си. Боже мой, колко
трудно е заради хората да оставиш делото си недовършено! Но именно заради
т ях отказвам се да съм спасител. Сега напитката ми вече е готова. Не се при­
месих сам към нея, ами отрязах късче от рода човешки, и виж как то избистри
мътно шупналото питие.

Как сладни и как горчи Аоби едното
вкусът на питието! двоен образ.
Аолното е слабо, Нека север те издигне,
горното е слабо, нека запад те запрати
дето ти принадлежиш.
Нека изток разнесе те,
югът нека те положи.
Междинните ветрища
кръстосано развързват.

242 Бележка в полето на калиграфския том: „29/11/1922“. Изглежда се отнася за датата,

когато е преписан този откъс.
 LIBER SECUNDUS I 351

/ [Изображение 135]243 / 134/135/

136
Делят се полюси далечни Под дъното му пепелта сивее.
посредством междините. Нощта облича се
Hueäma са широки друми, с небето, а надалече долу
шосета дълготьрпеливи. се стеле черната земя.
Възврелият котел изстива.

Над облаци надигат се и ден, и слънце.

И няма ни самотник, ни целебно питие.
Веят четири ветрища, на дара му се смеят.
А той глуми се с тези ветрове.
Видя звездите и земята пипна.
Затуй обхваща с длан светлика,
със сянката докосва небеса. [Изображение 136]

Необяснимото се случва. Иска ти се на драго сърце да напуснеш себе си и

да преминеш към някоя от многоликите възможности. Иска ти се на драго
сърце да извършиш и светотатство, само да си присвоиш тайната на промен­
ливото. Ала безкраен е пътят.

Кръстният път
Сар. хх.244

[ H I 136] 245Видях как черната змия246 се изви нагоре по дървото на кръста. Тя

се вмъкна в тялото на Разпнатия и после изпълзя от устата му. Беше побеляла.
Уви се като диадема около главата на мъртвеца, над главата му просия и на
изток слънцето се вдигна искрящо. Стоях, гледах, бях объркан и тежко бре­
ме угнети душата ми. Но бялата птица, кацнала на рамото ми, проговори247:

243 Текст под изображението: „Завършено на 25 ноември 1922 г. От Муспили иде огън
и обхваща дървото на живота. Един кръговрат е свършен, но това е кръговратът в
световното яйце. Мъти го чужд Бог, неназовимият Бог на самотата. Нови живини се
образуват от дима и пепелта.“ В нордическата митология Муспили (Муспелхайм) е
обител на огнените великани.
244 Бележка в полето: „25 февруари 1923. Превръщането на черната в бяла магия.“
245 27 януари 1914 г.
246 В Черновата продължава така: „змията на пътя ми“ (стр. 460).
247 В Черната книга 4 това го казва душата му. В тази глава и в Изпитания виждаме, че
някои изказвания на душата в Черните книги са приписани на други персонажи. Тази
промяна в текста може да се тълкува като белег за важен психологически процес, водещ
352 I LIBER NOVUS

„Пусни дъжда да вали, пусни вятъра да шуми, пусни водата да тече и огъня
да пламти. Пусни всяко нещо да расте, дай на всичко нужното му време, за
да стане."
[2]2. Вярно, пътят минава през Разпнатия, ще рече през този, комуто
не се стори малко да изживее своя живот и който поради това се извиси
до величие. Той не учеше на неща познаваеми и полезни, той ги живееше.
Неизказано голямо трябва да е смирението на оня, който се нагърбва да жи­
вее собствения си живот. Неизмеримо голяма ще да е погнусата на оня, кой­
то навлиза в собствения си живот. Поболява се от неприязън. Повръща му
се от него самия. Болят го червата и мозъкът му отмалява. По-скоро измисля
всякакви хитрини, за да се отскубне, понеже мъките по собствения му път не
могат да се сравнят с нищо. Струва му се невъзможно трудно, толкова труд­
но, че едва ли има нещо, което да не предпочете пред тези мъки. Не са малко
онези, които заобичват даже хората от страх пред самите себе си. Вярвам, че
има и такива, които извършват престъпление, за да си набавят довод срещу

АО разграничаване на фигурите, отделянето им една от друга и различаване на себе си

от тях. Юнг обсъжда този процес най-общо през 1928 г. в Die Beziehungen zwischen dem
Ich und dem Unbewußten <Взаимоотношенията между аза и несъзнаваното>, втора част,
глава III: „Техниката на различаването между аза и фигурите на несъзнаваното“ (GW
7, §§ 341-373 <вж. Κ. Г. Юнг, Две студии по аналитична психология, ЕА, Плевен, 2004,
превод Ивета Милева, стр. 149 и сл.>). През 1916 г., в Черната книга 7, душата обяснява
на Юнг: „Не съм ли съставена от единение на долното и горното, тогава се разпадам на
три къса: на змията, и като такава, или пък в друга животинска форма, бродя наоколо,
изживявайки естеството демонично, вдъхвайки страх и копнеж; на човешката душа,
живееща с теб постоянно; на небесната душа, пребиваваща в божествените селения,
далечна и непозната за теб, явяваща се в птичи образ“ (Приложение В, стр. 507 ). П ро­
мените в текста на тази глава и в Изпитания, които Юнг предприема спрямо душата,
змията и птицата в отклонение от Черните книги, могат да се тълкуват като признание
и разграничение на троичната природа на душата. Представата на Юнг за единство­
то и многообразието на душата издава някои подобия с тази на Майстер Екхарт. В
Проповед 30 пише: „че с висшите си сили душата се докосва до вечността, сиреч до
Бога, а с низшите си, напротив, се допира до времето, поради което е подложена на
промяна, обърната е към телесните неща и това я лишава от благородство“ (Майстер
Екхарт, Проповеди и трактати, фондация „Комунитас“, София, 2012, стр. 186, превод
Цочо Бояджиев). В Проповед 85 се казва: „Три препятствия пречат на душата да се
съедини с Бога. Първото е, че тя е премного разпокъсана, тъй че не е единна, понеже
проявява ли душата склонност към тварите, тогава не е единна. Второто [препятствие]
е, че тя се съединява [= свързва, смесва] с временни неща. Третото е, когато тя има
склонност [тежнение] към тялото, та не може да се съедини с Бога“ ( Werke II, Texte und
Übersetzungen, hg. von Niklaus Lagier, in: Walter Haug (H g.): Bibliothek des Mittelalters. Texte
und Übersetzungen; 24 Bde., Bd. 21, Frankfurt а. M. 1995, S. 207 <Съчинения II, Текстове
и преводи, изд. от Никлаус Лагиер, във: Валтер Хауг (изд.): Средновековна библиотека.
Текстове и преводи; 24 тома, том 21, Франкфурт на Майн, 1995, стр. 207 >).
 LIBER SECUNDUS I 353

себе си. Ето защо се вкопчвам във всяко нещо, което ми прегражда пътя към
самия мен.
З.248 Който върви към себе си, пропада. Пред великия пророк, предтеча­
та на това време, се явиха жалки и смехотворни очертания на собственото
му същество. Той не ги прие, а упрекна другите за тях. Накрая обаче се видя
принуден да устрои вечеря със своята нищета и да приеме онези очертания на
съществото си от състрадание, което е тъкмо онова приемане на нищожното
в нас.249 Но тогава от неговата мощ се разгневи лъвът, подгони и пропъди по­
губеното и отново намерено обратно в мрака на бездната.250И - като всеки
могъщ - названият с велико име пожела да изскочи слънцеподобен от пазвата
на планината.251 Но какво се случи с него? Пътят му го отведе пред Разпнатия
и той се разяри. Беснееше пред присмехулния страдалец, понеже мощта на
собственото му същество го караше да върви по същия път, каквото преди
него бе сторил Христос. Оповести на висок глас силата и величието си. Никой
не говори по-гръмко за силата си от тоя, комуто подът под краката се люлее.
Най-сетне го достигна нищожното в него, безсилието му, и това разпна духа
му, тъй че, както сам си бе предсказал, душата му умря по-скоро от тялото.252

248 В Черновата продължава така: „‘Защо - ще попиташ - човекът не иска да бъде сам със
себе си?’ Бесноватият пророк, предтеча на това време, е написал книга, окичена с гордо
име. В тази книга можеш да прочетеш как и защо човекът не иска да бъде сам със себе
си“ (стр. 461). Има се предвид Тъй рече Заратустра на Ницше.
249 Срв. „Тайната вечеря“, Also sprach Zarathustra <Тъйрече 3apamycmpa>, in: Kritische Studien­
ausgabe <Научно-критическо издание>, том 4, стр. 353 и сл. <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече
Заратустра, Летера, Пловдив, 2000, превод Жана Николова-Гълъбова, стр. 314>.
250 В „Знамението“, заключителната глава на Тъй рече Заратустра, се казва, че когато
възвишените люде идват, за да посрещнат Заратустра в пещерата му: „лъвът се стресна
силно, извърна изведнъж глава от Заратустра и скочи с див рев право към пещерата“
(пак там, стр. 407 <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра, Летера, Пловдив, 2000,
превод Ж ана Николова-Гълъбова, стр. 355>). През 1926 г. Юнг пише: „Заратустровият
лъв реве срещу всичките „възвишени“ люде, въпиещи за споделен живот, натиквайки ги
обратно в пещерата на несъзнаваното. Затова животът му не ни убеждава в неговото
учение“ (Das Unbewußte im normalen und kranken Seelenleben <Несъзнаваното в нормалния
и болестния душевен живот>, in: GW 7, § 37).
251 Ницше завършва Заратустра със следните редове: „Тъй рече Заратустра и напусна
пещерата, сияен и силен като утринно слънце, което изгрява иззад мрачни планини
(пак там, стр. 408 <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра, Летера, Пловдив, 2000,
превод Ж ана Николова-Гълъбова, стр. 356>).
252 В Предислова на Заратустра един въжеиграч пада отвисоко. Заратустра казва на ра­
нения: Твоята душа ще умре по-скоро от тялото ти. Не се бой вече от нищо! (пак там,
стр. 22, курсивираните изречения следват подчертаните от Юнг <в цит. българско
издание - стр. 56>). През 1926 г. Юнг определя тези думи като пророчески по отноше­
ние на личната Ницшева съдба (срв. Das Unbewußte im normalen und kranken Seelenleben
<Несъзнаваното в нормалния и болестния душевен живот>, в: GW 7, § 36-44).
 354 I LIBER NOVUS

4. Никой не се превъзмогва, ако не е обърнал срещу самия себе си своето

най-опасно оръжие. Който иска да се превъзмогне, нека слезе, нека се нато­
вари със себе си и сам да се замъкне до жертвеника. Но какво ли не трябва
да сполети човека, докато проумее, че видимият външен успех - този, който
136/137 можеш / да пипнеш, е отклонение от пътя. Какви страдания трябва да по­
несе човечеството, докато човекът се откаже да засища с ближния си своето
властолюбие и вечно да изисква това от другия. Колко още кръв трябва да се
пролее, докато човекът прогледне и види собствения си път и собствения си
враг и докато осъзнае истинските си успехи. Трябва да можеш сам със себе
си да живееш, не за сметка на съседа си. Стадното животно не е паразит, нито
мъчител на брата си. Може би все още вярваш, че там, където не си, е по-доб­
ре. Тежко ти, ако и твоят съсед мисли така. Можеш да бъдеш сигурен, той
мисли същото. Някой трябва да престане да се държи детински.
5. Нека твоят глад се засища с теб самия. Не можеш поднесе на своя Бог
по-скъпоценно жертвено блюдо от себе си. Подяде ли тебе твоят ламтеж,
ще се умори и ще се кротне, тъй ще спиш добре и ще гледаш на слънцето,
довеждащо всеки твой ден, като на подарък. Поглъщаш ли други хора и неща
вместо себе си, гладът ти остава вечно незаситен, защото той се домогва до
най-скъпоценното, той иска теб. И така вкарваш своя ламтеж в собствения
си път. Може да помолиш други, доколкото се нуждаеш от съвет и помощ.
Ала не бива да изискваш от никого, не бива да пожелаваш нищо от никого,
не бива да очакваш нищо от никого, освен от самия себе си. Защото гладът
ти се засища само в теб. Боиш се да не изгориш в своя огън. Нищо не може
да те възпре, нито чуждо съжаление, нито още по-опасното самосъжаление.
Защото сам със себе си ще трябва и да живееш, и да умреш.
6. Ако пламъкът на твоя ламтеж те пояде и от теб остане само пепел, то
в тебе не е имало какво да устои. Но пламъкът, що теб пояжда, мнозина про-
светлява. Побегнеш ли уплашен от своя огън, ближните си ще опърлиш и не
ще можеш угаси парещата мъка на ламтежа си, докато сам себе си не поже­
лаеш.

7. Излизат от устата слово, знак и символ. Ако словото е само знак, не значи
нищо. Но ако словото е символ, то значи всичко.253 Когато словото навлезе
в смъртта и бъдем обгърнати от погнуса и разтление, то пътят се вие нагоре
в тъмното и излиза от устата като спасителния символ, словото. То извежда
слънцето, понеже в символа е включено спасението на окованата и бореща се

253 С оглед разликата, която Юнг прави между знак и символ, срв. Psychologische Typen
<Психологически типове> (1921), в: GW 6, § 819 и сл. <вж. Κ. Г. Юнг, Психологически
типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 522-530>.
 LIBER SECUNDUS I 355

c тъмното човешка мощ. Свободата ни не се намира извън нас, а в нас. Човек

може външно да бъде окован и въпреки това да се чувства свободен, понеже
е взривил прангите си. Възможно е със смел подвиг да извоюваш външна сво­
бода, но вътрешна свобода се постига само със символ.
8. Символът е словото, което излиза от устата, то не се изговаря, а като
слово на силата и неволята се възкачва от глъбините на себесъщието и неочак­
вано кацва на езика. То навярно изглежда причудливо и безсмислено слово,
но човек може да го разпознае като символ по това, че чуждее на съзнаващия
дух. Приеме ли човек символа, сякаш се отваря врата към ново помещение, за
чието съществуване до момента не се е знаело. Но ако човек не приеме сим­
вола, тогава сякаш нехайно отминава тази врата, и понеже тя е единствената,
която води към вътрешните покои, човек трябва отново да излезе на улицата
и да се втурне наново във всичко външно. Душата обаче страда, защото не
й е потребна външна свобода. Спасението е дълъг път, който минава през
много порти. Портите са символи. Всяка нова порта е първоначално невиди­
ма, даже изглежда, като че тепърва / предстои да бъде изградена, понеже се 137/138
появява едва когато човек изнамери разковничето, символа.
За да намериш мандрагора, ти трябва черно куче254, защото винаги се
налага добро и зло първо да се обединят, та чак тогава да се създаде сим­
вол. Символът не подлежи на измисляне, нито на изобретяване - той става.
Неговото ставане е като да станеш човек в майчината утроба. Бременност
може и да се предизвика чрез преднамерено оплождане. Случва се чрез пред­
намерено внимание. Но ако зачене бездната, символът пораства от само себе
си и се ражда от главата, както подобава на един Бог. Ала майката незабавно
пожелава, подобно на чудовище, да се нахвърли върху детето и отново да го
погълне.
Сутрин, вдигне ли се новото слънце, словото изниква от устата ми,
но безмилостно бива умъртвено, понеже не съм знаел, че то е спасителят.
Новороденото дете расте бързо, ако го приема. И скоро се превръща в моя
колесничар. Словото е направляващо, то е средният път, който леко се по-
люлява като езиче на везна. Словото е Богът, който всяко утро се надига от
водите и оповестява пред народите направляващия закон. Външният закон
и външната мъдрост са вечно недостатъчни, понеже има само един закон и

2S4 Мандрагората е растение, чийто корен има известна прилика с човешко лице, поради
което е била използвана за определени магически практики. Според преданието, тя
пищи, когато я изтръгват от земята. Във Философското дърво (1945) Юнг пише за ман­
драгората, че надавала вик, „когато я вържат към опашката на черно куче и я изкоренят
от земята“ (G W 13, § 410).
356 I LIBER NOVUS

само една мъдрост, а именно повседневният ми закон и повседневната ми

мъдрост. Всяка нощ Бог се обновява.
Бог се показва в множество проявления, защото изстъпи ли се, вече при­
тежава нещо от естеството на нощта и на нощните води, сред които е спал
и сред които в сетния нощен час се е борил за своето обновление. Затова
появата му е двойствена и двусмислена, че даже разкъсваща за сърцето и раз­
ума. Покаже ли се, Бог ме зове надясно и наляво, от две страни ми прозвуча­
ва неговият зов. Ала не иска Богът ни едното, ни другото. Той иска пътя по
средата. Средата е на дълго поприще начало.
Човек обаче не може никога да види това начало, той вижда все едното
или другото, или едното и другото, но никога това, което включва в себе си и
едното, и другото. Началната точка е покой на разума и волята, състояние на
висене, причинено от моя гняв, моя инат и накрай от най-големия ми страх.
Защото вече нищо не виждам и вече нищо не мога да искам - поне така ми
изглежда. Пътят е особен покой на всичко, което по-рано е било в движение,
в сляпо очакване, в колебливо ослушване и опипване. Човек си мисли, че ще
се пръсне. Но тъкмо от това напрежение се ражда разрешението, и то е поч­
ти винаги там, където най-малко се предполага.
Но какво е разрешението? То е винаги нещо прастаро и тъкмо поради
това нещо ново, защото завърне ли се в променен свят, отколе отминалото
е ново. Това е възсъздаване на новото и то ме спасява. Спасението е разре­
шение на задачата. Задачата е да породиш старото в ново време. Душата на
човечеството е като търкалящото се по пътя великанско колело на зодиака.
Всичко, което в непрестанното движение от долу нагоре възлиза към най-ви­
соката му точка, някога вече е било там. Няма и частичка от колелото, която
да не се завърне. Затова изплува пак, което е било, а което е било, ще бъде пак.
Понеже това са все вродени свойства на човешкото същество. Същността
на напредването се състои в това, миналото да се възвръща.255 Такова нещо

255 В Черновата продължава така: „Винаги е същото и все пак не е същото, защото колелото
се търкаля по дълъг път. Този път води през планини и долини. Движението на колело­
то и еднаквото възвръщане на отделните му части е неизбежно, но смисълът е в пътя.
Смисълът се постига само в хода на постоянното въртене и напредване. В същината на
напредването е заложено възвръщането на миналото. Само невежа може да се удиви на
това. От невежество се опълчваме срещу необходимото възвръщане на единосъщното,
от алчност се оставяме колелото да ни изхвърли нагоре или напред със своето придвиж­
ване, понеже си мислим, че от тази част на колелото ще стигнем все по-нависоко. Но
ние няма да стигнем по-високо, а по-дълбоко, и най-накрая ще се окажем съвсем долу.
Тъй че възхвалявай покоя, защото той ти показва, че не си завързан за спиците като
Иксион, ами седиш до колесничаря, който ще ти разтълкува смисъла на пътя“ (стр. 469
и сл.). В древногръцката митология Иксион е син на Арес. Той се опитал да съблазни
Хера, затова Зевс го наказал, като го вързал за вечно въртящо се огнено колело.
 LIBER SECUNDUS I 357

би удивило само невежа. Смисълът обаче не е във вечното възвръщане256, а в

начина, по който се пресътворява във времето.
Смисълът е в начина и посоката на пресътворяването. Но как да си пре-
сътворя колесничаря? Или ми се иска сам на себе си да съм колесничар?
Мога само с намерение и воля да се направлявам. А намерение и воля са
просто части от самия мен. Поради това не стигат да изразяват моята цялост.
Намерение ще рече това, което мога да възнамеря, а воля е да възжелая някоя
предначертана цел. Но откъде да взема тази цел? Вземам я от онова, което ми
е понастоящем познато. Значи слагам на мястото на бъдещето настояще. По
този / начин не мога да се добера до бъдещето, а изкуствено създавам посто- 138/139
янно настояще. Всичко, което би прекъснало това настояще, аз усещам като
смущение и се старая да отпъдя, за да съхраня намерението си. Така изключ­
вам напредъка на живота. Но какво ще ми послужи да стана колесничар, ако
не волята и намерението? Ето защо мъдрецът не се стреми да стане колесни­
чар, той знае, че волята и намерението може и да постигат цели, но смущават
бъдещето в неговото ставане.
Бъдното става чрез мен, не го създавам аз, и все пак го създавам, само
че не чрез воля и намерение, а тъкмо пряко воля и намерение. Ако искам да
създам бъдеще, работя против моето бъдеще. Ако пък не искам да го създам,
тогава не вземам достатъчно участие в създаването на бъдещето и всичко се
случва според неизбежни закони, чиято жертва съм. За да насилят съдбата,
древните изобретили магията. Използвали я, за да определят външната съд­
ба. Ние се нуждаем от нея, за да определяме вътрешната съдба и да намираме
път, какъвто не можем да измислим. Дълго мислих от какво ли естество ще
трябва да е тази магия. И накрая не открих нищо. Който не може сам да от­
крие нещо, трябва да подири учител, тъй че отправих се към далечна страна,
където живее велик маг, за чиято слава бях дочул.

256 Идеята, че всичко се завръща, се открива в най-различни мисловни школи: в стоата, при
питагорейците и на лично място при Ницше. Пространно е дискутирано дали Ницше я
разбира преди всичко като жизнеутвърждаващ етически императив или като космически
принцип. Вж. в тази връзка Karl Löwith, Nietzsches Philosophie der ewigen Wiederkehr des
Gleichen, neue bearbeitete Ausgabe, Stuttgart, 1966 сКарлЛьовит, Ницшевата философия
за вечния възврат на всички неща, ново преработено издание, Щутгарт, 1966>. Юнг
разисква този въпрос през 1934 г. в Nietzsches Zarathustra <Ницшевият Заратустра>,
том I, стр. 181 и сл.
358 I LIBER NOVUS

М а г ъ т 257
Cap. xxi.

[HI 139] {1} [ι] 258Подир дълго търсене намерих полската къщурка с про­
стряна отпред леха от цъфнали лалета, в която живеят магът Φιλήμων
[Philemon] и жена му Βαυκις [Baukis].259 OiXqpcov е маг, който все още не е
смогнал да омае възрастта, но живее достойно, а жена му няма що да стори,
освен същото като него.260

257 В Ръкописната чернова вместо това пише: „Десето приключение“ (стр. 1061).
258 27 януари 1914 г.
259 В калиграфския вариант Юнг използва без изключение гръцките имена на Филемон и
Бавкида.
260 В Метаморфози Овидий разказва историята за Филемон и Бавкида. Юпитер и Меркурий
странстват предрешени като странници из фригийските хълмове. Те търсят подслон,
но навсякъде са отпъждани. Само една възрастна съпружеска двойка ги приютява. На­
станени в колибата си още като младоженци, двамата живели честити и непридирчиви
към своята бедност и заедно остарели. Съпрузите устройват угощение на странниците.
Докато се хранят, забелязват, че стомната постоянно се пълни от само себе си. В чест
на гостите понечват да заколят едничката си гъска. Тя се втурва към боговете и те й
подаряват живота. В същия миг боговете се разкриват и съобщават на двойката, че над
другите хора ще се стовари наказание, но ако домакините им останат заедно с тях на
този връх, ще го избегнат. От билото виждат как цялата долина потъва във вода, само
хижичката им е останала на суша и се е превърнала в храм с мраморни колони и златен
покрив. Боговете им дават право на едно желание и Филемон отвръща, че двамата с
Бавкида на драго сърце биха служили като свещенослужители в храма и биха искали да
умрат едновременно. Желанието им е изпълнено и те се превръщат в дървета, растящи
едно до друго. Във Фауст, втора част (действие пето), един странник издирва Филемон и
Бавкида, от които някога е бил спасен. Фауст е на път да построи град върху извоювано
от морето парче земя. Той казва на Мефистофел, че би искал Филемон и Бавкида да се
махнат от това място. Мефистофел с трима съучастници опожарява къщурката заедно
със самите Филемон и Бавкида. Фауст обяснява, че бил искал те само да се преместят.
Гьоте съобщава на Екерман: „Моите Филемон и Бавкида нямат нищо общо с онази
прочута двойка от древността и със свързаната с тях легенда. Аз дадох на моята двойка
онези имена, за да определя с това характерите. Лицата са сходни и отношенията са
сходни, затова и сходните имена са съвсем на място“ (Johann Peter Eckermann, Gespräche
mit Goethe in den letzten Jahren seines Lebens, Berlin, 1982, Разговор от 6 юни 1831 г.
<вж. стр. 431 в: Йохан П. Екерман, Разговори с Гьоте, Наука и изкуство, София, 1966,
превод Димитър Осинин и Плама Николова>). На 7 юни 1955 г. Юнг пише на Алис
Рафаел по повод обяснението на Гьоте към Екерман: „За Филемон и Бавкида: типичен
за Гьоте отговор към Екерман! Вечно се стреми да заличи следите си. Филемон (φίλημα
[philema] = целувка), любящият, скромната възрастна любовна двойка, богобоязлива
и свързана със земята - точната противоположност на свръхчовека Фауст, дяволския
продукт. Впрочем на моята кула в Болинген има скрит надпис: Philemonis sacrum - Fausti
poenitentia <Храмът Филемонов - покаяние за Фауст>. Когато за пръв път се срещнах с
архетипа на мъдрия старец, той се самоназова Филемон. В алхимията Ph и В сначалните
 LIBER SECUNDUS I 359

Житейските им интереси изглежда са се стеснили, че даже вдетинили.

Те поливат лехата си с лалета и си беседват за новоразтворилите се цветя. И
дните им се смрачават в едно бледо полюляващо се светло-тъмно, проблясва­
що от прежни лъчи, едвам сепвано от тъмата на грядущото.
Защо Φιλήμων е маг?261 Дали заклина безсмъртие за себе си, отвъден жи­
вот? Навярно е бил по професия маг, а сега, изглежда, е пенсиониран маг,
оттеглил се от занаята. Творческият порив и амбициите у него са угаснали и
от чисто безсилие той се наслаждава на заслужена почивка като всеки старец,
който не може да върши друго, освен да сади лалета и да си полива градинката.
Магическата пръчка стои в гардероба до шеста и седма книга Мойсееви262 и
до мъдростта на Ερμίις Τρισμέγιστος [Hermes Trismegistus].263 Φιλήμων е вече
стар и донякъде лекоумен, срещу прилично подаръче в звонк или кухненска
посуда все още промърморва някое и друго заклинанийце за благото на уро­
часан добитък. Само дето не е сигурно, че това са верните думи, нито че той
разбира смисъла им. Ясно е също така, че въобще не е важно какво мърмори
той, добитъкът / вероятно и от само себе си пак ще оздравее. Ето, Φιλήμων 139/140

букви на имената Филемон и Бавкида> обозначават artifex <алхимика, твореца>или vir

sapiens <мъдрия мъж> и soror mystica <мистичната сестра> (Зосим - Теосебея, Никола
Фламел - Перонел, мистър Саут и неговата дъщеря през XIX век) и двойката в mutus
liber <Няматакнига> (около 1677)“ (библиотека Beinecke, Университет Йейл). Относно
надписа на Юнг срв. също писмото му до Херман Кайзерлинг от 2 януари 1928 г. (Briefe
I <Писма 1>, стр. 72). На 5 януари 1942 г. Юнг пише на Паул Шмит: „... приех Фауст
като наследство [...], и то като адвокат и отмъстител за Филемон и Бавкида, които, за
разлика от свръхчовека Фауст, оказват гостоприемство на боговете в едно време на
безсъвестност и безбожие“ (Briefe I <Писма 1>, стр. 385, 5.1.1942).
261 В Psychologische Typen <Психологически типове> (1921), в рамките на разискване върху
Фауст, Юнг пише: „Магьосникът е съхранил у себе си частица прастаро езичество, тоест
същността му още не е засегната от християнското раздвоение и затова има достъп до
несъзнаваното, което е още езическо. В него противоречията все още съжителстват
в първоначалната си наивност, то е отвъд всякаква греховност, но асимилира ли се в
съзнателния живот, твори с еднаква първична, и затова демонична наглед сила както
добро, така и зло. [...] Затова той е както губител, така и спасител [...] и е по-подходящ
от всички други за символичен носител на опита за обединение“ (GW 6, § 314 б ъ л ­
гарският превод на този цитат е на Красимира Михайлова в: Κ. Г. Юнг, Психологически
типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, стр. 228>).
262 Шеста и седма книга Мойсееви (наред с петте книги, съставящи Тора) са публикувани
през 1849 г. от Йохан Шийбел, който твърдял, че двете книги произхождат от древни
талмудически извори. Отнася се за наръчник с кабалистични заклинания, който се е
радвал на дълготрайна популярност.
263 Образът на Хермес Трисмегист възниква от смесването на древногръцкия бог Хермес
с египетския бог Тот. Корпус Херметикум, представляващ сборник с преимуществено
алхимически и магически текстове от раннохристиянската епоха, първоначално бил
считан за много по-древен и авторството му било приписвано на него.
360 I LIBER NOVUS

излиза в градината прегърбен, държи лейка с треперещи ръце. Бавкида стои

до кухненския прозорец и го наблюдава с тъпо равнодушие. Тя го е виждала
в този образ хиляди пъти вече - всеки път малко по-немощен, по-слабоват,
всеки път е виждала по-зле, понеже зрението й постепенно отслабва.264
Стоя пред дворната порта. Не са забелязали чужденеца. „Филемон, стар
вещерю, как я караш?“ - викам му. Не ме чува, май е глух като пън. Тръгвам
подире му и го хващам за ръкава. Обръща се и ме поздравява несръчно, тре­
перейки. Има бяла брада, тънки бели коси и сбръчкано лице, зад което сякаш
нещо все пак става. Очите му са сиви и състарени, в тях има нещо забеле­
жително, на човек му се ще да каже - живо. „Добре съм, чужденецо - казва
той, - а ти що дириш при мен?“
Аз: Казаха ми, че добре боравиш с черните изкуства. Интересувам се от
това. Би ли ми поразказал повече?
Ф: Че какво да ти разкажа? Няма нищо за разказване.
Аз: Не бъди груб, старче, ще ми се да науча нещичко.
Ф: Ти сигурно си по-учен от мен. Какво мога да те науча аз?
Аз: Хайде, не се скъпи. Със сигурност няма да ти ставам конкурент. Само се
дивя какво вършиш и чародействаш.
Ф: Ти какво искаш? По-рано съм помагал сегиз-тогиз на хората срещу бо­
лест и разни увреждания.
Аз: Как го правеше?
Ф: Ами много просто, със симпатия.
Аз: Тази дума, старче, звучи смешно и двусмислено.
Ф: Как така?
Аз: Може да означава, че си помагал на хората чрез лично съпричастие или
със суеверни, симпатични средства.
Ф: Е, сигурно и двете са били верни.
Аз: Това ли ти беше цялото вълшебство?
Ф: Знам и още.
Аз: Какво е то, говори!
Ф: Не те засяга. Ти си нахален и безочлив.
Аз: Моля те, не се сърди заради любопитството ми. Напоследък дочух нещо
за магията и то събуди интереса ми към някогашното изкуство. Веднага
тръгнах към теб, защото чух, че разбираш от черни изкуства. Ако в днеш­

264 В Гьотевия Фауст Филемон се оплаква, че силите му го напускат: „Със вълните да се

боря / аз не мога, престарял; / но морето в кръгозора / отшумя със гребен бял“ (Фауст
2, Пето действие, стихове 11086-89) <преводът на стиховете е на Димитър Статков,
цитиран по изданието: Й. В. Гьоте, Фауст. Трагедия. Първа и втора част, Со­
фия, 1997, стр. 425>.
 LIBER SECUNDUS I 361

но време по университетите все още се преподаваше магия, щях да ида

да я уча там. Ала последният факултет по магически сили е бил закрит
много отдавна. Днес няма вече ни един професор, който да знае нещо за
магията. Тъй че не бъди докачлив и свидлив, позволи ми да науча нещо за
твоето изкуство. Нали не искаш да отнесеш тайните си в гроба?
Ф: Та ти само се присмиваш. Защо да ти казвам каквото и да е? По-добре да
го погребат заедно с мен. Някой потомък може да го преоткрие. Няма да
се изгуби за човечеството, понеже с всеки човек магията се ражда наново.
Аз: Какво имаш предвид? Да не би да вярваш, че магията наистина е вродена
у човека?
Ф: Ще ми се да кажа: да, разбира се. Но на теб ще ти се стори смехотворно.
Аз: Не, този път няма да се засмея, понеже твърде често съм се чудил как тъй
всички народи във всяко време и по всички места са развили едни и същи
магически обичаи. Самият аз вече съм стигал до подобни мисли.
Ф: Ти какво мислиш за магията?
Аз: Откровено казано, нищо или съвсем малко. Струва ми се, че магията е
едно от най-самомнителните помощни средства на човека срещу пре­
възхождащата силите му природа. Не намирам в магията друг разбираем
смисъл.
Ф: Дотолкова знаят навярно и твоите професори.
Аз: Да, но какво знаеш ти за нея?
Ф: Бих предпочел да не кажа.
Аз: Не бъди толкова потаен, старче, иначе ще трябва да приема, че и ти не
знаеш повече от мен.
Ф: Приеми, щом ти харесва.
Аз: Съдейки по този отговор, всъщност трябва да приема, че май знаеш мал­
ко повече от останалите.
Ф: Смешни човече, ама че си твърдоглав! В теб обаче ми харесва това, че
никак не се стремиш да сплашваш с разума си.
Аз: Случаят е действително такъв. Винаги, когато искам да науча или да
разбера нещо, оставям тъй наречения си разум вкъщи и се отнасям към
предмета, който искам да овладея, със свойствените за него упование и
вяра. Постепенно се обучих на това, понеже в днешната научна практика
съм наблюдавал множество плашещи примери за противното.
Ф: В такъв случай можеш / да го доразвиеш. 140/141
Аз: Надявам се. Но нека не се отклоняваме от магията.
Ф: Защо се придържаш толкова твърдоглаво към намерението да научиш
нещо за магията, щом твърдиш, че си оставил разума си вкъщи? Или за
теб причините и следствията им не се числят към разума?
362 I LIBER NOVUS

Аз: В този смисъл, да - виждам, или по-скоро ми се струва, че си съвсем

обигран софист, който ловко ме развежда из къщата и накрая пак се озо­
вавам пред вратата.
Ф: Изглежда ти така, защото за всичко съдиш от гледната точка на инте­
лекта си. Ако искаш да се откажеш за известно време от разума си, тогава
се откажи също от своята последователност.
Аз: Това е труден изпит за калфа. Но щом веднъж съм пожелал да ставам ад-
епт, тъй да бъде, че да се изпълни изискването. Слушам те.
Ф: Какво искаш да чуеш?
Аз: Няма да ме изкушиш. Просто чакам какво ще кажеш.
Ф: Ами ако нищо не кажа?
Аз: Тогава - е, ще се оттегля донейде неловко и ще си помисля, че Филемон е
най-малкото хитра лисица, от която има какво да се научи.
Ф: Така, момко, научи нещо за магията.
Аз: Първо ще трябва да го смеля. Откровено казано, дойде ми малко изне­
надващо. Другояче бях си представял магията.
Ф: По това можеш да познаеш колко малко разбираш от магия и колко не­
правилни са представите ти за нея.
Аз: Щом ще трябва да е така, или щом е така, то наистина се налага да при­
зная, че подхождам към проблема съвсем неправилно. Изглежда, не бива
да се върви по пътя на обикновения разсъдък.
Ф: Това действително не е пътят на магията.
Аз: Но ти никак не си ме уплашил, тъкмо напротив, горя от желание да науча
повече. Това, което знам дотук, е в общи линии отрицателно.
Ф: Ето че разкри втори съществен момент. Преди всичко трябва да знаеш,
че магията е отрицанието на онова, което е възможно да се знае.
Аз: И това, драги Филемон, е трудно смилаем къс, който предизвиква у мен
не съвсем незначителни оплаквания. Отрицанието на онова, което е въз­
можно да са знае? Сигурно имаш предвид, че човек не би могъл да го
знае, или? Тук моята способност за разбиране секва.
Ф: Това е третият момент, който трябва да си отбележиш като съществен, а
именно, че ти също въобще нищо не си разбрал.
Аз: Е, признавам, че това е ново и странно за мен. Значи за магията изобщо
нищо не може да се разбере, така ли?
Ф: Точно така. Магията е тъкмо това, което човек не разбира.
Аз: Добре де, но как, по дяволите, се учи и преподава магия?
Ф: Магия нито се учи, нито се преподава. Глупаво беше, че поиска да учиш
магия.
Аз: Тогава магията е просто една шмекерия.
Ф: Не се самозабравяй, пак извади наяве разума.
 LIBER SECUNDUS I 363

Аз: Трудно е да бъдеш неразумен.

Ф: Тъкмо толкова трудна е магията.
Аз: Е, тогава работата е сложна. Изглежда, че задължително условие за
адепта е да се отучи напълно от разума си.
Ф: Съжалявам, но е така.
Аз: О, богове, това не е никак добре.
Ф: Не е чак толкова лошо, колкото си мислищ. С възрастта разумът от само
себе си отслабва, понеже той е необходима противоположност на по­
ривите, които в младостта са много по-бурни, отколкото в старостта.
Виждал ли си някога млади магове?
Аз: Не, магът е даже пословично стар.
Ф: Виждаш ли, че съм прав ?
Аз: Тогава изгледите за успех на адепта са лоши. Ще трябва да потърпи до
старческа възраст, че да проумее тайните на магията.
Ф: Ако се откаже от разума си по-рано, ще съумее и по-рано да понаучи
нещо полезно.
Аз: Това ми прилича на опасен експеримент. Човек не може просто ей така
да се откаже от разума си.
Ф: Човек и маг / не може да стане просто ей така. 141/142
Аз: Пълен си с дяволски капани.
Ф: Какво искаш? Това е магия.
Аз: Дърти дяволе, караш ме да завиждам на безразсъдната старческа възраст.
Ф: Я, виж - младеж, комуто се прищяло да стане старец! И защо? Ще му се
да изучи магията, пък не посмява поради младостта си.
Аз: Стар трапер си ти, хвърляш грозни мрежи.
Ф: Може би ще поизчакаш с магията още някоя и друга годинка, хубаво да
ти посивее косата и разумът ти естествено да залинее.
Аз: Няма да слушам подигравките ти. Оплетох се глупашки в примката ти.
Покрай теб няма да поумнея.
Ф: Но може да оглупееш, това би било напредък по пътя към магията.
Аз: Впрочем какво изобщо постигаш с тая твоя магия?
Ф: Ж ив съм, както виждаш.
Аз: И други старци са живи.
Ф: А виждал ли си как?
Аз: Е, да, не е много радостна гледка. Но и при теб времето не е преминало
безследно.
Ф: Знам.
Аз: В такъв случай, какви са твоите преимущества?
Ф: Такива, че ти не можеш да ги видиш.
Аз: Що за преимущества са, щом не се виждат.
 364 I LIBER NOVUS

Ф: Такива, които се притежават.

Аз: Как наричаш тези преимущества?
Ф: Наричам ги магия.
Аз: Въртиш се в ужасяващ кръг. С теб само дявол излиза наглава.
Ф: Ето, виждаш ли, и това е преимущество на магията - даже и дяволът не
може да се справи с мен. Бележиш напредък в осъзнаването на магията,
тъй че налага се да повярвам в добрите ти заложби да я овладееш.
Аз: Благодаря ти, Φιλημων, стига толкова, зави ми се свят. Сполай ти!

Напускам дворчето и слизам по улицата. Хора са се насъбрали на групички

наоколо и крадешком ме наблюдават. Чувам как шепнат зад гърба ми: „Вижте
го оня, ученик е на стария Φιλημων. Дълго разговаряха със стареца. Нещо е
научил. Знае тайните. Де да можех и аз, каквото той може.“ „Млъкнете, про­
клети глупаци“ - иска ми се да им викна, но не мога, понеже не зная дали пък
наистина не съм научил нещо. И тъй като мълча, от тоя момент те са вече
убедени, че съм прихванал от Φιλημων черното изкуство.265

[2] [ Η Ι 142] Заблуда е да се вярва, че съществуват магически практики, под­

лежащи на изучаване. Магията не може да бъде разбрана. Да се разбере може
само разумното. А магията е неразумното, него човек не може да разбере.
Светът не е само разумен, той е и неразумен. И тъй както разумното в света
се разкрива ч р е з разсъдъка, защото разумното в света се отзовава на разби-
142/143 рането, така и неразбирането съвпада с неразумното. /
Това съвпадение е магическо и не може изобщо да се проумее. Магическо е
разбирането, което се нарича неразбиране. Всичко, което действа магически, е
неразбираемо, а и неразбираемото често действа магически. Неразбираемото
въздействие се нарича магическо. Магическото ме обгръща, оплита ме, отваря
стаи без врати и ме извежда там, където няма изход. Магическото е добро и
зло и същевременно нито добро, нито зло. Магията е опасна, защото неразум­
ното обърква, привлича и предизвиква и винаги аз съм първата й жертва.
В разумното не ти трябва магия, ето защо на нашето време магията вече
не му е нужна. Само неразумните я използват, за да заместят с нея своята
липса на разум. Много неразумно е обаче да се съчетават разумното и магия­
та, понеже те нямат нищо общо помежду си. Съчетаването им покварява и
двете. Затова неразумните с право биват пренебрегвани и считани за излиш-

265 Бележка в полето: „януари 1924“. Вероятно указва датата на пренасяне в калиграфския
том. Шрифтът от тук нататък се уголемява, интервалите се разширяват. По това време
Кери Бейнс започва своя препис.
 LIBER SECUNDUS I 365

ни. Тъй че никой разумен човек от това време никога няма да си послужи с
магия.266
Ала другояче стоят нещата за оня, който е открехнал хаоса в себе си.
Нуждаем се от магията, за да приемем или позовем пратениците и съобщения­
та на неразбираемото. Осъзнахме, че светът се състои от разум и неразумност,
осъзнахме също така, че по пътя ни е потребен не само разум, но и неразумност.
Това разграничение е произволно и зависи от степента на схващане. Можем
обаче да бъдем сигурни, че все още по-голямата част от света е за нас неразби­
раема. Трябва да разглеждаме неразбираемо и неразумно като тъждествени, въ­
преки че не е задължително сами по себе си да са, може част от неразбираемото
да е непонятно само засега, възможно е още утре да стане разумно. Но докато
не го разбираме, то е неразумно. Доколкото неразбираемото е само по себе си
разумно, успешно можем да опитаме да го измислим, доколкото обаче то е само
по себе си неразумно, / потребна ни е магическа практика, за да го изнамерим. 143/144
Магическата практика се изразява в това, неразбраното да се направи
разбираемо по неразбираем начин. Магическият начин не е преднамерен -
това би било разбираемо, напротив - той е последица от неразбираеми при­
чини. Да се говори за причини е също неправилно, понеже причините са с
разумен характер. Не може да се говори и за безпричинност, защото за нея
нищо повече не може да се твърди - магическият начин се случва. Щом от­
крехнеш хаоса, и магията се случва.
Човек може да преподаде пътя, който води към хаоса, но не може да пре­
подаде магията. За нея може само да се мълчи, което е, както изглежда, и най-
доброто учение. Звучи объркващо, но магията е такава. Разумът въвежда ред
и яснота, магията донася бъркотия и неяснота.267 За магическия превод на
неразбраното в разбираемо човек се нуждае дори от разума, понеже само
посредством разум се сътворява нещо разбираемо. Но как да се използва раз­
умът в това начинание, никой не може да каже, то просто се получава, щом
човек се опита да изрече какво значи за него да открехне хаоса.268

266 В Psychologische Typen <Психологически типове> Юнг отбелязва: „Разумът може да

придаде равновесие само на оня, чийто разум е станал орган на равновесието. [...] Чо­
векът по правило трябва да има противовес на всяко свое състояние, за да пребивава
по принуда в средата“ (GW 6, § 386 <срв. Κ. Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл.
Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова>).
267 В Черновата продължава така: „Оттам магическата практика се разделя на две части: първата
е открехването на хаоса, втората е превод на същественото в разбираемо“ (стр. 484).
268 В Черновата продължава така: „Делът на разума в магията е нищожен. За теб това е
обидно. Възраст и опит са нужни. Поривистата копнежност и боязливост на младостта,
както и нейната тъй необходима непрочност пречат на тайнственото взаимодействие
между Бога и Дявола. Прекалено лесно можеш да бъдеш привлечен на едната или дру­
гата страна, заслепен или осакатен“ (стр. 484).
 366 I LIBER NOVUS

Магията е своеобразен живот. Когато човек даде най-доброто от себе си,

за да управлява колесницата, и впоследствие забележи, че някой друг, някой
по-велик управлява него, тогава се проявява магическо въздействие. Не може
да се каже какво би било магическото въздействие, понеже никой не е в със­
тояние да го знае отнапред, та нали магическото е незакономерното - онова,
което се случва без правило, тъй да се каже случайно. Но условието е да при­
емеш себе си изцяло и да не се кориш за нищо, тъй че да насочиш всичко към
растежа на дървото. Тук се числи и глупостта, за която всеки притежава грама­
ден аршин, а и безвкусицата, която у мнозина пробужда най-голямата ярост.
Ето защо задължително условие е да спазваш известна самота и уедине-
144/145 ние, за свое собствено добро и за доброто на всички, иначе никой не може /
в достатъчна степен да бъде сам себе си. Известно жизнено забавяне, нещо
като покой, би било неизбежно. Неизвестността на подобен живот навярно
е най-угнетителна, но тези две противостоящи сили в душата ми ще тряб­
ва вечно, до края на живота си, да свързвам и да поддържам във вярно бра­
косъчетание, защото магът се казва Φιλήμων, а жена му Βαυκις. Това, което
Христос е отделял в себе си и чрез своя пример в другите, аз трябва да държа
съчетано, понеже колкото повече едната половина от съществото ми се стре­
ми към доброто, толкова по-често другата половина се отправя в ада.
Когато привършвал месецът на Близнаци, хората казвали на сянката си:
„Ти си аз“, тъй като преди това разглеждали духа си като своя втора личност.
Така двете станали едно и при това стълкновение избухнало нещо грандиозно,
а именно пролетта на съзнанието, която нарекли култура и която траяла до
времето на Христос.269 Рибите обаче отбелязали мига, в който съединеното се

269 Позовава се на астрологическата представа за платоническия месец или за епохата на

Рибите, която се опира на прецесията на равноденствената точка. Всеки платонически
месец съвпада с един зодиакален знак и продължава приблизително 2300 години. Юнг
обсъжда свързаната с това символика подробно в Aion <Еон>, глава VI (GW 9/II, §§
127-149 <вж. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>). Той уста­
новява, че към 7 г.пр.Хр. е имало съвпад на Сатурн и Юпитер, представляващ обединение
на крайни противоположности. Затова рождението на Христос се е състояло в знака на
Риби. Pisces, латинската дума за Риби, е позната като астрологически знак на Рибите и
често се изобразява като две риби, плуващи в срещуположни посоки (за платоническия
месец срв. Alice Howell, Jungiatt Synchronicity in Astrological Signs and Ages, W heaton 1990,
p. 125f. <Алис Хауъл, Юнгианска синхроничност в астрологическите знаци и епохи, Уий-
тън 1990, стр. 125 и сл.>). През 1911 г. Юнг започва в рамките на своите митологически
изследвания да се занимава с астрология и се научава да съставя хороскопи (срв. Юнг до
Фройд, 8 май 1911 г., във: Freud/Jung Briefwechsel <Фройд/Юнг, Писма>, стр. 465). Що се
отнася до източниците по история на астрологията, ползвани от Юнг, трябва да се каже,
че в късното си творчество той деветкратно цитира Auguste Bouche-Leclercq, V Astrologie
Grecque сО пост Буше-Льоклерк, Гръцката астрология>, Paris, 1899.
 LIBER SECUNDUS I 367

разделило, съобразно вечния закон на разбягването, на подземен и надземен

свят. Щом силата на растежа започне да гасне, тогава съединеното се разпада
на своите противоположности. Христос захвърли долното в ада, понеже то се
стреми към доброто. Така трябвало да бъде. Но разделеното не може да оста­
не разделено завинаги. То ще се съедини отново, а скоро месецът на Рибите
приключва.270 Предчувстваме и разбираме, че растежът се нуждае и от двете,
затова държим добро и зло в близост едно до друго. Тъй като знаем, че дълбоко
в доброто означава същевременно дълбоко в злото, затова ги държим заедно.271
Така обаче губим посоката и вече не извира от планината към долината, а
навярно скрито расте от долината към планината. Това, което не можем повече
да спрем или да скрием, е нашият плод. Течащата река става езеро или море, / 145/146
което няма отток, освен ако водите му не се изпарят към небесата и не паднат от
облаците като дъжд. Навярно морето е смърт, но то е и място на възлизане. Това
е Φιλημων, поливащ градината си. Ръцете ни са вързани и всеки трябва тихо да
си седи на мястото. Той ще възлезе незримо и ще падне като дъжд над далечни
страни.272 Водата над земята не е облак, който трябва да се извали. Само бре­
менни могат да раждат, не и такива, на които тепърва им предстои да заченат.273

270 Отнася се за края на платоническия месец на Риби и началото на платоническия месец

на Водолей. Точната му дата е несигурна. В Aion <Еон> (1951) Юнг отбелязва: „Ас-
трологически началото на следващия еон би трябвало да е разположено, според това
каква изходна точка ще се избере, между 2000 и 2200 г.“ (GW 9/II, S 149, бел. 88 <срв.
Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>).
271 В Aion<EoH> (1951) Юнг пише: „Ако еонът на Риби, както по всичко изглежда, е управляван
преимуществено от архетипния мотив на „враждуващите братя“ тогава, успоредно с набли­
жаването на следващия платонически месец - този на Водолея, - ще бъде поставен проблемът
за обединението на противоположностите. Тогава вече няма да се счита, че злото като едно
просто privatio boni ще се изпари, а ще трябва да се признае неговата действителна същност“
(GW 9/П § 142 <срв. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>).
272 В Черновата продължава така: „Зимният дъждовен сезон е започнал с Христос. Той
учеше човечеството на пътя към небето. Ние учим на пътя към земята. Затова от еван­
гелието нищо не е отнето, ами е прибавено“ (стр. 486).
273 В Черновата продължава така: „Нашият стремеж е бил насочен към развиване на ум и
духовно превъзходство, затова сме изграждали всичко умно в себе си. Извънредната
маса глупост обаче, която заема място у всеки човек, се е натъкнала на презрение и
отхвърляне. Но приемем ли другото в себе си, тогава въвеждаме и особената глупост
в нашето същество. Глупостта е забележително ездитно животно на човека. Тя има в
себе си нещо божествено, нещо от гигантската идиотщина на света. Затова глупостта е
наистина велика. Тя държи далече от нас всичко, което може да ни подведе към умност.
Тя оставя неразбрано всичко, което по естествен начин не би трябвало да претендира
за разбиране. Тази особена глупост излиза наяве в мисленето и живота. Да сме леко
глухи и малко слепи - това отклонява необходимостите на съдбата и държи далеч от
нас онази добродетелност, посестримата на разумността. Тя е тази, която разлъчва и
отделя смесените кълнове на живота, тъй че ясно да видим кое е добро и кое зло, кое е
разумно и кое неразумно. Мнозина обаче и в неразумността си са логични“ (стр. 487).
 368 I LIBER NOVUS

[HI 146] Що за тайна ми посочваш с името си, ο, Φιλήμων? Ти наисти­

на си любящият, някога подслонил странстващите по земята богове, когато
всички хора им отказали покрив. Ти си този нищо неподозиращ, който при­
ютил боговете и чиято хижа те от благодарност превърнали в златен храм,
докато надлъж и шир потопът поглъщал всички останали. Ти си оживял от­
въд разразилия се хаос. Ти си служил в светилището, докато народите напраз­
но молели боговете си. Наистина любящият е този, който пребъдва. Защо
не сме забелязали това? И в кой миг са се разкрили боговете? Тъкмо когато
Βαυκις понечила да поднесе на скъпите гости едничката си гъска, своята бла­
гословена глупост, животното побягнало към боговете и тозчас гостите поз­
волили на бедните си домакини, които им били предложили най-сетното си,
да ги разпознаят. И тъй видях, че любящият пребъдва и че именно той, нищо
неподозиращият, приютява боговете.274
Наистина, ο, Φιλήμων, аз не виждах, че твоята хижа е храм и че ти самият,
146/147 Φιλήμων, ти и Βαυκις, служите в това / светилище. Тази чародейна мощ наис­
тина не може да се преподава, нито да се учи. Тя е това, което или имаш, или
нямаш. Знам сетната твоя тайна: ти си любящият. У аьло т и се е да съчетаеш
разделеното, да свържеш горното и долното. Нима не знаехме това от памти-
века? Да, знаехме го, не, не го знаехме. Нали винаги всичко си е било такова и
нали все още никога не е било такова. Защо ми беше да извървя толкова дълги
друми, че да стигна до Φιλήμων, щом той трябваше да ме научи на онова, кое­
то цял свят си знае от памтивека? Ах, ние от време оно знаем всичко и при
все това никога няма да го узнаем, докато не си го извоюваме. Кой може да
изчерпи тайната на любовта?
[ΗΙ 147] Под каква маска се криеш, ο, Φιλήμων? Не ми се струваше да
си любящ. Ала очите ми се отвориха и видях, че ти си любовник на душата
си, който боязливо и ревниво пази съкровището си. Има такива, които оби­
чат хора, такива, които обичат душите на хората, има и такива, които обичат
собствената си душа. Φιλήμων, домакинът на боговете, е от последните.
Лежиш на слънце, ο, Φιλήμων, също като змия, която сама себе си пре­
гръща. Змийска е твоята мъдрост, студена, със зрънце отрова, която в малки
дози е целебна. Твоето вълшебство парализира и така създава силни люде,
способни да се самоизтръгнат. Ала обичат ли те, благодарни ли са ти, любов­
нико на душата си? Или пък те проклинат заради твоята магическа змийска
отрова? Навярно стоят надалече, клатят глава и си шушукат.
147/148 Дали си още човек, Φιλήμων, или / пък човек е само оня, който е възлю­
бил душата си? Все пак си гостолюбив, Φιλήμων, без да подозираш подслонил

274 В този абзац Юнг разказва гореспоменатото класическо предание за Филемон и Бавкида
от Овидиевите Метаморфози.
 LIBER SECUNDUS I 369

си мърлявите скиталци в своята хижа. Твоят дом бе станал златен храм, нима
наистина станах от трапезата ти незаситен? Какво ми даде? Нима ме покани
да ме нагостиш? Проблясваше многобагрен и заплетен и ни веднъж не стана
моя плячка. Изплъзваше се от моя хват. Не те намирах никъде. Човек ли си
все още? По-скоро си от змийската порода.
Искаше ми се да те хвана и да я изтръгна от теб, защото християните са
се научили и Бога си да поглъщат. А каквото става с Бога, нима не би станало
много по-лесно с човека? Вглеждам се в ширналата се земя и не чувам нищо
освен страдалчески хленч, и не виждам нищо освен самоизяждащи се хора.
Ο, Φιλήμων, ти не си християнин. Ти не позволи да бъдеш изяден, нито
изяде мен. Затова нямаш учебни салони, нито зали с колонади, нито свита от
последователи, които да говорят за Учителя и да попиват словата му сякаш са
жива вода. Ти не си християнин, нито си езичник, ти си гостолюбив негос-
толюбивец, домакин на боговете, пребъдващ и вечен, на вечни истини отец.
Ала нима наистина си тръгнах незаситен? Не, тръгнах си от теб, защото
бях наистина заситен. Какво ли все пак ядох? Словата ти не ми дариха нищо.
Словата ти ме изоставиха на мен самия и на моето съмнение. И тъй аз ядох от
себе си. Ето затова, ο, Φιλήμων, не си християнин, ти се храниш от самия себе
си и караш хората да правят същото. Това за тях е най-нерадостно от всичко,
защото най-много се гнуси зверочовекът от себе си самия. Ето защо предпо­
читат да изяждат всяка твар пълзяща, скачаща, плуваща или летяща, че даже и
на собствената си порода да посегнат, преди да отхапят от себе си. Но твоята
храна е доста сполучлива, от нея се засищаш бързо. Затуй надигаме се сити,
ο, Φιλήμων, от твоята трапеза.
Поучително е твоето изкуство, ο, Φιλήμων. Остави ме в целебна тъмни­
на, та в нея ни да видя, ни да смогна нещо да потърся. Не си виделина, която
свети в тъмнината275, не си спасител, който вечна истина постановява и с нея
угасява / нощния светлик на човешкия разсъдък. Ти даваш простор за глу­ 148/149
постта и духовитостта на другия. Блажен си ти, не искаш нищо от другия, а
просто поливаш цветята в собствената си градина. Който има нужда от теб,
пита те, и струва ми се, о, умни Филемон, че ти също се допитваш до оня,
от когото имаш нужда, както и ти плащаш каквото получаваш. Христос на­
прави хората алчни, от него насам те все чакат наготово дарове от спасителя
си. Даруването е също тъй детинско, каквато е властта. Който подарява, си
присвоява власт. Дарствената добродетел е небесносинята одежда на тирана.

275 В противовес на 1оаннъ 1:5 (Царигр. пр.), където Христос е описан така: „И видЬлина-
та св%ти в тьмнинж-тж, и тьмнина-та ш не обзЪ.“
В Синод. пр. същото изречение от Йоана е: „И светлината в мрака свети, и мракът я не
обзе.“
 370 I LIBER NOVUS

Мъдър си ти, Филемоне, нищо не подаряваш. Искаш просто градината ти да

цъфти и всяко нещо да расте според своята природа.
Възхвалявам, о, Филемоне, твоето въздържание да бъдеш спасител, не си
ти пастир, втурнат подир изгубени овце, защото вярваш в достойнството на
човека, който не е непременно овца. Ако ли пък е овца, даваш му правото и
достойнството да е овца, защо трябва овцете да се очовечват? Предостатъчно
хора има все пак.
Ти познаваш, ο, Φιλημων, мъдростта на идните неща, затуй си стар, о, тол­
кова прастар, и както превъзхождаш мен с години, така превъзхождаш сегаш­
ното с бъднина, а миналото ти се губи в безмерни далнини. Ти си легендарен
и недостижим. Бил си и ще бъдеш, завръщайки се периодично. Незрима е
мъдростта ти, непознаваема е правдата ти, във всяко едно време навярно не­
права и все пак права през цялата вечност, ала жива вода изливаш, звездна
вода, нощна роса, от която градината ти цъфти.
Какво ти е нужно, ο, Φιλημων? Нужен ти е човекът заради дребните неща,
понеже всичко по-велико и най-велико е вече в теб. Христос разглези хората,
защото ги учеше, че били спасени само в едного, а именно в Него, Божия син,
и оттогава хората все още изискват великите неща, и най-вече своето спа-
149/150 сение, от другиго, а заблуди ли се нейде някоя овца, / тя начева да блее своя
хленч към пастира си. Ο, Φιλημων, ти си човек и с това доказваш, че хората не
са овце, понеже питаеш великото в себе си, ето защо в твоята градина се лее
плодоносна вода от неизчерпаема делва.

[ Η Ι 150] Самотен ли си, ο, Φιλημων, не виждам нито свита, ни другари покрай

теб, едничка Βαυκις е твоята друга половина. Живееш сред цветя, дървета,
птици, но не и с хора. Не биваше ли да си между хора? Дали човек си още?
Нима не искаш нищо от човека? Не ги ли виждаш как се сбират, как мътят
слухове за теб и детски приказки разпространяват? Нима не искаш да отидеш
и да им кажеш, че си човек и смъртен като тях, че си готов да ги обикнеш?
О, ти се смееш, Φιλημων? Разбирам те. Та нима и аз не се вмъкнах в твоя­
та градина, желаейки от тебе да изтръгна каквото следва да науча от самия
мен. Ο, Φιλημων, разбирам - така те уподобих на спасител, който дава да го
изядеш и те обвързва с дарове. Такива са хората, мислиш си; всички са още
християни. Но те искат още повече: искат и ти да бъдеш какъвто си, инак не
би бил техният Φιλημων, а пък няма ли кому да припишат своите предания,
биха били безутешни. Затова и ще се смеят, ако отидеш при тях и кажеш, че
си смъртен като тях и си готов да ги обикнеш. Сториш ли това, ти няма да си
Филемон. Те искат тебе, Φιλημων, а не още някакъв си смъртен, който боле­
дува от същите язви като тях.
 LIBER SECUNDUS I 371

Разбирам те, Φιλήμων, ти си истински / любящ, понеже обичаш своята 150/151

душа за благото на хората, които се нуждаят от независим цар, недължащ ни­
кому живота си. Такъв те искат. Изпълниш ли желанието им, изчезваш. Ти
си приказен съсъд. Ще бъдеш осквернен, ако идеш при хората като човек,
тогава всички ще ти се присмеят и ще те нарекат лъжец и мошеник, понеже
нали Φιλήμων не е човек.
Съзрях, ο, Φιλήμων, онази бръчка на лицето ти - имало е време в младост­
та ти, когато ти се е искало и ти да си човек сред човеците. Но християнските
пасоми недолюбвали твоята езическа човещина, понеже долавяли в теб оня,
който им трябва. Те вечно търсят белязания и щом го докопат някъде на сво­
бода, тикват го в златен кафез и му отнемат мъжествената сила, за да мирува
мълчалив и осакатен. Сетне го възхваляват и наизмислят за него небивалици.
Знам, те наричат това почитание. Дори да не открият истинския, поне си имат
папа, чиято работа е да разиграва светата комедия. А истинският винаги от­
рича себе си, защото за него няма нищо по-висше от това да бъде човек.
Смееш ли се, ο, Φιλήμων? Разбирам те - отщяло ти се е да бъдеш човек
като другите. И тъй като истински си обичал човешкото, доброволно си
приел заради хората да бъдеш поне това, което те са искали от теб. Ето защо
не виждам, ο, Φιλήμων, никакъв човек покрай тебе, само цветя, дървета, пти­
ци и всякакви течащи и застояли води, които не оскверняват човешкото в
теб. Защото за цветята, птиците, дърветата, водите ти не си Φιλήμων, ти си
човек. Но колко е самотно само и колко нечовешко!

/ [ Η Ι 152] Защо се смееш, ο, Φιλήμων, не мога да отгатна. Та нима не виждам 151/152

синкавия въздух в твоята градина? Какви омайни сенки те обграждат? Да не
би слънцето да излюпва в теб сини полудници?
Смееш се, ο, Φιλήμων? Ах, разбирам те - човешкото навярно те напусна,
но в теб се появи сянката му. А колко по-голяма и по-прекрасна е сянката на
човечеството от самото него! Сините пладнешки сенки на мъртъвците! Ах,
ето къде е човешкото в теб, ο, Φιλήμων, ти си учител и приятел на мъртъвците.
Те въздишат наредени в сянката на твоя дом, живеят под клоните на твоите
дървета. Те пият росата на твоите сълзи, греят се от добрината на твоето сър­
це, гладни са за словата на твоята мъдрост, за тях тя отеква живо и пълнозвуч-
но. Видях те, ο, Φιλήμων, насред пладне, в часа на високото слънце, как стоиш
и говориш с някаква синя сянка. Кръв лепнеше по челото й, притъмняло от
възвишени терзания. Сещам се, ο, Φιλήμων, кой бе твоят гост по пладне.276
Колко сляп съм бил, глупакът аз!

276 Срв. фантазията на Юнг от 1 юни 1916 г., в която Христос гостува на Филемон (вж.
по-долу, стр. 488).
 372 I LIBER NOVUS

Това си ти, ο, Φιλήμων! Но къде съм аз? Вървя по пътя си, клатя глава, а
хората ме сподирят с поглед и аз мълча. О, безнадеждно мълчание!

152/153 / [ΗΙ 153] 0, владетелю на градината! Гледам отдалече как твоите тъмни
дървета се мержелеят пред слънцето. Пътят ме води през долините, където
живеят хората. Странстващ просяк съм. И мълча.

Убие ли лъжепророците, народът сполучва. Прище ли се на народа смърт,

нека убие своите лъжепророци. Щом замлъкнат боговете, всеки дочува своя
собствен език. Който обича народа, мълчи. Ако останат само лъжеучители
да проповядват, народът ще убие лъжеучителите и така по греховния си път
би попаднал даже и на истината. Само подир най-тъмна нощ иде ден. Тъй
че покрийте лампадите и замълчете, та нощта да притихне и да се смрачи.
Слънцето изгрява без наша помощ. Само оня, който се е сблъсквал с най-
черни заблуди, знае що е светлина.

О, владетелю на градината! Отдалеч проблясват твоите вълшебни дъбрави.

Почитам мамещата ти външност, отче на вси светлици и блуждаещи огньове.

153/154 / 277 [Изображение 154]278 Продължавам пътя си. Спътник ми е фино шли­
фована, в десет огъня закалена стомана, скрита под дрехата. Гърдите ми са

277 Бележка в полето на английски език: „The bhagavadgita says: whenever there is a decline
of the law and an increase of iniquity, then I put forth myself. For the rescue of the pious and
for the destruction of the evildoers, for the establishment of the law I am born in every age.“
[Бхагавадгита казва: „Щом изгасне изконната правда, / щом в света зацари безпорядък,
/ тогава аз, Едното, върховното / в човешко тяло се въплъщавам. / За да бъдат спасени
добрите, / за да бъдат погубени злите, / за да се пази изконната правда, / във всяка
епоха аз се явявам.“] Цитатът е от 4 глава, 7-ма шлока и сл. на Бхагавад-гита <българ­
ският превод е на Владимир Левчев и Йорданка Пейчинова в: Бхагавад-гита, Народна
култура, София, 1989, стр. 66>. Кришна поучава Арджуна в същината на мъдростта.
278 Надпис в изображението: „Профнтот Патнр πoλyφίλoς Φιλήμων“ [Отче на пророците,
многообични Филемон]. По-късно Юнг рисува друга версия на това изображение
като стенопис в една от спалните на кулата си в Болинген. Вдясно от изображението
добавя следния надпис на латински език: „Закриляй ме и аз тебе ще закрилям. Дари
ме с каквото ми се пада, че и аз на тебе да помогна. Защото слънцето е мое и лъчите
ми са дълбоко в мене вкоренени. Аз притежавам и луната, и моята виделина надмогва
всяка друга, и моите предимства надмогват всички други. Аз произвеждам светлина­
та, на мен принадлежи и мракът. И значи нищо по-добро и по-достопочтено не може
да се случи в тоя свят, освен синът ми с мен да се съедини.“ Текстът произхожда от
алхимическия трактат Rosarium Philosophorum и Юнг цитира няколко от тези редове в
Psychologie und Alchemie <Психология и алхимия> (срв. GW 12, § 99; § 140; § 155 <вж.
съответните параграфи в: Κ. Г. Юнг, Психология и алхимия, ЕА, Плевен, 2001, прев.
 LIBER SECUNDUS I 373

обвити в ризница, която нося тайно под палтото. Само за нощ обикнах змии­
те, разбулих загадката им. Сядам до тях по нагорещените крайпътни камъни.
Знам как хитро и безжалостно да ги ловя, тия студени дяволи, дето хапят пе­
тата на нищо неподозиращите. Сприятелих се с тях, свиря им на благозвуч-
на флейта. Украсявам пещерата си с разнобагрените им кожи. Тъй както
си крачех по пътя, стигнах до червеникава скала, на нея беше се излегнала
пъстроцветна змия. Понеже бях учил магия при великия Филемон, измъкнах
флейтата и засвирих сладостна вълшебна песен, която накара змията да по­
вярва, че е моята душа. Щом видях, че е достатъчно омаяна, / [Изображение 154/155/
155]279 / {2} [I]280рекох й: „Сестро моя, душо моя, какво ще ми кажеш?“ А тя, 156

д-р Стефан Ш аранков>). Rosarium, появил се за първи път през 1550 г., принадлежи
към най-важните текстове на европейската алхимия и се занимава със способите да
се създаде камъкът на мъдреците. Съчинението съдържа поредица от дърворезби на
символични фигури, които Юнг използва през 1946 г., за да разясни психологията на
преноса (вж. Die Psychologie der Übertragung. Erläutert anhand einer alchemistischen Bil­
derserie. Für Ärzte und praktische Psychologen <Психологията на преноса. Разяснения въз
основа на серия алхимически картини. За лекари и практикуващи психолози>, в: GW
16, §§ 353-539).
279 Надпис в изображението: „Dei sapientia in mysterio quae abscondita est quam praedes­
tinavit ante secula in gloriam nostram quam nemo principium huius secuti cognovit. Spiri­
tus enim omnia scrutaturetiam profunda d ei“ Цитат от 1 Коринтяни (2:7-10). (Юнг е
пропуснал думата „Deus“ <Бог> пред „ante 5еси1а“<отпреди вековете>) Цитираните
части <съпоставени с Царигр. пр.> са поставени тук в курсив: „Но говоримъ в тайнж
прп>мудросттж Божгьж, скрита-та, коькто Богъ от прп>ди вгькове-тпу е прп>допрп>дп>лил
за наилж славж; Коь&то никой от господари-тЪ на тойзи в^къ не е позналъ; защото ако
бьгхА познали, не бьгхж разпали Господа на славж-т*, Но споредъ както е писано: Ό κ ο
не е видЪло, и ухо не е чуло, и на человЪкъ на сьрдце-то не е дохождало, това което е
приготвилъ Богъ за тЪзи които го любятъ.' А намъ Богъ откри това чрЪзъ свой-тъ
Духъ; понеже Духъ-тъ всичко, даже и длжбинъ1-тп> Божш, издирва.“ <Съпоставката на
латинския цитат със Синод. пр. изглежда така: „а проповядваме Божията премъдрост,
тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой
от властниците на тоя век не е познал; защото, ако бяха я познали, не биха разпнали
Господа на славата. Но, както е писано: око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на
ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат’. А нам Бог откри това
чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии!* > Отляво
е арабската дума за „дъщеря“. Надпис от двете страни на свода: „Spiritus et sponsa dicunt
veni et qui audit dicat veni et qui sitit veniat qui vult accipiat aquam vitae gratis.“ Цитатът
е от Откровеше 22:17 (Царигр. пр.): „И Духъ-тъ и невЪста-та казуватъ: Ела; и който
чуе нека рече: Ела; и който е жеденъ нека дойде, и който ище нека зема даромъ во д ата
на живота.“ <В Синод. пр. на Откровение на св. Йоана Богослова същият откъс гласи:
„И Духът и невестата казват: дойди! и който чува, да каже: дойди! и който е жаден, да
дойде, и който желае, нека взема от водата на живота даром.“> Надпис над свода: „ave
virgo virginum“. Това е заглавието на средновековен химн.
280 29 януари 1914 г.
 374 I LIBER NOVUS

поласкана и затова снизходителна, проговори: „Оставям тревата да расте над

всичко, което правиш."
Аз: Звучи утешително и не казва кой знае колко много.
3: Искаш да кажа много ли? Мога да съм и банална, както знаеш, и се задо­
волявам с толкова.
Аз: Трудно ми е да се съглася. Мислех, че пребиваваш в тясна връзка с всичко
155/156 отвъдно281, / всичко най-велико и най-необикновено. Та затова си мис­
лех, че баналностите са ти чужди.
3: Баналността е моята жизнена стихия.
Аз: Да кажех това за себе си, не би било така учудващо.
3: Колкото по-необикновен си ти, толкова по-обикновена мога да съм аз.
Същински отдих за мен. Според мен, усещаш, че не бива да ме мъчиш
днес.
Аз: Усещам го и се тревожа, че твоето дърво не ражда вече плодове за мен.
3: Тревожиш ли се? Я, не бъди глупав и ме остави на мира.
Аз: Забелязвам, че се харесваш в баналното. Аз обаче не го приемам тра-
гично, скъпа моя приятелко, защото сега те познавам далеч по-добре
отпреди.
3: Ставаш фамилиарен. Опасявам се, че уважението ти е на изчезване.
Аз: Плашиш ли се? Намирам го за излишно. Предоволно съм осведомен от­
носно съседството на патоса и баналното.
3: Значи си забелязал, че душата се развива по змийска линия? Обърнал
ли си внимание как ту се съмва, ту се мръква? Или как се сменят вода и
суша? И как всяка конвулсивност само вреди?
Аз: Мисля, че това съм го виждал. Ще ми се да полежа някое време на слънце
върху тоя топъл камък. Може слънцето да ме излюпи.
Змията обаче припълзя тихо и обви стъпалата ми ловко и зловещо.282 И на­
стана вечер, и настъпи нощ. Проговорих на змията и казах: „Не знам какво
да кажа. Във всичките гърнета ври."
2833: Приготвя се гощавка.
Аз: Може би вечеря?
3: Единение с цялото човечество.

281 От тук нататък в калиграфския том Юнг престава да използва сини и червени заглавки.
Заради единния облик тук са добавени още няколко.
282 Този ред липсва в Черната книга 4, където гласът не се идентифицира като глас на
змията.
283 31 януари 1914 г.
 LIBER SECUNDUS I 375

Аз: Има сладостна тръпка в мисълта на тази гощавка да бъдеш сам и гост, и
блюдо.284
3: И за Христос това бе най-върховната наслада.
Аз: Как свещено и греховно, как горещо и студено едно в друго вечно пре­
ливат! Разум и лудост се сгодяват, вълк и агне мирно съвместно пасат.285
Всичко е и да, и не. Противоположностите се прегръщат, гледат се в
очите и се съчетават. Своето единство разпознават в мъчителна наслада.
Препълва се сърцето ми с бушуваща борба. Надигат се вълни на светъл и
на тъмен бързей, връхлитат и се сблъскват. Не съм усещал никога преди
подобно нещо.
3: Ново е това, драги мой, поне за теб.
Аз: Ти май се подиграваш. Но сълзите и смехът286 / едно са. За мен и двете са 156/157
минало, скован съм от напрежение. Досами небето стига обичта и също
тъй високо стига неприязънта. Двете се държат в обятия и не искат да се
пуснат, защото свръхмярата на тяхното напрежение изглежда е сетната и
най-висша възможност на чувството.
3: Изразяваш се патетично и философски. Знаеш, че всичко това може да се
каже и доста по-простичко. Например би могло да се каже, че си влюбен
във всяко нещо - от охлюва, та чак до Тристан и Изолда.287
Аз: Да, знам, но все пак...
3: Религията май още те мъчи? Колко още черупки ти трябват? По-добре си
кажи направо.

284 В Mysterium Coniunctionis (1955-1956) Юнг пише: „За да се излекува проектираният

конфликт, той трябва да се завърне в душата на индивида, където несъзнавано е запо­
чнал. Който иска да господства над този заник, трябва да вечеря със самия себе си и
да яде и пие от плътта и кръвта си, сиреч да разпознае и приеме другия в себе си“ (GW
14/11, § 176 <срв. Κ. Г. Юнг, Mysterium Coniunctionis II, ЕА, Плевен, 2004, превод Ивета
Милева, стр. 148>).
285 Срв. Hcaia 11:6 (Царигр. пр.): „И вълкъ-тъ ще живке с агне-то, / И рмсъ-тъ ще си почива
с яре-то: / И теле-то и лъвче-το и огоенм-гЬ все наедно, / И малко дЬте ще гм кара.“
Вж. също Книга на пророк Исаия 11:6 (Синод, пр.): „Тогава вълк ще живее заедно с
агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете
ще ги кара.“
286 Бележка в полето: „XIV Авг. 1925“. Изглежда се отнася за датата на преписа в калиграф­
ския том. През есента на 1925 г. Юнг отива на пътешествие в Африка с Питър Бейнс и
Джордж Бекуит. Те напускат Англия на 15 октомври и пристигат отново в Цюрих на
14 март 1926 г.
287 Водещият началото си от XII век разказ за противобрачната любов между рицаря
Тристан от Корнуол и ирландската кралска дъщеря Изолда е многократно преработван,
включително и от Вагнер в едноименната му опера, която Юнг привежда като пример
за визионерска форма на художествено творчество (срв. Психология и поезия [1930], в
G W 1 V $ 14?У
 376 I LIBER NOVUS

Аз: Не смогваш да ме уцелиш.

3: Е, а как стои въпросът с морала? Дали в днешно време моралът и аморал­
ността са станали едно?
Аз: Подиграваш ми се, сестро, хтоничен дявол такъв. Но трябва да ти кажа,
че онези двете, които прегърнати се извисяват до небето, са също така
доброто и злото. Не се шегувам, а ридая, защото радост и болка имат
пронизително съзвучие.
3: Но къде ти е умът? Ти май съвсем си оглупял. С мисълта си би могъл
всичко да разплетеш.
Аз: Умът ми? Мисълта ми? Нямам вече ум. Не ми стига вече.
3: Отричаш всичко, в което си вярвал. Съвсем забравяш кой си. Отричаш
даже Фауст, подминаващ привиденията със спокойна стъпка.
Аз: Това не го мога вече. М оят дух е също привидение.
3: А, виждам, че се придържаш към поуките ми.
Аз: За съжаление, така е и това ми носи болезнена радост.
3: От болките си създаваш наслада. Сбъркан си и заслепен, така че страдай
си, глупако.
Аз: Това злощастие ще трябва да ме радва.
Змията се разлюти и връхлетя да ме ухапе в сърцето, но си счупи отровните
зъби в тайната ми броня.288Разочарована, се оттегли и изсъска: „Държиш
се, все едно си неприкосновен."
Аз: То е, защото съм изучавал изкуството да стъпвам от ляв на десен крак и
обратно, което други хора открай време упражняват несъзнавано.
157/158 Змията пак се изправи, сякаш случайно / задържа края на опашката пред
устата си, за да не би да видя строшените отровни зъби, и гордо и невъз­
мутимо рече:289 „Значи най-после си забелязал?" Пък аз усмихнато й казах:
„Змийската линия на живота трайно няма как да ми убегне."

[2] [HI 158] Къде има вярност и вяра? Къде съкровено доверие? Можеш
да откриеш всичко това между хора, не и между хора и змии, пък били те и
души-змии. Но навсякъде, където има любов, го има и змийското. Христос
сам се е уподобил със змия290, а неговият пъклен брат, антихристът, е самият
древен змей.291 Извънчовешкото, което се явява в любовта, има змийска и

288 Това изречение липсва в Черната книга 4.

289 Това изречение липсва в Черната книга 4.
290 За сравнението между Христос и змията Юнг пише във Wandlungen und Symbole der
Libido <Промени и символи налибидото> (срв. стр. 350) и в Aion <Еон> (срв. GW 9/И ,
§ 291 <вж. Κ. Г. Юнг, Еон, Е А, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>).
291 Срв. Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото>, стр. 350.
 LIBER SECUNDUS I 377

птича природа, често пъти змията обайва птицата, по-рядко птицата отнася
змията. Човекът стои по средата. Което ти изглежда като птица, за другиго
е змия, а което ти изглежда като змия, за другиго е птица. Ето защо срещаш
другия само в човешкото. Ако поискаш да станеш нещо, разразява се битка
между птици и змии. Ако поискаш само да бъдеш, оставаш за себе си и за
другите човек. Ставащият принадлежи на пустинята или на затвора, защото
той е в извънчовешкото. Когато хората поискат да станат нещо, те се държат
като животни. Никой не ще ни спаси от злото на ставането, освен ако сами
доброволно не преминем през ада.
Но защо се престорих, че онази змия е душата ми? Ами очевидно просто
защото моята душа е змия. Това познание придаде на душата ми ново лице
и аз реших от сега нататък сам да я обая и да я подчиня. Змиите са мъдри,
затова исках моята душа-змия да ми предаде мъдростта си. Никога досега
животът не бе изглеждал толкова разколебан както сега, в тази нощ на без­
целно напрежение, на единение в насочеността един срещу друг. Нищо не
помръдваше, ни бог, ни дявол. И тъй пристъпих към змията, която лежеше
изтегната на слънце, сякаш лишена от всякаква мисъл. Очите й не се виж­
даха, тя жумеше сред потрепващата слънчева светлина и аз / [Изображение 158/159
159]292 / я заговорих: 159/160

292 Текст под изображението: „D. IX januarii anno 1927 obiit Hermannus Sigg aet. s. 52 ami­
cus meus.“ [IX януари anno 1927 почина моят приятел Херман Зиг на възраст 52.] Ето
как Юнг описва това изображение: „Греещо цвете в средата с въртящи се около него
звезди. Около цветето стена с 8 порти. Цялото е замислено като прозирен витраж.“ На
2 януари 1927 г. Юнг записва този сън ( Черна книга 7, стр. 72). Също така рисува „кар­
тата на града“, която изяснява връзката между съня и изображението (вж. Приложение
А, стр. 493). През 1929 г. я помества без споменаване на авторово име в Коментара
към „Тайната на златното цвете“, откъдето произхожда това описание. През 1952 г. я
възпроизвежда още веднъж и добавя: „Розата в центъра е изобразена като рубин, чието
външно обкръжение е замислено като колело, също и като кръгов зид с порти (за да
не може отвътре да се излезе и отвън да се влезе). Мандалата е спонтанен продукт от
анализата на мъж. Основава се на един сън: Сънуващият се намира в Ливърпул с трима
по-млади спътници. [Бележка под линия: Да се обърне внимание на загатването в името:
Ливърпул = Вир на живот. <Етимологията се извежда от англ. Liver (= нем. Leber - със
значение на черен дроб, но и жител, живеещ) и англ. pool (= вир, езерце, но и нефтен
залеж), сиреч черният дроб се оприличава с вир на живот; съкровищница (залеж) на
живот, т.е. житница - от стрблг. жнтн = живея, съответно жито = храна.>] Нощ е и
вали. Въздухът е опушен и саждив. Те се изкачват от пристанището към „горния град“.
Сънуващият казва: Адски черно и безрадостно е и непонятно как човек може да издържи
тук. Говорим за това и един от придружителите ми разказва, че колкото и да е странно,
един негов приятел бил се заселил тук и всички му се чудели. По време на разговора стигаме
до своего рода public garden < обществен парк>, разположен в центъра на града. Паркът
е квадратен и в средата му има езеро, по-точно езерце, до което се приближаваме. Редки
улични фенери едва развиделяват катранения мрак. Но аз съзирам островче в езерцето. На
378 I LIBER NOVUS

{3} [i]293„Какво ще стане сега, когато Бог и дявол се обединиха? Да не би

да са се разбрали да спрат живота? Дали борбата на противоположностите
е условие, без което животът не може? И дали застива онзи, който познава и
живее единството на противоположностите? Той е взел изцяло страната на
истинския живот и вече не се държи, като че ли принадлежи към едната край­
ност, която трябва да се бори с другата, а олицетворява и двете, прекратил
е техните свади. Дали, отнемайки от живота това бреме, същевременно му
отнема и порива?"294
Змията се обърна и неохотно продума: „Право да си кажа, притесняваш
ме. Противоречивостта си беше за мен истинска жизнена стихия. Сигурно

него расте едно-едничко дърво, червеникаво цъфтяща магнолия, която по чудодеен начин
е вечно огряна от слънце. Забелязвам, че спътниците ми не виждат това чудо, докато аз
започвам да разбирам споменатия мъж, който се е заселил тук.' / Сънуващият продъл­
жава: ‘Опитах да нарисувам този сън. Но както обикновено става, от това се получи
нещо твърде различно. Магнолията се превърна в нещо като роза от светлорубинено
стъкло и заблестя като четирилъчна звезда. Квадратът представлява оградният зид на
парка и същевременно улица, опасваща четириъгълния парк околовръст. От него из­
лизат осем главни пътя, а от тях по осем допълнителни, които се срещат в червеникаво
сияйно средоточие, подобно на парижкия Етоал. Споменатият в съня познат живее в
ъглова къща до един от тези Етоали.* Мандалата съчетава класическите мотиви: цвете,
звезда, кръг, охранявано място (теменос) и квартален план на град с цитадела. ‘Цялото
ми се явява като прозорец, отворен към вечността* - пише сънуващият.“ (За символи­
ката на мандалата, в GW 9,1,5 654 и сл.) През 1954 г. си служи със същия израз, за да
онагледи себесъщието (срв. Mysterium Coniunctionis, в: GW 14/Н, § 418 <вж. Κ. Г. Юнг,
Mysterium Coniunctionis II, ЕА, Плевен, 2004, превод Ивета Милева, стр. 383-384>).
На 7 октомври 1932 г. Юнг показва тази мандала по време на семинар и на следващия
ден я разяснява. При този случай казва, че мандалата била нарисувана преди съня: „Си­
гурно си спомняте картината с камъка в средата и скъпоценностите около него, онези
светлинки околовръст ще да са милите хора, които вярват, че и те са скъпоценности,
макар и по-малки от мен. [...] Съвсем сериозно си мислех, че бих могъл да се изразя
по този начин: моят чуден център и аз насред моето сърце.“ Той добавя как отначало
не осъзнал, че паркът изглеждал по същия начин като нарисуваната от него мандала и
дообяснява: „Ето, Ливърпул е жизненото средоточие - Liver, на немски Leber, значи
живот, центърът на живота - и аз не съм центърът, аз съм глупакът, обитаващ някакво
тъмно местенце; аз съм една от тези второстепенни светлинки. Ето как моят западен
предразсъдък, че съм центърът на мандалата - че съм всичко, цялата пиеса, кралят, Бо­
гът - беше поправен“ (Die Psychologie des Kundalini Yoga, S. 174 f.; 176 <срв. Психологията
на Кундалини йога, Леге Артис, София, 2012, превод от английски Марина Бояджиева,
стр. 253-254>). В своите Спомени Юнг добавя още подробности (стр. 201 и сл. <вж.
Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка
Петкова, стр. 191—192>).
293 1 февруари 1914 г.
294 В Черната книга 4 пише още: „Такива питания имам днес към теб, душа“ (стр. 91). Тук
змията встъпва на мястото на луитата.
 LIBER SECUNDUS I 379

си забелязал това. С твоите нововъведения този източник на мощ ми се

отнема. Нито мога да те привлека с патос, нито да те ядосам с баналност.
Донякъде съм безпомощна.“
Аз: Щом ти си безпомощна, какво да кажа аз? Я по-добре се гмурни в ония
дълбоки бездни, до които имаш достъп, и питай Хадес или небесните съ­
щества, дано там някой те посъветва.
3: Започнал си да се държиш заповеднически.
Аз: Нуждата ми заповядва. Трябва да живея и да се движа.
3: Разполагаш с цялата широка земя. За какво ти е да разпитваш отвъдното?
Аз: Подтиква ме не любопитство, а нужда, нямам избор.
3: Ще се подчиня, макар и със съпротива. Такъв стил е нов и непривичен за
мен.
Аз: Съжалявам, неволята ме притиска. Кажи на бездната, че лошо ни се
пише, защото сме отрязали от живота важен негов орган. Както ти е из­
вестно, вината не е моя, ти преднамерено ме поведе по тоя път.
3: 295Ти можеше да откажеш ябълката.
Аз: Стига шеги! Познаваш оная история по-добре от мен. Сериозен съм.
Имаме нужда от въздух. Тръгвай, донеси огън. Твърде дълго вече около
мен е тъмно. Страх те е, или те мързи?
3: Залавям се за работа. Вземи от мен, каквото принеса!296

[HI 160] Бавно се възвисява в празното пространство Божият трон, след­

ва го Светата Троица, цялото небесно войнство, после целият ад и накрая
Сатаната лично. Той се противи и се вкопчва в своето отвъдно. Не иска / да 160/161
го изпусне. Прекалено студен е за него горният свят.
3: Държиш ли го здраво ?297
Аз: Добре дошъл, жежки мракобеснико! Да не би душата ми да те дръпна
грубичко?
С:298 Какъв е тоя шум? Протестирам срещу това насилствено измъкване.
Аз: Успокой се! Не съм очаквал теб. Идеш най-накрая. Изглежда, ти си най-
тежкият къс.
С: Какво искаш от мен? Хич не ми трябваш, нахалнико.
Аз: Добре, че те има. Ти си най-живото нещо в цялата догматика.299

295 Черна книга 4: „Играеш си с мен на Адам и Ева“ (стр. 93).

296 Бележка в полето на калиграфския том: „Видение“.
297 Черна книга 4: „Сатаната изпълзява рогат и потен от тъмна дупка, издърпвам го за
ръцете“ (стр. 94).
298 Събеседникът е Сатаната.
299 Вж. как Юнг описва значението на Сатаната в Antwort auf Hiob <Отговор на Иов>
(1952), в: GW 11, 55 553-758. <Срв. Κ. Г. Юнг, Отговор на Нов, ЕА, Плевен, 1997,
380 I LIBER NOVUS

C: Какво ме е грижа за твоите брътвежи? Бъди кратък! Замръзвам.

Аз: Слушай, нещо се случи с нас - обединихме противоположностите.
Между другото, и теб съединихме с Бог.300
С: Божичко, за това ли била тая невъобразима врява? И що за глупости вър­
шите?
Аз: Моля, моля, въобще не беше глупост. Това съединение е важен принцип.
Сложихме край на непрекъснатите караници, та най-сетне да ни се осво­
бодят ръцете за действителен живот.
С: Това намирисва на монизъм. Вече съм си набелязал неколцина от тия
господа. За тях подгряваме нарочни покои.
Аз: Лъжеш се. При нас нещата не стават толкова разумно. Освен това ние
нямаме само една-единствена истина.301 По-скоро се касае за особен и
чудноват факт, а именно как след обединението на противоположности­
те се случи тъй - и в това е неочакваното и непонятното, че нищо повече
не се случи. Всичко си остана мирно и тихо, ама съвсем неподвижно едно
до друго, и животът се видоизмени в застой.
С: Ей, глупаци, пак сте надробили някаква каша.
Аз: Можеш да си спестиш подигравките. Намерението ни беше съвсем сери­
озно.
С: Сколасахме да усетим вашата сериозност. Отвъдният порядък е разтър­
сен из основи.
Аз: Ето, виждаш, че е сериозно. Искам да ми отговориш на въпроса, при това
положение какво има да се случи от тук нататък. Нямаме представа какво
ни очаква занапред.
С: Добрият съвет струва скъпо, ако изобщо някой поиска да го даде. Вие
сте заслепени глупци и празноглави нахалници. Защо не се въздържахте
да пипате, където не ви е работа? Как си мислите, че ще се оправите със
световния порядък?
Аз: Щом ругаеш, значи това силно те засяга. Я, виж, Светата Троица е невъз­
мутима. Не дава вид нововъведенията да не й се нравят.

превод Стефан Шаранков>

300 Въпросът за обединението на противоположностите е подробно разискван от Юнг в
Psychologische Typen <Психологически типове> (1921), глава V: „Проблемът за типовете
в поезията“ (§§ 274-460 <вж. Κ. Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски,
София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 2 0 5 -3 18>). Обединението на про­
тивоположностите се получава чрез извеждане на спасителния символ.
301 В Черната книга 4 вместо това стои следното изречение: „При нас нещата съвсем не са
толкова интелектуални и общоетически като при монизма“ (стр. 96). Има се предвид
монистическото учение на Ернст Хекел, на което Юнг критично се противопоставя.
 LIBER SECUNDUS I 381

C: А, Троицата е толкова ирационална, че човек / няма как да се осланя на 161/162

нейните реакции. Настоятелно те съветвам да не вземаш на сериозно
онези символи.302
Аз: Благодаря ти за добронамерения съвет. Изглеждаш ми заинтригуван
обаче. Твоята пословична интелигентност предполага по-непредубедена
преценка.
С : Не съм предубеден. Сам можеш да прецениш. Ако разгледаш абсолютното
в цялата му безжизнена невъзмутимост, няма да ти е трудно да откриеш, че
предизвиканото от твоето дръзко любопитство състояние на застой е до
голяма степен подобно на абсолюта. Като те съветвам да внимаваш с него,
заставам изцяло на твоя страна, защото ти не можеш понесе тоя застой.
Аз: Какво? Ти заставаш на моя страна? Странно.
С: Не е никак странно. Абсолютното винаги е било против живото. Аз съм
същинският повелител на живота.
Аз: Това е подозрително. Реагираш твърде лично.
С: Изобщо не реагирам лично. Нали аз съм целият неспокоен, бързопрехо-
ден живот. Никога не съм доволен и никога не съм невъзмутим. Всичко
разрушавам и набързо пак строя. Тъкмо аз съм честолюбието, тщеслави­
ето, предприемчивостта, аз съм изворът на мисли и дела. Абсолютното е
скучно и вегетиращо.
Аз: Ще ми се да ти повярвам. И какво ме съветваш?
С: Най-доброто, което мога да те посъветвам, е час по-скоро изцяло да от­
мениш това твое вредоносно нововъведение.
Аз: Какво ще спечелим от това? Ще се наложи пак да започнем отначало и
втория път със сигурност ще докараме нещата до същия завършек. Научи
ли веднъж нещо, човек не може преднамерено да престане да го знае и да
го премахне, като че ли не е било. Твоят съвет не е никакъв съвет.
С: Но нали вие въобще не сте способни да съществувате без раздвояване
и разпри? Все трябва да се вълнувате за нещо, все да заемате страна, да
преодолявате противоречия, ако искате да сте живи.
Аз: Това не помага. Ние дори се виждаме един друг в противоречието. Тази
игра ни дотегна.
С : А с нея и животът.
Аз: Според мен, зависи кое наричаш живот. Твоето понятие за живота съ­
държа неща като катерене и спускане, твърдения и съмнения, припряно

302 Срв. Юнг, Versuch zu einer psychologischen Deutung des Trinitätsdogmas <Onum за пси­
хологическо тълкуване на догмата за Троицата>, 1940, в: GW 11, §§ 169-295. <Вж.
съответните параграфи в: Κ. Г. Юнг, Психология на западната религия, Леге Артис,
2015, превод Стефан Шаранков.>
 382 I LIBER NOVUS

162/163/ теглене, / [Изображение 163]303 / неотложно желание. Липсва ти абсо-

164 лютното с неговата въздържана дълготърпеливост.
С: Съвсем вярно, животът ми кипи и клокочи, надига неспокойно вълне­
ние, привлича и захвърля, горещо и неуморно желае. Нима животът не е
това?
Аз: Но абсолютното също живее.
С: Неговото не е живот. То е застой или, по-точно казано, нещо като за­
стой - живее безкрайно бавно и прахосва хилядолетия, подобно на жал­
кото положение, което сте сътворили вие.
Аз: Просветна ми. Ти си личен живот, а пък привидният застой е дълготър-
пеливият живот на вечността, божественият живот! Сега вече ми даде
добър съвет. Пускам те. Върви си с мир!

303 Обяснение на изображението: „ 1928 г. Когато рисувах тази картина, показваща златен
добре укрепен замък, Рихард Вилхелм ми прати във Франкфурт хилядолетния китайски
текст за жълтия замък, зародишът на безсмъртното тяло. Ecclesia catholica et protestantes
et seclusi in secreto. Aeon finitus“ [Католическата и протестантска църква обгърнати в
тайна. Краят на един еон.] Юнг описва картината през 1929 г. в коментара към Тайната
на златното цвете по следния начин: „Мандала като укрепен град със стени и водни
ровове. Вътре широк воден ров, опасващ зид, съоръжен с 16 бойници, който от своя
страна също е последван от воден ров. Вторият ров огражда централен замък със злат­
ни покриви и златен храм в средата.“ През 1952 г. я възпроизвежда в „За символиката
на мандалата“ и коментира: „Изображение на средновековен град със зидове и водни
ровове, улици и църкви, разположени спрямо четири лъча. Вътрешният град също е
заобиколен със стени и ровове, подобно на забранения град в Пекин. Всички сгради се
отварят към центъра, представен от замък със златен покрив. И той е опасан с воден ров.
Земята около замъка е настлана с бели и черни плочки. Те сочат противоположностите,
които тук трябва да бъдат обединени. Тази мандала е нарисувана от мъж на средна
възраст [...]. Подобна картина не е чужда на християнската символика. Небесният
Йерусалим в Откровението е всеизвестен. Индийската представа също познава града
на Брахма, разположен на върха на света Меру. В Златното цвете пише: ‘Книгата на
жълтия замък казва: ‘В кътчето колкото полупалец от дома колкото стъпало може да
се подреди животът.’ Домът колкото стъпало е лицето. А кътчето колкото полупалец
от лицето: кое друго би могло да е освен небесното сърце? Вътре в квадрата колкото
полупалец обитава великолепието. В пурпурната зала на нефритения град обитава Бо­
гът на неизчерпаемата празнота и жизненост.’ Даоистите наричат този център страна
на предците’ или жълт замък’“ (GW 9/1, § 691 <срв. Тайната на златното цвете, ЕА,
Плевен, 1993, превод А. Крупев, Юл. Ковачева>). Относно тази мандала срв. John
Peck, The Visio Dorothei. Desert Context, Imperial Setting, Later Alignments, Diplomarbeit,
C. G. Jung-Institut Zürich, 1992, S. 183 ff. <Джон Пек, Видението на Доротея. Пустинен
контекст, имперска обстановка, по-късни подредби. Дипломна работа, Институт „К. Г.
Ю нг“ - Цюрих, 1992, стр. 183 и сл.>
 LIBER SECUNDUS I 383

[H I 164] Сатаната пропълзява чевръст като къртица обратно в дупката си.

Символите на Троицата и тяхната свита спокойно и невъзмутимо възлизат
към небето. Благодарен съм, змия, че ми набави най-подходящия. Речта му е
разбираема за всекиго, понеже има личен характер. Можем отново да живе­
ем, и то дълъг живот. Можем да пропилеем хилядолетия.

[H I 164/2] [2] Откъде да започнем, о, богове? От мъката или от радостта,

или от смесеното чувство, разположено помежду им? В началото е вина­
ги най-дребното, започва се от нищото. Почна ли оттам, виждам капката
„нещо“, която пада в морето на нищото. Трябва да се започва все оттам, от­
долу, където нищото се разпростира в безгранична свобода.304 Още нищо не
се е случило, на света тепърва му предстои да започне, слънцето не е родено
още, водата все още не е разлъчена от твърдта305, не сме се покачили още на
плещите на бащите си, понеже и те още не са станали бащите ни. Те тъкмо са
умрели и почиват в лоното на кръвожадната наша Европа.
Застанали сме в ширинето, сгодени със змията, и гадаем кой ли камък би
могъл да е крайъгълният камък / на зданието, което ни е все още неизвест­ 164/165
но. Прастарото ли? Подходящо е за символ. Потребно ни е нещо осезаемо.
Уморени сме от нишките, които денят тъче, а нощта раздира. Дали няма дя­
волът да го създаде, презреният сектант с мамливия ум и алчните ръце. Той
се изстъпи като буца тор, в която боговете са скътали яйцето си. Бих отрит-
нал нечестивеца, ако златното зърно не бе положено в гнусното сърце на тоя
урод.
Затова стани, сине на мрака и смрадта! Колко здраво си се хванал за раз-
пластените рушевини на вековечната помийна яма! Не се боя от теб, мразя
те, брате на всичко ненавистно в мен. Днес ще бъдеш облъскан с тежки чуко­
ве, та да рукне от телесата ти божественото злато. Времето ти мина, летата ти
са преброени и днес настъпи сетният ти ден. Кожата ти ще се пръсне и с ръце
ще измъкнем златната ти сърцевина и ще я освободим от хлъзгавата тиня.
Мръзни, дяволе, защото ще те ковем студен! Стоманата е по-яка от желязо.
Трябва да приемеш нашите очертания, крадецо на божието чудо, маймуно
майчина, ти, дето си пълниш телесата с божественото яйце, та да си прида­
деш тежест. Затова сме прокълнати с теб, но не заради теб, а заради златното
зърно.
Какви са тия полезни същества, дето изскачат от твоята плът, преизпод-
ня крадлива! Като че ли са елементални духове, облечени в надиплени одеж­
ди, кабири, забавно уродливи, млади и все пак стари, дребосъчести, съсухре-

304 Този ред е свързващо звено към началото на Поучение I, Изпитания (вж. по-долу).
305 Препратка към разказа за сътворението в Битие.
 384 I LIBER NOVUS

ни, невзрачни проводници на тайни изкуства, владетели на смешна мъдрост,

първи слитъци на неотлято злато, червеи, изпълзяващи от спасеното божест­
вено яйце, изначалното, нероденото и още невидимо. Защо ли ни се явявате?
Какви ли нови изкусности вадите от недостъпната съкровищница, от слън­
чевия жълтък на божественото яйце? Корените ви са още в земята, като че
165/166 сте растения, а пък сте животински муцуни / на човешкото тяло, глуповато
милички, зловещи, отколешни и земни. Не улавяме вашата същност, гномче-
та, души предметни. В най-низшето е вашето начало. Палечковци, нима ви се
ще да порастете като великани? Да не сте от свитата на земния син? Или сте
земните нозе на божеството? Какво желаете? Говорете!306
Кабирите: Идем да те поздравим като владетеля на низшата природа.
Аз: На мене ли говорите? Нима съм вашият владетел?
Кабирите: Не беше досега, но вече си.
Аз: Казвате го вие. Да бъде тъй. Но за какво ми трябва вашият кортеж?
Кабирите: От долу, та догоре носим ние неносимото. Мъзги сме ние, що по
тайнствен начин се възкачват, и не със сила, а всмукани и неподвижно
прилепени към устремения растеж. Друми непознати знаем, закона не­
понятен пазим във всяко живо вещество. В него влагаме това, което спи
в пръстта, мъртво е и все пак в живото навлиза. Бавно и лесно вършим

306 Кабирите са божества, почитани в мистериите на Самотраки. Смятало се, че насър­

чават плодовитостта и закрилят моряците. Кройцер (Creuzer, Symbolik und Mythologie
der alten Volker, 1810-1823 сКройцер, Символика и митология на древните народи,
1810-1823>) и Шелинг (Schelling, Über die Gottheiten von Samothrake, 1815 сШелинг,
За божествата на Самотраки, 1815>) смятали, че кабирите са първичните божества в
гръцката митология, от които са се развили всички останали. Юнг притежавал и двете
съчинения. Кабирите се появяват във Фауст 2, Второ действие. Юнг ги обсъжда в
Промени и символи на либидото (срв. стр. 127 и сл.). През 1940 г. той пише: „Кабирите
всъщност са тайнствените градивни сили, добрите домашни джуджета, които работят
под земята, сиреч подпрагово, за да ни набавят щастливите „хрумвания“, а като таласъми
разиграват всякакви номера, за да ни попречат да си спомним имена и дати, които са
ни „на езика“. Те се грижат за всичко, което съзнанието или неговите функции не са
съумели да обхванат. [...] Един по-задълбочен поглед не може да не разпознае тъкмо
в първичните и архаични моменти на низшата функция значими символни връзки и
смиели, тъй че вместо да подложи кабирите на присмех като нелепи палечковци, по-
скоро ще предусети тяхната скришна съкровищница от мъдрост“ („Versuch zu einer
psychologischen Deutung des Trinitätsdogmas“ <„Опит за психологическо тълкуване на
догмата за Троицата“> [1940], в: GW 11, § 244 <срв. съответния параграф в: Κ. Г. Юнг,
Психология на западната религия, Леге Артис, 2015, превод Стефан Шаранков>). От­
носно сцената с кабирите във Фауст Юнг изразява становище в Psychologie und Alchemie
<Психология и алхимия> (1944) (G W 12, § 203 и сл. <вж. Κ. Г. Юнг, Психология и алхи-
мия, ЕА, Плевен, 2001, превод: д-р Стефан Шаранков, стр. 211 и сл.>). Намиращият
се тук диалог с кабирите липсва в Черната книга 4, вероятно е в Ръкописната чернова.
Може би е създаден отделно и ако е така, значи е написан преди лятото на 1915 г.
 LIBER SECUNDUS I 385

туй, което ти напразно мъчиш се да сториш по своя си човешки начин.

Можем стори ние онова, което е за тебе невъзможно.
Аз: Какво да ви оставя? Какви усилия да ви отстъпя? Какво да не направя,
понеже правите го по-добре?
Кабирите: Забравяш неподвижността на веществото. Искаш да издигнеш
силом, каквото само бавно може да се качва, впивайки се и лепейки се
отвътре. Престани с това усилие, тъй само пречиш на нашия труд.
Аз: Дали да ви повярвам, на вас, неверни роби и робски души? Хайде, на ра­
бота! Да бъде така.307

[HI 166] „Май ви дадох твърде дълъг срок. Нито се спусках надолу при вас,
нито делото ви съм прекъсвал. Ж ивях сред светлината на деня, зает бях с
дневните дела. А какво свършихте вие?“
Кабирите: Носехме нагоре и строихме. Камък въз камък редихме. Сега ще
трябва да си по-уверен.
Аз: Чувствам по-здрава основа. Протягам се нагоре.
Кабирите: Бляскав меч ти / изковахме, с него можеш сряза оплелия те
възел.
Аз: Държа здраво меча в ръка. Изваждам го, за да ударя.
Кабирите: Слагаме пред тебе дяволски изкусно сплетения възел, с който си
опасан и си запечатан. У^ари го, само с острие той може да се разсече.
Аз: Вижте как е намотаван този възел! Истински шедьовър на подземната
природа, лукава плетеница от естествено прорасли коренища! Само
майката Природа, сляпата тъкачка, може да измайстори такава плетка!
Огромно кълбо с хиляди възелчета, спретнати, изкусно вплетени и вко­
ренени, същински човешки мозък! Ясно ли виждам? Какво правите?
Слагате пред мен мозъка ми! Давате ми остър бляскав меч в ръка, та с
него да разсека собствения си мозък? Какво ви е прихванало?308
Кабирите: В пазвата природна мозъкът е изтъкан, в пазвата природна е желя­
зото узряло. Ето че ти дава майката и двете: вплитане и разделяне.

307 Бележка в полето на калиграфския том: „След това за три седмици си дадох почивка от
всякаква работа върху тази тема.“
308 В Das Wandlungssymbol in der Messe <Символът на преображението в месата> (1941)
Юнг обръща внимание на факта, че мотивът за меча играе важна роля в алхимията, и
разяснява значението му на жертвено сечиво, както и неговата разединяваща и отде­
ляща функция. Той пише: „Алхимичният меч задейства именно solutio или separatio
elementorum, чрез него се възпроизвежда първичното хаотично състояние, така че
посредством едно ново impressio formae или imaginatio да може да се създаде ново
съвършено тяло“ (GW 11, § 357 <срв. Κ. Г. Юнг, Психология на западната религия, Леге
Артис, 2015, превод Стефан Шаранков, стр. 395-396>).
 386 I LIBER NOVUS

Аз: Загадъчно! Искате да ме превърнете в палач на моя мозък?

Кабирите: Следва ти се, щом владетел си на низшата природа. Вплетен е чо­
векът в своя мозък, нему същевременно е даден мечът, с който плетени­
цата да разсече.
Аз: За каква плетеница говорите? Какъв е тоя меч, който трябва да я раз­
реже?
Кабирите: Плетеницата е твоята лудост, мечът е овладяването на лудостта.309
Аз: Дяволски изчадия, кой ви е казал, че съм луд? Таласъми грозни, кал­
ни коренища, та не сте ли самите вие нишки и корени от моя мозък?
Вие, боклучави полипи увивни, загнездени в канали, пълни с жизнен
сок, вие, паразит връз паразита, насмукали се и налъгали се, скриш-
но накатерени нощес един над друг, вам се пада бляскавото острие на
моя меч. Искате да ме предумате да ви отсека ли? Нима жадувате са­
моубийство? Как тъй природата поражда същества, които искат да се
саморазрушават?
Кабирите: Не бива да се колебаеш. Желаем разруха, понеже сме самите ние
167/168 тази плетеница. Който иска новата земя да завладее, / мостовете подир
себе си строшава. Нека нашият бъркотии от влакна. Потапянето в
живот престане! Ний сме хиляди мозъка те води до безумие. %ари!
канали, в тях се влива всичко пак Веднъж намерил пътя, над мозъка
обратно в своето начало. ще стъпиш. Палечко си вътре в
Аз: Да разсека собствените си коре­ твоя мозък, над него ще добиеш
ни? Да избия народа, чийто са­ великански ръст.
модържец съм? Да сторя тъй, че Може да сме дяволски синчета,
моето дърво да изсъхне? Вие сте ала не беше ли ти тоя, дето изко-
същи дяволски синчета. ва ни от жега и от мрак? Нашата
Кабирите: % арй, ние сме слуги, го­ природа е и негова, и твоя. Казва
тови да умрат за господаря. дяволът, че всичко сътворено
Аз: Какво ще стане, ако пък ударя? струва си да бъде унищожено.
Кабирите: Тогава няма да си вече тво­ Като дяволски синчета жела­
ят мозък и ще прекрачиш оттатък ем разруха, като твои създания
лудостта. Нима не виждаш, лудост­ търсим собствената си разруха.
та е твоят мозък, ужасното преп­ Желаем в тебе да възлезем чрез
литане и омотаване на коренови смъртта. Корени сме ние, засму-
клони, на мрежа от канали, на кали от вси страни, всичко имаш

309 Тази представа за овладяването на лудостта е тясно свързана с разграничението на

Шелинг между това да си овладян от лудостта и да овладяваш лудостта <вж. бел. 90
към Liber Primus, стр. 146-147>.
 LIBER SECUNDUS I 387

си, което ти е нужно, така че от­ Аз: Двулични дяволски синчета, ей

сечи ни и ни изтръгни.“
Аз: Дали пък няма да ми липсвате
като слуги? На господар са му
потребни роби.
Кабирите: Господарят се обслужва
сам.
тая дума ви довърши. Срещнете
моя меч и нека с вас завинаги
приключим.
Кабирите: Уви, уви! То сторено е
вече - от него се бояхме и него
възжелахме.

/ [169] / / [HI 171] Стъпих на нова земя. Нищо занесено горе няма да се 168/169/
оттече назад. Никой няма да събори построеното от мен. Кулата ми е от же­ 170/171
лязо и без сглобки. В основите е изкован дяволът. Кабирите го вградиха, сетне
строителите бяха пожертвани с меча върху зъбците на кулата. Тъй както кула,
построена навръх планината, стърчи отгоре, тъй стоя и аз над моя мозък, от
който съм пораснал. Добил съм твърдост и не ще да се отметна. Вече няма да
потека наобратно. Господар съм на себе си. Любувам се на великолепието си.
Силен съм, красив и богат. Ширните поля и синьото небе са се прострели око­
ло мен и се покланят пред моето величество. Не служа никому и никой не си
служи с мен. Служа на себе си и се самообслужвам. Ето защо си имам каквото
ми трябва.310
Хилядолетия нараства дълговечната ми кула. Няма как да падне. Може само
да бъде надградена и ще бъде надградена. Малцина достигат кулата ми, понеже
тя се извисява над висока планина. Мнозина ще я видят, но не ще / да я достиг­ 171/172
нат. Затова кулата ми ще устои неупотребявана. Никой няма да изкачи гладките
й стени. Никой няма да кацне на островърхия й покрив. Само който намери
тайния вход в планината и възлезе по лабиринтите ходове на вътрешностите,
може да се добере до кулата и до великолепието на наблюдателя, на живеещия
сам със себе си. Съзиждането й е постижение. Не с човешки мисли е кърпена,
изкована е от нажежаване на вътрешностите, кабирите сами са пренесли ма­
териала в планината и са осветили градежа с кръвта си, бидейки единствените
посветени в тайната на неговото възникване. Създадох я от долното и горно-

310 Бележка в полето на калиграфския том: „accipe quod tecum est in collect. Mangeti in
ultimis paginis.“ [Приеми каквото е налице - на последните страници от сбирката на
Манже.] Очевидно се позовава на Bibliotheca chemica curiosa, seu rerum ad alchemiam
pertinentium thesaurus instructissimus от Ж ан Ж ак Манже (1702), сбирка алхимически
писмена. Юнг притежавал това съчинение, в което се намират подчертавания и пъхнати
хартиени отметки. Навярно забележката на Юнг се отнася за последния отпечатък от
гравюра на дърво в Mutus Liber, с който завършва първият том от Bibliotheca chemica
curiosa, показващ мъж, понесен във въздуха от ангели, докато друг лежи прострян на
земята.
 388 I LIBER NOVUS

то отвъдно, а не от повърхнината на света. Затова е нова и необичайна, затова

стърчи над обитаваната от хора равнина. Това е крепкото, това е началото.311

[ H I 172] Съединих се със змията на отвъдното. Всичко отвъдно приех в себе

си. От него съградих моето начало. Щом завърших това дело, възрадвах се
и ме обзе любопитство да узная какво ли още би могло да има в моето от­
172/173 въдно. Затова се доближих до моята змия и любезно я попитах / дали не би
пропълзяла в отвъдното, че да ме осведоми какво става там. Но змията беше
уморена и заяви, че няма никакво желание.

{4} [i]312Аз: Не те принуждавам, но, кой знае, може да научим нещо смислено.
Змията се подвоуми малко и зачезна в бездната. След малко чух гласа й:
„Мисля, че стигнах пъкъла. Има тук един обесен.“ Пред мен застава невзра­
чен грозник с разкривено лице. Гърбав е и ушите му са щръкнали. Казва ми:
„Аз съм отровител, осъден на смърт чрез обесване.“
Аз: Че какво толкова си сторил?
Той: Отрових си родителите и жената.
Аз: И защо го направи?
Той: За прослава Божия.
Аз: Какви ги приказваш? За прослава Божия? Какво ще рече това?
Той: Първо на първо, нима не става всичко, що става, за прослава Божия? И
второ на второ, имах си и аз своите особени помисли.
Аз: И какви бяха тия помисли?
Той: Обичах ги и много исках час по-скоро да ги измъкна от мизерния живот
и да ги отведа във вечното блаженство. Дадох им силно, прекалено сил-
но приспивателно.
Аз: И не намери ли в това изгода за себе си?
Той: Осиротях и бях много нещастен. Исках да остана жив заради двете си
деца, пред тях виждах по-добро бъдеще. Бях по-здрав от жена ми, затова
173/174 / исках да остана жив.
Аз: Ж ена ти съгласна ли беше с убийството?
Той: Не, сигурно нямаше да бъде, но тя не знаеше нищо за моите намерения.
За жалост, убийството беше разкрито и бях осъден на смърт.
Аз: И сега намери ли своите в отвъдното?

311 В Psychologische Typen <Психологически типове> (1921) Юнг обсъжда символиката на

кулата, разисквайки видението с кулата в „Пастирът" на Ерм (срв. GW 6, §§ 390 и сл.
<вж. Κ. Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Краси­
мира Михайлова>). През 1920 г. Юнг започва да планира строежа на кулата в Болинген.
312 2 февруари 1914 г.
 LIBER SECUNDUS I 389

Той: Това е особено съмнителна история. Предполагам, че трябва да съм в

ада. Понякога ми се струва, че и жена ми е тук, понякога и в това не съм
сигурен - тъкмо толкова, колкото и в мен самия.
Аз: И как е? Разказвай!
Той: Понякога имам чувството, че тя ми говори и аз й отвръщам. Но досега
никога не сме приказвали за убийството, нито за децата ни. Разговаряме
с нея само от време на време, а и тогава обсъждаме все безразлични
неща, дреболии от по-раншния ни всекидневен живот, ама най-безлич-
ни, като че ли не се интересуваме вече един от друг. Сам не разбирам
какво всъщност става. Родителите си виждам още по-рядко, мисля, че
още не съм срещал майка ми. Баща ми веднъж се появи и каза нещо за
лулата си, която бил изгубил някъде.
Аз: Но как си прекарваш времето?
Той: Мисля, че при нас не съществува време, затова и няма как да го прекар­
ваме. Чисто и просто не се случва нищо.
Аз: Това / не е ли невероятно скучно? 174/175
Той: Скучно ли? Въобще не съм помислил за това. Скучно? Може би, във
всеки случай няма нищо интересно. Всъщност всичко е безразлично.
Аз: Дяволът никога ли не ви мъчи?
Той: Дяволът ли? Не съм го виждал изобщо.
Аз: Ама как така идваш от отвъдното, пък нямаш нищо за разказване? Не
мога да повярвам.
Той: Докато все още имах тяло, често си мислех, че сигурно би било инте­
ресно да си поговоря поне веднъж с някой върнал се от смъртта. Сега
обаче не намирам в това никакъв смисъл. Както казах, при нас всичко е
безлично и напълно делово. Поне така се твърди.
Аз: Това звучи много безутешно. Явно си в най-дълбокия ад.
Той: От мен да мине, нека. Може ли да си вървя? Сбогом.
Той внезапно изчезна. А пък аз се обърнах към змията313 и я попитах:
„Какво ли ще да означава този дотеглив гостенин от отвъдното?“
3: Срещнах го оттатък да витае неспокоен, подобно на толкова много дру­
ги. Посегнах към първия срещнат. Струва ми се доста добър пример.
Аз: Наистина ли отвъдното е толкова безцветно?
3: Така изглежда; възниква известно оживление единствено когато при­
стигам. Иначе всичко там само сенчесто се поклаща напред-назад.
Личното съвсем го няма.

313 В Черната книга 4 пише: „душата“ (стр. 110).

 390 I LIBER NOVUS

Аз: Но какво се случва с това проклето лично? Тъкмо се впечатлих / от 175/176

Сатаната, който ми се стори да е квинтесенцията на личното.
3: Естествено, та той е вечният противник, нали никога не можеш въведе
личния живот в съзвучие с абсолютния.
Аз: А не може ли тези противоположности да се обединят?
3: Това не са никакви противоположности, а обикновени разлики. Нали не
би нарекъл деня противоположност на годината, или крината противо­
положност на аршина?
Аз: Това е убедително, ама е леко скучновато.
3: Както винаги, когато се заговори за отвъдното. Пресъхва то все повече,
особено откакто отстранихме противоположностите и ги венчахме за
нас. Мисля, че мъртвите са заплашени от скорошно измиране.

[ H I 176] [2] Дяволът е сборът на тъмата в човешката природа. По Божи об­

раз се равни живеещият в светлината, по дяволски образ - живеещият в тъм­
нината. Тъй като аз исках да живея в светлината, за мен слънцето угасна, щом
се докоснах до бездната. Тъмна беше тя и змиевидна. Съчетах се с нея и не я
надвих. Поех припадащия ми се дял от унижение и покорство, като привне­
сох в мен змийската природа.
176/177 Ако аз не бях / приел змийското, то дяволът, квинтесенцията на всичко
змийско, щеше да съхрани тази си власт над мен. Така той щеше да намери на­
чина да ме принуди към споразумение, както хитро бе подлъгал Фауст.314Ала
аз го преварих, като се съеших със змията, както мъж се съвкупява с жена.
Тъй отнех на дявола възможността за влияние, провеждано винаги през
змийското в нас315, което поначало привиждаме у дявола, вместо да съзрем в
себе си. Мефистофел е Сатана, навлечен с моята змийска кожа. Сам Сатаната
е квинтесенцията на злото, гол и поради това неизкусителен, че даже не и
умен, а просто отрицание без убеждаваща мощ. Тъй възпротивих се на раз­
рушителното му влияние, хванах го и го заковах. Неговото потомство ми
служеше и аз го пожертвах с меча.
Така съзидах як градеж. Чрез него сам постигнах здравина и трайност и
съумях да устоя на личностните колебания. Чрез него бе спасено безсмъртно-

314 Във Фауст на Гьоте Мефистофел сключва договор с Фауст, според който ще служи на
Фауст до края на живота му, но след това Фауст ще трябва да служи на него в отвъдното
(срв. стих 1655 <срв. Й. В. Гьоте, Фауст. Трагедия. Първа и втора част, превод Дими­
тър Статков, София, 1997, стр. 62 - „Докле не си изминал своя земен път, /
без отдих ден и нощ на теб ще служа. / Когато някога се видим пак отвъд, / за мен ти
същото ще сториш, друже“>).
315 В Поправената чернова пише: „със змията в мен“ (стр. 251).
 LIBER SECUNDUS I 391

то в мен. Изнасяйки тъмата от моето отвъдно към светлината на деня, отвъд­

ното ми се опразни. Домогванията на мъртвите замряха, понеже се заситиха.
/ Вече не съм заплашен от мъртъвците, понеже приех домогванията им, 177/178
щом приех змията. С това обаче привнесох мъртвина посред виделината на
деня ми. Но тя бе нужна, защото най-устойчивото нещо е смъртта - дотол­
кова, че е невъзвратима. Смъртта придава здравина и трайност. Дордето ис­
ках само своите домогвания да удовлетворявам, пребивавах в личното, тъй
че в светския смисъл живеех. Щом обаче в себе си признах домогванията на
мъртвите и ги заситих, отрекох се от своите по-раншни лични въжделения и
трябваше светът да ме счете за мъртъв. Понеже грамаден студ нахлува в оня,
който посред свръхмярата на личните си стремления разпознае домогвания­
та на мъртвите и се опита да ги удовлетвори.
Той чувства тогава, като че скришна отрова парализира живеца на лич­
ните му взаимовръзки, от друга страна обаче, в неговото отвъдно замлъква
гласът на мъртвите, стихват заплахите, страховете и безпокойствата. Понеже
всичко това, което по-рано гладно го е дебнело, от сега нататък живее с него
в ежедневието му. Ж ивотът му е хубав и богат, защото той е себе си самият.
Ала грозен е оня, който все желае чуждото щастие, такъв / осакатява сам 178/179
себе си. Убиец е, който заставя другите към доволство, защото така умъртвява
собствения си растеж. Глупак е, който от любов погубва своята любов. Такъв
подхожда лично към другия. Отвъдното му е сиво и безлично. Той се е на­
трапвал на другите, затова е прокълнат сам на себе си да се натрапи в студена
нищета. Който е познал домогванията на мъртвите, прокужда своята грозота
в отвъдното. Той повече не се натрапва хищно на другите, живее уединено
и в красота, и с мъртвите говори. В един момент все пак и домогванията на
мъртвите се засищат. Ако и тогава човек все още пребивава в самота, красо­
тата изчезва в отвъдното и в отсамното се настанява пустота. Подир бялото
стъпало иде черно, небе и ад вечно се редуват.316

{5} [i] [HI 179] След като вече бях открил красотата в мен и с мен самия, рекох й
на моята змия317: „Обръщам се назад и гледам на това като на свършена работа.“
3: Още нищо не е довършено.
Аз: Какво искаш да кажеш? Как така не е довършено?
3: Тепърва започва.
Аз: Май ме лъжеш.
3: Ти с кого спориш? Да не би да знаеш по-добре?

316 Бележка в полето на калиграфския том: „Още не забелязвах, че самият аз съм този убиец“
317 9 (beBpvapH 1914 г. В Черната книга 4 пише: ..душа“ (стр. 114),
 392 I LIBER NOVUS

179/180 Аз: Не знам / нищо, но не съм далеч от мисълта, че поне засега сме постиг­
нали някаква цел. Щом дори мъртвите са заплашени от измиране, какво
има още да става?
3: Ами сега вече живите трябва да започнат да живеят.
Аз: Тая забележка би могла току-виж да се окаже и дълбокомислена, само
дето се свежда до не повече от виц.
3: Ставаш дьрзък. Не се шегувам. Животът тепърва трябва да започне.
Аз: Какво разбираш под „живот“?
3: Казвам, че животът тепърва трябва да започне. Нима днес не си се чувст­
вал празен? Това живот ли го наричаш?
Аз: Вярно казваш. Но аз се стремя да глася всичко възможно най-добре и да
се задоволявам с малко.
3: Така би могло да се поминува удобно. Ти обаче можеш и си длъжен да
предявяваш по-високи изисквания.
Аз: Боя се от това. Никак не ми се иска да си мисля, че бих могъл сам да
ги удовлетворявам, не ми се вярва обаче и ти да можеш да ги заситиш.
Н авярно ще се окаже, че твърде малко ти вярвам. Може би се дължи на
това, че отскоро те имам за толкова по човешки близка и цивилизована.
3: Това нищо не значи. Хич не си въобразявай, че ще можеш някак си да ме
прегърнеш и да ме приобщиш към себе си.
Аз: В такъв случай какво предстои? Готов съм.
180/181 3: Имаш право на възнаграждение за / свършеното досега.
Аз: Приятна е мисълта да има награда за това.
3: Давам ти наградата в картина. Гледай:

[ H I 181] Илия и Саломе! Кръговратът е завършен и портите на мистерията

са отворени отново. Илия води зрящата Саломе за ръка. Изчервена, тя обич­
ливо притваря очи.
И: Ето, давам ти Саломе. Нека бъде твоя.
Аз: За Бога - какво да правя със Саломе? Ж енен съм вече, ние не сме турци.318
И: Безпомощни човече, толкова си непохватен. Нима тя не е красив пода­
рък? Нима изцеряването й не е твое дело? Няма ли да приемеш любовта
й като заслужена награда за твоите усилия?
Аз: Струва ми се доста странен тоя подарък, комай е по-скоро тегоба намес­
то отрада. Радвам се, че Саломе ми е благодарна и ме обича. Аз също я
обичам - донякъде. Впрочем усилията, които положих за нея, бяха по-
скоро - буквално казано - изтръгнати от мен, не бих казал, че съм ги по­

318 В Турция полигамията господства до 1926 г., когато е забранена официално от Ататюрк.
 LIBER SECUNDUS I 393

ложил доброволно и нарочно. Щом това непреднамерено от моя страна

/ изтезание е постигнало толкова добър ефект, съм съвсем удовлетворен. 181/182
Саломе към Илия: Остави го, той е особен човек. Само небесата могат да
разгадаят какви са движещите го мотиви, но изглежда сериозен. Все пак
аз не съм грозна, за мнозина определено съм доста желана. (Към мен:)
Защо ме отблъскваш? Ще съм ти слугиня, ще ти бъда от полза. Ще ти
пея и танцувам, ще ти свиря на лютня, ще те теша, когато си тъжен, ще се
смея с теб, когато си весел. Ще нося всички твои мисли в сърцето си. Ще
целувам думите, които ми казваш. Всеки ден ще ти бера рози и всички
мои мисли винаги ще те очакват и обграждат.
Аз: Сполай ти за любовта! Хубаво е да слушаш любовни слова. Музика е
това, отдавнашна далечна носталгия. Виж, сълзите ми капят при тези
добри думи. Иска ми се да коленича и стотици пъти да целувам ръката
ти, затова че пожела да ми подариш любовта си. Ти толкова хубаво го­
вореше за любов. Никога няма да се наситя да слушам как говориш за
любов.
Сал: Но защо само как говоря? Аз искам да съм твоя, изцяло да ти принадле­
жа.
Аз: Ти си като змията, която се омота около мен и изцеди кръвта ми.319 / 182/183
Сладостните ти слова ме обгръщат и стоя като разпнат.
Сал: Защо все още като разпнат?
Аз: Не виждаш ли, че неумолима необходимост ме е приковала към кръста?
Това е невъзможността, която ме парализира.
Сал: Не искаш ли да разчупиш необходимостта? Въобще необходимост ли е
това, което наричаш по този начин?320
Аз: Слушай, съмнявам се, че да ми принадлежиш е твое решение. Не искам
да се намесвам в твоя собствен живот, защото не мога да ти помогна
да го доведеш докрай. Какво ще спечелиш, ако се наложи някога да те
изоставя като износена дреха?
Сал: Ж естоки са словата ти. Но аз толкова те обичам, че бих могла и сама да
се изоставя, когато настъпи твоят час.
Аз: Знам, че би ми причинило огромна мъка да те оставя да си отидеш. Но
ако ти можеш да го сториш заради мен, ще мога и аз да го направя за
теб. Бих си тръгнал по пътя без жал, защото няма да забравя оня сън, в

319 Бележка в полето на калиграфския том: „в xi. Cap. на мистерийната пиеса“ (вж. по-горе,
стр. 190).
320 В Черната книга 4 продължава така: [Аз]: „Моите принципи - звучи глупаво - проща­
вай - но аз имам принципи. Не мисли, че това са блудкави морални принципи, става
дума за познания, които животът ми е наложил.“ / [Душа]: „Какви принципи?“ (стр.
121 и сл.).
 394 I LIBER NOVUS

който видях как тялото ми лежи върху остри гвоздеи и желязно колело
се върти и смачква гръдния ми кош. Всеки път, когато мисля за любовта,
се сещам за този сън. Ако трябва да бъде тъй, готов съм.
Сал: Не искам такава жертва. Искаше ми се да ти донеса радост. Нима не
мога да те зарадвам?
183/184 Аз: Не знам - може би, / а може би не.
Сал: Поне опитай!
Аз: Опитът се равнява на деяние. Такива опити струват скъпо.
Сал: Не би ли го сторил заради мен?
Аз: Твърде слаб съм, твърде изтощен след всичко изстрадано заради теб, че
да съм в състояние да се пилея заради теб. Не ще мога да го понеса.
Сал: Щом ти не искаш да ме вземеш, не може ли аз да взема теб?
Аз: Като че ли не става дума за вземане, а по-скоро се има предвид даване.
Сал: Аз ти се давам. Ти само ме приеми!
Аз: Де да беше само това! Ами оплитането в любовта! Дори само да си по­
мислиш за това е отвратително.
Сал: Ти май искаш хем да ме има, хем да ме няма. Невъзможно е. Какво ти
липсва?
Аз: Липсват ми сили да сложа на плещите си още една съдба. Имам си дос-
татъчно за мъкнене.
Сал: Ами ако ти помагам да носиш това бреме?
Аз: Как ще ми помагаш? Ще трябва да носиш мен, такова опърничаво бре­
ме. Не трябва ли сам да си го нося?
И: Право говориш. Всеки да си носи бремето. Който натоварва другите
със своето бреме, е техен роб.321 Нека никому не натежава да се тегли
сам.
Сал: Но, татко, не бих ли могла да му помогна да носи поне частица от товара
си?
184/185 И: Тогава би станал твой роб. /
Сал: Или пък мой господар и повелител.
Аз: Не искам да бъда такъв. Трябва да бъдеш свободен човек. Не понасям
нито роби, нито господари. Копнея за човеци.
Сал: Аз не съм ли човек?
Аз: Бъди господар и роб сама на себе си, недей да принадлежиш на мен, а
на себе си. Недей да носиш моето бреме, а своето. Така ще ми оставиш
моята човешка свобода - нещо много по-ценно за мен от правото на
собственост върху човек.

321 Робският и господарският морал са главната тема в есето на Ницше За генеалогията

на морала (Kritische Studienaus%abe <Наунно-критинесхо издание>, т. 5).
 LIBER SECUNDUS I 395

Сал: Отпъждаш ли ме?

Аз: Не те отпъждам. Може да не се отдалечаваш от мен. Ала давай ми не от
копнежа си, а от пълнотата си. Не мога да заситя бедността ти, както ти
не можеш да утолиш копнежа ми. Ако имаш богата жътва, подари ми ня­
колко плода от градината си. Ако страдаш от излишък, тогава ще отпия
от преливащия рог на твоята радост. Зная, че това ще ме освежи. Мога да
се наситя само от трапезата на ситите, не от празните паници на копнее­
щите. Не искам да крада наградата си. Как ще дадеш, като нищо не при­
тежаваш? Дарявайки, ти изискваш. Илия, старче, чуй: странна е твоята
благодарност. Не подарявай дъщеря си, ами я изправи / на крака. Нека 185/186
танцува, нека пее или свири на лютня пред хората и нека те й подхвърлят
в нозете блестящи монети. Саломе, благодаря ти за любовта. Ако наис­
тина ме обичаш, танцувай пред множеството, харесвай се на хората, тъй
че да възхваляват твоята хубост и твоята изкусност. И когато събереш
богата жътва, хвърли ми една от розите си през прозореца и препълни ли
се изворът на радостта ти, попей и поиграй веднъж и за мен. Копнея за
радостта на хората, за тяхната ситост и доволство, не за тяхната нужда.
Сал: Колко корав и неразбран човек си!
И: Променил си се, откакто те видях последния път. Говориш на друг език,
звучиш ми някак чуждо.
Аз: Драги ми старче, радвам се да чуя, че ме намираш променен. Но изглеж­
да, че и в теб е настъпила промяна. Къде ти се е дянала змията?
И: Изгуби се някъде. Мисля, че ми я откраднаха. Оттогава ни потръгна
някак наопаки. Затова щях да се радвам поне да беше взел дъщеря ми.
Аз: Знам къде е змията ти. Сега е моя. Изведохме я от подземния свят. Тя / 186/187
ми дава твърдост, мъдрост и магическа власт. Потребна ни беше в гор­
ния свят, иначе подземният щеше да получи преимущество в наш ущърб.
И : Проклет бъди, разбойнико, Господ да те накаже!
Аз: Клетвата ти е безсилна. Който притежава змията, не го застига никак­
ва клетва. А сега, старче, опичай си ума: който притежава мъдростта,
не бива да се стреми към власт. Власт притежава само оня, който не я
упражнява. Нека Саломе не плаче, щастие е само това, което сам съз­
даваш, а не онова, което получаваш. Изчезвайте, унили мои приятели,
късна нощ е. Илия, снеми от мъдростта си лъжливото лустро на властта,
а ти, Саломе, заради нашата любов, не забравяй да танцуваш!

322[2] Щом всичко в мен свърши, неочаквано пак се върнах към мистерията,
към онова първо надникване в отвъдните сили на духа и въжделението. Тъй

322 В Liber Novus тук е оставено място за рисувана начална буква (H l).
 396 I LIBER NOVUS

както аз бях постигнал желанието в мен и властта над мен, тъй Саломе бе из­
губила желанието в себе си, но беше се научила на любов към другия, и тъй
Илия бе изгубил властта на своята мъдрост, но беше се научил да признава
187/188 духа в другия. Тъй Саломе се лиши от изкусителната си власт и / се превърна в
любов. Понеже спечелих желанието, искам и любовта за себе си. Това би било
прекалено много и би ме оградило с железен пръстен, който ще ме задуши.
Приех Саломе като желание, като любов я отблъсквам. Но тя ме иска. Как -
нима трябва да изпитвам и любов към себе си? Любовта, мисля, се отнася към
другия. Но моята любов иска мен. Боя се от нея. Силата на моето мислене
може да я отблъсне от мен към света, към нещата, към хората. Понеже нещо
трябва да свърже хората, нещо трябва да стане мост. Грамадно изкушение,
щом даже моята любов иска мен! Разтвори отново, о, мистерия, своята заве­
са! Искам да доведа докрай тази битка. Възлез, змия, от тъмната бездна!
{6} [ l ] 323Чувам, че Саломе още плаче. Какво ли иска още, или пък какво
искам аз все още? Прокълната е тая награда, която си ми отредила, награ­
да, която без жертва не може да се докосне, и която изисква още по-големи
жертви, след като я докоснеш.
Змия324: Нима искаш да живееш без жертви? Не трябва ли животът все пак да
ти струва нещо?
Аз: Мисля, че вече платих. Отхвърлих Саломе. Това не е ли достатъчна
жертва?
Зм: За теб е твърде малко. Както казах, трябва да си взискателен.
Аз: Вероятно искаш да кажеш с ненавистната си логика, че трябва да съм
188/189 взискателен в жертването? Във всеки / случай не го разбирах така.
Навярно се мамех в своя полза. Кажи ми, нима не стига, ако изтласквам
чувствата си назад?
Зм: Ти съвсем не изтласкваш чувствата си назад, а по-скоро ти е далеч по-
удобно да не си трошиш повече главата за Саломе.
Аз: Лошо е, ако казваш истината. Това ли е причината, че Саломе все още
плаче?
Зм: Да, това е причината.
Аз: Но какво да се прави тогава?
Зм: О, ти искаш нещо да правиш? Човек може и да помисли.
Аз: Но какво има да се мисли? Признавам, че изобщо не знам какво да мисля.
Може би ти си наясно. Имам чувството, че трябва да надскоча главата си.
Но не го мога. Ти как мислиш?
Змия: Нищо не мисля и не съм наясно.

323 1 1 февруари 1914 г.

324 В Черната книга 4 този образ фигурира като „Душа“ (стр. 131).
 LIBER SECUNDUS I 397

Аз: Тогава питай отвъдните, върви в ада или на небето, може там да знаят.
Зм: Влече ме нагоре.
Змията се превърна в малка бяла птичка, полетя към облаците и там се скри.
Дълго гледах подире й.325
Птицата: Чуваш ли ме? Далече съм. Небето е толкова отдалечено. Адът е мно­
го по-близо до земята. Намерих нещо за теб, изоставена корона. Златна
корона - хвърлена на пътя в безмерните небесни простори.
Вече е в326 ръката ми - златна кралска корона. Вътре в нея са гравирани
букви, какво ли означават?
„Любовта никога не отпада."327
Дар от небето! Но какъв ли трябва да е?
П: Ето ме, доволен ли си?
Аз: Отчасти - все пак ти благодаря за смисления подарък. Загадъчен е обаче,
твоите подаръци в крайна сметка ме карат да съм недоверчив.
П: Но нали подаръкът идва от небето.
Аз: Да, много е хубав, но ти нали знаеш какво сме сторили от небето и ада.
П: Не преувеличавай. Все пак има разлика между небе и ад. Наистина вяр­
вам, съдейки по това, което съм видяла, че на небето се случва също тол­
кова малко, колкото и в ада, макар и вероятно по друг начин. А и каквото
не се случва, не се случва също по особен начин.
Аз: Говориш със загадки, които могат да поболеят човек, ако ги възприеме
трагично. Кажи ми, какво мислиш за короната?
П: Какво мисля ли? Нищо. Та тя красноречиво говори сама за себе си.
Аз: Имаш предвид чрез думите, изписани по нея ли?
П: Така е, нима не ти е ясно?
Аз: В известен смисъл, да. Но то държи въпроса в ужасяващо висящо състояние.
П: Каквато е и целта.
Тук птицата внезапно пак се превърна в змията.328
Аз: Стряскаща си.
Змия329: Само за оня, който не е едно с мене.

325 Това изречение е добавено в Черновата (стр. 533).

326 Тук свършва преписът в калиграфския том на Liber Novus. По-нататък основа на изда­
нието е машинописната версия на Черновата (стр. 533-556).
327 Цитатът е от 1 Коринтяни 13:8. Малко преди смъртта си Юнг го цитира още веднъж
в размислите си върху любовта към края на Спомени (срв. стр. 356 <срв. Κ. Г. Юнг,
Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 350>). В
Черната книга 4 надписът е с гръцки букви (срв. стр. 134).
328 Това изречение е добавено в Черновата (стр. 534).
329 В Черната книга 4 тази фигура не се явява като змия.
398 I LIBER NOVUS

Аз: Аз, естествено, не съм. Но как е възможно въобще? Ж естоко е да висиш

така във въздуха.
Зм: Прекалено тежка ли е за теб тази жертва? Трябва да можеш и да висиш,
ако искаш да решаваш проблеми. Погледни Саломе!
Аз: (към Саломе): Виждам, Саломе, ти още плачеш. С теб още не е приклю­
чено. Рея се и проклинам това реене. Провесен съм заради теб и заради
мен. В началото бях разпнат, сега съм просто провесен - не така изис­
кано, ала не по-малко мъчително.330 Прости ми, че исках да приключа с
теб; мислех да те спася, както тогава, когато чрез моята жертва церях
слепотата ти. Навярно трябва заради теб за трети път да бъда обез­
главен като твоя предишен приятел Йоан, който ни доведе измъчения
Христос. Нима си ненаситна? Нима не виждаш никакъв начин да се вра­
зумиш?
Сал: Любими мой, какво мога да сторя? Нали се отказах изцяло от теб.
Аз: Защо тогава не преставаш да плачеш? Знаеш, че не мога да издържам да
те гледам вечно обляна в сълзи.
Сал: Мислех те за неуязвим, откакто притежаваш черния змийски жезъл.
Аз: Действието на жезъла ми се струва съмнително. В едно обаче змийски­
ят жезъл ми е от помощ - макар да съм обесен, поне не се задушавам.
Явно магическата пръчка ми помага да понеса висенето, наистина жес­
токо благодеяние и подкрепа. Не искаш ли поне да срежеш въжето?
Сал: Как бих могла? Прекалено нависоко си.331 Висиш чак във върхарите на
дървото на живота, не стигам дотам. Не можеш ли да си помогнеш сам,
познавачо на змийската мъдрост?
Аз: Още дълго ли се налага да вися?
Сал: Колкото е нужно, докато се сетиш как да си помогнеш.
Аз: Поне ми кажи какво мислиш за короната, която птичата ми душа донесе
от небето.
Сал: Какво каза? Короната? Имаш короната? Щастливецо, че от какво се оп­
лакваш още?
Аз: Един обесен крал на драго сърце би се сменил с всеки срещнат необе-
сен просяк.
Сал (в изстъпление): Короната! Ти имаш короната!
Аз: Саломе, смили се над мен. За какво ми е короната?

330 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи налибидото> (1912) Юнг е
писал за мотива на висенето в народните предания и митологията (срв. стр. 243 и сл.).
331 В Черната книга 4 липсва страницата, на която се намират краят на този диалог и
следващият абзац.
 LIBER SECUNDUS I 399

Сал (в изстъпление): Короната - ще бъдеш коронован! Какво блаженство за

мен и за теб.
Аз: Ах, какво общо имаш ти с короната? Не мога да разбера и търпя неизка-
зани мъки.
Сал (жестоко): Виси, докато разбереш!
Млъквам и се люлея високо над земята, закачен на поклащащ се клон от божест­
веното дърво, заради което още прародителите не можаха да избегнат греха. С
вързани ръце съм и съвсем безпомощен. Така вися три дни и три нощи.
Откъде ли ще дойде помощ? До мен е кацнала птицата ми, змията, облякла
бялото си пернато одеяние.
Птица: Ще докараме помощ от облаците, дето се носят над главата ти, ако не
дойде от другаде.
Аз: От облаците ще докараш помощ? Как е възможно това?
П: Отивам да опитам.
Птицата се стрелва нагоре като издигаща се чучулига, става все по-малка
и все по-малка и накрай се изгубва сред плътните сиви облачни воали, покри­
ли небето. С копнеж гледам подире й, но не виждам нищо освен безкрайното
сиво заоблачено небе над мен, непроницаемо сиво, в еднаква степен сиво и
неразчетимо. Надписът на короната обаче е четим. „Любовта никога не от­
пада" - да не би това да значи вечно висене? Ненапразно бях недоверчив,
когато моята птица донесе короната, короната на вечния живот, короната на
мъченичеството - все злокобни, опасно двусмислени вещи.
Уморен съм, уморен не само от висенето, но и от неимоверната борба. Далеч
под краката ми на земята лежи загадъчната корона, проблясваща в златно сия­
ние. Не, аз не се рея, аз вися, или по-точно - още по-лошо е, провесен съм между
небето и земята и не мога да се наситя на тая провесеност - де да можех завинаги
да й се наситя, обаче любовта никога не отпада. Вярно ли е наистина, никога ли
любовта не отпада? Какво ще рече за мен това за някои радостно послание?
„Това изцяло зависи от схващането" - внезапно заявява стар гарван,
вглъбен във философски размисъл на един клон недалеч от мен, седнал да
чака угощението с леш.
Аз: Как така зависи от схващането?
Гарван: От твоето или от нечие чуждо схващане за любовта.
Аз: Знам, стара птицо зловеща, имаш предвид небесната и земната любов.332
Небесната любов би била за нас прекрасна, но ние сме хора и аз съм си

332 За разлика от любовта към себе си и любовта към света, Сведенборг определя небесната
любов като „...да обичаш службите заради самите служби или да обичаш благата заради
самите блага - онези служби, които вършиш, и онези блага, които донасяш за Църквата,
за родината, за общество и съгражданите.“ сЦитатът е по Емануел Сведенборг, Небе и
400 I LIBER NOVUS

заложил главата, тъкмо защото сме хора, да бъда цялостен и завършен

човек.
Г: Идеолог си ти.
Аз: Я, ми се махай от очите, пернати наглецо!
В това време досами лицето ми помръдва един клон, около него се е увила
черна змия и се е втренчила в мене със сляпо бисерно сияние в очите. Не е
ли моята змия?
Аз: Сестро моя, черна магическа пръчко, откъде идеш? Мислех, че си птица,
отлетяла към небето, а пък ти си тук? Водиш ли помощ?
Змия: Аз съм само половината от мен, не съм една, две съм, аз съм едното и
другото. Тук съм само като змийското, магическото. Ала тук магия никак
не помага. Бездейна се увих около този клон, за да изчакам какво ще по­
следва. Мога да съм ти потребна в живота, не и в провесеността. В най-
лошия случай съм готова да те отведа при Хадес. Познавам пътя дотам.
От въздуха пред мен със саркастичен смях се уплътнява черна фигура -
Сатаната. Подвиква ми: „Това ти е от спогаждането на противоположно­
стите! Отречи се и тутакси ще се озовеш долу на зелената земя."
Аз: Не се отричам, да не съм малоумен. Ако трябва това да е краят на песен­
та, нека бъде краят.
Зм: Къде ти е непоследователността? Моля те, спомни си това важно прави­
ло в изкуството на живота!
Аз: Достатъчно съм сторил за моята непоследователност с това, че вися тук.
Ж ивял съм в непоследователност до втръсване. Какво повече искаш?
Зм: Но може би непоследователност на правилното място...?
Аз: Престани! Откъде да знам кое място е правилно и кое - неправилно?
Сатана: Който борави така суверенно с противоположностите, бива да знае
кое е дясно и кое е ляво.
Аз: Млъкни, ти си пристрастен. Само да можеше да дойде бялата ми птица и
да доведе помощ, боя се, че отслабвам.
Зм: Не ставай глупав, слабостта също е път, магията заличава недостатъка.
Сатана: Как, никога ли не си имал смелост да покажеш слабост? Нали искаш
да бъдеш цялостен човек, да не би хората да са силни?
Аз: М оя бяла птицо, пътя назад ли не намираш? Нима отлетя и си отиде,
понеже с мен не се живее? А, Саломе идва насам! Ела при мен, Саломе!
М ина още една нощ. Не те чух да плачеш, но аз висях и още вися.
Сал: Не съм плакала повече, защото щастие и нещастие се уравновесиха в мен.

ад. За Небето и неговите чудеса и за Ада според видяно и чуто, Кибеа, София, 2004, стр.
412, превод Христо Хаджитанев-младши.>
 LIBER SECUNDUS I 401

Аз: Бялата ми птица отлетя и не се завръща още. Не зная нищо и нищо не

разбирам. Короната ли е виновна? Е, хайде, казвай!
Сал: Какво да кажа? Себе си попитай!
Аз: Не мога, мозъкът ми тегне като олово, мога само да скимтя за помощ. Не
зная срутва ли се всичко, или пък всичко си стои спокойно. Надеждата
ми е в бялата ми птица. Ах, нали не е възможно висене да е равнозначно
на това да бъдеш птица?
Сатана: Съединяване на противоположностите! Еднакво право за всекиго и
всичко! Глупотевини!
Аз: Чувам, птица чурулика! Ти ли си? Завърна ли се?
Птица: Обичаш ли земята, тогава си провесен, обичаш ли небето, тогава ти
се рееш.
Аз: Какво е земята? Небето какво е?
П: Всичко под теб е земята, всичко над теб е небето. Летиш, когато се стре­
миш към онова, което е над теб; провесен си, когато се стремиш към оно­
ва, което е под теб.
Аз: Какво е над мен? Какво е под мен?
П: Над теб е, каквото те преодолява; под теб е, каквото те дърпа назад.
Аз: А короната? Разкрий ми гатанката на короната!
П: Корона и змия са противоположни и едно са. Не видя ли как змията
увенча главата на разпнатия?
Аз: Уви, не те разбирам.
П: Какво пише на короната? „Любовта никога не отпада“ - това е тайната
на короната и змията.
Аз: А Саломе? Какво ще стане със Саломе?
П: Както виждаш, Саломе е такава, какъвто си ти. Полетиш ли, на нея ще й
пораснат криле.
Облаците се разкъсват, небето се изпълва с вечерното зарево на при-
вършващия трети ден.333 Слънцето потъва в морето и заедно с него и аз се
плъзвам от върха на дървото към земята. М ирно и тихо се мръква.

[2] Обзе ме страх. Кого пренесохте на планината, кабири? И кого пожерт­

вах във вас? Мен самия струпахте там горе, кула върху недостъпни канари
съградихте от мен, направихте от мене черква, манастир, ешафод и тъмница.
Заключен и осъден съм в самия мен. Сам на себе си свещеник съм и паство,
съдия съм и осъден, бог съм и човешка жертва.
Уви, кабири, що за дело ви се даде да извършите! Ж есток закон от хаоса
родихте и няма как да бъде отменен. Той е вече разтълкуван и приет.

333 В библейския разказ за сътворението морета и земя биват разделени на третия ден.
402 I LIBER NOVUS

Близо е краят на тайното дело. Видяното описах с думи, доколкото можах.

Думите са нищи, не им е дадено да са красиви. Нима обаче истината е краси­
ва, или пък истинна е красотата?

334Възможно е за любовта да се говори с красиви думи, но за живота? А пък

животът стои над любовта. Обаче любовта е майка неизбежна на живота.
Ж ивотът никога не бива да бъде принуждаван към любов, а само любовта към
живот. Любовта може да бъде подлагана на мъчения, не и животът. Докато
любовта е бременна с живота, пред нея трябва да се благоговее; щом роди
живота обаче, тя се превръща в празна обвивка, изложена на преходността.
Говоря против майката, която ме износи, разделям се с рождената утро­
ба.335 Не за любов говоря вече, а за живота.
Словото ми натежа, едвам от душата се отронва. Хлопнаха железни пор­
ти. Огньове прегоряха и станаха на пепел. Изчерпаха се извори и там, където
имаше морета, настана суша. Моята кула стърчи посред пустош. Блажен е,
който може да бъде отшелник в своята пустиня. Той оцелява.

Не мощта на плътта, а мощта на любовта трябва да се прекърши заради жи­

вота, понеже животът стои над любовта. Човек се нуждае от майка, докато
вземе в ръце живота си. После трябва да се отдели от нея. Тъй и животът има
нужда от любовта, докато се вземе в ръце, после трябва да се отдели от нея.
Трудно е дете да се отдели от майката, но още по-трудно е животът да се от­
дели от любовта. Любовта е петимна да има, животът се стреми да премине
отвъд.

Начало на всички неща е любовта, но битие на нещата е животът.336 Това

разграничение е страховито. Защо, о, дух на мрачни бездни, ме караш да го
кажа - който обича, не живее, и който живее, не обича? Не съм ли го из­

334 Стихотворението на Джон Кийтс „Ода на гръцката ваза“ завършва със стиховете: „Когато
свърши времето ни, пътят ни обречен, / ти ще пребъдеш тук всред нова скръб и суета,
/ ти, спътнице на смъртните - безсмъртен идеал, / ни казваш: твойта истина - това е
красота / и красотата истина е - запомни, човече!“ <Вж. Джон Кийтс, Крила на феникс.
Избрани стихотворения, Народна култура, София, 1985, стр. 80, превод Моис Бело.>
335 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг
обяснява, че всеки отделен човек (индивидът) трябва в хода на своето психологическо
развитие да се освободи от майчината фигура, за което говорят множество митове за
герои (срв. глава 6: „Борбата за освобождение от майката“).
336 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг
препраща, изяснявайки своето понятие за либидото, към космогоничното значение на
Ерос в Теогония на Хезиод, което свързва с образа на Фанес в орфизма и с индуисткия
бог на любовта Кама (срв. стр. 139).
 LIBER SECUNDUS I 403

ричал винаги обратно? Вечно ли ще трябва да се превръща всичко в своята

противоположност?337 Дали море ще стане мястото, където се издига хра­
мът Филемонов? Дали в дълбока пропаст ще потъне неговият сенчест ос­
тров? Във въртопа на оттеглящия се потоп, преди това погълнал всичките
страни и всичките народи? Дали ще бъде морско дъно там, където се издига
Арарат?338
Що за отвратителни слова мърмориш, неми сине на земята? Иска ти се
да разтвориш обятията на душата ми? Ти, сине мой, нима се вмъкваш между
нас? Кой си ти? И кой ти дава тази власт? Нима ще искаш всичко, към което
аз съм се стремил, и всичко, което сам съм извоювал, да изопачиш и да уни­
щожиш? Дяволски син си ти, враждуваш с всичко свято. Растеш поразително
голям. Всяваш в мене страх. Остави ме да се зарадвам на прегръдката с душа­
та ми и недей смущава покоя на храма!
Уви, проникваш в мен с парализираща мощ. Но аз не искам твоя път.
Трябва ли да падна безсилен в нозете ти? Говори, дяволе, нечестиви сине!
Непоносимо е твоето мълчание, безумно ме плаши.
Спечелих душата си, а какво ми роди тя? Тебе, чудовищно създание, уж­
ким син, а пък страховит урод, пелтек, безмозъчна амеба, праисторическо
влечуго! Ще ти се да станеш крал на земята? Искаш да прокудиш гордите
свободни мъже, да омагьосаш красивите жени, да срутиш замъците, да раз­
пориш търбусите на древните катедрали? Нямчо, лениво опулен жабок, об­
расъл с блатен самораслек по нещастното си черепче! Ти ли желаеш да се
назовеш мой син? Не си ми син ти, син си на дявола. Бащата на дявола се е
вмъкнал в утробата на душата ми и е добил в тебе плът.
Познавам те, Φιλημων, най-лукав от всички мошеници! Измами ме ти. От
тебе моята девича душа роди тоя гнусен червей. Φιλημων, проклет шарлата­
нино, ти ми пробута тия мистерии, ти ми наметна звездния плащ, ти разигра
с мен глупашката Христова комедия, ти ме обеси безпощадно и нелепо на
дървото подобно на Один, ти ме накара да измислям руни, за да разомагьо-

337 В късните си съчинения Юнг извежда значението на „енантиодромията“ - начало,

приписвано от него на Хераклит, според което всичко се превръща в своята проти­
воположност (срв. Psychologische Typen <Психологически типове> [1921], GW, глава
XI, Дефиниции, § 716 и сл. <Вж. Κ. Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски,
София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 464 и сл.>).
338 В библейското изложение Ноевият ковчег стига суша <„сяда“ в Цариградския превод
на Библията> на планината Арарат <срв. Б ь т е 8:4 (Царигр. пр.): „И въ седемнайсетьш-
тъ день на седмьш-тъ мЪсецъ сЪднл ковчегъ-тъ върху планинм-тЪ Араратъ“>. Арарат е
угаснал вулкан в Източен Анадол, в близост до Иран и Армения.
404 I LIBER NOVUS

сам Саломе - и в същото време зачена с моята душа червея, това изчадие,
родено в пепелта.339 Подлост над подлостите! Безчестна дяволска шмекерия!
Ти ми даде магическа мощ, коронова ме, оплете ме в блясъка на властта,
та като някакъв Йосиф да играя мним баща на твоя син. Ти снесе яйце на
базилиск в гнездото на гълъба.
И ти, душа моя, да се мъкнеш бременна с това копеле като развратна
прелюбодейка! Опозорен съм, станах за посмешище - баща на антихриста!
Знаех си, че не бива да ти се доверявам! Но колко безсилно бе моето недове­
рие, то не можеше да си представи мащаба на това кощунство!
Какво пречупи ли? Ти пречупи любовта и живота. От тоя разрез, от това
безжалостно разцепление изникнаха жабокът и синът жабешки. Нелепа и
противна гледка. Неизбежно пришествие!
Ще клечат по сладководните брегове да слушат нощния напев на жабите,
защото богът им се е родил като жабешки син.

Къде ли е Саломе? Къде е неразрешимият въпрос на любовта? Стига въпро­

си, обърнах взора си отвъд в посока на идните неща, а Саломе е там, където
съм аз. Жената следва най-силното в теб, не теб. Така тя ражда твоите деца, в
добро и зло.

{7} [I] Както си стоях самотен на земята, обвит в дъждовни облаци сред па­
дащата нощ, моята змия340 допълзя и ми разказа такава приказка:

„Имало едно време един цар, който си нямал дечица. На него много му се
искало да си има син. Затова отишъл при една мъдра жена, която живеела в
гората като вещица, пък взел, че й се изповядал за всичките си грехове като
на ръкоположен от Бога свещеник. Тя му рекла: ‘Царю-господарю, сторили
сте нещо, дето не е бивало да го сторите. Но понеже вече стореното-сторено,
трябва да видим как можете да го поправите за в бъдеще. Ще вземете един
фунт змийска мас, ще я закопаете в земята, пък ще я оставите девет месеца там
да почине. Сетне ще вземете да я разкопаете, че да видите какво ще намери­

339 В нордическата митология Один е ранен с копие и провесен на световното дърво Игдра-
зил. Там виси девет нощи, дордето измисля руните, които го даряват с могъщество.
340 23 февруари 1914 г. В Черната книга 4 този разговор се състои с душата и откъсът за­
почва с това, че Юнг я пита какво го възпира наново да започне своята работа, на което
тя отговаря, че причината е в неговото честолюбие. Той си мислел, че го е преодолял,
но тя казва, че просто го е потиснал. После тя му разказва историята, която следва тук
(стр. 171). На 13 февруари 1914 г. Юнг изнася доклад пред Цюрихския психоаналитичен
съюз със заглавие: „За символиката на сънищата“. От 30 март до 13 април Юнг прави
ваканционно пътуване до Италия.
 LIBER SECUNDUS I 405

те.' Царят обаче си отишъл у дома посрамен и натъжен, защото се почувствал

унизен пред вещицата. Все пак послушал нейния съвет, нощес изровил дупка
в градината и положил там делва със змийска мас, която си бил набавил с труд.
Сетне я оставил да почине девет месеца. Като минало това време, пак оти­
шъл нощес на мястото, дето бил погребал делвата, и го разкопал. За голяма
своя почуда намерил в делвата спящо детенце, а мас нямало никаква. Взел де­
тенцето и с голяма радост го отнесъл на жена си. Тя тутакси го сложила на
гръдта си и що да види - млякото й обилно потекло. А детенцето растяло и
станало голямо и силно. Пораснало мъж, по-висок и по-силен от всички други.
Щом царският син навършил двайсет години, явил се пред баща си и ре­
къл: ‘Знам, че си ме заченал чудодейно, а не съм роден като всеки друг мъж.
Създал си ме от разкаяние на греховете си, това ме е направило силен. Не
съм роден от жена, това ме е направило умен. Силен съм и съм умен, затова
предявявам права върху короната на твоето царство.' Старият цар се изпла­
шил от учеността на своя син и още повече от необузданите му домогвания
към царската власт. Замълчал и си помислил: ‘Какво те зачена? Змийска мас.
Кой те износи? Земното лоно. Извадих те от делва, вещицата ме унижи.' И
решил скритом да убие сина си.
Но като знаел, че синът му е по-силен от всички, боял се от него и за­
това се принудил да прибегне към хитрост. Пак отишъл при магьосницата
в гората да я пита за съвет. Тя рекла: ‘Царю-господарю, тоя път не ми изпо­
вядвате никакъв грях, понеже искате да сторите грях. Съветвам ви наново
да заровите делва със змийска мас и да я оставите да отлежи в земята девет
месеца. Сетне пак ще я откопаете и ще видите какво е станало.' Царят напра­
вил според реченото от магьосницата. И тутакси залинял синът му, слабеел
и слабеел, а когато след девет месеца царят отишъл на мястото, дето лежала
делвата, синът му в същото време вече бил готов да го закопаят. Царят поло­
жил мъртвеца до празната делва.
Опечалил се обаче царят и като не могъл да надвие опечалеността си,
една нощ пак се упътил при магьосницата да я пита за съвет. Тя му рекла:
‘Царю-господарю, искахте син, а когато синът пожела да бъде цар, че имаше
даже сила и ум за това, вече не щяхте син. Затова изгубихте сина си. От как­
во се оплаквате, царю-господарю? Нали си имате всичко, което поискахте?'
А царят отвърнал: ‘Имаш право. Така поисках. Ама не съм искал тая печал.
Знаеш ли цяр против разкаяние?' Магьосницата рекла: ‘Идете, царю, при
гроба на вашия син, напълнете пак делвата със змийска мас и подир девет
месеца идете и вижте какво ще намерите.' Царят сторил според реченото и
тутакси се разведрил, без да знае защо.
Щом минали деветте месеца, пак разровил делвата. Трупът бил изчезнал,
а в делвата лежало спящо момченце и той познал в него умрелия си син. Взел
406 I LIBER NOVUS

момченцето, а то започнало да расте за седмица толкова, колкото другите

деца за година. И като минали двайсет седмици, явил се синът отново пред
бащата и поискал царството му. Бащата обаче, поучен от опит, отдавна знаел,
че това ще стане. Синът едва бил изрекъл желанието си, старият цар се надиг­
нал от трона, прегърнал младежа през сълзи от радост и сам го короновал за
цар. А синът, който току бил станал цар, се показал благодарен към баща си и
го удостоявал с високи почести, дордето му било отредено да живее.“

Пък аз й рекох на моята змия: „Не ще и дума, змийо моя, не съм знаел, че си
такава разказвачка на приказки. Но я ми кажи, как трябва да тълкувам твоята
приказка?“
Зм: Представи си, че ти си старият цар и че тоя син е твой.
Аз: И кой е синът?
Зм: Е, мислех си, че и ти тъкмо говореше за син, от когото не си особено до­
волен.
Аз: Какво? Да не искаш да ми кажеш, че трябва него да короновам?
Зм: Ами да, кого другиго?
Аз: Това е ужасяващо. А какво ще кажеш за магьосницата?
Зм: Магьосницата е майка, чийто син трябва да станеш, понеже ти си дете,
което се обновява вътре в теб.
Аз: Горко ми, няма ли да мога все някога да възмъжея?
Зм: Стига ти мъжественост, за сметка на това пък имаш преобилно детство.
Затова ти трябва майка.
Аз: Срам ме е да съм дете.
Зм: Ето защо убиваш сина. За създаване е потребна майка, ти не си жена.
Аз: Страховита е тази истина. Мислех и се надявах да мога да бъда завършен
мъж.
Зм: Не можеш заради сина. Създаване ще рече: майка и дете.
Аз: Мисълта, че трябва да си остана дете, ми е непоносима.
Зм: Заради сина си трябва да бъдеш дете и да му отстъпиш короната.
Аз: Мисълта, че трябва да си остана дете, за мен е обезсърчителна и унищо­
жителна.
Зм: Това е целебна противоотрова срещу власт!341 Не се наежвай срещу това
да си дете, така се наежваш срещу сина342, когото искаш повече от всичко!
Аз: Вярно е, искам сина, искам да продължа да живея. Но цената за това е
висока.

341 В Черната книга 4 пише: „тщеславие“ (стр. 180).

342 В Черната книга 4 в следващите няколко реда пише „дело“ вместо „син“ (стр. 180).
 LIBER SECUNDUS I 407

Зм: Синът стои по-високо. Ти си по-малък и по-слаб от сина. Това е горчива

истина, но не мога да ти я спестя. Не бъди опърничав, децата трябва да
са послушни.
Аз: Грозна гавра!
Зм: Ж алки човече! Проявявам търпение към теб. Моите кладенци ще блик­
нат за теб и ще ти поднесат спасителното питие, когато сушата опустоши
всяка страна и всички дойдат тебе да молят за жива вода. Затова покори
се пред сина!
Аз: Къде да се опра в безкрайността? Знанията и уменията ми са нищожни,
силите ми не достигат.
Змията се изправи, сама се върза на възел и рече: „Не питай никога за
утре, днешният ден да ти стига. За средствата недей да се тревожиш. Всичко
пускай да пораства, всичко пускай да пониква; синът от само себе си расте."

[2] Митът започва, той е само за живеене, не и за възпяване, той себе си въз­
пява сам. Покорявам се пред сина, чудодейно заченатия, невероятно роде­
ния, жабешкия син, дето клечи край брега на реката, разговаря си с бащите и
слуша нощния им хор. Наистина е тайнствен, по-силен е от всичките мъже.
Не го е никой мъж създавал, нито го е раждала жена.
Безсмислието навлезе в древната майка и в нейната глъб порасна синът.
Избуя и беше убит. Възкръсна и бе по магически начин заченат, и растеше
още по-бързо отпреди. Предадох му короната, която едини деленото. И той
сега съединява разделеното за мен. Предадох му властта и той сега господ­
ства, понеже по ум и сила превъзхожда всички.
Не му отстъпих доброволно, а защото проумях. Никой човек не свързва
долното и горното. Но той, който бе станал човек не по човешки и въпреки
това бе добил човешки облик, съумя да ги свърже. Могъществото ми окуця,
но аз продължавам да живея в сина си. Отмахвам грижите, нека той да владее
народа. Самотен съм, него приветства народът. Могъщ бях, сега съм немо­
щен. Силен бях, сега съм слаб. Понеже той ми отне цялата мощ. Всичко ми
тръгна наопаки.
Обичах красотата в красавците, духа в духовитите, силата в силните, ос­
мивах глупостта у глупците, презирах слабостта у слабите, свидливостта у
свидливците и мразех лошотията у лошите. А сега трябва да заобичам красо­
тата у грозните, духа в празноглавците и силата у слабите. Трябва да се възхи­
щавам на глупостта в умните, да зачитам слабостта у силните и свидливост­
та у щедрите, да милея за доброто у злите. Къде останаха присмех, презре­
ние, ненавист? Като знаци на власт преминаха към сина. Кървав е неговият
присмех, как презрително святкат очите му! Лумнал огън е ненавистта му!
Завидни сине на боговете, кой би посмял да не ти се подчини?
408 I LIBER NOVUS

Той ме скърши, той ме разполови. Той удържа в едно разделеното. Без него
се разпадам, а с него животът ми се продължи. Любовта ми остана си при мен.

Тъй с мрачен поглед се отправих в самотата, изпълнен с гняв и възмущение

срещу синовната власт. Как можа моят син да си присвои властта ми? Упътих
се към моите градини, открих усамотено място и седнах на крайречните
камъни, и на мрачните си мисли се отдадох. Повиках змията, моята нощна
сподвижница, неведнъж по здрач лежала по скалите с мен, споделяйки ми
змийската си мъдрост. Тозчас обаче от водата изплува моят син, грамаден и
силен, с корона на глава, наметнат с лъвска кожа, с обвито тяло в блестяща
змийска кожа, и тъй ми рече:343
{8} [ι] „Ида да ти поискам живота.“
Аз: Какво значи това? Да не би да си станал някакъв Бог?344
Той: Въздигам се отново, откакто станах плът, сега се връщам към вечната
слава и блясък, към вечната слънчева жар, а теб те оставям на твоята
пръстена тлен. Оставаш при хората. Стига ти, колкото беше в безсмърт­
но общение. Твоето дело е дял на пръстта.
Аз: Какъв език само! Нима не се оваля и ти в най-земното и в най-подземното?
Той: Бях станал човек, бях станал звяр, сега обаче се възкачвам в моята р о ­
дина.
Аз: Къде е твоята родина?
Той: В светлината, в яйцето, в слънцето, в най-съкровената сплотеност, във
вечната копнежна жар. Тъй слънцето изгрява в твоето сърце и вън в сту­
дени светове лъчезари.
Аз: Как само се преобразяваш!
Той: От твоя взор ще се изгубя. Предстои ти да живееш в мрачна самота и
хора, не божествени светлици, да осветяват твоята тъма.
Аз: Колко си строг и колко възвишен! Иска ми се да намокря със сълзи нозете
ти, с косите си да ги избърша... Бяс ме хваща, нима съм някаква жена?
Той: Ж ена си, а още и бременна майка. В очакване си да родиш.
Аз: О, Дух светий, искрица ми прати от вечната си светлина!
Той: Ти носиш младенеца.
Аз: Чувствам мъките и страховете, сещам и родителската самота. Боже мой,
нима ме изоставяш?
Той: Имаш младенеца.
Аз: Душа моя, ти ли си това все още? Ти, змия, ти, жаба, ти, чудодейно зачена­
то момче, погребано със собствените ми ръце, ти, осмяното, презряното,

343 19 април 1914 г. Предходният абзац е добавен в Черновата.

344 В Черната книга S този разговор се провежда с душата му (срв. стр. 29 и сл.).
 LIBER SECUNDUS I 409

омразното, в нелепи образи явило се пред мен? Горко на тези, дето виждат
и с ръка осезават душата си. В несвяст съм в твоята десница, Господи!
Той: Бременните принадлежат на съдбата. Остави ме да вървя, възлизам към
извечните простори.
Аз: Нима вече никога няма да чуя твоя глас? О, проклета заблуда! Какво пи­
там? Утре пак ще ми продумаш, утре пак и пак пред огледалото ми ще
бърбориш.
Той: Недей да сквернословиш! Ще бъда тук и няма да съм тук. Ще ме чуваш
и не ще ме чуваш. Ще бъда и няма да бъда.
Аз: Изричаш жестоки загадки.
Той: Такъв е моят език, на тебе оставям да схванеш. Никой няма твоя Бог
освен тебе. Той е всякога у теб и ти го виждаш в другия, и тъй той никога
не е у теб. Към себе си желаеш да притеглиш хората, които твоя Бог из­
глежда сякаш притежават. Ала ще видиш, че те го нямат, само ти го имаш.
Така сред хората ще бъдеш сам, сред множество и все пак сам. Самотен
сред мнозина - мисли за това!
Аз: Май трябва да мълча за това, а не мога - сърцето ми кърви да те гледам
как си отиваш.
Той: Пусни ме да вървя. Ще дойда пак в обновен образ. Виж слънцето как
алено потъва оттатък планините! Свършено е делото на този ден и ново
слънце се завръща. Какво си се опечалил по днешното слънце?
Аз: Трябва ли да започне нощта?
Той: Нима тя не е майка на деня?
Аз: Тази нощ ме хвърля в отчаяние.
Той: Какво се оплакваш? Това е съдба. Пусни ме да тръгна, растат ми крилете
и мощно прелива у мене копнежът по вечната светлина. Не можеш пове­
че да ме задържаш. Задръж сълзите си и ме пусни с ликуващ възглас да
възляза. Ти си човек, обработваш земята, мисли за своята сеитба. Става
ми леко като на птица, която излита в утринното небе. Не ме задържай,
не жали, аз вече се рея, вика си животът изтръгва от мен, не мога повече
да сдържам върховната наслада. Влече ме нагоре - то вече се случва, по­
следните връзки се късат, крилете ме носят отвъд. Нагоре се гмурвам в
светлинно море. Изгубвам те, долу стоящи, далечни, сумрачни човече.
Аз: Къде отиде? Нещо се случи. Осакатен съм. Бог ли ме напусна?

Къде е Бог?
Какво се случи?
Колко е празно, колко е бездънно празно! Трябва ли да известя на хората
как ти изчезна? Трябва ли да проповядвам евангелието на богонапуснатата
самота?
410 I LIBER NOVUS

Трябва ли всички да се отправим в пустинята и да посипем главите си с

пепел, затова че Бог си отиде от нас?

Аз вярвам и признавам, че Бог345 е нещо различно от мен.

Той отлетя нагоре с ликуваща радост.
Озовах се насред нощ от страдания.
Не съм вече заедно с Бога346, сам със себе си съм.

Сега се хлопнете, порти железни, разтворих ви, за да проумея потопа на оп­

устошението и изтреблението на народите; разтворих ви, за да помогна на
Бога да се роди.
Хлопнете се и планини ще ви засипят, морета ще ви залеят.347
Дойдох при моето себесъщие348, жалка вятърничава фигура. М оят А з! Не
съм си пожелавал тоя тип за другар. Опомних се заедно с него. Бих предпо­
чел още една зла жена или вироглав пес, но собственият Аз ме плаши.
349Потребно е дело, за което могат да се похарчат десетилетия, за което е
наложително те да се похарчат. Трябва да наваксам в себе си частица средно­
вековие. Тъкмо сме привършили със средновековието в другия. Трябва да за­
почна отрано - по времето, когато измират пустинниците.350Аскеза, инквизи­
ция, изтезания са ми подръка, дори ми се натрапват. Варваринът има нужда
от варварски възпитателен подход. Аз мой, варварин си ти. Ще живея с теб,
затова ще те преведа през цяла средновековна преизподня, докато станеш
поносим за съвместен живот. Трябва да станеш съдина и утроба на живота,
ето защо ще те пречистя.
Пробният камък е да бъдеш сам със себе си.
Това е пътят.351

345 Черната книга 5: „душата“ (стр. 37).

346 Черната книга 5: „с моята душа“ (стр. 38).
347 Този абзац е добавен в Черновата.
348 Поправена чернова: „при самия мен“ (стр. 555).
349 Останалото е добавено в Черновата (срв. стр. 555 и сл.).
350 През 1930 г. Юнг обяснява: „Крачката назад към Средновековието е своего рода
регресия, но не и личностна. Това е историческа регресия в миналото на колектив­
ното несъзнавано. Това се случва винаги, когато пътят напред е препречен, когато
има препятствие, от което човек се плаши или пък се нуждае от нещо минало, за да
се прехвърли през стената отпред.“ ( Visions <Видения>, т. I, стр. 148.) По това време
Юнг започва усилено да се занимава със средновековно богословие (срв. Psychologische
Typen <Психологически munoee>, GW 6, глава I, „Проблемът за типовете в античната и
средновековната история на духа“, §§ 8-100. <Вж. Κ. Г. Юнг, Психологически типове,
Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 38-99>).
351 На това място в Ръкописната чернова пише „Finis“ оградено околовръст в рамка (срв.
стр. 1205).
И зп и та н и я
 I 413

И зп и та н и я

{ i}Противя се, не мога да приема това кухо нищожество, което съм. Какво
съм аз? Какво е моят Аз? Вечно предпоставях моя Аз. Сега той стои пред
мен - аз пред моя Аз. На тебе говоря сега, мой Аз.
*Сами сме и нашето съвместно съществуване заплашва да стане непо­
носимо досадно. Трябва нещо да направим, да измислим нещо за прекар­
ване на времето - например бих могъл да те възпитавам. Да започнем с
главната ти грешка, която ми прави впечатление - ти нямаш правилна пре­
ценка за самия себе си. Нима нямаш никакви добри качества, върху които
да можеш да стъпиш? Смяташ, че майсторлъкът е тъкмо в това можене. Но
нали човек може в известна степен да се научи на майсторлък. Моля те,
направи го! Трудно ти е, казваш - е, всяко начало е трудно.2 Скоро ще го
можеш по-добре. Съмняваш се? Няма полза от съмнения, ще трябва да го
можеш, иначе аз няма да мога да живея с теб. Откакто Бог се въздигна и се
разположи в не знам си какви пламтящи небеса, за да върши не знам си как­
во, разчитаме само на себе си. Затова трябва да се замислиш за подобрение,
инак съвместният ни живот ще се сложи твърде зле. Тъй че съвземи се и
започни да се цениш! Не искаш ли?
Ж алка фигура! Ще те поизмъча, ако не се стегнеш и не положиш усилия.
Какво хленчиш? Може би камшикът ще те вразуми?
На собствен гръб май вече се усеща? Ами още един - и още един. Как е
на вкус? Кърваво, май? Някак си средновековно - in majorem Dei gloriam?3
Или предпочиташ любов, или както там му викат? Може да се възпитава
и с любов, ако боят не помага. И тъй, трябва да те обичам ли? Нежно да те
притискам към себе си?
Наистина ти вярвам, че се прозяваш.
Как, нима искаш да говориш? Няма да ти дам думата, иначе накрая ще
вземеш да заявиш, че си моята душа. Душата ми, за твое сведение, се намира
при огнения червей, при сина жабешки, дето отлетя над небесата, към вис­
шите извори. Знам ли го какво прави там? Но ти не си моята душа, ти си мое­
то най-обикновено кухо нищожество - моето Аз, това неприятно същество,
на което дори не може да се отрече правото да не държи на себе си.

1 19 април 1914 г.
2 „Всяко начало е трудно“ - поговорка от Талмуд.
3 „За върховна прослава Божия“ - гласи мотото на йезуитите. сПравилното изписване
е ad majorem Dei gloriam.>
414 I LIBER NOVUS

Човек може да се отчае от теб - твоята докачливост и ненаситност пре­

крачват всяка разумна граница. И аз трябва да живея с теб? Да, ще трябва,
откакто ме споходи причудливото злощастие, което ми даде син и ми го отне.
Съжалявам, че трябва да ти кажа тези истини. Да, ти си нелепо докач-
лив, неотстъпчив, опърничав, недоверчив, черноглед, страхлив, нечестен към
себе си, злъчен, отмъстителен; за твоята детинска горделивост и твоя ламтеж
за власт, за стремежа ти да изпъкнеш и за смехотворното ти честолюбие, за
тщеславието ти човек не може да говори без да му призлее. Твоето театрал-
ничене и важничене стават все по-безобразни и не пестиш сили да злоупо­
требяваш с тях.
Мислиш ли, че не се погнусявам, а ми е драго да живея с теб? Не, трижди
не! Но ти обещавам да те натикам в менгемето и бавно да ти смъкна кожата.
Ще ти дам възможност да се излющиш и да я смениш.
Нима не беше тъкмо ти оня, дето искаше да връзва кусур на другите
хора?
Ела насам да ти пришия кръпка от нова кожа, че да усетиш как е.
Все се окайваш, че другите били ти причинили неправда, че не те били
разбрали, че грешно те били изтълкували, че те били наранили, били те пре­
небрегнали, пък не те били признали, лъжливо те били обвинили и какво ли
не още? Не съзираш ли в това суетата си, вечната си смехотворна суета?
Оплакваш се, че мъките ти край нямали?
Едно ще ти кажа - те едва започват. Нетърпелив си и несериозен.
Проявяваш търпение в нещо само ако ти е приятно. Затова ще ти удължа из­
тезанието двойно, че да се научиш на търпение.
Намираш болката за непоносима, но има неща, които са още по-болез-
нени, тях приписваш с величайша наивност на другите, изказвайки се най-
невежествено.
Ще се научиш обаче да мълчиш. За целта ще ти изтръгна езика, с който
си сквернословил, обрутавал и - още по-зле - присмехулничил. Ще забода
всяка твоя несправедлива и хулна дума в тялото ти, за да почувстваш лоша
дума как пронизва.
Признаваш ли, че има и наслада в това мъчение? Ще усиля тази наслада,
докато заповръщаш от доволство, та да разбереш какво ще рече да се наслаж­
даваш, докато се самоизмъчваш.
Да не би да се бунтуваш срещу мен? Само трябва да затегна менгемето.
Ще ти строша кокалите, та и следа от твърдост да не остане в тях.
Нали искам да се погаждам с теб - налага ми се - дявол да те вземе, та ти
си моят Аз, с който ще трябва до гроб да се мъкна. Смяташ ли, че съм пети-
мен цял живот да въдя такова нищожество покрай себе си? Ако ти не беше
моят Аз, отдавна да съм те раздрал на парцали.
 ИЗПИТАНИЯ I 415

И тъй, прокълнат съм да те влача през чистилищни огньове, дордето ста­

неш донякъде приемлив.
Бога ли зовеш на помощ?
Добрият стар Бог умря4 и добре че се спомина, инак щеше да се съжали
над разкаяната ти греховност и да ми развали екзекуцията със своята милост.
Да знаеш, никакъв Бог на любовта, никакъв обичлив Бог не се е явил, ами
един огнен червей изпълзя отгоре, едно прекрасно страховито създание, то
сее огнен порой по земята и поражда страдалчески вопъл.5 Тъй че въпий до
Бога и той ще те прогори с огън за опрощение на греховете ти. Превивай се
и пържи се в кървава пот! Май отдавна имаше нужда от такова лечение. Да,
все другите творят неправда, ами ти? Ти си невинният и справедливият, веч­
но отстояваш законните си права и вечно добрият благ Господ е на твоя стра­
на - милостиво да ти прощава греховете. Другите все трябва да се вразумя­
ват, ти - не, понеже отнапред си арендувал всяко благоразумие и неотклонно
си убеден в правото си. Тъй че въпий силно до Бога, добрия и благия - ще те
чуе той и ще те обсипе с огън. Все още ли не забелязваш, че твоят Бог се е
превърнал в плоскоглав огнен червей и разжарен пълзи над земята.
Щеше ти се да си победител! Това е смехотворно. Ти беше победен, по­
беден си. Какво си още ли? Храчка, от която ме е гнус.
Да не би да ти прилоша? Ще те просна в ъгъла, там може да полежиш,
докато се свестиш. Престанеш ли да усещаш, процедурата губи смисъл. Все
пак трябва да се отнесем с тебе по всички правила на изкуството. Наистина
красноречиво говори за теб, дето за поправката ти са нужни толкова варвар­
ски способи - комай още от ранното Средновековие напредъкът ти ни на
йота не е помръднал.

6Нима се почувства днес смазан, унизен, непълноценен? Да ти кажа ли защо?

Честолюбието ти е безгранично. Основанията ти не произтичат от съ­
ществото на нещата, а от твоето себелюбие. Не за човечеството, а в своя пол­
за работиш. Не се стремиш към съвършенството на нещата, а към всеобщо
признание и подсигуряване на собственото си преимущество. Ще те удос­
тоя с трънен венец от закривени навътре железни зъби, които да се врежат в
плътта ти.
Сега стигаме до жалката измама, която създаваш със своята умнота.
Изкусно говориш, с дарбата си злоупотребяваш и пребоядисваш, смекчаваш,

4 Вж. долу, бел. 91, стр. 458.

5 За този Бог, който се явява на следващите страници, не става дума в Черните книги.
6 20 април 1914 г. В същия ден Юнг се оттегля като председател на Международния
психоналитичен съюз (срв. Зигмунд Фройд / К.Г. Юнг, Писма, стр. 613).
416 I LIBER NOVUS

подсилваш, примесваш светлина и сянка и гръмко заявяваш своята почтеност

и чистодушна доверчивост. Възползваш се от доверчивостта на другите, зло­
радо ги ловиш в своите примки и наред с това разхвалваш своето доброжела­
телно превъзходство и каква благодат представляваш за останалите. Правиш
се на скромен и не споменаваш заслугите си, надявайки се някой друг да го
стори вместо теб, а после си разочарован и наранен, ако това не се случи.
Лицемерно проповядваш невъзмутимост. Но щом засяга теб, нима ос­
таваш невъзмутим? Не, тогава лъжеш. Изяждаш се от яд, езикът ти блъвва
ледени кинжали, размечтаваш се за мъст.
Зловиди ти се и злорадстваш. Другиму не пожелаваш слънце, понеже ти
се ще да го разпределиш сред тези, които предпочиташ, загдето те са предпо­
чели теб. На всяко благополучие завиждаш и нагло го отричаш.
Вътре в себе си подло и безпощадно си мислиш каквото ти изнася, и при
това не се чувстваш ни най-малко отговорен пред човечеството. Ти обаче си
отговорен пред човечеството за всичко, което мислиш, чувстваш или вър­
шиш. Хич не ми пробутвай преструвки, че имало разлика между мисъл и дело.
Крепи те само незаслуженото преимущество, че не си принуден да казваш
или вършиш това, което мислиш и чувстваш.
Н о ти си безочлив във всичко, в което никой не те вижда. Ако някой
друг ти го каже, смъртно ще се обидиш, макар да знаеш, че е вярно. Ще ти
се да упрекнеш другите в грешка? За да се поправят ли? Е, признай си, ти
поправи ли се? Защо си мислиш, че имаш право да изразяваш мнение за
другите? Къде ти е мнението за теб самия? И къде са благовидните осно­
вания, които го подкрепят? Твоите основания са паяжини от лъжи, про-
виснали в мръсен ъгъл. Осъждаш другите, натякваш им какво трябва да
вършат. Правиш това, понеже при теб самия цари безпорядък, самият ти
си нечистоплътен.
И после - как мислиш всъщност? Струва ми се, че мислиш хората, без да
зачиташ човешкото им достойнство; нима се осмеляваш да ги измисляш и да
ги употребяваш като фигури върху дъска, сякаш те са това, за което ги мис­
лиш? Не ти ли е идвало поне веднъж наум, че по този начин вършиш грозно
насилие, също толкова лошо като това, за което съдиш другите, а именно, че
на думи обичат ближния си, а на дело го използват за своите цели. Твоят грях
вирее на скришно, но той е не по-малък, безпощаден е и подъл.
Ала аз ще извадя твоята скришност на светло, безсрамнико! Твоето пре­
възходство ще стъпча с нозе.
Недей въобще да ми говориш за твоята любов! От туй, което ти си назо­
вал любов, се стича похотлива корист. Големи думи казваш, толкоз по-големи,
колкото по-скъдно устроена е така наречената ти любов. Никога недей да ми
говориш за твоята любов, ами си затвори устата. Тя лъже.
 ИЗПИТАНИЯ I 417

Искам за позора си да проговориш и, вместо да редиш големи думи, раз­

строен вопъл да надигнеш към тези, чиято почит се стремеше да издействаш.
Не почит, полага ти се присмех.
Искам съдържанието ти, с което беше толкоз горд, да прогоря напълно,
да те опразня като изсипана съдина. Не бива повече да се гордееш с друго,
освен с нищожество и кухост. Ще трябва съсъд на живота да станеш, така че
убий всички свои кумири.
Не свободата ти принадлежи, а формата, не сила, ами търпеливост и
приемане.
От омаловажаването си ще трябва да направиш добродетел, която ще
разстилам пред хората като килим. Нека те стъпват отгоре с мръсни нозе,
тогава ще видиш, че ти си по-мръсен от всички нозе, от които си тъпкан.
7Ако тебе, звяр такъв, опитомя, ще дам на другите възможност и те
да обуздаят своите зверове. Опитомяването започва от теб, от моя Аз,
отникъде другаде. Не че ти, глупави братко Аз, си кой знае колко див. И
по-диви от теб има. Н о трябва да те шибам с камшика, докато почнеш да
търпиш дивотията у другите. Тогава ще мога да живея с теб. Онеправдае
ли те някой, ще те изтезавам до кръв, докато простиш понесената неправ­
да, но не само с устните, ами вътре в злостното си сърце с неговата без­
човечна чувствителност. Чувствителността ти е твоята особена форма на
жестокост.
Затова чуй ме, братко в моята самотност, приготвил съм ти всячески
мъчения, ако някога пак ти хрумне да бъдеш чувствителен. Трябва да се по­
чувстваш покорен. Трябва да можеш да понесеш, когато наричат кал чисто­
тата ти, когато желаят твоята окаляност, когато хвалят разточителността ти
като пестеливост и алчността ти като добродетел.
Напълни бокала си с горчивата напитка на покорството, защото ти не си
твоята душа. Твоята душа е при огнения Бог, който се разгоря чак до покрива
небесен.

Още ли ти се ще да си чувствителен? Забелязвам, че ковеш тайни планове за

отмъщение, подклаждаш коварни козни. Глупак си ти, няма как да отмъстиш
на съдбата, хлапако, все едно да искаш с камшик да нашибаш морето. Вместо
това се заеми да построиш по-добри мостове, така може да си изразходиш
духовитостта.
Иска ти се да бъдеш разбран? Само това липсваше! Разбери сам себе
си, стига ти толкова разбиране. Това ще ти създаде достатъчно работа.
Мамините синчета искат да бъдат разбрани. Разбери сам себе си, това е най-

7 21 април 1914 г.
418 I LIBER NOVUS

добрата предпазна мярка срещу чувствителност и ще засити детинското ти

желание да бъдеш разбиран. Да не би пак да искаш да превърнеш другите в
роби на твоите желания? Но ти знаеш, че искам да живея с теб и че няма да
търпя повече такива хленчения.8

{2} След като наговорих тези и още много други злословия на моя Аз, забе­
лязах, че съм започнал да понасям да бъда сам със себе си. Но все още често
се пробуждаше у мен чувствителността ми, та трябваше да се самобичувам
за това. И го правих толкова дълго, докато и удоволствието от самоизтеза-
нието ме напусна.9
10Тогава дочух глас в нощта, идещ отдалеко, гласа на душата ми. Казваше:
„Колко си далече!“
Аз: Ти ли си това, душа моя, от какви висини и далнини ми говориш?
Д: Над тебе съм. Делят ни светове. Добих слънчева природа. Заченах огне­
ното семе. Къде си? Едвам провиждам през твоите мъгли.
Аз: Тук долу съм, на тъмната земя, сред сумрачния дим, който ни остави огъ­
нят, и взорът ми не те достига. Но твоят глас ми звучи по-близо.
Д: Усещам го. Земното притегляне ме пронизва, обгръща ме влажен студ,
обзема ме сив спомен за някогашни страдания.
Аз: Не се спускай към дима и земния мрак. Иска ми се поне едно нещо, до
което все още се докосвам, да опази слънчевата си природа. Иначе ще ме
напусне смелостта да се вживявам все по-надълбоко в земната тъма. Нека
само гласа ти да чувам. Никога вече не ще пожелая пак да те зърна в плът.

8 По-късно Юнг ще опише изложената в този уводен откъс самокритика като среща със
сянката. През 1934 г. той пише: „Който поглежда във водното огледало, естествено
вижда първо собствения си образ. Който се е отправил към себе си, рискува да се
сблъска със себе си. Огледалото не ласкае, то вярно сочи какво надзърта в него, а имен­
но онова лице, което ние никога не показваме пред света, понеже го прикриваме чрез
персоната, чрез актьорската маска. Огледалото обаче се намира зад маската и разкрива
истинския лик. Това е първото изпитание на смелостта по пътя навътре, изпитание,
което стига, за да изплаши повечето хора, защото срещата със самия себе си се числи
към най-неприятните неща, от които човек бяга, докато проектира всичко отрицателно
върху заобикалящата го среда. Ако човек е в състояние да види собствената си сянка
и да понесе знанието за нея, решава едва една малка част от задачата: разбулил е поне
личното несъзнавано“ (Über die Archetypen des kollektiven Unbewußten <3a apxemunoeeme
на колективното несъзнавано>, в GW 9/1 §S 43 и сл. <срв. Κ. Г. Юнг, Apxemunoeeme и
колективното несъзнавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина
Бояджиева, стр. 9-47>).
9 Този параграф не присъства в Черните книги. На 30 април 1914 г. Юнг се оттегля от
мястото си на доцент в Медицинския факултет на Цюрихския университет.
10 8 май 1914 г. Между 21 април и 8 май 1914 г. липсват записи в Черната книга 5. Спо­
менатите в предходните параграфи разисквания, изглежда, не са отбелязани.
 ИЗПИТАНИЯ I 419

Само слово ми речи! Изтръгни го от онази глъб, отдето май залива ме

страхът.
Д: Не мога, там блика изворът на творческата ти мощ.
Аз: Виждаш моята несигурност.
Д : Несигурният път е добрият път. Възможностите са на него. Бъди уверен
и твори!
Чух плясък на криле. Знаех, че птицата е стигнала още по-нависоко - над
облаците, в огнения блясък на разпереното божество.
пОбърнах се към моя брат - Аза. Той стоеше натъжен и загледан в зе­
мята, въздишаше и сякаш предпочиташе да бе умрял, тъй притиснат бе от
бремето на нечувана скръб. От мен обаче проговори глас, изричайки думите:
„Тежко е - наляво и надясно падат жертвите - и ти си разпнат заради
живота.“
И рекох му на моя Аз: „Братко, какъв е за тебе вкусът на тази реч?“
А той въздъхна дълбоко и простена: „Горчи и ме изпълва с много болка.“
На което отвърнах: „Знам, ала не може да се промени.“ Аз обаче не го
знаех, понеже още не ми бе известно какво крие бъдещето. (Това се случи
на 21 май 1914 г.) Безпределно съкрушен, вдигнах поглед към облаците и
позовах с въпрос душата си. И дочух как отговаря със светъл и ликуващ глас:
„Сполита ме огромна радост. Летя все по-високо, крилете ми растат.“
Обзе ме горчивина при тези думи и възкликнах: „Ти живееш от човешка
кръв.“
Чух я как се смее - или пък не се смееше? „Никоя напитка не обичам
повече от алената кръв.“
Тогава ме споходи безсилен гняв и викнах: „Ако ти не беше моята душа,
последвала Бог из вечните простори, щях да те нарека най-страшния бич за
човека. Но кой може да те досегне? Зная, божествено и човешко не са едно и
също. Божественото пояжда човешкото. Зная, сурово и жестоко е това; кой­
то те е докоснал, не може никога да угаси жарта в ръцете си. Паднал съм във
властта ти.“
Тя отговори: „Не се сърди, недей да жалиш! Нека кървавите жертви да
падат на твоя страна. Това не е заради твоята суровост, не е заради твоята
жестокост, то просто е необходимост. Осеян с паднали е пътят на живота.“
Аз: Да, виждам, това е бойно поле. Какво ти е, братко? Ти пъшкаш?
А моят Аз отвърна: „Как да не охкам и пъшкам? Нагърбих се с мъртви, броя
им вече не зная.“

11 21 май 1914 г.
420 I LIBER NOVUS

Не схванах обаче какво ми каза моят Аз, затова му рекох: „Ти си езичник, друже
мой! Не си ли чувал, че е казано: остави мъртвите да погребат мъртвите си?12
Защо се товариш с мъртъвци? Няма да ги отнесеш по-нататък, като ги влачиш."
Тогава моят Аз изплака: „Жал ми е за горките загинали, не достигат до
светлината. Навярно, ако ги извлача...?"
Аз: Какви ги мислиш? Душите им са постигнали каквото са могли. В тоя миг
ги е пресрещнала съдбата. Същото и нас ще сполети. Болнаво е твоето
състрадание.
А душата ми викна отдалече: „Остави му състраданието. Състраданието
свързва смъртта и живота."
Жегнаха ме думите на душата ми. Тя говореше за състрадание, тъкмо тя,
която безжалостно се възкачи при Бога. И я запитах:
13„Защо направи това?"
Моят човешки усет не схващаше жестокостта на онзи час. Тя отвърна:
„Не съм предопределена да бъда във вашия свят. Калта на вашата земя ме
осквернява."
Аз: Не съм ли аз земя? Не съм ли кал? Нима допуснах грешка, която те при­
нуди да следваш Бог във висшите селения?
Д: Не, това бе вътрешна необходимост. Там, горе, е моето предназначение.
Аз: И никой ли не претърпя незаменима загуба от твоето изчезване?
Д : Напротив, върховната печалба от това е твоя.
Аз: Ако се доверя на моите човешки чувства, обзема ме съмнение.
Д: Какво си забелязал? Защо да е това, което виждаш, все невярно? В това
е твоята особена несправедливост - не спираш вечно да се правиш на
глупак. Не можеш ли поне веднъж да се установиш на пътя?
Аз: Ти знаеш, съмнявам се от обич към човека.
Д : Не е от туй, от слабост е, съмнение и поради неверие. Придържай се към
своя път и сам не го напускай! Две цели съществуват - една човешка и
една божествена. Двете се пресичат при глупавите и забравени от Бога
хора, към тях и ти понякога принадлежиш.
Тъй като не можех да видя на какво се основава това, за което говореше ду­
шата ми и от което страдаше моят Аз (понеже се случваше два месеца преди из­

12 Матоея, 8:21-22 (Царигр. пр.): „А другъ отъ неговм-тЪ ученици рече му:. Господи,
дозволи ми пьрвомъ да и д а и да погреб* отца си. Но 1исусъ му рече: Върви вслЬдъ
мене, и остави мьртвм-тЪ да погреб*тъ мьртвм-тЬ си.“
Матей, 8:21-22 (Синод, пр.): „А друг от неговите ученици рече му: Господи, дозволи
ми първом да ида и да погреба отца си. Но Иисус му рече: Върви след мене, и остави
мъртвите да погребат мъртвите си.м
13 23 май 1914 г.
 ИЗПИТАНИЯ I 421

бухването на войната), искаше ми се да разбирам всичко като лично мое събитие

и затова нито можех да го проумея, нито да му повярвам. Защото вярата ми е сла­
ба. И мисля си, че в наше време е по-добре вярата да е слаба. Израсли сме онова
детинство, в което простата вяра е била най-подходящият способ да доведеш чо­
века при доброто и благоразумното. Ако поради това ни се прииска и днес да се
сдобием със силна вяра, с нея бихме се завърнали в онова някогашно детинство.
Ние обаче носим в себе си толкова много знание и такъв мощен познавателен
подтик, че ни е потребно повече познание, отколкото вяра. Силата на вярата би
попречила на познанието ни. Вярата ще да е нещо силно, но тя е празна, и твърде
малка част от цялостния човек е в състояние да съпреживява, когато животът ни
с Бога се гради единствено върху вярата. Дали въобще имаме право просто да
вярваме? Това ми изглежда твърде евтино. Хора, притежаващи разум, не могат
да си позволят просто да вярват, те трябва с всички сили да извоюват познание.
Вярата не е всичко, но и познанието не е. Вярата не ни предоставя сигурността и
богатството на познанието. Стремежът към познание понякога ни отнема твър­
де много от вярата. Двете заедно трябва да се приведат в равновесие.
Същевременно е и опасно премного да вярваш, понеже днес всеки тряб­
ва да си търси свой собствен път, а вътре в себе си се натъква на едно отвъдно,
гъмжащо от сума ти могъщи чудатости. С премного вяра лесно може да при­
еме всичко буквално и тогава не би бил нищо повече от един луд. Детинската
незрялост на вярата не се справя със съвременните ни нужди. Потребно ни е
различаващото знание, за да избистрим объркването, което ни донесе откри­
ването на душата. Затова може би е по-добре да се изчака по-добро знание,
преди да се приема нещо твърде на вяра.14
Изхождайки от този размисъл, казах на душата:
„Трябва ли да се приеме всичко това? Знаеш в какъв смисъл питам. Не е
проява нито на глупост, нито на неверие, а на съмнение от по-висша степен.“
Тя отвърна така: „Разбирам те, но трябва да се приеме.“
На което аз рекох: „Плаши ме самотата в това приемане. Страхувам се от
лудостта, която сполетява самотника.“
Тя отговори: „Самотата, както навярно знаеш, отдавна съм ти я предрек­
ла. От лудост не бива да се боиш. Каквото ти предричам, важи.“

14 Тези два параграфа не се откриват в Черната книга S. Във Wandlungen und Symbole der
Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг заявява: „Мисля, че вярата би
трябвало да бъде заместена от разбирането“ (стр. 232). На 5 октомври 1945 г. Юнг пише
на Виктор Уайт: „Започнах кариерата си с това да отхвърлям всичко, което намирисваше
на вяра“ ( The Jung-White Letters, Philemon Series, hg. von Ann Conrad Lammers Sc Adrian
Cunningham, London, 2007, S. 6 <Юнг-Уайт, Писма, Поредици Филемон, издадени от
Ан Конрад Ламърс и Ейдриън Кьнингъм, Лондон, 2007, стр. 6>).
422 I LIBER NOVUS

Тези думи ме изпълниха с безпокойство, защото чувствах, че не мога да прие­

ма почти нищо от това, което душата ми предрича, тъй като не го проумявах. Все
ми се искаше да го разбирам във връзка с мен самия. Затова попитах душата:
„Какъв непонятен страх ме измъчва?“
„Това е твоето безверие, съмнението ти. Ти не искаш да повярваш колко
много жертви са необходими. Ала нещата опират до кръв. Великото има ве­
лики изисквания. На теб все още ти се ще да ти се размине евтино. Не ти ли
говорих за изоставеност? Нима искаш да си по-добре от останалите хора?“
„Не - отвърнах, - не става дума за това. Боя се да не би, ако вървя по моя
път, да причиня на хората неправда.“
„Как искаш да се измъкнеш? - каза тя. - Няма измъкване, трябва да след­
ваш пътеката си, без да те е грижа добре ли са другите, или са зле. Ти си поло­
жил ръка върху божественото, а те не разполагат с това.“
Не можех да приема тези думи, понеже се боях да не се заблудя. Затова и
не исках да приема пътя, който ме тласна към диалог с душата ми. Бих пред­
почел да говоря с хора. Но аз чувствах натиска към самота и същевременно
се страхувах от самотата на мисълта си, която изоставяше всички познати
пътеки.15 Както се бях замислил, и душата ми проговори: „Не ти ли предре­
кох мрачна самота?“
„Зная - отвърнах, - но не мислех, че ще се случи. Трябва ли да стане така?“
„Можеш да кажеш само да'. Няма какво да се направи, освен да се погри­
жиш да си свършиш работата. Ако нещо трябва да стане, то може да стане
само по този начин.“
„Значи е безнадеждно - викнах - да се противопоставям на самотата?“
„Съвсем безнадеждно е. Трябва да бъдеш заставен да се заемеш с делото си.“
Докато душата ми говореше така, до мен се приближи белобрад старик с
изпито лице.16 Попитах го какво иска от мен, на което той отвърна:
„Аз съм безименен, един от онези, които са живели и умирали в самота.
Това изискваха от нас духът на времето и общоприетата истина. Погледни
ме - трябва да се научиш на това. На теб ти провървя.“17
„Но - възразих - това все още ли е необходимо в нашето толкова различ-
но време?“
„Днес е толкова вярно, колкото и вчера. Не забравяй, че си човек и дъл­
жиш кръвта си за целите на човечеството. Старателно и безропотно се уп­

15 24 май 1914 г. Редовете от началото на параграфа ги няма в Черната книга 4.

16 В Черната книга 4 по-нататък се казва: „Прилича на светец, един от първите християни,
живели в пустинята“ (стр. 77).
17 В ръкописа на Изпитания се открива бележка: 27/11/17. Очевидно обозначава мо­
мента, когато е създаден ръкописът.
 ИЗПИТАНИЯ I 423

ражнявай в самота, за да узрее всичко навреме. Трябва да добиеш сериоз­

ност, затова се сбогувай с науката. В нея има твърде много детинщина. Твоят
път води в глъбта. Науката е прекалено повърхностна, тя е само език, само
сечиво. А ти трябва да се залавяш за работа."18
Не знаех каква е работата, понеже всичко беше тъмно. И всичко стана
тежко и съмнително и някаква безкрайна тъга ме обхвана и тегнеше над мен
много дни наред. Тогава една нощ дочух гласа на старика. Говореше бавно и с
тежест, с изречения, които ми се сториха несвързани и ужасно безсмислени,
та страхът от лудостта отново ме скова.19А думите, които каза, бяха следните:
20„Не е дошла все още на дните вечерта. Лошото идва накрая.
Ръка, която бие първа, бие най-добре.
От най-дълбоки извори безсмислицата блика и е обилна като Нил.
Утрото е по-хубаво от вечерта.
Цветето ухае, докато увехне.
Не дойде ли зрялост най-късно напролет, пропуска си целта."

Тези изречения, които старецът каза в нощта срещу 25 май 1914 г., ми се
сториха страшно неразумни. Почувствах как моят Аз се гърчи от болка.
Стенеше и се оплакваше колко много му тежи мъртвешкото бреме, с което
бе се нагърбил. Имаше вид, като че мъкне хиляди мъртъвци.
Тази тъга не секна чак до 24 юни 1914 г.21 През нощта моята душа ми
рече: „Най-голямото спохожда най-малкото." Подир това нищо повече не
каза. А после избухна войната. Тогава прогледнах за много неща, които по-
рано бях преживял, и това ми вдъхна смелост да изрека всичко написано в
предходните части на тази книга.

18 В Черната книга 5 по-нататък се казва: [Аз]: „Схоластичен ли съм?“ [Душа]: „Не точ-
но, твърде учен си. Науката е по-ново издание на схоластиката. Необходимо е да се
превъзмогне.“ / [Аз]: „Не стига ли вече? Няма ли прекалено много да се провиня към
духа на времето, ако се отрека от всякаква наука?“ / [Душа]: „Не е нужно съвсем да се
отричаш, но помисли, че науката е просто твоят език.“ / [Аз]: „В какви дълбини искаш
да се гмурна?“ / [Душа]: „Отвъд теб и сегашното.“ / [Аз]: „Искам, но какво предстои?
Често ме сполита чувството, че няма да мога повече “ / [Душа]: „Трябва да се залавяш
за работа. Поеми си въздух. Мнозина ти отнемат време.“ / [Аз]: „И тази жертва ли
предстои?“ „Длъжен си, длъжен си“ (стр. 79 и сл.).
19 Този параграф не се среща в Черните книги.
20 25 май 1914 г.
21 В Черната книга 5 по-нататък се казва: „Уф, тази книга! Ето те пак - банално и болез­
нено, бясно и божествено, мое писано несъзнавано! Пак ме постави на колене. Ето ме,
кажи си думата!“ (стр. 82) Това е единственото позоваване на несъзнаваното в Черните
книги 2 до 7.
424 I LIBER NOVUS

{3} О т този миг нататък гласовете от бездната млъкнаха за цяла година. Чак
през лятото, пътувайки веднъж по вода, видях как един орел рибар се гмур­
на недалеч от мен, извади от водата една голяма риба и се издигна с нея във
висините.22 Чух гласа на моята душа да казва: „Това е знак, че онова, което е
долу, трябва да се изнесе горе.“
Скоро подир това, през една есенна вечер чух гласа на стареца (и този
път знаех, че това е Φιλήμων).23 Той рече: 24„Наопаки ще те обърна. Искам да
те овладея. Искам да те отсека като монета. Ще завъртя със тебе търговия.
Ще те купуват и ще те прекупуват.25 От ръка в ръка ще преминаваш. Ще те
лиша от твоя воля. Ще бъдеш обща воля. Златото е не по своя воля господар,
при все това владее всичко - презират го и алчно го желаят, а то е най-не-
умолим владетел: лежи и само чака. Види ли го, всеки почва да въздиша. То
никого не следва, лежи си мълчаливо със светъл и сияен лик, самодостатъчно

22 3 юни 1915 г. Междувременно Юнг пише черновата на предходните книги от Liber

Novus. На 28 юли 1914 г. изнася пред общото събрание на Британската медицинска
асоциация в Абърдийн доклад на тема: „За значението на несъзнаваното в психопа-
тологията“. В периода около 9 до 22 август Юнг отбива двуседмична военна служба
в Люцерн. Така също от 1 януари до около 8 март 1915 г. - 64 дни поред - изпълнява
военните си задължения. Между 10 и 12 март служи като придружаващ превоза на
ранени (срв. Jungs Militärpapiere, ]¥А <Армейски дневници на Юнг, ЮФА>).
23 Това изречение не се среща в Черната книга 6.
24 14 септември 1915 г. През късното лято и есента на 1915 г. Юнг води преписка с Ханс
Шмид по въпроса за психологическите типове. Заключителното писмо до Шмид от 6
ноември сочи промяна, навярно знак за това, че е подновил работата по своите фантазии
в Черните книги: „Разбирането е отвратително отблъскваща сила, при определени об­
стоятелства същинско покушение срещу душата, доколкото именно то премахва жизнено
важни различия. Ядрото на индивида е живо тайнство, което гине, щом бъде „разбрано“.
Затова и символите искат да си останат тайнствени, те не са такива просто защото вложе­
ното в дълбините им значение не може да бъде разгадано. [...] Въобще всяко разбиране,
представляващо подразделяне на обобщени гледни точки, носи дяволски елемент в себе
си и е способно да умъртвява. [...] Поради това в късния стадий на анализата трябва да
помагаме на човека да достигне до онези скрити и неизясними символи, в чиито недра е
скътан зародишът на живота като нежно семе под твърда черупка. Всъщност те не бива
да се подлагат на никакво разбиране, пък даже и ако донякъде това би било възможно.
Ако обаче разбирането им е всеобщо и очевидно възможно, значи символът е узрял да
бъде разрушен, понеже вече не пази ядката, която е на път да израсте извън черупката.
Сега разбирам един сън, който ме споходи някога и ми направи голямо впечатление:
Намирах се в моята градина и бях изкопал пълноводен и мощно бликащ извор. След това
ми се наложи да изкопая ров и дълбока дупка, където да събера всичката вода и отново
да я отведа в земните недра. Ето защо благодатта ни е дадена в неизясними и неизразими
символи, тъй че да ни предпази да не би дяволът да погълне семето на живота (iselin,
Zur Entstehung von C. G. Jungs „Psychologischen Typen', S. 112 f. <Изелин, За възникването
на „Психологически типове" от Κ. Г. Юнг, стр. 112 и сл.>).
25 В Черната книга 5 по-нататък е казано: „Хермес е твоят демон“ (стр. 87).
 ИЗПИТАНИЯ I 425

е - цар, чиято власт не се нуждае от доказване. Всички търсят, но малцина

го намират, високо се цени и най-нищожното парче. Не се раздава, не се и
разпилява. Всеки ще го вземе, ако го намери, грижливо ще го скъта от страх
най-мъничка частица да не изтърве. Всеки би отрекъл от него да зависи, пък
тайничко протяга ръката си с ламтеж. Дали на златото му се налага да се себе-
доказва? Достатъчен е людският стремеж. Дали то пита: кой ли ще ме вземе?
Който го вземе, негово става. Самото злато даже не помръдва. То си спи и си
блести. Сиянието му помътва сетивата. Без думи обещава всичко пожелано
от човека. Поквара на покварения носи, възлизащия подпомага към възход.26
Струпано е лъскаво съкровище - то чака някой да го вземе. Какви ли
мъки не е склонен човек заради злато да търпи? То чака, мъките човешки
не пести - по-мъчно значи толкова по-ценно. Расте в подмола на земята, с
огньовете се стича. На жили се разделя бавно и в каменните пазви се таи.
Човекът впряга цялото си хитроумие да го разрови и да го улови."
Викнах потресен: „Каква двусмислена реч, ο, Φιλημων!"
27А Φιλημων продължи:
„Не само поучавам, но и отричам, иначе защо съм поучавал? Ако не по­
учавам, то няма защо да отричам. Но щом съм поучавал, ще трябва сетне да
отричам. Понеже поучавам ли, то значи давам другиму каквото той би тряб­
вало да вземе. Добро е, каквото всеки сам си извоюва, лош е неизвоюваният
дар. Да се раздаваш значи да искаш мнозина да заробиш. Даряващият е обвит
в лукавство, понеже е лукаво неговото намерение. Той бива принуден пода­
ръците да отменя и да отрича добродетелта си.
Бремето на мълчанието не е по-голямо от бремето на моето себесъщие,
което бих желал да ти стоваря. Ето защо говоря и поучавам. Нека слушателят
се отбранява срещу хитростта ми, с която му прехвърлям бремето си.
Най-добрата истина е същевременно толкова умела лъжа, че и сам се хва­
щам на нея, докато не проумея колко ценна е сполучилата хитрина."
Изплаших се наново и викнах: „О, Φιλημων, хората се помамиха по тебе,
затова ги мамиш. Но който те разгадае, ще разгадае себе си."
28 А Φιλημων млъкна и се оттегли в мержелеещите се мъгли на неясното.
Остави ме сам с моите мисли. И помислих си, че навярно все още е нужно да
се вдигат високи преградни зидове между хората, за да ги пазят не толкова от
взаимните им пороци, а много повече от взаимните им добродетели. Стори

26 Юнг разяснява алхимичната символика на златото в своите съчинения върху психология­

та на алхимията (срв. Mysterium Coniunctionis, GW 14/Н, S 5 ff. <вж. Κ. Γ. Юнг, Mysterium
Coniunctionis II, ЕА, Плевен, 2004, превод Ивета Милева, стр. 12 и сл.>).
27 15 септември 1915 г.
28 17 септември 1915 г.
426 I LIBER NOVUS

ми се, като че ли тъй нареченият християнски морал на нашето време спома­

га за взаимното запленяване. Как може всеки да понесе бремето на другия,
ако най-многото, което може да се очаква от един човек, е да смогне поне да
си носи собственото бреме.
Но грехът май се корени в запленяването. Ако проявя себеотрицателна
добродетел, превръщам се в себичен тиранин спрямо другия, с което бивам
принуден и друг път отново да отрека себе си, че друг да ми стане господар,
а това неизменно ми прави лошо впечатление, което пък не е предимство за
другия. Вярно е, с тази взаимна игра се поддържа обществото, но тя нанася
вреда в душата на отделния човек, понеже от нея човек се научава да живее,
вечно разчитайки на другите вместо на себе си. Струва ми се, че ако му е въз­
можно, човек не бива да се отрича от себе си, а да подтиква и дори да заставя
другите към същото. Че какво ще стане, ако всички се отрекат от себе си? То
би било глупост.
Не че би било хубаво или приятно нещо да живееш със себесъщието си,
но пък допринася за спасението на себесъщието. Впрочем може ли човек да
се откаже от себе си? Така човек сам се погубва. Това е обратното на себе-
приемането. Ако човек се самопогуби - а това се случва на всеки, който се
отказва от себе си, - тогава себесъщието живее вместо него. Такъв човек не
живее своето себесъщие, то живее себе си.29
Самозабравилата се добродетел е противоестествено отчуждение от
собственото същество, чието развитие по този начин бива ограбено. Грях е
заради собствената си добродетелност да отчуждиш някого от себесъщие-

29 В Тъй рече Заратустра Ницше пише „Себесъщността <Себесъщието> търси с очите

на сетивата, вслушва се сушите на духа. Винаги себесъщността < себесъщието> слухти
и търси: тя <то> сравнява, покорява, завладява,разрушава. Тя <То> властва и е заповед­
ник и на самото „Аз“. Зад твоите мисли и чувства, братко мой, стои мощен повелител,
един непознат мъдрец - той се зове себесъщност < себесъщие >“ („За презрителите на
плътта“, в: Kritische Studienausgabe <Научно-критическо издание>, т. 4, стр. 39 и сл. <Вж.
Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра, Летера, Пловдив, 2000, превод Жана Николова-
Гълъбова, стр. 73 - в горния цитат въведените в счупени скоби думи са предпочетеният
от преводача на Червената книга превод на понятието das Selbst - вж. бележката на
стр. 20>). Подчертаванията скоито в цитата са в курсив> следват тези в екземпляра на
Юнг. В полето се срещат също щрихи и удивителни. Когато през 1935 г., по време на
семинар, посветен на Заратустра, Юнг коментира този пасаж, той казва: „Вече бях
силно заинтригуван от представата за себесъщието, но не знаех как точно да го раз­
бирам. Подчертавах откъсите, които ми се струваха особено важни. [...] Представата
за себесъщието ме привличаше все повече. [...] Мислех, че Ницше има предвид своего
рода нещо в себе си зад психологическия феномен. [...] И тогава осъзнах, че той е създал
понятие за себесъщието по подобие на източното понятие, това беше идеята за атман“
{Nietzsches Zarathustra <Ницшевият Заратустра>, Bd.l, S. 391).
 ИЗПИТАНИЯ I 427

то му, като например се нагърбиш с неговото бреме. Такъв грях има обратен
ефект.30
Достатъчно покорство е, даже предостатъчно, да се покорим на своето
себесъщие. Спасителното дело трябва да вършим винаги първо върху сами­
те себе си, ако въобще се осмелим да поемем в уста толкова голяма дума. Без
любов към себе си никой не може да извърши това дело. А трябва ли въобще
да бъде извършвано? Сигурно не, ако в дадено състояние човек не може да го
понесе и не почувства потребност от спасение. В края на краищата досадливо-
то чувство на потребност от спасение може да дойде някому в повече. Тогава
човек се мъчи да се отърве от него и така попада насред спасителното дело.
Струва ми се особено полезно, дори необходимо, да се отнеме всякаква оча­
рователна привидност от мисълта за спасението, иначе пак ще се подльжем по
него, понеже думата ни се нрави, а голямата дума разпръсква около нещото чу­
ден блясък. Поне можем да се усъмним дали пък спасителното дело само по себе
си е нещо хубаво. Римляните не намирали разпнатия евреин за твърде изискан,
пък и някак си им липсвала бляскава цривлекателност в мъжделивата и обграде­
на със сиромашки варварски символи катакомбена екзалтация, ако извратеното
им любопитство към всичко варварско и подземно въобще се събуждало.
Мисля, че най-правилно и достойно е да се твърди, че човек попада тъй
да се каже неволно в спасителното дело, когато поиска да избегне привидно
непоносимото зло, стаено в едно непреодолимо чувство на потребност от
спасение. Тази крачка към спасителното дело не е нито красива, нито прият-
на, нито пък разпръсква приканващ блясък. А и самата задача е толкова слож-
на и мъчителна, че заелите се с нея трябва да бъдат причислени към болните,
а не към свръхздравите, желаещи да надаряват други с излишъка си.
Затова и не бива да използваме другиго за нашето уж собствено спасение.
Другият не е стълба за нашите стъпала. Нещо повече, длъжни сме да останем
при себе си. Потребността от спасение на драго сърце се изразява посредством
умножена потребност от любов, с която предполагаме, че можем да ощастли­
вим другите. Същевременно обаче потъваме до гуша в страсти и въжделения да
променим собственото си положение. И с тази цел заобичваме другия. Да беше

30 В Тъй рече Заратустра Ницше пише: „Вие се стремите към ближния и имате хубави
слова за това. Ала аз ви казвам: вашата любов към ближния е вашата лоша любов към вас
самите. / Вие бягате към ближния от самите себе си и се мъчите да направите от това
добродетел: ала аз прозирам вашето „безкористие“ <себеотрицание>“ („За любовта
към ближния“ в: Kritische Studienausgabe <Научно-критическо издание>, т. 4, стр. 77 и
сл. <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра, Летера, Пловдив, 2000, превод Жана
Николова-Гълъбова, стр. 99 - в горния цитат въведената в скоби дума <себеотрицание>
е друг възможен превод на думата Selbstloses, използвана от Ницше>). Подчертаванията
сизведени в цитата в курсив> следват екземпляра на Юнг.
428 I LIBER NOVUS

вече постигната целта ни, бихме останали хладни към другия. Но пък е вярно, че
имаме нужда и от другия за собственото си спасение. Може би той доброволно
ще ни се притече на помощ, тъй като сме в болестно и безпомощно състояние.
Любовта ни към него не е и не бива да бъде себеотрицателна. Това би било лъжа.
Понеже целта на нашата любов е собственото ни спасение. Себеотрицателната
любов е истинна само докато домогванията на себесъщието могат да бъдат при­
тискани до стената. В един миг обаче идва редът на себесъщието. Кой би желал
такова себесъщие да му предложи любов? Вероятно само този, който все още
не знае какви несметни количества горчивина, несправедливост и отрова крие
себесъщието на човек, забравил себе си и създал от това добродетел.
По смисъла на себесъщието себеотрицателната любов е същински грях.
31Като че ли трябва често да се оттегляме в себе си, за да възстановяваме
връзката със себесъщието си, защото твърде лесно бива разкъсвана, и то не
само чрез нашите пороци, но и чрез нашите добродетели, понеже пороците,
както и добродетелите, винаги искат да живеят навън. Ала при това непре­
станно живеене извън нас губим себесъщието и по този начин ставаме даже
и в най-искрените си стремления скрито себични.32 Каквото пренебрегнем в
себе си, тайно се намесва в деянията ни спрямо другите.
Чрез единение със себесъщието постигаме Бога.33
Това искам да река, и то не позовавайки се на казаното от древните, или от
този и онзи, а понеже тъй ми бе дадено да го науча. Тъй ме сполетя. И се случи
по начин, който нито бях очаквал, нито пожелавал. Божията опитност в тази
форма бе за мен неочаквана и непоискана. На драго сърце бих рекъл, че беше
заблуда, и с удоволствие бих отрекъл тази опитност. Но не мога да не призная -
разтърси ме свръхмяра и действа върху мен непрестанно. Тъй че ако е заблуда,
тогава тази заблуда е моят Бог. Тогава за мене Бог е в заблудата. И дори това да
е за мен най-голямата злочестина, която би могла да ме сполети, пак ще трябва
да застана зад тази опитност и да разпозная в нея Бога. За мен никое убеждение

31 18 септември 1915 г.
32 През 1941 г. Юнг отбелязва: „Интегрирането или очовечаването на себесъщието, както
вече бе споменато, от страна на съзнанието се подготвя чрез осъзнаване на егоистичните
намерения, т.е. човек си дава сметка за своите мотиви и се опитва да си създаде възможно
най-пълна и обективна картина на собственото си същество“ (Das Wandlungssymbol in
der Messe <Символът на преображението в месата>, in: GW 11, § 400 <срв. Κ. Г. Юнг,
Психология на западната религия, Леге Артис, 2015, превод Стефан Шаранков, стр.
443-448>). Това съответства на процеса, представен тук в уводния откъс от Изпитания.
33 В Черната книга 5 по-нататък се казва: „който съединява в себе си рай и ад“ (стр. 92). Срв.
Юнг (Das Wandlungssymbol in der Messe <Символьт на преображението в месата> (1941):
„Тогава себесъщието действа като unio oppositorum ссъюз на противоположностите>
и по този начин създава най-непосредственото изживяване на божественото, доколкото
психологически то въобще е доловимо“ (GW 11, § 396 <срв. стр. 440 в цит. бълг. изд.>).
 ИЗПИТАНИЯ I 429

или довод нямат силата да надмогнат тази опитност. И сам Бог да беше ми се
разкрил чрез нелепа скверност, пак не бих могъл да не призная, че в нея съм
преживял Бога. Убеден съм дори, че никак не е трудно да се нахвърли някаква
теория, която сносно да обясни моята опитност и да я причисли към нещо по­
знато. Бих могъл и сам да нахвърля такава теория и със задоволителна логика да
се самообясня, въпреки това тази теория не би съумяла да отнеме и трошица
от сигурността ми, че съм познал Бога. По тази несъкрушима опитност аз раз­
познавам Бог. Не мога другояче, освен да го разпозная по нея. Не искам да го
вярвам, няма нужда да го вярвам, а и не бих могъл да го вярвам. Как може човек
да повярва в подобно нещо? Духът ми би трябвало съвсем да се е побъркал, че
да вярва в такива неща. Та те са по съществото си извънредно невероятни. И не
само невероятни, но и невъзможни за нашия разсъдък. Само болен мозък може
да произведе такива заблуди. Наподобявам онези болни, обзети от умопомра-
чение и самоизмами. Трябва обаче да кажа, че Бог ни поболява. В болестта пре­
живявам Бога. Един жив Бог е болест на нашия разум. Той изпълва душата с
опиянение. Той ни изпълва с люшкащ се хаос. Колцина ще пречупи Бог?
Бог ни се явява в определено състояние на душата. Затова постигаме Бог
през себесъщието.34 35Не себесъщието е Богът, макар през себесъщието да

34 През 1921 г. Юнг пише по повод себесъщието (das Selbst): „Доколкото обаче Азът е само
средоточието на моето съзнателно поле, той не е тъждествен с целостта на моето психе, а
представлява само комплекс помежду други комплекси. Затова правя разлика между Аз и
себесъщие, при която Азът е само субектът на моето съзнание, а себесъщието е субектът на
моето цялостно - в това число и на моето несъзнавано - психе“ (глава XI: Определения, в:
GW 6, § 730 <срв. Κ. Г. Юнг, Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод
Красимира Михайлова, глава XI-Дефиниции, стр.468> ). През 1928 г. Юнг назовава процеса
на индивидуацията „себеставане“ [Verselbstung] и „себеосъществяване“ [Selbstverwirklic-
hung] (вж. Die Beziehungen zwischen dem Ich und dem Unbewußten <Взаимоотношенията между
аза и несъзнаваното>, в: GW 7, § 266 <срв. Κ. Г. Юнг, Две студии по аналитични психология,
ЕА, Плевен, 2004, превод Ивета Милева, стр. 213, където двете понятия са преведени на
български език съответно като „превръщане в самия себе си“ и ,,самоосъществяване“>).
Юнг определя себесъщието като архетип на порядъка и установява, че изображенията
на себесъщието са неразличими от образите на Бога (вж. глава IV: „Себесъщието“, в Еон.
Принос към символиката на себесъщието, GW 9/П, §§ 43-67 <срв. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Пле­
вен, 1995, превод Маргарита Дилова, където насловът на главата е „Цялостната личност“,
а подзаглавието на книгата е „Изследвания върху символиката на цялостната личност“>).
През 1936 г. той разяснява, че е избрал този израз, тъй като „от една страна е достатъчно
определен, за да служи като понятие за човешката цялост, от друга страна пък е достатъчно
неопределен, за да изрази неописуемостта и неопределяемостта на целостта. [...] В науч-
ната езикова употреба „себесъщието“ не указва нито към Христос, нито към Буда, а към
съвкупността от такива образи, всеки от които е символ на себесъщието“ (глава I, Увод в
религиозно-психологическата проблематика на алхимията, в: G W 12, § 20 <срв. Κ. Г. Юнг,
Психология и алхимия, ЕА, Плевен, 2001, превод д-р Ст. Шаранков, стр. 57-58>).
35 Следващият откъс представлява определена преработка от Черната книга 5, която
затруднява отделянето на слоевете.
430 I LIBER NOVUS

постигаме Бога. Бог е зад себесъщието, над себесъщието, той е и самото се­
бесъщие, когато се яви. Но той ни се явява като болест, от която трябва да
се изцелим.36 Ние трябва да се изцелим от Бога, понеже той е и нашата най-
люта рана.
Понеже в началото Бог има цялата си мощ в себесъщието, понеже се­
бесъщието е всецяло у Бога, тъй като ние не сме в себесъщието, трябва да
привлечем себесъщието на своя страна. Ето защо налага ни се да се борим с
Бога за себесъщието. Защото Бог е непонятно могъщо течение, което повли­
ча себесъщието към безпределното, към разпад.
Поради това яви ли ни се Бог, в началото сме в несвяст, запленени, разкъ­
сани, болни, проядени от най-люта отрова - и все пак омаяни от най-крепко
здраве.
Но това състояние не продължава дълго, защото всичките ни телесни
сили се стопяват като мазнина в огън. Ето защо трябва да се стремим да осво­
бодим себесъщието от Бога, за да можем да живеем.37
38Несъмнено е възможно, а и лесно за нашия разум да отхвърли Бог и да
говори само за болест. Тъй приемаме болната част и можем дори да я изле­
куваме. Но това ще бъде лечение, съчетано със загуба. Ще загубим част от
живота. Вярно е, ще продължим да живеем, но ще сме осакатени от Бога.
Където е горял огън, се валя мъртва пепел.
Вярвам, че имаме избор: аз предпочетох живите чудеса Божии.
Всекидневно претеглям целия мой живот и за мен огненият блясък Божи все
още представлява по-висш и по-пълен живот от пепелта на благоразумието.
Пепелта за мен е самоубийство. Навярно бих могъл да угася огъня, но Божия
опит пред себе си не мога да отрека. От този опит не мога да се откъсна. А и
не искам, понеже искам да живея. Моят живот иска себе си всецяло.

36 През 1919 г. Юнг пише: „Боговете са станали болести и Зевс не царува вече на Олимп, а
в plexus solaris <слънчевия сплит> и създава усложнения по време на лекарския прием“
(коментар към Das Geheimnis der Goldenen Blüte <Тайната на златното цвете>, в: G W 13, §
54 <срв. Тайната на златното цвете, ЕА, Плевен, 1993, превод А. Крупев, Юл. Ковачева>).
37 В Черната книга 5 по-нататък се казва: „Мощта е у Бога, не у себесъщието. И немощта
не е за оплакване, тя е състоянието такова, каквото трябва да бъде. / Бог действа от
само себе си. Това трябва да му се повери. Каквото сторим на себесъщието, сторили
сме го Богу. / Ако изопачаваме себесъщието, изопачаваме и Бога. Да служим на себе си
е служба Богу. Така освобождаваме човечеството от нас самите. 'Всеки да носи бремето
на другия’ вече е безнравствен закон. Всеки да си носи бремето - та това е най-малкото,
което може да се изисква от човека. Най-многото, което можем да покажем на другия,
е как да носи собственото си бреме. / Да дарим на бедните всичкото си имане ще рече
да възпитаваме бедните на мързел. / Състраданието не бива да бъде за другите носач,
а строг възпитател. Самотата ни няма край, тя едва сега започва“ (стр. 92).
38 Следващият параграф не се среща в Черните книги.
 ИЗПИТАНИЯ I 431

Ето защо трябва да служа на себесъщието си. Ще трябва по този начин

да го спечеля. Но ще трябва да го спечеля, за да добие животът ми цялост.
Защото за мен е грях да осакатя живота си, ако е имало възможност да живея
целостта му. Затова службата на себесъщието е служба Богу и служба на чо­
вечеството. Когато нося сам себе си, облекчавам човечеството с моето бреме
и церя себесъщието си от Бога.
Трябва да избавя себесъщието си от Бога39, понеже Бог, когото познах,
е не само любов, но и омраза; не само красота, но и погнуса; не само истина,
но и безсмислие; не само сила, но и безсилие; не само вездесъщие, но и мое
създание.

През нощта подир това наново дочух гласа на Φιλήμων, който говореше:40
„Приближи се, влез в Божия гроб. Делото ти под самия свод да се помес­
ти. Не Бог в тебе, ти в Бога трябва да живееш.“
41Тези думи ме обезпокоиха, понеже тъкмо преди това си мислех за из­
бавление от Бога. А пък Φιλήμων ме съветваше да проникна в Бога още по-
дълбоко.
Откакто Бог се е въздигнал в по-висшите простори, Φιλήμων също се е
променил. Първоначално той бе за мене чародей, живеещ в далечна страна,
но после усетих близостта му и откакто Бог се е въздигнал, знам, че Φιλήμων
ме беше упоил и бе вкарал в мен някакъв чужд говор и някаква друга чувст­
вителност. Всичко това изчезна, щом Бог се въздигна, и единствен Φιλήμων
съхрани оня говор. Но аз чувствах, че той върви по различни от моите пъти­
ща. Навярно повечето от онова, което съм написал в предходните части на
тази книга, ми е било внушено42 от Φιλήμων. Ето защо пребивавах като че в
някакво опиянение. Сега обаче забелязах, че Φιλήμων приема различен от
моя облик.

39 В екземпляра на Юнг от Съчинения и проповеди на Майстер Екхарт словосъчетанието

„че душата би трябвало да изгуби и Бога!“ е подчертано и на това място е пъхнато
листче със забележка: „Душата трябва да изгуби Бога“ (Meister Eckharts Schriften und
Predigten, aus dem M ittelhochdeutschen übersetzt und herausgegeben von H erm ann
Büttner, 2 Bde., Jena 1912, S. 222 <Съчиненията и проповедите на Майстер Екхарт,
преведени от средновисоконемски и издадени от Херман Бютнер, два тома, Йена
1912, стр. 222>).
40 В Черната книга 5 гласът не е на Филемон.
41 Следващите два параграфа не се срещат в Черните книги.
42 В Ръкописа на Изпитания по-нататък пише: “ и казано чрез мен“ (стр. 37).
432 I LIBER NOVUS

{4} 43Подир няколко седмици при мен дойдоха три сенки - мъртъвци, както
личеше по мразовития им дъх. Първата фигура бе на жена. Тя се приближи и
тихичко избръмча със звука от крилете на слънчевия бръмбар. По това я по­
знах. Приживе тя бе за мен пазителка на египетските тайнства, на червения
слънчев диск и песента на златните криле. Остана си в сянка и гласът й звуче­
ше като далечно изнемогващо хърхорене, та едва разбирах думите. Тя каза:
„Беше нощ, когато умирах - ти живееш още денем - пред тебе има още дни,
години - какво възнамеряваш да започнеш? - Дай ми думата - ах, тая, която
не можеш да чуеш! - Ах, колко тежко - думата ми дай!“
Отвърнах смутено: „Не зная каква дума търсиш.“
А тя викна: „Символа, срединния, нуждаем се от символа, жадуваме за
него, дай ни светлина.“
„Откъде? Как бих могъл? Не знам какъв символ ти трябва.“
Пък тя настойчиво ми се примоли: „Можеш го, само посегни.“
И в този миг знакът бе поставен в ръката ми и аз го видях, изпълнен с
безгранично удивление. Тогава тя ми проговори звучно и радостно44:
„Това е той, това е Хапи, символът, който желаехме, от който се нуждаех­
ме. Той е отвратително обикновен, глуповато първичен, природно божест­
вен, другият полюс на Бога. Тъкмо този полюс ни трябва.“
„За какво ви е потрябвал Хапи45?“ - попитах.
„Той е в светлината, другият Бог е в нощта.“
„Ах - отговорих аз, - какво говориш, мила? Богът на духа ли е в нощта?
Синът ли е това? Синът жабешки? Горко ни, ако той е днешният ни Бог!“
А пък мъртвата тържествуващо заговори:
„Той е духът на плътта, духът на кръвта, той е на всички сокове телесни
извлек, духът на семето и на червата, на половите органи, главата, на ръцете и
краката, на ставите и костите, очите и ушите, на нервите и мозъка, на изпраж­
ненията и храчките.“

43 2 декември 1915 г.
44 Вместо този параграф в Черната книга 5 пише: „Фалос?“ (стр. 95). В Черната книга 5
Хапи не се появява. Относими тук могат да бъдат следните препратки: В The Egyptian
Heaven and Hell, London, 1915 <&ревноггипетскиятрай и ад, Лондон, 1915> Уолис Бъдж
обяснява, че „фалосът на тоя Пепи е Хапи“ (том I, стр. 110). По-нататък отбелязва, че
Хапи е син на Хор (стр. 491 - Юнг е подчертал това място в своя екземпляр). Бъдж
продължава: „В Книгата на мъртвите на четирите деца на Хор се падат много важни
задачи, затова мъртвият се стреми на всяка цена, чрез жертвоприношения и молитви, да
си подсигури тяхната подкрепа и закрила. [...] четирите деца на Хор поделят помежду
си закрилата над мъртвия и връщайки се назад чак до 5-та династия, виждаме, че те
господстват над живота му в подземното царство“ (пак там - отбелязаните в курсив
места следват подчертаванията в екземпляра на Юнг).
45 В Черната книга 5 пише: „тоя Божи полюс“ (стр. 95).
 ИЗПИТАНИЯ I 433

„Дяволът те праща - викнах ужасен, - къде остана бляскавият ми бо­

жествен лъч?“
А тя каза: „Тялото ти остава, мили мой, живото ти тяло. От тялото ти
произлиза просветляващата мисъл.“
„За каква мисъл говориш? Такава мисъл не познавам“ - рекох.
„Пълзи наоколо подобно червей, подобно на змия, и криволи насам-на-
татък, сляп пещерен тритон.“
„Тогава сигурно съм жив погребан. О, гадост! О, гнилоч! Ще трябва си­
гурно като пиявица да смуча?“
„Да, кръв ще пиеш - рече тя, - ще я изсмукваш, от мършата ще се из­
дуваш, тя има сокове питателни, макар и гнусни. Не бива да разбираш, а да
смучеш!“
„Проклета гнъс! Не, трижди не!“ - извиках възмутен.
А тя каза: „Не се дразни, за нас такова ястие е нужно - жизнените со­
кове човешки, защото искаме да вземаме участие във вашия живот. Така се
доближаваме до вас. Бихме искали да ви научим на това, което трябва да
узнаете.“
„Това е ужасно безсмислено! За какво говориш?“
^А тя се взря в мен със същия поглед като в деня, в който я видях за сетен
път между живите, когато, без да съзнава това, ми разкри частица от тайн­
ството, завещано ни от Древен Египет. И ми рече:
„Направи го заради мен, заради нас. Помниш ли моя завет, червения
слънчев диск, златните криле и венеца от живот и трайност? Безсмъртието,
би било добре за него да се знае.“
„Пътят към това познание е пъклен.“
47И тук потънах в горестни размисли, понеже предугаждах теглилата и
недоразуменията, и необозримостта на този път. И след дълга битка със сла­
бостите и страховете в мен взех решение да се нагърбя със самотата на све­
щената заблуда и вечно валидната истина.48
И на третата нощ подир това повиках мъртвата възлюбена и я помолих:
„Посвети ме в знанието на червеите и пълзящите твари, открехни ми
мрачините на духа!“
Тя прошепна: „Дай ми да пия кръв, че да добия дар слово. Излъга ли, ко­
гато каза, че би оставил властта си на сина?“
„Не, не съм излъгал. Но казах нещо, което не разбирах.“

46 Този параграф не се открива в Черната книга 5.

47 5 декември 1915 г.
48 Този параграф не се открива в Черната книга 5.
434 I LIBER NOVUS

„Блазе ти - рече тя, - щом можеш да кажеш нещо, което не разбираш.

И тъй, слушай: Хапи49 не е темелът, а билото на църквата, която е все още
потопена. Нужна ни е тази църква, понеже в нея можем да живеем с вас и да
участваме във вашия живот. Изключили сте ни във ваш ущърб."
„Кажи ми, Хапи ли е знакът на църквата, в която се надяваш на общение
с живите? Говори, защо се двоумиш?"
Тя изстена и прошепна с отслабнал глас: „Дай ми кръв, нуждая се от
кръв."50
„Ето, вземи от кръвта на сърцето ми" - рекох.
„Сполай ти - продума тя, - живнах. Въздухът в света на сенките е раз­
реден, понеже ние се носим над въздушния океан като птици над морето.
Мнозина прекосиха границите, реейки се по неведомите пътеки на просто­
ра, налитайки наслуки в чужди светове. Ала ние, дето сме все още наблизо и
недовършени, бихме искали да се гмурнем във въздушното море и да се вър­
нем към земята, при живите. Нямаш ли някаква животинска форма, в която
бих могла да се вмъкна?"
„Какво - викнах ужасено, - куче ли искаш да ми бъдеш?"
„Ако е възможно, да - отвърна тя, - бих желала да съм ти дори и куче.
Ценността ти е за мен неизречима, в теб е цялата ми надежда, все още вкоп­
чена в земята. Искам да видя завършено това, което толкова скоропостижно
изоставих. Дай ми кръв, много кръв!"
„На, пий - изрекох отчаян, - пий, че да става, каквото има да става."
Тя промълви с пресеклив глас:
„Бримо51 - тъй я наричате сякаш - старата - с това се започва - тая,
дето роди сина - могъщия Хапи, който израсна от нейните срамотии и се
устреми към небесната жена, извита над земята, понеже Бримо прегръ­
ща и отдолу, и отгоре сина.52 Тя го ражда и го притегля нагоре. Роден от
долното, той опложда горното, понеже жената е негова майка и майката е
негова жена."

49 В Черната книга S пише „Фалосът“ (стр. 100) (срв. детския сън на Юнг с обредния
фалос в подземния храм, стр. 30).
50 Вж. по-горе, бел. 221, стр. 334.
51 Юнг заявява през 1912 г., че мистериите на Хеката преживяват разцвет в Древния
Рим към края на IV век. Считало се, че Хеката, богинята на магьосниците и духовете,
пазителка на подземния свят, изпраща лудостта. Тя била отъждествявана с Бримо, бо­
гиня на смъртта (срв. Wandlungen und Symbole der Libido, S. 345ff. <Промени и символи
на либидото, стр. 345 и сл.>).
52 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг
се позовава на Нут, древноегипетската богиня на небето, чието тяло е опънато като
лък над земята и която всеки ден ражда Бога Слънце (срв. стр. 238).
 ИЗПИТАНИЯ I 435

„Проклето учение! Няма ли вече да се свърши с тая страховита мисте­

рия?“ - извиках, изпълнен с възмущение и погнуса.
„Забременее ли небето, когато вече не смогва да удържа своя плод, тогава
ражда човек, понесъл бремето на греха - това е дървото на живота и на без­
крайната трайност. Дай ми кръвта си! Ж естока е тази загадка: когато Бримо,
Небесната, била бременна, първо родила змея - последъка, и после сина -
Хапи, и сетне оня, когото Хапи носи. Хапи е бунтът на долното, а отгоре сли­
за птицата и се настанява върху главата на Хапи. Това е мирът. Ти си съсъд.
Речи, небе, излей от твоя дъжд! Ти си блюдо. Празни блюда не се изсипват, те
сбират. Нека вътре да се втича от всички ветрове! Казвам ти, наново прибли­
жава вечер. Ден, два дни, привършват много дни. Залязва светлината на деня,
огрява сянката, самата тя - сянка на слънцето. Ж ивотът става сянка и тази
сянка оживява, сянката, тя по-голяма е от теб. Мислил ли си сянката за своя
рожба? По пладне тя е малка, а в полунощ изпълва небесата.“53
Аз обаче бях изтощен и отчаян и не можех повече да слушам, затова казах
на мъртвата:
54„3начи ти ми водиш страшния син, който живееше в мен до водата,
под дърветата? Той ли е духът, излят от небесата, или той е бездушният чер­
вей, роден от земята? О, небеса - о, мрачно лоно! Да не искате да изсмучете
живота ми заради сянката? Нима човешкото трябва изцяло да се погуби от
божественото?55 Със сенки ли ще трябва да живея вместо с живи? Нима це­
лият копнеж по живото трябва да принадлежи на вас, мъртвите? Та нима вие
си нямахте своето време да живеете? Не го ли използвахте? Трябва ли жи­
вият да си даде живота на вас, неизживелите вечното? Говорете, неми сенки,
струпани пред моята врата и жадни за моята кръв!“
Тогава сянката на мъртвата надигна глас и рече: „Ти виждаш - или още не
виждаш - какво правят живите с твоя живот. Изживяват ти го. С мен обаче
ти живееш себе си, понеже аз ти принадлежа. Принадлежа към твоята не-
зрима свита и общност. Вярваш ли, че живите виждат теб? Те съглеждат само
твоята сянка, не теб - слугата, приносителя, съсъда.“
„Какъв език си позволяваш само! Нима на произвола ви съм предоставен?
Нима не ще да видя бял ден вече? Нима съм приживе обречен да стана сянка?
Та вие нямате снага, ни допирът ви осезава, излъхвате гробовен студ, издъх на
празнотата. Как ви хрумна да ме погребете жив? Твърде рано, струва ми се, пър­
во трябва да умра. Имате ли от меда, що весели сърцето ми, от огъня, що сгря­
ва ръцете ми? Какво сте вие, жални сенки? О, вие, призрачни дечица! Какво,

53 Този параграф е взет в разширена форма от Черната книга 5.

54 7 декември 1915 г.
ss 9 декември 1915 г.
436 I LIBER NOVUS

кръвта ми ли ви трябва? Вярно е, по-лоши сте от хора. Малко давали хората, а

вие, какво давате вие? Дали ще създадете нещо живо? Нещо топло и прекрасно,
радостта? Или всичко туй ще трябва в мрачния ви Хадес да отшества? Какво
предлагате срещу това? Тайнства? Може ли живият да живее от тях? Намирам
вашите тайнства за нелепици, ако жив не би могъл да живее от тях.“
А тя ме прекъсна и викна: „Спри се, немирнико, секваш ми дъха. Ние сме
сенки, стани сянка и ще уловиш това, което ти даваме.“
„Не искам да умра, че да се свлека във вашите мрачевини.“
„Но - каза тя - ти няма нужда да умираш. Трябва само да се погребеш.“
„С надежда да възкръсна? Я не ме занасяй!“
Но тя невъзмутимо рече: „Предугаждаш какво иде. Тройно резе пред
тебе и невидимото - да вървят в ада копнежите и чувствата ти! Поне нас не-
долюбваш, тъй че няма да сме ти толкова скъпи както хората, които се върга­
лят в твоята любов и търпение и те превръщат в шут на самия себе си.“
„Вие, мъртвите, май говорите моя език.“
Тя ми отвърна саркастично: „Любов към хората - и ти! Каква заблуда!
Това ще рече единствено, че ти се иска да избягаш от самия себе си. С как­
во помагаш на хората? Съблазняваш ги и усилваш манията им за величие, на
която си жертва.“
„Но мен ми е жал, боли ме, плаче ми се, обзема ме копнеж, всичко разне­
жено в мене ридае, сърцето ми жадува.“
Но тя беше неумолима. „Сърцето ти принадлежи на нас - каза, - какво тър­
сиш с него при хората? Потребна е самоотбрана срещу хората - за да стъпваш
на собствени крака, не на людски патерици. Хората се нуждаят от непридир-
чивия, а пожелават все любящия, за да избягат от себе си. На това трябва да се
сложи край. Какво са се втурнали глупците да проповядват на негрите еван­
гелието, а в своята страна сами се глумят над него? Какво са се разприказвали
лицемерните попове за любов, божествена и човешка, а със същото евангелие
оправдават войни и беззакония на убийци? На какво въобще учат другите, като
сами тънат до шия в черната тиня на лъжата и самоизмамата? Нима са почис­
тили собствения си дом, нима са разпознали и прогонили собствените си дя­
воли? Понеже не правят нищо такова, втурват се да проповядват любов, за да
избягат от себе си, за да накарат друг да стори онова, което би трябвало сами да
сторят. Ала тая възхвалявана любов, ако бъде насочена към собственото себе­
същие, прогаря като огън. Ето това са забелязали тия лъжци и лицемери - а и ти
също - и предпочитат да обичат други. Любов ли е това? Фалшиво лицемерие.56

S6 Юнг се противопоставя критично на християнските мисионерски попълзновения (срв.

„Das Seelenproblem des m odernen Menschen“ <„ Душевният проблем на съвременния
човек“> [1931], в: G W 10, § 185).
 ИЗПИТАНИЯ I 437

Започва се винаги в теб и във всички неща, и преди всичко с любовта. Вярваш
ли, че някой, който безпощадно вреди на себе си, би сторил другиму добро със
своята любов? Не, сигурно не го вярваш. Даже знаеш, че по този начин той само
поучава другия как сам да си вреди, че да изтръгва чуждото състрадание. Ето
защо трябва да бъдеш сянка, хората имат нужда от това. Как могат да се отърват
от лицемерието и глупостта на любовта си, ако ти не го можеш? Понеже всичко
започва в самия теб. Но твоят кон все още не може да изостави цвиленето. И
по-лошо, твоята добродетел подобно на пес върти опашка, ръмжи, ближе с език
и джафка, това наричаш любов към хората! А любов значи сам себе си да носиш
и понасяш. С това се започва. Става дума наистина за теб; не си още прегорял;
още много огньове трябва да минат отгоре ти, докато приемеш самотата си и
се научиш да я обичаш.
Питаш за любов? Какво е любов? Ж ивот преди всичко, това е повече от
любов. Любов ли е войната? Има още да видиш за какво всъщност им трябва
на хората любов - средство като много други средства. Затова преди всичко
самота, докато всяка мекушавост изгори в теб заедно с теб самия. Трябва да
се научиш да зъзнеш."57
„Виждам само гробове пред мен - отвърнах, - що за проклета воля има
над мен?"
„Божията воля, тя е по-силна от теб, слугата и съсъда. Паднал си в ръцете
на Великия. Той не знае милост. Християнските ви люспи са опадали, воали­
те, които тулеха очите ви. Бог е укрепнал отново. Човешко иго е по-леко от
Божие иго, затуй от милосърдие всеки иска да наложи иго другиму. Но който
не падне в хорски ръце, попада в Божиите. Блазе му и горко му! Няма изплъз-
ване."
„Свобода ли е това?" - викнах.
„Най-висша свобода. Само Бог над тебе, чрез самия теб. Утешавай се с
това и онова, докато можеш. Бог спуска пред тебе резета, които не можеш
помръдна. Нека чувствата ти скимтят като палета. Горе ушите са глухи."
„Но - отвърнах аз - не е ли възмутително това от човешка гледна точка?"

57 В Черната книга S по-нататък се казва: „преди дяволът да те е предварил. Сега не е време

за любов, а за дела.“ / [Аз]: „За какви дела приказваш? Какви са тия дела?“ / [Мъртвата]:
„Твоето дело“ / [Аз]: „Как така моето дело? Моята наука и моята книга ли?“ / [Мъртва­
та] : „Това не е твоята книга, това е книгата. Науката е онова, което правиш. То трябва
да се прави, без колебание. Няма връщане назад, има само напред. Натам е насочена
твоята любов. Смехотворно - твоята любов! Трябва да можеш да оставяш нещата да
умират.“ / [Аз]: Нека поне мъртви да ме наобикалят.“ / [Мъртвата]: „Мъртви колкото
щеш, наоколо ти гъмжи от тях.“ / [Аз]: „Никого не забелязвам.“ / [Мъртвата]: „Трябва
да ги забележиш.“ / [Аз]: „Как? Как бих могъл?“ / [Мъртвата]: „Върви нататък. Всичко
ти предстои. Ако не днес, то утре“ (стр. 116 и сл.).
438 I LIBER NOVUS

„Възмутително? Смехотворно е твоето възмущение. Бог познава само

власт и сътворение. Той повелява, ти изпълняваш. Страховете ти са нелепи.
Има само един път, пътят на Божието войнство.“
Такива неумолими слова изговори мъртвата58 пред мен. Тъй както не бях
склонен да се подчинявам никому, наложи ми се да се подчиня на този глас. И
той изрече неумолими слова за Божията власт. Налагаше се да приема тези
слова.59 Трябва да приветстваме една нова светлина, едно кървавочервено
слънце, едно болезнено чудо. Не ме заставя никой, само чуждата воля в мен
повелява и не мога да се изплъзна, понеже не намирам никаква причина за
това.
Слънцето ми се яви, плувнало в море от кръв и вопли, затова попитах
мъртвата:
„Нима трябва да пожертвам радостта?“
А мъртвата отвърна: „Пожертвай цялата радост, доколкото сам си я съз­
даваш. Радостта не бива да се създава, нито да се търси, тя трябва да идва,
когато дойде. Изисквам твоето служение. Не бива да служиш на личния си
дявол. Това води до излишно страдание. Истинската радост е проста, тя идва
и бива сама по себе си, не се издирва тук или там. Пред опасността да те спо­
лети черна нощ, длъжен си да посветиш служението си на мен и да не търсиш
никаква радост. Радост няма как да се приготви, тя или идва сама, или не. Ти
трябва да осъществиш своята задача, нищо повече. Осъществяването довеж­
да радостта, не желанието. Моя е властта. Аз повелявам, ти се подчиняваш.“
„Боя се, че ще ме погубиш.“ А тя отвърна: „Аз съм животът, който по­
губва само негодното. Погрижи се да не бъдеш негодно сечиво. Желаеш сам
да ръководиш? Насочваш кораба към пясък. П острой си моста, камък подир
камък, не искай кораби да управляваш. Грешиш и се подлъгваш, ако искаш да
избегнеш службата при мен. Няма добруване без мен. Какво бленуваш и се
колебаеш?“
„Виждаш - отговорих, - сляп съм, не знам откъде да започна.“
„Започва се винаги от ближния. Къде е църквата? Къде е общността?“
„Това е чиста лудост - викнах възмутено, - за каква църква говориш? Да
не съм пророк? Как бих могъл да се одързостя? Аз съм просто човек и нямам
право да искам да зная повече от другите.“
А тя отвърна: „Искам църквата, тя е необходима за теб и за другите.
Иначе какво ще предприемеш спрямо онези, които заставям да паднат в кра­
ката ти? Красивото и естественото ще се сгуши до жестокото и тъмното и ще

58 В Ръкописа на Изпитания пише α Душа“ (стр. 49) и събеседничка в този откъс е мърт­
вата вместо душата.
59 20 декември 1915 г.
 ИЗПИТАНИЯ I 439

посочи пътеки. Църквата е нещо естествено. Свещената церемония трябва

да се разтрогне и да се превърне в дух. Мостът трябва да отведе оттатък чо­
вешкото60, непокътнат, далечен и въздушен. Основана е общност на духовете
с външни знаци и здрав смисъл.“
„Престани - извиках, - това е немислимо, непонятно е.“
Тя обаче продължи: „Потребна ви е общност с мъртвите, на мъртвите
също. Не се замесвай с никой мъртъв, ами се отделяй от тях и давай всекиму,
каквото му се полага. Мъртъвците искат изкупителните ви молитви.“
И щом изрече тези думи, тя надигна глас и призова мъртвите от мое име:
„Чуйте, мъртви, аз ви призовавам.
Елате вие, сенки на покойници, отхвърлили житейски теглила!
Кръвта ми, сокът на живота ми, да бъде ваше ястие и питие.
От мене яжте - и нека живот и реч да ви споходят.
Елате, тъмни обезпокоени, аз искам да се подкрепите с мойта кръв, кръв­
та на живия, чрез мен и в мене да добиете живот и реч.
Бог ме застави да ви отправя молитва, че да ви вдъхна живот. Оставили
сме ви сами от твърде дълго.
Нека заедно да сключим съюз на общение, жив и мъртъв образ да съеди­
ним, тъй че миналото в настоящето нататък да живее.
Нашите страсти ни теглят към живия свят, изгубени сме в нашите страсти.
Елате да пиете живата кръв и пийте до насита, да ни спасите от неугасима-
та неумолима власт на живите ни страсти по зримо, осезаемо и настоящо.
Пийте от нашата кръв на страстта, която зло създава - размирици и раз­
дори, грозота, насилие и ненаситност. Вземете, яжте, това е тялото ми, то
заради вас живее. Вземете, пийте, това е мойта кръв, чиято страст заради
вас се лее.
Насам елате и се нагостете с мен за моето и вашето спасение.
Нуждая се от обществото ви, та в общество на живите да не попадна, в
моята или в тяхната страст, възжелаваща тъй ненаситно, че раждаща от
туй злочестина.
Помагайте ми никога да не забравям, че страстта ми е жертвен огън за
вас.
Вие сте ми обществото. Ж ивея за живите, колкото мога. Излишъкът от
моя страст обаче, о, сенки мои, ви принадлежи. Потребно ни е вашето
съжителство.
Бъдете благосклонни и отворете нашия заключен дух, че да се причастим
в спасителната светлина. Да бъде тъй!“
Щом мъртвата свърши с молитвата, отново се обърна към мен и каза:

60 Вж. бел. 9, стр. 120.

440 I LIBER NOVUS

„В голяма неволя са мъртвите. Бог не се нуждае от молитвени жертви.

Той не е нито благосклонен, нито неблагосклонен. Той е добър и страховит,
но не той е добър и страховит, а на вас така ви изглежда. Мъртвите обаче чу­
ват молитвите ви, понеже природата им е все още човешка и са обвързани от
благоволение и неприязън. Нима не разбираш? Историята на човечеството
е по-стара и по-мъдра от теб. Нима е имало време, в което да няма мъртви?
Суетна заблуда! Едва напоследък хората взеха да забравят за мъртвите и ре­
шиха, че те тъкмо били започнали истинския живот, и от това изпаднаха в
бяс."
{5}Щ ом изрече тия думи, мъртвата изчезна. Потънах в скръб и тягост-
но безпокойство. Когато наново вдигнах поглед, видях душата ми да витае
във висшите селения, огряна от далечното божествено сияние.61 И се про­
викнах:
„Знаеш какво се случи. Виждаш, това надхвърля силите и разума човеш­
ки. Но аз ще го приема заради теб и мен. Да бъдеш разпнат към дървото на
живота, о, злочестина! О, мъчително мълчание! Ако ти, душа моя, не докосва­
ше пламтящото небе и вечното изобилие, как щях да мога аз?
Хвърлям се пред зверочовеците - о, нечовешка мъка! Трябва да допусна
добродетелта ми, най-добрите ми дарби да бъдат разкъсани, защото те са все
още трън в окото на зверочовека. Не смърт заради доброто, а скверност и
разруха на най-красивото заради живота.
Ах, никъде ли няма някоя целебна заблуда, да ме предпази от причастие­
то с леш? Мъртвите искат да живеят от мен.
Защо реши, че аз съм тоя, който трябва наново да изпие людската тор,
оттекла се от християнството?
Нима не ти стига, душа моя, гледката на пламтящата пълнота? Нима ис­
каш да се качиш съвсем горе, в нажежената до бяло божествена светлина?
Сред що за ужасяващи сенки ме блъсна тук долу? Не е ли дяволското блато
толкова дълбоко, че тинята му цапа даже твоето бляскаво одеяние?
Откъде се сдобиваш с правото да ми причиниш такова позорно деяние?
Нека ме отмине чашата с противната гадост.62 Но понеже волята ти не е тази,
възлез над пламтящото небе, предяви обвинение и събори престола на Бога,
на Страховития, възвести правото на човека пред боговете и отмъсти им за
позора на човечеството, защото само боговете бяха в състояние да подсто-

61 8 януари 1916 г. Този параграф не се среща в Черната книга 5.

62 В Гетсиманската градина Иисус казва: „Отче мой, ако е възможно, нека мя замине тая
чаша; не обаче както ш ц* азъ, но както ищешътм“ (Матоея 26:39 [Царигр. пр.]); (Ма-
тей 26:39 [Синод, пр.]: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче
не както Аз искам, а както Ти.“
 ИЗПИТАНИЯ I 441

рят червея човешки63 към гигантското зверство. Помогни да се свърши с тая

моя участ и позволи на хората да направляват човешките си съдбини.
О, майко моя човечество, отблъсни от себе си ужасяващия червей Божи,
тоя човекоудушвач. Не го почитай заради страховитата му отрова - от нея
стига и капка, а какво е за него една капка - за него, комуто пълнота и праз­
нота едно са?"
Щом извиках тези слова, забелязах, че зад мен е застанал Φιλημων, който
ми е вменил да ги произнеса. Той се приближи незримо и аз почувствах при­
съствието на доброто и красивото. С тих и дълбок глас той ми рече:
^„Смъкни, човеко, и божественото от душата си, докато ти е възмож­
но. Какви дяволски шеги ти разиграва тя, дордето си приписва божествена
власт над тебе! Тя е разглезено дете и същевременно кръвожаден демон,
безподобен мъчител на човека - тъкмо защото притежава божественост.
Защо? Откъде? Защото ти я почиташ. Същото искат и мъртъвците. Защо не
млъкнат? Защото не са преминали отвъд. Защо са им жертви? За да могат да
живеят. Но защо искат да живеят при хората? Защото искат да господстват.
Те не са приключили с властолюбието си, понеже като хора са умрели от же­
лание за власт. Дете, старец, зла жена, дух на мъртвец, дявол - все същества,
които трябва да се удържат в добро настроение. Бой се от душата, презирай
я, обичай я, също и боговете. Да стоят далеч от нас! Но за нищо на света не
ги изгубвай! Понеже изгубени те са по-коварни от змията, по-кръвожадни
от тигъра, връхлитащ нищо неподозиращия изотзад. Изгубен човек се пре­
връща в звяр, изгубена душа се превръща в дявол. Дръж се за душата с обич,
със страх, с презрение, с ненавист и не я изпускай от очи. Тя е пъклено-бо-
жествено съкровище, което трябва да се пази само зад железни стени и под
дълбоки сводове. Тя все иска да излезе навън и да пръска хубост. Внимавай,
вече си предаден! Никога не си виждал по-невярна, по-хитроумна и по-без-
съвестна жена от твоята душа. Как да възхваля чудесата на нейните красота и
съвършенство? Нима не се къпе в блясъка на непреходна младост? Нима не е
нейната любов омайно вино, а нейната мъдрост - прастар змийски ум?
Пази хората от нея и нея от хората. Вслушвай се за какво жали и пее в
затвора, но не я пускай да избяга, тутакси ще стане уличница. Като неин съ­
пруг чрез нея си благословен и поради това прокълнат. Тя принадлежи към
демоничния род на палечковците и великаните, а с човешкия вид има само

63 Срв. 1овъ 25:6 (Царигр. пр.): „Колко по малко человЪкъ който е гадъ? И человЪческьш
сьшъ, който е червш?";
Книга на Иова (Синод, пр.): „Толкоз по-малко човек, който е червей, и син човешки,
който е молец."
64 10 януари 1916 г.
440 I LIBER NOVUS

„В голяма неволя са мъртвите. Бог не се нуждае от молитвени жертви.

Той не е нито благосклонен, нито неблагосклонен. Той е добър и страховит,
но не той е добър и страховит, а на вас така ви изглежда. Мъртвите обаче чу­
ват молитвите ви, понеже природата им е все още човешка и са обвързани от
благоволение и неприязън. Нима не разбираш? Историята на човечеството
е по-стара и по-мъдра от теб. Нима е имало време, в което да няма мъртви?
Суетна заблуда! Едва напоследък хората взеха да забравят за мъртвите и ре­
шиха, че те тъкмо били започнали истинския живот, и от това изпаднаха в
бяс.“
{5}Щ ом изрече тия думи, мъртвата изчезна. Потънах в скръб и тягост-
но безпокойство. Когато наново вдигнах поглед, видях душата ми да витае
във висшите селения, огряна от далечното божествено сияние.61 И се про­
викнах:
„Знаеш какво се случи. Виждаш, това надхвърля силите и разума човеш­
ки. Но аз ще го приема заради теб и мен. Да бъдеш разпнат към дървото на
живота, о, злочестина! О, мъчително мълчание! Ако ти, душа моя, не докосва­
ше пламтящото небе и вечното изобилие, как щях да мога аз?
Хвърлям се пред зверочовеците - о, нечовешка мъка! Трябва да допусна
добродетелта ми, най-добрите ми дарби да бъдат разкъсани, защото те са все
още трън в окото на зверочовека. Не смърт заради доброто, а скверност и
разруха на най-красивото заради живота.
Ах, никъде ли няма някоя целебна заблуда, да ме предпази от причастие­
то с леш? Мъртвите искат да живеят от мен.
Защо реши, че аз съм тоя, който трябва наново да изпие людската тор,
оттекла се от християнството?
Нима не ти стига, душа моя, гледката на пламтящата пълнота? Нима ис­
каш да се качиш съвсем горе, в нажежената до бяло божествена светлина?
Сред що за ужасяващи сенки ме блъсна тук долу? Не е ли дяволското блато
толкова дълбоко, че тинята му цапа даже твоето бляскаво одеяние?
Откъде се сдобиваш с правото да ми причиниш такова позорно деяние?
Нека ме отмине чашата с противната гадост.62 Но понеже волята ти не е тази,
възлез над пламтящото небе, предяви обвинение и събори престола на Бога,
на Страховития, възвести правото на човека пред боговете и отмъсти им за
позора на човечеството, защото само боговете бяха в състояние да подсто-

61 8 януари 1916 г. Този параграф не се среща в Черната книга 5.

62 В Гетсиманската градина Иисус казва: „Отче мой, ако е възможно, нека мя замине тая
чаша; не обаче както шц* азъ, но както ищешъ тьГ (Матоея 26:39 [Царигр. пр.]); (Ма-
тей 26:39 [Синод, пр.]: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче
не както Аз искам, а както Ти.“
 ИЗПИТАНИЯ I 441

рят червея човешки63 към гигантското зверство. Помогни да се свърши с тая

моя участ и позволи на хората да направляват човешките си съдбини.
О, майко моя човечество, отблъсни от себе си ужасяващия червей Божи,
тоя човекоудушвач. Не го почитай заради страховитата му отрова - от нея
стига и капка, а какво е за него една капка - за него, комуто пълнота и праз­
нота едно са?"
Щом извиках тези слова, забелязах, че зад мен е застанал Φιλήμων, който
ми е вменил да ги произнеса. Той се приближи незримо и аз почувствах при­
съствието на доброто и красивото. С тих и дълбок глас той ми рече:
^„Смъкни, човеко, и божественото от душата си, докато ти е възмож­
но. Какви дяволски шеги ти разиграва тя, дордето си приписва божествена
власт над тебе! Тя е разглезено дете и същевременно кръвожаден демон,
безподобен мъчител на човека - тъкмо защото притежава божественост.
Защо? Откъде? Защото ти я почиташ. Същото искат и мъртъвците. Защо не
млъкнат? Защото не са преминали отвъд. Защо са им жертви? За да могат да
живеят. Но защо искат да живеят при хората? Защото искат да господстват.
Те не са приключили с властолюбието си, понеже като хора са умрели от же­
лание за власт. Дете, старец, зла жена, дух на мъртвец, дявол - все същества,
които трябва да се удържат в добро настроение. Бой се от душата, презирай
я, обичай я, също и боговете. Да стоят далеч от нас! Но за нищо на света не
ги изгубвай! Понеже изгубени те са по-коварни от змията, по-кръвожадни
от тигъра, връхлитащ нищо неподозиращия изотзад. Изгубен човек се пре­
връща в звяр, изгубена душа се превръща в дявол. Дръж се за душата с обич,
със страх, с презрение, с ненавист и не я изпускай от очи. Тя е пъклено-бо-
жествено съкровище, което трябва да се пази само зад железни стени и под
дълбоки сводове. Тя все иска да излезе навън и да пръска хубост. Внимавай,
вече си предаден! Никога не си виждал по-невярна, по-хитроумна и по-без-
съвестна жена от твоята душа. Как да възхваля чудесата на нейните красота и
съвършенство? Нима не се къпе в блясъка на непреходна младост? Нима не е
нейната любов омайно вино, а нейната мъдрост - прастар змийски ум?
Пази хората от нея и нея от хората. Вслушвай се за какво жали и пее в
затвора, но не я пускай да избяга, тутакси ще стане уличница. Като неин съ­
пруг чрез нея си благословен и поради това прокълнат. Тя принадлежи към
демоничния род на палечковците и великаните, а с човешкия вид има само

63 Срв. 1овъ 25:6 (Царигр. пр.): „Колко по малко человЪкъ който е гадъ? И человЪческьш
сьшъ, който е червш?";
Книга на Иова (Синод, пр.): „Толкоз по-малко човек, който е червей, и син човешки,
който е молец."
64 10 януари 1916 г.
442 I LIBER NOVUS

далечно родство. Ако поискаш да я проумееш по човешки, ще побеснееш.

Прекомерността на твоя бяс, на твоето отчаяние и на твоята любов й при­
надлежи, ала само прекомерността. Дадеш ли й тази прекомерност, чове­
чеството ще се спаси от кошмара. Защото ако не виждаш душата си, виждаш
я в човека насреща и от това побесняваш, понеже няма как да прозреш тази
дяволска тайна и този пъклен призрак.
Погледни човека, слабия човек в неговата оскъдица и неволя - дивеча,
който боговете са избрали да ловуват, - разкъсай кървавото було, което из­
губената душа е изтъкала около човека, жестоките мрежи, които смъртоно-
сицата е изплела, и улови я, тая божествена уличница, дето все още не може
да миряса от грехопадението си и в бясно заслепление ламти за мръсотия
и власт. Запри я като похотлива кучка, налитаща да смеси кръвта си с всеки
мърляв помияр. Хвани я, че най-после да се свърши. Дай й да опита твоите из­
тезания, че да почне да усеща човека и неговия чук, изтръгнат от боговете.65
В човешкия свят нека владее човекът! Да бъде неговият закон! Към души­
те, демоните и боговете се отнасяй по техния начин - предлагай им желаното
от тях. Ала не обременявай никой човек с това, не изисквай и не очаквай от
него нищо, с което твоите душевни дяволи и душевни божества те залъгват*, а
понасяй и смирено върши онова, което подобава на твоя нрав. Не за другия
трябва да правиш нещо, а за себе си, освен ако другият не помоли за твоята
помощ или мнение. Разбираш ли какво върши другият? Никога - пък и как би
могъл? Дали някой друг разбира какво вършиш ти? Откъде извличаш право­
то вместо другия да твърдиш или вършиш нещо? Занемарил си себе си, гра­
дината ти гъмжи от плевел, а ти учиш съседа си на ред и му сочиш слабостите.
Защо да мълчиш за другите ли? Защото твоите собствени демони са дос-
татъчна тема за разговор. Но ако твърдиш или вършиш нещо вместо другия
без да те е попитал за мнение или съвет, правиш го, защото не можеш да раз­
личиш себе си от душата си. Така се подчиняваш на нейното високомерие и
я подтикваш да стане уличница. Или пък вярваш, че би трябвало да заемеш
човешките си сили на душата или на боговете, или пък че полезно и смирено
дело би било да възстановиш влиянието на боговете върху другия? Слепецо,
това е християнско високомерие. Боговете нямат нужда от твоята помощ,
смехотворен идолопоклоннико, дето се правиш на Бог пред самия себе си
и желаеш да оформяш, подобряваш, мъмриш, възпитаваш, сътворяваш. Ти
самият дали си съвършен? Затова мълчи и върши своето и всекидневно на­
блюдавай недостатъците си. Помощта ти е нужна най-вече на теб, ти трябва
да имаш готово мнение и съвет за себе си, а не да се втурваш като уличница да
предлагаш на другите разбиране и подкрепа. Няма защо да се правиш на Бог.

65 В Старата Еда великанът Тримр открадва чука на бога Тор.

 ИЗПИТАНИЯ I 443

Какво са демоните, които не действат от свое име? Остави ги да си действат,

ала не чрез теб, иначе сам ставаш демон за другите. Остави другите на мира
и не им се натрапвай с непохватна обич, грижа, внимание, съвет и други по­
добни високомерия. Защото така би обезпечил работата на демоните, сам би
се превърнал в демон и би се разбеснял. А демоните се радват как беснее
безпомощен човек, петимен да съветва и подпомага другите. Тъй че мълчи,
върши над себе си проклетото спасително дело, тогава демоните ще трябва
да мъчат сами себе си, а също и събратята ти, които не различават себе си от
душите си и затова се оставят на демони да ги подсторват. Дали е жестоко да
предадеш заслепения си събрат на самия него? Би било жестоко, ако би мо­
гъл да му отвориш очите. Но ти би могъл да му отвориш очите само ако той
те помоли за мнение и помощ. Ако не те моли, значи не се нуждае от помощ­
та ти. Ако въпреки това му натрапиш своето мнение, тогава ставаш негов де­
мон и увеличаваш заслеплението му, като му даваш лош пример. Наметни си
плаща на търпението и мълчанието, седни си кротко и остави демона да си
свърши работата. Ако той свърши нещо, ще стори чудо. Така ще седиш под
плодоносно дърво.
Да знаеш, на демоните им се иска да те подтикнат да свършиш тяхната
работа, но тя не е твоя. А ти, глупакът, вярваш, че това си ти и работата е твоя.
Защо ли? Защото не можеш да различиш себе си от душата си. А ти си разли­
чен от нея, нямаш работа да развратничиш с чуждите души, както ако беше
душа, ти си немощен човек, който се нуждае от всичките си сили за собстве­
ното си усъвършенстване. Какво си се вторачил в другите? Каквото виждаш
в тях, при теб самия е занемарено. Трябва да си часовой пред затвора на ду­
шата си. Ти си евнухът на твоята душа, който я пази от богове и хора или пази
боговете и хората от нея. Тъкмо на слабия човек е дадена власт - отрова, спо-
собна да парализира дори богове, както далеч по-безсилната от теб пчеличка
е снабдена с отровно жило. Душата ти би могла да обсеби тази отрова и да
стане опасна даже за боговете. Ето защо наглеждай душата и различавай себе
си от нея, понеже не само твоите събратя, боговете също трябва да живеят.“
Щом Φιλήμων привърши, обърнах се към душата ми, която през време на
речта на Φιλήμων беше се приближила отгоре, и я попитах:
„Дали успя да чуеш какво каза Φιλήμων? Харесва ли ти този тон? Добър
ли е съветът му?“
А тя каза: „Не се подигравай, иначе ще уцелиш себе си. Не забравяй да
ме обичаш.“
„Трудно ми е да обединя любов и омраза“ - отвърнах. „Разбирам - рече
тя, - все пак знаеш, че това е едно и също, за мен любов и омраза имат еднаква
стойност. За мене, както за всяка жена с моя нрав, е важна не толкова форма­
та, колкото всичко да принадлежи на мен и на никой друг. Ревнива съм и към
444 I LIBER NOVUS

омразата, която отправяш към другите. Искам всичко, защото ми е необходи­

мо всичко за голямото пътешествие, което възнамерявам да предприема по­
дир твоето изчезване. Трябва своевременно да се приготвя. Дотогава трябва
да съм снаряжена, а все още ми липсват много неща."
„А съгласна ли си да те хвърля в затвора?" - запитах.
„Естествено - отговори тя, - там ще имам спокойствие и ще мога да
се съсредоточа. Твоят човешки свят ме опиянява - толкова много човешка
кръв - с нея бих могла да се напия до умопомрачение. Ж елезни двери, камен­
ни стени, ледена тъмница и постна храна - та това е спасително блаженство!
Ти не можеш да си представиш какво мъчение настава за мен, като ме хване
кървавото пиянство и се втурна в живото вещество с оня тъмен ужасяващ
творчески порив, който някога ме доближи до безжизненото и разпали в
мен страховития съвкупителен ламтеж. Махни от мен зачеващото вещество,
разгонената женственост на обширната празнота. Постави ме натясно, за да
имам съпротивление и своя си собствен закон. Да мога да мисля за пътешест­
вието, за възлизането към слънцето, за което спомена мъртвата, и за разпе­
рените звънтящи златни криле. Ще бъда благодарна - нима ти искаше да ми
благодариш? Заслепен си. На тебе се полага най-голямата ми благодарност."
Очарован от тези думи, възкликнах:
„Колко божествено красива си!" И заедно с това ме обзе гневът: 66„0, го­
рест ! Ти ме завлече в пъкъла на лудостта, измъчи ме едва ли не до смърт - а сега
жадувам за благодарността ти. Да, трогнат съм, че ми благодариш. Кучешката
природа ми е в кръвта. Затова съм огорчен - но то е мой проблем, теб какво
ли те засяга! Ти си божествена и дяволски велика, където и каквато и да си. Та
аз съм само твоят евнух-вратар, не по-малко затворник от теб. Говори, небес­
на държанко, божествено изчадие! Нима не те измъкнах от блатото? Харесва
ли ти черната дупка? Говори сега, но без кръв, запей със собствени сили, сти­
га си се угоявала за човешка сметка."
Тогава душата ми се сгърчи, изви се като настъпан червей и завика:
„Милост, съжали ме!"
„Да те съжаля? Нима ти се ме съжалила някога? Кръвопийка такава!
Никога не си се добирала до жалост и състрадание. Ж ивееше от гризане на
човешка плът и от пиене на кръвта ми. Е, и затлъстя ли от това? Ще покажеш
ли поне малко уважение към страданията на зверочовека? Какво сте вие,
душите и боговете, без човека? Защо посягате към него? Говори, разврат-
I«
нице!
Тя захълца: „Пресеква ми речта. Ужасена съм от твоите обвинения."

66 11 януари 1916 г.
 ИЗПИТАНИЯ I 445

„Ще станеш ли най-сетне сериозна? Ще се опомниш ли? Ще проявиш

ли малко скромност или поне някаква човешка добродетел, ти, бездушно ду­
шевно създание? Да, ти нямаш душа, понеже самата ти си такава, чудовище
демонично. Да не би да искаш човешка душа? Може би аз трябва да стана
твоя земна душа, че да се сдобиеш с душа? Виж, добре съм се школувал от
твоите уроци. Научил съм как да се държа като душа - образцово двулично,
подмолно лъжливо и лицемерно."
Докато говорех така на душата ми, на известно разстояние бе застанал
Φιλημων и мълчеше. Сега обаче се приближи, сложи ръка на рамото ми и за­
говори от мое име:
„Благодатна Дево Душа, да се свети името ти. Благословена си ти между
жените. Ти си Богородицата. Хвала на тебе! Слава и почит вовеки.
Златен храм обитаваш. Отдалеко идат да те възхваляват народите. Ние,
слуги твои, на словата ти се уповаваме.
Червено вино пием, жертвено възлияние в памет на кървавия пир, който
ти ни устрои.
Черна кокошка сме принесли в жертва, за да споменем човека, който те
хранеше.
Каним приятелите си на жертвения пир, носим венци от рози и бръшлян
в памет на сбогуването ти с твоите опечалени слуги и слугини.
Нека бъде празник на радост и живот този ден, в който, ти, благодатна,
пое обратния път от страната на хората, които ти научи души да бъдат.
Ти следваш Сина, що възлезе отвъд.
Отнасяш ни нагоре като твоя душа и заставаш пред Божия син да отсто­
яваш безсмъртното си право на одушевено създание.
Радостни сме, че доброто те споходи. Подкрепяме те. В страната на хо­
рата сме и сме живи."
Щом Φιλημων привърши, душата ми погледна натъжена и удовлетворена,
и колебливо, но чевръсто, се накани да ни напусне и отново да отлети, възрад­
вана от новопридобитата свобода. Но аз усещах някаква тайна, нещо, което
тя се опитваше да скрие от мен. Затова не я пуснах да тръгне, ами я попитах:67
„Какво още премълчаваш? Какво криеш? Може би някой златен съсъд,
някое украшение, което си откраднала от хората. Да не би да блести скъпо­
ценен камък или златен накит под дрехата ти? Каква хубост си заграбила, до­
като пиеше кръвта на човека и ядеше свещената му плът? Кажи си истината,
че виждам лъжата по лицето ти."
„Не съм взела нищо."

67 13 януари 1916 г. Предходният параграф липсва в Черната книга 5.

446 I LIBER NOVUS

„Лъжеш, искаш да хвърлиш върху мен подозрение за собствените си гре­

хове. Мина времето, когато безнаказано грабеше човека. Върни всяко негово
свещено наследство, което разбойнически си присвоила. Крадеш от слугата
и просяка. Богат е Бог и могъщ, от него можеш да вземеш. Богатството му
няма да пострада. Позорна лъжкиньо, кога най-сетне ще престанеш да съ­
сипваш и ограбваш човешкото?“
А тя впери в мен невинен поглед на гургулица и нежно изрече:
„Не те подозирам. Ж елая ти доброто. Зачитам правото ти. Тача човешко­
то в теб. Не ти отнемам нищо. Нищо не премълчавам от теб. Ти притежаваш
всичко, аз - нищо.“
„Напротив - викнах, - лъжите ти са непоносими. Не само притежаваш
онова прелестно нещо, което ми принадлежи, ами отгоре на това имаш до­
стъп до боговете и до вечното изобилие. Така че връщай всичко, измамнице!“
Тя се подразни и ми отвърна:
„Как смееш? Не те познавам повече. Ти си се смахнал, нещо повече -
смешен си като маймунче, което протяга лапичка по всичко, що блести. Аз
обаче няма да позволя да вземеш моето.“
Изпълнен с ярост, изкрещях: „Лъжеш, лъжеш, видях златото, видях сия­
ещия лъч на бижуто и зная, че е мое. Няма да го отмъкнеш. Връщай веднага!“
Тя се разплака инатливо и заяви: „Няма да го дам, много ми е ценно. Да
не искаш да ми отнемеш едничкото украшенийце?“
„Кичи се със златото на боговете, не с оскъдните скъпоценности на зем­
ния човек. Трябва да вкусиш небесна бедност, след като тъй дълго си пропо­
вядвала на човека си за земна неволя и немотия, като същински лъжлив поп,
дето си пълни кесията и търбуха, докато хвали бедността.“
„Това е гадно изтезание - захленчи тя, - поне едничкото ми остави. Вие,
хората, имате достатъчно такива. Не мога да съществувам без едничкото ми
и несравнимо, за което даже боговете завиждат на хората.“
„Няма да бъда несправедлив - отвърнах. Дай ми обаче, каквото ми при­
надлежи, и се помоли за това, което искаш! Какво е то? Говори!“
„Ах, не мога да го задържа, нито да го скрия! То е любовта - топлата чо­
вешка любов, кръв - топлата червена кръв, свещеният извор, единението на
всичко разделено и копнежно.“
„Значи любовта била това - казах, - което си присвоихте като ваше ес­
тествено собственическо право, а за нея всъщност ви се полага да просите.
Напивате се с кръвта на човека и го оставяте да залинее. Любовта си е моя.
Искам аз да обичам, не вие чрез мен. Ще пълзите и ще просите за нея като
кучета. Ръце нагоре ще простирате към нея, ще махате с опашка като гладни
псета. Аз държа ключа. Ще бъда по-справедлив господар от вашите безбожни
божества. Ще се тълпите край кървавия извор, край прелестното чудо, и даро­
 ИЗПИТАНИЯ I 447

ве ще принасяте, за да получите каквото търсите. Пазя свещения извор, за да

не го обсеби някой бог. Боговете нямат мярка, нито милост. Опиват се от най-
скъпоценното питие. Амброзията и нектарът68 им са плътта и кръвта човеш­
ки, наистина изискана храна. Похабяват за собственото си пиянство питието,
едничкото имане на бедния, понеже нямат ни Бог, ни душа, които да са им
съдници. Високомерие и прекомерност, жестокост и безсърдечност са същи­
ната ви, алчност заради самата алчност, власт заради самата власт, лъст заради
самата лъст, невъздържаност и ненаситност, по това се познавате, демони.
Да, има тепърва да научите, вие, бесове и богове, демони и души, как се
пълзи в прахта заради любов, та някъде някой да ви даде да близнете троши-
ца от този жив сладкиш. Учете се от човека на смирение и гордост заради
любовта.
Вашият първороден син, богове, е човекът. Той си роди един страшен
прекрасногрозен божествен син, който е за всички вас обновление. Но тази
мистерия се изпълнява и при вас: вие си родихте син човешки, който е мое
обновление, не по-малко величествено-неугледен, но нему и вие ще служи-
«
те.
Тогава Φιλήμων пристъпи напред, вдигна ръка и каза69:
„И двамата, Бог и човек, са разочароващи чаровници, благославящи бла­
гословени, безвластни властници. Наново се разгръща вечно изобилният
всемир в земни и божествени небеса, в подземни и висши светове. Пак се
дели мъчително съединеното и впрегнато в един ярем. Безкрайно множество
произтича от сгъстеното единство, понеже само разнообразието е богат­
ство, цъфтеж, цъфтеж, жътва."
Подир това отминаха една нощ и един ден и когато пак настъпи нощ и се
огледах около себе си, видях, че душата ми се колебае и чака. Затова й рекох:70
„Какво има? Още ли си тук? Пътя ли не намираш или думите, които тряб­
ва да ми кажеш? Как почиташ земната си душа, човека? Спомни си какво по­
несох и какво изстрадах, как се раздавах, как лягах пред теб и се превивах, как
ти давах кръвта си! Имам една заръка към теб - научи се да уважаваш човека,
защото видях обетованата му земя, земята, в която текат мед и мляко.71
Видях земята на обетованата обич.
Видях как слънцето сияе над тази земя.
Видях зелените гори и жълтите лози, поселищата на човека.

68 В старогръцката митология нектар и амброзия са напитката и ястието на боговете.

69 Това изречение го няма в Черната книга 5.
70 14 януари 1916 г. Този параграф не присъства в Черната книга 5.
71 В Изход, глава 3, Бог се явява на Мойсей в горящ къпинов храст и му обещава, че ще
изведе народа му от Египет и ще го въведе в земята, където текат мед и мляко.
448 I LIBER NOVUS

Видях стърчащи до небето планини със склонове от вечен сняг.

Видях, че плодородна и щастлива е земята.
Но нийде не видях щастлив да е човекът.
Ти, душа моя, принуждаваш смъртния човек да работи и да страда зара­
ди твоето благо. Искам от теб да допринесеш за земното щастие на човека.
Помисли върху това! Говоря от свое име и от името на хората, понеже твои
са силата и великолепието ни, твои са царството и обетованата ни земя. Тъй
че действай, използвай пълнотата си! Аз ще замълча, да, ще се изгубя в теб, от
тебе зависи, ти можеш да сториш онова, което на човека е отказано да сътво­
ри. Ще остана в очакване. Помъчи се да го откриеш. Къде ще е твоето благо,
ако не изпълниш дълга си да създадеш благо за човека? Помисли върху това!
Ти ще работиш за мен, пък аз ще мълча."
„Хайде - каза тя, - залавям се за работа. Но ти трябва да изградиш то-
пилната пещ. Хвърли старото, износеното, неизползваното и строшеното в
топилната пота, за да бъде обновено за нова употреба.
Това е древно предание, обичай на прадедите, спазван от памтивека. Това
е приспособяване за нова употреба. Това е упражнение по мътене в топилня­
та, оттегляне навътре зад горещия яз, където жегата на огъня заличава ръжда­
та и пукнатините. Това е свещен обред. Помогни ми, та делото ми да сполучи.
Пипни пръстта, притисни длан към веществото, изграждай внимателно.
Велика мощ има веществото. Не произлезе ли Хапи от него? Не е ли веще­
ството пълнежът на празното? Докато ти градиш веществото, аз ще градя
благото ти. Ти не се съмняваш в мощта на Хапи, как може да се усъмниш в
мощта на неговата веща майка - материята? Веществото е по-силно от Хапи,
понеже Хапи е син на земята. Най-твърдото вещество е най-доброто, трябва
да градиш с най-трайното вещество. Това придава на мислите сила."

{6} Направих каквото душата ме посъветва и вградих във веществото мисли­

те, които тя ми даде. Тя често и дълго ми говореше за мъдростта, която е
винаги зад нас.72 Но една нощ внезапно ме посети с полъх на безпокойство и

72 Виж Приложение В, 16 януари 1916 г. Тук се касае за предварителна скица на кос-

мологията в Septem Sermones <Седемте поучения>. Когато Юнг казва, че вгражда във
веществото мислите на душата си, това вероятно се отнася за съставянето на Systema
Munditotius (вж. Приложение А). За проучване на този въпрос срв. Barry Jeromson,
„Systema Munditotius and Seven Sermons: symbolic collaborators in Jung s confrontation
with the dead“, in: JungHistory 1,2,2005-2006, S. 6-10 <Бари Джеръмсън, „Systema Mun­
ditotius и Седемте поучения: символични сътрудници при сблъсъка на Юнг с мъртвите“
в История на Юнг, 1, 2, 2005-2006, стр. 6-10>; и „The sources of Systema Munditotius:
mandalas, myths and a misinterpretation“ in: JungHistory 2,2,2007, S. 20-27 -^Източни­
ците на Systema Munditotius: мандали, митове и едно погрешно тълкуване“, в История
 ИЗПИТАНИЯ I 449

страх и викна73: „Какво виждам? Какво крие бъдещето? Лумнал огън? Един
огън чака във въздуха - приближава - един пламък - много пламъци - едно
жежко чудо - колко много светлини припламват? Любими мой, това е ми­
лостта на вечния огън - огненият дъх се спуска върху теб!“
Извиках ужасен: „Боя се от страшното и ужасното. Изпълва ме страх,
понеже плашещи са нещата, които ти ми оповести - трябва ли всичко да бъде
потрошено, изгорено и унищожено?“
„Търпение“ - рече тя и се загледа втренчено навън. - Огън има над теб,
безкрайно море от жарава.“
„Не ме мъчи - що за жестоки тайни владееш? Говори, умолявам те! Или
отново лъжеш, проклета вещице, плашило мамливо? Какво значат твоите лъ­
жовни призраци?“
А тя отговори невъзмутимо: „Искам и страха ти.“
„За какво? За да ме измъчваш ли?“
Тя обаче продължи: „За да го поднеса пред повелителя на този свят.74Той
изисква да пожертваш страха си. Той те цени по тази жертва. Той75 е милос­
тив към теб.“
„Милостив към мен? Какво значи това? Искам да се скрия от него. Лицето
ми се побоява от повелителя на този свят, понеже е белязано, на него има
знак, защото съзря запретеното. Ето защо се боя от повелителя на този свят.“
„Но трябва да застанеш пред него - каза тя, - той долови страха ти.“
„Ти ми вдъхна този страх. Защо ме предаваш?“
„Призован си към своето служение.“
Викнах жалостиво: „Трижди проклета съдба! Защо не можеш да ме при­
ютиш някъде на закътано? Защо той е нарочил мен за жертва? Хиляди биха
му се отдали с радост! Защо трябва да съм аз? Не мога и не искам.“
А душата рече: „Имаш слово, което не бива да остане скрито.“
„Какво е словото ми?“ - отвърнах. „То е мънкане на малолетен, моя ни­
щета и неспособност, мое неможене другояче. И ти искаш да замъкнеш това
пред повелителя на този свят?“
А тя проговори, гледайки вторачено в далечината: „Виждам повърхността
на земята и над нея се вие дим - огнено море напира от север, то подпалва гра­
дове и села, свлича се през планините, бучи из долините, изгаря горите - хората
са побеснели - ти се изправяш пред огъня с обгорени дрехи и опърлени коси,

на Юнг, 2 ,2,2007, стр. 20-27>.

73 18 януари 1916 г.
74 Под изображението „Systema M unditotius“ пише „Abraxas dominus m undi“ [Абраксас,
владетел на света].
75 В Черната книга S пише „Абраксас“.
450 I LIBER NOVUS

очите ти гледат налудничаво, езикът ти е пресъхнал, гласът ти е с дрезгав и не­

приятен звук - бързаш напред да съобщиш приближаващото, катериш върхове­
те, вървиш по всички долини и брътвиш думи на ужас, вестиш огнени мъчения.
Носиш огнения белег и хората се плашат от теб. Те не виждат огъня, не вярват
на думата ти, но виждат белега ти и в невежеството си те мислят за вестителя на
огнени мъки. Какъв огън, питат. Какъв огън? Ти заекваш, смотолевят, какво зна­
еш ти за огъня? Гледах пепелищата, видях лумналия огън. Бог да ни е на помощ."
„Душа моя - извиках отчаян, - говори, обясни ми, какво трябва да опо­
вестя? Огъня ли? Какъв огън?"
„Погледни нагоре, виж пламъка, лумнал над главата ти - погледни наго­
ре, небесата аленеят."
Подир тези думи душата изчезна.
Но аз останах насред безпокойство и смут в продължение на много дни.
А душата ми мълчеше и не се виждаше никаква. 76Но една нощ тъмна тълпа
потропа на вратата ми и аз потреперих от страх. Тогава душата ми се яви и
каза припряно: „Те са тук и ще изтръгнат вратите ти."
„Искаш да кажеш, че тая грозна орда ще проникне в двора ми? Ще ме огра­
бят и ще ме изхвърлят на улицата ли? Правиш ме на маймуна и на играчка за
хлапета. Защо, Боже мили, ще бъда ли спасен от тоя глупашки пъкъл? Но аз ще
разсека проклетите ви нишки, вървете в ада, глупаци! Какво търсите при мен?"
Тя обаче ме прекъсна и каза: „Какво говориш? Дай думата на Тъмния."
Отвърнах й: „Как да ти вярвам? Работиш за себе си, не за мен. Напълно не­
годна си, щом не можеш веднъж поне да ме защитиш от тая дяволска суматоха?"
„Бъди спокоен - отговори тя, - иначе пречиш на делото."
И щом изрече тези думи, ето ти го Φιλήμων, дойде към мен в бели свеще­
нически одежди и положи длан върху рамото ми.77 Тогава казах на Тъмния:
„Хайде, говорете, мъртъвци!" И те тутакси завикаха многогласно78:

76 29 януари 1916 г.
77 30 януари 1916 г. Предходното изречение не се открива в Черната книга 5.
78 Относно значението на следващите тук Sermones <Поучения> Юнг е казал на Аниела
Яфе, че беседите му с мъртвите били прелюдията към това, което по-късно е имал да
съобщи на света, и че те съдържали в себе си по-сетнешните му книги. „Тогава и оттогава
насам мъртвите ставаха за мен все по-отчетливи като гласове безответни, неразгадаеми,
неизбавени“ (Erinnerungen S. 195 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища,раз­
мисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 185>). Не светът бил пристъпил
към него със своите въпроси, а мъртвите му възложили да им отговаря. Това, което го
слисало, било обстоятелството, че мъртвите сякаш вече не знаели и онова, което им било
известно към момента на тяхната смърт. Човек по-скоро би допуснал, че познанието
им ще да е нараснало. Това обяснявало по каква причина мъртвите посещават живите
и защо в Китай важните семейни събития се оповестяват на предците. Той бил останал
с впечатлението, че мъртвите чакат отговори от живите (срв. ЕР, стр. 258 и сл.). Срв.
 ИЗПИТАНИЯ I 451

„Връщаме се от Йерусалим, но там не намерихме каквото търсим.79

Молим да ни разрешиш достъп. Ти имаш това, към което ни тегли. Не кръвта
ти, светлината ти. Това е."
Тогава Φιλημων издигна глас да ги поучи, казвайки80 (и това е първото
поучение към мъртвите)81:

по-горе бел. 136 на стр. 163 за Христовото слово към мъртвите в ада.
79 Вж. по-горе Liber Secundus, стр. 306, където мъртвите анабаптисти, предвождани от
Йезекиил, се отправят към Йерусалим, за да се поклонят на светите места.
80 Това изречение не се среща в Черната книга 5. За отношението на Филемон към Ser­
mones <Поучения > Юнг споделил с Аниела Яфе, че в Sermones е успял да улови Филемон,
който бил изгубил там своята самостоятелност (срв. ЕР, стр. 25).
81 В калиграфския вариант на Юнг и в отпечатаната версия на Sermones <Поучения> е
поставено подзаглавие: „Седем поучения към мъртвите. Написани от Василид в Алек­
сандрия - градът, в който Изтокът докосва Запада. Преведени на немски от старогръц­
кия първообраз.“ Василид е християнски философ, проповядвал учението си в първата
половина на II век в Александрия. Малко се знае за живота му, а от учението му са
запазени само няколко фрагмента, очертаващи космогоничен мит - от тях обаче нито
един написан лично от него. Относно съхранените фрагменти и коментари срв. Bentley
Layton (ed.), The Gnostic Scriptures, New York: Doubleday, 1987, pp. 417-444 <БентлиЛей-
тън (съставител), Гностинеските ръкописи, Ню Йорк: Дабълдей, 1987, стр. 417-444>.
Според Чарлс Кинг Василид е бил египтянин по рождение. Преди покръстването си той
се придържал към „ученията на източния гностицизъм и се стремял [...] да съчетае дог­
мите на християнската религия с гностическата философия. [...] За тази цел употребявал
новоизковани изрази и оригинални символи.“ {The Gnostics and Their Remains, London
[Bell and Daldy, 1864], pp. 33-34 <Гностиците и техните останки, Лондон, Бели Далди,
1864, стр. 33-34>) Според Лейтън класическият гностически мит има следния строеж:
„Деяние първо: отделяне от праначалото (Бог) на самостоятелна нематериална (духовна)
вселена. Деяние второ: сътворяване на материална вселена заедно със звезди, планети,
Земя и ад. Деяние трето: сътворяване на Адам, Ева и техните деца. Деяние четвърто:
последващата история на човешкия род“ (пак там, стр. 13 ). В едри щрихи Поученията на
Юнг формално се облягат на гностически мит. Юнг споменава Василид в Aion {<Еон>
1951). Той възхвалява гностиците, че са изнамерили подходящи символични изрази за
себесъщието <das Selbst> и заявява, че Василид и Валентин „във висша степен са се по­
влияли от естествения вътрешен опит. Затова те, подобно на алхимиците, представляват
истинска съкровищница за всички онези символи, които се пораждат от по-нататъш-
ното развитие на произтичащото от евангелието въздействие. Същевременно идеите
им представляват и компенсации за въведената с учението за privatio boni божествена
асиметрия, съвсем според добре познатите ни съвременни тенденции на несъзнаваното
да произвежда символи на целостта посредством премостване на пролома, образувал се
между съзнанието и несъзнаваното“ (GW 9/II, § 428). През 1915 г. Юнг пише писмо до
своя състудент Рудолф Лихтенхан, автор на книгата Die Offenbarung im Gnosticismus { <От­
кровението в гностицизма> 1901). Отговорът на Лихтенхан от 11 ноември разкрива, че
Юнг го е питал за разбирането на гносиса относно различията в човешките характери
и възможната му връзка с разграничението на Уилям Джеймс между прагматични и
идеалистичнихарактери (срв. JA <Юнг-Архив>. В Erinnerungen <Спомени>, S. 204 <срв.
Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка
452 I LIBER NOVUS

„И тъй, слушайте: Ще почна от Нищото. Нищото е същото като Пълнотата. В

безкрая пълното е същото като празното. Нищото е празно и пълно. Можете
със същия успех да кажете и нещо друго за Нищото, например че то е бяло
или черно, или че съществува или не съществува. Безкрайното и вечно няма
свойства, защото има всичките свойства.
Нищото или Пълнотата наричаме Плерома.82 Там вътре мисленето и съ­
ществуването престават, защото вечното и безкрайно няма никакви свой-

Петкова, стр. 194>. Юнг пише: „От около 1918 до 1926 г. бях се занимавал сериозно с
гностиците, понеже и те бяха се сблъсквали с прасвета на несъзнаваното. Те бяха про­
учвали неговите съдържания и образи, очевидно инфектирани със света на нагоните.“
Юнг вече е изследвал гностическата литература, подготвяйки се за Промени и символи
на либидото. По отношение на Septem Sermones съществува изобилна книжнина, в която
се намират някои ценни разисквания. Към тях обаче трябва да се подхожда с предпаз­
ливост, тъй като обсъждат Поученията без помощта на Liber Novus, на Черните книги,
и, не на последно място, без Филемоновите коментари. Тълкувателите се занимават с
отношението на Юнг към гностицизма и към историческия Василид и разглеждат други
възможни източници и паралели спрямо Sermones <Поучения>, както и връзката на Ser­
mones с по-късните съчинения на Юнг. Срв. преди всичко Christine Maillard, Les Septem
Sermones aux Morts de Carl Gustav Jung, Nancy, 1993 сКристин Майар, Седемте поучения
към мъртвите на Κ. Г. Юнг, Нанси, 1993>. Виж още Alfred Ribi, Die Suche nach den eigenen
Wurzeln. Die Bedeutung von Gnosis, Hermetik und Alchemiefür C. G. Jung und Marie-Louise von
Franz und deren Einfluss auf das moderne Verständnis dieser Disziplin, Bern, 1991 <Алфред Риби,
Търсенето на собствените корени. Значението на гностицизма, херметизма и алхимията
за Κ. Г. Юнг и Мари-Ауизе фон Франц и тяхното влияние върху съвременното разбиране
на тази дисциплина, Берн, 1991 >; Robert Segal, The Gnostic Jung, Princeton, 1992 <Робърт
Сегал, Гностикът Юнг, Принстън 1992>; Gilles Quispel, „C. G. Jung und die Gnosis“,
in: Eranos-Jahrbuch 37,1968 <Хилес Киспел, K. Г. Юнг и гносисът, в Годишник на Еранос
37, 1968> (препечатан при Сегал); E. M. Brenner, „Gnosticism and Psychology. Jung's
Septem Sermones ad Mortuos, in: Journal ofAnalytical Psychology 35,1990 <E. M. Бренър,
„Гностицизъм и философия. Седемте поучения към мъртвите на Юнг“, в: Списание за
аналитична психология 3 5 ,1990>; Judith Hubback, „VII Sermones ad mortuos“, in: Journal
ofAnalytical Psychology 11, 1966 < Джудит Хъбек, „Седемте поучения към мъртвите“, в:
Списание за аналитична психология 1 1 ,1966>; James Heisig, „The VII Sermones. Play and
Theory“ in: Spring 1972 < Джеймс Хейзиг, Седемте поучения. Игра и теория, в: Спринг
1972>; James Olney, The Rhizome and the Flower. The Perennial Philosophy, Yeats and Jung,
Berkeley, 1980 <Джеймс Олни, Коренището и цветът. Всевечната философия. Йейтс и
Юнг, Бъркли, 1980>; Stephen Hoeller, The Gnostic Jung and the Seven Sermons to the Dead,
W heaton, IL, 1982 < Стивън Хьолер, Гностикът Юнг и Седемте поучения към мъртвите,
Уийтън, Илинойс, 1982>.
82 Плеромата или пълнотата е гностическо понятие. В учението на Валентин то играе зна­
чителна роля. Ханс Йонас пише: „Плерома е стандартното понятие за цялото многоо­
бразие от - обикновено трийсет - качества, които са подразделени йерархично и в своята
съвкупност изпълват божествената област“ (Hans Jonas, Gnosis. Die Botschaft desfremden
Gottes. Herausgegeben und mit einer Nachwort versehen von Christian Weise, Frankurt a.
Main/Leipzig, 1999, S. 220 <Ханс Йонас, Гносис. Посланието на чуждия Бог. Издадена и
 ИЗПИТАНИЯ I 453

ства. Там няма никой, понеже ако имаше, той би се различавал от Плеромата
и би имал свойства, които да го различават от Плеромата като нещо друго.
В Плеромата е нищото и всичкото; не си заслужава да се мисли върху
Плеромата, то би значело да се разтвориш в нея.
Тварното не е в Плеромата, а в себе си. Плеромата е начало и край на
тварното83: тя преминава през него, както слънчевата светлина прониква на­
всякъде. Макар Плеромата да го прекосява от край до край, тварното няма
дял в това, тъй както едно съвършено прозрачно тяло не става нито светло,
нито тъмно от светлината, която минава през него.

снабдена с послеслов от Кристиан Вайзе, Франкфурт на Майн/Лайпциг, 1999, стр. 220>).

През 1929 г. Юнг обяснява: „Гностиците [...] наричат плерома състоянието на пълно­
та, в което двойките противоположности - да и не, ден и нощ - съществуват заедно и
когато те „станат“, настъпва или ден, или нощ. В състоянието на „обещание“ - преди
тяхното ставане - те не съществуват, тогава няма нито черно, нито бяло, нито добро,
нито зло“ (Dream Analysis. Notes ofthe Seminar given in 1928-1930, hg. von William
McGuire, Bollingen Series, Princeton/London, 1984, S. 131 <Анализ на сънища. Бележки
от семинара, проведен през 1928-1930 г., изд. отУилям Макгуайър, Поредица Болинген,
Принстън/Лондон, 1984 г., стр. 131 > ). В по-късни съчинения с този израз Юнг назовава
определено състояние на предсъществуване и потенциалност, което отъждествява с
тибетското Бардо: „Но той трябва да свикне с мисълта, че време’ е относително понятие,
което всъщност би трябвало да се замести с понятието за едновременно’ Бардо - или
плероматично съществуване на всички исторически процеси. Това, което в плеромата
е налице като вечен процес’, във времето се явява като апериодична последователност,
сиреч като многократно несистемно повторение“ (Antwort auf Hiob [1952], in: GW 11,
§ 629; срв. също § 620, § 624, § 675, § 686, § 727, § 733, § 748 <вж. Κ. Г. Юнг, Отговор на
Иов, ЕА, Плевен, 1997, превод Ст. Шаранков>). Сполучливото разграничение на Юнг
между плеромата и сътворението има известни допирни точки с разграничението на
Майстер Екхарт между божество и Бог. Юнг го изяснява по-подробно в Psychologische
Typen <Психологически munoee> (срв. GW 6, § 429 и сл. <срв. Психологически типове, Св.
Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 285-303>). Maillard,
Les Septem Sermones, Nancy, 1993, S. 75 <Майар, Седемте поучения, Нанси, 1993, стр.
75 > разисква връзката между плеромата на Юнг и Майстер Екхарт на стр. 118 и сл.
от книгата си. През 1954 г. Юнг отъждествява плеромата с понятието „unus m undus“
на алхимика Герхард Дорн (срв. GW 14/II, § 325). Юнг възприема този израз, за да
обозначи трансценденталния постулат на единството, което стои в основата на мно­
гообразието на емпиричния свят (срв. пак там, §§ 413 и сл.).
83 В Psychologische Typen <Психологически типове> Юнг описва „Дао“ като „творящото
същество, създаващия баща и раждащата майка. То е началото и краят на всички съ­
щества“ (GW 6, § 363 <вж. Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995,
превод Красимира Михайлова>). В какво отношение се намира плеромата на Юнг
към древнокитайското Дао изяснява Maillard, Les Septem Sermones, Nancy, 1993, S. 75
<Майар, Седемте поучения, Нанси, 1993, стр. 75>. Срв. също така John Peck, The Visio
Dorothei. Desert Context, Imperial Setting, Later Alignments, S. 179f. <Джон Пек, Видението
на Доротея. Пустинен контекст, имперска обстановка, по-късни подредби. Дипломна
работа, Институт „К. Е Ю нг“ - Цюрих, 1992, стр. 179 и сл.>
454 I LIBER NOVUS

Ние обаче сме самата Плерома, понеже сме част от вечното и без­
крайно. Но в него ние нямаме участие, ами сме безкрайно отдалечени от
Плеромата, не пространствено или времево, а същностно, като се разли­
чаваме от Плеромата по тварната си същност, ограничена във времето и
пространството.
Тъй като сме обаче части от Плеромата, тя е и в нас. И в най-малката си
точица Плеромата е безкрайна, вечна и цялостна, понеже малко и голямо са
свойства, които се съдържат в нея. Нищото е навсякъде цяло и непрекъснато.
Затова говоря за тварното като за част от Плеромата само символично, тъй
като Плеромата в действителност никъде не е разделена на части, понеже тя е
Нищото. Ние сме също така цялата Плерома, понеже символично Плеромата
е и най-малката само предполагаема, несъществуваща точка в нас и безкрай­
ното мироздание около нас. Но защо изобщо говорим за Плеромата, щом тя
е всичко и нищо?
Говоря за нея, че да започна отнякъде и да ви избавя от заблудата, че ня­
къде вън или вътре съществува нещо отнапред устойчиво или някак си опре­
делено. Всичко така наречено устойчиво или определено е относително.
Само подложеното на промяна е устойчиво и определено. Променливо оба­
че е тварното, следователно то е едничкото устойчиво и определено, защото
има свойства, да, то самото е свойство.
Повдигаме въпроса: как е възникнало тварното? Тварите са възникнали,
а не тварното, защото то е свойство на самата Плерома, също както нейно
свойство е несътворението, вечната смърт. Тварното го има винаги и нався­
къде. Смъртта я има винаги и навсякъде. Плеромата има всичко, разноликост
и неразноликост.
Разноликостта84 е тварното. То е разнолико. Разноликост е неговата
същност, тъкмо затова то различава. Тъкмо затова и човекът различава, за­
щото същността му е разноликост. Тъкмо затова той различава и свойства в
Плеромата, които не съществуват. Той ги различава, извеждайки ги от своята
същност. Затова човекът трябва да говори за свойствата на Плеромата, които
не съществуват.
Ще кажете: каква полза има да се говори за това? Та ти сам каза, че не си
заслужава да се мисли за Плеромата.
Казах ви това, за да ви освободя от заблудата, че би могло да се мисли за
Плеромата. Ако различаваме свойства в Плеромата, значи извличаме речта
си от нашата разноликост и говорим за нашата разноликост, но не сме казали

84 Срв. Psychologische Typen <Психологически типове>, глава XI. Дефиниции, GW 6, § 704

<срв. Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Ми­
хайлова, стр. 472, дефиниция за „диференциация“>.
 ИЗПИТАНИЯ I 455

нищо за Плеромата. Да се говори обаче за нашата разноликост е необходимо,

за да можем достатъчно да се различаваме. Нашата същност е разноликост.
Ако не сме верни на тази същност, значи недостатъчно се различаваме; зато­
ва трябва да правим разлика в свойствата.
Ще попитате: какво ще ни навреди, ако не се различаваме? Ако не разли­
чаваме, тогава попадаме отвъд нашата същност, отвъд тварното, и се оказва­
ме в неразноликостта, която е другото свойство на Плеромата. Оказваме се
в самата Плерома и преставаме да сме тварно. Подложени сме на разтваряне
в Нищото. Това е смъртта на тварното. Значи умираме в степента, в която
не различаваме. Ето защо естественият стремеж на тварното е насочен към
разноликост, борба срещу изначалната опасна еднаквост. Това се нарича
principium individuationis.85 Този принцип е същността на тварното. От тук
виждате защо неразноликостта и неразличаването представляват голяма
опасност за тварното.
Затова трябва да различаваме свойствата на Плеромата. Свойствата са
двойките противоположности, като:

8S Principium individuationis е понятие от философията на Шопенхауер. Той определя

времето и пространството като principium individuationis, т.е. посредством понятие,
което сам признава, че е заимствал от схоластиката. Principium individuationis прави
множествеността възможна (срв. Die Welt als Wille und Vorstellung, in: Züricher Ausgabe,
Werke in 10 Bde., Zürich, 1977, Bd. 1, S. 157 <вж. Артур Шопенхауер, Светът като воля
и представа, Евразия, София, 1996, превод Пламен Градинаров>). Изразът е подет от
Едуард фон Хартман, който помества неговия произход в несъзнаваното. При Хартман
изразът обозначава „единствеността“ на всеки индивид, за разлика от „всеединното не­
съзнавано“ (Philosophie des Unbewußten. Versuch einer Weltanschauung, Berlin, 1869, S. 519
<Философия на несъзнаваното. Опит за светоглед, Берлин, 1869, стр. 519>). През 1912 г.
Юнг е написал: „Различието възниква чрез индивидуацията. Този факт дава на значи­
телна част от Шопенхауеровата и Хартмановата философия дълбоко психологическо
оправдание“ (Wandlungen und Symbole der Libido, S. 180 <Промени и символи на либидо­
то, стр. 180>). По-късно, през 1916 г., в поредица от статии и доклади Юнг доразвива
това понятие (срв. Die Struktur des Unbewußten in: GW 7, §§ 442-516 <Структурата
на несъзнаваното, в Събр. съч. 7, §§ 442-516>; Anpassung, Individuation und Kollektivität,
in: GW 18/II, §§ 1084-1106 <Приспособяване, индивидуация и колективност, в Събр.
съч. 18/II, §5 1084-1106>. Той го определя по следния начин: „На понятието инди­
видуация в нашата психология е отредена значима роля. Най-общо индивидуацията е
процесът по образуване и обособяване на отделни същества, по-специално развитието
на психологическия индивид като същество, различаващо се от общата, от колектив­
ната психология. Ето защо индивидуацията е процес на диференциране, чиято цел е
развитието на индивидуалната личност“ (Psychologische Typen <Психологически типове>
Kap. XI: „Definitionen“, in: GW 6, § 743, Art. „Individuation“ <срв. Психологически типове,
Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 490, дефиниция за
„индивидуация“> ).
456 I LIBER NOVUS

действеното и недейственото,
пълнотата и празнотата,
живото и мъртвото,
различното и еднаквото,
светлото и тъмното,
топлото и студеното,
силата и веществото,
времето и пространството,
доброто и злото,
красивото и грозното,
едното и многото, и т.н.

Двойките противоположности са свойствата на Плеромата, които не същест­

вуват, защото взаимно се унищожават. Тъй като самите ние сме Плеромата,
имаме всички тези свойства и в нас; тъй като основата на същността ни е разно-
ликост, имаме свойствата в името и признака на разноликостта, което означава:
Първо: Свойствата са разграничени и отделени в нас, затова не се уни­
щожават, а действат. Затова сме жертви на двойките противоположности. В
нас Плеромата е разкъсана.
Второ: Свойствата принадлежат на Плеромата и ние можем и трябва да
ги притежаваме или изживяваме само в името и в признака на разноликост­
та. Ние трябва да се различаваме от свойствата. В Плеромата те се унищожа­
ват, в нас - не. Различаването от тях е спасително.
Когато се стремим към доброто или красивото, забравяме за нашата
същност, която е разноликост, и попадаме в плен на свойствата на Плеромата
като двойки противоположности. Мъчим се да постигнем доброто и краси­
вото, но същевременно улавяме и злото и грозното, понеже в Плеромата те
са в единство с доброто и красивото. Ако обаче останем верни на същността
си, а именно на разноликостта, тогава различаваме себе си от доброто и кра­
сивото, а поради това и от злото и грозното, и не падаме в Плеромата, сиреч
в Нищото и в разтварянето.86

86 Представата, че животът и природата са характеризирани от противоречия и по­

лярности, е централна тема в натурфилософията на Шелинг. Идеята, че душевният
конфликт действа като конфликт на противоположности и че изцелението се състои
в разрешаването на конфликта, играе голяма роля в по-късното творчество на Юнг
(срв. Psychologische Typen, Kap. V: „Das Typenproblem in der Dichtkunst“, in: GW 6, §§
275-460 <вж. Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Краси­
мира Михайлова, глава V: „Проблемът за типовете в поезията“, стр. 2 0 5 -3 18>; Myste­
rium Coniunctionis, GW 14/1; 14/II; 14/III <вж. Κ. Г. Юнг, Mysterium Coniunctionis I, ЕА,
Плевен, 2003, превод д-р Стефан Шаранков, и Mysterium Coniunctionis II, ЕА, Плевен,
2004, превод Ивета Милева>).
 ИЗПИТАНИЯ I 457

Ще забележите: ти каза, че различното и еднаквото също са свойства на

Плеромата. Как така, щом ние се стремим към различие? Верни ли сме тогава
на същността си? И трябва ли тогава да попаднем в плен и на еднаквостта,
щом се стремим към различие?
Не бива да забравяте, че Плеромата няма никакви свойства. Ние ги съз­
даваме посредством мисленето. Следователно ако се стремите към различие
или еднаквост, или други подобни свойства, значи се стремите към мисли,
които се стичат към вас от Плеромата, а именно мисли относно несъществу­
ващите свойства на Плеромата. Като се втурвате подир тези мисли, отново
попадате в Плеромата и постигате различие и еднаквост едновременно. Не
мисленето ви, а същността ви е разноликост. Затова не бива да се стреми­
те към различие, както го мислите, а към своята същност. Ето защо понача­
ло има само един стремеж, а именно стремежът към собствената същност.
Ако притежавате тоя стремеж, не ви трябва да знаете каквото и да било за
Плеромата и нейните свойства и пак ще дойдете до точната цел по силата на
вашата същност. Но понеже мисленето отчуждава от същността, ще трябва
да ви преподам знанието как да държите юздите на вашето мислене."
87Мъртвите изчезнаха с ропот и гълчава и виковете им заглъхнаха в дале­
чината.
88Пък аз се обърнах към Φιλημων и го запитах: „Отче, чудно учение пре­
подаваш. Не учеха ли и древните нещо подобно? И не беше ли някакво осъ­
дително лъжеучение, еднакво далечно и на любовта, и на истината? И защо
поучаваш тая тълпа, която нощният вятър е завихрил от мрачните кървави
поля на запада?"
„Сине мой - отговори Φιλημων, - тези мъртъвци са приключили с живо­
та си твърде рано. Те са били търсещи и затова още витаят около гробовете
си. Ж ивотът им е недовършен, понеже не са намерили изход от онова, в кое­
то ги е вмъкнала вярата. И понеже никой не ги поучава, трябва да го сторя
аз. Това е повеля на любовта, защото те искат да слушат, нищо че роптаят. А
защо ги поучавам в учението на древните ли? Поучавам ги в него, защото тях-
ната християнска вяра някога е отхвърлила и преследвала тъкмо това учение.
Те самите са отхвърлили християнската вяра и затова са се причислили към
онези, които християнската вяра също е отхвърлила. Те не знаят това, ето
защо трябва да ги поуча, та животът им да се изпълни и да могат да навлязат
в смъртта."

87 Следващите параграфи до края на този откъс ги няма в Черната книга 6.

88 В публикуваната версия на Sermones липсват коментарите след всяка реч, не се появява
и Филемон. Приема се, че Василид е оня, който държи речите. В Изпитания тези ко­
ментари са добавени.
458 I LIBER NOVUS

„Но вярваш ли, o, мъдри Φιλήμων, в това, което преподаваш?"

„Синко - отвърна Φιλήμων, - защо задаваш такъв въпрос? Как мога да
преподам нещо, в което вярвам? Кой би ми дал право на такава вяра? Това
е нещо, което знам как да кажа не защото го вярвам, а защото го знам. Ако
знаех нещо по-добро, щях да преподам по-доброто. За мен би било лесно да
вярвам в нещо по-добро. Но нима трябва да поучавам във вяра тези, които са
отхвърлили вярата? И, питам те, добре ли е да вярваш в нещо по-добро, ако
нищо по-добро не знаеш?"89
„Но - възразих - сигурен ли си, че нещата действително се държат спо­
ред както ти казваш?"
На това Φιλήμων отговори: „Не знам дали това е най-доброто, което
може да се знае. Аз обаче не знам нищо по-добро и затова съм сигурен, че
тези неща се държат според както казах. Ако биха се държали другояче, бих
казал друго, понеже щях да ги зная другояче. Но тези неща се държат така,
както аз ги знам, понеже моето знание е именно самите тези неща."
„Отче, убеден ли си, че не се заблуждаваш?"
„Няма заблуда в тези неща - отвърна Φιλήμων, - има само различни сте­
пени на знанието. Тези неща са такива, каквито ги знаеш. Само в твоя свят
нещата са все други, а не каквито ги знаеш, затова само в твоя свят има
заблуди."
Подир тези думи Φιλήμων се наведе, докосна земята с ръка и изчезна.

{7} През следващата нощ Φιλήμων стоеше до мен и мъртвите се приближа­

ваха, заставаха покрай стените и викаха90: „За Бога искаме да знаем. Къде е
Бог? Бог мъртъв ли е?"91

89 В телевизионно интервю за Би Би Си от 1959 г. Джон Фриймън пита Юнг: „Вярвате

ли сега в Бог?“ Юнг отговаря: „Сега? (Пауза.) Труден въпрос. Аз знам. Няма нужда да
вярвам. Аз знам“ (William McGuire and R.F.C.Hull, eds., C. G. Jung Speaking: Interviews
and Encounters [p. 428] <K. Г. Юнг говори: интервюта и срещи, под ред. на Уилям Мак-
гуайър и Р. Ф. К. Хъл, стр. 428>). Изказването на Филемон тук изглежда е в основата
на това често цитирано и обсъждано изявление. Подчертаването на непосредствения
опит съответства напълно на класическия гносис.
90 31 януари 1916 г. Това изречение не се открива в Черната книга 6.
91 Относно Ницшевата теза „Бог е мъртъв“, срв. Die fröhliche Wissenschaft (1882), in: Kri­
tische Studienausgabe <Наунно-критическо издание>, Bd. <том> 3, Abschnitt <откъс>
108 und 125 <вж. Фридрих Ницше, Зазоряване. Веселата наука, Захарий Стоянов,
София, 2002, превод: Ерика Лазарова, X. Костова-Добрева>, както и Also sprach
Zarathustra, in: Kritische Studienausgabe <Наунно-критинеско издание>, Bd. <том> 4,
„Außer Dienst“ <„B оставка“>, S. 321-326 <вж. Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра,
Летера, Пловдив, 2000, превод Ж ана Николова-Гълъбова, стр. 290-294>. За комента­
ри на Юнг в тази връзка срв. Psychologie und Religion <Психология и религия> (1938),
 ИЗПИТАНИЯ I 459

А Φιλημων захвана да говори (и това е второто поучение към мъртвите):

„Бог не е мъртъв, жив е, както винаги е бил. Бог е тварен, защото е нещо
определено и затова е различен от Плеромата. Бог е свойство на Плеромата
и всичко, което казах за тварното, важи и за него.
Но той се различава от тварното по това, че е много по-неясен и неопреде­
лен от тварното. Той е по-малко разнолик от тварното, понеже основата на същ­
ността му е действена пълнота и само доколкото той е определен и разнолик,
е тварен и дотолкова той е проявление на действената пълнота на Плеромата.
Всичко, което не различаваме, попада в Плеромата и се унищожава заед­
но със своята противоположност. Затова, ако не различаваме Бога, действе­
ната пълнота е за нас унищожена.
Бог е също така самата Плерома, както и всяка най-малка точица в сътво­
реното и несътвореното е самата Плерома.
Действената празнота е същността на Дявола. Богът и Дяволът са пър­
вите проявления на Нищото, което наричаме Плерома. Все едно е дали
Плеромата е, или не е, защото във всичко тя се самоунищожава. Не и тварно­
то. Доколкото Бог и Дявол са тварни, те не се унищожават, а съществуват в
противоборство като действени противоположности. Не ни трябва доказа­
телство за тяхното съществуване, стига ни, че вечно ни се налага да говорим
за тях. Дори да ги нямаше, тварното щеше непрестанно да ги различава от
Плеромата, извличайки ги от своята разнолика същност.
Всяко нещо, което различаването изважда от Плеромата, представлява
двойка противоположности, затова и към Бога винаги е прикрепен Дяволът.92
Тази взаимосвързаност е тъй съкровена и, както сте разбрали, дори във
вашия живот тъй неразривна като самата Плерома. Причината е, че двамата
са съвсем близо до Плеромата, в която всички противоположности се уни­
щожават и обединяват.

in: GW 11, §§ 142f. Там Юнг пише: „Когато Ницше е казал: ‘Бог е мъртъв’, той е изрекъл
истина, валидна за по-голямата част от Европа“ (пак там, § 145). Във връзка с Ницше-
вата теза Юнг отбелязва: „По-правилно би било да се каже: ‘Той сне от себе си нашия
образ и къде ли ще го намерим сега?’“ (пак там, § 144). По-сетне продължава да разисква
мотива за смъртта и изчезването на Бога във връзка с разпъването и възкресението на
Христос. <Срв. съответните параграфи в: Κ. Г. Юнг, Психология на западната религия,
Леге Артис, 2015, превод Стефан Шаранков.>
92 Срв. Versuch zu einerpsychologischen Deutung des Trinitätsdogmas (1940), in: GW 11, §§ 284f.
<Onum за психологическо тълкуване на догмата за Троицата (1940), в: Събр. съч. 11,
§5 284 и сл.; вж. Κ. Г. Юнг, Психология на западната религия, Леге Артис, 2015, превод
Стефан Шаранков, стр. 324 и сл.>.
460 I LIBER NOVUS

Бог и Дявол са различни посредством пълно и празно, съзидание и раз­

рушение. Действеното е общо за тях. Действеното ги свързва. Затова дейст­
веното стои над двамата и е Бог над Бога, понеже обединява пълнотата и
празнотата в тяхното действие.
Това е Бог, за когото не знаехте, защото хората са го забравили.
Назоваваме го с името му Абраксас.93 Той е още по-неопределен от Бога и
Дявола.
За да различаваме Бог от него, наричаме Бога Хелиос или Слънце.94
Абраксас е действие, нищо не му противостои освен недействителното, за­
това неговата действена природа се разгръща свободно. Недействителното
не съществува и не се противопоставя. Абраксас стои над Слънцето и над
Дявола. Той е невероятното вероятно, недействителното действащо. Ако
Плеромата имаше някаква същност, Абраксас би бил нейното проявление.
Той е тъкмо самото действащо, но не е определено действие, а действие­
то изобщо.

93 През 1932 г. Юнг казва, че гностическият символ Абраксас е „измислено име, означава­
що триста шейсет и пет. [...] Гностиците са дали това име на своето върховно божество.
Това е Богът на времето. Същата идея намира израз във философията на Бергсон, в 1а
durie criatrice <творческата трайност>.“ В своето описание на Абраксас Юнг се опира
плътно към следното: „Тъй както архетипният свят на колективното несъзнавано е във
висша степен парадоксален, вечно да и не, така и образът на Абраксас означава начало
и край, той е живот и смърт и затова е представен в чудовищен образ. Той е чудовище,
понеже въплътява жизнения растеж в хода на цялата година - пролетта и есента, лятото
и зимата, да и не на природата. Ето защо Абраксас е в действителност тъждествен с
демиурга, със създателя на световете. И като такъв несъмнено е тъждествен с Пуруша
или Шива“ ( Visions Seminar, Bd. 2,16. November, S. 806f. <Семинар за видения, том 2,16
ноември, стр. 806 и сл.>). Юнг добавя: „Обикновено Абраксас се изобразява с глава на
петел, тяло на мъж и змийска опашка, известен ни е обаче и символът с лъвска глава,
тяло на дракон и корона с дванайсет лъча, представяща числото на месеците в годината“
(пактам, 7 юни 1933, стр. 1041 и сл.). Според свети Иреней Василид твърдял: „името на
техния повелител е Абрасакс и затова този (повелител) съдържа 365 в себе си“ (Layton
[ed.], The Gnostic Scriptures, p. 425 <Лейтън [изд.], Гностическитеръкописи, стр. 425>).
Абраксас е предмет на разглеждане и в произведението на Албрехт Дитерих Abraxas.
Studien zur Religionsgeschichte des späten Altertums, Leipzig, 1891 <Абраксас. Студии по
религиозна история на късната античност, Лайпциг, 1891 >. В първите месеци на 1913 г.
Юнг се занимава усилено с този труд и неговият екземпляр съдържа множество бележки.
Юнг е притежавал също книгата на Чарлс Кинг The Gnostics and Their Remains, London
1864 <Гностиците и техните останки, Лондон 1864>. Пасажът за етимологията на
„Абраксас“ (стр. 37) е снабден от Юнг с бележки в полето.
94 Хелиос е богът на Слънцето в старогръцката митология. За слънчевите митологии Юнг
говори във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (срв.
стр. 123 и сл.), а също и в един непубликуван заключителен доклад върху Опицинус де
Канистрис на заседанието на Еранос в Аскона през 1943 г. (срв. JA <ЮА>).
 ИЗПИТАНИЯ I 461

Той е недействително действащ, защото няма никакво определено дейст­

вие.
Той също е тварен, тъй като е разграничен от Плеромата.
Слънцето има определено действие, също и Дяволът, затова те ни се
струват далеч по-действени от неопределения Абраксас.
Той е мощ, трайност, промяна."
95Тук мъртвите вдигнаха голяма врява, понеже бяха християни.
Но тъй като Φιλήμων бе завършил речта си, мъртвите един след друг се
оттеглиха отново в мрака и шумът от тяхното възмущение постепенно за­
глъхна в далечината. Щом всичко се успокои, обърнах се към Φιλήμων и въз­
кликнах:
„Смили се над нас, Премъдрий! Отнемаш на хората боговете, на които
биха могли да се молят. Вземаш милостинята на просяка, хляба на гладния,
огъня на зъзнещия."
Φιλήμων рече в ответ: „Сине мой, тези мъртъвци е трябвало да от­
хвърлят вярата на християните и затова вече не са се молили на никой
Бог. Трябва ли тогава да им посоча някакъв Бог, в когото да вярват и ко­
муто да се молят? Та нали тъкмо са го отхвърлили. Защо са го отхвърли­
ли? Трябвало е да го отхвърлят, защото не са могли другояче. И защо не
са могли другояче? Защото светът, без тези хора да знаят, е встъпил в оня
месец на великата година, когато човек има право да вярва само на онова,
което знае.96 Това е достатъчно трудно, ала е лекарство за проточилата се
болест, възникнала от това, че човек е вярвал в онова, което не знаел. Аз
ги уча за Бог, какъвто го зная и какъвто те го знаят, без да съзнават това,
Бог, в когото не вярват и комуто не се молят, но когото знаят. На този Бог
уча мъртвите, защото те поискаха достъп и учение. Не уча на него живите
хора, защото те не са поискали учението ми. Защо тогава да ги поучавам?
Така не им отнемам никакъв добродушен молитвослушател, никакъв небе­
сен отец. Какво ги е грижа живите за моите глупости? М ъртвите се нужда­
ят от спасение, защото от тях има мнозина, които витаят очаквателно над
гробовете си и копнеят за знание, което вярата и отхвърлянето на вярата
са задушили. А който се е разболял и се приближава до смъртта, търси зна­
нието и жертва молитвата."
„Струва ми се - отвърнах, - че сякаш учиш на някакъв извънмерно ужа­
сяващ и жесток Бог, за когото човешката болка и радост са нищо."

95 Следващите параграфи до края на този откъс не се срещат в Черната книга 6.

96 Отнася се за платоническия месец, вж. по-горе бел. 269, стр. 366.
462 I LIBER NOVUS

„Синко - рече Φιλημων, - не видя ли, че тези мъртъвци са имали Бог

на любовта и са го отхвърлили? И аз ли да ги уча на някакъв любящ Бог?
Трябвало е да го отхвърлят, след като отдавна вече са били отхвърлили злия
Бог, когото наричат Дявол. Затова трябва да опознаят един Бог, за когото
всичко сътворено е нищо, понеже сам той е творящият, сам той е всичко съ­
творено и разрушението на всичко сътворено е самият той. Не са ли отхвър­
лили един Бог, който е отец, любящ, добродушен, прекрасен? Бог, комуто са
приписали определени свойства и определено съществуване? Ето защо тряб­
ва да ги науча на един Бог, комуто нищо не може да бъде приписано, който
има всички и поради това няма никакви свойства, понеже аз и те можем да
знаем само такъв Бог."
„Но как, отче мой, могат да се обединят хората около такъв Бог? Не е
ли знанието за такъв Бог разкъсване на човешките връзки и разрушаване на
всяка общност, основана върху доброто и красивото?"
Φιλημων отговори: „Тези мъртви са отхвърлили Бога на любовта, на до­
брото и красивото, трябвало е да го отхвърлят и така са отхвърлили едине­
нието и общението в любовта, в доброто и красивото. И така са се убивали
един друг и са разрушили човешката общност. Дали да ги уча на оня Бог, кой­
то ги е обединявал в любовта и когото те са отхвърлили? По тези причини ги
поучавам за Бога, който руши единението, който разкъсва всичко човешко,
който могъщо създава и страховито унищожава. Когото любовта не обеди­
нява, принуждава го страхът."
И щом Φιλημων изрече тези думи, наведе се бързешком към земята, до­
косна я с ръка и изчезна.

{8} През следващата нощ97 мъртвите пак придойдоха като мъгла от блата и
завикаха: „Говори ни още за върховния Бог."
А Φιλημων се изстъпи и захвана реч (И това е третото поучение към
мъртвите)98:

„Абраксас е трудно познаваемият Бог. Неговата власт е най-голямата, понеже

човекът не я вижда. От Слънцето той извлича Sumum bonum 99, от Дявола -

97 1 февруари 1916 г.
98 Това изречение го няма в Черната книга 6.
99 Аристотел определя щастието като върховното благо (summum bonum). В Summa
Theologica <Сума на теологията>Тома от Аквино го отъждествява с Бога. В учението за
summum bonum Юнг съзира произхода на понятието privatio boni, което според него
е довело до отричане действителността на злото (срв. Aion <Еон>, GW 9/II, § 80; § 94
<вж. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>). Затова открива
неговия противовес в понятието „infinum malum“ <безпределното з л о .
 ИЗПИТАНИЯ I 463

Infinum malum, а от Абраксас - неопределения във всяко отношение живот,

който е майката на доброто и злото.100
Ж ивотът изглежда да е по-малък и по-слаб от summum bonum, поради
което е трудно да се помисли, че Абраксас е по-могъщ дори от Слънцето,
което е все пак изворът на цялата жизнена сила.
Абраксас е Слънце и същевременно е вечно засмукващата паст на праз­
нотата, на презрителя и разчленителя, на Дявола.
Властта на Абраксас е двояка. Вие обаче не я виждате такава, защото във
вашите очи противоположната посока на тази власт се унищожава.
Каквото изрича Бог Слънце, е живот; каквото Дяволът изрича, е смърт.
Абраксас обаче е изричащият почитаемото и прокълнато слово, което е
живот и смърт ведно.
Абраксас създава истина и лъжа, добро и зло, светлина и мрак с едно сло­
во и с едно и също дело. Затова Абраксас е страховит.
Той е великолепен като лъва в мига, когато поваля жертвата си. Красив е
като пролетен ден.
Да, той самият е и великият, и малкият Пан.
Той е Приап.
Той е чудовището на подземния свят, хилядорък полип, крилато змийско
кълбо, бяс.
Той е хермафродитът на най-долното начало.

100 В Черната книга 6 (срв. Приложение В) Юнг отбелязва, че Абраксас е жабешкият бог и
додава: „Богът на жабите или жабоците, безмозъчният, е обединението на християнския
Бог със Сатаната“ (вж. по-долу, стр. 509). В по-късните си съчинения Юнг твърди, че хрис­
тиянският образ на Бога е едностранчив, тъй като изключва елемента на злото. Изследвайки
историческите превращения на Божия образ, полага усилия да поправи тази едностран­
чивост (преди всичко в Aion <Еон> и Antwort auf Hiob <Отговор на Иов>). В бележката си
за възникването на Отговор на Иов пише, че в Еон е критикувал „идеята за privatio boni’,
понеже не се съгласува с психологическите знания. Психологическият опит сочи, че срещу
всичко, което наричаме добро’, стои по едно субстанциално зло’ или лошо’. Ако злото’ не
съществуваше, то всичко, което е, би трябвало по необходимост да бъде добро’. Според
догмата нито доброто’, нито злото’ имат човешки произход, тъй като злият’, като един от
Божите синове, е съществувал отпреди човека. Идеята за privatio boni’започва да се налага в
църквата едва след Мани. Преди тази ерес Св. Климент Римски учел, че Бог управлява света
с дясна и с лява ръка; за дясна ръка се счита Христос, а за лява - Сатаната. Разбирането на
Климент е очевидно монотеистично, защото съчетава противоположностите в един Бог. /
По-късно обаче християнството става дуалистично, доколкото олицетворената от Сатаната
част от противоположностите се отцепва и Сатаната е орисан да пребивава в състояние
на вечно проклятие. [...] Ако християнството се домогва да бъде монотеистична религия,
приемането на съдържащите се в единия Бог противоположности е неизбежно“ (Послеслов
към Antwort aufHiob <Отговор на Иов>, G W 11, Zürich, 1963 [Roscher-Ausgabe], S. SOSf <срв.
Κ. Γ. Юнг, Отговор на Иов, ЕА, Плевен, 1997, превод Ст. Шаранков, стр. 143-144>).
464 I LIBER NOVUS

Той е повелителят на жабите и жабоците, които живеят във водата, но

излизат и на сушата, а по пладне и в полунощ пеят в хор.
Той е пълното, което се едини с празното.
Той е свещеното съвкупление.
Той е любовта и нейното убийство.
Той е светецът и неговият предател.
Той е ярката светлина на деня и най-дълбоката нощ на лудостта.
Да го съзреш значи да ослепееш.
Да го познаеш значи да се поболееш.
Да му се молиш означава да умреш.
Да се боиш от него значи да си мъдър.
Да не му се противопоставяш значи да се спасиш.
Бог живее зад Слънцето, Дяволът живее зад нощта. Каквото Бог роди от
светлината, Дяволът го влачи в нощта. Но Абраксас е светът, неговото въз­
никване и гибел. За всеки дар на Бога Слънце Дяволът разполага с проклятие.
Всяко нещо, което измолвате от Бога Слънце, причинява едно дяволско дело.
Всяко нещо, което създавате с помощта на Бога Слънце, придава на
Дявола действена сила.
Това е страховитият Абраксас.
Той е най-могъщата твар и в негово лице тварното се плаши от самото
себе си.
Той е откритото противоречие на тварното спрямо Плеромата и нейно­
то Нищо.
Той е ужасът на сина пред майката.
Той е любовта на майката към сина.
Той е очарованието на земята и жестокостта на небето.
Човек се вцепенява пред лика му.
Пред него няма въпрос и няма отговор.
Той е любуването на тварното.
Той е действието на разноликостта.
Той е любовта на човека.
Той е речта на човека.
Той е сиянието и сянката на човека.
Той е измамливата действителност.“101

101 През 1942 г. Юнг подчертава: „Схващането за всеобхватния Бог трябва по необходимост
да включи в себе си и своята противоположност, при което съвпадението наистина
не бива да е твърде радикално, инак Бог би отрекъл сам себе си. Ето защо в принципа
за съвпадението на противоположностите трябва да се добави и другата част, за да се
постигне пълна парадоксалност и по този начин психологическа валидност“ („Der Geist
Mercurius“ <„ Духът Меркурий“>, in: GW 13, § 256).
 ИЗПИТАНИЯ I 465

102Тук мъртвите закрещяха и се разбесняха, понеже бяха недовършени.

Но щом шумната им врява стихна, проговорих на Φιλημων: „Как, отче
мой, да схващам този Бог?"
В отговор Φιλημων каза:
„Сине мой, защо искаш да схващаш? Този Бог трябва да се знае, не да се
схваща. Ако го схващаш, ще можеш да кажеш, че е такъв или онакъв и че не е
такъв или онакъв. Така ще го държиш в шепа и затова ръката ти ще трябва да
го отхвърли. Бог, когото зная, е това и онова и също така другото на това и
другото на онова. Ето защо никой не може да схване този Бог, но може да го
знае, затова говоря и уча за него."
„Но - възразих - не въвежда ли този Бог човешкия ум в отчайващо обър­
кване?"
На това Φιλημων отговори: „Тези мъртъвци са отхвърлили реда на еди­
нението и общението, понеже са отхвърлили вярата в небесния отец, който
съди със справедлива мярка. Трябвало е да го отхвърлят. Затова ги уча за ха­
оса, който е безмерен и съвършено безпределен и за който правда и неправда,
меко и твърдо, търпение и гняв, любов и омраза са Нищо. Че как бих могъл
иначе, освен да уча за Бога, когото зная и когото те знаят, без да съзнават?"
Попитах го: „Защо, Възвишени, назоваваш вечно непонятното и жесто­
ко противоречивото в природата Бог?"
Φιλημων каза: „Как иначе да го наричам? Да беше всемогъщото същество
на случващото се във всемира и в човешкото сърце закон, вероятно бих го
нарекъл закон. Но то не е никакъв закон, ами е случайност, нередност, грях,
заблуда, глупост, небрежност, лъжовност, незакономерност. Затова не мога
да го нарека закон. Знаете, че така трябва да бъде, и същевременно знаете, че
и не би трябвало да е така, а и някой друг път не е така. То е свръхмогъщо и
се случва сякаш по вековечен закон вятърът да духне накриво някоя прашин­
ка в житата и това нищо да се окаже свръхсила, тегнеща повече от планина
желязо. Така знаете, че вечният закон е и не е закон. Тъй че не мога го нарече
закон. Но как другояче да го наричам. Знам, че човешкият език никога не е
назовавал утробата на непонятността другояче освен Бог. Вярно е, този Бог
е и не е, защото от битие и небитие е възникнало всичко, което е било, е и ще
бъде."
И щом изрече последната дума, Φιλήμων докосна с ръка земята и се из­
пари.

{9} През последвалата нощ мъртвите притичваха бързешком, тълпяха се с

негодувание и викаха:

102 Следващите параграфи до края на този откъс не се откриват в Черната книга 6.

466 I LIBER NOVUS

„Говори ни за богове и дяволи, проклетнико!“

И Φιλήμων се яви и заговори (и това е четвъртото поучение към
мъртвите)103:

„Бог Слънце е върховното добро, Дяволът е обратното, значи имате двама

богове. Има обаче много върховни добрини и много тежки злини и между тях
има двама Богодяволи, единият е ГОРЯЩ ИЯТ, а другият е РАСТЯЩИЯТ.
Горящият е Ерос в образа на пламъка. Той грее, докато пояжда.104
Растящият е Дървото на живота, то зеленее, докато расте и трупа живо
вещество.105
Еросът пламва и угасва, а Дървото на живота расте бавно и непрестанно
през безчислени времена.
Добро и зло се съединяват в пламъка.

103 3 февруари 1916 г. Това изречение го няма в Черната книга 6.

104 През 1917 г. в Die Psychologie der unbewußten Prozesse <Психология на несъзнаваните ηρο-
цеси> Юнг пише една глава за „Сексуалната теория“ (в предходна редакция е включена
в G W 7,55 425-441), в която критикува психоаналитичното разбиране за еротичното.
В преработената през 1928 г. версия на същата глава, озаглавена вече „Теорията за
Ероса“ (пак там, §§ 16-34), той добавя: „Еротиката [...] от една страна принадлежи
към първоначалната животинска природа на човека [...]. От друга страна обаче, се
родее с най-висшите форми на духа. Но тя разцъфва само когато дух и нагон отекват в
правилно съзвучие. [...] 'Ерос е велик демон’, както казва мъдрата Диотима на Сократ.
[...] Той не представлява цялата ни природа, но е поне един от главните нейни аспекти“
(GW 7, §5 32f.) В Пирът Диотима въвежда Сократ в същината на Ерос. Тя му казва,
че Ерос е „велик демон. [...] Понеже всяко демонично същество е нещо средно между
бог и смъртен. - Каква е тяхната роля? - попитах аз. - Да обясняват и да предават на
боговете това, което идва от хората, а на хората това, което идва от боговете, именно
молбите и жертвоприношенията на хората, и заповедите на боговете и възнаграждени­
ята за жертвоприношенията, а понеже се намират между тези два елемента, те запълват
празнината помежду им, така че Вселената да осъществи вътрешната си връзка. Чрез
тях се осъществява цялата мантика и се увенчава с успех жреческото изкуство при
жертвоприношенията, посветителните обреди, заклинанията, всяко предсказание и
магия. Боговете нямат пряк контакт с човека - чрез демоните се осъществява всяко
общуване и разговор на богове с хора, и будни и насън.“ <Вж. Платон, Пирът, превод
от старогръцки Георги Михайлов, в: Платон, Диалози, том II, Наука и изкуство, София,
1982,202е-203а, стр. 460.> В Erinnerungen <Спомени> Юнг размишлява върху същност­
та на Ерос и казва, че той е „космогонос, творец и баща-майка на всяка осъзнатост“
(стр. 356 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994,
превод Бойка Петкова, стр. 349>). Космогоническото определение на Ерос трябва да
се разграничава от другата употреба на израза, която Юнг предприема, за да обозначи
женското несъзнавано. Вж. бел. 162, стр. 172.
105 През 1954 г. Юнг пише подробна студия върху архетипа на дървото: „Der philosophische
Baum“ <„Философското дърво“>, in: GW 13, 55 304-482.
 ИЗПИТАНИЯ I 467

Добро и зло се съединяват в растежа на дървото, живот и любов си про­

тивостоят в своята божественост.
Неизброимо като звездното войнство е числото на боговете и дяволите.
Всяка звезда е Бог и всяко пространство, което една звезда запълва, е
Дявол. А празната пълнота на цялото е Плеромата.
Действието на цялото е Абраксас, срещу него стои само недействител­
ното.
Четири е числото на върховните богове, понеже четири са измеренията
на света.
Едно е началото, Бог Слънце.
Две е Ерос, понеже той сдвоява и сияйно се разпространява.
Три е Дървото на живота, понеже то изпълва простора с тела.
Четири е Дяволът, понеже той отваря всичко затворено; той разбива
всичко телесно и оформено; той е разрушителят, у когото всичко се превръ­
ща в нищо.
Блажен съм, че ми е дадено да позная многообразието и разноликостта
на боговете. Горко вам, които замествате това несъвместимо многообразие
с един Бог. По този начин причинявате мъка на неразбиране и онемяване у
тварното, чиято същност се стреми към разноликост. Как ще сте верни на
същността си, ако искате да превърнете многото в едно? Каквото сторите на
боговете, спохожда и вас. Ще бъдете уеднаквени и тъй вашата същност106 ще
осакатее.
По волята човешка властва еднаквост, не и по волята Божия, понеже бо­
гове има много, а хората са малко. Боговете са могъщи и понасят многообра­
зието си, защото като звездите пребивават в самота и грамадна отдалеченост
едни от други. Хората са слаби и не понасят многообразието си, понеже жи­
веят скупчени в близост и се нуждаят от общение, за да могат да издържат
своята обособеност. 107Със спасителна цел ви говоря осъдителното, заради
което бях осъден.
Множеството богове съответстват на множеството хора.
Безчислени богове се уповават да станат хора.
Безчислени богове са били хора. Човекът има дял в божествената същ­
ност, той от боговете дохожда и у Бога прехожда.
Тъй както не си заслужава да се мисли върху Плеромата, не си струва да
се почитат множество богове. А най-малко си заслужава да се почита пър­
вият Бог, действената пълнота и summum bonum. С молитвата си не можем

106 В Черната книга 6 продължава така: „Мъртвите: ‘Ти си езичник и политеист’“ (стр. 30).
107 5 февруари 1916 г.
468 I LIBER NOVUS

нищо да прибавим и нищо да отнемем, защото действената празнота поглъ­

ща всичко в себе си.108
Светлите богове образуват небесния свят, той е многообразен и се раз­
ширява и уголемява безкрайно. Техен най-висш повелител е Бог Слънце.
Тъмните богове образуват земния свят. Те са еднообразни и се смаляват
и снишават. Техен най-низш повелител е Дяволът, Лунният дух, спътникът на
Земята, по-малък, по-студен и по-мъртъв от Земята.
Няма разлика във властта на небесните и земните богове. Небесните
уголемяват, земните смаляват. И двете посоки са неизмерими."
109Тук мъртвите прекъснаха речта на Φιλήμων с яростен присмех и поди­
гравателни възгласи и докато постепенно се оттегляха, крамолите, хулите и
хохотът им заглъхваха. Обърнах се към Φιλήμων и му казах:
„О, Φιλήμων, струва ми се, че се заблуждаваш. Изглежда, че преподаваш
грубо суеверие, което отците ни славно и сполучливо са превъзмогнали -
онова многобожие, произвеждано само от дух, който не смогва да освободи
взора си от принудата на окования в сетивности ламтеж."
„Сине мой - отвърна Φιλήμων, - тези мъртъвци са отхвърлили върхов-
ното добро. Как да ги уча на единия, едничкия и немногобразен Бог? Та те
трябва да ми повярват. А те са отхвърлили вярата. Затова ги уча на Бога,
когото зная, многообразния, разпръснатия, оня, който е вещта и същевре­
менно нейната привидност, него знаят и те, макар и да не го съзнават.
Тези мъртъвци дадоха имена на всички същества във въздуха, по земята и
във водата. Те претеглиха и преброиха нещата. Преброиха толкова и толкова
коне, крави, овце, дървета, парчета земя, извори, казаха, че това е добро за
такава цел, пък онова за инаква цел. Какво сториха те с почитаемите дърве­
са? Какво стана със свещената жаба? Зърнаха ли нейното златно око? Къде
е възмездието за 7777-те телета, чиято кръв проляха, чието месо изядоха?
Възмездиха ли те свещената руда, която изкопаха от корема на земята? Не, те
наричаха, претегляха, брояха и деляха всичките неща. Правеха с тях, каквото
им хрумне. И какво направиха от тях! С могъщото ти видя какво сториха -
но те, без да съзнават, дадоха власт и на вещите. Ала дойде време нещата да
проговорят. Парчето месо казва: колко много хора! Парчето руда казва: кол­
ко много хора! Корабът казва: колко много хора! Въглищата казват: колко
много хора! Къщата казва: колко много хора! И нещата се вдигат, броят и
претеглят, поделят и изяждат милиони хора.
Вашата ръка посегна над земята и сне свещената омая, претегли и пре­
брои костите на нещата. Не е ли единият, едничкият, еднообразният Бог

108 Тук се появява тъмният гостенин (вж. по-долу, стр. 477).

109 Следващите параграфи до края на откъса в Черната книга 6 липсват.
 ИЗПИТАНИЯ I 469

тази снета, смачкана на топка и захвърлена омая на отделните живи и мъртви

неща? Да, този Бог ви научи да претегляте и броите кости. Но месецът на
този Бог клони към свършек. Нов месец стои пред вратата. Затова трябва
всичко да бъде така и затова трябва всичко да стане иначе.
Никакво многобожие не съм измислил! Много богове мощно надигат
гласове и разкъсват човечеството на кървави парчета. Толкова и толкова хора
претеглени, преброени, разпределени, накълцани и изядени. Затова говоря
за много богове, както за много неща говоря, понеже ги знам. Защо ги на­
ричам богове? Заради тяхната свръхмощ. Знаете ли каква е тази свръхмощ?
Днес е дошло време, в което бихте могли да узнаете.
Тези мъртъвци осмиват глупостта ми. Но щяха ли те да вдигнат бра-
тоубийствена ръка, ако бяха дали възмездие за телето с кадифените очи?
Ако бяха възмездили лъскавата руда? Ако бяха отдали почит на свещеното
дърво?110 Ако бяха смирили душата на златооката жаба? Какво говорят мър­
тъвците и живите неща? Кой е по-велик, човекът или боговете? Истина е,
това слънце стана луна и още не се е родило ново слънце от болките на сет­
ния нощен час."
И като завърши тези думи, Φιλήμων се наведе към земята, целуна я и рече:
„Майко, нека крепне синът ти." След това се изправи, погледна небето и рече:
„Колко е тъмна твоята обител за новия светлик." И после изчезна.

{10} Щом настъпи следващата нощ, мъртвите заприиждаха в шумна блъска­

ница, сипеха подигравки и викаха: „Говори ни, глупако, говори ни за църква­
та и светата общност."
А Φιλημων се изправи пред тях и начена такава реч111 (и това е петото
поучение към мъртвите):

„Светът на боговете се проявява в духовността и половостта. Небесните се

явяват в духовността, земните в половостта.112

110 Вероятно се позовава на разпространението на християнството в Германия през VIII

век, когато били отсичани свещените дървета.
111 Това изречение липсва в Черната книга 6.
112 В семинара от 1925 г. Юнг казва: „Половост и духовност са двойка противоположности,
нуждаещи се една от друга“ (Analytische Psychologie, S. 55 <Аналитична психология, стр.
55>).
470 I LIBER NOVUS

Духовността поема и обхваща. Тя е женска и затова я наричаме Mater

coelestis, Небесната майка.113 Половостта поражда и създава. Тя е мъжка и
затова я наричаме Phallos114, Земният баща.115
Половостта на мъжа е по-земна, половостта на жената - по-духовна.
Духовността на мъжа е по-небесна, тя е насочена към по-голямото.
Духовността на жената е по-земна, тя е насочена към по-малкото.
Лъжлива и дяволска е духовността на мъжа, която е насочена към по-мал­
кото.
Лъжлива и дяволска е духовността на жената, която е насочена към по-
голямото.
Всеки трябва да си знае мястото.
Мъж и жена се превръщат в дяволи един за друг, ако не отделят духовни­
те си пътища, понеже същността на тварното е разноликост. Половостта на
мъжа е насочена към земното, половостта на жената е насочена към духов-
ното. Мъж и жена се превръщат в дяволи един за друг, ако не отделят своята
половост.
Мъжът трябва да познава по-малкото, жената - по-голямото.
Човекът трябва да различава себе си от духовността и от половостта.
Трябва да нарича духовността Майка и да я разполага между небето и земята.
Трябва да нарича половостта Фалос и да го поставя между себе си и земята,
тъй като Майката и Фалосът са свръхчовешки демони и проявления на бо­
жествения свят. Те ни въздействат повече от боговете, защото са по-близко-
родствени на нашата същност.116 Ако не различавате себе си от половостта
и духовността и не ги разглеждате като същества над вас и около вас, тогава
им се отдавате като на свойства на Плеромата. Духовността и половостта не

113 Гьотевият Фауст завършва с видение на Mater gloriosa. В лекцията си „Faust und die
Alchemie“ <„Фауст и алхимията“> във връзка с това Юнг заявява: „Под Mater coelestis
човек не бива по никакъв начин да си представя Дева Мария или католическата църква,
а по-скоро нещо подобно на Aphrodite urania, като при Августин или Пико дела Ми-
рандола, Beatissima m ater“ (В: Irene Gerber-Münch, Goethes Faust: Eine tiefenpsychologi­
sche Studie über den Mythos des modernen Menschen. M it dem Vortrag von C. G. Jung, Faust
und die Alchemie, Küsnacht 1997, S. 37 сИ рене Гербер-Мюнх, Гьотевият Фауст: една
дълбиннопсихологинеска студия върху мита на съвременния човек. Заедно с лекцията на
Κ. Г. Юнг: Фауст и алхимията, Кюснахт 1997, стр. 37>).
114 В Черната книга 6 пише „фалус“ (стр. 41), също и в калиграфската ръкописна версия
на Septem Sermones (срв. стр. 21).
115 Във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото> (1912) Юнг
отбелязва: „Фалосът е същество, което се движи без крайници, вижда без очи, знае
бъдещето и нему, като символичен представител на вездесъщата творческа мощ, се
признава безсмъртие“ (стр. 127). По-нататък в текста става дума за фалически божества.
116 В Черната книга 6 продължава: „ / Майката е Граалът. / Фалосът е копието“ (стр. 43).
 ИЗПИТАНИЯ I 471

са ваши свойства, те не са неща, които притежавате или улавяте, а те прите­

жават и улавят вас, защото са могъщи демони, проявления на богове, сиреч
неща, простиращи се отвъд вас и съществуващи сами по себе си. Няма как
някой да има духовност за себе си или половост за себе си, този някой се
подчинява на законите на духовността и половостта. Затова никой не се из­
плъзва от тези демони. Трябва да гледате на тях като на демони, като на обща
задача и опасност, като на общо бреме, с което животът ви е натоварил. По
същия начин и животът е за вас обща задача и опасност, такива са и боговете
и преди всичко страховитият Абраксас.
Човекът е слаб, затова и общността е крайно необходима; не се ли окаже
общността необходима в знака на Майката, тогава се оказва необходима в
знака на Фалоса. Никоя общност не е страдание и болест. Общността във
всяко нещо е разпокъсаност и разпад.
Разноликостта води до отделеност. Отделеността е против общността.
Но поради слабостта на човека спрямо боговете и демоните и техния непрео­
долим закон общността е необходима. Не заради хората е необходима тя, а
заради боговете. Боговете ви принуждават към общност. Само доколкото ви
принуждават, дотолкова ви е нужна общност, повече от това е на лошо.
В общността трябва всеки да се подчинява на другия, за да се запази общ­
ността, тъй като тя ви е потребна.
В отделеността трябва да се поставя единият над другия, та всеки да се
съвземе и да избегне поробването.
В общността господства съхранението, в отделеността господства раз­
хищението.
Общността е дълбока, отделеността е висока.
Точната мяра в общността изчиства и запазва.
Точната мяра в отделеността изчиства и прибавя.
Общността ни дава топлина,
отделеността ни дава светлина."117

{11} Когато Φιλή μων привърши, мъртвите мълчаха и не си тръгваха, а гледаха

Φιλημων очаквателно. Щом обаче Φιλημων видя, че мъртвите мълчат и чакат,
наново захвана да говори (и това е шестото поучение към мъртвите)118:

117 В Черната книга 6 продължава: „В общността вървим към потеклото, което е майка­
та. / В отделеността вървим към бъдещето, което е създаващият фалос“ (стр. 46). През
октомври 1916 г. в Психологическия клуб Юнг изнася два доклада за отношението
между индивидуация и колективно приспособяване (GW 18/И, §§ 1084-1106). През
споменатата година тази тема преобладава в клубните дискусии.
118 Този параграф не се среща в Черната книга 6.
472 I LIBER NOVUS

„Демонът на половостта навлиза в душата ни като змия. Наполовина той е

човешка душа и се казва Мисъл-Желание.
Демонът на духовността се спуска в душата ни като бялата птица.
Наполовина той е човешка душа и се казва Желание-Мисъл.
Змията е земна душа, полудемонична - дух, родствен с духовете на мърт­
вите. Като тях, и тя кръжи около земните неща и ги подтиква да ни плашат
или очароват. Змията има женска природа и винаги търси обществото на
мъртвите, които са пленници на земята - ненамерилите път отвъд, а именно
към отделеността. Змията е развратница и блудства с Дявола и злите духо­
ве, тя е противен тиранин и мъчител и неизменно изкушава към най-злопо-
лучно общуване. Бялата птица е полунебесна душа на човека. Тя пребивава
при Майката и от време на време се снишава. Птицата е мъжка и представ­
лява действена мисъл. Свенлива и самотна е, пратеник на Майката. Лети
високо над земята. Господства над отделеността. Носи вести от предходни
и завършени далнини. Отнася словото ни до Майката, която се застъпва и
предупреждава, но няма власт над боговете, а е съсъд на Слънцето. Змията се
вмъква отдолу и коварно осакатява фалическия демон или го подстрекава. Тя
извежда нагоре хитроумните мисли на земното, които изпълзяват от всички
дупки и жадно се впиват навсякъде. Змията без да го иска, ни е полезна. Тя се
изплъзва от нашия хват и така ни сочи пътя, който нашата човешка находчи­
вост не намира."

119Щом Φιλήμων завърши, мъртвите го загледаха с презрение и казаха:

„Престани да ни приказваш за богове, демони и души. Всъщност това си го
знаем открай време."
А Φιλήμων се усмихна и отговори: „Ах, вие, нищи по плът, богати по дух,
май плътта била е пищна, а духът - оскъден. И как ще стигнете вечната свет­
лина? Присмивате се на глупостта ми, а тя е и ваша - значи присмивате се на
себе си. Знанието избавя от опасност. Присмехът обаче е опакото на вярата
ви. Дали черното е по-малко от бялото? Вярата отхвърлихте, а присмеха си
задържахте. Е, и спасихте ли се от вярата? Не, привързахте се към присмеха,
сиреч пак към вярата. Ето защо сте окаяни."
А мъртвите се разбуниха и завикаха: „Не сме окаяни, умни сме, на­
шите мисли и чувства са чисти като бистра вода. Възхваляваме разума си.
Присмиваме се на суеверията. Вярваш ли, че твоите глупости са ни застиг­
нали? Обзела те е детинска заблуда, старче, каква полза имаме ние от нея?"
Φιλήμων отвърна: „Каква полза още търсите? Отвързвам ви от това, кое­
то още ви държи в сянката на живота. Вземете това знание, прибавете тази

119 Следващите параграфи до края на откъса липсват в Черната книга 6.

 ИЗПИТАНИЯ I 473

глупост към вашата умност, тази неразумност към разума си и намерете себе
си. Да бяхте хора, щяхте да започнете живота си и жизнения си път помежду
разума и неразумността и щяхте да заживеете в отвъдната вечна светлина,
чиято сянка сте изживели преди това. Но тъй като сте мъртъвци, това знание
ви отвързва от живота, гаси у вас жаждата по човека и освобождава себесъ­
щието ви от люспите, с които са го покрили светлината и сянката. Ще ви об­
земе състрадание към човека и от потока ще се доберете до суша, от вечното
трептене ще стъпите върху скалата на спокойствието, кръгът на текущата
протяжност ще се скъса, пламъкът навътре в себе си ще рухне.
Наклал съм тлеещ огън, нож съм дал на убиеца, разчоплил съм зараснали
рани, ускорил съм цялото движение, още опиат съм дал на безумеца, студа
съм преизстудил, жегата пренажежил, притворството съм препритворил,
добрината съм предобрил, слабостта съм отслабил.
Това знание е секирата на жертвоприносителя.“
Мъртвите се развикаха: „Глупост е твоето знание, и проклятие. Да не ис­
каш да завъртиш колелото наобратно? Ще те премаже, слепецо!“
Φιλήμων отговори: „Ето какво се случи. Раззелени се пак земята, народи
плод от жертвената кръв, цветя поникнаха, вълна прошумолява по пясъка,
сребърна мъгла се стеле в подножието на планината, птица от душата кацна
при човека, мотиката звъни в полето, а брадвата в гората, ветрец шушне в
дървесата и слънцето блещука в росата на извисило утро, планетите бабуват
на рождеството, многоръкият изскочи от земята, камъните приказват и тре­
вата шепне. Човекът намери себе си, а боговете странстват из небето, пълно­
тата ражда златната капка, златното семе, то се оперва и литва.“
Мъртвите млъкнаха, вгледаха се втренчено във Φιλήμων и тихо се разо­
тидоха. А Φιλήμων се наведе към земята и каза: „Сполучи, но не е довършено.
Пониквай, ръст надигай, земен плод, и ти, небе, излей си живата вода!“
Като каза това, Φιλήμων изчезна.

Стоях съвсем объркан, когато в последвалата нощ Φιλήμων ме посети, поне­

же го позовах с въпроси: „Какво направи, ο, Φιλήμων? Що за огньове подпа­
ли? Какво пречупи? Да не е спряло колелото на сътворенията?“
А той отговори, казвайки: „Всичко следва стария си ход. Нищо не се е
случило и все пак сладко и неизразимо тайнство се случи - аз излязох от кръ­
говрата.“
„Какво говориш? - викнах аз. Думите ти движат моите устни, от ушите
ми звучи твоят глас, а очите ми те виждат извън мен. Ти наистина си магьос­
ник! Излязъл си от кръговрата? - Ама че бъркотия! Ти ли си аз, аз ли съм ти?
Дали аз не почувствах, сякаш колелото на сътворенията е спряло, а пък каз­
ваш, че ти си излязъл от кръговрата? Като че съм завързан върху колелото -
474 I LIBER NOVUS

усещам свистящото превъртане - и въпреки това колелото на сътворенията

ми се вижда спряло. Какво направи, отче? Научи ме!"
Тогава Φιλημων рече: „Стъпих отвъд на твърдо, взех го със себе си и го
спасих от вълнението, от кръговрата на ражданията и от въртящото се ко­
лело на безкрайното случване. Скрито е. Мъртвите възприеха глупостта на
поучението, чрез истината ослепяха и прогледнаха чрез заблудата. Познаха
и почувстваха, съжалиха и ще се върнат смирено да помолят. Понеже това,
което са отхвърлили, става за тях най-скъпоценно."
Искаше ми се да поразпитам Φιλημων, понеже загадката ме тормозеше.
Но той вече бе докоснал земята и беше изчезнал. А нощният мрак немееше
и не ми отговаряше. И душата ми стоеше мълчалива, поклащаше глава и не
знаеше какво да каже за тайната, която Φιλημων загатна, но не издаде.

{12} И отмина още един ден и настъпи седмата нощ.

И пак надойдоха мъртвите, този път с унил вид, и рекоха: „Забравихме да
кажем още нещо - научи ни за човека."
И Φιλημων застана пред мен и започна да говори120: (И това е седмото
поучение към мъртвите)
„Човекът е врата, през която от външния свят на богове, демони и души
навлизате във вътрешния свят, от по-големия в по-малкия свят. Малък и ни­
щожен е човекът, тъкмо ви остане зад гърба - и ето ви пак в безкрайното
пространство, в по-малката или вътрешната безкрайност.
На неизмеримо разстояние една-единствена звезда стои в зенит.
Това е единият Бог на тази единствена, това е неговият свят, неговата
Плерома, неговата божественост.
В този свят човекът е Абраксас, който поражда и поглъща своя свят.
Тази звезда е Богът и целта на човека.
Това е неговият едничък пътеводен Бог,
в него човекът постига покой,
към него върви дългото пътешествие на душата след смъртта, в него като
светлик проблясва всичко, което човекът донася от по-големия свят.
Нека Нему, на Едного, да се моли човекът.
Молитвата усилва светлината на звездата,
хвърля мост през смъртта,
подготвя живота в по-малкия свят и смалява безнадеждното желание в
по-големия свят.
Изстине ли по-големият свят, звездата свети.

120 8 февруари 1916 г. Това изречение липсва в Черната книга 6.

 ИЗПИТАНИЯ I 475

Нищо няма помежду човека и едничкия му Бог, докато човекът не съумее

да отвърне взор от пламтящото зрелище на Абраксас.
Човек тук, Бог там.
Слабост и нищета тук, вечна творческа мощ там.
Тук само мрак и влажен студ,
Там само слънце."121

122Когато Φιλήμων привърши, мъртвите мълчаха. Тежестта падна от тях и те

се издигнаха като дим над огъня на овчар, пазещ стадото си нощем.

А пък аз се обърнах към Φιλήμων и попитах: „Възвишени, ти учиш, че човекът

бил врата? Врата, през която преминава шествието на боговете? През която
тече реката на живота? През която всяко бъдеще се втича и изтича в безкрая
на миналото?"
Φιλήμων отговори, като каза: „Тези мъртъвци вярваха в преобразяване-
то и развитието на човека. Те бяха убедени в неговата нищета и преходност.
Нищо не им беше по-ясно от това и въпреки това знаеха, че човекът създава
дори боговете си, и поради това знаеха, че боговете за нищо не стават. Ето
защо трябваше да научат каквото не знаеха - че човекът е врата, през която
минава шествието на боговете и нахлува възникването и гибелта на всички
времена. Не той го прави, не той го създава и не той го изстрадва, понеже той
е битието, единственото битие, понеже той е мигновението на света, вечни­
ят миг. Който разбере това, престава да бъде пламък и се превръща в пепел и
дим. Такъв устоява, свършва се с неговата преходност. Станал е пребъдващ.
Мечтаехте си за пламъка, като че ли той е животът. Но животът е устояване,
а пламъкът гасне. Това пренесох отвъд, това спасих от огъня. Това е синът на
огненото цвете. Това видя ти у мен, макар сам да съм дял от вечния светлинен
огън. Ала съм и този, който спаси за теб черните и златни зърна и синята им

121 На 29 февруари Юнг пише писмо до Джоан Кори, в което коментира Поученията и
преди всичко тази последна реч: „Първосъздателят на света, сляпото творческо либидо,
се преобразява в човека чрез индивидуацията и от този подобен на бременност процес
се появява божественият младенец - един прероден Бог, вече не пръснат в милиони съз­
дания, а един - тъкмо този индивид, който е същевременно всички индивиди, единосъщ
във Вас, както и в мен. Д-р Л[онг] има една малка книжка: VII Sermones ad mortuos. Там
ще намерите описание как създателят е пръснат в своите създания, а в последната реч
ще откриете началото на индивидуацията, от която се появява божественият младенец.
[...] Младенецът е нов Бог, роден фактически у мнозина индивиди, които обаче не знаят
това. Той е „духовен“ Бог. Дух, пребиваващ у много хора, и все пак навсякъде единосъщ.
Придържайте се към своето време и ще изпитате качествата му.“ (Преписано в дневника
на Констанс Лонг, Countway Library of Medicine, стр. 21 и сл.)
122 Следващите параграфи до края на откъса не се съдържат в Черната книга 6.
476 I LIBER NOVUS

звездна светлина. Ти, вечно битие - що е продължителност и що е мимолет-

ност? Що е миг и що е вечна трайност? Ти си битие, във всеки миг си вечен.
Що е време? Време значи огън, който пламва, утихва и рухва. Аз избавих
пребъдващото от времето, спасено е от огньовете и тъмите на времето, от
боговете и дяволите."
Попитах го: „Възвишени, кога ще ме дариш с тъмното златно съкровище
и с неговата синя звездна светлина?"
Φιλημων отвърна: „Когато всичко горимо повериш на всевечния
пламък.«12Я

123 През септември 1916 г. Юнг води разговори с душата си, в които космологията на Ser­
mones е развита и доизяснена. 25 септември: [Душа]: „Колко светилника искаш, три или
седем? Три е съкровеното и скромното. Седем е общото и всеобхватното.“ [Аз]: „Що
за въпрос! И що за решение! Ако трябва да съм честен, клоня към седемте светилника.“
[Душа]: „Тъй значи, Седморката желаеш? Така си и мислех. Простират се далече - све-
тилниците са студени.“ [Аз]: „Това ми трябва: хлад, свеж въздух. Стига вече задушаващ
зной. Твърде много страх и твърде малко воля за дъха. Дай ми седем светилника.“ [Душа]:
„Първият светилник ще рече Плеромата. / Вторият светилник е Абраксас. / Третият
светилник е Слънцето. / Четвъртият светилник е Луната. / Петият светилник е Земята.
/ Шестият светилник е Фалосът. / Седмият светилник е Звездата.“ [Аз]: „Защо ги няма
Птицата, Небесната майка и Небето?“ [Душа]: „Те всички се намират в Звездата. Като
погледнеш към Звездата, ще провидиш през нея. Те са мостовете към Звездата. Обра­
зуват седмия светилник, най-висшия, трепкащия - оня, който с шумен плясък на крило
се въздига, пуснат от обятията на светлинното дърво с шест клона и един цвят, в който
спи звездният Бог. / Шестте светилника са отделни и образуват множество, единият
светилник е Едното и образува единство, той е цветът на върха на дървото, свещеното
яйце, световният зародиш, комуто са дадени крила, за да достигне целта си. От Едното
вечно произлиза Многото и от Многото - Едното.“ (Черна книга 6, стр. 104-106) 28
септември: [Душа]: „Е, нека опитаме: от златната птица е. Не е бялата птица, а злат-
ната. Тя лети другояче. Бялата е добър демон, а златната е над тебе и под твоя Бог. Тя
лети пред теб. Виждам я в синия етер, литнала към Звездата. Тя е нещо, произлизащо
от теб. Същевременно е своето собствено яйце, което съдържа теб. Усещаш ли ме?
Питай тогава!“ [Аз]: „Обясни ми повече! Става ми лошо.“ [Душа]: „Златната птица не
е душа, тя е цялостно създание. Хората също са златни птици, не всички, някои пък са
червеи и гният в пръстта. Други обаче са златни птици.“ [Аз]: „Продължавай, боя се, че
се погнусявам. Изкарай навън, каквото си уловила!“ [Душа]: „Златната птица е кацнала
на дървото с шестте светилника. Дървото расте от главата на Абраксас, а пък Абраксас
расте от Плеромата. Всичко, от което дървото расте, цъфти от него като преобразен
светилник, като матка на най-горния цвят, на златната яйцептица. Светлинното дърво
първоначално е растение на име индивид; той пораства от главата на Абраксас и е негова
мисъл, една измежду безброй мисли. Индивидът е просто едно растение без цветове и
плодове, преход към дървото със седемте светилника. Индивидът е преходно стъпало
към светлинното дърво. Сияйност цъфти от него, самият Фанес. Агни, един нов огън,
една златна птица. Това се получава подир индивида, и по-точно когато той наново се
съедини със света, тогава светът разцъфтява от него. Абраксас е нагонът - индивид,
нещо различно от него, а дървото със седемте светилника е символ на съединения с
 ИЗПИТАНИЯ I 477

{13} И щом Φιλήμων изрече тези думи, не щеш ли, от сянката на нощта изле­
зе тъмна фигура с очи от злато.124 Изплаших се и викнах: „Враг ли си? Какъв
си? Откъде си? Никога не съм те виждал! Говори, какво ще искаш?“
Тъмният заговори: „Ида отдалеко. Ида от изток и следвам искрящия
огън, който ме предвожда, Φιλήμων. Не съм ти враг, не съм ти чужд. Тъмна е
моята кожа и окото ми в злато блести.“
„Какво носиш?“ - попитах, изпълнен със страх.
„Нося въздържание - въздържание в насладата и болката от човека.
Съпричастието твори отчуждение. Състрадание, а не съпричастие - състра­
дание към света и уталожено желание към другия.
Състраданието остава неразбрано, затова е действено.
Далече от страстта, далече от страха.
Далеч от любовта - любов към целостта.“
Погледнах го с уплах и попитах: „Защо си тъмен като угар и като желязо
чер? Страхувам се от теб; тъй много ме боли, какво си ми сторил?“
„Можеш да ми казваш Смърт - Смърт, със слънцето изгряла. Идвам с
тиха болка и дълъг покой. Полагам бронирана ципа около теб. По средата на
живота започва смъртта. Полагам ципа след ципа, тъй че топлината ти никога
да не изчезне.“
„Навяваш тъга и униние - отвърнах, - аз исках човека.“
А той каза: „Ще идеш при човека обвит в ципа. Твоят светлик грее
нощем. Слънчевата ти природа се отделя от теб и начева звездната ти при­
рода.“
„Ж есток си“ - въздъхнах.
„Ж естоко е простото, защото не се съчетава с множественото.“
При тези думи загадъчният Тъмен изчезна. А Φιλήμων ми хвърли серио­
зен и многозначителен поглед. „Хубаво ли го огледа, синко?“ - рече. „Има да
чуеш още за него. Но я, ела, че да изпълня това, което Тъмният ти предрече.“

Абраксас индивид. Тогава се появява Фанес и литва напред - той е златната птица. /
С Абраксас се съединяваш чрез мен. Първо ми даваш сърцето си, после заживяваш
чрез мен. Аз съм мостът към Абраксас. Така светлинното дърво се превръща в теб и ти
самият - в светлинното дърво, и Фанес изскача от теб. Това си провидял, но без да го
разбереш. Тогава е трябвало да се отделиш и от Абраксас, за да станеш индивид - нещо
противоположно на нагона. Сега идва съединението с Абраксас. То става чрез мен. Ти
не можеш да го направиш. Затова трябва да останеш с мен. Съединението с физическия
Абраксас става чрез човешката жена, а това с духовния Абраксас става чрез мен, за него
трябва да си с мен“ ( Черна книга 6, стр. 114-120)
124 В Черната книга 6 тази фигура се появява на 5 февруари, насред Поученията (стр. 35
и сл.). Срв. по-горе бел. 108, стр. 468.
478 I LIBER NOVUS

И докато изговаряше тези думи, той ми докосна очите, откри моя взор
и ми показа безмерната тайна. Гледах дълго, докато съумея да я схвана. Но
какво видях? Видях нощта, видях тъмната земя и над нея небето, блещукащо
със сиянието на неизброими звезди. И видях - небето имаше осанка на жена
със седморен звезден плащ, който я покриваше изцяло.
И тъкмо бях видял това, когато проговори Φιλήμων:
125„Майко, ти, която си във висшите селения, ти, Безименна, която обгръ­
щаш мен и него и закриляш го от боговете: той иска да стане твое дете.
Осинови го.
Обнови го. Разделям се с него.126 Студът се засилва и звездата му при­
пламва по-ярко.
Той има нужда да ти бъде син.
Ти роди от себе си божествената змия, ти с родилни болки пусна я на
свобода, вземи този човек за свое дете, той се нуждае от майка."
Тогава се дочу глас отдалеч127 и той бе като падаща звезда:
„Не мога да го взема за дете. Първо нека се пречисти."
Φιλήμων попита128: „В какво се състои нечистотата му?"129
А гласът каза: „В смесването. Да се въздържа в скръб и радост от човека.
Да усърдства в уединение, докато въздържанието бъде завършено и се осво­
боди от смесването с хората. Тогава ще го взема за дете."
И в този миг гледката угасна. Φιλήμων си бе отишъл и останах сам. И
послушно усърдствах в уединение. А през четвъртата нощ съзрях непозната
фигура, мъж в дълго палто и тюрбан, чиито очи блестяха умно и добродушно
като тези на мъдър лекар.130 Той се приближи и каза: „Ще ти говоря за ра­
дост." Отвърнах: „Смяташ на мен да говориш за радост? Аз кървя през хиля­
долетната рана на човечеството."
Той отвърна: „Нося изцеление. Ж ени ме научиха на това изкуство. Те
умеят да церят болни деца. Пари ли ти раната? Изцелението е близо. Слушай
добър съвет и не се противи!"

125 17 февруари 1916 г. В Черната книга 6 самият Юнг е този, който държи речта (срв. стр.
52).
126 В Черната книга 6 на това място пише: „Трябва ми нова сянка, понеже познах ужасния
Абраксас и се отдръпнах от него“ (стр. 52).
127 В Черната книга 6 този глас се идентифицира като „Майка“ (срв. стр. 53).
128 В Черната книга 6 това е казано от Юнг (срв. стр. 53).
129 21 февруари 1916 г.
130 21 февруари 1916 г. В Черната книга 6 вместо това пише: [Аз]: „Турчин? Откъде дойде?
Ислям ли изповядваш? И може би ще ми вестиш за Мохамед?“ / [Посетител]: „Ще ти
река за многоженството, за хуриите и за рая. Ще трябва за това да слушаш.“ [Аз]: „Че
говори тогава и прекрати това мъчение“ (стр. 54).
 ИЗПИТАНИЯ I 481

но търпение. Не са ли хората неблагодарни? Нима е безгранична алчността

им? Все още ли искат от теб? Толкова много взеха и още са просяци.
Погледни, Боже мой и братко мой, не мен обичат, а тебе пожелават с алч­
ност, с каквато се нахвърлят на ближния си. Те не обичат ближния, пожелават
го. Ако бяха верни на любовта си, нямаше да пожелават. Ала който дава, въз­
бужда желание. Не поискаха ли да се научат на любов? На вярност към лю­
бовта? На доброволно отдаване? Не, те изискват и настояват и просят от теб,
никакъв пример не взеха от възвишения ти живот. Може и да му подражава­
ха, но не живяха живота си, както ти живя своя. Ти показа със своя възвишен
живот как всеки трябва да се нагърбва със собствения си живот, верен на
същността и на любовта си. Нима ти не прости на прелюбодейката?138 Нима
не седя до митари и блудници?139 Нима не престъпи съботата?140 Ти живя
своя живот, но хората не правят това, те се молят на теб и от тебе изискват,
все за тебе напомнят и за това, че делото ти е недовършено. Но твоето дело
щеше да бъде довършено, ако човекът се заемеше да живее собствения си
живот без подражателство. Детински е още умът на хората и забравят да са
благодарни, все още не смогват да рекат: ‘Сполай ти, Господи, за добрината,
с която ни сподоби. Приехме я, място й сторихме в сърцата си и научихме се
в нас самите и чрез нас самите да продължаваме твоето дело. С твоя помощ
узряхме, щото в нас да довършим спасителното дело. Сполай ти, твоето дело
зачена в нас, схванахме спасителното ти учение, докрай доведохме в нас как­
вото ти с кървави мъки отпочна заради нас. Не сме неблагодарни деца, по­
желаващи родителския имот. Сполай ти, Господи, ще умножим твоя талант,
няма да го заровим в земята и няма все безпомощно да простираме ръце и
да те подканяме да завършиш в нас делото си. Ще поемем твоите мъки, че
да довършим твоето дело, та и ти да отпуснеш морни длани в скута си като
работник подир дълъг и отруден ден. Блажен е оня мъртъв, който е свършил
делото си и почива/
Щеше ми се хората да ти говорят тъй. Но те не те обичат, Боже мой и
братко мой. Свиди им се цената на твоя покой. Оставят делото ти недовър­
шено и вечно са жадни за твоето внимание и благоволение.
Но аз вярвам, Боже мой и братко мой, че ти си завършил делото си, по­
неже който е отдал живота си, цялата своя истина, цялата си любов и цялата
си душа, е довел делото си докрай. Ако въобще някой може да стори нещо за

138 Срв. 1оаннъ (Царигр. пр.), съотв. Йоан (Синод, пр.) -8 :1 -1 1 .

139 Срв. Матоея (Царигр. пр.), съотв. Матей (Синод, пр.) - 21:31 и сл.
140 Срв. 1оаннъ (Царигр. пр.), съотв. Йоан (Синод, пр.) - 9:13 и сл.
482 I LIBER NOVUS

човека, ти си го сторил и довършил. Сега е дошло време всеки да се заеме със

собственото си спасително дело. Човечеството остаря и захвана нов месец."141
142Щом Φιλημων приключи, вдигнах поглед и видях, че мястото, където
стоеше сянката, е празно. И се обърнах към него с думите: „Отче мой, ти
говори за човека. Човек съм, прости ми!"
Но Φιλημων се разтвори в мрака и аз реших да сторя, каквото ми приля­
гаше. И заех се с цялата радост и с всичката мъка на съществото си да остана
верен на любовта си, за да изстрадам каквото и да ме споходи. И сам бях и
побоях се.

{14} П рез една нощ, когато всичко бе стихнало, дочух шушукане като от
множество гласове и малко по-отчетливо долових гласа на Φιλημων, който
сякаш държеше реч. Вслушах се по-внимателно и различих думите му:
143„След това, щом оплодих мъртвата утроба на подземното царство и
щом от нея се роди божествената змия, отидох при хората и видях, че са в
дълбока беда и безумие. Видях как се убиват и как търсят основания за това.
Правеха го, защото не знаеха какво друго или какво по-добро да правят.
Но понеже са навикнали да не правят нищо, за което не могат да приведат
основания, изобретили са причини, които да ги принуждават да продъл­
жат да се избиват. ‘Спрете, къде ви е умът?’ - рекъл мъдрият. ‘Престанете
и пресметнете какви щети нанасяте!' - рекъл умният. А глупакът се раз­
смял, понеже за една нощ бил се окичил с почести. Защо хората не виждат
полудата си? Полудата е щерка Божия. Ето защо хората не могат да пре­
станат да се убиват, понеже, без да знаят, служат на божествената змия. В
служба на божествената змия си заслужава да си дадеш живота. Заради нея
може и да се помирите! Но като че ли е по-добре да се живее напук на Бога.
Божествената змия обаче иска човешка кръв. Това я охранва и я прави лъс­
кава. Да не искаш да убиваш и умираш значи да мамиш Бога. Ж ивият се
превръща така в Божи изменник. Ж ивият си съчинява собствения живот.
Н о змията иска да бъде мамена, защото се надява на кръв - колкото пове­
че хора са си откраднали живот от боговете, толкова повече кърваво семе
пониква за жътвата на змията. Бог крепне чрез човекоубийство. Змията
се нажежава и пламенее от презасищане. Нейната мас гори с буен пламък.
Пламъкът става светлик за човека, първият лъч на ново слънце. Той, първо-
явеният светлик."

141 Позовава се на платоническите месеци. Вж. по-горе бел. 269, стр. 366.
142 Следващиге шест параграфа не се съдържат в Черната книга 6.
143 Следващите два пасажа се намират също така в „Сънища“ според записите за средата
на юли 1917 г. Те са въведени с израза: „Фрагменти от следваща книга“ (стр. 18).
 ИЗПИТАНИЯ I 483

А онова, което Φιλήμων изрече по-нататък, не смогнах да разбера. Дълго

размишлявах върху думите му, които явно ще да бе изговорил на мъртвите, и
бях втрещен от ужасите, съпътстващи прераждането на един Бог.
144И скоро след това видях насън Илия и Саломе. Илия изглеждаше угри­
жен и уплашен. Затова, когато през последвалата нощ всяка светлина угасна
и всичко живо онемя, позовах Илия и Саломе да поприказвам с тях. Илия се
изстъпи и каза:
„Отслабнах и обеднях, голяма част от силата ми се преля в теб, сине мой.
Твърде много ми отне. Твърде далеч от мен отиде. Дочух странни и непонят­
ни неща и смути се покоят на моята глъб."
Попитах го: „Но какво си чул? Чий бе гласът?"
Илия отговори: „Чух глас, изпълнен със смут, плашещ глас, заканителен
и невнятен."
„Какво каза гласът? - запитах. - Чу ли думите?"
„Неясно, беше объркано и объркващо. Първо говореше за някакъв нож,
който реже, или може би жъне, гроздовете, които се сбират в лина. Може
би това беше онзи в червената дреха, който тъпче плода в жлеба, откъдето
тече кръвта.145 После стана дума за златото, струпано в дълбините, и че който
го докосне, умира. По-сетне отвори дума за огъня, който гори страховито и
който в това време щял да пламне. А подир това изрече една тъй хулна дума,
че не мога да я произнеса."
„Хулна дума ли? Каква?" - попитах.
Той отвърна: „За смъртта на Бога. Има само един Бог и Бог не може да
умре.“ 14ά
Рекох му тогава: „Увивен съм, Илия. Не знаеш ли какво се случи? Не
знаеш ли, че светът се премени в ново облекло? Че Единият Бог се оттегли
и много богове с много демони пак споходиха човека? Наистина, чудя се,
безпределно съм учуден! Как може да не знаеш това? Нищичко ли не знаеш
за новото, което стана? Та нали познаваш бъдещето! Нали притежаваш про­
зорливост! Или може би не трябва да знаеш това, което е? Да не би в крайна
сметка да отричаш това, което е?"147

144 3 май 1916 г.

145 Вж. по-горе, стр. 324.
146 Вж. по-горе, стр. 458-459.
147 В Erinnerungen <Спомени> Юнг отбелязва: „Фигурите от несъзнаваното са също не­
осведомени’ и се нуждаят от човека или от контакт със съзнанието, за да се сдобият
със знание’. Когато започнах да работя с несъзнаваното, фантазиите фигури като
Илия и Саломе играеха значима роля. Впоследствие се оттеглиха, но след около две
години пак се появиха. За най-голямо мое учудване те бяха съвършено непроменени;
говореха и действаха така, като че ли междувременно нищо не беше се случвало. А пък
484 I LIBER NOVUS

Тук ме прекъсна Саломе: „Това, което е, не е забавно. Забавно е само

новото. Даже и твоята душа би желала нов мъж, ха-ха, тя обича промяната.
Не си достатъчно забавен за нея. В това тя е непоправима и заради това я
смяташ за побъркана. Ние обичаме само идещото, не и настоящото. Само
новото ни забавлява. Илия никак не мисли за настоящото, а единствено за
идещото. Затова го знае.“
Отвърнах: „Какво знае? Нека говори.“
Илия каза: „Вече изрекох думите - картината, която видях, беше кърва­
вочервена, огненоцветна, златозарна. Гласът, който чух, беше като далечен
тътнеж, като свистене на вятър в гора, като земетресение. Не беше гласът
на моя Бог, а бучене от езически гласове, зов, който прадедите ми ще да са
познавали, но аз никога не бях чувал. Прозвуча преждевременно, като от
гора до морско крайбрежие; всички гласове на пустошта се примесиха. Беше
страшно и все пакхармонично.“
Отговорих му: „Добри ми старче, добре си чул, както си и мислех. Колко
странно! Да ти разкажа ли за това? Споменах ти вече, светът доби нов облик.
Ново покривало сложиха върху му. Интересно как не знаеш за това!
Стари богове се обновиха. Единият Бог е мъртъв - да, наистина умря.
Разпадна се и размножи се, така за една нощ светът разбогатя. И на отделната
душа се случи нещо - как да го опишеш ! Но така и хората разбогатяха за една
нощ. Как може да не знаеш за това?
От Единия Бог станаха двама - един Множествен, чието тяло се състои
от много богове, и един Единствен, чието тяло е човек, при все това той е по-
ярък и по-силен от слънце.
За душата какво да ти кажа? Не си ли забелязал, че се е размножила? Тя е
станала най-близкото, по-близкото, близкото, далечното, по-далечното, най-
далечното и въпреки това е една, както си беше и преди. Първо се раздели на
змия и птица, после на баща и майка и после на Илия и Саломе - но какво ти
е, старче? Да не те засегнах? Да, трябва да проумееш, че си вече много далече
от мен, тъй че едва ли вече мога да те считам за част от душата ми; защото
ако принадлежеше към душата ми, трябваше да знаеш какво се случва. Затова
трябва да отделя тебе и Саломе от душата си и да ви натиря при демоните.

в живота ми бяха се разиграли най-нечувани събития. Трябваше, тъй да се каже, да за­

почна пак отначало и да им разясня и разкажа всичко. Навремето това много ме удиви.
Едва по-късно разбрах какво се е случило: междувременно двамата бяха потънали в
несъзнаваното и в самите себе си, а и - би могло да се каже също - в безвремието. Те
бяха останали без връзка с Аза и променящите се обстоятелства около него и затова
бяха неосведомени’ за произтеклото в света на съзнанието“ (стр. 309 <срв. Κ. Г. Юнг,
Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова,
стр. 301 >). Казаното изглежда да се отнася за този разговор.
 ИЗПИТАНИЯ I 485

Вие сте вечно привързани към прастарото и непромененото, затова и нищо

не знаете за човешкото битие, ами само за прежно и бъдно.
Въпреки това добре е да последвате съвета ми. Вземете участие в това,
което е. Понеже това, което е, трябва да е такова, че да можете и вие да участ­
вате в него."
А Илия мрачно отговори: „Тая множественост не ми харесва. Не е прос­
то да я обмислиш."
И Саломе каза: „Само простото е забавно. Няма нужда да го мислиш."
На това аз възразих: „Илия, няма защо да го мислиш. Не подлежи на мис­
лене, трябва да се гледа, то е картина."
Обърнах се и към Саломе: „Саломе, не е вярно, че само простото е забав­
но, след време даже доскучава. Истината е, че множествеността те очарова."
А Саломе се обърна към Илия и му каза: „Татко, изглежда, че хората са ни
изпреварили. Той е прав - множествеността е по-забавна. Едното е твърде
еднообразно и все същото."148
Илия погледна с тъга и каза: „Тогава какво става с едното? Като застане
до множествеността, все още ли го има?"
Отвърнах: „Това е твоята остаряла и побеляла заблуда - че едното из­
ключва многото. Съществуват много единични неща. Множеството на еди­
ничните неща е единият множествен Бог, чието тяло се състои от много бо­
гове, а неделимостта на едното нещо е другият Бог, чието тяло е човек, но
чийто дух е грамаден като света."
Илия обаче поклати глава и каза: „Това е ново, синко. Добро ли е новото?
Добро е, което е било, а което е било, ще бъде. Не е ли такава истината? Нима
някога е имало нещо ново? И дали онова, което вие наричате ново, няко­
га е било добро? Вечно си остава същото, каквото и ново име да му дадете;
иначе как бих могъл да предвиждам? Поглеждам в миналото и там виждам
като в огледало бъдното. И виждам, че нищо ново не се случва, всичко е само
повторение на това, което е било отвека.149 Какво е вашето съществуване?
Привидност, бухнала светлина, днес я има, утре я няма. Чезне, сякаш никога
не е било. Хайде, Саломе, да си вървим. Залутваме се из людския свят."
А Саломе обърна поглед назад и отдалечавайки се, ми прошепна:
„Съществуването и множествеността ми харесват, нищо че не са нови и не
траят вечно."
Тъй двамата се изгубиха в мрака на нощта и аз се завърнах към бремето
на това, което се зовеше мое съществуване. И опитах правилно да изпълня­
вам всичко, което ми се струваше моя задача, и да вървя по всеки път, който

148 Остатъкът от диалога не се открива в Черната книга 6.

149 Вж. по-горе бел. 256, стр. 357.
486 I LIBER NOVUS

ми изглеждаше необходим. Една нощ внезапно ме посети душата ми, като че

подплашена, и рече150: „Послушай ме - в голяма неволя съм, синът на мрач-
ното лоно ме преследва. Затова и твоите сънища са тежки, понеже чувстваш
терзанията на бездната, болката на душата си и страданията на боговете."
Отвърнах: „Мога ли да ти помогна? Или е излишно човек да се въздига
до посредник на боговете? Високомерие ли е това, или някой човек трябва
да стане спасител на боговете, щом хората са били спасени от божествения
посредник?"
„Истина казваш - отговори душата ми, - боговете се нуждаят от човек,
който да бъде техен посредник и спасител. Така човекът подготвя пътя си
отвъд към божествеността. Дадох ти ужасен сън, за да се обърне лицето ти
към боговете. Допуснах да те споходят техни мъки, за да помниш страдащите
богове. Правиш много за хората, остави тях и се обърни към боговете, защо­
то те са властелините на твоя свят. В действителност можеш да помогнеш на
хората само чрез боговете, не и непосредствено. Облекчи изгарящите мъки
на боговете!"
Попитах я: „Кажи ми откъде да започна? Усещам мъките им, те са хем
мои, хем не са; хем са действителни, хем недействителни."
„Ето това е, тук е вододелът" - отговори душата ми.
„Но как да се отдели? Не ми стига умът. Ти трябва да знаеш."
„Бързичко ти се изчерпва умът - отвърна тя, - но тъкмо твоето човешко
остроумие е нужно на боговете."
„А на мен пък божественото - възразих - и ето ни пак на въртележката."
„Не, прекалено си нетърпелив; само търпеливото сравняване води до ре­
шението, не прибързаното едностранчиво отсъждане. Работа трябва."
Аз попитах: „От какво страдат боговете?"
„Е - каза душата ми, - та нали си оставил мъките на тях, оттогава те страдат."
„Правилно - викнах, - стига те са измъчвали хората. Нека и те да усетят
как е."
Тя отговори: „Ами ако мъките достигнат и теб? Какво печелиш тогава?
Не можеш да прехвърлиш всички страдания на боговете, инак ще те привле­
кат към своята участ. Все пак властта е тяхна. Във всеки случай трябва да при­
зная, че и човекът със своя ум упражнява чудна власт върху боговете."
Отбелязах: „Да допуснем, че мъките на боговете ме достигнат, допускам
също така, че ще трябва да се преклоня пред боговете. Какво желаят те?"
„Изискват послушание" - отвърна тя.
„Тъй да бъде - рекох, - но се боя от техните изисквания, затова ще кажа:
искам каквото мога. В никакъв случай не искам отново да поема всичките

150 31 май 1916 г.

 ИЗПИТАНИЯ I 487

мъки, които трябваше да оставя на боговете. Даже и Христос не облекчи

страданията на следовниците си, а по-скоро ги увеличи. Запазвам си някои
условия. Боговете трябва да признаят това и да съобразят с него желанията
си. Няма вече безусловно послушание, защото човекът престана да бъде роб
на боговете. Той разполага с достойнство пред тях. Той е орган, без който
дори и боговете не могат. Никой вече не рухва пред боговете. Тъй че нека
да чуя желанието им. Сравнението ще стори останалото, та всеки да получи
припадащия му се дял.“
Душата ми отговори: „Боговете искат да направиш за тях това, което зна­
еш, че не искаш да направиш.“
„Така си и мислех - викнах аз, - естествено, че боговете ще поискат това.
Но ще направят ли и боговете, каквото поискам аз? Искам си плодовете на
моя труд. Какво правят за мен боговете? Искат да постигат своите цели, а
къде остава постигането на моята цел?“
Душата ми се ядоса и заяви: „Ти си невероятно опак и непокорен.
Спомни си колко силни са боговете.“
„Знам това - отвърнах, - но вече се свърши с безусловното послушание.
Кога ще приложат силата си спрямо мен? Та нали и те искат да поставя моята
сила в тяхна услуга. Какво предлагат те в замяна? Да бъдат изтезавани ли?
Човекът изстрада пъклени мъчения, но това не удовлетвори боговете, напро­
тив - те продължиха ненаситно да изнамират нови изтезания. Даже позволи­
ха човекът да бъде дотолкова заслепен, та да повярва, че богове не съществу­
вали, ами имало само един Бог, който бил отец-самодържец, тъй че ако днес
някой води борба с боговете, мислят го за побъркан. Освен това причиняват
същия срам и на оня, който ги признава, и то от безгранична мания за власт,
понеже воденето на слепи не е никакво изкуство. Тъй покваряват даже и по­
слушните си роби.“
„Нима отказваш да се покориш на боговете?“ - ужасена кресна душата ми.
Отвърнах й: „Мисля, че им е предостатъчно, каквото е било досега.
Тъкмо поради това боговете са ненаситни - твърде много жертви са им били
принесени: олтарите на заслепеното човечество са плувнали в кръв. Ала не
излишъкът, а недоимъкът поражда доволство. Могат да научат от човека що
е недоимък. Кой ще направи нещо за мен? Това е въпросът, който имам да
задам. В никакъв случай няма да направя аз това, което се пада на боговете да
сторят. Питай ги какво мислят за моето предложение.“
В тоя миг душата ми се раздели - като птица се въздигна към горните
богове, а като змия се плъзна към долните. Не мина много време, тя се върна
и каза угрижено: „Боговете са възмутени, че не желаеш да се покориш.“
„Малко ме е грижа - отвърнах. - Сторих всичко, за да се сдобрим. Нека и
те да направят своята крачка. Кажи им го. Мога да почакам. Няма да позволя
488 I LIBER NOVUS

повече да ми разпореждат. Нека боговете измислят какво да дадат в замяна,

можеш да тръгваш. Утре ще те повикам да ми разкажеш какво са решили."
Когато душата ми си тръгваше, видях, че е уплашена и притеснена, тъй
като принадлежи към расата на боговете и демоните и все й се иска да ме
преобърне, че да приема тяхната гледна точка, също както човешкото в мен
вечно се стреми да ме убеди, че съм част от рода и трябва да му служа. Когато
заспах, душата си пак се върна и в съня ми коварно ме изрисува на стената
като рогатия, за да ме стресне и уплаши от мен самия. През следващата нощ
обаче позовах душата ми и рекох й: „Коварството ти е разкрито. Напразно се
мъчиш. Не можеш да ме уплашиш. Сега говори и ми предай посланието си!"
Тя отговори: „Боговете отстъпиха. Ти пречупи принудата на закона.
Затова те нарисувах като дявол, понеже той единствен измежду боговете не
се кланя пред никаква принуда. Той въстава срещу вечните закони, които,
благодарение на неговите действия, търпят изключения. За това помага дя­
волът. Но това не бива да става без да се потърси съвет от боговете. Този оби­
колен път е необходим, иначе въпреки дявола се натъкваш на техния закон."
Тук душата се приближи към ухото ми и прошепна: „Боговете даже се
радват понякога да позатворят по едно око, защото в общи линии чудесно
съзнават, че нещата в живота биха тръгнали на зле, ако нямаше никакви из­
ключения от вечния закон. На това се дължи и търпимостта им към дявола."
После повиши глас и силно извика: „Боговете са милостиви към теб и
приемат твоята жертва!"
Ето как дяволът ми помогна да се пречистя от смесването при обвързва­
нето, а болката на едностранчивостта прониза сърцето ми и раната от раз­
късването ме изгаряше.

{15} 151Беше горещ летен ден около пладне, разхождах се в градината и като
стигнах сянката на високите дървета, срещнах Φιλημων да броди из дъхавата
трева. Но тъкмо понечих да се приближа до него, от другата страна дойде
една синкава сянка152 и щом Φιλημων я съзря, рече й: „Откривам те в гради­
ната, обични мой. Грехът на света е придал хубост на лика ти.
Страданието на света е възправило осанката ти.
Ти несъмнено си цар.
Багреницата ти е кръв.
Хермелинът ти е сняг от студа на полюсите.
Имаш за корона слънце, осияло главата ти.
Добре си дошъл в градината, Господи, обични мой, братко мой!"

151 1 юни 1916 г.

152 В Черната книга 6 тази фигура се идентифицира като Христос.
 ИЗПИТАНИЯ I 489

Сянката отговори така: „О, Симоне Влъхва, или каквото ти е там името,
ти ли си в моята или съм аз в твоята градина?"153
Φιλήμων каза: „Ти, Господи, си в моята градина. Елена, или както благо­
волиш да я наречеш, и аз сме твои слуги. Пожелаеш ли, ще намериш подслон
при нас. Симон и Елена са се превърнали във Φιλήμων и Βαυκις и така два-
мина сме хазяи на боговете. Предложихме гостоприемство на твоя страшен
червей. И понеже си дошъл, ще те приемем. Това, което те заобикаля, е на­
шата градина."154
Сянката отвърна с въпрос: „Не е ли тази градина моя собственост? Нима
светът на небесата и духовете не принадлежи на мен?"
Φιλήμων каза: „Тук, Господи, си в света на хората. Хората са се промени­
ли. Те не са вече роби, не мамят вече боговете и не жалеят по теб, а оказват
гостоприемство на боговете. Преди тебе пристигна страшният червей155,
който несъмнено ти е познат, твоят брат, доколкото имаш божествена при­
рода, твоят отец, доколкото си имал човешка природа.156 Ти си го презрял,
когато ти е дал умен съвет в пустинята. Съвета си приел, а червея си прого­
нил - при нас той намери подслон. Ала където и да иде той, там ще си и ти.157

153 Симон Влъхва (I век) е маг. Според Деяния на апостолите (8:9-20), след покръстването
си той пожелава да откупи от Петър и Павел силата да призовава Светия Дух (Юнг
счита този разказ за изопачен). Други сведения за него се откриват в апокрифните
деяния на Петър и в писанията на църковните отци. Счита се за един от основателите
на гносиса, а през II век възниква симонистка секта. Приписва му се, че вечно пътувал
придружен от жена, намерена от него в един тирски бордей, която била преродената
Елена от Троя. Юнг се позовава на това като пример за анима-фигура (срв. Seele und
Erde [1927], in: GW 10, § 75 <Душа и земя [1927], в Събр. съч. 10, § 75>). Срв. Gilles
Quispel, Gnosis als Weltreligion, Zürich, 1951, S. 51-70 <Хилес Киспел, Гносисът като
световна религия, Цюрих, 1951, стр. 51-70>, както и G. R. S. Mead, Simon Magus. An
Essay on the Founder of Simonianism Based on the Ancient Sources with a Reevaluation of
His Philosophy and Teachings, London, 1892 <Дж. P. C. Мийд, Симон Влъхва. Очерк за
основателя на симонианството, основан на древни източници с преоценка на неговите
философия и учения, Лондон, 1892>.
154 В Erinnerungen <Спомени> Юнг казва: „При такива странствания насън човек често
пъти среща тъкмо старец, придружен от младо момиче, и в много митологични разкази
се откриват примери за подобна двойка. Така според гностическото предание Симон
Влъхва броди в компанията на младо момиче, което ще да е прибрал от някакъв бордей.
Тя се казва Елена и е смятана за реинкарнация на троянската Елена. Клингзор и Кундри,
Лаодзъ и танцьорката са подобни примери“ (стр. 185 <срв. Κ. Г. Юнг, Автобиография.
Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 175>)
155 Т.е. Сатаната.
156 В Черната книга 6 това изречение звучи по следния начин: „Преди тебе пристигна брат
ти, о, Господи, страшният червей, когото ти отритна, когато с изкусителен глас ти даде
умен съвет в пустинята“ (стр. 86).
157 В Черната книга 6 продължава: „понеже той е твой безсмъртен брат“ (стр. 86).
490 I LIBER NOVUS

Докато бях Симон, постарах се да му се изплъзна с хитростта на магията и

така избягах от теб. Сега, понеже давам на червея подслон в моята градина,
ти пък идваш при мен.“
Сянката отвърна: „Нима се поддавам на твоето коварно насилие? Тайно
ли ме залови? Нима не е отвека твоят маниер основан на лъжа и измама?“
А Φιλήμων отговори: „Признай, Господи, обични мой, че в твоята приро­
да има и нещо от змийската.158 Нима не беше възправен на кръстното дърво
също като змията? Нима не съблече тялото си, както змия съблича кожата
си? Не научи ли целебното изкуство също като змията? Не слезе ли преди
възнесението си в преизподнята? И не видя ли там брата си, заключеника в
глъбта на бездната?“159
Тогава сянката проговори: „Истина казваш. Не лъжеш. И все пак - знаеш
ли какво ти нося?“
„Това не зная - отговори Φιλήμων, - знам едно - че оня, който подсло­
нява червея, нуждае се и от неговия брат. Какво ми носиш, мой прекрасни
гостенино? Дарът на червея бе плач и погнуса. Ти с какво ще ни даруваш?“
Сянката отвърна: „Аз ти нося красотата на страданието. Това е потреб­
но на оногова, който подслонява червея.“

158 В Aion <Еон> Юнг разглежда змията като алегория на Христа (срв. GW 9/II, 5 369, §
385, § 390 <вж. Κ. Г. Юнг, Еон, ЕА, Плевен, 1995, превод Маргарита Дилова>).
159 Вж. по-горе, стр. 163.
 ИЗПИТАНИЯ I 491

П о с л е с л о в 160

Работих над тази книга в продължение на 16 години. Запознаването ми с

алхимията през 1930 г. ме отклони от нея. Началото на края настъпи през
1928 г., когато Вилхелм ми прати текста на „Златното цвете" един алхимичен
трактат. Тогава съдържанието на тази книга си проправи път към действи­
телността и аз не можах да продължа работата си по нея. На повърхностния
наблюдател ще изглежда като някаква лудост. Щеше и да се превърне в така­
ва, ако не бях съумял да овладея поразителната мощ на първоначалните пре­
живявания. С помощта на алхимията в крайна сметка успях да ги подредя.
Винаги съм знаел, че онези преживявания съдържаха скъпоценности и за­
това не се сетих за нищо по-добро от това да ги запиша в една „скъпоценна",
т.е. скъпа, книга и да нарисувам явяващите се при повторното преживяване
образи - доколкото можах. Съзнавам колко плашещо неадекватно бе това
занимание, но въпреки многото работа и разсейване му останах верен, дори
когато никаква друга / възможност 190/191

160 Появява се на стр. 190 от калиграфската версия на Liber Novus. Калиграфският препис
рязко прекъсва насред едно изречение на стр. 189. Този послеслов се намира на следва­
щата страница и е изписан с нормалния почерк на Юнг. И послесловът от своя страна
прекъсва насред изречение.
 493

П рилож ения

П ри ло ж ен и е А

Рисунката на мандала 1 изглежда е първата от една поредица; тя носи дата 2

август 1917 г. и е основата на Изображение 80. Над рисунката пише „Фап1ъ;
[Фанес]" (вж. бел. 209, стр. 325). Под рисунката пише „Обмяна на веществата у
индивида". (14,3 х 19,4 см)

Рисунката на мандала 2 носи датите 4 август 1917 и 7 август 1917 г. и е ос­

новата на Изображение 82. (Датата 7 август 1917 г. е вероятно да се отнася за
рисунката на мандала 3.) (14,3 х 19,4 см)

Рисунката на мандала 3 е гърбът на рисунка на мандала 2. (12,4 х 14,9 см)

Рисунката на мандала 4 носи дата 6 август 1917 г. За тези рисунки вж.

Въведението, стр. 61 и сл. (14,9 х 20,3 см)

Рисунката на мандала 5 носи дата 1 септември 1917 г. и е основата на

Изображение 89. (12,4х 18,2 см)

Рисунката на мандала 6 носи дата 10 септември 1917 г. и е основата на

Изображение 93. (12,1 х 14,9 см)

Рисунката на мандала 7 носи дата 11 септември 1917 г. и е основата на

Изображение 94. (15,2 х 12,1 см)

Картата на град е от Черната книга 7 (стр. 124b) и представлява сцената на

„ливърпулския сън". Тази рисунка е основата на Изображение 159 и обединява
съня с мандалата. Текст в изображението, от ляво надясно: „жилище на порти­
ера", горе „къщи", „остров", долу „езеро", „дърво", „улици", „къщи". (19,1 х 13,3 см)

Рисунката на „Systema Munditotius" е от Черната книга 5, стр. 169 (вж.

Приложение В, стр. 507). (17,8 х 22,9 см)

Легенда на изображението:
= Anthropos, Човек
= Човешка душа
= Змия = Земна душа
494 I LIBER NOVUS

= Птица = Небесна душа

= Небесна майка
= Фалос (Дявол)
= Ангел
= Дявол
= Небесен свят
= Земя, майка на Дявола
= Слънце, око на Плеромата
= Луна, око на Плеромата
[Луна, зряща]
[Слънце, гледащо]
Луна = Сатана
Слънце = Бог
= Бог на жабите = Абраксас
= Пълното
= Празното
= Пламък, Огън, Любов = Ерос - демон
= Богове, безчислени Звезди
„Плеромата от своя страна е центърът. Бог вътре в нея е Абраксас,
обграден от свят, пълен с демони, и в един център, от друга страна,
е човечеството, начало и край."

Рисунка на първата страница от Liber Secundus (вж. стр. 1). (27,3 х 38,7 см)
Калиграфският текст произлиза от вавилонски мит за сътворението и се нами­
ра в: Hugo Gressmann (Hg,), Altorientalische Texte und Bilder zum Alten Testament,
Tübingen, 1909, Bd. 1, S. 4f. <Хуго Гресман (съст.), Древноизточни текстове и
изображения към Стария завет, Тюбинген, 1909, том 1, стр. 4 и сл.> Юнг го ци­
тира през 1912 г. във Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на
либидото>. Текстът гласи: „Майка Хубур, всичко тя създаде, / оръжия ни даде
непреодолими, змиите огромни породи / с острите им и жестоки зъби; / вля
в телата им отрова вместо кръв. / Свирепите тритони-великани с плодовитост
надари; стори ги над всички да се извисяват и със страшен блясък да искрят. /
Който зърнеше ги, тръпнеше примрял от ужас; те възправяха тела и никога не се
обръщаха във бяг“ (стр. 249).

Systema munditotius (30 х 34 см). Systema munditotius на Юнг се появява през

1955 г. анонимно в извънредно издание на списанието за култура Du <Ти>, пос­
ветено на заседанията Еранос. В писмо от 2 февруари 1955 г. до Валтер Корти
Юнг изрично заявява, че не иска името му да стои под нея (срв. JA <Архив на
Юнг>). Той добавя следното обяснение: „Тя представя противоположности­
те в микрокосмоса вътре в макрокосмическия свят и неговите противополож­
ности. Най-отгоре е фигурата на дете в крилато яйце, наречено Erikapaios или
 ПРИЛОЖЕНИЯ I 495

Phanes, и по този начин, като духовна фигура, напомнящо за орфическите бо­

гове. Тъмният му антагонист в глъбта тук е назован Абраксас. Той представлява
'dominus mundi’, властелинът на този физически свят, и е създател на света с про­
тиворечива природа. От него пониква дървото на живота с надпис Vita’ (живот),
докато отгоре, като негово съответствие, се вижда светлинно дърво под форма­
та на светилник със седем пламъка, обозначен с 'ignis’ (огън) и 'eros’ (любов).
Светлината му е насочена към божествения младенец. Към този духовен свят
принадлежат също така изкуство и наука; първото е представено като крилата
змия, а втората - като крилата мишка (ровеща дейност!). - Светилникът се осно­
вава на принципа на духовното число три (два пъти по три пламъка с един голям
пламък в средата), докато долният свят на 'Абраксас’ е определен с числото на
естествения човек - пет (два пъти по пет лъча на звездата му). Придружаващите
животни от естествения свят са дяволско чудовище и ларва на бръмбар, която
значи смърт и прераждане. Едно друго подразделяне на мандалата е насочено
водоравно. Наляво се надига, излизайки от вътрешен кръг, характеризиращ тя­
лото или кръвта, змията, която се увива около фалоса, съзидателното начало. Тя
е светла и тъмна, цели се към тъмния свят на Земята, на Луната и на Празнотата
(затова обозначена като Сатана). Светлото царство на Пълнотата е разположено
вдясно, където от лъчистия кръг 'frigus sive amor dei’ сстуд или Божия любов> се
издига гълъбът на Светия Дух и Мъдростта (Sophia) се излива наляво и надясно
от двоен бокал. Тази женска сфера е небесната. - Обозначеният със зъбци и лъчи
по-голям кръг представлява вътрешно слънце; вътре в тази сфера макрокосмо­
сът е повторен, при което горе и долу са огледално разменени. Тези повторения
са мислими като безкрайно много и постоянно смаляващи се, докато се стигне
до най-вътрешния център, същинския микрокосмос.“ (Copyright © Фондация за
творбите на Κ. Г. Юнг, препечатано с разрешението на Фондацията и на Робърт
Хиншоу.)
496 I LIBER NOVUS

П ри ло ж ен и е Б

Разяснения
стр. 86-95161
Възраст
Мъж
Енантиодромия на жизнения тип

Трудно е да принудиш тази картина да продума. Нейното естество обаче е тъй

алегорично, че се налага да говори. Различава се от по-раншните преживявания
по това, че тя далеч по-малко се преживява, много повече се наблюдава. Въобще
всички картини, които съм обобщил под наслова „Мистерийна пиеса“, предста­
вляват по-скоро алегории, отколкото същински преживявания. В действител­
ност те не са преднамерени алегории, не са съзнателно съчинени, за да пред­
ставят нещо в забулен или фантастично обрисуван вид, а са възникнали като
видения. Едва впоследствие, при обработката, ме завладя все повече и повече
впечатлението, че те по никакъв начин не могат да се оприличат на описаните в
другите глави преживявания. Тези картини очевидно са съзерцания на персони­
фицирани несъзнавани мисли. Това произтича от образното им естество. Те ме
подканваха към размисъл и тълкуване повече от другите преживявания, които
мисленето ми не можеше да удостои с правдоподобност, защото бяха чисто и
просто нещо преживяно. Напротив, картините на „мистерийната пиеса“ олице­
творяват принципи, които са достъпни за мисленето и интелектуалното разби­
ране и в съответствие със своето алегорично естество дори приканват към подо­
бен опит за обяснение.
Мястото на действие е тъмна земна глъб, очевидно алегорично изобразяване
на вътрешната глъб вследствие разширяване на съзнателното пространство или
душевното зрително поле. Потъването в такава глъб съответства на отвръщането
на духовния поглед от външните неща и съсредоточаването му върху вътрешна­
та тъмна глъб. Взирането в тъмнината създава известно оживление в преди това
сумрачния заден план. Тъй като наблюдаването на тъмнината не е обвързано със
съзнателно очакване, неоживеният душевен заден план има възможност да оста­
ви своите съдържания да се появяват несмущавани от съзнателни предпоставки.
Предходните преживявания указваха наличие на мощни душевни вълнения,
които съзнанието не можеше да обхване. Две фигури навлизат в зрителното
поле, неочаквани за съзнанието, но пък характерни за митологичния дух, лежащ

161 Номерата на страници се съотнасят към Поправената чернова. Това съответства на

страници 169-177 по-горе.
 ПРИЛОЖЕНИЯ I 497

в неговата основа - старият мъдрец и младото момиче. Двойката е образ, вечно

завръщащ се в човешкия дух. Старецът представлява духовен принцип, обозна­
чаван като Логос, а момичето е недуховен чувствен принцип, който би могъл да
се нарече Ерос. Потомък на Логоса е Нус, интелектът, отърсил се от смесването
с чувството, догадката, усещането. Но той не е производен от тази смесица, инак
би бил низша животинска душевна дейност, напротив - той владее сместа, тъй
че тези четири основни дейности на душата се подчиняват на неговия принцип.
Той е самостоятелен формообразуващ принцип, който означава разбиране, въз­
глед, предвиждане, законодателство, мъдрост. Затова фигурата на древен пророк
е подходяща алегория за този принцип, понеже пророческият дух обединява в
себе си всички тези качества. Противоположен нему, Еросът е принцип, който
също се състои от смесица на всички основни душевни дейности и който също
така успешно ги владее, характеристиката му обаче е съвсем различна. Той не
е формообразуващ, а формоизпълващ, той е виното, изливащо се в съда; той
не е леглото и руслото на реката, а необуздаността на протичащата през него
вода. Еросът е въжделение, копнеж, мощ, порив, желание, страст. Логосът е ред
и постоянство, Еросът е разпад и движение. Те са двете първични душевни сили,
представляващи двойка противоположности, всяка от които обуславя другата.
Във възрастта на пророка е изразено постоянството, а движението е мла­
достта на момичето. Тяхната надличностна същност се изразява във факта, че са
фигури, принадлежащи на общата човешка история; те не се съотнасят към една
личност, а от памтивека са част от духовното съдържание на народите. Има ги у
всекиго, затова неизменно се сблъскваме с тези фигури при мислители и поети.
Такива праобрази притежават тайнствена мощ, тя въздейства еднакво силно
върху разума и сърцето на човека. Където и да се появят, докосват в него нещо,
свързано със загадъчното, отдавна отминалото и едва доловимото. Зазвучава една
струна, от чието трептене всяка човешка гръд потръпва; понеже тези праобра­
зи живеят у всекиго, те са общочовешко наследие.1Тайнствената им мощ е като
някаква омая, като вълшебство, тя еднакво силно възвисява и изкушава. Такова
свойство имат праобразите - те завладяват човека тъкмо в онова, което го прави
човек, и го понасят подобно на разбушувана тълпа. И то се случва дори когато
разумът и чувствата на отделния човек му се противопоставят. Какво е силата на
един човек срещу зова на цял народ в него? Той бива пленен, покъртен и погъл­
нат. Нищо не може да онагледи това въздействие по-добре от змията. Тя бележи
всичко опасно, всичко лошо, нощно и плашещо, свързвано както с Логоса, така
и с Ероса, доколкото те действат като тъмни и непознати принципи на несъзна-
вания дух.

1 Тук Юнг употребява метафора на Якоб Буркхарт, за да характеризира праобразите на

Фауст и Едип, които е въвел във Wandlungen und Symbole der Libido (1912 <Промени и
символи на либидото>, срв. стр. 47).
498 I LIBER NOVUS

Къщата значи постоянно местоживеене, с което се подсказва фактът, че

Лотосът и Еросът живеят в нас трайно.
Саломе е представена като дъщерята на Илия. Това изразява отношение на
приемственост. Пророкът е неин родител, тя произлиза от него. Щом тя се явя­
ва негова дъщеря, значи се загатва, че Еросът е подчинен на Логоса. Макар тази
връзка, както личи от устойчивостта на праобраза, да е твърде честа, все пак тя
е особен случай, който не е общовалиден. Защото, ако се касае за два противо­
поставени един на друг принципа, не може единият да произлиза от другия и
по този начин последващият да зависи от предходния. Затова Саломе очевидно
не е (пълноценно) точно въплъщение на Ерос, а по-скоро негова разновидност.
(Това предположение се потвърждава по-късно.) Това, че тя е неточна алегория
на Ерос, личи и от нейната слепота. Еросът не е сляп, той разполага, също като
Логоса, с всички основни душевни дейности. Слепотата загатва за нейното не­
съвършенство и за липсата на съществено качество. Вследствие на своя недъг тя
е зависима от баща си.
Смътно проблясващите стени на салона сочат нещо непознато, може би цен­
но, будещо любопитство и привличащо вниманието. По този начин творческо­
то съучастие се заплита още по-дълбоко в картината, при което става възможно
още по-голямо оживление на тъмния заден план. Благодарение на повишеното
внимание се очертава образът на предмет, по същество изразяващ съсредоточа­
ването, а именно образът на кристал, който от древни времена се използва за
предизвикване на подобни видения. Фигурите, отначало непонятни за зрителя,
пораждат в душата му смътни процеси, които са разположени донякъде още по-
дълбоко (така например във видението с кръвта) и за чието възприемане е необ­
ходимо помощно средство, подобно на кристала. С това обаче, както казахме, не
се постига нищо друго освен още по-силно сгъстяване на творческото внимание.
Една сама по себе си завършена и прегледна фигура като пророка събужда
любопитството по-малко от неочаквания образ на сляпа Саломе, от който може
да се предположи, че формообразуващият процес първоначално ще се насочи
към проблема на Ероса. По тази причина първо изкристализира образът на Ева,
а също и на дървото и змията. С това очевидно се има предвид изкушението,
което е несъмнена съставна част още при появата на Саломе. Изкушението за­
действа последващо движение в посока на Ерос. От това възниква догадката за
множество възможни приключения, за които странстванията на Одисей са под­
ходящ образ. Този образ приканва и буди охота за развлечения, в него сякаш се
отваря врата към нова възможност, която би могла да освободи взора от мрач-
ната и тясна бездна, в която той се е озовал пленник. Оттам видението разкрива
обляна от слънце градина, чиито цъфтящи в червено дървета представляват раз­
гръщане на еротичното чувство и чийто кладенец означава непресъхващ извор.
Разхлаждащата влага на кладенеца, която не опиянява, указва към Логоса. (Ето
защо по-късно Саломе говори за дълбоките „кладенци" на пророка.) С това се
 ПРИЛОЖЕНИЯ I 499

загатва, че и разгръщането на Ероса представлява извор на познание. И тук Илия

почва да говори.
Логосът несъмнено има надмощие в моя случай, понеже Илия казва, че той и
дъщеря му от памтивека едно са. Но Логос и Ерос не са едно, а две. В този случай
обаче Логосът е ослепил Ероса и го е подчинил. Но щом е така, възниква необ­
ходимостта Еросът да бъде освободен от клещите на Логоса, за да възстанови
зрението си. Саломе се обръща към мен, защото Еросът има нужда от помощ и
очевидно тъкмо по тази причина въобще съм бил въведен в съзерцанието на кар­
тината. Душата на мъжа клони повече към Логоса, отколкото към Ероса, докато
последният повече изразява женската душа. С потискането на Ероса от Логоса
се обяснява не само слепотата на Ероса, но и причудливият сам по себе си факт,
че Еросът е представен с не съвсем приемливата фигура на Саломе. Саломе се
свързва с негативни характеристики. Тя напомня не само за убийството на све­
теца, но и за кръвосмесителните щения на бащата.
Един принцип се отличава винаги с достойнството на независимостта. Ако
обаче това достойнство му е отнето, той бива унизен и добива изродена форма.
Известно ни е, че душевните функции и свойства, които се потискат и не се раз­
виват, се израждат и се превръщат в лоши навици. На мястото на добре изграде­
ната функция се появява открит или таен порок и така настъпва разединение в
личността, което означава морално страдание или реална болест. Който поиска
да се освободи от такова страдание, има само един избор - да приеме потисна­
тата част от душата си, дори да заобича поражението и пороците си, тъй че изро­
деното наново да открие пътя към своето развитие. Но тъкмо това е безкрайно
трудно и съмнително.
Където властва Логосът, там има ред, но и твърде много неотстъпчивост.
Притчата за рая, в който няма никаква борба и поради това никакво развитие, е
подходящ пример за това. При това положение потиснатият процес се изражда
и губи своята ценност. Това е убийството на светеца, а убийството се случва,
понеже Логосът, както Ирод, не е в състояние да опази светеца, не можейки да
стори друго, освен да се придържа към себе си, с което всъщност предразполага
Ероса да се изроди. Това състояние на упорита неотстъпчивост довежда един­
ствено до непослушание към господстващия принцип. Историята с рая се повта­
ря и змията се увива около дървото, тъкмо защото Адам трябва да бъде изкушен
към непослушание.
Всяко развитие преминава през недоразвитото, но способно да се развие. В
своето недоразвито състояние то няма почти никаква стойност, докато развие
ли се, несъмнено добива висша ценност. Ето тази ценност трябва да се отрече,
поне привидно да се отрече, за да се приеме недоразвитото. Но то е в най-ос-
тро противоречие с развитото, което навярно представлява нашето най-добро и
най-високо постижение. Затова да приемем недоразвитото прилича на грях, на
стъпка накриво, на уродливост, на слизане към по-долно стъпало, но истината е,
че то е по-велико деяние от упорството да удържаме състоянието на порядък за
500 I LIBER NOVUS

сметка на опаката страна от нашето същество, която по този начин е обречена

на упадък.

Стр. 103-1192

Мястото на действие е същото като в първата картина. Загатването, че това

е кратер, подсилва впечатлението за огромна, стигаща чак до земните недра без­
дна, която не бездейства, а мощно изригва своето съдържимо.
Тъй като Еросът е изначално най-проблематичен, затова първа се появява
Саломе, слепешком опипваща пътя си наляво. Дори привидните дреболии в та­
кива видения са от значение. Лявото е неблагоприятната посока. С това се загат­
ва, че Ерос не е склонен да върви надясно, т.е. в посоката на съзнанието, на съзна­
телната воля и на осъзнатия избор, а се насочва натам, където се намира сърцето,
и то самото твърде малко подвластно на съзнателната ни воля. Това движение
наляво е подчертано от факта, че и змията я следва. Змията е Магическата сила,
която винаги намира изява там, където по неведоми пътища се пробуждат в нас
животински нагони. Те придават на движението на Ерос страховита настойчи­
вост, която усещаме като магическа. Магическо въздействие е очароване и под­
чертаване на мисленето и чувстването ни чрез смътни инстинктивни пориви от
животинско естество.
Движението наляво е сляпо, т.е. безцелно и непреднамерено. Затова то има
нужда да бъде водено, при това не водено от осъзнатото намерение, а от Логоса.
Илия вика на Саломе да се върне. Нейната слепота е страдание, а страданието се
нуждае от лечение. Предразсъдъкът спрямо нея при по-щателно вглеждане бива
поне отчасти обезсилен. Тя изглежда невинна, може би злината й се дължи на
нейната слепота.
Викайки на Саломе да се върне, Логосът възвестява властта си над Ероса.
Змията също му се покорява. Тя лежи пред Логоса и Ероса, за да подчертае си­
лата и значимостта на тази картина. Естествена последица от това могъщо маги­
ческо зрелище на съчетаните Логос и Ерос е силното усещане за нищожност и
незначителност на Аза, изразени в чувството за хлапашка непохватност.
Изглежда, че движението наляво, следващо слепия Ерос, е невъзможно, а до­
някъде и непозволено без намесата на Логоса. Да се извършва някакво движение
слепешком от гледище на Логоса е грях, тъй като представлява едностранчивост
и на това отгоре престъпва закона, според който човекът трябва винаги да се
стреми към най-висшата мяра съзнателност. Нали в това се състои неговата чо-
вешкост! Другото го приравнява с животното. Дори Иисус е казал: „Ако знаеш
що вършиш, блажен си; ако ли не знаеш що вършиш, прокълнат си.“3Движението

2 Съответства на страници 179-187 по-горе.

3 Това изречение представлява апокрифна вметка към Лука 6:4 от Codex Bezae сКодекс
 ПРИЛОЖЕНИЯ I 501

наляво би било само тогава възможно и позволено, ако то се предхожда от осъз­

нато и зрящо разбиране. Без намесата на Логоса обаче такова разбиране е невъз­
можно да възникне.
Първата крачка към изграждане на разбирането е осъзнаването на целта
или намерението в това движение. Затова Илия пита за намеренията на Аза. И
последният трябва да си признае слепотата, сиреч невежествеността относно
своите намерения. Едничкото разпознаваемо нещо е някакъв копнеж, някакво
желание да преодолее създалото се от първата картина объркване.
Това осъзнаване причинява на Саломе леко потръпване от щастие. И то е
понятно, защото осъзнаване значи проглеждане, т.е. изцеление на нейната слепо­
та. С това е сторена крачка напред към целта - изцелението на Ерос.
Отначало Азът пребивава в положение на покорство, понеже вследствие
на невежеството си недоглежда по-нататъшното развитие на своя проблем. Той
няма и представа в каква посока е тръгнал, тъй като никога досега не е отправял
взор към пропастите на душевната глъб, а е гледал само външното и осъзнатото и
е признавал за действени величини единствено силите на съзнанието и съзнава­
ния свят, при това полусъзнавано отричайки своите вътрешни пориви. Изправен
пред собствената си бездна, такъв Аз би могъл да почувства само тягост. Тъй не­
поклатима е била вярата му в неговия съзнаван горен свят, че едно спускане в
дълбините на себесъщието прилича на вина, на изневяра към съзнаваните идеали.
Но тъй като онзи копнеж да преодолее объркването е по-силен от съпроти­
вата срещу собственото покорство, Азът се осланя на водачеството на Логоса.
Понеже не се вижда откъде би могъл да се яви отговор на зададения въпрос,
явно се налага бездната да се разтвори още по-надълбоко. Това става отново с
помощта на кристала, т.е. посредством извънредно съсредоточаване на очаква­
щото внимание. Първата картина, която се провижда в кристала, е Богородица
с младенеца.
Тази картина очевидно е във връзка и в противоречие с видението на Ева от
първата картина. Тъй както Ева представлява изкушението към плътта и плътско­
то майчинство, така Богородица олицетворява плътското девство и духовното
майчинство. Първата посока би била движение от Ероса към плътта, другата -
към Духа. Ева е изражение на плътската страна, докато Мария е изражение на
духовната страна на Ероса. Докато Азът вижда единствено Ева, той е сляп. Ала
осъзнаването разкрива един духовен поглед към Ероса. В първия случай Азът се
превръща в Одисей, залутан в приключения, чийто край отвежда застаряващия
мъж обратно при съпругата-майка Пенелопа.
По-нататък Азът е изобразен като Петър, като избрания камък, върху който
да се съгради църквата. Тази мисъл се подкрепя от ключа като символ на властта

Беза (лат. Codex Bezae Cantabrigensis) е един от най-старите и значими ръкописи на

Новия завет на гръцки и латински език от началото на Ув.>. Юнг я цитира през 1952 г.
в Antwort auf Hiob (vgl. GW 11, § 696) <Отговор на Иов (срв. Събр. съч. 11, § 696) >.
502 I LIBER NOVUS

за връзване и развързване и преминава към образа на папата като Божи намест­

ник на Земята с тройна корона.
Несъмнено тук Азът попада в движение, насочено към духовна власт. Това
се обяснява с едностранчивостта на движението. Гледката на Ева изкушава към
авантюристично лутане, към Кирка и Калипсо. Изгледът на Богородица пък от­
връща копнежа от плътта и го обръща към смирено почитание на Духа. В плътта
Ерос е подвластен на лутането, а в Духа се възвисява над плътта и над снизхожда-
нето в плътското лутане. Ето защо остава почти незабелязан в облика на любов
към Духа, към властта над плътта, и така изпод кората на любовта той си обелва
духовната власт, която вярва, че обича Духа, но на дело и по същността си е овла­
дяване на плътта. И колкото повече е власт, толкова по-малко е любов. И колкото
по-малко е любов към Духа, толкова повече е плътска власт. И така любовта към
Духа заради властта й над плътта става светски властови нагон в духовен облик.
Христос надмогна света, като се натовари със страданието на света. Буда
надмогна и двете, желанието и страданието на света, като отхвърли и желание,
и страдание. И така влезе в небитието - в състоянието, от което няма връщане.
Буда е още по-висша духовна власт, нея вече и овладяването на плътта не я радва,
тъй изцяло са потънали зад него и желание, и страдание. Страстта, която в свое­
то себенадмогване е все още тъй мощна у Христос и която отново и отново, все
повече и повече се нуждае от триумфа на себенадмогването си, се е оттеглила от
Буда и го обжаря като пламтящ огън. А той е недосегнат и недосегаем.
Когато живият Аз се приближава към това състояние, страстта му действи­
телно го напуска, но не умира. Нима някой не е своята страст? И какво става
с неговата страст, когато тя напусне Аза? Азът е съзнанието, а съзнанието има
очи само отпред. То все не вижда онова, което му е откъм гърба. Там обаче се
трупа страстта, която отпред е надмогнал. Ненаглеждан от окото на разума и
неукротяван с човечност, огънят се превръща в опустошителната кръвожадна
Кали, която изяжда отвътре живота на мъжа, както се казва в мантрата на ней­
ното жертвослужение: „Привет, о, Кали, богиньо триока, в лице страховита, с
гердан човешки черепи на шия. Да ти е сладка тая кръв!“
Навярно Саломе ще се отчае от такава развръзка, при която Ерос пожела­
ва да се превърне в Дух, понеже Еросът не може да се лиши от плътта. Когато
Азът се противи на снизхождането в плътта, противи се също и неговата жен­
ска душа, олицетворяваща всичко онова, което съзнанието иска да потисне, но
срещу Духа. Така и този път води към развръзка в противоположността. Затова
Азът се завръща от своето взиране обратно към фигурите, въплъщаващи негово­
то разцепление.
Логосът и Еросът са отново заедно, като че ли са преодолели противоречи­
ето между дух и плът. Изглеждат така, сякаш са открили решение. Движението
наляво, което в началото на картината извършва Еросът, сега се осъществява от
Логоса. Той предприема движението наляво, за да довърши със зрящи очи наче­
натото в слепота. В началото той въвежда в още по-голяма тъмнина, но тя доня­
 ПРИЛОЖЕНИЯ I 503

къде просветлява от червеникавата лампа. Червеният свят указва към Ероса, кой­
то наистина не внася светлина, но поне дава възможност нещо да се разпознае,
навярно с това, че довежда човека до състояние, в което да може да разпознае
нещо, ако до него е Логосът.
Илия се опира на мраморния лъв. Лъвът като царствено животно означава
власт. Камъкът загатва за непоклатима устойчивост. С това се изразяват властта
и устойчивостта на Логоса. Осъзнаването пак започва отначало, този път още
по-надълбоко и в обновено обкръжение. Азът усеща своята незначителност, кол­
кото по се отдалечава от познатия си свят, където съзнанието му си има своята
стойност и своето значение. Тук няма нищо, което би могло да напомни за зна­
чението му. Ето защо той е поразен от този толкова различен свят, изплъзващ се
напълно от способността му за преценка. Фигурата на Илия поема водачеството
над осъзнаването.
Както показаха виденията в кристала, мисълта, която трябваше да бъде до­
ведена до съзнанието, е мисъл с духовна власт, т.е. Азът бе въведен в изкушението
да си припише пророческо качество. Но тази мисъл се сблъска с толкова враж­
дебно чувство, че не успя да се наложи над съзнанието. Затова остана зад завеса­
та. Тъй като Азът не можеше да последва Ероса слепешком, прииска му се поне
да замени тази загуба с притежанието на духовната власт - един процес, който
тъй често наблюдаваме в човешкия живот! Наистина е почти неизбежно една
толкова голяма загуба като Ероса на човека да настоява да си намери заместител
най-малкото в сферата на властта. Това се случва по тъй хитър и потаен начин, че
в повечето случаи Азът сам не забелязва хватката. Поради това и притежанието
на властта по правило не може да зарадва такъв Аз, защото не той притежава
властта, а демонът на властта притежава него. В този случай съвсем лесно Азът
би могъл да обсеби натрапващата се с такава жизненост и правдивост фигура на
Илия и да предяви към нейната личностна ценност собственически претенции.
Осъзнаването обаче попречи на тази измама.
Появата на живи фигури несъмнено не бива да се приема лично, макар човек
естествено да е склонен да се чувства донякъде отговорен заради тях. В действи­
телност обаче те принадлежат колкото много, толкова и малко към нашата лич­
ност, също както ръцете и краката, които притежаваме. Самият факт, че има ръце
или крака, не характеризира личността. Ако нещо е характерно за тях, това е
единствено тяхното индивидуално устройство. Така за Аза е характерно, че ста­
рецът и младото момиче се наричат Илия и Саломе; те можеха със същия успех
да се казват Симон Влъхва и Елена. Особеното обаче е в това, че те придобиват
библейски облик. Както по-късно ще се окаже, то принадлежи към своеобразия­
та на наличното в този момент душевно объркване.
С осъзнаване на изкусителната мисъл за духовната власт Еросът пак излиза
на преден план, сега в нов облик. Възможността, загатната чрез Ева, също като
тази, въплътена от Мария, е изключена. Затова остава третата възможност, из­
бягваща крайностите и на плътта, и на духа, а именно отношенията, основани на
504 I LIBER NOVUS

детството: Илия, бащата; Саломе, сестрата; Аз, синът и братът. Това разрешение
съответства на християнската идея за детето. Липсващата все още майка се до­
пълва от Саломе по чудовищно коварен начин. Въздействието върху Аза е какво­
то може да се очаква. В християнското разрешение с детето има нещо неоспори­
мо спасително, понеже изглежда съвсем естествено. У всекиго живее по нещо от
детето, у стария човек то дори е последното все още живо. Човек винаги може да
се върне към детството заради неговата неизчерпаема свежест и дълготрайност.
Даже и най-опасното може да се обезвреди чрез обратен превод на детски. Та
това се прави твърде често и в обикновения живот. Човек сполучва дори да обуз­
дае някоя страст чрез вдетиняване, а навярно още по-често пламъкът на страстта
рухва в детски плач. Ето че съществуват множество изгледи за това детското да
се яви като задоволително разрешение, между които не на последно място е ра-
дикалното въздействие на нашето християнско възпитание, което ни втълпява
детински мисли в стотици молитвени формули и химни.
Толкова по-унищожително ще да въздейства забележката на Саломе, че
Мария е наша обща майка. То е, защото детското разрешение бива възпрепят­
ствано още в зародиш поради изплувалата мисъл: щом Мария е майката, тогава
Азът неминуемо е Христос. Детското разрешение щеше да улесни оттеглянето на
всякакви опасения - Саломе вече нямаше да бъде опасна, тя щеше да е малката
сестричка. Илия щеше да е истински загриженият баща, на чиито мъдрост и дал­
новидност Азът щеше да може да се остави с детска доверчивост.
Но това е злощастният недостатък на разрешението чрез детството: всяко
дете иска да порасне. Неотделими от детската възраст са изгарящото желание
и нетърпеливостта да станеш възрастен. Върнем ли се към детето от страх пред
опасностите на Ерос, детето ще поиска да се сдобие с духовна власт. Ако пък
избягаме в детството от страх пред опасностите на Духа, ще се отдадем на еро­
тичното високомерие на властта.
Състоянието на духовно детство е преход, в който не всички могат да ус­
тоят. Разбираемо е, че в този случай Еросът е този, който доказва на Аза, че е
невъзможно да бъде дете. Човек би могъл да си помисли, че не ще да е чак тол­
кова лошо да се откаже от детското състояние. Но така мисли само оня, който
не е наясно с последиците при отказа от детство. Те не се изчерпват само със
загубата на отдавна придобити християнски възгледи и гарантирани с тях ре­
лигиозни възможности - тази загуба мнозина ще понесат твърде леко, - такава
загуба се отнася и до онази много по-дълбоко проникваща и надскачаща христи­
янския светоглед нагласа, която дава на индивида определена и изпитана посока
в неговия живот и неговото мислене. Даже когато човек от дълго време вече се
въздържа от християнски религиозни упражнения и от дълго време вече не му
минава покайна мисъл относно тази загуба, той пак се отнася с подобаващо чув­
ство, тъй сякаш някогашните възгледи все още правомерно съществуват. Човек
не се сеща, че изоставеният светоглед се налага да бъде заместен с нов, а още
по-малко си дава сметка, че отричането на християнския светоглед подкопава
 ПРИЛОЖЕНИЯ I 505

днешния ни морал. Отказът от детство означава, че вече не съществуват съграде­

ните върху чувства или навици опори от доскоро действащи морални възгледи.
Защото доскоро действалият възглед е породен от духа на християнския свето­
глед. Нашето отношение към Ероса например, въпреки цялото ни волномислие,
все още е продиктувано от стария християнски възглед. В него вече не можем да
пребиваваме спокойно, без въпроси и съмнения, иначе ще сме именно в детското
състояние. Ако отхвърляме само догматичния светоглед, отърсването от тради­
цията е само интелектуално, докато в дълбочина чувствата ни, както и досега, си
следват старото русло. Повечето наистина не забелязват в какво състояние на
раздвоение попадат. Следващите поколения обаче ще чувстват това все повече
и повече. А пък който забележи, с уплах ще осъзнае, че отказвайки да бъде дете,
изпада от днешното време и вече не е в състояние да следва никой от стародав­
ните привични пътища. Той навлиза в нова земя, в която няма нито пътеки, нито
граници. Липсва му всякаква посока, понеже се е отрекъл от традиционната
посока. Наистина това просветва в главите на малцина, защото далеч повече са
онези, които съумяват да се задоволят със своята половинчатост и глуповатото
състояние на духа ни най-малко не им пречи. Все пак вялостта и яловостта не са
за всекиго. Затова някой по-скоро би намерил убежище в отчаянието, отколкото
упорито да изповядва светоглед, който няма нищо общо с утъпкания коловоз на
обичайното му поведение. Той би предпочел да навлезе в гъст тъмен лес, риску­
вайки там да загине, пък ако ще и всичкият му страх да въстане срещу това.
Когато Саломе казва, че общата ни майка е Мария, и с това на практика се
заявява, че Азът е Христос, по този начин кратко и ясно се обявява, че Азът е из­
оставил състоянието на християнско детство и е застанал на мястото на Христос.
Не би имало, естествено, нищо по-безсмислено от това да се приеме, че така Азът
си присвоява преувеличена важност - тъкмо напротив, той снизхожда в далеч
по-неизгодно положение. Преди това е разполагал с преимуществото да се под­
реди заедно с цялото човечество в свитата на някой могъщ, а сега е заменил това
преимущество с изоставеност и самота. Той действително се изправя чужд и са­
мотен срещу своя свят, също като Иисус в своето време, само че без да притежа­
ва висшите достойнства на оня велик човек. За да се противопоставиш на света
е нужно величие, а пък Азът долавя своето едва ли не смехотворно нищожество.
Така се обяснява ужасът на Аза от разкритията на Саломе.
Който изостави християнския светоглед, ала наистина напълно го изостави,
попада в нещо наглед бездънно, в някаква чрезмерна самота, по отношение на
която не може да си прави никакви илюзии. Навярно би поискал да си самовну­
ши, че едва ли всичко е чак толкова лошо. Но то е лошо. Изоставеността принад­
лежи към най-лошото, което може да се случи на човешкия стаден инстинкт, да
не говорим пък за ужасяващата задача, с която човекът се нагърбва. Лесно е да
разрушиш, пак да построиш е мъчно.
Картината завършва с едно чувство, което угнетява, но и противоречи на
високия и безметежно горящ пламък, обкръжен от змията. Тази гледка означа­
506 I LIBER NOVUS

ва благоговение, съчетано с магическа принуда, олицетворена от змията. Така

срещу тревожното чувство на съмнение и страх се възправя действен антипод,
сякаш някой казва: „Вярно, твоят Аз е изпълнен с безпокойство и съмнения, но в
тебе все още по-силно гори извечният пламък на благоговението и по-могъща е
принудата на твоята съдба."

Стр. 127-1504
Надалеч прекрачващите предчувствия от втората картина сгромолясаха Аза
сред хаос от съмнения. От това се надигна понятен копнеж за въздигане над сму­
щението към по-висша яснота. Негово изражение представлява картината със
стръмно издигащия се скален хребет. Изглежда, че Логосът ме води. Случващото
се в началото е изображение на две противоположности, представени като змии,
а също и като разделението на ден и нощ. Светлината на деня означава доброто,
тъмнината - злото. Двете, в качеството на неотменими сили, имат змийски об­
лик. Тук е скрита мисъл, добиваща голяма важност впоследствие: човек не би
се изплашил по-малко, ако срещне бяла змия наместо черна. Цветът не влияе на
страха. Следователно с това се загатва, че доброто може би е обитавано от съща­
та опасно-чаровна сила, каквато има у злото. Ето защо доброто тук по същество
не би следвало да се разглежда като принцип, отстъпващ по опасност на злото. В
никой случай Азът не би решил да доближи бялата змия повече, отколкото черна­
та, при все това непременно вярва, че може или трябва да се доверява повече на
доброто, отколкото на злото. Тук обаче Азът остава като че омагьосан по средата
да гледа как протича битката на двата принципа - в него.
Фактът, че Азът запазва срединното положение, сочи известно настъпление
на злото, понеже доброто е в отстъпление, когато не му се отдаваме безусловно.
Това е изобразено с атаката на черната змия. Но фактът, че Азът не взема участие
и в злото, показва че доброто удържа победа. Тя личи по това, че главата на чер­
ната змия става бяла.
Изчезването на змиите означава, че противоположността между добро и зло
е неефикасна, т.е. изгубила е поне непосредственото си значение. За Аза това ще
рече избавление от безусловната власт на досегашното морално гледище в полза
на едно усреднено и освободено от противоречия становище. Но така все още
нищо не е спечелено в насока на по-голяма яснота и прегледност; затова изкачва­
нето продължава до следваща височина, която може би предлага жадувания общ
поглед.

4 Отнася се за страници 187-199.

 ПРИЛОЖЕНИЯ I 507

П ри ло ж ен и е В

Запис от 16 януари 1916 г. в Черната книга 5

Следният текст е запис от Черната книга 5, създаващ предварително впечатле­
ние за космологията на Septem Sermones <Седемте поунения>. Тъй като повечето
от споменатите в него гледища осветляват не само Sermones, но и Червената кни­
га, текстът се отпечатва тук.

16 януари 1916 г.
Страшна е мощта на Бога.
Ще трябва да узнаеш още повече за нея. Сега си във втората епоха. Първата
епоха е преодоляна. Това е епохата, в която властва Синът, когото наричаш жа­
бешки Бог. Ще последва трета епоха - време на подялбата и на изравнената мощ.
Къде беше, душа моя? При зверовете ли беше?
Съединявам горното с долното. Съединявам Бога със звяра. Нещо в мен е
звяр, друго - Бог, а трето е човешко. Под теб змия, в теб човек, над тебе Бог.
Отвъд змията иде фалосът, по-нататък е Земята, още по-натам - Луната и подир
това - вселенски студ и празнота.
Над теб е гълъбът или небесната душа, в която любов и предвидливост еди-
нят се, тъй както са в змията отровата и хитростта едно. Хитростта е дяволски
ум, той винаги вижда и най-дребното и намира пролуки там, където ти не си и
предполагал.
Ако не съм съставена от съединението на горното и долното, разпадам се
на три части: Змията - в нейния или в друг животински облик бродя насам-на-
там, изживявайки природата демонично, вдъхвайки страх и копнеж; Човешката
душа - тя живее с тебе неизменно; Небесната душа - в този облик живея заедно
с боговете, далеч от тебе и за тебе непозната, явяваща се в птичи вид. Всяка от
тези три части е самостоятелна.
Отвъд мен е Небесната майка. Нейна противоположност е Фалосът. Негова
майка е Земята, негова цел е Небесната майка.
Небесната майка е дъщеря на Небесния свят. Негова противоположност е
Земята.
Небесният свят е осветен от духовното Слънце. Негова противоположност
е Луната. И както Луната е преход към смъртта на пространството, тъй духов­
ното Слънце е преход към Плеромата, горният свят на пълнотата. Луната е бо­
жественото око на празното, както Слънцето е божественото око на пълното.
Видимата Луна и видимото Слънце са символи. Слънцето и Луната, т.е. техните
символи, са богове. Има и други богове, техни символи са планетите.
Небесната майка е демон, по-нисш от ранга на боговете, тя е обитателка на
Небесния свят.
508 I LIBER NOVUS

Боговете са благотворни и злотворни, безлични, звездни души, влияния,

сили, предци на душите, властелини на Небесния свят, и то както на неговите
пространства, така и на силите му. Не са опасни, нито милостиви, силни са и все
пак са смирени, те са пояснения на Плеромата и на вечната празнота, проявле­
ния на вечните свойства.
Числото им е безмерно голямо, то води към единното свръхсъщество, що
всяко свойство в себе си съдържа - всичко и нищо, пълният разпад на човека,
смърт и живот вечен.
Човекът става човек чрез principium individuationis. Той се стреми към абсо-
лютна отделеност, като все повече уплътнява абсолютния разпад на Плеромата.
Така превръща Плеромата в точка, която съдържа в себе си най-голямото напре­
жение и сама представлява светеща звезда, безмерно малка, както Плеромата е
безмерно голяма. Колкото повече се уплътнява Плеромата, толкова по-ярка ста­
ва звездата на отделния човек. Тя е обкръжена от сияйни облаци - съзвездие в
процес на зараждане, сравнимо с малко Слънце. Тя бълва огън. Затова е казано:
έγώ [ειμι] σύμπλανος ύμιν άστήρ.5Както Слънцето, което е също такава звезда, Бог
и праотец на душите, тъй и звездата на отделния човек е Бог и праотец на душите.
Понякога е видима точно както съм я описал. Светлината й е синя като на далеч­
на звезда. Намира се на огромно разстояние в пространството, студена и самот-
на, понеже е отвъд смъртта. За да постигнем индивидуално битие, нуждаем се от
голяма хапка смърт, θεοί έστε6, защото като людете, владеещи Земята, безчислени
са също тъй звезди и богове като властители на Небесния свят.
Това е Богът, който надживява смъртта на човека. Оня, за когото самотата
е небе, отива на небето, ако за някого е преизподня самотата, такъв отшества в
преизподня. Който не съумее да доведе principium individuationis докрай, не ще
стане Бог, понеже не понася индивидуалното битие.
Мъртвите, които се тълпят около нас, са души, които не са довели докрай
principium individuationis, инак щяха да са станали далечни звезди. Докато и ние
не го доведем докрай, мъртвите ще имат права над нас, ще се тълпят наоколо и
няма да можем да им се изплъзнем. [Изображение7]

5 „Звезда съм аз, която с тебе странства“ - цитат от митраистичната литургия (срв.
Albrecht Dieterich, Eine Mithrasliturgie, Leipzig, 1903, S. 8,1.5. <Албрехт Дитерих, Една
литургия на Митра, Лайпциг, стр. 8, 1.5>). В Болинген Юнг издълбава в камък про­
дължението на това изречение.
6 „Богове сте.“ Това е цитат от 1оаннъ 10:33-34 (Царигр. пр.): „Отговорих* му 1удеи-т%
и рекох*: За добро дЬло не хвърлямм камеше вьрхъ тебе, но за богохулство, и защото
тм, като си человЪкъ, правишь себе си Богъ. Отговори имъ 1исусъ: Не е ли писано въ
вашш-тъ законъ: Аз рЪкохъ, Богове сте?“
Йоан 10:33-34 (Синод, пр.): „Иудеите Му отговориха и рекоха: не за добро дело с
камъни Те замеряме, а за богохулство и за това, дето Ти, бидейки човек, правиш се Бог.
Иисус им отговори: не е лкписано в Закона ви: Л з рекох: богове сте’?“
7 Скица на Systema Munditotius (вж. Приложение А, стр. 494-495).
 ПРИЛОЖЕНИЯ I 509

Богът на жабите и жабоците, безмозъчният, е съчетанието на християнския

Бог и Сатаната. По природа е подобен на пламъка, прилича на Ерос, макар да е
Бог, а пък Ерос да е само демон.
Единият Бог, комуто се дължи почит, е по средата.
Да нямаш други богове освен единия Бог. Другите богове са без значение.
Страхувай се от Абраксас. Затова беше спасително той да се отдели от мен.
Не бива да го търсиш. Той ще те намери, точно както Ерос те намира. Той
е Богът на всемира, безкрайно могъщ и ужасен. Той е творческият подтик,
той е правещ и направа, вещество е колкото и сила, затуй над всички светли
и над всички тъмни божества се възвисява. Той влече душите и ги тласва към
множене. Той създава, той е и създаван. Този Бог се обновява вечно - дневно,
месечно, годишно, в живота на човека, във векове, в народи, в живата природа,
сред звездите. Той принуждава най-неумолимо. Почиташ ли го, ти усилваш
неговата власт над теб. Тя става заради това непоносима. Да се освободиш от
него ще ти коства страшни мъки. Доколкото от него се освобождаваш, дотол­
кова смъртта си приближаваш, защото той е всичкият живот. Но той е също
тъй всеобщата ни смърт. И ето как попадаш пак на него, не в живота, но в
смъртта. Така че го помни, не го почитай, но въобще не си въобразявай, че би
могъл да му убегнеш, понеже той отвсякъде те е обиколил. Намираш се насред
живота, прегърнат от смъртта. Обтегнат, като че ли разпнат, увиснал в него -
страховития и всемогъщия.
Но ти имаш в себе си единия Бог, чудно красивия и добрия, самотния, звез-
доподобния, неподвижния, който е по-древен и по-мъдър от Отца, има сигур-
на ръка и те води из всички мрачини и смъртоносни страшилища на ужасния
Абраксас. Той те дарява с отрада и покой, понеже е отвъд смъртта и отвъд мен-
ливостта. Той не е слуга, нито е приятел на Абраксас. Да, той самият е един
Абраксас, но не за теб, а в себе си и в своя недостъпен свят, защото ти самият си
Бог, заселен в далечни простори, ти също се обновяваш във времената, тварите и
в своите народи, за тях си всемогъщ, тъй както е за теб Абраксас.
Самият ти си твар и сътворител на вселени.
Ти имаш единия Бог, ти ще станеш единият твой Бог в безкрайното число на
боговете.
Като Бог ти си на своя свят великият Абраксас. Като човек обаче си сърцето
на единия Бог, явяващ се велик Абраксас в своя свят - страховитият, могъщият,
влудяващият, разпределителят на живата вода, духът в дървото на живота, демо­
нът в кръвта, смъртоносният.
Ти си страдалческото сърце на твоя един звезден Бог, който за своя свят е
Абраксас.
Понеже си сърцето на твоя Бог, милей за него, обичай го, живей заради него.
Бой се от Абраксас - оня, който владее човешкия свят. Приемай онова, което той
те принуждава, защото той е властелинът на живота в този свят и нему никой не
510 I LIBERNOVUS

убягва. Не го ли приемеш, той ще те изтезава до смърт и сърцето на твоя Бог ще

изстрада мъки, каквито единият Бог на Христа изпита с неговата смърт.
Страстите на човечеството нямат край, понеже животът му няма край.
Защото няма край там, където никой не му вижда края. Ако човечеството е към
своя край, то никой не му вижда края и никой не би могъл да каже, че човечество­
то има край. Така то няма край само за себе си, но може би за боговете.
Смъртта на Христос не отне страданието на света, животът му обаче на
много ни научи, и то е, че на Единия Бог му харесва, когато отделният човек
живее живота си напук на властта на Абраксас. Така Единият Бог се избавя от
страданията на Земята, в които го е сгромолясал неговият Ерос; понеже щом
Единият Бог видя Земята, пожела на нея да се размножи и забрави, че и нему се
полага свят, в който той самият е Абраксас. Така Единият Бог стана човек. Ето
защо Единият отново притегля човека нагоре към себе си и в себе си, за да стане
Единият пак съвършен.
Освобождението на човека от властта на Абраксас не идва от това, че чо­
векът се изплъзва от властта му - от нея не се изплъзва никой, - а от това, че
й се подчинява. Сам Христос трябваше да се подчини на властта на Абраксас и
Абраксас го уби жестоко.
Само живеейки живота, се освобождаваш. Така че го живей, тъй както подо­
бава. Живеейки го, ти попадаш във властта на Абраксас и се отдаваш на неговите
страховити чарове. Същевременно расте в копнеж и мощ твоят звезден Бог, до­
колкото нему се пада плодът от чаровете и разочарованията на човека. Болката и
разочарованието изпълват света на Абраксас със студ, цялата ти жизнена топли­
на бавно потъва в глъбта на душата ти, в средоточието на човека, където отдалеч
се мержелее синята звездна светлина на Единия Бог.
Ако поради страх избягаш от Абраксас, избягваш болката и разочарованието
и така оставаш със страха, т.е. с несъзнаваната си любов, да висиш при Абраксас
и Единият твой Бог не може да се възпламени. Ала чрез болката и разочарова­
нието се откупуваш, понеже тогава твоето въжделение пада от само себе си като
зрял плод в бездната, повлечено от притеглянето и устремено към средоточието,
в което възниква синята светлина на звездния Бог.
Тъй че не бягай от Абраксас и не го търси. Щом почувстваш неговия натиск,
не му се противи, за да живееш и да платиш откупа си.
Делата на Абраксас трябва да се вършат, защото спомнй си как в твоя свят
ти самият си Абраксас и ти притискаш също твоите твари да вършат твоите дела.
Тук, където ти си на Абраксас подчинена твар, ще трябва да научиш как житей­
ските дела да изпълняваш. Там, където ти ще си Абраксас, ще принуждаваш тва­
рите си за това.
Питаш защо така е подредено всичко? Разбираемо е, че за теб изглежда
странно. Светът е странен. Той е безкрайно великата глупост на боговете, за коя­
то знаеш, че е безкрайно мъдра. Сигурно е също тъй и злодеяние, и непростим
грях, и тъкмо затова върховна любов и добродетел.
 ПРИЛОЖЕНИЯ I 511

Тъй че живей живота, не бягай от Абраксас, щом той те принуждава, при­

знавай неговата непредотвратимост. Веднъж ще кажа: не бой се от него и не го
обичай. Ще кажа друг път: бой се от него и го обичай. Той е животът на Земята,
стига ти това да знаеш.
Трябва множеството богове да опознаеш. Не можеш всичко да сведеш до
едно същество. Колкото си ти едно с множеството хора, толкова и Единият Бог
едно е с множеството богове. Този Един Бог е добрият и любящият, водителят
и изцерителят. Той всецяло заслужава любовта и почитта ти. Нему трябва да се
молиш, с него си едно, до тебе той е близо, от душата ти дори по-близо.
Аз, твоята душа, съм твоя майка, обгръщам те с нежност и ужас, аз съм твоя­
та хранителка и покварителка, приготвям ти еликсир и отрова. Застъпница съм
твоя пред Абраксас. Умения ти давам, които да те пазят от Абраксас. Заставам
между теб и всеобхватния Абраксас. Аз съм твое тяло, твоя сянка, в този свят
съм твоето деяние, в света на боговете - твоето явление, твоят блясък, твоят дъх,
твоят мирис, твоя чародейна мощ. Мен зови, когато с хора искаш да живееш, ала
Бога призови Единаго, щом поискаш над света човешки да възлезеш към божест­
вената вечна звездна самота.
 Κ. Γ. Юнг
ЧЕРВЕНАТА КН ИГА
L IB E R N O V U S
Текстът
Швейцарска. Първо издание

Превод Пламен Хаджийски

Научни редактори Валерия Дилова
Владимир Симов
Коректори Любен Козарев
Десислава И ванова
Оформление на корицата Деница Трифонова
Компютърна обработка Марио Йорданов
Формат 16/70/100
Обем 32 п.к.
Предпечат и печат Изток-Запад

Централен офис и редакция

София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21
e-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg

За поръчки и доставки
тел.: 0888 465 635; 0887 550 859
e-mail: order@iztok-zapad.eu
office@iztok-zapad.eu

www.iztok-zapad.eu