Professional Documents
Culture Documents
Габор Мате - Когато Тялото Казва "Не"
Габор Мате - Когато Тялото Казва "Не"
Габор Мате
Увод от преводача:
Изминаха 10 години от преводаческия ми дебют. Първото издателство, което ми гласува доверие,
беше „ЛиК“ - не ме познаваха, но само след приятелска препоръка и кратко интервю ми гласуваха
доверие. И то не за каква да е книга, а за „Когато тялото казва НЕ“: сложна медицинско-
психологическа творба, за която, както щеше да се окаже, трябваше тепърва да въвеждам
терминология, още непозната на книжния ни пазар.
Тогава вече имах отлична оценка от държавен изпит по психология. Имах опит и с медицината,
тъй като не беше минало много време от следването ми (преди да се откажа с убеждението, че не
трябва да ставам ортодоксален лекар)… Всичко си имах - само нямах опит на преводач, нито
самочувствие. И понеже сега осъзнавам колко много винаги ме е обичал Дядо Боже, макар в 2005-а
още да не Го взимах на сериозно, мога да изтъкна, че „Когато тялото казва НЕ“ беше най-доброто,
което ми се случи в онзи етап от живота ми.
От една страна, тази книга затвърди убеждението ми, че съм постъпил правилно, като прекъснах
следването по ортодоксална медицина.
От друга страна, първият ми превод беше обемна книга - притиснат от срока по договора ми с
издателството, нямах време да се колебая, дали съм се справил добре. Когато редакторката ми
отбеляза, че имала чувството все едно чете книга от български автор, а не превод, това за мен беше
върховният комплимент. Това няма как да не се отрази на самочувствието и мотивацията ми да
продължа по-смело с преводите.
От трета страна, от самата книга научих много за естеството на самочувствието и колко важно е
то за щастието, а това ще рече и за здравето на човека.
И все пак всичко това бяха личните подробности за силната ми емоционална връзка с „Когато
тялото казва НЕ“. Сега да преминем на съществения въпрос - защо е този своеобразен втори тираж
на една поостаряла книга и защо е препоръчително тепърва да я прочетем или да си я припомним?
На първо място - книгата може и да е писана преди едно десетилетие, но продължава да е
актуална. Всъщност е по-актуална от всякога, защото това, което конвенционалната медицина понякога
отчита като „прогрес“, от друга гледна точка може да се определи и като „продължаващ регрес“.
На второ място - тази книга не цели да настройва срещу себе си ортодоксалните лекари чрез
дразнещи заяждания или нещо такова. Точно обратното – тя може би ще е дори по-полезна за тях,
отколкото за болните, търсещи методи да си помогнат сами. Лечението и самолечението не трябва да
се противопоставят, както често изтъква авторът в няколко от главите.
На трето място - осъвремених превода. И преди си го харесвах, но десетте изминали години и
натрупания опит, вярвам, си казват думата в актуалната версия.
Четвъртият стимул да прочетете (отново) книгата е нейната достъпност. Ако медицинските и
психологическите трудове на Рудолф Щайнер, които са типични за „От Извора“, ви идват прекомерно
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 1
тежки, именно „Когато тялото казва НЕ“ се явява чудесно балансирана творба – на правилното място
между материалистичната наука и по-сериозната езотерика.
И пето - това не е поредната книга за стреса и влиянието му върху здравето. Мнението ми е, че
авторът Габор Мате основателно роптае, когато незапознатите със съдържанието на творбата му по
инерция я поставят на неправилния щанд. Книгата е по-скоро езотерична, макар да е писана от атеист
и представител на обикновеното лекарско съсловие. Няма да четете за личната или родовата карма
като причина за описаните заболявания, но… ако мислите антропософски, докато четете, всъщност
ще отчетете, че, макар и материалистично, се описват именно тези духовни факти!
СЪДЪРЖАНИЕ
• Глава 1: Бермудският триъгълник
• Глава 2: Твърде послушното момиче
• Глава 3: Стресът и емоционалният усет
• Глава 4: Погребани живи
• Глава 5: Далеч от съвършенството
• Глава 6: И ти си част от него, мамо
• Глава 7: Стрес, хормони, потискане и рак
• Глава 8: Има си и добри страни
• Глава 9: Има ли раков тип хора?
• Глава 10: 55-процентовото решение
• Глава 11: Всичко е само в главата ѝ
• Глава 12: Ще изсъхна откъм върха
• Глава 13: Свое или чуждо – имунната система е объркана
• Глава 14: Добрият баланс – биология на отношенията
• Глава 15: Биология на загубата
• Глава 16: Щафетата на поколенията
• Глава 17: Биология на убежденията
• Глава 18: Силата на негативното мислене
• Глава 19: Седемте условия за изцеление
• Глава 19: Седемте условия за изцеление – продължение
• Благодарности
1: Бермудският триъгълник
Мери беше обикновена жена, малко над четиридесетте, нисичка, мила и с добри обноски. В
продължение на осем години тя беше моя пациентка заедно със съпруга си и трите им деца. Усмихваше
се срамежливо и малко се подценяваше. Смееше се често. Когато това младолико лице грейваше, човек
нямаше как да не му отвърне със същото. Всеки път, като си спомня за нея, сърцето ми се изпълва с
радост и се свива от мъка.
С Мери никога не бяхме разговаряли продължително до появата на първите симптоми на
смъртоносната ѝ болест. Започна се уж безобидно – с убождане от игла по пръста, като раничката не
заздравяваше с месеци. Проблемът се дължеше на синдрома на Рейно, при който малките артерии на
пръстите се свиват и ограничават притока на кислород към тъканите. Понякога се стига до гангрена,
какъвто, за съжаление, беше случаят на Мери. Въпреки няколкото болнични лечения и хирургически
операции, година след убождането тя започна да умолява лекарите да ампутират пръста, за да я отърват
от пулсиращата болка. Изпълниха молбата ѝ едва когато болестта напредна дотолкова, че дори силните
болкоуспокояващи бяха безсилни пред постоянните мъки.
Синдромът на Рейно може да се появи и самостоятелно или при други условия. Пушачите са
особено застрашени, а Мери беше страстен пушач от юношеските си години. Надявах се, че ако откаже
цигарите, това би спомогнало за нормализирането на кръвообращението в пръстите ѝ. След поредица
неуспешни опити тя най-сетне превъзмогна порока си.
1 Hans Selye, The Stress of Life, rev. ed. (New York: McGraw-Hill, 1978), 4
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 4
Това са качествата, които лекарите изглежда са загубили, откакто привикнахме да се осланяме изцяло
на „обективните“ данни, диагнозите на електронни машини и „научните“ методи за лечение.
Затова излиянията на онази ревматоложка не са никак неочаквани. Истински ме изненада едно
друго писмо до редактора, което дойде няколко дни след публикацията ми и беше в моя подкрепа. То
беше от Ноел Б. Хършфийлд, професор по медицина от университета в Калгари. Той пише:
„Новата научна дисциплина психоневроимунология вече разполага с категорични доказателства,
признати от учени от редица области, че съществува тясна връзка между мозъка и имунната система…
Съвкупността от емоции у даден човек и отношението му към продължителен стрес действително
могат да доведат до различни заболявания, които медицината лекува, без да е способна да обясни
произхода им. Такива са склеродермията, както и повечето от ревматичните болести, чревните
възпаления, диабета, множествената склероза и безчет други проблеми от всяка област на медицината.
“
Изненадващото в това писмо беше съществуването на нова област в медицината. Какво
представлява психоневроимунологията? Както се оказа, това е наука за взаимодействията между
разума и тялото, а също и за неразрушимото единство на емоциите и физиологията в развитието и
живота на човека по време на здраве и боледуване. С тези обезсърчаващо сложни думи просто се казва,
че тази дисциплина изучава начините, чрез които психиката ни (разумът ни и съвкупността му от
емоции) си взаимодейства с нервната система на нашето тяло. Двете образуват основната връзка с
имунната ни система. Новата наука е наричана и психоневроимуноендокринология, за да се наблегне,
че ендокринната (хормоналната) система също е част от механизма, чрез който тялото ни изразява
даден проблем. Едно новаторско проучване показва как тези връзки работят дори на клетъчно ниво.
Ние тепърва откриваме научната основа на онова, което сме знаели преди, но сме забравили, за наше
най-голямо съжаление.
През изминалите векове мнозина лекари са разбирали, че емоциите играят ключова роля като
причинители на заболявания или пък спомагат за възстановяването на здравето. Те са правели
изследвания, писали са книги и са се опълчвали срещу господстващите течения в медицината, но
винаги техните идеи, проучвания и теории са изчезвали като в медицински Бермудски триъгълник.
Познанията за връзките между съзнанието и тялото, придобити от предишните поколения лекари и
учени, са изчезнали безследно, все едно никога не са съществували. В августовския брой на “New
England Journal of Medicine” от 1985 г. се казва с типичната академична самонадеяност, че „вече е
време да се отхвърлят окончателно фантасмагоричните представи, че болестите са пряк резултат от
състоянието на съзнанието.“2
Подобни съждения отдавна не служат за довод. Психоневроимунологията, за която пише в своето
писмо д-р Хършфийлд, се е доказала, въпреки че някои от теориите на тази наука тепърва ще трябва да
се борят за място в медицинската практика. Един бегъл поглед към заглавията от библиотеките или
към сайтовете в интернет е достатъчен да ни убеди, че количеството на статии, книги и учебници,
разглеждащи новите теории, се увеличава лавинообразно. Информацията вече достига до мнозина и
чрез романите и списанията. Широката публика в много отношения дори е по-напред с материала, тъй
като, за разлика от специалистите, не е обременена от остарели схващания. Например за хората без
предварителна подготовка е по-безпроблемно да приемат, че не могат да разделят тъй самонадеяно
тялото от съзнанието и че изумителният човешки организъм е нещо повече от някаква си съвкупност
на съставни части.
Нашата имунна система не е изолирана от ежедневните ни преживявания. Установено е, да
речем, че имунната защита при иначе здрави младежи е потисната по време на тежки изпитни сесии.
Още по-вероятни са здравословните проблеми при най-самотните студенти, които са в особено рискова
група. Самотата се свързва и с един документиран случай на понижена имунна активност при група
хоспитализирани психично болни. Дори да нямаше други примери от подобни изследвания – а има
предостатъчно – е редно да се замислим за трайните последици от хроничния стрес.
Напрежението покрай изпити определено е временно явление, но много хора несъзнателно
прекарват целия си живот сякаш са под непрекъснатия поглед на властна и претенциозна изпитна
2 M. Angell, „Disease as a Reflection of the Psyche“ New England Journal of Medicine, 13 June 1985.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 5
комисия, чиито изисквания трябва да бъдат покрити на всяка цена. Не са малко и онези, които, макар и
да не живеят сами, имат емоционално неравностойни връзки, не задоволяващи напълно потребностите
им. Изолацията и стресът оказват влияние и върху хората, които вероятно са убедени, че водят щастлив
живот.
По какъв начин стресът се превръща в болест?
Стресът е сложна поредица от физични и биохимични реакции, задействани от силни
емоционални подбуди. От гледна точка на физиологията самите емоции представляват отделяне на
електрически, химически и хормонални заряди от човешката нервна система. Емоциите въздействат
върху (но също така се влияят от) функционирането на главните органи, целостта на имунната защита
и движението на многобройните циркулиращи в организма ни вещества, които определят общото
състояние на тялото.
Когато потискаме емоциите си, както Мери е трябвало да прави в детството си, за да се чувства
по-сигурна, говорим за задръжки, които обезоръжават защитните сили на тялото срещу болести.
Потискането на емоциите, което представлява захвърлянето им от съзнателно на подсъзнателно ниво,
разстройва и обърква защитните механизми на тялото. Понякога настъпва такъв безпорядък, че тези
механизми от пазители се превръщат в унищожители. През седемте години, през които работех като
медицински координатор в отделението за палиативни грижи на една ванкувърска болница, се нагледах
на пациенти с хронични заболявания, които изживяваха много сходни емоции с тези на Мери. При нас
за терапия идваха и хора с ракови заболявания или такива с прогресивни неврологични проблеми, като
амиотрофичната латерална склероза3. Положението и при тях не беше различно.
В частната си практика съм наблюдавал тази закономерност и при болни, които лекувах от
множествена склероза, вътрешни възпаления, като колита и болестта на Крон, синдрома на хроничната
умора, автоимунни нарушения, фибромиалгия, мигрена, кожни заболявания, ендометриоза и много
други заболявания. Общото винаги беше, че във важни сфери от живота си почти всички мои пациенти
със сериозни здравословни проблеми не умееха да отказват. Дори някои от тях на пръв поглед да
изглеждаха, че са с по-особена индивидуалност и различно минало от това на Мери, скоро ставаше
ясно, че под повърхността им неизменно се криеха сподавяни емоции.
Един от тежко болните ми пациенти беше мъж на средна възраст – изпълнителен директор на
компания, която продаваше хрущяли от акула като лекарство срещу рак. Самият той имаше рак и по
времето, когато го приеха в нашето отделение, болестта беше плъзнала по цялото му тяло. Мъжът
продължи да се храни с тези хрущяли почти до деня на смъртта си, но не защото вярваше в лечебните
им свойства. Миришеха тъй отвратително, че зловонието им се надушваше отдалеко. Даже не ми се
иска да си представям какви са били на вкус. Същият този пациент ми сподели:
„Не мога да ги понасям, но съдружникът ми ще се сърди, ако престана да ги ям.“
Успях да го убедя, че има право да изживее както пожелае последните си дни, без да се чувства
лично отговорен за това, че някой може и да му се разсърди.
Вероятността начинът, по който хората живеят, да определя тяхното заболяване е деликатна тема.
Например такава връзка между поведение и последвала болест е очевидна при пушачите и рака на
белите дробове, въпреки че на шефовете от тютюневата индустрия им е трудничко да я забележат. Но
подобни връзки стават труднодоказуеми, когато се отвори дума за емоциите и появата на множествена
склероза, рак на гърдата или артрит. Освен че е връхлетян от болест, пациентът се чувства и обвиняван
за недостатъците си.
Една 52-годишна университетска професорка с рак на гърдата ме попита с едва прикрито
раздразнение:
„Защо пишеш тая книга? Имам рак, защото съм предразположена генетично, а не защото съм си
го заслужила.“
В статия на сп. “New England Journal of Medicine” от 1985 г. се отправя укор, че „схващането,
според което болестите и смъртта са резултат от индивидуалните недостатъци на пациентите, е
неуместно обвинение срещу жертвите“. По-нататък се казва, че „когато болните са вече обременени от
3АЛС, понякога наричана в САЩ „болест на Лу Гериг“ по името на американския бейзболист, починал от нея, а в Англия е
известна като „болест на моторните неврони“ – бел. пр.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 6
заболяването си, те не трябва да бъдат натоварвани и със задължението да поемат лична отговорност за
избавлението си“.
По-нататък ще се върнем на парливия въпрос за вината. Тук само ще отбележа, че онова за
обвиненията и индивидуалните недостатъци не е същината на проблема. С такива термини само се
измества темата от по-основното. Ще видим нататък, че укоряването на болния е както морално
неприемливо, така и напълно неоснователно от научна гледна точка.
Авторите от списанието бъркат „вина“ с „отговорност“. Никой не обича да го обвиняват, но
всички бихме желали да сме по-отговорни, тоест да умеем да отговаряме съзнателно на условията на
средата, а не просто да им реагираме. Искаме да управляваме живота си – да бъдем негови господари и
да вземаме собствени решения за нещата, които ни касаят. Не може да има отговорност, ако тя не е
осъзната.
Една от слабостите на западната медицина е, че на лекарите е дадена пълната власт, а пациентите
са сведени до нивото на най-обикновени крайни приемници на лечението или хапчетата. Хората са
лишени от правото да бъдат истински отговорни. Не можем да обвиняваме някого, ако го повали
болест или смърт. На всекиго може да се случи по всяко време, но колкото повече опознаваме себе си,
толкова повече се отдалечаваме от ролята на безучастни жертви.
Изучаването на връзките между съзнанието и тялото ни позволява да разбираме болестите, но
едновременно с тях и здравето. Доктор Робърт Маундър от психиатричния факултет на университета в
Торонто се занимава с изучаването на тези връзки. Той ми сподели в едно интервю:
„Ако опитваме да открием и да си обясним проблема, наречен стрес, увеличаваме вероятността
да оздравеем, за разлика от заобикалянето на този проблем.“4
За процеса на оздравяване всяко знание и всяка частица от истината могат да бъдат решаващи.
Ако има връзка между емоциите и физиологията, хората трябва да бъдат осведомени за нея, иначе ще
бъдат лишени от безценна информация.
И тук се натъкваме на недостатъците на езика. Дори самото говорене за връзки между съзнание и
тяло загатва за две отделни същности, които по някакъв начин са обединени. А при живите същества
нямаме такова разделение: няма тяло без разум и разум без тяло. За да се изрази истинската същност
на нещата, се ползва терминът „майндбоди“5.
Дори за западната култура идеята за майндбоди не е съвършено нова. В един от Платоновите
диалози Сократ цитира тракийски лекар, който е критикувал гръцките си колеги така:
„Лекарите от Гърция затова не познават цяровете за повечето болести, защото са невежи за
целостта на нещата. Не могат да излекуват успешно човека, защото лекарите гледат на тялото му
отделно от душата.“6
Цели две хилядолетия и половина преди появата на психоневроимуноендокринологията Сократ е
описал становището, че не трябва да се дели съзнанието от тялото!
Покрай проучванията за написването на „Когато тялото казва НЕ“ намерих потвърждение на
прозрението, което бях споделил още в онази статия за склеродермията на Мери. Но също така се
научих да уважавам искрено труда на стотиците медици, учени, психолози и изследователи, всеки от
които беше спомогнал да се оформи все по-ясно непознатата (или забравена) идея за единството –
майндбоди.
Работата по тази книга за мен беше и повод за самоанализа. Изучавах начините, чрез които съм
потискал собствените си емоции. Бях подбуден да предприема това интимно пътешествие от един
терапевт към Агенцията за подпомагане на онкоболните в Британска Колумбия, където търсех данни за
влиянието на потиснатите емоции върху рака. При много хора със злокачествени образувания се
наблюдава нежелание да се справят с душевната или физическата болка, а също и с неприятните
емоции, като гняв, тъга или самота. Терапевтът ме попита: „А вас какво ви привлича към тази област?
Кое ви кара да се интересувате точно от тази тема?“
7 Порталната вена е главният кръвоносен съд, свързващ черния дроб с коремните органи.
8G. M. Franklin, „Stress and Its Relationship to Acute Exacerbations in Multiple Sclerosis,“ Journal of Neurological Rehabilitation
2, no. 1, 1988.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 10
След завръщането си от ваканцията Бил се радва на няколко месеца крепко здраве. Той дори се
впуска в интимна връзка с друга жена, близка приятелка на семейството. Натали си спомня:
- Мислех си: Не те ли е срам след всичко, което сторих за теб? Пожертвах собственото си здраве.
Бях край теб през цялото лято. Ти беше на прага на смъртта, а аз седях по 72 часа край леглото ти в
болницата, чакайки да се разбере дали ще живееш или ще умреш. Грижих се за теб и когато се прибра
у дома. А ти как ми се отплащаш? Забиваш ми нож в сърцето.
Теорията, че психологическият стрес засилва риска от МС, не е нова. Френският невролог Жан-
Мартин Шарко пръв направил подробно клинично описание на множествената склероза. В лекция от
1868 година той говори за пациенти, които свързвали „продължителните си чувства на скръб или
досада“ с последвалата поява на симптомите. Пет години по-късно британски лекар също прави връзка
между стреса и заболяването:
„Важно е да се спомене и друго изявление на горката болна, направено в един поверителен
разговор между нея и една медицинска сестра – че се е поболяла, след като е заварила съпруга си в
леглото с чужда жена.“9
Около шестдесет процента от страдащите от МС са жени. За тази книга интервюирах девет души
с тази болест, осем от тях жени. При всички в емоционалната сфера се наблюдаваха сходства с
преживяванията на Натали, макар степента на драматичното да беше различна. Събраните данни от
моите проучвания се съгласуват с изводите от едно изследване10, публикувано през 1970-та. Там се
казва:
„Много учени изказват обективното мнение, че емоционалният стрес може би е сред
причинителите на МС. По-тежките отношения с родител, липсата на психологическа независимост,
отчаяната нужда от любов и подкрепа, както и неспособността да се чувства и проявява гняв, отдавна
се нареждат от медицинските експерти сред вероятните фактори за началото и развитието на болестта.
Изследване от 1958 година сочи, че при почти 90 процента от случаите преди появата на симптомите
[…] пациентите са преживели някакво травмиращо събитие, което е разклатило чувството им за
сигурност.“11
Друго проучване от 1969-а разглежда психологическите процеси при тридесет и двама пациенти
от Израел и САЩ. Осемдесет и пет процента от тези хора с МС са усетили първите симптоми на
заболяването си след стресови ситуации. Същността на стреса е била разнородна – от смърт или
болест на близък човек до страх зарази загуба на средства за препитание или друго събитие, което е
предизвикало трайна промяна в живота на пациента, с която той не е бил в състояние да се примири.
Продължителните семейни конфликти са друг често срещан пример за стрес. Споменава се и
поемането на повече отговорности в службата. Авторите на изследването обобщават: „Общата
характеристика при тези случаи е постепенното осъзнаване на пациента, че е неспособен да се справи
със сложната обстановка, което поражда у него чувства за непълноценност или провал.“12 Тези видове
стрес се срещат и в много други страни.
13I. Grant, „Severely Threatening Events and Marked Life Difficulties Preceding Onset or Exacerbation of Multiple Sclerosis“,
Journal of Neurology, Neurosurgery and Psychiatry 52 (1989), 8 -13: Седемдесет и седем процента от групата на болните с МС
и само 35 процента от контролната група са имали особено трудни периоди в годината преди появата на болестта.
„Прекомерният стрес най-често се е случвал в рамките на шест месеца преди заболяването им… 24 от 39 пациенти с МС
(62 процента) признаха за изключително смущаващи събития, а в контролната група подобно нещо сториха само шестима
от 40 души (15 процента)… Значително повече от болните отчитаха проблеми в брака си (49 процента спрямо 10 процента
от контр. група.)… Силни безпокойства признаха 18 от 23 души, при които болестта е нова, а същото сториха 12 от 16
души, при които болестта се е върнала.“
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 12
- При него имаше значително подобрение - спомня си тя. - Намерението ми беше да му дам
шанс да продължи живота си, като започне на чисто.
Станало така обаче, че пациентът съсипал къщата и разрушил брака на Барбара. Попитах я дали
не е прекрачила някаква граница, като е поканила толкова опасен човек в дома си.
- И да, и не. Смятах, че всичко ще бъде наред, защото уговорката беше само за две седмици. Но
никога не бих направила отново подобно нещо. Така набързо се научих да поставям границата, че една
пациентка сега ме нарича Царица на границите. Тя също е терапевтка и двете често се шегуваме
помежду си. За съжаление, трябваше да се науча по трудния начин. Понякога си мисля, че МС дойде
като наказание за глупостта ми.
Разглеждането на болестта като наказание повдига ключов въпрос. Хората с хронични
заболявания често са обвинявани или може би сами се винят, че с нещо са заслужили нещастието си.
Когато се казва, че заради потискането/стресът човекът сам си е докарал болестта, съм съгласен с
възраженията на Барбара. Научните изследванията не трябва да се занимават с проповядването на
морал и раздаването на присъди.
Като казваме, че приемането на потенциално опасен човек вкъщи е лоша идея и повод за стрес,
единствено и само посочваме връзката между стреса и заболяването. Разглеждаме вероятното
последствие, но не като вид наказание, а просто като установена реалност.
Барбара е категорична, че отношенията ѝ с родителите са били стабилни и изпълнени с взаимна
любов:
- Майка ми и аз се разбирахме. Винаги сме били много близки.
- Способността да поставяш граници се усвоява в годините на растежа - казах аз. - Защо
трябваше да се научиш на това толкова късно и по трудния начин?
- Аз си знаех границите, но не и майка ми. Всъщност повечето ни караници бяха на тази тема. Тя
не разбираше кога да спре и че имам право на собствен живот.
Това, че Барбара е довела неуравновесен и опасен мъж у дома си, лесно може да бъде отбелязано
като значителен стресов фактор. Но хроничният стрес от размиването на личните граници е по-трудно
откриваем.
Неясните граници, които си остават такива и след пубертета, се превръщат във важен източник на
стрес при възрастния човек. Негативните последици засягат хормоналната и имунната система, тъй
като хората с неопределено лично пространство са подложени на постоянен стрес – част от
ежедневието им е да злоупотребяват с тях. Но това е една реалност, която те са се научили да отхвърлят
от прякото си съзнание.
„Причината или причините за множествената склероза остават неизяснени“, се казва в един
уважаван учебник по вътрешна медицина14. Проучванията опровергават тезата за зараждане в
следствие на зараза, въпреки че е възможно да се открие и вирус. Вероятна е генетичната
наследственост, тъй като някои расови групи не заболяват – например племето инуити от Северна
Америка и племето банти от Африка. Гените обаче не обясняват кой точно, кога и защо ще се разболее.
Неврологът Луис Дж. Роснър, бивш директор на клиниката към Калифорнийския университет в
Лос Анджелис, пише:
„Дори хората, които имат всички необходими гени за МС, не винаги се разболяват. Това
заболяване, смятат експертите, се дължи на фактори от обкръжението на болния.“15
Въпросът се усложнява от данните, получени чрез ядрено-магнитен резонанс и след аутопсии.
Съществуват случаи на демиелинизация на централната нервна система при лица, които никога не са
усещали или проявявали симптоми на болестта. Как се получава така, че едни хора с увреждане на
миелина не развиват болестта, а други заболяват? Възможно ли е отговорът да се крие сред „факторите
от обкръжението“, загатнати по-горе?
14 J. D.Wilson., ed., Harrison’s Principles of Internal Medicine, 12th ed. (New York: McGraw-Hill, 1999), 2039
15L.J. Rosner, Multiple Sclerosis: New Hope and Practical Advice for People with MS and Their Families (New York: Fireside
Publishers, 1992), 15
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 13
В своя иначе чудесен труд за множествената склероза д-р Роснър безцеремонно пропуска да
разгледа стреса като вероятен причинител. Вместо това, той стига до заключението, че заболяването
навярно се обяснява с автоимунната система:
„Човек става алергичен към собствената си тъкан и произвежда антитела, които атакуват здрави
клетки.“
Той пренебрегва огромното количество медицинска литература, свързваща въпросните
автоимунни процеси със стреса и личния характер на болния – едни връзки, които ще разгледаме по-
подробно в следващите глави.
Проучване от 1994-та, направено в отделението по неврология към болницата на Чикагския
университет, разглежда взаимодействията между нервната и имунната система, както и вероятната им
роля за появата на множествена склероза16. Използвани са плъхове за онагледяване на опит, при който
изкуствено причинено автоимунно заболяване се влошава, след като се блокира възможността за остра
и навременна реакция срещу дразнители. Ако не е била възпрепятствана, естествената реакция на
животните към стреса щяла да ги предпази.
Пациентите с МС, описани в специализираната литература, както и всички хора, които лично
интервюирах, са били поставяни в ситуации, близки до онези на злощастните лабораторни животинки
от чикагското проучване. Били са изложени на огромен и продължителен стрес още от детска възраст,
като способността им да му отвръщат адекватно е била занижена.
Основният проблем не е в самия външен дразнител, а в безсилието да му се противодейства.
Резултатът е вътрешен стрес, който става потиснат, а оттам и неосезаем. Рано или късно
пренебрегването на личните нужди и угаждането на чуждите желания престават да бъдат стресиращи.
Човек започва да ги приема като нещо нормално и по този начин се обезоръжава.
Вероника е на 33 години. От три години е болна от МС.
- Започна внезапно - спомня си тя. - В началото не знаех какво става… имах болки в стъпалата
и се вкочанявах. Сякаш ме заливаха вълни, от които тялото ми изтръпваше чак до гърдите, а после пак
се отдръпваха надолу. Така беше в продължение на три дни. Струваше ми се готино – можех да се
щипя, без да усещам нищо! Не казах на никого.
Най-сетне неин приятел я убедил да потърси медицинска помощ. Аз я попитах учудено:
- Вкочанявала си се, усещала си болки, а не си го споделила? Защо?
- Намирах го за маловажно. А пък ако бях се оплакала на някого, например родителите ми, те
щяха да се разстроят.
- Но ако някой друг получаваше такива изтръпвания и болки, ти щеше ли да го пренебрегнеш?
- Не. Щях веднага да го пратя на лекар.
- Защо се отнасяш със себе си по-лошо от начина, по който ти би се отнесла с друг човек? Имаш
ли предположение?
- Не.
Поучителен е отговорът, който дава Вероника на въпроса дали е имала стресови преживявания
преди появата на множествената склероза.
- Не са непременно лоши преживявания - казва тя. - Осиновена съм. След като петнадесет
години приемната ми майка оказваше натиск да издиря биологичните си родители, аз ги потърсих,
въпреки че не ми се искаше. Винаги ми е било по-лесно да отстъпвам, отколкото да споря… винаги!
Намерих ги и се срещнах с тях, а първото ми впечатление беше: Как е възможно нещо да ме свързва с
тези хора? Стресиращото дойде после от разкритието, че има вероятност да съм дете, заченато при
кръвосмешение. Най-гадното беше, че ми намекнаха само части от историята, а биологичната ми
майка твърдо отказваше да говори по темата. По онова време бях и безработна. Живеех на социални
помощи. Няколко месеца по-рано бях скъсала с гаджето си. Изритах го от къщи, защото беше
алкохолик и едвам го понасях. Влудяваше ме.
Това са стресовете, които тази млада жена описва като „не непременно лоши“ – натиск от страна
на приемната майка, която пренебрегва нежеланието на Вероника да се срещне с биологичното си
E. Chelmicka-Schorr and B. G. Arnason, „Nervous System-Immune System Interactions and Their Role in Multiple Sclerosis“,
16
Annals of Neurology, supplement to vol. 36 (1994), S29-S32
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 14
семейство; откритието, че може родната ѝ майка да е заченала с нея след насилствено сношение с
роднина (братовчед; майката била на шестнадесет години тогава); нужда от финансови средства;
раздяла с приятел пияница.
Вероника се отъждествява с приемния си баща.
- Той е моят герой - сподели тя. - Винаги ме е подкрепял.
- Защо не потърси помощ от него, когато почувства натиска от страна на майка си?
- Никога не сме могли да разговаряме насаме. Тя винаги се навърташе около него.
- А баща ти как понасяше това?
- Мълчеше си. Но си личеше, че не му допада да го надзирават.
- Радвам се, че се чувстваш близка с татко си. Но може би е редно да си намериш нов герой –
някой, който ще може да те подкрепя. За да оздравееш, ще е добре най-напред да се превърнеш в
героиня за самата себе си.
Талантливата британска виолончелистка Жаклин дю Пре умира през 1987-ма на 42-годишна
възраст от усложнения на множествената склероза. Когато нейната сестра Хилари започва да се пита
дали стресът не е докарал болестта на Жаки, невролозите твърдо я уверили, че стресът не е замесен.
Мнението на ортодоксалната медицина почти не се е променило оттогава. В една нова брошура,
раздадена сред пациенти на клиниката към университета в Торонто, се казва:
„Стресът не причинява множествена склероза. Но е препоръчително за хората с МС да го
избягват.“
Текстът е подвеждащ. Разбира се, че стресът не причинява множествена склероза! Няма отделен
фактор, който можем да посочим за единствен виновник. Появата на МС несъмнено зависи от няколко
условия, които си взаимодействат. Но правдиво ли е да се каже, че стресът не играе своята важна роля
за началото на заболяването? Проучванията и историите на хората, с които се запознахме дотук,
подкрепят мнението, че стресът е замесен.
Поредното потвърждение откриваме и в биографията на Жаклин дю Пре. Нейната болест и
последвалата кончина са своеобразна илюстрация за унищожителното влияние на стреса, предизвикан
и подпомаган от потискането на емоциите. Хората често стигали до плач на нейните концерти. Тя
имала своя уникална способност да въздейства на слушателите. Описват изпълненията ѝ като
„спиращи дъха и пленяващи като магия“. Свирила със страст, стигаща до озадачаващи крайности. Била
способна да въздейства направо върху емоциите. За разлика от поведението в личния си живот, пред
публика се освобождавала от всичките си задръжки. Тръскала главата си, косите ѝ се разпилявали във
всички посоки и огъвала тялото си в стил, който повече е прилягал на рокзвезда, а не на музикант,
изпълняващ класическа музика.
Посетител на нейно представление си спомня:
„Имаше вид на мило и скромно девойче. Вземеше ли виолончелото в ръце обаче, сякаш я
обладаваше зъл дух.“17
До днес някои от изпълненията на дю Пре остават ненадминати, особено Концерт за виолончело
от Елгар. Това е последното произведение на изтъкнатия композитор, създадено в настроение на
униние и безнанеждност в навечерието на Първата световна война. „Всичко хубаво и добро, и чисто, и
свежо, и мило избяга надалече, без да се завърне“, пише Едуард Елгар през 1917 г. Тогава е над 70-
годишен, в залеза на своя живот.
В своята книга „Гений в семейството“ Хилари дю Пре описва сестра си така:
„Способността ѝ да предава емоциите на един мъж в последните му дни беше сред нейните
забележителни и необясними способности.“
Забележителни? Да. Необясними? Едва ли.
Въпреки че не го е знаела, още на двадесет години Жаклин дю Пре също била в залеза на своя
живот. От болестта, която слага край на музикалната ѝ кариера, я разделяли само няколко години.
Скръбта, загубите и примиренчеството изпълвали по-голямата част от емоционалния ѝ живот. Тя
разбирала Елгар, защото е била в неговото положение и му е съчувствала. Жаклин веднъж споделила
пред сестра си:
17 Elizabeth Wilson, Jacqueline du Pre (London: Faber and Faber, 1999), 160
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 15
„Той е бил несретник, Хил. При това болен. Но е имал лъчезарна душа, която мога да усетя чрез
музиката му.“
С тези думи тя описвала и себе си, каквато била още от детските си години. Айрис дю Пре –
майката, научава за смъртта на баща си, докато все още лежи в родилното отделение след раждането на
Жаки. От този момент нататък майката и дъщерята заживяват в симбиоза – една взаимозависимост, от
която не могат да се освободят. На детето не му е било позволено нито да се държи като дете, нито да
порасне твърде бързо. Жаки била чувствителна, тиха и срамежлива, рядко правела пакости. Като цяло
била спокойно момиче, освен когато свирила на виолончелото. Един от учителите ѝ по музика си
спомня, че на шест години се държала „крайно вежливо и твърде възпитано“. В околните оставяла
впечатление за приятно и вежливо дете. Секретарката на девическото училище, което посещавала
Жаки, я описва като щастлива и жизнерадостна. Съученик от гимназията твърди, че била „сговорчива,
веселячка и добра приятелка“.
Вътрешният свят на Жаклин бил доста различен. Хилари си спомня, че сестра ѝ веднъж
избухнала в плач: „Никой не ме харесва в училище. Там е ужасно. Всички ме тормозят.“18 В интервю
тя говори за себе си като за „едно от ония деца, които другите деца не понасят. Събираха се на групи и
ми подвикваха гадни неща“.
През пубертета била непохватна, стеснителна, мълчалива и без планове за по-нататъшното си
образование. Според нейната сестра, винаги изпитвала затруднения да се изразява с думи. А авторката
на биографичната книга „Жаклин дю Пре“ – Елизабет Уилсън, пише:
„Наблюдателните приятели забелязвали зараждаща се и растяща меланхолия под иначе
слънчевата ѝ външност.“19
През целия си живот, чак до болестта, Жаки криела чувствата си от своята майка. Хилари споделя
потресаващ детски спомен, когато с напрегнато изражение и заговорническо нашепване сестра ѝ
споделила:
- Хил, не казвай на мама, но… да знаеш, че когато порасна, няма да мога да ходя и да се движа.
Как да разбираме това ужасяващо предсказание за собствените ѝ бъднини? Може би като нещо
свръхестествено или като проекция на начина, по който момичето вече се чувствало подсъзнателно:
неспособно да действа, без да зависи от други, оковано и с парализирана жизненост. Ами това „не
казвай на мама“? Не е ли осъзнато примирение пред факта, че е било безсмислено да се опитва да
сподели болките, страховете и тревогите си пред родител, който не е можел да води разговори на
такива теми?
Много по-късно, след като множествената склероза вече се проявява, цялото натрупвано
негодувание на Жаки към майката изригва в неконтролируема ярост и ругатни. Твърде послушното
момиче изведнъж се проявява като крайно враждебен възрастен.
Колкото и да обичала и да се нуждаела от своето виолончело, нещо в Жаклин дю Пре отказвало
да приеме ролята на виртуоз. Тази роля на недостижим музикант успяла да обсеби цялата ѝ истинска
същност. Също така се превърнала в единственото средство да се поддържа вниманието на майката,
както и единствената тема за разговор с нея. Множествената склероза пък била средството на тялото да
отхвърли тази роля и да каже „не“.
Жаклин била неспособна да отказва директно очакванията на другите. На 18-годишна възраст,
когато вече била доста известна, тя със странен копнеж в гласа завидяла на друга млада
виолончелистка, която по онова време изпаднала в криза. „Това момиче е късметлийка“, казала дю Пре
пред приятел. „Тя може да се откаже от музиката когато си пожелае. А аз никога няма да мога, защото
твърде много хора са инвестирали парите си в мен.“
Виолончелото било и благословия, и проклятие за нея. Въпреки че се ужасявала от цената на
успеха, тя се подчинила на своя талант и амбициите на родителите си. Хилари казва, че „гласът на
виолончелото“ бил гласът на истинската Жаки. Тъй като момичето се научило да задушава изявата на
емоциите си още от дете, инструментът се превърнал в неин говорител. Чрез него тя изливала всичката
18 Hilary du Pre and Piers du Pre, A Genius in the Family: An Intimate Memoir of Jacqueline du Pre, New York: Vintage, 1998
19 Wilson, Jacqueline du Pre
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 16
си енергия, болка и отчаяние. Цялата ѝ ярост отивала в музиката. Един от проницателните ѝ частни
учители също разказва как през юношеските си години принуждавала виолончелото да поема
сподавяните ѝ емоции и да ги претворява в музика. Когато свирела, тя напълно се отдавала на
чувствата си, които иначе били едва доловими или съвсем отсъствали в личния ѝ живот. Затова умеела
да приковава очите на публиката върху себе си и дори било някак болезнено да я слушат… „почти
зловещо“, по думите на руския виолончелист Миша Майски.
Двадесет години след дебюта си като дете-музикант и вече болна от множествена склероза
Жаклин споделила пред приятел как се почувствала при първото си явяване на сцената. Той описва
преживяването ѝ така:
„До онзи момент между нея и външния свят сякаш се издигала тухлена стена. Когато Жаки
започнала да свири за публиката, тази стена изчезнала и тя най-сетне се почувствала свободна да се
изразява. Това чувство не я напускало и по време на другите представления.“
Като възрастна, Дю Пре си водила дневник и в него самата тя пише, че никога не е можела да се
изразява с думи, а само с музика.
Отношенията със съпруга ѝ Даниел Баренбойм са най-съществената част от времето преди
появата на множествената склероза, която слага край на кариерата ѝ като виолончелистка.
Аржентинският евреин Баренбойм е чаровен и възпитан космополит. Едва преминал двайсетте си
години, става международна звезда в музикалния бранш. Той е търсен концертен пианист и камерен
изпълнител. Създава си добро име и като диригент. Когато дю Пре и Баренбойм се срещат, общуването
им чрез музиката е възбуждащо, страстно и дори мистично. Любовната връзка и бракът им постепенно
стават неизбежни. Романтичните им отношения са толкова приказни, че младите се превръщат в една
от най-очарователните двойки в света на класическата музика.
За съжаление, Жаки била неспособна да показва истинската си същност както пред родното си
семейство, така и в новото с Даниел. Хората, които я познавали, скоро след брака забелязали, че тя
започнала да приказва с любопитен и „неопределим“ средно-атлантически акцент. Несъзнателното
присвояване на начина, по който говорил съпругът ѝ, било знак за смесването на нейната самоличност
с тази на друг, по-доминиращ човек.
Хилари пише, че Жаки за пореден път се мъчила да се пригоди към нуждите на останалите:
„Нейната душевност беше необятна, но рядко получаваше шанс за изява, ако не броим музиката.
Иначе Жаки беше такава, каквато изискваха от нея обстоятелствата.“
Когато все още недиагностицираното прогресивно неврологично заболяване започва да проявява
първите си сериозни симптоми – отпадналост и припадъци – тя остава вярна на характера си и ги
премълчава. Вместо да тревожи съпруга си, тя прикрива проблемите си, като си измисля всевъзможни
обяснения.
- Ами мога да кажа само, че не го усещам като стрес - отвърнала веднъж Жаки в началото на
брака си, когато Хилари я запитала как се справя с напрежението от съвместяването на професионални
и лични отношения с Даниел. - Чувствам се много щастлива. Обичам музиката си, обичам мъжа си, а
имам и предостатъчно време за всичко.
Скоро след това тя избягала от съпруга си и обърнала гръб на сценичните изяви. Стигнала до
убеждението, че Даниел ѝ пречи да открие истинската си същност. За краткото време, през което
живяла без него, тя опитала да залъже нещастието си чрез сексуална връзка с мъжа на сестра си. А
това е още един пример за неопределени граници на лично и чуждо. Все така дълбоко депресирана, тя
дори не се докосвала до виолончелото.
След като се върнала при Даниел и към музиката, лекарите поставили на Жаклин дю Пре
диагнозата МС. Гласът на виолончелото продължил да бъде нейното средство за изява. Хилари нарича
свиренето ѝ спасителен сал. Но не е права. То е помагало на публиката, но не и на сестра ѝ. Хората са
харесвали страстните ѝ музикални изпълнения, но онези, които е трябвало да я слушат, не са го
правили. В концертните зали едни са плакали, критиците са я възхвалявали, но никой не я е чувал.
Трагичното в случая е, че самата тя също е била глуха за истинската си същност. Изявата чрез
изкуството помага за облекчаването на проблема с потиснатите емоции, но не го разрешава.
24E. M. Sternberg (moderator), „The Stress Response and the Regulation of Inflammatory Disease,“ Annals of Internal Medicine
17, no. 10 (15 November 1992), 855
25A. Kusnecov and B. S. Rabin, „Stressor-Induced Alterations of Immune Function: Mechanisms and Issues,“ International
Archives of Allergy and Immunology 105 (1994), 108
26 Selye, The Stress of Life, 370
27 S. Levine and H. Ursin, What Is Stress? Psychobiology of Stress (New York: Academic Press), 17
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 22
сме изложени на стресори, които не могат да бъдат избегнати, защото не ги разпознаваме или защото
нямаме контрол върху тях.
Работата на нервната система, производството на хормони и имунните промени спомагат да
превъзмогнем внезапната опасност чрез навременно противодействие. Природата е направила така, че
тези биологични процеси могат да се адаптират към критичните моменти. Но едни и същи реакции
срещу стреса, възобновявани отново и отново, без да разрешават проблема, стават вредни и са
способни да доведат до трайни щети в организма. Например хроничното увеличение на адреналина
води до високо кръвно налягане, което пък уврежда сърцето.
Изписана е изчерпателна литература за разрушителното влияние на хроничния стрес върху
имунната система. В едно проучване се съпоставя активността на имунните клетки, наричани NK-
клетки (от natural killers – естествени убийци), при хора от две групи – експериментална и контролна.
В първата били включени брачни партньори, които се грижили за половинките си, страдащи от
болестта на Алцхаймер. Лицата от контролната група били близки по възраст и общо здравословно
състояние с тези от другата.
NK-клетките са като войници на фронта. Те се сражават с инфекциите и рака, като атакуват
навлизащите чужди микроорганизми и унищожават клетките със злокачествени мутации. При хората
от екперименталната група активноста на NK-клетките била значително потисната, включително при
онези брачни партньори, на които половинките им починали преди три години. Отбелязано е, че
имунната система била засегната най-много при лицата, които не са получавали подкрепа от близки и
приятели, подобно на самотните студенти, които най-често имат проблеми с имунната система покрай
стресовите изпитни сесии.
Успоредно проучване със същите две групи разглежда ефикасността от имунизацията срещу
грип. Оказало се, че 80 процента от хората в контролната група развили имунитет срещу вируса,
докато при експерименталната успехът бил само сред 20 процента. Проблемите покрай непрестанните
грижи за съпруг или съпруга с болестта на Алцхаймер са ги направили податливи към вирусно
заболяване28. Изследването показва още, че стресът влияе и върху възстановяването на тъканите.
Нараняванията на хора от експерименталната група заздравявали средно с девет дни по-бавно. По-
високите нива на стрес предизвикват завишено отделяне на кортизол, а той пък понижава активността
на клетките, отговорни за зарастването на рани.
Студенти по стоматология участвали в друг опит, при който на два пъти върху небцето им
умишлено било причинено нараняване – веднъж преди сесия, а после и през ваканцията. При всички
без изключение раничката заздравяла по-бързо през лятото. Заради стреса от изпитите белите им
кръвни телца били с потиснати функции.
Често наблюдаваната връзка между стреса, занижения имунитет и заболяванията води до тъй
наречените „болести на адаптацията“. Терминът отново е въведен от Ханс Селие. Макар и спорно,
незабавното противодействие е било наложително в една далечна ера, когато хората трябвало да се
борят с дивата природа, хищниците и други опасности. В цивилизованото общество обаче
продължаваме да реагираме остро на различни обстоятелства. А това не винаги е необходимо, тъй като
вече не се сблъскваме с някогашните смъртоносни заплахи за съществуването ни. Физиологичните
механизми на тялото се задействат в несъответствие с условията, което води до заболяване.
Това може да се каже и другояче. Защитните ни механизми съществуват и до днес по същата
причина, поради която еволюцията ги е създала – да ни помагат да оцеляваме. Междувременно обаче
сме изгубили способността да усещаме сигналите на телата си, които ни известяват за наличието на
проблеми. И докато организмът ни реагира на стреса, съзнанието ни не забелязва какво се случва.
Поради това оставаме в стресовата ситуация, като имаме съвсем малка или нямаме никаква представа
за пораженията, които получаваме.
Както отбелязва Селие, характерните стресори в живота на повечето съвременни хора – или поне
на тези от индустриалния свят – са свързани с емоциите. Подобно на лабораторните животни, които не
могат да избягат, така и хората се озовават в капана на злободневните си проблеми и модели на
28 W R. Malarkey, „Behavior: The Endocrine-Immune Interface and Health Outcomes,“ inXTheorell, ed., Everyday Biological
Stress Mechanisms, vol. 22, (Basel: Karger, 2001), 104-115
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 23
поведение, които са пагубни за здравето им. Колкото по-развита икономически е една държава, толкова
по-откъснати са нейните жители от вътрешния си свят. Вече не сме наясно какво се случва в телата ни,
а така няма как да реагираме адекватно, за да се предпазваме. Стресът ни изяжда живи, но не защото
днес няма с какво да ни е полезен, а защото вече нямаме усета да разпознаваме сигналите му.
Често говорим за емоции, без да имаме точна представа за същността и значението им. Както
стреса, така и те се делят на няколко вида. Психологът Рос Бък различава три нива – Емоции I, Емоции
II и Eмоции III – класифицирани според степента, с която ги осъзнаваме.
Емоции III представляват субективното възприятие на даден човек за самия него. С други думи,
как се чувства. В тази категория влиза осъзнатото моментно психическо състояние, било то на гняв,
радост или страх, както и съпътсващите го усещания в тялото.
Емоции II обхващат чувствата, които другите забелязват у нас, без ние да го съзнаваме. Ключова
роля играе езикът на тялото – „невербалните сигнали, маниерите, интонацията, жестовете, мимиките,
докосванията и дори бързината, с която се извършва дадено действие, или забавянето между отделните
думи в речта. Те могат да са от особено значение, макар често извършителят им да не го съзнава“29.
Нормално е човек да не си дава сметка за емоциите, които предава, но те безпогрешно се разчитат от
хората около него. Емоции II са тези, които най-силно засягат другите, независимо от намеренията ни.
Типичните за това ниво са и чувствата на децата. Те най-трудно се толерират от родителите, особено
ако предизвикват твърде много безпокойство или раздразнение. Доктор Бък отбелязва, че децата, на
които са били налагани забрани или наказания за проявата на определени емоции, в зряла възраст ще
придобият навика да потискат същите тези емоции или други, подобни на тях. Самоцензурирането
служи като предпазна мярка срещу срама или опасността от отхвърляне.
„В такива случаи губим усета да се опознаваме чрез емоциите си – пише Бък. – Човекът, лишен
от тази си дарба, в бъдеще няма да знае как да владее ефективно чувствата и желанията си. Резултатът
ще бъде форма на безпомощност.“30
Публикациите на тема стрес изобилстват от доказателства, че реалното или въображаемо
усещане за безсилие е силен стресов фактор. Придобитата безпомощност е психологическо състояние,
при което човек не се опитва да излезе от стресовата ситуация, въпреки че има физическата
възможност да го направи. Хората често се озовават в подобно положение. Вкопчват се в непълноценна
или дори унизителна интимна връзка, работят сред непосилен стрес в службата или робуват на
преходна мода – все неща, които ги ограбват от истинската им свобода.
Емоции I обхващат физиологичните процеси, които настъпват при остра реакция на дадена
заплаха и са свързани с работата на нервната система, отделянето на хормони и имунологичните
промени. Тези процеси не подлежат на съзнателен контрол и не могат да се наблюдават отстрани. Те
просто се случват. Тях ги има и без да са субективно осъзнати или външно изразени. Адаптивни са към
ситуациите на остър стрес, но стават вредни, когато се задействат за продължителни периоди, а
опасността не може да се преодолее или избегне по никакъв начин.
Рос Бък пише, че „самоусъвършенстването включва и придобиването на емоционален усет, който
се изразява в способността да се отнасяме адекватно и с разбиране към собствените си чувства и
желания“31. За целта се предполагат качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ –
реално да не показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да не говорим, че „не
бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата често чуват в комбинация с
общоприетата идея, че рационалното е обратното на емоционалното. В нашата култура си имаме даже
идеализиран образ на рационалността – героят г-н Спок от „Стар Трек“.
Емоционалният усет изисква от нас:
– способноста да анализираме чувствата си, като така можем да научим кога изпитваме стрес.
29M. A. Hofer, „Relationships as Regulators: A Psychobiologic Perspective on Bereavement,“ Psychosomatic Medicine 46, no. 3
(May-June 1984), 194
30 Ross Buck, „Emotional Communication, Emotional Competence, and Physical Illness: A Developmental-InteractionistView,“ in
J. Pennebaker and H.Treve, eds., Emotional Expressiveness, Inhibition and Health (Seattle: Hogrefe and Huber, 1993), 38
31 Пак там.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 24
– възможност да изявяваме чувствата си ефективно, като по този начин отстояваме своите нужди
и целостта на личното си пространство.
– умението да различаваме психологичните реакции, отнасящи се до настоящето, от онези,
представляващи остатъци от миналото. Всичко, което искаме и към което се стремим, трябва да е
съобразено с потребностите ни от настоящето, а не с неудовлетворените нужди от детството ни. Ако не
правим разлика между сегашно и минало време, ще имаме усещането за някаква загуба или смътна
заплаха, която не съществува.
– да следим за неотложните си нужди, които се нуждаят от внимание и посрещане, а не да ги
потискаме, за да получим одобрението или благосклонното отношение на други хора.
Стресът настъпва в отсъствието на изброените критерии и води до нарушения в хомеостазата.
Когато те са хронични, се стига и до заболявания. Във всяка от индивидуалните истории в тази книга
един или повече аспекти на емоционалния усет са били пренебрегвани. Обикновено е ставало по
начини, които съответният човек не е предполагал.
Налага се да развием този си усет, ако искаме да се опазим от скритите стресове, които
застрашават здравето ни, а също и ако желаем да оздравеем. Освен това е необходимо да поощряваме
изграждането му в децата ни, защото той е най-добрата превантивна медицина.
4: Погребани живи
Алекса и съпругът ѝ Питър търсеха второ мнение. Жената имаше смъртна присъда и двамата се
надяваха, че мога да я отменя. Тя беше малко над четиридесетте и работеше като детска учителка.
Една година преди да се срещнем започнала да губи чувствителността на пръстите си и това я
затруднявало да държи предмети. Получавала и необясними припадъци. Потърсила съвет от д-р
Гордън Нюфелд – виден психолог в Британска Колумбия, с когото се познавала покрай практиката му
да дава консултации в училищната система. Вярвайки, че всичко е „само заради стреса“, тя дори не се
замислила да си направи медицински преглед.
Алекса редовно ходела на работа. Мъчила се да поддържа нормалното си ежедневие, като
усилията ѝ преминавали граници, които никой разумен човек не би прекрачил. Д-р Нюфелд си спомня:
„Тя се преуморяваше и беше на предела на силите си. Не съм виждал някой друг да се тормози
като нея.“
Тъй като едва можела да държи химикалка или молив, Алекса често оставала до късно след
полунощ, за да довърши проверяването на контролните на своите възпитаници. А сутрин ставала в пет
и половина и отивала достатъчно рано в училището, за да напише урока на черната дъска, стискайки
тебешира в юмрук. След като състоянието ѝ се влошило още повече, тя най-сетне склонила да потърси
помощ при международно признатия специалист по амиотрофична латерална склероза (АЛС) – доктор
Андрю Айзен. Той направил електрофизиологични и клиничните тестове, които го убедили, че жената
страда АЛС. След като поставил диагнозата, Питър и Алекса ме помолиха да разгледам данните от
изследванията, като се надяваха, че ще намеря нещо, което да опровергае мнението на експерта. Ако
трябва да бъда съвсем точен, надяваха се, че ще подкрепя вярата им, че тези симптоми се дължат само
на стрес. Диагнозата беше неоспорима. Както доктор Айзен се беше изразил – „класически случай“.
Характерното за АЛС е, че моторните неврони – нервните клетки, които отговарят за движението
на мускулите – една след друга умират. Без електрическите импулси на невроните се стига до
атрофиране на мускулите. Думата „амиотрофична“ идва от гръцки: „а“ се ползва за отрицание,
„мио“ се отнася за мускулите, а „трофични“ е относно подхранването – получаваме значение „без
подхранване на мускулите“. Когато един мускул не се подхранва, той „атрофира“. С други думи, става
безполезен. Думата „латерална“ ни отвежда до област в гръбначния мозък, където се трудят
въпросните нервни клетки, подхранващи мускулите. Когато тъканите там се изродят, те закоравяват,
тоест стига се до склероза.
Началните симптоми зависят от точното място в гръбначния мозък или мозъчния ствол, където
болестта атакува за първи път. Сред тях обикновено са неволни трепвания и спазми на мускулите,
загуба на говора или затруднения в преглъщането. Рано или късно се стига до трайно обездвижване на
крайниците, онемяване, неспособност за говорене и преглъщане, както и силни затруднения да се
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 25
вдишва и издишва. Въпреки че има регистрирани случаи на оздравяване, скоротечната смърт
обикновено е неизбежна. Около 50 процента от пациентите умират в рамките на пет години, въпреки
че някои могат да живеят и доста по-дълго. Британският космолог Стивън Хокинг, автор на „Кратка
история на времето“, носи болестта вече в продължение на десетилетия. Причините за това
изключение може би ще ни се разкрият, щом разгледаме неговия случай.
За разлика от други дегенеративни заболявания на нервната система, пациентите с АЛС се
обездвижват, без да страдат от спад на умствените способности. Психоложката Сузана Хорган от
Калгари пише в един от трудовете си:
„Повечето пациенти се оплакват, че им е непосилно положението, при което са със здрав
разсъдък в инвалидизирано тяло.“32
Не е известно кое причинява неврологичните увреждания на АЛС. Има причини да се смята, че
са замесени имунната система и свързаните с нея неврони с нарушена функция. Съществуват така
наречените клетки на микроглията, които имат защитна роля в мозъка, но когато са свръхстимулирани,
те могат да станат разрушителни. В статия на “Scientific American” от 1995 г. са публикувани
любопитни данни за вероятната връзка на тези клетки с множествената склероза, болестта на
Паркинсон и АЛС.33
Алекса и Питър ме потресоха с отчаяните си опити да намерят изход от трагичното положение.
Съпругът беше пенсиониран инженер, който се изгубваше в потайните дебри на мускулната
електрофизиология, като цитираше подозрителни проучвания и споделяше едни теории, от които на
специалист можеше преждевременно да му побелее косата. Когато жена му отговаряше на въпросите
ми, той често я прекъсваше. Тя, от своя страна, непрестанно поглеждаше към него, сякаш търсеше
одобрението му за всичко, което казва. Беше ясно, че мъжът изпитваше непоносим страх от
прогнозата, че Алекса съвсем скоро ще умре. Личеше също, че съпругата му отричаше диагнозата
повече за негово успокоение. Чувствах се така, все едно провеждах разговор не с двама души, а с един
човек, обладал две тела. Доктор Нюфелд твърди:
„Собственото мнение беше нещо чуждо за Алекса. Тя не можеше да каже каквото и да било за
Питър по начин, който да свидетелства, че тя е отделна личност от него.“
Не по-малко очевиден беше и фактът, че не е способна да изразява чувствата си. В речника ѝ
просто не присъстваха нужните думи. На всички въпроси, свързани с разни емоции, отговаряше чрез
мисли, които изговаряше отчетливо, но със смущение. Сякаш възприемаше света чрез абстрактни
идеи, а не чрез личните си преживявания.
„Всички емоции изглеждаха напълно сковани“ – потвърждава Нюфелд.
Причината Алекса да бъде тъй сдържана се намира в непреодолимия ѝ страх да не бъде
изоставена отново. Зарязана от биологичните си родители, тя никога не се е усещала близка с
приемната майка. „Нямали са никакви отношения. Били са си като чужди“ – казва доктор Нюфелд,
който беше успял по-добре да опознае пациентката си през последните три години от нейния живот.
„Осиновителката ѝ имала още едно дете, към което полагала повече грижи. През пубертета Алекса
напълно се отчуждила. Най-вече, защото сложила край на старанието си да спечели вниманието на
майката. Правила опити по-рано, но без резултат. Като глас в пустиня. Алекса смяташе, че егоизмът на
хората трябва да бъде затворен в някоя голяма пещера.
Първият ѝ брак бързо се провалил. Израснала с убеждението, че трябва да се грижи за другите.
Доктор Нюфелд продължава с описанието така:
„Беше неуморна. Изобщо не можеше да стои със скръстени ръце. Не си даваше и миг покой.“
В проучване от 1970 г., направено от Уолтър Браун и Питър Мюлер – и двамата психиатри на
медицинския факултет към университета в Йейл – са описани твърде сходни впечатления от пациенти
с АЛС. Ето какво пише там:
32Suzannah Horgan, Communication Issues and ALS: A Collaborative Exploration; Thesis submitted to the Division of Applied
Psychology, University of Alberta, Calgary, 2001.
33 Wolfgang J. Streit and Carol A. Kincaid-Colton, „The Brain’s Immune System,“ Scientific American 273, no. 5, November 1995
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 26
„Те постоянно будеха възхищение и уважение у персонала, който имаше контакти с тях.
Отличителна черта беше старанието им да избягват търсенето на помощ.“34
Изследването обхваща десет пациенти, на които са правени интервюта, медицински прегледи и
психологически тестове. Авторите обобщават, че хората с АЛС цял живот проявават две характерни
особености – не умеят да искат или да получават помощ и хронично отхвърлят т.нар. негативни
чувства. „Тежката, упорита работа без търсене на подкрепа беше типична за тях“, се казва в
публикацията. Към това се прибавя и „обичайното отричане, потискане или премълчаване на… страха,
тревогите и тъгата… Повечето смятат за необходимост да изглеждат весели… Само някои признават,
ако се чувстват зле, и го правят с очарователна усмивка.“ Седем години по-късно заключенията на
учените от Йейл не се потвърждават от колегите им в Презвитерианската болница в Сан Франциско. За
разлика от първото изследване обаче, второто не е последователно и не взима под внимание всичко
онова, което може да се прочете за пациентите с АЛС и което може да се научи от медицинския
персонал, който ги вижда всеки ден и се грижи за тях. Проучванията в областта на психологията – една
хуманитарна наука, която отчаяно се опитва да мине за точна – често показват само онова, което
конкретните учени са успели да забележат и усетят.
„Защо пациентите с АЛС са толкова любезни?“ – се пита в заглавието на интригуващ доклад на
невролози от една кливландска клиника, прочетен преди четири години на симпозиум в Мюнхен.35
Обръща се внимание на впечатленията на многобройни медици, които са категорични, че хората с
болестта на Лу Гериг почти без изключения попадат в категорията на „възможно най-приятните хора“,
което ги отличава от пациенти с други болести. В кливландската клиника, която е важен
специализиран център за изучаване на амиотрофичната латерална склероза, пациентите със съмнения
за тази болест задължително се подлагат на електродиагностика (EDX). Чрез измерването на
електропроводимостта се установява степента на жизненост или увреждане на моторните неврони –
нервните клетки, които оказват въздействие на мускулните влакна.
Лекарите обикновено смятат прекалената любезност за черта на човека, болен от АЛС, пише д-р
Аса Дж. Уилборн, автор на доклада. После продължава дословно: „Тази особеност е толкова
характерна, че специалистите след приключването на EDX изпращат резултатите… като не пропускат
да ги придружат с коментар от типа на: Този пациент няма как да има АЛС, защото не е достатъчно
любезен.“ Макар да са формирани на базата на краткотрайни наблюдения, тези впечатления на
лекарите, които правят електродиагностиката, почти неизменно се оказват правилни! След симпозиума
доктор Уилборн отбелязва:
„Интересното в Мюнхен беше, че, след като прочетохме доклада, при нас идваха колеги и
споделяха, че и те са забелязвали тази тенденция, но досега не са ѝ обръщали внимание. А тя е
очебийна. Направо се превръща в неписано правило, ако работиш в лаборатория и често се занимаваш
с очарователните пациенти с АЛС – а ние имаме много такива случаи. Мисля, че всеки, който се е
занимавал с това заболяване, е наясно с този характерен феномен.“
Подобни са и моите впечатления за пациентите с АЛС, които познавам от частната ми практика и
от отдела за палиативна помощ. Потискането на емоциите, което в повечето случаи се изразява с
прекомерна любезност, може да се открие и в биографиите на прочути личности, страдали от тази
болест, като физика Стивън Хокинг, бейзболната легенда Гериг и Мори Шварц – професорът, който
гостуваше в шоуто на Тед Копел и стана прочут през последните месеци на живота си, а по-късно
неговата история и мъдрост бяха описани в бестселъра „Вторници с Мори“.
Канадката Сю Родригес, която също беше с АЛС, се превърна в национална знаменитост покрай
всеотдайните ѝ битки с правосъдната система, целящи да си извоюва правото на евтаназия. Накрая
дори Върховния съд не можа да ѝ отнеме това право. Има какво да научим и от нейното минало.
W. A. Brown and P. S. Mueller, „Psychological Function in Individuals with Amyotrophic Lateral Sclerosis,“ Psychosomatic
34
Medicine 32, no. 2 (March-April 1970), 141-52. Study by J. L. Houpt et a/., „Psychological Characteristics of Patients with
Amyotrophic Lateral Sclerosis,“ Psychosomatic Medicine 39, no. 5, 299-303
35A. J. Wilbourn and H. Mitsumoto, „Why Are Patients with ALS So Nice?“ presented at the ninth International ALS Symposium
on ALS/MND, Munich, 1998
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 27
В биографиите на хората с АЛС неизменно се натъкваме на потискане на чувствата през
детството. Според характеристиките на тези пациенти, те са неуморни работохолици, колебаят се да
признаят, че се нуждаят от помощ, и винаги отричат, че изпитват болка – била тя физическа или от
емоционалната сфера. Те проявяват тези свои качества доста преди началото на болестта. Чрез
забележителната си любезност повечето (но не всички) болни от АЛС са си наложили един образ, чрез
който отговарят на очакванията на външния свят, а и на самите себе си. За разлика от хората със
спонтанни реакции, те са попаднали в капана на една роля, която им нанася вреди. Не уважават
собствените си нужди, защото от най-ранна възраст са привикнали да се ощетяват за сметка на
останалите. Заради ниското им самочувствие често се наблюдава нездрава склонност да се чувстват
като част от друг човек.
Случаят на нюйоркския бейзболист Лу Гериг е показателен. Този спортист си спечелва
прозвището Железния кон с непреклонното си желание да играе за своя отбор дори когато е болен или
с травма. През 1930-те години, когато усъвършенстваната физиотерапия и спортната медицина още не
съществуват, той поставя рекорд за най-много поредни участия в мачове – 2130 – който е подобрен чак
след шест десетилетия. Изглежда е чувствал, че феноменалните му умения и всеотдайно раздаване на
игрището не са достатъчни, а понеже бил и крайно предан на своите почитатели и работодатели, той
никога не си взимал отпуска. Според личния му биограф, Гериг изцяло се бил предал „на ролята, която
сам си е избрал – да бъде примерен син, всеотдаен съотборник, почтен гражданин и лоялен
служител“.36
Негов колега си спомня за участието му в един мач, въпреки че имал счупен среден пръст на
дясната ръка:
„Всеки път, когато замахваше да удари топката, го болеше. А когато улавяше топката, чак му се
повръщаше. Виждаше се как потреперва. Но той никога не изоставяше отбора.“
След като снимали ръцете на Гериг с рентген, се оказало, че всеки един от пръстите му бил чупен
в даден период, а някои и повече от веднъж. Много преди АЛС да прекрати спортната му кариера той
имал 17 отделни фрактури. За него още пишат, че „оставаше до края на мачовете и се хилеше
налудничаво като мим, попаднал в изтощителен маратон“.
Контрастът между безмилостното отношение на Гериг към самия себе си и загрижеността му към
другите става очебийна от един случай, при който един от новобранците на „Янките“ не можел да
играе заради простуда. След като успокоил разгневения мениджър на отбора, Лу отвел болния младеж
у дома си, за да го гледа майка му. Тя лекувала „пациента“ с топло вино и го настанила в стаята на сина
си. Самият Лу спал на канапето в дневната. Гериг е описван като типичен пример за мамино синче. Той
живял при майка си до началото на тридесетте си години, когато се оженва. Възрастната жена приема
брака му с подчертана неохота.
Стивън Хокинг научава диагнозата си на 21-годишна възраст. Неговите биографи пишат:
„През първите му две години в Кембридж последиците от АЛС бързо се влошили. Започнал да
изпитва неимоверни затруднения да ходи и бил принуден да използва бастун, за да направи само
няколко крачки. Приятелите му помагали, доколкото можели, но като цяло отклонявал всяко
предложение за съдействие. Опирайки се в стените, разни мебели и на бастун, той успявал да се
придвижва болезнено бавно от стая в стая и през открити пространства. В много случаи тези помощни
средства не били достатъчни… Понякога Хокинг се появявал с превръзка около главата, след като
падал лошо и така си докарвал гадни цицини.“37
Денис Кей е канадец, който умира от АЛС и който през 1993 година публикува книгата „Смейте
се, че ще умра“. Тя действително кара читателя да се превива от смях, въпреки трагичната съдба на
автора – точно както Кей е искал. Подобно на няколко други писатели с АЛС, той непоколебимо се
справя с прекомерните физически затруднения от писането без употребата на пръстите и ръцете.
Ето как започва главата, наречена „Ежедневието на немощния болник“:
36 Ray Robinson, Iron Horse: Lou Gehrig in His Time (New York: W W. Norton & Company, 1990
37 Michael White and John Gribbin, Stephen Hawking: A Life in Science; London: Viking, 1992
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 28
„Нека започна с това, че АЛС не е за слабохарактерни хора. Всъщност мога да препоръчам тази
болест само на онези от вас, които биха приели всяко предизвикателство, без да се замислят.“
Кей пише творбата с пръчица, прикрепена за челото му. Той описва типичния болен от АЛС така:
„Много рядко думи като „безделник“ и „мързеливец“ могат да бъдат употребени в едно изречение
с „АЛС“. Напротив – една от общите отличителни черти на страдащите от тази болест е тяхното
енергично минало. В почти всички случаи жертвите са или класически перфекционисти, или хронични
работохолици… Мен ме определяха като работохолик, което може би е донякъде вярно… но истината
е, че никога не съм бил особен почитател на самата работа. По-скоро гледах на нея като на средство да
избягам от скуката, защото я ненавиждам.“38
Евелин Бел също е от Канада. Тя написала книгата „Виковете на безмълвните“, като насочвала
към дъска с азбуката една лазерна писалка, монтирана към специална стъклена рамка. Бавно и
изморително избирала буква след буква, без да потърси помощ от никого. Фанатичната всеотдайност
към дадено начинание не била новост и при нея. Тя твърди, че е живяла „на бързи обороти“. Има три
деца и е изградила успешна кариера:
„За мен беше предизвикателство да съчетавам домакинските си задължения с майчинството,
бизнеса, работата в градината, интериорния дизайн и шофирането, но обичах всичките тези занимания
и ги изпълнявах, влагайки много енергия… През годините, когато създавах семейство, търговията ми с
хранителни добавки се разрасна неимоверно и имах удоволствието да карам всякакви фирмени коли и
да ходя в чужбина. Бизнесът ми вървеше просто чудесно и в продължение на години бях сред
първенците в Канада. Изпитвах силното желание да съм преуспяваща и като родител, и с всичко, с
което се захващам.“
Без да съзнава иронията, Евелин Бел пише всичко това точно след изречението, че „както е
известно, парите са заменими, за разлика от здравето и брака ни“.39
Болестите често карат хората да се видят в различна светлина и да преосмислят начина, по който
са живели досега. Денис Кей ненадейно се осъзнал, когато един ден наблюдавал „с нескрито
задоволство“ как баща му и двама наемници вършат работа, която иначе приемал за собствено
задължение.
„Преди време – пише той – чувството ми на удовлетвореност премина в чувство на безсилие…
Почти всичките ми действия бяха по един или друг начин свързани с амбициите на баща ми, а не с
моите. Не ми се иска да разказвам някоя сълзлива история, но още като дете помагах през ваканциите
на татко ми с каквото и да се захванеше. Помагах му да постига целите си. Ако не се броят две лета от
късното ми юношество, през последните четиринадесет години постоянно се съобразявам с крайните
срокове на някого… А сега изведнъж се оказва, че наближавам тридесетте и дори на животът ми е
поставен краен срок.“
Същото задължение да се служи на другите се наблюдава и при Лаура – пациентка с АЛС, с която
се запознах наскоро. Тя е 65-годишна бивша учителка по танци. Посрещна ме на вратата на своя
идиличен дом от дърво и стъкло, намиращ се на Западното крайбрежие. Въпреки че използваше
проходилка за допълнителна опора, ми направи впечатление, че е запазила своята грациозност и
елегантност на балерина. Научила за диагнозата си преди четири години, докато ѝ правили
химиотерапия заради рак на гърдата.
Тя си спомня:
„Отидох на един концерт и изведнъж установих, че не мога да ръкопляскам. Пръстите ми се бяха
схванали. Сякаш положението се влоши от химиотерапията. На няколко пъти припадах лошо, като
веднъж си спуках скулата и очницата.“
Способността на Лаура да говори е отслабнала, но дори при почти монотонното ѝ нареждане
могат да се доловят специфичните интонации на жизнерадостен хумор. Здравословните ѝ проблеми се
появили след една усилна година, през която работела неуморно, за да превърне дома си в частно
хотелче. Тя дели къщата си с Брент, който е вторият ѝ съпруг.
38 Dennis Kaye, Laugh, I Thought I’d Die; Toronto: Penguin Putnam, 1994
39 Evelyn Bell, Cries of the Silent (Calgary: ALS Society of Alberta, 1999), 12
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 29
„Винаги съм мечтала да отворя свое малко хотелче – казва тя. – Намерих подходящото място, но
бях стресирана, защото преустройването му за нашите цели щеше да струва повече, отколкото
можехме да си позволим. Чувствах се гузна, че Брент трябваше да финансира несигурното ми
начинание. Първата година беше трудна, защото оправяхме стаите. Буквално построихме всичко от
основите. Аз въртях бизнеса, вдигнах къщата и я обзаведох. Не се мина и година от влизането в новия
дом, когато открих бучката.“
Поставят диагнозата АЛС няколко месеца по-късно. Лаура е типичен пример за това, как хората с
АЛС са неспособни да се отърват от задълженията, които сами са си вменили. Тази характерна черта
не се променя и дълго след като тялото им се вдига на бунт. Проведох интервюто си с нея по времето,
когато икономката на частното хотелче беше в Европа.
– На практика 70 процента от хората, които отсядат у нас, са редовни клиенти – казва Лаура. –
Нали разбирате, че в един момент човек започва да ги приема като приятели… Чувствах се някак
виновна, като обявихме, че докато Хайди е в чужбина, няма да можем да подслоняваме гости. Но през
миналия уикенд три от стаите бяха заети, защото не можех да откажа на хората. Познавам ги отдавна и
ми е приятно да ги виждам. Следващата седмица чакам друга отдавнашна клиентка, която е идвала над
десет пъти! Какво да я правя?
Аз предложих:
– Не можеш ли да ѝ се обадиш и да обясниш: Скъпа, редовна клиентке, състоянието ми е такова,
че прави живота ми много труден. Не мога да се грижа и за други хора.
– Бих могла да ѝ го кажа. Но момичето ще дойде, освен това наистина я харесвам. Тя знае в какво
положение съм и предложи: „Ще си чистя сама стаята и ще си забърквам попара за закуска.“ Всички
така казват, но аз не мога да им го позволя. Никога няма да поднеса на гостите си попара!
– Ти няма да им я поднасяш. Те сами ще си я приготвят.
Тук тя се засмя искрено:
– Казваш го така, сякаш е толкова просто. Трябва да ме научиш да говоря като теб или направо ми
стани психотерапевт.
Чувството за вина, което изпитва бившата учителка по танци от отказването да посреща нуждите
на други хора, ѝ е било вменено още в ранна връзраст. Майка ѝ развива рак на гърдата, когато Лаура е
само на 12 години и умира четири години по-късно.40 Още като момиче била принудена да се грижи за
сестра си и брат си, които са съответно с пет и десет години по-малки от нея. Но и преди да осиротее
била свикнала да се съобразява с амбициите на родителите си.
– Майка ми беше учителка по танци, така че започнах да танцувам от най-ранна детска възраст и
това продължи през целия ми живот. Опитах да се запиша в Кралския балет в Уинипег, но се оказа, че
съм твърде висока, тъй че с една приятелка си отворихме частно училище, за да преподаваме на деца.
– Животът на хората, занимаващи се с балет, е свързан с много лишения. Харесваше ли ти да
танцуваш като дете?
– Понякога. А понякога ме отвращаваше. Дразнеше ме, че в съботните вечери не можех да ходя с
приятели по забави или че винаги бях сред онези, които пропускат да уважат рождените дни на
приятели.
– Ти какво правеше, когато чувстваше тази неудовлетвореност?
– Майка ми позволяваше да избирам, но ми се струва, че избирах да ходя на уроците по танци,
защото знаех, че на нея това би ѝ се харесало.
– А на теб какво би ти се харесало?
– Да излизам с приятели.
След като изгубва майка си, Лаура става жената в къщата – тя поема грижите не само за братчето
и сестричето си, но в известен смисъл и за бащата.
– Той ме питаше: „Какво ще правиш довечера, Лаура?“ Аз му отвръщах: „Ще ходя на кино с
приятелката ми Кони.“ А той казваше: „Аха, тогава ще наема детегледачка и ще дойда с теб.“ Всичките
ми приятели идваха у нас защото обичаха татко ми. Той се спогаждаше страхотно с тях.
40Ген за рак на гърдата имат и други от семейството на Лаура. Сестра ѝ също научава страшната диагноза, но шест месеца
преди Лаура. Ракът на гърдата ще бъде разгледан в следващата глава.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 30
– Ти как приемаше, че баща ти се размотава с теб и приятелките ти?
– Ами как… че на кое младо момиче би му харесало да излиза с баща си? Не, никак ми допадаше,
но не исках да го наранявам.
Първият съпруг на Лаура, за когото се омъжва, за да се отърве от бащиния дом, имал славата на
женкар. Той я изоставя на произвола на съдбата, когато тя е бременна с третото им дете, без дори да ѝ
осигури финансова подкрепа. Двамата се познавали от малки. Аз се поинтересувах:
– Изневерявал ти е? Колко време търпеше това?
– Четири години. Вече имахме две деца, а и вярвах в брака.
Лаура бавно насочи ръка към лицето си, за да избърше с кърпичка потеклите сълзи. След това
добави:
– Никога досега не съм говорила за тия неща.
– Личи си, че темата все още е болезнена за теб.
– Не знам защо е така… Сякаш беше преди сто години… Съжалявам, наистина се разчувствах.
– Притесняваш ли се от чувствителността си?
– Дразни ме, защото не я свързвам с нищо добро.
– Свързваш ли тази чувствителност с нещо неприятно от миналото?
– Ами… ако се разчувстваш, обикновено това се дължи на нещо лошо или тъжно, което ти се е
случило. Как тогава да ти е приятно, като се разчувстваш?
В известен смисъл Лаура е права. За едно дете е все тая дали изпитва тъга или гняв, ако няма
някой около него, който да отчете тези емоции и да отвърне с утеха и разбиране. Това води до
сдържаност в поведението. А следващият етап вероятно е физическата скованост при АЛС. Възможно
е нервната система в един момент да изразходва енергията си за потискането на емоции, които отчаяно
се нуждаят от изява. Допустимо е да се предположи, че при особено чувствителни личности нервите
могат да загубят способността си да се подновяват. Дали АЛС не е резултат от изтощаването на
нервната система и липсата на начин за нейното презареждане?
„Защо фактът, че пациентите с АЛС по правило са забележително любезни, не се дискутира в
специализираната литература?“, се питат кливландските невролози в доклада си за Мюнхен, след което
дават и възможен отговор: „Вероятно главната причина е, че темата е свързана със субективните
преценки, които нямат стойност на научни доказателства. Затова според нашите колеги психиатри е
изключително трудно любезността да бъде обвързана с количествени измерения.“
Може би ако изследователите си правеха труда да изучават биографиите на пациентите, щяхме да
разполагаме с огромно количество информация, с която сега не разполагаме. Примерите в тази глава го
потвърждават.
Под маската на любезността се крият гняв и терзания, които са факт, независимо дали даденият
човек искрено вярва, че фасадата е истинската му същност.
Сестрата на мъж, който от две години има АЛС, ми сподели:
„Майка ми още е жива и много я обичам, но тя е твърде властна. Изобщо не се опитва да разбере
чувствата на другите и проявява безразличие към нуждите и копнежите им. Не ти позволява да бъдеш
себе си. Беше ми много трудно да проявявам характер край нея. Като си помисля за болестта на брат
ми, се сещам как двамата с него водихме изтощителни битки, за да се отделим от майка си и станем
самостоятелни индивиди. Никак не ни беше лесно, но някак си успяхме, въпреки че при брат ми
успехът не беше съвсем пълен. А е на 46 години. Аз съм на 44. Последния път, когато ходих да го видя,
той ми заяви: „Мразя мама!“ В същото време точно той се държи най-любезно с нея. Знаете, има АЛС
и му е трудно да ходи, но ѝ носи супата. Когато е в нейно присъствие, се държи като малко сладко
момченце – доброто хлапе, което винаги е бил, за разлика от мен.“
Джоан беше красавица на 38 години, с черна коса и тъжни светлосини очи. Приеха я в нашето
палиативно отделение броени месеци преди да почине. Била е танцьорка. Оказало се, че внезапният и
смущаващ отказ на крайниците ѝ да се подчиняват на сцената се дължи на амиотрофична латерална
склероза. Тъй като винаги била горда с уменията да се движи свободно и грациозно, за нея диагнозата
била по-ужасна и от най-лошия ѝ кошмар.
Тя сподели:
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 31
„Предпочитам да умирам от някакъв гаден рак.“
Вече в последната фаза на болестта тя ме накара да ѝ обещая, че ще я убия, когато настъпи мигът.
Гарантирах ѝ, че няма да я оставим да се мъчи и задушава. Това беше нещо, което можех да заявя
спокойно, без да се опълчвам срещу личното си убеждение и това на повечето лекари и медицински
сестри, че евтаназията е неприемливо решение.
Можете да опознаете хората бързо и доста добре, когато се грижите за тях през времето, в което
умират. Джоан и аз често разговаряхме. Веднъж тя ми каза:
„Цял живот, още от детинство, сънувам един сън, че ме погребват жива. Лежа в ковчег, заровен в
земята, не мога да мърдам, трудно ми е да дишам. След като ми казаха диагнозата преди три години,
отидох в едно дружество на хора с АЛС, за да ми кажат какво да очаквам. На стената там висеше
плакат с надпис: „Да имате АЛС е същото като да сте погребани живи“.“
Не вярвам, че повтарящият се кошмар на Джоан е бил случайност или свръхестествено
предчувствие. Усещането за самота и отчаяние, както и че живее нечута, неразбрана и отритната в
някакво ограничено пространство, са били психологическата реалност на нейното детство. Тя никога
не се е възприемала жива и свободна в отношенията си с роднините. Мога само да подозирам за
стресовете, които останаха несподелени, но определено са свързани с близките ѝ. Факт е, че нито
родителите ѝ, нито братята и сестрите ѝ дойдоха да я видят, когато си отиваше. Тя вече си имаше ново
семейство от преданите хора на палиативния отдел, които се грижеха за нея до последния ѝ дъх.
Обещанието беше спазено – когато мигът настъпи, тя спеше дълбоко и не изпитваше никаква болка.
Сю Родригес – жената, която беше евтаназирана в присъствието на член на канадския парламент,
въпреки несъгласието на съда, също била изолирана емоционално от семейството си. Нейната
биографка – журналистката Лиза Хобс-Бърни, описва деня, в който диагнозата на Родригес била
потвърдена:
„Краката на Сю се подкосили, сякаш се втечнили от страшната вест. Тя знаела какво е АЛС, след
като гледала документален филм за физика-астроном Стивън Хокинг. Като се е сетила за неговото
състояние, тя се опитала да си представи и своя живот в тяло, което не може да сяда, ходи, говори, да
се усмихва и пише или да прегръща децата… Наложило се да се облегне на стената. За първи път чула
онзи ужасяващ звук – първичен като воя на ранено животно. От изражението на минаващ покрай нея
човек разбрала, че този звук излиза от собствената ѝ уста… Телефонирала да съобщи диагнозата на
майка си и втория си баща – Доу и Кен Тачър. Доу просто изкоментирала: „Кен и аз си мислехме, че
може да си болна от това.“ Чувствайки се изоставена, Сю се предала на неутешимата си мъка.“41
Родригес е второто от петте деца на семейството, родени едно след друго за период от десет
години. Винаги била като кръпка на фона на близките си. Майката смята, че Сю сама си е избрала тази
роля: „Може да се каже, че още от раждането си тя не се чувстваше като част от семейството, за
разлика от братята и сестрите си. Болестта ѝ съвсем влоши отношенията ни.“ Двете провели само един
случаен телефонен разговор, преди Родригес да почине. Доу е определяна от дъщеря си и други хора
като „жена от негрижовния тип“.
Биографката Хобс Бърни пише:
„Грубата реакция на майката, когато Сю ѝ се обажда от болницата, за да сподели диагнозата си, е
типична за отношенията, които двете винаги са имали. Общуването им не се подобри с напредването
на заболяването.“
Изразяването на емоции било нещо чуждо в семейството, ако се вярва и на брата – с
четиринадесет месеца по-малък от Сю. Той е единственият от близките на умиращата, който
поддържал редовни контакти с нея. И е цитиран да казва, че роднините му са предпочитали да не
проявяват чувствата си.
В този случай нямаме насреща си група от чудати хора, неспособни на емоции. Всъщност при
тях е имало излишък на болезнени и несподелени усещания. Това семейство се справяло с тях, като ги
потискало. Говорим за практика, изградена в течение на няколко поколения. Том – бащата на Сю –
починал на 42 години от цироза на черния дроб, вследствие от злоупотребата с алкохол. Той е по-ранна
41 Lisa Hobbs-Birnie, Uncommon Will.The Death and Life of Sue Rodriguez; Toronto: Macmillan Canada, 1994
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 32
жертва на пресищането с болка. Описват го като мъж с ниско самочувствие и с живот, управляван от
околните.
Кое накара смъртноболната Сю Родригес, майка на невръстно дете, да изразходва и без това
малкото ѝ останали физически и психически сили, за да води изтощителни съдебни битки и медийни
кампании, изсмукали жизнените ѝ енергии до последно? Заради своето ясно изразено становище,
приятен характер и хубава усмивка, в очите на хората тя се превърна в олицетворение на
непоколебимия кураж и дух. За масовата общественост тя остава борец за правото да умре по време и
начин, които сама си избере.
Но историята ѝ не се изчерпва само с проблема за автономията по отношение на смъртта,
въпреки че именно тази нейна трагедия привлече вниманието на нейните сънародници. Зад публичната
маска на уверена и целеустремена героиня г-жа Родригес е била изплашена и самотна, лишена от
подкрепата на бившия си съпруг и на родното си семейство. В житейската ѝ драма се преплитали
няколко сюжетни нишки, като най-популярната, както обикновено, се оказва и най-несъществената.
Нейната биографка вярва, че Сю Родригес е „дама с твърди убеждения и силен характер. Имала е
контрол над живота си и желаеше да има същия контрол над смъртта си.“
Както при повечето пациенти с АЛС обаче действителността е по-различна. Твърдите убеждения
не са непременно проява на силен характер, а доста често на точно обратното. Вкопчването в дадено
становище може да се окаже несъзнателен способ, чрез който човек се покрива с привидно здрава
черупка, под която всъщност има вакуум.
Поредицата от доста проблемни връзки на Сю Родригес недвусмислено сочи, че тя никога не е
контролирала живота си. Играла е роли, без някога да е била близка до истинската си същност. Веднъж
в съдебната зала тя отправя риторичен въпрос, изпълнен с терзания: „Кой властва над живота ми?“ С
този въпрос тя пита най-вече себе си. Нейната борба за контрол над смъртта се оказва последната и
най-значима роля в живота ѝ.
„Веднага щом започнаха да гледат делото ѝ в съда – пише Лиза Хобс-Бърни, – Сю Родригес за
нула време се превърна в национална героиня. Превъплъщението ѝ в тази роля стана с такава лекота,
сякаш целият ѝ досегашен опит бил подготовка за това изпитание, и наистина беше така.“
Когато научава диагнозата си, в онзи момент на отчаяние тя съпоставя положението си с това на
своя събрат по неволя – Стивън Хокинг. Хобс-Бърни разглежда и този момент:
„Дадоха ѝ брошури, с които се опитаха да я утешат. В тях се описваха пациенти, обградени от
любящите си семейства, или други, които продължаваха да се радват на живота си, живеейки го
интелектуално. Тогава тя каза: „Любящо семейство ли? Интелект ли? Нека гений като Стивън Хокинг
си живее живота интелектуално. Аз съм друга – ако не мога да помръдвам тялото си, значи нямам
никакъв живот.“
Стивън Хокинг е смятан от мнозина за Айнщайн на нашето време. Въпреки че много научни
светила не биха се съгласили, никой не може да отрече, че човекът е гениален – с оригинални
виждания и проявява интелектуално безстрашие. Всеобщо е възхищението към несломимата му воля,
която крепи както живота му, така и научната му дейност от мига, в който забелязва първите
затруднения да говори – симптом за настъпващата амиотрофична латерална склероза. Тогава е само на
двадесет години. След като през 1963 г. му поставят диагнозата, лекарите прогнозират, че му остават
не повече от две години живот. Бил е на прага на смъртта поне веднъж, когато след боледуване от
пневмония на път за Швейцария изпада в кома.
И така, четири десетилетия след откриването на заболяването му и въпреки че е парализиран,
прикован на инвалидна количка и напълно зависим физически, той не само още е сред живите, но
издава и втория си бестселър. Пътува постоянно по света и изнася многобройни лекции, макар да не е
в състояние да говори самостоятелно. Получавал е редица научни отличия.
Съществуват изключения, но развитието на АЛС като цяло е предвидимо. Повечето от
пациентите умират през първите десет години на боледуването си, като болшинството от тях живеят
доста по-малко. Изключително рядко хора се подобряват след АЛС и вече говорим за феномен, когато
някой живее дълго като Стивън Хокинг, който освен това не е преставал да работи активно. Какво му е
позволило да опровергае мнението на медиците и нахвърляната мрачна статистика?
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 33
Няма да можем да разберем случая на Хокинг, ако го приемаме като изолирано клинично чудо.
Трябва да имаме предвид обстоятелствата, свързани с неговата биография и връзките му. Дълголетието
несъмнено се дължи на силната му воля да не се оставя на болестта да го победи. Но аз съм на мнение,
че Сю Родригес също е била права, като е направила онова сравнение. Младият Стивън е притежавал
невидими помощни средства, с каквито повечето страдащи от АЛС не разполагат. Основното при
заболяването е, че поразява тялото, но запазва интелекта. А един абстрактен мислител е бил в най-
изгодната позиция да „живее интелектуално“. За разлика от атлетичната катерачка и бивша участничка
в маратони Родригес и за разлика от танцьорки като Лаура и Джоан, инвалидизацията на тялото не е
засегнала призванието на Хокинг. Дори напротив – може би ефектът е бил положителен. Преди да се
разболее, той бил някак несъсредоточен, а интелектуалните му заложби – неразработени.
Стивън винаги е притежавал афинитет към хуманитарните науки и математиката, както и
увереност в силите си, но сякаш никога не се чувствал удобно в тялото си. Майкъл Уайт и Джон
Грибин в книгата „Стивън Хокинг, живот в науката“ пишат следното:
„Помнят го като ексцентричен и непохватен, хилав и дребен. Училищната му униформа
обикновено била измачкана, а ако се вярва на приятелите му, речта му не била нормална и отчетлива, а
по-скоро ломотене… Причисляват го към онзи тип хлапета, които обикновено са обект на подмятания,
подигравки, а понякога и жертви на побойници. Едни го уважавали скришом, а повечето просто го
избягвали.“
На моменти изглеждало, че няма да оправдае очакванията на онези, които имали очи за
заложбите му. Твърди се, че младият Стивън бил нарочен да бъде изпълнител на бащините си амбиции.
Тъй като академичните и обществените успехи се изплъзнали на стария Хокинг, той искал от сина си
на всяка цена да ги постигне. Една от целите била Стивън да се обучава в някое от най-престижните
английски частни училища. Когато бил на десет години, кандидатствал в Уестминстър Скул. Но ето
какво се случило според биографичната му книга:
„В деня на приемните тестове Стивън се разболял тежко. Той така и не се явил пред изпитната
комисия и пропуснал шанса си да учи в реномираното английско училище.“
Можем да предположим, разбира се, че внезапното му разболяване е случайно. Можем обаче и да
го разгледаме като единственото средство на детето да се предпази от родителския натиск. Тъй като
семейство Хокинг имат известна склонност да се пазят от хорското любопитство, няма как да
потърсим потвърждение на предположенията си. Знаем със сигурност обаче, че след като напуснал
родния си дом и бил свободен да прави каквото пожелае, интересите на младия Хокинг били повече от
социално, отколкото от академично естество. Стивън станал доста мързеливичък, поувлякъл се по
алкохола и не посещавал редовно лекциите – все класически форми на пасивното колежанско
бунтарство. В един период академичната му кариера висяла на косъм и той се изкушавал да се
пренасочи към някаква чиновническа дейност. Едва след обявяването на диагнозата АЛС съсредоточил
феноменалния си интелект върху работата – хвърля повече светлина върху същността на космоса и
свързва теорията за относителността на Айнщайн с квантовата механика. Заради физическото му
състояние е освободен от повечето задължения, които другите учени се налага да изпълняват –
например преподавателска и административна дейност.
Неговите биографи пишат:
„Едни са на мнение, че успехите му в областта на космологията се дължат на по-голямата му
интелектуална независимост, докато други твърдят, че появата на заболяването е повратното събитие в
живота му, като преди това не бил нищо повече от посредствен студент.“
Последното ни е трудно да го повярваме, но и самият Хокинг признава, че започнал да се
съсредоточава едва след началото на болестта:
„За пръв път в живота ми се наложи да работя. За моя изненада, открих, че ми допада. Може би
не е съвсем честно да го наричаме „работа“. Някой беше казал, че на учените и проститутките им се
плаща, за да вършат това, което им доставя удоволствие.“
Въпреки че са го заблудили за проститутките, очевидно е, че Хокинг се е чувствал като
късметлия. Той все пак е можел да се занимава с това, което определя за свое призвание, макар
физическото му състояние да налагало изключително крайни ограничения. Друг положителен фактор,
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 34
с който той е разполагал, а при Родригес – отсъствал, е безусловната емоционална подкрепа и
ежедневните грижи на любим човек.
Източник на сили за Стивън била жена му Джейн Хокинг, макар днес да са разведени. Реално
погледнато, тя решава да посвети живота си на него, за което след време съжалява. Двамата се
запознават малко преди да стане ясна диагнозата на Стивън, а сключват брак скоро след това. Джейн е
подтикната да приеме ролята на отдадена и самопожертвувателна болногледачка. И като пиша
„самопожертвувателна“, думата не ми хрумва случайно. При това младо момиче липсвало развитото
себеусещане за индивидуалност. Затова девойката изцяло се възприемала като санитарка, майка и
ангел-хранител на Стивън.
В мемоарите си от 1993 г. тя си спомня: „Исках да открия смисъл да съществувам и мисля, че го
бях намерила в идеята да се грижа за него.“ Когато се появили съмненията, че едва ли ще се справи с
непосилната задача, някакви приятели ѝ казали: „Щом той се нуждае от теб, трябва да стискаш зъби.
“ И тя ги послушала.
Двамата млади не само сключили съюз като двама равностойни брачни партньори. Те направо се
смесили. Станали едно тяло, сърце и душа. Без себеотрицанието и усилията на жена си едва ли Стивън
е щял да оцелее, да не говорим за постигането на успехи като неговите. Биографите му са категорични,
че „без Джейн той едва ли щял да може да се справи с трудностите, а вероятно щяла да му липсва и
воля да опитва.“42
Отношенията им били стабилни, докато Джейн правела саможертвите и съществувал
еднопосочният поток на психична енергия помежду им – от жената към мъжа. Обичали се, но
съпругата започнала да се чувства използвана. Тя си спомня особена случка през 1965 г., когато отишла
в апартамента на годеника си със счупена и гипсирана ръка:
„Той изглежда очакваше, че щом се появя, ще мога да приложа уменията си на секретарка, като
попълня вместо него молбата му за постъпване на работа. В мига, в който видя, че лявата ми ръка е
свита под палтото и цялата в гипс, по лицето му се изписа ужас и разочарование. Всичките ми
надежди, че ще получа поне малко състрадание, се изпариха.“
Тази случка обобщава естеството на връзката им. Джейн била винаги наличната, безгласна и
отстъпчива бавачка, чиито услуги били приемани за даденост и ценени само когато ги нямало.
Пътувала по света неотлъчно до съпруга си, като се сблъсквала ежедневно с безчет трудности.
Минават години преди Стивън да стане международно прочут и богат писател. Чак тогава могат да си
позволят известни улеснения за нея, но и те били само частични. Постепенно тя започнала да усеща,
че напълно изчезва като личност. Чувствала, че жизнените ѝ сили са изсмукани, от което станала
„чуплива и празна черупка, самотна и уязвима. Що се отнася до Хокинг, той реагирал на нейния
стремеж за независимост с презрение, а най-накрая и с ярост, присъща на дете, изоставено от майка
си“. След това съпругата била изпъдена и заменена с нова – медицинска сестра, която напуснала
предишния си мъж, за да се венчае с учения. Джейн също си намерила нова любов. Именно тази
извънбрачна връзка през последните години на съвместния ѝ живот със Стивън я зареждала със сили
да издържа на натоварването.
Към научната работа и безграничната подкрепа от страна на Джейн можем да прибавим и още
един фактор, който вероятно е допринесъл за оцеляването на Хокинг: болестта го освободила от
агресията. Повечето пациенти с АЛС са „любезни“, но това не е само онази вродена доброта и
приветливост на човешките същества. Става дума за емоции, подтиквани от точно противоположните
им крайности. Казано другояче, крайната външна любезност е пропорционална на мощното потискане
на агресията.
Отстояването на личното ни пространство може и трябва да бъде враждебно, ако се налага.
Интелектуалната самоувереност на Хокинг е средството, чрез което агресията е намерила начин да се
изявява, особено след инвалидизацията на тялото му. Джейн пише в мемоарите си:
„Може да е изненадващо, но колкото походката му ставаше по-неуверена, толкова мненията му
ставаха по-смели и предизвикателни.“
5: Далеч от съвършенството
Седем години Мишел усещала бучката в гърдата си. От време на време тя се увеличавала или се
свивала, но не създавала проблеми и не притеснявала лекарите.
„Изведнъж стана много твърда, започна да ме боли и всяка сутрин я намирах все по-голяма“ –
разказва 39-годишната канадка от Ванкувър.
Биопсията показала, че туморът е злокачествен, а Мишел вярва, че знае причината за внезапния
обрат – стрес. Тя обяснява: „Всичко си беше наред до периода, в който ми се струпаха какви ли не
неща на главата. Напуснах работа, нямах пари… Емоционалното ми състояние беше ужасно. Имах
различни затруднения, не само финансови.“
Поне имало добра новина, че ракът не е засегнал лимфните жлези. Операцията била последвана
от химиотерапия и лъчетерапия, но нито един от специалистите в тези области не се поинтересувал от
психичните стресове, които пациентката може да е изпитвала преди влошаването на здравословното ѝ
състояние.
Болните от рак на гърдата често споделят, че лекарите не се вълнуват от тях като индивиди или от
социалната и емоционална среда, в която живеят. Смята се, че тези фактори са без значение за
зараждането или лечението на заболяването. Това отношение е подкрепяно от твърде субективни
психологични проучвания.
В статия на “British Medical Journal” се описва петгодишно изследване сред над двеста жени с рак
на гърдата, което целяло да установи дали повторната поява на рак се дължи на драматични събития в
живота, като развод или смъртта на близък човек. Авторите стигнали до извода, че „жените с рак на
гърдата не трябва да се страхуват, че стресовите преживявания могат да доведат до завръщането на
43Christiane Northrup, Women’s Bodies, Women’s Wisdom: Creating Physical and Emotional Health and Healing; New York:
Bantam Books, 1998, 61
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 37
болестта“44. Доктор Дона Стюарт, професор в университета на Торонто и председател на здравното
дружество към него, е цитирана да коментира резултатите от проучването, които според нея са
„напълно логични“”.
През 2001 година доктор Стюарт публикува в сп. “Psycho-Oncology” данните от една анкета.
Близо четиристотин жени с рак на гърдата били помолени да дадат мнението си на какво се дължи
проблемът им. Четиридесет и два процента са посочили стреса. Далеч по-малко са процентите за
диетите, влиянието на околната среда, генетичната предразположеност и начина на живот.45
„Мисля, че резултатите са отражение на настроенията на обществото – казва д-р Стюарт и
добавя: –Хората мислят, че стресът е виновен за всичко. А доказателствата за стреса са нищожни.
Докато тези за хормоните и генетичната обремененост са доста високи.“
Последното не е вярно. Мишел и другите жени, които подозират връзка между стреса и рака на
гърдата, имат подкрепата на науката и изводите от клинични тестове. За никой друг рак не са правени
толкова задълбочени проучвания, които да търсят сред причинителите и влиянието на
психологическите състояния. Огромно количество факти, установени чрез опити с животни и
наблюдения на човешкото поведение, подкрепят тезата, че стресът е сред главните причинители на
злокачествените образувания в гърдите. Противно на твърдението на учените от Торонто,
доказателствата за генетичната предразположеност не са високи. Броят на жените с такава
предразположеност не е голям, тъй като само 7 процента заболяват поради генетични причини. Освен
това трябва да се има предвид, че само нищожен процент от хората, притежаващи трите гена, които се
свързват с рака на гърдата, действително развиват болестта. Значи трябва да се огледаме и за други
фактори, защото наследствеността сама по себе си не предизвиква появата на това злокачествено
образувание у мнозинството от жените или мъжете.
Никак не е уместно да се налага рязка граница между хормоните и емоциите. Съвършено вярно е,
че хормоните действат ускоряващо или забавящо върху развитието на туморите, но не е вярно, че
стресът няма нищо общо с цялата тази работа. Всъщност емоциите влияят върху рака именно чрез
хормоните. Някои от тях като естрогена предизвикват растеж на туморите. Други спомагат за появата
на рак, защото понижават способността на имунната система да унищожава изродените клетки.
Хормоналната система е тясно свързана със стреса. Жените най-добре знаят, че емоционалната
нестабилност се отразява върху функционирането на яйцниците и месечния цикъл, като в особено
стресови периоди менструацията може изцяло да изчезне. Това е така, защото хормоналната система е
свързана с мозъчните центрове, където емоциите се приемат и интерпретират. В същото време
ендокринната система и емоционалните центрове са свързани още с имунната и нервната система.
Това обаче не са четири отделни системи. Става дума за единна суперсистема, чиято цел е да защитава
тялото от външни заплахи и от смущения във вътрешното физиологично състояние. Затова е
невъзможно който и да било стресов фактор – бил той хроничен или остър – да оказва влияние само
върху една част от суперсистемата. Засегната ли е една – засегнати са всичките. В седма глава по-
подробно ще проучим тази тема.
Емоциите въздействат директно и на имунната система. Проучванията на Американския
национален институт за изучаване на рака показват, че „естествените убийци“ (NK-клетките от
имунната система, за които вече стана дума), са по-активни при пациентките с рак на гърдата, които
могат да изразяват своя гняв, да отстояват позиция и които имат подкрепата на близките си. NK-
клетките обявят война на злокачествените клетки и са способни да ги унищожат. Ракът при въпросните
жени се е разпрострял значително по-ограничено в сравнение с положението при болните с по-
неуверено поведение и проблемни отношения с околните. Учените са стигнали до извода, че
Jill Graham et al., „Stressful Life Experiences and Risk of Relapse of Breast Cancer: Observational Cohort Study,“ British
44
Medical Journal 324; 15 June 2002
D. E. Stewart et al, „Attributions of Cause and Recurrence in Long-Term Breast Cancer Survivors,“ Psycho-Oncology; March-
45
April 2001
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 38
емоционалните и социалните фактори са по-важни за оцеляването, отколкото степента на самата
болест.46
Много изследвания, подобни на това в “British Medical Journal”, не взимат под внимание, че
стресът не включва само външните въздействия, но и специфичното противодействие, което му оказва
всеки индивид. Стрес имаме всички, независимо от нашия темперамент, произход, телесно и умствено
развитие, социално положение или материална осигуреност. Както беше посочено в трета глава, няма
универсален стресор.
В повечето случаи на рак на гърдата стресовете са скрити и хронични. Техните корени са в
детството и черпят сили от емоционалните недостатъци на даден човек и особеностите на
подсъзнанието му. Натрупват се през годините, докато накрая водят до болест.
И двамата родители на Мишел били алкохолици. Тя е убедена, че туморът се дължи на условията,
при които е израснала. Опитвала се да се справи с проблемите по начини, които, без да го съзнава, с
течение на времето я натоварили с още повече стрес. Например стараела се да се грижи за чуждото
спокойствие, а не за своето собствено.
„През целия си живот съм била объркана – признава тя. – Мисля, че ракът ми е свързан с тази
моя обърканост… Колкото и да вярвам, че родителите ми ме обичаха по най-добрия начин, на който
бяха способни, имахме смущаващи отношения. Освен това цялостната обстановка у дома беше
шантава, защото те бяха алкохолици, а и още са си такива. Въпреки че искахме да се обичаме, просто
беше невъзможно.“
Проучванията, правени десетилетия наред, свидетелстват, че жените са по-податливи на рак на
гърдата, ако са били отчуждени от родителите си през детството или са имали други сътресения в
периода на растеж; ако са склонни да потискат чувствата си, особено гнева си; ако им липсват
позитивни социални отношения в зряла възраст; ако са алтруисти от типа, който намира за свое
задължение да се раздава.
При едно от изследванията психолозите са интервюирали пациентки, приети в болница за
биопсия, без да знаят дали образуванията им са злокачествени. Специалистите успели да предскажат
рака в 94 процента от случаите, съдейки само по психологическите фактори.47
В едно подобно проучване, но в Германия, четиридесет жени с рак на гърдата участвали в
експеримент заедно с контролна група от други четиридесет жени, близки по възраст, общо
здравословно състояние и социално положение с първите. Психолозите отново могли да отгатнат с 96
процента успех кои са случаите с рак на гърдата.48
Понеже е мъж, Мелвин Крю49 първоначално изпитвал срам от диагнозата рак на гърдата, но
решил, че „няма смисъл да лежиш и да се самосъжаляваш, докато болестта те изяжда отвътре“. Сега,
няколко години след преживените мастектомия, химиотерапия и лъчетерапия, той дори има сили да се
шегува:
„Вече нямам право на издънки, защото нямам и цици, с които, сещаш се… да си изкарвам хляба.
Само една ми остана.“
51-годишният Крю научава диагнозата през 1994 г. – веднага след особено стресиращ период в
живота си, който включва проблеми с властите заради незаконен риболов, публично унижение, срам и
в службата, както и неоправдан тормоз от страна на шефа. Заедно с десет други мъже бил на кораб и
ловил риба. Хванал три парчета. Когато полицията щурмувала дома му, направил самопризнания.
„Две от другите момчета и аз поехме цялата вина. Останалите от групата се покриха.
Семейството ми прие много тежко това, че писаха името ми по вестниците. Представете си само
46Sandra M. Levy and Beverly D.Wise, „Psychosocial Risk Factors and Disease Progression,“ in Cary L. Cooper, ed., Stress and
Breast Cancer (New York: John Wiley & Sons, 1988), 77-96
47M. Wirsching, „Psychological Identification of Breast Cancer Patients Before Biopsy,“ Journal of Psychosomatic Research 26
(1982), cited in Cary L. Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (New York: John Wiley & Sons, 1993), 13
48 C. B. Bahnson, „Stress and Cancer: The State of the Art,“ Psychosomatics 22, no. 3 (March 1981), 213
49Г-н Крю не крие от околните за болестта си. За разлика от жените, които интервюирах, той не искаше да заменям името
му с псевдоним.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 39
заглавието: „Арестуват брегови патрул за незаконен риболов“. После изтипосаха всичко с
подробностите. Когато ме преназначиха на друг патрулен кораб, новите колеги ме спукваха от
подигравки. Онези, които се покриха, също си правеха майтап на мой гръб. Всички смятаха за грешка,
че съм си признал.“
За Мелвин цялото това напрежение било твърде стресиращо, защото винаги се гордеел със своята
добросъвестност.
– Някои от колегите ми казваха: „Абе, много се впрягаш в отношението си към работата“.
Мислят, че не си почивам достатъчно.
Попитах го:
– Понякога чувстваш ли, че поемаш задълженията на други хора?
– Да, старя се да съм полезен. Такъв съм си по характер. Как да ти обясня, ще ми е тъпо, ако си
мислят, че се скатавам.
– Ако другите не си вършат работата, има две решения. Едното е да я поемеш ти, а другото е да
им се ядосаш.
– Позволя ли да се ядосам, само ще налея масло в огъня. Имам съвестни колеги и такива, дето
гледат да минават между капките. Последните наистина понякога ми лазят по нервите. Но ако го
покажа, това само ще напрегне допълнително атмосферата в службата.
Източникът на неговата свръхдобросъвестност стана ясен, след като го попитах за детството му.
– А каква беше атмосферата в родния ти дом? Усещаше ли обич?
– Да. Баща ми се гордееше със сестра ми и мен, с нещата, които постигаме в живота. Тя е
учителка. Татко беше инженер, а аз, разбира се, следвах неговите стъпки. Дипломирах се и баща ми
истински се зарадва, че съм се изучил за самолетен инженер.
– Обичта няма нищо общо с постиженията. Нея просто я има, независимо какво правиш, защото
родителите емоционално са свързани с детето си. Ти ми отговоряш, намесвайки образованието си.
Защо така?
– Ами татко винаги е бил горд с нас.
– Какво можеш да ми кажеш за майка си? Тя как проявяваше своята привързаност?
– Не беше от най-обичливите. Но пък ние обичахме родителите си. Смятам, че те ни дадоха
добро възпитание. Израснахме в стабилен дом.
Около един процент от пациентите с рак на гърдата са мъже. Емоционалните им предистории са
аналогични с тези на жените, които страдат от същата болест.
Дейвид Йендъл е полицай от Торонто и четири пъти е заболявал от рак – на бъбреците, на
гърдата и два пъти на пикочния мехур. В неговото детство също липсвала родителска обич. Роден е
през 1936 година и бил само на три, когато избухва Втората световна война. Сестра му се ражда през
1940 г.
– Баща ми беше хамалин, а майка ми работеше в шоколадовата фабрика. Израснах през войната и
реално не се виждах много с родителите ми. Със сестра ми трябваше да се наглеждаме самички по цял
ден, докато майка ни се върнеше.
– Значи от съвсем невръстно дете си свикнал да се грижиш за сестра си?
– Да.
В спомените на Дейвид бракът на родителите му не бил от щастливите:
– Между тях нямаше любов. Татко правеше каквото си иска, същото беше и при майка ми. Почти
всяка вечер той излизаше да играе билярд с приятели. А към майка ми не изпитвах особено уважение.
Натоварваше ме с непосилни за мен задължения. Предполагам, че съм разочарование за нея. Тя се
възприемаше за доста по-съвършена, отколкото беше в действителност. Семейството ни беше от
работническата класа, както и целият ни род, но майка винаги се докарваше пред хората, че сме с нещо
повече от останалите. Трябваше да отговаряме на измислените ѝ стандарти.
– В детските си години имаше ли с кого да си споделяш, когато си се чувствал разстроен,
неразбран или несигурен?
– Всъщност нямаше такъв човек. Татко вечно отсъстваше, а за нищо на света не бих се обърнал
към майка ми, защото знаех, че просто ще ме отреже с любимата си реплика: „О, не ставай смешен!
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 40
“ Не можех да реагирам остро на родителите ми. Такова нещо беше изключено в ония времена.
Свикнах да задържам целия гняв в себе си.
В британско проучване от 1974 година най-честата посочена характеристика на пациентите с рак
на гърдата е „прекомерно потискане на гнева“. Изследването обхваща 160 жени, дошли една след друга
за биопсия. Всички те преминали през задълбочено интервю пред психолог и попълнили въпросник. За
по-голяма достоверност на получените данни отделно са интервюирани и съпрузите или други членове
на семействата им. Тъй като психологическите тестове са направени преди биопсията, нито
пациентките, нито специалистите са знаели окончателната диагноза.
Ето по-пълен цитат от авторите:
„Най-важното ни откритие беше съществуването на значителна връзка между рака на гърдата и
поведенческия модел в зряла възраст по отношение на емоциите. В повечето случаи става дума за
прекомерно потискане на гнева, а при жените над четиридесетте се наблюдава потискане и на други
чувства.“50
Друго проучване от 1952 година стига до подобни заключения. Пациентките с рак на гърдата са
проявявали „неспособност да реагират адекватно с гняв, агресивност или враждебност (заради което,
респективно, прикриват чувствата си с любезност)“. Авторите усетили как жените, които имат някакви
неразрешени конфликти, „се самоубеждават, че проблемите им не съществуват и демонстрират
озадачаваща самоотверженост“.51
Доктор Сандра Ливай и нейните сътрудници от Американския национален институт за изучаване
на рака установили, че има връзка между активността на NK-клетките и поведенческите особености на
пациентите с рак на гърдата:
„Потискането на гнева и пасивното, търпеливо отношение към дразнителите, както изглежда,
имат своите рискови последици за организма.“52
Рискът от рак се увеличава по простата причина, че задържането на негативните емоции води до
излагане на повече физиологичен стрес. Ако хората не са способни да различават дразнителите или ако
не правят нищо, за да се защитават от тях, вероятността това постепенно да ги разболее е голяма. Нека
си припомним, че стресът е телесното противодействие на дадена заплаха – физиологична или
емоционална – независимо дали дадената личност я осъзнава.
„Естествено и аз, като всеки човек, който току-що е разбрал, че има рак, веднага се запитах: С
какво го заслужих? Защо точно на мен? Нещо лошо ли съм направила? Мислих и премислях тези
въпроси. Туморът като че ли беше сбъркал адреса. Кърмих децата си до втората им година. Пушила
съм малко, само в пубертета. Не пия. Правя гимнастика. Следя да не ям много мазнини. Определено
беше станала някаква грешка.“
Това са думи на Ана, майка на три деца, която е преминала четиридесетте. Открили ѝ
подозрителната бучка преди осем години. Тя носи един от гените, свързвани с рак на гърдата. Дори
при нищожното изключение от случаи, при които предразположеността се явява решаващ фактор за
заболяването, само по наследствеността не може да се разбере кой ще се разболее и на кого ще му се
размине. ДНК тестовете са показали, че Ана е получила проблемния ген от баща си. Другите ѝ
роднини обаче, които също го носят, са здрави. Тя е убедена, че стресът е в дъното на всичко.
Първият ѝ съпруг, някакъв бизнесмен, изобщо не зачитал чувствата ѝ. А към края на брака им
дори си позволявал да я бие.
„Ако все пак ме попитат защо имам рак, ще кажа, че съм си го заслужила, защото позволих да
бъда унищожена в този брак. Не един и два пъти съм била на крачка да се самоубия… Нямах никакво
себеуважение. Само го питах: Доволен ли си от мен? Обичаш ли ме още? Сякаш бях омъжена за майка
ми. Да, той беше същият като нея. За тях все бях далеч от съвършенството. Когато се замислям за тези
50S. Greer and T. Morris, „Psychological Attributes of Women Who Develop Breast Cancer: A Controlled Study, Journal of
Psychosomatic Research 19 (1975), 147-53
51C. L. Bacon et al. “A Psychosomatic Survey of Cancer of the Breast,” Psychosomatic Medicine 14 (1952): 453-60, paraphrased in
Bahnson, “Stress and Cancer”
52 Sandra M. Levy, Behavior and Cancer (San Francisco: Jossey-Bass, 1985), 166
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 41
неща, се чудя как съм могла да търпя. Доста съм плакала пред терапевти, щом започна да се връщам в
спомените си. Плача и се питам как съм могла да причиня тези неща на душата си. Точно така – на
душата ми! Наранявах своята същност. Това, струва ми се, доведе и до онази болка в тялото ми. Мина
време, преди да осъзная, че от мен не беше останало почти нищо. Изписаха ми да взимам по осем
различни хапчета на ден… за депресията, нервите, безсънието, болежките и храносмилането. Бях
изправена пред избора, че или ще умирам, или е време да се стягам. В онзи момент чувството за
самосъхранение надделя и избрах да се боря.“
Ана е досущ като жените, описани в проучването от 1952 година, които „демонстрират
озадачаваща самоотверженост“. Тя е единствената от децата на родителите си, която е поела
отговорността за своя баща. Той е преминал осемдесетте.
- Възползва се от добродушието ми. Чувствам се ужасно, когато го застигат неприятности. Става
ми гузно, щом ми се обади и каже: „Толкова съм самотен днес. Не знам къде да отида и какво да правя.
“ Сестра ми, която е голяма кучка, веднъж ми рече: „Това си е негов проблем. След като няма някакви
задължения, би могъл да върши каквото си ще.“ Направо щях да припадна преди година и половина,
когато го помолих да остане на платени грижи в болницата. Тогава беше хоспитализиран, а аз стоях
неотлъчно край него – час след час, минута подир минута. Той се възстанови, обаче аз бях на предела
на силите си от грижите за него. Тъкмо ми бяха съобщили и диагнозата. Увещавах го: „Татко, имам рак
и се налага да направя нещо за себе си. Няма да мога да бъда постоянно край теб. Моля те, остани тук
за около месец.“ Някъде на това място се разплаках, може да се каже, че съм ревлата в семейството. А
той ми отвърна: „Не. Откъде-накъде? Не искам.“ Намесиха се социалният работник и личният му
лекар, които бяха с мен. Опитаха да го убедят: „Господине, на никого не би му харесало да бъде сам
като в старчески дом. Но бихте могли да приемете заради дъщеря си, нали? Вижте я как плаче, в
момента тя наистина изживява труден период. Налага се да прекара известно време със съпруга си
насаме и да си почива.“ Но баща ми беше категоричен: „Не, няма да остана! Откъде-накъде?“ Когато
ми направиха двойната мастектомия, помолих брат ми и сестрите ми да го гледат. Обясних им, че за
няколко месеца няма да съм способна да се грижа за него, защото трябва да се възстановя. Няколко дни
по-късно татко пак беше у нас, защото те го бяха зарязали. На никого не му пука за мен.
- Нагърбила си се с ролята да бъдеш майка на баща си. Точно затова те възприемат като даденост.
Майките са като света, в който живеем. Тяхно задължение е да са вечно наоколо и да даряват с блага.
- Съвършено вярно. Брат ми също ме възприема така – и за него съм като майка. Даже децата са
го усетили, защото щом се обади у дома, ме викат с думите: „Чичо Дон е на телефона, сигурно пак има
неприятности.“ Той изпада в депресии. Любовните му връзки са едни, не е за разправяне. Денонощно е
вкъщи, когато има някакъв проблем. А после с месеци не отговаря на обажданията ми. Не обичал да го
безпокоят. Киснеше у нас и през целия период, през който ходех на химиотерапия. След като всичко
приключи – и операциите, и химиотерапията – седнахме да си поговорим. Исках да му намекна нещо
пределно ясно. Казах му: „Дон, искам да направиш нещо за мен. Когато започна да ходя в клиниката за
контролните прегледи, бих желала да се интересуваш за резултатите. Това е много важно за мен… да
ме питаш за състоянието ми.“ Той се облегна назад и ми вика: „И аз искам да направиш нещо за мен…
“ След което поиска съвет как да си върне някакво момиче, което го беше зарязало. Седях насреща му
и си мислех как нищичко не е разбрал. Така че си прав, в онзи миг осъзнах, че съм майка на всички им.
“
Ана винаги имала усещането, че майка ѝ не я харесва, а предпочита по-голямата си дъщеря.
- Нямах майка. Като цяло тя не ме харесваше и странеше от мен, което ме накара да се вкопча за
баща ми. Децата много добре осъзнават, че се нуждаят от родител. За капак татко ме обичаше не както
трябва.
От пубертета нататък Ана забелязала, че баща ѝ отправя неприкрити, похотливи погледи към нея,
в частност гърдите ѝ.
- Знаех го, но през целия си живот го отричах… поне до момента, в който започнах терапия.
Въпреки че не предприе някакви действия, определено му се искаше. Зяпаше ме. Долавяше се една
особена сексуална енергия. Още на дванадесет години бях свръхчувствителна към мъжкото поведение.
За една млада жена е твърде тежко да подозира баща си в разни работи. Господи, бях склонна да си
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 42
измисля безброй неща, за да се убедя, че най-вероятно си внушавам. Да вземем и сестра ми… Тя за
нищо на света не се показваше по тениска пред него. Баща ми май е единственият, който не знае, че
отстраниха и двете ми гърди. Не съм му го казвала. Мисля, че няма кой да го информира. Знае само, че
са ми правили операция, свързана с рака. Подпитвал е Стив (вторият съпруг на Ана) дали болестта ми
е свързана с гърдите. Макар и завоалирано, Стив е потвърдил. Към мен не се е обръщал за
подробности. По време на химиотерапията даже се държеше пренебрежително и гадно. Веднъж
стоеше на прага на дома ми и вика: „Върви си сложи перуката, че не си хубава така.“ Отвърнах му:
„Знаеш ли какво ще ти кажа? Аз съм много, много болна. Трябваше да се дотътря от леглото, за да ти
отворя вратата.“ Само дето не му го казах като сега, а истерично. Наскоро го карах с колата към
неговата къща, а той ми заяви: „Трябва да говоря с теб за нещо. Знам, че това не е за пред теб, но няма
с кого друг да го споделя.“ И почна да ми обяснява как е на осемдесет и две години, как приятелката
му отказвала да прави секс с него и как мъжете имали нужди. На последното всъщност ме научи много
отдавна. Твърдеше, че една жена никога не трябва да отказва секс на съпруга си, защото той имал
право да потърси ласки другаде. Задължение на жените било да задоволяват мъжете си. Разправяше ми
в колата за гаджето си, за нуждите си, за плановете си, а аз през цялото време си мислех колко нередно
е да говори такива неща пред дъщеря си.
- Имай предвид, че винаги можеш да кажеш: „Татко, не искам да слушам тия работи.“
- Но това би го засрамило. Ще се почувства неудобно и ще помисли, че е сгафил. Ще се чувствам
гузна, ако го обидя. А и никога не съм изричала „не искам“. Това са ми чужди думи. По-скоро бих
излъгала хората, няма да им отговарям на позвъняванията, бих ги заблудила, че отивам да живея в
Тибет, но няма да кажа „не искам“. А когато не ми хрумва лъжа, просто оставям помията да се излее
връз мен.
Връзката между преживяванията в детството и стреса в зряла възраст се заобикаля от толкова
много учени в продължение на десетилетия, че човек започва да се чуди дали недоглеждането не е
умишлено. Хората с проблемно детство може и да не се сблъскват с по-сериозни пречки от останалите,
но способността им да се справят с неволите е осакатена при възпитанието. Стресът не се появява във
вакуум. Едни и същи външни дразнители оказват съвсем различни въздействия у отделните индивиди.
Смъртта на обичан роднина ще бъде приета по един начин от някой, който е стабилен емоционално и с
любящ партньор, а съвсем различно от друг, който е самотен или, подобно на Ана, се е измъчвал с
хронична вина за нещо от миналото.
Бети Форд – бивша първа дама на САЩ – е сред пациентките с рак на гърдата, които вероятно не
биха попълнили искрено въпросниците на психолозите в частта, засягаща детството. Госпожа Форд
смело описва в автобиографичната си книга „Периодите в моя живот“ как се предала на алкохолизма
си и как после решила да се лекува след намеса на роднините. Не по-малко откровена е също в главата,
разглеждаща появата на тумора и последвалото лечение. Що се отнася до спомените от детството
обаче, тя отказва да свали розовите си очила.
Това е типично за хората, които потискат чувствата си, за да опазят представата си за идилични
отношения с родителите. Бети Форд сключва брак със свестен, но амбициозен политик. Кариерата му
не само контролира и нейния живот, но ги лишава от пълноценни съпружески отношения. Тя пише:
„Вероятно съм подтикнала и мъжа ми към пиенето. Той беше толкова резервиран човек, че дори
се затрудняваше да ми се обясни в любов. Предложи да се венчаем с думите: „Би ми харесало да
станеш моя жена“.“
В продължение на много години тя била измъчвана от болки ниско в кръста. Диагнозата се
оказала остеоартрит. Поглъщала обезболяващи и успокоителни, както и немалко алкохол, за да облекчи
физическите и емоционалните си страдания. Форд се описва като неуверена и неспособна да отстоява
позициите си:
„Бях убедена, че колкото повече Джери се издигаше, толкова по-невзрачна ставах аз. Колкото
повече допусках да се превърна в изтривалка – точно такава бях за децата – толкова повече ме
завладяваше чувството на самосъжаление. Нима съм едно нищо на тоя свят? Мисля, че никога не съм
се имала за значима. Обучението ми при Марта Греъм53 не даде кой знае какви резултати. Имах талант
57 Betty Shiver Krawczyk, Clayoquot: The Sound of My Heart; Victoria: Orca Book Publishers, 1996
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 46
„Този брак не просъществува дълго – споделя Бети. – Мартин не можеше да свикне, че е женен и
има невръстен заварен син.“
Барбара била високо интелигентна, чувствителна и творческа натура. Можела да танцува и в един
момент дори отворила балетно училище за деца. По времето, когато открила, че има рак, тя
едновременно преподавала танци във Ванкувър и се грижела за бебето си.
– Каза ми, че са ѝ правили мамограма, но са предложили да направят и мастектомия. На нея не ѝ
се искаше. Барбара беше умна. Проучи всички материали, отнасящи се за нейния тип рак, а после
издири и данни за резултатите от лечения на жени в нейната възрастова група от САЩ и Канада. Не
бяха обнадеждаващи. Тогава ми рече: „Няма да се подлагам на всичко това. Не искам да ми се гади и
не ща да ме режат. И дума да не става за химиотерапия. Ще се лекувам според холистичната медицина,
пък каквото ще да става.“ Помоли Джон и мен да подкрепим решението ѝ, да не се намесваме.
– Ти как го прие?
– Ужасих се. Трябваше да направя нещо. Опитах да я накарам да разгледа и други варианти, но тя
реагира много, много сърдито и беше непреклонна. Разкрещя се насреща ми. Никога преди не ми беше
повишавала глас. През последните, струва ми се, шест месеца преди да почине ми беше доста ядосана.
По-рано не беше такава. Когато се счепквахме за разни работи, тя ми казваше: „Добре, мамо, щом така
си решила, твоя си работа.“ След това затръшваше вратата или нещо такова и с това се приключваше.
– Не ми звучи като проява на гняв. По-скоро на поражение и безсилие.
– По някаква причина вечно се оказваше, че я наранявам, а не зная с какво. Мисля, че бях ужасен
родител. Сякаш самото ми присъствие я измъчваше.
– Това те просълзява. Още ли изпитваш чувство на вина?
– Може би не е точно чувство на вина. Питам се, не можеше ли да се роди при някой, който щеше
да я разбира? Тя бе изключително дете – умееше да чувства света, да го разбира, да се спогажда с него.
– В какъв смисъл да се спогажда?
– Беше много будна за възрастта си. Където и да ходех с нея, хората се впечатляваха от нейната
зрялост. Не ми се иска да казвам, че се държеше като възрастна, но проявяваше огромно разбиране за
света на големите.
–Каква беше емоционално?
– Емоционално? Беше много любвеобилно дете, привързваше се. С нейната вежливост бързо
ставаше любимка на всички, особено на учителите. На другите деца обаче това май не се харесваше.
– Имаш ли представа дали някой се е опитвал да блудства с нея?
– Спомням си един случай. Бяхме в Луизиана на гости при майка ми и баща ми. Сестра ми има
четири момчета. Едно от тях беше с година по-голямо от Барбара и вече позаякнало. Тогава дъщеря ми
беше на около 12 години. Тя нищо не ми каза. Чак когато се върнахме в Калифорния, споделила пред
сестра си Маргарет. Именно Маргарет дойде и ми описа как онзи братовчед искал да лежи върху
Барбара. Били само двамата в къщата. Барбара била много огорчена от случката. Помня, че попитах
Маргарет: „Защо сестра ти нищо не ми каза?“ А тя ми отвърна: „Мислеше, че това може да развали
отношенията ви с леля Дорис.“
После разговаряхме за болестта и смъртта на Барбара. Бети научила за рака на дъщеря си по
времето, когато водила предизборната си кампания като представител на Зелената партия. Тя оттеглила
кандидатурата си, за да бъде край детето си. Поинтересувах се дали трудно е взела това решение.
– Не беше чак толкова трудно. Усещах, че се нуждаем една от друга. Но има нещо в моя характер,
което винаги дразнеше Барбара. Според нея говоря твърде високо, а действията ми са невъздържани.
Единственият начин, по който мога да го опиша, е, че бях твърде груба за нейната деликатна натура.
Доста съм гръмогласна, мненията ми са крайни, наистина действам агресивно. Тя беше моята
противоположност. Обичаше да премисля нещата, около нея да бъде тихо и се стараеше да проявява
разбиране за различията на другите.
– Звучи така сякаш те е възприемала като по-критична, отколкото ѝ се е искало да бъдеш.
– Винаги ме е упреквала, че критикувам. Останах известно време при нея, но ми каза да си вървя.
Тя си казваше кога я изморявам и се нуждае да си почине от мен.
– За последните месеци ли говориш?
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 47
– Да.
– За какво всъщност става дума? В какъв смисъл я изморяваш? Човек сам по себе си не може да
изморява.
– Характерът ми постепенно я изморяваше. Твърде активна съм.
– Кога изпитваме умора?
– Когато работим усилено. Мислиш, че за нея е било нещо като работа да бъде с мен?
– Налагало се е непрекъснато да се труди покрай теб.
– Аха…
– Сигурно се чудиш защо ти казвам това. Ще съм изненадан, ако ме разбереш веднага, но нали
през целия си живот си търсела истината? Разбирам те и ти съчувствам. Виж, Барбара се е появила в
живота ти, когато в него не е имало никаква стабилност.
– Точно така.
– Преминавала си през последните фази на брака си с Джон, когато си забременяла с нея.
Чувствала си се съвършено самотна. Започнала си да осъзнаваш, че този мъж те привлича
интелектуално, но емоционално е бил някъде далеч. Тогава си решила, че за да се отървеш от тази
връзка, трябва да се обвържеш с Уоли. Заминала си за Западна Канада с всичките си деца. Става така
обаче, че Джон получава попечителство над всички тях, с изключение на Барбара Елън. Още в
началото на живота си тя е била натоварена с непосилната задача да запълни огромната празнота, която
се е появила в твоя живот. Същността на стреса не е само онова, което мнозина си мислят. Той обхваща
не само външния стрес, като загубата на пари или смъртта на близък, но и вътрешния, като
необходимостта да се приспособим към някого другиго. Ракът, АЛС, МС, ревматоидният артрит и
други подобни заболявания, поне според мен, се проявяват при хора, които трудно се възприемат като
независими личности. Що се отнася до емоциите, те може и да са постигнали много в областта на
изкуството или в интелектуалната сфера, но на емоционално ниво слабо да се възприемат като
самостоятелни индивиди. В общуванията си с другите също не са съвсем наясно със себе си. Това, че
Барбара е сменяла така мъжете, показва, че ѝ е липсвала самоувереност. След като приключвала с
дадена връзка, трябвало да се впусне в нова, за да се чувства добре. Зависимостта ѝ към онези
медикаменти също е от значение. Дъщеря ти се е появила в живота ти, когато си била особено самотна
и емоционално изтощена. Мисля, че преждевременното ѝ умствено развитие е типично за
чувствителните деца, които растат в нестабилна среда. Те намират сигурност именно в интелекта си,
който им позволява да разбират възрастните. Като бях дете, хората също ми казваха колко зряло мисля
за възрастта си. Аз също се възприемах така, защото в този режим на поведение наистина се създава
впечатление за зрялост. Но що се отнася до емоциите, съм доста изостанал. На петдесет и осем години
съм, а все още се мъча да порасна.
– Всичко това е много интересно.
– Ако детето е умно, може да компенсира липсата на развитие в една област чрез свръхразвитие в
друга. Барбара е разработила своя интелектуален потенциал, за да се чувства спокойна. Струва ми се,
че не си могла да ѝ осигуриш емоционалната подкрепа, от която се е нуждаела като малка.
– Вярно е.
– Когато родителят не е способен да поддържа нормални отношения с детето си, тогава то се
нагърбва със задачата. Барбара го е правела, като е била добро момиче. Постигала го е с
преждевременно развития си ум. На тринадесет или четиринадесет години, когато се появява
абстрактното мислене, изведнъж тя се е превърнала в твоя защитничка. В отношенията ви твоите
нужди са били приоритетни пред нейните. Например след онзи случай с момчето, което искало да
легне върху нея, тя те е предпазила от своите емоционални проблеми, като не ти е казала. Не е искала
да се притесняваш. Грижила се е за теб. Старала се е да поддържа мира в семейството. Но това не е
роля на детето. То е трябвало да отиде при майка си и да каже: „Онова копеле опита да ми се натиска!
Не ми пука дали ще има мир или не!“ Знам, че и на теб ти се е искало да постъпи така. Нищо не е
случайно. Всичко започва от твоето детство. Моите отношения с големия ми син много приличаха на
твоите с Барбара. Веднъж той ми рече: „Тате, няма да е лошо да помислиш къде свършва твоята
територия и откъде почва моята.“ Схванах намека. Винаги съм смятал, че е по-добре децата да са ми
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 48
ядосани, отколкото да не отстояват позициите си. Особеното поведение на Барбара през онези
последни шест месеца представлява поставянето на граници. За първи път е отказвала на твоите
желания и потисканият гняв е излизал наяве.
– Ясно…
– Така виждам нещата. Хората с рак и другите болести, които споменах, имат затруднения да
отказват и да показват гнева си. Склонни са да потискат негативните си чувства или в най-добрия
случай да ги изразяват под формата на сарказъм, но не и директно. Това при тях започва още от ранна
възраст, когато се опитват да изградят връзка с родителя и да поддържат отношенията си с него.
Мисля, че за Барбара е било доста трудно да поддържа отношения с теб. Спомням си, че говореше
много уклончиво на тая тема. Намекна, че има проблеми, но не навлезе в детайли. Беше много
затворена в себе си. За нея бях напълно непознат. Не пожела да си споделя с мен.
– Като цяло ѝ беше неловко да споделя – каза Бети. – През последните месеци даже искаше първо
да пушим по един джойнт, за да се отпусне, преди да разговаряме.
– Така ли?
– Действаше ѝ добре, защото ѝ помагаше да споделя. Веднъж ми каза: „Не знам какво
представлява ракът, но той е тук и го чувствам като свой гостенин. Аз поканих рака в тялото си.
“ Спомням си, че се ужасих от тези думи. Рекох ѝ: „Барбара, не те разбирам.“ А тя вика: „Ами усещам
го като част от моя живот. И ти си част от него, мамо. Ти също имаш принос за рака ми.“ Ще ти
споделя и друго, Габор. Дъщеря ми е видяла някого в нощта преди да умре. Твърдеше, че някакъв мъж
дошъл да я вземе, а тя му е обяснила, че още не е готова. На следващата вечер ми заяви: „Онзи мъж…
вече искам да дойде.“ Аз се изненадах: „Кой мъж? Лекарят ли? Искаш ли да го повикам?“ Тя възрази:
„Не, мъжът, който дойде за мен и на когото казах, че не съм готова.“ Твърдеше, че междувременно се
била приготвила. Няколко часа по-рано я бях успокоила, че ако е изморена от боледуването си, не е
нужно да се тормози повече. Чак когато получи моето одобрение, ми сподели за този мъж. Очаквала го.
В осем часа на същата сутрин почина. Чел ли си нещо на Кублер-Рос?58 На едно място пише за някакви
придружители… съществата, които идват да ни вземат, като умираме. Стана ми страшно. Косата ми
настръхна.
– Кое точно те плаши?
– Ами ако наистина има ангел на смъртта?
– Не е задължително. Когато съзнанието ни преживява нещо, то се трансформира в образи.
Дълбоките усещания и процеси се преобразуват от ума в мисли и картини.
Бети имаше още един, последен въпрос:
– Защо родителите не винаги имаме очи за страданията на децата си?
– И аз съм се питал за същото. Работата е там, че не виждаме и нашите собствени. Когато четох
книгата ти „Клекуат“, установих, че още не си осъзнала източника на своята болка. Затова ти е било
невъзможно да видиш ясно проблемите и на Барбара. Ако разглеждаш темата само от твоя позиция и
тази на дъщеря си, ще започнеш да изпитваш вина, защото ще се обвиняваш включително за неща, за
които не трябва. Факт е, че ти си такава, каквато са те направили възпитанието и начинът на живот.
Винаги си искала да се опознаеш и да намериш истината. За теб това е било голяма битка. Постигнала
си удивителни неща, особено като се има предвид миналото ти. И все пак, сигурна ли си, че искаш да
ме изслушаш?
– Да, продължи, моля те.
– Посветила си „Клекуат“ на Барбара Елън, но също и на своята „чудесна майка“. Тя наистина
може да е била чудесна, но когато си писала посвещението, не си била съвсем наясно колко си ѝ била
ядосана и колко наранена си се чувствала заради нея. „Майка ми беше мила и любяща, но винаги съм
знаела, че обича повече брат ми и сестра ми. Любовта ѝ беше в такова изобилие, че част от нея
достигаше и до мен.“ Как се чувства едно дете в такава ситуация?
– Никога не съм чувствала, че не ме обичат.
58Доктор Елизабет Кублер-Рос е психиатър. В книгите си описва преживяванията на свои пациенти по време на смъртта им
и в задгробния им живот – бел.пр.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 49
– Разбира се, не казвам, че майка ти не те е обичала. Но една от причините да смяташ, че няма
никакъв проблем, е в това, че си потиснала болката си. На едно място пишеш: „След като пораснах,
споделих чувствата си с майка ми, а тя се обиди и беше изумена, че мисля такива неща. Твърдеше, че
ако е обръщала внимание предимно на другите си деца, то е било по простата причина, че са се
нуждаели повече от нея и защото аз винаги съм била по-независима в емоционално отношение.“ Ето
тук е уловката – представяйки се за емоционално независима, ти защитаваш майка си и избягваш
темата за твоите наранени чувства. С това потискаш огорчението си. „Макар да знаех, че обича повече
брат ми и сестра ми, нейната обич беше в такова изобилие, че част от нея се разливаше и върху мен.
“ Тези думи могат да бъдат само на възрастен човек, който се опитва да избяга от болезнената
реалност. Гледната точка на детето е различна. Как се чувстваше тогава в действителност?
– Спомням си, че се възмущавах от вниманието, което обръщаха на по-малката ми сестра. Ревеше
до посиняване, за да се занимават все с нея. Когато порасна, се изучи за медицинска сестра и роди
четири деца. Пристрасти се към дрогата и алкохола. Умря от свръхдоза, преди да навърши петдесет.
Родителите ми опитваха… майка ми опитваше отчаяно да я вкара в правия път.
– Веднага бързаш да се обявиш в защита на родителите си.
– Нормално е. И аз съм родител.
– Мисля, че най-вече защитаваш себе си от огорчението, идващо от отношенията ти с родителите.
Имала си кошмари…
– Всеки би имал кошмари, ако преяде на вечеря…
– Кошмарите са свързани с най-големите ни тревоги. Да вземем едно дете, което се страхува, че
под леглото му се крие чудовище. Бихме могли да запалим лампата, да му покажем, че няма никакви
чудовища, но само минута по-късно то отново ще почне да пищи. От какво всъщност се опасява? То се
бои, че няма кой да го пази, чувства се недостатъчно закриляно. Може да има нещо чудовищно и в
самия родител… ако родителите са гневливи, детето се плаши от това. В следствие на насъбралия се
ужас умът на хлапето създава образа на чудовището.
– Моите кошмари бяха свързани с баща ми. Ненавиждах го. Неотдавна се видях с брат ми, който
беше най-тормозеният от баща ми. Въпреки трудностите, успя да стане въздухоплавателен инженер.
Отдавна е алкохолик, но не само работи по специалността си, а е сред първенците в своята област. Та,
като се видяхме, той ми каза: „Знаеш ли, Бети, винаги съм се възхищавал на смелостта ти да се
опълчваш срещу татко.“ Това не е вярно – вцепенявах се от страх пред него, но наистина давах някакъв
отпор. В очите на брат ми съм била като борец за правдини. Той не смееше да му възрази и с една
думичка. Татко го наричаше женчо, защото учеше по цял ден.
– Друга причина за кошмарите ти, свързани с него, е, че не си могла да говориш с майка си за
тези неща.
– Какво трябваше ѝ кажа? „Мамо, мразя татко и се чудя защо, по дяволите, живееш с него“?
– Не, само това: „Мамо, мразя татко.“
– Това нямаше да мине пред нея. Библията ни учи да почитаме майка си и баща си.
– Не обвинявам майка ти, защото тя е имала своите си причини да живее с този брак. Например
не е могла да се бори и да се надява, че това няма да доведе до сътресения. Но за едно дете е много
болезнено да не бъде разбирано от майка си. Ти си излязла от нейното тяло и тя е най-близкият ти
човек. Майката е като вселената за своите малки. Ако ни разочарова, все едно цялата вселена ни
обръща гръб. Ако бащата се окаже грубиян и насилник, вселената или ни пази от него, или не ни пази.
В никакъв случай не казвам, че вината е у майка ти. Тогава жените са имали съвсем друго място в
обществото, а и като цяло човешките взаимоотношения са били различни. Тук обсъждаме само
гледната точка на детето. То е още малко и не е наясно с нормите на поведение, които си измислят
големите. Затова просто се чувства изоставено от майка си. Казваш, че „това нямало да мине пред нея“,
с което всъщност казваш, че майка ти не се е вслушвала в твоите най-съкровени чувства. Може да си
мислим, че подобно отношение не ни наранява, но факт е, че от такива неща ни боли най-много. Има
една страхотна феминистка книга – „Русалката и Минотавъра“ на Дороти Динерщайн. В нея се
обяснява как специфичната роля на жените в отглеждането на децата влияе на развитието на малките.
Ако жената живее с неулегнал съпруг, тя се превръща в майка и на мъжа си, от което пък не ѝ остават
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 50
сили да бъде добра майка за децата си. С други думи, истинският конкурент за обичта на майка ти не е
била по-малката ти сестра, а баща ти.
– Има нещо такова, защото тримата – аз, брат ми и сестра ми, докато бе още жива – веднъж се
разприказвахме за татко. Омразата, която изпитвам към него, бледнее пред онова, което чувстваха те.
Батко и сестра ми го презираха. Както си говорехме, в стаята влезе майка и рече: „Деца, когато
говорите така за баща си, ме ядосвате, защото той беше добър човек.“ После добави: „Мисля, че не ви
обръщах достатъчно внимание. Ако можех да се върна назад във времето, щях да се грижа повече за
вас и по-малко за него.“
– Сигурно е така. Но тя може би не осъзнава, че той е получавал вниманието, което е искал. Ако
се е чувствал неудовлетворен, е щял да тормози и нея.
Барбара Елън, лелята, която починала от свръхдоза, чичото-алкохолик, Бети и всичките ѝ деца в
една или друга степен са жертви на натрапчивата незрялост на бащата на Бети и липсата на достатъчна
заинтересованост от страна на майка ѝ. Но и тези родители са страдали от бремето, която пък им е
било прехвърлено от техните предци. Не можем да виним никого. Поколения след поколения наред са
допринасяли за появата на рака, който отне живота на Барбара Елън.
59 D. M. Kissen and H. G. Eysenck, „Personality in Male Lung Cancer Patients,“ Journal of Psychosomatic Research 6 (1962), 123
60T. Cox and C. MacKay, „Psychosocial Factors and Psychophysiological Mechanisms in the Aetiology and Development of
Cancers,“ Social Science and Medicine 16 (1982), 385
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 51
население, което улеснява по-продължителните наблюдения. Почти 10 процента от жителите
участвали в проекта – около хиляда мъже и четиристотин жени. Всеки един от тях бил интервюиран
през 1965-66 година. Отговорили на 109 въпроса, които обхващали такива рискови фактори, като
неблагоприятни събития в живота им, чувства на продължителна безнадеждност и свръхрационално,
безчувствено поведение. Медицинската част включвала измерване на нивата на холестерол, теглото и
кръвното налягане. Записано е кои са били пушачи, а онези с вече открити заболявания са изключени
от изследването.
През 1976-а, тоест десет години по-късно, над 600 от участниците вече били починали от рак,
сърдечни проблеми, удари или поради други причини. Най-значителният рисков фактор за тази
смъртност – особено при случаите на рак – е наречен от учените „рационалност и антиемоционалност“
(Р/А). Единадесетте въпроса, които определят Р/А, са все свързани с темата за потискане на гнева.
Авторите пишат:
„Всъщност заболеваемостта от рак беше с цели 40 пъти по-честа при онези, които са отговорили
положително на 10 или 11 от въпросите за Р/А, отколкото при другите, които са отговорили
положително на средно 3 от тези въпроса… Открихме, че пушачите не заболяват от рак, освен ако не
проявяват крайна Р/А, от което излиза, че пушенето уврежда дробовете само на „податливото
малцинство.“61
Тези заключения не опрощават греховете на производителите на цигари и други тютюневи
изделия. Дори напротив – всичките тридесет и осем жители на Цървенка, които участвали в
проучването и починали от рак на белите дробове, са били пушачи. Резултатите сочат, че тютюневият
дим не е единственият причинител на тази болест, а потискането на емоциите по някакъв начин
засилва пораженията от него в тялото. Но как става това?
Психологичните състояния имат значителна роля за появата на злокачествени образувания.
Тяхното влияние става възможно чрез взаимните връзки между отделните компоненти в стресовата
система на организма: нервите, хормоналните жлези, имунната система и мозъчните центрове, където
се възприемат и обработват емоциите.
Биологичната и психологичната дейност не са самостоятелни, а са проявления на една
суперсистема, която вече нямаме право да разглеждаме като съвкупност от отделни и автономни
механизми. Събраните научни данни през последния четвърт век изместват остарелите схващания на
западната медицина за разделението между тялото и съзнанието. Все повече се налага по-вярното
гледище за единството и неделимостта помежду им. Кендъс Пърт е водеща американска специалистка,
която пише, че „принципното разделение между имунологията, ендокринологията и психологията е
изкуствено наложена в миналото“.62
Психоневроимунология – или още по-изчерпателно и точно: психоневроимуноендокринология –
е името на дисциплината, която изучава взаимодействието на органите и жлезите, регулиращи
поведението и физиологичния ни баланс.
Мозъкът, нервната система, имунните органи, имунните клетки и ендокринните жлези са
взаимосвързани по няколко начина. А при бъдещи проучвания вероятно ще бъдат открити и още
повече свръзки. Съвместната задача на тази психоневроимуноендокринна (ПНИ)63 система е да
осигури развитието, оцеляването и подновяването на организма. Тези взаимовръзки позволяват
разпознаването на потенциални заплахи – както външни, така и вътрешни – и съответното им
противодействие с биохимични и поведенчески промени, осигуряващи максимална сигурност при
минимални разходи.
61 R. Grossarth-Maticek et al, „Psychosocial Factors as Strong Predictors of Mortality from Cancer, Ischaemic Heart Disease and
Stroke: The Yugoslav Prospective Study,“ Journal of Psychosomatic Research 29, no. 2 (1985), 167-76
62C. B. Pert et al, „Neuropeptides and Their Receptors: A Psychosomatic Network,“ The Journal of Immunology 135, no. 2, August
1985
63Съкращението ПНИ по-често се отнася до науката психоневроимуноендокринология. За удобство го използвам и като
съкращение на физиологичната система, която въпросната наука изучава. Думата „психоневроимуноендокринна“ е досадно
дълга както за мен, автора, така и, предполагам, за читателя.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 52
Различните части на ПНИ суперсистемата се съединяват чрез нервни връзки, някои от които едва
наскоро открити. Например по-рано се вярваше, че имунните центрове се влияят само от хормони, но
се оказа, че са богато снабдени и с нерви. Така наречените главни имунни органи са костният мозък и
тимусът – жлеза, която се намира в горната част на гръдния кош, пред сърцето. Имунните клетки,
съзряващи в костния мозък или в тимуса, се отправят към второстепенните лимфни органи, като
далака и лимфните жлези. Нервните влакна, идващи от централната нервна система, достигат както до
главните, така и до второстепенните лимфни органи, като по този начин се осигурява непосредствена
комуникация между мозъка и имунната система. Ендокринните жлези, произвеждащи хормони, също
са свързани директно с централната нервна система. Така мозъкът може да „говори“ направо на
щитовидната жлеза, надбъбречните жлези, тестисите, яйчниците и други органи.
И обратното – хормоните на ендокринните жлези и веществата от имунните клетки
безпрепятствено оказват влияние върху мозъчната дейност. Химическите съединения от всичките тези
източници се свързват с рецепторите на повърхността на мозъчните клетки, като така въздействат на
поведението на индивида. Всички сме изпитвали т.нар. „неразположеност“, която илюстрира това
въздействие. Съществува група от химически субстанции, наречени цитокини, които се секретират от
имунните клетки и могат да причинят неприятни усещания – треска, загуба на апетит, умора и
повишена нужда за сън. Макар да ги смятаме за беда, чрез тези състояния се пести енергия, която ни
помага да преодоляваме болестите. Ненормалното отделяне на цитокините обаче би нарушило
нормалните ни функции, като например може да причини прекомерна или хронична умора.
Удивително е, че лимфните и други бели кръвни клетки са способни да произвеждат почти
всички от хормоните и субстанциите, които иначе се образуват в мозъка и нервната система. Дори
ендорфините – веществата, които са телесният еквивалент на морфина и действат на настроенията и
обезболяващо – могат да бъдат секретирани от лимфоцитите. И тези имунни клетки си имат рецептори
по повърхността, за да си взаимодействат с хормоните и другите молекули, идващи от мозъка.
Казано накратко, освен обединяващата мрежа от нервни влакна, която опасва различните
компоненти на ПНИ суперсистемата, се извършва и постоянно биохимично общуване помежду им.
Чрез безбройните продукти, които си изпращат или съответно получават, те разговарят на един и същ
разбираем за тях молекулярен език. ПНИ системата е като огромна телефонна централа, която във
всеки един момент координира съобщенията – получавани от и изпращани във всевъзможни посоки.
От това пък следва, че ако някакъв временен или хроничен дразнител въздейства върху някоя част от
описания механизъм, съществува вероятност да окаже влияние и върху останалите части.
Какво се крие зад тази гъвкава функционалност на ПНИ системата? Един поглед през
микроскопа ни разкрива множество рецепторни участъци по повърхността на всяка клетка, с които се
свързват молекулите, пренасящи дадена информация. Кендъс Пърт казва, че една типична нервна
клетка може да има милиони рецептори на повърхността си:
„Ако оцветим с различни бои всеки тип рецептори, които учените са установили, клетките ще
заприличат на пъстра мозайка от поне седемдесет различни цвята – 50 хиляди оттенъци за един вид
рецептори, 10 хиляди за друг, 100 хиляди за трети и т.н.“64
Молекулите, пренасящи информация, както и повечето от хормоните са изградени от
аминокиселини – основните градивни блокове на белтъците. Наричат се пептиди, научното име на по-
дългите вериги от тях. Тези вещества не са специфични само за една област или орган от тялото.
Изтъкнати невролози предлагат термина „информационни субстанции“ като общо название за цялата
група, защото всички те пренасят информация между клетките и органите. Съществуват множество
възможни взаимодействия между информационните субстанции, отделяни от дадена част на ПНИ
системата, и клетките от някоя друга част.
Центърът на ПНИ системата е ендокринната ос, която включва хипоталамуса, хипофизата и
надбъбречните жлези. Чрез тази ос се задейства реакцията на тялото към дадена заплаха.
Психологическите влияния най-напред се анализират в емоционалните центрове, известни като
лимбична система. Тя включва части от мозъчната кора и по-дълбоки мозъчни структури. Ако
постъпващата информация бъде интерпретирана като заплашителна, хипоталамусът подтиква
64 Candace Pert, Molecules of Emotion: Why You Feel the Way You Feel (New York: Touchstone, 1999), 22-23
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 53
хипофизата да секретира адренокортикотропен хормон. Той пък от своя страна задейства кората на
надбъбречните жлези да отделя кортизол в системата.
Едновременно с реките от хормони тече и информационен поток. Хипоталамусът изпраща
съобщения по симпатичната нервна система към друга част на надбъбречните жлези – медулата. Там
се произвежда и секретира адреналинът, който незабавно стимулира сърдечносъдовата и нервната
система, подготвяйки ги за реакция на заплахата.
Не е изненадващо, че факторите, които организмът най-вероятно би интерпретирал като
емоционално стресиращи, са същите, които представляват и най-мощните психологически ускорители
на ендокринната ос: „…несигурността, конфликтите, липсата на контрол и информация – тези се
смятат за най-стресиращите стимули и решително задействат ендокринната ос. Чувството за контрол и
консуматорното поведение водят до бързо потискане на активността на ендокринната ос.“65
Терминът „консуматорно поведение“ идва от латинската дума “consummare” със значение на
„завършвам“ или „слагам край“. В случая се има предвид, че се премахва опасността или се облекчава
причинената от нея напрегнатост. Напомняме, че стресът не се изчерпва само с обективни външни
заплахи, като хищници или вероятни бедствия, а включва и вътрешното усещане, че нещо, което
определяме като значимо, не е наред. Затова липсата на контрол и информация – а както ще видим и
по-нататък: незадоволените емоционални потребности и недостигът на любов – задействат
ендокринната ос. Премахването на тези потребности слага край и на реакцията към стреса.
Като имаме предвид биохимичните и неврологичните взаимодействия в ПНИ системата, лесно
можем да разберем как емоциите въздействат на хормоните, имунната защита и нервната система. За
образуването на рак своята роля играят както нарушената хормонална активност, така и занижената
имунна защита. Ракът на белите дробове е чудесен пример.
Според механистическата представа ракът се получава при увреждане на клетъчната ДНК от
нездравословни вещества. Да речем такива, които се поглъщат с тютюневите продукти. Становището
има своите основания, но не може да обясни защо едни пушачи заболяват от рак, за разлика от други,
независимо че количеството и вида на цигарите, който консумират, са напълно еднакви.
Трябва да си отговорим на въпросите: Защо клетките на някои хора са по-податливи на болести
от тези на други? Защо наблюдаваме поправка на ДНК при едни, но не и при други? Защо имунната
система и останалите защитни механизми са справят с рака при едни, но не и при други? На какво се
дължат огромните различия в процесите на възстановяване или влошаване на болестта, дори когато
ракът е диагностициран в една и съща фаза при отделните пациенти, които пък не се отличават по
възраст, пол, доходи и общо здравословно състояние?
Генетичните особености могат да дадат задоволително обяснение при някои видове рак, въпреки
че при повечето хора наследствеността не играе роля, какъвто е случаят с рака на гърдата. Конкретно
този на белите дробове не се предава генетично, нито пък увреждането на клетките там се дължи на
някаква наследствена обремененост.
Появата на злокачествени образувания протича през няколко етапа, първият от които е процесът,
при който нормалната клетка се превръща в увредена. Ракът може да се разгледа като болест на
клетъчното размножаване. По някакъв начин естественият процес на делене и смърт на клетката се
нарушава и вместо очакваните здрави копия, се получават изродени, които продължават да се множат
без оглед на биологичните нужди на организма. Тъй като в тялото ежедневно умират или се появяват
милиони нови клетки, е някак разбираемо и очаквано, че някои от тях претърпяват спонтанни
неестествени трансформации.
Кендъс Пърт пише:
„Факт е, че по всяко време във всеки един от нас растат мънички злокачествени туморчета.“
Цигареният дим оказва непосредствено разрушително въздействие върху генетичния материал на
белодробните клетки. Установено е, че за началото на рак те трябва да се сдобият с поне десет повреди
в своята ДНК. Всъщност няма значение в коя част на тялото се намира дадена клетка. Подобни
поражения в генетичния материал „рядко водят до образуването на тумори. Обяснението е, че повечето
65 E. R. De Kloet, „Corticosteroids, Stress, and Aging,“ Annals of New York Academy of Sciences, 663 (1992), 358
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 54
повреди са временни и лесно се отстраняват при поправката на ДНК или при смъртта на клетката“.66 С
други думи, ДНК може да се възстановява или клетката загива преди да се е размножила с увредения
генетичен материал, а това без съмнение обяснява защо повечето пушачи така и не заболяват. А където
имаме клиничен случай на рак на белите дробове, или поправката на ДНК се е провалила, или клетката
е оцеляла.
В статия от 1999 година относно психологическото въздействие и рака на белите дробове учените
от Щатския медицински университет на Охайо пишат:
„Неуспешната поправка на ДНК се свързва със завишен риск от поява на рак. Стресът може да
измени механизмите на поправка на ДНК. Например едно проучване показва, че лимфоцитите на
психичноболни пациенти с ясноизразени симптоми на депресия са с понижена способност да поправят
ДНК на клетки, увредени от излагането на рентгенови лъчи.“67
Същата занижена способност се наблюдава и при опити с лабораторни животни, подложени на
стрес.
Апоптозата е научен термин за процеса на програмирана клетъчна смърт, необходима за
поддържането на здрави тъкани. Чрез нея се осигурява нормалното обновяване на материята, като се
бракуват старите клетки с нестабилен генетичен материал, а по този начин се освобождава място за
тяхното здраво и пълноценно потомство.
„Промени в апоптозата могат да доведат до множество патологии, включително до образуването
на рак, невродегенеративни и автоимунни заболявания, както и такива на имунната недостатъчност.“68
Стероидните хормони, отделяни при работата на ендокринната ос, осъществяват регулацията на
апоптозата по няколко начина. Обичайното потискане на емоциите поставя човек в положение на
хроничен стрес, а той пък води до неестествена биохимична среда в тялото. Когато нивата на
стероидните хормони са постоянно извън нормалните граници, това може да обърка нормалните
процеси на програмирана клетъчна смърт. Участие в клетъчната смърт взимат и NK-клетките, които
наричаме и „естествени убийци“. Депресията – психологично състояние, при което потискането на
гнева взима надмощие – съвместно с никотиновия дим понижават активността на NK-клетките.69
Накратко, за развитието на рак не е достатъчно само увреждането на ДНК. Необходимо е също
така да се провали поправката на генетичния материал и/или да се появят проблеми при
програмираната клетъчна смърт. Стресът и потискането на емоциите оказват негативно влияние и
върху двата процеса. Откритията на учените от Цървенка и на британския хирург Дейвид Кисен са
напълно очаквани като имаме предвид първия етап от зараждането на злокачествените образувания.
През 1996 година списанието на Канадското медицинско дружество публикува статия в две части,
в която се разглежда ролята на ПНИ системата по време на здраве и болест. „При здрави хора –
отбелязват авторите – невроимунните механизми защитават организма на приемника от инфекции,
поражения, рак, а също така контролират имунните и възпалителните процеси, които се борят с дадено
заболяване.“70
С други думи, болестта не е просто следствие от някаква външна атака, а се развива в приемника,
който има уязвим организъм поради настъпил безпорядък във вътрешната му среда.
Сега да разгледаме следващия етап на злокачествените промени. След като се отърват от
нормалните регулаторни механизми, които иначе биха възпрепятствали оцеляването им, новите ракови
клетки продължават да се делят, което довежда до образуването на тумор. В тази фаза растежът на
66 Rajesh K. Naz, Prostate: Basic and Clinical Aspects (Boca Raton: CRC Press, 1997), 75
67J. K. Kiecolt-Glaser and R. Glaser, „Psychoneuroimrnunology and Immunotoxicology: Implications for Carcinogenesis,
“ Psychosomatic Medicine 61 (1999), 271-72
68C.Tournier et al, „Requirement ofJNK for Stress-Induced Activation of the Cytochrome c-Mediated Death Pathway,“ Science 288
(5 May 2000), 870-74
69WJung and M. Irwin, „Reduction of Natural Killer Cytotoxic Activity in Major Depression: Interaction between Depression and
Cigarette Smoking,“ Psychosomatic Medicine 61 (1999), 263-70
70H. Anisman et a/.,“Neuroimmune Mechanisms in Health and Disease: 2. Disease,“ Canadian Medical Association Journal 155,
no. 8, 15 October 1996
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 55
тумора може да бъде забавен или поощрен от вътрешната среда. Тук ПНИ суперсистемата е с главна
роля. Въздействайки главно чрез хормоните на ендокринната ос, тя създава условия в тъканите, които
са разположени или благоприятно, или враждебно към растежа и по-нататъшното разпространение на
рака.
Д-р Марк И. Липман от Националния институт за изучаване на рака в Бетезда, Мериленд, пише:
„Хроничното психологично състояние на човека може да насърчи развитието на тумора или да
притъпи или изостри влиянието на външния стрес. Ендокринната система се явява особено важен
медиатор в отношенията между психиката и тумора… Неизменно психологичните фактори, които
пораждат ендокринни промени, имат последици и за самия тумор.“71
Въздействието на хормоните върху растежа и разпространението на рака е значително. Първо,
много тумори са директно зависими от хормоните или направо се появяват в органи, чиято функция е
свързана с тях, като яйчниците и тестисите. Хормонално зависимите ракови клетки имат рецептори
върху мембраните си за свръзка с различни хормони, които поощряват клетъчния растеж. Пример за
хормонално зависим рак е този на гърдата. Всеизвестно е, че много видове рак на гърдата разчитат на
естрогена, което е и основната причина за приемането на антиестрогена тамоксифен (нолвадекс). Не
всички обаче знаят, че някои видове рак на гърдата притежават рецептори за широка гама от други
информационни субстанции, включително за андрогени (мъжки полови хормони), прогестини,
пролактин, инсулин, витамин D и още няколко – като всички изброени се отделят от ендокринната ос
или се регулират от нея.
От наблюдения върху хора и опити с животни е установено, че стресът е способен значително да
променя хормоналната активност. При един експеримент учените са променили отношенията на
надмощие и подчинение при няколко групи с женски маймуни. Установената йерархия била нарушена.
Животните, които преди били в позиция на надмощие, се принудили да заемат мястото на
подчинените, а доскорошните подчинени получили положението на първите. Социалната зависимост
довела до нарушена функция на ендокринната ос и яйчниците.
„Първоначално доминиращите женски отделяха по-малко кортизол от онези, които им бяха
подчинени.“
Маймуните с надмощие имали нормална менструация и по-висока концентрация на прогестерон
преди овулация. Онези в позиция на подчинение по-рядко овулирали и по-често били с нарушен
менструален цикъл. Когато ситуацията се променила и преди доминантните женски станали
подчинени, тяхната репродуктивна функция веднага била потисната, а нивата им на кортизол се
повишили. Точно обратният ефект пък бил наблюдаван при маймуните, които преди били подчинени, а
после придобили надмощие.72
Видовете рак на специфичните женски органи, като яйчниците и матката, също се влияят от
хормоните. Ракът на яйчниците е чак на седмо място по разпространеност, но пък е сред най-
смъртоносните. Той е с най-неблагоприятната прогноза. През 1999 година две хиляди и шестстотин
жени от Канада са диагностицирани с такъв тумор. Само до края на същата година хиляда и петстотин
от тях вече били починали.
Ежегодно в САЩ случаите на рак на яйчниците наброяват около двадесет хиляди. Почти две-
трети от тях са с летален изход. Макар ранното лечение да дава добри резултати, болестта обикновено
се открива твърде късно, за да ѝ бъде въздействано успешно.
До ден-днешен няма ефективни тестове, които да разпознават заболяването в началните му фази.
Ултразвуците и кръвният тест CA-125 помагат за проследяването на лечението, но не са надеждно
средство за откриването на рака преди да се появят симптомите му или преди да се е разпространил на
други места.
Дарлин е застрахователна агентка. Откриват ѝ болестта при поредица от прегледи за
установяване на стерилитет.
73M. D. Marcus et al., „Psychological correlates of functional hypothalamic amenorrhea,“ Fertility and Sterility 76, no. 2 (August
2001), 315.
74 J. C. Prior, „Ovulatory Disturbances: They Do Matter,“ Canadian Journal of Diagnosis, February 1997
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 57
деленето на увредените клетки и разпространението им. Подобни болести може би частично се дължат
на нарушения баланс в ендокринната ос, който подпомага ненормалното функциониране на кръвните и
лимфните клетки. Наличните данни сочат, че емоционалният стрес е значителен в живота на
възрастните с тези заболявания. След продължило петнадесет години проучване на Рочестърския
университет се установило, че лимфомата или левкемията „най-често се появява при хора, страдащи от
загуба на близък или раздяла, което предизвиква у тях чувства на тревога, тъга, гняв и
безнадеждност“.75
Синтетичните аналози на стресовия хормон кортизол са важни компоненти при лечението на
левкемия и лимфома. Интересното е, че необходимото количество на кортизолоподобните хормони,
които блокират размножаването на раковите клетки, е съвсем малко повече от онова, което здравото
тяло си произвежда. Конкретно при левкемията поредица от остри стресове, при които нивата на
кортизол временно се покачват, понякога са достатъчни, за да доведат до ремисия.
Вярва се, че нещо такова се е случило по време на боледуването на композитора Бела Барток.
Напомняме, че за разлика от постоянно високите нива на кортизола при хронично стресирани
индивиди, временното им покачване при остър стрес е полезно и необходимо. Барток бил в изгнание
далеч от родната си Унгария и страдал от левкемия, когато диригентът на Бостънския симфоничен
оркестър му възложил задачата да напише ново произведение. Композиторът влязъл в спонтанна
ремисия, която продължила до завършването на творбата. Най-вероятно повишените нива на кортизол
и няколко други елемента от ПНИ системата са допринесли за тази прочута ремисия, която позволила
създаването на Концерт за оркестър, една от класиките на двадесети век. Освен че имат директно
въздействие върху някои злокачествени образувания, хормоните, регулирани от чувствителната на
стрес ендрокринна ос и от лимбичната система на мозъка, са в състояние и по други пътища да оказват
влияние върху развитието на рака. Имунната система е сред първенците по чувствителност към
хормони.
Прието е да се смята, че ракът е нашественик, срещу когото на организма – също като на
държава, подложена на чуждестранна атака – се налага да води война. Подобно гледище може и да е
удобно за мнозина със своята опростеност, но представлява изопачаване на реалността. Първо, дори да
съществува външен карциноген, например от тютюн, ракът отчасти си остава резултат от провалите на
вътрешни процеси. И нека не забравяме, че за повечето видове рак няма познат карциноген, който да
ги предизвиква. Второ, не нещо друго, а вътрешната среда, била тя локална или на целия организъм,
решава дали туморът ще расте или ще бъде ликвидиран.
Казано с други думи, израждането на нормалната клетка до тумор е процес, свързан с много
фактори, които са поне толкова свързани с биопсихичната среда на организма, колкото и с вида на
самия рак. След като ракът достигне фазата, при която на повърхността на клетките му се появяват
молекули, различни от нормалните телесни протеини, срещу него започват атаки на няколко нива. Т-
клетките го нападат с пагубни химикали; създават се антитела срещу него; специални кръвни телца
опитват да го изядат. При условия на хроничен стрес имунната система би могла да се окаже или
твърде объркана, за да разпознае мутиралите клетки, изграждащи рака, или твърде отслабнала, за да
предприеме ефективна атака.
За растежа и развитието на туморите допринасят и немалко химикали – едни се произвеждат от
организма, а други се секретират от самите ракови клетки. Тези химикали включват вещества,
свързани с растежа, други имат потискащи функции, а има и молекули от различни типове, които
пренасят информация. Чрез сложно балансиране между тях може да се постигне свиване на тумора
или неговото уголемяване. За момента е достатъчно само да кажем, че тази сложна биохимична
плетеница се надзирава от ПНИ системата, и по-специално чрез хормоните и други информационни
субстанции.
В заключение, емоционалните състояния са от огромно значение за евентуалното
предотвратяване или поощрение на образуването на метастази – движението на увредени клетки от
първоначалното им място на поява към други области в тялото. Разправят един мит, че ракът трябвало
да бъде „засечен рано“ преди да има шанс да се разпространи. Биологичната действителност е съвсем
75 J. G. Goldberg, ed., Psychotherapeutic Treatment of Cancer Patients (New York: The Free Press, 1981), 46
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 58
различна: по времето, когато туморите могат да бъдат открити, в повечето случаи те вече са плъзнали и
на други места. Британският онколог Базил Стол отбелязва, че „скритите метастази на значителна част
от забелязаните рано ракове са факт към момента на диагностициране на първичния тумор“.76 Все пак
повечето метастази или умират, или не се проявяват за продължителен период.
Времето, необходимо на един тумор да увеличи масата си двойно, варира между различните
видове и е индивидуално. За да може туморът да бъде забелязан клинично, дори да се намира на
леснодостъпни тъкани като кожата или гърдата, той трябва да стане около половин грам, в който се
съдържат около петстотин милиона клетки. На една клетка със злокачествено увреждане ще са ѝ
необходими приблизително тридесет деления, за да се сдобие с такава маса.77 Изчислено е, че при рака
на гърдата времето за двойно увеличение на масата варира от няколко дни до година и половина,
средно – около четири месеца.
„Ако туморната клетка расте постоянно с тази усреднена бързина, ще са ѝ необходими близо
осем години, за да стане клинично откриваема. А някои данни сочат, че периодът може да достигне и
15-20 години.“78
В реалния живот на тумора обаче едва ли има растеж без колебания. По-скоро той е нестабилен и
зависи от това, което се случва в живота на човека, който го носи. Да си припомним историята на
Мишел. Седем години тя е носила бучката в гърдата си, но драматичните обрати настъпват чак след
период на силен стрес.
Тъй като ракът на гърдата има способността да образува метастази, след като стане малко над
половин милиметър в диаметър, „той вече ще се е разпространил по времето, когато бъде открит“.79
Разнасянето на микроскопични злокачествени клетки, които така и не причиняват клинични проблеми,
е факт в много от случаите на рак на гърдата. Но има и случаи, когато те се крият в отдалечени тъкани
в продължение на години и най-неочаквано се проявяват. Подобно е положението при рака на простата,
при който вероятността за наличието на метастази към датата на откриване на първоначалния тумор е
около 40 процента. Всъщност, също като при рака на простатата, аутопсиите на жени показват, че цели
25-30 процента от всички жени имат микроскопични тумори в гърдите си, което е „доста повече от
бройката на случаите, в които се стига до заболяване“. 80
И така, проблемът не се свежда просто до предотвратяването на разпространението, но и до това,
защо при някои хора вече съществуващите скрити метастази изведнъж започват да водят до симптоми.
Върху латентността на туморите се оказват множество хормонални и имунологични въздействия, като
всички те са част от функцията на ПНИ системата и зависят от стреса. Между отделните пациенти се
откриват забележителни разлики в бързината, с която растат туморите. Също така любопитни са
данните, според които хора, диагностицирани с еднакъв тип рак, в една и съща фаза на заболяването и
по едно и също време, са със съществени отлики в проявлението на метастазите и в
продължителността на живота след диагнозата. Например са известни „редица случаи, при които не
напълно изрязаният рак на гърдата никога не създава повторни проблеми или метастазите цели 30
години стоят в латентно състояние в тъканите на болния преди най-сетне да се проявят“.81
Такива индивидуални различия, както изглежда, не се дължат на специфичните особености на
самото злокачествено образувание, а на фактори от вътрешната среда на тялото, които потискат
растежа на тумора или пък точно обратното – окуражават го. Тези вътрешни фактори са силно
зависими от стресорите в живота на хората и от начините, по които всеки се справя със стреса. В
голяма част от проучванията на рака като най-често срещан рисков фактор се посочва невъзможността
за изразяване на емоции, в частност онези, свързвани с гнева. Потискането на гнева не е нещо
76 B.A. Stoll, ed., Prolonged Arrest of Cancer (Chichester: John Wiley & Sons, 1982), 1
77 Levy, Behavior and Cancer, 146
78 C. L. Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (Chichester: John Wiley & Sons, 1988), 32
79 Пак там.
80 Пак там, 31-32
81 Пак там, 123
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 59
абстрактно, което по мистериозни начини води до заболяване. То е важен рисков фактор, защото
увеличава физиологичния стрес на организма. Помагат му и други рискови фактори, които често
вървят ръка за ръка с него – такива са чувството за безнадеждност и липсата на социална подкрепа.
Човек, който не изпитва или не изразява „негативни“ емоции, е изолиран дори когато е заобиколен от
приятели, защото не се вижда истинската му същност. Чувството за безнадеждност е следствие от
хроничната неспособност за откровеност на най-дълбоко ниво. А безнадеждността води до
безпомощност, защото всяко действие започва да се възприема като безрезултатно.
В едно проучване се описва случай, при който здрави жени не са имали никакви симптоми, освен
необичайна намазка на Пап82, взета при профилактичен преглед. Без да имат резултатите от намазките,
учените „успяха да познаят с почти 75-процентова точност онези от пациентките, които имаха рак в
ранна фаза. Постигнаха го само с помощта на въпросник, който разграничаваше различни
емоционални състояния. Оказа се, че ракът има тенденция да се проявява при жените, склонни да
демонстрират чувство на безпомощност или други тревоги, които не са били разрешени през
предходните шест месеца“.83
Авторите на изследването в Цървенка също успели да предскажат кои от хиляда и
четиристотинте им пациенти е най-вероятно да заболеят от рак и да не го преживеят. Помощното им
средство също била психологическа характеристиката, свързана с рационалността/анти-
емоционалността (потискането на гнева) и продължителните усещания за безнадеждност. Когато
проверили кои от наблюдаваните лица са починали за периода от десет години, установили, че са
познали при 78 процента от случаите. Те правят следния коментар:
„Според нас значимостта на психосоматичните рискови фактори е грубо подценявана при голяма
част от проучванията.“
Трогателната биография на Гилда Раднър е илюстрация на всичко казано дотук. Леля ѝ по
майчина линия и две от братовчедките ѝ починали от рак на яйчниците, а майка ѝ била успешно
излекувана от рак на гърдата. Гилда имала генетично предразположение, но дали това била пълна
гаранция, че ще умре от някоя от тези болести? Нямаме причина да мислим подобно нещо.
При повечето жени с рак на яйчниците наследствеността не е сред най-значимите рискови
фактори. Само за малцина е от особена важност. Едва 8 процента от пациентките с това заболяване
имат този генетичен дефект. Всъщност става дума за същите гени, които се свързват и с рака на
гърдата. В зависимост от това, в коя нишка от ДНК е мутацията, можем да имаме съответно 63 или 27
процента риск от развиването на рак на яйчниците до седемдесет и пет годишна възраст.84 При жените,
които нямат мутацията, но имат близък роднина с такъв рак – майка, сестра или дъщеря – рискът е
около 5 процента. Тук отново виждаме, че гените сами по себе си не ни разкриват цялата картина.
Дори при най-рисковите групи не на всекиго е писано да се разболее от рак.
Гилда Раднър кипяла от енергия и жадувала за приключения, но нейният живот на силен стрес и
себеотрицание дал своето психологично отражение. Хранителното разстройство, от което страдала,
твърде вероятно е повлияло на хормоналния ѝ баланс. Тя била и безплодна, за което можем да
потърсим причина в хипоталамо-хипофизната дисфункция, за която стана дума в началото на
настоящата глава.
Слабичката звезда от предаването „Събота вечер на живо“ била булимичка. Самата тя описва, че
в ранните си години била „нещастна, дебела и посредствена“ хлапачка. Определя детството си като
кошмар. Ето какво споделя в мемоарите си:
„Брат ми и аз набивахме храна, докато се издуем като балони. Мязахме на малки чудовища без
вратлета. Нашите всяка година ме пращаха на летен лагер и всеки път там ме унижаваха… В една от
игрите момичетата влизахме в роли. Най-хубавата ставаше принцеса, а останалите се правеха на
85 Gilda Radner, It’s Always Something; New York: Simon and Schuster, 1989
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 61
Поставят диагнозата на Ед, след като личният му лекар открива малко възелче при поредния
преглед на ректума.
– Отидох да ми направят биопсия – казва той. – Взеха ми шест проби от простатата. В една от тях
намериха нередност. Рак. Тогава проучих всички възможности за действие. Можех да избирам между
ножа, пърженето и отровата. Разговарях с много мъже, на които са им отстранили простатата, и с
такива, които са ходили на лъчетерапия. Почти всички описват преживелиците си като кофти работа.
Попитах го:
– Значи си се отказал от клинично лечение?
– Ходя при натуропат и на хипнотерапия, опознавам себе си и живота си досега.
Удачният израз за „ножа, пърженето и отровата“, който използва Ед, се отнася за трите главни
начина за лечение на рака на простатата – операция, лъчетерапия и химиотерапия. Въпреки че някои
пациенти преминават безпроблемно през тях, други страдат от неприятни последици, като
неспособност да задържат урина и импотентност.
През 1999 година е публикуван анализ на над сто хиляди случаи на простатектомия, а
заключението от него е, че „усложненията и повторната хоспитализация след простатектомия са
значително по-чести, отколкото се е признаваше доскоро.“86
Рисковете щяха да бъдат приемливи, ако лечението действително водеше до излекуване или
спасяваше живота на хората, но доказателствата за подобно нещо са доста противоречиви. Шумните
кампании, които подтикват мъжете да се подлагат на мануален преглед през ректума и кръвни тестове
за PSA – простатен специфичен антиген – нямат научно доказана обосновка. Тимъти Уилт, професор
по медицина към Медицинския център за ветерани в Минеаполис, казва пред „Ню Йорк Таймс“:
„Точно в това се изразява проблемът – ако не можем да излекуваме хората от рака, защо изобщо
ползваме PSA, за да го търсим?“87
Поддръжниците на агресивния медицински подход ще бъдат обезсърчени от статистиката,
събрана от д-р Отис Броули – онколог и епидемиолог към Американския национален институт за
изучаване на рака. В районите, където били особено разпространени профилактичните прегледи,
случаите на рак на простатата се увеличили, бройката на лекуваните мъже – също, но смъртността от
това заболяване си останала непроменена.88 Освен това в областите, където усилено се извършвали
прегледи, смъртността, макар и с малко, била дори по-висока.
Не по-малко обезпокоителни са откритията, публикувани в списанието на Националния институт
за изучаване на рака в САЩ. Там се казва, че мъжете, които се подлагат на агресивно лечение на рака
на простатата, е по-вероятно да умрат при поява на друг рак, отколкото останалите, които отказват
медицинска интервенция.89
Въпреки че понякога може и да се налага терапия, засега не е известно при кого ще има
положителни резултати от нея. Повечето видове рак на простатната жлеза се развиват много бавно и е
възможно мъжът да умре по други причини преди злокачественото образувание да му създаде
проблеми, ако изобщо създаде такива. В други случаи развитието на болестта е толкова агресивно, че
към датата на диагнозата вече е прекалено късно за каквото и да било. Тъй като няма надежден начин
да се прецени кога лечението ще подейства, можем да се запитаме за следното: онези, които
„оцеляват“, от какво точно оцеляват – от рака или от терапията? Медицината, която обичайно се
практикува, просто не е наясно с установеното от науката.
Сред хората е разпространено мнението, че колкото по-рано бъде открита дадена болест, толкова
по-вероятно е лекарите да я преборят. Убедени, че хирургическите операции са спасили живота им,
знаменитости като ген. Норман Шварцкопф, голфиграчът Арнолд Палмър и канадският министър
86 G. L. Lu-Yao et al, „Effect of Age and Surgical Approach on Complications and Short-Term Mortality after Radical
Prostatectomy -A Population-Based Study,“ Urology 54, no. 2 (August 1999), 301-7
87 Larry Katzenstein, „Can the Prostate Test Be Hazardous to Your Health?“ The New York Times, 17 February 1999
88 Проучване, дискутирано в изданието “Cancer”, 1997
89C.J. Newschaffer et al., „Causes of Death in Elderly Cancer Patients and in a Comparison Nonprostate Cancer Cohort,“ Journal of
the National Cancer Institute 92, no.8 (19 April 2000), 613-22
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 62
Алън Рок – и тримата с рак на простатата, открит при профилактичен преглед – са твърди застъпници
на идеята за ранно диагностициране. Доктор Отис Броули обаче казва пред списанието на
Американското медицинско дружество, че мъжете трябва да се съобразяват с науката, а не с
общественото мнение за това, дали има смисъл да ходят на редовни прегледи или да се подлагат на
лечение.90
Въпреки противоречивите научни мнения, предубежденията в полза на лечението са значителни.
Малцина са лекарите, които са склонни да оставят нещата на естествения им ход, дори смисълът от
интервенцията да е съмнителен. А пък пациентите, макар да са добре запознати с различните
становища, предпочитат да направят каквото и да е, вместо да се оставят на бездействието и
мъчителното очакване. Но те заслужават да знаят какво е известно за рака на простатата, а не по-
маловажно е да им се разясняват спорните и неизяснените въпроси.
Това заболяване е първият тип злокачествено образувание при хората, за което е установена
връзка с хормоналните въздействия. Както отстраняването на яйчниците може да доведе до
подобрение при рака на гърдата, така кастрацията води до смаляване на туморите в простатата, защото
се понижават нивата на андрогените – мъжките хормони. Орхидектомията – хирургическото
премахване на тестисите – си остава част от допустимите форми на лечение, както и приемането на
силни лекарства, възпиращи ефекта на половите хормони. Тази „химическа кастрация“ е първото
нещо, което се прави при лечението на пациенти с метастази.
Като се има предвид зависимостта между нивата на хормоните и емоциите, е изумително как
медицинските проучвания и практиката пренебрегват психологическите влияния за образуването на
рак на простатата, което е и причината да не се опитва по-всеобхватното му лечение. Досега почти
няма изследвания за връзката между особеностите в характера или стресовите фактори за появата на
този проблем. Учебниците изобщо не разглеждат темата.
Небрежното отношение към въпроса за вероятните отношения между стреса, емоциите и
простатния рак трудно могат да се оправдаят, ако разгледаме наличните данни. До тридесетте си
години много мъже вече имат някакви туморни клетки в простатата си, а такива се откриват при
болшинството от 80-годишните. Петдесетгодишните пък са с 42-процентова вероятност да заболеят. И
все пак при относително малко мъже, в която и да е възраст, се стига до клинично развитие на
болестта. С други думи, наличието на ракови клетки в простатата не е необичайно дори при по-млади
мъже, а при по-възрастните се превръща в норма. Само при определено малцинство се стига до
образуването на тумор, който предизвиква симптоми и е опасен за живота.
Струва си да разберем как стресът води до израждане на клетките. Какъв поведенчески тип или
какви житейски обстоятелства могат да въздействат на защитните механизми на тялото, позволявайки
на вече наличните ракови клетки да се намножат?
Когато отидох да поговоря с Ед – як мъж на 44 години, с телосложение и лице на доста по-млад –
той каза на жена си Джийн, която тъкмо излизаше на пазар:
– Много досадна работа ме чака, същински трън в задника, но трябва да отида и да хвърля едно
око на пикапа на еди-кой-си. Не иска да запали.
– Нека те попитам нещо направо… – започнах аз.
– Слушам те.
– Казваш, че занимаването с пикапа на този тип те дразни като трън отзад. Ами, анатомично
погледнато, това е доста интересна метафора, когато се използва от някой с рак на простатата. Някога
бил ли си способен да казваш „не“ за неща, които са ти били повече досадни, отколкото от полза?
– Всъщност почти никога не отказвам. Старая се винаги да помагам на хората.
– Дори когато това ти причинява неудобства?
– Ахъм. И да не ми е никак приятно, гледам да се върши работа. Харесва ми да правя услуги.
– А какво ще стане, ако откажеш?
– Ще се чувствам гадно. Гузно.
Ед е ръководител на музикална група, изпълняваща кънтри музика, злоупотребявал е с кокаин,
мескалин и марихуана – „по два или три джойнта на ден, през целия пубертет. Но проблемът ми още от
92 S. M. Levy, ed., Biological Mediators of Behavior and Disease: Neoplasia (New York: Elsevier Biomedical, 1981), 76
T. E. Seeman and B. S. McEwen, „Impact of Social Environment Characteristics on Neuroendocrine Regulation,“ Psychosomatic
93
Medicine 58 (September-Оctober 1996), 462
94 D. France, “Testosterone, the Rogue Hormone, Is Getting a Makeover”, The New York Times, 17 February 1999
95 U. Schweiger et al., „Testosterone, Gonadotropin, and Cortisol Secretion in Male Patients with Major Depression,
“ Psychosomatic Medicine 61 (1999), 292-96
96 Naz, Prostate, 14
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 65
Факторите от заобикалящата среда са важни. Забелязано е, че японците, които емигрират към
Хаваите и континенталните области на САЩ, по-често развиват това заболяване, отколкото техните
сънародници, които остават в родината си. Над два пъти и половина пъти по-често, за да сме по-
изчерпателни. При аутопсии на мъже без клинично развитие на болестта обаче се откриват същото
количество неактивни увредени клетки, независимо от географската област.97 И тук изниква въпросът:
защо тези неактивни клетки се превръщат в злокачествени тумори в една среда, но не и в друга? Има
твърде показателни епидемиологични проучвания, които сочат как стресът решително определя кой ще
заболее и умре от рак на простатата и на кого може да му се размине.
Генетичната обремененост повишава риска от болестта, но не е главен фактор в повечето случаи.
Не са открити конкретни външни причинители за този тип рак, каквито са например цигарите за
туморите в белите дробове. Наситените мазнини може би имат някаква роля. Като се имат предвид и
географските особености, вероятно и гените са замесени. Болестта е най-широко разпространена в
скандинавските страни, а най-слабо – в Азия. Най-рисковата расова/етническа група в света са
тъмнокожите в САЩ, сред които ракът на простатата се среща два пъти по-често, отколкото при бялото
население.
„Вероятността афро-американските мъже да не оцелеят от рака на простатната жлеза е по-голяма
от тази на белите, независимо от прогреса на заболяването и дали е открито в по-ранна възраст.“98
Мнозина биха казали, че тази статистика се дължи на факта, че по-бедните от средната или
работническата класа трудно си осигурявят качествени медицински грижи в здравната система на
САЩ. Но статистиката си остава непроменена независимо коя класа разглеждаме. Така или иначе по-
доброто медицинско обслужване досега изглежда няма положителен ефект върху това кой ще оцелее.
Може би щяхме да намерим задоволително обяснение при генетичните фактори, ако тъмнокожите в
Америка не заболяваха от рак на простата цели шест пъти по-често от тези в Нигерия. И в двете групи
наличието на неактивни изродени клетки в жлезата е едно и също.99
Ако хранителните фактори, като приемането на повече калории, бяха причината за развитието на
болестта, нямаше да имаме голяма разлика в смъртността между черните и белите в САЩ. Оказва се,
че само около 10 процента от тази разлика се дължи на консумацията на наситени мазнини.100 Ако пък
генетичната обремененост беше решаващ фактор, процентите на заболеваемост в Америка и Нигерия
щяха да бъдат доста по-близки, отколкото са.
Историческото, социалното и икономическото положение на черните хора в американското
общество постепенно е разрушавало тяхната сплотеност и днес семействата на афро-американците са
изложени на по-голям психологически стрес от този на белите им съграждани и тъмнокожите в
Африка. Тъмнокожите в САЩ са и с по-високи нива на кръвното налягане. Хипертонията е състояние,
което неоспоримо е свързано със стреса. Аналогичен е примерът с едно автоимунно заболяване –
ревматоидния артрит – от което страдат черните в ЮАР. Стресът при тях идва от това, че са подложени
на расова сегрегация и са принудени да мигрират от селата си в градовете, въпреки че, погледнато
икономически, те печелят от това преселение. Изглежда главен фактор е психологическото напрежение
в обстановка, където официалният расизъм директно и открито лишава хората от личната им свобода и
достойнство, докато ги откъсва от обичайната им среда и социална подкрепа.
Едно откритие, което е в съгласие с по-рано посочената връзка между развалянето на здравето и
емоционалната изолация, е, че женените мъже по-рядко заболяват от рак на простатната жлеза, за
разлика от разведените или овдовелите.101 Въпреки че не можах да открия по-конкретни изследвания
за отношенията между това злокачествено образувание и психологическите фактори, имаше едно
проучване, в което се съпоставят две групи – първата от мъже в някаква зависимост, а във втората са
R. P. Greenberg and R J. Dattore,“The Relationship between Dependency and the Development of Cancer,“ Psychosomatic
102
Medicine 43, no. 1, February 1981
103 New England Journal of Medicine 340: 884 -87, cited in The Journal of the American Medical Association (5 May 1999), 1575
104 Andrew
Kirtzman, Rudy Giuliani: Emperor of the City (New York: HarperPerennial, 2001
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 67
палиативното отделение, един онколог от Британска Колумбия ме помоли да поговоря с Франсис, 36-
годишен пациент с рак на тестисите, но не защото се нуждаеше от палиативни грижи, а точно
обратното – не ги искаше. Въпреки че туморът се беше разпространил и в корема му, при правилно
лечение той все още имаше над 50 процента шанс за пълно възстановяване. Проблемът беше, че той
отказваше каквато и да било медицинска намеса. Онкологът се надяваше, че може би с моя опит ще
успея да го убедя да размисли.
Франсис изобщо не беше заинтригуван от медицинските статистики за изцеление или поне за
удължаване на живота. Той основаваше отказа си на религиозни причини. Спореше, че щом Бог му е
пратил болестта, ще е грях да ѝ се противопоставя. Твърдеше, че не го е страх от лечението, но смята
за неприемливо дори да се замисля за него. Подходих към упоритото му решение да не живее, като
разгледах всяка възможна гледна точка, която ми хрумна. Дали не го измъчваше някоя вина от
детството, заради която чувстваше, че заслужава наказание? Беше очевидно, че е самотник – нямаше
семейство или близки приятели. Дали беше в депресия? Дали това, което правеше, не беше форма на
самоубийство?
Макар да съм атеист, го попитах дали пък не е богохулно от негова страна да твърди, че е наясно
с Божията воля. Ако Господ действително му е изпратил рака, може би целта е била да се преодолее
това изпитание и да се извлече поука от него. Освен това, ако Бог е източникът на заболяването, нима
не е и източникът на медицинското познание, което е направило лечението възможно?
Задавах всичките тези въпроси, но най-вече слушах какво ще ми отговори. Насреща си имах
много объркан и самотен човек, който беше непоклатим в решението си да не се бори за живота си.
Той твърдо се придържаше към позиции, които наричаше твърди религиозни принципи, макар
свещениците от неговата църква да не споделяли вижданията му. Те му казвали, че интерпретациите,
които прави на тяхното вероизповедание, са своеволни и неоправдани. Обещавали му пълна подкрепа
в процеса на лечение и възстановяване, но увещанията им останали без успех.
Франсис беше един от тримата или четиримата мъже с рак на тестисите, които съм виждал.
Въпреки че случаите на това заболяване нарастват, в САЩ се регистрират само около шест хиляди
нови пациенти всяка година, а в Канада са десет пъти по-малко. Няма проучвания върху
емоционалните или личните характеристики на мъжете, които развиват тази болест, а само върху
психологическите последици. Съществуват забележителни сходства между малкото, което научих за
живота на Франсис, публикуваната автобиография на Ланс Армстронг и миналото на Рой – млад мъж,
когото познавах добре и интервюирах за тази глава.
През зимата на 1996 г. Армстронг забелязал лека подутина на единия си тестис. До пролетта
започнал да се задъхва, което било нетипично за него. Усещал зърната на гърдите си като възпалени.
Наложило се да се откаже от Тур дьо Франс през 1997 г. заради кашлица и болки в седалището.
„Спортистите, особено колоездачите, често отказваме да приемем реалността“ – пише Ланс
Армстронг.105 Чак през септември, когато в кашлицата му се появява и кръв, а тестисът става
болезнено уголемен, той се решава да потърси медицинска помощ. Ракът вече се бил разпространил в
белите му дробове и в мозъка.
Става ли дума за рак на тестисите, не само колоездачите отказват да приемат реалността. 30-
годишният Рой също усетил подутината през лятото на 2000 година, но осем месеца отлагал отиването
на лекар. Междувременно не споделял с никого. „Малко ме беше срам, а се опасявах и от евентуалните
лоши новини“ – сподели ми той.
Според едно британско проучване неохотата да се търси помощ при това заболяване не е
необичайна:
„Късното поставяне на диагнозата е често срещано явление, но забавянето идва от изчакването да
се отиде на лекар, а не от затруднението на специалиста да определи случая… Най-продължителното
забавяне между симптомите и орхидектомията беше три години… а средноаритметичното – от 3,9
месеца.“106
105 Lance Armstrong, It’s Not about the Bike: My Journey Back to Life, New York: Berkley Books, 2001
106 A.
Horwich, ed., Testicular Cancer: Investigation and Management (Philadelphia: Wiffiams & Wilkins, 1991), 6
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 68
Може да се предположи, че младите мъже просто не са склонни да приемат, че нещо не им е
наред, особено половите им органи. Логиката обаче ни навежда на противоположни мисли. Ако
проблемът беше свързан с чувствата им за мъжественост, младите мъже биха хукнали да търсят помощ
веднага след забелязването на нередност в тестисите им. Точно така правят например, ако видят, че
косата им оредява и са на път да оплешивеят. Когато се вгледаме в миналото на Рой и автобиографията
на Ланс Армстронг, определено виждаме по-дълбоки причини да отричат проблема си.
Познавам се с Рой и семейството му, откакто той беше осемгодишен. Бях техен личен лекар в
продължение на двадесет години, докато преустанових практиката си през 2000 г. Разбрах, че го
лекуват от рак на тестисите, след като преди няколко месеца се отбих случайно през бившия си офис.
По стечение на обстоятелствата това беше същият следобед, когато Рой беше дошъл за преглед. Тогава
вече бях прочел „Не е за колелото. Моето завръщане към живота“107, книгата на Ланс Армстронг.
Сходствата между живота на Рой и този на Ланс бяха поразителни. Може би не беше случайно, че и
двамата еднакво са реагирали на болестта.
Доста преди да се появи туморът Армстронг придобил навика да потиска чувствата си. Негов
близък приятел го описва като „живо подобие на айсберг. Има си връх, но повечето остава скрито под
повърхността“. Ланс никога не е познавал биологичния си баща, когото презрително определя като
своя „донор на ДНК“. Майка му Линда Мунихам е дъщеря на разведени родители. Била
седемнадесетгодишна, когато мъжът ѝ я зарязал и родила Ланс – първия си син. Бащата на Линда бил
алкохолизиран ветеран от Виетнам, който, браво на него, се отказва от пиенето в деня, в който му се
ражда внучето. Линда била духовита млада жена със собствено мнение, но поради разни причини
трудно се е справяла сама и не била съвсем зряла.
Ланс пише следното: „Може да се каже, че пораснахме заедно.“ Когато бил на три години, майка
му се омъжва повторно. Той описва пастрока си Тери Армстронг като „дребен човечец с големи
мустаци и навик да се прави на по-преуспял, отколкото беше“. Въпреки че проповядвал християнски
ценности, най-редовно пребивал заварения си син.
„Лопатата беше любимото му възпитателно средство. Ако не се прибирах навреме, ме посрещаше
лопатата. Пляс! Ако не си мерех приказките, пак заиграваше лопатата. Пляс! Болеше, но не само
физически, а и емоционално. Тъй че никак не харесвах Тери Армстронг. Смятах го за злобно
тестостероново леке, а заради него първото ми впечатление от религиите беше, че са за двуличници.“
През пубертета Ланс научава, че и пастрокът му поддържа извънбрачни връзки. По въпроса за
изневерите пише следното: „Можех да понеса лопатата на Тери Армстронг. Но това вече не можех.“ И
този брак на Линда се проваля.
Рой също е първороден син. Баща му беше избухлив и жесток мъж, който пребиваше и жена си, и
детето си.
– Спомням си какво веднъж направи татко. Завърза ми ръцете и краката, а после ме изхвърли в
задния двор. Не помня колко дълго ме остави да лежа там, но ми беше много гадно, защото момчето,
което живееше на горния етаж, ме зяпаше от прозореца и ми се подиграваше. Как, по дяволите, можеш
да причиниш това на едно дете? Определено и до днес ми е криво от случилото се.
– Майка ти беше ли там?
– Мисля, че мама беше на работа.
Рой гледаше на майка си като на свой съюзник. От най-ранна възраст той поел ролята на неин
защитник срещу насилието на съпруга ѝ.
И майката на Ланс Армстронг не можела да защити сина си от побоищата. Неизбежно е за едно
дете в такава ситуация да бъде дълбоко наранено от този провал, а гневът да не бъде насочен само към
родителя-насилник, но и към майката, която била неспособна да осигури закрила. Изглежда, че Ланс
не осъзнава тези си чувства, а те са източникът, струва ми се, за неговата склонност да отрича болката
си или да не ѝ обръща внимание. „Ако имаше озорване на килограм, бях сред първенците“ – пише той
за младежкото си увлечение към спортовете за издръжливост. От по-предишния цитат стана ясно, че за
107Буквален превод, книгата към 2006 година все още не е издадена на български език. Оригинално заглавие: “It’s Not about
the Bike: My Journey Back to Life” – бел. пр.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 69
него било по-трудно да понесе да изневеряват на майка му, отколкото жестокото отношение към самия
него.
Детето на нещастна майка опитва да се грижи за нея, като потиска своите страдания, за да не я
натоварва допълнително. То започва да се справя самостоятелно с трудностите и да не се оплаква –
спомнете си как несъзнателно прикрих накуцването си след незначителната операция на коляното.
Когато 25-годишният Ланс научил диагнозата си, му било доста трудно да я съобщи на майка си.
„Не бях достатъчно силен, за да ѝ сервирам, че съм болен.“
Затова приел предложението на близък приятел да ѝ съобщи вместо него. Линда се е изправила
срещу предизвикателството с много смелост и любов. Тя подкрепяла сина си през кошмарния период,
когато шансовете за оцеляване били неопределени. После била до него и когато трябвало да вземат
трудните решения за най-правилното лечение, както и през трудната фаза на мозъчната операция и
химиотерапията. Автоматичният избор на сина ѝ бил да не я тревожи, доколкото е възможно, а това
няма нищо общо с отношенията им като възрастни. Корените са още в поведенческия модел, който си е
изградил като дете.
А ето как Рой описва своята обичайна линия на поведение, която следва още от малък:
– Преди винаги гледах другите да са щастливи, без да се грижа толкова за себе си.
Самочувствието ми беше много ниско. Мислех си, че ако помагам на другите да са добре, те ще ме
приемат за близък. Стараех се да им угаждам, правейки нещата, които смятах, че искат да правя.
– Как го постигаше?
– Като не бях честен със себе си и околните. Винаги бях отзивчив и не бях откровен, когато ме
засягаха. Пусках обидните думи да минат покрай ушите ми. Преди няколко години завъртяхме бизнес с
двама партньори. Бях останал с впечатлението, че ще сме равностойни, но по начина, по който се
държаха, сякаш нямаше никой друг освен тях. Те двамата бяха шефовете. Моето мнение нямаше
стойност. От такива неща боли, но аз ги преглъщах и не казах нищо. Не знаех как да се справя с такъв
проблем.
Според мен съществената разлика между Ланс Армстронг и Рой, от една страна, а от друга –
Франсис, е, че първите двама са имали достатъчно любов край себе си, в която да се вкопчат, докато в
тях се развие желанието за борба. За разлика от Франсис, те са получили грижи и морална подкрепа от
семействата и приятелите си след научаването на диагнозата.
Имам силното подозрение, че потискането на чувствата играе роля и за появата на злокачествени
образувания в тестисите. Ще е от полза, ако се проучи как мъжете с това заболяване виждат живота си
откъм емоционалната му страна. Един от аспектите, който заслужава внимание, е степента на близост
между пациентите и техните майки. Не мисля, че е съвпадение изумителната прилика във външния вид
между майката на Ланс и съпругата му Кик. В книгата му е публикувана една снимка на тях тримата,
на която човек трудно може да различи двете жени.
Рой спонтанно си е направил разни изводи покрай боледуването. Той е категоричен, че занапред
няма да се стреми да е в услуга на останалите, ако това е за негова сметка.
„Каквото и да правя вече, определено няма да се мъча да угаждам на никого. А какво би ме
направило щастлив? Какво ще правя? Не знам, но вече познавам пътя, който не ме води към нищо
добро.“
По някое време Франсис най-сетне беше приет в палиативното ни отделение. Ракът се беше
разпространил и в черния му дроб, като болезнено разширяваше органа. Почина скоро след идването
си. Доста по-скоро, отколкото предполагаха лекарите.
109W. Kneier and L.Temoshok, „Repressive Coping Reactions in Patients with Malignant Melanoma as Compared to
Cardiovascular Patients,“ Journal of Psychosomatic Research 28, no. 2 (1984), 145-55
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 73
лица, които проявяват гневливост, напрегнатост и склонност към власт. При тях са вероятни
сърдечните болести. Тип B – това са балансираните индивиди, за които е присъщо умереното
поведение и способността да приемат и показват чувствата си, без да позволяват да бъдат управлявани
и мачкани, или да се оставят на неконтролируеми емоционални изблици.
Характерни за пациентите от тип С са „изключителната отзивчивост, търпеливостта, инертното
поведение, липсата на самоувереност и примиренчеството… Те понякога се бъркат с тип B, защото
хората и от двата типа изглеждат сговорчиви и мили. Но докато от тип В могат да показват своя гняв,
страх, тъга или други емоции, хората от тип С, поне според нас, сдържат или потискат
„негативните“ си емоции, по-конкретно гнева си, а в същото време привидно се правят на силни и
щастливи“.110
Възможно ли е самата болест да променя така личността и нейния поведенчески модел, че да не
можем да говорим за еднаквост преди и след появата на здравословния проблем? Биографията на
Джими, описана от жена му и сестра му, показва, че потискането, „любезността“ и липсата на агресия
били постоянни негови спътници още от най-ранно детство. Учените, които изучавали реакциите към
физиологичен стрес на пациенти с меланома, са на мнение, че „когато хората развият дадено
заболяване – било то рак или сърдечносъдово – не променят рязко обичайните си начини да се справят
със стреса и няма обрати в поведението им… При стрес обикновено се мобилизират наличните
ресурси и защитните механизми“.
Как психологичният стрес води до злокачествени увреждания на кожата? На хормоналните
фактори вероятно се дължи фактът, че бройката на меланомите се увеличава на местата от тялото,
които не са изложени на слънчева светлина. Предполага се, че хормоните може би свръхстимулират
пигментните клетки.111
Специфичното за тип С се наблюдава и при пациенти с други видове рак. През 1991 година
експерти от Мелбърн, Австралия, решили да проверят дали има характерни особености, които са
рисков фактор за появата на рак на дебелото черво или ректума. Над шестстотин души с наскоро
открити такива заболявания били съпоставени с контролна група. Съвсем категорично болните били
по-склонни към следните особености:
„Отказват да приемат реалността и потискат гнева си, а също и други негативни емоции… правят
впечатление на любезни и добри хора, не си позволяват действия, които могат да засегнат околните, и
избягват конфликтите… Тези особености са независими рискови фактори спрямо по-рано
установените, като диетите, консумацията на бира и наследствената обремененост.“112
Пациентите с рак на червата също често споделят, че са били нещастни като деца или като
възрастни. Вече отбелязахме подобни тенденции и в случаите на рак на гърдата, меланома, рак на
простатата, левкемия, лимфоми и белодробен рак.
През 1946 година учени от университета „Джон Хопкинс“ започнали дългосрочно изследване,
чиято цел била да установи дали има психобиологични характеристики сред младите, на базата на
които могат да се предвидят бъдещи болестни състояния. За последвалите осемнадесет години 1130
бели студенти от мъжки пол, приети да следват медицина, преминали през психологични тестове. Те са
разпитвани за емоционалното им състояние и за отношенията им с родителите. Отчетени са и
биологични данни, като пулс, кръвно налягане, тегло и нива на холестерол, а също и навиците им –
пушене, консумация на кафе и алкохол. В края на проучването е отбелязано, че почти всички от мъжете
завършили успешно и практикуват като лекари. Възрастта им варирала между тридесет и шестдесет
години. След новата оценка на здравословното им състояние станало ясно, че болшинството са здрави.
Но сред останалите имало почти еднакви по бройка случаи на заболели от сърдечни болести, високо
кръвно налягане, рак, такива с психични отклонения или извършили самоубийство.
110L. Temoshok and B. Fox,“Coping Styles and Other Psychosocial Factors Related to Medical Status and to Prognosis in Patients
with Cutaneous Malignant Melanoma,“ in B. Fox and B. Newberry, eds., Impact of Psychoendocrine Systems in Cancer and
Immunity (New York: C.J. Hogrefe, 1984), 263
111 Levy, Behavior and Cancer, 17
112G. A. Kune et al,“Personality as a Risk Factor in Large Bowel Cancer: Data from the Melbourne Colorectal Cancer Study,
“ Psychological Medicine 21 (1991): 29-41
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 74
Когато учените предприели своя проект, не очаквали да открият, че ракът е свързан с
психологичните фактори, съществували още в младежките години. Техните данни обаче сочат такава
връзка. Забелязана е поразителна близост между тези, които се разболели от рак, и посегналите на
живота си:
„Нашите резултати, както изглежда, са в съгласие с мнението, че онкоболните пациенти в по-
голяма степен са склонни да отричат или потискат своите пориви и емоции от другите хора.“113
По-нататък се казва, че както за здравото мнозинство, така и за страдащите от различните
болести могат да се посочат отличителни черти. Студентите, които по-късно развили рак, били
депресирани, проявявали безпокойство и неспособност да се гневят. Те се определили и като най-
отчуждени от родителите си. От всичките групи те били и с най-големи затруднения да изразяват
чувства като цяло.
Това означава ли, че има раков тип хора? Отговорът няма да е изчерпателен, ако кажем само
„да“ или „не“.
Меланомата е типичен пример за това колко повърхностно е да се посочва лекомислено една-
единствена причина. Само светлата кожа не може да бъде причина за този вид рак, защото не всички
със светла кожа се разболяват. Пораженията на ултравиолетовата светлина върху кожата също сами по
себе си не са достатъчни, тъй като сред малцина измежду светлите индивиди със слънчеви изгаряния
се стига до този рак. И потискането на емоциите на свой ред не е единствен виновник за меланомата,
след като не всички с потиснати емоции свършват с меланома или друго злокачествено образувание.
Комбинацията на трите условия обаче е потенциално смъртоносна.
Въпреки че не можем да твърдим, че който и да било поведенчески тип директно причинява рак,
известни характерни черти определено повишават риска, защото заради тях се стига до физиологичен
стрес. Потискането, неспособността да се казва „не“ и липсата на усещане за гняв водят до ситуации,
при които човек не може да изрази чувствата си, нуждите му са пренебрегвани и се възползват от
благия му нрав. Тези ситуации водят до съответното вътрешно напрежение, независимо дали то е
осъзнато. Когато то се повтаря и натрупва с течение на годините, твърде вероятно е да бъдат нарушени
хомеостазата и имунната система. Именно стресът, а не самият поведенчески тип, унищожава
физиологичния баланс в тялото и защитните му механизми, като го предразполага към болести или
понижава способността да им се противодейства.
И така, физиологичният стрес е липсващото звено между особеностите на характера и
заболяването. Някои отличителни черти – можем да ги наречем и поведенчески модел – увеличават
риска от влошаване на здравето, като повишават вероятността за хроничен стрес. Общото между тях е
отслабената способност за емоционално общуване. Някои преживявания могат да са с потенциално
вредни последствия за организма, ако човек не се е научил да изразява ефективно чувствата си. Това
умение се придобива или пък не се усвоява през периода на детството.
Начинът, по който хората израстват, определя как ще се отнасят към собствените си тела и
чувства. От сбора на емоционалния заряд през детството и вродения темперамент се получават по-
късните характерни черти. Но онова, което наричаме характер, не е фиксиран набор от особености, а
само поредица от поведенчески механизми, които човек е придобил през първите си години. Има
значителна разлика между вродените особености, които са непроменливи и не зависят от средата, и
специфичните реакции в даден момент, които са усвоени, за да гарантират оцеляването. Така че
обичайно проявяващите се черти може да не са нищо повече от често ползвани и несъзнателно
възприети похвати. Нерядко хората се идентифицират с тях и вярват, че тези черти са неделима част от
същността им. Възможно е дори да се самоупрекват, ако например се виждат и определят като
„вманиачени на тема контрол“.
В действителност обаче човек няма вродена склонност към власт.
Проблемът с контрола се дължи на дълбокото безпокойство. Бебетата и децата, които смятат, че
не се посрещат нуждите им, могат да изградят натрапчив поведенчески модел за изпипване и на най-
малките детайли. Когато такава личност се опасява, че не е способна да владее положението, тя
C. B. Thomas and R. L. Greenstreet, „Psychobiological Characteristics in Youth as Predictors of Five Disease States: Suicide,
113
Mental Illness, Hypertension, Coronary Heart Disease and Tumor,“ Hopkins Medical Journal 132 (January 1973), 38
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 75
изпитва огромен стрес. Подсъзнателно я мъчи убеждението, че само ако може пряко да въздейства над
всеки аспект от живота си, ще е способна да осигури задоволяването на своите потребности. С течение
на години такива хора забелязват възмущението на другите и започват да не харесват поведението си,
придобито заради някогашната липса на емоционална близост. Стремежът към контрол не е вродена, а
придобита черта.
Потискането на чувствата също е такава черта, а не нещо фиксирано и предопределено. Измежду
зрелите индивиди, които дадоха интервюта за книгата, нямаше нито един, дал положителен отговор на
следния въпрос: Когато бяхте дете и ви измъчваха тъга, безпокойство и ярост, имаше ли някой, с когото
да споделяте – бил той или тя същият, който е провокирал вашите негативни емоции? През
четвъртвековната ми практика като лекар, включително десет години в палиативното отделение, не съм
срещал пациент с рак или каквото и да е хронично заболяване, който да ми отговори с „да“.
Много деца се оказват принудени да се затварят в себе си, но не защото целенасочено са тласкани
към това или малтретирани. Понякога и родителите са твърде уплашени от тревогите, гнева и тъгата,
които долавят в малките, или пък просто самите те са твърде заети или смазани, за да обръщат
нужното внимание. „Мама и татко очакваха от мен да съм щастлив“ е елементарното правило, което
следват хлапетата, докато в един момент се окажат стресирани, депресирани и болни възрастни със
силна тенденция да потискат чувствата си.
Джил е от Чикаго и работи във филмовата индустрия. Тя има рак на яйчниците в напреднала фаза
и се определя като перфекционистка. Нейна приятелка ми сподели притесненията си, появили се през
напрегнатата година преди Джил да заболее.
„По онова време предусещах, че последствията за нея няма да са само психологически. Случи се
преди около три години. Джил се зае да сътрудничи за направата на един видеоклип. От
продуцентската фирма претупаха поръчката. Това беше истински кошмар за нея, защото се надяваше,
че ще направи пробив с проекта. Когато се захване с нещо, тя се стреми всичко да е изпипано. В тази
работа тя инвестира пет пъти повече време от онова, за което ѝ плащаха. Според мен този случай беше
кулминацията преди тялото ѝ да си каже: Вече не издържам.“
Интервюто със самата Джил ме изненада. Тя беше напълно откровена с мен, но сякаш не
вникваше в същността на нещата, които ми сподели. Изповедта ѝ беше подробно описание на
стресовете в отношенията ѝ с нейните родители и съпруг, като същевременно нито за миг не
допускаше, че напрежението може да е допринесло за появата на болестта.
Тя е на петдесет години, доста бъбрива и със склонност да се впуска в подробности на всяка
тема. Усетих, че това е начинът, по който тя държи страховете си настрана. Направи ми впечатление, че
се чувстваше неловко дори от кратките моменти на мълчание в разговора ни. На първата ни среща все
още носеше перука, тъй като нямаше коса след химиотерапията.
Възприела е майчинска роля в брака си. Нейният съпруг – Крис, прекарал краткотрайно
заболяване, но на легло. Тя се грижила за него с родителска всеотдайност – търсела лекари, будувала
по цели нощи, старала се той да бъде добре, като не занемарявала и работата си. През цялото това
време подготвяла доклада си, който трябвало да представи на една национална конференция, и
ръководила вечерно училище за начинаещи филмови творци. Вечерта преди конференцията изнесла
лекция, прибрала се, стегнала си багажа в два часа сутринта, след което бързала да хване най-ранния
полет.
Първите симптоми на рака се появили скоро след периода, през който се грижила за мъжа си. За
разлика от нея обаче, съпругът ѝ не обръщал внимание на състоянието ѝ. Месеци наред Крис не се
интересувал за резултатите от медицинските ѝ прегледи, правил се на разсеян, когато започнала да
слабее и да се оплаква от болките. И това въпреки факта, че, казано с нейни думи, се е „хранела с
обезболяващи“. „В същото време напълно непознати хора в асансьорите ме питаха дали съм добре“ –
допълва тя.
Както често се случва при рака на яйчниците, на лекарите им били необходими няколко месеца,
за да установят диагнозата. Първото нещо, което си помислила Джил при научаването на неприятната
вест, било: „Горките ми съпруг и майка.“
различен начин. При улцерозния колит, по-честосрещаната форма, възпалението започва от ректума и
се разпространява нагоре. Може да бъде обхванато цялото дебело черво. Действието му е
продължително, но се ограничава до мукозата – лигавицата, която е най-горният слой, покриващ
червата.
При болестта на Крон възпалението обхваща цялата чревна стена. Най-често засегнати са
колонът и илеумът, който е третата и последна част от малкото черво, но всяка част от
храносмилателната система би могла да заболее – от хранопровода до дебелото черво. За разлика от
УК, болестта на Крон не обхваща някои области от храносмилателния канал, така че здравата тъкан се
редува със заболяла. IBD може да доведе и до възпаление на ставите, очите и кожата.
Симптомите зависят според мястото на проявление. Диарията е честа и при двете форми. Същото
важи и за коремните болки. Пациентите обикновено изпитват необходимост да ходят по голяма нужда
по много пъти на ден и е възможно да не могат да задържат. Когато е засегнат колонът на дебелото
черво, в изпражненията има кръв, а в случаи, като този на Марта, са направо кръвоизливи. Особено
болестта на Крон е съпътствана от треска и загуба на тегло. Други очаквани усложнения са фистулите,
причинени от възпалението, появяващи се по кожата или, да речем, вагината. От IBD страдат предимно
млади хора. Въпреки че всяка възраст е рискова, заболяват най-вече лица между петнадесет и тридесет
и пет години.
Симптомите на Марта бързо били овладени в болницата чрез лечение с кортизон. Скоро след като
я изписали, отново прокървила и трябвало пак да я хоспитализират.
– Правиха ми кръвопреливане, но когато ме изписваха, получих нов кръвоизлив. Изпаднах в шок.
Приеха ме в реанимацията. Като се посъвзех, опитах да променя живота си. Осъзнах, че вероятно не
искам да се връщам вкъщи и да продължавам с този брак. Не можех да си обясня защо иначе правя
кръвоизливи, щом наближи времето да ме изписват. Защо просто не напуснах съпруга си? Сигурно
защото бях твърде млада. Стана така, че когато най-сетне се прибрах у дома, научих за поредната му
изневяра. Рекох си: „Дотук беше. Зарязвам го. Писна ми.“ Трябваше да се разделим, но все пак останах
при него. През последвалите три или четири години бях развалина. Изпитвах силна умора. По-
Malcolm Champion et al, eds., Optimal Management of IBD: Role of the Primary Care Physician; Toronto:The Medicine Group,
115
2001
116 G. Moser et al, „Inflammatory Bowel Disease: Patients’ Beliefs about the Etiology of Their Disease - A Controlled Study,
“ Psychosomatic Medicine 55 (1993), 131, cited in R. Maunder, „Mediators of Stress Effects in Inflammatory Bowel Disease: Not
the Usual Suspects,“ Journal of Psychosomatic Research 48 (2000), 569 -77
117G. L. Engel, as paraphrased in G. F. Solomon et al, „Immunity, Emotions, and Stress,“ Annals of Clinical Research 6 (1974),
313-22
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 79
Изследването от 1995 г. обхваща седемстотин души с улцерозен колит. Заключението е, че
повечето от пациентите „имат натрапчиви характерни черти, почти маниакални, сред които стремеж
към чистота, прецизност и добросъвестност. Други техни особености са сдържаността в изразяването,
включително на чувствата, прекомерното разсъждаване и над несъществени теми, непоклатимото
отношение към определени норми на морал и поведение… Подобни черти са присъщи и на пациентите
с болестта на Крон“.118
Също така Тим осъзнава, че е твърде критичен към околните и себе си, като това го кара да не се
харесва:
„Аз съм перфекционист. Мисля, че при мен отсъства естественото човешко чувство на
състрадание. По-скоро съм хладна личност. За петнадесет години не съм отсъствал и ден от службата,
дори когато е трябвало да притичвам до тоалетната по дванадесет или петнадесет пъти на смяна.
Тогава даже кървях. Един колега вчера си взе ден от отпуската, защото кучето му било умряло
предната вечер. Като ми го казаха, възкликнах: „Какви ми ги разправяте? Не е дошъл на работа заради
някакво си куче? Какво толкова, че песът е умрял? Това оправдание ли е?“ А другите колеги ме
отрязаха: „Ти никога ли не си имал куче? Сърцето ти от лед ли е, що ли?“ Трудно ми е да ги разбера.“
Доктор Дъглас Дросман е международно признат гастроентеролог и професор по медицина и
психиатрия към Университета на Северна Каролина в Чепъл Хил. Той е съредактор на списание
„Гастроентерология“, официалното издание на Американското дружество на гастроентеролозите.
Отдавнашен привърженик е на тезата, че чревните заболявания се дължат не само на смущения във
физиологията, но и на стреса. През 1998 година е написал аргументирана статия по темата. Част от нея
гласи:
„На базата на докладите от клиничните изследвания, както и в съгласие с вече съществуващите
проучвания и наблюдения от медицинската практика, съм убеден, че има поне косвени доказателства за
влиянието на психологичните фактори за появата и развитието на въпросните болести. Най-вероятните
пътища, чрез които въздействат, са психоимунологичните.“119
Възпаленията при IBD са резултат от нарушената имунна дейност в червата. Главните функции
на последните са храносмилането и абсорбцията, но те са и едни от главните препятствия срещу
нашествия. Каквото и да се намира в тях, то просто преминава оттам и все още принадлежи на
външния свят. Едва след като преодолеят обвивката на червата, веществата и чуждите организми могат
да повлияят на тялото. Тъй като защитното свойство на чревните тъкани е определящо за здравето, те
са снабдени със своя локална имунна система, която работи в съгласуваност с главните защитни
механизми на тялото.
Възпалението е необходим процес, който започва, когато трябва да бъдат изолирани и унищожени
вражеските организми или вредните частици. Осъществява се чрез увеличението на тъканта и притока
на множество имунни клетки и антитела. За да улесни своята защитна функция, лигавицата на червата,
наричана още мукоза, е в „състояние на постоянно контролирано възпаление“.120 Така е при всички
здрави хора.
Мощните разрушителни сили на имунната система трябва ежеминутно да бъдат регулирани и
държани в такъв баланс, че да могат да продължават своята нормална дейност, без да увреждат
нежните тъкани, които са длъжни да опазват. Някои субстанции предизвикват възпаление, а други го
възпират. Ако е нарушено равновесието им, може да се стигне до заболяване. Занижената способност
на червата да противодействат с възпаление е предпоставка за животозастрашаващи инфекции. От
друга страна, невъзможността да се намали възпалението излага чревната тъкан на опасност от
увреждане.
118G. L. Engel, „Studies of Ulcerative Colitis IILThe Nature of the Psychological Process,“ American Journal of Medicine 19
(1955), 31, cited in A.Watkins, ed., Mind-Body Medicine: A Clinician’s Guide to Psychoneuroimrnunology (NewYork: Churchill
Livingstone, 1997), 140
119D. A. Drossman, „Presidential Address: Gastrointestinal Illness and the Biopsychosocial Model,“ Psychosomatic Medicine 60
(1998): 258-67
120S. R.Targan, „Biology of Inflammation in Crohn’s Disease: Mechanisms of Action of Anti-TNF-Alpha Therapy,“ Canadian
Journal of Gastroenterology: Update on Liver and Inflammatory Bowel Disease, vol. 14, supplement C, September 2000
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 80
Главна причина за IBD, по всичко изглежда, е именно дисбалансът в лигавицата на „про-
възпалителните и анти-възпалителните молекули“, както са наречени в една статия. Въздействието на
емоциите, което се осъществява чрез нервните и имунните пътища, може да наклони везните в полза
на възпалението. Канадски учени посочват, че „повечето, ако не и всички аспекти на чревната
физиология се регулират от невроимунни фактори“.121
Нервната система е под силното влияние на емоциите. А тя пък е тясно свързана с контрола на
имунната защита и възпаленията. Невропептидите – протеинови молекули, отделяни от нервните
клетки – могат да предизвикват възпаление или да го спират. Тези молекули се намират в голяма
концентрация в червата и най-вече областите, които са особено уязвими от IBD. Те участват както в
регулирането на локалните възпаления, така и в реакциите на тялото срещу стрес. Например една от
тях, така наречената „субстанция П“, е мощен стимулатор на възпаление, защото предизвиква
отделянето на химикали, водещи до такъв процес, сред които са хистамините, простагландините и
други. В червата имунните клетки са тясно свързани с нервните. Хроничният емоционален стрес може
да доведе до възпалително заболяване в тази област с посредничеството на ПНИ суперсистемата и
активирането на провъзпалителните молекули.
Червата или, казано по-научно, чревният тракт не е просто част от храносмилателната система.
Той е също така сетивен апарат със собствена нервна система, която обменя информация с
емоционалните центрове в мозъка. Всеки интуитивно разбира, че изразът „коремът ми се е свил на
топка“ е следствие от тревожни събития. Мнозина сигурно са забелязали как неспокойните деца ги
болят коремчетата. Усещанията в тази област – приятни или неприятни – са едни от естествените
реакции на тялото към случващото се в заобикалящия ни свят. Те ни помагат да разберем дали сме в
безопасност или застрашени. Гаденето, болката, топлината и чувството на облекчение в корема ни
направляват за правилното възприемане на средата, в която живеем.
Чревният тракт отделя свои невротрансмитери и е под влиянието на общата хормонална система.
Той е важно препятствие срещу вредните вещества, които опитват да проникнат в тялото, и има
съществена роля в имунната защита. Способността на чревните тъкани да опазват своето нормално
състояние е силно зависима от психологичните фактори. Емоционалният стрес може да попречи на
противодействието срещу възпаления и дори появата на злокачествени образувания.
Един вид маймуна – едиповият тамарин – развива улцерозен колит и рак на дебелото черво, ако
бъде държан в плен.122 Италианско проучване от 1999 г. показва, че „продължителните стресови
усещания повишават риска от изостряне (на УК) за период от няколко месеца до години наред“.123
Доктор Ноел Хършфийлд – гастроентерологът от Калгари, който с навременното си писмо
събуди интереса ми към психоневроимунологията – през 1997 г. е публикувал своя статия в канадско
издание.124 В нея се казва, че при клинични изпитания на лекарства за IBD имало случаи, когато до 60
процента от хората, взимащи хапчета без истински лечебен ефект, са почувствали подобрение. Около
55 процента е било положителното въздействие и от приемането на безвредни таблетки вместо
реалните обезболяващи или антидепресанти. Откритието е наречено „55-процентовото правило“.
Мнозина смятат, че облекчението от безвредните хапчета, употребявани при проверка на
действието на истинско лекарство, е резултат на внушение – пример за това как психиката надделява
над материята. Въпреки че мислите или емоциите го пораждат, лечебният ефект е изцяло
физиологичен. Активират се неврологични и химически процеси в тялото, които спомагат за
намаляването на симптомите или съдействат за възстановяването.
Доктор Хършфийлд смята, че е редно да се установи с какво са по-различни лицата, които се
подобряват след взимането на безполезните медикаменти:
121H.Anisman et a/.,“Neuroimmune Mechanisms in Health and Disease: 1: Health,“ Canadian Medical Association Journal 155, no.
7 (1 October 1996), 872
122 Drossman, „Presidential Address,“ 265
123S. Levenstein et ah, „Stress and Exacerbation in Ulcerative Colitis: A Prospective Study of Patients Enrolled in Remission,
“ American Journal of Gastroenterology 95, no. 5, 1213-20
124Става дума за Canadian Journal of Gastroenterology
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 81
„Какъв тип са тези хора? В каква среда живеят? Има ли нещо в миналото им, заради което
въздействието върху тях е такова? Как определят живота си? Доволни ли са от настоящето си,
детството си, брака си и социалните си контакти?“
Все въпроси, които твърде малко лекари задават на пациентите си, независимо дали състоянието
на последните се подобрява или остава непроменено. Те обаче винаги водят до твърде показателни
отговори.
Статията на доктор Хършфийлд завършва с разумно предложение, което вероятно и днес ще
прозвучи твърде смело:
„Може би е редно да обясним на нашите колеги и приятели психосоциалните аспекти на
болестите, психодинамиката на изцелението и биохимията на оздравяването. Добре е да знаят, че не
всички проблеми на човечеството могат да се решат с поредната ендоскопия, следващата биопсия и
новите високотехнологични процедури, които само потвърждават, но не лекуват.“125
Тибор е мой приятел, който навремето страдаше от улцерозен колит. Само веднъж се стигна до
запомнящо се изостряне, което се появи в период, когато той изпитваше „неистово чувство за
безпомощност, страх и безнадеждност“. Едва беше навършил двадесет години, когато баща му почина
и съвсем неочаквано се сблъска с тежката отговорност да се грижи за майка си и по-малката си сестра.
Майка му беше болнава, остана без работа и без изгледи да си намери нова.
Тибор си спомня:
„Тогава не виждах как бих могъл някога да заживея собствен живот.“
Приеха го по спешност в болницата със силна треска и кървене от колона на дебелото черво.
„Дадоха ми хапчета. Три седмици лежах в болницата, но скоро след началото на лечението
почувствах подобрение и можех да се задявам с медицинските сестри. Това беше в ония времена,
когато още не бяха орязали бюджета на болниците и сестрите имаха време за пациентите. Лекарите
правеха какви ли не прогнози за бъдещето ми – трайно заболяване, рак, разни такива. Казах си: „А, не!
Няма да допусна това да ми се случи.“ Проучих всичко по темата и попаднах на материали, според
които улцерозният колит се провокира от психологичното състояние и е свързан със стреса. Купих си
една книга с техники за релаксация. От онези, знаеш ги, дето трябва да лежиш и да следваш
инструкциите: „Отпуснете пръстите на краката си, сега целите крака, а сега цялото си тяло.“ Лекарства
повече не съм пил, само онзи път в болницата. Караха ме спазвам ту една, ту друга диета. Никак не ми
се искаше да живея постоянно по тоя начин. Най-важното за мен беше да овладея ситуацията. Наложих
си да не допускам външните стресове да ме побеждават и си обещах, че винаги ще опитвам да свеждам
до минимум влиянието им. Изминаха тридесет години оттогава и за мой късмет съм имал само
инцидентни и незначителни случаи на диария и кървене. Нито веднъж не се стигна до ново ходене по
доктори.“
Всичко това не означава, че IBD се лекува с лежане и отпускане на краката. Същественото от
опита на моя приятел е, че той е взел незабавното решение да контролира живота си. Както казва
доктор Хършфийлд, не модерните технологии или чудотворните лекарства, а насърчаването на
вътрешната способност на пациентите сами да си помогнат, е средството за справяне с възпалителните
заболявания на червата. 55-процентовото решение на проблема.
125Noel Hershfield, „Hans Selye, Inflammatory Bowel Disease and the Placebo Response,“ Canadian Journal of Gastroenterology
11, no. 7 (October 1997): 623-24
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 82
отделение. Не ми обръщат никакво внимание или ми казват: „Нямаш жлъчка, така че не може да имаш
такива симптоми.“ Междувременно станах чувствителна към някои храни и по-често ме мъчи диария.“
След като обиколила безброй лекари и ѝ правили куп изследвания, се стигнало до диагнозата
синдром на раздразненото черво (СРЧ).126 Според медицинската терминология това е функционално
заболяване. Под „функционално“ се разбира, че симптомите не могат да бъдат обяснени анатомично,
патологично, с биохимични причини или инфекция. Лекарите обикновено се почесват където не ги
сърби, когато си имат работа с човек, който страда от подобно нещо, тъй като „функционално“ е по-
научен термин да се каже, че „всичко е само в главата“. И това до голяма степен е вярно. Наистина
проблемът е частично в главата на пациента, но, както ще се убедим, не в пейоративния и презрителен
смисъл, който фразата предполага.
Състоянието на Фиона и приключенията ѝ в болниците са доста сходни с тези на Патриша. През
1989 г., когато била малко над двадесет години, на нея също ѝ отстранили жлъчката, без това да сложи
край на болките ѝ в корема.
– Оттогава мъките ми са страшни. Направо оглупявам от острите спазми. Не остана учебник, в
който да не потърсят разрешение, но нищо не намериха. Затова ми поставиха тая диагноза СРЧ. Нямам
диария или запек, само болката е. Ето тук, горе.
Аз я поправих:
– Твоето не е точно СРЧ, ако трябва да сме съвсем коректни.
– И аз им разправям все това. Първо си мислеха, че имам спастичен колит, а после измислиха
това СРЧ. Диагнозата ми я постави лекар от Торонто. Правиха ми гастроскопия, рентгенологично
изследване с бариева каша, даваха ми всевъзможни лекарства. Пробвах три или четири различни
медикамента. Хапчетата изобщо не ми действаха. Понякога минават месеци, без да имам пристъпи,
след което се нареждат проблемни дни. Спазмите веднъж продължават по две минути, а друг път траят
с часове и са адски изтощителни. Болките са остри и непоносими. Случвало се е да не мога да си
поема въздух заради тях. Постепенно настъпи силно влошаване. Един час страдания ми се струваха
като цяла година. Като бях в Торонто, не знаеха какво ми има. Приеха ме в болница и ми поставиха
система с демерол. Всеки път, когато имах пристъп, се дрогирах. Медицинските сестри мърмореха, че
според тях съм там, за да привличам внимание и заради наркотиците – била съм пристрастена. А аз им
рекох: „Ами престанете да ми ги давате. От тях ми се доспива, но само от тях ми олеква.“ Мразя
такива неща.
Въпреки че абдоминалната болка е симптом за синдрома на раздразненото черво, тя не е
достатъчна за поставянето на такава диагноза. За да може да се каже, че даден човек е със СРЧ , е
нужно при него да липсват патологични причини, да изпитва дискомфорт в коремната област и да
страда от диария или запек.127 Симптомите са на периоди и варират при различните пациенти.
Например при Патриша особеностите били следните:
„Или имах запек, или диария. Нямаше средно положение. Можех с дни да не ходя до тоалетна, но
когато се наложеше, ме чакаше диария. Другата крайност беше по няколко пъти на ден да вися с часове
на клекалото със запек. Единственото правило беше, че нямаше никакво правило. Или едното, или
другото.“
Макар да не са съществени за поставянето на диагнозата, има и други чести симптоми.
Обикновено изпражненията са топчести или малки, като им липсва нормалната твърдост или са съвсем
редки. На пациентите може да се наложи да се напъват, защото им се струва, че не са се изходили
напълно. Отделяното е обвито в слуз при други. Усещанията за подуване на корема са не по-малко
характерни.
Синдромът на раздразненото черво засяга до 17 процента от населението на индустриалния свят
и е най-честата причина, поради която се търси помощ от гастроентеролозите. Интересното е, че
повечето от хората, на които биха поставили такава диагноза, така и не отиват на лекар. Медиците
135 M. D. Gershon, The Second Brain:Tlie Scientific Basis of Gut Instinct (New York: HarperCollins, 1998), xiii
136 Mayer and Raybould, “Role of Visceral Afferent Mechanisms in Functional Bowel Disorders”
137Lin Chang, “The Emotional Brain…”
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 86
или „спазми“ на дебелото черво, които продължили до момента, в който му обяснили цялата истина за
проучването. Подобни опити потвърждават, че стресът влияе върху функционирането на червата както
при здрави хора, така и при такива с проблеми.138 Установените факти за IBS са валидни и за други
заболявания на стомашно-чревния тракт.
Патриша страда и от киселини, за които няма научно обяснение. Тя говори по тази тема с
огорчение:
„Имам и друго мистериозно заболяване, за което обаче нямам диагноза. Получавам киселини
даже от яденето на леки храни. Отдавна съм изхвърлила подправките от менюто си. Постоянно ходя по
прегледи. Все ми повтарят, че всичко било наред… Когато наблягам, че при един от тестовете откриха
малка нередност, те ми отвръщат, че тя не била обяснение за състоянието ми. Вкараха ми през носа
нещо в хранопровода, за да определят количеството на киселините. Според тях имало мъничка
капчица, която обаче не била достатъчна да причини силните ми болки. Пия медикамента
„Пантолок“ от три или четири години. А уж се предполага, че за шест седмици премахва всякакви
киселини. Ежедневно взимам и „Диовол“ или „Гавискон“. Все така си имам симптомите, а разправят,
че ми нямало нищо.“
Медицинското име на заболяването, при което хронично попадат стомашни киселини в
хранопровода е ГЕРБ.139 През 1992 година учени се опитали да установят дали има връзка между
симптомите му и стреса. Въпреки че чувствата за дискомфорт у пациентите били подчертано
повишени, обективните данни са категорични, че количеството на киселините през цялото време било
в допустимите норми. С други думи, стресът понижава пределната граница, над която се изпитва
болка.140
Специалистът по вътрешни болести, които не бил запознат с неврофизиологията и психологията
на болката и който преглеждал с ендоскоп хранопровода на Патриша, съвсем закономерно ѝ заявил, че
страданията, които изпитва, са несъответстващи на здравословното ѝ състояние към момента. На свой
ред Патриша била в пълното си право да се ядосва, че безцеремонно отричат симптомите, които я
измъчват всеки ден.
Това не значи, че хората с ГЕРБ не страдат по-често от рефлукс – тоест от връщане на стомашно
съдържимо в хранопровода. Може и да имат такива проблеми, но те отново се дължат на отношенията
между стомашно-чревния тракт и мозъка. Правено е проучване, в което са взели участие здрави лица
от контролна група и пациенти с оплаквания. В заключението се казва, че пръстенът от мускули в
областта, в която хранопроводът се свързва със стомаха (долният езофагиален сфинктер), нерядко не
функционира добре при болни с ГЕРБ. Понижената ефективност на тези мускули допринася за по-
честите случаи на рефлукс.141
А по какъв начин въздействат съзнанието и мозъкът? Техен посредник е блуждаещият нерв
(вагус), който е отговорен за мускулния тонус на долния езофагиален сфинктер. Вагусът пък е под
влиянието на хипоталамуса, а хипоталамусът, както казахме и по-преди, комуникира с емоционалните
центрове в мозъка, възприемащи стреса. И така, в случаите на ГЕРБ имаме занижена пределна граница
за възприятие на болка, комбинирана с прекомерно отпускане на сфинктера, като и двата фактора са
свързани със стреса.
Трите жени, които интервюирах за тази глава, имаха сходни здравословни проблеми, но само
симптомите на Патриша напълно се вписват в определението за СРЧ. Те, за разлика от болшинството
пациентки от цитираните изследвания, не са били жертви на побоища или сексуален тормоз – нито
като деца, нито като възрастни. Тогава как да си обясним тяхната смъкната пределна граница за
възприемане на болка? Подобно калибриране на естественото мерило не се дължи непременно на
W.J. Dodds et al, “Mechanisms of Gastroesophageal Reflux in Patients with Reflux Esophagitis”, New England Journal of
141
Medicine 302, no-25; 16 December 1982, 1547-52
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 87
преживяно насилие. Хроничният емоционален стрес е достатъчен да доведе до същия резултат и да
провокира свръхбдителност в мозъка. Макар различните видове малтретиране да са главен стресов
фактор, има и други потенциални източници на напрежение, на които са подложени подрастващите –
те не са толкова явни, но са с не по-малко вредни последици. Срещат се и в семействата, в които
родителите обичат децата си и през ум не им минава да ги наранят. Събития, въздействащи върху
механизмите за възприемане на болка и функционирането на чревния тракт, могат да се случат и на
деца, с които никога не е било злоупотребявано по какъвто и да било начин и дори са се чувствали
защитени и заобиколени от любов.
Непосредствените стресори за жестоките коремни болки на Магда са свързани с нейната работа.
Те се появили по времето, когато работила в една от болниците на Ню Йорк. Ръководителят на нейната
лаборатория напуснал, а така и не успяла да се сработи със заместничката му.
„Новата шефка не ме хареса от самото начало. Мисля, че търсеше начини да се отърве от мен
още от деня на встъпването си в длъжност. Беше много неприятна, напрегната и отвратителна
ситуация, защото си харесвах работата, но ненавиждах атмосферата около мен. Постоянно бях под
пара. В седем сутринта вече бях в службата. Обикновено си тръгвах в четири следобед, освен ако не ни
извикат на събрание, което се случваше доста често. Не ползвах нито обедната, нито друга от
почивките. Носех си материали да доработвам и у дома, даже през празниците. Нямах време за себе си,
а само за професионалните си задължения, които вървяха в комплект с огромното напрежение,
отвращението от мръсните подмолни игрички на директорите и сковаващия страх. Беше почти
невъзможно да намеря друга месторабота по специалността, защото вече не се търсят лекари в моята
област. Общата практика е далеч от интересите ми, а и никак не ми се нравеше идеята тепърва да се
преквалифицирам. Въпреки силните болки, в седем часа всеки понеделник бях на бюрото си и никога
не съм изпускала щафетата – никога! За болнични и дума не можеше да става. Стараех се да не им
давам повод да ме разкарат. Трябваше да съм изрядна във всяко отношение. Идея си нямах какво да
правя с живота си. Искаше ми се да напусна, но не виждах с какво бих могла да се занимавам.“
Магда е родена в източноевропейски бежански лагер след войната. Нейните родители са от
Полша и са сред оцелелите от Холокоста. Тя била косвено травматизирана от техните преживелици.
Винаги изпитвала тежка вина и отговорност за страданията им, както и за трудностите, които трябвало
да преодолеят. Насочила се към медицината не по собствено желание. Решението ѝ било мотивирано
от очакванията на майката и бащата, а също и от стремежите и копнежите им да осигурят спокойни
бъднини на дъщеря си.
„Както можеш и сам да се убедиш, имам доста разнородни умения. Владея чужди езици и съм
компетентна по не една и две теми. Никога нямаше да следвам медицина, ако бях свободна да избирам.
Всъщност мразех много от дисциплините на тази наука, но се наложи да се примиря. Ненавиждах
повечето от лекциите. Бях на косъм да остана на поправителен изпит по анатомия. Беше пълен
кошмар. Имах проблеми с висшата математика. Не бях на ниво и по физика. Просто не ми бяха
интересни. Същото се отнася и за клиничната практика. Изобщо не мога да различа шума на сърцето
при болни! Не ме бива по тая част. Трябваше да се преструвам, че напипвам разширения далак.
Определено нито бях добра диагностичка, нито пък копнеех да стана такава. Вярвах, че мечтата ми е
да стана лекарка. Нашите не ме насочваха директно към това или друго призвание. Само доволно
много пъти споменаваха, че е благородно да се помага на другите и даже нацистите се нуждаели от
доктори. О, да, доста често го казваха. Човек се чувствал сигурен, когато винаги носи професията в
себе си и в малката чантичка. Точно така, никой не можел да ти отнеме това спокойствие. Независимо
от времената или какво става по света, от лекари винаги имало нужда. Те сами си били шефове и това
му било хубавото. Родителите ми още от съвсем малка ми промиваха мозъка. После станах
лабораторен учен, сиреч не бях „нормална“ лекарка според техните виждания. Майка ми така и не
разбра с какво точно се занимавам и не остана много очарована. Привидно нещата, които правя, са
второразредни. Не слагам стетоскоп на гърдите на пациента, не изписвам рецепти и не върша всички
онези работи, които са присъщи на истинските доктори. Само гледам някакви проби и стъкълца. Не
смее да ми каже нищо в лицето, но се усеща, че в някаква степен е разочарована.“
D. A. Drossman et al, „Effects of Coping on Health Outcome among Women with Gastrointestinal Disorders,“ Psychosomatic
142
Medicine 62 (2000), 309-17
143Лекарство, което облекчава спазмите в червата
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 91
контрол над емоциите си, говорните и телесните си функции, докато накрая се обездвижат и настъпи
смъртта.
Пациент с Алцхаймер описва следното:
„Това е най-лошото, което може да се случи на разумен човек. Изведнъж осъзнаваш, че се
превръщаш в развалина, както външно, така и отвътре.“
Думите му са предадени от Дейвид Шенк – автор на „Забравящите“, една особено ценна книга за
болестта на Алцхаймер. Писателят разглежда и съдбата на Джонатан Суифт – ирландски автор, който
имал успехи като духовит сатирик и се славил като интелектуален гигант. В по-късните си години
обаче се превърнал в умствен лилипут144, паметта му изневерявала, а мислите му били
непоследователни. „Вече нито пиша, нито чета. Нито запомням, нито мога да беседвам“, оплаква се
той в писмо, съставено в първите фази на неговата деменция. В друго се казва дословно:
„Десет реда да напиша, ще са изпълнени с грешки. Можеш да се убедиш и сам от многобройните
задрасквания и изтривания дотук. Няма защо да се залъгвам, не ми остана никакъв ум.“
Една от първите структури, които се увреждат при Алцхаймер, е хипокампусът – част от
темпоралния лоб на мозъка. Човек има два броя, разположени по един във всяко мозъчно полукълбо,
близо до ушите. Те участват в процеса на формиране на паметта и имат важна роля за регулацията на
стреса. Добре известно е, че хронично високите нива на стресовия хормон кортизол могат да доведат
до свиването на хипокампуса.
Дали детските преживявания, потискането на емоциите и ежедневното напрежение
предразполагат към Алцхаймер? Научните изследвания дават положителен отговор, а също и случаите
на неколцината с това заболяване, споменати в настоящата глава. Едни от тях са обикновени хора, а
други са знаменитости като Суифт и Роналд Рейгън, бивш президент на САЩ.
От експерименти с животни е установено, че ранните взаимоотношения са определящи за по-
нататъшното развитие на деменция. Плъховете, които били отглеждани с нежност от бебета, в зряла
възраст нямат почти никаква загуба на клетки в хипокампуса.145 Умственият им капацитет остава
запазен. И обратното, по-често се наблюдава свиване на тази част от мозъка при не добре гледаните
гризачи, които с остаряването губят от паметта си.
Що се отнася до хората, има едно прочуто изследване, според което онези със слаби езикови
умения в младежките си години са по-податливи на деменция и живеят по-малко. Във въпросното
ретроспективно проучване са анализирани ръкописните автобиографии на група млади послушници
(кандидатки за монахини), подадени при постъпването им в манастира. Средната им възраст тогава
била 23 години. Шест десетилетия по-късно учените помолили да видят тези текстове, като в
допълнение били оценени умственото здраве и проницателността на вече остарелите монахини. Всяка
от тях била помолена да позволи да ѝ направят аутопсия след смъртта. Оказало се, че жените, които
демонстрирали по-оскъдни идеи и ползвали по-беден речник в младежките си автобиографии, били
пропорционално по-податливи към болестта на Алцхаймер и съпътстващите я характерни патологични
изменения в мозъка.146
Богатството на езика или липсата на комуникативни умения се определят от множество фактори,
но най-главният от тях е качеството на емоционалните взаимоотношения. Трудно можем кажем, че
авторът на класиката „Пътешествията на Гъливер“ е бил неспособен да се изразява. При по-
внимателно вглеждане обаче животът и творчеството на Джонатан Суифт разкриват недостатъчно
познаване на човешките отношения и на начините за директно изразяване на чувства. Феноменалният
му талант се проявява основно в новаторските му идеи и язвителния хумор, който е толкова сух, че
убягва на изтънчените читатели.
144 Тази дума, която в много езици е със значението на „джудже“, идва именно от творчеството на Джонатан Суифт – бел.
пр.
145M. J. Meaney et al., „Effect of Neonatal Handling on Age-Related Impairments Associated with the Hippocampus,“ Science 239
(12 February 1988), 766 -68
146DA. Snowdon et al, „Linguistic Ability in Early Life and the Neuropathology of Alzheimer’s Disease and Cerebrovascular
Disease: Findings from the Nun Study,“ Annals of the New York Academy of Sciences 903 (April 2000), 34-38
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 92
Както видяхме и при Гилда Раднър, остроумието е своеобразен поведенчески модел, чрез който
се елиминира осъзнатото недоволство, замаскира се гневът и се улеснява общуването с околните.
За силно негативните емоции, които вълнували Суифт, най-вече за яростта му към жените, можем
да съдим от пасивно-агресивния стил на непочтителната му сатира и от някои груби описателни
пасажи в неговите разкази. Едно от най-противните преживявания на героя му Гъливер се случва при
сблъсъка му с чифт женски гърди в Бробдингнаг, земята на великаните. Във въпросната сцена
пътешественикът наблюдава как дойка кърми сукалче:
„Честно ви казвам, нищо друго не ме е отблъсквало така, както гледката на нейните чудовищни
гърди, които не знам на какво да оприлича… Те бяха изпъкнали цели шест фута напред, а обиколката
им беше поне шестнадесет фута. Зърната им бяха колкото главата ми, а кожата по тях, както и по
останалата част от бозките, беше тъй нашарена от бенки, пъпчици и лунички, че не мога да си
представя нещо по-отвратително.“
Причините за това неприятно описание се обясняват с тежката емоционална травма на автора, за
която той по-късно обвинява своята бавачка. Бащата на Суифт, който също се казвал Джонатан,
починал седем месеца преди да се роди първият и единственият му син. Когато било само на годинка,
бебето е отделено и от майката – Абигейл. Не се познавали години наред. В пасаж от автобиографичен
текст Суифт твърди, че бавачката му го отвлякла, но според някои биографи това звучи повече като
„измислица за утеха“. Най-вероятно бил изоставен, защото майка му и втори път го зарязала след
краткотраен опит да се съберат.
Срещата на Гъливер с чудовищните гърди без съмнение е резултат от болезнените емоционални
спомени на автора. Джонатан изпитвал отчаяние и гняв заради внезапното изчезване на майка си, а
нейното място, поне според разбиранията на малкото дете, било заето от отвратителната дойка с
отблъскващите бозки.
На 20-годишна възраст по негова инициатива Суифт се среща отново с майка си. Типично за
емоционално потиснатите, той идеализирал спомените си за нея, въпреки непълноценните им
отношения. В едно похвално слово, посветено на Абигейл, се казва:
„Ако вратите на рая се отварят за милостивите, честните, справедливите и щедрите, значи тя е
там.“
Дълго потисканият гняв на Джонатан към майка му се проявява не само в текстовете му на
писател-женомразец, но и в реалните му отношения с жените. Срещу тях демонстрирал „студенина и
ярост“, но си позволявал и физическо насилие. Сдържал сексуалния си нагон. Биографката Виктория
Глендайнинг пише, че „се отнасял хладно с приятелките си. Не допускал да се размеква. Никой не
трябвало да има власт над него, за да не може да му влезе под кожата и да го нарани… Позволявал си
да се разкрива емоционално, но твърде ограничено, премерено и то само пред слабите и покорни
жени“.147
Отвращението на Суифт към интимните отношения и страхът от обвързване и зависимост, които
имал през целия си живот, са защитни реакции на дете, лишено от родителски грижи и принудено
бързо да се научи да се справя самò с трудностите. „Оказва се, че сред близките на Джонатан нямало
нито един възрастен, който да му обръща внимание, но и самият Джонатан не бил привързан към
никого.“
Възможно е по-чувствителните индивиди да имат тайнствени предусещания за дълбоко скритите
процеси в телата и/или съзнанието им. Вече споменахме за подобни проблясъци в историите за
виолончелистката Жаклин дю Пре и танцьорката Джоан, която почина от АЛС. Тринадесет години
преди да умре, все още в добро здраве, Суифт предвидил деменцията си.
В своите „Стихове за кончината на д-р Суифт“ е написал:
Оклюман бедничкият мъж вървеше,
мъката му даже по очите се четеше.
В главата си се чувстваше замаян,
докато умре, ще си е все окаян.
Паметта му също вехнеше бавно,
148D A. Snowdon, „Aging and Alzheimer’s Disease: Lessons from the Nun Study,“ Gerontologist 38, no. 1 (February 1998), 5-6
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 94
използват термина „автоимунна агресия“.149 Канадските лекари открили, че в семействата на пациенти
с Алцхаймер автоимунните заболявания са по-чести, което предполага известна предразположеност.150
Възпалението на мозъчните тъкани при Алцхаймер успешно се потушава от същите анти-
възпалителни медикаменти, които се предписват и за лечението на артрит. Испански експерти
забелязали в мозъчните тъкани на болни редица продукти на имунната система, включително
специализирани имунни клетки и химикали.151 Вече се различават и особени противомозъчни
антитела, отделяни от обърканата имунна система. Според австрийски учени „не може да има никакво
съмнение, че имунната система има връзка с невродегенеративните процеси, съпътстващи болестта на
Алцхаймер“.152
Всички автоимунни заболявания са свързани с някакъв дисбаланс във физиологичната система за
регулация на стреса, а най-вече в потока от хормони, управляван от хипоталамуса. Кулминацията на
тази хормонална стихия е отделянето на кортизол и адреналин от надбъбречните жлези. Редица
проучвания сочат неадекватни стресови реакции при хора с Алцхаймер, които включват секреция на
ненормални количества вещества от хипоталамуса и хипофизата, а в следствие на това и на кортизол.
И при човешките, и при животинските форми на деменция е типично прекомерното производство на
кортизол, заради което имаме и съответните степени на увреждане на хипокампуса.
Д-р Кай Сонг е световно признат изследовател. Той работи в Университета на Британска
Колумбия и е съавтор на новия учебник „Основи на психоневроимунологията“. В него пише:
„Убеден съм, че болестта на Алцхаймер е автоимунно заболяване. Най-вероятно се дължи на
хроничния стрес, който влияе на застаряващата имунна система.“
Емоционалните центрове в мозъка, както вече видяхме, са от особено значение за
неврологичните и хормоналните процеси, съпътстващи реакциите срещу стрес. Потискането на
негативните емоции – например несъзнателната мъка, гнева и отвращението, които Джонатан Суифт
изпитвал заради някогашните си лишения – е хроничен и значителен източник на разрушително
напрежение. Учените от Щатския университет в Охайо са на мнение, че болестта на Алцхаймер,
подобно на другите автоимунни състояния, се дължи на негативните емоции, които са сред
решаващите рискови фактори.153
Най-прочутият човек с Алцхаймер в света е Роналд Рейгън. Когато му поставят диагнозата на 83-
годишна възраст, шест години след изтичането на втория му президентски мандат, той пише
трогателно в прощалното си обръщение към американския народ: „Сега започвам приключението,
което ще ме отведе до залеза на моя живот.“ Упадъкът му бил дълъг и тъжен.
Подобно на Суифт, Рейгън имал своя травма от детинството. Баща му Джак бил алкохолик.
Едмънд Морис пише следното в скандалната „Дъч: Биографията на Роналд Рейгън“:
„Когато бил на четири, за него било непосилно да приеме, че са арестували баща му за буйстване
на обществено място. Дъч бил наивно и кротко момче, което не съзнавало тежките последици от
алкохолизма. Не разбирал също така защо с брат му Нийл трябвало да окачват на рамо торбички с
току-що изпечени пуканки и да ходят да ги продават в лунапарка.“154
Морис е проницателен биограф, но за последното греши или е само отчасти прав. Действително
малкото дете не е било съзнателно наясно със семейния позор, но в емоционален аспект то е поемало
149V.A. Evseev et al., „Dysregulation in Neuroimmunopathology and Perspectives of Immunotherapy,“ Bulletin of Experimental
Biological Medicine 131, no. 4 (April 2001), 305-308
150M. F. Frecker et al., „Immunological Associations in Familial and Non-familial Alzheimer’s Patients and Their Families,
“ Canadian Journal of Neurological Science 21, no. 2 (May 1994), 112-19
151M. Popovic et al., „Importance of Immunological and Inflammatory Processes in the Pathogenesis and Therapy of Alzheimer’s
Disease,“ International Journal of Neuroscience 9, no. 3-4 (September 1995), 203-36
152F. Marx et al., „Mechanisms of Immune Regulation in Alzheimer’s Disease: A Viewpoint,“ Arch Immunol Ther Exp (Warsz) 47,
no. 4 (1999), 204-209
153J. K. Kiecolt-Glaser et al,“Emotions, Morbidity, and Mortality: New Perspectives from Psychoneuroimmunology“, Annual
Review of Psychology 53 (2002), 83 -107
154Edmund Morris, Dutch: A Memoir of Ronald Reagan; New York: Modern Library, 1999
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 95
всичките негативни вибрации на непълноценното семейство. Изключването на чувствата, тоест от
реалността, било най-достъпният защитен механизъм. В резултат на това Великият комуникатор, както
го наричат, можел да говори на езика на сантиментите, но не и да изразява автентичните си чувства.
„Наистина, просто нямам думи“ е любимата фраза на Рейгън. Морис я определя като „стандартното
клише, което използваше, когато очакваха от него прочувствен отговор“.
Ако изключването на емоциите настъпи достатъчно рано, по време на критичните фази на
развитие на мозъка, способността да се различава реалността може да бъде понижена за постоянно.
Рейгън през целия си живот трудно разграничавал действителното от измисленото. „Той бъркаше
въображаемите истории с факти“, спомня си негова бивша годеница. Тази характерна черта показва, че
в детското му съзнание, а по-късно и като възрастен, фантазията е измествала болезнените събития.
Майкъл Корда – издател и редактор – пише в своята автобиография „Друг живот“, отпечатана през
1999 година:
„Когато разказа една история пред войници след награждаването им с медал за храброст, се
разбра, че бърка художествените измислици с реалността. Ставаше дума за някакъв пилот на
бомбардировач, който наредил на подчинените си да скочат с парашут, след като машината била лошо
ударена от вражеската противовъздушна артилерия. Тъкмо когато и пилотът се канел да скочи от
горящия самолет, забелязал изостанал човек от екипажа си – ранен и уплашен от мисълта, че ще умре
сам. Стоял заклещен в кабинката си и не можел да излезе от нея. Тогава пилотът свалил парашута си,
легнал на пода и се протегнал напред, за да държи ръката на умиращото момче. „Не се плаши, синко –
казал той на младежа, – с теб ще съм докрая.“ Така и двамата загинали след падането на самолета. Това
просълзило както Рейгън, така и наградените с медал мъже. Скоро след това обаче журналистите
научиха, че такова нещо никога не се е случвало. Описаната история се оказа сцена от филм, която
президентът несъзнателно пренесъл в реалния живот.“155
Разказват се множество подобни случки за Рейгън, както и такива за изневеряващата му памет.
„Татко, аз съм. Синът ти. Майк.“ С тези думи първородното му дете се опитало да привлече
вниманието на баща си, докато той премигвал неразбиращо насреща му и пред останалите ученици.
Още не бил избран за президент, когато веднъж се описал като „тих и пуст център на ураган“. Морис
добавя, че винаги имало нещо в личността на Роналд Рейгън, което говорело за „пълна изолация…, че
детето отдавна е било обзето от странно спокойствие… и парализирана чувствителност“. Причината за
тази защитна и самоналожена парализа е ясна. Друга жена, отхвърлила предложението му за брак,
споделя: „Винаги съм знаела, че Дъч не може да бъде наранен.“
Дъч е стар прякор на Рейгън. Истината е, че той бил раним, но заравял болката и гнева си
надълбоко. Потиснатите му емоции най-добре проличават от описанието на една случка, станала
когато бил на 11 години. Прибирал се вкъщи и заварил баща си да лежи пиян на двора.
„Джак се беше проснал по гръб на снега, а ръцете му стърчаха встрани. Беше се наквасил до
козирката. Постоях няколко минути край него… Чувствах как ме обзема съжаление за татко ми. С тези
разперени ръце все едно го бяха разпънали на кръст – точно така изглеждаше – косата му беше
прогизнала от разтопилия се сняг и хъркаше при всяко вдишване. Нямаше как да му се сърдя.“
Гневът на младия мъж към баща му проличава именно от думите „нямаше как да му се сърдя“. В
психотерапията това се нарича потвърждение чрез отричане – човек спонтанно обявява, че не изпитва
дадена емоция (обикновено неприятна), въпреки че дори не го питат. Изповедта обаче си остава
напълно вярна. Наистина е „нямало как“ да му се ядоса, просто защото способността му да изразява
такова чувство отдавна е била задушена. „Нямаше как да му се сърдя“ е твърдение, което показва
вътрешен конфликт – такъв между силното възмущение и силите на потискането.
Описват майката на Рейгън като твърде заета и смазана от стресовете, идващи от живота ѝ с
такъв съпруг – женкар и алкохолик. Тя била отчуждена от децата си по начина, по който по-късно и
Роналд бил отчужден от неговите. В такива случаи хората често идеализират майките си. Рейгън не
прави изключение. Склонността му да отрича реалността обаче най-добре проличава от реакцията му
на новината, че преданата му съпруга и болногледачка Нанси има рак на гърдата. Личният им лекар
156C. E. G. Robinson, „Emotional Factors and Rheumatoid Arthritis,“ Canadian Medical Association Journal 11 (15 August 1957),
344-45
B. R. Shochet et alf, “A Medical-Psychiatric Study of Patients with Rheumatoid Arthritis”, Psychosomatics 10, no. 5 (September
157
-October 1969), 274
158 John Bowlby, Attachment, 2nd ed. (New York: Basic Books, 1982), 377
R. Otto and I. R. Mackay, „Psycho-Social and Emotional Disturbance in Systemic Lupus Erythematosus,“ Medical Journal of
159
Australia, (9 September 1967), 488-93
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 99
Подобно на компенсационната свръхнезависимост, потискането на гнева е форма на дисоциация
– психологически процес с начало в най-ранните години. Младият индивид несъзнателно пропъжда от
мислите си чувствата или данните, които иначе биха му създали неразрешими проблеми. Боулби
нарича този феномен „защитно изключване“:
„Информацията, която е най-вероятно да бъде изключена с цел защита, е такава, която и преди е
била приемана, но тогава е причинила големи страдания.“160
С други думи, ядосаното дете си навлича неприятности и се оказва в позицията на отчуждено. За
да запази добрите си отношения с родителите, то е принудено занапред да отклонява гнева си, а
съответно и усещането за изолираност, което обаче пак работи срещу него. Стига се до „силни чувства
за неадекватност и слабо отстояване на личността“ – особености на пациентите с ревматоиден артрит,
забелязвани от изследователите.
Боулби обяснява:
„Нерядко избягваме да насочваме гнева си към онези, към които сме привързани. Така гневът се
натрупва в нас и атакуваме с него себе си. Резултатът е неоправданата самокритика.“161
При автоимунните заболявания защитните сили на тялото се обръщат срещу него. Ако в
обществото ни някой ръководен орган си позволи такова поведение, то ще бъде наречено държавна
измяна. Бунтът в организма се дължи на имунологично объркване, което напълно копира
несъзнателното психологическо объркване за „свое“ и „чуждо“. Заради тази размита граница на
понятията имунните клетки атакуват тялото – все едно е непозната материя, което пък на ниво
съзнание е аналогично със самоупрекването и яда ни на самите нас.
Това вредно объркване е отражение на разцепленията във взаимосвързаните физиологични/
психологични механизми в емоционално-нервно-хормонално-имунната суперсистема, която нарекохме
ПНИ система. Чувствата напълно съответстват на другите компоненти от ПНИ системата и ги
допълват: Подобно на имунната и нервната система, емоциите предпазват организма от външни
заплахи. Също както нервната система, така и хормоните осигуряват задоволяването на належащи
нужди и потребности. Освен това, досущ като всяка от останалите системи, подпомагат за баланса и
възстановяването на вътрешната среда.
Страхът, гневът и любовта са толкова необходими за оцеляването на организма, колкото и
нервните импулси, имунните клетки или потока от хормони. В ранните етапи на еволюцията
първичните отношения на привличане и отблъскване са станали едни от най-важните за живота и
размножаването на живите същества. Емоциите, редом с клетките и тъканите, които ги правят
възможни, са еволюирали в части и частици от механизмите за оцеляване. Затова не е изненадващо, че
основните молекули, които свързват всички компоненти в хомеостазата на тялото и защитните
системи, участват и в емоционалните реакции. Информационните субстанции, включително
ендорфините, се откриват и у най-примитивните същества, които даже си нямат зачатък на нервна
система. Това не значи, че субстанциите, подпомагащи емоциите, си взаимодействат с ПНИ системата
– всъщност те са съставни части от нея.
В седма глава споменахме цитокините, които представляват информационни молекули, отделят
се от имунните клетки и могат да се свързват с рецепторите на мозъчните клетки, като така
предизвикват съответните настроения и поведенчески промени. Чувствата водят до изменения в
имунната активност, но това е само едната страна на въпроса. За да онагледим успоредните и взаимно
допълващи се защитни функции на емоционалната и имунната система, можем да съпоставим ролята
на имунните клетки с някоя емоция, да речем, гнева.
Защо се ядосваме? В животинския свят гневът не е „негативно“ чувство. Животните проявяват
агресия, когато някоя от крайно необходимите им нужди трябва да бъде задоволена или са уплашени.
Въпреки че нямат съзнателно възприятие за емоциите си, и при тях се наблюдават физиологичните
промени при Емоции I. Освен това, разбира се, го има и поведенческото изражение от ниво Емоции II.
Специфичната задача на Емоции I е да подготви създанието за мигновена реакция. Но тъй като острата
Bowlby, Attachment, 68
161
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 100
реакция предполага огромен разход на енергия и е свързана с рискове от нараняване или смърт,
Емоции II водят до компромисно решение: те често прекратяват конфликта преди някой от
участниците в него да пострада.
Притиснатото животно се съпротивлява яростно на преследвача си. Гневът може да спаси живота
му, ако хищникът се уплаши или жертвата успее да се изплъзне. В други случаи с това чувство може да
бъде прокуден натрапник, който е от същия вид, глутница или стадо. Ако двете създания веднага се
сбият за дадена територия, поне едното от тях най-вероятно ще бъде наранено, ако не и другото.
Природата им предлага решение, което включва проява на агресия – оголване на зъбите, заплашителни
движения и издаване на предупредителни звуци. Печели онзи, който е най-убедителен, без да навреди
на съперника си.
За адекватното изразяване на гняв организмът трябва да различава заплахи. Първото условие е да
се разграничава свое от чуждо. Ако не съм наясно къде почват и свършват моите граници, не бих
могъл да знам кога някакъв потенциален източник на опасност ги прекрачва. Правилната преценка за
свое и чуждо води до логичното разбиране за познато и непознато, приятелско и вражеско. Гневът
позволява да се разпознаят непознатите опасности и да им се противодейства.
Най-главната задача и на имунната система е да различава своето от чуждото. Това е сетивна
функция, изпълнявана в нервната система от сетивните органи. С основание можем да кажем, че
имунната система също е сетивен орган. Всяко нарушение в нея ще ни изложи на толкова опасности, с
колкото бихме се сблъскали, ако бяха увредени зрението, слуха или обонянието ни. Друга функция на
нервната система е запаметяването. Да, тя също си има памет – служи да напомня кое в обкръжаващата
среда е полезно и добро за нас, кое е неутрално и кое е с потенциално негативни влияния.
Наблюдавани внимателно от родителите си, бебетата и малките деца опознават околния свят, учат
се кое е годно за храна и кое не е, кое носи удобства и кое е източник на болка, кое е рисковано и кое е
безопасно. Придобитата информация се съхранява в развиващия се мозък. Имунитетът също се гради
чрез изучаване. В имунната система има клетки, които са програмирани мигновено да си припомнят за
вече познати заплахи. И както нервната система трябва да запази свойството си да усвоява новости
през целия си живот, така и имунната система има способността да складира нови „данни“, създавайки
копия на специални клетки, чиято задача е да идентифицират все още непознатите опасности.
Имунните клетки се откриват в кръвния поток и всички тъкани. Затова можем да ги оприличим
на „плаващ мозък“, способен да засича чужди тела. Сетивните органи на този „плаващ мозък“, които
му служат като очи, уши и вкусови рецептори, са рецепторите по повърхността на имунните клетки. Те
разпознават полезното от вредното. Идентифицирането на „своето“ става чрез така наречените
„собствени антигени“ върху мембраната на обикновените телесни клетки. Това са молекули, които
имунните рецептори безпогрешно различават.
Чуждите организми и вещества нямат такива отличителни белези, което ги прави мишена за
имунната система. Собствените антигени са протеини, които се срещат при всички видове клетки.
Тепърва учените откриват разнообразието им. В статия на списание „Наука“ се казва:
„Има вероятност в бъдеще да ни станат известни още повече от тези индивидуални маркери.“162
Т-клетките са лимфоцити, които достигат до зрялост в тимусната жлеза. Те „запомнят“ чуждите
антигени. Броят им в човешкото тяло достига трилион. Заедно с подобните на тях имунни телца
„трябва да се научат да различават всяка тъкан, клетка и протеин в организма. Необходимо е да
разпознават хемоглобина в кръвта от инсулина на панкреаса, него – от стъкловидното тяло на окото, а
пък него – от всичко останало. Функцията им е да отблъскват безбройните по количество и вид
нахлуващи организми, като в същото време щадят тялото, което бранят“.163
Книгата няма за цел да разглежда механизмите, чрез които отделните имунни клетки надушват и
елиминират вражеските микроорганизми и вредните субстанции. Все още има какво да се открива, а
вече известното сочи, че се осъществява сложна поредица от биохимични реакции и взаимодействия
със съответните последствия. Тук акцентираме само върху общите особености на имунната система и
162 Michael Hagmann, „A New Way to Keep Immune Cells in Check,“ Science, 1945
P. Marrack and J. W Kappler, „How the Immune System Recognizes the Body,“ Scientific American, September 1993
163
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 101
емоциите: първо, усещането за свое, придружено от такова за чуждо; второ, приемането на полезното
за тялото и насочването на вниманието към заплахите; и накрая, способността да се допускат
благоприятни въздействия и да се ограничават или премахват опасностите.
Когато психологически не можем да различим своето от чуждото, тази невъзможност неизбежно
става валидна и на физиологично ниво. Потиснатият гняв води до отслабване на имунитета. Трудното
изразяване на чувства и склонността да се задоволяват нуждите на другите преди да сме помислили за
себе си са типични черти на хората, които развиват хронични заболявания. При техните модели на
поведение има размиване на границите – една неясна представа за свое и чуждо на ниво съзнание.
Същият смут настъпва в клетките, тъканите и органите. Имунната система става твърде объркана, за да
отличава ясно компонентите на своя организъм от нашествениците, или става прекалено извадена от
строя, за да противодейства успешно на опасностите.
Обикновено имунните клетки, които нападат компоненти на тялото, към което принадлежат,
незабавно се убиват или се правят неактивни. Но ако не бъдат унищожени или обезвредени, те ще
продължат с атаките си срещу тъканите, които всъщност трябва да опазват. Това може да доведе до
алергични реакции или автоимунни заболявания.
Има и втора възможност. Ако здравите имунни клетки бъдат разрушени от радиация,
медикаменти или, да речем, вируса на СПИН, тялото остава без защита срещу инфекциите или
неконтролируемия растеж на туморите. Влиянието на хроничния емоционален стрес върху имунната
система води до същия резултат.
Връзката между потъпкването на собствените чувства и бунта на имунната система беше
илюстрирана в изследване от 1965-та, проведено сред относително здрави жени, страдащи от
ревматоиден артрит. Нормално е антителата да се образуват само като противодействие срещу
нашествието на микроби или потенциално опасни чужди молекули. Едно от най-значимите
постижения на лабораторните учени беше откриването на антитяло, което работи срещу организма
заради обърканата имунна система. Нарича се ревматоиден фактор (РФ). Имат го над 70 процента от
пациентите с ревматоиден артрит, но и хора без това заболяване. Целта на въпросното изследване била
да се разбере дали съществуват определени личностни характеристики, свързани с наличието на
антитялото, дори когато отсъства здравословен проблем. В него участвали 36 жени в зряла или
младежка възраст, като никоя от тях не е страдала от ревматоидно заболяване. Измежду тях 14 имали
РФ. Съпоставена с онези без това антитяло, РФ-позитивната група получила значително повече точки
на тестовете на психолозите – тоест при тях били по-чести случаите на потиснат гняв или загриженост,
че може да не бъдат приети добре в социален аспект. Те се откроявали и със своята „отстъпчивост,
срамежливост, религиозност, закоравели морални скрупули и принципи“.
Откриването на антитялото у тези лица предполага, че потискането на емоциите вече е
задействало имунните механизми срещу тялото, макар и не до степен на заболяване със симптоми.
Може да се очаква, че ако тези жени продължават да живеят в стресова атмосфера, това ще доведе до
задълбочаване на имунния бунт, ще последват възпаления и вече отявлено влошаване на здравето.
Авторите на изследването пишат:
„Емоционалното напрежение в комбинация с ревматоидния фактор може да причини
ревматоидно заболяване.“164
Ревматоидният артрит е възможен и без РФ. Както се очаква, в такъв случай нивата на стрес
трябва да са доста по-големи. Именно това е установено при друго проучване.165 През 1987 година е
направен преглед на медицинската литература по въпроса, а заключението е, че „солидните
доказателства от редица доклади убедително подкрепят идеята, че психологичният стрес причинява и
изостря ревматоидния артрит, а освен това влияе и на лечението“.166
164G. E Solomon and R. H. Moos, „The Relationship of Personality to the Presence of Rheumatoid Factor in Asymptomatic
Relatives of Patients with Rheumatoid Arthritis,“ Psychosomatic Medicine 27, no. 4 (1965), 350-60
165M. W. Stewart et al., „Differential Relationships between Stress and Disease Activity for Immunologically Distinct Subgroups of
People with Rheumatoid Arthritis,“ Journal of Abnormal Psychology 103, no. 2 (May 1994), 251-58
166D.J. Wallace, „The Role of Stress and Trauma in Rheumatoid Arthritis and Systemic Lupus Erythematosus,“ Seminars in
Arthritis and Rheumatism 16, no. 3 (February 1987), 153-57
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 102
Как точно стресът предизвиква появата на автоимунни проблеми, се вижда от историята на
Рейчъл – млада жена от еврейски произход. Усетила първите симптоми на ревматоидния си артрит
след събитие, което ѝ напомнило емоционална травма от детството. Тя израснала в конфликт с брат си,
който е по-възрастен от нея и когото смята за предпочитаното дете в семейството. Родителите им се
разделили, а бащата не ѝ обръщал никакво внимание.
„Вечно бях като второ качество човек – споделя тя. – Той се интересуваше само от брат ми. Няма
да забравя как веднъж вървях зад тях по улицата, а баща ми беше прегърнал сина си и двамата ходеха
далеч пред мен. Помня още, че все аз трябваше да седя на задната седалка. Преди доста време майка
ми каза, че когато преди няколко години татко взе мен и брат ми за едно пътуване до Чикаго, това било
само защото тя му заявила: „Или взимаш и двете деца, или няма да вземеш никое от тях.“ Никога не ме
е искал.“
Рейчъл се описва като едно от „малките добри момиченца, които никога не създават проблеми“ –
стил на поведение, който продължава да следва и като възрастна. Преди две години на празника Рош
Хашана, който е еврейският еквивалент на новогодишните тържества, тя била в дома на майка си и
приготвяла вечерята. Бързала, за да може да си тръгне достатъчно рано, за да не се засича с брат си,
който решил да дойде в последния момент.
– Не искаше да празнуваме заедно, затова се разбрахме, че ще отида по-рано в дома на мама, за
да ѝ помогна с готвенето. В 4:00 часа следобяд трябваше да си отида, за да могат той, жена му и детето
му да прекарат остатъка от Рош Хашана с майка ми.
– Правилно ли те разбирам? – прекъснах я. – Опитваш се да ми кажеш, че си отишла там, за да
готвиш и да правиш другите приготовления, а после трябвало да напуснеш, за да могат останалите да
се навечерят на спокойствие? Защо си се съгласила на такова нещо?
– Защото беше Рош Хашана и мисля, че семейството трябва да е заедно.
– И какво се случи?
– Докато бях при майка, започна да ме боли нетърпимо. Откараха ме в болница. Артритът беше
на единия ми крак и не можех изобщо да стъпвам на него. Обикновено не пищя, ако ме боли. Но тогава
цялото спешно отделение ме чу, убедена съм. На следващия ден пак трябваше да се върна, защото
болката плъзна по цялото ми тяло. Бях обездвижена. Дори когато ме местиха с инвалидната количка,
беше нетърпимо.
Стресът не само води до появата на ревматоидни заболявания и неприятни усещания, но
определя и тяхната степен. В проучване от 1967 г. състоянието на 50 млади, наскоро диагностицирани
пациенти с ревматоиден артрит било проследено за период от пет години. Първоначално били оценени
психосоциалните стресови фактори в живота им преди началото на болестта. Всички минавали на
преглед два пъти годишно, а на всеки 12 месеца им правили и рентгенови снимки на китките и дланите
– местата, които най-често се влошават. Накрая участниците били класифицирани според степента на
уврежданията им:
Категория 1 – нямали подувания по време на прегледите, а на рентгеновите снимки не личали
следи от разрушаване на костите, наречено ерозия. Категория 2 – слабо подуване в тъканите, но без
ерозии. Категория 3 – ерозии на костите в областта на китките и дланите. Резултатите са публикувани в
“The American Journal of Medicine”. Специалистите забелязали, че пациентите, които попаднали в
третата категория, в началото на изследването „бяха определени от психолозите като значително по-
податливи на психосоциални стресови фактори, които свързваме с появата на заболяването им“.167
Взех повечето интервюта за тази книга в домовете на хората. 51-годишната Гила, която също
страда от ревматоиден артрит, настоя да се срещнем в най-близкия ресторант „Макдоналдс“. Тя беше
олицетворение на „самопожертвувателните, лесно съгласяващи се, вечно притесняващи се,
срамежливи, сдържани и склонни към перфекционизъм“ пациентки, описани в учебниците по
психология. Поставили диагнозата ѝ през 1976-та след пристъп на полимиозит – общо възпаление на
мускулите. Докато се решила да потърси медицинска помощ, изгубила много от мускулната си маса в
областта на раменете и бедрата. А дихателните ѝ мускули били тъй слаби, че едва можела да си поема
S. L. Feigenbaum et al, „Prognosis in Rheumatoid Arthritis: A Longitudinal Study of Newly Diagnosed Adult Patients,“ The
167
American Journal of Medicine 66; March 1979
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 103
въздух. Освен това трудно преглъщала суха храна и с мъки движела ръцете и краката си. Когато
отишла на лекар, той веднага я приел в болницата за лечение с интравенозно вливане на
кортикостероиди.
– Каза ми, че приличам на ходещ труп. Според него беше чудо, че изобщо ходя. На теста за
функционалност на белите ми дробове стрелката на апарата не мърдаше, колкото и да се напъвах. Не
направи дори едва забележимо движение. Все пак успях да се посъвзема. Знаеш ли… дори не знаех, че
съм толкова зле. Ходех, без да обръщам внимание, че влача краката си вместо да ги повдигам.
– Как така? Убедена ли си, че не си обърнала внимание?
– Бях твърде заета, предполагам. Налегнала ме беше силна умора. Имах две деца, които бяха
съвсем малки, а това е свързано с търчане наоколо.
– Любопитно ми е, защо пожела да се срещнеш с мен в „Макдоналдс“.
– Притесних се, че нещо вкъщи може да не ти направи добро впечатление. Домът трябва да е
чист и подреден. Ако някой дойде у нас и забележи, че има прах тук и там, тогава…
– В такъв случай не говорим за чистота, а за перфекционизъм. Не можем да се отървем от
прахуляка, нали? Той е част от живота. Трябва да се примириш с факта, че не може всичко да е
перфектно. За всичко ли гледаш така на нещата?
– Ами да. Преди да се разболея даже още повече се впрягах… Лелите ми ме наричаха жената-
чудо. Съпругът ми често отсъстваше. Живеех сама с двете деца. Работех, при това и в извънредни
часове – седем дни в седмицата по десет часа, защото останахме без пари след купуването на къщата.
– С какво точно се занимаваше?
– Бях служителка в пощата. Работата ми харесваше.
– Харесвало ти е да се бъхтиш по десет часа на ден и без почивни дни?
– То си беше нещо като отиване на почивка. Колегите ми допадаха. Началничката ми беше
приятелка и никой не ме натоварваше излишно. Иначе другите служители бяха отегчени от професията
си и не мога да ги разбера защо постоянно се оплакваха. Аз си прекарвах чудесно. Но и това, струва ми
се, беше причината да си докарам ревматоидния артрит. Може би наистина се претоварвах. Не си
почивах достатъчно. Не си доспивах.
Освен работата си в пощата и домакинството, Гила си наложила да поддържа безупречна градина
пред къщата и изряден заден двор. Нейни съседи били две семейства пенсионери, които се грижели
перфектно за своите имоти, затова тя се опасявала, че ако запусне своя, това ще обезцени и техните.
– Да, бяха безукорни. Всяка седмица косяха тревата си. Гледах да не оставам по-назад.
Стараела се децата да се развиват всестранно и да не им липсват нещата, от които тя е била
лишавана. През почивните дни ги водела на уроци по пиано, пеене, балет, народни танци и в спортната
зала. Гила вършила всичко това без помощта на мъжа си, а взимала и нощните смени в пощите, които
започвали от 16:30 часа и приключвали в 1:00 сутринта. Спала по четири часа на денонощие в
продължение на години.
– Когато се разболях, психотерапевтът ми заяви: „Ако се появят болките, трябва да се поспреш.
Нужна ти е почивка, защото всичко това е знак на тялото ти, че е време да удариш спирачките.“ Така и
правя. Но гадното е, че къщата ми вече не е същата като преди. По-рано минавах с прахосмукачката
поне през ден, даже и по два пъти дневно. Сега мъжът ми върши това, защото на мен ми е трудно. Не
съм доволна от него, защото не се старае. Понякога минавам втори път след него, въпреки че той не го
знае. Просто доизпипвам работата. Но къщата не е чиста, подредена и изрядна каквато беше.
Гила израснала във Филипините в условия, за които читателят вече се досеща. Била най-голямото
от осемте деца и като такава се грижела за по-малките. Родителите я критикували безмилостно за
всичко. И за най-дребното прегрешение я биели.
– Имах астма. Когато ме пердашеха, получавах пристъпи. А когато почнех да се задушавам,
майка ми казваше: „Ето, Бог те наказва, защото беше непослушна. Друг път ще си вършиш
задълженията и няма да се репчиш на по-възрастните.“ Опитвах да не им давам поводи. Не бях
умишлено лоша, за да им правя напук. Стараех се да им угаждам, доколкото позволяваха силите ми, но
ме биеха, ако забравя за нещо. Случвало се е просто да не мога да отговоря на очакванията ѝ. Тя също
беше перфекционистка.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 104
Съпругът на Гила я малтретирал през първите години на брака им. После тормозът бил заместен
от емоционално безразличие, въпреки че и до днес той я ревнува болезнено и контролира живота ѝ.
Макар някой физиотерапевти да я разпитвали за стресовете ѝ, никой от докторите, които я лекували от
ревматоиден артрит, не се поинтересувал от личните ѝ проблеми. Мъдростта на сър Уилям Ослър се е
изгубила в Бермудския триъгълник на съвременната медицинска практика.
След появата на болестта Гила осъзнала, че има нужда да се погрижи за психологическото си
състояние. Тя се убедила, че болките ѝ може да са неприятни, но имат и на какво да я научат. Здравната
система не могла да ѝ помогне. По нейна инициатива била препратена към психиатър.
– Той ми препоръча да не се ядосвам толкова, а да гледам на мъжа си като на по-голям син. Късно
е вече за това. Не ми трябва трети син. Искам съпруг.
Имунната система на жените с ревматоиден артрит изпада в безредие през периоди на стрес, но
хората, които имат стабилен брак, не страдат от усложнения на болестта си, каквито са възпаленията и
болките.168 Друго проучване сочи, че сътресенията в отношенията с партньорите водят до зачестяване
на ставните възпаления.169
Тези изводи не са изненадващи. Спомнете си, че стресът е отговор на усещането за заплаха.
Лабораторните опити показват, че много органи и тъкани в тялото стават уязвими към възпаления и
увреждания в периоди, смятани за опасни.170 Стимули, интерпретирани като потенциално несигурни,
могат внезапно да доведат до разширяване на кръвоносните съдове, подуване, кървене, по-голяма
опасност от щети по тъканите и снижаване на границата за възприемане на болка.
Подобни промени могат да бъдат предизвикани бързо в изследваните лица и само чрез
определени похвати в интервютата, които увеличават усещането за заплаха. Няколко са възможните
пътища, по които силният психологически натиск води до възпаление на ставите, съединителните
тъкани и органите. Гален – прочутият римски лекар от втори век – преподавал, че всяка част от тялото
може да въздейства на другите части чрез нервните връзки. И наистина, бързите промени в организма,
предизвикани от стрес, без съмнение се постигат посредством незабавните реакции на нервната
система. Мозъкът може да стимулира и най-далечните нервни окончания да отделят про-възпалителни
молекули, способни да доведат до увреждане в ставите чрез свръхактивност на имунните клетки.
Някои от тези вещества са потенциални причинители на болка.
При автоимунните заболявания в течността около възпалените стави и в кръвообращението се
откриват повишени нива на тези субстанции. Ненадейната поява на симптомите на артрит при Рейчъл,
докато се приготвяла за празника Рош Хашана, на който нямало да присъства, вероятно се дължи на
тези механизми. Непоносимите страдания, които изпитала още с първите болки, показват колко
упорито е потискала емоциите си покрай ситуацията с нейния брат.
Хроничните особености на автоимунните заболявания ангажират цялата ПНИ суперсистема, но
най-вече връзките между мозъка, хормоналната и имунната система. Хипотезата, че ПНИ дисбаланс,
причинен от стрес, е с физиологични последствия като появата и усложненията на автоимунните
състояния, се основава на огромно количество проучвания.
Описването с подробности на начините, по които стресът въздейства чрез ПНИ системата и води
до автоимунни заболявания, би довело до задълбаване в научни детайли, което нямаме за цел.
Достатъчно е да кажем, че стресовият апарат на тялото и най-вече производството на хормона кортизол
излизат извън рамките на нормалното при хронична свръхстимулация. Нека си припомним, че
отделянето на кортизол от надбъбречните жлези регулира имунната система и понижава
възпалителните реакции, задействани от продуктите на имунните клетки. Нивата на този хормон са по-
ниски при ревматоидния артрит, затова се наблюдават неестествена имунна активност и прекомерни
168J. M. Hoffman et al, „An Examination of Individual Differences in the Relationship between Interpersonal Stress and Disease
Activity Among Women with Rheumatoid Arthritis,“ Arthritis Care Research 11, no. 4 (August 1998), 271-79
J. M. Hoffman et al, „Examination of Changes in Interpersonal Stress as a Factor in Disease Exacerbations among Women with
169
Rheumatoid Arthritis,“ Annals of Behavioral Medicine 19, no. 3a (Summer 1997), 279-86
170L. R. Chapman, et al, „Augmentation of the Inflammatory Reaction by Activity of the Central Nervous System,“ American
Medical Association Archives of Neurology; November 1959
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 105
възпаления. От една страна, обърканата имунната система атакува тъканите и причинява възпаления, а
от друга – необходимите противовъзпалителни функции са отслабени и неефективни.
Съвсем не е случайно, че лекарството, което обикновено се дава на страдащите от автоимунни
заболявания, е кортикостероидът кортизол – или, за да бъдем по-точни: неговите синтетични аналози.
Кортизолът е хормонът с ключова роля в противодействието на стреса. Изследванията показват, че
именно неговата секреция най-често бива засегната при хронични случаи на напрежение. Заболявания,
като СЛЕ, ревматоидния артрит, склеродермията и анкилозиращия спондилит, са резултат от
изтощаването и дисбаланса на телесните механизми за контрол на стреса.
И като стана дума за изтощение, веднага се сещам за мой бивш пациент с анкилозиращ
спондилит, най-вече за живота му преди и след началото на болестта. Робърт е изтъкнат член на
работнически профсъюз от Британска Колумбия. Взех интервюто с него в офиса му. Веднага прави
впечатление – той е едър и вежлив мъж към петдесет години, говори с плътен глас и има добро чувство
за хумор. Ако трябва да обърне главата си, за да говори по телефона или със събеседник, който стои
встрани от него, му се налага да извърне цялото си тяло. Гръбнакът му изглежда като парализиран.
– От врата до задника съм вцепенен – обяснява той.
Когато бил на 25 години, започнал да изпитва болка в петите, а през следващите 24 месеца тя
станала постоянна в раменете и ключицата. Няколко пъти ходил на лекар, но бързо се отказал.
– Постоянно ти казват, че ти има това или онова, а после други твърдят, че проблемът бил съвсем
различен. В крайна сметка не ти помагат. На какво да се надявам?
Накрая отишъл на ревматолог, тъй като пета поредна година го мъчели ханшът и краката.
– Бях започнал да щадя десния си крак. Една вечер лежах в леглото си и приятелката ми забеляза,
че единият ми крак е по-къс от другия. Мускулите се бяха свили, защото използвах само левия. Както
можеше да се очаква, тя изпадна в истерия и ме принуди да ида на лекар.
През дванадесетте години преди първите симптоми и поставянето на диагнозата му Робърт
никога не е отсъствал от работата си. В много отношения неговата история е типична. Всички
служители на профсъюзи, които съм лекувал докато практикувах, страдаха от преумора. Така е, защото
се налага се да се трудят и в свободното си време, а и самите им задължения са съпровождани от
неизбежен стрес заради вечните конфликти, отстояването на нечии интереси, дългите часове на
непредвидени срещи – изобщо безспирно натоварване.
– Нашето дружество гарантира много добри пенсии, наистина добри – казва той. – Причината да
са толкова добри е, че никой не доживява до 65 години, за да почне да си взима пенсията… или поне
доживяват малцина! Затова нашият профсъюз може да си го позволи. Никой не се пенсионира.
След като се разболял, Робърт пътувал годишно със самолет около 150 хиляди километра из цяла
Северна Америка. А през 1976 г., която определя за най-лошия си период, бил зад волана без
прекъсване четири месеца и половина.
– Не се прибирах у дома нито за миг. Занимавах се със стачките в южните щати, защото бях към
един международен профсъюз, където нямаха друг човек с необходимите умения. Обикалях Арканзас,
Оклахома и Джорджия, бъхтех се по четиринайсет часа през шест дни от седмицата.
Позволявал си е да спи „през времето, което оставаше“. Попитах го:
– Как стояха нещата в личния ти живот?
– Имах жена и две деца. Кариерата в профсъюзите разрушава браковете. Никой от приятелите ми
не успя да задържи първата си съпруга. С някои от колегите се познавам от 1973 г., едни от тях
починаха, но другите вече са с втори или трети брак. Едно от момчетата се ожени за пети път! Тази
работа те сдъвква и изплюва. Вечно си далеч от семейството си и с нищо не си му полезен. Сега се
чувствам гадно от всичко това. Но преди бях глупак и не го осъзнавах. Не можех да оценя какво имам.
Днес съм близък с децата си, които вече са големи. Но не помня особено добре сина ми като юноша
или като малко хлапе. Е, имам снимки. А забелязах, че имам дъщеря, едва когато тя навърши двадесет.
Не съм мислил върху тия неща, защото и другите бяха като мен. Просто беше част от професията.
Всички са с провалени бракове и алкохолици. Аз бях първият в моето обкръжение, който престана да
пие.
Робърт признава, че е склонен към пристрастявания.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 106
– И не само към работата. Алкохол, наркотици, жени, хазарт – всичките пороци. Не съм се
напивал от 7:40 вечерта на 2 септември 1980 година. Тогава за последно пих бира. Омръзна ми да се
събуждам на пода с провесен до килима език и да се чувствам като ходеща бъчва. Също така 132 пъти
отказвах цигарите. Проблемът е, че сега се заех за 133 път. Това е навик, от който така и не можах да се
откажа.
Причината Робърт да работи в профсъюза и да се старае в службата е, че там има възможност да
подобрява живота на хората и да осъществява вижданията си за едно по-честно и разумно общество.
– Затова никога не казвам „не“. Винаги има какво още да се направи. Списъкът с
несправедливостите така и не става по-къс. Имам се за голям късметлия, че мога да допринасям за
превръщането на света в по-добро място.
Междувременно той развил способността си да отказва прекомерните натоварвания. Интересно
е, макар да не е изненадващо, че намира в своето заболяване ненадеен съюзник, който му позволява да
изразява емоциите си:
– Имам преимущество по отношение на гнева, което другите нямат. Владея думите си. Не крещя
на околните. Не ми се налага, защото мога да постигна същото само като си контролирам дишането.
Едно от хубавите неща на анкилозиращия спондилит е, че сковава ребрата ти така, че остават като
заключени и отпред, и на гърба.
Той пояснява, че когато хората се разстроят и нямат власт над яда си, те започват да дишат
плитко, като използват мускулите между ребрата, за да издуват гръдния си кош и да пълнят дробовете
си с въздух. Неговото състояние не му позволява да прави същото.
– За да е силен гласът и за да се направлява говоренето, дишането трябва да става чрез
диафрагмата. Това не е точно дишане – ребрата обаче се движат напред и назад, от което се постига
плитко поемане на въздух. А коремът ми се мести нагоре и надолу, което също е заради диафрагмата.
Контролът върху нейните мускули е по-добър от този на мускулите на ребрата. Постига се значително
владеене на емоциите и се осигурява нужният приток на кислород към съответните части от мозъка.
По-рано дишах по този начин само с усилия. Но след като ребрата ми се сковаха, вече нямах избор и
свикнах.
– Наистина, много любопитно. Учителите по йога казват, че дишането с диафрагмата е
здравословният начин. Твоето заболяване те е принудило да го усъвършенстваш.
– Позволява ми да бъда кратък и ясен. Обикновено можеш да познаеш, че хората са ядосани,
защото викат насреща ти. Така дават воля на гнева си. При моето дишане обаче е необходимо да
изричам по-кратки изречения, да пестя думи и да регулирам интонацията си. Не мога да крещя.
Овладяването на дишането води и до контрол над самообладанието и гнева. А когато контролираш
нещо, можеш с него да постигнеш каквото си пожелаеш.
След разговора ми с Робърт останах поразен от тайнствените способи на природата да преподава
уроци на възрастните чрез техните болести, които иначе – в един по-добър свят – биха усвоили още в
детството си и без да боледуват. Едно изследване загатва за интересната вероятност, че може би дори
болезнените възпаления при ревматоидния артрит притежават защитна функция – неприятните
усещания в ставите се засилвали една седмица преди предстоящи стресови моменти.
Авторите заключават:
„Динамичното взаимодействие между конфликтните събития от социалната сфера и болката в
ставите говори за една хомеостатична система, в която негативните социални контакти се регулират
чрез влошаване на заболяването.“171
С други думи, усложненията на болестта принуждават пациентите да избягват действия, които
биха им причинили още стрес. Тялото казва „не“.
175E. Pennisi, „Neuroimmunology: Tracing Molecules That Make the Brain-Body Connection“, Science 275 (14 February 1997),
930-31
176 G. Affleck et al, „Mood States Associated with Transitory Changes in Asthma Symptoms and Peak Expiratory Flow,
“ Psychosomatic Medicine 62, 62-68
D. A. Mrazek, „Childhood Asthma: The Interplay of Psychiatric and Physiological Factors,“ Advances in Psychosomatic
177
Medicine 14 (1985), 16-32
178 Пак там, 21.
179I. Florin et al,“Emotional Expressiveness, Psychophysiological Reactivity and Mother-Child Interaction with Asthmatic
Children,“ in Pennebaker and Treve, Emotional Expressiveness, Inhibition and Health, 188 -89
180S. Minuchin et al, „A Conceptual Model of Psychosomatic Illness in Children, Family Organization and Family Therapy,
“ Archives of General Psychiatry 32 (August 1975), 1031-38
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 110
Един от наскорошните пристъпи на Джойс се случил именно след семейно събиране. Тогава тя се
почувствала засегната от по-големия си брат, което пък изкарало на повърхността неприятни спомени
за страх и потиснат гняв от детските ѝ години.
„Когато бях малка, живеех в страх от заплахите и злобата около мен. Не са ме удряли, но
роднините ми бяха избухливи, особено баща ми и брат ми. Майка ми взимаше тяхната страна. Не ме
защитаваше. Ядът им не беше непременно насочен към мен, но го усещах около себе си. Бях
безпомощна от всичко това. Една от причините да не мога да казвам „не“ е, че се страхувам да не
разочаровам някого и да не изпадна в по-тежко положение. Дори сега ми е трудно да се справям с
проблемните ситуации. Постоянно имаше на какво да се ядосвам. Баща ми беше вечно правият.
Правеше странни гримаси и говореше по начини, които винаги съм намирала за глупави. По-скоро
прилягаха на малко дете, а не на възрастен. Не го понасях, а и ме беше страх от него. Така и не се
почувствах спокойна. Днес баща ми е на 82 години. Вече не си позволява да се ежи като преди, защото
е доста старичък. Но брат ми си е все така злоблив. Непрестанно избухва и може да е много язвителен.
Та, да ти кажа какво стана тая есен… В края на ноември синът ми навършваше шест годинки, което
беше повод за голяма радост. Родителите ми дойдоха от Сиатъл. Намина и брат ми, а като седнахме да
вечеряме, той се наду, почна да ме критикува, да ме обижда, да се зъби насреща ми. Това беше в петък.
В събота беше рожденият ден на детето и бях много разстроена. А като се събудих в понеделник, не
можех ни да говоря, ни да вървя. Не можех нищо да свърша.“
Наскорошно австралийско проучване посочва колко важни са позитивните социални отношения
за регулацията на стреса. 514 жени били интервюирани, преди да им се направи биопсия. На малко под
половината впоследствие е поставена диагнозата рак, а другите били с доброкачествени образувания.
Резултатите „показват, че стресорите, свързани с безпокойството, си взаимодействат със социалната
атмосфера. Жените, които чувстваха, че ги грозят опасности, а освен това нямаха емоционалната
подкрепа на близък партньор, се оказаха девет пъти по-податливи към заболяване от рак на гърдата“.181
Авторите твърдят, че останали изненадани от откритието си. Те пишат:
„Това, че съществува взаимодействие между особено тревожните събития в живота и липсата на
морална подкрепа, беше някак неочаквано за нас, защото досега ни се губеха последствията от това
взаимодействие.“
Горното е толкова изненадващо, колкото факта, че хората, които не умеят да плуват, няма да се
удавят, ако попаднат във вода без спасителни жилетки – поне не и ако водата не е дълбока. Читателят
сигурно си спомня от първа глава, че студентите по медицина са с понижена активност на имунната
система по време на изпити, но още по-уязвими са онези от тях, които са самотници. Физиологичното
функциониране на хората е неделимо от емоционалните и социалните им отношения – като това важи
и на теория, и на практика.
Продължило 17 години изследване в Аламеда Каунти, Калифорния, е потърсило данни за
вероятното влияние на социалните отношения или чувството за изолация върху появата на рак. Никое
от наблюдаваните лица не е имало тумори в началото на мащабния проект.
„Най-интересният рисков фактор сред жените се оказа усещането им, че нямат обществен живот,
а също и че някои от тях се възприемаха самотни, макар някои от тях реално да не живееха сами…
Като се има предвид въздействието на емоциите върху хормоналната регулация, не е изключено
самотата да е сред директните причинители за заболяванията от тези видове рак.“182
Авторите поставят рака на гърдата, яйчниците и матката в една група, като ги смятат за зависими
от хормоните.
Хората различно се повлияват от социалните, вътрешните и външните стресори. Освен вродения
темперамент, на какво друго се дължат тези индивидуални особености? Емоционалното развитие е
ключово. Момиченцето, за което стана дума в началото на главата, при една евентуална нова операция
на 25-годишна възраст няма да се нуждае някой от родителите да ѝ държи ръката, докато ѝ поставят
181M. A. Price et a!., „The Role of Psychosocial Factors in the Development of Breast Carcinoma. Part II: Life Event Stressors,
Social Support, Defense Style, and Emotional Control and Their Interactions“, Cancer 91, no. 4 (15 February 2001), 686-97
P. Reynolds and G.A. Kaplan, „Social Connections and Risk for Cancer: Prospective Evidence from the Alameda County Study,“
182
Behavioral Medicine, (Fall 1990), 101-10
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 111
упойката. Нейната саморегулация ще е достатъчна и ще е излишно майката или бащата да са край нея,
за да се гарантират нормалната невротрансмитерна активност и балансираните нива на стресовите
хормони. От друга страна, няма гаранция, че с достигането на хронологическа зрялост автоматично се
придобива и емоционална независимост. Във всяка възраст реакцията на даден стресор значително
зависи от това, дали сред чувствата ни преобладават такива като непосрещнати нужди, страхове и
тревоги.
Според теорията за семействата на покойния д-р Мъри Боуен – американски психиатър –
болестта не е случайно биологично събитие, случващо се в отделния човек. Неговото становище е, че
съществуват определени физиологични отношения, които се запазват през различните етапи в живота
на индивида. Типичен пример са майката и плода – физиологическата им връзка не се прекъсва нито
при раждането, нито дори след съзряването на детето. Както видяхме, отношенията си остават важни
биологични регулатори за цял живот.
Основополагащата идея в теорията за семействата е разграничаването – тоест „способността да
контактуваме с околните, без това да засяга независимостта на личността“. Слабото разграничаване на
индивида е свързано с „липса на емоционални граници за свое и чуждо и отсъствието на „преграда“,
която не позволява на чувствата да надделеят над мисловните процеси. Такъв човек автоматично бива
погълнат от тревогите на околните, което поражда значителна тревожност и у самия него“.183
Изградената личност по-лесно може да овладява собствените си емоции, като не ги нагласява
непременно да бъдат угодни на някой друг и не ги отрича. С други думи, нито ги потиска, нито ги
демонстрира импулсивно. Доктор Майкъл Кер – бивш колега на Мъри Боуен – сега е управител на
Семейния център към университета в Джорджтаун, Вашингтон. Той разделя личностното
разграничаване на следните типове: функционално и основно. На пръв поглед двата може да изглеждат
еднакви, но в контекста на здравето и стреса разликата им е от земята до небето.
Функционалното разграничаване включва способността на човека да съществува на базата на
отношенията му с околните. Например бих могъл да работя добре, само ако обкръжението ми –
колегите, съпругата и децата – са в състояние да приемат вечните ми тревоги и да понасят лошите ми
настроения и привички, емоционалната ми дистанцираност или дори избухванията ми. Когато те
откажат ролите, в които ги поставям, може да проваля брака си и не само него. Това се отнасяше за
функционалното разграничаване.
При другия тип, който е основното разграничаване, бих могъл да живея спокойно независимо от
това, дали другите се нагласяват според емоционалните ми състояния – тоест емоционално откровен
съм както към тях, така и към себе си. Колкото човек е по-далеч от основното разграничаване, толкова
по-податлив е на емоционален стрес и на болести.
В едно проучване на стреса, адаптационните процеси и имунитета, продължило четири години,
вземат участие 1400 кадети от военното училище „Уест Пойнт“. Периодично било оценявано
психологическото им състояние и са им правени кръвни тестове, за да се установи в каква степен се
повлияват от вируса на Епщайн-Бар, който е причинител на инфекциозната мононуклеоза. Най-
податливите и заболелите са притежавали следните общи характеристики: имали големи амбиции за
бъдещето си; напрягали се да изкарват високи оценки на академичните изпити; бащите им са
напреднали в кариерата.184 Оттук също се вижда връзката между стреса и придобитата нужда да се
отговаря на очакванията на родителите. Или иначе казано, между вътрешната среда в тялото и
продължаващото желание от детските години да се търси одобрение.
Друго проучване прави сравнение между омъжени жени и еднакви по бройка жени, които са в
процес на раздяла или вече разведени. При омъжените данните за качествата на брака и чувството на
удовлетвореност от него са събрани чрез интервюта. На всички са направени имунологични тестове
след взимане на кръв. Изводите са, че незадоволителният брак е „силно и категорично“ свързан с
отслабената имунна система. В групата на разведените двата основни фактора за потискане на
For a full discussion of differentiation, see Michael E. Kerr and Murray Bowen, Family Evaluation: An Approach Based on
183
Bowen Theory (New York: W. W. Norton & Company, 1988), chapter 4, 89-111
S. E. Locke, „Stress, Adaptation, and Immunity: Studies in Humans“, General Hospital Psychiatry 4 (1982), 49-58
184
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 112
имунитета били изминалото време от разтрогването на брака (колкото по-наскорошна била раздялата,
толкова по-слаб бил имунитетът) и степента на привързаност на бившата съпруга към мъжа (колкото
по-емоционално зависима е от него, толкова по-лошо е функционирала имунната ѝ система).185
Стабилен имунитет имали онези дами, които били способни на по-добра саморегулация и не били
емоционално съсипани след провала на връзката им. Ясното индивидуално разграничаване води до по-
добро здраве.
По-крехкият партньор се оставя да поеме в непропорционални количества общите тревоги в
двойката, което е причината предимно жени, а не мъже, да търсят квалифицирана помощ заради
безпокойствата и депресиите си. Тук нещата не опират до физическата сила, а до ролите – кой на кого
посреща нуждите? Съвсем не искаме да кажем, че въпросните жени са психологически по-нестабилни
от съпрузите си, въпреки че понякога и тази възможност не е изключена. Нестабилността като цяло е в
самата връзка, заради което жените се нагърбват със стресовете и проблемите на мъжете си, като в
същото време трябва да се справят и със своите собствени.
Нека си припомним и Нанси – жената на пациента с улцерозен колит. Тя се ядосваше на стреса,
породен от маниакалните и постоянни опити на съпруга да я контролира.186 Болестта на Тим е от
години. Нанси понасяла характерното му безпокойство, но за нейна сметка. Днес тя се лекува от
депресия и твърди, че е на предела на силите си:
„Все едно отгледах още едно дете, защото Тим се нуждае от много грижи. Сега вече разбирам, че
съм отговорна за четири хлапета. Така е, защото съм родител и на нас, двамата. Дълго време потъпквах
моите емоционални потребности, без да го осъзнавам. Плашещо е, като си помисля, че бях сляпа за
всичко това, докато не получих малката криза.“
Ако Нанси се откаже от досегашната си роля в този брак, улцерозният колит на Тим може да се
влоши, освен ако той не се научи да бъде по-отговорен емоционално за себе си.
Партньорът, на когото се налага да не взима под внимание нуждите си, за да поддържа връзката, е
по-вероятно да заболее – на това например се дължат по-честите случаи на автоимунни проблеми и на
рак (който не зависи от тютюнопушенето) сред жените. Доктор Кер пише:
„Съществуването на единството майндбоди и на взаимозависимости между хората прави
възможно безпокойствата на един човек да се проявят като болестни симптоми в негов близък. В
случаите на емоционални дисфункции най-податливият на болести е съпругът, който се опитва да
запази хармонията в съвместното съжителство.“187
Крайната цел на живота е да насърчи даден индивид да загърби пълната зависимост и да
придобие независимост. Или по-точно да го направи зрял възрастен, който умее да съжителства в
общество с други зрели хора. Израстването е процес на преминаване от предимно външна регулация
към саморегулация, доколкото ни го позволява генетичната програма. Добре балансираните лица са
най-способни на плодотворни контакти с околните и да отглеждат деца, които един ден също ще бъдат
изградени личности. Всичко, което обърква този житейски план, застрашава шансовете за оцеляването
на организма в дългосрочна перспектива. Принципно още от първите си години се натъкваме на един
конфликт между нуждата да се чувстваме сигурни и желанието за независимост. Напредъкът изисква
постепенно и от дадена възраст нататък да изместим акцента на усилията си от търсенето на сигурност
към постигането на автономия – от привързаност към индивидуализация. Нито едно от двете не се
губи напълно и не е необходимо едното да е за сметка на другото.
С повишената способност за саморегулация у възрастните идва и нуждата от повече
независимост, която дава свободата да се правят автентични избори. Онова, което ограничава
автономията ни, се възприема като източник на стрес. А стресът пък се увеличава всеки път, когато
нямаме възможност да реагираме успешно на дразнителите от социалната и вътрешната ни среда. Той
185J. K. Kiecolt-Glaser et al, „Marital Quality, Marital Disruption, and Immune Function“, Psychosomatic Medicine 49, no. 1,
January-February 1987
186 Вижте десета глава
189L. Grassi and S. Molinari, „Early Family Attitudes and Neoplastic Disease“, Abstracts of the Fifth Symposium on Stress and
Cancer, Kiev, 1984; cited in H.J. Baltrusch and M.E. Waltz, „Early Family Attitudes and the Stress Process -A Life-Span and
Personological Model of Host-Tumor Relationships: Biopsychosocial Research on Cancer and Stress in Central Europe,“ in Stacey
B. Day, ed., Cancer, Stress and Death (New York: Plenum Medical Book Company, 1986), 275
190 Пак там, 277
L. G. Russek et al, „Perceptions of Parental Caring Predict Health Status in Midlife: A 35-Year Follow-up of the Harvard
191
Mastery Stress Study“, Psychosomatic Medicine 59 (1997), 144-49
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 116
и любовта са съвсем сродни. Или казано накратко, човек не се научава да обича според някакви
указания и регулации, а като бъде обичан.“
От експерименти с животни се знае, че докосването води до отделянето на хормони на растежа,
които осигуряват по-добро натрупване на телесна маса и развитие. Резултатите важат и за хората.
Правен е опит с преждевременно родени бебета, които били разделени на две групи. Условията за
всички в инкубатора били еднакви, като не се брои следното изключение – на едната група било
осигурена стимулация чрез прегръщане и ласки по три пъти на ден за период от две седмици. За
разлика от другите, малките от привилегированата група „по-бързо наддадоха на тегло и увеличиха
обиколката на главата си. Те бяха и по-жизнени“.192
Липсата на докосване при Рейчъл е възпрепятствало физическото ѝ развитие, а също така била
първият признак, че не е желана или обичана. Събитията, случили се по-късно в живота ѝ, са
подкрепили най-ранните впечатления.
Емоционалният контакт е важен колкото физическият. Двата са доста аналогични, подсъзнателно
го усещаме и затова след определени приятни емоционални действия спрямо нас казваме, че сме били
„поласкани“. Сетивните ни органи и мозъкът осигуряват механизмите, чрез които се оформя преходът
ни от детство към зрялост. Социално-емоционалните контакти категорично повлияват на развитието на
човешкия мозък. От мига на раждането те регулират тонуса, активността и стабилността на
психоневроимуноендокринната (ПНИ) суперсистема. Характерните начини, чрез които се справяме с
психологичния и физиологичния стрес, се усвояват още през първите ни години.
Невролози от университета в Харвард се поинтересували за нивата на кортизол сред сирачетата,
отглеждани в потресаващо занемарените румънски домове за деца без родители по времето на режима
на Чаушеску. Съотношението между персонала и децата било едно към двадесет. Като се изключат
най-елементарните грижи, децата рядко получавали внимание или милувки. Затова се прегръщали
самички и имали депресиран вид – и двете присъщи за изоставените малки на хората и приматите.
Нивата на кортизол в слюнката им били извън нормите, което показва, че ендокринната им ос вече
била увредена.193 А едно такова увреждане често се открива сред страдащите от рак, автоимунни и
други заболявания.
Интуитивно можем да разберем защо насилието, травмите или отчуждението през детството са с
негативни последици. Но защо мнозина развиват болести, свързани със стреса, без да са били
малтретирани или да са живели в изолация? Тези хора страдат не защото им се е случило нещо
негативно, а защото са изгубили нещо позитивно. През 1996 година доктор Майрон Хофър –
ръководител на катедрата по експериментална психобиология към Колумбийския университет, САЩ –
пише в списание „Психосоматична медицина“:
„Парадоксът е налице. Как е възможно липсата на нещо или някого да доведе до такава
биологична бъркотия? Може би има биология на загубата, която трябва да открием и опознаем.“194
Въпросът, как е възможно липсата на нещо или някого да доведе до такава бъркотия, ще стане по-
ясен, ако си припомним какво е стресът. Всички стресори представляват липсата – потенциална или
вече реална – на важни условия от средата, които организмът възприема като нужни за оцеляването.
С. Ливайн и Х. Урсин пишат в „Какво е стрес?“, че „стресовите стимули са индикация за нещо,
което е изчезнало или е на път да бъде изгубено, а е необходимо за тялото или поне предпочитано.“195
За всяко топлокръвно същество животът е невъзможен без родителя. Малкият човек е зависим от
възрастните в много по-голяма степен от животинските видове, защото потребностите му са доста
повече от очакването да бъдат задоволени моментни физиологични нужди. Майката и бащата са повече
от доставчици на храна, осигурители на дом, преподаватели на разни умения и закрилници срещу
хищници. Те са и биологичните регулатори на все още неукрепналите физиологични и емоционални
192 M. A. Hofer, „On the Nature and Consequences of Early Loss“, Psychosomatic Medicine 58 (1996), 570-80
193 Kisses and Chemistry Linked in Rats, The Globe and Mail (Toronto) 17 September 1997
194 Hofer, On the Nature and Consequences of Early Loss.
195S. Levine and H. Ursin,“What is Stress?“ in S. Levine and H. Ursin, eds., Psychobiology of Stress, (New York: Academic Press,
1972), 17
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 117
системи на децата, както показва тъжният пример с румънските сирачета. Родителската любов не е
просто топло и приятно чувство, а е биологично условие, тъй важно за правилното телесно и
психологично израстване. Чрез нея и оказваното внимание се осигурява оптимално съзряване на
мозъка, ПНИ системата и ендокринната ос.
Измежду всички бозайници мозъкът на новородения човек е най-малък и най-незрял спрямо този
на възрастните. Например конете могат да тичат още през първия си ден. Това е дейност, за която при
нас е необходимо да измине поне година и половина, преди да добием необходимите нервни вериги,
визуално-пространствени способности и мускулна координация. Причината да се появяваме на бял
свят толкова неврологично ощетени е размерът на главите ни. Най-големият диаметър в телата на
децата на хората е именно този на главите им. Затова винаги има опасност да се заклещят в родилния
канал. Успоредно с нарастването на главата, което е необходимо за разгръщането на умствения
капацитет и контрола на крайниците, тазът се стеснява, за да се осигури по-балансирана походка на
два крака. Придвижването на два крака с таз като на коня би било невъзможно. С други думи, ако
мозъците ни бяха по-обемисти в края на бременността, никой нямаше да се роди успешно.
Три-четвърти от растежа на мозъка и почти 90 процента от развитието му се извършват главно
през първите три години от живота. Веднага след раждането единствено човешкият мозък сред
бозайниците продължава да нараства със същите темпове, с които се увеличава и в утробата. В
началните месеци се наблюдава впечатляващо бързо и сложно образуване на нервни връзки и синапси.
Има определени периоди, през които се формират милиони нови синапси в секунда. Тези процеси не
зависят само от генетично предопределения потенциал, но и от условията на околната среда. Дори най-
качественото житно зърно не би покълнало в неплодотворна и суха почва. След десетилетия на
неврологични изследвания е установено, че благоприятните емоционални отношения с родителите са
крайно необходими за развитието на мозъка. Чувствата стимулират умножаването на нервните клетки,
като това става чрез сложни процеси, включващи секретирането на определени телесни вещества.
Ето един простичък пример – когато малкото дете се радва и е щастливо, се отделят ендорфини.
Те представляват своеобразни хормони на щастието или, казано иначе, природни опиати на мозъка. И
обратно, от опитите с животни се знае, че високите нива на стресовите хормони като кортизола водят
до значително свиване на важни мозъчни центрове.
Нервните вериги и неврохимията на мозъка се образуват в съответствие с условията на средата.
Малкото дете, което се ражда с напълно нормални очи, ще ослепее необратимо, ако бъде непрекъснато
държано в тъмна стая в продължение на пет години. Причината е, че е необходима стимулацията от
светлинни вълни за развитието на зрението. Естественият подбор на Дарвин решава кои неврони и
техни синапси ще оцелеят – това ще са онези, които успеят да се пригодят и умножат. Лишените от
подходяща стимулация от заобикалящата среда, ще атрофират, загинат или няма да функционират
оптимално.
Основната цел на човека е да се превърне в индивид, който е способен да отстоява позициите си,
да извършва саморегулация и да живее в разбиране с останалите хора в социален контекст.
Жизненоважни за изграждането на невробиологията на саморегулацията в детето са отношенията му с
родителите, където последните трябва да забелязват и разбират чувствата на малкото, да реагират със
съпричастност и загриженост за вътрешните му терзания. Емоциите могат да бъдат позитивни –
„искам повече от това“ – или негативни: „Това не го искам“. Бебетата и невръстните деца не са
способни да направляват психологическите си състояния, заради което винаги има риск от
изнемогване или дори смърт, ако не се подобрят контактите с родителите. Затова близостта с майката и
бащата служи за опазване на детската биологична регулация.
Саморегулацията изисква координирани действия на анатомично отделните области в мозъка,
както и умереното надмощие на по-горните и по-наскоро развили се региони. Най-старата част и най-
важна за живота е мозъчният ствол, откъдето се контролират основните импулси за оцеляването и
базовите функции, сред които са такива, като гладът, жаждата, телесната температура и управлението
на сърдечносъдовите и респираторните функции. Най-новият дял пък е неокортексът, разположен в
предната част на мозъка. Кортекс означава „кора“ – като кора на дърво – и се отнася за тънкото
покритие от сива материя, разположена върху бялото мозъчно вещество. Състои се главно от нервни
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 118
клетки (неврони) и в него се извършва по-голямата част от висшата дейност. Префронталният кортекс
ръководи реакциите ни към света, но не в контекста на първичните пориви, а на базата на усвоената
информация за това, кое е добро, неутрално или враждебно, а също и в зависимост от това, кое е
полезно за социалния живот и кое не е. Функциите му включват контрол над импулсите, социално-
емоционални анализи и мотивация. Повечето от работата му е свързана не с подтикването към
действия, а с овладяването на импулсите, идващи от по-долните мозъчни центрове.
Посредник на регулаторните процеси в кортекса и първичните функции в мозъчния ствол,
свързани с оцеляването, е лимбичната система. Тя е жизненоважна и обхваща структури, намиращи се
между кортекса и ствола, но също така и някои части от самия кортекс. Без нея регулационните и
умствените функции на кортекса щяха да са като в мозъка на луд учен: познанията и интелектът
нямаше да намерят приложение.
Чрез емоциите се извършва интерпретацията на света. Те имат сигнализираща роля, която ни
казва как вътрешните ни състояния се променят след външни въздействия. Макар чувствата да са
отговор на стимули от настоящето, те се филтрират на базата на минали преживявания и въз основа на
тях се пораждат очаквания за бъдещето. Структурите в кортекса или средния мозък, отговорни за
изживяването и приспособяването на емоциите, реагират на отношенията с родителите, както зрението
се развива под влиянието на светлината. Лимбичната система съзрява, като „чете“ и анализира
емоционалните послания, идващи от родителя. Центровете на паметта – както съзнателната, така и
несъзнателната – разчитат на контактите с майката и бащата за своето укрепване и за бъдещото
интерпретиране на заобикалящата действителност. Участъците, отговорни за отделянето на важни
невротрансмитери, като серотонина, норепинефрина и допамина – необходими за стабилните
настроения, възбудата, мотивацията и вниманието – се стимулират и координират правилно действията
си, когато детето има добри отношения с хората, грижещи се за него. Установено е, че когато са
отделени от своите майки дори само за няколко дни, при малките на маймуните се отчита сериозен
дисбаланс на тези неврохимикали.
Чрез родителите си децата изграждат своята представа за света. Това може да е приятен свят с
много любов; свят на пренебрежение или безразличие, където трябва да се борим със зъби и нокти, за
да ни обърнат внимание, или по-лошо: враждебен свят, в който трябва да живеем в едно постоянно
състояние на свръхбдителност. Бъдещите ни отношения зависят от първите ни отношения с лицата,
които са се грижили (или не) за нас. Ще се разбираме, ако сме били разбирани. Ще се обичаме, ако сме
израснали с дълбокото усещане, че сме обичани. Ще отстояваме потребностите си със същото
старание, с което са посрещали нуждите ни като деца.
Прекъсването на стабилните отношения в бебешка и детска възраст може да има трайни
последици за стресовите механизми на мозъка и за имунната система. Редица експерименти с животни
сочат за наличието на силна зависимост между ранните проблеми с чувствата на привързаност и
небалансираната способност да се реагира по-късно на стрес. И обратно, благоприятните контакти на
подрастващите са гаранция за значително по-доброто овладяване на биологичния стрес след години.
За задоволяването на потребността от привързаност при хората трябва нещо повече от физическа
близост и докосване. Не по-малко необходима е емоционалната обвързаност, в частност качеството на
„настройването“, при което майката и бащата успяват да се нагодят според психологическите
състояния на детето си. Процесът е доста фин. Той е дълбоко инстинктивен, но може да се изгуби, ако
родителят е стресиран, угрижен, финансово затруднен или по други причини. Настройването може да е
невъзможно и ако самият възрастен е имал трудно детство. Съществуват случаи, при които родителите
даряват с любов малките си, но не умеят да долавят напрежението им. Тогава подрастващите усещат,
че са обичани, но дълбоко в себе си растат с убеждението, че не са харесвани такива, каквито са.
Затова демонстрират само „приемливата“ си страна пред майките и бащите си, като потискат
емоционалните пориви, които родителят отказва да приеме. Възможно е децата дори да навикнат да се
упрекват, че изобщо имат такива пориви.
С други думи, когато възрастните са под напрежение поради каквато и да било причина, заради
която не са способни да осигурят нужното съпричастие, потомците им израстват с хроничната
тенденция да се озовават в положението на емоционални самотници. А това върви и с чувството –
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 119
реално или въображаемо – че са без душеприказчици, тоест без човек, който може да разбере
терзанията им. Тук съвсем не говорим за липса на любов от страна на родителя или пък за някаква
физическа дистанцираност, а за една осезаема празнота на емоционално ниво, която кара малкото да
изпитва неудовлетвореност.
Феноменът на физическата близост, съпроводена от емоционално отчуждаване, се нарича
относително отчуждаване. То се случва главно когато майката поради свои проблеми и стресове не
проявява (или поне не достатъчно) съпричастност към хлапето. Такова разстройване на настройката
имаме, когато родителят първи измести поглед от детето, след като им се срещнат очите за по-
продължително време. Друг пример е настояването от страна на възрастния да продължава да
дундурка малкото, когато то ясно показва, че има нужда от почивка.
„Експериментите с примати показват, че бебетата сериозно страдат, когато майките им са край
тях, но не им обръщат внимание – пише психологът Алън Шор от Калифорнийския университет в Лос
Анджелис. – Според мен относителното отчуждаване е чест феномен, който повлиява на развитието на
личността в ранна възраст.“196
Непълноценните отношения между родител и дете все повече се налагат като норма в нашето
свръхнапрегнато общество. Нивата на физиологичния стрес, които се наблюдават у децата при
относителното отчуждаване, се доближават до нивата, които отчитаме при физическа раздяла.
Недостатъчната съпричастност въздейства подсъзнателно. Ако възрастен опита да си я припомни, едва
ли ще успее, но все пак тя е там – загнездена още от детството в биологията на загубата.
Относителното отчуждаване става част от психологичната програма на човека. Хората, които са
му „свикнали“ в миналото, като възрастни са склонни да избират тип отношения, които не са по-
различни от вече познатите. Например да живеят с партньори, които не ги разбират или не ги приемат
такива, каквито са. Така физиологичните стресове, причинени от относителното отчуждаване, ще
присъстват и след навършване на пълнолетие – разбира се, без да ги осъзнаваме.
196Allan Schore, Affect Regulation and the Origin of the Self: The Neurobiology of Emotional Development (Mahwah: Lawrence
Erlbaum Associates, 1994), 378
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 120
майката, свръхреакции на ендокринната ос, прекомерна възбуда на симпатичната нервна система и по-
силно потискане на имунната активност. С по-популярен термин бихме могли да наречем твърде
чувствителните с определението свръхчувствителни. Подобно на положението при хората, тези резус
макаци обикновено се оказват на най-ниските нива на социалната йерархия. Поколението им не се
отличава от тях по поведение, реакции и обществен статус. Проучванията показват, че „типичната им
напрегнатост може да бъде заличена, като се смени средата“.197
Благоприятните промени се предават и на следващите поколения:
„Когато се отглеждат от особено грижовни майки, такива животни не показват и следа от
обичайното си нездравословно поведение. Вместо това се развиват преждевременно и се изкачват до
върховете на йерархията като възрастни. Женските пък стават не по-малко грижовни от майките, които
са ги отгледали.“198
Тези наблюдения не засягат единствено усвоените модели на поведение. В по-голямата си част
еднаквостта на родителите с децата по отношение на грижите към потомството не е отражение на
заучените похвати, като това се отнася както за животните, така и за хората. Предаването на
родителски похвати между поколенията до голяма степен се дължи на физиологичното развитие – от
начина, по който лимбичната система в мозъка се програмира през детството, и как се формират
взаимовръзките в ПНИ суперсистемата. Както беше упоменато в предходната глава, емоционалните
центрове на детето се развиват под влиянието на тези на възрастните. Подрастващият човек не научава
как да се държи като родител чрез имитирането на майката и бащата, а ако го прави – то е само
частично. Основното въздействие се осъществява в контекста на отношенията на детето с родителите
му. Същото важи и за механизмите за реакция на стрес на малкото.
Един показателен експеримент с животни е достатъчен да онагледи горното. Успокоителните
валиум и ативан принадлежат към клас медикаменти, наречени бензодиазепини. Подобно на всички
фармацевтични продукти, които оказват влияние на мисловната дейност, те функционират успешно,
благодарение на рецепторите за сходни естествени вещества, произвеждани в самия мозък. Амигдалата
е бадемообразна структура в темпоралния дял на мозъка и представлява един от главните регулатори
на страха и безпокойството. Снабдена е с рецептори за бензодиазепини, които при активация водят до
успокоителни реакции. Съпоставени с възрастните плъхове, за които били полагани по-малко грижи,
онези, които се радвали на повече внимание от майките си, имали повече рецептори в амигдалата си.
Майчинското старание в детството води до здравословна регулация на негативните емоции в зряла
възраст. Тези различия не могат да се обяснят с генетични фактори.199
Въпреки че психологичното развитие при хората е доста по-сложно от това при животните,
предаването на родителските особености и стреса през поколенията също е общовалидно правило.
Група канадски изследователи пишат, че „грижите на майката в ранното детство
„програмират“ поведенческите реакции на стрес в подрастващите, като се променят нервните системи,
осъществяващи посредничеството за плашливото поведение“.200 Казано иначе, твърде вероятно е
тревожните майки да предадат безпокойствата си на своите потомци и техните поколения. Учени са
разработили таблица, чрез която се оценяват качествата на привъзраност между родителите и техните
деца. Измерването е по точкова система, а изследваните поколения били три: възрастни майки, техните
дъщери и бабите им по майчина линия.
197M. Marmot and E. Brunner, „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life“, in T. Theorell, ed., Everyday
Biological Stress Mechanisms, vol. 22 (Basel: Karger, 2001), 89-90
198 Пак там.
199C. Caldji et al, „Maternal Care During Infancy Regulates the Development of Neural Systems Mediating the Expression of
Fearfulness in the Rat“, Neurobiology 95, no. 9 (28 April 1998), 5335-40
200C. Caldji et al, „Variations in Maternal Care in Infancy Regulate the Development of Stress Reactivity“, Biological Psychiatry
48, no. 12, 1164-74
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 121
Резултатите сочат, че степента на привързаност била еднаква при различните поколения.201 Сред
порасналите деца на оцелели от холокоста, страдащи от ПТС (пост травматичен стрес), се наблюдават
проблеми с ендокринната система и производството на кортизол. Колкото по-голям е ПТС на
родителите, толкова по-увредени са механизмите за секреция на кортизол у децата.202
Мери Ейнсуърт – бивша сътрудничка на Джон Боулби, която по-късно става професор по
психология в Университета на Виджиния в Шарлотсвил, съставила метод за оценка на типа и
качествата на привързаността между родителите и децата им. През първата година от живота на бебето
специалистите записвали различните реакции на малките и отношенията им с майките в домашна
среда. След изтичането на тази година участниците в експеримента са заведени в лаборатория за
кратък опит, наречен „Непозната ситуация“.
„През различни интервали в рамките на 20 минути малкото оставаше или с майка си, или с майка
си и непознат човек, или само с непознатия, или съвсем само, все за около 3 минути. Идеята беше (и
все още е), че отделянето на едногодишното дете от лицето, към което е привързано, и поставянето му
в чужда обстановка ще активира системата му на привързаност. Така беше възможно да се проучат
реакциите му при отделянето от майката и нейното завръщане. Най-полезните резултати се получиха в
епизода на връщането на майката.“203
Оказало се, че поведението на бебето било програмирано от начина, по който то взаимодействало
с родителя си през изминалата първа година. Малките, които расли в хармония и били обект на
внимание у дома си, демонстрирали симптоми, че майките им липсват след краткотрайната раздяла. Те
я посрещнали с радост при завръщането ѝ, търсейки и физически контакт. Утешили се бързо и
преминали към спонтанните си игри. Този модел на отношенията е определен като „спокоен“. Но
имало и редица неспокойни модели, съответно наименувани „отбягващ“, „противоречив“ и
„разстроен“. Отбягващите деца не показали стрес след отделянето си от майката и я отбягвали или не ѝ
обръщали внимание след нейното завръщане. Това не означава, че хлапето е самостоятелно, а говорим
за същата псевдо-автономия, която споменахме и в случаите на пациентите с ревматоиден артрит:
вярата, че трябва да разчитат единствено на себе си, защото опитите да се привлече помощ от родителя
са безполезни. Вътрешно обаче тези бебета изживяват физиологичен стрес от завръщането на майката,
който е установен чрез промяната на пулса. Малките, които са попаднали в несигурните категории,
идват от домашна среда, в която отсъстват хармоничните отношения. Те получавали ясни знаци за
емоционалната дистанцираност на майката или противоречиви послания, при които се редували
моменти на близост и отчужденост. Едва навършили годинка, децата вече проявяват реакции, които ще
характеризират тяхната личност и поведение за в бъдеще.
Еспериментът „Непозната ситуация“ е провеждан многократно в редица държави. Наблюденията
на малките в тази възраст дават точни и ранни индикации за поведението им в младежките години,
включително за особености, като емоционалната зрялост, отношенията с връстниците и академичните
успехи. По всички тези показатели децата, които били сигурно привързани като бебета, получили по-
добра оценка от специалистите, за разлика от децата в несигурните категории. Трябва да се отбележи
обаче, че Даниел Сийгъл в книгата си „Развиващият се ум“ обосновано посочва във връзка с преноса
на особености между поколенията, че реакциите на бебетата в „Непозната ситуация“ могат с точност
да бъдат предвидени още преди раждането им.
Професор Мери Мейн от Калифорнийския университет в Бъркли е бивша студентка на д-р
Ейнсуърт. Тя разработила точен метод за оценяването на някогашните отношения на привъзраност
между вече достигнали пълнолетие индивиди и техните родители. Особеното при нейния метод е, че
не се взима предвид какво е отговорено на въпросите, а главно как отговарят интервюираните.
Спецификата не речта и ключовите думи, които се употребяват за изразяване на мнение, се смятат за
201L. Miller et al, „Intergenerational Transmission of Parental Bonding among Women“, Journal of the American Academy of Child
and Adolescent Psychiatry 36 (1997), 1134-39
202R. Yehuda et al, „Cortisol Levels in Adult Offspring of Holocaust Survivors: Relation to PTSD Symptom Severity in the Parent
and Child“, Psychoneuroendocrinology 27, no. 1-2 (2001), 171-80
203D.J. Siegel, The Developing Mind:Toward a Neurobiology of Interpersonal Experience (New York: The Guilford Press, 1999),
73
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 122
по-важни от онова, което хората съзнателно вярват и споделят при общуването. Значението на думите
отразява само съзнателните убеждения на човека, който ги изрича, като болезнените спомени често
биват пренебрегвани. Пълната история става ясна от начина, по който се говори – гладко или
колебливо, с подробности или оскъдно, последователно или с противоречия, от фройдовите увъртания,
съдържащи намеци или очевидно сервилно съгласие. Тестът на Мери Мейн се нарича Интервю за
привързаността на възрастните (ИПВ). Подобно на детските реакции в „Непозната ситуация“, зрелите
индивиди могат да се класифицират според степента на сигурност в някогашните им отношения с
родителите. Оказва се, че „ИПВ е най-сигурният способ за предсказване на това как децата ще се
привържат към родителите си“.
Иначе казано, според онова, което възрастният несъзнателно разкрива за отношенията си с
родителите през детството, може да се предопредели какви ще са взаимоотношенията му на
привързаност към неговите собствени деца. Затова, когато бъдещият родител се подложи на
въпросното интервю още преди да се роди детето му, с точност може да се прогнозира как бебето му
след навършването на една година ще се държи по време на експеримента „Непозната ситуация“.
Нещо повече – според данните, получени от „Непозната ситуация“, може да се предскаже как две
десетилетия по-късно вече порасналите бебета ще преминат ИПВ. Тоест по разказа на даден човек за
детството му по време на ИПВ може да се разбере как ще отгледа бъдещите си деца, а оттам и как
неговите деца след година ще реагират при „Непозната ситуация“. От своя страна „Непозната
ситуация“ е предвестник за предстоящите резултати от теста ИПВ на новото поколение.
Казано накратко, родителското поведение е своеобразна щафета на поколенията. Проблемите,
които засягат едно от поколенията и не бъдат разрешени, се предават на следващото.
Ланс Мороу е журналист и писател. В своята книга „Сърцето“ той кратко и ясно описва
приемствената природа на стреса между различните генерации, като разтърсващо и красиво споделя
своите преживявания на прага на смъртта, причинени от тежкото му сърдечно заболяване:
„Поколенията са като матрьошки. В склонността към насилие на майка ми се съдържаше
насилието на дядо ми, а в него (така подозирам, но не зная подробности) прозираше друга зловеща
история – черна и изпълнена с потайна енергия. История подир история, всяка избледняваща с
времето.“
Обвиненията стават безсмислени, след като се проумее, че семейните проблеми се коренят далеч
назад в по-старите поколения. „Осъзнаването на този факт веднага разсейва всяка наклонност да
разглеждаме родителя като злодей“, пише Джон Боулби – британският психиатър, който със своите
трудове хвърли научна светлина за значителната важност на привързаността в бебешка и детска
възраст. Тогава кого да обвиняваме?
Ако можем да видим как стресът се предава на всяко следващо поколение, по-лесно ще разберем
защо толкова много от описаните случаи в предходните глави засягат семейства, при които една и съща
болест засяга различни генерации, или хора от едно и също поколение, страдащи от всевъзможни и
привидно нямащи нищо общо помежду си заболявания. Ето няколко примера:
● Натали: множествена склероза. Нейният по-голям брат бил алкохолик и починал от рак на
гърлото. По-малката ѝ сестра е шизофреничка. Чичовците и лелите ѝ са алкохолици. Баба ѝ по майчина
линия също е алкохоличка. Съпругът ѝ – Бил, починал от рак на червата. Свръхактивният ѝ син страда
от недостиг на внимание и се бори със зависимост от наркотиците.
● Вероника: множествена склероза. Вярва, че е зачената при изнасилване и кръвосмешение.
Дядо ѝ по линия на приемната майка е алкохолик, а неговата съпруга развила болестта на Алцхаймер
след навършване на 60 години. Наред с другите си проблеми, баща ѝ отрано има високо кръвно
налягане.
● Сю Родригес: АЛС. Баща ѝ починал от увреждания на черния дроб заради алкохолизъм. Една
от лелите ѝ умира заради аневризма в мозъка, а друга – при пожар вкъщи.
● Ана: рак на гърдата. От същата болест починали майка ѝ и баба ѝ по майчина линия. В същото
време обаче липсва генетична предразположеност. Ана наследява проблемния ген от баща си. Има две
сестри – едната живее с алкохолик, а другата е умствено болна.
209D Raphael, Social Justice Is Good for Our Hearts: Why Societal Factors - Not Lifestyles - Are Major Causes of Heart Disease
in Canada and Elsewhere (Toronto: CSJ Foundation for Research and Education, 2002), xi; Докладът е публикуван на сайта
socialjustice.org
210M. G Marmot et al, „Inequalities in Death -Specific Explanations of a General Pattern“, Lancet 3 (1984), 1003-6, cited in M.
Marmot and E. Brunner, „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life,“ in T. Theorell, ed., Everyday Biological
Stress Mechanisms, 83
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 128
17: Биология на убежденията
Научните изследвания на Брус Липтън – молекулярен биолог, работил в Станфордския
университет в Калифорния – имат голямо значение за разбирането на болестите, здравето и
оздравителните процеси. Когато чете доклади и дава интервюта, той обича да изпитва публиката с
един подвеждащ въпрос: „Кое е мозъкът на индивидуалната клетка?“ Обичайният отговор е:
„Клетъчното ядро, разбира се.“
Разбира се, че ядрото не е мозъкът на клетката. Мозъкът е нашият орган, отговорен за взимането
на решения и анализа на заобикалящата ни среда. При клетките не ядрото, а тяхната клетъчна
мембрана изпълнява аналогичните на мозъка функции.
През човешкото ембрионално развитие от външния зародишен слой се образуват както нервната
система, така и кожата. Този външен слой се нарича ектодерма. Индивидуалните клетки използват
своите мембрани като кожа и нервна система. Подобно на кожата, мембраната обвива и защитава
вътрешното съдържание на клетката. В същото време на повърхността ѝ са разположени милиони
молекулярни рецептори, които функционират като сетивни органи: те „виждат“ и „чуват“ и „усещат“ и
– също като мозъка – интерпретират информацията, идваща от вътрешната среда на клетката. Тя се
занимава и с обмяната на веществата с външната среда. Именно мембраната „взима решенията“, а не
ядрото, в което се намира генетичният материал.
Ако разберем тази важна биологична реалност, ще можем да виждаме и отвъд общоприетото
схващане, че гените решават всичко, свързано с човешкото поведение и здраве. Заблудите на
обикновените хора са някак очаквани. Мнозина изпитват почти религиозно благоговение пред учените,
политиците и обещанията им за значителни научни открития, като изказването от 2000 година, че
специалистите са на крачка от разчитането на човешкия геном, генетичната матрица на човешкото
тяло. Тогавашният президент Бил Клинтън каза по време на церемония в Белия дом, организирана по
случай примирието между две групи от учени, които се съревноваваха в проучванията си на генома:
„Днес ние разбираме словото, чрез което Бог е създал живота.“ От друга страна д-р Стивън
Уорън – американско светило в областта на генетиката и редактор на „Американското списание за
човешка генетика“ – заяви ентусиазирано: „Наистина вярвам, че бъдещото откритие ще даде нов
тласък на медицината, защото ще знаем не само какво причинява болестите, но и как да пазим здравето
си.“
Действителните резултати от геномния проект няма как да не бъдат разочароващи. Въпреки че
придобитата научна информация е важна сама по себе си, не можем да очакваме от нея да доведе до
широко приложение в системата на здравеопазването – поне не и в близко бъдеще, ако изобщо някога
намери приложение.
Първо, все още съществуват редица технически въпроси за разрешаване. Днешното ни познание
за отношението между генетичния строеж и човешките същества може се оприличи със стремежа ни
да разберем творчеството на Уилям Шекспир и Чарлс Дикенс, като използваме „Оксфордския кратък
речник на английските думи“. Остава ни „само“ да анализираме предлозите, граматическите правила и
фонетичните особености на произведенията, за да разберем как авторите са били вдъхновени за своите
истории и диалози, а също и откъде идват уникалните им литературни похвати.
„Геномът е биологичната ни програма – пише един от по-обективните специалисти, – но
еволюцията е забравила да използва дори пунктуация, за да сме наясно кога гените оказват влияние за
дадено събитие и кога нямат роля. Излишно е да казваме, че не ни е оставила и записките си, от които
да узнаем всеки ген за какво служи.“
Второ, противно на генетичния фундаментализъм, който формира днешните мнения в научните и
обществените среди, сами по себе си гените не могат да обяснят сложните психологически
характеристики, моделите на поведение, здравето и болестите на хората. Гените са просто кодове.
Тяхната функция е на сборник от закони и биологични правила, според които се извършва синтезът на
протеини, от което пък се определя всяка клетка каква структура ще има и каква ще е нейната дейност.
Те са били и ще си останат само живи, динамични архитектурни и механични планове. Дали планът
ще бъде изпълнен, не зависи единствено и само от гените. Те съществуват и функционират в контекста
на живите организми. Активността на клетките не се определя изцяло от гените в техните ядра, но
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 129
също така от потребностите на целия организъм, както и от взаимодействието на този организъм със
средата, в която трябва да оцелява. Гените се активират и изключват именно от средата. По тази
причина най-важните влияния за човешкото развитие, здраве и поведение са тези, които идват от
заобикалящата ни действителност.
Хората, които отглеждат растения и животни, знаят и не биха спорили колко важни са първите
грижи за оформянето и генетичния потенциал. По причини, които нямат нищо общо с науката,
мнозина отказват да прегърнат същата идея, когато се отвори същия въпрос, но вече в контекста на
човешките индивиди. Тази мисловна парализа става дори някак смешна, когато имаме предвид, че
измежду всички живи същества именно за човека и неговото дългосрочно функциониране най-голямо
въздействие оказва регулацията на средата през ранните му години. Липсват или са твърде оскъдни
доказателствата за решаващата роля на гените в повечето случаи, свързани със здравето и болестите.
Тогава на какво се дължи всичката тази суета около геномния проект? Защо е този натрапчив
генетичен фундаментализъм?
Ние сме социални същества и затова науката, включваща всичките си дисциплини, има своите
идеологически и политически измерения. Както изтъква Ханс Селие, непотвърдените предположения
на учените често ограничават и определят техните открития. Отдалечаването ни от гледището, че
заболяванията – били те умствени или физически – се дължат главно на генетични фактори, позволява
да избегнем смущаващите въпроси относно същността на обществото, в което живеем. Ако
„науката“ ни убеди да пренебрегнем темата за приноса на нищетата, създаваните от хора токсини или
френетичната и стресираща социална култура за появата на болестите, ще останем с оскъден набор от
възможни отговори. Те са сведени само до сферата на фармацевтиката и биологията. Подобен подход
служи за оправдание и опазва господстващите социални норми и структури. Освен това поддържа
икономически интереси. Цената на акциите в „Селера“ – частната компания, участваща в геномния
проект – се покачи с 1400 процента между 1999 и 2000 година.
Истерията около генома не е просто симптом на слаба наука, а силно наподобява и религиозен
фанатизъм. Но дори в Библията се казва, че Бог първо създал вселената, после – природата, а най-
накрая оформил човека от веществата на земята. Той е знаел – за разлика от Бил Клинтън, – че още от
сътворението си хората не могат да просъществуват извън своята среда.
Вътрешната среда на човешкия организъм включва физиологичните и психо-емоционални
състояния, които оказват влияние върху развитието ни и определят отношението ни към света през
целия ни живот. А вътрешната средата на индивидуалната клетка е нейното непосредствено
обкръжение, от което получава информационни субстанции – тези вещества идват от други
близкостоящи клетки и от нервните окончания, като се контролират от разположени далеч в тялото
органи, секретиращи своите химикали в кръвоносната система. Информационните субстанции се
свързват с рецепторите на повърхността на клетката. Тогава в мембраната – в зависимост от това как е
предразположена клетката в дадения момент – се произвеждат ефекторни молекули, които отиват в
ядрото и карат гените да синтезират определени протеини за конкретни нужди.
Брус Липтън обяснява за тези протеинови комплекси, че действат като „превключватели“, които
съобразяват функцията на клетката с нейната среда:
„Въпреки че тези протеини се произвеждат чрез молекулно-генетични механизми, активацията на
контролираните от тях процеси се задейства от външни фактори… Въздействието на заобикалящата
среда става съвсем ясно от наскорошните проучвания върху стволовите клетки.211 Стволовите клетки
не определят сами своята съдба. Обособяването им става според средата, в която се намират. Например
могат да се култивират три вида тъкани. Ако дадена стволова клетка се постави в една от културите,
може да се превърне в костна клетка. Ако същата клетка обаче е поставена във втората култура, ще
започне да функционира като нервна клетка. В третия случай клетката би могла да узрее като
Стволовите или зародишните клетки са тези, които все още не са се специализирали като определени тъканни клетки
211
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 130
чернодробна. Съдбата на клетката се „контролира“ от взаимодействието ѝ с обкръжаващата среда, а не
от генетичната програма, съдържаща се в самата нея.“212
Ключов момент в удачния пример и обяснението на д-р Липтън за биологичната активност е това,
че по всяко време клетката, подобно на целия човешки организъм, може да бъде в режим на отбрана
или режим на растеж, но не и в двата. Възприятията ни за средата се съхраняват в клетъчната памет.
Когато ранните възприятия са хронично стресиращи, развиващата се нервна система и другите
компоненти на ПНИ суперсистемата постоянно получават електрически, хормонални и химически
послания, че светът е несигурен или дори враждебен. Тези впечатления се програмират в клетките ни
на молекулярно ниво. Първите преживявания настройват отношението на тялото ни към
заобикалящата го действителност и определят несъзнателните убеждения на човек за мястото му в
този свят. Доктор Липтън нарича този процес „биология на убежденията“. За щастие, натрупването на
опит и постоянно развиващият се потенциал на хората пречат на биологията на убежденията да стане
необратима, макар да е дълбоко запечатена физиологически.
Вече посочихме, че стресът е резултат от взаимодействието на даден стресор със системата, която
го анализира. Тази система при човека е нервната, която работи под влиянието на емоционалните
центрове в мозъка. Биологията на вярата, вкоренена в тази система още в детството, решително влияе
върху способностите ни да реагираме на стрес през целия ни живот. Разпознаваме ли стресорите?
Надценяваме или подценяваме потенциалните заплахи за здравето ни? Възприемаме ли се като
самостоятелни индивиди? Ами като безпомощни? Като такива, които никога не се нуждаят от
съдействие? Като незаслужаващи подкрепа? Като обичани? Като задължени да полагаме усилия, за да
получим любов? Като безнадеждно лишени от способност да обичаме? Това е вяра – низ от
несъзнателни убеждения, които са проникнали и на клетъчно ниво. Те „контролират“ поведението ни
независимо какво мислим съзнателно. Могат да изключват защитните ни механизми или да ни
позволят да израстваме и да бъдем здрави.
Сега ще разгледаме по-подробно някои по-разпространени схващания.
1. Трябва да съм силна
Айрис е интелектуалка – обича да твори и е страстна читателка. Преди десет години, тогава на
42, заболяла от СЛЕ (лупус). Израснала в Европа, а след като навършила 20 години, се преместила със
семейството си в САЩ. Баща ѝ бил тираничен и непредвидим. Описва майка си като неспособна да
живее отделно от съпруга си.
– Чувала съм за теорията, че тялото казва „не“, когато умът не може – казва Айрис. – Въпреки че
отдавна съм запозната с тази идея и приемам нейните принципи, някак си не ми допадаше да мисля, че
се отнася и за мен.
– Защо да не се отнася? – учудих се.
– Защото значи, че не си достатъчно силен… не си способен да проявиш кураж, когато е
необходимо.
Думите ѝ ми прозвучаха познато. Една пациентка с рак на яйчниците не приемаше моята теория,
защото според нея излизало, че е „бъзла“.
– Ами ако наистина някой не е „достатъчно силен“? – попитах Айрис. – Ако се опитам да
повдигна тежест от пет тона и някой ми каже, че не съм достатъчно силен за тая работа, бих се
съгласил.
– В такъв случай бих се обърнала към теб с въпроса: Защо се мъчиш, да не си идиот?
– Именно! Понякога проблемът не е липсата на сила, а в поставянето на невъзможни цели. Тогава
какво значение има дали сме достатъчно силни?
Главната причина зад убеждението, че винаги трябва да сме силни, която е характерна за много
хора с хронични заболявания, е усещането за безпомощност. Ако детето разбере, че родителите му не
могат да го подкрепят емоционално, то започва да изгражда отношение, чиято същност е мотото:
„Мога сам да се справям с всичко.“ В противен случай се опасява, че може да се почувства отхвърлено.
Един от начините да избегнем ролята на незащитени и отчуждени е никога да не търсим помощ, да не
212B. H. Lipton, „Nature, Nurture and Human Development,“ Journal of Prenatal and Perinatal Psychology and Health 16, no. 2
(2001), 167-80
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 131
признаваме „слабост“, да вярваме, че сме достатъчно силни, за да посрещаме сами повратностите на
живота.
Айрис бързо призна, че когато нейните приятели имат проблеми и се обръщат към нея за
подкрепа, тя не ги осъжда и не гледа на тях като на слабаци. Те се чувстват спокойни, защото могат да
разчитат на нея и в техните очи е съпричастна и сигурна опора. Стана ѝ ясно, че не количеството сила
е причината за нейните двойни стандарти, изразяващи се в по-високи очаквания за себе си, отколкото
за останалите. Става дума за безпомощност, която е изпитвала като дете. Малкият човек постепенно
започва да залага предимно на силата, защото му липсва подкрепа.
2. Нямам право да се ядосвам
Шизуко е 49-годишна майка на две пораснали деца. От 22-годишна страда от ревматоиден артрит,
който се появява скоро след пристигането ѝ в Канада като чуждестранен студент. Когато била на
четири, останала половин сирак, а скоро след това баща ѝ се оженил за сестрата на покойната ѝ майка.
– Мащехата ми обичаше повече бизнеса си, отколкото децата.
Бащата задоволявал всички материални прищявки на втората си съпруга, а през по-голямата част
от времето отсъствал от дома. Преди пет години Шизуко се развела с мъжа си, който показвал, че не
изпитва чувства към нея.
– Бракът ми беше ужасен. Докато живеех със съпруга ми, вечно бях изтощена, защото отглеждах
децата. (Преумората е обичаен симптом на ревматоидните заболявания.) Към 3:00 часа следобед вече
не издържах и лягах за малко отдих на канапето. А мъжът ми вечно се оплакваше: „Нищо не си
свършила, ама нищичко.“ Казваше, че го използвам, за да ме хрантути.
– Това ядосваше ли те?
– Да, постоянно ме беше яд на него.
– Но показваше ли гнева си?
– Не… Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам.
3. Ако се ядосвам, няма да ме харесват
Алън е с рак на хранопровода и не е доволен от брака си. Вероятно си спомняте, че според него
жена му е неспособна да бъде романтична, избягва интимните отношения и не може да посреща
потребностите чу. Попитах го:
– Как би изразил своята неудовлетвореност? Кара ли те да се ядосваш? Ядосваш ли се изобщо?
– Трудно ми е да ти отговоря сега, защото постоянно съм бесен заради нещо. Напоследък по-
често говорим за проблемите си.
– А какво стана с гнева, който имаше преди да се разболееш от рак?
– Не знам. Виждам накъде биеш и вероятно си прав.
– Кое те накара да потискаш гнева си?
– Хвана ме натясно. Не съм се замислял много по тоя въпрос. Мисля, че се дължи на желанието
да ме харесват. Ако се ядосваш, не допадаш на хората.
4. Целият свят е моя отговорност
45-годишният Лесли е чиновник и също вярва, че заболяването му – в неговия случай улцерозен
колит – се дължи на стресовете му заради съпругата.
– Започна се през първия ми брак. Напрежението беше голямо и тогава здравословното ми
състояние беше най-тежко. Отдавна обаче положението ми се подобри. Прокървявам от време на
време, но не е страшно. Отношенията ни с първата ми жена бяха ту добри, ту лоши. Мисля, че не
искаше да се обвързва. Не бяхме равностойни партньори. Все трябваше да се съобразявам с нея. Щях
да полудея, защото почнаха да ми се изчерпват идеите какво бихме могли да вършим заедно. Никога не
ми споделяше желанията си. Налагаше се даже да избирам сам филмите, като единствено можех да
гадая дали и на двама ни ще харесат и ще останем доволни.
– Не те ли дразнеше да играеш тази роля?
– Дразнеше ме естествено.
– Какво правеше с тоя гняв?
– Преглъщах го, нямах избор. Ако бях проявил борбеност, тя щеше да каже: „Виждаш ли, бракът
ни не върви.“ Всеки конфликт с нея се смяташе за индикатор, че отношенията ни са лоши. Трябваше да
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 132
съм много, много внимателен. Когато започнах да излизам с Ева, новата ми съпруга, се случваше да се
спречкаме. Това ме караше да се усмихвам. Обясних ѝ, че се радвам на възможността и правото да
отстоявам мнение и да съм различен, без да ме заплашват, че ще ме зарежат. Преди определено се
опасявах, че ще ми обърнат гръб и ще ме изхвърлят от живота си.
Лесли потърсил медицинска помощ няколко месеца след появата на симптомите.
– Не бях готов да приема, че съм уязвим и имам проблем. Склонността ми към перфекционизъм
също си каза думата. Исках всичко да ми е наред, да не съм болен.
Когато бил 9-годишен, баща му починал от внезапен сърдечен удар. А две години по-късно и брат
му си отишъл от аневризма в мозъка.
– След това всяка вечер маниакално изпълнявах един ритуал, с който се надявах, че ще
предотвратя смъртта на хората. Повтарях си: „Не умирай, не умирай…“ Така се мъчех да запазя
живота на близките си. Веднъж говорих с моя психиатър. Казах му, че отдавна съм се отказал от
ритуала, но не съм се замислял дали е имало последствия. И точно тогава ми просветна, че знам с
какво съм го заместил. Станах чиновник в социалните служби и сега се опитвам да спася света!
Натоварването е огромно – мъчиш се да оправиш света, а се проваляш. Преди две години ми дадоха
болнични заради стреса. Най-сетне разбрах, че не мога да премахна несправедливостите навсякъде. С
помощта на психиатъра си измислих правило, което следвам: „Трябва да помагам на хората колкото
мога, защото не съм Бог.“ Върши ми работа.
– Значи си вярвал, че всички бъркотии по света са по твоя вина?
– По едно време вярвах, че дори да не е по моя вина, аз ще съм този, който ще поправи нещата.
– Това как ти се отрази в професионален аспект?
– Ами на родителите ми, тоест на клиентите ми, не им беше лесно. Смятах, че са нещастни,
защото съм неспособен да им помогна. Стремях се да уча повече и да придобивам нови умения.
Трябваше да намирам вярното решение, да работя повече, да чета повече, да посещавам семинари.
Фройдистката грешка на езика, при която Лесли замени „клиенти“ с „родители“, има лесно
обяснение. Той не само е станал главна опора за майка си и неин утешител след смъртта на съпруга ѝ и
по-големия ѝ син, но се оказа, че е поел тази роля още от раждането си.
– Майка ми наистина искаше да съм щастлив. Тя вечно се грижеше да ми е спокойно. Постоянно
се опитвах да изглеждам, че съм добре. Стараех се да бъда весело хлапе. Депресията ми беше
непозната. Дори не знаех какво е тъга. Често ми е казвала, че съм си кротичък по рождение, за разлика
от брат ми. Толкова съм бил спокоен, че понякога ме будела посред нощ, за да си поиграем, а после ме
оставяла в кошарката и аз отново съм заспивал.
– Защо, за Бога, е постъпвала така?
– Предполагам, че е била самотна или се е нуждаела от внимание.
– Значи е трябвало да работиш… от бебе.
– Бракът на мама с баща ми беше ужасен. Често се караха, беше особено неприятно малко преди
той да умре. Чувствах се длъжен да се грижа за щастието ѝ.
5. Мога да се справя с всичко
Дон е 55-годишен. Работи като държавен чиновник. Част от дебелото му черво било отстранено
заради рак. Сред хроничните му стресове се откроявал стремежът му да бъде свръхдобросъвестен в
службата. Той споделя:
– Дразня се, когато ме затрупват с работа. Не знам дали „гняв“ е точната дума, но определено се
дразня. Впрягам се, защото не знам дали ще се справя навреме с купищата документи върху бюрото
ми.
– Какво правеше за този проблем?
– Разпусках и се успокоявах като излизах на разходка. После се връщах обратно и запретвах
ръкави. Успявах някак си.
– А защо не отидеш при човека, който ти възлага работата, за да му обясниш, че е твърде много,
за да бъде свършена от един човек?
214Mogens R. Jensen, „Psychobiological Factors Predicting the Course of Breast Cancer“, Journal of Personality 55, no. 2 (June
1987), 337
216S.Warren et al., „Emotional Stress and the Development of Multiple Sclerosis: Case-Control Evidence of a Relationship“,
Journal of Chronic Disease 35 (1982), 821-31
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 140
умерено или много щастлив. Според тези резултати изглеждало така, сякаш всички те са израснали в
някаква приказна страна. Но когато ги помолили да опишат по-подробно емоциите и преживелиците
си, също както в интервюто с Джийн, идеализираните картини от детството придобивали доста по-
различни образи.
– Анорексията беше средството да притъпявам чувствата си. Но ако ме питаш защо съм избрала
точно този начин, не зная.
– Вероятно си виждала страданията на родителите си покрай по-голямата ти сестра и си искала
да ги защитиш. Поела си ролята на закрилник. Най-вероятно продължаваш да се грижиш за
останалите, въпреки че не го осъзнаваш… за родителите си, братята и сестра си, съпруга си.
– Грижа се за всички тях. Да вземем мъжа ми… Ако е ядосан или тъжен, първата ми мисъл е: Как
да го успокоя? Даже не го мисля. Някак автоматично го правя. Напоследък съм се заела да лекувам
рака на простатата му.217. Не знам какво си въобразявам.
– Не можеш да го излекуваш. Но докато се мъчиш, можеш да си докараш изостряне на твоето
състояние.
– Това вече стана миналата година, когато му поставиха диагнозата. После пак се влоших, след
като свекърва ми почина след кратко боледуване. Толкова се притеснявах за мъжа ми, че занемарих
грижите за себе си. Не се хранех добре и не си доспивах. Старая се да пестя грижи и на родителите ми.
Пазя ги от всичко, което би могло да ги обезпокои. Пред тях никога не съм говорила с подробности за
анорексията. Понякога не им казвам за поредното изостряне на МС или смекчавам нещата, защото
знам, че ще се разстроят.
Често когато възрастният си спомня за детските си години, не може да вземе предвид скритата
цена, която е трябвало да заплати за одобрението и благосклонността на родителите си. Памела Уолин
е канадска журналистка, която през 2001 г. заболява от рак на червата. В своята автобиографична книга
„След като попитахте“ тя чудесно илюстрира нашето мнение, че съществува ясна граница между
спомените на зрелия човек и реалното му емоционално състояние като малък. Авторката настройва
читателите си така:
„Предупреждавам ви. Следващите редове може да прозвучат като извадени от туристическа
брошура за провинциално градче или от платена реклама на агенциите са семейно планиране, но
всичко, поне за мен, е чистата истина. Знам, че имах почти съвършено детство.“
Няма как да се съгласим с идеализираните спомени на г-ца Уолин (настоящ дипломат в Ню
Йорк), след като се запознаем със сцените, които съвсем откровено е описала. В една от главите тя
признава, че постоянно била тормозена от кака си. Потисканият гняв от насилието достигнал до такава
точка на кипене, че веднъж, за да си отмъсти, порязала ръката на сестра си.
„Бони и до днес носи белега, който ѝ остана. Нараних я нарочно в деня, когато щеше да ходи на
важна среща и искаше да носи новия си тоалет без ръкави. Наложи си да заеме шал от познати, за да
прикрива грозното последствие от моята отмъстителност.“
Авторката обвинява кака си за своя страх от тъмното, който я мъчи и като възрастна. Бони имала
навика да гони по-малката си сестра до спалнята им, да загася осветлението и да заключва вратата, за
да не може Памела да пречи на срещите ѝ с момчета.
„Тя много добре знаеше, че се ужасявах от чудовищата под леглото и никога не бих прекосила
стаята до ключа на стената, за да си светна отново лампата. Така си гарантираше спокойствието –
оставяше ме да треперя в тъмното цяла вечер.“
Историята е предадена с нотки на хумор. Тук наблюдаваме в действие нещо като „синдром на
лъжовната памет“, но обърнат наопаки: на съзнателно ниво хората често си спомнят само щастливите
моменти от детството. Дори да се сетят за неприятни случки, емоционалните им аспекти се потискат.
Любовта на родителите напълно основателно се отбелязва, но не и чувствата на детето, когато то се е
възприемало за неразбрано или оставено без подкрепа. В конкретния пасаж отсъства всякакъв
коментар за усещанията на малкото, което е оставено без възможност да се оплаче на родителите си, че
неведнъж го затварят самò в тъмна стая.
A.J. Bdurtha et al.,“A Clinical, Histologic, and Immunologic Study of a Case of Metastatic Malignant Melanoma Undergoing
220
Spontaneous Remission“, Cancer 37 (1976), 735-42
221Rogentine et al, cited in B. Fox and B. Newberry, eds., Impact of Psychoendocrine Systems in Cancer and Immunity (NewYork:
C.J. Hogrefe, 1984), 259
F. I. Fawzy et al, „Malignant Melanoma: Effects of an Early Structured Psychiatric Intervention, Coping, and Affective State on
223
Recurrence and Survival 6 Years Later“, Archives of General Psychiatry 50 (1993), 681-89; cited in Michael Lerner, Choices in
Healing (Cambridge, Mass.:The MIT Press, 1994), 159
224F. I. Fawzy et al“, A Structured Psychiatric Intervention for Cancer Patients: Changes over Time in Immunologic Measures,
“ Archives of General Psychiatry 47 (1990), 729-35
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 147
BCG, с която се стимулира имунната система. В някои случаи тя наистина се оказва полезна в борбата
с меланомата. Самата Хариет вярва, че успехът се дължи и на двете:
– Убедена съм, че процедурите в Мексико бяха от значение. Но след тях продължавах да усещам
едно гъделичкане и някак си разбирах, че проблемът не е премахнат напълно. Беше точно като
гъделичкане под кожата, която в дълбочина тъмнееше.
– Какво разбра от психотерапията?
– Трябваше да анализирам всичко от самото начало. Майка ми е починала, когато съм била малка.
Имам две сестри, една по-голяма и една по-малка, която тогава беше на осем месеца. Двете с нея още
носехме пелени. Тя обаче дълго време страдаше от колики. Като цяло на всички ни липсваше
внимание, но доколкото го имаше, отиваше за здравословния проблем на най-малката. Баща ни беше
амбулантен търговец и ни оставяше ту при едни роднини, ту при други. Около година след като овдовя,
се ожени за мащехата ни, която външно приличаше на майка ни. Наричахме я Злата вещица. Държеше
се отвратително с нас. Накрая ни разкара, като ни изпрати във френско-канадски девически пансион.
Според Хариет мащехата мразела деца:
– Тя била най-голямото от 14 хлапета в своето семейство и отгледала всичките си братя и сестри.
Нямала търпение да се махне от къщи. Работела като секретарка в канадското посолство в Коста Рика.
Беше умна жена, но когато станала на 33 години, вече я имали за стара мома. Говореше се, че в
годината след смъртта на майка ни татко предлагал брак на всяка свободна жена в англоезичната част
на Коста Рика. Всички му отказвали. Само мащехата ни приела, въпреки че не искала деца – ни свои,
ни чужди. Просто това бил изходът от нейното моминско положение. Колкото до баща ни… след като
се ожени повторно, стоя у дома цели 52 дни. После пак пое на път и остави съпругата си с нас, трите
момичета, които не само имахме проблеми с общуването, но една след друга се тръшкахме болни.
Определено и на мащехата не ѝ беше леко. Помня, че преписвах стихотворения на френски и ги
оставях пред вратата на банята, докато се къпеше. Нито веднъж не ги е коментирала. Така и не се
разбра дали изобщо ги е чела.
– Излиза, че си полагала големи усилия, за да се сближите.
– Да, но не се получи… Сестрите ми се ужасяваха от нея. Заключваше се в стаята си горе, а нас
оставяше с прислужничките. Често се случваше следното: Ако ни трябваше нещо, трите се качвахме и
стояхме пред спалнята ѝ. Упражнявахме обръщението си към нея. Стигахме само до „м…“, въпреки че
по цели 20 минути със сестрите ми се насилвахме да кажем цялото „мамо“. Все не можеше да се
откъсне от устите ни и слизахме обратно оклюмани.
Хариет продължава с описанието на миналото си така:
– Подразбираше се, че не можем да искаме каквото и да било. Ясно се усещаше. Научих се да не
искам и да не очаквам нищо. Каквото и да си пожелаех, не го получавах. Понякога със сестрите ми
отнасяхме и подигравки. В един от първите ми спомени – да съм била тогава на три или четири
годинки – съм облечена в рокличка, самичка съм и си играя с кукла. Добре ми е като си играя, но не
съм увлечена в заниманието. Край мен няма никого. Напълно изолирана съм. Спокойна съм, но не съм
щастлива. Само някакво доволство, че съм намерила начин да оцелявам.
– Като си сама?
– Да, като съм сама и избягвам привързването. Изникват ми и други спомени. Като малка дълго
си представях, че лежа на нещо като облаци. Намирам се на легло от облаци, а небето над мен е
безцветно, сиво. Отгоре ми пада слънчев лъч и ме докосва, но е студен. Усещам се съвършено сама и
дори този лъч, който може да се приеме като знак за любов, не ми дава топлина. Разбрах, че съм се
научила да не изпитвам чувства, за да си осигуря оцеляване.
Тези преживявания, а също и изводите, които си направила Хариет от тях, я подтикнали към
изолация или изтощителни взаимоотношения с другите. Посещенията при психолог бяха с цел да
придобие разбиране за емоциите си.
Oliver Sacks, The Man Who Mistook His Wife for a Hat and Other Clinical Tales; New York: HarperPerennial, 1990
226
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 151
симптомите не само като на проблеми за преодоляване. Те са и послания, в които е редно да се
вслушаме.
3. Гняв
Един от филмовите персонажи на Уди Алън казваше: „Никога не се гневя. Вместо да се ядосвам,
си отглеждам тумор.“ От разгледаните случаи на пациенти с рак установихме колко истина има в тази
комична фраза. Също така видяхме, че потискането на гнева е главен рисков фактор за доста болести,
защото повишава физиологичния стрес в организма. В същото време освобождаването на гнева
доказано поощрява лечението или поне удължава живота. Онкоболните, които показват пред личните
си лекари, че са ядосани на нещо, живеят по-дълго от по-затворените пациенти. Експериментите с
животни сочат същото – установено е, че демонстрирането на негативни чувства води до понижаване
на физиологичния стрес, за разлика от потискането им. Например туморите на по-борбените плъхове,
затворени в клетка заедно с други, растат по-бавно, отколкото при по-покорните.
Дори да се абстрахираме от изследванията, при всички от интервюираните лица в предходните
глави се наблюдаваше затруднение в освобождаването на гнева, независимо че заболяванията им бяха
различни. „Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам“, сподели Шизуко с
ревматоидния артрит. Магда с жестоките коремни болки обясни, че се старае да заобикаля изблиците
си на ярост. Въпросът за гнева става объркващ, когато си зададем някои въпроси. Например – можем
ли да насърчаваме хората да се ядосват, след като виждаме, че децата страдат от тези изблици на
родителите си? В немалко от случаите си имахме работа именно с гневливи родители и потиснатите им
деца. Трябвало ли е бащата на Магда да сдържа яда си? Дона – сестрата на Джими, който почина от
меланома – също казваше, че помни как баща ѝ повишавал тон: „Сещам се за оня глас, за виковете и
обидите. Това не беше живот. Всичко това е нередно.“ Привидно се сблъскваме с парадокс. Ако
освобождаването на гнева е „добро“, родителите на Магда, Джими и Дона са постъпвали
здравословно. Но техният гняв е имал разрушително въздействие върху психиката и здравето на децата
им. Потискането на негативните ни емоции може да ни вреди, но какво да ги правим, ако
освобождаването ни от тях вреди на другите?
Работата става съвсем сложна, ако вземем предвид и друга подробност. Неконтролируемото
изливане на гнева е опасно не само за околните, но може да е смъртоносно даже за човека, който се
ядосва. Понякога сърдечните удари настъпват в следствие на яростни изблици. Като цяло високото
кръвно налягане и сърдечно-съдовите заболявания са по-чести при враждебните хора. През 2000
година в медицинското училище „Джон Хопкинс“, Балтимор, е правено проучване сред двеста мъже и
жени. Изводите са, че враждебността и стремежът за надмощие са „значителни и независими рискови
фактори за появата на коронарни сърдечни заболявания“.227 Огромен е обемът на научната литература,
в която се посочва връзката между враждебното поведение, хипертонията и сърдечно-съдовите
заболявания. Лесно можем да се досетим, че тази връзка се дължи на психо-невро-имунната система. В
състояния на ярост се активират симпатичните нерви. Следва стесняване на кръвоносните съдове,
повишава се кръвното налягане и се понижават количествата на кислород, стигащи до сърцето.
Секретират се хормони, които повишават нивата на липидите, включително на серума холестерол. Това
поощрява съсирването на кръвта, което допълнително увеличава риска от запушване на артериите.
Журналистът Ланс Мороу пише в своята книга за сърдечното си заболяване:
„Толкова бях ядосан, че ми причерня. Убеден съм, че това е едно от нещата, които ми докараха
проблема със сърцето. Другото са гените.“
Въпросният му гняв е изригнал вулканично, тъй като още от дете го е натрупвал в себе си. Как да
разрешим дилемата с гнева? Ако изблиците на гняв са толкова опасни, колкото и потискането му, как
можем да се надяваме на крепко здраве или изцеление? И потискането, и изблиците са резултат от
неправилното освобождаване на емоциите, което е в основата на възникването на болести. Ако при
потискането проблемът се състои в липсата на освобождаване, при изблиците също имаме потискане
на негативните емоции, което обаче се редува с неконтролируемото им изпускане.
227A. F. Siegman et al,“Antagonistic Behavior, Dominance, Hostility, and Coronary Heart Disease“, Psychosomatic Medicine 62
(2000), 248-57
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 152
Проведох увлекателен разговор относно тези два привидно противоположни методи за справяне с
гнева. Събеседник ми беше Алън Калпин, лекар и психотерапевт от Торонто. Той изтъкна, че както
потискането, така и изпадането в ярост се дължат на страх от автентичния гняв. Описанието, което ми
даде Калпин на автентичния гняв, ми се стори изненадващо, въпреки че прозвуча съвършено вярно. От
неговото обяснение успях да разбера причината тази емоция да е свързана с толкова погрешни
представи. Според него здравословният гняв ни зарежда със сили и ни успокоява:
– Истинският гняв е физиологично изживяване без особено външно изражение. Усещането е като
прилив на енергия, която преминава през цялото тяло и мобилизира съпротивителните ни сили. В
същото време всичката тревожност се изпарява. При автентичния гняв не се случва нищо драматично.
Вижда се само спадане на напрежението в мускулите. Устата се отваря по-широко, защото мускулите
на челюстите също се отпускат. Гласът става по-нисък, защото отпускането обхваща и гласните
струни. Раменете слизат надолу. Изобщо виждат се всички признаци за изчезване на напрежението в
мускулите.
Терапията на д-р Калпин е базирана на метода, разработен от д-р Хабиб Даванлу от университета
„МакГил“ в Монреал. Този Даванлу е записвал на видео сеансите със своите клиенти, за да може после
да им покаже как телата им изразяват емоциите. Калпин прави същото:
– На една от касетките мой клиент описва мощно прииждане на електричество, което преминава
през тялото му. Казва, че това се случва, докато ми говори, но ако го гледате отстрани, той просто си
седи и обяснява. Ако си пуснете касетката без звук, ще видите един доста съсредоточен и спокоен
човек. Може дори да не ви мине през ум, че в онзи момент беше ядосан.
Ако гневът е релаксация, какво тогава е видимото изражение на ярост? Когато аз съм разярен,
лицето ми се изопва, мускулите ми се напрягат и си знам, че по нищо не изглеждам спокоен. Тук д-р
Калпин прави съществена разлика:
– Въпросът е какво точно изпитват хората, когато изливат гнева си? Аз съм ги питал директно.
Повечето от тях всъщност дават описание на страх и безпокойство. Накарай ги да ти опишат
състоянието си с физиологични термини и по един или друг начин ще ти говорят за страх.
– Така е – съгласих се. – Повишаването на гласа, плиткото дишане и напрягането на мускулите са
признаци за безпокойство и страх, а не за гняв.
– Именно. Гневът им не се изживява физиологически, а само неуспешно се симулира.
Избухването е защита срещу страха, който неизменно съпътства гнева на детето. Гневът на
малкото води до тревожност, защото е съпроводен от положителни чувства на любов и желание за
близост. Той застрашава условията за привързаност. Затова в гнева има нещо плашещо, дори да не се
долавя желание у родителите за неговото потискане. Алън Калпин обяснява:
– Агресивните импулси се потъпкват заради вината, а вината се появява заради наличието на
любов и положителни чувства. Така че гневът не се поражда във вакуум. За един човек е много
обезпокояващо да изпитва агресия към някого, когото обича. Това му навлича вина.
Естествено колкото повече родителите обезсърчават или забраняват гнева, толкова повече се
засилва безпокойството у детето. В случаите на пациенти, където гневът е напълно потиснат или
хроничното му потискане се редува с експлозивни изригвания на ярост, родителите някога не са могли
да приемат напълно нормалните негативни емоции на децата си. Ако човек несъзнателно се ужасява от
силата на агресивните си импулси, съществуват различни начини да се предпази от тях. Един от тях е
да се „излее“, държейки се като малко дете, което трябва да се справи с непоносимото натрупване на
гняв.
– Забелязва се едно позьорство – пояснява Калпин. – То включва викане, пищене и дори нанасяне
на удари. Всичко това служи за защита срещу изпитването на автентичен гняв. Така се предпазваме от
страха си да оставим гнева в нас, където може да бъде усетен напълно. Това изливане възпрепятства
изживяването на истинския гняв.
Другият начин е потискането. То и изливането са две страни на една и съща монета. И двете се
пораждат от страх и безпокойства, а по тази причина задействат физиологични стресови реакции,
независимо какво изпитваме или не изпитваме съзнателно.
228L. R. Ormont, „Aggression and Cancer in Group Treatment“ in Jane G. Goldberg, ed., The Psychotherapy of Cancer Patients
(New York: The Free Press, 1981), 226
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 154
изглежда, че оцеляването на физическия организъм е крайната цел на природата. Но по-вярно е да се
каже, че изграждането на автономна психика, способна на саморегулация, е още по-висша цел на
съществуването ни. Разумът и духът могат да надмогнат и най-страховитите физически поражения. И
обратно, виждаме как тялото започва да не издържа на проблемите, когато се изгубят психическата
цялост и свободата.
Джейсън е диабетик и от 5-годишен е зависим от инжекциите с инсулин. Терминът diabetes
mellitus идва от гръцки и означава „сладка урина“, тъй като при това заболяване бъбреците филтрират
излишната кръвна захар, като я отделят в урината. Клетките на панкреаса не могат да произведат
достатъчно инсулин – хормонът, необходим за разграждането на захарта, която приемаме с храната.
Освен непосредствените физиологични рискове от високите нива на глюкоза, тази болест може да
доведе до увреждания на много органи в тялото.
Сега Джейсън е на 23 години. Не може да вижда с дясното си око, което също се дължи на
диабета. Наред с това страда от отслабване на сърдечните мускули, проблем с едната сърдечна клапа и
поражения в бъбреците. Понякога не е в състояние да ходи, което се дължи на обратимо нервно
възпаление, наречено диабетична невропатия. Той и майка му Хедър са мои пациенти от 10 години.
През последните 12 месеца на няколко пъти трябваше да търси спешна помощ заради различни кризи,
включващи сърдечни пристъпи и менингит. Може би не му остава още много живот. Според
специалиста по вътрешна медицина, който го наблюдава, прогнозата е „Божа работа“.
Хедър живее в постоянно безпокойство. Изтощена е до краен предел, но се случва и да избухва.
Тя вижда причината за негодуванието си в отказа на Джейсън да се грижи за себе си. Той отказва да
яде само подходящи храни, не следи внимателно инсулина си, не ходи редовно на прегледи и не води
здравословен живот. За една майка, разбира се, залогът е висок. От личен опит се убедила, че ако не
поеме нещата в свои ръце, състоянието на Джейсън се влошава. Не помни откога е забелязала, че ако
не бъде винаги нащрек, детето ѝ може да изпадне в кома или да се случи непоправимото.
Преди последното си постъпване в болница Джейсън бил изтощен от повръщане в продължение
на седмици, бил дехидратиран и получавал гърчове. Един ден майка му седяла край болничното легло,
когато започнал поредният пристъп.
– Дотичаха медицински сестри, лекари и други хора от персонала – спомня си Хедър. – Джейсън
забелваше очи, а краката и ръцете му трепереха. Почнаха да му правят вливания през системата, когато
той внезапно се надигна, седна насреща ми и ме погледна. Каза ми със силен глас: „Откажи се!“ Но как
да се откажа? Няма да допусна синът ми да умре.
Самият Джейсън не си спомня случая:
– Сигурно изобщо не съм бил на себе си.
– Имаш ли представа какво точно си имал предвид? – попитах го.
– Първото, което ми минава през ума, е да ме остави на мира. Като съм казал „откажи се“, едва ли
съм имал предвид да ме остави да умра. По-скоро да се откаже от навика си да ми нарежда. Просто
трябва да се откаже. Искам да уважава решенията ми. Това си е моят живот. Вероятно ще правя
грешки, но мама не трябва да ме пази от тях. Диабетът и нейният вечен контрол изпълват почти целия
ми досегашен живот.
Няма да се впускаме в подробности за това кое кара майката да постъпва така и как синът е
мотивирал действията ѝ. Важното е, че онази забележителна случка в болницата говори за липсата на
автономия. Джейсън не умее открито да отстоява себе си. Силното му желание за самостоятелност и
гневът към майка му довели до демонстрации на съпротива, които включват дори немарливо
отношение към собственото му здраве. Той ми сподели по отношение на майка си:
– Край нея се задушавам. Каквото и да правя, за нея е грешка. Когато съм ѝ казал да ме остави,
вероятно съм искал да не ме държи тъй изкъсо. Искам да съм господар на живота си. Ще живея по
свой си начин и е нормално да правя грешки – всички ги правят. Никога не съм се чувствал свободен в
правото си на лични грешки.
Ако можем да направим извод от историята на Хедър и Джейсън – както и от другите описани
случаи и проучвания в тази книга – той е, че хората страдат, когато личните им граници бъдат размити.
Майката се отнасяла към сина си като към дете, за чиито грижи се чувства изцяло отговорна. По този
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 155
начин му пречи да порасне. С незрялото си поведение Джейсън се отдръпва, за да се защити от
вмешателствата. Казано накратко, болестта е изражение на проблем с личните граници.
Когато погледнем научните изследвания, които създават профил на хората в най-рискови групи,
установяваме, че това са лицата, на които най-често били потъпквани личните граници преди да успеят
да се изградят като самостоятелни индивиди. През 1998 година „Американското списание за
превантивна медицина“ публикува резултатите от проучване, озаглавено „Неприятните детски
изживявания“. То е проведено сред над 9500 пълнолетни участници. Стресори от детството, като
емоционалното или сексуалното малтретиране, побоищата, употребата на наркотици и данните за
психичните заболявания на роднини, са съпоставени с рисковите модели на поведение в зряла възраст,
здравния статус и случаите на смъртен изход поради болести. Авторите заключават:
„Съществува открояваща се връзка между стресорите в родното семейство и здравословното
състояние години по-късно. Колкото повече са били недостатъците в семейните отношения през
детството на даден човек, толкова повече са болестите му като възрастен. Такива лица са особено
застрашени от преждевременна смърт от рак, сърдечни заболявания, фатални травми и други.“229
Обикновено проблемът с личните граници на децата не е толкова в това, че се прекрачват, а че
изобщо не се очертават. Много родители не знаят как да помогнат на малкото да установи границите
си, защото самите те не са успели да сторят това през ранните си години. Можем да се справим, само
ако знаем как. Ако няма нещо, което да го разделя от родителите, детето остава оплетено в
отношенията си с тях. Същата заплетеност се пренася и в по-късния му живот и контактите му с целия
свят. Доктор Майкъл Кер използва термина „липса на разграничение“. То може да се прояви в две
форми. Като затваряне в себе си, навъсеност и съпротива към околните, стигаща до крайности – тази
форма се наблюдава при Джейсън. На другата отговаря Хедър – там е характерен хроничният и
натрапчив стремеж да се полагат грижи за другите. Понякога двете форми съжителстват в един-
единствен човек, като всяка се проявява в зависимост от обстоятелствата към дадения момент.
Объркването на имунната система, което може да причини болести, се дължи на факта, че не
няма как да се различи своето от чуждото. За изцелението е нужно да се установят или укрепят
индивидуалните ни граници. Лично съм разговарял по темата с терапевтката Джоан Питърсън от
Габриола Айлънд. Тя е директор на тамошен център за обучение в областта на холистичната медицина
и психологичното израстване. Тя ми каза:
– Границите и автономията са от съществено значение за здравето. Живеем живота си чрез
нашите тела. Ако не сме способни да изразяваме преживяванията си, телата ни ще кажат онова, което
умовете и устите ни не смеят.
Доктор Питърсън дава следното определение:
– Личните ни граници са нашата енергийна форма. Не искам да употребявам думата „аура“,
защото този термин днес има и други значения. Но имаме енергийна форма, която излиза дори над
кожата. Така че чрез общуването не само определяме границите си, но имаме и енергийни граници,
които са невербални.
В книгата си „Гняв, граници и сигурност“ доктор Питърсън е още по-подробна:
„Границите ни са невидими. Те са резултат от нашето съзнателно и вътрешно усещане за Аз.
Можете да се запитате: Какво очаквам от живота си и отношенията си с околните? Какви са мечтите
ми? От кое искам повече и от кое – по-малко? Какво изобщо не искам? Какво мога и какво не мога?…
С подобни въпроси си помагаме да определим какво ценим и какво очакваме от даден етап на живота
си. С времето може да се променим, но не трябва да губим контрола над себе си. Механизмите за
контрол се намират в самите нас.“
Обобщено, автономията представлява изграждането на нашия вътрешен контролен център.
5. Привързаност
Чрез чувствата си на привързаност осъществяваме контакт с околния свят. Нашите най-ранни
отношения определят дали ще придобием или изгубим способността си да бъдем открити, грижовни
V. J. Felitti et al, „Relationship of Childhood Abuse and Household Dysfunction to Many of the Leading Causes of Death in
229
Adults: The Adverse Childhood Experiences (ACE) Study“, American Journal of Preventative Medicine 14, no. 4 (1998), 245-58
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 156
към себе си и здрави. Тогава се научаваме да допускаме изява на гнева си или да се страхуваме от него,
като го потискаме. През детството си изграждаме автономия или я оставяме да атрофира.
Привързаността е жизненоважна за изцелението. Чет и брой нямат проучванията, които сочат, че
хората без социални контакти – самотниците – са по-податливи на заболявания. Онези, които се радват
на искрена емоционална подкрепа, са с по-благоприятни прогнози, независимо от диагнозата им.
Преди 14 години откриват малко възелче в простатата на Дерек. Сега той е на 71 години. Поне
веднъж годишно ходи да му правят изследвания. По-миналото лято биопсията показала наличие на
ракови клетки.
- Онкологът ми каза, че перспективите не са добри и доста ме уплаши. Затова се съгласих на
шестмесечната хормонална терапия, която смалява тумора. Това лечение изцяло те оставя без
тестостерон. Трябваше веднъж на три месеца да ходя да ми бият инжекция. След хормоналното
лечение лекарят настояваше да се подложа и на седемседмичен курс на лъчетерапия. Отвърнах му, че
не искам, защото съм чел за нея. Лъчетерапията и операциите решават проблема само временно, а след
три до пет години болестта обикновено се завръща. Лъчетерапията унищожава толкова много…
загиват и куп добри клетки заедно с лошите.
- Диагнозата как ти се отрази емоционално?
Дерек призна:
- Ами, какво да ти кажа, беше ми голям проблем. Не казах на никого. Дори на приятелите ми.
Запазих лошата новина само за себе си, жена ми и двете ни дъщери. По-рано бях саможивец, доста
потаен. Сега съм по-открит. Харесва ми да има повечко хора около мен. Не винаги беше така. Щеше да
ми хареса да си намеря някоя пещера с врата и ключалка, за да си живея в нея завинаги. Всичките ми
приоритети се промениха. Хобито ми беше да изработвам декоративни парни локомотиви. По
шестнадесет часа на ден стоях в работилницата и правех играчки, като се чувствах напълно щастлив.
От две години обаче, откакто имам рак, не съм стъпвал там. Сега имам нужда от хора около мен.
Пациентите с рак си помагаме взаимно. Всъщност само това правим – говорим си. До края на живота
си ще говоря с тях за рака. Изглежда така трябва да бъде.
- Хората като цяло имат нужда да споделят емоциите си, да говорят за трудностите си,
независимо дали включват рак или не. Не е ли така? Според теб защо трябваше да се появи ракът, за да
те научи на това?
- И аз се питах същото. Като ми поставиха диагнозата, издигнах стена около себе си. Не
допусках никого наблизо, защото не се чувствах сигурен. Отчитам си го като грешка. В продължение
на 11 месеца влагах всичките си сили в борбата с рака. След като реших, че болестта си е отишла,
съборих стената и почнах да разказвам на хората за преживяванията си – че съм имал рак и съм го
надвил. Много се гордеех с този факт.
Тук го попитах:
- Решил си да споделиш за проблема си, едва когато си го победил. Но си бил изолиран, докато
си се борил с него, когато всъщност най-много си имал нужда от подкрепа. Защо държеше жена си
настрана?
- Никога не съм чувствал нейната подкрепа… и все пак знаех, че е на моя страна. Просто не я
допусках в живота си. Издигнах стената около мен и не допусках хора, без изключения.
Понякога ни е по-лесно да се оставим на огорчението и яда, отколкото да си позволим
привързаност. Причината е, че именно разочарованието от първите ни отношения на привързаност се е
превърнало в повод за нашия гняв. Зад всеки наш гняв се крие болезнена и непосрещната потребност
от истинска близост. За да се излекуваме, трябва да признаем пред себе си, че сме уязвими. Именно
нашата уязвимост някога ни е накарала да се изключим емоционално. Вече не сме безпомощни и
зависими деца, затова няма защо да се страхуваме от своята уязвимост. След като се освободим от
излишните опасения, можем да си позволим да се привържем – всички имаме еднаква потребност от
това. Сближаването с други хора пък ще ни отърве от дълбоко вкорененото убеждение, което мъчи
мнозина с хронични заболявания: че не сме привлекателни и не заслужаваме обич.
Търсенето на близост е условие за изцелението.
6. Отстояване
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 157
След смирението, че имаме проблеми за решаване, ставаме бдителни, за да се научим да владеем
гнева си и да очертаваме личните си граници – нашата автономия. А след като се възползваме от
вродената си способност да се привързваме, идва моментът с отстояването. То е декларация към нас
самите и към околния свят, че съществуваме и че сме личности.
На много места в тази книга интервюираните казваха, че ако не вършат нещо, изпитват празнота,
която ги плаши. В този си страх често погрешно отъждествяваме действителност и проблеми,
съществуване и активност, смисъл и постижения. Мислим си, че автономията и свободата означават
непременно да постъпваме или реагираме както ни се иска.
Отстояването в контекста на себеизявата е далеч по-всеобхватно от ограничената роля на
конкретните действия. Да се отстояваме означава да приемаме, че ни има. Означава още да се
харесваме, независимо от миналото ни, личния ни характер, уменията ни и как ни възприемат другите.
Преди всичко отстояването има за цел да ни освободи от заблудата, че трябва да оправдаваме
съществуването си. Действията и противодействията тук са без значение. Просто ни има, независимо
от обстоятелствата. Именно затова отстояването може да бъде и точно противоположното на
действията. И не само в тесния смисъл на отказването да вършим неща, които не желаем, но и като
принципно отхвърляне на нуждата да правим каквото и да било.
7. Утвърждаване
Когато отговаряме утвърдително, изказваме позитивно становище; приближаваме се към нещо
стойностно. Два са положителните фактора, които могат да ни помогнат да се изцелим или да се
запазим цели.
Първият е съзидателната ни сила. След като станах лекар, дълги години робувах на своя
работохолизъм и не обръщах внимание на съкровените си пориви. В редките случаи, когато си
позволявах почивка, усещах едва доловимо шаване в корема, едно съвсем леко смущение. По същото
време в главата ми се появяваше плахата мисъл: пиши! Първоначално не знаех как да гледам на това –
киселини в стомаха ли бяха или вдъхновение? Колкото повече се вслушвах, толкова по-силно ставаше
посланието в ума ми. А то беше, че трябва да пиша, да се изразявам чрез писменото слово. Това щеше
да ми помогне не само да бъда изслушан от другите, но и да чуя себе си.
Казват, че боговете създали хората по свой образ и подобие. Затова всички имаме от техния порив
да творим. Можем да бъдем съзидателни по най-различни начини: писане, рисуване, музика,
изобретяване на нови пособия и още безброй уникални занимания според интересите на всеки от нас –
кулинарно изкуство, градинарство или ораторство. Важното е да се почита този порив. Когато го
правим, изцеляваме не само себе си, но и околните. Ако не го правим, убиваме не само телата си, но и
духа си. Когато не пиша, се задушавам в тишината.
Ханс Селие е на същото мнение:
„Щом имаме заложби, трябва да ги проявяваме, защото в противен случай ще експлодираме на
нежелани места или ще затънем безнадеждно в чувства на безсилие. Великият замисъл е да
канализираме своята жизненост по начин и със скорост, които природата е предвидила за нас.“
Второто средство за нашето утвърждаване е самата вселена – връзката ни с всичко и всички.
Предположението ни, че сме откъснати от живота, сами и ненужни, е отрова. Няма значение колко
пъти и колко жестоко съдбата ни е показвала тъмната си страна – това е само горчива измама, която
съставлява част от патологичната биология на убежденията. От материална гледна точка лесно можем
да видим, че представата за откъснатост от вселената е една измама. Не отиваме „прах при прахта“, а
сме одухотворена прах. Ние сме част от вселената с временно съзнание и никога не можем да сме
извън нея.
Думата „търсене“ не случайно се използва често в контекста на духовните занимания. Щом
заболеят, много хора почти инстинктивно започват да търсят духовното в себе си, понякога по
изненадващи начини. Ана е с рак на гърдата. Тя е еврейка и като такава била посветена в юдаизма.
Днес посещава християнска катедрала за духовна подкрепа.
– Обикнах Бог и затова съм още силна. Ходя в църквата, където взех причастие. Знам, че и Бог ме
обича. Служа при олтара. Първия ден държах разпятието и две свещички. Свещеникът ми рече: „Ти си
живият олтар.“ Често си го повтарям, особено ако нещо много ме мъчи: „Аз съм живият олтар.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 158
“ Свещеникът ми каза още: „Ако си Божият олтар в църквата, си Божи олтар навсякъде. Ти си
възлюбена.“
От друга страна, Лилиан – говорих с нея във връзка с нейния артрит – заменила енорийската си
църква с юдаизма. Израснала в Шотландия и помни родния си дом като място на постоянен контрол и
насилие. В новата си вяра намира свободата да бъде себе си, да се харесва такава, каквато е, и да се
радва на живота – все неща, от които досега се е страхувала. Не може да се каже, че е напълно
освободена. Когато кани брат си на гости, тя крие менората и свещите. Важното е, че е по-спокойна от
когато и да било.
– Почувствах, че ако искам да се излекувам, трябва да сваля духовните си окови – обяснява тя.
Други от хората, с които разговарях, са утвърдили вярата в традиционната си религия. Трети се
отдават на медитация или общуват с природата. Всеки търси своя път към светлината. За мнозина
издирването не е леко начинание. Не се замисляме къде сме оставили ключовете си и досущ като
Настрадин Ходжа, предпочитаме да ги търсим само под лампата, защото там можем да виждаме.
„Търси и ще намериш“ – беше казал един от великите Учители. Самото търсене е намиране,
защото бихме могли да издирим само нещата, за които вече знаем, че съществуват.
Има и хора, които ходят на психолог, без дори да отварят дума за духовните си потребности.
Други пък опитват изцеление само по духовни пътища – в търсене на Бога или универсалния разум,
без да съзнават, че не по-малко важно е да открият и утвърдят личния си разум, тоест себе си. Здравето
е стабилно, само ако почива и върху трите опори: тяло, разум (душа) и духовна връзка (дух).
Независимо коя опора изключите от цялото, ще последва дисбаланс и болест.
Ако в търсенето на изцелението, взираме поглед само на лесните места, ще открием същото като
Настрадин и съседите му: нищо. Като глупак, Настрадин не можеше да проумее това. Но същият
Настрадин може да бъде мъдрец и учител, който има усет за верния път.
Настрадин Ходжа – мъдрец и глупец – живее във всеки от нас.
∴ КРАЙ ∴
Благодарности
Дължа огромна благодарност на всички хора, които с открито сърце споделиха за миналото си.
Някои от тях са мои стари пациенти. С други се запознах наскоро. Те разкриха душите си, за да могат
читателите да се поучат от болезнения им опит.
Даян Мартин от издателството “Knopf Canada” ме подкрепяше за тази книга още от мига, в който
седнах да я пиша. Тя преработи твърде дългия ръкопис, като от професионалната ѝ намеса имат полза
както авторът, така и читателите.
Задължен съм още на Том Милър от издателството “John Wiley & Sons” в Ню Йорк, защото
обърна по-сериозно внимание на книгата ми, докато другите американски издатели гледаха на нея като
„поредната книга за стреса“.
Господ ми прати Киара О’Мара Съливан от Вирджиния, с която се сприятелих по интернет и
която стана моя неофициална съавторка, редакторка и рецензентка. Появи се в живота ми ненадейно от
нищото и постепенно започна да ми помага в писането, с което го направи по-лесно. А съответно
направи по-лесен и живота ми. Книгата, която държите, нямаше да бъде същата без нейното
съдействие.
Издателката ми Денис Буковски беше категорична, че „Когато тялото казва НЕ“ ще бъде издадена
в поне още пет държави и на няколко езика. Тя започна да ме съветва, когато бях почти приключил с
черновата, което ми позволи да си направя някои редакции – благодарение на тях, творбата ми се
доближи до първоначалните ми планове за нея. Хедър Дъндас и Елза Делука осигуриха незаменима
техническа помощ, като вярно набраха над двеста часа аудио интервюта в текстова форма.
Моята съпруга и духовна половинка Раи беше строг критик и всеотдайна опора. Повечето от
съкратените материали бяха премахнати, благодарение на нейните смелост, любов и мъдрост. Нещата,
които най-силно ценя, са вече част от живота ми – също заради тези нейни качества.
Благодаря и на цитираните в книгата автори или техни издатели, че ми позволиха да използвам
извадки от техните творби.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 159
Габор Мате