КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“

Автор: Габор Мате

Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК

Увод от преводача: Изминаха 10 години от преводаческия ми дебют. Първото

издателство, което ми гласува доверие, беше „ЛиК“ — не ме познаваха, но само
след приятелска препоръка и кратко интервю ми гласуваха доверие. И то не за
каква да е книга, а за „Когато тялото казва НЕ“: сложна медицинско-
психологическа творба, за която, както щеше да се окаже, трябваше тепърва да
въвеждам терминология, още непозната на книжния ни пазар.

Т огава вече имах отлична оценка от държавен изпит по психология. Имах

опит и с медицината, тъй като не беше минало много време от следването ми

(преди да се откажа с убеждението, че не трябва да ставам ортодоксален лекар)
… Всичко си имах — само нямах опит на преводач, нито самочувствие. И понеже
сега осъзнавам колко много винаги ме е обичал Дядо Боже, макар в 2005-а още
да не Го взимах на сериозно, мога да изтъкна, че „Когато тялото казва НЕ“ беше
най-доброто, което ми се случи в онзи етап от живота ми.

От една страна, тази книга затвърди убеждението ми, че съм постъпил

правилно, като прекъснах следването по ортодоксална медицина.

От друга страна, първият ми превод беше обемна книга — притиснат от срока

по договора ми с издателството, нямах време да се колебая, дали съм се справил
добре. Когато редакторката ми отбеляза, че имала чувството все едно чете книга
от български автор, а не превод, това за мен беше върховният комплимент. Това
няма как да не се отрази на самочувствието и мотивацията ми да продължа по-
смело с преводите.

От трета страна, от самата книга научих много за естеството на

самочувствието и колко важно е то за щастието, а това ще рече и за здравето на
човека.

И все пак всичко това бяха личните подробности за силната ми емоционална

връзка с „Когато тялото казва НЕ“. Сега да преминем на съществения въпрос —

защо е този своеобразен втори тираж на една

поостаряла книга
и защо е препоръчително тепърва да я прочетем или да си я припомним?
На първо място — книгата може и да е писана преди едно десетилетие, но
продължава да е актуална. Всъщност е по-актуална от всякога, защото това,
което конвенционалната медицина понякога отчита като „прогрес“, от друга
гледна точка може да се определи и като „продължаващ регрес“.

На второ място — тази книга не цели да настройва срещу себе си

ортодоксалните лекари чрез дразнещи заяждания или нещо такова. Точно
обратното – тя може би ще е дори по-полезна за тях, отколкото за болните,
търсещи методи да си помогнат сами. Лечението и самолечението не трябва да
се противопоставят, както често изтъква авторът в няколко от главите.

На трето място — осъвремених превода. И преди си го харесвах, но десетте

изминали години и натрупания опит, вярвам, си казват думата в актуалната
версия.

Четвъртият стимул да прочетете (отново) книгата е нейната достъпност. Ако

медицинските и психологическите трудове на Рудолф Щайнер, които са
типични за „От Извора“, ви идват прекомерно тежки, именно „Когато тялото
казва НЕ“ се явява чудесно балансирана творба – на правилното място между
материалистичната наука и по-сериозната езотерика.

И пето — това не е поредната книга за стреса и влиянието му върху здравето.

Мнението ми е, че авторът Габор Мате основателно роптае, когато
незапознатите със съдържанието на творбата му по инерция я поставят на
неправилния щанд. Книгата е по-скоро езотерична, макар да е писана от атеист
и представител на обикновеното лекарско съсловие. Няма да четете за
личната или родовата кармакато причина за описаните заболявания,
но… ако мислите антропософски, докато четете, всъщност ще
отчетете, че, макар и материалистично, се описват именно тези
духовни факти!

Бермудският триъгълник

М ери беше обикновена жена, малко над четиридесетте, нисичка, мила и

с добри обноски. В продължение на осем години тя беше моя пациентка заедно

със съпруга си и трите им деца. Усмихваше се срамежливо и малко се
подценяваше. Смееше се често. Когато това младолико лице грейваше, човек
нямаше как да не му отвърне със същото. Всеки път, като си спомня за нея,
сърцето ми се изпълва с радост и се свива от мъка.

С Мери никога не бяхме разговаряли продължително до появата на първите

симптоми на смъртоносната ѝ болест. Започна се уж безобидно – с убождане от
игла по пръста, като раничката не заздравяваше с месеци. Проблемът се
дължеше на синдрома на Рейно, при който малките артерии на пръстите се
свиват и ограничават притока на кислород към тъканите. Понякога се стига до
гангрена, какъвто, за съжаление, беше случаят на Мери. Въпреки няколкото
болнични лечения и хирургически операции, година след убождането тя
започна да умолява лекарите да ампутират пръста, за да я отърват от
пулсиращата болка. Изпълниха молбата ѝ едва когато болестта напредна
дотолкова, че дори силните болкоуспокояващи бяха безсилни пред постоянните
мъки.

Синдромът на Рейно може да се появи и самостоятелно или при други условия.

Пушачите са особено застрашени, а Мери беше страстен пушач от юношеските
си години. Надявах се, че ако откаже цигарите, това би спомогнало за
нормализирането на кръвообращението в пръстите ѝ . След поредица
неуспешни опити тя най-сетне превъзмогна порока си.

За съжаление се оказа, че синдромът е бил само предвестник на нещо много по-

лошо. На Мери беше поставена диагнозата склеродермия, едно от
автоимунните заболявания, сред които са ревматичният артрит, възпаленият
колит, системният лупус еритоматозус (СЛЕ) и много други, които не винаги се
смятат за автоимунни по начало, като диабета, множествената склероза и може
би дори болестта на Алцхаймер. Общото между всички тях е, че имунната
система на болния атакува собственото му тяло, като така може да нанесе
поражения на ставите, съединителната тъкан или на почти всеки орган – на
очите, нервната система, червата, черния дроб или мозъка. При
склеродермията (от гръцки: втвърдена кожа) самоубийствените действия на
имунната система се изразяват във вкоравяване на кожата и тъканите на
хранопровода, сърцето, белите дробове и други органи.

Кое предизвиква този бунт в тялото?

Учебниците по медицина разглеждат проблема изцяло от позицията на
биологията. В някои редки случаи за причинители се сочат токсините, а като
цяло се смята, че водеща роля има генетичната предразположеност.
Медицинската практика се основава на тази изцяло материалистична теория.
Нито специалистите, нито аз – нейният семеен лекар, дори сме си помисляли
да вземем под внимание какво в личните преживявания на Мери би могло да е
довело до това боледуване. Никой от нас не проявяваше любопитство за
психологичното ѝ състояние преди появата на проблема и не се питахме как то
е повлияло на развитието на болестта и изхода от нея. Ние се занимавахме само
със симптомите по тялото – давахме лекарства срещу възпаленията и болката,
оперирахме за отстраняване на гангренозната тъкан и за подобряване на
кръвния поток, пращахме я на физиотерапия за възстановяване на
подвижността.

Един ден интуицията ми подсказа, че Мери трябва да бъде изслушана. Затова

ми хрумна да си уговорим едночасова среща, за да може да ми разкаже повече
за себе си и живота си. Тя беше напълно откровена. Под нейната смиреност и
нерешителност се криеше изобилие от потискани емоции. Оказа се, че Мери е
била малтретирана като дете, изоставяна и подхвърляна от едни приемни
семейства на други. Тя си спомни как на седем години се е сгушвала с по-
малките си сестрички на тавана, докато пияните ѝ осиновители крещяли и се
биели отдолу.

„Много се страхувах по онова време – призна тя. – Но бях най-голямата и

трябваше да защитавам сестрите си. Мен нямаше кой да ме пази.“
Мери не беше споделяла тези неща с никого, дори със съпруга си, с когото
живееше от двадесет години. Тя се беше научила да крие чувствата си за всичко
от хората, включително и от самата себе си. Всяка изява на лично мнение,
уязвимост или любопитство по време на детството е могла да я изложи на
опасност. Нейната сигурност идваше от съобразяването с чуждите чувства и
никога с нейните собствени. Беше в клопката на една роля, наложена ѝ като
дете, и не съзнаваше, че и тя има право на внимание, да бъде изслушвана и да
се грижат за нея.

Мери се описваше като неспособна да отказва. Приемаше за свое задължение

да бъде във вечна услуга на другите. Даже когато болестта ѝ стана много
мъчителна, предимно се безпокоеше за съпруга си и за порасналите си деца.
Дали чрез склеродермията нейното тяло не беше намерило начин да отхвърли
това всеотдайно покорство?

Вероятно тялото ѝ правеше онова, което умът не смееше – бореше се с

безмилостното задължение на Мери да бъде в услуга на другите, което някога ѝ
е било наложено като дете, а сама си беше вменила като възрастна.
Предполагах същото и когато писах за нея в първата си статия за медицинската
рубрика на “The Globe and Mail” през 1993 г.:

„Ако не се научим да казваме „не“,

тялото ни може да го стори вместо нас.“
За статията се позовавах на медицинска литература, разискваща въпроса за
влиянието на стреса върху имунната система. Но схващането, че начините, по
които хората се справят с емоциите си, могат да бъдат причина за появата на
склеродермия или друго хронично заболяване, е анатема за мнозина лекари.
Една ревматоложка от канадска болница беше изпратила язвително писмо до
редактора, в което осъждаше както материала ми, така и самия вестник, защото
го е публикувал. Според нея съм бил неопитен и не съм направил проучвания.

Не е изненадващо, че специалистите отричат връзката между тялото и

съзнанието. Навикът да разцепваме на две онова, което е една цялост, се вижда
и в отношението ни към здравето и болестите. Опитваме се да разберем тялото,
като го отделяме от разума. Искаме така да гледаме на хората – били те здрави
или болни – сякаш съществуват в изолация от средата, в която растат, живеят,
работят, играят, обичат и умират. Това са дълбоко вкоренените предразсъдъци
на ортодоксалната медицина, които повечето лекари приемат безкритично по
време на следването си, а след това ги пренасят и в практиката си.

За разлика от много други науки, медицината тепърва трябва да усвои важния

урок за теорията за относителността на Айнщайн. А именно, че гледната точка
на наблюдателя обуславя изводите от наблюдението. Както отбелязва чешко-
канадският изследовател на стреса Ханс Селие, сборът от предразсъдъците на
учения едновременно определя и ограничава онова, което той или тя е способен
да открие. Авторът пише в книгата си „Стресът на живота“ следното:

„Повечето хора не осъзнават напълно до каква степен същността на научното

изследване и изводите от него зависят от личното гледище на изследователя.
Днес, когато науката и учените имат особено важна роля, на този съществен
факт трябва да се обърне специално внимание.“1
В това свое откровение Селие, който също е лекар, е казал една истина, която
дори днес, повече от четвърт век след написването ѝ , малцина проумяват.
Колкото по-профилирани стават лекарите, толкова повече знаят за даден орган,
но и толкова по-малко разбират човека, в когото се намира въпросният орган.
Хората, които интервюирах за тази книга, ми споделяха почти единодушно, че
техните лекуващи и семейни доктори не са се опитвали да разберат личната,
емоционалната страна от живота на своите пациенти. Освен това се е долавяло
и нежелание от страна на специалистите да се водят разговори на такива теми.
След като разговарях с мои колеги за същите тези пациенти, открих, че дори
след дълги години на лечение лекарят може да остане изцяло незапознат с
живота и проблемите на болния, а да е наясно само с тесните граници на
заболяването.

Целта на тази книга е да опише влиянието на стреса върху здравето. И най-вече

на скрития стрес, който е във всеки от нас. Той е скрит толкова надълбоко и така
се е сраснал с нас, че го чувстваме като неразделна част от себе си. Въпреки че
ще изложа много научни доказателства, книгата е насочена за широк кръг от
читатели и нейната сърцевина, поне според мен, са индивидуалните случаи,
които ще имам възможност да разкажа по-нататък. Осъзнавам, че тези случаи
няма да бъдат убедителни за онези, които смятат подобни доказателства за
смехотворни.

Трудно е да се отрече огромната полза за човечеството от съвестното

приложение на научните методи. Но не всяка съществена информация може да
се потвърди при лабораторни или статистически анализи. Не всички аспекти на
заболяването могат да бъдат сведени до факти, които подлежат на проверка от
втори специалист или по строгите научни методи. Иван Илич пише в своята
книга „Предели за медицината“:

„Медицината може да ни каже толкова за същността на оздравяването,

страданието и смъртта, колкото химичният анализ може да ни запознае с
естетичните качества на керамичното изделие.“
Като отричаме проницателността на хората и техния опит, а се придържаме
само към общоприетите знания, сами си налагаме по-ограничения светоглед.
Определено имаме какво да наваксаме. Още през 1892 г. канадецът Уилям
Ослър, един от най-добрите лекари на всички времена, е подозирал, че
ревматоидният артрит, който е свързан със склеродермията, вероятно е болест,
причинявана и от стрес. Днешните ревматолози изцяло пренебрегват това
прозрение, въпреки че за изминалите 110 години, откакто Ослър е написал своя
труд, са събрани доста научни доказателства в негова подкрепа. Ето докъде
ограниченият научен подход е довел медицинската практика. Приемайки
модерната наука за последната инстанция, решаваща здравословните ни
проблеми, ние сякаш бързаме да отхвърлим познанията от по-старо време.

Както е отбелязал американският психолог Рос Бък, до появата на

съвременната медицинска технология и на научната фармакология лекарите
обикновено са прибягвали до плацебо ефекта. Те са поощрявали вярата на
пациента, че има способност за самолечение. За да има добър резултат,
докторът е трябвало да изслушва пациента си, да спечели доверието му и да
следва собствената си интуиция. Това са качествата, които лекарите изглежда са
загубили, откакто привикнахме да се осланяме изцяло на „обективните“ данни,
диагнозите на електронни машини и „научните“ методи за лечение.

Затова излиянията на онази ревматоложка не са никак неочаквани. Истински

ме изненада едно друго писмо до редактора, което дойде няколко дни след
публикацията ми и беше в моя подкрепа. То беше от Ноел Б. Хършфийлд,
професор по медицина от университета в Калгари. Той пише:

„Новата научна дисциплина психоневроимунология вече разполага с

категорични доказателства, признати от учени от редица области, че
съществува тясна връзка между мозъка и имунната система… Съвкупността от
емоции у даден човек и отношението му към продължителен стрес
действително могат да доведат до различни заболявания, които медицината
лекува, без да е способна да обясни произхода им. Такива са склеродермията,
както и повечето от ревматичните болести, чревните възпаления, диабета,
множествената склероза и безчет други проблеми от всяка област на
медицината.“

Изненадващото в това писмо беше съществуването на нова област в

медицината. Какво представлява психоневроимунологията? Както се оказа,
това е наука за взаимодействията между разума и тялото, а също и за
неразрушимото единство на емоциите и физиологията в развитието и живота
на човека по време на здраве и боледуване. С тези обезсърчаващо сложни думи
просто се казва, че тази дисциплина изучава начините, чрез които психиката ни
(разумът ни и съвкупността му от емоции) си взаимодейства с нервната система
на нашето тяло. Двете образуват основната връзка с имунната ни система.
Новата наука е наричана и психоневроимуноендокринология, за да се наблегне,
че ендокринната (хормоналната) система също е част от механизма, чрез който
тялото ни изразява даден проблем. Едно новаторско проучване показва как
тези връзки работят дори на клетъчно ниво. Ние тепърва откриваме научната
основа на онова, което сме знаели преди, но сме забравили, за наше най-голямо
съжаление.
През изминалите векове мнозина лекари са разбирали, че емоциите играят
ключова роля като причинители на заболявания или пък спомагат за
възстановяването на здравето. Те са правели изследвания, писали са книги и са
се опълчвали срещу господстващите течения в медицината, но винаги техните
идеи, проучвания и теории са изчезвали като в медицински Бермудски
триъгълник. Познанията за връзките между съзнанието и тялото, придобити от
предишните поколения лекари и учени, са изчезнали безследно, все едно
никога не са съществували. В августовския брой на “New England Journal of
Medicine” от 1985 г. се казва с типичната академична самонадеяност, че „вече е
време да се отхвърлят окончателно фантасмагоричните представи, че болестите
са пряк резултат от състоянието на съзнанието.“2

Подобни съждения отдавна не служат за довод. Психоневроимунологията, за

която пише в своето писмо д-р Хършфийлд, се е доказала, въпреки че някои от
теориите на тази наука тепърва ще трябва да се борят за място в медицинската
практика. Един бегъл поглед към заглавията от библиотеките или към
сайтовете в интернет е достатъчен да ни убеди, че количеството на статии,
книги и учебници, разглеждащи новите теории, се увеличава лавинообразно.
Информацията вече достига до мнозина и чрез романите и списанията.
Широката публика в много отношения дори е по-напред с материала, тъй като,
за разлика от специалистите, не е обременена от остарели схващания.
Например за хората без предварителна подготовка е по-безпроблемно да
приемат, че не могат да разделят тъй самонадеяно тялото от съзнанието и че
изумителният човешки организъм е нещо повече от някаква си съвкупност на
съставни части.

Нашата имунна система не е изолирана от ежедневните ни преживявания.

Установено е, да речем, че имунната защита при иначе здрави младежи е
потисната по време на тежки изпитни сесии. Още по-вероятни са
здравословните проблеми при най-самотните студенти, които са в особено
рискова група. Самотата се свързва и с един документиран случай на понижена
имунна активност при група хоспитализирани психично болни. Дори да
нямаше други примери от подобни изследвания – а има предостатъчно – е
редно да се замислим за трайните последици от хроничния стрес.

Напрежението покрай изпити определено е временно явление, но много хора

несъзнателно прекарват целия си живот сякаш са под непрекъснатия поглед на
властна и претенциозна изпитна комисия, чиито изисквания трябва да бъдат
покрити на всяка цена. Не са малко и онези, които, макар и да не живеят сами,
имат емоционално неравностойни връзки, не задоволяващи напълно
потребностите им. Изолацията и стресът оказват влияние и върху хората, които
вероятно са убедени, че водят щастлив живот.

По какъв начин стресът се превръща в

болест?
Стресът е сложна поредица от физични и биохимични реакции, задействани от
силни емоционални подбуди. От гледна точка на физиологията самите емоции
представляват отделяне на електрически, химически и хормонални заряди от
човешката нервна система. Емоциите въздействат върху (но също така се
влияят от) функционирането на главните органи, целостта на имунната защита
и движението на многобройните циркулиращи в организма ни вещества, които
определят общото състояние на тялото.

Когато потискаме емоциите си, както Мери е трябвало да прави в детството си,
за да се чувства по-сигурна, говорим за задръжки, които обезоръжават
защитните сили на тялото срещу болести. Потискането на емоциите, което
представлява захвърлянето им от съзнателно на подсъзнателно ниво,
разстройва и обърква защитните механизми на тялото. Понякога настъпва
такъв безпорядък, че тези механизми от пазители се превръщат в
унищожители. През седемте години, през които работех като медицински
координатор в отделението за палиативни грижи на една ванкувърска болница,
се нагледах на пациенти с хронични заболявания, които изживяваха много
сходни емоции с тези на Мери. При нас за терапия идваха и хора с ракови
заболявания или такива с прогресивни неврологични проблеми, като
амиотрофичната латерална склероза3. Положението и при тях не беше
различно.

В частната си практика съм наблюдавал тази закономерност и при болни, които

лекувах от множествена склероза, вътрешни възпаления, като колита и
болестта на Крон, синдрома на хроничната умора, автоимунни нарушения,
фибромиалгия, мигрена, кожни заболявания, ендометриоза и много други
заболявания. Общото винаги беше, че във важни сфери от живота си почти
всички мои пациенти със сериозни здравословни проблеми не умееха да
отказват. Дори някои от тях на пръв поглед да изглеждаха, че са с по-особена
индивидуалност и различно минало от това на Мери, скоро ставаше ясно, че
под повърхността им неизменно се криеха сподавяни емоции.

Един от тежко болните ми пациенти беше мъж на средна възраст –

изпълнителен директор на компания, която продаваше хрущяли от акула като
лекарство срещу рак. Самият той имаше рак и по времето, когато го приеха в
нашето отделение, болестта беше плъзнала по цялото му тяло. Мъжът
продължи да се храни с тези хрущяли почти до деня на смъртта си, но не
защото вярваше в лечебните им свойства. Миришеха тъй отвратително, че
зловонието им се надушваше отдалеко. Даже не ми се иска да си представям
какви са били на вкус. Същият този пациент ми сподели:

„Не мога да ги понасям, но съдружникът ми ще се сърди, ако престана да ги

ям.“
Успях да го убедя, че има право да изживее както пожелае последните си дни,
без да се чувства лично отговорен за това, че някой може и да му се разсърди.

Вероятността начинът, по който хората живеят, да определя тяхното заболяване

е деликатна тема. Например такава връзка между поведение и последвала
болест е очевидна при пушачите и рака на белите дробове, въпреки че на
шефовете от тютюневата индустрия им е трудничко да я забележат. Но подобни
връзки стават труднодоказуеми, когато се отвори дума за емоциите и появата на
множествена склероза, рак на гърдата или артрит. Освен че е връхлетян от
болест, пациентът се чувства и обвиняван за недостатъците си.

Една 52-годишна университетска професорка с рак на гърдата ме попита с едва

прикрито раздразнение:
„Защо пишеш тая книга? Имам рак, защото съм предразположена генетично, а
не защото съм си го заслужила.“
В статия на сп. “New England Journal of Medicine” от 1985 г. се отправя укор, че
„схващането, според което болестите и смъртта са резултат от индивидуалните
недостатъци на пациентите, е неуместно обвинение срещу жертвите“. По-
нататък се казва, че „когато болните са вече обременени от заболяването си, те
не трябва да бъдат натоварвани и със задължението да поемат лична
отговорност за избавлението си“.

По-нататък ще се върнем на парливия въпрос за вината. Тук само ще отбележа,

че онова за обвиненията и индивидуалните недостатъци не е същината на
проблема. С такива термини само се измества темата от по-основното. Ще
видим нататък, че укоряването на болния е както морално неприемливо, така и
напълно неоснователно от научна гледна точка.

Авторите от списанието бъркат „вина“ с „отговорност“. Никой не обича да го

обвиняват, но всички бихме желали да сме по-отговорни, тоест да умеем да
отговаряме съзнателно на условията на средата, а не просто да им реагираме.
Искаме да управляваме живота си – да бъдем негови господари и да вземаме
собствени решения за нещата, които ни касаят. Не може да има отговорност,
ако тя не е осъзната.

Една от слабостите на западната медицина е, че на лекарите е дадена пълната

власт, а пациентите са сведени до нивото на най-обикновени крайни
приемници на лечението или хапчетата. Хората са лишени от правото да бъдат
истински отговорни. Не можем да обвиняваме някого, ако го повали болест или
смърт. На всекиго може да се случи по всяко време, но колкото повече
опознаваме себе си, толкова повече се отдалечаваме от ролята на безучастни
жертви.

Изучаването на връзките между съзнанието и тялото ни позволява да

разбираме болестите, но едновременно с тях и здравето. Доктор Робърт
Маундър от психиатричния факултет на университета в Торонто се занимава с
изучаването на тези връзки. Той ми сподели в едно интервю:

„Ако опитваме да открием и да си обясним проблема, наречен стрес,

увеличаваме вероятността да оздравеем, за разлика от заобикалянето на този
проблем.“4
За процеса на оздравяване всяко знание и всяка частица от истината могат да
бъдат решаващи. Ако има връзка между емоциите и физиологията, хората
трябва да бъдат осведомени за нея, иначе ще бъдат лишени от безценна
информация.

И тук се натъкваме на недостатъците на езика. Дори самото говорене за връзки

между съзнание и тяло загатва за две отделни същности, които по някакъв
начин са обединени. А при живите същества нямаме такова разделение: няма
тяло без разум и разум без тяло. За да се изрази истинската същност на нещата,
се ползва терминът „майндбоди“5.
Дори за западната култура идеята за майндбоди не е съвършено нова. В един от
Платоновите диалози Сократ цитира тракийски лекар, който е критикувал
гръцките си колеги така:

„Лекарите от Гърция затова не познават цяровете за повечето болести, защото

са невежи за целостта на нещата. Не могат да излекуват успешно човека,
защото лекарите гледат на тялото му отделно от душата.“6
Цели две хилядолетия и половина преди появата на
психоневроимуноендокринологията Сократ е описал становището, че не трябва
да се дели съзнанието от тялото!

Покрай проучванията за написването на „Когато тялото казва НЕ“ намерих

потвърждение на прозрението, което бях споделил още в онази статия за
склеродермията на Мери. Но също така се научих да уважавам искрено труда на
стотиците медици, учени, психолози и изследователи, всеки от които беше
спомогнал да се оформи все по-ясно непознатата (или забравена) идея за
единството – майндбоди.

Работата по тази книга за мен беше и повод за самоанализа. Изучавах

начините, чрез които съм потискал собствените си емоции. Бях подбуден да
предприема това интимно пътешествие от един терапевт към Агенцията за
подпомагане на онкоболните в Британска Колумбия, където търсех данни за
влиянието на потиснатите емоции върху рака. При много хора със
злокачествени образувания се наблюдава нежелание да се справят с душевната
или физическата болка, а също и с неприятните емоции, като гняв, тъга или
самота. Терапевтът ме попита: „А вас какво ви привлича към тази област? Кое
ви кара да се интересувате точно от тази тема?“

Въпросът ме накара да си спомня за случка отпреди седем години. Една вечер

отидох да посетя 76-годишната си майка в частната клиника, където беше
настанена. Тя имаше прогресивна мускулна дистрофия, от която страдаха и
други в рода ни. Тъй като не можеше дори да сяда без чужда помощ, трябваше
да я оставим на постоянни квалифицирани грижи. Аз, двамата ми братя и
семействата ни я посещавахме редовно до деня на смъртта ѝ , която настъпи
малко преди да седна да пиша тази книга.

Накуцвах, докато вървях по коридора на клиниката. Същата сутрин ме бяха

оперирали заради счупен хрущял в коляното – следствие от нежеланието ми да
чуя онова, което тялото ми казваше чрез езика на болката всеки път, когато
тичах за здраве по циментови пътеки. След като докуцуках до стаята на майка
ми, отворих вратата и влязох вътре с безгрижна, нормална походка. Подбудата
да прикрия проблема беше несъзнателна и чак после се замислих за тази моя
постъпка. Зачудих се какво точно ме накара да предприема подобно ненужно
действие – ненужно, защото майка ми щеше да приеме спокойно факта, че щом
51-годишният ѝ син е претърпял операция на коляното, е естествено да накуцва
броени часове след нея.

И така, защо го направих? Спонтанното желание да скрия от майка ми болката

си, макар да не беше заради нещо сериозно, представляваше дълбоко вкоренен
рефлекс, който нямаше нищо общо със състоянието и на двама ни в онзи
конкретен момент. Причината за тази постъпка се коренеше в миналото ми и
беше поредното проявление на един тип поведение, наложено ми от най-ранна
възраст. Аз съм едновременно и творение, и жертва на нацисткия геноцид. Бях
дете и живеех в Будапеща, когато за почти цяла година градът беше под
фашистка окупация.

Убили са родителите на майка ми в Аушвиц, когато съм бил на пет месеца. Леля
ми е била депортирана и повече никой не я е чувал и виждал. А баща ми беше
зачислен към батальон, който извършваше тежка принудителна работа за
нуждите на германската и унгарската армия.

Майка ми и аз живеехме на ръба на оцеляването в гетото на Будапеща.

Случваше се тя да ме оставя на чужди хора за по няколко седмици, защото това
беше единственият начин да ме предпази от сигурна гладна смърт или болести.
Не е необходимо кой знае какво въображение, за да се проумее, че при нейното
емоционално състояние, породено от ежедневния нечовешки стрес, който я
връхлиташе отвсякъде, на майка ми изобщо не ѝ беше до нежни усмивки. Тя не
беше в състояние да ме дарява постоянно с внимание, което е необходимо на
подрастващото дете, за да изгради в съзнанието си усещането за сигурност и
безусловна любов. Всъщност майка ми е споделяла, че понякога отчаянието и
умората ѝ през онези дни са били толкова тежки, че само задължението да се
грижи за мен я е мотивирало да става от леглото.

Рано се научих, че трябва да полагам усилия, за да ми обръщат внимание, а

също и че е разумно да не натоварвам излишно майка си, когато просто мога да
потисна тревогите и болките си. При едни нормални отношения между майка и
дете майката е в състояние да изхранва малкото си, без да се налага то да прави
каквото и да било, за да получи дажбата си. Моята майка не беше способна да
ми осигурява безусловно прехраната, а понеже не беше нито светица, нито дори
близо до съвършенството, твърде вероятно щеше да ѝ е трудно да се справя със
задълженията си даже ужасите на войната да не бяха се стоварили върху
нашето семейство. Постепенно се превърнах в неин пазител, като най-напред
започнах да я предпазвам от собствените си страдания.

И така, онова поведение, което в детските години ми беше като временен и

крехък параван, постепенно се укрепна и се превърна в защитна стена, зад
която петдесет и една години по-късно продължавах да крия от майка си и най-
незначителните си проблеми.

Нямах намерение да се занимавам с тая тема в „Когато тялото казва НЕ“.

Планирах книгата като интелектуално приключение, в което се опознава една
интересна теория, способна да обясни човешкото здраве и заболяванията.
Пътят, който поех, беше утъпкан от други преди мен, но винаги остават още
неща за откриване. Въпросът на терапевта ме накара да се запитам дали нямам
потиснати емоции и в своя живот. Прикриването на накуцването, както
осъзнах, беше само един от многото примери.

Затова, докато пиша тази книга, ще описвам не само наученото от книгите и

разговорите с други хора, но и какво съм открил за себе си. Механизмът на
потискането работи във всеки един от нас. Често или по-рядко, всички
прибягваме до себеотрицанието и самоподценяването, като в един момент
преставаме да си даваме сметка за това. Типичен е случаят с моето накуцване.
 Когато става дума за здраве и болести, не трябва да се абсолютизира, защото
наследствеността и околната среда също предразполагат към заболявания. Така
че, когато казвам, че потискането на емоциите предизвиква стрес, който
определено допринася за здравословните проблеми, съвсем не отправям укори
от типа „сами сте си виновни“. Целта на тази книга е да спомогне за
научаването на непознати факти, а не да добавя още точки към коефициента на
вината и срама, който в нашата култура и без това е доста висок.

Може би съм особено чувствителен към темата за вината, но повечето хора са

като мен. Срамът е сред най-неприятните чувства от т.нар. „отрицателни
емоции“ и сме готови почти на всичко, за да го избегнем. За съжаление нашият
постоянен страх от опозоряване понижава способността ни да виждаме ясно
действителността.

Въпреки всички опити на лекарите да спасят Мери, осем години след появата
на болестта тя почина във ванкувърска болница от усложнения на
склеродермията. До самия край милата усмивка не слезе от лицето ѝ , макар че
вече имаше увредено сърце и дишаше тежко. От време на време ме молеше да
идвам на по-продължителни посещения, като се виждах с нея даже в
болницата. И така до през последните ѝ дни. Тя искаше просто да си говорим,
било то на сериозни теми, или за незначителни неща.

Веднъж тя ми каза:

„Ти си единственият, който някога ме е изслушвал.“

Понякога се питам дали животът на Мери щеше да се развие другояче, ако
някой си беше направил труда да я чуе и да я разбере, докато е била още дете –
изтормозена, изплашена, смазана от отговорността за малките си сестрички.
Може би ако имаше човек около нея, с когото тя да се чувства близка и сигурна,
щеше да се научи да се цени повече, да изразява чувствата си и да използва
гнева си за отстояване на своите граници, когато са застрашени физически и
емоционално.

Дали щеше да е жива до днес, ако съдбата ѝ беше по-друга?

1. Hans Selye, The Stress of Life, rev. ed. (New York: McGraw-Hill, 1978), 4 [^]
2. M. Angell, „Disease as a Reflection of the Psyche“ New England Journal of Medicine, 13 June 1985. [^]
3. АЛС, понякога наричана в САЩ „болест на Лу Гериг“ по името на американския бейзболист,
починал от нея, а в Англия е известна като „болест на моторните неврони“ – бел. пр. [^]
4. Интервю с Dr. Robert Maunder. [^]
5. от англ.: майнд – разум, и боди – тяло – бел. пр. [^]
6. Plato, Charmides, цитирано при A. A. Brill, Freud’s Contribution to Psychiatry, (New York, WW Norton,
1944), 233. [^]

Твърде послушното момиче

Щ е е малко да се каже, че пролетта и лятото на 1996-та са били

стресиращи за Натали. През март шестнадесетгодишният ѝ син бил освободен

след принудително шестмесечно лечение в наркокомуна. Той злоупотребявал с
опиати и алкохол в продължение на две години, като на няколко пъти бил
изключван от училище.

— Късметлии сме, че го отведоха на онова място — казва 52-годишната бивша

медицинска сестра. — След като синът ни се прибра здрав, откриха проблема на
мъжа ми, а не след дълго и моя.

През юли нейният съпруг — Бил, е опериран от злокачествен тумор в корема.

Скоро се установява, че ракът има разсейки в черния дроб.

Натали от време на време страдала от умора, замайване и пищене в ушите, но

симптомите ѝ били краткотрайни и отшумявали без лечение. Една година
преди да ѝ поставят диагнозата тя се чувствала по-изтощена от обикновено.
Серия пристъпи на замайване през юни я принуждават да си направи
компютърна томография, която не показва заболяване. Два месеца по-късно
при изследване с ядрено-магнитен резонанс откриват, че мозъкът ѝ има
характерните аномалии на множествената склероза. А именно: фокални
огнища на инфекция, където миелинът — мастната тъкан, която покрива и
защитава нервните клетки — е нарушен.

Множествената склероза (от гр.: „втвърдявам“) е най-честата от тъй наречените

болести на демиелинизацията, които възпрепятстват нормалното
функциониране на клетките от централната нервна система. Симптомите
зависят от местата, където се намират инфекциите и нарушенията на тъканта.
По-уязвимите области са гръбначният мозък, мозъчният ствол и зрителният
нерв, който представлява снопче от нервни влакна, пренасящи информацията
от окото до мозъка.
Ако е засегнат гръбначният мозък, симптомите ще са вкочаненост, болки или
други неприятни усещания по крайниците или туловището. Възможни са и
неволни свивания на мускулите или отпадналост. Загубата на миелин в долната
част на мозъка може да доведе до двойно виждане или проблеми с говора и
пазенето на равновесие. Пациентите с оптичен неврит – възпаление на
зрителния нерв – страдат от временна загуба на зрението. Общата отпадналост
е сред честите симптоми, като усещането е за доста по-силна умора от
обикновено.

През цялата есен и до началото на зимата Натали все така получавала

световъртежи. Тогава тя полагала грижи за съпруга си, който се възстановявал
след операцията на корема и дванайсетседмичен курс химиотерапия. За
известно време Бил се върнал на работа като търговец на недвижими имоти, но
през май на 1997 година се наложило да го оперират отново, за да отстранят
туморите от черния му дроб.

— След като го отвориха за втори път и махнаха 75 процента от черния му дроб,

Бил получи съсиреци в порталната вена1. Можеше да умре от това — казва
Натали. — Той се промени до неузнаваемост. Стана ужасно агресивен и
заядлив.

През 1999-та Бил умира, но не и преди да подложи жена си на психически

тормоз, какъвто тя не е могла и да си представи по-рано.

Само в Колорадо са регистрирани сто човека със специфична форма на

множествена склероза (МС), която е съпътствана от релапс и ремисия, тоест от
периоди на кризи и периоди без симптоми. Тази е формата, от която страда и
Натали. Пациентите, подложени на особено стресови ситуации, като проблеми
с интимните партньори или финансова нестабилност, са почти четири пъти по-
податливи на усложнения на болестта2.

— Все още имах световъртежи по Коледа на 1996-та, но след това си бях съвсем
наред — твърди Натали. — Само походката ми беше малко странна. Въпреки
всички проблеми около втората операция на Бил, бях добре и съм го водила в
Бърза помощ четири пъти между юли и август. Тъкмо здравето на Бил укрепна
и се надявахме, че подобрението ще продължи, когато моето състояние
внезапно се изостри.

Кризата се появила, когато Натали смятала, че може да си почине за малко, тъй

като вече не се нуждаели спешно от нейната помощ. Тя сподели:

— Съпругът ми беше от ония мъже, които си мислят, че не са длъжни да вършат

нещата, дето не им допадат. Винаги си е бил такъв. А когато се разболя, той
просто реши, че не трябва да прави каквото и да било. По цял ден седеше на
канапето и пукаше пръстите си. Така изпукваше понякога, че се стрясках и
подскачах. Дори децата започнаха да не го понасят. После, някъде през есента,
когато той се почувства по-добре, го пратих извън града за няколко дни, за да
бъде с приятелите си. Рекох си, че има нужда от разнообразие.

— А ти от какво имаше нужда? — попитах.

— Беше ми дошло до гуша. Викам си: Прати го да поиграе голф за ден-два!
Дойде един семеен приятел и го взе. Останах сама и не бяха минали два часа,
когато усетих кризата.

Попитах я какъв извод си прави от този случай.

— Ами… – започна колебливо Натали. — Че трябва понякога да се изключвам

от режима, при който съм вечно услужлива. Но просто не мога. Ако някой има
нужда от мен, съм длъжна да се отзова.

— Независимо от последствията за теб?

— Да. Изминаха пет години, а още не съм се научила да реагирам адекватно.

Тялото ми най-редовно протестира, а аз си карам все по старому. Отказвам да
си науча урока.

Тялото на Натали е имало много поводи да казва „не“ по време на нейния брак.
Нейният Бил прекалявал с алкохола и често я посрамвал. Тя казва:

— Когато пиеше повече, отколкото му понасяше, ставаше отвратителен.

Обичаше да спори за глупости, буйстваше и хич не се владееше. Ако това се
случеше, докато сме на гости, той почваше да унижава някого пред останалите.
Правеше го ей така, без причина. Тогава аз ставах и си тръгвах, но после си
изкарваше яда на мен, защото не съм го подкрепяла. Щом ми поставиха
диагнозата МС, нито за миг не съм се заблуждавала, че ще мога да разчитам на
него.

След завръщането си от ваканцията Бил се радва на няколко месеца крепко

здраве. Той дори се впуска в интимна връзка с друга жена, близка приятелка на
семейството. Натали си спомня:

— Мислех си: Не те ли е срам след всичко, което сторих за теб? Пожертвах

собственото си здраве. Бях край теб през цялото лято. Ти беше на прага на
смъртта, а аз седях по 72 часа край леглото ти в болницата, чакайки да се
разбере дали ще живееш или ще умреш. Грижих се за теб и когато се прибра у
дома. А ти как ми се отплащаш? Забиваш ми нож в сърцето.

Теорията, че психологическият стрес засилва риска от МС, не е нова. Френският

невролог Жан-Мартин Шарко пръв направил подробно клинично описание на
множествената склероза. В лекция от 1868 година той говори за пациенти,
които свързвали „продължителните си чувства на скръб или досада“ с
последвалата поява на симптомите. Пет години по-късно британски лекар също
прави връзка между стреса и заболяването:

„Важно е да се спомене и друго изявление на горката болна, направено в един

поверителен разговор между нея и една медицинска сестра – че се е поболяла,
след като е заварила съпруга си в леглото с чужда жена.“3
Около шестдесет процента от страдащите от МС са жени. За тази книга
интервюирах девет души с тази болест, осем от тях жени. При всички в
емоционалната сфера се наблюдаваха сходства с преживяванията на Натали,
макар степента на драматичното да беше различна. Събраните данни от моите
проучвания се съгласуват с изводите от едно изследване4, публикувано през
1970-та. Там се казва:

„Много учени изказват обективното мнение, че емоционалният стрес може би е

сред причинителите на МС. По-тежките отношения с родител, липсата на
психологическа независимост, отчаяната нужда от любов и подкрепа, както и
неспособността да се чувства и проявява гняв, отдавна се нареждат от
медицинските експерти сред вероятните фактори за началото и развитието на
болестта. Изследване от 1958 година сочи, че при почти 90 процента от
случаите преди появата на симптомите […] пациентите са преживели някакво
травмиращо събитие, което е разклатило чувството им за сигурност.“5
Друго проучване от 1969-а разглежда психологическите процеси при тридесет и
двама пациенти от Израел и САЩ. Осемдесет и пет процента от тези хора с МС
са усетили първите симптоми на заболяването си след стресови ситуации.
Същността на стреса е била разнородна – от смърт или болест на близък човек
до страх зарази загуба на средства за препитание или друго събитие, което е
предизвикало трайна промяна в живота на пациента, с която той не е бил в
състояние да се примири.

Продължителните семейни конфликти са друг често срещан пример за стрес.

Споменава се и поемането на повече отговорности в службата. Авторите на
изследването обобщават: „Общата характеристика при тези случаи е
постепенното осъзнаване на пациента, че е неспособен да се справи със
сложната обстановка, което поражда у него чувства за непълноценност или
провал.“6 Тези видове стрес се срещат и в много други страни.

Разполагаме с още едно проучване, при което се сравнява стреса между болни с
МС и здрави хора. Особено травмиращите събития са били 10 пъти по-чести в
групата на страдащите от МС. При тях и семейните конфликти са били 5 пъти
по-чести.7

Измежду осемте жени с множествена склероза, с които разговарях, само една

все още беше ангажирана с първата си по-сериозна връзка. Другите имаха зад
гърба си раздяла или развод. Четири от тях признаха, че са пребивани или
тормозени психически от партньорите си по времето, когато са започнали да се
разболяват. В останалите случаи партньорът в различна степен е демонстрирал
отчуждение.

Журналистката Лойс била на 24 години, когато през 1974-та ѝ поставили

диагнозата МС. За кратко време имала двойно зрение, а след това усещала, че
сякаш я бодат с иглички по краката. Преди да се разболее, прекарала две
години в малко забутано селище в арктическите области. Живяла с мъж, който
е с девет години по-възрастен от нея – някакъв художник, когото тя определя
като психически неустойчив. По-късно той отишъл да лекува маниакалната си
депресия.

— Бях го издигнала в култ — спомня си Лойс. — Той беше талантлив и умен,

караше ме да се чувствам сякаш не зная нищичко. Може би мъничко се
страхувах от него.

Животът в полярните области бил изключително труден за нея.

— За безгрижно момиче като мен, което идваше от Западното крайбрежие на
Щатите, отиването там беше като попадане в Тамбукту. В продължение на
години след завръщането си посещавах терапевт. А той ми заяви: „Късметлийка
си, че си се измъкнала жива.“ Там много се пиеше, ставаха убийства,
изолацията беше пълна. До мястото не водеха пътища. Партньорът ми ме
плашеше до смърт, защото беше избухлив и ме наказваше. Всичко започна като
летен флирт. Уж за няколко месеца, а продължи с години. Доколкото можех,
опитвах да съм му на нивото, но накрая той ме заряза.

Условията за живот също били лоши.

— Тоалетната беше извън колибата. Когато трябваше да излизам при 40 или 50

градуса под нулата, беше кошмарно. По едно време той отстъпи и ми купи една
кофа, в която да пишкам нощем, защото успях да го излъжа, че жените ходим
по-често от мъжете по малка нужда.

— Това, неговото, се води „отстъпка“, така ли? — попитах.

— Да, определено. Някой трябваше да изнася кофата и да я излива в ямата, а на

него не му се искаше. Една нощ я захвъли на снега и ми каза да ползвам
тоалетната на двора. Караше ме да пренасям и вода, защото там нямат
водопроводи. Нямах избор. Ако исках да бъда с него, трябваше да се
примирявам. Казвала съм му, че единственото, което искам от него, е уважение.
Не знам защо, но то беше най-важното за мен. Толкова силно го исках, че
трябваше да стискам зъби за какво ли не.

Лойс си спомня, че отчаяната нужда от одобрение характеризирала и по-

ранния ѝ живот. Особено що се отнася до отношенията с майка ѝ .

— Сякаш очаквах от него да контролира живота ми, както го правеше майка

ми… казваше ми как да се обличам, как да обзавеждам стаята си, какво да правя
днес и какво – утре. Бях сладко, послушно момиченце. Винаги се стараех да
върша само нещата, които родителите ми биха одобрили. Стремежът ми да ме
хвалят изместваше собствените ми желания и нужди.

Психотерапевтката Барбара – доста добра, според нейните пациенти – е

помагала на хора с хронични заболявания. Самата тя страда от множествена
склероза. Упорито отрича, че сподавените емоции от нейното детство имат
нещо общо с огнищата на възпаление в главата ѝ . Множествената склероза на
Барбара започнала да се развива преди осемнайсет години. Първите симптоми
се появили внезапно, след като поканила един социопат, когото лекувала в
затвора, да отседне за две седмици в дома ѝ .

— При него имаше значително подобрение — спомня си тя. — Намерението ми

беше да му дам шанс да продължи живота си, като започне на чисто.

Станало така обаче, че пациентът съсипал къщата и разрушил брака на

Барбара. Попитах я дали не е прекрачила някаква граница, като е поканила
толкова опасен човек в дома си.

— И да, и не. Смятах, че всичко ще бъде наред, защото уговорката беше само за
две седмици. Но никога не бих направила отново подобно нещо. Така набързо
се научих да поставям границата, че една пациентка сега ме нарича Царица на
границите. Тя също е терапевтка и двете често се шегуваме помежду си. За
съжаление, трябваше да се науча по трудния начин. Понякога си мисля, че МС
дойде като наказание за глупостта ми.

Разглеждането на болестта като наказание повдига ключов въпрос. Хората с

хронични заболявания често са обвинявани или може би сами се винят, че с
нещо са заслужили нещастието си. Когато се казва, че заради
потискането/стресът човекът сам си е докарал болестта, съм съгласен с
възраженията на Барбара. Научните изследванията не трябва да се занимават с
проповядването на морал и раздаването на присъди.

Като казваме, че приемането на потенциално опасен човек вкъщи е лоша идея и

повод за стрес, единствено и само посочваме връзката между стреса и
заболяването. Разглеждаме вероятното последствие, но не като вид наказание,
а просто като установена реалност.

Барбара е категорична, че отношенията ѝ с родителите са били стабилни и

изпълнени с взаимна любов:

— Майка ми и аз се разбирахме. Винаги сме били много близки.

— Способността да поставяш граници се усвоява в годините на растежа — казах

аз. — Защо трябваше да се научиш на това толкова късно и по трудния начин?

— Аз си знаех границите, но не и майка ми. Всъщност повечето ни караници

бяха на тази тема. Тя не разбираше кога да спре и че имам право на собствен
живот.

Това, че Барбара е довела неуравновесен и опасен мъж у дома си, лесно може да
бъде отбелязано като значителен стресов фактор. Но хроничният стрес от
размиването на личните граници е по-трудно откриваем.

Неясните граници, които си остават такива и след пубертета, се превръщат във

важен източник на стрес при възрастния човек. Негативните последици засягат
хормоналната и имунната система, тъй като хората с неопределено лично
пространство са подложени на постоянен стрес – част от ежедневието им е да
злоупотребяват с тях. Но това е една реалност, която те са се научили да
отхвърлят от прякото си съзнание.

„Причината или причините за множествената склероза остават неизяснени“, се

казва в един уважаван учебник по вътрешна медицина8. Проучванията
опровергават тезата за зараждане в следствие на зараза, въпреки че е възможно
да се открие и вирус. Вероятна е генетичната наследственост, тъй като някои
расови групи не заболяват – например племето инуити от Северна Америка и
племето банти от Африка. Гените обаче не обясняват кой точно, кога и защо ще
се разболее.

Неврологът Луис Дж. Роснър, бивш директор на клиниката към

Калифорнийския университет в Лос Анджелис, пише:
„Дори хората, които имат всички необходими гени за МС, не винаги се
разболяват. Това заболяване, смятат експертите, се дължи на фактори от
обкръжението на болния.“9
Въпросът се усложнява от данните, получени чрез ядрено-магнитен резонанс и
след аутопсии. Съществуват случаи на демиелинизация на централната нервна
система при лица, които никога не са усещали или проявявали симптоми на
болестта. Как се получава така, че едни хора с увреждане на миелина не
развиват болестта, а други заболяват? Възможно ли е отговорът да се крие сред
„факторите от обкръжението“, загатнати по-горе?

В своя иначе чудесен труд за множествената склероза д-р Роснър безцеремонно

пропуска да разгледа стреса като вероятен причинител. Вместо това, той стига
до заключението, че заболяването навярно се обяснява с автоимунната система:

„Човек става алергичен към собствената си тъкан и произвежда антитела, които

атакуват здрави клетки.“
Той пренебрегва огромното количество медицинска литература, свързваща
въпросните автоимунни процеси със стреса и личния характер на болния –
едни връзки, които ще разгледаме по-подробно в следващите глави.

Проучване от 1994-та, направено в отделението по неврология към болницата

на Чикагския университет, разглежда взаимодействията между нервната и
имунната система, както и вероятната им роля за появата на множествена
склероза10. Използвани са плъхове за онагледяване на опит, при който
изкуствено причинено автоимунно заболяване се влошава, след като се блокира
възможността за остра и навременна реакция срещу дразнители. Ако не е била
възпрепятствана, естествената реакция на животните към стреса щяла да ги
предпази.

Пациентите с МС, описани в специализираната литература, както и всички

хора, които лично интервюирах, са били поставяни в ситуации, близки до онези
на злощастните лабораторни животинки от чикагското проучване. Били са
изложени на огромен и продължителен стрес още от детска възраст, като
способността им да му отвръщат адекватно е била занижена.

Основният проблем не е в самия външен дразнител, а в безсилието да му се

противодейства. Резултатът е вътрешен стрес, който става потиснат, а оттам и
неосезаем. Рано или късно пренебрегването на личните нужди и угаждането на
чуждите желания престават да бъдат стресиращи. Човек започва да ги приема
като нещо нормално и по този начин се обезоръжава.

Вероника е на 33 години. От три години е болна от МС.

— Започна внезапно — спомня си тя. — В началото не знаех какво става… имах

болки в стъпалата и се вкочанявах. Сякаш ме заливаха вълни, от които тялото
ми изтръпваше чак до гърдите, а после пак се отдръпваха надолу. Така беше в
продължение на три дни. Струваше ми се готино – можех да се щипя, без да
усещам нищо! Не казах на никого.

Най-сетне неин приятел я убедил да потърси медицинска помощ. Аз я попитах

учудено:
— Вкочанявала си се, усещала си болки, а не си го споделила? Защо?

— Намирах го за маловажно. А пък ако бях се оплакала на някого, например

родителите ми, те щяха да се разстроят.

— Но ако някой друг получаваше такива изтръпвания и болки, ти щеше ли да го

пренебрегнеш?

— Не. Щях веднага да го пратя на лекар.

— Защо се отнасяш със себе си по-лошо от начина, по който ти би се отнесла с

друг човек? Имаш ли предположение?

— Не.

Поучителен е отговорът, който дава Вероника на въпроса дали е имала стресови

преживявяния преди появата на множествената склероза.

— Не са непременно лоши преживявания — казва тя. — Осиновена съм. След

като петнадесет години приемната ми майка оказваше натиск да издиря
биологичните си родители, аз ги потърсих, въпреки че не ми се искаше. Винаги
ми е било по-лесно да отстъпвам, отколкото да споря… винаги! Намерих ги и се
срещнах с тях, а първото ми впечатление беше: Как е възможно нещо да ме
свързва с тези хора? Стресиращото дойде после от разкритието, че има
вероятност да съм дете, заченато при кръвосмешение. Най-гадното беше, че ми
намекнаха само части от историята, а биологичната ми майка твърдо отказваше
да говори по темата. По онова време бях и безработна. Живеех на социални
помощи. Няколко месеца по-рано бях скъсала с гаджето си. Изритах го от къщи,
защото беше алкохолик и едвам го понасях. Влудяваше ме.

Това са стресовете, които тази млада жена описва като „не непременно лоши“ –
натиск от страна на приемната майка, която пренебрегва нежеланието на
Вероника да се срещне с биологичното си семейство; откритието, че може
родната ѝ майка да е заченала с нея след насилствено сношение с роднина
(братовчед; майката била на шестнадесет години тогава); нужда от финансови
средства; раздяла с приятел пияница.

Вероника се отъждествява с приемния си баща.

— Той е моят герой — сподели тя. — Винаги ме е подкрепял.

— Защо не потърси помощ от него, когато почувства натиска от страна на майка

си?

— Никога не сме могли да разговаряме насаме. Тя винаги се навърташе около

него.

— А баща ти как понасяше това?

— Мълчеше си. Но си личеше, че не му допада да го надзирават.

— Радвам се, че се чувстваш близка с татко си. Но може би е редно да си
намериш нов герой – някой, който ще може да те подкрепя. За да оздравееш,
ще е добре най-напред да се превърнеш в героиня за самата себе си.

Талантливата британска виолончелистка Жаклин дю Пре умира през 1987-ма

на 42-годишна възраст от усложнения на множествената склероза. Когато
нейната сестра Хилари започва да се пита дали стресът не е докарал болестта на
Жаки, невролозите твърдо я уверили, че стресът не е замесен.

Мнението на ортодоксалната медицина почти не се е променило оттогава. В

една нова брошура, раздадена сред пациенти на клиниката към университета в
Торонто, се казва:

„Стресът не причинява множествена склероза. Но е препоръчително за хората

с МС да го избягват.“
Текстът е подвеждащ. Разбира се, че стресът не причинява множествена
склероза! Няма отделен фактор, който можем да посочим за единствен
виновник. Появата на МС несъмнено зависи от няколко условия, които си
взаимодействат. Но правдиво ли е да се каже, че стресът не играе своята важна
роля за началото на заболяването? Проучванията и историите на хората, с
които се запознахме дотук, подкрепят мнението, че стресът е замесен.

Поредното потвърждение откриваме и в биографията на Жаклин дю Пре.

Нейната болест и последвалата кончина са своеобразна илюстрация за
унищожителното влияние на стреса, предизвикан и подпомаган от потискането
на емоциите. Хората често стигали до плач на нейните концерти. Тя имала своя
уникална способност да въздейства на слушателите. Описват изпълненията ѝ
като „спиращи дъха и пленяващи като магия“. Свирила със страст, стигаща до
озадачаващи крайности. Била способна да въздейства направо върху емоциите.
За разлика от поведението в личния си живот, пред публика се освобождавала
от всичките си задръжки. Тръскала главата си, косите ѝ се разпилявали във
всички посоки и огъвала тялото си в стил, който повече е прилягал на
рокзвезда, а не на музикант, изпълняващ класическа музика.

Посетител на нейно представление си спомня:

„Имаше вид на мило и скромно девойче. Вземеше ли виолончелото в ръце

обаче, сякаш я обладаваше зъл дух.“11
До днес някои от изпълненията на дю Пре остават ненадминати, особено
Концерт за виолончело от Елгар. Това е последното произведение на
изтъкнатия композитор, създадено в настроение на униние и безнанеждност в
навечерието на Първата световна война. „Всичко хубаво и добро, и чисто, и
свежо, и мило избяга надалече, без да се завърне“, пише Едуард Елгар през 1917
г. Тогава е над 70-годишен, в залеза на своя живот.

В своята книга „Гений в семейството“ Хилари дю Пре описва сестра си така:

„Способността ѝ да предава емоциите на един мъж в последните му дни беше

сред нейните забележителни и необясними способности.“
Забележителни? Да. Необясними? Едва ли.
Въпреки че не го е знаела, още на двадесет години Жаклин дю Пре също била в
залеза на своя живот. От болестта, която слага край на музикалната ѝ кариера, я
разделяли само няколко години. Скръбта, загубите и примиренчеството
изпълвали по-голямата част от емоционалния ѝ живот. Тя разбирала Елгар,
защото е била в неговото положение и му е съчувствала. Жаклин веднъж
споделила пред сестра си:

„Той е бил несретник, Хил. При това болен. Но е имал лъчезарна душа, която
мога да усетя чрез музиката му.“
С тези думи тя описвала и себе си, каквато била още от детските си години.
Айрис дю Пре – майката, научава за смъртта на баща си, докато все още лежи в
родилното отделение след раждането на Жаки. От този момент нататък майката
и дъщерята заживяват в симбиоза – една взаимозависимост, от която не могат
да се освободят. На детето не му е било позволено нито да се държи като дете,
нито да порасне твърде бързо. Жаки била чувствителна, тиха и срамежлива,
рядко правела пакости. Като цяло била спокойно момиче, освен когато свирила
на виолончелото. Един от учителите ѝ по музика си спомня, че на шест години
се държала „крайно вежливо и твърде възпитано“. В околните оставяла
впечатление за приятно и вежливо дете. Секретарката на девическото учелище,
което посещавала Жаки, я описва като щастлива и жизнерадостна. Съученик от
гимназията твърди, че била „сговорчива, веселячка и добра приятелка“.

Вътрешният свят на Жаклин бил доста различен. Хилари си спомня, че сестра ѝ

веднъж избухнала в плач: „Никой не ме харесва в училище. Там е ужасно.
Всички ме тормозят.“12 В интервю тя говори за себе си като за „едно от ония
деца, които другите деца не понасят. Събираха се на групи и ми подвикваха
гадни неща“.

През пубертета била непохватна, стеснителна, мълчалива и без планове за по-

нататъшното си образование. Според нейната сестра, винаги изпитвала
затруднения да се изразява с думи. А авторката на биографичната книга
„Жаклин дю Пре“ – Елизабет Уилсън, пише:

„Наблюдателните приятели забелязвали зараждаща се и растяща меланхолия

под иначе слънчевата ѝ външност.“13
През целия си живот, чак до болестта, Жаки криела чувствата си от своята
майка. Хилари споделя потресаващ детски спомен, когато с напрегнато
изражение и заговорническо нашепване сестра ѝ споделила:

— Хил, не казвай на мама, но… да знаеш, че когато порасна, няма да мога да

ходя и да се движа.

Как да разбираме това ужасяващо предсказание за собствените ѝ бъднини?

Може би като нещо свръхестествено или като проекция на начина, по който
момичето вече се чувствало подсъзнателно: неспособно да действа, без да
зависи от други, оковано и с парализирана жизненост. Ами това „не казвай на
мама“? Не е ли осъзнато примирение пред факта, че е било безсмислено да се
опитва да сподели болките, страховете и тревогите си пред родител, който не е
можел да води разговори на такива теми?
Много по-късно, след като множествената склероза вече се проявява, цялото
натрупвано негодувание на Жаки към майката изригва в неконтролируема
ярост и ругатни. Твърде послушното момиче изведнъж се проявява като крайно
враждебен възрастен.

Колкото и да обичала и да се нуждаела от своето виолончело, нещо в Жаклин

дю Пре отказвало да приеме ролята на виртуоз. Тази роля на недостижим
музикант успяла да обсеби цялата ѝ истинска същност. Също така се
превърнала в единственото средство да се поддържа вниманието на майката,
както и единствената тема за разговор с нея. Множествената склероза пък била
средството на тялото да отхвърли тази роля и да каже „не“.

Жаклин била неспособна да отказва директно очакванията на другите. На 18-

годишна възраст, когато вече била доста известна, тя със странен копнеж в
гласа завидяла на друга млада виолончелистка, която по онова време
изпаднала в криза. „Това момиче е късметлийка“, казала дю Пре пред приятел.
„Тя може да се откаже от музиката когато си пожелае. А аз никога няма да мога,
защото твърде много хора са инвестирали парите си в мен.“

Виолончелото било и благословия, и проклятие за нея. Въпреки че се ужасявала

от цената на успеха, тя се подчинила на своя талант и амбициите на родителите
си. Хилари казва, че „гласът на виолончелото“ бил гласът на истинската Жаки.
Тъй като момичето се научило да задушава изявата на емоциите си още от дете,
инструментът се превърнал в неин говорител. Чрез него тя изливала всичката
си енергия, болка и отчаяние. Цялата ѝ ярост отивала в музиката. Един от
проницателните ѝ частни учители също разказва как през юношеските си
години принуждавала виолончелото да поема сподавяните ѝ емоции и да ги
претворява в музика. Когато свирела, тя напълно се отдавала на чувствата си,
които иначе били едва доловими или съвсем отсъствали в личния ѝ живот.
Затова умеела да приковава очите на публиката върху себе си и дори било някак
болезнено да я слушат… „почти зловещо“, по думите на руския виолончелист
Миша Майски.

Двадесет години след дебюта си като дете-музикант и вече болна от

множествена склероза Жаклин споделила пред приятел как се почувствала при
първото си явяване на сцената. Той описва преживяването ѝ така:

„До онзи момент между нея и външния свят сякаш се издигала тухлена стена.
Когато Жаки започнала да свири за публиката, тази стена изчезнала и тя най-
сетне се почувствала свободна да се изразява. Това чувство не я напускало и
по време на другите представления.“
Като възрастна, Дю Пре си водила дневник и в него самата тя пише, че никога
не е можела да се изразява с думи, а само с музика.

Отношенията със съпруга ѝ Даниел Баренбойм са най-съществената част от

времето преди появата на множествената склероза, която слага край на
кариерата ѝ като виолончелистка. Аржентинският евреин Баренбойм е чаровен
и възпитан космополит. Едва преминал двайсете си години, става
международна звезда в музикалния бранш. Той е търсен концертен пианист и
камерен изпълнител. Създава си добро име и като диригент. Когато дю Пре и
Баренбойм се срещат, общуването им чрез музиката е възбуждащо, страстно и
дори мистично. Любовната връзка и бракът им постепенно стават неизбежни.
Романтичните им отношения са толкова приказни, че младите се превръщат в
една от най-очарователните двойки в света на класическата музика.

За съжаление, Жаки била неспособна да показва истинската си същност както

пред родното си семейство, така и в новото с Даниел. Хората, които я
познавали, скоро след брака забелязали, че тя започнала да приказва с
любопитен и „неопределим“ средно-атлантически акцент. Несъзнателното
присвояване на начина, по който говорил съпругът ѝ , било знак за смесването
на нейната самоличност с тази на друг, по-доминиращ човек.

Хилари пише, че Жаки за пореден път се мъчила да се пригоди към нуждите на

останалите:

„Нейната душевност беше необятна, но рядко получаваше шанс за изява, ако

не броим музиката. Иначе Жаки беше такава, каквато изискваха от нея
обстоятелствата.“
Когато все още недиагностицираното прогресивно неврологично заболяване
започва да проявява първите си сериозни симптоми – отпадналост и
припадъци – тя остава вярна на характера си и ги премълчава. Вместо да
тревожи съпруга си, тя прикрива проблемите си, като си измисля всевъзможни
обяснения.

— Ами мога да кажа само, че не го усещам като стрес — отвърнала веднъж Жаки
в началото на брака си, когато Хилари я запитала как се справя с напрежението
от съвместяването на професионални и лични отношения с Даниел. — Чувствам
се много щастлива. Обичам музиката си, обичам мъжа си, а имам и
предостатъчно време за всичко.

Скоро след това тя избягала от съпруга си и обърнала гръб на сценичните

изяви. Стигнала до убеждението, че Даниел ѝ пречи да открие истинската си
същност. За краткото време, през което живяла без него, тя опитала да залъже
нещастието си чрез сексуална връзка с мъжа на сестра си. А това е още един
пример за неопределени граници на лично и чуждо. Все така дълбоко
депресирана, тя дори не се докосвала до виолончелото.

След като се върнала при Даниел и към музиката, лекарите поставили на

Жаклин дю Пре диагнозата МС. Гласът на виолончелото продължил да бъде
нейното средство за изява. Хилари нарича свиренето ѝ спасителен сал. Но не е
права. То е помагало на публиката, но не и на сестра ѝ . Хората са харесвали
страстните ѝ музикални изпълнения, но онези, които е трябвало да я слушат, не
са го правили. В концертните зали едни са плакали, критиците са я
възхвалявали, но никой не я е чувал. Трагичното в случая е, че самата тя също е
била глуха за истинската си същност. Изявата чрез изкуството помага за
облекчаването на проблема с потиснатите емоции, но не го разрешава.

След като Жаклин починала, Хилари изслушала една касетка със запис на
Концерт на Елгар, направен през 1973-та под диригентството на Зубин Мета.
Това било последното представление на Жаки в Англия, а сестра ѝ го описва
така:
 „Донастройка на инструмента, кратка пауза, след което започна да свири.
Внезапно се стреснах. Тя забавяше темпото. След няколко такта стана съвсем
осезаемо. Знаех какво точно се случваше. Както обикновено, Жаки говореше
чрез виолончелото си. Можех да чуя какво ми казва. Почти виждах сълзите на
лицето ѝ. Тя се сбогуваше със себе си, свирейки собствения си реквием.“
1. Порталната вена е главният кръвоносен съд, свързващ черния дроб с коремните органи [^]
2. G. M. Franklin, „Stress and Its Relationship to Acute Exacerbations in Multiple Sclerosis,“ Journal of
Neurological Rehabilitation 2, no. 1, 1988 [^]
3. I. Grant, „Psychosomatic-Somatopsychic Aspects of Multiple Sclerosis,“ in U. Halbriech, ed., Multiple
Sclerosis: A Neuropsychiatric Disorder, no. 37, Progress in Psychiatry series, Washington/London:
American Psychiatric Press [^]
4. V Mei-Tal, „The Role of Psychological Process in a Somatic Disorder: Multiple Sclerosis,“ Psychosomatic
Medicine 32, no. 1 (1970), 68. [^]
5. G. S. Philippopoulous, „The Etiologic Significance of Emotional Factors in Onset and Exacerbations of
Multiple Sclerosis“, Psychosomatic Medicine 20 (1958): 458—74 [^]
6. Mei-Tal, „The Role of Psychological Process…“, 73 [^]
7. I. Grant, „Severely Threatening Events and Marked Life Difficulties Preceding Onset or Exacerbation of
Multiple Sclerosis“, Journal of Neurology, Neurosurgery and Psychiatry 52 (1989), 8—13: Седемдесет и
седем процента от групата на болните с МС и само 35 процента от контролната група са имали
особено трудни периоди в годината преди появата на болестта. „Прекомерният стрес най-често се е
случвал в рамките на шест месеца преди заболяването им… 24 от 39 пациенти с МС (62 процента)
признаха за изключително смущаващи събития, а в контролната група подобно нещо сториха само
шестима от 40 души (15 процента)… Значително повече от болните отчитаха проблеми в брака си
(49 процента спрямо 10 процента от контр. група.)… Силни безпокойства признаха 18 от 23 души,
при които болестта е нова, а същото сториха 12 от 16 души, при които болестта се е върнала.“ [^]
8. J. D.Wilson., ed., Harrison’s Principles of Internal Medicine, 12th ed. (New York: McGraw-Hill, 1999),
2039 [^]
9. L.J. Rosner, Multiple Sclerosis: New Hope and Practical Advice for People with MS and Their Families
(New York: Fireside Publishers, 1992), 15 [^]
10. E. Chelmicka-Schorr and B. G. Arnason, „Nervous System-Immune System Interactions and Their Role in
Multiple Sclerosis“, Annals of Neurology, supplement to vol. 36 (1994), S29-S32 [^]
11. Elizabeth Wilson, Jacqueline du Pre (London: Faber and Faber, 1999), 160 [^]
12. Hilary du Pre and Piers du Pre, A Genius in the Family: An Intimate Memoir of Jacqueline du Pre, New
York: Vintage, 1998 [^]
13. Wilson, Jacqueline du Pre [^]

Стресът и емоционалният
усет
Х анс Селие пише в „Стресът на живота“: „между одушевената и

неодушевената материя и сред отделните същества съществува постоянно

взаимодействие, което е започнало още в зората на живота“1. Отношенията ни с
другите хора – особено емоционалните – въздействат във всеки един миг върху
биологичните ни функции по безбройни и едва осезаеми начини.
Определящите фактори ще разгледаме по-нататък в книгата. Познаването на
сложния баланс между нашите психологични процеси, емоции и физиология е
решаващо за здравето ни.

„Сигурно ще ви изненадам с това си признание – пише Селие. – Вие може би

вярвате, че не е възможна връзка между функционирането на нашите клетки,
например при възпаление, и поведението ни в ежедневието. Но аз мисля, че
има такава връзка.“2
Въпреки изминалите шест десетилетия от издаването на забележителния труд
на Селие и последвалите научни проучвания, влиянието на емоциите върху
физиологичните процеси продължава да се подценява. Медицинският подход
към здравето и болестите е все така ръководен от идеята, че тялото и разумът са
отделни един от друг, а също и от външната среда, в която съществуват. Това
погрешно схващане допълнително се утежнява от ограничената и прекалено
опростена формулировка на стреса.

Медиците обикновено го разглеждат като особено напрегнати, но изолирани

събития – например внезапната загуба на работа, разтрогването на брак или
смъртта на близък. Наистина, изброените примери са значими и докарват стрес
на мнозина, но съществуват и хронични ежедневни дразнители, които могат да
бъдат далеч по-коварни и да доведат до дълготрайни и вредни за организма
последствия. Стресовете, които се зараждат в самите нас, си взимат дължимото,
без това да ни изглежда като нещо необичайно.

За привикналите към високи нива на вътрешен стрес още от най-ранно детство

всъщност липсата му предизвиква безпокойство, скука или чувство за
непълноценност. Ханс Селие е установил, че е възможно и пристрастяване към
стресовите хормони като адреналина и кортизола. За такива хора стресът е
нещо желано, а отсъствието му – мъчително.

Когато някой се описва стресиран, той обикновено говори за нервната възбуда,

причинена от напрегнати обстоятелства, най-често свързани със службата,
семейството, приятелския кръг, финансовото или здравословното състояние.
Но опънатите нерви не са определение за стреса, нито пък, ако трябва да сме
изчерпателни, се усещат непременно в ситуации на стрес.

Според нашето определение, стресът не е въпрос на субективно възприятие. Той

е установима поредица от обективни физиологични процеси в тялото,
включващи мозъка, хормоналната и имунната система, а също и някои органи.
Както животните, така и хората могат да го изживяват, без да го осъзнават.

Селие изтъква следното:

„Стресът не е само нервно напрежение. Стресови процеси се наблюдават и при

низшите животни, а също и при растенията, които нямат нервни системи…
Освен това той може да се появи при пациенти под дълбока анестезия, които
са в безсъзнание, а дори и при клетъчни култури, отглеждани извън тялото.“3
Също така действията му могат да бъдат доста активни и при лица, които не са
под упойка, а напълно будни, но са в капана на несъзнателни емоции или не
обръщат внимание на онова, което им нашепват телата им. Стресът може да се
задейства, без да води до промени в поведението ни или без да имаме
субективна осъзнатост за съществуването му. За това свидетелстват
експериментите с животни и проучванията сред хора.

Какво все пак е стресът?

Селие е ученият, който налага думата с днешното ѝ значение. С насмешка
описва как “der stress”, “le stress” и “lo stress” са навлезли съответно в немския,
френския и италианския език. Той разбира стреса като биологично явление –
поредица от всеобхватни процеси в тялото, независими от това, дали са
осъзнати. Стресът предизвиква видими и невидими вътрешни промени, които
настъпват, щом организмът усети, че благосъстоянието му е застрашено.
Въпреки че нервното напрежение може да се яви като компонент на стреса,
човек може да бъде стресиран и без да се чувства напрегнат. От друга страна, е
възможно изпитването на напрежение, без да се задейства физиологичният
механизъм на стреса.

В търсенето на дума, която покрива значението на физичните промени, които е

наблюдавал при експериментите си, Селие се натъква на „термина стрес, който
отдавна е в употреба в разговорния английски език, особено като жаргон сред
инженерите, със смисъла на сила, действаща срещу съпротивление“. Той дава
пример с промените в ремъка, които настъпват след неговото разтягане, и със
стоманената пружина, на която се оказва натиск. Част от тези промени могат да
се видят и с просто око, но други се забелязват само чрез наблюдение под
микроскоп.
Аналогиите, които прави Селие, чудесно илюстрират главната идея – че
силният стрес настъпва, когато изискванията към тялото станат твърде големи
и то вече не може да ги понесе. Ремъкът се къса с плющене, а пружината се
деформира. Активирането на стреса може да бъде предизвикано от физически
проблем като инфекция или нараняване. Той може да дойде и след
емоционална травма или само от заплахата за такава, била тя реална или
въображаема. Последиците от стреса настъпват и когато опасността е извън
съзнателните възприятия на човека или той си мисли, че е стресиран по „добър“
начин.

Преди няколко години на 47-годишния инженер Алън му поставили диагнозата

рак на хранопровода. Той говори именно за „добър стрес“, докато описва своя
тъжен и самотен живот през годината преди да открият злокачествените
образувания. Този „добър стрес“ не само го съсипал здравословно, но отклонил
и вниманието му от болезнените проблеми, които също били постоянен фактор
за назряващата бъркотия в организма му.

Долната част на хранопровода му била отстранена заедно с горната част на

стомаха, тъй като туморът успял да се разпространи и там. Ракът засегнал и
няколко лимфни възли извън корема, затова Алън трябвало да премине през
пет курса химиотерапия. Белите му кръвни телца така намалели, че още един
курс щял да го убие.

Шокът от диагнозата бил огромен, тъй като мъжът не пушел и не пиел, а винаги
смятал, че води природосъобразен живот. От дълго време обаче си мислел, че
има „слаб стомах“. Често страдал от лошо храносмилане и парене, което е
симптом за попадането на стомашни киселини в хранопровода. За разлика от
стомаха, повърхността на хранопровода не може да издържа на постоянното
къпане с разяждаща солна киселина. Една мускулна клапа между двата органа
и сложен неврологичен механизъм следят за нормалното преминаване на
храната от гърлото към стомаха, без да позволяват на киселините да се изкачват
нагоре. Когато тази система хронично не функционира нормално, се уврежда
повърхността на хранопровода, правейки го предразположен към
злокачествени образувания.

Алън не обича да се оплаква и само веднъж споменал пред лекари за

стомашните си проблеми. Той мисли бързо, говори бързо, въобще прави всичко
бързо. Всъщност беше убеден, при това напълно, че лошото му храносмилане се
дължи на навика да хапва на крак. Но прекаленото отделяне на киселини
заради стрес и недобрият контрол от страна на автономната нервна система
също играят роля за неговото заболяване. Както загатва името, автономната
част на нервната система е извън съзнателното ни управление. Тя е отговорна
за много от самостоятелните функции на тялото: сърдечния ритъм, дишането и
мускулните контракции на вътрешните органи.

Попитах Алън дали е чувствал стрес в периода преди да му поставят диагнозата.

„Да. Бях подложен на стрес, но той се дели на два типа. Има лош стрес и добър
стрес.“

Според неговата преценка, „лошият стрес“ идвал от липсата на пълноценни

интимни отношения с Шели, за която е женен от десет години. В това той
вижда и основната причина двамата да нямат деца.
„Просто тя си има някакви много сериозни проблеми. Неспособна е да отвръща
на ласките и романтичните ми жестове, затова не получавам всички онези
неща, от които се нуждая. Постепенно загубих надежда за брака ни, а
кулминацията беше появата на рака. Винаги съм усещал, че тази мъка ме
поболява.“
А „добрият стрес“, според виждането на Алън, идвал от службата му. През
последната година преди да открият тумора му той работел по единадесет часа
на ден и по седем дни в седмицата. Попитах го дали някога е отказвал нещо.

– Никога. Даже обичам да ме молят за услуги. Рядко съм съжалявал, че се

отзовавам. Харесва ми да върша това-онова, да съм ангажиран. Само да ме
потърсят и съм насреща!

– Ами след като се разболя?

– Научих се да отказвам. Постоянно казвам „не“. Живее ми се! Мисля, че да се

научиш да казваш „не“ е важно за оздравяването. Преди четири години ми
дадоха 15 процента шанс за оцеляване. Направих съзнателния избор да живея и
си поставих срокове от пет и седем години.

– Какво имаш предвид?

– Ако доживея до петата годишнина от операцията, за мен ще е чудо. Иначе

този срок ми хрумна съвсем спонтанно. Мисля си обаче, че ще надхитря
смъртта и с още две години. А вече след седмата…

– Да не ми намекваш, че след седмата година ще се върнеш към неразумния

начин на живот?

– Да, бих могъл. Не знам.

– Правиш голяма грешка!

– Вероятно е така, но друг път ще го обсъждаме. Сега съм добро момче. Ама
наистина! Казвам „не“ на всички.

Преживяването на стрес преминава в три компонента. Първият е събитието –

физическо или емоционално, – което организмът възприема като заплаха. Това
е стресовият фактор, наричан още стресор. Вторият е свързан с анализиращата
система, която възприема и интерпретира информацията от стресора. В случая
с човешките същества тази анализираща система е нервната, в частност
мозъкът. Последният компонент е противодействието на стреса, което може да
бъде физиологично или под формата на поведенческо приспособяване към
доловената заплаха.

Веднага забелязваме, че определянето на даден стресор зависи от

анализиращата система, която му прикача дадено значение. Ужасът от
земетресение се възприема като пряка заплаха от много организми, но не и от
бактериите. Загубата на работа е далеч по-стресова за един чиновник, който
живее със семейството си от месец за месец, отколкото за опитния бизнесмен,
който може да превърне всичко около себе си в злато.
От важно значение също са индивидуалният характер и моментното
психологическо състояние на човека, когото стресорът атакува. Макар и
материално осигурен, опитният бизнесмен също може да е податлив на жесток
стрес при служебен провал, особено ако неговото самочувствие и чувство за
пълноценност зависят от положението му във фирмата. Друг човек на негово
място не би преживял същата ситуация толкова тежко, ако намира опора в
семейството си, контактите с приятели или в стремежа си към духовно
усъвършенстване. Загубата на работата за първия ще е огромен проблем, а
вторият ще види в събитието шанс за нови благоприятни възможности.

Всяко стресово събитие е уникално към момента, в който настъпва, но има своя
резонанс от миналото. Интензивността му и последиците от него зависят от
редица фактори, свързани с индивидуалния характер на всеки човек. Това,
което определя кое е стрес за нас, е въпрос на лично предразположение и нещо
повече – на лична предистория.

Селие установява, че стресът засяга преимуществено три типа органи или

тъкани в тялото: в хормоналната система видими промени настъпват в
надбъбречните жлези; засегнати в имунната система са далакът, тимусът и
лимфните жлези; чревните стени на храносмилателната система. При аутопсии
на плъхове със стрес се виждат уголемени надбъбречни жлези, свити лимфни
органи и възпалени черва. Всички тези последици се причиняват от
централната нервна система и от хормоните. В тялото ни циркулират
многобройни хормони – разтворими химични вещества, оказващи влияние
върху работата на органите, тъканите и клетките. Произвеждат се в жлезите с
вътрешна секреция, а чрез кръвообращението достигат до даден орган и
оказват влияние върху работата му. При заплаха хипоталамусът в мозъчния
ствол отделя кортикотропин – освобождаващ хормон (CRH), който изминава
краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция,
закрепена за костите в основата на черепа. Стимулирана от CRH, хипофизата на
свой ред отделя адренокортикотропен хормон (ACTH). Кръвта пренася ACTH до
надбъбречните жлези, които са малки органи, скрити в мастната тъкан върху
бъбреците. Там ACTH стимулира производството на хормони от кората на
надбъбречните жлези. Така се стига до секрецията на кортикоидни хормони (от
“cortex” – кора), като най-важният от тях е кортизолът. По един или друг начин
той въздейства на почти всяка тъкан в тялото – от мозъка до имунната система
и от костите до червата.

С помощта на кортизола работи и безкрайно сложната система, извършваща

физиологични проверки и балансиране, чрез която тялото организира своята
реакция на стреса. Първата задача на този хормон е да ограничи
противодействието на стреса, като понижи имунната активност и я поддържа в
безопасни граници.

Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните

жлези се нарича ендокринна ос. Тя е центърът на телесния стресов механизъм.
Участва в много от хроничните състояния, които ще разгледаме в по-
нататъшните глави. Тъй като хипоталамусът и мозъчните центрове, които
обработват емоциите, имат двупосочна комуникация помежду си, емоциите
упражняват директното си влиянието над имунната система и органите именно
чрез ендокринната ос.
Според Селие уголемяването на надбъбречните жлези, свиването на
лимфоидната тъкан и язвите по червата се дължат на завишеното влияние на
ACTH върху надбъбречните жлези, потискащия ефект на кортизола върху
имунната система и способността му да допринася за образуването на язви по
червата. Много пациенти, които взимат лекарства със съдържание на кортизол
за проблеми като, да речем, астма, колит, артрит или рак, са изложени на риск
от стомашно-чревно кървене. Затова може да се наложи да взимат и други
медикаменти за предпазване от появата на язва. Именно кортизолът е една от
причините при хроничен стрес да сме по-податливи към това заболяване, но
той сериозно допринася и за изтъняването на костите. При депресираните хора
този хормон се произвежда в големи количества, вследствие на което, особено
при стресирани и потиснати жени в постменопаузата, може да се стигне до
развитието на остеропороза.

Разбира се, това повърхностно описание на последиците от стреса е

неизчерпателно, тъй като той включва в себе си и засяга практически всяка
тъкан в тялото. Както отбелязва Селие, „дори непълното скициране на
противодействието на стреса ни принуждава да споменем мозъка и нервите,
хипофизата, надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносната система,
съединителната тъкан, щитовидната жлеза, черния дроб и белите кръвни телца,
но също и да посочим разнообразните взаимоотношения между тях“4. Стресът
въздейства върху много клетки и тъкани в имунната система, които не са били
добре изучени по времето, когато Селие е правил новаторското си проучване.
Немалка роля в реакцията на организма към заплахата играят още сърцето,
белите дробове, скелетните мускули и емоционалните центрове в мозъка.

За да се запази вътрешното ни равновесие, е нужно адекватно противодействие

на стреса. Това противодействие няма универсални характеристики. Може да се
задейства като отговор на всяка атака – физична, биологична, химична или
психологична – но и само при съзнателното или несъзнателно усещане за
някаква заплаха. Същността на заплахата представлява дестабилизацията на
хомеостазата – състоянието на дадена система (например човешкия
организъм), при което отделните елементи запазват относително стабилно
равновесие и функционират нормално. За улеснение на противодействието,
било то борба със заплахата или бягство от нея, кръвта се пренасочва от
вътрешните органи към мускулите, а сърцето започва да я изтласква по-бързо.
Мозъкът се съсредоточава върху опасността, като забравя за глада или
сексуалния нагон. Енергийните запаси се мобилизират под формата на захарни
молекули. Имунните клетки трябва да бъдат активирани, а с тази задача се
заемат адреналинът, кортизолът и други вещества.

Всички тези действия трябва да се извършат в сигурни граници: твърде много

захар в кръвта ще причини кома; прекомерно активната имунна система ще
произведе химикали, които са токсични. И така, противодействието на стреса
може да се разбира не само като реакция на тялото към заплаха, но още и като
опит да се опази хомеостазата.

По време на една конференция за стреса, проведена в Националния здравен

институт (САЩ), учените използваха определение за стреса, което го разглежда
като „състояние на дисхармония или застрашена хомеостаза“5. Според това
определение, стресорът е „заплаха, реална или въображаема, която може да
наруши хомеостазата“6.
По какво си приличат стресорите?
В същността си всички те представляват липсата (или опасността от изгубване)
на нещо, което за организма е необходимо за неговото оцеляване. Например
тревогите за прехраната са сред главните от тях. Конкретно при хората не по-
маловажни са терзанията около загубата на романтичен партньор. Ханс Селие
пише:

„Може да се каже без колебание, че за човека най-значителните стресори са

емоционалните.“7
В научната литература са установени три фактора, които по правило водят до
стрес: несигурността, недостигът на информация и загубата на контрол8. И
трите присъстват в живота на страдащите от хронични заболявания. Мнозина
се заблуждават, че владеят положението, а впоследствие установяват, че
решенията и поведението им са били диктувани от непознати за тях сили в
продължение на много, много години. Забелязвал съм го и при себе си. При
някои хора именно болестите са онова, което разбива напълно илюзиите,
свързани с контрола.

58-годишната Габриел членува в дружество на болните от склеродермия.

Естествено големите ѝ очи изглеждат особено изразителни, тъй като кожата на
лицето около тях е силно изпъната. Усмихва се като едва приплъзва устни по
съвършено белите си зъби. Има тесни пръсти на ръцете, блестящи и
полупрозрачни като восък, тъй характерни за склеродермията. Но по няколко
от тях личат и пораженията от ревматоидния артрит. Изкривени са встрани по
средата и са подпухнали около ставите.

Габриел научава за склеродермията си през 1985 година. Началото на болестта

обикновено е бавно и коварно, но при нея първите симптоми се появили с
нетипична внезапност, което вероятно се дължи на комбинирането им с по-
осезаемия ревматоиден артрит.

– Около една година бях много, ама много болна – спомня си тя. – Първите пет
или шест месеца едва успявах да стана от леглото. Костваше ми неимоверни
усилия да се надигна, защото ме прорязваше болка във всяка става. Пиех едни
противовъзпалителни и силния обезболяващ препарат Тиленол, но те ми
действаха само за по три или четири седмици. След това трябваше да търся и
опитвам заместители. Не можех да се храня. За пет седмици отслабнах с 14
килограма. Тежах само 41 кила. Чела съм в разни статии, че хората, които се
разболяват от склеродермия, винаги са изпитвали нужда да държат всичко под
контрол. Цял живот съм била независима и сама съм се грижила за всичко. А
сега с тая болест съм напълно безпомощна.

Може да изглежда парадоксално, че стресът – един физиологически

механизъм, жизненоважен за оцеляването – е причинител и на болести. За да
разсеем това привидно противоречие, трябва да посочим разликата между
двата вида стрес. Той бива остър и хроничен. Първият представлява
незабавното и краткотрайно противодействие на тялото ни спрямо дадена
заплаха. А вторият се характеризира със задействането на стресовите
механизми за по-продължителен период, през който сме изложени на стресори,
които не могат да бъдат избегнати, защото не ги разпознаваме или защото
нямаме контрол върху тях.

Работата на нервната система, производството на хормони и имунните промени

спомагат да превъзмогнем внезапната опасност чрез навременно
противодействие. Природата е направила така, че тези биологични процеси
могат да се адаптират към критичните моменти. Но едни и същи реакции срещу
стреса, възобновявани отново и отново, без да разрешават проблема, стават
вредни и са способни да доведат до трайни щети в организма. Например
хроничното увеличение на адреналина води до високо кръвно налягане, което
пък уврежда сърцето.

Изписана е изчерпателна литература за разрушителното влияние на хроничния

стрес върху имунната система. В едно проучване се съпоставя активността на
имунните клетки, наричани NK-клетки (от natural killers – естествени убийци),
при хора от две групи – експериментална и контролна. В първата били
включени брачни партньори, които се грижили за половинките си, страдащи от
болестта на Алцхаймер. Лицата от контролната група били близки по възраст и
общо здравословно състояние с тези от другата.

NK-клетките са като войници на фронта. Те се сражават с инфекциите и рака,

като атакуват навлизащите чужди микроорганизми и унищожават клетките със
злокачествени мутации. При хората от екперименталната група активноста на
NK-клетките била значително потисната, включително при онези брачни
партньори, на които половинките им починали преди три години. Отбелязано
е, че имунната система била засегната най-много при лицата, които не са
получавали подкрепа от близки и приятели, подобно на самотните студенти,
които най-често имат проблеми с имунната система покрай стресовите изпитни
сесии.

Успоредно проучване със същите две групи разглежда ефикасността от

имунизацията срещу грип. Оказало се, че 80 процента от хората в контролната
група развили имунитет срещу вируса, докато при експерименталната успехът
бил само сред 20 процента. Проблемите покрай непрестанните грижи за съпруг
или съпруга с болестта на Алцхаймер са ги направили податливи към вирусно
заболяване9. Изследването показва още, че стресът влияе и върху
възстановяването на тъканите. Нараняванията на хора от експерименталната
група заздравявали средно с девет дни по-бавно. По-високите нива на стрес
предизвикват завишено отделяне на кортизол, а той пък понижава активността
на клетките, отговорни за зарастването на рани.

Студенти по стоматология участвали в друг опит, при който на два пъти върху
небцето им умишлено било причинено нараняване – веднъж преди сесия, а
после и през ваканцията. При всички без изключение раничката заздравяла по-
бързо през лятото. Заради стреса от изпитите белите им кръвни телца били с
потиснати функции.

Често наблюдаваната връзка между стреса, занижения имунитет и

заболяванията води до тъй наречените „болести на адаптацията“. Терминът
отново е въведен от Ханс Селие. Макар и спорно, незабавното противодействие
е било наложително в една далечна ера, когато хората трябвало да се борят с
дивата природа, хищниците и други опасности. В цивилизованото общество
обаче продължаваме да реагираме остро на различни обстоятелства. А това не
винаги е необходимо, тъй като вече не се сблъскваме с някогашните
смъртоносни заплахи за съществуването ни. Физиологичните механизми на
тялото се задействат в несъответствие с условията, което води до заболяване.

Това може да се каже и другояче. Защитните ни механизми съществуват и до

днес по същата причина, поради която еволюцията ги е създала – да ни помагат
да оцеляваме. Междувременно обаче сме изгубили способността да усещаме
сигналите на телата си, които ни известяват за наличието на проблеми. И
докато организмът ни реагира на стреса, съзнанието ни не забелязва какво се
случва. Поради това оставаме в стресовата ситуация, като имаме съвсем малка
или нямаме никаква представа за пораженията, които получаваме.

Както отбелязва Селие, характерните стресори в живота на повечето

съвременни хора – или поне на тези от индустриалния свят – са свързани с
емоциите. Подобно на лабораторните животни, които не могат да избягат, така
и хората се озовават в капана на злободневните си проблеми и модели на
поведение, които са пагубни за здравето им. Колкото по-развита икономически
е една държава, толкова по-откъснати са нейните жители от вътрешния си свят.
Вече не сме наясно какво се случва в телата ни, а така няма как да реагираме
адекватно, за да се предпазваме. Стресът ни изяжда живи, но не защото днес
няма с какво да ни е полезен, а защото вече нямаме усета да разпознаваме
сигналите му.

Често говорим за емоции, без да имаме точна представа за същността и

значението им. Както стреса, така и те се делят на няколко вида. Психологът
Рос Бък различава три нива – Емоции I, Емоции II и Eмоции III –
класифицирани според степента, с която ги осъзнаваме.

Емоции III представляват субективното възприятие на даден човек за самия

него. С други думи, как се чувства. В тази категория влиза осъзнатото моментно
психическо състояние, било то на гняв, радост или страх, както и съпътсващите
го усещания в тялото.

Емоции II обхващат чувствата, които другите забелязват у нас, без ние да го

съзнаваме. Ключова роля играе езикът на тялото – „невербалните сигнали,
маниерите, интонацията, жестовете, мимиките, докосванията и дори
бързината, с която се извършва дадено действие, или забавянето между
отделните думи в речта. Те могат да са от особено значение, макар често
извършителят им да не го съзнава“10. Нормално е човек да не си дава сметка за
емоциите, които предава, но те безпогрешно се разчитат от хората около него.
Емоции II са тези, които най-силно засягат другите, независимо от намеренията
ни. Типичните за това ниво са и чувствата на децата. Те най-трудно се
толерират от родителите, особено ако предизвикват твърде много безпокойство
или раздразнение. Доктор Бък отбелязва, че децата, на които са били налагани
забрани или наказания за проявата на определени емоции, в зряла възраст ще
придобият навика да потискат същите тези емоции или други, подобни на тях.
Самоцензурирането служи като предпазна мярка срещу срама или опасността
от отхвърляне.

„В такива случаи губим усета да се опознаваме чрез емоциите си – пише Бък. –

Човекът, лишен от тази си дарба, в бъдеще няма да знае как да владее
ефективно чувствата и желанията си. Резултатът ще бъде форма на
безпомощност.“11
Публикациите на тема стрес изобилстват от доказателства, че реалното или
въображаемо усещане за безсилие е силен стресов фактор. Придобитата
безпомощност е психологическо състояние, при което човек не се опитва да
излезе от стресовата ситуация, въпреки че има физическата възможност да го
направи. Хората често се озовават в подобно положение. Вкопчват се в
непълноценна или дори унизителна интимна връзка, работят сред непосилен
стрес в службата или робуват на преходна мода – все неща, които ги ограбват от
истинската им свобода.

Емоции I обхващат физиологичните процеси, които настъпват при остра

реакция на дадена заплаха и са свързани с работата на нервната система,
отделянето на хормони и имунологичните промени. Тези процеси не подлежат
на съзнателен контрол и не могат да се наблюдават отстрани. Те просто се
случват. Тях ги има и без да са субективно осъзнати или външно изразени.
Адаптивни са към ситуациите на остър стрес, но стават вредни, когато се
задействат за продължителни периоди, а опасността не може да се преодолее
или избегне по никакъв начин.

Рос Бък пише, че „самоусъвършенстването включва и придобиването на

емоционален усет, който се изразява в способността да се отнасяме адекватно и
с разбиране към собствените си чувства и желания“12. За целта се предполагат
качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ – реално да не
показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да не говорим,
че „не бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата
често чуват в комбинация с общоприетата идея, че рационалното е обратното
на емоционалното. В нашата култура си имаме даже идеализиран образ на
рационалността – героят г-н Спок от „Стар Трек“.

Емоционалният усет изисква от нас:

– способноста да анализираме чувствата си, като така можем да научим кога

изпитваме стрес.

– възможност да изявяваме чувствата си ефективно, като по този начин

отстояваме своите нужди и целостта на личното си пространство.

– умението да различаваме психологичните реакции, отнасящи се до

настоящето, от онези, представляващи остатъци от миналото. Всичко, което
искаме и към което се стремим, трябва да е съобразено с потребностите ни от
настоящето, а не с неудовлетворените нужди от детството ни. Ако не правим
разлика между сегашно и минало време, ще имаме усещането за някаква загуба
или смътна заплаха, която не съществува.

– да следим за неотложните си нужди, които се нуждаят от внимание и

посрещане, а не да ги потискаме, за да получим одобрението или
благосклонното отношение на други хора.

Стресът настъпва в отстъствието на изброените критерии и води до нарушения

в хомеостазата. Когато те са хронични, се стига и до заболявания. Във всяка от
индивидуалните истории в тази книга един или повече аспекти на емоциалния
 усет са били пренебрегвани. Обикновено е ставало по начини, които
съответният човек не е предполагал.

Налага се да развием този си усет, ако искаме да се опазим от скритите стресове,

които застрашават здравето ни, а също и ако желаем да оздравеем. Освен това е
необходимо да поощряваме изграждането му в децата ни, защото той е най-
добрата превантивна медицина.

1. Selye, The Stress of Life, xv [^]

2. пак там, 414 [^]
3. пак там, 62 [^]
4. пак там, 150 [^]
5. E. M. Sternberg (moderator), „The Stress Response and the Regulation of Inflammatory Disease,“ Annals
of Internal Medicine 17, no. 10 (15 November 1992), 855 [^]
6. A. Kusnecov and B. S. Rabin, „Stressor-Induced Alterations of Immune Function: Mechanisms and
Issues,“ International Archives of Allergy and Immunology 105 (1994), 108 [^]
7. Selye, The Stress of Life, 370 [^]
8. S. Levine and H. Ursin, What Is Stress? Psychobiology of Stress (New York: Academic Press), 17 [^]
9. W R. Malarkey, „Behavior: The Endocrine-Immune Interface and Health Outcomes,“ inXTheorell, ed.,
Everyday Biological Stress Mechanisms, vol. 22, (Basel: Karger, 2001), 104-115 [^]
10. M. A. Hofer, „Relationships as Regulators: A Psychobiologic Perspective on Bereavement,“ Psychosomatic
Medicine 46, no. 3 (May-June 1984), 194 [^]
11. Ross Buck, „Emotional Communication, Emotional Competence, and Physical Illness: A Developmental-
InteractionistView,“ in J. Pennebaker and H.Treve, eds., Emotional Expressiveness, Inhibition and Health
(Seattle: Hogrefe and Huber, 1993), 38 [^]
12. Пак там [^]

Погребани живи

А лекса и съпругът ѝ Питър търсеха второ мнение. Жената имаше смъртна

присъда и двамата се надяваха, че мога да я отменя. Тя беше малко над

четиридесетте и работеше като детска учителка. Една година преди да се
срещнем започнала да губи чувствителността на пръстите си и това я
затруднявало да държи предмети. Получавала и необясними припадъци.
Потърсила съвет от д-р Гордън Нюфелд – виден психолог в Британска
Колумбия, с когото се познавала покрай практиката му да дава консултации в
училищната система. Вярвайки, че всичко е „само заради стреса“, тя дори не се
замислила да си направи медицински преглед.

Алекса редовно ходела на работа. Мъчила се да поддържа нормалното си

ежедневие, като усилията ѝ преминавали граници, които никой разумен човек
не би прекрачил. Д-р Нюфелд си спомня:
„Тя се преуморяваше и беше на предела на силите си. Не съм виждал някой
друг да се тормози като нея.“
Тъй като едва можела да държи химикалка или молив, Алекса често оставала до
късно след полунощ, за да довърши проверяването на контролните на своите
възпитаници. А сутрин ставала в пет и половина и отивала достатъчно рано в
училището, за да напише урока на черната дъска, стискайки тебешира в юмрук.
След като състоянието ѝ се влошило още повече, тя най-сетне склонила да
потърси помощ при международно признатия специалист по амиотрофична
латерална склероза (АЛС) – доктор Андрю Айзен. Той направил
електрофизиологични и клиничните тестове, които го убедили, че жената
страда АЛС. След като поставил диагнозата, Питър и Алекса ме помолиха да
разгледам данните от изследванията, като се надяваха, че ще намеря нещо,
което да опровергае мнението на експерта. Ако трябва да бъда съвсем точен,
надяваха се, че ще подкрепя вярата им, че тези симптоми се дължат само на
стрес. Диагнозата беше неоспорима. Както доктор Айзен се беше изразил –
„класически случай“.

Характерното за АЛС е, че моторните неврони – нервните клетки, които

отговарят за движението на мускулите – една след друга умират. Без
електрическите импулси на невроните се стига до атрофиране на мускулите.
Думата „амиотрофична“ идва от гръцки: „а“ се ползва за отрицание, „мио“ се
отнася за мускулите, а „трофични“ е относно подхранването – получаваме
значение „без подхранване на мускулите“. Когато един мускул не се подхранва,
той „атрофира“. С други думи, става безполезен. Думата „латерална“ ни отвежда
до област в гръбначния мозък, където се трудят въпросните нервни клетки,
подхранващи мускулите. Когато тъканите там се изродят, те закоравяват, тоест
стига се до склероза.

Началните симптоми зависят от точното място в гръбначния мозък или

мозъчния ствол, където болестта атакува за първи път. Сред тях обикновено са
неволни трепвания и спазми на мускулите, загуба на говора или затруднения в
преглъщането. Рано или късно се стига до трайно обездвижване на крайниците,
онемяване, неспособност за говорене и преглъщане, както и силни затруднения
да се вдишва и издишва. Въпреки че има регистрирани случаи на оздравяване,
скоротечната смърт обикновено е неизбежна. Около 50 процента от пациентите
умират в рамките на пет години, въпреки че някои могат да живеят и доста по-
дълго. Британският космолог Стивън Хокинг, автор на „Кратка история на
времето“, носи болестта вече в продължение на десетилетия. Причините за това
изключение може би ще ни се разкрият, щом разгледаме неговия случай.

За разлика от други дегенеративни заболявания на нервната система,

пациентите с АЛС се обездвижват, без да страдат от спад на умствените
способности. Психоложката Сузана Хорган от Калгари пише в един от
трудовете си:

„Повечето пациенти се оплакват, че им е непосилно положението, при което са

със здрав разсъдък в инвалидизирано тяло.“1
Не е известно кое причинява неврологичните увреждания на АЛС. Има
причини да се смята, че са замесени имунната система и свързаните с нея
неврони с нарушена функция. Съществуват така наречените клетки на
микроглията, които имат защитна роля в мозъка, но когато са
свръхстимулирани, те могат да станат разрушителни. В статия на “Scientific
American” от 1995 г. са публикувани любопитни данни за вероятната връзка на
тези клетки с множествената склероза, болестта на Паркинсон и АЛС.2

Алекса и Питър ме потресоха с отчаяните си опити да намерят изход от

трагичното положение. Съпругът беше пенсиониран инженер, който се
изгубваше в потайните дебри на мускулната електрофизиология, като
цитираше подозрителни проучвания и споделяше едни теории, от които на
специалист можеше преждевременно да му побелее косата. Когато жена му
отговаряше на въпросите ми, той често я прекъсваше. Тя, от своя страна,
непрестанно поглеждаше към него, сякаш търсеше одобрението му за всичко,
което казва. Беше ясно, че мъжът изпитваше непоносим страх от прогнозата, че
Алекса съвсем скоро ще умре. Личеше също, че съпругата му отричаше
диагнозата повече за негово успокоение. Чувствах се така, все едно провеждах
разговор не с двама души, а с един човек, обладал две тела. Доктор Нюфелд
твърди:

„Собственото мнение беше нещо чуждо за Алекса. Тя не можеше да каже

каквото и да било за Питър по начин, който да свидетелства, че тя е отделна
личност от него.“
Не по-малко очевиден беше и фактът, че не е способна да изразява чувствата си.
В речника ѝ просто не присъстваха нужните думи. На всички въпроси, свързани
с разни емоции, отговаряше чрез мисли, които изговаряше отчетливо, но със
смущение. Сякаш възприемаше света чрез абстрактни идеи, а не чрез личните
си преживявания.

„Всички емоции изглеждаха напълно сковани“ – потвърждава Нюфелд.

Причината Алекса да бъде тъй сдържана се намира в непреодолимия ѝ страх да
не бъде изоставена отново. Зарязана от биологичните си родители, тя никога не
се е усещала близка с приемната майка. „Нямали са никакви отношения. Били
са си като чужди“ – казва доктор Нюфелд, който беше успял по-добре да
опознае пациентката си през последните три години от нейния живот.
„Осиновителката ѝ имала още едно дете, към което полагала повече грижи.
През пубертета Алекса напълно се отчуждила. Най-вече, защото сложила край
на старанието си да спечели вниманието на майката. Правила опити по-рано,
но без резултат. Като глас в пустиня. Алекса смяташе, че егоизмът на хората
трябва да бъде затворен в някоя голяма пещера.

Първият ѝ брак бързо се провалил. Израснала с убеждението, че трябва да се

грижи за другите. Доктор Нюфелд продължава с описанието така:

„Беше неуморна. Изобщо не можеше да стои със скръстени ръце. Не си даваше

и миг покой.“
В проучване от 1970 г., направено от Уолтър Браун и Питър Мюлер – и двамата
психиатри на медицинския факултет към университета в Йейл – са описани
твърде сходни впечатления от пациенти с АЛС. Ето какво пише там:

„Те постоянно будеха възхищение и уважение у персонала, който имаше

контакти с тях. Отличителна черта беше старанието им да избягват търсенето
на помощ.“3
Изследването обхваща десет пациенти, на които са правени интервюта,
медицински прегледи и психологически тестове. Авторите обобщават, че хората
с АЛС цял живот проявават две характерни особености – не умеят да искат или
да получават помощ и хронично отхвърлят т.нар. негативни чувства. „Тежката,
упорита работа без търсене на подкрепа беше типична за тях“, се казва в
публикацията. Към това се прибавя и „обичайното отричане, потискане или
премълчаване на… страха, тревогите и тъгата… Повечето смятат за
необходимост да изглеждат весели… Само някои признават, ако се чувстват зле,
и го правят с очарователна усмивка.“ Седем години по-късно заключенията на
учените от Йейл не се потвърждават от колегите им в Презвитерианската
болница в Сан Франциско. За разлика от първото изследване обаче, второто не е
последователно и не взима под внимание всичко онова, което може да се
прочете за пациентите с АЛС и което може да се научи от медицинския
персонал, който ги вижда всеки ден и се грижи за тях. Проучванията в областта
на психологията – една хуманитарна наука, която отчаяно се опитва да мине за
точна – често показват само онова, което конкретните учени са успели да
забележат и усетят.

„Защо пациентите с АЛС са толкова любезни?“ – се пита в заглавието на

интригуващ доклад на невролози от една кливландска клиника, прочетен преди
четири години на симпозиум в Мюнхен.4
Обръща се внимание на впечатленията на многобройни медици, които са
категорични, че хората с болестта на Лу Гериг почти без изключения попадат в
категорията на „възможно най-приятните хора“, което ги отличава от пациенти
с други болести. В кливландската клиника, която е важен специализиран
център за изучаване на амиотрофичната латерална склероза, пациентите със
съмнения за тази болест задължително се подлагат на електродиагностика
(EDX). Чрез измерването на електропроводимостта се установява степента на
жизненост или увреждане на моторните неврони – нервните клетки, които
оказват въздействие на мускулните влакна.

Лекарите обикновено смятат прекалената любезност за черта на човека, болен

от АЛС, пише д-р Аса Дж. Уилборн, автор на доклада. После продължава
дословно: „Тази особеност е толкова характерна, че специалистите след
приключването на EDX изпращат резултатите… като не пропускат да ги
придружат с коментар от типа на: Този пациент няма как да има АЛС, защото
не е достатъчно любезен.“ Макар да са формирани на базата на краткотрайни
наблюдения, тези впечатления на лекарите, които правят
електродиагностиката, почти неизменно се оказват правилни! След
симпозиума доктор Уилборн отбелязва:

„Интересното в Мюнхен беше, че, след като прочетохме доклада, при нас
идваха колеги и споделяха, че и те са забелязвали тази тенденция, но досега
не са ѝ обръщали внимание. А тя е очебийна. Направо се превръща в неписано
правило, ако работиш в лаборатория и често се занимаваш с очарователните
пациенти с АЛС – а ние имаме много такива случаи. Мисля, че всеки, който се е
занимавал с това заболяване, е наясно с този характерен феномен.“
Подобни са и моите впечатления за пациентите с АЛС, които познавам от
частната ми практика и от отдела за палиативна помощ. Потискането на
емоциите, което в повечето случаи се изразява с прекомерна любезност, може
да се открие и в биографиите на прочути личности, страдали от тази болест,
като физика Стивън Хокинг, бейзболната легенда Гериг и Мори Шварц –
професорът, който гостуваше в шоуто на Тед Копел и стана прочут през
последните месеци на живота си, а по-късно неговата история и мъдрост бяха
описани в бестселъра „Вторници с Мори“.

Канадката Сю Родригес, която също беше с АЛС, се превърна в национална

знаменитост покрай всеотдайните ѝ битки с правосъдната система, целящи да
си извоюва правото на евтаназия. Накрая дори Върховния съд не можа да ѝ
отнеме това право. Има какво да научим и от нейното минало.

В биографиите на хората с АЛС неизменно се натъкваме на потискане на

чувствата през детството. Според характеристиките на тези пациенти, те са
неуморни работохолици, колебаят се да признаят, че се нуждаят от помощ, и
винаги отричат, че изпитват болка – била тя физическа или от емоционалната
сфера. Те проявяват тези свои качества доста преди началото на болестта. Чрез
забележителната си любезност повечето (но не всички) болни от АЛС са си
наложили един образ, чрез който отговарят на очакванията на външния свят, а
и на самите себе си. За разлика от хората със спонтанни реакции, те са
попаднали в капана на една роля, която им нанася вреди. Не уважават
собствените си нужди, защото от най-ранна възраст са привикнали да се
ощетяват за сметка на останалите. Заради ниското им самочувствие често се
наблюдава нездрава склонност да се чувстват като част от друг човек.

Случаят на нюйоркския бейзболист Лу Гериг е показателен. Този спортист си

спечелва прозвището Железния кон с непреклонното си желание да играе за
своя отбор дори когато е болен или с травма. През 1930-те години, когато
усъвършенстваната физиотерапия и спортната медицина още не съществуват,
той поставя рекорд за най-много поредни участия в мачове – 2130 – който е
подобрен чак след шест десетилетия. Изглежда е чувствал, че феноменалните
му умения и всеотдайно раздаване на игрището не са достатъчни, а понеже бил
и крайно предан на своите почитатели и работодатели, той никога не си взимал
отпуска. Според личния му биограф, Гериг изцяло се бил предал „на ролята,
която сам си е избрал – да бъде примерен син, всеотдаен съотборник, почтен
гражданин и лоялен служител“.5
Негов колега си спомня за участието му в един мач, въпреки че имал счупен
среден пръст на дясната ръка:

„Всеки път, когато замахваше да удари топката, го болеше. А когато улавяше

топката, чак му се повръщаше. Виждаше се как потреперва. Но той никога не
изоставяше отбора.“
След като снимали ръцете на Гериг с рентген, се оказало, че всеки един от
пръстите му бил чупен в даден период, а някои и повече от веднъж. Много
преди АЛС да прекрати спортната му кариера той имал 17 отделни фрактури. За
него още пишат, че „оставаше до края на мачовете и се хилеше налудничаво
като мим, попаднал в изтощителен маратон“.

Контрастът между безмилостното отношение на Гериг към самия себе си и

загрижеността му към другите става очебийна от един случай, при който един
от новобранците на „Янките“ не можел да играе заради простуда. След като
успокоил разгневения мениджър на отбора, Лу отвел болния младеж у дома си,
за да го гледа майка му. Тя лекувала „пациента“ с топло вино и го настанила в
стаята на сина си. Самият Лу спал на канапето в дневната. Гериг е описван като
типичен пример за мамино синче. Той живял при майка си до началото на
тридесетте си години, когато се оженва. Възрастната жена приема брака му с
подчертана неохота.

Стивън Хокинг научава диагнозата си на 21-годишна възраст. Неговите

биографи пишат:

„През първите му две години в Кембридж последиците от АЛС бързо се

влошили. Започнал да изпитва неимоверни затруднения да ходи и бил
принуден да използва бастун, за да направи само няколко крачки. Приятелите
му помагали, доколкото можели, но като цяло отклонявал всяко предложение
за съдействие. Опирайки се в стените, разни мебели и на бастун, той успявал
да се придвижва болезнено бавно от стая в стая и през открити пространства. В
много случаи тези помощни средства не били достатъчни… Понякога Хокинг се
появявал с превръзка около главата, след като падал лошо и така си докарвал
гадни цицини.“6
Денис Кей е канадец, който умира от АЛС и който през 1993 година публикува
книгата „Смейте се, че ще умра“. Тя действително кара читателя да се превива
от смях, въпреки трагичната съдба на автора – точно както Кей е искал.
Подобно на няколко други писатели с АЛС, той непоколебимо се справя с
прекомерните физически затруднения от писането без употребата на пръстите
и ръцете.

Ето как започва главата, наречена „Ежедневието на немощния болник“:

„Нека започна с това, че АЛС не е за слабохарактерни хора. Всъщност мога да

препоръчам тази болест само на онези от вас, които биха приели всяко
предизвикателство, без да се замислят.“
Кей пише творбата с пръчица, прикрепена за челото му. Той описва типичния
болен от АЛС така:

„Много рядко думи като „безделник“ и „мързеливец“ могат да бъдат употребени

в едно изречение с „АЛС“. Напротив – една от общите отличителни черти на
страдащите от тази болест е тяхното енергично минало. В почти всички случаи
жертвите са или класически перфекционисти, или хронични работохолици…
Мен ме определяха като работохолик, което може би е донякъде вярно… но
истината е, че никога не съм бил особен почитател на самата работа. По-скоро
гледах на нея като на средство да избягам от скуката, защото я ненавиждам.“ 7
Евелин Бел също е от Канада. Тя написала книгата „Виковете на безмълвните“,
като насочвала към дъска с азбуката една лазерна писалка, монтирана към
специална стъклена рамка. Бавно и изморително избирала буква след буква,
без да потърси помощ от никого. Фанатичната всеотдайност към дадено
начинание не била новост и при нея. Тя твърди, че е живяла „на бързи
обороти“. Има три деца и е изградила успешна кариера:

„За мен беше предизвикателство да съчетавам домакинските си задължения с

майчинството, бизнеса, работата в градината, интериорния дизайн и
шофирането, но обичах всичките тези занимания и ги изпълнявах, влагайки
много енергия… През годините, когато създавах семейство, търговията ми с
хранителни добавки се разрасна неимоверно и имах удоволствието да карам
всякакви фирмени коли и да ходя в чужбина. Бизнесът ми вървеше просто
чудесно и в продължение на години бях сред първенците в Канада. Изпитвах
силното желание да съм преуспяваща и като родител, и с всичко, с което се
захващам.“
Без да съзнава иронията, Евелин Бел пише всичко това точно след изречението,
че „както е известно, парите са заменими, за разлика от здравето и брака ни“.8

Болестите често карат хората да се видят в различна светлина и да преосмислят

начина, по който са живели досега. Денис Кей ненадейно се осъзнал, когато
един ден наблюдавал „с нескрито задоволство“ как баща му и двама наемници
вършат работа, която иначе приемал за собствено задължение.

„Преди време – пише той – чувството ми на удовлетвореност премина в

чувство на безсилие… Почти всичките ми действия бяха по един или друг
начин свързани с амбициите на баща ми, а не с моите. Не ми се иска да
разказвам някоя сълзлива история, но още като дете помагах през ваканциите
на татко ми с каквото и да се захванеше. Помагах му да постига целите си. Ако
не се броят две лета от късното ми юношество, през последните четиринадесет
години постоянно се съобразявам с крайните срокове на някого… А сега
изведнъж се оказва, че наближавам тридесетте и дори на животът ми е
поставен краен срок.“
Същото задължение да се служи на другите се наблюдава и при Лаура –
пациентка с АЛС, с която се запознах наскоро. Тя е 65-годишна бивша учителка
по танци. Посрещна ме на вратата на своя идиличен дом от дърво и стъкло,
намиращ се на Западното крайбрежие. Въпреки че използваше проходилка за
допълнителна опора, ми направи впечатление, че е запазила своята
грациозност и елегантност на балерина. Научила за диагнозата си преди четири
години, докато ѝ правили химиотерапия заради рак на гърдата.

Тя си спомня:

„Отидох на един концерт и изведнъж установих, че не мога да ръкопляскам.

Пръстите ми се бяха схванали. Сякаш положението се влоши от
химиотерапията. На няколко пъти припадах лошо, като веднъж си спуках
скулата и очницата.“
Способността на Лаура да говори е отслабнала, но дори при почти монотонното
ѝ нареждане могат да се доловят специфичните интонации на жизнерадостен
хумор. Здравословните ѝ проблеми се появили след една усилна година, през
която работела неуморно, за да превърне дома си в частно хотелче. Тя дели
къщата си с Брент, който е вторият ѝ съпруг.

„Винаги съм мечтала да отворя свое малко хотелче – казва тя. – Намерих
подходящото място, но бях стресирана, защото преустройването му за нашите
цели щеше да струва повече, отколкото можехме да си позволим. Чувствах се
гузна, че Брент трябваше да финансира несигурното ми начинание. Първата
година беше трудна, защото оправяхме стаите. Буквално построихме всичко от
основите. Аз въртях бизнеса, вдигнах къщата и я обзаведох. Не се мина и
година от влизането в новия дом, когато открих бучката.“
Поставят диагнозата АЛС няколко месеца по-късно. Лаура е типичен пример за
това, как хората с АЛС са неспособни да се отърват от задълженията, които сами
са си вменили. Тази характерна черта не се променя и дълго след като тялото
им се вдига на бунт. Проведох интервюто си с нея по времето, когато
икономката на частното хотелче беше в Европа.

– На практика 70 процента от хората, които отсядат у нас, са редовни клиенти –

казва Лаура. – Нали разбирате, че в един момент човек започва да ги приема
като приятели… Чувствах се някак виновна, като обявихме, че докато Хайди е в
чужбина, няма да можем да подслоняваме гости. Но през миналия уикенд три
от стаите бяха заети, защото не можех да откажа на хората. Познавам ги
отдавна и ми е приятно да ги виждам. Следващата седмица чакам друга
отдавнашна клиентка, която е идвала над десет пъти! Какво да я правя?

Аз предложих:

– Не можеш ли да ѝ се обадиш и да обясниш: Скъпа, редовна клиентке,

състоянието ми е такова, че прави живота ми много труден. Не мога да се грижа
и за други хора.

– Бих могла да ѝ го кажа. Но момичето ще дойде, освен това наистина я

харесвам. Тя знае в какво положение съм и предложи: „Ще си чистя сама стаята
и ще си забърквам попара за закуска.“ Всички така казват, но аз не мога да им
го позволя. Никога няма да поднеса на гостите си попара!

– Ти няма да им я поднасяш. Те сами ще си я приготвят.

Тук тя се засмя искрено:

– Казваш го така, сякаш е толкова просто. Трябва да ме научиш да говоря като

теб или направо ми стани психотерапевт.

Чувството за вина, което изпитва бившата учителка по танци от отказването да

посреща нуждите на други хора, ѝ е било вменено още в ранна връзраст. Майка
ѝ развива рак на гърдата, когато Лаура е само на 12 години и умира четири
години по-късно.9 Още като момиче била принудена да се грижи за сестра си и
брат си, които са съответно с пет и десет години по-малки от нея. Но и преди да
осиротее била свикнала да се съобразява с амбициите на родителите си.

– Майка ми беше учителка по танци, така че започнах да танцувам от най-

ранна детска възраст и това продължи през целия ми живот. Опитах да се
запиша в Кралския балет в Уинипег, но се оказа, че съм твърде висока, тъй че с
една приятелка си отворихме частно училище, за да преподаваме на деца.

– Животът на хората, занимаващи се с балет, е свързан с много лишения.

Харесваше ли ти да танцуваш като дете?

– Понякога. А понякога ме отвращаваше. Дразнеше ме, че в съботните вечери

не можех да ходя с приятели по забави или че винаги бях сред онези, които
пропускат да уважат рождените дни на приятели.

– Ти какво правеше, когато чувстваше тази неудовлетвореност?

– Майка ми позволяваше да избирам, но ми се струва, че избирах да ходя на

уроците по танци, защото знаех, че на нея това би ѝ се харесало.

– А на теб какво би ти се харесало?

– Да излизам с приятели.

След като изгубва майка си, Лаура става жената в къщата – тя поема грижите не
само за братчето и сестричето си, но в известен смисъл и за бащата.

– Той ме питаше: „Какво ще правиш довечера, Лаура?“ Аз му отвръщах: „Ще

ходя на кино с приятелката ми Кони.“ А той казваше: „Аха, тогава ще наема
детегледачка и ще дойда с теб.“ Всичките ми приятели идваха у нас защото
обичаха татко ми. Той се спогаждаше страхотно с тях.

– Ти как приемаше, че баща ти се размотава с теб и приятелките ти?

– Ами как… че на кое младо момиче би му харесало да излиза с баща си? Не,
никак ми допадаше, но не исках да го наранявам.

Първият съпруг на Лаура, за когото се омъжва, за да се отърве от бащиния дом,

имал славата на женкар. Той я изоставя на произвола на съдбата, когато тя е
бременна с третото им дете, без дори да ѝ осигури финансова подкрепа.
Двамата се познавали от малки. Аз се поинтересувах:

– Изневерявал ти е? Колко време търпеше това?

– Четири години. Вече имахме две деца, а и вярвах в брака.

Лаура бавно насочи ръка към лицето си, за да избърше с кърпичка потеклите
сълзи. След това добави:

– Никога досега не съм говорила за тия неща.

– Личи си, че темата все още е болезнена за теб.

– Не знам защо е така… Сякаш беше преди сто години… Съжалявам, наистина
се разчувствах.

– Притесняваш ли се от чувствителността си?

– Дразни ме, защото не я свързвам с нищо добро.

– Свързваш ли тази чувствителност с нещо неприятно от миналото?

– Ами… ако се разчувстваш, обикновено това се дължи на нещо лошо или

тъжно, което ти се е случило. Как тогава да ти е приятно, като се разчувстваш?

В известен смисъл Лаура е права. За едно дете е все тая дали изпитва тъга или
гняв, ако няма някой около него, който да отчете тези емоции и да отвърне с
утеха и разбиране. Това води до сдържаност в поведението. А следващият етап
вероятно е физическата скованост при АЛС. Възможно е нервната система в
един момент да изразходва енергията си за потискането на емоции, които
отчаяно се нуждаят от изява. Допустимо е да се предположи, че при особено
чувствителни личности нервите могат да загубят способността си да се
подновяват. Дали АЛС не е резултат от изтощаването на нервната система и
липсата на начин за нейното презареждане?

„Защо фактът, че пациентите с АЛС по правило са забележително любезни, не

се дискутира в специализираната литература?“, се питат кливландските
невролози в доклада си за Мюнхен, след което дават и възможен отговор:
„Вероятно главната причина е, че темата е свързана със субективните
преценки, които нямат стойност на научни доказателства. Затова според
нашите колеги психиатри е изключително трудно любезността да бъде
обвързана с количествени измерения.“
Може би ако изследователите си правеха труда да изучават биографиите на
пациентите, щяхме да разполагаме с огромно количество информация, с която
сега не разполагаме. Примерите в тази глава го потвърждават.

Под маската на любезността се крият гняв и терзания, които са факт,

независимо дали даденият човек искрено вярва, че фасадата е истинската му
същност.

Сестрата на мъж, който от две години има АЛС, ми сподели:

„Майка ми още е жива и много я обичам, но тя е твърде властна. Изобщо не се

опитва да разбере чувствата на другите и проявява безразличие към нуждите и
копнежите им. Не ти позволява да бъдеш себе си. Беше ми много трудно да
проявявам характер край нея. Като си помисля за болестта на брат ми, се
сещам как двамата с него водихме изтощителни битки, за да се отделим от
майка си и станем самостоятелни индивиди. Никак не ни беше лесно, но някак
си успяхме, въпреки че при брат ми успехът не беше съвсем пълен. А е на 46
години. Аз съм на 44. Последния път, когато ходих да го видя, той ми заяви:
„Мразя мама!“ В същото време точно той се държи най-любезно с нея. Знаете,
има АЛС и му е трудно да ходи, но ѝ носи супата. Когато е в нейно присъствие,
се държи като малко сладко момченце – доброто хлапе, което винаги е бил, за
разлика от мен.“
Джоан беше красавица на 38 години, с черна коса и тъжни светлосини очи.
Приеха я в нашето палиативно отделение броени месеци преди да почине. Била
е танцьорка. Оказало се, че внезапният и смущаващ отказ на крайниците ѝ да се
подчиняват на сцената се дължи на амиотрофична латерална склероза. Тъй
като винаги била горда с уменията да се движи свободно и грациозно, за нея
диагнозата била по-ужасна и от най-лошия ѝ кошмар.

Тя сподели:

„Предпочитам да умирам от някакъв гаден рак.“

Вече в последната фаза на болестта тя ме накара да ѝ обещая, че ще я убия,
когато настъпи мигът. Гарантирах ѝ , че няма да я оставим да се мъчи и
задушава. Това беше нещо, което можех да заявя спокойно, без да се опълчвам
срещу личното си убеждение и това на повечето лекари и медицински сестри,
че евтаназията е неприемливо решение.

Можете да опознаете хората бързо и доста добре, когато се грижите за тях през
времето, в което умират. Джоан и аз често разговаряхме. Веднъж тя ми каза:

„Цял живот, още от детинство, сънувам един сън, че ме погребват жива. Лежа в
ковчег, заровен в земята, не мога да мърдам, трудно ми е да дишам. След като
ми казаха диагнозата преди три години, отидох в едно дружество на хора с
АЛС, за да ми кажат какво да очаквам. На стената там висеше плакат с надпис:
„Да имате АЛС е същото като да сте погребани живи“.“
Не вярвам, че повтарящият се кошмар на Джоан е бил случайност или
свръхестествено предчувствие. Усещането за самота и отчаяние, както и че
живее нечута, неразбрана и отритната в някакво ограничено пространство, са
били психологическата реалност на нейното детство. Тя никога не се е
възприемала жива и свободна в отношенията си с роднините. Мога само да
подозирам за стресовете, които останаха несподелени, но определено са
свързани с близките ѝ . Факт е, че нито родителите ѝ , нито братята и сестрите ѝ
дойдоха да я видят, когато си отиваше. Тя вече си имаше ново семейство от
преданите хора на палиативния отдел, които се грижеха за нея до последния ѝ
дъх. Обещанието беше спазено – когато мигът настъпи, тя спеше дълбоко и не
изпитваше никаква болка.

Сю Родригес – жената, която беше евтаназирана в присъствието на член на

канадския парламент, въпреки несъгласието на съда, също била изолирана
емоционално от семейството си. Нейната биографка – журналистката Лиза
Хобс-Бърни, описва деня, в който диагнозата на Родригес била потвърдена:

„Краката на Сю се подкосили, сякаш се втечнили от страшната вест. Тя знаела

какво е АЛС, след като гледала документален филм за физика-астроном
Стивън Хокинг. Като се е сетила за неговото състояние, тя се опитала да си
представи и своя живот в тяло, което не може да сяда, ходи, говори, да се
усмихва и пише или да прегръща децата… Наложило се да се облегне на
стената. За първи път чула онзи ужасяващ звук – първичен като воя на ранено
животно. От изражението на минаващ покрай нея човек разбрала, че този звук
излиза от собствената ѝ уста… Телефонирала да съобщи диагнозата на майка
си и втория си баща – Доу и Кен Тачър. Доу просто изкоментирала: „Кен и аз си
мислехме, че може да си болна от това.“ Чувствайки се изоставена, Сю се
предала на неутешимата си мъка.“10
Родригес е второто от петте деца на семейството, родени едно след друго за
период от десет години. Винаги била като кръпка на фона на близките си.
Майката смята, че Сю сама си е избрала тази роля: „Може да се каже, че още от
раждането си тя не се чувстваше като част от семейството, за разлика от братята
и сестрите си. Болестта ѝ съвсем влоши отношенията ни.“ Двете провели само
един случаен телефонен разговор, преди Родригес да почине. Доу е определяна
от дъщеря си и други хора като „жена от негрижовния тип“.

Биографката Хобс Бърни пише:

„Грубата реакция на майката, когато Сю ѝ се обажда от болницата, за да

сподели диагнозата си, е типична за отношенията, които двете винаги са
имали. Общуването им не се подобри с напредването на заболяването.“
Изразяването на емоции било нещо чуждо в семейството, ако се вярва и на
брата – с четиринадесет месеца по-малък от Сю. Той е единственият от
близките на умиращата, който поддържал редовни контакти с нея. И е цитиран
да казва, че роднините му са предпочитали да не проявяват чувствата си.

В този случай нямаме насреща си група от чудати хора, неспособни на емоции.

Всъщност при тях е имало излишък на болезнени и несподелени усещания.
Това семейство се справяло с тях, като ги потискало. Говорим за практика,
изградена в течение на няколко поколения. Том – бащата на Сю – починал на
42 години от цироза на черния дроб, вследствие от злоупотребата с алкохол.
Той е по-ранна жертва на пресищането с болка. Описват го като мъж с ниско
самочувствие и с живот, управляван от околните.

Кое накара смъртноболната Сю Родригес, майка на невръстно дете, да

изразходва и без това малкото ѝ останали физически и психически сили, за да
води изтощителни съдебни битки и медийни кампании, изсмукали жизнените
ѝ енергии до последно? Заради своето ясно изразено становище, приятен
характер и хубава усмивка, в очите на хората тя се превърна в олицетворение на
непоколебимия кураж и дух. За масовата общественост тя остава борец за
правото да умре по време и начин, които сама си избере.

Но историята ѝ не се изчерпва само с проблема за автономията по отношение

на смъртта, въпреки че именно тази нейна трагедия привлече вниманието на
нейните сънародници. Зад публичната маска на уверена и целеустремена
героиня г-жа Родригес е била изплашена и самотна, лишена от подкрепата на
бившия си съпруг и на родното си семейство. В житейската ѝ драма се
преплитали няколко сюжетни нишки, като най-популярната, както
обикновено, се оказва и най-несъществената.

Нейната биографка вярва, че Сю Родригес е „дама с твърди убеждения и силен

характер. Имала е контрол над живота си и желаеше да има същия контрол над
смъртта си.“

Както при повечето пациенти с АЛС обаче действителността е по-различна.

Твърдите убеждения не са непременно проява на силен характер, а доста често
на точно обратното. Вкопчването в дадено становище може да се окаже
несъзнателен способ, чрез който човек се покрива с привидно здрава черупка,
под която всъщност има вакуум.

Поредицата от доста проблемни връзки на Сю Родригес недвусмислено сочи, че

тя никога не е контролирала живота си. Играла е роли, без някога да е била
близка до истинската си същност. Веднъж в съдебната зала тя отправя
риторичен въпрос, изпълнен с терзания: „Кой властва над живота ми?“ С този
въпрос тя пита най-вече себе си. Нейната борба за контрол над смъртта се
оказва последната и най-значима роля в живота ѝ .

„Веднага щом започнаха да гледат делото ѝ в съда – пише Лиза Хобс-Бърни, –

Сю Родригес за нула време се превърна в национална героиня.
Превъплъщението ѝ в тази роля стана с такава лекота, сякаш целият ѝ
досегашен опит бил подготовка за това изпитание, и наистина беше така.“
Когато научава диагнозата си, в онзи момент на отчаяние тя съпоставя
положението си с това на своя събрат по неволя – Стивън Хокинг. Хобс-Бърни
разглежда и този момент:

„Дадоха ѝ брошури, с които се опитаха да я утешат. В тях се описваха

пациенти, обградени от любящите си семейства, или други, които
продължаваха да се радват на живота си, живеейки го интелектуално. Тогава тя
каза: „Любящо семейство ли? Интелект ли? Нека гений като Стивън Хокинг си
живее живота интелектуално. Аз съм друга – ако не мога да помръдвам тялото
си, значи нямам никакъв живот.“
Стивън Хокинг е смятан от мнозина за Айнщайн на нашето време. Въпреки че
много научни светила не биха се съгласили, никой не може да отрече, че
човекът е гениален – с оригинални виждания и проявява интелектуално
безстрашие. Всеобщо е възхищението към несломимата му воля, която крепи
както живота му, така и научната му дейност от мига, в който забелязва първите
затруднения да говори – симптом за настъпващата амиотрофична латерална
склероза. Тогава е само на двадесет години. След като през 1963 г. му поставят
диагнозата, лекарите прогнозират, че му остават не повече от две години живот.
Бил е на прага на смъртта поне веднъж, когато след боледуване от пневмония
на път за Швейцария изпада в кома.

И така, четири десетилетия след откриването на заболяването му и въпреки че е

парализиран, прикован на инвалидна количка и напълно зависим физически,
той не само още е сред живите, но издава и втория си бестселър. Пътува
постоянно по света и изнася многобройни лекции, макар да не е в състояние да
говори самостоятелно. Получавал е редица научни отличия.

Съществуват изключения, но развитието на АЛС като цяло е предвидимо.

Повечето от пациентите умират през първите десет години на боледуването си,
като болшинството от тях живеят доста по-малко. Изключително рядко хора се
подобряват след АЛС и вече говорим за феномен, когато някой живее дълго
като Стивън Хокинг, който освен това не е преставал да работи активно. Какво
му е позволило да опровергае мнението на медиците и нахвърляната мрачна
статистика?

Няма да можем да разберем случая на Хокинг, ако го приемаме като изолирано

клинично чудо. Трябва да имаме предвид обстоятелствата, свързани с неговата
биография и връзките му. Дълголетието несъмнено се дължи на силната му
воля да не се оставя на болестта да го победи. Но аз съм на мнение, че Сю
Родригес също е била права, като е направила онова сравнение. Младият
Стивън е притежавал невидими помощни средства, с каквито повечето
страдащи от АЛС не разполагат. Основното при заболяването е, че поразява
тялото, но запазва интелекта. А един абстрактен мислител е бил в най-
изгодната позиция да „живее интелектуално“. За разлика от атлетичната
катерачка и бивша участничка в маратони Родригес и за разлика от танцьорки
като Лаура и Джоан, инвалидизацията на тялото не е засегнала призванието на
Хокинг. Дори напротив – може би ефектът е бил положителен. Преди да се
разболее, той бил някак несъсредоточен, а интелектуалните му заложби –
неразработени.

Стивън винаги е притежавал афинитет към хуманитарните науки и

математиката, както и увереност в силите си, но сякаш никога не се чувствал
удобно в тялото си. Майкъл Уайт и Джон Грибин в книгата „Стивън Хокинг,
живот в науката“ пишат следното:

„Помнят го като ексцентричен и непохватен, хилав и дребен. Училищната му

униформа обикновено била измачкана, а ако се вярва на приятелите му, речта
му не била нормална и отчетлива, а по-скоро ломотене… Причисляват го към
онзи тип хлапета, които обикновено са обект на подмятания, подигравки, а
понякога и жертви на побойници. Едни го уважавали скришом, а повечето
просто го избягвали.“
На моменти изглеждало, че няма да оправдае очакванията на онези, които
имали очи за заложбите му. Твърди се, че младият Стивън бил нарочен да бъде
изпълнител на бащините си амбиции. Тъй като академичните и обществените
успехи се изплъзнали на стария Хокинг, той искал от сина си на всяка цена да
ги постигне. Една от целите била Стивън да се обучава в някое от най-
престижните английски частни училища. Когато бил на десет години,
кандидатствал в Уестминстър Скул. Но ето какво се случило според
биографичната му книга:

„В деня на приемните тестове Стивън се разболял тежко. Той така и не се явил

пред изпитната комисия и пропуснал шанса си да учи в реномираното
английско училище.“
Можем да предположим, разбира се, че внезапното му разболяване е случайно.
Можем обаче и да го разгледаме като единственото средство на детето да се
предпази от родителския натиск. Тъй като семейство Хокинг имат известна
склонност да се пазят от хорското любопитство, няма как да потърсим
потвърждение на предположенията си. Знаем със сигурност обаче, че след като
напуснал родния си дом и бил свободен да прави каквото пожелае, интересите
на младия Хокинг били повече от социално, отколкото от академично естество.
Стивън станал доста мързеливичък, поувлякъл се по алкохола и не посещавал
редовно лекциите – все класически форми на пасивното колежанско
бунтарство. В един период академичната му кариера висяла на косъм и той се
изкушавал да се пренасочи към някаква чиновническа дейност. Едва след
обявяването на диагнозата АЛС съсредоточил феноменалния си интелект върху
работата – хвърля повече светлина върху същността на космоса и свързва
теорията за относителността на Айнщайн с квантовата механика. Заради
физическото му състояние е освободен от повечето задължения, които другите
учени се налага да изпълняват – например преподавателска и административна
дейност.

Неговите биографи пишат:

„Едни са на мнение, че успехите му в областта на космологията се дължат на

по-голямата му интелектуална независимост, докато други твърдят, че появата
на заболяването е повратното събитие в живота му, като преди това не бил
нищо повече от посредствен студент.“
Последното ни е трудно да го повярваме, но и самият Хокинг признава, че
започнал да се съсредоточава едва след началото на болестта:

„За пръв път в живота ми се наложи да работя. За моя изненада, открих, че ми

допада. Може би не е съвсем честно да го наричаме „работа“. Някой беше
казал, че на учените и проститутките им се плаща, за да вършат това, което им
доставя удоволствие.“
Въпреки че са го заблудили за проститутките, очевидно е, че Хокинг се е
чувствал като късметлия. Той все пак е можел да се занимава с това, което
определя за свое призвание, макар физическото му състояние да налагало
изключително крайни ограничения. Друг положителен фактор, с който той е
разполагал, а при Родригес – отсъствал, е безусловната емоционална подкрепа
и ежедневните грижи на любим човек.

Източник на сили за Стивън била жена му Джейн Хокинг, макар днес да са

разведени. Реално погледнато, тя решава да посвети живота си на него, за което
след време съжалява. Двамата се запознават малко преди да стане ясна
диагнозата на Стивън, а сключват брак скоро след това. Джейн е подтикната да
приеме ролята на отдадена и самопожертвувателна болногледачка. И като
пиша „самопожертвувателна“, думата не ми хрумва случайно. При това младо
момиче липсвало развитото себеусещане за индивидуалност. Затова девойката
изцяло се възприемала като санитарка, майка и ангел-хранител на Стивън.

В мемоарите си от 1993 г. тя си спомня: „Исках да открия смисъл да

съществувам и мисля, че го бях намерила в идеята да се грижа за него.“ Когато
се появили съмненията, че едва ли ще се справи с непосилната задача, някакви
приятели ѝ казали: „Щом той се нуждае от теб, трябва да стискаш зъби.“ И тя ги
послушала.

Двамата млади не само сключили съюз като двама равностойни брачни

партньори. Те направо се смесили. Станали едно тяло, сърце и душа. Без
себеотрицанието и усилията на жена си едва ли Стивън е щял да оцелее, да не
говорим за постигането на успехи като неговите. Биографите му са
категорични, че „без Джейн той едва ли щял да може да се справи с
трудностите, а вероятно щяла да му липсва и воля да опитва.“11

Отношенията им били стабилни, докато Джейн правела саможертвите и

съществувал еднопосочният поток на психична енергия помежду им – от
жената към мъжа. Обичали се, но съпругата започнала да се чувства
използвана. Тя си спомня особена случка през 1965 г., когато отишла в
апартамента на годеника си със счупена и гипсирана ръка:
„Той изглежда очакваше, че щом се появя, ще мога да приложа уменията си на
секретарка, като попълня вместо него молбата му за постъпване на работа. В
мига, в който видя, че лявата ми ръка е свита под палтото и цялата в гипс, по
лицето му се изписа ужас и разочарование. Всичките ми надежди, че ще получа
поне малко състрадание, се изпариха.“
Тази случка обобщава естеството на връзката им. Джейн била винаги
наличната, безгласна и отстъпчива бавачка, чиито услуги били приемани за
даденост и ценени само когато ги нямало. Пътувала по света неотлъчно до
съпруга си, като се сблъсквала ежедневно с безчет трудности. Минават години
преди Стивън да стане международно прочут и богат писател. Чак тогава могат
да си позволят известни улеснения за нея, но и те били само частични.
Постепенно тя започнала да усеща, че напълно изчезва като личност.
Чувствала, че жизнените ѝ сили са изсмукани, от което станала „чуплива и
празна черупка, самотна и уязвима. Що се отнася до Хокинг, той реагирал на
нейния стремеж за независимост с презрение, а най-накрая и с ярост, присъща
на дете, изоставено от майка си“. След това съпругата била изпъдена и заменена
с нова – медицинска сестра, която напуснала предишния си мъж, за да се
венчае с учения. Джейн също си намерила нова любов. Именно тази
извънбрачна връзка през последните години на съвместния ѝ живот със Стивън
я зареждала със сили да издържа на натоварването.

Към научната работа и безграничната подкрепа от страна на Джейн можем да

прибавим и още един фактор, който вероятно е допринесъл за оцеляването на
Хокинг: болестта го освободила от агресията. Повечето пациенти с АЛС са
„любезни“, но това не е само онази вродена доброта и приветливост на
човешките същества. Става дума за емоции, подтиквани от точно
противоположните им крайности. Казано другояче, крайната външна
любезност е пропорционална на мощното потискане на агресията.

Отстояването на личното ни пространство може и трябва да бъде враждебно,

ако се налага. Интелектуалната самоувереност на Хокинг е средството, чрез
което агресията е намерила начин да се изявява, особено след инвалидизацията
на тялото му. Джейн пише в мемоарите си:

„Може да е изненадващо, но колкото походката му ставаше по-неуверена,

толкова мненията му ставаха по-смели и предизвикателни.“
Подобно на другите, страдащи от АЛС, и личността на Хокинг е оформена чрез
потискане на чувствата. В родното му семейство уязвимостта и задушевното
общуване били нещо чуждо. Когато сядали да вечерят, се хранили мълчаливо и
с наведени глави – все едно четат книга. Домът, в който израснал Стивън, бил
занемарен доста повече от допустимото, което сочи, че и двамата родители
били емоционално необвързани със семейните дела.

По този въпрос биографите казват:

„Нито Изабел, нито Франк Хокинг проявяваха какъвто и да било интерес

относно състоянието на къщата. Килимите и мебелите не излизаха от употреба
до пълното им разпадане. На места тапетите се бяха отлепили преди много
години и продължаваха да си висят все така. Мазилката на твърде много места
в антрето и зад вратите беше изпопадала, където сега зееха дълбоки дупки в
стените.“
Уайт и Грибин пишат за бащата на Стивън, че бил студен човек, „който бил
значим в детството и младежките години на сина си най-вече чрез своето
отсъствие“. Джейн също споделя, че семейство Хокинг смятали „всяка изява на
емоция за проява на слабост, за липса на самоконтрол и едва ли не обида…
Чудатостта им стигаше дотам, че се срамуваха да се показват сърдечни по
какъвто и да било начин“.

След като Стивън и Джейн сключват брак, роднините на младоженеца се

отказват да имат отношение към бъдещите грижи за болния – един факт, който
булката тогава не могла да проумее, а не приема и до днес. Освен с
отговорностите за съпруга си, тя се нагърбва и с отглеждането на трите деца,
които им се раждат. Съпругът упорито отказва да приеме, че състоянието му
затруднява живота и на жена му. Като прибавим и обстоятелството, че тя
реагирала сервилно на това отношение, можем да заключим, че не е имала и
миг почивка.

„Бях на път да рухна – спомня си Джейн. – Стивън обаче упорито отказваше да

ни помагат, защото това щяло да бъде отстъпление пред болестта. А
предложенията за помощ бяха такива, че ако ги беше приел, голяма част от
товара щеше да бъде снет от плещите на децата и моите.“
Той просто отказвал да обсъжда каквито и да било проблеми, защото разчитал
на склонността на Джейн да поема всичкия натрупващ се стрес. Бившата му
съпруга пише:

„Така и не призна, че е способен на чувства. Говореше за тях като за нещо

пагубно, като за непростим дефект в характера.“
Опитите ѝ да получи подкрепа от неговите родители били посрещнати със
студенина и дори враждебност. Веднъж свекървата заявила: „Виж, Джейн,
никога не сме те харесвали особено. Никога няма да бъдеш част от нашето
семейство.“ Тези думи идват вместо благодарност за десетилетията
самоотвержна служба на нейния син.

От тази глава започна ли да проличава, че АЛС се дължи или поне определя

частично от потискането на емоциите? Забелязва ли се вече схемата, при която
всичко започва от несподелените и притъпени чувства през детството? Нима в
повечето случаи – ако не при всеки от тях – болестта не атакува онези –
„любезните“, на които други управляват живота? Тепърва ще разширяваме
познанието си за термина „майндбоди“, а дотогава нека имаме предвид
очертаната любопитна хипотеза. Трудно е да се повярва, че такива често
наблюдавани сходства между отделните случаи се дължат на някаква
случайност.

Опознаването на единството майндбоди може да помогне на страдащите от

АЛС, като ги подтикне да разгледат от всички страни и с безстрашие някои
болезнени за тях реалности. Макар и рядко, хората успяват да надвият
симптомите. Няма да бъде излишно да проучваме подобни случаи, за да
откриваме причините за чудото. Един такъв пример е посочен от доктор
Кристиане Нортръп в книгата „Женско тяло, женска мъдрост“:

„Дейна Джонсън е практикуваща медицинска сестра и моя приятелка, която

дори успя да се излекува от болестта на Лу Гериг, защото се научи да почита
 всеки сантиметър от тялото си. Няколко години след разболяването си тя все
по-трудно можеше да контролира дихателните си мускули. А и тялото си като
цяло. Задушаванията я накараха да осъзнае, че е на път да умре. Но тя реши,
че щом ще си отива, заслужава да се дари с безусловна любов. Описваше се
като „пихтия в инвалидна количка“ и в това състояние ежедневно е стояла по
петнадесетина минути пред огледалото. Всеки път избирала различна част от
себе си, която да обича. Започнала с ръцете, защото тогава те били
единствените части от нея, които можела да оцени, без да им намира
недостатъци. На другия ден разгледала други части от тялото си и т.н. В
дневника си тя пише, че в процеса на самоопознаване стигнала до някои
истини. Осъзнала как още от детинство приела за нормално, че за да бъде
полезна, приемана от другите и уважавана, трябва да пожертва собствените си
нужди. Наложило се да развие смъртоносната болест, за да разбере, че
самопожертвователната служба води към задънена улица.“12
Според доктор Нортръп, нейната приятелка се излекувала чрез ежедневна
емоционална инвентаризация. Благодарение на любовта си, малко по малко
„размразила“ всяка част от скованото си тяло. Ако тази история ми беше
попаднала, когато се дипломирах от медицинския университет, щях да я
захвърля, без да ми мигне окото. Дори днес като лекар, който е свикнал на строг
научен подход, бих желал да видя сигурно доказателство, че диагнозата АЛС е
била правилна в този случай. В палиативното отделение веднъж настаниха
дама, която по мнението на специалистите просто се нуждаеше от почивка. Тя
беше убедила и себе си, и близките си приятелки, че страда от АЛС. След
поредица клинични прегледи и консултации с невролози беше потвърдено
категорично, че няма такова заболяване. Нейните дружки обаче така и не ми
повярваха, когато им съобщих, че жената в инвалидния стол, за която усърдно
полагаха грижи, поне от физиологична гледна точка е по-здрава и от тях.

Към днешна дата не намирам случая, описан от доктор Нортръп, за

невъзможен. Той е в съгласие с моето разбиране за тази болест. В случая на
Алекса – учителката, чийто съпруг Питър не можеше да приеме поставената ѝ
диагноза – има една любопитна подробност. Психологът Гордън Нюфелд само
веднъж успял да се срещне насаме с нея.

„За мен беше съвършено ясно, че нейните емоции са в мъртва точка, че е

изгубила жизнеността си – казва той. – Проведохме двучасов сеанс в
отсъствието на Питър и тогава тя даде воля на скръбта си. Плака заради
трудния си живот и появилата се болест. След това се чувстваше облекчена.
Физиотерапевтът, който я видял веднага след сеанса, беше удивен от
подобрението в мускулния ѝ тонус. Но повече никога не я видях насаме и не
разговаряхме на тези теми. Онази вратичка не се отвори отново.“
1. Suzannah Horgan, Communication Issues and ALS: A Collaborative Exploration; Thesis submitted to the
Division of Applied Psychology, University of Alberta, Calgary, 2001 [^]
2. Wolfgang J. Streit and Carol A. Kincaid-Colton, „The Brain’s Immune System,“ Scientific American 273,
no. 5, November 1995 [^]
3. W. A. Brown and P. S. Mueller, „Psychological Function in Individuals with Amyotrophic Lateral
Sclerosis,“ Psychosomatic Medicine 32, no. 2 (March-April 1970), 141-52. Study by J. L. Houpt et a/.,
„Psychological Characteristics of Patients with Amyotrophic Lateral Sclerosis,“ Psychosomatic Medicine
39, no. 5, 299-303 [^]
4. A. J. Wilbourn and H. Mitsumoto, „Why Are Patients with ALS So Nice?“ presented at the ninth
International ALS Symposium on ALS/MND, Munich, 1998 [^]
5. Ray Robinson, Iron Horse: Lou Gehrig in His Time (New York: W W. Norton & Company, 1990 [^]
6. Michael White and John Gribbin, Stephen Hawking: A Life in Science; London: Viking, 1992 [^]
7. Dennis Kaye, Laugh, I Thought I’d Die; Toronto: Penguin Putnam, 1994 [^]
8. Evelyn Bell, Cries of the Silent (Calgary: ALS Society of Alberta, 1999), 12 [^]
9. Ген за рак на гърдата имат и други от семейството на Лаура. Сестра ѝ също научава страшната
диагноза, но шест месеца преди Лаура. Ракът на гърдата ще бъде разгледан в следващата глава [^]
10. Lisa Hobbs-Birnie, Uncommon Will.The Death and Life of Sue Rodriguez; Toronto: Macmillan Canada,
1994 [^]
11. Jane Hawking, Music to Move the Stars; London: Pan/Macmillan, 1993 [^]
12. Christiane Northrup, Women’s Bodies, Women’s Wisdom: Creating Physical and Emotional Health and
Healing; New York: Bantam Books, 1998, 61 [^]

Далеч от съвършенството

С едем години Мишел усещала бучката в гърдата си. От време на време тя

се увеличавала или се свивала, но не създавала проблеми и не притеснявала

лекарите.

„Изведнъж стана много твърда, започна да ме боли и всяка сутрин я намирах

все по-голяма“ – разказва 39-годишната канадка от Ванкувър.
Биопсията показала, че туморът е злокачествен, а Мишел вярва, че знае
причината за внезапния обрат – стрес. Тя обяснява: „Всичко си беше наред до
периода, в който ми се струпаха какви ли не неща на главата. Напуснах работа,
нямах пари… Емоционалното ми състояние беше ужасно. Имах различни
затруднения, не само финансови.“

Поне имало добра новина, че ракът не е засегнал лимфните жлези. Операцията

била последвана от химиотерапия и лъчетерапия, но нито един от
специалистите в тези области не се поинтересувал от психичните стресове,
които пациентката може да е изпитвала преди влошаването на здравословното
ѝ състояние.

Болните от рак на гърдата често споделят, че лекарите не се вълнуват от тях

като индивиди или от социалната и емоционална среда, в която живеят. Смята
се, че тези фактори са без значение за зараждането или лечението на
заболяването. Това отношение е подкрепяно от твърде субективни
психологични проучвания.
В статия на “British Medical Journal” се описва петгодишно изследване сред над
двеста жени с рак на гърдата, което целяло да установи дали повторната поява
на рак се дължи на драматични събития в живота, като развод или смъртта на
близък човек. Авторите стигнали до извода, че „жените с рак на гърдата не
трябва да се страхуват, че стресовите преживявания могат да доведат до
завръщането на болестта“1. Доктор Дона Стюарт, професор в университета на
Торонто и председател на здравното дружество към него, е цитирана да
коментира резултатите от проучването, които според нея са „напълно
логични“”.

През 2001 година доктор Стюарт публикува в сп. “Psycho-Oncology” данните от

една анкета. Близо четиристотин жени с рак на гърдата били помолени да дадат
мнението си на какво се дължи проблемът им. Четиридесет и два процента са
посочили стреса. Далеч по-малко са процентите за диетите, влиянието на
околната среда, генетичната предразположеност и начина на живот.2

„Мисля, че резултатите са отражение на настроенията на обществото – казва д-

р Стюарт и добавя: –Хората мислят, че стресът е виновен за всичко. А
доказателствата за стреса са нищожни. Докато тези за хормоните и
генетичната обремененост са доста високи.“
Последното не е вярно. Мишел и другите жени, които подозират връзка между
стреса и рака на гърдата, имат подкрепата на науката и изводите от клинични
тестове. За никой друг рак не са правени толкова задълбочени проучвания,
които да търсят сред причинителите и влиянието на психологическите
състояния. Огромно количество факти, установени чрез опити с животни и
наблюдения на човешкото поведение, подкрепят тезата, че стресът е сред
главните причинители на злокачествените образувания в гърдите. Противно на
твърдението на учените от Торонто, доказателствата за генетичната
предразположеност не са високи. Броят на жените с такава предразположеност
не е голям, тъй като само 7 процента заболяват поради генетични причини.
Освен това трябва да се има предвид, че само нищожен процент от хората,
притежаващи трите гена, които се свързват с рака на гърдата, действително
развиват болестта. Значи трябва да се огледаме и за други фактори, защото
наследствеността сама по себе си не предизвиква появата на това злокачествено
образувание у мнозинството от жените или мъжете.
Никак не е уместно да се налага рязка граница между хормоните и емоциите.
Съвършено вярно е, че хормоните действат ускоряващо или забавящо върху
развитието на туморите, но не е вярно, че стресът няма нищо общо с цялата
тази работа. Всъщност емоциите влияят върху рака именно чрез хормоните.
Някои от тях като естрогена предизвикват растеж на туморите. Други спомагат
за появата на рак, защото понижават способността на имунната система да
унищожава изродените клетки.

Хормоналната система е тясно свързана със стреса. Жените най-добре знаят, че

емоционалната нестабилност се отразява върху функционирането на
яйцниците и месечния цикъл, като в особено стресови периоди менструацията
може изцяло да изчезне. Това е така, защото хормоналната система е свързана с
мозъчните центрове, където емоциите се приемат и интерпретират. В същото
време ендокринната система и емоционалните центрове са свързани още с
имунната и нервната система. Това обаче не са четири отделни системи. Става
дума за единна суперсистема, чиято цел е да защитава тялото от външни
заплахи и от смущения във вътрешното физиологично състояние. Затова е
невъзможно който и да било стресов фактор – бил той хроничен или остър – да
оказва влияние само върху една част от суперсистемата. Засегната ли е една –
засегнати са всичките. В седма глава по-подробно ще проучим тази тема.

Емоциите въздействат директно и на имунната система. Проучванията на

Американския национален институт за изучаване на рака показват, че
„естествените убийци“ (NK-клетките от имунната система, за които вече стана
дума), са по-активни при пациентките с рак на гърдата, които могат да
изразяват своя гняв, да отстояват позиция и които имат подкрепата на близките
си. NK-клетките обявят война на злокачествените клетки и са способни да ги
унищожат. Ракът при въпросните жени се е разпрострял значително по-
ограничено в сравнение с положението при болните с по-неуверено поведение
и проблемни отношения с околните. Учените са стигнали до извода, че
емоционалните и социалните фактори са по-важни за оцеляването, отколкото
степента на самата болест.3

Много изследвания, подобни на това в “British Medical Journal”, не взимат под

внимание, че стресът не включва само външните въздействия, но и
специфичното противодействие, което му оказва всеки индивид. Стрес имаме
всички, независимо от нашия темперамент, произход, телесно и умствено
развитие, социално положение или материална осигуреност. Както беше
посочено в трета глава, няма универсален стресор.

В повечето случаи на рак на гърдата стресовете са скрити и хронични. Техните

корени са в детството и черпят сили от емоционалните недостатъци на даден
човек и особеностите на подсъзнанието му. Натрупват се през годините, докато
накрая водят до болест.

И двамата родители на Мишел били алкохолици. Тя е убедена, че туморът се

дължи на условията, при които е израснала. Опитвала се да се справи с
проблемите по начини, които, без да го съзнава, с течение на времето я
натоварили с още повече стрес. Например стараела се да се грижи за чуждото
спокойствие, а не за своето собствено.
„През целия си живот съм била объркана – признава тя. – Мисля, че ракът ми е
свързан с тази моя обърканост… Колкото и да вярвам, че родителите ми ме
обичаха по най-добрия начин, на който бяха способни, имахме смущаващи
отношения. Освен това цялостната обстановка у дома беше шантава, защото
те бяха алкохолици, а и още са си такива. Въпреки че искахме да се обичаме,
просто беше невъзможно.“
Проучванията, правени десетилетия наред, свидетелстват, че жените са по-
податливи на рак на гърдата, ако са били отчуждени от родителите си през
детството или са имали други сътресения в периода на растеж; ако са склонни
да потискат чувствата си, особено гнева си; ако им липсват позитивни социални
отношения в зряла възраст; ако са алтруисти от типа, който намира за свое
задължение да се раздава.

При едно от изследванията психолозите са интервюирали пациентки, приети в

болница за биопсия, без да знаят дали образуванията им са злокачествени.
Специалистите успели да предскажат рака в 94 процента от случаите, съдейки
само по психологическите фактори.4

В едно подобно проучване, но в Германия, четиридесет жени с рак на гърдата

участвали в експеримент заедно с контролна група от други четиридесет жени,
близки по възраст, общо здравословно състояние и социално положение с
първите. Психолозите отново могли да отгатнат с 96 процента успех кои са
случаите с рак на гърдата.5

Понеже е мъж, Мелвин Крю6 първоначално изпитвал срам от диагнозата рак на

гърдата, но решил, че „няма смисъл да лежиш и да се самосъжаляваш, докато
болестта те изяжда отвътре“. Сега, няколко години след преживените
мастектомия, химиотерапия и лъчетерапия, той дори има сили да се шегува:

„Вече нямам право на издънки, защото нямам и цици, с които, сещаш се… да
си изкарвам хляба. Само една ми остана.“
51-годишният Крю научава диагнозата през 1994 г. – веднага след особено
стресиращ период в живота си, който включва проблеми с властите заради
незаконен риболов, публично унижение, срам и в службата, както и неоправдан
тормоз от страна на шефа. Заедно с десет други мъже бил на кораб и ловил
риба. Хванал три парчета. Когато полицията щурмувала дома му, направил
самопризнания.

„Две от другите момчета и аз поехме цялата вина. Останалите от групата се

покриха. Семейството ми прие много тежко това, че писаха името ми по
вестниците. Представете си само заглавието: „Арестуват брегови патрул за
незаконен риболов“. После изтипосаха всичко с подробностите. Когато ме
преназначиха на друг патрулен кораб, новите колеги ме спукваха от подигравки.
Онези, които се покриха, също си правеха майтап на мой гръб. Всички смятаха
за грешка, че съм си признал.“
За Мелвин цялото това напрежение било твърде стресиращо, защото винаги се
гордеел със своята добросъвестност.

– Някои от колегите ми казваха: „Абе, много се впрягаш в отношението си към

работата“. Мислят, че не си почивам достатъчно.
Попитах го:

– Понякога чувстваш ли, че поемаш задълженията на други хора?

– Да, старя се да съм полезен. Такъв съм си по характер. Как да ти обясня, ще

ми е тъпо, ако си мислят, че се скатавам.

– Ако другите не си вършат работата, има две решения. Едното е да я поемеш

ти, а другото е да им се ядосаш.

– Позволя ли да се ядосам, само ще налея масло в огъня. Имам съвестни колеги

и такива, дето гледат да минават между капките. Последните наистина
понякога ми лазят по нервите. Но ако го покажа, това само ще напрегне
допълнително атмосферата в службата.

Източникът на неговата свръхдобросъвестност стана ясен, след като го попитах

за детството му.

– А каква беше атмосферата в родния ти дом? Усещаше ли обич?

– Да. Баща ми се гордееше със сестра ми и мен, с нещата, които постигаме в

живота. Тя е учителка. Татко беше инженер, а аз, разбира се, следвах неговите
стъпки. Дипломирах се и баща ми истински се зарадва, че съм се изучил за
самолетен инженер.

– Обичта няма нищо общо с постиженията. Нея просто я има, независимо какво
правиш, защото родителите емоционално са свързани с детето си. Ти ми
отговоряш, намесвайки образованието си. Защо така?

– Ами татко винаги е бил горд с нас.

– Какво можеш да ми кажеш за майка си? Тя как проявяваше своята

привързаност?

– Не беше от най-обичливите. Но пък ние обичахме родителите си. Смятам, че

те ни дадоха добро възпитание. Израснахме в стабилен дом.

Около един процент от пациентите с рак на гърдата са мъже. Емоционалните

им предистории са аналогични с тези на жените, които страдат от същата
болест.

Дейвид Йендъл е полицай от Торонто и четири пъти е заболявал от рак – на

бъбреците, на гърдата и два пъти на пикочния мехур. В неговото детство също
липсвала родителска обич. Роден е през 1936 година и бил само на три, когато
избухва Втората световна война. Сестра му се ражда през 1940 г.

– Баща ми беше хамалин, а майка ми работеше в шоколадовата фабрика.

Израснах през войната и реално не се виждах много с родителите ми. Със сестра
ми трябваше да се наглеждаме самички по цял ден, докато майка ни се
върнеше.

– Значи от съвсем невръстно дете си свикнал да се грижиш за сестра си?

– Да.
В спомените на Дейвид бракът на родителите му не бил от щастливите:

– Между тях нямаше любов. Татко правеше каквото си иска, същото беше и при
майка ми. Почти всяка вечер той излизаше да играе билярд с приятели. А към
майка ми не изпитвах особено уважение. Натоварваше ме с непосилни за мен
задължения. Предполагам, че съм разочарование за нея. Тя се възприемаше за
доста по-съвършена, отколкото беше в действителност. Семейството ни беше от
работническата класа, както и целият ни род, но майка винаги се докарваше
пред хората, че сме с нещо повече от останалите. Трябваше да отговаряме на
измислените ѝ стандарти.

– В детските си години имаше ли с кого да си споделяш, когато си се чувствал

разстроен, неразбран или несигурен?

– Всъщност нямаше такъв човек. Татко вечно отсъстваше, а за нищо на света не

бих се обърнал към майка ми, защото знаех, че просто ще ме отреже с любимата
си реплика: „О, не ставай смешен!“ Не можех да реагирам остро на родителите
ми. Такова нещо беше изключено в ония времена. Свикнах да задържам целия
гняв в себе си.

В британско проучване от 1974 година най-честата посочена характеристика на

пациентите с рак на гърдата е „прекомерно потискане на гнева“. Изследването
обхваща 160 жени, дошли една след друга за биопсия. Всички те преминали
през задълбочено интервю пред психолог и попълнили въпросник. За по-
голяма достоверност на получените данни отделно са интервюирани и
съпрузите или други членове на семействата им. Тъй като психологическите
тестове са направени преди биопсията, нито пациентките, нито специалистите
са знаели окончателната диагноза.

Ето по-пълен цитат от авторите:

„Най-важното ни откритие беше съществуването на значителна връзка между

рака на гърдата и поведенческия модел в зряла възраст по отношение на
емоциите. В повечето случаи става дума за прекомерно потискане на гнева, а
при жените над четиридесетте се наблюдава потискане и на други чувства.“7
Друго проучване от 1952 година стига до подобни заключения. Пациентките с
рак на гърдата са проявявали „неспособност да реагират адекватно с гняв,
агресивност или враждебност (заради което, респективно, прикриват чувствата
си с любезност)“. Авторите усетили как жените, които имат някакви
неразрешени конфликти, „се самоубеждават, че проблемите им не съществуват
и демонстрират озадачаваща самоотверженост“.8

Доктор Сандра Ливай и нейните сътрудници от Американския национален

институт за изучаване на рака установили, че има връзка между активността на
NK-клетките и поведенческите особености на пациентите с рак на гърдата:

„Потискането на гнева и пасивното, търпеливо отношение към дразнителите,

както изглежда, имат своите рискови последици за организма.“9
Рискът от рак се увеличава по простата причина, че задържането на
негативните емоции води до излагане на повече физиологичен стрес. Ако
хората не са способни да различават дразнителите или ако не правят нищо, за
да се защитават от тях, вероятността това постепенно да ги разболее е голяма.
Нека си припомним, че стресът е телесното противодействие на дадена заплаха
– физиологична или емоционална – независимо дали дадената личност я
осъзнава.

„Естествено и аз, като всеки човек, който току-що е разбрал, че има рак,
веднага се запитах: С какво го заслужих? Защо точно на мен? Нещо лошо ли
съм направила? Мислих и премислях тези въпроси. Туморът като че ли беше
сбъркал адреса. Кърмих децата си до втората им година. Пушила съм малко,
само в пубертета. Не пия. Правя гимнастика. Следя да не ям много мазнини.
Определено беше станала някаква грешка.“
Това са думи на Ана, майка на три деца, която е преминала четиридесетте.
Открили ѝ подозрителната бучка преди осем години. Тя носи един от гените,
свързвани с рак на гърдата. Дори при нищожното изключение от случаи, при
които предразположеността се явява решаващ фактор за заболяването, само по
наследствеността не може да се разбере кой ще се разболее и на кого ще му се
размине. ДНК тестовете са показали, че Ана е получила проблемния ген от
баща си. Другите ѝ роднини обаче, които също го носят, са здрави. Тя е убедена,
че стресът е в дъното на всичко.

Първият ѝ съпруг, някакъв бизнесмен, изобщо не зачитал чувствата ѝ . А към

края на брака им дори си позволявал да я бие.

„Ако все пак ме попитат защо имам рак, ще кажа, че съм си го заслужила,
защото позволих да бъда унищожена в този брак. Не един и два пъти съм била
на крачка да се самоубия… Нямах никакво себеуважение. Само го питах:
Доволен ли си от мен? Обичаш ли ме още? Сякаш бях омъжена за майка ми.
Да, той беше същият като нея. За тях все бях далеч от съвършенството. Когато
се замислям за тези неща, се чудя как съм могла да търпя. Доста съм плакала
пред терапевти, щом започна да се връщам в спомените си. Плача и се питам
как съм могла да причиня тези неща на душата си. Точно така – на душата ми!
Наранявах своята същност. Това, струва ми се, доведе и до онази болка в
тялото ми. Мина време, преди да осъзная, че от мен не беше останало почти
нищо. Изписаха ми да взимам по осем различни хапчета на ден… за
депресията, нервите, безсънието, болежките и храносмилането. Бях изправена
пред избора, че или ще умирам, или е време да се стягам. В онзи момент
чувството за самосъхранение надделя и избрах да се боря.“
Ана е досущ като жените, описани в проучването от 1952 година, които
„демонстрират озадачаваща самоотверженост“. Тя е единствената от децата на
родителите си, която е поела отговорността за своя баща. Той е преминал
осемдесетте.

— Възползва се от добродушието ми. Чувствам се ужасно, когато го застигат

неприятности. Става ми гузно, щом ми се обади и каже: „Толкова съм самотен
днес. Не знам къде да отида и какво да правя.“ Сестра ми, която е голяма кучка,
веднъж ми рече: „Това си е негов проблем. След като няма някакви
задължения, би могъл да върши каквото си ще.“ Направо щях да припадна
преди година и половина, когато го помолих да остане на платени грижи в
болницата. Тогава беше хоспитализиран, а аз стоях неотлъчно край него – час
след час, минута подир минута. Той се възстанови, обаче аз бях на предела на
силите си от грижите за него. Тъкмо ми бяха съобщили и диагнозата. Увещавах
го: „Татко, имам рак и се налага да направя нещо за себе си. Няма да мога да
бъда постоянно край теб. Моля те, остани тук за около месец.“ Някъде на това
място се разплаках, може да се каже, че съм ревлата в семейството. А той ми
отвърна: „Не. Откъде-накъде? Не искам.“ Намесиха се социалният работник и
личният му лекар, които бяха с мен. Опитаха да го убедят: „Господине, на
никого не би му харесало да бъде сам като в старчески дом. Но бихте могли да
приемете заради дъщеря си, нали? Вижте я как плаче, в момента тя наистина
изживява труден период. Налага се да прекара известно време със съпруга си
насаме и да си почива.“ Но баща ми беше категоричен: „Не, няма да остана!
Откъде-накъде?“ Когато ми направиха двойната мастектомия, помолих брат ми
и сестрите ми да го гледат. Обясних им, че за няколко месеца няма да съм
способна да се грижа за него, защото трябва да се възстановя. Няколко дни по-
късно татко пак беше у нас, защото те го бяха зарязали. На никого не му пука за
мен.

— Нагърбила си се с ролята да бъдеш майка на баща си. Точно затова те

възприемат като даденост. Майките са като света, в който живеем. Тяхно
задължение е да са вечно наоколо и да даряват с блага.

— Съвършено вярно. Брат ми също ме възприема така – и за него съм като

майка. Даже децата са го усетили, защото щом се обади у дома, ме викат с
думите: „Чичо Дон е на телефона, сигурно пак има неприятности.“ Той изпада в
депресии. Любовните му връзки са едни, не е за разправяне. Денонощно е
вкъщи, когато има някакъв проблем. А после с месеци не отговаря на
обажданията ми. Не обичал да го безпокоят. Киснеше у нас и през целия
период, през който ходех на химиотерапия. След като всичко приключи – и
операциите, и химиотерапията – седнахме да си поговорим. Исках да му
намекна нещо пределно ясно. Казах му: „Дон, искам да направиш нещо за мен.
Когато започна да ходя в клиниката за контролните прегледи, бих желала да се
интересуваш за резултатите. Това е много важно за мен… да ме питаш за
състоянието ми.“ Той се облегна назад и ми вика: „И аз искам да направиш
нещо за мен…“ След което поиска съвет как да си върне някакво момиче, което
го беше зарязало. Седях насреща му и си мислех как нищичко не е разбрал.
Така че си прав, в онзи миг осъзнах, че съм майка на всички им.“

Ана винаги имала усещането, че майка ѝ не я харесва, а предпочита по-

голямата си дъщеря.

— Нямах майка. Като цяло тя не ме харесваше и странеше от мен, което ме

накара да се вкопча за баща ми. Децата много добре осъзнават, че се нуждаят от
родител. За капак татко ме обичаше не както трябва.

От пубертета нататък Ана забелязала, че баща ѝ отправя неприкрити,

похотливи погледи към нея, в частност гърдите ѝ .

— Знаех го, но през целия си живот го отричах… поне до момента, в който

започнах терапия. Въпреки че не предприе някакви действия, определено му се
искаше. Зяпаше ме. Долавяше се една особена сексуална енергия. Още на
дванадесет години бях свръхчувствителна към мъжкото поведение. За една
млада жена е твърде тежко да подозира баща си в разни работи. Господи, бях
склонна да си измисля безброй неща, за да се убедя, че най-вероятно си
внушавам. Да вземем и сестра ми… Тя за нищо на света не се показваше по
тениска пред него. Баща ми май е единственият, който не знае, че отстраниха и
двете ми гърди. Не съм му го казвала. Мисля, че няма кой да го информира.
Знае само, че са ми правили операция, свързана с рака. Подпитвал е Стив
(вторият съпруг на Ана) дали болестта ми е свързана с гърдите. Макар и
завоалирано, Стив е потвърдил. Към мен не се е обръщал за подробности. По
време на химиотерапията даже се държеше пренебрежително и гадно. Веднъж
стоеше на прага на дома ми и вика: „Върви си сложи перуката, че не си хубава
така.“ Отвърнах му: „Знаеш ли какво ще ти кажа? Аз съм много, много болна.
Трябваше да се дотътря от леглото, за да ти отворя вратата.“ Само дето не му го
казах като сега, а истерично. Наскоро го карах с колата към неговата къща, а
той ми заяви: „Трябва да говоря с теб за нещо. Знам, че това не е за пред теб, но
няма с кого друг да го споделя.“ И почна да ми обяснява как е на осемдесет и
две години, как приятелката му отказвала да прави секс с него и как мъжете
имали нужди. На последното всъщност ме научи много отдавна. Твърдеше, че
една жена никога не трябва да отказва секс на съпруга си, защото той имал
право да потърси ласки другаде. Задължение на жените било да задоволяват
мъжете си. Разправяше ми в колата за гаджето си, за нуждите си, за плановете
си, а аз през цялото време си мислех колко нередно е да говори такива неща
пред дъщеря си.

— Имай предвид, че винаги можеш да кажеш: „Татко, не искам да слушам тия

работи.“

— Но това би го засрамило. Ще се почувства неудобно и ще помисли, че е

сгафил. Ще се чувствам гузна, ако го обидя. А и никога не съм изричала „не
искам“. Това са ми чужди думи. По-скоро бих излъгала хората, няма да им
отговарям на позвъняванията, бих ги заблудила, че отивам да живея в Тибет, но
няма да кажа „не искам“. А когато не ми хрумва лъжа, просто оставям помията
да се излее връз мен.

Връзката между преживяванията в детството и стреса в зряла възраст се

заобикаля от толкова много учени в продължение на десетилетия, че човек
започва да се чуди дали недоглеждането не е умишлено. Хората с проблемно
детство може и да не се сблъскват с по-сериозни пречки от останалите, но
способността им да се справят с неволите е осакатена при възпитанието.
Стресът не се появява във вакуум. Едни и същи външни дразнители оказват
съвсем различни въздействия у отделните индивиди. Смъртта на обичан
роднина ще бъде приета по един начин от някой, който е стабилен
емоционално и с любящ партньор, а съвсем различно от друг, който е самотен
или, подобно на Ана, се е измъчвал с хронична вина за нещо от миналото.

Бети Форд – бивша първа дама на САЩ – е сред пациентките с рак на гърдата,
които вероятно не биха попълнили искрено въпросниците на психолозите в
частта, засягаща детството. Госпожа Форд смело описва в автобиографичната си
книга „Периодите в моя живот“ как се предала на алкохолизма си и как после
решила да се лекува след намеса на роднините. Не по-малко откровена е също в
главата, разглеждаща появата на тумора и последвалото лечение. Що се отнася
до спомените от детството обаче, тя отказва да свали розовите си очила.

Това е типично за хората, които потискат чувствата си, за да опазят представата

си за идилични отношения с родителите. Бети Форд сключва брак със свестен,
но амбициозен политик. Кариерата му не само контролира и нейния живот, но
ги лишава от пълноценни съпружески отношения. Тя пише:
 „Вероятно съм подтикнала и мъжа ми към пиенето. Той беше толкова
резервиран човек, че дори се затрудняваше да ми се обясни в любов.
Предложи да се венчаем с думите: „Би ми харесало да станеш моя жена“.“
В продължение на много години тя била измъчвана от болки ниско в кръста.
Диагнозата се оказала остеоартрит. Поглъщала обезболяващи и успокоителни,
както и немалко алкохол, за да облекчи физическите и емоционалните си
страдания. Форд се описва като неуверена и неспособна да отстоява позициите
си:

„Бях убедена, че колкото повече Джери се издигаше, толкова по-невзрачна

ставах аз. Колкото повече допусках да се превърна в изтривалка – точно такава
бях за децата – толкова повече ме завладяваше чувството на самосъжаление.
Нима съм едно нищо на тоя свят? Мисля, че никога не съм се имала за
значима. Обучението ми при Марта Греъм10 не даде кой знае какви резултати.
Имах талант да танцувам, но не станах велика танцьорка. Вярата ми в
собствените умения винаги е била колеблива. Не приемах, че хората могат да
ме харесват такава, каквато съм. Ниското ми самочувствие идваше и от това,
че нямам диплома от колеж. Бях необразована. Не бях добра като
Павлова.11 Не бях дори наполовина достойна жена като майка ми. Съпоставях
себе си с недостижими величия, като винаги се оказваше, че съм далеч от
тяхното съвършенство. Подобна равносметка действа като трамплин към
алкохолизма. Майка ми беше чудесна – силна, мила, с железни принципи и
никога не ме е разочаровала. Тя беше перфекционистка и се опитваше да
направи такива и нас, децата. Никога не ни обременяваше с проблемите си, а
сама се справяше с тях. Беше ми модел за подражание. Когато разбрах, че не
мога да се справям с моите проблеми, изгубих уважение към себе си. Колкото и
да се мъчех, не можех да надскоча възможностите си.“12
Бившата първа дама сякаш е сляпа за собствените си откровения. Нейният
характер и способността ѝ да се справя със стреса са били оформени през
детството при отношенията с майката, а несъмнено и с бащата, за когото тя
почти нищо не споделя. Не вижда, че капитулацията пред нуждите на съпруга и
превръщането ѝ , както казва, в изтривалка са резултат от условията, при които
е расла. Потискането на емоциите, суровата самокритика и перфекционизмът –
все неща, които Бети Форд е усвоявала още като дете, са нещо повече от
„трамплин към алкохолизма“. Те са трамплин и към рака на гърдата.

1. Jill Graham et al., „Stressful Life Experiences and Risk of Relapse of Breast Cancer: Observational Cohort
Study,“ British Medical Journal 324; 15 June 2002 [^]
2. D. E. Stewart et al, „Attributions of Cause and Recurrence in Long-Term Breast Cancer Survivors,“
Psycho-Oncology; March-April 2001 [^]
3. Sandra M. Levy and Beverly D.Wise, „Psychosocial Risk Factors and Disease Progression,“ in Cary L.
Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (New York: John Wiley & Sons, 1988), 77-96 [^]
4. M. Wirsching, „Psychological Identification of Breast Cancer Patients Before Biopsy,“ Journal of
Psychosomatic Research 26 (1982), cited in Cary L. Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (New York:
John Wiley & Sons, 1993), 13 [^]
5. C. B. Bahnson, „Stress and Cancer: The State of the Art,“ Psychosomatics 22, no. 3 (March 1981), 213 [^]
6. Г-н Крю не крие от околните за болестта си. За разлика от жените, които интервюирах, той не
искаше да заменям името му с псевдоним [^]
7. S. Greer and T. Morris, „Psychological Attributes of Women Who Develop Breast Cancer: A Controlled
Study, Journal of Psychosomatic Research 19 (1975), 147-53 [^]
8. C. L. Bacon et al. “A Psychosomatic Survey of Cancer of the Breast,” Psychosomatic Medicine 14 (1952):
453-60, paraphrased in Bahnson, “Stress and Cancer” [^]
9. Sandra M. Levy, Behavior and Cancer (San Francisco: Jossey-Bass, 1985), 166 [^]
10. Марта Греъм (1894-1991) – прочута американска танцьорка и хореографка – бел. пр. [^]
11. Има предвид известната руска балерина Анна Павлова – бел. пр. [^]
12. Betty Ford, Betty: A Glad Awakening (New York: Doubleday, 1987), 36 [^]

И ти си част от него, мамо

В ъв втората книга с мемоари на Бети Кравчик, озаглавена „Заключи ме

или ме пусни“, авторката описва периода преди смъртта от рак на гърдата на

27-годишната си дъщеря Барбара Елън:

„За последно имах мигрена в палиативното отделение преди почти три години,
когато дежурният лекар ми каза, че трябва да позволя на Барбара Елън да си
отиде.
„Тя иска вашето разрешение да умре“ – прошепна ми той.
Бяхме в уединена стая, направена специално за хора като мен, най-големите
клетници на света.
„Я пък тоя!“ – креснах насреща му, изненадана и ужасена от неговите думи.
„Няма да ѝ дам да умре. Забранявам!“
В този момент рухнах и започнах да ридая. Докторът изчака търпеливо. Той
беше свикнал на такива реакции. Такава беше работата му.
„Госпожо Кравчик, налага се да разберете, че страданията на Барбара Елън ще
нарастват с всеки изминал час.“
Аз отвърнах:
„Тя не страда! Държи в ръката си своя талисман. Тая сутрин говори със
сестрите си и баща си, а вчера се видя с приятели. Видя се и с момченцето си,
гушкаше го…“
Лекарят настоя:
„Тези действия ѝ костваха последните сили. Така тя се сбогува с вас, близките
си. Вие сте единствената, с която не се е простила. Иска да го стори сега. Тя ви
моли да ѝ разрешите да си отиде…“
Отново заплаках:
„Моля ви, не говорете така! За какъв, за бога, се мислите? Как може да сте
сигурен, че е настъпил последният ѝ час?“
След това го обърнах на молба:
„Дайте ни още няколко дни, умолявам ви! Моля, поставете я пак на системи…“
Но медикът възрази:
„Тя не желае. Трябва да се стегнете и да дадете на дъщеря си това, от което се
нуждае. Иска да ѝ помогнете, да я подкрепите. Само така ще сте ѝ полезна в
този момент, като ѝ позволите да си отиде.“
Главата ме заболя ужасно и помислих, че ще умра преди Барбара Елън.
Оцелях. До вечерта успях да се съвзема и да кажа на детето си, че ако се
чувства изтощена от болестта си и иска да си почине, няма да я спирам. Тя
държеше ръката ми и си обещахме да се намерим на оня свят. Издъхна на
следващата сутрин в обятията ми. Край нея бяха още сестра ѝ Мериан и баща
ѝ.“1
Лекарят, когото споменава авторката, бях аз. Много добре си спомням Барбара
Елън. Обикновено лежеше свита в леглото си под прозореца. Нейната стая беше
първата вдясно по коридора на палиативното отделение, като се идва откъм
асансьора. Постъпи вече слабичка, но ракът така я стопи, че накрая приличаше
на хилаво детенце. Рядко говореше и изглеждаше тъжна. Нямах никаква
представа за живота ѝ преди да дойде при нас, ако не броим най-съществените
детайли, свързани със заболяването ѝ . Диагнозата ѝ беше възпалителен рак на
млечната жлеза. Този тип засяга основно млади жени и прогнозите при него са
повече от песимистични.

Тя отказа всякакви опити да бъде лекувана. Решението ѝ не беше съвсем

неоснователно, като се има предвид диагнозата, но и някак доста странно. До
подобни решения не се стига само на базата на медицинските факти, а
интуицията ми подсказваше, че тази млада жена се чувства доста самотна, и то
не от вчера. Понякога ми се искаше просто да я прегърна и утеша сякаш е бебе
или малко дете.

По-рано през деня, който Бети описва в мемоарите си, с Барбара Елън
разговаряхме, след като бях приключил с поредната сутрешна визитация.

– Колко ми остава? – попита ме тя.

– Не много. Страхуваш ли се?

– Не издържам вече. Давате ли ми нещо, за да ме поддържате жива?

– Само системата. Без тези течности ще живееш не повече от ден или два.
Искаш ли да я спрем?

– Майка ми няма да е съгласна.

– Оставам с усещането, че винаги поставяш нейните нужди на първо място и
сега това отново ти пречи да постъпваш както ти би желала. Вече не се налага
да се грижиш за нея. Кажи ми какво би сторила, ако решиш да мислиш
единствено за себе си?

– Бих махнала системата.

– Съчувствам на майка ти. За един родител това трябва да е много тежко. Мога
само да предполагам колко ѝ е трудно. Но моята пациентка си ти и съм
отговорен най-вече за теб. Ако пожелаеш, ще говоря с нея.

С Бети Кравчик наскоро се срещнахме отново, за да обсъдим живота и смъртта

на дъщеря ѝ . С нея се видяхме и по-рано, Барбара Елън тъкмо беше починала, а
майката беше в траур и опитваше да свикне с мисълта, че е надживяла детето
си. Представих ѝ моето схващане, че е възможно съществуването на връзка
между стресиращото ранно детство и високия риск от по-късното развитие на
рак. Скоро след това получих по пощата бройка от нейната първа книга с
мемоари, озаглавена „Клекуат: Звуците на моето сърце“. На вътрешната страна
на корицата беше написано следното:

„Прегледайте книгата ми. В нея са обяснени отношенията ми с дъщеря ми,

която на 30 април умря от рак във вашето отделение.“
След като я прочетох, реших да помоля Бети за съгласието ѝ да бъде
интервюирана за „Когато тялото казва НЕ“. Оказа се, че тя също си е мислила за
мен. Искала е да научи повече за моите виждания и се надяваше, че ще ѝ
помогна да разбере някои от нещата, които Барбара Елън е казвала през
последните шест месеца от живота си.

Разговорът ми с нея беше особен, защото и самата Бети е необикновена жена.

Тя е добре известна в Британска Колумбия, че и по-надалеч, със своята
отдаденост на природозащитническата кауза. Името Клекуат в заглавието на
първата й книга е резерват, намиращ се на западното крайбрежие на Канада.
Мястото е прочуто с горите си, но от известно време и с друго – стана ясно, че е
сериозно заплашено от интересите на компании, търгуващи с дървесина. През
2001 година Бети, тогава 73-годишна, е вкарана в затвора за 4 месеца и
половина, след като е арестувана при поредната акция на природозащитници и
проявява неуважение към съда.

Въпреки че темата на „Клекуат“ е предимно за нейните действия, свързани с

опазването на резервата, тя също така описва ярко и честно своя личен живот.
Биографията ѝ е от забележителните, тъй като включва четирима съпрузи и
осем деца. Днес тя е настойничка на внука си Джулиан, който беше само на две
годинки, когато майка му почина. През последните шест месеца преди да умре
Барбара Елън имаше чести изблици на ярост към Бети. Именно този гняв тя все
още опитва да си обясни.

Бети Кравчик е родена в щата южна Луизиана, който по онова време според нея
бил „едно голямо блато“. „Не бях възпитана да бъда борбена, а израснах като
типично бедно провинциално южняшко бяло момиче“ – пише тя в „Клекуат“. А
ето друг интересен цитат:
„Паметта е тъй избирателна, тъй субективна. Преди няколко години се видях с
брат ми и сестра ми. Забавлявахме се и бяхме някак слисани, след като
установихме как всеки от нас е чувствал, че е най-пренебрегваният в
семейството. Винаги съм смятала, че пренебрегваната бях само аз. Истината е,
че все още мисля така. Брат ми беше най-големият. И понеже беше
единственото момче, се радваше на най-голямо внимание. Остатъците от
вниманието отиваха при сестра ми, защото беше изтърсачето, пък и сладурана.
Аз бях едро, здраво момиче, което умееше да се грижи за себе си, така че
никой не ме даряваше със специално внимание. Това положение поне мен
напълно ме устройваше. Не изгаряхме от желание баща ни да се занимава с
нас. Когато го правеше, значи бяхме загазили. Не че някога ни е бил, но винаги
съществуваше такава опасност. В негово присъствие трябваше да ходим по
терлици, но най-добре беше изобщо да не му се мотаем в краката. С майка ни
беше различно. Тя беше мила и любяща. Макар да знаех, че обича повече брат
ми и сестра ми, нейната обич беше в такова изобилие, че част от нея се
разливаше и върху мен. След като пораснах, споделих чувствата си с майка ми,
а тя се обиди и беше изумена, че си мисля такива неща. Твърдеше, че ако е
обръщала внимание предимно на другите си деца, то е било по простата
причина, че се нуждаели повече от нея и защото аз винаги съм била по-
независима в емоционално отношение.“2
Въпреки привидната си емоционална независимост, младата Бети страдала от
„ужасяващи кошмари и страх от тъмното“. Тя напуска дома си рано, защото
сключва брак с „първия зрял мъж, който се появи и можеше да докаже, че е
парично обезпечен“. Не след дълго тя го напуска, но не и преди да му роди три
деца. „Той беше нещо като страстен колекционер на непокътнати химени. Не
можа да се откаже от манията си и след като се ожени. Последното му
завоевание се оказа фатално за него.“

През следващите две десетилетия се омъжва още три пъти и ражда други пет
деца. Барбара Елън е седмото, родена е точно преди Бети да се премести в
Канада през 1966-а. Тогава третият ѝ брак е пред разпад. Живеели в Къркленд
Лейк, Онтарио. Съпругът ѝ преподавал в колежа. Не се интересувал от
чувствата на жена си, бил работохолик и си попийвал.

„Джон не ми харесваше, когато пиеше“ – споделя тя. – „Имаше склонност да

става егоцентричен и да обвинява другите за всичко. Внезапно се оказа, че
отново се сблъсквам със социалните отношения, от които бягах. Вследствие на
това депресията ми се задълбочи… Гледах Джон и се чудех какъв е в
действителност… Мислех, че първата ми зима в Къркленд Лейк никога няма да
свърши, за да дойде пролетта. Истината е, че пролетта така и не дойде…
Струва ми се, че двамата най-разочаровани души от липсата на този сезон
бяхме аз и бебето – Барбара Елън.“
Бети е намерила начин да се отърве от връзката си с третия съпруг, като се
влюбила в декана на неговия факултет и се преместила с него в Британска
Колумбия. Това е и мястото, където през по-голямата част от времето е расла
Барбара Елън, въпреки че имало пътувания напред-назад между Източна и
Западна Канада, и между САЩ и Канада. Четвъртият брак също претърпял
провал. С течение на годините обаче Бети се осъзнала като личност, като жена и
като активистка.
Барбара Елън била чувствително дете със здравословни проблеми. На
четиригодишна възраст започнала да повръща, без някой да е в състояние да
постави диагноза. Тези кризи с периоди на прекъсвания се възобновявали и в
по-нататъшния ѝ живот. Майка ѝ днес смята, че причината за проблема е стрес.
Като млада жена, Барбара се пристрастила към наркотичните обезболяващи и
успокоителни, с които се инжектирала. Борила се с тази своя зависимост до
момента, в който се появява ракът на гърдата. Никога не е имала стабилни и
продължителни романтични отношения с мъж – от една връзка преминавала
към друга. Ражда сина си на 25-годишна възраст, а скоро след това се омъжва,
но не за бащата на детето.

„Този брак не просъществува дълго – споделя Бети. – Мартин не можеше да

свикне, че е женен и има невръстен заварен син.“
Барбара била високо интелигентна, чувствителна и творческа натура. Можела
да танцува и в един момент дори отворила балетно училище за деца. По
времето, когато открила, че има рак, тя едновременно преподавала танци във
Ванкувър и се грижела за бебето си.

– Каза ми, че са ѝ правили мамограма, но са предложили да направят и

мастектомия. На нея не ѝ се искаше. Барбара беше умна. Проучи всички
материали, отнасящи се за нейния тип рак, а после издири и данни за
резултатите от лечения на жени в нейната възрастова група от САЩ и Канада.
Не бяха обнадеждаващи. Тогава ми рече: „Няма да се подлагам на всичко това.
Не искам да ми се гади и не ща да ме режат. И дума да не става за
химиотерапия. Ще се лекувам според холистичната медицина, пък каквото ще
да става.“ Помоли Джон и мен да подкрепим решението ѝ , да не се намесваме.

– Ти как го прие?

– Ужасих се. Трябваше да направя нещо. Опитах да я накарам да разгледа и

други варианти, но тя реагира много, много сърдито и беше непреклонна.
Разкрещя се насреща ми. Никога преди не ми беше повишавала глас. През
последните, струва ми се, шест месеца преди да почине ми беше доста ядосана.
По-рано не беше такава. Когато се счепквахме за разни работи, тя ми казваше:
„Добре, мамо, щом така си решила, твоя си работа.“ След това затръшваше
вратата или нещо такова и с това се приключваше.

– Не ми звучи като проява на гняв. По-скоро на поражение и безсилие.

– По някаква причина вечно се оказваше, че я наранявам, а не зная с какво.

Мисля, че бях ужасен родител. Сякаш самото ми присъствие я измъчваше.

– Това те просълзява. Още ли изпитваш чувство на вина?

– Може би не е точно чувство на вина. Питам се, не можеше ли да се роди при

някой, който щеше да я разбира? Тя бе изключително дете – умееше да чувства
света, да го разбира, да се спогажда с него.

– В какъв смисъл да се спогажда?

– Беше много будна за възрастта си. Където и да ходех с нея, хората се
впечатляваха от нейната зрялост. Не ми се иска да казвам, че се държеше като
възрастна, но проявяваше огромно разбиране за света на големите.

–Каква беше емоционално?

– Емоционално? Беше много любвеобилно дете, привързваше се. С нейната

вежливост бързо ставаше любимка на всички, особено на учителите. На другите
деца обаче това май не се харесваше.

– Имаш ли представа дали някой се е опитвал да блудства с нея?

– Спомням си един случай. Бяхме в Луизиана на гости при майка ми и баща ми.
Сестра ми има четири момчета. Едно от тях беше с година по-голямо от Барбара
и вече позаякнало. Тогава дъщеря ми беше на около 12 години. Тя нищо не ми
каза. Чак когато се върнахме в Калифорния, споделила пред сестра си
Маргарет. Именно Маргарет дойде и ми описа как онзи братовчед искал да
лежи върху Барбара. Били само двамата в къщата. Барбара била много
огорчена от случката. Помня, че попитах Маргарет: „Защо сестра ти нищо не ми
каза?“ А тя ми отвърна: „Мислеше, че това може да развали отношенията ви с
леля Дорис.“

После разговаряхме за болестта и смъртта на Барбара. Бети научила за рака на

дъщеря си по времето, когато водила предизборната си кампания като
представител на Зелената партия. Тя оттеглила кандидатурата си, за да бъде
край детето си. Поинтересувах се дали трудно е взела това решение.

– Не беше чак толкова трудно. Усещах, че се нуждаем една от друга. Но има

нещо в моя характер, което винаги дразнеше Барбара. Според нея говоря
твърде високо, а действията ми са невъздържани. Единственият начин, по
който мога да го опиша, е, че бях твърде груба за нейната деликатна натура.
Доста съм гръмогласна, мненията ми са крайни, наистина действам агресивно.
Тя беше моята противоположност. Обичаше да премисля нещата, около нея да
бъде тихо и се стараеше да проявява разбиране за различията на другите.

– Звучи така сякаш те е възприемала като по-критична, отколкото ѝ се е искало

да бъдеш.

– Винаги ме е упреквала, че критикувам. Останах известно време при нея, но ми

каза да си вървя. Тя си казваше кога я изморявам и се нуждае да си почине от
мен.

– За последните месеци ли говориш?

– Да.

– За какво всъщност става дума? В какъв смисъл я изморяваш? Човек сам по

себе си не може да изморява.

– Характерът ми постепенно я изморяваше. Твърде активна съм.

– Кога изпитваме умора?

– Когато работим усилено. Мислиш, че за нея е било нещо като работа да бъде с
мен?

– Налагало се е непрекъснато да се труди покрай теб.

– Аха…

– Сигурно се чудиш защо ти казвам това. Ще съм изненадан, ако ме разбереш

веднага, но нали през целия си живот си търсела истината? Разбирам те и ти
съчувствам. Виж, Барбара се е появила в живота ти, когато в него не е имало
никаква стабилност.

– Точно така.

– Преминавала си през последните фази на брака си с Джон, когато си

забременяла с нея. Чувствала си се съвършено самотна. Започнала си да
осъзнаваш, че този мъж те привлича интелектуално, но емоционално е бил
някъде далеч. Тогава си решила, че за да се отървеш от тази връзка, трябва да се
обвържеш с Уоли. Заминала си за Западна Канада с всичките си деца. Става
така обаче, че Джон получава попечителство над всички тях, с изключение на
Барбара Елън. Още в началото на живота си тя е била натоварена с непосилната
задача да запълни огромната празнота, която се е появила в твоя живот.
Същността на стреса не е само онова, което мнозина си мислят. Той обхваща не
само външния стрес, като загубата на пари или смъртта на близък, но и
вътрешния, като необходимостта да се приспособим към някого другиго. Ракът,
АЛС, МС, ревматоидният артрит и други подобни заболявания, поне според
мен, се проявяват при хора, които трудно се възприемат като независими
личности. Що се отнася до емоциите, те може и да са постигнали много в
областта на изкуството или в интелектуалната сфера, но на емоционално ниво
слабо да се възприемат като самостоятелни индивиди. В общуванията си с
другите също не са съвсем наясно със себе си. Това, че Барбара е сменяла така
мъжете, показва, че ѝ е липсвала самоувереност. След като приключвала с
дадена връзка, трябвало да се впусне в нова, за да се чувства добре.
Зависимостта ѝ към онези медикаменти също е от значение. Дъщеря ти се е
появила в живота ти, когато си била особено самотна и емоционално изтощена.
Мисля, че преждевременното ѝ умствено развитие е типично за чувствителните
деца, които растат в нестабилна среда. Те намират сигурност именно в
интелекта си, който им позволява да разбират възрастните. Като бях дете,
хората също ми казваха колко зряло мисля за възрастта си. Аз също се
възприемах така, защото в този режим на поведение наистина се създава
впечатление за зрялост. Но що се отнася до емоциите, съм доста изостанал. На
петдесет и осем години съм, а все още се мъча да порасна.

– Всичко това е много интересно.

– Ако детето е умно, може да компенсира липсата на развитие в една област

чрез свръхразвитие в друга. Барбара е разработила своя интелектуален
потенциал, за да се чувства спокойна. Струва ми се, че не си могла да ѝ
осигуриш емоционалната подкрепа, от която се е нуждаела като малка.

– Вярно е.
– Когато родителят не е способен да поддържа нормални отношения с детето
си, тогава то се нагърбва със задачата. Барбара го е правела, като е била добро
момиче. Постигала го е с преждевременно развития си ум. На тринадесет или
четиринадесет години, когато се появява абстрактното мислене, изведнъж тя се
е превърнала в твоя защитничка. В отношенията ви твоите нужди са били
приоритетни пред нейните. Например след онзи случай с момчето, което
искало да легне върху нея, тя те е предпазила от своите емоционални проблеми,
като не ти е казала. Не е искала да се притесняваш. Грижила се е за теб. Старала
се е да поддържа мира в семейството. Но това не е роля на детето. То е трябвало
да отиде при майка си и да каже: „Онова копеле опита да ми се натиска! Не ми
пука дали ще има мир или не!“ Знам, че и на теб ти се е искало да постъпи така.
Нищо не е случайно. Всичко започва от твоето детство. Моите отношения с
големия ми син много приличаха на твоите с Барбара. Веднъж той ми рече:
„Тате, няма да е лошо да помислиш къде свършва твоята територия и откъде
почва моята.“ Схванах намека. Винаги съм смятал, че е по-добре децата да са ми
ядосани, отколкото да не отстояват позициите си. Особеното поведение на
Барбара през онези последни шест месеца представлява поставянето на
граници. За първи път е отказвала на твоите желания и потисканият гняв е
излизал наяве.

– Ясно…

– Така виждам нещата. Хората с рак и другите болести, които споменах, имат
затруднения да отказват и да показват гнева си. Склонни са да потискат
негативните си чувства или в най-добрия случай да ги изразяват под формата
на сарказъм, но не и директно. Това при тях започва още от ранна възраст,
когато се опитват да изградят връзка с родителя и да поддържат отношенията
си с него. Мисля, че за Барбара е било доста трудно да поддържа отношения с
теб. Спомням си, че говореше много уклончиво на тая тема. Намекна, че има
проблеми, но не навлезе в детайли. Беше много затворена в себе си. За нея бях
напълно непознат. Не пожела да си споделя с мен.

– Като цяло ѝ беше неловко да споделя – каза Бети. – През последните месеци
даже искаше първо да пушим по един джойнт, за да се отпусне, преди да
разговаряме.

– Така ли?

– Действаше ѝ добре, защото ѝ помагаше да споделя. Веднъж ми каза: „Не знам

какво представлява ракът, но той е тук и го чувствам като свой гостенин. Аз
поканих рака в тялото си.“ Спомням си, че се ужасих от тези думи. Рекох ѝ :
„Барбара, не те разбирам.“ А тя вика: „Ами усещам го като част от моя живот. И
ти си част от него, мамо. Ти също имаш принос за рака ми.“ Ще ти споделя и
друго, Габор. Дъщеря ми е видяла някого в нощта преди да умре. Твърдеше, че
някакъв мъж дошъл да я вземе, а тя му е обяснила, че още не е готова. На
следващата вечер ми заяви: „Онзи мъж… вече искам да дойде.“ Аз се изненадах:
„Кой мъж? Лекарят ли? Искаш ли да го повикам?“ Тя възрази: „Не, мъжът,
който дойде за мен и на когото казах, че не съм готова.“ Твърдеше, че
междувременно се била приготвила. Няколко часа по-рано я бях успокоила, че
ако е изморена от боледуването си, не е нужно да се тормози повече. Чак когато
получи моето одобрение, ми сподели за този мъж. Очаквала го. В осем часа на
същата сутрин почина. Чел ли си нещо на Кублер-Рос?3 На едно място пише за
някакви придружители… съществата, които идват да ни вземат, като умираме.
Стана ми страшно. Косата ми настръхна.

– Кое точно те плаши?

– Ами ако наистина има ангел на смъртта?

– Не е задължително. Когато съзнанието ни преживява нещо, то се

трансформира в образи. Дълбоките усещания и процеси се преобразуват от ума
в мисли и картини.

Бети имаше още един, последен въпрос:

– Защо родителите не винаги имаме очи за страданията на децата си?

– И аз съм се питал за същото. Работата е там, че не виждаме и нашите

собствени. Когато четох книгата ти „Клекуат“, установих, че още не си осъзнала
източника на своята болка. Затова ти е било невъзможно да видиш ясно
проблемите и на Барбара. Ако разглеждаш темата само от твоя позиция и тази
на дъщеря си, ще започнеш да изпитваш вина, защото ще се обвиняваш
включително за неща, за които не трябва. Факт е, че ти си такава, каквато са те
направили възпитанието и начинът на живот. Винаги си искала да се опознаеш
и да намериш истината. За теб това е било голяма битка. Постигнала си
удивителни неща, особено като се има предвид миналото ти. И все пак, сигурна
ли си, че искаш да ме изслушаш?

– Да, продължи, моля те.

– Посветила си „Клекуат“ на Барбара Елън, но също и на своята „чудесна

майка“. Тя наистина може да е била чудесна, но когато си писала посвещението,
не си била съвсем наясно колко си ѝ била ядосана и колко наранена си се
чувствала заради нея. „Майка ми беше мила и любяща, но винаги съм знаела,
че обича повече брат ми и сестра ми. Любовта ѝ беше в такова изобилие, че част
от нея достигаше и до мен.“ Как се чувства едно дете в такава ситуация?

– Никога не съм чувствала, че не ме обичат.

– Разбира се, не казвам, че майка ти не те е обичала. Но една от причините да

смяташ, че няма никакъв проблем, е в това, че си потиснала болката си. На едно
място пишеш: „След като пораснах, споделих чувствата си с майка ми, а тя се
обиди и беше изумена, че мисля такива неща. Твърдеше, че ако е обръщала
внимание предимно на другите си деца, то е било по простата причина, че са се
нуждаели повече от нея и защото аз винаги съм била по-независима в
емоционално отношение.“ Ето тук е уловката – представяйки се за
емоционално независима, ти защитаваш майка си и избягваш темата за твоите
наранени чувства. С това потискаш огорчението си. „Макар да знаех, че обича
повече брат ми и сестра ми, нейната обич беше в такова изобилие, че част от
нея се разливаше и върху мен.“ Тези думи могат да бъдат само на възрастен
човек, който се опитва да избяга от болезнената реалност. Гледната точка на
детето е различна. Как се чувстваше тогава в действителност?

– Спомням си, че се възмущавах от вниманието, което обръщаха на по-малката

ми сестра. Ревеше до посиняване, за да се занимават все с нея. Когато порасна,
се изучи за медицинска сестра и роди четири деца. Пристрасти се към дрогата и
алкохола. Умря от свръхдоза, преди да навърши петдесет. Родителите ми
опитваха… майка ми опитваше отчаяно да я вкара в правия път.

– Веднага бързаш да се обявиш в защита на родителите си.

– Нормално е. И аз съм родител.

– Мисля, че най-вече защитаваш себе си от огорчението, идващо от

отношенията ти с родителите. Имала си кошмари…

– Всеки би имал кошмари, ако преяде на вечеря…

– Кошмарите са свързани с най-големите ни тревоги. Да вземем едно дете,

което се страхува, че под леглото му се крие чудовище. Бихме могли да запалим
лампата, да му покажем, че няма никакви чудовища, но само минута по-късно
то отново ще почне да пищи. От какво всъщност се опасява? То се бои, че няма
кой да го пази, чувства се недостатъчно закриляно. Може да има нещо
чудовищно и в самия родител… ако родителите са гневливи, детето се плаши от
това. В следствие на насъбралия се ужас умът на хлапето създава образа на
чудовището.

– Моите кошмари бяха свързани с баща ми. Ненавиждах го. Неотдавна се видях
с брат ми, който беше най-тормозеният от баща ми. Въпреки трудностите, успя
да стане въздухоплавателен инженер. Отдавна е алкохолик, но не само работи
по специалността си, а е сред първенците в своята област. Та, като се видяхме,
той ми каза: „Знаеш ли, Бети, винаги съм се възхищавал на смелостта ти да се
опълчваш срещу татко.“ Това не е вярно – вцепенявах се от страх пред него, но
наистина давах някакъв отпор. В очите на брат ми съм била като борец за
правдини. Той не смееше да му възрази и с една думичка. Татко го наричаше
женчо, защото учеше по цял ден.

– Друга причина за кошмарите ти, свързани с него, е, че не си могла да говориш

с майка си за тези неща.

– Какво трябваше ѝ кажа? „Мамо, мразя татко и се чудя защо, по дяволите,

живееш с него“?

– Не, само това: „Мамо, мразя татко.“

– Това нямаше да мине пред нея. Библията ни учи да почитаме майка си и баща
си.

– Не обвинявам майка ти, защото тя е имала своите си причини да живее с този

брак. Например не е могла да се бори и да се надява, че това няма да доведе до
сътресения. Но за едно дете е много болезнено да не бъде разбирано от майка
си. Ти си излязла от нейното тяло и тя е най-близкият ти човек. Майката е като
вселената за своите малки. Ако ни разочарова, все едно цялата вселена ни
обръща гръб. Ако бащата се окаже грубиян и насилник, вселената или ни пази
от него, или не ни пази. В никакъв случай не казвам, че вината е у майка ти.
Тогава жените са имали съвсем друго място в обществото, а и като цяло
човешките взаимоотношения са били различни. Тук обсъждаме само гледната
точка на детето. То е още малко и не е наясно с нормите на поведение, които си
 измислят големите. Затова просто се чувства изоставено от майка си. Казваш,
че „това нямало да мине пред нея“, с което всъщност казваш, че майка ти не се е
вслушвала в твоите най-съкровени чувства. Може да си мислим, че подобно
отношение не ни наранява, но факт е, че от такива неща ни боли най-много.
Има една страхотна феминистка книга – „Русалката и Минотавъра“ на Дороти
Динерщайн. В нея се обяснява как специфичната роля на жените в
отглеждането на децата влияе на развитието на малките. Ако жената живее с
неулегнал съпруг, тя се превръща в майка и на мъжа си, от което пък не ѝ
остават сили да бъде добра майка за децата си. С други думи, истинският
конкурент за обичта на майка ти не е била по-малката ти сестра, а баща ти.

– Има нещо такова, защото тримата – аз, брат ми и сестра ми, докато бе още
жива – веднъж се разприказвахме за татко. Омразата, която изпитвам към него,
бледнее пред онова, което чувстваха те. Батко и сестра ми го презираха. Както
си говорехме, в стаята влезе майка и рече: „Деца, когато говорите така за баща
си, ме ядосвате, защото той беше добър човек.“ После добави: „Мисля, че не ви
обръщах достатъчно внимание. Ако можех да се върна назад във времето, щях
да се грижа повече за вас и по-малко за него.“

– Сигурно е така. Но тя може би не осъзнава, че той е получавал вниманието,

което е искал. Ако се е чувствал неудовлетворен, е щял да тормози и нея.

Барбара Елън, лелята, която починала от свръхдоза, чичото-алкохолик, Бети и

всичките ѝ деца в една или друга степен са жертви на натрапчивата незрялост
на бащата на Бети и липсата на достатъчна заинтересованост от страна на
майка ѝ . Но и тези родители са страдали от бремето, която пък им е било
прехвърлено от техните предци. Не можем да виним никого. Поколения след
поколения наред са допринасяли за появата на рака, който отне живота на
Барбара Елън.

1. Betty Krawczyk, Lock Me Up or Let Me Go; Vancouver: Raincoast, 2002 [^]

2. Betty Shiver Krawczyk, Clayoquot: The Sound of My Heart; Victoria: Orca Book Publishers, 1996 [^]
3. Доктор Елизабет Кублер-Рос е психиатър. В книгите си описва преживяванията на свои пациенти
по време на смъртта им и в задгробния им живот – бел.пр. [^]

Стрес, хормони, потискане и

рак
Повечето случаи на рак на белите дробове се причиняват от карциногени и
други подобни вещества, които се поглъщат с цигарения дим – това се казва в
дванадесетото издание на „Вътрешна Медицина – Принципи на Харисън“.
Твърдението не издържа на критика, въпреки че съдържа и частица истина.
П ушенето води до рак на белите дробове толкова, колкото падането в

дълбока вода причинява удавяне. За някого, който не може да плува и не е

екипиран, падането може да е фатално, но не и за другиго, ако е добър плувец и
носи спасителна жилетка. Нужни са няколко фактора, за да се стигне до
удавяне. Същото е и при рака на белите дробове. Цигарите значително
повишават риска, но не само от белодробен рак, а също и на пикочния мехур,
гърлото и други органи.

Дори само по пътя на логиката стигаме до извода, че пушенето само по себе си

не може да доведе до образуването на злокачествени образувания. Ако беше
вярно, че А причинява Б, тогава всеки път, когато имаме А, щеше да последва и
Б. Ако Б не се появява след всяко А, тогава А не е единствената причина за Б,
въпреки че в повечето случаи може да е главен или поне съществен фактор. С
други думи, ако пушенето предизвикваше рак на белите дробове, всеки пушач
щеше да има тази болест.

Преди няколко десетилетия Дейвид Кисен – британски гръден хирург –

написал, че пациентите с белодробен рак често са склонни да „консервират“
емоции.1 След поредица от проучвания той подкрепил тезата си, че хората с
това заболяване „са със слаба и ограничена способност да изразяват чувствата
си, за разлика от пациентите с доброкачествени образувания и участниците в
контролната група“.2

Кисен установил, че рискът от рак на белите дробове е пет пъти по-висок при
хора, които не могат ефективно да изявяват емоциите си. Особено интересно е,
че пациентите, които са пушели, но не са поглъщали дима, са били далеч по-
склонни да потискат емоциите си. В резултат на наблюденията си той стига до
становището, че потискането на емоциите и пушенето действат съвместно като
причинители на този тип рак. Колкото по-мощно било потискането, толкова
по-малко цигарен дим бил необходим за появата на болестта.

Тезата на Кисен се потвърждава красноречиво от друго изследване, проведено

от германски, холандски и сръбски учени в продължение на десет години в
Цървенка, бивша Югославия. Целта на проучването била да се установи дали
има връзка между психологичните рискови фактори и смъртността. Цървенка е
промишлен град с население от около четиринадесет хиляди души. Избран е,
защото бил известен с високия си процент на смъртност и заради принципно
неизменящото се население, което улеснява по-продължителните наблюдения.
Почти 10 процента от жителите участвали в проекта – около хиляда мъже и
четиристотин жени. Всеки един от тях бил интервюиран през 1965-66 година.
Отговорили на 109 въпроса, които обхващали такива рискови фактори, като
неблагоприятни събития в живота им, чувства на продължителна
безнадеждност и свръхрационално, безчувствено поведение. Медицинската
част включвала измерване на нивата на холестерол, теглото и кръвното
налягане. Записано е кои са били пушачи, а онези с вече открити заболявания
са изключени от изследването.

През 1976-а, тоест десет години по-късно, над 600 от участниците вече били
починали от рак, сърдечни проблеми, удари или поради други причини. Най-
значителният рисков фактор за тази смъртност – особено при случаите на рак –
е наречен от учените „рационалност и антиемоционалност“ (Р/А). Единадесетте
въпроса, които определят Р/А, са все свързани с темата за потискане на гнева.

Авторите пишат:

„Всъщност заболеваемостта от рак беше с цели 40 пъти по-честа при онези,

които са отговорили положително на 10 или 11 от въпросите за Р/А, отколкото
при другите, които са отговорили положително на средно 3 от тези въпроса…
Открихме, че пушачите не заболяват от рак, освен ако не проявяват крайна Р/А,
от което излиза, че пушенето уврежда дробовете само на „податливото
малцинство.“3
Тези заключения не опрощават греховете на производителите на цигари и
други тютюневи изделия. Дори напротив – всичките тридесет и осем жители на
Цървенка, които участвали в проучването и починали от рак на белите дробове,
са били пушачи. Резултатите сочат, че тютюневият дим не е единственият
причинител на тази болест, а потискането на емоциите по някакъв начин
засилва пораженията от него в тялото. Но как става това?

Психологичните състояния имат значителна роля за появата на злокачествени

образувания. Тяхното влияние става възможно чрез взаимните връзки между
отделните компоненти в стресовата система на организма: нервите,
хормоналните жлези, имунната система и мозъчните центрове, където се
възприемат и обработват емоциите.

Биологичната и психологичната дейност не са самостоятелни, а са проявления

на една суперсистема, която вече нямаме право да разглеждаме като съвкупност
от отделни и автономни механизми. Събраните научни данни през последния
четвърт век изместват остарелите схващания на западната медицина за
разделението между тялото и съзнанието. Все повече се налага по-вярното
гледище за единството и неделимостта помежду им. Кендъс Пърт е водеща
американска специалистка, която пише, че „принципното разделение между
имунологията, ендокринологията и психологията е изкуствено наложена в
миналото“.4
Психоневроимунология – или още по-изчерпателно и точно:
психоневроимуноендокринология – е името на дисциплината, която изучава
взаимодействието на органите и жлезите, регулиращи поведението и
физиологичния ни баланс.

Мозъкът, нервната система, имунните органи, имунните клетки и

ендокринните жлези са взаимосвързани по няколко начина. А при бъдещи
проучвания вероятно ще бъдат открити и още повече свръзки. Съвместната
задача на тази психоневроимуноендокринна (ПНИ)5 система е да осигури
развитието, оцеляването и подновяването на организма. Тези взаимовръзки
позволяват разпознаването на потенциални заплахи – както външни, така и
вътрешни – и съответното им противодействие с биохимични и поведенчески
промени, осигуряващи максимална сигурност при минимални разходи.

Различните части на ПНИ суперсистемата се съединяват чрез нервни връзки,

някои от които едва наскоро открити. Например по-рано се вярваше, че
имунните центрове се влияят само от хормони, но се оказа, че са богато
снабдени и с нерви. Така наречените главни имунни органи са костният мозък
и тимусът – жлеза, която се намира в горната част на гръдния кош, пред
сърцето. Имунните клетки, съзряващи в костния мозък или в тимуса, се
отправят към второстепенните лимфни органи, като далака и лимфните жлези.
Нервните влакна, идващи от централната нервна система, достигат както до
главните, така и до второстепенните лимфни органи, като по този начин се
осигурява непосредствена комуникация между мозъка и имунната система.
Ендокринните жлези, произвеждащи хормони, също са свързани директно с
централната нервна система. Така мозъкът може да „говори“ направо на
щитовидната жлеза, надбъбречните жлези, тестисите, яйчниците и други
органи.

И обратното – хормоните на ендокринните жлези и веществата от имунните

клетки безпрепятствено оказват влияние върху мозъчната дейност.
Химическите съединения от всичките тези източници се свързват с рецепторите
на повърхността на мозъчните клетки, като така въздействат на поведението на
индивида. Всички сме изпитвали т.нар. „неразположеност“, която илюстрира
това въздействие. Съществува група от химически субстанции, наречени
цитокини, които се секретират от имунните клетки и могат да причинят
неприятни усещания – треска, загуба на апетит, умора и повишена нужда за
сън. Макар да ги смятаме за беда, чрез тези състояния се пести енергия, която
ни помага да преодоляваме болестите. Ненормалното отделяне на цитокините
обаче би нарушило нормалните ни функции, като например може да причини
прекомерна или хронична умора.

Удивително е, че лимфните и други бели кръвни клетки са способни да

произвеждат почти всички от хормоните и субстанциите, които иначе се
образуват в мозъка и нервната система. Дори ендорфините – веществата, които
са телесният еквивалент на морфина и действат на настроенията и
обезболяващо – могат да бъдат секретирани от лимфоцитите. И тези имунни
клетки си имат рецептори по повърхността, за да си взаимодействат с
хормоните и другите молекули, идващи от мозъка.

Казано накратко, освен обединяващата мрежа от нервни влакна, която опасва

различните компоненти на ПНИ суперсистемата, се извършва и постоянно
биохимично общуване помежду им. Чрез безбройните продукти, които си
изпращат или съответно получават, те разговарят на един и същ разбираем за
тях молекулярен език. ПНИ системата е като огромна телефонна централа,
която във всеки един момент координира съобщенията – получавани от и
изпращани във всевъзможни посоки. От това пък следва, че ако някакъв
временен или хроничен дразнител въздейства върху някоя част от описания
механизъм, съществува вероятност да окаже влияние и върху останалите части.

Какво се крие зад тази гъвкава функционалност на ПНИ системата? Един

поглед през микроскопа ни разкрива множество рецепторни участъци по
повърхността на всяка клетка, с които се свързват молекулите, пренасящи
дадена информация. Кендъс Пърт казва, че една типична нервна клетка може
да има милиони рецептори на повърхността си:

„Ако оцветим с различни бои всеки тип рецептори, които учените са установили,
клетките ще заприличат на пъстра мозайка от поне седемдесет различни цвята
– 50 хиляди оттенъци за един вид рецептори, 10 хиляди за друг, 100 хиляди за
трети и т.н.“6
Молекулите, пренасящи информация, както и повечето от хормоните са
изградени от аминокиселини – основните градивни блокове на белтъците.
Наричат се пептиди, научното име на по-дългите вериги от тях. Тези вещества
не са специфични само за една област или орган от тялото. Изтъкнати
невролози предлагат термина „информационни субстанции“ като общо
название за цялата група, защото всички те пренасят информация между
клетките и органите. Съществуват множество възможни взаимодействия между
информационните субстанции, отделяни от дадена част на ПНИ системата, и
клетките от някоя друга част.

Центърът на ПНИ системата е ендокринната ос, която включва хипоталамуса,

хипофизата и надбъбречните жлези. Чрез тази ос се задейства реакцията на
тялото към дадена заплаха. Психологическите влияния най-напред се
анализират в емоционалните центрове, известни като лимбична система. Тя
включва части от мозъчната кора и по-дълбоки мозъчни структури. Ако
постъпващата информация бъде интерпретирана като заплашителна,
хипоталамусът подтиква хипофизата да секретира адренокортикотропен
хормон. Той пък от своя страна задейства кората на надбъбречните жлези да
отделя кортизол в системата.

Едновременно с реките от хормони тече и информационен поток.

Хипоталамусът изпраща съобщения по симпатичната нервна система към друга
част на надбъбречните жлези – медулата. Там се произвежда и секретира
адреналинът, който незабавно стимулира сърдечносъдовата и нервната
система, подготвяйки ги за реакция на заплахата.

Не е изненадващо, че факторите, които организмът най-вероятно би

интерпретирал като емоционално стресиращи, са същите, които представляват
и най-мощните психологически ускорители на ендокринната ос: „…
несигурността, конфликтите, липсата на контрол и информация – тези се
смятат за най-стресиращите стимули и решително задействат ендокринната ос.
Чувството за контрол и консуматорното поведение водят до бързо потискане на
активността на ендокринната ос.“7
Терминът „консуматорно поведение“ идва от латинската дума “consummare” със
значение на „завършвам“ или „слагам край“. В случая се има предвид, че се
премахва опасността или се облекчава причинената от нея напрегнатост.
Напомняме, че стресът не се изчерпва само с обективни външни заплахи, като
хищници или вероятни бедствия, а включва и вътрешното усещане, че нещо,
което определяме като значимо, не е наред. Затова липсата на контрол и
информация – а както ще видим и по-нататък: незадоволените емоционални
потребности и недостигът на любов – задействат ендокринната ос.
Премахването на тези потребности слага край и на реакцията към стреса.

Като имаме предвид биохимичните и неврологичните взаимодействия в ПНИ

системата, лесно можем да разберем как емоциите въздействат на хормоните,
имунната защита и нервната система. За образуването на рак своята роля
играят както нарушената хормонална активност, така и занижената имунна
защита. Ракът на белите дробове е чудесен пример.

Според механистическата представа ракът се получава при увреждане на

клетъчната ДНК от нездравословни вещества. Да речем такива, които се
поглъщат с тютюневите продукти. Становището има своите основания, но не
може да обясни защо едни пушачи заболяват от рак, за разлика от други,
независимо че количеството и вида на цигарите, който консумират, са напълно
еднакви.

Трябва да си отговорим на въпросите: Защо клетките на някои хора са по-

податливи на болести от тези на други? Защо наблюдаваме поправка на ДНК
при едни, но не и при други? Защо имунната система и останалите защитни
механизми са справят с рака при едни, но не и при други? На какво се дължат
огромните различия в процесите на възстановяване или влошаване на болестта,
дори когато ракът е диагностициран в една и съща фаза при отделните
пациенти, които пък не се отличават по възраст, пол, доходи и общо
здравословно състояние?

Генетичните особености могат да дадат задоволително обяснение при някои

видове рак, въпреки че при повечето хора наследствеността не играе роля,
какъвто е случаят с рака на гърдата. Конкретно този на белите дробове не се
предава генетично, нито пък увреждането на клетките там се дължи на някаква
наследствена обремененост.

Появата на злокачествени образувания протича през няколко етапа, първият от

които е процесът, при който нормалната клетка се превръща в увредена. Ракът
може да се разгледа като болест на клетъчното размножаване. По някакъв
начин естественият процес на делене и смърт на клетката се нарушава и вместо
очакваните здрави копия, се получават изродени, които продължават да се
множат без оглед на биологичните нужди на организма. Тъй като в тялото
ежедневно умират или се появяват милиони нови клетки, е някак разбираемо и
очаквано, че някои от тях претърпяват спонтанни неестествени
трансформации.

Кендъс Пърт пише:

„Факт е, че по всяко време във всеки един от нас растат мънички злокачествени
туморчета.“
Цигареният дим оказва непосредствено разрушително въздействие върху
генетичния материал на белодробните клетки. Установено е, че за началото на
рак те трябва да се сдобият с поне десет повреди в своята ДНК. Всъщност няма
значение в коя част на тялото се намира дадена клетка. Подобни поражения в
генетичния материал „рядко водят до образуването на тумори. Обяснението е,
че повечето повреди са временни и лесно се отстраняват при поправката на
ДНК или при смъртта на клетката“.8 С други думи, ДНК може да се
възстановява или клетката загива преди да се е размножила с увредения
генетичен материал, а това без съмнение обяснява защо повечето пушачи така
и не заболяват. А където имаме клиничен случай на рак на белите дробове, или
поправката на ДНК се е провалила, или клетката е оцеляла.

В статия от 1999 година относно психологическото въздействие и рака на

белите дробове учените от Щатския медицински университет на Охайо пишат:

„Неуспешната поправка на ДНК се свързва със завишен риск от поява на рак.

Стресът може да измени механизмите на поправка на ДНК. Например едно
проучване показва, че лимфоцитите на психичноболни пациенти с
ясноизразени симптоми на депресия са с понижена способност да поправят
ДНК на клетки, увредени от излагането на рентгенови лъчи.“9
Същата занижена способност се наблюдава и при опити с лабораторни
животни, подложени на стрес.

Апоптозата е научен термин за процеса на програмирана клетъчна смърт,

необходима за поддържането на здрави тъкани. Чрез нея се осигурява
нормалното обновяване на материята, като се бракуват старите клетки с
нестабилен генетичен материал, а по този начин се освобождава място за
тяхното здраво и пълноценно потомство.

„Промени в апоптозата могат да доват до множество патологии, включително

до образуването на рак, невродегенеративни и автоимунни заболявания, както
и такива на имунната недостатъчност.“10
Стероидните хормони, отделяни при работата на ендокрината ос, осъществяват
регулацията на апоптозата по няколко начина. Обичайното потискане на
емоциите поставя човек в положение на хроничен стрес, а той пък води до
неестествена биохимична среда в тялото. Когато нивата на стероидните
хормони са постоянно извън нормалните граници, това може да обърка
нормалните процеси на програмирана клетъчна смърт. Участие в клетъчната
смърт взимат и NK-клетките, които наричаме и „естествени убийци“.
Депресията – психологично състояние, при което потискането на гнева взима
надмощие – съвместно с никотиновия дим понижават активността на NK-
клетките.11

Накратко, за развитието на рак не е достатъчно само увреждането на ДНК.

Необходимо е също така да се провали поправката на генетичния материал
и/или да се появят проблеми при програмираната клетъчна смърт. Стресът и
потискането на емоциите оказват негативно влияние и върху двата процеса.
Откритията на учените от Цървенка и на британския хирург Дейвид Кисен са
напълно очаквани като имаме предвид първия етап от зараждането на
злокачествените образувания.
През 1996 година списанието на Канадското медицинско дружество публикува
статия в две части, в която се разглежда ролята на ПНИ системата по време на
здраве и болест. „При здрави хора – отбелязват авторите – невроимунните
механизми защитават организма на приемника от инфекции, поражения, рак, а
също така контролират имунните и възпалителните процеси, които се борят с
дадено заболяване.“12

С други думи, болестта не е просто следствие от някаква външна атака, а се

развива в приемника, който има уязвим организъм поради настъпил
безпорядък във вътрешната му среда.

Сега да разгледаме следващия етап на злокачествените промени. След като се

отърват от нормалните регулаторни механизми, които иначе биха
възпрепятствали оцеляването им, новите ракови клетки продължават да се
делят, което довежда до образуването на тумор. В тази фаза растежът на тумора
може да бъде забавен или поощрен от вътрешната среда. Тук ПНИ
суперсистемата е с главна роля. Въздействайки главно чрез хормоните на
ендокринната ос, тя създава условия в тъканите, които са разположени или
благоприятно, или враждебно към растежа и по-нататъшното разпространение
на рака.

Д-р Марк И. Липман от Националния институт за изучаване на рака в Бетезда,

Мериленд, пише:

„Хроничното психологично състояние на човека може да насърчи развитието на

тумора или да притъпи или изостри влиянието на външния стрес. Ендокринната
система се явява особено важен медиатор в отношенията между психиката и
тумора… Неизменно психологичните фактори, които пораждат ендокринни
промени, имат последици и за самия тумор.“13
Въздействието на хормоните върху растежа и разпространението на рака е
значително. Първо, много тумори са директно зависими от хормоните или
направо се появяват в органи, чиято функция е свързана с тях, като яйчниците
и тестисите. Хормонално зависимите ракови клетки имат рецептори върху
мембраните си за свръзка с различни хормони, които поощряват клетъчния
растеж. Пример за хормонално зависим рак е този на гърдата. Всеизвестно е, че
много видове рак на гърдата разчитат на естрогена, което е и основната
причина за приемането на антиестрогена тамоксифен (нолвадекс). Не всички
обаче знаят, че някои видове рак на гърдата притежават рецептори за широка
гама от други информационни субстанции, включително за андрогени (мъжки
полови хормони), прогестини, пролактин, инсулин, витамин D и още няколко –
като всички изброени се отделят от ендокринната ос или се регулират от нея.

От наблюдения върху хора и опити с животни е установено, че стресът е

способен значително да променя хормоналната активност. При един
експеримент учените са променили отношенията на надмощие и подчинение
при няколко групи с женски маймуни. Установената йерархия била нарушена.
Животните, които преди били в позиция на надмощие, се принудили да заемат
мястото на подчинените, а доскорошните подчинени получили положението на
първите. Социалната зависимост довела до нарушена функция на ендокринната
ос и яйчниците.
„Първоначално доминиращите женски отделяха по-малко кортизол от онези,
които им бяха подчинени.“
Маймуните с надмощие имали нормална менструация и по-висока
концентрация на прогестерон преди овулация. Онези в позиция на подчинение
по-рядко овулирали и по-често били с нарушен менструален цикъл. Когато
ситуацията се променила и преди доминантните женски станали подчинени,
тяхната репродуктивна функция веднага била потисната, а нивата им на
кортизол се повишили. Точно обратният ефект пък бил наблюдаван при
маймуните, които преди били подчинени, а после придобили надмощие.14

Видовете рак на специфичните женски органи, като яйчниците и матката, също

се влияят от хормоните. Ракът на яйчниците е чак на седмо място по
разпространеност, но пък е сред най-смъртоносните. Той е с най-
неблагоприятната прогноза. През 1999 година две хиляди и шестстотин жени от
Канада са диагностицирани с такъв тумор. Само до края на същата година
хиляда и петстотин от тях вече били починали.

Ежегодно в САЩ случаите на рак на яйчниците наброяват около двадесет

хиляди. Почти две-трети от тях са с летален изход. Макар ранното лечение да
дава добри резултати, болестта обикновено се открива твърде късно, за да ѝ
бъде въздействано успешно.

До ден-днешен няма ефективни тестове, които да разпознават заболяването в

началните му фази. Ултразвуците и кръвният тест CA-125 помагат за
проследяването на лечението, но не са надеждно средство за откриването на
рака преди да се появят симптомите му или преди да се е разпространил на
други места.

Дарлин е застрахователна агентка. Откриват ѝ болестта при поредица от

прегледи за установяване на стерилитет.

„Подложих се на лапароскопия, за да огледат яйчниците ми – казва тя. – Така

откриха рака. И вместо да ми помогнат да забременея, трябваше да ми махнат
яйчниците.“
Тъй като стерилитетът е един от известните възможни индикатори за този тип
рак, хормоналните фактори очевидно са важни. За съжаление, цялата картина е
малко объркваща. Ранната менструация и късната менопауза повишават риска
за това заболяване, докато бременността и пиенето на противозачатъчни го
понижават. От това може да се заключи, че колкото повече жените овулират,
толкова по-вероятно е да развият болестта. От друга страна обаче, стерилитетът,
при който няма овулация, също повишава риска. Оказва се, че хормоналното
влияние е доста фино и сложно. Знаем със сигурност, че хормоните на дадена
жена са изключително чувствителни към нейното психологическо състояние и
към стресовете в живота ѝ .

Хормоналната функция може да е свързана и с определени индивидуални

характеристики, се заключава в едно изследване на университета в Питсбърг от
2001 година. Учените от тамошния медицински факултет сравнили
психологическите характеристики на жени, при които хронично липсва
менструация (аменорея), с тези на жени с нормален месечен цикъл. Интересът
бил насочен главно към една група пациентки с хипоталамусна аменорея, тоест
такива, при които не е имало открита болест или друго състояние, обясняващо
липсата на нормална овулация. В извода от проучването се казва, че „жените с
хипоталамусна аменорея са с по-особен манталитет, като по-конкретно
изпитват нужда да получават чуждото одобрение. Те са по склонни да
проявяват характеристиките на хора, податливи на депресия, да следват
идеалистични стандарти и да се тревожат какво другите мислят за тях“.15

Значимо откритие на учените от Питсбърг са смущаващите хранителни навици

при жени без менструация. Неестествените хранителни навици са тясно
свързани с неразрешени проблеми от детството, както ще видим и при случая с
комедиантката Гилда Раднър, която почина от рак на яйчниците. Стресовете,
предизвикващи проблеми с яденето, са същите, които предразполагат към
заболявания. Авторите на питсбъргското проучване са категорични, че „жените
с хипоталамусна аменорея по-често изразяват загриженост за теглото си,
говорят за диети, страхуват се от напълняване и проявяват склонност към
преяждане“.

Хранителните навици са директно свързани с емоционални проблеми,

възникнали в детска възраст, но и с настоящи стресове. Начините, по които се
храним или не се храним, както и количеството храна, която поглъщаме, имат
пряко отношение към нивата на стрес, на които сме подложени, а зависят и от
способността ни да реагираме на превратностите на живота.

И така, хранителните навици въздействат на хормоните, чиято работа пък

оказва влияние на женските репродуктивни органи. При анорексичките
например често липсва менструация. Джерилин Прайър е ендокриноложка от
Ванкувър със специален интерес към женските здравословни проблеми. Тя е
установила, че може да има хормонален дисбаланс дори сред жени, които
твърдят, че имат редовен месечен цикъл и нямат оплаквания. В едно канадско
списание авторката пише:

„Приблизително при една трета от регулярната, асимптоматична менструация

на здрави жени се наблюдават смущения в овулацията, които в зависимост от
причините могат да доведат до сериозни здравословни проблеми.“16
Най-честата причина за отслабената овулация според изследването на д-р
Прайър е недостатъчната стимулация на яйчниците от страна на хипоталамуса
и хипофизата, което се дължи на „неправилна координация в подаването на
сигнали от двете жлези към фоликулите на яйчниците“. Авторката допълва, че
смущенията „се дължат на процеси на адаптация, свързани с ежедневието,
промени в теглото, психосоциални стресове, преумора или други заболявания“.

Злокачествените заболявания на хематологичната (произвеждащата червените

кръвни телца) система като левкемията и лимфомата също са зависими от
хормоните, тъй като силно се влияят от кортизола, произвеждан в
надбъбречните жлези. Надбъбречните кортикоидни хормони ускоряват
деленето на увредените клетки и разпространението им. Подобни болести може
би частично се дължат на нарушения баланс в ендокринната ос, който
подпомага ненормалното функциониране на кръвните и лимфните клетки.
Наличните данни сочат, че емоционалният стрес е значителен в живота на
възрастните с тези заболявания. След продължило петнадесет години
проучване на Рочестърския университет се установило, че лимфомата или
левкемията „най-често се появява при хора, страдащи от загуба на близък или
раздяла, което предизвиква у тях чувства на тревога, тъга, гняв и
безнадеждност“.17

Синтетичните аналози на стресовия хормон кортизол са важни компоненти при

лечението на левкемия и лимфома. Интересното е, че необходимото количество
на кортизолоподобните хормони, които блокират размножаването на раковите
клетки, е съвсем малко повече от онова, което здравото тяло си произвежда.
Конкретно при левкемията поредица от остри стресове, при които нивата на
кортизол временно се покачват, понякога са достатъчни, за да доведат до
ремисия.

Вярва се, че нещо такова се е случило по време на боледуването на композитора

Бела Барток. Напомняме, че за разлика от постоянно високите нива на
кортизола при хронично стресирани индивиди, временното им покачване при
остър стрес е полезно и необходимо. Барток бил в изгнание далеч от родната си
Унгария и страдал от левкемия, когато диригентът на Бостънския симфоничен
оркестър му възложил задачата да напише ново произведение. Композиторът
влязъл в спонтанна ремисия, която продължила до завършването на творбата.
Най-вероятно повишените нива на кортизол и няколко други елемента от ПНИ
системата са допринесли за тази прочута ремисия, която позволила създаването
на Концерт за оркестър, една от класиките на двадесети век. Освен че имат
директно въздействие върху някои злокачествени образувания, хормоните,
регулирани от чувствителната на стрес ендрокринна ос и от лимбичната
система на мозъка, са в състояние и по други пътища да оказват влияние върху
развитието на рака. Имунната система е сред първенците по чувствителност
към хормони.

Прието е да се смята, че ракът е нашественик, срещу когото на организма –

също като на държава, подложена на чуждестранна атака – се налага да води
война. Подобно гледище може и да е удобно за мнозина със своята опростеност,
но представлява изопачаване на реалността. Първо, дори да съществува външен
карциноген, например от тютюн, ракът отчасти си остава резултат от провалите
на вътрешни процеси. И нека не забравяме, че за повечето видове рак няма
познат карциноген, който да ги предизвиква. Второ, не нещо друго, а
вътрешната среда, била тя локална или на целия организъм, решава дали
туморът ще расте или ще бъде ликвидиран.

Казано с други думи, израждането на нормалната клетка до тумор е процес,

свързан с много фактори, които са поне толкова свързани с биопсихичната
среда на организма, колкото и с вида на самия рак. След като ракът достигне
фазата, при която на повърхността на клетките му се появяват молекули,
различни от нормалните телесни протеини, срещу него започват атаки на
няколко нива. Т-клетките го нападат с пагубни химикали; създават се антитела
срещу него; специални кръвни телца опитват да го изядат. При условия на
хроничен стрес имунната система би могла да се окаже или твърде объркана, за
да разпознае мутиралите клетки, изграждащи рака, или твърде отслабнала, за
да предприеме ефективна атака.

За растежа и развитието на туморите допринасят и немалко химикали – едни се

произвеждат от организма, а други се секретират от самите ракови клетки. Тези
химикали включват вещества, свързани с растежа, други имат потискащи
функции, а има и молекули от различни типове, които пренасят информация.
Чрез сложно балансиране между тях може да се постигне свиване на тумора
или неговото уголемяване. За момента е достатъчно само да кажем, че тази
сложна биохимична плетеница се надзирава от ПНИ системата, и по-специално
чрез хормоните и други информационни субстанции.

В заключение, емоционалните състояния са от огромно значение за

евентуалното предотвратяване или поощрение на образуването на метастази –
движението на увредени клетки от първоначалното им място на поява към
други области в тялото. Разправят един мит, че ракът трябвало да бъде „засечен
рано“ преди да има шанс да се разпространи. Биологичната действителност е
съвсем различна: по времето, когато туморите могат да бъдат открити, в
повечето случаи те вече са плъзнали и на други места. Британският онколог
Базил Стол отбелязва, че „скритите метастази на значителна част от
забелязаните рано ракове са факт към момента на диагностициране на
първичния тумор“.18 Все пак повечето метастази или умират, или не се
проявяват за продължителен период.

Времето, необходимо на един тумор да увеличи масата си двойно, варира между

различните видове и е индивидуално. За да може туморът да бъде забелязан
клинично, дори да се намира на леснодостъпни тъкани като кожата или
гърдата, той трябва да стане около половин грам, в който се съдържат около
петстотин милиона клетки. На една клетка със злокачествено увреждане ще са
ѝ необходими приблизително тридесет деления, за да се сдобие с такава
маса.19 Изчислено е, че при рака на гърдата времето за двойно увеличение на
масата варира от няколко дни до година и половина, средно – около четири
месеца.

„Ако туморната клетка расте постоянно с тази усреднена бързина, ще са ѝ

необходими близо осем години, за да стане клинично откриваема. А някои
данни сочат, че периодът може да достигне и 15-20 години.“20
В реалния живот на тумора обаче едва ли има растеж без колебания. По-скоро
той е нестабилен и зависи от това, което се случва в живота на човека, който го
носи. Да си припомним историята на Мишел. Седем години тя е носила бучката
в гърдата си, но драматичните обрати настъпват чак след период на силен стрес.

Тъй като ракът на гърдата има способността да образува метастази, след като
стане малко над половин милиметър в диаметър, „той вече ще се е
разпространил по времето, когато бъде открит“.21 Разнасянето на
микроскопични злокачествени клетки, които така и не причиняват клинични
проблеми, е факт в много от случаите на рак на гърдата. Но има и случаи,
когато те се крият в отдалечени тъкани в продължение на години и най-
неочаквано се проявяват. Подобно е положението при рака на простата, при
който вероятността за наличието на метастази към датата на откриване на
първоначалния тумор е около 40 процента. Всъщност, също като при рака на
простатата, аутопсиите на жени показват, че цели 25-30 процента от всички
жени имат микроскопични тумори в гърдите си, което е „доста повече от
бройката на случаите, в които се стига до заболяване“. 22

И така, проблемът не се свежда просто до предотвратяването на

разпространението, но и до това, защо при някои хора вече съществуващите
скрити метастази изведнъж започват да водят до симптоми. Върху латентността
на туморите се оказват множество хормонални и имунологични въздействия,
като всички те са част от функцията на ПНИ системата и зависят от стреса.
Между отделните пациенти се откриват забележителни разлики в бързината, с
която растат туморите. Също така любопитни са данните, според които хора,
диагностицирани с еднакъв тип рак, в една и съща фаза на заболяването и по
едно и също време, са със съществени отлики в проявлението на метастазите и в
продължителността на живота след диагнозата. Например са известни „редица
случаи, при които не напълно изрязаният рак на гърдата никога не създава
повторни проблеми или метастазите цели 30 години стоят в латентно състояние
в тъканите на болния преди най-сетне да се проявят“.23

Такива индивидуални различия, както изглежда, не се дължат на

специфичните особености на самото злокачествено образувание, а на фактори
от вътрешната среда на тялото, които потискат растежа на тумора или пък
точно обратното – окуражават го. Тези вътрешни фактори са силно зависими от
стресорите в живота на хората и от начините, по които всеки се справя със
стреса. В голяма част от проучванията на рака като най-често срещан рисков
фактор се посочва невъзможността за изразяване на емоции, в частност онези,
свързвани с гнева. Потискането на гнева не е нещо абстрактно, което по
мистериозни начини води до заболяване. То е важен рисков фактор, защото
увеличава физиологичния стрес на организма. Помагат му и други рискови
фактори, които често вървят ръка за ръка с него – такива са чувството за
безнадеждност и липсата на социална подкрепа. Човек, който не изпитва или
не изразява „негативни“ емоции, е изолиран дори когато е заобиколен от
приятели, защото не се вижда истинската му същност. Чувството за
безнадеждност е следствие от хроничната неспособност за откровеност на най-
дълбоко ниво. А безнадеждността води до безпомощност, защото всяко
действие започва да се възприема като безрезултатно.

В едно проучване се описва случай, при който здрави жени не са имали никакви
симптоми, освен необичайна намазка на Пап24, взета при профилактичен
преглед. Без да имат резултатите от намазките, учените „успяха да познаят с
почти 75-процентова точност онези от пациентките, които имаха рак в ранна
фаза. Постигнаха го само с помощта на въпросник, който разграничаваше
различни емоционални състояния. Оказа се, че ракът има тенденция да се
проявява при жените, склонни да демонстрират чувство на безпомощност или
други тревоги, които не са били разрешени през предходните шест месеца“.25

Авторите на изследването в Цървенка също успели да предскажат кои от хиляда

и четиристотинте им пациенти е най-вероятно да заболеят от рак и да не го
преживеят. Помощното им средство също била психологическа
характеристиката, свързана с рационалността/анти-емоционалността
(потискането на гнева) и продължителните усещания за безнадеждност. Когато
проверили кои от наблюдаваните лица са починали за периода от десет години,
установили, че са познали при 78 процента от случаите. Те правят следния
коментар:

„Според нас значимостта на психосоматичните рискови фактори е грубо

подценявана при голяма част от проучванията.“
Трогателната биография на Гилда Раднър е илюстрация на всичко казано
дотук. Леля ѝ по майчина линия и две от братовчедките ѝ починали от рак на
яйчниците, а майка ѝ била успешно излекувана от рак на гърдата. Гилда имала
генетично предразположение, но дали това била пълна гаранция, че ще умре от
някоя от тези болести? Нямаме причина да мислим подобно нещо.

При повечето жени с рак на яйчниците наследствеността не е сред най-

значимите рискови фактори. Само за малцина е от особена важност. Едва 8
процента от пациентките с това заболяване имат този генетичен дефект.
Всъщност става дума за същите гени, които се свързват и с рака на гърдата. В
зависимост от това, в коя нишка от ДНК е мутацията, можем да имаме
съответно 63 или 27 процента риск от развиването на рак на яйчниците до
седемдесет и пет годишна възраст.26 При жените, които нямат мутацията, но
имат близък роднина с такъв рак – майка, сестра или дъщеря – рискът е около 5
процента. Тук отново виждаме, че гените сами по себе си не ни разкриват
цялата картина. Дори при най-рисковите групи не на всекиго е писано да се
разболее от рак.

Гилда Раднър кипяла от енергия и жадувала за приключения, но нейният

живот на силен стрес и себеотрицание дал своето психологично отражение.
Хранителното разстройство, от което страдала, твърде вероятно е повлияло на
хормоналния ѝ баланс. Тя била и безплодна, за което можем да потърсим
причина в хипоталамо-хипофизната дисфункция, за която стана дума в
началото на настоящата глава.

Слабичката звезда от предаването „Събота вечер на живо“ била булимичка.

Самата тя описва, че в ранните си години била „нещастна, дебела и
посредствена“ хлапачка. Определя детството си като кошмар. Ето какво споделя
в мемоарите си:

„Брат ми и аз набивахме храна, докато се издуем като балони. Мязахме на

малки чудовища без вратлета. Нашите всяка година ме пращаха на летен лагер
и всеки път там ме унижаваха… В една от игрите момичетата влизахме в роли.
Най-хубавата ставаше принцеса, а останалите се правеха на придворни дами.
Най-дебелото момиче трябваше да се превъплъти в слугиня или нещо от
сорта, като тази съмнителна чест все се падаше на мен.“27
Отношенията на Гилда с майка ѝ , както изглежда, са били доста неприятни и в
същността си са представлявали състезание за вниманието на баща й. Тя
заявява, че нейният татко бил „любовта на живота ѝ “. Когато била на
дванадесет години, той починал от тумор в мозъка, което детето приело като
непоносима загуба. През целия си живот като възрастна, водена от пълно
отчаяние, Гилда безразборно търсила любов и разбиране от мъжете. Тя пише:

„В огромна степен винаги съм била контролирана от мъжете, които обичах.“

Старала се е да се прави на каква ли не, ако е вярвала, че партньорът ѝ желае от
нея да бъде именно такава. За нея било невъзможно да изказва мъката си пред
майката – Хенриета, както и да ѝ отказва директно каквото и да било. Когато
станала телевизионна звезда и се появили съмненията за булимия, Гилда се
опитвала да успокои тревогите на майка си, като казвала, че се храни и си е
изреждала сложни менюта от въображаеми ястия. Хенриета така и не научила
за булимията, докато дъщеря ѝ била жива.
 С помощта на хумора Гилда можела да контролира своето обкръжение.
Комедийният ѝ талант задоволявал една вродена детска потребност. Чрез него
тя печелела симпатиите на баща си и само чрез него можела да общува с майка
си – „беше начин да се доближа до нея, когато нищо друго не помагаше“.
Талантът ѝ на комедиантка изглеждал „естествен“ и самороден. Но цената му
била заличаването на собствените ѝ чувства.

Гилда се осъзнавала като работохоличка и във връзка с това пише: „…

позволявах на стреса и напрежението да ръководят безценния ми живот“. При
една младежка екскурзия до Париж тя се хвърлила на пътното платно пред
оживения трафик – едно драматично имитиране на самоубийство, което
можело наистина да я погуби. „Поне има някой, който го е грижа за мен“,
казала тя на приятел, който я издърпал обратно на безопасност.

Дори след като симптомите на рака на яйчниците започнали да ѝ причиняват

физически страдания, включително задръстване на червата, Раднър била
загрижена повече за благосъстоянието на другите, отколкото за собствените си
нужди. Тя потърсила и получила съвети от всякакви специалисти. Ето пред
каква дилема била изправена:

„Ненадейно почнах да се чудя как да угодя на толкова народ. Да пия ли

магнезиевия цитрат? Да си правя ли наистина клизма с кафе? Може би трябва
да правя и двете? Ами да пробвам ли и онова с масажа на дебелото черво през
корема? Дали пък да не запозная всички тия лекари? Изток и Запад се срещат в
тялото на Гилда – западната медицина ми влиза през устата, а източната
прониква в мене изотзад.“
Когато по всичко личало, че е успешно излекувана, тя става символ на борбата с
рака на яйчниците. Появява се и на корицата на списание „Лайф“. За мнозина
се превръща в източник на вдъхновение, но възстановяването ѝ е
краткотрайно. Раднър започнала да се упреква, че е „разочаровала“ другите,
като допуснала смъртоносната болест да се завърне:

„Станах нещо като говорителка на Здравеняшката общност и олицетворение на

подобрението. Бях примерна пациентка с рак, която дейно участваше в
собствения си оздравителен процес. А сега се чувствам като жив пример за
провал. И си мисля – ти си просто една измамница, която не оправда
надеждите на хората.“
Едва преди да почине Гилда най-сетне проумяла, че няма как да бъде майка на
целия свят:

„Не можех да правя нещата, които ми се искаха. Не можех да се обаждам по

телефона на всички онкоболни, които познавах, и не можех да изцеря всички
жени с рак на яйчниците. Не можех и да чета всички писма, които ми пращаха,
защото ми късаха сърцето… Вече не можех да лея всички онези сълзи за
другите, защото трябваше да се погрижа за себе си… Важно е човек да
осъзнае, че трябва да си обръща внимание, защото не можем да се грижим за
останалите, ако преди това не се погрижим за самите нас.“
1. D. M. Kissen and H. G. Eysenck, „Personality in Male Lung Cancer Patients,“ Journal of Psychosomatic
Research 6 (1962), 123 [^]
2. T. Cox and C. MacKay, „Psychosocial Factors and Psychophysiological Mechanisms in the Aetiology and
Development of Cancers,“ Social Science and Medicine 16 (1982), 385 [^]
3. R. Grossarth-Maticek et al, „Psychosocial Factors as Strong Predictors of Mortality from Cancer,
Ischaemic Heart Disease and Stroke: The Yugoslav Prospective Study,“
Journal of Psychosomatic Research 29, no. 2 (1985), 167-76 [^]
4. C. B. Pert et al, „Neuropeptides and Their Receptors: A Psychosomatic Network,“ The Journal of
Immunology 135, no. 2, August 1985 [^]
5. Съкращението ПНИ по-често се отнася до науката психоневроимуноендокринология. За удобство
го използвам и като съкращение на физиологичната система, която въпросната наука изучава.
Думата „психоневроимуноендокринна“ е досадно дълга както за мен, автора, така и, предполагам,
за читателя [^]
6. Candace Pert, Molecules of Emotion: Why You Feel the Way You Feel (New York: Touchstone, 1999), 22-
23 [^]
7. E. R. De Kloet, „Corticosteroids, Stress, and Aging,“ Annals of New York Academy of Sciences, 663 (1992),
358 [^]
8. Rajesh K. Naz, Prostate: Basic and Clinical Aspects (Boca Raton: CRC Press, 1997), 75 [^]
9. J. K. Kiecolt-Glaser and R. Glaser, „Psychoneuroimrnunology and Immunotoxicology: Implications for
Carcinogenesis,“ Psychosomatic Medicine 61 (1999), 271-72 [^]
10. C.Tournier et al, „Requirement ofJNK for Stress-Induced Activation of the Cytochrome c-Mediated Death
Pathway,“ Science 288 (5 May 2000), 870-74 [^]
11. WJung and M. Irwin, „Reduction of Natural Killer Cytotoxic Activity in Major Depression: Interaction
between Depression and Cigarette Smoking,“ Psychosomatic Medicine 61 (1999), 263-70 [^]
12. H. Anisman et a/.,“Neuroimmune Mechanisms in Health and Disease: 2. Disease,“ Canadian Medical
Association Journal 155, no. 8, 15 October 1996 [^]
13. Levy, Behavior and Cancer, 146—47 [^]
14. C. Shively et al., „Behavior and Physiology of Social Stress and Depression in Female Cynomolgus
Monkeys, Biological Psychiatry 41 (1997), 871-82 [^]
15. M. D. Marcus et al., „Psychological correlates of functional hypothalamic amenorrhea,“ Fertility and
Sterility 76, no. 2 (August 2001), 315. [^]
16. J. C. Prior, „Ovulatory Disturbances: They Do Matter,“ Canadian Journal of Diagnosis, February 1997 [^]
17. J. G. Goldberg, ed., Psychotherapeutic Treatment of Cancer Patients (New York: The Free Press, 1981), 46
[^]
18. B.A. Stoll, ed., Prolonged Arrest of Cancer (Chichester: John Wiley & Sons, 1982), 1 [^]
19. Levy, Behavior and Cancer, 146 [^]
20. C. L. Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (Chichester: John Wiley & Sons, 1988), 32 [^]
21. Пак там [^]
22. Пак там, 31-32 [^]
23. Пак там, 123 [^]
24. Намазка от шийката на матката. – бeл. пр. [^]
25. J. G. Goldberg, ed., Psychotherapeutic Treatment of Cancer Patients, 45 [^]
26. L. Elit, „Familial Ovarian Cancer,“ Canadian Family Physician 47, April 2001 [^]
27. Gilda Radner, It’s Always Something; New York: Simon and Schuster, 1989 [^]
Има си и добри страни

П оставят диагнозата на Ед, след като личният му лекар открива малко

възелче при поредния преглед на ректума.

– Отидох да ми направят биопсия – казва той. – Взеха ми шест проби от

простатата. В една от тях намериха нередност. Рак. Тогава проучих всички
възможности за действие. Можех да избирам между ножа, пърженето и
отровата. Разговарях с много мъже, на които са им отстранили простатата, и с
такива, които са ходили на лъчетерапия. Почти всички описват преживелиците
си като кофти работа.

Попитах го:

– Значи си се отказал от клинично лечение?

– Ходя при натуропат и на хипнотерапия, опознавам себе си и живота си досега.

Удачният израз за „ножа, пърженето и отровата“, който използва Ед, се отнася

за трите главни начина за лечение на рака на простатата – операция,
лъчетерапия и химиотерапия. Въпреки че някои пациенти преминават
безпроблемно през тях, други страдат от неприятни последици, като
неспособност да задържат урина и импотентност.

През 1999 година е публикуван анализ на над сто хиляди случаи на

простатектомия, а заключението от него е, че „усложненията и повторната
хоспитализация след простатектомия са значително по-чести, отколкото се е
признаваше доскоро.“1

Рисковете щяха да бъдат приемливи, ако лечението действително водеше до

излекуване или спасяваше живота на хората, но доказателствата за подобно
нещо са доста противоречиви. Шумните кампании, които подтикват мъжете да
се подлагат на мануален преглед през ректума и кръвни тестове за PSA –
простатен специфичен антиген – нямат научно доказана обосновка. Тимъти
Уилт, професор по медицина към Медицинския център за ветерани в
Минеаполис, казва пред „Ню Йорк Таймс“:

„Точно в това се изразява проблемът – ако не можем да излекуваме хората от

рака, защо изобщо ползваме PSA, за да го търсим?“2
Поддръжниците на агресивния медицински подход ще бъдат обезсърчени от
статистиката, събрана от д-р Отис Броули – онколог и епидемиолог към
Американския национален институт за изучаване на рака. В районите, където
били особено разпространени профилактичните прегледи, случаите на рак на
простатата се увеличили, бройката на лекуваните мъже – също, но смъртността
от това заболяване си останала непроменена.3 Освен това в областите, където
усилено се извършвали прегледи, смъртността, макар и с малко, била дори по-
висока.

Не по-малко обезпокоителни са откритията, публикувани в списанието на

Националния институт за изучаване на рака в САЩ. Там се казва, че мъжете,
които се подлагат на агресивно лечение на рака на простатата, е по-вероятно да
умрат при поява на друг рак, отколкото останалите, които отказват медицинска
интервенция.4

Въпреки че понякога може и да се налага терапия, засега не е известно при кого

ще има положителни резултати от нея. Повечето видове рак на простатната
жлеза се развиват много бавно и е възможно мъжът да умре по други причини
преди злокачественото образувание да му създаде проблеми, ако изобщо
създаде такива. В други случаи развитието на болестта е толкова агресивно, че
към датата на диагнозата вече е прекалено късно за каквото и да било. Тъй като
няма надежден начин да се прецени кога лечението ще подейства, можем да се
запитаме за следното: онези, които „оцеляват“, от какво точно оцеляват – от
рака или от терапията? Медицината, която обичайно се практикува, просто не е
наясно с установеното от науката.

Сред хората е разпространено мнението, че колкото по-рано бъде открита

дадена болест, толкова по-вероятно е лекарите да я преборят. Убедени, че
хирургическите операции са спасили живота им, знаменитости като ген.
Норман Шварцкопф, голфиграчът Арнолд Палмър и канадският министър
Алън Рок – и тримата с рак на простатата, открит при профилактичен преглед –
са твърди застъпници на идеята за ранно диагностициране. Доктор Отис
Броули обаче казва пред списанието на Американското медицинско дружество,
че мъжете трябва да се съобразяват с науката, а не с общественото мнение за
това, дали има смисъл да ходят на редовни прегледи или да се подлагат на
лечение.5

Въпреки противоречивите научни мнения, предубежденията в полза на

лечението са значителни. Малцина са лекарите, които са склонни да оставят
нещата на естествения им ход, дори смисълът от интервенцията да е
съмнителен. А пък пациентите, макар да са добре запознати с различните
становища, предпочитат да направят каквото и да е, вместо да се оставят на
бездействието и мъчителното очакване. Но те заслужават да знаят какво е
известно за рака на простатата, а не по-маловажно е да им се разясняват
спорните и неизяснените въпроси.

Това заболяване е първият тип злокачествено образувание при хората, за което

е установена връзка с хормоналните въздействия. Както отстраняването на
яйчниците може да доведе до подобрение при рака на гърдата, така
кастрацията води до смаляване на туморите в простатата, защото се понижават
нивата на андрогените – мъжките хормони. Орхидектомията – хирургическото
премахване на тестисите – си остава част от допустимите форми на лечение,
както и приемането на силни лекарства, възпиращи ефекта на половите
хормони. Тази „химическа кастрация“ е първото нещо, което се прави при
лечението на пациенти с метастази.

Като се има предвид зависимостта между нивата на хормоните и емоциите, е

изумително как медицинските проучвания и практиката пренебрегват
психологическите влияния за образуването на рак на простатата, което е и
причината да не се опитва по-всеобхватното му лечение. Досега почти няма
изследвания за връзката между особеностите в характера или стресовите
фактори за появата на този проблем. Учебниците изобщо не разглеждат темата.

Небрежното отношение към въпроса за вероятните отношения между стреса,

емоциите и простатния рак трудно могат да се оправдаят, ако разгледаме
наличните данни. До тридесетте си години много мъже вече имат някакви
туморни клетки в простатата си, а такива се откриват при болшинството от 80-
годишните. Петдесетгодишните пък са с 42-процентова вероятност да заболеят.
И все пак при относително малко мъже, в която и да е възраст, се стига до
клинично развитие на болестта. С други думи, наличието на ракови клетки в
простатата не е необичайно дори при по-млади мъже, а при по-възрастните се
превръща в норма. Само при определено малцинство се стига до образуването
на тумор, който предизвиква симптоми и е опасен за живота.

Струва си да разберем как стресът води до израждане на клетките. Какъв

поведенчески тип или какви житейски обстоятелства могат да въздействат на
защитните механизми на тялото, позволявайки на вече наличните ракови
клетки да се намножат?

Когато отидох да поговоря с Ед – як мъж на 44 години, с телосложение и лице

на доста по-млад – той каза на жена си Джийн, която тъкмо излизаше на пазар:

– Много досадна работа ме чака, същински трън в задника, но трябва да отида и

да хвърля едно око на пикапа на еди-кой-си. Не иска да запали.

– Нека те попитам нещо направо… – започнах аз.

– Слушам те.

– Казваш, че занимаването с пикапа на този тип те дразни като трън отзад.

Ами, анатомично погледнато, това е доста интересна метафора, когато се
използва от някой с рак на простатата. Някога бил ли си способен да казваш
„не“ за неща, които са ти били повече досадни, отколкото от полза?

– Всъщност почти никога не отказвам. Старая се винаги да помагам на хората.

– Дори когато това ти причинява неудобства?

– Ахъм. И да не ми е никак приятно, гледам да се върши работа. Харесва ми да

правя услуги.

– А какво ще стане, ако откажеш?

– Ще се чувствам гадно. Гузно.

Ед е ръководител на музикална група, изпълняваща кънтри музика,

злоупотребявал е с кокаин, мескалин и марихуана – „по два или три джойнта на
ден, през целия пубертет. Но проблемът ми още от детството си беше
алкохолът“. Той ми разказа за първата си зряла връзка, която продължила
десет години. Живял с по-възрастна жена и двете ѝ деца, които отгледал като
свои. Пиел ежедневно, за да потисне нещастието си. Раздялата настъпила след
изневяра на партньорката му.

– Почувствах се разбит. Рекох си, че няма смисъл да си отмъщавам. Никога не

съм имал безразборни контакти, въпреки че ми се е искало. След онзи ден
престанах да пия за година и половина, почнах да тичам за здраве и да правя
нещата, които ми харесват. Усещах се свободен, сякаш някаква тежест беше
снета от плещите ми. Можех да върша каквото си искам и ми беше много
хубаво.

– По колко пиеш напоследък?

– Може би към четири бири на ден. Всеки ден.

– Защо така?

– След като се венчахме с Джийн, приех нейните проблеми за мои проблеми.

Ставаше все по-тежко, по-тежко и по-тежко, докато накрая пак посегнах към
алкохола.

– Значи в известен смисъл не си щастлив в този брак…

– Струва ми се, че всичко се дължи на контрола. Допуснах Джийн да дърпа

конците в нашия брак, защото е с множествена склероза и предишният ѝ съпруг
я унижавал.6 Непрекъснато била командвана как да се облича, какво да прави и
всякакви такива гадости. Сега е обратното, аз съм този под контрол в новия ѝ
брак.

– Значи осъзнаваш, че си под чехъл. Как го приемаш?

– С негодувание.

– А как се справяш с проблема?

– Крия го.

– И не казваш пред нея какво ти тежи на душата?

– Да, мълча си.

– Това на какво ти напомня?

– На детството ми? Точно така.

По-рано Ед ми беше казал, че като малък имал „изключително добро

семейство“, но скоро стана ясно, че родителите му го държали твърде изкъсо и
той се чувствал виновен, когато не можел да изпълни очакванията им. После си
спомни и че се стигало до „заслужени натупвания“. С течение на по-нататъшния
ни разговор се оказа, че след като навършил осем години, баща му всъщност
често му хвърлял як пердах с колана.

– Той вярваше, че това е най-добрият възпитателен метод.

– И ти ли го вярваш?

– Ами, погледнато към днешна дата, не мисля, че това беше най-доброто, на

което беше способен. Но малките деца нямат избор или право на мнение. Исках
да стана свестен човек. Когато си хлапе, не знаеш как е нормално да се държат
бащите. Иска ти се да мислиш, че насреща си имаш перфектен татко, а че ти си
перфектното дете.

Една от озадачаващите особености на рака на простатата е, че тестостеронът –

хормонът, за който мнозина вярват, че е отговорен за мъжката агресия –
изглежда поощрява растежа на тумора, но пък този тип рак е присъщ повече на
по-старите пациенти. При тях производството на тестостерон е занижено.
Болните с тази диагноза нямат по-високи нива на хормона от обичайните.
Подобно на рецепторите за естроген при рака на гърдата, сякаш се променя
чувствителността на туморните клетки към нормалните концентрации на
тестостерон.

Както секрецията на надбъбречните жлези и яйчниците, така и синтезът на

тестостерон в тестисите е под комплексния контрол на хипоталамо-
хипофизната система в мозъка. Последната се влияе от стреса и емоциите.
Понеже изпраща многобройни биологични вещества в циркулация, директно
въздейства благоприятно или неблагоприятно на производството и функцията
на мъжките полови хормони. Тестостеронът не прави изключение и наред с
естрогените от яйчниците, адреналина, кортизола и други субстанции, е
зависим от психологическото състояние. Установено е, че хирургическото
премахване на хипофизата при някои пациенти води до положителни
резултати в лечението на рака на простатната жлеза.7

Какво ли не приписват на тестостерона. Ако някой иска да похвали жена за

нейната самоувереност и решителност, ще я нарече мъжко момиче. Един
канадски журналист възхвали Маргарет Тачър с епитета Желязната лейди.
Други с различни възгледи я наричат Безпощадната и се шегуват, че имала „10
пъти повече тестостерон от мъжете“. В същото време често се казва, че мъжката
склонност към разрушение, враждебност и агресия се дължат на този хормон.
Истината обаче е, че високите му нива са повече резултат отколкото
първопричина.

Установено е, че при победа или загуба се променя не само хормоналния

баланс, но дори мозъчните клетки на един вид риба – африканската цихлида:
„След поражение клетките на хипоталамуса на рибата се свиха, което доведе
до намаляване на репродуктивните хормони, а също до свиване и на
тестисите.“
Ако условията се променят и се позволи на победената риба да заеме
доминантна позиция, се наблюдава рязък растеж на клетките на хипоталамуса,
които произвеждат гонадотропин-освобождаващ хормон (GRH), който
стимулира хипофизата да отделя вещества, въздействащи на тестисите. Така
размерът на половите органи се увеличава, което води до подобрение на
спермата на рибата.

„И най-важното, което посочваме с това изследване, е, че поведенческите

промени (например придобиването на доминантна позиция) водят и до
съответните физиологични промени.“8
Като високо развити същества ние може би мислим, че нашата хормонална
система не се влияе толкова лесно от възходите и паденията в живота, както е
при африканската цихлида. Всъщност промените в човешките хормонални
нива, също като тези на въпросната риба, често се случват след, а не преди
промяната на социалния статус.

Проф. Джеймс Дабс, социален психолог към Университета на щата Джорджия в

Атланта, проследява взаимовръзките между тестостерона и поведението.
Според статия, публикувана в „Ню Йорк Таймс“, след анализ на проведените
близо 40 изследвания той стига до заключението, че тестостеронът наистина
повишава либидото, но „няма никакви доказателства, че повишава и
агресията“. От друга страна, съществуват данни в подкрепа на тезата, че
емоционалните състояния могат бързо да въздействат на произвеждането на
този хормон:

„Д-р Дабс е направил тестове на запалянковци преди и веднага след финалния

мач между Италия и Бразилия на Световното първенство по футбол през 1994-
та. Според д-р Дабс доказателство за неговата аксиома, наречена „Топлината
на колективната слава“, е, че нивата на тестостерон се увеличили при
ликуващите бразилци, а се сринали сред разгромените италианци.“9
Затова не е изненадващо, че половите функции са под влиянието на
психологичните състояния, като това важи и за мъжете, и за жените. Доказано
е, че при депресираните мъже секрецията на тестостерон и други хормони,
свързани със сексуалната активност, е значително занижена.10 Едно зависимо от
хормоните злокачествено образувание, каквото е това на простатата, съответно
е податливо и на промени в биохимичната среда, която пък е в отношения със
стреса и емоционалните състояния.

Ракът на простатната жлеза е на второ място сред най-честите ракови

заболявания сред мъжете. Само ракът на белите дробове го предхожда в
класацията. Преброяванията варират, но в САЩ през 1996 г. са регистрирани
317 хиляди нови случаи и около 41 хиляди починали от болестта.11 Всяка година
в Канада се откриват приблизително 20 хиляди нови случаи.

Факторите от заобикалящата среда са важни. Забелязано е, че японците, които

емигрират към Хаваите и континенталните области на САЩ, по-често развиват
това заболяване, отколкото техните сънародници, които остават в родината си.
Над два пъти и половина пъти по-често, за да сме по-изчерпателни. При
аутопсии на мъже без клинично развитие на болестта обаче се откриват същото
количество неактивни увредени клетки, независимо от географската област.12 И
тук изниква въпросът: защо тези неактивни клетки се превръщат в
злокачествени тумори в една среда, но не и в друга? Има твърде показателни
епидемиологични проучвания, които сочат как стресът решително определя
кой ще заболее и умре от рак на простатата и на кого може да му се размине.

Генетичната обремененост повишава риска от болестта, но не е главен фактор в

повечето случаи. Не са открити конкретни външи причинители за този тип рак,
каквито са например цигарите за туморите в белите дробове. Наситените
мазнини може би имат някаква роля. Като се имат предвид и географските
особености, вероятно и гените са замесени. Болестта е най-широко
разпространена в скандинавските страни, а най-слабо – в Азия. Най-рисковата
расова/етническа група в света са тъмнокожите в САЩ, сред които ракът на
простатата се среща два пъти по-често, отколкото при бялото население.

„Вероятността афро-американските мъже да не оцелеят от рака на простната

жлеза е по-голяма от тази на белите, независимо от прогреса на заболяването
и дали е открито в по-ранна възраст.“13
Мнозина биха казали, че тази статистика се дължи на факта, че по-бедните от
средната или работническата класа трудно си осигурявят качествени
медицински грижи в здравната система на САЩ. Но статистиката си остава
непроменена независимо коя класа разглеждаме. Така или иначе по-доброто
медицинско обслужване досега изглежда няма положителен ефект върху това
кой ще оцелее. Може би щяхме да намерим задоволително обяснение при
генетичните фактори, ако тъмнокожите в Америка не заболяваха от рак на
простата цели шест пъти по-често от тези в Нигерия. И в двете групи наличието
на неактивни изродени клетки в жлезата е едно и също.14

Ако хранителните фактори, като приемането на повече калории, бяха

причината за развитието на болестта, нямаше да имаме голяма разлика в
смъртността между черните и белите в САЩ. Оказва се, че само около 10
процента от тази разлика се дължи на консумацията на наситени мазнини.15 Ако
пък генетичната обремененост беше решаващ фактор, процентите на
заболеваемост в Америка и Нигерия щяха да бъдат доста по-близки, отколкото
са.

Историческото, социалното и икономическото положение на черните хора в

американското общество постепенно е разрушавало тяхната сплотеност и днес
семействата на афро-американците са изложени на по-голям психологически
стрес от този на белите им съграждани и тъмнокожите в Африка. Тъмнокожите
в САЩ са и с по-високи нива на кръвното налягане. Хипертонията е състояние,
което неоспоримо е свързано със стреса. Аналогичен е примерът с едно
автоимунно заболяване – ревматоидния артрит – от което страдат черните в
ЮАР. Стресът при тях идва от това, че са подложени на расова сегрегация и са
принудени да мигрират от селата си в градовете, въпреки че, погледнато
икономически, те печелят от това преселение. Изглежда главен фактор е
психологическото напрежение в обстановка, където официалният расизъм
директно и открито лишава хората от личната им свобода и достойнство, докато
ги откъсва от обичайната им среда и социална подкрепа.
Едно откритие, което е в съгласие с по-рано посочената връзка между
развалянето на здравето и емоционалната изолация, е, че женените мъже по-
рядко заболяват от рак на простатната жлеза, за разлика от разведените или
овдовелите.16 Въпреки че не можах да открия по-конкретни изследвания за
отношенията между това злокачествено образувание и психологическите
фактори, имаше едно проучване, в което се съпоставят две групи – първата от
мъже в някаква зависимост, а във втората са били включени мъже, които се
възприемали като по-зрели и самоуверени. В изводите се казва, че мъжете,
които са в дадена зависимост от други хора, е по-вероятно да развият един куп
болести, сред които рак на простатата и на други органи.17

Какво щеше да се случи, ако виждането за единството „майндбоди“ беше по-

популярно и се имаше предвид от медицинските специалисти?

На първо място щяха да секнат призивите към хората да се подлагат на

неприятни прегледи и изследвания поне докато се докаже, че от тях има
някаква полза. През юни на 1999 година от американските пощенски служби
възнамерявали да пуснат в обръщение марка, възхваляваща ежегодните
прегледи за рак на простатата. От медицинско списание в Ню Ингланд
предупредиха, че това би било голяма глупост. Авторите изтъкват, че такива
призиви са „в противоречие със съвременните научни факти и позиции в
медицинската общност“.18

Второ, десетки хиляди мъже нямаше да бъдат подтиквани да рискуват с

травмиращи хирургически операции и други потенциално опасни
интервенции, без да бъдат осведомени, че лечението на този рак е забулено в
неясноти. По-всеобхватен подход, който поставя човека в центъра на
изследването, а не кръвните му тестове или резултатите от биопсията, би взел
предвид личните особености на индивида. Така пациентите щяха да бъдат
насърчени да разгледат внимателно всеки един от стресовете, с които се
сблъскват – както тези от обкръжаващата ги среда, така и онези, които се
образуват в самите тях.

В такъв случай диагнозата за рак на простатата би подействала и като сигнал за

пробуждане, а не просто като заплаха. Освен че сами ще могат да изберат на
какво лечение да се или да не се подлагат, мъжете вероятно ще увеличат
шансовете си за оцеляване, само защото ще са поощрени да преосмислят всеки
аспект от живота си.

Подобно преобразяване, както изглежда, се случило с Руди Джулиани, който

научава за своя рак на простатата през април на 2000 година, точно в разгара
на политическата си надпревара за Сената срещу Хилари Клинтън. Бившият
кмет на Ню Йорк е описван като целеустремен човек, „кмет-машина,
неспособен на изтощение, страх и съмнение в собствените си сили“, за когото
работата била като „плуване в свои води“.19 Той изцяло се идентифицирал с
ролята си, спял само по четири часа на денонощие и бил в движение през
останалите двадесет. Казват, че не можел да търпи да стои далеч от центъра на
действието. Изпитвал нужда да се занимава лично с всичко, да държи юздите,
„раздавайки заповеди като някой генерал“. Бил неспособен да проявява
състрадание към личности и общности в нужда и проявявал емоционална
ограниченост в особено голяма степен. След като му поставят диагнозата, той
прави забележителна публична изповед. Оповестявайки своето заболяване, той
казва:

„То те кара да се замислиш за себе си и какво наистина е важно за теб, кои

неща са съществени, къде е сърцето ти. Понеже водих обществен живот
толкова дълго време, все в политиката, започнах да си мисля, че сърцето ми е
именно там, в политиката… Но не е.
Има си и добри страни. Много добри страни си има болестта. Мисля, че сега се
виждам по-ясно. Струва ми се, че осъзнавам нещата, които са важни за мен.
Може би все още не съм се открил изцяло. Ще е глупаво да мисля, че за
няколко седмици съм се опознал. Но като че ли вървя в правилната посока.“
За разлика от рака на простатната жлеза, друг хормонално зависим рак на
мъжката полова система – този на тестисите – се лекува успешно. Някога това
заболяване беше третото в класацията на най-смъртоносните тумори сред
младите мъже, но вече дори не е в челната петорка. Днес вероятността за
излекуването му при ранно откриване е над 90 процента.

Удивителната история на Ланс Армстронг – четирикратния шампион на Тур

дьо Франс – показва, че даже за мъжете в напреднала фаза на болестта и с
метастази има надежда за пълно възстановяване след разумна комбинация от
операция, лъчетерапия, химиотерапия и… силна воля. Когато работех в
палиативното отделение, един онколог от Британска Колумбия ме помоли да
поговоря с Франсис, 36-годишен пациент с рак на тестисите, но не защото се
нуждаеше от палиативни грижи, а точно обратното – не ги искаше. Въпреки че
туморът се беше разпространил и в корема му, при правилно лечение той все
още имаше над 50 процента шанс за пълно възстановяване. Проблемът беше,
че той отказваше каквато и да било медицинска намеса. Онкологът се
надяваше, че може би с моя опит ще успея да го убедя да размисли.

Франсис изобщо не беше заинтригуван от медицинските статистики за

изцеление или поне за удължаване на живота. Той основаваше отказа си на
религиозни причини. Спореше, че щом Бог му е пратил болестта, ще е грях да ѝ
се противопоставя. Твърдеше, че не го е страх от лечението, но смята за
неприемливо дори да се замисля за него. Подходих към упоритото му решение
да не живее, като разгледах всяка възможна гледна точка, която ми хрумна.
Дали не го измъчваше някоя вина от детството, заради която чувстваше, че
заслужава наказание? Беше очевидно, че е самотник – нямаше семейство или
близки приятели. Дали беше в депресия? Дали това, което правеше, не беше
форма на самоубийство?

Макар да съм атеист, го попитах дали пък не е богохулно от негова страна да

твърди, че е наясно с Божията воля. Ако Господ действително му е изпратил
рака, може би целта е била да се преодолее това изпитание и да се извлече
поука от него. Освен това, ако Бог е източникът на заболяването, нима не е и
източникът на медицинското познание, което е направило лечението
възможно?

Задавах всичките тези въпроси, но най-вече слушах какво ще ми отговори.

Насреща си имах много объркан и самотен човек, който беше непоклатим в
решението си да не се бори за живота си. Той твърдо се придържаше към
позиции, които наричаше твърди религиозни принципи, макар свещениците от
неговата църква да не споделяли вижданията му. Те му казвали, че
интерпретациите, които прави на тяхното вероизповедание, са своеволни и
неоправдани. Обещавали му пълна подкрепа в процеса на лечение и
възстановяване, но увещанията им останали без успех.

Франсис беше един от тримата или четиримата мъже с рак на тестисите, които
съм виждал. Въпреки че случаите на това заболяване нарастват, в САЩ се
регистрират само около шест хиляди нови пациенти всяка година, а в Канада са
десет пъти по-малко. Няма проучвания върху емоционалните или личните
характеристики на мъжете, които развиват тази болест, а само върху
психологическите последици. Съществуват забележителни сходства между
малкото, което научих за живота на Франсис, публикуваната автобиография на
Ланс Армстронг и миналото на Рой – млад мъж, когото познавах добре и
интервюирах за тази глава.

През зимата на 1996 г. Армстронг забелязал лека подутина на единия си тестис.

До пролетта започнал да се задъхва, което било нетипично за него. Усещал
зърната на гърдите си като възпалени. Наложило се да се откаже от Тур дьо
Франс през 1997 г. заради кашлица и болки в седалището. „Спортистите,
особено колоездачите, често отказваме да приемем реалността“ – пише Ланс
Армстронг.20 Чак през септември, когато в кашлицата му се появява и кръв, а
тестисът става болезнено уголемен, той се решава да потърси медицинска
помощ. Ракът вече се бил разпространил в белите му дробове и в мозъка.

Става ли дума за рак на тестисите, не само колоездачите отказват да приемат

реалността. 30-годишният Рой също усетил подутината през лятото на 2000
година, но осем месеца отлагал отиването на лекар. Междувременно не
споделял с никого. „Малко ме беше срам, а се опасявах и от евентуалните лоши
новини“ – сподели ми той.

Според едно британско проучване неохотата да се търси помощ при това

заболяване не е необичайна:

„Късното поставяне на диагнозата е често срещано явление, но забавянето

идва от изчакването да се отиде на лекар, а не от затруднението на
специалиста да определи случая… Най-продължителното забавяне между
симптомите и орхидектомията беше три години… а средноаритметичното – от
3,9 месеца.“21
Може да се предположи, че младите мъже просто не са склонни да приемат, че
нещо не им е наред, особено половите им органи. Логиката обаче ни навежда на
противоположни мисли. Ако проблемът беше свързан с чувствата им за
мъжественост, младите мъже биха хукнали да търсят помощ веднага след
забелязването на нередност в тестисите им. Точно така правят например, ако
видят, че косата им оредява и са на път да оплешивеят. Когато се вгледаме в
миналото на Рой и автобиографията на Ланс Армстронг, определено виждаме
по-дълбоки причини да отричат проблема си.

Познавам се с Рой и семейството му, откакто той беше осемгодишен. Бях техен
личен лекар в продължение на двадесет години, докато преустанових
практиката си през 2000 г. Разбрах, че го лекуват от рак на тестисите, след като
преди няколко месеца се отбих случайно през бившия си офис. По стечение на
обстоятелствата това беше същият следобед, когато Рой беше дошъл за преглед.
Тогава вече бях прочел „Не е за колелото. Моето завръщане към живота“22,
книгата на Ланс Армстронг. Сходствата между живота на Рой и този на Ланс
бяха поразителни. Може би не беше случайно, че и двамата еднакво са
реагирали на болестта.

Доста преди да се появи туморът Армстронг придобил навика да потиска

чувствата си. Негов близък приятел го описва като „живо подобие на айсберг.
Има си връх, но повечето остава скрито под повърхността“. Ланс никога не е
познавал биологичния си баща, когото презрително определя като своя „донор
на ДНК“. Майка му Линда Мунихам е дъщеря на разведени родители. Била
седемнадесетгодишна, когато мъжът ѝ я зарязал и родила Ланс – първия си
син. Бащата на Линда бил алкохолизиран ветеран от Виетнам, който, браво на
него, се отказва от пиенето в деня, в който му се ражда внучето. Линда била
духовита млада жена със собствено мнение, но поради разни причини трудно се
е справяла сама и не била съвсем зряла.

Ланс пише следното: „Може да се каже, че пораснахме заедно.“ Когато бил на

три години, майка му се омъжва повторно. Той описва пастрока си Тери
Армстронг като „дребен човечец с големи мустаци и навик да се прави на по-
преуспял, отколкото беше“. Въпреки че проповядвал християнски ценности,
най-редовно пребивал заварения си син.

„Лопатата беше любимото му възпитателно средство. Ако не се прибирах

навреме, ме посрещаше лопатата. Пляс! Ако не си мерех приказките, пак
заиграваше лопатата. Пляс! Болеше, но не само физически, а и емоционално.
Тъй че никак не харесвах Тери Армстронг. Смятах го за злобно тестостероново
леке, а заради него първото ми впечатление от религиите беше, че са за
двуличници.“

През пубертета Ланс научава, че и пастрокът му поддържа извънбрачни връзки.

По въпроса за изневерите пише следното: „Можех да понеса лопатата на Тери
Армстронг. Но това вече не можех.“ И този брак на Линда се проваля.

Рой също е първороден син. Баща му беше избухлив и жесток мъж, който
пребиваше и жена си, и детето си.

– Спомням си какво веднъж направи татко. Завърза ми ръцете и краката, а

после ме изхвърли в задния двор. Не помня колко дълго ме остави да лежа там,
но ми беше много гадно, защото момчето, което живееше на горния етаж, ме
зяпаше от прозореца и ми се подиграваше. Как, по дяволите, можеш да
причиниш това на едно дете? Определено и до днес ми е криво от случилото се.

– Майка ти беше ли там?

– Мисля, че мама беше на работа.

Рой гледаше на майка си като на свой съюзник. От най-ранна възраст той поел
ролята на неин защитник срещу насилието на съпруга ѝ .

И майката на Ланс Армстронг не можела да защити сина си от побоищата.

Неизбежно е за едно дете в такава ситуация да бъде дълбоко наранено от този
провал, а гневът да не бъде насочен само към родителя-насилник, но и към
майката, която била неспособна да осигури закрила. Изглежда, че Ланс не
осъзнава тези си чувства, а те са източникът, струва ми се, за неговата склонност
да отрича болката си или да не ѝ обръща внимание. „Ако имаше озорване на
килограм, бях сред първенците“ – пише той за младежкото си увлечение към
спортовете за издръжливост. От по-предишния цитат стана ясно, че за него
било по-трудно да понесе да изневеряват на майка му, отколкото жестокото
отношение към самия него.

Детето на нещастна майка опитва да се грижи за нея, като потиска своите

страдания, за да не я натоварва допълнително. То започва да се справя
самостоятелно с трудностите и да не се оплаква – спомнете си как несъзнателно
прикрих накуцването си след незначителната операция на коляното. Когато 25-
годишният Ланс научил диагнозата си, му било доста трудно да я съобщи на
майка си.

„Не бях достатъчно силен, за да ѝ сервирам, че съм болен.“

Затова приел предложението на близък приятел да ѝ съобщи вместо него.
Линда се е изправила срещу предизвикателството с много смелост и любов. Тя
подкрепяла сина си през кошмарния период, когато шансовете за оцеляване
били неопределени. После била до него и когато трябвало да вземат трудните
решения за най-правилното лечение, както и през трудната фаза на мозъчната
операция и химиотерапията. Автоматичният избор на сина ѝ бил да не я
тревожи, доколкото е възможно, а това няма нищо общо с отношенията им като
възрастни. Корените са още в поведенческия модел, който си е изградил като
дете.

А ето как Рой описва своята обичайна линия на поведение, която следва още от
малък:

– Преди винаги гледах другите да са щастливи, без да се грижа толкова за себе

си. Самочувствието ми беше много ниско. Мислех си, че ако помагам на другите
да са добре, те ще ме приемат за близък. Стараех се да им угаждам, правейки
нещата, които смятах, че искат да правя.

– Как го постигаше?

– Като не бях честен със себе си и околните. Винаги бях отзивчив и не бях
откровен, когато ме засягаха. Пусках обидните думи да минат покрай ушите ми.
Преди няколко години завъртяхме бизнес с двама партньори. Бях останал с
впечатлението, че ще сме равностойни, но по начина, по който се държаха,
сякаш нямаше никой друг освен тях. Те двамата бяха шефовете. Моето мнение
нямаше стойност. От такива неща боли, но аз ги преглъщах и не казах нищо. Не
знаех как да се справя с такъв проблем.

Според мен съществената разлика между Ланс Армстронг и Рой, от една страна,
а от друга – Франсис, е, че първите двама са имали достатъчно любов край себе
си, в която да се вкопчат, докато в тях се развие желанието за борба. За разлика
от Франсис, те са получили грижи и морална подкрепа от семействата и
приятелите си след научаването на диагнозата.

Имам силното подозрение, че потискането на чувствата играе роля и за появата

на злокачествени образувания в тестисите. Ще е от полза, ако се проучи как
 мъжете с това заболяване виждат живота си откъм емоционалната му страна.
Един от аспектите, който заслужава внимание, е степента на близост между
пациентите и техните майки. Не мисля, че е съвпадение изумителната прилика
във външния вид между майката на Ланс и съпругата му Кик. В книгата му е
публикувана една снимка на тях тримата, на която човек трудно може да
различи двете жени.

Рой спонтанно си е направил разни изводи покрай боледуването. Той е

категоричен, че занапред няма да се стреми да е в услуга на останалите, ако това
е за негова сметка.

„Каквото и да правя вече, определено няма да се мъча да угаждам на никого. А

какво би ме направило щастлив? Какво ще правя? Не знам, но вече познавам
пътя, който не ме води към нищо добро.“
По някое време Франсис най-сетне беше приет в палиативното ни отделение.
Ракът се беше разпространил и в черния му дроб, като болезнено разширяваше
органа. Почина скоро след идването си. Доста по-скоро, отколкото
предполагаха лекарите.

1. G. L. Lu-Yao et al, „Effect of Age and Surgical Approach on Complications and Short-Term Mortality after
Radical Prostatectomy—A Population-Based Study,“ Urology 54, no. 2 (August 1999), 301-7 [^]
2. Larry Katzenstein, „Can the Prostate Test Be Hazardous to Your Health?“ The New York Times, 17
February 1999 [^]
3. Проучване, дискутирано в изданието “Cancer”, 1997 [^]
4. C.J. Newschaffer et al., „Causes of Death in Elderly Cancer Patients and in a Comparison Nonprostate
Cancer Cohort,“ Journal of the National Cancer Institute 92, no.8 (19 April 2000), 613-22 [^]
5. The Journal of the American Medical Association, 5 May 1999 [^]
6. Джийн е с МС. Нейната история е разгледана по-подробно в глава 18 [^]
7. S. M. Levy, ed., Biological Mediators of Behavior and Disease: Neoplasia (New York: Elsevier Biomedical,
1981), 76 [^]
8. T. E. Seeman and B. S. McEwen, „Impact of Social Environment Characteristics on Neuroendocrine
Regulation,“ Psychosomatic Medicine 58 (September-Оctober 1996), 462 [^]
9. D. France, “Testosterone, the Rogue Hormone, Is Getting a Makeover”, The New York Times, 17 February
1999 [^]
10. U. Schweiger et al., „Testosterone, Gonadotropin, and Cortisol Secretion in Male Patients with Major
Depression,“ Psychosomatic Medicine 61 (1999), 292-96 [^]
11. Naz, Prostate, 14 [^]
12. Roger S. Kirby et al, Prostate Cancer (St. Louis: Mosby, 2001), 29 [^]
13. Пак там, 15 [^]
14. Levy, Biological Mediators…, 74 [^]
15. Naz, Prostate, 17 [^]
16. Пак там, 87 [^]
17. R. P. Greenberg and R J. Dattore,“The Relationship between Dependency and the Development of
Cancer,“ Psychosomatic Medicine 43, no. 1, February 1981 [^]
18. New England Journal of Medicine 340: 884—87, cited in The Journal of the American Medical
Association (5 May 1999), 1575 [^]
19. Andrew Kirtzman, Rudy Giuliani: Emperor of the City (New York: HarperPerennial, 2001 [^]
20. Lance Armstrong, It’s Not about the Bike: My Journey Back to Life, New York: Berkley Books, 2001 [^]
21. A. Horwich, ed., Testicular Cancer: Investigation and Management (Philadelphia: Wiffiams & Wilkins,
1991), 6 [^]
22. Буквален превод, книгата към 2006 година все още не е издадена на български език. Оригинално
заглавие: “It’s Not about the Bike: My Journey Back to Life” – бел. пр. [^]

Има ли раков тип хора?

Д жими се ожени за Линда през късната есен на 1990 г. Сватбата се състоя

в параклисчето към палиативното отделение на ванкувърската болница, в която

работех. Пет дни по-късно той почина от рак на кожата, който беше засегнал и
гръбначния му стълб. Булката беше бременна в осмия месец. Като изключим
баща му, всички по-близки роднини на Джими бяха дошли за церемонията и да
бъдат край него през последните му седмици. Малко над месец, след като
обявих смъртта му, присъствах на раждането на неговата дъщеричка Естел. Бях
помагал в израждането и на предишните две деца на Линда от първия ѝ брак.

Джими не си падаше по лекарите. Въпреки че той и Линда живееха заедно от

пет години, се запознах с него едва през лятото, когато дойде в болницата с
упорити болки в гърба. Оказа се, че те се дължат на метастази в гръбнака,
следствие от рака на кожата, който са изрязали от крака му преди години.
Първоначалното му заболяване – меланомата – представлява опасен за живота
злокачествен тумор от меланоцити – клетките, на които се дължи
пигментацията на кожата. Това смъртоносно заболяване лесно се
разпространява в други органи и често засяга млади хора.

Не познавах много добре Джими. На първата ни среща ми направи

впечатление, че е изключително мил. Тогава беше на тридесет и една години,
вежлив и дружелюбен, със светлокафява коса, сини очи и луничаво, доста
типично ирландско лице. Ултравиолетовата радиация е сред главните физични
рискови фактори за появата на меланома при онези с по-светла кожа. Хората от
келтски произход са особено уязвими, особено такива като Джими, които са със
светли коси, лунички и сини или сиви очи. Тъмнокожите етнически групи не са
чак толкова рискови – на Хаваите ракът на кожата се проявява четиридесет и
пет пъти по-рядко при аборигените в сравнение с бялото население.1

Тукашните дерматолози патрулират през лятото по плажовете на Ванкувър, за

да предупреждават онези, които се пекат на слънцето, за опасността, на която се
излагат. За съжаление емоционалното потискане не е толкова лесно поправим
проблем като липсата на плажен патрул. Изследванията на меланомата са едни
от най-убедителните, посочващи връзката между потискането и развитието на
рак.
Състоянието на Джими се влошаваше много бързо, а химиотерапията и
лъчетерапията го накараха да се чувства още по-зле.

„Писна ми – рече той накрая. – Това е лудост. Аз умирам. Не е нужно да съм

толкова скапан през последните ми дни.“
Скоро след това краката му се парализираха, заради което беше приет в
палиативното отделение. Почина няколко седмици по-късно. До
преустановяването на практиката ми преди две години Линда и нейните деца
останаха мои пациенти. Когато ѝ се обадих наскоро, тя се съгласи да даде
интервю за тази книга. Дона, по-голямата сестра на Джими, също се отзова.

Помолих Линда да опише втория си съпруг.

– Джими беше сговорчив, улегнал и спокоен. Обичаше да е сред хора. След като
ме попита какви стресове е имало в живота му, трябваше сериозно да се
замисля. Не беше от най-стресираните. Е, попийваше си. Може да се каже, че
пиеше всеки ден. Затова не ми се щеше да се омъжа за него през всичките тия
години. Заради пиенето му. Наливаше се с бира постоянно, поне по четири
бутилки на ден, понякога и повече.

– Това променяше ли го?

– Само ако пиеше по повече… Ставаше един голям любвеобилен мечок, който
обясняваше на всички колко много ги обича. Напиеше ли се, просто искаше да
прегръща хората. В това число и мъже, сякаш му бяха по-големи братя. Имаше
нужда да казва на някого: „Ти си ми другарче.“ А после почваше да плаче. Не го
избиваше на насилие, не се гневеше и не изглеждаше объркан. Просто беше
тъжен. Имаше си някаква мъка, но не знам каква. Само за едно се сещам. За
някакви проблеми, свързани с баща му, но той не пожела да ми сподели. Не
говореше за него. Не споделяше и чувствата си. Като се замисля, май нищо не
споделяше.

– Какво е било детството му?

– Израснал е в Халифакс. Твърдеше, че бил щастливо хлапе. Родителите му не
са се развеждали. Но и двамата били алкохолици. Доколкото разбрах, баща му
постоянно пиел. Мисля, че майка му почнала, когато той бил юноша.

По-късно научих от Дона – сестрата на Джими, по-голяма от него с две години,

че баща им пиянствал още когато били деца. С нея имах два разговора. Първия
път ми сподели:

– Имах спокойно детство. По-малките ми братя гледаха по-другояче на

нещата… но аз съм убедена, че ни отгледаха много добре. В един щастлив дом.
Джими беше типичното малко момче. Весело хлапе. Непрекъснато си играехме.
Излизахме в задния двор и се пръскахме, сещаш се, с онези, водните
пистолетчета. В спомените ми образът му е на истински щастливо хлапе.

– А какви бяха родителите ти?

– Баща ми беше най-милият и дружелюбен човек, когото познавах. Падаше си

майтапчия. Постоянно се шегуваше с нас, играехме си като се боричкаме и
гъделичкаме. Беше добър имитатор. Най-често се правеше на патока Доналд.
Хората ме молеха: „Я накарай баща си да говори като пате.“ Падаше си комик,
но трябваше да се ослушваш какво казва и как ти го казва. Можехме да се
шегуваме взаимно, но ако татко беше сериозен, тогава земята потреперваше…
Щом му станеше досадно или се ядосаше, край с игрите. Ако искаше да правим
нещо, трябваше да го изпълняваме.

– Защо?

– Защото иначе щяха да последват наказания и крясъци.

На деветнадесет години Дона се омъжила и отишла да живее в друг град.

Джими останал при родителите си до двадесет и втората си годишнина. Веднъж
отишъл до Ванкувър, уж да се види с приятел за ден-два, но после се обадил, че
няма да се прибере. Връщал се само за кратки гостувания.

– Просто позвънил да съобщи, че няма да си дойде. Оставил и писмо с

обяснения на бюрото си.

– Избягал е?

– Точно така. Спомням си и какво обясни на нашите: „Ами не можех да ви кажа

лично, че си тръгвам, защото не исках да ви нараня…

– Значи Джими е имал усещането, че ако заживее самостоятелно, родителите

му ще се засегнат?

– И другите деца израснахме с такова чувство. Ние бяхме целият свят за майка
ни. Бяхме всичко за нея. Стараеше се да не ни пречи, но беше твърде
привързана, до такава степен, че и мен притесняваше. Но най-вече Джими.
Като се замисля, осъзнавам, че бяхме твърде близки – направо, как да кажа,
нездравословно. Все някога трябва да дадеш свободата на децата си. Но поне
емоционално тя не го направи. Чувствах се отговорна към нея, а много пъти и
Джими е изпитвал същото. Нормално е родителите ти да се опитат да разберат
и да приемат, че щом пораснеш, ставаш отделен човек.
– Бягството на Джими към Западното крайбрежие е само физическо. Но това не
значи, че се е усещал свободен.

– Разбира се, че не е. Чувстваше се ужасно. Беше му много, много гадно. Тръгна

си, но трябваше да живее с вината.

Дона смята, че до самия край за Джими е било непосилно да причинява

емоционално страдание на родителите си.

– Точно преди Деня на труда брат ми се обади. Обясни ми как стоят нещата с
меланомата. После ми рече: „Разбери ме, Дона, не мога да позвъня на мама и
тате, защото няма да го понеса. Ще им кажеш ли вместо мен?“ Отвърнах му, че
ще го направя. Тогава той добави: „Просто ги помоли да не ме търсят
разстроени. Наистина няма да понеса да ги слушам как плачат и прочие.

Пред Дона изказах предположението, че описанието ѝ на малкия Джими като

„истински щастливо хлапе“ може би не е съвсем достоверно. Друг вариант е
това привидно щастие да е бил начинът, по който брат ѝ се е справял с
тревогата и гнева, насочени към родителите му. Било е средството му да
противодейства на болезненото влияние, което са оказвали техните емоции
върху него. Той е утешавал близките си за сметка на своите чувства.

Дона ме потърси отново след няколко дни. Първият ни разговор предизвикал

изплуването на повърхността на куп стари спомени. Тя имаше нужда да
сподели.

– След като си поприказвахме предния път, денят ми си продължи нормално.

Същата вечер легнах да спя. Около четири часа сутринта се събудих.
Невероятно беше колко неща си спомних изведнъж и как продължаваха да
изникват. Ти ми беше споменал как Линда ти е доверила, че Джими е задържал
в себе си много тъга и че това може би е свързано с баща му. Познавах Джими
много, ама много добре, и наистина – той беше тъжен. Връщам се назад във
времето, когато Джими беше малък. Само веднъж татко някога се е занимавал с
него. Двамата бяха във всекидневната и се боричкаха на килима. Забавляваха се
и се смееха с глас. Но само тогава. По-нататък той никога не е взимал участие в
живота на Джими. Никога не са ходили заедно да гледат мач. Повече не си и
играеха. Тъпото е, че баща ни винаги твърдеше, че ни обича, но и много ни
нараняваше. Другият ми брат беше доста пълничък, а татко му се подиграваше
пред хората. Засипваше го с гадни думи. Към Джими беше същият. Аз обаче
никога не съм била сърдита на баща ми. Винаги съм го оправдавала, може би
съзнателно, а може би и без да се замислям. Но онази въпросна вечер
ненадейно ме обзе силен гняв. Сетих се за Джими, за времето, когато растеше,
както и за останалата част от живота му. Спомних си колко често татко
повишаваше глас. Ако поправяше нещо и не му подаваха правилните
инструменти, ако някое болтче паднеше на земята или само нещо да не му
харесаше, започваше да крещи и да ругае околните. Плашехме се. Тичахме да се
скрием някъде. И като се сетих за оня глас, за тия викове и обиди, си казах: Това
не е живот. Всичко това е нередно. Нищо не се промени до самия край… Баща
ми дойде от Халифакс да види Джими. Всъщност сестра ми и съпругът ѝ го
докараха, а той пил през целия път. Пристигнаха няколко седмици преди
Джими да го приемат в палиативното отделение. Баща ми влезе в апартамента
и седна да си посръбва бирата. Не пожела дори да влезе в спалнята да види сина
си, да види Джим. Опитвахме се да го оправдаем. Трябваше да замажем пред
Джим, че баща ми го е страх да се срещне с него и да го види в това състояние.
Най-сетне татко набра достатъчно смелост и влезе в стаята. Попита: „Джими, да
ти донеса ли нещо? Жаден ли си?“ После излезе и отиде до хладилника.
Изведнъж изрева: „Как така сте се оставили без ябълков сок? Как е възможно
такова нещо?“ И като се почна оная ми ти тирада, набързо наруга всички
присъстващи. Останахме като гръмнати. А той си взе палтото и изхвърча към
магазина да купи ябълковия сок за Джими. По-късно се прибра у дома и с това
се приключи. Така и не дойде да види Джими в болницата. Отиде си в
Халифакс и повече не се поинтересува. На всичкото отгоре, както знаеш, Линда
беше бременна с Естел и се ожениха пет дни преди Джими да умре. На сватбата
беше почти упоен.

– Да, беше сънлив. Наложи се рязко да увеличим дозата обезболяващи.

– Ясно. Спомням си, че тогава, точно след церемонията, той беше отпаднал, но
вдигна ръката си и рече: „Вижте, вижте, точно като брачната халка на тате.“
Вратовръзката му също беше като на баща ни. Някак потресаващо беше, че сред
малкото думи, които каза, бяха: „Точно като брачната халка на тате.“

Поведенческият модел, който и Джими е следвал, подробно е описан в

литературата за пациенти с меланома. В едно чудесно проучване от 1984 са
анализирани физиологичните последици от стрес при три групи – болни с
меланома, хора със сърдечни заболявания и контролни лица без клинични
проблеми. Използван е дермограф – уред, който записва електрическите
реакции в кожата, докато изследваният наблюдава поредица изображения,
въздействащи върху психиката. Текстовете в картините били с обидно,
неприятно или тягостно съдържание. Например изявления като „грозен си“
или „за всичко си виновен само ти“. След като отчели реакциите на
участниците, ги помолили да дадат субективното си мнение за това дали са се
чувствали спокойни или напрегнати за всеки от текстовете. Учените сравнили
реалната степен на стрес от резултатите, получени от дермографа, със
съзнателното субективно възприятие на изследваните.

Физиологичните реакции и на трите групи били еднакви, но болните от

меланома проявявали склонност да отричат, че са изпитали безпокойство или
вълнение заради изображенията.

„Опитът ни показа, че пациентите с меланома реагират с тенденции, които

бихме окачествили като „потискане“. Техният поведенчески модел беше
значително по-различен от този на пациентите със сърдечносъдови проблеми.
Последните всъщност имаха точно противоположния модел на поведение.“2
Групата на страдащите от меланома била на най-потиснатите, а онези с
кардиологичните заболявания имали най-малко задръжки. Може да изглежда,
че реакциите на сърдечноболните са здравословни, но това е заблуда. Между
потискането на чувствата и превъзбудено реагиращите има една златна среда.
Това проучване сочи, че може да се изпитва емоционален стрес с измерими
физиологични последици, независимо дали хората съзнават, че са под
напрежение.

Отново във връзка с меланомата бяха очертани и за пръв път предложени три
нови термина, свързани с типовете хора. Тип C – раков тип (от англ. cancer), на
чиито характеристики отговарят онези, които са предразположени към
развитието на злокачествени образувания. Тип А – за агресивни лица, които
проявяват гневливост, напрегнатост и склонност към власт. При тях са
вероятни сърдечните болести. Тип B – това са балансираните индивиди, за
които е присъщо умереното поведение и способността да приемат и показват
чувствата си, без да позволяват да бъдат управлявани и мачкани, или да се
оставят на неконтролируеми емоционални изблици.

Характерни за пациентите от тип С са „изключителната отзивчивост,

търпеливостта, инертното поведение, липсата на самоувереност и
примиренчеството… Те понякога се бъркат с тип B, защото хората и от двата
типа изглеждат сговорчиви и мили. Но докато от тип В могат да показват своя
гняв, страх, тъга или други емоции, хората от тип С, поне според нас, сдържат
или потискат „негативните“ си емоции, по-конкретно гнева си, а в същото време
привидно се правят на силни и щастливи“.3

Възможно ли е самата болест да променя така личността и нейния

поведенчески модел, че да не можем да говорим за еднаквост преди и след
появата на здравословния проблем? Биографията на Джими, описана от жена
му и сестра му, показва, че потискането, „любезността“ и липсата на агресия
били постоянни негови спътници още от най-ранно детство. Учените, които
изучавали реакциите към физиологичен стрес на пациенти с меланома, са на
мнение, че „когато хората развият дадено заболяване – било то рак или
сърдечносъдово – не променят рязко обичайните си начини да се справят със
стреса и няма обрати в поведението им… При стрес обикновено се мобилизират
наличните ресурси и защитните механизми“.

Как психологичният стрес води до злокачествени увреждания на кожата? На

хормоналните фактори вероятно се дължи фактът, че бройката на меланомите
се увеличава на местата от тялото, които не са изложени на слънчева светлина.
Предполага се, че хормоните може би свръхстимулират пигментните клетки.4

Специфичното за тип С се наблюдава и при пациенти с други видове рак. През

1991 година експерти от Мелбърн, Австралия, решили да проверят дали има
характерни особености, които са рисков фактор за появата на рак на дебелото
черво или ректума. Над шестстотин души с наскоро открити такива
заболявания били съпоставени с контролна група. Съвсем категорично болните
били по-склонни към следните особености:

„Отказват да приемат реалността и потискат гнева си, а също и други негативни

емоции… правят впечатление на любезни и добри хора, не си позволяват
действия, които могат да засегнат околните, и избягват конфликтите… Тези
особености са независими рискови фактори спрямо по-рано устовените, като
диетите, консумацията на бира и наследствената обремененост.“5
Пациентите с рак на червата също често споделят, че са били нещастни като
деца или като възрастни. Вече отбелязахме подобни тенденции и в случаите на
рак на гърдата, меланома, рак на простатата, левкемия, лимфоми и белодробен
рак.

През 1946 година учени от университета „Джон Хопкинс“ започнали

дългосрочно изследване, чиято цел била да установи дали има
психобиологични характеристики сред младите, на базата на които могат да се
предвидят бъдещи болестни състояния. За последвалите осемнадесет години
1130 бели студенти от мъжки пол, приети да следват медицина, преминали през
психологични тестове. Те са разпитвани за емоционалното им състояние и за
отношенията им с родителите. Отчетени са и биологични данни, като пулс,
кръвно налягане, тегло и нива на холестерол, а също и навиците им – пушене,
консумация на кафе и алкохол. В края на проучването е отбелязано, че почти
всички от мъжете завършили успешно и практикуват като лекари. Възрастта им
варирала между тридесет и шестдесет години. След новата оценка на
здравословното им състояние станало ясно, че болшинството са здрави. Но сред
останалите имало почти еднакви по бройка случаи на заболели от сърдечни
болести, високо кръвно налягане, рак, такива с психични отклонения или
извършили самоубийство.

Когато учените предприели своя проект, не очаквали да открият, че ракът е

свързан с психологичните фактори, съществували още в младежките години.
Техните данни обаче сочат такава връзка. Забелязана е поразителна близост
между тези, които се разболели от рак, и посегналите на живота си:

„Нашите резултати, както изглежда, са в съгласие с мнението, че онкоболните

пациенти в по-голяма степен са склонни да отричат или потискат своите пориви
и емоции от другите хора.“6
По-нататък се казва, че както за здравото мнозинство, така и за страдащите от
различните болести могат да се посочат отличителни черти. Студентите, които
по-късно развили рак, били депресирани, проявявали безпокойство и
неспособност да се гневят. Те се определили и като най-отчуждени от
родителите си. От всичките групи те били и с най-големи затруднения да
изразяват чувства като цяло.

Това означава ли, че има раков тип хора? Отговорът няма да е изчерпателен,
ако кажем само „да“ или „не“.

Меланомата е типичен пример за това колко повърхностно е да се посочва

лекомислено една-единствена причина. Само светлата кожа не може да бъде
причина за този вид рак, защото не всички със светла кожа се разболяват.
Пораженията на ултравиолетовата светлина върху кожата също сами по себе си
не са достатъчни, тъй като сред малцина измежду светлите индивиди със
слънчеви изгаряния се стига до този рак. И потискането на емоциите на свой
ред не е единствен виновник за меланомата, след като не всички с потиснати
емоции свършват с меланома или друго злокачествено образувание.

Комбинацията на трите условия обаче е потенциално смъртоносна.

Въпреки че не можем да твърдим, че който и да било поведенчески тип

директно причинява рак, известни характерни черти определено повишават
риска, защото заради тях се стига до физиологичен стрес. Потискането,
неспособността да се казва „не“ и липсата на усещане за гняв водят до ситуации,
при които човек не може да изрази чувствата си, нуждите му са пренебрегвани
и се възползват от благия му нрав. Тези ситуации водят до съответното
вътрешно напрежение, независимо дали то е осъзнато. Когато то се повтаря и
натрупва с течение на годините, твърде вероятно е да бъдат нарушени
хомеостазата и имунната система. Именно стресът, а не самият поведенчески
тип, унищожава физиологичния баланс в тялото и защитните му механизми,
като го предразполага към болести или понижава способността да им се
противодейства.

И така, физиологичният стрес е липсващото звено между особеностите на

характера и заболяването. Някои отличителни черти – можем да ги наречем и
поведенчески модел – увеличават риска от влошаване на здравето, като
повишават вероятността за хроничен стрес. Общото между тях е отслабената
способност за емоционално общуване. Някои преживявания могат да са с
потенциално вредни последствия за организма, ако човек не се е научил да
изразява ефективно чувствата си. Това умение се придобива или пък не се
усвоява през периода на детството.

Начинът, по който хората израстват, определя как ще се отнасят към

собствените си тела и чувства. От сбора на емоционалния заряд през детството
и вродения темперамент се получават по-късните характерни черти. Но онова,
което наричаме характер, не е фиксиран набор от особености, а само поредица
от поведенчески механизми, които човек е придобил през първите си години.
Има значителна разлика между вродените особености, които са непроменливи
и не зависят от средата, и специфичните реакции в даден момент, които са
усвоени, за да гарантират оцеляването. Така че обичайно проявяващите се
черти може да не са нищо повече от често ползвани и несъзнателно възприети
похвати. Нерядко хората се идентифицират с тях и вярват, че тези черти са
неделима част от същността им. Възможно е дори да се самоупрекват, ако
например се виждат и определят като „вманиачени на тема контрол“.

В действителност обаче човек няма вродена склонност към власт.

Проблемът с контрола се дължи на дълбокото безпокойство. Бебетата и децата,

които смятат, че не се посрещат нуждите им, могат да изградят натрапчив
поведенчески модел за изпипване и на най-малките детайли. Когато такава
личност се опасява, че не е способна да владее положението, тя изпитва
огромен стрес. Подсъзнателно я мъчи убеждението, че само ако може пряко да
въздейства над всеки аспект от живота си, ще е способна да осигури
задоволяването на своите потребности. С течение на години такива хора
забелязват възмущението на другите и започват да не харесват поведението си,
придобито заради някогашната липса на емоционална близост. Стремежът към
контрол не е вродена, а придобита черта.

Потискането на чувствата също е такава черта, а не нещо фиксирано и

предопределено. Измежду зрелите индивиди, които дадоха интервюта за
книгата, нямаше нито един, дал положителен отговор на следния въпрос:
Когато бяхте дете и ви измъчваха тъга, безпокойство и ярост, имаше ли някой, с
когото да споделяте – бил той или тя същият, който е провокирал вашите
негативни емоции? През четвъртвековната ми практика като лекар,
включително десет години в палиативното отделение, не съм срещал пациент с
рак или каквото и да е хронично заболяване, който да ми отговори с „да“.

Много деца се оказват принудени да се затварят в себе си, но не защото

целенасочено са тласкани към това или малтретирани. Понякога и родителите
са твърде уплашени от тревогите, гнева и тъгата, които долавят в малките, или
пък просто самите те са твърде заети или смазани, за да обръщат нужното
внимание. „Мама и татко очакваха от мен да съм щастлив“ е елементарното
правило, което следват хлапетата, докато в един момент се окажат стресирани,
депресирани и болни възрастни със силна тенденция да потискат чувствата си.

Джил е от Чикаго и работи във филмовата индустрия. Тя има рак на яйчниците

в напреднала фаза и се определя като перфекционистка. Нейна приятелка ми
сподели притесненията си, появили се през напрегнатата година преди Джил
да заболее.

„По онова време предусещах, че последствията за нея няма да са само

психологически. Случи се преди около три години. Джил се зае да сътрудничи
за направата на един видеоклип. От продуцентската фирма претупаха
поръчката. Това беше истински кошмар за нея, защото се надяваше, че ще
направи пробив с проекта. Когато се захване с нещо, тя се стреми всичко да е
изпипано. В тази работа тя инвестира пет пъти повече време от онова, за което
ѝ плащаха. Според мен този случай беше кулминацията преди тялото ѝ да си
каже: Вече не издържам.“

Интервюто със самата Джил ме изненада. Тя беше напълно откровена с мен, но

сякаш не вникваше в същността на нещата, които ми сподели. Изповедта ѝ
беше подробно описание на стресовете в отношенията ѝ с нейните родители и
съпруг, като същевременно нито за миг не допускаше, че напрежението може
да е допринесло за появата на болестта.

Тя е на петдесет години, доста бъбрива и със склонност да се впуска в

подробности на всяка тема. Усетих, че това е начинът, по който тя държи
страховете си настрана. Направи ми впечатление, че се чувстваше неловко дори
от кратките моменти на мълчание в разговора ни. На първата ни среща все още
носеше перука, тъй като нямаше коса след химиотерапията.

Възприела е майчинска роля в брака си. Нейният съпруг – Крис, прекарал

краткотрайно заболяване, но на легло. Тя се грижила за него с родителска
всеотдайност – търсела лекари, будувала по цели нощи, старала се той да бъде
добре, като не занемарявала и работата си. През цялото това време подготвяла
доклада си, който трябвало да представи на една национална конференция, и
ръководила вечерно училище за начинаещи филмови творци. Вечерта преди
конференцията изнесла лекция, прибрала се, стегнала си багажа в два часа
сутринта, след което бързала да хване най-ранния полет.

Първите симптоми на рака се появили скоро след периода, през който се

грижила за мъжа си. За разлика от нея обаче, съпругът ѝ не обръщал внимание
на състоянието ѝ . Месеци наред Крис не се интересувал за резултатите от
медицинските ѝ прегледи, правил се на разсеян, когато започнала да слабее и
да се оплаква от болките. И това въпреки факта, че, казано с нейни думи, се е
„хранела с обезболяващи“. „В същото време напълно непознати хора в
асансьорите ме питаха дали съм добре“ – допълва тя.

Както често се случва при рака на яйчниците, на лекарите им били необходими

няколко месеца, за да установят диагнозата. Първото нещо, което си помислила
Джил при научаването на неприятната вест, било: „Горките ми съпруг и майка.“

„Аз съм тяхната опора – беше нейното пояснение. – Мъчно ми беше, защото
щяха да останат без подкрепата ми.“
Онкологът обяснил на семейната двойка, че вероятността да се живее с това
заболяване повече от пет години е нищожна, особено при такъв напреднал
стадий. Крис не искал да приеме реалността. „Сякаш нищо не беше чул – каза
Джил. – Имах нужда да поговоря с него за проблема, но в колата на връщане
той само повтаряше как сме щели да се борим и как ще оцелея. Не можеше да
си спомни нито думите на специалиста, нито за прогнозата, съвсем нищо. Все
едно не е бил там.“

Преди операцията Джил трябвало да направи компромис и с решението на

майка ѝ да я гледа.

– Първоначално не искаше да идва. Свикнала е тя да бъде център на

вниманието, а и не обича да пътува. Но всички ѝ казвали: „Дъщеря ти е в
болница. Няма ли да бъдеш край нея?“ И за да се направи на добра майка, се
принуди да дойде.

– Ако така гледаш на нещата, как се почувства след решението ѝ да поостане

при теб?

– В самото начало се радвах, че е надалеч. Не я исках. Знаех, че ме използва, за

да се прави на примерен родител, но истината е, че винаги аз съм се грижила за
нея след смъртта на баща ми. Той ме беше помолил.

– А дали не си се грижила за нея още от раждането си?

– Прав си, още от съвсем малка го правя. Татко все ми казваше да не я закачам
за нищо. Той я защитаваше, въпреки че му лазеше по нервите. Обичаше я по
свой си странен начин. Приемаше я с всичките ѝ особености и се стараеше да се
спогаждат, разбира се, за негова сметка. Веднъж татко ме взе от летището.
Връщах се от тежко работно пътуване до югоизточна Азия. Едвам гледах от
умора. Майка ми беше преподавателка и той искаше да ме закара до
училището. Почна да ми обяснява: „Сега ще минем да се видите с майка ти, тя
те очаква с учениците си.“ А аз му викам: „Не, татко, не ми се ходи. Капнала
съм. Изтощена съм от работата и полета. Искам да се прибера и да остана сама.“
Но той настоя: „Направи го заради нея. Знаеш колко много ще я зарадваш.“
Заведе ме там, при нея и хлапетата, и ме накара да си сложа оризовата шапка,
която си бях купила, за да ги забавлявам. Майка ми цял живот беше глезена по
този начин, а баща ми не пропускаше случай да ѝ засвидетелства внимание. Тя
се показа пред децата, че дъщеря ѝ е ходила в чужбина и още от летището е
дошла направо при нея. Приех тази роля, за да угодя на татко. Винаги е било
така.

– Ти не би ли насърчила децата си да отстояват собствените си позиции, а не да

угодничат по такъв начин? Джил, имаш сериозно заболяване, предстояла ти е
решаващата операция, а майка ти не само е дошла, ами е останала при теб за
цял месец.

– И не си мръдна пръста за нищо… Целия месец трябваше да се занимавам с

нея. Знаеш ли, и това е вярно, много съм покорна. Като истинска слугиня. Все с
нея се занимавам. След като си отиде, се оплаках на приятели и повечето от тях
ми казаха да не ѝ позволявам да идва пак. Много пъти съм си мислила, че ако за
някое от моите деца се налагаше операция и то не искаше да съм край него, щях
 да го приема. Все пак се надявам, че биха приели помощта ми. Колкото до
майка ми, дори да я бях отпратила и разочаровала, това пак щеше да ми
причини стрес. Дори по-голям.

Спомените на Джил за детството ѝ са различни. Тя твърди, че не е била

отстъпчива, а по-скоро бунтарка.

„През пубертета не бях никак кротка. Баща ми казваше, че не ми пожелава

децата ми да са като мен. Не можеше да се излезе на глава с мен. В
младежките ми години казваха, че съм с труден характер. Завърших
университета, но не си падах по ученето. После се омъжих и започнах да градя
кариера. Тъй че в крайна сметка нашите останаха доволни.“
Майката на Джил почина миналата година, скоро след взимането на това
интервю. Дъщеря ѝ продължи да прави нещата, които биха се харесали на
родителите ѝ – във възпоменателната реч беше описала как приживе
покойната е пропътувала дълго разстояние, за да се грижи за своето болно от
рак дете.

1. Levy, Behavior and Cancer, 19 [^]

2. W. Kneier and L.Temoshok, „Repressive Coping Reactions in Patients with Malignant Melanoma as
Compared to Cardiovascular Patients,“ Journal of Psychosomatic Research 28, no. 2 (1984), 145-55 [^]
3. L. Temoshok and B. Fox,“Coping Styles and Other Psychosocial Factors Related to Medical Status and to
Prognosis in Patients with Cutaneous Malignant Melanoma,“ in B. Fox and B. Newberry, eds., Impact of
Psychoendocrine Systems in Cancer and Immunity (New York: C.J. Hogrefe, 1984), 263 [^]
4. Levy, Behavior and Cancer, 17 [^]
5. G. A. Kune et al,“Personality as a Risk Factor in Large Bowel Cancer: Data from the Melbourne Colorectal
Cancer Study,“ Psychological Medicine 21 (1991): 29-41 [^]
6. C. B. Thomas and R. L. Greenstreet, „Psychobiological Characteristics in Youth as Predictors of Five
Disease States: Suicide, Mental Illness, Hypertension, Coronary Heart Disease and Tumor,“ Hopkins
Medical Journal 132 (January 1973), 38 [^]

55-процентовото решение

П реди четиринадесет години, когато била на тридесет и девет, Марта

тръгнала от Финикс, Аризона, към клиниката „Майо“ в Рочестър, Минесота, за

да търси второ мнение. Някакъв специалист по вътрешни болести по-рано
препоръчал да отстранят цялото ѝ дебело черво, защото това бил единственият
начин да се контролира нейната болест на Крон. Тя казва:
„Ако и там ми бяха казали, че няма да се размине без операция, щях да се
примиря. Но никак не ми се искаше.“
В продължение на над десетилетие тя страдала от стомашно-чревно кървене,
анемия, треска, замайване и болки в корема. Симптомите се появили скоро след
раждането на третото ѝ дете.

„Беше много напрегнат период в живота ми. Чувствах се доста объркана.

Джери, така се казва съпругът ми, учеше последна година за зъболекар в
Монтана. Аз бях на двадесет и три и с три хлапета.“
Всъщност хлапетата са били четири: две по-големички, петмесечното бебе и
поне едно чуждо, за което е трябвало да се грижи като детегледачка, за да
изкарва пари за препитание. След като Джери се изучил, младото семейство се
преместило да живее във Финикс, където съпругът започнал работа. Жена му
споделя:

„Не бях никак добре. Имах трето дете, вечно бях уморена и изцедена
емоционално. Във Финикс се чувствах напълно самотна. Така или иначе не ми
се щеше да живея в този град. Предпочитах Монтана. Както и да е, една вечер
разбрах, че той си има любовница. Именно това ме извади извън всякакво
равновесие. После почнаха и болките в корема.“
Няколко месеца по-късно съпрузите се върнали в Монтана за официалната
церемония по дипломирането на Джери.

„Получих кръвоизлив и незабавно ме приеха за лечение. Свекърва ми

работеше в клиниката и бързо се досети какво може да ми има. Там ми
поставиха диагнозата болест на Крон.“
Болестта на Крон е една от двете основни форми на възпалителното заболяване
на червата IBD.1Улцерозният колит (УК) е другото. И двете се характеризират с
възпаления, но протичат по различен начин. При улцерозния колит, по-
честосрещаната форма, възпалението започва от ректума и се разпространява
нагоре. Може да бъде обхванато цялото дебело черво. Действието му е
продължително, но се ограничава до мукозата – лигавицата, която е най-
горният слой, покриващ червата.

При болестта на Крон възпалението обхваща цялата чревна стена. Най-често

засегнати са колонът и илеумът, който е третата и последна част от малкото
черво, но всяка част от храносмилателната система би могла да заболее – от
хранопровода до дебелото черво. За разлика от УК, болестта на Крон не
обхваща някои области от храносмилателния канал, така че здравата тъкан се
редува със заболяла. IBD може да доведе и до възпаление на ставите, очите и
кожата.

Симптомите зависят според мястото на проявление. Диарията е честа и при

двете форми. Същото важи и за коремните болки. Пациентите обикновено
изпитват необходимост да ходят по голяма нужда по много пъти на ден и е
възможно да не могат да задържат. Когато е засегнат колонът на дебелото
черво, в изпражненията има кръв, а в случаи, като този на Марта, са направо
кръвоизливи. Особено болестта на Крон е съпътствана от треска и загуба на
тегло. Други очаквани усложнения са фистулите, причинени от възпалението,
появяващи се по кожата или, да речем, вагината. От IBD страдат предимно
млади хора. Въпреки че всяка възраст е рискова, заболяват най-вече лица
между петнадесет и тридесет и пет години.

Симптомите на Марта бързо били овладени в болницата чрез лечение с

кортизон. Скоро след като я изписали, отново прокървила и трябвало пак да я
хоспитализират.

– Правиха ми кръвопреливане, но когато ме изписваха, получих нов

кръвоизлив. Изпаднах в шок. Приеха ме в реанимацията. Като се посъвзех,
опитах да променя живота си. Осъзнах, че вероятно не искам да се връщам
вкъщи и да продължавам с този брак. Не можех да си обясня защо иначе правя
кръвоизливи, щом наближи времето да ме изписват. Защо просто не напуснах
съпруга си? Сигурно защото бях твърде млада. Стана така, че когато най-сетне
се прибрах у дома, научих за поредната му изневяра. Рекох си: „Дотук беше.
Зарязвам го. Писна ми.“ Трябваше да се разделим, но все пак останах при него.
През последвалите три или четири години бях развалина. Изпитвах силна
умора. По-големичкото ми дете, което тогава да е било на пет годинки,
трябваше да ми помага с отглеждането на другите две, защото непрекъснато ми
се спеше.

– Какво правеше съпругът ти през това време? Как се разви връзката ви?

– Постоянно правех компромиси. Той беше доста избухлив човек и се страхувах

от него. Заплашваше ме с побой. Така и не си позволи да ме удари, но беше
агресивен. Викаше и се заканваше. Пиеше много. Веднъж си изля злобата върху
мен пред децата. Никак не беше приятно. Стоеше насреща и ми крещеше.
Понасях тия работи мълчаливо, а той беше и изключителен манипулатор.
Можеше да обърне всичко срещу мен. Постоянно ме караше да се чувствам
неуверена. Направо не беше за вярване как извърташе нещата и винаги аз
излизах виновната.

– Някой изказвал ли е предположение пред теб, че може би има връзка между

този стрес и заболяването ти?

– Не. Лекарите не са го споменавали. Но в клиниката „Майо“ попълвах един

интересен въпросник. В него се питаше: „През изминалата година случвало ли
се е нещо значително в живота ви?“ Спомням си, защото го прочетох и си
помислих: „Гледай ти, за пръв път някой проявява загриженост за мен.“
Определено ми направи впечатление.

Ортодоксалната медицина смята IBD за „идиопатично“ заболяване с неясна

причина. Наследствеността е замесена, но не е с решаваща роля. Само между 10
и 15 процента от пациентите имат близки с този здравословен проблем. Рискът
от унаследяване варира от 2 до 10 процента, и то само при преки роднини.2

Болните често усещат интуитивно, че тяхното IBD се дължи на стрес, както

видяхме и при Марта с нейните кръвоизливи. Всъщност проучванията сочат –
„повечето хора с възпалителни заболявания на червата са убедени, че стресът е
решаващ фактор за здравословното им състояние“.3

Главният стресор за Марта в годината преди да потърси помощ в „Майо“ била

раздялата ѝ с двете пораснали дъщери, които напуснали дома си, за да учат в
различни университети в Калифорния. Тя разчитала на тях за духовна
подкрепа. Съпругът ѝ продължавал да я тормози психически и междувременно
бил сменил страстта си по алкохола с хазарт. След като децата се отделили, се
стигнало до операцията. По-късно, благодарение на сеанси при психотерапевт,
осъзнала, че през целия си живот е била емоционално незряла и зависима от
останалите.

52-годишният Тим е с улцерозен колит и осъзнава натрапчивата си нужда да

бъде харесван.

„Постоянно се опитвам да съм в услуга на другите и да ги впечатлявам, за да

не изглеждам особняк и потаен.“
Той има двама по-големи братя, като никой от тях не е успял да изгради
стабилна професионална кариера. Единият от тях, вече преминал петдесетте, се
оженил едва наскоро. Майката не одобрява поведението на по-възрастните си
синове, което се отразява и върху Тим.

„Чувствам се сякаш съм идеалният син. Ожених се навреме, имам три деца и
къща с дъсчена ограда. Може би по някакъв начин винаги съм опитвал да угодя
на мама, без да го съзнавам.“
Проучване от 1955 година, направено сред пациенти с УК, показва, че „майките
им са властни и проявяват склонност да се изкарват мъченици“.4 Никоя жена не
започва съзнателно да се прави на мъченица пред децата си или да се старае да
ги обсебва. По-мекият начин да изложим същото е като кажем, че децата се
възприемат отговорни за емоционалните страдания на родителите си.

Тим обръща внимание и на най-малките детайли.

„Престарава се с всичко – казва жена му Нанси. – Направо ме подлудява, като

почне: „Кога трябва да си готова с проекта си? Не забравяй да свършиш това
или онова“.“
Изследването от 1995 г. обхваща седемстотин души с улцерозен колит.
Заключението е, че повечето от пациентите „имат натрапчиви характерни
черти, почти маниакални, сред които стремеж към чистота, прецизност и
добросъвестност. Други техни особености са сдържаността в изразяването,
включително на чувствата, прекомерното разсъждаване и над несъществени
теми, непоклатимото отношение към определени норми на морал и
поведение… Подобни черти са присъщи и на пациентите с болестта на Крон“.5

Също така Тим осъзнава, че е твърде критичен към околните и себе си, като
това го кара да не се харесва:

„Аз съм перфекционист. Мисля, че при мен отсъства естественото човешко

чувство на състрадание. По-скоро съм хладна личност. За петнадесет години
не съм отсъствал и ден от службата, дори когато е трябвало да притичвам до
тоалетната по дванадесет или петнадесет пъти на смяна. Тогава даже кървях.
Един колега вчера си взе ден от отпуската, защото кучето му било умряло
предната вечер. Като ми го казаха, възкликнах: „Какви ми ги разправяте? Не е
дошъл на работа заради някакво си куче? Какво толкова, че песът е умрял?
Това оправдание ли е?“ А другите колеги ме отрязаха: „Ти никога ли не си имал
куче? Сърцето ти от лед ли е, що ли?“ Трудно ми е да ги разбера.“
Доктор Дъглас Дросман е международно признат гастроентеролог и професор
по медицина и психиатрия към Университета на Северна Каролина в Чепъл
Хил. Той е съредактор на списание „Гастроентерология“, официалното издание
на Американското дружество на гастроентеролозите. Отдавнашен привърженик
е на тезата, че чревните заболявания се дължат не само на смущения във
физиологията, но и на стреса. През 1998 година е написал аргументирана
статия по темата. Част от нея гласи:

„На базата на докладите от клиничните изследвания, както и в съгласие с вече

съществуващите проучвания и наблюдения от медицинската практика, съм
убеден, че има поне косвени доказателства за влиянието на психологичните
фактори за появата и развитието на въпросните болести. Най-вероятните
пътища, чрез които въздействат, са психоимунологичните.“6
Възпаленията при IBD са резултат от нарушената имунна дейност в червата.
Главните функции на последните са храносмилането и абсорбцията, но те са и
едни от главните препятствия срещу нашествия. Каквото и да се намира в тях,
то просто преминава оттам и все още принадлежи на външния свят. Едва след
като преодолеят обвивката на червата, веществата и чуждите организми могат
да повлияят на тялото. Тъй като защитното свойство на чревните тъкани е
определящо за здравето, те са снабдени със своя локална имунна система, която
работи в съгласуваност с главните защитни механизми на тялото.

Възпалението е необходим процес, който започва, когато трябва да бъдат

изолирани и унищожени вражеските организми или вредните частици.
Осъществява се чрез увеличението на тъканта и притока на множество имунни
клетки и антитела. За да улесни своята защитна функция, лигавицата на
червата, наричана още мукоза, е в „състояние на постоянно контролирано
възпаление“.7 Така е при всички здрави хора.

Мощните разрушителни сили на имунната система трябва ежеминутно да бъдат

регулирани и държани в такъв баланс, че да могат да продължават своята
нормална дейност, без да увреждат нежните тъкани, които са длъжни да
опазват. Някои субстанции предизвикват възпаление, а други го възпират. Ако
е нарушено равновесието им, може да се стигне до заболяване. Занижената
способност на червата да противодействат с възпаление е предпоставка за
животозастрашаващи инфекции. От друга страна, невъзможността да се намали
възпалението излага чревната тъкан на опасност от увреждане.

Главна причина за IBD, по всичко изглежда, е именно дисбалансът в

лигавицата на „про-възпалителните и анти-възпалителните молекули“, както
са наречени в една статия. Въздействието на емоциите, което се осъществява
чрез нервните и имунните пътища, може да наклони везните в полза на
възпалението. Канадски учени посочват, че „повечето, ако не и всички аспекти
на чревната физиология се регулират от невроимунни фактори“.8

Нервната система е под силното влияние на емоциите. А тя пък е тясно

свързана с контрола на имунната защита и възпаленията. Невропептидите –
протеинови молекули, отделяни от нервните клетки – могат да предизвикват
възпаление или да го спират. Тези молекули се намират в голяма концентрация
в червата и най-вече областите, които са особено уязвими от IBD. Те участват
както в регулирането на локалните възпаления, така и в реакциите на тялото
срещу стрес. Например една от тях, така наречената „субстанция П“, е мощен
стимулатор на възпаление, защото предизвиква отделянето на химикали,
водещи до такъв процес, сред които са хистамините, простагландините и други.
В червата имунните клетки са тясно свързани с нервните. Хроничният
емоционален стрес може да доведе до възпалително заболяване в тази област с
посредничеството на ПНИ суперсистемата и активирането на
провъзпалителните молекули.

Червата или, казано по-научно, чревният тракт не е просто част от

храносмилателната система. Той е също така сетивен апарат със собствена
нервна система, която обменя информация с емоционалните центрове в
мозъка. Всеки интуитивно разбира, че изразът „коремът ми се е свил на топка“ е
следствие от тревожни събития. Мнозина сигурно са забелязали как
неспокойните деца ги болят коремчетата. Усещанията в тази област – приятни
или неприятни – са едни от естествените реакции на тялото към случващото се
в заобикалящия ни свят. Те ни помагат да разберем дали сме в безопасност или
застрашени. Гаденето, болката, топлината и чувството на облекчение в корема
ни направляват за правилното възприемане на средата, в която живеем.

Чревният тракт отделя свои невротрансмитери и е под влиянието на общата

хормонална система. Той е важно препятствие срещу вредните вещества, които
опитват да проникнат в тялото, и има съществена роля в имунната защита.
Способността на чревните тъкани да опазват своето нормално състояние е
силно зависима от психологичните фактори. Емоционалният стрес може да
попречи на противодействието срещу възпаления и дори появата на
злокачествени образувания.

Един вид маймуна – едиповият тамарин – развива улцерозен колит и рак на

дебелото черво, ако бъде държан в плен.9 Италианско проучване от 1999 г.
показва, че „продължителните стресови усещания повишават риска от
изостряне (на УК) за период от няколко месеца до години наред“.10

Доктор Ноел Хършфийлд – гастроентерологът от Калгари, който с

навременното си писмо събуди интереса ми към психоневроимунологията –
през 1997 г. е публикувал своя статия в канадско издание.11В нея се казва, че при
клинични изпитания на лекарства за IBD имало случаи, когато до 60 процента
от хората, взимащи хапчета без истински лечебен ефект, са почувствали
подобрение. Около 55 процента е било положителното въздействие и от
приемането на безвредни таблетки вместо реалните обезболяващи или
антидепресанти. Откритието е наречено „55-процентовото правило“.

Мнозина смятат, че облекчението от безвредните хапчета, употребявани при

проверка на действието на истинско лекарство, е резултат на внушение –
пример за това как психиката надделява над материята. Въпреки че мислите
или емоциите го пораждат, лечебният ефект е изцяло физиологичен.
Активират се неврологични и химически процеси в тялото, които спомагат за
намаляването на симптомите или съдействат за възстановяването.

Доктор Хършфийлд смята, че е редно да се установи с какво са по-различни

лицата, които се подобряват след взимането на безполезните медикаменти:

„Какъв тип са тези хора? В каква среда живеят? Има ли нещо в миналото им,
заради което въздействието върху тях е такова? Как определят живота си?
Доволни ли са от настоящето си, детството си, брака си и социалните си
контакти?“
Все въпроси, които твърде малко лекари задават на пациентите си, независимо
дали състоянието на последните се подобрява или остава непроменено. Те
обаче винаги водят до твърде показателни отговори.

Статията на доктор Хършфийлд завършва с разумно предложение, което

вероятно и днес ще прозвучи твърде смело:

„Може би е редно да обясним на нашите колеги и приятели психосоциалните

аспекти на болестите, психодинамиката на изцелението и биохимията на
оздравяването. Добре е да знаят, че не всички проблеми на човечеството могат
да се решат с поредната ендоскопия, следващата биопсия и новите
високотехнологични процедури, които само потвърждават, но не лекуват.“12
Тибор е мой приятел, който навремето страдаше от улцерозен колит. Само
веднъж се стигна до запомнящо се изостряне, което се появи в период, когато
той изпитваше „неистово чувство за безпомощност, страх и безнадеждност“.
Едва беше навършил двадесет години, когато баща му почина и съвсем
неочаквано се сблъска с тежката отговорност да се грижи за майка си и по-
малката си сестра. Майка му беше болнава, остана без работа и без изгледи да
си намери нова.

Тибор си спомня:

„Тогава не виждах как бих могъл някога да заживея собствен живот.“

Приеха го по спешност в болницата със силна треска и кървене от колона на
дебелото черво.

„Дадоха ми хапчета. Три седмици лежах в болницата, но скоро след началото

на лечението почувствах подобрение и можех да се задявам с медицинските
сестри. Това беше в ония времена, когато още не бяха орязали бюджета на
болниците и сестрите имаха време за пациентите. Лекарите правеха какви ли
не прогнози за бъдещето ми – трайно заболяване, рак, разни такива. Казах си:
„А, не! Няма да допусна това да ми се случи.“ Проучих всичко по темата и
 попаднах на материали, според които улцерозният колит се провокира от
психологичното състояние и е свързан със стреса. Купих си една книга с
техники за релаксация. От онези, знаеш ги, дето трябва да лежиш и да следваш
инструкциите: „Отпуснете пръстите на краката си, сега целите крака, а сега
цялото си тяло.“ Лекарства повече не съм пил, само онзи път в болницата.
Караха ме спазвам ту една, ту друга диета. Никак не ми се искаше да живея
постоянно по тоя начин. Най-важното за мен беше да овладея ситуацията.
Наложих си да не допускам външните стресове да ме побеждават и си обещах,
че винаги ще опитвам да свеждам до минимум влиянието им. Изминаха
тридесет години оттогава и за мой късмет съм имал само инцидентни и
незначителни случаи на диария и кървене. Нито веднъж не се стигна до ново
ходене по доктори.“
Всичко това не означава, че IBD се лекува с лежане и отпускане на краката.
Същественото от опита на моя приятел е, че той е взел незабавното решение да
контролира живота си. Както казва доктор Хършфийлд, не модерните
технологии или чудотворните лекарства, а насърчаването на вътрешната
способност на пациентите сами да си помогнат, е средството за справяне с
възпалителните заболявания на червата. 55-процентовото решение на
проблема.

1. IBD – идва от inflammatory bowel disease – бел. пр. [^]

2. Malcolm Champion et al, eds., Optimal Management of IBD: Role of the Primary Care Physician;
Toronto:The Medicine Group, 2001 [^]
3. G. Moser et al, „Inflammatory Bowel Disease: Patients’ Beliefs about the Etiology of Their Disease — A
Controlled Study,“ Psychosomatic Medicine 55 (1993), 131, cited in R. Maunder, „Mediators of Stress
Effects in Inflammatory Bowel Disease: Not the Usual Suspects,“ Journal of Psychosomatic Research 48
(2000), 569—77 [^]
4. G. L. Engel, as paraphrased in G. F. Solomon et al, „Immunity, Emotions, and Stress,“ Annals of Clinical
Research 6 (1974), 313-22 [^]
5. G. L. Engel, „Studies of Ulcerative Colitis IILThe Nature of the Psychological Process,“ American Journal
of Medicine 19 (1955), 31, cited in A.Watkins, ed., Mind-Body Medicine: A Clinician’s Guide to
Psychoneuroimrnunology (NewYork: Churchill Livingstone, 1997), 140 [^]
6. D. A. Drossman, „Presidential Address: Gastrointestinal Illness and the Biopsychosocial Model,“
Psychosomatic Medicine 60 (1998): 258-67 [^]
7. S. R.Targan, „Biology of Inflammation in Crohn’s Disease: Mechanisms of Action of Anti-TNF-Alpha
Therapy,“ Canadian Journal of Gastroenterology: Update on Liver and Inflammatory Bowel Disease, vol.
14, supplement C, September 2000 [^]
8. H.Anisman et a/.,“Neuroimmune Mechanisms in Health and Disease: 1: Health,“ Canadian Medical
Association Journal 155, no. 7 (1 October 1996), 872 [^]
9. Drossman, „Presidential Address,“ 265 [^]
10. S. Levenstein et ah, „Stress and Exacerbation in Ulcerative Colitis: A Prospective Study of Patients
Enrolled in Remission,“ American Journal of Gastroenterology 95, no. 5, 1213-20 [^]
11. Става дума за Canadian Journal of Gastroenterology [^]
12. Noel Hershfield, „Hans Selye, Inflammatory Bowel Disease and the Placebo Response,“ Canadian Journal
of Gastroenterology 11, no. 7 (October 1997): 623-24 [^]
Всичко е само в главата ѝ

О тскоро Патриша е много ядосана. А ето и защо:

„Бясна съм на лекарите. Гледат ме снизходително. Говорят ми като на идиот.

Казват ми в лицето, че се преструвам. Нареждат ми да престана да търся
мнението и на други доктори. Измисляла съм си, че ме боли.“
Тя е продавачка в магазин. Премахнали са жлъчката ѝ през 1991 година, когато
е била на двадесет и осем, но продължава да изпитва физически страдания в
тази област.

„Наричам го фантомна болка. Все едно съм напомпана там с въздух, но е по-
гадно. Постепенно се засилва, докато накрая започна да повръщам. След това
ме поотпуска. Ходила съм в спешно отделение. Не ми обръщат никакво
внимание или ми казват: „Нямаш жлъчка, така че не може да имаш такива
симптоми.“ Междувременно станах чувствителна към някои храни и по-често ме
мъчи диария.“
След като обиколила безброй лекари и ѝ правили куп изследвания, се стигнало
до диагнозата синдром на раздразненото черво (СРЧ).1 Според медицинската
терминология това е функционално заболяване. Под „функционално“ се
разбира, че симптомите не могат да бъдат обяснени анатомично, патологично, с
биохимични причини или инфекция. Лекарите обикновено се почесват където
не ги сърби, когато си имат работа с човек, който страда от подобно нещо, тъй
като „функционално“ е по-научен термин да се каже, че „всичко е само в
главата“. И това до голяма степен е вярно. Наистина проблемът е частично в
главата на пациента, но, както ще се убедим, не в пейоративния и презрителен
смисъл, който фразата предполага.

Състоянието на Фиона и приключенията ѝ в болниците са доста сходни с тези

на Патриша. През 1989 г., когато била малко над двадесет години, на нея също
ѝ отстранили жлъчката, без това да сложи край на болките ѝ в корема.

– Оттогава мъките ми са страшни. Направо оглупявам от острите спазми. Не

остана учебник, в който да не потърсят разрешение, но нищо не намериха.
Затова ми поставиха тая диагноза СРЧ. Нямам диария или запек, само болката
е. Ето тук, горе.

Аз я поправих:

– Твоето не е точно СРЧ, ако трябва да сме съвсем коректни.

– И аз им разправям все това. Първо си мислеха, че имам спастичен колит, а

после измислиха това СРЧ. Диагнозата ми я постави лекар от Торонто. Правиха
ми гастроскопия, рентгенологично изследване с бариева каша, даваха ми
всевъзможни лекарства. Пробвах три или четири различни медикамента.
Хапчетата изобщо не ми действаха. Понякога минават месеци, без да имам
пристъпи, след което се нареждат проблемни дни. Спазмите веднъж
продължават по две минути, а друг път траят с часове и са адски изтощителни.
Болките са остри и непоносими. Случвало се е да не мога да си поема въздух
заради тях. Постепенно настъпи силно влошаване. Един час страдания ми се
струваха като цяла година. Като бях в Торонто, не знаеха какво ми има. Приеха
ме в болница и ми поставиха система с демерол. Всеки път, когато имах
пристъп, се дрогирах. Медицинските сестри мърмореха, че според тях съм там,
за да привличам внимание и заради наркотиците – била съм пристрастена. А аз
им рекох: „Ами престанете да ми ги давате. От тях ми се доспива, но само от тях
ми олеква.“ Мразя такива неща.

Въпреки че абдоминалната болка е симптом за синдрома на раздразненото

черво, тя не е достатъчна за поставянето на такава диагноза. За да може да се
каже, че даден човек е със СРЧ , е нужно при него да липсват патологични
причини, да изпитва дискомфорт в коремната област и да страда от диария или
запек.2 Симптомите са на периоди и варират при различните пациенти.
Например при Патриша особеностите били следните:

„Или имах запек, или диария. Нямаше средно положение. Можех с дни да не
ходя до тоалетна, но когато се наложеше, ме чакаше диария. Другата крайност
беше по няколко пъти на ден да вися с часове на клекалото със запек.
Единственото правило беше, че нямаше никакво правило. Или едното, или
другото.“
Макар да не са съществени за поставянето на диагнозата, има и други чести
симптоми. Обикновено изпражненията са топчести или малки, като им липсва
нормалната твърдост или са съвсем редки. На пациентите може да се наложи да
се напъват, защото им се струва, че не са се изходили напълно. Отделяното е
обвито в слуз при други. Усещанията за подуване на корема са не по-малко
характерни.

Синдромът на раздразненото черво засяга до 17 процента от населението на

индустриалния свят и е най-честата причина, поради която се търси помощ от
гастроентеролозите. Интересното е, че повечето от хората, на които биха
поставили такава диагноза, така и не отиват на лекар. Медиците инстинктивно
изпитват неприязън към несигурните случаи, което извънредно усложнява
живота на пациенти като Патриша и Фиона. Все очакваме да се натъкваме на
болести, които изцяло се вписват в установените дефиниции и са подкрепени от
съответните категорични резултати от изследванията.

Гастроентерологът Дъглас Дросман изтъква следното:

„Преди четиридесет години медицинската социоложка Рене Фокс отбелязва, че

най-трудното за лекарите е да приемат, че в медицината може да има нещо
неустановено. Но е факт, че не всички състояния могат да бъдат обяснени
просто като следствие от основното заболяване.“3
Чувството на неувереност идва от естественото ни недоверие към описваното от
пациентите, когато то не може да бъде потвърдено от солидни доказателства –
например от скенера, рентгеновия апарат, кръвните тестове, биопсиите или
произволни други електродиагностични уреди. В такива случаи търсещият
помощ се сблъсква със съмнението на специалистите. А още по-лошото е, че
може да отнесе упреци, че лъже, за да се добере до наркотични
болкоуспокояващи, че е невротик, манипулатор или просто си проси внимание.
Страдащите от СРЧ, синдром на хроничната умора и фибромиалгия често се
оказват в подобно положение.

Магда е лекарка и предпочита да си спестява ходенето в спешно отделение,

колкото и лошо да се чувства. И тя е със синдром на раздразненото черво.

„Предимно ме мъчеха болките и запекът. Изследваха ме, но не откриха нищо

нередно, затова нарекоха състоянието ми СРЧ. Правиха ми колоноскопия и
всичко останало. Всичко изглеждаше наред. Може да се каже, че до тази
диагноза се стига по метода на изключването. Почти нямаше ден, през който да
не ме е болял коремът. Случвало се е да лежа на пода в кабинета си, да се
загрявам с електрически възглавнички и да се чудя как ще изкарам смяната и
дали ще мога да се прибера с колата. Болките бяха неописуеми и начесто – все
в областта на корема и през 80 или 90 процента от времето. Години наред
нямаше и един следобед, в който да ми се размине. Сигурна съм, че при други
обстоятелства щях да отида в спешното отделение заради непоносимите си
страдания, но реших просто да не го правя, защото знам как постъпват
обикновено там. Не мисля, че щеше да има полза. Отказах да потърся тяхната
помощ, но не защото не ми е било достатъчно зле.“
Когато не се разглеждат като невротично внушение, болките при СРЧ, както и
тези в корема като цяло, доскоро се смятаха за некоординирани контракции на
червата. Оттам идва и терминът спастичен колит. Днес е установено, че
дисфункцията при тези състояния не се дължи единствено на вътрешностите.
Ключов момент е начинът, по който нервната система усеща, преценява и
интерпретира болката.

Редица наблюдения са довели до това ново схващане за проблемите в

абдоминалната област. Особено интересни са наскорошните открития, до които
се стигнало след електрически изследвания на мозъка и данните от скенерите.
Когато се предизвиква изкуствено раздуване на части от червата, специфичните
реакции на хората с функционална болка са по-особени от тези на лицата без
оплаквания.4
Болката от раздуването на колона или на друго място може да се изучи и като се
вкара ендоскоп и после се напълни прикрепеният за него балон. В такива
случаи групата на пациентите с функционални заболявания често проявяват
свръхсетивност към манипулацията. Те описват болката от процедурата като
сходна с онази, която изпитват обикновено. В едно проучване се съпоставят
резултатите от разтеглянето с балон между пациенти със СРЧ и контролна
група.

„Надуването на балона до 60 милилитра причини болка при 6 процента от

контролната група и при 55 процента от страдащите от IBS… Еластичността на
чревната стена при различните обеми беше почти еднаква и при двете групи.
Независимо от това, усещанията за силен дискомфорт бяха близо десет пъти
по-чести при онези със СРЧ.“5
До идентични резултати се стига при изследване на всяка част от
храносмилателния тракт – от хранопровода до малкото черво. В такъв случай
излиза, че при функционалната коремна болка физиологичните сигнали от
червата се пренасят от нервната система до мозъка, където се получават в
изменен вид.

Доктор Дросман пише:

„Тази особеност на хората с такива заболявания подлежи но нови проучвания.

Трябваше да минат десетилетия преди гастроентеролозите да установят с
какво хората със СРЧ са по-различни физиологически от здравите, а сега
започваме да виждаме и различия в мозъчната им физиология.“
С позитрон-емисионната томография (PET) се измерва активността в зони от
мозъка, като се отчитат промените в притока на кръв. Когато пациентите усетят
разширяване в ректума си, скенерът засича в кой дял на мозъка е реакцията. В
случаите на СРЧ това е префронталният лоб, който реагира даже преди да е
започнало разширяването, което не е присъщо за здравите индивиди.6

В префронталния лоб се съхраняват спомените за емоциите. Той интерпретира

дразненията от настоящето – физически или психологически, на базата на
минали преживявания, които могат да датират още от най-ранна детска
възраст. Дейността на този дял от мозъка е индикатор, че се възприема дадено
събитие от емоционална значимост. При подложените на хроничен стрес
префронталният лоб и свързаните с него участъци почти непрекъснато са в
състояние на свръхбдителност, защото се „оглеждат“ за опасности. Тези
функции не подлежат на съзнателен контрол, а всъщност са автоматично
задействане на отдавна програмирани нервни механизми.

В друго проучване се казва, че звуковите дразнители водят до по-голяма

амплитуда на електрическите вълни в мозъка на пациенти със СРЧ, което за
пореден път сочи тяхната физиологична свръхвъзбудимост.7

Кое води до тези по-особени реакции на нервната система? До отговора

стигаме, като разгледаме не само органите на хората, но и живота им. В
биографиите на пациентите с чревни проблеми, най-вече на тези със СРЧ и
други функционални заболявания, се натъкваме на всякакви неприятни
епизоди.
През 1990 година в клиниката на училището по медицина в Северна Каролина е
проведено изследване сред жени, 44 процента от които са споделили, че са били
сексуално и/или физически малтретирани.

„Жертвите на насилие са четири пъти по-застрашени от болки в тазовата

област, два-три пъти по-често страдат от болки в главата, гърба или преумора,
а освен това претърпяват повече операции през живота си.“8
В още по-нова анкета на същите автори цели две-трети от интервюираните
жени признали, че са били обект на физическо или сексуално насилие, а
понякога и на двете. Наистина е по-голяма вероятността при такива пациенти
да се стигне до операция на жлъчката, хистеректомия и лапаротомия. Те са
склонни да изпитват „повече болка, соматични симптоми, които може и да не
са свързани със стомашно-чревните заболявания, прекарват с дни на легло,
стресирани са психологически и имат функционални проблеми. Тези
характеристики не се наблюдават при лица, които не са жертви на
изнасилване“.9

От само себе си се разбира, че директната телесна травма – тежка контузия на

мозъка, порязване или натъртване на нерв – може да разстрои нервната
система. Но по какъв начин психологическата травма спомага за засиленото
усещане на болка?

Нервната система на червата се състои от сто милиона клетки, като само тези в
малкото черво са почти еднакви на брой с онези в целия гръбначен стълб!
10
Ролята им не се изчерпва само с координацията на храносмилането,
абсорбцията на храната и отстраняването на отпадъците, а те са част и от
сетивната ни система. Реагирането на емоционални стимули става чрез
мускулни контракции, промени в кръвния поток и секрецията на множество
биологично активни вещества. Тези процеси са жизненоважни. Например
понякога е необходимо моменталното пренасочване на големи количества кръв
от вътрешностите към сърцето и мускулите на крайниците.

Чревният тракт е богато снабден със сетивни нерви, които пренасят

информация до мозъка. Противно на доскорошните теории, нервните фибри,
водещи началото си от червата към мозъка, са значително по-многобройни от
идващите от мозъка.11 Самият мозък препредава към корема данните, получени
от сетивни органи, като очите, кожата или ушите. По-точно казано, подава се
интерпретацията на тези данни, извършена от мозъчните емоционални
центрове. Последващите физиологични промени в червата на свой ред
подсилват получената емоционална интерпретация. Изпратените обратно към
мозъка сигнали пораждат чувства, които изпитваме съзнателно. Ако изгубим
контакт с усещанията си коремната област, светът около нас започва да
изглежда по-малко сигурен.

Безспорно е, че животът ни никак нямаше да е приятен, ако трябваше да

чувстваме всяко събитие, ставащо в тялото ни. Храносмилането, дишането,
кръвообращението и безброй други процеси трябва да се извършват, без да
натоварват мислите ни. Затова има една пределна граница, под която остават
усещанията, породени от стимули, които мозъкът възприема като
незначителни, а над нея са потенциалните вътрешни или външни опасности,
заради които се дава сигнал за тревога. С други думи, мерилото ни за болка и
други чувства трябва да е добре калибрирано.

Когато имаме твърде много преживявяния, заради които „коремът ни се свива

на топка“, може да се стигне до свръхсетивност на неврологичния ни апарат.
Като резултат от психологическата травма, информацията за степента на
болката, предавана от червата към мозъка, претърпява корекция в гръбначния
мозък. Причината е, че нервите вече реагират и на по-слаби дразнители.
Колкото по-силна е травмата, толкова повече се смъква гореспоменатата
пределна граница. Така дори нормалното количество газове в червата и
напълно естественото им разтягане може да доведе до болка при хората с
изострена чувствителност. В същото време префронталният лоб е в състояние
на повишена бдителност и приема съвсем очакваните физиологични процеси
като проблемни. Освен от непоносимата болка при ректалните прегледи,
пациентите със СРЧ се оплакват и от прекомерно безпокойство, превъзбуденост
и преумора, които отсъстват при здравите индивиди. Обобщено,
емоционалният стрес и нетипичното функциониране на области в мозъка
засилват усещанията за дискомфорт.

Доктор Лин Ченг е старши научен сътрудник към Калифорнийския

университет в Лос Анджелис. Той е специалист по неврология и прави следното
резюме на общоприетото схващане за синдрома на раздразненото черво:

„Както външните, така и вътрешните стресори допринасят за появата на СРЧ.

Външните включват насилие в детска възраст и други патологични стресове,
които изменят нормалните реакции към стреса и правят предразположените
индивиди по-уязвими към развитието на това заболяване. По-късно своето
въздействие оказват инфекциите, операциите, антибиотиците и
психосоциалните стресори, които още повече допринасят за появата и
изострянето на IBS.“12
Стресът определено може да предизвика контракции на червата. Сексуално
насилваните жени например често се оплакват от запичане, защото мускулите в
тазовата им област са хронично стегнати и не се отпускат при дефекация. Друг
вариант е стресът на преживелите силна уплаха да породи неконтролируеми
движения в колона на дебелото черво. Всичко това е нагледно илюстрирано от
един експеримент, при който нищо неподозиращ млад бъдещ лекар бил
поставен в ролята на опитно зайче. Инициаторите погодили сложен номер на
студент, следващ четвърта година медицина. По време на доброволен ректален
преглед специалистите му казали, че виждат рак. Това довело до резки
свивания или „спазми“ на дебелото черво, които продължили до момента, в
който му обяснили цялата истина за проучването. Подобни опити
потвърждават, че стресът влияе върху функционирането на червата както при
здрави хора, така и при такива с проблеми.13 Установените факти за IBS са
валидни и за други заболявания на стомашно-чревния тракт.

Патриша страда и от киселини, за които няма научно обяснение. Тя говори по

тази тема с огорчение:

„Имам и друго мистериозно заболяване, за което обаче нямам диагноза.

Получавам киселини даже от яденето на леки храни. Отдавна съм изхвърлила
подправките от менюто си. Постоянно ходя по прегледи. Все ми повтарят, че
всичко било наред… Когато наблягам, че при един от тестовете откриха малка
нередност, те ми отвръщат, че тя не била обяснение за състоянието ми.
Вкараха ми през носа нещо в хранопровода, за да определят количеството на
киселините. Според тях имало мъничка капчица, която обаче не била
достатъчна да причини силните ми болки. Пия медикамента „Пантолок“ от три
или четири години. А уж се предполага, че за шест седмици премахва всякакви
киселини. Ежедневно взимам и „Диовол“ или „Гавискон“. Все така си имам
симптомите, а разправят, че ми нямало нищо.“
Медицинското име на заболяването, при което хронично попадат стомашни
киселини в хранопровода е ГЕРБ.14 През 1992 година учени се опитали да
установят дали има връзка между симптомите му и стреса. Въпреки че
чувствата за дискомфорт у пациентите били подчертано повишени,
обективните данни са категорични, че количеството на киселините през цялото
време било в допустимите норми. С други думи, стресът понижава пределната
граница, над която се изпитва болка.15

Специалистът по вътрешни болести, които не бил запознат с

неврофизиологията и психологията на болката и който преглеждал с ендоскоп
хранопровода на Патриша, съвсем закономерно ѝ заявил, че страданията, които
изпитва, са несъответстващи на здравословното ѝ състояние към момента. На
свой ред Патриша била в пълното си право да се ядосва, че безцеремонно
отричат симптомите, които я измъчват всеки ден.

Това не значи, че хората с ГЕРБ не страдат по-често от рефлукс – тоест от

връщане на стомашно съдържимо в хранопровода. Може и да имат такива
проблеми, но те отново се дължат на отношенията между стомашно-чревния
тракт и мозъка. Правено е проучване, в което са взели участие здрави лица от
контролна група и пациенти с оплаквания. В заключението се казва, че
пръстенът от мускули в областта, в която хранопроводът се свързва със стомаха
(долният езофагиален сфинктер), нерядко не функционира добре при болни с
ГЕРБ. Понижената ефективност на тези мускули допринася за по-честите
случаи на рефлукс.16

А по какъв начин въздействат съзнанието и мозъкът? Техен посредник е

блуждаещият нерв (вагус), който е отговорен за мускулния тонус на долния
езофагиален сфинктер. Вагусът пък е под влиянието на хипоталамуса, а
хипоталамусът, както казахме и по-преди, комуникира с емоционалните
центрове в мозъка, възприемащи стреса. И така, в случаите на ГЕРБ имаме
занижена пределна граница за възприятие на болка, комбинирана с
прекомерно отпускане на сфинктера, като и двата фактора са свързани със
стреса.

Трите жени, които интервюирах за тази глава, имаха сходни здравословни

проблеми, но само симптомите на Патриша напълно се вписват в
определението за СРЧ. Те, за разлика от болшинството пациентки от
цитираните изследвания, не са били жертви на побоища или сексуален тормоз
– нито като деца, нито като възрастни. Тогава как да си обясним тяхната
смъкната пределна граница за възприемане на болка? Подобно калибриране на
естественото мерило не се дължи непременно на преживяно насилие.
Хроничният емоционален стрес е достатъчен да доведе до същия резултат и да
провокира свръхбдителност в мозъка. Макар различните видове малтретиране
да са главен стресов фактор, има и други потенциални източници на
напрежение, на които са подложени подрастващите – те не са толкова явни, но
са с не по-малко вредни последици. Срещат се и в семействата, в които
родителите обичат децата си и през ум не им минава да ги наранят. Събития,
въздействащи върху механизмите за възприемане на болка и функционирането
на чревния тракт, могат да се случат и на деца, с които никога не е било
злоупотребявано по какъвто и да било начин и дори са се чувствали защитени и
заобиколени от любов.

Непосредствените стресори за жестоките коремни болки на Магда са свързани с

нейната работа. Те се появили по времето, когато работила в една от болниците
на Ню Йорк. Ръководителят на нейната лаборатория напуснал, а така и не
успяла да се сработи със заместничката му.

„Новата шефка не ме хареса от самото начало. Мисля, че търсеше начини да

се отърве от мен още от деня на встъпването си в длъжност. Беше много
неприятна, напрегната и отвратителна ситуация, защото си харесвах работата,
но ненавиждах атмосферата около мен. Постоянно бях под пара. В седем
сутринта вече бях в службата. Обикновено си тръгвах в четири следобед, освен
ако не ни извикат на събрание, което се случваше доста често. Не ползвах нито
обедната, нито друга от почивките. Носех си материали да доработвам и у
дома, даже през празниците. Нямах време за себе си, а само за
професионалните си задължения, които вървяха в комплект с огромното
напрежение, отвращението от мръсните подмолни игрички на директорите и
сковаващия страх. Беше почти невъзможно да намеря друга месторабота по
специалността, защото вече не се търсят лекари в моята област. Общата
практика е далеч от интересите ми, а и никак не ми се нравеше идеята тепърва
да се преквалифицирам. Въпреки силните болки, в седем часа всеки
понеделник бях на бюрото си и никога не съм изпускала щафетата – никога! За
болнични и дума не можеше да става. Стараех се да не им давам повод да ме
разкарат. Трябваше да съм изрядна във всяко отношение. Идея си нямах какво
да правя с живота си. Искаше ми се да напусна, но не виждах с какво бих могла
да се занимавам.“
Магда е родена в източноевропейски бежански лагер след войната. Нейните
родители са от Полша и са сред оцелелите от Холокоста. Тя била косвено
травматизирана от техните преживелици. Винаги изпитвала тежка вина и
отговорност за страданията им, както и за трудностите, които трябвало да
преодолеят. Насочила се към медицината не по собствено желание. Решението
ѝ било мотивирано от очакванията на майката и бащата, а също и от
стремежите и копнежите им да осигурят спокойни бъднини на дъщеря си.

„Както можеш и сам да се убедиш, имам доста разнородни умения. Владея

чужди езици и съм компетентна по не една и две теми. Никога нямаше да
следвам медицина, ако бях свободна да избирам. Всъщност мразех много от
дисциплините на тази наука, но се наложи да се примиря. Ненавиждах
повечето от лекциите. Бях на косъм да остана на поправителен изпит по
анатомия. Беше пълен кошмар. Имах проблеми с висшата математика. Не бях
на ниво и по физика. Просто не ми бяха интересни. Същото се отнася и за
клиничната практика. Изобщо не мога да различа шума на сърцето при болни!
Не ме бива по тая част. Трябваше да се преструвам, че напипвам разширения
далак. Определено нито бях добра диагностичка, нито пък копнеех да стана
такава. Вярвах, че мечтата ми е да стана лекарка. Нашите не ме насочваха
директно към това или друго призвание. Само доволно много пъти
споменаваха, че е благородно да се помага на другите и даже нацистите се
нуждаели от доктори. О, да, доста често го казваха. Човек се чувствал сигурен,
когато винаги носи професията в себе си и в малката чантичка. Точно така,
никой не можел да ти отнеме това спокойствие. Независимо от времената или
какво става по света, от лекари винаги имало нужда. Те сами си били шефове и
това му било хубавото. Родителите ми още от съвсем малка ми промиваха
мозъка. После станах лабораторен учен, сиреч не бях „нормална“ лекарка
според техните виждания. Майка ми така и не разбра с какво точно се
занимавам и не остана много очарована. Привидно нещата, които правя, са
второразредни. Не слагам стетоскоп на гърдите на пациента, не изписвам
рецепти и не върша всички онези работи, които са присъщи на истинските
доктори. Само гледам някакви проби и стъкълца. Не смее да ми каже нищо в
лицето, но се усеща, че в някаква степен е разочарована.“
След като осъзнала, че стандартното медицинско лечение няма да ѝ помогне,
Магда потърсила психотерапевт. Потисканите от най-ранна възраст чувства на
гняв към родителите ѝ започнали да изплуват:

– Наложи се да поработя върху дълбокото си огорчение към татко, защото той

ми се караше, викаше и ме плашеше като дете. Далеч по-големият проблем
обаче бяха отношенията с майка ми. Мислех, че са чудесни и че с нея сме най-
добри приятелки. Бяхме много близки, подкрепяше ме и ми беше верен
съюзник. С часове ме изслушваше, когато ѝ разправях впечатленията си след
училище. Тя беше моят душеприказчик, разбираше ме и така нататък. Едва
след много, много сеанси стигнах до истината, че отношенията ни не бяха никак
здравословни. Освен че ме защитаваше, тя ме и задушаваше. Караше ме да се
чувствам неспособна за социален живот и неуверена. Въпреки че имаше добри
намерения, не ми позволи да порасна. Но не е само това. Разказваше ми
истории за холокоста. На другите деца им четяха приказки, а на мен – за
нацистите… всякакви неуместни неща.

– Мислиш, че е било неуместно да знаеш за тях?

– Да, беше нередно да ми ги разправят на три или четири годинки. Не помня

колко голяма съм била вече, но от един момент нататък постоянно слушах как
цялото ни семейство едва не загинало заради мен, когато се опитвали да
прекосят границата и да избягат от Полша. Постоянно съм плакала, ако не ме
носи майка ми, а съм била тежичка. Затова веднъж паднала и ме изпуснала в
реката. За да ме спасят, се наложило да викат за помощ. За малко да ги
изпозастрелят. Тогава си изкълчила рамото, което я мъчи и до днес. Нашите
никога не са се оплаквали, че животът им е щял да бъде по-лек без дете. Искали
са да имат бебе и ме обичаха. Но все така ме преследва усещането, че съм
някакъв проблем за тях.

Като се има предвид травмата, която са преживели родителите на Магда, докато

е била малка, решението ѝ да пренебрегне собствените си желания било
неизбежно. Това пък я направило силно уязвима към стрес. Нейното
убеждение, че е като в капан в лабораторията, където не била желана от новата
ръководителка, довело до острите коремни болки. В службата си също не могла
свободно да отстоява своите позиции, подобно на положението ѝ като дете в
бащиния дом. Причината за физическите ѝ страдания, както сама се е убедила,
била несъзнателното ѝ потискане на гнева.

Вече отбелязахме, че усещанията в коремната област са важна част от сетивния

апарат на тялото. Те му помагат да прецени обкръжаващата среда и да
определи дали дадена ситуация е безопасна. Чрез тях се усилва възприеманото
от емоционалните центрове в мозъка, преди да бъде препредадено посредством
хипоталамуса. Болките в чревния тракт са сигнал за наличието на проблеми, на
които не е разумно да не обръщаме внимание. В този смисъл страданията
представляват част от защитните механизми. Погледнато от физиологична
гледна точка, по пътищата на болката тече информацията, която не е
достигнала до нас по-директно. По този заобиколен начин в крайна сметка
научаваме за нередностите. До съзнанието ни достигат данните, които
пренебрегваме за своя сметка.

Детството на Фиона – пациентката с първоначална диагноза „спастичен колит“,

а после и СРЧ – не е било толкова драматично, колкото на Магда. И все пак при
нея също се долавят силни емоции, свързани с хроничните ѝ опасения, че не я
приемат такава, каквато е.

– Днес искрено вярвам, че съм зряла жена. Като такава осъзнавам, че баща ми
никога не ме укорява целенасочено за нещата, които правя. Но той постоянно
ме критикува и поучава. Когато бях на седемнадесет, споделих пред приятелка
от Калгари, че още не съм започнала истинска работа, а вече чувствам как съм
въвлечена в своеобразна надпревара с брат ми и сестра ми. Заради татко не
мога да върша каквото ми е приятно, а все едно съм на изпит или
кандидатствам за работа.

– Когато беше дете, споделяше ли си с родителите си нещата, които са те карали

да се чувстваш зле? – попитах.

– Ако имаш предвид физическите, да. За емоционалните ми проблеми обаче

никога не сме разговаряли. Не знам защо се получи така. Може би е твърде
лично и интимно. Сега е по-друго. Например преди пет години нямаше да се
съглася да ме разпитваш за книгата си.

Към момента на взимането на това интервю непосредствените стресове в

живота на Фиона идваха от нейния брак. Омъжена е от осем години и има две
деца.

– Съпругът ми страда от депресия и пристъпи на паника. Понякога го обземат

силни безпокойства. Такъв си е откакто го познавам. Добро момче е и много си
го обичам. Добряк е, но е изтощително да се грижиш за него. Сякаш съм и
негова майка. Може да се каже, че освен хлапетата на шест и две годинки, имам
и едно дете на тридесет и девет.

Оставих я да помисли над следното:

– Това са проблемите, които осъзнаваш. Възможно ли е болките ти да са

резултат от нещо, на което не обръщаш внимание? Вместо да гледаме на
спазмите ти просто като на болест, може би това са особени усещания в корема,
които ти подсказват за някакъв проблем. Когато пренебрегваш емоционалните
сигнали, се обажда тялото ти: „Добре тогава, ето ти малко по-осезаеми
симптоми.“ Ако и в тях не се вслушаш, може доста да загазиш.

Седмица след първия ни разговор Фиона ми се обади. Тогава ми призна, че

съпругът ѝ сериозно злоупотребява с опиати – факт, който дълго игнорирала.
Потискала тревогата и яда си, като по детински наивно се е надявала, че той ще
се промени. След интервюто започнала да преосмисля ситуацията си.

От трите жени, с които се запознахме в тази глава, с най-трудното детство в

емоционално отношение беше Патриша, която страдаше от синдрома на
раздразненото черво и гастро-езофагеална рефлуксна болест. Тя израснала не
само с усещането, че е тежест, но и преди всичко, че не е била желана:

„Знам, че не са ме искали. Не съм сигурна кога го разбрах. Може би в пубертета

или по-късно. Размишлявах върху някои думи, които майка ми подхвърляше.
Постепенно прозрях, че знаците винаги са били около мен, още от малка. Все
ми казваше: „Знаеш ли какво, нямаш място в това семейство. Сигурно са
объркали бебетата в родилното.“ Изричаше тия думи с усмивка. Но често
хората се правят, че се шегуват, когато говорят сериозно.“
Пациентите с раздразнено черво са най-предразположени към симптоми и в
други части на тялото. Мнозина от тях например страдат от мигрена, което е
лесно обяснимо, ако приемем схващането за изостряне на нервната система
вследствие на стресови преживявания. Повишената чувствителност към болка
може да бъде повсеместна, какъвто е медицинският случай на Патриша. Освен
от СРЧ и ГЕРБ, тя страда и от други състояния, сред които цистит и
фибромиалгия.

При проучването на специалистите от Северна Каролина, което споменахме във

връзка, че болшинството от жените със СРЧ са жертви на насилие, е установено
още, че само в 17 процента от случаите личните лекари са били запознати с тези
травматични събития. Обичайното нехайство към житейските истории на
хората лишава медиците от редица възможности да им помогнат. Самите
пациенти пък са принудени да се вкопчат в поредното фармацевтично чудо.

Имаме нагледния и отрезвяващ пример с „магическия цяр“ за синдрома на

раздразненото черво. На 24 октомври 2000 година седмичникът “The Medical
Post”, четен от доста канадски лекари, излезе със следното възторжено
заглавие: „Ново лекарство облекчава симптомите на СРЧ при жените“. В
статията се описва как новият медикамент алосетрон „се е доказал след
клинични тестове като напълно безвреден, без странични действия, но най-вече
бързо и значително облекчава болката, като подпомага функционирането на
червата при пациенти със СРЧ, особено на жените и тези с диария“. Цитиран е
канадски авторитет, който възхвалява лекарството и се надява скоро да се
появят други като него:

„Лекарите вече ще могат да провеждат успешно лечение на СРЧ… Страдащите

от това заболяване се разстройват, защото не можем да разберем какво
причинява симптомите им. Някои от тях са доста нервни.“
И друг експерт – деканът на медицинския факултет към един от канадските
университети – се изказва крайно положително за отскоро пуснатия в
продажба медикамент:
 „Пробивът е главозамайващ… За болните няма друго решение. Останалите
лекарства не действат. Но това ще им помогне.“
Четири месеца по-рано “The Medical Letter”, престижен медицински седмичник,
вече беше публикувал материал, от който ставаше ясно, че алосетрон с нищо не
е по-добър от стандартното лечение. Облекчението на пациентите било
временно. Седмица след спирането на лекарството проблемите им се върнали.
Изданието посочва още, че някои от жените, които го взимали, развили
исхемичен колит. Това е потенциално животозастрашаващо състояние, при
което чревните тъкани се увреждат поради недостатъчно кръвоснабдяване.

Алосетрон беше посрещнат с фанфари и в Съединените щати. През февруари

2000 година е одобрен от Комисията по храните и лекарствените средства. В
края на ноември, само месец след възторжената статия в “The Medical Post”,
принуждават производителя да изтегли лекарството от пазара. Причината е, че
болниците започват да приемат все повече жени с исхемичен колит, при някои
от които се стигнало до операция. Беше оповестено поне за един пациент, на
когото е трябвало да отстранят целия колон на дебелото черво. Има данни и за
смъртни случаи.

Ако дадено лекарство се предписва за хронични състояния като СРЧ, то трябва

да бъде взимано в продължание на месеци или години. Винаги е рисковано да
се предоверяваме на нови медикаменти, които са отскоро по рафтовете на
аптеките, защото няма как да знаем до какви последици ще доведат в
дългосрочен план. Не е необходимо лекарите и болните да разчитат за всичко
на фармакологията, когато имаме такова изобилие от данни за влиянието на
психологичните фактори. Съществуват обнадеждаващи проучвания, според
които дори минималната психологическа намеса може да е от полза:

„Установено беше, че пациентите със синдром на раздразненото черво, които

посещават групово психотерапевт, след осем двучасови сеанса, обхващащи
тримесечен период, постепенно започнаха да отчитат подобрения не само в
степента си на самопознание, но и по отношение на оплакванията им в
абдоминалната област. Нещо повече, тези подобрения продължиха и за
последвалия период от две години.“17
Магда – лекарката от Ню Йорк, се справила с непоносимите си болки в корема
именно като се отървала от потискания гняв с помощта на психотерапевт.
Освен това се пренасочила към професия, която намира за по-близка до
нейните желания и същност.

„Болката, която ме държеше през 80 процента от времето, отдавна изчезна –

похвали се тя. – През последните два или три месеца даже се чувствам съвсем
добре. Наскоро почиствах хладилника си, в който държах шишенцето с
„Бентилол“18. Честно да ти кажа, не можах да си спомня кога за последно съм
пила от него. Трябва да е било преди доста месеци.“
Фиона реши да вземе присърце предупрежденията, които идваха от корема ѝ .
Тя напусна съпруга си, след като стана пределно ясно, че той няма намерение да
лекува наркотичната си зависимост. Премести се с двете си деца в друг град,
където е подала молба за развод. Тя също вече не изпитва болка.

1. Или IBS – от irritable bowel syndrome [^]

2. Y. Ringel and D. A. Drossman, „Toward a Positive and Comprehensive Diagnosis of Irritable Bowel
Syndrome,“ <Medscape/gastro/journal> 2, no. 6; 26 December 2000 [^]
3. Drossman, “Presidential Address”, 259 [^]
4. Пак там [^]
5. E. A. Mayer and H. E. Raybould, „Role of Visceral Afferent Mechanisms in Functional Bowel Disorders,“
Gastroenterology 99 (December 1990): 1688-1704 [^]
6. Drossman, “Presidential Address”, 263 [^]
7. Lin Chang, “The Emotional Brain, in Diagnosis and Management of Irritable Bowel Syndrome”, (Oakville:
Pulsus Group, 2001); Основни теми на симпозиума Canadian Digestive Diseases Week, Banff, Alberta,
26 February 2001 [^]
8. J. Lesserman et ah, „Sexual and Physical Abuse History in Gastroenterology Practice: How Types of Abuse
Impact Health Status,“ Psychosomatic Medicine 58 (1996), 4-15 [^]
9. Пак там [^]
10. M. D. Gershon, The Second Brain:Tlie Scientific Basis of Gut Instinct (New York: HarperCollins, 1998),
xiii [^]
11. Mayer and Raybould, “Role of Visceral Afferent Mechanisms in Functional Bowel Disorders” [^]
12. Lin Chang, “The Emotional Brain…” [^]
13. Drossman, “Presidential Address”, 262 [^]
14. Гастро-езофагеална рефлуксна болест [^]
15. L. A. Bradley et al., „The Relationship between Stress and Symptoms of Gastroesophageal Reflux: The
Influence of Psychological Factors,“ American Journal of Gastroenterology 88, no.l (January 1993), 11-18
[^]
16. W.J. Dodds et al, “Mechanisms of Gastroesophageal Reflux in Patients with Reflux Esophagitis”, New
England Journal of Medicine 302, no-25; 16 December 1982, 1547-52 [^]
17. D. A. Drossman et al, „Effects of Coping on Health Outcome among Women with Gastrointestinal
Disorders,“ Psychosomatic Medicine 62 (2000), 309-17 [^]
18. Лекарство, което облекчава спазмите в червата [^]

Ще изсъхна откъм върха

Б олестта на Алцхаймер е кошмар за поколението, родено след Втората

световна война. Заради благоденствието и по-доброто медицинско обслужване

все повече хора ще доживяват до дълбока старост и по-често ще развиват
деменция от когато и да било. Очаква се бройката на канадците в трета възраст
да се увеличи с 50 процента за следващия половин век. Всяка година около 100
хиляди души умират от Алцхаймер в Съединените щати, където през 1999-а
бяха регистрирани четири милиона случаи на това заболяване. Според
прогнозите през 2050-а те ще бъдат 15 милиона, ако се запазят днешните
тенденции.

С напредването във възрастта дементните състояния стават по-масови. Три

процента от 70-годишните имат Алцхаймер или друга форма на губене на
разсъдъка. При 77-годишните вече процентите се вдигат на тринадесет.
Разходите, физическата и емоционалната тежест за болногледачите са огромни.
Но как ли се чувстват заболелите, които безпомощно усещат как целият им
интелект, спомените им и всичко присъщо за тях изпада в пълен безпорядък?
Постепенно губят контрол над емоциите си, говорните и телесните си функции,
докато накрая се обездвижат и настъпи смъртта.

Пациент с Алцхаймер описва следното:

„Това е най-лошото, което може да се случи на разумен човек. Изведнъж

осъзнаваш, че се превръщаш в развалина, както външно, така и отвътре.“
Думите му са предадени от Дейвид Шенк – автор на „Забравящите“, една
особено ценна книга за болестта на Алцхаймер. Писателят разглежда и съдбата
на Джонатан Суифт – ирландски автор, който имал успехи като духовит
сатирик и се славил като интелектуален гигант. В по-късните си години обаче се
превърнал в умствен лилипут1, паметта му изневерявала, а мислите му били
непоследователни. „Вече нито пиша, нито чета. Нито запомням, нито мога да
беседвам“, оплаква се той в писмо, съставено в първите фази на неговата
деменция. В друго се казва дословно:

„Десет реда да напиша, ще са изпълнени с грешки. Можеш да се убедиш и сам

от многобройните задрасквания и изтривания дотук. Няма защо да се залъгвам,
не ми остана никакъв ум.“
Една от първите структури, които се увреждат при Алцхаймер, е хипокампусът
– част от темпоралния лоб на мозъка. Човек има два броя, разположени по
един във всяко мозъчно полукълбо, близо до ушите. Те участват в процеса на
формиране на паметта и имат важна роля за регулацията на стреса. Добре
известно е, че хронично високите нива на стресовия хормон кортизол могат да
доведат до свиването на хипокампуса.

Дали детските преживявания, потискането на емоциите и ежедневното

напрежение предразполагат към Алцхаймер? Научните изследвания дават
положителен отговор, а също и случаите на неколцината с това заболяване,
споменати в настоящата глава. Едни от тях са обикновени хора, а други са
знаменитости като Суифт и Роналд Рейгън, бивш президент на САЩ.

От експерименти с животни е установено, че ранните взаимоотношения са

определящи за по-нататъшното развитие на деменция. Плъховете, които били
отглеждани с нежност от бебета, в зряла възраст нямат почти никаква загуба на
клетки в хипокампуса.2 Умственият им капацитет остава запазен. И обратното,
по-често се наблюдава свиване на тази част от мозъка при не добре гледаните
гризачи, които с остаряването губят от паметта си.

Що се отнася до хората, има едно прочуто изследване, според което онези със
слаби езикови умения в младежките си години са по-податливи на деменция и
живеят по-малко. Във въпросното ретроспективно проучване са анализирани
ръкописните автобиографии на група млади послушници (кандидатки за
монахини), подадени при постъпването им в манастира. Средната им възраст
тогава била 23 години. Шест десетилетия по-късно учените помолили да видят
тези текстове, като в допълнение били оценени умственото здраве и
проницателността на вече остарелите монахини. Всяка от тях била помолена да
позволи да ѝ направят аутопсия след смъртта. Оказало се, че жените, които
демонстрирали по-оскъдни идеи и ползвали по-беден речник в младежките си
автобиографии, били пропорционално по-податливи към болестта на
Алцхаймер и съпътстващите я характерни патологични изменения в мозъка.3

Богатството на езика или липсата на комуникативни умения се определят от

множество фактори, но най-главният от тях е качеството на емоционалните
взаимоотношения. Трудно можем кажем, че авторът на класиката
„Пътешествията на Гъливер“ е бил неспособен да се изразява. При по-
внимателно вглеждане обаче животът и творчеството на Джонатан Суифт
разкриват недостатъчно познаване на човешките отношения и на начините за
директно изразяване на чувства. Феноменалният му талант се проявява основно
в новаторските му идеи и язвителния хумор, който е толкова сух, че убягва на
изтънчените читатели.

Както видяхме и при Гилда Раднър, остроумието е своеобразен поведенчески

модел, чрез който се елиминира осъзнатото недоволство, замаскира се гневът и
се улеснява общуването с околните.

За силно негативните емоции, които вълнували Суифт, най-вече за яростта му

към жените, можем да съдим от пасивно-агресивния стил на непочтителната му
сатира и от някои груби описателни пасажи в неговите разкази. Едно от най-
противните преживявания на героя му Гъливер се случва при сблъсъка му с
чифт женски гърди в Бробдингнаг, земята на великаните. Във въпросната сцена
пътешественикът наблюдава как дойка кърми сукалче:

„Честно ви казвам, нищо друго не ме е отблъсквало така, както гледката на

нейните чудовищни гърди, които не знам на какво да оприлича… Те бяха
изпъкнали цели шест фута напред, а обиколката им беше поне шестнадесет
фута. Зърната им бяха колкото главата ми, а кожата по тях, както и по
останалата част от бозките, беше тъй нашарена от бенки, пъпчици и лунички,
че не мога да си представя нещо по-отвратително.“
Причините за това неприятно описание се обясняват с тежката емоционална
травма на автора, за която той по-късно обвинява своята бавачка. Бащата на
Суифт, който също се казвал Джонатан, починал седем месеца преди да се роди
първият и единственият му син. Когато било само на годинка, бебето е отделено
и от майката – Абигейл. Не се познавали години наред. В пасаж от
автобиографичен текст Суифт твърди, че бавачката му го отвлякла, но според
някои биографи това звучи повече като „измислица за утеха“. Най-вероятно
бил изоставен, защото майка му и втори път го зарязала след краткотраен опит
да се съберат.

Срещата на Гъливер с чудовищните гърди без съмнение е резултат от

болезнените емоционални спомени на автора. Джонатан изпитвал отчаяние и
гняв заради внезапното изчезване на майка си, а нейното място, поне според
разбиранията на малкото дете, било заето от отвратителната дойка с
отблъскващите бозки.

На 20-годишна възраст по негова инициатива Суифт се среща отново с майка

си. Типично за емоционално потиснатите, той идеализирал спомените си за
нея, въпреки непълноценните им отношения. В едно похвално слово, посветено
на Абигейл, се казва:

„Ако вратите на рая се отварят за милостивите, честните, справедливите и

щедрите, значи тя е там.“
Дълго потисканият гняв на Джонатан към майка му се проявява не само в
текстовете му на писател-женомразец, но и в реалните му отношения с жените.
Срещу тях демонстрирал „студенина и ярост“, но си позволявал и физическо
насилие. Сдържал сексуалния си нагон. Биографката Виктория Глендайнинг
пише, че „се отнасял хладно с приятелките си. Не допускал да се размеква.
Никой не трябвало да има власт над него, за да не може да му влезе под кожата
и да го нарани… Позволявал си да се разкрива емоционално, но твърде
ограничено, премерено и то само пред слабите и покорни жени“.4

Отвращението на Суифт към интимните отношения и страхът от обвързване и

зависимост, които имал през целия си живот, са защитни реакции на дете,
лишено от родителски грижи и принудено бързо да се научи да се справя самò с
трудностите. „Оказва се, че сред близките на Джонатан нямало нито един
възрастен, който да му обръща внимание, но и самият Джонатан не бил
привързан към никого.“

Възможно е по-чувствителните индивиди да имат тайнствени предусещания за

дълбоко скритите процеси в телата и/или съзнанието им. Вече споменахме за
подобни проблясъци в историите за виолончелистката Жаклин дю Пре и
танцьорката Джоан, която почина от АЛС. Тринадесет години преди да умре,
все още в добро здраве, Суифт предвидил деменцията си.

В своите „Стихове за кончината на д-р Суифт“ е написал:

Оклюман бедничкият мъж вървеше,

мъката му даже по очите се четеше.
В главата си се чувстваше замаян,
докато умре, ще си е все окаян.
Паметта му също вехнеше бавно,
ума си да върне пробваше безславно.
Забравяше на другарите си имената,
даже днешното меню във столовата.
И втори път е имал същото предчувствие, докато се е разхождал с приятел
покрай залиняващо дърво:

„Ще бъда като това дърво. Ще изсъхна откъм върха.“

Писателят умира на 67 години, доста напреднала възраст за неговото време.
През последните му дни деменцията станала безмилостна. Но дори тогава бил
способен на трогателни сентенции – независимо дали му хрумвали съзнателно
или идвали от рутината. Глендайнинг пише:

„Един ден, от онези в последните му тъжни месеци, по-точно в неделя, 17 март

1744-а, докато седял в креслото си, той се пресегнал да сграбчи ножа на
масата. Ан Риджуей го отместила, за да не може да го стигне. А той свил
раменете си, после сякаш отърсил цялото си тяло и казал: „Аз съм това, което
съм.“ И повторил: Аз съм това, което съм. Аз съм това, което съм.“
На хората с Алцхаймер им остават средно около осем години живот след
поставянето на диагнозата. Срокът е един и същ, независимо от възрастта на
болните. Макар и рядко, заболяването може да настъпи още след навършването
на 50 години. Такъв е случаят с госпожа Аугусте Д., която през 1901-ва, тогава
на петдесет и една, е приета в психиатрична болница заради някои
необяснимите ѝ действия, нетипичните ѝ емоционални изблици и загубата на
памет. Четири години по-късно умира, след като постепенно и необратимо
изпада в умствена и физическа немощ. Заболяването ѝ все още нямало име, но
след смъртта ѝ е наречено на нейния психиатър – прочутия Алоис Алцхаймер.

Въпреки че състоянието на Аугусте наподобявало сенилна деменция, която по-

рано била смятана за нормален, макар и неприятен резултат от остаряването,
относително младата възраст на пациентката подсказала на лекаря, че си има
работа с още неизучен болестен процес. Лабораторните техники, използвани по
онова време, позволили да се извърши посмъртно изследване на мозъка на
госпожата, като били описани специфичните патологични промени в
мозъчната тъкан при нейното заболяване. Била установена атрофия със загуба
на неврони, а на тяхно място имало неврофибриларни възли и сенилни плаки.
Дейвид Шенк ги описва като „твърди кафеникави бучки… миш-маш от зрънца
и къси, извити нишки, все едно наблюдавате лепкави магнитчета за
микроскопични отпадъци“. David Shenk, The Forgetting: Alzheimer’s: The Portrait
of an Epidemic; New York: Doubleday, 2001)) Благодарение на революционния
труд на Алцхаймер, днес знаем, че деменцията не е просто злощастен аспект от
остаряването, а винаги представлява болестно състояние.

Съществуват редица теории за болестта на Алцхаймер, но досега никоя от тях не

е дала задоволително обяснение за причините. Преди години беше забелязано,
че в увредените от заболяването мозъци се съдържат по-високи от нормалните
нива на алуминий, което подтикна много хора да изхвърлят алуминиевите си
прибори, като така се надяваха, че ще се предпазят. По-късно обаче беше
доказано, че наличието на този метал в мозъка всъщност е следствие от
дегенеративните процеси, а не техен причинител. Още по-любопитното е, че
възелчета и плаки се откриват в главите и на лица, които никога през живота си
не проявяват симптомите на Алцхаймер. Спомнете си и за раковите клетки в
гърдите на жени без клинични проблеми или в простатните жлези на мъже,
които умират по съвсем други причини и на преклонна възраст.

Пример за подобно нещо ни дава и изследването сред монахините:

„Сестра Мери беше показателен случай. Тя беше забележителна дама с високи

резултати на психологичния тест, направен малко преди смъртта ѝ на 101
години. По-удивителното е, че нейният блестящ интелект беше налице,
въпреки изобилието на неврофибриларни възли и сенилни плаки в мозъка ѝ,
които са сред най-характерните поражения от болестта на Алцхаймер.“5
Сред учените от цял свят все повече се налага схващането, че това заболяване е
сред автоимунните, сред които са и множествената склероза, астмата,
ревматоидният артрит, улцерозният колит и много други. При тях имунната
система започва да работи против тялото. Причината е, че за атакуващите
клетки се размива разликата между „своя“ и „чужда“ материя. Руските
специалисти използват термина „автоимунна агресия“.6 Канадските лекари
открили, че в семействата на пациенти с Алцхаймер автоимунните заболявания
са по-чести, което предполага известна предразположеност.7

Възпалението на мозъчните тъкани при Алцхаймер успешно се потушава от

същите анти-възпалителни медикаменти, които се предписват и за лечението
на артрит. Испански експерти забелязали в мозъчните тъкани на болни редица
продукти на имунната система, включително специализирани имунни клетки и
химикали.8 Вече се различават и особени противомозъчни антитела, отделяни
от обърканата имунна система. Според австрийски учени „не може да има
никакво съмнение, че имунната система има връзка с невродегенеративните
процеси, съпътстващи болестта на Алцхаймер“.9

Всички автоимунни заболявания са свързани с някакъв дисбаланс във

физиологичната система за регулация на стреса, а най-вече в потока от
хормони, управляван от хипоталамуса. Кулминацията на тази хормонална
стихия е отделянето на кортизол и адреналин от надбъбречните жлези. Редица
проучвания сочат неадекватни стресови реакции при хора с Алцхаймер, които
включват секреция на ненормални количества вещества от хипоталамуса и
хипофизата, а в следствие на това и на кортизол. И при човешките, и при
животинските форми на деменция е типично прекомерното производство на
кортизол, заради което имаме и съответните степени на увреждане на
хипокампуса.

Д-р Кай Сонг е световно признат изследовател. Той работи в Университета на

Британска Колумбия и е съавтор на новия учебник „Основи на
психоневроимунологията“. В него пише:

„Убеден съм, че болестта на Алцхаймер е автоимунно заболяване. Най-

вероятно се дължи на хроничния стрес, който влияе на застаряващата имунна
система.“
Емоционалните центрове в мозъка, както вече видяхме, са от особено значение
за неврологичните и хормоналните процеси, съпътстващи реакциите срещу
стрес. Потискането на негативните емоции – например несъзнателната мъка,
гнева и отвращението, които Джонатан Суифт изпитвал заради някогашните си
лишения – е хроничен и значителен източник на разрушително напрежение.
Учените от Щатския университет в Охайо са на мнение, че болестта на
Алцхаймер, подобно на другите автоимунни състояния, се дължи на
негативните емоции, които са сред решаващите рискови фактори.10

Най-прочутият човек с Алцхаймер в света е Роналд Рейгън. Когато му поставят

диагнозата на 83-годишна възраст, шест години след изтичането на втория му
президентски мандат, той пише трогателно в прощалното си обръщение към
американския народ: „Сега започвам приключението, което ще ме отведе до
залеза на моя живот.“ Упадъкът му бил дълъг и тъжен.

Подобно на Суифт, Рейгън имал своя травма от детинството. Баща му Джак бил
алкохолик. Едмънд Морис пише следното в скандалната „Дъч: Биографията на
Роналд Рейгън“:

„Когато бил на четири, за него било непосилно да приеме, че са арестували

баща му за буйстване на обществено място. Дъч бил наивно и кротко момче,
което не съзнавало тежките последици от алкохолизма. Не разбирал също така
защо с брат му Нийл трябвало да окачват на рамо торбички с току-що изпечени
пуканки и да ходят да ги продават в лунапарка.“11
Морис е проницателен биограф, но за последното греши или е само отчасти
прав. Действително малкото дете не е било съзнателно наясно със семейния
позор, но в емоционален аспект то е поемало всичките негативни вибрации на
непълноценното семейство. Изключването на чувствата, тоест от реалността,
било най-достъпният защитен механизъм. В резултат на това Великият
комуникатор, както го наричат, можел да говори на езика на сантиментите, но
не и да изразява автентичните си чувства. „Наистина, просто нямам думи“ е
любимата фраза на Рейгън. Морис я определя като „стандартното клише, което
използваше, когато очакваха от него прочувствен отговор“.

Ако изключването на емоциите настъпи достатъчно рано, по време на

критичните фази на развитие на мозъка, способността да се различава
реалността може да бъде понижена за постоянно. Рейгън през целия си живот
трудно разграничавал действителното от измисленото. „Той бъркаше
въображаемите истории с факти“, спомня си негова бивша годеница. Тази
характерна черта показва, че в детското му съзнание, а по-късно и като
възрастен, фантазията е измествала болезнените събития. Майкъл Корда –
издател и редактор – пише в своята автобиография „Друг живот“, отпечатана
през 1999 година:

„Когато разказа една история пред войници след награждаването им с медал за

храброст, се разбра, че бърка художествените измислици с реалността.
Ставаше дума за някакъв пилот на бомбардировач, който наредил на
подчинените си да скочат с парашут, след като машината била лошо ударена
от вражеската противовъздушна артилерия. Тъкмо когато и пилотът се канел
да скочи от горящия самолет, забелязал изостанал човек от екипажа си – ранен
и уплашен от мисълта, че ще умре сам. Стоял заклещен в кабинката си и не
можел да излезе от нея. Тогава пилотът свалил парашута си, легнал на пода и
се протегнал напред, за да държи ръката на умиращото момче. „Не се плаши,
синко – казал той на младежа, – с теб ще съм докрая.“ Така и двамата загинали
след падането на самолета. Това просълзило както Рейгън, така и наградените
с медал мъже. Скоро след това обаче журналистите научиха, че такова нещо
никога не се е случвало. Описаната история се оказа сцена от филм, която
президентът несъзнателно пренесъл в реалния живот.“12
Разказват се множество подобни случки за Рейгън, както и такива за
изневеряващата му памет. „Татко, аз съм. Синът ти. Майк.“ С тези думи
първородното му дете се опитало да привлече вниманието на баща си, докато
той премигвал неразбиращо насреща му и пред останалите ученици. Още не
бил избран за президент, когато веднъж се описал като „тих и пуст център на
ураган“. Морис добавя, че винаги имало нещо в личността на Роналд Рейгън,
което говорело за „пълна изолация…, че детето отдавна е било обзето от
странно спокойствие… и парализирана чувствителност“. Причината за тази
защитна и самоналожена парализа е ясна. Друга жена, отхвърлила
предложението му за брак, споделя: „Винаги съм знаела, че Дъч не може да
бъде наранен.“

Дъч е стар прякор на Рейгън. Истината е, че той бил раним, но заравял болката
и гнева си надълбоко. Потиснатите му емоции най-добре проличават от
описанието на една случка, станала когато бил на 11 години. Прибирал се
вкъщи и заварил баща си да лежи пиян на двора.

„Джак се беше проснал по гръб на снега, а ръцете му стърчаха встрани. Беше

се наквасил до козирката. Постоях няколко минути край него… Чувствах как ме
обзема съжаление за татко ми. С тези разперени ръце все едно го бяха
разпънали на кръст – точно така изглеждаше – косата му беше прогизнала от
разтопилия се сняг и хъркаше при всяко вдишване. Нямаше как да му се
сърдя.“
Гневът на младия мъж към баща му проличава именно от думите „нямаше как
да му се сърдя“. В психотерапията това се нарича потвърждение чрез отричане
– човек спонтанно обявява, че не изпитва дадена емоция (обикновено
неприятна), въпреки че дори не го питат. Изповедта обаче си остава напълно
вярна. Наистина е „нямало как“ да му се ядоса, просто защото способността му
да изразява такова чувство отдавна е била задушена. „Нямаше как да му се
сърдя“ е твърдение, което показва вътрешен конфликт – такъв между силното
възмущение и силите на потискането.

Описват майката на Рейгън като твърде заета и смазана от стресовете, идващи

от живота ѝ с такъв съпруг – женкар и алкохолик. Тя била отчуждена от децата
си по начина, по който по-късно и Роналд бил отчужден от неговите. В такива
случаи хората често идеализират майките си. Рейгън не прави изключение.
Склонността му да отрича реалността обаче най-добре проличава от реакцията
му на новината, че преданата му съпруга и болногледачка Нанси има рак на
гърдата. Личният им лекар Джон Хътън решил лично да уведоми президента.
През октомври 1987 година Едмънд Морис си записал следните кратки бележки
за впечатленията на медика:

„Разбират, че Н. Р. е с рак на гърдата.

Джон Хътън се осмелил да го каже на Р. Р. след едно от събранията.
5 октомври: „Господин Президент, опасявам се, че ви нося лоши вести за
мамограмата на Първата дама.“ Твърди, че не подозирал за склонността на
Дъч да отрича действителността чак в такава степен. Изслушал лекаря,
седейки зад бюрото си, държал писалка в ръка, а след това казал спокойно и
със смразяващо безразличие: „Ами добре, вие сте лекарите. Сигурен съм във
вас и че ще разрешите проблема.“
Край на разговора. След като излязъл от смущението си, Джон отишъл при
пациентката си: „Госпожо Рейгън, президентът беше твърде разстроен, за да
каже каквото и да било.“ Останал с нея до идването на Р. Р., който си носел
документи от работата. Непохватно здрависване между съпрузите. Не обелили
и дума за болестта. Хътън си тръгнал още по-смутен.“
Подобни примери не са свидетелство за това, че даден човек не е способен на
чувства. Дори напълно да липсва привързаност, някой може поне да се
престори на загрижен. Всъщност е точно обратното – понякога чувствата са
толкова съкрушителни, че не могат да бъдат изпитани съзнателно. Но, макар и
неосъзнати, физиологичните последици от тях си остават същите. За пореден
път се убеждаваме, че сдържането на емоциите излага хората на по-голям и
продължителен физиологичен стрес. И понеже те не са наясно със собствените
си вътрешни състояния, не са способни да се предотвратят последствията от
напрежението. Нещо повече, адекватното изразяване на чувствата действа
успокоително. Ако са потискани, се стига до хронични хормонални и имунни
промени, които подготвят почвата за развитие на болести, като тази на
Алцхаймер.

Емоционалната сдържаност в автобиографията на Роналд от колежанските му

години е прикрита под формата на сантименталност. Тя е пълна
противоположност на изпълнения с прочувственост език на монахините, които
доживели до дълбока старост, без да заболеят. И обратното, онези, които са
писали като Рейгън – без да изразяват личните си усещания – са развили
някаква деменция.

По времето, когато бях практикуващ лекар, проучих съдбите на много пациенти

с Алцхаймер. Общото при всички тях беше потискането на емоциите. Взех
интервю от няколко възрастни, които се грижат за своите родители, страдащи
от това заболяване. Единият разказа следното:

„Бащата на майка ми починал, когато била малка. Да е била на десет или

единадесет години тогава. Семейството ѝ живеело във Ванкувър, но
родителите ѝ я пратили да работи през лятото в дома на чужди хора – у
семейство Гибсън. Някъде през 1930-е било. Майка ми слугувала на Гибсън,
когато баща ѝ умрял. По-възрастната ми леля отишла да я вземе и двете
сестри се върнали във Ванкувър. Като се появили вкъщи, майка им се
обърнала към леля ми: „За какво ми я водиш?“ И това пред майка ми.
Потресаващо жестоки думи.“
Друг мъж, който също се грижи за болната си от Алцхаймер майка, я описва
така:

„От малък помня, че постоянно беше напрегната. В същото време обаче нищо
не споделяше. Ако я питах какво я тревожи, ми обясняваше как всичко било
съвсем наред, но езикът на тялото ѝ казваше: „Остави ме на мира!“ И до днес
не знам какво я измъчваше. Израснах с постоянното усещане, че ме държат на
разстояние.“
Често емоционално потиснатите правят впечатление на хора, които
премълчават нещо. Една от холивудските актриси, която познавала
 изгряващата филмова звезда Роналд Рейгън, но не била пленена от чара му, все
пак останала „заинтригувана от тъгата, която прозираше зад неговия постоянен
и енергичен хумор“. Цитатът е от книгата на Морис. Същият биограф веднъж
попитал президента какво му е липсвало най-много като малък. „Последва
дълго мълчание, през което се чудеше как да избяга от въпроса ми“, коментира
авторът. Рейгън най-накрая отвърнал, но не признал, че му се е искало някой да
го обича. Всъщност казал това:

„Искаше ми се да има някой, когото да обичам.“

Морис споделя: „Записах си думите му, но веднага след тях поставих една
спираловидна заврънкулка, с която писателите от моя бранш си отбелязват
следното: Той чувства точно обратното на онова, което твърди.“

1. Тази дума, която в много езици е със значението на „джудже“, идва именно от творчеството на
Джонатан Суифт – бел. пр. [^]
2. M. J. Meaney et al., „Effect of Neonatal Handling on Age-Related Impairments Associated with the
Hippocampus,“ Science 239 (12 February 1988), 766—68 [^]
3. DA. Snowdon et al, „Linguistic Ability in Early Life and the Neuropathology of Alzheimer’s Disease and
Cerebrovascular Disease: Findings from the Nun Study,“ Annals of the New York Academy of Sciences
903 (April 2000), 34-38 [^]
4. Victoria Glendinnmg, Jonathan Swift:A Portrait, Toronto: Doubleday Canada, 1998 [^]
5. D A. Snowdon, „Aging and Alzheimer’s Disease: Lessons from the Nun Study,“ Gerontologist 38, no. 1
(February 1998), 5-6 [^]
6. V.A. Evseev et al., „Dysregulation in Neuroimmunopathology and Perspectives of Immunotherapy,“
Bulletin of Experimental Biological Medicine 131, no. 4 (April 2001), 305-308 [^]
7. M. F. Frecker et al., „Immunological Associations in Familial and Non-familial Alzheimer’s Patients and
Their Families,“ Canadian Journal of Neurological Science 21, no. 2 (May 1994), 112-19 [^]
8. M. Popovic et al., „Importance of Immunological and Inflammatory Processes in the Pathogenesis and
Therapy of Alzheimer’s Disease,“ International Journal of Neuroscience 9, no. 3-4 (September 1995), 203-
36 [^]
9. F. Marx et al., „Mechanisms of Immune Regulation in Alzheimer’s Disease: A Viewpoint,“ Arch Immunol
Ther Exp (Warsz) 47, no. 4 (1999), 204-209 [^]
10. J. K. Kiecolt-Glaser et al,“Emotions, Morbidity, and Mortality: New Perspectives from
Psychoneuroimmunology“, Annual Review of Psychology 53 (2002), 83—107 [^]
11. Edmund Morris, Dutch: A Memoir of Ronald Reagan; New York: Modern Library, 1999 [^]
12. Michael Korda, Another Life; NewYork: Random House, 1999 [^]

Свое или чуждо – имунната

система е объркана
У илям Ослър предполага в първото издание на своята всепризната

„Принципи и практика на медицината“ от 1892 година, че ревматоидният

артрит „по всяка вероятност e на нервна почва“. На съвременен език това
означава, че се дължи на психоемоционалния стрес. Той отбелязва и „връзката
на заболяването с шока, тревогите и тъгата“.

Напълно разбираем като теоретик, Уилям Ослър е най-известният доктор по

медицина в англоговорящия свят. Според Шъруин Б. Нюланд, също лекар и
писател, Ослър „може да бъде определен като най-великия клиничен
преподавател на всички времена и от всички държави“. Изнася лекции в
университета „МакГил“ в Монреал, медицинския факултет на университета
„Джон Хопкинс“ в Балтимор, а също и в Оксфорд. В Англия е посветен в
рицарство за приноса си в лечителското изкуство. Учебникът му има широка
популярност и шестнадесет издания, последното от които излиза през 1947 г.,
двадесет и осем години след смъртта на автора. През 1967 г. К. Е. Г. Робинсън –
специалист по вътрешни болести – цитира Ослър в една от статиите си в
списанието на Канадското медицинско дружество:

„Бях също така впечатлен от честите случаи, при които хроничният или
продължителният стрес предхожда появата на ревматоиден артрит… Мисля, че
емоционалното и психологическото състояние на пациентите с това заболяване
e от първостепенна важност.“
Личи си, че трудовете на д-р Робинсън са повлияни от ослъровия хуманен и
всеобхватен подход към проблемите.

Днес, в началото на 21-ви век, трудно може да се намери нещо в

преобладаващата медицинска литература, което да намеква за ролята на стреса
в развитието на ревматоидния артрит или другите автоимунни заболявания,
всички от които представляват своеобразна гражданска война на имунната
система срещу тялото. Тази липса на информация, заради която страдат
милиони хора с една или друга ревматоидна болест, няма как да бъде
оправдана, защото след направени изследвания отдавна са установени връзките
между стреса и автоимунните състояния. Известни са и много от
физиологичните пътища на това взаимодействие. Дългият списък на частично
припокриващите се медицински състояния, наречени ревматоидни
заболявания, включва ревматоидния артрит, склеродермията, анкилозиращия
спондилит и системния лупус еритоматозус (СЛЕ). При тях и другите
неспоменати обърканата имунна система въстава срещу тъканите в тялото, като
най-често биват засегнати съединителните тъкани: хрущялите, сухожилията,
обвивката на ставите и стените на кръвоносните съдове. Появяват се различни
видове възпаления в ставите на крайниците или в гръбнака; по повърхността на
тъкани, като кожата или обвивката на очите; или във вътрешните органи като
сърцето, белите дробове, а в случай на СЛЕ – даже в мозъка.

Характерно за мнозинството от пациентите с ревматоидни заболявания е

стоическото понасяне на страданията и твърдото им решение да не търсят
помощ. Те мълчаливо търпят непосилните си мъки, не се оплакват достатъчно
напористо, за да им обърнат внимание, или отказват да пият лекарства,
облекчаващи сиптомите им.

Силия е на тридесет и няколко години. Имала е артерит, общо възпаление на

артериите, което е още един от автоимунните процеси. Болките ѝ били
неописуеми.

– Два дни така се намъчих, че почнах да повръщам от тиленола и ибупрофена,

които взимах. Дойде една приятелка и ме попита: „Кандиса ли вече?“ После ме
откара в спешно отделение.

– Какво трябва да се разбира по това дали си кандисала? – учудих се.

– Постоянно упорствам. Когато съм болна, все се опасявам, че никой няма да

ми повярва и ще ме вземат за хипохондричка.

– Така значи, била си като парализирана от агонизиращата болка, но си се

страхувала да не те помислят за хипохондричка. Нека погледнем положението
от друг ъгъл. Представи си, че страдаше твой познат, съпругът ти или някое от
децата ти. Щеше незабавно да предприемеш нещо, нали?

– Да.

– Тогава защо е този двоен стандарт?

– Не знам. Мисля, че отдавна съм си такава. Още от малка.

Присъщият стоицизъм на такива пациенти е рано усвоен поведенчески модел.

Тревогите на Силия винаги били свързани с близките ѝ . Въпреки че самата тя е
малтретирана като дете, главната ѝ грижа била да защитава майка си от
нейните буйстващи партньори. Опасенията ѝ идвали от безпаричието и
вероятността непознати да разберат за домашното насилие.

– Най-вече се страхувах брат ми да не свърши в затвор за малолетни или да не

му се случи нещо лошо.

– А за себе си не се ли страхуваше?
– Аз си знаех, че все някак ще преживея всичко това. Не си позволявам да
приема, че положението е непоносимо. Свеждам го мислено до някакви
приемливи граници и го преодолявам. Смекчавам нещата.

През 1969 година мерилендският клон на Фондацията за изучаване на артрита

и ревматизма провежда мащабно медицинско-психиатрично изследване над
лица с ревматоиден артрит. В заключението се казва, че „въпреки различията в
групата, психологическите характеристики на пациентите, тяхната уязвимост и
житейски конфликти бяха извънредно сходни“.1 Обща черта била и лъже-
независимостта им, която авторите описват като компенсираща
свръхнезависимост.

Твърдото убеждение на Силия, че може да се справя с всичко сама, е

поведенчески механизъм, с който балансира пренебрегваните си детски нужди.
Човек в нейната ситуация оцелява, като се прави пред себе си и пред околния
свят, че няма нещо, което да не може да постигне със собствени сили. Един от
аспектите на тази преструвка е понижаването на емоционалните стресове до
приемливо ниво – навик, който би могъл да остане за цял
живот.2 Компенсиращата свръхнезависимост, породена от някогашната
размяна на ролите между родител и дете, обяснява и защо страдащата Силия
стискала зъби до момента, в който нейната възмутена приятелка я завела в
спешното отделение.

През 1969 г. британският психиатър Джон Боулби публикува „Привързването“

– първи том на неговата образцова трилогия, в която се разглежда как
отношенията между родители и деца оказват въздействие за развитието на
личността. Той пише:

„Освен ако не е за кратко време, размяната на ролите между дете или юноша и
негов родител в повечето случаи е не само признак за патология у родителя –
тя уврежда и детето.“3
Това е така, защото се изкривяват отношенията на подрастващия човек с целия
свят. Смяната на местата по-късно води до психологически и физически
заболявания, тъй като предразполага към стрес.

Други отличителни черти на пациентите с ревматоиден артрит, описвани при

проучванията, са: перфекционисти, страхуват се от изпускане на нервите,
твърдят, че са неспособни да мразят, имат се за неадекватни. Както видяхме по-
преди, подобни са характерните белези на „раковия тип“ и хората с риск да
развият МС, АЛС или друго хронично състояние. Тези особености не са вродени
у никой човек и съвсем не са непоправими.

Според изследването от Мериленд „е изумителен фактът, че болшинството от

тези пациенти в детството си са изгубили единия или двамата си родители“.
Сигурно вече сте забелязали от разказаните дотук случаи колко често в
миналото на интервюираните лица са станали събития, като раздяла на
родителите, изоставяне на малкото или дори смърт на майката или бащата.
Още по-универсално е потискането на емоциите – една обичайно повтаряща се
тема в изводите от проучванията. Австралийски експерти, занимаващи се със
системния лупус еритоматозус, обявиха:
„Предимно болните, а не лицата от контролната група, признаваха за
емоционални лишения в детството си, свързани с проблемните им отношения с
родителите в „здравото“ семейство.“4
Подобно на компенсационната свръхнезависимост, потискането на гнева е
форма на дисоциация – психологически процес с начало в най-ранните години.
Младият индивид несъзнателно пропъжда от мислите си чувствата или
данните, които иначе биха му създали неразрешими проблеми. Боулби нарича
този феномен „защитно изключване“:

„Информацията, която е най-вероятно да бъде изключена с цел защита, е

такава, която и преди е била приемана, но тогава е причинила големи
страдания.“5
С други думи, ядосаното дете си навлича неприятности и се оказва в позицията
на отчуждено. За да запази добрите си отношения с родителите, то е принудено
занапред да отклонява гнева си, а съответно и усещането за изолираност, което
обаче пак работи срещу него. Стига се до „силни чувства за неадекватност и
слабо отстояване на личността“ – особености на пациентите с ревматоиден
артрит, забелязвани от изследователите.

Боулби обяснява:

„Нерядко избягваме да насочваме гнева си към онези, към които сме

привързани. Така гневът се натрупва в нас и атакуваме с него себе си.
Резултатът е неоправданата самокритика.“6
При автоимунните заболявания защитните сили на тялото се обръщат срещу
него. Ако в обществото ни някой ръководен орган си позволи такова поведение,
то ще бъде наречено държавна измяна. Бунтът в организма се дължи на
имунологично объркване, което напълно копира несъзнателното
психологическо объркване за „свое“ и „чуждо“. Заради тази размита граница на
понятията имунните клетки атакуват тялото – все едно е непозната материя,
което пък на ниво съзнание е аналогично със самоупрекването и яда ни на
самите нас.

Това вредно объркване е отражение на разцепленията във взаимосвързаните

физиологични/психологични механизми в емоционално-нервно-хормонално-
имунната суперсистема, която нарекохме ПНИ система. Чувствата напълно
съответстват на другите компоненти от ПНИ системата и ги допълват: Подобно
на имунната и нервната система, емоциите предпазват организма от външни
заплахи. Също както нервната система, така и хормоните осигуряват
задоволяването на належащи нужди и потребности. Освен това, досущ като
всяка от останалите системи, подпомагат за баланса и възстановяването на
вътрешната среда.

Страхът, гневът и любовта са толкова необходими за оцеляването на организма,

колкото и нервните импулси, имунните клетки или потока от хормони. В
ранните етапи на еволюцията първичните отношения на привличане и
отблъскване са станали едни от най-важните за живота и размножаването на
живите същества. Емоциите, редом с клетките и тъканите, които ги правят
възможни, са еволюирали в части и частици от механизмите за оцеляване.
Затова не е изненадващо, че основните молекули, които свързват всички
компоненти в хомеостазата на тялото и защитните системи, участват и в
емоционалните реакции. Информационните субстанции, включително
ендорфините, се откриват и у най-примитивните същества, които даже си
нямат зачатък на нервна система. Това не значи, че субстанциите, подпомагащи
емоциите, си взаимодействат с ПНИ системата – всъщност те са съставни части
от нея.

В седма глава споменахме цитокините, които представляват информационни

молекули, отделят се от имунните клетки и могат да се свързват с рецепторите
на мозъчните клетки, като така предизвикват съответните настроения и
поведенчески промени. Чувствата водят до изменения в имунната активност, но
това е само едната страна на въпроса. За да онагледим успоредните и взаимно
допълващи се защитни функции на емоционалната и имунната система, можем
да съпоставим ролята на имунните клетки с някоя емоция, да речем, гнева.

Защо се ядосваме? В животинския свят гневът не е „негативно“ чувство.

Животните проявяват агресия, когато някоя от крайно необходимите им нужди
трябва да бъде задоволена или са уплашени. Въпреки че нямат съзнателно
възприятие за емоциите си, и при тях се наблюдават физиологичните промени
при Емоции I. Освен това, разбира се, го има и поведенческото изражение от
ниво Емоции II. Специфичната задача на Емоции I е да подготви създанието за
мигновена реакция. Но тъй като острата реакция предполага огромен разход на
енергия и е свързана с рискове от нараняване или смърт, Емоции II водят до
компромисно решение: те често прекратяват конфликта преди някой от
участниците в него да пострада.

Притиснатото животно се съпротивлява яростно на преследвача си. Гневът

може да спаси живота му, ако хищникът се уплаши или жертвата успее да се
изплъзне. В други случаи с това чувство може да бъде прокуден натрапник,
който е от същия вид, глутница или стадо. Ако двете създания веднага се сбият
за дадена територия, поне едното от тях най-вероятно ще бъде наранено, ако не
и другото. Природата им предлага решение, което включва проява на агресия –
оголване на зъбите, заплашителни движения и издаване на предупредителни
звуци. Печели онзи, който е най-убедителен, без да навреди на съперника си.

За адекватното изразяване на гняв организмът трябва да различава заплахи.

Първото условие е да се разграничава свое от чуждо. Ако не съм наясно къде
почват и свършват моите граници, не бих могъл да знам кога някакъв
потенциален източник на опасност ги прекрачва. Правилната преценка за свое
и чуждо води до логичното разбиране за познато и непознато, приятелско и
вражеско. Гневът позволява да се разпознаят непознатите опасности и да им се
противодейства.

Най-главната задача и на имунната система е да различава своето от чуждото.

Това е сетивна функция, изпълнявана в нервната система от сетивните органи.
С основание можем да кажем, че имунната система също е сетивен орган. Всяко
нарушение в нея ще ни изложи на толкова опасности, с колкото бихме се
сблъскали, ако бяха увредени зрението, слуха или обонянието ни. Друга
функция на нервната система е запаметяването. Да, тя също си има памет –
служи да напомня кое в обкръжаващата среда е полезно и добро за нас, кое е
неутрално и кое е с потенциално негативни влияния.
Наблюдавани внимателно от родителите си, бебетата и малките деца опознават
околния свят, учат се кое е годно за храна и кое не е, кое носи удобства и кое е
източник на болка, кое е рисковано и кое е безопасно. Придобитата
информация се съхранява в развиващия се мозък. Имунитетът също се гради
чрез изучаване. В имунната система има клетки, които са програмирани
мигновено да си припомнят за вече познати заплахи. И както нервната система
трябва да запази свойството си да усвоява новости през целия си живот, така и
имунната система има способността да складира нови „данни“, създавайки
копия на специални клетки, чиято задача е да идентифицират все още
непознатите опасности.

Имунните клетки се откриват в кръвния поток и всички тъкани. Затова можем

да ги оприличим на „плаващ мозък“, способен да засича чужди тела. Сетивните
органи на този „плаващ мозък“, които му служат като очи, уши и вкусови
рецептори, са рецепторите по повърхността на имунните клетки. Те
разпознават полезното от вредното. Идентифицирането на „своето“ става чрез
така наречените „собствени антигени“ върху мембраната на обикновените
телесни клетки. Това са молекули, които имунните рецептори безпогрешно
различават.

Чуждите организми и вещества нямат такива отличителни белези, което ги

прави мишена за имунната система. Собствените антигени са протеини, които
се срещат при всички видове клетки. Тепърва учените откриват разнообразието
им. В статия на списание „Наука“ се казва:

„Има вероятност в бъдеще да ни станат известни още повече от тези

индивидуални маркери.“7
Т-клетките са лимфоцити, които достигат до зрялост в тимусната жлеза. Те
„запомнят“ чуждите антигени. Броят им в човешкото тяло достига трилион.
Заедно с подобните на тях имунни телца „трябва да се научат да различават
всяка тъкан, клетка и протеин в организма. Необходимо е да разпознават
хемоглобина в кръвта от инсулина на панкреаса, него – от стъкловидното тяло
на окото, а пък него – от всичко останало. Функцията им е да отблъскват
безбройните по количество и вид нахлуващи организми, като в същото време
щадят тялото, което бранят“.8

Книгата няма за цел да разглежда механизмите, чрез които отделните имунни

клетки надушват и елиминират вражеските микроорганизми и вредните
субстанции. Все още има какво да се открива, а вече известното сочи, че се
осъществява сложна поредица от биохимични реакции и взаимодействия със
съответните последствия. Тук акцентираме само върху общите особености на
имунната система и емоциите: първо, усещането за свое, придружено от такова
за чуждо; второ, приемането на полезното за тялото и насочването на
вниманието към заплахите; и накрая, способността да се допускат
благоприятни въздействия и да се ограничават или премахват опасностите.

Когато психологически не можем да различим своето от чуждото, тази

невъзможност неизбежно става валидна и на физиологично ниво. Потиснатият
гняв води до отслабване на имунитета. Трудното изразяване на чувства и
склонността да се задоволяват нуждите на другите преди да сме помислили за
себе си са типични черти на хората, които развиват хронични заболявания. При
техните модели на поведение има размиване на границите – една неясна
представа за свое и чуждо на ниво съзнание. Същият смут настъпва в клетките,
тъканите и органите. Имунната система става твърде объркана, за да отличава
ясно компонентите на своя организъм от нашествениците, или става прекалено
извадена от строя, за да противодейства успешно на опасностите.

Обикновено имунните клетки, които нападат компоненти на тялото, към което

принадлежат, незабавно се убиват или се правят неактивни. Но ако не бъдат
унищожени или обезвредени, те ще продължат с атаките си срещу тъканите,
които всъщност трябва да опазват. Това може да доведе до алергични реакции
или автоимунни заболявания.

Има и втора възможност. Ако здравите имунни клетки бъдат разрушени от

радиация, медикаменти или, да речем, вируса на СПИН, тялото остава без
защита срещу инфекциите или неконтролируемия растеж на туморите.
Влиянието на хроничния емоционален стрес върху имунната система води до
същия резултат.

Връзката между потъпкването на собствените чувства и бунта на имунната

система беше илюстрирана в изследване от 1965-та, проведено сред
относително здрави жени, страдащи от ревматоиден артрит. Нормално е
антителата да се образуват само като противодействие срещу нашествието на
микроби или потенциално опасни чужди молекули. Едно от най-значимите
постижения на лабораторните учени беше откриването на антитяло, което
работи срещу организма заради обърканата имунна система. Нарича се
ревматоиден фактор (РФ). Имат го над 70 процента от пациентите с
ревматоиден артрит, но и хора без това заболяване. Целта на въпросното
изследване била да се разбере дали съществуват определени личностни
характеристики, свързани с наличието на антитялото, дори когато отсъства
здравословен проблем. В него участвали 36 жени в зряла или младежка
възраст, като никоя от тях не е страдала от ревматоидно заболяване. Измежду
тях 14 имали РФ. Съпоставена с онези без това антитяло, РФ-позитивната група
получила значително повече точки на тестовете на психолозите – тоест при тях
били по-чести случаите на потиснат гняв или загриженост, че може да не бъдат
приети добре в социален аспект. Те се откроявали и със своята „отстъпчивост,
срамежливост, религиозност, закоравели морални скрупули и принципи“.

Откриването на антитялото у тези лица предполага, че потискането на

емоциите вече е задействало имунните механизми срещу тялото, макар и не до
степен на заболяване със симптоми. Може да се очаква, че ако тези жени
продължават да живеят в стресова атмосфера, това ще доведе до задълбочаване
на имунния бунт, ще последват възпаления и вече отявлено влошаване на
здравето. Авторите на изследването пишат:

„Емоционалното напрежение в комбинация с ревматоидния фактор може да

причини ревматоидно заболяване.“9
Ревматоидният артрит е възможен и без РФ. Както се очаква, в такъв случай
нивата на стрес трябва да са доста по-големи. Именно това е установено при
друго проучване.10 През 1987 година е направен преглед на медицинската
литература по въпроса, а заключението е, че „солидните доказателства от
редица доклади убедително подкрепят идеята, че психологичният стрес
причинява и изостря ревматоидния артрит, а освен това влияе и на лечението“.11

Как точно стресът предизвиква появата на автоимунни проблеми, се вижда от

историята на Рейчъл – млада жена от еврейски произход. Усетила първите
симптоми на ревматоидния си артрит след събитие, което ѝ напомнило
емоционална травма от детството. Тя израснала в конфликт с брат си, който е
по-възрастен от нея и когото смята за предпочитаното дете в семейството.
Родителите им се разделили, а бащата не ѝ обръщал никакво внимание.

„Вечно бях като второ качество човек – споделя тя. – Той се интересуваше
само от брат ми. Няма да забравя как веднъж вървях зад тях по улицата, а
баща ми беше прегърнал сина си и двамата ходеха далеч пред мен. Помня
още, че все аз трябваше да седя на задната седалка. Преди доста време майка
ми каза, че когато преди няколко години татко взе мен и брат ми за едно
пътуване до Чикаго, това било само защото тя му заявила: „Или взимаш и
двете деца, или няма да вземеш никое от тях.“ Никога не ме е искал.“
Рейчъл се описва като едно от „малките добри момиченца, които никога не
създават проблеми“ – стил на поведение, който продължава да следва и като
възрастна. Преди две години на празника Рош Хашана, който е еврейският
еквивалент на новогодишните тържества, тя била в дома на майка си и
приготвяла вечерята. Бързала, за да може да си тръгне достатъчно рано, за да
не се засича с брат си, който решил да дойде в последния момент.

– Не искаше да празнуваме заедно, затова се разбрахме, че ще отида по-рано в

дома на мама, за да ѝ помогна с готвенето. В 4:00 часа следобяд трябваше да си
отида, за да могат той, жена му и детето му да прекарат остатъка от Рош Хашана
с майка ми.

– Правилно ли те разбирам? – прекъснах я. – Опитваш се да ми кажеш, че си

отишла там, за да готвиш и да правиш другите приготовления, а после трябвало
да напуснеш, за да могат останалите да се навечерят на спокойствие? Защо си се
съгласила на такова нещо?

– Защото беше Рош Хашана и мисля, че семейството трябва да е заедно.

– И какво се случи?

– Докато бях при майка, започна да ме боли нетърпимо. Откараха ме в болница.

Артритът беше на единия ми крак и не можех изобщо да стъпвам на него.
Обикновено не пищя, ако ме боли. Но тогава цялото спешно отделение ме чу,
убедена съм. На следващия ден пак трябваше да се върна, защото болката
плъзна по цялото ми тяло. Бях обездвижена. Дори когато ме местиха с
инвалидната количка, беше нетърпимо.

Стресът не само води до появата на ревматоидни заболявания и неприятни

усещания, но определя и тяхната степен. В проучване от 1967 г. състоянието на
50 млади, наскоро диагностицирани пациенти с ревматоиден артрит било
проследено за период от пет години. Първоначално били оценени
психосоциалните стресови фактори в живота им преди началото на болестта.
Всички минавали на преглед два пъти годишно, а на всеки 12 месеца им
правили и рентгенови снимки на китките и дланите – местата, които най-често
се влошават. Накрая участниците били класифицирани според степента на
уврежданията им:

Категория 1 – нямали подувания по време на прегледите, а на рентгеновите

снимки не личали следи от разрушаване на костите, наречено ерозия.
Категория 2 – слабо подуване в тъканите, но без ерозии. Категория 3 – ерозии
на костите в областта на китките и дланите.
Резултатите са публикувани в “The American Journal of Medicine”.
Специалистите забелязали, че пациентите, които попаднали в третата
категория, в началото на изследването „бяха определени от психолозите като
значително по-податливи на психосоциални стресови фактори, които
свързваме с появата на заболяването им“.12

Взех повечето интервюта за тази книга в домовете на хората. 51-годишната

Гила, която също страда от ревматоиден артрит, настоя да се срещнем в най-
близкия ресторант „Макдоналдс“. Тя беше олицетворение на
„самопожертвувателните, лесно съгласяващи се, вечно притесняващи се,
срамежливи, сдържани и склонни към перфекционизъм“ пациентки, описани в
учебниците по психология. Поставили диагнозата ѝ през 1976-та след пристъп
на полимиозит – общо възпаление на мускулите. Докато се решила да потърси
медицинска помощ, изгубила много от мускулната си маса в областта на
раменете и бедрата. А дихателните ѝ мускули били тъй слаби, че едва можела да
си поема въздух. Освен това трудно преглъщала суха храна и с мъки движела
ръцете и краката си. Когато отишла на лекар, той веднага я приел в болницата
за лечение с интравенозно вливане на кортикостероиди.

– Каза ми, че приличам на ходещ труп. Според него беше чудо, че изобщо ходя.
На теста за функционалност на белите ми дробове стрелката на апарата не
мърдаше, колкото и да се напъвах. Не направи дори едва забележимо
движение. Все пак успях да се посъвзема. Знаеш ли… дори не знаех, че съм
толкова зле. Ходех, без да обръщам внимание, че влача краката си вместо да ги
повдигам.

– Как така? Убедена ли си, че не си обърнала внимание?

– Бях твърде заета, предполагам. Налегнала ме беше силна умора. Имах две
деца, които бяха съвсем малки, а това е свързано с търчане наоколо.

– Любопитно ми е, защо пожела да се срещнеш с мен в „Макдоналдс“.

– Притесних се, че нещо вкъщи може да не ти направи добро впечатление.

Домът трябва да е чист и подреден. Ако някой дойде у нас и забележи, че има
прах тук и там, тогава…

– В такъв случай не говорим за чистота, а за перфекционизъм. Не можем да се

отървем от прахуляка, нали? Той е част от живота. Трябва да се примириш с
факта, че не може всичко да е перфектно. За всичко ли гледаш така на нещата?

– Ами да. Преди да се разболея даже още повече се впрягах… Лелите ми ме

наричаха жената-чудо. Съпругът ми често отсъстваше. Живеех сама с двете
деца. Работех, при това и в извънредни часове – седем дни в седмицата по десет
часа, защото останахме без пари след купуването на къщата.
– С какво точно се занимаваше?

– Бях служителка в пощата. Работата ми харесваше.

– Харесвало ти е да се бъхтиш по десет часа на ден и без почивни дни?

– То си беше нещо като отиване на почивка. Колегите ми допадаха.

Началничката ми беше приятелка и никой не ме натоварваше излишно. Иначе
другите служители бяха отегчени от професията си и не мога да ги разбера
защо постоянно се оплакваха. Аз си прекарвах чудесно. Но и това, струва ми се,
беше причината да си докарам ревматоидния артрит. Може би наистина се
претоварвах. Не си почивах достатъчно. Не си доспивах.

Освен работата си в пощата и домакинството, Гила си наложила да поддържа

безупречна градина пред къщата и изряден заден двор. Нейни съседи били две
семейства пенсионери, които се грижели перфектно за своите имоти, затова тя
се опасявала, че ако запусне своя, това ще обезцени и техните.

– Да, бяха безукорни. Всяка седмица косяха тревата си. Гледах да не оставам по-
назад.

Стараела се децата да се развиват всестранно и да не им липсват нещата, от

които тя е била лишавана. През почивните дни ги водела на уроци по пиано,
пеене, балет, народни танци и в спортната зала. Гила вършила всичко това без
помощта на мъжа си, а взимала и нощните смени в пощите, които започвали от
16:30 часа и приключвали в 1:00 сутринта. Спала по четири часа на денонощие
в продължение на години.

– Когато се разболях, психотерапевтът ми заяви: „Ако се появят болките, трябва

да се поспреш. Нужна ти е почивка, защото всичко това е знак на тялото ти, че е
време да удариш спирачките.“ Така и правя. Но гадното е, че къщата ми вече не
е същата като преди. По-рано минавах с прахосмукачката поне през ден, даже и
по два пъти дневно. Сега мъжът ми върши това, защото на мен ми е трудно. Не
съм доволна от него, защото не се старае. Понякога минавам втори път след
него, въпреки че той не го знае. Просто доизпипвам работата. Но къщата не е
чиста, подредена и изрядна каквато беше.

Гила израснала във Филипините в условия, за които читателят вече се досеща.

Била най-голямото от осемте деца и като такава се грижела за по-малките.
Родителите я критикували безмилостно за всичко. И за най-дребното
прегрешение я биели.

– Имах астма. Когато ме пердашеха, получавах пристъпи. А когато почнех да се

задушавам, майка ми казваше: „Ето, Бог те наказва, защото беше непослушна.
Друг път ще си вършиш задълженията и няма да се репчиш на по-възрастните.“
Опитвах да не им давам поводи. Не бях умишлено лоша, за да им правя напук.
Стараех се да им угаждам, доколкото позволяваха силите ми, но ме биеха, ако
забравя за нещо. Случвало се е просто да не мога да отговоря на очакванията ѝ .
Тя също беше перфекционистка.

Съпругът на Гила я малтретирал през първите години на брака им. После

тормозът бил заместен от емоционално безразличие, въпреки че и до днес той я
ревнува болезнено и контролира живота ѝ . Макар някой физиотерапевти да я
разпитвали за стресовете ѝ , никой от докторите, които я лекували от
ревматоиден артрит, не се поинтересувал от личните ѝ проблеми. Мъдростта на
сър Уилям Ослър се е изгубила в Бермудския триъгълник на съвременната
медицинска практика.

След появата на болестта Гила осъзнала, че има нужда да се погрижи за

психологическото си състояние. Тя се убедила, че болките ѝ може да са
неприятни, но имат и на какво да я научат. Здравната система не могла да ѝ
помогне. По нейна инициатива била препратена към психиатър.

– Той ми препоръча да не се ядосвам толкова, а да гледам на мъжа си като на

по-голям син. Късно е вече за това. Не ми трябва трети син. Искам съпруг.

Имунната система на жените с ревматоиден артрит изпада в безредие през

периоди на стрес, но хората, които имат стабилен брак, не страдат от
усложнения на болестта си, каквито са възпаленията и болките.13 Друго
проучване сочи, че сътресенията в отношенията с партньорите водят до
зачестяване на ставните възпаления.14

Тези изводи не са изненадващи. Спомнете си, че стресът е отговор на усещането

за заплаха. Лабораторните опити показват, че много органи и тъкани в тялото
стават уязвими към възпаления и увреждания в периоди, смятани за
опасни.15 Стимули, интерпретирани като потенциално несигурни, могат
внезапно да доведат до разширяване на кръвоносните съдове, подуване,
кървене, по-голяма опасност от щети по тъканите и снижаване на границата за
възприемане на болка.

Подобни промени могат да бъдат предизвикани бързо в изследваните лица и

само чрез определени похвати в интервютата, които увеличават усещането за
заплаха. Няколко са възможните пътища, по които силният психологически
натиск води до възпаление на ставите, съединителните тъкани и органите.
Гален – прочутият римски лекар от втори век – преподавал, че всяка част от
тялото може да въздейства на другите части чрез нервните връзки. И наистина,
бързите промени в организма, предизвикани от стрес, без съмнение се постигат
посредством незабавните реакции на нервната система. Мозъкът може да
стимулира и най-далечните нервни окончания да отделят про-възпалителни
молекули, способни да доведат до увреждане в ставите чрез свръхактивност на
имунните клетки. Някои от тези вещества са потенциални причинители на
болка.

При автоимунните заболявания в течността около възпалените стави и в

кръвообращението се откриват повишени нива на тези субстанции.
Ненадейната поява на симптомите на артрит при Рейчъл, докато се приготвяла
за празника Рош Хашана, на който нямало да присъства, вероятно се дължи на
тези механизми. Непоносимите страдания, които изпитала още с първите
болки, показват колко упорито е потискала емоциите си покрай ситуацията с
нейния брат.

Хроничните особености на автоимунните заболявания ангажират цялата ПНИ

суперсистема, но най-вече връзките между мозъка, хормоналната и имунната
система. Хипотезата, че ПНИ дисбаланс, причинен от стрес, е с физиологични
последствия като появата и усложненията на автоимунните състояния, се
основава на огромно количество проучвания.

Описването с подробности на начините, по които стресът въздейства чрез ПНИ

системата и води до автоимунни заболявания, би довело до задълбаване в
научни детайли, което нямаме за цел. Достатъчно е да кажем, че стресовият
апарат на тялото и най-вече производството на хормона кортизол излизат
извън рамките на нормалното при хронична свръхстимулация. Нека си
припомним, че отделянето на кортизол от надбъбречните жлези регулира
имунната система и понижава възпалителните реакции, задействани от
продуктите на имунните клетки. Нивата на този хормон са по-ниски при
ревматоидния артрит, затова се наблюдават неестествена имунна активност и
прекомерни възпаления. От една страна, обърканата имунната система атакува
тъканите и причинява възпаления, а от друга – необходимите
противовъзпалителни функции са отслабени и неефективни.

Съвсем не е случайно, че лекарството, което обикновено се дава на страдащите

от автоимунни заболявания, е кортикостероидът кортизол – или, за да бъдем
по-точни: неговите синтетични аналози. Кортизолът е хормонът с ключова
роля в противодействието на стреса. Изследванията показват, че именно
неговата секреция най-често бива засегната при хронични случаи на
напрежение. Заболявания, като СЛЕ, ревматоидния артрит, склеродермията и
анкилозиращия спондилит, са резултат от изтощаването и дисбаланса на
телесните механизми за контрол на стреса.

И като стана дума за изтощение, веднага се сещам за мой бивш пациент с

анкилозиращ спондилит, най-вече за живота му преди и след началото на
болестта. Робърт е изтъкнат член на работнически профсъюз от Британска
Колумбия. Взех интервюто с него в офиса му. Веднага прави впечатление – той
е едър и вежлив мъж към петдесет години, говори с плътен глас и има добро
чувство за хумор. Ако трябва да обърне главата си, за да говори по телефона или
със събеседник, който стои встрани от него, му се налага да извърне цялото си
тяло. Гръбнакът му изглежда като парализиран.

– От врата до задника съм вцепенен – обяснява той.

Когато бил на 25 години, започнал да изпитва болка в петите, а през

следващите 24 месеца тя станала постоянна в раменете и ключицата. Няколко
пъти ходил на лекар, но бързо се отказал.

– Постоянно ти казват, че ти има това или онова, а после други твърдят, че

проблемът бил съвсем различен. В крайна сметка не ти помагат. На какво да се
надявам?

Накрая отишъл на ревматолог, тъй като пета поредна година го мъчели ханшът
и краката.

– Бях започнал да щадя десния си крак. Една вечер лежах в леглото си и

приятелката ми забеляза, че единият ми крак е по-къс от другия. Мускулите се
бяха свили, защото използвах само левия. Както можеше да се очаква, тя
изпадна в истерия и ме принуди да ида на лекар.
През дванадесетте години преди първите симптоми и поставянето на
диагнозата му Робърт никога не е отсъствал от работата си. В много отношения
неговата история е типична. Всички служители на профсъюзи, които съм
лекувал докато практикувах, страдаха от преумора. Така е, защото се налага се
да се трудят и в свободното си време, а и самите им задължения са
съпровождани от неизбежен стрес заради вечните конфликти, отстояването на
нечии интереси, дългите часове на непредвидени срещи – изобщо безспирно
натоварване.

– Нашето дружество гарантира много добри пенсии, наистина добри – казва

той. – Причината да са толкова добри е, че никой не доживява до 65 години, за
да почне да си взима пенсията… или поне доживяват малцина! Затова нашият
профсъюз може да си го позволи. Никой не се пенсионира.

След като се разболял, Робърт пътувал годишно със самолет около 150 хиляди
километра из цяла Северна Америка. А през 1976 г., която определя за най-
лошия си период, бил зад волана без прекъсване четири месеца и половина.

– Не се прибирах у дома нито за миг. Занимавах се със стачките в южните щати,

защото бях към един международен профсъюз, където нямаха друг човек с
необходимите умения. Обикалях Арканзас, Оклахома и Джорджия, бъхтех се по
четиринайсет часа през шест дни от седмицата.

Позволявал си е да спи „през времето, което оставаше“. Попитах го:

– Как стояха нещата в личния ти живот?

– Имах жена и две деца. Кариерата в профсъюзите разрушава браковете. Никой

от приятелите ми не успя да задържи първата си съпруга. С някои от колегите
се познавам от 1973 г., едни от тях починаха, но другите вече са с втори или
трети брак. Едно от момчетата се ожени за пети път! Тази работа те сдъвква и
изплюва. Вечно си далеч от семейството си и с нищо не си му полезен. Сега се
чувствам гадно от всичко това. Но преди бях глупак и не го осъзнавах. Не можех
да оценя какво имам. Днес съм близък с децата си, които вече са големи. Но не
помня особено добре сина ми като юноша или като малко хлапе. Е, имам
снимки. А забелязах, че имам дъщеря, едва когато тя навърши двадесет. Не съм
мислил върху тия неща, защото и другите бяха като мен. Просто беше част от
професията. Всички са с провалени бракове и алкохолици. Аз бях първият в
моето обкръжение, който престана да пие.

Робърт признава, че е склонен към пристрастявания.

– И не само към работата. Алкохол, наркотици, жени, хазарт – всичките

пороци. Не съм се напивал от 7:40 вечерта на 2 септември 1980 година. Тогава
за последно пих бира. Омръзна ми да се събуждам на пода с провесен до килима
език и да се чувствам като ходеща бъчва. Също така 132 пъти отказвах цигарите.
Проблемът е, че сега се заех за 133 път. Това е навик, от който така и не можах
да се откажа.

Причината Робърт да работи в профсъюза и да се старае в службата е, че там

има възможност да подобрява живота на хората и да осъществява вижданията
си за едно по-честно и разумно общество.
– Затова никога не казвам „не“. Винаги има какво още да се направи. Списъкът
с несправедливостите така и не става по-къс. Имам се за голям късметлия, че
мога да допринасям за превръщането на света в по-добро място.

Междувременно той развил способността си да отказва прекомерните

натоварвания. Интересно е, макар да не е изненадващо, че намира в своето
заболяване ненадеен съюзник, който му позволява да изразява емоциите си:

– Имам преимущество по отношение на гнева, което другите нямат. Владея

думите си. Не крещя на околните. Не ми се налага, защото мога да постигна
същото само като си контролирам дишането. Едно от хубавите неща на
анкилозиращия спондилит е, че сковава ребрата ти така, че остават като
заключени и отпред, и на гърба.

Той пояснява, че когато хората се разстроят и нямат власт над яда си, те
започват да дишат плитко, като използват мускулите между ребрата, за да
издуват гръдния си кош и да пълнят дробовете си с въздух. Неговото състояние
не му позволява да прави същото.

– За да е силен гласът и за да се направлява говоренето, дишането трябва да

става чрез диафрагмата. Това не е точно дишане – ребрата обаче се движат
напред и назад, от което се постига плитко поемане на въздух. А коремът ми се
мести нагоре и надолу, което също е заради диафрагмата. Контролът върху
нейните мускули е по-добър от този на мускулите на ребрата. Постига се
значително владеене на емоциите и се осигурява нужният приток на кислород
към съответните части от мозъка. По-рано дишах по този начин само с усилия.
Но след като ребрата ми се сковаха, вече нямах избор и свикнах.

– Наистина, много любопитно. Учителите по йога казват, че дишането с

диафрагмата е здравословният начин. Твоето заболяване те е принудило да го
усъвършенстваш.

– Позволява ми да бъда кратък и ясен. Обикновено можеш да познаеш, че

хората са ядосани, защото викат насреща ти. Така дават воля на гнева си. При
моето дишане обаче е необходимо да изричам по-кратки изречения, да пестя
думи и да регулирам интонацията си. Не мога да крещя. Овладяването на
дишането води и до контрол над самообладанието и гнева. А когато
контролираш нещо, можеш с него да постигнеш каквото си пожелаеш.

След разговора ми с Робърт останах поразен от тайнствените способи на

природата да преподава уроци на възрастните чрез техните болести, които
иначе – в един по-добър свят – биха усвоили още в детството си и без да
боледуват. Едно изследване загатва за интересната вероятност, че може би дори
болезнените възпаления при ревматоидния артрит притежават защитна
функция – неприятните усещания в ставите се засилвали една седмица преди
предстоящи стресови моменти.

Авторите заключават:

„Динамичното взаимодействие между конфликтните събития от социалната

сфера и болката в ставите говори за една хомеостатична система, в която
 негативните социални контакти се регулират чрез влошаване на
заболяването.“16
С други думи, усложненията на болестта принуждават пациентите да избягват
действия, които биха им причинили още стрес. Тялото казва „не“.

1. C. E. G. Robinson, „Emotional Factors and Rheumatoid Arthritis,“ Canadian Medical

Association Journal 11 (15 August 1957), 344-45 [^]
2. B. R. Shochet et alf, “A Medical-Psychiatric Study of Patients with Rheumatoid Arthritis”, Psychosomatics
10, no. 5 (September—October 1969), 274 [^]
3. John Bowlby, Attachment, 2nd ed. (New York: Basic Books, 1982), 377 [^]
4. R. Otto and I. R. Mackay, „Psycho-Social and Emotional Disturbance in Systemic Lupus Erythematosus,“
Medical Journal of Australia, (9 September 1967), 488-93 [^]
5. John Bowlby, Loss (New York: Basic Books, 1980), 69 [^]
6. Bowlby, Attachment, 68 [^]
7. Michael Hagmann, „A New Way to Keep Immune Cells in Check,“ Science, 1945 [^]
8. P. Marrack and J. W Kappler, „How the Immune System Recognizes the Body,“ Scientific American,
September 1993 [^]
9. G. E Solomon and R. H. Moos, „The Relationship of Personality to the Presence of Rheumatoid Factor in
Asymptomatic Relatives of Patients with Rheumatoid Arthritis,“ Psychosomatic Medicine 27, no. 4 (1965),
350-60 [^]
10. M. W. Stewart et al., „Differential Relationships between Stress and Disease Activity for Immunologically
Distinct Subgroups of People with Rheumatoid Arthritis,“ Journal of Abnormal Psychology 103, no. 2
(May 1994), 251-58 [^]
11. D.J. Wallace, „The Role of Stress and Trauma in Rheumatoid Arthritis and Systemic Lupus
Erythematosus,“ Seminars in Arthritis and Rheumatism 16, no. 3 (February 1987), 153-57 [^]
12. S. L. Feigenbaum et al, „Prognosis in Rheumatoid Arthritis: A Longitudinal Study of Newly Diagnosed
Adult Patients,“ The American Journal of Medicine 66; March 1979 [^]
13. J. M. Hoffman et al, „An Examination of Individual Differences in the Relationship between Interpersonal
Stress and Disease Activity Among Women with Rheumatoid Arthritis,“ Arthritis Care Research 11, no. 4
(August 1998), 271-79 [^]
14. J. M. Hoffman et al, „Examination of Changes in Interpersonal Stress as a Factor in Disease Exacerbations
among Women with Rheumatoid Arthritis,“ Annals of Behavioral Medicine 19, no. 3a (Summer 1997),
279-86 [^]
15. L. R. Chapman, et al, „Augmentation of the Inflammatory Reaction by Activity of the Central Nervous
System,“ American Medical Association Archives of Neurology; November 1959 [^]
16. Hoffman, „Examination of Changes in Interpersonal Stress…“ [^]

Добрият баланс – биология

на отношенията
Н а седемгодишно дете, моя пациентка, беше насрочена сърдечна

операция в болница на Британска Колумбия. Тя беше претърпяла и две по-

ранни, всичките заради вродения ѝ дефект на сърцето. Родителите вече бяха
добре запознати с процедурата и искаха да се промени едно от правилата в
операционната. Предишните пъти дъщеря им се уплашила и буйствала, след
като се озовавала пристегната към масата, заобиколена от непознати с маски,
един от които притискал ръката ѝ , за да вкарат интравенозния катетър. Този
път майката и бащата пожелаха да останат с нея, докато подейства упойката и
напълно заспи. Въпреки че някои хора от персонала смятаха, че ако родителите
са наоколо, малката ще създава проблеми и няма да е послушна, накрая
отстъпиха. Упойката беше поставена без затруднения.

Традиционната болнична практика, при която не се допускат близки в залата,

пренебрегва факта, че са важни отношенията на привързаност, действащи като
регулатор на детските емоции, поведение и психология. Биологичното
състояние на малкото значително варира в зависимост от това дали край него
стоят познати хора или тях ги няма. Различията се отчитат в неврохимичните
процеси, електрическата активност на емоционалните центрове в мозъка,
пулса, кръвното налягане и нивата на разните хормони, свързани със стреса.

Животът е възможен само в рамките на определени граници – вътрешни и

външни. Не бихме могли да оцелеем от, да речем, високи нива на захар в кръвта
ни, както не бихме понесли силната радиация от ядрена експлозия. Ролята на
саморегулацията, била тя емоционална или физическа, е като тази на
термостат, който служи да поддържа постоянна температура в дома независимо
от метеорологичните условия навън. Когато времето застудее твърде много, се
включва отоплението. Ако пък стане прекалено горещо, се задейства
охладителната система.

В животинското царство саморегулацията се илюстрира чрез способността на

топлокръвните животни да съществуват в най-различна среда. За разлика от
студенокръвните, те могат да оцеляват на по-горещи или по-студени места, без
да се прегряват или да измръзват. Понеже студенокръвните не могат да
регулират самостоятелно телесната си температура, са принудени да обитават
по-ограничен ареал.

Новородените и малките животни като цяло нямат никаква възможност за

биологична саморегулация. Тяхното общо състояние, хормоналните нива и
активността на нервната система изцяло зависят от отношенията им с
възрастните, които се грижат за тях. Емоции, като любовта, страха или гнева,
служат за самозащита, докато в същото време се поддържат необходимите
отношения с родителите. Психологичният стрес е това, което кара малкото да
усеща нестабилност във взаимоотношенията си с големите. Всяка такава
нестабилност води до сътресения и във вътрешната среда.
Емоционалните и социалните контакти продължават да оказват влияние над
биологичните състояния и след детството. Доктор Майрон Хофър от факултета
по психиатрия и невронауки към медицинския колеж „Албърт Айнщайн“ в Ню
Йорк през 1984 г. пише следното:

„Възможно е да няма независима саморегулация дори в зряла възраст.

Социалните взаимоотношения биха могли да продължат да играят важна роля
в ежедневната регулация на вътрешните биологични системи през целия
живот.“1
Реакцията на организма към предизвикателства от външната среда зависи от
контекста и от контактите ни с другите хора. Както казва уместно един изтъкнат
учен, „адаптацията не е нещо, което се случва само в индивида“.2

Човешките същества не са еволюирали в уединение, а в общества, където

условие за оцеляването е било сработването със семейството и племето.
Социалните и емоционалните отношения са неразделна част от нашите
неврологични и химични механизми. Всички знаем от ежедневния си опит, че
настъпват драматични физиологични обрати в телата ни, докато общуваме с
околните. Ако някой ни подхвърли „отново остави да прегори манджата“, това
може да предизвика различни реакции у нас, които зависят от това, дали ни го
казват гневно или с усмивка. Като се имат предвид еволюционната ни история
и резултатите от научните изследвания, направо е абсурдно да се мисли, че
здравето или дадено заболяване могат да бъдат разбрани, ако не се взимат под
внимание психоемоционалните аспекти.

„Основната идея е, че при хората, както и при повечето социални животни,

физиологичната хомеостаза и здравето се влияят не само от околната среда,
но и от социалната.“3
Погледнато от позицията на схващането за биопсихологическото единство,
организмът и чувствата работят заедно, като взаимно си въздействат.

Джойс е на 44 години. Тя е професор по приложна лингвистика. Стресът, както

сама е забелязала, е главен фактор за появата на астматичните ѝ симптоми.
„Струва ми се, че получавам пристъпи, когато поемам повече работа, отколкото
мога да свърша. Дори да преценя, че ще успея да се справя, някак си тялото ми
казва, че няма да смогна. От десет години съм в управителния съвет на
университета. Дълго време бях единствената жена. Сега е другояче и си мисля,
че усилията ми не бяха напразни. Жените вече сме четири, което е добре, но
ми се налага да се нагърбвам с много неща. Налагаше се да се доказвам. При
нас не назначаваха жените на постоянна длъжност. Атмосферата беше такава,
че не зачитаха идеите на жените и подценяваха професорите от женски пол.
Каквото и да предлагах, ми отвръщаха: „Ще видим.“ Не можех да казвам „не“ и
това ми представляваше проблем. Да кажеш „не“, би означавало, че си
напълно неспособен да свършиш даденото нещо, а това ме плашеше. Напрягах
се много, за да се доказвам.“
През последната есен и зима астмата на Джойс била особено мъчителна. Тя
трябвало да ползва инхалатора си по-често от необходимото, за да може да
диша и да облекчи възпалението на белите си дробове.

„Осъзнавам, че болестта ме принуди да казвам „не“. От университета ме

пратиха да изнасям лекции в Балтимор, но аз заявих: „Не, не мога да отида.“ И
преди съм отказвала. Променям си решението и обяснявам: „Имам пристъп на
астмата и не ми е възможно.“ Досега си намирам оправдания. Не ми стиска
просто да кажа: „Не желая да го правя“.“
При астмата – от гръцкото „затруднено дишане“ – се наблюдава обратимо
стесняване на бронхиолите, дължащо се на свиването на мускулните фибри,
които ги заобикалят. В същото време бронхиолите се подуват и възпаляват.
Всички компоненти на ПНИ системата са от значение за това заболяване:
емоциите, нервите, имунните клетки и хормоните. Под въздействието на
редица стимули, включително емоции, нервната система може да свие
обвивката на дихателните пътища, като в тях остават частици, предизвикващи
впоследствие възпаления.

Проблемът при астмата не е вдишването, а издишването на въздуха от

дробовете. Астматиците със затруднение изпразват дробовете си, което ги кара
да чувстват, сякаш нещо ги стяга в тази област. Самите дробове опитват да
прочистят запушените въздушни пътища чрез активирането на рефлекса за
кашляне. При по-острите пристъпи заради затрудненото вдишване се получава
познатият хрипящ звук, идващ от стеснените бронхиоли. А в по-леките случай
единственият симптом може да бъде дразнещата кашлица. Астмата у едни е
хронична, докато други страдат от нея на периоди. В зависимост от
индивидуалната предразположеност болестта може да се предизвика от
алергени, ниски температури, лекарства като аспирина, плач и смях, вирусни
респираторни инфекции и емоционална възбуда. Тя е сред малкото
заболявания, за които и ортодоксалната медицина признава, че се пораждат от
„майндбоди“ компоненти.

Емоциите имат своята голяма роля за предразполагането на човек към астма,

независимо кой е непосредственият провокатор на пристъпа – аспирин, студ
или тревожност. Хроничните емоционални стресове изострят вниманието на
имунната система и тя става свръхсетивна към дразнители. Друг начин, по
който чувствата влияят върху възпалението при тази болест, е чрез хормоните.
Глюкокортикоидните хормони – противовъзпалителни стероидни хормони,
сред които и кортизола – се отделят от надбъбречните жлези по сигнал на
хипоталамуса и хипофизата. Понижените нива на кортизол, които например се
дължат на увредена ендокринна система, биха довели до възпаления.
Университетът в Трир, Германия, провел изследване, според което децата,
страдащи от атопичен дерматит (екзема, алергични обриви със сърбеж) или
астма, били с по-ниски нива на кортизол заради стрес.

„Когато помолихме да напишат съчинение или да решат задача, в слюнката на

тези деца открихме по-слабо повишение на глюкокортикоидните концентрации
от тези на здравите им съученици.“4
Всъщност синтетичните хормони, аналогични на кортизола, са ключово
решение на проблема с астмата. От много проучвания сред деца и възрастни с
това заболяване става ясно, че съществува силна връзка между остротата на
пристъпите и емоционалните състояния, породени от взаимоотношенията с
околните.5

Учените, които се поинтересували от взаимоотношенията между родителите и

техните астматични деца, установили характерна нестабилност. Подрастващите
с астма в по-голяма степен проявяват чувства на изолираност и безпокойства не
само в сравнение със здравите си връстници от контролната група, но и спрямо
малките пациенти с кистозна фиброза – вродено белодробно заболяване, което
е дори по-сериозно.6 С други думи, тежките пристъпи не са причина за
тревожността.

При едно изследване в клинични условия е обърнато внимание на дишането на

деца с астма, които били на възраст между 2 и 13 години. Използвана е и
контролна група. На всяко дете били пуснати записи с гласа на майка му и на
непозната.

„Независимо от интонацията на гласа, дишането на децата с астма беше

категорично извън границите на нормалното, когато чуваха гласа на майка си, а
не на чуждата жена. Този интересен резултат предполага специфични
емоционални влияния върху дишането, което противоречи на предварителните
очаквания, че детето ще се почувства по-спокойно, ако чува родителя си.“ 7
Според германските проучвания астматичните деца е по-вероятно да се окажат
в продължителни и назряващи конфликти от всякакво естество с майките и
бащите си, в сравнение със здравите си връстници. Родителите на астматиците
били по-склонни да критикуват, отколкото родителите на онези без такова
заболяване.8

Когато децата с астма бъдат разстроени или им се скарат, потокът на въздух от

дробовете им отслабва. Същото се наблюдава и когато ги помолят да си спомнят
за неприятна случка, която предизвиква у тях гняв или страх. Стресовете, които
могат да подпомогнат астмата в едно дете, понякога не се разглеждат като
такива от самия пациент или семейството му. Доктор Салвадор Минучин от
Детската клиника във Филаделфия е изучавал астмата и други детски
заболявания. Според него особено чувствителните хлапета подсъзнателно
възприемат знаците от обкръжаващата ги среда, в частност тези за
емоционалното състояние на родителите им. Той отбелязва и че семейната
атмосфера, в която живеят децата с такива болести, има четири общи
характеристики: враждебност, прекомерна предпазливост (със съответното
контролиране на малкото), излишна строгост и неспособност окончателно да се
разрешават конфликти.

„В такива сложни семейства се натъкваме на заплетени и объркани

взаимоотношения. Те проличават от взаимната зависимост на членовете на
фамилията, намесата в чуждия живот, слабо развитото чувство за
индивидуалност, незачитането на неприкосновеността на околните и
неопределените лични граници.“9
Един от наскорошните пристъпи на Джойс се случил именно след семейно
събиране. Тогава тя се почувствала засегната от по-големия си брат, което пък
изкарало на повърхността неприятни спомени за страх и потиснат гняв от
детските ѝ години.

„Когато бях малка, живеех в страх от заплахите и злобата около мен. Не са ме

удряли, но роднините ми бяха избухливи, особено баща ми и брат ми. Майка ми
взимаше тяхната страна. Не ме защитаваше. Ядът им не беше непременно
насочен към мен, но го усещах около себе си. Бях безпомощна от всичко това.
Една от причините да не мога да казвам „не“ е, че се страхувам да не
разочаровам някого и да не изпадна в по-тежко положение. Дори сега ми е
трудно да се справям с проблемните ситуации. Постоянно имаше на какво да
се ядосвам. Баща ми беше вечно правият. Правеше странни гримаси и
говореше по начини, които винаги съм намирала за глупави. По-скоро
прилягаха на малко дете, а не на възрастен. Не го понасях, а и ме беше страх
от него. Така и не се почувствах спокойна. Днес баща ми е на 82 години. Вече
не си позволява да се ежи като преди, защото е доста старичък. Но брат ми си
е все така злоблив. Непрестанно избухва и може да е много язвителен. Та, да
ти кажа какво стана тая есен… В края на ноември синът ми навършваше шест
годинки, което беше повод за голяма радост. Родителите ми дойдоха от
Сиатъл. Намина и брат ми, а като седнахме да вечеряме, той се наду, почна да
ме критикува, да ме обижда, да се зъби насреща ми. Това беше в петък. В
събота беше рожденият ден на детето и бях много разстроена. А като се
събудих в понеделник, не можех ни да говоря, ни да вървя. Не можех нищо да
свърша.“
Наскорошно австралийско проучване посочва колко важни са позитивните
социални отношения за регулацията на стреса. 514 жени били интервюирани,
преди да им се направи биопсия. На малко под половината впоследствие е
поставена диагнозата рак, а другите били с доброкачествени образувания.
Резултатите „показват, че стресорите, свързани с безпокойството, си
взаимодействат със социалната атмосфера. Жените, които чувстваха, че ги
грозят опасности, а освен това нямаха емоционалната подкрепа на близък
партньор, се оказаха девет пъти по-податливи към заболяване от рак на
гърдата“.10Авторите твърдят, че останали изненадани от откритието си. Те
пишат:

„Това, че съществува взаимодействие между особено тревожните събития в

живота и липсата на морална подкрепа, беше някак неочаквано за нас, защото
досега ни се губеха последствията от това взаимодействие.“
Горното е толкова изненадващо, колкото факта, че хората, които не умеят да
плуват, няма да се удавят, ако попаднат във вода без спасителни жилетки –
поне не и ако водата не е дълбока. Читателят сигурно си спомня от първа глава,
че студентите по медицина са с понижена активност на имунната система по
време на изпити, но още по-уязвими са онези от тях, които са самотници.
Физиологичното функциониране на хората е неделимо от емоционалните и
социалните им отношения – като това важи и на теория, и на практика.

Продължило 17 години изследване в Аламеда Каунти, Калифорния, е

потърсило данни за вероятното влияние на социалните отношения или
чувството за изолация върху появата на рак. Никое от наблюдаваните лица не е
имало тумори в началото на мащабния проект.

„Най-интересният рисков фактор сред жените се оказа усещането им, че нямат

обществен живот, а също и че някои от тях се възприемаха самотни, макар
някои от тях реално да не живееха сами… Като се има предвид въздействието
на емоциите върху хормоналната регулация, не е изключено самотата да е
сред директните причинители за заболяванията от тези видове рак.“11
Авторите поставят рака на гърдата, яйчниците и матката в една група, като ги
смятат за зависими от хормоните.

Хората различно се повлияват от социалните, вътрешните и външните

стресори. Освен вродения темперамент, на какво друго се дължат тези
индивидуални особености? Емоционалното развитие е ключово. Момиченцето,
за което стана дума в началото на главата, при една евентуална нова операция
на 25-годишна възраст няма да се нуждае някой от родителите да ѝ държи
ръката, докато ѝ поставят упойката. Нейната саморегулация ще е достатъчна и
ще е излишно майката или бащата да са край нея, за да се гарантират
нормалната невротрансмитерна активност и балансираните нива на стресовите
хормони. От друга страна, няма гаранция, че с достигането на хронологическа
зрялост автоматично се придобива и емоционална независимост. Във всяка
възраст реакцията на даден стресор значително зависи от това, дали сред
чувствата ни преобладават такива като непосрещнати нужди, страхове и
тревоги.

Според теорията за семействата на покойния д-р Мъри Боуен – американски

психиатър – болестта не е случайно биологично събитие, случващо се в
отделния човек. Неговото становище е, че съществуват определени
физиологични отношения, които се запазват през различните етапи в живота
на индивида. Типичен пример са майката и плода – физиологическата им
връзка не се прекъсва нито при раждането, нито дори след съзряването на
детето. Както видяхме, отношенията си остават важни биологични регулатори
за цял живот.

Основополагащата идея в теорията за семействата е разграничаването – тоест

„способността да контактуваме с околните, без това да засяга независимостта на
личността“. Слабото разграничаване на индивида е свързано с „липса на
емоционални граници за свое и чуждо и отсъствието на „преграда“, която не
позволява на чувствата да надделеят над мисловните процеси. Такъв човек
автоматично бива погълнат от тревогите на околните, което поражда
значителна тревожност и у самия него“.12
Изградената личност по-лесно може да овладява собствените си емоции, като
не ги нагласява непременно да бъдат угодни на някой друг и не ги отрича. С
други думи, нито ги потиска, нито ги демонстрира импулсивно. Доктор Майкъл
Кер – бивш колега на Мъри Боуен – сега е управител на Семейния център към
университета в Джорджтаун, Вашингтон. Той разделя личностното
разграничаване на следните типове: функционално и основно. На пръв поглед
двата може да изглеждат еднакви, но в контекста на здравето и стреса
разликата им е от земята до небето.

Функционалното разграничаване включва способността на човека да

съществува на базата на отношенията му с околните. Например бих могъл да
работя добре, само ако обкръжението ми – колегите, съпругата и децата – са в
състояние да приемат вечните ми тревоги и да понасят лошите ми настроения и
привички, емоционалната ми дистанцираност или дори избухванията ми.
Когато те откажат ролите, в които ги поставям, може да проваля брака си и не
само него. Това се отнасяше за функционалното разграничаване.

При другия тип, който е основното разграничаване, бих могъл да живея

спокойно независимо от това, дали другите се нагласяват според
емоционалните ми състояния – тоест емоционално откровен съм както към тях,
така и към себе си. Колкото човек е по-далеч от основното разграничаване,
толкова по-податлив е на емоционален стрес и на болести.

В едно проучване на стреса, адаптационните процеси и имунитета, продължило

четири години, вземат участие 1400 кадети от военното училище „Уест Пойнт“.
Периодично било оценявано психологическото им състояние и са им правени
кръвни тестове, за да се установи в каква степен се повлияват от вируса на
Епщайн-Бар, който е причинител на инфекциозната мононуклеоза. Най-
податливите и заболелите са притежавали следните общи характеристики:
имали големи амбиции за бъдещето си; напрягали се да изкарват високи
оценки на академичните изпити; бащите им са напреднали в кариерата.13 Оттук
също се вижда връзката между стреса и придобитата нужда да се отговаря на
очакванията на родителите. Или иначе казано, между вътрешната среда в
тялото и продължаващото желание от детските години да се търси одобрение.

Друго проучване прави сравнение между омъжени жени и еднакви по бройка

жени, които са в процес на раздяла или вече разведени. При омъжените
данните за качествата на брака и чувството на удовлетвореност от него са
събрани чрез интервюта. На всички са направени имунологични тестове след
взимане на кръв. Изводите са, че незадоволителният брак е „силно и
категорично“ свързан с отслабената имунна система. В групата на разведените
двата основни фактора за потискане на имунитета били изминалото време от
разтрогването на брака (колкото по-наскорошна била раздялата, толкова по-
слаб бил имунитетът) и степента на привързаност на бившата съпруга към
мъжа (колкото по-емоционално зависима е от него, толкова по-лошо е
функционирала имунната ѝ система).14 Стабилен имунитет имали онези дами,
които били способни на по-добра саморегулация и не били емоционално
съсипани след провала на връзката им. Ясното индивидуално разграничаване
води до по-добро здраве.

По-крехкият партньор се оставя да поеме в непропорционални количества

общите тревоги в двойката, което е причината предимно жени, а не мъже, да
търсят квалифицирана помощ заради безпокойствата и депресиите си. Тук
нещата не опират до физическата сила, а до ролите – кой на кого посреща
нуждите? Съвсем не искаме да кажем, че въпросните жени са психологически
по-нестабилни от съпрузите си, въпреки че понякога и тази възможност не е
изключена. Нестабилността като цяло е в самата връзка, заради което жените се
нагърбват със стресовете и проблемите на мъжете си, като в същото време
трябва да се справят и със своите собствени.

Нека си припомним и Нанси – жената на пациента с улцерозен колит. Тя се

ядосваше на стреса, породен от маниакалните и постоянни опити на съпруга да
я контролира.15 Болестта на Тим е от години. Нанси понасяла характерното му
безпокойство, но за нейна сметка. Днес тя се лекува от депресия и твърди, че е
на предела на силите си:

„Все едно отгледах още едно дете, защото Тим се нуждае от много грижи. Сега
вече разбирам, че съм отговорна за четири хлапета. Така е, защото съм
родител и на нас, двамата. Дълго време потъпквах моите емоционални
потребности, без да го осъзнавам. Плашещо е, като си помисля, че бях сляпа
за всичко това, докато не получих малката криза.“
Ако Нанси се откаже от досегашната си роля в този брак, улцерозният колит на
Тим може да се влоши, освен ако той не се научи да бъде по-отговорен
емоционално за себе си.

Партньорът, на когото се налага да не взима под внимание нуждите си, за да

поддържа връзката, е по-вероятно да заболее – на това например се дължат по-
честите случаи на автоимунни проблеми и на рак (който не зависи от
тютюнопушенето) сред жените. Доктор Кер пише:

„Съществуването на единството майндбоди и на взаимозависимости между

хората прави възможно безпокойствата на един човек да се проявят като
болестни симптоми в негов близък. В случаите на емоционални дисфункции
най-податливият на болести е съпругът, който се опитва да запази хармонията
в съвместното съжителство.“16
Крайната цел на живота е да насърчи даден индивид да загърби пълната
зависимост и да придобие независимост. Или по-точно да го направи зрял
възрастен, който умее да съжителства в общество с други зрели хора.
Израстването е процес на преминаване от предимно външна регулация към
саморегулация, доколкото ни го позволява генетичната програма. Добре
балансираните лица са най-способни на плодотворни контакти с околните и да
отглеждат деца, които един ден също ще бъдат изградени личности. Всичко,
което обърква този житейски план, застрашава шансовете за оцеляването на
организма в дългосрочна перспектива. Принципно още от първите си години се
натъкваме на един конфликт между нуждата да се чувстваме сигурни и
желанието за независимост. Напредъкът изисква постепенно и от дадена
възраст нататък да изместим акцента на усилията си от търсенето на сигурност
към постигането на автономия – от привързаност към индивидуализация. Нито
едно от двете не се губи напълно и не е необходимо едното да е за сметка на
другото.

С повишената способност за саморегулация у възрастните идва и нуждата от

повече независимост, която дава свободата да се правят автентични избори.
Онова, което ограничава автономията ни, се възприема като източник на стрес.
А стресът пък се увеличава всеки път, когато нямаме възможност да реагираме
успешно на дразнителите от социалната и вътрешната ни среда. Той се
натрупва и когато лабораторните животинчета или хората се приведат в
безпомощно състояние, без право на приемлив избор – с други думи, когато им
се отнеме свободата.

Независимостта обаче трябва да бъде постигната, без да се разрушават

взаимоотношенията, от които зависи благоденствието. Такива са тези с
интимните ни партньори, както и хората, от които зависим – подопечните ни
служители, колегите, чиновниците от социалните институции. Колкото по-
слабо е развито умението ни за саморегулация в бебешка и детска възраст,
толкова повече като възрастни сме зависими от отношенията си с другите, за да
поддържаме хомеостазата си. А колкото сме по-зависими от дадена връзка,
толкова по-опасни са сътресенията в нея и разпадането ѝ . От тук следва, че
уязвимостта ни от субективен и физиологичен стрес е пропорционална на
степента ни на емоционална зависимост.

За да смекчи напрежението от прекратената връзка, човек може да избере да се

откаже от част от своята автономия. Но това не е здравословно решение.
Загубата на независимост сама по себе си е източник на стрес. Привидно може
да изглежда, че го правим в името на „сигурността“, но нивата на стрес се
покачват, въпреки че субективно бихме могли да усещаме облекчение от
постигнатата „стабилност“. Ако хронично пренебрегваме емоционалните си
потребности, за да бъдем „приемливи“ за околните, рискуваме да платим за
действията си с цената на здравето си.

Другият начин, чрез който някои се предпазват от стреса в проблемните

връзки, е емоционалното изключване. За да се чувства в безопасност,
уязвимият човек се дистанцира от другите и избягва обвързванията. Такъв
поведенчески модел може и да помага за предпазването от субективното
възприемане на стреса, но физиологичните последици от него си остават
същите. Близостта с други хора е психологическа и биологична необходимост.
Издигащите стени около себе си не са способни на саморегулация, а просто са
замразили своята чувствителност. При тях последиците от незадоволените
нужди също са негативни и значителни.

Приятелската подкрепа спомага за облекчаването на физиологичния стрес.

Тясната връзка между здравето и социалната среда убедително е доказана. В
проучването от Аламеда Каунти самотниците бяха по-податливи на
заболявания от различни видове. Други три независими изследвания,
направени сред застаряващи лица, заключават, че липсата на социална
интеграция повишава риска от преждевременна смърт.

„По отношенията с околните и получаваната подкрепа от тях определено може

да се отгатне кои лица е по-вероятно да се разболеят и починат по-рано, като
тези фактори са независими от другите.“17
Обобщено, здравословната биологична регулация на хората в зряла възраст се
постига, след като, от една страна, се търси баланс между сигурността в
отношенията с близки и приятели, а от друга, се поддържа положение на
 автентична независимост. Всяко нещо, което смущава този баланс, без значение
дали човек го съзнава, е източник на стрес.

1. Hofer, Relationships as Regulators [^]

2. Buck, „Emotional Communication, Emotional Competence, and Physical Illness“, 42 [^]
3. Seeman and McEwen, Impact of Social Environment Characteristics [^]
4. E. Pennisi, „Neuroimmunology: Tracing Molecules That Make the Brain-Body Connection“, Science 275
(14 February 1997), 930-31 [^]
5. G. Affleck et al, „Mood States Associated with Transitory Changes in Asthma Symptoms and Peak
Expiratory Flow,“ Psychosomatic Medicine 62, 62-68 [^]
6. D. A. Mrazek, „Childhood Asthma: The Interplay of Psychiatric and Physiological Factors,“ Advances in
Psychosomatic Medicine 14 (1985), 16-32 [^]
7. Пак там, 21 [^]
8. I. Florin et al,“Emotional Expressiveness, Psychophysiological Reactivity and Mother-Child Interaction
with Asthmatic Children,“ in Pennebaker and Treve, Emotional Expressiveness, Inhibition and Health,
188—89 [^]
9. S. Minuchin et al, „A Conceptual Model of Psychosomatic Illness in Children, Family Organization and
Family Therapy,“ Archives of General Psychiatry 32 (August 1975), 1031-38 [^]
10. M. A. Price et a!., „The Role of Psychosocial Factors in the Development of Breast Carcinoma. Part II: Life
Event Stressors, Social Support, Defense Style, and Emotional Control and Their Interactions“, Cancer 91,
no. 4 (15 February 2001), 686-97 [^]
11. P. Reynolds and G.A. Kaplan, „Social Connections and Risk for Cancer: Prospective Evidence from the
Alameda County Study,“ Behavioral Medicine, (Fall 1990), 101-10 [^]
12. For a full discussion of differentiation, see Michael E. Kerr and Murray Bowen, Family Evaluation: An
Approach Based on Bowen Theory (New York: W. W. Norton & Company, 1988), chapter 4, 89-111 [^]
13. S. E. Locke, „Stress, Adaptation, and Immunity: Studies in Humans“, General Hospital Psychiatry 4
(1982), 49-58 [^]
14. J. K. Kiecolt-Glaser et al, „Marital Quality, Marital Disruption, and Immune Function“, Psychosomatic
Medicine 49, no. 1, January-February 1987 [^]
15. Вижте десета глава [^]
16. Kerr and Bowen, Family Evaluation, 182 [^]
17. Seeman and McEwen, Impact of Social Environment Characteristics…, 459 [^]

Биология на загубата
Рейчъл, която получи болки заради ревматоидния си артрит в навечерието на
Рош Хашана, е нисичка и слаба жена. Едва ли има 160 сантиметра. Докато
седеше на дивана във всекидневната си, изглеждаше като джудже край
огромното плюшено мече до нея. Имаше едно специфично изражение на
гладен човек, което е типично за хората, които се развиват преждевременно
като деца и са били лишавани от емоционална подкрепа.

„Когато съм се родила, съм се задавяла с амниотичната течност, която

изпълвала дробовете ми – разказва тя. – Прекарала съм първите четири
седмици в инкубатор. През 1961 година на никого не му хрумвало, че бебетата
в инкубатор също се нуждаят от ласки. Така че началният месец от живота ми
бил поредица от игли, боцкания и ръчкания. Майка ми не идвала, защото
трябвало да се грижи за брат ми. А дали баща ми се е вестявал, нямам
представа.“
Лишаването от емоционална и осезателна близост през този първи месец е
могло да бъде наваксано, ако по-късно Рейчъл се беше радвала на по-добри
отношения, но случаят не е такъв. Още в началото тя не могла да осигури
резултатите, заради които била зачената. Майка ѝ се надявала, че едно ново
дете ще укрепи брака ѝ , но съпругът я напуска още преди раждането на бебето.
Можете да си представите душевното състояние на тази жена, която била
оставена съвсем сама да се грижи както за едва проходилото момче, така и за
пеленачето.

П ри тези обстоятелства оправдаването на своето съществуване се

превърнало във втора природа на Рейчъл – втора, защото такова нещо не е

първостепенна задача на никого. Най-големият ѝ страх бил, че ще бъде
изоставена. Тя казва:

„Вярвам, че ако някой ме опознае, несъмнено ще ме зареже.“

Изненадата ѝ била голяма, когато за последните празници получила покани да
гостува от немалко хора. Невъзможно ѝ е да приеме, че някой може да я
потърси, без да очаква нещо от нея. След като поставили диагнозата ѝ
ревматоиден артрит, тя започнала терапия при психоаналитик. Резултати вече
има – способна да е разбира чувствата си във всеки един момент. Още ѝ е
трудно обаче да разпознава гнева като емоция. Най-често се ядосва, когато
установява, че я подценяват и не уважават мненията ѝ . Например наскоро
получила критики от майка си заради избора на психолога.

„Тя е възмутена, че използвам част от социалните си помощи, за да плащам на

терапевта, а не ходя безплатно при психиатъра, който ми препоръчват
служебно. Майка ми мисли само за парите, а не за това, че най-сетне съм
открила човек, с когото мога да разговарям спокойно.“
Вместо спокойно да ѝ заяви, че има право на собствени решения, Рейчъл
спорила и се молила за нейното разбиране. Разгорещеният диалог довел до
седмица на анорексия – следствието от насочването на гнева към себе си.
Когато ѝ се налага да отстоява позициите си, тя преглъща огорчението си и се
мъчи да намира оправдания, да печели благоразположението на събеседника
си или да се впуска в монолози, целящи да накарат другите „да разберат“. Тези
усилия са автоматични механизми на уязвимото дете, което полага усилия, за
да привлече вниманието на родителя към нуждите си. Страхът от изоставяне я
заставя да потиска всяка емоция, която може да стане причина за изолация.
Зайчето, което Рейчъл гледа като домашен любимец, безпогрешно разпознава
емоционалните състояния на стопанката си. Когато тя е ядосана, животинчето
просто отказва да бъде близо до нея.

„Ако си знам, че ме е яд на нещо, не го закачам. Но ако съм под пара и не го

съзнавам, то не ми позволява да го докосвам – служи ми като барометър и щом
започна да се анализирам, действително разбирам, че не съм спокойна.“
Въпреки че това може да прозвучи странно на мнозина, обяснението е
елементарно. Хората и техните питомци разбират настроенията си чрез общите
мозъчни структури, които са се появили при човека преди онези дялове,
отговорни за речта и рационалното поведение. Връзката между човешките
същества и животните се осъществява чрез съответните им лимбични системи,
емоционалните центрове в мозъка. За разлика от хората обаче, животните са
особено чувствителни към информацията от тези центрове – независимо дали
тя идва от тях самите или от стопаните им.

Неосъзнатият гняв на Рейчъл се възприема от зайчето като заплаха. Как се

получава така, че на човек му е необходим заек, за да разбере, че нещо го мъчи?
Краткият отговор е: последици от детството. Малчуганите не се раждат с
тенденцията да потискат желанията или емоциите си – точно обратното. Всеки
знае колко е трудно да се принуди едно бебе да погълне храна, която не харесва.
Само убеждаването му поне да си отвори устата, когато то не желае да се храни,
е свързано с големи усилия, което свидетелства за вродената способност на
малкото човече да дава отпор на принудата и да изразява недоволство. Защо в
един момент започваме да преглъщаме храна, която не искаме, или чувствата,
които родителите ни не искат? Това не се дължи на присъща човешка черта, а
на нуждата да се оцелява.

Само някои аспекти на детството могат да бъдат анализирани съзнателно.

Например Рейчъл си спомня колко пренебрегната и унизена се почувствала,
докато вървяла след баща си, който бил прегърнал само сина си. Наясно е и с
историята около своето раждане, въпреки че не си я спомня директно. Само
тези късчета информация са сигурен показател и за останалите преживелици от
детството ѝ . На тези събития се дължат днешните ѝ особености: съмненията ѝ ,
че може да бъде харесвана; упоритостта, с която моли майка си да бъде
разбрана, макар да няма повод да очаква успех след 40 години удряне на камък;
използването на заек като сензор за гнева. Подобно поведение може да има
само човек, който го е възприел отдавна. То е направлявало действията през
целия ѝ живот и в крайна сметка е проправило пътя за появата на автоимунно
заболяване.

Биологичните предпоставки за потенциално влошаване на здравето възникват

в ранна възраст. Механизмите в мозъка, реагиращи на стрес, се програмират от
преживелици, които датират още от раждането, като успоредно с това
натрупваме косвени и несъзнателни спомени, ръководещи отношенията и
поведението ни спрямо самите нас, околните и света. Ракът, множествената
склероза, ревматоидният артрит и другите болести, които рагледахме дотук, не
се появяват като ненадейни нови явления в живота на възрастния, а са
кулминацията на продължителни процеси. Човешките взаимоотношения и
биологичните промени, които подготвят почвата за такива заболявания, може
и се случват в периоди, за които бихме могли да нямаме и спомени.

Емоционално незадоволителните връзки между децата и техните родители са

тема, която неизменно присъстваше в сто и няколко подробни интервюта,
които взех за тази книга. Пациентите страдаха от своите коренно различни
здравословни проблеми, но общата нишка бяха историите за
преждевременната загуба на близък или неплодотворните контакти с хора, от
които се очаква морална подкрепа. Фактът, че емоционалното потискане от
детска възраст води до сериозни болести, се потвърждава от впечатляващото
количество изследвания, публикувани в медицинската и психологическата
литература.

Според едно италианско проучване жените с рак на половите органи не се

чувствали толкова близки с родителите си, колкото здравите от контролната
група. Освен това не давали воля на емоциите си.1Отново в Европа са
съпоставени 357 онкоболни с 330 жени в контролна група. Предимно
пациентките с рак имали лоши спомени за дома, в който са израснали. 40
процента от тях преживели и смъртта на родител преди да навършат 17 години
– коефициентът е два и половина пъти по-висок спрямо този на лицата от
контролната група.2

Вече споменахме за трийсетгодишното изследване сред студентите по

медицина от университета „Джон Хопкинкс“. Първоначалните интервюта на
младежите сочат, че онези, които били по-отчуждени от родителите си като
деца, били изложени на най-голям риск. Те по-често посягали на живота си в
средна възраст и развивали умствени заболявания. Били предразположени към
високо кръвно налягане, коронарни сърдечни заболявания или рак. В
аналогично проучване на „Харвард“ първокурсниците са разпитани как
оценяват грижите на родителите си. 35 години по-късно е направена оценка на
здравословното им състояние. Вече на средна възраст само четвъртината от
студентите, които били близки с родителите си, са страдали от сериозно
заболяване. От друга страна, почти 90 процента от посочилите лоши
отношения с близките си се оказали болни. Авторите заключават:

„Простата и недвусмислена статистика показва как чувствата, че сме обичани,

оказват силно влияние върху здравето ни.“3
Докосванията и ласките са първите сетивни възприятия на новороденото. Чрез
тях то усеща любовта. Майките на бозайниците осигуряват такава стимулация
на своите малки. Например плъховете ближат своите бебета, а приматите ги
потупват. Ашли Монтагю пише в неговата чудесна книга „Докосването“:

„Различните начини, чрез които бебетата и малките деца получават осезателно

внимание, са незаменими за развитието на техните организми и психика.
Изглежда твърде вероятно, че стимулацията чрез докосвания при хората е
съществена за изграждането на привързаност и здравословни емоционални
отношения. В този смисъл „близането“ в неговия пряк и преносен смисъл и
любовта са съвсем сродни. Или казано накратко, човек не се научава да обича
според някакви указания и регулации, а като бъде обичан.“
От експерименти с животни се знае, че докосването води до отделянето на
хормони на растежа, които осигуряват по-добро натрупване на телесна маса и
развитие. Резултатите важат и за хората. Правен е опит с преждевременно
родени бебета, които били разделени на две групи. Условията за всички в
инкубатора били еднакви, като не се брои следното изключение – на едната
група било осигурена стимулация чрез прегръщане и ласки по три пъти на ден
за период от две седмици. За разлика от другите, малките от
привилегированата група „по-бързо наддадоха на тегло и увеличиха обиколката
на главата си. Те бяха и по-жизнени“.4

Липсата на докосване при Рейчъл е възпрепятствало физическото ѝ развитие, а

също така била първият признак, че не е желана или обичана. Събитията,
случили се по-късно в живота ѝ , са подкрепили най-ранните впечатления.

Емоционалният контакт е важен колкото физическият. Двата са доста

аналогични, подсъзнателно го усещаме и затова след определени приятни
емоционални действия спрямо нас казваме, че сме били „поласкани“.
Сетивните ни органи и мозъкът осигуряват механизмите, чрез които се оформя
преходът ни от детство към зрялост. Социално-емоционалните контакти
категорично повлияват на развитието на човешкия мозък. От мига на
раждането те регулират тонуса, активността и стабилността на
психоневроимуноендокринната (ПНИ) суперсистема. Характерните начини,
чрез които се справяме с психологичния и физиологичния стрес, се усвояват
още през първите ни години.

Невролози от университета в Харвард се поинтересували за нивата на кортизол

сред сирачетата, отглеждани в потресаващо занемарените румънски домове за
деца без родители по времето на режима на Чаушеску. Съотношението между
персонала и децата било едно към двадесет. Като се изключат най-
елементарните грижи, децата рядко получавали внимание или милувки. Затова
се прегръщали самички и имали депресиран вид – и двете присъщи за
изоставените малки на хората и приматите. Нивата на кортизол в слюнката им
били извън нормите, което показва, че ендокринната им ос вече била
увредена.5А едно такова увреждане често се открива сред страдащите от рак,
автоимунни и други заболявания.

Интуитивно можем да разберем защо насилието, травмите или отчуждението

през детството са с негативни последици. Но защо мнозина развиват болести,
свързани със стреса, без да са били малтретирани или да са живели в изолация?
Тези хора страдат не защото им се е случило нещо негативно, а защото са
изгубили нещо позитивно. През 1996 година доктор Майрон Хофър –
ръководител на катедрата по експериментална психобиология към
Колумбийския университет, САЩ – пише в списание „Психосоматична
медицина“:

„Парадоксът е налице. Как е възможно липсата на нещо или някого да доведе

до такава биологична бъркотия? Може би има биология на загубата, която
трябва да открием и опознаем.“6
Въпросът, как е възможно липсата на нещо или някого да доведе до такава
бъркотия, ще стане по-ясен, ако си припомним какво е стресът. Всички
стресори представляват липсата – потенциална или вече реална – на важни
условия от средата, които организмът възприема като нужни за оцеляването.

С. Ливайн и Х. Урсин пишат в „Какво е стрес?“, че „стресовите стимули са

индикация за нещо, което е изчезнало или е на път да бъде изгубено, а е
необходимо за тялото или поне предпочитано.“7 За всяко топлокръвно същество
животът е невъзможен без родителя. Малкият човек е зависим от възрастните в
много по-голяма степен от животинските видове, защото потребностите му са
доста повече от очакването да бъдат задоволени моментни физиологични
нужди. Майката и бащата са повече от доставчици на храна, осигурители на
дом, преподаватели на разни умения и закрилници срещу хищници. Те са и
биологичните регулатори на все още неукрепналите физиологични и
емоционални системи на децата, както показва тъжният пример с румънските
сирачета. Родителската любов не е просто топло и приятно чувство, а е
биологично условие, тъй важно за правилното телесно и психологично
израстване. Чрез нея и оказваното внимание се осигурява оптимално съзряване
на мозъка, ПНИ системата и ендокринната ос.

Измежду всички бозайници мозъкът на новородения човек е най-малък и най-

незрял спрямо този на възрастните. Например конете могат да тичат още през
първия си ден. Това е дейност, за която при нас е необходимо да измине поне
година и половина, преди да добием необходимите нервни вериги, визуално-
пространствени способности и мускулна координация. Причината да се
появяваме на бял свят толкова неврологично ощетени е размерът на главите
ни. Най-големият диаметър в телата на децата на хората е именно този на
главите им. Затова винаги има опасност да се заклещят в родилния канал.
Успоредно с нарастването на главата, което е необходимо за разгръщането на
умствения капацитет и контрола на крайниците, тазът се стеснява, за да се
осигури по-балансирана походка на два крака. Придвижването на два крака с
таз като на коня би било невъзможно. С други думи, ако мозъците ни бяха по-
обемисти в края на бременността, никой нямаше да се роди успешно.

Три-четвърти от растежа на мозъка и почти 90 процента от развитието му се

извършват главно през първите три години от живота. Веднага след раждането
единствено човешкият мозък сред бозайниците продължава да нараства със
същите темпове, с които се увеличава и в утробата. В началните месеци се
наблюдава впечатляващо бързо и сложно образуване на нервни връзки и
синапси. Има определени периоди, през които се формират милиони нови
синапси в секунда. Тези процеси не зависят само от генетично предопределения
потенциал, но и от условията на околната среда. Дори най-качественото житно
зърно не би покълнало в неплодотворна и суха почва. След десетилетия на
неврологични изследвания е установено, че благоприятните емоционални
отношения с родителите са крайно необходими за развитието на мозъка.
Чувствата стимулират умножаването на нервните клетки, като това става чрез
сложни процеси, включващи секретирането на определени телесни вещества.

Ето един простичък пример – когато малкото дете се радва и е щастливо, се

отделят ендорфини. Те представляват своеобразни хормони на щастието или,
казано иначе, природни опиати на мозъка. И обратно, от опитите с животни се
знае, че високите нива на стресовите хормони като кортизола водят до
значително свиване на важни мозъчни центрове.

Нервните вериги и неврохимията на мозъка се образуват в съответствие с

условията на средата. Малкото дете, което се ражда с напълно нормални очи,
ще ослепее необратимо, ако бъде непрекъснато държано в тъмна стая в
продължение на пет години. Причината е, че е необходима стимулацията от
светлинни вълни за развитието на зрението. Естественият подбор на Дарвин
решава кои неврони и техни синапси ще оцелеят – това ще са онези, които
успеят да се пригодят и умножат. Лишените от подходяща стимулация от
заобикалящата среда, ще атрофират, загинат или няма да функционират
оптимално.

Основната цел на човека е да се превърне в индивид, който е способен да

отстоява позициите си, да извършва саморегулация и да живее в разбиране с
останалите хора в социален контекст. Жизненоважни за изграждането на
невробиологията на саморегулацията в детето са отношенията му с родителите,
където последните трябва да забелязват и разбират чувствата на малкото, да
реагират със съпричастност и загриженост за вътрешните му терзания.
Емоциите могат да бъдат позитивни – „искам повече от това“ – или негативни:
„Това не го искам“. Бебетата и невръстните деца не са способни да направляват
психологическите си състояния, заради което винаги има риск от изнемогване
или дори смърт, ако не се подобрят контактите с родителите. Затова близостта с
майката и бащата служи за опазване на детската биологична регулация.

Саморегулацията изисква координирани действия на анатомично отделните

области в мозъка, както и умереното надмощие на по-горните и по-наскоро
развили се региони. Най-старата част и най-важна за живота е мозъчният
ствол, откъдето се контролират основните импулси за оцеляването и базовите
функции, сред които са такива, като гладът, жаждата, телесната температура и
управлението на сърдечносъдовите и респираторните функции. Най-новият
дял пък е неокортексът, разположен в предната част на мозъка. Кортекс
означава „кора“ – като кора на дърво – и се отнася за тънкото покритие от сива
материя, разположена върху бялото мозъчно вещество. Състои се главно от
нервни клетки (неврони) и в него се извършва по-голямата част от висшата
дейност. Префронталният кортекс ръководи реакциите ни към света, но не в
контекста на първичните пориви, а на базата на усвоената информация за това,
кое е добро, неутрално или враждебно, а също и в зависимост от това, кое е
полезно за социалния живот и кое не е. Функциите му включват контрол над
импулсите, социално-емоционални анализи и мотивация. Повечето от работата
му е свързана не с подтикването към действия, а с овладяването на импулсите,
идващи от по-долните мозъчни центрове.
Посредник на регулаторните процеси в кортекса и първичните функции в
мозъчния ствол, свързани с оцеляването, е лимбичната система. Тя е
жизненоважна и обхваща структури, намиращи се между кортекса и ствола, но
също така и някои части от самия кортекс. Без нея регулационните и
умствените функции на кортекса щяха да са като в мозъка на луд учен:
познанията и интелектът нямаше да намерят приложение.

Чрез емоциите се извършва интерпретацията на света. Те имат сигнализираща

роля, която ни казва как вътрешните ни състояния се променят след външни
въздействия. Макар чувствата да са отговор на стимули от настоящето, те се
филтрират на базата на минали преживявания и въз основа на тях се пораждат
очаквания за бъдещето. Структурите в кортекса или средния мозък, отговорни
за изживяването и приспособяването на емоциите, реагират на отношенията с
родителите, както зрението се развива под влиянието на светлината.
Лимбичната система съзрява, като „чете“ и анализира емоционалните
послания, идващи от родителя. Центровете на паметта – както съзнателната,
така и несъзнателната – разчитат на контактите с майката и бащата за своето
укрепване и за бъдещото интерпретиране на заобикалящата действителност.
Участъците, отговорни за отделянето на важни невротрансмитери, като
серотонина, норепинефрина и допамина – необходими за стабилните
настроения, възбудата, мотивацията и вниманието – се стимулират и
координират правилно действията си, когато детето има добри отношения с
хората, грижещи се за него. Установено е, че когато са отделени от своите майки
дори само за няколко дни, при малките на маймуните се отчита сериозен
дисбаланс на тези неврохимикали.

Чрез родителите си децата изграждат своята представа за света. Това може да е

приятен свят с много любов; свят на пренебрежение или безразличие, където
трябва да се борим със зъби и нокти, за да ни обърнат внимание, или по-лошо:
враждебен свят, в който трябва да живеем в едно постоянно състояние на
свръхбдителност. Бъдещите ни отношения зависят от първите ни отношения с
лицата, които са се грижили (или не) за нас. Ще се разбираме, ако сме били
разбирани. Ще се обичаме, ако сме израснали с дълбокото усещане, че сме
обичани. Ще отстояваме потребностите си със същото старание, с което са
посрещали нуждите ни като деца.

Прекъсването на стабилните отношения в бебешка и детска възраст може да

има трайни последици за стресовите механизми на мозъка и за имунната
система. Редица експерименти с животни сочат за наличието на силна
зависимост между ранните проблеми с чувствата на привързаност и
небалансираната способност да се реагира по-късно на стрес. И обратно,
благоприятните контакти на подрастващите са гаранция за значително по-
доброто овладяване на биологичния стрес след години.

За задоволяването на потребността от привързаност при хората трябва нещо

повече от физическа близост и докосване. Не по-малко необходима е
емоционалната обвързаност, в частност качеството на „настройването“, при
което майката и бащата успяват да се нагодят според психологическите
състояния на детето си. Процесът е доста фин. Той е дълбоко инстинктивен, но
може да се изгуби, ако родителят е стресиран, угрижен, финансово затруднен
или по други причини. Настройването може да е невъзможно и ако самият
възрастен е имал трудно детство. Съществуват случаи, при които родителите
 даряват с любов малките си, но не умеят да долавят напрежението им. Тогава
подрастващите усещат, че са обичани, но дълбоко в себе си растат с
убеждението, че не са харесвани такива, каквито са. Затова демонстрират само
„приемливата“ си страна пред майките и бащите си, като потискат
емоционалните пориви, които родителят отказва да приеме. Възможно е децата
дори да навикнат да се упрекват, че изобщо имат такива пориви.

С други думи, когато възрастните са под напрежение поради каквато и да било

причина, заради която не са способни да осигурят нужното съпричастие,
потомците им израстват с хроничната тенденция да се озовават в положението
на емоционални самотници. А това върви и с чувството – реално или
въображаемо – че са без душеприказчици, тоест без човек, който може да
разбере терзанията им. Тук съвсем не говорим за липса на любов от страна на
родителя или пък за някаква физическа дистанцираност, а за една осезаема
празнота на емоционално ниво, която кара малкото да изпитва
неудовлетвореност.

Феноменът на физическата близост, съпроводена от емоционално отчуждаване,

се нарича относително отчуждаване. То се случва главно когато майката поради
свои проблеми и стресове не проявява (или поне не достатъчно) съпричастност
към хлапето. Такова разстройване на настройката имаме, когато родителят
първи измести поглед от детето, след като им се срещнат очите за по-
продължително време. Друг пример е настояването от страна на възрастния да
продължава да дундурка малкото, когато то ясно показва, че има нужда от
почивка.

„Експериментите с примати показват, че бебетата сериозно страдат, когато

майките им са край тях, но не им обръщат внимание – пише психологът Алън
Шор от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. – Според мен
относителното отчуждаване е чест феномен, който повлиява на развитието на
личността в ранна възраст.“8
Непълноценните отношения между родител и дете все повече се налагат като
норма в нашето свръхнапрегнато общество. Нивата на физиологичния стрес,
които се наблюдават у децата при относителното отчуждаване, се доближават
до нивата, които отчитаме при физическа раздяла. Недостатъчната
съпричастност въздейства подсъзнателно. Ако възрастен опита да си я
припомни, едва ли ще успее, но все пак тя е там – загнездена още от детството в
биологията на загубата.

Относителното отчуждаване става част от психологичната програма на човека.

Хората, които са му „свикнали“ в миналото, като възрастни са склонни да
избират тип отношения, които не са по-различни от вече познатите. Например
да живеят с партньори, които не ги разбират или не ги приемат такива, каквито
са. Така физиологичните стресове, причинени от относителното отчуждаване,
ще присъстват и след навършване на пълнолетие – разбира се, без да ги
осъзнаваме.

1. L. Grassi and S. Molinari, „Early Family Attitudes and Neoplastic Disease“, Abstracts of the Fifth
Symposium on Stress and Cancer, Kiev, 1984; cited in H.J. Baltrusch and M.E. Waltz, „Early Family
Attitudes and the Stress Process—A Life-Span and Personological Model of Host-Tumor Relationships:
 Biopsychosocial Research on Cancer and Stress in Central Europe,“ in Stacey B. Day, ed., Cancer, Stress
and Death (New York: Plenum Medical Book Company, 1986), 275 [^]
2. Пак там, 277 [^]
3. L. G. Russek et al, „Perceptions of Parental Caring Predict Health Status in Midlife: A 35-Year Follow-up
of the Harvard Mastery Stress Study“, Psychosomatic Medicine 59 (1997), 144-49 [^]
4. M. A. Hofer, „On the Nature and Consequences of Early Loss“, Psychosomatic Medicine 58 (1996), 570-80
[^]
5. Kisses and Chemistry Linked in Rats, The Globe and Mail (Toronto) 17 September 1997 [^]
6. Hofer, On the Nature and Consequences of Early Loss. [^]
7. S. Levine and H. Ursin,“What is Stress?“ in S. Levine and H. Ursin, eds., Psychobiology of Stress, (New
York: Academic Press, 1972), 17 [^]
8. Allan Schore, Affect Regulation and the Origin of the Self: The Neurobiology of Emotional Development
(Mahwah: Lawrence Erlbaum Associates, 1994), 378 [^]

Щафетата на поколенията

К ато се има предвид информацията, поместена в предходните глави,

някой може да си направи извода, че родителите са виновни за по-късното

развитие на заболяванията у техните деца. Подобно заключение изцяло
противоречи на моите намерения и не е в съответствие с научните
доказателства. Родителското поведение не е отражение на повечето или по-
малкото любов, която се таи в сърцата на майката и бащата. Тук своята дума
казват и други, по-приземени фактори. Любовта на родителите е безкрайна и за
нея си има съвсем практична причина: самоотверженото отглеждане на
малкото е запечатено в механизмите за привързване, които работят в мозъка на
бозайниците. Ако това чувство е ограничено, то е само защото възрастният
също някога е бил дълбоко наранен.

Покрай работата ми с наркозависими от Ванкувър се срещнах с много

подвластни на опиатите мъже и жени. Макар да бяха закоравели, с криминални
досиета, готови на какво ли не за поредната доза, заразени с вируса на СПИН,
гонени и отхвърлени от обществото, всички те имаха една голяма болка –
трябвало да обърнат гръб на децата си или им били отнети. Без изключения
тези хора бяха малтретирани или изоставяни като малки. Ако детето усеща, че
не е приемано безрезевно, това се дължи на факта, че любовта на родителите се
пречупва през характера им. Ако възрастният е стресиран, измъчван от
неразрешени проблеми или има незадоволени нужди, малкото най-вероятно
ще се окаже в ситуация, в която ще се чувства изоставено – въпреки че това не
би отговаряло на намеренията на големите.

За добро или лошо, повечето от реакциите ни и отношенията ни като родители

се определят от преживелиците ни като деца. Поведението е следствие от
ранния опит и това става ясно както от наблюденията върху животни, така и от
по-сложните психологически изследвания сред хората. Резус макаците са вид
примати, които са любими на учените в областта на психологията, защото са
относително малки на размер и лесно се отглеждат. Двадесет процента в едно
стадо на тези маймуни са „твърде чувствителни“ – те особено често проявяват
депресивни настроения заради раздяла с майката, свръхреакции на
ендокринната ос, прекомерна възбуда на симпатичната нервна система и по-
силно потискане на имунната активност. С по-популярен термин бихме могли
да наречем твърде чувствителните с определението свръхчувствителни.
Подобно на положението при хората, тези резус макаци обикновено се оказват
на най-ниските нива на социалната йерархия. Поколението им не се отличава
от тях по поведение, реакции и обществен статус. Проучванията показват, че
„типичната им напрегнатост може да бъде заличена, като се смени средата“.1

Благоприятните промени се предават и на следващите поколения:

„Когато се отглеждат от особено грижовни майки, такива животни не показват и

следа от обичайното си нездравословно поведение. Вместо това се развиват
преждевременно и се изкачват до върховете на йерархията като възрастни.
Женските пък стават не по-малко грижовни от майките, които са ги отгледали.“2
Тези наблюдения не засягат единствено усвоените модели на поведение. В по-
голямата си част еднаквостта на родителите с децата по отношение на грижите
към потомството не е отражение на заучените похвати, като това се отнася
както за животните, така и за хората. Предаването на родителски похвати
между поколенията до голяма степен се дължи на физиологичното развитие –
от начина, по който лимбичната система в мозъка се програмира през
детството, и как се формират взаимовръзките в ПНИ суперсистемата. Както
беше упоменато в предходната глава, емоционалните центрове на детето се
развиват под влиянието на тези на възрастните. Подрастващият човек не
научава как да се държи като родител чрез имитирането на майката и бащата, а
ако го прави – то е само частично. Основното въздействие се осъществява в
контекста на отношенията на детето с родителите му. Същото важи и за
механизмите за реакция на стрес на малкото.

Един показателен експеримент с животни е достатъчен да онагледи горното.

Успокоителните валиум и ативан принадлежат към клас медикаменти,
наречени бензодиазепини. Подобно на всички фармацевтични продукти, които
оказват влияние на мисловната дейност, те функционират успешно,
благодарение на рецепторите за сходни естествени вещества, произвеждани в
самия мозък. Амигдалата е бадемообразна структура в темпоралния дял на
мозъка и представлява един от главните регулатори на страха и безпокойството.
Снабдена е с рецептори за бензодиазепини, които при активация водят до
успокоителни реакции. Съпоставени с възрастните плъхове, за които били
полагани по-малко грижи, онези, които се радвали на повече внимание от
майките си, имали повече рецептори в амигдалата си. Майчинското старание в
детството води до здравословна регулация на негативните емоции в зряла
възраст. Тези различия не могат да се обяснят с генетични фактори.3

Въпреки че психологичното развитие при хората е доста по-сложно от това при

животните, предаването на родителските особености и стреса през поколенията
също е общовалидно правило. Група канадски изследователи пишат, че
„грижите на майката в ранното детство „програмират“ поведенческите реакции
на стрес в подрастващите, като се променят нервните системи, осъществяващи
посредничеството за плашливото поведение“.4 Казано иначе, твърде вероятно е
тревожните майки да предадат безпокойствата си на своите потомци и техните
поколения. Учени са разработили таблица, чрез която се оценяват качествата
на привъзраност между родителите и техните деца. Измерването е по точкова
система, а изследваните поколения били три: възрастни майки, техните дъщери
и бабите им по майчина линия.

Резултатите сочат, че степента на привързаност била еднаква при различните

поколения.5 Сред порасналите деца на оцелели от холокоста, страдащи от ПТС
(пост травматичен стрес), се наблюдават проблеми с ендокринната система и
производството на кортизол. Колкото по-голям е ПТС на родителите, толкова
по-увредени са механизмите за секреция на кортизол у децата.6

Мери Ейнсуърт – бивша сътрудничка на Джон Боулби, която по-късно става

професор по психология в Университета на Виджиния в Шарлотсвил, съставила
метод за оценка на типа и качествата на привързаността между родителите и
децата им. През първата година от живота на бебето специалистите записвали
различните реакции на малките и отношенията им с майките в домашна среда.
След изтичането на тази година участниците в експеримента са заведени в
лаборатория за кратък опит, наречен „Непозната ситуация“.

„През различни интервали в рамките на 20 минути малкото оставаше или с

майка си, или с майка си и непознат човек, или само с непознатия, или съвсем
само, все за около 3 минути. Идеята беше (и все още е), че отделянето на
едногодишното дете от лицето, към което е привързано, и поставянето му в
чужда обстановка ще активира системата му на привързаност. Така беше
възможно да се проучат реакциите му при отделянето от майката и нейното
завръщане. Най-полезните резултати се получиха в епизода на връщането на
майката.“7
Оказало се, че поведението на бебето било програмирано от начина, по който то
взаимодействало с родителя си през изминалата първа година. Малките, които
расли в хармония и били обект на внимание у дома си, демонстрирали
симптоми, че майките им липсват след краткотрайната раздяла. Те я
посрещнали с радост при завръщането ѝ , търсейки и физически контакт.
Утешили се бързо и преминали към спонтанните си игри. Този модел на
отношенията е определен като „спокоен“. Но имало и редица неспокойни
модели, съответно наименувани „отбягващ“, „противоречив“ и „разстроен“.
Отбягващите деца не показали стрес след отделянето си от майката и я
отбягвали или не ѝ обръщали внимание след нейното завръщане. Това не
означава, че хлапето е самостоятелно, а говорим за същата псевдо-автономия,
която споменахме и в случаите на пациентите с ревматоиден артрит: вярата, че
трябва да разчитат единствено на себе си, защото опитите да се привлече
помощ от родителя са безполезни. Вътрешно обаче тези бебета изживяват
физиологичен стрес от завръщането на майката, който е установен чрез
промяната на пулса. Малките, които са попаднали в несигурните категории,
идват от домашна среда, в която отсъстват хармоничните отношения. Те
получавали ясни знаци за емоционалната дистанцираност на майката или
противоречиви послания, при които се редували моменти на близост и
отчужденост. Едва навършили годинка, децата вече проявяват реакции, които
ще характеризират тяхната личност и поведение за в бъдеще.

Еспериментът „Непозната ситуация“ е провеждан многократно в редица

държави. Наблюденията на малките в тази възраст дават точни и ранни
индикации за поведението им в младежките години, включително за
особености, като емоционалната зрялост, отношенията с връстниците и
академичните успехи. По всички тези показатели децата, които били сигурно
привързани като бебета, получили по-добра оценка от специалистите, за
разлика от децата в несигурните категории. Трябва да се отбележи обаче, че
Даниел Сийгъл в книгата си „Развиващият се ум“ обосновано посочва във
връзка с преноса на особености между поколенията, че реакциите на бебетата в
„Непозната ситуация“ могат с точност да бъдат предвидени още преди
раждането им.

Професор Мери Мейн от Калифорнийския университет в Бъркли е бивша

студентка на д-р Ейнсуърт. Тя разработила точен метод за оценяването на
някогашните отношения на привъзраност между вече достигнали пълнолетие
индивиди и техните родители. Особеното при нейния метод е, че не се взима
предвид какво е отговорено на въпросите, а главно как отговарят
интервюираните. Спецификата не речта и ключовите думи, които се
употребяват за изразяване на мнение, се смятат за по-важни от онова, което
хората съзнателно вярват и споделят при общуването. Значението на думите
отразява само съзнателните убеждения на човека, който ги изрича, като
болезнените спомени често биват пренебрегвани. Пълната история става ясна
от начина, по който се говори – гладко или колебливо, с подробности или
оскъдно, последователно или с противоречия, от фройдовите увъртания,
съдържащи намеци или очевидно сервилно съгласие. Тестът на Мери Мейн се
нарича Интервю за привързаността на възрастните (ИПВ). Подобно на детските
реакции в „Непозната ситуация“, зрелите индивиди могат да се класифицират
според степента на сигурност в някогашните им отношения с родителите.
Оказва се, че „ИПВ е най-сигурният способ за предсказване на това как децата
ще се привържат към родителите си“.

Иначе казано, според онова, което възрастният несъзнателно разкрива за

отношенията си с родителите през детството, може да се предопредели какви
ще са взаимоотношенията му на привързаност към неговите собствени деца.
Затова, когато бъдещият родител се подложи на въпросното интервю още
преди да се роди детето му, с точност може да се прогнозира как бебето му след
навършването на една година ще се държи по време на експеримента
„Непозната ситуация“. Нещо повече – според данните, получени от „Непозната
ситуация“, може да се предскаже как две десетилетия по-късно вече
порасналите бебета ще преминат ИПВ. Тоест по разказа на даден човек за
детството му по време на ИПВ може да се разбере как ще отгледа бъдещите си
деца, а оттам и как неговите деца след година ще реагират при „Непозната
ситуация“. От своя страна „Непозната ситуация“ е предвестник за предстоящите
резултати от теста ИПВ на новото поколение.

Казано накратко, родителското поведение е своеобразна щафета на

поколенията. Проблемите, които засягат едно от поколенията и не бъдат
разрешени, се предават на следващото.

Ланс Мороу е журналист и писател. В своята книга „Сърцето“ той кратко и ясно
описва приемствената природа на стреса между различните генерации, като
разтърсващо и красиво споделя своите преживявания на прага на смъртта,
причинени от тежкото му сърдечно заболяване:

„Поколенията са като матрьошки. В склонността към насилие на майка ми се

съдържаше насилието на дядо ми, а в него (така подозирам, но не зная
подробности) прозираше друга зловеща история – черна и изпълнена с потайна
енергия. История подир история, всяка избледняваща с времето.“
Обвиненията стават безсмислени, след като се проумее, че семейните проблеми
се коренят далеч назад в по-старите поколения. „Осъзнаването на този факт
веднага разсейва всяка наклонност да разглеждаме родителя като злодей“,
пише Джон Боулби – британският психиатър, който със своите трудове хвърли
научна светлина за значителната важност на привързаността в бебешка и
детска възраст. Тогава кого да обвиняваме?

Ако можем да видим как стресът се предава на всяко следващо поколение, по-
лесно ще разберем защо толкова много от описаните случаи в предходните
глави засягат семейства, при които една и съща болест засяга различни
генерации, или хора от едно и също поколение, страдащи от всевъзможни и
привидно нямащи нищо общо помежду си заболявания. Ето няколко примера:

● Натали: множествена склероза. Нейният по-голям брат бил алкохолик и

починал от рак на гърлото. По-малката ѝ сестра е шизофреничка. Чичовците и
лелите ѝ са алкохолици. Баба ѝ по майчина линия също е алкохоличка.
Съпругът ѝ – Бил, починал от рак на червата. Свръхактивният ѝ син страда от
недостиг на внимание и се бори със зависимост от наркотиците.

● Вероника: множествена склероза. Вярва, че е зачената при изнасилване и

кръвосмешение. Дядо ѝ по линия на приемната майка е алкохолик, а неговата
съпруга развила болестта на Алцхаймер след навършване на 60 години. Наред с
другите си проблеми, баща ѝ отрано има високо кръвно налягане.

● Сю Родригес: АЛС. Баща ѝ починал от увреждания на черния дроб заради

алкохолизъм. Една от лелите ѝ умира заради аневризма в мозъка, а друга – при
пожар вкъщи.
● Ана: рак на гърдата. От същата болест починали майка ѝ и баба ѝ по майчина
линия. В същото време обаче липсва генетична предразположеност. Ана
наследява проблемния ген от баща си. Има две сестри – едната живее с
алкохолик, а другата е умствено болна.

● Габриел: склеродермия с наченки на ревматоиден артрит. Родителите ѝ са

алкохолици. На брат ѝ му е правена операция заради рак на червата, а на сестра
ѝ наскоро поставили диагнозата рак на гърдата.

● Жаклин дю Пре: множествена склероза. Баба ѝ била съкрушена от смъртта

на друго от децата си по времето, когато се ражда майката на Жаклин. Самата
майка на виолончелистката умира от рак, а баща ѝ се разболява от болестта на
Паркинсон.

● Роналд Рейгън: рак на дебелото черво, болест на Алцхаймер. Баща му и

брат му били алкохолици. Втората му съпруга заболява от рак на гърдата.
Дъщеря му умира от метастази на меланома.

Читателят вероятно си спомня от първа глава за гневното писмо, получено от

една ревматоложка по повод моята статия за Мери. В материала ми се
загатваше, че проблемното детство на тази пациентка, свързано с насилие и
отчужденост, е довело до нейната потиснатост, а отчасти в резултат на нея – и
до склеродермията. Специалистката заявяваше, че това заболяване е
наследствено и моята аргументация нямала никаква стойност. Тя се
възмущаваше за следното:

„Статията е заблуждаваща за широката публика и погрешно приписва

отговорността за появата на склеродермията на жертвите на това заболяване и
на техните семейства.“
Вече се убедихме, че „приписването на отговорност“ – под което
ревматоложката има предвид разпределяне на някаква вина – не е същината на
проблема. Основната ни идея е, че се осъществява неумишлено предаване на
стрес и безпокойства на следващите поколения. Друга моя пациентка –
Кейтлин, също почина от склеродермия. При нея всичко протече доста по-
бързо, отколкото при Мери, защото Кейтлин си отиде преди да е изтекла и една
година от поставянето на диагнозата ѝ . Имах възможност да я опозная едва
през последните месеци на живота ѝ . Въпреки че изродих децата ѝ и бях техен
личен лекар, тя посещаваше моя колежка за личните си проблеми.

И Кейтлин, също като Мери, беше крехка и тиха душица, вечно загрижена
повече за околните, а не за себе си. Когато някой я питаше как се чувства, тя
отговаряше с топла, едва забележима усмивка, чрез която се опитваше да
предпази събеседника си от физическата и емоционалната болка, която
изпитваше. Бързо отклоняваше разговора в странична тема, далеч от личните ѝ
проблеми. Никога няма да забравя последния ми разговор с нея, докато
лежеше в болничното си легло. Дробовете и сърцето ѝ едва функционираха.
Поприказвахме си по-малко от 24 часа преди да издъхне. Попитах я как е.
Моментално ми отвърна с въпроса как съм се чувствал аз. Споделих ѝ
разочарованието си, че седмичната рубрика, която списвах за местен вестник,
същата сутрин беше прекратена от издателите.
– О, сигурно ти е много тежко – прошепна тя, а лицето ѝ се натъжи в искрено
съчувствие. – Знам колко много обичаше да пишеш.

На прага на смъртта, обездвижена на 42 години от коварната си болест, която

щеше да остави съвсем сами нейния мъж и четирите им деца, Кейтлин не
промълви и дума за това, колко ужасно се чувстваше самата тя. Съпругът ѝ
Ранди сподели пред мен: „Част от нейния характер бяха вечната усмивка и
приветливост, които не я напускаха нито в здраве, нито в болест.“ Според него
жена му „събираше и консервираше емоциите си“, особено когато била
разстроена. Две са темите, за които рядко разговаряла: смъртоносното ѝ
заболяване и детските си години.

„Ако изобщо кажеше нещо за детството си, подбираше само хубавите си

спомени.“
Ранди вярваше, че ранните години на жена му са били нерадостни, а
щастливите мигове – редки и малобройни. Баща ѝ бил преуспяващ бизнесмен,
суров и тираничен, думата му била закон. Често критикувал Кейтлин, по-
голямото от двете си деца.

„Тя вярваше в идеята, струва ми се, че раждането ѝ е довело до семейни

проблеми. Мислеше, че не е била планирана и не са я искали.“
Последното ме подсети за нещо. Кейтлин беше гореща привърженичка на
движенията, осъждащи абортите, но не беше от враждебните и жлъчните им
представители. Знаеше, че аз съм за правото на жените да избират дали да
продължат или да прекратят бременността си. Тъй като отношенията ни се
основаваха на взаимно уважение, тя ми писа, умолявайки ме настойчиво, да
престана да насочвам някои от пациентите си към клиниките за аборти. На
едно място в писмото се казваше:

„Ако абортите бяха законни по времето, когато съм била зародиш, днес нямаше
да ме има.“
Това подкрепя наблюденията на Ранди, че жена му се е възприемала като
нежелана. След като болестта на Кейтлин напреднала, се случило нещо, което
мъжът ѝ ми разказа със сълзи на очи.

„Седяхме в кухнята, а пред нас бяха разпилени всички тия лекарства, които тя
трябваше да взима. Чувстваше се кошмарно. Изведнъж избухна в плач и рече:
„Иска ми се да си имах майчица.“ А майка ѝ живееше на няколко пресечки от
нас. Не бяха достатъчно близки, за да я поканим и да се надяваме на утеха от
нейна страна. По онова време си бяхме наели помощница за домакинската
работа, която се разстрои и дойде да прегърне Кейтлин. Помислих, че е много
жалко напълно непознатата да проявява повече съчувствие към жена ми от
собствената ѝ майка. Но и не бих си позволил да обвинявам родителите ѝ.
Запознат съм с проблемите в това семейство. Майката на Кейтлин останала
без баща още като малко момиче. Старият ги зарязал. А нейната майка –
бабата на Кейтлин – трябвало да се справя съвсем сама.“
Предположенията на Ранди за детството на съпругата му се потвърдиха и от
интервюто ми с брата на покойната. Той ми довери:
„У нас липсваше любов, а и всякаква емоционална подкрепа. Баща ни се
държеше гадно с нас, а майка се страхуваше. Тя е мил човек – страхотен човек
– но не се осмелява да се опълчи на злото. Баща ми просто беше непоносим.
Мисля, че още не бяхме навършили със сестра ми пет или шест годинки, когато
той ни пращаше в мазето да чистим. Не ни разрешаваше да излизаме оттам,
докато не си свършим работата. Връщал ни е да му излъскваме и ботушите от
униформата. Трябваше да блестят.“
Според брата на Кейтлин тя била „твърде нежна душа“, а бащата се държал с
нея така, „сякаш беше откровено глупава. Самият факт, че сестра ми се записа
да учи в университет, го дразнеше. Не уважаваше никое от начинанията ѝ . Беше
се включила в една организация, която пропагандираше естественото кърмене.
Старият ѝ се присмиваше. Докога щяла да кърми децата си – докато почнат да я
боцкат мустаците им?“

След като години наред братът се усещал потискан, включително в зряла

възраст, той прекъснал отношенията с баща си и двамата вече не си говорят:

„Кейтлин беше загрижена, че съм се дистанцирал от семейството. Не можеше

да проумее защо го направих. Опитах да ѝ обясня, че това беше най-доброто
решение за мен и че нямах друг избор. Тя така и не ме разбра.“
Той си спомня и друга случка, която е много сходна с разказаната от Ранди:

„Един ден, скоро преди жена ми да почине, Кейтлин дойде при нея и седна край
леглото ѝ. Държейки ръката ѝ, каза: „Иска ми се да имах майка, която да
прилича на тебе. Аз си нямам майка. Пожелавам всичко добро на майка ми, но
тя не беше добра майка. Не можеше да обича.“
Братът сподели и подробности за семейната история, която за пореден път
показва принципа, по който страданията се предават на идните поколения. За
него и за Кейтлин било голям шок, когато научили какво се е случило с дядо
им. Един от чичовците, който дошъл за погребението на баба им, се изпуснал,
че дядо им не е умрял, когато майката на Кейтлин била младо момиче – така се
говорело във фамилията – а зарязал жена си и по-късно се развел с нея. През
целия си живот внуците вярвали, че дядо им е починал внезапно.

„Ако разпитвахме майка ни какво точно е станало с баща ѝ, тя винаги

отвръщаше: „Спомина се от сърдечен удар, когато бях на седем години.“ Баба
ни поддържаше тази версия. Останахме много разстроени от разкритието,
защото обичахме баба си, а се оказа, че ни е лъгала. Ако знаехме истината,
това много щеше да помогне на отношенията ни преди и след нейната смърт.
Но при нас винаги се постъпваше така. В нашето семейство проблемите не се
решават, а се замитат под чергата.“
Колкото и добри намерения да стоят зад лъжите, те не могат да предпазят
детето от болката. Винаги има нещо, което ни подсказва, че ни мамят,
независимо дали възприемаме съмнението си съзнателно. Заблуждаването
поставя прегради между хората. То поражда чувства на тревожност,
изолираност или дистанцираност. Конкретно при Кейтлин най-вероятно се е
зародило усещането, че не е желана – то било подсилвано от грубостта на
бащата и липсата на съчувствие от майката.
Около година преди появата на склеродермията Кейтлин за пореден път се
оказала отритната от семейството, защото била изключена от фамилния бизнес.
Брат ѝ казва:

„Сестра ми никога не влизаше в сметките. И това се смяташе за нормално.“

Въпреки обидата, тя не е повдигала въпроса, освен пред брат си малко преди да
почине. Също така поддържала мнението си, че той трябва да подобри
отношенията с родителите си.

„Смяташе за свой приоритет и задължение да оправя нещата. Само това я

вълнуваше – да поставя всичко на мястото му.“
Кейтлин се оказала с определена роля в семейството – роля, която ѝ била
завещана от предходните поколения. Майка ѝ била лишена от нормални
родителски грижи през ранните си години, тъй като може да се предполага, че
проблемите не започват от мига, в който дядото решил да изостави жената и
децата си. Също така можем да сме сигурни, че грубиянското поведение на
бащата на Кейтлин се корени в собственото му нелеко детство. Комбинирането
на непосрещнатите нужди, от които страдали родителите ѝ , довели до
отчаяните опити на дъщеря им да бъде харесвана и винаги готова да се
превъплъти в ролята на мило и нежно момиче, което не се оплаква, не се гневи,
винаги се грижи за другите, а рядко – за себе си. По този начин адаптивните
реакции на детето към често долавяните очаквания на родителите се
превръщат в характерни черти.

Кейтлин успешно изпълнявала своята роля, но за сметка на здравето си. Цената

била постоянният стрес. Нейното превъплъщение и живот приключиха с
бързоразвиващо се и смъртоносно автоимунно заболяване, протекло в рамките
на година, през която продължавала да се чувства отхвърлена, без да има сили
да проявява присъщата си гъвкавост.

Ханс Селие – изследователят на стреса – е съставил теория за енергията,

необходима за адаптация.

„Изглежда притежаваме скрити резерви на адаптивност или адаптационна

енергия по цялото си тяло… Едва когато цялата тази енергия бъде
изразходвана, следва необратимо изтощаване, а след него и смърт.“8))
Остаряването естествено е нормалният процес, при който се изразходват
адаптационните резерви. Но физиологичният стрес също ни състарява. Дори си
имаме израз като „побелях от нерви (или страх или тревоги)“. През целия си
живот Кейтлин използвала личната си енергия, за да се грижи за другите.
Когато се разболяла, тя била напълно изтощена. Централно място в
разбирането на стреса, здравето и болестите заема адаптацията. Тя
представлява умението да се реагира на външни стресори без сковаване, а с
гъвкавост и дори оригиналност, без крайни безпокойства и без да се оставяме
емоциите да ни контролират. Хората, които не са адаптивни, функционират
нормално само ако нищо не ги смущава, но бързо рухват и стават безпомощни,
ако претърпят загуба или са изправени пред препятствие. Те започват да винят
себе си или околните. Способността да се адаптираме зависи до голяма степен
от усещането ни като отделни индивиди, от гъвкавостта на хората от
предишните поколения и от това какви външни стресори са въздействали върху
семейството.
Да вземем Голямата депресия, която била мъчителен период за милиони души
в САЩ. Фамилната история на едни им е позволила да се адаптират и справят с
трудностите, докато други семейства, сблъскали се с икономическата криза,
били психологически съсипани. Доктор Майкъл Кер пише:

„По-адаптивните хора като цяло рядко заболяват, а ако се стигне до

здравословен проблем, той протича без усложнения.“
Тъй като един от важните фактори за появата на болест е степента на
адаптивност на дадения човек, а тя от своя страна се определя от
емоционалните процеси, протичащи от едно поколение към друго, физическите
и душевните заболявания са симптом за нездравословен баланс в отношенията,
който не засяга само един индивид. С други думи, физическите болести са
последици от болестите на семейната емоционална система, като в нея са
включени поколенията от настоящето и миналото.9

Децата, които се опитват да угаждат на родителите си, цял живот ще бъдат

потиснати. А тази роля им е наложена от факта, че самите родителите някога са
имали незадоволени потребности в ранните си години. Нишката продължава
поколение след поколение назад. Учени от университета „МакГил“ са на
мнение, че „не е нужно децата да бъдат малтретирани физически, за да се
увреди психиката им“.10Ненормалната симбиоза между родителите и детето е
източник на не по-малко патологии.

Постепенното приспособяване на подрастващия човек към семейните

особености води до утвърждаване на характерни черти, които могат да бъдат
взети за „вродени“. Вече отбелязахме, че не характера, а стресът ни разболява.
Доколкото можем да говорим за тип хора, които са по-податливи на болести,
това е само в контекста на схващането, че някои индивидуални черти – в
частност потискането на гнева – повишават стреса и той се натрупва с времето.
Идеята, че има ревматоиден тип или раков тип е донякъде подвеждаща, защото
тя разглежда човека като отделен индивид и не взима под внимание, че той е
поставен и оформен в сложната семейна система. Както отбелязва д-р Кер, по-
уместно е да се говори за ракова позиция, а не за раков тип.

„Терминът „раков тип“ може в известна степен да е правилен, но той се

основава на теориите за самостоятелното човешко функциониране. Тезата за
„ракова позиция“ се базира на по-сложното гледище, че индивидът се влияе и
регулира от въздействията на всички останали.“11
Ако хората са част от семейна система, включваща редица поколения, от само
себе си се разбира и че отделните личности и фамилии са компоненти на още
по-мащабно цяло: на културата и обществото, в които живеят.
Функционирането на даден човек вече не може да не се разглежда и в по-
обширен социален контекст, тъй както отделната пчела не е независима от своя
рояк в кошера. Затова винаги трябва да взимаме под внимание обществените,
икономическите, културните и другите фактори, моделиращи семейния живот.

Ракът и различните автоимунни заболявания са болести на цивилизацията.

Макар в индустриалния свят да са решени много от проблемите на жителите –
например тези за подслона, прехраната и здравеопазването – той води със себе
си други източници на напрежение, дори за онези, които не са принудени да се
борят за нормално съществуване. Вече гледаме на стресовете като естествени и
неизбежни спътници на живота ни, сякаш нашият живот е нещо абстрактно и
извън нас. Когато наблюдаваме хората, които отскоро се сблъскват с градската
цивилизация, няма как да не забележим, че ползите от „прогреса“ си имат цена.
Заплащаме с физиологичния си баланс, а дори не е нужно да подхващаме
наново темата за емоционалното и духовно удовлетворение.

Ханс Селие пише:

„Сред популацията на зулусите урбанизацията води до повишаване на

кръвното налягане, което ги предразполага към проблеми със сърцето. При
бедуините и други арабски номади се наблюдава зачестяване на случаите на
улцерозен колит след установяването им в голям град като Кувейт, а това
отново го причисляваме към последиците от урбанизацията.“12
Резултатът от новите тенденции на социално-икономическата система,
поддържана от стремежа към глобализация, е подценяването на семейството и
прекъсването на връзките, които доскоро осигуряваха на хората чувства за
принадлежност, сигурност и смисъл на съществуване. Децата днес прекарват
по-малко време с възрастните си роднини от когато и да било. Средата на
възпитание и любов, която е включвала семейството, квартала, махалата или
цялото населено място, е заменена от институции, като детските градини и
училищата, в които подрастващите са принудени да търсят опора и познания от
своите връстници, а не от благонадеждните си родители или настойници. Дори
семейството от средната класа, което се води за основна клетка в социалния
организъм, е подложено на непоносимо напрежение. Все по-често се налага и
двамата родители да работят, за да посрещат нуждите, за които само до преди
няколко десетилетия е стигала и една заплата.

„Отделянето на малките деца от майките им и другите аналогични действия в

съвремието водят до лишаване от ценни контакти и притъпяване на
усещанията. А това може да се превърне в значителен проводник за болести“ –
казва далновидният Ханс Селие.
Мич Албом пише във „Вторници с Мори“, че Мори Шварц – негов бивш
професор, заболял от АЛС – „си беше поставил за цел да докаже, че думите
„умиращ“ и „безполезен“ не са синоними“. Спонтанният въпрос е: За какво му е
на някого да доказва такова нещо? Няма безполезни хора, независимо дали
говорим за безпомощно бебе или за умиращ старец. Идеята е да се докаже, че
обречените на скорошна смърт могат да са полезни, без да робуват на
фалшивото мнение, че хората трябва да са в услуга на някого, за да бъдат
оценени. Мори от малък се научил, че неговата „цена“ зависи от способността
му да посреща нуждите на околните. Същото послание, взето присърце от
мнозина в детска възраст, се поощрява от преобладаващите норми в нашето
общество. Твърде често хората са заставяни да вярват, че цената им е в пряка
връзка с коефициента им на полезно действие, като се превръщат в едно нищо,
ако вече не могат да носят икономически печалби.

Делението на разум и тяло, което е основополагащо в медицинската практика, е

доминиращата идеология и в западната култура. Почти не гледаме на
социално-икономическото устройство като определящо за здравословното ни
състояние. Този аспект сякаш не е част от проблемите ни. В същото време
събраните научни данни не подлежат на дискусии: социално-икономическите
фактори имат абсолютно влияние върху здравето. Например медиите и
 медицинските специалисти, вдъхновени от откритията на фармацевтиката,
неуморно ни втълпяват становището, че след високото кръвно и пушенето
високите нива на холестерол са най-рискови за появата на сърдечни
заболявания. Фактите обаче са малко по-други. Преумората в работата
представлява по-опасен рисков фактор от изброените преди малко, взети
заедно. Нещо повече, стресът като цяло, а в частност – изцеждането на силите в
службата, водят до високо кръвно и завишаване на нивата на холестерола.
Икономиката няма как да не влияе върху здравето, защото, ако не друго, хората
с повече доходи могат да си позволят по-здравословни диети, по-добри условия
за живот и работа, както и да си поставят цели, които не са свързани с толкова
стрес.

Денис Рафаел е професор към Йоркския университет в Торонто, където

преподава лекции за здравното осигуряване и мениджмънт. Наскоро той
публикува проучването си по темата за общественото въздействие върху
сърдечните заболявания в Канада и други страни. Неговото заключение е
следното:

„Едно от най-важните условия, от които зависи здравето на даден човек, е

неговият доход. Трябва да се има предвид, че в Северна Америка е от значение
личният доход, а не заможността на обществото като цяло… Редица
изследвания посочват социално-икономическите фактори за по-значими от
медицинските за появата на сърдечно-съдови заболявания. А тези фактори
съвсем се открояват, ако са били налице още от ранна възраст.“13

Контролът може да е по-незабележим аспект на темата ни, но и той, също като

общественото и служебното положение, си казва думата. Тъй като стресът се
покачва, ако усещането за контрол се губи, индивидите, които владеят
ситуациите на работното си място и у дома, се радват на по-добро здраве.
Британско проучване е категорично, че чиновниците, заемащи по-ниски
длъжности, са изложени на по-голям риск от сърдечни заболявания. Това е
факт, въпреки че те получават почти еднакви заплати със стоящите по-горе в
йерархията.14

След като вече сме наясно, че едни шаблони на поведение (и произтичащите от

тях болести) се предават като щафета от поколение на поколение, би трябвало
да се освободим от ненаучната склонност да обвиняваме. Не бива да забряваме
още, че семействата и човешките животи се повлияват и от външни социални
фактори. Ако се освободим от склонността да обвиняваме, това ще ни позволи
да продължим напред, като възприемем необходимата лична отговорност,
която е ключова за по-нататъшните стъпки към изцелението.

1. M. Marmot and E. Brunner, „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life“, in T.

Theorell, ed., Everyday Biological Stress Mechanisms, vol. 22 (Basel: Karger, 2001), 89-90 [^]
2. Пак там [^]
3. C. Caldji et al, „Maternal Care During Infancy Regulates the Development of Neural Systems Mediating
the Expression of Fearfulness in the Rat“, Neurobiology 95, no. 9 (28 April 1998), 5335-40 [^]
4. C. Caldji et al, „Variations in Maternal Care in Infancy Regulate the Development of Stress Reactivity“,
Biological Psychiatry 48, no. 12, 1164-74 [^]
5. L. Miller et al, „Intergenerational Transmission of Parental Bonding among Women“, Journal of the
American Academy of Child and Adolescent Psychiatry 36 (1997), 1134-39 [^]
6. R. Yehuda et al, „Cortisol Levels in Adult Offspring of Holocaust Survivors: Relation to PTSD Symptom
Severity in the Parent and Child“, Psychoneuroendocrinology 27, no. 1-2 (2001), 171-80 [^]
7. D.J. Siegel, The Developing Mind:Toward a Neurobiology of Interpersonal Experience (New York: The
Guilford Press, 1999), 73 [^]
8. ((Selye, The Stress of Life, 81 [^]
9. Kerr and Bowen, Family Evaluation, 259 [^]
10. Caldji, Variations In Maternal Care in Infancy… [^]
11. M. Kerr, „Cancer and the Family Emotional System,“ in J. G. Goldberg, ed., Psychotherapeutic Treatment
of Cancer Patients (NewYork:The Free Press, 1981), 297 [^]
12. Selye, The Stress of Life, 391 [^]
13. D Raphael, Social Justice Is Good for Our Hearts: Why Societal Factors — Not Lifestyles — Are Major
Causes of Heart Disease in Canada and Elsewhere (Toronto: CSJ Foundation for Research and Education,
2002), xi; Докладът е публикуван на сайта socialjustice.org [^]
14. M. G Marmot et al, „Inequalities in Death—Specific Explanations of a General Pattern“, Lancet 3 (1984),
1003-6, cited in M. Marmot and E. Brunner, „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily
Life,“ in T. Theorell, ed., Everyday Biological Stress Mechanisms, 83 [^]

Биология на убежденията

Н аучните изследвания на Брус Липтън – молекулярен биолог, работил в

Станфордския университет в Калифорния – имат голямо значение за

разбирането на болестите, здравето и оздравителните процеси. Когато чете
доклади и дава интервюта, той обича да изпитва публиката с един подвеждащ
въпрос: „Кое е мозъкът на индивидуалната клетка?“ Обичайният отговор е:
„Клетъчното ядро, разбира се.“

Разбира се, че ядрото не е мозъкът на клетката. Мозъкът е нашият орган,

отговорен за взимането на решения и анализа на заобикалящата ни среда. При
клетките не ядрото, а тяхната клетъчна мембрана изпълнява аналогичните на
мозъка функции.

През човешкото ембрионално развитие от външния зародишен слой се

образуват както нервната система, така и кожата. Този външен слой се нарича
ектодерма. Индивидуалните клетки използват своите мембрани като кожа и
нервна система. Подобно на кожата, мембраната обвива и защитава
вътрешното съдържание на клетката. В същото време на повърхността ѝ са
разположени милиони молекулярни рецептори, които функционират като
сетивни органи: те „виждат“ и „чуват“ и „усещат“ и – също като мозъка –
интерпретират информацията, идваща от вътрешната среда на клетката. Тя се
занимава и с обмяната на веществата с външната среда. Именно мембраната
„взима решенията“, а не ядрото, в което се намира генетичният материал.
Ако разберем тази важна биологична реалност, ще можем да виждаме и отвъд
общоприетото схващане, че гените решават всичко, свързано с човешкото
поведение и здраве. Заблудите на обикновените хора са някак очаквани.
Мнозина изпитват почти религиозно благоговение пред учените, политиците и
обещанията им за значителни научни открития, като изказването от 2000
година, че специалистите са на крачка от разчитането на човешкия геном,
генетичната матрица на човешкото тяло. Тогавашният президент Бил Клинтън
каза по време на церемония в Белия дом, организирана по случай примирието
между две групи от учени, които се съревноваваха в проучванията си на генома:

„Днес ние разбираме словото, чрез което Бог е създал живота.“ От друга страна
д-р Стивън Уорън – американско светило в областта на генетиката и редактор
на „Американското списание за човешка генетика“ – заяви ентусиазирано:
„Наистина вярвам, че бъдещото откритие ще даде нов тласък на медицината,
защото ще знаем не само какво причинява болестите, но и как да пазим
здравето си.“
Действителните резултати от геномния проект няма как да не бъдат
разочароващи. Въпреки че придобитата научна информация е важна сама по
себе си, не можем да очакваме от нея да доведе до широко приложение в
системата на здравеопазването – поне не и в близко бъдеще, ако изобщо някога
намери приложение.

Първо, все още съществуват редица технически въпроси за разрешаване.

Днешното ни познание за отношението между генетичния строеж и човешките
същества може се оприличи със стремежа ни да разберем творчеството на
Уилям Шекспир и Чарлс Дикенс, като използваме „Оксфордския кратък речник
на английските думи“. Остава ни „само“ да анализираме предлозите,
граматическите правила и фонетичните особености на произведенията, за да
разберем как авторите са били вдъхновени за своите истории и диалози, а също
и откъде идват уникалните им литературни похвати.

„Геномът е биологичната ни програма – пише един от по-обективните

специалисти, – но еволюцията е забравила да използва дори пунктуация, за да
сме наясно кога гените оказват влияние за дадено събитие и кога нямат роля.
Излишно е да казваме, че не ни е оставила и записките си, от които да узнаем
всеки ген за какво служи.“
Второ, противно на генетичния фундаментализъм, който формира днешните
мнения в научните и обществените среди, сами по себе си гените не могат да
обяснят сложните психологически характеристики, моделите на поведение,
здравето и болестите на хората. Гените са просто кодове. Тяхната функция е на
сборник от закони и биологични правила, според които се извършва синтезът
на протеини, от което пък се определя всяка клетка каква структура ще има и
каква ще е нейната дейност. Те са били и ще си останат само живи, динамични
архитектурни и механични планове. Дали планът ще бъде изпълнен, не зависи
единствено и само от гените. Те съществуват и функционират в контекста на
живите организми. Активността на клетките не се определя изцяло от гените в
техните ядра, но също така от потребностите на целия организъм, както и от
взаимодействието на този организъм със средата, в която трябва да оцелява.
Гените се активират и изключват именно от средата. По тази причина най-
важните влияния за човешкото развитие, здраве и поведение са тези, които
идват от заобикалящата ни действителност.

Хората, които отглеждат растения и животни, знаят и не биха спорили колко

важни са първите грижи за оформянето и генетичния потенциал. По причини,
които нямат нищо общо с науката, мнозина отказват да прегърнат същата идея,
когато се отвори същия въпрос, но вече в контекста на човешките индивиди.
Тази мисловна парализа става дори някак смешна, когато имаме предвид, че
измежду всички живи същества именно за човека и неговото дългосрочно
функциониране най-голямо въздействие оказва регулацията на средата през
ранните му години. Липсват или са твърде оскъдни доказателствата за
решаващата роля на гените в повечето случаи, свързани със здравето и
болестите.

Тогава на какво се дължи всичката тази суета около геномния проект? Защо е
този натрапчив генетичен фундаментализъм?

Ние сме социални същества и затова науката, включваща всичките си

дисциплини, има своите идеологически и политически измерения. Както
изтъква Ханс Селие, непотвърдените предположения на учените често
ограничават и определят техните открития. Отдалечаването ни от гледището,
че заболяванията – били те умствени или физически – се дължат главно на
генетични фактори, позволява да избегнем смущаващите въпроси относно
същността на обществото, в което живеем. Ако „науката“ ни убеди да
пренебрегнем темата за приноса на нищетата, създаваните от хора токсини или
френетичната и стресираща социална култура за появата на болестите, ще
останем с оскъден набор от възможни отговори. Те са сведени само до сферата
на фармацевтиката и биологията. Подобен подход служи за оправдание и
опазва господстващите социални норми и структури. Освен това поддържа
икономически интереси. Цената на акциите в „Селера“ – частната компания,
участваща в геномния проект – се покачи с 1400 процента между 1999 и 2000
година.

Истерията около генома не е просто симптом на слаба наука, а силно

наподобява и религиозен фанатизъм. Но дори в Библията се казва, че Бог първо
създал вселената, после – природата, а най-накрая оформил човека от
веществата на земята. Той е знаел – за разлика от Бил Клинтън, – че още от
сътворението си хората не могат да просъществуват извън своята среда.

Вътрешната среда на човешкия организъм включва физиологичните и психо-

емоционални състояния, които оказват влияние върху развитието ни и
определят отношението ни към света през целия ни живот. А вътрешната
средата на индивидуалната клетка е нейното непосредствено обкръжение, от
което получава информационни субстанции – тези вещества идват от други
близкостоящи клетки и от нервните окончания, като се контролират от
разположени далеч в тялото органи, секретиращи своите химикали в
кръвоносната система. Информационните субстанции се свързват с
рецепторите на повърхността на клетката. Тогава в мембраната – в зависимост
от това как е предразположена клетката в дадения момент – се произвеждат
ефекторни молекули, които отиват в ядрото и карат гените да синтезират
определени протеини за конкретни нужди.

Брус Липтън обяснява за тези протеинови комплекси, че действат като

„превключватели“, които съобразяват функцията на клетката с нейната среда:

„Въпреки че тези протеини се произвеждат чрез молекулно-генетични

механизми, активацията на контролираните от тях процеси се задейства от
външни фактори… Въздействието на заобикалящата среда става съвсем ясно
от наскорошните проучвания върху стволовите клетки. 1 Стволовите клетки не
определят сами своята съдба. Обособяването им става според средата, в
която се намират. Например могат да се култивират три вида тъкани. Ако
дадена стволова клетка се постави в една от културите, може да се превърне в
костна клетка. Ако същата клетка обаче е поставена във втората култура, ще
започне да функционира като нервна клетка. В третия случай клетката би могла
да узрее като чернодробна. Съдбата на клетката се „контролира“ от
взаимодействието ѝ с обкръжаващата среда, а не от генетичната програма,
съдържаща се в самата нея.“2
Ключов момент в удачния пример и обяснението на д-р Липтън за
биологичната активност е това, че по всяко време клетката, подобно на целия
човешки организъм, може да бъде в режим на отбрана или режим на растеж, но
не и в двата. Възприятията ни за средата се съхраняват в клетъчната памет.
Когато ранните възприятия са хронично стресиращи, развиващата се нервна
система и другите компоненти на ПНИ суперсистемата постоянно получават
електрически, хормонални и химически послания, че светът е несигурен или
дори враждебен. Тези впечатления се програмират в клетките ни на
молекулярно ниво. Първите преживявания настройват отношението на тялото
ни към заобикалящата го действителност и определят несъзнателните
убеждения на човек за мястото му в този свят. Доктор Липтън нарича този
процес „биология на убежденията“. За щастие, натрупването на опит и
постоянно развиващият се потенциал на хората пречат на биологията на
убежденията да стане необратима, макар да е дълбоко запечатена
физиологически.

Вече посочихме, че стресът е резултат от взаимодействието на даден стресор със

системата, която го анализира. Тази система при човека е нервната, която
работи под влиянието на емоционалните центрове в мозъка. Биологията на
вярата, вкоренена в тази система още в детството, решително влияе върху
способностите ни да реагираме на стрес през целия ни живот. Разпознаваме ли
стресорите? Надценяваме или подценяваме потенциалните заплахи за здравето
ни? Възприемаме ли се като самостоятелни индивиди? Ами като безпомощни?
Като такива, които никога не се нуждаят от съдействие? Като незаслужаващи
подкрепа? Като обичани? Като задължени да полагаме усилия, за да получим
любов? Като безнадеждно лишени от способност да обичаме? Това е вяра – низ
от несъзнателни убеждения, които са проникнали и на клетъчно ниво. Те
„контролират“ поведението ни независимо какво мислим съзнателно. Могат да
изключват защитните ни механизми или да ни позволят да израстваме и да
бъдем здрави.

Сега ще разгледаме по-подробно някои по-разпространени схващания.

1. Трябва да съм силна

Айрис е интелектуалка – обича да твори и е страстна читателка. Преди десет
години, тогава на 42, заболяла от СЛЕ (лупус). Израснала в Европа, а след като
навършила 20 години, се преместила със семейството си в САЩ. Баща ѝ бил
тираничен и непредвидим. Описва майка си като неспособна да живее отделно
от съпруга си.

– Чувала съм за теорията, че тялото казва „не“, когато умът не може – казва
Айрис. – Въпреки че отдавна съм запозната с тази идея и приемам нейните
принципи, някак си не ми допадаше да мисля, че се отнася и за мен.

– Защо да не се отнася? – учудих се.

– Защото значи, че не си достатъчно силен… не си способен да проявиш кураж,

когато е необходимо.

Думите ѝ ми прозвучаха познато. Една пациентка с рак на яйчниците не

приемаше моята теория, защото според нея излизало, че е „бъзла“.

– Ами ако наистина някой не е „достатъчно силен“? – попитах Айрис. – Ако се

опитам да повдигна тежест от пет тона и някой ми каже, че не съм достатъчно
силен за тая работа, бих се съгласил.

– В такъв случай бих се обърнала към теб с въпроса: Защо се мъчиш, да не си

идиот?

– Именно! Понякога проблемът не е липсата на сила, а в поставянето на

невъзможни цели. Тогава какво значение има дали сме достатъчно силни?

Главната причина зад убеждението, че винаги трябва да сме силни, която е

характерна за много хора с хронични заболявания, е усещането за
безпомощност. Ако детето разбере, че родителите му не могат да го подкрепят
емоционално, то започва да изгражда отношение, чиято същност е мотото:
„Мога сам да се справям с всичко.“ В противен случай се опасява, че може да се
почувства отхвърлено. Един от начините да избегнем ролята на незащитени и
отчуждени е никога да не търсим помощ, да не признаваме „слабост“, да
вярваме, че сме достатъчно силни, за да посрещаме сами повратностите на
живота.
Айрис бързо призна, че когато нейните приятели имат проблеми и се обръщат
към нея за подкрепа, тя не ги осъжда и не гледа на тях като на слабаци. Те се
чувстват спокойни, защото могат да разчитат на нея и в техните очи е
съпричастна и сигурна опора. Стана ѝ ясно, че не количеството сила е
причината за нейните двойни стандарти, изразяващи се в по-високи очаквания
за себе си, отколкото за останалите. Става дума за безпомощност, която е
изпитвала като дете. Малкият човек постепенно започва да залага предимно на
силата, защото му липсва подкрепа.

2. Нямам право да се ядосвам

Шизуко е 49-годишна майка на две пораснали деца. От 22-годишна страда от
ревматоиден артрит, който се появява скоро след пристигането ѝ в Канада като
чуждестранен студент. Когато била на четири, останала половин сирак, а скоро
след това баща ѝ се оженил за сестрата на покойната ѝ майка.

– Мащехата ми обичаше повече бизнеса си, отколкото децата.

Бащата задоволявал всички материални прищявки на втората си съпруга, а

през по-голямата част от времето отсъствал от дома. Преди пет години Шизуко
се развела с мъжа си, който показвал, че не изпитва чувства към нея.

– Бракът ми беше ужасен. Докато живеех със съпруга ми, вечно бях изтощена,
защото отглеждах децата. (Преумората е обичаен симптом на ревматоидните
заболявания.) Към 3:00 часа следобед вече не издържах и лягах за малко отдих
на канапето. А мъжът ми вечно се оплакваше: „Нищо не си свършила, ама
нищичко.“ Казваше, че го използвам, за да ме хрантути.

– Това ядосваше ли те?

– Да, постоянно ме беше яд на него.

– Но показваше ли гнева си?

– Не… Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам.

3. Ако се ядосвам, няма да ме харесват

Алън е с рак на хранопровода и не е доволен от брака си. Вероятно си спомняте,
че според него жена му е неспособна да бъде романтична, избягва интимните
отношения и не може да посреща потребностите чу. Попитах го:

– Как би изразил своята неудовлетвореност? Кара ли те да се ядосваш? Ядосваш

ли се изобщо?

– Трудно ми е да ти отговоря сега, защото постоянно съм бесен заради нещо.

Напоследък по-често говорим за проблемите си.

– А какво стана с гнева, който имаше преди да се разболееш от рак?

– Не знам. Виждам накъде биеш и вероятно си прав.

– Кое те накара да потискаш гнева си?

– Хвана ме натясно. Не съм се замислял много по тоя въпрос. Мисля, че се

дължи на желанието да ме харесват. Ако се ядосваш, не допадаш на хората.

4. Целият свят е моя отговорност

45-годишният Лесли е чиновник и също вярва, че заболяването му – в неговия
случай улцерозен колит – се дължи на стресовете му заради съпругата.

– Започна се през първия ми брак. Напрежението беше голямо и тогава

здравословното ми състояние беше най-тежко. Отдавна обаче положението ми
се подобри. Прокървявам от време на време, но не е страшно. Отношенията ни с
първата ми жена бяха ту добри, ту лоши. Мисля, че не искаше да се обвързва.
Не бяхме равностойни партньори. Все трябваше да се съобразявам с нея. Щях
да полудея, защото почнаха да ми се изчерпват идеите какво бихме могли да
вършим заедно. Никога не ми споделяше желанията си. Налагаше се даже да
избирам сам филмите, като единствено можех да гадая дали и на двама ни ще
харесат и ще останем доволни.

– Не те ли дразнеше да играеш тази роля?

– Дразнеше ме естествено.

– Какво правеше с тоя гняв?

– Преглъщах го, нямах избор. Ако бях проявил борбеност, тя щеше да каже:
„Виждаш ли, бракът ни не върви.“ Всеки конфликт с нея се смяташе за
индикатор, че отношенията ни са лоши. Трябваше да съм много, много
внимателен. Когато започнах да излизам с Ева, новата ми съпруга, се случваше
да се спречкаме. Това ме караше да се усмихвам. Обясних ѝ , че се радвам на
възможността и правото да отстоявам мнение и да съм различен, без да ме
заплашват, че ще ме зарежат. Преди определено се опасявах, че ще ми обърнат
гръб и ще ме изхвърлят от живота си.

Лесли потърсил медицинска помощ няколко месеца след появата на

симптомите.

– Не бях готов да приема, че съм уязвим и имам проблем. Склонността ми към

перфекционизъм също си каза думата. Исках всичко да ми е наред, да не съм
болен.

Когато бил 9-годишен, баща му починал от внезапен сърдечен удар. А две

години по-късно и брат му си отишъл от аневризма в мозъка.

– След това всяка вечер маниакално изпълнявах един ритуал, с който се

надявах, че ще предотвратя смъртта на хората. Повтарях си: „Не умирай, не
умирай…“ Така се мъчех да запазя живота на близките си. Веднъж говорих с
моя психиатър. Казах му, че отдавна съм се отказал от ритуала, но не съм се
замислял дали е имало последствия. И точно тогава ми просветна, че знам с
какво съм го заместил. Станах чиновник в социалните служби и сега се опитвам
да спася света! Натоварването е огромно – мъчиш се да оправиш света, а се
проваляш. Преди две години ми дадоха болнични заради стреса. Най-сетне
разбрах, че не мога да премахна несправедливостите навсякъде. С помощта на
психиатъра си измислих правило, което следвам: „Трябва да помагам на хората
колкото мога, защото не съм Бог.“ Върши ми работа.

– Значи си вярвал, че всички бъркотии по света са по твоя вина?

– По едно време вярвах, че дори да не е по моя вина, аз ще съм този, който ще

поправи нещата.

– Това как ти се отрази в професионален аспект?

– Ами на родителите ми, тоест на клиентите ми, не им беше лесно. Смятах, че са

нещастни, защото съм неспособен да им помогна. Стремях се да уча повече и да
придобивам нови умения. Трябваше да намирам вярното решение, да работя
повече, да чета повече, да посещавам семинари.

Фройдистката грешка на езика, при която Лесли замени „клиенти“ с

„родители“, има лесно обяснение. Той не само е станал главна опора за майка
си и неин утешител след смъртта на съпруга ѝ и по-големия ѝ син, но се оказа,
че е поел тази роля още от раждането си.

– Майка ми наистина искаше да съм щастлив. Тя вечно се грижеше да ми е

спокойно. Постоянно се опитвах да изглеждам, че съм добре. Стараех се да бъда
весело хлапе. Депресията ми беше непозната. Дори не знаех какво е тъга. Често
ми е казвала, че съм си кротичък по рождение, за разлика от брат ми. Толкова
съм бил спокоен, че понякога ме будела посред нощ, за да си поиграем, а после
ме оставяла в кошарката и аз отново съм заспивал.

– Защо, за Бога, е постъпвала така?

– Предполагам, че е била самотна или се е нуждаела от внимание.

– Значи е трябвало да работиш… от бебе.

– Бракът на мама с баща ми беше ужасен. Често се караха, беше особено

неприятно малко преди той да умре. Чувствах се длъжен да се грижа за
щастието ѝ .

5. Мога да се справя с всичко

Дон е 55-годишен. Работи като държавен чиновник. Част от дебелото му черво
било отстранено заради рак. Сред хроничните му стресове се откроявал
стремежът му да бъде свръхдобросъвестен в службата. Той споделя:

– Дразня се, когато ме затрупват с работа. Не знам дали „гняв“ е точната дума,
но определено се дразня. Впрягам се, защото не знам дали ще се справя
навреме с купищата документи върху бюрото ми.

– Какво правеше за този проблем?

– Разпусках и се успокоявах като излизах на разходка. После се връщах обратно

и запретвах ръкави. Успявах някак си.
– А защо не отидеш при човека, който ти възлага работата, за да му обясниш, че
е твърде много, за да бъде свършена от един човек?

– Никога не съм го правил. Мога да се справя с всичко, това е. Твърдо решен

съм, че трябва да съм най-добрият в службата, да успявам да обработвам най-
много документи, при това най-добре от всички.

– Защо?

– По много причини. Първо, имам инстинкт на състезател. Второ, добре ми

плащат, така че и работата ми трябва да е на нужното ниво. Винаги съм
изхождал от позицията, че ако ми дадеш работа, ще я свърша. Ако ми
възложиш още, ще свърша и нея, а ако ми дадеш малко, ще работя малко.

– Ами когато правят съкращения на персонала, а количеството работа не се

променя?

– Работя повече. Всъщност често отивам при колегите, които се оплакват, че ги

претоварват, за да им отнема част от бремето. Същевременно се случва да
изпитвам вина, че съм можел да се постарая повече с този или онзи документ.
Винаги се упреквам, че мога и по-добре. Гордея се с образа, който съм си
изградил, че отмятам повече работа от останалите и за най-кратко време.

– Това има ли нещо общо с детството ти?

– Отчасти с майка ми. Ако в бележника ми видеше, че в училище съм получил

три шестици и три петици, тя се мръщеше: „Защо не са шест шестици?“ Вечно
беше недоволна от старанията ми. Беше решила, че трябва да стана някакъв
професионалист, какъвто и да е. Най-напред се хванах като общ работник по
строежите и майка беше много разочарована.

6. Не съм желана – не ме обичат

През целия си живот Гилда Раднър вярвала, че не е желана. Нейното отчаяние
най-добре проличава от някои писма, които писала до съпруга си – Джийн
Уайлдър, и които са открити след смъртта ѝ . Едно от тях е озаглавено „Въпроси
от дясно наляво – отговори от ляво надясно“. Наречено е така, защото Гилда е
писала въпросите с дясната си ръка, а отговорите – с лявата. Техническият
похват и заглавието са особено важни. Дясната половина на мозъка е свързана с
емоциите и контролира лявата ръка. В един от въпросите се пита: „Ракът в теб
да не е майка ти?“ А отговорът, писан с лявата ръка, гласи: „Тя не иска да
съществувам.“ (курсивът е неин)

7. Не живея, ако не върша нещо. Трябва

да оправдая съществуването си
Джойс – университетският професор с астма – беше споменала за ужасяващото
си чувство на празнота, което я обзема, ако не се занимава с нещо. Помолих я да
поясни какво има предвид.
– Въпросната празнота се изпълва със страх, че ако не отговарям на
очакванията, няма да съществувам истински. Като дете стоях встрани от всичко.
Между майка ми и баща ми имаше напрежение, а също между баща ми и брат
ми, но аз вечно бях извън уравнението. Бях с осем години по-малка от брат ми,
при това момиче. За другите бях едно съвършено малко девойче. Около мен се
случваше какво ли не, но аз нямах роля в него. Така стигнах до убеждението, че
ако не правиш нещо в тоя свят, просто не съществуваш.

8. Трябва да съм много болна, за да

заслужа грижи
Преди две години на Анджела ѝ поставили диагнозата рак на матката. Тогава
била на 42 години. По-рано се борила с алкохолизма си, анорексията,
депресиите и фибромиалгията. Трябвало да се подложи на операция за чревен
байпас заради загубата на тегло. В рамките на 12 месеца отслабнала с 68
килограма, но скоро ги възстановила, защото не се променили нито нивата ѝ на
стрес, нито хранителните ѝ навици. Взех интервюто с нея в „Дом на надеждата“
– ванкувърски психотерапевтичен и помощен център за хора със злокачествени
образувания и хронични болести. Там тя ми каза:

– Гледам на рака като на подарък, защото ме измъкна от работата. През

последните 12 години бях данъчен инспектор и мразех службата си. Още от
малка приемам всичко лично, независимо за какво са споровете и караниците.
Хората се ядосват на финансовите ревизии и насочваха към мен цялата си
омраза, породена от правителството и данъците. А аз я поемах.

– Защо трябваше ракът да те отърве от професията, която си ненавиждала и те е

измъчвала?

– Постоянно бях в депресия и мислех, че нямам избор. От 17-годишна работя.

Знаех, че нямаше да ме търпят на друга работа, ако съм все болна. Често
отсъствах по болест. На държавната работа си като малка брънка в цялата
верига. Има още сто души, които могат да свършат това, с което ти се
занимаваш. Така че ако не се справиш с нещо, го дават на някой друг. Затова
останах на тая служба – защото не се страхувах, че ще я загубя.

– Ракът как те измъкна от нея?

– След диагнозата започнах да идвам в „Дом на надеждата“ и да говоря с

тукашните психолози. Те ме окуражиха да обърна внимание на чувствата си и
целия си живот. Осъзнах, че съм се мъчила да се впиша в обстановка, която
изобщо не е за мен.

– Те ли ти казаха името на книгата ми?

– Няма значение, тялото ми наистина каза „не“. Две години имах обилни
кръвоизливи и постоянно ме изследваха. Правиха ми две биопсии – на втората
намериха ракови клетки. Когато лекарят ми обяви диагнозата, интуитивно и за
части от секундата си помислих: „Само заради службата е!“ Стори ми се някак
твърде очевидно. Цели две години получавах предупредителни съобщения,
като кръвоизливи, а ги пренебрегвах.
– Точно за това те питах. Защо трябваше да се стигне до рак, за да се отървеш от
стреса?

– Защото ракът е нещо реално. Някак си съм научена, че колебанията в

настроенията не са достатъчно основание. Булимията също не е. Всеки гледа на
психологическите разстройства като на… а, бе, все едно нищо ти няма. Колкото
хора, толкова мнения по въпроса.

– Но мозъкът съществува и е орган в тялото ти – по това няма две мнения.

Емоционалните смущения са толкова физиологичен проблем, колкото и ракът
на матката.

– Съгласна съм. Но тогава мислех различно, защото вярвах в същото, в което

вярват повечето хора. Много се притеснявах и какво ще си помисли семейството
ми. Не можех просто да напусна, защото бях депресирана и службата ме
влудяваше. Какво щяха да си кажат другите?

Подкрепата, на която се радва Анджела в терапевтичния център, спомогнала за

желанието ѝ да се справи с проблемите си.

– Никога досега не съм чувствала такава сигурност – радва се тя. – Пълната

полза от идванията ми тук се усети, когато предприех необходимите стъпки за
напускане на службата. Непрекъснато ме окуражават да се занимавам с
дейности, които ми се отразяват добре и които обичам да върша.

Въпреки че хората са способни на какво ли не, някак трудно можем да

допуснем, че Хенриета – майката на Гилда – наистина не е искала дъщеря ѝ да
съществува. Майката на Лесли също едва ли умишлено го е накарала да се
чувства отговорен за щастието ѝ . Малко вероятно е родителите на Алън да са го
накарали нарочно да мисли, че ще е обичан, но само ако не се ядосва. Повечето
възрастни изпитват безусловна любов към децата си и се надяват, че малките
ще я усетят. Това е важно да се знае, но не е от значение.

От реално значение са несъзнателните усещания на детето, основани на най-

дълбоките му интерпретации за дòсега му със света. Тези възприятия,
запечатени на клетъчно ниво, представляват биологията на убеждения, която
значително определя какво чувстваме, какво да правим и как да реагираме на
дадени събития.

Ключов фактор за появата на много заболявания – на всички от дотук

разгледаните случаи – е претоварването със стрес, причинен от несъзнателните
убеждения. Ако искаме да се излекуваме, трябва да започнем с нелеката задача
да се преборим с биологията на убеждения, която сме възприели като деца. На
каквото и външно лечение да се подлагаме, ние сме най-важното условие за
здравето си.

Вътрешната ни среда трябва да бъде променена. За да открием здравето и за да

му се радваме напълно, е нужно да предприемем издирване, едно пътешествие
до центъра на нашата биология на убежденията. Това значи да преосмислим и
опознаем живота си. Да го опознаем буквално означава да го познаем отново и
отначало. Каквото и лечение да изберем – общоприетата медицина,
алтернативните подходи, свързани с биоенергия или майндбоди похвати,
 древни източни практики като принципите на Аюрведа, йогите или китайската
акупунктура, медитацията, психотерапията, специалните диети – ключът за
успеха е в съзнателния, свободен и информиран избор.

Съществуват редица различни начини да се открие вродената способност на

човека да постигне освобождаване, които са описани в немалко учения, книги и
други източници. Освобождаването от потискащите и стресиращи външни
обстоятелства е крайно необходимо. Но то е възможно, само ако преди това се
освободим от тиранията на собствената ни биология на убежденията.

1. Стволовите или зародишните клетки са тези, които все още не са се специализирали като
определени тъканни клетки [^]
2. B. H. Lipton, „Nature, Nurture and Human Development,“ Journal of Prenatal and Perinatal Psychology
and Health 16, no. 2 (2001), 167-80 [^]

Силата на негативното
мислене

В анкувърската онколожка Карен Гелмон не одобрява войнствените

метафори по отношение на рака.

„Налага се идеята, че с прилагането на достатъчно сили можеш да контролираш

болестта и да я победиш – пише тя. – Сякаш говорим за военни действия. Не
смятам, че това е здравословен поглед върху нещата. Първо, на физиологично
ниво подобна идея не е валидна. С нищо не допринася и за психологическото
равновесие на пациента. В телата ни се осъществява едно постоянно течение,
досущ като на река – има внасяне на нови елементи и отнасяне на други, а ние
не можем да контролираме всеки аспект на тези процеси. Трябва да знаем, че
разполагаме с влияние върху дадени процеси, но не и върху други. За война и
дума не може да става. По-скоро според принципа на опита и грешките трябва
да търсим баланс и хармония, като обединим противоположните сили на една
обща идея.“

Според военната теория, ако можем да я наречем така, болестта е враг – нещо
чуждо, с което организмът трябва да се бори, докато победи. Подобно
становище не отговаря на един важен въпрос. Да вземем за пример лечението
на остри инфекции, където можем да установим лошите микроорганизми и да
ги убием със съответните антибиотици. Но как става така, че едни и същи
вируси или бактерии щадят определени хора, а повалят други? Стрептококите
са болестотворни организми, които живеят у мнозина от нас, но създават
проблеми на малцина. Също така е възможно години наред да не се проявят у
човек, а ненадейно да нанесат смъртоносен удар. На какво се дължат тези
обстоятелства?

През 19 век са водили разгорещени дискусии по този въпрос, като най-

изтъкнатите опоненти са двама забележителни учени в областта на
медицината. Единият е новаторът микробиолог Луи Пастьор, а другият е
физиологът Клод Бернар. Пастьор настоявал, че вирулентността на микроба
определя развоя на заболяването. А според Бернар от по-голямо значение е
степента на уязвимост от страна на гостоприемника. На смъртния си одър
Пастьор се самоопровергал с думите:

„Бернар беше прав. Микробите са нищо. Всичко зависи от този, в когото

попадат.“
Умиращият Пастьор може би е залитнал твърде много в противоположната
посока, но като цяло имал нюх за бъдещето. От негово време насам, особено
след началото на ерата на антибиотиците в средата на 20 век, сякаш сме
забравили, че болестта работи в конкретен човек и в конкретен период от
живота му. „Защо този човек има тази болест точно сега?“, пита през 1977
година Джордж Енгел, изследовател на единството майндбоди.1 За всекиго и
всичко съвременната медицина прилага принципа за причината и следствието.
Когато не се откриват външни причинители – както е в случаите на повечето
сериозни заболявания, – тя вдига ръце и обявява причината за неизвестна.
Може би най-честата фраза в учебниците по вътрешни болести е именно „с
неясна причина“. Примиренчеството в научните среди е оправдано, а
причинно-следствените връзки, търсени за всеки проблем, са източник на
заблуди. Те не могат да обяснят механизмите, чрез които здравето се превръща
в болест, както и начините, чрез които можем да си го върнем обратно.

Мюсюлманите разказват един анекдот, в който главно действащо лице е прочут

персонаж от 12 век. Името му е Настрадин Ходжа. Понякога е представян като
мъдрец, а друг път – като глупак. Веднъж въпросният герой пълзял на лакти и
колене, търсейки нещо под уличния фенер. Негов съсед полюбопитствал:
„Какво търсиш?“ Настрадин отговорил: „Ключовете ми за дома.“ Насъбрали се
още комшии и всички започнали сантиметър по сантиметър да гледат улицата
под фенера. Така и не намерили ключовете. Накрая някой се сетил да пита:
„Настрадине, ама ти къде ги затри?“ Ходжата отвърнал: „Ами вкъщи.“
Учудването било всеобщо: „Защо тогава ги дириш тука?“ Настрадин им рекъл:
„Как защо? Защото под фенера е светло и ми е по-лесно.“

Може действително да е по-лесно (и финансово изгодно) да се проучват

отделни причинители, като микробите и гените, но ако продължаваме да
пренебрегваме по-всеобхватните гледища, болестите ще си останат „с неясна
причина“. Търсенето навън, където е светло, няма да ни отведе до ключовете
към здравето. Трябва да търсим и вътре, където е сумрачно или направо тъмно.
Никоя болест не се дължи само на една причина. Дори онези, при които са
известни значителни рискови фактори – наследствеността за автоимунните
заболявания и тютюнопушенето за рака на белите дробове, – тези фактори
сами по себе си не са всемогъщи. Личният характер също не е самостоен
причинител на здравословни проблеми: не се разболяваме от рак, само защото
потискаме гнева си, както и не развиваме АЛС, само защото сме твърде
любезни. Множество процеси и фактори работят заедно за пораждането на
болест или за възстановяване на здравето. В тази книга показахме
биопсихосоциалното становище на медицината. Според него биологията на
даден индивид е отражение на взаимоотношенията му с околната среда през
целия му живот и представлява постоянен обмен на енергия, в която
психологическите и социалните фактори са толкова важни, колкото и
физиологичните. Или както казва д-р Гелмон, здравето се постига чрез
намирането на баланс и хармония.

Няма да е излишно да си припомним, че думата „изцеление“ е с древен

произход и идва от „цял“, а впоследствие сме започнали да даваме еднакъв
смисъл на „изцелен“ и „здрав“. Да се изцелиш или да се изцериш – това
означава да станеш цял. Но как можем да станем по-цели, отколкото вече сме?

Цялото може да бъде нарушено по два начина – да се отнеме нещо от него или
вътрешната му хармония да бъде така засегната, че отделните части, които
някога са работили заедно, вече да не го правят. Както видяхме, стресът води до
нарушения във вътрешния баланс на тялото и се изразява в някаква заплаха,
включително за това, че някоя потребност може да не бъде задоволена. Гладът е
форма на лишение на физиологично ниво, но в нашето общество лишенията са
предимно от духовно естество – например не получаваме емоционална
подкрепа или губим психологическата си хармония.

Една жена с рак на яйчниците ми сподели:

„Не разбирам защо се случи точно на мен. Водих здравословен живот, храних
се разумно, редовно правех гимнастика. Грижех се добре за себе си. Бях
олицетворение на здравия човек.“
Тя обаче пропуска един важен аспект, които е незабележим за мнозина: стресът
от емоционалното потискане. Нейните съзнателни и упорити опити да се
поддържа добре няма как да обхванат и областта, за която тя дори не подозира,
че съществува. Затова познанието и интуицията имат силата да преобразяват.
Собствената ни проницателност е по-полезна от чуждите съвети. Ако
придобием умението да вникваме в себе си – честно, със състрадание и с
необременен от предразсъдъци ум – ще открием начина, по който да си
помогнем. Причината е, че вече ще виждаме неща за себе си, които по-рано са
се криели в тъмнината.

Постигането на цялост може да допринесе с много за здравето. Всички

разполагаме с този потенциал, но също и с потенциала да се разболеем, като
изгубим хармонията си. А болестта е именно дисхармония. Ако трябва да сме
съвсем точни, тя е изражение на вътрешната дисхармония. Ако гледаме на
болестта като на нещо чуждо и външно, може да се окаже, че обявяваме война
на себе си.

Първите стъпки по пътя към здравето са свързани с освобождаването ни от

предразсъдъците за полезния ефект от т.нар. „позитивно мислене“. Чет и брой
нямат случаите, когато съм сядал до обезсърчените пациенти в палиативното
отделение и съм изслушвал как не могат да проумеят с какво са заслужили рак.
Един от тях, мъж на около 60 години, ми каза:

„Винаги съм мислил позитивно. Нито за миг не съм допускал песимистични

мисли в главата си. Как стана така, че заболях от рак?“
Като антидот на крайния оптимизъм обикновено препоръчвах силата на
негативното мислене. В шеговит контекст, разбира се. Всъщност вярвам с
силата на мисленето като цяло. Ако започнем да мислим само позитивно,
автоматично изключваме онези области от реалността, които ни нападат като
негативни. Точно това правят повечето хора, които прегръщат идеята за
позитивно мислене. Но автентичното позитивно мислене включва всички
аспекти на действителността. Само така можем да сме уверени, че имаме сили
да се изправим пред цялата истина, независимо каква може да се окаже тя.
Доктор Майкъл Кер изтъква, че натрапчивият оптимизъм е един от начините да
озаптим тревогите си, защото избягваме сблъсъка си с тях. Този тип позитивно
мислене е механизъм, чрез който нараненото дете оцелява. Възрастният, който
продължава да бъде уязвим, без да го осъзнава, превръща отбранителния модел
в житейски принцип.

Появата на дадени симптоми или заболяване трябва да ни накара да се

запитаме следните два въпроса: Какво ни казва тази болест за миналото и
настоящето? Какво ще ни помогне в бъдеще? Обичайната практика е да се
акцентира само върху втория въпрос, без да се търсят причините за
заболяването. Подобни „позитивни“ подходи изпълват рафтовете на
книжарниците и постоянно излизат от устите на лекарите. За да се изцелим, е
нужно да съберем смелостта да мислим и негативно. И тук не става дума за
самосъжаленията и песимизма, които пък се представят за реализъм. Всъщност
ни е необходимо да преценим кое не функционира нормално. Къде няма
баланс? Какво пренебрегваме? На какво тялото ни казва „не“ и „стига толкова“?
Ако не си зададем тези въпроси, стресовете в нас, които рушат баланса, ще си
останат скрити. И дори още по-важно – избягването на тези питания само по
себе си е стрес. Първо, „позитивното мислене“ се основава на несъзнателното
убеждение, че не сме достатъчно силни, за да се справим с реалността.
Допускането на този страх да властва над нас причинява задържането на
емоционалното развитие в детска възраст. Няма значение дали убеждението е
съзнателно или не, то е форма на стрес. Второ, липсата на съществена
информация за нас като индивиди, а също и за положението ни спрямо средата,
в която живеем, е един от най-мощните източници на вътрешно напрежение,
което активира съответните реакции в ендокринната ос. Трето, стресът спада с
повишаването на независимия и самостоятелен контрол.

Трудно бихме могли да бъдем самостоятелни, ако се оставим на произвола на

бурното течение, което представляват социалните отношения. Не по-малки
трудности идват и от чувствата за вина, непременно да сме обвързани с някого,
от стремежа за успехи, от страховете пред началниците, скуката и самотата.
Причината е проста – автономия не е възможна, докато нещо определя
действията ни. Подобно на листото, подхвърляно от вятъра, зависимият човек
бива контролиран от по-могъщи сили. Самостоятелната воля не се задейства
дори когато той си мисли, че е „избрал“ напрегнатия си начин на живот и
смята, че заниманията му носят удовлетворение. Решенията, които взима, са
пристегнати с невидими окови. А когато накрая се събуди, поклаща глава и
казва досущ като Пинокио:

„Колко глупав съм бил, докато бях кукла на конци.“

Джойс – университетската преподавателка с астмата – се чувства неловко,
когато казва „не“. Дробовете ѝ го изричат вместо нея. Нейното неудобство да
отказва не е страх от другите хора, а от празнотата, която усеща, ако не работи
до предела на силите си.

– Тази празнота си е направо ужас – признава тя. – Ужас, че ако не върша,

каквото очакват от мен, все едно не съществувам.

Ако се довери на силата на негативното мислене, тя би могла да приеме своето

страховито чувство за празнота, което я мъчи. Така би разбрала дали тази
празнота наистина е толкова страшна и нужно ли е веднага да се опитва да я
запълва с позитивни подвизи. Мишел, която на 33 години научава, че е с рак на
гърдата, е свикнала да търси утеха в стария си навик да фантазира.

– Нормално е, че живеех в измислен свят – обяснява тя, докато описва

нещастието си през детството. – Някак по-безопасно е. Измисляш си правила и
подробности, които те правят доволно спокоен и щастлив. Истинският свят е
съвсем различен.

В продължение на две години е правено проучване сред пациентки с рак на

гърдата, което показва, че с най-неблагоприятни прогнози са онези, които имат
склонност да живеят в илюзорни светове. Същото се отнася и за жените, които
избягвали да проявяват негативни емоции.2 Според друго изследване на
пациентки, при които ракът на гърдата се появил повторно, вероятността за
летален изход в рамките на една година е особено голяма при онези, които не
осъзнавали психологическия си стрес и били описвани от познатите си като
„доста спокойни“.3

Честият извод, че хората с по-жизнерадостни и необременени от проблеми

мисли са по-податливи на заболявания, привидно противоречи на здравата
логика. Битува почти всеобщото убеждение, че позитивните емоции
непременно са в основата на крепкото здраве. Макар да е вярно, че
непресторената радост и доволството оказват положително влияние върху
организма, „позитивните“ настройки, които целят да прикрият психологичния
дискомфорт, понижават устойчивостта на болести.
Мозъкът управлява и обединява дейността на всички органи и системи в
тялото, като в същото време координира взаимодействията ни с околната среда.
Тази регулаторна функция зависи от ясното разпознаване на негативните
влияния, сигналите за опасност и знаците за вътрешен дистрес. Ако едно дете
постоянно получава противоречиви послания от близките си, това води до
разстройства в развитието на мозъка му. Понижава се способността да се
преценява средата, включително да се разпознава полезното от вредното.
Наранените по този начин хора, сред които е и Мишел, са по-склонни да взимат
решения, които им носят още повече стрес. Колкото повече потискат тревогите
си с „позитивни мисли“, отрицание на реалността или фантазиране, толкова по-
дълго стресът работи в тях и нанася поражения. Ако човек не умее да усеща
горещината и да я взима предвид, има голяма вероятност да изгори.

Неизбежно е, че негативното мислене от най-откровения тип ще ни изправи

пред болезнените теми и конфликтите, които сме отбягвали досега. Няма как да
бъде другояче. Непреодолимият стремеж на детето да избягва болката и
опасностите е в основата на личностни характеристики или поведенчески
модели, които по-късно, вече като възрастен, го предразполагат към болести.
Натали с множествената склероза е настроила себе си според нуждите на
съпруга си – алкохолик и грубиян. Тя без почивка се грижела за него, докато се
възстановявал след две операции от рак. Съобразявала се с всичките му
капризи. Накрая той я изоставил, но дори години след смъртта му тя не може
да казва „не“ на други хора.

– Изминаха пет години, а още не съм се научила да си слагам граници. Тялото

ми често казва „не“, а аз си продължавам по старому. Просто не си взимам
поука.

Нейното обяснение е следното:

– В мен живее всеотдайна медицинска сестра, която не ми позволява да

престана.

От начина, по който го казва, изглежда така, сякаш наистина се убеждава, че в

съзнанието ѝ съществува малка, но всемогъща медицинска сестра,
контролираща поведението ѝ . Ако Натали не казва „не“, най-вероятно ще
продължи да изпитва стрес и да страда от изострянето на множествената си
склероза. Но за да се освободи от вътрешното си напрежение, ще трябва да
приеме болезнената реалност, че само собствените ѝ убеждения, коренящи се в
детството ѝ , я правят неспособна да отстоява нуждите си.

Много хора са възпрепятствани по пътя към себепознанието и личното си

израстване заради митовете, че са длъжни да се придържат към дадени
принципи и че непременно са имали „щастливо детство“. Малко негативно
мислене би им дало сила да надникнат отвъд самозаблудите, които ги държат
приклещени във вредни поведенчески модели.

35-годишната Джийн е секретарка в юридическа кантора. На 24 години

започнала да се чувства отпаднала и замаяна, имала проблеми с пикочния
мехур и временна загуба на зрението. Тогава ѝ поставили диагнозата МС. В
продължение на почти 12 месеца се лекувала в различни медицински
заведения, санаториуми и един рехабилитационен център. Оттогава
изострянията на състоянието ѝ се разредили и като цяло станали по-леки.
Омъжила се на 19 години. Първият ѝ съпруг бил доста по-възрастен и си
позволявал да я контролира и малтретира.

– Тормозеше ме предимно емоционално, с думи. Но преди да се разделим ми

посегна… удари ме. Затова го напуснах. Записваше телефонните ми разговори с
приятели. Работех на две места – нощем като музикантка по заведенията, а
през деня гледах малки деца. Давах му всичките си пари. Не ми харесваше да
свиря в групата му. Пътуването ми идваше твърде много. Бях самотна. Отдавна
имах проблем с храненето. Когато постъпих в болницата, тежах само 41
килограма, а съм висока метър и седемдесет. Бях анорексичка. Единия ден
напуснах съпруга си, а на следващия се озовах на болничното легло.

– Едва ли е случайно, че пет години си търпяла грубости. Мисля, че това е доста

показателно за семейството, в което си израснала.

– Изобщо не е така. Близките ми бяха пълна противоположност на

насилниците. За всичко ме подкрепят. Имам двама братя и сестра. Родителите
ми вече 40 години се радват на щастлив брак. Никога не съм получава от тях
нещо различно от внимание, нежност и любов.

– Като казах „грубости“, не говорех за семейството ти. Имах предвид, че

историята с мъжа ти ми дава обща представа за родното ти семейство.

– Така ли? (дълга пауза) Ами не знам. Каква точно е представата ти?

– Нека първо те попитам дали си била сексуално малтретирана като дете.

– Не… Всъщност имаше една случка с неприлични опипвания, когато бях на

около 11 години. Посегна ми познат човек, беше нещо като колега на татко.
Стана при поредния излет в провинцията. Споделих с нашите, но не го
направих веднага, а години по-късно. Какво точно стана… Бяхме насядали край
огъня. Носех къси панталони. Той непрекъснато ми говореше колко съм хубава,
а на мен ми беше приятно. После започна да гали краката ми. Това продължи
около половин час. Но когато взе да ме опипва от вътрешната страна на бедрата
и да плъзга пръсти по-нагоре, побързах да намеря някакво извинение, за да се
отдръпна, и се отдалечих. Помня, че бях разстроена от станалото. Днес всичко
ми е като в мъгла. Понякога дори съм се питала дали не си внушавам. Даже
сега, докато ти го разказвам, не ми изглежда като нещо кой знае какво. И все
пак някак се откроява в спомените ми. Най-вече усещането за нещо мръсно и
ужасно в цялата случка.

– Ако имаше дъщеря на 11 години и тя беше преживяла нещо такова, какво би

очаквала от нея?

– Ами… определено не бих искала да чака години наред преди да ми сподели.

– И защо не?

– Защото бих желала да обсъдим положението като начало, а после да ѝ

помогна да разбере чувствата, които изпитва.

– Ами ако не ти каже?

– Ще си помисля, че се страхува да споделя с мен. Не знам какво бих си
помислила…

Тук Джийн едва сдържаше сълзите си, но настоя да продължим с интервюто.

– Определяш детството си като щастливо.

– Точно така.

– Разкажи ми за анорексията си.

– Помня конкретни събития от времето, когато бях на около 15 години. Много

по-късно се разбра, че е анорексия, едва когато премина в булимия. Изхвърлях
обяда си и не исках да закусвам. Бях доста слабичка. Родителите ми все се
притесняваха.

– За какви неща си мислеше тогава?

– Основното беше, че се чувствах неуверена заради тялото си, както е при

всички момичета в тази възраст. Не помня да съм се имала за дебела, защото
определено не бях. Просто смятах, че връстниците ще ме харесват повече, ако
съм по-слаба. Харесвах се, ако и хората ме харесваха. Затова исках да допадам
на всички.

– Според мен това дали се харесваме, зависи от усещането дали сме харесвани
от родителите си.

– Вярвах, че ако не нося пълни шестици от училище, няма да ме обичат. По-

голямата ми сестра по онова време правеше нашите на луди и цялото им
внимание беше съсредоточено върху нея. Получаваше и кръвоизливи, така че
това беше друга причина да се занимават основно с нея. Тя дори лежа в
болница, като имаше период, когато сериозно се съмняваха за левкемия.

– Позволи ми да те върна на въпроса. Била си дете, което не се е чувствало

обичано, ако не носи отлични бележки. На 11 години си имала неприятно
сексуално преживяване. Било ти е гадно, но не си казала на родителите си. На
15 години си станала анорексичка. И след всичко това, казваш, си имала
щастливо детство? Виждаш ли противоречието?

Джийн се засмя:

– Ами младежките ми години не бяха кошмарни, като се замисля. Наистина не

бяха. Тогава проблемът с храненето едва се проявяваше…

– Усещаш ли, че пак избягваш въпроса ми?

– Дали виждам противоречието? Действително не звучи като щастливо детство.

Но не смятам, че беше и нещастно.

Изхвърлянето на мрачните спомени от мислите за детството е типично. В едно

проучване се съпоставят пациенти с множествена склероза със здрави лица от
контролна група. Те трябвало да дадат оценка на първите си години, като
възможните отговори били следните: нещастно, умерено щастливо и много
щастливо.4 Над 80 процента и от двете групи определили живота в родните си
семейства като умерено или много щастлив. Според тези резултати изглеждало
така, сякаш всички те са израснали в някаква приказна страна. Но когато ги
помолили да опишат по-подробно емоциите и преживелиците си, също както в
интервюто с Джийн, идеализираните картини от детството придобивали доста
по-различни образи.

– Анорексията беше средството да притъпявам чувствата си. Но ако ме питаш

защо съм избрала точно този начин, не зная.

– Вероятно си виждала страданията на родителите си покрай по-голямата ти

сестра и си искала да ги защитиш. Поела си ролята на закрилник. Най-вероятно
продължаваш да се грижиш за останалите, въпреки че не го осъзнаваш… за
родителите си, братята и сестра си, съпруга си.

– Грижа се за всички тях. Да вземем мъжа ми… Ако е ядосан или тъжен,
първата ми мисъл е: Как да го успокоя? Даже не го мисля. Някак автоматично
го правя. Напоследък съм се заела да лекувам рака на простатата му.5. Не знам
какво си въобразявам.

– Не можеш да го излекуваш. Но докато се мъчиш, можеш да си докараш

изостряне на твоето състояние.

– Това вече стана миналата година, когато му поставиха диагнозата. После пак
се влоших, след като свекърва ми почина след кратко боледуване. Толкова се
притеснявах за мъжа ми, че занемарих грижите за себе си. Не се хранех добре и
не си доспивах. Старая се да пестя грижи и на родителите ми. Пазя ги от всичко,
което би могло да ги обезпокои. Пред тях никога не съм говорила с подробности
за анорексията. Понякога не им казвам за поредното изостряне на МС или
смекчавам нещата, защото знам, че ще се разстроят.

Често когато възрастният си спомня за детските си години, не може да вземе

предвид скритата цена, която е трябвало да заплати за одобрението и
благосклонността на родителите си. Памела Уолин е канадска журналистка,
която през 2001 г. заболява от рак на червата. В своята автобиографична книга
„След като попитахте“ тя чудесно илюстрира нашето мнение, че съществува
ясна граница между спомените на зрелия човек и реалното му емоционално
състояние като малък. Авторката настройва читателите си така:

„Предупреждавам ви. Следващите редове може да прозвучат като извадени от

туристическа брошура за провинциално градче или от платена реклама на
агенциите са семейно планиране, но всичко, поне за мен, е чистата истина.
Знам, че имах почти съвършено детство.“
Няма как да се съгласим с идеализираните спомени на г-ца Уолин (настоящ
дипломат в Ню Йорк), след като се запознаем със сцените, които съвсем
откровено е описала. В една от главите тя признава, че постоянно била
тормозена от кака си. Потисканият гняв от насилието достигнал до такава точка
на кипене, че веднъж, за да си отмъсти, порязала ръката на сестра си.

„Бони и до днес носи белега, който ѝ остана. Нараних я нарочно в деня, когато
щеше да ходи на важна среща и искаше да носи новия си тоалет без ръкави.
Наложи си да заеме шал от познати, за да прикрива грозното последствие от
моята отмъстителност.“
Авторката обвинява кака си за своя страх от тъмното, който я мъчи и като
възрастна. Бони имала навика да гони по-малката си сестра до спалнята им, да
загася осветлението и да заключва вратата, за да не може Памела да пречи на
срещите ѝ с момчета.

„Тя много добре знаеше, че се ужасявах от чудовищата под леглото и никога не

бих прекосила стаята до ключа на стената, за да си светна отново лампата.
Така си гарантираше спокойствието – оставяше ме да треперя в тъмното цяла
вечер.“
Историята е предадена с нотки на хумор. Тук наблюдаваме в действие нещо
като „синдром на лъжовната памет“, но обърнат наопаки: на съзнателно ниво
хората често си спомнят само щастливите моменти от детството. Дори да се
сетят за неприятни случки, емоционалните им аспекти се потискат. Любовта на
родителите напълно основателно се отбелязва, но не и чувствата на детето,
когато то се е възприемало за неразбрано или оставено без подкрепа. В
конкретния пасаж отсъства всякакъв коментар за усещанията на малкото, което
е оставено без възможност да се оплаче на родителите си, че неведнъж го
затварят самò в тъмна стая.

Че Памела не е можела да намира сигурност от най-близките си възрастни, се

потвърждава от един дори още по-болезнен епизод, случил се през младежките
ѝ години. Тогава потърсила съдействие от майка си за проблем в училището.
Трябва да се уточни, че майката на момичетата била учителка в училището,
което те са посещавали.

„Само веднъж ме е предавала. Един от учителите опипваше гърдите ни в

неговите часове, а мама не искаше да ми повярва, че някой от уважаваните ѝ
колеги е способен на такова нещо. Тя ми заяви, може би в духа на ония
времена, че ще е добре да обясня и на другите девойки как да седят на чина, за
да бъде избегнато неволно докосване. Направихме както ни заръча, но се
наложи да търпим до края на годината, когато отидохме в нов клас и далеч от
ръцете му… Все пак всички оцеляхме, без да ни се отрази емоционално.“
Проблемът е в привидното „оцеляване“. Емоционалните травми най-често са
невидими. Белезите от всякакъв тип не са толкова здрави и еластични като
тъканите, върху които се появяват. Затова си остават потенциални огнища на
бъдеща болка и рани, освен ако не ги имаме предвид и не се съобразяваме с тях.
В своята книга Памела бегло споменава мнението си, че „на децата често им е
невъзможно да разговарят открито с родителите си“, от което се разбира, че и
самата тя не е била изслушвана като дете. Отсъства описание на чувствата,
които малкото изпитва, когато най-важните възрастни в живота му не знаят как
да комуникират с него. Като цяло тя настоява, че „нямах лични демони за
прокуждане“, което най-добре сочи, че тя също отрича своите тревоги, гняв и
негативни емоции, както обикновено правят повечето пациенти с рак по време
на проучванията.

Чрез фантазирането, наред с други способи, детето смогва да изтърпи

преживяванията, които иначе биха породили реакции, водещи към проблеми.
Подобно откъсване от реалността наблюдаваме и когато човек може да си
спомни събития от миналото, но не и емоционално травматичната им същност.
Затова имаме толкова много случаи на „щастливо детство“, например и това на
Айрис – болна от СЛЕ, – която е категорична за спокойните си първи години,
въпреки че израснала покрай тираничен баща и емоционално дистанцирана
майка.

– Баща ми не можеше да се контролира и никога не знаехме какво ще последва,

ако се ядоса. Понякога хвърляше чинии или риташе някого.

– Теб ритал ли те е?

– Никога. Аз бях любимката на тате.

– Как успяваше да му се харесаш?

– Не му създавах проблеми. От съвсем малка се научих да ставам като

невидима.

– Беше ли нещастна като дете?

– Нещастна? Не.

– При такива обстоятелства как може едно дете да не се чувства тъжно или
нещастно?

– Ами някак си претръпваш.

– Тоест не би могла реално да знаеш дали си се чувствала нещастна и тъжна,

защото си била претръпнала…

– Да. Не си спомням кой знае колко от детството си.

– Защо е трябвало да претръпваш на неприятностите? Нямаше ли с кого да

разговаряш за страховете си? Какво ще ми кажеш за майка си?

– Ами не можех да говоря за тия неща с майка ми, защото преди всичко не
исках да я тревожа, че не съм щастлива. От друга страна, тя се беше вкопчила в
баща ми. Позицията ѝ за всичко беше неутрална. Освен това децата са с беден
речник. Не разбират всичко. Знам, че бях напрегната, но все пак и някак
щастлива в това напрежение.

– Как така?

– Играех си с кукли… Като се замисля, не беше точно игра… По-скоро ги

дъвчех!

– В смисъл?

– Бяха от пластмаса и дъвчех пръстчетата на ръчичките и крачетата им!

– Обезобразявала си ги заради потиснатия си гняв. Помисли върху следното: в

какви случаи се налага да претръпваме?

– Когато изпитваме страдание…

– А когато в един момент претръпнем достатъчно, си въобразяваме, че сме
щастливи. Щастлива си, само защото си станала безчувствена за огромна част
от действителността. Което означава, че всъщност не водиш пълноценен живот.

– Съгласна съм.

И така, сега ще се върнем отново към Дарлин, застрахователната агентка, на

която случайно откриха рак на яйчниците при преглед за вероятен стерилитет.
В нейната биография нищо дори не загатва за травми. Единственото неприятно
събитие, което си спомня, е появата на болестта, а после и нейното завръщане,
въпреки ранното ѝ откриване и привидно успешно лечение. Тя обяснява:

– Имаше празненство скоро след операцията, но когато ракът пак се появи,

настана траур. Винаги съм искала да контролирам живота си и добре се грижех
за себе си. Хранех се разумно, правех упражнения, поддържах се в добра форма.
Нямам никакви вредни навици.

Единственият ѝ рисков фактор бил стерилитетът. Дарлин описа живота си така,

че поне на мен ми прозвуча като нещо нереално. Не можеше да си спомни
никаква неприятна случка от детството, която да е свързана със страх, гняв,
тревожност или тъга.

– Аз съм най-голямата от трите дъщери. Всичките сестри сме изключително

привързани помежду си. Чудесно си се разбираме с мама и тате, които също са
живи и здрави. Не е за вярване, но съм в страхотни отношения и със
семейството на мъжа ми. Благословена съм с идеално семейство и истински
близки приятели, с някои от които се познавам от 5-годишна. И приятелите, и
семейството ми са невероятна опора. Мисля, че съм голяма късметлийка в това
отношение.

Десният заболял яйчник на Дарлин бил отстранен през 1991 г. Оставили левия с
надеждата, че ще може да забременее в бъдеще. Успешно заченала през
следващата година.

– Често съм разговаряла с близките си за прословутия петгодишен решаващ

срок и че съм го надживяла. Бяха изминали пет години и половина от
операцията, а синът ми вече беше на четири, когато се появиха симптоми, на
които не обърнах сериозно внимание. Бързо се уморявах и отслабнах, но само с
пет килограма, нищо страшно и необяснимо… Имах малко дете, кариера и
домакинска работа. Гърбът ме болеше долу ниско, но отново предположих, че е
заради малкия, с когото трябваше да се боря през зимата, за да му обличам
дебелите палтенца. И все пак през 1996 г. пак ми откриха рак с метастази. Както
можеш да се досетиш, всички бяхме съсипани. Този път прогнозата беше много,
много по-различна, защото не беше засегнат само яйчникът, а също – матката и
други тъкани в тазовата област.

– След като вече си била запозната с рака на яйчника, ми е любопитно защо

повторните симптоми не са те притеснили веднага. Ако ставаше дума за твоя
приятелка в същото положение, какво би я посъветвала?

– Какво ли? Давам всичко за приятелите си. Само да кихнат и веднага ги

пращам на лекар.
– Разликата в начина, по който се отнасяш към себе си и към познатите ти, ме
кара да си мисля, че не всичко в живота ти е било както го описваш. Друго,
което засилва подозренията ми, са изразните ти средства. „Мисля, че съм
голяма късметлийка.“ Това „мисля“ подсказва неувереност и отразява вътрешен
спор. Може би това, което мислиш, не е онова, което чувстваш. В противен
случай просто би заявила, че се чувстваш късметлийка. Забелязах още, че се
усмихваш, когато говориш за страданията и мъките си, сякаш се опитваш да
смекчиш въздействието на думите си. Как и кога си се научила да правиш така?
Постоянно виждам и други хора, които се усмихват, щом се отвори тема за
физическа болка или болезнени събития. Но когато бебетата се родят, те нямат
умението да прикриват каквото и да било. Ако на пеленачето не му е добре или
е нещастно, то плаче, показва тъга или гняв. Всичко, което правим, за да
прикрием болката и тъгата си, е придобито умение. При определени
обстоятелства е нормално да сдържаме негативните си емоции, но мнозина го
правим непрекъснато и някак автоматично. Хората се научаваме, едни по-често
от други, несъзнателно да се грижим за емоционалните потребности на
околните, пренебрегвайки собствените си нужди. Така крием неприятните
усещания дори от себе си.

Дарлин ме изслуша замислено. Нито се съгласи, нито възрази.

– Интересна гледна точка. Определено ще я предложа за обсъждане на

момичетата в моето положение, с които ходим на групова психотерапия. Точно
сега не знам как да коментирам всичко това. Според мен не ти трябва
незабавният ми отговор. Мнението ти е доста логично. Накара ме да се замисля,
за което ти благодаря.

Набирането на смелост да мислим негативно ще ни позволи да се видим такива,

каквито сме. Наблюдава се забележително сходство в поведенческите модели
на пациентите с различни заболявания, споменати дотук. Те потискат гнева си,
отричат да са уязвими и имат стремеж към свръхнезависимост. Никой не
избира да бъде с такива характеристики преднамерено и не ги проявява
съзнателно. Негативното мислене ни помага да разберем какви са били
истинските условия в живота ни и как са се оформили възприятията ни за
заобикалящата ни среда. Емоционално изтощителните взаимоотношения с
роднините се сочат като рисков фактор за почти всяка категория от по-
сериозните болести – от дегенеративните неврологични заболявания до
автоимунните.

Целта на този тип мислене не е да се обвиняват родителите, предишните

поколения или брачните партньори, а да се освободим от убежденията, които са
опасни за здравето ни. За да се използва силата на негативното мислене, е
нужно да свалим розовите си очила. Обвиненията са излишни, а има смисъл да
поемем отговорност за изправяне на отношенията ни към нас самите и
околните. Изобщо не е лесно да кажете на човек, който току-що е научил
диагнозата си, че е редно да преоцени досегашните си взаимоотношения така,
че да стигне до разбиране на болестта. За онези, които не са свикнали да
обръщат внимание на емоционалните си потребности, ще е особено трудно да
намерят правилните думи, с които да се обърнат към близките си, защото ще
трябва да покажат както твърдост, така и състрадание. А най-трудното идва от
това, че заради заболяването ще са особено уязвими и зависими от подкрепата
на другите. Няма лесен изход от този проблем, но ако той не бъде решен, ще
продължи да създава поводи за стрес, който от своя страна ще доведе до още
болести или влошаване на вече съществуващата. Независимо как пациентът ще
опита да се лекува, психологическият товар, който му тежи, няма как да бъде
облекчен, ако не се мине през размишляването на бистър ум и трезвото
оценяване на най-важните взаимоотношения в живота му.

Както вече отбелязахме, не очакванията на другите и намеренията им, а нашата

интерпретация за тях се явява реалният стресор. Състоянието на Джийн с
множествената склероза се влошило, защото се притеснявала за рака на
простатата, който има съпругът ѝ . Освен това се смята за длъжна да му намери и
осигури най-подходящите медицински грижи. Самият Ед негодува, че Джийн
го контролира, но е неспособен да ѝ опише чувствата си. Убеждението на
Джийн, че е отговорна за мъжа си, както и убеждението на Ед, че на жена му ѝ
харесва да го контролира, са все интерпретации на типове взаимоотношения,
които са насадени и у двамата още в детска възраст.

„Повечето от нашите обтегнати отношения и тревоги се дължат на

натрапчивата потребност да се правим на такива, каквито не сме“, пише Ханс
Селие.
Силата на негативното мислене води и до осъзнаване на преувеличената ни
издръжливост. Упорито сме си наложили образ на твърди и дейни, с който
прикриваме нашата слабост – относителната слабост на всяко дете. Няма нищо
срамно в това да си крехък и деликатен. Човек може да е силен и все пак да се
нуждае от помощ. Може да е овладял до съвършенство някои аспекти на
живота, но да е напълно объркан от други.

Често си мислим, че можем да се справим с всичко, а това е заблуда. Не са

малко пациентите, които сами осъзнават – за съжаление понякога твърде
късно, – че опитите да играем постоянно ролята на силни и неуязвими водят до
стрес и нарушения във вътрешната хармония. Дон с рака на червата се изрази
именно така за едно от твърдите си убеждения докато бил здрав: „Мога да се
справя с всичко.“ След повторната поява на заболяването си Гилда Раднър
признава: „Не можех да изцеря всички жени с рак на яйчниците. Не можех и да
чета всички писма, които ми пращаха, защото ми късаха сърцето…“

Ако се научим да мислим негативно, ще престанем да подценяваме личните си

емоции и нужди. В интервютата за тази книга събеседниците ми прибягваха до
честата употреба на думи и фрази като „само мъничко“, „може би“, „не особено“.
Спомнете си Вероника с МС, която определи като „не непременно лоши“
натрупващите се стресове в живота си, а именно: бурна раздяла с приятел-
алкохолик, финансови затруднения, наред с още няколко други.

Живея ли живота си както ми се иска или живея така, че да отговарям на

чуждите очаквания? Колко от нещата, в които съм вярвал и съм правил, са
действително за мен, а не за поддържането на образа, създаден с убеждението,
че е нужен, за да се харесвам на родителите ми?

Магда с коремните болки станала лекарка, въпреки че професията не ѝ харесва

и въпреки че родителите ѝ не я подтиквали или молили да го прави. Тя само е
приела някои техни убеждения за свои и то още по време, когато била твърде
малка, за да решава какво ще прави с живота си. „Почти всичките ми
постижения са по един или друг начин свързани с амбициите на баща ми, а не с
моите собствени“, признава Денис Кей, умиращ от АЛС. Бившата първа дама
Бети Форд пък пише: „Не бях дори наполовина достойна жена като майка ми.
Беше чудесна – силна, мила, с железни принципи и никога не ме е
разочаровала. Тя беше перфекционистка и опитваше да направи такива и нас,
децата.“6 Негативното мислене щеше да накара г-жа Форд да се запита дали
наистина е мило да опитваш да „програмираш“ перфекционизъм у детето си. С
негова помощ Бети щеше да отхвърли невъзможните стандарти на
перфекционистите и щеше да избегне самообвиненията, търсенето на утеха в
алкохола и хроничния стрес, който достигнал връхната си точка с появата на
рака на гърдата. При едно негативно мислене констатацията „не бях дори
наполовина достойна жена като майка ми“ вероятно щеше да бъде повод за
радост и допълнение като:

„Не искам да съм дори четвъртина жена като нея. Просто искам да бъда себе
си.“
Лаура беше жената с АЛС, която се чувстваше виновна, защото не ѝ се занимава
да посреща гости в частното си хотелче, докато икономката е в отпуска. Тя все
пак не връща посетителите, защото страхът от чувството ѝ за вина е по-голям от
страха за стреса, който си причинява, докато в своето състояние прислугва на
клиентите си. Ед с рака на простатата обясняваше: „Винаги се старая да
помагам на хората. Ако не го правя? Чувствам се гадно. Виновен.“ Вината
обикновено е знак, че сме избрали да направим нещо за себе си. Обяснявам на
повечето пациенти със сериозни болести, че при тях вероятно има нещо
небалансирано и нередно, ако не се чувстват виновни. Най-вероятно
продължават да поставят себе си, нуждите и интересите си на последно място.
Негативното мислене дава силата да се приветства вината, а не да бягаме от нея.
Ед би трябвало да стигне до извода: „Изпитвам вина? Но това е чудесно.
Алилуя! Значи съм постъпил правилно, като поне веднъж съм помислил за себе
си.“ Най-неприятното за него беше, че жена му го контролира. Как решава
проблема си?

– Мълча си.

Негативното мислене ще даде сили на Ед да приеме по-леко вината си, че ще се

противопостави на вмешателствата в личните му решения, независимо, че с тях
жена му просто опитва да помогне. Мой познат психотерапевт веднъж ме
посъветва:

– Ако трябва да избираш между вината и сподавеното възмущение, винаги

избирай вината.

Това е мъдрост, която оттогава непрекъснато споделям с други хора. Ако да

кажеш „не“ те обременява с чувство на вина, а съгласието оставя потисната
горчилка и възмущение, нека бъде вината! Горчилката и възмущението са
отрова за душата.

С негативното мислене можем да търсим безстрашно нещата в нас, които ни

пречат или не работят оптимално. От многобройните проучвания стана ясно, че
склонните към натрапчиво позитивно мислене по-често развиват разни
заболявания и са с по-малки шансове за оцеляване. Автентичното позитивно
 мислене е друго – то ни помага да преодолеем страха и да видим цялата истина,
независимо каква е тя.

„Здравето не се постига само чрез размишления върху щастливите моменти –

пише молекулярната биоложка Кендъс Пърт. – Понякога най-силният тласък
към изцелението може да бъде рестартирането на имунната система с
изливането на отдавна потискания гняв.“7
Гневът – или поне здравословната му страна – е едно от седемте условия за
изцелението. Всяко от тези условия има връзка с някое от дълбоко вкоренените
убеждения, които ни предразполагат към болести и възпрепятстват лекуването
им. Ще ги разгледаме в следващата, последна глава.

1. Kerr and Bowen, Family Evaluation, 279 [^]

2. Mogens R. Jensen, „Psychobiological Factors Predicting the Course of Breast Cancer“, Journal of
Personality 55, no. 2 (June 1987), 337 [^]
3. Levy, Behavior and Cancer, 165 [^]
4. S.Warren et al., „Emotional Stress and the Development of Multiple Sclerosis: Case-Control Evidence of a
Relationship“, Journal of Chronic Disease 35 (1982), 821-31 [^]
5. Съпругът на Джийн е Ед, с когото се запознахме в 8 глава [^]
6. Ford, A Glad Awakening [^]
7. Candace B. Pert, Molecules of Emotion, 193 [^]

Седемте условия за
изцеление

К акто за появата на меланома, така и за способността на тялото да я

превъзмогне, важна роля играе имунната система. Въпреки неблагоприятната

прогноза при това заболяване, съществуват много документирани случаи, в
които ракът изчезнал без медицинско лечение. Делът на меланомата е едва 1
процент от всички видове злокачествени образувания, но при нея се
наблюдават 11 процента спонтанно излекуване.1

Списание „Кенсър“ съобщава за такъв случай, при който болният бил 74-
годишен мъж. Открили рака му през 1965-а, когато забелязали съмнителна
бенка на гърдите му. Отстранили я. Седем години по-късно проблемът се
върнал, отново вюрху гърдите, но под формата на множество по-малки бенки.
Новите поражения били резултат от разпространението на първоначалната
меланома. За разлика от преди обаче, пациентът отказал повторно лечение.
Изминали осем месеца и мъжът отишъл на контролен преглед, когато лекарите
установили, че туморите междувременно са станали по-малки и по-бледи на
цвят. След направената биопсия се разбрало, че кожата е с по-особена
пигментация, но вече няма ракови клетки. Още една година по-късно било
отчетено дори по-пълно възстановяване.

Имунологичните изследвания на този пациент са зашеметяващи. Случили се

три неща. Първо, лимфоцитите атакували тумора. После по-големите клетки,
наречени макрофаги, буквално помогнали за изяждането на меланомата. И
накрая, в проблемната област имало вливане на антитела, които окончателно
унищожили злокачествените образувания. С други думи, тялото на въпросния
мъж мобилизирало значителни имунни ресурси, за да пребори рака.

Спонтанното изцеление повдига два важни въпроса. Защо при някои хора тези
ресурси не са достатъчно силни, за да унищожат изродените клетки преди да се
развият в меланома? И кое помага на имунната система да се наложи над
потенциално смъртоносния рак дори след появата му? Задавахме си подобни
въпроси и преди, когато отбелязахме, че болестите протичат различно и водят
до непредвидим изход при различните хора, въпреки сходствата в
патологичните им изменения.

Учени от Сан Франциско направили серия от три проучвания сред пациенти с

меланома, които спадали към Тип C – тоест такива, които потискат негативните
си емоции. За 18 месеца станало ясно, че има значителна взаимна зависимост
между потискането и вероятността за повторна поява на болестта или смърт.
NK-клетките (естествените убийци) атакуват увредените клетки, като така
възпрепятстват разпространението на рака. Те могат да надвият и меланомата.
Но също като при рака на гърдата, не са достатъчно активни у емоционално
потиснатите пациенти. Едно от изследванията трябвало да установи дали
съществува зависимост между гъстотата на първоначалната меланома и
характера на пациента. Гъстотата се определя при първата биопсия и на базата
на резултатите се прави прогнозата. Колкото по-сгъстени са поразените клетки,
толкова по-неблагоприятни са очакванията за крайния изход. Хората, които
получили повече точки на скалата за Тип C, като цяло имали по-сгъстени
поражения:

„Пациентите с меланома, спадащи към Тип C, се характеризират с това, че по-

лесно приемат болестта си; безпокоят се предимно за роднините си, а не за
себе си; опитват се да не мислят за проблема, а насочват мислите си другаде,
като се занимават с разсейващи дейности; задържат чувствата в себе си и се
възприемат като силни и способни сами да преодоляват премеждията.“2
Резултатите на специалистите от Сан Франциско потвърждават изводите на
едно по-ранно проучване от 1979-а. А именно, че пациентите, на които им е по-
трудно да приемат диагнозата си – тоест реакциите им не говорят за
примирение и поражение – не са толкова застрашени от повторна поява на
рака.3

Според психиатъра Ф. Фоузи от медицинския факултет на Калифорнийския

университет, Л. А., дори минималната психологическа подкрепа може да се
окаже решаваща. В неговия експеримент участвали 34 души с меланома в първа
фаза. Имало е същата по бройка контролна група, която обаче била само под
наблюдение. А ето в какво се изразявал опитът:

„Намесата на Фоузи беше учудващо минимална. Средно по веднъж на седмица

в продължение на по-малко от два месеца провеждаше беседи с
експерименталната група. Сеансите бяха с продължителност час и половина.
На срещите се обсъждаха следните теми: 1) същност на меланомата и полезни
житейски съвети; 2) техники за овладяване на стреса; 3) подобряване на
уменията да се справяме с трудностите; 4) психологична подкрепа от терапевти
и взаимопомощ между хората от експерименталната група.“
Шест години по-късно се откроили следните резултати: 10 от тридесет и
четиримата пациенти от контролната група, които не са посещавали беседите,
починали, а при трима болестта се появила повторно. От експерименталната
група починали само 3 от тридесет и четиримата участници, като при четирима
заболяването се върнало.4 Още в началните етапи на проучването е отчетено
подобрение във функционирането на имунната система при лицата,
посещавали сеансите.5 Не е изненада, че пациентите с меланома и други видове
рак, на които било помогнато да разбират по-добре себе си, да отстояват
нуждите си и да не потискат емоциите си, подобряват шансовете си да спрат и
обърнат болестните процеси към оздравяване.

50-годишната Хариет е писателка. Тя е убедена, че изборът да се бори с рака по

неин си начин, включващ интензивна психотерапия, е бил правилен и на него
се дължи ремисията на меланомата върху десния ѝ пищял.

– Нямам много вяра на лекарите. Търсих решение на проблема и попаднах на

клиниката по алтернативна медицина в Тихуана. Те разглеждаха меланомата
като резултат от цялостното състояние на тялото, което беше сред първите
неща, които ми допаднаха при тях. Не ми се струваше правилно да се подложа
на операция на крака и после да не правя нищо. Отидох в Мексико и там ме
подложиха на цяла поредица от процедури, включващи поставянето на някаква
ваксина, диета, пиенето на отвари и налагането на болното място с билкови
пасти за „изгаряне“ на болното място. Всеки месец ходех при тях за терапиите,
после разредихме до веднъж на три или шест месеца, докато осъзнах, че не
провеждам лечението си по най-оптималния начин.

Хариет пояснява:
– Преди всичко си нямах личен лекар в Канада. Нямах кой знае какво уважение
към лекарите, но пък се подлагах на процедури при докторите в Мексико. Рекох
си, че няма да е зле да си намеря лекар и тук, като всъщност така се запознах с
теб. Беше изумително, че не ме познаваше изобщо, а щом споменах за
меланомата, ме попита: „Нали знаеш, че съществува психологически портрет
на пациентите с меланома?“ Дотогава не бях чувала за подобно нещо, но като
ми обрисува типичните характеристики, напълно се разпознах в описанието. Ти
ми каза още, че трябва да ми направят операцията и че можеш да ми
препоръчаш хирурга. Но само с операцията нищо нямало да се реши, освен ако
не обърна внимание на потиснатите си чувства и останалите проблеми. Шест
месеца посещавах психотерапевт. Доста неща разбрах за себе си. Чак после ме
оперираха. Хирургът, който по-рано ми беше направил биопсията, щеше да
припадне. Първоначално беше на мнение, че меланомата е особено
злокачествена и в доста напреднал стадий. Очакваше най-лошото. А когато ме
оперира, установи, че на болното място вече има само тъкан с неестествена
пигментация, но не и меланома.

Дълго се чудех кое е помогнало на Хариет – дали лечението в Мексико или

психотерапията. Въпреки че не съм запознат в детайли с мексиканските
процедури, подозирам, че въпросната ваксина е BCG, с която се стимулира
имунната система. В някои случаи тя наистина се оказва полезна в борбата с
меланомата. Самата Хариет вярва, че успехът се дължи и на двете:

– Убедена съм, че процедурите в Мексико бяха от значение. Но след тях

продължавах да усещам едно гъделичкане и някак си разбирах, че проблемът
не е премахнат напълно. Беше точно като гъделичкане под кожата, която в
дълбочина тъмнееше.

– Какво разбра от психотерапията?

– Трябваше да анализирам всичко от самото начало. Майка ми е починала,

когато съм била малка. Имам две сестри, една по-голяма и една по-малка, която
тогава беше на осем месеца. Двете с нея още носехме пелени. Тя обаче дълго
време страдаше от колики. Като цяло на всички ни липсваше внимание, но
доколкото го имаше, отиваше за здравословния проблем на най-малката. Баща
ни беше амбулантен търговец и ни оставяше ту при едни роднини, ту при други.
Около година след като овдовя, се ожени за мащехата ни, която външно
приличаше на майка ни. Наричахме я Злата вещица. Държеше се отвратително
с нас. Накрая ни разкара, като ни изпрати във френско-канадски девически
пансион.

Според Хариет мащехата мразела деца:

– Тя била най-голямото от 14 хлапета в своето семейство и отгледала всичките

си братя и сестри. Нямала търпение да се махне от къщи. Работела като
секретарка в канадското посолство в Коста Рика. Беше умна жена, но когато
станала на 33 години, вече я имали за стара мома. Говореше се, че в годината
след смъртта на майка ни татко предлагал брак на всяка свободна жена в
англоезичната част на Коста Рика. Всички му отказвали. Само мащехата ни
приела, въпреки че не искала деца – ни свои, ни чужди. Просто това бил
изходът от нейното моминско положение. Колкото до баща ни… след като се
ожени повторно, стоя у дома цели 52 дни. После пак пое на път и остави
 съпругата си с нас, трите момичета, които не само имахме проблеми с
общуването, но една след друга се тръшкахме болни. Определено и на мащехата
не ѝ беше леко. Помня, че преписвах стихотворения на френски и ги оставях
пред вратата на банята, докато се къпеше. Нито веднъж не ги е коментирала.
Така и не се разбра дали изобщо ги е чела.

– Излиза, че си полагала големи усилия, за да се сближите.

– Да, но не се получи… Сестрите ми се ужасяваха от нея. Заключваше се в стаята

си горе, а нас оставяше с прислужничките. Често се случваше следното: Ако ни
трябваше нещо, трите се качвахме и стояхме пред спалнята ѝ . Упражнявахме
обръщението си към нея. Стигахме само до „м…“, въпреки че по цели 20 минути
със сестрите ми се насилвахме да кажем цялото „мамо“. Все не можеше да се
откъсне от устите ни и слизахме обратно оклюмани.

Хариет продължава с описанието на миналото си така:

– Подразбираше се, че не можем да искаме каквото и да било. Ясно се усещаше.

Научих се да не искам и да не очаквам нищо. Каквото и да си пожелаех, не го
получавах. Понякога със сестрите ми отнасяхме и подигравки. В един от
първите ми спомени – да съм била тогава на три или четири годинки – съм
облечена в рокличка, самичка съм и си играя с кукла. Добре ми е като си играя,
но не съм увлечена в заниманието. Край мен няма никого. Напълно изолирана
съм. Спокойна съм, но не съм щастлива. Само някакво доволство, че съм
намерила начин да оцелявам.

– Като си сама?

– Да, като съм сама и избягвам привързването. Изникват ми и други спомени.

Като малка дълго си представях, че лежа на нещо като облаци. Намирам се на
легло от облаци, а небето над мен е безцветно, сиво. Отгоре ми пада слънчев
лъч и ме докосва, но е студен. Усещам се съвършено сама и дори този лъч, който
може да се приеме като знак за любов, не ми дава топлина. Разбрах, че съм се
научила да не изпитвам чувства, за да си осигуря оцеляване.

Тези преживявания, а също и изводите, които си направила Хариет от тях, я

подтикнали към изолация или изтощителни взаимоотношения с другите.
Посещенията при психолог бяха с цел да придобие разбиране за емоциите си.

A.J. Bdurtha et al.,“A Clinical, Histologic, and Immunologic Study of a Case of Metastatic Malignant
Melanoma Undergoing Spontaneous Remission“, Cancer 37 (1976), 735-42 [^]

1. Rogentine et al, cited in B. Fox and B. Newberry, eds., Impact of Psychoendocrine Systems in Cancer and
Immunity (NewYork: C.J. Hogrefe, 1984), 259 [^]
2. Пак там, 267 [^]
3. F. I. Fawzy et al, „Malignant Melanoma: Effects of an Early Structured Psychiatric Intervention, Coping,
and Affective State on Recurrence and Survival 6 Years Later“, Archives of General Psychiatry 50 (1993),
681-89; cited in Michael Lerner, Choices in Healing (Cambridge, Mass.:The MIT Press, 1994), 159 [^]
4. F. I. Fawzy et al“, A Structured Psychiatric Intervention for Cancer Patients: Changes over Time in
Immunologic Measures,“ Archives of General Psychiatry 47 (1990), 729-35 [^]
Емоционалният усет ни позволява да гледаме по-различно на заобикалящата
ни с реда – с повече отговорност, без да се изкарваме жертви или да си
навличаме допълнителни неприятности.1 Себепознанието е необходимо, за да
преодоляваме неизбежните житейски стресове. С него можем да избягваме
излишното напрежение и да поощрим оздравителните процеси. Малцина са
хората, които до навършването на пълнолетие са придобили пълноценен
емоционален усет. Ако установим, че той ни липсва, това не трябва да ни дава
повод за самоупреци, а да ни подтикне да продължим напред в развитието си.
Овладяването на седемте условия за изцеление ни прави емоционално
компетентни.

1. Смирение

П од смирение тук имаме предвид готовността да се разпознават и

приемат нещата такива, каквито са. Тоест говорим за куража, необходим за

появата на негативното мислене. Това смирение не изисква да се примиряваме
буквално с обстоятелствата, които ни мъчат. Просто не е редно да отричаме
реалното си положение. Целта е да се отървем от дълбоко вкорененото
убеждение, че не сме достатъчно стойностни или „добри“, за да бъдем
съвършени. Смирението включва разбиране и съчувствие към самите нас.
Трябва да се откажем от двойните стандарти, които, както видяхме, твърде
често използваме в отношенията си – едни са към нас, а други към околните.

Като лекар съм се нагледал на страдания. Вероятно е лекомислено да опитвам

да си избера пациентка, за която смятам, че страда повече от другите. И все пак,
ако трябва да посоча някоя, имам готов отговор. Нейните проблеми не бяха
обсъждани в предходните глави, макар да е с толкова много заболявания, че
можех да я споменавам навсякъде. Ще я наричам Корин. Неотдавна навършила
50 години, а списъкът с болестите ѝ вече включва: диабет от втори тип,
патологично затлъстяване, синдром на раздразненото черво, депресия, високо
кръвно, лупус, фибромиалгия, астма, а отскоро – и рак на червата.

– Пия по толкова лекарства наведнъж, че може и да не закусвам – казва тя. –

Налага се да ги взимам. Само сутрин са 13 таблетки.

Корин е моя пациентка от двадесет години. Повечето от впечатленията ми са от

самата нея или от другите пациенти, склонни да споделят проблемите си. Още
като дете преживяла всички възможни форми на тормоз и неуважение, които
човек може да си представи. А като възрастна не само трябвало да се грижи
продължително за съпруга си, но и за децата си, роднините и приятелите.
Доскоро ѝ беше невъзможно да казва „не“. Още се измъчва, когато се налага да
отказва услуги, въпреки потресаващото ѝ здравословно състояние и че се
придвижва само с помощта на специален моторизиран стол.

– Като пихтиеста топка съм. Нямам никаква форма. Мога да виждам аурата на
хората. Моята е черна или сива, без ясни очертания. Все едно гледам някого
през мъгла, забелязвам само контури, но нищо цялостно.

– Ако видиш друг човек, който трудно отстоява границите си, и за него ли ще
кажеш, че е пихтия?

– Не. Познавам няколко души, които са с наднормено тегло, но не ги намирам

за пихтиести. Тук по-скоро става дума за това как аз се възприемам като
личност. Мека съм като желе за емоционалните неща.

– Сега с кого разговорям? С пихтиестата топка? Искаш да ми кажеш, че не е

останало нищо реално у теб?

– Може би само мъничко. Не мисля, че съм се изгубила на 100 процента.

– Тогава нека се съсредоточим върху това „мъничко“. Става ли?

– Тази малка част от мен иска да си върне контрола и да не позволява на

другите да решават вместо мен и да ме заставят да върша неща, които не искам.

Помолих Корин следното:

– Опиши се по-подробно. Какво харесваш в себе си?

– Не изневерявам, не лицемернича и не лъжа. Следвам общочовешките

принципи и се опитвам да бъда възможно най-полезна за останалите.

– Последното на какво се дължи? На това, че не можеш да казваш „не“, или на

искрена загриженост?

– И на двете по малко. Но повечето е от искрената загриженост.

Попитах я директно:

– Тогава с какво право се наричаш пихтия?

– Защото съм мекушава, особено пред майка ми. Само преди няколко дни не
можах да ѝ кажа: „Не, ще е по-добре да ми дойдеш на гости през лятото, а не
сега.“ Не посмях да ѝ откажа. Нямах волята да бъда по-твърда.

– Ако някой друг ти кажеше нещо подобно – че трудно отстоява желанията си,
– ти какво би му отвърнала?

– Че има сериозен проблем да казва на майка си това, което мисли… а също и че

трябва да е по-силен.

– Без непременно да му казваш какво да прави, какви изводи би си направила

за него?

Корин отвърна:

– Щях да си река, че е уплашен. Че се страхува да отстоява чувствата си, защото

няма да го харесват.

– Единствената причина да не казваш това и за себе си е, че не проявяваш

същото състрадание към своите потребности. Автоматично даваш приоритет на
другите.

Нямаме право да даваме универсални правила как да се казва „не“. Но поне

можем да проявим съчувствие към човека, на когото му е трудно да се отстоява.

– Нека сега видим как точно се измъчваш – продължих аз. – От една страна, не
си в състояние да казваш „не“. От друга страна, се порицаваш и самоосъждаш за
тази си неспособност. Накрая се определяш като пихтия. Ако просто се
примириш, че си такава, каквато си, ще можеш да се видиш толкова ясно,
колкото би видяла всеки друг… като някой, който е уплашен. И тогава няма да
се осъждаш, а ще отбележиш наблюдението си със състрадание: „Този човек
действително го е страх. Наранен е. Този човек съм аз. Не казвам „не“, защото
се опасявам, че няма да ме харесват.“ Както не можеш да насилиш друг да казва
„не“, така не би могла да насилиш и своята воля, но поне можеш да си по-мила
към себе си. Готова си да държиш ръката на друг, за да му дадеш кураж да каже
„не“, но не даряваш себе си със същата подкрепа. А ако другият човек не каже
„не“, ще продължаваш да му съчувстваш. Би казала: „Виж, разбирам, че ти е
много трудно. Просто не си готов.“ Обаче щом същото се отнася за теб, ставаш
непримирима. Ядосваш се на себе си. Струва ми се, че най-добре ще си
помогнеш, ако си обръщаш повече внимание и го правиш със състрадание.
Поработи върху това.

– Това ще ми върне ли енергията, която усещам все едно я изсмукват от мен?

– Повечето от енергията ти отива в грижи за околните, а останалата използваш

за самообвинения. За да бъдеш толкова жестока към себе си, изразходваш
много сили. Обективно погледнато, ти имаш куп сериозни здравословни
проблеми. Положението ти безспорно е сериозно. Не зная какъв ще е развоят
при тебе. Но тъй като ще трябва да се справиш с редица болежки, най-добре
бъди състрадателна към себе си. Колкото повече се уважаваш, толкова по-добри
шансове си осигуряваш.
Да се смирим не означава да харесваме всичко, което разберем за себе си.
Просто трябва да избягваме осъдителните си мисли и да подхождаме със
същото състрадание към самите нас, с което бихме дарили друг, който страда и
се нуждае от помощ.

2. Бдителност
Онези, които търсят изцеление или опитват да опазят здравето си, трябва да
възвърнат изгубената си способност да разпознават своите истински емоции.
Това става ясно от чудесния пример на невролога Оливър Сакс, публикуван в
книгата му „Мъжът, който обърка жена си с шапка“. Авторът описва комична
случка с група пациенти с афазия и тяхната реакция на телевизионно изказване
на тогавашния президент Роналд Рейгън. Афазията – от гръцкото „а“ („не“) и
„pha“ („говоря“) – представлява загуба на способността да се говори и/или
разбира чужда реч. Тя е резултат от травматични увреждания на мозъка или
инсулт. Ето как е описана самата случка:

„Говореше старият чаровник, бившият актьор с неговата обиграна риторика и

отработено сценично присъствие, с присъщото си емоционално въздействие. А
пациентите се заливаха от смях. Е, не всичките. Някои изглеждаха озадачени,
други дори ядосани, един или двама бяха загрижени, но повечето се кикотеха.
Както обикновено, президентът беше увлекателен, но тласкаше тези хора към
бурен смях. Дали не го разбираха? Или може би го разбираха твърде добре?“ 2
Пациентите на Сакс реагирали така на несъзнателните изражения на Емоции
II, които Рейгън е демонстрирал: интонация, жестове, мимики. Сторили им се
нелепи спрямо съдържанието на обръщението. С други думи, прозрели са
неговото лицемерие – било то умишлено или неволно. Прочели са
емоционалната действителност, а не онази, която е представяна само на думи от
президента и която е била приемана единствено от хора като него – такива,
които са се изключили за всякакви чувства. „На този или му хлопа дъската, или
крие нещо от нас“, казал един от пациентите на Сакс по отношение на Рейгън.
Спомнете си какъв беше коментарът на президентския биограф: „Той чувства
точно обратното на онова, което твърди.“

Животните и децата на хората еднакво добре разпознават истинските чувства.

Ако изгубваме тази способност с усвояването на езика, то е само защото
получаваме противоречиви послания от обкръжаващия ни свят. Думите, които
чуваме, ни казват едно, а емоционалният заряд е съвсем различен. При такъв
конфликт обикновено една от противоположностите се потиска. Аналогично е
положението при детското кривогледство. Мозъкът потиска информацията,
постъпваща през кривогледото око, за да се избегне двойният образ. Ако не се
вземат мерки, детето може напълно да изгуби зрението на проблемното око.

Потискаме емоциите си, за да избегнем войната с важните хора в живота ни –

една война, която няма как да спечелим. Така губим своя емоционален усет,
независимо че натрупваме словесен опит. Пациентите с афазия явно минават
през обратния процес. Както някои слепи хора развиват извънредно добър слух,
така тези с афазията придобиват повишена способност да възприемат
емоционалната реалност. През май 2000 година група психиатри публикуват в
списание „Нейчър“ резултатите от свое проучване:
„Обикновено хората разпознават трудно дори изтъркани лъжи, независимо от
това, че им се помага с указания за заблудите под формата на мимики и
интонация. Неспособните да разбират всички думи са по-добри в
разпознаването на лъжи, свързани с чувствата.“
Да бъдем бдителни означава да си върнем изгубеното умение да възприемаме
емоционалната реалност, а също и да се освободим от осакатяващото
убеждение, че не сме достатъчно силни да се изправим пред истината за своя
живот. Тук няма нищо магическо. Слепецът свиква да обръща по-голямо
внимание на звуците. Пациентът с афазия се научава да забелязва вътрешните
си реакции спрямо определени думи, защото мозъкът му вече не разбира
съдържанието на посланието. Тези вътрешни реакции – спомнете си за
специфичните усещания в корема – са това, което губим в „зряла“ възраст.

Естествено не е нужно да изчезнат говорните ни умения, за да си върнем

емоционалния усет. Трябва обаче да тренираме своята бдителност, постоянно
да сме нащрек за вътрешните си състояния и да се доверяваме повече на
интуицията си, а не на съдържанието на думите. Каква е интонацията ни? Ами
тонът? Очите ни притварят ли се или се отварят широко? Усмивката спокойна
ли е или стегната? Как се чувстваме? Къде го чувстваме?

Трябва да сме бдителни и за знаците, че в тялото ни работи стрес, да

разпознаваме повторните сигнали, ако умът ни е пропуснал първите.
Проучванията сред животни и хора сочат, че реакциите на организма към стрес
са по-добро мерило от съзнателните възприятия и поведението, наблюдавано
отстрани от експертите. Ханс Селие пише: “Хипофизата е по-благонадежден
свидетел за наличието на стрес отколкото интелекта. Все пак можем да се
научим да разпознаваме доста добре знаците за опасност, ако знаем какво да
търсим.” В книгата си “Стресът на живота” авторът е поместил списък на някои
физиологични сигнали за нередности. Сред тях се нареждат ускореното
сърцебиене, общата отпадналост, потенето, честото уриниране, главоболието,
болките в гърба, диарията, усещането за сухост в устата. Емоционалните знаци
включват: напрегнатост, свръхпредпазливост, тревожност, отчаяние от живота.
В групата на поведенческите са изброени: нетипичната импулсивност или
раздразнителност и склонността да се реагира пресилено. Можем да се научим
да гледаме на симптомите не само като на проблеми за преодоляване. Те са и
послания, в които е редно да се вслушаме.

3. Гняв
Един от филмовите персонажи на Уди Алън казваше: „Никога не се гневя.
Вместо да се ядосвам, си отглеждам тумор.“ От разгледаните случаи на
пациенти с рак установихме колко истина има в тази комична фраза. Също така
видяхме, че потискането на гнева е главен рисков фактор за доста болести,
защото повишава физиологичния стрес в организма. В същото време
освобождаването на гнева доказано поощрява лечението или поне удължава
живота. Онкоболните, които показват пред личните си лекари, че са ядосани на
нещо, живеят по-дълго от по-затворените пациенти. Експериментите с животни
сочат същото – установено е, че демонстрирането на негативни чувства води до
понижаване на физиологичния стрес, за разлика от потискането им. Например
туморите на по-борбените плъхове, затворени в клетка заедно с други, растат
по-бавно, отколкото при по-покорните.
Дори да се абстрахираме от изследванията, при всички от интервюираните
лица в предходните глави се наблюдаваше затруднение в освобождаването на
гнева, независимо че заболяванията им бяха различни. „Мащехата ми ме
възпита в духа, че не е редно да се ядосвам“, сподели Шизуко с ревматоидния
артрит. Магда с жестоките коремни болки обясни, че се старае да заобикаля
изблиците си на ярост. Въпросът за гнева става объркващ, когато си зададем
някои въпроси. Например – можем ли да насърчаваме хората да се ядосват,
след като виждаме, че децата страдат от тези изблици на родителите си? В
немалко от случаите си имахме работа именно с гневливи родители и
потиснатите им деца. Трябвало ли е бащата на Магда да сдържа яда си? Дона –
сестрата на Джими, който почина от меланома – също казваше, че помни как
баща ѝ повишавал тон: „Сещам се за оня глас, за виковете и обидите. Това не
беше живот. Всичко това е нередно.“ Привидно се сблъскваме с парадокс. Ако
освобождаването на гнева е „добро“, родителите на Магда, Джими и Дона са
постъпвали здравословно. Но техният гняв е имал разрушително въздействие
върху психиката и здравето на децата им. Потискането на негативните ни
емоции може да ни вреди, но какво да ги правим, ако освобождаването ни от
тях вреди на другите?

Работата става съвсем сложна, ако вземем предвид и друга подробност.

Неконтролируемото изливане на гнева е опасно не само за околните, но може
да е смъртоносно даже за човека, който се ядосва. Понякога сърдечните удари
настъпват в следствие на яростни изблици. Като цяло високото кръвно
налягане и сърдечно-съдовите заболявания са по-чести при враждебните хора.
През 2000 година в медицинското училище „Джон Хопкинс“, Балтимор, е
правено проучване сред двеста мъже и жени. Изводите са, че враждебността и
стремежът за надмощие са „значителни и независими рискови фактори за
появата на коронарни сърдечни заболявания“.3 Огромен е обемът на научната
литература, в която се посочва връзката между враждебното поведение,
хипертонията и сърдечно-съдовите заболявания. Лесно можем да се досетим, че
тази връзка се дължи на психо-невро-имунната система. В състояния на ярост
се активират симпатичните нерви. Следва стесняване на кръвоносните съдове,
повишава се кръвното налягане и се понижават количествата на кислород,
стигащи до сърцето. Секретират се хормони, които повишават нивата на
липидите, включително на серума холестерол. Това поощрява съсирването на
кръвта, което допълнително увеличава риска от запушване на артериите.

Журналистът Ланс Мороу пише в своята книга за сърдечното си заболяване:

„Толкова бях ядосан, че ми причерня. Убеден съм, че това е едно от нещата,

които ми докараха проблема със сърцето. Другото са гените.“
Въпросният му гняв е изригнал вулканично, тъй като още от дете го е натрупвал
в себе си. Как да разрешим дилемата с гнева? Ако изблиците на гняв са толкова
опасни, колкото и потискането му, как можем да се надяваме на крепко здраве
или изцеление? И потискането, и изблиците са резултат от неправилното
освобождаване на емоциите, което е в основата на възникването на болести. Ако
при потискането проблемът се състои в липсата на освобождаване, при
изблиците също имаме потискане на негативните емоции, което обаче се редува
с неконтролируемото им изпускане.
Проведох увлекателен разговор относно тези два привидно противоположни
методи за справяне с гнева. Събеседник ми беше Алън Калпин, лекар и
психотерапевт от Торонто. Той изтъкна, че както потискането, така и
изпадането в ярост се дължат на страх от автентичния гняв. Описанието, което
ми даде Калпин на автентичния гняв, ми се стори изненадващо, въпреки че
прозвуча съвършено вярно. От неговото обяснение успях да разбера причината
тази емоция да е свързана с толкова погрешни представи. Според него
здравословният гняв ни зарежда със сили и ни успокоява:

– Истинският гняв е физиологично изживяване без особено външно

изражение. Усещането е като прилив на енергия, която преминава през цялото
тяло и мобилизира съпротивителните ни сили. В същото време всичката
тревожност се изпарява. При автентичния гняв не се случва нищо драматично.
Вижда се само спадане на напрежението в мускулите. Устата се отваря по-
широко, защото мускулите на челюстите също се отпускат. Гласът става по-
нисък, защото отпускането обхваща и гласните струни. Раменете слизат
надолу. Изобщо виждат се всички признаци за изчезване на напрежението в
мускулите.

Терапията на д-р Калпин е базирана на метода, разработен от д-р Хабиб

Даванлу от университета „МакГил“ в Монреал. Този Даванлу е записвал на
видео сеансите със своите клиенти, за да може после да им покаже как телата
им изразяват емоциите. Калпин прави същото:

– На една от касетките мой клиент описва мощно прииждане на електричество,

което преминава през тялото му. Казва, че това се случва, докато ми говори, но
ако го гледате отстрани, той просто си седи и обяснява. Ако си пуснете касетката
без звук, ще видите един доста съсредоточен и спокоен човек. Може дори да не
ви мине през ум, че в онзи момент беше ядосан.

Ако гневът е релаксация, какво тогава е видимото изражение на ярост? Когато

аз съм разярен, лицето ми се изопва, мускулите ми се напрягат и си знам, че по
нищо не изглеждам спокоен. Тук д-р Калпин прави съществена разлика:

– Въпросът е какво точно изпитват хората, когато изливат гнева си? Аз съм ги
питал директно. Повечето от тях всъщност дават описание на страх и
безпокойство. Накарай ги да ти опишат състоянието си с физиологични
термини и по един или друг начин ще ти говорят за страх.

– Така е – съгласих се. – Повишаването на гласа, плиткото дишане и

напрягането на мускулите са признаци за безпокойство и страх, а не за гняв.

– Именно. Гневът им не се изживява физиологически, а само неуспешно се

симулира.

Избухването е защита срещу страха, който неизменно съпътства гнева на

детето. Гневът на малкото води до тревожност, защото е съпроводен от
положителни чувства на любов и желание за близост. Той застрашава
условията за привързаност. Затова в гнева има нещо плашещо, дори да не се
долавя желание у родителите за неговото потискане. Алън Калпин обяснява:
– Агресивните импулси се потъпкват заради вината, а вината се появява заради
наличието на любов и положителни чувства. Така че гневът не се поражда във
вакуум. За един човек е много обезпокояващо да изпитва агресия към някого,
когото обича. Това му навлича вина.

Естествено колкото повече родителите обезсърчават или забраняват гнева,

толкова повече се засилва безпокойството у детето. В случаите на пациенти,
където гневът е напълно потиснат или хроничното му потискане се редува с
експлозивни изригвания на ярост, родителите някога не са могли да приемат
напълно нормалните негативни емоции на децата си. Ако човек несъзнателно
се ужасява от силата на агресивните си импулси, съществуват различни начини
да се предпази от тях. Един от тях е да се „излее“, държейки се като малко дете,
което трябва да се справи с непоносимото натрупване на гняв.

– Забелязва се едно позьорство – пояснява Калпин. – То включва викане,

пищене и дори нанасяне на удари. Всичко това служи за защита срещу
изпитването на автентичен гняв. Така се предпазваме от страха си да оставим
гнева в нас, където може да бъде усетен напълно. Това изливане възпрепятства
изживяването на истинския гняв.

Другият начин е потискането. То и изливането са две страни на една и съща

монета. И двете се пораждат от страх и безпокойства, а по тази причина
задействат физиологични стресови реакции, независимо какво изпитваме или
не изпитваме съзнателно.

Много хора се затрудняват да проявяват гнева си пред роднините, което се видя

и от интервютата дотук. Джийн не е могла да каже на родителите си, че е била
задиряна на 11-годишна възраст. Тя идеализира отношенията си с тях, вместо
да анализира негативните си емоции. Ед, нейният съпруг, се дразни, че жена му
опитва да го контролира, но не смее да изкаже открито възмущението си пред
нея. Джил с рака на яйчниците е ядосана на лекарите, че са забавили с
поставянето на диагнозата, но не се ядосва, че брачният ѝ партньор Крис не е
забелязвал болките ѝ и постоянното ѝ слабеене в продължение на месеци.
Лесли с улцерозния колит преглъщал гнева към първата си съпруга. Страхувал
се, че ще стане повод жена му да обяви съжителството им за безперспективно.
Той е доволен, че може да се ядосва пред новата си половинка, без това да има
последствия.

Опасенията от гнева и другите „негативни“ емоции, например тъгата и

чувството за самота, могат да оставят трайни отпечатъци в тялото. Постепенно
се трансформират в биологични промени посредством множеството фини
механизми на ПНИ суперсистемата – спойката между тялото и ума, а също и
пътят, по който се прокрадват заболяванията. Потиснем ли гнева си, потискаме
и имунната си система. А ако насочим агресивната си енергия към самите нас,
имунната система се обърква. Тя вече не само не ни защитава ефективно, но
може и да се разбунтува, като атакува тялото.

Психотерапевтът Луис Ормонт провежда групови сеанси, с които мобилизира

силите за гняв на пациенти с рак. Той пише:

„Целесъобразно е да не разглеждаме рака чак толкова като болест, а като

безпорядък в биохимичните сигнали на организма. Всяка промяна в тези
сигнали оказва влияние върху имунната система. От това следва, че всеки опит
да се възстанови здравето не трябва да включва само физиологичния аспект
на проблема. Тъй като емоциите са от особено значение за биохимичната
система, един от начините да се осигури имунотерапия на пациентите е като им
се осигури психотерапия.“4
Хората, страдащи от рак, автоимунни заболявания, хронична преумора,
фибромиалгия или потенциално инвалидизиращи неврологични състояния
често са насърчавани да се успокоят, да мислят позитивно и да понижат нивата
си на стрес. Това са все добри съвети, но изпълнението им е невъзможно, ако не
се подчертае ясно един от главните източници на стреса: неспособността да се
изпитва гняв.

Гневът не се нуждае от враждебни излияния. Преди всичко той представлява

физиологичен процес, свързан с дадено изживяване. Второ, важна е и
познавателната му страна, защото носи съществена информация. Тъй като това
чувство не се поражда във вакуум, ако то се появи у нас, ще е във връзка с някое
наше възприятие. Такова би могло да бъде реалната загуба и страхът от
потенциалното изчезване на нещо, засягащо отношенията ни с другите. Друг
възможен вариант е усещането за вмешателство и погазване на
индивидуалните ни граници.

Ще придобием неимоверни сили, без да нараняваме никого, ако си позволим да

изживеем своя гняв и помислим какво може да го е породило. В зависимост от
обстоятелствата можем да изберем да проявим „негативното“ чувство или да се
освободим от него. Важното е да не го потискаме. Ако желаем, е допустимо да
изявим гнева си чрез думи или дела, но е безсмислено да се поддаваме на
неконтролируема ярост. Здравословно е ние да контролираме гнева си, а не той
– нас.

Джоан Питърсън е терапевтка, която изнася лекции в Габриола Айлънд,

Британска Колумбия. Тя е на следното мнение:

„Гневът е енергията, която ни дава Майката природа още в детска възраст. С

негова помощ можем да отстояваме позициите си, като казваме: „Аз съм
личност“. Разликата между здравословната енергия на гнева и зловредната
енергия на емоционалното и физическото насилие е в това, че гневът познава и
уважава границите. Да отстояваш себе си не означава, че трябва да навлизаш
в чужда територия.“

4. Автономия
Болестта не само си има история, но и разказва история. Всяко заболяване е
кулминацията на дългогодишна борба за отстояване на личността. Гледано от
чисто биологична перспектива, може да изглежда, че оцеляването на
физическия организъм е крайната цел на природата. Но по-вярно е да се каже,
че изграждането на автономна психика, способна на саморегулация, е още по-
висша цел на съществуването ни. Разумът и духът могат да надмогнат и най-
страховитите физически поражения. И обратно, виждаме как тялото започва да
не издържа на проблемите, когато се изгубят психическата цялост и свободата.

Джейсън е диабетик и от 5-годишен е зависим от инжекциите с инсулин.

Терминът diabetes mellitus идва от гръцки и означава „сладка урина“, тъй като
при това заболяване бъбреците филтрират излишната кръвна захар, като я
отделят в урината. Клетките на панкреаса не могат да произведат достатъчно
инсулин – хормонът, необходим за разграждането на захарта, която приемаме с
храната. Освен непосредствените физиологични рискове от високите нива на
глюкоза, тази болест може да доведе до увреждания на много органи в тялото.

Сега Джейсън е на 23 години. Не може да вижда с дясното си око, което също се

дължи на диабета. Наред с това страда от отслабване на сърдечните мускули,
проблем с едната сърдечна клапа и поражения в бъбреците. Понякога не е в
състояние да ходи, което се дължи на обратимо нервно възпаление, наречено
диабетична невропатия. Той и майка му Хедър са мои пациенти от 10 години.
През последните 12 месеца на няколко пъти трябваше да търси спешна помощ
заради различни кризи, включващи сърдечни пристъпи и менингит. Може би
не му остава още много живот. Според специалиста по вътрешна медицина,
който го наблюдава, прогнозата е „Божа работа“.

Хедър живее в постоянно безпокойство. Изтощена е до краен предел, но се

случва и да избухва. Тя вижда причината за негодуванието си в отказа на
Джейсън да се грижи за себе си. Той отказва да яде само подходящи храни, не
следи внимателно инсулина си, не ходи редовно на прегледи и не води
здравословен живот. За една майка, разбира се, залогът е висок. От личен опит
се убедила, че ако не поеме нещата в свои ръце, състоянието на Джейсън се
влошава. Не помни откога е забелязала, че ако не бъде винаги нащрек, детето ѝ
може да изпадне в кома или да се случи непоправимото.

Преди последното си постъпване в болница Джейсън бил изтощен от

повръщане в продължение на седмици, бил дехидратиран и получавал гърчове.
Един ден майка му седяла край болничното легло, когато започнал поредният
пристъп.

– Дотичаха медицински сестри, лекари и други хора от персонала – спомня си

Хедър. – Джейсън забелваше очи, а краката и ръцете му трепереха. Почнаха да
му правят вливания през системата, когато той внезапно се надигна, седна
насреща ми и ме погледна. Каза ми със силен глас: „Откажи се!“ Но как да се
откажа? Няма да допусна синът ми да умре.

Самият Джейсън не си спомня случая:

– Сигурно изобщо не съм бил на себе си.

– Имаш ли представа какво точно си имал предвид? – попитах го.

– Първото, което ми минава през ума, е да ме остави на мира. Като съм казал
„откажи се“, едва ли съм имал предвид да ме остави да умра. По-скоро да се
откаже от навика си да ми нарежда. Просто трябва да се откаже. Искам да
уважава решенията ми. Това си е моят живот. Вероятно ще правя грешки, но
мама не трябва да ме пази от тях. Диабетът и нейният вечен контрол изпълват
почти целия ми досегашен живот.

Няма да се впускаме в подробности за това кое кара майката да постъпва така и

как синът е мотивирал действията ѝ . Важното е, че онази забележителна случка
в болницата говори за липсата на автономия. Джейсън не умее открито да
отстоява себе си. Силното му желание за самостоятелност и гневът към майка
му довели до демонстрации на съпротива, които включват дори немарливо
отношение към собственото му здраве. Той ми сподели по отношение на майка
си:

– Край нея се задушавам. Каквото и да правя, за нея е грешка. Когато съм ѝ

казал да ме остави, вероятно съм искал да не ме държи тъй изкъсо. Искам да
съм господар на живота си. Ще живея по свой си начин и е нормално да правя
грешки – всички ги правят. Никога не съм се чувствал свободен в правото си на
лични грешки.

Ако можем да направим извод от историята на Хедър и Джейсън – както и от

другите описани случаи и проучвания в тази книга – той е, че хората страдат,
когато личните им граници бъдат размити. Майката се отнасяла към сина си
като към дете, за чиито грижи се чувства изцяло отговорна. По този начин му
пречи да порасне. С незрялото си поведение Джейсън се отдръпва, за да се
защити от вмешателствата. Казано накратко, болестта е изражение на проблем
с личните граници.

Когато погледнем научните изследвания, които създават профил на хората в

най-рискови групи, установяваме, че това са лицата, на които най-често били
потъпквани личните граници преди да успеят да се изградят като
самостоятелни индивиди. През 1998 година „Американското списание за
превантивна медицина“ публикува резултатите от проучване, озаглавено
„Неприятните детски изживявания“. То е проведено сред над 9500 пълнолетни
участници. Стресори от детството, като емоционалното или сексуалното
малтретиране, побоищата, употребата на наркотици и данните за психичните
заболявания на роднини, са съпоставени с рисковите модели на поведение в
зряла възраст, здравния статус и случаите на смъртен изход поради болести.
Авторите заключават:

„Съществува открояваща се връзка между стресорите в родното семейство и

здравословното състояние години по-късно. Колкото повече са били
недостатъците в семейните отношения през детството на даден човек, толкова
повече са болестите му като възрастен. Такива лица са особено застрашени от
преждевременна смърт от рак, сърдечни заболявания, фатални травми и
други.“5
Обикновено проблемът с личните граници на децата не е толкова в това, че се
прекрачват, а че изобщо не се очертават. Много родители не знаят как да
помогнат на малкото да установи границите си, защото самите те не са успели
да сторят това през ранните си години. Можем да се справим, само ако знаем
как. Ако няма нещо, което да го разделя от родителите, детето остава оплетено в
отношенията си с тях. Същата заплетеност се пренася и в по-късния му живот и
контактите му с целия свят. Доктор Майкъл Кер използва термина „липса на
разграничение“. То може да се прояви в две форми. Като затваряне в себе си,
навъсеност и съпротива към околните, стигаща до крайности – тази форма се
наблюдава при Джейсън. На другата отговаря Хедър – там е характерен
хроничният и натрапчив стремеж да се полагат грижи за другите. Понякога
двете форми съжителстват в един-единствен човек, като всяка се проявява в
зависимост от обстоятелствата към дадения момент.
Объркването на имунната система, което може да причини болести, се дължи
на факта, че не няма как да се различи своето от чуждото. За изцелението е
нужно да се установят или укрепят индивидуалните ни граници. Лично съм
разговарял по темата с терапевтката Джоан Питърсън от Габриола Айлънд. Тя е
директор на тамошен център за обучение в областта на холистичната медицина
и психологичното израстване. Тя ми каза:

– Границите и автономията са от съществено значение за здравето. Живеем

живота си чрез нашите тела. Ако не сме способни да изразяваме
преживяванията си, телата ни ще кажат онова, което умовете и устите ни не
смеят.

Доктор Питърсън дава следното определение:

– Личните ни граници са нашата енергийна форма. Не искам да употребявам

думата „аура“, защото този термин днес има и други значения. Но имаме
енергийна форма, която излиза дори над кожата. Така че чрез общуването не
само определяме границите си, но имаме и енергийни граници, които са
невербални.

В книгата си „Гняв, граници и сигурност“ доктор Питърсън е още по-подробна:

„Границите ни са невидими. Те са резултат от нашето съзнателно и вътрешно

усещане за Аз. Можете да се запитате: Какво очаквам от живота си и
отношенията си с околните? Какви са мечтите ми? От кое искам повече и от кое
– по-малко? Какво изобщо не искам? Какво мога и какво не мога?… С подобни
въпроси си помагаме да определим какво ценим и какво очакваме от даден
етап на живота си. С времето може да се променим, но не трябва да губим
контрола над себе си. Механизмите за контрол се намират в самите нас.“
Обобщено, автономията представлява изграждането на нашия вътрешен
контролен център.

5. Привързаност
Чрез чувствата си на привързаност осъществяваме контакт с околния свят.
Нашите най-ранни отношения определят дали ще придобием или изгубим
способността си да бъдем открити, грижовни към себе си и здрави. Тогава се
научаваме да допускаме изява на гнева си или да се страхуваме от него, като го
потискаме. През детството си изграждаме автономия или я оставяме да
атрофира.

Привързаността е жизненоважна за изцелението. Чет и брой нямат

проучванията, които сочат, че хората без социални контакти – самотниците – са
по-податливи на заболявания. Онези, които се радват на искрена емоционална
подкрепа, са с по-благоприятни прогнози, независимо от диагнозата им.

Преди 14 години откриват малко възелче в простатата на Дерек. Сега той е на 71

години. Поне веднъж годишно ходи да му правят изследвания. По-миналото
лято биопсията показала наличие на ракови клетки.

— Онкологът ми каза, че перспективите не са добри и доста ме уплаши. Затова

се съгласих на шестмесечната хормонална терапия, която смалява тумора. Това
лечение изцяло те оставя без тестостерон. Трябваше веднъж на три месеца да
ходя да ми бият инжекция. След хормоналното лечение лекарят настояваше да
се подложа и на седемседмичен курс на лъчетерапия. Отвърнах му, че не искам,
защото съм чел за нея. Лъчетерапията и операциите решават проблема само
временно, а след три до пет години болестта обикновено се завръща.
Лъчетерапията унищожава толкова много… загиват и куп добри клетки заедно
с лошите.

— Диагнозата как ти се отрази емоционално?

Дерек призна:

— Ами, какво да ти кажа, беше ми голям проблем. Не казах на никого. Дори на

приятелите ми. Запазих лошата новина само за себе си, жена ми и двете ни
дъщери. По-рано бях саможивец, доста потаен. Сега съм по-открит. Харесва ми
да има повечко хора около мен. Не винаги беше така. Щеше да ми хареса да си
намеря някоя пещера с врата и ключалка, за да си живея в нея завинаги.
Всичките ми приоритети се промениха. Хобито ми беше да изработвам
декоративни парни локомотиви. По шестнадесет часа на ден стоях в
работилницата и правех играчки, като се чувствах напълно щастлив. От две
години обаче, откакто имам рак, не съм стъпвал там. Сега имам нужда от хора
около мен. Пациентите с рак си помагаме взаимно. Всъщност само това правим
– говорим си. До края на живота си ще говоря с тях за рака. Изглежда така
трябва да бъде.

— Хората като цяло имат нужда да споделят емоциите си, да говорят за

трудностите си, независимо дали включват рак или не. Не е ли така? Според теб
защо трябваше да се появи ракът, за да те научи на това?

— И аз се питах същото. Като ми поставиха диагнозата, издигнах стена около

себе си. Не допусках никого наблизо, защото не се чувствах сигурен. Отчитам си
го като грешка. В продължение на 11 месеца влагах всичките си сили в борбата с
рака. След като реших, че болестта си е отишла, съборих стената и почнах да
разказвам на хората за преживяванията си – че съм имал рак и съм го надвил.
Много се гордеех с този факт.

Тук го попитах:

— Решил си да споделиш за проблема си, едва когато си го победил. Но си бил

изолиран, докато си се борил с него, когато всъщност най-много си имал нужда
от подкрепа. Защо държеше жена си настрана?

— Никога не съм чувствал нейната подкрепа… и все пак знаех, че е на моя

страна. Просто не я допусках в живота си. Издигнах стената около мен и не
допусках хора, без изключения.

Понякога ни е по-лесно да се оставим на огорчението и яда, отколкото да си

позволим привързаност. Причината е, че именно разочарованието от първите
ни отношения на привързаност се е превърнало в повод за нашия гняв. Зад
всеки наш гняв се крие болезнена и непосрещната потребност от истинска
близост.
За да се излекуваме, трябва да признаем пред себе си, че сме уязвими. Именно
нашата уязвимост някога ни е накарала да се изключим емоционално. Вече не
сме безпомощни и зависими деца, затова няма защо да се страхуваме от своята
уязвимост. След като се освободим от излишните опасения, можем да си
позволим да се привържем – всички имаме еднаква потребност от това.
Сближаването с други хора пък ще ни отърве от дълбоко вкорененото
убеждение, което мъчи мнозина с хронични заболявания: че не сме
привлекателни и не заслужаваме обич.

Търсенето на близост е условие за изцелението.

6. Отстояване
След смирението, че имаме проблеми за решаване, ставаме бдителни, за да се
научим да владеем гнева си и да очертаваме личните си граници – нашата
автономия. А след като се възползваме от вродената си способност да се
привързваме, идва моментът с отстояването. То е декларация към нас самите и
към околния свят, че съществуваме и че сме личности.

На много места в тази книга интервюираните казваха, че ако не вършат нещо,

изпитват празнота, която ги плаши. В този си страх често погрешно
отъждествяваме действителност и проблеми, съществуване и активност,
смисъл и постижения. Мислим си, че автономията и свободата означават
непременно да постъпваме или реагираме както ни се иска.

Отстояването в контекста на себеизявата е далеч по-всеобхватно от

ограничената роля на конкретните действия. Да се отстояваме означава да
приемаме, че ни има. Означава още да се харесваме, независимо от миналото
ни, личния ни характер, уменията ни и как ни възприемат другите.

Преди всичко отстояването има за цел да ни освободи от заблудата, че трябва

да оправдаваме съществуването си. Действията и противодействията тук са без
значение. Просто ни има, независимо от обстоятелствата. Именно затова
отстояването може да бъде и точно противоположното на действията. И не само
в тесния смисъл на отказването да вършим неща, които не желаем, но и като
принципно отхвърляне на нуждата да правим каквото и да било.

7. Утвърждаване
Когато отговаряме утвърдително, изказваме позитивно становище;
приближаваме се към нещо стойностно. Два са положителните фактора, които
могат да ни помогнат да се изцелим или да се запазим цели.

Първият е съзидателната ни сила. След като станах лекар, дълги години

робувах на своя работохолизъм и не обръщах внимание на съкровените си
пориви. В редките случаи, когато си позволявах почивка, усещах едва доловимо
шаване в корема, едно съвсем леко смущение. По същото време в главата ми се
появяваше плахата мисъл: пиши! Първоначално не знаех как да гледам на това
– киселини в стомаха ли бяха или вдъхновение? Колкото повече се вслушвах,
толкова по-силно ставаше посланието в ума ми. А то беше, че трябва да пиша,
да се изразявам чрез писменото слово. Това щеше да ми помогне не само да
бъда изслушан от другите, но и да чуя себе си.
Казват, че боговете създали хората по свой образ и подобие. Затова всички
имаме от техния порив да творим. Можем да бъдем съзидателни по най-
различни начини: писане, рисуване, музика, изобретяване на нови пособия и
още безброй уникални занимания според интересите на всеки от нас –
кулинарно изкуство, градинарство или ораторство. Важното е да се почита този
порив. Когато го правим, изцеляваме не само себе си, но и околните. Ако не го
правим, убиваме не само телата си, но и духа си. Когато не пиша, се задушавам
в тишината.

Ханс Селие е на същото мнение:

„Щом имаме заложби, трябва да ги проявяваме, защото в противен случай ще

експлодираме на нежелани места или ще затънем безнадеждно в чувства на
безсилие. Великият замисъл е да канализираме своята жизненост по начин и
със скорост, които природата е предвидила за нас.“
Второто средство за нашето утвърждаване е самата вселена – връзката ни с
всичко и всички. Предположението ни, че сме откъснати от живота, сами и
ненужни, е отрова. Няма значение колко пъти и колко жестоко съдбата ни е
показвала тъмната си страна – това е само горчива измама, която съставлява
част от патологичната биология на убежденията. От материална гледна точка
лесно можем да видим, че представата за откъснатост от вселената е една
измама. Не отиваме „прах при прахта“, а сме одухотворена прах. Ние сме част от
вселената с временно съзнание и никога не можем да сме извън нея.

Думата „търсене“ не случайно се използва често в контекста на духовните

занимания. Щом заболеят, много хора почти инстинктивно започват да търсят
духовното в себе си, понякога по изненадващи начини. Ана е с рак на гърдата.
Тя е еврейка и като такава била посветена в юдаизма. Днес посещава
християнска катедрала за духовна подкрепа.

– Обикнах Бог и затова съм още силна. Ходя в църквата, където взех причастие.
Знам, че и Бог ме обича. Служа при олтара. Първия ден държах разпятието и
две свещички. Свещеникът ми рече: „Ти си живият олтар.“ Често си го
повтарям, особено ако нещо много ме мъчи: „Аз съм живият олтар.“
Свещеникът ми каза още: „Ако си Божият олтар в църквата, си Божи олтар
навсякъде. Ти си възлюбена.“

От друга страна, Лилиан – говорих с нея във връзка с нейния артрит – заменила
енорийската си църква с юдаизма. Израснала в Шотландия и помни родния си
дом като място на постоянен контрол и насилие. В новата си вяра намира
свободата да бъде себе си, да се харесва такава, каквато е, и да се радва на
живота – все неща, от които досега се е страхувала. Не може да се каже, че е
напълно освободена. Когато кани брат си на гости, тя крие менората и свещите.
Важното е, че е по-спокойна от когато и да било.

– Почувствах, че ако искам да се излекувам, трябва да сваля духовните си окови

– обяснява тя.

Други от хората, с които разговарях, са утвърдили вярата в традиционната си

религия. Трети се отдават на медитация или общуват с природата. Всеки търси
своя път към светлината. За мнозина издирването не е леко начинание. Не се
 замисляме къде сме оставили ключовете си и досущ като Настрадин Ходжа,
предпочитаме да ги търсим само под лампата, защото там можем да виждаме.

„Търси и ще намериш“ – беше казал един от великите Учители. Самото търсене

е намиране, защото бихме могли да издирим само нещата, за които вече знаем,
че съществуват.

Има и хора, които ходят на психолог, без дори да отварят дума за духовните си
потребности. Други пък опитват изцеление само по духовни пътища – в търсене
на Бога или универсалния разум, без да съзнават, че не по-малко важно е да
открият и утвърдят личния си разум, тоест себе си. Здравето е стабилно, само
ако почива и върху трите опори: тяло, разум (душа) и духовна връзка (дух).
Независимо коя опора изключите от цялото, ще последва дисбаланс и болест.

Ако в търсенето на изцелението, взираме поглед само на лесните места, ще

открием същото като Настрадин и съседите му: нищо. Като глупак, Настрадин
не можеше да проумее това. Но същият Настрадин може да бъде мъдрец и
учител, който има усет за верния път.

Настрадин Ходжа – мъдрец и глупец – живее във всеки от нас.

∴ КРАЙ ∴

1. Вижте 3-та глава [^]

2. Oliver Sacks, The Man Who Mistook His Wife for a Hat and Other Clinical Tales; New York:
HarperPerennial, 1990 [^]
3. A. F. Siegman et al,“Antagonistic Behavior, Dominance, Hostility, and Coronary Heart Disease“,
Psychosomatic Medicine 62 (2000), 248-57 [^]
4. L. R. Ormont, „Aggression and Cancer in Group Treatment“ in Jane G. Goldberg, ed., The Psychotherapy
of Cancer Patients (New York: The Free Press, 1981), 226 [^]
5. V. J. Felitti et al, „Relationship of Childhood Abuse and Household Dysfunction to Many of the Leading
Causes of Death in Adults: The Adverse Childhood Experiences (ACE) Study“, American Journal of
Preventative Medicine 14, no. 4 (1998), 245-58 [^]

Благодарности

Д ължа огромна благодарност на всички хора, които с открито сърце

споделиха за миналото си. Някои от тях са мои стари пациенти. С други се

запознах наскоро. Те разкриха душите си, за да могат читателите да се поучат от
болезнения им опит.

Даян Мартин от издателството “Knopf Canada” ме подкрепяше за тази книга

още от мига, в който седнах да я пиша. Тя преработи твърде дългия ръкопис,
като от професионалната ѝ намеса имат полза както авторът, така и читателите.
Задължен съм още на Том Милър от издателството “John Wiley & Sons” в Ню
Йорк, защото обърна по-сериозно внимание на книгата ми, докато другите
американски издатели гледаха на нея като „поредната книга за стреса“.

Господ ми прати Киара О’Мара Съливан от Вирджиния, с която се сприятелих

по интернет и която стана моя неофициална съавторка, редакторка и
рецензентка. Появи се в живота ми ненадейно от нищото и постепенно започна
да ми помага в писането, с което го направи по-лесно. А съответно направи по-
лесен и живота ми. Книгата, която държите, нямаше да бъде същата без
нейното съдействие.

Издателката ми Денис Буковски беше категорична, че „Когато тялото казва НЕ“

ще бъде издадена в поне още пет държави и на няколко езика. Тя започна да ме
съветва, когато бях почти приключил с черновата, което ми позволи да си
направя някои редакции – благодарение на тях, творбата ми се доближи до
първоначалните ми планове за нея. Хедър Дъндас и Елза Делука осигуриха
незаменима техническа помощ, като вярно набраха над двеста часа аудио
интервюта в текстова форма.

Моята съпруга и духовна половинка Раи беше строг критик и всеотдайна опора.
Повечето от съкратените материали бяха премахнати, благодарение на нейните
смелост, любов и мъдрост. Нещата, които най-силно ценя, са вече част от
живота ми – също заради тези нейни качества.

Благодаря и на цитираните в книгата автори или техни издатели, че ми

позволиха да използвам извадки от техните творби. — Габор Мате