Professional Documents
Culture Documents
Габор Мате Когато тялото казва НЕ
Габор Мате Когато тялото казва НЕ
Габор Мате
Увод от преводача:
Изминаха 10 години от преводаческия ми дебют. Първото издателство, което ми гласува доверие,
беше „ЛиК“ - не ме познаваха, но само след приятелска препоръка и кратко интервю ми гласуваха
доверие. И то не за каква да е книга, а за „Когато тялото казва НЕ“: сложна медицинско-
психологическа творба, за която, както щеше да се окаже, трябваше тепърва да въвеждам
терминология, още непозната на книжния ни пазар.
Тогава вече имах отлична оценка от държавен изпит по психология. Имах опит и с медицината,
тъй като не беше минало много време от следването ми (преди да се откажа с убеждението, че не
трябва да ставам ортодоксален лекар)… Всичко си имах - само нямах опит на преводач, нито
самочувствие. И понеже сега осъзнавам колко много винаги ме е обичал Дядо Боже, макар в 2005-а
още да не Го взимах на сериозно, мога да изтъкна, че „Когато тялото казва НЕ“ беше най-доброто,
което ми се случи в онзи етап от живота ми.
От една страна, тази книга затвърди убеждението ми, че съм постъпил правилно, като
прекъснах следването по ортодоксална медицина.
От друга страна, първият ми превод беше обемна книга - притиснат от срока по договора ми с
издателството, нямах време да се колебая, дали съм се справил добре. Когато редакторката ми
отбеляза, че имала чувството все едно чете книга от български автор, а не превод, това за мен беше
върховният комплимент. Това няма как да не се отрази на самочувствието и мотивацията ми да
продължа по-смело с преводите.
От трета страна, от самата книга научих много за естеството на самочувствието и колко важно е
то за щастието, а това ще рече и за здравето на човека.
И все пак всичко това бяха личните подробности за силната ми емоционална връзка с „Когато
тялото казва НЕ“. Сега да преминем на съществения въпрос - защо е този своеобразен втори тираж
на една поостаряла книга и защо е препоръчително тепърва да я прочетем или да си я припомним?
На първо място - книгата може и да е писана преди едно десетилетие, но продължава да е
актуална. Всъщност е по-актуална от всякога, защото това, което конвенционалната медицина
понякога отчита като „прогрес“, от друга гледна точка може да се определи и като „продължаващ
регрес“.
На второ място - тази книга не цели да настройва срещу себе си ортодоксалните лекари чрез
дразнещи заяждания или нещо такова. Точно обратното – тя може би ще е дори по-полезна за тях,
отколкото за болните, търсещи методи да си помогнат сами. Лечението и самолечението не трябва да
се противопоставят, както често изтъква авторът в няколко от главите.
На трето място - осъвремених превода. И преди си го харесвах, но десетте изминали години и
натрупания опит, вярвам, си казват думата в актуалната версия.
Четвъртият стимул да прочетете (отново) книгата е нейната достъпност. Ако медицинските и
психологическите трудове на Рудолф Щайнер, които са типични за „От Извора“, ви идват прекомерно
тежки, именно „Когато тялото казва НЕ“ се явява чудесно балансирана творба – на правилното място
между материалистичната наука и по-сериозната езотерика.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 1
И пето - това не е поредната книга за стреса и влиянието му върху здравето. Мнението ми е, че
авторът Габор Мате основателно роптае, когато незапознатите със съдържанието на творбата му по
инерция я поставят на неправилния щанд. Книгата е по-скоро езотерична, макар да е писана от атеист
и представител на обикновеното лекарско съсловие. Няма да четете за личната или родовата карма
като причина за описаните заболявания, но… ако мислите антропософски, докато четете, всъщност
ще отчетете, че, макар и материалистично, се описват именно тези духовни факти!
СЪДЪРЖАНИЕ
• Глава 1: Бермудският триъгълник
• Глава 2: Твърде послушното момиче
• Глава 3: Стресът и емоционалният усет
• Глава 4: Погребани живи
• Глава 5: Далеч от съвършенството
• Глава 6: И ти си част от него, мамо
• Глава 7: Стрес, хормони, потискане и рак
• Глава 8: Има си и добри страни
• Глава 9: Има ли раков тип хора?
• Глава 10: 55-процентовото решение
• Глава 11: Всичко е само в главата ѝ
• Глава 12: Ще изсъхна откъм върха
• Глава 13: Свое или чуждо – имунната система е объркана
• Глава 14: Добрият баланс – биология на отношенията
• Глава 15: Биология на загубата
• Глава 16: Щафетата на поколенията
• Глава 17: Биология на убежденията
• Глава 18: Силата на негативното мислене
• Глава 19: Седемте условия за изцеление
• Глава 19: Седемте условия за изцеление – продължение
• Благодарности
1: Бермудският триъгълник
Мери беше обикновена жена, малко над четиридесетте, нисичка, мила и с добри обноски. В
продължение на осем години тя беше моя пациентка заедно със съпруга си и трите им деца.
Усмихваше се срамежливо и малко се подценяваше. Смееше се често. Когато това младолико лице
грейваше, човек нямаше как да не му отвърне със същото. Всеки път, като си спомня за нея, сърцето
ми се изпълва с радост и се свива от мъка.
С Мери никога не бяхме разговаряли продължително до появата на първите симптоми на
смъртоносната ѝ болест. Започна се уж безобидно – с убождане от игла по пръста, като раничката не
заздравяваше с месеци. Проблемът се дължеше на синдрома на Рейно, при който малките артерии на
пръстите се свиват и ограничават притока на кислород към тъканите. Понякога се стига до гангрена,
какъвто, за съжаление, беше случаят на Мери. Въпреки няколкото болнични лечения и хирургически
операции, година след убождането тя започна да умолява лекарите да ампутират пръста, за да я
отърват от пулсиращата болка. Изпълниха молбата ѝ едва когато болестта напредна дотолкова, че
дори силните болкоуспокояващи бяха безсилни пред постоянните мъки.
Синдромът на Рейно може да се появи и самостоятелно или при други условия. Пушачите са
особено застрашени, а Мери беше страстен пушач от юношеските си години. Надявах се, че ако
откаже цигарите, това би спомогнало за нормализирането на кръвообращението в пръстите ѝ. След
поредица неуспешни опити тя най-сетне превъзмогна порока си.
За съжаление се оказа, че синдромът е бил само предвестник на нещо много по-лошо. На Мери
беше поставена диагнозата склеродермия, едно от автоимунните заболявания, сред които са
ревматичният артрит, възпаленият колит, системният лупус еритоматозус (СЛЕ) и много други, които
не винаги се смятат за автоимунни по начало, като диабета, множествената склероза и може би дори
болестта на Алцхаймер. Общото между всички тях е, че имунната система на болния атакува
собственото му тяло, като така може да нанесе поражения на ставите, съединителната тъкан или на
почти всеки орган – на очите, нервната система, червата, черния дроб или мозъка. При склеродермията
1 Hans Selye, The Stress of Life, rev. ed. (New York: McGraw-Hill, 1978), 4
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 4
живота на човека по време на здраве и боледуване. С тези обезсърчаващо сложни думи просто се
казва, че тази дисциплина изучава начините, чрез които психиката ни (разумът ни и съвкупността му
от емоции) си взаимодейства с нервната система на нашето тяло. Двете образуват основната връзка с
имунната ни система. Новата наука е наричана и психоневроимуноендокринология, за да се наблегне,
че ендокринната (хормоналната) система също е част от механизма, чрез който тялото ни изразява
даден проблем. Едно новаторско проучване показва как тези връзки работят дори на клетъчно ниво.
Ние тепърва откриваме научната основа на онова, което сме знаели преди, но сме забравили, за наше
най-голямо съжаление.
През изминалите векове мнозина лекари са разбирали, че емоциите играят ключова роля като
причинители на заболявания или пък спомагат за възстановяването на здравето. Те са правели
изследвания, писали са книги и са се опълчвали срещу господстващите течения в медицината, но
винаги техните идеи, проучвания и теории са изчезвали като в медицински Бермудски триъгълник.
Познанията за връзките между съзнанието и тялото, придобити от предишните поколения лекари и
учени, са изчезнали безследно, все едно никога не са съществували. В августовския брой на “New
England Journal of Medicine” от 1985 г. се казва с типичната академична самонадеяност, че „вече е
време да се отхвърлят окончателно фантасмагоричните представи, че болестите са пряк резултат от
състоянието на съзнанието.“2
Подобни съждения отдавна не служат за довод. Психоневроимунологията, за която пише в
своето писмо д-р Хършфийлд, се е доказала, въпреки че някои от теориите на тази наука тепърва ще
трябва да се борят за място в медицинската практика. Един бегъл поглед към заглавията от
библиотеките или към сайтовете в интернет е достатъчен да ни убеди, че количеството на статии,
книги и учебници, разглеждащи новите теории, се увеличава лавинообразно. Информацията вече
достига до мнозина и чрез романите и списанията. Широката публика в много отношения дори е по-
напред с материала, тъй като, за разлика от специалистите, не е обременена от остарели схващания.
Например за хората без предварителна подготовка е по-безпроблемно да приемат, че не могат да
разделят тъй самонадеяно тялото от съзнанието и че изумителният човешки организъм е нещо повече
от някаква си съвкупност на съставни части.
Нашата имунна система не е изолирана от ежедневните ни преживявания. Установено е, да
речем, че имунната защита при иначе здрави младежи е потисната по време на тежки изпитни сесии.
Още по-вероятни са здравословните проблеми при най-самотните студенти, които са в особено
рискова група. Самотата се свързва и с един документиран случай на понижена имунна активност при
група хоспитализирани психично болни. Дори да нямаше други примери от подобни изследвания – а
има предостатъчно – е редно да се замислим за трайните последици от хроничния стрес.
Напрежението покрай изпити определено е временно явление, но много хора несъзнателно
прекарват целия си живот сякаш са под непрекъснатия поглед на властна и претенциозна изпитна
комисия, чиито изисквания трябва да бъдат покрити на всяка цена. Не са малко и онези, които, макар и
да не живеят сами, имат емоционално неравностойни връзки, не задоволяващи напълно потребностите
им. Изолацията и стресът оказват влияние и върху хората, които вероятно са убедени, че водят
щастлив живот.
По какъв начин стресът се превръща в болест?
Стресът е сложна поредица от физични и биохимични реакции, задействани от силни
емоционални подбуди. От гледна точка на физиологията самите емоции представляват отделяне на
електрически, химически и хормонални заряди от човешката нервна система. Емоциите въздействат
върху (но също така се влияят от) функционирането на главните органи, целостта на имунната защита
и движението на многобройните циркулиращи в организма ни вещества, които определят общото
състояние на тялото.
Когато потискаме емоциите си, както Мери е трябвало да прави в детството си, за да се чувства
по-сигурна, говорим за задръжки, които обезоръжават защитните сили на тялото срещу болести.
Потискането на емоциите, което представлява захвърлянето им от съзнателно на подсъзнателно ниво,
разстройва и обърква защитните механизми на тялото. Понякога настъпва такъв безпорядък, че тези
механизми от пазители се превръщат в унищожители. През седемте години, през които работех като
медицински координатор в отделението за палиативни грижи на една ванкувърска болница, се
нагледах на пациенти с хронични заболявания, които изживяваха много сходни емоции с тези на
2 M. Angell, „Disease as a Reflection of the Psyche“ New England Journal of Medicine, 13 June 1985.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 5
Мери. При нас за терапия идваха и хора с ракови заболявания или такива с прогресивни неврологични
проблеми, като амиотрофичната латерална склероза3. Положението и при тях не беше различно.
В частната си практика съм наблюдавал тази закономерност и при болни, които лекувах от
множествена склероза, вътрешни възпаления, като колита и болестта на Крон, синдрома на хроничната
умора, автоимунни нарушения, фибромиалгия, мигрена, кожни заболявания, ендометриоза и много
други заболявания. Общото винаги беше, че във важни сфери от живота си почти всички мои
пациенти със сериозни здравословни проблеми не умееха да отказват. Дори някои от тях на пръв
поглед да изглеждаха, че са с по-особена индивидуалност и различно минало от това на Мери, скоро
ставаше ясно, че под повърхността им неизменно се криеха сподавяни емоции.
Един от тежко болните ми пациенти беше мъж на средна възраст – изпълнителен директор на
компания, която продаваше хрущяли от акула като лекарство срещу рак. Самият той имаше рак и по
времето, когато го приеха в нашето отделение, болестта беше плъзнала по цялото му тяло. Мъжът
продължи да се храни с тези хрущяли почти до деня на смъртта си, но не защото вярваше в лечебните
им свойства. Миришеха тъй отвратително, че зловонието им се надушваше отдалеко. Даже не ми се
иска да си представям какви са били на вкус. Същият този пациент ми сподели:
„Не мога да ги понасям, но съдружникът ми ще се сърди, ако престана да ги ям.“
Успях да го убедя, че има право да изживее както пожелае последните си дни, без да се чувства
лично отговорен за това, че някой може и да му се разсърди.
Вероятността начинът, по който хората живеят, да определя тяхното заболяване е деликатна
тема. Например такава връзка между поведение и последвала болест е очевидна при пушачите и рака
на белите дробове, въпреки че на шефовете от тютюневата индустрия им е трудничко да я забележат.
Но подобни връзки стават труднодоказуеми, когато се отвори дума за емоциите и появата на
множествена склероза, рак на гърдата или артрит. Освен че е връхлетян от болест, пациентът се
чувства и обвиняван за недостатъците си.
Една 52-годишна университетска професорка с рак на гърдата ме попита с едва прикрито
раздразнение:
„Защо пишеш тая книга? Имам рак, защото съм предразположена генетично, а не защото съм си
го заслужила.“
В статия на сп. “New England Journal of Medicine” от 1985 г. се отправя укор, че „схващането,
според което болестите и смъртта са резултат от индивидуалните недостатъци на пациентите, е
неуместно обвинение срещу жертвите“. По-нататък се казва, че „когато болните са вече обременени от
заболяването си, те не трябва да бъдат натоварвани и със задължението да поемат лична отговорност
за избавлението си“.
По-нататък ще се върнем на парливия въпрос за вината. Тук само ще отбележа, че онова за
обвиненията и индивидуалните недостатъци не е същината на проблема. С такива термини само се
измества темата от по-основното. Ще видим нататък, че укоряването на болния е както морално
неприемливо, така и напълно неоснователно от научна гледна точка.
Авторите от списанието бъркат „вина“ с „отговорност“. Никой не обича да го обвиняват, но
всички бихме желали да сме по-отговорни, тоест да умеем да отговаряме съзнателно на условията на
средата, а не просто да им реагираме. Искаме да управляваме живота си – да бъдем негови господари и
да вземаме собствени решения за нещата, които ни касаят. Не може да има отговорност, ако тя не е
осъзната.
Една от слабостите на западната медицина е, че на лекарите е дадена пълната власт, а пациентите
са сведени до нивото на най-обикновени крайни приемници на лечението или хапчетата. Хората са
лишени от правото да бъдат истински отговорни. Не можем да обвиняваме някого, ако го повали
болест или смърт. На всекиго може да се случи по всяко време, но колкото повече опознаваме себе си,
толкова повече се отдалечаваме от ролята на безучастни жертви.
Изучаването на връзките между съзнанието и тялото ни позволява да разбираме болестите, но
едновременно с тях и здравето. Доктор Робърт Маундър от психиатричния факултет на университета в
Торонто се занимава с изучаването на тези връзки. Той ми сподели в едно интервю:
„Ако опитваме да открием и да си обясним проблема, наречен стрес, увеличаваме вероятността
да оздравеем, за разлика от заобикалянето на този проблем.“4
3 АЛС, понякога наричана в САЩ „болест на Лу Гериг“ по името на американския бейзболист, починал от нея, а в Англия
е известна като „болест на моторните неврони“ – бел. пр.
4 Интервю с Dr. Robert Maunder.
7Порталната вена е главният кръвоносен съд, свързващ черния дроб с коремните органи.
8G. M. Franklin, „Stress and Its Relationship to Acute Exacerbations in Multiple Sclerosis,“ Journal of Neurological Rehabilitation
2, no. 1, 1988.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 9
- Беше ми дошло до гуша. Викам си: Прати го да поиграе голф за ден-два! Дойде един семеен
приятел и го взе. Останах сама и не бяха минали два часа, когато усетих кризата.
Попитах я какъв извод си прави от този случай.
- Ами… – започна колебливо Натали. - Че трябва понякога да се изключвам от режима, при
който съм вечно услужлива. Но просто не мога. Ако някой има нужда от мен, съм длъжна да се отзова.
- Независимо от последствията за теб?
- Да. Изминаха пет години, а още не съм се научила да реагирам адекватно. Тялото ми най-
редовно протестира, а аз си карам все по старому. Отказвам да си науча урока.
Тялото на Натали е имало много поводи да казва „не“ по време на нейния брак. Нейният Бил
прекалявал с алкохола и често я посрамвал. Тя казва:
- Когато пиеше повече, отколкото му понасяше, ставаше отвратителен. Обичаше да спори за
глупости, буйстваше и хич не се владееше. Ако това се случеше, докато сме на гости, той почваше да
унижава някого пред останалите. Правеше го ей така, без причина. Тогава аз ставах и си тръгвах, но
после си изкарваше яда на мен, защото не съм го подкрепяла. Щом ми поставиха диагнозата МС, нито
за миг не съм се заблуждавала, че ще мога да разчитам на него.
След завръщането си от ваканцията Бил се радва на няколко месеца крепко здраве. Той дори се
впуска в интимна връзка с друга жена, близка приятелка на семейството. Натали си спомня:
- Мислех си: Не те ли е срам след всичко, което сторих за теб? Пожертвах собственото си здраве.
Бях край теб през цялото лято. Ти беше на прага на смъртта, а аз седях по 72 часа край леглото ти в
болницата, чакайки да се разбере дали ще живееш или ще умреш. Грижих се за теб и когато се прибра
у дома. А ти как ми се отплащаш? Забиваш ми нож в сърцето.
Теорията, че психологическият стрес засилва риска от МС, не е нова. Френският невролог Жан-
Мартин Шарко пръв направил подробно клинично описание на множествената склероза. В лекция от
1868 година той говори за пациенти, които свързвали „продължителните си чувства на скръб или
досада“ с последвалата поява на симптомите. Пет години по-късно британски лекар също прави връзка
между стреса и заболяването:
„Важно е да се спомене и друго изявление на горката болна, направено в един поверителен
разговор между нея и една медицинска сестра – че се е поболяла, след като е заварила съпруга си в
леглото с чужда жена.“9
Около шестдесет процента от страдащите от МС са жени. За тази книга интервюирах девет души
с тази болест, осем от тях жени. При всички в емоционалната сфера се наблюдаваха сходства с
преживяванията на Натали, макар степента на драматичното да беше различна. Събраните данни от
моите проучвания се съгласуват с изводите от едно изследване10, публикувано през 1970-та. Там се
казва:
„Много учени изказват обективното мнение, че емоционалният стрес може би е сред
причинителите на МС. По-тежките отношения с родител, липсата на психологическа независимост,
отчаяната нужда от любов и подкрепа, както и неспособността да се чувства и проявява гняв, отдавна
се нареждат от медицинските експерти сред вероятните фактори за началото и развитието на
болестта. Изследване от 1958 година сочи, че при почти 90 процента от случаите преди появата на
симптомите […] пациентите са преживели някакво травмиращо събитие, което е разклатило чувството
им за сигурност.“11
Друго проучване от 1969-а разглежда психологическите процеси при тридесет и двама пациенти
от Израел и САЩ. Осемдесет и пет процента от тези хора с МС са усетили първите симптоми на
заболяването си след стресови ситуации. Същността на стреса е била разнородна – от смърт или
болест на близък човек до страх зарази загуба на средства за препитание или друго събитие, което е
предизвикало трайна промяна в живота на пациента, с която той не е бил в състояние да се примири.
Продължителните семейни конфликти са друг често срещан пример за стрес. Споменава се и
поемането на повече отговорности в службата. Авторите на изследването обобщават: „Общата
характеристика при тези случаи е постепенното осъзнаване на пациента, че е неспособен да се справи
(1970), 68.
11 G. S. Philippopoulous, „The Etiologic Significance of Emotional Factors in Onset and Exacerbations of Multiple Sclerosis“,
14J. D.Wilson., ed., Harrison’s Principles of Internal Medicine, 12th ed. (New York: McGraw-Hill, 1999), 2039
15L.J. Rosner, Multiple Sclerosis: New Hope and Practical Advice for People with MS and Their Families (New York: Fireside
Publishers, 1992), 15
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 12
Той пренебрегва огромното количество медицинска литература, свързваща въпросните
автоимунни процеси със стреса и личния характер на болния – едни връзки, които ще разгледаме по-
подробно в следващите глави.
Проучване от 1994-та, направено в отделението по неврология към болницата на Чикагския
университет, разглежда взаимодействията между нервната и имунната система, както и вероятната им
роля за появата на множествена склероза16. Използвани са плъхове за онагледяване на опит, при който
изкуствено причинено автоимунно заболяване се влошава, след като се блокира възможността за остра
и навременна реакция срещу дразнители. Ако не е била възпрепятствана, естествената реакция на
животните към стреса щяла да ги предпази.
Пациентите с МС, описани в специализираната литература, както и всички хора, които лично
интервюирах, са били поставяни в ситуации, близки до онези на злощастните лабораторни животинки
от чикагското проучване. Били са изложени на огромен и продължителен стрес още от детска възраст,
като способността им да му отвръщат адекватно е била занижена.
Основният проблем не е в самия външен дразнител, а в безсилието да му се противодейства.
Резултатът е вътрешен стрес, който става потиснат, а оттам и неосезаем. Рано или късно
пренебрегването на личните нужди и угаждането на чуждите желания престават да бъдат стресиращи.
Човек започва да ги приема като нещо нормално и по този начин се обезоръжава.
Вероника е на 33 години. От три години е болна от МС.
- Започна внезапно - спомня си тя. - В началото не знаех какво става… имах болки в стъпалата
и се вкочанявах. Сякаш ме заливаха вълни, от които тялото ми изтръпваше чак до гърдите, а после пак
се отдръпваха надолу. Така беше в продължение на три дни. Струваше ми се готино – можех да се
щипя, без да усещам нищо! Не казах на никого.
Най-сетне неин приятел я убедил да потърси медицинска помощ. Аз я попитах учудено:
- Вкочанявала си се, усещала си болки, а не си го споделила? Защо?
- Намирах го за маловажно. А пък ако бях се оплакала на някого, например родителите ми, те
щяха да се разстроят.
- Но ако някой друг получаваше такива изтръпвания и болки, ти щеше ли да го пренебрегнеш?
- Не. Щях веднага да го пратя на лекар.
- Защо се отнасяш със себе си по-лошо от начина, по който ти би се отнесла с друг човек? Имаш
ли предположение?
- Не.
Поучителен е отговорът, който дава Вероника на въпроса дали е имала стресови преживявания
преди появата на множествената склероза.
- Не са непременно лоши преживявания - казва тя. - Осиновена съм. След като петнадесет
години приемната ми майка оказваше натиск да издиря биологичните си родители, аз ги потърсих,
въпреки че не ми се искаше. Винаги ми е било по-лесно да отстъпвам, отколкото да споря… винаги!
Намерих ги и се срещнах с тях, а първото ми впечатление беше: Как е възможно нещо да ме свързва с
тези хора? Стресиращото дойде после от разкритието, че има вероятност да съм дете, заченато при
кръвосмешение. Най-гадното беше, че ми намекнаха само части от историята, а биологичната ми
майка твърдо отказваше да говори по темата. По онова време бях и безработна. Живеех на социални
помощи. Няколко месеца по-рано бях скъсала с гаджето си. Изритах го от къщи, защото беше
алкохолик и едвам го понасях. Влудяваше ме.
Това са стресовете, които тази млада жена описва като „не непременно лоши“ – натиск от страна
на приемната майка, която пренебрегва нежеланието на Вероника да се срещне с биологичното си
семейство; откритието, че може родната ѝ майка да е заченала с нея след насилствено сношение с
роднина (братовчед; майката била на шестнадесет години тогава); нужда от финансови средства;
раздяла с приятел пияница.
Вероника се отъждествява с приемния си баща.
- Той е моят герой - сподели тя. - Винаги ме е подкрепял.
- Защо не потърси помощ от него, когато почувства натиска от страна на майка си?
- Никога не сме могли да разговаряме насаме. Тя винаги се навърташе около него.
- А баща ти как понасяше това?
- Мълчеше си. Но си личеше, че не му допада да го надзирават.
E. Chelmicka-Schorr and B. G. Arnason, „Nervous System-Immune System Interactions and Their Role in Multiple Sclerosis“,
16
17 Elizabeth Wilson, Jacqueline du Pre (London: Faber and Faber, 1999), 160
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 14
Вътрешният свят на Жаклин бил доста различен. Хилари си спомня, че сестра ѝ веднъж
избухнала в плач: „Никой не ме харесва в училище. Там е ужасно. Всички ме тормозят.“18 В интервю
тя говори за себе си като за „едно от ония деца, които другите деца не понасят. Събираха се на групи и
ми подвикваха гадни неща“.
През пубертета била непохватна, стеснителна, мълчалива и без планове за по-нататъшното си
образование. Според нейната сестра, винаги изпитвала затруднения да се изразява с думи. А авторката
на биографичната книга „Жаклин дю Пре“ – Елизабет Уилсън, пише:
„Наблюдателните приятели забелязвали зараждаща се и растяща меланхолия под иначе
слънчевата ѝ външност.“19
През целия си живот, чак до болестта, Жаки криела чувствата си от своята майка. Хилари
споделя потресаващ детски спомен, когато с напрегнато изражение и заговорническо нашепване
сестра ѝ споделила:
- Хил, не казвай на мама, но… да знаеш, че когато порасна, няма да мога да ходя и да се движа.
Как да разбираме това ужасяващо предсказание за собствените ѝ бъднини? Може би като нещо
свръхестествено или като проекция на начина, по който момичето вече се чувствало подсъзнателно:
неспособно да действа, без да зависи от други, оковано и с парализирана жизненост. Ами това „не
казвай на мама“? Не е ли осъзнато примирение пред факта, че е било безсмислено да се опитва да
сподели болките, страховете и тревогите си пред родител, който не е можел да води разговори на
такива теми?
Много по-късно, след като множествената склероза вече се проявява, цялото натрупвано
негодувание на Жаки към майката изригва в неконтролируема ярост и ругатни. Твърде послушното
момиче изведнъж се проявява като крайно враждебен възрастен.
Колкото и да обичала и да се нуждаела от своето виолончело, нещо в Жаклин дю Пре отказвало
да приеме ролята на виртуоз. Тази роля на недостижим музикант успяла да обсеби цялата ѝ истинска
същност. Също така се превърнала в единственото средство да се поддържа вниманието на майката,
както и единствената тема за разговор с нея. Множествената склероза пък била средството на тялото
да отхвърли тази роля и да каже „не“.
Жаклин била неспособна да отказва директно очакванията на другите. На 18-годишна възраст,
когато вече била доста известна, тя със странен копнеж в гласа завидяла на друга млада
виолончелистка, която по онова време изпаднала в криза. „Това момиче е късметлийка“, казала дю
Пре пред приятел. „Тя може да се откаже от музиката когато си пожелае. А аз никога няма да мога,
защото твърде много хора са инвестирали парите си в мен.“
Виолончелото било и благословия, и проклятие за нея. Въпреки че се ужасявала от цената на
успеха, тя се подчинила на своя талант и амбициите на родителите си. Хилари казва, че „гласът на
виолончелото“ бил гласът на истинската Жаки. Тъй като момичето се научило да задушава изявата на
емоциите си още от дете, инструментът се превърнал в неин говорител. Чрез него тя изливала всичката
си енергия, болка и отчаяние. Цялата ѝ ярост отивала в музиката. Един от проницателните ѝ частни
учители също разказва как през юношеските си години принуждавала виолончелото да поема
сподавяните ѝ емоции и да ги претворява в музика. Когато свирела, тя напълно се отдавала на
чувствата си, които иначе били едва доловими или съвсем отсъствали в личния ѝ живот. Затова умеела
да приковава очите на публиката върху себе си и дори било някак болезнено да я слушат… „почти
зловещо“, по думите на руския виолончелист Миша Майски.
Двадесет години след дебюта си като дете-музикант и вече болна от множествена склероза
Жаклин споделила пред приятел как се почувствала при първото си явяване на сцената. Той описва
преживяването ѝ така:
„До онзи момент между нея и външния свят сякаш се издигала тухлена стена. Когато Жаки
започнала да свири за публиката, тази стена изчезнала и тя най-сетне се почувствала свободна да се
изразява. Това чувство не я напускало и по време на другите представления.“
Като възрастна, Дю Пре си водила дневник и в него самата тя пише, че никога не е можела да се
изразява с думи, а само с музика.
Отношенията със съпруга ѝ Даниел Баренбойм са най-съществената част от времето преди
появата на множествената склероза, която слага край на кариерата ѝ като виолончелистка.
Аржентинският евреин Баренбойм е чаровен и възпитан космополит. Едва преминал двайсетте си
18 Hilary du Pre and Piers du Pre, A Genius in the Family: An Intimate Memoir of Jacqueline du Pre, New York: Vintage, 1998
19 Wilson, Jacqueline du Pre
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 15
години, става международна звезда в музикалния бранш. Той е търсен концертен пианист и камерен
изпълнител. Създава си добро име и като диригент. Когато дю Пре и Баренбойм се срещат,
общуването им чрез музиката е възбуждащо, страстно и дори мистично. Любовната връзка и бракът
им постепенно стават неизбежни. Романтичните им отношения са толкова приказни, че младите се
превръщат в една от най-очарователните двойки в света на класическата музика.
За съжаление, Жаки била неспособна да показва истинската си същност както пред родното си
семейство, така и в новото с Даниел. Хората, които я познавали, скоро след брака забелязали, че тя
започнала да приказва с любопитен и „неопределим“ средно-атлантически акцент. Несъзнателното
присвояване на начина, по който говорил съпругът ѝ, било знак за смесването на нейната самоличност
с тази на друг, по-доминиращ човек.
Хилари пише, че Жаки за пореден път се мъчила да се пригоди към нуждите на останалите:
„Нейната душевност беше необятна, но рядко получаваше шанс за изява, ако не броим музиката.
Иначе Жаки беше такава, каквато изискваха от нея обстоятелствата.“
Когато все още недиагностицираното прогресивно неврологично заболяване започва да проявява
първите си сериозни симптоми – отпадналост и припадъци – тя остава вярна на характера си и ги
премълчава. Вместо да тревожи съпруга си, тя прикрива проблемите си, като си измисля всевъзможни
обяснения.
- Ами мога да кажа само, че не го усещам като стрес - отвърнала веднъж Жаки в началото на
брака си, когато Хилари я запитала как се справя с напрежението от съвместяването на професионални
и лични отношения с Даниел. - Чувствам се много щастлива. Обичам музиката си, обичам мъжа си, а
имам и предостатъчно време за всичко.
Скоро след това тя избягала от съпруга си и обърнала гръб на сценичните изяви. Стигнала до
убеждението, че Даниел ѝ пречи да открие истинската си същност. За краткото време, през което
живяла без него, тя опитала да залъже нещастието си чрез сексуална връзка с мъжа на сестра си. А
това е още един пример за неопределени граници на лично и чуждо. Все така дълбоко депресирана, тя
дори не се докосвала до виолончелото.
След като се върнала при Даниел и към музиката, лекарите поставили на Жаклин дю Пре
диагнозата МС. Гласът на виолончелото продължил да бъде нейното средство за изява. Хилари нарича
свиренето ѝ спасителен сал. Но не е права. То е помагало на публиката, но не и на сестра ѝ. Хората са
харесвали страстните ѝ музикални изпълнения, но онези, които е трябвало да я слушат, не са го
правили. В концертните зали едни са плакали, критиците са я възхвалявали, но никой не я е чувал.
Трагичното в случая е, че самата тя също е била глуха за истинската си същност. Изявата чрез
изкуството помага за облекчаването на проблема с потиснатите емоции, но не го разрешава.
След като Жаклин починала, Хилари изслушала една касетка със запис на Концерт на Елгар,
направен през 1973-та под диригентството на Зубин Мета. Това било последното представление на
Жаки в Англия, а сестра ѝ го описва така:
„Донастройка на инструмента, кратка пауза, след което започна да свири. Внезапно се стреснах.
Тя забавяше темпото. След няколко такта стана съвсем осезаемо. Знаех какво точно се случваше.
Както обикновено, Жаки говореше чрез виолончелото си. Можех да чуя какво ми казва. Почти виждах
сълзите на лицето ѝ. Тя се сбогуваше със себе си, свирейки собствения си реквием.“
22 пак там, 62
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 17
Преди няколко години на 47-годишния инженер Алън му поставили диагнозата рак на
хранопровода. Той говори именно за „добър стрес“, докато описва своя тъжен и самотен живот през
годината преди да открият злокачествените образувания. Този „добър стрес“ не само го съсипал
здравословно, но отклонил и вниманието му от болезнените проблеми, които също били постоянен
фактор за назряващата бъркотия в организма му.
Долната част на хранопровода му била отстранена заедно с горната част на стомаха, тъй като
туморът успял да се разпространи и там. Ракът засегнал и няколко лимфни възли извън корема, затова
Алън трябвало да премине през пет курса химиотерапия. Белите му кръвни телца така намалели, че
още един курс щял да го убие.
Шокът от диагнозата бил огромен, тъй като мъжът не пушел и не пиел, а винаги смятал, че води
природосъобразен живот. От дълго време обаче си мислел, че има „слаб стомах“. Често страдал от
лошо храносмилане и парене, което е симптом за попадането на стомашни киселини в хранопровода.
За разлика от стомаха, повърхността на хранопровода не може да издържа на постоянното къпане с
разяждаща солна киселина. Една мускулна клапа между двата органа и сложен неврологичен
механизъм следят за нормалното преминаване на храната от гърлото към стомаха, без да позволяват на
киселините да се изкачват нагоре. Когато тази система хронично не функционира нормално, се
уврежда повърхността на хранопровода, правейки го предразположен към злокачествени образувания.
Алън не обича да се оплаква и само веднъж споменал пред лекари за стомашните си проблеми.
Той мисли бързо, говори бързо, въобще прави всичко бързо. Всъщност беше убеден, при това напълно,
че лошото му храносмилане се дължи на навика да хапва на крак. Но прекаленото отделяне на
киселини заради стрес и недобрият контрол от страна на автономната нервна система също играят
роля за неговото заболяване. Както загатва името, автономната част на нервната система е извън
съзнателното ни управление. Тя е отговорна за много от самостоятелните функции на тялото:
сърдечния ритъм, дишането и мускулните контракции на вътрешните органи.
Попитах Алън дали е чувствал стрес в периода преди да му поставят диагнозата. „Да. Бях
подложен на стрес, но той се дели на два типа. Има лош стрес и добър стрес.“
Според неговата преценка, „лошият стрес“ идвал от липсата на пълноценни интимни отношения
с Шели, за която е женен от десет години. В това той вижда и основната причина двамата да нямат
деца.
„Просто тя си има някакви много сериозни проблеми. Неспособна е да отвръща на ласките и
романтичните ми жестове, затова не получавам всички онези неща, от които се нуждая. Постепенно
загубих надежда за брака ни, а кулминацията беше появата на рака. Винаги съм усещал, че тази мъка
ме поболява.“
А „добрият стрес“, според виждането на Алън, идвал от службата му. През последната година
преди да открият тумора му той работел по единадесет часа на ден и по седем дни в седмицата.
Попитах го дали някога е отказвал нещо.
– Никога. Даже обичам да ме молят за услуги. Рядко съм съжалявал, че се отзовавам. Харесва ми
да върша това-онова, да съм ангажиран. Само да ме потърсят и съм насреща!
– Ами след като се разболя?
– Научих се да отказвам. Постоянно казвам „не“. Живее ми се! Мисля, че да се научиш да казваш
„не“ е важно за оздравяването. Преди четири години ми дадоха 15 процента шанс за оцеляване.
Направих съзнателния избор да живея и си поставих срокове от пет и седем години.
– Какво имаш предвид?
– Ако доживея до петата годишнина от операцията, за мен ще е чудо. Иначе този срок ми хрумна
съвсем спонтанно. Мисля си обаче, че ще надхитря смъртта и с още две години. А вече след седмата…
– Да не ми намекваш, че след седмата година ще се върнеш към неразумния начин на живот?
– Да, бих могъл. Не знам.
– Правиш голяма грешка!
– Вероятно е така, но друг път ще го обсъждаме. Сега съм добро момче. Ама наистина! Казвам
„не“ на всички.
Преживяването на стрес преминава в три компонента. Първият е събитието – физическо или
емоционално, – което организмът възприема като заплаха. Това е стресовият фактор, наричан още
стресор. Вторият е свързан с анализиращата система, която възприема и интерпретира информацията
от стресора. В случая с човешките същества тази анализираща система е нервната, в частност мозъкът.
Последният компонент е противодействието на стреса, което може да бъде физиологично или под
формата на поведенческо приспособяване към доловената заплаха.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 18
Веднага забелязваме, че определянето на даден стресор зависи от анализиращата система, която
му прикача дадено значение. Ужасът от земетресение се възприема като пряка заплаха от много
организми, но не и от бактериите. Загубата на работа е далеч по-стресова за един чиновник, който
живее със семейството си от месец за месец, отколкото за опитния бизнесмен, който може да превърне
всичко около себе си в злато.
От важно значение също са индивидуалният характер и моментното психологическо състояние
на човека, когото стресорът атакува. Макар и материално осигурен, опитният бизнесмен също може
да е податлив на жесток стрес при служебен провал, особено ако неговото самочувствие и чувство за
пълноценност зависят от положението му във фирмата. Друг човек на негово място не би преживял
същата ситуация толкова тежко, ако намира опора в семейството си, контактите с приятели или в
стремежа си към духовно усъвършенстване. Загубата на работата за първия ще е огромен проблем, а
вторият ще види в събитието шанс за нови благоприятни възможности.
Всяко стресово събитие е уникално към момента, в който настъпва, но има своя резонанс от
миналото. Интензивността му и последиците от него зависят от редица фактори, свързани с
индивидуалния характер на всеки човек. Това, което определя кое е стрес за нас, е въпрос на лично
предразположение и нещо повече – на лична предистория.
Селие установява, че стресът засяга преимуществено три типа органи или тъкани в тялото: в
хормоналната система видими промени настъпват в надбъбречните жлези; засегнати в имунната
система са далакът, тимусът и лимфните жлези; чревните стени на храносмилателната система. При
аутопсии на плъхове със стрес се виждат уголемени надбъбречни жлези, свити лимфни органи и
възпалени черва. Всички тези последици се причиняват от централната нервна система и от
хормоните. В тялото ни циркулират многобройни хормони – разтворими химични вещества, оказващи
влияние върху работата на органите, тъканите и клетките. Произвеждат се в жлезите с вътрешна
секреция, а чрез кръвообращението достигат до даден орган и оказват влияние върху работата му. При
заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин – освобождаващ хормон (CRH), който
изминава краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция, закрепена за костите
в основата на черепа. Стимулирана от CRH, хипофизата на свой ред отделя адренокортикотропен
хормон (ACTH). Кръвта пренася ACTH до надбъбречните жлези, които са малки органи, скрити в
мастната тъкан върху бъбреците. Там ACTH стимулира производството на хормони от кората на
надбъбречните жлези. Така се стига до секрецията на кортикоидни хормони (от “cortex” – кора), като
най-важният от тях е кортизолът. По един или друг начин той въздейства на почти всяка тъкан в
тялото – от мозъка до имунната система и от костите до червата.
С помощта на кортизола работи и безкрайно сложната система, извършваща физиологични
проверки и балансиране, чрез която тялото организира своята реакция на стреса. Първата задача на
този хормон е да ограничи противодействието на стреса, като понижи имунната активност и я
поддържа в безопасни граници.
Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези се нарича
ендокринна ос. Тя е центърът на телесния стресов механизъм. Участва в много от хроничните
състояния, които ще разгледаме в по-нататъшните глави. Тъй като хипоталамусът и мозъчните
центрове, които обработват емоциите, имат двупосочна комуникация помежду си, емоциите
упражняват директното си влиянието над имунната система и органите именно чрез ендокринната ос.
Според Селие уголемяването на надбъбречните жлези, свиването на лимфоидната тъкан и язвите
по червата се дължат на завишеното влияние на ACTH върху надбъбречните жлези, потискащия ефект
на кортизола върху имунната система и способността му да допринася за образуването на язви по
червата. Много пациенти, които взимат лекарства със съдържание на кортизол за проблеми като, да
речем, астма, колит, артрит или рак, са изложени на риск от стомашно-чревно кървене. Затова може да
се наложи да взимат и други медикаменти за предпазване от появата на язва. Именно кортизолът е
една от причините при хроничен стрес да сме по-податливи към това заболяване, но той сериозно
допринася и за изтъняването на костите. При депресираните хора този хормон се произвежда в големи
количества, вследствие на което, особено при стресирани и потиснати жени в постменопаузата, може
да се стигне до развитието на остеропороза.
Разбира се, това повърхностно описание на последиците от стреса е неизчерпателно, тъй като той
включва в себе си и засяга практически всяка тъкан в тялото. Както отбелязва Селие, „дори непълното
скициране на противодействието на стреса ни принуждава да споменем мозъка и нервите, хипофизата,
надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносната система, съединителната тъкан, щитовидната жлеза,
черния дроб и белите кръвни телца, но също и да посочим разнообразните взаимоотношения между
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 19
тях“23. Стресът въздейства върху много клетки и тъкани в имунната система, които не са били добре
изучени по времето, когато Селие е правил новаторското си проучване. Немалка роля в реакцията на
организма към заплахата играят още сърцето, белите дробове, скелетните мускули и емоционалните
центрове в мозъка.
За да се запази вътрешното ни равновесие, е нужно адекватно противодействие на стреса. Това
противодействие няма универсални характеристики. Може да се задейства като отговор на всяка атака
– физична, биологична, химична или психологична – но и само при съзнателното или несъзнателно
усещане за някаква заплаха. Същността на заплахата представлява дестабилизацията на хомеостазата –
състоянието на дадена система (например човешкия организъм), при което отделните елементи
запазват относително стабилно равновесие и функционират нормално. За улеснение на
противодействието, било то борба със заплахата или бягство от нея, кръвта се пренасочва от
вътрешните органи към мускулите, а сърцето започва да я изтласква по-бързо. Мозъкът се
съсредоточава върху опасността, като забравя за глада или сексуалния нагон. Енергийните запаси се
мобилизират под формата на захарни молекули. Имунните клетки трябва да бъдат активирани, а с тази
задача се заемат адреналинът, кортизолът и други вещества.
Всички тези действия трябва да се извършат в сигурни граници: твърде много захар в кръвта ще
причини кома; прекомерно активната имунна система ще произведе химикали, които са токсични. И
така, противодействието на стреса може да се разбира не само като реакция на тялото към заплаха, но
още и като опит да се опази хомеостазата.
По време на една конференция за стреса, проведена в Националния здравен институт (САЩ),
учените използваха определение за стреса, което го разглежда като „състояние на дисхармония или
застрашена хомеостаза“24. Според това определение, стресорът е „заплаха, реална или въображаема,
която може да наруши хомеостазата“25.
По какво си приличат стресорите?
В същността си всички те представляват липсата (или опасността от изгубване) на нещо, което за
организма е необходимо за неговото оцеляване. Например тревогите за прехраната са сред главните от
тях. Конкретно при хората не по-маловажни са терзанията около загубата на романтичен партньор.
Ханс Селие пише:
„Може да се каже без колебание, че за човека най-значителните стресори са емоционалните.“26
В научната литература са установени три фактора, които по правило водят до стрес:
несигурността, недостигът на информация и загубата на контрол27. И трите присъстват в живота на
страдащите от хронични заболявания. Мнозина се заблуждават, че владеят положението, а
впоследствие установяват, че решенията и поведението им са били диктувани от непознати за тях сили
в продължение на много, много години. Забелязвал съм го и при себе си. При някои хора именно
болестите са онова, което разбива напълно илюзиите, свързани с контрола.
58-годишната Габриел членува в дружество на болните от склеродермия. Естествено големите ѝ
очи изглеждат особено изразителни, тъй като кожата на лицето около тях е силно изпъната. Усмихва
се като едва приплъзва устни по съвършено белите си зъби. Има тесни пръсти на ръцете, блестящи и
полупрозрачни като восък, тъй характерни за склеродермията. Но по няколко от тях личат и
пораженията от ревматоидния артрит. Изкривени са встрани по средата и са подпухнали около
ставите.
Габриел научава за склеродермията си през 1985 година. Началото на болестта обикновено е
бавно и коварно, но при нея първите симптоми се появили с нетипична внезапност, което вероятно се
дължи на комбинирането им с по-осезаемия ревматоиден артрит.
– Около една година бях много, ама много болна – спомня си тя. – Първите пет или шест месеца
едва успявах да стана от леглото. Костваше ми неимоверни усилия да се надигна, защото ме
прорязваше болка във всяка става. Пиех едни противовъзпалителни и силния обезболяващ препарат
Тиленол, но те ми действаха само за по три или четири седмици. След това трябваше да търся и
опитвам заместители. Не можех да се храня. За пет седмици отслабнах с 14 килограма. Тежах само 41
28 W R. Malarkey, „Behavior: The Endocrine-Immune Interface and Health Outcomes,“ inXTheorell, ed., Everyday Biological
Stress Mechanisms, vol. 22, (Basel: Karger, 2001), 104-115
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 21
Поради това оставаме в стресовата ситуация, като имаме съвсем малка или нямаме никаква представа
за пораженията, които получаваме.
Както отбелязва Селие, характерните стресори в живота на повечето съвременни хора – или поне
на тези от индустриалния свят – са свързани с емоциите. Подобно на лабораторните животни, които не
могат да избягат, така и хората се озовават в капана на злободневните си проблеми и модели на
поведение, които са пагубни за здравето им. Колкото по-развита икономически е една държава,
толкова по-откъснати са нейните жители от вътрешния си свят. Вече не сме наясно какво се случва в
телата ни, а така няма как да реагираме адекватно, за да се предпазваме. Стресът ни изяжда живи, но
не защото днес няма с какво да ни е полезен, а защото вече нямаме усета да разпознаваме сигналите
му.
Често говорим за емоции, без да имаме точна представа за същността и значението им. Както
стреса, така и те се делят на няколко вида. Психологът Рос Бък различава три нива – Емоции I, Емоции
II и Eмоции III – класифицирани според степента, с която ги осъзнаваме.
Емоции III представляват субективното възприятие на даден човек за самия него. С други думи,
как се чувства. В тази категория влиза осъзнатото моментно психическо състояние, било то на гняв,
радост или страх, както и съпътсващите го усещания в тялото.
Емоции II обхващат чувствата, които другите забелязват у нас, без ние да го съзнаваме. Ключова
роля играе езикът на тялото – „невербалните сигнали, маниерите, интонацията, жестовете, мимиките,
докосванията и дори бързината, с която се извършва дадено действие, или забавянето между
отделните думи в речта. Те могат да са от особено значение, макар често извършителят им да не го
съзнава“29. Нормално е човек да не си дава сметка за емоциите, които предава, но те безпогрешно се
разчитат от хората около него. Емоции II са тези, които най-силно засягат другите, независимо от
намеренията ни. Типичните за това ниво са и чувствата на децата. Те най-трудно се толерират от
родителите, особено ако предизвикват твърде много безпокойство или раздразнение. Доктор Бък
отбелязва, че децата, на които са били налагани забрани или наказания за проявата на определени
емоции, в зряла възраст ще придобият навика да потискат същите тези емоции или други, подобни на
тях. Самоцензурирането служи като предпазна мярка срещу срама или опасността от отхвърляне.
„В такива случаи губим усета да се опознаваме чрез емоциите си – пише Бък. – Човекът, лишен
от тази си дарба, в бъдеще няма да знае как да владее ефективно чувствата и желанията си. Резултатът
ще бъде форма на безпомощност.“30
Публикациите на тема стрес изобилстват от доказателства, че реалното или въображаемо
усещане за безсилие е силен стресов фактор. Придобитата безпомощност е психологическо състояние,
при което човек не се опитва да излезе от стресовата ситуация, въпреки че има физическата
възможност да го направи. Хората често се озовават в подобно положение. Вкопчват се в
непълноценна или дори унизителна интимна връзка, работят сред непосилен стрес в службата или
робуват на преходна мода – все неща, които ги ограбват от истинската им свобода.
Емоции I обхващат физиологичните процеси, които настъпват при остра реакция на дадена
заплаха и са свързани с работата на нервната система, отделянето на хормони и имунологичните
промени. Тези процеси не подлежат на съзнателен контрол и не могат да се наблюдават отстрани. Те
просто се случват. Тях ги има и без да са субективно осъзнати или външно изразени. Адаптивни са
към ситуациите на остър стрес, но стават вредни, когато се задействат за продължителни периоди, а
опасността не може да се преодолее или избегне по никакъв начин.
Рос Бък пише, че „самоусъвършенстването включва и придобиването на емоционален усет, който
се изразява в способността да се отнасяме адекватно и с разбиране към собствените си чувства и
желания“31. За целта се предполагат качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ –
реално да не показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да не говорим, че „не
бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата често чуват в комбинация с
общоприетата идея, че рационалното е обратното на емоционалното. В нашата култура си имаме даже
идеализиран образ на рационалността – героят г-н Спок от „Стар Трек“.
Емоционалният усет изисква от нас:
29 M. A. Hofer, „Relationships as Regulators: A Psychobiologic Perspective on Bereavement,“ Psychosomatic Medicine 46, no. 3
(May-June 1984), 194
30 Ross Buck, „Emotional Communication, Emotional Competence, and Physical Illness: A Developmental-InteractionistView,“ in
J. Pennebaker and H.Treve, eds., Emotional Expressiveness, Inhibition and Health (Seattle: Hogrefe and Huber, 1993), 38
31 Пак там.
4: Погребани живи
Алекса и съпругът ѝ Питър търсеха второ мнение. Жената имаше смъртна присъда и двамата се
надяваха, че мога да я отменя. Тя беше малко над четиридесетте и работеше като детска учителка.
Една година преди да се срещнем започнала да губи чувствителността на пръстите си и това я
затруднявало да държи предмети. Получавала и необясними припадъци. Потърсила съвет от д-р
Гордън Нюфелд – виден психолог в Британска Колумбия, с когото се познавала покрай практиката му
да дава консултации в училищната система. Вярвайки, че всичко е „само заради стреса“, тя дори не се
замислила да си направи медицински преглед.
Алекса редовно ходела на работа. Мъчила се да поддържа нормалното си ежедневие, като
усилията ѝ преминавали граници, които никой разумен човек не би прекрачил. Д-р Нюфелд си спомня:
„Тя се преуморяваше и беше на предела на силите си. Не съм виждал някой друг да се тормози
като нея.“
Тъй като едва можела да държи химикалка или молив, Алекса често оставала до късно след
полунощ, за да довърши проверяването на контролните на своите възпитаници. А сутрин ставала в пет
и половина и отивала достатъчно рано в училището, за да напише урока на черната дъска, стискайки
тебешира в юмрук. След като състоянието ѝ се влошило още повече, тя най-сетне склонила да потърси
помощ при международно признатия специалист по амиотрофична латерална склероза (АЛС) – доктор
Андрю Айзен. Той направил електрофизиологични и клиничните тестове, които го убедили, че жената
страда АЛС. След като поставил диагнозата, Питър и Алекса ме помолиха да разгледам данните от
изследванията, като се надяваха, че ще намеря нещо, което да опровергае мнението на експерта. Ако
трябва да бъда съвсем точен, надяваха се, че ще подкрепя вярата им, че тези симптоми се дължат само
на стрес. Диагнозата беше неоспорима. Както доктор Айзен се беше изразил – „класически случай“.
Характерното за АЛС е, че моторните неврони – нервните клетки, които отговарят за движението
на мускулите – една след друга умират. Без електрическите импулси на невроните се стига до
атрофиране на мускулите. Думата „амиотрофична“ идва от гръцки: „а“ се ползва за отрицание, „мио“
се отнася за мускулите, а „трофични“ е относно подхранването – получаваме значение „без
подхранване на мускулите“. Когато един мускул не се подхранва, той „атрофира“. С други думи, става
безполезен. Думата „латерална“ ни отвежда до област в гръбначния мозък, където се трудят
въпросните нервни клетки, подхранващи мускулите. Когато тъканите там се изродят, те закоравяват,
тоест стига се до склероза.
Началните симптоми зависят от точното място в гръбначния мозък или мозъчния ствол, където
болестта атакува за първи път. Сред тях обикновено са неволни трепвания и спазми на мускулите,
загуба на говора или затруднения в преглъщането. Рано или късно се стига до трайно обездвижване на
крайниците, онемяване, неспособност за говорене и преглъщане, както и силни затруднения да се
вдишва и издишва. Въпреки че има регистрирани случаи на оздравяване, скоротечната смърт
обикновено е неизбежна. Около 50 процента от пациентите умират в рамките на пет години, въпреки
че някои могат да живеят и доста по-дълго. Британският космолог Стивън Хокинг, автор на „Кратка
32 Suzannah Horgan, Communication Issues and ALS: A Collaborative Exploration; Thesis submitted to the Division of Applied
Psychology, University of Alberta, Calgary, 2001.
33 Wolfgang J. Streit and Carol A. Kincaid-Colton, „The Brain’s Immune System,“ Scientific American 273, no. 5, November 1995
34 W. A. Brown and P. S. Mueller, „Psychological Function in Individuals with Amyotrophic Lateral Sclerosis,“ Psychosomatic
Medicine 32, no. 2 (March-April 1970), 141-52. Study by J. L. Houpt et a/., „Psychological Characteristics of Patients with
Amyotrophic Lateral Sclerosis,“ Psychosomatic Medicine 39, no. 5, 299-303
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 24
тревогите и тъгата… Повечето смятат за необходимост да изглеждат весели… Само някои признават,
ако се чувстват зле, и го правят с очарователна усмивка.“ Седем години по-късно заключенията на
учените от Йейл не се потвърждават от колегите им в Презвитерианската болница в Сан Франциско.
За разлика от първото изследване обаче, второто не е последователно и не взима под внимание всичко
онова, което може да се прочете за пациентите с АЛС и което може да се научи от медицинския
персонал, който ги вижда всеки ден и се грижи за тях. Проучванията в областта на психологията –
една хуманитарна наука, която отчаяно се опитва да мине за точна – често показват само онова, което
конкретните учени са успели да забележат и усетят.
„Защо пациентите с АЛС са толкова любезни?“ – се пита в заглавието на интригуващ доклад на
невролози от една кливландска клиника, прочетен преди четири години на симпозиум в Мюнхен.35
Обръща се внимание на впечатленията на многобройни медици, които са категорични, че хората
с болестта на Лу Гериг почти без изключения попадат в категорията на „възможно най-приятните
хора“, което ги отличава от пациенти с други болести. В кливландската клиника, която е важен
специализиран център за изучаване на амиотрофичната латерална склероза, пациентите със съмнения
за тази болест задължително се подлагат на електродиагностика (EDX). Чрез измерването на
електропроводимостта се установява степента на жизненост или увреждане на моторните неврони –
нервните клетки, които оказват въздействие на мускулните влакна.
Лекарите обикновено смятат прекалената любезност за черта на човека, болен от АЛС, пише д-р
Аса Дж. Уилборн, автор на доклада. После продължава дословно: „Тази особеност е толкова
характерна, че специалистите след приключването на EDX изпращат резултатите… като не пропускат
да ги придружат с коментар от типа на: Този пациент няма как да има АЛС, защото не е достатъчно
любезен.“ Макар да са формирани на базата на краткотрайни наблюдения, тези впечатления на
лекарите, които правят електродиагностиката, почти неизменно се оказват правилни! След
симпозиума доктор Уилборн отбелязва:
„Интересното в Мюнхен беше, че, след като прочетохме доклада, при нас идваха колеги и
споделяха, че и те са забелязвали тази тенденция, но досега не са ѝ обръщали внимание. А тя е
очебийна. Направо се превръща в неписано правило, ако работиш в лаборатория и често се занимаваш
с очарователните пациенти с АЛС – а ние имаме много такива случаи. Мисля, че всеки, който се е
занимавал с това заболяване, е наясно с този характерен феномен.“
Подобни са и моите впечатления за пациентите с АЛС, които познавам от частната ми практика и
от отдела за палиативна помощ. Потискането на емоциите, което в повечето случаи се изразява с
прекомерна любезност, може да се открие и в биографиите на прочути личности, страдали от тази
болест, като физика Стивън Хокинг, бейзболната легенда Гериг и Мори Шварц – професорът, който
гостуваше в шоуто на Тед Копел и стана прочут през последните месеци на живота си, а по-късно
неговата история и мъдрост бяха описани в бестселъра „Вторници с Мори“.
Канадката Сю Родригес, която също беше с АЛС, се превърна в национална знаменитост покрай
всеотдайните ѝ битки с правосъдната система, целящи да си извоюва правото на евтаназия. Накрая
дори Върховния съд не можа да ѝ отнеме това право. Има какво да научим и от нейното минало.
В биографиите на хората с АЛС неизменно се натъкваме на потискане на чувствата през
детството. Според характеристиките на тези пациенти, те са неуморни работохолици, колебаят се да
признаят, че се нуждаят от помощ, и винаги отричат, че изпитват болка – била тя физическа или от
емоционалната сфера. Те проявяват тези свои качества доста преди началото на болестта. Чрез
забележителната си любезност повечето (но не всички) болни от АЛС са си наложили един образ, чрез
който отговарят на очакванията на външния свят, а и на самите себе си. За разлика от хората със
спонтанни реакции, те са попаднали в капана на една роля, която им нанася вреди. Не уважават
собствените си нужди, защото от най-ранна възраст са привикнали да се ощетяват за сметка на
останалите. Заради ниското им самочувствие често се наблюдава нездрава склонност да се чувстват
като част от друг човек.
Случаят на нюйоркския бейзболист Лу Гериг е показателен. Този спортист си спечелва
прозвището Железния кон с непреклонното си желание да играе за своя отбор дори когато е болен или
с травма. През 1930-те години, когато усъвършенстваната физиотерапия и спортната медицина още не
съществуват, той поставя рекорд за най-много поредни участия в мачове – 2130 – който е подобрен
чак след шест десетилетия. Изглежда е чувствал, че феноменалните му умения и всеотдайно раздаване
35A. J. Wilbourn and H. Mitsumoto, „Why Are Patients with ALS So Nice?“ presented at the ninth International ALS Symposium
on ALS/MND, Munich, 1998
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 25
на игрището не са достатъчни, а понеже бил и крайно предан на своите почитатели и работодатели,
той никога не си взимал отпуска. Според личния му биограф, Гериг изцяло се бил предал „на ролята,
която сам си е избрал – да бъде примерен син, всеотдаен съотборник, почтен гражданин и лоялен
служител“.36
Негов колега си спомня за участието му в един мач, въпреки че имал счупен среден пръст на
дясната ръка:
„Всеки път, когато замахваше да удари топката, го болеше. А когато улавяше топката, чак му се
повръщаше. Виждаше се как потреперва. Но той никога не изоставяше отбора.“
След като снимали ръцете на Гериг с рентген, се оказало, че всеки един от пръстите му бил чупен
в даден период, а някои и повече от веднъж. Много преди АЛС да прекрати спортната му кариера той
имал 17 отделни фрактури. За него още пишат, че „оставаше до края на мачовете и се хилеше
налудничаво като мим, попаднал в изтощителен маратон“.
Контрастът между безмилостното отношение на Гериг към самия себе си и загрижеността му
към другите става очебийна от един случай, при който един от новобранците на „Янките“ не можел да
играе заради простуда. След като успокоил разгневения мениджър на отбора, Лу отвел болния младеж
у дома си, за да го гледа майка му. Тя лекувала „пациента“ с топло вино и го настанила в стаята на
сина си. Самият Лу спал на канапето в дневната. Гериг е описван като типичен пример за мамино
синче. Той живял при майка си до началото на тридесетте си години, когато се оженва. Възрастната
жена приема брака му с подчертана неохота.
Стивън Хокинг научава диагнозата си на 21-годишна възраст. Неговите биографи пишат:
„През първите му две години в Кембридж последиците от АЛС бързо се влошили. Започнал да
изпитва неимоверни затруднения да ходи и бил принуден да използва бастун, за да направи само
няколко крачки. Приятелите му помагали, доколкото можели, но като цяло отклонявал всяко
предложение за съдействие. Опирайки се в стените, разни мебели и на бастун, той успявал да се
придвижва болезнено бавно от стая в стая и през открити пространства. В много случаи тези помощни
средства не били достатъчни… Понякога Хокинг се появявал с превръзка около главата, след като
падал лошо и така си докарвал гадни цицини.“37
Денис Кей е канадец, който умира от АЛС и който през 1993 година публикува книгата „Смейте
се, че ще умра“. Тя действително кара читателя да се превива от смях, въпреки трагичната съдба на
автора – точно както Кей е искал. Подобно на няколко други писатели с АЛС, той непоколебимо се
справя с прекомерните физически затруднения от писането без употребата на пръстите и ръцете.
Ето как започва главата, наречена „Ежедневието на немощния болник“:
„Нека започна с това, че АЛС не е за слабохарактерни хора. Всъщност мога да препоръчам тази
болест само на онези от вас, които биха приели всяко предизвикателство, без да се замислят.“
Кей пише творбата с пръчица, прикрепена за челото му. Той описва типичния болен от АЛС
така:
„Много рядко думи като „безделник“ и „мързеливец“ могат да бъдат употребени в едно
изречение с „АЛС“. Напротив – една от общите отличителни черти на страдащите от тази болест е
тяхното енергично минало. В почти всички случаи жертвите са или класически перфекционисти, или
хронични работохолици… Мен ме определяха като работохолик, което може би е донякъде вярно… но
истината е, че никога не съм бил особен почитател на самата работа. По-скоро гледах на нея като на
средство да избягам от скуката, защото я ненавиждам.“38
Евелин Бел също е от Канада. Тя написала книгата „Виковете на безмълвните“, като насочвала
към дъска с азбуката една лазерна писалка, монтирана към специална стъклена рамка. Бавно и
изморително избирала буква след буква, без да потърси помощ от никого. Фанатичната всеотдайност
към дадено начинание не била новост и при нея. Тя твърди, че е живяла „на бързи обороти“. Има три
деца и е изградила успешна кариера:
„За мен беше предизвикателство да съчетавам домакинските си задължения с майчинството,
бизнеса, работата в градината, интериорния дизайн и шофирането, но обичах всичките тези занимания
и ги изпълнявах, влагайки много енергия… През годините, когато създавах семейство, търговията ми с
хранителни добавки се разрасна неимоверно и имах удоволствието да карам всякакви фирмени коли и
да ходя в чужбина. Бизнесът ми вървеше просто чудесно и в продължение на години бях сред
36 Ray Robinson, Iron Horse: Lou Gehrig in His Time (New York: W W. Norton & Company, 1990
37 Michael White and John Gribbin, Stephen Hawking: A Life in Science; London: Viking, 1992
38 Dennis Kaye, Laugh, I Thought I’d Die; Toronto: Penguin Putnam, 1994
39 Evelyn Bell, Cries of the Silent (Calgary: ALS Society of Alberta, 1999), 12
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 27
– Казваш го така, сякаш е толкова просто. Трябва да ме научиш да говоря като теб или направо
ми стани психотерапевт.
Чувството за вина, което изпитва бившата учителка по танци от отказването да посреща нуждите
на други хора, ѝ е било вменено още в ранна връзраст. Майка ѝ развива рак на гърдата, когато Лаура е
само на 12 години и умира четири години по-късно.40 Още като момиче била принудена да се грижи за
сестра си и брат си, които са съответно с пет и десет години по-малки от нея. Но и преди да осиротее
била свикнала да се съобразява с амбициите на родителите си.
– Майка ми беше учителка по танци, така че започнах да танцувам от най-ранна детска възраст и
това продължи през целия ми живот. Опитах да се запиша в Кралския балет в Уинипег, но се оказа, че
съм твърде висока, тъй че с една приятелка си отворихме частно училище, за да преподаваме на деца.
– Животът на хората, занимаващи се с балет, е свързан с много лишения. Харесваше ли ти да
танцуваш като дете?
– Понякога. А понякога ме отвращаваше. Дразнеше ме, че в съботните вечери не можех да ходя с
приятели по забави или че винаги бях сред онези, които пропускат да уважат рождените дни на
приятели.
– Ти какво правеше, когато чувстваше тази неудовлетвореност?
– Майка ми позволяваше да избирам, но ми се струва, че избирах да ходя на уроците по танци,
защото знаех, че на нея това би ѝ се харесало.
– А на теб какво би ти се харесало?
– Да излизам с приятели.
След като изгубва майка си, Лаура става жената в къщата – тя поема грижите не само за братчето
и сестричето си, но в известен смисъл и за бащата.
– Той ме питаше: „Какво ще правиш довечера, Лаура?“ Аз му отвръщах: „Ще ходя на кино с
приятелката ми Кони.“ А той казваше: „Аха, тогава ще наема детегледачка и ще дойда с теб.“
Всичките ми приятели идваха у нас защото обичаха татко ми. Той се спогаждаше страхотно с тях.
– Ти как приемаше, че баща ти се размотава с теб и приятелките ти?
– Ами как… че на кое младо момиче би му харесало да излиза с баща си? Не, никак ми
допадаше, но не исках да го наранявам.
Първият съпруг на Лаура, за когото се омъжва, за да се отърве от бащиния дом, имал славата на
женкар. Той я изоставя на произвола на съдбата, когато тя е бременна с третото им дете, без дори да ѝ
осигури финансова подкрепа. Двамата се познавали от малки. Аз се поинтересувах:
– Изневерявал ти е? Колко време търпеше това?
– Четири години. Вече имахме две деца, а и вярвах в брака.
Лаура бавно насочи ръка към лицето си, за да избърше с кърпичка потеклите сълзи. След това
добави:
– Никога досега не съм говорила за тия неща.
– Личи си, че темата все още е болезнена за теб.
– Не знам защо е така… Сякаш беше преди сто години… Съжалявам, наистина се разчувствах.
– Притесняваш ли се от чувствителността си?
– Дразни ме, защото не я свързвам с нищо добро.
– Свързваш ли тази чувствителност с нещо неприятно от миналото?
– Ами… ако се разчувстваш, обикновено това се дължи на нещо лошо или тъжно, което ти се е
случило. Как тогава да ти е приятно, като се разчувстваш?
В известен смисъл Лаура е права. За едно дете е все тая дали изпитва тъга или гняв, ако няма
някой около него, който да отчете тези емоции и да отвърне с утеха и разбиране. Това води до
сдържаност в поведението. А следващият етап вероятно е физическата скованост при АЛС. Възможно
е нервната система в един момент да изразходва енергията си за потискането на емоции, които отчаяно
се нуждаят от изява. Допустимо е да се предположи, че при особено чувствителни личности нервите
могат да загубят способността си да се подновяват. Дали АЛС не е резултат от изтощаването на
нервната система и липсата на начин за нейното презареждане?
„Защо фактът, че пациентите с АЛС по правило са забележително любезни, не се дискутира в
специализираната литература?“, се питат кливландските невролози в доклада си за Мюнхен, след
което дават и възможен отговор: „Вероятно главната причина е, че темата е свързана със субективните
40Ген за рак на гърдата имат и други от семейството на Лаура. Сестра ѝ също научава страшната диагноза, но шест месеца
преди Лаура. Ракът на гърдата ще бъде разгледан в следващата глава.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 28
преценки, които нямат стойност на научни доказателства. Затова според нашите колеги психиатри е
изключително трудно любезността да бъде обвързана с количествени измерения.“
Може би ако изследователите си правеха труда да изучават биографиите на пациентите, щяхме
да разполагаме с огромно количество информация, с която сега не разполагаме. Примерите в тази
глава го потвърждават.
Под маската на любезността се крият гняв и терзания, които са факт, независимо дали даденият
човек искрено вярва, че фасадата е истинската му същност.
Сестрата на мъж, който от две години има АЛС, ми сподели:
„Майка ми още е жива и много я обичам, но тя е твърде властна. Изобщо не се опитва да разбере
чувствата на другите и проявява безразличие към нуждите и копнежите им. Не ти позволява да бъдеш
себе си. Беше ми много трудно да проявявам характер край нея. Като си помисля за болестта на брат
ми, се сещам как двамата с него водихме изтощителни битки, за да се отделим от майка си и станем
самостоятелни индивиди. Никак не ни беше лесно, но някак си успяхме, въпреки че при брат ми
успехът не беше съвсем пълен. А е на 46 години. Аз съм на 44. Последния път, когато ходих да го
видя, той ми заяви: „Мразя мама!“ В същото време точно той се държи най-любезно с нея. Знаете, има
АЛС и му е трудно да ходи, но ѝ носи супата. Когато е в нейно присъствие, се държи като малко
сладко момченце – доброто хлапе, което винаги е бил, за разлика от мен.“
Джоан беше красавица на 38 години, с черна коса и тъжни светлосини очи. Приеха я в нашето
палиативно отделение броени месеци преди да почине. Била е танцьорка. Оказало се, че внезапният и
смущаващ отказ на крайниците ѝ да се подчиняват на сцената се дължи на амиотрофична латерална
склероза. Тъй като винаги била горда с уменията да се движи свободно и грациозно, за нея диагнозата
била по-ужасна и от най-лошия ѝ кошмар.
Тя сподели:
„Предпочитам да умирам от някакъв гаден рак.“
Вече в последната фаза на болестта тя ме накара да ѝ обещая, че ще я убия, когато настъпи
мигът. Гарантирах ѝ, че няма да я оставим да се мъчи и задушава. Това беше нещо, което можех да
заявя спокойно, без да се опълчвам срещу личното си убеждение и това на повечето лекари и
медицински сестри, че евтаназията е неприемливо решение.
Можете да опознаете хората бързо и доста добре, когато се грижите за тях през времето, в което
умират. Джоан и аз често разговаряхме. Веднъж тя ми каза:
„Цял живот, още от детинство, сънувам един сън, че ме погребват жива. Лежа в ковчег, заровен в
земята, не мога да мърдам, трудно ми е да дишам. След като ми казаха диагнозата преди три години,
отидох в едно дружество на хора с АЛС, за да ми кажат какво да очаквам. На стената там висеше
плакат с надпис: „Да имате АЛС е същото като да сте погребани живи“.“
Не вярвам, че повтарящият се кошмар на Джоан е бил случайност или свръхестествено
предчувствие. Усещането за самота и отчаяние, както и че живее нечута, неразбрана и отритната в
някакво ограничено пространство, са били психологическата реалност на нейното детство. Тя никога
не се е възприемала жива и свободна в отношенията си с роднините. Мога само да подозирам за
стресовете, които останаха несподелени, но определено са свързани с близките ѝ. Факт е, че нито
родителите ѝ, нито братята и сестрите ѝ дойдоха да я видят, когато си отиваше. Тя вече си имаше ново
семейство от преданите хора на палиативния отдел, които се грижеха за нея до последния ѝ дъх.
Обещанието беше спазено – когато мигът настъпи, тя спеше дълбоко и не изпитваше никаква болка.
Сю Родригес – жената, която беше евтаназирана в присъствието на член на канадския парламент,
въпреки несъгласието на съда, също била изолирана емоционално от семейството си. Нейната
биографка – журналистката Лиза Хобс-Бърни, описва деня, в който диагнозата на Родригес била
потвърдена:
„Краката на Сю се подкосили, сякаш се втечнили от страшната вест. Тя знаела какво е АЛС, след
като гледала документален филм за физика-астроном Стивън Хокинг. Като се е сетила за неговото
състояние, тя се опитала да си представи и своя живот в тяло, което не може да сяда, ходи, говори, да
се усмихва и пише или да прегръща децата… Наложило се да се облегне на стената. За първи път чула
онзи ужасяващ звук – първичен като воя на ранено животно. От изражението на минаващ покрай нея
човек разбрала, че този звук излиза от собствената ѝ уста… Телефонирала да съобщи диагнозата на
майка си и втория си баща – Доу и Кен Тачър. Доу просто изкоментирала: „Кен и аз си мислехме, че
може да си болна от това.“ Чувствайки се изоставена, Сю се предала на неутешимата си мъка.“41
41 Lisa Hobbs-Birnie, Uncommon Will.The Death and Life of Sue Rodriguez; Toronto: Macmillan Canada, 1994
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 29
Родригес е второто от петте деца на семейството, родени едно след друго за период от десет
години. Винаги била като кръпка на фона на близките си. Майката смята, че Сю сама си е избрала тази
роля: „Може да се каже, че още от раждането си тя не се чувстваше като част от семейството, за
разлика от братята и сестрите си. Болестта ѝ съвсем влоши отношенията ни.“ Двете провели само един
случаен телефонен разговор, преди Родригес да почине. Доу е определяна от дъщеря си и други хора
като „жена от негрижовния тип“.
Биографката Хобс Бърни пише:
„Грубата реакция на майката, когато Сю ѝ се обажда от болницата, за да сподели диагнозата си, е
типична за отношенията, които двете винаги са имали. Общуването им не се подобри с напредването
на заболяването.“
Изразяването на емоции било нещо чуждо в семейството, ако се вярва и на брата – с
четиринадесет месеца по-малък от Сю. Той е единственият от близките на умиращата, който
поддържал редовни контакти с нея. И е цитиран да казва, че роднините му са предпочитали да не
проявяват чувствата си.
В този случай нямаме насреща си група от чудати хора, неспособни на емоции. Всъщност при
тях е имало излишък на болезнени и несподелени усещания. Това семейство се справяло с тях, като ги
потискало. Говорим за практика, изградена в течение на няколко поколения. Том – бащата на Сю –
починал на 42 години от цироза на черния дроб, вследствие от злоупотребата с алкохол. Той е по-
ранна жертва на пресищането с болка. Описват го като мъж с ниско самочувствие и с живот,
управляван от околните.
Кое накара смъртноболната Сю Родригес, майка на невръстно дете, да изразходва и без това
малкото ѝ останали физически и психически сили, за да води изтощителни съдебни битки и медийни
кампании, изсмукали жизнените ѝ енергии до последно? Заради своето ясно изразено становище,
приятен характер и хубава усмивка, в очите на хората тя се превърна в олицетворение на
непоколебимия кураж и дух. За масовата общественост тя остава борец за правото да умре по време и
начин, които сама си избере.
Но историята ѝ не се изчерпва само с проблема за автономията по отношение на смъртта,
въпреки че именно тази нейна трагедия привлече вниманието на нейните сънародници. Зад
публичната маска на уверена и целеустремена героиня г-жа Родригес е била изплашена и самотна,
лишена от подкрепата на бившия си съпруг и на родното си семейство. В житейската ѝ драма се
преплитали няколко сюжетни нишки, като най-популярната, както обикновено, се оказва и най-
несъществената.
Нейната биографка вярва, че Сю Родригес е „дама с твърди убеждения и силен характер. Имала е
контрол над живота си и желаеше да има същия контрол над смъртта си.“
Както при повечето пациенти с АЛС обаче действителността е по-различна. Твърдите убеждения
не са непременно проява на силен характер, а доста често на точно обратното. Вкопчването в дадено
становище може да се окаже несъзнателен способ, чрез който човек се покрива с привидно здрава
черупка, под която всъщност има вакуум.
Поредицата от доста проблемни връзки на Сю Родригес недвусмислено сочи, че тя никога не е
контролирала живота си. Играла е роли, без някога да е била близка до истинската си същност.
Веднъж в съдебната зала тя отправя риторичен въпрос, изпълнен с терзания: „Кой властва над живота
ми?“ С този въпрос тя пита най-вече себе си. Нейната борба за контрол над смъртта се оказва
последната и най-значима роля в живота ѝ.
„Веднага щом започнаха да гледат делото ѝ в съда – пише Лиза Хобс-Бърни, – Сю Родригес за
нула време се превърна в национална героиня. Превъплъщението ѝ в тази роля стана с такава лекота,
сякаш целият ѝ досегашен опит бил подготовка за това изпитание, и наистина беше така.“
Когато научава диагнозата си, в онзи момент на отчаяние тя съпоставя положението си с това на
своя събрат по неволя – Стивън Хокинг. Хобс-Бърни разглежда и този момент:
„Дадоха ѝ брошури, с които се опитаха да я утешат. В тях се описваха пациенти, обградени от
любящите си семейства, или други, които продължаваха да се радват на живота си, живеейки го
интелектуално. Тогава тя каза: „Любящо семейство ли? Интелект ли? Нека гений като Стивън Хокинг
си живее живота интелектуално. Аз съм друга – ако не мога да помръдвам тялото си, значи нямам
никакъв живот.“
Стивън Хокинг е смятан от мнозина за Айнщайн на нашето време. Въпреки че много научни
светила не биха се съгласили, никой не може да отрече, че човекът е гениален – с оригинални
виждания и проявява интелектуално безстрашие. Всеобщо е възхищението към несломимата му воля,
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 30
която крепи както живота му, така и научната му дейност от мига, в който забелязва първите
затруднения да говори – симптом за настъпващата амиотрофична латерална склероза. Тогава е само на
двадесет години. След като през 1963 г. му поставят диагнозата, лекарите прогнозират, че му остават
не повече от две години живот. Бил е на прага на смъртта поне веднъж, когато след боледуване от
пневмония на път за Швейцария изпада в кома.
И така, четири десетилетия след откриването на заболяването му и въпреки че е парализиран,
прикован на инвалидна количка и напълно зависим физически, той не само още е сред живите, но
издава и втория си бестселър. Пътува постоянно по света и изнася многобройни лекции, макар да не е
в състояние да говори самостоятелно. Получавал е редица научни отличия.
Съществуват изключения, но развитието на АЛС като цяло е предвидимо. Повечето от
пациентите умират през първите десет години на боледуването си, като болшинството от тях живеят
доста по-малко. Изключително рядко хора се подобряват след АЛС и вече говорим за феномен, когато
някой живее дълго като Стивън Хокинг, който освен това не е преставал да работи активно. Какво му е
позволило да опровергае мнението на медиците и нахвърляната мрачна статистика?
Няма да можем да разберем случая на Хокинг, ако го приемаме като изолирано клинично чудо.
Трябва да имаме предвид обстоятелствата, свързани с неговата биография и връзките му.
Дълголетието несъмнено се дължи на силната му воля да не се оставя на болестта да го победи. Но аз
съм на мнение, че Сю Родригес също е била права, като е направила онова сравнение. Младият Стивън
е притежавал невидими помощни средства, с каквито повечето страдащи от АЛС не разполагат.
Основното при заболяването е, че поразява тялото, но запазва интелекта. А един абстрактен мислител
е бил в най-изгодната позиция да „живее интелектуално“. За разлика от атлетичната катерачка и бивша
участничка в маратони Родригес и за разлика от танцьорки като Лаура и Джоан, инвалидизацията на
тялото не е засегнала призванието на Хокинг. Дори напротив – може би ефектът е бил положителен.
Преди да се разболее, той бил някак несъсредоточен, а интелектуалните му заложби – неразработени.
Стивън винаги е притежавал афинитет към хуманитарните науки и математиката, както и
увереност в силите си, но сякаш никога не се чувствал удобно в тялото си. Майкъл Уайт и Джон
Грибин в книгата „Стивън Хокинг, живот в науката“ пишат следното:
„Помнят го като ексцентричен и непохватен, хилав и дребен. Училищната му униформа
обикновено била измачкана, а ако се вярва на приятелите му, речта му не била нормална и отчетлива, а
по-скоро ломотене… Причисляват го към онзи тип хлапета, които обикновено са обект на подмятания,
подигравки, а понякога и жертви на побойници. Едни го уважавали скришом, а повечето просто го
избягвали.“
На моменти изглеждало, че няма да оправдае очакванията на онези, които имали очи за
заложбите му. Твърди се, че младият Стивън бил нарочен да бъде изпълнител на бащините си
амбиции. Тъй като академичните и обществените успехи се изплъзнали на стария Хокинг, той искал от
сина си на всяка цена да ги постигне. Една от целите била Стивън да се обучава в някое от най-
престижните английски частни училища. Когато бил на десет години, кандидатствал в Уестминстър
Скул. Но ето какво се случило според биографичната му книга:
„В деня на приемните тестове Стивън се разболял тежко. Той така и не се явил пред изпитната
комисия и пропуснал шанса си да учи в реномираното английско училище.“
Можем да предположим, разбира се, че внезапното му разболяване е случайно. Можем обаче и
да го разгледаме като единственото средство на детето да се предпази от родителския натиск. Тъй като
семейство Хокинг имат известна склонност да се пазят от хорското любопитство, няма как да
потърсим потвърждение на предположенията си. Знаем със сигурност обаче, че след като напуснал
родния си дом и бил свободен да прави каквото пожелае, интересите на младия Хокинг били повече от
социално, отколкото от академично естество. Стивън станал доста мързеливичък, поувлякъл се по
алкохола и не посещавал редовно лекциите – все класически форми на пасивното колежанско
бунтарство. В един период академичната му кариера висяла на косъм и той се изкушавал да се
пренасочи към някаква чиновническа дейност. Едва след обявяването на диагнозата АЛС
съсредоточил феноменалния си интелект върху работата – хвърля повече светлина върху същността на
космоса и свързва теорията за относителността на Айнщайн с квантовата механика. Заради
физическото му състояние е освободен от повечето задължения, които другите учени се налага да
изпълняват – например преподавателска и административна дейност.
Неговите биографи пишат:
5: Далеч от съвършенството
Седем години Мишел усещала бучката в гърдата си. От време на време тя се увеличавала или се
свивала, но не създавала проблеми и не притеснявала лекарите.
„Изведнъж стана много твърда, започна да ме боли и всяка сутрин я намирах все по-голяма“ –
разказва 39-годишната канадка от Ванкувър.
Биопсията показала, че туморът е злокачествен, а Мишел вярва, че знае причината за внезапния
обрат – стрес. Тя обяснява: „Всичко си беше наред до периода, в който ми се струпаха какви ли не
неща на главата. Напуснах работа, нямах пари… Емоционалното ми състояние беше ужасно. Имах
различни затруднения, не само финансови.“
Поне имало добра новина, че ракът не е засегнал лимфните жлези. Операцията била последвана
от химиотерапия и лъчетерапия, но нито един от специалистите в тези области не се поинтересувал от
психичните стресове, които пациентката може да е изпитвала преди влошаването на здравословното ѝ
състояние.
Болните от рак на гърдата често споделят, че лекарите не се вълнуват от тях като индивиди или
от социалната и емоционална среда, в която живеят. Смята се, че тези фактори са без значение за
зараждането или лечението на заболяването. Това отношение е подкрепяно от твърде субективни
психологични проучвания.
В статия на “British Medical Journal” се описва петгодишно изследване сред над двеста жени с рак
на гърдата, което целяло да установи дали повторната поява на рак се дължи на драматични събития в
живота, като развод или смъртта на близък човек. Авторите стигнали до извода, че „жените с рак на
гърдата не трябва да се страхуват, че стресовите преживявания могат да доведат до завръщането на
болестта“44. Доктор Дона Стюарт, професор в университета на Торонто и председател на здравното
43 Christiane Northrup, Women’s Bodies, Women’s Wisdom: Creating Physical and Emotional Health and Healing; New York:
Bantam Books, 1998, 61
44 Jill Graham et al., „Stressful Life Experiences and Risk of Relapse of Breast Cancer: Observational Cohort Study,“ British
45 D. E. Stewart et al, „Attributions of Cause and Recurrence in Long-Term Breast Cancer Survivors,“ Psycho-Oncology; March-
April 2001
46 Sandra M. Levy and Beverly D.Wise, „Psychosocial Risk Factors and Disease Progression,“ in Cary L. Cooper, ed., Stress and
Breast Cancer (New York: John Wiley & Sons, 1988), 77-96
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 35
В повечето случаи на рак на гърдата стресовете са скрити и хронични. Техните корени са в
детството и черпят сили от емоционалните недостатъци на даден човек и особеностите на
подсъзнанието му. Натрупват се през годините, докато накрая водят до болест.
И двамата родители на Мишел били алкохолици. Тя е убедена, че туморът се дължи на
условията, при които е израснала. Опитвала се да се справи с проблемите по начини, които, без да го
съзнава, с течение на времето я натоварили с още повече стрес. Например стараела се да се грижи за
чуждото спокойствие, а не за своето собствено.
„През целия си живот съм била объркана – признава тя. – Мисля, че ракът ми е свързан с тази
моя обърканост… Колкото и да вярвам, че родителите ми ме обичаха по най-добрия начин, на който
бяха способни, имахме смущаващи отношения. Освен това цялостната обстановка у дома беше
шантава, защото те бяха алкохолици, а и още са си такива. Въпреки че искахме да се обичаме, просто
беше невъзможно.“
Проучванията, правени десетилетия наред, свидетелстват, че жените са по-податливи на рак на
гърдата, ако са били отчуждени от родителите си през детството или са имали други сътресения в
периода на растеж; ако са склонни да потискат чувствата си, особено гнева си; ако им липсват
позитивни социални отношения в зряла възраст; ако са алтруисти от типа, който намира за свое
задължение да се раздава.
При едно от изследванията психолозите са интервюирали пациентки, приети в болница за
биопсия, без да знаят дали образуванията им са злокачествени. Специалистите успели да предскажат
рака в 94 процента от случаите, съдейки само по психологическите фактори.47
В едно подобно проучване, но в Германия, четиридесет жени с рак на гърдата участвали в
експеримент заедно с контролна група от други четиридесет жени, близки по възраст, общо
здравословно състояние и социално положение с първите. Психолозите отново могли да отгатнат с 96
процента успех кои са случаите с рак на гърдата.48
Понеже е мъж, Мелвин Крю49 първоначално изпитвал срам от диагнозата рак на гърдата, но
решил, че „няма смисъл да лежиш и да се самосъжаляваш, докато болестта те изяжда отвътре“. Сега,
няколко години след преживените мастектомия, химиотерапия и лъчетерапия, той дори има сили да се
шегува:
„Вече нямам право на издънки, защото нямам и цици, с които, сещаш се… да си изкарвам хляба.
Само една ми остана.“
51-годишният Крю научава диагнозата през 1994 г. – веднага след особено стресиращ период в
живота си, който включва проблеми с властите заради незаконен риболов, публично унижение, срам и
в службата, както и неоправдан тормоз от страна на шефа. Заедно с десет други мъже бил на кораб и
ловил риба. Хванал три парчета. Когато полицията щурмувала дома му, направил самопризнания.
„Две от другите момчета и аз поехме цялата вина. Останалите от групата се покриха.
Семейството ми прие много тежко това, че писаха името ми по вестниците. Представете си само
заглавието: „Арестуват брегови патрул за незаконен риболов“. После изтипосаха всичко с
подробностите. Когато ме преназначиха на друг патрулен кораб, новите колеги ме спукваха от
подигравки. Онези, които се покриха, също си правеха майтап на мой гръб. Всички смятаха за грешка,
че съм си признал.“
За Мелвин цялото това напрежение било твърде стресиращо, защото винаги се гордеел със
своята добросъвестност.
– Някои от колегите ми казваха: „Абе, много се впрягаш в отношението си към работата“.
Мислят, че не си почивам достатъчно.
Попитах го:
– Понякога чувстваш ли, че поемаш задълженията на други хора?
– Да, старя се да съм полезен. Такъв съм си по характер. Как да ти обясня, ще ми е тъпо, ако си
мислят, че се скатавам.
– Ако другите не си вършат работата, има две решения. Едното е да я поемеш ти, а другото е да
им се ядосаш.
47 M. Wirsching, „Psychological Identification of Breast Cancer Patients Before Biopsy,“ Journal of Psychosomatic Research 26
(1982), cited in Cary L. Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (New York: John Wiley & Sons, 1993), 13
48 C. B. Bahnson, „Stress and Cancer: The State of the Art,“ Psychosomatics 22, no. 3 (March 1981), 213
49 Г-н Крю не крие от околните за болестта си. За разлика от жените, които интервюирах, той не искаше да заменям името
му с псевдоним.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 36
– Позволя ли да се ядосам, само ще налея масло в огъня. Имам съвестни колеги и такива, дето
гледат да минават между капките. Последните наистина понякога ми лазят по нервите. Но ако го
покажа, това само ще напрегне допълнително атмосферата в службата.
Източникът на неговата свръхдобросъвестност стана ясен, след като го попитах за детството му.
– А каква беше атмосферата в родния ти дом? Усещаше ли обич?
– Да. Баща ми се гордееше със сестра ми и мен, с нещата, които постигаме в живота. Тя е
учителка. Татко беше инженер, а аз, разбира се, следвах неговите стъпки. Дипломирах се и баща ми
истински се зарадва, че съм се изучил за самолетен инженер.
– Обичта няма нищо общо с постиженията. Нея просто я има, независимо какво правиш, защото
родителите емоционално са свързани с детето си. Ти ми отговоряш, намесвайки образованието си.
Защо така?
– Ами татко винаги е бил горд с нас.
– Какво можеш да ми кажеш за майка си? Тя как проявяваше своята привързаност?
– Не беше от най-обичливите. Но пък ние обичахме родителите си. Смятам, че те ни дадоха
добро възпитание. Израснахме в стабилен дом.
Около един процент от пациентите с рак на гърдата са мъже. Емоционалните им предистории са
аналогични с тези на жените, които страдат от същата болест.
Дейвид Йендъл е полицай от Торонто и четири пъти е заболявал от рак – на бъбреците, на
гърдата и два пъти на пикочния мехур. В неговото детство също липсвала родителска обич. Роден е
през 1936 година и бил само на три, когато избухва Втората световна война. Сестра му се ражда през
1940 г.
– Баща ми беше хамалин, а майка ми работеше в шоколадовата фабрика. Израснах през войната и
реално не се виждах много с родителите ми. Със сестра ми трябваше да се наглеждаме самички по цял
ден, докато майка ни се върнеше.
– Значи от съвсем невръстно дете си свикнал да се грижиш за сестра си?
– Да.
В спомените на Дейвид бракът на родителите му не бил от щастливите:
– Между тях нямаше любов. Татко правеше каквото си иска, същото беше и при майка ми. Почти
всяка вечер той излизаше да играе билярд с приятели. А към майка ми не изпитвах особено уважение.
Натоварваше ме с непосилни за мен задължения. Предполагам, че съм разочарование за нея. Тя се
възприемаше за доста по-съвършена, отколкото беше в действителност. Семейството ни беше от
работническата класа, както и целият ни род, но майка винаги се докарваше пред хората, че сме с нещо
повече от останалите. Трябваше да отговаряме на измислените ѝ стандарти.
– В детските си години имаше ли с кого да си споделяш, когато си се чувствал разстроен,
неразбран или несигурен?
– Всъщност нямаше такъв човек. Татко вечно отсъстваше, а за нищо на света не бих се обърнал
към майка ми, защото знаех, че просто ще ме отреже с любимата си реплика: „О, не ставай смешен!“
Не можех да реагирам остро на родителите ми. Такова нещо беше изключено в ония времена. Свикнах
да задържам целия гняв в себе си.
В британско проучване от 1974 година най-честата посочена характеристика на пациентите с рак
на гърдата е „прекомерно потискане на гнева“. Изследването обхваща 160 жени, дошли една след
друга за биопсия. Всички те преминали през задълбочено интервю пред психолог и попълнили
въпросник. За по-голяма достоверност на получените данни отделно са интервюирани и съпрузите или
други членове на семействата им. Тъй като психологическите тестове са направени преди биопсията,
нито пациентките, нито специалистите са знаели окончателната диагноза.
Ето по-пълен цитат от авторите:
„Най-важното ни откритие беше съществуването на значителна връзка между рака на гърдата и
поведенческия модел в зряла възраст по отношение на емоциите. В повечето случаи става дума за
прекомерно потискане на гнева, а при жените над четиридесетте се наблюдава потискане и на други
чувства.“50
Друго проучване от 1952 година стига до подобни заключения. Пациентките с рак на гърдата са
проявявали „неспособност да реагират адекватно с гняв, агресивност или враждебност (заради което,
респективно, прикриват чувствата си с любезност)“. Авторите усетили как жените, които имат някакви
50S. Greer and T. Morris, „Psychological Attributes of Women Who Develop Breast Cancer: A Controlled Study, Journal of
Psychosomatic Research 19 (1975), 147-53
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 37
неразрешени конфликти, „се самоубеждават, че проблемите им не съществуват и демонстрират
озадачаваща самоотверженост“.51
Доктор Сандра Ливай и нейните сътрудници от Американския национален институт за изучаване
на рака установили, че има връзка между активността на NK-клетките и поведенческите особености на
пациентите с рак на гърдата:
„Потискането на гнева и пасивното, търпеливо отношение към дразнителите, както изглежда,
имат своите рискови последици за организма.“52
Рискът от рак се увеличава по простата причина, че задържането на негативните емоции води до
излагане на повече физиологичен стрес. Ако хората не са способни да различават дразнителите или
ако не правят нищо, за да се защитават от тях, вероятността това постепенно да ги разболее е голяма.
Нека си припомним, че стресът е телесното противодействие на дадена заплаха – физиологична или
емоционална – независимо дали дадената личност я осъзнава.
„Естествено и аз, като всеки човек, който току-що е разбрал, че има рак, веднага се запитах: С
какво го заслужих? Защо точно на мен? Нещо лошо ли съм направила? Мислих и премислях тези
въпроси. Туморът като че ли беше сбъркал адреса. Кърмих децата си до втората им година. Пушила
съм малко, само в пубертета. Не пия. Правя гимнастика. Следя да не ям много мазнини. Определено
беше станала някаква грешка.“
Това са думи на Ана, майка на три деца, която е преминала четиридесетте. Открили ѝ
подозрителната бучка преди осем години. Тя носи един от гените, свързвани с рак на гърдата. Дори
при нищожното изключение от случаи, при които предразположеността се явява решаващ фактор за
заболяването, само по наследствеността не може да се разбере кой ще се разболее и на кого ще му се
размине. ДНК тестовете са показали, че Ана е получила проблемния ген от баща си. Другите ѝ
роднини обаче, които също го носят, са здрави. Тя е убедена, че стресът е в дъното на всичко.
Първият ѝ съпруг, някакъв бизнесмен, изобщо не зачитал чувствата ѝ. А към края на брака им
дори си позволявал да я бие.
„Ако все пак ме попитат защо имам рак, ще кажа, че съм си го заслужила, защото позволих да
бъда унищожена в този брак. Не един и два пъти съм била на крачка да се самоубия… Нямах никакво
себеуважение. Само го питах: Доволен ли си от мен? Обичаш ли ме още? Сякаш бях омъжена за майка
ми. Да, той беше същият като нея. За тях все бях далеч от съвършенството. Когато се замислям за тези
неща, се чудя как съм могла да търпя. Доста съм плакала пред терапевти, щом започна да се връщам в
спомените си. Плача и се питам как съм могла да причиня тези неща на душата си. Точно така – на
душата ми! Наранявах своята същност. Това, струва ми се, доведе и до онази болка в тялото ми. Мина
време, преди да осъзная, че от мен не беше останало почти нищо. Изписаха ми да взимам по осем
различни хапчета на ден… за депресията, нервите, безсънието, болежките и храносмилането. Бях
изправена пред избора, че или ще умирам, или е време да се стягам. В онзи момент чувството за
самосъхранение надделя и избрах да се боря.“
Ана е досущ като жените, описани в проучването от 1952 година, които „демонстрират
озадачаваща самоотверженост“. Тя е единствената от децата на родителите си, която е поела
отговорността за своя баща. Той е преминал осемдесетте.
- Възползва се от добродушието ми. Чувствам се ужасно, когато го застигат неприятности. Става
ми гузно, щом ми се обади и каже: „Толкова съм самотен днес. Не знам къде да отида и какво да
правя.“ Сестра ми, която е голяма кучка, веднъж ми рече: „Това си е негов проблем. След като няма
някакви задължения, би могъл да върши каквото си ще.“ Направо щях да припадна преди година и
половина, когато го помолих да остане на платени грижи в болницата. Тогава беше хоспитализиран, а
аз стоях неотлъчно край него – час след час, минута подир минута. Той се възстанови, обаче аз бях на
предела на силите си от грижите за него. Тъкмо ми бяха съобщили и диагнозата. Увещавах го: „Татко,
имам рак и се налага да направя нещо за себе си. Няма да мога да бъда постоянно край теб. Моля те,
остани тук за около месец.“ Някъде на това място се разплаках, може да се каже, че съм ревлата в
семейството. А той ми отвърна: „Не. Откъде-накъде? Не искам.“ Намесиха се социалният работник и
личният му лекар, които бяха с мен. Опитаха да го убедят: „Господине, на никого не би му харесало да
бъде сам като в старчески дом. Но бихте могли да приемете заради дъщеря си, нали? Вижте я как
плаче, в момента тя наистина изживява труден период. Налага се да прекара известно време със
51 C. L. Bacon et al. “A Psychosomatic Survey of Cancer of the Breast,” Psychosomatic Medicine 14 (1952): 453-60, paraphrased in
Bahnson, “Stress and Cancer”
52 Sandra M. Levy, Behavior and Cancer (San Francisco: Jossey-Bass, 1985), 166
57 Betty Shiver Krawczyk, Clayoquot: The Sound of My Heart; Victoria: Orca Book Publishers, 1996
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 42
Бети е намерила начин да се отърве от връзката си с третия съпруг, като се влюбила в декана на
неговия факултет и се преместила с него в Британска Колумбия. Това е и мястото, където през по-
голямата част от времето е расла Барбара Елън, въпреки че имало пътувания напред-назад между
Източна и Западна Канада, и между САЩ и Канада. Четвъртият брак също претърпял провал. С
течение на годините обаче Бети се осъзнала като личност, като жена и като активистка.
Барбара Елън била чувствително дете със здравословни проблеми. На четиригодишна възраст
започнала да повръща, без някой да е в състояние да постави диагноза. Тези кризи с периоди на
прекъсвания се възобновявали и в по-нататъшния ѝ живот. Майка ѝ днес смята, че причината за
проблема е стрес. Като млада жена, Барбара се пристрастила към наркотичните обезболяващи и
успокоителни, с които се инжектирала. Борила се с тази своя зависимост до момента, в който се
появява ракът на гърдата. Никога не е имала стабилни и продължителни романтични отношения с мъж
– от една връзка преминавала към друга. Ражда сина си на 25-годишна възраст, а скоро след това се
омъжва, но не за бащата на детето.
„Този брак не просъществува дълго – споделя Бети. – Мартин не можеше да свикне, че е женен и
има невръстен заварен син.“
Барбара била високо интелигентна, чувствителна и творческа натура. Можела да танцува и в
един момент дори отворила балетно училище за деца. По времето, когато открила, че има рак, тя
едновременно преподавала танци във Ванкувър и се грижела за бебето си.
– Каза ми, че са ѝ правили мамограма, но са предложили да направят и мастектомия. На нея не ѝ
се искаше. Барбара беше умна. Проучи всички материали, отнасящи се за нейния тип рак, а после
издири и данни за резултатите от лечения на жени в нейната възрастова група от САЩ и Канада. Не
бяха обнадеждаващи. Тогава ми рече: „Няма да се подлагам на всичко това. Не искам да ми се гади и
не ща да ме режат. И дума да не става за химиотерапия. Ще се лекувам според холистичната
медицина, пък каквото ще да става.“ Помоли Джон и мен да подкрепим решението ѝ, да не се
намесваме.
– Ти как го прие?
– Ужасих се. Трябваше да направя нещо. Опитах да я накарам да разгледа и други варианти, но
тя реагира много, много сърдито и беше непреклонна. Разкрещя се насреща ми. Никога преди не ми
беше повишавала глас. През последните, струва ми се, шест месеца преди да почине ми беше доста
ядосана. По-рано не беше такава. Когато се счепквахме за разни работи, тя ми казваше: „Добре, мамо,
щом така си решила, твоя си работа.“ След това затръшваше вратата или нещо такова и с това се
приключваше.
– Не ми звучи като проява на гняв. По-скоро на поражение и безсилие.
– По някаква причина вечно се оказваше, че я наранявам, а не зная с какво. Мисля, че бях ужасен
родител. Сякаш самото ми присъствие я измъчваше.
– Това те просълзява. Още ли изпитваш чувство на вина?
– Може би не е точно чувство на вина. Питам се, не можеше ли да се роди при някой, който
щеше да я разбира? Тя бе изключително дете – умееше да чувства света, да го разбира, да се спогажда
с него.
– В какъв смисъл да се спогажда?
– Беше много будна за възрастта си. Където и да ходех с нея, хората се впечатляваха от нейната
зрялост. Не ми се иска да казвам, че се държеше като възрастна, но проявяваше огромно разбиране за
света на големите.
–Каква беше емоционално?
– Емоционално? Беше много любвеобилно дете, привързваше се. С нейната вежливост бързо
ставаше любимка на всички, особено на учителите. На другите деца обаче това май не се харесваше.
– Имаш ли представа дали някой се е опитвал да блудства с нея?
– Спомням си един случай. Бяхме в Луизиана на гости при майка ми и баща ми. Сестра ми има
четири момчета. Едно от тях беше с година по-голямо от Барбара и вече позаякнало. Тогава дъщеря ми
беше на около 12 години. Тя нищо не ми каза. Чак когато се върнахме в Калифорния, споделила пред
сестра си Маргарет. Именно Маргарет дойде и ми описа как онзи братовчед искал да лежи върху
Барбара. Били само двамата в къщата. Барбара била много огорчена от случката. Помня, че попитах
Маргарет: „Защо сестра ти нищо не ми каза?“ А тя ми отвърна: „Мислеше, че това може да развали
отношенията ви с леля Дорис.“
После разговаряхме за болестта и смъртта на Барбара. Бети научила за рака на дъщеря си по
времето, когато водила предизборната си кампания като представител на Зелената партия. Тя
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 43
оттеглила кандидатурата си, за да бъде край детето си. Поинтересувах се дали трудно е взела това
решение.
– Не беше чак толкова трудно. Усещах, че се нуждаем една от друга. Но има нещо в моя
характер, което винаги дразнеше Барбара. Според нея говоря твърде високо, а действията ми са
невъздържани. Единственият начин, по който мога да го опиша, е, че бях твърде груба за нейната
деликатна натура. Доста съм гръмогласна, мненията ми са крайни, наистина действам агресивно. Тя
беше моята противоположност. Обичаше да премисля нещата, около нея да бъде тихо и се стараеше да
проявява разбиране за различията на другите.
– Звучи така сякаш те е възприемала като по-критична, отколкото ѝ се е искало да бъдеш.
– Винаги ме е упреквала, че критикувам. Останах известно време при нея, но ми каза да си вървя.
Тя си казваше кога я изморявам и се нуждае да си почине от мен.
– За последните месеци ли говориш?
– Да.
– За какво всъщност става дума? В какъв смисъл я изморяваш? Човек сам по себе си не може да
изморява.
– Характерът ми постепенно я изморяваше. Твърде активна съм.
– Кога изпитваме умора?
– Когато работим усилено. Мислиш, че за нея е било нещо като работа да бъде с мен?
– Налагало се е непрекъснато да се труди покрай теб.
– Аха…
– Сигурно се чудиш защо ти казвам това. Ще съм изненадан, ако ме разбереш веднага, но нали
през целия си живот си търсела истината? Разбирам те и ти съчувствам. Виж, Барбара се е появила в
живота ти, когато в него не е имало никаква стабилност.
– Точно така.
– Преминавала си през последните фази на брака си с Джон, когато си забременяла с нея.
Чувствала си се съвършено самотна. Започнала си да осъзнаваш, че този мъж те привлича
интелектуално, но емоционално е бил някъде далеч. Тогава си решила, че за да се отървеш от тази
връзка, трябва да се обвържеш с Уоли. Заминала си за Западна Канада с всичките си деца. Става така
обаче, че Джон получава попечителство над всички тях, с изключение на Барбара Елън. Още в
началото на живота си тя е била натоварена с непосилната задача да запълни огромната празнота,
която се е появила в твоя живот. Същността на стреса не е само онова, което мнозина си мислят. Той
обхваща не само външния стрес, като загубата на пари или смъртта на близък, но и вътрешния, като
необходимостта да се приспособим към някого другиго. Ракът, АЛС, МС, ревматоидният артрит и
други подобни заболявания, поне според мен, се проявяват при хора, които трудно се възприемат като
независими личности. Що се отнася до емоциите, те може и да са постигнали много в областта на
изкуството или в интелектуалната сфера, но на емоционално ниво слабо да се възприемат като
самостоятелни индивиди. В общуванията си с другите също не са съвсем наясно със себе си. Това, че
Барбара е сменяла така мъжете, показва, че ѝ е липсвала самоувереност. След като приключвала с
дадена връзка, трябвало да се впусне в нова, за да се чувства добре. Зависимостта ѝ към онези
медикаменти също е от значение. Дъщеря ти се е появила в живота ти, когато си била особено самотна
и емоционално изтощена. Мисля, че преждевременното ѝ умствено развитие е типично за
чувствителните деца, които растат в нестабилна среда. Те намират сигурност именно в интелекта си,
който им позволява да разбират възрастните. Като бях дете, хората също ми казваха колко зряло мисля
за възрастта си. Аз също се възприемах така, защото в този режим на поведение наистина се създава
впечатление за зрялост. Но що се отнася до емоциите, съм доста изостанал. На петдесет и осем години
съм, а все още се мъча да порасна.
– Всичко това е много интересно.
– Ако детето е умно, може да компенсира липсата на развитие в една област чрез свръхразвитие
в друга. Барбара е разработила своя интелектуален потенциал, за да се чувства спокойна. Струва ми се,
че не си могла да ѝ осигуриш емоционалната подкрепа, от която се е нуждаела като малка.
– Вярно е.
– Когато родителят не е способен да поддържа нормални отношения с детето си, тогава то се
нагърбва със задачата. Барбара го е правела, като е била добро момиче. Постигала го е с
преждевременно развития си ум. На тринадесет или четиринадесет години, когато се появява
абстрактното мислене, изведнъж тя се е превърнала в твоя защитничка. В отношенията ви твоите
нужди са били приоритетни пред нейните. Например след онзи случай с момчето, което искало да
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 44
легне върху нея, тя те е предпазила от своите емоционални проблеми, като не ти е казала. Не е искала
да се притесняваш. Грижила се е за теб. Старала се е да поддържа мира в семейството. Но това не е
роля на детето. То е трябвало да отиде при майка си и да каже: „Онова копеле опита да ми се натиска!
Не ми пука дали ще има мир или не!“ Знам, че и на теб ти се е искало да постъпи така. Нищо не е
случайно. Всичко започва от твоето детство. Моите отношения с големия ми син много приличаха на
твоите с Барбара. Веднъж той ми рече: „Тате, няма да е лошо да помислиш къде свършва твоята
територия и откъде почва моята.“ Схванах намека. Винаги съм смятал, че е по-добре децата да са ми
ядосани, отколкото да не отстояват позициите си. Особеното поведение на Барбара през онези
последни шест месеца представлява поставянето на граници. За първи път е отказвала на твоите
желания и потисканият гняв е излизал наяве.
– Ясно…
– Така виждам нещата. Хората с рак и другите болести, които споменах, имат затруднения да
отказват и да показват гнева си. Склонни са да потискат негативните си чувства или в най-добрия
случай да ги изразяват под формата на сарказъм, но не и директно. Това при тях започва още от ранна
възраст, когато се опитват да изградят връзка с родителя и да поддържат отношенията си с него.
Мисля, че за Барбара е било доста трудно да поддържа отношения с теб. Спомням си, че говореше
много уклончиво на тая тема. Намекна, че има проблеми, но не навлезе в детайли. Беше много
затворена в себе си. За нея бях напълно непознат. Не пожела да си споделя с мен.
– Като цяло ѝ беше неловко да споделя – каза Бети. – През последните месеци даже искаше
първо да пушим по един джойнт, за да се отпусне, преди да разговаряме.
– Така ли?
– Действаше ѝ добре, защото ѝ помагаше да споделя. Веднъж ми каза: „Не знам какво
представлява ракът, но той е тук и го чувствам като свой гостенин. Аз поканих рака в тялото си.“
Спомням си, че се ужасих от тези думи. Рекох ѝ: „Барбара, не те разбирам.“ А тя вика: „Ами усещам
го като част от моя живот. И ти си част от него, мамо. Ти също имаш принос за рака ми.“ Ще ти
споделя и друго, Габор. Дъщеря ми е видяла някого в нощта преди да умре. Твърдеше, че някакъв мъж
дошъл да я вземе, а тя му е обяснила, че още не е готова. На следващата вечер ми заяви: „Онзи мъж…
вече искам да дойде.“ Аз се изненадах: „Кой мъж? Лекарят ли? Искаш ли да го повикам?“ Тя възрази:
„Не, мъжът, който дойде за мен и на когото казах, че не съм готова.“ Твърдеше, че междувременно се
била приготвила. Няколко часа по-рано я бях успокоила, че ако е изморена от боледуването си, не е
нужно да се тормози повече. Чак когато получи моето одобрение, ми сподели за този мъж. Очаквала
го. В осем часа на същата сутрин почина. Чел ли си нещо на Кублер-Рос?58 На едно място пише за
някакви придружители… съществата, които идват да ни вземат, като умираме. Стана ми страшно.
Косата ми настръхна.
– Кое точно те плаши?
– Ами ако наистина има ангел на смъртта?
– Не е задължително. Когато съзнанието ни преживява нещо, то се трансформира в образи.
Дълбоките усещания и процеси се преобразуват от ума в мисли и картини.
Бети имаше още един, последен въпрос:
– Защо родителите не винаги имаме очи за страданията на децата си?
– И аз съм се питал за същото. Работата е там, че не виждаме и нашите собствени. Когато четох
книгата ти „Клекуат“, установих, че още не си осъзнала източника на своята болка. Затова ти е било
невъзможно да видиш ясно проблемите и на Барбара. Ако разглеждаш темата само от твоя позиция и
тази на дъщеря си, ще започнеш да изпитваш вина, защото ще се обвиняваш включително за неща, за
които не трябва. Факт е, че ти си такава, каквато са те направили възпитанието и начинът на живот.
Винаги си искала да се опознаеш и да намериш истината. За теб това е било голяма битка. Постигнала
си удивителни неща, особено като се има предвид миналото ти. И все пак, сигурна ли си, че искаш да
ме изслушаш?
– Да, продължи, моля те.
– Посветила си „Клекуат“ на Барбара Елън, но също и на своята „чудесна майка“. Тя наистина
може да е била чудесна, но когато си писала посвещението, не си била съвсем наясно колко си ѝ била
ядосана и колко наранена си се чувствала заради нея. „Майка ми беше мила и любяща, но винаги съм
58Доктор Елизабет Кублер-Рос е психиатър. В книгите си описва преживяванията на свои пациенти по време на смъртта
им и в задгробния им живот – бел.пр.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 45
знаела, че обича повече брат ми и сестра ми. Любовта ѝ беше в такова изобилие, че част от нея
достигаше и до мен.“ Как се чувства едно дете в такава ситуация?
– Никога не съм чувствала, че не ме обичат.
– Разбира се, не казвам, че майка ти не те е обичала. Но една от причините да смяташ, че няма
никакъв проблем, е в това, че си потиснала болката си. На едно място пишеш: „След като пораснах,
споделих чувствата си с майка ми, а тя се обиди и беше изумена, че мисля такива неща. Твърдеше, че
ако е обръщала внимание предимно на другите си деца, то е било по простата причина, че са се
нуждаели повече от нея и защото аз винаги съм била по-независима в емоционално отношение.“ Ето
тук е уловката – представяйки се за емоционално независима, ти защитаваш майка си и избягваш
темата за твоите наранени чувства. С това потискаш огорчението си. „Макар да знаех, че обича повече
брат ми и сестра ми, нейната обич беше в такова изобилие, че част от нея се разливаше и върху мен.“
Тези думи могат да бъдат само на възрастен човек, който се опитва да избяга от болезнената реалност.
Гледната точка на детето е различна. Как се чувстваше тогава в действителност?
– Спомням си, че се възмущавах от вниманието, което обръщаха на по-малката ми сестра.
Ревеше до посиняване, за да се занимават все с нея. Когато порасна, се изучи за медицинска сестра и
роди четири деца. Пристрасти се към дрогата и алкохола. Умря от свръхдоза, преди да навърши
петдесет. Родителите ми опитваха… майка ми опитваше отчаяно да я вкара в правия път.
– Веднага бързаш да се обявиш в защита на родителите си.
– Нормално е. И аз съм родител.
– Мисля, че най-вече защитаваш себе си от огорчението, идващо от отношенията ти с
родителите. Имала си кошмари…
– Всеки би имал кошмари, ако преяде на вечеря…
– Кошмарите са свързани с най-големите ни тревоги. Да вземем едно дете, което се страхува, че
под леглото му се крие чудовище. Бихме могли да запалим лампата, да му покажем, че няма никакви
чудовища, но само минута по-късно то отново ще почне да пищи. От какво всъщност се опасява? То се
бои, че няма кой да го пази, чувства се недостатъчно закриляно. Може да има нещо чудовищно и в
самия родител… ако родителите са гневливи, детето се плаши от това. В следствие на насъбралия се
ужас умът на хлапето създава образа на чудовището.
– Моите кошмари бяха свързани с баща ми. Ненавиждах го. Неотдавна се видях с брат ми, който
беше най-тормозеният от баща ми. Въпреки трудностите, успя да стане въздухоплавателен инженер.
Отдавна е алкохолик, но не само работи по специалността си, а е сред първенците в своята област. Та,
като се видяхме, той ми каза: „Знаеш ли, Бети, винаги съм се възхищавал на смелостта ти да се
опълчваш срещу татко.“ Това не е вярно – вцепенявах се от страх пред него, но наистина давах
някакъв отпор. В очите на брат ми съм била като борец за правдини. Той не смееше да му възрази и с
една думичка. Татко го наричаше женчо, защото учеше по цял ден.
– Друга причина за кошмарите ти, свързани с него, е, че не си могла да говориш с майка си за
тези неща.
– Какво трябваше ѝ кажа? „Мамо, мразя татко и се чудя защо, по дяволите, живееш с него“?
– Не, само това: „Мамо, мразя татко.“
– Това нямаше да мине пред нея. Библията ни учи да почитаме майка си и баща си.
– Не обвинявам майка ти, защото тя е имала своите си причини да живее с този брак. Например
не е могла да се бори и да се надява, че това няма да доведе до сътресения. Но за едно дете е много
болезнено да не бъде разбирано от майка си. Ти си излязла от нейното тяло и тя е най-близкият ти
човек. Майката е като вселената за своите малки. Ако ни разочарова, все едно цялата вселена ни
обръща гръб. Ако бащата се окаже грубиян и насилник, вселената или ни пази от него, или не ни пази.
В никакъв случай не казвам, че вината е у майка ти. Тогава жените са имали съвсем друго място в
обществото, а и като цяло човешките взаимоотношения са били различни. Тук обсъждаме само
гледната точка на детето. То е още малко и не е наясно с нормите на поведение, които си измислят
големите. Затова просто се чувства изоставено от майка си. Казваш, че „това нямало да мине пред
нея“, с което всъщност казваш, че майка ти не се е вслушвала в твоите най-съкровени чувства. Може
да си мислим, че подобно отношение не ни наранява, но факт е, че от такива неща ни боли най-много.
Има една страхотна феминистка книга – „Русалката и Минотавъра“ на Дороти Динерщайн. В нея се
обяснява как специфичната роля на жените в отглеждането на децата влияе на развитието на малките.
Ако жената живее с неулегнал съпруг, тя се превръща в майка и на мъжа си, от което пък не ѝ остават
сили да бъде добра майка за децата си. С други думи, истинският конкурент за обичта на майка ти не е
била по-малката ти сестра, а баща ти.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 46
– Има нещо такова, защото тримата – аз, брат ми и сестра ми, докато бе още жива – веднъж се
разприказвахме за татко. Омразата, която изпитвам към него, бледнее пред онова, което чувстваха те.
Батко и сестра ми го презираха. Както си говорехме, в стаята влезе майка и рече: „Деца, когато
говорите така за баща си, ме ядосвате, защото той беше добър човек.“ После добави: „Мисля, че не ви
обръщах достатъчно внимание. Ако можех да се върна назад във времето, щях да се грижа повече за
вас и по-малко за него.“
– Сигурно е така. Но тя може би не осъзнава, че той е получавал вниманието, което е искал. Ако
се е чувствал неудовлетворен, е щял да тормози и нея.
Барбара Елън, лелята, която починала от свръхдоза, чичото-алкохолик, Бети и всичките ѝ деца в
една или друга степен са жертви на натрапчивата незрялост на бащата на Бети и липсата на достатъчна
заинтересованост от страна на майка ѝ. Но и тези родители са страдали от бремето, която пък им е
било прехвърлено от техните предци. Не можем да виним никого. Поколения след поколения наред са
допринасяли за появата на рака, който отне живота на Барбара Елън.
59D. M. Kissen and H. G. Eysenck, „Personality in Male Lung Cancer Patients,“ Journal of Psychosomatic Research 6 (1962), 123
60T. Cox and C. MacKay, „Psychosocial Factors and Psychophysiological Mechanisms in the Aetiology and Development of
Cancers,“ Social Science and Medicine 16 (1982), 385
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 47
кръвното налягане. Записано е кои са били пушачи, а онези с вече открити заболявания са изключени
от изследването.
През 1976-а, тоест десет години по-късно, над 600 от участниците вече били починали от рак,
сърдечни проблеми, удари или поради други причини. Най-значителният рисков фактор за тази
смъртност – особено при случаите на рак – е наречен от учените „рационалност и антиемоционалност“
(Р/А). Единадесетте въпроса, които определят Р/А, са все свързани с темата за потискане на гнева.
Авторите пишат:
„Всъщност заболеваемостта от рак беше с цели 40 пъти по-честа при онези, които са отговорили
положително на 10 или 11 от въпросите за Р/А, отколкото при другите, които са отговорили
положително на средно 3 от тези въпроса… Открихме, че пушачите не заболяват от рак, освен ако не
проявяват крайна Р/А, от което излиза, че пушенето уврежда дробовете само на „податливото
малцинство.“61
Тези заключения не опрощават греховете на производителите на цигари и други тютюневи
изделия. Дори напротив – всичките тридесет и осем жители на Цървенка, които участвали в
проучването и починали от рак на белите дробове, са били пушачи. Резултатите сочат, че тютюневият
дим не е единственият причинител на тази болест, а потискането на емоциите по някакъв начин
засилва пораженията от него в тялото. Но как става това?
Психологичните състояния имат значителна роля за появата на злокачествени образувания.
Тяхното влияние става възможно чрез взаимните връзки между отделните компоненти в стресовата
система на организма: нервите, хормоналните жлези, имунната система и мозъчните центрове, където
се възприемат и обработват емоциите.
Биологичната и психологичната дейност не са самостоятелни, а са проявления на една
суперсистема, която вече нямаме право да разглеждаме като съвкупност от отделни и автономни
механизми. Събраните научни данни през последния четвърт век изместват остарелите схващания на
западната медицина за разделението между тялото и съзнанието. Все повече се налага по-вярното
гледище за единството и неделимостта помежду им. Кендъс Пърт е водеща американска специалистка,
която пише, че „принципното разделение между имунологията, ендокринологията и психологията е
изкуствено наложена в миналото“.62
Психоневроимунология – или още по-изчерпателно и точно: психоневроимуноендокринология –
е името на дисциплината, която изучава взаимодействието на органите и жлезите, регулиращи
поведението и физиологичния ни баланс.
Мозъкът, нервната система, имунните органи, имунните клетки и ендокринните жлези са
взаимосвързани по няколко начина. А при бъдещи проучвания вероятно ще бъдат открити и още
повече свръзки. Съвместната задача на тази психоневроимуноендокринна (ПНИ)63 система е да
осигури развитието, оцеляването и подновяването на организма. Тези взаимовръзки позволяват
разпознаването на потенциални заплахи – както външни, така и вътрешни – и съответното им
противодействие с биохимични и поведенчески промени, осигуряващи максимална сигурност при
минимални разходи.
Различните части на ПНИ суперсистемата се съединяват чрез нервни връзки, някои от които едва
наскоро открити. Например по-рано се вярваше, че имунните центрове се влияят само от хормони, но
се оказа, че са богато снабдени и с нерви. Така наречените главни имунни органи са костният мозък и
тимусът – жлеза, която се намира в горната част на гръдния кош, пред сърцето. Имунните клетки,
съзряващи в костния мозък или в тимуса, се отправят към второстепенните лимфни органи, като
далака и лимфните жлези. Нервните влакна, идващи от централната нервна система, достигат както до
главните, така и до второстепенните лимфни органи, като по този начин се осигурява непосредствена
комуникация между мозъка и имунната система. Ендокринните жлези, произвеждащи хормони, също
са свързани директно с централната нервна система. Така мозъкът може да „говори“ направо на
щитовидната жлеза, надбъбречните жлези, тестисите, яйчниците и други органи.
61 R. Grossarth-Maticek et al, „Psychosocial Factors as Strong Predictors of Mortality from Cancer, Ischaemic Heart Disease and
Stroke: The Yugoslav Prospective Study,“ Journal of Psychosomatic Research 29, no. 2 (1985), 167-76
62 C. B. Pert et al, „Neuropeptides and Their Receptors: A Psychosomatic Network,“ The Journal of Immunology 135, no. 2, August
1985
63 Съкращението ПНИ по-често се отнася до науката психоневроимуноендокринология. За удобство го използвам и като
64 Candace Pert, Molecules of Emotion: Why You Feel the Way You Feel (New York: Touchstone, 1999), 22-23
65 E. R. De Kloet, „Corticosteroids, Stress, and Aging,“ Annals of New York Academy of Sciences, 663 (1992), 358
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 49
причинената от нея напрегнатост. Напомняме, че стресът не се изчерпва само с обективни външни
заплахи, като хищници или вероятни бедствия, а включва и вътрешното усещане, че нещо, което
определяме като значимо, не е наред. Затова липсата на контрол и информация – а както ще видим и
по-нататък: незадоволените емоционални потребности и недостигът на любов – задействат
ендокринната ос. Премахването на тези потребности слага край и на реакцията към стреса.
Като имаме предвид биохимичните и неврологичните взаимодействия в ПНИ системата, лесно
можем да разберем как емоциите въздействат на хормоните, имунната защита и нервната система. За
образуването на рак своята роля играят както нарушената хормонална активност, така и занижената
имунна защита. Ракът на белите дробове е чудесен пример.
Според механистическата представа ракът се получава при увреждане на клетъчната ДНК от
нездравословни вещества. Да речем такива, които се поглъщат с тютюневите продукти. Становището
има своите основания, но не може да обясни защо едни пушачи заболяват от рак, за разлика от други,
независимо че количеството и вида на цигарите, който консумират, са напълно еднакви.
Трябва да си отговорим на въпросите: Защо клетките на някои хора са по-податливи на болести
от тези на други? Защо наблюдаваме поправка на ДНК при едни, но не и при други? Защо имунната
система и останалите защитни механизми са справят с рака при едни, но не и при други? На какво се
дължат огромните различия в процесите на възстановяване или влошаване на болестта, дори когато
ракът е диагностициран в една и съща фаза при отделните пациенти, които пък не се отличават по
възраст, пол, доходи и общо здравословно състояние?
Генетичните особености могат да дадат задоволително обяснение при някои видове рак, въпреки
че при повечето хора наследствеността не играе роля, какъвто е случаят с рака на гърдата. Конкретно
този на белите дробове не се предава генетично, нито пък увреждането на клетките там се дължи на
някаква наследствена обремененост.
Появата на злокачествени образувания протича през няколко етапа, първият от които е процесът,
при който нормалната клетка се превръща в увредена. Ракът може да се разгледа като болест на
клетъчното размножаване. По някакъв начин естественият процес на делене и смърт на клетката се
нарушава и вместо очакваните здрави копия, се получават изродени, които продължават да се множат
без оглед на биологичните нужди на организма. Тъй като в тялото ежедневно умират или се появяват
милиони нови клетки, е някак разбираемо и очаквано, че някои от тях претърпяват спонтанни
неестествени трансформации.
Кендъс Пърт пише:
„Факт е, че по всяко време във всеки един от нас растат мънички злокачествени туморчета.“
Цигареният дим оказва непосредствено разрушително въздействие върху генетичния материал
на белодробните клетки. Установено е, че за началото на рак те трябва да се сдобият с поне десет
повреди в своята ДНК. Всъщност няма значение в коя част на тялото се намира дадена клетка.
Подобни поражения в генетичния материал „рядко водят до образуването на тумори. Обяснението е,
че повечето повреди са временни и лесно се отстраняват при поправката на ДНК или при смъртта на
клетката“.66 С други думи, ДНК може да се възстановява или клетката загива преди да се е размножила
с увредения генетичен материал, а това без съмнение обяснява защо повечето пушачи така и не
заболяват. А където имаме клиничен случай на рак на белите дробове, или поправката на ДНК се е
провалила, или клетката е оцеляла.
В статия от 1999 година относно психологическото въздействие и рака на белите дробове
учените от Щатския медицински университет на Охайо пишат:
„Неуспешната поправка на ДНК се свързва със завишен риск от поява на рак. Стресът може да
измени механизмите на поправка на ДНК. Например едно проучване показва, че лимфоцитите на
психичноболни пациенти с ясноизразени симптоми на депресия са с понижена способност да поправят
ДНК на клетки, увредени от излагането на рентгенови лъчи.“67
Същата занижена способност се наблюдава и при опити с лабораторни животни, подложени на
стрес.
Апоптозата е научен термин за процеса на програмирана клетъчна смърт, необходима за
поддържането на здрави тъкани. Чрез нея се осигурява нормалното обновяване на материята, като се
66Rajesh K. Naz, Prostate: Basic and Clinical Aspects (Boca Raton: CRC Press, 1997), 75
67J. K. Kiecolt-Glaser and R. Glaser, „Psychoneuroimrnunology and Immunotoxicology: Implications for Carcinogenesis,“
Psychosomatic Medicine 61 (1999), 271-72
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 50
бракуват старите клетки с нестабилен генетичен материал, а по този начин се освобождава място за
тяхното здраво и пълноценно потомство.
„Промени в апоптозата могат да доведат до множество патологии, включително до образуването
на рак, невродегенеративни и автоимунни заболявания, както и такива на имунната недостатъчност.“68
Стероидните хормони, отделяни при работата на ендокринната ос, осъществяват регулацията на
апоптозата по няколко начина. Обичайното потискане на емоциите поставя човек в положение на
хроничен стрес, а той пък води до неестествена биохимична среда в тялото. Когато нивата на
стероидните хормони са постоянно извън нормалните граници, това може да обърка нормалните
процеси на програмирана клетъчна смърт. Участие в клетъчната смърт взимат и NK-клетките, които
наричаме и „естествени убийци“. Депресията – психологично състояние, при което потискането на
гнева взима надмощие – съвместно с никотиновия дим понижават активността на NK-клетките.69
Накратко, за развитието на рак не е достатъчно само увреждането на ДНК. Необходимо е също
така да се провали поправката на генетичния материал и/или да се появят проблеми при
програмираната клетъчна смърт. Стресът и потискането на емоциите оказват негативно влияние и
върху двата процеса. Откритията на учените от Цървенка и на британския хирург Дейвид Кисен са
напълно очаквани като имаме предвид първия етап от зараждането на злокачествените образувания.
През 1996 година списанието на Канадското медицинско дружество публикува статия в две
части, в която се разглежда ролята на ПНИ системата по време на здраве и болест. „При здрави хора –
отбелязват авторите – невроимунните механизми защитават организма на приемника от инфекции,
поражения, рак, а също така контролират имунните и възпалителните процеси, които се борят с дадено
заболяване.“70
С други думи, болестта не е просто следствие от някаква външна атака, а се развива в приемника,
който има уязвим организъм поради настъпил безпорядък във вътрешната му среда.
Сега да разгледаме следващия етап на злокачествените промени. След като се отърват от
нормалните регулаторни механизми, които иначе биха възпрепятствали оцеляването им, новите
ракови клетки продължават да се делят, което довежда до образуването на тумор. В тази фаза
растежът на тумора може да бъде забавен или поощрен от вътрешната среда. Тук ПНИ суперсистемата
е с главна роля. Въздействайки главно чрез хормоните на ендокринната ос, тя създава условия в
тъканите, които са разположени или благоприятно, или враждебно към растежа и по-нататъшното
разпространение на рака.
Д-р Марк И. Липман от Националния институт за изучаване на рака в Бетезда, Мериленд, пише:
„Хроничното психологично състояние на човека може да насърчи развитието на тумора или да
притъпи или изостри влиянието на външния стрес. Ендокринната система се явява особено важен
медиатор в отношенията между психиката и тумора… Неизменно психологичните фактори, които
пораждат ендокринни промени, имат последици и за самия тумор.“71
Въздействието на хормоните върху растежа и разпространението на рака е значително. Първо,
много тумори са директно зависими от хормоните или направо се появяват в органи, чиято функция е
свързана с тях, като яйчниците и тестисите. Хормонално зависимите ракови клетки имат рецептори
върху мембраните си за свръзка с различни хормони, които поощряват клетъчния растеж. Пример за
хормонално зависим рак е този на гърдата. Всеизвестно е, че много видове рак на гърдата разчитат на
естрогена, което е и основната причина за приемането на антиестрогена тамоксифен (нолвадекс). Не
всички обаче знаят, че някои видове рак на гърдата притежават рецептори за широка гама от други
информационни субстанции, включително за андрогени (мъжки полови хормони), прогестини,
пролактин, инсулин, витамин D и още няколко – като всички изброени се отделят от ендокринната ос
или се регулират от нея.
От наблюдения върху хора и опити с животни е установено, че стресът е способен значително да
променя хормоналната активност. При един експеримент учените са променили отношенията на
надмощие и подчинение при няколко групи с женски маймуни. Установената йерархия била
нарушена. Животните, които преди били в позиция на надмощие, се принудили да заемат мястото на
68 C.Tournier et al, „Requirement ofJNK for Stress-Induced Activation of the Cytochrome c-Mediated Death Pathway,“ Science 288
(5 May 2000), 870-74
69 WJung and M. Irwin, „Reduction of Natural Killer Cytotoxic Activity in Major Depression: Interaction between Depression and
72 C. Shively et al., „Behavior and Physiology of Social Stress and Depression in Female Cynomolgus Monkeys, Biological
Psychiatry 41 (1997), 871-82
73 M. D. Marcus et al., „Psychological correlates of functional hypothalamic amenorrhea,“ Fertility and Sterility 76, no. 2 (August
2001), 315.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 52
Хранителните навици са директно свързани с емоционални проблеми, възникнали в детска
възраст, но и с настоящи стресове. Начините, по които се храним или не се храним, както и
количеството храна, която поглъщаме, имат пряко отношение към нивата на стрес, на които сме
подложени, а зависят и от способността ни да реагираме на превратностите на живота.
И така, хранителните навици въздействат на хормоните, чиято работа пък оказва влияние на
женските репродуктивни органи. При анорексичките например често липсва менструация. Джерилин
Прайър е ендокриноложка от Ванкувър със специален интерес към женските здравословни проблеми.
Тя е установила, че може да има хормонален дисбаланс дори сред жени, които твърдят, че имат
редовен месечен цикъл и нямат оплаквания. В едно канадско списание авторката пише:
„Приблизително при една трета от регулярната, асимптоматична менструация на здрави жени се
наблюдават смущения в овулацията, които в зависимост от причините могат да доведат до сериозни
здравословни проблеми.“74
Най-честата причина за отслабената овулация според изследването на д-р Прайър е
недостатъчната стимулация на яйчниците от страна на хипоталамуса и хипофизата, което се дължи на
„неправилна координация в подаването на сигнали от двете жлези към фоликулите на яйчниците“.
Авторката допълва, че смущенията „се дължат на процеси на адаптация, свързани с ежедневието,
промени в теглото, психосоциални стресове, преумора или други заболявания“.
Злокачествените заболявания на хематологичната (произвеждащата червените кръвни телца)
система като левкемията и лимфомата също са зависими от хормоните, тъй като силно се влияят от
кортизола, произвеждан в надбъбречните жлези. Надбъбречните кортикоидни хормони ускоряват
деленето на увредените клетки и разпространението им. Подобни болести може би частично се дължат
на нарушения баланс в ендокринната ос, който подпомага ненормалното функциониране на кръвните
и лимфните клетки. Наличните данни сочат, че емоционалният стрес е значителен в живота на
възрастните с тези заболявания. След продължило петнадесет години проучване на Рочестърския
университет се установило, че лимфомата или левкемията „най-често се появява при хора, страдащи
от загуба на близък или раздяла, което предизвиква у тях чувства на тревога, тъга, гняв и
безнадеждност“.75
Синтетичните аналози на стресовия хормон кортизол са важни компоненти при лечението на
левкемия и лимфома. Интересното е, че необходимото количество на кортизолоподобните хормони,
които блокират размножаването на раковите клетки, е съвсем малко повече от онова, което здравото
тяло си произвежда. Конкретно при левкемията поредица от остри стресове, при които нивата на
кортизол временно се покачват, понякога са достатъчни, за да доведат до ремисия.
Вярва се, че нещо такова се е случило по време на боледуването на композитора Бела Барток.
Напомняме, че за разлика от постоянно високите нива на кортизола при хронично стресирани
индивиди, временното им покачване при остър стрес е полезно и необходимо. Барток бил в изгнание
далеч от родната си Унгария и страдал от левкемия, когато диригентът на Бостънския симфоничен
оркестър му възложил задачата да напише ново произведение. Композиторът влязъл в спонтанна
ремисия, която продължила до завършването на творбата. Най-вероятно повишените нива на кортизол
и няколко други елемента от ПНИ системата са допринесли за тази прочута ремисия, която позволила
създаването на Концерт за оркестър, една от класиките на двадесети век. Освен че имат директно
въздействие върху някои злокачествени образувания, хормоните, регулирани от чувствителната на
стрес ендрокринна ос и от лимбичната система на мозъка, са в състояние и по други пътища да оказват
влияние върху развитието на рака. Имунната система е сред първенците по чувствителност към
хормони.
Прието е да се смята, че ракът е нашественик, срещу когото на организма – също като на
държава, подложена на чуждестранна атака – се налага да води война. Подобно гледище може и да е
удобно за мнозина със своята опростеност, но представлява изопачаване на реалността. Първо, дори да
съществува външен карциноген, например от тютюн, ракът отчасти си остава резултат от провалите на
вътрешни процеси. И нека не забравяме, че за повечето видове рак няма познат карциноген, който да
ги предизвиква. Второ, не нещо друго, а вътрешната среда, била тя локална или на целия организъм,
решава дали туморът ще расте или ще бъде ликвидиран.
Казано с други думи, израждането на нормалната клетка до тумор е процес, свързан с много
фактори, които са поне толкова свързани с биопсихичната среда на организма, колкото и с вида на
74 J. C. Prior, „Ovulatory Disturbances: They Do Matter,“ Canadian Journal of Diagnosis, February 1997
75 J. G. Goldberg, ed., Psychotherapeutic Treatment of Cancer Patients (New York: The Free Press, 1981), 46
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 53
самия рак. След като ракът достигне фазата, при която на повърхността на клетките му се появяват
молекули, различни от нормалните телесни протеини, срещу него започват атаки на няколко нива. Т-
клетките го нападат с пагубни химикали; създават се антитела срещу него; специални кръвни телца
опитват да го изядат. При условия на хроничен стрес имунната система би могла да се окаже или
твърде объркана, за да разпознае мутиралите клетки, изграждащи рака, или твърде отслабнала, за да
предприеме ефективна атака.
За растежа и развитието на туморите допринасят и немалко химикали – едни се произвеждат от
организма, а други се секретират от самите ракови клетки. Тези химикали включват вещества,
свързани с растежа, други имат потискащи функции, а има и молекули от различни типове, които
пренасят информация. Чрез сложно балансиране между тях може да се постигне свиване на тумора
или неговото уголемяване. За момента е достатъчно само да кажем, че тази сложна биохимична
плетеница се надзирава от ПНИ системата, и по-специално чрез хормоните и други информационни
субстанции.
В заключение, емоционалните състояния са от огромно значение за евентуалното
предотвратяване или поощрение на образуването на метастази – движението на увредени клетки от
първоначалното им място на поява към други области в тялото. Разправят един мит, че ракът трябвало
да бъде „засечен рано“ преди да има шанс да се разпространи. Биологичната действителност е съвсем
различна: по времето, когато туморите могат да бъдат открити, в повечето случаи те вече са плъзнали
и на други места. Британският онколог Базил Стол отбелязва, че „скритите метастази на значителна
част от забелязаните рано ракове са факт към момента на диагностициране на първичния тумор“.76 Все
пак повечето метастази или умират, или не се проявяват за продължителен период.
Времето, необходимо на един тумор да увеличи масата си двойно, варира между различните
видове и е индивидуално. За да може туморът да бъде забелязан клинично, дори да се намира на
леснодостъпни тъкани като кожата или гърдата, той трябва да стане около половин грам, в който се
съдържат около петстотин милиона клетки. На една клетка със злокачествено увреждане ще са ѝ
необходими приблизително тридесет деления, за да се сдобие с такава маса.77 Изчислено е, че при рака
на гърдата времето за двойно увеличение на масата варира от няколко дни до година и половина,
средно – около четири месеца.
„Ако туморната клетка расте постоянно с тази усреднена бързина, ще са ѝ необходими близо
осем години, за да стане клинично откриваема. А някои данни сочат, че периодът може да достигне и
15-20 години.“78
В реалния живот на тумора обаче едва ли има растеж без колебания. По-скоро той е нестабилен и
зависи от това, което се случва в живота на човека, който го носи. Да си припомним историята на
Мишел. Седем години тя е носила бучката в гърдата си, но драматичните обрати настъпват чак след
период на силен стрес.
Тъй като ракът на гърдата има способността да образува метастази, след като стане малко над
половин милиметър в диаметър, „той вече ще се е разпространил по времето, когато бъде открит“.79
Разнасянето на микроскопични злокачествени клетки, които така и не причиняват клинични проблеми,
е факт в много от случаите на рак на гърдата. Но има и случаи, когато те се крият в отдалечени тъкани
в продължение на години и най-неочаквано се проявяват. Подобно е положението при рака на
простата, при който вероятността за наличието на метастази към датата на откриване на
първоначалния тумор е около 40 процента. Всъщност, също като при рака на простатата, аутопсиите
на жени показват, че цели 25-30 процента от всички жени имат микроскопични тумори в гърдите си,
което е „доста повече от бройката на случаите, в които се стига до заболяване“. 80
И така, проблемът не се свежда просто до предотвратяването на разпространението, но и до това,
защо при някои хора вече съществуващите скрити метастази изведнъж започват да водят до симптоми.
Върху латентността на туморите се оказват множество хормонални и имунологични въздействия, като
всички те са част от функцията на ПНИ системата и зависят от стреса. Между отделните пациенти се
откриват забележителни разлики в бързината, с която растат туморите. Също така любопитни са
данните, според които хора, диагностицирани с еднакъв тип рак, в една и съща фаза на заболяването и
76 B.A. Stoll, ed., Prolonged Arrest of Cancer (Chichester: John Wiley & Sons, 1982), 1
77 Levy, Behavior and Cancer, 146
78 C. L. Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (Chichester: John Wiley & Sons, 1988), 32
79 Пак там.
80 Пак там, 31-32
85 Gilda Radner, It’s Always Something; New York: Simon and Schuster, 1989
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 56
8: Има си и добри страни
Поставят диагнозата на Ед, след като личният му лекар открива малко възелче при поредния
преглед на ректума.
– Отидох да ми направят биопсия – казва той. – Взеха ми шест проби от простатата. В една от тях
намериха нередност. Рак. Тогава проучих всички възможности за действие. Можех да избирам между
ножа, пърженето и отровата. Разговарях с много мъже, на които са им отстранили простатата, и с
такива, които са ходили на лъчетерапия. Почти всички описват преживелиците си като кофти работа.
Попитах го:
– Значи си се отказал от клинично лечение?
– Ходя при натуропат и на хипнотерапия, опознавам себе си и живота си досега.
Удачният израз за „ножа, пърженето и отровата“, който използва Ед, се отнася за трите главни
начина за лечение на рака на простатата – операция, лъчетерапия и химиотерапия. Въпреки че някои
пациенти преминават безпроблемно през тях, други страдат от неприятни последици, като
неспособност да задържат урина и импотентност.
През 1999 година е публикуван анализ на над сто хиляди случаи на простатектомия, а
заключението от него е, че „усложненията и повторната хоспитализация след простатектомия са
значително по-чести, отколкото се е признаваше доскоро.“86
Рисковете щяха да бъдат приемливи, ако лечението действително водеше до излекуване или
спасяваше живота на хората, но доказателствата за подобно нещо са доста противоречиви. Шумните
кампании, които подтикват мъжете да се подлагат на мануален преглед през ректума и кръвни тестове
за PSA – простатен специфичен антиген – нямат научно доказана обосновка. Тимъти Уилт, професор
по медицина към Медицинския център за ветерани в Минеаполис, казва пред „Ню Йорк Таймс“:
„Точно в това се изразява проблемът – ако не можем да излекуваме хората от рака, защо изобщо
ползваме PSA, за да го търсим?“87
Поддръжниците на агресивния медицински подход ще бъдат обезсърчени от статистиката,
събрана от д-р Отис Броули – онколог и епидемиолог към Американския национален институт за
изучаване на рака. В районите, където били особено разпространени профилактичните прегледи,
случаите на рак на простатата се увеличили, бройката на лекуваните мъже – също, но смъртността от
това заболяване си останала непроменена.88 Освен това в областите, където усилено се извършвали
прегледи, смъртността, макар и с малко, била дори по-висока.
Не по-малко обезпокоителни са откритията, публикувани в списанието на Националния институт
за изучаване на рака в САЩ. Там се казва, че мъжете, които се подлагат на агресивно лечение на рака
на простатата, е по-вероятно да умрат при поява на друг рак, отколкото останалите, които отказват
медицинска интервенция.89
Въпреки че понякога може и да се налага терапия, засега не е известно при кого ще има
положителни резултати от нея. Повечето видове рак на простатната жлеза се развиват много бавно и е
възможно мъжът да умре по други причини преди злокачественото образувание да му създаде
проблеми, ако изобщо създаде такива. В други случаи развитието на болестта е толкова агресивно, че
към датата на диагнозата вече е прекалено късно за каквото и да било. Тъй като няма надежден начин
да се прецени кога лечението ще подейства, можем да се запитаме за следното: онези, които
„оцеляват“, от какво точно оцеляват – от рака или от терапията? Медицината, която обичайно се
практикува, просто не е наясно с установеното от науката.
Сред хората е разпространено мнението, че колкото по-рано бъде открита дадена болест, толкова
по-вероятно е лекарите да я преборят. Убедени, че хирургическите операции са спасили живота им,
знаменитости като ген. Норман Шварцкопф, голфиграчът Арнолд Палмър и канадският министър
Алън Рок – и тримата с рак на простатата, открит при профилактичен преглед – са твърди застъпници
на идеята за ранно диагностициране. Доктор Отис Броули обаче казва пред списанието на
Американското медицинско дружество, че мъжете трябва да се съобразяват с науката, а не с
86 G. L. Lu-Yao et al, „Effect of Age and Surgical Approach on Complications and Short-Term Mortality after Radical
Prostatectomy -A Population-Based Study,“ Urology 54, no. 2 (August 1999), 301-7
87 Larry Katzenstein, „Can the Prostate Test Be Hazardous to Your Health?“ The New York Times, 17 February 1999
88 Проучване, дискутирано в изданието “Cancer”, 1997
89 C.J. Newschaffer et al., „Causes of Death in Elderly Cancer Patients and in a Comparison Nonprostate Cancer Cohort,“ Journal of
the National Cancer Institute 92, no.8 (19 April 2000), 613-22
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 57
общественото мнение за това, дали има смисъл да ходят на редовни прегледи или да се подлагат на
лечение.90
Въпреки противоречивите научни мнения, предубежденията в полза на лечението са значителни.
Малцина са лекарите, които са склонни да оставят нещата на естествения им ход, дори смисълът от
интервенцията да е съмнителен. А пък пациентите, макар да са добре запознати с различните
становища, предпочитат да направят каквото и да е, вместо да се оставят на бездействието и
мъчителното очакване. Но те заслужават да знаят какво е известно за рака на простатата, а не по-
маловажно е да им се разясняват спорните и неизяснените въпроси.
Това заболяване е първият тип злокачествено образувание при хората, за което е установена
връзка с хормоналните въздействия. Както отстраняването на яйчниците може да доведе до
подобрение при рака на гърдата, така кастрацията води до смаляване на туморите в простатата, защото
се понижават нивата на андрогените – мъжките хормони. Орхидектомията – хирургическото
премахване на тестисите – си остава част от допустимите форми на лечение, както и приемането на
силни лекарства, възпиращи ефекта на половите хормони. Тази „химическа кастрация“ е първото
нещо, което се прави при лечението на пациенти с метастази.
Като се има предвид зависимостта между нивата на хормоните и емоциите, е изумително как
медицинските проучвания и практиката пренебрегват психологическите влияния за образуването на
рак на простатата, което е и причината да не се опитва по-всеобхватното му лечение. Досега почти
няма изследвания за връзката между особеностите в характера или стресовите фактори за появата на
този проблем. Учебниците изобщо не разглеждат темата.
Небрежното отношение към въпроса за вероятните отношения между стреса, емоциите и
простатния рак трудно могат да се оправдаят, ако разгледаме наличните данни. До тридесетте си
години много мъже вече имат някакви туморни клетки в простатата си, а такива се откриват при
болшинството от 80-годишните. Петдесетгодишните пък са с 42-процентова вероятност да заболеят. И
все пак при относително малко мъже, в която и да е възраст, се стига до клинично развитие на
болестта. С други думи, наличието на ракови клетки в простатата не е необичайно дори при по-млади
мъже, а при по-възрастните се превръща в норма. Само при определено малцинство се стига до
образуването на тумор, който предизвиква симптоми и е опасен за живота.
Струва си да разберем как стресът води до израждане на клетките. Какъв поведенчески тип или
какви житейски обстоятелства могат да въздействат на защитните механизми на тялото, позволявайки
на вече наличните ракови клетки да се намножат?
Когато отидох да поговоря с Ед – як мъж на 44 години, с телосложение и лице на доста по-млад –
той каза на жена си Джийн, която тъкмо излизаше на пазар:
– Много досадна работа ме чака, същински трън в задника, но трябва да отида и да хвърля едно
око на пикапа на еди-кой-си. Не иска да запали.
– Нека те попитам нещо направо… – започнах аз.
– Слушам те.
– Казваш, че занимаването с пикапа на този тип те дразни като трън отзад. Ами, анатомично
погледнато, това е доста интересна метафора, когато се използва от някой с рак на простатата. Някога
бил ли си способен да казваш „не“ за неща, които са ти били повече досадни, отколкото от полза?
– Всъщност почти никога не отказвам. Старая се винаги да помагам на хората.
– Дори когато това ти причинява неудобства?
– Ахъм. И да не ми е никак приятно, гледам да се върши работа. Харесва ми да правя услуги.
– А какво ще стане, ако откажеш?
– Ще се чувствам гадно. Гузно.
Ед е ръководител на музикална група, изпълняваща кънтри музика, злоупотребявал е с кокаин,
мескалин и марихуана – „по два или три джойнта на ден, през целия пубертет. Но проблемът ми още
от детството си беше алкохолът“. Той ми разказа за първата си зряла връзка, която продължила десет
години. Живял с по-възрастна жена и двете ѝ деца, които отгледал като свои. Пиел ежедневно, за да
потисне нещастието си. Раздялата настъпила след изневяра на партньорката му.
– Почувствах се разбит. Рекох си, че няма смисъл да си отмъщавам. Никога не съм имал
безразборни контакти, въпреки че ми се е искало. След онзи ден престанах да пия за година и
половина, почнах да тичам за здраве и да правя нещата, които ми харесват. Усещах се свободен, сякаш
някаква тежест беше снета от плещите ми. Можех да върша каквото си искам и ми беше много хубаво.
93 T. E. Seeman and B. S. McEwen, „Impact of Social Environment Characteristics on Neuroendocrine Regulation,“ Psychosomatic
Medicine 58 (September-Оctober 1996), 462
94 D. France, “Testosterone, the Rogue Hormone, Is Getting a Makeover”, The New York Times, 17 February 1999
95 U. Schweiger et al., „Testosterone, Gonadotropin, and Cortisol Secretion in Male Patients with Major Depression,“
104Andrew Kirtzman, Rudy Giuliani: Emperor of the City (New York: HarperPerennial, 2001
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 62
живота на Франсис, публикуваната автобиография на Ланс Армстронг и миналото на Рой – млад мъж,
когото познавах добре и интервюирах за тази глава.
През зимата на 1996 г. Армстронг забелязал лека подутина на единия си тестис. До пролетта
започнал да се задъхва, което било нетипично за него. Усещал зърната на гърдите си като възпалени.
Наложило се да се откаже от Тур дьо Франс през 1997 г. заради кашлица и болки в седалището.
„Спортистите, особено колоездачите, често отказваме да приемем реалността“ – пише Ланс
Армстронг.105 Чак през септември, когато в кашлицата му се появява и кръв, а тестисът става
болезнено уголемен, той се решава да потърси медицинска помощ. Ракът вече се бил разпространил в
белите му дробове и в мозъка.
Става ли дума за рак на тестисите, не само колоездачите отказват да приемат реалността. 30-
годишният Рой също усетил подутината през лятото на 2000 година, но осем месеца отлагал отиването
на лекар. Междувременно не споделял с никого. „Малко ме беше срам, а се опасявах и от
евентуалните лоши новини“ – сподели ми той.
Според едно британско проучване неохотата да се търси помощ при това заболяване не е
необичайна:
„Късното поставяне на диагнозата е често срещано явление, но забавянето идва от изчакването
да се отиде на лекар, а не от затруднението на специалиста да определи случая… Най-
продължителното забавяне между симптомите и орхидектомията беше три години… а
средноаритметичното – от 3,9 месеца.“106
Може да се предположи, че младите мъже просто не са склонни да приемат, че нещо не им е
наред, особено половите им органи. Логиката обаче ни навежда на противоположни мисли. Ако
проблемът беше свързан с чувствата им за мъжественост, младите мъже биха хукнали да търсят
помощ веднага след забелязването на нередност в тестисите им. Точно така правят например, ако
видят, че косата им оредява и са на път да оплешивеят. Когато се вгледаме в миналото на Рой и
автобиографията на Ланс Армстронг, определено виждаме по-дълбоки причини да отричат проблема
си.
Познавам се с Рой и семейството му, откакто той беше осемгодишен. Бях техен личен лекар в
продължение на двадесет години, докато преустанових практиката си през 2000 г. Разбрах, че го
лекуват от рак на тестисите, след като преди няколко месеца се отбих случайно през бившия си офис.
По стечение на обстоятелствата това беше същият следобед, когато Рой беше дошъл за преглед.
Тогава вече бях прочел „Не е за колелото. Моето завръщане към живота“107, книгата на Ланс
Армстронг. Сходствата между живота на Рой и този на Ланс бяха поразителни. Може би не беше
случайно, че и двамата еднакво са реагирали на болестта.
Доста преди да се появи туморът Армстронг придобил навика да потиска чувствата си. Негов
близък приятел го описва като „живо подобие на айсберг. Има си връх, но повечето остава скрито под
повърхността“. Ланс никога не е познавал биологичния си баща, когото презрително определя като
своя „донор на ДНК“. Майка му Линда Мунихам е дъщеря на разведени родители. Била
седемнадесетгодишна, когато мъжът ѝ я зарязал и родила Ланс – първия си син. Бащата на Линда бил
алкохолизиран ветеран от Виетнам, който, браво на него, се отказва от пиенето в деня, в който му се
ражда внучето. Линда била духовита млада жена със собствено мнение, но поради разни причини
трудно се е справяла сама и не била съвсем зряла.
Ланс пише следното: „Може да се каже, че пораснахме заедно.“ Когато бил на три години, майка
му се омъжва повторно. Той описва пастрока си Тери Армстронг като „дребен човечец с големи
мустаци и навик да се прави на по-преуспял, отколкото беше“. Въпреки че проповядвал християнски
ценности, най-редовно пребивал заварения си син.
„Лопатата беше любимото му възпитателно средство. Ако не се прибирах навреме, ме
посрещаше лопатата. Пляс! Ако не си мерех приказките, пак заиграваше лопатата. Пляс! Болеше, но
не само физически, а и емоционално. Тъй че никак не харесвах Тери Армстронг. Смятах го за злобно
тестостероново леке, а заради него първото ми впечатление от религиите беше, че са за двуличници.“
105 Lance Armstrong, It’s Not about the Bike: My Journey Back to Life, New York: Berkley Books, 2001
106 A. Horwich, ed., Testicular Cancer: Investigation and Management (Philadelphia: Wiffiams & Wilkins, 1991), 6
107 Буквален превод, книгата към 2006 година все още не е издадена на български език. Оригинално заглавие: “It’s Not about
109W. Kneier and L.Temoshok, „Repressive Coping Reactions in Patients with Malignant Melanoma as Compared to
Cardiovascular Patients,“ Journal of Psychosomatic Research 28, no. 2 (1984), 145-55
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 67
онези, които са предразположени към развитието на злокачествени образувания. Тип А – за агресивни
лица, които проявяват гневливост, напрегнатост и склонност към власт. При тях са вероятни
сърдечните болести. Тип B – това са балансираните индивиди, за които е присъщо умереното
поведение и способността да приемат и показват чувствата си, без да позволяват да бъдат управлявани
и мачкани, или да се оставят на неконтролируеми емоционални изблици.
Характерни за пациентите от тип С са „изключителната отзивчивост, търпеливостта, инертното
поведение, липсата на самоувереност и примиренчеството… Те понякога се бъркат с тип B, защото
хората и от двата типа изглеждат сговорчиви и мили. Но докато от тип В могат да показват своя гняв,
страх, тъга или други емоции, хората от тип С, поне според нас, сдържат или потискат „негативните“
си емоции, по-конкретно гнева си, а в същото време привидно се правят на силни и щастливи“.110
Възможно ли е самата болест да променя така личността и нейния поведенчески модел, че да не
можем да говорим за еднаквост преди и след появата на здравословния проблем? Биографията на
Джими, описана от жена му и сестра му, показва, че потискането, „любезността“ и липсата на агресия
били постоянни негови спътници още от най-ранно детство. Учените, които изучавали реакциите към
физиологичен стрес на пациенти с меланома, са на мнение, че „когато хората развият дадено
заболяване – било то рак или сърдечносъдово – не променят рязко обичайните си начини да се справят
със стреса и няма обрати в поведението им… При стрес обикновено се мобилизират наличните
ресурси и защитните механизми“.
Как психологичният стрес води до злокачествени увреждания на кожата? На хормоналните
фактори вероятно се дължи фактът, че бройката на меланомите се увеличава на местата от тялото,
които не са изложени на слънчева светлина. Предполага се, че хормоните може би свръхстимулират
пигментните клетки.111
Специфичното за тип С се наблюдава и при пациенти с други видове рак. През 1991 година
експерти от Мелбърн, Австралия, решили да проверят дали има характерни особености, които са
рисков фактор за появата на рак на дебелото черво или ректума. Над шестстотин души с наскоро
открити такива заболявания били съпоставени с контролна група. Съвсем категорично болните били
по-склонни към следните особености:
„Отказват да приемат реалността и потискат гнева си, а също и други негативни емоции… правят
впечатление на любезни и добри хора, не си позволяват действия, които могат да засегнат околните, и
избягват конфликтите… Тези особености са независими рискови фактори спрямо по-рано
установените, като диетите, консумацията на бира и наследствената обремененост.“112
Пациентите с рак на червата също често споделят, че са били нещастни като деца или като
възрастни. Вече отбелязахме подобни тенденции и в случаите на рак на гърдата, меланома, рак на
простатата, левкемия, лимфоми и белодробен рак.
През 1946 година учени от университета „Джон Хопкинс“ започнали дългосрочно изследване,
чиято цел била да установи дали има психобиологични характеристики сред младите, на базата на
които могат да се предвидят бъдещи болестни състояния. За последвалите осемнадесет години 1130
бели студенти от мъжки пол, приети да следват медицина, преминали през психологични тестове. Те
са разпитвани за емоционалното им състояние и за отношенията им с родителите. Отчетени са и
биологични данни, като пулс, кръвно налягане, тегло и нива на холестерол, а също и навиците им –
пушене, консумация на кафе и алкохол. В края на проучването е отбелязано, че почти всички от
мъжете завършили успешно и практикуват като лекари. Възрастта им варирала между тридесет и
шестдесет години. След новата оценка на здравословното им състояние станало ясно, че болшинството
са здрави. Но сред останалите имало почти еднакви по бройка случаи на заболели от сърдечни
болести, високо кръвно налягане, рак, такива с психични отклонения или извършили самоубийство.
Когато учените предприели своя проект, не очаквали да открият, че ракът е свързан с
психологичните фактори, съществували още в младежките години. Техните данни обаче сочат такава
връзка. Забелязана е поразителна близост между тези, които се разболели от рак, и посегналите на
живота си:
110 L. Temoshok and B. Fox,“Coping Styles and Other Psychosocial Factors Related to Medical Status and to Prognosis in Patients
with Cutaneous Malignant Melanoma,“ in B. Fox and B. Newberry, eds., Impact of Psychoendocrine Systems in Cancer and
Immunity (New York: C.J. Hogrefe, 1984), 263
111 Levy, Behavior and Cancer, 17
112 G. A. Kune et al,“Personality as a Risk Factor in Large Bowel Cancer: Data from the Melbourne Colorectal Cancer Study,“
C. B. Thomas and R. L. Greenstreet, „Psychobiological Characteristics in Youth as Predictors of Five Disease States: Suicide,
113
Mental Illness, Hypertension, Coronary Heart Disease and Tumor,“ Hopkins Medical Journal 132 (January 1973), 38
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 69
когото да споделяте – бил той или тя същият, който е провокирал вашите негативни емоции? През
четвъртвековната ми практика като лекар, включително десет години в палиативното отделение, не
съм срещал пациент с рак или каквото и да е хронично заболяване, който да ми отговори с „да“.
Много деца се оказват принудени да се затварят в себе си, но не защото целенасочено са
тласкани към това или малтретирани. Понякога и родителите са твърде уплашени от тревогите, гнева и
тъгата, които долавят в малките, или пък просто самите те са твърде заети или смазани, за да обръщат
нужното внимание. „Мама и татко очакваха от мен да съм щастлив“ е елементарното правило, което
следват хлапетата, докато в един момент се окажат стресирани, депресирани и болни възрастни със
силна тенденция да потискат чувствата си.
Джил е от Чикаго и работи във филмовата индустрия. Тя има рак на яйчниците в напреднала
фаза и се определя като перфекционистка. Нейна приятелка ми сподели притесненията си, появили се
през напрегнатата година преди Джил да заболее.
„По онова време предусещах, че последствията за нея няма да са само психологически. Случи се
преди около три години. Джил се зае да сътрудничи за направата на един видеоклип. От
продуцентската фирма претупаха поръчката. Това беше истински кошмар за нея, защото се надяваше,
че ще направи пробив с проекта. Когато се захване с нещо, тя се стреми всичко да е изпипано. В тази
работа тя инвестира пет пъти повече време от онова, за което ѝ плащаха. Според мен този случай беше
кулминацията преди тялото ѝ да си каже: Вече не издържам.“
Интервюто със самата Джил ме изненада. Тя беше напълно откровена с мен, но сякаш не
вникваше в същността на нещата, които ми сподели. Изповедта ѝ беше подробно описание на
стресовете в отношенията ѝ с нейните родители и съпруг, като същевременно нито за миг не
допускаше, че напрежението може да е допринесло за появата на болестта.
Тя е на петдесет години, доста бъбрива и със склонност да се впуска в подробности на всяка
тема. Усетих, че това е начинът, по който тя държи страховете си настрана. Направи ми впечатление,
че се чувстваше неловко дори от кратките моменти на мълчание в разговора ни. На първата ни среща
все още носеше перука, тъй като нямаше коса след химиотерапията.
Възприела е майчинска роля в брака си. Нейният съпруг – Крис, прекарал краткотрайно
заболяване, но на легло. Тя се грижила за него с родителска всеотдайност – търсела лекари, будувала
по цели нощи, старала се той да бъде добре, като не занемарявала и работата си. През цялото това
време подготвяла доклада си, който трябвало да представи на една национална конференция, и
ръководила вечерно училище за начинаещи филмови творци. Вечерта преди конференцията изнесла
лекция, прибрала се, стегнала си багажа в два часа сутринта, след което бързала да хване най-ранния
полет.
Първите симптоми на рака се появили скоро след периода, през който се грижила за мъжа си. За
разлика от нея обаче, съпругът ѝ не обръщал внимание на състоянието ѝ. Месеци наред Крис не се
интересувал за резултатите от медицинските ѝ прегледи, правил се на разсеян, когато започнала да
слабее и да се оплаква от болките. И това въпреки факта, че, казано с нейни думи, се е „хранела с
обезболяващи“. „В същото време напълно непознати хора в асансьорите ме питаха дали съм добре“ –
допълва тя.
Както често се случва при рака на яйчниците, на лекарите им били необходими няколко месеца,
за да установят диагнозата. Първото нещо, което си помислила Джил при научаването на неприятната
вест, било: „Горките ми съпруг и майка.“
„Аз съм тяхната опора – беше нейното пояснение. – Мъчно ми беше, защото щяха да останат без
подкрепата ми.“
Онкологът обяснил на семейната двойка, че вероятността да се живее с това заболяване повече
от пет години е нищожна, особено при такъв напреднал стадий. Крис не искал да приеме реалността.
„Сякаш нищо не беше чул – каза Джил. – Имах нужда да поговоря с него за проблема, но в колата на
връщане той само повтаряше как сме щели да се борим и как ще оцелея. Не можеше да си спомни нито
думите на специалиста, нито за прогнозата, съвсем нищо. Все едно не е бил там.“
Преди операцията Джил трябвало да направи компромис и с решението на майка ѝ да я гледа.
– Първоначално не искаше да идва. Свикнала е тя да бъде център на вниманието, а и не обича да
пътува. Но всички ѝ казвали: „Дъщеря ти е в болница. Няма ли да бъдеш край нея?“ И за да се направи
на добра майка, се принуди да дойде.
– Ако така гледаш на нещата, как се почувства след решението ѝ да поостане при теб?
Malcolm Champion et al, eds., Optimal Management of IBD: Role of the Primary Care Physician; Toronto:The Medicine Group,
115
2001
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 72
Болните често усещат интуитивно, че тяхното IBD се дължи на стрес, както видяхме и при Марта
с нейните кръвоизливи. Всъщност проучванията сочат – „повечето хора с възпалителни заболявания
на червата са убедени, че стресът е решаващ фактор за здравословното им състояние“.116
Главният стресор за Марта в годината преди да потърси помощ в „Майо“ била раздялата ѝ с
двете пораснали дъщери, които напуснали дома си, за да учат в различни университети в Калифорния.
Тя разчитала на тях за духовна подкрепа. Съпругът ѝ продължавал да я тормози психически и
междувременно бил сменил страстта си по алкохола с хазарт. След като децата се отделили, се
стигнало до операцията. По-късно, благодарение на сеанси при психотерапевт, осъзнала, че през целия
си живот е била емоционално незряла и зависима от останалите.
52-годишният Тим е с улцерозен колит и осъзнава натрапчивата си нужда да бъде харесван.
„Постоянно се опитвам да съм в услуга на другите и да ги впечатлявам, за да не изглеждам
особняк и потаен.“
Той има двама по-големи братя, като никой от тях не е успял да изгради стабилна професионална
кариера. Единият от тях, вече преминал петдесетте, се оженил едва наскоро. Майката не одобрява
поведението на по-възрастните си синове, което се отразява и върху Тим.
„Чувствам се сякаш съм идеалният син. Ожених се навреме, имам три деца и къща с дъсчена
ограда. Може би по някакъв начин винаги съм опитвал да угодя на мама, без да го съзнавам.“
Проучване от 1955 година, направено сред пациенти с УК, показва, че „майките им са властни и
проявяват склонност да се изкарват мъченици“.117 Никоя жена не започва съзнателно да се прави на
мъченица пред децата си или да се старае да ги обсебва. По-мекият начин да изложим същото е като
кажем, че децата се възприемат отговорни за емоционалните страдания на родителите си.
Тим обръща внимание и на най-малките детайли.
„Престарава се с всичко – казва жена му Нанси. – Направо ме подлудява, като почне: „Кога
трябва да си готова с проекта си? Не забравяй да свършиш това или онова“.“
Изследването от 1995 г. обхваща седемстотин души с улцерозен колит. Заключението е, че
повечето от пациентите „имат натрапчиви характерни черти, почти маниакални, сред които стремеж
към чистота, прецизност и добросъвестност. Други техни особености са сдържаността в изразяването,
включително на чувствата, прекомерното разсъждаване и над несъществени теми, непоклатимото
отношение към определени норми на морал и поведение… Подобни черти са присъщи и на
пациентите с болестта на Крон“.118
Също така Тим осъзнава, че е твърде критичен към околните и себе си, като това го кара да не се
харесва:
„Аз съм перфекционист. Мисля, че при мен отсъства естественото човешко чувство на
състрадание. По-скоро съм хладна личност. За петнадесет години не съм отсъствал и ден от службата,
дори когато е трябвало да притичвам до тоалетната по дванадесет или петнадесет пъти на смяна.
Тогава даже кървях. Един колега вчера си взе ден от отпуската, защото кучето му било умряло
предната вечер. Като ми го казаха, възкликнах: „Какви ми ги разправяте? Не е дошъл на работа заради
някакво си куче? Какво толкова, че песът е умрял? Това оправдание ли е?“ А другите колеги ме
отрязаха: „Ти никога ли не си имал куче? Сърцето ти от лед ли е, що ли?“ Трудно ми е да ги разбера.“
Доктор Дъглас Дросман е международно признат гастроентеролог и професор по медицина и
психиатрия към Университета на Северна Каролина в Чепъл Хил. Той е съредактор на списание
„Гастроентерология“, официалното издание на Американското дружество на гастроентеролозите.
Отдавнашен привърженик е на тезата, че чревните заболявания се дължат не само на смущения във
физиологията, но и на стреса. През 1998 година е написал аргументирана статия по темата. Част от нея
гласи:
„На базата на докладите от клиничните изследвания, както и в съгласие с вече съществуващите
проучвания и наблюдения от медицинската практика, съм убеден, че има поне косвени доказателства
116 G. Moser et al, „Inflammatory Bowel Disease: Patients’ Beliefs about the Etiology of Their Disease - A Controlled Study,“
Psychosomatic Medicine 55 (1993), 131, cited in R. Maunder, „Mediators of Stress Effects in Inflammatory Bowel Disease: Not the
Usual Suspects,“ Journal of Psychosomatic Research 48 (2000), 569 -77
117 G. L. Engel, as paraphrased in G. F. Solomon et al, „Immunity, Emotions, and Stress,“ Annals of Clinical Research 6 (1974),
313-22
118 G. L. Engel, „Studies of Ulcerative Colitis IILThe Nature of the Psychological Process,“ American Journal of Medicine 19
(1955), 31, cited in A.Watkins, ed., Mind-Body Medicine: A Clinician’s Guide to Psychoneuroimrnunology (NewYork: Churchill
Livingstone, 1997), 140
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 73
за влиянието на психологичните фактори за появата и развитието на въпросните болести. Най-
вероятните пътища, чрез които въздействат, са психоимунологичните.“119
Възпаленията при IBD са резултат от нарушената имунна дейност в червата. Главните функции
на последните са храносмилането и абсорбцията, но те са и едни от главните препятствия срещу
нашествия. Каквото и да се намира в тях, то просто преминава оттам и все още принадлежи на
външния свят. Едва след като преодолеят обвивката на червата, веществата и чуждите организми
могат да повлияят на тялото. Тъй като защитното свойство на чревните тъкани е определящо за
здравето, те са снабдени със своя локална имунна система, която работи в съгласуваност с главните
защитни механизми на тялото.
Възпалението е необходим процес, който започва, когато трябва да бъдат изолирани и
унищожени вражеските организми или вредните частици. Осъществява се чрез увеличението на
тъканта и притока на множество имунни клетки и антитела. За да улесни своята защитна функция,
лигавицата на червата, наричана още мукоза, е в „състояние на постоянно контролирано
възпаление“.120 Така е при всички здрави хора.
Мощните разрушителни сили на имунната система трябва ежеминутно да бъдат регулирани и
държани в такъв баланс, че да могат да продължават своята нормална дейност, без да увреждат
нежните тъкани, които са длъжни да опазват. Някои субстанции предизвикват възпаление, а други го
възпират. Ако е нарушено равновесието им, може да се стигне до заболяване. Занижената способност
на червата да противодействат с възпаление е предпоставка за животозастрашаващи инфекции. От
друга страна, невъзможността да се намали възпалението излага чревната тъкан на опасност от
увреждане.
Главна причина за IBD, по всичко изглежда, е именно дисбалансът в лигавицата на „про-
възпалителните и анти-възпалителните молекули“, както са наречени в една статия. Въздействието на
емоциите, което се осъществява чрез нервните и имунните пътища, може да наклони везните в полза
на възпалението. Канадски учени посочват, че „повечето, ако не и всички аспекти на чревната
физиология се регулират от невроимунни фактори“.121
Нервната система е под силното влияние на емоциите. А тя пък е тясно свързана с контрола на
имунната защита и възпаленията. Невропептидите – протеинови молекули, отделяни от нервните
клетки – могат да предизвикват възпаление или да го спират. Тези молекули се намират в голяма
концентрация в червата и най-вече областите, които са особено уязвими от IBD. Те участват както в
регулирането на локалните възпаления, така и в реакциите на тялото срещу стрес. Например една от
тях, така наречената „субстанция П“, е мощен стимулатор на възпаление, защото предизвиква
отделянето на химикали, водещи до такъв процес, сред които са хистамините, простагландините и
други. В червата имунните клетки са тясно свързани с нервните. Хроничният емоционален стрес може
да доведе до възпалително заболяване в тази област с посредничеството на ПНИ суперсистемата и
активирането на провъзпалителните молекули.
Червата или, казано по-научно, чревният тракт не е просто част от храносмилателната система.
Той е също така сетивен апарат със собствена нервна система, която обменя информация с
емоционалните центрове в мозъка. Всеки интуитивно разбира, че изразът „коремът ми се е свил на
топка“ е следствие от тревожни събития. Мнозина сигурно са забелязали как неспокойните деца ги
болят коремчетата. Усещанията в тази област – приятни или неприятни – са едни от естествените
реакции на тялото към случващото се в заобикалящия ни свят. Те ни помагат да разберем дали сме в
безопасност или застрашени. Гаденето, болката, топлината и чувството на облекчение в корема ни
направляват за правилното възприемане на средата, в която живеем.
Чревният тракт отделя свои невротрансмитери и е под влиянието на общата хормонална система.
Той е важно препятствие срещу вредните вещества, които опитват да проникнат в тялото, и има
съществена роля в имунната защита. Способността на чревните тъкани да опазват своето нормално
състояние е силно зависима от психологичните фактори. Емоционалният стрес може да попречи на
противодействието срещу възпаления и дори появата на злокачествени образувания.
119 D. A. Drossman, „Presidential Address: Gastrointestinal Illness and the Biopsychosocial Model,“ Psychosomatic Medicine 60
(1998): 258-67
120 S. R.Targan, „Biology of Inflammation in Crohn’s Disease: Mechanisms of Action of Anti-TNF-Alpha Therapy,“ Canadian
Journal of Gastroenterology: Update on Liver and Inflammatory Bowel Disease, vol. 14, supplement C, September 2000
121 H.Anisman et a/.,“Neuroimmune Mechanisms in Health and Disease: 1: Health,“ Canadian Medical Association Journal 155, no.
130 E. A. Mayer and H. E. Raybould, „Role of Visceral Afferent Mechanisms in Functional Bowel Disorders,“ Gastroenterology 99
(December 1990): 1688-1704
131 Drossman, “Presidential Address”, 263
132 Lin Chang, “The Emotional Brain, in Diagnosis and Management of Irritable Bowel Syndrome”, (Oakville: Pulsus Group, 2001);
Основни теми на симпозиума Canadian Digestive Diseases Week, Banff, Alberta, 26 February 2001
133 J. Lesserman et ah, „Sexual and Physical Abuse History in Gastroenterology Practice: How Types of Abuse Impact Health
136 Mayer and Raybould, “Role of Visceral Afferent Mechanisms in Functional Bowel Disorders”
137 Lin Chang, “The Emotional Brain…”
138 Drossman, “Presidential Address”, 262
D. A. Drossman et al, „Effects of Coping on Health Outcome among Women with Gastrointestinal Disorders,“ Psychosomatic
142
146 DA. Snowdon et al, „Linguistic Ability in Early Life and the Neuropathology of Alzheimer’s Disease and Cerebrovascular
Disease: Findings from the Nun Study,“ Annals of the New York Academy of Sciences 903 (April 2000), 34-38
147 Victoria Glendinnmg, Jonathan Swift:A Portrait, Toronto: Doubleday Canada, 1998
148 D A. Snowdon, „Aging and Alzheimer’s Disease: Lessons from the Nun Study,“ Gerontologist 38, no. 1 (February 1998), 5-6
149 V.A. Evseev et al., „Dysregulation in Neuroimmunopathology and Perspectives of Immunotherapy,“ Bulletin of Experimental
Biological Medicine 131, no. 4 (April 2001), 305-308
150 M. F. Frecker et al., „Immunological Associations in Familial and Non-familial Alzheimer’s Patients and Their Families,“
156 C. E. G. Robinson, „Emotional Factors and Rheumatoid Arthritis,“ Canadian Medical Association Journal 11 (15 August 1957),
344-45
157 B. R. Shochet et alf, “A Medical-Psychiatric Study of Patients with Rheumatoid Arthritis”, Psychosomatics 10, no. 5 (September
162Michael Hagmann, „A New Way to Keep Immune Cells in Check,“ Science, 1945
163P. Marrack and J. W Kappler, „How the Immune System Recognizes the Body,“ Scientific American, September 1993
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 93
РФ. Съпоставена с онези без това антитяло, РФ-позитивната група получила значително повече точки
на тестовете на психолозите – тоест при тях били по-чести случаите на потиснат гняв или
загриженост, че може да не бъдат приети добре в социален аспект. Те се откроявали и със своята
„отстъпчивост, срамежливост, религиозност, закоравели морални скрупули и принципи“.
Откриването на антитялото у тези лица предполага, че потискането на емоциите вече е
задействало имунните механизми срещу тялото, макар и не до степен на заболяване със симптоми.
Може да се очаква, че ако тези жени продължават да живеят в стресова атмосфера, това ще доведе до
задълбочаване на имунния бунт, ще последват възпаления и вече отявлено влошаване на здравето.
Авторите на изследването пишат:
„Емоционалното напрежение в комбинация с ревматоидния фактор може да причини
ревматоидно заболяване.“164
Ревматоидният артрит е възможен и без РФ. Както се очаква, в такъв случай нивата на стрес
трябва да са доста по-големи. Именно това е установено при друго проучване.165 През 1987 година е
направен преглед на медицинската литература по въпроса, а заключението е, че „солидните
доказателства от редица доклади убедително подкрепят идеята, че психологичният стрес причинява и
изостря ревматоидния артрит, а освен това влияе и на лечението“.166
Как точно стресът предизвиква появата на автоимунни проблеми, се вижда от историята на
Рейчъл – млада жена от еврейски произход. Усетила първите симптоми на ревматоидния си артрит
след събитие, което ѝ напомнило емоционална травма от детството. Тя израснала в конфликт с брат
си, който е по-възрастен от нея и когото смята за предпочитаното дете в семейството. Родителите им
се разделили, а бащата не ѝ обръщал никакво внимание.
„Вечно бях като второ качество човек – споделя тя. – Той се интересуваше само от брат ми. Няма
да забравя как веднъж вървях зад тях по улицата, а баща ми беше прегърнал сина си и двамата ходеха
далеч пред мен. Помня още, че все аз трябваше да седя на задната седалка. Преди доста време майка
ми каза, че когато преди няколко години татко взе мен и брат ми за едно пътуване до Чикаго, това
било само защото тя му заявила: „Или взимаш и двете деца, или няма да вземеш никое от тях.“ Никога
не ме е искал.“
Рейчъл се описва като едно от „малките добри момиченца, които никога не създават проблеми“ –
стил на поведение, който продължава да следва и като възрастна. Преди две години на празника Рош
Хашана, който е еврейският еквивалент на новогодишните тържества, тя била в дома на майка си и
приготвяла вечерята. Бързала, за да може да си тръгне достатъчно рано, за да не се засича с брат си,
който решил да дойде в последния момент.
– Не искаше да празнуваме заедно, затова се разбрахме, че ще отида по-рано в дома на мама, за
да ѝ помогна с готвенето. В 4:00 часа следобяд трябваше да си отида, за да могат той, жена му и детето
му да прекарат остатъка от Рош Хашана с майка ми.
– Правилно ли те разбирам? – прекъснах я. – Опитваш се да ми кажеш, че си отишла там, за да
готвиш и да правиш другите приготовления, а после трябвало да напуснеш, за да могат останалите да
се навечерят на спокойствие? Защо си се съгласила на такова нещо?
– Защото беше Рош Хашана и мисля, че семейството трябва да е заедно.
– И какво се случи?
– Докато бях при майка, започна да ме боли нетърпимо. Откараха ме в болница. Артритът беше
на единия ми крак и не можех изобщо да стъпвам на него. Обикновено не пищя, ако ме боли. Но
тогава цялото спешно отделение ме чу, убедена съм. На следващия ден пак трябваше да се върна,
защото болката плъзна по цялото ми тяло. Бях обездвижена. Дори когато ме местиха с инвалидната
количка, беше нетърпимо.
Стресът не само води до появата на ревматоидни заболявания и неприятни усещания, но
определя и тяхната степен. В проучване от 1967 г. състоянието на 50 млади, наскоро диагностицирани
пациенти с ревматоиден артрит било проследено за период от пет години. Първоначално били оценени
психосоциалните стресови фактори в живота им преди началото на болестта. Всички минавали на
преглед два пъти годишно, а на всеки 12 месеца им правили и рентгенови снимки на китките и дланите
164 G. E Solomon and R. H. Moos, „The Relationship of Personality to the Presence of Rheumatoid Factor in Asymptomatic
Relatives of Patients with Rheumatoid Arthritis,“ Psychosomatic Medicine 27, no. 4 (1965), 350-60
165 M. W. Stewart et al., „Differential Relationships between Stress and Disease Activity for Immunologically Distinct Subgroups of
People with Rheumatoid Arthritis,“ Journal of Abnormal Psychology 103, no. 2 (May 1994), 251-58
166 D.J. Wallace, „The Role of Stress and Trauma in Rheumatoid Arthritis and Systemic Lupus Erythematosus,“ Seminars in
S. L. Feigenbaum et al, „Prognosis in Rheumatoid Arthritis: A Longitudinal Study of Newly Diagnosed Adult Patients,“ The
167
168 J. M. Hoffman et al, „An Examination of Individual Differences in the Relationship between Interpersonal Stress and Disease
Activity Among Women with Rheumatoid Arthritis,“ Arthritis Care Research 11, no. 4 (August 1998), 271-79
169 J. M. Hoffman et al, „Examination of Changes in Interpersonal Stress as a Factor in Disease Exacerbations among Women with
Rheumatoid Arthritis,“ Annals of Behavioral Medicine 19, no. 3a (Summer 1997), 279-86
170 L. R. Chapman, et al, „Augmentation of the Inflammatory Reaction by Activity of the Central Nervous System,“ American
175 E. Pennisi, „Neuroimmunology: Tracing Molecules That Make the Brain-Body Connection“, Science 275 (14 February 1997),
930-31
176 G. Affleck et al, „Mood States Associated with Transitory Changes in Asthma Symptoms and Peak Expiratory Flow,“
177 D. A. Mrazek, „Childhood Asthma: The Interplay of Psychiatric and Physiological Factors,“ Advances in Psychosomatic
Medicine 14 (1985), 16-32
178 Пак там, 21.
179 I. Florin et al,“Emotional Expressiveness, Psychophysiological Reactivity and Mother-Child Interaction with Asthmatic
Children,“ in Pennebaker and Treve, Emotional Expressiveness, Inhibition and Health, 188 -89
180 S. Minuchin et al, „A Conceptual Model of Psychosomatic Illness in Children, Family Organization and Family Therapy,“
181 M. A. Price et a!., „The Role of Psychosocial Factors in the Development of Breast Carcinoma. Part II: Life Event Stressors,
Social Support, Defense Style, and Emotional Control and Their Interactions“, Cancer 91, no. 4 (15 February 2001), 686-97
182 P. Reynolds and G.A. Kaplan, „Social Connections and Risk for Cancer: Prospective Evidence from the Alameda County
Bowen Theory (New York: W. W. Norton & Company, 1988), chapter 4, 89-111
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 102
разграничаване на следните типове: функционално и основно. На пръв поглед двата може да
изглеждат еднакви, но в контекста на здравето и стреса разликата им е от земята до небето.
Функционалното разграничаване включва способността на човека да съществува на базата на
отношенията му с околните. Например бих могъл да работя добре, само ако обкръжението ми –
колегите, съпругата и децата – са в състояние да приемат вечните ми тревоги и да понасят лошите ми
настроения и привички, емоционалната ми дистанцираност или дори избухванията ми. Когато те
откажат ролите, в които ги поставям, може да проваля брака си и не само него. Това се отнасяше за
функционалното разграничаване.
При другия тип, който е основното разграничаване, бих могъл да живея спокойно независимо от
това, дали другите се нагласяват според емоционалните ми състояния – тоест емоционално откровен
съм както към тях, така и към себе си. Колкото човек е по-далеч от основното разграничаване, толкова
по-податлив е на емоционален стрес и на болести.
В едно проучване на стреса, адаптационните процеси и имунитета, продължило четири години,
вземат участие 1400 кадети от военното училище „Уест Пойнт“. Периодично било оценявано
психологическото им състояние и са им правени кръвни тестове, за да се установи в каква степен се
повлияват от вируса на Епщайн-Бар, който е причинител на инфекциозната мононуклеоза. Най-
податливите и заболелите са притежавали следните общи характеристики: имали големи амбиции за
бъдещето си; напрягали се да изкарват високи оценки на академичните изпити; бащите им са
напреднали в кариерата.184 Оттук също се вижда връзката между стреса и придобитата нужда да се
отговаря на очакванията на родителите. Или иначе казано, между вътрешната среда в тялото и
продължаващото желание от детските години да се търси одобрение.
Друго проучване прави сравнение между омъжени жени и еднакви по бройка жени, които са в
процес на раздяла или вече разведени. При омъжените данните за качествата на брака и чувството на
удовлетвореност от него са събрани чрез интервюта. На всички са направени имунологични тестове
след взимане на кръв. Изводите са, че незадоволителният брак е „силно и категорично“ свързан с
отслабената имунна система. В групата на разведените двата основни фактора за потискане на
имунитета били изминалото време от разтрогването на брака (колкото по-наскорошна била раздялата,
толкова по-слаб бил имунитетът) и степента на привързаност на бившата съпруга към мъжа (колкото
по-емоционално зависима е от него, толкова по-лошо е функционирала имунната ѝ система).185
Стабилен имунитет имали онези дами, които били способни на по-добра саморегулация и не били
емоционално съсипани след провала на връзката им. Ясното индивидуално разграничаване води до по-
добро здраве.
По-крехкият партньор се оставя да поеме в непропорционални количества общите тревоги в
двойката, което е причината предимно жени, а не мъже, да търсят квалифицирана помощ заради
безпокойствата и депресиите си. Тук нещата не опират до физическата сила, а до ролите – кой на кого
посреща нуждите? Съвсем не искаме да кажем, че въпросните жени са психологически по-нестабилни
от съпрузите си, въпреки че понякога и тази възможност не е изключена. Нестабилността като цяло е в
самата връзка, заради което жените се нагърбват със стресовете и проблемите на мъжете си, като в
същото време трябва да се справят и със своите собствени.
Нека си припомним и Нанси – жената на пациента с улцерозен колит. Тя се ядосваше на стреса,
породен от маниакалните и постоянни опити на съпруга да я контролира.186 Болестта на Тим е от
години. Нанси понасяла характерното му безпокойство, но за нейна сметка. Днес тя се лекува от
депресия и твърди, че е на предела на силите си:
„Все едно отгледах още едно дете, защото Тим се нуждае от много грижи. Сега вече разбирам, че
съм отговорна за четири хлапета. Така е, защото съм родител и на нас, двамата. Дълго време
потъпквах моите емоционални потребности, без да го осъзнавам. Плашещо е, като си помисля, че бях
сляпа за всичко това, докато не получих малката криза.“
Ако Нанси се откаже от досегашната си роля в този брак, улцерозният колит на Тим може да се
влоши, освен ако той не се научи да бъде по-отговорен емоционално за себе си.
184 S. E. Locke, „Stress, Adaptation, and Immunity: Studies in Humans“, General Hospital Psychiatry 4 (1982), 49-58
185 J. K. Kiecolt-Glaser et al, „Marital Quality, Marital Disruption, and Immune Function“, Psychosomatic Medicine 49, no. 1,
January-February 1987
186 Вижте десета глава
189 L. Grassi and S. Molinari, „Early Family Attitudes and Neoplastic Disease“, Abstracts of the Fifth Symposium on Stress and
Cancer, Kiev, 1984; cited in H.J. Baltrusch and M.E. Waltz, „Early Family Attitudes and the Stress Process -A Life-Span and
Personological Model of Host-Tumor Relationships: Biopsychosocial Research on Cancer and Stress in Central Europe,“ in Stacey
B. Day, ed., Cancer, Stress and Death (New York: Plenum Medical Book Company, 1986), 275
190 Пак там, 277
191 L. G. Russek et al, „Perceptions of Parental Caring Predict Health Status in Midlife: A 35-Year Follow-up of the Harvard
192 M. A. Hofer, „On the Nature and Consequences of Early Loss“, Psychosomatic Medicine 58 (1996), 570-80
193 Kisses and Chemistry Linked in Rats, The Globe and Mail (Toronto) 17 September 1997
194 Hofer, On the Nature and Consequences of Early Loss.
195 S. Levine and H. Ursin,“What is Stress?“ in S. Levine and H. Ursin, eds., Psychobiology of Stress, (New York: Academic Press,
1972), 17
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 107
възрастните в много по-голяма степен от животинските видове, защото потребностите му са доста
повече от очакването да бъдат задоволени моментни физиологични нужди. Майката и бащата са
повече от доставчици на храна, осигурители на дом, преподаватели на разни умения и закрилници
срещу хищници. Те са и биологичните регулатори на все още неукрепналите физиологични и
емоционални системи на децата, както показва тъжният пример с румънските сирачета. Родителската
любов не е просто топло и приятно чувство, а е биологично условие, тъй важно за правилното телесно
и психологично израстване. Чрез нея и оказваното внимание се осигурява оптимално съзряване на
мозъка, ПНИ системата и ендокринната ос.
Измежду всички бозайници мозъкът на новородения човек е най-малък и най-незрял спрямо този
на възрастните. Например конете могат да тичат още през първия си ден. Това е дейност, за която при
нас е необходимо да измине поне година и половина, преди да добием необходимите нервни вериги,
визуално-пространствени способности и мускулна координация. Причината да се появяваме на бял
свят толкова неврологично ощетени е размерът на главите ни. Най-големият диаметър в телата на
децата на хората е именно този на главите им. Затова винаги има опасност да се заклещят в родилния
канал. Успоредно с нарастването на главата, което е необходимо за разгръщането на умствения
капацитет и контрола на крайниците, тазът се стеснява, за да се осигури по-балансирана походка на
два крака. Придвижването на два крака с таз като на коня би било невъзможно. С други думи, ако
мозъците ни бяха по-обемисти в края на бременността, никой нямаше да се роди успешно.
Три-четвърти от растежа на мозъка и почти 90 процента от развитието му се извършват главно
през първите три години от живота. Веднага след раждането единствено човешкият мозък сред
бозайниците продължава да нараства със същите темпове, с които се увеличава и в утробата. В
началните месеци се наблюдава впечатляващо бързо и сложно образуване на нервни връзки и синапси.
Има определени периоди, през които се формират милиони нови синапси в секунда. Тези процеси не
зависят само от генетично предопределения потенциал, но и от условията на околната среда. Дори
най-качественото житно зърно не би покълнало в неплодотворна и суха почва. След десетилетия на
неврологични изследвания е установено, че благоприятните емоционални отношения с родителите са
крайно необходими за развитието на мозъка. Чувствата стимулират умножаването на нервните клетки,
като това става чрез сложни процеси, включващи секретирането на определени телесни вещества.
Ето един простичък пример – когато малкото дете се радва и е щастливо, се отделят ендорфини.
Те представляват своеобразни хормони на щастието или, казано иначе, природни опиати на мозъка. И
обратно, от опитите с животни се знае, че високите нива на стресовите хормони като кортизола водят
до значително свиване на важни мозъчни центрове.
Нервните вериги и неврохимията на мозъка се образуват в съответствие с условията на средата.
Малкото дете, което се ражда с напълно нормални очи, ще ослепее необратимо, ако бъде непрекъснато
държано в тъмна стая в продължение на пет години. Причината е, че е необходима стимулацията от
светлинни вълни за развитието на зрението. Естественият подбор на Дарвин решава кои неврони и
техни синапси ще оцелеят – това ще са онези, които успеят да се пригодят и умножат. Лишените от
подходяща стимулация от заобикалящата среда, ще атрофират, загинат или няма да функционират
оптимално.
Основната цел на човека е да се превърне в индивид, който е способен да отстоява позициите си,
да извършва саморегулация и да живее в разбиране с останалите хора в социален контекст.
Жизненоважни за изграждането на невробиологията на саморегулацията в детето са отношенията му с
родителите, където последните трябва да забелязват и разбират чувствата на малкото, да реагират със
съпричастност и загриженост за вътрешните му терзания. Емоциите могат да бъдат позитивни –
„искам повече от това“ – или негативни: „Това не го искам“. Бебетата и невръстните деца не са
способни да направляват психологическите си състояния, заради което винаги има риск от
изнемогване или дори смърт, ако не се подобрят контактите с родителите. Затова близостта с майката
и бащата служи за опазване на детската биологична регулация.
Саморегулацията изисква координирани действия на анатомично отделните области в мозъка,
както и умереното надмощие на по-горните и по-наскоро развили се региони. Най-старата част и най-
важна за живота е мозъчният ствол, откъдето се контролират основните импулси за оцеляването и
базовите функции, сред които са такива, като гладът, жаждата, телесната температура и управлението
на сърдечносъдовите и респираторните функции. Най-новият дял пък е неокортексът, разположен в
предната част на мозъка. Кортекс означава „кора“ – като кора на дърво – и се отнася за тънкото
покритие от сива материя, разположена върху бялото мозъчно вещество. Състои се главно от нервни
клетки (неврони) и в него се извършва по-голямата част от висшата дейност. Префронталният кортекс
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 108
ръководи реакциите ни към света, но не в контекста на първичните пориви, а на базата на усвоената
информация за това, кое е добро, неутрално или враждебно, а също и в зависимост от това, кое е
полезно за социалния живот и кое не е. Функциите му включват контрол над импулсите, социално-
емоционални анализи и мотивация. Повечето от работата му е свързана не с подтикването към
действия, а с овладяването на импулсите, идващи от по-долните мозъчни центрове.
Посредник на регулаторните процеси в кортекса и първичните функции в мозъчния ствол,
свързани с оцеляването, е лимбичната система. Тя е жизненоважна и обхваща структури, намиращи се
между кортекса и ствола, но също така и някои части от самия кортекс. Без нея регулационните и
умствените функции на кортекса щяха да са като в мозъка на луд учен: познанията и интелектът
нямаше да намерят приложение.
Чрез емоциите се извършва интерпретацията на света. Те имат сигнализираща роля, която ни
казва как вътрешните ни състояния се променят след външни въздействия. Макар чувствата да са
отговор на стимули от настоящето, те се филтрират на базата на минали преживявания и въз основа на
тях се пораждат очаквания за бъдещето. Структурите в кортекса или средния мозък, отговорни за
изживяването и приспособяването на емоциите, реагират на отношенията с родителите, както зрението
се развива под влиянието на светлината. Лимбичната система съзрява, като „чете“ и анализира
емоционалните послания, идващи от родителя. Центровете на паметта – както съзнателната, така и
несъзнателната – разчитат на контактите с майката и бащата за своето укрепване и за бъдещото
интерпретиране на заобикалящата действителност. Участъците, отговорни за отделянето на важни
невротрансмитери, като серотонина, норепинефрина и допамина – необходими за стабилните
настроения, възбудата, мотивацията и вниманието – се стимулират и координират правилно
действията си, когато детето има добри отношения с хората, грижещи се за него. Установено е, че
когато са отделени от своите майки дори само за няколко дни, при малките на маймуните се отчита
сериозен дисбаланс на тези неврохимикали.
Чрез родителите си децата изграждат своята представа за света. Това може да е приятен свят с
много любов; свят на пренебрежение или безразличие, където трябва да се борим със зъби и нокти, за
да ни обърнат внимание, или по-лошо: враждебен свят, в който трябва да живеем в едно постоянно
състояние на свръхбдителност. Бъдещите ни отношения зависят от първите ни отношения с лицата,
които са се грижили (или не) за нас. Ще се разбираме, ако сме били разбирани. Ще се обичаме, ако сме
израснали с дълбокото усещане, че сме обичани. Ще отстояваме потребностите си със същото
старание, с което са посрещали нуждите ни като деца.
Прекъсването на стабилните отношения в бебешка и детска възраст може да има трайни
последици за стресовите механизми на мозъка и за имунната система. Редица експерименти с животни
сочат за наличието на силна зависимост между ранните проблеми с чувствата на привързаност и
небалансираната способност да се реагира по-късно на стрес. И обратно, благоприятните контакти на
подрастващите са гаранция за значително по-доброто овладяване на биологичния стрес след години.
За задоволяването на потребността от привързаност при хората трябва нещо повече от физическа
близост и докосване. Не по-малко необходима е емоционалната обвързаност, в частност качеството на
„настройването“, при което майката и бащата успяват да се нагодят според психологическите
състояния на детето си. Процесът е доста фин. Той е дълбоко инстинктивен, но може да се изгуби, ако
родителят е стресиран, угрижен, финансово затруднен или по други причини. Настройването може да
е невъзможно и ако самият възрастен е имал трудно детство. Съществуват случаи, при които
родителите даряват с любов малките си, но не умеят да долавят напрежението им. Тогава
подрастващите усещат, че са обичани, но дълбоко в себе си растат с убеждението, че не са харесвани
такива, каквито са. Затова демонстрират само „приемливата“ си страна пред майките и бащите си, като
потискат емоционалните пориви, които родителят отказва да приеме. Възможно е децата дори да
навикнат да се упрекват, че изобщо имат такива пориви.
С други думи, когато възрастните са под напрежение поради каквато и да било причина, заради
която не са способни да осигурят нужното съпричастие, потомците им израстват с хроничната
тенденция да се озовават в положението на емоционални самотници. А това върви и с чувството –
реално или въображаемо – че са без душеприказчици, тоест без човек, който може да разбере
терзанията им. Тук съвсем не говорим за липса на любов от страна на родителя или пък за някаква
физическа дистанцираност, а за една осезаема празнота на емоционално ниво, която кара малкото да
изпитва неудовлетвореност.
Феноменът на физическата близост, съпроводена от емоционално отчуждаване, се нарича
относително отчуждаване. То се случва главно когато майката поради свои проблеми и стресове не
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 109
проявява (или поне не достатъчно) съпричастност към хлапето. Такова разстройване на настройката
имаме, когато родителят първи измести поглед от детето, след като им се срещнат очите за по-
продължително време. Друг пример е настояването от страна на възрастния да продължава да
дундурка малкото, когато то ясно показва, че има нужда от почивка.
„Експериментите с примати показват, че бебетата сериозно страдат, когато майките им са край
тях, но не им обръщат внимание – пише психологът Алън Шор от Калифорнийския университет в Лос
Анджелис. – Според мен относителното отчуждаване е чест феномен, който повлиява на развитието на
личността в ранна възраст.“196
Непълноценните отношения между родител и дете все повече се налагат като норма в нашето
свръхнапрегнато общество. Нивата на физиологичния стрес, които се наблюдават у децата при
относителното отчуждаване, се доближават до нивата, които отчитаме при физическа раздяла.
Недостатъчната съпричастност въздейства подсъзнателно. Ако възрастен опита да си я припомни, едва
ли ще успее, но все пак тя е там – загнездена още от детството в биологията на загубата.
Относителното отчуждаване става част от психологичната програма на човека. Хората, които са
му „свикнали“ в миналото, като възрастни са склонни да избират тип отношения, които не са по-
различни от вече познатите. Например да живеят с партньори, които не ги разбират или не ги приемат
такива, каквито са. Така физиологичните стресове, причинени от относителното отчуждаване, ще
присъстват и след навършване на пълнолетие – разбира се, без да ги осъзнаваме.
196 Allan Schore, Affect Regulation and the Origin of the Self: The Neurobiology of Emotional Development (Mahwah: Lawrence
Erlbaum Associates, 1994), 378
197 M. Marmot and E. Brunner, „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life“, in T. Theorell, ed., Everyday
203D.J. Siegel, The Developing Mind:Toward a Neurobiology of Interpersonal Experience (New York: The Guilford Press, 1999),
73
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 112
Ланс Мороу е журналист и писател. В своята книга „Сърцето“ той кратко и ясно описва
приемствената природа на стреса между различните генерации, като разтърсващо и красиво споделя
своите преживявания на прага на смъртта, причинени от тежкото му сърдечно заболяване:
„Поколенията са като матрьошки. В склонността към насилие на майка ми се съдържаше
насилието на дядо ми, а в него (така подозирам, но не зная подробности) прозираше друга зловеща
история – черна и изпълнена с потайна енергия. История подир история, всяка избледняваща с
времето.“
Обвиненията стават безсмислени, след като се проумее, че семейните проблеми се коренят далеч
назад в по-старите поколения. „Осъзнаването на този факт веднага разсейва всяка наклонност да
разглеждаме родителя като злодей“, пише Джон Боулби – британският психиатър, който със своите
трудове хвърли научна светлина за значителната важност на привързаността в бебешка и детска
възраст. Тогава кого да обвиняваме?
Ако можем да видим как стресът се предава на всяко следващо поколение, по-лесно ще разберем
защо толкова много от описаните случаи в предходните глави засягат семейства, при които една и
съща болест засяга различни генерации, или хора от едно и също поколение, страдащи от всевъзможни
и привидно нямащи нищо общо помежду си заболявания. Ето няколко примера:
● Натали: множествена склероза. Нейният по-голям брат бил алкохолик и починал от рак на
гърлото. По-малката ѝ сестра е шизофреничка. Чичовците и лелите ѝ са алкохолици. Баба ѝ по
майчина линия също е алкохоличка. Съпругът ѝ – Бил, починал от рак на червата. Свръхактивният ѝ
син страда от недостиг на внимание и се бори със зависимост от наркотиците.
● Вероника: множествена склероза. Вярва, че е зачената при изнасилване и кръвосмешение.
Дядо ѝ по линия на приемната майка е алкохолик, а неговата съпруга развила болестта на Алцхаймер
след навършване на 60 години. Наред с другите си проблеми, баща ѝ отрано има високо кръвно
налягане.
● Сю Родригес: АЛС. Баща ѝ починал от увреждания на черния дроб заради алкохолизъм. Една
от лелите ѝ умира заради аневризма в мозъка, а друга – при пожар вкъщи.
● Ана: рак на гърдата. От същата болест починали майка ѝ и баба ѝ по майчина линия. В същото
време обаче липсва генетична предразположеност. Ана наследява проблемния ген от баща си. Има две
сестри – едната живее с алкохолик, а другата е умствено болна.
● Габриел: склеродермия с наченки на ревматоиден артрит. Родителите ѝ са алкохолици. На
брат ѝ му е правена операция заради рак на червата, а на сестра ѝ наскоро поставили диагнозата рак на
гърдата.
● Жаклин дю Пре: множествена склероза. Баба ѝ била съкрушена от смъртта на друго от децата
си по времето, когато се ражда майката на Жаклин. Самата майка на виолончелистката умира от рак, а
баща ѝ се разболява от болестта на Паркинсон.
● Роналд Рейгън: рак на дебелото черво, болест на Алцхаймер. Баща му и брат му били
алкохолици. Втората му съпруга заболява от рак на гърдата. Дъщеря му умира от метастази на
меланома.
Читателят вероятно си спомня от първа глава за гневното писмо, получено от една ревматоложка
по повод моята статия за Мери. В материала ми се загатваше, че проблемното детство на тази
пациентка, свързано с насилие и отчужденост, е довело до нейната потиснатост, а отчасти в резултат
на нея – и до склеродермията. Специалистката заявяваше, че това заболяване е наследствено и моята
аргументация нямала никаква стойност. Тя се възмущаваше за следното:
„Статията е заблуждаваща за широката публика и погрешно приписва отговорността за появата
на склеродермията на жертвите на това заболяване и на техните семейства.“
Вече се убедихме, че „приписването на отговорност“ – под което ревматоложката има предвид
разпределяне на някаква вина – не е същината на проблема. Основната ни идея е, че се осъществява
неумишлено предаване на стрес и безпокойства на следващите поколения. Друга моя пациентка –
Кейтлин, също почина от склеродермия. При нея всичко протече доста по-бързо, отколкото при Мери,
защото Кейтлин си отиде преди да е изтекла и една година от поставянето на диагнозата ѝ. Имах
възможност да я опозная едва през последните месеци на живота ѝ. Въпреки че изродих децата ѝ и бях
техен личен лекар, тя посещаваше моя колежка за личните си проблеми.
И Кейтлин, също като Мери, беше крехка и тиха душица, вечно загрижена повече за околните, а
не за себе си. Когато някой я питаше как се чувства, тя отговаряше с топла, едва забележима усмивка,
чрез която се опитваше да предпази събеседника си от физическата и емоционалната болка, която
изпитваше. Бързо отклоняваше разговора в странична тема, далеч от личните ѝ проблеми. Никога няма
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 113
да забравя последния ми разговор с нея, докато лежеше в болничното си легло. Дробовете и сърцето ѝ
едва функционираха. Поприказвахме си по-малко от 24 часа преди да издъхне. Попитах я как е.
Моментално ми отвърна с въпроса как съм се чувствал аз. Споделих ѝ разочарованието си, че
седмичната рубрика, която списвах за местен вестник, същата сутрин беше прекратена от издателите.
– О, сигурно ти е много тежко – прошепна тя, а лицето ѝ се натъжи в искрено съчувствие. – Знам
колко много обичаше да пишеш.
На прага на смъртта, обездвижена на 42 години от коварната си болест, която щеше да остави
съвсем сами нейния мъж и четирите им деца, Кейтлин не промълви и дума за това, колко ужасно се
чувстваше самата тя. Съпругът ѝ Ранди сподели пред мен: „Част от нейния характер бяха вечната
усмивка и приветливост, които не я напускаха нито в здраве, нито в болест.“ Според него жена му
„събираше и консервираше емоциите си“, особено когато била разстроена. Две са темите, за които
рядко разговаряла: смъртоносното ѝ заболяване и детските си години.
„Ако изобщо кажеше нещо за детството си, подбираше само хубавите си спомени.“
Ранди вярваше, че ранните години на жена му са били нерадостни, а щастливите мигове – редки
и малобройни. Баща ѝ бил преуспяващ бизнесмен, суров и тираничен, думата му била закон. Често
критикувал Кейтлин, по-голямото от двете си деца.
„Тя вярваше в идеята, струва ми се, че раждането ѝ е довело до семейни проблеми. Мислеше, че
не е била планирана и не са я искали.“
Последното ме подсети за нещо. Кейтлин беше гореща привърженичка на движенията,
осъждащи абортите, но не беше от враждебните и жлъчните им представители. Знаеше, че аз съм за
правото на жените да избират дали да продължат или да прекратят бременността си. Тъй като
отношенията ни се основаваха на взаимно уважение, тя ми писа, умолявайки ме настойчиво, да
престана да насочвам някои от пациентите си към клиниките за аборти. На едно място в писмото се
казваше:
„Ако абортите бяха законни по времето, когато съм била зародиш, днес нямаше да ме има.“
Това подкрепя наблюденията на Ранди, че жена му се е възприемала като нежелана. След като
болестта на Кейтлин напреднала, се случило нещо, което мъжът ѝ ми разказа със сълзи на очи.
„Седяхме в кухнята, а пред нас бяха разпилени всички тия лекарства, които тя трябваше да
взима. Чувстваше се кошмарно. Изведнъж избухна в плач и рече: „Иска ми се да си имах майчица.“ А
майка ѝ живееше на няколко пресечки от нас. Не бяха достатъчно близки, за да я поканим и да се
надяваме на утеха от нейна страна. По онова време си бяхме наели помощница за домакинската
работа, която се разстрои и дойде да прегърне Кейтлин. Помислих, че е много жалко напълно
непознатата да проявява повече съчувствие към жена ми от собствената ѝ майка. Но и не бих си
позволил да обвинявам родителите ѝ. Запознат съм с проблемите в това семейство. Майката на
Кейтлин останала без баща още като малко момиче. Старият ги зарязал. А нейната майка – бабата на
Кейтлин – трябвало да се справя съвсем сама.“
Предположенията на Ранди за детството на съпругата му се потвърдиха и от интервюто ми с
брата на покойната. Той ми довери:
„У нас липсваше любов, а и всякаква емоционална подкрепа. Баща ни се държеше гадно с нас, а
майка се страхуваше. Тя е мил човек – страхотен човек – но не се осмелява да се опълчи на злото.
Баща ми просто беше непоносим. Мисля, че още не бяхме навършили със сестра ми пет или шест
годинки, когато той ни пращаше в мазето да чистим. Не ни разрешаваше да излизаме оттам, докато не
си свършим работата. Връщал ни е да му излъскваме и ботушите от униформата. Трябваше да
блестят.“
Според брата на Кейтлин тя била „твърде нежна душа“, а бащата се държал с нея така, „сякаш
беше откровено глупава. Самият факт, че сестра ми се записа да учи в университет, го дразнеше. Не
уважаваше никое от начинанията ѝ. Беше се включила в една организация, която пропагандираше
естественото кърмене. Старият ѝ се присмиваше. Докога щяла да кърми децата си – докато почнат да я
боцкат мустаците им?“
След като години наред братът се усещал потискан, включително в зряла възраст, той прекъснал
отношенията с баща си и двамата вече не си говорят:
„Кейтлин беше загрижена, че съм се дистанцирал от семейството. Не можеше да проумее защо го
направих. Опитах да ѝ обясня, че това беше най-доброто решение за мен и че нямах друг избор. Тя
така и не ме разбра.“
Той си спомня и друга случка, която е много сходна с разказаната от Ранди:
209D Raphael, Social Justice Is Good for Our Hearts: Why Societal Factors - Not Lifestyles - Are Major Causes of Heart Disease
in Canada and Elsewhere (Toronto: CSJ Foundation for Research and Education, 2002), xi; Докладът е публикуван на сайта
socialjustice.org
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 117
изложени на по-голям риск от сърдечни заболявания. Това е факт, въпреки че те получават почти
еднакви заплати със стоящите по-горе в йерархията.210
След като вече сме наясно, че едни шаблони на поведение (и произтичащите от тях болести) се
предават като щафета от поколение на поколение, би трябвало да се освободим от ненаучната
склонност да обвиняваме. Не бива да забряваме още, че семействата и човешките животи се повлияват
и от външни социални фактори. Ако се освободим от склонността да обвиняваме, това ще ни позволи
да продължим напред, като възприемем необходимата лична отговорност, която е ключова за по-
нататъшните стъпки към изцелението.
210M. G Marmot et al, „Inequalities in Death -Specific Explanations of a General Pattern“, Lancet 3 (1984), 1003-6, cited in M.
Marmot and E. Brunner, „Epidemiological Applications of Long-Term Stress in Daily Life,“ in T. Theorell, ed., Everyday
Biological Stress Mechanisms, 83
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 118
дадено събитие и кога нямат роля. Излишно е да казваме, че не ни е оставила и записките си, от които
да узнаем всеки ген за какво служи.“
Второ, противно на генетичния фундаментализъм, който формира днешните мнения в научните и
обществените среди, сами по себе си гените не могат да обяснят сложните психологически
характеристики, моделите на поведение, здравето и болестите на хората. Гените са просто кодове.
Тяхната функция е на сборник от закони и биологични правила, според които се извършва синтезът на
протеини, от което пък се определя всяка клетка каква структура ще има и каква ще е нейната дейност.
Те са били и ще си останат само живи, динамични архитектурни и механични планове. Дали планът
ще бъде изпълнен, не зависи единствено и само от гените. Те съществуват и функционират в контекста
на живите организми. Активността на клетките не се определя изцяло от гените в техните ядра, но
също така от потребностите на целия организъм, както и от взаимодействието на този организъм със
средата, в която трябва да оцелява. Гените се активират и изключват именно от средата. По тази
причина най-важните влияния за човешкото развитие, здраве и поведение са тези, които идват от
заобикалящата ни действителност.
Хората, които отглеждат растения и животни, знаят и не биха спорили колко важни са първите
грижи за оформянето и генетичния потенциал. По причини, които нямат нищо общо с науката,
мнозина отказват да прегърнат същата идея, когато се отвори същия въпрос, но вече в контекста на
човешките индивиди. Тази мисловна парализа става дори някак смешна, когато имаме предвид, че
измежду всички живи същества именно за човека и неговото дългосрочно функциониране най-голямо
въздействие оказва регулацията на средата през ранните му години. Липсват или са твърде оскъдни
доказателствата за решаващата роля на гените в повечето случаи, свързани със здравето и болестите.
Тогава на какво се дължи всичката тази суета около геномния проект? Защо е този натрапчив
генетичен фундаментализъм?
Ние сме социални същества и затова науката, включваща всичките си дисциплини, има своите
идеологически и политически измерения. Както изтъква Ханс Селие, непотвърдените предположения
на учените често ограничават и определят техните открития. Отдалечаването ни от гледището, че
заболяванията – били те умствени или физически – се дължат главно на генетични фактори, позволява
да избегнем смущаващите въпроси относно същността на обществото, в което живеем. Ако „науката“
ни убеди да пренебрегнем темата за приноса на нищетата, създаваните от хора токсини или
френетичната и стресираща социална култура за появата на болестите, ще останем с оскъден набор от
възможни отговори. Те са сведени само до сферата на фармацевтиката и биологията. Подобен подход
служи за оправдание и опазва господстващите социални норми и структури. Освен това поддържа
икономически интереси. Цената на акциите в „Селера“ – частната компания, участваща в геномния
проект – се покачи с 1400 процента между 1999 и 2000 година.
Истерията около генома не е просто симптом на слаба наука, а силно наподобява и религиозен
фанатизъм. Но дори в Библията се казва, че Бог първо създал вселената, после – природата, а най-
накрая оформил човека от веществата на земята. Той е знаел – за разлика от Бил Клинтън, – че още от
сътворението си хората не могат да просъществуват извън своята среда.
Вътрешната среда на човешкия организъм включва физиологичните и психо-емоционални
състояния, които оказват влияние върху развитието ни и определят отношението ни към света през
целия ни живот. А вътрешната средата на индивидуалната клетка е нейното непосредствено
обкръжение, от което получава информационни субстанции – тези вещества идват от други
близкостоящи клетки и от нервните окончания, като се контролират от разположени далеч в тялото
органи, секретиращи своите химикали в кръвоносната система. Информационните субстанции се
свързват с рецепторите на повърхността на клетката. Тогава в мембраната – в зависимост от това как е
предразположена клетката в дадения момент – се произвеждат ефекторни молекули, които отиват в
ядрото и карат гените да синтезират определени протеини за конкретни нужди.
Брус Липтън обяснява за тези протеинови комплекси, че действат като „превключватели“, които
съобразяват функцията на клетката с нейната среда:
„Въпреки че тези протеини се произвеждат чрез молекулно-генетични механизми, активацията
на контролираните от тях процеси се задейства от външни фактори… Въздействието на заобикалящата
среда става съвсем ясно от наскорошните проучвания върху стволовите клетки.211 Стволовите клетки
не определят сами своята съдба. Обособяването им става според средата, в която се намират.
Например могат да се култивират три вида тъкани. Ако дадена стволова клетка се постави в една от
Стволовите или зародишните клетки са тези, които все още не са се специализирали като определени тъканни клетки
211
212B. H. Lipton, „Nature, Nurture and Human Development,“ Journal of Prenatal and Perinatal Psychology and Health 16, no. 2
(2001), 167-80
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 120
Айрис бързо призна, че когато нейните приятели имат проблеми и се обръщат към нея за
подкрепа, тя не ги осъжда и не гледа на тях като на слабаци. Те се чувстват спокойни, защото могат да
разчитат на нея и в техните очи е съпричастна и сигурна опора. Стана ѝ ясно, че не количеството сила
е причината за нейните двойни стандарти, изразяващи се в по-високи очаквания за себе си, отколкото
за останалите. Става дума за безпомощност, която е изпитвала като дете. Малкият човек постепенно
започва да залага предимно на силата, защото му липсва подкрепа.
2. Нямам право да се ядосвам
Шизуко е 49-годишна майка на две пораснали деца. От 22-годишна страда от ревматоиден
артрит, който се появява скоро след пристигането ѝ в Канада като чуждестранен студент. Когато била
на четири, останала половин сирак, а скоро след това баща ѝ се оженил за сестрата на покойната ѝ
майка.
– Мащехата ми обичаше повече бизнеса си, отколкото децата.
Бащата задоволявал всички материални прищявки на втората си съпруга, а през по-голямата част
от времето отсъствал от дома. Преди пет години Шизуко се развела с мъжа си, който показвал, че не
изпитва чувства към нея.
– Бракът ми беше ужасен. Докато живеех със съпруга ми, вечно бях изтощена, защото отглеждах
децата. (Преумората е обичаен симптом на ревматоидните заболявания.) Към 3:00 часа следобед вече
не издържах и лягах за малко отдих на канапето. А мъжът ми вечно се оплакваше: „Нищо не си
свършила, ама нищичко.“ Казваше, че го използвам, за да ме хрантути.
– Това ядосваше ли те?
– Да, постоянно ме беше яд на него.
– Но показваше ли гнева си?
– Не… Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам.
3. Ако се ядосвам, няма да ме харесват
Алън е с рак на хранопровода и не е доволен от брака си. Вероятно си спомняте, че според него
жена му е неспособна да бъде романтична, избягва интимните отношения и не може да посреща
потребностите чу. Попитах го:
– Как би изразил своята неудовлетвореност? Кара ли те да се ядосваш? Ядосваш ли се изобщо?
– Трудно ми е да ти отговоря сега, защото постоянно съм бесен заради нещо. Напоследък по-
често говорим за проблемите си.
– А какво стана с гнева, който имаше преди да се разболееш от рак?
– Не знам. Виждам накъде биеш и вероятно си прав.
– Кое те накара да потискаш гнева си?
– Хвана ме натясно. Не съм се замислял много по тоя въпрос. Мисля, че се дължи на желанието
да ме харесват. Ако се ядосваш, не допадаш на хората.
4. Целият свят е моя отговорност
45-годишният Лесли е чиновник и също вярва, че заболяването му – в неговия случай улцерозен
колит – се дължи на стресовете му заради съпругата.
– Започна се през първия ми брак. Напрежението беше голямо и тогава здравословното ми
състояние беше най-тежко. Отдавна обаче положението ми се подобри. Прокървявам от време на
време, но не е страшно. Отношенията ни с първата ми жена бяха ту добри, ту лоши. Мисля, че не
искаше да се обвързва. Не бяхме равностойни партньори. Все трябваше да се съобразявам с нея. Щях
да полудея, защото почнаха да ми се изчерпват идеите какво бихме могли да вършим заедно. Никога
не ми споделяше желанията си. Налагаше се даже да избирам сам филмите, като единствено можех да
гадая дали и на двама ни ще харесат и ще останем доволни.
– Не те ли дразнеше да играеш тази роля?
– Дразнеше ме естествено.
– Какво правеше с тоя гняв?
– Преглъщах го, нямах избор. Ако бях проявил борбеност, тя щеше да каже: „Виждаш ли, бракът
ни не върви.“ Всеки конфликт с нея се смяташе за индикатор, че отношенията ни са лоши. Трябваше
да съм много, много внимателен. Когато започнах да излизам с Ева, новата ми съпруга, се случваше да
се спречкаме. Това ме караше да се усмихвам. Обясних ѝ, че се радвам на възможността и правото да
отстоявам мнение и да съм различен, без да ме заплашват, че ще ме зарежат. Преди определено се
опасявах, че ще ми обърнат гръб и ще ме изхвърлят от живота си.
Лесли потърсил медицинска помощ няколко месеца след появата на симптомите.
214 Mogens R. Jensen, „Psychobiological Factors Predicting the Course of Breast Cancer“, Journal of Personality 55, no. 2 (June
1987), 337
215 Levy, Behavior and Cancer, 165
216 S.Warren et al., „Emotional Stress and the Development of Multiple Sclerosis: Case-Control Evidence of a Relationship“,
Journal of Chronic Disease 35 (1982), 821-31
217 Съпругът на Джийн е Ед, с когото се запознахме в 8 глава
221 Rogentine et al, cited in B. Fox and B. Newberry, eds., Impact of Psychoendocrine Systems in Cancer and Immunity (NewYork:
C.J. Hogrefe, 1984), 259
222 Пак там, 267
223 F. I. Fawzy et al, „Malignant Melanoma: Effects of an Early Structured Psychiatric Intervention, Coping, and Affective State on
Recurrence and Survival 6 Years Later“, Archives of General Psychiatry 50 (1993), 681-89; cited in Michael Lerner, Choices in
Healing (Cambridge, Mass.:The MIT Press, 1994), 159
224 F. I. Fawzy et al“, A Structured Psychiatric Intervention for Cancer Patients: Changes over Time in Immunologic Measures,“
Oliver Sacks, The Man Who Mistook His Wife for a Hat and Other Clinical Tales; New York: HarperPerennial, 1990
226
227A. F. Siegman et al,“Antagonistic Behavior, Dominance, Hostility, and Coronary Heart Disease“, Psychosomatic Medicine 62
(2000), 248-57
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 139
„Толкова бях ядосан, че ми причерня. Убеден съм, че това е едно от нещата, които ми докараха
проблема със сърцето. Другото са гените.“
Въпросният му гняв е изригнал вулканично, тъй като още от дете го е натрупвал в себе си. Как да
разрешим дилемата с гнева? Ако изблиците на гняв са толкова опасни, колкото и потискането му, как
можем да се надяваме на крепко здраве или изцеление? И потискането, и изблиците са резултат от
неправилното освобождаване на емоциите, което е в основата на възникването на болести. Ако при
потискането проблемът се състои в липсата на освобождаване, при изблиците също имаме потискане
на негативните емоции, което обаче се редува с неконтролируемото им изпускане.
Проведох увлекателен разговор относно тези два привидно противоположни методи за справяне
с гнева. Събеседник ми беше Алън Калпин, лекар и психотерапевт от Торонто. Той изтъкна, че както
потискането, така и изпадането в ярост се дължат на страх от автентичния гняв. Описанието, което ми
даде Калпин на автентичния гняв, ми се стори изненадващо, въпреки че прозвуча съвършено вярно. От
неговото обяснение успях да разбера причината тази емоция да е свързана с толкова погрешни
представи. Според него здравословният гняв ни зарежда със сили и ни успокоява:
– Истинският гняв е физиологично изживяване без особено външно изражение. Усещането е като
прилив на енергия, която преминава през цялото тяло и мобилизира съпротивителните ни сили. В
същото време всичката тревожност се изпарява. При автентичния гняв не се случва нищо драматично.
Вижда се само спадане на напрежението в мускулите. Устата се отваря по-широко, защото мускулите
на челюстите също се отпускат. Гласът става по-нисък, защото отпускането обхваща и гласните
струни. Раменете слизат надолу. Изобщо виждат се всички признаци за изчезване на напрежението в
мускулите.
Терапията на д-р Калпин е базирана на метода, разработен от д-р Хабиб Даванлу от университета
„МакГил“ в Монреал. Този Даванлу е записвал на видео сеансите със своите клиенти, за да може после
да им покаже как телата им изразяват емоциите. Калпин прави същото:
– На една от касетките мой клиент описва мощно прииждане на електричество, което преминава
през тялото му. Казва, че това се случва, докато ми говори, но ако го гледате отстрани, той просто си
седи и обяснява. Ако си пуснете касетката без звук, ще видите един доста съсредоточен и спокоен
човек. Може дори да не ви мине през ум, че в онзи момент беше ядосан.
Ако гневът е релаксация, какво тогава е видимото изражение на ярост? Когато аз съм разярен,
лицето ми се изопва, мускулите ми се напрягат и си знам, че по нищо не изглеждам спокоен. Тук д-р
Калпин прави съществена разлика:
– Въпросът е какво точно изпитват хората, когато изливат гнева си? Аз съм ги питал директно.
Повечето от тях всъщност дават описание на страх и безпокойство. Накарай ги да ти опишат
състоянието си с физиологични термини и по един или друг начин ще ти говорят за страх.
– Така е – съгласих се. – Повишаването на гласа, плиткото дишане и напрягането на мускулите са
признаци за безпокойство и страх, а не за гняв.
– Именно. Гневът им не се изживява физиологически, а само неуспешно се симулира.
Избухването е защита срещу страха, който неизменно съпътства гнева на детето. Гневът на
малкото води до тревожност, защото е съпроводен от положителни чувства на любов и желание за
близост. Той застрашава условията за привързаност. Затова в гнева има нещо плашещо, дори да не се
долавя желание у родителите за неговото потискане. Алън Калпин обяснява:
– Агресивните импулси се потъпкват заради вината, а вината се появява заради наличието на
любов и положителни чувства. Така че гневът не се поражда във вакуум. За един човек е много
обезпокояващо да изпитва агресия към някого, когото обича. Това му навлича вина.
Естествено колкото повече родителите обезсърчават или забраняват гнева, толкова повече се
засилва безпокойството у детето. В случаите на пациенти, където гневът е напълно потиснат или
хроничното му потискане се редува с експлозивни изригвания на ярост, родителите някога не са могли
да приемат напълно нормалните негативни емоции на децата си. Ако човек несъзнателно се ужасява от
силата на агресивните си импулси, съществуват различни начини да се предпази от тях. Един от тях е
да се „излее“, държейки се като малко дете, което трябва да се справи с непоносимото натрупване на
гняв.
– Забелязва се едно позьорство – пояснява Калпин. – То включва викане, пищене и дори нанасяне
на удари. Всичко това служи за защита срещу изпитването на автентичен гняв. Така се предпазваме от
страха си да оставим гнева в нас, където може да бъде усетен напълно. Това изливане възпрепятства
изживяването на истинския гняв.
228L. R. Ormont, „Aggression and Cancer in Group Treatment“ in Jane G. Goldberg, ed., The Psychotherapy of Cancer Patients
(New York: The Free Press, 1981), 226
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 141
каже, че изграждането на автономна психика, способна на саморегулация, е още по-висша цел на
съществуването ни. Разумът и духът могат да надмогнат и най-страховитите физически поражения. И
обратно, виждаме как тялото започва да не издържа на проблемите, когато се изгубят психическата
цялост и свободата.
Джейсън е диабетик и от 5-годишен е зависим от инжекциите с инсулин. Терминът diabetes
mellitus идва от гръцки и означава „сладка урина“, тъй като при това заболяване бъбреците филтрират
излишната кръвна захар, като я отделят в урината. Клетките на панкреаса не могат да произведат
достатъчно инсулин – хормонът, необходим за разграждането на захарта, която приемаме с храната.
Освен непосредствените физиологични рискове от високите нива на глюкоза, тази болест може да
доведе до увреждания на много органи в тялото.
Сега Джейсън е на 23 години. Не може да вижда с дясното си око, което също се дължи на
диабета. Наред с това страда от отслабване на сърдечните мускули, проблем с едната сърдечна клапа и
поражения в бъбреците. Понякога не е в състояние да ходи, което се дължи на обратимо нервно
възпаление, наречено диабетична невропатия. Той и майка му Хедър са мои пациенти от 10 години.
През последните 12 месеца на няколко пъти трябваше да търси спешна помощ заради различни кризи,
включващи сърдечни пристъпи и менингит. Може би не му остава още много живот. Според
специалиста по вътрешна медицина, който го наблюдава, прогнозата е „Божа работа“.
Хедър живее в постоянно безпокойство. Изтощена е до краен предел, но се случва и да избухва.
Тя вижда причината за негодуванието си в отказа на Джейсън да се грижи за себе си. Той отказва да
яде само подходящи храни, не следи внимателно инсулина си, не ходи редовно на прегледи и не води
здравословен живот. За една майка, разбира се, залогът е висок. От личен опит се убедила, че ако не
поеме нещата в свои ръце, състоянието на Джейсън се влошава. Не помни откога е забелязала, че ако
не бъде винаги нащрек, детето ѝ може да изпадне в кома или да се случи непоправимото.
Преди последното си постъпване в болница Джейсън бил изтощен от повръщане в продължение
на седмици, бил дехидратиран и получавал гърчове. Един ден майка му седяла край болничното легло,
когато започнал поредният пристъп.
– Дотичаха медицински сестри, лекари и други хора от персонала – спомня си Хедър. – Джейсън
забелваше очи, а краката и ръцете му трепереха. Почнаха да му правят вливания през системата,
когато той внезапно се надигна, седна насреща ми и ме погледна. Каза ми със силен глас: „Откажи се!“
Но как да се откажа? Няма да допусна синът ми да умре.
Самият Джейсън не си спомня случая:
– Сигурно изобщо не съм бил на себе си.
– Имаш ли представа какво точно си имал предвид? – попитах го.
– Първото, което ми минава през ума, е да ме остави на мира. Като съм казал „откажи се“, едва
ли съм имал предвид да ме остави да умра. По-скоро да се откаже от навика си да ми нарежда. Просто
трябва да се откаже. Искам да уважава решенията ми. Това си е моят живот. Вероятно ще правя
грешки, но мама не трябва да ме пази от тях. Диабетът и нейният вечен контрол изпълват почти целия
ми досегашен живот.
Няма да се впускаме в подробности за това кое кара майката да постъпва така и как синът е
мотивирал действията ѝ. Важното е, че онази забележителна случка в болницата говори за липсата на
автономия. Джейсън не умее открито да отстоява себе си. Силното му желание за самостоятелност и
гневът към майка му довели до демонстрации на съпротива, които включват дори немарливо
отношение към собственото му здраве. Той ми сподели по отношение на майка си:
– Край нея се задушавам. Каквото и да правя, за нея е грешка. Когато съм ѝ казал да ме остави,
вероятно съм искал да не ме държи тъй изкъсо. Искам да съм господар на живота си. Ще живея по
свой си начин и е нормално да правя грешки – всички ги правят. Никога не съм се чувствал свободен в
правото си на лични грешки.
Ако можем да направим извод от историята на Хедър и Джейсън – както и от другите описани
случаи и проучвания в тази книга – той е, че хората страдат, когато личните им граници бъдат
размити. Майката се отнасяла към сина си като към дете, за чиито грижи се чувства изцяло отговорна.
По този начин му пречи да порасне. С незрялото си поведение Джейсън се отдръпва, за да се защити
от вмешателствата. Казано накратко, болестта е изражение на проблем с личните граници.
Когато погледнем научните изследвания, които създават профил на хората в най-рискови групи,
установяваме, че това са лицата, на които най-често били потъпквани личните граници преди да
успеят да се изградят като самостоятелни индивиди. През 1998 година „Американското списание за
превантивна медицина“ публикува резултатите от проучване, озаглавено „Неприятните детски
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 142
изживявания“. То е проведено сред над 9500 пълнолетни участници. Стресори от детството, като
емоционалното или сексуалното малтретиране, побоищата, употребата на наркотици и данните за
психичните заболявания на роднини, са съпоставени с рисковите модели на поведение в зряла възраст,
здравния статус и случаите на смъртен изход поради болести. Авторите заключават:
„Съществува открояваща се връзка между стресорите в родното семейство и здравословното
състояние години по-късно. Колкото повече са били недостатъците в семейните отношения през
детството на даден човек, толкова повече са болестите му като възрастен. Такива лица са особено
застрашени от преждевременна смърт от рак, сърдечни заболявания, фатални травми и други.“229
Обикновено проблемът с личните граници на децата не е толкова в това, че се прекрачват, а че
изобщо не се очертават. Много родители не знаят как да помогнат на малкото да установи границите
си, защото самите те не са успели да сторят това през ранните си години. Можем да се справим, само
ако знаем как. Ако няма нещо, което да го разделя от родителите, детето остава оплетено в
отношенията си с тях. Същата заплетеност се пренася и в по-късния му живот и контактите му с целия
свят. Доктор Майкъл Кер използва термина „липса на разграничение“. То може да се прояви в две
форми. Като затваряне в себе си, навъсеност и съпротива към околните, стигаща до крайности – тази
форма се наблюдава при Джейсън. На другата отговаря Хедър – там е характерен хроничният и
натрапчив стремеж да се полагат грижи за другите. Понякога двете форми съжителстват в един-
единствен човек, като всяка се проявява в зависимост от обстоятелствата към дадения момент.
Объркването на имунната система, което може да причини болести, се дължи на факта, че не
няма как да се различи своето от чуждото. За изцелението е нужно да се установят или укрепят
индивидуалните ни граници. Лично съм разговарял по темата с терапевтката Джоан Питърсън от
Габриола Айлънд. Тя е директор на тамошен център за обучение в областта на холистичната медицина
и психологичното израстване. Тя ми каза:
– Границите и автономията са от съществено значение за здравето. Живеем живота си чрез
нашите тела. Ако не сме способни да изразяваме преживяванията си, телата ни ще кажат онова, което
умовете и устите ни не смеят.
Доктор Питърсън дава следното определение:
– Личните ни граници са нашата енергийна форма. Не искам да употребявам думата „аура“,
защото този термин днес има и други значения. Но имаме енергийна форма, която излиза дори над
кожата. Така че чрез общуването не само определяме границите си, но имаме и енергийни граници,
които са невербални.
В книгата си „Гняв, граници и сигурност“ доктор Питърсън е още по-подробна:
„Границите ни са невидими. Те са резултат от нашето съзнателно и вътрешно усещане за Аз.
Можете да се запитате: Какво очаквам от живота си и отношенията си с околните? Какви са мечтите
ми? От кое искам повече и от кое – по-малко? Какво изобщо не искам? Какво мога и какво не мога?…
С подобни въпроси си помагаме да определим какво ценим и какво очакваме от даден етап на живота
си. С времето може да се променим, но не трябва да губим контрола над себе си. Механизмите за
контрол се намират в самите нас.“
Обобщено, автономията представлява изграждането на нашия вътрешен контролен център.
5. Привързаност
Чрез чувствата си на привързаност осъществяваме контакт с околния свят. Нашите най-ранни
отношения определят дали ще придобием или изгубим способността си да бъдем открити, грижовни
към себе си и здрави. Тогава се научаваме да допускаме изява на гнева си или да се страхуваме от
него, като го потискаме. През детството си изграждаме автономия или я оставяме да атрофира.
Привързаността е жизненоважна за изцелението. Чет и брой нямат проучванията, които сочат, че
хората без социални контакти – самотниците – са по-податливи на заболявания. Онези, които се радват
на искрена емоционална подкрепа, са с по-благоприятни прогнози, независимо от диагнозата им.
Преди 14 години откриват малко възелче в простатата на Дерек. Сега той е на 71 години. Поне
веднъж годишно ходи да му правят изследвания. По-миналото лято биопсията показала наличие на
ракови клетки.
- Онкологът ми каза, че перспективите не са добри и доста ме уплаши. Затова се съгласих на
шестмесечната хормонална терапия, която смалява тумора. Това лечение изцяло те оставя без
тестостерон. Трябваше веднъж на три месеца да ходя да ми бият инжекция. След хормоналното
V. J. Felitti et al, „Relationship of Childhood Abuse and Household Dysfunction to Many of the Leading Causes of Death in
229
Adults: The Adverse Childhood Experiences (ACE) Study“, American Journal of Preventative Medicine 14, no. 4 (1998), 245-58
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 143
лечение лекарят настояваше да се подложа и на седемседмичен курс на лъчетерапия. Отвърнах му, че
не искам, защото съм чел за нея. Лъчетерапията и операциите решават проблема само временно, а след
три до пет години болестта обикновено се завръща. Лъчетерапията унищожава толкова много…
загиват и куп добри клетки заедно с лошите.
- Диагнозата как ти се отрази емоционално?
Дерек призна:
- Ами, какво да ти кажа, беше ми голям проблем. Не казах на никого. Дори на приятелите ми.
Запазих лошата новина само за себе си, жена ми и двете ни дъщери. По-рано бях саможивец, доста
потаен. Сега съм по-открит. Харесва ми да има повечко хора около мен. Не винаги беше така. Щеше
да ми хареса да си намеря някоя пещера с врата и ключалка, за да си живея в нея завинаги. Всичките
ми приоритети се промениха. Хобито ми беше да изработвам декоративни парни локомотиви. По
шестнадесет часа на ден стоях в работилницата и правех играчки, като се чувствах напълно щастлив.
От две години обаче, откакто имам рак, не съм стъпвал там. Сега имам нужда от хора около мен.
Пациентите с рак си помагаме взаимно. Всъщност само това правим – говорим си. До края на живота
си ще говоря с тях за рака. Изглежда така трябва да бъде.
- Хората като цяло имат нужда да споделят емоциите си, да говорят за трудностите си,
независимо дали включват рак или не. Не е ли така? Според теб защо трябваше да се появи ракът, за
да те научи на това?
- И аз се питах същото. Като ми поставиха диагнозата, издигнах стена около себе си. Не
допусках никого наблизо, защото не се чувствах сигурен. Отчитам си го като грешка. В продължение
на 11 месеца влагах всичките си сили в борбата с рака. След като реших, че болестта си е отишла,
съборих стената и почнах да разказвам на хората за преживяванията си – че съм имал рак и съм го
надвил. Много се гордеех с този факт.
Тук го попитах:
- Решил си да споделиш за проблема си, едва когато си го победил. Но си бил изолиран, докато
си се борил с него, когато всъщност най-много си имал нужда от подкрепа. Защо държеше жена си
настрана?
- Никога не съм чувствал нейната подкрепа… и все пак знаех, че е на моя страна. Просто не я
допусках в живота си. Издигнах стената около мен и не допусках хора, без изключения.
Понякога ни е по-лесно да се оставим на огорчението и яда, отколкото да си позволим
привързаност. Причината е, че именно разочарованието от първите ни отношения на привързаност се е
превърнало в повод за нашия гняв. Зад всеки наш гняв се крие болезнена и непосрещната потребност
от истинска близост. За да се излекуваме, трябва да признаем пред себе си, че сме уязвими. Именно
нашата уязвимост някога ни е накарала да се изключим емоционално. Вече не сме безпомощни и
зависими деца, затова няма защо да се страхуваме от своята уязвимост. След като се освободим от
излишните опасения, можем да си позволим да се привържем – всички имаме еднаква потребност от
това. Сближаването с други хора пък ще ни отърве от дълбоко вкорененото убеждение, което мъчи
мнозина с хронични заболявания: че не сме привлекателни и не заслужаваме обич.
Търсенето на близост е условие за изцелението.
6. Отстояване
След смирението, че имаме проблеми за решаване, ставаме бдителни, за да се научим да владеем
гнева си и да очертаваме личните си граници – нашата автономия. А след като се възползваме от
вродената си способност да се привързваме, идва моментът с отстояването. То е декларация към нас
самите и към околния свят, че съществуваме и че сме личности.
На много места в тази книга интервюираните казваха, че ако не вършат нещо, изпитват празнота,
която ги плаши. В този си страх често погрешно отъждествяваме действителност и проблеми,
съществуване и активност, смисъл и постижения. Мислим си, че автономията и свободата означават
непременно да постъпваме или реагираме както ни се иска.
Отстояването в контекста на себеизявата е далеч по-всеобхватно от ограничената роля на
конкретните действия. Да се отстояваме означава да приемаме, че ни има. Означава още да се
харесваме, независимо от миналото ни, личния ни характер, уменията ни и как ни възприемат другите.
Преди всичко отстояването има за цел да ни освободи от заблудата, че трябва да оправдаваме
съществуването си. Действията и противодействията тук са без значение. Просто ни има, независимо
от обстоятелствата. Именно затова отстояването може да бъде и точно противоположното на
действията. И не само в тесния смисъл на отказването да вършим неща, които не желаем, но и като
принципно отхвърляне на нуждата да правим каквото и да било.
Книгата е свалена от www.otizvora.com www.spiralata.net 144
7. Утвърждаване
Когато отговаряме утвърдително, изказваме позитивно становище; приближаваме се към нещо
стойностно. Два са положителните фактора, които могат да ни помогнат да се изцелим или да се
запазим цели.
Първият е съзидателната ни сила. След като станах лекар, дълги години робувах на своя
работохолизъм и не обръщах внимание на съкровените си пориви. В редките случаи, когато си
позволявах почивка, усещах едва доловимо шаване в корема, едно съвсем леко смущение. По същото
време в главата ми се появяваше плахата мисъл: пиши! Първоначално не знаех как да гледам на това –
киселини в стомаха ли бяха или вдъхновение? Колкото повече се вслушвах, толкова по-силно ставаше
посланието в ума ми. А то беше, че трябва да пиша, да се изразявам чрез писменото слово. Това щеше
да ми помогне не само да бъда изслушан от другите, но и да чуя себе си.
Казват, че боговете създали хората по свой образ и подобие. Затова всички имаме от техния
порив да творим. Можем да бъдем съзидателни по най-различни начини: писане, рисуване, музика,
изобретяване на нови пособия и още безброй уникални занимания според интересите на всеки от нас –
кулинарно изкуство, градинарство или ораторство. Важното е да се почита този порив. Когато го
правим, изцеляваме не само себе си, но и околните. Ако не го правим, убиваме не само телата си, но и
духа си. Когато не пиша, се задушавам в тишината.
Ханс Селие е на същото мнение:
„Щом имаме заложби, трябва да ги проявяваме, защото в противен случай ще експлодираме на
нежелани места или ще затънем безнадеждно в чувства на безсилие. Великият замисъл е да
канализираме своята жизненост по начин и със скорост, които природата е предвидила за нас.“
Второто средство за нашето утвърждаване е самата вселена – връзката ни с всичко и всички.
Предположението ни, че сме откъснати от живота, сами и ненужни, е отрова. Няма значение колко
пъти и колко жестоко съдбата ни е показвала тъмната си страна – това е само горчива измама, която
съставлява част от патологичната биология на убежденията. От материална гледна точка лесно можем
да видим, че представата за откъснатост от вселената е една измама. Не отиваме „прах при прахта“, а
сме одухотворена прах. Ние сме част от вселената с временно съзнание и никога не можем да сме
извън нея.
Думата „търсене“ не случайно се използва често в контекста на духовните занимания. Щом
заболеят, много хора почти инстинктивно започват да търсят духовното в себе си, понякога по
изненадващи начини. Ана е с рак на гърдата. Тя е еврейка и като такава била посветена в юдаизма.
Днес посещава християнска катедрала за духовна подкрепа.
– Обикнах Бог и затова съм още силна. Ходя в църквата, където взех причастие. Знам, че и Бог
ме обича. Служа при олтара. Първия ден държах разпятието и две свещички. Свещеникът ми рече: „Ти
си живият олтар.“ Често си го повтарям, особено ако нещо много ме мъчи: „Аз съм живият олтар.“
Свещеникът ми каза още: „Ако си Божият олтар в църквата, си Божи олтар навсякъде. Ти си
възлюбена.“
От друга страна, Лилиан – говорих с нея във връзка с нейния артрит – заменила енорийската си
църква с юдаизма. Израснала в Шотландия и помни родния си дом като място на постоянен контрол и
насилие. В новата си вяра намира свободата да бъде себе си, да се харесва такава, каквато е, и да се
радва на живота – все неща, от които досега се е страхувала. Не може да се каже, че е напълно
освободена. Когато кани брат си на гости, тя крие менората и свещите. Важното е, че е по-спокойна от
когато и да било.
– Почувствах, че ако искам да се излекувам, трябва да сваля духовните си окови – обяснява тя.
Други от хората, с които разговарях, са утвърдили вярата в традиционната си религия. Трети се
отдават на медитация или общуват с природата. Всеки търси своя път към светлината. За мнозина
издирването не е леко начинание. Не се замисляме къде сме оставили ключовете си и досущ като
Настрадин Ходжа, предпочитаме да ги търсим само под лампата, защото там можем да виждаме.
„Търси и ще намериш“ – беше казал един от великите Учители. Самото търсене е намиране,
защото бихме могли да издирим само нещата, за които вече знаем, че съществуват.
Има и хора, които ходят на психолог, без дори да отварят дума за духовните си потребности.
Други пък опитват изцеление само по духовни пътища – в търсене на Бога или универсалния разум,
без да съзнават, че не по-малко важно е да открият и утвърдят личния си разум, тоест себе си. Здравето
е стабилно, само ако почива и върху трите опори: тяло, разум (душа) и духовна връзка (дух).
Независимо коя опора изключите от цялото, ще последва дисбаланс и болест.
Благодарности
Дължа огромна благодарност на всички хора, които с открито сърце споделиха за миналото си.
Някои от тях са мои стари пациенти. С други се запознах наскоро. Те разкриха душите си, за да могат
читателите да се поучат от болезнения им опит.
Даян Мартин от издателството “Knopf Canada” ме подкрепяше за тази книга още от мига, в който
седнах да я пиша. Тя преработи твърде дългия ръкопис, като от професионалната ѝ намеса имат полза
както авторът, така и читателите.
Задължен съм още на Том Милър от издателството “John Wiley & Sons” в Ню Йорк, защото
обърна по-сериозно внимание на книгата ми, докато другите американски издатели гледаха на нея
като „поредната книга за стреса“.
Господ ми прати Киара О’Мара Съливан от Вирджиния, с която се сприятелих по интернет и
която стана моя неофициална съавторка, редакторка и рецензентка. Появи се в живота ми ненадейно
от нищото и постепенно започна да ми помага в писането, с което го направи по-лесно. А съответно
направи по-лесен и живота ми. Книгата, която държите, нямаше да бъде същата без нейното
съдействие.
Издателката ми Денис Буковски беше категорична, че „Когато тялото казва НЕ“ ще бъде
издадена в поне още пет държави и на няколко езика. Тя започна да ме съветва, когато бях почти
приключил с черновата, което ми позволи да си направя някои редакции – благодарение на тях,
творбата ми се доближи до първоначалните ми планове за нея. Хедър Дъндас и Елза Делука осигуриха
незаменима техническа помощ, като вярно набраха над двеста часа аудио интервюта в текстова форма.
Моята съпруга и духовна половинка Раи беше строг критик и всеотдайна опора. Повечето от
съкратените материали бяха премахнати, благодарение на нейните смелост, любов и мъдрост. Нещата,
които най-силно ценя, са вече част от живота ми – също заради тези нейни качества.
Благодаря и на цитираните в книгата автори или техни издатели, че ми позволиха да използвам
извадки от техните творби.
Габор Мате