Вместо „мамата“ - Good Morning

Лятото на 2003 г. Седя си аз в едно кафене на Кънектикът авеню във Вашингтон и небрежно наблюдавам хората наоколо.
Погледът ми спира в голямото заглавие на вестника, който господинът през две маси от мен чете: „Стоичков изигра последния си
мач на планетата Земя!“.
Едва не се задавям с капучиното. Моля учтиво човека да ми услужи за малко със спортната притурка и се зачитам в
статията. Пише, че преди два дни в американската столица Стоичков е изиграл последния мач в кариерата си пред 14 хиляди
фенове на стадион РФК, които станали на крака, за да го изпратят. Явно е било знаменито, а аз, макар и във Вашингтон, съм
пропуснал всичко това. После си давам сметка, че въобще не съм знаел, че Стоичков играе в „Ди Си Юнайтед“, а няма как да
знам, щото не се интересувам много от футбол.
Все пак решавам, че след като и двамата със Стоичков така или иначе сме във Вашингтон, това е чудесен повод да се
запозная с него и да го интервюирам. Намирам му телефона и звъня.
Кой си ти бе?
Гласът отсреща е рязък, тонът безпардонен. Няма грешка, мисля си, явно е самият Христо Стоичков. Представям се.
Следва: „Кво искаш? Журналист ли си?“.
Говорил съм си по телефона с всевъзможни главорези, с важни и известни хора, но никога не съм се чувствал така
неловко. За секунди се окопитвам, давайки си сметка, че човекът отсреща не таи нищо лично, просто си е прям и не държи много
на любезностите. Неподправен характер. Сигурно цяла България знае това, но ето че на мен ми е за първи път. Веднага сменям
формата и преминавам на „ти“. Разбрахме се бързо. На другия ден отивам на стадиона да го видя. И на живо ме посреща както по
телефона: „Ти от кои си бе?“.
На този въпрос аз обикновено отговарям, че съм от добрите, но решавам да му дам пълната информация. Той ме гледа и
прави една кисела гримаса, като разбира къде работя. Щото хич не обичал какво пишат вестниците за него.
Не съм спортен журналист и не разбирам нищо от футбол, пиша за външна политика, продължавам с откровенията аз.
Казвам му, че случайно съм прочел за него в един вестник и че дори не съм знаел, че играе във Вашингтон.
Стоичков се вторачва в мен с изпитателен поглед. Очаквам всеки момент да ми тегли една майна и да си тръгне. Обаче
изненада! Сядай, ми казва, посочвайки един стол. Явно е доста толерантен към лаиците. Според него тия, дето казвали, че
разбират от футбол, всъщност нищо не разбирали и само пишели и говорели глупости по вестниците и телевизията.
Казвам му, че съм дошъл да чуя мнението му за Америка и за неговия живот там...
Цял час ми разправя чудни неща. Как живее в един апартамент в Пентагон сити и от прозореца всеки ден вижда как
президентът Джордж Буш-младши отива на работа с хеликоптера си. Как Америка го променила, него, Христо Стоичков. И вече
не псувал. Как играе голф и помага на съотборника си Галин Иванов да учи английски език... Описах всичко, като се върнах в
една поредица в „24 часа“, която озаглавих „Вместо „мамата“ - Good Morning“.
Но да разкажа сега как се разделихме, защото това е най-забавното от цялата история.
След интервюто тръгваме заедно. На входа на стадиона портиерката - възпълна афроамериканка - се надига от стола си с
радостни възгласи, за да изпрати Стоичков. Явно му е фенка. Не можем да излезем обаче, защото навън е страшен порой. Христо
вижда един голям зелен чадър, подпрян до вратата, и решително го грабва. Портиерката му пресича пътя, обяснявайки, че това не
е чадърът на мистър Стоичков. Много ясно, че не е, защото мистър Стоичков няма чадър.
Обаче това сега ни трябва, казва й спокойно той.
Не, не, не може, това е на един важен бизнесмен, обяснява портиерката.
Добре, добре, отвръща Стоичков и тръгва с чадъра. Тя понечва да му го издърпа от ръцете, но Ицо с ловко движение го
скрива зад гърба си.
Портиерката разперва мощни ръце и се хвърля като сумист в атака. Всъщност цялата работа прилича повече на корида,
защото Стоичков прави едно пасо добле, като отбягва удара, усуквайки дясното си рамо, а с лявата ръка вдига чадъра нагоре.
Онази надава писък и започва да подскача около Стоичков, опитвайки се да достигне поне дръжката на чадъра. И крещи
мощно, но това по никакъв начин не смущава Стоичков.
Тя за малко сякаш се отказва, но после взема засилка и се хвърля в нова атака. Стоичков е по-малък калибър, но успява да
я неутрализира с пъргавост. Борбата е безмилостно жестока! Като битката на Тезей с Минотавъра.
Аз и двама играчи на „Ди Си Юнайтед“ наблюдаваме отстрани, хванали се за коремите от смях. Накрая портиерката
спира омаломощена, слага ръце на кръста и заканително се провиква с фалцет: „Ей, лошо момче, върни веднага чадъра!“.
Отговорът е ясен, изчерпателен и на чист английски: „No!“.
Победил в неравната битка, Стоичков отваря вратата и тръгва да излиза. В този момент се появява важният собственик на
чадъра, който се оказва японец.
Хей, това е моят чадър, казва господинът. Стоичков се обръща и го чувам да отговаря с учтив лек поклон: „Хай,
коничиуа. О генки десу ка“.
Което от филма „Шогун“ знам, че е „Добър ден, как си?“. Японецът примигва. Стоичков посочва вратата и промърморва
нещо като: „Аме га футе имасу“. И неспирайки с жестовете, добавя: „Чото омачи кудасай“. Японецът кима с разбиране.
Портиерката, аз и останалите странични наблюдатели обаче нищо не разбираме и само се пулим. Стоичков изчезва с
чадъра, а ние оставаме в тих размисъл над видяното.
Какво ви каза този човек, питам японския бизнесмен, след като съм се извинил за нездравото любопитство.
„Понеже навън вали, помоли за момент да изчакам и аз му разреших да ползва чадъра“, обяснява ми с японска любезност
и търпение бизнесменът от Токио.
След минути Стоичков спира черния си „Линкълн“ под козирката на входа. Вади чадъра, изтръсква го внимателно и идва
при нас. С две ръце, сякаш е самурайски меч го подава на японеца с поклон. Чувам го да казва „домо“ (благодаря) и „сумимасен“
(извинете).
Собственикът на чадъра казва нещо. Може би го пита дали всичко е окей. На което Стоичков отговаря с едно рязко „хай“.
После двамата си разменят още няколко реплики.
Наоколо вече са се насъбрали хора, които не че гледат сеир, а просто не могат да излязат, защото тия двамата герои са
блокирали изхода и постоянно се кланят един на друг. Накрая Стоичков поднася последния си поклон с едно завършително:
„Аригато годзаимас“.