Веселин Андреев разказва за първата си среща с Тодор Живков.

– Това е човекът! – рече Гото, по томва време връзката с партията поддържаше той.
Вървяхме по "Шипка", човекът идеше насреща ни откъм Университета. Размахмаше ръце,
като че коси. "Селянин – помислих си, – косил е. Но отдавна живее в града."
– О-о, здрасти, какво правим? – стисна и моята ръка тъй, сякаш отдавна се знаехме.
"Навик на нелегалния" – помислих си и рекох:
– Все едната – лежим. Ще проспим революцията.
По лицето му мина лека сянка – но попита друго:
– Чисти ли сте?
– Бъди спокоен! – отвърна Гото.
Тръгнахме към реката.
Гото бе приказвал неведнъж, но поисках и аз да срещна другаря, който сега ни
свързваше със света на партията и ремса, и сам да попитам какво става с отиването в
балкана. Затова започнахме така – като че разговорът е воден дълго и за малко
прекъснат. "Вкиснахме се – рекох, – само се търкаляме по градината."
– А да не ви е така, качи се на трамвая – и там? – отвърна той, и весело, и
сериозно.
Би трябвало да ни разбере – мислех си, а навярно и той мислеше, че трябва да го
разберем. Ясно, не само ние сме му грижата, тревожеше се за по-важни неща...
Каналът е скъсан. Полиция и войска са блокирали отряда, доста време не е идвал
човек. Кой знае какво става... Може би не ни казваше всичко. Но то беше достатъчно
да разбера, че няма защо да дигаме пара.
– Нали разбираш, дотегне му на човека...
– Знам. И на мене ми тегне, ама какво да правя. Само спокойствие и здрави нерви!
Вървеше между нас – среден на ръст, в сивозелен костюм, добре ушит. Острият нос и
острата брадичка някак източваха лицето му. Оглеждаше се почти неуловимо, с
инстинкта на опитен конспиратор.
...
Бяхме седнали на дървена пейка, дето сега е телевизионната кула. Порекох, че много
на открито стърчим.
– Така е по-чисто. Трима мъже да се шмугат по храсталаците е по-съмнително –
продължи спокойно думата си другарят. – Ние не знаем дали Борис е отровен от
Хитлер. Всеки случай няма да плачем за царя. Той подпомагаше с цялата държавна мощ
хитлеристите. Той подписваше смъртните присъди. Основната задача сега е да не се
позволи на Цанков, на бесните германофили да тикнат България в открита война против
Съветския съюз, да затегнат още повече диктатурата. Трябва да се свика Велико
народно събрание, което да избере регенти според Кэнституцията. В изборната борба
ние ще изясним на народа много въпроси...
...
– Трябва да сме готови за отпор – говореше категорично другарят от партията, – да
изостряма зоркостта на хората, да ги дигаме на борба.
– Тия ли, дето реват пред Народното събрание? – вметнах..
– Ти остави вестниците!
– Как вестниците, нали с очите си гледам?
– Те раздухват тая истерия. Всяко чудо за три дни... Ще го погребат и всичко ще
мине.
И това е вярно – рекох си. – Макар че сега е противно.
Накрая, наприказвали се по много неща, той рече:
– Ха, до скоро виждане, па дано другия път си кажем "добър път". Дръжте се да не
преспите революцията! – познах камъните, които ни връщаше:
– Дано! – рекох. – Иначе тръгваме с трамвая.
Макар да не поехме балкана, с бодростта и увереността си тоя другар ни зарадва. А
не знаех, че ни предстоят много срещи, тогава не научих и нелегалното му име –
Янко.

Из книгата "Умираха безсмъртни".

И едно уточнение. Въпреки, че към края на живота си Веселин Андреев се изказва
доста критично за Живков, той никога не се отрича от написаното за него, тъй като е
писал само и единствено истината, и винаги се е ръководил от принципа: За човека
пиши истината независимо от ранга му, независимо от миналото му (а бъдещето не
знаеш). В последната си недовършена книга, където също се изказва доста критично за
него, той не влиза в хора на разни дребни душици, които до вчера са го
възхвалявали, а днес се надпреварват да омаловажават неговата дейност в
Антифашистката съпротива, и казва: Което съм писал за него (Живков бел. ред.) в
трилогията "Умираха безсмъртни" ("Отрядът", "Бригадата", "Народът"), е истина и
почти няма какво да коригирам... И сега да го напиша, пак така ще го напиша.