Опълченцитѣ отъ Шипка – Иванъ Вазовъ

Нека носимъ йоще срама по челото,

синила отъ бича, слѣди отъ теглото;
нека спомѣнъ люти отъ дни на позоръ
да висне катъ облакъ въ наший крѫгозоръ;
нека ни отрича исторьята, вѣкътъ,
нека е трагично името ни; нека
Бѣласица стара и новий Батакъ
въ минѫлото наше фърлятъ своя мракъ;
нека да ни сочѫтъ съ присмѣхи обидни
счупентѣ окови и диритѣ стидни
по врата ни още отъ хомота старъ;
нека тазъ свобода да ни бѫде даръ!
Нека. Но ний знаемъ, че въ наш’то недавно
свѣти нѣщо ново, има нѣщо славно,
що гордо раступва нашитѣ гърди
и въ насъ чувства силни, голѣми плоди;
защото тамъ нейде навръхъ планината,
що небето синьо крѣпи съ рамената,
издига се нѣкой дивъ, чутовенъ връхъ,
покритъ съ бѣли кости и съ кървавъ мъхъ
на бессмъртенъ подвигъ паметникъ огроменъ;
защото въ Балкана има единъ спомѣнъ,
има едно име, що вѣчно живѣй
и въ наш’та исторья катъ легенда грѣй,
едно име ново, голѣмо, антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговоръ дава и смива срама,
и на клевѣтата строшава зѫба.

О, Шипка!

Три деня младитѣ дружини

какъ прохода бранѭтъ. Горскитѣ долини
трепетно повтарятъ на боя рева,
Пристѫпи ужасни! Дванадесетий пѫть
гѫсти орди лазѭтъ по урвата дива
и тѣла ѭ стелѭтъ, и кръвь ѭ залива.
Бури подиръ бури! Роякъ слѣдъ роякъ!
Сюлейманъ безумний сочи върха пакъ
и вика: „Търчѣте! Тамо сѫ раитѣ!“
И ордитѣ тръгватъ съ викове сърдити,
и „Аллахъ!“ гръмовно въздуха распра.
Върхътъ отговаря съ други викъ: ура!
И съ новъ дъждъ куршуми, камъни и дървье;
дружинитѣ наши, оплискани съ кърви,
пушкатъ и отблъскватъ, безъ сигналъ, безъ редъ,
всѣкой гледа само да бѫде напредъ
и гърди геройски на смърть да изложи,
 и единъ врагъ повечъ мъртъвъ да положи.
Пушкалата екнѫтъ. Турцитѣ ревътъ,
насипи налитатъ и падатъ, и мрѫтъ; –
Идѫтъ като тигри, бѣгатъ като овци
и пакъ се завръщатъ; българи, орловци
катъ левове тичатъ по страшний редутъ,
не сѣщатъ ни жега, ни жажда, ни трудъ.
Щурмътъ е отчаянъ, отпорътъ е лютъ.
Три дни вечъ се биѭтъ, но помощь не иде,
отъ никѫдѣ взорътъ надежда не види
и братскитѣ орли не фърчѫтъ къмъ тѣхъ.
Нищо. Тѣ ще паднатъ, но честно, безъ страхъ –
катъ шъпа спартанци подъ сганьта на Ксеркса.
Талазитѣ идѫтъ; всичкитѣ нащрекъ сѫ!
Послѣдний напънъ вече е насталъ.
Тогава Столѣтовъ, наший генералъ,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България съ лаврови вѣнци!
на вашата сила царьтъ повѣри
прохода, войната и себе дори!“
При тѣзъ думи силни дружинитѣ горди
очакватъ геройски душманскитѣ орди
бѣсни и шумещи! О, геройски часъ!
Вълнитѣ намиратъ канари тогазъ,
патронитѣ липсватъ, но волитѣ траѭтъ,
щикътъ се прѣчупва – гърдитѣ остаятъ
и сладката радость до кракъ да измрѫтъ
прѣдъ цѣла вселена, на тозъ славенъ рътъ,
съ една смърть юнашка и съ една побѣда.
„България цѣла сега нази гледа,
тоя връхъ високъ е: тя ще ни съзре,
ако би бѣгали: да мремъ по-добрѣ!“
Нѣма вечъ орѫжье! Има хекатомба!
Всѣко дърво мечъ е, всѣкой камъкъ – бомба,
всѣко нѣщо – ударъ, всѣка душа – пламь.
Камъне и дървье исчезнахѫ тамъ.
„Грабайте тѣлата!“ – нѣкой си искрѣска
и трупове мъртви фръкнахѫ завчаска
катъ демони черни надъ черний роякъ,
катурѭтъ, струпалѭтъ като живи пакъ!
И турцитѣ тръпнѫтъ, другъ пѫть не видѣли
ведно да се биѭтъ живи и умрѣли,
и въздуха цѣпѭтъ съ демонский викъ.
Боятъ се обръща на смърть и на щикъ,
героитѣ наши като скали твърди
желѣзото срѣщатъ съ желѣзни си гърди
и фърлятъ се съ пѣсни въ свирѣпата сѣчь,
като виждатъ харно, че умиратъ вечъ…
Но вълни по-нови отъ орди дивашки
гълтатъ, потопяватъ орляка юнашки…
 Йоще мигъ – ще падне завѣтний хълмъ.
Изведнъжъ Радецки пристигнѫ съ гръмъ.
...........................
И днесъ йощъ Балканътъ, щомъ буря зафаща,
спомня тозъ день буренъ, шуми и прѣпраща
славата му дивна като нѣкой екъ
отъ урва на урва и отъ вѣкъ на вѣкъ!