Творчеството на Христо Ботев е най-високия връх, до който достига българската

литература до Освобождението. В него са въплатени най-светлите черти на нашия

национален характер, най-чистите пориви на народа за свобода и човешко щастие.
Обаянието и величието на Ботев расте с времето и това е най-сигурния белег:
присъствието на гения, който с годините става част от духовното съзнание на народа.
Писменото наследство на Христо Ботев е мостът между възрожденската и новата
българска литература. Той е човекът, осъществяващ както в поезията си,така и в живота
си идеята за национална независимост, възможна единствено по пътя на революцията.

Наричат Иван Вазов патриарх, народен певец, а истината е, че той е човекът, без
чието дело не можем да си представим образа на България. Присъствието на Вазовото
творчество в националния литературен процес е многоаспектно. То се определя не
толкова от обема и жанровото многообразие, колкото от факта, че Вазов твори на
границата между две епохи, което го превръща от възрожденски творец в
основоположник на следосвобожденското ни литературно развитие.. Отечеството е
единствена мяра за Вазов. С нея той оценява историческото и духовното ни битие.
Творчеството му гради визията за национални, нравствени и исторически стойности,
чиято сакралност дава представа за пълноценен живот.

Алеко Константинов твори през 90те години на 19. Век. Известен е с прозвището
Щастливеца, което сам си дава заради чистата си съвест. Авторът следва
идейноестетическите възгледи на критическия реализъм, като използва средствата на
хумора - ирония, сатира, пародия. Алеко Константинов е личността станала символ в
родната литература на активна гражданска позиция, безкомпромисно слово, пределно
чиста съвест, неизчерпаема страст към пътешествията и откривателски дух.

Пенчо Славейков е поет с огромен принос към развитието на модерната българска

литература в 90-те години на XIX и началото на XX век. Като представител на първото
поколение български модернисти, той цели да приобщи нашата литература към
европейската, обръщайки колективистичната нагласа към проблемите на
индивидуалното съзнание, но съхранявайки националната самобитност. Поетът участва
в литературния кръг „Мисъл“. Основни теми, които засяга Славейков са страданието
като път към познание и свръхчовекът. Характерно за тази епоха е, че модерната душа
подлага всичко на съмнение, търси отговори на вечните екзистенциални въпроси.
В българското културно пространство Пейо Яворов заема особено място. Творчеството
му продължава да се възприема като противоречиво естетическо явление. Наред със
социалната проблематика, характерна за първия му творчески период, поетът на
„страдащата душа“ поставя основите на българския символизъм. Яворов се
противопоставя на утвърдените литературни модели. Творецът прониква в дълбините
на психологическото състояние на човека, в драмата на индивида. Обект на
изображение е модерният човек със сложните му и противоречиви трепети.

Димчо Дебелянов е най- нежният български лирик. Той твори в началото на 20.век. В
поезията му се разгръща характерният за литературата на романтизма и модернизма
разрив между блян и действителност, между стремежа на човека към хармонично
битие и осъзнаването на неговата непостижимост. Водещи в Дебеляновата поезия са
мотивите за похитения и неизживян живот, за изгубената младост, за невъзможното
завръщане в света на детството, за света затвор, за бездомническата участ на човека.

Елин Пелин твори между двете световни войни - време на нови политически и
културни институции, на европеизиране на българската литература. Произведенията
му кореспондират с моралните проблеми на новото време, в което доминиращо е
разочарованието от съществуващата социална действителност. Характерни за
произведенията му са темите за труда и творческото начало, за способността на човека
чрез мечтите си да създава свят на хармония, за любовта като пречистваща и
преобразяваща сила, за връзката на човека с природата и за сложността на човешкото
съществуване. Майсторът на късия разказ създава визията на едно уникално битие на
селянина, в което намира отражение българската народопсихология.

Христо Смирненски твори през 20-те години на XX век. Поетът споделя

идейноестетическите възгледи на постсимволизма - съчетава символизъм и реализъм.
Свидетел на кървавите социални конфликти в национален и общоевропейски план
през второто десетилетие на XX век, поетът улавя пулса на епохата , разкрива човека в
две образни проекции- като жертва на съществуващата социална несправедливост , но
и като творец на „ нова ера”.

Като носител на нов тип естетическо съзнание, това на експресионизма, Гео Милев
апелира за нови духовни хоризонти, които дистанцират човека от прозаичното,
делнично битие. Поетът е част от поколението, което преживява рухването на
световния порядък, краха на традициите, разочарованието от невъзможността да се
постигне хармонията в битието.В този смисъл поезията на Гео Милев изразява
духовния бунт на неговото съвремие чрез представянето на света в неговата
примитивност и уродливост, грозота и жестокост. Стъпвайки върху конкретното
историческо събитие – Септемврийското въстание от 1923 г., приело измеренията на
гражданска война, Гео Милев извежда универсални философски обобщения за
човешката история и ролята на човека в нея.

Творчеството на Атанас Далчев има свое уникално място в българската литература,

като се свързва с тенденцията на преодоляване на символизма и утвърждаването на
една нова образност на предметното изображение. Лириката му е свързана и с
диаболизма, изразяващ собственото му светоусещане, за което е характерна
чувствителността към страшната мисъл за смъртта. Творецът изследва трагизма на
битието – самотата, мълчанието, изтичането на живота.

Поезията на Елисавета Багряна навлиза в българската литература, търсейки нови

духовни пространства за човека, като чрез своите стихосбирки утвърждава вечния
порив към свобода, непокорство,стремеж към непостижиното и далечното. В
поетичния свят на българската литература за първи път жената творец заема своето
достойно място. Тя заявява правото си да докаже силата на своята личност и да
представи пред света женското светоусещане. Багряна е първата българска поетеса,
която поставя като основни мотиви в творчеството си проблемите на жената и
определя мястото й в един суров и безкомпромисен свят.

Творчеството на Йордан Йовков няма да загуби никога своята актуалност, защото то

винаги ще поражда у читателя дълбоки и тревожни размисли за човека и смисъла на
неговия живот, за човешкото щастие и битието на народа в неговото минало и
настояще. Йовков изгражда свят, населен с хора идеали, свят на красивото и доброто,
на човешкото себетърсене и себепостигане. Неговите разкази разкриват специален
интерес към вътрешния свят на човека, към неговата психологическа и нравствена
вселена. Емблема на Йовковото присъствие в българската литература е хуманизмът
като ангажимент към другите и стремеж за надмогване на злото и грозното в живота.

Поезията на Никола Вапцаров е своеобразно явление в българската литература от

периода на 30-те години на XX век. Художественото пространство на тази поезия е
изпълнено с ритъма и езика на всекидневието. Лирика му улавя пулса на епохата и
динамиката на промените в света и в човека. Вапцаровата поезия представя драмата
на човека в съвременния свят , нейните индивидуални и универсални измерения.
Димитър Талев твори от 40-те до 60-те години на XX век. Неговият роман „Железният
светилник“съчетава в себе си традиционното и утвърдено българско съзнание, което
влиза в сблъсък с настъпващите промени на Новото време. В текста се разгръщат две
сюжетни линии – родовата драма на семейство Глаушевци, чрез която романът
придобива характеристиките на семейна сага, и общественият живот на македонските
българи под османско владичество. Главен обект на внимание в произведението
представлява нравствената психология и ценностната система на българина в
общество, чиято история е пряко обвързана с непоколебимите измерения на родовия
свят.

Времето в романа „Тютюн" на Димитър Димов ражда двупластни образи - в

екзистенциален и социален план, в чиито същности изплува архитипното начало, което
от своя страна се разкрива в техния ирационализъм. Белетристът разработва една
тема, която е класическа и за европейската литература – гибелта на безнравственото
начало. През оригиналните по стил романи и драми на Димов преминава неумолимо
едно критическо, разрушително начало, насочено срещу стария отмиращ свят.