ОБЩУВАНЕ БЕЗ АГРЕСИЯ

НАРЪЧНИК ПО НЕНАСИЛСТВЕНА КОМУНИКАЦИЯ

ОБЩУВАНЕБЕЗ АГРЕСИЯ
НАРЪЧНИК ПО НЕНАСИЛСТВЕНА
КОМУНИКАЦИЯ
Превод: Естер Гомбаш
Съдържание
Благодарности.......................................................................................... 7
Предисловие ............................................................................................... 9
Първа глава
ДА ДАВАШОТ СЪРЦЕ ................................................................................. 13
СЪЩНОСТ НА НЕНАСИЛСТВЕНАТА КОМУНИКАЦИЯ.................................. 13
Втора глава
КОМУНИКАЦИЯ, КОЯТО БЛОКИРА СЪЧУВСТВИЕТО .................. 29
Трета глава
НАБЛЮДАВАЙ, БЕЗ ДА ОТСЪЖДАШ ................................................... 41
Глава четвърта
РАЗПОЗНАВАНЕ И ИЗРАЗЯВАНЕ НАЧУВСТВАТА........................... 53
Пета глава
ПОЕМАНЕ НА ОТГОВОРНОСТ ЗА НАШИТЕ ЧУВСТВА ................. 65
Шеста глава
ДА ПОМОЛИШ ЗА ОНОВА, КОЕТО БИ
ОБОГАТИЛО ЖИВОТА ТИ......................................................................... 89
Седма глава
ДА ИЗСЛУШВАМЕ С ЕМПАТИЯ ............................................................ 115
Осма глава
СИЛАТА НА ЕМПАТИЯТА ....................................................................... 139
Девета глава
ЕМПАТИЯТА - ВРЪЗКА СЪС САМИТЕ НАС .................................. 157
Десета глава
ЦЯЛОСТНО ИЗРАЗЯВЯНЕ НА ГНЕВА ..................................... 171
Единадесета глава
СИЛАТА, КОЯТО ЗАКРИЛЯ
.................................................................
Дванадесета глава
ОСВОБОДИ СЕБЕ СИ И ПОДКРЕПИ ДРУГИТЕ ....................... 205
Тринадесета г. шва
ИЗРАЗЯВАНЕ НА ПРИЗНАТЕЛНОСТ С ПОМОЩТА НА
НЕНАСИЛСТВЕНАТАКОМУНИКАЦИЯ....................... 219
Епилог
229
193
Център за ненасилствена комуникация
235
Благодарности
Благодарен съм за възможността да уча и работя с професор Карл Роджърс по времето, когато
изследваше компонентите на терапевтичната връзка. Резултатите от това изследване играят
съществена
роля в разработването на процеса на общуване, за който става въпрос в тази книга.
Вечно ще съм благодарен на професор Майкъл Хаким, който ми помогна да видя научната
ограниченост и социал-нополитическите опасности, които крие в себе си практикуването на
психологията, в която бях обучен - едно, основаващо се върху патологията разбиране за човешките
същества. Осъзнавайки ограниченията на този модел, започнах да търся начини за практикуването
на
друг вид психология, която да даде по-точна картина за живота, който ни е отредено да живеем.
Благодарен съм на Джордж Милър и Джордж Алби за усилията, които положиха, за да
обърнат вниманието на психолозите към нуждата да се търсят нови методи за по-успешно
разпространяване на психологията. Помогнаха ми да разбера, че огромните размери на
страданието по
света изискват много по-ефективен метод и познания от онези, които клиничната психология е
способна да предложи.
Искам да благодаря на Луси Лю за редактирането на тази книга и за изготвянето на крайния
ръкопис; на Рита Херцог и Кати Смит за помощта им в редактирането; също така на Дарълд
Милиган, Мелани Сиърс, Бриджит Белгрейв, Мариан Tf1.02273 Мур, Китрел Макорд, Вирджиния
Хойт и Питър
Вайсмилър за тяхната помощ.
И накрая, бих искал да изразя своите благодарности към моята приятелка Ани Мюлер.
Насърчението, което получих от нея за изясняването на духовните основи на моята работа, укрепи
тази
работа и обогати живота ми.
Предисловие
АрунГанди,
Институт за ненасилие „Махатма Ганди"
Да израснеш като цветнокож човек в расово дискриминп-ращата Южна Африка през 40-те
години на миналия век. е нещо. което всеки би желал да избегне. Това важи с особена сила в
случаите, когато всеки ден брутално ти напомнят за цвета на кожата ти. Да си на 10 години и
белите младежи да те бият. защото си прекалено черен, а черните да правят същото, защото си
прекалено бял. е унизително преживяване, което би накарало всеки да търси отмъщение.
Бях толкова ожесточен от тези преживявания, че родителите ми решиха да ме изпратят за известно
време в Индия при моя легендарен дядо Махатма Ганди. за да науча от него как да се справям с
гнева,
неудовлетворението, дискриминацията и унижението, които расовите предразсъдъци предизвикват
в нас.
През тези 18 месеца научих повече, отколкото очаквах. Единственото, за което съжалявам, е, че
бях само на
13 години. Само ако бях малко по-голям, по-умен и по-сериозен, щях да науча много повече. Но
трябва
да сме доволни от това. което имаме, и да не бъдем алчни - основното правило в ненасилствения
начин на
живот. Как бих могъл да го забравя!
Едно от многото неща, които научих от дядо си. е да осъзнавам дълбочината и простора на
ненасилието и да разбера, че всички ние използваме насилие. Често не си признаваме, че
използваме
насилие, защото не го осъзнаваме. Смятаме, че в нас няма насилие, защото представата ни за него
е
борбата, убиването, биенето и войната - неща, които обикновените хора не правят.
За да ми помогне да разбера това, дядо ме накара да нарисувам семейно дърво на насилието, като
използвам принципите, които се използат в родословното дърво. Обяснението му беше, че ще ми е
много по-лесно да оценя ненасилието, след като и поизная насилието, което съществува по света.
Всяка ш помагаше да анализирам събитията от деня - всичко, бях преживял, прочел, видял или
сторил - и да ги поставям на ДЪРВОТО или като „физическо" насилие ___________(когато насилието
представляваше
употреба на физическа сила), или като „пасивно" насилие (за онзи вид насилие, когато болката е
по-
скоро емоционална).
За месец вече бях покрил едната стена в стаята си с поведения на „пасивно" насилие, което дядо
беше
описал като много по-коварно от „физическото" насилие. След това ми обясни, че пасивното
насилие
неизбежно генерира гняв в жертвата, която, като индивид или като член на даден колектив,
отвръща с
насилие. С други думи, пасивното насилие подхранва физическото. Причината за безплодните ни
усилия за
създаването на мир или за това. че постигнатият мир е винаги временен, е в това, че не сме
разбрали и
приели това схващане. Как ще потушим огъня, ако не отстраним първо горивото, което го
разпалва?
Дядо винаги е огласявал нуждата от ненасилие в общуването ни - нещо. което Маршал Розенберг
от
години прави чрез книгите и семинарите си. С голям интерес прочетох книгата му Общуване без
агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация и съм впечатлен от дълбочината на работата му
и от
простотата на решенията.
Както дядо казваше, нищо няма да се промени, докато сами не „станем промяната, която искаме да
видим в света". За нещастие все още чакаме първо другият до нас да се промени. Ненасилието не е
стратегия, която днес използваме, а утре захвърляме, нито пък е нещо, което те прави кротък и
смирен
човек, които лесно се мами. Целта на ненасилието е да замени негативното отношение с
позитивно.
Всичко, което правим, е подчинено на егоистични цели - каква ще е ползата ни от дадено нещо,
цялото ни
материалистично общество е изградено върху този груб индивидуализъм . Никоя от неговите
концепции не води
до създаването на хомогенно семейство, група, общество или народ.
Важно е в тези критични времена да се обединим и да покажем своя патриотизъм, като
развеем знамето; не е достатъчно да се превърнем във върховна сила с арсенал, който би могъл да
разруши земята не един път; не е достатъчно да подчиним останалата част от света с помощта на
военната ни сила, защото мир не се строи върху основите на страха.
Ненасилие означава да позволиш на доброто в теб да се прояви. Да те водят любовта,
уважението, разбирането, признателността, съчувствието и загрижеността за другите, а не
егоцентричността, алчността, омразата, предразсъдъците, подозренията иагресията, които
обикновено доминират
в начина ни на мислене. Често чуваме хората да казват: „Този свят е безмилостен и ако искаш да
оцелееш, и ти трябва да станештакъв.'4Смирено отказвамда се съглася с това твърдение.
Светът е това, което сме направили от него. Ако е безмилостен, то е защото ние сме го направили
такъв чрез нашето отношение. Ако променимсебе си, можемда променимисвета, а нашата промяна
започва
с промяната на езика и методите, с които общуваме. Силно препоръчвам да прочетете тази книга и
да
започнетедаприлагатененасилствената комуникация. Това е първата крачка към променяне на
общуването ни
и къмсъз-- даванетонасвят, койтосеосновававърхусъчувствиетомеждухората.
АрунГанди
Думите сапрозорци (илистени)
Усещам присъдата в твоите думи,
чувствам се наказан, наранен и отпъден,
преди да си тръгна, искам да знам
това ли е посланието, което ми пращаш?
Преди да застана в своя защита
и думите да идват от болка и страх,
преди да построя от своите думи стена,
кажи, добре ли те разбрах?
Думите са прозорци или стени,
осъждат ни или ни освобождават.
Когато говоря и когато те слушам,
искам любовта да огрее и двама ни.
Има неща, които се нуждая да споделя,
неща, които са ми мили,
ако думите ми са мъгливи,
ще ми помогнеш ли да намеря яснота?
Ако ти се струва, че те обвинявам,
ако чувстваш, че не ме е грижа,
опитай да ме разбереш
чрез чувствата, които крия.
Рут Бебърмайер
Първа глава
ДА ДАВАШОТ СЪРЦЕ
СЪЩНОСТ НАНЕНАСИЛСТВЕНАТАКОМУНИКАЦИЯ
„Искам да изпълня живота си със съчувствие, с един поток лгежду себе си и другите, в основата на
който е
взаимното даряване, идващо от сърцето."
Маршал Розенберг
Вярвам, че радостта и удоволствието, които изпитваме, когато даваме и получаваме, е естествена
част от
нашата природа. Поради тази причина почти непрекъснато ме занимаваха два въпроса. Какво ни
отделя
от състрадателната ни природа и ни кара да ставаме жестоки и да се използваме един друг? И
обратно,
с какво може да се обясни фактът, че има хора, които и при най-непоносимите условия успяват да
съхранят
естествената си способност за съчувствие и състрадание?
Тези въпроси започнаха да ме занимават още през детството ми, някъде около лятото на 1943
година,
когато семейството ми се премести в Детройт, Мичиган. През втората седмица след пристигането
ни в един от
близките паркове избухнаха расови размирици. Повече от 40 души бяха убити. Вълната от насилие
беше най-
силна точно в квартала, в който живеехме, поради което прекарахме три дена, заключени в къщата.
След като вълнението поутихна и започна първият учебен ден, трябваше да открия, че името може
да
бъде също толкова опасно, колкото и цветът на кожата. Когато учителят прочете и моето име от
списъка на класа, две момчета се обърнаха към мен, гледайки ме свирепо, и изсъскаха: „Чифут, а?"
Тази
дума беше онова за мен и не знаех, че някои хора я употребяват като обида за евреите. Слея
часовете двамата ме
причакаха, съборихамена земята име наритаха.
От това лято започнах да изследвам двата въпроса, за к о ,ече споменах. Как да останем свързани
със
своята състр . латепна природа дори и в най-нечовешките условия? Мисля за хора като Ети
Хилсъм, която
остана състрадателна дори и в абсурда на концентрационния лагер. В дневника си от онова време
тя
пише:
Не се плаша лесно. Не защото съм смела, а защото знам, че си имам работа с човешки същества и
защото с всички сили трябва да се старая винаги да разбирам постъпките на другите. И истинската
поука от
тази сутрин не беше това, че един недоволен гестаиовеи ми се развика, а това, че вместо обида
усетих
съчувст вие и ми се искаше по-скоро да попитам: „Много ли нещастно детство си имал?
Приятелката ти
ли те г изоставила?" Да, изглеждаше неспокоен, намусен п слаб. Искаше ми се там, на място, и в
онзи
момент да му обърна внимание, защото добре знам каква заплаха за човечеството са тези нещастни
млади хора, когато са пуснати на свобода.
Ети Хилсъм: Дневник
Ети Хилсъм, холандска еврейка, екзекутирана в Аушвиц през 1943 г.
Докато проучвах факторите, които влияят върху способ ността ни да бъдем състрадателни, ме
изненада колко решаваща роля имат езикът и начинът, по който употребяваме думите Изработих
метод на
общуване - на изразяване и изслушваме които ни дава възможност да осъществим истинска връзка
със
самите себе си, както и с другите хора, и да даваме от сърце един на друг Нарекох този вид
общуване
ненасилствена комуникация (ННК). Терминът „ненасилие" използвам в смисъла, в
койтоГандигоизползваше -
даизразяестественотосъстояниена състрадание, когато в сърцето няма агресия и насилие. Дори да
не смятаме,
че начинът, по който говорим, е „насилствен", думите ни често причиняват болка и обида.
Процесът
на общуване, който п р е д л а г а м , може да бъде н а р е ч е н и състрадателна комуникация. В
книгата
употребявам термина ненасилствена комуникация (ННК), като в него включвам и състрадателната
комуникация.
ННК: модел на общуване, който ни води към тона да даваме от сърце.
Модел за съсредоточаване на вниманието
ННК се основава на езикови и комуникационни умения, които ни помагат да запазим своята
човечност и в най-тежките моменти. В нея няма нищо ново. Всичко, което е събрано в ННК, е
познато от векове. Целта й е да ни припомни нещата, които винаги сме знаели - това какви са
взаимоотношенията, които си струва да имаме, и да ни помогне да живеем по начин, който
отразява
това познание.
ННК посочва как да променим начина си на изразяване, както и начина, по който изслушваме
другите. Вследствие на това думите ни престават да бъдат автоматични реакции, резултат от
навиците ни, и се превръщат в съзнателно избрани средства, които са в тясна връзка с това, което
възприемаме, чувстваме и от което се нуждаем. Учи ни как да изразяваме себе си искрено и ясно и
едновременно с това как с уважение и емнатия да обръщаме внимание и на другия. По този начин
при
всяко едно взаимодействие придобиваме умението да разпознаваме както собствените си
потребности, така и потребностите на Другия.
ННКниучиданаблюдавамевнимателноидаопределямекоии
какви са онези поведения и ситуации, които имат въздействие върху нас. Научава ни как да
разпознаваме и
изразяваме ясно онова, от което се нуждаем в даден момент. Системата е проста и въпреки това
притежава
изключителна преобразуващамощ.
Ако използваме ННК, за да се вслушваме в собствените си скрити потребности, както и в
потребностите на другите, ще започнем да възприемаме взаимоотношенията си по нов
начин.
Когато ННК замести стария модел, при който реагираме на критиката и забележките с
оправдаване,
отдръпване или нападки, начинът, по който ще започнем да възприемаме себе си и другите, както
и
намерениятаи взаимоотношенията ни, коренноще се променят. Противопоставянето, съпротивата
и насилиетоще
намалеят до минимум. Когато вместо поставяне на диагнози и осъждане насочим вниманието си
към
наблюденията, чувствата и потребностите, тогава пред нас се открива дълбочината на нашето
съчувствие. ННК
поставя акцента върху дълбокото вслушване - в себе си и в другите, и по този начин
благоприятства изграждането
на уважение, внимание и емпатия и поражда взаимното желание да дадем от сърце.
Макар че я наричам „процес на общуване" или „езикът на състраданието", ННК е нещо повече от
процес или език. Тя постоянно ни напомня да отправяме вниманието си в посока, в която е най-
вероятно
да открием това, което търсим.
Има един виц за човека, който пълзи на четири крака под улична лампа и търси нещо. Минава
полицай покрай
него и го пита какво прави.
- Търся ключовете от колата - отговаря мъжът, който изглежда леко пийнал.
- Тук ли сте ги изпуснали?
- Не. Изтървах ги в страничната пряка, но осветлението тук е много по-добро.
Според собствените ми наблюдения културното ни наследство подтиква повечето от нас да
съсредоточават вниманието си там, откъдето е малко вероятно да получат това, което искат.
Разработих ННК,
за да се науча да осветявам с лъча на осъзнаването си онези места, където е най-вероятно да открия
онова,
което търся. Искам да изпълня живота си със съчувствие, с един поток между мен и другите, в
основата на
който е взаимното даряване, идващо от сърце.
Нека насочим лъча на съзнанието си към онзеи места, където
можемда се надяваме, чеще откриемонова, което търсим.
Получавам най-много от теб,
когато приемеш нещо от мен -
когато усетиш радостта, която изпитвам
от това, че мога да ти дам.
И знаеш, че ти давам
не за да те направя свой длъжник,
а защото искам да изживея
своята обич към теб.
Да приемеш с радост,
е може би най-големият дар -
не мога да направя разлика между тях.
Когато ти лш даваш,
аз ти подарявам това, че приелшлг.
Когато ти приемеш от мен,
тогава аз се чувствам награден.
Песен на Рут Бебърмайер о
т албума „Дарен на" (1978)
Когато даваме от сърце, го правим с онази радост, която извира всеки път когато .успеем да
обогатим живота на някого до нас. Това е подарък и за даващия, и за този, който получава.
Човекът, който
получава, се радва на подаръка, без да се притеснява от последствията, съпровождащи подаръците,
дадени от страх, вина или от изгода. Радостта на този, който дава, идва от приятното усещане,
което го
изпълва, повишавайки самоуважението му, след като е осъзнал, че е допринесъл за нечие благо.
За па използваме езика на ННК, не е необходимо партньорът ни също да е запознат с него, нито
дори да е мотивиран да се отнася към нас със съчувствие. Ако се придържаме към прин-гшпите на
ННК и
единственото ни желание е да даваме и получаваме, изпълнени със съчувствие, и правим всичко
възможно другият да разбере това, тогава, рано или късно, Той ще се присъедини към нас в този
процес и ще
откликне по СЪЩИя начин Не казвам, че това се постига бързо и лесно. Но твърдя, че когато
оставаме
верни на принципите на ННК, с времето съчувствието неизбежно ще се появи.
МоделътнаННК
За да постигнем общата цел да сме способни взаимно да си даваме от сърце, е нужно да насочим
съзнанието си върху четирите компонента от модела на ННК.
ЧетиритекомпонентанаННК: 1. наблюдения, 2. чувства, 3. нужди, 4. молби
Най-напред (1.) наблюдаваме какво се случва в определената ситуация: какво казва или върши
някой, с което
обогатява или напротив, не обогатява живота ни. Важно е да успеем да изразим какво
наблюдаваме, без да
влагаме и сл еда от мнение или оценка – да кажем какво точно прави другият, независимо дали то
ни харесва,
или не. Следващата стъпка е да определим какво (2.) чувстваме, когато наблюдаваме даденото
действие:
напр. Болка, страх, радост, удивление, раздразнение и т.н. Третата крачка е изразяването на (3.)
нуждата,
която е свързана сд това чувство. Нужно е да осъзнаваме тези три компонената всеки път, когато
използваме
ННК, за да сме сдпособни да споделим ясно и искрено онова, което се случва в нас.Една майка се
обърнала
към подрастващия си син по следния начин: „Феликс! Когато виждам два чифта мръсни чорапи
под масата
в хола и три чифта до телевизора, се чувствам раздразнена, защото се нуждая от повече ред в
стаята, която
използваме заедно.
В края на изречението се прибавя изразяване на конкретна (4.) молба. „Ще бъдеш ли така
добър да преместиш чорапите си в твоята стая или да ги сложиш в пералнята?" С четвъртия
компонент изказваме онова, което искаме от другия, което би обогатило живота ни и би го
направил
по-приятен и красив.
И така, едната половина от ННК се състои от ясното изразяване на тези четири елемента - било с
думи, или по някакъв друг начин. Остава да получим същата тази информация и от другия човек.
Да се
свържем с него така, че да разберем какви са неговите наблюдения, чувства и нужди, и да открием
с какво
можемдадопринесемзаобогатяванетонаживотаму - четвъртият компонент наННК: неговатамолба.
Когато насочим вниманието си към гореспоменатите елементи и когато помагаме на партньора си
да
върши същото, тогава поставяме основите на двупосочен поток от комуникация, в който
съчувствието
се появява по естествен път: какво наблюдавам, чувствам и от какво се нуждая; за какво моля, за
да
обогатя живота си; какви са твоите наблюдения, чувства и нужди и за какво молиш, с цел да
направиш
живота сипо-красив...
МоделътнаННК
Неутрално описание на събитията, коитонаблюдавамеи които имат влияние върху нашето
благосъстояние.
Чувствата, които изпитваме във връзка с нещата, които наблюдаваме.
Нуждите, ценностите, потребностите и т.н., които пораждат нашите чувства.
Конкретните действия, за които молим, за да направим живота си по-богат.
Можем да започнем да прилагаме този модел, като изразим онова, което е в нас, или като приемем
с
емпатия четирите елемента, когато другата страна говори. В главите от Трета доШестаще се
учимкак да
изслушваме с внимание и Как _______Да Сеизразяваме. Важно е да запомним, че ННК не е някаква
непроменима
формула, а нещо, което може да се пригоди към различните събития от живота, както и към
личностните и
културните стилове и особености. Говоря за „процеса" и „езика" на ННК, но и четирите съставни
части
на модела може да бъдат изразени, без да сме продумали и една дума. Същността на ННК не е в
конкретните думи, които разменяме, а в осъзнаването на четирите елемента.
Двете половини на ННК:
1. искрено изразяване чрез споменатите четири елемента
2. възприемане с емпатия чрез споменатите четири
елемента
Прилагане наННК в заобикалящата ни среда и в света около нас
Когато използваме ННК във взаимоотношенията си – със самите себе си, с друг ЧОвек или в група -
естествената ни способност за съчувствие укрепва. Поради тази причина моделът може да бъде
успешно
приложен при различни нива на общуване:
-Интимни взаимоотношения
-Семейство
-Училище
-Институции и организации
-Психотерапия и консултации
-Дипломатически и бизнес преговори
-Спорове и конфликти от всякакво естество
Някои хора прилагат ННК, за да постигнат по-голяма дълбочина в интимните си връзки
След като с помощта на ННК научих по какъв начинмога да приемам (изслушвам) и да давам
(изразявам), успях да превъзмогна усещането си за това, че съм атакувана или че ме нямат за
нищо.
Започнах да обръщам внимание на думите и на чувствата, които се крият зад тях. В резултат на
това
открих до себе си един изпълнен с болка човек, с когото живея от 28 години. Една седмицата
преди
курса по ННК той беше поискал развод. Да не изпадам в подробности, днес и двамата сме тук,
продължаваме да живеем заедно и се чувстваме добре... Научих се да обръщамвнимание на
чувствата, да
изразявам нуждите си и да приемам отговорите, които невинаги исках да чуя. Той не е дошъл тук,
за
да ми достави удоволствие, както и аз нямам намерение да го правя щастлив. Научихме се да се
развиваме и израстваме, да приемаме и да обичаме така, че и двамата да сме щастливи и
доволни.
Участник в семинар в Сан Диего
Други използват метода, за да изградят по-успешни взаимоотношения на работното си място.
Един учител споделя следното:
От една година прилагам ННК в работата си с деца със специфични нужди в обучението. Моделът
работи дори и при деца със забавено развитие на речта, с трудности в обучението поради
интелектуален
дефицит и с проблемно поведение. Имам ученик, който плюе, ругае, вика и ръга с молив
учениците,
които стоят близо до чина му. В такива случаи го подсещам: „Моля те, изрази го по друг начин!
Използвай езика на жирафа." [В много от семинарите за демонстриране на ННК се използва кукла
жираф.] Той моментално се изправя, поглежда към онзи, към когото е насочен гневът му, и казва
спокойно: „Би ли се дръпнал по-далеч от чина ми? Ядосвам се, когато стоиш толкова близо до
мен." Другият ученик отговаря нещо такова: „Съжалявам! Забравих, че това ти е неприятно.''
Започнах да се замислям защо съм неудовлетворен от отношенията си с това дете. Исках да
открия нуждата, която беше свързана с него (освен нуждите ми за ред и хармония). Стана ми ясно,
че докато се занимавах с това да се справя с поведението на този ученик, ощетявах своите нужди
за
принос и градивност по време на уроците ми - за чието планиране бях вложил много време и
усилия.
Забелязах също така, че пренебрегвам потребността от образование на останалите ученици.
Следващия
път, когато отново правеше сцени по време на час, му казах: „Слушай сега! Нуждая се от това да
мога да обръщам внимание и на другите ученици." Наложи се да му го казвам по стотина пъти на
ден,
но накрая ме разбра и започна да взима участие в общата работа."
Учител, Чикаго, Илинойс
Един лекар пише:
Все по-често прилагам ННК в медицинската си практика. Някои пациенти ме питат дали не
съм психолог, защото другите лекари обикновено не се интересуват от тяхното всекидневие, както
и от
това, по какъв начин се справят с болестите си. ННК ми помага да разбера потребностите на
пациентите и да усетя какво искат да чуят в даден момент. Този модел ми помага главно при
болните
от хемофилия и СПИН, защото при тях обикновено са се насъбрали много болка и гняв, които
често
развалят отношенията между лекар и пациент. Наскоро една жена, която лекувам от пет години,
сподели, че най-много са й помогнали опитите ми да търся начини как да се радва на
всекидневието си.
ННК много ми помага! В миналото, когато разбирах за някой пациент, че е неизлечимо болен,
не бях способен искрено да го поощрявам да се радва на живота си. Чрез ННК развих в себе си
друг вид съзнание, както и друг начин на изразяване. Удивен съм от ефекта! Колкото повече се
ангажирам с танца на ННК, толкова повече радост и удовлетворение изпитвам по време на
работата си.
Лекар от Париж
Други прилагат този модел на политическата сцена. При посещение в семейството на сестра си
една
дама - министър от френския кабинет, отбеляза колко по-различно общуват двамата съпрузи и как
откликват един на друг. Окуражена от техните разкази за ННК, тя сподели, че през следващата
седмица й
предстоят преговори между Алжир и франция по някои деликатни теми, свързани с процедурите
по
осиновяване. Въпреки ограниченото време ние изпратихме френскоговорещ инструктор по ННК в
Париж,
за да помогне на министъра. По-късно тя отдаде голяма част от постигнатия успех по време на
преговорите в
Алжир на новопридобитите техники за общуване.
На семинар в Йерусалим присъстваха евреи, които имаха различни политически убеждения.
Участниците използваха ННК, за да изразят становището си по силно оспорвания въпрос за
Западния
бряг. По-голяма част от заселниците, които живеят в западната част на града, вярват, че така
изпълняват своето религиозно задължение. Това е причината за сблъсъците не само с
палестинците, но и с
онези евреи, които признават правото за национален суверенитет на палестинците от региона. С
един от
моите инструктори демонстрирахме изслушване с емпатия, след което подканихме участниците, в
рамките на ролева игра да пресъздадат един на друг своите политически позиции. След двайсет
минути
един от заселниците обяви, че е склонен да се откаже от териториалните си претенции и да се
премести на
международно признатата израелска територия, ако политическите му опоненти са способни да го
изслушват така, както е бил изслушан преди малко.
ННК е ценно средство за обществата , които се сблъскват с насилие и са разкъсвани от жестоки
етнически,
религиозни и политически конфликти. Разпространяването и прилагането на ННК в Израел,
Палестина, Нигерия,
Руанда, СиераЛеоне и по други места ми носи особено голямо удовлетворение. Наскоро с колегите
си прекарах три
емоционално заредени дни в Белград обучавахме граждани, участващи в омиротворяването. При
пристигането си
видяхме нескритото отчаяние, изписанопо лицата на хората. (По това време се развиваха военните
събития между
Босна и Херцеговина и Хърватия.) Към средата на общите 'ни занимания започнаха да се чуват
първите
смехове -знак на радостта и благодарността за това. че те най-сетне са намерили душевната
подкрепа, която са
търсили. През следващите две седмици, по време на обученията вХърватия, Израел и Палестина,
се срещнахме
с много отчаяни и измъчени от войната хора, които с помощта на ННК възвръщаха душевното си
равновесие
ивяра.
Чувствам се щастлив и благодарен за това, че имам възможност да обикалям по света и да уча
хората
да общуват по начин, който внася в живота им сила и радост. А сега с радост и вълнение искам да
споделя и с
теб, Читателю, богатството на ненасилственатакомуникация.
Обобщение
ННК ни помага да се свържем един с друг и със себе си по начин, който позволява на естествената
ни способност за
съпричастност да се изяви. Помага ни де преобразим своя начин на изразяване и изслушване, като
насочва съзнанието ни към
четиринеща: нашитенаблюдения , чувства, нужди имолби, които отправяме сцел
обогатяваненаживота си. ННКнасърчава
внимателното изслужване, уважениетои емпатията и поражда взаимнотожелание това, което
даваме да бъде от сърце. Някои
използват ННК, за да се обърнат със съчувствие към самите себе си; други - за да задълбочат
взаимоотношенията си; трети - за да създадат успешни контакти на работното си място или в
политиката. По цял свят ННК се прилага като средство за посредничество в различните спорове,
както и в конфликти от всички нива.
ННК в действие
„Убиец! Убиец на деца!"
В книгата са разпръснати диалози под заглавието „ННКвдействие". Тяхнатацеледададатусещането
за това, какпротича единдействителенразговор, в който някой от участниците прилага принципите
на ННК.
Добре е да запомним, че ННК не е просто език или сбор от техники за лавиране с думите.
Съзнанието и налгерението, които извират от нена-силствената комуникация, може да бъдат
изразени и
мълчешком, посредством начина, по който присъстваме, кактоипосредствомизражениетона лицето
и езика на тялото ни. За съжаление, когато разговорът еограниченвърхухартия, люментитена тиха
елтатия,
хуморът, жестовете и всичко, което води до естествения поток на свързване между двете страни,
остават
малко илимного скрити.
Веднъж в една джамия, в лагера за бежанци във Витлеем, се случи да представям
ненасилствената комуникация пред 150 палестинци мюсюлмани. Чувствата към американците по
това време не бяха особено приятелски. Докато говорех, забелязах, че в публиката се надига
сподавен
шепот. „Говорят си, че си американец", каза преводачът ми точно в момента, в който един мъж от
публиката се изправи на крака. Застана с лице към мен, погледна ме в очите и изкрещя: „Убиец!" В
същия момент към него се при съединиха в хор още около десетина гласа: „Убиец! Убиец на
деца!"
За щастие бях способен да съсредоточа вниманието си върху чувствата и нуждите на мъжа. По
този
начин имах нишка, по която да се водя. На идване в бежанския лагер бях видял няколко метални
кутии сълзотворен газ, хвърлени предната вечер. На всяка отчетливо се виждаше надписът
„Произведено в САЩ". Бях наясно и с гнева, и с омразата, които бежанците изпитваха към Щатите
заради това, че снабдяваха Израел със сълзотворен газ и оръжие.
Обърнах се към мъжа, който ме беше нарекъл убиец:
М.Р.: Ядосан си, защото би желал моето правителство да използва средствата си по различен
начин?
(Нямах представа дали предположението ми беше правилно, или не, но същественото в случая
беше
моето искрено старание да се свържа с неговите чувства и нужди.)
Той: Прав си, че съм много ядосан! Да не мислиш, че имаме нужда от сълзотворен газ? Имаме
нужда от
дрехи, от подслон! Не от вашия сълзотворен газ! Имаме нужда от собствена държава!
М.Р.: Значи си разгневен и би искал да имаше някой, който да ви подкрепи в създаването на по-
добри условия за
живот, както и в постигането на политическанезависимост?
Той: Имаш ли представа какво е да живееш в продължение на двайсет и седем години по начина,
по който живея
със семейството си? Имашли и най-малка представа какво преживяваме? ^вучиш така, сякаш си
силно отчаян и
се питаш дали аз, или някой друг сме способни да разберем какво означава да живееш в такива
условия. Правилно ли те разбирам?
Той: Искаш да ме разбереш? Кажи ми, имаш ли деца? Ходят ли те на училище? Имат ли площадки
за
игра? Моят син е болен. Играе в откритата канализация. В класната му стая няма книги!
Виждал ли си училище, в което няма книги?
М.Р.: Чувам колко е болезнено за теб да отглеждаш децата си тук; искаш да разбера, че и ти
желаеш
същото, което иска всеки родител за своето дете - добро образование, здравословна среда, в която
да
играе и да се развива...
Той: Точно така - това е най-малкото! Човешки права - нали така ги наричате вие, американците?
Защо
не дойдете да видите какви човешки права сте докарали тук?
М.Р.: Би искал да има повече американци, които да са наясно с огромните размери на страданието
тук
и които да обмислят по-дълбоко последствията от политическите си действия?
Разговорът ни продължи и той изливаше болката си в продължение на повече от двайсет минути, а
аз се
вслушвах в чувствата и нуждите зад всяко едно изказване. Не отричах, но не се и съгласявах.
Възприемах думите му не като атака, а като подаръци, идващи от едно друго човешко същество,
склонно да разкрие пред мен душата си и дълбоката си уязвимост.
След като мъжът се почувства разбран, вече беше способен да изслуша и моята цел, с която
бях дошъл в лагера. Един час по-късно същият този човек, който ме беше нарекъл убиец, ме
покани в
къщата си на вечеря по случай празника Рамазан.
Втора глава
КОМУНИКАЦИЯ, КОЯТО БЛОКИРА СЪЧУВСТВИЕТО
Не съдете, за да не бъдете съдени.
Защото така. както вие сьдите другите, така ще
съдят и вас...
Библия, Евангелие отМатей 7: 1
Докато изследвах причините за отдалечаването от естественото ни състояние на съчувствие,
открих
специфични форми в езика н общуването, които смятам за основен фактор в агресивното ни
поведение един
към друг. За обозначението на този вид общуване използвамтермина „отчуждаваща отживота ко-
муникация"
Съществуват определени форми на общуване, които ни
отчуждават от естественото ни състояние на съчувствие.
Моралниприсъди
Един от видовете отчуждаваща о г живота комуникация е моралната присъда, която загатва, че
хората, чиито действия са в дисхармония с нашите ценности, са лоши или грешни. Такъв вид
присъда ще
откриете в изказвания от рода на: „Проблемът ги е, че си егоист", „Тя е мързелива", „Те са
предубедни" Това е
неуместно”. Обвинения, обиди, потъпкване, поставяне на етикети и диагнози, критикуване,
сравнения –
всичко това е вид присъда.
В света на присъдите основното, което ни занимава, е КОЙ КАКЪВ „Е”.
Поетът суфист Руми е написал: „Отвъд представите ни3аправилно и погрешно съществува едно
пространство.
Ще Те Ча. кам там " Отчуждаващата от живота комуникация ни поставя в клопката на идеята за
правилно и
погрешно. Светът на присъдите притежава богат език, изпълнен с думи, които класифц. цират и
разделят на две
хората и техните действия. Когато го-ворим на този език, ние осъждаме хората и поведението им и
сме изцяло
заети от това да търсим кой е добър, лош, нормален, ненормален, отговорен, безотговорен, умен,
невежи т.н.
Много преди да порасна, се научих да общувам по безличен начин, който ми позволяваше да
прикривам онова, което действително се случваше в мен. Когато се сблъсквах с хора и поведения,
които не
харесвах или не разбирах, тогава си обяснявахнещата стова, чете салошите.
Когатоучителитемипоставяха
задачи, които не желаех да свърша, тогава те ставаха „гадняри" с „ненормално високи
изисквания".
Когато в потока от автомобили някой изникваше внезапно пред мен, реакцията ми беше „Идиот!".
Когато
използваме този език и искаме да сиобяснимповедениетонадругите, основното, коетонизанимава
вмислите и в
общуването ни, е да търсим грешката в тях. Търсим грешката и в самите себе си, когато се случи
да не
разберем нещо, или когато не реагираме така, както бихме желали. Вместо да обърнем внимание
на
това, от което другите може би се нуждаят, а не го получават, ние започваме да класифицираме,
анализираме и да определяме степените на погрешно поведение. По този начин, ако патньорът ми
иска
повече чувства и нежност, отколкото аз му давам, тогава той е „несамостоятелен и досаден”. Но
ако аз
се нуждая от повече чувства и нежност, отколкото той ми дава, тогава вече е „студен и
безчувствен". Ако за колегата ми детайлите са по-важни отколкото за мен, тогава той е „дребнав и
критичен". От друга страна, ако детайлите са по-важни за мен, отколкото за него, тогава той
става „мързелив и небрежен".
Убеден съм, че този вид анализиране на хората е всъщност трагичен начин да изразим
собствените си ценности и нужди. Трагичен, защото изразявайки така своите ценности и нужди,
ние
увеличаваме съпротивата и самоотбраната точно от страна на онези, чието поведение е от най-
голямо значение за нас. Трагичен е и защото, ако все пак се съгласят с нашето мнение, че грешката
е в тях, и все пак решат да действат в хармония с нашите ценности, тогава _______ще го направят
от страх,
вина или срам.
Когато анализираме другите, в действителност искаме да изразим
собствените си ценности и нужди.
Всички ние заплащаме скъпо всеки път, когато хората около нас се отзовават на нашите ценности
и
потребности не от сърце, а поради страх, вина или срам. Рано или късно ще усетим последиците от
изчезващ* 'о доброжелателство на онези, които са приели нашите ценн< ти под вътрешен или
външен
натиск. От своя страна те самите заплащат със собствените си чувства, защото е много вероятно да
започнат
да изпитват яд, раздразнение и намаляло самочувствие поради факта, че са се отзовали, водени от
страх,
вина или срам. Освен това всеки път, когато в ума си ни свържат с което и да е от тези чувства,
вероятността
да са способнидапроявят съпричастност къмнашите ценности и нужди се стопява.
Тук е важно да отбележа разликата между ценностни системи и морални присъди. Всички ние
притежаваме ценностни системи, които са свързани с нещата, които ценим в живота; по този
начин може да
ценим искреността, независимостта или мира. Ценностните системи отразяват нашата вяра за това,
кои е най-
добрият _______начин, по който можем да служим на света. Ь същото време създаваме морални
присъди за
хората и поведенията, които не отговарят на нашите ценностни системи, и например казваме:
„Насилието е лошо. Тези, които убиват други хора, са злодеи." Ако бяхме израснали в среда,
която ни предразполага да бъдем съпричастни, щяхме да се научим да формулираме нуждите и
ценностите си открито и ясно и да не търсим виновни, когато на тях не е било откликнато по
подобаващ начин. Например вместо „Насилието е лошо", бихме могли да кажем: „Страхувам се,
когато за разрешаването на конфликтите използват насилие. Аз ценя други средства за справяне с
подобни проблеми."
Връзката между езика и насилието е тема на изследването на професора по психология О. Дж.
Харви
Суфизъм – мистична традиция, формирана в традидциите на исляма, чиято цел е духовно

преобразяване и съвършенство.
от университета в Колорадо. Той взел случайни откъси от литературни произведения на автори от
цял свят и
пресметнал колко често се повтарят думите, които класифицират и осъждат. Професорът открил
тясна
зависимост между честотата на употреба на такива думи и инцидентите на насилие в дадената
страна. Не
съм изненадан отфакта, че в онези общества, в коитомислят от гледна точка на потребностите на
човека, има
значително по-малко насилие, отколкото в обществата, където хората си поставят етикети като
„добър"
и „лош" и където вярват в това, че „лошите" трябва да бъдат наказани. В 75% от най-гледаните
американски детски филми п вният герой или убива, или пребива някого. Насилието 01 исновено е
кулминацията на предаването. Зрителите, които са научени на това. че лошите момчета заслужават
наказание, изпитват истинско удоволствие да наблюдават насилието.
Поставянето на етикети и осъждането поощряват насилието.
Голяма част, ако не и всичкото насилие - независимо дали е словесно, психологическо или
физическо, и независимо дали се проявява между семейства, племена или народи - се корени в
онзи начин
на мислене, според който причината за конфликта е по вина на противника. Хората, които мислят
по
подобен начин, са неспособни да осъзнаят собствената си уязвимост, както и уязвимостта на
другите -
неспособни са да разберат чувст вата, мечтите, страховете и потребностите, които някой би могъл
да
изпитва. Много от нас са се сблъсквали с този опасен начин на мислене по време на Студената
война.
Управляващи те ни смятаха Русия за „зла сила", която цели да разруши аме риканския начин на
живот.
От своя страна руските лидери на" ричаха американците „империалистически потисници" и смя
таха,
че искат да ги подчинят. Никоя от двете страни не си призна страха, който се прикриваше зад тези
етикети.
Сравняване
Друга форма на отчуждаващата от живота комуникация са сравненията. В своята книга Как да
станем нещастни Дан Грийнбърг демонстрира с чувство на хумор коварната сила, която
сравняващият начин на
мислене е способен да упражни върху нас. Той предлага на всеки, който иска да се почувства
нещастен,
да се научи да се сравнява с другите хора. За начинаещите той предлага и няколко упражнения. В
първото се представя плакат на мъж и жена в цял ръст, които, според стандартите на съвременните
медии,
въплъщават идеала за физическа красота. Читате тг е инструктиран да вземе мерките на тялото си,
да ги
сравни с мерките на привлекателните образци, след което да размишлява върху разликите.
Сравнението е форма на присъда.
Упражнението гарантирано дава обещания ефект: колкото по-често се сравняваме, толкова по-
жалки и по-нещастни започваме да се чувстваме. Когато постигнем състояние на наи-дълбока
депресия,
прелистваме на втора страница, където откриваме, че първото упражнение е било само за загрявка.
Понеже физическата красота е относително повърхностна, Грийнбърг ни дава възможност да се
сравним с нещо което наистина е от значение: постиженията. Той прибягва до телефонния
указател, от
който случайно набелязва няколко човека, с които да се сравним. Първото име, което той твърди,
че е
изтеглил, е Волфганг Амадеус Моцарт. Грийнбърг представя списък на езиците, които Моцарт
говори, и на музикалните творби, които е написал до ранна тийнейджърска възраст. Читателят е
инструктиран да сравни всички свои постижения до този момент с онези, които Моцарт е
постигнал до
дванадесетгодишна възраст, след което да размишлява върху разликите. Дори и за онези читатели,
които
никога повече няма да се измъкнат от нещастието, което сами са си докарали с това упражнение,
става очевидно колко успешно този начин на мислене блокира съчувствието - както към себе си,
така
и към другите.
Отхвърляненаотговорността
Отхвърлянето на отговорността също е вид „отчуждаваща от живота комуникация". Този вид
комуникация замъглява съзнанието, вследствие на което ни прави неспособни да забележим
отговорността за собствените ни мисли, чувства и действия. Когато например употребяваме израза
„трябва" в изречения като: „Има неща, които трябва да бъдат направени, независимо от това дали
ни
харесва, или не", можем добре да видим как отговорността за наши собствени действия е способна
да се
укрие в речта ни. Израон като „кара ме да се чувствам" или „караш ме да се чувствам виновен" са
друг
пример за това, как езикът ни предразполага да отричаме личната отговорност за собствените ни
чувства
и мисли.
Начинът, по който се изразяваме, замъглява усеща-
нето ни за лична отговорност.
В своята книга Айхман в Йерусалим , документираща процеса на нацисткия офицер Адолф
Айхман,
Хана Арент цитира Айхман, който разказва за специалния език, който използвали с колегите
офицери, за да
се измъкват от отговорност. Наричали „Amtssprache", което в приблизителен превод означава
„чиновнически" или „бюрократичен" език. Например на въпроса зашо са извършили всичките тези
зверства, техният отговор е „Защото трябваше.” На въпроса защо е „трябвало", отговорът е:
„Нареждане на началниците" или „Това беше по устав", „Такъв беше законът".
Отхвърляме отговорността за поведението си всеки път, когато приписваме причината за него на:
11еопределени, безлични сили
„Изчистих стаята си, защото трябваше."
11ашето състояние, диагноза или събитие от личното ни минало .Пия, защото съм алкохолик.'4
Чуждо поведениеУдарих детето си, защото се втурна на пътя."
Нареждане на висшестоящите
„Излъгах клиента, защото шефът ми нареди така."
Натиск от страна на мнозинството
„ Започнах да пуша, защото всичките ми приятели пушеха."
Фирмена политика, закони н фавила
„Заради нарушението, коепк шнрави, съм длъжен да те изключа - училищният правилник е такъв.
Роли, спързани с пола, социалния статус или въ; растта
„Мразя да ходя на работа, но го правя, защото съм мъжът и бащата в семейството”
Неконтролируеми импулси
„Не устоях на силното си желание да изям това парче шоколад."
Веднъж, когато в група от родители и учители обсъждахме опасностите, които крие езикът, който
загатва липсата на •раво на избор дна жена гневно възрази: „Въпреки всичко ма неща, коит трябва
да
се направят, независимо дали това "и харесва, или не! И не виждам нищо лошо в това да казвам и
на децата
си, че просто има неща, които и те трябва да свършат." На молбата да даде пример за нещо, което
„трябва" да свърши, тя отвърна: „Това е лесно. Когато се прибера довечера, ще трябва да сготвя.
Мразя
да готвя! Ужасно мразя да готвя, но го правя всеки ден от двайсет години насам, дори когато съм
толкова
болна, че едва ставам от леглото, защото това е едно от нещата, които просто съм длъжна да
направя."
Отговорихй, чемиемъчнода чуя какпопринуда епрекарала такава голяма част от живота си,
правейки
нещо, което е мразила, и изразих надеждите си, че научаването на езика на ННКможе бище й
помогне да
намери по-добри алтернативи. Жената се учеше бързо. След края на семинара тя се прибра вкъщи
и съобщи на
семейството си, че повече няма да готви. След три седмици, когато двамата й синове посетиха
един от
семинарите, мисеудадевъзможностзаобратнавръзкаотстранана _______семейството й. Бях
любопитен да разбера как
са реагирали на решението на майка си. По-големият син въздъхна: „Маршал! Просто си казах
„Благодаря ти, Господи!" Виждайки недоумението ми, той обясни: „Мислех за това, че може би
най-накрая ще
спре да се оплаква по време на всяко едно хранене!" Друг случай - правех консултации в едно
училище, когато
една учителка отбеляза: „Мраз* а давам оценки! Не мисля, че има много полза от тях, освеь гова
създават напрежение в учениците. И въпреки това трябва да оценявам: училищният правилник го
изисква." Точно тогава упражнявахме как да се изразяваме сред учениците така, че това да засили
в нас
съзнанието ни за отговорността за собствените ни постъпки. Предложих на преподавателката да
замени
израза „трябва да давам оценки, защото правилникът на училището го изисква" със: „аз издирам да
давам
оценки, защото искам..." Тя отвърна, без да се двоуми: „Избирам да давам оценки, защото искам да
запазя
работата си", след което бързо добави: „Но не ми харесва да го казвам по такъв начин. Кара ме да
се
чувствам отговорна за това, което правя." - „Точно заради това предложих да го кажеш все пак
така",
отвърнах аз.
Книгата е издадена на български език от ИК „Сиела", 2004-5./?.

Можем да заменим начина на изразяване, който отрича възможността за

избор, с такъв, който я утвърждава.
Споделям чувствата на френския журналист и писател Жорж Бернанос, когато казва:
„Отдавна съм на мнение, че ако един ден все по-успешно разрушаващата технология заличи
човешкия
род от лицето на земята, тогава изчезването ни не ще може да се припише за сметка на
жестокостта, и
още по малко, разбира се, на възмущението, наказанието и отмъщението, които тя води като
последствия
след себе си... а на покорството на модерния човек, на липсата му на отговорност, на раболепното
му подчи-
нение на всяко едно правило. Ужасите, които досега сме преживели, и още по-големите ужаси,
които тепърва ни предстоят, не са показатели за това, че броят на разбунтувалите се и
неконтролируеми
хора е нараснал, а напротив, на това, че все повече се увеличава броят на послушните и лесно
управляемите
хора."
Ставаме опасни, когато не осъзнаваме отговорността за своите
постъпки, мисли и чувства.
Другиформинаотчуждаващаотживотакомуникация
Друга характерна пречка за съчувствието е изразяването на желанието под фхормата на изискван.
Изискването съдържа в себи си явна или скрита заплаха за това, че ако не се подчиним, ще бъдем
порицани или наказани. Този вид общуване е широко разпространен в нашата култура, особено
сред
хората, които притежават власт.
Получих няколко безценни урока за изискването от собо вените си деца. Бях си втълпил, че
задачата ми
като родител е л поставям изисквания. Трябваше обаче да разбера, че и всичките изисквания на
света
нямаше да ми помогнат да накарам децата си да свършат каквото и да било. Това е скромен урок за
нас, родителите, учителите, или началниците, които мислим, че работата ни се състои в това да
променим поведението на другите и да ги накараме да се държат прилично. Децата ми ме научиха
на
това, че не мога да ги принудя да направят каквото и да било. Най-многото, което мога да
постигна, е,
като ги наказвам, да ги накарам да съжаляват, че не са го направили. И в крайна сметка разбрах и
това,
че всеки път, когато бях достатъчно глупав да искам да ги подчиня, като ги заплашвам с наказание,
те винаги намираха начин да ме накарат да съжалявам за това!
Никой не може да бъде принуден насила да направи каквото и да било.
Ще се върнем към тази тема по-подробно, когато започнем да се учим да правим разлика
между молба и
изискване, което е съществена част от ННК.
Мислене, базирано на принципа „на всеки според заслуженото", блокира състрадателната
комуникация.
Отчуждаващата от живота комуникация е също така свързана с разпространеното
схващане, че някои
постъпки трябва да бъдат възнаградени, а други - наказани. Този начин на мислене е изразен
чрез
думата „заслужава", например: „Той заслужава да бъде наказан за това, което стори." Това
предполага „лошотия" от страна на онези, които се държат по определен начин, и приканва
те да
бъдат наказани, за да се разкаят и да променят своето поведение. Вярвам, че е в интерес на
всички
хора да се променят не за да избягват наказанията, а защото виждат ползата за самите тях от
една
такава промяна.
Вместо да се учим как да бъдем наясно със собствените си чувства и нужди, ние израстваме,
усвоявайки език който предразполага към използването на епитети, сравнения и
изисквания, както и
към произнасянето на присъди. Убеден съм че отчуждаващата от живота комуникация се
корени във възг-
ледите за човешката природа, които имат вековно минало А именно, че човек по природа е
зъл и
недодялан и образованието е това, на което е възложено да озапти непривлекателната ни
природа.
Този вид възпитание често поставя под въпрос правото на съществуване на чувствата и
потребностите,
които изпитваме. От крехка възраст ние се научаваме да прекъсваме връзката с онова, което
се
случва вътре в нас.
Отчуждаващата от живота комуникация има дълбоки философски и политически корени.
Отчуждаващата от живота комуникация едновременно се създава и поддържа от
йерархичните и
доминантни общества. Там, където огромни маси от хора са под контрола на няколко
индивиди - крале, царе,
благородници и т.н., винагище се предлагат обучение и възпитание, които да създават в
хората манталитет на
роби. Език, кс то се гради върху търсенето на грешките и върху „трябва" „налага се", е
перфектен за
тази цел: хората се обучават да мислят в рамките на моралните присъди (които носят в себе
си идеята за
„погрешно" и „лошо") и да търсят извън себе си - в съществуващите авторитети, мярката за
това, кое е
правилно, погрешно, добро и зло. Когато живеем свързани със своите чувства и потребности,
тогава вече
няма как да бъдем послушни роби и подчинени.
Обобщение
Радостта от това да даваме и получаваме и да бъдем съпричастни е част от нашата природа.
Въпреки това ние използваме множество форми на отчуждаващата от живота комуникация,
която наранява както нас, така и другите. Един от видовете отчуждаваща от живота
комуникация
са моралните присъди, които загатват, че онези хора, чието поведение не е в хармония с
нашите
ценности, са лоши или грешни Друга форма на този вид общуване е сравняването, което
блокира
съчувствието както към самите нас, така и към останалите. Отчуждаващата от живота
комуникация замъглява и съзнаването на отговорността за нашите мисли, чувства и
поведение.
Изразяването нажеланията под формата на изисквания е съшо една от характерните черти
на е з и к а ,
който блокира съчувствието.
Трета глава
НАБЛЮДАВАЙ, БЕЗ ДА ОТСЪЖДАШ
„Наблюдавай! Малконещаима, коитода сапо-важни и по-святи от това. "
Фредерик Бюхнер, пастор
Мога да приема, когато ми казваш
какво съм сторил и какво не съм.
И мога да приема твоето тълкуване,
но моля те, не смесвай тези две неща!
Ако искашда объркаш отношенията между нас,
ще ти кажа как да го постигнеш:
Смеси това, което върша,
с онова, което мислиш за него.
Кажи ми, че си разочарована,
когато виждашнедо шепата къщна работа.
Но да лге наричаш, „& тговорен",
не е най-добрият начин да ме подканиш да я свърша.
И кажи, че те боли,
когато казвам „не(( на опита ти за сближаване,
но да ме наричаш фригиден мъж,
няма да увеличи твоите шансове.
Да, мога да приема, когато ми казваш
какво съм сторил и какво не съм.
И мога да приема твоето тълкуване,
но моля те, не смесвай тези две неща!
Маршал Розенберг
Първият елемент на ННК е лкздението от оценката за него. Това, което виждаме, чуваме,
или
докосваме, влияе върху физическото и психическото ни състояние.
Наблюдението е важен елемент в ННК, когато желаем и, крено и ясно да изразим
отношението си към
някой друг чове! Но когато смесим наблюдението с оценката ни за нещата то гава е малко
вероятно
другите да чуят онова, което сме искали в действителност да им кажем. Вместо това, те ще са
склонни
да приемат думите ни като критика и това ще ги накара да се дистанцират.
ННК не изисква от нас да бъдем постоянно безпристрастни и обективни. Единствено ни
препоръчва да
разделя.пе наблюдениетоот оценката за нещата. ННКе езикна „действието" („процесен
език"). Вместо да
съставяме статични обобщения, е по-добре да изграждаме мнението си въз основа на
наблюденията, които
са характерни за дадения .помепт и контекст. Семантикът Венедъл Джонсън посочва колко
много проблеми си
създаваме, когато се опитваме да изразим постоянно променящата се ре?" юст със статични
изрази и понятия:
„Езикът ни е несъвърш шструмент, сътворен от прости хора, живели преди много вре. :. Този
анимистичен -
одухотворяващпредметите и явленията в природата - език, ни предразполага да описваме с
него явления, които са
стабилни и непроменливи, сходни помежду си и „нормални", и да говорим за магически
преобразувания, бързи
изцеления, леснипроблемииокончателни разрешения. Но светът, който се стараемда
символизираме чрез него, е
комплексният свят на действието, промените, различията, измененията, дейностите,
взаимоотношенията, растежа, взаимодействията, развитието, ученето _______и справянето.
Несъответствието между
постоянноизменящиясесвятисравнителностатичнияниезикеосновначастотпроблема.
Когато комбинираме наблюдението с оценка, хората са склонни да чуят критика.
Моята колежка Рут Бебермайер съпоставя двата езика - статичния и динамичния – в една
песен, която илюстрира разликатамеждуоценкатаинаблюдението.
Никога не съм срещала мързелив човек,
но такъв, който, докато го наблюдавах
никога не бързаше, да.
И съм срещала и такъв, който понякога
поспиваше между обед и вечеря
и който в дъждовните дни си оставаше у дома.
Но мързелив не беше.
Преди да кажеш, че сълг луда,
помисли наистина ли е мързелив човек,
или просто върши неща, които ние наричаме
„мързеливи"?
Никога не съм срещала глупаво дете,
но такова, което правеше неща, които не разбирах,
или ги правеше така, както не планирах, да.
Срещала съм дете, което виждаше света
различно от мен, но глупаво не беше.
Преди да го наречеш глупаво, помисли
наистина ли е такова,
или е просто е дете, което знае други неща?
Колкото и да търсех,
не у спях да срещна никога готвач,
но такъв човек, който съчетаваше продуктите
за нашата вечеря, да.
И съм срещала и такъв, който палеше печката
и следеше опекла ли се е храната в нея.
Да, срещала съм такива хора, но готвач
не съм виждала.
Кажи ми, когато погледнеш, готвач ли виждаш,
или човек, който прави това,
което наричаме готвене?
Това, което някои от нас наричат мързел,
за други е умора или безгрижие.
Онзи, когото някои наричап глупав,
за други е човек, койтомисли по-различно
И така, успях да разбера,
че ще си спестим смута,
ако не объркваме това, което виждали
с онова, което мислим за него.
И преди да си казал нещо,
искам да спомена,
че това е само моето мнение.
Негативното въздействие на етикети като „мързелив" и „глупав" е очевидно, но дори
позитивните или неутрални
определениякато „готвач" например ни пречат да възприемем другото човешко същество в
неговата цялост.
Най-висшатапрояваначовешкатаинтелигентност
Индийският философ Кришнамурти отбелязва, че да наблюдаваш, без да осъждаш, е най-
висшата
проява на човешката интелигентност. Първата ми мисъл, след като за първи път прочетох
това
изказване „Каква глупост!" и не забелязах как току-що бях направил преценка. За повечето
от нас е трудно
да наблюдаваме хората и тяхното поведение, без да ги съдим, критикуваме или анализираме
по някакъв
начин.
Осъзнах тази трудност, докато работех в едно начално училище, където учителите и
директорът
често се оплакваха от проблеми в общуването помежду си. Регионалният инспектор ме беше
потърсил с
молба да им помогна да разрешат конфликта. Първо исках да разговарям насаме само с
учителите, а след
това с учителите и директора заедно.
Първият ми въпрос на срещата с учителите беше: „Какво от поведението на директора е в
конфликт с
вашите потребности?" Бързият отговор гласеше: „Има голяма уста!" Очаквах отговорът на
моя въпрос да е
някакво наблюдение. Но докато „голяма уста" ми даваше информация за това какво мнение
има учителят за
директора, не успях да разбера какво е онова, което директорът с казал или направил и
което е довело чо
това, да го определят, че има „голяма уста"
След като им обърнах внимание на това, друг учител се обади: „Знам какво иска да каже:
директорът говори прекал, но много! Това отново не беше чисто наблюдение за повед нието
на
директора, а оценка за продължителността на времето през което той говори. Трети учител
се опита да
поясни Мисли че само той има важни неща за казване." Обясних, че"да правим заключения
за това,
какво мисли другият, не е същото като да наблюдаваме поведението му. Накрая четвърти
учител се
намеси: „Винаги иска да е център на вниманието." След като отбелязах, че това също е
заключение -
за това, какво иска другият човек, двама учители се надигнаха едновременно: „На вашия
въпрос е
много трудно да се отговори!"
Впоследствие съставихме списък на онези конкретни форми на поведение от страна на
директора, които им бяха
неприятни. Много внимавах в списъка да няма и следа от оценка. По време на събранията
директорът често
разказвал случки от детството си и спомени от войната. В резултат на това срещите
понякога приключвали с
20 минути повече от плануваното. Попитах ги дали някога са споменавали на директора, че
това име неприятно.
Отвърнаха ми, че са опитвали, но както се оказа, само с коментари, които съдържали
оценки. Не му бяха
споменавали конкретните неща, коилх .рши - например навика му да разказва истории, но
се съп; хха да го
направят на предстоящата ни обща среща с директора.
Минути след започването на събранието, разбрах за какво говореха учителите. Независимо
от въпроса,
който се обсъждаше, директорът всеки път се намесваше: „Това ми напомня за времето,
когато...", след
което започваше да разказва някоя случка от детството или от военните си преживявания.
Чаках учителите
да дадат глас на това, което ги притесняваше в поведението на директора. Но вместо с ННК
те започнаха да
изразяват своето неодобрение невербално - някои въртяха очи, други демонстративно се
прозяваха, друг пък
започна да поглежда часовника си.
За известно време успях да издържа на тази тъжна гледка, но накрая се обадих: „Има ли
някой, който иска да
каже нещо?”
Последва напрегната тишина. Учителят, който първи се беше обадил на предишната ни
среща, събра
кураж. оГ.ърна с към директора и каза: „Ед! Имаш голяма уста!"
Както се вижда от този пример, невинаги е лесно да загърбим старите навици и да развием
способността да отделяме на< людението от оценката. Впоследствие учителите успяха да обж
нят на
директора конкретно какво не им харесваше в поведе нието му. Директорът внимателно ги
изслуша и попита: „Но защо никой нищо не ми е споменавал за това досега?" Призна, че
знае за този
свой навик и веднага подхвана разказ във връзка с това. Учтиво го прекъснах и му посочих
своето
наблюдение, че отново прави същото. Приключихме събранието, като съставихме списък на
начините, с които учителите да могат внимателно да подскажат на директора, когато нямат
желание
да слушат разказите му.
Разграничаваненанаблюдениятаотоценките
Таблицата, която следва, дава примери за чисти наблюдения, както и за наблюдения,
примесени с
оценка.
Забележка: Думите и изразите винаги, никога, някога, всеки път, когато и т. н. изразяват
Комуникация
При мер за наблюдение
примесено с оценка
Пример за наблюдение без примесена
оценка
1. Употреба на
глагола "съм" без да е
посочено, че този,
който дава оценката,
поема отговорност за
своето мнение
Той е прекалено щедър. Когато те виждам да раздаваш на
другите всичките си пари за обяд,
си мисля, че си прекаленощедър.
2. Употреба на глаголи,
които крият в себе си
оценка
Той отлага ученето на
уроците си.
Той учи за изпит единствено през
нощта преди него.
3. Изказване, в което
има намек за това, че
нечии заключения за
мислите, чувствата,
намеренията или
желанията на някой
друг са единствените
възможни
Тя няма да успее навреме
да предаде своя проект.
Мисля, че тя няма да успее
навреме да предаде своя
проект.
Тя каза, че няма да успее
навреме да предаде своя
проект.
4. Объркване на прогноза с
факт
Ако не се храниш
правилно, ще се
разболееш.
Страх ме е, че ако не се
храниш правилно, ще се
разболееш
5. Липса на конкретизация Циганите не се грижат
за домовете си
Не съм забелязал циганите от
съседната къща някога да са
ринали снега от двора си.
6. Употреба на думи, които
обозначават качества и
способности, без да е посочено,
че е направена оценка
Ханк Смит е слаб
футболист.
През последните 20 мача, Ханк
Смит не е вкарал нито
един гол.
7. Употреба на определения и
прилагателни, без да е
посочено, че е направена
оценка
Джим е грозен. Външността на Джим не ме
привлича.
наблюдение, когато се употребяват в случаи като:
- Всеки път, когато засекаДжак на телефона, говори най-малко 30 минути.
- Не си спомням няко си ми писал.
Има случаи, когато тези думи се използват за преувеличаване и тогава в наблюдението е
примесенаи оценка:
- Винаги си зает.
- Никога я няма, когато има нужда от нея.
Когато тези думи се употребяват за преувеличаване, по-скоро провокират отдръпване,
отколкото
съпричастие.
Оценка Наблюдение
Рядко правиш това, което на мен ми се
иска.
Последните 3 пъти, когато предложих някаква
програма, ти отвръщаше, че нямаш желание за
нея.
Той често ми идва на гости. Той ми идва на гости най-малко три пъти
седмично.
Думи като често к рядко също водят до объркване на людението и оценката.
Обобщение
Първият компонент на ННК е разграничаването на наб людението от оценката. Когато
комбинираме двете, има голя ма вероятност другите да чуят критика и да отхвърлят
казаното от нас.
ННК е динамичен език, който е против статичните обобщения. Тя ни насърчава да
създаваме
специфични за времето и контекста наблюдения. Например вместо: „Ханк Смит е слаб
футболист"
нека кажем: „През последните 20 мача Ханк Смит не вкара нито един гол."
ННК в действие
„Най-арогантният говорител, когото някога сме слушали!"
Този разговор се прояде по времето на един семинар. След като бях говори зче половин час,
подканих учас-
тниците да изкажат оите впечатления. Един от тях вдигна ръка и каза: „Ти си най-
арогантният говорител,
когото някога сме слушали!"
Когато хората се обръщат към мен по подобен начин, имамняколко варианта за реагиране.
Първият е да приема
казаното като лична обида. Когато започна да се унижавам, да се защитавам или да търся
извинения,
тогава знам, че наистина съм го приел така. Другата възможност (в която съм много добър) е
да нападна
другия човек, защото съм възприел неговото поведение като атака срещу мен. В конкретния
случай избрах
трети вариант, като се съсредоточих върху онова, което се криеше зад изказването на мъжа.
М.Р.:(опитвайки се да позная неговите наблюдения)
Това ли искаш да кажеш, че отнех 30 минути за представянето на своите възгледи, без да ви
дам шанс
да се изкажете?
Фил: Не! Правиш го да звучи прекалено елементарно.
(Опитвайки седа изясня нещата)Имаш предвид, че не казах нищо за трудностите, които
някои
хора могат да срещнат при прилагането на метода?
Фил: Не някои хора, а ти!
М.Р.:Значиреагирашнатова, ченеспоменах, чепонякога и на мен ми е трудно да
използвамННК? Точно така.
Чувстваш се раздразнен, защото би желал да разкажа и за своите трудности при прилагането
на метода?
Фил: Точно така.
М.Р.: (вече успокоен от това, че се свързах с чувствата и нуждите на човека, насочих
вниманието си къ.к
онова, за което вероятно искаше да ме помоли] Би ли искал тук и сега да призная, че има
случаи, когато ми е
нужно се преборвам със самия себе си, за да успея да използвам ННК?
Фил: Да.
М.Р.: (след като си имсних неговото наблюдение, чувство. нужда и молба, поглеждам в себе
си, м да проверя дали
съмсклонен да отвърна на онова, за което мемоли) Да, този процес често е труден и за мен.
По-нататък, по време
на семинара, вероятноще ви разкажа няколко случая, когато трябваше да се боря... или
тотално загубих връзката... с
процесаисначинанамислене, които ви представямднес. Това което ме кара да продължа да се
боря, е дълбокото
свързванесдругихора, коетосеосъществява, когатопак успея да се задържа в процеса.
ПЪРВО УПРАЖНЕНИЕ
НАБЛЮДЕНИЕ ИЛИ ОЦЕНКА ?
За да определиш доколко можеш да различиш наблюдението от оценката, направи
следващото
упражнение. Загради с кръгче поредния номер на онези изречения, които съдържат чисти
наблюдения
без примесена оценка.
1. Вчера Джон ми се ядоса без никаква причина.
2. Вчера вечерта, докато гледаше телевизия, Нанси си гризеше ноктите.
3. Сам не поиска моето мнение по време на вчерашното съвещание.
4. Баща ми е добър човек.
5. Джанис работи прекалено много.
6. Хенри е агресивен.
7. През цялата седмица Пам седеше на първия ред.
8. Синът ми често не си мие зъбите.
9. Люк ми каза, че жълтото не ми отива.
10. Когато разговарям с челя ми, тя все се оплаква.
Ето моите отговори:
1. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно - мнение. Според мен „без никаква
причина" е оценка.
Също така смятам за оценка и заключението „Джон ми се ядоса". Може да се е чувствал
наранен,
уплашен, тъжен или нещо друго. Пример за наблюдение без оценка е: „Джон ми каза, че ми е
ядосан" или
„Джон удари с юмрук по масата."
2. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че е изразено наблюдение, без
в него да е
вмъкната оценка.
3. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че е изразено наблюдение, без
в него да е
вмъкната оценка.
4. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Споредмен „добър човек" е
оценка. Пример
за наблюдение без оценка е години 6а,да ми даваше за благотворителност."
5. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едь мнение. Според мен „прекалено много- е
оценк Пример за наблюдение без оценка е: „Тази седмица Джанис прекара над 60 часа в
офиса."
6. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен „агресивен" е оценка.
Пример за наблюдение без оценка е: „Хенри удари сестра си, след като тя смени канала на
телевизията."
7. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че е изразено наблюдение, без
в него да е
вмъкната оценка.
8. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен „често" е оценка.
Пример за
наблюдение без оценка е: Тази седмица синът ми не си измиваше зъбите, преди да си легне "
9. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че е изразено наблюдение, без
в него да е
вмъкната оценка.
10. Ако си отбелязал ;а изречение, не сме на едно мнение. Според ме! оплаква се" е оценка.
Пример за
наблюдение без оценка е: „Моята леля ми се обади три пъти тази седмица и всеки път ми
разказваше за хора,
държали се с нея по начин, който не и е харесал."
Маската
Всеки път маската е там
белееща се в нейната тънка ръка.
Всеки път една маска покрива лицето й.
Китката предано,
с лекота я държеше
и вършеше своята задача.
Но от време на време
пръстите сякаш
леко потрепваха -
беше ли още маската там?
Много години... години наред аз исках да разбера,
но да попитам не смеех.
Ноето, веднъж
събрах смелостта си
и надникнах зад маската.
За да не открия
нищо.
Тя нямаше лице.
Беше се превърнала
просто в ръка,
която с лекота
поддържаше своята маска.
Анонимен автор
Глава четвърта
РАЗПОЗНАВАНЕ И ИЗРАЗЯВАНЕ НА ЧУВСТВАТА
Първият компонент на ННК е наблюдение без оценка. Вторият е изразяването на нашите
чувства.
Според психоаналитика Роло Мей „Зрелият човек е способен да определи толкова различни
нюанси в
своите чувства - силни и страстни, нежни и чувствени, колкото музикални елемента съдържа
една
симфония." Въпреки това за много от нас чувствата ни, както би ги описал Мей, са
ограничени като
„звуците на ловджийски рог".
Неизразените чувства имат висока цена
Речникът ни от определения за назоваване на хората често пъти е по-богат от речника, с
който можем
ясно да опишем своите емоционални състояния. Учих 21 години в училищата в Америка и не
мога да
си припомня нито един случай, когато някой да ме е попитал как се чувствам. Чувствата не
се
смятаха за важни. Онова, което се ценеше, беше „правилният начин на мислене" - а какво е
правилно,
се определяше от хората, които притежаваха ранг и авторитет. Вместо да се осланяме на себе
си, ние
се оставяме други да ни водят. Научени сме да съществуваме в главите си и да си задаваме
въпроса:
„Кое ли е онова, което според другите е редно да си мисля и да сторя?"
Добър пример за това как започва отчуждаването от нашите чувства е една случка от
детството ми,
когато бях на девет години. Веднъж, след часовете, се бях скрил в класната стая, защото
отвън ме
чакаха няколко момчета, които искаха да ме набият. Една учителка ме забеляза и ми нареди
да си
ходя. Когато й обясних, че ме е страх да изляза, тя ми отвърна: „Големите момчета не се
страхуват!"
Няколко години по-късно, по времето, когато спортувах, този урок се затвърди още по-
здраво в мен.
Треньорите обикновено ценяха онези спортисти, \ които „даваха всичко от себе си" и
продължаваха
да играят до-ри когато изпитваха непоносими болки. Бях научил този урок j толкова добре,
че ми се
случи в продължение на месец да тренирам бейзбол със счупена ръка.
По време на семинар по ННК един студент, който живееше в общежитие, се оплака от своя
съквартирант, който пускал музиката толкова силно, че не можело да се спи. Когато го
помолих да
обясни какво чувства, когато това се случва, той отвърна: „Чувствам, че не е правилно
някой да пуска
толкова силна музика през нощта." Обясних му, че когато след думата „чувствам" поставя
„че", то
той изказва мнение, а не чувства. Помолих го да опита отново и той каза: „Когато някой
прави такива
неща, чувствам, че нещо не му е наред." Обясних му, че това все още не е чувство, а мнение.
Той се
замисли, а след това избухна: „Ами нямам абсолютно никакви чувства във връзка с това!"
Беше очевидно, че студентът изпитва силни емоции, но за съжаление не знаеше как да ги
разпознае и
изрази. Трудностите, които срещаме при осъзнаването и изразяването на чувствата I ни, е
често
срещано явление. Особено характерно е за адвокатите, полицаите, управителите на фирми,
военните
- за всички онези хора, в чиято професия не се гледа с добро око на изразяването на
емоциите.
Семействата също плащат висока цена, когато членовете им са неспособни да изразят своите
чувства.
След смърт- ; та на баща си кънтри певицата Реба Макинтайър написа песен със заглавие
„Най-
прекрасният човек, когото не познавах". Без съмнение с тази песен тя изрази чувствата на
хиляди
хора, които не са успели да създадат онази емоционална връзка с бащите си, за която са
мечтали.
Често ми се случва да чуя изказвания като това: „Не ме разбирай погрешно - мъжът ми е
чудесен
човек, но никога не знам какво изпитва той." Веднъж една такава недоволна дама доведе на
нашия
семинар своя съпруг и каза: „Имам чувството, че съм омъжена за стена!" Реакцията на мъжа
беше
отлично потвърждение на нейните думи: остана неподвижен и ням. Жената отчаяно се
обърна към
мен: „Виждаш ли! Всеки път е така! Седи и не казва нищо! Сякаш живея със стена!"
„Това, което разбирам от думите ти, е, че се чувстваш самотна и имаш нужда от по-голяма
емоционална близост с мъжа ти", отвърнах аз. Тя се съгласи. След това се опитах да й
обясня, че
изрази като „Имам чувството, че съм омъжена за стена!" вероятно няма да насочат
вниманието на
съпруга й към нейните чувства и потребности. Много по-вероятно е той да го приеме като
критика,
вместо като покана да се свърже с нейните чувства. Освен всичко друго подобни изказвания
често
водят до самоиз-пълняващи се пророчества. Съпруг, който слуша критиката, че се държи
като стена,
вероятно би се почувствал наранен и обезсърчен и би се оттеглил в мълчание, като по този
начин ще-
потвърди мнението на жена си, че прилича на стена.
Ползата от разширяването на емоционалния ни речник се вижда добре не само в интимните
ни
взаимоотношения, но и в професионалния свят. Голяма швейцарска компания ме нае да
консултирам
работниците от техническия отдел, защото се притеснили от откритието, че колегите от
другите
отдели ги избягват. Попитах няколко работници от другите отдели каква е причината за
това и те
отвърнаха: „Мразим да преговаряме с тези хора! Сякаш разговаряме с отряд машини!"
Проблемът
утихна, след като прекарах известно време с членовете на техническия отдел и ги насърчих
да
започнат да се изразяват малко по-човешки пред своите колеги.
При друг случай помагах на адаминистративните служители от една болница, които се
притесняваха
от предстоящото събрание с лекарите. Те искаха подкрепа за своя проект, който наскоро
беше
отхвърлен от лекарите със 17 срещу 1 гласа. Администраторите с нетърпение очакваха да им
демонстрирам как биха могли да използват ННК в техния случай.
Влизайки в ролята на един от администраторите, открих въображаемото събрание така:
„Страхувам
се да повдигна този въпрос." Избрах да започна по този начин, защото усетих колко
уплашени бяха
администраторите, докато се подготвяха Да се изправят пред лекарите със същия въпрос.
Преди да
успея Да продължа, един от администраторите ме прекъсна,протестирайки: „Това е
нереалистично!
Не можем да признаем пред лекарите, че ни е страх!"
Изразяването на вашата уязвимост може да помогне за разрешаването на конфликти.
Когато попитах защо признаването на страха изглежда толкова невъзможно, той отвърна,
без да се
колебае: „Ако си признаем, че ни е страх, те ще ни разкъсат на парчета!" Отговорът не ме
изненада -
често срещам хора, които не могат дори да си представят да изказват чувствата си на
работното
място. Зарадвах се, когато разбрах, че един от администраторите все пак се беше осмелил да
разкрие
уязвимостта си по време на очакваната с ужас среща. Вместо да се изкаже в обичайния си
логичен,
рационален и беден на емоции стил, той избрал да разкрие чувствата си и едновременно с
това да
излож причините, поради които искал лекарите да променят своите позиции. Лекарите
реагирали
съвсем различно от очакваното. Вместо да го „разкъсат на парчета", те отстъпили от
предишните си
позиции и със 17 срещу 1 гласа приели проекта. Този драматичен обрат помогна на
администраторите да се убедят в силата на изразената уязвимост - дори и на работното
място.
Накрая, нека ви споделя един личен случай, който ме научи на това, до какви последствия
може да
доведе прикриването на чувствата. Водех курс по ННК на група ученици от града. Първия
ден,
когато влязох в класната стая, учениците, които дотогава весело и оживено разговоряха
един с друг,
замлъкнаха. „Добро утро!", поздравих ги аз. Тишина. Почувствах се много неловко, но се
страхувах
да го изразя. Вместо това с възможно най-професионалния си стил започнах своята
презентация:
„През този час ще ви запозная с един метод на общуване, като се надявам, че ще го намерите
за
полезен във връзките си със семейството и приятелите."
Продължих да говоря за ненасилствената комуникация, но беше очевидно, че никой не ми
обръщаше
внимание. Едно момиче, след като порови известно време в чантата си, извади пила и
усърдно
започна да си оправя маникюра. Учениците, които седяха до прозореца, зяпаха навън така,
сякаш
долу на улицата се случваше нещо безкрайно интересно. Почувствах се 0ще по-неудобно, но
продължих да си трая. Най-сетне един ученик, който очевидно имаше повече кураж от мен,
се обади:
' Мразите да сте сред чернокожи, нали?" Бях изумен и в този момент осъзнах как с
притеснението,
което опитвах да прикрия, сам допринесох за впечатлението на момчето.
,.Чувствам се напрегнат - признах аз, - но не защото сте чернокожи. Неловко ми е, защото
никого не
познавам тук, а искам да бъда приет."
Това, че изразих своята уязвимост, имаше решително въздействие върху децата. Започнаха
да ми
задават въпроси, да ми разказват за себе си и проявиха любопитство и към ННК.
Кое е чувство и кое не е?
Често води до объркване фактът, че в езика, който използваме, думата „чувствам"
обикновено се
употребява без действително да назовава някаква емоция. Например _______в изречението
„Чувствам, че
сделката, която направих, не е много изгодна" вместо думата „чувствам", по-подходяща би
била
„мисля". Не може да се каже, че става въпрос за ясно изразени чувства, ако след думата
„чувствам"
поставим някоя от следните думи:
а) думи от рода на: че, като, сякаш Чувствам, че можеш да се справиш и по-добре. Чувствам
се като
глупак.
Чувствам се, сякаш живея със стена.
б) местоимения: аз, ти, той, ние, го, я и т.н. Чувствам се в постоянна готовност. Чувствам го
за
ненужно.
в) имена или съществителни, които се отнасят за хора Чувствам, че Ейми е отговорна.
Чувствам, че шефът ме манипулира.
Да разграничим чувствата от мислите.
Когато изразяваме чувствата си, не е задължително да употребяваме думата „чувствам".
Може да
кажем „чувствам се раздразнен", но може да кажем и само „раздразнен съм".
Нека направим разлика между това, което чувстваме, и онова, което мислим, че сме.
В ННК ние разграничаваме думите, които действително изразяват чувства, от тези, които
описват
онова, което мислим, че сме.
А. Описване на това, което мислим, че сме: „Чувствам, че съм слаб китарист."
В това изказване, вместо ясно изразени чувства, изразявам оценка за способностите си като
китарист.
■
Б. Изразяване на действителните чувства: „Чувствам се разочарован от постиженията си
като
китарист."
„Ставам нетърпелив, когато се повдигне темата за това, какъв китарист съм."
„Чувствам се неуверен, когато си помисля какъв китарист съм."
Истинското чувство зад определението „слаб", което давам за себе си, може да бъде
разочарование,
нетърпение, объркване или нещо друго.
По същия начин би било полезно да правим разлика между думите, които описват какво
мислим за
другите, и думите, които действително описват чувствата ни. Следват примери, които на
пръв поглед
изразяват чувства, но всъщност показват какво мислим за начина, по който другите се
държат с нас.
Нека направим разграничение между собствените си чувства и това как ние мислим, че
околните
реагират или се държат спрямо нас.
A. „Чувствам се маловажен за хората, с които работя." Думата маловажен не е описание на
чувство, а
по-скоро изразява моето мнение за това дали другите ме ценят. В този пример чувството,
което може
да изпитвам, е тъга, неувереност и т.н.
Б. „Чувствам _______се неразбран."
Тук с думата неразбран правя оценка на степента на разбиране от страна на другия човек и
не
споделям какво в действителност чувствам. В случая, бих могъл да се чувствам притеснен
или
раздразнен.
B. „Чувствам се пренебрегнат."
Отново това е по-скоро интерпретация на действията на другите, а не ясно изразяване на
чувства.
Със сигурност ни се е случвало да си мислим, че сме пренебрегнати, а да изпитаме
облекчение,
защото сме искали да останем насаме. И сигурно се е случвало да се чувстваме и наранени,
когато
сме мислели, че другите ни пренебрегват, защото сме искали да бъдем с тях.
Думи като „пренебрегнат" изразяват нашата интерпретация за поведението на другите, а не
как се
чувстваме. Списъкът, който следва, съдържа примери за такива думи.
атакуван
заплашен
измамен
изолиран
изоставен
използван
манипулиран
незабележим
недооценен
нежелан
нечут
отхвърлен
охулен
предаден
пренебрегнат
покровителстван
поставен на място
потънал в земята
принуден
провокиран
потъпкан
сплашен
униже
Изграждане на речник за чувствата
Когато изразяваме емоции, вместо неясни или прекалено обобщаващи думи, е добре да
използваме
такива, които се отнасят за специфични чувства. Например в изречението „Приятно ми е,
когато си
мисля за това" думата приятно може да означава, че се чувствам щастлив, развълнуван или
облекчен,
или още ред други емоции. Думи като добър и лош не предразполагат този, който ни слуша,
към
лесно свързване с действителните ни чувства.
Списъкът, който следва, е съставен, за да ви помогне да развиете умението за назоваване на
чувствата, както и за да ви разкрие колко богата е гамата на емоционалните състояния.
Как се чувствам, когато нуждите ми са удовлетворени':
безгрижен заслепен радостен
блажен изумен развеселен
благодарен ликуващ развълнуван
в безопасност любопитен разгорещен
ведър мирен разнежен
весел нащрек разтоварен
вдъхновен невъзмутим разчувстван
влюбен нежен свободен
волен нетърпелив слисан
възторжен облекчен смаян
възхитен възбуден обнадежден
оживен
смел
спокоен
горд окуражен страстен
дружелюбен оптимистичен
доволен отдъхнал съживен
енергичен отморен стъписан
ентусиазиран отпочинал топъл
жизнерадостен очакващ трогнат
завладян очарован тържествуващ
задоволен пламенен увлечен
заинтересован погълнат удивен
заинтригуван поразен уравновесен
запленен привързан щастлив
Как се чувствам, когато нуждите ми не са удовлетворени ?
апатичен
бдителен
безпомощен
безразличен
безутешен
безучастен
болезнено
вбесен
виновен
вцепенен
възмутен
гневен
грохнал
жаден
загрижен
засрамен
затруднен
изморен
измъчен
изненадан
изтощен
летаргичен
мрачен
мъчително
напрегнат
негодуващ
недоверчив
недоволен
нервен
нерешителен
несигурен
неспокоен
нетърпелив
нещастен
обезсърчен
объркан
огорчен
озадачен
опечален
опасяващ се
отпаднал
отвратен
отегчен
охладнял
паникьосан
песимистичен
подозрителен
притеснен
притъпен
равнодушен
разбит
разгневен
раздразнен
разочарован
разстроен
разярен
самотен
скептичен
скърбящ
скучаещ
слисан
смутен
стъписан
сънлив
тъжен
ужасен
уплашен
ядосан
яростен
Обобщение
Вторият необходим компонент, за да се изразяваме, са чувствата. Свързването един с друг
става
значително по-лесно, след като успеем да развием своя речник за точно и ясно назоваване на
актуалните
си чувства. Разрешаването на конфликтите се улеснява, след като позволим да бъдем
уязвими и разк-
рием своите чувства. ННК прави разлика между изразяването на действителни чувства и
употребата на
думи и изказвания, които отразяват мисли, заключения или интерпретации.
ВТОРО УПРАЖНЕНИЕ
ИЗРАЗЯВАНЕ НА ЧУВСТВАТА
Ако искаш да провериш дали мислим еднакво във връзка с изразяването на чувствата,
загради поредния
номер на онези изречения, в които са изразени чувства.
1. Чувствам, че не ме обичаш.
2. Мъчно ми е, че си заминаваш.
3. Страхувам се, когато говориш така.
4. Чувствам се пренебрегнат, когато не ме поздравяваш.
5. Щастлив съм, че ще дойдеш.
6. Отвратителен си.
7. Имам чувството, че ще те ударя.
8. Чувствам се неразбран.
9. Приятно ми е, като си помисля за нещата, които направи за мен.
10. Чувствам, че за нищо не ставам.
Ето моите отговори:
1. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен „не ме обичаш" не е
чувство.
Това по-скоро изразява онова, което говорещият мисли 38 чувствата на другия. Когато
думата „чувс-
твам" е последвана от „аз", „ти", „той", „тя", „те", „то", „че", „като" или „сякаш", онова,
което следва, не
бих нарекъл чувство. Пример за изразени чувства може да бъде: „Тъжен съм" или „Болно ми
е".
2. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че в изречението е изразено
чувство.
3. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че в изречението е изразено
чувство.
4. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен „пренебрегнат" не е
чувство.
Това по-скоро изразява онова, което говорещият мисли за това, как другият се отнася С
него. Пример за
изразени чувства може да бъде: „Когато не ме поздравяваш, когато влизаш в стаята, се
чувствам
самотен."
5. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че в изречението е изразено
чувство.
6. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен „отвратителен" не е
чувство.
Това по-скоро изразява онова, което говорещият мисли за другия човек. Пример за изразени
чувства
може да бъде: „Чувствам се отвратен."
7. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен „ще те ударя" не е
чувство. Това
по-скоро изразява онова, което говорещият мисли, че иска да стори. Пример за изразени
чувства може
да бъде: „Страшно съм ядосан."
8. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен „неразбран" не е
чувство. Това
по-скоро изразява онова, което говорещият мисли, че другият върши. Пример за изразени
чувства може
да бъде: „Чувствам се разочарован" или „Чувствам се обезсърчен".
9. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че е изразено чувство.
Въпреки това
думата „приятно" не предава еднозначно какво точно е чувството. Има думи, с които можем
да се
изразим по-ясно, например „облекчен", „благодарен", „насърчен".
10. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен „за нищо не ставам"
не е
чувство. Това по-скоро изразява онова, което говорещият мисли за себе си. Пример за
изразени чувства
може да бъде: „Неуверен съм по отношение на своите способности" или „Чувствам се
отчаян".
Пета глава
ПОЕМАНЕ НА ОТГОВОРНОСТ ЗА НАШИТЕ ЧУВСТВА
„Хората се притесняват не от самите неща, а от мислите, които имат за тях."
Епиктет
Как да реагираме на негативните послания: четири възможности
Третият компонент на ННК е да признаем причината за нашите чувства. ННК ни помага да
осъзнаем,
че действията на другите може да бъдат стимул, но не и причина за нашите чувства.
Започваме да
разбираме, че чувствата ни зависят от това, как избираме да възприемем думите или
поведението на
другите, както и от това, какви са нуждите и очакванията ни в дадения момент. С третия
компонент на
ННК се научаваме да поемаме отговорността за собствената си роля в създаването на
нашите чувства.
Онова, което другите правят, може да бъде стимулът, но не и причината за нашите чувства.
Четири варианта за приемане на негативните послания:
1. Да обвиним себе си
Когато някой ни изпраща негативно послание, имаме четири възможности за това, как да го
приемем.
Първата е да го приемем като обвинение и критика и да започнем да търсим грешката в
самите себе си.
Например някой ядосано ни казва: „Ти си най-големият егоист, когото някога съм срещал!"
Ако
изберем да го приемем лично, може да реагираме по следния начин: „Да, трябваше да бъда
по-
внимателен!" В този случай ние приемаме критиката на другия и започваме да обвиняваме
себе си.
Когато избираме този вариант, го правим за сметка на своето самоуважение, защото той ни
води към
чувства като вина, срам и депресия.
2. Да обвиним другия
Другият вариант е да започнем да търсим грешката щ другия. Например като отговор на
„Ти си най-
големият егоист, когото някога съм срещал!" бихме могли да кажем: „Нямаш право да
говориш така!
Винаги съм зачитал твоите нужди. Ти си този, който е егоист!" Когато приемем негативното
послание
по този начин и обвиним другия, тогава най-вероятно изпитваме гняв.
3. Да открием собствените си чувства
Когато получим негативно послание, третата ни възможност е да насочим лъча на своето
осъзнаване
към собствените си чувства и потребности. В този случай бихме могли да отвър нем така:
„Когато те
чувам да казваш, че съм най-големия егоист, когото някога си срещал, се чувствам наранен,
защот бих
искал да получа признание за усилията, които полагам : това да се съобразявам с твоите
нужди." С това,
че насочваме вниманието си върху собствените чувства и нужди, ние започваме да
разбираме, че
чувството на нараненост идва от желанието да получим признание за нашите усилия.
4. Да открием чувствата на другия
И накрая, четвъртият вариант за приемане на негативното послание е да насочим лъча на
своето
осъзнаване към чувствата и нуждите на другия. Например _______бихме могли да попитаме:
„Затова ли се
чувстваш наранен, защото имаш нужда твоите предпочитания да бъдат зачитани повече?"
Когато признаем своите нужди, желания, очаквания, ценности или мисли, вместо да
обвиняваме
другите, ние поемаме отговорността за чувствата си. Обърнете внимание на разликата
между двата
израза на разочарование:
/. пример:
А. „Разочарова ме с това, че вчера вечерта не дойде."
Б. „Вчера вечерта, след като не дойде, се почувствах разочарована, защото исках да обсъдя с
теб
няколко важни за мен неща."
В случай „А" този, който говори, прехвърля отговорността за своето разочарование изцяло
върху
другия. В случай „Б" разочарованието вече се обяснява с това, че собственото му желание не
е било
изпълнено.
2. пример:
А. „Прекратяването на договора много ме ядоса!"
Б. „Много се ядосах, когато прекратиха договора, защото си помислих, че това е доста
безотговорна
крачка."
Докато в случай „А" говорещият прехвърля отговорността за това, което изпитва, изцяло
върху другата
страна, то в случай „Б" поема отговорност за своите чувства, като си признава мислите,
които стоят зад
тях. Той признава, че мислите на обвинение са породили гнева му. В ННК ние бихме
насърчили този
човек да направи оше една крачка: да посочи от какво се нуждае! Тоест да посочи
потребностите,
желанията, очакванията, които не са били удовлетворени. Както ще открием по-нататък,
колкото по-
добре успеем да свържем чувствата с нуждите си, толкова по-лесно ще е за останалите да
бъдат
съпричастни с нас. В случай „Б" говорещият би могъл да изрази връзката между своите
чувства и нужди
по следния начин:
„Много се ядосах, когато прекратиха договора, защото се надявах, че ще имаме възможност
да
назначим обратно хората, които отпратихме миналата година."
Правете разлика между случаите, когато даваме от сърце, и случаите, когато сме подтикнати
да
дадем от чувство за вина.
Основният механизъм, който действа, когато се опитваме да влияем чрез пробуждането на
чувството за
вина, е прехвърлянето на отговорността за собствените ни чувства върху другите. Когато
родителите
казват: „Много ни натъжаваш, когато носиш слаби оценки от училище", те намекват, че
причината за
това, дали са щастливи или нещастни, е в тяхното дете. Лесно е да объркаме поемането на
отговорност
за чувствата на другите с истинската загриженост за тях. Склонни сме да предполагаме, че
ако детето е
загрижено за своите родители и за тяхното страдание, е редно и то да започне да се чувства
зле. Но в
действителност, ако детето поеме тази отговорност и съобразявайки се с желанието на
родителите си,
промени своето поведение, ще го стори не от сърце, а за да избегне чувството за вина.
Нека се научим да разпознаваме онези модели в речта си, с които сме склонни да
прикриваме
отговорността за нашите
чувства:
Употреба на безлични местоимения, например „това" и „онова": „Много ме ядосва, когато в
официалните брошури изникнат правописни грешки" или „Онзи случай ме притеснява."
2) Изявления, в които се споменават само чуждите действия, например: „Много ме наранява,
когато не
ми се обаждаш да ме поздравиш за рождения ми ден" или „Мама е разочарована, когато не
си изяждаш
храната."
3) Употребата на словоред като: „Аз се чувствам... защото...", където след „защото" следва
лично
местоимение, обозначаващо друго лице. Например: „Чувствам се наранена, защото (ти) ми
каза, че не
ме обичаш" или „Чувствам се разгневена, че шефът ми не си спази обещанието."
Свържи своето чувство със своята нужда: „Чувствам се... защото се нуждая от..."
Във всички тези примери можем да затвърдим съзнанието за собствената си отговорност,
като ги
заменим с израза: „Чувствам се... защото искам..."
1) „Много ме ядосва, когато в официалните брошу-
ри изникнат правописни грешки, защото ми сс иска имиджът на фирмата ни да се свързва с
понятието
професионализъм."
2) „Мама е разочарована, когато не си дояждаш храната, защото иска да си здрав и силен."
3) „Чувствам се разгневена, че шефът ми не спази своето обещание, защото разчитах на това,
че през
почивните дни ще мога да навестя брат си."
Нуждите, които стоят в основата на чувствата
Осъждането, критиката, диагнозите и интерпретациите са всъщност прикрит начин да
изразим своите
нужди. Когато някой ни каже: „ Ти никога не ме разбираш!", онова, което в действи телност
иска да
изрази, е, че нуждата му от разбиране не е била удовлетворена. Когато жената казва на
съпруга си:
„През изминалата седмица всеки ден работеше до късно вечерта, обичащ работата си повече
от мен!",
тогава онова, което иска да сподели, е, че нуждата й от близост не е била удовлетворена.
Критикуването на другия е прикрит начин да изразим своите нужди.
Когато изразяваме своите нужди индиректно, чрез мнения, интерпретации или описания,
тогава е много
вероятно другият човек да си помисли, че го критикуваме. А когато някой чуе: критика,
обикновено
започва да се защитава или да напада. Ако нашето желание е да получим от партньора си
съчувствие,
тогава работим срещу самите себе си, когато изразяваме своите нужди чрез осъждането или
критикуването на неговото поведение. Затова си струва да изберем друг начин. Колкото по-
директно
успеем да свържем чувствата и нуждите си, толкова по-лесно ще е за другите да се обърнат
към нашите
нужди с разбиране и съчувствие.
Имаме по-голям шанс да удовлетворим своите нужди, ако ги изразим.
За съжаление повечето от нас не са научени да обръщат внимание на своите нужди. Това, на
което сме
научени, е да търсим грешката в другия всеки път, когато нуждите ни не са удовлетворени.
Ако
например искаме палтата да стоят окачени в гардероба, а нашето дете ги остави на дивана,
вероятно ще
го наречем мързеливо. Или пък определяме колегите си като безотговорни, когато не
вършат работата
си така, както на нас би ни се искало.
Веднъж бях поканен в Калифорния да посреднича между няколко собственици на земя и
група от
преселващи се земеделски работници, между които се беше разраснал огромен конфликт.
Открих
срещата, като им зададох два въпроса: „Какви са вашите нужди? Във връзка с тези нужди за
какво бихте
помолили другата страна?" „Проблемът с тези хора е, че са расисти!", извика единият
работник.
„Проблемът е, че тези хора не уважават закона и реда!", извика още по-силно един от
собствениците на
земя. Както често се случва, и двете страни се оказаха по-талантливи в анализирането на
грешките на
другия, отколкото в ясното формулиране на собствените си нужди.
Попаднах в подобна ситуация при една среща между две групи от израелци и палестинци,
които се бяха
събрали, за да положат основите на взаимното доверие и помирението по техните родни земи.
Открих
заседанието със същите два въпроса: „От какво имате нужда? Във връзка с тези нужди
какво бихте
желали един от друг?" Вместо да изрази своите нужди, един палестински мукхтар (водач на
селото)
отвърна: „Тези се държат като банда нацисти!" Малко вероятно е подобно изказване да
успее да
предразположи израелците към сътрудничество...
Една жена от групата на израелците скочи и отвърна: „Мукхтар! Само един безчувствен
човек е
способен да каже нещо такова!" Тези хора се бяха събрали, за да създадат помежду си
доверие и
хармония, а само след първата обмяна на реплики положението беше станало по-лошо и
отпреди. Често
се стига до такова положение, когато, вместо да формулират ясно своите нужди, двете страни
са
свикнали да се обвиняват една друга. В този случай жената можеше да отговори на мукхтаря
по следния
начин: „Имам нужда от повече уважение, когато разговаряме. Вместо да изразявате
мнението си за
нашето поведение, бихте ли ни казали какво точно е онова, което правим и което ви
притеснява?"
Всеки път се убеждавам, че в момента, в който хората започнат да говорят за своите нужди, а
не за
онова, което смятат за грешка в другия, вероятността да открият начин за задоволяване
нуждите на
всеки един от тях значително нараства.
Следват няколко основни човешки нужди, валидни за всички нас:
Автономност (лична свобода)!
•Свобода да избираме своите собствени мечти, цели и ценности
• Свобода да избираме начина за осъществяване на нашите мечти,цели и ценности
Празнуване
•Празнуване на живота и на сбъднатите мечти •Празнуване на загубите - на близки, на мечти
и т.н.
(скърбене)
Цялостност
•Автентичност
• Значимост
• Смисъл •Творчество
Взаимосвързаност
• Близост •Доверие
•Емоционална сигурност
• Приемане
• Емпатия •Любов •Общност
• Одобрение •Признателност
•Принос към обогатяването на живота •Разбиране
• Спокойствие •Топлина •Уважение
• Честност
• Яснота
Духовно свързване
.Вдъхновение
• Красота
• Мир
• Порядък
• Хармония
Физически потребности
•Вода
• Въздух
• Движение •Докосване
• Защита от животозастрашаващи форми на живот: вируси, бактерии, насекоми, хищни
животни
•Подслон
• Почивка
• Сексуално изразяване
• Храна
Игра
• Забавление •Смях
• Радост
Последствията от изразяването на нашите нужди и последствията от тяхното прикриване
В свят, където изразяването и споделянето на потребностите често се смятат за осъдителна
постъпка, е
нужна голяма смелост все пак да го направим. Това е насочено особено силно към жените.
Векове наред
образът на любещата жена е бил свързван със саможертвата и загърбването на собствените
нужди, с
пълното себеотдаване на грижите за другите. По време на своята социализация жените
научават, че
тяхно основно задължение е грижата за другите. Поради този факт те престават да обръщат
внимание на
своите потребности.
По време на един от семинарите обсъждахме какво се случва с жените, които живеят с това
убеждение.
Тези жени, ако въобще се осмелят да помолят за нещо, го правят по начин, който отразява и
затвърждава убеждението, че нямат право да имат потребности или че потребностите им са
маловажни.
Например поради факта, че се страхува да помоли за онова, от което се нуждае, една жена
няма да
посмее да каже, че се чувства уморена и има нужда от малко спокойствие и почивка, а ще
започне да
пледира: „Днес нямах нито секунда време за себе си. Изгладих ризите, изпрах дрехите,
заведох кучето
на ветеринар, сготвих вечерята, опаковах утрешните сандвичи за обяд, предупредих съседите
за
събранието на блока... така че (умолявайки)... какво ще кажеш, ако ти...?" „Не!", гласи
резкият отговор.
Придружената _______с оплакване молба предизвиква у слушателя по-скоро
противопоставяне, отколкото
съчувствие. За всеки би било трудно да оцени нуждата, която стои зад подобна защитна реч,
а безсил-
ният опит на жената да убеди другите в онова, което „трябва" или което „заслужава" да
получи от тях,
също предизвиква негативна реакция. И в крайна сметка тя отново ще стигне до
заключението, че
нейните нужди не са от значение, без да осъзнае, че ги е изразила по начин, който трудно би
предизвикал положителни реакции в другите.
Ако самите ние не ценим своите нужди, тогава и другите няма да ги оценят.
Веднъж майка ми участваше в семинар, в който жените споделяха, колко се страхуват да
дадат глас на
своите нужди. Изведнъж тя стана, излезе от залата и дълго време не се върна. Когато се
появи отново,
изглеждаше пребледняла. Попитах я:
- Мамо, добре ли си?
- Да - отговори ми тя, - просто сега осъзнах нещо, което ми е много трудно да приема.
- Какво е това нещо?
- Сега осъзнах, че в продължение на 36 години съм била сърдита на баща ти заради това, че
не
удовлетворяваше моите нужди, и сега осъзнавам, че никога не съм му казвала какво точно
искам.
Разказът _______на майка ми отговаряше па действителността. Не мога да си спомня някога
да е изразила ясно
пред баща ми своите потребности. Вместо това увърташе или използваше различни начини
да намекне,
но така и не стигаше дотам, че да помоли за нещо конкретно, от което се нуждае.
Опитахме да разберем каква е причината това да я затруднява толкова много. Майка ми е
израснала в
бедно семейство. Спомни си, че като дете винаги когато е искала нещо, братята и сестрите й
са я
смъмряли: „Не може да искаш това. Знаеш, че сме бедни. Не си мисли, че ти си единственият
важен
човек в това семейство!" С времето у нея се затвърдило убеждението, че ако поиска нещо, от
което се
нуждае, това ще й донесе единствено неодобрението и критиката на останалите.
Във връзка с това тя разказа един спомен от детството си. Една от сестрите й претърпяла
операция на
апандисита, след което получила много красива чантичка. Тогава майка ми била на 14
години. Много й
се искало и тя да има такава модерна, декорирана с мъниста чантичка, но с никого не смеела
да сподели
това. И познайте какво направила? Започнала да се преструва, че коремът я боли.
Родителите й
започнали да я водят при най-различни лекари. Понеже не успели да й поставят диагноза, за
да изяснят
причината за симптомите, решили да я оперират. Майка ми поела голям риск, но спечелила
- след опе-
рацията получила съвсем същата чантичка! Въпреки болката от операцията, когато взела в
ръце
бленувания подарък, тя ликувала. През това време в стаята влезли две сестри и едната
поставила
термометър в устата й. Майка ми се обърнала към Другата сестра и казала: „Ммм, ммм",
като
повдигнала чантичката, за да й се похвали. А сестрата отвърнала: „О, за мен ли? Благодаря
много,
нямаше нужда!" и взела чантичката. Светът се сринал за майка ми, но тя така и не могла да
каже:
„Нямах намерение да ви я давам. Моля, върнете ми я." Нейната история е горчив пример за
това, с
колко болка са свързани моментите, в които не сме способни открито да изразим своите
желания.
От емоционална зависимост към емоционална свобода
По пътя към състоянието на емоционална свобода взаимоотношенията ни с останалите
минават през
три етапа.
Първи етап: на това ниво, което аз наричам емоционална зависимост, ние се считаме
отговорни за
чувствата на другите. Смятаме, че трябва постоянно да се стараем да правим другите
щастливи. Ако не
изглеждат щастливи, тогава се чувстваме отговорни и принудени да направим нещо по
въпроса. По този
начин много лесно може да стигнем да положението, в което да започнем да възприемаме
дори и най-
близките си хора като товар.
Поемането на отговорност за чувствата на другия може да се окаже пагубно за интимните ни
взаимоотношения. Постоянно се срещам с оплаквания от типа на: „Страхувам се от
интимните връзки.
Всеки път, когато видя, че партньорът ми с в лошо настроение или че нещо му липсва, се
чувствам
смазан/а. Чувствам се като в затвор, сякаш нещо ме задушава... и се на-! лага да избягам от
връзката
колкото се може по-бързо." Този; вид реакция се среща често сред онези хора, за които
любовта
означава отричане от собствените им нужди и пълно себеотдаване в полза на нуждите на
партньора. В
началната фаза на връзката влюбените - водени от чувство за свобода, се отнасят с радост и
съчувствие
един към друг. Тогава връзката им е весела, спонтанна и прекрасна. След известно време,
когато
връзката им става все по-сериозна, те започват да поемат все по-голяма _______отговорност
за чувствата на
другия.
Първи етап: Емоционална зависимост - смятаме сс отговорни за чувствата на другите.
Ако аз съм партньорът и осъзнавам, че се държа по този начин, тогава бих могъл да поема
отговорност
за ситуацията по следния начин: „Не мога да понеса да гледам как губя себе си в една
връзка. Когато
видя болката на приятелката си, изгубвам себе си и тогава просто трябва да се махна оттам."
Ако обаче,
не съМ толкова наясно със себе си, вероятно ще започна да обвинявам другия за проблемите
в нашата
връзка. В този случай бих могъл да кажа: „Приятелката ми е много зависима от мен,
постоянно очаква
да задоволявам нейните нужди и това е голям товар за връзката ни." Приятелката ми с
право би
отхвърлила това изказване и би казала, че с нейните нужди всичко си е наред. Нещата може
да станат и
по-лоши, ако тя приеме върху себе си обвиненията ми. Мъдрото решение би било тя да
отвърне с ем-
патия на болката ми, извираща от моето емоционално робство. ,3начи внезапно започваш да
се
чувстваш уплашен? Трудно ти е да поддържаш искреното внимание и обич между нас, без да
започнеш
да чувстваш, че си длъжен или отговорен за нещо... Чувстваш се ограничен в свободата си,
защото
мислиш, че постоянно трябва да се грижиш за мен?" Но ако вместо със съчувствие тя се
обърне към мен
с: „Напрегнат си, защото искам прекалено много от теб?", тогава и двамата ще останем
впримчени в
мрежата на емоционалната зависимост, поставяйки под въпрос оцеляването на връзката ни.
Втори етап: в този стадий започваме да осъзнаваме високата цена, която плащаме, когато
поемаме
отговорност за чувствата на другите и когато се опитваме да им угодим за сметка на самите
нас. Когато
осъзнаем колко много сме пропуснали от собствения си живот и колко малко внимание сме
обръщали
на собствените си нужди, лесно можем да се почувстваме огорчени и разгневени. Не без
ирония
наричам този етап безсърдечен, защото, когато сме в него и някой ни сподели своята болка,
ние му
отвръщаме: „Това си е твой проблем! Аз не съм отговорен за твоите чувства!" Тук вече сме
наясно с
това, че не отговаряме за другите, но все още не знаем как да се държим отговорно с тях по
начин,
който да не ни прави емоционално зависими.
Втори етап: Безсърдечен - разгневени сме и отказваме да поемаме повече отговорността за
чувствата на другите.
След като излезем от състоянието на емоционална зависимост, все още е възможно да
продължим да
изпитваме остатъци от страх и вина за това, че притежаваме собствени нужди. Поради тази
причина не
е учудващо, че с начина, по който изразяваме своите нужди, може да започнем да изглеждаме
непреклонни и неотстъпчиви пред останалите. В почивката на един от семинарите ни млада
жена
радостно сподели за нещата, които е осъзнала по отношение на своята емоционална
зависимост. Във
втората част на семинара направих предложение за темите, с които бихме могли да
продължим. Същата
млада жена самоуверено се обади и обяви: „На мен ми се занимава с нещо друго." Усетих, че
тя
упражнява своето новооткрито право да изразява желания - дори ако то бе в разрез с целите
на групата.
За да й помогна да открие какво иска, попитах: „И тогава ли би искала да правиш нещо
друго, ако то е в
конфликт с моите нужди?" Тя се замисли за миг и после неуверено каза: „Да... ъъ... всъщност
не."
Нейното объркване ясно показва, че емоционалната свобода е нещо повече от обикновено
заявяване на
потребностите ни.
Спомням си за една случка от процеса на емоционалното освобождаване на дъщеря ми
Марла. Тя
винаги е била „перфектното малко момиченце", което се отрича от собствените си нужди, за
да угоди на
другите. Когато осъзнах колко често тя потиска своите желания и отстъпва на другите,
споделих с нея
колко би ме зарадвало да я чуя да изразява по-често своите потребности. Когато за първи
път споменах
това, Марла възкликна: „Но татко, аз не искам да разочаровам никого!" Тогава й обясних,
че нейната
искреност е по-голям подарък за останалите, отколкото това да им угажда, за да им спести
неудобството. Също така й показах как да отговаря със съчувствие на хората, когато са
обезпокоени, без
да поема отговорността за техните чувства.
Скоро получих доказателство, че дъщеря ми е започнала да изразява по-открито своите
чувства. Обади
ми се директорът на училището й, който беше очевидно разтревожен от разговора си с
Марла във
връзка с това, че дъщеря ми отишла на училище, облечена в гащеризон. „Марла - казал й
той, не е редно
млада дама да носи такива д р ехи. " А Марла му о т въ рна л а : „Глед ай си р абот а т а ! "
За мен това
беше истински повод за празнуване: Марла беше приключила с емоци она лн а - си
зависимост и беше
навлязла в „безсърдечния е т ап " . Беше научила да изразява своите желания и да поема рис
к а , че же
да й се наложи да се сблъска с неодобрението на другите. Разбира се, предстоеше да се научи
как да
изразява желанията си по-приемливо и с уважение към другите, но вярвах, че с вре-ето и
това ще се
случи.
Трети етап: в етапа наемоционалното освобождаване започваме да откликваме на нуждите
на другите,
като постъпките ни са продиктувани от нашето съчувствие, а не от страх, вина или срам.
Действията,
които предприемаме в тези случаи, са обогатяващи както за нас, така и за другите. Поемаме
пълна
отговорност за собствените си намерения и действия, но не и за чувствата на другите. В този
етап
осъзнаваме, че никога не бихме могли да удовлетворим своите нужди, ако това е за смет-а на
останалите. Емоционалното освобождаване означава не амо това, че сме способни да изразим
ясно
своите нужди, но ъщо така и това, че сме способни категорично да заявим, че риемаме за
също толкова
важно удовлетворяването на нуж-ите на другия. Предназначението на ННК е да ни подкрепи
в
съществяването на този вид взаимоотношения.
Трети етап: Емоционално освобождаване: поемаме отговорност за нашите намерения и
действия.
Обобщение
Третият елемент на ННК е откриването на нуждите, KOTO стоят зад чувствата. Действията и
думите на
хората могат ;а бъдат стимул, но са и причината за нашите чувства. Ако кой ни критикува,
може да
приемем неговите думи по чети-и начина: 1) да обвиним себе си, 2) да обвиним него, 3) да се
слушаме в
чувствата и нуждите си, 4) да потърсим чувствата и нуждите, които се крият зад неговото
негативно
послание.
Осъждането, критиката, диагнозите и интерпретациите са прикрит начин да изразим своите
чувства и
нужди. Хората са склонни да отговарят на критиката със самозащита или с контраатака.
Колкото по-
пряко успеем да свържем чувствата с нуждите си, толкова по-лесно ще е за другите да ни
отвърнат със
съчувствие. В свят, в който разкриването и изразяването на нуждите ни често е последвано
от жестоки
критики, се изисква смелост
все пак да го правим. Това важи с особена сила за жените, чиято социална роля им диктува
да
пренебрегват своите собствени нужди, за да се грижат за останалите.
В процеса на развиване на емоционалната ни отговорност повечето от нас преминават през
три етапа:
(1) „емоционална зависимост" - когато смятаме, че сме отговорни за чувствата на другите,
(2)
„безсърдечна фаза" - в която отричаме да ни е грижа за чувствата и нуждите на другите, и (3)
„емоционално освобождаване" - когато поемаме пълна отговорност за нашите чувства, но не
и за
чуждите, и едновременно с това осъзнаваме, че никога не бихме могли истински да
задоволим нуждите
си, ако това е за сметка на останалите.
ННК в действие
„Трябва отново да започнат да бележат незаконородените деца!"
Една от доброволките, работещи в благотворителна банка за раздаване на храна, се
стъписала, когато
чула коментара на по-възрастна колежка, която избухнала, докато четяла вестника си:
„Трябва отново
да започнат да бележат незаконородените деца!" В такива случаи обичайната реакция на
жената, която
учела ННК, била да си замълчи и безмълвно да осъди другия, а по-късно, когато вече е
насаме, да се
пребори с бушуващите в нея чувства. Този път обаче се подсетила, че това е добра
възможност да
обърне внимание на чувствата и нуждите, които се крият зад думите, които толкова я
шокирали.
Жената: (проверявайки _______първо дали е предположила правилно какво е наблюдението
на колежката й):
Четеш във вестника статия за бременни тийнейджърки ли?
Колежката: Да. Невероятно колко са много!
Жената: (обръща вниманието си към чувствата на колежката си и търси неудовлетворената
нужда, от
която извират) Възмущаваш се, защото би искала децата да израстват в стабилни семейства?
Колежката: Разбира се! Навремето, ако бях направила нещо подобно, баща ми щеше да ме
убие!
Жената: Припомняш си в какво положение са били бременните момичета по твоето време?
Колежката: Разбира се! Много добре знаехме какво ни
очаква, ако забременеем. Постоянно треперехме от това, а не като днешните момичета...
Жената: Ядосваш се, защото в днешно време младите момичета не се страхуват от подобни
наказания?
Колежката: Ами страхът и наказанието поне помагаха!
Тук пише, че има момичета, които лягат с различни мъже, само и само за да забременеят.
Представяш
ли си?! Значи те раждат, а ние, останалите членове на обществото, да плащаме за тях!
В последното изказване жената забелязала два вида чувства: стъписване от това, че има
момичета, ко-
ито преднамерено забременяват, и раздразнение от факта, че за децата, които се раждат по
този начин, в
крайна сметка плащат данъкоплатците. Тя се замислила към коя емоция да обърне
вниманието си. ^
Жената: Стъписана си от факта, че в днешно време момичетата забременяват, без да сс-
интересуват от
репутацията, последствФ ята и финансовото си положение... от всия* ко онова, което
навремето е било
изюта-j чително важно за вас?
Колежката: {понеже чувства, че стъписването й е срещнало рабиране, се прехвърля към
другото
чувство - раздразнението. Често, когато някой е изпълнен със смесени чувства, се връща
обратно към
онези емоции, на които още не е обърнал внимание. Не е нужно слушателят да изрази
веднага целия
комплекс от чувства. Потокът на съчувствие продължава да тече и когато отделните чувства
изникват
последователно) Да, и познай кой плаща накрая!
Жената: Изглеждаш вбесена, и това е, защото би
искала тези пари да се дават за други цели. Така ли е?|
Колежката: Разбира се! Знаеш ли, че синът ми и жена
му искат второ дете, но не могат да си го позволят, въпреки че и двамата работят на по две
места!
Жената: Предполагам, че ти е болно за това... Сигурно много би се зарадвала на още едно
внуче...
Колежката: Да, и това би зарадвало не само мен.
Жената: Очевидно и синът ти би бил доволен да има семейството, за което мечтае. (Макар че
предположението па женатШ е само отчасти вярно, това не прекъсва потока от емнатия, а
позволява на ко. (сжкшпа й да продължи и да сподели друга своя тревога.)
Колежката: Да, освен това не е хубаво да си единствено дете в семейството^
Жената: Разбирам. Иска ти се Кати да си има по-малко братче.
Колежката: Да, това би било прекрасно,..
На това място жената усетила облекчение у колежката си. Последвало мълчание. Жената с
изненада открила, че макар все още да иска да изрази своето мнение, натискът и
напрежението
били отминали, защото вече не възприемала другия като ^противник". Тя открила
чувствата и
нуждите зад изказването на колежката и затова вече не й изглеждало така, сякаш помежду
им зее
„непреодолима пропаст п.
Жената:
Искам да ти кажа, че когато спомена, че трябва отново да започнат да бележат
незаконородените (Н),
много се уплаших (Ч)|. защото за мен е изключително важно да вярвам, че всички, които
работим тук,
сме еднакво загрижени за хората, които се нуждаят от помощ (Нж) Някои от жените, които
идват при
нас за храна, са млади майки (М) и искам да съм сигурна, че и те се чувстват добре дошли
(Нж). Би ли
споделила с мен какво чувстваш, когато Дашал или Ейми идват тук с приятелите си ( М )?
Жената се изразила чрез ННКУ като използвала всичките четири елемента на модела:
наблюдение (Н), чувство (Ч), нужда (Нж) и молба (М).
Диалогът продължил, докато жената не се уверила, че нуждата й от това младите майки да
бъдат
посрещани с грижовност и уважение от страна на колегите й, е удовлетворена. Но още по-
важно било,
че жената придобила опит в изразяването на несъгласието си по начин, който едновременно
да
удовлетвори нуждата й от искреност и от взаимно уважение.
В същото време и колежката й останала доволна, защото тревогите й във връзка със
забременяването в
тийнейджърска възраст били чути. И двете страни почувствали, че другият ги разбира, а
връзката им
само спечелила от това, че са успели да споделят противоположните си възгледи с разбиране
и без
враждебност. Без помощта на ННК отношенията им след този случай лесно биха могли да се
развалят и
от това щеше да пострада и тяхната обща работа - помагането и грижите за нуждаещите се.
ТРЕТО УПРАЖНЕНИЕ ОСЪЗНАВАНЕ НА НУЖДИТЕ
За да се упражните в разпознаването на нуждите, заграде те с кръгче поредния номер
на
изреченията, в които говорещи ят поема отговорност за чувствата си.
1. Ядосваш ме, когато оставяш документи на фирмата по пода на заседателната зала.
2. Чувствам се разгневен, когато говориш така, защото се нуждая от уважение, а сега
приемам
думите ти за обида.
3. Нервирам се, когато закъсняваш.
4. Съжалявам, че няма да вечеряш с мен, защото се надявах да прекараме вечерта
заедно.
5. Разочарована съм, че не го направи, въпреки че ми беше обещал.
6. Чувствам се обезкуражен, защото се надявах, че досега ще съм напреднал със
задачите си.
7. Дребните хорски подмятания понякога много ме I нараняват.
8. Радвам се, че получи наградата.
9. Плаша се, когато повишаваш тон.
10. Радвам се, че ми предложи да ме закараш до вкъщи, защото исках да се прибера
преди
децата.
Ето моите отговори:
1. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. За мен това изказване
намеква, че
причината за чувствата на говорещия е изцяло в поведението на другия човек. То не
разкрива
нуждите или мислите, които са предизвикали чувствата му. За да поеме отговорност
за тях,
говорещият би могъл да каже: „Ядосвам се, когато оставяш документи на фирмата по
пода на
заседателната зала, защото искам да оъдат съхранявани на сигурно и достъпно място."
. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че говорещият поема
отговорност за
чувствата си. _
3. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. За да изрази нуждите или
мислите, които!
стоят зад чувствата му, говорещият би могъл да каже: „Нервирам се, когато закъсняваш,
защото се
надявах, че ще успеем да вземем билети за първите редове."
4. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на ед^ но мнение, че говорещият поема
отговорност за
чувствата си.
5. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. За да изрази нуждите или
мислите, които
стоят зад чувствата му, говорещият би могъл да каже: „Разочарована съм, че не го направи,
въпреки че
ми беше обещал, защото искам да мога да разчитам на теб."
6. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че говорещият поема
отговорност за
чувствата си. |
7. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. За да изрази нуждите или
мислите, които
стоят зад чувствата му, говорещият би могъл да каже: „Дребните хорски подмятания
понякога ме карат
да се чувствам наранена, защото имам нужда от признателност, а не от осъждане."
8. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. За да изрази нуждите или
мислите, които
стоят зад чувствата му, говорещият би могъл да каже: „Радвам се, че получи наградата,
защото се
надявах да оценят усилията и работата, които вложи в проекта."
9. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. За да изрази нуждите или
мислите, които
стоят зад чувствата му, говорещият би могъл да каже: „Плаша се, когато повишаваш тон,
защото
започвам да си мисля, че на някого може да му се случи нещо лошо, а искам да съм сигурна,
че всички
сме в безопасност.”
10. Ако си отбелязал това изречение, значи сме но едно мнение, че говорещият поема
отговорност за
чувствата си.
Шеста глава
ДА ПОМОЛИШ ЗА ОНОВА, КОЕТО БИ ОБОГАТИЛО ЖИВОТА ТИ
Дотук се запознахме с първите три компонента на ННК, които засягат
наблюденията,
чувствата и нуждите, Научихме се да ги използваме така, че да избягваме
критиката,
анализирането и обвиненията и вместо тях да пробудим в другите
способността за съчувствие.
Четвъртият и последен компонент е свързан с въпроса за какво бихме
помолили другия, което
би обогатило живота ни. Когато имаме нужди, които не са удовлетворени,
тогава след
наблюдението, чувството и нуждата формулираме конкретна молба: молим за
онова, което би
задоволило нашата нужда. Как бихме могли да изразим молбата си така, че да
предразположим другите да отвръщат на нуждите ни със съчувствие?
Положително изразяване.
Преди всичко добре е да кажем какво искаме, а не какво не искаме. Как
изпълняваш едно не
прави! - така звучи строфата от една детска песничка на моята приятелка Рут
Бебермайер.
„Знам само, че когато чуя недей, тогава чувствам, че ще го направя напук."
Този стих разкрива
два от проблемите, които възникват, когато формулираме молбата чрез
отрицание. От една
страна, много хора не разбират какво точно се иска от тях. А от друга, много
вероятно е
отрицателната молба да предизвика инстинктивна съпротива в другия.
Веднъж на един семинар една жена разказа как молбата към съпруга й, който
прекарвал
прекалено много време на работното си място, дала обратен ефект „Помолих
го да не прекарва
толкова време в работата си. След три седмици ми съобщи, че е заявил участие в турнир по
голф и сега
ще започне да ходи на тренировки!" Жената беше успяла да му каже какво не иска - да не
прекарва
толкова време на работното си място, но беше пропуснала да каже какво би желала вместо
това! След
като я окуражихме да формулира молбата си наново, тя каза: „Иска ми се да го бях
помолила да остава
поне една вечер от седмицата вкъщи с мен и децата."
Изразявай молбата си с позитивни послания.
По време на войната във Виетнам бях поканен на открита дискусия по телевизията с човек,
чиито
възгледи по въпроса се различаваха от моите. Предаването беше записано, така че имах
възможност
вечерта да го гледам вкъщи. Когато се видях на екрана да общувам по начин, по който не ми
се искаше
да го правя, се почувствах много разочарован. „Следващия път, когато ме поканят на
подобни дебати,
казах си аз, няма да повторя грешките, които допуснах сега. Няма да се отбранявам. II няма
да позволя
да ме правят на глупак." Забележете, че изредих нещата, които не искам да правя, но
пропуснах да
спомена какво искам да направя.
Възможността да поправя грешките си дойде следващата седмица, когато бях поканен да
продължа
дискусията по същата тема. През целия път до студиото си повтарях нещата, които исках да
избегна. В
момента, в който започна предаването, събеседникът ми се нахвърли върху мен по същия
начин като
миналата седмица. Когато спря да говори и дойде моят ред, за около 10 секунди успях да
удържа и да не
общувам така, както си бях обещал. Всъщност не казах нищо. Просто си седях. Обаче в
момента, в
който отворих устата си, усетих как думите се изливат от мен, и то точно по начина, който
ми се искаше
да избегна. Получих болезнен урок какво се случва, когато споменавам само онова, което не
искам да
правя, без да кажа какво е онова, което искам.
Веднъж ме помолиха да помогна на няколко гимназисти, които имаха дълъг списък от
оплаквания
срещу директора си.
Смятаха го за расист и търсеха начин да му отмъстят. Пасторът, който се занимаваше с
младежите, се
страхуваше да не избухне вълна от насилие. Учениците се съгласиха да се срещнат с мен от
уважение
към него. Започнаха с изреждането на онова, което те виждаха като дискриминация от
страна на
директора. След като чух няколко от обвиненията, предложих да продължат с изясняването
на онова,
което искат от директора. „И какво ще постигнем с това? - попита с насмешка единият. -
Вече му
казахме какво искаме. А той ни отвърна: „Махайте се оттук! Няма вие да ми казвате какво
да правя!"
Попитах учениците какво са поискали от директора. Едно от нещата, които му казали, било,
да не се
намесва в това с какви прически ходят. Посъветвах ги следващия път - ако искат да
постигнат по-
голямо сътрудничество от негова страна -да кажат какво биха желали, вместо какво не биха.
Те обявили
на директора, че желаят да получават по-справедливо отношение, на което той отвърнал със
самоотбрана и отрекъл някога да е бил несправедлив към тях. Осмелих се да предположа, че
отговорът
на директора щеше да бъде по-благоприятен, ако вместо неясното „справедливо отношение"
го бяха
помолили за конкретни действия.
Започнахме да работим по въпроса и намерихме начин да формулираме исканията им в
позитивни
конкретни действия. В края на срещата учениците успяха да съставят списък от 38 точки,
които желаеха
да бъдат изпълнени от директора, включително и това: „Бихме искали в избора на униформа
да дадете
право на глас и на чернокожите ученици" и „Бихме искали да се обръщате към нас с
„чернокожи
ученици", вместо с „ей, вие". На следващия ден учениците връчиха списъка на директора,
Като
използваха позитивния начин на изразяване, който бяха научили. Същата вечер ми се
обадиха по
телефона: учениците ликуваха - директорът се беше съгласил да изпълни всичките 38
искания!
Освен че е важно да формулираме молбата си позитивно, също толкова важно е да избягваме
неясните,
абстрактни и двусмислени изказвания и да се стремим да молим за конкретни и изпълними
неща.
Досещам се за една карикатура, в която някъв човек пада в езерото. Давейки се, той извиква
на кучето
си, което е на брега: „Ласи! Потърси помощ!" На следващата картинка кучето лежи като
пациент при
някакъв психотера-певт... Позната ситуация. Всеки разбира различно думатя „Помощ": за
някои членове
от моето семейство например молбата „Помогни ми за съдовете" означава, че трябва да
надзьфават при
измиването им.
Изразяването на молбите ни в ясна, позитивна и изпълнима форма показва какво точно
искаме. ,
На един от семинарите присъстваше двойка, чийто случай добре илюстрира каква пречка е
неясното
изразяване за разбирателството и общуването. „Искам да ме оставиш да бъда себе си!", заяви
жената.
„Аз те оставям!", отвърна мъжът. „Не, не ме оставяш!", настояваше тя. Помолих я да се
изрази по пози-
тивен начин и тя каза: „Искам да ми позволиш да се развивам свободно и да бъда себе си!"
Това
изказване беше също толкова неясно и вероятно щеше да предизвика отбранителна реакция
в съпруга й.
След като направи още едно усилие да формулира молбата си ясно, тя призна: „Малко е
странно, но ако
искам да бъда искрена, това, което очаквам от теб, е да се усмихваш и да казваш, че всичко,
което правя,
е прекрасно." Често използваме неясен и абстрактен език, за да прикрием този вид тягостни
игри между
хората.
Същата липса на яснота присъстваше между баща и 15-годишния му син, които бяха дошли
при мен за
консултация. „Всичко, което искам от теб, е да бъдеш малко по-отговорен" -заяви бащата. -
Толкова
много ли искам?" Помолих го да каже какво точно би могъл да стори синът му, с което да
покаже, че е
отговорен. След като обсъдихме как да се изрази по-ясно, бащата свенливо каза: „Ами не
звучи особено
добре, но под отговорност разбирам да прави това, което му казвам, без да задава въпроси -
веднага да
скача, когато му кажа, и през това време да се усмихва." След като изрече това, той се
съгласи с мен, че
ако синът му започне да се държи по този начин, с това би показал подчинение, а не
отговорност.
Неясното изразяване води и до вътрешно объркване
Подобно на този баща и ние често използваме неясен и абстрактен език, за да изкажем как
бихме искали
другите да се чувстват или държат, и не посочваме конкретното действие, с което биха могли
да
постигнат желаното от нас състояние. Когато например един работодател, воден от искрено
намерение,
се обърне към служителите си и каже: „Не се притеснявайте да ми казвате, когато имате
някакъв
проблем!", тогава, макар че изразява своето желание служителите му да „не се
притесняват", не казва
какво биха могли да направят, за да бъде така. Той би могъл да парафразира молбата си по
позитивен
начин, който посочва и конкретни действия: „Бих желал да ми кажете какво да направя, за
да се
обръщате към мен с доверие."
Като последен пример за това, как неясното изразяване спомага за вътрешното объркване,
бих искал да
ви представя един диалог от клиничната ми практика, който протичаше почти неизбежно с
клиентите,
идващи при мен с оплаквания от депресия. След като вече бях изразил емпатия към
дълбоките чувства,
които клиентът току-що беше споделил, обикновено разговорът ни продължаваше по
следния начин:
Депресията е наградата ни за това, че сме били „добри".
М.Р: „Какво е онова, което искате, а не можете да
получите?"
Клиент: „Не знам какво искам."
М.Р: „Предположих, че ще ми отговорите така." Клиент: „Защо?"
М.Р: „Според моята теория ние изпадаме в депресия, защото не получаваме това, което
искаме. А не
получаваме това, което искаме, защото никой не ни е научил как да го поискаме. Вместо
това са ни
научили как да бъдем послушни момченца и момиченца и как да бъдем добри бащи и майки.
Ако сме
решили да бъдем такива добри и послушни хора, тогава най-добре да започнем да свикваме с
мисълта,
че ще се депресираме. Депресията е наградата ни за това, че см. били „добри". Но ако искате
да
оздравеете, тогава ви препоръчвам да си изясните какво бихте поискали от хората, с което те
биха
могли да направят живота ви по-добър."
Клиент :„.Просто искам да има някой» който да ме обича. Толкова много ли искам?
MP: „Добре е като за начало. Сега ми кажете какво бихте искали да правят хората, за да бъде
нуждата
ви от обич удовлетворена. Например аз какво бих могъл да направя за вас тук и сега?"
Клиент: „Ами, вие си знаете..."
MP: „Не знам. Бих искал да ми кажете какво бих могъл аз или някой друг да направим, за да
получите
онази обич, от която се нуждаете.
Клиент : „Затруднявам се."
MP: „Да. наистина е трудно да изразим конкретна молба. Но помислете колко трудно би било
за
другите да изпълняват неща, които самите вие не сте си изяснили."
Клиент: „Започва да ми става ясно какво бих желал от другите, за да се почувствам обичан»
но малко
ми е неудобно да го кажа." „Да, често се случва да ни е неудобно. И така, какво бихте
поискали от мен
или от някой друг?"
Клиент: «Като се замисля искрено за това, което бих желал, за да се почувствам обичан.,.
Всъщност
очаквам от вас да познаете моето желание още преди въобще самият аз да знам какво е то. И
след това
ми се иска веднага да го изпълните." „Благодаря ви, че бяхте ясен. Предполагам, разбирате,
че едва ли
ще намерите човек, който да е способен по този начин да задоволи нуждата Ви от обич."
Клиентите ми обикновено разбират, че когато не знаят какво точно искат от другите, с това
допринасят
за собственото си разочарование и депресия.
Осъзнатата молба
Понякога молбата ни е ясна и без да сме я изразили с думи. Да предположим, че си в кухнята
и сестра
ти, която гледа телевизия в другата стая, се провикне: „Жадна съм!" В случая е ясно, че иска
чаша вода
от кухнята.
Ако изразим само чувствата си, не е сигурно, че партньорът ни ще разбере какво искаме от
него.
Често се случва да изразим своя дискомфорт и погрешно да смятаме, че другият е разбрал и
неизразената ни молба. Например една жена би могла да каже на мъжа си: „Ядосвам се, че
забрави да
купиш масло и лук за вечерята." За жената може да е ясно, че с това иска да му каже да се
върне
обратно в магазина и да купи липсващите продукти, но съпругът й може да си помисли, че го
е казала,
за да го накара да се почувства виновен.
Още по-често се случва да казваме нещо, без да осъзнаваме какво въобще искаме. Говорим
на другия,
но не провеждаме истински разговор с него. Изхвърляме думите си в него, сякаш е кошче за
боклук. В
този случай партньорът ни, неспособен да разбере какво искаме от него, е възможно да
премине през
мъките, описани в следната случка.
Често не сме наясно с това, какво точно искаме.
Седях срещу една двойка във влакчето, което се придвижваше между терминалите на
летището в Далас.
Бавната скорост, с която се движеше, вероятно изнервяше пътниците, които бързаха да
хванат самолета
си. Мъжът се обърна към жена си и напрегнато каза: „През живота си не съм виждал
толкова 6авен
влак!* Жената не му отговори, но личеше, че е напрегната и неспокойна, защото не знае
какво точно
иска от нея съпругът й. Тогава той направи онова, което правят много от нас, когато не
получим
очаквания отговор: повтори думите си. С още по-категоричен тон заяви: „През живота си не
съм виждал
толкова бавен влак!"
Не знаейки какво да отговори, жената още повече се напрегна. В отчаянието си тя се обърна
към
съпруга си и му каза: „С електронно управление е." Подозирах, че това обяснение няма да го
удовлетвори. Така и стана, защото той отново повтори - с още по-силен глас: „ПРЕЗ
ЖИВОТА СИ НЕ
СЪМ ВИЖДАЛ ТОЛКОВА БАВЕН ВЛАК!" Търпението на жената съвсем се изчерпи и тя
ядосано му
отвърна: „Какво искащ от мен? Какво да направя? Да сляза да го бутам ли?" Сега вече и
двамата бяха
изнервени.
Какво всъщност искаше мъжът? Според мен искаше да види, че болката му е разбрана. Ако
съпругата
му знаеше това, можеше да отвърне така: „Притеснен си да не изпуснем полета, нали? И си
възмутен,
защото ти се иска влаковете между терминалите да бяха по-бързи?"
Ако не изразим в молбата си и своите чувства и нужди, тя може да прозвучи като изискване.
В горния пример жената усети безпокойството на съпруга си, но не разбра какво той иска от
нея.
Проблем е, когато хората казват какво искат, но не споделят чувствата и нуждите, които
стоят зад
молбите им. Това важи особено за случаите, когато поставяме молбата под формата на
въпрос.
Например въпрос като: „Защо не си подстрижеш косата?" лесно може да се възприеме от
младежите
като атака или като изискване, ако родителите не разкрият чувствата и нуждите си. Вместо
това те биха
могли да кажат: „Страхуваме се, докато караш колелото си, косата ти да не ти влезе в очите
и да не
стане някоя катастрофа. Би ли се съгласил да се подстрижеш
Колкото по-ясни сме за това, което искаме, толкова по-вероятно е да го получим.
Често се срещат хора, които говорят, без да знаят какво точно искат. Някой би могъл да
каже: „Аз не
искам нищо. Просто ми беше приятно да споделя това, което казах." Смятам, че всеки път,
когато
казваме нещо на някого, го правим, защо-то искаме нещо от него. Може би искаме просто
малко съчув
ствие - словесно или безмълвно потвърждение от другия, че думите ни са били чути. Или
може би
искаме искреност: иска-ме да разберем искрената реакция на слушателя ни за това, което
сме му
споделили. Или може да молим за конкретна постъпка, за която се надяваме да удовлетвори
нашата
нужда. Колкото по-ясно изразим това, което искаме от другите, толкова по-вероятно е
нуждите ни да
бъдат задоволени.
Молба за обратна връзка
Както знаем, изпратеното послание невинаги отговаря на полученото. За да разберем дали
слушателят
ни е разбрал правилно, обикновено разчитаме на словесното му потвърждение. Ако обаче не
сме
уверени, че са ни разбрали така, както ни се иска, трябва да знаем как да помолим за
обратна връзка, от
която да стане ясно дали се е получило недоразумение, или не. В някои случаи е достатъчен
един
кратък въпрос: „Разбираш ли ме?" В други случаи, за да сме сигурни, че са ни разбрали, се
нуждаем да
чуем нещо повече от „Да, разбирам те". Тогава можем да помолим другия, със свои думи, да
каже какво
е чул от нас. Така получаваме възможност да формулираме по нов начин онези части от
казаното, които
са били разбрани погрешно.
За да се увериш, че изпратеното послание отговаря на полученото, помоли за обратна връзка.
Една учителка например отива при ученика си и му казва: „Питър! Вчера преглеждах
бележника си и не успях да откри едната ти домашна работа. Бих искала да знам какво
става. Би
ли дошъл в кабинета ми след часовете?" Питър промърморв едно „аха" и се обръща на
другата
страна. Учителката не е сигурна дали молбата й е била разбрана и моли за обратна
връзка. „Би ли
ми казал какво чу току-що от мен?" Питър отговаря: „Казвате, че трябва да пропусна
тренировката си. Вместо това трябва да остана тук, защото домашната ми работа не ви
е
харесала." Предположението на преподавателката, Питър не я е разбрал, се оказва
правилно,
затова тя опитва да формулира наново думите си, но преди това обмисля какво да
каже.
От твърдения като „Не си ме чул правилно", „Не казах това" или „Погрешно си ме
разбрал"
Питър лесно би могъл да си помисли, че го порицават. В случая учителката е разбрала,
че
отговорът на Питър на молбата й за обратна връзка е откровен и би могла да му каже:
„Благодаря, че ми каза какво си чул. Явно не съм се изразила така разбираемо, както
ми се
искаше, затова нека опитам отново."
Изкажи своята благодарност за това, че слушателят ти се е опитал да отвърне на
твоята
молба за обрат на връзка.
Първоначално молбата ни към другите да ни кажат какво са чули от нас би могла да им
се стори
странна и непривична, защото рядко се отправят такива молби. Когато подчертавам
колко е
важно да се научим да искаме обратна връзка, много от хората предпочитат да се
въздържат от
това. Притесняват се от реакции като: „За глух ли ме мислиш?" или „Не се прави на
психолог!"
Можем да изпреварим този вид отговори, като предварително обясним защо искаме
това. Можем
да им изясним, че не искаме да изпитваме тяхните слушателски способности, а да се
уверим, че
самите ние сме се изразили разбираемо. Ако въпреки това ни отвърнат: „Чух какво ми
каза. Не
съм глупак!", тогава можем да изберем да се съсредоточим върху чувствата на
партньора ни и да
попитаме, на глас илибинета ми след часовете?" Питър промърморв едно „аха" и се
обръща на
другата страна. Учителката не е сигурна дали молбата й е била разбрана и моли за
обратна
връзка.
„Би ли ми казал какво чу току-що от мен?" Питър отговаря: „Казвате, че трябва да
пропусна
тренировката си. Вместо това трябва да остана тук, защото домашната ми работа не ви
е
харесала." Предположението на преподавателката, Питър не я е разбрал, се оказва
правилно,
затова тя опитва да формулира наново думите си, но преди това обмисля какво да
каже.
От твърдения като „Не си ме чул правилно", „Не казах това" или „Погрешно си ме
разбрал" Питър
лесно би могъл да си помисли, че го порицават. В случая учителката е разбрала, че
отговорът на
Питър на молбата й за обратна връзка е откровен и би могла да му каже: „Благодаря, че
ми каза
какво си чул. Явно не съм се изразила така разбираемо, както ми се искаше, затова
нека опитам
отново."
Изкажи своята благодарност за това, че слушателят ти се е опитал да отвърне на
твоята
молба за обратна връзка.
Първоначално молбата ни към другите да ни кажат какво са чули от нас би могла да им
се стори
странна и непривична, защото рядко се отправят такива молби. Когато подчертавам
колко е
важно да се научим да искаме обратна връзка, много от хората предпочитат да се
въздържат от
това. Притесняват се от реакции като: „За глух ли ме мислиш?" или „Не се прави на
психолог!"
Можем да изпреварим този вид отговори, като предварително обясним защо искаме
това. Можем
да им изясним, че не искаме да изпитваме тяхните слушателски способности, а да се
уверим, че
самите ние сме се изразили разбираемо. Ако въпреки това ни отвърнат: „Чух какво ми
каза. Не
съм глупак!", тогава можем да изберем да се съсредоточим върху чувствата на
партньора ни и да
попитаме, на глас или
99 стр. да я преснема отново
молим. Молбата ни би могла да прозвучи така: „Бих искал да ми кажеш дали си
съгласен да
отложим срещата с една седмица."
б) какво мисли слушателят ни
или
в) дали е съгласен да предприеме дадено действие.
Когато използваме ННК, е важно да знаем във връзка с какво бихме желали откритост
и
откровеност от сбрана на другия, както и да сме способни ясно да отправим подоска
молба за
открит отговор.
Отправяне на молба към група от хора
Когато отправяме молба за обратна връзка към група от хора, особено важно е да сме
ясни какво
точно разбиране или какъв отговор очакваме, след като приключим с изказването си.
Ако не
споделим конкретно във връзка с какво очакваме отговор, има опасност да дадем
началото на
разговор, който за никого няма да е ползотворен.
От време на време ме канят да работя с групи от граждани, които са загрижени от
проявите на
расизъм в техните среди. Един от често срещаните проблеми на тези групи е, че
сбирките им са
скучни и безсмислени. Тази ниска ефективност струва особено скъпо на онези членове,
които
имат ограничени финансови средства за транспорт, както и за заплащането на
детегледачки, за
да могат да присъстват на събранията. Разочаровани от продължителните и често
безрезултатни
сбирки, много от членовете напускат групата, като заявяват, че това е губене на време.
В същото
време институционните промени, които искат да постигнат, не може да станат бързо и
лесно.
Поради тези причини е важно събранията на групата да протичат пълноценно.
Една такава група се беше сформирала с цел да постигне промени в местната
училищна система.
Хората бяха убедени, че в системата има служители, които имат дискриминационно
поведени въз основа на цвета на кожата. Понеже събранията им не бяха ефективни и
членовете
напускаха един след друг, бях поканен да присъствам на една от дискусиите им.
Предложих да проведат
срещата си, както го правят обикновено, а аз щях да се намеся, когато сметнех, че съм
забелязал нещо, в
което ненасилствената комуникация може да помогне.
Един от мъжете откри срещата, като насочи вниманието на групата върху наскоро
излязла статия, в
която цветнокожа майка се оплакваше от отношението на директора на училището
към сина й. В
отговор една жена разказа сходна случка, която тя самата преживяла в същото
училище. Един по един
хората започнаха да добавят и своята история към темата. След двадесет минути
попитах групата дали
са удовлетворени от посоката на този разговор. Никой не отвърна положително. „На
всички срещи е
така! - изръмжа един от мъжете. - И по-приятно занимание мога да си представя от
това, всеки път да
слушам същите стари глупости!"
След това се обърнах към човека, който беше сложил началото на срещата: „Можете
ли да ми кажете
каква реакция очаквахте от групата, когато повдигнахте темата от статията?" „Стори
ми се интересна",
отвърна той. Обясних му, че това, което ме интересува, е каква реакция е очаквал от
групата, а не какво
е мнението му за статията. За момент се замисли, а после призна: „Не съм сигурен
какво точно исках."
В една група може да се изгуби много време, ако този, който говори, не е сигурен какво
очаква в
отговор от хората.
Мисля, че това е причината, поради която групата прахоса двадесет минути от ценното
си време в
безплодни разговори. Когато се обръщаме към групата, без да сме наясно какво целим,
е много
възможно да стигнем до безсмислени дискусии. Но ако има поне един човек, който да
следи за ясното
изразяване на молбите и за получаването на желаните отговори от групата, тогава
ефективността на
работата значително ще се подобри, Ако използваме предния пример, когато
споменатият мъж не
определи с каква цел цитира статията от вестника, някой от присъстващите с право би
могъл да му
каже: „Не ми е ясно каква реакция очакваш от нас за твоята история. Били ни казал
какво искаш от
нас?" Подобна намеса може да спести много от ценното време на една група.
Ако инициаторът на разговора не даде сигнал, че е получил отговор на въпроса, който
е задал в
началото, тогода разговорът може да продължи до безкрай, без да бъде полезен на
никого. В Индия,
когато някой получи отговора на въпроса си, казва „бас". Това означава: „Няма нужда
да казвате повече.
Получих отговора, който исках, и можем да продължи с другите теми.”
За всички би било полезно, ако развием този вид „бас-съз-нание".
Как да разграничим молбата от изискването
Молбите ни са били възприети като изисквания, когато другите се страхуват, че ако не
ги изпълнят, ще
бъдат наказани или поставени под отговорност. Когато поставяме изискване, хората
имат възможност
да избират между два варианта: да се подчинят или да се разбунтуват. И в двата случая
те възприемат
човека, който е отправил изискването си, за насилник, поради което способността им
да се обърнат към
него със съчувствие се изпарява.
Когато другият човек чува, че му поставяме изискване, той вижда две възможности: да
се подчини или
да се разбунтува.
Колкото по-често обвиняваме, наказваме или събуждаме вина в другия, когато не е
изпълнил молбата
ни, толкова по-вероятно е и следващите ни молби да се възприемат като изисквания.
Този ефект се
пренася и върху взаимоотношенията с другите хора: колкото по-често някой е бил
обвиняван, наказван
или подтикван да се чувства виновен за това, че не е изпълнил нечие желание, толкова
по-вероятно е да
пренесе този товар и в следващите си връзки и вместо молби да чува изисквания.
Как да разберем дали пред нас е поставена молба или изискване? Обърни внимание на
реакцията
на говорещия, когато молбата му не е изпълнена.
Нека погледнем двата варианта на една ситуация. Джак се обръща към приятелката си
Джейн:
„Чувствам се самотен. Би ли прекарала вечерта с мен?" Молба ли е това или
изискване? Отговорът
зависи от това, как би реагирал Джак на евентуал-ния отказ. Ако Джейн му отвърне:
„Джак, много съм
изморена. Опитай да намериш някой друг да ти прави компания тази вечер", а Джак й
каже: „Ето,
отново мислиш само за себе си!", тогава молбата му е била изискване. Вместо да
съчувства на нуждата
й от почивка, той я обвинява.
Ако след отказ говорещият започне да ни критикува или осъжда, молбата му е била
изискване.
Нека погледнем втория сценарий:
Джак: „Чувствам се самотен. Би ли прекарала вечерта с мен?"
Джейн: „Много съм изморена. Опитай да намериш някой друг да ти прави компания
тази вечер."
Джак се обръща и не казва нищо.
Джейн усеща, че е разстроен и го пита: „Има ли нещо, което те тревожи?"
Джак: „Не, нищо ми няма”
Джейн: „Виждам, че нещо ти има. Кажи ми, моля те!"
Джак„Знаеш колко самотен се чувствам. Ако наистина ме обичаш, ще прекараш
вечерта с мен,"
Отново вместо да се отнесе с разбиране към нея, Джак започва да тълкува отговора й
като знак за
това, че тя не го обича и че го отхвърля. Колкото по-склонни сме да приемаме отказа
като отхвърляне,
толкова по-вероятно е молбата ни да бъде възприета като изискване. Накрая това се
превръща в са-
моизпълняващо се пророчество, защото колкото no-4tcvo хората чуват изисквания от
нас, толкова по-
рядко ще търся^ компанията ни.
Ако след отказ говорещият се опита да събуди в чувство за вина, молбата е била изискване.
Можем да сме сигурни, че Джак е отправил истинска молба, а не изискване, ако се
отнесе с уважение и
разбиране към чувствата и нуждите на Джейн и попита например: „Изтощена си и би
предпочела да си
починеш тази вечер?"
Можем да помогнем на другите да повярват, че сме отправили молба, а не изискване
към тях, като
прибавим и това, че искаме да я изпълнят само ако имат желание за това. Бихме могли
да попитаме: „Би
ли имала желание да подредиш масата?" вместо: „Бих искала да подредиш масата." Но
най-силният
начин да покажем, че сме отправили искрена молба, е да изразим съпричастие и
разбиране, когато
хората откажат да я изпълнят. От начина, по който реагираме на един отказ, се
разбира дали сме
изразили молба или изискване. Ако сме готови да приемем с емпатия причината за
отказа на другия,
тогава, според моето определение, е прозвучала искрена молба. Когато предпочетем
молбата пред
поставянето на изискване, това не означава, че трябва да се примирим, ако ни
отговорят с „не". По-
скоро означава, че не започваме да убеждаваме другия, преди да сме разбрали
причината за неговия
отказ.
Ако след отказ говорещият изрази разбиране и съчувствие към нуждите ни, молбата му е
била
истинска.
Определете целта на молбата си
Когато изразяваме искрена молба, трябва да сме наясно какво целим с нея. Ако целта
ни е да променим
поведението на другите или да наложим волята си, тогава ще останем разочаровани от
ННК. Методът е
създаден за онези от нас, които искат другите да се променят и да отговарят на
молбите им, но само ако
го правят с желание и водени от съчувствие. Целта на ННК е да създаде искрени
взаимоотношения,
основаващи се на емпатия. Когато другият ни има доверие, че основната ни цел е
качеството на
връзката ни и че в този процес стремежът ни е да удовлетворим нуждите и на двама
ни, тогава може да
се довери и на това, че молбата ни е истинска, а не предрешено изискване.
Нашата цел е създаването на взаимоотношения, които се градят върху искреност и емпатия.
Не е лесно да бъдем постоянни в осъзнаването на тази цел и това важи особено силно
за родителите,
учителите, управителите и за всички други, чиято професия е свързана с влияние
върху хората и
контролиране на тяхното поведение.
След обедната почивка на един от семинарите ни една майка сподели: „Маршал!
Прибрах се и го
пробвах, но не проработи." Помолих я да разкаже какво се е случило.
- Прибрах се и изразих чувствата и нуждите си точно както го бяхме упражнили. Нито
осъждах, нито
критикувах сина си. Просто му казах: „Разочарована съм, когато виждам, че не си
свършил
домакинската работа, както обеща. Искаше ми се да се прибера в подреден и оправен
дом." След това
отправих молба: помолих го незабавно да се захване с почистването.
- Струва ми се, че си изразила четирите компонента съвсем ясно. Какво се случи след
това?
- Не започна да чисти.
- И след това какво се случи?
- Казах му, че не може да живее по такъв начин - мързеливо и безотговорно.
От този пример разбрах, че жената още не може да направи разлика между молба и
изискване. За нея
процесът щеше да бъде успешен само ако „молбата" й бъде изпълнена. Когато правим
първите си опити
в упражняването на ННК, често се случва да използваме елементите на модела
механично, без да
държим под око основното намерение, което стои зад тях.
Понякога обаче, колкото и съзнателни да сме относно намерението си и колкото и
внимателно да
формулирам молбата си, някои хора пак ще чуят изискване. Така става особено често в
случаите, когато
заемаме ръководни постове и разговаряме с хора, които имат лош опит с налагащото
се поведение на
онези, които притежават власт.
Бях поканен от директора на една гимназия, за да демонстрирам на преподавателите
как ННК би могла
да им помогне да се разбират по-добре с ученици, които отказваха да им сътрудничат.
Помолиха ме да се срещна с 40 ученици, за които се смяташе, че имат „проблеми с
адаптирането към
средата". Бях стъписан от това как тези окачествявания се превръщат в са-
моизпълняващи си
пророчества. Ако в училище ти лепнат едно такова определение, не би ли се
почувствал свободен да се
позабавляваш и да започнеш да се противопоставяш на всичко, за което те молят?
Когато поставяме
подобни етикети на хората, ние ставаме склонни да се държим с тях по начин, който ги
подтиква към
даденото поведение. При вида на резултатите, естествено, още повече се убеждаваме,
че диагнозата ни е
била правилна. Тези ученици знаеха, че са им лепнали етикета „с проблеми в
адаптирането към
средата", затова не се учудих, че когато влязох в кабинета, повечето от тях стояха
провесени през
прозорците и крещяха неприлични неща на другарите си долу. Обърнах се към тях,
като ги помолих:
„Бих искал всички да влезете вътре и да седнете, за да мога да ви кажа кой съм аз и с
какво искам да се
занимаваме днес." Половината от учениците седнаха. Не бях сигурен дали всички са ме
чули, затова
повторих молбата си. Така, с изключение на две момчета, и останалата половина
седнаха по местата си.
Двамата, които за мое съжаление бяха най-едрите ученици от класа, останаха
провесени през прозореца.
- Извинете! - обърнах се към тих. - Може ли някой от вас, господа, да ми каже какво
чухте да казвам?
Единият се обърна към мен и изръмжа:
- Да. Казахте, че трябва да влезем вътре и да седнем. Помислих си: „Ооо, приел е
молбата ми за
изискване." А на глас казах следното:
- Господине! (Бях се научил да се обръщам с „господине" към хората, които имаха
такива големи
бицепси, особено ако по тях имаше и татуировки.) Ще ми кажете ли как бих могъл да
ви помогна да
разберете какво искам, без да ви се струва, че раздавам заповеди?
- К'во?
Начинът, по който се изразих, го стъписа, защото беше свикнал да получава само
заповеди от страна на
учителите.
- Как бих могъл да ви кажа какво искам, без да ви изглежда така, че вашето желание не
ме интересува?
Той се поколеба за миг, а после сви рамене:
- Не знам.
Сегашният ни диалог е добър пример за това, за което бих искал да говоря днес с вас.
Убеден съм, че
хората биха се радвали много повече един на друг, ако бяха способни да изразяват
това, което искат, без
да се разпореждат. Когато ви казвам какво искам, тоиа не означава, че ние трябва да
изпълните молбата
ми, защото иначе ще ви в горча живота. 11е знам как бих могъл да се изразя така, че
да спечеля
доверието ви.
За мое облекчение младежът вече ме разбра и заедно с приятеля си седнаха на местата
си Понякога, в
ситуации като тазице нужно време, докато молбата ни бъде възприета според иам|р!
1мето ни.
При формулирането на молбите ни е добре съзнателно да избягваме следните
обозначени с курсив
изрази, защото употребата им автоматично превръща молбата в изискване:
Той трябва да подреди след себе си.
Длъжна е да направи това, за което я моля.
Заслужавам повишение на заплатата
Оправдано ги задържим до пo-късно
Имам право на повече почивка.
Ако изразяваме нуждите си по този начин, тогава с гурност ще обвиняваме другите,
когато не
изпълняват молбите ни. Имах подобни фарисейски мисли, когато най-малкият ми
син
отказваше да изхвърля боклука. При разпределянето на домакинските задачи се
беше
съгласил да го прави, но въпреки това всеки ден трябваше да спорим с него за това.
Всеки ден
му напомнях: „Това е твоя задача. Всички ние имаме задължения", като
единствената ми цел
беше да го накарам да изхвърли боклука. Най-накрая една вечер се вслушах по-
внимателно в
думите, които синът ми през цялото време използваше, за да обясни защо не е
изхвърлен
боклукът. Същата вечер, след разговора ни, написах следната песен. Когато синът
ми усети
моето разбиране и съчувствие към положението му, започна да изхвърля боклука,
без да се
налага повече да му напомням за това.
Песента на Брет
Помогни ми правилно да разбера,
че не искаш да ме принудиш за нищо
и ще съм готов да се отзова, когато ме повикаш.
Но ако си представяш,
че си бос - всемогъщ и велик,
ще ме усетиш твърд като стена.
Ако така благосклонно
ми напомняш за това, което си направил за мен,
тогава по-добре се приготви,
защото следващото е борба!
И тогава даже да викаш,
пъшкаш, стенеш и беснееш,
боклукът ще остане> без да е изнесен.
И приготви се, че дори когато промениш стила си,
ще ми трябва малко време,
за да забравя и простя.
Защото все още ми се струва,
че когато не влизам в твоите рамки,
ти е трудно да видиш човека в мен.
Обобщение
Четвъртият компонент на HHK е ясното изразяване на това, за което
бихме искали да
помолим другия, с цел да направим живота си по-богат и добър. Стремим се
да избягваме
неясните, отнесени и двусмислени изрази. Стремим се към формулирането на
конкретни и
позитивни действия, тоест говорим за това, което искаме, а не за това, което
не искаме.
Колкото по-ясно изразим това, което искаме, толкова по-голяма е
вероятността да го получим.
Изпратеното послание невинаги отговаря на полученото, затова е нужно да се
научим как да
разбираме дали думите ни са били правилно чути. Този принцип е особено
важен, когато се
обръщаме към група - добре е да сме наясно с това, какъв вид отговор
очакваме от нея. В
противен случай има опасност да дадем началото на безплодна дискусия,
която да загуби
голяма част от времето на групата.
Молбите може да бъдат възприети и като изисквания, ако слушателят си
мисли, че ако не се
подчини, ще бъде разкритикуван или наказан. Можем да помогнем на
другите да ни повярват,
че сме им отправили молба, а не изискване, като им обясним, че искаме да
изпълнят молбата
ни само ако имат желание за това. Целта на ННК не е да променим хората и
тяхното
поведение, като им налагаме волята си, а да изградим взаимоотношения,
които се основават
на искреност, съчувствие и разбиране и в които нуждите на всички намират
удовлетворение.
HHK в действие
„Страхувам се, че проклетите цигари ще me убият!"
Повече от 30 години Ал и Върт са приятели., Ал е непушач и през годините е направил
всичко
възможно, за да убеди Върт да спре цигарите, Един ден, предизвикан от все по-
усилващите се
пристъпи на кашлица на приятеля си, Ал избухва и целият му неизказан гняв и
притеснения
излизат наяве.
Ал: „Бърт_______! Знам, че хиляди пъти сме обсъждали това, но моля те, изслушай ме!
Страхувам се, че рано
или късно проклетите цигари ще те убият. Ти си най-близкият ми приятел и искам още
дълго да те имам
за такъв. Моля те, не мисли, че те критикувам, просто се притеснявам за теб." (В
миналото, когато Ал
се е опитвал да го склони да откаже цигарите, Бърт приемал, че го критикуват.)
Бърт: „Не разбирам какво те притеснява. Отдавна ме приятели..."
Ал.: (изразява молба) „Би ли ги отказал?"
Бърт: „Иска ми се да можех."
Ал: (вслушва се в чувствата и нуждите на Бърт, които го възпрепятстват в това, да
изпълни мол-
бата му) „Страх те е да опиташ, защото не искаш да се провалиш?"
Бърт: „Да... Знаеш колко пъти съм опитвал... Знам, че много от познатите ми нямат
много добро мне-
ние за мен, защото не съм способен да ги откажа."
Ал: (опитва да разбере каква молба се крие зад думите му) Аз нямам лошо мнение за теб. И
даже да
не успееш да ги откажеш, пак няма да си го разваля. Само те моля поне да опиташ!"
Бърт: „Благодаря, но не става дума само за теб... А за останалите... от погледа им личи,
че ме
съжаляват."
Ал: (съчувства на Бърт) Сигурно е потискащо да се притесняваш за това какво си мислят
другите, ко-
■ гато и спирането на цигарите само по себе си не е лесна задача."
Бърт: „Наистина мразя това, че съм пристрастен и че не
мога да контролирам нещата..." Ал: (поглежда Бърт в очите и кима сразбиране. От
погледа и вниманието му се разбира, че темата е особено важна за него)
Бърт: „Отдавна вече не изпитвам удоволствие от пушенето. Когато запаля цигара пред
хората, се
111 стр. да я преснема отново
Четвърто упражнение
ИЗРАЗЯВАНЕ НА МОЛБИТЕ
За да определим на едно и също мнение ли сме за това, дали една молба е изразена
ясно, загради с
кръгче поредния номер на изреченията, в които говорещият отправя конкретна молба
за
предприемането на дадено действие.
1. „Разбери ме най-сетне!"
2. „Моля те, кажи поне едно нещо, което съм направила и което да ти е харесало!"*
3. „Бих искала да имаш повече самочувствие."
4. „Спри с това пиене!"
5. „Позволи ми да бъда себе си!"
6. „Искам да бъдеш искрен с мен във връзка с вчерашното ни събрание."
7. „Моля те, спазвай ограниченията за скоростта."
8. „Бих искал да те опозная по-отблизо."
9. „Бих искала повече да уважаваш моя личен живот." -10. „Бих искала по-често да
приготвяш вечеря."
Ето моите отговори:
1. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен думите
„разбери ме!" не изра-
зяват молба за конкретно действие. Вместо това говорещият можеше да каже:
„Повтори това, което чу
от мен!"
2. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че е изразена ясна и
конкретна молба.
3. Ако си отбелязал това изречение не сме на едно мнение. Според мен думите „повече
самочувствие"
не изразяват молба за конкретно действие Вместо това говорещият можеше да каже:
„Бих искала да се
запишеш на курса „Как да постигаме това, което искаме", за да си повдигнеш
самочувствието”
4. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен думите „спри с
това
пиене" не изразяват молба за конкретно действие. Вместо това говорещият можеше да
каже: „Бих
искал да ми кажеш какви твои нужди задоволява пиенето и евентуално да се опитаме
да намерим
друг начин за тяхното задоволяване."
5. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен думите
„позволи ми да
бъда себе си" не изразяват молба за конкретно действие. Вместо това говорещият
можеше да
каже: „Бих искал да ме увериш, че няма да ме напуснеш - дори ако правя неща, които
не ти
харесват."
6. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен думите „да
бъдеш искрен"
не изразяват молба за конкретно действие. Вместо това говорещият можеше да каже:
„Искам да
ми кажеш какво чувстваш във връзка с това, което направих, и да ме посъветваш как
да
постъпвам за в бъдеще."
7. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение, че е изразена ясна и
конкретна
молба.
8. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно' мнение. Според мен думите „да те
опозная по-
от-близо" не изразяват молба за конкретно действие. Вместо това говорещият можеше
да каже:
„Искаш ли да се уговорим веднъж седмично да обядваме заедно?"
9. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен думите „повече
да
уважаваш моя личен живот" не изразяват молба за конкретно действие. Вместо това
говорещият
можеше да каже: „Бих искала, преди да влизаш в стаята ми, да чукаш на вратата."
10. Ако си отбелязал това изречение, не сме на едно мнение. Според мен думите „по-
често" не
изразяват молба за конкретно действие. Вместо това говорещият можеше да
каже^УБих искала
всеки понеделник ти да приготвяш вечерята.”
Седма глава
ДА ИЗСЛУШВАМЕ С ЕМПАТИЯ
Предходните четири глави представиха четирите елемеч-та на ННК: наблюденията,
чувствата, нуждите
и молбата. Сега променяме посоката и от себеизразяване ще преминем към това как да
използваме
елементите, за да чуем наблюденията, чувствата, нуждите и молбите на другите. Тази
половина от про-
цеса на общуване наричаме „изслушване с емпатия".
Двете части на ННК:
- искрено себеизразяване
- изслушване с емпатия
Присъствие: Не просто прави нещо. Присъствай!
Емпатията е разбиране и уважаване на онова, което другите преживяват. Според
китайския
философ Чуанг Цу истинската емпатия означава да слушаме с цялото си същество: „Да
чуваш с ушите
си е едно. Да разбереш чутото - това вече е друго. Но когато слушаш с душата си, не
зависиш от никое
възприятие, нито от слуха, нито от разума. Този вид изслушване изисква да изпразниш
сетивата си. И
когато това се случи, тогава цялото ти същество е готово да слуша. И тогава пряко
улавяш онова, което
е пред теб, което не може да бъде чуто с ушите и не може за бъде разбрано с ума."
Емпатията към другите се появява тогава, когато изчезнат всичките ни
предположения и
предразсъдъци, свързани с тях. Роденият в Австралия израелски философ Мартин
Бубер описва
качеството на присъствие, което животът изисква от нас по следния начин:
„Независимо от всички
прилики всяка проява на живота е като новородено дете и има ново лице, каквото
досега не е
имала и каквото няма и да има. Затова животът винаги изисква от теб реакция, за
която не
можеш да се подготвиш предварително. Не изисква нищо от миналото. Иска
присъствие,
отговорност; иска теб."
Емпатия: изпразване на ума и изслушване с цялото ни същество.
Присъствието, което емпатията изисква, е трудно за поддържане. „Способността да
отдаваме
вниманието си на страдащия е много рядко и трудно нещо. То е почти като чудо. То е
чудо!" -
твърди френската писателка Симон Вейл. „Повечето от онези, които си мислят, че
притежават
тази способност, я нямат." Вместо емпатия обикновено сме склонни да даваме
съвети, да
успокояваме или да разказваме за собственото си положение или чувства. Вместо
това
емпатията изисква да обърнем цялото си внимание към посланието на другия човек.
Да му
предоставим времето и пространството, които са му нужни, за да се изрази и да се
почувства
изслушан и разбран. Една бу-дистка мъдрост описва то* о тази способност: „Не
просто прави
нещо. Присъствай!"
Преди да предложиш съвет или утеха, питай.
Онзи, който се нуждае от емпатия, ще остане разочарован, ако си помислим, че иска
от нас
успокоение или разрешение на проблема му. От дъщеря си научих, че преди да кажа
каквото и
да било, е добре да проверявам дали от мен се искат съвети и мнения. Един ден,
докато стоеше
пред огледалото, каза: „Приличам на свиня!" „Ти си най-прекрасното създане на този
свят!",
заявих аз. Тя ме погледна с огорчение и възкликна: „О, татко!", след което изхвърча
от стаята,
като затръшна вратата след себе си. Чак по-късно осъзнах, че тя всъщност имаше
нужда от
емпатия. Вместо ненавременната ми утеха можеше да попитам: „Недоволна си от
това, как
изглеждаш днес?"
Моят приятел Холи Хъмфри състави списък на няколко вида общоразпространени
поведения, които възпрепятстват вида присъствие, който ни е нужен, за да се
свържем с другите
с емпатия. Ето няколко примера:
• Съветване: „Мисля, че ти би трябвало да...", „Как така още не си се сетил да...?"
• Омаловажаване: „Това не е нищо в сравнение с онова, което се случи на мен!"
• Поучаване: „Това може да се превърне в много добър урок за теб, ако..."
• Утешаване: „Вината не е в теб. Ти направи всичко, което можеше."
• Разказване на истории: „Това ми напомня за времето, когато аз..."
• Приключване на въпроса: „Горе главата! Не се отчайвай толкова!" |
• Съжаляване: „Ооо, горкичката!"
• Разпитване: „И кога започна всичко това?"
• Обясняване: „Щях да ти се обадя, но..."
• Коригиране: „Не, грешиш. Въобще не беше така!"
В своята книга „Когато на другите хора се случват лоши неща”равинът Харолд Кушнер,
разказва колко болезнено е било за него да слуша утехите на хората около себе си,
докато синът
му умирал. Още повече се огорчил, когато осъзнал, че цели 20 години той самият
казвал същите
неща на хората, изпаднали в подобна ситуация! t
Мисълта, че трябва да „поправим" ситуацията, за да накараме другите да се
почувстват по-
добре, ни пречи действително да присъстваме духом. Онези от нас, които работят
като кон-
султанти и психотерапевти, са особено склонни да подхождат от гледна точка на
това
убеждение.
Веднъж работих с 23-ма психиатри и ги помолих да напишат дума по дума онова,
което биха
отвърнали напациент, който се е обърнал към тях със следното оплакване: „Чувствам
се депресиран.
Не виждам никакъв смисъл да живея повече," Събрах отговорите им и им казах: „Ще
прочета
отговорите. Моля ви да се поставите на мястото на човека, който е споделил, че се
чувства потиснат, и
да вдигате ръка след всяко изречение, което ви дава усещането, че сте били
разбрани." Отговорите бяха
двадесет и три, ръцете се повдигнаха три пъти. Най-често срещаният отговор беше: „И
кога започна
всичко това?"- това създава впечатлението, че психиатърът събира нужната за
диагнозата и лечението
Книгата е издадена на бълг. ез. от ИК „Кибеа", 2001 г. - Б. р.

информация. Истината обаче е, че този вид интелектуален подход възпрепятства вида

присъствие,
който е нужен за емпатията. Когато се съсредоточаваме върху думите на хората и
следим доколко те
отговарят на нашата теория, тогава ние се обръщаме към тях, но не сме с тях.
Основният компонент на
емпатията е присъствието: да сме изцяло с човека срещу нас и с онова, което
преживява. Този вид
присъствие разграничава емпатията както от интелектуалното разбиране, така и от
симпатията.
Понякога подхождаме със симпатия към другия, тоест чувстваме онова, което и той
чувства, но е добре
да осъзнаваме, че симпатията не е емпатия!
Интелектуалният подход възпрепятства емпатията.
Да се вслушваме в чувствата и нуждите
Независимо от начина, по който се изразяват хората, в _______ННК ние се вслушваме в
техните
наблюдения, чувства и нужди и в онова, за което молят и което би обогатило живота
им. Представете
си, че заемате своя автомобил на новия ви съсед, който се е обърнал към вас поради
спешност.
Семейството ви разбира за това и реагира остро: „Не си наред, как си се доверил на
абсолютно непознат
човек!" Диалогът, който следва, илюстрира как да се обърнем към чувствата и
нуждите на членовете от
семейството ни, така че да избегнем 1) да приемаме думите им като обида и да се
самообвиняваме или
2) да обвиняваме и осъждаме тях самите. Независимо от това, какво казва другият, ние
чуваме
единствено неговите: а) наблюдения, б) чувства, в) нужди, г) молба.
В конкретната ситуация наблюдението, което е предизвикало реакцията на
семейството, е
ясно: автомобилът е даден назаем на непознат човек. Има ситуации, в които това не
е толкова
ясно. Например, ако някой колега ни каже: „Не ставаш за работа в екип", вероятно
не знаем
какво точно е наблюдавал, но можем да се досетим какво в нашето поведение е
предизвикало
изказването му.
Диалогът, който следва, се проведе на един семинар по ННК. Разговорът
демонстрира колко
е трудно за нас да се съсредоточим върху чувствата и нуждите на другите, когато сме
свикнали
да поемаме отговорността за чувствата им и да възприемаме техните думи като
лична обида.
Жената, която участва в диалога, иска да се научи как да се вслушва в чувствата и
нуждите, които
се крият зад някои от изказванията на съпруга й. Предложих й да се опита да отгатне
неговите
чувства и нужди,, а след това да свери с него дали е успяла.
Думите на съпруга: „Какъв е смисълът да ти казвам каквото и да било? И без това
никога не ме
изслушваш." |
Жената: „Карам те да се чувстваш нещастен?"
М.P.: „ Когато казваш „карам те", с това намекваш, че ти си причината за неговите
чувства.
Вместо Карам те да се чувстваш нещастен?', аз бих попитал: Чувстваш се нещастен,
защото имаш
нужда от...? По този начин насочваш вниманието си към онова, което става в него, и
е по-малко
вероятно да приемеш думите му лично."
Жената: „Но какво да кажа тогава? Чувстваш се нещастен, защото...? Защо е
нещастен?"
М.Р.: „Опитай да отгатнеш посланието от думите на съпруга ти. От какво може да се
нуждае,
когато казва: Какъв е смисълът да ти казвам каквото и да било? И без това никога не ме
изслушваш.
Жената: (старае се да се обърне с емпатия към думите на съпруга си и да чуе нуждите,
които се
крият зад тях) „Нещастен си, защото чувстваш, че не те разбирам?"
М.Р.: „Забележи, че тук се съсредоточаваш върху
мислите му, а не върху онова, от което се нуждае. Убеден съм, че хората не биха
изглеждали толкова
страшни, ако се концентрираш върху техните нужди, а не върху онова, което може би
си мислят за теб.
Вместо да се концентрираш върху това, че той се чувства нещастен, защото си мисли,
че не го
изслушваш, опитай да разбереш от какво се нуждае. Можеш да попиташ: Не си
щастлив, защото се
нуждаеш от...?"
Вместо да гадаеш какво мисли другият за теб, опитай да разбереш от какво се нуждае.
Жената: (отново опитва) „Чувстваш се нещастен, защото имаш нужда да бъдеш
изслушан?" М.Р.:
„Точно това имах предвид. Усещаш ли разликата?"
Жената: „Да - разликата е огромна. Разбирам какво се случва в него, без да обвинявам
себе си за
нещо."
Парафразиране
След като открием наблюденията, чувствата, нуждите и обогатяващата живота молба
на другия,
може да пожелаем да му разкажем какво сме разбрали. Когато разглеждахме въпроса
за отправянето на
молба (глава 6), видяхме как можем да помолим своя партньор да повтори онова,
което е чул от
нас. Сега ще научим как да предлагаме това на другите.
Когато сме разбрали правилно посланието на другия, тогава разказването на чутото
от нас
ще го убеди в това. Когато обаче онова, което му преразказваме, не съвпада с онова,
което е
искал да каже, той има шанс да ни поправи. Другото предимство на
парафразирането е, че по
този начин даваме възможност на партньора си да обмисли своите думи и да вникне
по-дълбоко
в себе си.
ННК предлага парафразирането ни да бъде под формата на въпрос. По този начин ще
стане ясно
какво сме разбрали, а говорещият ще може да ни поправи, ако грешим. Въпросите
може да са
свързани с:
A) Това, което другият наблюдава: „През изминалата седмица няколко пъти не се
прибирах
вкъщи. За това ли реагираш така?"
Б) Чувствата на другите и нуждите, които ги пораждат: „Чувстваш се наранен, защото
ти се иска
да беше получил повече признание за усилията си?"
B) Това, за което другият моли: „Искаш ли да ти кажа защо ти отговорих така?"
Тези въпроси изискват от нас да усетим какво се случва в другия и да помолим да ни
поправят, ако грешим. Обърнете внимание на разликата между тези и следващите
изречения:
а) „Какво имаш предвид? Какво съм направил?"
б) „Как се чувстваш?" „Защо се чувстваш така?"
в) „Какво искаш да направя?"
Втората група от въпроси иска информация, без предварително да се настрои върху
състоянието на другия човек. На пръв поглед може би изглежда, че това е най-
прекият начин да
се свържем с онова, което се случва в другия, но опитът ми показва, че този вид
въпроси не са
най-добрият път, по който можем даполучим информацията, от която се нуждаем.
Въпроси като тези
могат да създадат в другия впечатлението, че сме като учители, които го изпитват
или като
психотерапевти, които работят по някакъв случай. Ако все пак решим да искаме
информация по този
начин, този, който ни слуша, ще се чувства по-спокоен и сигурен, ако преди това
разкрием своите
чувства и нужди, които са ни довели до тези въпроси. Така, вместо да попитаме
„Какво съм направил?",
можем да кажем: „Напрегнат съм и искам да разбера какво точно имаш предвид. Би
ли ми казал какво
съм направил, което те кара да ме виждаш по този начин?" Когато чувствата и
нуждите ни се
подразбират от контекста и интонацията ни, не е нужно да правим тази стъпка
-понякога тя не помага.
Но е силно препоръчителна за случаите, в които въпросите ни са съпроводени от
интензивни емоции.
Преди да помолиш за информация, първо сподели чувствата и нуждите си.
Как да определим дали дадена ситуация изисква от нас да повторим това, което сме
чули?
Естествено, когато не сме сигурни, че сме разбрали добре посланието на другия,
можем да
парафразираме чутото и с това да му дадем възможност да ни поправи. Но дори
когО) сме сигурни, че
сме разбрали другия, може да усетим, че и та би искал да се увери в това. Той сам би
могъл да изрази
това свое желание с въпроси като: „Ясно ли е това?" или „Разбираш ли ме какво
искам да кажа?" В тези
случаи говорещият би се успокоил много повече ако парафразираме чутото,
отколкото ако кажем само:
„Да, разбирам те."
Пример: скоро след курса по ННК една жена доброволка, работеща в болница, била
помолена от
сестрите да поговори с възрастна пациентка: „Няколко пъти уверявахме жената, че
не е чак толкова
тежко болна и че ако си взима лекарствата, ще се чувства много по-добре. А тя по цял
ден седи в стаята
си и повтаря: Искам да умра. Искам да умра." Доброволката отишла при възрастната
жена, която си
шептяла: „Искам да умра."
Доброволката се обърнала с емпатия към нея: „Значи искате да умрете?" Учудена,
жената
прекъснала монотонното си повтаряне - изглеждала облекчена. Започнала да
говори за това, как
никой не разбирал колко зле се чувства. Доброволката продължила да отразява
нейните чувства.
Не след дълго разговорът им станал толкова сърдечен, че се прегърнали. По-късно
през същия
ден сестрите попитали доброволката за тайната й рецепта: възрастната жена
започнала да се
храни, да взима лекарствата си, а настроението й видимо се подобрило. Въпреки че
сестрите се
опитвали да й помогнат със съвети и утехи, до срещата си с доброволката жената не
получила
онова, от което действително се нуждаела: свързване с друго човешко същество,
което да е
способно да разбере нейното дълбоко отчаяние.
Няма всеобщо указание за това, кога да парафразираме, но опитът показва, че ако
посланието на говорещия има голям емоционален заряд, то той вероятно ще бъде
благодарен да
чуе от нас онова, което е казал. Когато самите ние сме в позицията на говорещи,
можем да
улесним другия, като му посочим ясно кога имаме и кога нямаме нужда от това да
отрази
обратно казаното от нас.
Отразявай онези послания, които са с голям емоционален заряд.
Има случаи, в които, от уважение към културните норми, решаваме да не отразяваме
с думи
казаното от другия. Например на един от семинарите ни присъстваше китаец, който
искаше да
научи как да забелязва чувствата и нуждите зад изказванията на баща си. Мъжът се
страхуваше
от критиките и нападките на баща си, поради което не смееше да се среща с него и се
виждаха
само по веднъж на няколко месеца. След десет години той дойде при мен и ми
разказа, че
способността му да се вслушва в чувствата и нуждите до такава степен е
трансформирала
връзката с баща му, че сега се радва на близки и топли взаимоотношения с него.
Въпреки че
вниманието му е обърнато към чувствата и нуждите на баща му, никога не ги
отразява с думи.
„Никога не го казвам на глас - обясни ми той. - В нашата култура би било много
странно, ако
някой започне да говори за чувствата си. Но взаимоотношенията ни станаха
прекрасни
благодарение на това, че вече не възприемам думите му като атака, а чувам чувствата
и нуждите,
които се крият зад тях."
Парафразирай само тогава, когато това допринася за по-пълното съчувствие и
разбирателство.
„Тоест, никога няма да говориш открито за чувствата, но си способен да ги чуеш?",
попитах аз.
„Не. Досега не съм говорил за тях, но сега мисля, че съм готов за това - отвърна той. -
Сега,
когато връзката ни е така стабилна, ако му кажа: „Татко, иска ми се да можем да
говорим открито
за своите чувства, мисля, че би бил склонен да го направи."
От голямо значение е тонът, с който парафразираме. Когато някой слуша
собствените си
думи, отразени от друг, става много чувствителен и за най-малкия намек за сарказъм
или
критика. Също толкова неприятно за тях е и декларативният тон, който загатва, че
ние сме тези,
които ще им обяснят какво точно се случва в тях. Когато съзнателно обръщаме
вниманието си
към чувствата и нуждите на другите, тогава тонът, с който говорим, показва, че
питаме за това,
дали сме разбрали добре, а не че го твърдим. *
Също така е добре да сме подготвени, че е възможно да бъдем погрешно разбрани за
намерението, с което отразяваме чутото. Може да ни кажат: „Не ме обработвай с
тези психоло-
гически тактики!" Ако това се случи, би било добре да продължим да се фокусираме
върху
чувствата и нуждите на другия. В този случай вероятно той все още няма да има
доверие в наме-
ренията ни и ще има нужда да ни разбере по-добре, за да бъде способен след това да
чуе от нас
собствените си думи. Както вече видяхме, всяка критика, атака, обида или присъда
се изпаряват,
когато обърнем вниманието си към чувствата и нуждите, които се крият зад
посланието.
Колкото повече практикуваме това, толкова по-скоро ще открием една скромна
истина: зад
всяко послание, което ни се е сторило заплашително, стои един човек с
незадоволени нужди,
който ни моли да му помогнем да се почувства по-добре. Ако възприемаме думите на
другия с
това съзнание, никога няма да се почувстваме унизени от тях. Можем да почувстваме
унижение
само ако попаднем в капана на подценяващите образи, които другите създават за
нас, или на
собствените ни мисли за това, че сме лоши и грешни. Писателят и митолог Джоузеф
Кембъл
предлага следното: в името на пълното щастие въпросът „Какво ще си помислят за
мен?" трябва
да бъде забравен. Започваме да усещаме пълното щастие тогава, когато открием
скривите дарове
в думите, които преди сме възприемали като критики и обвинения: възможността да
помогнем
на човек, който е в нужда.
Зад всяко заплашително послание стои един човек, който ни моли да му помогнем да
постигне онова, от което се нуждае.
Ако често ни се случва хората да показват недоверие към мотивите и искреността ни,
когато
отразяваме думите им, тогава е нужно да разгледаме намеренията си по-отблизо.
Може би
парафразираме и употребяваме елементите на ННК механично и загубваме целта
пред погледа
си. В този случай можем да си зададем въпроса кое е по-важно за нас: да приложим
модела
„правилно" или да се св >жем с човека срещу нас? Или може би прилагаме ННК, кат<
единствената ни цел е да променим поведението на другия?
Всяко трудно послание е възможност да направим нечий живот по-добър.
Някои хора избягват да парафразират, защото смятат това за губене на време. По
време на
едно практическо занимание един общински съветник се обърна към мен с думите:
„Плащат ми,
за да предоставям факти и разрешения, а не за да стоя и да правя психотерапия на
хората, които
идват в кабинета ми." Срещу същия този съветник обаче ежедневно се изправят
разгневени
граждани, които представят оплакванията си по силно емоционален начин и си
тръгват
недоволни, защото никой не ги изслушва. Някои от тези граждани по-късно
споделиха с мен:
„Когато влезеш в кабинета му, веднага те затрупва с купища от информация, а ти си
нямаш
представа дали преди това въобще те е слушал. В такива случаи започваш да губиш
доверие в
достоверността на информацията му." В действителност парафразирането
обикновено спестява
време! Изследвания върху организационните преговори показват, че времето за
разрешаване на
даден кофликт намалява наполовина, когато страните предварително се съгласят
преди своя
коментар да повторят точните думи на този, който е говорил преди тях.
Парафразирането спестява време.
Спомням си един мъж, който беше скептичен относно смисъла на това да повтаря
чутото. В
периода, когато посещаваха със съпругата си семинара по ННК, бракът им беше в
криза. По
време на груповото занимание жена му се обърна към него и каза: „Никога не ме
слушаш."
„Напротив, слушам те", отвърна мъжът.
„Не, не ме слушаш", възрази тя.
Обърнах се към съпруга ,Страхувам се, че ти току-що потвърди нейните думи. Не й
отвърна по
начин, който да я убеди, че си я чул."
Видях, че думите ми го озадачават, и затова го помолих да ми позволи да изиграя
неговата
роля. С радост се съгласи - той самият нямаше особен успех в нея. Проведохме
следния разговор
със съпругата му.
Съпругата: „Никога не ме слушаш."
М.Р. в ролята на съпруга: „Звучи така, сякаш си ужасно разочарована - защото ти се
иска да
усещаш по-силна връзка с мен, когато разговаряме."
Жената дълбоко се трогна, че най-сетне е разбрана. Обърнах се към съпруга и
обясних:
„Струва ми се, че с думите си съпругата ти иска да покаже, че има нужда от обратна
връзка за
чувствата и нуждите си. Иска потвърждение на това, че я чуваш." Съпругът
изглеждаше
стъписан. „Само от това ли е имала нужда?", попита той, невярващ, че такова малко
нещо може
да има такъв голям ефект.
Скоро след това той самият имаше възможност да изпита това, когато съпругата му
повтори
едно негово емоционално заредено изказване. След като изслуша своите, отразени
от нея думи,
ме погледна и обяви: „Моделът работи!" Няма как да не се трогнем, когато успеем да
получим
конкретно доказателство за това, че някой се е свързал с нас с емпатия.
Поддържане на емпатията
Преди да се захванем с разрешаването на проблема и преди да споделим собственото
си
мнение, препоръчвам винаги да даваме възможността на другия да се изкаже
напълно. Ако пре-
минем прекалено бързо към молбата на другия, няма да можем да предадем
искрения си
интерес към неговите чувства и нужди. Вместо това може да създадем
впечатлението, че бър-
заме да приключим с него или с разрешаването на проблема. Нещо повече, първото
послание
често е само върхът на айсберга; може да го следват неизразени - но още по-
интензивни -
чувства. Когато задържаме вг манието си върху онова, което се случва в другите, ние
им д; аме
възможността да изследват и изразят своето вътрешно аз. Ако избързаме да насочим
вниманието си към молбата на другия или към изразяването на собственото ни
мнение, ще
прекъснем този процес.
С поддържането на емпатията помагаме на другия да се свърже със себе си на
по-дълбоко ниво.
Нека си представим една майка, която се обръща към нас със следното: „Синът ми е
невъзможен! Никога не изпълнява това, за което го моля!" Бихме могли да дадем
обратна връзка
за чувствата и нуждите й, като кажем: „Отчаяна ли си? И искаш да намериш начин да
осъществиш връзка със сина си?" Този вид парафразиране обикновено насърчава
другия да
погледне по-дълбоко в себе си. Ако обратната ни връзка е правилна, тогава майката
ще се прехвърли
върху други свои чувства. „Грешката може би е моя. Винаги му викам."
Продължаваме да оставаме в
ролята си на слушатели и да следим за чувствата и нуждите й.^Можем да кажем
например: „Виновна ли
се чувстваш, защото ти се иска да можеше да се отнасяш с повече разбиране към
него?" Ако майката
продължава да усеща, че я разбираме, може да продължи да навлиза в чувствата си и
да обяви:
„Провалих се като майка!" Оставаме свързани с чувствата и нуждите й и казваме:
„Чувстваш се
обезкуражена и ти се иска да се свържеш с него по различен начин?" Разговорът
продължава по този
начин, докато партньорът ни не изчерпи всичките си, свързани с темата, чувства.
Разбираме, че партньорът ни е получил достатъчно емпатия, когато: а) усетим, че се
е
освободил от напрежението, б) потокът му от думи се изчерпи.
Как да разберем, че сме дали на другия достатъчно емпатия? Първо, когато някой
усети, че
всичко, което се случва в него, е получило пълно разбиране, ще се почувства
облекчен. Самите
ние също ще усетим намалява з на напрежението в собственото ни тяло. Вторият,
още по-о
свиден знак е, че човекът спира да говори. Ако не сме сигурни дали сме дали
достатъчно време
на този процес, винаги можем да попитаме: „Има ли още нещо, което искаш да
кажеш?"
Когато болката ни пречи да изразим емпатия
Не можем да дадем на другите нещо, което самите ние не притежаваме. По същия
начин, ако
се затрудняваме или нямаме желание да дадем емпатия, това е знак, че самите ние
имаме голяма
нужда от нея и няма как да я предложим на другите. Има случаи, когато, ако
признаем пред
другия, че собственото ни страдание ни пречи да се отнесем с разбиране към него, е
възможно
тошо той да ни даде емпатията, от която се нуждаем.
За да дадем емпатия, самите ние трябва да я притежаваме.
Понякога самите ние се нуждаем да си дадем „първа помощ" от емпатия, като се
вслушваме в себе
си със същото внимание и присъствие, с което се вслушваме в другите. Бившият
секретар на
Обединените нации Даг Хамарскьолд веднъж каза следното: „Колкото по-отдадено
се вслушваш във
вътрешния си глас, толкова по-силно ще чуеш онова, което се случва навън." Ако се
научим да даваме
емпатия на себе си, ще усетим как само за няколко секунди напрежението ни
изчезва, след което ще
бъдем способни да прехвърлим вниманието си върху другия човек. Ако опитите ни
се провалят, тогава
ни остават още няколко възможности.
Можем и да крещим - ненасилствено. Спомням си, когато бях медиатор между две
квартални
банди, които се избиваха една друга. Името на едната банда беше Черни египтяни, а
на другата -
Полицейски участък на Източен Сейнт Луис. Резултатът беше 2:1 - с общ сбор от три
смъртни случая в
рамките на един месец. След третия, изпълнен с напрежение ден, прекаран в опити
да постигь това,
двете страни да се изслушат и да намерят разрешение а разногласията си, пътувах
към вкъщи и си
мислех, че ми е дошло до гуша от конфликти...
Когато се прибрах, първата гледка, която ме посрещна, беше как двамата ми синове
се бият. Вече
нямах енергия да давам емпатия и извиках ненасилствено: „Много съм изморен! И в
момента нямам
никакво желание да се занимавам с вашето сбиване. Само искам малко тишина и
спокойствие!" По-
големият ми син, който тогава беше на 9 години, внезапно се спря и попита: „Искаш
ли да говориш за
това?" Опитът ми показва, че когато успеем да изразим болката си, без да
обвиняваме другите, тогава
дори хората, които са напрегнати и притеснени, стават способни да чуят нуждите ни.
Разбира се, не бих
искал да извикам: „Какво ви става отново? Не можете ли да се държите'нормално?!
Имах много тежък
ден!" Също така по никакъв начин не бих намекнал, че ги обвинявам за поведението
им.
Ненасилственото _______викане означава, че насочвам вниманието върху
собствената си болка и нужди.
Ако човекът срещу нас е в също толкова интензивно емоционално състояние и не
може нито да ни
изслуша, нито да ни остави намира, тогава третият вариант е да се оттеглим. По този
начин си даваме
почивка и възможност, да получим емпатията, от която се нуждаем, за да се
завърнем по-късно с
подновени сили.
Обобщение
Емпатията е разбиране и уважение на онова, което другият човек преживява. Често
сме склонни
вместо емпатия да даваме съвети, да успокояваме или да споделяме собственото си
мнение или чувства.
Емпатията ни призовава да изпразним умовете си и да присъстваме с цялото си
същество, докато
изслушваме другия.
Независимо от това, с какви думи се изразява партньорът ни, в ННК ние чуваме
единствено
неговите наблюдения, чувства, нужди и молби. След това може да пожелаем да каем
обратно чутото от
нас, да парафразираме. Преди да обърнем вниманието си към разреше! ето на
проблема или към
молбата, ние поддържаме емпати. /а и даваме възможност на партньора ни изцяло да
изрази онова,
което се случва в него.
За да дадем емпатия, ние самите трябва да я притежаваме. Когато усетим, че сме
заели
отбранителна позиция или че не сме способни да се обърнем към другия с емпатия,
тогава можем: а) да
се спрем, да вдишаме и издишаме дълбоко и да дадем емпатия на себе си, б) да
извикаме ненасилствено,
в) да си дадем почивка.
ННК в действие
Как една жена се свърза с умиращия си съпруг
Един пациент наскоро получил диагноза за напреднал рак на дробовете. Разговорът, който
следва, се
развива в неговия дом и е последната му възможност, преди да го закарат в болницата, да се
свърже
със съпругата си и да обсъди с нея своето тежко състояние. В сцената участват той,
съпругата му и
медицинската сестра, която е на визитация. Съпругата започва да се оплаква на сестрата
от
физиотерапевтката, назначена да лекува мъжа й.
Съпругата: физиотерапевтката ни беше много лоша.
Сестрата: (вслушва се с емпатия в чувствата и нуждите на жената) Ядосана ли си,
защото ти се
иска да бяхте получили различни грижи?
Съпругата: Тя въобще не си вършеше работата! И разходките ни спря, защото пулсът
на мъжа
ми започнал да се ускорява.
Сестрата: (продължава да се вслушва в чувствата и желанията на жената)Иска ти се
мъжът ти да
оздравее и си притеснена, защото физиотерапевтката не е настоявала да
продължите
разходките, които биха могли да укрепят здравето му?
Съпругата: (започва да плаче) Да, толкова ме е страх!
Сестрата: Страхуваш се, че ще го загубиш?
Съпругата: Да. Толкова отдавна живеем заедно.
Сестрата: (вслушва се за други чувства, които стоят
зад страха) Притесняваш се какво ще се случи, ако той умре?
Съпругата: Дори не мога да си представя как ще живея без него. Винаги е бил до мен.
Винаги.
Сестрата: Значи си дълбоко натъжена, когато мислиш
за това, че ще трябва да живееш без него?
Съпругата: Никой друг нямам освен него. Той е всичко,
което имам. Дъщеря ми дори не ми говори.
Сестрата: Когато споменаваш дъщеря си, изглеждаш
отчаяна. Иска ти се да имахте по-добра
връзка?
Съпругата: Де да можеше да е така! Но тя е такава
егоистка! Не знам защо въобще реших да отгледам дете. Каква полза имам сега от
това...?
Сестрата: Струваш ми се ядосана и разочарована... може би си очаквала повече
подкрепа от се-
мейството си, когато мъжът ти умира...?
Съпругата: Да, той е толкова болен. Не знам как ще се справя с всичко това сама.
Никого си нямам... с
кого мога да разговарям освен с теб сега. Дори и той не желае да разговаряме за
това... Погледни го!
(Съпругът лежи безучастно и неподвижно.) Не проронва нито дума!
Сестрата: Натъжена ли си, защото ти се иска да се подкрепяте един друг и да бъдете
по-близки?
Съпругата: Да. (Спира за момент, а после отправя
молба.) Говори с него, така както говориш с мен!
Сестрата: (иска да е сигурна, че ясно разбира нуждата,
която стои зад молбата на съпругата) Искаш да бъде изслушан по начин, който да му
помогне да
изрази чувствата си?
Съпругата: Да, да, точно така! Искам да не се притеснява да говори и искам да
разбера какво чувства.
(Използвайки предположенията на сестрата, съпругата успява да разбере какво иска, а после
намира
и подходящите думи, с които да го изрази. Този момент е решаващ: често се случва хората
да не зна-
ят какво искат в дадена ситуация и по-скоро биха изразили това, което не искат. В случая
сме
свидетели на изразяването на конкретна молба - „Говори с него така, както говориш с мен" -
това е
дар за другия .^Сестрата вече знае какво да направи, което да е в хармония с желанието на
съпругата. Това променя атмосферата в къщата и с помощта на емпатията сестрата и
жената се
„сработват")
Сестрата: (обръща се към съпруга) Какво чувствате,
когато съпругата ви споделя тези неща?
Съпругът: Аз наистина много я обичам. ,
Сестрата: Бихте ли се съгласили да използвате този
случай, за да обсъдите с нея нещата?
Съпругът: Да, налага се да говорим за това.
Сестрата: Бихте ли споделени какво чувствате във
връзка с рака?
Съпругът: (след кратко млчание) Нищо хубаво.
(Обикновено изразяваме своите чувства с думи като „хубаво", „добре" и „зле", когато все
още не
знаем конкретно какви емоции преживяваме. Точното описание на чувствата му ще му
помогне да се
свърже със съпругата си на едно по-дълбоко ниво.)
Сестрата: (приканва го да бъде по-точен) Страхувате
се от това, че ще умрете?
Съпругът: Не, не от това ме е страх. (Обърнете внимание, че погрешното предположение
на сес-
трата не спира пощока на разговора.)
Сестрата: Гневен ли сте, когато мислите за смъртта?
(Сестрата продължава да го подкрепя в процеса, защото пациентът се затруднява да
формулира с
думи своите вътрешни преживявания.)
Съпругът: Не, не чувствам гняв.
Сестрата: (След две погрешни предположения решава
да изрази собствените си чувства.) Сега вече съм съвсем озадачена за това, какво чувствате,
и се чудя
дали бихте споделили?
Съпругът: Предполагам, че мисля за това, как ли ще
се справи тя без мен.
Сестрата: Притеснен сте от това, дали тя ще успее да
продължи живота си без вас?
Съпругът: Да, тревожи ме това, че ще й липсвам.
Сестрата: (Знае, че умиращите пациенти често се
държат, защото се безпокоят за хората, които оставят след себе си. Понякога, за да
оставят
живота да си замине, болните се нуждаят да бъдат сигурни, че близките им приемат
смъртта им.)
Искате ли да чуете какво съпругата ви чувства във връзка с думите ви?
Съпругът: Да.
На това място се включва и съпругата и в присъствието на сестрата започва открит
диалог с мъжа
си. Разговорът беше започнал с оплакването на съпругата от физиотерапевтката. Въпреки
това, в
процеса на диалога, в който тя беше изслушана с емпатия, осъзна, че онова, от което
действително
се нуждае, е по-дълбоко свързване със съпруга си в този критичен момент от съвместния им
живот.
КОЕ Е ИЗСЛУШВАНЕ С ЕМПА ТИЯ И КОЕ НЕ Е
За да определим дали сме на едно и също мнение за емпатията, загради с кръгче
поредния
номер на изреченията, в които партньор Б отвръща с емпатия на изказването на
партньор А.
1. Партньор А: Как можах да направя нещо толкова глупаво?
Партньор Б: Никой не е перфектен. Не бъди толкова строг към себе си.
2. Партньор А: Ако ме питаш мен, трябва да качим всичките тези емигранти на
корабите и да ги
пратим обратно там, откъдето са дошли.
Партньор Б: Вярваш ли, че това наистина ще разреши проблема?
3. Партньор А: Не мисли, че си Господ!
Партньор Б: Ядосан си, защотг тскаш да призная, че
има и други начини за тълкуването на проблема?
4. Партньор А: Все повече се убеждавам, че злоупотребяваш с мен. Чудя се как ли ще
успееш да се
справиш сам.
Партньор Б: Това не е вярно! С никого не злоупотребявам!
5. Партньор А: Как можа да ми кажеш това?!
Партньор Б: Нараняват ли те думите ми?
6. Партньор А: Страшно съм ядосана на мъжа си. Никога го няма, когато имам
нужда от него.
Партньор Б: Мислиш, че трябва по-често да бъде до теб?
7. Партньор А: Отвратена съм от това, колко напълнях!
Партньор Б: Гимнастиката може да ти помогне.
8. Партньор А: Откакто уреждам сватбата на дъщеря си, нервите ми съвсем се
разбиха.
Семейството на годеника й въобще не ни помага. Почти всеки ден си променят
мнението за
това, каква сватба искат да има.
Партньор Б: Напрегнат си заради организирането на нещата и би бил благодарен,
ако бъдещите
ти роднини осъзнаят колко затрудняват с нерешителността си твоето
положение?
9. Партньор А: Побърквам се, когато роднините ми нахълтат у дома, без
предварително да са ме
предупредили. Напомня ми за времето, когато родителите ми пренебрегваха
моите нужди и
взимаха решения за мен, без да ме попитат аз самата какво искам.
Партньор Б: Напълно те разбирам. Навремето и аз бях така.
10. Партньор А: Разочарован съм от резултатите, които ми показваш. Очаквах
твоят отдел да
удвои про-изводстото през изминалия месец.
Партньор Б: Разбирам, че си разочарован, но много от хората бяха в болнични и
отсъстваха.
Ето моите отговори:
1. Не съм отбелязал това изречение, защото съм на мнение, че партньор Б по-скоро
успокоява
партньор А, а не го изслушва с емпатия.
2. Партньор Б по-скоро поучава партньор А, вместо да го изслушва с емпатия.
3. Ако си отбелязал това изречение, значи сме на едно мнение. Според мен партньор
Б отговаря с
емпатия на думите на партньор А.
4. Партньор Б отрича чутото и се защитава и не изслушва с емпатия това, което
партньор А му казва.
5. Моето мнение е, че партньор Б поема отговорността за чувствата на партньор
А, но не го изслушва с
емпатия. Партньор Б би могъл да каже: „Наранен ли се чувстваш, защото ти се
искаше да изпълня това,
за което ме молиш?"
6. Ако си отбелязал това изречение, значи отчасти сме на едно мнение. Партньор
Б е разбрал мислите на
партньор А. Въпреки това смятам, че истински свързани се чувстваме тогава,
когато се вслушаме не са-
мо в мислите, а и в чувствата и нуждите, които другият изразява.
7. Партньор Б не изслушва с емпатия партньор А, а му дава съвет. I
8. Ако си отбелязал тоьа изречение, значи сме на едно мнение. Партньор Б
отговаря с емпатия на
думите на партньор А.
9. Партньор Б не изслушва с емпатия партньор А, а си мисли, че го е разбрал и
започва да говори за
собствените си чувства.
10. В началото партньор Б обръща внимание на чувствата на партньор А, но след
това започва да дава
обяснения.
Осма глаВа
СИЛАТА НА ЕМПАТИЯТА
Емпатията, която лекува
Карл Роджърс описва влиянието на емпатията по следния начин: „Когато... някой
те изслуша
истински, и не те осъжда, нито се опитва да поема отговорност вместо теб...
това е невероятно
чувство. Когато усетя, че съм изслушан и чут, започвам да възприемам своя свят
по различен
начин, който ми помага да продължа напред. Удивително е как неща, които
изглеждат
непреодолими, се преодоляват, когато някой те изслуша. Как елементите от
хаоса се подреждат,
когато някой наистина те чуе."
С помощта на емпатията „започвам да възприемам своя свят по различен начин,
който ми
помага да продължа напред."
Ето една от люби ите ми случки, свързани с емпатията. Един ден след
приключването на
обедната почивка директорката на едно училище се върнала в кабинета си и
открила, че Мили,
нейна ученичка, я чака натъжена. Седнала до Мили, която започнала с думите:
„Госпожо! Имали
ли сте седмица, когато въпреки всичките си добри намерения само наранявате
другите?"
„Да - отвърнала директорката, - мисля, че те разбирам." Мили започнала да
разказва за
своята тъжна седмица. „В същото време - разказваше директорката - закъснявах
за важна среща -
вече си бях облякла палтото - и се притеснявах, че хората ме чакат. Попитах
Мили: „Какво _______мога да
направя за теб? Мили се обърна към мен, хвана ме за раменете, погледна ме право в
очите и каза
решително: „Госпожо! Не искам нищо да правите, моля ви само да ме изслушате!"
Не е важно „просто да направиш нещо..."
Това беше един от най-ценните уроци в живота ми -преподаден ми от едно дете, -
така че си
казах: „Не ме интересуват хората, които ме чакат на срещата." С Мили се
преместихме на по-тиха
пейка, прегърнах я през раменете, ръката й обгърна кръста ми и останахме така,
докато не
сподели всичко, което я мъчеше. А това не отне много време."
Едно от нещата, които ми носят най-голямо удовлетворение от работата ми, е,
когато
научавам как хората използват ННК, за да развиват способността си да се
свързват с другите с
емпатия. Моята приятелка Лоренс, която живее в Швейцария, ми разказваше
колко се ядосала,
когато 6-годишният й син изхвърчал сърдит от стаята, докато тя все още му
говорела. 10-
годишната й дъщеря Изабел, с която наскоро били участвали в семинар по ННК,
отбеляза v.
„Мамо, изглеждаш наистина ядосана. Ти би искала, когато сърдит, да
разговаряте." Лоренс с
учудване открила, че след думите на Изабел веднага й олекнало. А когато синът й
се завърнал,
се отнесла с повече разбиране към него.
Един университетски асистент ми разказа колко се променили
взаимоотношенията между
студентите и факултета, след като няколко от членовете на факултета се
научили да изслушват с
емпатия и да говорят откровено, като показват и своята уязвимост.
„Студентите започнаха все
повече да ни се доверяват и да споделят и своите лични проблеми, които им
пречат в ученето.
Колкото повече разговаряха за това, толкова повече работа успяваха да свършат!
И макар че това
отнемаше много време, ние бяхме щастливи да ги изслушаме. За съжаление
деканът се
разсърди; каза ни, че не сме психотерапевти и би било добре, ако Цаблегнем на
ученето вместо
на разговорите."
На въпроса ми как е реагирал факултетът на това, помощ-ник-преподавателят
ми отговори:
„Приехме притесненията на декана с емпатия. Разбрахме, че се притеснява и че
иска да е сигурен, че не
се захващаме с нещо, с което не бихме могли да се справим. Искаше да се увери и в
това, че времето,
което отделяме за разговорите със студентите, не е за сметка на
преподавателската ни работа. Изглежда,
начинът, по който го изслушахме, му помогна да се успокои. Продължихме своите
разговори със
студентите, защото забелязвахме, че колкото повече внимание им обръщаме,
толкова по-добре върви
следването им."
Когато работим в йерархично устроени институции, сме склонни да възприемаме
думите на
висшестоящите като заповед или критика. Докато към колегите ни и към онези,
които са на по-ниска от
нашата длъжност, не ни е трудно да се обръщаме с емпатия, то спрямо
„висшестоящите" заемаме
защитна позиция и вместо да се свържем с емпатия, се отдръпваме или се
обясняваме.
По-трудно е да се обръщаме с емпатия към онези, които възприемаме като хора,
които притежават
повече власт, статут и възможности от нас.
Емпатията и способността да разкриваме своята уязвимост
Изразяването чрез езика на ННК понякога може да е голямо предизвикателство,
защото ни
призовава да разкрием най-съкровените си чувства и нужди. По-лесно ще изразим
своя вътрешен свят,
ако преди това изслушаме с емпатия другите, защото така се свързваме с
тяхната човешка природа и
откриваме общите качества, които всички споделяме.
С колкото повече емпатия се обърнем към другия, в толкова по-голяма
безопасност ще се
почувстваме.
Колкото по-добре успеем да се свържем с чувствата и нуждите, които се крият
зад думите на
другите хора, толкова по-малко ще ни е страх да се разкрием пред тях.
Ситуациите, в които сме
най-малко склонни да разкрием своята уязвимост, са онези, в които, от страх да
не загубим
контрол и авторитет, се стремим да се покажем като „твърди" хора.
Веднъж изразих своята уязвимост пред членовете.на една банда от Кливланд,
като споделих
своята болка и желанието си за повече уважение. „Я гледай, отбеляза единият от
тях, болно му
било! Горкичкият..." - след което приятелите му започнаха да се смеят заедно с
него. Можех да
изтълкувам ситуацията като такава, в която се възползват от уязвимостта ми
(2. вариант: „Да
обвиним другите"), но имах и възможността да се обърна към техните чувства и
нужди с
емпатия (4. вариант).
Ако си представям, че ме унижават или използват, болката, гневът или страхът
ми ще са
прекалено големи, за да съм способен да се обърна към другия с емпатия. В такъв
случай най-
доброто, което мога да направя, е да се оттегля, за да си дам нужната емпатия
или за да я
поискам от някой надежден източник. След като открия нуждите, които така
мощно са из-
ригнали в мен, и след като получа достатъчно емпатия за тях, ще съм готов да се
върна обратно
и да се обърна с емпатия към другия човек. Моята препоръ а е в ситуации, които са
прекалено
болезнени за нас, първо да намерим емпатия за самите себе си, за да се справим с
мислите,
които са превзели умовете ни, и да разпознаем своите дълбоки нужди. |
Докато слушах с внимание думите „Я гледай! Болно му било! Горкичкият..." и смеха,
който
последва, усетих раздразнението на бандата от това, че вече им е дошло до гуша
да ги обвиняват
и да се опитват да ги манипулират. Реакцията им вероятно беше свързана с
минали
преживявания, когато хората са изразявали неодобрението си към тях с думи
като „болно ми е".
В процеса на разговора ни не бях проверил дали това е вярно и нямаше как да бъда
сигурен дали
съм прав. Но съсредоточавайки своето внимание върху тях, се предпазих от това,
да приема
думите им лично или да се разгневя. Вместо да ги осъждам заради това, че ме
обиждат и се
отнасят към мен с неуважение, се съсредоточих върху болката и нуждите им,
които са предизвикали
тяхното поведение.
„Ей! - извика единият. - Предлагаш ни пълни глупости! Представи си какво ще се
случи, когато се
сблъскаш с хората от друга банда и нямаш оръжие! Предлагаш ни просто да си
седим и да разговаряме
с тях? Това са глупости!" След което отново започнаха да се смеят, а аз
продължих да насочвам вни-
манието си върху техните чувства и нужди.
- Значи наистина ви е дошло до гуша от безполезни съвети?
- Точно така. И ако и ти живееше в този квартал, много добре щеше да знаеш
какво е положението и че
нещата, за които говориш, са врели-некипели.
- Тоест би предпочел да ви учи някой, който е добре запознат с положението във
вашия квартал?
- Да, разбира се! Тези пичове ще те направят на решето още преди да си казал и две
думи!,
- И искаш да бъдеш сигурен, че този, който иска да те научи на нещо, е добре
запознат с опасностите
наоколо?
Продължих да го изслушвам по този начин, понякога на глас, а понякога
повтаряйки думите му
наум. Това продължи четиридесет и пет минут , след което долових внезапна
промяна: бяха усетили, ч
аз действително ги разбирам. Съветникът, който участваше в тази програма,
почувства промяната и
попита: „Какво мислите за този човек?" Господинът, който най-много ме беше
измъчил, отговори:
„Той е най-добрият лектор, който някога сме имали!"
Удивен, съветникът се обърна към мен и ми прошушна: „Но ти всъщност за нищо
не им говори! Не им
изнесе лекция!" Истината е, че като им показах, че нищо такова не могат да ми
кажат, което да не
може да бъде преведено на езика на общочовешките чувства и нужди, все пак им
бях казал много.
Само чрез това, че се вслушваме в чувствата и нуждите на другите, „казваме"
много.
Използване на емпатията за предотвратяване на опасността
Способността да се обръщаме с емпатия към хората в напрегнати ситуации
може да
предотврати потенциалните актове на насилие.
Учителка, работеща в центъра на гр. Сейнт Луис, разказа следната случка. Една
вечер останала
в училище след часовете, за да помогне на свой ученик. Останала, въпреки че заради
соб-
ствената им безопасност, преподавателите били посъветвани да напускат
сградата в края на
училищния ден. В класната стая влязъл непознат човек и между тях се провел
следният
разговор:
Младежът: „Събличай се!"
Учителката (забелязвайки, че той трепери): „Виждам, че си много изплашен."
Младежът: „Не ме ли чуваш? Казах да свалиш дрехите!"
Учителката: „Виждам, че си страшно ядосан и искаш от мен да направя това,
което ми казваш."
Младежът: „Адски си права и много ще съжаляваш, ако не ме послушаш!"
Учителката: „Искам ла ми кажеш дали има друг начин, с .който да получиш това, кс
то искаш,
без да ме нараняваш."
Младежът: „Казах, събличай се!"
Учителката: „Виждам, че наистина го искаш. В същото време искам да знаеш, че
съм ужасно
уплашена и ще съм ти много благодарна, ако си тръгнеш, без да ме нараняваш."
Младежът: „Дай ми портмонето си."
Облекчена, че няма да бъде изнасилена, учителката дала портмонето си на
непознатия. Тя
сподели и това, че след всяко свое изказване, с което показвала емпатия към
думите на
младежа, непреклонността му да изпълни намерението си да я изнасили
намалявала.
Столичен полицай, който посещаваше напредналия курс по ННК, веднъж сподели
следното:
„Много съм благодарен, че последния път ни показа как да се обръщаме с емпатия
към разгневени
хора. Няколко дена след курса отидох да арестувам един чернокож човек, който
живееше в общинско
жилище. Когато излязохме с него от сградата, видях, че колата ми е наобиколена
от около 60 души,
които викаха: „Пусни го! Нищо не е направил! Вие, полицаите, сте расистки
животни!" Въпреки че не
вярвах, че емпатията би могла да помогне, нямах други варианти. Започнах да
отразявам обратно
отправените към мен чувства. Казах неща като: „Значи не вярвате, че имам
причина да арестувам този
човек? Мислите, че става въпрос за расова дискриминация?" След като продължих
да отразявам
техните чувства по този начин, враждебността на хората намаля. Накрая
тълпата ми направи път и
успях да стигна до колата си."
И накрая, искам да разкажа случая на млада жена, която използвала емпатия, за
да избегне
насилието по време на нощната й смяна в център за детоксификация на
наркомани в Торино.
Младата дама разказа тази история по време на своя втори семинар по ННК. Една
нощ, в 11
часа, няколко седмици след първия й семинар по ННК в центъра влязъл мъж, който
очевидно
бил под въздействието наркотици, и поискал стая. Младата жена започнала да му
обяснява, че
всички стаи са заети. Тъкмо щяла да му даде адреса на друг център за
детоксификация, когато
мъжът я повалил на земята. „Следващото нещо, което си спомням, е как седи
върху мен,
притиска нож в гърлото ми и крещи: „Не ме лъжи, кучко! Знам, че имате стаи!"
Тя започнала да прилага наученото от тренинга, като обърнала вниманието си
към чувствата
и нуждите му.
- Сетила си се да приложиш това в такъв момент? - попитах я впечатлен.
- Какъв друг избор имах? Отчаянието понякога изважда най-доброто от нас. И
знаеш ли,
Маршал, онзи виц, който ни разказа на семинара, наистина ми помогна. Всъщност
мисля, че
той спаси живота ми,
- Кой виц?
- Спомняш ли си, когато ни каза никога да не запушваме устата на разгневен човек
с „но..."? Бях
готова да започна да споря с него; бях готова да му кажа: ”Но ние наистина
нямаме свободни стаи!",
когато се сетих за думите ти. Бяха _______се запечатали в мен, защото точно
седмица преди това бях спорила
с майка си, която ми каза: „Идва ми да те убия, когато на всичко, което ти кажа,
отговоряш с „но"!"
Представи си, след като майка ми беше толкова ядосана, че да иска да ме убие,
когато използвам тази
дума, то тогава какво му оставаше на този човек, ако бях казала: „Но аз наистина
нямам свободни
стаи!" Не се съмнявам, че щеше да пререже гърлото ми.
Отвърни с емпатия, вместо да запушваш устата на разгневения човек с „но".
И така, поех дълбоко въздух и казах: „Изглежда, че наистина си ядосан и искаш да
получиш стая."
Той изкрещя: „Може да съм наркоман, но, по дяволите, и аз заслужавам уважение!
Писнало ми е от
това, че никой не ме уважава! И родителите ми не ме уважават! Сега вече ще
сложа край на това!"
Съсредоточих се единствено върху чувствата и нуждите му и казах: „Писнало ти е
от това, че никой не
те ува ава и не те зачита?'"
- Колко време продължи1 )ва? - попитах аз.
- Около 35 минути.
- Трябва да е било ужасно!
- Не, след първите няколко размени на думи вече не беше, защото ми се изясни още
нещо, което бяхме
учили при теб. Когато се съсредоточих върху чувствата и нуждите му, вече не го
виждах като
чудовище. Осъзнах това, което ни казваше, че тези, които ни се струват като
чудовища, са просто
човешки същества, чийто език и поведение ни пречат да видим човешкото в тях.
Колкото повече
фокусирах вниманието си върху чувствата и нуждите му, толкова повече можех
да видя един отчаян
човек с незадоволени нужди. Бях сигурна, че докато поддържам вниманието си
върху това, няма да ме
нарани. След като получи емпатията, от която се нуждаеше, слезе от мен, прибра
ножа си, а аз му
помогнах да намери стая в друг център.
Когато се вслушаме в чувствата и нуждите, спираме да виждаме хората като чудовища.
Бях възхитен от това, че е успяла да отвърне с емпатия дори и в такава
екстремна ситуация, и я
попитах: „Защо се връщаш при нас? На мен ми се струва, че си овладяла ненасилст-
вената комуникация
на майсторско ниво, и по-скоро ти би трябвало да преподаваш на други хора това,
което си научила."
- Не съм дошла напразно. Сега имам нужда да ми помогнеш да се справя с един
наистина труден
проблем - отвърна тя.
- Страх ме е да попитам какво може да бъде по-трудно от това?
- Нуждая се да ми помогнеш да се справя с майка си. Въпреки всички прозрения,
които получих за
явлението „но", познай какво се случи? Следващата вечер, докато вечеряхме, й
разказах за случката с
мъжа и тя каза следното: „С тази твоя работа ще ни докараш до инфаркт с баща
ти! Трябва да си на-
мериш друга професия!" И познай какво й отговорих? „Но, мамо, това си е моят
живот!"
Понякога е по-трудно дасе обръщаме с емпатия точно към най-близките ни.
Не бих могъл да измисля по-убедителен пример за това, колко е трудно понякога да
се обръщаме с
емпатия точно към най-близките ни хора...
Как да изслушваме с емпатия, когато отговорът е „Не"
Склонни сме да приемаме отговорите „Не" и „Не искам да..." като отхвърляне на
нас самите. Затова
е важно да научим как да се обръщаме с емпатия и към този вид послания. Ако ги
приемем лично, ще се
почувстваме обидени и наранени, без в действителност да сме разбрали какво се
случва в другия човек.
Когато обърнем съзнанието си към чувствата и нуждите, които стоят зад
неговото „не", тогава
откриваме какво е онова, което той иска и което му пречи да ни даде отговора,
който желаем.
Ако изслушваме отрицателните отговори с емпатия, ще се предпазим от това, да
ги приемаме
лично.
Веднъж, по време на паузата на едно от заниманията ни, поканих участничка да се
присъедини към
мен и още няколко от участниците, с които отивахме към сладкарницата за
сладолед. „Не!", отвърна
рязко тя. Тонът на гласа й ми се стори отхвърлящ, но веднага си напомних да се
настроя върху чув-
ствата и нуждите, които вероятно искаше да изрази чрез това „не". „Усещам, че
си ядосана - казах аз. -
Така ли е?"
„Не - отвърна тя, - просто не искам всеки път, когато си отворя устата, да ме
поправят."
Сега вече усетих, че тя е по-скоро уплашена, отколкото ядосана. Проверих това
със следния въпрос:
„Значи се страхуваш да не попаднеш в ситуяция, в която да бъдеш осъждана за
начина, по който се
изразяваш, и искаш да се предпазиш от това?"
„Да - потвърди тя. - Мога да си представя как седим в сладкарницата и как ме
поправяш за всичко,
което казвам."
Тогава осъзнах, че начинът, по който съм й давал обратна връзка по време на
заниманията ни, я е
плашел. Емпатията ми към нейното послание ми помогна да извадя жилото на
нейното „не". Разбрах, че
не иска публично да се излага на такъв вид обратна връзка. След като я уверих, че
няма да я поправям
пред непознати, заедно потърсихме начини как да й давам обратна връзка така, че
да се чувства сигурна
и спокойна. В крайна сметка тя се присъедини към групата и отидохме в
сладкарницата.
Емпатия за съживяване на безжизнени разговори
Всеки от нас е попадал в ситуация, когато се е водил отегчителен разговор.
Например по време на
някоя официална сбирка чуваме думите, но в същото време по никакъв начин не се
свързваме с
говорещия. Или слушаме някой „бърборко" - както на* рича моят приятел Кели
Брайсън онези хора,
които пробуждат у слушателите си страха, че разговорът никога няма да свърши.
Жизнеността на
разговора изчезва, когато загубим връзката с чувствата и нуждите, които
пораждат думите на говоре-
щия, и със свързаната с тях молба. Това се случва тогава, когато хората не
осъзнават своите чувства,
нужди и молби. Вместо да участваме в пълноценни и жизнени разговори, ние често
се превръщаме в
боклукчийски кошчета за думите на другите.
Кога и как да прекъснем един отегчителен разговор и как да го съживим? За „кога"
отговорът ми е:
още в същия момент, когато чуем и една дума повече от това, което ни се слуша.
Колкото повече
чакаме, толкова по-трудно ще бъдем учтиви, когато все пак се намесим.
Намерението ни не е да вземем
думата, а да помогнем на говорещия да се свърже с жизнената енергия зад думите,
които изрича.
За да съживиш един разговор, прекъсни го с емпатия.
Можем да постигнем това, като се настроим върху предполагаемите чувства и
нужди. Например,
ако леля ни отново започне да разказва историята как преди 20 години съпругът й
я изоставил с две
малки деца, бихме могли да я прекъснем по следния начин: „Лельо, на теб все още
ти е болно, че не са
се отнесли с теб честно и справедливо." Хората не осъзнават, че често това, от
което се нуждаят, е
емпатия. Както не осъзнават и това, че има по-голяма вероятност да я получат,
ако изразят своите
чувства и нужди, вместо да повтарят отново и отново отминалите трудности и
неправди, които са
преживели.
Друг начин да съживим разговора е, като открито изразим своето желание за
свързване и поискаме
информацията, която би ни помогнала в това. Веднъж, на един коктейл, се озовах
по средата на
активна обмяна на думи, която обаче ми се стори абсолютно досадна. „Извинете -
прекъснах ги
аз, като отправих думите си към всичките девет души, в чиято компания бях
попаднал. -
Нетърпелив съм, защото искам да създадем контакт с вас, но разговорът ни не
протича в тази
посока. Бих искал да знам дали този разговор задоволява вашите нужди, и ако да,
то какви са
тези нужди?"
Всички се вторачиха в мен така, сякаш бях хвърлил плъх в купата за пунш. За
щастие се
досетих да се обърна към чувствата и нуждите им, които стояха зад тяхното
мълчание. „Ядосани
ли сте, че ви прекъснах, защото бихте искали да продължите своя разговор?",
попитах аз.
Отново последва мълчание, след което един от тях отвърна: „Не, не съм ядосан.
Мислех
върху въпроса ти. И аз не изпитвах удоволствие от разговора. Истината е, че ми
беше страшно
отегчително."
Тогава много се изненадах от отговора му, защото той беше човекът от
компанията, който
говореше най-много! Сега това вече не ме изненадва толкова, защото открих, че
безжизненият
разговор е едз IKBO скучен както за говорещия, така и за този, който го слуь i.
Това, което е скучно за слушателя, е скучно и за говорещия.
Може би се учудвате откъде някой събира смелост и решава да прекъсне другия по
средата
на изречението му. Веднъж направих проучване между приятелите си, като им
зададох следния
въпрос: „Ако си казал повече думи на някого, отколкото той би желал да чуе,
тогава какво би
предпочел: да се направи, че те слуша, или да те прекъсне?" С изключение на един
всички
запитани отговориха, че предпочитат да бъдат прекъснати. Въз основа на тези
отговори си
създадох убеждението, че да прекъснеш някого, е по-голям жест на внимание,
отколкото да се
направиш, че го слушаш. Всеки от нас желае думите му да обогатяват, а не да
натоварват
другите.Този, който говори, предпочита да бъде прекъснат, вместо слушателят
му да се прави, че го
слуша.
Емпатия към мълчанието
Как да се отнесем с емпатия към мълчанието, е едно от най-трудните неща за
повечето от нас. Това
важи с особена сила, когато самите ние сме изразили своята уязвимост и искаме
да разберем какво е
отношението на партньора ни към споделеното от нас. В тези случаи липсата на
отговор много лесно
пробужда нашите най-големи страхове и ни кара да забравим да се свържем с
чувствата и нуждите,
които се крият зад мълчанието на другия.
Веднъж работих с членовете на една бизнес организация. Докато обяснявах нещо
трогателно,
внезапно се разплаках. Когато вдигнах глава, от директора на организацията
получих реакция, която ми
беше трудно до приема: мълчание. Беше извърнал лицето си от у н, което
интерпретирах като израз на
неприязън. За щастие i припомних да обърна вниманието си към това, какво се
случва в него, и казах:
„От реакцията ви на моя изблик усещам вашата неприязън. Може би
предпочитате човек, който е
способен по-добре да контролира емоциите си, да обучава вашия персонал."
Приеми с емпатия мълчанието, като се вслушаш в чувствата и нуждите, които
стоят зад него.
Ако беше отговорил с „да", щях да приема, че имаме различни ценности във връзка с
изразяването
на емоциите, и нямаше да си мисля, че съм сбъркал, като съм изразил своите
чувства. Но вместо с „да"
директорът отвърна: ^Не, съвсем не е така. Просто се замислих колко много би
искала жена ми да
можех да плача." Той продължи, като сподели как жена му, с която в момента се
развеждали, години
наред се оплаквала, че животът й с него е като да живееш със скала.
През годините, когато работех като психотерапевт, веднъж бях потърсен от
родителите на 20-
годишно момиче, което вече беше прекарало няколко месеца в отделение за
психичноболни, където е
било подложено на лечение с медикаменти и електро-шок. Три месеца преди да я
доведат при мен,
девойката беше спряла да говори. В кабинета ми тя влезе с придружител, защото
отказваше да се движи
сама.
Сви се на стола, започна да трепери и заби поглед в земята. Опитвайки да се
свържа с емпатия към
безгласно изразените й чувства и нужди, казах: „Усещам, че си изплашена и искаш
да се увериш, че тук
си в безопасност да говориш. Така ли е?"
Тя не отговори, затова изразих своите чувства: „Много съм загрижен за теб и бих
искал да ми
кажеш дали мога да кажа или да направя нещо, с което да ти помогна да се
почувстваш в безопасност."
Никакъв отговор. В следващите 40 минути продължих, като или отразявах
нейните чувства и нужди,
или споделях своите. Нямаше очевиден отзив, нито и най-малък признак от нейна
страна за това, че е
разбрала, че се опитвам да осъществя разговор с нея. Накрая й казах, че съм се
изморил и искам пак да
дойде. $
Следващите няколко дена бяха като първия. Продължавах да фокусирам
вниманието върху
чувствата и нуждите й, като понякога споделях OHOI , което разбирах, с думи, а
понякога го правех
безмълвно. Понякога споделях и какво се случваше в самия мен. Тя продължаваше да
седи, безмълвна и
трепереща на стола си. &
На четвъртия ден, след като продължаваше да не отговаря, аз се протегнах и
хванах ръката й. Не
знаех дали думите ми изразяват загрижеността ми, затова се надявах, че
физическият контакт ще има
по-толям ефект. При първото докосване мускулите й се напрегнаха и тя още
повече се сви на стола си.
Тъкмо щях да пусна ръката й, когато усетих съвсем леко отпускане, затова
продължих да я държа. След
няколко секунди усетих, че постепенно се отпуска. През следващите минути
продължих да държа
ръката й, като й говорех по същия начин, както през изминалите няколко дни. Тя
пак не каза нищо.
Когато пристигна на следващия ден, изглеждаше още по-напрегната от първия
път, но с малка
промяна: извърна лице и протегна към мен свитата си в юмрук ръка. Първоначално
не разбрах жеста й,
но после открих, че в ръката си държи нещо, което иска да ми даде. Взех в ръце
свитите й пръсти и ги
разтворих. В дланта й имаше смачкана бележка, на която пишеше: „Моля те,
помогни ми да кажа това,
което е вътре в мен!"
Бях истински въодушевен от този знак за желанието й да разговаряме. След още
един час на
окуражаване най-сетне произнесе първото си изречение - бавно и изпълнена със
страх. Отразих обратно
това, което чух да казва, и видях, че се чувства облекчена. След това, бавно и със
страх, тя продължи да
говори. Година по-късно ми изпрати следните извадки от своя дневник:
„Напуснах болницата след масивна електрошокова и медикаментозна терапия.
Това беше някъде през
април. Предходните 3 месеца изцяло липсват от спомените ми, както и трите и
половина години преди
април.
Казват, че в периода, след като напуснах болницата, когато вече бях вкъщи, не съм
се хранела, не
съм говорела и по цял ден съм лежала в леглото. След това ме изпратиха при
доктор Розенберг. Не си
спомням много от следв ците 2-3 месеца, освен че седя при д-р Розенберг и
азговаряме.
Усетих, че след първата ми среща с него започвам да се „пробуждам". Постепенно
започнах да
споделям него нещата, които ме притесняваха - неща, които и в най-смелите ми
сънища не бих могла да
си представя да споделя някога с когото и да било. Спомням си колко много
означаваше за мен това.
Беше ми страшно трудно да говоря. Но д-р Розенберг беше загрижен за мен и го
показваше, и аз исках
да разговарям с него. Всеки път, когато успявах да изразя нещо от себе си, бях
много щастлива.
Спомням си как броях дните, и дори часовете, които оставаха до следващата ни
среща.
Научих и това, че не е толкова страшно да се изправиш срещу реалността. Все
повече осъзнавам за
колко много неща трябва да поема отговорност и да ги уредя самостоятелно.
Страшно е. И много трудно. И е много обезкуражаващо, когато въпреки всичките
ми усилия
все още се случва да се проваля. Но хубавата част от тази действителност е, че
все пак срещам и
прекрасни
неща.
През последните няколко години научих колко е прекрасно да споделям мислите си
с други
хора. Мисля, че това е само едната част от нещата, които научих. Когато
разговарям с хората,
когато виждам и чувствам, че наистина ме слушат, и дори понякога ме разбират,
се чувствам
истински и дълбоко развълнувана!"
Не спирам да се удивлявам на лечебната сила на емпатията. Отново и отново
ставам
свидетел на това, как хора се преборват с парализиращата сила на своята
душевна болка, когато
намерят пълноценен контакт с някого, който е способен да ги изслуша с емпатия.
За да бъдем
добр слушатели, не се изисква да имаме познания в протичай о на
психологическите процеси,
нито пък е нужно да сме обучени психотерапевти. Това, което е от съществено
значение, е да
присъстваме - да бъдем заедно с онова, което се случва в човека, с неговите лични и
неповторими чувства и нужди, които преживява в този даден момент.
Емпатията е способността ни да присъстваме
Обобщение
Способността ни да предлагаме емпатия може да ни помогне да запазим своята
уязвимост,
да предотвратим потенциалните актове на насилие, да чуем думата „не", без да я
приемаме като
отхвърляне, да освежим безжизнения разговор, и дори да чуем чувствата и
нуждите, които някой
изразява чрез своето мълчание Хората винаги могат да се преборят с
парализирашата сила на
своята душевна болка, когато намерят пълноценен контакт с някого, който е
способен да ги изслуша
с емпатия
ЕМПАТИЯТА - ВРЪЗКА СЪС САМИТЕ НАС
„Бъди промяната, която искаш да видиш в света.”
Махатма Ганди
Видяхме как ННК допринася за взаимоотношенията ни с приятелите и
семейството, на работното
място и на политическата сцена. Най-решаващото приложение обаче вероятно е
в начина, по който се
отнасяме към самите себе си. Трудно можем да бъдем искрени в съчувствието си
към другите, когато
вътрешно сме изпълнени с агресия срещу себе си. Най-значимото приложение на
ННК вероятно е в
развиването на съчувствие към самите нас.
Да помним, че сме уникални
Главният герой в постановката на Хърб Гарднър „Хиляди клоуни" отказва да
предаде своя
племенник на социалните власти и заявява: „Искам да опознае своята уникалност,
иначе няма да я
разпознае, когато тя започне да се проявява. Искам да седи нащрек и... да види...
всички невероятни
възможности. Искам да знае, че всички неприятности си струват, ако накрая ти
се удаде шансът да
сриташ света в задника. Искам да разбере скритата, неуловима и важна причина
за това, защо се е родил
като човешко същество, а не като стол."
Дълбоко съм разтревожен колко много от нас са забравили своята
изключителност; забравили сме
„скритата, неуловима и важна причина, която чичото така пламенно желаеше
племенникът му да знае.
Когато критичните представи, които имаме за себе си, ни пречат да видим
своята красота, ние губим
връзката с божествената енергия, която е наше начало. Свикнали сме да
възприемаме себе си като
предмети -предмети, изпълнени с дефекти и недостатъци, - така че защо се
учудваме, че накрая много
от нас започват да се отнасят с насилие към себе си?
Важна област, където това насилие може да бъде заместено от съчувствието, е
оценката, която
даваме за себе си във всеки един момент. След като желанието ни е да
обогатяваме живота с всяко едно
действие, което извършваме, от решаващо значение е да оценяваме събитията и
условията по начин,
който да ни помогне да се учим и да взимаме решения, които са в наша полза. За
нещастие начинът, по
който сме свикнали да даваме оценка за себе си, често води не до познание, а до
себеомраза.
Използваме ННК, за да се оценяваме по начин, който
води към личностно развитие, а не към себеомраза.
Как да даваме оценка за себе си, когато не смебили съвсем перфектни
Едно от обичайните упражнения на семинарите ни е да приканя участниците да
си припомнят
случай, когато са сторили нещо, за което по-късно са съжалили. След това
проверяваме какво са си
казали веднага след като са направили това, което във всекидневната си реч
наричаме „грешка" или
„гаф". Типичните изказвания са: „Това беше много глупаво!", „Как може да съм
такъв тъпанар!" „Какво
ти става?" „Винаги объркваш нещата!" „Ти си истински егоист!"
Хората, които си казват подобни неща, са научени да си дават оценка по начин,
който ги кара да
стигат до заключението, че това, което са сторили, е лошо или погрешно;
вътрешният им глас прави
естественото заключение, че заслужават да бъдат наказани заради това, което
са сторили. Трагично е
колко много от нас остават впримчени в своята себеомраза, вместо да извличат
ползата от грешките,
които ни показват границите на възможностите ни и ни водят към развитие.
Дори ако се случи да си „научим урока" от грешките, за които жестоко се
осъждаме, все още се
притеснявам относно естеството на енергията, която стои зад такъв вид
промяна и учене. Бих искал
промяната да е стимулирана от ясния ни стремеж към обогатяването на нашия
живот или на живота на
другите, а не от разрушителни енергии, каквито са вината и срамът.
Ако начинът, по който даваме оценка за себе си, ни кара да се срамуваме и
вследствие на това да
променяме своето поведение, позволяваме ученето и развитието ни да се водят от
нашата себеомраза.
Срамът е едно от лицата на себеомразата и в действията, които са
продиктувани от този срам, няма сво-
бода и радост. Дори когато намерението ни е да бъдем по-внимателни и
доброжелателни, ако хората
усетят зад действията ни вина или срам, ще е по-малко вероятно да оценят това,
което правим за тях,
така високо, както, ако сме подтикнати просто от човешкото желание дг
подобрим нещо в живота.
В езика ни съществува една (ума, която притежава мощната сила да предизвиква
срам и вина. Тази
насилствена дума, която обикновено използваме в оценките за себе си, е толкова
дълбоко внедрена в
съзнанието ни, че много от нас биха се затруднили да си представят как биха
живели без нея. Става въп-
рос за думата „трябваше" в изречения като „Трябваше да предположа, че ще се
случи това!" или „Не
трябваше да го правя!" В повечето случаи, когато използваме тази дума в диалога
със себе си, ние
отказваме да се учим, защото „трябваше" намеква, че нямаме избор. Всяка форма
на изискване кара
хората да се противопоставят, защото е застрашена тяхната автономност -
тяхната нужда от свободен
избор. Реагираме по този начин на всяка тирания, дори когато това е вътрешна
тирания под формата на
едно „трябваше".
Избягвай обвинението „трябваше".
Подобен израз на изискване към себе си се крие и в следната самооценка: „Това,
което правя,
е просто отвратително. Наистина трябва да се променя по някакъв начин!"
Спомнете си за
момент всички онези хора, които сте чували да казват: „Наистина трябва да спра
цигарите" или
„Наистина трябва да се стегна и да започна да спортувам." Отново и отново
повтарят това, което
„трябва" да направят, и отново и отново му се съпротивляват, защото хората не
са създадени да
бъдат роби. Не сме създадени, за да се поддаваме на диктата на „трябва" и
„трябваше",
независимо дали тези изисквания са ни зададени отвън или чрез нашия собствен
вътрешен глас.
И ако се поддадем и се оставим на тях, нашите действия ще бъдат водени от
енергия, лишена от
жизнеутвърждаваща сила.
Трансформиране на самообвиненията и на изискванията към себе си
Не е изненадващо, че след като сме свикнали да се осъждаме, обвиняваме или да си
поставяме изисквания, в представата ни за себе си започваме да се чувстваме не
като „човешки
същества, а като столов ]. Основна предпоставка в ННК е, че всеки път, когато
правил
заключението, че някой е сбъркал или е виновен за нещо, това, което в
действителност казваме,
е, че неговите действия не са в хармония с нашите нужди. Ако се случи така, че
този, когото
осъждаме, сме самите ние, това, което казваме, е: „Аз самият не действам в
хармония с моите
собствени нужди." Убеден съм, че ако се научим да оценяваме себе си спрямо това,
дали нуждите
ни са били задоволени, или не, ще сме способни да научим много повече от
оценката.
Самообвиненията, както всички обвинения, са трагичен начин да изразим своите
незадоволени потребности.
Предизвикателство за нас е, когато правим нещо, което не допринася за
обогатяването на
живота, да се оценяваме във всеки един момент по начин, който води до промени:
1. в посоката, в която бихме желали да се придвижваме,
2. водени от уважение и съчувствие към себе си, вместо от себеомраза, срам или
вина.
ННК скърбене
За онези от нас, които сме прекарали целия си живот в образоване и
социализиране, вероятно е
прекалено късно да приучим мозъка си да мисли единствено от гледна точка на
онова, от което миг след
миг се нуждаем и което ценим. Въпреки това, така както сме се научили да
преобразуваме своите
присъди в разговорите с другите хора, можем да се научим да разпознаваме и
осъждащите думи към
себе си, както и незабавно да насочваме вниманието си върху нуждите, които
стоят зад тях.
Например, ако забележим, че се упрекваме за нещо, което сме сторили: „Ето!
Отново обърка нещата!",
можем бързо да се запитаме: „Каква моя незадоволена нужда изразявам с тази
морална присъда?" След
като се свържем с нуждата - а може да има няколко пласта от нужди, - ще
забележим видима промяна в
себе си. Вместо вината, срама или депресията, които обикновено изпитваме,
когато критикуваме себе си
за това, че „отново всичко сме объркали", да преживеем ред други чувства - тъга,
объркване,
разочарование, страх, мъка или нещо друго. Природата е имала цел, когато ни е
дарила с тези чувства:
те ни приканват към действия, с които да следваме и задоволяваме своите нужди
и ценности.
Скърбенето в ННК е процесът, при който изцяло се свързваме със своите
незадоволени нужди,
както и с чувствата, които са се породили, след като не сме били така
перфектни, както ни се е искало.
Изпитваме съжаление, което ни помага да се поучим от стореното, без да се
обвиняваме или мразим.
Виждаме как действията ни са били в разрез със собствените ни нужди и
ценности и се отваряме към
чувствата, които се надигат, след като сме осъзнали това. Когато съзнанието ни
е насочено към нашите
нужди, ние получаваме естествен стимул да търсим творчески възможности как
да ги задоволим. Мо-
ралните присъди, които използваме, когато се обвиняваме, скриват от нас тези
възможности и ни
задържат в състояние на самонаказване.
ННК скърбене — свързване с чувствата и незадоволе ните нужди,
предизвикани от минал и действия, за ко ито сега съжаляваме.
Прости си!
След като приключим със скърбенето, стигаме да прошката към себе си. Когато
насочим своето
внимание към онази част в нас, която е довела до настоящото положение, можем
да се запитаме: „Коя
своя нужда се опитвах да задоволя, когато действах по начин, за който сега
съжалявам?" Вярвам, че как-
вото и да правим, то е с цел да задоволим своите нужди и ценности. Това е така,
независимо дали
даденото действие задоволява нуждата, или не, и независимо дали в края
празнуваме, или съжаляваме.
Когато се вслушаме в себе си с емпатия, ставаме способни да чуем скритата
нужда. В момент в
който осъществим този вид емпатично свързване, ставам^ способни да си
простим. Тогава разбираме,
че нашият избор е бил опит да бъдем полезни на живота, дори когато процесът на
скърбене ни показва,
че не сме успели да задоволим нуждата.
Важен аспект от съчувствието към себе си е способността да задържаме и двете
части от себе си -
тази, която съжалява за стореното, и тази, която е била инициатор на даденото
действие. Процесът на
скърбене и себепрощаване ни дава свободата да се учим и развиваме. Когато във
всеки един момент се
свързваме с нуждите си, ние увеличаваме своя творчески потенциал да действаме в
хармония с тях.
ННК себепрощаване - свързване с нуждата, която сме опитали да
задоволим, предприемайки даденото действие, за което сега
съжаляваме.
Урокът на костюма на точки
Бих искал да илюстрирам процеса на скърбене и на себепрощаване, като ви
разкажа една лична
история. В деня преди много важен семинар си купих сив летен костюм, който щях
да облека за
събитието. В края на семинара бях заобиколен от участниците, които искаха моя
адрес, подпис и друга
информация. Имах малко време до следващата ми среща и затова побързах да
отвърна на молбите и
въпросите на участниците, подписвайки и драскайки по многобройните
хартийки, които мушкаха пред
мен. Докато излизах забързан през вратата, пъхнах писалката в джоба на новия си
костюм, но забравих
да й сложа капачката. Навън за мой голям ужас открих, че прекрасният ми сив
костюм беше станал на
точки от мастилото!
В следващите 20 минути бях безмилостен към себе си: „Как може да си толкова
немарлив! Как
можа да направиш подобна глупост!" Току-що бях опропастил чисто нов костюм:
сега, повече
отвсякога, имах нужда от съчувствие и разбиране, а вместо това си казвах неща,
които ме караха да се
чувствам още по-зле.
За щастие само след двадесет минути успях да забележа какво правя. Спрях се,
потърсих нуждата,
която беше останала незадоволена, след като бях оставил писа; ата без капачка, и
се запитах, „Каква
нужда стои зад присъди! ~ ми „глупав" и „немарлив" ?
Веднага разбрах, че това е нуждата от грижа за себе си: да обърна повече внимание
на собствените
си нужди, вместо да бързам да откликна на нуждите на всички останали. В
момента, в който успях да
се докосна до тази част в себе си и да се свържа с дълбокото си желание да се
отнасям с повече
внимание и загриженост към своите нужди, чувствата ми се промениха. Гневът,
срамът и вината,
които изпитвах, се разсеяха и почувствах рязко освобождаване на напрежението в
тялото си. Искрено
скърбях за опропастения костюм и за писалката без капачка, и в мен се надигаха
едновременно
чувството на тъга и желанието да се грижа по-добре за себе си.
Следващото нещо беше да открия нуждата, която исках да задоволя с това, че
оставям писалката без
капачка в джоба си.
Осъзнах колко ценно е за мен да се грижа и да зачитам нуждите на другите хора.
Разбира се,
в голямата си загриженост към другите, бях пропуснал да обърна внимание на себе
си.
Осъзнах, че дори припряността ми и необмисленото оставяне на писалката без
капачка в
джоба са били продиктувани от желанието ми да задоволя своята нужда от
грижа за другите
хора! Вместо обвинения усетих вълна на съчувствие към себе си.
Когато съм изпълнен със съчувствие, съм способен да поддържам едновременно и
двете
нужди: от една страна, да отвръщам със загриженост на нуждите на другите, а
от друга, да осъз-
навам и да се грижа по-добре за собствените си потребности. Осъзнавайки
едновременно и
двете нужди, имам възможност да измисля начини за различно поведение в
подобни ситуации
и съм по-находчив в намирането на разрешението, отколкото в случаите, когато
в морето от
самообвинения загубвам тази осъзнатост.
Изпитваме съчувствие към себе си, когато сме способни да прегърнем всички части
от себе си и
когато разпознаем нуждите и ценностите, които стоят зад всяка една част.
„Не прави нещо, което не ти е забавно!"
Като допълнение към процеса на скърбене и себепрощаване бих искал да спомена
още един
основен аспект от съчувствието към себе си: това е енергията, която стои зад
всяко действие,
което предприемаме. Когато давам съвета „Не прави нещо, което не ти е
забавно!", някои
започват да си мислят, че съм екстремист или умопобъркан. Въпреки това
искрено вярвам, че
важна част от съчувствието към себе си е взимането на решения, мотивирани
единствено от
желанието да допринесем за обогатяването на живота, а не от вина, срам,
задължение или
принуда. Когато осъзнаваме обогатяващата живота причина зад дадено
действие, което
предприемаме, и когато единствената енергия, която ни мотивира, е да направим
живота по-
добър за нас и за другите, тогава дори и в тежкия труд ще намерим елемент на
забавление. По същия
начин ако нещо, което поначало ни е носило радост, започнем да вършим по
принуда, задължение,
страх, вина или срам, ще изгубим удоволствието от него и ще го правим без
желание.
Искаме причината за действията ни да е желанието да допринесем за живота, а
не страхът, вината,
срамът или задължението.
Във втора глава разгледахме как да сменим начина на изразяване, който отрича
възможността
за избор, с такъв, който го признава. Преди много години започнах да се занимавам
с нещо,
което значително увеличи радостта и щастието в живота ми и разсея
депресията, срама и
вината. Сега ви го предлагам тук като един възможен път към задълбочаване на
съчувствието
към себе си, който да ни помогне да живеем живота си по забавен и игрив начин,
като се
придържаме към ясното осъзнаване на обогатяващите живота нужди, които
стоят зад всичко,
което правим.
Замени „аз трябва" с „аз избирам"
Първа стъпка
Кои са онези дейности в живота ти, които не са ти забавни? Направи списък на
всички неща,
които си казваш, че трябва да свършиш - всяка дейност, която ти е неприятна, но
която въп-
реки това изпълняваш, защото приемаш, че нямаш друг избор.
Когато за първи път прегледах собствения си списък, само от дължината му
осъзнах защо
съм прекарвал такава голяма част от живота си, без да му се радвам. Забелязах
колко много
неща правех във всекидневието си, като се самозалъгвах, че трябва да ги направя.
Първата точка от списъка ми гласеше: „Писане на клинични доклади". Мразех да
правя тези
доклади, но въпреки това всеки ден прекарвах по един час в агония, работейки над
тях. На
второ място в списъка стоеше: „Да карам децата на училище."
Втора стъпка
След като попълните списъка, приемете, че правите теза неща по собствен избор,
а не
защото трябва. Пред всяка една от точките в списъка вмъкнете думата „избирам
да..." Спомням
си колко се съпротивлявах на това упражнение. „Писането на клинични доклади,
настоявах
пред себе си, не е нещо, което избирам да правя! Аз трябва да го правя! Аз съм
клиничен
психолог. Трябва да пиша тези доклади!"
Трета стъпка
След като сте приели, че вие сте избрали да извършите даденото нещо, свържете
се с
намерението зад този избор и се изразете по следния начин. „Избирам да..............,
защото
искам..............."
В началото ми беше трудно да открия защо избирам да пиша клинични доклади.
Преди
няколко месеца вече бях обявил, че докладите не помагат на клиентите ми
толкова много, че да
оправдаят времето, което изискваха. Защо тогава продължавах да влагам
толкова енергия в
изготвянето им? Най-накрая осъзнах, че избирам да пиша докладите единствено
защото исках
да цолучавам доходите, които ми осигуряваха. В момента, в който осъзнах това,
спрях да пи! i
доклади. Трудно ми е да изразя колко доволен се чувствам с; ю като си помисля за
всички
клинични доклади, които не съм написал през изминалите 35 години! След като
осъзнах, че
основният ми мотив са били парите, веднага видях и това, че има и други начини
да се пог-
рижа за финансовата си сигурност и че всъщност по-скоро бих се ровил из кофите
за боклук,
търсейки храна, отколкото да напиша още един клиничен доклад.
Осъзнавай какви нужди задоволяват изборите, които правиш.
Следващата точка в списъка на нещата, които не са ми приятни да правя, беше да
карам
децата на училище. След като проучих причината, която стоеше зад тази
неприятна ежедневна
задача, почувствах признателност заради предимствата, които децата ми
получаваха,
посещавайки сегашното си училище. Лесно можеха да ходят пеша до училището в
квартала, но
тяхното училище отговаряше много повече на ценностите, които смятах за
важни в
образованието. Продължих да ги карам, но вече не си казвах „Ооо, по дяволите,
днес е мой ред
да карам децата!", а тръгвах с ясното съзнание за причината да го правя - децата
ми да
получават качествено образование, което да е в хармония с моите ценности.
Разбира се,
понякога, докато ги карах, имах нужда да си напомням това по два-три пъти, за да
пренаг-лася
ума си към целта, на която служеха действията ми.
Развиване на способността да осъзнаваме от какъв тип енергия са водени нашите действия
Изследвайки изказването: „Избирам да........, защото искам.........вероятно ще
откриете - така,
както аз открих, докато разглеждах въпроса с карането на децата на училище
-значимите
ценности зад изборите, които правите. Убеден съм, че когато успеем да си
изясним на коя наша
нужда служат действията ни, можем да почувстваме задоволството от тях,
дори когато са
свързани с тежък труд, предизв! ателства или напрежение. f
За някои от точките в списъка ви вероятно ще разкриете една или няколко от
следните
мотивации:
1) ЗА ПАРИ
Парите са основна форма на външна награда в обществото ни. Когато изборите
ни са
подтикнати от желанието з& награда, цената, която плащаме за тях, е висока:
отнемат ни В
радостта и задоволството, които сме получавали от действията, които сме
предприемали с
единствената цел да допринесем за задоволяването на някоя човешка нужда.
Според
определението на ННК парите не са „нужда"; те са една от безкрайните
стратегии, които
предприемаме, за да удовлетворим някоя нужда.
2) ЗА ОДОБРЕНИЕ И ПРИЗНАНИЕ
Подобно на парите одобрението на хората около нас също е вид външна награда.
Нашата
култура ни е научила да копнеем за награди. Посещавали сме училища, в които са
използвали
външни средства, за да ни мотивират да учим; израснали сме в семейства, в които,
когато сме
били добри момченца и момиченца, са ни награждавали, а когато са смятали, че не
сме, са ни
наказвали. Така, вече като.възрастни, започваме да мамим себе си, приемайки
убеждението, че
животът се състои от правене на неща с цел получаване на възнаграждения.
Пристрастени сме
към това да получим някоя усмивка, потупване по гърба или признанието на
другите за това,
че сме „добри хора", „добри родители", „добри граждани", „добри служители",
„добри
приятели" и т.н. Правим нещата, за да се харесаме на хората, и избягваме
действията, които
биха ги накарали да не ни харесват или да ни накажат.
Смятам за трагично, че така усилено се трудим, за да си купим любов и че
приемаме за
даденост това, че за да се харесаме на другите, трябва да се отречем от себе си. В
действителност ще открием, че хората ни ценят истински, когато действията
ни са подбудени
единствено от желанието да допринесем за живота. И тяхнот^ тризнание е само
един меха-
низъм за обратна връзка, който И показва, че усилията ни са постигнали желания
от нас
резултат. Осъзнаването на това, че сме избрали да вложим силите си в служба на
живота и сме
се справили успешно, ни носи истинска радост. Ние празнуваме в чест на самите
себе си и това
е радост, каквато признанието от другите не може да ни донесе.
3) ЗА ДА ИЗБЕГНЕМ НАКАЗАНИЕТО
Някои от нас си плащат данъците с единствената цел да избегнат глобите.
Вследствие на това
ние сме слонни да се отнасяме към този годишен ритуал с известна доза
негодувание. Въпреки
това имам спомени от детството колко по-различно подхождаха баща ми и дядо
ми към
въпроса с плащането на данъците. Те се бяха преселили в САЩ от Русия и жадуваха
да
подкрепят едно правителство, за което вярваха, че закриля хората по начин,
който царят не е
правил Изпитваха истинско удоволствие, когато изпращаха своите чекове на
американското
правителство, защото си представяха многобройните хора, на които служеха
техните пари за данъци.
4) ЗА ДА ИЗБЕГНЕМ СРАМА
Има и такива задачи, които приемаме да свършим, единствено за да избегнем
чувството за вина.
Знаем, че ако не ги направим, ще започнем жестоко да се обвиняваме и
собственият ни вътрешен глас
ще ни повтаря, че има нещо сбъркано и глупаво в нас. Бързо намразваме
дейностите, в които единст-
веният ни подтик е желанието да избегнем чувството за срам.
Осъзнавай кога действията ти са мотивирани от желанието да получиш пари или
признание, или от
страх, вина или срам. Осъзнавай цената, която плащаш за тях.
5) ЗА ДА ИЗБЕГНЕМ ВИНАТА
Има случаи, когато си мислим, „Ако не действам, хората ще се разочароват от
мен." Страхуваме се
да не започнем да се чувстваме виновни за това, че не сме успели да изпълним
очакванията на другите.
Има orpoiv а разлика между това, да правим нещо, за да избегнем чувст ото на вина,
или да го правим,
защото ясно осъзнаваме своята нужда от принос за щастието на другите хора.
Първото ни изпълва с
нещастие, а второто - с истинско задоволство.
6) ОТ ЗАДЪЛЖЕНИЕ
Когато използваме изразни средства, с които отричаме възможността за избор,
тоест изрази като
„трябва", „трябваше", „принуден съм", „длъжен съм", „не мога" и др., тогава
действията ни са
продиктувани от неясните чувства на вина, срам и принуда. Смятам, че това е
най-опасният за
обществото и най-злополучният за индивида начин да действаме, когато сме
прекъснали връзката със
своите нужди.
Във втора глава видяхме как понятието „Amtssprache" е позволило на Адолф Айхман
и колегите му
да изпратят десетки хиляди хора на смърт, без да се чувстват емоционално
засегнати или лично
отговорни. Когато говорим на език, който отрича възможността за избор, ние
заменяме живота в нас с
манталитета на робот, който ни отделя от нашата човешка същност.
Едно от най-опасните поведения е да правим нещо, защото това „се очаква от нас".
След като прегледате по този начин списъка с нещата, които не обичате да
правите, може да
решите да спрете да правите някои от тях, така както и аз избрах повече да не
пиша доклади.
Колкото и радикално да- звучи, възможно е да правим нещата само защото това
ни носи
удоволствие. Вярвам, че когато се потопим в живота с единствената цел да
преживяваме миг
след миг радостта от приноса, който правим за него, и единственото ни желание
е неговото
обогатяване, тогава действително живеем със съчувствие и емпатия към себе си.
Обобщение
Най-решаващата роля на ННК вероятно се проявява в начина, по който я
прилагаме към себе
си. Когато правим грешки, можем да използваме процесг на ННК скърбене и
себеопрощаване,
които вместо да ни вк рват в капана на моралното самоосъждане, ни помагат да
се развиваме и
учим. Когато оценяваме своето поведение от гледна точка на незадоволените си
нужди,
стимулът за промяна идва не от срам, вина, гняв или депресия, а от искреното
желание да
допринесем за собственото си и за чуждото благополучие.
Когато съзнателно избираме да вършим единствено неща, които са в служба на
собствените
ни нужди и ценности - вместо да ги правим подтикнати от външни
възнаграждения, вина, срам
или страх от наказание,- ние култивираме съчувствието към себе си. Ако
прегледаме
безрадостните дейности, на които се подлагаме, и заменим понятието „трябва" с
„избирам", ще
открием много повече радост и задоволство в живота си.
ЦЯЛОСТНО ИЗРАЗЯВАНЕ НА ГНЕВА
Темата за гнева ни дава възможност да се потопим още по-надълбоко в ННК,
защото изяснява
много от нейните аспекти, както и зависимостите между тях. Изразяването на
гнева ясно показва
разликата между ННК и останалите форми на общуване.
Аз съм на мнение, че убиването на хора е твърде просто решение. Убиването,
побоищата,
обвиненията и нараняването на другите хора - физически или психологически - е
повърхностно
изразяване на онова, което се случва в нас, когато сме разгневени. Когато сме
истински разгневени,
имаме нужда да изразим себе си по много по-мощен начин.
Убиването на хора е твърде просто решение.
За повечето групи, с които работя и които са подложени на голям натиск и
дискриминация, това е
голямо облекчение. Досега единствената алтернатива, която те са познавали за
промяна на своето
положение, е била използването на сила. Когато чуят думите „ненасилие" или
„съчувствие", тези хора
реагират с безпокойство, защото прекалено често им се е налагало да потискат и
усмиряват гнева си и
да се примиряват със статуквото. Дразни ги всяко мнение, според което техният
гняв е нещо
нежелателно и от което трябва да се освободят. В процеса на ННК аз не
насърчавам хората да
пренебрегват, потискат и преглъщат своя гняв, а напротив, да го изразят
възможно най-пълно и
искрено.
Разграничаване на стимула от причината
Първата стъпка към пълното изразяване на гнева по нена-силствсн начин е да
освободим
другия човек от отговорността за гнева ни. Освобождаваме се от мисли като:
„Той, тя или те ме
ядосаха с това, че..." Обвиняването или наказването на другите е повърхностен
начин да
изразим своя гняв. По-рано видяхме, че поведението на другите може да бъде
стимулът, но не
и причината за нашите чувства. Причината за гнева никога не е в поведението на
другите. То
може да е стимулът, но е важно да установим ясна граница между стимул и
причина.
Причината за гнева ни никога не е това, което някой казва или прави.
Искам да илюстрирам тази разлика с пример от практиката ми в един шведски
затвор. Имах
задачата да запозная затворниците, които бяха осъдени заради различни актове
на насилие,
как да изразяват пълноценна своя гняв, без да убиват, да се бият или да
изнасилват. По време
на едно от упражненията, в което трябваше да определят стимула на гнева си,
един от тях
написа: „Преди три седмици изпратих молба до затворническата администрация
и все още не
съм получил отговор от тях." Това изречение беше ясно наблюдение за стимула на
гнева му.
Подканих затворника да определи и причината за гнева си. „Когато това се случи,
ти се
почувства разгневен, защото..."
„Нали току-що ти казах! - възкликна той. - Почувствах се ядосан, защото вече
трета седмица
нямам отговор от тях!" Смесвайки стимула с причината, той попадна в капана на
това да си
мисли, че поведението на затворническите служители е причината за гнева му.
Лесно свикваме
да мислим по този на-чин в култура, в която вината се използва като средство за
контролиране
на хората. В култури като нашата е много важно да накараме хората да вярват в
това, че сме
способни да ги накараме да изпитват дадени чувства.
Там, където предизвикването на чувство за вина, е тактика за манипулиране и
принуждаване,
смесването на стимула с причината дава добър резултат. Вече споменахме, че
онези деца, които
слушат изказвания от типа на: „Мама и тате са много тъжни, когато носиш
слаби оценки вкъщи”,
живеят с вярването, че поведението им е причината за болката на родителите
им. Същата динамика се
наблюдава и в интимните взаимоотношения: „Много ще се разочаровам, ако не
дойдеш на събирането
по случай рождения ми ден." Нашият език подпомага използването на този вид
пораждащо вина
изразяване.
За да се мотивира някой чрез чувството за вина, трябва да се смеси стимула с причината.
Често казваме: „Ядосваш ме!", „Нараняваш ме!", „Натъжаваш ме!" Използваме
най-различни
изразни средства, които ни карат да се заблуждаваме, че чувствата ни зависят
от поведението на
другите хора. Първата стъпка към пълното изразяване на гнева ни е да осъзнаем,
че това, което хората
правят, никога не е причината за нашите чувства.
Тогава от какво се поражда гневът? В пета глава се запознахме с четирите
възможности, между
които можем да избираме, когато се сблъскаме с неприятно за нас послание или
поведение. Гневът се
появява, когато изберем втория вариант: когато сме гневни, ние намираме и
някой, който да е виновен
за това. Обвинявайки и осъждайки другия човек заради грешката, която е
направил, ние избираме да
играем ролята на Господ и решаваме, че той заслужава да бъде наказан. Моето
мнение е, че това е
причината за гнева. Дори първоначално да не сме способни да осъзнаем това,
причината за гнева е в
собствения ни начин на мислене!
Причината за гнева е в начина ни на мислене - в осъждащите и
обвинителните ни мисли.
Третата възможност, представена в пета глава, е да насочим лъча на своето
осъзнаване към
чувствата и нуждите си. Вместо да анализираме и осъждаме грешките на
другите, ние избираме да се
свържем с волята за живот вътре в нас. Тази енергия е най-осезаема и достъпна
тогава, когато
съсредоточаваме вниманието си върху нашите нужди, протичащи във всеки един
момент.
Ако например някой човек закъснее за срещата, която сме си определили, а ние
искаме да сме
сигурни, че го е грижа за нас, може да се обидим. Но ако вместо това нуждата ни е
да прекараме
времето си пълноценно, тогава може да почувстваме нетърпение. Ако обаче се
нуждаем да прекараме
половин час в почивка и насаме, тогава дори ако другият закъснява с цели 30
минути за срещата, няма
да се ядосаме. Това означава, че не действията на другия, а нуждите ни са
причината за нашите
чувства! Когато сме свързани с нуждите си, ние сме свързани с енергията на
живота вътре в нас. Може
да изпитаме силни чувства, но никога няма да сме ядосани. Гневът е резултат от
отчуждаващия от
живота начин на мислене, който ни разделя от нашите нужди. Той показва, че
вместо да се съсредото-
чим върху онова, от което се нуждаем, ние анализираме и осъждаме другите.
Освен третата възможност - да се ( средоточим върху своите чувства и нужди -
можем да избер м да
насочим лъча на осъзнаването си към чувствата и нуждите на другия човек.
Когато избираме този
вариант, тогава също никога няма да изпитаме гняв. Ние не потискаме гнева си;
това, което прежи-
вяваме, е, че с всеки изминал момент, в който се свързваме с чувствата и нуждите
на другия, гневът ни
просто се изпарява.
Гневът служи на живота
Често ми задават въпроса: „Няма ли случаи, в които гневът е оправдан? Случаите
на замърсяване на
природата - по невнимание и небрежност - не пробуждат ли „справедливо
възмущение"? Моят отговор
е, че ако се съглася да подкрепя общото мнение, че съществува „несъзнателно
действие" или „об-
мислено действие", „алчен човек" или „почтен човек", тогава с това ще допринеса
за
разпространението на насилието по света. Вярвам, че бихме служили на живота
много по-добре, ако
вместо да мислим върху това как да наречем онези, които убиват, изнасилват или
замърсяват
природата, обърнем своето внимание към онова, от което се нуждаем.
С осъждането на другите ние допринасяме за разпространението на насилието.
За мен всяка проява на гнева е резултат от отчуждаващия от живота,
предизвикващ насилие начин
на мислене. В основата на всеки един изблик на гняв ще намерите по една
незадоволена нужда. Гневът
може да ни бъде и от полза, ако го използваме да ни държи нащрек - да осъзнаем, че
имаме нужда,
която не е задоволена, и че в момента мислим по начин, който прави нейното
задоволяване почти
невъзможно. За пълното изразяване на гнева ни е нужно пълно осъзнаване на
нашата нужда. За
задоволяването на потребностите ни е нужна енергия. Вместо да използваме
енергията на гнева за
задоволяване на нашите нужди, ние я изразходваме з наказването на другите.
Вместо да влизаме в
състояние на „с раведливо възмущение", препоръчвам да се обръщаме с емпатия
към собствените ни
нужди или към тези на другите. За това обаче е нужна много практика - отново и
отново да се
упражняваме съзнателно да заменяме изказвания като „Гневен съм, защото те.ь."
с „Гневен съм,
защото имам нужда от..".
Използвайте гнева като будилник!
Веднъж, работейки с младежи от поправително училище в Уисконсин, получих
незабравим урок. В
два последователни дни, в две почти еднакви ситуации, получих два сходни по сила
удара в носа си.
При първия случай получих остър удар от лакът в лицето си, докато опитвах да
разделя две боричка-
щи си деца. Страшно се ядосах и едва се въздържах да не отвърна на удара. По
улиците на Детройт,
там, където бях израснал, щеше да ми трябва много по-малко от един лакът в
лицето, за да се вбеся...
На следващия ден: подобна ситуация, същият нос (т.е. още по-голяма болка), но
никакъв гняв!
Гневът прахосва енергията ни, като я отклонява за наказания.
Същата вечер, замисляйки се над случилото се, осъзнах, че в първия случай в
мислите си бях
определил детето като „разглезено хлапе". Това мнение вече беше в главата ми,
когато лакътят му ме
удари през лицето. В момента на удара в мен автоматично се активира мисълта:
„Какво си позволява
това разглезено хлапе!?" За второто дете имах различна оценка -виждах го като
„нещастно създание".
Бях загрижен за него и заради това, макар че при втория удар носът ми ме болеше и
кървеше още по-
силно, въобще не се вбесих! Не можех да получа по-добър урок за това, че не
поведението на другите,
а собствените ми представи и интерпретации създават гнева ми.
Стимул или причина: приложение в практиката
Подчертавам важността на различаването на стимула от причината както от
практична, така и от
философска гледна точка. Бих искал да илюстрирам това с разговора, който
проведох с един шведски
затворник.
Джон: „Преди три седмици изпратих молба до затворническата администрация и
все още не съм по-
лучил отговор от тях."
М.Р.: „Значи, когато това се случи, се почувства разгневен, защото..."
Джон: „Нали току-що ти обясних! Не ми отговориха!"
М.Р.: „Задръж за малко. Предлагам ти, вместо да казваш „Ядосан съм, защото
те...", да се спреш и да
погледнеш кои са онези твои мисли, които те разгневяват."
Джон: „Нищо не си мисля."
М.Р.: „Чакай! Намали темпото! Вслушай се в онова, което става в теб."
Джон: (мълчаливо се вглежда в себе си, след което): „Казвам си, че нямат никакво
уважение към
човека; те са една безчувствена, безлична, бюрократична банда, която се
интересува само от себе си.
Една..."
М.Р.: „Благодаря, това е достатъчно. Сега вече виждаш защо си ядосан - твоите
мисли са истинската
причина за това."
Джон: „Защо? Какъв е проблемът с мислите ми?"
М.Р.: „Не казвам, че има проблем с мисленето ти. Забележи, че ако кажа, че има
нещо сбъркано в
начина, по който мислиш, тогава ще си мисля същото и за теб. Не казвам, че да
осъждаш другите и да
ги наричаш безлични бюрократи или незаинтересовани егоисти, е нещо погрешно.
Но твърдя, че този
начин на мислене е причината за твоя гняв. Съсредоточи с° върху нуждите си: от
какво се нуждаеш в
тази ггуация?"
Джон: (след продължително мълчание) „Маршал! Имам нужда от обучението, за
което подадох
молбата. Ако не получа това обучение, тогава е дяволски сигурно, че отново ще се
върна обратно в
този затвор, след като ме освободят."
М.Р.: „Сега, когато вниманието ти е насочено към нуждите ти, как се чувстваш?"
Джон: „Страх ме е."
М.Р.: „Сега си представи, че си на мястото на директора на затвора. Ако аз съм
затворник, в кой от
случаите ще имам по-голям шанс да задоволя нуждите си? Ако кажа: „Имам
огромна нужда от това
обучение, защото се страхувам от това, което може да се случи, ако не го
получа..." или ако пристъпя
към теб, виждайки те като безличен бюрократ? Дори ако не изкажа на глас
мислите си, погледът ми ще
ме издаде. В кой от двата случая е по-вероятно да получа положителен отговор?"
(Джон, вторачил поглед в земята, мълчи.)
М.Р.: „Ей, приятел, какво става?"
Джон: „Сега не мога да говоря за това."
Когато осъзнаем своите нужди, гневът дава пространство за чувства, които са в
служба на живота.
След три часа Джон дойде при мен и ми каза: „Маршал, иска ми се да можеше преди
две години да ме
научиш на това, на което ме научи днес сутринта! Тогава нямаше да се наложи да
убия най-добрия си
приятел."
Насилието се корени във вярата, че болката ни е причинена от другите хора,
заради което те заслужават да бъдат наказани.
Насилието се основава върху убеждението - както видяхме и от случая на този
млад затворник, - *
болката ни е причинена от някой друг, заради което той заслужава да бъде
наказан.
Веднъж хванах сина си да взима пари от стаята на сестра си. Попитах го: „Брет,
попита ли сестра си
дали може да ги вземеш?" „Не съм ги взел от нея" - отвърна ми той. Изведнъж се
изправих срещу
четири възможности. Можех да го нарека лъжец, което щеше да е против моите
нужди, защото с
осъждането на другия, намалявах шанса си да ги задоволя. Беше от решаващо
значение къде ще насоча
вниманието си. Ако го нарека лъжец, това- ще ме отведе в една посока. Ако си
извадя заключението,
че не ме уважава достатъчно, за да ми каже истината, тогава ще отида в друга.
Но ако избера да се
обърна с емпатия към него или открито да изразя своите чувства и нужди, тогава
вероятността да
удовлетворя своите потребности ще бъде много по-голяма.
Изборът ми - който се оказа удачен в този случай - пролича не толкова в думите,
колкото в
действията ми. Вместо да го наричам лъжец, се постарах да разбера какво
чувства. Усетих, че се
страхува и че иска да се защити от наказанието. Обръщайки се към него с
емпатия, си дадох шанс да
се свържа с това, което се случва в него, с което ставаше възможно
удовлетворяването на
потребностите и на двама ни. Ако обаче бях подходил към него от позицията на
това, че ме лъже -
дори ако не го бях изказал на глас, - тогава щеше да му е по-трудно да почувства, че
спокойно и
искрено може да ми обясни какво се е случило. А с това щях да стана част от
процеса: защото ако
нарека някого лъжец, тогава ставам негов съучастник в едно самоизпълняващо се
пророчество. Защо
ли някой би казал истината, когато знае, че заради нея ще бъде осъден или
наказан?
Нека си припомним какви възможности за действие имаме, когато чуем
неприятно за нас послание:
1. Обвиняваме себе си.
2. Обвиняваме другите.
3. Свързваме се с чувствата и нуждите си.
4. Свързваме се с чувствата и Нуждите на другия.
Когато главата ни е пълна с присъди и определения, според които другите са зли,
алчни,
безотговорни, лъжци, измамници, замърсяващи околната среда, печалбари
_______или с поведение, каквото не
би трябвало да имат, тогава е малко вероятно да успеем да ги накараме да се
заинтересуват от нашите
нужди. Ако в желанието си да запазим природата, се обърнем към директора на
някоя
мултинационална компания с думите: „Вие разрушавате нашата планета!
Нямате право да
злоупотребявате със земята по този начин!", сериозно ограничаваме шансовете
си да получим онова,
от което се нуждаем. Рядко ще срещнете човек, който да е способен да чуе
нуждите ни, когато ги
изразяваме чрез назоваването на неговите грешки. Разбира се, може да успеем да го
сплашим и да го
принудим да направи това, което искаме от него. Ако той се почувства толкова
уплашен, засрамен или
виновен, че реши да промени своето поведение, тогава действително може и да
повярваме, че
откритата критика е „печеливша" тактика.
Осъждането на другите води до самоизпълняващи се пророчества.
Но ако погледнем нещата от по-широка перспектива, тогава ще осъзнаем, че всеки
път, когато
постигаме задоволяването на нуждите си по този начин, не само че губим, но и
активно допринасяме
за разпространението на насилието по света. Може да сме разрешили
непосредствения проблем, но
сме създали друг. Защото, колкото по-често хората чуват, че ги осъждат и
обвиняват, толкова по-силно
започват да се отбраняват или да нападат и толкова по-малко ги е грижа за
нашите нужди. Така че,
дори за момента да задоволим нуждата си, успявайки да накараме другия да
направи това, което
искаме, впоследствие скъпо ще платим за това. ?
Четири стъпки за изразяване на гнева
Нека погледнем конкретните стъпки за пълното изразяване на гнева. Първата
стъпка е да спрем и да
поемем дълбоко въздух. Въздържаме се от всякакви обвинения или намерения за
наказване на другия
човек. Просто замълчаваме. След което разпознаваме мислите, които ни карат да
се чувстваме гневни.
Например улавяме нечие изказване, от което правим заключението, че ни
изключват от разговора
поради расовата ни принадлежност. Усещаме гнева си, спираме се и разпознаваме
мислите в главата
си: „Несправедливо е да се държи така! Тя е расистка!" Знаем, че всяка една такава
присъда е трагичен
начин да изразим своите незадоволени нужди, затова правим следваща крачка и се
свързваме с
нуждите, които стоят зад тези наши мисли. Когато наричам някого расист,
тогава нуждата ми вероятно
е за равенство, единство, уважение или за свързване.
Стъпки за изразяване на гнева:
1. Спри. Дишай. *
2. Разпознай осъждащите си мисли.
3. Свържи се с нуждите си.
4. Изрази своите чувства и нужди.
Сега вече отваряме устата си и Даваме пълен израз на своя гняв - но това вече е
гняв, който сме
трансформирали в нужди и в свързани с нуждите чувства. За да дадем глас на тези
чувства, се изисква
голяма смелост. Лесно ми е да се разгневя и да кажа на другия: „Такива неща може
да каже само някой
расист!", дори може би ще изпитам и удоволствие, докато го казвам. Но да се
опитам да се свържа с
чувствата и нуждите, които са дълбоко в мен - това вече може да е плашещо. За да
изразим напълно
своя гняв, бихме могли да кажем следното: „Когато влезе в стаята и започна да
разговаряш с другите, а
на мен не каза нито дума, след което направи коментар за белите хора, стомахът
ми се сви и с<
ючувствах уплашен. Това пробуди в мен нуждата ми от раве] ;тво. Бих искал да ми
кажеш какво
чувстваш, когато чуваш това!"
Започни с емпатия
В повечето случаи е нужно да предприемем още една стъпка, преди да започнем да
се надяваме
другият човек да се свърже с онова, което се случва в нас. В подобни ситуации, ако
искаме другите да
възприемат чувствата и нуждите ни, е важно първо ние да се обърнем към тях с
емпатия. Когато се
отнесем с емпатия към причините, които са ги подтикнали към даденото
действие, тогава и те ще
станат способни да ни отвърнат със същото.
Колкото повече се вслушваме в другите, толкова повече се вслушват и те в нас.
Последните 30 години на практика в ННК са ми донесли богат опит от разговори с
хора, които имат
силни убеждения във връзка с дадени етнически групи. Веднъж през една ранна
утрин се качих в
маршрутка, която щеше да ме закара от летището до града^По радиовръзката в
колата се чу гласът на
диспечера: „Мини да вземеш господин фишман. Ще те чака пред синагогата на
главната улица."
Мъжът, който седеше до мен, промърмори: „Тези чифути стават така рано, за да
измъкнат парите от
всеки, до когото се доберат."
През следващите 20 секунди бях сляп от ярост. Преди няколко години първата ми
реакция на такова
изказване щеше да бъде физическата разправа. Сега обаче поех дълбоко въздух и се
обърнах с емпатия
към бушуващите в мен болка, уплаха и гняв. Погрижих се за своите чувства.
Осъзнавах, че спътникът
ми и думите му не бяха причината за тях. Коментарът му предизвика
изригването на вулкан вътре в
мен, но знаех, че гневът и уплахата ми извират от нещо много по-дълбоко от
неговите думи. Облегнах
се назад и дадох свобода на стихията от мисли. Дори се забавлявах, докато си i
>едставях как го
сграбчвам за врата и му размазвам физионол 1ята.
Емпатията към себе си ме направи способен след това да обърна вниманието си
към човешката му
същност, която стоеше зад посланието му. Първите думи от устата ми се
откъснаха чак тогава:
„Чувствате ли се...?" Опитах да се обърна с емпатия към него и да чуя болката му.
Защо ли? Защото
исках да видя красивото в него и защото исках да разбере какво преживях, когато
чух коментара му.
Знаех, че не мога да очаквам разбиране от негова страна, докато в главата му
бушува буря.
Намерението ми беше да се свържа с него и да се обърна с уважение и емпатия към
енергията зад
изказването му. Опитът ми показваше, че ако съм способен да го изслушам с
емпатия, тогава и той
щеше да ме чуе. Няма да му бъде лесно, но ще се справи,
- Огорчен ли се чувствате? - попитах аз. - Изглежда, имате лош опит с евреите?
Бъди наясно с агресивните мисли, които се надигат в главата ти, и не ги осъждай.
Погледна ме за миг:
- Да! Отвратителни са! Биха направили всичко за малко пари!
- Изпълнен сте с недоверие и искате да имате сигурност, когато сте във
финансови
взаимоотношения с тях? |
- Точно така! - възкликна той, като продължи да изказва и други присъди, а аз се
стараех да
задържа вниманието си върху чувствата и нуждите зад тях. Когато насочваме
вниманието си
върху чувствата и нуждите на другия, тогава пред нас се разкрива общата ни
човешка съдба.
Когато чувам, че е уплашен и че иска да се защити, разпознавам и собствената си
нужда от
защита, както и това, че аз също знам какво е да си уплашен. Когато вниманието
ми е насочено
към чувствата и нуждите на другия, тогава осъзнавам общочовешките
преживявания, които
всички споделяме. Бях в огромен конфликт с мислите, които се разиграваха в
главата му, но
бях научил, че много повече се радвам на компанията на xopa, когато се фокусирам
не върху
мислите им - особено ако са мисли от този вид, - а върху онова, което чувстват.
Открих, че
животът ми носи много повече наслада, когато се вслушвам в онова, което се
случва в сърцата
на хората, и не се захващам за техните мисли.
Когато чуем за чувствата и нуждите на другия, ние откриваме нашата обща
човешка съдба.
Мъжът продължи да излива болката и огорчението си. Преди да успея да се
осъзная, приключи
с евреите и се прехвърли върху чернокожите. Имаше много неща, които му
причиняваха болка.
Слушах го около 10 минути, след което той спря да говори и замълча: беше усетил,
че е
разбран.
Тогава дойде моментът да му разкажа за това, което аз преживявах.
M.P.: „Знаете ли, когато започнахте да говорите, се почувствах много ядосан,
огорчен, тъжен и
обезкуражен, защото имам съвсем различен опит с евреите, и ми се искаше и вие да
бяхте
имали подобен на моя опит. Бихте ли ми казали какво разбрахте от това, което
ви казах сега?" <
Мъжът : „Нямах предвид, че всички те..."
М.Р.: „Извинявайте, задръжте за малко. Бихте ли ми казали какво чухте от мен?
Мъжът: „За какво говорите?"
Когато изразим нуждите си, другият може да разбере
каква всъщност е причината за нашата болка.
М.Р.: „Нека повторя това, което се опитвам да кажа.
Много бих искал да чуете болката, която изпитах при вашите думи. Много е
важно за мен да
чуете това. Т ш, което казах, е, че ми беше трудно да ви сл, шам, защото имам
съвсем друг опит
с евреите. Искаше ми се да можеше и вие да имате опит, различен от този, който
описахте.
Бихте ли ми казали какво чухте сега?"
Мъжът: „Казвате, че нямам право да говоря така."
М.Р.: „Не бих искал да ме разбирате погрешно. В
нищо не искам да ви обвинявам. Нямам никакво намерение да ви обвинявам."
Исках да намаля темпото на разговора ни, защото опитът ми показва, че когато
чуват
обвинения, на хората им е много трудно да разберат болката ни. Ако човекът
беше казал: „Да,
казах ужасни неща; всъщност това си беше чист расизъм", това щеше да означава,
че не е
разбрал моята болка. Когато хората си мислят, че са направили нещо лошо, не са
способни да
чуят болката ни.
Хората не чуват болката ни, ако си мислят, че са ви новни за нея.
Не исках да чува думите ми като обвинение. Исках да разбере онова, което се случи
в
сърцето ми, когато изрече мнението си. Лесно е да обвиняваме някого. Хората са
свикнали да
ги обвиняват; понякога се съгласяват с нас и започват да се мразят - което не им
пречи да
продължат да се държат по същия начин, - а понякога намразват нас заради това,
че ги нари-
чаме расисти, което също не променя поведението им. Когато забележим, че
другият чува
обвинение в думите ни - както се случи с мъжа в маршрутката, - тогава е нужно да
намалим
темпото, да се върнем обратно към него и да останем още малко с болката му.
Дайте си време!
Може би най-важната част от процеса, който досега обсъждахме, е да не
избързвгме.
Първоначално може да се почувстваме странно заради т ia, че се отклоняваме от
обичайните си
форми на поведение, които досега са се появявали автоматично, но ако
намерението ни е да
живеем съзнателно и в хармония със своите ценности, тогава си струва да
отделим време за
това.
Един мой приятел, Сам Уилямс, си записа върху едно картонче основните
компоненти на
модела и го използваше като „пищов" в работата си. Когато заставаше пред шефа
си, Сам
поглеждаше картончето в ръката си и си даваше време да намери най-подходящия
отговор.
Когато го попитах дали приятелите му не намират за странно това, че
постоянно зяпа в някак-
во картонче, Сам ми отговори: „В действителност това не забавя толкова много
разговора. Но
дори да го забавяше, пак щеше да си струва. Защото за мен е много важно в
разговорите ми да
има истински диалог." Сам използвал „пищова" си и вкъщи, като обяснил на
съпругата и
децата си защо това е толкова варно за него; Всеки път, когато в семейството се
появявал
някакъв спор, той- отделял време и поглеждал в картончето.
След около месец Сам се почувствал достатъчно сигурен в себе си и оставил
картончето. Една
вечер между него и 4-годишния му син Скоти възникнал спор заради гледането на
телевизия и нещата
не тръгнали на добре. „Татко! - приканил го бързо Скоти. - Вземи си картончето!"
Упражнявайте се да забелязвате незадоволените нужди, които стоят зад присъдите.
На онези от вас, които и в трудни ситуации биха искали да практикуват ННК,
предлагам следното
упражнение. Както вече видяхме, гневът ни се поражда от присъдите, етикетите
и обвиненията, според
които определяме какво е „трябвало" другият да направи и какво „заслужава".
Направете си списък на
най-често използваните от вас осъждащи мисли! Предлагам да започвате
изреченията така: „Не
харесвам хора, които..." След като съберете всички негативни присъди, зито
използвате, във връзка с
всяка една от тях си задайте въпроса: „Когато осъждам някого по този начин,
каква моя незадоволена
нужда стои зад това?" По този начин вместо да създаваме присъди за другите,
ние се приучаваме да
обръщаме внимание на незадоволените си нужди.
Дай си време!
Практиката е от съществено значение, защото повечето от нас са израснали, ако
не в центъра на
Детройт, то в среда, изпълнена с не по-малко насилие. Осъждането и
обвиняването са станали наша
втора природа. Когато използваме ННК, е нужно да обмисляме внимателно
думите си, а понякога е
достатъчно единствено да поемем дълбоко въздух и да не казваме нищо.
Научаването и прилагането
на модела изискват време.
Обобщение
Обвинението и наказанието са повърхностни форми на изразяването на гнева ни.
Ако искаме да
изразим своя гняв пълноценно, първата стъпка, която трябва да направим, е
изцяло да освободим
другия от отговорността за нашите чувства. Вместо това насочваме
вниманието си към собствените ни
чувства и нужди. Имаме много по-голям шанс да задоволим нуждите си, ако ги
изразим, отколкото ако
обвиняваме, критикуваме или наказваме другите.
Четирите стъпки за изразяване на гнева са: 1) Спри и дишай дълбоко, 2)
идентифицирай
осъждащите си мисли, 3) свържи се с нуждите си, 4) изрази чувствата и
незадоволените си нужди.
Понякога може да изберем между 3-та и 4-та стъпка, да се обърнем с емпатия към
другия човек, за да е
способен след това и той да ни обърне внимание, когато се изразим в стъпка 4.
Научаването и прилагането на модела изискват време.
HН К в действие
Разговор между баща и син
15-годишният Бил без позволение взел колата на семейния приятел Джордж. Повозил се с
двама
свои приятели, след което върнал колата невредима в гаража. 14-го-дишната дъщеря на
Джордж -
Ева, която също била в колата, разказала за случката на баща си. Джордж разказал на
бащата на
Бил, който в момента разговаря със сина си по въпроса. Бащата наскоро е започнал да се
упражнява
в практикуването на ННК.
Бащата: „Разбрах, че с Ева и Дейв сте взели колата на Джордж без позволение."
Бил: „Това не е вярно!"
Бащата: (на висок глас) „Не ме лъжи! Това само ще направи нещата за теб още по-
лоши! (След това
се досеща, че ако иска да се свърже със сина си, тогава първо си струва да се свърже със
собст-
венита си чувства и нужди.) Седни за малко, имам нужда да помисля. (Поглеждайки в
себе си, вижда
колко е ядосан и уплашен. Ядосан е, защото си казва: „Бил би могъл да има малко повече
акъл!",
както и „Пак ме лъже!" А изтръпва от страх, когато си помисля не само за последствията,
които
можеше да има от постъпката на Бил, но и за последствията от собствените му погрешни
присъди
спрямо сина му. „Глупаво беше от моя страна да предполагам, че можеше да има малко
повече акъл."
После се усеща: „Аха! Трябва да преведа думите „глупаво" и „лъжец " в чувства и нужди.
Предполагам, че „глупаво" означава, че съм разочарован от себе си: искаше ми се да вярвам,
че
познавам сина си no-i бре. А по отношение на „лъжец" - много се притеснявам, защото бих
искал да
получа точна информация за случилото се." Запазва мълчание, докато обмисли как да
продължи
разговора.) „Бил, страхуваш се, че ще те накажа, ако ми разкажеш точно какво се е случило
ли?"
Бил: „Да! Винаги ставаш много лош, когато нап-равя нещо, което не ти харесва."
Бащата: „Искаш да кажеш, че имаш нужда от повече разбиране и от справедливо
отношение към
това, което правиш?"
Бил;, „Да, разбира се, точно от теб ще получа разбиране и справедливо отношение!"
Бащата: (към себе си: „Е, когато ми казва такива неща, наистина полудявам! Не вижда ли
колко ми
е трудно? Наистина имам нужда от малко уважение и загриженост за моите страхове...")
„Струва
ми се, че те е страх, че каквото и да кажеш, няма да се отнеса справедливо към
теб."
Бил: „Какво те интересува теб справедливостта!
Каквото и да се случи, единственото нещо, което те интересува, е да ме накажеш!
Освен това
голяма работа, че взехме колата! Никой не пострада, освен това си я върнахме на
мястото. Не
сме направили кой знае какво престъпление!"
Бащата: „Страхуваш се, че ако си признаеш, че си взел колата, последствията за
теб ще бъдат
тежки? И искаш да бъдеш сигурен, че ще бъда справедлив към теб?"
Бил: „Да."
Бащата: (чрез мълчание дава време на връзката между тях да се задълбочи) „Как бих могъл
да те
уверя в това?"
Бил: „Обещай ми, че нигога повече няма да ме наказваш!"
Бащата: (Осъзнавайки, че наказанието няма да помогне на Бил да поеме отговорност за
постъпки-
те си, а само би го накарало още повече да се отдръпне и съпротивлява, изразява
склонността си да
приеме молбата.) „Отворен съм към такова споразумение, но само ако си съгласен да
поддържаме диалога между нас. Тоест, ако разговорът ни продължи, докато не
усетя, че си
осъзнал всичките възможни последствия, които можеше да има след взимането на
колата. И
ако в бъдеще видя, че не разпознаваш потеьщиалните опасности, които биха
могли да те
застрашат, ще използвам сила - но само заради собствената ти сигурност и
безопасност."
Бил: „Страхотно! Много се радвам да чуя, че съм толкова глупав, че се налага да
използваш сила, за да
ме предпазиш от самия себе си!"
Бащата: (Загубвайки връзката с чувствата си, си казва: „Е понякога ми идва да го убия това
момченце... Полудявам, когато ми говори такива неща! Него наистина не го е грижа... По
дяволите!
От какво имам нужда сега? Имам нужда от поне малко признание от негова страна, като
ме вижда
колко се старая.") (Ядосано, на глас): „Знаеш ли, Бил! Много се ядосвам, когато ми
говориш така!
Наистина се старая да застана до теб, но когато чуя такива неща... Виж какво,
искам да знам дали
въобще си склонен да продължим този разговор!"
Бил: „Не ме е грижа."
Бащата: „Бил, наистина бих предпоч т да те изслушам, вместо както преди да! е
обвинявам и
заплашвам, когато направиш нещо, което не ми харесва. Но когато чувам думи
като: „Страхотно!
Много се радвам да чуя, че съм толкова глупав", и то с интонация, каквато преди
малко използва,
тогава ми е много трудно да се владея. Много бих искал да ми помогнеш. Разбира се,
само в случай че
и ти не искаш да те обвинявам и заплашвам. Ако не, то тогава не ми остава друг
избор, освен стария
метод за решаване на проблема.
Бил: . „И какъв е този метод?"
Бащата: „Ами, предполагам, че вече щях да съм стигнал дотам да ти кажа: „Две
години никакво
мърдане навън, никаква телевизия, кола, джобни, никакви срещи, нищо!"
Бил: „В такъв случай може би ще е по-добре да
пробваме с новия метод."
Бащата: (с чувство за хумор) „Радвам се, че инстинктът ти за самосъхранение все
още работи...
Сега бих искал да знам дали си склонен да бъдеш искрен и да разкриеш уязвимостта
си?"
Бил: „Какво имаш предвид под „уязвимост"?
Бащата: „Това, да споделиш искрено какво чувстваш в
действителност, във връзка с нещата, за които досега говорихме, както ще
направя след това и
аз. (Срешителен тон) Съгласен ли си?"
Бил: „Добре, ще опитам."
Бащата: (въздъхва с облекчение) „Благодаря. Радвам
се, че ще опиташ. Споменах ли ти, че Джордж наказа Ева три месеца да не излиза?
Какво
мислиш за това?"
Бил: „Но това е страшно нечестно!"
Бащата: „Бих искал да чуя какво чувстваш във връзка
с това."
Бил: „Казах ти - това е много несправедливо!"
Бащата: (вижда, че Бил не се е свързал с чувствата си,
затова опитва да познае): „Мъчно ли ти е, че така скъпо трябва да cw плати за
грешката?"
Бил: „Не, не става въпрос з това. Искам да кажа,
че грешката не беше ьсйна."
Бащата: „Тоест, притеснява те това, че сега плаща за
неща, които всъщност са били твоя идея?"
Бил: „Да, разбира се. Тя просто се съгласи с предложението ми."
Бащата: „Струва ми се, че те боли, че решението ти
има такива последствия за Ева."
Бил: „Нещо такова..."
Бащата: „Бил! Искам да знам дали осъзнаваш последствията от това, което
направи."
Бил: „Нямах представа, че от това ще стане такъв
проблем... Май наистина направих голяма грешка..."
Бащата: „По-скоро погледни нещата: крайният резултат не се е получил така,
както ти се е
искало. Все още не съм сигурен, че осъзнаваш ясно последствията. Би ли ми казал
как се чувстваш
във връзка с това, което направи?"
Бил: „Чувствам се глупаво, татко... Не исках да навредя на никого.
Бащата: (превръща самокритиката на Бил в чувства и нужди): „Значи ти е мъчно и
съжаляваш за
стореното и искаш хората да ти имат доверие, да знаят, че на никого не искаш да
навредиш?"
Бил: „Да, не исках да причиня такава беда. И през ум не ми е минавало."
Бащата: „Иска ти се по-добре да беше преценил нещата и да можеше да бъдеш по-
наясно с това, ко-
ето правиш?"
Бил : (замисляйки се): „Да..."
Бащата: „Успокояващо е да чуя това. И за да помогнем и на Джордж по-лесно да се
справи с
положението, бих искал да му кажеш същите неща и на него. Би ли се съгласил да го
направиш?"
Бил: „Ооо, това наистина мс плаши. Сигурно много ще се ядоса!"
Бащата: „Да, сигурно ще е така. Това е едно от последствията на нещата. Склонен
ли си да поемеш
отговорност за постъпката си? Джордж ми е приятел и искам да запазя това
приятелство, а
предполагам, че и ти би искал да запазиш приятелството си с Ева. Така ли е?"
Бил: „Приятелка ми е."
Бащата: „Тогава да тръгваме към тях."
Бил : (неуверено, със страх): „Ами... добре тогава..."
Бащата: „Страхуваш се и искаш да се чувстваш в безопасност?"
Бил: „Да."
Бащата: „Отиваме заедно. Ще бъда до теб и ще те подкрепям. Гордея се с теб, че се
съгласи да го
направим!"
Единадесета глаВа
СИЛАТА, КОЯТО ЗАКРИЛЯ
Когато употребата на сила е неизбежна
Ако двете страни в спора имат възможност изцяло да изразят себе си чрез
наблюдението, чувството,
нуждата и молбата - обръщайки се една към друга с емпатия, - тогава най-
вероятно ще успеят да
стигнат до решение, което да удовлетвори нуждите им, или най-малкото,
добронамерено да приемат,
че мненията им се различават.
Има случаи обаче, в които няма време за този вид диалог, и за да се защити живот
или нечии човешки
права, използването на сила може да си окаже неизбежно. Например когато
едната страна не е склонна
да разго фя или когато е надвиснала заплаха, която не ни оставя вре^ за разговори.
В тези ситуации
може да ни се наложи да прибегнем към прилагането на сила. Ако го направим, то
тогава ННК изисква
от нас да направим разлика между силата, която закриля, и силата, която
наказва.
Намерението, което стои зад употребата на сила
Намерението, което стои зад употребата на закрилящата сила, е да предпази от
нараняване или от
несправедливост. Намерението, което стои зад употребата на наказателната
сила, е да накара някого да
си плати за предполагаемите грешки, които е направил Когато сграбчваме
детето, което всеки момент
е щяло да изтича насред Пътя, за го да предпазим от нараняване, използваме
закриляща сила.
Наказателната сила, в случая би могла да бъде под формата на физическа или
психическа атака, като
например напляскване или порицаване на детето: „Как може да си толкова глупав!
Засрами се!"
Когато упражняваме сила с цел закрила, ние се съсредоточаваме върху живота,
който искаме да
предпазим, и върху човешките права, и не осъждаме човека или постъпката. Не
обвиняваме и не
осъждаме детето, което се е втурнало към улицата, мислите ни се простират
само до това, да го
предпа-зим от опасността. (Може да прочетете повече за приложението на този
вид сила в
обществените и политическите конфликти в книгата на Робърт Ъруин
Ненасилствена защита на
обществото.) Предположението, което стои зад закрилящата сила, е: незнанието
е причината хората
да извършват опасни за себе си и за другите действия. Поради това
изправителният процес трябва да
се състои от възпитаване и образоване, а не от употребата на наказания.
Незнанието включва: а) незна-
ние за последиците от поведението ни, б) незнание за алтернативно поведение, с
което да задоволим
нуждата си, в) незнание, свързано с убеждението, че имаме право да наказваме
онези, коите смятаме за
виновни, г) налудничави мисли, например, че някакъв „вътрешен глас" i (^подтиква
да извършим
убийство.
Целта на закрилящата сила е единствено да защитава, а не да наказва, обвинява
или да порицава.
От друга страна, в основата на наказателната сила стои убеждението, че
хората извършват
престъпления, защото по природа са зли и лоши и затова трябва да бъдат
накарани да се разкайват.
Поправянето им може да се постигне само чрез наказателни действия, които да
ги накарат: 1) да
страдат достатъчно дълго, за да осъзнаят грешките си, 2) да се покаят и
вследствие на това 3) да се
променят. Практиката обаче показва, че наказателните институции не само че
не успяват да събудят
разкаяние и желание за учене у хората, но и пораждат гняв и враждебност, като
събуждат и още по-
голяма съпротива срещу поведението, което се изисква от тях.
Видове наказателна сила
Физическото наказание, каквото е например наплясква-нето, е един от видовете
наказателна сила.
Всеки път откривам, че темата за физическото наказание провокира силни
емоции от страна на
родителите. Някои от тях твърдо го' подкрепят, като се позовават на цитати
от Библията: „Ако
спестиш пръчката, разваляш детето." Родителите вече не бият децата си и
заради това има толкова
много насилие. Те са убедени, че да биеш детето, е знак за истинската ни обич към
него. Други
родители също убедено твърдят, че удрянето на децата е знак за това, че не ги
обичаме, и че боят не е
ефикасно средство за възпитание, защото учи децата на това, че ако нищо друго
не дава резултат, то
тогава можем да се обърнем към физическата разправа.
Моята гледна точка е, че страхът на децата от физическото наказание ги прави
неспособни да
забележат съчувствието, което стои зад изискванията на техните родители.
Родителите често ми
казват, че „са принудени" да използват физическо наказание, защото не познават
други средства, с
които да накарат децата си да тръгнат в посоката, която е „за тяхно добро".
Родителите подкрепят
своето мнение с разкази за деца, които ■последствие са били по-скоро благодарни
за това, че са ги
били, защото така им били „отворили очите". Отгледал съм четири деца и
изпитвам дълбока емпатия
към онези родители, които влагат значителни усилия в ежедневното възпитание
и грижи за децата си.
Това обаче не намалява съмненията ми относно физическото наказание.
Страхът на децата от физическото наказание ги прави неспособни
да забележат съчувствието, което стои зад изискванията на
техните родители.
Първо: осъзнават ли онези, които се изказват в подкрепа на този вид наказание, че
много често
децата по-скоро биха избрали да се противопоставят - дори това да е срещу
собствените им интереси -
само и само да не трябва да се подчинят на принудата?
Второ: привидният успех на физическото наказание не означава, че другите
средства, с които може
да се влияе на децата, нямаше да дадат също толкова добри резултати.
И накрая: споделям страховете на много родители във връзка с обществените
последствия от
физическото наказание. Когато родителите избират да използват сила, може и
да спечелят битката и да
успеят да накарат децата да направят това, което се иска от тях, да ги накарат
да бъдат послушни, но
не допринасяме ли стова за общественото приемане на насилието като средство
за разрешаване на
разногласията?
Съществуват и други, нефизически форми на наказание. Например използването на
обвинения с цел
злепоставяне на другия: по този начин един родител би могъл да определи детето
си като „лошо",
„егоистично" или „незряло". Друг вид наказателна сила е да отнемем на детето
някоя негова
привилегия, например да му забраним да кара семейната кола. Тези форми на
наказание - отказването
на уважението и грижите, които всеки един от нас заслужава - са едни от най-
силните заплахи, които
съществуват.
Наказание е и когато осъждаме някого или му отне маме привилегиите.
Цената на наказанието
Когато отстъпим и се съгласим да направим нещо единствено с цел да избягаме от
наказанието,
отвличаме вниманието си от ценността на самото действие. Вместо това се
съсредоточаваме върху
възможните последствия, които биха се случили, ако не направим това, което
очакват от нас. Ако
производителността на един работник е подтикната от страха от санкции, той
ще изпълни задачата си,
но работният му морал ще падне; както рано или късно ще падне и
производителността му.
Самочувствието също спада, когато срещу някого упражняват наказателна сила.
Ако едно дете си мие
зъбите само за да не му се подиграват другите, то тогава зъбите му може и да
останат здрави, но
самочувствието му не: И както всички знаем, наказанието е за сметка на
добронамереността. Колкото
по-често Изпълняваме ролята на наказателна сила, толкова повече намалява
вероятността да спечелим
съчувствието на хората за нашите нужди.
В страха си от наказанието, вместо върху собствените ни ценности, ние
се съсредоточаваме върху последствията.
Страхът от наказанието унищожава самочувствието и добронамереността ни.
Бях на посещение при мой приятел, директор на училище, когато, поглеждайки
през прозореца, той
забеляза, че едно голямо дете бие едно по-малко. „Извини ме за момент", каза ми
той, скочи и се
забърза към училищния двор. Сграбчи по-голямото дете за ръката, плесна го и му
се скара: „Сега ще те
науча как не трябва да биеш по-малките!" Когато директорът се върна,
отбелязах: „Не ми се вярва, че
научи детето на онова, на което имаше намерение да го научиш. Подозирам, че
това, което то научи,
бе, че не трябва да бие по-малките, ако наблизо има някой по-голям - например
директорът, - който би
могъл да го види. Това, което може би постигна, е, да затвърдиш представата, че
начинът да получиш
онова, което искаш от другия, е да го удариш."
Препоръката ми в подобни ситуации е да се обърнем с емпа-тия първо към детето,
което се държи
агресивно. Ако например забележа, че детето се е сбило с някого, защото му се
подиграват, ще се
обърна към него със съчувствие и ще му кажа: „Виждам колко си ядосан, защото
искаш да се отнасят
към теб с повече уважение." Ако предположението ми е било правилно и детето
потвърди това, тогава
бих продължил с изразяването на собствените ми чувства, нужди и молба, като
избягвам да му се ка-
рам и обвинявам: „Натъжен съм, защото ми Се иска да намерим начини да се
уважаваме, без да се
превръщаме във врагове. Бих искал да знам дали си съгласен заедно да потърсим
други начини да
получиш уважението, от което се нуждаеш?"
Два въпроса, които разкриват ограничението на наказанието
Има два въпроса, които ни помагат да разберем защо е малко вероятно да получим
онова, което
искаме, когато в намерението си да променим поведението на другия използваме
наказания. Първият
въпрос е: Какво в поведението на другия искам да променя? Ако зададем единствено
този въпрос,
употребата на наказателна сила може да ни се стори подходящо средство,
защото заплахата от
наказанието може силно да повлияе върху действията на човека. С втория въпрос
обаче става ясно, че
наказанието не е най-добрата стратегия: Каква искам да бъде причината му да
изпълни онова, за
което го моля?
Първи въпрос: Какво искам да направи този човек? Втори въпрос: Какви искам да
бъдат причините,
поради които да го направи?
Рядко си задаваме този втори въпрос, но когато веднъж го зададем, започваме да
осъзнаваме, че
наказанието и наградата пречат на хората да правят нещата, стимулирани от
онези причини, които на
нас ни се искат. Смятам, че е важно да сме наясно с причината, поради която
някой решава да изпълни
молбата ни..Обвинението и наказанието очевидно няма да бъдат успешни
стратегии, когато искаме
децата да си изчистят стаята, мотивирани от желанието за ред и чистота. В
повечето случаи децата
изчистват стаите си, подчинявайки се на авторитета („защото мама каза
така") с цел избягване на
наказанието или от страх да не ядосат родителите си, или за да не бъдат
отхвърлени от тях. За разлика
от това ННК дава възможност за морално развитие, което се гради върху
автономност и взаимна
зависимост и в което поемаме отговорността за своите действия, като
едновременно с това осъзнаваме,
че собственото ни и чуждото благополучие са едно неразделно цяло.
Закриляща сила в училище
Бих искал да ви разкажа по какъв начин приложихме с няколко ученици
закрилящата сила, за да
установим ред в хаоса, който цареше в едно училище. То беше предназначено за
изостанали и
изключени от други училища ученици. Заедно с ръководството се надявахме да
докажем, че училище,
базирано на принципите на ННК, би имало положително влияние върху тези деца.
Обучих
преподавателите на ННК, след което през учебната година им помагах като
консултант. Имах само 4
дена да подготвя учителите, поради _______което не успях да изясня достатъчно
добре разликата между ННК
и това, да позволяват на учениците да правят каквото си искат. Поради това
някои от учителите
започнаха да пренебрегват конфликтите и проблемите в поведението на
учениците. Положението
започна да излиза извън контрол и управата вече обмисляше закриването на
училището.
Когато помолих да разговарям с онези ученици, които най-много бяха допринесли
за безредиците и
хаоса, директорът избра осем деца между 11 и 14 години, с които да се срещна.
Следват откъси от
разговора ми с тях.
М.Р.: (Споделям чувствата и нуждите си, без да задавам проучващи въпроси.):
„Много съм притеснен
от това, което чувам от директорите, че вече в няколко класа нещата са извън
контрол. Много ми се
иска това училище да има успех. Надявам се, че можете да ми помогнете да
разбера какъв е проблемът
и какво може да се направи за неговото разрешаване."
Уил: „Учителите в това училище са малоумни!"
М.Р:. „Искаш да кажеш, че учителите са ти неприятни и би искал да променят
поведението си?"
Уил: „Не. Малоумни са, защото само висят и не правят нищо."
М.Р.: Неприятни са ти, защото би искал да правят нещо, когато има проблем?"
(Това е вторият ми
опит да разбера чувствата и нуждите му.)
Уил: „Точно така. Тук всеки си прави каквото си иска, а те само стоят и се
усмихват като малоумни."
М.Р.: „Би ли дал някой пример за това, когато учителите не правят нищо?"
Уил: „Това е лесно. Точно днес единият пич влезе в класната стая с бутилка уиски в
задния джоб.
Всички го видяха, госпожата също, но тя се направи, че гледа другаде."
М.Р.: „Казваш, че не можеш да уважаваш онези учители, които просто седят, без
да правят нищо. Би
искал да действат по някакъв начин?" (Продължавам да опитвам да го разбера
напълно.)
Уил: „Да.".-.
М.Р.: „Чувствам се разочарован, защото бих искал учителите да са способни да се
справят с пробле-
мите с учениците, но изглежда, не съм успял да им покажа това, което исках."
След това разговорът се
прехвърли върху другия сериозен проблем, свързан с онези ученици, които не
желаят да работят в час
и които пречат на останалите. %
М.Р: „Много е важно за мен да намерим разрешение на този ироблем, защото той е
основният, който
притеснява учителите. Ще се радвам да споделите своите идеи във връзка с този
въпрос."
Джо: „Учителите трябва да си носят по една пръчка. (някои от директорите в Сейнт
Луис използваха
облицовани с кожа палки, с които въдворяваха ред)
М.Р.: „Искаш да кажеш, че искаш учителите да бият учениците, които пречат на
останалите?"
Джо: „Само така ще ги спрат да се правят на луди."
М.Р.: „Значи не вярваш, че може да има и друго решение?" (Все още се опитвам да
разбера чув-
ствата на Джо.)
Джо: (Кима в знак на съгласие.)
M.P.: „Много бих се обезкуражил, ако това е единственият метод. Мразя тези
начини за разрешаване
на, проблемите и затова търся други." i Ед: „Защо?" f i
М.Р: „Причините са няколко. Ако в училище въдворявам ред с пръчка, тогава какво
ли ще ми се
случи, ако вечерта в паркинга се сблъскам с трима или четирима от вас, които съм
ударил в час?" -Щ 'I
Ед: (сусмивка) „Тогава наистина ще имате нужда от
пръчката си!"
М.Р.: (Продължавам, без да му дам обратна връзка, защото съм сигурен, че съм разбрал
думите на
Ед, и той знае това.) „Точно за това говоря. Бих искал да разбереш, че този подход
към нещата много
ме притеснява. Прекалено съм разсеян, за да не забравям всеки път да нося със себе
си пръчката, но
дори и да се сещах, бих ненавиждал да удрям с нея."
Ед: „Тогава бихте могли да изхвърлите виновните
$ от училище." , М.Р: „Ед, предлагаш ми да изключим някои от учениците ли?"
Ед: „Да."
М.Р.: „И тази идея не ми харесва. Бих искал да покажа, че разногласията могат да
бъдат решени и без
да се изригват деца. За мен ще бъде провал* ако се окаже, че това е най-доброто, на
което сме били
способни."
Уил: „Ако на някой пич не му се прави нищо, сложете го в една стая за
„нищоправене".
М.Р.: „Уил, значи, предлагаш да има една стая, в която да могат да се изпращат
учениците, които
пречат на останалите?"
Уил: „Точно така. За какво да седят в час, когато нищо не правят?"
МР: „Идеята ти ми е много интересна. Любопитен ,съм да разбера как според теб
би работила една
такава стая."
Уил: „Понякога идваш на училище, без въобще да си на кеф: нищо не ти се прави.
Затова бихме могли
да имаме една стая, в която учениците да стоят, докато им дойде желанието за
работа."
М.Р: „Разбирам. Но може би учителите ще се притесняват дали учениците ще
бъдат склонни да отиват
в тази стая."
Уил : (уверено): „Ще бъдат."
Споделих, че според мен този план би бил успешен само ако успеем да убедим всички
в това, че
целта ни не е да наказваме, а да създадем място, където да могат да отиват
онези, които нямат желание
да учат, като едновременно с това онези, които искат да учат, да могат да го
правят. Подхвърлих също
така, че „нищоправене" стаята би имала успех тогава, когато на всички стане
ясно, че това не е
учителско решение, а е идея на учениците.
Направихме една „нищоправене" стая за онези ученици, които бяха неспокойни и
не искаха да
взимат участие в училищните занимания, както и за онези, чието поведение
пречеше на останалите да
учат. Понякога учениците сами молеха да отидат там; понякога учителите ги
молеха за това. Най-нап-
редналата в уменията си по ННК учителка назначихме да седи в стаята, където
тя провеждаше
съдържателни разговори с децата, които влизаха там. Тази схема имаше
невероятен успех за
възстановяването на реда в училище, защото учениците, които бяха дали идеята
за това, изясниха
нейната цел пред другарите си: да защити интересите на онези, които искаха да
се учат. Използвахме
диалога с учениците да демонстрираме пред учителите, че освен избягване на
конфликтите и
прилагане на наказания съществуват и други средства за разрешаване на
проблемите.
Обобщение
Когато се появи внезапна заплаха и нямаме възможност да проведем разговор,
може да се наложи
да прибегнем към използването на закрилящата сила. Намерението, което стои
зад този вид сила, е да
ни предпази от нараняване или от несправедливо отношение, но никога не е с цел
да наказва, измъчва
или подтиква към разкаяние или промяна. Прилагането на наказателна сила
обикновено поражда
вражда и противопоставяне от страна на другия. Наказанието унищожава
добронамереността и
самочувствието. Вместо да обърнем внимание на ценностите, които носи в себе
си изпълняването на
нечия молба, вниманието ни се обръща към външните последствия. Обвиненията и
наказанията не
могат да ни помогнат да пробудим у другите онази мотивация, която е ценна за
нас.
Човечеството винаги е спяло
- както спи и днес, -
унесено в ограничените
радости, поднесени от близките.
Тейар дьоШарден, теолог
Дванадесета глава
ОСВОБОДИ СЕБЕ СИ И ПОДКРЕПИ ДРУГИТЕ
Освободи се от програмираните модели на поведение
Всички ние сме получили от своите родители и учители възпитание, което макар
и добронамерено,
ограничава нашата човешка същност. Голяма част от това разрушително
културно възпитание, което
векове наред се е предавало от поколение на поколение, е така дълбоко вкоренено в
нас, че вече не го
осъзнаваме. В една от театралните си постановки комикът Бъди Хакет, израснал
с обилните гозби на
майка си, твърди, че чак в казармата осъзнал, че е възможно да привършиш обяда
си, без да получиш
киселини в стомаха. По същия начин и болката, която се е наследявала през
поколенията, е такава
неразделна част от живота ни, че дори не я забелязваме. За да успеем да различим
своите
разрушителни навици и за да ги превърнем в ценни и обогатяващи мисли и
поведения, се изисква
огромна енергия и осъзнатост.
Това изисква да умеем да разпознаваме нуждите си и способност да се свързваме
със себе си - и
двете неща представляват трудност за хората от нашата култура. Не само че не
са ни научили да
осъзнаваме нуждите си, но и често пъти сме изложени на културно възпитание,
което активно блокира
съзнанието ни в тази посока. Както по-рано беше споменато, наследили сме език
(начин на
изразяване), който е бил в полза на управниците и на властващия елит. Масовият
човек, на когото се
пречи да развие осъзнатост за нуждите си, се научава да бъде послушен и да се
подчинява на властта.
Културата ни възприема нуждите като нещо отрицателно и разрушително;
обикновено използваме
думата „нуждаещ се" за хора, които според нас са бедни и пропаднали. Често
наричаме хората, които
изразяват своите нужди, „егоисти", а употребата на личното местоимение „аз"
много пъти се тълкува
като проява на егоизъм.
ННК ни учи да разграничаваме наблюдението от мнението, да признаваме
мислите или нуждите,
които създават нашите чувства, и да формулираме молбите си в ясни и изпълними
действия. По този
начин ННК повишава съзнанието ни за културното възпитание, под чието
влияние живеем ден след
ден. Осъзнаването на това възпитание е основната крачка към освобождаването
от неговата хватка.
Можем да се освободим от наследствените модели на поведение.
Разрешаване на вътрешните конфликти
Можем да използваме ННК за преодоляване на вътрешните конфликти, които
често водят до
депресия. В своята книга Революцията на психиатрията Ърнест Бекър нарича
депресията
„когнитйвно възпрени алтернативи". Това означава, че когато вътрешно
осъждаме себе си, ние се
отчуждаваме от нуждите си и по този начин не успяваме и да ги задоволим.
Депресията е сигнал за
нас, че сме се отдалечили от нуждите си.
Една дама, която учеше ННК, получи силен пристъп на депресия. Помолили я да
открие
вътрешните си гласове, които се обаждали, когато била най-дълбоко депресирана,
и да ги запише под
формата на диалог - така, сякаш разговарят помежду си. Първите два реда
звучали така:
Първи глас: („кариеристката"): Трябва вече да направя нещо с живота си!
Пропилявам таланта и
образованието си!
Втори глас („грижовната майка"): Това е невъзможно! Майка си на две деца и дори
и с това не
успяваш да се справиш. Как тогава ще можеш да се справиш с нещо друго?
Забележете как вътрешните й послания гъмжат от осъж-' дащи думи като
„трябва", „пропилявам си
таланта и образованието" и „да се справиш". Различните варианти на този
диалог вече месеци наред се
въртели в главата й. След това я помолили да си представи как дава на
„кариеристката" едно „ННК
хапче" и се изразява по следния начин: „А (...чувствам се), Б (защото имам нужда
от), В (за това сега
бих искала...)"
Така изреченията: „Трябва вече да направя нещо с живота си! Пропилявам
таланта и образованието
си!" прозвучали по следния начин: „Толкова много време съм прекарала с децата
вкъщи, без да
практикувам професията си, че се чувствам потисната и обезкуражена, защото
_______ми липсва
задоволството, което някога получавах от работата си. Затова сега бих искала да
си намеря работа на
половин ден в моята професия."
След това беше ред на „грижовната майка" да се изрази по същия начин. Така
изреченията: „Това е
невъзможно! Майка си на две деца и дори и с това не успяваш да се справиш. Как ще
можеш тогава да
се справиш с нещо друго?" се превърнали в следните: „Когато си представя как
отново тръгвам на
работа, се чувствам уплашена, защото имам нужда да бъда сигурна, че и за децата
ще има кой да се
грижи. Затова още сега бих искала да обмисля кой да пази децата, докато работя,
и как да организирам
времето си така, че когато не съм изморена, да бъда с тях"
Жената почувствала истинско облекчение, когато превела вътрешните си
послания на езика на
ННК. Тя вече била способна да надмогне отчуждаващите мисли, които постоянно
се въртели в главата
й, и да се обърне към себе си с емпатия. Практическите въпроси - намирането на
подходяща детегле-
дачка и получаването на подкрепа от съпруга й - все още чакали своето решение, но
тя вече Не била
изложена на вътрешния осъждащ диалог, който й пречел да осъзнае нуждите си.
Ще можем да се освободим от депресията, ако сме способни да
чуем своите чувства и нужди и се обърнем към тях с емпатия.
Поддържане на вътрешната ни среда
Трудно е да поддържаме здравословна вътрешна среда, когато сме обременени от
самообвинителни, осъждащи или гневни мисли. ННК ни помага да си създадем по-
балансирано
вътрешно състояние на духа, като насочва вниманието ни към нещата, които
искаме, а не към това, в
което - ние или другите - може да сме сгрешили.
Участничка в тридневно обучение по ННК разказа за своя личен успех. Една от
целите, които си
определила, била да започне да обръща повече внимание на себе си. На сутринта,
преди втория ден от
обучението, тя се събудила с жестоко главоболие. „Обикновено, когато се случи
подобно нещо,
започвам да търся къде съм сгрешила. Дали не съм изяла нещо развалено? Не живея
ли в прекалено
голям стрес? Може би съм направила нещо или може би не съм? Но този път, под
влияние на ННК, се
запитах: От какво се нуждая, за да спра това ужасно главоболие?
Съсредоточи се върху това, какво искаш, вместо да търсиш къде си сбъркал.
Вместо да започна да се обвинявам, седнах и започнах да правя бавни кръгове.с
главата си, след
това се изправих, поразходих се наоколо, измислих и други неща, с които да подобря
състоянието си.
Главоболието ми съвсем утихна и нямах никакви проблеми да внимавам през целия
ден на
обучението. За мен това е огромен резултат! Когато се обърнах с емпатия към
главоболието си,
осъзнах, че предния ден не си бях отделила вниманието, от което се нуждаех, и
болката ме
предупреждаваше да се погрижа по-добре за себе си. В крайна сметка успях да си
дам вниманието, от
което се нуждаех, и по този начин бях способна да присъствам пълноценно през
целия ден. Цял живот
съм имала подобни главоболия и това беше огромен обрат за мен!"
Участник от друго обучение ме попита как ННК би могла да му помогне да спре
появата на
агресивни мисли по време на шофиране по магистралата. Много добре знаех за
какво ми говори!
Поради работата си години наред пътувах с кола по пътищата на страната. По
време на шофирането
най-уморителни за мен бяха агресивните мисли, които препускаха из главата ми.
Всеки, който не
шофираше според моите стандарти, беше селяндур и мой най-заклет враг! Из
главата ми прехвърчаха
мисли като: „Какво, по дяволите, му става на тоя!? Не гледа ли накъде отива!" В
това състояние
единствената ми цел беше да накарам другия да си плати, но понеже нямах
възможност да го направя,
гневът се задръстваше в тялото ми и заплашваше собственото ми здраве.
С времето се научих да превръщам осъждащите си мисли в чувства и нужди и да си
давам емпатия.
„Изумен съм от шофирането на някои хора; много ми се иска те да осъзнават, че
застрашават
останалите!" Бях поразен от това, как напрежението ми се стопява, когато
вниманието ми е обърнато
към чувствата и нуждите, а не към това, да обвинявам другите.
Освободи се от напрежението, като обърнеш внимание на чувствата и нуждите си.
По-късно реших да се обърна с емпатия и към самите шофьори и още първият ми
опит беше
награден. Случи се да бъда затиснат зад една кола, която се придвижваше със
значително по-бавна от
позволената скорост, като на кръстовищата съвсем намаляше ход. Разгневено
промърморих: „Така не
се кара!" Веднага забелязах как напрежението в мен нараства, затова прехвърлих
вниманието си върху
възможните чувства и нужди на шофьора. Усетих, че човекът се е загубил, че се
чувства объркан и се
нуждае от търпението на тези зад него. Когато пътят се разшири, изпреварих
колата и видях, че
шофьорът беше стара, около осемдесетгодишна дама. Зарадвах се, че бях избрал
емпатията, вместо да
й свиря с клаксона и вместо да прибягна към обичайната тактика, с която
изразявах неодобрението си
към онези, чието каране ме дразнеше.
Освободи се от напрежението, като се обърнеш с емпатия към другите.
Заместване на диагнозата с ННК
Преди време, след като бях прекарал 9 години от живота си в придобиване на
нужните
квалификации и дипломи, за да стана психотерапевт, попаднах на разговор,
проведен между из-
раелския философ Мартин Бубер и американския психолог Карл Роджърс. В него
Бубер поставя под
съмнение въпроса дали някой, който играе ролята на психотерапевт, е способен да
направи успешна
психотерапия. По това време Бубер бил на посещение в САЩ и с Карл Роджърс били
поканени на
открита дискусия пред група психиатри.
По време на дискусията Бубер заявил, че душевно израстване може да се появи
единствено в
срещата между двама души, които се изразяват автентично и уязвимо, във връзка,
която той нарича „аз
- ти" връзка. Не вярвал, че когато двама се срещат в ролите си на психотерапевт и
на пациент, във
връзката им би могла да съществува подобна автентичност. Роджърс се
съгласява, че автентичността е
предпоставка за растежа. Но поддържа своето становище, че просветеният
психотерапевт е способен
да се издигне над тази си роля и да се свърже с пациента по автентичен начин.
Бубер останал скептичен. Той бил на мнение, че дори когато психотерапевтът е
отдаден на работата
си и е открит във взаимоотношенията с пациентите, докато едната страна се
възприема като клиент, а
другата като психотерапевт, този вид взаимоотношения ще са невъзможни.
Посочил, че за да бъде
„поправен", човек трябва да си запише час, да посети кабинета и да плати
хонорара, а тези неща
според него изтриват възможността за осъществяването на автентични
взаимоотношения между двама
души.
Този разговор ми помогна да си изясня противоречивите чувства във връзка с
безпристрастието в
клиничната практика, което се смяташе за свято правило в психоаналитичната
терапия, в която бях
обучен. Изразяването на собствените чувства и нужди от страна на терапевта
по време на
психотерапията се възприемаше като патологичен белег. За компетентен
психотерапевт се смятяше
онзи, който стои извън терапевтичния процес и изпълнява ролята на огледало, в
което пациентът
проектира своите чувства и желания, върху които после работят заедно.
Разбирах идеята, че
психотерапевтът трябва да остави своите вътрешни процеси извън рамките на
психотерапията, за да не
се случи така, че вместо с проблемите на пациента, да се занимават с неговите
вътрешни конфликти.
Въпреки това никога не съм обичал да поддържам разстоянието, което се
изискваше, дори напротив,
смятах, че е от полза да включваме себе си в процеса.
Започнах да експериментирам, като заместих клиничния жаргон с езика на ННК.
Вместо да
тълкувам думите на пациентите си според различните теории за личността,
които бях научил,
започнах да ги изслушвам с емпатия. И вместо да им поставям диагнози, аз им
разкривах онова, което
се случваше в мен. В началото това ме плашеше. Притеснявах се как ще реагират
колегите ми на тази
откритост, с която навлизах в разговорите с пациентите си. Резултатите,
които постигнах, бяха толкова
задоволителни както за пациентите, така и за мен, че първоначалните ми
страхове бързо отминаха.
Днес, 44 години по-късно, вече не се смята за табу психотерапевтът да присъства с
автентичност във
връзката с пациентите си, но навремето често ме канеха на конференции, на
които да представя този
новаторски подход.
Обръщах се с емпатия към пациентите, вместо да ги анализирам;
разкривах се пред тях, вместо да им поставям диагнози.
Веднъж бях поканен в държавна психиатрична болница, за да представя - пред
голяма група от
психиатри - как използвам ННК, за да помагам на хора, болни от депресия. След
едночасовата ми
презентация доведоха пациентка, с която да направя интервю, за да й дам след
това оценка и
препоръка за лечение. Разговорът ми с 29-годишната жена, майка на три деца,
отне около половин час.
След като напусна залата, персоналът, който беше отговорен за нейното лечение,
ми зададе въпросите
си: Д-р Розенберг! - започна психиатърът на болната. - Моля, съставете
диференциална диагноза!
Според вас жената показва ли признаци на шизофренна реакция, или по-скоро е
случай на пси-
хотично разстройство, предизвикано от психоактивни вещества?"
Отвърнах, че не мога да отговоря на този вид въпроси. Още по време на обучението
си, когато
работех в психиатрична болница, не разбирах как е възможно хората да бъдат
поставяни в подобни
диагностични категории. Бях чел изследвания, които показваха, че между
психиатри и психолози
липсва съгласие по отношение на терминологията. Изследванията завършваха със
заключението, че
диагнозите на пациентите в различните психиатрични болници зависят много
повече от това, към коя
психологична школа принадлежат лекарите им, отколкото от
характеристиките на техните симптоми.
Не бих искал да използвам тези термини, продължих аз, дори ако в употребата им
съществуваше
някаква последователност, защото не виждам ползата им за пациента. Докато в
медицината
установяването на процеса, който е довел до болестта, често пъти е от полза,
защото помага в
определянето на лечението, то в сферата на така наречените психични болести
не откривам тази
зависимост. От опит знам, че събранията на лекуващия персонал преминават
основно в съставяне и
обсъждане на диагнозата. С изтичане на времето, с което разполагат,
лекуващият психиатър започва да
подканва останалите да дадат своите предложения за план за лечение. Често
пъти тази молба остава
пренебрегната, докато препирнята върху диагнозата продължава.
Обясних на психиатрите, че ННК ме насочва към различни въпроси от тези, които
питат какво не е
наред с пациента. Вместо това аз си задавам въпроси като: „Какво чувства този
човек? От какво се
нуждае? Какво чувствам във връзка с него и какви нужди стоят зад тези мои
чувства? Какви действия
и избори бих го помолил да направи, за които вярвам, че биха го направили способен
да живее по-
щастливо?" Отговорите на тези въпроси разкриват много неща за нас и за
нашите ценности, ние ще се
почувстваме много по-уязвими, отколкото когато просто поставяме диагноза на
другия човек.
При друг случай бях поканен да демонстрирам как ННК може да бъде научена от
хора с диагноза
хронична шизофрения". В присъствието на около 80 психолози, психиатри,
социални работници и
медицински сестри на сцената при мен качиха 15 пациенти. След като представих
себе си и обясних
целта на ННК^ един от пациентите изрази реакция, която _______изглеждаше, че
няма връзка с казаното от
мен. Понеже знаех, че има диагноза хронична шизофрения, попаднах в капана на
клиничния начин на
мислене, като предположих, че не можех да го разбера заради неговото объркване.
„Струва ми се, че
се затруднявате да следвате .думите ми", отбелязах аз.
На това място се намеси друг пациент: „Аз разбрах какво каза" и обясни връзката
между думите му
и казаното от мен. Когато осъзнах, че не той е говорил объркано, а аз не съм
разбрал връзката между
нашите мисли, се ужасих от лекотата, с която прехвърлих отговорността за
проблема в разбирането ни
върху него. Искаше ми се да бях поел отговорност за чувствата си и да бях казал:
„Объркан съм. Бих
искал да видя връзката между вашите и моите думи. Бихте ли ми обяснили?"
Като изключим това кратко отклонение към клиничния начин на мислене,
сесията с пациентите
мина успешно. Персоналът, впечатлен от позитивните „отзиви" на пациентите,
беше любопитен да
разбере дали и аз намирам групата за необичайно отзивчива. Отоворих им, че
когато вместо да анали-
зирам и категоризирам, избирам да се свържа с чувствата и нуждите, които
протичат в мен и в
другите, тогава хората обикновено реагират позитивно.
„Единият лекар предложи да направим подобна сесия и с психолозите и
психиатрите, за да имат
възможност и те да придобият личен опит. Тогава пациентите, които стояха на
сцената, размениха
местата си с няколко доброволци от аудиторията. В разговора ми с тях
определено срещнах няколко
трудности. Например не успях да помогна на единия психиатър да разбере
разликата между
интелектуалното разбиране и емпатията на ННК. Всеки път, когато някой от
групата изразяваше
своите чувства, той представяше своето разбиране за динамиката, която стои
зад тези чувства, вместо
да им дава емпатия. Когато това се случи за трети път, единият пациент, който
седеше в публиката,
извика: „Не забелязвате ли, че отново правите същото? Вместо да изразите
емпатия към това, което тя
казва, вие интерпретирате думите й!"
С придобиването на уменията и съзнанието на ННК ставаме способни да
подкрепяме другите чрез
открити, автентични и равностойни взаимоотношения, вместо да се връщаме
към онези
професионални контакти, за които са характерни емоционалното дистанциране,
анализирането _______и
йерархията.
Обобщение
ННК подобрява вътрешния диалог, като ни помага да превърнем негативните
вътрешни послания в
чувства и нужди. Способността да откриваме чувствата и нуждите си може да
ни помогне да се
освободим от депресията. Тогава можем и да осъзнаем, че каквото и да правим,
имаме право на избор.
С това, че ни показва как да се съсредоточаваме върху нещата, които искаме,
вместо върху търсенето
на виновните, ННК ни дава средствата и разбирането, които да ни помогнат да
постигнем състояние на
вътрешен мир. Психиатрите и психотера-певтите също могат да използват ННК,
за да създадат с
клиентите си равностойни и автентични взаимоотношения.
ННК в действие
Как да се освободим от обидата и самообвинението
Една ученичка от курса по ННК ми разказа следната случка.„Тъкмо се бях прибрала
от първия си
продължителен ННК тренинг. Вкъщи ме чакаше приятелката ми Ирис, с която от
2 години не се бяхме
виждали. С Ирис, която от 25 години работи като училищна библиотекарка, се
бяхме запознали по
време на интензивен двуседмичен поход сред дивата природа на Скалистите
планини. Походът
завърши с тридневно уединение, прекарано в пости. След като изслуша
ентусиазирания ми разказ за
това, какво е ННК, Ирис сподели, че все още я боли от думите на една от
водачките на похода в
Колорадо преди 6 години. И сега мога ясно да си припомня образа на водачката ни:
Лив, дивата жена,
която със загрубели от търкането на въжетата длани държи едно обезопасено
тяло, което се люлее
срещу скалата; тя четеше знаци от животинските изпражнения, виеше в
тъмното, танцуваше танца на
щастието, крещеше своята истина и унесено гледаше след нас, докато й махахме
за сбогом от
автобуса, с който си заминавахме. Онова, което Лив казала на Ирис по време на
една от сесиите за
обратна връзка, било следното: „Не понасям хора като теб! Винаги и навсякъде се
показваш толкова
мила и красива, класически пример за малка хрисима библиотекарка. Защо най-
сетне не престанеш с
това и не започнеш да живееш истински?"
Шест години думите на Лив кънтяха в главата на Ирис и шест години Ирис им
отговаряше по един
и същи начин. И двете бяхме любопитни да видим как ННК би могла да въздейства
в тази ситуация.
Влязох в ролята на Лив и повторих нейните думи.
Ирис (забравяйки за ННК, чува критикуване и обвинение) „Нямаш право да твърдиш
такива неща за
мен! Дори не знаеш коя съм аз, нито цък каква библиотекарка съм! Аз взимам
работата си на сериоз-
но... и смятам себе си за педагог, като всеки учител!"
Аз в ролята на Лив: (със съзнанието за ННК изслушвам Ирис с емпатия) „Струва ми се, че
си
ядосана, защото би искала, преди да те критикувам, да те опозная и да разбера
какъв човек си
всъщност. Така ли е?"
Ирис: „Точно така. Нямаш никаква представа колко ми беше трудно да се реша да
се запиша за този
поход. И ето! Тук съм и го направих! Приех всичките предизвикателства на тези 14
дена и се справих с
тях!"
Аз в ролята на Лив: „Искаш да кажеш, че ти е болно и че би искала поне малко
признание за своята
смелост и упоритост?"
По време на разговора в Ирис настъпва промяна. Такива промени - в тялото - често
се наблюдават,
когато някой се почувства истински изслушан и разбран. Например може да се
забележи спадане на
напрежението в мускулите • и дълбока въздишка. Тези признаци често показват,
че човекът е получил
достатъчно емпатия и вече е способен да обърне вниманието си към чувствата и
нуждите на другия.
Но понякога може да има нужда от още един кръг на получаване на емпатия, в
който да се прехвърли
на друга своя болка. В случая на Ирис забелязах, че има нужда да изкаже още нещо.
Това се случваше,
защото в продължение на 6 години Ирис се самообвиняваше заради това, че не беше
отвърнала по
достоен начин на думите на Лив. След фината промяна веднага продължи:
Ирис: „По дяволите! Трябваше да й кажа тези неща преди 6 години!"
Аз: (в ролята си на съчувстващ приятел) „Разочарована си от това, че навремето не си
се изрази-ла
по-ясно?"
Ирис: „Чувствам се като идиот! Знаех, че не съм ^малка хрисима библиотекарка",
но защо не бях
спо-' собна да й го кажа?"
Аз: „Иска ти се да беше достатъчно свързана със себе си, за да си способна да
кажеш тези неща?"
Ирис: „Да! И също така съм страшно ядосана на себе си! Не трябваше да й
позволявам да ме
потъпква по този начин!"
Аз: „Иска ти се да беше по-самоуверена?"
Ирис? „Точно така! Не трябва да забравям, че имам право да отстоявам правата
си!"
Ирис замлъква за момент. Вече е готова да изслуша Лив в духа на ННК.
Аз, в ролята на Лив: „Ирис! Не понасям хора като теб! Винаги п навсякъде се
показваш толкова
мила и красива, класически пример за малка хрисима библиотекарка. Защо най-
сетне не престанеш с
това и не започнеш да живееш истински?"
Ирис: (вслушва се в чувствата, нуждите и молбата на Лив) ;,Лив! Струва ми се, че си
много
разочарована... разочарована, защото... защото аз... (Тук Ирис се хваща да прави една
често срещана
грешка. Когато казва „аз", тя поема отговорността за чувствата на Лив върху себе си.
Вместо да
каже: „Разочарована си, защото аз...% по-добре би било да каже: „Разочарована си, защото
очакваше нещо друго от мен." Опитва отново) „Добре, Лив. Струва ми се, че наистина
си
разочарована, защото искаш... искаш..."
Докато се опитвах да навляза изцяло в положението на Лив, изведнъж осъзнах
какво е онова, което
(аз като Лив) желаех: „Свързване!... Това искам! Искам да се свържа... с теб, Ирис! И
толкова се дразня
от тази твоя приветливост и любезност, които ни разделят, че ми се иска да ги
разруша, за да мога ис-
тински да се докосна до теб!" След този „изблик" и двете с Ирис седяхме като
зашеметени. Накрая
Ирис се обади: „Ако знаех, че иска това... ако можеше да ми каже, че иска да се
свърже с мен по такъв
автентичен начин... Господи! Та това би могло да се нарече и проява на обич от
нейна страна!" Ирис
нямаше възможност да провери дали изводите, до които стигна с помощта на
ННК, отговаряха на
действителността. Но успя вътрешно да разреши този мъчителен конфликт и
стана способна да приема
с лекота и с нова осъзнатост онези думи на кората, които преди би изтълкувала
като „обидни".
Колкото по-умел станеш в изкуството на благодарността, толкова по-малко ще бъдеш
подвластен
на обидата, депресията и отчаянието. Магическият еликсир на благодарността постепенно
ще
разтопи твърдата черупка но твоето его -нуждата ти да притежаваш и контролираш - и
ще те
превърне в благородно създание. Усещането за признателност е духовна алхижия, която ни
прави
великодушни и щедри.
Сам Кийн
Тринадесета глава
ИЗРАЗЯВАНЕ НА ПРИЗНАТЕЛНОСТ С ПОМОЩТА НА
НЕНАСИЛСТВЕНАТА КОМУНИКАЦИЯ
Намерението зад признателността
„Лекцията ти беше чудесна." „Ти си много чувствителен човек." „Много мило от
твоя страна, че ми
предложи да ме закараш до вкъщи."Изброените изказвания са типични примери за
признателност,
изразена по отчуждаващ от живота начин. Може би се гоненадвате на това, че
наричам похвалите и
комплиментите отчуждаващи от живота. Забележете обаче, че изразеното по
такъв начин признание
разкрива много малко от това, което се случва в говорещия и го поставя в
положение на човек, който
изказва присъди. Според моята дефиниция всички присъди - независимо дали са
положителни или
отрицателни - са част от отчуждаващата от живота комуникация.
Независимо че са положителни, комплиментите са вид присъда.
По време на тренингите, които провеждам в корпоративната сфера, често
срещам началници,
които подкрепят практиката на похвалите и комплиментите, защото смятат,
че е „полезна".
„Изследванията показват, твърдят те, че когато началникът хвали своите
служители, те започват да
работят по-добре. Същото се отнася и за училищата: когато учителите хвалят
своите ученици, те
започват да учат по-усърдно." Прегледах тези изследвания и мнението ми е, че
хвалените хора
действително работят по-добре, но само в началото. Когато усетят
манипулацията зад този вид
комплименти, ефективността им спада. Това, което най-много ме смущава обаче,
е, че когато хората
забележат скритото намерение за манипулиране, цялата красота на
признанието изчезва.
И още: когато използваме позитивната обратна връзка, за да въздействаме върху
другите, не
можем да бъдем сигурни как те ще възприемат посланието нй. Има една
карикатура, на която един
индианец казва на друг: „Забележи как използвам резултатите на модерната
психология върху коня
си!" След това се Приближават до коня и възкликва: „Аз имам най-бързия и най-
смелия кон в целия
Див запад!" Конят се натъжава и си казва: „Страхотно! Значи си е купил нов
кон..."
Изразявай признание не за да манипулираш, а за да празнуваш!
Когато използваме ННК, за да изразим своето признание, Ние го правим
единствено за да
празнуваме, а не за да получим нещо в замяна. Единственото ни намерение е да
празнуваме това, че
хората са допринесли нещо за живота ни.
Трите компонента на признателността
ННК определя три компонента в изразяването на признателността:
1* действията, които са допринесли за приятното ни настроение;
2. нуждите, които са били задоволени;
3. приятните чувства, които изпитваме благодарение на тези задоволени нужди.
Как да изразим благодарност на езика на ННК: „Ти постъпи по... начин, който ме
накара да се
чувствам... и задоволи моята нужда от..."Последователността на тези три
съставни части може да
варира; понякога могат да бъдат изразени и само с една усмивка или с едно
„благодаря". Но ако
искаме да бъдем сигурни, че признанието и благодарността ни са възпрети
пълноценно, тогава е добре
да развием красноречие, с което да изразим и трите компонента. Диалогът,
който следва, е пример за
това, как да превърнем хвалбата в признание, което съдържа и трите
компонента.
Участничка (която се обърна към мен в края на семинара): „Маршал! Беше
страхотен!"
М.Р.: „Бих искал да извадя повече полза от тво-
ето признание."
Участничка: „Какво имаш предвид?"
М.Р.: „През живота ми са ме наричали с най-
различни имена, но не мога да кажа, че |.съм научил много неща от това, което са
ми казвали, че съм.
Бих искал да науча нещо повече от твоето признание и да му се радвам, но за да
стане това, се нуждая
от малко повече информация."
Участничка: „Например?"
М.Р.: „Като за начало бих искал да разбера как-
во съм казал или направил, с което съм допринесъл за твоя живот." ^Участничка:
„Ами... толкова си
интелигентен!" М.Р.: „Страхувам се, че това отново е присъда,
от която не ми става ясно какво съм направил, с което съм допринесъл за живота
ти."
Жената се замисли за миг, след което посочи към записките, които беше
направила по време на
заниманието. „Ето, погледни тези две неща, които съм записала.За тях говоря."
М.Р: „Значи си признателна заради тези две
неща, които съм казал?"
Участничка: „Да."
М.Р.: „Сега бих искал да разбера как се чувст-
ваш във връзка с тях."
Участничка: „Обнадеждена и облекчена."
М.Р.: „А сега бих искал да разбера какви твои
нужди бяха удовлетворени,1 когато чу тези две неща от мен." J
Участничка: „Имам 18-годишен син, с когото трудносе разбираме. Досега опитите
ми за сближаване
с него бяха безуспешни и тези две неща, които ти сподели, ми показаха посоката, в
която да тръгна."
След като получих тези три късчета информация - какво съм направил, тя как се е
почувствала и какви
нейни нужди са били задоволени, - вече можех да празнувам заедно с нея
изразяването на признанието
й. Ако още в началото беше споделила своята признателност с изразните
средства на ННК, тогава
може би щеше да прозвучи така: „Маршал! Когато каза тези две неща (посочвайки
към записките си),
усетих надежда и облекчение, защото отдавна търся начини да се сближа със сина
си, а те ми дадоха
насоките, които търсех."
Приемане на признанието
Много от нас се затрудняват да приемат признателност с лекота. Тормозим се
дали я заслужаваме.
Започваме да се притесняваме какво ли очакват в замяна от нас - особено когато
признанието идва от
учителя или от шефа ни, които използват похвалата като средство, с което да
увеличат
продуктивността ни. Може да се притесняваме дали сме достойни за това
признание. Свикнали с
култура, в която „купувам, печеля и заслужавам" са основни форми на обмен, ние
често се чувстваме
неудобно просто да даваме и получаваме.
ННК ни насърчава да приемаме признанията със същата емпатия, с която
изслушваме и всяко друго
послание. Изслушваме какво сме направили, с което сме допринесли за доброто на
другия;
изслушваме неговите чувства и нужди, които са били задоволени. И приемаме в
сърцата си щастието
от това, че всички ние имаме възможност да направим живота на другите по-
красив.
Научих как да приемам признанията с лекота от един приятел - Нафез Асейли. Той
беше член на
групата от палестинци, които бях поканил в Швейцария за обучение по ННК. По
това време, поради
съображения за сигурност, беше невъзможно да се проведе съвместно обучение - с
палестинци и
израелци - в техните държави. В края на обучението Нафез дойде при мен. „Това
обучение ще ни е от
голяма полза в усилията за постигане на мира в родината ни - каза той. - Бих искал
да ти благодаря
според традицията на мюсюлманските суфисти; така правим ние, когато искаме
да благодарим по
специален начин за нещо."* Преплете _______палеца си с моя, погледна ме в очите и
каза: „Докосвам с устни
Бога в теб, който ти позволи да ни предадеш това познание." След това целуна
ръката ми.
С изразяването на своята благодарност Нафез ми показа различен начин за
приемане на
признанието. Обикновено избираме едната от две срещуположни реакции. Едната
крайност е
егоизмът: когато си мислим, че признанието ни издига над другите хора. Другата
крайност е
фалшивата скромност, с която отхвърляме благодарностите: „О, няма за какво
да ми благодариш."
Нафез ми показа, че признанието може да се приема и с радост, със съзнанието, че
Господ е дал на
всеки от нас силата да допринася за обогатяването на живота на другите. Ако
осъзнавам, че силата на
Господ, която се проявява чрез мен, е тази, която ме прави способен да обогатявам
живота на другите,
тогава мога да избегна капаните на самодоволството и на фалшивата скромност.
Приемай признанието без самодоволство и фалши ва скромност!
Веднъж Голда Мейир, по времето, когато беше министър-председател на Израел,
смъмри един от
министрите си: „Не бъди толкова скромен! Не си чак толкова велик!" Следващите
редове на
съвременната писателка Мариана Уилямсън ми служат като още едно напомняне
да избягвам капана
на фалшивата скромност.
„Най-дълбокият ни страх не е свързан с това, че сме неспособни да направим нещо.
Най-дълбокият
ни страх е свързан с това, че способностите ни могат да надминат всякакви
очаквания.
Това, което ни плаши, е светлината, а не тъмнината ни. Ти си дете на Бога.
Когато се правиш на
нищожен, ти не служиш на света.
Не е просветен онзи, който се е свил дотолкова, че другите вече да не се чувстват
неудобно в
присъствието му.
Родили сме се, за да проявим величието на Господ, който е в нас. Това е дадено не
само на някои, а
на всички.
И когато позволим на светлината в нас да се прояви, тогава подсъзнателно
даваме позволение на
другите да направят същото.
Когато се освободим от страховете си, присъствието ни автоматично
освобождава и другите."
Копнежът за признание
Парадоксалното е, че въпреки трудностите, които срещаме при приемането на
благодарностите,
всеки от нас копнее да получи искрено признание. Веднъж на едно парти,
организирано за мен като
изненада, мой 12-годишен приятел предложи игра, която да помогне на
присъстващите да се
представят един на друг. Всеки от нас йаписа по един въпрос, пуснахме ги в една
кутия, след което
всеки изтегляше листче и на глас отговаряше на въпроса.
Неотдавна бях консултирал няколко агенции за социални услуги и няколко
промишлени
организации, и бях стъписан да чуя колко силно се нуждаят хората от признание
за работата си.
„Колкото и усилено да работиш - въздъхваха те, - от никого няма да чуеш и една
добра дума. Но
направи само една грешка, и веднага ще ти се нахвърлят!" Затова аз написах
следния въпрос: „Какви
думи на признание биха те накарали да подскачаш от радоот?"
Въпросът ми беше изтеглен от една жена. Тя го прочете и се разплака. Като
директорка на социален
дом за жени, жертви на насилие, всеки месец полагала значителни усилия за
съставянето на
разпределение за работа, което да удовлетворява всички. Въпреки това всеки път
когато представяла
програмата, имало поне няколко души, които да са недоволни. Не си спомняше
някога да е получавала
и най-малкото признание за усилията, които влага в съставянето на справедливо
работно
разпределение. Докато четеше въпроса ми, всичко това преминало през главата й
и нуждата й от
признание я накарала да се просълзи.
След като изслуша разказа на жената, друг мой приятел също пожела да отговори
на въпроса. След
това и останалите гости пожелаха да се изредят; и докато отговориха на
въпроса, много от тях се
разплакваха.
Желанието ни за признание - различаващо се от манипу-лативното потупване по
рамото - е особено
очевидно на работното ни място, но не бива да подценяваме присъствието му и в
семейството. Една
вечер се скарах на сина ми, защото не беше изпълнил своя дял от домакинската
работа, а той ми
отвърна: „Татко, забелязваш ли колко често говориш за това, което според теб е
лошо, и колко рядко
за това, което е хубаво?" Неговото наблюдение остави дълбока следа в мен.
Осъзнах, че постоянно
търсех с какво мога да подобря нещата и рядко празнувах успехите. Тъкмо бях
приключил един
семинар с аудитория от 100 участници, от които, с изключение на един, всички
дадоха отлична оценка
за работата ни. Въпреки това единственото, което се въртеше в главата ми,
беше недоволството на
този човек.
Склонни сме да забелязваме лошите вместо хубави те неща.
Същата вечер написах песен, която започва така:
„В 98% от това, което правя, съм безгрешен, но ще си
спомням за двата процента, в които не вях успешен."
Припомних си, че бих могъл да усвоя навика на една учителка, която познавах. Един
неин ученик,
неподготвен за контролното, решил да предаде празен лист, на който написал
само името си. Много
бил изненадан, когато разбрал, че учителката му е дала оценка от 14%. „За какво
получих тези 14%?",
попитал той невярващо. „За чистотата", отвърнала тя. Откакто Брет ме
„пробуди", винаги се старая да
усещам, когато действията на другите допринасят за моя живот, и да развивам
способността си да
изразявам своята признателност към тях.
Превъзмогване на неохотата за изразяване на признателност
Дълбоко се трогнах от един откъс от книгата на Джон Пауъл „Как да останем
винаги влюбени”, в
който той споделя тъгата си, че не е бил способен да изрази своята
признателност към баща си, докато
е бил жив. Много тъжно ми се стори да пропуснеш възможността да благодариш
на хората, които са
имали най-голямото и позитивно влияние върху живота ти!
Веднага се досетих за своя чичо Джулиъс фокс. Когато бях малък, той всеки ден
идваше да се
грижи за баба ми, която беше изцяло парализирана. На лицето му винаги грееше
топла и любеща
усмивка. Нямаше значение колко неприятна, в моите детски очи, задача
извършваше, отнасяше се към
баба така, сякаш тя му правеше огромна услуга с това, че му позволява да се
занимава нея. Този
великолепен човек беше за мен модел за подражание, а примерът, който ми даваше,
често ми служеше
за подкрепа.
Когато чичо ми се разболя, и вече той самият беше близо да смъртта си, осъзнах,
че никога не бях
изразявал своето признание към него. Искаше ми се да го направя, но имаше и
някаква неохота в мен:
„Сигурно знае колко много означава за мен; не е нужно да го изразявам на глас;
освен това може и да
се притесни, ако му го кажа." Още в момента, в който тези мисли се появиха в
главата ми, знаех, че са
погрешни. Често ми се беше случвало да си мисля, че другите са наясно с огромната
признателйост,
която тая към тях, и да откривам, че греша. И дори когато хората се смущаваха,
все пак бяха щастливи
да чуят думите на благодарност.
Все още се колебаех и си мислех, че думите не биха могли да отразят автентично
дълбочината на
чувствата ми. Бързо разобличих и този трик в мислите ми: да, истина е, че
думите са само бледо
отражение на чувствата в нас, но също така: „Всичко, което си струва да бъде
направено, си струва да
бъде направено и като бледо отражение."
На един семеен обяд се случи да седна до чичо Джулиъс и думите ми на признание
потекоха сами.
Той ги прие с радост и без смущение. Същата вечер се прибрах, опиянен от радост,
и написах едно
стихотворение, което му изпратих. По-късно разбрах, че всеки ден до
последвалата му след три
седмици смърт той карал някого да му прочита стихотворението.
Обобщение
Обикновените комплименти, колкото и позитивно да звучат, често се превръщат
в присъди и могат
да се използват и като средство за манипулиране на другия. Изразяването на
признание чрез ННК е
единствено с цел празнуване. Изразяваме:
1) постъпката, която е допринесла за благосъстоянието ни,
2) нуждата, която е била удовлетворена, 3) чувството на задо-. волство и радост,
които са се появили
като резултат.
Когато получаваме признание по този начин, тогава избягваме и
самодоволството, и фалшивата
скромност, защото се радваме заедно с човека, който изразява своето признание.
Епилог
Веднъж попитах чичо си Джулиъс каква е тайната на неговата изключителна
способност за
съчувствие. Изглеждаше поласкан от въпроса'ми и за момент се замисли:
„Животът ме дари с най-
добрите учители." Когато го попитах кои са били те, той ми разказа: „Баба ти
беше най-добрият
учител, който някога съм имал. Ти я познаваше, когато вече беше болна, и затова
няма как да си
спомняш каква беше в действителност. Разказвала ли ти е, че по време на
Голямата депресия за 3
години приюти в дома си един шивач заедно с жена му и с детето му, които бяха
загубили къщата и
магазина си?" Добре си спомнях тази история. Бях силно впечатлен, когато я чух
за първи път от
майка си, защото дори не можех да си представя как баба ми в своята малка
къщичка, в която
отглеждаше деветте си деца, е могла да намери място и за семейството на
шивача.
Чичо Джулиъс ми разказа още няколко истории, които разкриваха състраданието
на баба ми и
които вече бях чувал като малък. След това ме попита:
- Майка ти сигурно ти е разказвала за Исус.
- За кого?
- За Исус.
- Не, никога не ми е разказвала за Исус.
Историята за Исус беше последният ценен подарък, който получих от чичо си,
преди да умре. Това
беше истинска случка за един мъж, който почукал на задната врата на къщата на
баба ми, за да поиска
храна. Това не беше нещо необичайно. Въпреки че баба била много бедна, хората в
околността знаели,
че щяла да нахрани всеки, който се появи на вратата й. Въпросният мъж бил с
брада и с рошава черна
коса; дрехите му били мръсни и парцаливи, а на врата си носел кръст от сплетени
клони, пристегнати с
въженца. Баба го поканила в кухнята и докато мъжът се хранел, го попитала за
името му.
- Казвам се Исус — отвърнал той.
- А имаш ли и фамилно име? - попиташ баба ми.
- Аз съм Исус Христос. (Английският на баба ми не беше много добър. Другият ми чичо,
Изидор, по-
късно ми разказа, че когато влязъл в кухнята и видял мъжа, баба му го представила като
„господин
Христос.")
След това баба попитала мъжа къде живее.
- Нямам дом.
- Тогава къде смяташ да прекараш нощта? Студено е навън.
- Не зНам.
- Искаш ли да останеш тук? - попитала баба. Той останал в къщата й седем години.
Баба ми притежаваше вродена дарба за ненасилствена комуникация. Не мислеше
за това какъв „е"
човекът. Ако го беше направила, сигурно щеше да го сметне за луд и щеше да се
постарае да се отърве
от него. Но не, тя се интересуваше единствено какво чувства другият и от какво
се нуждае. Ако е
гладен, нахрани го! Ако няма покрив над главата си, подслони го!
Баба обожаваше да танцува и майка ми често споменаваше думите й: „Недей да
вървиш, когато
можеш и да танцуваш." И така, приключвам книгата си за езика на съчувствието
с една песен за баба
ми, която говореше и живееше по модела на ненасилствената комуникация.
Веднъж човек на име Исус
почука на вратата на баба ми.
Помоли за малко храна,
но получи много повече от това.
Исус Христос съм, каза той.
Тя не хукна в Рим да провери,
а го приюти при нас за няколко години,
както стори и с другите бездомни.
Това беше нейният еврейски начин
да ми предаде учението на Исус
По нейния безценен начин
тя ми предаваше учението на Исус.
A mo е: „Нахрани гладните, излекувай болните,
и след това си почини.
Танцувай, а недей вървя;
живей в уютен дом с отворени врати."
Това беше нейният еврейски начин
да ми предаде учението на Исус.
По нейния безценен начин
тя ми предаваше учението на Исус.
Няколко основни чувства, които всички ние изпитваме
Чувства, които изпитваме, когато нуждите ни са
удовлетворени
• удивление
• надежда
• увереност
• гордост
• радост
• благодарност
• вдъхновение
• спокойствие
• оптимизъм
• удобство
• облекчение
• ентусиазъм
• изненада
• любопитство
Чувства, които изпитваме, когато нуждите ни не са
удовлетворени
• гняв
• разочарование
• уплаха ^
• нервност
• раздразнение
• объркване ,
• тъга
• мъка
• загриженост
• безпомощност
• нетърпение
• самота
• неудобство
• притеснение
• отчаяние
Няколко основни нужди, които всички ние притежавам
Автономност:
Свобода да избираме своите собствени мечти, цели и ценности.Свобода да
избираме начина, по който
до осъществим нашите мечти, цели и ценности.
Взаимосвързаност:
Приемане
Одобрение
Близост
Принос към обогатяването на живота
Емоционална сигурност:
Емпатия
Честност
Любов
Спокойствие
Уважение
Доверие
Яснота I
Разбиране
Топлина
Духовно свързване:
Красота
Хармония
Вдъхновение
Порядък
Мир
Цялостност:
Автентичност
Творчество
Смисъл
Значимост
Празнуване:
Празнуване на живота и на сбъднатите мечти
Празнуване на загубите - на близки, на мечти и т.н.
(скърбене)
Игра:
Забавление
Смях
Радост
Физически:
Въздух
Вода
Храна
Движение
Почивка
Подслон
Защита от вируси
Сексуално изразяване
Докосване
Защита от животозастрашаващи форми на живот
Моделът на ненасилствената комуникация
I. Ясно изразявам как се чувствам, без да критикувам или обвинявам
НАБЛЮДЕНИЯ
1. Действията, които наблюдавам (виждам, чувам, спомням си, представям си, без
присъди) и които
допринасят или не за моето благосъстояние:
vКогато аз (виждам, чувам)..."
ЧУВСТВА
2. Как се чувствам (емоция или усещане) по отношение на това, което наблюдавам:
„Аз се чувствам...”
НУЖДИ
3. Моята нужда или ценност, (вместо какво бих предцочел или направил), която
причинява моите
чувства: „...защото се нуждая от..."
МОЛБИ
Ясно моля за това, което би обогатило живота ми, без да изисквам.
4. Конкретното действие, което бих искал да се предприеме:
„Би ли...?”
II. Изслушвам с емпатия ти как си, без да чувам в думите ти обвинение или критикуване
НАБЛЮДЕНИЯ
1. Действията, които наблюдаваш (виждаш, чуваш, спомняш си, представяш си,
без присъди) и които
допринасят или не за твоето
б л агосъстояние: „Когато ти (виждаш, чуваш)..."
ЧУВСТВА
2. Как се чувстваш (емоция или усещане) по отношение на това, което
наблюдаваш:
„Ти се чувстваш..."
НУЖДИ
3. Твоята нужда или ценност (вместо какво би предпочел или направил), която
причи-нява твоите
чувства: „...защото се нуждаеш от..."
МОЛБИ
Изслушвам с емпатия това, което би обогатило живота ти, без да чувам в думите
ти изискване.
4. Конкретното действие, което би искал да се предприеме:
„И би искал да...?"
Център за ненасилстВена комуникация
Основаният през 1984 г. от д-р Маршал Розенберг Център за ненасилствена
комуникация (ЦННК) е
международна организация, чиято визия е свят, в който нуждите на всички се
задоволяват по мирен
път. Мисията на ЦННК е да подпомага разпространяването на ненасилствената
комуникация (ННК) по
света.
Обучения по ННК се провеждат по цял свят в различни общности, училища,
затвори,
посреднически центрове, църкви, бизнес среди, професионални конференции. Д-р
Маршал Розенберг
прекарва повече от 250 дни в годината в пътуване по света. Той преподава
ненасилствената
комуникация в едни от най-бедните и засегнати от военни конфликти държави по
света. Повече от 180
сертифицирани и стотици други специалисти, чието обучение по ННК все още е в
ход, преподават
метода в 35 държави на приблизително 250 000 души годишно.
Ние от ЦННК вярваме, че обучението в ННК е съществена стъпка към създаването
на мирно и
основано на съчувствие, общество. Вашето - освободено от данъци - дарение ще
помогне на Центъра
да продължи да обучава хора в някои от най-бедните и засегнати от насилие
райони по света. Ще
подкрепи развитието и поддържането на проектите, създадени с цел да
предоставят обучение по ННК
на населението в най-нуждаещи-те се географски райони.
Центърът за ненасилствена комуникация осигурява различни седства, с които
подкрепя
разпространението на ННК по света. За да направите дарение, освободено от
данъци, или за да
научите повече за наличната информация и средства, посетете страницата на
центъра на адрес:
www.cnvc.org .
За автора
Д-р Маршал Розенберг е основател и директор на отдела по образование в Центъра
за
ненасилствена комуникация, който е международна организация. Автор е на
книгите Езикът на мира в
света на конфликтите (Speak Peace in a World of Violence), както и на бестселъра
Общуване без
агресия: Наръчник по ненасилствена комуникация. През 2006 г. д-р Розенберг получава
наградите
Мост на мира (Bridge of Peace Award) на фондация Global Village, както и наградата на
Международната асоциация на обединените църкви. Розенберг прекарва повече от
250 дни от
годината в пътуване по света. Той преподава ненасилствената комуникация на
местното население, по
международни конференции и в едни от най-бедните и опустошени от война
страни по света.
Израснал в един от размирните квартали на Детройт, д-р Розенберг развива силен
интерес към
новите форми на общуване, които да предоставят мирни алтернативи на
насилието. Получава
докторска степен по клинична психология в университета Уисконсин през 1961 г.,
където учи при
Карл Роджърс. Последвалият му опит и сравнителни изследвания в сферата на
религиите го мотивират
да развие метода ненасилствена комуникация (ННК).
През 60-те години д-р Розенберг използва модела ННК в държавно финансирани
проекти за
интеграция, в рамките на които работи като посредник в конфликти и провежда
обучения за
комуникативни умения. Основава Центъра за ненасилствена комуникация (ЦННК)
през 1984 г. ЦННК
е международна, неправителствена организация, в която работят над 180
сертифицирани
преподаватели от над 35 държави по света.
Инициатор е на програми за мир в Руанда, Бурунди, Нигерия, Малайзия, Индонезия,
Шри Ланка,
Сиера Леоне, Близкия изток, Колумбия, Сърбия, Хърватия и Северна Ирландия,
финансиран от
ЮНЕСКО. Групата на Центъра за ненасилствена комуникация в бивша Югославия
обучава десетки
хиляди учители и ученици в ННК Правителството на Израел официално признава
ННК и методът се
преподава в стотици училища в страната.
Д-р Розенберг живее във Васерфаленхоф, Швейцария.
Семинари по метода Ненасилствена комуникация в България се организират от
фондация
„Същност".
За повече информация: www.essencebulgaria.org Обученията се водят от: Естер
Гомбаш и Емилия
Илиева
Естер Гомбаш е преводач на българското издание на книгата на Маршал Розенберг
„Общуване без
агресия. Наръчник по Ненасилствена комуникация". Завършила е специалност
психология в
Будапеща. Обучавала се е и работи под менторството на унгарския преподавател
Хава-Ева Йонаи.
През 2007 г., в сътрудничество с фондация „Същност", започва да провежда
обучения и семинари по
Ненасилствена комуникация в България.
За контакти: V
e-mail: vextall@gmail.com, GSM: 0888590036
Емилия Илиева се обучава в метода на Ненасилствена ко-муникация през 2004 г.
Участва в
изготвянето на програма за подготовка на обучители по ННК в Югоизточна
Европа и води
международни семинари за ненасилствена комуникация в Кипър и Босна и
Херцеговина. В рамките на
фондация „Същност", в съавторство с Милена Ненкова, създава семинара „Светът
през очите на
жирафа", който се провежда в България от 2005 г.
За контакти:
e-mail: emilia.y.ilieva@email .com, GSM: 0888 956 795
Маршал Розенберг
ОБЩУВАНЕ БЕЗ АГРЕСИЯ НАРЪЧНИК ПО НЕНАСИЛСТВЕНА КОМУНИКАЦИЯ
Американска
Първо издание
Редактор и коректор: Светла Евстатиева Технически редактор: Ангел Йорданов
Предпечатна подготовка: Веселка Стоянова формат 60/90/16 Печатни коли 15
Печат:
Експреспринт, София
Издателска къща КРЪГОЗОР
София, ул. „Светослав Тертер"
тел.: 944 75 60; 944 53 80
e-mail: office@kragozor.com
www.kragozor.com__