Мат Фицджералд

КОЛКО СИЛНО ГО ИСКАШ

Поглед отблизо за ролята на ума
в свръхчовешките постижение

HOW BAD DO YOU WANT IT? by Matt Fitzgerald

Copyright © 2015 by Matt Fitzgerald
Превод oт английски © Деница Попова
Снимка корица © Andrea Piacquadio
Дизайн корица © Издателство „Вакон“
София, 2018

http://4eti.me

ISBN: 978-619-7300-31-4

2
 Тази книга е революция в спортната психология.
— Runner’s world —

Всеки, без значение дали е професионален атлет или

спортува за удоволствие, може да използва стратегиите,
описани в тази книга, за да подобри представянето си.
— Men’s Journal —

„Колко силно го искаш?“ доказва огромното значение на

психологията в спортовете за издръжливост.
— Самуеле Маркора —

Фицджералд е талантлив разказвач, а вълнението и

тръпката на всяко състезание ще ви накарат нетърпеливо
да прелиствате тези изпълнени с вдъхновение страници.
— Run Oregon —

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР.........................................................................................................4
ВЪВЕДЕНИЕ........................................................................................................7
Първа глава. СЪСТЕЗАНИЕТО Е КАТО ХОДЕНЕ ПО ЖАРАВА..............19
Втора глава. ПОДГОТВИ СЕ, ЧЕ ЩЕ БЪДЕ ТРУДНО.................................36
Трета глава. ВРЕМЕТО Е НА ТВОЯ СТРАНА...............................................50
Четвърта глава. ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ОТПУСНЕШ...................................67
Пета глава. ЕФЕКТЪТ НА ОБХОДНИЯ ПЪТ................................................88
Шеста глава. ДАРЪТ НА ПРОВАЛА.............................................................104
Седма глава. ДНЕШНАТА СЛАБОСТ Е УТРЕШНА СИЛА......................123
Осма глава. ОТГОВОРЪТ Е ВЪТРЕ В ТЕБ...................................................139
Девета глава. ГРУПОВИЯТ ЕФЕКТ..............................................................155
Десета глава. КАКВО ОЧАКВАШ?...............................................................172
Единайсета глава. СТРАСТТА НЕ ПРИЗНАВА ВЪЗРАСТ........................188
Дванайсета глава. ЗАСЛУЖАВА ЛИ СИ?.....................................................203
БЛАГОДАРНОСТИ.........................................................................................220

4
 ПРЕДГОВОР

Изследователската работа, целяща да разбере кое ограничава

издръжливостта, не е сухо академично упражнение. Тя влияе и върху
начина, по който се тестват спортистите, върху това как тренират и как се
подготвят за състезания. През първите 100 години от историята на
спортната физиология се смята, че издръжливостта се ограничава от
мускулната умора, причинявана от изчерпване на енергията или от
недостатъчно снабдяване с кислород, в резултат на което в двигателните
мускули се натрупват съединения с киселинен характер. Заради това
схващане атлетите в спортовете за издръжливост при тренировка носят
пулсомери и им се взема кръв от ушите, за да се измерват нивата на лактат
в нея; употребата на еритропоетин се е превърнала в бич за колоезденето и
за други спортове за издръжливост, а преди състезание се консумират
тонове макаронени изделия и ориз. Това са само някои от примерите за
влиянието на спортната физиология върху живота на атлетите,
практикуващи спортове за издръжливост.
По-късно, в края на 90-те години на XX век, проф. Тим Ноукс представя
„модела на централния регулатор“1. Според този модел издръжливостта се
ограничава от подсъзнателна интелигентна система в мозъка („централния
регулатор“), която регулира използването на двигателните мускули така, че
производителността по отношение на скорост/сила при състезание да не
надвишава капацитета на тялото да се справи със стреса от натоварването.
Хипотезата е, че без подобна защитна система един силно мотивиран
спортист за издръжливост би могъл да се напрегне отвъд предела на
физиологичните си възможности и да изложи живота си на риск – от
топлинен удар, миокардна исхемия и мускулно вкочаняване.
Моделът на централния регулатор беше революционен, защото той убеди
много спортни физиолози, че органът, ограничаващ издръжливостта, е
мозъкът, а не сърдечносъдовата система и уморените двигателни мускули.
По-нататъшни изследвания, в това число и нашето проучване от 2010 г.,
вдъхновило подзаглавието на настоящата книга, потвърдиха тази идея,
която вече никой не оспорва. Но има един голям проблем: ако способността
за издръжливост е ограничена от някаква подсъзнателна и интелигентна
защитна система в мозъка, какво могат да сторят по въпроса атлетите за
издръжливост? Отговорът би бил: да тренират както винаги, за да
увеличават капацитета на телата си да се справят със стреса от
натоварванията за издръжливост. Моделът на централния регулатор
действително не е оказал съществен ефект върху начина, по който атлетите
1
Central Governor Model, CGM – б. np.
5
за издръжливост тренират и се готвят за състезания.
За щастие няма данни, които да сочат, че в мозъка съществува някакъв
централен регулатор, и атлетите за издръжливост имат значителен контрол
върху постиженията си. Toзи алтернативен модел на начина, по който
мозъкът регулира способността за издръжливост, се нарича
„психобиологичен модел“. В основата му са залегнали принципите, че
решенията какво темпо да си определиш и дали да се откажеш в състезание
за издръжливост се вземат от съзнателния мозък и че те се базират преди
всичко на съзнателното усещане колко трудно, тежко и изморително е
дадено физическо упражнение – усещане, което наричаме „усещане за
усилие“.
На много от колегите ми в областта на спортната физиология им е трудно
да приемат психобиологичния модел – как може нещо преходно и
субективно като усещането да оказва толкова голямо влияние върху
способността за издръжливост? Факторите, които могат да се измерят
обективно (например размерът на сърцето и количеството гликоген в
двигателните мускули), със сигурност влияят повече. Това заключение би
било оправдано, ако издръжливостта се разглежда просто като
производителността на една биологична машина, без мисли и чувства. Аз
обаче считам издръжливостта за саморегулирано поведение, на което
мислите и чувствата могат дълбоко да влияят. При мъчения болката (която
е усещане) може да принуди войниците да предадат страната, на която са
посветили живота си. Силният глад (усещане) може да превърне циви-
лизовани хора в канибали. Мислите и чувствата могат да доведат и до
катастрофалния, абсолютен провал на хомеостазата: смърт чрез
самоубийство. Ето защо не бива да се изненадваме, че усещането за усилие,
както и мислите, свързани с него, може да ограничат издръжливостта. Въз-
приятията са могъщ фактор.
Мат Фицджералд е сред първите спортни автори, признали какво влияние
би могъл да окаже психобиологичният модел върху спортистите за
издръжливост. Още помня първия ни разговор през 2009 г., по мобилен
телефон с доста нестабилна връзка, след като публикувахме
основополагащото ни проучване за ефекта от психологическата умора
върху усещането за усилие и издръжливостта. Аз бях на лекоатлетическо
състезание в Италия, а Мат беше в дома си в САЩ. Говорихме повече от
час – мен ме разпалваше интересът ми към междудисциплинарните
изследвания (и типичната италианска приказливост!), а Мат беше жаден да
слуша за най-новите научни разработки, които биха могли да повлияят
положително на многобройните му читатели. Нашата „връзка от
разстояние“ продължава вече години наред, като аз правя още проучвания
върху психобиологията на издръжливостта, а Мат запознава с тях широк

6
кръг читатели чрез статиите и книгите си.
В тази книга Мат е събрал впечатляваща колекция примери от реалния
живот как усещането за усилие и други психологически фактори влияят
върху издръжливостта. Тези примери от живота на елитни атлети от най-
разнообразни спортове за издръжливост са умело съчетани с обобщения за
най-актуалните научни изследвания. Резултатът е забележителен – книга,
която може да се чете като спортна биография, но същевременно дава идеи
как човек да подобри издръжливостта си, като се превърне в свой личен
„спортен психолог“. Надявам се това да подтикне спортистите и техните
треньори да прилагат по-широко психологическите принципи и техники.
Всъщност силата на психологията досега не се използва напълно в
спортовете за издръжливост и тъкмо нейното целенасочено и систематично
прилагане е едно от основните практически предложения, произтичащи от
психобиологичния модел.
Както Мат посочва обаче, това не означава, че да се печелят състезания за
издръжливост е въпрос само на „сила на волята“. Съзнателното
саморегулиране на мислите, чувствата и поведението може да окаже
драматично влияние върху издръжливостта, както той прекрасно е
илюстрирал в книгата си. Но генетиката, физическите тренировки и
храненето (например приемът на въглехидрати и кофеин) също играят
голяма роля, защото въздействат и на усещането за усилие.
Подсъзнателните мисловни процеси също могат да влияят на усещането за
усилие, както наскоро доказахме посредством подпрагови визуални
послания. Как да се избегнат отрицателните ефекти на някои подсъзна-
телни стимули и да се овладее силата на подсъзнанието, за да се подобри
издръжливостта, ще е една от темите, върху които в бъдеще ще се фокусира
психологията, прилагана към спортовете за издръжливост.
Освен това работим по нов вид тренировки „за мозъчна издръжливост“,
като при тях физическите тренировки се съчетават със задачи, изискващи
голямо умствено усилие, за да се стимулират областите в мозъка, които
участват в саморегулацията, и да се увеличи устойчивостта на умствена
умора. Времената са вълнуващи, защото психобиологичният модел
вдъхновява новаторски стратегии за подобряване на резултатите, които
надграждат стратегиите, разработени на базата на традиционния модел за
сърдечносъдовата/мускулната умора.
Затова следете какво прави Мат! Сигурен съм, че настоящата книга ще
бъде просто първата от успешна поредица в тази изключително обещаваща
област за развитие на спортистите за издръжливост.
Д-р Самуеле Маркора

7
 ВЪВЕДЕНИЕ

Първото ми състезание по издръжливост се състоеше от две обиколки на

спортното игрище в основно училище „Ойстър Ривър“ в Дърам, Ню
Хампшър. Състезанието беше част от спортния празник, почти ритуал за
завършването на петокласниците. Както повечето 11-годишни хлапета, и аз
бях тичал в много надпревари из квартала, но те бяха все кратки спринтове.
Децата не се състезават на дълги разстояния, освен ако надбягването не е
организирано от възрастни. И на спортния празник разбрах защо е така.
Тъй като не знаехме какво ни чака, всички се изстреляхме от старта с
максимална скорост. След 50-60 метра такава слабост покоси краката ми,
все едно се разболявах от грип. Струваше ми се, че с всяка крачка
натежават с по килограм. Гърлото ми пареше, сякаш беше отворена рана,
полята със солена вода. В главата ми се промъкна някакво бучене и
съзнанието ми замъждука като пламъче в злостен вятър. Шепата мисли,
които успявах да оформя, бяха откъслечни и панически: „Какво става с
мен, дявол да го вземе? Това нормално ли е? И другите деца ли се мъчат
така?“.
Завърших първата обиколка и преборвайки се с огромното изкушение да
се откажа, започнах втората. Пред мен оставаше само едно момче – Джеф
Бъртън, единственото хлапе в класа ми, което беше кльощаво като мен.
Разбирах в каква ситуация съм. Можех или да се напрегна още повече, за да
догоня Джеф с цената на още по-големи страдания, или да сложа край на
мъките си и да го оставя да победи. Но се появи и трети вариант – Джеф
залитна. Окрилен от гледката на объркването му, го задминах на подхода
към последния завой и пресякох финиша като победител, макар и твърде
капнал, за да тържествувам по друг начин освен вътрешно.
От това преживяване научих една фундаментална истина за спортовете за
издръжливост. Въпреки че имах крака и дробове, с които бях способен да
победя, тъкмо съзнанието ми – и по-точно способността да изтърпя новите
усещания и готовността да понеса известни страдания в името на
победата – ми помогна да надделея. Разбрах, че с основното
предизвикателство в надпревара на дълга дистанция се сблъсква
съзнанието.
Три години след моя триумф на спортния празник си разбих коляното на
футболното игрище. Хирургът, който го закърпи, ме посъветва да си
намеря друг спорт. Когато получих травмата, се състезавах с известен
успех и на една миля в лекоатлетическия отбор на гимназия „Ойстър
Ривър“. Затова реших да заложа изцяло на бягането.

8
 Годината беше 1985-а – направо „Средновековие“ в еволюцията на
рехабилитацията след реконструкция на коляното. След операцията шест
седмици носих гипс на целия крак, а после и шина, с която останах още
шест месеца. Този албатрос от кевлар и велкро обикаляше пистата заедно с
мен през целия ми първи сезон на тренировки и състезания на закрито в
гимназията. Когато през пролетта махнаха шината, се чувствах като
прероден. Състезавах се на една миля седем пъти през сезона на открито и
шест пъти поставих личен рекорд.
През есента поведох отбора ни по крос-кънтри към титла на щатския
шампионат в една от трите междуучилищни спортни дивизии в Ню
Хампшър. Седмица по-късно заех десето място в индивидуалното
класиране на „Турнира на шампионите“, където се състезават най-добрите
отбори и индивидуални участници. Аз завърших на второ място сред
второкурсниците и на първо сред участващите за първа година. Бях на път
да стана най-добрият гимназиален бегач в щата Ню Хампшър, преди да
завърша.
Това обаче така и не се случи. Първият знак, че няма да стане, дойде в
момента на големия ми пробив на дивизионния щатски шампионат по крос-
кънтри бягане. Състезанието се провеждаше в парка „Дерифийлд“ в
Манчестър, най-трудното гимназиално трасе за крос-кънтри в Америка. То
започва в подножието на ски писта, изкачва се чак до върха ѝ и отново се
спуска. Изкатерих склона втори, зад Шон Ливингстън – ученик от по-
горните класове, чийто талант беше от съвсем друга категория. Не отдавах
голямо значение на това, преди да минем трудната част, когато приятелката
ми ме видя и изпищя на стоящия до нея: „Божичко! Той е втори!“. Тогава
осъзнах, че се представям страхотно.
Няколко мига по-късно обаче ме задмина Тод Гайл от съперниците ни
„Стивънс Академи“ – второкурсник като мен. Водеше ме с 10-15 метра в
подножието на хълма. Но пък трасето имаше още едно, последно адско
изкачване, преди да стане равно към финала. Аз бях по-добър от Тод в
бягането по нанагорнище (тъкмо затова го бях задминал) и започнах да
скъсявам дистанцията помежду ни.
На последния завой бяхме един до друг. Тод се напрегна и ускори. Аз
също. Спринтирахме буквално в синхрон по Финалната права, докато
родители, треньори и съотборници крещяха край нас.
И тогава просто се отказах. Капитулирах. Предадох се. Случи се, когато
Тод вдигна темпото още съвсем малко – финалният му трик. Никога няма
да разбера дали и аз бях способен да ускоря толкова, а може би и още
малко, защото дори не се опитах. Причината беше елементарна – твърде
много страдах. Част от мен сякаш питаше: „Колко силно го искаш
всъщност?“, а друга част отвърна: „Не толкова силно, колкото този тип“.

9
Не мисля, че Тод беше no-талантлив или пък в по-добра форма от
мен – оказа се, че в бъдеще щях да го победя в две от петте първенства по
крос-кънтри, които ни оставаха в гимназиалната ни кариера. Разликата
между нас в онзи ден беше готовността му да положи повече усилия.
Шокът от първата ми среща – на 11-годишна възраст – с болката, която
съпътства състезанията за издръжливост, не ме беше напуснал. Обичах да
бягам, обичах да ставам по-силен и по-бърз, но мразех да ме боли така,
както по време на състезание. Успявах да преодолявам ненавистта си към
тъмната страна на спорта, който бях избрал, докато все още бях новак и
очакванията ми бяха ниски. Но когато достигнах нивото на претендентите,
открих, че е възможно да изпитвам дори по-голяма болка и че ще трябва да
ме боли още много, за да стана шампион. Едва тогава осъзнах, че преди бях
функционирал в някаква „зона на комфорт“ в дискомфорта, в едни
илюзорни „100 процента“, които просто трябваше да преодолея, ако исках
все някога да стана най-добрият.
Но не направих този избор. Вместо това станах класически пример за
„слаба психика“. В дните на състезанията ме обземаше някакъв
всепоглъщащ ужас. Стомахът ми се свиваше, сърцето ми се разтуптяваше и
мислите ми маниакално се въртяха само около предстоящата агония. Ако
някое състезание се падаше във вторник, през учебните часове седях като
вцепенен, без да чувам какво говорят учителите. Ако се падаше в събота,
едва успявах насила да изям зърнената си закуска с мед и ядки, преди да
тръгна от дома, за да се кача заедно със съотборниците си в автобуса за
кланицата.
През третата си година в гимназията започнах да бягам в състезанията,
колкото да отбия номера, и вътрешно вече си давах сметка, че тези уж 100
процента, които влагам от себе си, всъщност са 95. Бягах точно колкото бе
нужно, за да не разбере никой, че блъфирам. И въпреки това имах някои
добри дни – завърших шести на „Турнира на шампионите“ през 1987 г., но
в повечето случаи напусках трасето, отвратен от себе си, със съзнанието, че
не съм дал всичко, на което съм способен.
Нещата се влошиха. На едно състезание на открито в Бостън в средата на
3,2-километровото трасе се престорих, че съм навехнал глезен, и паднах на
земята, симулирайки агония. Седмици по-късно се направих, че не съм чул
повикването да се явя на старта на друго състезание на 3,2 километра (2
мили), и участниците стартираха без мен. След сезона по крос-кънтри в
последната ми година в гимназията (който увенчах с жалкото 17-о място в
„Турнира на шампионите“, а вечният ми съперник Тод Гайл стана втори) се
отказах от бягането. Пъзльото в мен беше надделял.
През 1995 г. – две години след като завърших колеж и все още уверен, че
съм приключил с бягането, се преместих в Сан Франциско. Целта ми беше

10
да се хвана на първото сносно предложение за работа като писател. В
крайна сметка такава оферта дойде от Бил Катовски, който 12 години по-
рано беше създал списание Triathlete, а по онова време тъкмо пускаше ново
списание, посветено на спортовете за издръжливост – Multisport. Щях да
приема с радост и еднократна поръчка за High Times2, но съдбата избра да
ме потопи изцяло в обкръжението на хора, които обичат да тренират и да
стават все по-силни и по-бързи, също както самият аз някога.
Неизбежното се случи. Тренировките и състезанията отново ме
погълнаха – първо като бегач, а после и като триатлонист. Беше
пристрастяващо. Посвещавах се на тези занимания все повече и повече и
амбициите ми също растяха. Масло в огъня в това „второ действие“ от жи-
вота ми на спортист за издръжливост наливаха две припокриващи се
желания. Преди всичко исках да стана спортистът, който можех да бъда,
ако не се бях отказал. Но разбирах отлично, че за да го направя, трябва да
преодолея психическата слабост, която първия път ми беше попречила да
стана този спортист, а и по принцип исках да се отърва от досадното бреме.
Така и не станах спортистът, който можех да бъда. Истинската ми
ахилесова пета се оказа склонното ми към бунтове крехко тяло, което
окуцяваше само при споменаването на думите „плантарен фасциит“. (Още в
младежките ми години имаше предвестници на тази слабост, включително
и травмата на коляното, която получих на 14 години.) Но въпреки че не
успях да стана спортистът, който можеше да бъда, успях поне да стана най-
добрият спортист, който бих могъл да бъда предвид дефектното тяло, с
което бях орисан.
Ако моментът, в който се отказах да гоня Тод Гайл на Финалната права на
дивизионния щатски шампионат по крос-кънтри, бележи символичната
загуба на моята пълноценност като спортист, един момент по време на
маратона в Силициевата долина през 2008 г. оповести изкуплението ми. Бях
на около пет километра от финала и страдах жестоко, когато подминах
млада двойка зрители, застанали край пътя, може би в очакване да видят
свой приятел. Вече бях на десетина крачки след тях, когато чух жената да
казва само: „Еха!“.
Тази дума можеше да означава куп неща. Може би младата дама е била
впечатлена от бързината ми. Но първенецът в надпреварата (аз щях да
финиширам трети) беше минал край нея четири минути по-рано от мен.
Значи не беше това. А може би се е възхищавала на красивия ми стил на
бягане. Аз обаче не се отличавам с красив стил, a и бягането ми в онзи
момент вероятно е изглеждало no-зле от всякога.
Всъщност смятам, че жената, която каза „еха“, се е впечатлила от

2
High Times – създадено през 1974 г. списание, чиято мисия е легализирането на
марихуаната – б. пр.
11
ужасния ми вид – от мъчителното усилие в движенията ми. Сигурно съм ѝ
се видял като човек, който гази из невидима течност, затънал до кръста.
Поне аз усещах усилията си тъкмо така. Пък и ми течеше лига – сигурен
съм! Двусричното възклицание на непознатата е било уважително кимване
към усилията, които полагах, към готовността ми да страдам до такава
степен в преследване на безсмислената ми цел – да финиширам за
определено време.
В това състезание на практика не постигнах личната си цел за
време – скорошна травма беше съкратила тренировките ми до степен тя да
стане непостижима. Постигнах обаче нещо по-важно – удовлетворението да
знам, че поне веднъж съм почувствал как давам абсолютно всичко от себе
си на трасето.
Трийсет и седмият километър от маратона в Силициевата долина през
2008 г. си остава моят най-скъп момент като спортист. Нещо повече,
смятам го за един от най-добрите моменти в целия ми живот. Разбира се,
това беше просто някакво състезание, но спортът всъщност не е нещо
отделно от живота, нито пък спортистът е отделен от личността. Докато
преодолявах страха си от болката при надпревара, започнах да се уважавам
повече – добих усещане за вътрешна сила, което ми е помагало да се
справям и с други предизвикателства, както в спорта, така и извън него.
Можеше никога да не изкупя вината си по такъв начин, ако не беше
предимството, спечелено в работата ми като спортен журналист, а именно
честите ми контакти със спортисти от световна величина. Чрез общуването
си с тях открих, че най-надарените 0,001% имат същите психологически
слабости като всички нас и че трябва да ги преодоляват, за да постигат
повече от нас. Само талант не е достатъчен. Това просветление ме изпълни
със смесица от здравословен срам и вдъхновение и ме подтикна да
упорствам повече.
На сравнително ранен етап във „второ действие“ от живота си като
спортист за издръжливост проведох един дълъг телефонен разговор с
Хънтър Кемпър, който два дни по-рано беше участвал в Елитния
национален шампионат по триатлон на САЩ през 1998 г. в Оушънсайд,
Калифорния. Наблюдавах състезанието лично, като репортер за списание
Triathlete. По средата на заключителното бягане на десет километра Хънтър
и австралиецът Грег Уелч се откъснаха от водещата група. Уелч имаше
победи в Световното първенство по триатлон през 1990 г., Световното
първенство по дуатлон през 1993 г., Световния шампионат по триатлон
„Айрънмен“ през 1994 г. и Световното първенство по триатлон дълга
дистанция през 1996 година. Хъншър беше 22-годишен новобранец сред
професионалистите, чието най-голямо спортно постижение беше второ
място на финал в Шампионата на конференцията на атлантическия бряг на

12
10 000 метра. Двамата мъже наченаха последните 800 метра, все още
бягайки рамо до рамо. Попитах Хънтър какво е било усещането.
„Побърквах се“ – отвърна той.
От по-пълното му обяснение научих, че Хънтър се чувствал толкова
уплашен, толкова ужасен и така абсурдно не на мястото си, колкото бих се
чувствал и аз в същата ситуация. Преживял мъчителна криза на
самочувствието, докато бягал по дългата финална права към финиша рамо
до рамо с Уелч. Нещо вътре в Хънтър сякаш питало: „Колко силно го
искаш?“. Имало миг на несигурност и колебание. Но в следващия момент
Хънтър разбрал, че желанието му да победи в състезанието е по-силно от
страха от легендарния му съперник и е достатъчно, за да изтърпи мъките.
Скочил сляпо в бездната и открил възможност за някакво съвсем ново ниво
на усилие. Внезапното му ускорение пречупило гръбнака на Уелч (в
преносен смисъл) и новакът се засилил към финиша сам, печелейки първата
от общо седемте титли в национални първенства, които в крайна сметка
щеше да пожъне.
По-късно в същия телефонен разговор Хънтър ми сподели, че най-доброто
му време в гимназията на 3,2 километра било с две секунди по-слабо от
моето. Подобни преживявания, а имаше още много такива, понижиха
страха ми от болката при състезание. Те укрепиха решителността ми да
стана no-издръжлив състезател и вярата ми, че мога да го постигна.
Докато преживявах тази личностна еволюция, в спортната наука се
случваше революция. Новите технологии, като функционалният ядрено-
магнитен резонанс, бяха отворили първото прозорче към мозъка, което
позволи на спортните физиолози да узнаят повече за ролята на този
наелектризиран орган, тежащ килограм и половина, във връзка с
издръжливостта – процес, който достигна кулминацията си с появата на
нов „психобиологичен“ модел. Името му беше дадено от Самуеле
Маркора – спортен физиолог от Италия, който живее и работи в Англия.
При този модел съзнанието и тялото се разглеждат като взаимносвързани, а
тялото определено е в подчинена позиция. Като се има предвид, че цял
живот вниманието ми е било приковано от психологическото измерение на
състезанията за издръжливост, аз следях с интерес тези изследвания и в
крайна сметка започнах да споделям наученото в своите статии за
списанията и в книгите си, например в „Мозъчни тренировки за бегачи“ 3.
Мозъчната революция в спортовете за издръжливост и произлезлият от нея
психобиологичен модел ме въодушевиха най-вече с това, че решително
потвърдиха урока от първата ми надпревара за издръжливост в пети клас.
Оказва се, че основното предизвикателство в спортовете за издръжливост
действително е от психологическо естество.
3
Оригинално заглавие – Brain Training for Runners – б. np.
13
 За много аспекти на издръжливостта досега винаги се е приемало, че са
биологични по своята същност, а вече се знае, че се основават на
психиката. Ето един пример – проучванията на Пол Лаурсън от
университета „Едит Коуън“ в Австралия и други изследователи доказаха,
че освен в екстремни случаи не дехидратацията, която е биологична, кара
спортистите да забавят темпото си при състезание, а психологическото
състояние да се чувстваш жаден.
Като „точна“ наука областта на спортната физиология е населена с хора,
които имат силно материалистичен уклон и следователно нямат нагласата
да ценят ролята на психиката за издръжливостта. Заради тази
пристрастност те са пренебрежително настроени към честите твърдения на
спортистите, че именно психиката ръководи парада. Мозъчната революция
обаче убеди много от въпросните учени в погрешността на материализма
им. Тези просветени изследователи вече са готови да се съгласят, че
великият финландски бегач Пааво Нурми е бил прав, когато преди почти
век е казал:
„Съзнанието е всичко. Мускулите – парченца гума. Всичко, което съм,
се дължи на съзнанието ми“.
Ето един по-точен, макар и не толкова поетичен начин да се изрази
схващането на Нурми: от психобиологична гледна точка издръжливостта се
определя единствено от производителността на съзнанието; биологията не
е нещо повече от външен принос на данни към съзнанието, който влияе на
неговата производителност. Британският невробиолог Винсънт Уолш дори
изказа предположението, че спортното състезание е най-трудната дейност
за човешкия мозък – по-трудна дори от „чисто“ умствените задачи като
решаване на диференциални уравнения, а също така по-трудна за самия
мозък, отколкото за тялото.
Ако смятате, че това е преувеличено, замислете се върху следното:
мускулите въобще не са необходими за участие в спортове за
издръжливост, нито пък за някаква друга форма на движение. Може да се
мине и без тях, те са напълно заменими. Днес хора с квадриплегия могат да
контролират роботизирани крайници с мислите си чрез електроди,
прикрепени към главата. Скоро ще бъде възможно страдащи от пълна
парализа да участват в състезания за издръжливост, стегнати в механично
тяло, или пък дистанционно. Дали тези кибератлети ще са способни да се
движат безкрайно? Не. Издръжливостта им ще е ограничена от мозъка така,
както винаги е било при спортистите без увреждания.
Да управляваш роботизирано тяло с мислите си не е лесно, при все че то
уж върши цялата работа – защото всъщност не я върши то. След около 30
минути хранене с роботизираната си ръка жената, която я използва, достига
до предела на силите си и не може да продължи повече. Няма реална

14
разлика между това явление и състоянието на планинския колоездач, който
отпада поради хипогликемия на последното изкачване в състезание. И при
двата сценария този срив настъпва в мозъка като резултат от усилието на
ума да принуждава тялото – от плът или метал – да върши работа.
Науката едва наскоро призна, че издръжливостта е фундаментално
психологическа, но езикът на всекидневието винаги го е знаел. Когато
казваме, че някой е издържал нещо, какво значение влагаме? Това, че
човекът е преминал през трудно преживяване. Турист би могъл да издържи
36 часа лутане, изгубен в студената планина, както и морски офицер би
могъл да издържи седем дни без сън по време на програмата за обучение на
„тюлените“ от Военноморските сили на САЩ, наричана „адската седмица“
(нещо, което баща ми е преживял през войната във Виетнам). Но това,
което трябва да се издържи, е самото преживяване, а не биологичните
ефекти на излагането на студ или лишаването от сън. Ако туристът не
усещаше студа или ако морският офицер не чувстваше умората си, нямаше
да има за какво да ги поздравяваме, че са оцелели след такова изпитание.
Спортистите за издръжливост по дефиниция издържат. Те издържат
дългите часове на тренировки, лишенията на един монашески начин на
живот и всякакви болки и страдания. Преди всичко обаче атлетите трябва
да издържат не действителното усилие, а усещането за усилие. С този израз
днес учените обозначават начина, по който спортистите обикновено
описват „колко тежко“ им се струва някакво упражнение в даден момент, и
той представлява централното понятие в психобиологичния модел на
издръжливостта. Именно усещането за усилие ме шокира така на спортния
празник през 1982 г. и тъкмо от него се ужасявах, когато бягах в
гимназиалните си години. И точно усещането за усилие, според най-новата
наука, е това, което кара планинския колоездач да достигне предела на
силите си на последното изкачване в състезание, то кара парализираната
жена, управляваща роботизирана ръка с мислите си, да се предаде след 30
минути самостоятелно хранене и тъкмо то ограничава издръжливостта във
всички обстоятелства. Най-важното откритие на мозъчната революция в
спортовете за издръжливост, а и най-важната истина, която бихте могли да
узнаете като спортист за издръжливост, е следното: Човек не може да
стане по-добър и no-издръжлив спортист, ако не промени отношението
си към усещането за усилие.
Дори нещо толкова физическо на пръв поглед, като тренировките, е
подчинено на този принцип. Тренировъчният процес увеличава
физическите способности на даден спортист, но в същото време променя и
отношението му към усещането за усилие. В колкото по-добра форма влиза
спортистът, толкова по-лесно му се струва да плува, да кара велосипед, да
бяга или да извършва каквато и да било дейност при определена скорост и

15
затова резултатите му се подобряват. Ако физическите способности на
спортиста се увеличават, но отношението му към усещането за усилие не
се променя съобразно с тях, показателите му по време на състезание няма
да стават по-добри, защото той ще е психологически неспособен да черпи
от повишените си физически способности.
Реално сценарият, който току-що описах, не би могъл да се случи.
Усещаното усилие по същество представлява съпротивата на тялото
спрямо волята на ума. В колкото по-добра форма влиза спортистът,
толкова по-малко съпротивление влага тялото. Ето защо увеличената
физическа способност винаги се чувства.
Разнообразните фактори, които пряко влияят на съзнанието, също могат
да променят отношението на спортиста към усещането за усилие и така да
подобрят издръжливостта. Някои от тези фактори увеличават количеството
свършена работа (тоест скоростта), която е резултат от дадено ниво на
усилие, също както правят и тренировките. Един такъв фактор е
инхибиращият контрол, или способността да оставаш фокусиран върху
стимули, свързани със задачата (например състезател пред теб), в
присъствието на разсейващи стимули (например спомен за загуба от същия
този състезател в предишно състезание). Едно проучване от 2014 г., про-
ведено от Самуеле Маркора и публикувано в „Европейски журнал по
приложна психология“ (European Journal of Applied Psychology), показа, че
когнитивен тест, разработен да предизвика умора в механизма на мозъка за
инхибиращ контрол, е увеличил усещаното усилие и е намалил
издръжливостта при проведеното след това бягане на 5 километра. Година
по-късно изследователите от Университета на Падуа съобщават в PLOS
ONE4, че бегачите, които постигали по-високи оценки по дадена скала за
измерване на инхибиращия контрол, се представяли по-добре в
ултрамаратон.
Други фактори увеличават степента на усещаното усилие, което
спортистът може (или има желание) да понесе. Очевиден пример за това е
мотивацията. Именно чрез повишената мотивация аз развих по-голяма
търпимост към усещаното усилие и преодолях проблемите си с психиката
като спортист за издръжливост.
Не всички атлети за издръжливост имат проблеми с психиката, но предвид
естеството на спортовете им всички са изправени пред психологически
предизвикателства, пряко или косвено свързани с усещането за усилие. Ако
съревнованието не беше дяволски трудно, спортистите не биха
преживявали мигове на съмнение в себе си или притеснение преди
състезание, на съжаление след надпреварата, на психическо изчерпване или

4
PLOS ONE – журнал за научни публикации със свободен достъп, издаван от
Обществената научна библиотека (Public Library of Science, PLoS) – б. np.
16
несигурност. Дори повечето грешки, допускани в тренировките – например
претренирането, произхождат от страха от страданието.
Психолозите използват термина копинг5, за да обозначат поведенческите,
емоционалните и когнитивните реакции на човек към дискомфорта и
стреса. Спортовете за издръжливост до голяма степен включват
дискомфорт и стрес; ето защо са тясно свързани с копинга, със справянето.
При състезание задачата на мускулите е да вършат работа. Задачата на
съзнанието е да се справя. Но има една уловка: мускулите могат да вършат
работа дотолкова, доколкото съзнанието успява да се справя. Следователно
спортовете за издръжливост са игра на „надмощие на съзнанието над
мускулите“.
При спортовете за издръжливост успешно справяне е всяко поведение,
емоция, мисъл или съчетание от тях, което допринася за по-добро
представяне. Формулирано по друг начин, успешното справяне в
спортовете за издръжливост е всяка реакция спрямо дискомфорта и стреса,
която променя по положителен, начин отношението на спортиста към
усещането за усилие, като увеличава количеството усилие, което
спортистът е в състояние да положи, или подобрява резултатите, които
спортистът постига, давайки всичко от себе си.
Някои методи за справяне са по-ефективни от други. Да симулираш, че
имаш травма, за да избегнеш дискомфорта да финишираш, както правех аз
в гимназията, е пример за неефективен метод на справяне. Да се вдъхновиш
от елитни спортисти и да си готов да понесеш по-големи нива на
дискомфорт, както правех във „второ действие“ от спортния си живот, е
пример за по-ефективен метод на справяне.
За да станеш най-добрият спортист, който би могъл да бъдеш, трябва да се
усъвършенстваш в справянето с обичайните форми на дискомфорт и стрес,
които ти поднася спортуването, като се започне от усещането за усилие и се
стигне до множеството трудности, явяващи се вторични – например страха
от провал. Трябва да откриваш, да упражняваш и да подобряваш уменията
за справяне, с които тези трудности се преодоляват най-ефективно. Моят
собствен термин за високо развита цялостна способност за справяне в
спортовете за издръжливост е „добра психологическа форма“.
Традиционната спортна психология има ограничено приложение за
развиването на добра психологическа форма. Преди мозъчната революция,
когато съзнанието и тялото се разглеждаха поотделно и когато биологията
обясняваше почти всичко (друг е въпросът, че не успяваше да го обясни),
дисциплината „спортна психология“ беше ограничена до мъничко
пространство някъде в периферията на спорта. Тя се състоеше от хаотична
смесица от техники, до една отявлено нефизически – например
5
Копинг, от англ. coping – справяне, преодоляване – б. пр.
17
визуализация и поставяне на цели, и почти винаги се практикуваше извън
контекста на самия спорт. Едни и същи трикове се пробутваха на
спортистите във всички спортове – от тези, при които усещането за усилие
играе малка роля, като бейзбола например, до тези, при които то е всичко:
спортовете за издръжливост.
Мозъчната революция доведе до възникването на нова психология на
спорта, която се основава на психобиологичния модел за издръжливост и
следователно касае конкретно тези дисциплини. Новата психология се
различава от старата в два ключови аспекта. Първо, тя се фокусира
категорично върху развиването на добра психологическа форма, или на
умения за справяне, които пряко и косвено променят отношението на
спортиста към усещането за усилие по начини, подобряващи
представянето. Тя е психология на надмощието на съзнанието над
мускулите.
Второ, в новата психология на спортовете за издръжливост ролята на
спортния психолог се поема от самия спортист. Защо? Защото
единственият начин да се справяш наистина добре с дискомфорта и стреса
на спортовете за издръжливост е да ги практикуваш. Сеансите по визуали-
зация и упражненията за поставяне на цели сами по себе си няма да
помогнат на съзнанието ти да потуши бунта на тялото в най-тежките
моменти на едно състезание. За да развиеш добра психологическа форма, е
необходимо да се подлагаш на тези трудности – също както за да развиеш
добра физическа форма, трябва да се подлагаш на тренировки. Никой не
може да свърши тази работа вместо теб, нито дори да ти дава насоки. В
крайна сметка справянето е реакция спрямо дискомфорта и стреса.
Да бъдеш свой собствен спортен психолог обаче не означава просто да се
учиш по трудния начин, от опит. Има коренна разлика между сляпото
лутане из атлетическите трудности и това да ги посрещаш с предварително
знание за естеството им и за методите за справяне с тях, доказали се като
най-ефективни за други спортисти. Най-важната мисия на новата
психология на спортовете за издръжливост е да предостави на спортистите
това знание, за да не им се налага „да откриват топлата вода“ в опитите си
да овладеят дискомфорта и стреса на своя спорт, а да са в състояние самите
те успешно да бъдат собствените си спортни психолози.
Най-добрият източник на знания във връзка с най-ефективните методи за
преодоляване на предизвикателства в спортовете за издръжливост е
примерът на елитните спортисти. Методите, на които разчитат най-
великите атлети, за да преодоляват най-трудните и често срещани
психологически препятствия пред по-доброто представяне, на практика и
по дефиниция са и най-ефективните методи за справяне за всички
спортисти. Шампионите са най-добрите ролеви модели в спортната

18
психология – не по-малко, отколкото в тренировките и в храненето. Не е
възможно да постигнеш впечатляващ успех в който и да било от основните
спортове за издръжливост с просто задоволителни резултати откъм
психологическа подготовка. Никой спортист, колкото и талантлив да е, не
би могъл да победи на международната сцена днес, ако не впрегне пълната
мощ на съзнанието си, за да постигне максимума както в усилията, на които
е способен, така и в резултатите, които постига, давайки всичко от себе си.
Замислете се колко повече от мен е постигнал Хънтър Кемпър с вероятно
съвсем малко по-голям суров физически талант.
За да се учим от шампионите, не е достатъчно само да слушаме историите
за техните победи. Трябва и да знаем как да тълкуваме тези примери. Какво
е естеството на трудностите, с които най-успешните състезатели се
сблъскват и които преодоляват? Как да възприемаме уменията им да се
справят с тези предизвикателства по начин, който позволява да ги
приложим в собствения ни опит? Това са въпросите, на които трябва да
отговорим, за да се възползваме от примера на най-добрите сред най-
добрите. Тук ни помага психобиологичният модел на издръжливостта. Като
прилагаме тази нова наука в проучването на конкретни случаи с елитни
спортисти, можем да извлечем практически уроци, които после да
прилагаме в собствените си спортни начинания.
Тъкмо това съчетание от чужд опит и научна интерпретация ме водеше по
пътя на изкуплението ми във „второ действие“ от моя живот като спортист
за издръжливост. Когато бягах в гимназията, ми липсваше дори и най-
беглото научно разбиране на страховете, които ме спираха. Не осъзнавах и
факта, че елитните спортисти срещат и преодоляват същите страхове. Вече
като възрастен бегач триатлонист в качеството си на свой собствен спортен
психолог се заех да преборя тези страхове в открит двубой, въоръжен с
познания за невропсихологическата им природа и с вдъхновение,
почерпено от примера на елитните атлети, които са показали най-
ефективните начини за справяне с тях. Тази мъдрост сама по себе си не
победи предизвикателството, което исках да преодолея, но ми даде
необходимите средства, за да използвам активно спортния си опит и така да
подобря психологическата си форма.
Задачата на настоящата книга е да ви помогне да станете свой собствен
спортен психолог – компетентно и все по-добре да практикувате новата
психология на спортовете за издръжливост. В следващите страници няма да
прочетете техники или упражнения. Те принадлежат към традиционната
спортна психология. Вместо това ще откриете разкази за победи на елитни
спортисти, които се превръщат във „възможности за обучение“, когато
бъдат изследвани от гледна точка на психобиологичния модел на
издръжливостта.

19
 Във всяко състезание нещо вътре във всеки спортист (нещо, което сега
можем да определим като усещане за усилие) поставя един простичък
въпрос: Колко силно го искаш? За да реализираш спортния си потенциал,
трябва да отговориш с нещо в духа на: По-силно. И след това трябва да го
докажеш. На теория е лесно, на практика – трудно, много по-трудно,
отколкото да разбереш как да тренираш, с какво да се храниш и кои обувки
да избереш. Ето какво ви обещавам аз: след като прочетете тази книга,
вашият отговор на най-важния въпрос в спортовете за издръжливост вече
никога няма да бъде същият.

20
 Първа глава.
СЪСТЕЗАНИЕТО Е КАТО ХОДЕНЕ ПО ЖАРАВА

На една пресконференция, проведена в деня преди Чикагския маратон

през 2010 г., завръщащият се шампион Сами Уанджиру признава, че е
подготвен за състезанието само на 75 процента. Не блъфира. Три седмици
по-рано Сами хваща стомашен вирус, заради който пропуска няколко
решаващи дни тренировки. Докато е на легло, обмисля да се откаже от
Чикаго и вместо това да участва в Маратона на град Ню Йорк следващия
месец.
Ако грипът е единственото му съображение, Сами не би се замислил за
такава драстична стъпка. Но 2010 г. като цяло е тежка за 23-годишния
герой от Кения. Докато тренира за Лондонския маратон през април, където
трябва да защити титлата си, Сами пада и контузва дясното си коляно.
Въпреки това стартира в маратона, но травмата се обостря и той е принуден
да отпадне на 16 километра от финиша. Етиопецът Цегайе Кебеде
продължава напред и печели надпреварата.
Ако Сами има съперник, то това е именно Кебеде. Той завършва втори
след Сами в Лондонския маратон година по-рано, а на олимпийския
маратон през 2008 г. в Пекин взема бронз, докато Сами грабва златото.
Кебеде е в стартовия списък на Чикагския маратон през 2010 г. и може би
тъкмо заради това Сами предпочита да не се откаже въпреки лошата си
форма. Двамата мъже заемат първо и второ място във веригата маратони
World Marathon Majors – серии, провеждащи се в рамките на две години, в
които се присъжда награда от половин милион долара (равностойна на 26,5
милиона долара в Кения) на бегача, натрупал най-много точки от участия в
състезанията. Надпреварата за 2009-2010 г. ще приключи в Ню Йорк.
Никой от другите претенденти за наградата обаче няма да се състезава там,
така че тя ще бъде „в кърпа вързана“ за финиширалия първи в
Чикаго – Сами или Кебеде.
След отпадането си в Лондон Сами отлита с треньора си Федерико Роса за
Италия, където спортистът подлага увредената си става на интензивно
лечение. През юни стартира в един полумаратон в Сицилия, но коляното
пак се обажда и Сами отново се отказва. Следващото състезание в
календара му е септемврийският Маратон в Берлин. Той се оттегля от него
и насочва поглед към Чикаго. Дори и при четири допълнителни седмици
подготовка няма време за още спънки.
Но ето че такива се появяват. Веднага щом коляното на Сами най-сетне
оздравява, следват проблеми с долната част на гръбнака му. Въпреки

21
болката той тренира, доколкото може, и тъкмо започва да си възвръща
формата, когато го поразява и стомашният вирус.
След като се възстановява, Сами осъзнава, че все още иска да се състезава
въпреки недостатъчната си подготовка, пък било то и само за да попречи на
Кебеде да му отмъкне онези половин милион долара. Роса неохотно
подкрепя решението му, но настоява Сами да се състезава предпазливо и да
бяга зад лидерите, като се постарае да забави надпреварата и да си запази
сили за една късна атака.
На Сами не му е в природата да прилага тактика на предпазливост в
надпревара. Състезателният му стил може да се опише най-точно като
яростно агресивен. На Олимпиадата той започва изненадваща атака от
самия старт. Олимпийските маратони по принцип са изключително так-
тически и бавни дори когато не започват при 29-градусова лятна жега в
Пекин. Сами пробягва първия километър и половина бясно, за време
4:41 – темпо, поставящо световен рекорд. Само 19 бегачи успяват да
останат с него дори и на тази дистанция. След 10-ия километър водещата
група оредява до десетима бегачи. Сами не отпуска темпото. Един по един
преследвачите му отпадат. Той пробягва последните няколко километра
съвсем сам и прекосява финиша с време 2:06:39, с което подобрява
олимпийския рекорд с почти 3 минути. Някои наблюдатели наричат това
най-великото маратонско постижение на всички времена. Сами е на 21
години.
На 10 октомври 2010 г. в Чикаго не е горещо, но все пак е топло. В 7:30 ч.,
когато състезанието започва, температурата вече минава 19°С. Сами
послушно се скатава в дъното на водещата група. Шадрак Косгей, един от
двамата наети пейсмейкъри, води група от 12 души, до един африканци,
които изминават първите пет километра за време 15:03 – донякъде
бавничко темпо. Кебеде, облечен в лилаво и черно, кръжи близо до Сами.
От ВИП автомобил, движещ се пред състезателите, Федерико Роса ясно
вижда, че Сами не го свърта. Олимпийският шампион с редки предни зъби
лесно се забелязва в групата – с детинския си, подскачащ разкрач, с
отпуснати ръце, изнесени малко встрани от тялото, с разперени пръсти и с
длани, цепещи въздуха на нивото на ханша. Той току доближава челните
бегачи малко повечко, после се опомня и смутено изостава обратно назад.
„Не го прави!“ – мисли си Роса.
Но каква полза? На 14 километра след началото на състезанието Сами се
изстрелва напред. Задминава пейсмейкърите и вдига темпото от 4:50 за
миля (3 минути за километър) на по-малко от 4:40 (2:54 минути за
километър). Всички бегачи около него, без един откликват на ускорението
с относителна лекота. Все още са на сравнително ранен етап от
състезанието. Само Робърт Черуйот, действащият шампион от Бостънския

22
маратон, е притиснат. Той успява да се задържи в задната част на групата
за кратко, преди да изостане.
Сами, въпреки че лично той е подстрекател на ускорението, не се чувства
много по-добре от човека, когото току-що е принесъл в жертва. Внезапно
изпитва страх, щом осъзнава, че в този ден краката му не са на нивото на
инстинктите му. Младият кениец отстъпва леко и отново връчва юздите на
пейсмейкърите. Темпото се забавя и Черуйот се добира обратно до групата.
Кебеде, може би отгатнал слабостта на съперника си, сега се придвижва
напред. Той не атакува веднага, но опонентите му знаят, че е само въпрос
на време да го стори. Първата сериозна атака идва след 29-ия километър.
Черуйот отново изостава – този път окончателно. И тогава започва
истинската касапница.
На 32-рия километър Кебеде се хвърля напред за втори път и оредялата
водеща група мигновено се разцепва. Петима от оставащите
осем – включително маратонецът с лично време 2:05 Винсънт Кипруто и
полумаратонецът с време 59:00 минути Дериба Мерга – изчезват, сякаш
пропадат вдън земя. Фиу! И край с тях.
Единствените оцелели са Сами и един 20-годишен етиопец на име Фейиса
Лилеса, който през пролетта е пробягал Ротердамския маратон за време
2:05:23. Двамата преследват Кебеде, все едно гонят последния заминаващ
влак при масова евакуация, оголили зъби от напрежение. За разлика от
предишната атака, тази е по-продължителна. Има нещо почти
подигравателно в начина, по който етиопецът „тегли“ след себе си
преследвачите си със замръзнали физиономии; дори на най-лекото им
ускорение отвръща със същото и така дистанцията между тях – около две
крачки – никога не намалява.
Към 37-ия километър тримата бегачи, вече в разтеглена индианска нишка,
вземат острия ляв завой от „Уентуърт Авеню“ към 33-а улица. Кебеде пак
натиска газта. Лилеса не реагира. Сами разширява още малко крачка в
неистово усилие да се задържи. Главата му се олюлява назад и раменете му
се свиват към ушите – знак за надвисналата имплозия. Изражението му е
като на обречен – като катерач, висящ от скала на прокъсващо се въже.
Вниманието му е приковано върху тези 120 сантиметра, които го делят от
Кебеде, без капка мисъл за оставащите пет километра до финиша. Всичко
зависи от настоящия момент. Но 120-те сантиметра стават два метра и
половина, а те пък стават пет метра. Въжето се е скъсало. Сами започва да
губи надежда.
Губят надежда и многобройните му фенове по света, които гледат
надпреварата на живо по телевизията и в интернет. Някои зрители,
участващи в онлайн чатове, вече обявяват състезанието за приключено и
скърбят, че кениецът така непривично се е предал без борба.

23
 „Кебеде печели... по дяволите!“ – пише един обезсърчен привърженик на
Уанджиру в http://www.letsrun.com/.
Не бихме могли да виним никого от зрителите, че прибързано е написал
епитафията на Сами. В крайна сметка кенийците не „бягат със свое темпо“
и не „се състезават за себе си“, както правят бегачите от други страни. Тези
идеи са им чужди. Когато един кенийски бегач се включи в надпревара, за
да победи, той или води, или остава до водача максимално дълго. Ще
отговори на всяко ускоряване, независимо колко близо е до собствения си
предел. Дори ако отговорът на някоя атака гарантира, че накрая ще се про-
вали и в последните 10 километра ще изостане с 5 минути – и накрая ще
завърши чак осми, той пак ще го направи. Защото, ако не победиш, няма
никакво значение дали ще бъдеш и осми.
Ако бегач от САЩ изостане на 20 метра от новопоявил се лидер пет
километра преди финиша, това може да се разглежда и като хитро пестене
на последните сили. Но Сами е кениец и проваленото му преследване би
могло да означава само едно: той няма повече сили, за да продължи.
Сами знае това по-добре от всеки друг. Докато Кебеде продължава да му
се изплъзва, мислите на олимпийския шампион се насочват към човека на
три стъпки зад него. Целта му рязко се сменя – от това да победи в
състезанието (и да спечели внушителен чек) към това да задържи второто
място и да си запази все пак солидната сума, която и то би му донесло. Но
тъкмо тогава темпото на Кебеде леко се забавя. Ако Сами не успява да
поддържа яростното темпо на атаката на Кебеде, то това се оказва
непосилно и за самия етиопец. Насърчен, Сами открива в себе си куража да
скъси дистанцията, а в това време и Лилеса успява да ги догони.
Надпреварата отново се оформя между трима.
Но не задълго. Наясно какво самочувствие носи на Сами лидерското
място, Кебеде ускорява, отново оставяйки своя съперник зад гърба си.
Лилеса напуска сцената, този път окончателно. Разразява се ожесточена
битка на волята между двамата стари съперници. Сами е решен да заеме
лидерската позиция, пък било то и само със сантиметър преднина. Кебеде
пък се е зарекъл да не позволи на Сами да спечели този сантиметър.
Кениецът все пак успява, пряко сили, да застане начело. Но това трае само
две секунди – и Кебеде си връща позицията. Следващите 400 метра съпер-
ниците пробягват лакът до лакът, а раменете и главите им подскачат в
съвършен синхрон.
И двамата вече видимо страдат, но етиопецът все още, изглежда, владее
положението. Когато стигат до междинната контрола при 40-ия километър
(24,8 мили), Кебеде се оказва на стъпка пред Сами, затова се хвърля напред.
След секунди Сами отново е изостанал на 20 метра, сякаш в свободно
падане. Надеждите му потъват до нови дълбини.

24
 Но тогава той забелязва нещо: Кебеде все поглежда назад – озърта се не
веднъж или два пъти, а цели три. И всеки път – през лявото рамо. Сами
тихичко се измества към дясната страна на трасето. Когато Кебеде отново
се извръща, Сами вече не се вижда.
Повярвал, че най-сетне е нанесъл смъртоносния си удар, Кебеде отслабва
темпото съвсем леко. Но Сами – не. Той пак тайничко се приближава към
съперника си. На Кебеде му остава по-малко от километър и половина,
когато забелязва, че от публиката се разнасят възгласи отдясно на пътя миг
след преминаването му. Поглежда през дясното си рамо – и там съзира
Сами. Кебеде пак насочва поглед към пътя напред, навежда брадичка и се
приготвя да сломи волята на кениеца. Миг по-късно Сами светкавично го
задминава отляво.
Претендентът реагира бързо и ускорява до почти спринтовото темпо на
Сами. Колкото и да е хитър, номерът на Сами се е провалил. Той няма друг
избор, освен малко да намали темпото. В мига, в който го прави, Кебеде
контраатакува, проявявайки собствената си хитрост. Някак окуцялата
походка на етиопеца отново става красива. Той лети по „Мичигън Авеню“
със самочувствието на човек, който знае, че е парирал последния и най-
решителен удар на опонента си. Внезапно Сами отново се озовава три крач-
ки назад. Този път – най-сетне – всичко ще приключи.
Но не става точно така. Останал без капка сила в краката, Сами движи
ръцете си с такава ярост, сякаш с тях иска да „подаде ток“ на изтощените
си долни крайници. Не е естетически издържано, но дава резултат. Той
атакува. Доловил случващото се, Кебеде поглежда назад и вижда трикратно
умъртвения си враг, възкръснал, да го напада отново. Кебеде се напряга
тъкмо навреме, за да задържи Сами на половин стъпка зад себе си. За част
от секундата времето сякаш спира, а Сами е замръзнал точно зад рамото на
Кебеде. За момент разфокусираният поглед на кениеца подсказва, че той
мислено пресмята нещо. В следващия миг Сами изстрелва тялото си в
пълен спринт – тъкмо онова абсолютно, безрезервно усилие, което никой
човек не е способен да издържи за повече от 10-12 секунди, дори при
отпочинали крака. Това е лудост. Но Кебеде не мисли така. Той също
спринтира. Двамата бягат с пълна газ, хълбок до хълбок, сякаш са само на
метри от финиша, а всъщност им остават още почти 800 метра.
Феновете на Сами Уанджиру в целия свят викат пред телевизорите и
компютрите си. Тони Рийвис, един от телевизионните коментатори от
мястото на събитието, вече е пресипнал от крещене.
Няма начин това да продължи дълго – и не продължава. Когато
убийствено-самоубийственият спринт замира, Кебеде пак е начело.
Въпреки почти невъобразимия кураж на Сами всяка тяхна стъпка издава, че
Кебеде е по-силният от двамата. Кебеде си запазва полпозишъна и след

25
като бегачите вземат предпоследния завой в надпреварата – надясно към
„Рузвелт Роуд“.
В Чикагския маратон има само един хълм и той се намира точно тук, на
42-рия километър. Преди състезанието Сами и треньорът му са решили, че
Сами ще направи решителния си ход тъкмо тук, ако има възможност. Роса
не очаква да има такава възможност. За себе си е преценил, че предвид
обстоятелствата дори третото място би било страхотен резултат.
Сами бяга след Кебеде през първите 10 метра от стръмното нанагорнище.
Възползвайки се от това, че е невидим за него, напряга изнуреното си тяло
в един последен спринт. Стрелва се покрай дясната страна на Кебеде. Ке-
беде отвръща, давайки всичко от себе си, но не успява да се изравни с
мощта на съперника си. С ужас в очите, опровергаващ съществуването на
такава мощ, Сами крадешком се озърта три пъти назад, докато увеличава
преднината си пред Кебеде – а последният вече се е отказал. Сами прекося-
ва финиша 19 секунди преди съсипания етиопец и рухва на асфалта в
позата на жертва на бойното поле.
„Това беше най-голямата изненада, която съм виждал в живота си“ – казва
Федерико Роса на репортерите по-късно същия ден.
Роса е наясно с нещо, което зрителите не знаят – че травмата на коляното
и стомашният вирус са най-малките беди, които Сами трябва да преодолее,
за да защити титлата си в Чикагския маратон. По-големият проблем е
саморазрушителният му начин на живот, след като олимпийският триумф
го прави полубог и де факто милиардер в родината му. До юни Сами пие
всяка нощ и „тренировките му“ са почти изцяло в леглата на фенки. През
юли Сами е с 4,5 кг над състезателното си тегло. През август на
тренировките все още не може да достигне темпото на по-слаби бегачи.
През септември кенийският треньор на Сами – Клаудио Берардели, казва
на Роса, че ако Сами е достатъчно глупав да стартира в Чикагския маратон,
няма да го завърши.
Как тогава Сами успява не само да финишира, а и да победи в това
състезание? Директорът на Чикагския маратон Кери Пинковски има свое
обяснение.
„Сами днес доказа, че е човек със сърце“ – казва той на пресконференция
след състезанието.
В спорта „сърце“ е метафора за добра психологическа форма. Хипотезата
на Пинковски е, че Сами е преодолял физическата слабост с
психологическа сила. И определено изглежда точно така. Ако състезанието
се оценяваше като боксов мач, Кебеде би спечелил абсолютно всеки рунд
освен този, който действително има значение – последния, в който Сами
отбелязва нокаут с един удар. В минали двубои в маратони с подобна
динамика бегачът на мястото на Кебеде – изглеждащ по-комфортно,

26
поемащ атаките на другия по-лесно, отколкото той неговите – винаги е
побеждавал. За всеки добре осведомен наблюдател е просто очевидно, че
Сами е по-близо до границите на физическите си възможности от Кебеде.
Психологическите фактори, които ограничават представянето в даден
маратон, са добре известни. Един от тези фактори е изчерпването на
енергийния запас от гликоген в работещите мускули. Ако хипотезата на
Пинковски е правилна, биопсии от мускулите в краката на Сами и Кебеде
на финиша биха показали по-ниски нива на гликоген у победителя.
Възможно ли е това въобще? Може ли по-слабият, по-уморен човек
действително да победи в една тъй мъчителна битка, при такъв висок залог?
Съвсем доскоро спортните учени биха казали, че физически по-слабият
атлет не може да разгроми по-силен съперник само благодарение на по-
добрата си психическа форма. От 20-те до края на 90-те години на XX век в
науката за спорта доминираше един строго биологичен модел, който
изключваше всякакво разглеждане на съзнанието и мозъка. Според този
модел издръжливостта се определя изцяло от физиологията от шията
надолу и е подчинена на непреодолими ограничения като максималната
скорост, която бегачът е способен да поддържа на определено разстояние,
преди да се изчерпи гликогенът.
По-новият модел на издръжливостта интегрира тялото и съзнанието чрез
мозъка. Тази алтернативна теория е наречена „психобиологичен модел“ от
първия учен, който я развива – Самуеле Маркора. Според този модел при
реално състезание за издръжливост изтощението настъпва не когато тялото
срещне някакъв неумолим физически предел, например пълно изчерпване
на гликогена, а по-скоро когато спортистът изпита максималното ниво на
усещано усилие, което е готов или способен да понесе. Непреодолими
физически граници наистина съществуват, разбира се, но никой спортист
не ги достига, защото винаги първо се озовава пред чисто психологическия
предел на търпимостта си към усещаното усилие. Уж неизбежното
забавяне, когато наближаваш пълно изтощение, не е механистично, както
при изчерпано гориво на автомобил, а волево.
Разнообразни изследвания представят доказателства, че спортистите
винаги имат някакъв резервен физически капацитет в момента на
изтощение; сред тях има и проучвания, при които участниците са
инструктирани да се движат до изтощение, а след това мускулите им се
подлагат на електрическа стимулация, за да се определи дали биха могли да
продължат да работят, ако спортистът имаше волята да ги принуди – и
всеки път се установява, че действително могат.
Казано на простичък език, усещането за усилие е усещането на спортиста
колко тежка е работата, която върши. То се отличава от болката, умората,

27
проприоцепцията6 и другите усещания, които спортистите изпитват при
състезание, и е основният източник на дискомфорт, който ги кара да
забавят темпото или да се отказват, когато „достигнат предела на силите
си“. Спортистите обикновено наричат това чувство „умора“, но умората е
различно усещане и е много по-слабо от усилието. Когато достигнеш
финиша в тежка надпревара и спреш, веднага започваш да се чувстваш
много по-добре, въпреки че спирането не оказва непосредствен ефект върху
нивото на умората ти. Защо се чувстваш по-добре? Защото си престанал да
извършваш усилие.
Ако искате да добиете представа какво изпитва човек при много високо
ниво на усещано усилие, но то да е изолирано от умората, намерете
стръмен склон и започнете да бягате нагоре максимално бързо. (Може би е
добре първо да позагреете.) Именно чувството, че влагате всичките си
сили, което ви връхлита веднага, още преди настъпването на умората, е
чувството за много високо ниво на усещано усилие.
Сега сравнете усещането от първите няколко крачки при спринт с всички
сили нагоре и усещането, когато бягате в маратон и сте на около километър
от финала. Двете преживявания са различни по много начини. В спринта по
нанагорнище мускулите на краката ви се напрягат, но не са болезнени, а в
маратона те по-скоро болят, отколкото се напрягат. Има обаче нещо общо в
двете усещания: силно чувство на съпротива срещу волята да се движите;
чувство, че сте на предела си, което не е концентрирано в определено
място, а го усещате с цялото си тяло (и всъщност много прилича на
умората, когато я изпитваме в състояние на покой – например когато сме
болни от грип). Ако ви попитат колко усилия сте положили в тези различни
ситуации, вероятно ще кажете: „Колкото можех повече!“, като и в двата
случая ще имате предвид едно и също.
Последният километър от маратон се усеща тежък по същия начин като
третата или четвъртата крачка от кратък спринт по нанагорнище заради
ефекта на умората върху усещането за усилие. Неврофизиологията на
усещането за усилие е сложна материя и все още не е проучена добре, но
то, изглежда, е тясно свързано с интензитета на активността в някои части
на мозъка, които карат мускулите да се съкращават. Тези области от мозъка
действат интензивно от самия старт на спринт с всички сили по
нанагорнище, така че прекомерното усилие веднага се усеща. В първите
километри на маратон тези области от мозъка са много по-слабо активни; с
увеличаване на изминатото разстояние обаче мускулите се уморяват все
повече, а това ги кара да реагират по-мудно на плющенето на мозъчния
6
Проприоцепция – вътрешното усещане за местоположението на отделните части на
тялото, както и приложената им сила, за да се приведат в движение; знание за това
къде точно се намират части от нашето тяло, дори да не ги чувстваме или виждаме;
счита се за едно от сетивата на човека – б. пр.
28
камшик, което пък налага мозъкът да работи по-усилено, за да постигне
същата производителност от мускулите.
Има обаче една уловка. Самият мозък се изморява при продължителна
физическа активност, а мозъчната умора също увеличава усещаното
усилие. Самуеле Маркора доказа това в едно проучване от 2009 г.,
публикувано в „Журнал по приложна физиология“ (Journal of Applied
Physiology), при което възлага на участниците умствена задача, преди да
направят тест за издръжливост. Участниците съобщават, че степента на
усещаното усилие е по-висока и се отказват по-рано, отколкото когато са
изпълнили същия тест, без да е предшестван от мозъчна умора. Споменах,
че наричам състезанията за издръжливост игра за надмощие на съзнанието
над мускулите, но може би ще е по-точно да я наречем игра за надмощие на
съзнанието над мозъка и мускулите.
Фактът, че усещането за усилие идва от мозъка, а не от тялото, обяснява
защо е толкова дълъг списъкът с фактори, които увеличават
издръжливостта, без да има реално нарастване на физическите
способности. Ако ви инструктирам да направите симулиран пробег за
време на 16 километра с велоергометър, а пет дни по-късно ви подложа на
същото изпитание отново, но след като сте приели кофеин, почти със
сигурност ще се представите по-добре от първия път. Ако ви кажа да
пробягате колкото може по-голямо разстояние за 30 минути, а пет дни по-
късно ви накарам да направите същото, но докато слушате енергична
музика, при втория тест отново ще се представите по-добре. Ако ви
възложа да изгорите 3000 килоджаула на гребен тренажор за възможно
най-кратко време, а пет дни по-късно – същото, но след като сте се
подложили на електростимулация на островния и слепоочния дял на
мозъчната кора, пак е много вероятно да се представите по-добре втория
път.
Кофеинът, музиката и транскраниалната електростимулация не запазват
гликогена и не неутрализират млечната киселина, нито подобряват
физическите способности по някакъв друг начин. И все пак те
действително повишават издръжливостта. Въздействат на мозъка, а не на
мускулите, и ни карат да чувстваме физическата активност по-лесна.
Когато интензивното каране на велосипед, бягане или гребане се струват
по-леки на спортистите, те успяват да стигнат по-близо до действителния
предел на физическите си сили, преди да ударят тавана на търпимостта си
към страданието. Но дори да сте приели кофеин и да сте получили
електростимулация на мозъка преди изпитание за издръжливост, и да
слушате любимата си енергична музика през това време, пак няма да
успеете да реализирате на 100 процента физическия си потенциал. Каквото
и да правите, винаги ще имате резервен физически капацитет в края на

29
всяко състезание или тест за време с продължителност повече от 30
секунди. (Ще обясня за този 30-секунден праг в Трета глава.)
И все пак, макар че никога не достигат до абсолютния си физически
предел по време на състезание, някои спортисти се приближават повече до
границите на своите възможности от други. Атлет, който достига една идея
по-близо до физическия си предел в сравнение с друг, който е по-силен,
може наистина да разгроми по-силния в пряк двубой.
Има два начина да победиш в състезание. Или като участваш с по-големи
физически способности, или като използваш по-голяма част от по-малките
си физически способности в конкретната надпревара. Шампионите в
спортовете за издръжливост рядко отдават своя успех на физическите си
способности. По-често обясняват предимствотото си не с факта, че имат
повече, което да дадат, а че са успели да дадат по-голяма част от
наличното. Предишните поколения учени в областта на физическите нато-
варвания пренебрегваха този тип изказвания. Но психобиологичният модел
се доверява на мъдростта на шампионите и приема, че умението да се
активират физическите способности е не по-малко важно от физическия
потенциал.
Състезанието е като ходене по жарава. В началото стоиш пред
разстланите въглени, а в отсрещния им край се издига стена. Тя
представлява крайната точка на физическия ти предел. Никога няма да я
достигнеш. Целта ти е просто да се приближиш колкото може повече до
тази стена, защото колкото по-близо стигаш, толкова по-добре се
представяш. С напредването на състезанието босите ти крака се притискат
отново и отново към парещите въглени. Всяка стъпка е по-болезнена от
предишната. (Не забравяйте: болката е нещо различно от усещаното
усилие. Това е метафора.) В крайна сметка стигаш до предела на тър-
пимостта си към болка и си принуден в даден момент да се махнеш от
тлеещата жарава. Разстоянието между стената и точката, до която си
стигнал, е мярката за това как си се представил, съпоставено с пълния ти
потенциал.
Физическата форма определя къде се намира стената, представляваща
физическия ти предел. Психологическата форма определя колко близо
успяваш да стигнеш до този предел в състезание. Психологическата форма
е набор от умения за справяне – поведения, мисли и чувства, които помагат
на спортистите да превъзмогнат дискомфорта и стреса от спортното
преживяване, главно като увеличат търпимостта към усещаното усилие и
като намалят количеството усилие, усещано при различна интензивност на
физическото натоварване. Новата психология на спортовете за
издръжливост, както я наричам аз, има за цел да култивира добра
психологическа форма, като помогне на спортистите да разберат

30
трудностите, които преодоляват, от психобиологична гледна точка и им
покаже как да следват начините за справяне на най-успешните атлети.
Новата психология на спортовете за издръжливост не може да даде пълна
научна класификация на ефективните умения за справяне за спортистите.
Всяко поведение, мисъл или чувство, което помага на атлета да се предста-
вя по-добре, е всъщност ефективно умение за справяне. Списъкът на тези
умения за справяне е невероятно дълъг – всъщност безкраен. Сред тях
обаче има няколко, които се открояват, и най-успешните състезатели
постоянно разчитат на тях, за да овладяват най-големите трудности в своя
спорт. Тъкмо тези умения и съответните трудности са във фокуса на
следващите глави.
Знаем, че добрата физическа форма идва само отчасти от
тренировките – останалото се унаследява. Сами Уанджиру тренира
усилено, за да влезе в достатъчно добра форма за победа на състезание, но
благодарение на генетичните си заложби и без тренировки е в по-добра
форма, отколкото биха могли да постигнат повечето бегачи дори с цената
на къртовски труд. Добрата психологическа форма е също отчасти вродена.
На някои спортисти ходенето по жарава им е в кръвта. Сами Уанджиру
беше от тях. Той имаше вродената способност да понася изключително ви-
соки нива на усещано усилие. Тя сякаш беше втъкана във всяка нишка на
личността му.
У Сами имаше и безразсъдна жилка. Той демонстрираше тази своя черта и
с постъпките си в ежедневието – например да заплаши съпругата си с
автомат АК-47 и да падне от балкон по време на пиянски запой и да загине
само седем месеца след маратона на Чикаго през 2010 г. Същото
безразсъдство проявяваше и на състезателното трасе – например когато
пробяга първата миля на олимпийския маратон за време 4:41 в горещ ден.
Тъкмо това генетично заложено безразсъдство направи Сами психически
по-способен от бегачи с равен на неговия талант.
От психобиологична гледна точка издръжливостта е вид
саморегулация – процес, чрез който организмите контролират вътрешните
си състояния и поведение в преследване на целите си. При изучаване на
саморегулацията понятието за характер се заменя от това за стил на
справяне. Това алтернативно понятие изразява идеята, че така нареченият
характер съществува не само при хората, а и при някои животни и има
практическо предназначение. Стилът на справяне е характерен набор от
индивидуални поведения, емоции и (при хората) мисловни модели, с чиято
помощ се противодейства на трудностите в живота. Формулирано по друг
начин, стилът на справяне е сборът от характерните за конкретен човек
умения (или черти) за справяне. Както ще потвърди всеки родител,
стиловете на справяне са до голяма степен вродени. Отделни черти на

31
характера започват да се проявяват при бебетата още от раждането им, а
понякога дори по-рано. Да имаш вродено умение да ходиш по жарава
означава, че си имал късмета да се родиш с такъв стил на справяне, който
се проявява във вид на много добра психологическа форма в областта на
спорта.
„Късмет“ обаче невинаги е подходящата дума. Стил на справяне, който
дава предимство в областта на спорта, може да е дезадаптивен в
ежедневието – такъв е случаят с безразсъдството на Сами Уанджиру,
довело до смъртта му; черта на характера, която според скорошните откри-
тия в областта на невропсихологията може да е резултат от абнормено
свързване на серотонинергичната система на мозъка му. Други стилове на
справяне са благоприятни и на състезателното трасе, и извън него.
Например необузданият оптимизъм на Луис Замперини му помага на 19-
годишна възраст да победи в квалификациите за Олимпийските игри през
1936 г. на 5000 метра. По-късно пък му помага да оцелее 47 дни, изгубен в
морето, и над две години, подложен на мъчения, глад и болести като
военнопленник в ръцете на японците. Вродената жизнерадост на
Замперини може би е и причината той да кара скейтборд, когато е над 80-
годишен, и да доживее до 97-годишна възраст.
Невъзможно е да станеш шампион в спортовете за издръжливост без
много добра унаследена физическа форма. Дали същото правило важи и за
добрата психологическа форма? Ако е така, би било безсмислено да се
опитваме да подражаваме на уменията за справяне – или стиловете на
справяне – на шампионите. Действително е очевидно, че безразсъдството
на Сами Уанджиру и буйният оптимизъм на Луис Замперини са
неподражаеми. За щастие родените с умението да ходят по жарава са
изключения дори сред елита. Има много велики спортисти за издръжливост
с „нормални“ вродени стилове на справяне, но те са развили отлична
психологическа форма, чертаейки път, който ние, останалите, можем да
последваме в собственото си спортно развитие.
Девет месеца след като „сърцето“ на Сами Уанджиро го довежда до
победа на маратона на Чикаго, бях свидетел как „сърцето“ на друга елитна
бегачка я проваля на Първенството на САЩ по лека атлетика на открито в
Юджийн, щата Орегон.
Когато ѝ остават две обиколки и половина в надпреварата при жените на
5000 метра, Алиса Маккейг се крепи на деветото място, но американската
рекордьорка Моли Хъдъл ускорява безмилостно в челото на колоната.
Дейвид „Джанко“ Джанковски – съотборник на Алиса, стои сред групичка
зрители край загражденията до четвъртия завой. Щом Алиса се изравнява с
него, Джанко прави фуния с ръце пред устата си:
„Яхвай коня! – виква той. – Колко силно го искаш?“

32
 Точно там е проблемът. Алиса не го иска тъкмо сега – във всеки случай не
толкова силно, колкото Моли Хъдъл. Ако можеше да поспре и да отговори
на Джанко, Алиса щеше да твърди, че отчаяно копнее да финишира сред
първите три и да си завери билета за световното първенство, като ду-
мите ѝ ще са напълно искрени. Но бягането ѝ говори друго. Единственото
доказателство, че искаш нещо по-силно, е да страдаш повече; но тъкмо
когато ѝ остават по-малко от 1000 метра в най-голямото състезание, в което
някога е бягала, Алиса вече е вдигнала единия си крак от горещите въглени.
И се мрази заради това.
В началото на предпоследната обиколка Хъдъл гладко превключва на
следващата си предавка – а такава предавка липсва у две от трите жени,
които са най-близо зад нея. Те отпадат като автомобили с изпушили
двигатели на драг гонка. Единствената бегачка, останала по петите на
Хъдъл, е Анджела Бизари, 23-годишна и без особени постижения до
момента, за която това е състезанието на живота ѝ – както би трябвало да е
и за Алиса Маккейг. Когато удря гонгът за последната обиколка, Хъдъл
слага всичките си карти на масата. Откъсва се от Бизари с лекота и полита
към победата.
На повече от 20 метра назад атаката на Алиса към финала не се подхранва
толкова от състезателния огън, колкото от желанието да сложи край на
мъките си. Настига и задминава Елизабет Малой, но само защото тя се
предава. После обаче Лорън Флешман изпреварва по същия начин Алиса.
Вече равнодушна към случващото се, Алиса не прави никакъв опит да
отвърне и остава на девето място, докато най-сетне пресича финиша.
С наведена глава тя се оттегля от пистата и взема сака си изпод западната
трибуна на „Хейуърд Фийлд“, после отива на тренировъчната писта отзад.
Джанко скоро я намира там. В момента, в който очите им се срещат, Алиса
избухва в сълзи. Джанко не се опитва да я утеши. Знае, че тя не иска това.
Безмълвна, ако не се брои подсмърчането ѝ, Алиса нахлузва клин и
горнище с дълги ръкави и леко се затичва, а Джанко тръгва с нея. Докато
подтичва, Алиса открива, че усеща тялото си изненадващо отпочинало, ся-
каш въобще не се е състезавала. Което само засилва отвращението ѝ към
самата нея.
Алиса е талантлива и упорита бегачка. Само през последната година е
завършила шеста в Първенството по крос-кънтри на САЩ и пета на
Първенството по маратон при жените. Но се е случвало да „блокира“ на
някои от по-големите състезания. Часове преди този последен епизод
Алиса получава последни тактически инструкции от треньора си, Пийт Риа,
когато внезапно избухва в сълзи. Риа ми предаде по-късно разговора им.
„Алиса, какво има?“ – попитал той.
„Не знам! – отвърнала тя. – Предполагам, че е сценична треска. Изпитвам

33
такова напрежение!“
При полета към дома Алиса взема решение. Това ще е
последната ѝ издънка. Не за първи път изпитва съжаление и гняв към себе
си, но нещо друго се е променило. Този път ѝ е писнало да блокира.
Следващото голямо състезание на Алиса е дори още по-
важно – квалификациите за Олимпийския маратон. Провежда се в Хюстън
на 14 януари 2012 г. и в него участват най-силните маратонци на САЩ,
събрани на едно място. Цел номер едно за Алиса не е да влезе в
олимпийския отбор или да завърши сред първите десет, нито пък да по-
стави нов личен рекорд (макар че, разбира се, желае всичко това), а по-
скоро да бяга храбро, пък да става, каквото ще. На 16-ия километър Алиса е
изпаднала чак на 13-о място. Вместо да се обезсърчи и да се откаже, тя си
напомня колко no-зле би се чувствала след състезанието, ако се предаде,
затова упорства, а в това време състезателките около нея отпадат една по
една. За последните 16 километра Алиса задминава пет участнички и така
завършва осма. Времето ѝ – 2:31:56, превъзхожда дотогавашното ѝ най-
добро лично време с почти 6 минути. Ако беше пробягала маратона за
същото време четири години по-рано, щеше да се класира за Олимпиадата.
По-късно Алиса дава интервю пред камерата на Flotrack. През тези пет и
половина минути, докато отговаря на въпроси, тя не може да спре да се
усмихва.
„Всичко това ме кара да се вълнувам за бъдещето! – споделя Алиса за
представянето си. – В миналото имах много проблеми със самочувствието.
Най-сетне мога да се отърся от тях.“
Да, спортистите могат да се научат как да бъдат по-добри в ходенето по
жарава. Историята на Алиса Маккейг го доказва. Тя ни позволява да
надникнем в скрития механизъм на този процес. Стандартната формула е
следната: недоразвитите умения за справяне карат спортиста да среща
известни трудности; опитът от борбата с тях провокира реакция на
приспособяване у спортиста; тази реакция рано или късно поражда по-
ефективно умение за справяне. При Алиса липсата на самочувствие я кара
да блокира на важно състезание, провалът я вдъхновява да се зарече да не
го допуска „никога повече“, а чрез заричането открива полезния трик да
сравнява физическото страдание, което изпитва в решителните моменти на
състезание, с емоционалното страдание, което я чака, ако пак си позволи
издънка. Това конкретно умение за справяне е специфично проявление на
едно по-общо умение – на гневната решителност, което ще разгледам по-
задълбочено в Шеста глава.
Тъй като уменията за справяне са съставните елементи на личния стил на
справяне, няма да е неточно да кажа, че тази Алиса Маккейг, която завърши
със силен резултат квалификациите за олимпийския маратон през 2012 г.,

34
не е същият човек, който блокира на Първенството на САЩ по лека
атлетика на открито през 2011 г. „Проблемите със самочувствието“, които
тя преодолява, не са само в спортната сфера, а са ѝ пречили във всички
области на живота. Така се случва, че те ѝ носят най-голяма вреда тъкмо в
спорта – да преследва атлетическите си мечти е по-тежко изпитание за
самочувствието ѝ от всичко друго в нейния живот. По същата причина
обаче бягането предоставя на Алиса най-добра възможност да стане по-
самоуверена личност като цяло. Когато я слушаме как говори в това
интервю след олимпийските квалификации, долавяме нещо повече – тя не
просто се е научила на полезен нов трик; чуваме гласа на една жена, която
се е променила, която вече възприема себе си по друг начин.
Някои умения за справяне са специфични за даден контекст и може да
бъдат придобити, без да повлияят върху цялостния стил на справяне на
човек. Пример за специфично умение за справяне в спортовете за
издръжливост е да използваш натрупания опит от състезания, за да
прецизираш личния си усет към определяне на темпото – изкуството да
намираш най-агресивното темпо, което можеш да поддържаш до финала,
без да надхвърлиш максималната си поносимост към усещаното усилие. Но
за да достигне най-добрата си психологическа форма, един спортист трябва
да подобри цялостния си стил на справяне, като се промени и като личност.
Психолозите правят разграничение между умения и черти. Личностната
черта по същество е генерализирано, неспецифично за даден контекст
умение за справяне. Примери за черти за справяне са общата
самоефективност, или вяра в собствената компетентност, и вътрешната
локализация на контрола, или убеждението, че човек сам държи юздите.
Никой спортист не може да постигне максимално добра психологическа
форма, без да подобрява личностните си черти като обща самоефективност
и вътрешна локализация на контрола в допълнение към придобиването на
специфични за контекста умения, например прецизно чувство за темпо.
Експерименталните изследвания потвърждават това, което Алиса Маккейг
доказа в реалния свят: че е възможно хората да развият генерализирани
черти за справяне, докато придобиват специфични за контекста умения за
справяне. Един от водещите учени в тази област на изследвания е Роналд
Смит – спортен психолог във Вашингтонския университет. В проучване,
проведено през 1989 г. като част от Проекта за самозащита на жените и
публикувано в „Бюлетин за личностна и социална психология“ (Personality
and Social Psychology Bulletin), Смит открива, че обучението по самозащита
подобрява не само уменията за самозащита при жените, а и „по-глобални
аспекти на личността, в това число физическата самоефективност и
отстояването на личностната позиция“. Това действа по същия начин и в
спортовете за издръжливост. Понякога единственият начин да преодолееш

35
препятствие пред по-нататъшния ти напредък като спортист е да
придобиеш специфично умение, което изисква еволюция на личността.
Практикуването на даден спорт обаче само по себе си не гарантира на
спортиста, че ще развие no-зрял и по-ефективен стил на справяне. Това се
случва единствено когато той се посвещава на спорта, съзнателно
приемайки трудностите, които среща, като предизвикателства към самия
него. Печелилият шест пъти „Айрънмен“ Марк Алън много точно описва
състезаването за издръжливост с думите: „Изпитание за теб самия не само
като спортист, но и като личност“. Но той невинаги е разсъждавал толкова
мъдро. Алън губи „Айрънмен“ шест пъти в резултат от автосаботаж, преди
да позволи на проблемите си да го променят – и да започне да побеждава.
Въпросът, който една част от теб задава на друга в решителните мигове на
състезание – Колко силно го искаш? – е всъщност покана за себеопознаване.
Не всички спортисти приемат тази покана. Ако искаш да развиеш
способността си „да ходиш по жарава“ до възможно най-високата сте-
пен – нещо повече, ако искаш да извлечеш максимума от спорта като
личност – ти ще я приемеш. Постигането на добра психологическа форма е
до голяма степен свързано с личностно израстване.
Виждаме го особено ясно в примера на Алиса Маккейг. Тя работи по
проблемите със самочувствието си със спортен психолог в продължение на
две години преди кризата, която ускорява нейния пробив. Техниките,
научени от него, не са ѝ от особена полза, докато не се сблъсква с това
преживяване. Способите, които спортните психолози по традиция
преподават, сами по себе си просто не достигат достатъчно дълбоко, за да
се притекат на помощ на спортистите в критичните моменти, когато цялото
им същество е предизвикано да откликне. Психологическото обучение или
терапия в ежедневния живот не са съизмерими със силата на реалното
преживяване като стимул на развитието на ефективни умения за справяне.
Техниката на Алиса – да си напомня колко предпочита страданието от
усиленото бягане чак до финиша пред срама да се предаде – можеше и да
не проработи за нея, ако не беше преживяла многократните „блокирания“,
докато това накрая ѝ омръзва и опротивява. Колкото и фокусирано и
специфично да е подобно умение за справяне, придобиването и
прилагането му преобразяват Алиса на личностно ниво и ѝ помагат да си
изгради по-самоуверен цялостен стил на справяне.
Никога няма да има метод от конкретни стъпки, при който подобрената
психологическа форма да е предсказуем резултат, така, както подобрените
физически способности са предсказуем резултат от правилните тренировки.
Добрата психологическа форма трябва да се придобие в заплетения
контекст на живота на спортиста. Спортистът може да контролира
единствено как се справя с трудностите, които животът му поднася. При

36
всички положения спортист, който желае да постигне добра
психологическа форма, трябва да извлича полза от онези преживявания,
които имат потенциала да го тласкат напред.
Всички спортисти срещат трудности, които им предоставят възможност
да подобрят психологическата си форма по един или друг начин. В
следващите глави ще разгледаме примери за атлети, подобрили
психологическата си форма, преодолявайки проблемите си – например
представяне под възможностите, „блокиране“ на състезание, получаване на
тежка травма или изправяне срещу физически по-силни съперници. Дали
спортистът е способен да намери решение на такъв проблем и по този
начин да подобри психологическата си форма зависи от цялостната му
нагласа към спорта. Атлетите, които съзнателно възнамеряват да използват
преживяванията си, за да развиват психологическата си форма, обикновено
подобряват уменията си за справяне по-бързо от тези, които не са си
поставили като изрична цел да станат по-добри в ходенето по жарава. И
отново давам примера с Алиса Маккейг, чийто пробив започва и става
възможен с осъзнатото ѝ обещание към самата нея да постигне по-добра
психологическа форма.
Силата на намерението в спортовете за издръжливост е добре
документирана. Например изследване, проведено от Джейкъб Хавънър от
Университета на Сан Франциско и представено на годишното събрание
през 2006 г. на Американската колегия по спортна медицина, съобщава, че
вероятността кандидатите за първо участие в маратон да се откажат от
програма за групови тренировки варира значително според целите, които са
си поставили. Тези, които са най-мотивирани от постигането на лична
цел – като повишаване на самооценката или намиране на смисъл в
живота – е по-малко вероятно да се откажат, отколкото онези, чиято
основна цел е да отслабнат или да получат социално признание. Всички
участници в изследването са изправени пред една и съща трудност – но
дали я преодоляват зависи до голяма степен от намерението, с което
започват цялото преживяване.
Основното намерение на всички участници в състезания за издръжливост
е да се представят по-добре. Но за тази цел решаваща роля има постигането
на максимално добра психологическа форма. Ето защо намерението да
влезеш в такава форма би трябвало да е също толкова осъзнато, колкото и
това да ставаш по-бърз.
Ако осъзнаеш, че не е възможно да станеш по-добър спортист за
издръжливост, без да промениш отношението си към усещаното усилие, ще
постигнеш по-голям успех. Ако приемеш идеята, че трябва да си свой
собствен спортен психолог и като такъв целта ти е да впрегнеш пълната
мощ на съзнанието си, за да си способен да полагаш повече усилия и да

37
постигаш с тях повече, ще си изградиш добра психологическа форма по-
бързо. Ако повярваш, че единствените ограничения, които срещаш в своя
спорт, са психологически, то тогава ще станеш по-добър в ходенето по
жарава и ще се доближаваш повече до своя непостижим физически предел.
Накратко, ако приемеш новата психология на спортовете за издръжливост,
представянето ти ще се подобри повече, отколкото ако не го сториш.
Макар че никога няма да съществува точна програма от определени
стъпки, чрез която да изградиш добра психологическа форма, има една
разумна първа крачка, която може би току-що си направил.

38
 Втора глава.
ПОДГОТВИ СЕ, ЧЕ ЩЕ БЪДЕ ТРУДНО
На 20 ноември 2009 г. отговорният редактор на сайта http://competitor.com
Шон Маккиън сяда на бюрото си сред лабиринта от офис-клетки в
обширната зала в Сан Диего, отваря нов документ в Word и започва да
пише предварителен обзор на Първенството по крос-кънтри на
Националната асоциация за студентски спорт (NCAA), което е след три
дни. Той не среща никакви затруднения да посочи победителката в
надпреварата при жените.
„Защо просто не дадем на Джени Баринджър купата и не оставим другите
жени да се състезават за следващите места в класирането? – пише той. – Е,
добре, може би преувеличавам – продължава Маккиън, – но според мен въ-
просът не е дали ще победи студентката от Колорадския университет, а с
каква преднина ще победи.“
Вярата на Маккиън в Джени не е неоснователна. Тя вече е състезателката
с най-много награди в историята на студентското бягане. Постъпва в
Колорадския университет с пълна спортна стипендия, след като е спечелила
осем титли в щатските гимназиални шампионати и е поставила рекорди на
четири дистанции в родния си щат Флорида. Още като първокурсничка
Джени печели титла в първенство на NCAA в стипълчейз на 3000 метра.
Следващата година, в надпревара с професионалистки, печели същото
състезание на националното първенство на САЩ и се класира за
световното първенство в Осака. След сезона през втората година от
следването си Джени печели място в олимпийския отбор на САЩ и
завършва девета в стипълчейза на Летните олимпийски игри в Пекин през
2008 г.
Ако Джени беше дошла на Първенството по крос-кънтри на NCAA през
2009 г. само с тези постижения, тя пак щеше да е абсолютен фаворит. Но
това е само началото. След като пропуска сезона по крос-кънтри в
последната година от следването си, Джени се връща в надпреварата през
зимата, като поставя нови рекорди в NCAA на 3000 и 5000 метра на
закрито. През пролетта чупи още три рекорда, на 1500 метра, на 3000 метра
стипълчейз и на 5000 метра. През юни Джени печели втората си елитна
национална титла в дисциплината стипълчейз. Устремът ѝ продължава през
лятото, когато поставя американски рекорд от 9:12:50 в стипълчейза на
световното първенство в Берлин, където финишира пета.
След като е пропуснала сезона по крос-кънтри в последната година от
следването си, Джени има право да се върне в Боулдър и да се състезава за
женския отбор на университета си – „Лейди Бъфалос“, през есента на 2009
39
г. Въпреки че я очакват големи успехи, когато премине в групата на
професионалистите, тя все пак решава да се възползва от тази възможност.
„Не бих могла да се отплатя на този университет за всичко, което ми е
дал – и ресурсите, и прекрасните четири години тук – казва Джени, когато
оповестява решението си. – Най-малкото, което мога да сторя, е да изпълня
обещанието, което дадох преди четири години [да използвам докрай
възможностите да се състезавам от негово име]. Категорично оставам.“
Освен това тук има неуредени сметки. Още когато постъпва в
Колорадския университет на 18 години, Джени казва на треньора Марк
Уетмор, че най-голямата ѝ амбиция за кариерата ѝ като студентка е да
спечели титла от NCAA в дисциплината крос-кънтри. Пет години по-късно
тази амбиция си остава несбъдната въпреки всичко постигнато. През 2007
г. финишира втора след Сали Кипиего от Кения. Джени няма нищо против
да остави професионалната си кариера да почака още няколко месеца,
докато изпълни мисията си.
Тя започва последния си сезон в студентското бягане на 3 октомври с
Rocky Mountain Shootout – голямо състезание, провеждано на домашното
трасе на „Бъфалос“. Джени побеждава в надпреварата на 5,8 километра с
преднина 58 секунди и така чупи рекорда на това трасе, който не е бил
подобряван цели девет години. Следващото състезание на Джени е
предварителният кръг на националното първенство, проведен на 14
октомври в Тера Хоут, Индиана, където месец по-късно ще се проведе и
самото първенство. Там Джени влиза в пряк двубой със Сюзън Кайкин от
Щатския университет на Флорида, считана за най-голямата ѝ съперничка за
титлата на NCAA. Джени я побеждава с преднина 30 секунди.
Две седмици по-късно Джени пътува със съотборниците си за Кълъмбия,
Мисури, за „Шампионата на големите 12“. На лицето ѝ се изписва почти
извинителна усмивка, докато се изплъзва все по-далеч от 96-те
превъзходни бегачки, оставащи зад нея, и побеждава с преднина 46
секунди. След това треньорът ѝ Марк Уетмор признава очевидното пред
помощник спортния информационен директор на Колорадския университет
Линда Спрауз. „Направи го с лекота – казва той. – За нея беше лесно бягане
и тя през цялото време се забавляваше.“
На 14 ноември Джени има възможност за последна състезателна загрявка
в Първенството на Планинската западна конференция на NCAA в
Албакърки. Този път, за разнообразие, Джени влиза в ролята на пейсмейкър
за съотборничката си Али Маклафлин през първите четири километра, а
после с лекота се откъсва напред и побеждава с разлика от 12 секунди.
На фона на цялата тази информация Шон Маккиън просто съобщава факт,
когато в предварителния си обзор за Първенството по крос-кънтри на
NCAA пише: „Ако Джени не победи, това ще е най-голямата изненада в

40
историята на NCAA“. И е прав – по-прав, отколкото предполага – когато
добавя, че единствено „епичен срив“ би ѝ попречил да грабне титлата, за
която мечтае.
Трасето „Лавърн Гибсън“ за първенството по крос-кънтри се простира на
113 хектара тревисти хълмове източно от Тера Хоут. Денят на състезанието
донася почти идеално време – меко и сухо. Слънцето се появява иззад об-
лачен слой в 12:30 ч., когато приключва състезанието при мъжете и Джени
и съотборничките ѝ се готвят на свой ред да излязат на трасето.
Температурата на въздуха се покачва до около 12-13°С – над средното за
края на ноември, и кара бегачките да свалят ръкавиците и дългите ръкави и
да ги мушнат в саковете си.
Докато тича по периметъра на терена със съотборничките си, Джени
усеща замайване. Чувството не я напуска и след като завършва загрявката
си с упражнения за мобилност и ускорения. Отборът се събира с треньорите
си за последни напътствия. Джени се замисля дали да не спомене за
замайването си на помощник-треньорката Хедър Бъроус, но решава да не го
прави. Знае, че то вероятно е признак на нервността ѝ, нищо повече, а и
вече започва да отшумява.
В 12:35 ч. състезателките са повикани на стартовата линия. Нареждат се в
три редици на тебеширената линия, простираща се сякаш до безкрая върху
прясно окосената трева. Гръмва пистолет и последните остатъци от
нервността на Джени мигом се изпаряват, след като се изстрелва от
линията. Двеста петдесет и четири жени хукват по 900-метровата начална
права и постепенно се събират във формата на разплескана сълза, а в
заострения ѝ връх е Джени (кой друг?). Сюзън Кайкин, която е стартирала
на около осем метра вляво от Джени, бързо се ориентира към рамото ѝ.
Въпреки разгрома, който Джени ѝ нанася в предварителния кръг за
националното първенство, студентката последна година от Щатския
университет на Флорида все още се надява да победи. Планът ѝ е да се
задържи близо до Джени, ако може, а ако ли не, поне да не изостава много
и да я догони в края. Джени Влиза в ритъм, проверява как е тялото ѝ и ус-
тановява, че се чувства добре – силна и спокойна – както всъщност е било
цял сезон. Няма причина да се чувства по друг начин. Тренировките ѝ през
последните седмици са преминали почти идеално. В подготовката за
Първенството на Планинската западна конференция е отбелязала най-
добрите си времена в еталонни тренировки. След това състезание Марк
Уетмор намалява доста тренировките ѝ и краката ѝ отвръщат със съвсем
нова пъргавина. Джени е успяла да избегне и някакъв вирус, който обикаля
из кампуса на Колорадския университет. Никога не е била по-готова
физически за състезание и вътрешните датчици на тялото ѝ го
потвърждават. Краткото замайване е било просто мимолетно смущение.

41
 Джени се изнася към дясната страна на правата, близо до оградата за
зрителите, в подготовка за първия завой на криволичещото трасе. Групата
остава плътно събрана зад нея, а най-близо са Кайкин, Кендра Шаф от
Вашингтон и Анджела Бизари от Илинойс.
На завоя Джени леко ускорява и така незабавно се отделя от
преследвачките си. За част от секундата Кайкин взема решение да реагира
и бързо наваксва разстоянието. Задържа се обаче на почтителната
дистанция от половин стъпка зад Джени, за да не изкуши почти сигурната
фаворитка да вдигне темпото още повече. Дългата златна конска опашка на
норвежката състезателка подскача в синхрон с медената грива на Джени,
докато двете се отделят все по-напред от другите участнички. Подминават
маркера на първия километър от шесткилометровото трасе за време 3:04.
Джени е доволна от междинния си резултат. Дошла е в Тера Хоут с
допълнителната цел да подобри рекорда на трасето, поставен от Сали
Кипиего – 19:28, и засега е на прав път.
Джени поема по първия хълм. Бяга в типичния си нападателен стил – с
издадена брадичка, тялото е наклонено напред, лактите широко встрани;
ръцете ѝ, свити в юмруци, издават увереност и агресия. И все пак нещо в
очите ѝ сякаш изразява и раздразнение, докато Кайкин, която в
интервютата преди състезанието е заявявала, че не се бои от Джени,
продължава да е по петите ѝ.
Изкачили хълма, водачките вземат един тесен завой наляво, като минават
на сантиметри от аплодиращите ги зрители, притиснати към преградните
вериги. Повечето възгласи са за Джени, която освен многото присъстващи
съученици, приятели и близки има и фенове от цялата страна.
Джени и нейната русокоса сянка подминават маркера на 1,6 километра с
време 5:02. Кипиего записва същото междинно време в пробега си, с който
поставя рекорда две години по-рано. Джени все още изглежда, сякаш
владее положението, но челото ѝ е нетипично сбърчено.
Шест крачки назад Кендра Шаф бяга сама – и тя се е изтеглила напред от
първата група преследвачки в опит да догони водачките. Решила се е на
този риск, след като е забелязала, че темпото на Джени не е чак толкова
безпощадно, колкото е очаквала. На десет метра зад Шаф, в челото на
основната група, Анджела Бизари прави малко по-други изчисления.
Планът ѝ е бил да бяга със свое темпо и да се надява, че всеки, който се
опита да бяга с Джени – пък може би и самата Джени – ще се измори и в
крайна сметка ще изостане. Този план все още ѝ се струва добър.
Джени забелязва дисплея на още една междинна контрола пред себе
си – при втория километър, и впива поглед в него: 6:15, 6:16, 6:17...
Забавила се е малко, но не много, а темпото все още е далеч по-бързо,
отколкото Кайкин някога е бягала в състезание на такава дистанция. От

42
Джени се иска само да не пада под него и досадната ѝ съперничка в крайна
сметка ще се пречупи.
Поемат нагоре по друг хълм. Кайкин остава като залепена за дясното рамо
на Джени. Дистанцията между двете жени и Шаф, както и между Шаф и
групата на Бизари, остава непроменена. Сред виковете на феновете покрай
трасето, окуражаващи Джени, се прокрадват и умолителни нотки.
В средата на надпреварата, която достигат за време 9:38, Кайкин
забелязва, че вече не чувства Джени да я тегли напред. Всъщност тя
напредва донякъде без усилие, с малко по-бавно темпо, отколкото би
бягала, ако беше сама. Затова вкарва още малко сила в крачките си и
незабавно се изравнява с Джени, която трепва и ускорява, за да затвърди
преднината си от половин стъпка. Мигове по-късно Кайкин отново
притиска Джени откъм гърба и става все по-напориста.
Главата на Джени започва да подскача. В началото е съвсем леко, после
това усещане се засилва. Подскачането преминава в олюляване.
Олюляването обхваща раменете, тялото и ханша ѝ, докато Джени
заприличва на боксьор с отекли от ударите очи, който залита към своя ъгъл
на ринга. Скоростта ѝ стремително пада и Кайкин профучава покрай нея,
невярваща на късмета си. Джени, изглежда, си говори сама – устата ѝ прави
заваляни движения, докато тя се препъва напред. Клепачите ѝ са
полузатворени.
Кендра Шаф, Анджела Бизари и Шийла Рийд от университета „Виланова“
подминават Джени в безмилостна индианска нишка. Секунди по-късно я
настига и основната група. Аманда Марино от „Виланова“ задминава
Джени с лекота. После идват Паска Черуйот от Щатския университет на
Флорида и съотборничката на Джени, първокурсничката Али Маклафлин,
която объркано ѝ подхвърля окуражителни думи.
Джени е като изгубено теле сред разбягали се гневни бикове. Отпада до
10-то място, 20-то, 30-то. Бившата ѝ съперничка от гимназията Ерин Бедел,
сега студентка последна година в университета „Бейлър“, я застига и
решава да ѝ помогне.
„Бягай с мен!“ – извиква Бедел.
Джени се подчинява, но скоро я залива нова смазваща вълна от тежест.
Олюляването отново започва. С всяка следваща крачка движенията на
Джени стават все по-неточни, по-некоординирани. Главата ѝ клюмва
напред и си остава така, сякаш тя търси изгубен пръстен. Чувства се
странно дистанцирана от гледките и звуците около нея. „Сънувам
ли?“ – чуди се тя. Бягането ѝ става подтичване, подтичването – ходене.
Прави три последни крачки, залитайки, и пада на земята като поразена от
снайперист. Зрителите гледат изумени и смълчани как десетки състезателки
подминават сгърченото тяло на Джени.

43
 Джени се е проснала така неподвижно, че изглежда, сякаш няма да се
изправи скоро, а и ще ѝ е необходима помощ. Но само след няколко
секунди тя се размърдва, сякаш е боксьор, на когото броят до десет.
Изправя се на три бавни етапа – първо на четири крака, после на едно
коляно и накрая, олюлявайки се, застава права – възвръща равновесието си
и побягва схванато, с темпо като за джогинг. Състезателките продължават
да я задминават, но не с такава бързина, както преди. Ема Кобърн, друга
съотборничка на Джени, се изравнява с нея и Джени, вече с напълно
избистрено съзнание и ужасно засрамена, си помисля: „Дано да не ме
види!“.
Малко по малко крачките на Джени стават равномерни и темпото ѝ се
забързва. Струята състезателки, които я задминават, намалява до капки.
Когато подминава широкия завой, който я извежда на 400-метрова права до
финиша, Джени вече бяга с темпото на струпалите се нагъсто състезателки
около нея.
Преди състезанието Джени е предупредила съотборничките си да
внимават за състезателките от „Виланова“, от Вашингтонския университет
и от този на Западна Вирджиния. Това са учебните заведения, които е най-
вероятно да попречат на Колорадския университет да спечели отборната
титла. Сега Джени вижда пред себе си една бегачка в лилаво и
златно – цветовете на Вашингтон. Ускорява темпото си и я настига, като по
пътя подминава и много други участнички.
Почти под финалния флаг, Джени забелязва друга състезателка от
Вашингтон пред себе си. Напряга се, ръцете ѝ се размахват и тя се стрелва
напред в умел слалом между участничките, които доскоро са я
подминавали, приковала поглед в плячката си. Изглежда във великолепна
форма. Няма ѝ абсолютно нищо. На два метра преди финала Джени
профучава покрай Кейла Еванс, първокурсничка, чието най-добро време на
3000 метра е с 93 секунди по-слабо от това на Джени. Най-великата
състезателка сред студентите в историята прекосява финиша 163-а в
последното си студентско състезание.
Първенството по крос-кънтри на NCAA през 2009 г. се излъчва на живо от
кабелната телевизионна мрежа Versus. Един снимачен екип очаква Джени
Баринджър на 10 метра от финала. Тя все още се мъчи да нормализира
дишането си, когато репортерката Кат Андерсън бутва един микрофон пред
лицето ѝ и я пита за случилото се.
„Не се чувствах много добре към средата“ – отвръща тя, почти през сълзи.
На другия ден Джени записва 24-минутно видеоинтервю за Flotrack от
хотелската си стая в Тера Хоут. Но не добавя почти нищо към беглото
първо обяснение за срива си.
„Беше като вълна – казва тя. – Стана съвсем внезапно: „Не знам дали мога

44
да бягам. Не знам дали мога да се изправя!“.“
Може би по-важното е това, което Джени не ни казва за провала си. Не ни
казва, че е разтегнала сухожилие, нито че е получила астматичен пристъп,
нито че е била поразена от мъчителен спазъм в корема, причинен от
плаващо ребро, което се впива в диафрагмата ѝ (което всъщност се случва
на Сюзън Кайкин, завършила трета). Вместо това кратичкото ѝ обяснение
за съответния срив като че ли подсказва, че я е повалило не физическо
страдание, а някакво чувство.
Дали въобще е достоверно подобно обяснение? Според
психобиологичния модел на издръжливостта – да.
При състезанията за издръжливост спортистите определят темпото си до
голяма степен по усет. Външната информация под формата на междинни
времена и относително положение спрямо други състезатели може да
повлияе на темпото, но именно вътрешното чувство доколко подходящо е
темпото има първата и последната дума дали спортистът ще реши да
забърза, да задържи същото темпо, да забави или да рухне в безжизнена
купчина. Научното наименование на този механизъм за определяне на
темпото е предварителна регулация. Това е интуитивно чувство как да се
регулират усилията така, че атлетът да стигне до финала колкото е
възможно по-бързо. Базира се на усещането за усилие, мотивацията,
съзнанието за предстоящото разстояние и миналия опит.
В един обзор на психобиологичния модел на издръжливостта на Самуеле
Маркора, публикуван през 2013 г., бразилски спортни физиолози пишат, че
„усещането за усилие е съзнателното разбиране на двигателната команда от
централната нервна система, изпратена към активните мускули“. С други
думи, усещането за усилие е чувството за активност в мозъка, която
стимулира мускулната работа; то не е чувството как работят самите
мускули. Освен в случая на рефлекторните действия всяка мускулна работа
започва с акт на съзнателно намерение. Тази команда произхожда от
моторната кора на мозъка и допълнителната моторна област. Учените са в
състояние да измерят интензитета на тези команди, а съответното
измерване се нарича „свързан с движението кортикален потенциал“
(movement-related cortical potential, MRCP). Маркора показва, че MRCP и
усещането за усилие са големи, когато субектите извършват физически
упражнения с максимална интензивност, а също и че те се увеличават
ковариантно, когато се извършва физическо упражнение с по-ниска ин-
тензивност за дълъг период от време. Това е убедително доказателство, че
усещаното усилие всъщност е свързано с мозъчната дейност, а не с
мускулната.
Когато опитни спортисти за издръжливост се състезават на позната
дистанция, усещаното усилие обикновено се увеличава линейно, докато

45
достигне максимално ниво близо до финала. Но усещаното усилие е
субективно и по тази причина това, което се смята за максимално, се мени
според обстоятелствата. Когато спортистите силно желаят да постигнат
дадена цел, те са способни да изтърпят по-високо ниво на усещано усилие,
отколкото когато не са толкова мотивирани. Вследствие от това
стратегията им за определяне на темпото се променя. Нивото на усещано
усилие, което ги кара да задържат темпото си равномерно в даден момент
от по-маловажно състезание, може да ги стимулира да ускорят в същия
етап на състезание, за което са силно мотивирани.
Ясната представа на спортиста относно разстоянието, което остава до
финала, също оказва влияние как ще се тълкува и използва определено
ниво на усещано усилие. Състезател, който чувства определено ниво на
усилие на четвъртия километър от 10-километрово състезание, може да
изпадне в паника и да забави темпото, а при същото ниво на усилие на
седмия километър от 10-километрова надпревара – да добие увереност и да
ускори.
Тези изчисления на свой ред силно се влияят от опита в миналото. Чрез
него спортистите се научават как трябвало да се чувстват в различни етапи
от състезание на определена дистанция. Опитният спортист стартира всяко
състезание с предварително създадени очаквания за това как ще се чувства
в различните моменти. Всяко несъответствие между очакванията му и
действителността ще го кара да коригира по съответния начин темпото си.
Например спортист, който приема хранителни нитрати преди състезание,
вероятно ще се чувства по-добре, отколкото очаква, и затова ще бяга по-
бързо от обичайното, а спортист, на когото предварително е направено
вливане на интерлевкин-6 (вещество, участващо в клетъчната сиг-
нализация и свързано с умората), вероятно ще се чувства no-зле, отколкото
очаква, и следователно ще се движи по-бавно от нормалното.
Усещаното усилие всъщност има два пласта. Първият пласт е как се
чувства спортистът. Вторият пласт е какво изпитва по отношение на това
как се чувства. Първият пласт е строго физиологичен, докато вторият е
емоционален, или афективен. Грубо казано, един спортист може да има или
добро, или лошо отношение към всяко ниво на дискомфорт. Ако има добро
отношение, ще се измъчва по-малко от чувството и вероятно ще упорства
повече. Изследванията показват, че когато на състезание спортистите се
чувстват no-зле, отколкото са очаквали, у тях обикновено се формира
негативна нагласа към дискомфорта им и в резултат забавят темпото дори
още повече, отколкото е необходимо. (Разбира се, от строго физиологична
гледна точка въобще няма нужда да го забавят.)
През 2005 г. Алън Сейнт Клер Гибсън изучава ефекта на несбъднатите
очаквания върху усещането за усилие в група от 16 добре тренирани

46
бегачи. Експериментът се състои от две части. В едната участниците са
инструктирани да бягат с равномерно темпо в продължение на 20 минути
на бягаща пътечка. В края на всяка минута от тях се иска да оценят
усещането си за усилие, както и своя „позитивен афект“, или нивото на
удоволствие. В другата част от експеримента от субектите се иска да бягат
само десет минути с едно и също темпо, но в края на десетата минута им се
казва, че трябва да бягат още десет минути. И така второто бягане всъщност
е еднакво с първото, но субектите са очаквали то да бъде по-кратко и
следователно по-лесно. (Действителният ред на двете бягания е
рандомизиран.)
Когато преглежда данните, които е събрал, Сейнт Клер Гибсън
установява, че оценките на бегачите за усещаното усилие са се повишили
рязко, а оценките им за позитивния им афект са спаднали главоломно, след
като им е било съобщено, че ще трябва да бягат десет минути по-дълго, от-
колкото са очаквали. Бегачите не са се чувствали no-зле на чисто физическо
ниво, но у тях се е формирала негативна нагласа относно начина, по който
се чувстват, затова и действително са се чувствали по-зле.
При изследвания върху психологията на болката се получават сходни
констатации. Множество проучвания сравняват въздействието върху
усещането за болка на две противоположни предварителни
нагласи – приемане и потискане. Някои хора по природа са склонни да
приемат, че познат болков стимул ще се повтори. Те си казват: „Това ще
боли, но не повече от преди“. Други се опитват да се справят със същата
ситуация чрез потискане, което е форма на отричане. Те реално си казват:
„Силно се надявам да не боли колкото предния път“. Психолозите като
цяло са установили, че в сравнение с потискането, приемането намалява
дискомфорта от болката, без да намалява самата болка. По тази причина тя
е по-ефективно умение за справяне.
Същото умение намалява и усещаното усилие. При едно проучване от
2014 г., публикувано в „Медицина и наука в спорта и физическата
активност“ (Medicine and Science in Sports and Exercise), психологът Елена
Иванова разглежда ефекта върху издръжливостта на вид психотерапия,
наречена терапия на приемането и ангажираността, сред група жени, които
не са спортистки. Терапията на приемането и ангажираността се състои в
това да се научиш да приемаш неприятните чувства като неизбежни в
някои ситуации – в случая физическа активност. Иванова открива, че тера-
пията намалява с 55% усещаното усилие при висока интензивност на
физическото натоварване и увеличава времето до настъпване на изтощение
при същата интензивност с 15 процента.
На обикновен език тази нагласа – да приемаш някакво предстоящо
неприятно преживяване – се изразява с думите „да се подготвиш, че ще е

47
трудно“. Много от нас използват съответното умение за справяне
интуитивно, за да намалят дискомфорта от различни изпитания в
ежедневието като например посещение при стоматолога. „И действи-
телно – отбелязват психолозите Джеф Галак и Том Мейвис в доклад от
2011 г., публикуван в „Журнал по експериментална психология“ (Journal of
Experimental Psychology) – хората често предпочитат да очакват най-
лошото в дадено предстоящо преживяване с надеждата да създадат по-бла-
гоприятен контраст между очакванията си и реалността.“
В контекста на състезанията за издръжливост този „благоприятен
контраст“ може да подобри представянето.
Колкото повече дискомфорт очаква спортистът, толкова повече може да
изтърпи, а колкото повече дискомфорт успее да изтърпи, толкова по-бързо
ще успее да бяга. Затова не е чудно, че шампионите в спортовете за
издръжливост обикновено се подготвят, че ще им е трудно на важните
състезания. Големият британски състезател Мо Фара казва на репортер от
Daily Mirror преди първия си маратон: „Това ще бъде най-трудното
състезание в живота ми“. Той не показва негативно отношение, а просто
приема, че му предстои тежко изпитание.
Никога не знаеш колко ще те боли на следващото ти състезание.
Усещането за усилие е загадка. Може да се напрягаш еднакво упорито в две
отделни състезания и все пак да чувстваш, че си „надмогнал“ страданието
си в едното от тях, а в другото – да си смазан от него. Тъй като никога не
знаеш какво точно ще откриеш в черната кутия, преди да си я отворил, се
изкушаваш да се надяваш – може би донякъде подсъзнателно, че
следващото ти състезание няма да е от тези смазващи преживявания.
Подобна надежда е слабо умение за справяне. Винаги да очакваш
следващото ти съревнование да е най-тежкото досега е много no-зрял и
ефективен начин да се подготвиш психически за него.
Джени Баринджър не успява да се подготви за дискомфорта, който би
трябвало да очаква на Първенството по крос-кънтри на NCAA през 2009 г.,
и това я обрича на провал. Първата ѝ грешка е, че е вперила взор отвъд
състезанието, в бъдещето. Срещата в Тера Хоут е „последният ѝ бис“ като
състезател аматьор. Скоро след това тя ще си наеме агент, ще подпише
голям договор като рекламно лице на марка спортни обувки, ще се впусне в
кариерата на професионална спортистка. Макар че Джени избира да се
върне в Колорадския университет за сезона по крос-кънтри през 2009-а, за
да изпълни едно обещание и една мечта, тя вече е готова да продължи
напред – и в известен смисъл, оказал се решаващ, тя вече е преминала
нататък преди кошмарното си последно състезание в отбора на „Бъфалос“.
В деня след катастрофалното си участие Джени казва на Райън Фентън от
Flotrack: „Месец-два преди състезанието започнах да си мисля: „Нямам

48
търпение да приключи националното първенство“. Никога преди не е било
така. Винаги съм очаквала с нетърпение тези събития“.
Освен че гледа напред, отвъд самото състезание, Джени подценява и
конкуренцията си. „Това също е грешка – казва тя на Фентън. – Вчера не
отидох просто да победя. Трябваше да счупя рекорда на Сали на това трасе
и да победя с 30 секунди преднина.“
Колкото и да се старае един спортист, да победи с 30 секунди преднина в
състезание означава да победи лесно. Целите, които си поставя Джени,
отразяват очакванията ѝ да спечели надпреварата комфортно – както „с
лекота“, така и „с достатъчна преднина“. Това очакване не е неоснователно,
тъй като е печелила всяко предходно състезание през сезона, без да срещне
реална конкуренция. Но като следствие от всичките си „лесни успехи“
Джени не само че вече не очаква колежанската конкуренция да ѝ се опъне,
а и донякъде пренебрегва тренировките.
Опитни спортисти лесно може да изгубят реалната си преценка за
страданието по време на състезание. Те свикват с него, което е хубаво,
защото това ги прави по-издръжливи. Но тази търпимост е налице само
когато спортистът се е подготвил за най-лошото. Ако в ежедневието си
направи усилие, съизмеримо с това по време на състезание, всеки спортист
незабавно би възвърнал цялото си уважение към тези ужасни мъки. Ако
докато изкачва стълбите към дома си например, внезапно изпита такова
усещане за усилие, каквото е чувствал през последния километър на най-
трудния си маратон, бегачът вероятно ще се строполи на пода и ще вика за
помощ, мислейки, че умира.
Разбира се, Джени Баринджър не е чак толкова неподготвена за
страданието, на което е подложена в Първенството по крос-кънтри на
NCAA през 2009 г. Но предизвикателството на Сюзън Кайкин и
дискомфортът, породен от него, са достатъчно изненадващи, за да я доведат
до паника. Несъмнено някои елементи от нейния „епичен срив“ (цитирам
пророческия израз на Шон Маккиън) са странни. Тя започва да се чувства
„не много добре“ внезапно, а сред срива бързо се възстановява напълно.
Може никога да не разберем докрай защо събитията се развиват така зле. И
все пак единственото обяснение, което има някакъв смисъл, е даденото от
самата Джени.
„Сама се докарах дотам“ – казва тя.
На 3 декември 2009 г., само няколко седмици след Тера Хоут, Джени
Баринджър наема лекоатлетическия супер-агент Рей Флин да представлява
професионалните ѝ интереси. Флин бързо оркестрира разпалена война на
наддаване между големите марки спортни обувки. Рухването на Джени на
първенството на NCAA не е отнело от блясъка ѝ в очите на техните
маркетинг директори. През януари Джени подписва многогодишен договор

49
за реклама с „Ню Баланс“. Три седмици по-късно наема нов треньор и
поверява добрата си форма на Джули Бенсън – бивша олимпийска със-
тезателка на средни дистанции, към момента треньор по крос-кънтри и лека
атлетика в Академията на ВВС на САЩ в Колорадо Спрингс.
Бенсън и Джени се уговарят, че тя ще си направи една по-дълга почивка
от състезанията, за да презареди психическите и физическите си батерии, и
ще се съсредоточи върху тренировките. Първото ѝ състезание като
професионалистка е Payton Jordan Invitational на 1500 метра, проведено в
Станфордския университет на 1 май 2010 г. В интервюто си за Flotrack,
дадено сутринта след състезанието в Тера Хоут, тя се кълне, че никога
повече няма да допусне нещо подобно на бедствието от предния ден, но с
наближаването на дебюта ѝ като професионалистка този спомен не спира
да я гложди. Въпреки тревогата си тя побеждава с лекота. След като
пресича Финалната линия, Джени тържествува, все едно току-що е
спечелила олимпийски златен медал. Няколко дни по-късно имах
възможност да попитам Джени дали въодушевлението ѝ е имало нещо
общо с травмата от последното ѝ съревнование.
„Вълнението ми в края на състезанието беше всъщност моят триумф над
нея – каза ми тя. – Дори и само да завърша първото си участие, беше
психическа победа.“
Свалила от плещите си това досадно бреме, Джени вече може да се
съсредоточи върху по-голямата си амбиция – да победи на световната
сцена. През февруари 2011 г., вече омъжена и с фамилно име Симпсън, тя
печели надпреварите на 1600 и на 3000 метра на Първенството на САЩ по
лека атлетика на закрито.
Четири месеца по-късно завършва втора след Морган Юсени на 1500
метра на Първенството на САЩ по лека атлетика на закрито, като се
класира за Световното първенство в Тегу, Южна Корея. Там Джени
успешно се придвижва напред от първия кръг до полуфинал, а после и до
финала.
Финалът на 12-те състезателки се провежда под светлините на стадиона
„Тегу Стейдиъм“ вечерта на 1 септември. В 20:55 ч. най-добрите в света на
една миля при жените приклякат за старт по извитата стартова линия, а
Джени стои най-далеч от вътрешната релса. Изглежда напрегната и
действително е така – не по-малко, отколкото е била на стартовата линия на
Първенството по крос-кънтри на NCAA през 2009 г., около 21 месеца по-
рано. Но сега мислите ѝ са съвсем други.
Първото, което минава през главата на Джени, е, че 25% от жените в тази
надпревара ще се приберат у дома с медал – което означава, че има доста
добър шанс. Следващата ѝ мисъл е, че тя всъщност не иска да разчита на
шанса; иска да се бори за място сред първите три. Последната ѝ мисъл е, че

50
ако победи в надпреварата, националният химн на САЩ ще зазвучи в нейна
чест и че церемонията по-късно ще гледа сестра ѝ Емили, която току-що се
е записала в армията. Да победи всичките 11 жени, застанали вляво от нея,
би било по-трудно от всичко, което Джени е правила досега – за целта
трябва да положи върховни усилия, а може би дори това няма да е
достатъчно. Но тя е решена да се опита да постигне тъкмо това и нищо по-
малко.
Пистолетът гръмва, състезателките се втурват напред по пистата с
настилка в цвета на смърфовете и всяка търси тактически изгодна позиция,
всяка иска да е близо до челото, но не и начело. Джени стартира бавно и на
първия завой зад нея има само една състезателка.
Както така често се случва на финалите на 1500 метра, основната група
бързо изостава след първоначалното лудо втурване за позиция.
Възползвайки се от отслабеното темпо, Джени с широка дъга захожда към
челото на групата и се настанява до десния хълбок на рано повелата Мими
Белете от Бахрейн. Сънародничката ѝ Мариам Джамал решава, че идеята на
Джени е много добра, и я копира. Придвижва се напред, застава точно пред
Джени и после забавя темпото, като принуждава новоизлюпената
професионалистка да отстъпи едно място назад.
Няколко мига по-късно и Хелън Обири от Кения изпълнява същата
маневра. Тугба Каракая от Турция също взема пример от тях. Една по една
бегачките от дъното се прехвърлят отпред, докато Джени отново е
изтласкана в края.
Белете обаче си запазва полпозишъна и води групата в продължение на
400 метра с много бавно темпо – за време 1:08.78. Силните претендентки в
състезанието, особено испанката Наталия Родригес, са извънредно доволни.
Ако мотаенето продължи, тези състезателки, прочути с бързината си във
финалния спринт, ще са в добра позиция да отмъкнат победата в
последната половин обиколка.
В интерес на всички е да има честна надпревара, но въпреки това никой не
смее да поеме от Белете бремето да води, а самата тя вдига темпото
скромно, но недостатъчно, за да подложи на натиск когото и да било. В
събралата се накуп група много лакти се срещат с ребра и много
шпайкове – с нечий чужд пищял.
Белете достига 800-ия метър с време 2:12.94. До началото на последната
обиколка остават само 300 метра и състезателките учестяват маневрите.
Тези, които са останали назад, ускоряват. Тези, които са притиснати към
релсата от вътрешната страна на трасето, си проправят път навън.
Състезателките, които вече имат добра позиция, се борят да я запазят.
Джени печели едно място – от 12-а става 11-а и там поне е извън обсега на
лактите и шпайковете.

51
 Родригес първа предизвиква водачката Белете. Ходът ѝ Задейства
верижна реакция. Всички мигом се хвърлят напред, полагайки усилия да се
прилепят зад испанката. Кенийката Обири закача с крак петата на Родригес
и се просва на пистата. Морган Юсени не успява да реагира навреме и също
пада. Джени открива тясна пътека между повалените състезателки. Мелето
сред оцелелите постоянно се влошава – някои се опитват да се преместят
към трета и четвърта пътека в паниката си да достигнат до челото, а тези,
които са попаднали в капана от вътрешната страна, се борят да изпреварят
намиращите се пред тях.
При сигнала за последната обиколка Джени се намира най-отзад във
водещата група от осем състезателки, а непосредствено вдясно от нея е
измъчената Джамал, която за малко не е паднала. Джени трябва да се
придвижи напред, а за да го направи, трябва да се отдалечи от релсата. Тя
забавя точно толкова, че да изостане на една стъпка, измества се вдясно и
се стрелва покрай Джамал и Каракая, докато новата водачка – Родригес,
води групата на излизането от втория завой и по правата обратно.
Темпото продължава да се вдига на подхода към третия завой. Джени вече
е само на стъпка зад Родригес, но, приклещена зад Ингвил Бовин от
Норвегия на втора пътека, трябва да покрие по-голямо разстояние.
На влизане във Финалната права Джени захожда дори още по-широко, чак
в трета пътека. Родригес вече се е отделила от най-близката си
преследвачка, етиопката Калкидан Гезахегне.
Размахвайки усилено ръце, Джени се стрелва покрай Бовим. С всяка
галопираща крачка тя сякаш поглъща двойно повече писта в сравнение със
скъсяващите се стъпки на Родригес. На 40 метра от финиша Джени излиза
стремглаво пред всички останали.
Хана Ингланд от Великобритания упорито е бягала зад нея, но когато
остават 20 метра, тя спира да печели преднина. Джени прекосява финалната
линия първа, с време 4:05.40. Тя е новата световна шампионка на 1500
метра.
Джени вдига ръце на главата си и я поклаща невярващо. Смее се и плаче
едновременно. Скача нагоре-надолу, размахала във въздуха юмруци, и при
всеки скок свива колене като мажоретка. В едно интервю, дадено минути
по-късно, Джени ще признае истината, която необичайното ѝ поведение
вече подсказва: тя действително не е очаквала такъв развой на събитията.
Очаквала е само да бяга по-усилено от всякога и да се впусне в битката на
живота си в опит да застане там, където стои сега – и тъкмо това я е довело
до тази победа.
Появява се едно голямо американско знаме, което спасява Джени от
делириума непосредствено след надпреварата – тя го намята върху себе си
и се впуска в победна обиколка с него.

52
 За по-малко от две години Джени Баринджър (Симпсън) изминава пътя от
163-а в едно студентско състезание до първо място на финала на световно
първенство. Паднала е. Но после се е изправила – и е научила, че колкото и
талантлив и способен да е един спортист, той трябва винаги да се подготвя
за най-лошото, за да се представи по най-добрия начин.

53
 Трета глава.
ВРЕМЕТО Е НА ТВОЯ СТРАНА
Грег Лемонд се събужда в непознато легло. В продължение на секунда-
две не разбира нищо, умът му се лута на границата между съня и будното
състояние. После спомените му се връщат. Намира се в хотелска стая във
Версай, Франция. Датата е 23 юли 1989 г., неделя. В 16:14 ч. той ще се
състезава във финалния етап на „Тур дьо Франс“. Това ще е най-важното
състезание в живота му.
Облича жълта тениска и сини шорти и се отправя към първия етаж, където
сяда на дългата маса и поглъща обилна закуска от макарони, хляб, мюсли,
яйца и кафе заедно със съотборниците си от колоездачния отбор на ADR.
Час по-късно те вече са на велосипедите, карат без напрежение, пазят си
краката за по-късно. Докато се отдалечават от хотела, небето е покрито с
облаци, но когато пристигат, облачността вече се е разсеяла и
температурата на въздуха се вдига над 27-28 градуса. По-късно Грег
споделя с писателя Сам Абт какво е казал на треньора си Ото Жаком,
когато се връща в апартамента си.
„Краката ми са добре. Очертава ми се много добър ден.“
Имат да убият доста време. Понеже е втори в генералното класиране, Грег
ще стартира заключителния индивидуален етап от 24,5 километра
предпоследен от оцелелите 134 участници, две минути преди французина
Лоран Финьон, който води в надпреварата. Двукратен победител в „Тур дьо
Франс“, Финьон е само на 50 секунди пред Грег след 20 етапа и над 3200
километра на велосипед. Грег е по-силен в часовниците, но ще трябва да
наваксва с невероятните две секунди на километър между Версай и Париж,
за да изпревари Финъон в генералното класиране и да спечели втората си
победа в Обиколката на Франция. Както и да се развият събитията, този
финал обещава да е най-оспорваният в 76-годишната история на
състезанието.
Многобройните фенове на Грег в САЩ и по цял свят смятат за достатъчна
победа дори и факта, че той е достигнал до тази позиция. Две години по-
рано зетят на Грег – Пат Блейдс, го е прострелял в гърба с ловна пушка от
по-малко от 30 метра. Злополуката става на 20 април 1987 г. в имота на
чичото на Грег – Род Лемонд, в Линкълн, Калифорния. Грег би трябвало да
е в Европа, да се състезава в отбора La Vie Claire и да се готви да защити
титлата си в „Тур дьо Франс“, спечелена през юли година по-рано, но за-
ради падане в Италия е със счупена кост на лявата ръка и е изпратен
обратно в Щатите да се възстановява. Към края на шестседмичната
оздравителна пауза чичото на Грег го убеждава да си почине от
54
тренировките и да отидат на лов за диви пуйки. Грег си спомня всяка
подробност от онова утро, променило живота му, и многократно е
разказвал историята публично в интервюта и речи.
И Грег, и Род Лемонд са опитни ловци. Пат Блейдс обаче не е. Потеглят в
7:30 ч. и се разделят, за да покрият по-голяма територия. Грег тръгва
наляво, чичо Род – надясно, а Блейдс е в средата, като и тримата са
облечени с камуфлажни дрехи. Грег се свива под някакъв храст да дебне.
След известно време чува Блейдс да подсвирва. За да не издаде
присъствието им на дивеча, който може да е наблизо, Грег решава да не
отговаря. Вместо това се изправя с намерението да се промъкне напред до
ново укритие. От движенията му храстът потрепва. Забелязал това, Блейдс
бързо се прицелва и стреля, при което напълва със сачми тялото на своя
шурей.
Грег се озовава на земята, без да знае как е попаднал там. Вижда кръв на
безименния пръст на лявата си ръка, но не усеща болка. Всъщност цялото
му тяло е безчувствено. Опитва се да се изправи, завива му се свят и пада
обратно на пръстта. Пробва да проговори, но успява само да
изграчи – белите му дробове са колабирали и едва диша, камо ли да извика
за помощ. Едва тогава Грег осъзнава, вледенен от ужас, че е бил
прострелян.
„Какво стана?“ – извиква Блейдс от скривалището си.
Грег не може да отговори. Чува стъпки и зет му застава над него. Лицето
на Блейдс не изразява никаква изненада – резултат от рефлекса му да се
опита да скрие ужаса си, за да не докара до паника неволната си жертва. Но
няма късмет. Грег започва да бръщолеви:
„Ще умра! Няма да видя жена си повече! Вече няма да мога да се
състезавам!“
Скоро Блейдс също започва да вика. Род Лемонд чува врявата и дотичва.
Гледката на сгърченото, окървавено тяло на племенника му го блъсва като
парен чук. Блейдс и чичо Род обсъждат напрегнато положението и бързо
решават, че трябва да изправят Грег на крака и да го изведат от гората
колкото се може по-скоро. Не постигат съгласие обаче как да го
осъществят. Грег си представя как пясъкът изтича от часовника на живота
му, докато тези двамата спорят.
„Просто викнете линейка!“ – прекъсва ги той.
Чичо Род хуква към къщата и набира 911. Минути по-късно се връща на
мястото на злощастния инцидент. Никоя линейка не би могла да стигне при
Грег там, където лежи, затова Блейдс и чичо Род се опитват да го вдигнат,
но движението предизвиква адски болки в дясното рамо на Грег, което е
поело основната сила на удара.
„Докарай пикапа си“ – казва Грег.

55
 Чичо Род хуква към къщата за втори път и с грохот пристига с пикапа си.
С помощта на двамата сумтящи мъже Грег успява да се покатери в пикапа и
там зачаква линейката. Минават десет минути. Никаква линейка. Петнайсет
минути. Ризата на Грег вече е прогизнала от кръв. Двайсет минути. Времето
му изтича.
След като са изминали 25 минути, чичо Род пали пикапа и го закарва до
края на имота си. Стигат до затворена порта, заключена с катинар, от
другата страна на която в пълно бездействие стоят линейка, пожарен
автомобил и полицейски патрул, сякаш наредени за парада за Деня на
независимостта в някое градче.
Екип парамедици прехвърля Грег на носилка, разрязват ризата му и се
залавят за работа. Най-близката болница е на 35 минути по лоши пътища.
Грег знае, че вероятно ще умре от загуба на кръв, преди да стигне дотам.
Още замаян от тази мрачна мисъл, той чува непогрешимия звук на вер-
толет. Хеликоптер от Калифорнийския пътен патрул случайно минавал
през този район и дочул разговорите по радиостанцията, затова се насочил
директно към имота на Род Лемонд. Бързо натоварват Грег в него и го
отвеждат в болницата на Калифорнийския университет „Дейвис“, която е
специализирана за лечение на огнестрелни рани и други травми. Полетът
отнема 11 минути.
Грег прекарва пет часа в операционната. Хирургът успява да извади само
половината от 60-те сачми, които са го поразили; повечето от другите ще
останат в тялото на Грег до края на живота му, като две са се загнездили в
обвивката на сърцето му.
Когато се събужда, Грег научава, че действително е щял да умре от
кръвозагуба – на 26 години – ако като по чудо наблизо не беше минал
вертолет, но сега можел да очаква да се възстанови напълно. Този процес
обаче ще отнеме много дълго време, а междувременно неминуемо ще изгу-
би почти напълно добрата си форма, изградена с 12 години състезателно
колоездене. Завръщането му ще започне от нулата.
Грег губи четири килограма и половина през първите десет дни от
възстановяването си. Най-дългата му „тренировка“ през този период е да
извърви шест метра. На велосипед се качва чак шест седмици след
изписването си от болницата. Започва с пет километра и при всяко след-
ващо каране увеличава с по малко това разстояние. Обемът на кръвта му се
възстановява до нормалния чак два месеца след злополуката.
През септември Грег вече се състезава. Резултатите му никак не са
впечатляващи (завършва 44-и в Обиколката на Ирландия), но това е
напълно очаквано на толкова ранен етап от завръщането му към
състезателния живот. Участва в тези събития в края на сезона просто за да
се почувства отново в състезателна форма и да се настрои за завръщането

56
си за сезона на 1988-а. Притеснително е обаче, че и през ноември не е в по-
добра форма, отколкото е бил два месеца по-рано. Грег се отказва от
последното си състезание за сезона – Обиколката на Мексико, защото не
може да се справи с изкачванията.
Първото състезание на Грег за 1988 г. – „Рута дел Сол“, Обиколката на
Андалусия в Испания, не преминава по-добре. Този път на изкачванията се
налага съотборниците му буквално да го бутат нагоре. Няколко седмици
по-късно Грег пак пада. Получава само лека травма на мускул в долната
част на десния си крак, но когато твърде агресивно отново се впуска в
тренировки, след като две седмици не се е качвал на велосипед, проблемът
става хроничен. Вместо да участва в Обиколката на Франция през юли, си
докарва операция.
До есента Грег отново се състезава, но слабо и с големи усилия поддържа
обичайния си ведър светоглед. „Чувствам се по-добре, но започвам отново
от нулата – казва той за вестник New York Times. – Вечно започвам от
нулата.“
Липсата на резултати влошава отношенията на Грег с новия му
работодател – отбора на PDM. Напрежението прераства в разрив, когато от
ръководството на тима започват да притискат затруднения си звезден
състезател да си инжектира тестостерон – вещество, подобряващо
представянето, но забранено за употреба, а той отказва. Под една или друга
форма допингът винаги е бил част от колоезденето, но през 1988 г. това
явление вече е на ръба да излезе извън контрол. Предходната година Лоран
Финъон се е провалил на тест за амфетамини. Седмици по-късно, по време
на „Тур дьо Франс“, в организма на испанеца Педро Делгадо е открито
вещество, чието действие е да маскира стероидите, но му позволяват да
завърши състезанието – което той печели – защото веществото още не е
било официално забранено. Грег смята, може би наивно, че случаите на
такъв тип хитруване са рядкост, но те зачестяват, а методите стават все по-
сложно изпипани.
След разрива между Грег и PDM неговият адвокат Рон Станко казва на
репортер от вестник Los Angeles Times: „Обясних им, че не сме
заинтересовани да използваме химични вещества, за да подобряваме
резултатите си. Това е позицията на Грег на 100 процента“. Становището се
базира не само на ненавистта на Грег към измамите, а и на убеждението му,
че е достатъчно талантлив, за да победи и без хитруване на дребно. В края
на краищата вече го е постигал.
В навечерието на Нова година през 1988-а Грег подписва договор с нов
отбор – ADR. Преди се е изказвал пренебрежително за тях като второкласен
тим, твърдейки, че са твърде слаби, за да поддържат претендент за
победата в „Тур дьо Франс“. Но сега този отбор е единственият, готов да

57
му плаща по-скоро като на все още млад бивш победител в Обиколката,
отколкото като на велосипедист със слаби резултати.
Грег открива сезон 1989-а обещаващо, като завършва шести в общото
класиране на надпреварата „Тирено – Адриатико“ в Италия и заема второ
място в един етап на „Критериум Интернасионал“. Но обещанието от тези
участия не се сбъдва. През май Грег се състезава в първата обиколка „Тур
дьо Тръмп“ в САЩ – а тъй като човекът, дал името на тази обиколка, си
пада по зрелищата, това състезание привлича необичайно голямо
обществено внимание по стандартите на американското състезателно
колоездене. Всичко това би било чудесна реклама за таланта на първия
американец, победил в „Тур дьо Франс“ – стига само да не беше завършил
27-и.
Следващата спирка за Грег и съотборниците му от ADR е „Джиро
д’Италия“ – триседмична „голяма обиколка“, подобно на „Тур дьо Франс“.
Грег продължава да не се чувства особено добре на велосипеда и това си
личи по резултатите му. Още на първото голямо изкачване в надпреварата
той изостава с осем минути от водачите. Докато остава все no-назад и no-
назад през следващите дни, Грег започва да се отчайва. След един етап сяда
на леглото си в доста мизерната хотелска стая и се разплаква, а
горчивината и разочарованието се леят от него като от спукана тръба. Казва
на съквартиранта си Йохан Ламертс, че с кариерата му на велосипедист е
свършено. Не би могъл да продължи да се мъчи толкова, за да постига
толкова малко в сравнение с онова, което е бил някога. Време е да се
откаже и да продължи нататък.
Ламертс насърчава Грег поне да довърши Джирото, преди да взема
някакви радикални решения за бъдещето си. Грег отстъпва и на сутринта
отново е на седалката – и отново в дъното на пелотона. Започва последния
ден от Джирото на повече от 55 минути зад водещия състезател Лоран
Финъон, който прави своето успешно завръщане след три поредни години,
белязани от травми и други спънки. Нещо обаче се е променило след
кризата на Грег в хотелската стая. Поставили са му диагнозата тежка
анемия – може би траен ефект от злополуката му – и той е започнал курс на
лечение с инжекции желязо (напълно легални и действително медицински
необходими за него). Той незабавно започва да се чувства по-добре.
Последният етап на Джирото е 53-километрово индивидуално бягане по
часовник. От момента, в който тръгва от стартовата бариера, Грег знае, че
се е завърнал – или почти. След шест километра настига и задминава
колоездач, стартирал 90 секунди преди него. Петнайсет километра по-
нататък задминава втори състезател, тръгнал три минути по-рано. Грег
финишира с второ най-добро време за деня и изпреварва по темпо Финъон,
който все пак е задържал победата си в генералното класиране със 78

58
секунди преднина.
Грег дълго време е бил в такова окаяно състояние, че това представяне не
променя особено очакванията за представянето му на „Тур дьо Франс“ след
три седмици.
Всички очи са вперени в действащия шампион Педро Делгадо и
възраждащия се Финъон. Смият Грег казва, че би сметнал класиране сред
първите 20 за успех, тъй като тялото му все още донякъде е една
въпросителна. Психиката му обаче не е.
Обиколката започва на 1 юли, събота, в Люксембург, с пролог под
формата на 7,8-километрово индивидуално бягане по часовник. Грег спира
хронометъра точно на 10 минути – време, подобрено само от един
колоездач и изравнено от други двама, сред тях и Финъон. Отличният
резултат на Грег е засенчен от един провал на действащия шампион – той
пропуска стартовото си време и губи 2 минути и 40 секунди спрямо всички
други 198 участници, преди дори да е стартирал. В цялата олелия около
Педро Делгадо и необяснимия му автосаботаж медиите пренебрегват Грег,
но поне един от съперниците му го взема под внимание. След като вижда
резултатите от пролога, Финъон набелязва американеца за човека, който е
най-вероятно да застане на пътя му към третата му победа в Тура.
Самият Грег е въодушевен от представянето си, но полага големи усилия
да укроти емоциите си. В продължение на две дълги години надеждата му
никога не е довеждала до нещо повече от смазващо разочарование. „Трябва
да внимавам да не добия твърде голяма самоувереност прекалено
бързо“ – казва той пред пресата.
Първото голямо изпитание за отбора на ADR като колектив идва два дни
по-късно с един отборен часовник на 48 километра. Грег и осмината
състезатели без име, другари по екип, надминават ниските очаквания с
финал на пето място, на 51 секунди зад отбора на Финъон – Super U. След
етапа Грег се озовава на 14-о място в генералното класиране, на 11 точки
зад фаворита французин.
Петият етап изправя всеки срещу всеки в едно необикновено дълго, 73-
километрово бягане по часовник, проведено в мокри условия. Грег се е
чувствал достатъчно силен на предходните етапи, за да се осмели да
мечтае, че ще спечели този. За да има по-добри шансове, той изпробва едно
ново приспособление – аеродинамични опори за предмишниците, или
рогашки за триатлон, както ги наричат по-често в онези дни. Новаторски
по-скоро във функционално отношение, отколкото технически, те се
състоят от удължена U-образна метална тръба, върху която колоездачът
обляга предмишниците си; в тази позиция гърбът се изправя и предният
профил се стеснява, което намалява челното съпротивление. Рогатките
правят своя дебют на „Тур дьо Тръмп“, където ги използват шепа

59
американски колоездачи. Европейците гледат на тях пренебрежително, но
Грег смята, че си заслужава да ги изпробва.
Оказва се, че е точно така. Грег печели етапа по часовник, като побеждава
Делгадо с 24 секунди и Финъон с 56 секунди. Последната разлика е
достатъчна, за да изстреля Грег до първото място в генералното класиране.
На церемония, проведена след етапа, той облича жълтата фланелка на
лидер в състезанието за първи път, откакто през 1986 г. печели Тура. Пред
зрителите казва: „Това е най-чудесният момент в живота ми“ – и
действително смята така. Да си на върха, открива той, е толкова по-сладко,
когато си се изкачил чак от дъното!
Когато Обиколката навлиза в планините, в етап 9, Делгадо, който все още
плаща за закъснелия си старт в пролога, няма друг избор, освен да атакува.
През първите два тежки дни в Пиренеите испанецът си спечелва обратно 29
секунди от Финъон и Грег, които са no-заети да се дебнат взаимно. На
следващия ден Делгадо още по-ефективно се възползва от разсеяността на
съперниците си, като пресича финала на върха на ски курорта Супербанер
почти 3,5 минути преди Финъон, който с една късна атака побеждава Грег с
12 секунди и си връща жълтата фланелка.
В следващите няколко етапа липсват особено интересни събития.
Предимно равнинни, те се характеризират от групови спринтове до финала
и откъсвания на колоездачи, които не са заплаха за първите в общото
класиране. Но идва етап 15, поредното индивидуално бягане по часовник.
Грег отново използва рогатките за триатлон, но кара с тях малко, защото
39-километровото трасе се състои предимно от изкачване, а това изважда
аеродинамиката от уравнението за постигане на добри резултати.
Финишира пети, като губи 7 секунди от Делгадо и печели 47 от Финъон.
Грег отново се облича в жълто.
След ден почивка, който Грег прекарва със семейството си, Обиколката
навлиза в Алпите. До това време трима от съотборниците на Грег са
напуснали надпреварата. Останалите състезатели от ADR не са силни
катерачи. Това оставя Грег открит на големите изкачвания от етап
16 – уязвимост, от която другите претенденти се възползват, като се
редуват да го атакуват. В ролята на състезателя, облечен с maillot jaune,
Грег трябва да отвръща на всяка нова атака и го прави успешно, като
завършва етапа заедно с Делгадо и на 13 секунди пред Финъон,
увеличавайки общата си преднина пред французина на 53 секунди. След
това Грег за първи път говори открито пред репортерите за възможността
да победи в Обиколката.
„Ако имам добър ден и утре – допуска той – бих казал, че имам шанс да
победя.“
Уви, следващият ден не е добър за него. На финалното изкачване на етап

60
17 Грег стига предела си на прословутите серпентини на Алп д’Юез.
Делгадо и Финъон продължават напред и отмъкват 69 секунди от
американеца. Жълтата фланелка отново е на Финъон. В етап 18 новият
лидер дръпва пред Грег и Делгадо на подхода към финала на един връх, с
което подплатява лидерската си позиция с 24 секунди.
Планините са дали на Грег да разбере, че въпреки големите му надежди не
е толкова силен, колкото през 1986 г., когато печели Тура, а и никога няма
да бъде – както ще признае след оттеглянето си. Все пак се състезава с 30
сачми от ловна пушка в тялото си! Нещо повече, бори се срещу двама
победители в Обиколката, които са залавяни в употреба на допинг и може
би все още мамят. Ако Грег иска да ги победи, съзнанието му ще трябва да
намери начин да постигне повече с по-малко – да стане по-силно, за да
компенсира слабото му тяло.
Остава му да оцелее в още един планински етап. Грег знае, че не може да
си позволи да губи повече време от Финъон, в противен случай ще бъдат
изгубени всички надежди да го изпревари във финалния двубой на етап 21.
Финъон, Делгадо и Грег разкриват всичките си карти в етап
19 – надпревара на 125 километра от Вийар дьо Лан до Екс ле Бен, с три го-
леми изкачвания. Тримата съперници оформят „група на откъсналите се
претенденти“ заедно с колоездачите на четвърта и седма позиция в общото
класиране, като оставят основната група далеч зад себе си и постоянно си
разменят атаки. Грег печели етапа след спринт с Финъон. Не си връща
никакво време, но поне печели морална победа.
Етап 20 е равнинен и относително лесен, като след него общото класиране
си остава непроменено. Той приключва в Ил д’Або, където състезателите се
качват на влак за Версай – оттам ще стартира етап 21. На другия следобед
Грег ще има един последен шанс да навакса 50 секунди от Финъон. Ако не
успее в 24,5-километровия индивидуален часовник, ще бъде смазан. Това
вече не е същият човек, който каза, че би се радвал да се добере до място
сред първите двайсет.
Въпреки очакващото го страховито изпитание по време на пътуването с
влака до Версай Грег все още е дружелюбен, както винаги – през целия път
си говори непринудено с журналистите. Междувременно Финъон, също
верен на себе си, ругае и се изплюва пред испанския снимачен екип, който
се опитва да поговори с него. Може би и двамата мъже чувстват в сърцата
си, че това, което изглежда невъзможно, всъщност не е.
При бягане по часовник на 24,5 километра най-важно е как се определя
темпото. Така е при всички състезания с продължителност над 30 секунди.
При надпревари под 30 секунди състезателите полагат максимални усилия,
въртят педалите, крачат или гребат с абсолютно максимална интензивност
от старта до финиша. Не пазят нито капка от силите си и използват пълния

61
си физически потенциал. В състезания, траещи над 30 секунди, състеза-
телите се въздържат от това. Въртят педалите, крачат или гребат с
интензивност по-малка от максималната във всички моменти от
надпреварата освен може би в самия ѝ край. Вместо да полагат максимални
усилия, те поддържат най-голямата интензивност, която чувстват, че са
способни да понесат през цялата дистанция на състезанието.
Защо 30 секунди? Защото хората не са способни да поддържат
максимална интензивност на физическото си натоварване по-дълго от
около 30 секунди, без да надвишат най-високото ниво на усещано усилие,
което могат да понесат. Спортистите, разбира се, са наясно какви усилия
полагат по време на по-кратките надпревари, но тъй като знаят, че
страданията им скоро ще свършат, не използват това усещане, за да
контролират темпото си, и то се ограничава само от физическите им
способности. Когато обаче един спортист се впусне в надпревара, за която
знае, че ще продължи повече от 30 секунди, той си пести силите точно
толкова, че да не достигне предела си на усещано усилие чак докато не
наближи финала. Това е изкуството да определяш темпото си.
Какво се случва, когато спортист се опита да поддържа максимална
интензивност на физическата си активност по-дълго от 30 секунди? Ана
Уитекинд от Есекския университет отговаря на този въпрос в едно
проучване от 2009 г., публикувано в „Британски журнал по спортна
медицина“ (British Journal of Sports Medicine). Деветима участници са
инструктирани да карат велоергометри, снабдени с измерители на
мощността, колкото могат по-усилено в продължение на 5 секунди, 15
секунди, 30 секунди и 45 секунди, в отделни тестове. Когато разглежда
резултатите, Уитекинд открива, че участниците са генерирали малко по-
малко мощност през първите 15 секунди на 45-секундния тест, отколкото в
15-секундния. С други думи, те не са въртели педалите толкова усилено,
колкото биха могли в началото на по-дългото изпитание, макар че са били
инструктирани да го направят. Вместо това несъзнателно са регулирали
темпото си.
Уитекинд разсъждава, че въз основа на миналия си опит участниците са
знаели, че не могат да поддържат истински максимално усилие в
продължение на 45 секунди, без да надвишат максималната си търпимост
към усещаното усилие, затова са забавили темпото съвсем мъничко, без
дори да го осъзнават.
Тези резултати подсказват, че пределът на търпимост към максималното
усещано усилие е толкова недостъпен, че спортистите не са физически
способни дори да се опитат да поддържат максимална интензивност на
натоварването по-дълго от приблизително 30 секунди.
Фактът, че е необходимо регулиране на темпото, за да се постигне

62
максимално добро представяне във всички състезания, които траят повече
от половин минута, води до някои интересни изводи. Един спринтьор
завършва всяка надпревара със знанието, че е бягал колкото е възможно по-
бързо (независимо от евентуални технически грешки). По-дългите
състезания са нещо различно. Тъй като е необходимо да се пестят сили в
почти всеки момент от тези надпревари, за спортиста е невъзможно, когато
финишира, да знае дали е бил в състояние да се движи малко по-
бързо – пък било то и само със секунда или две – ако се е напрегнал повече
на някой етап от състезанието.
Много автомобили извеждат на таблото си показания за „оставащ
пробег“ – колко километра може да измине колата, преди да ѝ свърши
горивото. Това число не подлежи на интерпретации. Ако на дисплея се
изписва „оставащ пробег 47 километра“, е най-добре да намериш бензинос-
танция през следващите 47 километра. Механизмът на регулаторното
предвиждане, чрез който спортистите контролират темпото си в състезания,
е различен. Той не е число, а чувство и като всички чувства подлежи на ин-
терпретации. Едно от най-важните и най-ценни умения за справяне в
спортовете за издръжливост е способността да интерпретираш усещанията,
които влияят върху решенията ти за определяне на темпото по такъв начин,
че да постигаш максимално добри резултати. В качеството ти на спортист
за издръжливост целта ти е да ставаш все по-добър и по-добър в
разчитането на тези усещания, за да може вътрешният ти механизъм за
определяне на темпото да функционира все повече като индикатора
„оставащ пробег“ на автомобила. Стремиш се да станеш колкото може по-
прецизен в определянето на най-бързото темпо, което си способен да
поддържаш до финиша, без да надвишиш търпимостта си към усещаното
усилие.
Да си поставяш и да преследваш цели, базирани на определено време, е
нещо много полезно, докато калибрираш предварителната регулация. Тази
практика позволява на спортистите да интерпретират своето усещане за
усилие по начин, който в по-голяма степен подобрява резултатите, като се
стремят в състезание да напредват не „колкото може по-бързо“, а „по-бързо
от всякога“. Доказателства, че този подход е уместен, предоставя едно
проучване от 1997 г. на изследователи от израелския университет „Бен
Гурион“, публикувано в „Журнал по спортни науки“ (Journal of Sports
Science). Гимназисти са подложени на тестове за мускулна издръжливост, а
после в течение на осем седмици тренират за увеличаване на интервала от
време, след който настъпва изтощение. Някои от учениците получават
неколичествената цел „да сторят всичко по силите си“. На други пък е
поставена количествена цел – да подобрят представянето си спрямо
първоначалния тест с определен процент. Макар че всички ученици

63
преминават през едни и същи тренировки, тези, които преследват
количествени цели, значително подобряват резултатите си , когато осем
седмици по-късно тестът за мускулна издръжливост се повтаря.
В едно по-скорошно проучване екип изследователи, водени от Ерик Алън
от Калифорнийския университет, откриват, че времената за финиширане в
маратоните най-често се въртят около кръглите числа (например 4:30 и
4:00), които бегачите обикновено преследват като своя цел. Този модел би
бил маловажен, ако Алън и колегите му не бяха забелязали и че бегачите,
които стигат най-близо до тези кръгли числа на финиша, в последните
километри на даден маратон забавят темпото си по-малко от други бегачи;
доказателство, че когато се целят в кръгли числа, резултатите се
подобряват. Независимо как ще избере да тренира, тренировките ще
осигурят на спортиста по-голям напредък във времената, постигани в
надпревара, ако си поставя изричната цел да подобри някакво конкретно
време.
Като обръщаш внимание на часовника, намаляваш несигурността,
свързана с достигането отвъд пределите ти от миналото, и по този начин е
по-лесно да определяш ефективно темпо. За един спортист, който завършва
състезание на дадена дистанция, вероятно е невъзможно да прецени дали е
можел да положи повече усилия; но за спортист, който завършва
състезание на дадена дистанция за определено време, е сравнително лесно
да си постави за цел да завърши следващото състезание на същата
дистанция със секунда или две по-бързо.
Според психобиологичния модел на издръжливостта, създаден от Самуеле
Маркора, количеството усилие, което спортистът влага в състезание, се
влияе от неговото усещане за постижимостта на целта му – концепция,
заимствана от теорията за интензивността на мотивацията на Джак Брем.
Ако целта започне да изглежда непостижима в даден момент от
състезанието, спортистът вероятно ще намали усилията си. Ако целта
изглежда постижима, но само с по-голямо усилие, има вероятност
спортистът да увеличи усилията си, стига да не е вече на предела на силите
си. Като следят личните си най-добри времена за конкретни състезателни
дистанции и си поставят за цел да ги подобряват, атлетите могат да се
възползват от това явление и с негова помощ да полагат по-големи усилия,
отколкото биха могли иначе. Да подобриш личното си време за дадена
дистанция с една нищожна секунда почти винаги изглежда постижима цел.
А ако тя е постижима, то тогава малко по-голямото усещано усилие, което
спортистът трябва да изтърпи, за да я постигне, вероятно ще изглежда по-
поносимо, отколкото ако действа само по усет. Резултатите подобрява не
самата цел за по-добро време, а ефектът ѝ върху начина, по който
спортистът тълкува усещането си за усилие.

64
 Да си определяш цели за по-добро време е като да поставяш флагче до
разстланата жарава, за да отбележиш най-далечната точка, до която си
стигал при най-добрия си опит по нажежените въглени. Това флагче ти
казва: „Възможно е и ти го знаеш. Защо тогава да е невъзможно другия път
да стигнеш още една стъпка по-напред?“.
Реален пример как се прилагат целите за време, за да се рекалибрира
усещаното усилие по начин, който подобрява резултатите, е напредъкът в
кариерата на южноафриканската бегачка Елана Мейер на полумаратонска
дистанция. През 1980 г., когато е 13-годишна, Мейер прави първия си опит
на 21,1 километра и печели полумаратона „Кракът на Африка“ с
умопомрачителното време от 1:27:10. Девет години по-късно Мейер прави
професионалния си дебют на същата дистанция и я пробягва за 1:09:26 в
Дърбан. През 1991 г. в Лондон тя чупи световния рекорд на полумаратон,
като спира часовника на 1:07:59. Между 1997 и 1999 г. Мейер чупи рекорда
още три пъти, като пробягва дистанцията за 1:07:36, 1:07:29 и накрая
1:06:44 в Токио, на 32-годишна възраст.
Очевидно това подобрение до голяма степен се дължи на развитието на
Мейер като спортист. Стремежът ѝ към времеви цели обаче също изиграва
роля. Интересно е да се отбележи, че подобренията ѝ следват тенденцията
да стават все по-малки с напредването на кариерата ѝ. Големите ѝ скокове
от 1:27 до 1:09 и от 1:09 до 1:07 са несъмнено резултат от по-
добрата ѝ физическа форма. Мейер може би дори не е мислила за първия си
полумаратон, когато прави дебюта си като професионалист – дотогава вече
е далеч no-силна. Последните ѝ два световни рекорда обаче са поставени на
познати трасета, на които е постигала бързи времена, и във всеки от тези
случаи тя умишлено си поставя за цел да бяга по-бързо от когато и да било.
Вероятно Мейер не е в по-добра физическа форма на полумаратона в Токио
през 1999 г., където постига време 1:06:44, отколкото е година по-рано в
Киото, където пробягва дистанцията за 1:07:29, но вече има решаващото
предимство да е финиширала за време 1:07:29.
Но почакайте: ако Мейер е в също толкова добра физическа форма (да не
говорим, че е и с година по-млада), когато пробягва полумаратона с по-
бавното време, то тогава не може ли да се каже, че поставянето на времеви
цели ѝ е пречело на полумаратона в Киото през 1998 г., макар че ѝ е по-
могнало да надмине световния рекорд от 1:07:36, поставен от нея на същото
трасе през 1997 година? Действително има данни, че да следиш
издръжливостта по часовник може да повлияе по два начина. Същата
времева цел, която подобрява резултатите, когато се възприема като
стремеж, ги ограничава, когато се възприема като предел.
Вероятността времевите стандарти да се превърнат в ограничаващи
фактори за издръжливостта е най-очевидна при елитните състезатели. Има

65
много забележителни случаи, в които пробив от един спортист отприщва
мащабна революция в резултатите и така показва, че дотогавашните
стандарти са възпрепятствали спорта. Между 1994 и 2008 г. например
световният рекорд при жените за дистанцията на „Айрънмен“ в триатлона
си стои неподобрен – 8:50:53. През този 14-годишен интервал само седем
жени записват времена под 9 часа. Когато Ивон ван Влеркен най-сетне
съкращава световния рекорд в „Айрънмен“ на 8:45:48 през юли 2008 г.,
потопът се отприщва. През следващите няколко месеца шест други жени
слизат под 9-часовата бариера. Рекордът на Ван Влеркен остава неподобрен
само една година, същото важи и за следващия рекорд. До края на сезон
2011 световният рекорд в „Айрънмен“ при жените вече е 8:18:13, а
резултати под 8:50 са станали нещо обичайно. Дали новото поколение
триатлонистки е толкова по-талантливо от предходното? Не. Тези жени
просто не са възпрепятствани от мисълта, че времето 8:50:53 е непреодолим
човешки предел.
Като се има предвид, че ефектът на времето върху издръжливостта има
две лица, е изкушаващо да зададем въпроса каква времева цел би оказвала
най-добрия възможен ефект върху издръжливостта? Тази цел трябва да
изглежда постижима, но на цената на големи усилия. (Всъщност в
проучването на университет „Бен Гурион“, което споменах по-горе,
учениците, на които е зададена „трудна/реалистична“ цел, показват по-
голямо подобрение от тези, на които е дадена „лесна“ или
„нереалистична/непостижима“ цел.) Тази идеална цел трябва да е
достатъчно добре дефинирана, за да тласне атлета отвъд миналите предели,
и същевременно да е достатъчно смътно определена, за да не постави
изкуствен „таван“ на представянето му.
Положението, в което е Грег Лемонд на старта на етап 21 от Обиколката
на Франция през 1989 г., отговаря идеално на тези изисквания. Грег трябва
да бие с 50 секунди времето на Лоран Финъон на бягането по часовник на
24,5 километра. Но Финъон ще стартира след него, така че Грег не би могъл
да започне надпреварата с някаква конкретна цел наум, като например
времето от 27:30, записано от Тиери Мари по-рано през деня, което се
явява най-добро за всички състезатели до момента. Вместо това Грег знае
само, че трябва да кара 50 секунди по-бързо от най-доброто време, което
Финъон – един от най-добрите „часовникари“, наред със самия
Грег – въобще би могъл да постигне в най-добрия си ден.
Преди надпреварата Грег казва на репортерите, че според него задачата,
пред която е изправен, е на границата на постижимото. Той не е сигурен, че
е способен да я изпълни дори и ако даде от себе си повече, отколкото
някога е давал, и то по времето, когато е бил във върхова форма. Нито пък
е сигурен, че не би могъл. Трудно е да си представим формулировка на

66
целта, която би могла да подтикне Грег Лемонд към по-добро представяне
в най-важното състезание в живота му.
След обяда Грег излиза от хотела и се отправя към Версайския
дворец – архитектурен колос в стил, напомнящ Ватикана, пред който под
бял балдахин е издигната сравнително паянтова временна стартова
площадка. Там се е събрало огромно множество, за да наблюдава двубоя
между двамата мъже на върха в генералното класиране. Зад стартовата
линия има малка зона за загрявка. В нейните тесни очертания шепа
колоездачи правят кръгчета. Грег се присъединява към тях и скоро се
среща с Финьон лице в лице. Грег избягва погледа му. Въпреки този отказ
за комуникация американецът се вижда на Финьон спокоен. Всъщност Грег
е ужасен, стомахът му – свит на топка от страх заради мъките, които смята
сам да си причини.
В 16:12 ч. Педро Делгадо, който е на 1:38 след Грег в генералното
класиране, потегля от стартовата рампа и ускорява по широкия „Авеню дьо
Пари“. Сега е ред на Грег да се качи на площадката. Телевизионните
камери снимат как един среброкос мъж с очила с черна
рамка – длъжностно лице на състезанието, задържа изправен червения
велосипед на Грег за бягането по часовник – марка „Ботекиа“, и по
високоговорителите се чува равномерно отброяване.
„Cinq ... quatre ... troix... deux... un ... Allez!“
Грег се изправя на педалите и започва да върти здраво, а краката му се
движат ритмично като стоманените колела на ускоряващ локомотив.
Когато достига 100 оборота в минута, той се отпуска на седалката и
намества предмишниците си в рогатките за по-добра аеродинамика. Два
полицейски мотоциклета го насочват по широкия като писта булевард, а
отзад го следва флотилия от автомобили, сред тях и бялото пежо, в което е
мениджърът на отбора на ADR, Жозе дьо Коуе.
Планът на Грег е простичък – да кара съвсем малко по-бързо, отколкото е
карал някога, като си пази силите малко по-малко, отколкото е дръзвал при
подобни обстоятелства. Грег свежда глава и кара с очи, приковани надолу,
сякаш не го интересува къде отива; само през няколко секунди за миг
поглежда напред, за да провери траекторията си. Масивните му
квадрицепси се издуват с всеки тласък.
Грег вече е на повече от километър и половина по пътя към парижкото
предградие „Вирофле“, когато Финъон стартира зад него. Докато
спринтира от стартовата рампа с ретро очилата и русата си опашка, той
прилича повече на гимназиален учител по актьорско майсторство, отколко-
то на професионален колоездач. Финъон е забелязан да се занимава с едни
рогатки за триатлон по-рано същия ден, но е предпочел да ги зареже.
Велосипедът му обаче има предимството, че е снабден с две

67
аеродинамични дискови капли, а Грег, който е очаквал по-силен страничен
вятър, е предпочел да тръгне с капла със спици на предното колело.
На малко повече от 3,2 километра по трасето Грег внезапно кривва, а
велосипедът му опасно се разлюлява наляво-надясно за част от секундата.
Погледнал е напред и е видял, че поема по по-дългата траектория по един
S-образен завой, сепнал се е и е залитнал. Никой велосипедист не би искал
да кривне така, с ръце на рогатките – при тях и най-лекото трепване при
висока скорост се превръща в остро завиване на предното колело. Но Грег е
от най-големите майстори в управляването на велосипед, а и от най-лудите
глави – понякога се фука, като се спуска по стръмен склон с ръце зад гърба
си, като ски скачач. Той мигом овладява рефлекса си и превръща
потенциалната катастрофа в ефикасна корекция на курса. Случката е заб-
равена на мига, Грег навежда отново глава и продължава да върти на
голямата плоча с 55 зъба – предавка, която на повечето велосипедисти би
им се сторила като вдигане на тежести.
Зад него Финъон се чувства силен и уверен. Профучава през Вирофле и
наближава Шавил, а оттам нататък тълпите зрители оредяват. След като е
изминал пет километра, мениджърът на отбора му – Сирил Гимард, му
извиква от автомобила зад него, а микрофонът на една камера наблизо
улавя думите му.
„Six secondes! – крещи той. – Vous avez perdu six secondes!“
Той вече е изостанал с шест секунди спрямо Лемонд. Финъон обръща
глава и невярващо се втренчва в Гимард. Грег все още не печели по две
секунди на километър, както е необходимо, за да се нареди пред съперника
си, но като се има предвид колко добре кара самият Финъон, французинът
не може да повярва, че американецът кара толкова по-бързо.
По-нататък Грег чува същата новина от Жозе дьо Коуе. Преди
надпреварата Грег го е помолил да не му дава такава информация и сега му
го припомня. В оставащата част от етапа умът му ще е фокусиран изцяло
върху представата как увеличава дистанцията между себе си и човека зад
него и върху единственото число, което има значение: 50 секунди.
Докато минава през Севър, на западния бряг на река Сена, Грег стига до
надлез. Премества ръце на външните ръкохватки и започва да върти
педалите прав, за да не губи скорост, докато се изкачва. Ако полицаят на
мотора точно зад него беше проверил скоростомера си в този момент,
щеше да види стрелката закована на 54 км/ч.
Минути по-късно Грег прекосява моста на Сена „Пон дьо Севър“, отвъд
който завива остро надясно по кея „Ке Жорж Горсе“, като изрязва завоя с
такава дръзка прецизност, че дясното му рамо минава на сантиметри от
досег със зрителите, надвиснали над преградата.
На 11,5 километра Грег подминава официална контрола. Междинното му

68
време от 12:08 е най-бързото за деня, и то с разлика 20 секунди. Финъон
стига до същата точка 2 минути и 21 секунди по-късно, тоест вече изостава
на 21 секунди от Грег след старта си. Ако Финъон продължи да губи време
със същото темпо, ще завърши бягането по часовник с 45 секунди по-бавно
от Грег и ще спечели Обиколката на Франция с 5 секунди преднина.
Кеят е равен и прав като драг писта. Грег се възползва от това максимално
и влиза в ритъм, който вдига скоростта му още повече. Шофьорите на
автомобилите с ръчни предавки зад него сигурно са били принудени да
превключат на четвърта, за да не изостават.
Когато Грег наближава 14-ия километър, напред вече се вижда
Айфеловата кула. Изоставането на Финъон е нараснало до 24 секунди. Грег
още не печели време достатъчно бързо, но въпреки огромните си усилия се
чувства силен, а раменете на Финъон издайнически потрепват – знак за
надвиващата го умора. Разликата в относителната скорост на двамата мъже
става очевидна за колоездачните фенове, които гледат битката по
телевизията у дома. През 10-15 секунди кадърът се сменя от Финъон към
Грег и пейзажът в задния план видимо забързва движението си.
Последната част на трасето обикаля прочутия парк „Тюйлери“ – нещо
като „Сентръл Парк“ на Париж – и отвежда колоездачите на „Шанз-Елизе“
за последните километри към финиша. Десетки хиляди зрители, обградили
като шпалир улиците, изригват, когато се задава Грег. (Френската му
фамилия, владеенето му на френски език и чисто американският му чар са
му спечелили много почитатели сред домакина на „Тур дьо Франс“.) Той
минава под банера, бележещ, че до финала остават четири километра.
Преднината му вече е 35 секунди. Грег е отмъквал точно по две секунди на
километър от Финъон през последните шест километра и половина; на
„Шанз-Елизе“ ще трябва почти да удвои това темпо на изпреварване, за да
спечели Обиколката.
Последният добър шанс на Грег да спечели преднина е точно пред
него – остават три километра по терен, който изглежда измамно равен, а
всъщност леко се издига от площад „Конкордия“ до Триумфалната арка. Не
е голямо изкачване по стандартите на Тура, но за един изтощен колоездач,
в какъвто Финъон бързо се превръща, би се усещало като серпентина из
Пиренеите. Грег го атакува свирепо, казвайки си, че от това зависи
кариерата му. Когато наближава върха, тялото му започва да помпи нагоре
и надолу като впрегатен кон. Всякакви естетически съображения са
загърбени – сега е важно единствено усилието, на всяка цена.
При Триумфалната арка Грег прави почти обратен завой надясно и
навлиза в последната права към финиша. Вече по нанадолнището на
невидимото възвишение, което току-що е изкачил, той достига скорост 64,4
км/ч – недалеч от границата на разрешената за автомобили скорост по

69
„Шанз-Елизе“. Преминава под банера на един километър преди финиша.
По озвучителната уредба долитат думите, че на Грег все още са му
необходими десет секунди.
Пред себе си Грег забелязва люлеещите се задни части на Педро Делгадо,
който е стартирал две минути преди него. Сякаш магнит започва да тегли
Грег нататък и с новата цел той вдига нивото на усилията си с още една
мъчителна степен за финалния спринт. Прекосява чертата с време 26:57, с
което подобрява досегашното най-добро време за деня с 33 секунди. Докато
велосипедът му спира, главата на Грег клюмва, все едно е чул лоша новина.
Миг преди това е усещал краката си, сякаш ще експлодират. Сега внезапно
му се струва, че би могъл да измине и още 15 километра. Дали е сторил
достатъчно?
Започва чакането. Грег слиза и се обръща към часовника на финала на
трасето, давайки си сметка, че ако се изпишат числата 27:47, преди Финьон
да е финиширал, то значи е победил в „Тур дьо Франс“. Чакането е
непоносимо. Когато Финъон се задава, Грег по рефлекс засенчва очите си и
поглежда встрани – но само за кратко.
Финъон е смазан от умора, вече не може дори да държи права линия; без
малко не се блъсва в някакво скеле в края на широкия 70 метра път, в
отчаяните си опити, залитайки, да движи велосипеда си към финала.
Секундите отминават сюрреалистично бавно. Но вълшебното число най-
сетне се появява, а в този момент Финъон все още е на 100 метра от
Финалната линия. Той спира часовника на 27:55. Грег Лемонд е спечелил
„Тур дьо Франс“ с осем секунди преднина.
Средната скорост на Грег за този часовник на 24,5 километра е 54,54 км/ч
(33,89 мили в час) – категоричен рекорд на всички времена в бяганията по
часовник в Обиколката на Франция. Грег (който ще победи и в третото си и
последно участие в „Тур дьо Франс“ през 1990 г.) не би могъл да го знае, но
в онзи момент неговият спорт е на прага на нова епоха на безпрецедентен
технологичен напредък. През следващите години велосипедите ще се
преобразят коренно с по-здрави и по-леки материали, с аеродинамика,
разработвана с помощта на компютри и в аеродинамични тунели, и с по-
ефективни и надеждни компоненти и аксесоари. Освен това спортът
навлиза и в епоха на повсеместна употреба на допинг, прикривана чрез
сложни схеми. Повечето от най-добрите колоездачи на 90-те години на XX
век и началото на XXI век ще печелят огромно предимство от медикаменти
като еритропоетина (ЕПО) например. И все пак никой от тези спортисти,
подпомогнати от фармацевтиката, с велосипеди от космическата ера, няма
да успее да подобри рекорда за скорост на Грег Лемонд в бягането по
часовник чак до 2005 г. До ден-днешен никой колоездач в Тура не е карал
по-бързо от Грег освен в по-кратките часовници, предприети с отпочинали

70
крака в първия ден на състезанието, а не в последния.
И така, явно при подходящи обстоятелства един старовремски
хронометър, използван правилно, може да повлияе на издръжливостта
повече от най-усъвършенстваната екипировка или най-мощните
вещества – и да издигне спортиста до най-голямото му постижение дори
когато най-добрите му дни вече са зад гърба му.

71
 Четвърта глава.
ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ОТПУСНЕШ
Когато Сири Линдли е на 23 години, не умее да плува, няма велосипед и
никога не е бягала повече от километър и половина. Една година по-късно,
през лятото на 1994 г., Международният олимпийски комитет обявява, че
на спорта триатлон е даден пълен олимпийски статут и ще направи своя
олимпийски дебют на Летните игри в Сидни през 2000 г. Когато чува това,
Сири веднага взема решението да стори всичко по силите си, за да се
включи в първия олимпийски отбор по триатлон на САЩ. Разполага с шест
години, за да се превърне в една от най-добрите състезателки по плуване,
колоездене и бягане в света.
Сири не е единствената, която мечтае за това. Стотици, ако не и хиляди
мъже и жени на петте обитаеми континента реагират по подобен начин на
изявлението на МОК. Но малцина от тях са с толкова малки шансове,
колкото Сири. Дотогава тя се е състезавала само в няколко кратки
триатлона, а спортното ѝ минало се свежда изцяло до отборни
спортове – хокей на трева, хокей на лед и лакрос. Тя е била достатъчно
талантлива, за да играе и трите спорта на колежанско ниво, но
размахването на стикове и мятането на топки и шайби не е най-идеалната
подготовка за състезания за издръжливост, състоящи се от 1,5 километра
плуване, 40 километра колоездене и 10 километра бягане (официалният
олимпийски формат при триатлона).
Семенцето на невероятната мечта на Сири да стане триатлонистка е
посято един уикенд, когато тя гледа как приятелката ѝ Лин Оски се
състезава в малък триатлон в Устър, Масачузетс – Сири е започнала работа
там в Младежката християнска организация (YMCA), след като се е
дипломирала в университета „Браун“ през 1992 г. Нещо в този спорт я
пленява. Още на другия ден Сири посещава басейна на YMCA, за да се
пребори със страха си да потопи лице във водата. Скоро след това си
купува някакви обувки за бягане и ръждив стар велосипед с десет скорости
и с кошница отпред. Твърдо решена е да стане триатлонистка.
В началото не изглежда да притежава многообещаващ талант. Дори и след
като престава да е потенциален удавник, в басейна Сири едва успява да не
изостава от посетителите в напреднала възраст, плуващи бруст, а когато
заедно с Оски и други колоездачи излизат да покарат, тя неизменно бива
зарязана на изкачванията. Сири изпитва такъв ужас да не се изложи пред
приятели и познати при дебюта си в триатлона, че избира някакво малко
спринтово състезание на около 3200 километра от дома ѝ в Колорадо и там
успява да се изложи пред непознати.
72
 Състезанието започва с плуване в басейн. Докато участниците се събират,
един от организаторите минава сред тях и ги разпитва за „времената им на
100“, за да групират спортистите със сходни способности. Сири дори не
знае какво е това „време на 100“. Казва някакво произволно число и се
озовава в един коридор с осем млади мъже с фигури като торпеда. Всички
те я правят на пух и прах, като завършат 730-метровото си плуване (или
800 ярда) двойно по-бързо от нея. Оттам нататък нещата тръгват все по на
зле.
Въпреки всичко това Сири вече се е запалила – и то толкова силно, че
година по-късно се връща в Колорадо, за да заживее там и да се посвети на
триатлона в едно от най-големите средища на този спорт. Дори на нея
самата ѝ се струва странно колко силно желае да го овладее, но все пак
изцяло се доверява на инстинкта, който я тегли.
Родителите на Сири са се развели, когато е била на четири години.
Разривът оставя у нея дълбоко чувство за непълноценност. Според
детската ѝ логика майка ѝ и баща ѝ не биха се разделили, ако Сири е била
достатъчно важна за тях. И двамата родители скоро се женят повторно, от
което тя се чувства още по-отхвърлена. Баща ѝ почти напълно излиза от
живота ѝ, а майка ѝ посвещава повече време и внимание на новия си
съпруг, отколкото на най-малкото си дете. А по-голямата сестра на
Сири – Лиса, естествено, въобще не иска да се занимава с нея. По-късно
Сири ще стане по-близка с баща си, сестра си и особено с майка си Астрид,
но вътрешните ѝ съмнения си остават.
В спорта Сири търси утвърждаването, което не открива у дома. Но така и
не постига достатъчно, за да запълни зеещата празнина в себе си. Печели
„Наградата на треньорите“, но я подминават при присъждането на награ-
дата „Най-ценен играч“. Канят я да се пробва за отбора по лакрос за
Световната купа, но не се класира. Триатлонът привлича Сири преди
всичко заради това, че е индивидуален спорт, в който не се налага да
разчита на преценката на треньор за наградите или селекцията. И макар че
първоначално резултатите на Сири са плачевни, тя някак си знае, че би
могла да бъде добра. Някаква дълбока интуиция ѝ дава увереността, че ако
отдаде сърцето и душата си на триатлона, за първи път в живота си ще
постигне нещо истински впечатляващо по собствените ѝ стандарти – нещо,
което ще я накара да се чувства добре в кожата си така, както никога преди.
Плачевните ѝ резултати действително не продължават дълго. Сири
финишира трета в дивизията си в световното първенство по триатлон по
възрастови групи през 1994 г., а после преминава към професионалистите.
Продължава да задобрява, плуването все по-малко я спъва, а
бягането ѝ става нейното все по-опасно оръжие. През 1998 г. Сири печели
националното първенство на САЩ за професионалисти в Оушънсайд,

73
Калифорния. След това, озарена от обаятелната си усмивка, която
ще ѝ помогне да стане едно от най-популярните и търсени лица в спорта, тя
казва на репортерите: „Това е най-щастливият миг в живота ми!“.
Сири обаче си представя един още no-щастлив момент и все още копнее
за него – Олимпиадата в Сидни. Първото вкусване на големия успех в
триатлона само усилва глада ѝ, като лек ордьовър след дълги пости.
Хиляда деветстотин деветдесет и девета година е решаваща за
триатлонистите с олимпийски амбиции. Представянето им в серията от
седем състезания за Световната купа по триатлон ще определи дали ще
бъдат поканени на подбора за Игрите, който ще се проведе следващата про-
лет. Сири успява пет пъти да завърши сред първите пет на тези
състезания – по-добре от всяка друга американка. Без никакви изгледи за
успех преди, сега изглежда, че участието ѝ е почти сигурно.
В края на сезона по триатлон за 1999 г. Сири предприема голяма стъпка.
Стяга си багажа, опакова велосипеда си и се премества в Сидни, Австралия.
Планът ѝ е да живее и да тренира там през четирите месеца до Световната
купа в Сидни на 16 април, когато най-добрата американска финалистка ще
спечели първото от трите места за Олимпиадата, запазени за жените от
САЩ. Сидни предлага няколко предимства. Първо, Сири ще пристигне там
тъкмо навреме за началото на лятото. Освен това треньорът ѝ, Джак
Ралстън, живее наблизо. И – което е не по-малко важно, в Сидни ще е далеч
от приятелите и близките си, както и от разни други „отвличащи
вниманието“ неща. Сири е твърдо решена не просто да превърне в център
на живота си мечтата да се класира за Игрите, а изцяло да ѝ се посвети,
докато не я постигне.
Наема едностаен апартамент в предградието Кронула, прочуто с
искрящите си плажове. Всяка сутрин след самотна закуска се отправя към
басейна за тренировка по плуване. После се връща у дома за обяд и отново
излиза за следобедните тренировки по колоездене и бягане, които при
възможност провежда сама. Вечеря рано в апартамента си и се мушва в
подобната на балон хипобарна камера, симулираща голяма надморска
височина, за да чете до лягането си. Преди да заспи, си представя как се
състезава в олимпийската надпревара по триатлон. Всеки път съз-
нанието ѝ рисува един и същ идеален сценарий: съвършен старт, гладко
изпълнена средна част и накрая триумфален завършек. Сири слага началото
на този ритуал на 16 септември 1999 г., точно една година преди датата на
събитието, с намерението да го повтаря всяка вечер чак до 15 септември
2000 г. – стига само да се класира.
Сири обяснява нагласата си в една статия, която пише за Triathlete след
самоналожената си „карантина“. „Имах много възможности за по-социален
живот – пише тя – но чувствах, че сега непременно трябва да действам по

74
друг начин, за да постигна целите си. Постарах се да живея максимално
самотно. Това щеше да ми даде по-добър шанс да постигна единение със
себе си и истински да се фокусирам върху нуждите и напредъка си. В
известен смисъл сякаш се стремях да превъзмогна човешкото в себе си.
Опитвах се да стана неуязвима за болката, топлината, любовта и
ласкателствата. Дълбоко в себе си чувствах липсата на семейството и
приятелите си, на домашните ми любимци, на дома и на нормалния ми
„жизнерадостен“ живот, но пренебрегвах тези мисли, калявах се и си
напомнях колко силно се нуждая да правя всичко това сама. То щеше да ме
направи no-силна, да бъде истинско постижение; така щях да изпълня най-
голямото изискване – да се докажа пред себе си. Чувствах се, сякаш съм на
духовна мисия, устремена да открия тайната, същината на собствената си
личност. Вярата ми беше чудесен другар и не усещах самота. Черпех сили
сама от себе си и се окуражавах и утешавах от знанието, че правя всичко
„правилно“.“
Сири е толкова фокусирана върху уж духовната си мисия, че не осъзнава
едно нещо – това пресушава всяка капка на забавление в триатлона. У дома,
в Боулдър, тя има две кучета – санбернар на име Били и женски мелез на
име Упи. Сири винаги бяга заедно с Упи, дори когато тренира на писта.
Тъкмо неутолимият ентусиазъм на Упи да бяга е накарал и Сири да се
влюби в това занимание и да открие, че има дарба за него. Упи винаги е
готова да потича и никога с нищо не дава знак, че би искала да спре.
Лудата ѝ радост от самия акт на бягането е заразителна и Сири я прихваща.
В Сидни наред с другото на Сири много ѝ липсва жизнерадостното
влияние на Упи. Тя умишлено, напълно съзнателно, се е отказала от такива
неща и смята, че постъпва правилно. В Австралия най-
ободряващата ѝ връзка е с едно очукано „Мицубиши Колт“ от 1980 г., което
е купила за 400 долара, колкото да може да се придвижва.
Въпреки това тренировките ѝ вървят добре и когато настъпва
съдбоносната дата 16 април, Сири се събужда с чувството, че е в по-добра
форма от всякога. В 10 ч. вече стои рамо до рамо с 40 от най-добрите
триатлонистки на късо трасе, на един понтон сред солените води на залива
Фарм Коув, а в далечината се вижда прочутата сграда на операта в Сидни.
Сири се чувства уверена – или поне така смята. Но все забравя да диша и
стои изпружена като мраморна статуя на стартовата площадка, докато
жените около нея разтръскват ръцете и краката си, за да ги освободят от
напрежението. Прозвучава изстрел и Сири се гмурва в набраздената от
вълнички вода, където бързо се ориентира към петите на двукратната
световна шампионка Микели Джоунс, точно както се е виждала да го прави
всяка нощ в представите си.
Една шамандура бележи средата на 1500-метровото трасе. Състезателките

75
се скупчват нагъсто, за да преодолеят този остър завой, и надпреварата
внезапно се превръща в силно контактен спорт. Сири се оказва потопена от
една състезателка, която минава точно върху нея. Когато изплува, едва си
поема дъх, но по-лошото е, че е на два метра зад групата на Джоунс.
Паникъосана, Сири яростно гребе през вълните, за да догони групата, но те
също плуват с всички сили, а са по-добри плувкини. Сири излиза от океана,
залитайки, десет фатални секунди след Джоунс и антуража ѝ. Спринтира до
транзитната зона, пристяга каската на главата си, избутва велосипеда си до
края на синьото гумено килимче, качва се и продължава отчаяното
преследване.
Сири няма нужда от победа. Трябва само да се класира пред другите
четири участнички от САЩ и ще е заверила билета си да се върне на
същото това трасе за Олимпиадата. Проблемът е, че сънародничката ѝ Барб
Линдкуист води надпреварата на повече от минута напред по пътя – далеч
пред Джоунс и компания. Сири се напряга до краен предел, за да догони
преследвачките на Линдкуист, знаейки, че ако ги настигне навреме, би
могла после да кара в струята им, за да си щади краката до бягането – а в
него има предимство пред Линдкуист. Но за свой безкраен ужас уста-
новява, че краката ѝ са като желе, почти безсилни, сякаш е карала през кал,
и то след пет серии клякания с тежести и едночасов тенис мач. Неспособна
да генерира силата, с която е свикнала, Сири не само не успява да догони
групата на Джоунс, ами самата тя бива догонена и задмината от тълпа по-
бавни плувкини.
Колоездачното трасе е затворен кръг с дължина малко под седем
километра, в който състезателките ще се завъртят шест пъти. До началото
на втората обиколка Сири вече е почти последна. Когато завършва третата
обиколка, завалява дъжд. За нея това е като сигнал. Стисва спирачките,
откопчава обувките си от педалите и слиза. Отказва се.
В безмилостния си самоанализ, който пише за Triathlete, Сири най-
откровено поставя диагноза каква е причината за кошмарния ѝ провал.
„Изцяло моя е отговорността за действията ми и нямам никакво оправдание
за ужасното си представяне, освен че блокирах“ – пише тя.
Но не всичко е изгубено. Две от местата за олимпийския отбор на САЩ
по триатлон все още са свободни. (Дженифър Гутиерес е отмъкнала
първото, след като Барб Линдкуист е паднала с велосипеда си на
хлъзгавите влажни улици на Сидни.) Тези последни места ще са за най-
високо класиралите се американки на друго квалификационно състезание,
което ще се проведе на 27 май в Далас.
Най-големият страх на Сири е да не би денят да е горещ – а той се оказва
тъкмо такъв. В 9 ч., когато състезанието започва, температурата на въздуха
е 27°С и се покачва. Както се очаква, бившата олимпийска плувкиня Шийла

76
Таормина се отделя от групата на останалите 27 жени, а по петите ѝ е Барб
Линдкуист. Двете излизат от езерото Карълайн 40 секунди преди групата
на преследвачките им, сред които са Сири и другите силни бегачки, наред с
Джоана Зайгър и Лора Рибак.
На колоездачното трасе с дължина 40 километра Таормина и Линдкуист
си помагат и така увеличават преднината си. При по-голямата си численост
преследвачките им би трябвало да имат предимство, но никой не желае да
върши черната работа. Отчайващо дезорганизирани, те изостават с всяка
обиколка. Когато пристигат в транзитната зона от колоездене към бягане,
са на повече от три минути зад двете водачки.
Сири се изстрелва от зоната като динамит. Единствено Зайгер и Рибак
смогват на лудото ѝ темпо. Слънцето е свалило утринното си наметало от
леки облаци и сега е надвиснало голо над тях. Сири пори гъстата жега,
фокусирана изцяло върху това да догони поне една от двете жени отпред.
За лош късмет обаче вземането на течности от подкрепителните пунктове
по трасето не е част от плана ѝ и Сири все повече се обезводнява.
Когато Зайгер атакува, Сири не успява да ускори заедно с нея. Все пак тя
упорства с надеждата Зайгер да достигне предела си, както вече се е
случило с Барб Линдкуист, която е колабирала от прегряване малко по-
напред. Остават 3,2 километра, а Сири е закотвена на трето място, на се-
кунди от шансовете да се класира за Олимпийските игри. Но всичко вече е
приключило – тялото ѝ е в криза. Докато упорства с мъка напред през все
по-пълното изтощение, съзнанието ѝ се замъглява, а после съвсем
изключва. Сири пробягва последната обиколка в умопомрачение, като няма
представа къде е и какво прави, съзнава единствено, че от нея се очаква да
продължи да бяга с всички сили.
Сири пресича финала, все още трета, и се просва на земята, а мечтата ѝ е
мъртва. Медиците припряно я откарват под един навес, където ѝ вливат
венозно три банки физиологичен разтвор, за да я съживят. Когато се
свестява, мечтата ѝ умира за втори път.
Научният термин за блокиране е тъкмо „блокиране“7. Психолозите не са
измислили нещо, което да звучи по-клинично. Сиан Бейлок, психолог,
изследващ блокирането, дефинира това явление в книгата си „Блокиране“8
като „слабо представяне, което възниква в отговор на усещания стрес от
дадена ситуация“. Източникът на усещания стрес е чувството на субекта за
важността на въпросното представяне – по-конкретно, важността да
постигне някакъв резултат от него. Следователно блокирането е един вид
ироничен автосаботаж. Желанието да се представим максимално добре и да
постигнем някакъв конкретен резултат създава чувство на напрежение.

7
Choking – буквално „задавяне“, „задушаване“ (под стрес, под напрежение) – б. пр.
8
Оригинално заглавие – Choke – б. пр.
77
Това чувство на напрежение влошава представянето и гарантира, че
желаният резултат няма да бъде постигнат.
Някои хора са по-податливи на блокиране от други, но до известна степен
се случва на всеки. Универсалността на тази слабост подсказва, че
блокирането служи за някаква цел – че то е еволюирало умение за
справяне, което допринася за оцеляването. Но пък какво предимство за
оцеляването би могла да носи склонността във важни ситуации да се
представяш no-зле, отколкото би могъл?
Блокирането вероятно е ползотворно по много сходен начин на
акрофобията (страхът от височини) и глософобията (страхът от говорене
пред публика)* за които се смята, че са полезни. Подобно на
предразположението към блокиране страхът от височини при някои хора е
по-силен, отколкото при други, но той съществува при всички. Един от
симптомите е замайването, което увеличава вероятността човекът да падне,
когато застане на ръба на голяма пропаст. Симптомът преди всичко ни кара
да не се приближаваме твърде много до ръба и така помага за оцеляването
ни. Страхът от говорене пред публика също помага по доста ироничен
начин. В основата на глософобията е залегнал страхът да не би обществото
да ни осъди. Макар че страхът от публично говорене днес ни се струва
абсурдно несъразмерен спрямо най-лошия възможен резултат – да се
изложим, социобиолозите смятат, че в древни времена отлъчването от
обществото, до което се стигало, ако се изложиш пред публика, често е
било фатално. Във всеки случай този страх само увеличава вероятността
човекът да се представи зле, когато говори публично, и да стане прицел на
негативно осъждане, но истинската му цел поначало е да ни предпази от
риска, който крие публичната изява.
Блокирането е подобно явление. Най-вероятно е възникнало в ситуации, в
които има конкуренция и залогът е висок (например на живот и смърт). То
ни помага, като ни кара да се стремим да не влизаме в ситуации на
съревноваване, при които има вероятност да загубим. Но в качеството си на
умение за справяне далеч не е полезно, ако не можем да избегнем
съревноваването или ако решим да участваме въпреки рисковете.
Психологът Ейбрахам Маслоу нарича блокирането „комплекса на Йона“,
който той разбира преди всичко като страх от успеха. В спортен контекст
това описание е направо изстрел в десетката.
Скорошната революция в когнитивната наука разкри, че не напрежението
само по себе си, а самосъзнаването 9 кара хората да се представят зле във
важни състезания. Изследванията на Сиан Бейлок показват, че в спорта, при
ситуации на напрежение, недоброто представяне е свързано с повишена

9
Self-consciousness – в случая: самосъзнабане, съзнаване на собствените мисли,
движения и пр. – б. пр.
78
активност в части от мозъка, които имат връзка със себеосъзнаването 10. Ето
какво се случва: спортистът усеща напрежението и насочва вниманието си
към вътрешни процеси като движенията на тялото и тревожните мисли.
Това пренасочване на вниманието подкопава доброто представяне по много
и различни начини.
Първо, самосъзнаването отвлича вниманието на спортистите от текущата
задача по такъв начин, че – както го формулира Бейлок в книгата си
„Блокиране“ – те „не посвещават достатъчно внимание на това, което
правят, и разчитат на простички или неправилни обичайни практики“.
Точно това се случва със Сири при последния ѝ шанс да се класира за
Олимпиадата в Далас, където тя забравя за основното правило да пие
течности, за да остане хидратирана в един много горещ ден – грешка на
начинаещите, която дори и те в по-голямата си част не допускат.
Самосъзнаването, предизвикано от напрежението, вреди на доброто
представяне и като намалява ефективността на движенията. Спортистите се
движат по-ефективно, когато вниманието им е съсредоточено върху някои
характерни черти на околната среда, а не върху тялото им. Едно проучване
от 2005 г., проведено в Университета на Невада – Лае Вегас, и публикувано
в „Бюлетин за изследвания върху мозъка“ (Brain Research Bulletin),
открива, че студентите правят по-точни изстрели към баскетболния кош,
когато са инструктирани да се съсредоточат върху задната част на коша,
отколкото когато им се казва да се фокусират върху движението на китката
при изстрелване на топката (елемент от „добрата техника“).
Психологическото напрежение оказва подобен ефект, като предизвиква
състояние на самосъзнаване, а то на практика отвлича вниманието на
спортиста от „коша“ към „китката“.
В спортовете за издръжливост не се изисква такава координация, каквато
е необходима в игри като баскетбола, но е известно, че самосъзнаването
намалява ефективността на движенията при бягане, плуване и други
дейности, свързани с движение напред. При един експеримент, проведен
през 2011 г., учените от Университета на Мюнстер в Германия установяват,
че при равномерно темпо бегачите консумират повече енергия, когато
мислят за движенията на тялото си или за дишането си, отколкото когато се
съсредоточават върху външната среда.
Още един начин, по който предизвиканото от напрежение самосъзнаване
саботира представянето, е уникален за спортовете за издръжливост и е
обясним единствено в контекста на психобиологичния модел на
издръжливостта. Самосъзнаването увеличава усещаното усилие. Да се със-
тезаваш в състояние на самосъзнаване, предизвикано от напрежението, е
все едно да ходиш по жарава, докато си насочил вниманието си изцяло към
10
Self-awareness – себеосъзнаване – б. пр.
79
болезнената горещина, която усещаш с ходилата си, а не да се фокусираш
върху това къде искаш да стигнеш. Като спортист ти се отразява много по-
добре да насочваш вниманието си навън, към текущата задача, което до
известна степен те разсейва от страданието ти, а това ти позволява да
полагаш малко по-големи усилия.
Отрицателният ефект на вътрешния фокус на вниманието върху
усещаното усилие и издръжливостта е илюстриран с помощта на находчиво
проучване, проведено от Ларс Макнотън в Университета „Едж Хил“ в
Англия и публикувано в „Журнал за спортна наука и медицина“ (Journal of
Science and Medicine in Sport). Тренирани колоездачи правят изпитания за
време на закрито – бягане по часовник на дистанция 16,1 километра при
три различни условия. При едното изпитание всеки велосипедист гледа на
видеоекран свой аватар, който показва напредването му към финала. При
второто изпитание субектите гледат екран, на който аватарът им се
състезава срещу виртуален съперник. А при третото екранът е празен.
Макнотън установява, че велосипедистите се представят най-добре, когато
участват във виртуална надпревара, и най-зле, когато екранът не показва
нищо.
Тези разлики в постиженията на колоездачите съответстват на различния
фокус на вниманието им. Самите спортисти съобщават, че са най-
вътрешно фокусирани, когато екранът е празен и не им дава някаква
визуална стимулация. Вниманието им е фокусирано най-външно в битката
на аватарите, която ги увлича да забравят себе си и позволява задачата да ги
погълне. Оценките на усещаното усилие не са по-високи при изпитанието
„аватар срещу аватар“, отколкото при карането пред празен екран, въпреки
че има разлика от 3% в генерираната мощност, а това показва, че
вътрешният фокус на вниманието понижава резултатите, като създава
усещането, че същата интензивност на въртене на педалите е по-тежка,
докато външният фокус дава обратния ефект.
Блокирането не е било фактор в това проучване, тъй като участниците не
са били под голямо напрежение. Но то доказва, че самосъзнаването
понижава резултатите в спорт за издръжливост, а от други изследвания
знаем, че усещаното напрежение способства за самосъзнаване, особено при
някои по-податливи индивиди. Тази податливост не е непременно вродена,
а може да е резултат от травматични преживявания. Например хората,
страдащи от посттравматично стресово разстройство, проявяват повишена
активност в дорсолатералния префронтален кортекс, известен като
„вътрешния критик на мозъка“, когато действат под напрежение.
Сири Линдли няма посттравматично стресово разстройство, но пък има
свръхактивен вътрешен критик, което вероятно е свързано с травмата от
развода на родителите ѝ и почти със сигурност е източникът на

80
склонността ѝ да блокира под напрежение. Трудно е да пренебрегнем
иронията. Причината Сири да се вкопчи в целта да стане триатлонист
олимпиец е вярата ѝ, че това ще я освободи от вътрешната ѝ неувереност,
която я тормози от толкова време. Но тъкмо тази слабост е причината тя да
пропусне Олимпиадата. За да се завърне след провала си и в бъдеще да
постигне нещо велико в триатлона, което ще заглуши вътрешния ѝ критик,
Сири ще трябва... да заглуши вътрешния си критик. За да получи това,
което ѝ е нужно, тя трябва вече да го има – или поне някакво негово
подобие. Голяма каша!
След съкрушителното разочарование, че няма да участва в Игрите, Сири
Линдли решава да смени треньора. Приятелката  ѝ Дореша Хароп, която се
е класирала за австралийския олимпийски отбор, я насърчава да работи с
нейния треньор, Брет Сътън, който тренира подбрана група спортисти в
планински лагер в Лейзан, Швейцария. За Сътън Сири знае само това, че се
слави със строгостта си и че се е самозаточил от родната си Австралия след
секс скандал с непълнолетна плувкиня, но иначе има забележителен списък
от възпитаници, печелили световни награди. И решава да си изпробва
късмета с него.
В участие в радиопредаването Competitor Radio Show през 2013 г. Сири
разказва с изчерпателни подробности за незабравимите си първи няколко
дни в лагера на Сътън. През юли 2000 г. тя лети за Женева. В зоната за
получаване на багаж тя чака ли, чака, но вещите ѝ така и не пристигат.
Появява се само велосипедът ѝ. След като попълва необходимите
документи, изминава двучасовия път с кола до Лейзан. Веднага щом
пристига, Сътън ѝ нарежда да сглоби велосипеда си върху един
велотренажор и да направи тричасово каране.
 Нямам дрехи за тренировка! – протестира тя.
 Няма проблем. Може и с тези – казва Сътън.
Сири поглежда невярващо джинсите и пуловера си. Сътън кимва. Без
повече възражения Сири сглобява колелото, качва се и започва да върти
педалите. До нея на друг велосипед е Лорета Хароп; кара с наведена глава
и не казва нищо на приятелката си, която е убедила да бие пътя чак дотук.
На следващата сутрин Сири (чийто багаж е пристигнал през нощта) се
среща с Хароп и другите лагерници и изминава на велосипеда си 20
километра до подножието на планината, където е най-близкият плувен
басейн и където ги чака Сътън. Той връчва на Сири лист хартия с
програмата ѝ за плуване за деня. Тя събира отделните части и получава
общо разстояние 6000 метра. Сири никога не е плувала повече от 4000
метра на една тренировка. Час и половина по-късно изпълзява от басейна, а
раменете ѝ са като гумени от умора. Докато се суши с кърпата, Сири се
оглежда за Сътън, но не го открива. Изчезнал е.

81
  Къде е треньорът? – пита тя Хароп.
 Върна се в лагера.
 Какво?! Няма ли да ни откара обратно?
Хароп поглежда състрадателно Сири.
 Не. Караме дотам.
Сири още дори не е яла. От предишния ден през устните ѝ не е минала
дори глътчица кафе. Хароп предлага Сири да кара нагоре по планината с
Джейн Фардел, която уж е най-слабата велосипедистка в групата. Джейн
зарязва Сири на средата на изкачването и новодошлата остава да се бори с
нанагорнището до лагера сама, пристигайки 20 минути след всички
останали. Сири влиза в апартамента си, залитайки, пада в леглото и мигом
потъва в сън. Събужда се, както ѝ се струва, след броени минути – някой
чука на вратата. Оказва се Сътън.
 Време е за бягане – казва. – Стегни си нещата.
Сири си стяга нещата и се среща с другите навън. Осъзнава, че е
забравила нещо, слага пълната си с вода бутилка върху колата на Сътън и
се втурва обратно в апартамента. Когато излиза, вижда, че в шишето е
останала само една глътка вода. Отваря уста да възрази, но Сътън я срязва.
 Предостатъчно е – казва той. – Ще ти стигне.
Слизат от планината с транспорт. В подножието Сътън казва на
спортистите да излязат и да се приберат с бягане. Ченето на Сири увисва.
Правилно ли е чула? Да не би сега от нея да се очаква, че ще бяга нагоре по
същото това 20-километрово нанагорнище, по което току-що е въртяла
педалите, и то след най-тежкото плуване в живота си? Благодарение на
гнева си Сири успява да се изкачи догоре, но едва-едва.
Вечерта Сири звъни на майка си. Преди да е казала и две думи, тя избухва
в плач.
 Толкова съм изплашена, мамо! – проплаква тя.
На другия ден Сътън приканва Сири да опише какви цели си е поставила.
Сири ги изброява. Иска да спечели състезание за Световната купа, още
едно първенство на САЩ и да вземе медал от световно първенство. Докато
говори, тялото ѝ се изпружва, гласът ѝ се напряга, а дишането ѝ става
плитко. Тези неща не остават незабелязани.
— Знаеш ли какво, Сири? – казва Сътън. – Забрави за всичко това.
Считано от днес, си в пенсия. Начинът, по който гледаш на този спорт, и
напрежението ти са абсолютно погрешни. Захванала си се с триатлона,
защото си го обичала. Да се върнем към това. Да видим колко подготвена,
бърза и силна може да бъде Сири Линдли – като междувременно се и
забавлява!
Някаква невидима тежест внезапно пада от плещите на Сири, а след нея
остава такава лекота на битието, каквато не е изпитвала много отдавна.
82
Подканянето на Сътън да се отпусне и пак просто да се наслаждава на
триатлона ѝ се струва безкрайно естествено и правилно. Странно, но
изгледите да продължи да тренира така, както я принудиха предния ден,
вече въобще не ѝ се виждат толкова плашещи, след като е спряла да мисли
отвъд настоящия момент.
Тренировките обаче не стават по-лесни. Всъщност стават още по-тежки.
Работата е там, че въпреки силния си копнеж да постигне величие като
триатлонистка, дотогава Сири не е тренирала много усилено – не и в
сравнение с някои от жените, включително и спортистките на Сътън,
които ѝ пречеха да постигне целите си. Сири не го е Знаела, но има голям
обем психологически проучвания, които доказват, че колкото повече време
хората прекарват във фантазиране за желаните резултати – като се започне
от вземане на училищни изпити и се стигне до отслабване – толкова по-
малко усилия влагат в преследването им и толкова по-малко вероятно е да
ги постигнат. Съвсем различно от мисловното репетиране, или
практикуването на спорта „наум“, докато си почиваш – за което е доказано,
че подобрява представянето – фантазирането за желаните резултати е
дезадаптивно умение за справяне, което може да бъде свързано с липсата на
вяра в способностите ти да постигнеш реално тези резултати чрез
собствените си усилия. Визуализациите на Сири всяка вечер как ще протече
Олимпиадата в Сидни имат за цел да са умствена репетиция, но
функционират като фантазия заради нереалистичното съвършенство на
представянето ѝ, което тя рисува във въображението си.
Под ръководството на Брет Сътън Сири е принудена да пренасочи
енергията си от мечти към действие. Всеки ден треньорът ѝ поставя
предизвикателство, с което тя не вярва, че е способна да се справи. Но
всеки път изненадва себе си и намира начин. Минават дни и седмици и
Сири чувства как увереността ѝ нараства. Предишният ѝ копнеж да
постигне големи неща бавно се трансформира в тиха вяра, основаваща се на
доказателства.
През август Сири и Хароп летят за Унгария за кръг за Световната купа. За
Сири това е първи тест на методите на Сътън. Очакванията ѝ са ниски.
Сътън ни най-малко не е намалил натоварването ѝ в тренировките преди
състезанието. Тя усеща краката си като дървени. Постоянно е живяла като в
мъгла и е копняла за сън. Два дни преди състезанието Сири се чува с майка
си по телефона, за да си излее душата за пореден път.
— Това е глупаво – казва тя на Астрид. – Дори не би трябвало да съм тук.
Едва мърдам!
Няма и 48 часа по-късно Сири финишира втора в надпреварата, на 34
секунди зад Хароп. След само шест седмици по програмата на Сътън тя е
на косъм от постигането на една от големите си цели – цел, която, подобно

83
на другите ѝ амбиции, още от пристигането ѝ в Швейцария е била из-
тласкана на заден план в ума ѝ от нуждите на момента.
Сири не пропуска да си вземе поука. Сътън умишлено я е изпратил в
Унгария с изморени крака, за да е сигурен, че тя ще се състезава без
очаквания – в случай че не е загърбила напълно онова вманиачаване по
целта, което я кара сама да саботира усилията си. Свободна да се фокусира
върху надпреварата, а не върху победата, Сири доказва, че е по-бърза с
изморени крака, отколкото е била преди това с отпочинали мускули и
блокирано съзнание.
През следващия уикенд Сири се състезава в друг кръг за Световната купа,
този път в Лозана, Швейцария. Побеждава. Зад нея на второ място е
състезателката на Швейцария Бриджит Макмахън, която пет седмици по-
късно грабва първия олимпийски златен медал, печелен някога в спорта
триатлон.
Сири завършва сезона си с надпревара за Световната купа в Канкун.
Отново побеждава. Вече твърдо вярва в метода на Сътън, че съзнанието
трябва да властва над мускулите. След като си почива за празниците, Сири
се връща в Швейцарските Алпи, за да се подготви за сезон 2001. В
началото резултатите ѝ са сравнително слаби – шесто място в Гамагори,
Япония. Но след това постига трето място в Ишигаки, а после влиза в
ритъм и печели следващите два старта за Световната купа. Сири вече е
втора в световните класации по триатлон при жените.
Печелившата ѝ серия обаче рязко приключва в Рен, Франция. Докато бяга
боса по брега между двете обиколки на плуването в едно състезание, Сири
стъпва на остър камък и фасцията на дясното ѝ ходило се разкъсва. Стисва
зъби и стига до финала, но после две седмици не е в състояние да бяга.
Моментът е възможно най-неподходящият. Три седмици след Световната
купа в Рен идва първенството на САЩ за професионалисти в
Шрийвпорт – квалификация за световното първенство за 2001 година. За да
си спечели място в американския отбор, Сири трябва да се класира сред
първите шест – лесна работа, ако беше здрава, но с безполезния си крак тя
успява да измине, накуцвайки, само един километър от 10-километровото
бягане, преди болката да стане нетърпима и да я принуди да се оттегли.
Поредното смазващо разочарование.
Сири си взема пет седмици почивка, за да се излекува и да възстанови
физическата си форма, после се връща към състезанието от Световната
купа в Торонто на 7 юли. Плуването ѝ там е най-доброто в
живота ѝ – излиза от езерото Онтарио на един хвърлей от Барб Линдкуист
и Шийла Таормина.
Трите американки се потят заедно с Тереза Мацел на велосипедите, за да
си спечелят огромна преднина пред 22-те преследвайки. Сири изоставя

84
съзаклятничките си веднага след преминаването от колоездене към бягане
и завършва 10-километровата дистанция за 34:37 – време, с което би била
конкурентна и в надпреварата при мъжете, проведена по-късно същия ден.
Побеждава с повече от две минути преднина и едва ли не вече е взела душ
и е обядвала, когато Линдкуист най-сетне пресича финалната линия,
заемайки второ място.
Удивителното представяне на Сири в Торонто поставя пред дилема
Международния съюз по триатлон (ITU), който организира световните
първенства. Сири Линдли сега несъмнено е най-добрата жена на планетата
в триатлона на късо трасе, но не се е класирала за най-елитното състезание
в този спорт извън Олимпийските игри. Световното първенство за 2001 г.
ще се проведе в Едмънтън само 21 дни след кръга за Световната купа в
Торонто. Някои длъжностни лица от ITU са склонни да отпуснат на Сири
извънредно място за участие, а други цитират отколешната максима
„правилата са си правила“. До надпреварата остават броени дни, а все още
няма решение, затова Сири решава за всеки случай да бъде там.
В тържествата около световното първенство е включен и така нареченият
„акватлон“ – плувна надпревара на кратка дистанция, която много атлети
използват като загрявка за основното състезание. Сири е допусната да
участва и печели, а това още повече притиска висшето ръководство на ITU
да ѝ позволят да се състезава в световното първенство. Но в навечерието на
състезанието длъжностните лица все още се колебаят. В опит да се разсее
Сири излиза на приятна вечеря с майка си. Когато е на втората си чаша
вино, получава телефонното обаждане. Ще участва.
Ако е имало опасност важността на световното първенство да накара
Сири да забрави всичко научено за изкуството да се отпускаш и тя да се
върне към предишната си тревожна нагласа, то начинът, по който стига до
стартовата линия, ликвидира всички такива рискове. Макар че още се
надява да спечели, надеждата за победа не заема мислите ѝ в последните
часове преди голямото събитие. Вместо това умът ѝ е изпълнен с
благодарност за шанса да опита.
Настъпва утрото на състезанието, влажно и хладно. Сири изяжда един
банан и препечена филия пълнозърнест хляб с фъстъчено масло, облича се
и се отправя към мястото на надпреварата в „Хорелак Парк“, където я
насочват към редицата от 60 жени в неопрени. По високоговорителите се
чува някаква странно объркана музика, докато състезателките една по една
преминават към местата си на стартовата платформа и биват представяни
на прогизналото от дъжда множество. Тъй като е номер 60, Сири е
представена последна и намира мястото си на стартовата линия броени
мигове преди да се чуе изстрелът на пистолета.
Сири се хвърля в езерото и спринтира. Мястото ѝ на старта – в десния

85
край на редицата, не ѝ позволява да си проправи път до краката на
състезателките с най-добри позиции в отсрещния край. Когато вдига глава,
за да види шамандурата на завоя, с ужас открива, че е изостанала не само
от водещата група, а и от първата група преследвачки. Този път обаче Сири
не изпада в паника. Вместо това запазва самообладание, навежда глава и
удвоява усилията си. На втората обиколка се закача за задния край на
групата на преследвачките и с тях стига до брега на 40 секунди зад челната
група.
Сири се стрелва по колоездачното трасе, възседнала черно-белия си
велосипед „Лайтспийд Вортекс“. Без мисъл да щади краката си за бягането,
с пълна всеотдайност върти педалите по мократа от дъжда настилка в
преследване на шестте жени от водещата група, сред които са и трите
американки, победили Сири за олимпийския отбор на САЩ, и
приятелката ѝ Лорета Хароп. По средата на първата от общо шест обиколки
Сири установява, че взаимно си помагат с три спортистки, явно готови да
полагат същите усилия като нея – Катлийн Смет от Белгия и германките
Жоли Францман и Кристиане Пилц. Заедно започваш да набират преднина
към водачките.
Небесата се разтварят и изливат силен, студен дъжд върху колоездачките,
от който се образуват коварни локви по многото остри завои на трасето.
Поредният отзвук от Сидни. Сири изрязва завоите с такава скорост и
страничен наклон, както би го направила при най-сухи условия.
На втората обиколка четворката ѝ прекосява мястото, където се виждат
последиците от произшествие. Никол Хакет и Шийла Таормина са се
проснали с велосипедите си на лъсналата улица. Злополуката е разстроила
сътрудничеството във водещата група от четири оцелели състезателки и
така групата на Сири получава шанс. Сири преминава на по-висока
предавка и се прицелва в познатите имена, отпечатани на гърбовете на
жените пред нея – Линдкуист, Гутиерес, Хароп, Рибак, Зайгер. Преди да са
завършили следващата обиколка, групата на Сири е догонила и се е
смесила с тази на Хароп. През оставащите три обиколки контингентът на
водачките, изгубил стимула си да се напряга, набъбва до 19 спортистки – и
други преследващи групи успяват да ги догонят.
Към края на колоезденето Сири си пробива път напред от задната част на
тълпата, наясно, че големият ѝ състезателен номер я лишава от
предимството да има близък пункт за преобуване; трябва да търчи с
велосипеда си през цялата зона чак до мястото, където я чакат
обувките ѝ за бягане, а състезателките с малки стартови номера като
Микели Джоунс ще могат да окачат велосипедите си близо до входа и
безпрепятствено да се впуснат в бягането. Сири слиза от велосипеда първа
и се втурва, бутайки го, по килима, докато в това време Джоунс, Хароп и

86
другите силни бегачки натъпкват крака в маратонките си. Когато Сири най-
сетне стига до транзитно място номер 60, бързо нахлузва чифт равни
обувки за бягане и бяла шапка с логото на Polo RLX. Грабва колана си с
номера и го закопчава в движение, като излиза от транзитната зона на
половин стъпка пред изумената Микели Джоунс и все още на първа
позиция.
Сири налага убийствено темпо, което единствено Джоунс успява да
поддържа. В протежение на няколко метра надпреварата се превръща от
битка между 19 участнички в дуел между две жени. Точно пред
транзитната зона водещата двойка стига до подкрепителен пункт. Сири
грабва една бутилка от масата, изпива я и я хвърля към някакво кошче за
смет. Право в целта. Сири си казва: „Това може и да е моят ден!“.
По-нататък усещането, че съдбата е на нейна страна, се засилва. Сири се
чувства изненадващо добре, от тялото ѝ струи сила, сякаш е открила извор,
за който досега не е Знаела. В това време Джоунс се напряга до краен
предел. Сири продължава да налага темпо, каквото не би могла да издържи
нито една от двете, уверена, че Джоунс е по-близо от нея до точката на
пречупване. И действително, след половин обиколка, „вкопчена в рамото“
на Сири, олимпийската сребърна медалистка се предава.
Когато завършват първата от три обиколки, преднината на американката е
повече от десет секунди. В този момент Сири би могла да си отдъхне
малко, но тя продължава да бяга така, сякаш Джоунс или някой друг е
точно до нея. След две обиколки е спечелила преднина от 30 секунди. И все
още не отслабва усилията си. Неумолимото ѝ темпо от 5:35 за миля (3:28 за
километър), в съчетание със стиснатите ѝ юмруци, сбърченото чело и
повдигнатата горна устна, дават на зрителите ясно да разберат, че тя
възнамерява да даде всичко от себе си на трасето. Вместо последната
обиколка да е де факто почетна, тя се превръща в страховита демонстрация
на необуздана всеотдайност. И все пак, въпреки неимоверните си усилия,
Сири се чувства невероятно. Изпитва не точно удоволствие, нито дори
комфорт, а някакво усещане, че е постигнала единение с огромното усилие,
което полага.
Сири продължава да се пришпорва, докато финалът вече е на крачка пред
нея. Тогава рязко спира, на половин метър от целта си, и хваща найлоновия
банер на първенството в двете си ръце. Вдигайки го над главата си, тя
престъпва линията с усмивката на пълно, възторжено удовлетворение.
„Това е най-великият момент в живота ми!“ – обявява Сири минути по-
късно, като ехо на думите, които изрича, когато три години по-рано става
шампионка на САЩ. Но този път Сири знае, че no-велик миг не е
възможен, нито пък е необходим.
Тя е права. Повече от десетилетие след това Сири все още смята триумфа

87
си в Едмънтън за ненадминат зенит на личното ѝ щастие. В онзи момент тя
запълва празнината, която носи в себе си още от детинство. С една послед-
на стъпка в дългото и трудно пътуване постига умиротворението и
самоприемането, които е търсила в стремежа си за величие в триатлона.
Въпросът не е в това, че на Сири ѝ е била необходима титлата „световен
шампион“, за да заобича себе си; тя вече се е превърнала в човека, който е
искала да бъде, чрез пълното си отдаване на една мечта. Изглежда
парадоксално, но Сири е трябвало да се откаже от тази мечта и да намери
удовлетворение в процеса на преследването ѝ, стъпка по стъпка, за да
постигне по-дълбоката си амбиция за лично преобразяване; и все пак
самият акт на отказване от амбицията ѝ дава възможност да постигне
външния израз на мечтата си. Прекосяването на финиша е само символичен
край на дългото ѝ пътуване.
Ако блокирането е състояние на повишено самосъзнаване, което засилва
усещането за усилие и възпрепятства издръжливостта, то тогава негова
противоположност би било едно психично състояние, в което
самосъзнаването изчезва, а с това усещаното усилие намалява и издръжли-
востта се подобрява. Съществува ли подобно нещо? Да.
Психологът Михай Чиксентмихай го нарича „поток“ и го дефинира като
състояние на пълно потапяне в някаква целенасочена дейност. Спортистите
за издръжливост описват как в „състояние на поток“ сякаш се превръщат в
това, което правят. Частта на съзнанието, която обикновено наблюдава
съсредоточената върху задачата част, изчезва и оставя съзнанието на атлета
насочено навън по начин, който се усеща като най-правилния и дава
изключителни резултати. Проблемът с блокирането на Сири Линдли в
същината си е склонност към тревожност, която ѝ пречи да се състезава в
състояние на поток в най-напрегнатите състезания.
Невробиолозите са установили, че състоянието на поток е съпътствано от
няколко промени в мозъчната функция. Електрическата активност на
мозъка винаги се развива във вълнови модели. Нормалното съзнание се
асоциира с високочестотен модел на бета вълни. В състояние на поток
мозъчните ритми спадат до границата между нискочестотни бета и тета
вълни. Потокът е свързан и с рязко намалена активност в префронталния
кортекс – частта от мозъка, от която идва чувството за собствения аз и
която включва споменатия дорсолатерален префронтален
кортекс – вътрешния критик на мозъка. А на молекулно ниво при състояние
на поток се отделят няколко невротрансмитера – химични вещества,
изпълняващи ролята на мозъчни куриери. Сред тях са норепинефринът,
който подобрява умственото съсредоточаване, и ендорфините, които са
източникът на прочутата „еуфория на бегача“.
Не е необходимо да измерваме мозъчните вълни или нивата на

88
невротрансмитерите, за да установим дали един спортист действа в
състояние на поток. Можем просто да го попитаме. Спортистите знаят кога
са в това състояние, защото чувството не може да бъде сбъркано – то е
онова усещане за абсолютно единение със собствените усилия, което
изпитва Сири Линдли на Световното първенство на ITU по триатлон през
2001 година. Усещането за усилие не изчезва, когато си в състояние на
поток. Усилената работа пак ти се струва тежка, но чувството става
приятно по начин, който е трудно да се опише с думи.
Няколко изследвания предоставят доказателства, че по време на
изпитание за издръжливост колкото повече спортистът влиза в състояние
на поток, толкова по-добре се представя. Едно такова изследване е
проведено през 2012 г.
от Алън Сейнт Клер Гибсън и колегите му и е публикувано в
„Международен журнал по спортна психология и постижения“
(International Journal of Sports Physiology and Performance). На осем
тренирани колоездачи е възложено да завършат две отделни изпитания за
време на дистанция 20 километра, на стационарни велосипеди.
Изключително малка е вероятността който и да било атлет да завърши
последователни изпитания за време на една и съща дистанция за точно
едно и също време и, естествено, не го прави и никой от участниците в
изследването. Някои от колоездачите се представят малко по-добре в
първото изпитание, други – във второто. Гибсън и колегите му събират
физиологически и психологически данни и при двете изпитания в опит да
установят защо велосипедистите са се представили по-добре в съответния
им по-бърз пробег. Не откриват големи разлики в никой от физиологичните
параметри. Установяват обаче, че колоездачите неизменно съобщават за
по-високи нива на позитивен афект – признак за поток – в по-добрия си
пробег.
Както загатва това изследване, потокът не е изцяло контролируем и затова
не може сам по себе си да се смята за умение за справяне. Изглежда, е
необходимо да се съчетаят правилно множество фактори, за да се стигне до
състояние на поток. Доколкото то е контролируемо, достигането на това
състояние се способства от всичко, което помага на спортиста да се
съревновава с по-малко ниво на самосъзнаване. А на свой ред състоянието
на поток е най-добрата профилактика срещу автосаботажа на блокирането.
Следователно за всеки спортист за издръжливост е жизненоважно умение
за справяне да се научи как да използва тези средства, улесняващи потока.
Един такъв фактор е нивото на физическа подготовка. Изследванията
показват, че е по-вероятно човек да достигне до състояние на поток, когато
изпълнява задачи, които владее на високо ниво. Други проучвания
разкриват, че добре тренираните атлети проявяват понижена активност в

89
частите на мозъка, асоциирани с физическото самосъзнаване. Тези
фактори са свързани. Добре тренираните спортисти постигат състояние на
поток по-лесно, защото при тях физическото самосъзнаване е по-слабо.
Всеки фактор, който увеличава самосъзнаването по време на състезание,
затруднява постигането на състояние на поток. Сред тези фактори са
негативните мисли. При едно проучване от 2014 г., публикувано в
„Медицина и наука в спорта и физическата активност“ (Medicine and
Science in Sports and Exercise), екип учени, водени от Самуеле Маркора,
канят доброволци да въртят педалите на велотренажори до изтощение с
висока интензивност в два отделни случая, като периодът между тях е две
седмици. Между изпитанията половината от участниците биват тренирани
да използват позитивен вътрешен диалог – умение за справяне, което много
спортисти прилагат инстинктивно, за да неутрализират негативните мисли
и да запазят състоянието си на поток при съревнование. Останалите
участници не се обучават как да водят позитивен вътрешен диалог. Когато
тестът за издръжливост се повтаря, участниците, обучавани на позитивен
вътрешен диалог, подобряват времето си до изтощение със 17 процента.
Макар че и двата теста са изпълнени при една и съща интензивност, тези
лица дават значително по-ниски оценки на усещаното усилие при втория
тест. Участниците от другата група не подобряват представянето си след
първия тест и няма промяна в оценката, която дават за усещаното усилие.
Някои спортисти са особено податливи на негативно мислене по време на
надпревара. Атлетите, на които им липсва вяра в тях самите – какъвто е
случаят със Сири Линдли навремето – срещат по-големи трудности в
потискането на своя вътрешен критик при състезание. Много от
негативните им мисли произхождат от прекаленото фокусиране върху
желания резултат. Всички спортисти започват участието си в надпревара с
желанието да постигнат целите си, но тези, на които им липсва увереност,
така се тревожат за постигането им, че това отвлича вниманието им от
настоящата задача. Те чувстват, че само да постигнат своята цел, тогава
ще имат увереността да продължат в следващото състезание. Но нещата не
стават така. Увереността в теб самия трябва да дойде преди всичко друго.
Откъде идва тя тогава? От отпускането, както показва Сири, когато се
предава на методологията на Брет Сътън. Макар че изглежда в
противоречие с това, което ни подсказва интуицията, да ти пука по-малко
за резултата от състезание всъщност дава по-добри резултати. Спортист,
който вярва в себе си, независимо от успеха или провала си, е в състояние
да изкара от ума си крайната цел и да се състезава за мига, а да се
състезаваш за мига – в състояние на поток – означава да се състезаваш по-
добре. Спортист, който не вярва в себе си, може да постигне поток, като
съзнателно изтласква от съзнанието си целите и тревожните си мисли около

90
тях и се старае да остава съсредоточен върху настоящата задача през целия
процес на тренировки, предшестващ следващото голямо състезание.
Напредъкът, резултат от този подход тип „наведи главата и просто го
направи!“, култивира вяра в теб самия така, както визуализирането на
перфектната надпревара не би могло.
Сири научава този урок чрез работата си с Брет Сътън. Вярата в теб самия
не може да се създаде чрез маниакален копнеж да постигнеш целите си или
чрез елиминиране на всички „разсейващи фактори“. Всъщност е
необходимо тъкмо обратното: празно съзнание и пълно потапяне в процеса,
който натрупва доказателствата за потенциала ти – и това е единствената
здрава основа за истинска вяра в теб самия.
„Истинската самоувереност идва от реалните резултати и реалните
тренировки – казва Сири на журналиста Тимъти Карлсън през 2014 г. – Тя
трябва да се основава на истината.“
Почти всеки друг спортист на мястото на Сири Линдли през юли
2001 г. – като новата коронована световна шампионка в триатлона, би
останал в този спорт поне до следващите Олимпийски игри. Но Сири не
постъпва така. Макар че се състезава още една година – просто да провери,
след като е стигнала до върха, дали ще може да се задържи там, тя все пак
си знае, че вече е получила от този спорт всичко, което ѝ е било
необходимо.
Когато обявява оттеглянето си през ноември 2002 г., Сири все още е с най-
висока позиция в световните класации по триатлон. Няколко месеца по-
късно тя отново излиза на сцената – вече като треньор. Заимствала модела
на Брет Сътън, Сири основава елитен тренировъчен лагер в Боулдър.
Първата ѝ спортистка – канадката Джил Савидж, печели в триатлона на
Панамериканските игри през 2003 година. Друго протеже от този ранен
период – американката Сюзан Уилямс, печели бронза на Олимпиадата през
2004 г. в Атина. Следват още много успехи, сред тях и две победи на
Миринда Карфрий в Световния шампионат „Айрънмен“. Днес Сири си е
спечелила всеобщо признание и е смятана за дори по-добър треньор,
отколкото състезател.
Може би не е изненада, че Сири се отличава от другите треньори по това,
че поставя огромно ударение върху психологическия аспект на спорта.
След усилията ѝ да се справи с психологическите проблеми, които
са ѝ пречили като състезателка, Сири смята, че знае формулата, с която да
помага на други спортисти. На китките ѝ е татуирана по една дума:
„БЛАГОДАРНОСТ“ на лявата и „ВЯРВАЙ“ на дясната. Тези две думи
съдържат същината на философията ѝ като треньор. „Благодарност“ е
свързана с това да се отърсиш от мислите за желаните резултати и изцяло
да приемеш самия процес и привилегията да преследваш целите и мечтите

91
си. „Вярвай“ се отнася за увереността, която по естествен път произтича от
този процес – вярата в теб самия, която е антитеза на подхранваната от
съмнения фиксация в целите и мечтите, чието въплъщение са нощните
фантазии на Сири за перфектното състезание на Олимпиадата през 2000
година.
Реномето на Сири едва ли не като „Повелител на триатлонисти“ отвежда
при нея много спортисти, които се борят с някакви трудности.
Забележителен пример е Лианда Кейв – британска триатлонистка,
постигнала голям успех на късите дистанции, преди да премине нагоре,
към Световния шампионат „Айрънмен“, където се появяват спънки.
Голямата ѝ мечта е да спечели това състезание, но то я плаши. След
многообещаващ дебют през 2007 г., когато завършва осма, Лианда отпада
от надпреварата през 2008 г., след което пита колежката си Диди
Грисбауър: „Някога става ли въобще по-лесно?“. Получава отрицателен
отговор и действително не ѝ става по-лесно. През следващите две
състезания „Айрънмен“ тя завършва съответно 20-а и 10-а. Тогава отива
при Сири.
Лианда Кейв е срамежлив човек. Като малка ѝ било трудно дори да гледа
хората в очите. Самооценката ѝ била ниска и имала малко приятели.
Срамежливостта, разбира се, е форма на самосъзнаване – твърде активен
вътрешен критик, който се проектира върху другите. Вътрешният критик
на Лианда не я възпира като състезателка на къси дистанции, но е пречка за
нея в по-болезнената и психологически по-тежка дистанция на
„Айрънмен“. „Понякога водя разговор със себе си, докато се боря усилено
да остана съсредоточена и да мисля за състезанието – казва тя пред
https://www.slowtwitch.com/. – Има нещо в главата ми, което казва: „Спри!
Толкова те боли!“.
При първия им разговор Сири казва на Лианда: „Вярвам, че можеш да
спечелиш „Айрънмен“.“ През следващите месеци Сири повтаря тези думи
отново и отново. Междувременно постоянно поставя пред Лианда
предизвикателства в тренировките, точно както е правил по-рано и Брет
Сътън за Сири.
Отначало Лианда е смутена от неизменното повтаряне на Сири колко
силно вярва, че Лианда е способна да победи в „Айрънмен“, и от
изнурителните тренировки, които ѝ налага. Постепенно обаче започва да
разбира, че Сири носи вместо нея бремето на вярата, за да може Лианда да
се отпусне и да се съсредоточи върху работата. А тежките тренировки имат
за цел да изградят у Лианда истинска вяра. След една година работа със
Сири Лианда се класира трета на Световния шампионат „Айрънмен“ през
2011 година. Малко по-късно репортер я пита какво е сторила за нея
треньорката ѝ.

92
 „Сири насърчаваше увереността да бликне от мен“ – казва тя.
Този процес продължава и през 2012 година. Няколко дни преди
провеждането на „Айрънмен“ и седмия опит на Лианда да го спечели Сири
сяда с нея за едно последно обсъждане на стратегията – среща, която Сири
ми разказа през 2014 г. Накрая Лианда казва на треньорката си: „Вече вяр-
вам, Сири“.
Сири усеща как в гърлото ѝ се надига буца и погледът ѝ се замъглява. Два
дни по-късно Лианда печели „Айрънмен“ за 2012 г., което изненадва
мнозина. Но не всички.

93
 Пета глава.
ЕФЕКТЪТ НА ОБХОДНИЯ ПЪТ
Випуск 1980-а на гимназия „Лангли“ в Маклийн, Вирджиния, изобилства
от талантливи спортисти. Както отборът на момчетата по крос-кънтри, така
и този на момичетата по тенис печелят щатски титли през учебната 1979-
1980 година. Но най-добрият спортист на гимназията е Уили Стюарт, с
основен спорт ръгби. За да опишем колко добър е Уили в ръгбито, е
достатъчно да кажем, че във втория си спорт – борбата, той няма загуба
през целия сезон на последната си гимназиална година и печели щатския
шампионат на Вирджиния в категория до 66 килограма.
След като се дипломира през юни, Уили си намира работа за лятото в една
фирма за покриви, в която по-големият му брат Стив работи като бригадир.
Ангажиментът е краткосрочен, само колкото Уили да има какво да прави,
докато продължава да играе ръгби и действа по влизането си в колеж и
подновяването на кариерата си в борбата. Нито е очаквал, нито е искал тази
работа да промени живота му.
Но съдбата има други планове.
Екипът тъкмо е започнал нов проект за смяна на покрива на комплекс
„Уотъргейт“ във Вашингтон, окръг Колумбия. Една сутрин Уили работи
под огромната охладителна кула на покрива на сградата. Заедно с друг
работник свалят отломките от стария покрив с въже. Колегата му мята към
Уили края на въжето от площадка на метър-два от него. Уили посяга да го
хване и разнищеният край се омотава като ласо около лявата му ръка, точно
над лакътя.
В същия миг другият край на въжето се закача за перките на един огромен
вентилатор, намиращ се на ръба на охладителната кула. Той дръпва края,
усукан около ръката на Уили, с невероятна сила и вдига цялото му тяло.
Когато се удря в тавана, тялото му спира, а ръката му продължава нагоре и
примката на въжето откъсва плътта от нея, както стиснати зъби остъргват
кебап от шиш. От жестокото трошене на кости и разкъсване на сухожилия
се чува ужасяващо силен звук, който Уили никога няма да забрави. Китката
е изцяло откъсната заедно с всички мускули на пред мишницата, остава да
стърчи само оголена бяла кост.
Уили пада на земята на една страна. Вижда ръкавица близо до себе си.
Ръката му е още вътре. От разръфаната тъкан на рамото му блика кръв.
Бицепсът му, откъснат в долния си край, виси свободно. Той се измъква от
кулата и пада, когато се опитва да се подпре на покрива с вече
несъществуващата си лява длан. Изправя се, успява да направи още
няколко крачки и пак пада. Този път остава проснат. Друг работник сваля
94
колана си и го пристяга около обезобразената горна част на ръката му. Така
скалъпеният турникет не успява да намали обилната струя кръв и само
увеличава болката на пострадалия. Инстинктивно Уили притиска с два
пръста висящия край на бицепса си нагоре, под обвивката от кожа. След
няколко мига кървенето намалява до тънка струйка.
През цялото време Уили остава в съзнание – достатъчно ясно, за да
разбира, че трябва да потърси помощ, вместо да я чака от другите. Изправя
се и подава откъснатата ръка на брат си, после докуцуква до ръба на
покрива и там дава знак на оператора на един кран долу. Вдигат кош до
нивото на покрива. Уили се качва в него и го спускат на улицата. Пробягва
няколко пресечки по „Ню Хемпшър Авеню“ до Медицински център
„Уошингтън“, наметнат с чужда риза, за да скрие ужасяващата рана от
хорските погледи – а и от своя.
В болницата откарват Уили спешно в операционната, но са принудени да
чакат закуската му да се смели, за да могат да го упоят за операцията.
(Хирургът не може да направи кой знае колко, освен да отреже раменната
кост до оцелялата плът и да затвори раната.) Междувременно върху главата
на Уили намятат чаршаф, за да не вижда осакатения си крайник. Когато
най-сетне зърнената му закуска напуска стомаха му, прилагат на Уили обща
упойка.
Трийсет и четири години по-късно, когато Уили ми разказа тази история,
той съвършено ясно си спомняше какво се е случило после. Докато чакал да
го хване упойката, дочул как докторът и една сестра говорят за него.
 Мисля, че най-сетне заспа – казва докторът.
 Достатъчно време мина – отвръща сестрата.
 Чувам ви – обажда се Уили изпод чаршафа.
Секунди по-късно вече не ги чува. Остава в несвяст два дни, а после се
събужда за нов живот.
Новият Уили Стюарт се отвращава от месото. Но далеч по-лоша от това
ново усещане е горчивата депресия, която го е обзела. Уили чувства, че
вече няма за какво да живее. Убеден е, че никога повече няма да има
приятелка и че с дните му на спортист е свършено. Семейството и
приятелите му го уверяват, че има предостатъчно момичета, които не биха
могли да устоят на един мускулест млад мъж с усмивката на крал на бала и
чара на президент на класа, на когото по някаква случайност едната му ръка
липсва. Но по темата за спортното му бъдеще не гъкват, мълчаливо
единодушни, че еднорък човек не би могъл да е спортист.
И кой може да ги вини? През 1980 г. все още няма голяма подкрепа за
атлетите с увреждания, дори липсва признание за тях. Малкото им
възможности за изява не получават почти никакво отразяване. А и
рехабилитаторите не насърчават хората с увреждания да спортуват и да се

95
занимават с атлетика така настойчиво, както днес.
Уили получава обезщетение за загубата на трудоспособност и живее с
родителите си, затова не се чувства притиснат да си намери друга работа.
Новото му занимание стават купоните. Сдружава се с какви ли не хулигани
и хора, бягащи от действителността – точно такива, от които винаги е
странял в гимназията. Запоите с тези нови другари му позволяват за кратко
да забрави мъката си. Но в повечето случаи нощите на Уили завършват със
свади с някого, който го е погледнал „накриво“.
След няколко месеца на този режим родителите на Уили успяват да го
убедят да посети психолог. Уили не се съпротивлява срещу консултацията,
но тя не променя поведението му. В крайна сметка близките му решават, че
им е дотегнало да гледат как синът им мързелува и пропада и го молят да си
намери друго жилище. Той открива евтина къща под наем и продължава да
се шляе, да купонясва и да се замесва в сбивания.
Две години след злополуката един приятел на майка му кани вече 20-
годишния Уили да участват заедно в състезание по бягане на пет
километра. Да започне втори живот в амплоато на спортист е последното
нещо, за което е мислил Уили, но той изненадва сам себе си, като приема.
Рано сутринта на следващата събота семейният приятел минава да вземе
Уили. Не успява да разбере дали младежът е махмурлия, или е още пиян.
Въпреки това, когато се разнася стартовият сигнал, състезателят в Уили се
събужда и той бяга, влагайки всичко от себе си. Не постига кой знае какъв
резултат, но когато прекосява финиша, е обзет от едно чувство, което
отдавна не е изпитвал – трепета от постижението. Това е първата му
здравословна емоция от цяла вечност насам.
Макар че този епизод е ободрителен, той би могъл да си остане без
резултат, ако скоро не се беше случило нещо – в неделния следобед на 21
февруари 1982 г. Уили си седи, както обикновено, на фотьойла в дневната
на къщата, която е наел, когато по телевизията пускат репортажа на ABC от
наскоро завършилото състезание по триатлон „Айрънмен“. Той удивено
гледа как Джули Мос пропълзява през финала в окаляните си шорти, за да
заеме второто място в надпреварата при жените. Някъде дълбоко в Уили
лумва пламък. Вдъхновен (и импулсивен), той незабавно излиза и си купува
състезателен екип за триатлон в бяло и червено, като на Скот Тинли.
Облича го, отива с колата си до езерото Елза (днес наричано Одюбон) и
скача в него.
Да плуваш с една ръка не е невъзможно. Всъщност състезателите по
плуване го правят постоянно, като техническо упражнение. Макар че
никога не е плувал на състезание, Уили е прекарал много летни дни в
плацикане из дълбоки води и не се бои. Сега просто потапя глава във
водата и започва да изпълнява някаква непохватна разновидност на кроул,

96
която все пак върши работа. Да плуваш с една ръка не е невъзможно, обаче
е изключително неефективно и изцежда силите на неопитния плувец. След
стотина метра пляскане във водата Уили е изтощен, а е на 100 метра от
брега. Бавничко успява да доплува до безопасната твърда почва, там скача
на един велосипед и кара няколко километра. После зарязва велосипеда и
бяга 800 метра до най-близкия „Макдоналдс“, купува си два бургера „Биг
Мак“ и ги изгълтва като вълк. Чувството му харесва.
Нагласата на Уили започва да се променя. Той решава да се върне в
стария си клуб по ръгби – Northern Virginia RC, но не веднага – подготвя се
цяла година. През това време укрепва тялото си с безпрецедентна
пламенност, най-вече с бягане. За да изпробва силите си, участва в
състезания на шосе, като започва от десет километра и стига до участие в
класически маратони. Когато се явява на първата си тренировка по ръгби, е
в по-добра форма от всякога.
Ако новите му съотборници са имали намерение да третират Уили по-
деликатно, те така и не получават този шанс. Винаги той нанася първия
удар, и то силно, като проявява по-голяма ловкост и ярост, отколкото
когато и да било в гимназията. В някои отношения му се налага да се
адаптира, но Уили се гордее с приспособимостта си. Няколко от типичните
му движения в борбата са си негово лично откритие, а и винаги се е борил с
всеки опонент по различен начин, нагаждайки стила си към това, което е
узнал за слабите страни на съперника. Уили използва същия подход и за да
развие един нов стил ръгби. Вече не може да се откъсва от блокажите с
груба сила например, но вместо това го прави, като използва остатъка от
крайника си за страховита бухалка.
Тайното му оръжие обаче е новопридобитата му издръжливост.
Изключителната жилавина, която Уили развива с „извънкласните“ си
тренировки, оставя опонентите му запъхтени зад гърба му. В първия си
турнир той печели наградата за „Най-ценен играч“. След това бързо
напредва от отбор „D“ на клуба си Northern Virginia към отбор „С“ и
достига до отбор „В“.
Треньорът на отбор „А“ е един костелив англичанин на име Крис Брук. От
слуховете в отбора си Уили узнава, че треньор Брук се бил зарекъл той
никога да не играе за него. Младежът се досеща защо и от това го боли.
Той бележи по четири-пет есета на мач и несъмнено е най-добрият играч в
цялата организация. Уили все още не е превъзмогнал тази обида, когато
Били Смит – треньорът на съперниците им, клуба по ръгби Washington
Rugby Club, придърпва настрана разочарования състезател след един мач и
го кани да се присъедини към неговия отбор „А“. Уили приема поканата и
пресича река Потомак. При следващия сблъсък на терена между
Вашингтон и Северна Вирджиния Уили изиграва мача на живота си и

97
довежда своя нов отбор до убедителна победа. Когато напуска игрището,
Уили се изправя лице в лице с бившия си треньор.
„Липсвам ли ти?“ – пита той.
Прекосяването на реката носи още една полза за Уили. Един от
съотборниците му във Вашингтон му предлага работа като куриер с
велосипед в окръг Колумбия. Петстотин долара седмично под масата.
„Какво пък?“ – казва си Уили. Купува си някакъв евтин планински
велосипед „Рос“ и няколко дни по-късно кара по оживените централни
улици с чанта с писма, преметната през рамо. Най-трудно в карането с една
ръка е да натискаш спирачките. Най-надеждно се спира, като се блъснеш, и
Уили често го прави. Един ден се блъсва в задницата на някакъв автобус.
Възрастна жена му подвиква от тротоара: „Точно ти нямаш работа на
пътя!“.
Уили усеща как гневът се надига у него, но една мисъл внезапно го
възпира. Тя може и да е права. Може би той наистина не би трябвало да е
там. Уили не би възразил, ако сам се нарани, но не би понесъл да навреди
на друг човек. А и никога не е искал недъгът му да се окаже виновен за
някоя издънка или провал. Сигурно е най-добре да избягва да попада в
ситуации, които само ще му напомнят, че не е пълноценен човек. Но в
същото време не иска липсващата му ръка да е причина той да не извършва
определена дейност (например да кара велосипед по безопасен начин), а и
тази работа му е нужна. Затова Уили решава да си даде срок от 30 дни. Ако
след месец упражнения все още представлява заплаха за околните, ще
напусне.
Трийсет дни по-късно Уили без проблеми се вдига на задна гума и кара по
стъпалата на мемориала „Линкълн“ като всеки друг куриер колоездач.
Дължи напредъка си изцяло на слепи опити и грешки – падане, ставане и
отново падане (но вече не веднага) и така нататък – точно както се е учил да
кара велосипед още в началото. По този начин Уили бавно развива цял
репертоар от техники за едноръко колоездене, като например да променя
центъра на тежестта си, когато натиска задната спирачка с дясната си ръка,
за да не се прекатури през кормилото. В хода на всичко това без-
покойството му отстъпва пред забавлението. Уили така се влюбва в
карането на велосипед, че понякога се мята на седалката след вечерна
тренировка по ръгби и кара цяла нощ до брега в Оушън Сити, щата
Мериленд, за да гледа изгрева на слънцето. След обилна закуска обръща
велосипеда и кара още десет часа обратно до дома.
Това спортно прераждане кара Уили да се замисли за бъдещето. По
времето, когато става злополуката, той няма представа каква кариера ще
преследва. Сега изпитва силно желание да помага на други хора с
увреждания. През 1986 г. Уили се премества в Брекънридж, Колорадо, за да

98
започне работа в организацията за спорт за хора с увреждания Disabled
Sports USA. Там основното му задължение е да вдига деца на седалкови
лифтове. Работа, лишена от блясък, но все пак някакво начало в посоката, в
която иска да се развива професионално. Обграден от сняг по цял ден, Уили
се вдъхновява от ски бягането като начин да поддържа през зимата добрата
си форма за заниманията си с ръгби. Скоро този спорт го поглъща. Кара ски
преди и след работа и дори участва в някои състезания.
На едно от тях при Уили идва Кендал Бътс – главен треньор на отбора на
САЩ по ски за хора с увреждания, и го кани в Парк Сити, Юта, да се
подложи на тест за определяне на VО2 max11. Уили се съгласява.
Резултатът – 60 милилитра усвоен кислород на килограм телесно тегло в
минута – е направо космически за един ръгбист, тежащ 84 килограма. Бътс
не може да скрие въодушевлението си и изготвя тренировъчен план за
Уили, като му казва, че ако го следва, може един ден да се класира за
Параолимпийските игри, даже да спечели медал на тях. В рамките на една
година Уили вече е повишил своя V02max с 10 пункта и е намалил
маратонското си време от 3:40 на 2:42 (и е свалил 18 килограма, с което си
е възвърнал теглото си от гимназията, когато е тренирал борба). През 1998
г. той се класира за зимните параолимпийски игри в Нагано, Япония.
Четири години по-късно, в Солт Лейк Сити, печели сребърен медал в
щафетното ски бягане.
Колкото и да цени това постижение, Уили предпочита да се състезава
срещу спортисти без увреждания. За него не е достатъчно удовлетворение
да се справя добре „като за еднорък човек“. Иска да се справя добре по
същите стандарти, които важат за спортистите с четири здрави крайника.
Умът му често се връща към онзи съдбоносен ден, когато е гледал как
Джули Мос пропълзява до финиша на „Айрънмен“. Макар че никога преди
злополуката не се е интересувал особено от спортовете за издръжливост,
онзи въодушевяващ момент е посял у него семето на копнежа.
Той не само го тласва към трайно възходяща спортна кариера след
злополуката, а и неизменно го тегли към една върховна
дестинация – световния шампионат „Айрънмен“ на Хаваите, където 1600 от
най-добрите професионалисти и любители в триатлона на световно ниво,
сред които само половин дузина лица с увреждания, се събират всяка годи-
на, за да се състезават в тежките условия на това място. Уили гледа към
бъдещето с надеждата да прекоси тъкмо онзи финиш като символичен
завършек на завръщането си към пълноценния живот.
Уили се приближава с една стъпка към съдбата си, когато участва в едно
състезание на Фондацията за спортисти с увреждания в Сан Диего и там

11
V02max – максималното количество кислород в милилитри, което може да се приеме
и усвои за минута на килограм от телесното тегло – б. пр.
99
среща Джим Макларън, участник в „Айрънмен“, който е с ампутиран крак.
Макларън насърчава Уили да спре само да мечтае за „Айрънмен“ и да се
пробва. По това време Уили вече е женен. Съпругата му – Линзи, се е
състезавала в „Айрънмен“ през 1985 г. и я блазни мисълта да се върне на
Големия остров. Освен това двойката понастоящем живее в Южна
Калифорния, където общността на занимаващите се с триатлон е
изключително активна. Всичко се нарежда. Време е Уили да завърши
пътуването си.
Преди това обаче той трябва да разбере дали може да плува – не просто да
задържи брадичката си над водата в продължение на 100 метра, а
действително да плува. Първият му опит е обезкуражаващ. След една
двойна дължина в басейна на медицински център „Лома Линда“ той вече
хипервентилира и се е нагълтал с хлорирана вода. Но това дълбоко
разочарование само усилва решителността му да се пребори с
предизвикателството.
Като си налага същото 30-дневно правило, с което е овладял едноръкото
каране на велосипед, Уили плува всеки ден в продължение на месец. И
отново се опира на опита и грешката, без насоки от никого, за да налучка
сам пътя към усвояване на умението. В крайна сметка развива собствена
техника, при която разчита основно на силното ритане и завъртането на
тялото. Когато месецът изтича, той се чувства уверен, че може да покрие
разстоянието от 2,4 мили (3,86 километра) – дистанцията за плуване в
„Айрънмен“ – в рамките на официалното допустимо време от два часа.
През 2002 г. кандидатства за едно от шестте места за участие в
„Айрънмен“, запазени всяка година за спортисти с увреждания и раздавани
на лотариен принцип. Останалите кандидати се оказват само четирима.
Шест месеца преди състезанието един местен телевизионен новинарски
екип открива Уили при басейна, където току-що е завършил тренировката
си, и в стила на риалити шоу за безплатен ремонт на дома му съобщава
добрата новина, че е спечелил. Но вместо чек за 10 милиона долара, му
връчват състезателен номер 306.
Първата му мисъл е: „В какво се забърках?“.
Историята на Уили Стюарт е забележителна, но не и изключителна. Днес
не е рядкост хора с ампутации да практикуват спортове за издръжливост.
Лекарите и физиотерапевтите активно насърчават пациентите с ампутирани
крайници да се занимават с плуване, колоездене и други спортове на
състезателни начала. Но не специалистите са открили спорта като средство
за възстановяване. Дълго преди лекарите и физиотерапевтите да добавят
атлетиката към препоръчителното лечение, самите пострадали изпитват
влечение към спортовете за издръжливост.
Не е трудно да разберем психологията, залегнала в основата на този

100
интерес. Хората с ампутирани крайници най-много се терзаят от
неспособността си да извършват дейности, които „нормалните“ хора умеят.
Категорията на нормалните дейности не се свежда само до ежедневни
задачи като да отвориш буркан или да караш кола. Участието в маратони,
триатлони и колоездачни надпревари също е нещо нормално за определен
сегмент от населението. Няма по-добър начин за пострадалия с ампутация
да се почувства нормален от успешното изпълнение на най-трудните
физически задачи, достъпни за здравите хора. Ето защо някои мъже и жени,
които не са се интересували от спортове за издръжливост преди загубата на
крайник, решаваш след това да преследват постижения в тази област.
Преди злополуката за тях е било достатъчно да отварят буркани, да карат
кола и да знаят, че биха могли да бягат в маратон, ако им се прииска. След
инцидента мнозина от тях изпитват непреодолима потребност да се
включат в такава проява и да се докажат.
Уили Стюарт обобщава накратко тази нагласа в един разговор с
основателя на Фондацията за хора с физически увреждания Боб Бабит.
„Спортът ме прави цял“ – казва той.
През 1985 г. психолозите в канадския университет „Лорентиан“ изучават
психологическото въздействие на спорта върху лица с увреждания, като
възлагат на голям брой хора с увреждания, част от които спортисти, да
попълнят множество въпросници и после сравняват резултатите. В доклад,
публикуван в „Доклади по психология“ (Psychological Reports),
изследователите достигат до заключението, че спортистите с увреждания
„имат по-висока самооценка, показват по-голямо удовлетворение от живота
и щастие, по-общителни са и постигат по-високо ниво на образованост от
хората с увреждания, които не са спортисти. Психосоциалното
функциониране на лицата с увреждания може да бъде подобрено чрез
активно участие в спортни събития“.
Други изследвания показват, че практикуването на спортове подобрява
представата за собственото тяло и функционалните способности при хората
с ампутирани крайници. Въз основа на тези открития медицинската
общност е възприела като своя стандартна практика да насърчава хората с
ампутации да се занимават със спорт. Особено войниците с ампутирани
крайници днес са насърчавани да се включват в спортни дейности и те с
готовност приемат. В наши дни в САЩ има същински „канал“, водещ от
бойното поле към състезателното трасе. Организации като Ride 2 Recovery
и проекта Wounded Warrior Project са превърнали хиляди ранени
американски ветерани в спортисти за издръжливост.
Не е изненада, че много от тези мъже и жени са се занимавали със спорт и
преди да пострадат. Едно проучване от 1993 г. на състезателите в Петия
национален триатлон за хора с физически увреждания констатира, че

101
мнозинството са били спортисти по-дълго време, отколкото са живели с
увреждания. И така, виждаме една динамика от типа на „кое е
първо – яйцето или кокошката?“. Лицата с увреждания не само стават
психологически по-здрави чрез спорта, а и спортът култивира
необходимите психологически възможности, за да се извлече най-доброто
от живота – отчасти чрез атлетически занимания – след загубата на
крайник.
Много спортисти откриват, че загубата на крайник всъщност ги прави по-
добри спортисти – поне психически. Уили Стюарт несъмнено е по-добър
ръгбист с една ръка, отколкото е бил с две. Всеки състезател желае да се
докаже, но когато Уили се връща на игрището за ръгби след злополуката
си, той е изключително целеустремен. „Загубата на ръката ми ми даде
невероятен фокус“ – казва той. И действително мисли така. По време на
мачовете Едноръкия Уили (както започват да го наричат) е сляп за всичко в
заобикалящата го действителност освен за детайлите, които би могъл да
използва, за да отнесе топката отвъд голлинията – като например пролука
между защитниците.
Би било погрешно да твърдим, че загубата на ръката му е направила Уили
по-добър спортист за издръжливост, тъй като преди злополуката въобще не
се е пробвал в такъв спорт. Но няма съмнение, че той навлиза в тази област
със същата нагласа за съсредоточаване, която го прави и по-добър ръгбист,
а тази нагласа е също толкова важен актив на състезателното трасе, колкото
и на терена за ръгби. При състезание изключителната целеустременост на
Уили се проявява като инхибиращ контрол – едно умение за справяне,
което споменах в увода и което позволява на спортистите да обръщат
внимание на помагащите им стимули и да се изключват за негативните,
постигайки по-голяма скорост при същото усещано усилие.
Много спортисти, страдащи от травми или други физически недостатъци,
намират в тях възможности да постигнат по-добра психологическа форма.
Ако състезанието е като ходене по жарава, то физическият недостатък е
като подхлъзване обратно насред горещите въглени. Загубата на физически
способности на практика увеличава разстоянието, което трябва да измине
спортистът, за да достигне до най-далечната точка, която е постигал преди
появата на недостатъка. Нормално е атлетът отново да иска да се добере до
същата точка въпреки увеличеното разстояние. Очевидният начин да
преследва тази цел е просто да се опитва по-усилено от всякога. Ако има
успех, спортистът може да открие по пътя, че по-големите физически
способности, на които се е радвал преди, са били нещо като патерица,
която му е пречела да прояви пълните си психически способности.
Истината е, че колкото по-силно или по-способно е тялото, толкова по-
слаба или no-ленива може да си позволи да бъде психиката. В едно

102
интервю за Flotrack от 2014 г. Крис Солински – бивш американски
рекордьор на 10 000 метра, признава: „През последните няколко години
открих, че не знам дали съм бил толкова корав, колкото си мислех, че съм“.
До това откритие го довела една травма, съсипала физическата му форма,
след която Солински за първи път в живота си с мъка догонва
съотборниците си на тренировките; тя го кара да осъзнае, че физическата
му доминация преди травмата го е лишила от шанса да развие психиче-
ските умения за справяне с такава беда.
Някои спортисти развиват не само по-добра психологическа форма, но и
по-добра физическа форма – след като са я изгубили – при травма или
друга спънка. Това се случва чрез един процес, който аз наричам „ефекта
на обходния път“. Когато тялото изгуби способността да постига някакво
желано ниво на представяне по обичайния си начин, мозъкът реагира, като
търси нови начини да получи от тялото същото ниво на
представяне – начини, които спортистът може иначе никога да не открие.
Това е ефектът на обходния път.
Това явление не се ограничава до спорта. Пример от изкуството за ефекта
на обходния път е Джанго Райнхарт – легендарният джаз китарист. На 12-
годишна възраст Райнхарт получава първата си китара. На 18 години вече е
виртуоз. Но тогава средният и безименният пръст на лявата му ръка са
обгорени при пожар и остават парализирани. Вместо да се откаже от
музиката, Райнхарт започва наново да се учи да свири на китара. Плодът от
тези усилия е уникален соло стил, който става известен като hot jazz
(„горещ джаз“). Музикалните критици намират новия му стил за по-добър
от предишния, а е много вероятно той да не се беше родил, ако загубата на
физическите способности не беше предизвикала Райнхарт да постига
повече с по-малко.
Ефектът на обходния път съществува в няколко разновидности. Някои от
тях ще обсъдя в следващите глави. Тук се фокусирам върху тази
разновидност, която е известна на учените под името невропластичност.
Мозъкът е силно пластичен: той има почти неограничена способност да се
реорганизира в отговор на пречки, засягащи нормалните му операции.
Например мозъкът на човек, изгубил зрението си, променя схемите си на
свързване по такъв начин, че се изострят другите сетива. Нещо подобно се
случва и когато спортист се завърне към тренировките, след като е
претърпял травма, оказала траен физически ефект. Неспособен да
стимулира телесните движения така, както преди, мозъкът изследва
алтернативите и в крайна сметка избира най-ефективната от тях.
При един експеримент от 2014 г. Анита Хаудум от Залцбургския
университет изучава ефекта на обходния път в бягането. За да симулира
травма, засягаща краката, тя опъва ластична тръбна лента между хълбока и

103
глезена на всеки член на група доброволци и ги инструктира да бягат.
Както може да се очаква, в началото им е изключително некомфортно да
бягат с такова ограничаващо приспособление. Електромиография (ЕМГ)
показва, че бягането с ластик изисква далеч повече мускулна активация в
сравнение с безпрепятственото бягане. Но в „Перцептивни и моторни
умения“ (Perceptual and Motor Skills) Хаудум съобщава, че след седем
седмици тренировки с ластичната лента доброволците показват много по-
добра ефективност. Чрез магията на невропластичността мозъците им са
открили нов начин да бягат, който изисква съвсем малко повече мускулна
активация, отколкото при безпрепятствено бягане. Този нов начин на
бягане, научен несъзнателно, всъщност не се различава видимо от
привичното бягане на участниците в нормално състояние, но е постигнат
чрез различни модели на мозъчна и мускулна активация. На практика
участниците са открили „нов начин да бягат по стария начин“.
Както открива Уили Стюарт, когато се учи да кара велосипед и да плува с
една ръка, упоритите опити и грешки (или това, което той нарича
„направлявано откривателство“) са единственият начин да се овладее една
позната дейност, която отново е станала непривична заради наложено
ограничение като например травма. Невъзможно е спортист, изправен пред
такава ситуация, съзнателно да открие как най-добре да видоизмени
техниката си и после програмирано да научи новия модел на движение.
Вместо това трябва просто да създаде възможности това да се случи от
само себе си.
Друг пример за ефекта на обходния път в спортовете за издръжливост ни
дава бегачката Серина Върла. Израснала в Уисконсин, Серина започва да
бяга още в трети клас. От самото начало тя мрази да губи и плаче
неутешимо винаги когато друго момиче стигне до Финалната линия преди
нея. Тя не губи особено често, докато не отива в гимназията. Но тогава не
успява да направи скока от превъзходство в собствения щат към отличие на
национално ниво – класиранията ѝ не достигат по-високо от 12-о място на
регионалния квалификационен кръг на Средния запад за Националното
гимназиално първенство по крос-кънтри Foot Locker.
От 2003 до 2006 г. Серина бяга като стипендиант в Университета на
Мисури, където отново е отлична, но не чак забележителна
състезателка – завършва шеста на Първенството на NCAA на 10 000 метра
през последната си студентска година. Без изгледи за кариера като
професионална бегачка, тя напуска спорта, щом завършва образованието
си. Скоро след това обаче среща Айзея Окуия, американец с кенийски
произход, треньор на нов следколежански отбор по бягане, който я
убеждава да влезе отново във форма.
Завръщането на Серина напредва добре, докато не получава някаква

104
болка в задната част на дясното си бедро. Обичайните терапии не я
облекчават, затова тя отива на преглед и научава, че ѝ се е образувал
злокачествен тумор с размерите на топка за голф върху biceps
femoris – един от трите мускула, съставляващи задната част на бедрото. В
началото на 2010 г. Серина ляга под ножа. Хирургът, д-р Патрик Боланд от
нюйоркския онкологичен център „Мемориъл Слоун Кетъринг“, в крайна
сметка отстранява не само тумора, а и почти целия мускул.
Когато Боланд обяснява на Серина защо е трябвало да го направи, тя го
пита дали това е краят на кариерата ѝ в бягането. Той отказва да даде
категорично мнение. „Просто ще трябва да видим“ – казва. Вътрешно
обаче не храни надежди.
„Очаквах тя да проходи – казва по-късно Боланд пред списание Runner’s
World – но бях почти сигурен, че няма да може отново да се състезава.“
Ако е възможно Серина да се завърне сред елитните бегачи, то
мозъкът ѝ трябва някак си да намери обходен път, за да компенсира
липсващия ѝ мускул. С интензивна рехабилитация и внимателно, но
упорито завръщане към бягането, невропластичността прави своята магия.
Когато Серина завършва рехабилитацията си, вече може да вдига по-
голяма тежест с „дефектния“ си крак, отколкото успява с другия. Двата
мускула, които остават в задната част на дясното ѝ бедро, буквално вършат
работата на три.
Първия път след операцията, когато треньорът ѝ вижда Серина да бяга,
той забелязва, че вече го няма типичното за нея външно изнасяне на
долната част на десния ѝ крак. Без съзнателна намеса, мозъкът ѝ е научил
крака ѝ да бяга по нов начин. А с напредването на тренировките Серина
постепенно забелязва, че често получава болежки на места, където никога
преди не е изпитвала болка – друг признак, че действа ефектът на обходния
път.
Серина преживява психологически промени, които допълват физическите.
Страстта ѝ към бягането е по-голяма от всякога, но тя вече се изразява по
друг начин. Парещата потребност да побеждава сега е заменена от дълбока
благодарност и радост, че просто е способна отново да бяга – чувства,
които често се наблюдават при спортисти, преодолели застрашаващи
кариерата им травми. Тя вече не се коси за дреболии от рода на не особено
успешни тренировки и по-лесно приема трудните страни на своя спорт като
дискомфорта да бяга усилено в състояние на крайна умора. Ракът е оставил
у нея желание да живее без съжаления и то я мотивира да постига повече с
важните тренировки. Като цяло психиката ѝ се превръща в по-голям актив
за нея като състезателка.
Осем месеца след операцията Серина участва в Маратона на град Ню
Йорк – това е дебютът ѝ в тази дистанция – и удивява всички, като

105
завършва с време 2:37:06, четвърта сред американките. По време на
надпреварата тя минава покрай болницата, където са я оперирали. Посочва
дясното си бедро и виква: „Благодаря ви!“. През следващите три години
Серина на три пъти съкращава маратонското си време и накрая пробягва
Амстердамския маратон през 2013 г. за 2:28:05. Година по-късно става
национален шампион на САЩ на полумаратонска дистанция.
Числата не лъжат. Серина е по-добра в бягането само с два мускула в
задната част на бедрото си, отколкото е била с три. Това не е магия. Много
спортисти са откривали начини да постигат повече с по-малко. Всички тези
примери доказват, че бедите, водещи до загуба на физически способности,
били те временни или трайни, представляват възможност да се постигнат
компенсаторни физически ползи чрез ефекта на обходния път и да се добие
по-добра психологическа форма. Сериозните травми, дребните травми,
болестите, започването отначало след известно време без тренировки,
остаряването – тези, а и много други омразни спънки всъщност са прикрити
възможности за нещо по-добро.
Невропластичността е умение за справяне, закодирано в природата на
мозъка ни, което се включва автоматично, когато спортистът практикува
старо умение при наличието на ново ограничение. Но за да успее да
извлече ползи от ефекта на обходния път, спортистът трябва първо да
упражни друго, психологическо умение за справяне, което изисква
съзнателен избор и на което Уили Стюарт се уповава
интуитивно – приспособимостта.
За спортиста, претърпял влошаване на физическото състояние,
приспособимостта започва с вярата, че си заслужава да практикува дадено
старо умение въпреки съществуването на ново ограничение.
Приспособимостта е да загубиш крайник и да разсъждаваш така: Вярвам,
че пак мога да карам велосипед и да плувам – може би дори по-бързо от
повечето хора. Приспособимостта е да ти отстранят един мускул на
бедрото и да си казваш: Вярвам, че все още мога да бягам – може би по-
добре от преди. Приспособимостта е да реагираш с подобна нагласа винаги
когато изникне физическа спънка. Ако го сториш, тялото и съзнанието ти
ще ти съдействат и тялото ще се приспособи, като намери нови начини за
ефективност, а съзнанието – като подобри психологическата форма чрез
по-силен фокус или инхибиращ контрол (какъвто е случаят с Уили
Стюарт), по-висока оценка на дара на движението (Серина Бърла) или
някаква друга позитивна промяна.
Спортът за хора с увреждания е наричан и адаптивен спорт. Уили Стюарт
би ви казал, че всички спортове са адаптивни – или поне би трябвало да
бъдат.
Световният шампионат „Айрънмен“ не предвижда специални условия за

106
състезателите с увреждания, с изключение на това, че им запазва няколко
места за участие. Атлетите с физически увреждания стартират
едновременно с всички останали, изминават същото трасе и от тях се
изисква да покрият същите максимални междинни времена, без никаква
допълнителна помощ (с изключение на повдигане от края на етапа с
плуване до транзитната зона за участниците в инвалидни колички).
Уили Стюарт не би склонил да бъде другояче. Всъщност той се възползва
максимално от статута си на редови състезател, като заема място в средата
на първия ред атлети, които ще влязат във водата, зад стартовата лента,
окачена над залива Кайлуа, точно по изгрев на 19 октомври 2002 г. Час по-
рано е валял мусонен дъжд. Потопът е спрял, но съпътстващите до
еднометрови вълни продължават да прииждат и състезателите се издигат и
спускат по тях в монотонен ритъм.
Всички триатлонисти имат силни и слаби страни. Бягането е най-силната
дисциплина за Уили, защото при нея липсващата му ръка влияе най-малко
на представянето му. (Едно проучване установява, че в бягането
състезателите са само с 3% по-неикономични, когато и двете им ръце са
събрани зад гърба, отколкото при нормално движение.) Колоезденето при
Уили е засегнато малко повече от бягането, въпреки че в този спорт
доминиращи са краката, защото той не може да кара в аеродинамичната
поза на атлетите, разполагащи с две ръце. Плуването е слабото му място
заради очевидните трудности да го практикуваш с една ръка. За него
плуването в „Айрънмен“ – на дистанция 2,4 мили във водите на океана, при
постоянен контакт с другите състезатели – ще е въпрос на оцеляване.
В 7:00 ч. традиционното стартово оръдие произвежда изстрел и около
1600 състезатели започват да порят водите на Тихия океан – бяла ивица
разпенена вода, устремена навътре в океана. Планът на Уили е да се
придвижва в дирята на най-бързите плувци пред него колкото може по-
дълго, а после да установи свое темпо. Още щом се поотпуска обаче,
започват да го задминават постоянен поток от плувци, много от които
неволно го удрят, ритат или потапят. Това не смущава Уили, който е
ветеран в контактните спортове. Той не губи фокуса си, когато излиза от
защитата на залива и се сблъсква с най-големите вълни в 24-годишната
история на „Айрънмен“. На всеки няколко замаха той се нагълтва с
изгаряща гърлото солена вода, задавя се, но продължава.
Когато пръстите на Уили докосват повърхността на асфалта на рампата за
спускане на лодки в края на кея на Кона, часовникът показва време 1:16:54.
Пред него на изхода от участъка за плуване има 1124 състезатели, а зад
него – 479. Уили задминава поне дузина в лудия си бяг нагоре по рампата и
към транзитната шатра. Това също е част от плана му да използва всяка
възможност, за да спечели секунда или място напред.

107
 Уили сръчно закопчава каската си с дясната си ръка, качва се на
велосипеда и излиза от транзитната зона на колоездачното трасе с дължина
112 мили (180 километра). Маршрутът е променен в сравнение с
предходната година. Преди е извеждал колоездачите директно от Кайлуа-
Кона към полетата от лава, обгръщащи западния бряг на Големия остров по
магистрала „Кралица Каахуману“. Сега започва с обиколка, която отвежда
колоездачите до Щатската зона за отдих на мястото на старото летище на
Кона, в северните покрайнини на Кайлуа, а после обратно в селцето
Кайлуа, преди да ги изведе на магистралата. С тези промени са въведени
няколко нови остри завоя и кратки стръмни изкачвания и
спускания – каране тъкмо от техничния тип, който е най-труден с една
ръка. В бъдещите си състезания Уили ще разполага с протеза, но в този ден
няма такава.
Ако има нещо по-трудно за еднорък велосипедист от това да прави остри
завои и да преодолява къси стръмни изкачвания и спускания, то е да кара
при страничен вятър. „Айрънмен“ е прочут със страничните си ветрове и
когато Уили навлиза сред полетата от лава, много бързо се запознава с тях.
Дори само да стои прав е също толкова трудна задача, колкото и да
поддържа скорост от 30 км/ч. Уили се бои да не се блъсне в друг колоездач
и така да прекрати участието му в състезанието дори повече, отколкото да
не бъде издухан самият той от трасето. Знае, че при такъв инцидент ще
обвинят недъга му, и не може да понесе тази мисъл.
За да сведе до минимум риска от страничен сблъсък с друг състезател,
Уили престава да пие от бутилката си, вместо да кара без ръце и да пие в
движение. Не иска да губи време в почивки за хидратиране и затова ги
прави през около 30 минути, тоест двойно по-рядко, отколкото би
предпочел при самостоятелно каране. Денят става все по-топъл и Уили все
повече се обезводнява.
Въпреки недостатъчното хидратиране и една дузина спирания Уили
задминава много повече колоездачи, отколкото задминават него. Завършва
колоездачния участък с време 5:48:55 и се е изкачил с почти 100 места
нагоре – вече е малко зад първите 1000. Отново се стрелва през транзитната
зона, като отделя по-малко от две минути, за да смени обувките си за
колоездене с маратонки и да излезе на трасето за бягане, дълго 26,2 мили
(42,2 километра).
Преди състезанието Уили храбро се е зарекъл, че ще пробяга маратона за
по-малко от 3 часа – нещо, което едва шепа спортисти успяват да постигнат
на „Айрънмен“, при това почти всички от тях са професионалисти. Стар-
тира бягането с добро темпо, за да осъществи целта си. Чувства се силен и
подминава един след друг различни състезатели. Настроението му става
еуфорично. „Не мога да повярвам, че наистина съм тук“ – мисли си той,

108
докато бяга по крайбрежната улица „Алии Драйв“ и вижда на живо
приказните пейзажи, които е гледал на десетки снимки и видеоклипове
през годините, когато е мечтал да участва в тази надпревара.
Осем мили (13 километра) след началото на маратона на Уили започва да
му става много горещо. Така е, защото действително е горещо – 30°С. На
десетата миля (16 километра) той е напълно изтощен. От мисълта, че
трябва да измине още 16 мили (26 километра), за да стигне до финала,
направо му се плаче. Темпото му спада от 7 мин/миля (4:21 мин за
километър) на 8 мин/миля (4:58 мин/км), а по-късно и на 9 мин/миля (5:36
мин/км). Някои от бегачите, които Уили е задминал, сега му връщат
услугата. Психическата му целеустременост е безсилна да прекрати
неумолимото забавяне. И все пак той отказва да ходи. Обещал си е – как-
вото и да става, няма да ходи! Тогава обаче един по-възрастен господин,
който ходи, го задминава. Мигове по-късно Уили нарушава обещанието си
и също започва да ходи, но само защото му се струва, че така би могъл да
постигне по-бързо темпо.
Когато наближава 18-ата миля (29 километра), Уили вижда групичка
задаващи се автомобили в далечината напред по блесналата магистрала. Те
са наобиколили лидерката в женската надпревара – Наташа Бадман, която е
на път да завърши тържествуващо третата си поредна победа в
„Айрънмен“. Когато Бадман идва лице в лице срещу Уили, тя му се
усмихва и изчуруликва: „Здравей!“.
Уили не е човек, който изпитва благоговение от контакта с някоя
знаменитост. Но в онзи момент, спомня си той, се случва нещо като пренос
на енергия. Макар че Бадман е устремена към славата и триумфа, тя
изглежда просто щастлива да бъде там и да прави тъкмо това. Чувството е
заразно. Уили усеща прилив на сили. След като от няколко километра
насам е редувал дълги интервали ходене с кратки участъци бягане, сега
успява да затича равномерно. Отново започва да задминава участници.
Колкото повече се приближава към селцето Кайлуа, толкова по-бързо бяга.
Докато спринтира по емблематичната финална отсечка по улица „Алии
Драйв“, се чувства, сякаш може да пробяга още десет километра. Уили
спира хронометъра на 10:48:15, а е завършил маратона за 3:36:49. По време
на бягането е задминал почти 500 състезатели, за да завърши 532-ри – в
първата третина от участниците. И макар че това не е била най-голямата му
амбиция, е победил в дивизията на състезателите с увреждания.
Уили участва в „Айрънмен“ още три пъти, преди да премине към нови
предизвикателства. А те включват състезания по планинско колоездене на
160 километра, каране по часовник на 100 километра, 24-часови планински
състезания от типа Adventure Race и спускане с каяк по Гранд Каньон. През
2006 г. Уили печели Маратона на Каталина – но не в дивизията за

109
състезателите с увреждания или в своята възрастова група, а цялото
състезание.
Случва се някой фен или приятел да каже на Уили: „Леле, представи си
какво можеше да постигнеш с две ръце!“. Отговорът му винаги е един и
същ:
„Нямаше да постигна нищо от това!“

110
 Шеста глава.
ДАРЪТ НА ПРОВАЛА
Мауро Сантамброджио, или „Санто“, гледа назад, докато приближава
финала на етап 9 от „Тур дьо Франс“ за 2010 г. в алпийското селце Сен-
Жан-дьо-Мориен. Вместо да гледа напред към състезателния хронометър,
за да види колко колоездачи са финиширали преди него (40) или колко
време е изостанал спрямо водача в етапа (8:09), италианецът в червено-
черния екип на отбор BMC Racing кара с обърната назад глава, приковал
поглед в сгърченото лице на лидера на своя отбор Кадел Еванс, когото
Санто буквално е извлякъл през последните 30 километра на 204,5-
километровия етап, след като австралиецът рухва на последното голямо
изкачване за деня.
Когато завършва етапа, Кадел се изравнява със Санто, премята
кокалестата си ръка през рамото му и кара успоредно с него, каска до каска,
докато велосипедите им постепенно спират. Шепне думи на благодарност в
ухото му, после се извинява, че е разочаровал отбора – или поне се опитва,
но се задавя. Внезапно Кадел отпуска глава на гърдите на Санто и избухва в
неудържими ридания. Санто стиска съотборника си с ръце като клещи,
очите му са изпълнени със състрадание. Секундите минават като минути,
тялото на Кадел трепери ритмично в стакатото на емоционалните му
спазми.
Тълпа фотографи бързо се събират около драматичната жива картина.
Ветераните сред тях са удивени, че виждат прочутия със стоицизма си
австралиец да показва такива необуздани чувства. В действителност никой
от тях не помни да е виждал който и да било колоездач да плаче така горко
на финала на етап от „Тур дьо Франс“. Но го разбират. Кадел е изгубил
много повече от един етап в най-голямото колоездачно състезание в света.
Една мечта е умряла по пътя към Сен-Жан-дьо-Мориен.
В този суров свят всеки ден умират мечти, което винаги е болезнено, но
мечтата на Кадел загива по особено жесток начин. През по-голямата част
от живота си Кадел е живял с аурата на избраник на съдбата, на човек,
роден да победи в най-голямото велосипедно състезание на планетата. Още
от деня, в който грабва един гаечен ключ от инструментите на баща си и с
него откача помощните колелца на първия си велосипед, Кадел неизменно
следва една възходяща линия към върха на колоезденето, като с всяка
изминала година се изкачва на стъпка по-близо към това, което, по всичко
личи, е орисан да постигне. Траекторията продължава, докато Кадел вече е
на една малка крачица от този връх. И точно тогава губи скорост. А това е
отчайващо. После прави стъпка назад. Това вече е влудяващо. Сега вече е в
111
състояние на свободно падане. А това е почти непоносимо.
За да има някаква надежда да стане шампион в „Тур дьо Франс“, човек
трябва да притежава известни предимства. Кадел ги има всичките. Ранен
старт в колоезденето? Има го. Първото нещо, което прави
четиригодишният Кадел, след като сваля помощните колелца от
велосипеда си, е да започне да го кара на епични пътешествия из
първобитните черни пътища около скромния им дом в селцето
Барунга – изолирана аборигенска общност в Северната територия на
Австралия. Той най-редовно тръгва на пътешествия с велосипеда си, след
като се е наобядвал, и не се завръща преди мрак, а родителите му се
принуждават да го търсят. Години по-късно, като професионален
колоездач, Кадел определя тези ранни приключения като важен фактор в
развитието му на спортист. Нещо, което е възприемал като игра, се е
оказало подготовка.
Възможности? Има ги. Кадел навършва нужните години тъкмо когато
младият спорт планинско колоездене, за което има особено добри данни,
набира скорост в Австралия. Ранното овладяване на дебелите гуми бързо
му спечелва покана за членство в Австралийския спортен институт (AIS) в
Канбера. Там Кадел има възможност да работи с най-добрите треньори и с
други талантливи млади спортисти, с най-доброто оборудване. Само
година по-късно планинското колоездене става олимпийски спорт. Кадел
се класира и финишира девети в Атланта. Все още е тийнейджър.
Талант? Има го. В AIS Кадел се подлага на щателен преглед за определяне
на физическата форма, включващ и тестове за аеробен капацитет,
съотношение сила към лично тегло и обем на белите дробове. Стойностите
му са най-добрите в 14-годишната история на института. Максималното
усвояване на кислород на Кадел (V02max) е повече от два пъти над
средното за млад мъж, а съотношението между силата и личното му тегло
вече е по-добро от това на повечето победители в „Тур дьо Франс“.
Кадел прави дебюта си в Тура десет години по-късно, през 2005 г.
Преминаването му към шосейно колоездене е започнало с участието му в
Световния шампионат по бягане по часовник за юноши с един велосипед,
взет назаем – и там печели бронзов медал. Съдбата е отредила неговата
първа Обиколка на Франция да е последната на Ланс Армстронг (докато
той не се завръща след оттеглянето си четири години по-късно). Всички
знаят, че американецът ще победи за седми пореден път. По-интересният
въпрос е кой ще се отличи като негов най-вероятен приемник. Три седмици
по-късно този въпрос вече има ясен отговор. Кадел финишира осми, пред
всички други новобранци в Тура. Нещо повече, той е по-млад от всички
класирали се преди него. Ако в бъдещите обиколки подобрява резултатите
си, както се очаква, шансовете му да победи в голямата надпревара поне

112
веднъж изглеждат действително много добри.
А той наистина задобрява. В Обиколката през 2006 г. Кадел се задържа
сред претендентите във всички важни планински етапи и прави два солидни
часовника, за да завърши пети в общото класиране. Когато победителят
Флойд Ландис е дисквалифициран за допинг нарушение, Кадел се изкачва
до четвърта позиция.
Малцина предсказват, че Кадел ще скочи от четвърто чак на първо място в
Обиколката на Франция през 2007 г., но всъщност според абсолютно
всички този необикновено талантлив австралиец е в списъка на
претендентите. Той се предпазва от прекомерно напрежение, като си
поставя за цел поне да стъпи на подиума. Това е мъдър ход. Позволявайки
си да кара още веднъж, за последно, като „многообещаващ младеж“, Кадел
се представя на изкачванията по-добре от всякога и показва силно
подобрени способности в етапите по часовник. През третата седмица от
надпреварата той рязко скача от четвърто място в общото класиране до
второ, когато носещият жълтата фланелка Михаел Расмусен и класираният
на второ място Александър Винокуров са дисквалифицирани заради
употреба на допинг.
На сутринта преди решителния етап 19 – бягане по часовник, Кадел е на 1
минута и 50 секунди зад новия лидер в надпреварата Алберто Контадор.
Вече е на подиума. Кадел би могъл да си позволи да кара дефанзивно в
етапа, за да защити позицията си, или да атакува и да поеме риска, за да
победи. Той избира да атакува. Представя се достойно и прави най-доброто
състезание в кариерата си, като завършва втори след Ливай Лайфаймер, а
по-късно бива обявен за победител в етапа, когато резултатите на
американеца са анулирани заради (познахте!) признания за употреба на
допинг. Победата обаче е и сладка, и горчива. Кадел се доближава само на
23 секунди от Контадор и пристига в Париж като подгласник.
Разминаването му на косъм с победата предизвиква сензация в родината
му. Той мигновено се превръща в национален герой и чрез гласуване е
определен за най-популярния спортист на Австралия в голямо медийно
проучване на общественото мнение. Класически интроверт, чиято
сдържаност често се възприема погрешно като цупене или обидчивост,
Кадел страни от вниманието. Цялата страна вече очаква от него да спечели
в следващия „Тур дьо Франс“.
Кадел следва възходяща траектория през цялата си кариера. Абсолютно
всяка година се приближава с по една стъпка към върха. Сега му остава да
направи само още една-едничка крачка. Единственият начин Кадел да
напредне още е да грабне най-голямата награда в спорта. Това си е
достатъчно голямо напрежение дори и без всички погледи да са вперени в
теб.

113
 А на плещите му тежат не само собствените му очаквания и надеждите на
нацията. Почти целият колоездачен свят смята, че той ще победи в
Обиколката на Франция през 2008 година. Както при всяко голямо спортно
събитие, и около Тура вървят залагания, а когато залозите приключват в
навечерието на надпреварата за 2008 г., Кадел се явява фаворит, с шансове
три към едно. Парите, заложени на негово име, вече изглеждат разумна
инвестиция след етап 10 – тогава Кадел облича жълтата фланелка на лидер
в надпреварата за първи път в кариерата си. Успява да я задържи на гърба
си още пет дни, но рухва на последното изкачване на етап 15 и губи
заветната maillot jaune в полза на Франк Шлек от Люксембург.
През следващите дни Кадел изостава чак до четвърто място.
Разочарованието надделява над разума му след етап 16, когато един твърде
напорист видеооператор препречва пътя му от финиша към автобуса на
отбора. Кадел навежда глава и блъсва с каската си камерата. Видеото
веднага е качено в YouTube, където спечелва на Кадел неколцина нови
фенове и далеч повече критици.
Кадел си връща достатъчно самообладанието, за да кара още веднъж
героично в етап 20, с което се издига до второ място в Париж, на 58
секунди зад Карлос Састре от Испания. За втора поредна година Кадел губи
Тура с по-малко от минута.
Но докато през 2007 г. Кадел се е радвал трепетно на второто място, през
2008 г. от същия резултат направо му се гади. На 31 години той вече е
ветеран от четири колоездачни обиколки на Франция. Няма как да не се
зачуди дали не е пропуснал шанса си.
Минава още една година. Кадел идва на Обиколката през 2009 г. с
безкомпромисна нагласа. „За мен – казва той по-късно – целта беше да
победя и нищо друго. През 2009 г. за мен би било лош резултат да завърша
втори или трети.“
Завършва 30-и. Обиколката през 2009 г. за Кадел Еванс завършва почти
преди да е започнала. В етап 4, който е отборен часовник, отборът на Кадел
Silence-Lotto губи почти непреодолимите 2 минути и 35 секунди от
победния отбор Astana, сред чиито членове е главният съперник на
Кадел – Алберто Контадор. Това бедствие е напълно неочаквано и за него
вина носи целият отбор.
Кадел не може да вини друг освен себе си обаче в етап 15 – най-тежкия
планински етап в тазгодишния тур, в който той губи още 86 секунди
спрямо Контадор. Но това е нищо в сравнение с близо четирите минути, от
които се лишава в етап 16.
Критиците са безмилостни. Никак не са малко онези коментатори, които
решават да тълкуват катастрофалната 2009 г. на Кадел, сякаш тя е
показател за истинските му способности, а не като отклонение от нормата.

114
Кадел в крайна сметка не бил избраник на съдбата, казват те. Вместо това
той представлявал един съвсем различен архетип – трагичният спортист с
безкрайно добри перспективи, на когото му липсва последната съставка,
онова je пе c’est quoi, което му е необходимо, за да стигне до върха на
планината.
„Еванс е велик колоездач – пише един блогър – но за мен винаги нещо му
е липсвало, липсва му сила или проявява слабост, когато е притиснат при
изкачванията.“ Всеобщата критика към Кадел е, че е прекалено предпазлив;
че му липсва размах. Истинските шампиони, казват критиците, знаят кога
да действат с пълна всеотдайност.
Кадел спасява донякъде своя сезон 2009, като завършва трети в провелата
се през септември „Вуелта а Еспаня“, а после печели световния шампионат
по шосейно колоездене. Но по това време вече е решил, че му е необходима
промяна. Един състезателен отбор, собственост на американци, но
спонсориран от белгийския велосипеден производител ВМС, е проявил
интерес да наеме Кадел от Silence-Lotto и той е изкушен да приеме,
знаейки, че може би никога няма да победи в „Тур дьо Франс“ без по-силен
отбор. Две седмици преди световния шампионат Кадел се среща с член на
отбора на ВМС – Джордж Хинкапи, един от най-уважаваните
професионални колоездачи, в един хотел в Цюрих. Хинкапи по-късно
разказва за срещата им в една книга за Кадел от 2011 година.
„Наистина мисля, че ще харесаш този отбор – казва Хинкапи. – Наистина
вярвам, че мога да ти помогна да стъпиш на подиума на „Тур дьо Франс“.“
Кадел му отправя убийствен поглед.
„Вече съм го правил – изръмжава той. – Стъпвал съм на подиума на Тура
два пъти. Искам да го спечеля!"
През следващия юли, когато Кадел се нарежда за пролога, с който ще се
открие шестият „Тур дьо Франс“ в кариерата му, той е облечен в червено-
черния екип на BMC Racing. Резултатите му до момента през сезон 2010 са
непоклатими – включват победа в етап в Джирото на Италия и победа в
еднодневната класика „Флеш Валон“ – и прави добро начало в тура. В етап
3 се случва така, че той попада от добрата страна на неочаквано разкъсване
в пелотона и завършва деня трети в общото класиране. Пет дни по-късно
печели жълтата фланелка, въпреки че е паднал и се е приземил зле на
лявата си страна.
Това обаче се оказва пирова победа, защото от падането се сдобива с
фрактура на лакътя. Кадел кара в планинския етап на следващия ден с
ужасни болки. Не е в състояние да върти педалите с пълни сили и до
финалното изкачване го „изтегля“ съотборникът му Мауро
Сантамброджио, а така финишира на повече от осем минути зад водачите и
напълно отпада от сметките за победа. След като прекосява финала, Кадел

115
заравя лице в рамото на Сатнамброджио и се разплаква, както плачат
мъжете, чиято най-голяма амбиция е била изтръгната от ръцете им и
хвърлена в огъня. Той ще завърши Обиколката на Франция на 25-о място.
Една мечта умира. Но дали?
През 2013 г. Марк Сиъри, психолог в Университета на щата Ню Йорк в
Бъфало, изпитва търпимостта към болка на студенти, като ги кара да
потопят едната си ръка в леденостудена вода и да я задържат толкова
дълго, колкото могат да понесат. След това студентите попълват въ-
просник, събиращ информация за това доколко са били изложени на
неблагоприятни условия в детството си. Резултатите, публикувани в
„Психологическа наука“ (Psychological Science), разкриват, че студентите,
които са преживели най-малко нещастия в детството си, имат ниска търпи-
мост към болка. Но така се оказва и при студентите, които са получили
много травми в детските си години. Тези, които задържат ръката си най-
дълго в ледената вода, са студентите, които като малки не са преживели
нито ад, нито рай, а нещо по средата.
Колегите психолози на Сиъри не остават изненадани от откритията му.
Подобни резултати са получавани и при изследвания на явлението
„резилиентност“, или устойчивост. Считана за първоизточник на всички
умения за справяне, психическата устойчивост се определя като обща
способност да се реагира на несполуките. Устойчивостта е качеството,
което държи човека ангажиран в трудни ситуации достатъчно дълго, за да
развие специфични умения за справяне, с които да ги преодолява. Подобно
на търпимостта към болка устойчивостта е по-голяма при хората, които
като деца са преживели някакви превратности на съдбата, но не твърде
много. Като цяло изследванията на това явление показват, че човек с
висока търпимост към болка е вероятно да има капацитет над средния за
справяне със стреса от уволнение например или от поставена диагноза рак
и същият този човек е по-вероятно да е преживял умерено количество
психологически травми в миналото си. Изглежда, е необходимо известно
количество нещастия, за да стане съзнанието устойчиво на страдания и
трудности.
Елитните спортни състезания се характеризират с предизвикателства,
които изискват голяма психическа устойчивост от спортистите, а тя пък от
своя страна изисква злополучия в миналото. Затова не е изненада, че
мъжете и жените с психологически травми в миналото си сякаш са твърде
често явление сред най-изявените състезатели в много спортове. В един
доклад от 2012 г., озаглавен „Каменистият път към върха: защо талантите
се нуждаят от травми“ и публикуван в „Спортна медицина“ (Sports
Medicine), спортните психолози Дейв Колинс и Аня Макнамара твърдят, че
„знанието и уменията, [които] спортистите натрупват от „житейските“

116
травми, и способността им да пренасят наученото в този контекст към нови
ситуации, определено изглежда, че влияят и на по-нататъшното им
развитие и представяне в спорта“. В случай че тази теория е вярна, то ако в
живота на един развиващ се спортист нещата са се нареждали твърде
лесно, това може да го постави в значително по-неизгодна позиция.
Някои специалисти предполагат, че психическата устойчивост може да е
особено полезна за практикуващите спортове за издръжливост. Злополучия
има във всеки спорт, но колоездачното състезание много повече прилича на
това да потопиш ръката си в ледена вода, отколкото един баскетболен мач
например. Всички спортисти преживяват и провали, а за да се съвземат
след тях, е необходима психическа устойчивост. Но тази устойчивост при
един спортист за издръжливост се тества в абсолютно всяко състезание, в
онези моменти на голямо страдание, когато нещо вътре в него сякаш пита:
„Колко силно го искаш?“.
Примерите за шампиони в спортовете за издръжливост, които са
преживявали сериозни психологически травми в детството си, са
поразително много. Франк Шортър, който печели за САЩ победа в
Олимпийския маратон през 1972 г., като дете е бил подложен на ужасно
насилие от страна на баща си. На по-късен етап в живота си Шортър
потвърждава, че преживяното тогава може би го е направило по-добър
състезател. В едно интервю през 2011 г. той казва: „Ако знаеш, че болката
идва... и имаш представа колко зле ще е и колко дълго ще [продължи],
развиваш способност да я превъзмогваш. Мисля, че по някакъв начин тази
нагласа донякъде се прехвърли и в бягането ми“.
Учените имат още много работа, за да разберат как се случва такъв тип
прехвърляне, но са събрали интересни данни от проучвания с образни
изследвания на мозъка. Изследванията на оцелели след опустошителните
земетресение и цунами в Япония през 2011 г. например разкриват, че е по-
малко вероятно симптоми на посттравматично стресово разстройство да
възникнат при лица, при които е по-голям обемът (което от своя страна
предполага по-голям функционален капацитет) на част на мозъка, наречена
преден цингуларен кортекс (ПЦК). ПЦК играе решаваща роля в ситуации
на вътрешен конфликт, като например „решителната схватка“, която се
случва между желанието да забавиш и желанието да продължиш да
полагаш усилия при състезание. Известно е, че самите спортове за издръж-
ливост укрепват ПЦК. Възможно е уменията за справяне, които човек
придобива, когато преодолява някои травматични преживявания, също да
укрепват предния цингуларен кортекс, като така се създават no-издръжливи
спортисти.
Независимо дали шампионите имат повече злощастия в миналото си,
отколкото другите спортисти, много от тях смятат, че са били калени от

117
страданията. На Олимпиадата през 2012 г. психологът Мустафа Саркар и
колегите му от Глостършърския университет провеждат интервюта с осем
златни медалисти и после търсят сходни теми в казаното от тях. В резюме
на констатациите си, публикувано в журнала „Рефлективна практика“
(Reflective Practice), изследователите съобщават, че „участниците са се
сблъсквали с множество неблагоприятни събития, както в спорта, така и
извън него, които според тях са били от съществено значение за
спечелването на златните им медали. Сред посочените са отпадане от
подбор, сериозни спортни провали, тежки травми, политически вълнения и
смърт на член от семейството. Участниците описват ролята, която тези
преживявания са изиграли в психологическото им развитие и в спортния им
напредък, като специално се фокусират върху травмите, произтекли от тях,
мотивацията и научените уроци“.
Трябва да се отбележи, че редица злополучия, цитирани от спортистите,
са спънки, възникнали в контекста на спорта. Тази констатация
предполага, че спортистите няма нужда да преживяват значими травми в
ежедневния живот, за да добият психическа устойчивост. Спортът има свой
начин да я култивира. Но това означава и че спортистите, които са имали
сравнително защитено от травми детство, може всъщност да зависят от
сблъсък със злополучия в спорта, за да развият психическа устойчивост на
нивото на елита. Спортистите, надарени с изключителен талант или други
способности, помагащи им да се издигнат до върха на своя
спорт – спортисти като Кадел Еванс – може следователно да бъдат в двойно
по-неизгодна позиция по отношение на психическата устойчивост. Не е
задължително те да са психически слаби – никой, който е познавал Кадел,
не е твърдял, че му липсва психическа сила – но може да не са така
устойчиви, както трябва да бъдат, за да завършат, да речем, първи в
Обиколката на Франция, а не втори.
В такъв случай дали подобни спортисти са обречени да губят скорост на
една стъпка от върха на планината? Историята казва, че не са. Има
забележителни примери на спортисти с „твърде голям късмет“, които
въпреки всичко са достатъчно устойчиви, за да намерят допълнителната
психическа устойчивост, необходима им за тази последна стъпка.
Влудяващото разочарование от многократния неуспех да постигнеш
желана цел е било искрата на много пробиви насред кариерата на
„разглезени“ атлети.
Американецът Ник Симъндс, състезаващ се на средни дистанции, е
интересен пример за този феномен. Син на хирург и учителка, Ник
получава типично американско възпитание в Бойси, Айдахо, където
постига най-висок ранг в организацията на бойскаутите (скаут „Орел“) и
печели множество щатски първенства по лека атлетика. Въпреки спортния

118
си успех Ник отказва предложените му стипендии от реномирани учебни
заведения, за да се запише в университета „Уиламет“. Като университет от
трета дивизия на NCAA „Уиламет“ не предлага финансова подкрепа на
спортистите си, но семейство Симъндс има достатъчно средства и това
позволява на Ник да си избере колежа, който харесва най-много, без да
включва в сметките други съображения. След като през 2006 г. завършва,
Ник подписва договор с „Найк“ и впоследствие натрупва пет
последователни титли от национални шампионати на 800 метра. През това
време той усъвършенства състезателната си стратегия, превърнала се в
негова запазена марка – да връхлита изотзад, да се спотайва в дъното на
основната група състезатели през първата обиколка, а във втората да
надбягва всички.
Но макар че в рамките на Съединените щати Ник няма равен, той не
съумява да се добере до медал на големи международни първенства. Не
успява да се класира за финала на 800 метра на световното първенство през
2007 г., а после и на Олимпийските игри през 2008 г. и завършва съответно
шести и пети на световните първенства през 2009 и 2011 година. Всеки път
губи инерция на една стъпка преди върха на планината.
В своя доклад по въпроса за психическата устойчивост при спортистите
Дейв Колинс и Аня Макнамара отбелязват, че моментите на най-ниско
падение често се превръщат в повратни точки в развитието на психическа
устойчивост. Ник достига такава най-ниска точка на финала на 800 метра
на Олимпиадата през 2012 г., което по всеобщо мнение е най-великото
състезание на половин миля в историята. Победителят – Дейвид Рудиша от
Кения, чупи световния рекорд. Ник пробягва дистанцията за най-доброто
време в цялата си кариера, което е и едно от най-бързите времена,
пробягвани някога от американец. Но финишира пети и дори не е най-
добрият американец в състезанието – Дуейн Соломон заема четвъртото
място.
На една снимка на Ник, направена веднага след надпреварата, той е
хванал с ръце главата си, а по невярващото му лице е изписано слисване.
Зад унилото му изражение се случва мощна психологическа
трансформация. Точно в този момент Ник решава, че му е дотегнало все
нещо да не му достига. Писнало му е да изпуска медалите.
В началото на следващия сезон Ник се зарича да зареже всеизвестната си
стратегия да връхлита изотзад и просто да дава всичко от себе си. Да спази
това обещание ще е така простичко, но и така ужасяващо, както да скочи от
самолет, доверявайки се напълно на неизползван досега парашут. На
Първенството на САЩ по лека атлетика на открито през 2013 г. страхът
надделява. Ник е бавен след старта, оказва се притиснат до релсата и Дуейн
Соломон пак го побеждава.

119
 Ник отново се изправя срещу Соломон само седмица по-късно в Лондон.
Този път се е заклел пред себе си, че няма да допусне по-младият му
съперник да му се измъкне. По принцип би било лесно за Ник да се води по
Соломон, който неизменно задава победно темпо от самото начало, и да го
следва като сянка през началните етапи. Но за да го осъществи в
действителност, Ник ще трябва да преодолее най-големия страх на всеки
бегач на 800 метра – да не би да стигне до предела на силите си.
„Знаех, че ако се изцедя до дупка и се издъня, ще трябва да впиша това в
графа „опит, от който човек се учи“ – казва той след изпитанието в Лондон.
Когато надпреварата започва, Соломон спринтира и заема челното
място, а Ник го следва по петите с изражение, запечатало почти
театрална решителност.
„Виждаме агресивно бягане още отрано от страна на Ник
Симъндс – отбелязва телевизионният коментатор Тим Хъчингс. – Не е
нещо обичайно.“
Ник се задържа по петите на Соломон, докато двамата излизат от
последния завой. Ник открива, че всъщност не се е изцедил „до дупка“, а са
му останали достатъчно сили, за да вдигне темпото си, да се откъсне от
Соломон и да победи с време 1:43:67 – второто най-добро време в
кариерата му.
На световното първенство през 2013 г. Ник е дори по-агресивен и застава
начело във финала на 800 метра още когато им остава цяла обиколка, а в
съзнанието му отеква една нова мантра: Не пропилявай тази възможност!
Той остава начело до последно, но миг преди да докосне лентата,
етиопецът Мохамед Аман се промъква покрай него и побеждава. Въпреки
това Ник си тръгва с първия спечелен международен медал – сребърен, и за
това трябва да благодари на досегашните си неуспехи. Многократните му
провали да постигне най-високото ниво в дисциплината си са му осигурили
тъкмо онази съставка, заради чиято липса се е провалял.
Да се проваляш многократно е все едно да ходиш по жарава към стена,
която все се отдалечава, докато вървиш към нея – Сизифов кошмар. В
крайна сметка цикълът на разочарованието кара спортиста да се почувства
или сразен, или ядосан. Втората реакция е много по-вероятно да наруши
този цикъл, отколкото първата, и да помогне на спортиста да стигне до
целта. Робърт Уикс – психолог и автор на книгата „Да отскочиш: как да
водиш устойчив живот“12, нарича тази гневна решителност „сладко отвра-
щение“. Фразата умело предава идеята, че в съзнанието, на което му е
дотегнало, има елемент на здравословен гняв и той подхранва позитивната
промяна. Сладкото отвращение всъщност е тъкмо противоположното на
поражението. То е решителност да противодействаш – нещо, което е
12
Оригинално заглавие – Bounce: Living the Resilient Life – 6. np.
120
трудно да сториш успешно без гняв. Така или иначе, no-гневният в една
битка побеждава. Казано с думите на психологията, сладкото отвращение
подобрява издръжливостта, като увеличава потенциалната мотивация, или
максималната интензивност на усещаното усилие, която спортистът е готов
да понесе.
През 2001 г. Сабин Янсен и колегите ѝ в Лайденския университет в
Нидерландия предизвикват гняв у доброволци и после ги подлагат на тест
за търпимост на болка. По друго време доброволците правят същия тест в
неутрално емоционално състояние. Екипът на Янсен съобщава в „Журнал
за психосоматични изследвания“ (Journal of Psychosomatic Research), че
търпимостта към болка на участниците е значително по-голяма, когато са
гневни. Девет години по-късно Хенк Аартс и колегите му от Утрехтския
университет докладват в „Психологическа наука“ (Psychological Science),
че гневът значително подобрява представянето в изпитване на силата при
стискане на щипки за ръце. Болката и усещаното усилие са две различни
неща, както и силата е нещо различно от издръжливостта, но те си
приличат достатъчно, за да можем да очакваме гневът да влияе на усеща-
ното усилие и на издръжливостта по много сходен начин.
Това означава ли, че един спортист за издръжливост трябва да се старае
всячески да стане гневен човек? Разбира се, че не. Но пък показва, че може
да използва провала като мотивиращ фактор. Тази конструктивна форма на
гняв е полезно умение за справяне, достъпно за всички спортисти за
издръжливост, които са се проваляли неведнъж.
Когато Кадел Еванс не успява да победи в Обиколката на Франция за
шеста поредна година, на него му писва. Двайсет и петото му място през
2010 г. го оставя съсипан и мисълта го измъчва повече от всичко друго,
което е преживявал, както в спорта, така и извън него. Но Кадел има чув-
ството, че провалът му – всъщност всички разочарования, които са го
предхождали и са довели до него – навярно е бил най-доброто, което е
можело да му се случи. Във връзка с победата си на Световното първенство
по колоездене на шосе през 2009 г. той казва на Рупърт Гинес: „Това, че
изпусках победата толкова много пъти, ме държеше гладен. Колкото
повече се замислям върху това с напредването на кариерата ми, толкова по-
доволен съм, че не победих по-рано. Тъкмо този сценарий ми помогна да
остана гладен по-дълго“.
Дали някога ще може да каже същото и за Обиколката на Франция?
Докато се готви за „Тур дьо Франс“ през 2011 г., Кадел не само се
възползва от „сладкото отвращение“, породено у него от натрупалите се
разочарования, а и прилага няколко горчиви урока, на които опитът го е
научил през първите му шест участия. Този тип поведение също се среща
често при спортистите, на които провалите са им дотегнали. Психическата

121
устойчивост, която се развива от неуспеха, се проявява както в по-големи
усилия, така и в изобретателност. Това, че им е писнало, може да накара
атлетите да изпробват нови неща, както Ник Симъндс сменя състезателната
си стратегия. С други думи, провалът стимулира един вид ефект на
обходния път, при все че той е различен от невропластичността, която
разгледахме в Пета глава.
Кадел успява да види добрата страна на неуспехите и техния мотивиращ
ефект. „В тези периоди ставаш по-силен и научаваш толкова много – казва
той в книгата си „Почти в полет“13. – Трябва да се върнеш към основите на
това, което правиш. Дори и само за да караш велосипед със счупен лакът,
трябва да промениш позицията си, а промяната може да се окаже
неочаквано добър шанс за подобряване на ефективността.“
Един от уроците, които Кадел научава, е колко е важно да започнеш
надпреварата с отпочинали крака. Чувства, че се е претоварвал със
състезания преди Обиколката през 2010 г., и споделя това мнение с
треньорите и мениджърите на отбора на ВМС, когато се среща с тях в
Легано, Италия, за да планират сезон 2011. Те се съгласяват с график, при
който той ще пристигне във Франция с 30 до 33 състезателни дни „в актива
на краката си“ – с около 10 дни по-малко от предходната година.
Планът сработва чудесно. През юни Кадел участва в Criterium du
Dauphine – едноседмична етапна надпревара, която мнозина от
състезателите на върха в генералното класиране използват като загрявка за
„Тур дьо Франс“. Завършва втори след англичанина Брадли Уигинс и в края
се чувства по-силен, отколкото в началото.
Въпреки този резултат, когато приключва приемането на залози преди
Тура, шансовете на Кадел да победи са оценени на 25:1. Редакторите на
https://roadcycling.com/ прогнозират, че ще завърши пети. Само за няколко
кратки години той е понижен от „Несъмнения победител“ на „Кой пък беше
този Кадел?“. В крайна сметка е на 34 години. Само един по-възрастен
колоездач е печелил състезанието в цялата история на „Тур дьо Франс“, а
нито един не го е печелил след шест неуспешни опита.
Етап 1 на надпреварата за 2011 г. се простира на 191 километра, предимно
по равен терен; стартира от атлантическото крайбрежие и навлиза навътре в
сушата, за да приключи след едно кратко изкачване. Когато остават осем
километра до края на етапа, едно падане разцепва пелотона на две. Кадел се
намира в челото на касапницата. Когато отборът на ВМС разбира, че
Алберто Контадор, силният фаворит с шансове за победа 4:6, е останал в
задната група, пришпорват темпото, за да спечелят колкото може повече
преднина. За Кадел няма по-добра мишена от испанеца, върху когото да
излее така дълго трупаното разочарование – тъкмо той, повече от всеки
13
Оригинално заглавие – Close to Flying – б. пр.
122
друг колоездач, му е пречел по пътя към върха. В краткото изкачване до
финиша Кадел изненадващо прави ожесточена атака и успява да спечели
три скъпоценни секунди пред няколко други съперници, сред тях и Франк
Шлек и Александър Винокуров. В предишните години Кадел рядко е
показвал такъв агресивен опортюнизъм. След като е изгубил Обиколката
през 2007 г. с по-малко от половин минута, сега планира да се бори за
абсолютно всяка секунда.
Етап 2 е отборен часовник. За да предотвратят повторение на
катастрофалното представяне през 2009 г. на бившия отбор на
Кадел – Silence-Lotto, този път, месец преди началото на Тура, Кадел и
отборът му ВМС тренират за отборното бягане по часовник на писта за
„Формула 1“. Въпреки репетицията обаче само на два километра след на-
чалото на 23-километровия участък двама велосипедисти – Мануел
Куинциато и Маркус Бургхарт, изостават и оттук нататък само седем
колоездачи ще си поделят товара. Оцелелите обаче стягат редиците си и
завършват етапа с равен резултат на второ място, на 28 секунди пред отбора
на Контадор – Astana. Кадел се придвижва на трето място в генералното
класиране, само на една секунда зад лидера Тур Хусховд.
Падания има и в етап 3 – 198-километров преход на север от Олон-сюр-
Мер до Редон. Кадел, който кара близо до челото на пелотона, обграден от
съотборници, се измъква напред.
Представителите на отбор ВМС са толкова настоятелни лидерът им да се
задържи в челните редици на надпреварата и далеч от всякакви опасности,
че си навличат гнева на отборите на най-добрите спринтъори, които пък
имат своя причина да останат начело в равнинните етапи като настоящия.
Джордж Хинкапи, може би сещайки се за своя разговор с Кадел през 2009 г.
в Цюрих, напомня на момчетата от ВМС, че са там не за да създават нови
приятелства, а за да победят в Обиколката на Франция.
В етап 4 ги сполетява беда. От надпреварата остават само 15 километра,
когато един колоездач чуква задния дерайльор на Кадел и от това той леко
се поврежда. Кадел се изкушава да продължи така въпреки проблема, но
Хинкапи знае от опит, че положението само ще се влоши, и настоява да
спре и да смени велосипеда си. След смяната Кадел е зад всички други 195
колоездачи. Маркус Бургхарт, горящ от желание да се реабилитира след не
особено блестящото си представяне в отборния часовник, изостава, за да
помогне на капитана си да излезе начело. След минути германецът вече е
извел австралиеца до контакт с основните му съперници. Подобно на
първия етап и този завършва със стръмно изкачване. Контадор, който
трябва да навакса секунди, атакува на подхода към финалната линия. С
оголени зъби Кадел преследва противника си и грабва победата в етапа с
фотофиниш. В рамките на по-малко от 16 километра Кадел се е придвижил

123
от последно до първо място, за да победи за първи път в етап от Обиколката
на Франция.
Следващите три етапа са правени като по поръчка за спринтьорите, но
дори така в тези дни Кадел финишира средно на 15-о място – изключително
високо за колоездач, който нито се състезава в спринтове, нито пък помага
на съотборник спринтьор. Стратегията на отбора – да държи Кадел близо до
челото и далеч от всякакви опасности, явно има успех.
Етап 8, с четири категоризирани височини, в това число една от категория
III точно преди финиша, предлага на най-добрите катерачи първата
възможност да си премерят силите. Кадел надделява над Контадор и още
неколцина в спринт до финалната линия, за да заеме третото място за деня,
на 15 секунди зад победителя. Медиите най-сетне започват да признават
Кадел като заплаха. „Кадел Еванс беше може би най-впечатляващ от
всички претенденти в това изкачване“ – признава репортерът Бари Райън в
репортажа на живо от състезанието в http://www.cyclingnews.com/. На
следващия ден маршрутът превежда състезателите по осем категоризирани
изкачвания и отново Кадел води „големите“ до финала, макар че този път
не спечелва време.
На 11 юли, понеделник, Обиколката прави почивка в градчето Сен-Флур,
разположено в района на Централния френски масив. На пресконференция,
проведена в хотела, където е отседнал отборът на ВМС, Кадел, весел и
отпуснат, казва на репортерите: „Двамата с треньора ми работихме много
усилено за този Тур и го планирахме много внимателно, с месеци труд и
дългогодишен опит. Изключително доволен съм от положението“. И то
наистина е идеално: Задържал третото място, Кадел все още не е обременен
с отговорността на жълтата тениска, но знае, че е напълно способен да
направи на пух и прах двамата колоездачи пред него в предстоящите
планински етапи.
Доброто настроение на Кадел обаче не е просто резултат от
благоприятното му положение, а има и по-дълбок първоизточник.
Журналистите забелязват, че двукратният подгласник в Обиколката
излъчва някакво ново спокойствие. Другите състезатели също виждат, че
поведението му е по-свободно, дори в сравнение с добрите моменти в
предишните му участия. Не знаят обаче, че източникът на това спокойствие
е гневът – по-конкретно, сладкото отвращение, което е покълнало у Кадел
след Обиколката през 2010 г. и което е взел със себе си на тазгодишната
надпревара. Гневът рядко се възприема като успокояваща емоция, но
чувството, че нещо ти е дотегнало, което превръща неуспеха в психическа
устойчивост, представлява точно това. Спортистите, които имат всички
дадености за успех, но са лишени от най-високото ниво на психическа
устойчивост, изпитват нужда нещата по време на състезание да се случват

124
по техния начин. Тази зависимост ги прави нервни и ги подтиква да
реагират емоционално. От друга страна, спортистът, на когото „му е
писнало“, вече не се надява нещата извън контрола му да се случват по
благоприятен за него начин. Той е взел решението да поеме пълната
отговорност за съревноваването си, за да отмъсти за миналите и бъдещите
несгоди. Тази надигаща се решителност му дава чувство на действеност и
контрол, което му се отразява успокояващо. Такава е нагласата на Кадел по
средата на Обиколката на Франция за 2011 г. Сега той изглежда като
последния човек на света, който би блъснал с глава телевизионна камера.
Буйният му нрав вече е канализиран и фокусиран, а не оголен и спонтанен.
След почивката в течение на два дни Обиколката напредва през
Централния масив към Пиренеите, където се очаква ожесточена борба.
Сега, на повече от 1,5 минути зад Кадел в генералното класиране, Контадор
трябва да атакува. Франк и Анди Шлек са съответно само с 3 и 11 секунди
no-назад, но никой от двамата братя не е толкова силен в часовниците като
Кадел. Затова те се чувстват принудени да карат агресивно, ако не искат да
се озоват на старта на часовника в етап 20 без буфера, който им е
необходим, за да задържат преднината си пред Кадел и да спечелят „Тур
дьо Франс“. Но очакваната борба така и не се случва. Съперниците само се
преценяват взаимно по осемте големи изкачвания в етапи 12-14. Това
боязливо съревноваване им навлича критики от страна на феновете, но и
изостря интереса към етап 18 – „Краля на етапите“ в Обиколката на
Франция през 2011 г., който представлява 200-километров убийствен
преход през Алпите от Пинероло до Галибие Сере-Шевалие и включва три
изкачвания от екстра категория. Сега този етап се възприема като
последния шанс някой да измъкне от Кадел Еванс контрола върху
състезанието.
Планът на отбора на ВМС за етапа е двама от грегарите, или така
наречените „прислужници“14, Маркус Бургхарт и Брент Букуолтър, да се
откъснат напред по-рано с надеждата да бъдат на линия, за да помогнат на
Кадел на финалната височина за деня – 22,8-километровото изкачване на
внушителния Кол дю Галибие. Но планът се проваля, когато Букуолтър
изнемогва на предпоследната височина – ужасяващо стръмния Кол
д’Изоар – и се принуждава да изостане доста рано. По-лошото е, че трима
от участниците от ВМС, които карат заедно с Кадел – Хинкапи, Куинциато
и Михаел Шер – изостават на същото изкачване, а Иван Сантаромита
чувства последиците от травма на коляното, получена при едно падане по-
рано. Възползвайки се от слабостта на отбора на ВМС, Анди Шлек, чието

14
Domestiques – „прислужници“, „слуги“ в шосейното колоездене, наричани и
грегари – участници в отбора, чиято мисия е не да победят в състезанието като
цяло, а да помагат на отбора си и лидера му – б. пр.
125
изоставане зад Кадел в етап 16 е нараснало от 3 секунди до 1 минута и 18
секунди, сега атакува. Кадел решава да го остави да мине отпред – не иска
да рискува като Шлек и да заложи всичко на една карта толкова далеч от
финала.
Всичко се свежда до аритметика. Кадел би могъл да даде на Шлек
максимум 77 секунди в този етап и да си остане пред него в общото
класиране. В най-лошия случай би могъл да загуби до три минути в полза
на Шлек и все още да има шанс да се придвижи пред него в етап 20, който е
индивидуален часовник, съдейки по разликата в соло представянето им по
часовник в предишни надпревари. Но, разбира се, би предпочел въобще да
не поема такива рискове.
На върха на Кол д’Изоар Шлек води с повече от две минути пред групата
на Кадел. Дългурестият капитан на отбора на Leopard Treck поема огромни
рискове на следващото спускане, в усилие да догони съотборника си
Максим Монфор, който е бил в същата откъснала се група като Бургхарт и
Букуолтър. Шлек успява да се присъедини към Монфор и двамата си
помагат, за да увеличат преднината си спрямо групата на Кадел на почти
три минути и половина, докато се приближават към подножието на Кол дю
Галибие. По-ниските склонове на планината не са особено стръмни, но се
оказват твърде тежки за последния оцелял съотборник на Кадел, Амаел
Мойнар от Франция, който не смогва на темпото на бързо смаляващата се
група на преследвачите и оставя Кадел без никакви съмишленици.
Кадел се оглежда за спортисти в групичката, които да са в същото
неизгодно положение като него – претенденти в общото класиране, чиито
надежди за спечелване на Обиколката биха отишли на вятъра, ако
преднината на Шлек не бъде съкратена, преди да стигне до финала на етапа
на върха на Галибие – и с които следователно би могъл да се съюзи в
преследването. Пита дали носещият жълтата фланелка Тома Воклер не би
му помогнал, но той поклаща глава. Французинът е на предела на силите си
и няма намерение да се редува в поренето на въздуха начело в едно
сериозно преследване. Контадор също не изглежда в особено добро
състояние. Естествено, Франк Шлек няма да се заеме да преследва
собствения си брат и съотборник.
Припреният глас на спортния директор на ВМС Джон Льолонге отеква в
слушалките на Кадел. Преднината на Анди Шлек е надхвърлила четири
минути. Кадел трябва да атакува сега, и то сам.
Никой не е роден да победи в Обиколката на Франция. Кадел вече го е
разбрал. Но той чувства, че целият му живот е бил прелюдия към този
момент. Кадел е на 11 километра и на 550 вертикални метра от най-важния
финиш, в който някога се е прицелвал. Ако покрие това разстояние с две
минути по-бързо от Шлек, голямата му мечта действително ще стане негова

126
съдба. Ако нещо не му достигне обаче, той няма да победи в Обиколката на
Франция – нито тази година, нито когато и да било. Сега не може да му
помогне нито отборната работа, нито хитростта, нито вниманието към
детайлите, нито която и да е друга рецепта за успех на Тура. Съдбата на
Кадел зависи изцяло от това, дали ще има психическата устойчивост да се
изтегли сам от дупката, където се е озовал. Ако е същият спортист, който е
бил преди онзи момент през 2010 г., когато се разплака на рамото на Мауро
Сантамброджио, Кадел отново ще се провали, и то по-болезнено от всякога.
Ако онзи последен провал го е преобразил, той има шанс.
Кадел се изправя на педалите и се хвърля напред като доберман, откъснал
се от каишката си. Пиер Ролан бързо контрира хода му и застава до задното
му колело, като увлича след себе си още неколцина. Кадел сяда обратно на
седалката, но продължава да върти яростно. След толкова години
състезаване по шосе той все още кара като планински колоездач, силно
наведен напред, с тяло, почти успоредно на земята. Лицето му рядко
изразява някаква емоция, но сега усилията му са видими в извитите надолу
ъгълчета на отворената му уста.
Никой от колоездачите зад Кадел не показва и капчица желание да го
освободи от бремето съвсем сам да се бори с поривите на планинския
вятър, които сега го пресрещат челно. Така да бъде! Кадел отново се
изправя и ускорява, велосипедът му се люлее равномерно наляво-надясно,
докато той използва буквално всяко мускулче между раменете и пръстите
на краката си, за да изцежда мощност от машината. В тази поза основната
част от усилието пада върху квадрицепсите му. По мускулите започва да се
разнася някакво парещо усещане, което става все по-силно с всяко
завъртане на педалите и накрая Кадел отново е принуден да седне.
Докато преминава под един банер, обозначаващ десет километра до върха,
Кадел научава, че е намалил четириминутното си изоставане от Шлек с
нищожните десет секунди. С това темпо колоездачът от Leopard Treck пак
ще завърши етапа с повече от две минути преднина пред Кадел в
генералното класиране. Единствената му надежда сега е да притисне Шлек,
за да го разколебае, но водачът е напред и все още изглежда силен.
Всъщност той току-що се е освободил и от последния си преследвач,
откъснал се от групата – Максим Иглински от Astana. Шлек сега е самотни-
ят водач на етапа, както и на цялата обиколка.
За да насърчи Кадел, Джон Лъолонге, който го следва в един автомобил,
съобщава името на всеки велосипедист, изостанал зад него. Първо – Сами
Санчес, който е стартирал деня пети в общото класиране. После бившият
съперник на Кадел в планинското колоездене, Райдър Хешдал. Мигове по-
късно американецът Кристиан Ванде Велде, брилянтен катерач, губи
контакт. Всички тези мъже са използвали поне 10% по-малко енергия от

127
Кадел, като са карали във въздушната му струя, и въпреки това неговото
убийствено темпо им е дошло в повече.
Шлек минава под банера, обозначаващ пет километра до финала, и стига
до най-стръмната част от изкачването, където пътят се издига под наклон 9
процента. За първи път, откакто е започнал атаката си около 90 минути по-
рано, той се изправя на велосипеда – нещо, което обикновено прави само
когато започва да изпитва трудности. В същото време вдига поглед към
върха. Почти незабележимо, той започва да губи скорост.
На три минути и осем секунди зад него Кадел също е вдигнал очи към
върха. На излизане от един почти обратен завой, където се разкрива
видимост достатъчно напред по пътя, той забелязва скупчените автомобили
около Шлек. Прилив на адреналин го изстрелва в поредния яростен тласък.
Най-отзад във все no-смаляващата се опашка от преследвачи Алберто
Контадор – човекът, който побеждава Кадел с 23 секунди и печели
Обиколката през 2007 г. – поклаща глава в знак на поражение и изостава
назад. Лъолонге съобщава на Кадел новината, с което предизвиква още
едно безмилостно ускорение; разочарованието, трупано години наред, се
отприщва, за да се предаде от краката на педалите.
Капацитетите, които по-рано са го отписали, сега няма какво да кажат.
Може би са били прави в твърденията си, че на Кадел му липсва нещо. Но
ако е било така, сега то вече не липсва. Искали са размах? Ето го.
Шлек е крайно изтощен, а велосипедът му криволичи неконтролируемо по
пътя. Когато остава само километър, той без малко не се блъсва в една
временна бариера, от другата страна на която зее скалиста пропаст с дълбо-
чина десетки метри, водеща до сигурна смърт. Най-сетне идва финалната
линия. Докато я пресича, Анди Шлек свива дясната си ръка в юмрук,
изглеждащ по-скоро враждебен, отколкото тържествуващ – радост от типа
„на ти на теб!“. Той също се е съревновавал гневно, но съвсем не му е
писнало до такава степен, колкото на вбесения австралиец, който
приближава отзад.
Кадел мощно върти към линията, а в това време Франк Шлек, един от
само тримата колоездачи, които Кадел не е отстранил, се промъква и
спринтира, за да прекоси финала втори, на 2 минути и 7 секунди зад брат
си. Кадел завършва 8 секунди по-късно. Анди Шлек е прескочил Кадел в
общото класиране, но нетното му предимство е само 57
секунди – значително по-малко, отколкото ще му трябва, за да се наложи
над Кадел в часовника в етап 20. Благодарение на храброто преследване, в
което се впуска, Кадел все още е в играта.
Но не всичко е решено. Анди Шлек има още един шанс да подплати по-
добре преднината си пред Кадел, докато стане време за бягането по
часовник. Етап 19 е поредната тежка отсечка из Алпите, белязана от три

128
изкачвания екстра категория и завършваща на върха на прочутия Алп
д’Юез. Кадел преживява една стресова ситуация между първото и второто
изкачване, когато нова повреда го принуждава да спре и да смени
велосипеда си. Но случката само разпалва наново решимостта му.
Съперниците му се възползват от лошия му късмет и се отдалечават напред
по следващото възвишение. На спускането от другата страна Кадел лети
като във видеоигра, където смъртта е виртуална и временна, и догонва
групата, в която са братята Шлек и Контадор, точно преди началото на
финалното изкачване.
Държи на прицел двамата Шлек през целия път нагоре по Алп д’Юез,
като дори прави една ненужна атака по своя инициатива, и завършва етапа,
без да е загубил повече време спрямо някой, който би могъл да го
застраши.
Вечерта отборът на ВМС отсяда в едно ваканционно селище на „Клуб
Мед“ близо до финала на етапа. Съотборниците на Кадел са на тръни.
Искат той да победи в Обиколката почти толкова, колкото и самият той, но
вече са сторили всичко по силите си, за да му помогнат. На Кадел се пада
да довърши започнатото. Той е трети в генералното класиране, на 57
секунди зад Анди Шлек и на 4 секунди зад Франк. Кадел разполага с 42,5
километра, в които да елиминира преднината им в бягането по часовник на
другия ден. Напрежението е огромно, но все пак на вечеря той разговаря
със съотборниците си, все едно всички се готвят за обичайна тренировка, а
не за най-важното състезание в живота му. Отпива от чаша вино като
човек, който няма нито една грижа на този свят. Другарите му отново са
свидетели на спокойствието на сладкото отвращение.
Около 16 часа по-късно Кадел прави един вдъхновен часовник – лети по
хълмовете, профучава по спусканията и взема завоите като ски слаломист,
докато не спира хронометъра на 55:40. Това е второто най-бързо време за
деня; по-бърз е само Тони Мартин от Германия, който два месеца по-късно
ще спечели Световния шампионат по колоездене по часовник. Анди Шлек
е по-бавен с 2 минути и 34 секунди, а брат му изостава още повече. Кадел
вече е взел жълтата фланелка и преднината му от 1 минута и 34 секунди е
достатъчно голяма, за да направи етап 21 – пътя до Париж, просто
символичен.
Когато Кадел Еванс завършва етапа на „Шанз-Елизе“, той става първият
австралиец и вторият най-възрастен състезател, печелил някога Обиколката
на Франция. Но би било добре, ако колегите му, практикуващи спортове за
издръжливост, го запомнят като човека, който се е провалил в „Тур дьо
Франс“ повече пъти от всеки друг, преди да го спечели.

129
 Седма глава.
ДНЕШНАТА СЛАБОСТ Е УТРЕШНА СИЛА

Една от най-впечатляващите снимки от Летните олимпийски игри в

Лондон през 2012 г. е заснета извън съревнованията, по време на
церемонията по награждаването след финала на двойка скул при мъжете в
академичното гребане. На снимката са шестима медалисти, представляващи
три отбора, застанали рамо до рамо на брега на езерото Дорни, където току-
що е завършила надпреварата.
На тази фотография поразителна е разликата в ръста на атлетите. Двамата
в средата изглеждат дребни, почти миниатюрни в сравнение с двойките от
двете им страни. В края вляво на кадъра е италианецът Романо Батисти,
облечен в черен тренировъчен екип. Също като останалите и той е с медал,
окичен на лента през врата му, и държи в ръка пъстър букет цветя, на
нивото на кръста си. Батисти е едър мъж, висок е 190 сантиметра и тежи 92
килограма. До него се извисява партньорът му в лодката Алесио Сартори,
същински гигант с ръст 203 сантиметра и тегло 100 килограма. В другия
край на групичката се е възправил Изток Коп от Словения, в екипа си в
синьо и зелено и с бяла тениска отдолу, с които се е състезавал. Данните му
са 190 сантиметра височина и 90 килограма телесно тегло. Отляво на
словенеца Изток е съотборникът му Лука Спик, също великан, с ръст 196
сантиметра и тегло 95 килограма. Притиснати между тези впечатляващи
двойки и напълно засенчени от тях са облечените в черно членове на
отбора на Нова Зеландия. Нейтън Коен е висок едва 183 сантиметра и тежи
87 килограма. Партньорът му Джоузеф Съливан е само 180 сантиметра и 81
килограма.
Централното място на „Кивитата“ само усилва въздействието на
снимката. Олимпийската традиция повелява златните медалисти да
застават в средата при връчването на медалите по време на церемониите. В
един спорт, който поощрява високия ръст и наказва липсата му, дреб-
ничкият Нейтън Коен и миниатюрният Джоузеф Съливан са победили
голиатите от двете им страни.
Джо Съливан е на девет години, когато гледа Летните олимпийски игри в
Атланта през 1996 г. в дома на семейството си в Норт Кантърбъри, на
източния бряг на Южния остров на Нова Зеландия. Преди да бъде угасен
олимпийският пламък, Джо вече е погълнат от мечтата да стане олимпиец,
макар че не би могъл да каже в кой спорт. По онова време има най-голям
талант в хиперактивността като цяло.
На 13-годишна възраст Джо се премества със семейството си в малкото

130
крайбрежно градче Пиктън. Там се записва в местната гимназия „Куийн
Шарлът Колидж“, където насочва изобилната си енергия към крос-кънтри
бягане и лека атлетика. Джо е стройно хлапе със среден ръст и има подхо-
дящата физика за тези спортове – а и се справя доста добре.
Още докато Джо е в първата година на обучението си, спортните му
заложби привличат вниманието на един старши член на отбора по гребане,
който го насърчава да се пробва в дисциплината скул. След седмица Джо
вече се поти заедно с новите си съотборници в ежедневните тренировки в
пристанището на Пиктън – оживен риболовен район, където гребните
плавателни съдове често биват заливани от дирите на преминаващи
траулери. Джо не дава вид на многообещаващ гребец. Успешните гребци,
освен че са високи и тежки, обикновено имат по-голям размах на ръцете,
съотнесено към ръста им. Джо не само че е доста дребен, но и ръцете му са
необичайно къси – анатомична особеност, която подтиква другарите му в
гребането да го наричат „Тиранозавър рекс“.
Въпреки че тялото му е „неподходящо“ за гребане, Джо се справя
отлично. Най-голямото състезание за годината, в което участват гребците
от „Куийн Шарлът Колидж“, е Купа „Маади“ – на практика гимназиалният
национален шампионат по гребане в Нова Зеландия. То се провежда в края
на март, няколко седмици преди рождения ден на Джо. През 2003 г., когато
още няма навършени 17 години, Джо печели в дисциплината двойка скул за
момчета на възраст под 19 години заедно с Кийрън Годен, както и в още
две надпревари.
Победителят в главното събитие на Купа „Маади“ за 2003 г.,
дисциплината единичен скул за младежи под 18 години, е тъкмо бъдещият
партньор на Джо за двойка скул в Олимпиадата – Нейтън Коен, по-голям от
него с около 15 месеца и представляващ гимназията „Джеймс Харджест“,
намираща се на южния край на Южния остров. Победата е повратен
момент за Нейтън, който също като Джо е по-дребен от повечето си
съперници в гребането. „Това ми показа, че ако искаш нещо достатъчно
силно и си готов да положиш усилия отвъд пределите, които
усещаш – казва той години по-късно – всичко е възможно.“
Нейтън завършва няколко месеца по-късно и се записва в Университета
на Кентърбъри. При провеждането на Купа „Маади“ за 2004 г. е ред на Джо
да стане център на вниманието. Заради лошите метеорологични условия съ-
кращават програмата и Джо е принуден да се състезава в три
финала – двоен скул за младежи под 17-и 19-годишна възраст и единичен
скул за младежи под 17-годишна възраст – в рамките на няма и час. Той
печели и трите, а след последното състезание се просва по гръб във
възторжено изтощение. Този час все още се помни като най-великото
постижение в историята на Купата „Маади“.

131
 През 2005 г. Джо се връща в голямото шоу за последен път и побеждава в
още три състезания. Утвърдил се е като най-добрия гребец в своята
възрастова категория в цяла Нова Зеландия. Но когато идва време
длъжностните лица от гребната асоциация на Нова Зеландия (RNZ) да
изберат отбора за двойка скул за Световното първенство по гребане за
младежи през 2005 г., Джо е пренебрегнат. Селекцията за националния
отбор по гребане е прочута със субективността си – повлияна от
политически предразсъдъци и лични пристрастия. Проблемът на Джо е
ръстът му. Той просто не изглежда като шампион по гребане, затова се-
лекционерите го подминават и избират по-слаб спортист, който обаче го
докарва на вид. Това няма да е последният път, когато „пазачите на
портите“ в този спорт ще съдят за Джо по ръста, а не по резултатите му във
водата. Но ако са мислели, че ще го обезкуражат, са сгрешили.
„Хората все ми казваха, че съм твърде дребен – припомня си Джо в едно
интервю за World Rowing през 2012 г. – Аз пък обичам да им доказвам, че
грешат.“
Гребна асоциация „Марлборо“ – местният клуб, в който членува Джо,
обжалва изключването му от младежкия национален отбор. Омбудсманът
на RNZ отменя решението и Джо е допуснат да представлява страната си в
Бранденбург, Германия – при условие че успее да намери 10 000 долара, за
да покрие разходите по пътуването. Той осигурява половината сума от
собствените си средства, а остатъка – от спонсор. На Световното
първенство за младежи Джо доказва, че критиците му действително
грешат, като печели бронзов медал на двойка скул с партньора си (и бивш
съотборник от „Куийн Шарлът Колидж“) Даниъл Карина.
В международните състезания по гребане има четири нива: категория
младежи, за гребци на възраст под 18 години; категория под 23 години;
лека категория – за мъже с тегло под 72,5 килограма и жени под 59
килограма; и старша категория, за най-добрите гребци от всяка възраст.
След като се представя на ниво в Бранденбург, Джо се прицелва в редиците
на старшата категория, може би навреме, за да се класира за Олимпиадата в
Пекин през 2008 година. Дори не помисля да се задоволи с леката
категория и бързо затваря устата на всеки, който посмее да я предложи.
Първата възможност се появява през лятото на 2007 г. Тогава Нейтън
Коен вече има запазено място в най-добрата лодка за двойка скул на Нова
Зеландия, заедно с Матю Трот. Но дни преди надпреварата за Световната
купа Трот се разболява и Джо е повикан да го смени. Той хваща първия
полет от Окланд и стига на място броени часове преди първия етап.
Скалъпен набързо, отборът Коен-Съливан с лекота печели състезанието и
се класира за полуфиналите. В полуфиналната надпревара Джо и Нейтън се
придвижват от предпоследни в началото до позицията на подгласници, като

132
си спечелват място на финала, където завършват пети.
Това е обещаващ резултат за двойка спортисти, които почти не са
тренирали в една и съща лодка досега, камо ли да са се състезавали заедно.
Но Матю Трот скоро се възстановява и си иска обратно мястото в лодката
на Нейтън, а Джоузеф се връща в категорията „под 23“, за да очаква
следващия си шанс да се състезава с „големите“. А този шанс доста ще се
забави.
Седмица след Амстердам Джо взема златния медал в състезанието на
единичен скул на Световното първенство за гребци под 23 години, с което
се утвърждава като най-добрия гребец на планетата в тази възрастова
категория. Постижението му обаче почти не оказва влияние върху
треньорите и селекционерите от RNZ на националния отбор, които не се
впечатляват толкова от победите на Джо във водата, а се вълнуват повече
от неспособността му да вдигне същите килограми или да изработи същите
ватове енергия на гребния тренажор, колкото съперниците му.
На следващата година Джо успешно защитава световната си титла, но
пазителите на портите си остават недоверчиви. В това време Нейтън се
класира на Олимпийските игри в Пекин, където завършва четвърти на
двойка скул в партньорство със златния медалист от 2000 г. Роб Уодъл.
Джо дори не е сред шестимата финалисти, разглеждани за селекция за тази
лодка.
През 2009 г., вече на 22 години, Джо печели поредния си златен медал от
Световното първенство за гребци на възраст под 23 години, този път на
двойка скул. Дори сега не му даваш нито един шанс да се състезава на по-
високо ниво. Треньорите му оправдават отхвърлянето, като обясняват, че
ръстът му го прави „несъвместим с другите гребци“, на които им е трудно
да се нагаждат към ритъма му.
Това обяснение не е напълно лишено от основание. През 2007 г. екип от
гръцки и сръбски учени от областта на спорта изследва връзката между
антропометричните характеристики (като височина и дължина на ръцете) и
характеристиките, свързани със загребванията (честотата и дължината им),
при елитните гребци сред младежите. Те установяват, че някои телесни
мерки до голяма степен позволяват да се предвиди какъв ще е естественият
начин на гребане на даден състезател. По-конкретно, гребците с по-дълги
крайници обикновено правят по-дълги загребвания, докато тези с по-къси
крайници избират по-голяма честота на загребванията. В резюме,
публикувано в „Сръбски журнал по спортни науки“, изследователите
обобщават: „Нашите данни показаха, че гребците с една и съща дължина на
ръцете и бедрата и с аналогична височина в седнало положение вероятно
ще гребат с еднаква честота и дължина на загребванията. Ето защо гребци с
еднаква дължина на ръцете и бедрата и с аналогична височина в седнало

133
положение би трябвало да образуват успешен гребен екипаж.“
Единственият новозеландски гребец, с когото Джоузеф Съливан би могъл
да си партнира, чиито телесни мерки са близки до неговите, е Нейтън Коен.
През април 2010 г. Джо най-сетне получава място в лодката на Нейтън.
Този път обаче двамата не се хвърлят веднага в състезание, а дълго време
тренират без прекъсване на езерото Карапиро, търсейки синергия – а тя
никога не е перфектна при първото събиране на двама гребци. Те веднага
откриват, че най-високата им спринтова скорост е страхотна и вероятно ще
бъде скритият им коз при състезание. Но им е трудно да намерят ефективен
ритъм, който да им помага в средната част на 2000-метрова надпревара и да
им осигури позиции за победна атака.
„Наложи ни се да направим много промени индивидуално, за да гребем
по-ефективно заедно – казва Нейтън в едно интервю за 3 News,
новинарския канал на Окланд. – Наистина беше нужно време, за да се
сработим и да почувстваме ритъма на другия, да си върнем скоростта и да
направим лодката по-бърза.“
В гребането единственото по-трудно от достигането на върха е да се
задържиш там. Мястото ти никога не е сигурно. Целта на Джо и Нейтън
през 2010 г. е да се състезават на световното първенство – възможност,
която ще получат само ако постигнат отличен резултат на кръговете от
Световната купа в Мюнхен и Люцерн. В Мюнхен завършват седми от 12
лодки, но в Люцерн успяват да подобрят резултата си до трето място. Това
е достатъчно впечатляващ резултат, за да получат одобрение да
представляват Нова Зеландия на световното първенство, което през тази
година се провежда на родна „почва“, на езерото Карапиро.
Джо и Нейтън постигат това, което се очаква от тях, като просто се
класират за финала, а там се изправят срещу настоящите световни
шампиони от Германия, сребърните медалисти от Франция и един
британски отбор, който е доминирал в сериите за Световната купа през
2010 г. „Кивитата“ побеждават всички тях и изумяват света на гребния
спорт с убедителна победа. Едва на трето място на 500 метра от старта, Джо
и Нейтън спринтират през последните 500 метра с две секунди преднина
пред всички останали лодки, изпълнявайки съвършено атаката в самия
край – стил, който вече се превръща в тяхна запазена марка.
„Още треперя – казва Нейтън на един репортер след това. – Направо не
мога да повярвам! Това е сбъдната мечта. За нея тренираш цял живот! Не
мога да го опиша с думи.“
Във възторга си двамата мъже забравят една подробност. Всъщност те са
тренирали цял живот не за да победят в световно първенство, а за да
спечелят олимпийски медал, и победата им на езерото Капиро не им
гарантира, че ще го постигнат.

134
 Следващата стъпка по пътя към тази по-голяма мечта е световното
първенство през 2011 г. в Блед, Словения. Джо и Нейтън пристигат там,
след като са спечелили две от трите световни купи за сезона. Последната им
победа в Люцерн е била поредният шедьовър с тактиката „да изскочиш
изотзад“. Затънали чак на пето място на петстотния метър, те атакуват и
побеждават с преднина от дължина и половина. В Блед Джо и Нейтън
затвърждават репутацията си на „инфарктните хлапета“ в гребането, като
побеждават Германия само с шест стотни от секундата и грабват втората си
световна титла, след като са били на 2,5 секунди зад лидерите на по-ранен
етап в надпреварата.
Двойката от Нова Зеландия продължава да се представя добре и на
олимпийските квалификации през февруари 2012 г., които, верни на
оруелските традиции в спорта, са влудяващо усложнени и неясни. „Не
знаем какво ще включват квалификациите до последния ден [преди да се
състоят] – казва Джо на журналист преди началото на този про-
цес. – Никога не знаем какво ще направят селекционерите.“
Новозеландският отбор за Олимпиадата през 2012 г. е обявен на
пресконференция, провела се край езерото Руатаниуа на 4 март. Джоузеф
Съливан и Нейтън Коен са сторили достатъчно и са номинирани за
представители на страната си в дисциплината двойка скул мъже.
„Очевидно не сме най-надарените от физическа гледна точка спортисти в
нашата област – казва Нейтън на една пресконференция. – Знаем, че трябва
да изпреварваме съперниците си, защото не сме толкова силни и едри,
колкото тях. Затова се опитваме да извличаме максимума един от друг. Ще
работим за тази цел: да постигнем физическа форма, при която да можем да
надскочим привидния си предел.“
Общо 26 гребци, представляващи 13 страни, се класират за участие в
дисциплината двойка скул при мъжете на Летните олимпийски игри през
2012 г. в Лондон. Най-дребният от тях е Джоузеф Съливан. Втори по ръст е
Нейтън Коен. Заедно „Кивитата“ отстъпват с 30 сантиметра по височина и
със 7 килограма по тегло спрямо следващите по ръст, участниците от
Германия. А заедно са с 91 сантиметра по-ниски и с повече от 32 килограма
по-леки от най-едрата двойка в съревнованието – литовците.
Елитните гребци неслучайно са високи и тежки. Както вече споменах,
гребците с по-дълги крайници правят по-дълги загребвания и следователно
лодките им покриват по-голямо разстояние с едно загребване. Теглото само
по себе си не е предимство при гребането, но силата е. Силата идва от
мускулите, а мускулите тежат.
Не само че е по-вероятно по-едрите хора да станат елитни гребци, но и
сред елитните гребци по-големите телесни размери обикновено предсказват
по-голям успех. При едно проучване от 2004 г. австралийски изследователи

135
определят количествено отношението между телесната маса и постигнатите
времена на дистанция 2000 метра в група от 15 мъже, състезатели на
единичен скул от световна величина. „Корелационният коефициент“ за това
отношение е много висок: 0,87. Идеалният корелационен коефициент от
1,00 би означавал, че състезателните времена се подобряват
пропорционално на увеличаването на теглото. Височината и представянето
също са тясно свързани, с корелационен коефициент 0,86.
Не само при гребането, а и при всички спортове за издръжливост,
антропометрията е съдба. Мъж, тежащ 90 килограма, никога не е печелил
„Тур дьо Франс“ и жена, висока 157 сантиметра, може би никога няма да
грабне златния медал на Олимпиада на 200 метра бътерфлай. Телесните
мерки – като височина, тегло и дължина на крайниците, оказват значителен
ефект върху резултатите в спортовете за издръжливост, затова тези
променливи са ограничени в тесни граници при елитните състезатели. В
наши дни това важи повече от всякога заради огромната конкуренция във
въпросните спортове.
Най-великият бегач в света в началото на 50-те години на XX век е
чехословашкият състезател Емил Затопек. Той има масивни квадрицепси и
набити подбедреници. Тази форма на краката е изключително рядко
срещана сред елитните бегачи днес – и не е загадка защо. Науката е
доказала, че масата под коляното влияе прекомерно върху икономията при
бягане. Затова не е случайност, че най-добрите бегачи в света
днес – кенийците и етиопците от района на Източноафриканската рифтова
долина – обикновено са с изключително стройни прасци.
И все пак съществуват изключения – спортисти за издръжливост, които
достигат най-високото ниво в своя спорт, въпреки че анатомичните им
пропорции са на границата на физически допустимото, за да бъдат велики
при днешната конкуренция. Да вземем например плуването – спорт, в
който доминират високите атлети с дълги крака и стъпала като плавници.
(Понастоящем световният рекорд при жените на 400 метра свободен стил
се държи от Кейти Ледеки, която е висока 180 сантиметра и носи обувки
номер 42.) А знаем и за Джанет Еванс. Висока 165 сантиметра и с размер на
обувките 36,5, Джанет не е точно прототипът за плувкиня от световна
величина. И въпреки това през кариерата си е спечелила общо осем
олимпийски и световни златни медала (и е подобрила седем световни
рекорда).
Тези постижения са особено удивителни, като се има предвид как се
печелят обикновено надпреварите в свободен стил. Подобно на високите
гребци, и високите плувци са в състояние да покриват по-голяма дистанция
с всяко загребване. На международни състезания победителят във всяка
надпревара в свободен стил обикновено е спортистът, който прави най-

136
малко загребвания. Джанет по принцип прави най-много загребвания и
въпреки това печели. Как?
Джанет превъзмогва недостатъка си по отношение на ръста, или по-скоро
го превръща в своя силна страна, като развива нетрадиционен начин на
загребване, който се отличава с много висока честота и вадене на ръката
изправена – тази техника става известна с името „вятърна мелница“.
Това е друг пример за ефекта на обходния път, описан в Пета глава.
Когато спортистите достигат най-високото ниво в даден спорт, въпреки че
са с „неподходящо тяло“, те го правят тъкмо чрез този ефект. Спомнете си,
че ефектът на обходния път (или конкретно тази негова разновидност) се
постига чрез невропластичността. Спортист, който губи някаква физическа
способност поради травма или друга спънка, може да възстанови
способността си да постига добри резултати, като промени схемите в
мозъка си по начин, позволяващ на тялото му да постига повече с по-малко.
Съществуват данни, че „неподходящото“ за даден спорт тяло може да
стимулира мозъка по сходен начин. По-конкретно, усилията на спортиста
да не изостава от съперниците си, които са по-добре сложени физически,
може да го вдъхновят да подходи творчески към начините, по които се
движи, и да компенсира по-слабите си физически дадености с по-ефективна
техника, генерираща повече скорост при същото усилие. (С техниката си
„вятърна мелница“ Джанет Еванс наистина е една от най-ефективните
плувкини, тествани някога.)
На езика на „ходенето по жарава“ да станеш по-ефективен чрез ефекта на
обходния път е като да откриеш как да стъпваш по-леко на стъпалата си,
така че да усещаш по-малко паренето и да стигаш по-далеч по горещите въ-
глени, преди да наближиш максималната си търпимост към болката от
силната горещина.
Някои от най-интригуващите сведения за тази форма на ефекта на
обходния път идват от бягането. Както при всички спортове за
издръжливост, и при него от решаващо значение за успеха е големият
аеробен капацитет. И все пак някои бегачи успяват да побеждават на най-
високо ниво, въпреки че имат малък аеробен капацитет в сравнение с други
от елита, като развиват по-добра икономия при бягане. С други думи, те
компенсират неспособността да усвояват толкова кислород, колкото
съперниците си, като откриват начини да бягат по-бързо при определено
ниво на усвояване на кислород.
Интересно е да се отбележи, че най-икономичните елитни бегачи никога
не са с най-висок аеробен капацитет, а бегачите с най-висок капацитет
никога не са най-икономичните. Сред бегачите с най-голяма икономия,
тествани някога, е един кениец, специалист на средните дистанции, чието
лично най-добро време на 1500 метра е 3:35, въпреки че пешеходният му

137
V02max е 63 мл/кг/мин (стойност, която е по-типична за бегач с време 4:20
на 1500 метра).
Много високият аеробен капацитет е един вид физиологична патерица,
която позволява на надарените с него бегачи да се „измъкват“ с по-малка
ефективност, а по-ниският V02max може да служи като ограничение, което
води до откриването на „обходни пътища“, подобряващи ефективността по
много сходен начин – както ако си твърде едър или твърде дребен.
Но не всички спортисти, чиито тела са „неподходящи“ за спорта им,
успяват да използват невропластичността за по-творчески и ефективен
подход към телата си. Примерите от реалния свят показват, че зад
успешните усилия на спортистите да се състезават с физически по-силни
съперници чрез ефекта на обходния път е залегнало едно определено
умение за справяне. Аз го наричам окачване на таблото за обиди.
В отборните спортове често се говори за „материал за таблото“ – това са
обиди, подигравки, предизвикателни изказвания и непочтителни реплики,
изречени от членове на един отбор към друг и поставени в съблекалнята на
обидения отбор, за да служат за мотивация, като често резултатите са
добри. „Материал за таблото“ има и в спортовете за издръжливост, макар
че по-често е във вид на скептицизъм за способността на даден атлет да
постигне целите си. „Окачването на таблото за обиди“ като умение за
справяне възниква тогава, когато един спортист, обект на такъв
скептицизъм, го използва за мотивация, за да докаже на критиците си, че
грешат.
Това умение за справяне в основата си представлява защитна реакция към
заплахите спрямо егото. Невропсихолозите са определили, че вентралният
преден цингуларен кортекс и медиалният орбитофронтален кортекс са
двете области на мозъка, които „се разпалват“, когато егото на човек е било
атакувано и той реагира не като се свие или се прави на глух, а като се
мобилизира да се защити сам. Този модел на мозъчна активност е
неврологичната основа на „окачването на таблото за обиди“, а то е най-
отличителното умение за справяне на всеки спортист за издръжливост,
който постига величие, въпреки че има „неподходящото тяло“ за своя
спорт.
Като млада плувкиня Джанет Еванс постоянно се сблъсквала с негативни
преценки и дискриминация заради ръста ѝ. Всичко това отивало на
вътрешното ѝ „табло за обиди“. Когато Джанет е на 12 години, един от
организаторите на някакво състезание се опитва да я принуди да се
състезава с десетгодишните. Все пак тогава тя е висока 147 сантиметра и
тежи 31 килограма. Но духът ѝ е голям. Джанет настоява да се състезава
срещу връстниците си. Организаторът отстъпва и тя печели надпреварата.
Точно тази нагласа кара Джанет да развие и своята техника „вятърната

138
мелница“ – нейния обходен път, който я довежда до високи постижения.
По-високият ръст на момичетата, срещу които се състезава Джанет, е
неизречено предизвикателство към желанието ѝ да „се мери“ с тях. В
отговор тя открива друг начин да стига от точка А до точка Б. „Развих
[техниката „вятърна мелница“], когато бях малка и исках да стигам най-
бързо до края на басейна – казва тя в едно интервю. – Открих, че най-
бързият начин да стигам до другия край е да въртя ръцете си по най-бързия
възможен начин.“
Подобно на Джанет Еванс, Джоузеф Съливан и Нейтън Коен обожават да
доказват на другите, че грешат. В усилията им да преодоляват недостатъка
си – скромния ръст, им помага озлобленцето, че са жертва на предраз-
съдъците по този въпрос. Всеки от тях намира начин да се справя с
проблема си, като развива стил на гребане в по-ускорен ритъм.
Загребванията им обаче далеч не са еднакви. След като са открили стил,
който им върши работа индивидуално, от Джо и Нейтън вече се иска с
помощта на невропластичността да съчетаят тези стилове и да създадат
отборен стил, който се различава от всички останали и все пак е по-добър.
За трите години, през които тренират и се състезават заедно, дребничките
съотборници откриват как взаимно да неутрализират слабостите си и да
комбинират силните си страни. Джо е по-добър на старта и на финала, а
Нейтън е в стихията си в средата на надпреварата, затова си разпределят
отговорностите.
В съревнованията двамата бързо научават, че колкото и добре да се
съчетават, е малко вероятно да стигнат до 1500-ия метър от 2000-метрова
надпревара като водачи. Всичко зависи от силата им в последните 500
метра, където бързият темп на загребване върши особено добра работа.
Макар че способността да правиш големи загребвания като цяло е по-важна
от умението да гребеш бързо и че най-едрите гребци, естествено, правят
най-дълги загребвания, авторите на споменатото гръцко-сръбско
изследване отбелязват, че гребците, без значение от ръста им, обикновено
скъсяват и ускоряват загребванията си, когато спринтират. Обяснението им
е: „Може би причината е, че високата честота на загребванията във водата
дава на лодката по-добра ефективност на тласъците и по-добра скорост
заради по-честата работа на лопатата на греблото във водата“. Понеже са
по-дребни и честотата на загребванията им е по-висока, Джо и Нейтън са в
неизгодно положение в сравнение с по-едрите си съперници в първите три
четвърти на съревнованието, но се озовават в завидна позиция при
Финалната атака, когато всички спринтират.
Джо и Нейтън са съвсем наясно с това преимущество. „Ние сме по-
ефективни, което ни позволява да наберем скорост в края на
надпреварата“ – казва Нейтън в интервю преди Олимпиадата. Съперниците

139
им също го разбират и в Лондон със сигурност ще се опитат да
неутрализират силата на „Кивитата“, като се възползват от слабата им
страна и се стремят да наберат толкова голяма преднина в първата част на
състезанието, че на новозеландците да им трябва чудо, за да наваксат преди
финиша.
Новозеландският олимпийски отбор по гребане пристига в Англия на 23
юли, понеделник, и се настанява в Кралския университет „Холоуей“ в
западните предградия на Лондон, близо до олимпийската гребна база на
езерото Дорни. Джо и Нейтън са възвърнали увереността си. Последният
етап от тренировките им, преди да напуснат Нова Зеландия в края на май за
първия кръг от Световната купа за годината в Люцерн, Швейцария, не е
минал добре. Въпреки че работят по-усилено от всякога и гребат до 200
километра седмично, те са необяснимо бавни във водата. Селекционерите
на националния отбор открито изразяват съжалението си, че са номинирали
Джо и Нейтън за олимпийския тим. Усещайки напрежението, треньорът им
ги принуждава да сменят стойката и положенията на седалките си в търсе-
не на решение.
В Люцерн нещата се влошават. Джо и Нейтън са на дъното на
класирането, като губят дори от една невзрачна двойка от Египет, която не
се е класирала за Олимпиадата. Между партньорите започват да прелитат
взаимни обвинения, а връзката, която са изковали с безброй часове на общи
усилия, е отслабена от провала и огромното напрежение. Новозеландският
екип се прехвърля от Люцерн в Белгия за последни усилени
предолимпийски тренировки. Неудачите на Джо и Нейтън продължават.
В средата на юни отборът пътува за Мюнхен за следващия кръг от
Световната купа – последния им състезателен шанс преди Лондон. Джо и
Нейтън вече са пред паника. И тогава правят едно откритие. Два дни преди
гонките, по чиста случайност, гребците забелязват леко усукване в десните
си гребла. Това обяснява всичко. Почти невидимо с просто око, това
миниатюрно разцентроване е запратило първокласния екипаж на двойка
скул до дъното на световния елит в гребането. Проблемът бързо е
отстранен и Джо и Нейтън с лекота се класират за финала на Световната
купа в Мюнхен, където завършват втори, след Норвегия. Увереността им се
завръща.
В Англия първата им работа е да излязат в езерото Дорни и да се
запознаят с условията. Джо и Нейтън получават възможност за това още на
сутринта след пристигането си, четири дни преди надпреварите на двойка
скул мъже. Езерото е препълнено с екипажи, които правят кратки, бързи
отсечки, за да се настроят за съревнованието. Новозеландците се чувстват
силни и подготвени. По-късно същия ден Джо дори успява през смях да
разкаже за фиаското с усуканите гребла пред един репортер на вестник

140
New Zealand Herald. В друго интервю – с Джон Алигзандър от вестник The
Marlborough Express, Джо още веднъж заявява, че „да направим добър
старт и да не позволим на съперниците да наберат твърде голяма преднина
е от решаващо значение за тактиката ни“.
Условията в езерото са почти идеални за надпреварите в събота сутрин.
Времената ще бъдат бързи. Джо и Нейтън ще се състезават в третата от три
гонки, срещу Великобритания (силен фаворит за медал), Аржентина и
Естония. Нейтън наблюдава най-внимателно другите гонки, както
обикновено, а Джо си слага слушалки и се вглъбява в себе си. За да стигнат
до полуфинал, е достатъчно само да не финишират последни. Въпреки
всичко Джо е обзет от такава тревожност по време на загрявката им, че
повръща между краката си, право в лодката.
Правят приличен старт, по техните стандарти, като на 500 метра са трети,
на по-малко от секунда зад лидерите от Великобритания. Нейтън седи на
носа и взема решенията. Джо е в позицията на загребни и не обръща вни-
мание на нищо друго освен на командите на Нейтън и на собствените си
усилия. На 1000 метра Аржентина води с незначителна преднина пред
британците, а „Кивитата“ продължават да са трети, вече малко no-назад.
Когато остават 500 метра, Нейтън дава сигнал за атака и лодката им
ускорява. Задминаваш изнемогващите аржентинци, а после и британците,
за да победят в гонката с време 6:11.3 – нов олимпийски рекорд.
Полуфиналите се провеждат три дни по-късно, в ранния следобед на 31
юли, вторник. След първия етап условията са се влошили. Небето е отчасти
забулено от облаци, въздухът е хладен, а бодната повърхност – набраздена
от вълнички. Повечето състезатели са облечени с термобельо под
спортните екипи. Джо и Нейтън не са. На жребия им се пада по-тежкият от
двата полуфинала – срещу Аржентина, Германия, Италия, Австралия и
Украйна. Новозеландците трябва да завършат сред първите трима, за да се
класират за финал.
Стартовата сирена прозвучава и аржентинците стремглаво излизат начело.
Основната група остава плътно скупчена през първите 250 метра, но после
се появяват пролуки. Джо и Нейтън изостават до пето място, като зад тях е
само двойката от Украйна, срещнала твърде силна конкуренция. На 500-ия
метър „Кивитата“ са изостанали на 1,7 секунди от лидерите. От тази точка
Ариел Суарес и Кристиан Росо от Аржентина продължават да увеличават
преднината си. Джо и Нейтън задминават италианците и излизат на
четвърта позиция, но по средата на надпреварата все още са на три секунди
зад лидерите и на цяла секунда от последната класираща се за финал
позиция.
Нейтън е спокоен. Той изрича отсечено две срички, с които инструктира
Джо да поддържа равномерно усилието с навлизането им във втората

141
половина на съревнованието. Но вдъхновеният аржентински отбор
поддържа по-бързото си темпо и добавя още секунда към преднината си.
Ако Суарес и Росо не претърпят някакъв голям срив към края на
надпреварата, за Джо и Нейтън вече почти няма надежда да я спечелят,
независимо колко силно ще завършат.
Най-сетне „Кивитата“ започват отличителната си атака. Сантиметър по
сантиметър те настигат италианците, а после и германците. Скоро между
лодката на Джо и Нейтън и тази на аржентинците няма друго освен водно
пространство. Росо хвърля крадешком няколко погледа през дясното си
рамо към бързо настигащата ги новозеландска лодка. Невниманието му
води дотам, че той перва с дясното си гребло водата между две загребвания
и това нарушава инерцията на лодката. Ако надпреварата беше на 2020
метра, грешката щеше да струва победата на отбора му. Но предвид
обстоятелствата Суарес и Росо побеждават Джо и Нейтън с 39 стотни от
секундата.
Южняците не са направили най-доброто си състезание, но отиват на
финал – а в спорт, в който и най-леко усукване на лопатата на греблото
може да съсипе мечти, градени цял живот, успехът не може да се счита за
даденост. И наистина, действащите олимпийски шампиони от Австралия и
фаворитите за медал германци завършват след Джо и Нейтън и
италианския отбор – четвърти и пети, с което си спечелват преждевременно
прибиране у дома. На другия полуфинал Словения, Литва и
Великобритания си пробиват път напред.
Езерото Дорни, преименувано на Итън Дорни за Летните игри през 2012
г., е изкуствен водоем, създаден изключително за гребане. Формата му е
съвършен правоъгълник с дължина 2,2 километра. По средата на
дистанцията и близо до зоната за финиширане са разположени постоянни
трибуни за публиката, но за Олимпиадата се монтират допълнителни
временни места, за да може да се настанят общо 30 000 фенове. В 11:50 ч.
на 2 август 2012 г., четвъртък, всяка седалка е заета.
„Дами и господа, олимпийски финал за двойка скул мъже“ – прогърмява
звучен мъжки глас с аристократичен английски акцент по
високоговорителите.
От 30-хилядното множество се надигат бурни овации. Британците се
гордеят с традициите си в гребането и имат големи надежди за своите
представители в това състезание.
Небето е почти изцяло забулено, но въздухът е спокоен. Шест лодки с
форма на копие стоят неподвижно върху бодната повърхност, а кърмата на
всяка едва докосва дока. На всяка стартова станция лежи по един
представител от длъжностните лица на състезанието и придържа лодката на
място. Новозеландският скул е в коридор 5, от едната му страна са

142
италианците, а от другата – аржентинците.
Говорителят представя 12-те спортисти и предизвиква още един взрив от
аплодисменти, когато споменава участниците от страната домакин – Бил
Лукас и Сам Таунсънд. Лицата на Джо и Нейтън остават безизразни зад
тъмните слънчеви очила, когато и техните имена са изречени. Както и на
полуфиналната надпревара, те са единствените гребци без термобельо под
състезателните екипи.
Електронна сирена дава команда „готови“. Секунда по-късно лодките са
освободени. И шестте екипажа стартират изключително устремено, пет от
тях с твърдата решимост да задминат „Кивитата“, които обаче са не по-
малко категорични, че няма да го допуснат. Джо и Нейтън въртят греблата
с равномерно темпо от 38 загребвания в минута, видимо по-бързо от
другите състезатели, но след 200 метра започват да изостават.
Малка групичка ВИП лица на туристически велосипеди карат покрай
лодките по тясна пътека точно до брега на езерото. За да не изостават от
действието, им се налага да поддържат скорост почти 19 км/ч, което за
някои си е предизвикателство.
Лукас и Таунсънд черпят сили от подкрепата на множеството и успяват да
наберат малка преднина. Това обаче не продължава дълго – словенците
съумяват по-добре да поддържат темпото на ожесточения старт. Те
минават 500-ия метър с време 1:33.87 на състезателния хронометър, с осем
стотни от секундата пред британците. Джо и Нейтън са последни, на две
секунди от лидерите и на една секунда от позицията за бронз, заета от
литовците. Съсредоточен единствено върху собствената си работа и върху
гласа на Нейтън, Джо сякаш не забелязва обстоятелствата. Нейтън знае, че
изостават, но не и с колко.
Словенците гребат усилено, за да увеличат преднината си. В позицията на
носови Лука Спик прави гримаси на всяко загребване като щангист, вдигащ
максимума си от лежанка. Между ударите на греблата той току поглежда
наляво, към новозеландската лодка, която е на дължина и половина зад
неговата.
Не е достатъчно.
Словенците гребат още по-усилено и на 750 метра вече са с цяла лодка
преднина пред най-близките си преследвачи и на почти две дължини пред
Джо и Нейтън.
„Коен и Съливан в коридор 5 ги чака доста работа“ – отбелязва
телевизионният коментатор от ВВС Гари Хърбърт.
Шестте лодки се разделят на три отчетливи ешелона – Словения е най-
напред, Великобритания и Аржентина се борят за втората позиция, а Нова
Зеландия е в тила с Италия и Литва. Лука Спик и Изток Коп минават
средата на състезателната дистанция с време 3:13.09, след като през

143
последните 500 метра са увеличили преднината си пред „Кивитата“ с още
четири десети от секундата.
Пулсът на Нейтън е закован на 200 удара в минута, а този на Джо – на
202. И двамата са в състояние на крайна кислородна недостатъчност,
засмукват в телата си колкото могат повече въздух, но той не е достатъчен,
за да задоволи нуждите на напрягащите се мускули. Раменете и бедрата им
горят. Чувство, подобно на усещането при задушаване, се е настанило в
дробовете и трахеите им.
Нейтън забелязва как лодката на литовците изостава в коридор 2, а
кърмата на аржентинската лодка едва се вижда в коридор 4. Но къде са
другите? Нейтън си напомня, че трябва да запази спокойствие. „И друг път
сме били в това положение“, мисли си той.
Лодките стигат до първата голяма зона за публика от дясната страна на
езерото, където ги обгръща буря от възгласи. Дори Джо, който обикновено
е твърде фокусиран, за да забелязва случващото се наоколо, чува глъчката и
черпи от енергията ѝ. Колкото и усилено да работят с Нейтън, колкото и да
е завладяно съзнанието им от страданието, едно малко пространство в
умовете на двамата мъже си остава пасивно и чакащо. Джо чака Нейтън да
даде сигнал за финалната атака. Нейтън чака инстинктите да му подскажат
кога да стори това. Заключителният им спринт винаги се отприщва някъде
около 1500-ия метър, но статистиката никога не предвижда къде точно ще
се случи. Вместо това Нейтън се доверява на дълбоката мъдрост на тялото,
култивирана чрез опита.
Оказва се обаче, че италианският отбор, съставен от Алесио Сартори и
Романо Батисти, е готвел изненада. Точно след средата на състезателната
дистанция лодката им скача напред, сякаш внезапен порив на вятъра е
издул невидимо платно. Бузите на Сартори плющят като мехове, докато
дробовете му се изпразват в края на всяко загребване, а лицето на Батисти е
замръзнало с оголени зъби. Двамата се изстрелват на лидерската позиция и
достигат флаговете, отбелязващи 500 метра до финала, с повече от 2,5
секунди пред „Кивитата“.
Джо и Нейтън навлизат в последната четвъртина от надпреварата на
четвърто място, вече изравнили се със забавящата се британска лодка.
Нейтън най-сетне извиква командата за атака. За рязкото покачване на
усилието дава сигнал по-дълбокото извиване на гърбовете им в края на
всяко изтегляне. Перфектно синхронизираните им движения, въплътили
сплавта от сурова мощ и грациозна ефективност, напомнят галопа на
породист кон. Частите на телата им и фазите на загребванията се сливат в
едно цяло, надигащо се на вълни, като ивица плат, която се навива на руло.
Нейтън усеща удвоената мощ, идваща от по-добрия спринтьор Джо,
седнал зад него. Той с усилия бърза да се напасне към по-голямата сила на

144
партньора си, която заплашва да надделее над него и над перфектния им
синхрон. Двамата мъже изпитват огромна болка, но продължават да
подхранват източника ѝ – усилието им, сякаш то е върховно удоволствие.
Лодките стигат до най-оживената част от трасето. Шумът на тълпата се
надига в оглушително кресчендо и вече се дочуват нотки на истерия,
когато зрителите забелязват атаката на новозеландците с последен дъх към
челната позиция. Когато остават 300 метра, носът на лодката им е наравно
с кърмата на скула на словенците, на втора позиция.
„Изненадващо, Коен и Съливан срещат трудности“ – отбелязва с нотка на
съчувствие бившият олимпийски гребец Хърбърт от ВВС.
Джо и Нейтън пак вдигат темпото си. Започват да се плъзгат напред
покрай словенците и повелите италианци, но все по-бавно, а трасето вече
привършва.
Виковете се превръщат в писъци, докато „Кивитата“ приближават
италианците, а италианците – финиша. На 1780 метра Джо и Нейтън се
промъкват на позиция за сребърния медал. Секунди по-късно Сартори и
Батисти започват да изостават. Атаката им от 1000-ия метър е била
хазартен ход. Ако не бяха Джо и Нейтън, той щеше да им се отплати в
злато.
Доловил отслабването на двойката вляво, Нейтън дава сигнал за едно
последно напрягане. Новозеландците сега правят по 43 загребвания в
минута – с три решаващи такта повече, отколкото успяват да достигнат
Сартори и Батисти. Джо и Нейтън теглят греблата с такава балистична
сила, че задните им части заплашват да изскочат от седалките в началото на
всяко яростно дръпване. Петнайсет загребвания ги тласват от половин
дължина зад италианците до миниатюрна преднина. Нейтън завърта глава
наляво и надясно, за да се увери в позицията им – като беглец, който се
кани да се втурне по натоварена магистрала. Смръщеното му лице се
отпуска в озъбена усмивка.
Новозеландската лодка прекосява финалната линия с време
6:31.67 – малко повече от секунда пред италианците. Джо и Нейтън са
изминали последните 500 метра за 1:33.90. Невероятно, но това междинно
време съответства на най-бързото време, записано някога от отбор в
първите 500 метра на надпревара, и е с почти четири секунди по-бързо от
следващото най-добро за заключителната ѝ четвъртина.
Джо не знае, че е олимпийски златен медалист, докато не светват
резултатите на гигантския видеоекран. Когато ги вижда, той се изправя в
целия си ръст от 180 сантиметра и вдига ръцете си на Тиранозавър рекс над
главата си. Мечтата, лелеяна цели 16 години, се е сбъднала. Нейтън, все
още седнал, разперва широко встрани изтощените си ръце, а гърдите му се
надигат.

145
 На последвалата церемония по награждаването медалистите стоят в
стройна редица, победителите са в средата. Обикновено спортистите се
нареждат на почетна стълбица с три нива, като олимпийските шампиони са
най-горе, за да изпъкват сред другите, заслужили почит, независимо от
ръста си. Но за тази церемония няма стълбичка на наградените. И още по-
добре! Стъпалата биха прикрили колко специална е тази победа и урока,
който тя дава на всеки спортист, на когото някога са казвали, че има
„неподходящо тяло“ за своя спорт.

146
 Осма глава.
ОТГОВОРЪТ Е ВЪТРЕ В ТЕБ

Жужаща тълпа от нагрети от слънцето зрители се притиска към

провисналите сини заграждения от двете страни на „Алии Драйв“, сякаш
напира да премахне границата между трибуната и състезателното трасе.
Плътният шпалир от потно човечество завършва при една импровизирана
арка, надвесена над блесналата от слънцето улица. В средата на арката виси
голям цифров часовник, който за кратко показва едно хубаво кръгло
число – 9:00:00, преди да примигне нататък. Дотук под арката са
преминали деветима триатлонисти, последен сред тях е един малко
известен професионалист от Япония на име Хидея Миязука. Кипящото
множество сега чака неспокойно да види кой ще закръгли на десет
бройката на първите финиширали в Световния шампионат „Айрънмен“ за
1988 година.
Криволичещата улица „Алии Драйв“ и плътно скупчените магазинчета и
ресторанти в селцето Кайлуа-Кона крият от погледите приближаващите се
атлети до последния момент и усилват драматизма на очакването. Най-
после един бегач се задава иззад последния завой и влиза в полезрението.
Облечен е с екип с логото на „Спидо“, а състезателният му номер (10) го
идентифицира като Паули Киуру – изгряваща звезда в този спорт, дошла от
Финландия. Тълпата избухва във възторжени овации, но не за Киуру.
Възгласите са за състезателя точно зад него, облечен в цял екип в синьо и
лилаво, с множество обици и коса до раменете, стегната на опашка с
ластик.
Това е бегачката Пола Нюби-Фрейзър, която пресича финиша с време
9:01:01 – само 12 секунди след Киуру. Двайсет и шест годишната
емигрантка от Зимбабве е подобрила рекорда при жените на това трасе с
изумителните 34 минути и 24 секунди и без малко да финишира десета в
общото класиране на световната надпревара по триатлон с най-тежка
конкуренция. Сред многото елитни мъже състезатели, които Пола е
победила, е бъдещият шампион в „Айрънмен“ Грег Уелч, който завършва
пет минути след нея.
Пола не постига това по случайност. Тя се е класирала трета в първия си
„Айрънмен“ през 1985-а. На следващата година печели състезанието. До
началото на сезона през 1988 г. Пола вече е считана за една от трите най-
добри триатлонистки в света. Но нищо от предишните ѝ постижения не е
подготвило спорта за изумителното ѝ представяне на „Айрънмен“ през
1988 г., където тя се утвърждава в редиците на най-добрите триатлонисти

147
на планетата – точка по въпроса. Победното ѝ време би я направило без-
прекословен победител във всеки „Айрънмен“, проведен до 1983 г., а
рекорда, който поставя, няма да бъде подобрен от друга жена още цели 20
години.
Достигнала до върха, Пола сяда на трона. Печели третата си титла в
„Айрънмен“ през 1989 г., завършва втора след вечната си съперничка Ерин
Бейкър през 1990 г., а после продължава победната си серия. През 1991 г.
Пола побеждава Бейкър със 17 минути. През следващия октомври
подобрява рекорда си на трасето до 8:55:28 и печели надпреварата с 26
минути. През 1993 г. изминава още веднъж дистанцията за време под 9
часа, а през 1994 г. печели в „Айрънмен“ своята четвърта поредна титла,
или седмата въобще.
Колкото повече постига Пола обаче, толкова по-малко удовлетворение
изпитва. Пламенното удивление, което победите ѝ някога са предизвиквали
у феновете на триатлона и журналистите, е отстъпило пред хладно възхи-
тени кимвания, израз на потвърдени очаквания. Наричат я Кралицата на
Кона – титла, която, макар и да подсказва висока оценка, кара Пола да се
чувства някак приемана за даденост; сякаш да побеждава в „Айрънмен“
вече не е постижение, а нейно право по рождение. Дори най-близките ѝ я
възприемат като един вид неуязвим киборг.
„Приятели ми казваха: „Дори няма нужда да ти пожелаваме
късмет! – спомня си Пола в едно интервю от 2010 година. – За теб няма да е
проблем да идеш там и да победиш.“
Те си мислят, че е лесно. Но не е. През 1993 г. една контузия на глезена
силно ограничава тренировките по бягане на Пола. В онази година тя се
изцежда до краен предел, за да победи в „Айрънмен“, но
упоритостта ѝ почти не ѝ печели похвали; вместо това заслугата се
приписва на несравнимия ѝ талант – на някакъв глупав късмет, че е
спечелила генетичната лотария още при зачатието си.
След „Айрънмен“ през 1994 г. Пола решава да промени нещо. Тя копнее
да смае хората, както го е направила шест години по-рано. Иска да подобри
собствения си рекорд на трасето на „Айрънмен“ – всъщност направо да го
разбие – и отново да предизвика най-добрите мъже в спорта, които от 1988
г. насам са станали много по-бързи. Но за да постигне тези цели, Пола
решава, че не би могла просто да продължи да тренира така, както досега.
Ще трябва да пробва нещо различно.
Преди да напусне Африка, за да започне кариерата си на професионална
триатлонистка в САЩ, Пола е била повлияна от Тим Ноукс – прочут
спортен учен в Университета на Кейптаун. Ноукс я е посъветвал да
възприеме минималистичен подход към тренировките, като полага
минималното количество труд, необходимо за победа. Пола е следвала този

148
съвет през цялата си кариера и той ѝ е вършил добра работа.
Режимът ѝ на тренировки на принципа „по-малкото е повече“ я е
отдалечил от мнозинството професионални триатлонисти от епохата ѝ,
които се съревновават помежду си с все no-увеличаващи се тренировъчни
натоварвания. През 1984 г. двукратният шампион от „Айрънмен“
Скот Тинли казва пред Triathlete: „Изглежда, всяка година летвата се
вдига. Преди няколко години правехме по 500 километра [седмично] на
велосипеда и това беше предостатъчно. Миналата година това число вече
нарасна до 650 километра. Сега като че ли 800 километра е вълшебният
репер. Всеки от нас смята, че трябва да тренира повече от другите. Не съм
много сигурен, че това е правилният начин да тренираш, за да задобряваш.
Не се знае“.
Когато започва да тренира за сезона през 1995 г., Пола изоставя методите,
които са ѝ вършили работа дотогава, и се присъединява към напреварата в
тренировките. „Разсъждавах така – щом искам да се състезавам като мъже-
те, ще тренирам като тях“ – казва тя пред списание Inside Triathlon. Освен
това е решила, че следващият ѝ „Айрънмен“ ще ѝ бъде последен, затова
защо да не влее в него и последните си сили?
Печелившата формула на Пола през предходните години се е състояла от
10-12 километра плуване, 320-400 километра колоездене и 80-88 километра
бягане седмично. През 1995 г. тя увеличава обема на колоезденето си до
600-680 километра седмично и вдига обема на бягането си с 20 процента.
Прави отделни колоездачни пробези с дължина до 250 километра, но не
сама или със спортисти с възможности като нейните, а с Марк Алън, който
е печелил „Айрънмен“ пет пъти и чийто рекорд на трасето при
мъжете – 8:07:45, е с цели 48 минути по-бърз от най-доброто време на
Пола. Макар че тя кара в струята на Алън, тези пробези все пак са далеч по-
тежки за нея, отколкото за него.
Първото истинско изпитание за ефективността на новата ѝ програма идва
на триатлона „Уайлдфлауър“ през 1995 г. – надпревара на половината
дистанция на „Айрънмен“, където тя се изправя срещу трикратната и
настояща шампионка и рекордьорка на трасето Дона Питърс. Пола печели
двубоя и продължава в същия дух, като записва убедителни победи в
„Айрънмен“ – Лансароте, и „Айрънмен“ – Германия. Пресата отново
предсказва лесна победа за Пола в Кона, но този път преждевременната
коронация не я притеснява. Разбираните на този спорт смятат, че тя вече не
може да ги изненада. Но им предстои да преосмислят мнението си.
Няколко дни преди състезанието Пола застава за интервю пред камерата
на NBC Sports. „Тази година наруших всички правила на
тренирането – казва тя с лукава усмивка. – Затова или ще изляза там и ще
се чувствам страхотно, или ще се окаже, че съм се вкарала в такава дълбока

149
дупка, от която никога няма да изляза.“
В утрото на надпреварата Пола пристига в стартовата зона на плажа
Дигми Бийч преди зазоряване, облечена в широка ленена блуза без ръкави
и твърде голяма бяла шапка с козирка. Камерата на NBC Sports снима,
докато една млада доброволка закрепва състезателния номер на Пола близо
до раменете ѝ – числото 33, което по стечение на обстоятелствата е и
възрастта ѝ. Усмивката ѝ не показва и следа от напрегнатост.
После Пола прави кратка разходка до ВИП зоната на един циментов кей
непосредствено до плажа. Другарят ѝ в тренировките – Марк Алън, вече е
там. Двете легенди правят последните си приготовления преди
надпреварата заедно, но смълчани, без да обръщат внимание на двойката
фотографи, които ги щракат от другата страна на оградата. Пола сваля
градските си дрехи и остава по състезателен екип от две части, в черно.
Опъва на главата си жълта шапка за плуване с изрисувано напречно по
целия скалп лого на „Гейтърейд“ и закача чифт плувни очила върху нея.
Слънцето се издига. Пола напуска кея и влиза в 29-градусовата вода на
залива Кайлуа, за да разпусне. В 7 ч. прозвучава оръдеен изстрел и
състезанието започва. Пола си проправя път до обичайното си място сред
мъжете професионалисти от втория ред и най-добрите мъже аматьори.
Плувецът най-близо до нея обаче е с жълта плувна шапка досущ като
нейната, което показва, че също е жена професионалист. Това е Карън
Смайърс, подгласничката на Пола в миналогодишния „Айрънмен“ и
действаща световна шампионка на по-кратката олимпийска дистанция. За
разлика от Пола, тя не е изоставила формулата, която ѝ е носила успехи.
Планът на Смайърс е да следва Пола през целите 3,86 километра в
плувния етап на състезанието, да се „закачи“ за задната гума на Пола от
началото до самия край на 180-километровото колоездене и да си остане
залепена за хълбоците ѝ през първите километри на 42-километровото
бягане, преди да се опита да я задмине. Когато стигат до средата на
плуването – място, където са струпани множество „парти лодки“,
претъпкани с журналисти, длъжностни лица на състезанието и специални
гости, Смайърс си остава на една ръка разстояние от съперницата си. С
наближаването на брега Пола вдига темпото и Смайърс изостава зад
гърба ѝ, но се стяга за едно финално усилие. В последните метри Смайърс
прави широка дъга и спринтира покрай седемкратната шампионка от
„Айрънмен“, за да достигне рампата за излизане от водата точно пред нея.
Пола обаче се изправя на крака по-бързо и изпреварва Смайърс на рампата.
Съперничките грабват обозначените си с номера сакове с екипировка за
колоездене от препълнените метални рафтове и хукват към палатката за
преобличане на жените. Смайърс излиза първа и получава велосипеда си от
едно длъжностно лице. Но среща трудности да стегне краката си в

150
обувките си за колоездене, които е закопчала предварително на педалите.
Пола, обула обувките си, преди да се качи на колелото, я задминава отново
на излизане от транзитната зона. Двете жени са си сменили лидерството
четири пъти в рамките на три минути.
Стъпила на педалите, Пола се стрелва нагоре по стръмен хълм, дълъг 1,2
километра и водещ навътре към брега, а после с ляв завой излиза на
магистрала „Кралица Каахуману“, която ще я отведе в нажежените полета
от лава на брега на Кона. Тя намества предмишниците си в рогатките,
навежда глава и започва да задминава един по един състезателите, които са
завършили плуването преди нея – общо 51 на брой. По-малко от пет
километра след началото на велосипедния пробег Пола задминава Уте
Мюкел от Германия – една от едва двете състезателки, които са плували
по-бързо от нея. Няколко километра по-късно изпреварва и
другата – Уенди Инграхам, също като нея жител на Сан Диего – и заема
лидерското място сред жените.
Карън Смайърс е близо зад нея, но не задълго. Когато напускат
защитената топография на селцето Кайлуа и навлизат в откритите полета от
лава, свиреп страничен вятър връхлита колоездачките. Страховитите
ветрове Мамуку са фактор в почти всеки световен шампионат „Айрънмен“,
но в този ден са необичайно силни, с пориви до 100 км/ч. Смайръс внезапно
започва да усеща велосипеда си сякаш е с десет килограма по-тежък, но
Пола изглежда недосегаема. Усилията, които са нужни, за да се задържи
близо до задната гума на действащата шампионка, са твърде големи и
Смайърс е принудена да я остави да набере преднина.
Пола всъщност не е недосегаема за вятъра. Наясно е, че той ще сложи
край на надеждите ѝ да постави нов рекорд на трасето. Но няма
да ѝ попречи да победи в надпреварата с рекордна преднина, затова се
съсредоточава върху целта да спечели колкото може повече време пред
Смайърс и останалите си преследвачки. С всеки изминат километър Пола
увеличава преднината си с 10-12 секунди. Когато Смайърс стига до
комплекса „Уайколоа Бийч Ризорт“, Пола се е превърнала в точица на
асфалтовата лента далеч напред. Когато Пола завива наляво, за да слезе от
магистралата „Кралица К.“ и да поеме по шосе 270, на около 16 километра
напред, тя вече отдавна се е скрила от погледа на Смайърс.
Сега Пола поема по дълго, хълмисто изкачване към точката, от която ще
поеме обратно, в сгушеното градче Хауи. Бори се с гравитацията агресивно,
отново с вдигнати от седалката задни части, а немигащият ѝ поглед е
вперен напред през лекия дъждец, който е заръмял в това тучно кътче на
острова. В Хауи една гигантска надуваема бутилка „Гейтърейд“ бележи
мястото за обръщане. Пола е приветствана с топли възгласи, както
подобава на кралска особа от „Айрънмен“. Тя прави бърз завой около

151
огромното рекламно приспособление и поема по обратния път към Кайлуа.
Преднината ѝ пред Смайърс е нараснала на пет минути. Мюкел и Инграхам
са дори още по-назад.
Когато Пола достига покрайнините на Кайлуа, на 160 километра,
преднината ѝ се е удвоила до десет минути. Но тя не намалява темпото и
пак се изправя от седалката, за да атакува последния хълм по магистралата,
преди да се спусне обратно надолу до брега. Последната отсечка от
колоездачното трасе е на юг, по „Алии Драйв“, до хотел „Кона Сърф“, на
11 километра южно от плажа Дигми Бийч. Пола добавя към преднината си
още 90 секунди, за да започне маратона с преднина от 11:45 мин пред
Смайърс.
Приятелят на Пола – Пол Хъдъл, отразява събитието за местната
телевизия. Когато му съобщават колко голяма е преднината на Пола, той
казва на зрителите: „В „Айрънмен“ никога нищо не е приключило, докато
не приключи. Но с такава преднина и като става въпрос за Пола, може да
кажем, че всичко е приключило“.
Денят е станал горещ – 32 градуса, а също и влажен. Когато стига до
първия пункт за напитки по трасето за бягане, Пола – сега с шапка с
емблемата на „Пирожките на госпожа Т.“ – грабва всяка чаша,
която ѝ предлагат, сякаш смята да ги отнесе със себе си. Но те веднага
влизат в употреба; студената вода се излива по главата ѝ и под състе-
зателния ѝ потник, а спортната напитка „Гейтърейд“ – в гърлото ѝ.
Спокойна и пресметлива, Пола избира консервативно темпо – 7:20 минути
за миля (4:20 минути за километър), с което остава напълно в рамките на
своя предел на усещано усилие, съобразявайки се с горещината. Създала си
е огромен резерв от време – няма причина да не се отпусне малко в тези
условия. На повече от 2,5 километра зад нея, при хотел „Кона Сърф“,
Карън Смайърс не разполага с такава свобода да регулира усилията си. За
да има някакъв шанс да победи, трябва да поеме известни рискове и го
прави, като се изстрелва от транзитната зона между колоезденето и
бягането с темпо като за тричасов маратон.
Завършила „Принстън“, Смайърс е добра по математика. Тя знае, че ще
трябва да бяга по-бързо от Пола с почти 30 секунди на миля (19 секунди на
километър), за да я задмине преди финиша. Когато Смайърс стига до
десетия километър в покрайнините на село Кайлуа по „Алии Драйв“, тя е
на осем минути зад Пола, като е наваксвала по 37 секунди на миля (по 22
секунди на километър). Ако продължи да я догонва с това темпо, ще
задмине седемкратната шампионка на 32-рия километър. Но когато навлиза
в полетата от лава, където настилката на магистрала „Кралица К.“ сега е с
температура 44 градуса, Смайърс е принудена да забави темпото. Дори при
това положение тя продължава да наваксва. На 26-ия километър

152
преднината на Пола се е смалила до 5:25. Както се развиват събитията,
последната отсечка по „Алии Драйв“ се очертава да бъде интересна.
Точно когато Смайърс започва да се бои, че може да не ѝ остане време да
догони жертвата си, до нея достига новината, че Пола ходи. И действително
е така. Въпреки мерките, които е взела, Пола е започнала да прегрява,
тялото ѝ я моли да се откаже. Никога досега през десетте ѝ участия в
„Айрънмен“ тя не се е чувствала толкова изтощена така далеч от финиша.
Но след броени мигове започва отново да бяга – желанието ѝ да победи е
надделяло над мъките ѝ.
Когато остават 6,4 километра, преднината на Пола е само три минути.
Мислите ѝ са до такава степен объркани, че тя вече не може да прецени
колко бързо трябва да бяга, за да има реален шанс да се задържи пред
Смайърс до финала. Успява само да си наложи да продължи да тича, а не да
ходи. Следващият километър и половина ѝ се струва като цял маратон.
Съвсем навреме Пола забелязва оазиса на един подкрепителен пункт
вляво. Рязко се отбива от пътя и бръква в контейнер с гъби, накиснати в
студена вода. Грабва колкото може повече и ги изстисква върху главата си,
докато тича обратно към „Кралица К.“. С наведена глава, Пола се сблъсква
с един плещест доброволец, който подава мокри гъби на бегачите, идващи
от обратната посока. Тя рикошира силно, приземява се на задните си части
и се катурва по гръб, свита в ембрионална поза. Доброволецът понечва
да ѝ подаде ръка, но я отдръпва бързо – сеща се, че не му е позволено да
помага по такъв начин.
Не е и нужно. Пола вече е скочила на крака, а жестокият сблъсък е
забравен. Размътеното ѝ съзнание е навлязло в някакво състояние, подобно
на сън, в което дори най-странните и ужасни случки не могат да го
изненадат.
Когато ѝ остават около 1500 метра, а преднината ѝ е по-малко от две
минути, Пола рязко спира и се превива надве, а ръцете ѝ увисват
безжизнено към парещия асфалт – или разтяга задната част на бедрата си,
или може би прави жест на объркано поражение (или и двете). Също така
внезапно обаче тя се изправя и се обръща назад, търсейки с поглед
Смайърс.
Странна картина – водачката и седемкратна победителка в Световния
шампионат „Айрънмен“ стои абсолютно неподвижна на 225-ия километър
от надпреварата с дължина 226 километра, обърната с лице към посоката,
откъдето е дошла. Разтревожен, един моторист, който вози видеооператор
на NBC, подканва Пола да продължи.
- Можеш да го направиш! – казва той.
- Мога ли? – пита тя, произнасяйки думите неясно, като пияна.
Пола се затътря напред.

153
 Вече вижда последния завой на надпреварата, но спира още веднъж,
олюлявайки се, сякаш внезапно са я фраснали по брадичката. Сега Смайърс
е точно зад нея. Пола вдига ръце към небето – като че ли умолява
изумената тълпа зрители от двете страни на трасето да ѝ кажат какво, по
дяволите, се случва с нея. В този момент Смайърс я задминава и в мига на
разминаването им поставя ръка зад гърба на Пола, за да я подкрепи.
Докато Смайърс бърза напред към първата си победа в „Айрънмен“, Пола
прави няколко несигурни крачки, после се превива надве, с ръце на
коленете си.
„Давай, Пола! – крещят зрителите. – Ти можеш!“
Тя отново се опитва да ходи. Тълпата подхваща гръмовно и ритмично:
„По-ла! По-ла! По-ла!“.
Ушите ѝ са глухи за възгласите. Сяда на бордюра и като робот сваля
обувките и чорапите си. Връчват ѝ бутилка „Гейтърейд“ и тя я изпива на
един дъх.
Скоро е обградена от длъжностни лица на състезанието, медицински
персонал и фенове. Мнозина все още я насърчават да стане и да финишира.
„Почакайте!“ – раздразнено казва тя.
После се просва тежко от бордюра на пътя и ляга по гръб, с ръце,
разперени встрани.
Пол Хъдъл идва на бегом от временното телевизионно студио, изградено
в зоната на финала, където три часа по-рано е обявил неизбежната победа
на приятелката си. Сега, щом я вижда, очите му се разширяват невярващо.
„Да повикаме линейка, веднага! – извиква той, а гласът му трепери. -911!
Кой има мобилен телефон?“
Една жена наблизо вади такъв и го подава на Пол.
„Мисля, че ще умра“ – казва Пола, докато Пол се опитва да накара
устройството с размери на тиквичка да проработи.
До този момент тълпата около Пола вече препречва почти целия път.
Маршалите на състезанието, свидетели на тази сцена, не правят никакви
усилия да възстановят трасето в първоначалните му граници. Вниманието
им е изцяло погълнато от гледката как най-великата триатлонистка на
всички времена лежи просната на асфалта почти с пряка видимост към
финала на „Айрънмен“. Вече с малко по-прояснено съзнание, Пола води
спокоен разговор с медицинския персонал и в един момент им съобщава, че
е решила все пак да завърши състезанието, но не иска да я припират.
„Имам цял ден“ – казва тя.
Двайсет минути след като е седнала, Пола се изправя. Тълпата я аплодира
и Пола прави лек ироничен поклон.
Тръгва ходом, все още боса. Множеството върви заедно с нея по средата
на улицата, като така препречва пътя на неколцина преминаващи

154
състезатели. Пола е на 5 метра от финала, когато Фернанда Келър
профучава покрай нея, за да грабне третото място. (Изабел Мутон отдавна е
заела мястото на подгласничката.) Карън Смайърс е сред първите, които
поздравяват Пола зад финалната линия. Те се прегръщат, Пола се усмихва
изнурено, а Смайърс е на косъм да се разплаче.
Непосредствено след срива си на „Айрънмен“ през 1995 г. Пола Нюби-
Фрейзър обяснява инцидента с грешка в „презареждането“ към края на
състезанието. Пред интервюиращите я тя твърди, че когато Смайърс
започнала да я догонва, Пола изпаднала в паника и подминавала
подкрепителните пунктове, без да пие достатъчно. Но по-късно ще признае,
че е изгубила състезанието още преди да го е започнала.
„Станах алчна – споделя тя пред един репортер. – Това си е стар
недостатък на човешката природа: ако пожънеш успех, искаш повече. И си
мислиш, че повече значи по-добре, вместо да погледнеш назад и да видиш
кое ти е вършело работа. Имах си стил. Знаех кое ми върши добра работа.
Но навред около мен всички правеха нещо друго. Новата ми философия за
1995 г. даде резултат с велосипеда. Но после се обърна срещу мен – в края,
когато рухнах.“
Спортистите за издръжливост отрано се научават да поставят знак за
равенство между усиления труд и задобряването. Това е универсално
преживяване: първия път, когато начинаещият върши усилена работа, това
дава по-добри резултати, после малко повече усилен труд дава още по-
добри резултати. Но има предел на това какво количество тежък труд може
да положи един спортист и да има полза от него.
Мнозина губят представа за общата картина и надвишават предела си.
Започват да гледат на усилената работа като на единствен път към
подобрението. Ако изгубят едно състезание или не успеят да постигнат
дадена цел, реакцията им е да се трудят още по-усилено. Ако започнат да се
чувстват зле по време на тренировките си в резултат от твърде усилената си
работа, те започват да работят дори по-здраво. Тежкият труд става нещо
като предпазна мярка, рефлексивен отговор на всеки въпрос, на всяко
съмнение.
Проблемът при поставянето на знак за абсолютно равенство между
тежкия труд и задобряването е, че то насърчава спортистите да
пренебрегват усещанията си. Според психобиологичния модел на
издръжливостта спортистът не може да задобрее по друг начин, освен ако
не промени отношението си към усещаното усилие. Тренировките водят до
подобрение, като намаляват усилието, което спортистът чувства при
определена скорост. Ето защо, когато тренировките на спортиста вървят
добре, той би трябвало да открива, че е способен да се движи все по-бързо
и по-бързо при същото ниво на усещано усилие. Неизбежно е да има дни, в

155
които спортистът ще се чувства зле, дори кратки периоди на трудности в
тренировките, когато всичко ще му се вижда тежко, но като цяло тенден-
цията би трябвало да е към по-малко усилия при същото темпо. Тенденция
в обратната посока показва, че спортистът тренира прекалено усилено и
започва да страда от хронична умора. Ако той пренебрегне това
предупреждение и откаже да намали тренировъчното си натоварване, със-
тезателните му резултати ще пострадат.
В едно проучване от 2002 г., публикувано в „Журнал по приложна
физиология“, Аскер Юкендруп от Бирмингамския университет в Англия
подлага група колоездачи на разнообразни тренировки в продължение на
шест седмици. През първите две седмици спортистите тренират на нормал-
ното си ниво. През третата седмица биват подложени на огромно
увеличение на тренировъчното натоварване, което продължава и през
четвъртата седмица. В края ѝ усещаното усилие от страна на колоездачите
при генерирана мощност 200 вата (сравнително ниска интензивност за тези
спортисти) е с 8,9% по-високо, отколкото е било три седмици по-рано,
което показва тежка умора. Не е изненадващо, че в същия интервал
резултатите им при бягане по часовник спадат с 6,5 процента.
Всеки спортист, който е достатъчно неразумен, за да се опита да увеличи
така рязко тренировъчното си натоварване по своя инициатива, би могъл
чрез бързото покачване на усещаното усилие да долови сам грешката си и
после да даде на тялото си шанс да се възстанови. Това е илюстрирано в
третата част на проучването на Юкендруп, в която две седмици с намалени
тренировки водят до спад на усещаното усилие при 200 вата до ниво с 9,5%
по-ниско, отколкото е било след първата седмица.
В реалния свят спортистите рядко удвояват тренировъчното си
натоварване в рамките на една седмица, но пък редовно попрекаляват с
усилията и пренебрегват моделите на повишаващо се усещано усилие дори
при нискоинтензивни тренировки. Всеки спортист има своя собствена
оптимална тренировъчна формула, която се определя от индивидуалните
физиологични граници. За да постигнеш максимума от тренировъчния
процес, е необходимо тези лични граници да се зачитат. Спортистът си
докарва проблеми, когато, вместо да се вслуша в тялото и интуицията си,
започва да се тревожи какво правят съперниците му и се опитва да
„надделее над тях“ чрез no-усилена работа. Отговорът на най-неотложните
въпроси, пред които спортистите се изправят в ежедневния си стремеж към
усъвършенстване („Дали да упорствам? Дали да отстъпя?“), се крие в
самите тях.
Треньорът би могъл както да помогне, така и да попречи на този подход
на тренировки по усет. Да попречи – като наложи някаква методология на
принципа „всички под общ знаменател“; или да помогне – като насърчава

156
атлетите да споделят как се чувстват и като ги предпазва от самите тях,
когато се изкушават да тренират твърде много. Но дори и най-добрият
треньор не може напълно да замести вътрешния инстинкт на спортиста.
Подходящ пример за това е Бърнард Лагат. Той започва кариерата си в
бягането в родната си Кения, където почти всички многообещаващи млади
бегачи са подложени на тежки, неиндивидуализирани тренировки. В
резултат на това голям брой от тях бързо „прегарят“ (тази система до из-
вестна степен намалява ползите от груповото трениране, които обсъждам в
следващата глава). Но вместо да влезе в месомелачката, Бърнард избира да
емигрира и се записва в Университета на Вашингтон. Там негов треньор
става Джеймс Ли, споделящ философията на Тим Ноукс да се правят
минималното количество тренировки, които са достатъчни за постигане на
целите. Балансираната програма на Ли донася на Бърнард три титли от
първенството на NCAA през последната му година като „Хъски“15.
Когато завършва, Бърнард изненадва мнозина, като остава с Ли и
продължава да тренира твърде леко според стандартите на елитните
състезатели. За разлика от повечето си връстници, той бяга само по веднъж
на ден, а всяка есен си прави петседмична почивка от тренировките. Тази
балансирана формула води до забележително дълъг списък от постижения,
сред които 11 медала от световни първенства между 2001 и 2014 г. и
олимпийски медали през 2000 и 2004 г. Бърнард задобрява година след
година, без да тренира по-усилено, като записва най-добро време в
кариерата си от 12:53.60 на 5000 метра на 36-годишна възраст, а три години
по-късно става най-възрастният бегач, спечелил медал в световно
първенство по бягане на определена дистанция – грабва среброто на 3000
метра на закрито.
В едно интервю пред Flotrack през 2011 г. Бърнард отдава
дългогодишните си успехи на умереността в тренирането. „Треньорът ми
винаги ми казва: „Не ни трябва да навъртаме ненужни
километри – обяснява той. – Пробягваме само километрите, които ще ни
донесат полза“. Тялото ми реагира чудесно на този тип тренировки.
Чувствам се силен през цялото време. В края на сезона имам усещането, че
мога да продължа още, мога да бягам още, защото не съм прегорял“.
Как успяваш спортистите като Бърнард Лагат да избягват капана на
„усилената работа в качеството ѝ на предпазна мярка“, а други, като Пола
Нюби-Фрейзър, попадат в него? Изследванията, проведени от Майкъл
Махони от Калифорнийския университет, както и от други психолози,
показват, че някои личностни черти се срещат по-често при спортистите,
които допускат да претренират. Една от тези черти – и това може би не е

15
Така се наричат атлетите, които представляват Университета на Ва-
шингтон – б. ред.
157
изненада – е компулсивността; другата е перфекционизмът.
Психолозите разграничават два типа перфекционизъм: адаптивен и
дезадаптивен. Адаптивният перфекционизъм е една вечно неудовлетворена
нагласа, която може да има положително влияние върху резултатите.
Дезадаптивният перфекционизъм, от друга страна, често води спортистите
към саморазрушителни поведения – като претрениране. За тази
разновидност на перфекционизма е известно, че е свързана с ниската
самооценка и неувереността. Спортистите, които вътрешно таят едно общо
чувство, че никога не са достатъчно добри, са склонни да претренират в
нескончаемия си стремеж да се доказват. Уверените спортисти обикновено
са много по-способни да регулират тренировките си въз основа на
рационални вътрешни наблюдения.
И Бърнард Лагат, и Пола Нюби-Фрейзър отговарят на този модел.
Бърнард – както би засвидетелствал всеки, който го е срещал – излъчва
самоувереност. Пола обаче се е борила с неувереността през целия си
живот. Липсата на увереност в самата нея я води към катастрофалния ѝ екс-
перимент с тренировките през 1995 г. и тя го знае.
„Родителите и училището ме превърнаха в абсолютния архетипен
перфекционист – казва тя в интервю за https://www.slowtwitch.com/ през
2010 година. – Идвам от съвсем различна култура. У дома, в училищата в
Южна Африка, всеки недостатък се излага на показ. Държат да отговаряш
на толкова високи стандарти! Майка ми беше много талантлива и аз винаги
бях изпълнена с неувереност. Не се смятах за достатъчно добра. Все имах
чувството, че не мога да отговоря на очакванията на родителите ми. Ако се
справех добре, си мислех: „Лошо! Ще трябва да го направя пак!“. Не мисля,
че успехът ми [в триатлона] беше случаен късмет. Не бях изключителна. Но
едно гласче вътре в мен настояваше, че може би съм.“
Умението за справяне, което е необходимо, за да се избегне
претренирането, е доверието в себе си. Спортистът трябва да базира
решенията си дали да упорства, или да отстъпи, на посланията, които
получава от собственото си тяло, а не на това, което правят другите
спортисти, или на някакъв генерализиран страх от почивката. Може да се
окаже трудно за спортистите, на които им липсва самоувереност, но ако
разбират психобиологичната динамика на претренирането – нейната
истинска причина и лечение, ще им бъде по-лесно. Ако Пола Нюби-
Фрейзър иска да си тръгне от спорта триатлон, докато е на върха, ще трябва
да си извлече правилната поука от момента на най-голямо падение в
кариерата си и да започне да вярва в себе си.
След „Айрънмен“ от 1995 г. Пола иска да се отдалечи колкото може
повече от триатлона. Това означава да се отдалечи и от Сан Диего – нейния
втори дом и център на вселената на триатлона. Десетилетие по-рано Пола е

158
прекарала една година в Лондон и си спомня за града с топли чувства.
Решава да се завърне там. Наема апартамент в града и прекарва един месец,
като обикаля с метрото, ходи на театър и балет и пренебрегва тренировките
си.
Времето, прекарано в усамотение – и далеч от обичайната ѝ рутина – дава
на Пола пространство да размисли, а размишленията отвеждат сърцето и
ума ѝ до едно ново място. Лондон не успява да излекува Пола от неувере-
ността (тя казва, че и до ден-днешен се бори с този проблем),
но ѝ осигурява достатъчно вътрешни прозрения, за да разбере каква ще
бъде следващата ѝ стъпка – това, което ѝ се струва правилно. Пола
осъзнава каква щастливка е, че работи като професионална
триатлонистка – рядка и мимолетна възможност, от която тя все още не е
готова да се откаже. Но повече няма да се състезава, за да впечатлява
другите, или да позволи неувереността да повлияе на тренировките ѝ.
В началото на 1996 г. Пола обявява, че ще се върне в Кона, но „без
очаквания“. Завръща се към старите си минималистични методи и си
намира по-подходящ партньор за ежедневните тренировки – приятелката ѝ
Хедър Фур. Младата канадска професионалистка е по-слаба колоездачка,
но вместо да принуждава Фур да кара с нейното темпо, Пола забавя. В
замяна Фур, която е по-силната бегачка, изчаква Пола, когато бягат заедно.
Тези промени са допълнени от задълбочаване на отколешния интерес на
Пола към будистките практики. При все че не прави ежедневни сеанси по
медитация, тя чете дзен литература и неосъждащо наблюдава себе си,
докато се занимава с различни самотни дейности – като градинарство
например. Започва да разбира, че развитието ѝ като спортист е тясно
обвързано с личностното ѝ израстване.
„Очевидно не съм готова да седя на едно място и да разсъждавам за някои
от големите проблеми в живота ми – казва Пола на един журналист за
будисткото списание Tricycle. – Седя само за кратко и се занимавам с по-
външните неща, но има други проблеми, които изискват по-задълбочена
работа.“
Чрез духовните си търсения тя става все по-съсредоточена върху себе си и
се влияе по-малко от външни преценки и очаквания – и е сигурна, че това
развитие ѝ помага като човек, а се надява да ѝ помогне и като спортист.
На този етап Пола прави стъпки, които изглеждат малки, но
публичните ѝ изказвания показват нарастващо себеосъзнаване и
себеприемане. На Хаваите тя застава пред една видеокамера за интервю
преди надпреварата, което ще бъде излъчено от NBC по време на
отразяването на Световния шампионат „Айрънмен“ за 1996 година.
Тонът ѝ се различава поразително от този година по-рано. „Ще ми се да
мисля, че съм малко по-мъдра и мъничко по-мека към моя спорт – казва

159
тя. – Мисля, че вече не подхождам към него така сурово. Вече не си казвам:
„Трябва да завърша под 9 часа! Дошла съм да поставям рекорди на това
трасе! Тук съм, за да надделея!“. Няма проблем и да не победя.“
Изгревът в утрото на състезанието озарява бели гребени по вълните в
залива Кайлуа. Когато се разнася тътенът на стартовото оръдие, повече от
1400 състезатели се хвърлят в море с по-голямо вълнение, отколкото някога
е имало в „Айрънмен“. Смайърс отново е тук, за да защити титлата си, и се
справя в бурното море по-добре от Пола, която достига до лодките,
бележещи мястото за обръщане на трасето за плуване, над 30 секунди след
съперницата си. До края на плувната надпревара преднината на Смайърс
набъбва до 1 минута и 19 секунди.
В транзитната зона Пола закопчава на главата си каска, украсена с
изображение на американския флаг – в чест на новопридобития ѝ статут на
гражданин на САЩ. Тя се движи без припряност, въпреки че са я
уведомили за преднината на узурпаторката на титлата. Пола е изминала по-
малко от 16 километра на своя велосипед Felt В2, когато длъжностно лице
на състезанието вдига флаг за нея, защото следва един от мъжете
състезатели твърде близо, и ѝ нарежда да слезе, преди да продължи
надпреварата. Пола ще трябва да седи допълнителни три минути на
скамейката за наказания в транзитната зона от колоездене към бягане. Тя
просто свива рамене и продължава напред.
След 32 километра Смайърс поема лидерството в надпреварата. Когато
обръща в Хауи, тя среща Пола лице в лице и с радост, а и с доста голяма
изненада, открива, че преднината ѝ от 79 секунди в началото на
колоездачния етап леко е нараснала.
Пола обаче си е пазела силите и по обратния път към Кайлуа започва да
натиска педалите. Когато приближава 112-ия километър, Смайръс чува как
един хеликоптер все повече се приближава към нея някъде изотзад и
разбира, че Пола идва. Кралицата на Кона ускорява, докато я задминава, в
опит да сломи духа на Смайърс, но последната знае, че това е номер, и не се
поддава.
Когато Пола влиза на паркинга на хотел „Кона Сърф“, тя връчва
велосипеда си на един представител на организаторите и спокойно отива до
скамейката за наказания, където пие „Гейтърейд“, прави разтягания и дори
отговаря на няколко въпроса на някакъв репортер от NBC Sports. Докато
Пола релаксира в „килията на грешниците“, Смайърс влиза в транзитната
зона. Тя все още е в палатката за преобличане, когато Пола влиза там.
Двете не разговарят.
Смайърс стартира бягането 20 секунди преди Пола, но не е водачка в
надпреварата. Една новобранка – Наташа Бадман, се е стрелнала през
транзита повече от минута по-рано, след като е записала най-добро

160
междинно време при жените в колоезденето за този ден. Двайсет и девет
годишна, бивша пушачка, с дъщеря тийнейджърка и без никакво
атлетическо минало, Бадман постоянно се усмихва с момичешката си
усмивка, докато бяга, и често-често показва на зрителите и на другите
състезатели вдигнати палци. За Пола тя е абсолютно непозната.
В „Айрънмен“ предходната година Смайърс се е чувствала почти
магически силна на трасето за бягане. В този ден обаче не е така. Пола я
задминава след 6,5 километра. Три километра по-късно Пола задминава и
Бадман, като ѝ кимва колегиално, но забелязва колко нехарактерно
напрегната е твърде широката усмивка, с която ѝ отвръща новата кандидат-
звезда от Швейцария. Когато е извън село Кайлуа и отново сред полетата
от лава, Пола е на 45 секунди пред Бадман и на четири минути пред почти
напълно изцедената Смайърс.
Нещата, изглежда, се нареждат добре. Но по средата на маратона Бадман
се плъзва покрай Пола с лекота – точно както Пола по-рано е изпреварила
Смайърс на велосипеда. Смените на водачеството при бягането в
„Айрънмен“ обикновено са окончателни. И действително при десетте си
предишни участия Пола никога не си е връщала лидерството от жена, която
я е задминала по време на маратона. Наясно с това, сега тя трябва да вземе
най-важното решение в кариерата си. Един глас – онзи глас, ѝ казва, че е
най-добре да хукне след Бадман; че ако я остави да се отдалечи, никога
повече няма да я види. Но инстинктите ѝ, най-
дълбоката ѝ интуиция, ѝ казват да продължи да бяга със своето темпо,
водена от усещането си за усилие – да се придържа към най-високата
скорост, която е способна да поддържа до финала. И тя оставя Бадман да се
отдалечи.
През следващите няколко километра Бадман увеличава преднината си до
цяла минута, като в един момент тихичко си тананика, докато
мършавото ѝ тяло се плъзга над горещия асфалт. Бадман и Пола се срещат
лице в лице на един обратен завой по трасето. Усмивката на Бадман сега е
свободна и непринудена. Щом вижда това, Пола си припомня, че е дошла
тук не за да победи, а за да стори най-доброто по силите си. И все пак да
стори най-доброто по силите си означава да се опита да победи, ако се
чувства способна, затова тя напряга мощно тялото си в устрем да догони
новобранката.
Предимството на Бадман спира да нараства, а после започва и да
намалява. Пола я догонва на осем километра от финала. Бадман вдига
темпото си – не иска да се предаде без битка. Ветеранката атакува няколко
пъти през следващите пет километра, но не може да се отърве от по-
младата от нея претендентка. Но дори да се бои, Пола не го показва.
Последният хълм по трасето е досами селцето Кайлуа, на 2,5 километра от

161
края. Пола хвърля в още една атака всичко, което ѝ е останало, и най-сетне
пречупва Бадман.
Минути по-късно стига до точката, където година по-рано е седяла на
бордюра в унижено поражение. Докато го подминава, вдига ръцете си в
същия жест: „Какво, по дяволите, се случва с мен?“, както и тогава, но този
път усмивката ѝ изразява насмешка над самата себе си. Пресича финалната
линия с време 9:06:49 и печели осмата си титла в „Айрънмен“.
Тя ще е и последната ѝ. След 1996 г. атлетическият фокус на Пола се
разширява, за да включи и други интереси, в това число бягане в пресечена
местност и планинско колоездене. Когато се покланя за последен път в
„Айрънмен“ през 2001 г., то е само за да види на какво е способна на 40-
годишна възраст. Завършва на респектиращото четвърто място, доста зад
Наташа Бадман, която в онзи ден печели третата си от в крайна сметка
общо шест титли в „Айрънмен“.
През 2009 г. рекордът на трасето на „Айрънмен“, поставен от Пола, най-
сетне е подобрен – англичанката Криси Уелингтън снижава времето до
8:54:02. Четири години по-късно австралийката Миринда Карфри го сваля
до 8:52:14. Преди този резултат Пола е дала на Карфри един съвет в
разговор, от който разполагаме със запис.
„За мен най-големият урок и като спортист, и в тренировките е просто да
не ставаш алчен – казва Пола. – Знай, че на другия ден трябва да станеш и
да го направиш пак. Винаги си спестявай по нещичко. Мисля, че тъкмо
това пречи на много спортисти да се задържат на върха дълго и по-
настоящем причинява редица травми. Всеки иска повече, а медиите ще те
пришпорват и ще те подстрекават. Както и всички останали. Трябва просто
да имаш доверие в себе си и в [треньора си] и просто да вярваш. Недей все
да търсиш повече. Когато се получава, се получава! Не ядосвай успеха,
разбираш ли?“
Това е дълбоко почувстваният съвет на една спортистка, която е разбрала
на свой гръб, че трябва да търси отговорите вътре в себе си.

162
 Девета глава.
ГРУПОВИЯТ ЕФЕКТ

Циментовосиви облаци са надвиснали като таван над парка

„Мислечинек“ – обширна зона за отдих сред природата на няколко
километра от град Бидгошч в северната част на Полша. Пейзажът е
безрадостен и безцветен, като черно-бяла снимка на изоставено бойно поле.
Хълмисти полета със замръзнал сняг се простират между групички голи
дървета. Макар че официално е пролет – датата е 24 март 2013 г., въздухът
е леден и хапе още по-лошо заради поривите на вятъра. В снега е прокарано
2000-метрово черно трасе, обособено с огради и полицейска лента. В края
на овала му са скупчени временни постройки – няколко реда дълги бели
шатри, трибуна, препълнена с добре опаковани зрители, и две кули от
алуминиеви скелета. Между кулите е опънат яркожълт банер с надпис:
„Световно първенство по крос-кънтри на IAAF16 – БИДГОШЧ 2013“. Под
банера са застанали 102 стройни млади мъже, облечени твърде леко, в
цветовете на 15 нации. Те подскачат и тръскат краката си в опит да се
освободят от напрежението, да генерират малко вътрешна топлина и да
поддържат мускулите си във форма. Местното време е 14:09 часът.
Състезанието, в което ще участват – последното и най-чаканото от че-
тирите, насрочени за деня – ще започне след минута.
В лявата част на редицата се е сгушил шестчленният контингент от САЩ,
облечен в тъмносиньо и червено. Крис Дерик – наскоро завършил
Станфордския университет – се е класирал за Световното, като е спечелил
първенството на САЩ в Сейнт Луис през февруари. Елиът Хийт, друг млад
станфордски възпитаник, е заверил билета си за Бидгошч, завършвайки на
три места след Крис на националните контроли. Джеймс Странг е
финиширал извън челната шестица, но е бил поканен да пътува за Полша,
след като двама бегачи, класирани пред него, са се отказали от участие.
Райън Вейл и Боби Мак са били съотборници в Световното първенство по
крос-кънтри през 2010 г., също проведено в Бидгошч. В това състезание
Райън е заел 44-то място, Боби – 66-о. Бен Тру е специално поканеният в
отбора. Той късно проявява таланта си – в гимназията основният му спорт е
крос-кънтри ски, но с всяка година става все по-добър.
На три метра вляво от американците са кенийците, облечени в черно,
зелено и червено. Макар че са близо до далечния край на стартовата линия,
те са в центъра на вниманието. Зрителите открито зяпат шесторката с голи
глави. Видеокамерите и фотоапаратите все се насочват към тях и не бързат
16
IAAF – Международна федерация на лекоатлетическите федерации – б. пр.
163
да се отместят. Съперниците им се опитват да не им обръщат внимание, но
стомахът на Райъл Вейл прави салто всеки път, щом ги зърне с ъгълчето на
окото си.
Има защо да са обект на такова внимание и респект... и страх.
Доминацията на Кения в световните първенства по крос-кънтри не може да
се сравни с нищо в спорта. От 1986 г. насам Кения 24 пъти е печелила
съревнованието при мъжете в старша възраст и е губила само два пъти. В
няколко случая отборът е бил близо до постигането на съвършения победен
резултат от десет точки. (Финиширалите на първите четири места от всеки
шестчленен отбор на световните първенства по крос-кънтри печелят точки,
равни на позицията им в общото класиране. Най-малкият общ сбор точки
печели.) САЩ не са се доближавали на по-малко от 50 точки от Кения вече
почти 30 години.
По мегафона прозвучава глас с команда бегачите да застанат по местата
си. Те пристъпват напред през човешката бариера от добре облечени
длъжностни лица и се привеждат над очертаната с тебешир линия върху
пръстта. Гръмва пистолет, после гръмва отново. Фалстарт. Боби Мак чува
втория сигнал, но продължава да бяга, за всеки случай. Другите бегачи
имат същия инстинкт, впускат се напред, без да обърнат внимание, докато
не се натъкват на един от длъжностните лица на 30 метра от стартовата
линия. Той маха като луд с жълто знаменце – международния семафорен
сигнал за „Спри!“. Състезателите се подчиняват, но не и преди да са
прецапали през една ледена кална локва – награда за първоначалната им
вироглавост.
Подкарват ги обратно към линията. Две минути по-късно пистолетът
прозвучава отново. Бегачите се юрват напред по 150-метровата права с
консистенцията на тесто към основния кръг на трасето и първия от многото
му завои. Там се получава стесняване и тези, които не са успели да се
вредят в челните редици на кавалкадата, ще срещнат трудности въобще да
се приближат до него. Малко са състезанията, които вкарват в криза
състезателите от самото си начало; но световните първенства по крос-
кънтри по един или друг начин винаги го постигат.
Преди да тръгне от Щатите, Елиът Хийт е помолил за съвет своя бивш
съотборник в Станфорд – Саймън Бейру, ветеран в това събитие. „Ще бъде
най-ужасното преживяване в живота ти“ – е всичко, което казва той.
Цветовете на кенийския отбор се виждат отлично в челото на
множеството. Яфет Корир е спечелил бронзовия медал в надпреварата при
юношите три години по-рано на същото това трасе. Джонатан Ндику е
двукратен световен шампион при юношите на 3000 метра стипълчейз.
Джефри Кируи има лично най-добро време 26:55 на 10 000 метра. Хосеа

164
Мачаринянг е спечелил Great Edinburgh Run17 – едно от състезанията на
шосе на десет километра с най-голяма конкуренция в света. Филемон
Чероп е пробягал полумаратон за време под 61 минути. А Тимъти Кипту е
бягал 15 километра по шосе за 42:48 – време, което само четирима
американци някога са подобрявали (но в това състезание не участва нито
един от тях).
Две минути след старта Кения вече държи челните три позиции. Зад тези
мъже бегачите са скупчени плътно чак до задните редици. Групата се вие
като китайски дракон през тесните извивки и завои на калното трасе, а от
време на време от главата към опашката му се понася вълна, когато
състезателите прескачат някое от покритите с дървесни частици
препятствия от пръст, изградени предния ден от инженерите на трасето.
Крис Дерик и Бен Тру са стартирали агресивно и държат позиции сред
първите двайсет. Крис се чувства добре. Победата му на първенството на
САЩ му е „инжектирала“ доза увереност и той вярва, че мястото му е
точно там, където е в момента. Преди надпреварата треньорът му – Джери
Шумакър, казва: „Ти не си най-добрият бегач в състезанието, но не бива да
се боиш от никого“. И Крис не се бои.
Участниците се проточват по една серпентина на трасето. Някои от
завоите са толкова остри и хлъзгави, че на бегачите им се налага почти да
спират, за да ги преминат, с ръце широко встрани на завоя, да не се
подхлъзнат и да излязат от трасето. Рязкото спиране на мъжете в челото
кара групата да се сгъстява като автомобили в пиков час пред внезапна
катастрофа – а и действително сблъсъците са не един или два.
Когато американците разузнават терена предния ден, почти не могат да
повярват на очите си. Елиът се подхлъзва и пада, с което влошава
състоянието на разтегнатия си абдуктор на бедрото. По-късно същия ден
един репортер пита Бен за трасето. „Определено е най-трудното, което
някога съм виждал – казва той. -- Бих се изненадал, ако поне половината от
участниците не паднат поне веднъж по време на състезанието.“
На малко повече от километър и половина след старта бегачите стигат до
така наречения „хълм“ – възвишение, което е било ски писта, докато не са
отстранили снега от него 24 часа по-рано. Хълмът не е особено дълъг
(около 200 метра), но пък за сметка на това е с голям наклон (около 15%).
Ако беше още малко no-стръмен, на участниците може би щеше да им се
наложи да се подпират с ръце, за да издрапат до върха му. Зрителите там са
се наредили на три реда, достатъчно близо, за да докоснат преминаващите
състезатели – а и мнозина от тях не биха имали нищо против да получат
малко помощ чрез побутване.

17
Буквално „Голямото единбургско бягане“. До 2013 г. включително дистан-
цията е 10 километра, след което е променена на 10 мили – б. пр.
165
 Веднага щом изкачват хълма, бегачите се оказват в състояние на свободно
падане по обратната му страна. Напълно изложено на следобедното слънце,
стръмното нанадолнище е и най-калната част на трасето и опъва нервите до
краен предел. Вариантите тук са или да забравиш задръжките и да
препуснеш надолу като останал без управление тир, или да натиснеш
спирачките и да изостанеш далеч зад храбреците. В подножието на склона,
точно където състезателите достигат терминална скорост, има препятствие
за прескачане с един скок, следвано веднага от остър десен завой. В тази
точка трасето милостиво става равно и продължава така стотина метра.
Водачите се възползват, вдигат темпото и разтягат в дълга нишка групата
зад себе си,
С време 5:34 на състезателния хронометър Тимъти Кипту завършва
първата от шест обиколки. Датчиците засичат компютърен чип, стегнат на
глезена му, като отчитат времето и позицията му, а после правят същото и с
всеки бегач зад него. Данните мигновено се компилират в индивидуални и
отборни класирания за състезанието и се показват на гигантски видеоекран,
видим от зрителската трибуна. Четвъртият бегач на Кения (и последен,
отбелязал точки) – Джефри Кируи, понастоящем е на 14-о място. Най-
добрият американски бегач Крис Дерик е точно зад него, на 15-а позиция.
Кения води в отборното съревнование с 23 точки. САЩ са на 99 точки зад
нея, на шесто място.
Предполага се, че кенийците – по-конкретно племето календжин от
Източноафриканската рифтова долина – имат „генетично преимущество“
като бегачи. Тази идея е донякъде притеснителна и произходът ѝ не е
изцяло рационален. Все пак никой не е предполагал, че финландската
доминация в бягането между 1912 и 1928 г. е резултат от генетично
превъзходство. Психологът Адам Уейц от Северозападния университет е
изследвал това несъответствие, което той нарича склонност към
свръххуманизиране. Проучванията му разкриват, че е много по-вероятно
бели хора да приписват свръхчовешки качества на чернокожи, отколкото на
други бели, които се представят на високо ниво. Затова, когато
разглеждаме доминацията на белокожите в конкретен спорт, те обикновено
търсят социално обяснение или такова свързано с влиянието на околната
среда, например солидна работна етика, но когато разглеждат доминацията
на чернокожите в даден спорт, е по-вероятно да потърсят обяснение в
наследствеността. Дори при това положение човек не може да отхвърли
идеята, че кенийските бегачи имат генетично предимство просто защото не
му се нрави двойният стандарт, залегнал в основата ѝ, който дава
обяснение чрез расата. По принцип това е възможно.
Ако съществува генетично предимство, в какво би могло да се състои то?
Едната възможност е някои или всички кенийци да имат ген или група

166
гени, които са благоприятни за високи резултати в бягането, но не
съществуват при другите народи. Например единствено хората от племето
календжин може да имат ген, който усилва конкретна адаптивна реакция
към аеробните упражнения, като например митохондриална биогенеза.
Биолозите обаче казват, че вероятността е изключително малка, тъй като
генните варианти, съществуващи изключително в една отделна човешка
популация, са почти на изчезване.
Още повече че дори да имаше ген на бягането, върху който племето
календжин държи монопол, той можеше да не представлява предимство в
някакъв абсолютен смисъл. Няма нито една генетична рецепта за величие в
бягането – нито пък в който и да било спорт. Учените са идентифицирали
разнообразни гени, които благоприятстват представянето в определени
типове спортове, но не са открили нито един ген, който да е ключов за
върхови постижения в който и да било спорт. Както отбелязва Дейвид
Епстайн в „Спортният ген“18: „Генните варианти, които правят една
спринтьорка бърза, може да са напълно различни от тези, които
благоприятстват за бързината на нейната съперница в съседния
коридор“. Същият принцип важи и за бегачите на дълги разстояния.
Стивън Рот – директор на лабораторията по функционална геномика към
Университета на Мериленд, казва, че има буквално трилиони различни
възможни генетични чертежи за телата, които са способни да достигнат
резултати на най-високо ниво в бягането – и те не са все кенийски тела.
Ако кенийците действително имат генетично предимство като бегачи, то
може би се свежда само до това, че при тях преобладават определени
комбинации от гени, благоприятни за високи резултати в бягането. В този
случай най-надарените кенийски бегачи няма да са по-талантливи от най-
добрите бегачи от другите народи. Те просто ще са повече на брой.
Алтернативата на генетичното обяснение на кенийското господство в
бягането е обяснението, свързано с културата и околната среда. В негова
подкрепа има изобилие от данни, като се започне от факта, че явлението
една нация да доминира в даден спорт не е типично само за бягането.
Всъщност твърде малко са спортовете, в които не доминира до някаква
степен една-единствена нация или ограничена група от нации. Малкият
остров Куба е отнесъл 67 олимпийски медала по бокс от 1968 г.
насам – повече от всяка друга страна. Половината от 20-те най-добри със-
тезателки по голф в света са от Корея, а половината от 20-те най-добри
тенисистки идват от източноевропейски страни. Германия е завършвала
или първа, или втора, или трета в 13 от 16-те Световни първенства по
футбол.
Нациите, които доминират в определен спорт, споделят една основна
18
Оригинално заглавие – Sports Gene – б. пр.
167
характеристика: техните народи са луди по този спорт. Да го формулираме
така: националната доминация в даден спорт е функция от обхвата и
интензивността на участието на гражданите ѝ в него. Ако огромен брой
хора от дадена нация участват в един спорт и ако много от тях имат
желание да рискуват всичко, за да постигнат най-високото ниво на успех,
то тази нация със сигурност ще се справя особено добре в световните със-
тезания.
Кения отговаря и на двете условия по отношение на бягането. Процесът
започва още в детството – бягането е повсеместно като начин на
придвижване. Милиони кенийски момчета и момичета всеки ден бягат до
училище. Нещо повече, когато кенийските деца пристигнат там, те от-
криват, че има само два спорта, между които да избират: бягане и футбол.
Кения няма традиция на големи успехи във футбола, но пък младите
спортисти виждат в бягането един реалистичен начин да се спасят от
бедността, която смазва цялата страна. Ето защо кенийците са готови на
огромни жертви, каквито бегачите от други нации може да не са склонни да
правят, за да преследват успехи в този спорт.
В книгата си „Да бягаш с кенийците“19 Адхарананд Фин разказва
историята на Беатрис – пълничка кенийка, която никога не е бягала на
състезания в училище и всъщност мразела бягането. Въпреки това на 20-
годишна възраст решава да се премести сама в Итен – епицентъра на
кенийското бягане, за да се опита да преуспее като професионална бегачка.
Тя едва оцелява с мизерната издръжка от майка ѝ, която с цялото си сърце
подкрепя невъзможната мечта на дъщеря си. Никъде по света не е обичайна
практика хора, които реално нямат никакъв шанс да успеят като профе-
сионални бегачи, да се откажат от всичко, за да преследват кариера на
състезателното трасе.
Манията на цяла нация по конкретен спорт не се случва във вакуум. Нещо
запалва искрата. В началото на XX век Финландия е бедна,
неиндустриализирана страна, където много хора работят на открито и се
придвижват пеша, а през зимата и със ски. Тези благоприятни условия
създават Ханес Колехмайнен, който печели три златни медала в различни
дисциплини в бягането на Олимпийските игри през 1912 година. Победите
на Колехмайнен запалват голяма мания по бягането в родината му. Всяко
финландско момче иска да бъде следващият олимпийски герой. Резултатът
е четвъртвековно финландско господство в бягането на различни
дистанции; тази династия ражда множество спортисти с постижения, които
далеч надминават тези на човека, дал началния тласък на всичко това. В
крайна сметка страстното и широко разпространено увлечение по бягането,

Оригинално заглавие – Running with the Kenyans. Издателство „Вакон“, 2015 – б.

19

пр.
168
което Ханес Колехмайнен вдъхновява, има много по-голямо въздействие
върху резултатите на най-добрите финландски бегачи, отколкото
бедността, липсата на индустриализация и транспортът „на собствен
ход“ – условията, създали първия велик финландски бегач.
Социологът Джон Брун дава име на това явление – груповия ефект.
Психобиологичният модел на издръжливостта обяснява как той действа в
контекста на спортове като бягането. Както споменахме, според този модел
всеки фактор, намаляващ количеството усилие, което усеща атлетът при
дадена интензивност на физическото натоварване, ще подобрява
издръжливостта. Сред по-малко очевидните фактори, които може да
оказват такова влияние, са някои видове социална динамика, в това число и
така нареченият от психолозите поведенчески синхрон. Когато хората
работят заедно, мозъците им отделят по-големи количества повдигащи
настроението, потискащи дискомфорта ендорфини, отколкото когато
вършат същата задача сами. Това показва едно проучване от 2009 г., прове-
дено върху студенти гребци в Оксфордския университет и публикувано в
„Доклади по биология“ (Biology Letters). Дванайсет спортисти са
подложени на тест за чувствителност към болка в два отделни
случая – веднъж, след като са гребали 45 минути сами, и втори път, след
като са гребали 45 минути в синхрон с други гребци. Субектите се оказали
значително no-нечувствителни към болка след гребането в група, вероятно
в резултат на по-голямото освобождаване на ендорфин в мозъка.
Усещаното усилие е различно от болката, но не твърде различно.
Повечето фактори, които увеличават търпимостта към болка или намаляват
чувствителността към болка, имат сходен ефект и върху усещаното
усилие – като груповият ефект не е изключение. В спортовете за
издръжливост спортистите усещат по-малко усилие и се представят по-
добре, когато тренират и се състезават съвместно. Ако щете, и ходещите по
жарава ще стигнат по-далеч по въглените, когато стискат ръцете на двама
съратници от двете си страни. Не е необходимо човек да придобива
някакви умения за груповия ефект, който се постига чрез поведенчески
синхрон. Той е умение за справяне, съществуващо латентно у всеки, в
готовност да бъде активирано от подходящата стимулация.
Каква е подходящата стимулация? Има два вида – да ги наречем микро и
макро – които са уместни в бягането и други спортове за издръжливост.
Едната ситуация (микро) е всякаква групова тренировка или отборно
състезание, при които множество спортисти действат заедно. Винаги
когато това се случва, поведенческият синхрон повишава резултатите.
Другата ситуация (макро) е по-широката спортна култура, при която
множество групи спортисти често тренират и се състезават заедно. Когато
спортната култура е жива и включва много групи силно мотивирани

169
спортисти, поведенческият синхрон постига максимална интензивност и
ефективност.
Тази двуетажна структура на груповия ефект гарантира, че успехът ще
поражда успех в някои спортни култури. В Кения успехът в спорта бягане
поначало е станал възможен благодарение на широкото разпространение на
тази дейност, на високата надморска височина в Източноафриканската
рифтова долина, а може би и на преобладаването на един телесен тип,
характеризиращ се с дълги крака и тесни прасци (предполагаемото
„генетично преимущество“, което среща известна подкрепа сред учените).
Тези условия са създали някои велики бегачи. Тези велики бегачи после
създали култура, в която голям брой мъже и жени рискуват всичко, за да се
присъединят към кенийския пантеон на бягането. Тази култура прави далеч
повече, за да се повиши нивото на представяне на бегачите от страната, в
сравнение с условията, които са я породили. Всеки ден изпълнени с
надежда атлети – без значение дали талантливи, или не – пристигат в Итен;
бегачи, готови да живеят в стая с размерите на дрешник, да оцеляват от
подаяния и да бягат по 160 километра седмично в името на малко
вероятния шанс да се състезават на международно ниво. При толкова много
бегачи, полагащи такива големи усилия заедно, кенийската култура в
бягането поддържа една центростремителна сила, която тласка всички към
по-високо ниво, отколкото биха постигнали в среда с по-слаб дух на
сътрудничество.
Макар че все още не е ясно дали кенийците имат генетично преимущество
като бегачи, е сигурно, че те притежават културно предимство под формата
на груповия ефект. Когато вземем под внимание това предимство, колко
остава да бъде обяснено от гените?
Не много. Доминацията на кенийските бегачи често се представя
статистически, при което се преувеличава превъзходството им. Например
през 2014 г. 57 от стоте най-добри времена при мъжете маратонци са
записани от кенийци. Това е удивително. Но тези числа прикриват факта, че
най-добрите кенийци всъщност не са много по-добри от най-добрите бегачи
от други страни. Най-бързото време за пробягване на една миля (1,6
километра), записано от мъж от 2001 г. насам – 3:46:91, е пробягано от
американец с британско потекло, Алън Уеб. Дълго време неподобреният
рекорд при жените в маратона – 2:15:25, се държи от англичанка, Пола
Радклиф. Американският рекорд на Моли Хъдъл на пет километра на шосе
(14:50) е само с три секунди, или с 0,34% по-бавен от най-бързото време,
записвано някога в дадената дисциплина от кенийка по рождение. Ако
груповият ефект обяснява дори и половината от тази разлика, то тогава
прехваленото генетично преимущество на кенийците не е дори и две десети
от един процент.

170
 В началото на втората обиколка едва доловимо забързване в челото на
надпреварата предизвиква внезапната поява на пролука между първите 20
състезатели и останалите. Крис Дерик е по средата на водещата група. Зад
разцепването попадат Елиът Хийт, на 30-а позиция, Боби Мак – на 52-ра,
Джеймс Странг – на 61-ва, и Райън Вейл – на 62-ра. Бен Тру се е озовал сам
между двете групи. Разтревожен, той разширява крачката си и се хвърля
във водещата група като отчаян смелчага, мятащ се в товарен вагон на
преминаващ влак. Целта му е била да се класира сред първите двайсет. Ако
изгуби контакт с групата на водачите толкова рано, би могъл да се сбогува
с мечтата си.
Когато хронометърът на състезанието показва 7:10, водачите прекосяват
още едно препятствие от пръст. Яфет Корир заплита крака и се просва на
ръце и колене, като повлича на земята и Тимъти Тороитич от Уганда.
Етиопецът Тесфайе Абера вижда шанс, излиза в челото и атакува с
надеждата да елиминира Корир от водещата група, но кениецът бързо става
и успява да се присъедини пак към водачите. Няколко състезатели в дъното
на групата обаче изостават. Все още с усещането, че има сили, Крис Дерик
гладко се изравнява с атаката на Абера. Бен Тру е точно по петите му.
За втори път групата навлиза в най-лъкатушната и коварна част на
трасето. Абера решава да рискува в по-острите завои с надеждата да се
отдели от по-предпазливите си преследвачи. Но докато взема един остър
ляв завой, губи контрол и се подхлъзва към далечния десен ъгъл на трасето,
а дясното му бедро докосва полицейската лента по края. Няколко бегачи
зад него претърпяват по-големи неблагополучия. Един се блъсва в
металната подпора, която държи лентата, друг се просва по лице в калта, а
трети губи обувката си и е принуден да спре, за да я замени.
Бегачите вече са целите в кал, дори по бузите им има пръски. По краката
им малкото кожа, която се вижда все още, е зачервена от досега със снега и
леда. Под капака обаче двигателите им са нажежени до червено. Бен
зарязва шапката си. Джеймс хвърля ръкавиците си на Нийли Спенс, която е
завършила 13-а в надпреварата при жените по-рано същия ден.
Стигат до хълма за втори път. Колис Бърмингам от Австралия води
групата, докато го превалят. В подножието от другата му страна, където
трасето се разширява, група мъже успяват да се отделят на минимално
разстояние от останалите. Крис се е закрепил непосредствено зад тях, а
напереният му бяг продължава да излъчва увереност. Той подминава
контролата на четвъртия километър на десета позиция, на една секунда
след лидера. Пред него има двама кенийци, а друг го следва по петите. Бен
държи 14-ото място, а още един кениец е точно зад него. Джонатан
Ндику – кенийският бегач, който е бил на трето място в края на първата
обиколка, е получил контузия на ахилесовото сухожилие и се е оттеглил от

171
надпреварата. Елиът Хийт все още е 30-и, но Боби Мак и Райън Вейл са
напреднали от 49-о до 45-о място. Като отбор американците са се изкачили
от шести до пети и сега са на 69 точки зад първите – кенийците, а остават
още четири обиколки.
Със започването на новата обиколка бегачите начело отново вдигат
темпото. Стигат до първото препятствие в обиколка номер 3. Крис прави
две бързи крачки до върха му, скача оттам и се приземява зле на дясното си
ходило. Глезенът му се взривява от болка. Няколко стъпки Крис куцука, но
се стреми да поставя върху пострадалия крак толкова тежест, колкото може
да понесе, с надеждата усещането в травмираните тъкани бързо да се
притъпи. Така и става, донякъде – и той продължава напред.
Други трима бегачи отпадат от тила на водещата група и
числеността ѝ намалява до 17 души. Няколко мига след това Бен, който се е
задържал наблизо зад Крис, се изравнява с него и между двамата
съотборници прелита едно послание без думи. Успяваме!
Докато американците напират към челото, двама етиопци се плъзват към
тила, задържат се там за кратко и отпадат като моряци, падащи от
наклонената палуба на потъващ кораб. Смаляващата се група приближава
мястото, където стои и наблюдава треньорът на американския отбор Робърт
Гари. Той прави една бърза сметка.
„Групата се смали до 11! – спомня си по-късно, че извикал. – Единайсет в
групата ви!“
Иска Крис и Бен да разберат това, което той почти не смее да си помисли:
„Можете и двамата да влезете в топ 10“. Шестнайсет секунди по-късно
Елиът минава покрай него, следван плътно от Райън и Боби, които печелят
собствената си война на изтощение, подминавайки бегач след бегач, без да
ускорят. Гари им съобщава за позицията на Бен, като знае точно какъв
ефект (груповия ефект) ще окаже тази информация.
Отново се изкачват по хълма. Сега им се струва по-стръмен и по-дълъг,
отколкото първите два пъти. Тълпата определено се е сгъстила.
Съревнованието започва да се оформя и привържениците на отборите и на
индивидуалните участници, които се представят добре, все по-въодушевено
изразяват подкрепата си. Овалът на трасето е толкова тесен, че позволява
на по-мотивираните зрители да спринтират от едната му страна до другата
и да наблюдават бегачите два пъти на всяка обиколка. Много от присъства-
щите американци сега търчат от единия до другия край в състояние на все
по-нарастваща възбуда.
Яфет Корир от Кения и Теклемариам Медхин от Еритрея водят групата
през най-високата точка на трасето. Само трима бегачи остават в контакт с
тях, докато препускат лудешки по нанадолнището, което сега е дори по-
опасно заради нестабилните им, уморени крака. Разтревожен от

172
увеличаващата се празнина напред, Крис се изстрелва надолу като лавина.
Бен бяга по-внимателно и в подножието се озовава на 20 метра от водача.
Подбрана група от петима африканци пресича контролата при шестия
километър с време 16:32. Крис е две секунди зад тях, на осма позиция, а
Бен – още секунда no-назад, на 11-о място. Кения е изгубила позиции, но
вечните шампиони все още имат четирима бегачи сред първите 20 и водят
в отборната надпревара с 40 точки. Елиът пробива на 28-о място, след като
е задминал двама бегачи на третата обиколка. Боби и Райън са на стъпки
зад него, съответно 33- ти и 34-ти, след като двамата заедно са взели 27
скалпа в последната обиколка. Изминали са три обиколки и остават още
толкова – отборът на САЩ все още е на пето място, но сега е само на
четири точки от Уганда, която е на четвърто.
Рано в четвъртата обиколка Елиът взема един кален завой и усеща как
нещо рязко дръпва левия му крак, все едно глезенът е хванат с ласо. Едва
се задържа да не направи шпагат и остра болка парва и без това вече
измъчващия го абдуктор на бедрото. Подобно на Крис малко по-рано и той
продължава да бяга въпреки болката, докато тялото му схваща намека и
става безчувствено. Едва се е успокоило пулсирането, когато Райън и Боби
го задминават. Елиът, който в Станфорд си е спечелил репутацията, че се
жертва за благото на отбора (например, като участва в цели три състезания
в едно-единствено лекоатлетическо събитие), се опитва да продължи с тях,
но просто не намира сили. Американците сега имат петима бегачи сред
първите трийсет.
Напред Крис и Бен се мъчат с всички сили отново да влязат в контакт с
водещата група от петима африканци. Крис обаче започва да страда.
Цялото му тяло е като изтръпнало от комбинацията от студ и хипоксия. В
това време сякаш му пада перде пред очите му. Сега по-малко внимава
къде стъпва и не може да прецени дали Бен още е с него.
Тъкмо тогава Бен дръпва пред сънародника си и поема към лидерите.
Почувствал как той сякаш го тегли, Крис също вдига темпото и двамата
започват да смаляват дистанцията. Когато хронометърът показва 18:06 и
стигат до поредното препятствие от пръст, американците отново са във
водещата група, която е набъбнала до десетима бегачи. Вземат един широк
десен завой. Десният крак на Бен попада върху хлъзгава железопътна
траверса, скрита под коричка от сняг, и се изплъзва под тялото му, но
скиорските му рефлекси му помагат да остане прав.
Кениецът Корир и етиопецът Имане Мерга вече се очертават като най-
силните мъже в съревнованието. Те бързат напред; останалите ги гонят.
Отново стигат до хълма и пак водещата група се разцепва. В подножието
след поредното спускане Бен е на 15 метра зад група от шестима, а
Крис – на още 5 метра no-назад. Той се чувства твърде изморен. Вариантът

173
да догони първите сега му се вижда далеч по-непосилен, отколкото една
обиколка по-рано. Той подминава контролата при осмия километър на
десето място, на пет секунди зад водачите. Преди Боби са минали по-малко
от дузина други бегачи. В четвъртата обиколка е задминал още 11
състезатели. Райън е след него, на три секунди, с четири позиции no-назад,
а е задминал осмина. Елиът едва се държи на още секунда назад, на 30-о
място.
Скоро на гигантския видеоекран се появяват отборните класирания.
Кения и Етиопия сега са наравно и се борят за първото място, с по 41
точки. Еритрея е трета, с 57 точки. САЩ са на четвърто място, с 64 точки.
Когато Робърт Гари вижда числата, спринтира към най-близката част на
трасето, до която може да стигне, преди Крис и Бен да са минали. „Имаме
петима в топ 30! – изревава той (или нещо друго в този дух). – Можем да
вземем медал!“
Самият Робърт представлява САЩ на Световното първенство по крос-
кънтри в Мароко през 1998 година. Той и съотборниците му са очаквали да
бъдат напердашени здравата, както се случва на американците всяка
година, и не остават разочаровани. Кения побеждава с почти съвършения
резултат от 12 точки; американците завършват осми от 15 отбора със 194
точки. Затова, когато Робърт, вече треньор, се среща чак в Полша с
тазгодишния отбор по крос-кънтри за световното първенство и те му
споделят целите си, той се усмихва вътрешно – толкова наивно оп-
тимистични му се струват те. А сега се усмихва открито.
Кения и Финландия не са единствените места, където груповият ефект е
помогнал да се изгради традиция в бягането. През 1979 г. четирима от
петимата на челните места на Световното първенство на САЩ по крос-
кънтри са членове на един отбор: лекоатлетическия клуб от Бостън Greater
Boston Track Club (GBTC). Четири години по-късно той грабва четири от
първите десет места на Бостънския маратон (включително и първото място,
отишло при Бил Роджърс).
Като домакин на най-стария маратон в света Бостън е „кота нула“ за
разцвета на бягането, обхванал цяла Америка през 70-те години на XX век.
През 1974 г. Бил Скуайърс – треньор, верен на революционния метод на
Артър Лидиърд за голям обем и ниска интензивност на тренировките, става
първият треньор на новосформирания GBTC. През следващите няколко
години районът на Бостън произвежда изобилна реколта от талантливи
млади бегачи. Това са условията, донесли първоначалния успех на GBTC.
Но тъкмо груповият ефект в крайна сметка го прави най-доминиращия
отбор, виждан някога в този спорт.
След като Бил Роджърс печели Бостънския маратон през 1975 г. (и при
това поставя американски рекорд), GBTC привлича млади бегачи,

174
мечтаещи за велики неща, от целите Съединени щати. Подобно на
кенийските бегачи в наши дни тези мъже и жени са готови да рискуват
всичко в преследване на мечтата си.
Типичен случай е Анди Палмър, който играе баскетбол в колежа и
започва да се занимава с бягане чак на 24 години. Висок 193 сантиметра,
той не е създаден за бягане и показва скромен талант за аеробно
натоварване, заемайки четвърто място в първите си две състезания на шосе
в затънтените гори в северната част на щата Мейн и южната част на
Квебек. Въпреки това Палмър решава да зареже работата си като учител и
да се премести в Бостън, за да се присъедини към разрастващата се
общност от нехранимайковци с амбиции в бягането в този град. Там
тренира заедно с членове на GBTC, наред с Бил Роджърс, който наема
Палмър в своя магазин за стоки за бягане, за да не умре от глад младият
мечтател.
Анди бяга за първи път в Бостънския маратон през 1979-а – годината, в
която GBTC взема четири от първите десет места. Завършва 266-и, с време
2:29:46. Четири години по-късно Анди печели спортно събитие, наречено
Бостънски фестивален маратон, с време 2:16:25. Местната лекоатлетическа
общност почти не му обръща внимание. Такива постижения са нещо
обичайно по времето, когато пощенските раздавачи пробягват по близо 200
километра седмично. (Дик Махони – пощенски служител на пълен работен
ден, е член на GBTC и маратонец с лично време 2:14.) В същата година, в
която Палмър печели своето състезание, 84 бегачи, предимно американци,
завършват Бостънския маратон за по-малко от 2 часа и 20 минути.
Победителят – Грег Мейър, пак е член на GBTC.
Този подвиг повече никога не е повторен. От всичко възможно тъкмо
парите развалят груповия ефект в GBTC и в американското бягане като
цяло. Преди 1981 г. на състезателите по бягане им е забранено да приемат
пари като награда или да подписват договори за реклама. Но тогава Бил
Роджърс и шепа храбреци от съратниците му въстават срещу
експлоатацията спрямо тях. Големите марки обувки за бягане започват да
плащат на най-добрите бегачи да носят тяхната екипировка. Но те
подписват договори само с имената на върха – като Роджърс, и подминават
второкласните атлети като Анди Палмър. Резултатът е, че младите бегачи с
второкласен талант спират да напускат работата си и да се местят в Бостън,
за да тренират с най-великите.
Това се отразява негативно на нивото на американските бегачи. Не защото
най-добрите от тях са станали по-малко надарени генетично. Причината е,
че най-талантливите по рождение бегачи не са подложени на натиск от
огромен брой също толкова или малко по-малко талантливи бегачи, които
тренират като професионалисти. Най-ниската точка в този спад на нивото е

175
на Олимпиадата в Атина през 2000 г., където нито един американски
лекоатлет не се класира по-високо от шесто място в дистанция, по-дълга от
400 метра. Без елитни ролеви модели, които да ги вдъхновяват, студентите
и гимназистите, занимаващи се с бягане, също стават по-бавни. През 90-те
години на XX век само девет гимназиални бегачи постигат времена под 9
минути за 2 мили (3,2 километра) – упадък в сравнение с 80- те години,
когато те са 51 на брой, и 70-те години, когато са осемдесет и четири.
След плачевния резултат от Олимпиадата през 2000 г. лидерите в
американската общност на бягането решават: стига толкова! След като
определят, че загубата на груповия ефект е причината за упадъка на
бягането в САЩ, те търсят решение на проблема, като създават клубове по
бягане за състезателите, завършили висшето си образование, които имат
талант, достоен за елита. Надеждата им е, че бегачите, членуващи в тези
клубове, ще имат полза от поведенческия синхрон на микрониво и ще
постигат високи резултати, което на свой ред ще съживи бегаческата
общност.
Това дава ефект. Дийна Кастор (по баща Дросин) се присъединява към
лекоатлетически клуб Mammoth Track Club, след като завършва
Арканзаския университет. Тя печели два сребърни медала на Световни
първенства по крос-кънтри (през 2002 и 2004 г.) и бронзов медал на
Олимпийския маратон през 2004 г. Грабва победата и на Чикагския маратон
през 2005-а, и на Лондонския през 2006 година. Дейтън Ритценхайн се
включва в проекта на Nike в щата Орегон – Nike Oregon Project, след като
завършва образованието си в Колорадския университет. Той печели
бронзови медали на Световното първенство по крос-кънтри за юноши през
2001 г. и на Световното първенство по полумаратон през 2009 година.
Шалейн Фланаган също се присъединява към Nike Oregon Project и печели
сребърен медал на Олимпиадата през 2008 г. на 10 000 метра и бронз на
Световното първенство по крос-кънтри през 2011 година. Американците се
завръщат на подиумите.
Възходящата тенденция продължава. На Световното първенство по лека
атлетика на открито през 2013 г. американците печелят четири медала, а
Кения – само три, в надпреварите при мъжете и жените на 800 и 1500
метра. Година по-късно 20 американски гимназисти пробягват две мили за
по-малко от девет минути на едно и също лекоатлетическо събитие.
До завършването на Райън Вейл от Щатския университет на Оклахома
през 2009 г. талантливите млади американски бегачи отново са повярвали,
че да преследваш мечтата си за велики постижения в бягането е нещо,
което си заслужава. Десет години по-рано, когато климатът е по-
неблагоприятен, Райън можеше да се откаже от спорта след завършване на
образованието си – при положение че никога не се е класирал по-високо от

176
пето място в първенство на NCAA (макар че успява да изведе отбора си до
победа на Първенството по крос-кънтри на NCAA през 2009 г.). Но въпреки
че няма впечатляващ списък с индивидуални заслуги, производителят на
обувки за бягане „Брукс“ вижда у Райън достатъчно потенциал, за да му
предложи договор за рекламно лице. Той се мести в Портланд, Орегон, за
да тренира с други млади американци професионалисти, и там „попива“
груповия ефект.
„Винаги съм бил отборен тип човек – ми каза самият Райън. – Винаги съм
бягал най-добре, когато други разчитат на мен.“
През 2013 г. в Бидгошч Райън за четвърти път ще представлява САЩ на
Световното първенство по крос-кънтри. И той все още е отборен тип човек.
Когато състезателният хронометър показва 22:41, Бен Тру се добира
отново до водещата група. Крис остава на десет стъпки назад, без да може
да напредне повече. За него това е непонятно. Бен никога не го е
побеждавал. Крис знае, че в този момент би могъл и би трябвало да е там
отпред, до него. Но въображаемият ластик между двамата сега се е
разпънал твърде много и е спрял да го тегли. Темпото му се струва
сюрреалистично бавно, тялото му – невъзможно тежко. С внезапен ужас му
минава мисълта дали не е на път да стигне предела на силите си – още
нещо, което досега не му се е случвало в никое състезание.
Корир води първите шестима в индианска нишка през тесния лъкатушен
участък на трасето, станал сцена на такава касапница в предишните
обиколки. Точно на това място преследвачите му най-малко очакват той да
започне атаката си, затова Корир атакува. Незабавно нишката на петимата
му преследвачи се разтегля като акордеон и двама от тях – Бърмингам и
Бен – се откъсват и изостават.
Твърде скоро се озовават пред хълма. Ушите на Бил кънтят от виковете на
американците сред зрителите, докато измъчено драпа нагоре към върха.
Можем да вземем бронз за отбора, Бен!
Нужна ни е всяка точка, Бен! ВСЯКА ТОЧКА!
В началото на последната обиколка надпреварата за индивидуалната
титла се води между четирима. Бен начева последната обиколка шести, на
осем секунди зад лидера. Крис сега е девети, на седем секунди зад Бен.
Боби и Райън са един до друг, на 21-во и 22-ро място.
Райън ясно си спомня как Робърт Гари приковал очи в тях и посочил
напред към двама бегачи – единия в червено, зелено и синьо, екипа на
Еритрея, а другия – с цветовете на Южна Африка.
„Трябва да догоните тези двамата! – изкрещява той. – Ако ги минете,
имаме бронз!“
Робърт няма представа дали това наистина е вярно, но според Райън
думите на треньора им отново оказват желания ефект. Райън и Боби срещат

177
втренчения му поглед с очи, изпълнени с разбиране, ужас и решителност.
После Райън обръща глава към Боби.
- Давай! – казва той.
- Добре! – отвръща Боби.
Райън се изстрелва така, сякаш надпреварата тъкмо започва. Боби отвръща
със същото ускорение, но почти веднага закъсва. По-късно ще го оприличи
на чувството, когато караш велосипед по пясъчна дюна. Той изостава от
темпото. Доловил загубата на съотборника си, Райън е обзет от тревога, от
която направо му прилошава – по-зле е дори от смъртната умора, която
изпитва. „Сега всичко зависи от мен“, казва си той.
Мигове след като оставя назад своя партньор, Райън изпреварва Мохамед
Ахмед от Канада. Вече е на 19-о място. Един поглед напред му показва, че
Абрар Осман – еритрейският бегач, когото Робърт Гари му е посочил, се е
откъснал от южноафриканеца Елрой Джелант, чийто личен рекорд на 5000
метра е със 17 секунди по-добър от този на Райън. Американецът го
подгонва неумолимо през лъкатушната част на трасето. Когато пътеката се
разширява, Райън го задминава, и то с устрем, целящ да обезсърчи всякаква
ответна реакция. Осемнайсети.
Приближавайки хълма, Райън вижда как Осман с мъка напредва нагоре.
Личният рекорд на Осман на 3000 метра е с 13 секунди по-добър от този на
Райън. Двамата са на по-малко от 600 метра от финалната линия. Ако Райън
иска да го догони, ще трябва да се напрегне още повече. Той влачи
отказващото си тяло насила нагоре по ски пистата, без да обръща никакво
внимание на собствените си мъки, докато Осман изчезва от другата страна
на върха ѝ.
Райън хуква надолу по склона; сякаш малко е изостанал, но когато трасето
отново става равно, дистанцията между двамата се скъсява и той вижда, че
все още има шанс. В предишните обиколки трасето на това място е
завивало остро вдясно. Този път организаторите насочват бегачите вляво,
за да навлязат в една права отсечка към финала. Райън събира и последните
си капки енергия и ускорява в спринт. Преди Осман да успее да реагира,
Райън вече е до дясното рамо на еритрееца. Двамата атакуват лакът до
лакът по правата към финала и накрая Райън успява да го изпревари и да
завърши 17- и.
Междинното време за финалната обиколка на Райън – 5:40, е четвърто
подред за цялата група от 102-ма души. Единствено тримата
медалисти – Корир, Мерга и Медхин, са бягали по-бързо. Райън е надбягал
четирима от петимата кенийци, останали в надпреварата. Завършил е по-
бър30 от маратонеца Фейиса Лилеса, който е с лично време в маратонската
дистанция 2:04, както и от още четирима етиопци.
От зоната на финала Райън Вейл и изкаляните му другари се дотътрят до

178
шатрата за пресконференции, като по пътя се поздравяват с „Дай пет!“.
Имат много поводи да тържествуват – всъщност повече, отколкото предпо-
лагат на този етап. Бен Тру е заел шесто място, а Крис Дерик – десето. Боби
Мак е финиширал седем секунди зад Райън, на 19-а позиция. В шатрата за
пресата интервюто на Боби и Райън за Flotrack е прекъснато, за да съобщят
официалните отборни резултати. Американците са уверени, че са сторили
достатъчно, за да грабнат бронзовия медал. Но грешат. Ето какво виждат:

Етиопия: 38 точки (злато)

САЩ: 52 точки (сребро)
Кения: 54 точки (бронз)

Феновете на бягането в Съединените щати приветстват историческата

победа на своя отбор срещу могъщата Кения като „чудо“. Но това не е
чудо. Това е груповият ефект – сила, от която всички спортисти могат да се
възползват, за да постигат далеч по-големи висоти заедно, отколкото биха
могли сами.

179
 Десета глава.
КАКВО ОЧАКВАШ?

Тома Воклер не може да повярва на късмета си. По средата на етап 5 на

„Тур дьо Франс“ през 2004 г. 25-годишният французин се озовава на повече
от 16 минути пред основната група, в откъснала се групичка от петима и на
път да завърши деня с жълтата фланелка на лидер в общото класиране.
Никой не е очаквал такъв обрат на събитията, най-малко пък самият Тома.
Той не е точно суперзвезда в колоезденето. За четири години на
състезателното трасе като професионалист е събрал само шепа победи,
повечето от тях – в по-незначителни съревнования. Предната година е
завършил 119-и при дебюта си в „Тур дьо Франс“, на повече от 3,5 часа зад
победителя Ланс Армстронг. И все пак ето го сега Тома – в позиция да
грабне maillot jaune от гърба на същия този Армстронг, след като се е
възползвал от перфектната стихия от събития и обстоятелства, стекли се в
негова полза.
Етапът започва в силен дъжд от град Амиен в Северна Франция и оттам
продължава на юг, при неприятни насрещни ветрове. Първият опит за
откъсване се случва почти незабавно, после бързо следва цяла поредица.
Тома се опитва да се вмъкне в повечето от тези опити, но всяка атака се
неутрализира от отборите, които не искат някои опасни колоездачи да се
измъкват напред (самия Тома никой не го брои за опасен).
Когато състезателите наближават градчето Тилоа-ле-Конти, на около 16
километра след старта на 200-километровия етап, Санди Касар от отбор
Frangaise des Jeux започва атака по един нисък хълм. Датчанинът Якоб Пил
бързо се присъединява към него, а няколко мига по-късно образувалата се
празнина наваксват още трима – Стюарт ОТрейди, Магнус Бекстет и Тома
Воклер. Нито един от тях не е смятан за реална заплаха, затова пелотонът
ги оставя да карат напред. Петимата бегълци се залавят да работят заедно,
за да натрупат, както се надяват, непреодолима преднина.
Успяват, надминавайки и най-дръзките си очаквания. Рядко на някоя
откъснала се група позволяват повече от четвърт час преднина в
„спринтов“ етап на „Тур дьо Франс“ (всъщност в който и да било етап), но
случайността се усмихва на групата на Тома. Армстронг всъщност иска да
се отърве от жълтата фланелка, за да може някой друг тим да върши
работата по защитата ѝ в следващите няколко етапа и неговият отбор – U.S.
Postal Service, да си отдъхне, преди играта да загрубее в планините. За да си
осигури този резултат, екипът на Postal се позиционира в челото на
пелотона, след като откъсналата се група се е изстреляла напред, и от тази

180
позиция налага спокойно темпо.
Все пак те нямат намерение да се откажат от цели 16 минути. Но лошото
време има други планове. Вятърът и дъждът предизвикват редица падания
в пелотона през целия етап. Всеки път, щом основната група започне да
скъсява дистанцията до откъсналите се, внезапното струпване на
състезатели заради някой инцидент я забавя и позволява на водачите пак да
увеличат преднината си. Падания, включващи множество колоездачи,
стават на 116-ия, 170-ия и 180-ия километър.
Тома е с най-висока позиция в класирането от петимата откъснали се
състезатели. Достатъчно е просто да финишира заедно с групата поне три
минути преди Армстронг и ще скочи от 59-а до първа позиция в общото
класиране. Игрите на котка и мишка между петимата лидери в последните
два километра на надпреварата дават възможност на пелотона да стопи
разликата, но накрая групата на Тома все още разполага с 12:36 преднина.
Спецът по спринтовете О'Трейди печели етапа. Тома финишира близо зад
него, на четвърто място, и скача начело на генералното класиране, с около
9 минути и 35 секунди преднина пред Армстронг, който ни най-малко не е
разтревожен от факта, че е изпаднал до шесто място. А и защо да се
тревожи? Действащият шампион е победил Тома с почти шест минути само
в последния часовник на Обиколката предишната година. От своя страна
Тома не се заблуждава, че може да детронира Армстронг. И все пак, макар
че новият лидер вече е постигнал повече, отколкото някога е очаквал, и
макар да разбира, че дължи възхода си изцяло на късмета и опортюнизма,
той не планира да даде жълтата фланелка без борба.
„В момента е малко трудно да го повярвам – казва Тома непосредствено
след успеха си. – Изключително щастлив съм, че maillot jaune е у мен; това
е нещо, за което всеки мечтае. Надявам се да я задържа колкото се може по-
дълго.“
На другата сутрин Тома Воклер се събужда за една нова реалност – на
живот, облечен в жълтата фланелка. Лидерът в Обиколката на Франция за
определения ден е абсолютен център на вниманието – това явление няма
паралел в други спортове. Едничката цел на яркожълтия екип на лидера в
„Тур дьо Франс“ е той да се отличава. На никой друг велосипедист в
Обиколката не се разрешава стандартният му екип да има същия нюанс.
Човекът в жълто стартира всеки етап в средата на първия ред
велосипедисти. Често той е единственият колоездач, когото десетките
хиляди зрители, наредени като шпалир, могат да разпознаят индивидуално,
докато състезателите профучават в плътни групички със скорост близо 50
км/ч. Поне една телевизионна камера го следва от старта до финала във
всеки етап, като излъчва образа му до стотици милиони домове и заведения
по целия свят. Името му се появява в първия абзац, ако не и в заглавието,

181
на почти всяко резюме на етап, публикувано във вестниците и в интернет.
Той е длъжен да говори пред пресата преди и след всеки етап и на всички
официални пресконференции на Обиколката и получава повече заявки за
лични интервюта от всеки друг състезател. Лидерът в Обиколката на
Франция за определения ден не може да не почувства ефекта от всичко
това. В утрото, когато Тома Воклер облича maillot jaune за първи път,
предстои светът да разбере какво влияние ще има това върху него.
Честно казано, светът не очаква много. Всеобщото мнение сред
специалистите е, че Тома ще остане облечен в жълто най-много до етап
10 – първия планински етап на триседмичната Обиколка. Трудно е да
виним някого за тази прогноза. Година по-рано в първия планински етап
Тома е финиширал на цели 25 минути зад победителя.
Етап 6 е равнинен – лека екскурзия на югозапад на разстояние 196
километра, от Бонвал до Анже. На 37-ия километър група от шестима се
откъсва напред. Отборът на Тома – Brioches la Boulangere, се придвижва
към челото на пелотона, за да контролира изоставането. По-късно отборите
на Lotto и Quick Step помагат в задаването на темпо, за да са в по-добра
позиция спринтьорите им за евентуална победа в етапа. Когато от
надпреварата остава само един километър, откъсналата се група е догонена
и Том Бонен от Quick Step печели с един спринт. Тома финишира с групата
и в общото класиране няма промени.
Етапи от 7 до 9 следват същия сценарий. Тома ги преодолява, без да
изгуби нито една секунда в полза на Армстронг и другите големи играчи.
После пътищата поемат нагоре.
В етап 10 има девет категоризирани изкачвания. Спецът в катеренето
Ришар Виренк се откъсва на 33 километра в опит да отбележи победа за
Франция в деня на националния ѝ празник. Аксел Меркс от отбора на
Lotto-Domo тръгва с него. Отборът на Тома отново кара в челото на
основната група, за да не допусне изоставането да излезе извън контрол.
Виренк е на 12:35 зад Тома в общото класиране. Момчетата от Brioches са
се погрижили преднината му по пътя да не надхвърли 11 минути.
В етапа има известна несигурност дали водещите претенденти за престола
на Армстронг – сред които Ян Улрих и Иван Басо – ще атакуват фаворита,
или ще си щадят краката за предстоящите по-тежки дни. В крайна сметка
те се Въздържат. Но има известно вълнение на седмото и най-трудно
изкачване за деня – 5,5-километрово катерене по Кол дю Па дю Пейрол при
среден наклон 8 процента. Съперниците изпробват взаимно силите си с
агресивно, но контролирано темпо, прецизно калибрирано така, че да до-
веде до първоначално отсяване на по-слабите.
В Обиколката предходната година Тома е сред първите, които в такава
ситуация ще се огънат, но в този ден се задържа, докато пелотонът се свива

182
до 50 колоездачи, после до 40, по-късно и до 30. Армстронг и основните му
съперници си остават с каменни изражения, а лицето на Тома, както и
езикът на тялото му, издават огромните му мъки. Неспособен да генерира
достатъчно мощ в седнало положение, той се изправя и натиска педалите с
напълно лишени от грация резки движения. Пелотонът се свива до 20
души, после и до 15, но Тома все още се държи.
Нищо в спортната биография на Тома не показва, че това, което прави
сега, е във физическите му възможности. Затова и никой не е изненадан,
когато той най-сетне стига предела на силите си, отпуска се на седалката и
изостава зад дванайсетимата колоездачи, останали в челния ешелон. Но
когато банерът на върха внезапно влиза в полезрението му, Тома става нов
човек. Скача напред, навежда се опасно над предната част на велосипеда си
и започва да се бъхти над педалите. Дори и само да догони Армстронг и
другите, би било достатъчна заявка за победа, но Тома предизвикателно
задминава всички и е първият, изкачил върха.
Остават още две изкачвания и нито едно от тях не е толкова тежко,
колкото току-що преминатото. Тома се справя и с двете без повече кризи и
завършва етапа начело на пелотона и само на 6:24 зад Виренк. Упорството
му на Кол дю Па дю Пейрол му носи не само още един ден с жълтата
фланелка, а на практика два, тъй като в етап 11 няма сериозни изкачвания.
Етап 12 обаче е друга история. Той изправя велосипедистите пред две
изкачвания от категория I в последните 40 километра на иначе равнинната
197-километрова отсечка. При първото от тях – Кол
д’Аспан – колоездачите трябва да преодолеят денивелация от 1498 метра за
12,3 километра при среден наклон 6,5 процента. Отборът на
Армстронг – U.S. Postal, налага убийствено темпо в челото на надпреварата
и колоездачите започват да отпадат на групички. Тома пак кара с резки и
груби движения в опитите да запази позицията си сред гладко въртящите
педалите „алфа колоездачи“, а лицето му изразява неприкрито страдание.
Но на върха той все още е сред тях.
Следва Ла Монжи – 12,8 километра при среден наклон 6,8 процента.
Отново става напечено и за последен път се отсяват тези, които ще отидат
на заколение. Американецът Флойд Ландис – ас в катеренето, рухва. Изгря-
ващата френска звезда Санди Касар се пречупва. Бъдещият френски
шампион на часовник Силван Шаванел (член на отбора на Тома – Brioches
la Boulanger) се плъзва назад като паднал сърфист в насрещното течение.
Тома изглежда no-нещастен от всички тях, но все още отказва да се
пречупи. Не и докато самият Ян Улрих не започва да се чувства под
натиск – чак тогава Тома най-сетне рухва и изостава.
Мигове по-късно в челото на надпреварата започва истинската борба.
Карлос Састре атакува, Франсиско Мансебо контрира, а после Армстронг

183
се изстрелва напред, далеч от всички – зад него се задържа само Басо. Сега
петкратният шампион разкрива всичките си карти и организаторите
започват да показват на дисплея на часовника нарастващата разлика между
него и носителя на жълтата фланелка. През останалите шест километра от
етапа решителният французин се бори за всяка секунда и открива цяла нова
вселена от страдание.
Когато Тома взема последния завой и върхът вече е в полезрението му,
голямата тълпа, насъбрала се там, избухва. Той пресича линията 3:59 след
Армстронг, който се е придвижил до второто място в общото класиране,
вече само на 5:24 зад Тома.
На следващата сутрин Тома се събужда пак за нова реалност – този път, че
е новият герой на страната си. За една нощ вниманието, съсредоточено
върху него, се променя от проява на интерес към фанатична подкрепа.
Френската преса хвали замаха (стила) и темперамента (характера) на
Тома. Когато той излиза на трасето в етапа за деня, подминава десетки
зрители, вдигнали табели с надписи „Мерси, Воклер!“ и
„Воклер – президент!“. Френските колоездачи са давали на страната
домакин малко поводи за тържество, откакто Бернар Ино печели петата си
и последна титла в далечната 1985 година. Кампанията на Тома в жълто съ-
бужда едно дълго трупано чувство на пламенна подкрепа. А и не само
сънародниците му го приветстват. Пожертвувателните му усилия в почит
на традицията на maillot jaune спечелват феновете на колоезденето по целия
свят, а театралният му съревнователен стил лесно го прави обект на сърцата
подкрепа.
Не е необичайно един мотивиран колоездач да кара „над собствения си
предел“ в планински етап на „Тур дьо Франс“. Но начинът, по който го
прави Тома Воклер, е неповторим. Другите колоездачи обикновено
прикриват нарастващото си страдание с непроницаемо изражение и
престорено релаксирана поза на велосипеда. Само когато са на броени
мигове от точката на пречупване, лицата им се сгърчват и телата им
показват колко са смазани. А когато се пречупят, няма връщане
назад – изчезват и никой не ги вижда повече.
Тома е различен. Усилието му е видимо за всички, често изразено по
странен начин – например с изплезен език, който се гърчи и потрепва над
брадичката. Когато е на предела си, езикът му започва да се мята от единия
край на устата му до другия, после изчезва зад жаловита свъсена гримаса
или пък зад прехапана с горните зъби долна устна. В същото време
крайчетата на веждите му провисват като в анимационен филм и той
изглежда сякаш е ранен. Наред с увисването на веждите стилът му на
каране, с типичното въртене на педалите като пред припадък, се влошава
още повече – до нещо, подобно на серия гърчове, сякаш кормилото

184
изпраща по ръцете му електрошокове.
Пантомимата на мъченията му продължава нереално дълго, преди най-
сетне да рухне на седалката и да изостане зад мъчителите си. Минути по-
късно обаче Тома отново е прав на педалите и се връща във водещата група
със смутена усмивка. Тази гледка трогва сърцата на всички освен най-
обръгналите зрители и им напомня защо обичат този спорт.
Тома все още е крайно изтощен от етап 12, когато стартира дяволски
трудния етап 13, завършващ с височината от екстра категория на Пор дю
Льор. В този етап има общо седем категоризирани изкачвания и от всяко
краката омекват още мъничко. В подножието на шестото – категория I
нагоре по стръмния Кол д’Агнес, отбор U.S. Postal Service отново налага
жесток ритъм в челото, който сее разруха зад себе си. Тома стига предела
си и отпада назад. Като вижда това, един журналист, който отразява
надпреварата на живо в интернет, пише: „Воклер се пропука. Не виждам
съотборниците му от Brioches la Boulangere. Оставили са го да се справя
сам. Знаели са, че довечера няма да е облечен в жълто“.
На върха на изкачването Тома е на около минута зад водещата група от 20
колоездачи. Вместо да събира сили на спускането, което предстои и след
което е последното катерене за деня, Тома дава всичко от себе си и
изненадва Армстронг и компания, като се присъединява към тях тъкмо
навреме, за да изтърпи още едно поражение на Пор дю Льор.
Пътят пак поема към небето. Тома се крепи в дъното на групата,
доколкото може, и издържа там по-дълго от колоездачи като бъдещия
победител в Обиколката – Састре, и бившия световен шампион по
планинско колоездене Микаел Расмусен, преди да изпадне от задните
редици на групата на около 14 километра от върха.
Първоначалната му преднина пред Армстронг е стопена почти
наполовина и Тома не може да си позволи да губи по 40 секунди на
километър от американеца, както на последното изкачване от предходния
етап, където се е напрегнал до абсолютния си предел. Всъщност той ще
трябва някак да се задържи в границите на 20 секунди на километър спрямо
темпото на Армстронг в оставащите километри, ако иска да продължи да
носи жълтата фланелка. С други думи, трябва да открие нов предел на
силите си.
Твърде изтощен, за да върти педалите прав, Тома вкарва колкото може
повече мощ във всяко натискане от седнало положение, а главата му
подскача като на гълъб, докато той се мъчи нагоре по планината, до 1517
метра денивелация. Когато до върха остават 12 километра, Тома вече е
изгубил 90 секунди. Директорът на отбора му – Жан-Рене Бернодо, крещи в
слушалките му, че все още би могъл да спаси жълтата фланелка, ако успее
да кара малко по-бързо. Малко по-бързо? Та той вече се изкачва по-усилено

185
от всякога!
Тъкмо тогава Тома е задминат от Кристоф Моро – сериозен претендент в
общото класиране, който е спукал гума в подножието на изкачването. Тома
се надига и се „Закача“ за сънародника си. Изглежда по-смахнато от вся-
кога. Тъй като обичайните мускулни комбинации вече не работят, Тома
върти педалите, описвайки широки дъги с коленете си. Но действително
успява да се придвижва малко по-бързо.
Когато остават 7,5 километра, а общата му преднина възлиза на по-малко
от три минути, Тома е близо до точката на пълен срив. Моро го е
изоставил – зарязал е носителя на жълтата фланелка сам в един личен ад от
невъобразима умора. Напред по трасето Тома вижда червено-белия екип на
съотборника си Силвен Шаванел, който се е включил в едно ранно
откъсване. Тома го догонва. Шаванел е разбил Тома в Обиколката през
2003 г. и в тазгодишната надпревара влиза като признат лидер на отбора
Brioches la Boulangere – той е човекът, за когото се очаква да се жертват
грегарите като Тома. Но ролите им са се сменили и Шаванел сега се жертва
заради Тома, опитвайки се да извлече доскоро смятания за по-слаб
колоездач нагоре, докъдето му стигнат силите.
Остават пет километра и Тома е на 3:30 no-назад по трасето от Армстронг,
а „на хартия“ има преднина от 2:24. С коса, залепнала от пот по скалпа му,
той хвърля крадешком няколко погледа зад себе си, може би в търсене на
чудо – някакво невероятно щастливо стечение на обстоятелствата. Но
никой не идва.
Точно след отметката за оставащи три километра до финиша пътят се
стеснява и Тома навлиза в тесен коридор от зрители, надвесени напред със
стиснати юмруци, които го подканят да продължава напред. Лицата им са
посинели от напрежение, сякаш бъдещето на Републиката зависи от това
дали Тома ще задържи фланелката с цвят на канарче. А тя сега е изцяло
разкопчана и се ветрее, от което носителят ѝ изглежда точно толкова окаян,
колкото се чувства и вътрешно. Остава километър и половина катерене и
дефицитът на Тома достига четири минути – остават му само 64 секунди
преднина, а дори и по-малко, ако Армстронг спечели етапа и грабне 18-те
секунди бонус, които вървят в комплект с победата при финал на върха на
изкачване. И, естествено, американецът прекосява финиша с един
велосипед преднина пред Басо и започва официалното отброяване.
Автомобилът на отбор Brioches la Boulangere се изравнява с Тома. Жан-
Рене Бернодо подава главата си през прозореца и започва да хока своя
провалящ се състезател. До този момент Тома вече успява да кара изправен
само по няколко секунди, преди да седне отново, за да се възстанови. Един
френски телевизионен коментатор крещи: „Хайде! Хайде! Хайде!“ в един
глас с милиони свои сънародници, които също викат в домовете си и на

186
обществените места, където са се събрали. Докато профучава през
финалния завой, Тома вдига глава и присвива очи към банера над финиша,
сякаш е капитан на отклонил се от курса си кораб, напрягащ поглед, за да
види земя. Когато забелязва официалния часовник, по лицето му се разлива
изтощена усмивка, а десният му юмрук отпаднало се свива. Тома прекосява
линията на 4:42 зад Армстронг (и на 13-о място за етапа). Успял е да си
запази жълтата фланелка с 22 секунди преднина.
„Почти никой не очакваше, че ще успея да задържа maillot jaune днес.
Дори и аз, в известен смисъл – казва Тома на репортерите пред автобуса на
отбора си. – Днес го направих само със силата на волята.“
Неизбежното най-сетне се случва в етап 15. Една ранна атака на отчаяния
Ян Улрих, който стартира деня пети в общото класиране, се оказва пагубна
за Тома. Другите състезатели нямат избор, освен да реагират, и Тома вече е
изостанал, когато тепърва предстои по-голямата част, с четири големи
изкачвания. В крайна сметка отстъпва почти десет минути на Армстронг и
пада чак до осмо място в общото класиране. Вече няма какво повече да
даде – не само този ден, а и до края на Обиколката. Когато стига в Париж,
се е сринал чак до 18-ото място.
Всеки колоездач, спечелил жълтата фланелка в „Тур дьо Франс“, кара
добре. Но тези, които успяват, често откриват, че когато са облечени с нея,
карат дори още по-добре. Това явление е родило израза: „Жълтата
фланелка ти дава крила“. През 2004 г. Тома Воклер става последният от
дълъг списък колоездачи, представили се по-добре от очакваното, след
като са станали носители на церемониалното облекло на лидер в
надпреварата (макар че никога до този момент не е имало състезател, който
да задържи фланелката толкова дълго, след като я е грабнал така
неочаквано).
Жълтата фланелка не осигурява магически способности. Тя е парче плат,
а „крилата“, които дава, са просто една степен по-голямо усилие. Жълтата
фланелка не увеличава физическите способности на състезателите; тя по-
скоро ги вдъхновява да използват повече от способностите, които вече
имат. По-конкретно, тя експлоатира социалната природа на човешкото
същество по такъв начин, който кара колоездачите искрено да очакват
повече от себе си. Жълтата фланелка насочва светлините на прожекторите
към нейния носител, а така и провалът го жегва по-жестоко, и славата от
успеха е no-сладка. Тя „вдига летвата“, в която се е прицелил лидерът на
Обиколката.
Психолозите наричат това явление ефект на публиката. Онлайн речникът
Psychology Dictionary дава следното определение за този термин:
„влиянието на присъствието на други хора върху поведението на даден
индивид“. Психолозите смятат, че ефектът на публиката се осъществява от

187
така наречения социометър – механизъм, включващ множество райони на
мозъка, в това число предната част на острова (инсулата) и долната предна
гънка (гирус фронталис инфериор). Чрез този механизъм хората забелязват
и тълкуват вниманието на заобикалящите ги и използват информацията, за
да коригират поведението си по начини, по които е вероятно да спечелят
повече положително внимание.
В същината си ефектът на публиката кара хората да се придържат към по-
високи стандарти в поведението си. Да разгледаме едно проучване от 2011
г., проведено от психолози в Нюкасълския университет и публикувано в
„Еволюция и човешко поведение“ (Evolution and Human Behavior).
Установено е, че е по-вероятно студентите да почистват след себе си в едно
кафене, ако по стените на видни места са окачени плакати, изобразяващи
човешки очи. Ефектът на публиката повишава стандартите на хората не
само за по-морално поведение, но и за всеки вид изпълнение на задача,
което може да бъде обект на оценка. Ние, хората, искаме да ни виждат като
„добри“ във всяко нещо, което правим в присъствието на други.
Това включва физическите упражнения и спорта. През 2003 г.
изследователи от Щатския университет на Аризона инструктират студенти
доброволци да вдигат от лежанка колкото могат повече тежести в три
различни ситуации: в група от хора, с които не се състезават, в
съревнование срещу други студенти и индивидуално пред пасивна публика.
Резултатите, публикувани в „Журнал за изследвания върху силата и
физическата подготовка“ (Journal of Strength and Conditioning Research), са
поразителни.
Участниците са вдигнали значително повече тежести, когато работят сами
„на сцената“, отколкото в съревнование, а най-малко тежести – в
неконкурентна групова среда. Всъщност числата дори не са близки. Средно
студентите са вдигнали с 13,2% повече тегло пред публика, отколкото
когато никой не ги наблюдава.
Други изследвания показват, че ефектът на публиката става дори още по-
мощен, ако наблюдателите не просто присъстват, а активно насърчават
представящия се, както е в случая с Тома Воклер, когато колоездачният
свят се сплотява в негова подкрепа на Обиколката на Франция през 2004
година. В едно проучване от 2002 г., публикувано в „Журнал по спортна
наука“ (Journal of Sports Science), спортни физиолози от Университета на
Пенсилвания подлагат участниците на тестове за V02max на пътека при
четири различни условия: вербално насърчаване на всеки три минути, на
всяка минута и през 20 секунди, и мълчаливо наблюдение. Няма разлики в
ефекта от мълчанието и насърчаването през три минути, но участниците са
се справили далеч по-добре, когато са били насърчавани веднъж на всяка
минута, а най-добре – когато са получавали насърчение на всеки 20

188
секунди. Причината е ясна: субектите показват по-високи нива на лактат в
кръвта при теста, при който са получили най-голямо насърчение, а това
означава, че повишените очаквания за представянето им са ги тласнали да
се стараят повече и да достигнат по-близо до своя истински физически
предел.
Тези констатации помагат да се обясни предимството при игра на
собствен терен, съществуващо при всички спортове, включително и
различните дисциплини за издръжливост. На Олимпиадата в Лондон
например британският бегач Мо Фара печели златни медали в надбягвани-
ята на 5000 и 10 000 метра за страната домакин пред 80 000 бурно
аплодиращи го фенове на Олимпийския стадион. И двете състезания се
решават в последната обиколка и във всяко от тях тълпата просто
пощурява в най-напрегнатите мигове – оглушителните възгласи осезаемо
тласкат Фара пред останалите състезатели. Надпреварата на 5000
метра – второто от двете събития, се оказва особено оспорвана и след нея
Фара отдава заслугата за победата си на поддръжниците си. „Ако не бяха
те – казва той – не мисля, че щях да потърся у себе си повече сили.“
Едно проучване от 2014 г., ръководено от Самуеле Маркора и
публикувано в „Граници на човешката невронаука“ (Frontiers in Human
Neuroscience), предполага, че социалното насърчение подобрява
издръжливостта не само като мотивира спортистите да „търсят у себе си
повече сили“ (или, казано на психобиологичния език на Маркора, да търпят
по-високо ниво на усещано усилие), но и като намалява усещането за
усилие, съотнесено към интензивността на физическата активност. В това
проучване, в две отделни ситуации, 13 доброволци карат стационарни
велосипеди с висока интензивност и до изтощение. При всеки тест
субектите гледат компютърен екран, който периодично и само за миг
показва изображения на човешки лица. Образите обаче изчезват толкова
бързо, че участниците ги регистрират само несъзнателно.
При едното изпитание на участниците се показват щастливи лица, а при
другото – тъжни. Удивително е, че субектите издържат с 12% по-дълго в
изпитанието с щастливи лица. Причина обаче не е повишената мотивация.
По-скоро показването на щастливи лица повишава настроението на
субектите и така намалява усещането им за усилие. Ако се върнем към
темата за ходенето по жарава, насърчаването оказва такъв ефект, сякаш те
повдига и краката ти не се притискат толкова силно в горещите въглени, а
така и усещаната болка е по-малка.
Вторичната полза от ефекта на публиката показва, че явлението не е
просто въпрос на повишена мотивация. Чистите мотиватори карат
спортистите да полагат повече усилия. Ефектът на публиката (като
приемаме, че публиката ги подкрепя) кара атлетите не само да полагат по-

189
вече усилия, а и да се чувстват способни да полагат повече усилия. Тъкмо
чрез този втори вид влияние ефектът на публиката истински повишава
очакванията на спортиста спрямо собственото му представяне.
Изследванията като това на Маркора подсказват, че да се състезаваш за
олимпийски златен медал пред огромна тълпа подкрепящи те фенове в
родината ти не е единственият начин да се възползваш от ефекта на
публиката. Всеки спортист може да го стори, като просто търси събития с
много и ентусиазирани зрители, които показват подкрепата си. Изчислено
е, че зрителите на Нюйоркския маратон, които се трупат из улиците на
петте района на града, възлизат на два милиона души. Ако всички други
условия са еднакви, един бегач може би ще се представи по-добре на това
събитие, отколкото в по-малък маратон с no-вяла зрителска подкрепа.
Специфичният състав на групата зрители също влияе на силата, с която
въздейства ефектът на публиката. При едно проучване от 1988 г.,
публикувано в „Психофизиология“ (Psychophysiology), Стивън Бучър от
Университета на Нови Южен Уелс в Австралия открива, че мъжете сред
участниците дават по-ниски оценки на усещаното усилие, когато карат
стационарен велосипед с висока интензивност, ако провеждащият
експеримента е жена. Тази констатация се потвърждава от опита на много
мъже, участващи в Бостънския маратон. Те чувстват специален прилив на
сили, когато преминават през прочутия „тунел на писъците“ на студентките
от „Уелзли Колидж“ по средата на надпреварата.
Да прекараш известно време, облечен в жълтата фланелка, е уникално
преживяване за един на милион състезатели по колоездене. Но по-
находчивите спортисти за издръжливост на всяко съревнователно ниво
могат да се възползват от ефекта на публиката, за да повишат своите
очаквания за представянето си, например като избират внимателно
състезанията си, като канят близки и приятели сред публиката, а може би
дори и като си създадат своя фен база в социалните медии.
Цели седем години обличането на жълтата фланелка за Тома Воклер
изглежда, сякаш ще си остане едно от нещата, които преживяваш веднъж в
живота. Но през 2011 г. то отново се случва – Тома грабва лидерството в
общото класиране на „Тур дьо Франс“ и задържа maillot jaune по-дълго,
отколкото мнозина са очаквали. Самият Тома обаче го е очаквал. Защото
той вече не е същият колоездач, който е бил през 2004 година. В
Обиколката през онази година той разчита на ефекта на публиката, за да
постигне пробив. След като веднъж е станал център на вниманието, това го
мотивира да положи повече усилия, а подкрепата на привържениците му го
кара да се чувства способен да кара по-бързо от всякога. В следващите
състезания обаче Тома разчита на нещо друго, което бихме могли да
наречем ефекта на успеха. Героичните постижения на Тома в Обиколката

190
през 2004 г. са го променили. След като открива, че може да кара заедно с
най-добрите, когато си го е поставил за цел, той го прави многократно през
следващите години и печели редица големи състезания, сред тях и Circuit
de la Sarthe през 2008 г. и френското Национално първенство по колоездене
на шосе през 2010 година.
Множество изследвания показват, че постигането на успех в дадена задача
подобрява по-нататъшното ти представяне в нея, като повишава вярата в
собствените ти сили или усещаната компетентност. Ако вярваш, че си
добър в нещо, това може да повиши резултатите ти, независимо дали
действително си добър в него – доказателства ни дава едно проучване, при
което условията тайно се манипулират по такъв начин, че първоначалният
успех на субектите не е по тяхна заслуга; това ги кара да вярват, че са по-
добри в тази дейност, отколкото са в действителност. Например в едно
изследване от 2014 г., публикувано в „Протоколи на Националната
академия на науките“ (Proceedings of the National Academy of Sciences),
изследователите в Щатския университет на Ню Йорк „Стоуни Брук“
създават онлайн игра и на случаен принцип разпределят награди за
„успешно представяне“ на някои играчи. Макар че всъщност наградените
играчи първоначално не са се представили по-добре от другите, в играта си
по-нататък те започват да постигат по-добри резултати. Това е ефектът на
успеха, който е различен от ефекта на публиката.
На по-дълбоко ниво обаче тези два ефекта имат общ механизъм. И двата
действат, като карат спортистите или хората, изпълняващи някаква задача,
да очакват повече от себе си. При ефекта на публиката спортистите се
прицелват в по-висок стандарт за успех, когато са наблюдавани, отколкото
когато представянето им остава незабелязано, и винаги целта е да получат
положителна оценка от наблюдателите си. При ефекта на успеха
спортистите се прицелват в по-висок стандарт, защото успехът, който вече
са постигали, е повишил чувството им на вяра в собствените сили, а това е
породило очакването, че могат да се представят по-добре, отколкото в
миналото.
Разнообразни експерименти доказват, че независимо откъде произлизат,
очакванията за успех подобряват представянето. През 2013 г. психолозите
Улрих Вегер и Стивън Лоунан карат две групи участници да отговорят на
поредица от въпроси, представяни един след друг на екран. На едната
група е съобщено, че верният отговор на всеки въпрос ще се появява на
екрана много бързо (подобно на щастливите лица в проучването на
Маркора, описано по-горе), така че умът да ги „види“ само подсъзнателно.
В действителност обаче им показват безсмислени фрази. Въпреки това тези
участници на практика отговарят правилно на повече въпроси. В резюме на
откритията си, публикувано в „Тримесечен журнал по експериментална

191
психология“ (Quarterly Journal of Experimental Psychology), Вегер и Лоунан
стигат до извода, че причината се крие във факта, че участниците са
очаквали да се представят по-добре.
Според психобиологичния модел на издръжливостта всяко влияние, което
кара спортиста да очаква по-добро представяне, има потенциала да доведе
до по-добро представяне. Има данни, че самата физическа активност
донякъде действа като плацебо – колкото по-подготвен физически очаква
да стане човек от дадена спортна програма, толкова по-добра форма
постига в действителност. Това би обяснило защо често се казва, че
разликата между великите треньори и останалите не е в системата им за
трениране, а в способността им да накарат спортистите да вярват в нея.
Беше предположено и че явлението peaking – постигане на
безпрецедентни резултати в самия край на период на прогресивни
тренировки – до голяма степен се основава на очакванията. Например едно
проучване от 2010 г., проведено от Кори Бауман от Щатския университет
на Джорджия и Томас Уетър от Университета на Уисконсин „Стивънс
Пойнт“, и публикувано в „Международен журнал за наука за физическата
активност“ (International Journal of Exercise Science), установява, че
студенти, занимаващи се с крос-кънтри бягане, постигат най-добрите си
резултати на спортни събития в края на състезателния сезон, въпреки че не
показват подобрение в тестовете на физическата им форма, провеждани
периодично през целия сезон.
Като цяло високите очаквания за подобрение и успех са сред най-
мощните умения за справяне, които един спортист за издръжливост би
могъл да притежава. Както се казва, ако мислиш, че можеш, си прав. И ако
мислиш, че не можеш (дори да казваш, че можеш), също си прав. Тома
Воклер го разбира и затова търси всеки възможен източник на по-високи
очаквания, до който може да се добере – независимо дали ще е подкрепяща
го публика, вече постигнати успехи, или нещо съвсем друго. Ето защо,
макар че втората му офанзива с жълтата фланелка се развива до голяма сте-
пен като първата, тя приключва далеч по-различно.
Всъщност и началото ѝ е донякъде различно. След етап 8 Тома е на 19-о
място в генералното класиране, само на 89 секунди зад лидера в
надпреварата Тор Хусховд. От 2004 г. насам Тома не е бил така близо до
върха на толкова напреднал етап от Обиколката. Етап 9 е „умерено планин-
ски“. В първото катерене за деня Тома поставя началото на откъсване и
към него се присъединяват още петима.
Когато групата стига до подножието на второто изкачване, вече са
увеличили преднината си спрямо пелотона до 3,5 минути.
После късметът им се усмихва. На спускането по Кол дю Па дю Пейрол,
който е от категория II, няколко колоездачи от основната група падат с

192
висока скорост по хлъзгавия от дъжда път. Мъжете в челото на пелотона
обявяват примирие, за да позволят на колоездачите, попаднали зад мелето,
да ги догонят. Тази спортсменска постъпка позволява на групата на Тома да
увеличи преднината си до повече от осем минути. Пелотонът я преследва
усилено през последните няколко изкачвания, но на финала, където Тома
стига секунди след победителя в етапа Луис-Леон Санчес, разликата все
още е близо четири минути. Тома се придвижва начело в общото
класиране, на 1:49 пред Санчес и на 2:26 пред най-близкия „сериозен“
претендент като цяло – Кадел Еванс.
След това Тома казва на репортерите: „Предишния път, когато облякох
жълтата фланелка, коментаторите казваха, че са ме оставили да я взема. Но
този път сам я преследвах“.
(Превод: Предишния път не очаквах да облека жълтата фланелка. Този
път очаквах.)
И все пак, въпреки постигнатото от Тома през 2004 г. и въпреки високото
ниво на представяне, което той поддържа след онзи пробив, никой освен
него самия не очаква той действително да повтори – камо ли да надмине,
храброто си превъзходство в първия си победен поход в жълто. В крайна
сметка този път буферът му от спечелено време съвсем не е толкова голям.
Още повече че надпреварата вече е навлязла в планините, където най-
добрите колоездачи – сред които Кадел Еванс и Анди Шлек – дават най-
доброто от себе си. И все пак в утрото на етап 18 – Кралския етап на
Обиколката на Франция за 2011 г., Тома е все още на 66 секунди пред
Шлек и на 2:36 пред Еванс. Той действително е повторил подвига си
отпреди седем години, като отново очарова колоездачния свят и неведнъж
докарва старите и новите си фенове до прединфарктно състояние със състе-
зателния си стил „на косъм, но не се предава“.
Етап 18 е 220-километрова надпревара през три изкачвания от екстра
категория и накрая – финал на връх. Същия този етап го видяхме през
погледа на Кадел Еванс в Шеста глава. Преживяването на Тома в тази
епична надпревара е много различно, макар че през цялото време той кара в
сянката на човека, който в крайна сметка ще победи в Обиколката.
Да си припомним, че Анди Шлек прави дързък солов ход в ранна фаза на
надпреварата, по страховития Кол д’Изоар, който се извисява на 2360 метра
надморска височина. Никой не смее да го последва, при положение че ги
очаква още толкова много катерене. Когато Шлек достига долината между
Кол д’Изоар и финалното изкачване за деня – привидно безкрайното 22,8-
километрово нанагорнище до Кол дю Галибие, той се залавя агресивно да
катери по-ниските му склонове, а когато преследващата го група пристига в
подножието, състезателят от Люксембург вече е на 3 минути и 50 секунди
нагоре по пътя. Тома ще трябва да завърши изкачването поне 75 секунди

193
по-бързо от действащия шампион в Обиколката на Франция, за да си запази
жълтата фланелка.
Еванс има не по-малка мотивация да догони Шлек и повече сила за целта,
затова той задава темпото. Няма атаки и промените в темпото са малко.
Еванс просто застава начело на групата и изтощава краката на почти всички
зад себе си. Тома се нарежда в дирята на австралиеца и кара там през най-
мъчителния час, който някога е прекарвал на велосипеда. Зад него разни уж
по-подготвени колоездачи изпокапват като сухи листа.
Истинската драма обаче се случва вътре в малцината, които са устояли.
Борбата на Тома изглежда и се усеща не като „съревноваване“, а по-скоро
като висене от ръба на покрив на връхчетата на пръстите. Това е
безжалостно изцеждане на енергията, на живота и на духа, превърнато в
агония от неотслабващото темпо на усилието, от абсолютната
невъзможност дори и само за миг да се предадеш на спешната нужда от
отдих, пък било то и да се отпуснеш само на един процент.
Когато Еванс подминава банера, който бележи два километра до върха, в
групата му са останали само петима – и Тома е последният от тях. Шлек е
минал под същия този банер 2 минути и 56 секунди по-рано. В
предшестващите ги 21 километра преследвачите са намалили преднината
на Шлек само с 54 секунди. Тома трябва да си върне допълнително 19
секунди в последните два километра. Това изглежда невъзможно.
Единствената надежда, която му остава, е съотборникът му Пиер Ролан,
който също е оцелял – но на косъм.
Ролан приема болезненото си задължение, изправя се и с мъка се добира
до място пред Еванс. Тома го следва отблизо, подкарвайки съотборника си
като садистичен водач на кучешки впряг. Но Ролан твърде скоро изчерпва
силите си в мъченическата си мисия и отива обратно в тила. Еванс си
връща челната позиция и започва усиленото въртене към финала. Тома
застава зад колелото му и се задържа там, почти заслепен от болка. Ролан и
Дамиано Кунего един след друг бързо окапват, само Франк Шлек и Иван
Басо остават в контакт с Еванс и Тома. Ето че надпреварата ще се реши от
четиримата най-добри катерачи в света плюс един средна ръка, но с
невидими криле.
На банера, бележещ един километър, Тома е на 2:35 зад Анди
Шлек – върнал си е жълтата фланелка с една секунда. Краката адски го
болят. Успява да върти педалите прав едва по пет-шест секунди, преди
отново да седне за символична почивка, която пренебрежимо слабо ще
смекчи агонията. На 300 метра от линията Франк Шлек атакува и
спринтира напред, за да грабне второто място в етапа. Еванс и Басо тръгват
след него. Тома не е в състояние да ги последва. Краят вече е пред очите
му, но тялото му започва да не му се подчинява. Той се изправя за последен

194
път на педалите и ги върти с лице, вдигнато към небесата, с изплезен език,
подмятащ се по брадичката му.
Тома прекосява финиша на 2 минути и 21 секунди зад Анди Шлек и си
запазва maillot jaune с 15 секунди актив – след повече от шест часа каране.
На снимките, запечатали този миг, лицето на Тома изразява ненадмината
радост, примесена с неописуемо страдание. Това е израз на уникалното
постижение на Тома Воклер като носител на жълтата фланелка в
Обиколката на Франция: изключителен, почти пиров триумф, който
включва както успех, така и провал, но надхвърля границите и на двете.
Един обзор, публикуван същия ден в http://www.cyclingnews.com/, носи
заглавието: „Невероятният Воклер все още в жълто“. В него пише, че Тома
е постигнал една „обиколка чудо“.
На Тома обаче му е нужно нещо повече от чудо, за да се измъкне и от етап
19 с жълтата фланелка на гърба си. Още на старта без капка сила в краката
си, той дава всичко от себе си по изкачването на Кол дю Телеграф – от
категория I, и на Кол дю Галибие, който е екстра категория, за да стигне до
подножието на най-легендарното изкачване в Обиколката – Алп д’Юез, в
контакт с братята Шлек, Еванс, Басо и Контадор. Изостава спрямо всички
тях и приключва деня на четвърто място в общото класиране, на 2:10 зад
новия лидер Анди Шлек.
Но Тома готви още една изненада. Последният съревнователен етап на
Обиколката – етап 20, е 42,5-километров индивидуален часовник. Тома
никога не е бил особено добър „часовникар“. В съответния етап от
Обиколката през 2010 г. е завършил 128-и и е отстъпил повече от девет
минути на победителя в етапа. Ако и този път Тома се представи по сходен
начин, ще изпадне от топ 10 в крайната класация. Той не иска това.
Всъщност сега иска само да задържи четвъртата си позиция, и то толкова
силно, както преди е искал да задържи жълтата фланелка. Силно
мотивиран, Тома прави най-великия часовник в кариерата си и завършва на
13-о място, като отстъпва само на 2 минути и 14 секунди спрямо
победителя в етапа Тони Мартин. Това е предостатъчно, за да запази
мястото си в генералното класиране.
Струва си да се отбележи, че Тома Воклер вече не е облечен в жълтата
фланелка, когато прави това изумително представяне. Никога не е била
най-важна тя. Важен е потенциалът, който е съществувал у него през
цялото време – потенциал, който изисква само съответните очаквания, за да
произведе нещо много, много специално.

195
 Единайсета глава.
СТРАСТТА НЕ ПРИЗНАВА ВЪЗРАСТ
В 21-вия ден на втория месец от 44-ата си година на този свят Нед
Оувъренд се събужда точно преди изгрев слънце в хотелска стая в „Астън
Уайлеа Ризорт“ на остров Мауи. Изяжда набързо закуската си от овесена
каша, банан и кафе, събира си екипировката и се отправя към плажа. В 9:00
ч. Нед вече е приключил с подреждането на транзитната си зона, напомпал
е гумите на планинския си велосипед Specialized S-Works и е направил едно
десетминутно плуване в приятните води на Южния Тихи океан. Небето е
безоблачно, а въздухът – топъл и вече клони към горещ.
Мъжки глас, усилен от високоговорителите, пронизва утринната тишина и
свиква атлетите на стартовата линия на Световния шампионат XTERRA за
1998 година.
Нед се присъединява към другите 185 състезатели на обозначеното място,
покрито с фин пясък, точно до водата, и застава в предната редица сред
група професионални състезатели. Майк Пиг – миналогодишният шампион
в този офроуд триатлон, изглежда спокоен и напълно готов. Уес
Хобсън – един от най-добрите в света в триатлона на кратки трасета, вдига
ръце над главата си, за да изпъне раменете си. Джими
Ричитело – победител в първия шампионат XTERRA през 1996 г., гледа
втренчено водата и си избира линия. Майкъл Тобин, почти непобедим в
дуатлоните (бягане – велосипед – бягане), леко намества плувните си очила.
Нед се промъква до последния от изброените, биейки на очи с шортите си
за колоездене (другите са по бански) и рошавия си мустак; помнят го най-
вече като победителя в първия световен шампионат по планинско
колоездене крос-кънтри още през 1990 година.
Спортистите за издръжливост, които се състезават в многочасови събития,
обикновено достигат най-добрата си форма на възраст между 30 и 35
години. Повечето от професионалистите на плажа в онзи ден попадат в тези
граници. Тобин е най-младият от мъжете, на 31 години. Пиг и Хобсън
наскоро са отпразнували 34-ия си рожден ден. Ричитело е на 35, но
изглежда като момче.
Отново Нед не се вписва сред тях. На 43 години, той не само е по-
възрастен от състезателите около себе си; възрастта му надвишава с повече
от пет години тази на най-възрастния човек, печелил някога световен
шампионат в който и да било от основните спортове за издръжливост.
Чува се пистолетен изстрел. Състезателите нагазват в прибоя и се гмурват
напред. Нед загребва с всички сили през първите петдесетина метра, решен
да се закачи за втората група. Сравнително неопитен плувец, той не храни
196
големи надежди да се присламчи към първата група, където със сигурност
ще бъдат Пиг, Хобсън и Ричитело.
Глен Уочтел – местен спасител, води групата към оранжевия буй с форма
на хапче, който обозначава първия от двата остри десни завоя в
триъгълното трасе. Хобсън е близо зад него, на четвърта позиция. На 250
метра Нед вече е изостанал с 23 секунди зад лидерите, но това е доста
добре по неговите стандарти. Нед е завършил трети в първия шампионат
XTERRA и втори през 1997 г., като и в двете състезания тъкмо плуването
го е проваляло. От няколко месеца обаче работи усилено в басейна и
напоследък нещата започват да се получават. В тренировките си по плуване
на Мауи той се чувства комфортно и е доволен от резултатите си; вече и
сам може да прецени, че плува по-добре, отколкото в миналите издания на
XTERRA.
Водещата група от 15 спортисти плува успоредно на брега през леко
развълнуваната вода към втория буй, а после поема обратно право към
брега. Дължината на една обиколка е 750 метра. Състезателите ще я
преплуват два пъти, с кратко бягане по брега между обиколките. Нед стига
до пясъка малко повече от минута след първия ешелон. Решен да печели
време с всички възможни средства, той спринтира между мястото на
излизане от водата и точката, откъдето се влиза пак, а в това време търси с
поглед възможности да догони някоя по-бърза група плувци. Тъй като не
внимава къде стъпва, се спъва в малка издатина в пясъка и едва не пада.
Отново във водата, Нед успява да се „Закачи“ за краката на друг
професионалист – Саша Кройке, и гребе в дирята му през по-голямата част
от втората обиколка.
Хобсън завършва плуването все още на четвърта позиция и първи сред
големите претенденти. Състезателният хронометър показва 14:58, когато
той хуква през коридора от аплодиращи зрители и навлиза в затревената
транзитна зона, където нахлупва набързо каската си, грабва планинския
велосипед и стартира колоездачния пробег. Пиг влиза в транзитната зона 12
секунди след Хобсън, а Ричитело – още 22 секунди по-късно. Нед напуска
водата 43-и, на 2 минути и 17 секунди след Хобсън, но повече от 40
секунди по-близо до лидера, отколкото е бил предходната година.
На Нед му отнема малко повече време да се екипира, отколкото на някои
по-млади спортисти; той слага червено горнище без ръкави с името му,
изписано на гърба, каска и ръкавици в същия цвят и слънчеви очила.
Трийсеткилометровото трасе за колоездене започва с кратък участък с
асфалтова настилка. За Нед е от решаваща важност да изпревари колкото
може повече състезатели, преди пътят да се стесни и задминаването да
стане трудно. Благодарение на богатия си опит в офроуд колоезденето той
задминава цели 36 по-добри плувци и се придвижва до пето място в

197
рамките на първите 6,5 километра. Зад него следващият планински
колоездач – Майкъл Тобин, пука гума и губи още повече време от 25-те
секунди, които вече е отстъпил на Нед в плуването.
Хобсън първи достига „Хълма на разбитите сърца“ – изкачване с дължина
1,6 километра и денивелация 366 метра по ниските склонове на
извънземния вулкан Халеакала, който отдавна е заспал, но въпреки това в
този ден излъчва жега като от магма. Той сменя на най-ниска предавка и
атакува набраздения и осеян с камъни хълм в бърз ритъм, в опит да избегне
загуба на инерция, но задното му колело закача буца пръст и превърта. Не
успява да се откопчае от педалите достатъчно бързо и пада сякаш на
забавен каданс на дясната си страна. Следващият, достигнал това
място – Ричитело, се сблъсква с подобен проблем, но успява да слезе и да
подкара напред велосипеда си.
Изкачването е толкова стръмно и технично, че дори Нед затъва на същото
коварно място. Но не го сполетява същата участ. Без следа от паника, той
изпълнява в модифициран вид трика „стоене на едно място“, като върти
наляво-надясно кормилото -ас него и предното колело – за да запази
равновесие, докато успее да намери добра линия и да се измъкне. Малката
тълпа зрители и фотографи, дошли тук от брега, аплодират ловката
маневра. (Знам, защото и аз бях сред тях.)
Близо до върха на „Хълма на разбитите сърца“ Нед, който със своята
вещина в катеренето си е спечелил прозвището Смъртоносния, настига Пиг
и заема третото място. Докато профучава покрай лявото рамо на Пиг, Нед
поглежда назад, за да подразни леко единствения човек, когото никога не е
побеждавал в това спортно събитие – с кратък, мълчалив поглед очи в очи.
Следващата цел по трасето напред е Джими Ричитело. Нед се прицелва в
гърба на тексасеца, докато профучава по едно право, леко вълнисто
спускане. И двамата мъже постепенно догонват Хобсън, който среща
трудности в още един участък от трасето с рохкава пръст, известен като
„Отмъщението на Бъба“, и там е принуден да откопчае дясната си обувка и
да се изтласква нагоре в продължение на няколко отчайващи метра като на
тротинетка. Минути по-късно Хобсън взема един почти обратен завой,
което му позволява да провери къде са преследвачите му. А те са точно зад
него.
Пътеката отново тръгва нагоре. Нед задминава Ричитело, преди той да е
успял да настигне Хобсън. Все още на изкачването, Нед поспира точно зад
Хобсън, отдъхва за миг, после поема наляво, атакува и застава начело. Нед
обаче още не се е възстановил от усилието, когато стига рязко до участък с
по-голям ъгъл на наклона, който го сварва неподготвен. Започва да
хипервентилира и е принуден да слезе. Бута велосипеда нагоре в
прегърбена поза, с глава, увиснала към земята. Хобсън още е близо зад него

198
и като вижда разклатената позиция на Нед, се възползва от шанса и завърта
яростно педалите в опит да го върне на второ място. Но точно преди да се
изравни с него, трасето става по-равно, Нед се качва отново на велосипеда
си и дръпва напред.
Новият лидер в надпреварата скоро стига до второто и последно голямо
изкачване по маршрута – дълъг 1,6 километра смазващ склон с
денивелация 430 метра, който след първото издание на XTERRA е станал
известен с името „Височината на Нед“. В подножието му Нед минава край
подкрепителен пункт, в който дежурни са неколцина тийнейджъри, потящи
се в екипите си с еднакви сини тениски. Той им виква, че иска вода,
изгълтва я и после се заема да покаже защо хълмът е кръстен на него.
Върти педалите на висока предавка, като на всяко натискане цялото му
тяло вкарва мощта си в ритъм, напомнящ за работата на бутален двигател.
На върха на възвишението Нед прави остър десен завой по тясно, неравно
нанадолнище, обрасло с гъста растителност. Докато белите му дробове си
отдъхват, впряга техничността и отчаяната си храброст. Очите му са фо-
кусирани далеч напред по пътеката, за да забележи навреме камъните, в
които може да спука гума, а и малките и дълбоки падини, в които предната
му гума може рязко да потъне и да го запрати в предно салто през
кормилото. За да кара възможно най-леко през неравната повърхност, той
се надига от седлото, с крака, почти изцяло изпънати, и със стегнати лакти,
като балансира поравно между двете гуми. Тялото му все пак изтърпява
доста раздрусване, въпреки че предният и задният амортисьор имат за цел
да смекчават резките удари.
В по-леките участъци от дългото спускане към брега Нед сяда обратно на
седалката и върти усилено. За него не е достатъчно просто да има някаква
преднина, когато започне бягането. Нужна му е възможно най-голяма пред-
нина. Миналата година Нед първи е слязъл от велосипеда само за да бъде
изпреварен в бягането от Пиг, а днес поне още двама от другите, които го
гонят – Хобсън и Тобин – са способни да бягат дори по-бързо и от
действащия шампион.
Колоездачният пробег завършва с десен завой по кратко разклонение на
пътеката, водещо към зелен килим за засичане на времето, разположен пред
шатра за смяна на екипировката. Състезателният хронометър, разположен
до килима, показва 1:43:18, когато Нед изпълнява слизане в полет от
велосипеда и го хвърля на земята, откъдето го прибира един доброволец.
Друг доброволец му връчва найлонова торба, в която са обувките му за
бягане и една слънцезащитна козирка. Той се шмугва в шатрата и сяда на
сгъваемо столче, за да се екипира за последния етап: 11-километрово трасе
за бягане, изпълнено с препятствия.
Нед усеща абсолютно всяка от своите 43 години, докато излиза от шатрата

199
в далечния ѝ край и хуква по сенчестата пътека към плажа Макена. Дори и
с отпочинали крака Нед бяга като горила, с ръце, провиснали ниско с
кокалчетата напред, но точно сега изморените му крачки особено много
напомнят за човекоподобна маймуна.
На плажа завива надясно и следва маркерите, които го насочват през
мекия сух пясък. Чувства се като сомнамбул, бягащ от призрак в кошмара
си – сякаш въпреки всичките си усилия едва напредва. Вляво от него
някакви курортисти се забавляват в топлите води, без да обръщат внимание
на Нед и изнурителния му стремеж към световна шампионска титла.
По-назад и извън полезрението му Уес Хобсън стига до транзитната зона с
време 1:47:01, а Джими Ричитело е по петите му. Ако Нед бяга добре, и за
двамата би било трудно да намалят преднината му, но ако се
позабави – реална възможност, предвид жегата и стремителните му усилия
дотук, 11-те километра бягане предлагат предостатъчно шансове на по-
младите преследвачи да го настигнат.
Нед е готов на всичко, за да не допусне това. В телевизионно интервю,
заснето в деня преди надпреварата, той казва: „Ако раци късат месата ми на
плажа Макена, защото съм се издънил, така да бъде. Победа или загуба“.
Много вероятно е да е искал да каже: „Победа или смърт!“.
Един десетметров участък с камъни колкото волейболни топки,
разположен напречно на трасето, нарушава ритъма на Нед и го забавя до
припряно ходене, докато той избира всяка стъпка с голямо внимание.
Преодолял препятствието, той пак е на рехав пясък и на всяка крачка обув-
ките му затъват почти изцяло. Нед се чувства особено благодарен за
тренировъчните екскурзии, които наскоро е правил до Таос, Ню Мексико,
за да гази през пясъчни дюни в 35-градусова жега.
Следващият завой е обозначен с яркожълт банер. Нед свива вдясно и се
гмурва в гора. Скоро се натъква на паднало дърво и го прескача. Докато
изтегля колене към гърдите си, лявото му подколянно сухожилие се свива.
Взривът от болка е последван от незабавен пристъп на паника. Мускулните
крампи са в списъка с катастрофални случки, които може да преобърнат
нещата в полза на нахаканите хлапета зад него. Нед се приземява и
продължава да бяга, а внезапната болка постепенно отшумява с
движението.
Няколко мига по-късно той стига до завой без видимост след него и за
малко да се блъсне в един нисък клон, надвесен над трасето. Навежда се, за
да се шмугне под него, и подколянното му сухожилие отново се свива.
Залива го вълна от отчаяние. Нед го преглъща и продължава напред, като
си налага да бяга нормално въпреки болката. Мускулът малко се отпуска,
но остава болезнен. Ако получи крампа трети път, това вероятно ще е краят
на състезанието за него.

200
 Нед излиза от гората и завива наляво по пътека, настлана с чакъл. Там го
чакаш видеооператор на мотопед и шофьор, които потеглят успоредно с
него.
 Каква преднина имам? – пита ги Нед.
 Четири минути – гласи отговорът.
Нед не може да повярва. Може би, мисли си той, не бива да вярва.
Неофициалните данни за преднината са пословично ненадеждни. Нед обаче
не може да се сдържи. Вълнението го кара да търчи напред като хвърчило
във внезапен порив на вятъра. Може би no-умният ход би бил да намали
темпото, за да предпази увреденото си подколянно сухожилие, но Нед
винаги се е състезавал сърцато – няма намерение да постъпи по друг начин
и сега.
Чакълената пътека го извежда на плажа Пуленалена. Отливът е оставил
широка ивица твърд мокър пясък, по който той успява да се плъзга с добра
ефективност. Подколянното му сухожилие засега се държи, но умората
започва да му натежава. Цяла сутрин се е напрягал максимално – първо, за
да изгуби колкото може по-малко време във водата, а после и да спечели
максимум преднина на велосипеда; сега пък, за да запази спечеленото с
мъки предимство пеша. Всъщност преднината му продължава да нараства,
докато най-близкият му преследвач – далеч по-едрият Хобсън, с мъка бяга
по мекия пясък и се препъва през каменните образувания и под клоните на
дърветата, които Нед вече е преодолял.
В северния край на плажа Пуленалена Нед е насочен към пътеката по нос
Уайлеа. Каменистата ѝ повърхност е по-подходяща за бързо бягане от
всички видове терен до момента. Той разширява крачките си и вдига
темпото до доста под шест минути за миля (3:44 минути за километър) за
последната атака към финала при хотел „Астън Уайлеа“. Когато излиза от
завоя на пътеката, Нед вижда недалеч транспаранта над финала.
Състезанието все още не е приключило. С пъклено коварство пътеката е
прекъсната от един последен плажен участък. Нед го прекосява с
неравномерен ход и надигащи се гърди, извивайки врат на два пъти, за да
провери дали няма да види Хобсън или Пиг, или Ричитело, или Тобин, или
дори бързо приближаващия се Питър Рийд, победител в Световния
шампионат „Айрънмен“ седмица по-рано (и само на 29 години). Плажът е
празен.
Нед преминава от пясък на камъни на трева в рамките на 50 метра,
насочван от бялата полицейска лента, опъната между дървени колчета. От
двете страни на колчетата стоят въодушевени зрители, а пискливите им
възгласи се заглушават от усиления баритон на говорителя на състезанието.
Докато търчи по тесния проход към финиша, Нед протяга лявата си ръка и
я плясва в ръцете на няколко десетки непознати, ухилен като малко момче.

201
Той къса лентата с време 2:24:16 – точно с четири минути и половина
пред Уес Хобсън, за да постави нов рекорд на трасето и да стане най-
възрастният световен шампион на всички времена в спортовете за
издръжливост.
Преди да почине на 100-годишна възраст през 1996 г., комикът Джордж
Бърнс казва: „Ако ме питате кое е най-важното разковниче на
дълголетието, ще трябва да призная, че то е да избягвате тревогите, стреса
и напрежението. Пък дори и да не ме питате, аз пак ще трябва да ви го
кажа“.
Фактите показват, че Бърнс е знаел за какво говори. Стареенето и
дълголетието се влияят от разнообразни фактори, сред които са и гените, и
начинът на живот, но изследванията доказват, че психологията има най-
голямо въздействие. По-конкретно хората, които имат положителна нагласа
и които не се впрягат за дребни неща, обикновено остаряват по-бавно и
живеят по-дълго.
Сред първите учени, документирали тази връзка, е Стивън
Джует – психиатър в „Медикъл Колидж“ в Ню Йорк. През 1973 г. списание
The Gerontologist публикува култовата статия на Джует „Дълголетие и
синдромът на дълголетието“. В нея той споделя какво е научил от на-
блюденията си над 79 мъже и жени на възраст между 87 и 103 години.
Забелязал е няколко общи личности черти, сред тях „отсъствие на
тревожност“, „оптимизъм и чувство за хумор“ и тенденция „да гледат на
живота като на чудесно приключение“.
По-късните проучвания подкрепят и допълват констатациите на Джует.
Днес сред психолозите цари единодушие, че има четири ключови
личностни черти, които до голяма степен се припокриват с тези на
Джует – откритост, добросъвестност, екстраверсия и нисък невротизъм, и
които до голяма степен предсказват дълъг живот и здраве в напреднала
възраст. Едно проучване от 2007 г., проведено от изследователи в
Единбургския университет и публикувано в „Психосоматична медицина“
(Psychosomatic Medicine), например, установява, че хората, които получават
ниска оценка при измерване на невротизма (склонност към страх и
тревожност), е далеч по-малко вероятно да умрат от сърдечносъдово
заболяване в рамките на 21-годишен период в сравнение с тревожния тип.
Учените все още се опитват да разберат защо четирите ключови
личностни черти забавят процеса на стареене. Изследователите с
дуалистична насоченост, които са склонни да възприемат съзнанието и
тялото като отделни, по принцип търсят поведенчески връзки между ин-
дивидуалните личностни черти и конкретни здравословни видове
поведение. Някои такива връзки са установени. Добросъвестните мъже и
жени е по-малко вероятно да злоупотребяват с алкохол, а екстравертните

202
индивиди е по-вероятно да правят физически упражнения.
Учените, които подхождат към същия проблем от психобиологичната
гледна точка, при която съзнанието и тялото се разглеждат като
взаимнопроникващи и концепцията за характер е заменена от тази за стил
на справяне, се фокусират върху емоцията. Този подход се оказва по-
плодотворен и вече е ясно, че емоцията играе далеч по-съществена роля от
поведението в предаването на ефектите за забавяне на стареенето, които
оказва характерът.
Естествено е да мислим за емоциите като за умствени преживявания, но те
са и състояния на тялото. Стиловете на справяне се изразяват до голяма
степен чрез емоцията, а емоцията се изразява до голяма степен чрез
телесните състояния. Невротичните хора например прекарват много време
в състояние на стрес. Това състояние включва (освен всичко друго)
отделяне на кортизол – хормон, който с течение на времето причинява
голямо износване на тялото. Известно е, че хронично повишените нива на
кортизол са причина за какво ли не – от напълняване до мозъчна атрофия.
Невротичните хора са с високи нива на кортизол и вероятно по тази
причина при тях е по-голям рискът да развият Алцхаймер и други
хронични заболявания.
Четирите личностни черти, ключови за забавяне на стареенето, не само
противодействат на много „потенциални убийци“, но и слагат спирачки на
влошаването на физическата форма, свързано със стареенето. В проучване
от 2012 г., публикувано в „Международен журнал по поведенческа
медицина“ (International Journal of Behavioral Medicine), Магдалена Толеа и
колегите ѝ в Университета на Мисури откриват, че по-възрастните мъже и
жени с невротични характери имат по-слаби мускули в сравнение със
спокойния тип хора на същата възраст. Различията в навиците им за
физическа активност обясняват само малка част от това несъответствие.
Дори още no-уместни за интересите на спортистите за издръжливост са
резултатите от едно проучване от 2013 г., проведено от изследователи от
Националния институт по стареенето и публикувани в PLOS ONE. Повече
от 600 мъже и жени на възраст до 96 години вървят като част от тест, с
който се оценява техният аеробен капацитет (V02max). Тези, които имат
ниски оценки за невротизъм и високи за екстраверсия, откритост и
добросъвестност, имат значително по-голям аеробен капацитет в сравнение
с връстниците си с недотам положителни личностни черти.
Процесът на стареене започва да изсмуква мускулната сила и аеробния
капацитет при повечето хора около 35-годишна възраст. Не е изненадващо,
както вече беше отбелязано, че годините на върхови постижения при
спортистите за издръжливост също приключват около този момент в
живота. Никой спортист не е застрахован срещу явлението „последен личен

203
рекорд“, но свързаният със стареенето упадък в спортната форма е строго
индивидуален. При някои спортисти спадът след върховата им форма
настъпва доста рано и те бързо тръгват надолу; други поддържат най-
високото си ниво на представяне много по-дълго, а когато най-сетне
започне забавянето, то е постепенно.
Какво притежават тези по-бавно остаряващи спортисти, което на другите
им липсва? Проучванията, които описах по-горе, биха ни насочили към
предположението, че тайната е в техния стил на справяне. Данните от реал-
ния живот убедително поддържат това предположение. Най-успешните
спортисти за издръжливост на възраст над 40 години толкова много си
приличат като характери, че е почти нереално. Това, което виждаме при
всички тези мъже и жени, е безгранична страст към спорта и спортния
начин на живот, произтичаща от позитивен, жизнеутвърждаващ характер
(тоест не невротичен, а открит, екстравертен, добросъвестен стил на
справяне с живота).
Добър пример е Хайле Гебреселасие. От 21- до 36-годишна възраст
Гебреселасие поставя 27 световни рекорда в състезания по бягане на
различни дистанции. Когато поставя последния от тези рекорди, повечето
от старите му съперници вече са се оттеглили от състезателния живот. Но
Геб, както го наричат, продължава да се съревновава, и то добре. През 2012
г., на възраст 39 години, той печели Голямото манчестърско бягане на 10
километра с време 27:39, като побеждава 27-годишния световен рекордьор
в маратона Патрик Макау. На следващата година печели Виенския
полумаратон с време 1:01:14 и поставя световен рекорд за състезател на
възраст над 40 години на 10 мили (16 километра) – 46:59.
Любовта на Гебреселасие към бягането е легендарна като таланта му.
„Ден без бягане не е добър ден“ – казва той на Пол Гитингс при едно свое
телевизионно участие в CNN. По-късно в същото интервю Геб заявява:
„Сега си мисля, че искам да счупя всички майсторски рекорди – над
четиридесет години, над петдесет, над шейсет“. Това са думите на човек,
чийто апетит към изпитването на собствените предели като бегач е
действително неизчерпаем. Макар да разбира, че забавянето е нещо
неизбежно, за Гебреселасие няма забавяне, което да развали удоволствието
от бягането. Той иска да постига максимума, на който е способен, с
възможностите, които има, докато е жив. И действително неведнъж се е
заричал да бяга до сетния си ден.
При все че бягането е единствено призвание за Хайле Гебреселасие,
страстта му към този спорт е просто конкретно проявление на цялостната
му пламенна любов към живота. Дните му в дома му в Адис Абеба са
изпълнени с бизнес начинания (той е много успешен предприемач), участия
в обществени и политически събития, интервюта, задължения към

204
спонсори, време за семейството, празнични угощения и, разбира се, по
няколко бягания. Човек има усещането, че ако Геб не беше открил
бягането, щеше да намери нещо друго, в което да съсредоточи всичко. Той
може и да иска да бяга до сетния си ден, но всъщност иска да живее вечно.
Ако Гебреселасие е известен с това, че винаги се усмихва, освен когато се
състезава, Наташа Бадман – която срещнахме в предходните глави, е
прочута с това, че се усмихва дори в надпреварите. (Потърсете името ѝ в
„Гугъл Изображения“ и ще видите какво имам предвид20). Бадман не се
усмихва, защото побеждава, макар че е побеждавала много в най-добрите
си години между 1998 и 2005 г. – в този период тя грабва шест световни
титли от „Айрънмен“. По-скоро побеждава, защото се
усмихва – благодарение на страстта, която се крие зад усмивката ѝ.
Когато е на 20 и няколко години, Бадман е с наднормено тегло,
депресирана самотна майка, която мрази физическите упражнения. Но един
нов неин приятел (за когото в крайна сметка се омъжва) я убеждава да
опита с малко джогинг и каране на колело. Не след дълго експериментът я
довежда до пълно прераждане. Бадман става съвсем нов човек, който обича
тялото си и нещата, които може да постига с него. Тя започва да участва в
спортни събития с огромна благодарност, която я кара да възприема
провалите като нещо, от което няма защо да се боиш, а успехите – като
почти неизбежен резултат от пълното ѝ отдаване.
В едно интервю от 2004 г. Бадман казва: „Започнах да практикувам
триатлон, за да стана no-щастлив и здрав човек. Искам да го правя до края
на живота си“.
Три години след това изказване Бадман е на път да спечели седмия си
„Айрънмен“ и да стане най-възрастната победителка в него (тогава е на 39
години), но пада с велосипеда си и претърпява сериозни травми. Това би
било добър момент да промени решението да се занимава с триатлон до
края на дните си, но тя не го прави. Вместо да се откаже, Бадман полага
усилия да възстанови здравето си, после и физическата си форма, а след
това отново да стигне до върховете на спорта. През 2012 г., на 45-годишна
възраст, печели „Айрънмен Южна Африка“ и става най-възрастната
победителка в историята на състезанието. Шест месеца по-късно завършва
шеста в надпреварата при жените в Световния шампионат „Айрънмен“ на
Хаваите.
В колоезденето също има състезатели чудо, които не признават възраст, и
като характер приличат на Гебреселасие и Бадман. Няма по-добър пример
от Йенс Фойгт – любимец на феновете от Германия, който се оттегля от
професионалното колоездене ден след като навършва 43 години. В
последното си състезание, състояло се на 18 септември 2014 г., в самия ден
20
Вижте - https://www.google.com/search?q=Natascha+Badmann ) - бел. http://4eti.me
205
на оттеглянето му, Фойгт прави опит да счупи световния рекорд за най-
голямо изминато разстояние в рамките на един час. Дори самият факт, че е
готов да опита такова нещо, говори много за него. Дотогавашният рекорд
принадлежи на 30-годишен колоездач и е непоклатим почти цяло
десетилетие. А фактът, че Фойгт успява, е още по-красноречив. Той
изминава 51,115 километра по писта в Швейцария и разбива предишния
рекорд.
Три седмици по-рано Фойгт е участвал в последното си отборно
състезание на шосе – USA Pro Challenge в Колорадо, състоящо се от седем
етапа. Той кара по същия начин, както и през цялата си
кариера – агресивно, безстрашно и с необуздан ентусиазъм. В етап 4
закоравелият спец по откъсванията се измъква напред за последен път,
заедно с още 11 души от общо 115-те състезатели. На 40 километра от
финиша, на едно стръмно изкачване Фойгт атакува отвътре откъсналата се
група. Никой не успява да смогне на ускорението на посивелия германец.
Фойгт задълбава навътре в своята „пещера на болката“, както сам я нарича,
и натрупва преднина от 90 секунди пред досегашните си съзаклятници,
чиято средна възраст е 25 години.
Фойгт е печелил същия етап на същото състезание по същия начин още
през 2012 г., на 40 години. Този път обаче не му е писано да успее.
Пелотонът, преследващ ги упорито, поглъща разкъсалите се отцепници и
подгонва Фойгт. Когато му остават 10 километра, преднината му е 60 се-
кунди. Когато километрите до финала са пет, въпреки че лидерът не
отслабва темпото си, разликата е смалена до 35 секунди. Всички, които
гледат това зрелище, искат да видят как безразсъдно авантюристичният
ветеран ще успее. Десетки зрители сред хилядите, наредени покрай трасето,
крещят: „Давай, Йенси!“. Мнозина от тях са с тениски, на които е
отпечатана коронната фраза на Фойгт: „Замълчете, крака!“. „Туитър“ кипи
от молитви за тези крака. Фойгт се зарежда от любовта, отваря се за страда-
нието си, както малцина други умеят и както самият той е правил толкова
много пъти досега, без никога да притъпи острието на своята страст – но
без резултат. Когато до финиша остават два километра, преднината му е 20
секунди. Когато вече вижда линията, пелотонът го поглъща, докато той още
се бори подобно на полудял плувец в ураган.
Това разбива сърцата на феновете на Йенс Фойгт. Но не и на самия Фойгт.
„Може би по някакъв чудат начин беше най-подходящо да завърши
така – казва той след надпреварата на репортера на
https://www.velonews.com/ Нийл Роджърс. – Това е историята на живота
ми – от двайсет, трийсет, дори четиридесет откъсвания може би едно е
успешно. Това беше типичното откъсване: даваш всичко – и те настигат.
Беше идеален пример за кариерата ми – залагаш всичко, което имаш; и

206
рискуваш да изглеждаш глупаво.“
Тези думи чудесно илюстрират защо Фойгт е най-обичаният колоездач
сред професионалистите и защо толкова години постига така високо ниво в
спорта.
Йенс Фойгт и Наташа Бадман, и Хайле Гебреселасие, и други крайно
позитивни, постигащи високи резултати спортисти в по-напреднала
възраст – в това число и Нед Оувъренд – ни дават потвърждение на
научните доказателства, че позитивната личност запазва издръжливостта
си, като забавя процеса на физическо стареене. Проблемът е, че не можем
да сторим кой знае какво за стила си на справяне. Спортистите, които по
природа са невротични или затворени в себе си, може да се възхищават на
хора като Фойгт, Бадман и Гебреселасие, но могат ли да им подражават?
Всъщност могат – в известен смисъл. Докато хората от позитивен
личностен тип са предразположени да развиват страстни интереси (не само
в спорта, а и в много други области), страстта не е запазена изключително
за такива хора. Мъжете и жените с други стилове на справяне също са
способни да се влюбват в начинания, които им прилягат. А когато го
сторят, това им носи същите ползи за забавяне на стареенето като на
позитивните личности.
Проучванията на психолозите, сред тях и Робърт Валъранд – който
дефинира страстта в свой доклад от 2012 г., публикуван в „Психология на
благосъстоянието“ (Psychology of Well-Being), като „силно влечение към
дейност, чрез която хората определят себе си и която харесват (или дори
обичат), намират я за важна и в която редовно влагат време и
енергия“ – показват, че страстта подобрява психологическото
благосъстояние по начин, който донякъде прилича на преобразяване на
характера. Известно е, че хората, у които гори силна страст към някакво
занимание, прекарват по-малко време в емоционални състояния,
ускоряващи стареенето – например тревожност, точно както е при
позитивните по природа хора. Всъщност Наташа Бадман може би е добър
пример по-скоро за преобразуващата мощ на страстта, отколкото на
вродената позитивност. Съдейки по нейното собствено описание на самата
себе си от периода преди да започне да се занимава със спорт, можем да
кажем почти без капка съмнение, че оценката ѝ в тестовете за откритост,
добросъвестност, екстраверсия и липса на невротизъм би била твърде
ниска, преди да открие триатлона. Той се превръща в страст, която я
променя дълбоко и трайно.
Няма по-добър ролеви модел за този страстен подход към спортовете за
издръжливост от Нед Оувъренд (както и по-добро рекламно лице за ползите
от него). Нед започва като бегач и се състезава в дисциплините крос-кънтри
и бягане на писта през гимназиалните си години в окръг Марин,

207
Калифорния, и продължава с крос-кънтри през първите си две години в
колежа. На 20 години зарязва бягането, за да преследва друг свой интерес:
мотокроса. След колежа тогавашният съквартирант на Нед го запалва по
новия спорт триатлон. Триатлонът връща Нед към бягането, но тъй като
сега живее в сърцето на Скалистите планини, той се фокусира върху
планинското бягане. Когато получава травма и известно време не може да
бяга, той започва да кара велосипед, за да запази добрата си форма, и се
усъвършенства толкова бързо, че скоро става професионалист. Горе-долу
по това време планинското колоездене добива популярност. То привлича
неудържимо мотокрос ентусиаста у Нед. Затова той сменя тънките гуми с
широки с дълбок грайфер и печели седем национални първенства и едно
световно първенство по крос-кънтри планинско колоездене.
Не че Нед не може да намери нещо, което истински да харесва. Той
просто обича разнообразието и признава, че гладът му за тренировки и
състезания е най-голям, когато изпробва нови неща и преследва
разнообразни цели. Дори когато за известно време е съсредоточен върху
една определена цел, той я гони премерено и балансирано и запазва свежи
тялото и съзнанието си. През цялата си кариера на планински колоездач
например Нед прекарва зимите в разходки около дома си в Дуранго,
Колорадо, със снегоходки и ски за преходи, а велосипедът му събира прах.
Тези алтернативни дейности дават почивка на „мускулите му за колоез-
дене“, а промяната ангажира психиката му с поддържането на добра
физическа форма извън състезателния сезон. Той не би се върнал към
сериозните тренировки с велосипеда, докато те не започнат да му липсват.
Дори и през състезателния сезон Нед не напряга тялото си толкова,
колкото някои от съперниците му. „Обичам тренировките ми да са кратки и
сладки – обясни ми той в едно интервю през 1998 г. за Triathlete. – Нямам
нищо против да тренирам здравата, но обикновено не правя много дълги
тренировки. Не излизам, за да се мотая. Просто си свършвам работата,
прибирам се у дома и работя по други неща, които съм предвидил.“ С други
думи, Нед никога не е тренирал повече, отколкото повелява ентусиазмът
му.
След като съпругата на Нед – Пам, ражда първото им дете през 1987 г.,
той намалява пътуванията и състезателната си дейност. Времето, прекарано
със семейството, го прави no-щастлив човек, а това, че е no-щастлив, го
прави по-добър спортист. Дори така Нед неизбежно „го засърбява крастата“
за нови спортни цели. През 1996 г. той се оттегля от планинското
колоездене и насочва вниманието си към новопоявилия се офроуд
триатлон. Две години по-късно вече е световният шампион в този спорт.
Разнообразието и балансът не са единствените фактори, които поддържат
гладен спортиста у Нед Оувъренд. Такъв ефект оказват и победите и

208
задобряването. Зад безгрижното му поведение бие сърцето на яростен
съперник. Една от причините Нед да зареже триатлона в началото на 80-те
години е фактът, че в този спорт той има само частичен успех. Сред
причините да се оттегли от планинското колоездене през 1996 г. е и това, че
не успява да влезе в олимпийския отбор на САЩ. И една от причините да
се озове отново на старта на Световния шампионат XTERRA през 1999 г. е
вярата му, че би могъл отново да победи и дори да бъде по-добър, въпреки
че е навъртял още една година след 40-те.
За да успее, Нед ще трябва да разгроми не само обичайните заподозрени
като Майк Тобин и Джими Ричитело, но и изгряващите звезди като
трикратния и настоящ световен шампион по дуатлон Оливие Бернхард (31),
многообещаващия професионалист в триатлона Кери Класен (27) и спе-
циалиста по офроуд триатлон Майк Вайн (26).
През 1998 г. трасето за плуване по случайност е оразмерено с лека грешка,
в полза на Нед – малко по-кратко от обявеното. На следващата година
обаче проблемът е отстранен и така има по-голяма вероятност Нед да
загуби време във водата. Той излиза от океана на 3:03 зад лидера Класен и
само на две секунди пред прословутия с хидрофобията си дуатлонист
Тобин.
Ако има една дисциплина, в която 44-годишният Нед не би могъл да
очаква голямо подобрение, тя е планинското колоездене, с което се
занимава сериозно в края на двайсетте и през трийсетте си години. Както
може да се очаква, покрива бруталния 30-километров колоездачен пробег за
време, с четири минути по-слабо от постигнатото година по-рано. Дори при
това положение той е по-бърз от Тобин с четири минути и започва бягането
със същата преднина, както и преди година. Тобин преследва Оувъренд
като наемен убиец по пясъка, камъните и коренищата и намалява разликата
с 2:28, но му трябват още 1:36. Нед отново печели.
През 2000 г. Нед опитва това, което изглежда невъзможно: да спечели
трета поредна титла в Световния шампионат XTERRA на 45 години. Оказва
се, че действително е невъзможно. Финишира пети. „Днес не ми беше
ден – казва той след събитието. – Още след 20 минути на велосипеда
усетих, че не катеря достатъчно добре, за да догоня лидерите.“
Когато финишира на четвърто място на финала на сериите XTERRA през
2001 г., Нед се убеждава, че дните му на победи в това състезание вече са
зад гърба му. Затова, естествено, се насочва към други предизвикателства.
Но не търси слаба конкуренция, за да доминира с лекота въпреки
напредналата си възраст. Всъщност тъкмо обратното. Все още гладен за
победи срещу най-добрите, Нед търси първокласни събития, които да
съответстват на силните му страни – като състезания по колоездене по
изключително хълмисти пътища.

209
 На 11 септември 2004 г., три седмици след като е навършил 49 години,
Нед побеждава в Щатското първенство на Колорадо по колоездене на
шосе – надпревара, която за последно е печелил повече от 15 години по-
рано, през 1987-а.
През 2011 г. се връща към още едно състезание, в което някога е
побеждавал – Iron Horse Classic, шосейно състезание на 76 километра в
планински терен в родния му град Дуранго, което е печелил през 1983,
1986, 1987 и 1992 година. Надпреварата се превръща в битка между двама
мъже по съсипващото дробовете изкачване на планинския проход Коул
Банк Пас, с височина над 3000 метра. В подножието на изкачването 19-
годишният Хауърд Гротс атакува. Нед, тогава на 55 години, първоначално
успява да го следва, но когато въздухът става no-разреден, среща трудности
и Гротс набира десетсекундна преднина. Когато наближават върха, Нед
събира сили и догонва лидера, а после, на спускането, го оставя зад себе си.
Поддържа преднината си и по финалното изкачване по прохода Молас Пас
чак до финала и побеждава. Гротс се добира трети.
Нед продължава да прекроява границите на това какво е възможно за по-
възрастните спортисти за издръжливост. Разбира се, възможното за него би
могло да не е по силите на всеки. Неоспорима мъдрост е обаче да вървиш
накъдето те водят радостта и щастието, както е неоспорима устоялата на
времето вяра в инстинктите, направляващи атлета – всеки атлет – към
методите, целите и спортния начин на живот, които най-добре подхранват
вътрешния му огън. Науката само потвърждава това, което доказват живите
примери като Нед Оувъренд: ако страстта ти издържа, същото ще важи и за
теб.

210
 Дванайсета глава.
ЗАСЛУЖАВА ЛИ СИ?
Стив Префонтейн мрази да бяга в студа. Той неведнъж припомня този
факт на съотборниците си от Орегонския университет по време на краткото
бягане с все още схванати крака, за загрявка, на голф игрището на клуб
„Фокс Ден Кънтри Клъб“ в Ноксвил, Тенеси. Другите от университетския
отбор „Патоците“21, твърде свикнали с мърморенето му преди състезание
(нещо като ритуал, независимо какво е времето), не се опитват да разведрят
светогледа на лидера си. Освен това той е прав: действително е ужасно
студено – поне с десетина градуса под нормалното за понеделника преди
Деня на благодарността. Дъхът на бегачите излиза на облачета от
въглероден диоксид на всеки пет крачки. Мразовити пориви от североизток
разрошват русия перчем на „Пре“, с отличителната му прическа с път на
една страна, докато той се тътри напред по хрупащия под краката троскот,
решен да чака до последния момент, преди да свали дебелия си анцуг и
ветровката с качулка.
Точно в 11 ч. прозвучава изстрел и Първенството на NCAA по крос-
кънтри за 1971 г. започва. Двеста осемдесет и седем бегачи се впускат
напред по трасето с дължина 6 мили (9,66 километра). Пре сега е облечен
само с тънка памучна тениска и оскъдния екип на учебното му заведение.
По типичния си начин той спринтира директно до челото на групата от
участници, но е следван по петите от двама самоуверени мъже, зажаднели
за славата, която им се полага, ако повалят златното момче на
американското бягане. Едва 20-годишен, той вече е печелил три титли в
първенствата на NCAA и три състезания от националното първенство за
аматьори Athletic Union, поставил е три американски рекорда и е бил на
корицата на списание Sports Illustrated. Сред претендентите са бъдещият
олимпийски златен медалист на 800 метра Дейв Уотъл от град Боулинг
Грийн, олимпиецът от Игрите през 1968 г. Марти Ликуори от Виланова и
действащият шампион на шест мили в първенството на NCAA Гари
Бъоркланд от Минесота.
Бьоркланд е най-дръзкият от тези мъже в съпротивата си срещу
претенциите на Пре за челната позиция и веднага му противодейства с
агресивно темпо, а на моменти дори минава с половин стъпка пред него.
Пре държи да контролира всяка надпревара от старта до финала и затова си
отмъщава, като пресира още по-усилено, на което Бьоркланд отвръща със
същото. И продължават така. Двамата лидери завършват първата миля за
4:24 – безразсъдно темпо на всякакво трасе, камо ли на толкова хълмисто.
21
Ducks (англ.) – б. пр.
211
 Когато му остават 5 мили (8 километра), Пре вече се чувства ужасно.
Краката му тежат, умът му е пълен със съмнения. Най-много го тревожи
сравнителната лекота, която демонстрира Бьоркланд – сякаш подскача по
същите тревисти възвишения, които са се сторили на Пре като тухлени
стени.
Скоро Пре изостава – първо налага темпото, после го „споделя“ с
Бьоркланд, а накрая сякаш последният го влачи напред. В съзнанието на
Пре се води ожесточена битка. Мъките му са всепоглъщащи, замъгляват
всичко друго освен тесния конус на зрението му напред. Той знае, че не би
могъл да оцелее още 20 минути в това чистилище. Отчаяно копнее да
поотслаби темпото, да остави Бьоркланд да набере преднина и да си спести
по-нататъшните страдания. Но нещо не му позволява да го стори.
В третата миля Пре и Бъоркланд се откъсват напред от групата заедно с
още двама – Майк Стак от Щатския университет на Северна Дакота и Дан
Мърфи от Вашингтонския щатски университет. Пре продължава вътрешно
да се предава, а с тялото си да упорства напред. Бъоркланд долавя, че Пре е
в криза, и по средата на надпреварата изскача пред останалите. Пробивът
идва почти като облекчение за Пре, който продължава да бяга усилено, но
вече не му се налага да търпи това мъчение – да се стреми да не изостава от
противника си, облечен в пурпурно-златния екип на Минесота.
Бъоркланд увеличава преднината си до пет или шест стъпки и после губи
ускорението си, достигнал до вътрешен предел. Надеждата се влива отново
в трудно дишащия преследвач и притъпява острието на агонията му. Пре
увеличава усилията си с една минимална степен, но започва да съкращава
разликата. На 4 мили от финала (6,5 километра) съперниците отново са
заедно. Пре все още копнее да се откаже, но същият дълбок импулс, който
го е възпрял по-рано в надпреварата, сега го подтиква да започне да тества
Бъоркланд с малки атаки. Едно леко забавяне в реакциите на Бъоркланд
издава всичко. Пре знае, че е притиснал в ъгъла човека, дръзнал да го
предизвика. Превалят билото на един особено тежък хълм, той отново
атакува и този път задържа темпото. Бъоркланд вече не може да отговори.
Докато се отдалечава, Пре си позволява удоволствието да поважничи с
малко по-наперено бягане, помпи с ръцете малко по-силно, отколкото му е
нужно, вдига коленете си на сантиметър-два повече, отколкото би било
най-ефективно. Този изблик на самохвалство обаче скоро угасва и остава
само първичната грация на отличителния естествен стил на Пре. От кръста
нагоре той е каубой в родео, със свободно размахващи се ръце. От кръста
надолу е влак стрела, с крака, чието гладко плъзгане напомня на стоманени
колела по релси.
На една миля от финала маршрутът прави остър завой и праща бегачите
обратно натам, откъдето са дошли, по успоредно трасе. Пре води пред

212
Бъоркланд вече с трийсетина метра и това разстояние продължава да
нараства; страхът да не бъде догонен сега подхранва решимостта му да не
се отпусне. Около минута след острия завой Пре се озовава лице в лице с
Дъг Браун от Тенеси, който все още бяга в обратната посока. Браун остава
поразен от тази смесица от страдание и решителност, която е изписана по
лицето на бъдещия победител – образ, който никога няма да забрави. Пре
изглежда и по-добре, и no-зле от всички останали зад него.
След един последен завой към финалната права Пре приковава очи в
разлюления от вятъра банер, опънат на 4,5 метра над трасето пред него. С
клюмнала глава той прави като по инерция последните няколко крачки и на
финалната линия спира, олюлявайки се, почти в безсъзнание. Двама от
длъжностните лица на надпреварата се втурват да го прихванат. Бъоркланд
финишира седем секунди по-късно.
На другия ден Пре описва надпреварата в дневника си. „Беше много тежко
състезание от самия старт, с комбинация от големи бегачи и тежко
трасе – пише той. – Срещнах трудности да победя. На няколко пъти ми се
искаше да се предам пред болката и да оставя Гари да победи, но просто не
можех. Просто продължих да се пришпорвам все повече и повече, още и
още.“
Това откровено признание на психическата му уязвимост, на
несигурността пред лицето на страданието би изненадало огромния брой
фенове на Стив, боготворящи го из цяла Америка и наричащи се „Хората на
Пре“. Чрез своя садомазохистичен съревнователен стил и непремерените си
коментари пред публика Пре си е изградил репутация на най-коравия сред
състезателите, безстрашен гладиатор, който умее с лекота да овладява
усилието. „Единственото добро състезателно темпо е
самоубийственото – казва той в типичния си стил преди едно състезание – а
днес ми изглежда добър ден за умиране.“
Подобни самохвални изказвания оставят у някои привърженици
впечатлението, че на Пре всъщност му е приятно да страда. Но нищо не би
могло да е по-далеч от истината. В почти всяка надпревара той стига до
кризисни моменти, а понякога се случва да надделее и слабата му страна.
„Не бях на ниво – жалва се той, след като веднъж губи в Европа. – Бяхме
наравно, оставаха петдесетина метра и внезапно си помислих: „По
дяволите, не го искам достатъчно силно. Не ми пука. Вземай!“.
Дори в тренировките Пре често изпитва трудности да посрещне
психическото предизвикателство на прекомерното натоварване. „Понякога
се чудя дали това напрягане до предела на силите действително си
заслужава болката, с която трябва да платя – доверява той на дневника си
след една тежка пистова тренировка през октомври 1971 година. – Мога
само да кажа: дано да си заслужава!“

213
 Този фундаментален въпрос – Заслужава ли си? – изниква пак и пак в
думите и в писанията на Пре. Той издава естествен страх и ненавист към
неизбежния дискомфорт на усиленото бягане. И все пак Пре продължава да
се поставя в ситуации, в които този въпрос няма как да не изникне – защото
още по-голям е страхът и ненавистта му към мисълта да бъде разгромен от
този дискомфорт. Сестрата на Пре, Линда, казва за него: „Той изпитва
същите болки и страхове като всички нас“. Това, което го прави различен,
добавя тя, е, че „въпреки болката и страха си той всъщност казва: „Дай го
насам!“.
Пре е корав – в това няма съмнение – но неговата упоритост не се състои в
някаква свръхчовешка неуязвимост към болката или страха. Вместо това тя
придобива формата на непоколебим отказ той да приеме пъзльото, който
съществува у всеки от нас. Да тренира добрата си психологическа форма за
него е ежедневна борба – но борба, която сам е избрал. „Колко корав е
всъщност Стив Префонтейн? – задава си той този въпрос в интервю за
Track & Field News. – Когато е готов, е много корав. Когато не е готов, не
толкова.“
Да бъде готов означава да е в състояние да отговори положително на онзи
най-важен въпрос: Заслужава ли си?
Пре осъзнава, че усилията, които е готов да положи в едно състезание,
зависят от значението на състезанието за него. Макар че рядко губи,
Пренаучава на твърде ранен етап в кариерата си, че да побеждаваш не е
наградата, заради която си заслужава да преодолееш толкова страх и болка.
По-скоро тази награда е себеопознаването.
„Защо бягаш е въпрос, който често ти задават – пише той в свое есе в
гимназията. – Защо отиваш всеки следобед да се съсипваш? [...] Каква е
логиката да се наказваш всеки ден, да се стремиш да ставаш по-добър, по-
резултатен, по-корав?“ После отговаря на собствения си въпрос. „Ценното
във всичко това е какво научаваш за себе си. В такава ситуация наяве
излизат всякакви качества, които може да не си виждал у себе си преди.“
Чрез бягането Пре открива не само кой е, а и кой и какво иска да бъде. А
това, което иска да бъде, и го съобщава на всички, е корав. За Пре да бъдеш
корав, или да имаш кураж, е нещо повече от това да бъдеш типичният
спортист мъжкар. То е възвишен принцип. Той презира често срещаната
състезателна тактика „да риташ седнал“, или да подтичваш в струята на
лидера до последната отсечка и тогава да го изпревариш с един спринт. Пре
се укорява сам в редките случаи, когато не е направил някое състезание
„честно“ от самия старт до финала, и неведнъж ще се случи публично да
разкритикува някой бегач, който го е разгромил с тази мекушава стратегия.
През януари 1975 г. Пре е поканен заедно с още 19 елитни бегачи да се
подложи на психологически и физиологични изследвания в Института за

214
аеробни изследвания „Купър“ в Далас. В психологическия тест Пре
озадачава изследователите, като заявява, че се състезава не непременно за
победа, а за да види „кой има най-голям кураж“. После го подлагат на тест
за изчисляване на V02max. Това изследване е като солово състезание по
пътека за бягане, но без ограничение във времето. Така то се оказва
изпитание на издръжливостта в по-чист вид, отколкото една нормална
надпревара. Бегачът продължава да бяга с постоянно увеличаваща се
интензивност, докато вече не може да понася страданието и тогава се
отказва доброволно. Пре постига оценка 84,4, с която надминава всички
други бегачи в категорията си. До ден-днешен резултатът му си остава един
от най-добрите, записвани някога от бегач.
В реалните състезания да имаш най-голям кураж не ти гарантира
победата; често решаваща се оказва най-добрата тактика (като например
„да риташ седнал“). Тактическото съревноваване вбесява Пре – не само
защото го възприема като нещо, което петни чистотата на състезаването, но
и защото го смята за нечестно спрямо зрителите. Пре се чувства дълбоко
отговорен пред хората, дошли да го видят в надпревара, и това чувство
усилва мотивацията му да дава най-доброто от себе си всеки път, когато
стъпи на състезателното трасе.
Няколко дни преди едно състезание на писта на закрито през януари 1972
г. Пре вписва в дневника си друго свое откровение. „Нещо съм се
напрегнал за този уикенд – пише той. – Напрежението започва да се
натрупва. Какво да правя? Единственото, което мога да сторя, е да изчакам,
а когато се чуе изстрелът, да бягам като луд, да бягам за победа, да бягам за
себе си, за семейството си, за хората, дошли откъде ли не, за да гледат как
им осигуряваш представление, което ще помнят за вечни времена.“
Както загатва последният ред от този пасаж, Пре възприема себе си като
изпълнител, като актьор. Актьорът се мотивира от тръпката да открие и да
преобрази себе си чрез изкуството си, от неотложната нужда да сподели със
света нещо много специфично, което е вътре в него, и от желанието си да
въздейства на другите. Пре споделя същия набор от взаимносвързани
мотивации. Той иска да изследва себе си чрез бягането, да олицетвори
принципа на куража и да остави своя отпечатък върху хората.
„Някои хора творят с думи или с музика, или с четка и бои – казва той на
Дон Чапмън – негов състудент в Орегонския университет и спортен
журналист за университетския вестник. – На мен ми харесва да създавам
нещо хубаво, когато бягам. Харесва ми да карам хората да поспрат за миг и
да кажат: „Никога досега не съм виждал някой да бяга така!“. Това е повече
от съревнование, то е стил. То е да правиш нещо по-добре от всички
останали. Да бъдеш творец.“
Ако Пре беше творец, неговият шедьовър щеше да бъде финалът на

215
Олимпиадата през 1972 г. на 5000 метра, не защото е най-доброто му
състезание, а защото е най-красивото – съревнованието, което най-дълбоко
отразява същината му, неговите силни страни и недостатъците му.
Преди тази историческа надпревара Пре казва: „Ако изгубя, след като съм
форсирал темпото през цялото време – е, поне ще мога да живея със себе
си“. Всичко, което той отстоява, се съдържа в тази забележка. Целта на Пре
не е да победи. Целта му е да положи най-голямото усилие, на което е
способен, заради самия себе си, заради тези, които го наблюдават, и заради
самото състезание.
Когато идва моментът обаче, Пре не форсира темпото през цялото време.
Вместо това той остава в средата на групата от 13 души, докато Николай
Свиридов от СССР води в първата миля с доста слабото време 4:25. Дали
моментът се е оказал твърде велик за 21-годишния лекоатлет? Дали се е
вслушал в предупрежденията да не прави услуга на съперниците си, като
пори въздуха вместо тях? Тези въпроси все още са предмет на обсъждане.
Каквато и да е причината, Пре изчаква до началото на последната миля, за
да поеме контрол върху надпреварата. Но когато предприема атаката си, го
прави ожесточено, хвърля се напред и започва да набира преднина,
печелейки по 60 секунди на обиколка, и поддържа това невероятно темпо
чак до финала.
Единственият проблем е, че така постъпват и още трима бегачи. Два пъти
в рамките на последната обиколка един видимо разпадащ се Пре стига на
сантиметри от лидерската позиция, която е изгубил две обиколки по-рано.
Последното от тези усилия е почти безпрецедентно в съревнователната
история на всички първенства. Изгледайте хиляда други състезания и няма
да откриете второ, в което бегач да направи последен отчаян опит да
застане начело в последната обиколка и да не успее, но после да направи
още един. Пре прави точно това. Но с цената на пълен срив на финалната
права, когато губи бронзовия медал в полза на Иън Стюарт от
Великобритания, на броени стъпки от лентата. Преди това се е зарекъл да
направи „надпревара на чист кураж“ и го е сторил. Просто това не е
надпреварата на чист кураж, която е планирал. Така е в изкуството.
Веднага щом всичко приключва, Пре събува обувките си и се скрива
някъде в дълбините на олимпийския стадион. Иска да бъде сам. Но Блейн
Нюнам – спортен журналист от ежедневника на град Юджийн Register-
Guard, го открива. Нюнам за Пре е нещо като Хауърд Косел за Мохамед
Али – журналистът, който го познава най-добре и който е изкопчил от него
най-характерните му изказвания. Няколко дни преди състезанието Пре е
казал на Нюнам: „Всеки очаква от мен толкова много! Просто искам да
приключа с това проклето нещо... Може би съм твърде млад, за да се справя
с всичко това“. Той е като вцепенен, но преодолява ужаса си, за да им

216
осигури „представление, което ще помнят за вечни времена“,
представление, което друг журналист ще опише като „едно от най-
великите, най-невероятно вълнуващи съревнования на дистанция над една
миля в историята“. Когато Нюнам открива съкрушения Пре дълбоко в
лабиринта на олимпийския стадион, той е завладян от патоса на красивата
катастрофа, на която току-що е станал свидетел. Вместо да ровичка за
паметни фрази, репортерът оставя настрана бележника си, за да поговори
със страдащия младеж и да го накара да стане от земята.
„Да не би да бяга, за да станеш трети или втори? – пита го Блейн. – Не,
бяга за победа, грабна лидерството на миля пред финала, скъса си задника
от бягане и завърши четвърти. Толкова ли зле ти се вижда?“
„Е, не е толкова зле“ – отстъпва Пре.
Когато привършват разговора си, Дейв Бедфорд от Великобритания, който
е участвал в надпреварата с Пре, влиза случайно в стаята. Внезапно
възвърнал старото си аз, Пре извиква: „Ще се видим в Монреал, Бедфорд, и
ще ти сритам задника!“.
Стив Префонтейн няма да получи своя шанс за реванш на Олимпиадата в
Монреал през 1976 година. Късно през нощта на 29 май 1975 г. той загива в
катастрофа (без участието на други автомобили) близо до дома си в
Юджийн, след като си е тръгнал от един купон. Там са поливали с бира
поредната му победа на „Хейуърд Фийлд“ – „родната“ лекоатлетическа
писта на Пре в град Юджийн, където се е родила легендата му и където е
оставил неизличим отпечатък върху толкова много хора. Пре остава в
съзнание няколко минути, докато лежи приклещен между преобърнатия си
кабриолет MG и шосето. Човек, така пълен с живот, не би могъл да приеме
смъртта толкова млад. Но поне загива със знанието, че е дал всичко от себе
си.
Въпросът, пред който всеки спортист се изправя в решителните мигове на
състезание – Колко силно го искаш? – е в основата си въпрос на мотивация.
Множество са факторите, които влияят колко близо ще стигне ходещият по
жарава до своя краен физически предел, но мотивацията има най-силно
въздействие. Зад въпроса колко силно спортистът желае да стори най-
доброто, на което е способен, се крие един по-дълбок въпрос – същият, към
който Пре постоянно се връща: Заслужава ли си? Силата на мотивацията на
спортиста да постигне най-доброто си представяне се определя до голяма
степен от това каква стойност му придава. Спортистите издържат на
невероятно високи нива на усещано усилие в състезанията, защото очакват
да бъдат възнаградени. В повечето случаи тази награда не е нито
утилитарна (например пари), нито сензорна (например вкусно угощение в
чест на победата), а е лична. Да сториш най-доброто, на което си способен,
носи някакъв смисъл. Тъкмо той е ценното във всичко това. А за всеки

217
спортист смисълът е различен.
През последното десетилетие невроучените са узнали много за това как
възприятието за стойност мотивира хората. Оскар Бартра от Пенсилванския
университет и други учени дори са определили наличието на мозъчна оце-
нъчна система (brain valuation system, BVS), която е разположена във
вентромедиалния префронтален кортекс и вентралния стриатум. Тези
области от мозъка стават интензивно активни винаги когато на човек бъде
представено нещо, което той цени, или когато мисли за такова нещо.
Колкото по-ценено е нещото, толкова по-активна става BVS и толкова по-
готов е човекът да работи – или да страда, за да го получи. BVS се застъпва
с една друга система – мозъчната верига на наградата, по такъв начин, че
дори и само да предвкусваш награда, това ти носи малко количество от
същото удоволствие (активирано от отделянето на невротрансмитера
допамин), което получаваш от действителното ѝ преживяване.
Способността да вкусваш удоволствието от наградата, преди да си я
постигнал, позволява на силно мотивираните спортисти да търпят по-
високо ниво на усещано усилие, отколкото биха могли иначе.
Активирането на мозъчната верига на наградата чрез BVS е като да топнеш
единия си крак в студена вода, за да отвлечеш вниманието си от болката в
другия, с който си стъпил върху живите въглени. Всичко, което е
необходимо, за да се използва тази способност за афективно паралелно
обработване, е награда, която е достатъчно ценена и следователно мо-
тивираща. Но тъкмо това е трудната част. Защото, макар учените да са
установили, че тези мозъчни системи действат по един и същ начин при
всички здрави индивиди, те също така са открили и че нещата, които хората
ценят, са силно индивидуални, особено в случаите, когато става въпрос за
абстрактни награди – като например какво значение придава лично за себе
си спортистът на това да положи максималните усилия, на които е
способен.
Ако надникнем в съзнанието на всеки велик спортист за издръжливост,
ще открием мощна лична мотивация да полага огромни усилия, свързана
със специалното значение, което спортът има за него или нея. Катрин
Ндереба – четирикратна победителка в Бостънския маратон в първите
години на XXI век и ревностна християнка, тълкува състезателната си
дейност като изпълнение на Божия замисъл за своя живот и редовно
разговаря със Създателя си по време на съревнованията. Тази практика е до
такава степен част от формулата ѝ за успех – и дотолкова съответства на
истинския ѝ характер – колкото и показната храброст и умението на Пре да
прави шоу. Вярата на Ндереба е и ефективно умение за справяне.
Образните изследвания на мозъка показват, че молитвата променя
мозъчното функциониране по начини, които намаляват възприятието за

218
болка, затова тя може спокойно да намалява и усещаното усилие при
набожни спортисти като Ндереба.
Стив Префонтейн има различни мотиватори. Подобно на другите
спортисти, той изпитва страх и ненавист към стреса и дискомфорта при
състезание. И също като другите се противопоставя на тези неприятни
чувства, като влага в своя спорт едно лично значение, източник на
мотивация, заради който всички страдания „си заслужават“. Но той го
прави по свой собствен начин – интерпретира бягането като възможност да
открие и да стане своята най-добра версия и да даде най-доброто от себе си
на другите чрез неумолимото преследване на „коравост“ или кураж – един
вид храброст.
Тези, които спортуват за развлечение, са също толкова способни, колкото
и елитните спортисти, да намират смисъл за себе си в спорта и да използват
този смисъл, за да мотивират изключителни усилия. Но и самият талант е
мотивиращ, една реалност, която дава на най-надарените атлети
предимство, когато се сблъскат с въпроса: Колко силно го искаш?
Изследователите психолози показват чрез разнообразни експерименти, че
хората влагат повече усилия в спорт, в академични занимания или други
дейности, когато се смятат за добри в тях. Рядкост е ученик да учи най-
усилено по най-омразния си предмет, както е рядкост и спортист, който се е
пробвал в пет спорта, да се спре на този, в който е постигнал най-малко
успехи.
Спортистите отдават голямо значение на вродените способности, когато
изчисляват колко усилия им струва техният спорт. Несъмнено липсата на
гени, достойни за постижения на световно ниво, обезкуражава много спор-
тисти да преследват своя краен физически предел с всички сили. И все пак
има много примери от реалния свят, които подсказват, че недостигът на
талант не е непреодолимо препятствие пред това „да го искаш“ толкова,
колкото и един олимпийски шампион.
Да разгледаме Джон Бингам, по-известен като Пингвина, който е смятан
от мнозина за нещо като антипод на Стив Префонтейн – ако Пре е „ин“, то
Бингам е „ян“. Пре е прочут с думите си: „Да дадеш нещо по-малко от мак-
симума си означава да принесеш в жертва дара“. Двайсет години по-късно
Джон Бингам контрира: „Когато страдаш, забави“. И двамата мъже са
вдъхновили безброй бегачи, но са го постигнали по твърде различни
начини. Мнозина държат плакат на Пре на стената си, а много
други – книга на Пингвина на етажерката си. Но малцина са тези, които
имат и плакат на Пре на стената, и книга на Пингвина в личната си
библиотека.
Джон Бингам е отраснал в италианско работническо семейство в Чикаго
през 50-те години на XX век. Подобно на повечето си приятели, и той

219
мечтае да стане професионален спортист. Единственото, което му пречи да
изпълни мечтата си, е забележителната му липса на спортна дарба.
Първата любов на Джон е бейзболът, но пребиваването му на игрището с
форма на диамант е кратко. Отказва се от този спорт на деветгодишна
възраст, след като не успява да се класира за Малката лига. В
средношколска възраст Джон залага на баскетболния отбор, но остава на
скамейката почти през целия сезон. Когато треньорът най-сетне го пуска на
игрището, за да се опита в последната минута на оспорван двубой да
направи един изстрел, от който ще се реши мачът, той хвърля топката така,
че тя дори не се удря в таблото и той бива отнесен от игрището на раменете
на играчите от противниковия отбор. Така приключва баскетболната му
кариера.
След като през 1976 г. се уволнява от армията, Джон започва да води
много заседнал начин на живот. Освен това пуши и пие много. Когато е на
40 години, тежи 108 килограма и се чувства толкова зле, колкото и
изглежда. Прави няколко опита да си върне добрата форма, но всеки път
усилията му са осуетени от слабата му мотивация. И тогава един ден Джон
се заговаря с човека сред познатите му, който е в най-добра физическа
форма – колега от факултета в Музикалната консерватория в колежа
„Обърлин“ и запален колоездач. След този разговор Джон си тръгва
запален така, както никога не е бил. Купува си от местна дворна
разпродажба един стар велосипед „Пежо“ със стоманена рамка и десет
скорости. След няколко карания Джон започва да разбира какво намира
колегата му в колоезденето. Колкото повече кара, в толкова по-добра
форма влиза, а с по-добрата си физическа форма пък кара още повече – и
така стига до 100 километра пробег на едно каране.
Работата на Джон изисква доста пътуване, затова започва да бяга, когато
не може да кара велосипед. Той бързо открива, че да бягаш, когато си с
наднормено тегло и в лоша физическа форма, е по-трудно, отколкото да
караш колело в същото състояние. Първото бягане на Джон продължава
само няколко минути. Но той упорства, бяга колкото може всеки път,
когато завърже маратонките си. Минават почти шест месеца, докато успее
да стигне до три мили (около пет километра).
Седмица след като преодолява този праг, някой убеждава Джон да се
пробва на състезание. По онова време въобще и не мисли да прави опити в
нещо по-тежко от бягане на пет километра за развлечение, но се съгласява
да участва в един дуатдон, който се състои от два пробега по пет
километра, а помежду им – 25 километра колоездене. В утрото на
надпреварата Джон случайно минава покрай маса, отрупана с купи, които
ще се разпределят между първите класирали се в различните възрастови
групи при мъжете и жените. Опиянен от наскоро постигнатата си по-добра

220
физическа форма, Джон спонтанно променя целта си от това просто да
завърши състезанието към спечелване на някоя от наградите. Не
успява – завършва на последно място.
Жаден за реванш, Джон усилва тренировките си и открива друго
състезание – по-лесно, без колоездене. Въпреки че полага максимални
усилия, пак завършва последен. „Осъзнах, че ако смятам да продължа да се
занимавам с бягане, ще трябва да намеря някаква причина, различна от
победата“ — пише той по-късно.
Всъщност Джон вече е открил друга причина да бяга: удоволствието.
Въпреки огромното разминаване между амбициите и таланта му Джон
изпитва неимоверно удовлетворение от преживяването при съревнование.
Самото пресичане на финалната линия го кара да се чувства доволен от
себе си, дори и ако повечето други състезатели по това време вече са си
отишли у дома. Джон започва да участва в състезания често и стига дотам,
че сменя работата си и се премества през половината страна, за да води
начин на живот, при който по-лесно ще тренира и ще се състезава. Все пак
е станал спортист и се чувства също толкова удовлетворен от своя спорт,
колкото и всеки професионален състезател, само без славата и богатството.
Всъщност и славата, и богатството не закъсняват. Джон има дарба да
разказва увлекателно и започва да публикува хумористични разкази за
атлетическите си приключения в един популярен форум за бягане в интер-
нет. В ярък контраст с останалите, които пишат там, той приема факта, че е
бавен, дори използва артистичния псевдоним „Пингвина“ – препратка към
клатушкането му при бягане. Един автор, който пише статии за Runner’s
World, харесва историйките на Джон и ги изпраща на Амби
Бърфут – редактора на списанието. Бърфут вижда у Джон идеалния
изразител на вижданията на новото поколение бегачи, които са по-
пълнички, по-бавни и по-неконкурентни от предходните поколения.
Рубриката „Хрониките на Пингвина“ се появява за първи път в списанието
през месец май 1996 година. Читателите са във възторг и колонката,
първоначално уговорена за срок от осем месеца, става постоянна.
Следва цяла поредица от книги със заглавия като „Куражът да
започнеш“22 и „Няма нужда от бързина“23. Клубове по бягане и
организатори на спортни събития от Сиатъл до Маями канят Джон да лети
до тях за ангажименти с публични речи, където той повтаря отново и
отново все същото послание: Няма нужда непременно да си бърз, за да
бъдеш бегач. В първите години на XXI век Пингвина е вероятно най-
знаменитият американски бегач след Пре, далеч по-известен от настоящата
„реколта“ олимпийци в страната. Десетки хиляди жени и мъже приписват

22
Оригинално заглавие – The Courage to Start – б. np.
23
Оригинално заглавие – No Need for Speed – б. np.
221
на него заслугата, че ги е вдъхновил да станат от дивана и да започнат да се
движат.
Те наричат себе си „Пингвините“ – нещо като противоположност на
„Хората на Пре“. Преди са се чувствали застрашени от безкомпромисната
клика на бегаческата общност, но сега тези любители на лекото бягане
застават гордо встрани от тях. „Бягането не е всичко и не е самоцел в
нашето съществувание – пише Пингвина. – Животът и щастието ни не се
въртят около последното бягане или следващия личен рекорд.“
Най-доброто маратонско време на Джон е 4 часа и 35 минути. Веднъж той
заявява пред един репортер, че би могъл да пробяга маратон и за време под
четири часа, стига да иска. „Но не искам – казва той. – Нямам интерес.
Цената да пробягам маратон под четири часа за мен би била толкова
висока, че не си заслужава.“
Не си заслужава. Отзвук от Стив Префонтейн – само че Джон избира
противоположното. Но... дали? В четвъртата си книга – „Случаен
спортист“24 – Джон прави стряскащо признание.
„Въпреки всичките ми приказки за радостта от самото
пътуване – признава той – на някакво ниво аз съм прикрит състезател.
Приятно ми е да задминавам хората. Приятно ми е да побеждавам някого.“
Оказва се, че въпреки заричането си в противното Джон никога не се е
отказал от желанието да види колко бърз би могъл да бъде. Подобно на
много спортисти, на които им липсва специална дарба, той първоначално е
приел, че няма смисъл да се опитва с всички сили. Но не може да се отърве
от чувството, че целият смисъл от съществуването на спортовете за
издръжливост се крие в това да дадат арена, на която човек да намери ново
определение на личните си предели, и че тъкмо тръпката от търсенето
привлича всеки – бил той талантлив или не – към състезанията за
издръжливост, дори и ако човек предпочита да не си го признава.
„Някои бегачи ми казват, че не се чувстват обладани от състезателен дух
дори и в състезания – пише Джон. – Не го вярвам.“ По-нататък той
насърчава бегачите с възможности на всякакво ниво да преследват целта да
стават по-бързи – не заради самата бързина, а заради преобразяващото
преживяване да дадеш всичко от себе си. Той доверява на читателите си, че
състезанията, в които е положил най-много усилия и е страдал най-много,
са сред най-смислените моменти в живота му. А мигът, който се откроява
сред всички останали, казва той, настъпва една година в надпреварата
Sunburst на десет километра в Саут Бенд, Индиана.
Планът на Джон за това събитие е да бяга предпазливо през първата
половина, а после да не пести никакви сили. На осмия километър, докато
бяга, без да пести силите си, го задминава един бегач, който изглежда на
24
Оригинално заглавие – A Accidental Athlete – б. пр.
222
същата възраст като него. Мигом се задействат състезателните му
инстинкти. Джон ускорява и изпреварва с един нос преднина опонента си,
който бързо го задминава отново. Джон отказва да го остави да се
отдалечи. Болката е убийствена, но той приема страданието си напълно и
нито за миг не загърбва убеждението, че това, което преследва, си за-
служава агонията, която сам си причинява.
Когато наближава финалната линия, след като най-сетне се е отърсил от
преследвача си, Джон вижда състезателния хронометър и осъзнава, че има
шанс да завърши за време под 51 минути – огромен личен рекорд. Той се
напряга дори повече, боли го още повече – и пресича линията с време
51:03.
В еуфорията си Джон се обръща и стисва ръката на човека, който, както
сам го описва: „ми помогна да намеря нещо дълбоко у себе си, което
никога не съм знаел, че съществува... една сила, решителност и готовност
да страдам, които не подозирах, че притежавам“.
Точно така. Всеки спортист, който в стремежа си към подобрение се е
напрягал отвъд познатите си предели, разбира тези чувства. Никое
преживяване не може да се сравни с това да се напрегнеш до точката, в
която ти се иска да се откажеш, но да продължиш. В този миг на „сурова
реалност“, както го нарича Марк Алън, когато нещо вътре в теб пита:
Колко силно го искаш?, една вътрешна завеса се повдига и разкрива част от
личността ти, която се вижда единствено в миговете на криза. И когато
отговаряш с още усилия, след такова изпитание у теб остават
себеопознаването и самооценката, които не могат да бъдат купени.
В тези срещи със суровата реалност спортистите намират не само причини
да продължат усилията си, а и начини да го сторят – мотивации (защо) и
умения за справяне (как), към които могат да прибягват отново и да
надграждат върху тях следващия път, когато са изкушени да забавят
темпото или да се откажат. Тези два въпроса – „Защо“ и „как“ – са до
известна степен лични, специфични за отделния спортист.
Добрата психологическа форма, подобно на мотивацията, има различни
разновидности. Няма такова нещо като един-единствен идеален стил на
справяне, към който всички атлети да се приближават, когато съзряват.
Докато някои умения и черти – например устойчивостта – са от основна
важност за велики постижения в спортовете за издръжливост и
следователно до известна степен ги притежават всички най-добри
спортисти, то оптималната добра психологическа форма е нещо
индивидуално. Както оптималната форма за бягане е различна за всеки
бегач поради простичката причина, че всеки има уникално тяло, така и
оптималната психологическа форма е специфична за всеки спортист,
защото всеки е неповторим като индивидуалност. Формулата на спортиста

223
за върхова психологическа форма винаги съответства на уникалната му
личност.
В предходните глави се съсредоточихме върху умения за справяне, които
са повече или по-малко универсални. Заедно разгледахме основните
съставки на добрата психологическа форма, която елитът в спортовете за
издръжливост използва, за да преодолява конкретни предизвикателства.
Джени Баринджър сама саботира усилията си по време на състезанията, но
го преодолява, като се подготвя предварително, че ще ѝ бъде трудно. Грег
Лемонд си помага с едно мощно средство – цели, базирани на точното
време, за да се усъвършенства в изкуството да тълкува собствените си
усещания за усилие и за да преодолее трайните последици от един почти
фатален инцидент така, че да осъществи състезанието на живота си. Сири
Линдли превъзмогва склонността си да блокира при важни съревнования,
като се отказва от мечтите си и се научава да се състезава в потока на
настоящия момент. Уили Стюарт използва приспособимостта – това
придобито умение за справяне, за да активира едно вродено умение за
справяне – невропластичността, и да преодолее загубата на ръката си чрез
ефекта на обходния път. Кадел Еванс овладява повтарящите се провали,
като развива психическа устойчивост – единствената съставка, която е
липсвала във формулата му за успех. Джоузеф Съливан превъзмогва факта,
че тялото му е „неподходящо“ за неговия спорт, чрез „таблото за
обиди“ – използва като мотивиращи фактори изречените и неизречените
предизвикателства към спортното му его. Пола Нюби-Фрейзър преодолява
грешната стъпка, базирана на страха – да претренира, като се научава да се
доверява на тялото си и на неговата интуиция. Райън Вейл надделява над
съперници с превъзхождащ го талант чрез груповия ефект – тоест, като се
възползва от силата на отборната работа да подобрява представянето. Тома
Воклер използва ефекта на публиката и ефекта на успеха, за да повиши
очакванията си и да стигне възможно най-близо до физическия предел. А
Нед Оувъренд преодолява ограниченията на възрастта, като подхранва и
поддържа жива своята страст към спорта.
Елитните спортисти не държат монопол върху тези умения и начини за
справяне. Те са достъпни за всички. Историите и научните открития,
споделени в предходните глави, имат за цел да послужат като очертан път,
по който всеки спортист може да тръгне, за да развие същите тези
способности. Не съществува обаче пълна и универсална пътна карта за
развиване на максимално добра психологическа форма.
Може би причината и днес Пре да си остава толкова обичан е, че той е
изцяло себе си. По време на състезанията и извън тях поведението му
никога не е случайно или непостоянно, а винаги изразява неговата
последователна, оригинална личност. (Кой друг би направил победна оби-

224
колка, облечен в тениска с щампа на червен осмоъгълник и думите „Спрете
Пре“?) Но тези типични за Пре прояви са нещо повече от себеизразяване.
Те са и умения за справяне, които са му помагали в спорта.
Макар че у дома той е почти непобедим, Пре не успява да отбележи
победа на международната сцена, което кара някои коментатори да изкажат
мнение, че би трябвало да промени състезателния си стил, изразяващ се в
ранно повеждане, при който впоследствие го задминават бегачите,
прилагащи стратегията „да риташ седнал“. Пре не остава глух за тези
критики, но и не променя стила си. Да бяга в челото му приляга, защото
съответства на личността му – по-конкретно на тази част от личността му,
която копнее да има контрол. „Чувствам се по-комфортно, когато аз
контролирам нещата – казва той. – Може да забавиш състезанието или пък
да го забързаш.“ Всъщност проучванията показват, че спортистите като
цяло усещат по-ниско ниво на усилие, когато им се позволи да контролират
интензивността на физическата активност, отколкото когато същото ниво
на интензивност им е наложено отвън.
И все пак някои спортисти се чувстват по-комфортно, когато нанасят
контраудари. Мо Фара например печели пет световни първенства и два
олимпийски златни медала на 5000 и 10 000 метра със състезателен стил,
при който търпеливо си проправя път напред през групата състезатели и
заема челното място чак в самия край.
Склонността на Пре да мрънка преди състезания също е негова
отличителна рецепта за справяне със стреса и дискомфорта от
надпреварата. Съотборникът му от Орегон Стив Бенс казва на биографа
Том Джордан: „Преди всяко състезание Пре винаги казваше, че не се
чувства добре и не иска да бяга. Където и да беше състезанието, колкото и
важно да беше, той все казваше: „Ох, ако можеше да не бягам! Не мисля, че
ще бягам добре“. После излизаше на трасето и бягаше като луд“. Всичкото
това негативно говорене вероятно е служело като отдушник на част от
напрежението на Пре преди състезания. Той донякъде се е застраховал,
като е изричал някакво оправдание за евентуален провал, за да може да се
успокои и да запази психическата си енергия за момента, в който тя ще му
бъде нужна. Психолозите наричат този механизъм за справяне „Защитен
песимизъм“.
Има и други начини да се справиш с нервите преди състезание – начини,
които може да работят по-добре за спортисти с друг тип характер. Според
редица психологически експерименти, когато хората си казват, че това,
което изпитват преди някое предизвикателство – например публична реч
или изпит по математика, е по-скоро вълнение, отколкото нерви, тогава те
се представят по-добре. Тази техника все още не е изпитвана в спортен
контекст, но е логично да предположим, че би действала също така добре

225
преди състезание за издръжливост, защото е известно, че тревожността
увеличава усещаното усилие.
Стив Префонтейн достига до своята уникална формула за добра
психологическа форма, като първо развива силно чувство за собствената си
личност, а после остава верен на тази идентичност. Отличителният му стил
се състои в това просто да бъде себе си – което нерядко се оказва много
трудно. Да бъде себе си всъщност е единственият начин за всеки спортист
да развие своя индивидуална формула за върхова психологическа форма.
Но това не е толкова автоматичен процес, колкото звучи. Спортистите
често не си позволяват да бъдат себе си. Друг бегач, който има същия
инстинкт като Пре – да мрънка преди състезание например, би могъл да
реши да си мълчи от страх да не го сметнат за симулант.
Да бъдеш себе си изисква и до известна степен да приемаш спокойно
несигурността. Никой от нас не е роден, познавайки себе си истински. Ние
ставаме личността, която сме, като се изправяме лице в лице с нови
предизвикателства и като се справяме с тях. Пре е прегърнал несигурността
да се напрегне отвъд предишните си граници.
„Досега никога не съм бил тук – казва той след една надпревара в първата
си година като студент в Орегон. – Това беше неизследвана територия.
Странно е. Озоваваш се в дадена точка с време, което досега никога не си
постигал, и не знаеш дали ще можеш да финишираш. Но аз винаги
изследвам себе си. Все още не съм достигнал прага на безсъзнанието. Може
би никога няма да го достигна.“
Пътят между теб и най-добрата версия, която можеш да бъдеш, е
неизследвана територия. Ти си сам, до известна степен, и трябва да
откриеш не само кое те мотивира „да дадеш всичко на трасето“, но и
специалната ти формула за максимално добра психологическа форма. Ето
какво означава да станеш свой собствен спортен психолог. Да подхождаш
към спорта си като към постоянно ходене по жарава, а целта ти да бъде да
достигаш все по-близо и по-близо до недостижимата стена, която
представлява твоят краен физически предел – а това означава да се впуснеш
в пътешествие на преобразяване, в което ставаш все повече и повече
спортистът, а и човекът, когото искаш да бъдеш, справяйки се с
препятствията, спъващи напредъка ти. Това пътуване е най-великият дар,
който могат да предложат спортовете за издръжливост, и за да го получиш,
е достатъчно само да приемеш изцяло предизвикателството да провериш
докъде можеш да стигнеш.
Разбира се, не всички спортисти могат да си позволят да тренират няколко
часа дневно. В много случаи спортистът трябва да има достатъчно талант,
за да се пробва в професионалната надпревара, за да бъде обоснована една
такава инвестиция. Но има разлика между посветеното време и посветените

226
усилия. Надпреварата е на една и съща дистанция за всеки атлет. Когато
пистолетът гръмне, най-бавният състезател има също толкова причини,
колкото и най-бързият, да положи максималните усилия, на които е
способен, докато достигне финалната линия. И всеки спортист, независимо
колко време е решил да посвещава на тренировките, има възможността да
се потруди да развие добрата психологическа форма, която е необходима,
за да се напряга повече и по-ефективно в деня на съревнованието. Дарбата
може и да задава крайния физически предел на спортиста, но тя не
определя колко близо успява да стигне той до този предел. Както пише
Джон Бингам: „Виждал съм бегачи, чието темпо за една миля е 12 минути,
но за които вярвам, че имат повече сърце, повече състезателен усет и
повече чист кураж от някои от най-бързите атлети в света“.
Всички сме виждали тези спортисти. Те са живото доказателство, че
талантът не диктува способността на човек да постигне добра
психологическа форма и че да се стремиш към личния си максимум в
развиването на такава форма винаги „си заслужава“. Същото това пътуване
към себе си, което предприемат и Стив Префонтейн, и другите състезатели,
за които узнахме от тази книга, е достъпно за всички спортисти, приели
предизвикателството да тръгнат по горещите въглени по пътя към пълна
реализация на вътрешния си потенциал.

227
 БЛАГОДАРНОСТИ

Процесът около проучването и написването на тази книга беше

удовлетворяващо изпитание за издръжливост, което не бих могъл да
завърша без помощта на мнозина талантливи и щедри хора. По-конкретно
бих искал да отдам дължимото и да благодаря на Боб Бабит, Кевин Бек,
Крис Беднарек и Team Unlimited, Грег Бенинг, Джон Бингам, Кейси Блейн,
Серина Бърла, Уолт Чадуик, Нейтън Коен, Тед Костантино, Луи Делахай,
Крис Дерик, Адам Елдър, Дейвид Епстайн, Натаки Фицджералд, Робърт
Гари, Елиът Хийт, Елена Иванова, Дейвид Янковски, Рене Жардин, Джеф
Джонсън, Хънтър Кемпър, Линда Конър, Сири Линдли, Боби Мак, Самуеле
Маркора, Алиса Маккейг, Грег Мейър, Ти Джей Мърфи, Кони Оуринг, Нед
Оувъренд, Бет Партин, Линда Префонтейн, Пийт и Зика Рей, Тони Рийвис,
Стивън Рот, Джош Сандеман, Джени Симпсън, Нийли Спенс, Уили
Стюарт, Джоузеф Съливан, Фриц Тейлър и Райън Вейл.

228
 Мат Фицджералд
КОЛКО СИЛНО
ГО ИСКАШ
Американска. Първо издание.

Отговорен редактор: Елена Можолич

Превод: Деница Попова Редактор: Кристина Димитрова
Коректор: Мариана Пиронкова
Дизайн корица: Издателство „Вакон“

Формат 16/60/90
Печатни коли: 20
ISBN: 978-619-7300-31-4

http://4eti.me

Всички права на българското издание са запазени за ВАКОН ООД

www.vakon.bg
vakon@vakon.bg

229