Царичина – съдбовен контакт

Елисавета Логинова

„Царичина – съдбовен контакт“ представя истината за най-загадъчната, вероятно и най-

оклеветената, експедиция в най-новата българска история, видяна през очите на прекия участник в
събитията, който е определял техния ход и е прозрял техния смисъл. Любознателният читател вече
може да се докосне до тази истина.

Благодарности
Много хора имат заслуга за написването на тази книга, работата по която продължи повече от
четвърт век.
На първо място, благодаря на моя съпруг, Илия, който повярва в мен и моята дарба и ми помогна
да преодолея суровите изпитания, на които тя ме подложи. С тази книга изказвам признателността си
към всички лоялни към операция „Слънчев лъч“ офицери от Генералния щаб на Българската армия,
както и към целия екип, с който две години рамо до рамо работихме за каузата на космичния
експеримент в Царичина. Тези уважавани и скъпи на сърцето ми хора са: генерал-лейтенант Радню
Минчев, генерал-лейтенант Любен Петров, генерал Любомир Динев, генерал-лейтенант Стоян

1
Андреев, полковник Цвятко Кънев, подполковник Николай Юруков, майор Валери Балев, старши
лейтенант Красимир Янков.
Благодаря на съмишлениците си от кръга „Дуло“, които са до мен, подкрепят ме и ме насърчават
през всичките тези години!
Без всеотдайността и неоценимата помощ на Марина Иванова, която ми помогна да събера и да
систематизирам спомените и архивите си, книгата още нямаше да е готова. Безкрайно съм признателна
на мама Мария Ножарова, която ми вдъхна сили, кураж и самочувствие да продължа работата си над
малкото оцелели страници от текстовете, получени на Царичина. Добра и грижовна, тя впрегна
богатите си знания и даде всичко от себе си, за да може разшифроването на текстовете да помръдне от
мъртвата точка. Благодаря на всички неспоменати тук поименно мои единомишленици – участници в
епопеята „Царичина“. Не се сърдя на онези, които не ме разбраха или се опитаха, водени от различни
подбуди, да изкривят истината за Царичина. Те също по свой начин допринесоха за тази книга. Кой
знае, може би с нейна помощ ще погледнат по нов начин на себе си и на своите тогавашни действия,
може би ще разберат нещо, което тогава им е убягнало.
И не на последно място, благодаря на издателство КИБЕА в лицето на управителя Марияна
Златарева и редактора Дарина Цветкова, които ми повярваха и дадоха шанс на тази книга да бъде
отпечатана и забелязана! С тяхната, a и на всички от издателството, помощ се надявам тя да бъде
правилно разбрана от читателя, да пробуди неговия искрен интерес и да насърчи критичното му
мислене, защото посланията в нея трябва да се проумеят, знаят и помнят.
И накрая, читателю, аз – а сигурно и ти, щом си посегнал към „Царичина – съдбовен контакт“,
знаем, че освен тъмнината има и Съдбовна истина. Нейният мощен Слънчев лъч прорязва тъмата на
незнанието, когато човек искрено се стреми към светлината и мъдростта, дадени ни чрез
информацията на Вселенските Учители.
Аз Им повярвах и нито за миг не съжалих. Написах тази книга не защото тя трябва да
реабилитира мен и тези, които оставиха две години от живота си в потайностите на Царичина, а в
отплата получиха единствено подигравки и хули. Експедицията в Царичина прокара трайни следи,
насърчи нас, земляците, да приемем с повече кураж факта, че не сме сами във Вселената, че това не
трябва да ни плаши и че ни предстои – на всички нас, не само на избрани – да осъществим контакт с
други, загрижени за оцеляването ни, светове.
Аз сама избрах своя нелек път. Ще продължавам да вървя по него и да доказвам, каквото и да ми
струва, че Космичният разум съществува и че той помага на нас, човеците, да бъдем сега, утре и в
бъдните безкрайни години.
Ели Логинова

2
 ПЪРВА ЧАСТ
Какво се случи в Царичина
Вместо увод

Тази книга е началото на края на мълчание, което се проточи почти двадесет и пет години. Когато
усетих непреодолимия подтик да напиша какво всъщност се случи в Царичина и го споделих с
близките си, първият въпрос беше: „Защо сега?“ Подобно на всички събития в тази необикновена
история, завръщането към спомена за нея стана изведнъж, пробудено от внезапно усещане, което ме
пренесе четвърт век назад.
Беше обикновена вечер след уморителен работен ден. Приключих последния преглед, заключих
кабинета и седнах в колата. Отпуснах се и докато пътувахме към къщи, погледът ми разсеяно
прескачаше между хората по улиците, светлините, витрините… Изведнъж картината рязко се промени
и се озовах в началото на историята, която преобърна живота ми. Когато започна необикновеният ми
контакт с други светове и с Учителите1, както ги наричам сега. Когато се появи странното усещане, че
едновременно съм аз и не съм аз. Когато се промениха моята същност и излъчване. Зная каква бях
тогава и каква трансформация преживях в начина, по който се отнасях към семейството и близките си
хора, към приятелите и света наоколо. Тогава, в колата, един след друг – като на филмова лента,
започнаха да се връщат спомените ми от онова време. Усетих познатата топлина в тялото, стана ми
леко и хубаво и си помислих: „Откъде-накъде трябва да мълча?!
И докога? Ясно е, че като си отида, всичко, което се случи на мен и на екипа, с който работихме,
може да бъде забравено, отречено или интерпретирано по невъобразими начини – нещо, което се
случва и сега. Не, залогът е твърде висок, затова съм длъжна да разкажа какво точно се случи през
онези две години в Царичина. Особено след като оцелелите участници в събитията получиха
мистериозна амнезия, а някои необяснимо промениха мнението си на сто и осемдесет градуса“.

В началото бе играта

Аз нямам братя и сестри и когато бях малка, това много ми тежеше. Постоянно виках
приятелчетата си вкъщи, защото се чувствах самотна и изгубена в пространството и времето.
Непрекъснато измислях най-различни игри и събирах у нас своите връстници и съседчета, а дворът на
къщата ни неспирно ехтеше от безгрижната ни глъчка. Още тогава си мечтаех, когато порасна и се
омъжа, да имам повече деца, защото от малка вярвам, че те са радостта и богатството в един дом. Още

1 За Тях като посредници за извличане на информация от Акашевите записи, разказвам подробно в първата си

книга „Колелото на съдбата – 1. Светлина от Акаша“, ИК „Кибеа“. – Б.авт.

3
в невръстните си години знаех, че ще направя всичко по силите си да ги обградя с цялата си любов и
разбиране, да им дам емоцията, уловена от играта на слънчевия лъч и небесната дъга. Благодарна съм
на баба и дядо, на родителите си, защото заредиха и мен с енергията на доброто, която по-късно дарих
на моите две момчета. Когато бях малка, голямото ни семейство се събираше често и вкъщи цареше
искрена радост, веселяхме се от все сърце, пеехме. Обичахме се.
Опитах се да дам такова прекрасно детство и на моите деца. Постоянно съчинявах приказки и
песнички, а те ме слушаха с широко отворени очи. Когато поотраснаха, започнах да измислям по-
различни игри. Един обикновен ден, когато Иван беше на две години, а Явор на осем, вкъщи дойде
приятелче на баткото. Спешно трябваше да ги заинтригувам с някаква игра, за да не вдигат шум,
докато малкият спи. И до ден днешен не знам защо им предложих да извикат извънземни, които да им
разказват разни истории. Разположихме се на терасата и аз подканих момчетата да започват. Обясних
им, че съществата от други светове със сигурност са много добри, обичат децата и ще откликнат на
молбата им. Убеждавах ги, че ще преживеем заедно незабравимо приключение. Колко права съм била!
Отначало нищо не се случи. Децата пробваха няколко пъти, но без резултат. Посърнаха,
интересът им започна да се изпарява и аз реших да се намеся: „Не се предавайте, тук са, сега ще
видите. Ще започнат да ни казват разни работи. Я дайте молива на мен!“ Щом го взех, начаса усетих
страхотна сила в ръката. Моливът се завъртя около оста си и започна да изписва буква по буква, дума
по дума. Вече не помня какво сме питали, но се заредиха изречение след изречение и не след дълго
имахме цял текст. Стреснах се не на шега. Какво, за бога, се случваше?! Въобразявам ли си? Очевидно
не, защото децата явно виждаха същата картина. Дотук беше с тихите ни игри. Момчетата започнаха
да пляскат с ръце и въодушевено да подскачат: „Те се появиха! Ето, ето! Наистина те пишат! Искаме
още! Моля те, моля те, моля те! Сега е наш ред да питаме!“ Аз обаче наистина се стреснах и им
отвърнах, че не смея, защото си е плашещо. „Стига, бе мамо, няма страшно! Хайде де, спокойно, ние
ще задаваме въпроси!“ Страх – не страх, взех отново молива и – о, боже! – всичко се повтори. Това
продължи около един час. По едно време спрях и си помислих: „И каква стана тя? Уж исках да играем
колкото да запълня времето на децата… Истина ли е, или не? Случва ли се, или е игра на
въображението?“ За всеки случай погледнах в огледалото, но оттам спокойно ме гледаше собственият
ми образ и в него нямаше нищо необичайно.
Съпругът ми Илия беше още на работа. Обадих му се и му разказах за странната случка и за
притесненията си. Той обаче се засмя: „Добре, мила, разбрах, само се успокой! Наистина звучи
невероятно, но не се притеснявай толкова! Като се прибера, ще говорим пак и ще ми покажеш новите
си способности.“ Любимият топъл глас ме успокои и притъпи страха от непознатото. През следващите
няколко часа успях да не мисля за случилото се, макар че децата не спираха да го обсъждат.
Илия се прибра и решихме да опитаме пак „номера с молива“. И отново всичко се повтори.
Силата, която усещах в ръката си, беше крайно неестествена. Нещо или някой напътстваше съзнанието
и водеше ръката ми, а тя, неподвластна на волята ми, бавно и красиво изписваше букви, думи,
изречения, текстове.
Даваше отговор след отговор на всички въпроси, които задаваше Ичо. Ние самите не знаехме
дали ни се казва истината, но след време събитията потвърдиха казаното.
Ето така, сякаш на игра, започна всичко. Мълвата се разнесе сред познати и приятели. У дома
започнаха да идват хора, всеки със своите въпроси. Постепенно броят им набъбваше. Заговори се за
мен, но аз самата се чувствах объркана и притеснена от вниманието към моите нови умения, които
откровено ме плашеха. Илия се опитваше да ме успокои, търпеливо повтаряше, че това е нещо
необичайно и трудно обяснимо и че не бива да се боя от нищо, защото той е плътно до мен. Съпругът
ми, иначе доста скептичен човек, приемаше случващото се без всякакви резерви, докато майка ми,
силно притеснена от промяната у мен, беше на друго мнение. Аз се опитвах да успокоя и нея, и себе си
с думите: „Да, не отричам, че аз самата се боя от този необясним контакт, но със сигурност не съм
луда, не се притеснявай! Вкъщи всичко е както преди. Ясно е, че нещо се случва с мен, но в едно съм
сигурна – с главата ми всичко е наред!“
4
5
 Из спомените на Илия Логинов (Източник: личен архив на Е. Логинова)

Дарбата: Овладяване на енергията.

Уроците, болката, знанието

По същото време започнах да изпитвам ужасни болки в слънчевия сплит, които не ми даваха
покой ни денем, ни нощем. Единствената поза, в която се чувствах що-годе нормално, беше да седя на
земята, подпряна от всички страни с възглавници. Когато болката станеше съвсем непоносима, си
позволявах за кратко да си дам почивка. Започнеше ли контактът обаче, тя начаса изчезваше. В един
такъв момент ми беше дадена информацията, че тези ми страдания постепенно ще намалеят и ще
изчезнат. Просто в продължение на месец-два да имам търпение, докато усвоя енергията на
съществата, които контактуват с мен, защото те са извън нашето измерение и енергията им е чужда на
моето земно тяло. Пак по онова време ми се представиха с името „Роро“. По-късно връзката се
осъществяваше чрез нов представител, който се нарече „Сорел“. Опитвах се с всички сили да не
обръщам внимание на болката, но тя беше много остра, а и накуп с всички нови преживявания, които
ми се струпаха, просто нямах сили и търпение да чакам. Ичо също се притесни и тръгнахме по
доктори. Направиха ми всевъзможни изследвания, но заключението на всички лекари беше „без
отклонение“. От тяхна гледна точка бях абсолютно здрава, затова не ми даваха лекарства, да не
говорим, че никой не вярваше колко ме боли и че не си измислям. Примирих се и си казах, че нямам
друг избор и ще търпя.
За около два месеца болката действително изчезна, а аз продължих да навлизам в контакта.
Някъде в края на юли 1990 внезапно осъзнах, че виждам като на скенер човешкото тяло и различните
отклонения в неговите органи.
По онова време Ичо имаше проблем с крака – на моменти отичаше, почервеняваше и се появяваха
болезнени рани. Реших да се пробвам да разбера причината и дали мога да помогна. Затворих си очите
и видях цялата структура на крайника, после я нарисувах. Оказа се, че мога и да облекчавам
състоянието му. Това беше началото. След това опитах и с други хора. Получавах все повече
доказателства, че виждам реално съществуващи проблеми, и това ми вдъхваше кураж да продължавам.

6
 Дойде обаче момент, в който вместо мъже, жени и деца, лица и усмивки виждах единствено
органи и болестите, които ги разяждат. На един по-следващ етап започнах да усещам дори миризмата
на болестта. Когато се разминавах с човек, обръщах глава настрани, защото не исках да виждам
болката, да я усещам със сетивата си. Чувствах се отвратително. Казах си, че не мога да живея така!
Трябваше някак си да се науча да виждам хората както преди – такива, каквито са, а не като проблеми
в органите им. И така тръгнах по пътя на своето лично обучение. Самоконтролът беше моето спасение,
следях да не съм в постоянен контакт с извънземните, които към този момент се нарекоха Космични
приятели. Бавно и полека, но успях да го постигна. Отново виждах хората и света край себе си в
обичайния им вид. Отново гледах приятелите си без притеснение. Радвах се, че пак мога да общувам с
тях нормално, да се забавляваме заедно, без да виждам здравословните им проблеми. Само когато
идваха при мен с конкретна молба, „се включвах“, но това ставаше вече по мое желание. Използвам
думата „включвам“, защото тя най-добре изразява състоянието ми по време на контакт, когато виждам
и назовавам проблема и заедно решаваме как може да се отстрани. Това обаче беше процес и той
изискваше време.
Междувременно двамата с Илия задавахме на моите Водачи въпроси от най-различно естество: за
историята, връщането във времето, преражданията, Вселената, как е изглеждал животът на Земята в
началото и има ли живот извън нашата планета. По онова време тези диалози звучаха фантастично.
Същевременно трансформацията, която преживявах, и енергиите, които протичаха през мен, бяха,
меко казано, необичайни, понякога плашещи и без любовта и подкрепата на Ичо надали щях да се
справя. Енергията и информацията, които и сега минават през мен, са прекалено интензивни и ако не
бъдат овладени, може да имат пагубен ефект, защото са по-силни от земната същност. Затова много
хора с такива способности си отиват набързо или се пропиват, заболяват тежко или ги поразяват
автоимунни заболявалия, които водят до разграждане на тялото.
Така че първият етап от новия ми живот, в това число установяването и навлизането в контакта,
започна около 30 май 1990 година и продължи около пет-шест месеца. Стъпка по стъпка усещах как
способностите ми се усъвършенстват и се разгръщат в неочаквани посоки. Междувременно започнах
да пиша мелодии с ноти, да говоря в рима – все неща, които преди ми бяха чужди. Всичко това обаче
беше под знака на болката.
Тя и днес се появява периодично и ме извежда от строя за около три часа, след което изчезва все
едно не е била. Неописуемо интензивно е усещането, което възниква в това необяснимо състояние.
Всъщност истината е, че го издържам трудно. Всеки път си мисля, че тялото ми няма да понесе и
минута повече страдание, но се оправям, „влизам в строя“ и продължавам по пътя си. Интересното е,
че след всяка такава „криза“ се чувствам по-силна и по-уверена. Разбира се, питала съм Учителите
защо става така и отговорът Им неизменно беше: „Защото се изкачваш по стълбата на познанието и
това е енергия силна, която няма как да премине незабелязано през теб. Това страдание е част от
твоето познание. Трябва да се примириш с него и да следваш пътя си с нас напред.“
Така започна моят нов живот, белязан от дарбата на познанието и болката като негова неизменна
част. И тази болка не беше само физическа, защото покрай моите способности изгубихме едни от най-
добрите си приятели. Бяхме много близки и ги обичахме от все сърце. Дойдоха при мен с въпрос и
получиха от Учителите подробен отговор, в който имаше прогноза за здравето, която силно ги
притесни. Споделили чутото с родителите си, които реагираха гневно на тревожната информация,
вероятно и на начина, по който тя беше получена. Поставиха ултиматум на приятелите ни, забраниха
им да се виждат с нас и това много тежеше и на мен, и на Илия. Пак той ми помогна да се примиря по-
лесно с тази раздяла и с враждебността, която все по-често усещахме. Отчуждаването от тези скъпи на
сърцето ни хора ми се отрази много тежко и донякъде послужи като причина да се откажа от
„гадаенето“. А и вътрешно усещах, че то не е за мен, че дарбата ми е дадена за по-сериозни дела, за
постигането на знание, което ще осмисли не само моя живот.
Най-много страдах обаче, че цялата тази промяна се отразяваше сериозно на децата. Въпреки че в
повечето случаи им харесваше и се забавляваха, се бояха. Иван, малкият, плачеше и нареждаше, че
7
никъде няма да ме пусне – явно усещаше, че по време на контакт много се отдалечавам от тях. Явор
пък много държеше никой да не знае какво се случва у нас. В подобни моменти бях на крачка да се
откажа. Но Ичо – моята надеждна опора – твърдо ме подкрепяше. Търпеливо обясняваше на децата, че
винаги ще бъда тяхната майка и да не се боят, че могат да ме загубят. Меко ги убеждаваше да не се
срамуват, че съм по-различна, напротив – да се гордеят с моите способности, защото са нещо ново и
интригуващо, което ни най-малко не пречи на нормалните отношения в нашето семейство.
Винаги съм си давала сметка какъв невероятен късмет имах да срещна Илия, че без него нямаше
да оцелея, да стана това, което съм, и в крайна сметка – да изпълня мисията си. С него се чувствах като
зад каменна стена, във всеки миг усещах безрезервната му вяра в мен. Той беше моята противоотрова
в тежките времена, които преживяхме рамо до рамо, устоявайки на всички хули и откровени клевети,
които се изсипаха върху нас. Цялата тази чернилка не само не разруши – тъкмо напротив – заздрави
хармонията помежду ни, както и моята вяра в собствената ми дарба. И ето, него отдавна го няма, а
дарбата ми укрепна и се разви. Отдавна не съм онази млада, неопитна жена, която не знае как да
формулира чудатата информация, получавана „отгоре“. Която не знае как да сведе своето знание до
другите и да го защити, ако се наложи. Мога да преценя кога, къде и какво да кажа, защото зад гърба
ми са почти двадесет и пет години изстрадан опит. Знам, че силата, която ме ръководи и пази, е школа,
учител, който бди над мен. Тази сила е винаги наблизо, помага ми и ме напътства как да съм полезна
на хората в беда и на света наоколо. Пази ме да не се провалям, когато помага чрез мен. Напътства ме
как да я използвам и ме пази от заблуди и самозаблуди, които могат да ме тласнат към разрушителната
сила на егото. Добрата енергия е да помагаш, без да се самозабравяш, в това число – да ламтиш за все
повече и повече. Често забравяме, че голямата популярност и парите могат да съсипят човек и че този,
който се самозабравя, бързо изгаря. Аз не искам нито да изгарям, нито да прегарям! Знам, че повече от
всякога мога да насочвам и да насърчавам любознателните хора, които се интересуват от новото и
непознатото.
И като следвам почтено и всеотдайно отредения ми път, тайнството на сакралната енергия на
Вселената все повече ще се отваря пред мен и ще ме насочва как информацията, която получавам,
може да помага на хората.
Така че най-сериозното предизвикателство беше да се науча да владея тази нова за мен енергия.
Двамата с Илия си блъскахме главите над всяка една информация, която получавах – питахме се кое и
доколко е истина, има ли начин да се провери и т.н. Пропускахме през филтър всичко, което ми
свеждаха до знанието, защото бяхме далеч от мисълта безкритично да приемаме новото като
абсолютна истина. Съмнявахме се, опитвахме се да вникнем в същината и се стремяхме да обхванем
цялата картина. Научих се да различавам истината от неистината след многократно препрочитане и
осъзнаване на всяка новопостъпила информация. Това отсяване беше сериозно изпитание, защото
думите на Учителите често звучат като басня или приказка и са многопластови като притча или коан2.
В тях има мъдрост, информация и насока как да постъпиш, какво да направиш, за да успееш. Има
разбиране и анализ, което изключва сляпото подчинение па полученото послание. Кара те да мислиш,
да разсъждаваш над казаното и накрая да откриеш своя отговор.
Така започнах да контролирам енергията. Да не й се подчинявам напълно — не тя да ме владее, а
аз нея. Да я използвам така, че да не изгоря. Следвам този път неотклонно, защото и днес целта ми е да
не спирам да се развивам.

Признанието
През цялото това време Илия търсеше начини да се свърже с асоциация „Феномени“, която беше
още слабо популярна. Надявахме се, че хора с познания и опитност като нейните членове ще могат да

2 Понятие от дзен будизма, което означава кратка история (притча), диалог или въпрос, често звучащи

парадоксално и изискващи интуитивно осмисляне. Служат като подтик за постигане на просветление и осъзнатост
– Б.ред.
8
внесат яснота по въпроса с моите способности. В края на октомври 1990 година Ичо успя да открие
председателя на „Феномени“ Стамен Стаменов. През ноември се срещнахме с него и с един от
водещите тогава екстрасенси Димитър Сираков.
Малко преди това бях получила покана за Първата международна конференция по уфология в
България, която се състоя в началото на ноември в НДК. Поканата ми издейства Каролина Иванова,
чийто баща беше колега на Ичо в Министерството на отбраната. С нея се сближихме покрай болното й
дете. Тя се интересуваше от паранормални явления, беше чула за способностите ми и ме помоли да
лекувам момченцето й енергийно.
През почивката в единия ден на конференцията Каролина ме запозна с Евгени Душанов – неин
близък приятел, който също имаше проблем със здравето на детето си. Направих скенер на главата на
детето и казах, че може да бъде оперирано и че ще се възстанови, но операцията ще е в Америка.
Евгени ме помоли да направя скенер и на съпругата му. Ата Сарайдарова, така се казваше жена му, по
това време водещ журналист в БНТ, страдаше години наред от тежка мигрена и никой не можеше да й
помогне. Направих дистанционно скенер и на Ата. Прецених, че мога да я лекувам, той благодари и се
разделихме. Вкъщи Евгени разказал всичко на Ата и ден по-късно ми се обадиха. Попитаха дали може
да се видим, защото скенерът, който съм направила на детето, бил абсолютно точен и искаха да им
помогна със съвет какви стъпки да предприемат по-нататък. Ата се поинтересува мога ли да помогна и
на нея за мигрената. Започнах да я лекувам по биоенергиен път и главоболието й изчезна трайно.
Започнахме да се виждахме често.
На една от тези наши срещи у дома дойдоха председателят на асоциация „Феномени“ Стамен
Стаменов и нашумялата по онова време Даниела с родителите си. 11-годишната тогава пловдивчанка
беше станала много популярна в цяла България покрай контакта й с извънземното Кики и я канеха
навсякъде, за да покаже как общува с него. И така, Стамен Стаменов ги доведе вкъщи с идеята Кики да
се произнесе дали наистина имам някакви способности. Още с влизането заявиха, че поради
многобройните си ангажименти разполагат само с половин час. Като им показах какво мога,
тридесетте минути неусетно се превърнаха в четири часа. Аз и Даниела влязохме в контакт. За мое
огромно съжаление, от тази среща няма нито запис, нито снимки, нито видео, защото емоцията при
първа среща с необяснимото беше толкова завладяваща, че никой не помисли за осигуряването на
доказателства. По-късно Ата не можеше да си прости, че не си е носила камерата, за да запечата „тази
невероятна и феноменална среща“. После цялото й семейство замина за Америка и продължихме да си
контактуваме по телефона и с писма. Останахме приятели и винаги, когато се нуждаят от помощта ми,
гледам да помогна от разстояние. Двамата с Евгени са от хората, които безрезервно вярват във
възможностите ми и ме подкрепят.
В края на срещата ни Стамен Стаменов беше категоричен, че за пръв път вижда човек с толкова
разностранни способности, който толкова точно предава информация. А по онова време, като
председател на асоциация „Феномени“, той вече беше тествал голям брой хора със свръхестествени
заложби. Обеща да направи среща с Димитър Сираков, утвърдено име сред екстрасенсите в България в
началото на 90-те. Уговорихме се да се чуем по-нататък, но още на следващия ден двамата ми се
обадиха да се видим. Димитър Сираков остана у нас няколко часа. За да разбере какво мога, ме
подложи на най-различни експерименти и накрая повтори думите на Стамен Стаменов, че не познава
друг феномен с подобен диапазон и съчетание на способности. Поиска да работим заедно, защото съм
била „много по-различна от останалите“. В какво се състоеше тази съвместна работа, нито аз, нито
Илия се досещахме. Уговорихме се да се чуем отново след няколко дни и пак да се видим. Мина една
седмица – нищо! Реших, че всичко е било само приказки и че човекът ме е похвалил, за да не ме
обиди. „Сигурно имам още да уча, затова изчезна.“ Оказа се обаче, че много се лъжа, защото пет-шест
дни по-късно вместо да се срещна с Димитър Сираков, се озовах в Генералния щаб на Българската
армия.

9
 Първа среща в Генералния щаб на Българската армия
Един ден в края на ноември 1990 си бях вкъщи с децата, когато Илия се обади по телефона и ми
каза бързо да се приготвя. Повикали го в Генералния щаб, за да го уведомят, че трябва да се срещна с
генерал Радню Минчев, който тогава го оглавяваше. Изгубих ума и дума. Какъв началник, защо ме
викат, защо точно мен, Ичо ще бъде ли?! Аз самата още не бях съвсем наясно с бурните промени в
живота си през последните месеци – а изведнъж – среща. И не с кого да е или къде да е, а в Генералния
щаб на Българската армия! Илия ми обясни, че началник-щабът искал да ме види лично. Успя да ми
каже още: „Мернах Димитър Сираков при адютанта. Явно той и Стамен Стаменов са говорили за теб.
Друго нищо не знам. Побързай, защото колата е тръгнала и до двайсетина минути ще е пред нас.“
Облякох се набързо и тъкмо успях да извикам свекърва си да гледа децата, пред къщата спря
черна „Волга“, от онези с перденцата, дето возеха високопоставени особи. Почти не си спомням как се
качих в колата. Цялото ми тяло гореше, ушите ми бучаха, гадеше ми се. Бях парализирана от
притеснение. В главата ми се блъскаха множество въпроси, кой от кой по-тревожен: Защо ме викат?
Къде точно ме водят? Какво искат от мен? По онова време трудно скланях да показвам какво зная и
мога, камо ли пред непознати хора, а предполагах, че точно това ще трябва да направя след малко.
Отгоре на всичко трябваше да съм спокойна и убедителна, за да ми повярват. А аз дори в компании
мълчах и гледах много-много да не се набивам на очи – да не говорим, че като си останах вкъщи с
децата, се затворих още повече. И нà ти сега, от сигурното и безопасно убежище на дома – право в
генщаба!
Докато колата пътуваше по софийските улици, се опитвах да се мобилизирам и да се успокоя.
През главата ми като на филмова лента минаваха събитията, които ме връхлетяха от края на май до
този момент. През всичките тези месеци се лутах между приемане и отхвърляне на информацията от
Космоса. Образно казано, сякаш присъствах на футболен мач, в който двата отбора неспирно играят.
Топката се разиграва между тях, а аз съм и играчът, и реферът, отсъждащ кой подава информацията
точно, кой прави фалове и защо, ще загубим ли мача, или ще спечелим? Тогава животът ми
изглеждаше така: обикновен ден, говорим си с мъжа ми, правим нещо с децата, уж всичко върви
нормално, докато изведнъж усетя ясен подтик, че трябва да вляза в контакт с Учителите. Обикновено
го чувствах (сега също) като нарастващо напрежение. Когато започна да приемам информация, някак
си изключвам земното си Аз и минавам в друго измерение, в друг енергиен свят, изцяло чужд на
простичките неща от ежедневието, с които съм се занимавала броени минути преди това.
Още от самото начало се научих обаче аз да определям кога да се осъществи контактът. Очевидци
на това ми състояние отпреди двайсетина и повече години твърдяха, че в такива моменти съм се
преобразявала. Сега, слава богу, вече не е така, но в началото съм ставала много сериозна и чертите на
лицето ми се изостряли. Променяла се модулацията на говора ми и самият изказ звучал приказно-
архаично, в определени случаи с обратен словоред. Впрочем последното е така и днес. Тъй като тези
особености на речта и тогава, и сега правят впечатление на всички край мен, се поинтересувах защо е
така. Оказа се, че по някакъв начин обратният словоред създава трептене, което се съотнася със
„съществуванието в невидимото пространство“ около нас „и така се отразява и запаметява в ефира“.
Архаично или не, така думите се зареждат с „най-точното възприятие на мозъка, улавящ Вселената“.
Аз самата – и в началото и сега – не съм се чувствала зле. Усещането е, че съм като в енергиен пашкул,
който ме съхранява и защитава от всичко, което би могло да ми навреди. Усещам силна вибрация в
цялото тяло, става ми горещо и започвам да говоря или да пиша. Докато протича контактът, не мога да
се отделя от тази енергия. Долавям присъствието на хората около себе си, но не мога да общувам с тях.
Някъде дълбоко в мозъка си чувам задаваните въпроси, но те се стопяват за миг и аз започвам да
отговарям много бързо със стройно подредени думи. Обикновено контактът продължава толкова
време, колкото събеседниците около мен поискат. Понякога обаче, ако разговорът се проточи, самите
Учители слагат край, защото „съм претоварена и се нуждая от почивка“. След приключването се
чувствам изморена, гладна и жадна. За кратко усещам силно напрежение в тила и гърдите, но после
всичко отминава. Информацията, която получавам, често е придружена от движещи се картини, сякаш
10
пътувам в някакъв паралелен свят, който хем е тук, хем е далече-далече. В началото ми беше трудно
да контролирам продължителността и интензивността на контакта и получаваната информация.
Колкото и да бях изтощена, не можех да спра, докато не приема всичко, което Космичните учители
искаха да ми предадат.
Костваше ми сериозни усилия и енергия, но сега влизам и излизам от тези състояния по своя воля.
Това е от изключителна важност за мен, защото когато си общувам с хора днес, запазвам нормалното
си изражение и не ги стряскам. В дългия си път съм изпитвала много колебания и опасения, но винаги
съм държала да ме възприемат като нормален човек, а не като феномен-медиум, защото това създава
дистанция между мен и останалите. Някои хора дори се боят.
Колата вече приближаваше Министерството на отбраната, а мен все така ме тресеше от
неизвестността. Когато пристигнахме, Ичо вече ме чакаше. В приемната седяха полковник
Наплатанов, полковник Кънев и Димитър Сираков, който се ръкува с мен и ме представи на
останалите. Обясниха ми, че са говорили за мен с началника на Генералния щаб и той поискал да се
срещнем. По време на срещата щели да ми разкрият идеята си. Притесних се още повече и погледнах
въпросително към Ичо. Той обаче само вдигна рамене, очевидно също тънеше в неведение. Адютантът
докладва на началник-щаба за идването ни и се обърна към мен: „Генерал Минчев ви очаква, госпожо
Логинова.“
Така се запознахме с генерал Радню Минчев. Той беше много интересен човек, мек и топъл, с
богата ерудиция и широк спектър от познания в различни сфери. Това обаче са моите лични
впечатления, иначе в Министерството всички се бояха от него. Принципен и взискателен към
изпълнението на всяка поставена задача, той не обичаше лавирането, лъжата, отлагането на
задълженията. Беше взел страха на целия личен състав в Генералния щаб – разказваха, че само да
излезел от кабинета си, всички се прибирали по стаите си.
Аз обаче ясно си спомням усещането от онази първа среща, че пред мен стои един добър човек.
Покани ме да седна и ми предложи кафе или чай. Долавяше притеснението ми и веднага пристъпи към
повода за срещата. Чул за необикновените ми способности от хората, които останаха отвън, и искаше
да научи лично от мен подробностите за космическия ми контакт и да прецени сам доколко
информацията, която получавам, е сериозна и достоверна. Почувствах неговата добронамереност,
отпуснах се и подехме приятелски разговор, сякаш се познавахме от цяла вечност. Разказах му за
внезапно придобитите си необясними способности, споделих и съмненията, които изпитвах, въпреки
че получаваната информация като правило се потвърждаваше. Генерал Минчев ме слушаше с огромно
любопитство и разбиращо кимаше с глава. После ме попита дали може да зададе няколко въпроса,
свързани със служебни дела и със здравето му. Оказа се, че отговорите за здравословните му проблеми
били много изчерпателни, а информацията за работата му – точна. По негова молба дори нарисувах
лицето на новия началник на Генералния щаб на турската армия. Генерал Минчев много се впечатли
от нахвърляната набързо скица заради бенката на лицето, за която просто нямаше откъде да знам.
Срещата продължи повече от час. На раздяла той ми благодари сърдечно за отделеното време и
заяви, че в най-скоро време пак ще се видим да поговорим допълнително, защото трябвало да ме
включат „в екип за специално поръчение на Генералния щаб“. Отново почувствах старото
безпокойство, защото така и не се разбра какво означават тези думи. Излязох от кабинета, сбогувах се
с полковниците и с Димитър Сираков, които влязоха при генерала. Ние с Илия си тръгнахме. Имах
ясното вътрешно усещане, че оттук нататък моят живот ще се промени още повече. Притеснявах се
дали ще се справя с това ново предизвикателство, каквото и да беше то. Не знаех какво ще се случи,
кога ще се случи и в каква посока ще поеме животът ми.
Прибрахме се вкъщи. Разказах на Илия всичко, което обсъдихме с генерала. Часове наред
говорихме за събитията от този напрегнат ден. След два дни отново ме извикаха при генерал Минчев.
На тази втора среща той ми каза, че е взето решение да участвам в екип от екстрасенси и военни,
който ще проведе секретен експеримент. Целта му е по паранормален път да се направи откритие с

11
изключителна важност за България. Генералът натърти колко много разчита на моята дарба за успеха
на това начинание. После ме помоли „да се включа“ и да отговоря на въпроси, свързани с този проект.

Целта на операция „Слънчев лъч“

Отговорите на първите въпроси, свързани с експеримента, бяха надлежно документирани и
останаха на съхранение в архивите на Генералния щаб. Те дадоха неочаквана посока на проекта и го
изпълниха с ново съдържание. Накратко информацията гласеше: „Вие тръгвате да дирите
съкровището на цар Самуил. То се намира близо до София. Ценността му е голяма и може да помогне
за благополучието и доброто име на България. Но много по-важно е да се открият останките на първия
човек, живял на Земята. Той е бил двуполов и това откритие ще преобърне историята на света и
теорията на Дарвин, ще разтърси обществото ваше и църквата.“ Учителите, както ги наричам сега, ми
предадоха, че операцията ще се нарича „Слънчев лъч“, защото светлината е началото на живота на
Земята. Подчертаха, че ние ще търсим останките на първия човешки индивид. Първият човек – това е
живот, а животът се свързва със светлината. Светлината на свой ред е безкрайност, която сътворява,
носи обновление и е перпетуум-мобиле на живота. Затова и операцията трябваше да носи името
„Слънчев лъч“. Впрочем случи се и съвсем конкретно събитие, което недвусмислено показа защо
операцията следва да се кръсти точно така. Когато през първите дни на декември започва работата в
Царичина (тогава аз съм още в София), един мощен светлинен стълб с цветовете на дъгата излиза от
отвора на обекта и се издига вертикално нагоре. Краят му не се вижда. Всички, които са там тогава, го
обсъждат оживено. Но за него ще разкажа подробно по-нататък, когато описвам най-странните
явления, съпътстващи експедицията ни под земята на Царичина.
На 5 декември 1990 година отново се състоя среща в Генералния щаб, на която бяха представени
всички участници в екипа на предстоящата операция. От страна на асоциация „Феномени“ бяхме
екстрасенсите Дора Петрова, Димитър Сираков и аз. Майор Серафимов, полковниците Цветко Кънев и
Делчо Наплатанов бяха от техническия отдел на генщаба, химически войски бяха представени от
генерал Любомир Динев, подполковник Юруков, майор Балев и старши лейтенант Григоров. В екипа
влизаха още полковник Димитров от строителни войски и служещи в свързочни войски, между които
и Илия. Полковник Делчо Наплатанов разказа за дъщеря си Марина, тогава 27-годишна, която била
контактьор още от дете. Той настояваше Марина да бъде включена в експеримента, защото според
него притежавала важни за успеха му качества. Думите му потвърди Димитър Сираков, който се беше
срещал с Марина Наплатанова. Генерал Минчев не възрази, убеден, че колкото повече добри
екстрасенси участват, толкова по-бързо ще приключим.
Беше време да пристъпим към действие. На първо време трябваше да направим план-програма за
намиране на мястото и за началния етап на разкопките. Димитър Сираков ни показа някаква много
елементарна рисунка с изобразена лъкатушна линия, две борчета и едно дръвче. По думите му това
била пътеката, на която се намирало съкровището на цар Самуил. Изглеждаше някак неубедително, не
носеше информация, а и целта на разкопките, поставена от Генералния щаб, беше да се търсят
останките на първото разумно същество, живяло на Земята. Димитър Сираков разказа, че Димитър
Кекеменов я бил занесъл в асоциация „Феномени“. Нарисувал я бил след един сън, в който му било
посочено съкровището на Самуил, заровено някъде в околностите на София. Рисунката е публикувана
в книгата на Цветко Кънев „Феноменът Царичина“.
За г-н Кекеменов картинката беше достатъчна, за да твърди в интервюта години по-късно, че той
бил посочил мястото на разкопките в Царичина. Всъщност истината е доста по-различна. Така или
иначе, в началото на проекта беше ясно, че подобна наивна детска картинка не може да се приема
сериозно в начинание като нашето.
Пак тогава – на 5 декември 1990, се взе решение работата да започне на следващия ден. За начало
трябваше с вертолет да се огледа районът около София и да се направят снимки, на които
впоследствие аз да определя мястото за начало на работата ни. Но на сутринта заваля силен сняг,
който обърка плановете. Вертолетът не може да излети и затова групата, насочвана от Марина
12
Наплатанова с помощта на другите двама екстрасенси Димитър Сираков и Дора Петрова, тръгва с
няколко джипа, за да не се губи денят. Аз останах в София да гледам малкия и ако се наложеше, щях
да ги консултирам дистанционно. Така на 6 декември 1990 година бе поставено началото на
експеримента в непознатата за нас до този момент Царичина. Нямахме и елементарна представа до
каква степен той щеше да разбуни духовете в България за дълги години напред. Изговориха се малко
истини и много повече полуистини, откровени клевети и странни версии, коя от коя по-невероятни. С
времето те постепенно замъглиха картината и омаловажиха и без това оскъдната информация за целта
и успехите на този проект. Бъдещето ще покаже случайно ли беше това.
Но да се върнем на паметния първи ден от експедицията. Екипът на военните потегля в посоката,
определена от Марина Наплатанова и другите двама екстрасенси, и стига до Царичина. Когато
пристигат, се обаждат на генерал Минчев, който се свързва с мен, за да кажа това ли е мястото. Аз
потвърждавам, Марина Наплатанова посочва къде да започнат разкопките на следващия ден и след
това всички тръгват обратно към София.
На връщане първо се отбиха у дома. Тогава видях Марина за пръв път и се изплаших. Заприлича
ми на биоробот от научно-фантастичните филми. Изглеждаше, меко казано, странно – хем човек, хем
не съвсем. Движенията й бяха резки и отсечени. Отговаряше с по една-две думи и беше невъзможно
просто да поговориш с нея. Лицето й – безизразно, очите – втренчени в една точка. Видът й събуди
един от най-големите ми страхове – покрай контактите си с Космичните учители да не изгубя
нормалния си човешки облик.
Хората бяха премръзнали и им предложих чай и кафе със сладки. Домашният уют и уханието на
кафето свършиха работа и те постепенно се отпуснаха. Макар да се познавахме съвсем отскоро, се
заприказвахме като стари приятели. Насядали край масичката в хола, те се надпреварваха да споделят
впечатленията си от събитията през деня. Единствена Марина не докосна нищо, седеше безучастно и
със стъклен поглед. По едно време опитах да я заговоря, попитах я за способностите й, за начина, по
който приема информацията, и изобщо как протича контактът й с другите светове. Как ли не се
опитвах да я предразположа, но тя мълчеше. След няколко безплодни опита отново се присъединих
към оживения разговор. Има-няма пет минути още да сме поговорили и Марина внезапно се разплака.
Никой не разбираше какво става, притихнали наблюдавахме как сълзите се стичат по каменното й
лице. Малко след това гостите ми си тръгнаха.
На следващия ден – 7 декември, същият екип отново отива в Царичина. Опитват се да копаят на
посоченото от Марина място, но удрят на камък – буквално и преносно. От Генералния щаб се
обадиха да ме питат дали това е правилното място. Отговорът на моите Водачи беше, че трябва да
спрат, защото не копаят където трябва. Следва нареждане от Генералния щаб всички от екипа да се
върнат в София и да направим обща среща. Военните в екипа, заедно с Марина Наплатанова и Дора
Петрова, се отправят направо към Министерството на отбраната, а Димитър Сираков и майор
Серафимов тръгват към нас, за да се видят с мен.
Разказаха ми, че стигнали до скала и помолиха да направя контакт, за да се разбере дали това е
точното място, или трябва да се търси друго. Моите Водачи ни отговориха, че наистина трябва да се
копае в Царичина, но не там, където е показала Марина, а стотина метра по-надолу, в слога. Дадоха ни
и подробна скица на мястото. На нея са изобразени два пресичащи се пътя и една пътека, край която се
виждат трафопост и голям дъб. Наблизо са отбелязани още два големи дъба. Взети заедно, дърветата
образуват триъгълник. Погледнато в перспектива, недалеч от неговия център се намира мястото, на
което трябваше да се копае.
Димитър Сираков и Серафимов останаха поразени от точността на миниатюрната скица, а
първият дори възкликна, че тъкмо на отбелязаното място бил паднал, защото усетил много силна
енергия, дори го казал на останалите. Побърза да се съгласи с мен: „Да, права си, Ели, както и тези, с
които контактуваш. Хайде да тръгваме към Генералния щаб, защото всички вече са се събрали и
сигурно нямат търпение да чуят каква информация си получила!“ Серафимов също потвърди
точността на скицата. Отидохме в Генералния щаб. Около дългата маса в кабинета на генерал Минчев
13
бяха насядали всички от екипа. Тръпнеха от любопитство дали информацията, която носехме, можеше
да ускори решението как да продължи работата. Сираков и Серафимов разказаха накратко как съм
получила скицата и генерал Минчев поиска да му покажем. Хората от екипа, които бяха ходили в
Царичина, до един потвърдиха достоверността на скицираното от мен място, като подчертаха, че това
е най-вероятното място, където трябва да се копае.

Взе се решение разкопките на другия ден да започнат там, където съм посочила. Митко не
пропусна да повтори историята с усетената от него енергия, заради която паднал „ама точно на същото
място“. Разгоря се спор кой и как дава точна информация, на кого да се довери екипът и т.н. Димитър
Сираков подкрепи моята версия. В този момент лицето на полковник Наплатанов се наля с кръв и той
ме заля с порой от агресивни думи. Позволи си и да постави условия на генерал Минчев, с които той
да се съобразял, като вземал решение Марина или аз да водим екипа. Генералът не се впечатли и
съвсем спокойно, но твърдо отсече, че вярва на мен, защото всички в екипа потвърждават точността на
моята информация. Накрая завърши: „Полковник Наплатанов, настоявам да се отнасяте с
необходимото уважение към мен и към всички тук! Имате думата ми, че никой няма да бъде нито
пренебрегван, нито толериран. Моето желание е да работим всички заедно, но вие двамата си
преценете дали да останете!“ Наплатанов, още по-гневен, продължи да настоява, че Марина трябва да
води екипа. Настъпи конфузно мълчание, хората се видяха в чудо какво да правят, как да реагират. Уж
срещу тях стоеше неслучаен човек, а как си позволяваше да се държи и да говори!
Неочаквано за себе си реших да се намеся, макар че винаги съм избягвала да бъда център на
внимание. Започнах да говоря спокойно и – странно – дори не се притесних. Обърнах се към
Наплатанов и му казах: „Всички тук сме се събрали да работим за успеха на проект, който е колкото
нов за нас, толкова и важен. Добре е да оставим настрана своето его и да работим в екип, защото ако се
обединят повече хора с паранормални възможности, гаранцията за успех в това ни и бездруго трудно
начинание, е по-голяма.“ Попитах Марина какво й пречи да работим заедно, след като е ясно, че
силите ни ще се удвоят, ако се обединим. Тя обаче отсече с безизразния си метален глас: „Те казват
НЕ! Те обявяват война!“ Опитах се да разбера кои са „те“ и каква е тази „война“, но Марина повтори
същите думи. Полковник Наплатанов скочи, хвана я за ръка и каза, че напускат, след като генерал
Минчев не иска да я определи за водач на екипа. Повече не ги видях. 3 След като те си тръгнаха,
началникът на генщаба ни подкани да действаме, защото проектът вече беше в ход. Уточнихме
програмата за следващия ден и се разпръснахме. През следващата седмица екипът пътуваше всеки ден

3 Полковник Наплатанов и дъщеря му Марина умират при неизяснени докрай обстоятелства. През февруари 1991

година Марина се хвърля от десетия етаж на жилищен блок, а през февруари 1995 под моста в софийския квартал
„Дружба“ е открит трупът на баща й полковник Наплатанов, доктор на техническите науки и в началото на 90-те началник
на Научно-техническия отдел на Генералния щаб на Българската армия – Б.ред.
14
до Царичина и обратно, като държахме връзка по телефона. Аз все още си стоях вкъщи заради децата.
Но тъй като работата започна бързо да напредва, от 13 декември нататък се наложи да съм
непрекъснато на обекта.
Отначало генерал Минчев беше назначил за ръководител на операцията полковник Наплатанов,
по това време шеф на Научно-техническия отдел към Генералния щаб. Когато той напусна, мястото му
зае генерал Динев от химически войски, които дотогава бяха ангажирани само в предварителните
подготвителни дейности. Но след скандалното напускане на полковник Наплатанов стана ясно, че
мястото му трябва да заеме сериозен, точен, аналитичен тип ръководител на екипа, който да поеме
отговорността за неговата работа в този сложен експеримент. Така генерал Динев пое ръководството
на операцията.
Генерал Минчев и генерал Динев ни събраха и изложиха обосновано мотивите за предстоящата
работа. Всички участници в операцията вярвахме, че предстоящият експеримент е от изключителна
важност за страната. Мото ни беше знаменитият девиз „Един за всички, всички за един!“ Имахме два
ритуала в началото на работния ден. Сутрин, докато обличахме работното облекло, слушахме
любимия на всички ни хит на Куин „Шоуто трябва да продължи“. Патриотичното ни чувство пък се
подхранваше с „Излел е Дельо хайдутин“, която си пускахме вече долу, в тунела. По идея на нашите
Космични приятели с нея се даваше началото на трудовия ден, понеже „тази огласяща Космоса песен е
с много силна вибрация и обогатяване на тоналността от гласа на Валя Балканска“. Тя носи послание
до Космоса4 и тъй като работата ни до голяма степен зависи от контакта с него, песента трябваше да
звучи, защото поражда силна положителна вибрация, способстваща за успеха на общото ни дело. И
досега настръхвам, като си спомня как се извисяваше и отекваше гласът на Валя Балканска долу.
Имахме усещането, че сме в храм.
Тук ще направя едно важно уточнение, към което ще се връщам нееднократно в хода на разказа
си. Проектът в Царичина беше секретна операция на Генералния щаб на Българската армия, което
означава, че всички заповеди бяха надлежно подписани, прошнуровани и прономеровани. Всяко едно
действие на екипа беше в рамките на закона. Документалната обосновка беше задължителна дори при
привидно маловажни детайли. Имаше финансови разчети за всички разходи без изключение, описваше
се всяка стъпка, предприемана било от офицери, било от войници, било от останалите членове на
екипа. Строгата отчетност беше задължителна за всички и на всеки етап от работата. След
приключването на работата в Царичина в медийното пространство като по поръчка се лансираха
подозрения във финансови злоупотреби, представени като безспорни факти. Беше създадена
специална комисия, която да установи колко средства са били изразходвани и с каква цел.
Благодарение на изрядно воденото счетоводство се доказа, че не са похарчени милионите, за които ни
обвиняваха. Заключението на Комисията обезсмисли заведеното за финансови злоупотреби дело и то
беше прекратено. По онова време в средите на военните често се коментираха средствата, влагани от
други държави за подобни експерименти, и се сравняваха с издръжката на проекта в Царичина.
Разликата беше драстична и този факт беше обект на разгорещени спорове. Независимо от скромните
на практика средства, отделени за проекта, нашият екип успя да прокопае тунел, който достигна в
дълбочина 70 метра, при това без особени мерки за неговото укрепване.
Всички участници в експедицията без изключение получавахме войнишка храна. В свободното си
време беряхме гъби, които – с ориз, на салата, на супа – бяха основният ни деликатес през лятото и
есента. През тези две години спяхме във фургони, това бяха нашите т.нар. „военни канцеларии“. Един
път в седмицата слизахме в София да се изкъпем и с това се изчерпваше нашият лукс. Впоследствие
ни обвиняваха, че сме работили срещу купища пари и че сме живели на широка нога.

4 През 1977 г. песента, изпълнена от Валя Балканска, е включена в Златна плоча, която на борда на американските

космически апарати „Вояджър 2“ и „Вояджър 1“, напуснали за пръв път очертанията на Слънчевата система, носи
музикално послание от Земята към далечния Космос. – Б.ред.
15
 Всъщност нещата стояха далеч по-различно. Вярвахме, че ръководени от Космичните учители (по
това време бяха Popo и Сорел), ще стигнем до останките на първия землянин. Вярвахме, че това
откритие ще пренапише историята и Дарвиновата теория; че най-сетне България ще влезе в световните
медии с добри новини. Движеше ни национална гордост, но бяхме далече от „шовинизма“, за който
после ни разпънаха на кръст.
Заради секретността на военната операция и за да се гарантира абсолютната конфиденциалност по
всички детайли, свързани с нея, ме назначиха на работа в Министерството на отбраната. До този
момент бях външен за армията човек, така че това назначение ми даваше право да работя на обекта, до
който достъп имаха само военизирани служители.
Навлизахме с кураж, вяра и всеотдайност в това интригуващо начинание, но амбициозната цел,
неизвестността, тежката работа в тунела, продължаваща често по дванадесет-тринадесет часа на ден,
огромното психическо и физическо натоварване изискваха ежедневно да получаваме доказателства за
надеждността на информацията от моите Учители. И ние ги получавахме. Понякога обаче градусът на
напрежението скачаше рязко заради очакването чудото да се случи всеки момент. При първоначална
информация, че ще приключи в рамките на три дена, работата под земята продължи две години. Най-
често задаваният въпрос, естествено, беше: „Кога ще стигнем до това, което търсим?“
Често се питам защо се получи такова разминаване във времето. Едното обяснение е, че с
обещанието за краткосрочност на операцията нашите Водачи поддържаха вярата и ентусиазма ни.
Вероятно, ако още в началото ни бяха казали, че ще достигнем до целта след две или три години,
нещата щяха да се развият съвсем различно. Кой знае, проектът можеше и изобщо да не започне?
Другото ми предположение е, че има някакво разминаване в начина, по който отчитаме времето ние и
Те. Може би тези три дни, за които нашите Водачи говореха, като земно време отговарят на три
години. Вярата ни обаче се подхранваше от истинността на информацията, която ни се даваше за
отделните етапи на работата. Винаги стигахме до поредната забележителност или маркер, за които
Водачите предварително ни предупреждаваха. Ден след ден обаче финалът се отлагаше и това ни
измъчваше. И през ум не ни минаваше мисълта, че ще работим толкова дълго.
Моята тревога растеше с всеки изминал ден. Отговорността, че аз препредавам информацията на
Космичните ни водачи, което, искам или не, ме превръщаше в посредник между невидимото и
видимото, страшно ми тежеше. Налагаше се винаги да бъда максимално концентрирана, за да не
допусна грешка. Измъчвах се, че нямаше как да спестя натоварването на екипа. Междувременно не

16
спирахме да обсъждаме, да спорим „за“ и „против“ експеримента. Космичните водачи обаче винаги
успяваха да ни убедят, че работим за смислена и реална кауза. Чувствахме се като пионери на прага на
огромно откритие, което ще повлияе на цялото човечество.

Знаци за присъствие на обекта: Явленията

Според първоначалния план трябваше да се копае с багер. Първия ден не бях там, но хората от
екипа ми разказаха какво се е случило. Багеристът прави няколко загребвания и стрелата внезапно
отказва. Специалистите са категорични, че машината е съвсем нова и в техническа изправност. Правят
се опити работата да продължи, но пред очите на всички присъстващи багеристът прави странни
движения и мимики, с които се опитва да покаже, че нещо му пречи да овладее хидравликата.
Наличието на енергия, която демонстративно възпрепятства работата на техниката, се възприема като
доказателство, че се копае на точното място. Точно него ни бяха посочили моите Учители с помощта
на малката скица. След това необичайно начало, когато става очевидно, че техниката не е решение,
копаенето продължава на ръка. Отначало в него са включени и войници, но по-нататък започват да
копаят само офицерите.
Тази промяна стана около 20 декември, когато на четири метра дълбочина пред очите ни се откри
„Арката“. Веднага след нея, леко вляво, беше входът за тунела. Възприехме находката като
недвусмислено доказателство, че сме на прав път. Напълно изграден, този тунел беше запълнен с
градеж от каменни блокчета, свързани с някакъв фин слепващ слой. Започнахме бавно да отделяме
пълнежа. Тази работа изискваше сериозни усилия, но завладени от тръпката на откривателството, дори
не забелязвахме трудностите.
На 22 декември се случва едно от най-знаменателните събития на проекта в Царичина – това,
което му даде името и за което вече споменах. Между десет и дванадесет часа от изкопа внезапно се
появява вертикален светлинен лъч, по-скоро плътен и огромен стълб в цветовете на дъгата. Случва се
посред бял ден, при това през зимата. Майор Серафимов дори успява да направи цветна рисунка на
необичайното явление. Аз по това време съм още в София. По-късно моите Водачи обясниха, че тъкмо
„заради този стълб операцията носи името „Слънчев лъч“. Неслучайно той е излязъл точно от изкопа
на обекта. Неслучайно е със спектъра на дъгата, защото „тези светлинни цветни отражения изграждат
жизнената енергия на всичко земно. Това е пречупващата се светлина в земни условия, която дава
информация за живота“. А защо излиза от отвора ли? „Защото пази информацията за началото на
земния живот. Това е едно от първите доказателства за точното място на работата ви.“ Всички
намиращи се на обекта тогава са в шок. По-късно, като ми го разказваха, беше истинско удоволствие
да наблюдавам как реагират на необичайните явления военните – здравомислещи мъже, заклети
реалисти без склонност към фантазии, които описваха случилото се по един и същи начин.
Знаците за присъствие, които ни даваха Те, бяха много повече от случките с багера, Арката и
светлинния стълб над входа. Често над обекта, предимно нощем, но и през деня се появяваха огнени
топки, винаги по три и в определена конфигурация. Предизвикваха оживени коментари сред
войниците, комендантите, хората от селото. Илия ми разказа случай, на който е бил очевидец през
лятото, когато се наложи няколко души да отидем спешно при Ванга, а част от другите колеги бяха в
София. „През един топъл и спокоен ден бяхме насядали с войниците по земята, в ограденото място
между „канцелариите“, близо до дъба. Изведнъж видяхме как откъм полето, на десетина метра над
земята, се зададе огромна огнена топка, която се удари в жиците и като огнен дъжд се посипа надолу.
После всичко безследно изчезна все едно не е било.“ И не беше само разказът на Илия. И нашите хора,
и местните оживено обсъждаха появата на движещи се огнени кръгове, които ту се смалявали като
миниатюрни звезди, ту се раздували до огромни светещи тела. Част от свидетелите изпитваха
панически страх, други ги бяха наблюдавали с любопитство и ни разказваха с вълнение за тези
явления. За жалост, никой не е успял да ги снима, но със сигурност не бяха игра на въображението, а
видима реалност с много свидетели.
17
 Спомням си ефекта, който произведе случката с един войник по време на нощно дежурство. По
това време ние с Илия още се връщахме да нощуваме в София. Една вечер, когато всичко изглежда
спокойно, изведнъж на огромна скорост откъм Марков връх се задават три светещи кълба, които с
наближаването се уголемяват. Спират над обекта. Дежурният войник не само ги вижда, но и чува
силен шум „като пращене от пържещи се картофи“, който идва от затворения обект. Малко след това
усеща как някой го потупва ту по едното, ту по другото рамо. Всичко това му идва в повече и той
панически напуска поста си, отива на бегом при коменданта и му разказва случката. Светещите кълба
са забелязани и от местните хора, както разбрахме впоследствие. Войничето беше толкова стреснато,
че на следващата сутрин се наложи да го върнат в поделението му в София. Така и не се появи повече
в лагера. Сега, от дистанцията на времето, може и да изглежда забавно, но тогава на хората не им беше
до смях.
Явленията ни съпътстваха през всичките две години, докато се работеше в Царичина. Светещите
обекти, по-специално, се появяваха не веднъж и два пъти, винаги в конфигурация по три. Не мога да
кажа какви бяха те, но се различаваха от светлините на космическия кораб, който кацна на обекта през
май 1991. Обсъждахме ги често и бяхме сигурни, че не са нито кълбовидни мълнии, нито зрителна
измама.
Аз обаче не виждах светещите кълба за първи път. През лятото на 1990, месеци преди началото на
разкопките през декември и малко след като се осъществи контактът между мен и моите извънземни
Учители, под Тяхно ръководство нарисувах в новия ни дом същите огнени топки, които видях по-
късно на живо в Царичина. Бяха със същия цвят и конфигурация. Пак тогава нарисувах и дъба, близо
до който впоследствие се разкри обектът. В онези дни Илия измайстори едни триъгълници, които
повтаряха едно към едно триъгълниците, които видяхме по-късно на стената в тунела и за които ще
стане дума по-нататък. Изображенията и на двете места бяха еднакви и като конфигурация, и като
цветове. Когато през лятото двамата с Илия изработвахме символите, които тепърва предстоеше да

18
видим „на терен“, Учителите ни обясниха, че кълбата са енергия и сила, дървото е закрила и контакт, а
триъгълниците – енергийна защита за дома и семейството ни.

Друг интересен факт е, че пълнежът на тунела представляваше зидария от големи каменни

блокове, слепени с тънък слой от неизвестно вещество. При разчистването им военните използваха
миньорска техника, за да раздробят каменните блокове на по-малки парчета. Шилата на пробивните
машини обаче постоянно се топяха. Веднага ги носеха за закаляване при най-добрия специалист, който
поддържаше техниката на химически войски. Човекът не знаеше от какво шилата се износваха толкова
бързо и крайно озадачен, се интересуваше за какво ги използват. Той сам закаляваше инструментите и
не можеше да повярва, че „заминават“ толкова бързо. Когато в царичинския тунел се работеше с тези
машини, които, както твърдяха военните, навсякъде другаде вършели чудесна работа, ние просто
гледахме как шилото се топи до огнени капчици, но камъкът не поддава. Това продължи до момента, в
който нашите Космични водачи се включиха в работата чрез моите ръце. С тяхна помощ определях
ежедневно точките, през които трябваше да мине шилото. Обработвах мястото с енергията, която
получавах от Тях, после пак чрез ръцете ми Те прецизно насочваха шилото. След тази процедура то
минаваше през камъка като през сирене. Съпротивлението изведнъж изчезваше. Между каменните
блокове имаше енергийна спойка и това се виждаше и се усещаше от целия екип.
В началото тунелът се разчистваше на ръка, но материалът ставаше все по-твърд и започнахме да
напредваме все по-трудно. Взе се решение да се използва взрив. На обекта бяха командировани
опитни специалисти – инженери по взривно дело, чиято задача беше да изчисляват необходимите
количества експлозиви, да определят позициите и да извършват самото взривяване. Започна нов етап.
Три дена подред се правиха опити пълнежът на тунела да се раздроби, но нищо не се получаваше,
защото камъкът само се цепеше, но си стоеше там. Инженерите бяха най-изненадани, нямаха разумно
обяснение защо експлозивите не вършат работа.
Когато окончателно стана ясно, че специалистите по взривовете са безсилни пред камъка в
тунела, извънземните ни Водачи дадоха да се разбере, че ще помогнат чрез мен. Ще правят
ежедневните схеми на взривяване, ще посочват подходящото място, ще определят колко експлозив е
необходим и на каква дълбочина да бъдат отворите за него. Каза ни се, че така ще се неутрализира
енергийната спойка на каменния градеж и тунелът лесно ще се разчиства. Аз очаквах този етап с
огромно нетърпение, защото така щяхме да получим поредното доказателство, че Те са постоянно с
нас, следят работата ни и ни помагат винаги, когато не можем да се справим по нашия земен начин.
Космичните учители искаха да работим заедно за общата цел.
На този етап си имахме работа със своеобразна каменна зидария, която на различните места
имаше различна конфигурация, а и блоковете, от които се състоеше, бяха с различна големина. Често в
основата бяха положени най-големите камъни, а на всеки следващ ред – все по-малки по размер. И
така до условно наречения „таван“. Зидарията беше съвършена.
Другата странна особеност беше, че всеки нов пълнеж, до който стигахме, имаше различна
енергийна спойка. Това, което виждах, приличаше на триизмерно изображение. Пред очите ми се
проектираха в дълбочина, да ги нарека, енергийни кодови решетки с бяло, синьо и червено излъчване,
19
с припокриващи се на места елементи. Аз заставах с лице към градежа, с който беше запълнен
тунелът, и чрез оцветен в жълто-оранжево лъч Космичните водачи ми посочваха точката, в която да се
направи отвор за експлозива. Отбелязвах точките за взривяване с тебешир и отново влизах в тази
виртуална енергийна решетка. Появяваха се цифри и оформяха прецизна схема, съдържаща най-
важната оперативна информация: необходимото за всяка точка количество експлозив и дълбочината
на отвора, в който да се постави. Дори се виждаше как ще бъде прекъсната енергийната връзка и ще се
разруши каменната маса. Получавахме също информация колко точно ще напреднем след поредния
взрив. За мен тази информация, неизменно доказваща своята прецизност в процеса на работа, беше
едно от феноменалните неща, с които се сблъскахме в Царичина. Поне аз не познавам друг случай,
когато чрез енергия и минимални количества взрив да се разрушава точно толкова материал, колкото е
бил заложен в получена предварително информация. Тя, както вече отбелязах, методично се
потвърждаваше: колко точно каменна маса ще се разруши според дадените указания, какво ще
открием след взрива и т.н. Нашите експерти често влизаха в спор с Водачите ни. Отначало твърдяха,
че е абсурдно „с такова малко количество експлозив да се разруши толкова камък, най-много да
вдигнем шум и пушек“. В подобни случаи Те (Приятелите, както също сами се наричаха) ни
подканваха да се пробваме по нашия земен научен начин. И се пробвахме, естествено, но в резултат…
само шум и пушек. Когато после се прилагаше схемата на Водачите ни, успехът беше стопроцентов.
Всеки път. За съжаление, по-късно, когато експертна комисия трябваше да оценява нашата работа,
никой не отбеляза този феномен, да не говорим за съвестен и обективен анализ и заключения.
Единственото обяснение, граничещо с абсурда, бе, че съм учила взривно дело, защото съм пещерняк.
Това давало отговор на въпроса защо съм знаела как да водя хората под земята. За този фарс ще
разкажа подробно по-нататък.
Доказателствата за космическо присъствие, които колегите от екипа приемаха като чудеса, така и
не секнаха до самия край. В отделни части на тунела имаше места с различен енергиен заряд.
Представляваха портали за преход от едно енергийно ниво на друго. Наричахме ги Чип, Флинт и
Стопер. Цветко Кънев също ги споменава в книгата си. Със Стопера е свързан един от запомнящите се
епизоди в тунела.
Още в края на декември ни се даде информацията, че когато стигнем до 19 3, ще получим явни
доказателства за необичайния начин, по който е бил построен тунелът; за факта, че Те са постоянно с
нас, че наблюдават и контролират целия процес. Колкото и да питахме какво означава 19 3, отговор
нямаше. Докато не дойде 19 март. Тунелът беше изчистен и трябваше да се подготви следващото
взривяване. Нямаше нужда от мен и двамата с Илия се прибрахме вкъщи при децата. Междувременно
на обекта е командирован капитан Красимир Янков – специалист по минно дело и взривяване,
необходим за по-доброто обезопасяване на операциите в тунела. Той не е информиран за спецификата
на експеримента, не знае и каква е целта му. В деня, когато ние заминахме за София, той слиза долу
заедно с майор Валери Балев, за да подготвят поредния взрив. Води Валери, на около два метра отзад
го следва Краси. Докато вървят, си говорят, когато Валери изведнъж забелязва, че капитанът не му
отговаря. Обръща се и вижда как Краси прави неуспешни опити да го настигне. Сякаш се удря в нещо
невидимо и пада. Валери продължава напред, като го подканва да побърза, защото не разполагат с
достатъчно време. По едно време се усеща, че си говори сам, пак поглежда назад и вижда Краси, който
бързо крачи към изхода. Извиква го няколко пъти, но не получава отговор. Валери, притеснен за
Краси, се качва след него горе и го вижда как трескаво съблича работния екип. Изглежда ужасен,
когато започва да разказва за случилото се долу. Повтаря само: „Къде сте ме вкарали? Блъскам се в
невидима стена, от която излизат огнени топчета. Те се удрят в мен и ми пречат да стигна до Вальо.
Какво е това, бе хора?!“ Налага се лекарят на обекта да му даде успокоително.
Скоро след случилото се ние с Ичо се върнахме в Царичина и заварихме суматохата, която
цареше на работната площадка. Хората от екипа ни разказаха набързо за станалото. Аз се притесних и
отидох при Краси, който си почиваше сам в една от канцелариите. Щом ме видя, помоли да изляза,

20
защото не искал да ме вижда. Отидох в канцеларията, където се беше събрал целият екип. Един през
друг всички говореха, разказваха, предполагаха, обсъждаха разни догадки какво се беше случило.
И за миг не свързахме случката с цифрите 19 3 от информацията, получена в края на декември.
Решихме да се допитаме до извънземните ни Водачи. Отговориха ни следното: „Върнете се назад в
дневника и си спомнете казаното от нас, че ще разберете за съществуването ни с 19 3. Че така ще
разберете, ще усетите, че това, което правите, не е илюзия, не е игра.“ Намерихме този текст в
дневника, който впоследствие изчезна заедно с цялата документация от операция „Слънчев лъч“. Чак
сега съобразихме, че денят, в който се случи описаното горе, беше 19.03. Някой попита защо не са ни
предупредили, а Те отвърнаха, че ако бяха го направили, изненадата щяла да пропадне. Нямало
опасност за Краси, просто дошло времето да му се разкаже за Тяхното съществуване и да бъде приет в
екипа. Генерал Динев извика капитан Янков в „канцеларията“, която беше нашият полеви щаб.
Личеше, че през изминалите два часа капитанът се е съвзел от странното си премеждие под земята.
Генерал Динев му изложи стегнато същината и целта на нашата работа и го запита иска ли да се
включи. Без да се замисли, Краси отвърна, че на драго сърце ще се присъедини към екипа, защото
вярва в контакта с извънземния разум и благодари за уникалната възможност да участва в подобно
необичайно и новаторско начинание. „Още от самото начало усещах, че тази работа е много
нестандартна, да не кажа – мистична. И въпреки това нямаше как да съм подготвен за ситуацията, в
която се оказах. Честно казано, много, ама много се изплаших.“ Увери ни, че вече е добре и че
уплахата е отстъпила място на тръпката. Накрая ми се извини за начина, по който се е държал след
първата си среща с непознатото. По-късно, когато трябваше да се каже истината и проектът да се
защити от клеветите, капитан Янков отрече да се е случило нещо по-особено. Имал бил пневмония и
затова падал в тунела…
Учителите нарекоха това място „Стопера“ заради ролята му на енергиен портал-бариера. Заложен
още при изграждането на тунела, той го пазеше от неканени гости, посегателство и разрушаване.
Оттогава, когато трябваше да го разчистваме или в него да влизат хора, които не са от екипа, някой от
нас заставаше там, за да няма инциденти и да „се вдигне бариерата“, образно казано. Достъпът се
определяше от Космичните ни водачи чрез своеобразен биоенергиен ключ. Само тези, които го
имахме, можехме да се движим безпрепятствено из тунела, за другите беше, едно, невъзможно и,
второ, опасно. Стоперът съществува и сега, защото фактът, че обектът е затворен, не означава, че
енергийната му защита е вдигната. През годините се появиха множество лица, които се биеха в
гърдите, че са участвали в царичинската експедиция и че също „контактуват“, но това е само тяхна
мисловна измама и нищо повече. Единствено хората от екипа притежавахме този биоенергиен ключ.
Ала не само бариерата пазеше тунела от неканени гости чрез т.нар. „енергиен блокаж“.
Предупредиха ни, че с напредването на работите ще се появи газ, също с функцията на защита от
нежелани посетители. Трябваше да го очакваме след взривяването на т.нар. „Врата – плоча за
биологична защита“5. Каза ни се, че този газ не е опасен за участниците в работната група. Специално
за нас „е премахната енергийната му токсичност“, но всеки натрапник би се парализирал. След
взривяването на плочата на посоченото място отидоха генерал Динев и двамата офицери от химически
войски Юруков и Балев, облечени в дрехи за биологична защита и с противогази. Стигат до мястото и
виждат, че действително там се отделя газ. Воден от професионално любопитство, химикът генерал
Динев се изкушава да експериментира и за миг сваля противогаза. Както и да изглежда постъпката му
сега, тогава той се държа като учен-изпитател, който на свой гръб иска да усети последиците от
въздействието на вещество, непознато на човечеството.
Когато излязоха от тунела и генералът свали противогаза си, очите и лицето му бяха зачервени и
дишаше тежко. Лекарят на обекта го преслуша и не установи заплаха за здравето му, но го помоли да
не предприема повече такива рисковани опити, защото трудно би му помогнал в полеви условия.
Генералът обаче твърдеше, че и за миг не го е напуснало убеждението, че няма да му се случи нищо

5 Всички названия са дадени от Космичните учители. – Б.авт.

21
лошо. Че твърдо е вярвал в защитата, осигурена ни от нашите Водачи. Просто е искал да получи
поредното доказателство. Наистина не пострада сериозно, макар че през следващите няколко дни
кашляше и очите му останаха зачервени.

Така получихме поредното безспорно доказателство, че тунелът е изкуствено построен и

застрахован срещу нежелано присъствие, едно, чрез запълването му с каменна зидария и, второ, чрез
енергийните ключове. Че извънземните ни Учители ни водеха по маркиран от Тях енергиен път, както
и че това беше реалност, а не фикция. Те знаеха във всеки миг точно къде сме и какво ще се случи.
Неизменно потвърждаващото се Тяхно послание, че са с нас, усещането за закрила и осезаемостта на
добронамереното им присъствие ни вдъхваха спокойствие и кураж. Слизахме на седемдесет метра под
земята и стояхме с часове там без помен от страх.
Долу нямаше опасна радиация, както се изказваха впоследствие някои „специалисти“. Постоянно
се правеха замервания, които доказваха, че се намираме в абсолютно чиста среда. Появата на газ при
всяко слизане долу беше еднократна, но заради общоприетите мерки за сигурност се обличахме с
дрехи за биологична защита. Противогази се използваха само след взривяване, иначе въздухът беше
чист и дишахме свободно, при все че се намирахме на седемдесет метра под земята. Вентилацията
също беше нормална, въпреки че тунелът беше спираловиден. Как ставаше това проветряване, откъде
се вземаше притокът на чист въздух на тази дълбочина? И защо ли никой „експерт“ не го отрази и
проучи по-късно, когато се нароиха толкова много „научни анализи“? Все заслужаващи внимание
въпроси, изместени впоследствие от по-удобните обвинения… Когато на специалистите се задаваха
22
тези въпроси, те просто премълчаваха или се правеха, че не са ги чули. Единствено минният инженер
Мартин Марков, който помогна при консервирането на обекта, дръзна да нарече явлението
„феноменално“. Той твърдеше (и всеки специалист по минно дело би потвърдил), че по правило при
такава дълбочина и при наличие само на един отвор чистият въздух трябва да се осигурява изкуствено.
Разказваше, че във всички обекти, на които е работил, са били осигурявани специални устройства за
подаване на чист въздух, каквото тук очевидно не било необходимо. Според него това беше
изкуствено създаден градеж, в който всички детайли са били предвидени предварително. Минният
инженер със сериозен стаж не можеше да обясни как при такова спираловидно спускане и след
ежедневни взривявания се диша свободно. И образованието, и практиката му го бяха научили, че
праховите и газовите емисии след взривовете не могат да се разчистят без подходяща вентилация. Той
беше убеден, че долу действа някаква вентилационна система, но каква беше тя? Твърдеше, че за пръв
път в дългата си практика се сблъсква с толкова необясними от гледна точка на неговата наука
явления. Освен вентилацията и чистия въздух, причисляваше към тях необичайната за този район
структура на земните пластове и липсата на срутвания, доказваща, че обектът е бил изграден по-рано.
Инженер Мартин Марков изложи писмено експертното си мнение, което беше представено в
Министерството на отбраната. Впоследствие документът изчезна.
След като преминахме газовата бариера, видяхме една много гладка стена с жълто-червена
замазка. Вече знаехме от Водачите, че след разрушаването на тази ще се открие друга гладка стена,
която е поредният важен маркер за нас. Тази информация ни се стори неясна и поискахме да научим
повече подробности. Отговори ни се, че е важно сами да открием каквото е необходимо, защото когато
го видим със собствените си очи, ще повярваме от само себе си. Накрая добавиха: „Ще намерите неща,
за които знаете отпреди да започнете да копаете тук. Те са доказателство за истинността на контакта,
за нашето присъствие, за съвместната ни работа.“ Повече не питахме, а продължихме напред,
тръпнещи от вълнение дали и този път ще намерим каквото ни е казано предварително и дали
следващата голяма стъпка ни носи нещо ново… Последва поредното взривяване и пред нас се откри
нова квадратна и гладка стена с жълтеникава замазка. Върху нея ясно се виждаха споменатите по-рано
триъгълници от нашето с Илия жилище, за които наистина знаехме „отпреди да започнем да копаем
тук“. До тях бяха изписани цифрите 3.4.6.
Историята с триъгълниците заслужава отделно внимание. Малко след началото на контактите ми
с Космичните приятели през лятото на 1990 г. те убедиха Ичо да изработи геометричните фигури за
една нощ. Не можех да откъсна очите си от ръцете му, защото и с невъоръжено око си личеше, че ги
движи външна сила. Докато работеше, съпругът ми обясняваше колко странно се чувства, какъв
мощен прилив на сила, енергия и мисъл усеща. Твърдеше, че и да иска, не може да спре, защото тази
енергия е по-силна от него. „Сякаш някой е влязъл в мен и движи сръчно ръцете ми. Изпитвам
безкрайно удовлетворение от това, което правя, чувствам и виждам, и нито намек за умора.“
Призори вече имахме пано от червен и черен триъгълник, свързани с дебела бяла линия.
Попитахме за какво служат и ни обясниха, че фигурите символизират двата свята – на доброто и злото,
които едновременно се привличат и отблъскват. „На този принцип е изградена Вселената, така е
изграден и вашият миниатюрен свят. Затова има добро и недобро, но когато са свързани с енергията на
началото – светлината, те взаимно се омекотяват, дават живот и го осмислят. Тези елементи в тази
конфигурация ще закрилят дома ви и ще го зареждат с много силна енергия.“ Трябваше да ги сложим
в хола.
И ето че половин година по-късно същите по вид и цвят, но в различна конфигурация
триъгълници се появиха в този отсек на тунела. Виждахме ги съвсем ясно в долния край на стената, а
до тях цифрите 3.4.6. Извънземните ни Водачи посочиха, че това е поредно доказателство за Тяхното
съществуване. Припомниха ми нощта, когато Илия направи триъгълниците, и какво е
предназначението им. Попитах ги защо ги откриваме тук и каква информация носят в случая.
Отговориха, че символизирали земния и космичния свят; енергиите, които се завихрят, и струпването
на свръхенергия. „За да се неутрализира нагнетяването, потребна е вибрацията на светлината, която
23
омекотява трептенията и балансира средата, подходяща за биологични форми на живот.“
Триъгълниците са символ на общия живот и в тунела е заложен този символ. Цифрите 3.4.6. са
поредната символика за етапите, през които преминава животът на Земята, тоест различните земни
цикли. Поинтересувахме се още защо са използвани арабски, а не римски цифри. Отвърнаха ни, че
„плавността на щриха в арабските цифри 3.4.6. има също енергиен код“, който пази живота на Земята.
Другият интригуващ момент по това време беше подадената ми информация, че обектът
представлява две пирамиди – изправена и обърната, съединени чрез върховете си. Тази конфигурация
на пясъчен часовник позволявала тунелът да се разгръща спираловидно.

Първата пирамида (обърнатата) беше частта от тунела, запълнена със слепените каменни блокове,
в която ние се движихме до около седемдесетия метър. След това стана очевидно, че тунелът
преминава през земна маса с различна структура, оформена вероятно при разместване или слягане на
пластовете. Вече ги нямаше нито гладките стени, нито каменния градеж. Нашите Приятели ни водеха
толкова прецизно, че дори не допускахме мисълта за срутване. Неизвестно откъде и как обаче започна
да избива вода. Зачудихме се – ако наистина ставаше дума за погребение, нямаше ли да е по-сигурно
останките на първия човек да се съхраняват не в тази влажна среда и толкова дълбоко, а в каменния

24
градеж по-горе? Водачите ни обясниха, че няма как скелетът да се намира близо до повърхността,
защото погребението е било преди милиони години, когато се е зараждал животът на Земята. Да не сме
забравяли и различните катаклизми, приплъзвания на земните пластове и трансформациите в тяхната
структура, промените в климата и т.н. Така че нямаше как скелетът да бъде открит лесно и без външна
– Тяхната – помощ. Само Те разполагали с начини да засекат специфичния „биологичен импулс“,
излъчван от опашната кост на тялото, който се запазвал и след смъртта. Оказа се, че с Тяхна помощ
съм улавяла този импулс, за да водя хората в правилната посока.
Две години след запечатването на обекта, в близост до предполагаемото място за приземяването
на НЛО, изгоря лагерът на уфолозите6. По-късно в интервю ръководителят им Кирил Кънев коментира
необяснимите обстоятелства, причинили пожара, който е унищожил единствено документацията от
теренната изследователска работа на уфолозите. Огънят беше прецизно локализиран и нито едно от
намиращите се наблизо дървета не пострада.

Тунелът: етапи в работата. Други открития

Дотук разказвах повече за находките и странните явления, които наблюдавахме, докато

напредвахме в тунела. Как обаче се извършваха самите изкопни работи, през какви етапи преминаха те
и на какво се натъквахме на всеки един от тях? Ще се опитам да опиша целия процес в неговата
последователност от началото до края на операцията.
Малко след входа в тунела, на четири-пет метра дълбочина се откри неголяма плоска повърхност,
напомняща площадка, и видяхме очертанията на споменатата по-рано Арка, своеобразната запълваща
я зидария и свода от червени каменни блокчета. Зарадвахме се, защото помислихме, че зад нея ще
открием скелета. Тогава все още не подозирахме, че сме едва в началото. След като разрушихме
каменната зидария пред Арката, минахме под нея и стигнахме до втора, по-малка площадка. Отляво
имаше нова каменна зидария, наподобяваща тази в тракийската гробница на Севт Трети. Открих тази
прилика години след Царичина, когато отидох да разгледам забележителното археологическо
откритие на хълма Голяма Косматка.
Продължихме по първия тунелен участък, дълъг десетина метра, който беше запълнен със
зидарията от каменни блокчета. Свързани с тънък белезникав слой, те се оказаха онова непреодолимо
препятствие за шилата на нашата пробивна техника, за което разказах. Изнесени на повърхността,
блокчетата начаса се превръщаха в прахообразна маса. Когато обектът се консервираше, този тунел
беше отново запълнен по специална технология. От траверси беше изградена конструкция с формата
на рибена кост, като празните места се запълниха с камъни от обекта, върху които се изля огромно
количество цимент.
„Кладенецът“ представляваше кръгло помещение на десетина метра дълбочина, което лесно се
очерта веднага след взривяването. Точно там се използваха експлозиви за пръв път. От него надолу
започна косо спускане, което нашите хора подсигуриха с дървена стълба. Заради рязкото пропадане му
викахме „Провала“.
След завой надясно се откри пространство с размери три на четири метра, което ние нарекохме
„Лунната“, а Те – „Сребърната пътека“. По нея вече можехме да се движим почти в цял ръст, за
разлика от преди, когато трябваше да работим силно приведени, и работата спореше. Дългият около
четири метра участък беше едно от най-поразителните места в тунела. Всичко в него: под, стени,
таван, беше като посипано със сребро. Тунелът в тази отсечка имаше ясно изразена, изчистена
правоъгълна форма и отсечени ъгли – за разлика от другите части, които бяха с начупен релеф.
Липсваха завоите, които срещахме често предишните дни. Омайно красиво място, което заради
лунното сияние, което излъчваше, приличаше на бижу. По-късно точно от тук бяха взели проба
астронавтите от планетата Плутон, които посетиха обекта с космически кораб. Личеше си по

6 Има се предвид групата на Фондацията за космоноетични изследвания. – Б.ред.

25
дълбоките следи, оставени върху правилните гладки стени. Когато затваряхме обекта, аз също си взех
няколко късчета, които макар да се промениха с времето, още излъчват едва забележимо сияние.
По същото време – май 1991 година, започнах да изписвам различни текстове със смесица от
различни писмености (за тях разказвам подробно малко по-нататък). С Ичо бяхме в София, когато в
съня си видях знаци от чужда писменост, приличащи на йероглифи, всеки от които имаше номер.
Събудих се. Взех една тетрадка и започнах да ги изписвам. Докато не приключих с всички йероглифи,
не заспах, а от следващия ден започнаха да се нижат текстовете. Изписах около хиляда страници,
събрани в три тетрадки.
След „Лунната пътека“ дойде ред на Стопера – енергийната бариера, която „препъна“ капитан
Янков. Градежът рязко се отличаваше и по структурата си, и по начина, по който беше направен. В
тази част на тунела, малко преди това своеобразно КПП 7 , имаше едно изкачване, наречено X.
Следваше малка площадка със Стопера, а после идваше ред на спускане, наречено Y. Случайно ли
беше съвпадението, че биологичният ключ (Стопера) се намираше между тези места? Надали, при
положение че X и Y са хромозомните връзки, които определят уникалната индивидуалност на
физическото ни тяло. Чудесна възможност неповторимият ни генетичен код да послужи като
биопропуск!
В сравнение с Лунната пътека коридорът в тази част бе доста по-тесен. Следваше завой и после
къс прав участък. В края му се намираше другото биологично препятствие пред външни натрапници –
газът, чийто ефект генерал Динев реши да изпита върху себе си. Следваше нов завой, а на стената
малко по-надолу видяхме интересен отпечатък с формата на дърво. Изглеждаше досущ като дъба на
хълма срещу обекта и като нарисуваното дърво у дома.
Малко по-нататък се откри „Вратата“. Много гладка, почти квадратна стена с жълтеникава
замазка. В долния край видяхме „Триъгълниците“ и цифрите 3.4.6., за които разказах по-рано.
Следваше прав участък, а след него започнахме да слизаме много по-бързо, като на къси разстояния
сменяхме посоката. Тук се появи и водата, по повод на която се тревожехме как ли ще са съхранени
останките на първия землянин. Тя не пречеше на работата, защото представляваше просто водни
капки – вероятно конденз, които се стичаха по стените и се събираха на пода. С увеличаването на
дълбочината водата ставаше на места повече, но все така нямаше нищо опасно. (Впоследствие същото
каза и Ванга, когато отидохме при нея.) По-късно от експертизите на специалистите геодезисти
разбрах, че това било „подземна река“, която сигурно щяла да ни издави. Като се сблъскам с подобни
твърдения, започвам да се чудя била ли съм там изобщо…
Стигнахме до седемдесетия метър под земята. Пресякохме едно кръгло „помещение“ и ни се каза,
че сме на финала. Може би бяхме на прага на голямото откритие, когато дойде нареждането да
преустановим работата.
И днес, ако човек застане на пътя малко преди центъра на Царичина, ще може мислено да си
представи разположението на тунела под земята. Простичко казано, той започва от дъба до
трафопоста, насочва се към каменната къща и се връща пак към дъба. Ако обаче се направи енергийна
проекция на тунела, тя ще обхване трите дъба, оформящи голям по площ триъгълник. Точно така
изглеждаше обектът в скицата, която Учителите ми дадоха в началото на проекта, когато
информацията на Марина Наплатанова къде да се копае не се потвърди и трябваше срочно да открием
правилната отправна точка. С помощта на тази схема беше разработен подробен топографски чертеж,
който беше представен в Генералния щаб. Там ли е още, не се знае.
Поради голямата площ на обекта и сериозната дълбочина, до която стигнахме, естествено беше да
се помисли как да се гарантира сигурността на екипа. Връщайки се назад във времето, спокойно мога
да заявя, че никой от нас не се притесняваше за живота или здравето си. Нашите Водачи постоянно ми
подаваха информация, че няма никаква опасност нито от срутвания, нито от каквито и да е
разрушения. Предлагаха, ако усещаме опасност, да поставяме укрепващи конструкции. Съобразяваха

7 Контролно-пропускателен пункт – Б.ред.

26
се с факта, че земните ни практики са съвсем различни, поради което може да изпитваме съмнения или
опасения. За наше спокойствие се поставяха такива укрепления, още повече че всеки ден имаше
взривове. До края нямаше нито едно срутване, нито едно разрушение. Не издържаха единствено
подпорите, които изградихме ние. Те се огъваха и се чупеха вследствие на експлозиите, но всеки един,
да го нарека „неръкотворен“ елемент от тунела – стените, подът, таванът, си оставаха здрави и
невредими.

Напразни бяха и опасенията за здравето на хората – ако изобщо някой се е притеснявал, било е в
началото. Космичните ни Приятели ни водеха безупречно и бдяха над нас всяка една секунда. Косъм
не падна от главата на нито един човек от екипа. Толкова доклади, дописки, отчети, рапорти и
разследвания последваха, но на никого от техните автори не направи впечатление фактът, че сме
слезли на седемдесет метра под земята и че сме се върнали живи, здрави и невредими оттам. Никой не
си даде труда да отбележи и уникалността на спираловидното ни спускане.
Иначе дейностите долу протичаха по един и същ, установен с времето, ред. Раздробената земна
маса се изчистваше от тунела в края на всеки работен ден. Аз слизах, за да огледам докъде е стигнало
прокопаването и да предложа как да се продължи съгласно инструкциите на Водачите ни. Около час
всички от екипа анализирахме свършеното за деня и правехме схема за работата през следващия. В
тунела, който накрая беше дълъг 168 и дълбок 70 метра, слизах винаги сама. На места беше много
тясно, често се налагаше да се придвижваме и да работим превити. Токът, който се подаваше от
генераторите над земята, често спираше. Аз не се страхувах – знаех, че няма от какво. Вярвах, че
моите Учители са с мен и контролират всяко действие и ситуация, така че да сме в безопасност.

27
Просто знаех, че нищо лошо не може да се случи. Когато токът долу спираше, спирах и аз, изчаквах
работата на генераторите да се възстанови и продължавах пътя си. Не ме притесняваше и тясното
пространство. Дори в тъмното виждах наоколо сиянието, излъчвано от стените, пода, тавана. Това
беше енергията, с която беше зареден тунелът, както и енергията на Тяхното присъствие.
Когато стигахме до поредното препятствие, изискващо използването на експлозиви, екипът
задаваше въпроси към нашите Водачи как да продължим, а аз заставах пред стената. Начертавах
новата схема на взривяването. Отговарях на зададените въпроси и когато всичко привършваше,
излизахме от тунела и наставаха часовете на отмора. Всеки имаше свободно време за себе си. Най-
често правехме дълги разходки в гората наоколо. Събирахме гъби, билки. Там се научих да
разпознавам лечебните растения и ядливите гъби.

Отношенията в екипа. При Ванга

Хората от екипа задаваха на Учителите разнообразни въпроси от всевъзможни области: история,

космос, физика, химия, математика. Правеше ми впечатление, че за лични проблеми се питаше крайно
рядко. Взаимоотношенията в групата бяха приятелски, но имаше и моменти на раздразнителност,
умора и напрежение. Това беше обяснимо, защото дните се нижеха, а краят, който ни се привиждаше
още от самото начало, така и не идваше. Искаше ни се работата да приключи по-скоро и просто да се
приберем при семействата си. Обикновеният живот – удобното легло, нормалната баня и вкусната
храна, изглеждаха като непостижим лукс. Понякога всеки се затваряше в себе си и настъпваше
тягостно мълчание. В такива моменти генерал Динев ни събираше и успяваше да ни върне вярата, че
нашето начинание е уникално, че мнозина биха мечтали да са на мястото ни, но шансът се е паднал на
нас. След такъв разговор ние се нахъсвахме и отново ставахме сплотен екип. Събирахме се около
масата, слагахме ръка върху ръка в центъра й и закрепвахме единството си с девиза „Един за всички,
всички за един!“ Разтърсващи моменти с мощен заряд, които никога няма да забравя!
През юни 1991 година, тъй като все още не бяхме стигнали до целта, Митко Сираков започна да
роптае, че извънземните нарочно ни заблуждавали за правилния път и че той получавал друга
информация. Според нея трябвало например да копаем по-вдясно, не вляво, където тунелът вече се
оформяше. Подхвърляше тези реплики все по-често, а те се забиваха болезнено в мен: ами ако все пак
греша?! Опасенията ми се засилваха въпреки ежедневните доказателства, че информацията от
Учителите винаги се доказваше и че водех екипа във вярна посока. Всеки път питах Димитър Сираков
защо той самият не поеме водачеството и работата да продължи с неговата информация. Той обаче се
дърпаше, не можел, защото имал само някакво „енергийно усещане“, но не и текстова информация
като моята. На всичко отгоре контактът ми бил „много по-силен“ и съм имала „много повече
способности“, така че да сме продължавали по същия начин. Тази ситуация се повтаряше периодично;
на всеки две-три седмици отношенията се обтягаха, провокирани от постоянното напрежение в
очакване на финала. Караниците изригваха като малък вулкан, чиято словесна лава бързо се
появяваше и също толкова бързо изтичаше.
После всичко си идваше на мястото – и така до една сутрин в средата на юни 1991. Още със
ставането Митко обяви, че сънувал Ванга, която му се явила и му казала, че всички ще измрат,
затрупани в тунела. „Само Ели и Ичо ще останат. Горките ни деца!“. Хвърли бомбата по време на
закуска, а веднага след това трябваше да слизаме под земята. Настана гробна тишина. Лицето на
генерал Динев пламна и той повиши тон: „Какви са тези глупости?! Това не може да е истина!“. Този
път обаче Митко се запъна: „Това е самата истина! Аз имам контакт с леля Ванга, сънувах я и тя ми
каза всичко.“ Генералът ме помоли да направя контакт, за да проверим дали думите на Димитър
Сираков са истина. Аз обаче се застъпих за него: „Вярвам му. Заех се с тази работа, защото той ме
подкрепи. По-опитен е от мен и разчитам на него дори само затова, че е тук и ме насърчава. За мен е
достатъчно, че не съм сама в това уникално и сложно задание. Вярвам и на думите му за съня. Смятам,
че трябва да отидем при Ванга и докато не чуем нейното мнение, аз няма да ръководя работата под
28
земята!“ Генералът се ядоса още повече: „Как така няма да ръководиш?! Длъжни сме да продължим, я
виж колко хора разчитат на твоята информация! Всички сме на линия, нали?“ – обърна се той към
другите. Те обаче мълчаха. Продължихме да си говорим двамата и аз настоях: „Ами ако Митко е
прав?“ „Аз не му вярвам“ – беше категоричен генералът. Аз обаче не отстъпих от настояването си да
отидем при Ванга, а и видях одобрението в очите на останалите. Напрежението отстъпи място на
облекчение от идеята да се чуе думата на пророчицата. През този ден не работихме, долу слязоха само
няколко души, за да продухат тунела.
Исках да остана сама и излязох от лагера. Тръгнах по пътечката към гората, размисляйки над
Митковите думи. Заболя ме от тях, а те не спираха да кънтят в главата ми. Точно в този момент имах
нужда от отговори. Каква беше истината, имаше ли лъжа? Ако да – в кое твърдение? Ами ако наистина
е прав? Моите Учители се включиха и казаха, че няма нищо страшно. Било само проява на ревност, а
Митко – объркан, уморен и неудовлетворен – искал да внесе смут в работата. За мое собствено и на
другите успокоение обаче да сме отидели при Ванга. „Тя ще потвърди истинността на нашата
информация и че водиш хората по правилния начин.“ Споделих чутото единствено с Илия, защото
повече от всичко исках да отида при Ванга, а ако генерал Динев научеше за горната информация,
надали щяхме да тръгнем.
Обадихме се на генерал Минчев и следобед потеглихме към София, за да говорим с него. Той
даде разрешение да се пътува до Рупите и групата ни в състав генерал Динев, полковник Кънев,
Димитър Сираков и аз замина на следващия ден. В колата коментирахме интересната среща, която ни
предстоеше, опитвахме се да гадаем как ли ще мине. Единствен Митко мълча през целия път.
Пристигнахме в Рупите. Първото, което ни се хвърли в очи, беше човешкото стълпотворение пред
къщичката на Ванга. Дългата опашка опасваше поляната и двора на дома й. Оставихме колата по-
далече и се отправихме натам. Митко избърза напред, щял да я помоли да ни приеме по-бързо. В
далечината се виждаше и самата тя, седнала на пейка отвън до оградата. Там, около малка дървена
масичка, приемаше всеки, който се нуждаеше от безценната й помощ. Колкото повече наближавахме,
толкова по-ясно чувахме разговора, който се водеше между нея и Митко. Тя го гълчеше на висок глас
– да си тръгвал и повече да не се мяркал при нея, стига я бил тормозил! Той тръгна оклюмал към
колата. Ние се приближихме до Ванга и тя ни покани да седнем край нея. Останалите хора трябваше
да се отдръпнат на разстояние, за да не чуват нашия разговор. Попита ни защо сме дошли и ние
накратко й предадохме информацията, с която разполагахме.
— Е, виждам, виждам. Там има вода, бре, ама няма страшно. Сложихте ли подпори? Да ги
сложите и в началото. Няма нищо опасно. Никой няма да загине. Носите ли ми пръст?
— Не, не носим, бабо Ванге. Не знаехме.
— Е, елате след една седмица пак и ми носете пръст от тунела.
Изведнъж се обърна право към мен и ме изненада с въпроса:
— А ти, момиче, защо толкова бързаш?
Обясних, че заникъде не бързам и че военните са ме повикали да работим заедно.
— Еее, още седем години ти трябват, да знаеш. (Тези седем години отдавна отлетяха, но още се
питам какво ли е имала предвид.)
Извърна се към генерал Динев да му каже нещо лично, после обясни нещо и на Цветко Кънев, пак
за негови си неща, и накрая ни изпрати по живо по здраво с думите:
— А сега си тръгвайте и след една седмица елате с пръстта. И да знаете, този Димитър повече да
не ми го водите!
С уговорката за нова среща се разделихме и се върнахме в джипа. Там ни чакаше Димитър
Сираков. Посърнал, мълчалив, пушеше цигара след цигара. Генералът ядосан го попита: „Имаш ли
нещо да ни кажеш!? Защо трябваше да идваме при Ванга, а тя те изгони и не иска да те вижда!?
Впрочем тя не потвърди нито една твоя дума. Как ще ни го обясниш?!“ Сираков нищо не отвърна и
сконфузено мълча през целия път до София.

29
 Върнахме се при генерал Минчев да му разкажем за срещата. Аз помолих през седмицата до
следващото ни ходене при Ванга да не се работи на обекта, защото все още изпитвах известни
опасения. Исках да изчакаме тя да потвърди окончателно информацията, която бях получила, тоест
категорично да опровергае думите на Димитър. Въпреки несъгласието си генерал Динев отстъпи.
Прецени, че заради спокойствието на хората е най-добре събитията да не се насилват. Така че през
следващата седмица тунелът само се обдухваше и не слизахме долу. Междувременно се появи водата
и пак тогава посред бял ден над обекта са видели огромното светещо кълбо, за което Ичо разказваше.
Седмицата изтече и потеглихме отново към Рупите. Освен генерал Динев, Митко, който нямаше
да влиза при нея и щеше да ни изчака в колата, и полковник Кънев, по моя молба дойде и Илия. Като
стигнахме, ни се видя странно, че този път нямаше жива душа, само една линейка чакаше отпред.
Посрещна ни племенникът на Ванга и ни покани в пристройката към нейната къща. Разказа ни, че от
време на време Ванга влизала в интензивни контакти с другите светове, когато разговаряла с различни
преминаващи през нея духове. В такива дни не приемала никого, защото това било много изтощително
и се чувствала зле. Затова, оказа се, отпред имаше линейка и лекар, който да се намеси, ако се наложи.
С племенника на Ванга говорихме много за пещерите в околността и той ни показа различни
фигурки, които е намирал в тях. Увери ни, че почувства ли се по-добре, Ванга веднага ще ни покани.
Вече не си спомням колко време седяхме, когато го повикаха. Като се върна, каза на генерал Динев да
отиде първо сам. Той влезе и след има-няма три минути излезе от къщичката: „Леля Ванга те вика,
Ели.“ Влязох, като взех със себе си текстовете, които изписвах от един месец, и рисунките, които
наскоро бях започнала да правя. В две от тях се разпознаваше и самата Ванга.
С нейно разрешение разговорът се записваше на диктофон. Генерал Динев й подаде пръстта,
която ни беше заръчала предишния път. Тя я подържа в ръката си и каза, че сме стигнали някъде
стотния метър от дължината на тунела. Преди да идем при нея, не бяхме премерили последния участък
и затова не знаехме колко точно сме изкопали. Но когато след връщането си проверихме, се оказа, че
сме били на деветдесет и осмия метър.
Пророчицата ни ободри и успокои, че се движим в правилната посока и заръча стигнем ли „двете
стъпала“, пак да идем при нея. Беше сигурна, че нищо не заплашва нито един от работещите,
единствено трябвало да укрепим входа. Повтори, че когато стигнем двете стъпала, трябва да се върнем
пак при нея. Видя пак водата в тунела, но потвърди думите си от първата ни среща, че няма да ни
създаде проблеми.
Генерал Динев попита:
— Бабо Ванге, може ли да ни кажеш, това, което търсим, има ли го и какво е?
— Ооо, аз виждам, Любе, една жута (жълта – бел. авт.) маймуна – ни маж, ни жена. Ето я, ето я,
виждам я! Е, що ви е това, бе Любче, тая жута маймуна?! Леле божке…
— Трябва ни, бабо Ванге. Нея търсим. Тя е много важна за нас, за света.
— Еее, добре, добре, що друго искате да знаете, Любче?
Поинтересувахме се кой може да разчете текстовете, които изписвах с чудновати знаци. Тя се
премести леко и седна в края на леглото. Вдигна глава нагоре и попита:
— Вие, стари монаси от Атон, кажете кой ще прочете текстовете?
След атонските монаси зададе същия въпрос още два пъти към други, нейни си, събеседници.
Вдигаше глава, питаше, после главата й клюмваше на гърдите и всеки път отвръщаше с различен
мъжки глас: „Ти ще прочетеш писанията стари, Елисавета!“ Към кого се обърна втория и третия път,
не съм запомнила, но първо бяха атонските монаси.
Накрая заключи:
— Няма кой друг. Ти ще прочетеш текстовете, които пишеш. Само ти.
Генералът се намеси:
— Ама тя само ги изписва, не може да ги прочете, бабо Ванге.
— Тя, тя ще ги прочете. Тя ще ги прочете.

30
 Аз благодарих за думите и за успокоението, че това, което пиша, има смисъл и че не са
драсканици, а стари, много стари писмена. После я попитах:
— Аз нося и едни рисунки, които Те ме карат да рисувам там. Искаш ли да ги видиш?
— Не ги вади – отвърна баба Ванга, – аз ги виждам. И аз съм там. Боже, Божеее…
Поговорихме още малко, но тя беше много изморена и не се чувстваше никак добре. Помоли да
приключим разговора. Накрая пак натърти – стигнем ли двете стъпала, да се върнем при нея:
— Айде, со здраве и пак да дойдете, Любе, като видите стъпалата. Айде, со здраве!
Разговорът продължи около час. Излязохме навън с леко сърце. Генерал Динев ликуваше, че
работата продължава, че не сме сгрешили пътя и че нищо не грози живота на хората. За първи път го
видях открито да се радва, за него показването на чувства беше слабост. Той работеше със заповеди и
вярваше в принципите. Често повтаряше, че ако човек иска да постигне нещо, трябва винаги да е точен
и верен на дадената дума. За него чувството беше ахилесова пета. Най-много два-три пъти съм го
виждала да изрази емоция: когато се разгневи на Димитър Сираков преди да отидем при Ванга и след
като тя потвърди, че се движим правилно. И когато кацна космическият кораб, но за него ще разкажа
по-нататък.

Вече в колата, генералът развълнувано преразказа на Илия, полковник Кънев и Митко думите на
пророчицата и им пусна запис на разговора. Димитър Сираков съвсем посърна и се умълча. От Рупите
отидохме направо в Царичина, защото целият екип там ни чакаше, за да чуе какво е казала Ванга.
Митко не дойде на срещата. Уедини се в една от канцелариите и на следващата сутрин, когато се
приготвяхме за работа, поиска едноседмичен отпуск. Генералът възрази, че седмицата за почивка е
минала, а сега всички трябва да се хванат здраво за работа, защото хората са малко. Димитър Сираков
обаче се запъна, че му е абсолютно невъзможно да работи. Трябвало му за една седмица да се прибере
в Пловдив. Пуснаха го. Замина, като не си взе довиждане с никого. В уречения ден се върна и връчи на
генерал Динев едно писмо. В него твърдеше, че аз съм обсебила екипа, че влияя на всички и на всичко,
че изопачавам истината, която получавам от извънземните, и затова той е решил да се оттегли от
проекта. Генералът събра екипа на обед, прочете написаното и се обърна към Митко: „Сега кажи на
всички очи в очи поддържаш ли това, което си написал? Кога стигна до това заключение? Какви са
31
аргументите ти? И накрая – оставаш ли, или си тръгваш, защото, ако си тръгнеш сега, няма да се
върнеш повече?“
След като Дора Петрова беше принудена да напусне още в края на януари 1991, защото се чу, че
изнасяла информация за обекта, в Царичина останахме двама с паранормални способности. Все молех
Митко да води, защото беше много по-опитен като екстрасенс. Смятах себе си за начинаеща и ако той
се съгласеше, щях да съм много по-спокойна. Той обаче, както разказах по-рано, винаги твърдеше, че
нямало друг като мен в България, който да получава и предава толкова точно информация от Космоса
и да трансформира по различен начин енергията, получавана от него. Вероятно двамата със Стамен
Стаменов така са ме представили и пред Генералния щаб: като човек с редки възможности, за когото
не е достатъчно само да притежава енергията, а може да контактува с други светове, да предава и да
приема словесна информация, да пътува в пространството и да вижда неща, невидими за другите.
Поне пред мен Митко твърдеше, че ме цени заради тези ми способности.
На срещата на екипа обаче той гневно се нахвърли върху мен. Нападна ме с ярост, жлъч и
агресия, които ме завариха неподготвена. Откъде се бяха взели и с какво ги бях предизвикала?!
Особено ако се вярваше на оценката му за способностите ми – а ми се искаше да вярвам, че е била
искрена. Не можех да повярвам на очите и ушите си. Кому беше нужна тази разпра? Той не чуваше
никого и нищо освен собствения си гневен глас. Повтори обвиненията си от писмото, че съм обсебила
цялата работа и че не съм позволявала никой друг да води екипа. Услужливо забрави факта, че когато
го молех той да поеме воденето, неизменно се измъкваше с думите: „Информацията ти е точна, аз ти
вярвам!“ Обратът беше още по-неочакван, защото до този момент той винаги се беше отнасял много
добре и с мен, и с целия екип. Аз самата нямам проблеми с паметта и никога не забравям, че
благодарение на него бях представена в Министерството.
Генерал Динев се разгневи не на шега. Каза му да си взема нещата и да си тръгва, защото вече
няма място за него на обекта. Така се разделихме c Димитър Сираков. За съжаление, информацията на
Водачите ни, че става дума просто за ревност, се потвърди. Месец след скандалното си напускане
Димитър Сираков се извини и пожела да се върне, но не беше допуснат. Видях го години по-късно,
някъде през 1996 година, малко преди да напусна Министерството. Обади се изневиделица на Илия и
поиска да се срещнем – било му домъчняло за мен. Видяхме се за кратко, разказа ни за новите си
проекти. Отново беше онзи Димитър Сираков от 1990 година, за когото бях „Еличка – най-добрият
феномен“.
Така единственият човек с паранормални възможности на обекта останах само аз. Дора Петрова
изкара около месец и половина, Димитър Сираков – шест месеца. Всъщност и други от екипа си
тръгнаха без време от експедицията. Майор Серафимов и старши лейтенант Григоров напуснаха по
семейни причини, когато ни наредиха да бъдем постоянно на обекта и ни позволиха да се връщаме в
София веднъж седмично.
Тук се сещам и за един друг, по-особен случай. В работната група беше включен още един
интересен човек – началникът на Военното контраразузнаване полковник Първанов. Генерал Минчев
го беше изпратил лично да бди за неразгласяването на каквато и да било информация от секретната
операция в Царичина, но навън все успяваше да изтече по нещо. Иначе полковникът работеше наравно
с останалите, държеше се непринудено, но всички имаха едно наум и се притесняваха от него. Аз го
помня с добро, защото винаги съм се чувствала комфортно в компанията му, а и водехме интересни
разговори. Той, подобно на другите, имаше широки познания в различни области. Вярваше в живота
извън нашата планета и във възможността да се контактува с други светове. Оказа се обаче, че
изпълнявал още една задача – да записва разговорите ни и да ги препраща към Генералния щаб.
Разобличиха го нашите Водачи по време на една среща, когато обсъждахме нещо по разкопките.
Седеше до мен и ме попита: „Ели, какво ново ще кажат нашите приятели горе?“ С неволен жест
докосна малкото джобче на шубата, в което, както се оказа впоследствие, криел миниатюрно
записващо устройство. Естествено, никой до този момент не подозираше за наличието му.

32
 Започнах да пиша текст, в който нашите Водачи се обърнаха към него: „Ако може да изключиш
записващото устройство, защото информацията, която сега ще подадем, не е за записване.“ Полковник
Първанов: „Какво устройство? Нямам нищо!“ Генерал Динев се вбеси, лицето му почервеня: „Вие и
нас ли записвате?“ Полковникът се опитваше да запази присъствие на духа: „Господин генерал,
никого не записвам.“ Генералът обаче го извика навън да говорят насаме.
Така началникът на ВКР (военното контраразузнаване) бе разкрит от тайните служби на ЦКП –
Централен космичен пункт, както той наричаше извънземните ни Водачи. След известно време го
отзоваха. С него се видяхме след закриването на обекта, потърси ме заради здравословен проблем.
Като цяло само служители от Министерството на отбраната имаха достъп до обекта. Идваха
генерал Минчев, генерал Вакавлиев8, генерал Топалов9, генерал Любен Петров10, Валентин Костов11.

Водене и съхраняване на документацията

През двете години на експеримента в Царичина поддържахме цялата му документация в изряден

вид. Тя от своя страна съдържаше всички детайли от работата ни по експеримента, защото такова
беше разпореждането на началника на Генералния щаб, влязло в сила още от първия ден на операция
„Слънчев лъч“. Това беше правило, което се спазваше желязно от нас по изричното изискване и на
всички отдели и инстанции, които следяха работата в Царичина. Водеше се дневник на дейността: в
колко часа, колко на брой и кои точно хора слизат долу, какво се прави през деня и т.н. Изчерпателно
се описваше и всеки контакт с космичните ни Водачи. Това се повтаряше всеки божи ден.
Информацията се записваше в тетрадки. Всяка тетрадка се прошнуроваше и се занасяше в Генералния
щаб, където се завеждаше с гриф „Строго секретно“. При нас нищо не се пазеше. Впоследствие се
оказа, че въпреки драконовските мерки за описване, проследяване и отчитане на работата ни, цялата
засекретена документация е изчезнала. Нищо не е останало: нито дневниците, нито моите тетрадки,
нито записите с Ванга, нито филмът, който беше заснет при затварянето на обекта в Царичина.
Дневниците водеше полковник Цветко Кънев от научно-техническия отдел на генщаба. Казвахме
му Паисий или Паметта. Всички разчитахме на стриктния до педантизъм начин, по който той
описваше ежедневието на обекта. Надявахме се да помни всичко и да го предава обективно, без да
привнася личното си мнение. По-късно, за разлика от останалите офицери, той единствен не се побоя
да говори за експеримента след закриването му. Написа книгата „Феноменът Царичина“ и малко след
излизането й беше скоропостижно пенсиониран. В нея срещнах редица спорни тълкувания и лични
пристрастия, които изкривяват истината. Не му се сърдя, защото всяка истина е относителна, а и всеки
има право на собствено мнение. Все пак смятам, че разказът, документиращ специфична работа като
нашата, трябва да е в най-висока степен безпристрастен. Това е една от причините аз самата да мълча
четвърт век – имах нужда да се отърся от обидите и нападките по свой адрес, от собствените си
емоции, да погледна от по-голяма дистанция на проекта „Слънчев лъч“.
Другата съществена (а както се оказа впоследствие и най-важната) част от документацията –
тетрадките с шифрованото писмо – също се предаваха в генщаба. Там, прошнуровани и
прономеровани, се съхраняваха с гриф „Строго секретно“. При мен нищо не остана, с изключение на
няколко странички, над които работихме в екипа по разчитане на текстовете, сформиран след
закриването на проекта. Тях включих в книгата си „Колелото на съдбата 3. Родени от светлина“.
Няколко пъти пробвах да си прибера тетрадките от Министерството на отбраната – никакъв резултат!
Започнах усилено да изписвам масиви с шифрово писмо, които към края запълниха около хиляда
страници, малко преди да кацне космическият кораб в Царичина.

8 Тогава шеф на OCO – Организация за съдействие на отбраната. – Б.ред.]

9 Заместник-началник на Генералния щаб на Българската армия от 15 август 1991 до 10 март 1993 – Б.ред.
10 Началник на Генералния щаб на Българската армия от август 1991 до 1994. – Б.ред.
11 Съветник на военния министър Александър Сталийски. – Б.ред.

33
 Космическите кораби. Моята голяма тайна

Космическият кораб кацна в Царичина на 12 май 1991 година. Членовете на екипа му бяха със
сребристи скафандри, а на гърдите си имаха знак, наподобяващ слънце. С този символ ги бях
нарисувала и аз малко преди да ни посетят в Царичина.
В този ден свършихме малко по-късно. Беше след осем часа. Готвехме се да вечеряме, когато
усетих, че в главата ми нахлува силна топлина. Имах чувството, че ще се пръсне. Казах на Ичо, че
нещо се случва и сигурно трябва да получа информация. Усещах много силно Тяхното присъствие.
Топлината в главата се разля по цялото ми тяло. Инстинктивно посегнах към химикалката, отворих
бележника и трескаво изписах: „Ние кацаме и ще дойдем на обекта!“ Тъкмо завърших последната
дума и комендантът на обекта, задъхан и разтревожен, влезе и извика генерал Динев навън. Последно
написах „Кацаме в дерето отвъд хълма“, когато генералът рязко отвори вратата и извика: „Бързо! Каца
космически кораб!“

За мен обаче срещата с космически кораб не беше нещо ново. Докато събитията на обекта
набираха скорост, в съзнанието ми ненадейно изпъкна ярка картина от моето първо посещение на
космически кораб. То се случи през 1990 година и за него преди тази книга знаеха само шепа избрани
34
хора. Като на филмова лента видях откъслечни картини от първия си досег с летателен апарат от други
светове: тъмния коридор, високата фигура, залата с разноцветните светлини на апаратурата, леглото. В
този миг внезапното дежа вю се стопи така, както се беше появило, хвърлих химикалката и заедно с
другите изтичах навън. Картината с приземяването на кораба като че ли беше взета от филм за близки
срещи от третия вид. Зад един огромен облак в кръг се движеха светлини, които озаряваха цялото
чисто небе. Облакът стигна до хълмчето отсреща, мина малко зад него и изчезна. Останаха само
заслепяващите светлини, които продължаваха да се движат. Отново ми стана много тежко на главата и
в гърдите. Върнахме се в канцеларията и аз започнах бързо да пиша. Получихме съобщение всички без
изключение веднага да се върнем в помещенията и да пуснем пердетата. Натъртиха, че нито един
човек не трябва да остане навън, защото контактът с извънземните бил изключително опасен за нас,
хората, тъй като още не сме били готови за него. Те искаха да влязат в обекта. Спазихме инструкциите.
Дори часовите бяха прибрани със заповед до второ нареждане. Странно бе също, че из улиците
наоколо не се виждаше жива душа. Как стана това, не мога да кажа. Навън останаха само кучетата, за
които ние се грижехме, и домашните животни в дворовете.
Малко след като се прибрахме, усетихме осезаемо покачването на напрежението отвън. Кучетата
започнаха да лаят ожесточено, до прегракване, и това продължи известно време. Непрекъснато
постъпваше информация на какво разстояние от нас се намират космическите ни гости. С
приближаването им кучешкият лай започна да стихва. В момента, в който изписах „Ние сме до
обекта“, настана гробна тишина, която продължи около час. Атмосферата в малкото помещение обаче
беше нажежена до червено, едно през друго се сипеха предположения какво става навън, ще ни
позволят ли да ги видим, ще ни кажат ли защо влизат в тунела, каква цел преследват и какво ли още
не. В едно бяхме сигурни – че случващото се е върховно изживяване, за каквото всеки е мечтал.
През този час не получавах информация, но после отново усетих силно напрежение в главата,
очевидно имаха да ни кажат нещо. От изписаното стана ясно, че са приключили и излизат от обекта,
но да изчакаме двадесет минути, преди да излезем навън. Чу се вяло джавкане и отново – тишина.
Изчакахме както ни се каза и излязохме навън. Първото нещо, което ни се хвърли в очите, бяха
кучетата. Всички те, около девет на брой, бяха налягали в кръг около „канцеларията“, в която се
намирахме ние през цялото време. Щом усетиха, че слизаме по стълбите, започнаха едно по едно да
правят опити да се изправят. Всяко движение им се удаваше с неимоверни усилия; обикновено
дружелюбни и енергични, сега четириногите ни приятели бяха некоординирани и замаяни. Сякаш под
въздействието на алкохол или нещо друго, не можеха да се държат на краката си, ставаха и падаха с
изплезени езици. Изглеждаха ужасени. Постъпи информация: „Виждате ли животните? Същото
можеше да се случи и с вас. Те ще се оправят, но вие можеше и да не оцелеете. Ето затова ви
накарахме да останете вътре. Вашата енергия и психика не са готови за контакт с нас.“
От екипа се поинтересуваха как са се придвижили до обекта? Отговориха: „Чрез специална
техника за пренасяне в пространството, непозната за вас. Елисавета има телепатични способности и тя
би могла да ни види и да препредаде информация. Този контакт няма да й навреди въпреки силното
напрежение, което усеща. Идете до големия дъб. Там мястото е най-добро да наблюдавате кораба ни.
Но първо слезте в обекта и открийте следите от нас, които доказват нашето посещение!“
Веднага слязохме да потърсим доказателствата. В различни участъци на тунела по тавана, стените
и пода имаше ясни следи от загребване на материал. Друго не видяхме. Излязохме от обекта и
отидохме до дъба, който растеше на хълма срещу нашия лагер, за да видим кораба. Чувствахме се като
герои от научнофантастичен филм и се вълнувахме като деца.
Успях да стигна телепатично до кораба и да видя нашите Приятели. Нарисувах ги, за да ги покажа
на хората от екипа. Не видях лица, защото те бяха със скафандри. Когато ги попитахме защо не ги
махнат, ни обясниха, че трябвало да бъдат облечени по този начин заради чуждата за тях среда. А и не
бивало да ги виждаме, както вече се оказа, заради собствената ни сигурност. Аз обаче видях
хуманоиди, които доста приличаха на нас с изключение на факта, че бяха много по-високи. В моите
рисунки бяха с дълги коси – факт, който те впоследствие потвърдиха. Във всеки случай нямаха нищо
35
общо с клишето за малки зелени човечета. Поинтересувахме се какво означават слънцата на гърдите
им и ни се отговори, че това бил символът на тяхната планета, на светлината, чрез която се
придвижват в пространството. На вид тези извънземни гости се различаваха от хуманоидите, които
година по-рано ме отведоха на космическия си кораб. Определено не бяха и Водачите ни в Царичина,
от които научихме за Галактическия колакториум – мегаструктура, обединяваща представители на
общности от различни планети. За нея Учителите подробно обясняват във втора част. Съществата със
слънцата също бяха от тази космическа общност. Никой от нас не се съмняваше, че бяха хуманоиди от
друга планета, дошли с намерението да осъществят пряк контакт с нас и да посетят обекта.
На следващия ден тръгнахме да търсим мястото на кацането, но без конкретните насоки и
координати „отгоре“ опитът ни беше обречен. Появиха се, естествено, въпроси, след тях догадки, че
сякаш нарочно не искат да намерим мястото. Оказа се, че е точно така. Попитахме няколко пъти и ни
се отговори, че не трябва да правим експерименти със здравето си, защото: „Радиацията на това място
е много силна и трябва да мине време, за да се изчисти. Всеки пряк контакт между нас и вас може да
доведе до влошаване на здравето ви.“ За Тях беше важно да се чувстваме добре, за да продължим
общото ни дело. Напомниха ни още, че сме щастливци, задето сме били свидетели на събития, за
които мнозина мечтаят: кацането на космически кораб, неръкотворните находки в тунела, прекият ни
контакт с чужд разум и прочее. Две години след запечатването на обекта, в близост до
предполагаемото място на приземяването, изгоря лагерът на уфолозите. За странните обстоятелства
около тази случка, в резултат на която беше унищожена единствено документацията от теренната
изследователска работа на уфолозите, разказах по-горе.

По-късно хиляди пъти и по хиляди причини съжалихме, че нямаме поне една снимка като
доказателство за този изключително близък контакт с представители на космичния разум. Неочаквано
обаче се появи косвено свидетелство. През 2004 година, малко след излизането на първата ми книга
„Колелото на съдбата 1. Светлина от Акаша“, при мен дойде един командос, който в миналото е
ръководил група за бързо реагиране. Провокиран от прочетеното, той ме намери, за да ми разкаже, че
по същото време, в което ние сме наблюдавали кацането на космическия кораб в Царичина, екипите за
бързо реагиране са били вдигнати под тревога и са били дислоцирани за месец в село Градец край
Костинброд. Причината: засечени били неидентифицирани обекти, нарушаващи въздушното
пространство. Задачата на специалната част е била районът да се наблюдава по земя и въздух и всяка
необичайна проява да бъде докладвана. Повече не са им казали. Човекът ме увери, че е готов при
нужда да потвърди споделеното с мен. Когато обаче го поканих да повтори разказа си за едно

36
телевизионно предаване, той отказа с думите: „Нямам право. Може вече да не работя към тях, но ми е
забранено да говоря за Царичина.“

***
Както споменах по-горе, за мен тази среща с космически кораб не беше първа. Кацането на
летателния апарат в Царичина събуди у мен спомени отпреди една година.
В средата на юни 1990, малко след началото на историята, започнала с детската игра в нашата
къща, получих информация, която не на шега ме притесни. Каза ми се, че в нощта на пълнолунието
след два дена, в десет вечерта, трябва да застана сама до прозореца. Да постоя на лунна светлина
десетина-петнадесет минути, после да си легна в спалнята, като преди това плътно затворя вратата.
Трябваше да предупредя Илия никой да не влиза в стаята, докато аз сама не изляза от нея. Нямало от
какво да се боя, защото нищо лошо нямало да ми се случи. Усещаше се, че настъпва нов, колкото
любопитен, толкова и плашещ поради неизвестността, период за цялото ни семейство. Двамата със
съпруга ми го обсъдихме и решихме, че трябва да се доверим и да го направим. Изпитвах любопитство
и доверие, по някакъв начин знаех, че не трябва да се боя. Вярвах, че това, което ми предстои, каквото
и да е то, няма да ми навреди, а ще ми помогне – и на мен самата, и на другите чрез мен. Както винаги,
имах пълната подкрепа на любимия човек, който вярваше и в мен, и в Тях и стоеше твърдо зад гърба
ми във всеки един момент. И все пак се притеснявах.
Дойде Денят. Поради огромното напрежение времето се точеше едва-едва. Вечеряхме заедно,
после Ичо с момчетата отидоха в детската стая, а аз останах сама със своите опасения. Когато обаче
застанах на прозореца и силната светлина на Луната ме обля, притесненията и тревогите ми в миг се
стопиха. Усетих как в тялото ми се разлива топлина, нежност, спокойствие и сила. Завладя ме
предчувствието, че ми предстои нещо хубаво, много хубаво. Легнах си и начаса заспах. Така през
пълнолунната юнска нощ на 1990, в десет часа, започна моето първо пътешествие в неизвестното.
Върнах се на другия ден в дванадесет и тридесет по обед. Когато отворих очи, имах усещането, че
съм дремнала не повече от петнадесет-двадесет минути, но бях абсолютно сигурна, че се завръщам от
далечно пътуване, а и имах кристално ясен спомен за всичко преживяно. Бях „гостувала“ на
космически кораб и бях видяла обитателите му. И до ден днешен образите и усещането ми за
спокойствие и сила са живи.
Излязох от стаята и видях как Ичо напрегнато се взира във вратата. Пушеше, а пепелникът на
масата пред него преливаше от угарки. Скочи, прегърна ме и ме целуна, а аз се сгуших до него и
започнах да му разказвам това, което никога досега не съм споделяла публично. Първата картина,
която ясно си спомних, беше как един висок около два метра и половина хуманоид ме води из тъмни и
кръгли по форма коридори. Усещах се като джудже край него. Нямаше никаква комуникация помежду
ни, но странно – изобщо не се страхувах от него, макар да не знаех къде отиваме. По едно време
стигнахме до една врата. Моят посрещач отвори и мълчаливо прекрачихме в осветена като от фуния
кръгла зала с много апаратура, също разположена в кръг. Мониторите й се следяха от същества, които
заради сумрака вътре не успях да разгледам. Съдейки по силуетите им, приличаха на моя водач. По
средата, като в операционна, имаше едно легло, единствено то осветено. Всичко останало беше в
сянка, блещукаха само разноцветните светлинки на апаратурата. Моят придружител ме заведе до
леглото.
Това беше всичко, което паметта ми пазеше от тези, както се оказа, четиринадесет часа и
половина. Ичо Ги попита чрез мен защо не са му позволили да остане в нашата спалня предишната
вечер. Отвърнаха му, че в такъв случай нямало да могат да ме върнат. Много пъти сме говорили за
това мое пътешествие и аз се бях зарекла никога да не разказвам за него. Бяхме сигурни, че ще обявят
мен за ненормална, а спомените ми – за пълни измишльотини. Това бездруго се случи – какво ли не
чух и не прочетох за себе си и за „оная дупка“ през последните двадесет и пет години.
Съпругът ми ме изслуша внимателно, накрая си пое дълбоко дъх, издиша, целуна ме и каза: „Вече
съм спокоен. Искаш ли да ги питаме каква е била причината за пътешествието ти?“ Направи ми кафе,
37
отпих няколко глътки и се включих. Обясниха, че целта на посещението ми на кораба била да
придобия по-големи способности. Избрали са „моята кандидатура“ измежду онези, които те са
оценили като свои възможни представители на Земята. За да мога да понасям интензивната енергия на
този контакт обаче, трябвало да се случи това. Увериха ме, че и аз самата, и всички наоколо ще
разберат и усетят колко са нараснали способностите ми. По същото време започнах да виждам
органите и най-фините структури на човешкото тяло, да нотирам музикални фрагменти, да говоря в
рима. Бяха се отключили наведнъж няколко съвършено нови за мен дарби, потвърждаващи
истинността на космическото ми пътешествие.
Веднага след посещението на новите ни приятели в Царичина потърсих приликите и разликите
между двете събития. Корабите и през 1990, и през 1991 изглеждаха еднакво отвътре, но не мога да
кажа дали летателният апарат е бил един и същ. И първият, и вторият бяха кръгли, но обитателите им,
както обясних по-горе, доста се различаваха.
Дните след космическата визита през май 1991 се нижеха един след друг. По вестниците
започнаха да се появяват материали за „случая Царичина“, което вероятно провокира силен интерес
сред учени, политици и висшите ръководители на страната, а и в Генералния щаб бяха настъпили
промени. Предстоеше ми нова отговорна среща, всъщност много нови и сериозни изпитания в името
на проекта. Но преди това ще разкажа за текстовете, които започнах да изписвам веднага след
кацането на кораба в Царичина. Те, както се оказа впоследствие, бяха най-важното нещо, смисълът на
цялото начинание.

Текстовете

След кацането на кораба в Царичина нещата се промениха. В късните часове на тази

необикновена вечер си легнах със силно главоболие, което беше започнало още с приближаването на
космическия кораб. Мислех, че няма да мога да заспя, но противно на очакванията си бързо се унесох.
Спомням си много ясно съня от тази нощ. Събуждам се съвсем сама на обекта. Имам чувството,
че всички са отишли някъде. Излизам от фургона, за да ги потърся, но вместо хората от екипа виждам
няколко странни силуета пред входа на тунела. Тръгвам към тях. Искам да извикам, но нямам глас.
Наподобяващите човеци фигури влизат в обекта. Аз ги следвам плахо. Влизам в тунела. Внезапно ярка
светлина изпълва цялото пространство наоколо, заслепява ме и сякаш преминава през мен. Картината
се променя, започват да се появяват странни знаци. Много са и стават все повече и повече.
Необикновеното писмо започва да се наслагва по пода, по тавана, по стените на тунела.
Стреснах се и се събудих. Главата ми щеше да се пръсне от напрежение, сърцето ми учестено
препускаше. Не знаех къде съм. За миг загубих ориентация. Какво беше това? Усещах се будна, но
продължавах да виждам ясно картината с красивото писмо, което някой рисуваше пред очите ми.
Грабнах трескаво химикалка и започнах да изписвам тези знаци. Една след друга се заредиха страници
с непонятен, но прелестно изглеждащ текст. Йероглифи, чертежи, формули, рисунки…
Така след съня, последвал кацането на кораба в Царичина, аз започнах да запълвам лист след лист
с чудати рисунки и знаци. Правех го някак машинално, от само себе си. Илия разказваше, че много
често, спейки, аз съм вземала тетрадката, приготвена до възглавницата ми, и съм изписвала цели
страници. Налагало се е да ми вземе химикалката и тетрадката от ръцете, за да заспя пак спокойно и
мозъкът ми да си почине.
Първо започнах да правя рисунки, а с тях постепенно се появиха и текстовете. Особеното в
първата серия знаци беше, че до всеки от тях имаше ситно написани цифри и числа, отбелязващи
тяхната поредност. Последва една история за дървен кораб, с който хората дошли да заживеят на
Земята. След това започна да тече текстът, който записвах в тетрадките. Някои страници бяха
запълнени само с думи и изречения. При други отляво имаше поле с рисунки и после следваха
йероглифните знаци, често съчетани с формули. И така ден след ден, докато към края страниците
надхвърлиха хиляда. Всяка една тетрадка, както обясних по-рано, се прибираше и завеждаше в
38
секретната секция на Генералния щаб. Когато попитахме Учителите защо текстовете съчетават знаци
от различни писмености, ни обясниха, че се преминава през различен начин на приемане и предаване
на информацията, характерен за различните писмености. Това е трептене и докато ръката ми усвоява
приемането на информацията чрез един вид писмо, то ще преминава през различни, условно казано,
шрифтове. По-късно, покрай затварянето на обекта, генерал Динев изиска експертиза от Института по
графология, за да се вземе отговорно решение дали има смисъл да се работи върху разчитането на
текстовете. Експертизата доказа, че това е писмо в развитие, което се променя в процеса на работата;
че носи информация и че е почерк на един и същ човек.
По онова време в Банкя имаше секретен център за разработване на шрифтове, където изследваха
всеки знак. В заключение експертите се произнесоха, че това е кодирано писмо, което носи много
информация. Въз основа на тяхното мнение беше сформирана работна група, която да се заеме с
разчитането на текстовете след затварянето на обекта в Царичина. Тази документация също би
трябвало да се съхранява в Генералния щаб, освен ако не е последвала участта на останалите записки и
материали.
През есента на 1992, по времето на изслушванията ни от различните работни групи към
комисията, която трябваше да се произнесе по работата ни в Царичина, се запознах с Божидар
Димитров. На срещата с него от страна на проекта бяхме генерал Динев, полковник Цветко Кънев,
Илия и аз, а той дойде с един млад мъж от археологическия музей. Пред всички Божидар Димитров ми
зададе няколко специфични въпроса, аз влязох в контакт и му отговорих. Той заяви на всеослушание,
че нямало откъде да разполагам с тази информация. Нещо повече – никой в България освен него не я
знаел, защото той я бил прочел в библиотеката на Ватикана и не било позволено тя да се изнася извън.
Поясни още, че тепърва предстояло да огласи тези важни за нашата история данни. Накрая заключи,
че наистина съм можела да получавам уникална информация – случилото се го доказвало. И той
самият имал племенник (или племенница, не си спомням точно) със способности за контакт, така че
много вярвал в тези неща. Не знам какво го накара по-късно, вече като член на комисията, да се
отметне от думите си и да се обърне срещу мен. Нямам представа също на какъв етап „уникалните ми
способности“ се превърнаха в маша за „чудовищната измама“, която се била извършила в Царичина.
Впрочем не един и двама услужливо забравиха истината и пренаписаха историята с Царичина, защо не
и той…
Същият необясним обрат настъпи и при Димитър Овчаров, който първоначално смяташе, че
текстовете, които изписвам, са уникални. Генерал Динев се беше срещал с него, за да чуе мнението му
лично. Археологът го беше уверил, че с удоволствие би се включил в работната група за разчитане на
текстовете. По-късно, след закриването на обекта в Царичина, подобно на колегата си по комисия г-н
Димитров, и той се отрече от мнението си. Излезе с оригинална теза, от която хората разбраха (аз
самата също), че съм създала нова писменост, защото съм била учила древни езици и култури. Да се
смееш ли, да плачеш ли… Излишно е да уточнявам, че заключенията на тези авторитетни лица –
членове на създадената през 1992 година експертна комисия, можеха да повлияят по един или друг
начин върху хода на последвалите събития. Към темата за комисията към Министерството на
отбраната и нейните работни групи ще се върна малко по-нататък.
Междувременно ден след ден продължавах да изписвам десетки страници с тези странни и
красиви писмена. Текстовете се трупаха. Генерал Динев реши, че трябва да се срещнем и с Аксиния
Джурова. Помнехме и думите на Ванга да търсим активно помощ за разчитането на текстовете. Проф.
д-р Джурова – специалист по история на изкуството и кодикология 12 , смяташе, че имаме работа с
древно писмо, съдържащо елементи на старобългарския език, но и съвсем различни характеристики,

12 Кодикология е помощна научна дисциплина, която изучава ръкописни книги (кодекси), като се интересува най-

общо от тяхното създаване, съдба и роля в историята на културата; от начина, по който са описвани и каталогизирани и т.н.
К. изучава и материалната страна на ръкописната книга: хартия, водни знаци и орнаментика, подвързия, графика на
писмото и как тя се променя и развива във времето и пространството, почерците на отделните автори и т.н. – Б.ред.
39
които са извън нейната компетентност. Спомена, че в Израел има много добри специалисти, които
биха могли да ни консултират, и ни предложи помощта си, ако решим да я поканим за член на екипа
по разчитането. След този разговор от Генералния щаб поискаха среща с посланика на Израел в
България г-н Йофе.

Командировка в Израел
Някъде в края на февруари – началото на март 1992 генерал Стоян Андреев, съветник по
националната сигурност на президента Желю Желев, организира въпросната среща в
Президентството. Освен генерал Андреев на нея присъствахме генерал Динев и аз, превеждаше ни
капитан I ранг Странчевски 13 . Когато с генерал Динев влязохме в кабинета на генерал Андреев,
посланик Йофе беше вътре. Излъчваше достолепие и сдържаност, а що се отнася до мислите и
чувствата му, беше абсолютно непроницаем. Отначало ме представиха и разказаха накратко за
уменията ми. Показах как изписвам непознатите текстове и посланикът попита дали мога да задам на
моите Учители въпроса защо е необходимо да заминем за Израел. Аз направих контакт и предадох
Тяхното послание, че трябва да отидем в Ерусалим, защото там се намира древна библиотека по
кабала. Достъпът до нея е силно ограничен. Там влизат и работят само хора, посветени в
информацията, която се съдържа в грижливо съхраняваните там книги. По тази причина е
наложително да отидем и ако е възможно, да се направи среща с някой от равините, които работят в
библиотеката. Посланикът с равен глас заяви, че такава библиотека не му е известна, но ще се
информира и ще даде отговор дали можем да пътуваме за Израел. Имаше, естествено, и други
въпроси, но това беше най-важното.
Отговорът на израелското посолство не закъсня, да не кажа, че дойде доста бързо. Генерал
Андреев се обади още на следващия ден и по гласа му личеше, че е доволен. Негово
Превъзходителство бил особено впечатлен от факта, че съм споменала библиотеката по кабала, тъй
като нямало как да знам за нейното съществуване. В нея се съхранявала информация за началото, за
възникването на света, и там действително не се допускали случайни посетители. Посланикът бил
впечатлен и от информираността ми относно неговото колебание дали да дойде на срещата. Оказа се,
че наистина до последния момент се двоумял дали да не я отмени, но респектиран от факта, че
поканата идва от Президентството и лично от генерал Андреев и генерал Искров, приел. Решението му
да ни съдейства за пътуването било повлияно и от отговорите на личните въпроси, които ми зададе
тогава. Това окончателно го убедило, че представените от нас факти са автентични, както впрочем и
моите способности да осъществявам контакт с представители на Космичния разум.
Работата в Царичина продължи в очакване на разрешението за пътуване до Израел. Уж трябваше
много бързо да се решат нещата, но настана затишие, което трая около един месец след срещата с
посланика. Решихме, че пътуването се отлага във времето, въпреки твърденията на моите Учители, че
ще пътуваме много скоро. През април министърът на отбраната Димитър Луджев 14 ни извика с
генерал Динев в кабинета си и каза, че в Президентството е получено разрешение на израелското
правителство и покана да заминем. Спомням си също думите му, че било много странно, защото от
доста време усилено се работело по организирането на негово посещение в Израел, а ние, изглежда,
сме щели да бъдем първите представители на Военното министерство, посетили Израел след Десети
ноември. По онова време Димитър Луджев беше благоразположен към проекта в Царичина, но по-
късно също се дистанцира.

13 Петър Странчевски е съветник по военноморските сили на президента Желю Желев от март 1992 до септември 1993

г.; стига до чин контраадмирал. – Б.ред.

14 Димитър Луджев (р. 1950) е министър на отбраната в правителството на Филип Димитров от 8 ноември 1991 до 20

май 1992. – Б.ред.

40
 През следващия месец трябваше да се сформира групата за Израел. Организираха ни среща със
специалисти по древни езици и култури – египтолога Сергей Игнатов15 и проф. Емил Боев. Срещата се
състоя в Центъра по източни езици и култури към Софийския университет, който (Център) професор
Боев тогава ръководеше. Отидохме двамата с генерал Динев. Той набързо запозна учените с нашата
работа и им показа моите текстове, които те разгледаха доста обстойно. И двамата категорично
заявиха, че знаците са от различни видове писменост. Какви точно, не можеха да определят. Сергей
Игнатов проучи няколко страници от тетрадката и предположи, че става дума за северноегипетското
писмо демотика16. По-късно той дори беше опитал да направи превод на едната страница. Учените се
съгласиха да се включат в екипа за Израел. Когато вече се определяше кой да пътува, нашите власти
отказаха да пуснат археолога Димитър Овчаров. Аксиния Джурова също получи отказ заради баща си
Добри Джуров17, а авторитетът й на добър специалист и учен със световно признание остана на втори
план. Тя познаваше експерти и изследователи в цял свят и ние много искахме да дойде, но, за
съжаление, не се получи. Когато царичинският проект изпадна в немилост, Сергей Игнатов, сполетян
от странна амнезия, твърдеше, че е получил поканата за Израел в последния момент и дори не е знаел
с каква цел ще се ходи в Йерусалим.
В началото на май 1992 нашата група в състав професор Емил Боев, Сергей Игнатов, генерал
Динев и моя милост замина за Израел. Охраняваха ни двама полковници от НСО. Наистина се оказа,
че първата делегация от МО, която след промените в България замина за Израел, беше нашата.
Господин Луджев отиде много по-късно.
През цялото време охраняващите ни офицери имаха усещането, че Мосад ни следи. Коментираха,
че „онези са перфектни професионалисти, всъщност най-добрите“ и че практически не можеш да
засечеш как те шпионират. Коментираха: „Знаем, че ни държат под око, но и те знаят, че ние знаем.
Наясно са също, че сме охрана, така че изненади не се очакват.“ Получихме и явно доказателство, че
сме под наблюдение. Веднъж бяха влизали през нощта в моята стая, докато спя. Бяха оставили вратата
открехната, само на верига. Когато на сутринта видях полуотворената врата, изпитах неописуем страх.
От нашата охрана бяха сигурни, че са влизали и нарочно са оставили вратата като знак, че сме
наблюдавани. Защо обаче бяха влизали?

15 Сергей Игнатов (р. 1960) е историк-египтолог и политик. Научните му интереси са в областта на лингвистиката,
историята и религията на Древния Египет. Създател и директор на Българския институт по египтология към НБУ от 2006 г.
Министър на образованието, младежта и науката в правителството на Бойко Борисов (2009-2013), който му иска оставката
след шумен скандал за разходването на средствата във фонд „Научни изследвания“. – Б.ред.
16 Демотиката (в превод „народна“) е сравнително опростена и възникнала в по-късен период форма на египетския

език. Тя е от смесен тип и съчетава идеограми с буквени знаци за съгласните звукове. Характеризира се със силно
наклонено курсивно (бързописно) писмо, почти лишено от иконичност, изпълнено със съкращения и други правописни
особености, заради които този вид скоропис е труден за разчитане. Появява се през VII в.пр.Хр. и се използва до V в.сл.Хр.
– Б.ред.
17 Министър на народната отбрана в периода 1962-1990 г. – Б.ред.

41
42
 Сутринта на втория ден беше първата ни среща в хотела с представител на тяхното Външно
министерство. Той беше съставил плътна работна програма по дни и часове: срещи с израелски учени
и експерти, посещение в Еврейската национална и университетска библиотека (The Jewish National and
University Library) – най-голямата в онези години дигитализирана библиотека за древноеврейски книги
и ръкописи, разглеждане на древните свитъци от Мъртво море, достъпът до които е ограничен заради
специалните условия на съхранение.
Срещите ни се провеждаха в Министерството на външните работи. Придружаваше ни тяхна
служителка. Всеки ден се срещахме с различни експерти по древни писмености. Това ставаше на едно
и също място, в една и съща стая без прозорци, семпла, но добре обзаведена. Прекосявахме няколко
офиса, преди да влезем в тази прословута стая. В тях се трудеха служители, които ни посрещаха и
изпращаха. И не само нас, защото имахме всички основания да мислим, че са разговаряли
предварително и с нашите събеседници. Офицерите от НСО дори смятаха, че те са били „обработвани“
и след като са разговаряли с нас. Предполагахме, че са ги инструктирали как да се държат, така че „да
изкопчат“ от нас максимум информация, която след това да докладват заедно с преценката си за нея.
Всеки път чакахме поредния експерт поне двадесетина минути. Повечето срещи преминаваха
някак монотонно, без нещо запомнящо се. Единственият човек, който видимо се заинтересува от
текстовете, беше професор Ирен Ибър – тя сериозно просрочи времето, определено за срещата.

43
 По онова време организираше експедиция в Северен Китай, където предстоеше да проучи древно
севернокитайско писмо, открито върху стените на голяма пещера. В едната тетрадка тя започна да
разчита някои от знаците, тъй като разпозна символи от това севернокитайско писмо. „Има обаче и
демотика (както смяташе и египтологът Сергей Игнатов), и други писмености.“ Накрая проф. Ибър
заяви: „За мен ще бъде интересно да работим заедно.“
Другата впечатляваща среща беше с равин от тайната кабалистична библиотека. Беше един много
дребничък възрастен мъж с бяла коса и дълга, също бяла, брада. Много скромно и спретнато облечен,
той излъчваше спокойствие и смиреност. Направи ми впечатление, защото не прояви нито
пренебрежение, нито скептицизъм, нито натрапчиво любопитство или опити да ни „пробута“
объркваща информация – все неща, с които се сблъскахме при другите експерти. Когато влезе, седна и
каза само: „Аз няма да говоря. Искам да знам кой пише тези текстове и ако не ми кажете, си тръгвам“.
Всички преди и след него знаеха кой изписва текстовете, но „се разсейваха“; влизаха колкото да
коментират какво мислят и си излизаха. Равинът обаче настоя да бъда посочена. Обърна се към мен,
поклони се и попита: „Какво ще ни кажат?“ Аз се включих и получих информация, която беше
преведена и записана в засекретените тетрадки. Нямам право да я цитирам; мога да спомена само, че
се отнасяше до зараждането на живота на Земята. Каза ни се, че е дошъл моментът тя да ни бъде
предадена, защото е важна за Земята. Стана ясна и най-важната причина за посещението ни в Израел:
трябвало да се срещна „лично с учителите от кабалистичната библиотека“, за да установя с тях

44
контакт. Равинът стана, поклони ми се отново и каза: „Няма да коментирам. Всичко е ясно и вие го
знаете. Благодаря, че се срещнахме, Елисавета!“ И си тръгна. Това бяха по-особените срещи, които
оставиха дълбок отпечатък в моето съзнание.
Най-накрая се случи нещо странно. Когато се прибирахме към България, на тяхното летище ни
разделиха и всеки поотделно беше подложен на разпит. Защо сме били в Израел? С кого сме се
срещали? Какво носим в куфарчето? Какво пише в тези тетрадки? Бяхме подредени в колона един след
друг, като пред всеки от нас на миниатюрно бюро седеше представител на израелските служби, който
„си беседваше“ с отделен човек. Разпитът ни продължи до последните десет минути преди излитането
на самолета. Не отговорихме на въпросите им, изтъкнахме единствено, че сме с дипломатически
паспорти, че сме в Израел по покана на тяхното правителство и че нямат право да ни разпитват. Не
отворихме куфарчето с текстовете. Наложи се да дойде представител от тяхното Министерство на
външните работи и чак тогава ни пуснаха. С кортежна кола ни закараха до самолета, който чакаше
само нас. Целта на тази постановка така и не ни стана ясна.
От Израел се върнахме обнадеждени, защото имахме яснота как да продължим работата.
Трябваше да се сформира екип за разчитане на текстовете. За този екип трябваше да се вземе решение
по-късно, но учените от нашата малка делегация бяха категорични, че над текстовете трябва да се
работи. Продължихме да се виждаме и да обменяме информация още известно време. После се вдигна
шумът около обекта и работата по разчитането на текстовете временно замря. По-късно, вече след
закриването му, се сформира споменатата вече специална работна група, която близо две години
работи над декодирането им. От Министерството на отбраната говориха с Ирен Ибър и тя потвърди,
че ако се сформира експертен екип за разчитане на текстовете, с удоволствие ще се присъедини. Такъв
екип не беше създаден.

При президента Желю Желев

Докато течеше работата в Царичина, често трябваше да присъствам на срещи с представители на

властта от различно ниво. Сред най-запомнящите се беше разговорът с президента Желю Желев. На 30
септември 1991 година, насред работния ден, получих от своите Учители информацията, че ще бъда
извикана на среща с него. Докато чаках хората да излязат от тунела, за да споделя с тях новината,
препрочетох написаното няколко пъти. Да вярвам или не? Аз – при президента на България? Ами ако е
истина?! По това време на мястото на генерал Минчев като началник на Генералния щаб беше
назначен генерал-полковник Любен Петров. В интерес на истината, след промяната по върховете
нашата работа продължи по същия начин. С Любен Петров се виждахме всяка седмица, както беше и
по времето на генерал Pадню Минчев. Новият началник на генщаба подкрепяше нашата работа, дойде
на обекта няколко пъти. Правеше впечатление на ерудирана личност с широки интереси. С него сме
водили множество разговори по най-различни въпроси, свързани с политика, физика, космос, история
и т.н. Мисля, че доверието ни беше взаимно.
Едва изчаках екипа да излезе от тунела. Събрахме се в канцеларията и аз им прочетох
съобщението „отгоре“. Лицата на хората светнаха от въодушевление. Започнаха оживено да се
надпреварват с различни предположения как ще мине бъдещият разговор с Президента. Както винаги,
всички приеха информацията като безспорен факт, докато аз и вярвах, и не вярвах. Защо се съмнявах,
когато информацията от Учителите винаги беше точна?! И днес постоянно ме гложди съмнение. Това,
както винаги са ми казвали нашите Водачи, е от качествата, заради които са ме избрали: „Свойството
ти да се съмняваш значи, че си мислеща и ние можем да ти се доверим, защото не си робот, приемащ
на вяра всяка дума и подчиняващ се на всяко действие. Ти можеш, знаеш, анализираш и вземаш най-
добрите решения. Затова сме те избрали да работим с теб. В теб няма самозаблуждение и не допускаш
изкривяване на информацията.“
На сутринта се обадиха от кабинета на генерал Любен Петров. Двамата с генерал Динев трябваше
да се приберем в София и да отидем в Генералния щаб, защото на другия ден беше срещата с
45
Президента. Нападна ме старата тревога, върнаха се притесненията какво ще трябва да направя, за да
убедя самия държавен глава в способностите си и в истинността на контактите ми с Водачите от
другите светове? Ще повярва ли той в новата реалност, която се откриваше пред нас? Хората от екипа
се вълнуваха не по-малко от мен, макар че бяха убедени в успешния изход на срещата и не се
съмняваха нито за миг, че ще съумея да защитя проекта. Прегърнаха ме и ни изпратиха с
благопожелания.

Първо двамата с генерал Динев отидохме при генерал Любен Петров. Говорихме дълго,
направихме обобщение на цялата ни досегашна работа и преценихме заедно какво да покажем на
Президента. Моите Учители ме увериха, че няма повод за притеснение, защото срещата ще мине
чудесно, а и Те самите ще се представят на ниво пред най-важната личност в България. Вдъхнаха ми
кураж, че човекът бил спокоен, уравновесен и с аналитично мислене и че щял да продължи
експеримента.
След като срещата с Любен Петров приключи, се прибрах вкъщи, където ме чакаха моите две
малки момченца. Със свито сърце ги бях оставила на грижите на двете баби. Аз им липсвах, както и те
на мен. Толкова бях зажадняла за детските ласки и гласчета, сред които забравях всички тревоги. И
сега стана така – едва прекрачих прага на дома ни, когато децата се хвърлиха към мен и…
притесненията за бъдещата среща се изпариха. Останахме будни до късно и те поискаха да им разкажа
46
за звездите. Започнах да съчинявам на глас нова приказка и не спрях, докато децата не притихнаха и
заспаха. Погледах известно време блажените им личица, озарени от обич, и леката усмивка, стаена в
извивката на устните им. Аз също си легнах, без помен от тревога за предстоящата среща. Усещах
сила и увереност, че ще успея да защитя нашия експеримент. На другия ден се събудих рано,
приготвих закуска и вдигнах децата. Утрото бе заредено с много детска любов, но и с много детски
въпроси. Говорех си с моите момчетата, отговарях на безкрайните им „защо“ и мислено се подготвях
за срещата.
Около обед пред нас спря черната волга на началника на Генералния щаб. За миг си спомних
деня, когато за пръв път отидох в Министерството на отбраната. Сякаш всичко отново се повтаряше.
Уж бяха изминали десет месеца от началото на работата ми в Царичина и трябваше да съм събрала
опит, да съм се научила да вярвам на моите извънземни Водачи и да не се стряскам от срещи с
високопоставени личности… Но аз си бях аз, със страховете и тревогите, които ме обземаха при среща
с нещо ново и непознато за мен. Увереността ми от предишната вечер се беше изпарила.
Докато се измъчвах от догадки и опити да се успокоя, неусетно стигнахме пред Президентството,
пред което вече ме чакаха генерал Любен Петров и генерал Динев. Влязохме в огромната сграда и
тръгнахме по застланите с червен килим коридори. Сърцето ми се сви още повече: „Къде си тръгнала,
Елисавето? Какво ще правиш при първия човек в държавата? Ще ти стигнат ли силиците да го убедиш
колко е важно това дело? Толкова много хора ти вярват, ще се справиш ли?“ Отговорността вече ми се
струваше непосилно тежка, защото от тази среща зависеше дали работата ще продължи.
Поканиха ни да влезем при началника на кабинета на президента. Седнахме, за да изчакаме Желю
Желев, който щеше да дойде всеки момент. Десетина минути по-късно той влезе и се ръкува
приятелски с нас. Вдъхваше спокойствие и уважение, предразполагаше с непринуденост и
непресторена топлота. Успях да се взема в ръце и да си събера мислите. Той ни покани да седнем
около масичката за гости и разговорът започна. На срещата присъстваше и съветникът му по
националната сигурност генерал Стоян Андреев. След краткото въведение на Любен Петров думата
взе генерал Динев, за да разкаже подробно за работата в Царичина: какво е направено до момента, как
виждаме нещата по-нататък и т.н.
Президентът се обърна към мен и поиска да зададе няколко въпроса на моите извънземни Водачи.
Въпросите бяха свързани с физиката. Отговорите видимо го изненадаха. После ме помоли да покажа
текстовете и как ги изписвам. Гледаше с нескрито удивление как символите бързо запълват белия
лист. Оттам разговорът се прехвърли върху темата за древни езици и писмености. За срещата беше
предвиден един час, но разговорът продължи неочаквано дълго. От сутрешното ми напрежение
нямаше и следа, изпитвах истинско удоволствие от увлекателния разговор. Накрая, тъй като времето
беше напреднало, президентът Желю Желев стана и заяви: „Много мислих върху този експеримент и
не съм против. Нека да продължи колкото трябва! Аз вярвам във вашата работа, а това, което видях и
чух сега, ми е достатъчно да дам съгласието си.“ Спогледахме се с генералите – те изглеждаха
доволни, а аз усетих как тялото ми се отпуска и ме изпълва удовлетворение от добре свършената
работа. Почувствах се силна, знаеща, можеща.
Мислено благодарих на моите космически Водачи за това, което правят за мен, за нас. Че не ме
подвеждат нито за миг, че са винаги точен и неизчерпаем източник на знание и интелект, че
притежават способността да излъчват информация на различни нива и по различни теми, която
напасват спрямо човека, с когото контактуват. Бях им признателна, че са избрали мен. За кой ли вече
път получавах неоспоримо доказателство, че Те виждат и знаят това, което ние узнаваме по-късно. От
тях научих, че всичко се проектира и се случва, преди ние да го видим и усетим, а и далече преди
изобщо да излезем на житейската сцена. Те ми дадоха знанието, че всичко е вибрация и енергия, на
чиято основа се разгръща целият ни живот. Но повече за това – във втората част на книгата.

Царичина през погледа на двама учени

47
 Освен военните специалисти, които работеха в Царичина, към проекта имаха отношение учени от
БАН – физици и уфолози, както и представители на други научни институти. След затварянето на
обекта искахме да направим среща с професор доктор Георги Лозанов18. Издирвахме го не само ние с
Илия, но и генерал Динев с екипа си от Военното министерство. Професор Лозанов беше един от
пионерите в изучаването на паранормалното, подсъзнанието и слабо познатите способности на мозъка.
Беше известен с експерименталната си работа и със създаването на Държавния научноизследователски
институт по сугестология. Получихме уклончив отговор от БАН, че професорът не бил в България, не
се знаело кога ще се върне и т.н. Така и не успяхме да го открием. По-късно, през 2001 година, след
излизането на първата ми книга „Колелото на съдбата 1. Светлина от Акаша“, професор Лозанов сам
ме намери в моя Център за алтернативна медицина. Дойде за автограф. Разказа, че от дълги години
знаел за мен, за работата в Царичина, но бил напуснал България след драматични събития, свързани с
неговата експериментална работа. Наскоро се завърнал в София и помолил своя позната да ме открие.
Срещнахме се няколко пъти. Той, още един учен, за който ще разкажа по-късно, и Ичо бяха
малкото хора, с които дръзнах да споделя тайната за посещението си в космическия кораб. Още не
познавах добре професора, затова настоях, че преживяването ми е истина, а не болна фантазия, но се
притеснявам за реакциите, които щеше да предизвика, ако се разчуеше. Исках да разкажа на този
забележителен човек и учен всичко, което чувствах и мислех.
После заговори професор Лозанов. Спокойно и аргументирано, служейки си с редица примери от
различни източници, сам доказа, че разказът ми почива на реални събития и че аз съм сред малцината
щастливци, осъществили такъв контакт. А и способностите ми били изключителна рядкост в световен
мащаб. Илия се засмя щастливо: „Професоре, как само говорите за моята жена!“ „Говоря ти истината,
Илия! Трябва да се гордееш с нея и да я пазиш като съкровище!“ – отвърна му ученият.
Видяхме се няколко пъти и аз тръпнех от нетърпение пред всяка нова среща. Професор Лозанов
споделяше с мен опита и знанията си в областта на парапсихологията. Напътстваше ме как да отсявам
истината от илюзията за истина при контакт, как да използвам пълноценно способностите си. Показа
ми методика, с която да щадя мозъка и тялото си. Съветваше ме как да се науча „да дозирам“
усилията, за да не претоварвам мозъка си, и как да балансирам енергията, труднопоносима за
човешкото тяло. Настояваше да се щадя и зарече Ичо да ме пази: „Сам виждаш, че всеки иска нещо от
нея и че хората не ги е грижа как тя самата се чувства. За останалите Ели е феномен, а не човешко
същество като всички нас. Затова те моля – пази я!“ „Ще я пазя, как да не я пазя, професоре“ –
отвръщаше Илия. – „За другите може да е феномен, но за мен е и съпруга, и майка на децата ни.“ Това
беше последният ни разговор с професор Лозанов. Този човек ми вдъхна огромна сила и увереност. И
да имах някакви съмнения за посещението си на космическия кораб, той ги разсея с лекота. Помогна
ми да повярвам изцяло в „моята тайна“.
През 2006 година със съмишлениците ми от кръга „Дуло“ решихме да привлечем вниманието и на
друг един учен със световна слава. Потърсихме контакт с академик Анатолий Акимов 19 –

18 Проф. д-р Георги Кирилов Лозанов, (1926-2012) е български учен със световна слава; психиатър, невролог, психолог
и педагог. Създател на сугестологията, сугестопедията и интегралната психотерапия. Основните му интереси са свързани с
безопасното използване на скритите резерви на човешкия мозък. Основател е на Държавния научно-изследователски
институт по сугестология и негов директор от 1966 до 1985 година. Създател и методически ръководител на десетки
институти и учебни школи в цял свят, основаващи се на авторския му метод „сугестопедия“. Поради сложни отношения с
властите през 1980 му се налага забрана да пътува в чужбина. Правата му се възстановяват с настъпването на промените
през 1989. Живее в чужбина до 2008. Умира на имения си ден, на 6 май 2012 в Сливен. – Б.ред.
19 Академик Анатолий Евгениевич Акимов (1938-2007) е доктор на физико-математическите науки, директор на

Международния институт по теоретична и приложна физика към Руската академия за естествени науки от 1991 и
Генерален директор на Междуотрасловия научно-технически център за венчърни нетрадиционни технологии
(МНТЦВЕНТ) от 1991. Член на редица научни организации, автор на над 60 научни работи, 6 монографии и 7 патента.
Интереси в областите: Разработване на системи за самолетна и спътникова радиокомуникация; Разработване на глобални
мрежи и комуникационни комплекси, Изследване на физичните полета на световния океан, Изследване на земните ресурси
с помощта на аерокосмически методи, Изследване на физическия вакуум. Автор на редица изследователски, приложни и
технологични трудове в областта на торсионните полета, участва в разработването на технологии, основани на нови
48
забележителна личност, изтъкнат учен и изследовател, той беше нашумял с откритието си за т.нар.
„торсионни полета“. Давахме си сметка, че идеята да се видим с него е чиста проба авантюра, защото
той отклоняваше всички покани на различни обществени и научни организации да дойде в България. В
средата на октомври 2006 обаче ученият откликна на нашето предложение и в началото на ноември
вече беше в София. Искахме да се видим, за да поговорим за нова и много важна медицинска
информация, която бях получила наскоро, и да обсъдим как можем да си сътрудничим. В София
академик Акимов изнесе три лекции за торсионните полета. Представи факти за паранормални
явления и тяхното научно обяснение, обект на неговия дългогодишен експериментален опит на физик.
Отделно ние двамата се срещнахме няколко пъти и доста говорихме за Царичина. Разказах му за
посещението си на космическия кораб през юни 1990 година. Попитах го същото, което и професор
Лозанов няколко години по-рано: възможно ли е този епизод да е бил илюзия на моя мозък? Или сън?
Или пък е реалност? „Абсолютна реалност е, Елисавета. Способности като твоите притежават само
петима (показа с пръстите на ръката си) в света: двама руснаци, канадец, новозеландец от коренните
жители и ти.“ Академикът повтори думите на професор Лозанов от 2001 година, че трябвало да се
радвам, задето съм сред тези избрани щастливци. За същото като моето преживяване на НЛО му
разказала руска професорка по белодробни заболявания, с която той е работил. Случилото се с нея
много си приличало с моя разказ. На нея също й е казано да застане до прозореца, но пак там, за
разлика от моя случай, я връщат. Срещите ми с академик Акимов изиграха изключителна роля за
укрепването на вътрешната ми увереност и спокойствие. Отделно фактът, че откликна на нашата
покана да дойде в България, при все че вече беше тежко болен, ме направи много щастлива и горда.
Каква чест! Имахме много идеи за обща работа, но три месеца по-късно той почина.
През годините съм се срещала и съм обсъждала тези теми с мнозина именити учени и съм им
благодарна за помощта, която са ми оказвали. Но от общуването с тези две забележителни личности и
светли умове – професор Лозанов и академик Акимов – освен че научих много, чисто по човешки
изпитах огромно щастие, защото помежду ни се установи някаква рядка енергийна връзка. Ние заедно,
всеки със своята индивидуалност, сякаш бяхме част от единно космично звено, пренасящо
информация през времето.

Комисии и заключения. От „ Осанна“ до „Разпни я“

През септември 1992 година, след разпореждане на един зам.-министър по онова време – Никола
Даскалов, към Министерството на отбраната се създаде оглавявана от него комисия, която да проучи
свършеното от нас на обекта и да се произнесе, най-общо казано, по природата на наблюдаваните
явления, истински ли са изписаните от мен текстове, имат ли научна стойност и уникалност и въз
основа на това – целесъобразно ли е работата ни да продължи. Към комисията бяха сформирани
няколко работни групи от различни области, които трябваше да представят експертното си мнение.
Археологическата група се оглавяваше от професор Димитър Овчаров, по онова време директор на
Археологическия музей. В нея влизаше и Божидар Димитров, тогава заместник-директор на
Националния исторически музей. Начело на геоложката група беше доцент Живко Иванов, в онези
години декан на Геолого-географския факултет на Софийския университет. Медицинската група (за
нея споменах по-горе) се ръководеше от д-р Емил Калудиев, началник на Психиатричната клиника
към Военномедицинска академия. Членове бяха д-р Георги Георгиев, психолог в същата клиника, и д-
р Павлина Петкова, тогава психиатър в Научния институт по неврология и психиатрия и
неврохирургия – Неврологична клиника с база Четвърти километър (сега МБАЛНП „Свети Наум“).

физични принципи. По време на посещението си в България от 7 до 10 ноември 2006 година изнася цикъл от лекции:
„Физика на 21 век“, „Свойства на торсионните полета“, „Експериментални прояви на торсионните полета и торсионни
технологии“ (в две части), „Физични основи на биомедицинската феноменология“, „Физика на съзнанието“. – Б.ред.
49
Начело на психотронната група бе доцент Атанас Стригачев, в началото на 90-те президент на
Асоциация „Феномени“. В тази група влизаше още и инж. Стамен Стаменов.
В моя случай конкретно медицинската група трябваше да прецени психическата ми стабилност и
дали притежавам паранормални способности. Заключението на тримата й членове беше, че наистина
имам необичайни способности и че наистина осъществявам контакт, който специалистите не могат да
идентифицират. Че говоря истината и не симулирам. Потвърди се, че притежавам свръхспособности,
чието придобиване няма как да се докаже чрез познатите на науката методики. Че тези способности са
реална и устойчива проява на моето съзнание, се потвърди от тестовете, чрез които ме изследваха в
продължение на три дни. Разбрах, че само аз съм минала целия цикъл, защото всички други,
изследвани за наличие на паранормални способности, още в първия час на изследването са започвали
да нервничат, да плачат, млъквали или говорели несвързано. Аз обаче часове наред реагирах
адекватно, мислех ясно и бързо. В поведението ми не се откри и следа от симулация или лъжа.
Протоколът завършваше със заключението, че съм феномен с неизяснен произход на способностите.
Така или иначе, специалистите отсъдиха, че всички сме психично здрави, а военните в екипа просто са
преуморени.
Винаги ще съм благодарна на тримата специалисти от медицинската група, които ме изследваха,
за тяхната доблест и висок професионализъм. Те категорично ме подкрепиха в момент, когато мнозина
други като по команда се отвърнаха от мен, а хора, които не знаеха нищо за мен, ме изгаряха с думи и
лъжи. Верни на хипократовата клетва, тези хора ми помогнаха да преодолея силния психически стрес
от купищата неистини и клевети по мой адрес, от психоатаката, за която не бях подготвена.
В края на 1992, в разгара на кампанията за дискредитиране на експеримента, в медийното
пространство трайно влезе в обръщение презрителното название „онази дупка“. Историкът Божидар
Димитров, археологът Димитър Овчаров и геологът Живко Иванов ме бяха обявили за, меко казано,
неадекватна и ме обвиниха в какво ли не. Чудех се как и защо първите двама, които доскоро ми се
бяха възхищаваха за „точната информация“ и „редките способности“, изведнъж се нахвърлиха върху
мен с такава злост. И до днес ме мъчи въпросът какво или кой стоеше – и стои – зад тази стройна и
добре организирана кампания.
Междувременно започнах да усещам, че губя почва под краката си и съм на път да рухна.
Затворих се вкъщи, не исках да виждам и да се срещам с никого. Не ми се живееше. Срамувах се.
Страхувах се. Медийната шумотевица ме объркваше. Търсех причината у себе си, питах се защо и
какво грешно съм направила. Цели две години виждах малките си деца от дъжд на вятър и добре че
бяха бабите и дядовците. Работих в условия, на които трудно издържаха и мъжете. И сега – това
унижение?! Още ми се свива сърцето, върна ли се към онези кошмарни времена.
Най-лошото беше, че страдах не само аз, а цялото ни семейство. Явор, големият ни син, редовно
се прибираше от училище разплакан, не спираше да повтаря, че не иска такива родители, че мрази да
се говори навсякъде за нас и да ни сочат с пръст. „Искам“ – хлипаше детето, – „да сме като всички
останали, да сме обикновено семейство, никой да не ме разпитва за вас.“ Ичо, както винаги
непоклатим, беше плътно до мен. Твърд като скала, успокояваше Явор с топлия си глас, че сме съвсем
нормални хора, че не само не трябва да се срамува, ами напротив, трябва дори да се гордее с нас.
Аз обаче толкова се сринах, че Ичо се обади на д-р Георгиев. Добре че освен доказан
професионалист, той беше просто почтен човек! Не спираше да ми повтаря, че трябва да изляза навън.
„Не разбираш ли, че си в центъра на експеримент, какъвто никой друг не е правил? Ти си уникална!
Излез навън, вдигни глава, изправи рамене – и пълен напред! Нали знаеш, че е по-добре да си в устата,
отколкото в краката на хората? Как така ще им позволиш да те тъпчат?! Вярвай в това, което можеш!
Ние с колегите доказахме истината за теб. Заявихме в прав текст, че малцина имат твоите способности.
Можеш много, знаеш много, така че излез без страх и защити работата в Царичина!“ Аз му отвръщах:
„Не разбирам защо се говорят тези ужасни неща за мен! И с какво съм заслужила болката и обидата?
Направих всичко по силите си за този проект, лиших децата си от майчина грижа, намръзнах се,
забравих какво е нормален живот за цели две години. Влизах в тунела – единствена жена редом с
50
калени в служба мъже – нещо повече, водех ги и носех отговорност за тях… А се чувствам безсилна да
докажа, че не лъжа. Не искам да страдам, докторе! Искам да бъда разбрана. Искам хората да знаят, че
всички събития в Царичина са истина, а не фикция, че няма нищо, което да е измама или заплаха нито
за тях, нито за държавата.“ Доктор Георгиев настояваше, че действията ни в Царичина излизат от
рамките на нормалното човешко възприятие и че точно невъзможността да бъдат обяснени логично
поражда недоверието и неистините. Че хората се страхуват от незнанието си и затова вдигат толкова
шум. „Това е типичното поведение на невежите, на слабите, а ти имаш и силата, и знанието. Излез и
говори! Излез с вдигната глава!“ И аз се досещах за всичко това, но високият професионализъм и
добронамереното отношение на този изключителен специалист ме вдигнаха на крака. Той ми помогна
да напусна доброволния затвор, в какъвто бях превърнала дома си. Не минава и ден, в който да не си
спомня с благодарност за д-р Георгиев.

Знаци за присъствие в бита ни

Явленията, които постоянно ни напомняха, че не сме сами, не бяха едно и две. По-горе разказах за
някои от тях, които засягаха предимно работата в обекта и отношенията в екипа. Както се видя по-
горе, информацията на Учителите постоянно се потвърждаваше. Вслушвахме се в предупрежденията
им, но и често опитвахме да свършим нещата по „земен начин“, особено в техническата част на
работата, към която нашите специалисти бяха особено чувствителни заради знанията, ценза и
сериозния си трудов стаж. Като правило изходът от малките ни „отклонения“ беше предопределен
защото Те винаги се оказваха прави. Лека-полека моите Учители печелеха доверието на хората от
екипа, в това число като ни помагаха да се справим и в сложни житейски ситуации извън работата.
Понякога правех своите малки бягства. Излизах извън обекта, за да мога да се заредя, да се
освободя от напрежението, което се трупаше с всеки изминал ден. Разхождах се в планината и си
говорех телепатично с Учителите. Те ми казваха какво и как ще се случи, по какъв начин ще продължи
работата ни с дни и месеци напред. И нали съм си Тома Неверни, не пропусках да помоля за поредното
доказателство, че са „на линия“. Винаги, под една или друга форма, получавах такова доказателство.
Те ми се явяваха като животинка, пеперуда, изобщо като някаква жива енергия, за да мога да Ги усетя
или видя. После изчезваха, защото нашият видим спектър, разликата в енергийните ни същности
силно ограничават времетраенето на Тяхното материализиране. Така обаче се чувствах сигурна, че
видими или не, Те са винаги край мен.
Един от най-ярките ми спомени за тези превъплъщения също е свързан с моя „самоотлъчка“.
Веднъж, докато слизах от планината на път към обекта, за кой ли път се чудех дали пак да не поискам
доказателство за присъствието на моите Водачи. Внезапно в главата ми ясно се откроиха думите: „Я
погледни пред себе си, ние сме точно пред теб!“ В този момент, сякаш от нищото, на няколко метра
по-надолу по пътеката изскочи огромен заек, закова се на място и се втренчи в мен. Не знам защо
големите му, взиращи се в мен очи извикаха спомена за силуетите от кораба, който посетих няколко
месеца по-рано в онази пълнолунна юнска нощ на 1990. Няколко мига по-късно това расово създание
се изстреля надолу по пътя. Изтичах след него и попаднах на криволичеща пътека, по която не бях
минавала до този момент. Като във вълшебна приказка тя ме отведе до малка схлупена къщурка. Към
нея се беше запътила дребничка прегърбена женица, която влачеше цяло изсъхнало дърво. Като ме
видя, се спря и приветливо ми кимна: „Ела ми на гости, момиче. Откога те чакам!“
Не знаех коя е тази жена, но странните явления и съвпадения вече отдавна не ме впечатляваха,
затова спокойно прекрачих прага на дома й. На печката къкреше чайниче и наоколо се носеше
омайният аромат на билки. Докато ме гощаваше с чай, непознатата ми обясни, че знае коя съм и аз, и
„Светлите хора от звездите“, които виждала и с които си говорела кажи-речи всяка нощ. Изобщо не се
съмняваше, че те били тук „много преди нас да ни има“. По-късно, вече като си тръгвах към лагера,
моите Учители се включиха: „Е, видя ли ни, усети ли силата ни? Знай, че всичко ще бъде наред! И
жената, която видя, не е случайна. Поразпитай за нея.“

51
 Прибрах се в лагера и разказах случката на другите. Те се посмяха на „разтърсващата ми среща“
със заека, но за баба Евда, така се казваше моята нова позната, никой не беше чувал. Бяхме в началото
на проекта и все още не познавахме хората от селото. Попитахме в кръчмата за нея и научихме, че е
местната знахарка, която твърдяла, че вижда „хора от звездите“. Тези създания често я навестявали и
си говорели с нея. Била сладкодумна майсторка да разправя странни приказки, затова хората обичали
да я слушат. Често й ходехме на гости, защото беше интересен (мнозина биха я нарекли „странен“)
събеседник. Журналисти бяха разговаряли с нея и тя разказваше за своите „интервюта“ с жив хумор.
Никога не пропускаше да спомене и срещите със „Светлите хора от небето“, които често я
навестявали. Много ме обичаше и често ме разпитваше какво ми казали. При нея се чувствах като у
дома си, не ме напускаше усещането за някаква близка връзка с нея, сякаш бях нейно дете.
Сещам се и за друг случай. Имах едно много скъпо за мен кръстче, подарък от моята баба, което
един ден изчезна. Търсих го къде ли не, но то като че ли беше потънало вдън земя. И когато
окончателно отчаяна си мислех, че няма да го видя повече, моите Водачи ми казаха да тръгна по
пътеката, която се виеше срещу фургона, и да огледам пак. Отвърнах, че там съм го търсила няколко
пъти, но те не отстъпваха: „Излез и тръгни. И когато го намериш, на висок глас кажи, че ни вярваш и
че информацията, която получаваш от нас, е винаги точна!“ Реших да Ги послушам и макар да не
вярвах особено в благополучния изход, любопитството ме глождеше. Няма да крия, съмнявах се,
защото предните два дни бях огледала педя по педя мястото около фургона. На всичкото отгоре тъкмо
Водачите ми ме бяха учили да не се пристрастявам към предмети – откъде накъде сега ще ми помагат
да търся вещ, било то и скъпа за мен?! Направих едва няколко крачки, когато видях в калта пред мен
да проблясва миниатюрното кръстче. Разплаках се от умиление и благодарност, вдигнах глава към
небето и високо казах: „Безкрайно ви благодаря, Приятели мои! Вярвам ви безрезервно и се
извинявам, че се усъмних в думите ви!“
Сещам се за няколко ярки случки, когато на нашето семейство се налагаше да прибегнем до
Техните съвети и наставления. Едната случка беше през лятото, малко след началото на събитията,
които промениха живота ми. С Илия трябваше спешно да пътуваме до едно кюстендилско село, но
нямахме бензин – в началото на 90-те имаше сериозен проблем с горивата. Положението изглеждаше
безнадеждно, чудехме се какво да правим и решихме да попитаме нашите Космични приятели.
Отговориха ни, че горивото в резервоара на колата ще стигне точно до бензиностанцията в началото
на Кюстендил. Ичо обаче изобщо не повярва, защото стрелката беше кажи-речи на червено. „Няма
начин, не мога да стигна до там“! – повтаряше той. Те от своя страна: „Ще стигнеш. Довери ни се! А и
на тази бензиностанция, за разлика от София, има гориво. Тръгвайте и не се притеснявайте!“ Илия
дълго се чуди какво да правим, защото пътят до онова село никак не е малък. Обстоятелствата обаче
ни притискаха, така че след дълго умуване и няколко безплодни опита да намерим бензин в София
решихме да се доверим на информацията и тръгнахме. През целия път стрелката на горивото беше в
червената зона, но колата вървеше безотказно. Изгасна точно пред бензиностанцията в началото на
Кюстендил.
Подобни епизоди през онези две години не липсваха. Точно в моментите на най-силни съмнения
и обезвереност се случваше нещо, с което Те ни доказваха своето съществуване. Така ден след ден
вярата ми в Тях укрепваше, започнах да приемам и факта, че да ни спестяват информацията за
предстоящи трудности и изпитания, е характерно за начина Им на действие. Така например мисля си,
че ако ни бяха предупредили, че работата в Царичина ще продължи две години, през които ще трябва
да бъдем денонощно на обекта, че трудът ще е непосилно тежък и че ще се сблъскаме с трудностите,
за които вече разказах – а много от тях дори спестих, надали щяхме да се впуснем в това начинание
толкова ентусиазирано.
Ето още една история как ни помагаха в трудни за нас моменти. Илия работеше в секретна секция
на Генералния щаб, когато от стаята му изчезна един документ. Положението беше доста сериозно,
съпругът ми се притесни, защото не знаеше как да докаже, че не го е изнесъл. Учителите се притекоха
на помощ и посочиха къде се намира злополучният лист. На сутринта Ичо отива на работа и претърсва
52
посоченото място, но нищо не открива. Отново се включвам и питам, а Учителите на свой ред
повтарят дума по дума информацията си, като го съветват да погледне по-внимателно, защото
документът със сигурност е там, но между папките. Ичо претърсва за пореден път всичко сантиметър
по сантиметър, но отново нищо не открива. След поредното ни запитване вече ни се казва:
„Документът е там, повече не ни питайте. Но като го намери, Илия трябва да каже на висок глас, че ни
вярва, и да купи една червена роза на Ели!“ Час по-късно телефонът иззвъня: „Вярвам им, кажи, че им
вярвам!“. Донесе ми червена роза и отидохме на ресторант.
Това бяха дребни закачки на нашите Приятели и те обикновено се отнасяха до битови неуредици
и проблеми от ежедневието, с които не знаехме как да се справим. Търсехме Тяхната помощ – и я
получавахме. Впоследствие изходът от една или друга ситуация винаги доказваше надеждността на
подадената информация, а от думите Им към нас струеше топлота и меко чувство за хумор.
Хората от екипа също имаха своите беди, блокажи и притеснения и често чрез мен се допитваха
до Учителите. Един имаше проблеми със здравето, друг със съпругата си и трябваше да взема важни
решения, на трети не му стигаха парите. Всеки път получаваната информация ни беше от помощ. Не
помня случай Космичните учители да не са откликнали или да са сгрешили. За тях беше важно всеки
един от нас да бъде спокоен, за да спори работата.
Тази неоценима помощ на „личния фронт“ изигра сериозна психологическа роля да останем да
работим заедно до края на „проекта Царичина“. Един от хората, които по същата причина останаха с
нас до затварянето на обекта, беше Цветко Кънев. През зимата на 1991 той поиска два месеца отпуск
по лични причини. Екипът беше от седем души и липсата на един щеше да натовари допълнително
останалите, но генерал Динев го пусна. На тръгване Цветко каза, че е много изморен и ще си помисли
дали ще се върне обратно. Но още преди да изтекат двата месеца, той си дойде, зареден с енергия и
желание за работа. Обясни ни, че като се прибрал, отначало сериозно се е чудел дали изобщо да се
върне в Царичина. Много бързо обаче осъзнал какво наистина иска – да бъде с нас в това толкова
важно дело и да стигне до завършека му.

Закриването на обекта

През септември 1992 година се назначи споменатата вече комисия към Министерството на
отбраната, която трябваше да даде мнението си целесъобразно ли е работата в Царичина да продължи.
Димитър Овчаров и Божидар Димитров от Археологическата група към комисията влязоха в обекта, за
да направят оглед и оценка. Спомням си, че останаха долу не повече от няколко минути и бързо-бързо
изскочиха от тунела с пребледнели лица. Отсъдиха, че обектът трябва да бъде консервиран.
Още преди комисията моите Учители ме бяха предупредили за този развой на нещата, но аз не им
повярвах, защото всички знаци сочеха точно обратното. Отново се оказаха прави и в края на ноември
обектът беше закрит. Защо стана така, не знам, имам само предположения, а Учителите отговарят на
този въпрос във втората част на книгата. Вярвам обаче, че някой някъде, включително в България, знае
каква е истината, но си мълчи. Мисля, че нещата се развиха по предварително разработен сценарий, в
това число как и кога точно работата да бъде преустановена и как да бъдат представени нещата пред
обществото. Някой се беше погрижил добре историята за „царичинската дупка“ със „заробените вътре
милиони“ да изглежда ако не криминално, то поне гротескно – така, че всеки по-нататъшен интерес да
бъде пресечен в зародиш. Какво друго да си мисли човек, като за броени дни позицията на всички,
които ни подкрепяха, се обърна на сто и осемдесет градуса. Малко преди това упорито се говореше, че
хората, които в продължение на две години работиха на обекта, ще бъдат наградени. Впоследствие се
оказа, че липсата на награда беше най-малкият ни проблем. Върху нас и работата ни се изсипа кален
порой от хули и лъжи, а обществото откровено се манипулираше. Едно мога да призная: цялата тази
кампания беше майсторски замислена и дирижирана чрез чисто „земни“ средства, а част от
участниците надскочиха себе си в своето прилежание да се дистанцират.

53
 Но всеки отговаря сам за себе си. Колкото до мен самата, най-отговорно мога да заявя, че нямам
представа откъде се взе прословутата и охотно тиражирана „истина“ за прословутата злоупотреба с 15
милиона (впрочем отпреди деноминацията през 1999 година), за която ни обвиниха и която
впоследствие беше оборена по време на разследването. Някак излезе, че едва ли не сами сме
замислили и започнали цялата история с Царичина. Знам обаче, че г-н Даскалов, който оглавяваше
прословутата комисия, нито е идвал на обекта, нито се е срещал с някого от екипа. Говореше със
заучени фрази, които тиражираше навсякъде, където се търсеше мнението му.
Мен ме заплашиха със затвор, ако не кажа какво съдържат текстовете, които изписвам.
Отговорих, че фабрикуваните им обвинения не ме плашат и че отказвам да отговарям на въпроси
извън компетентността на разпитващите. Имаше си стриктно водена документация с отговорите на
всички въпроси. Останалите от екипа също бяха разпитани и в крайна сметка Прокуратурата прекрати
делото поради липса на доказателства за каквито и да било нарушения.
Няма да крия – разпитите и заплахите от ефективна присъда ме притесниха не на шега, защото
усетих как се е задействала една добре смазана машина, на която сам човек трудно би противостоял.
Все пак най-дълбоко ме потресе резкият обрат в поведението на неслучайни хора-учени, обществени и
политически фигури, доскоро декларирали, че работата ни е сериозна и значима; че колкото пари са
необходими, ще се дадат; че ще се направи екип, който да работи върху текстовете; че с радост ще се
включат в него и какво ли още не…
Може да прозвучи наивно, но и до днес не намирам обяснение:
1. Как маститият историк професор Божидар Димитров20 веднъж ме засипва с хвалебствени си
думи колко съм била „страхотна“ и какъв „невероятен контакт“ съм осъществявала, защото съм му
дала информация, която само той в България знаел, тъй като той единствен имал достъп до нея във
Ватиканската библиотека, и как за няколко дни променя коренно мнението си?
2. Защо професор Димитър Овчаров – друг един ерудит, отначало заявява, че текстовете имат
стойност и че иска да работи над тях, а по-късно, когато остава извън екипа за Израел, коренно
преобръща становището си? Изведнъж се оказва, че текстовете били „драсканици“, „псевдописмо“,
измислено от мен. Каква е причината за това противоречиво поведение?
3. Как специалистът по геофизика Живко Иванов стига до прозрението, че съм водила екипа в
тунела, защото съм била чела книги по взривяване и геодезия, и че като снаха на миньор и бивша
приятелка на неговия син, който се занимавал с пещерно дело, съм била имала необходимите
познания? Трябва ли да обяснявам, че никога не съм била приятелка на сина му? Че никога не съм
чела книги по взривно дело? В същото време инженер Мартин Марков – началник на мини
„Чукурово“, и професор Николов от Минно-геоложкия университет признаха качествата и
новаторския подход при работата ни под земята. Защо г-н Иванов изприказва толкова неистини?
Тези лица имаха задачата да докажат, че ние сме псевдооткриватели, лъжци, измамници и крадци.
Мъчно ми е, че очернителството и неприемането на неща, които изглеждат необясними, са обикновена
практика в България. Какво ли би станало, ако недоверието и презрението към неизвестното се
заменят от любознателност и стремеж то да бъде наистина разгадано?! Подчертавам – наистина
разгадано – а не тълкувано в угода на нечии интереси или конюнктурата.
Както казах, „технически погледнато“, бяхме предупредени за спирането на работата. Всъщност
винаги, когато предстоеше нещо значимо, ми се съобщаваше по-рано. Скоро след връщането ни от
Израел Учителите ни казаха, че около проекта ни в Царичина ще се вдигне доста шум. Да очакваме, че
ще настъпят доста промени и да побързаме. Имаше и едно важно „но“: ако не успеем, защото може би
така ще стане, да не се притеснявам, защото най-важната част от него са получените текстове. Казаха
ми, че трябва да се работи над тяхното разчитане, защото тъкмо тази информация ще послужи като
причина за продължаване на работата по Царичина след закриването на обекта. Опитах се да разбера

20Божидар Димитров е старши научен сътрудник II степен, а това научно звание съответства на научната длъжност
„доцент“. – Б.ред.
54
как, в случай че обектът бъде официално затворен, ще можем да съберем екип за разгадаването на
текстовете, но не получих конкретен отговор. А и, честно казано, не приех предупреждението „отгоре“
за чиста монета, защото нищо не предвещаваше подобно развитие, тъкмо напротив – операцията все
така си беше под егидата на генщаба, а и нито от Президентството, нито от другите високи етажи на
властта се усещаше и намек за подобен развой.
И този път обаче нещата се развиха точно по сценарий: вдигна се шум и работата в Царичина
беше прекратена. Аз се чувствах неописуемо зле. Изпитвах лична вина, че не стигнахме до мечтания
финал. Постоянно си задавах въпроса защо Учителите не повлияха работата да бъде продължена. Защо
е трябвало да спре точно там? И когато предупреждаваха за закриването на обекта, и когато то стана
факт, Те упорито подаваха една и съща информация: трябва да продължим да работим по разчитането
на текстовете. Питала съм ги няколкократно важен ли е скелетът, чието откриване целеше
експедицията ни под царичинската земя, и неизменният отговор беше, че крайната цел не е била да се
намерят останките на първия човек, а да се разчетат текстовете. В тях е историята на живота тук, на
Земята, както и неговото бъдеще. Подробните обяснения на Учителите по този въпрос са поместени
във втората част на книгата.
През май 1993 беше сформирана група от учени, които да работят над разгадаването на
текстовете, получени по време на разкопките. Отделиха ни помещения във Военната академия, където
в продължение на две години и половина се трудихме над тази задача. Ключ към разчитането на
кодираното писмо откри художничката Мария Ножарова, въз основа на него се направи схема за
декодирането му. Започна да излиза свързан текст. Каквото успявахме да разчетем, изпращахме, както
и преди, в Министерството на отбраната. Този начин на работа беше твърде тромав и аз реших, че е
време да напусна Министерството. Стана ясно също, че някой трябва да защити експеримента в
Царичина. До мен застанаха нови хора, мои съмишленици, с които основахме кръга „Дуло“. С тяхна
помощ въпросите към Учителите и техните отговори се превърнаха в поредица от книги за Началото,
за Сътворението, за бъдещето на нашата планета. Във втората част „Космичен интелект“ са приведени
диалозите ни с Учителите по редица важни въпроси, засягащи проекта „Царичина“, а и далече не само
него.
Седем пъти подавах молба за напускане на Военното министерство. Аз пиша, те я късат, аз пиша
нова. Питам „Защо?“ и се оказва, че трябвало в молбата изрично да посоча, че се отказвам от
изписаните текстове и от всякакви коментари за Царичина. Трябваше да подпиша документ, в който се
съгласявах тетрадките ми да останат в разпореждане на Министерството. На седмия път, през април
1996 година, бях освободена.

Смисъл, значение и предназначение на операция „Слънчев лъч“

Текстовете и смисълът на експеримента в Царичина

В контактите ми с Учителите покрай затварянето на обекта постоянно изпъкваше посланието, че

най-важни от цялата царичинска епопея са нашият контакт и работата в екип с Космичния интелект,
както и разгадаването на текстовете. „Водещи са текстовете, защото техният превод ще убеди хората в
съществуването ни и в нашата съвместна работа. Скелетът е само едно допълнение. Водещи са
текстовете!“ За да ги получа обаче, е трябвало „да бъде разхерметизиран този канал“ (тоест тунелът),
защото единствено „посредством протичащата там енергия“ е можело да проникна „в езиковия
информационен пласт“, за да мога да получа и да предам шифровото писмо. Това е и връзката между
него (шифровото писмо) и останките на първото разумно същество на Земята: търсейки скелета, да
получим информацията за възникването и оцеляването на живота на Земята, в това число с помощта
на различни технологични открития, които да защитят планетата.
Неслучайно тези текстове изчезнаха. Ако наистина бяха просто „драсканици“, щяха да ми ги
върнат или поне щяха да са още в Генералния щаб. Правих няколко опита да си ги прибера от
55
Военното министерство, и то по времето на различни министри. Обикновено ми се отвръщаше, че
нямало проблем, защото за тях тези писания били без стойност. Казваха ми да отида да си ги взема
след ен на брой дни. Следват дни, седмици, месеци мълчание и се оказва, че текстовете не били вече
там и че „нямало смисъл повече да ги тревожа“. Единствено по времето, когато военен министър бе
Николай Свинаров, си направиха труда да ми отговорят, че всички тетрадки са изнесени от България
още през 1992 година. Изчезнали са не само те, а и дневниците с подробното описание на работата;
филмът, заснет преди консервирането на обекта; записите, направени по време на работата в
Царичина; всичко… Интересно, за кого ли представляват интерес моите „шарлатански писаници“,
защо са изчезнали или унищожени, ако изобщо е така? (Повече светлина върху съдбата им хвърлят
Учителите във втора част „Космичен интелект“.) Години по-късно научих, че тетрадките са изнесени
още при затварянето на обекта. Нямам представа къде са сега.
Въпросът, в крайна сметка, е не дали, а кой и къде се труди над разчитането на текстовете, имащи
пряко отношение към началото и бъдещето на живота на Земята. Някой някъде знае, че това е истина,
и работи по въпроса…

Още нещо за приноса на царичинския проект

Работата в Царичина – от необичайната й същност до условията, в които се извършваше – доказа

на какво е способен човек в екстремна ситуация. Методът на спираловидно спускане, чрез който ние
слязохме на седемдесет метра под земята в началото на 90-те години, беше уникален, въпреки че ни
обявиха за луди. Споменатият по-горе професор Николов, в онези години преподавател в Минно-
геоложкия институт, се произнесе, че спираловидното спускане е единственият в света метод за
търсене на обект без точни координати за местонахождението му. Няколко години след
прекратяването на работата в Царичина този метод е патентован от американците. Защо стана така,
отново отговарят Учителите във втората част.
Отново подчертавам, че всичко, което ние направихме, не е нито загуба на време, нито загуба на
пари, както бяхме обвинявани нееднократно покрай мистериозните „милиони, потънали в
царичинската дупка“. Ние живеехме от скромно по-скромно, водени единствено от идеята, че работим
за общочовешка кауза, която ще донесе слава на България.

За моя контакт с другите светове: Уроци, знание и трансформация

Очевидно въпросът дали Те съществуват, за мен е излишен. Аз зная, че Те съществуват. Зная

също, че не ми се сърдят, когато не Им вярвам, защото са доброжелателни. И още нещо зная: тук са, за
да помагат и на мен, и на всички около и чрез мен. Зад цялата тази история стои нещо необхватно и
необозримо за обикновеното човешко съзнание.
Царичина беше за мен най-голямата школа. През първите месеци с помощта на Илия се обучавах
да преценявам и анализирам обема и нивата на информацията, а също и как да я приемам. Но това
беше само въведението. Истинските условия за израстването ми, за ученето в движение да владея
енергията „на терен“ ми предостави проектът в Царичина. Отначало ми беше изключително трудно да
отсявам конкретните „зрънца“ заради иносказателния начин, по който ми се подаваше информацията.
Нямаше с кого да се посъветвам, нямах и право на грешка. Тази отговорност ме смазваше, защото
хората слизаха под земята за поредната си среща с неизвестното, вярвайки в прецизността на моята
информация и в своята безопасност.
Постепенно дойде и новото знание. Нямаше и секунда да не си задавам въпроса истина ли е
всичко. Стигаше се до куриозни ситуации, когато другите приемаха безрезервно едно или друго
послание и само аз продължавах да се колебая. Всеки божи ден обаче получавахме доказателства за
точността на информацията, за значимостта на този експеримент, в който човеци и обитатели на

56
далечни светове работехме „рамо до рамо“. Не ни се даде шанс да го докажем и това до ден днешен
много ми тежи.
Начинът, по който си общувах с представители на Космичния разум преди двадесет и пет години
и по който го правя сега, е много различен. Естествено, и аз самата не съм човекът, който бях тогава.
Първите ми контакти бяха с Popo и Сорел – добронамерени към нас, хората, същества с доста
необичаен изказ. Бяха екип от няколко, да ги нарека „неземляни“, които се свързваха с мен и чрез мен
предаваха информация. Първата ми „командировка“ на космически кораб целеше контактът да
протича „технически“ по-лесно и по-леко за моето тяло. През цялото време в Царичина те работеха с
мен. В процеса на нашето взаимодействие връзката ни претърпя трансформация. Изтощителният
ежедневен контакт, който в началото изчерпваше силите ми, беше заменен с активиране на функцията
на специфичен център в моя мозък, позволяваща да улавям информацията от Космоса. Така вече не
беше необходимо постоянното Им присъствие. Енергийното усещане от „превключването“ ми беше
много осезаемо в началото. Тогава моят глас придобиваше метален тембър – нито мъжки, нито
женски, и звучеше така, сякаш минава през някакъв филтър. За жалост, записите от това време са в
Министерството. С времето гласът ми постепенно се промени, придобивайки различна модулация.
Наблюдавала съм Илия и други хора, които, слушайки запис на мой контакт с Учителите, заспиват.
Впрочем и аз не правя изключение, защото също заспивам, когато слушам такъв запис.
Още в началото горещо исках хората да ме възприемат като нормален човек, да не ги стряскам
или притеснявам, когато съм в контакт. Така че си поставих задачата да се приспособя към него така,
че никой да не разбира, когато „се включвам“, а и да запазвам видяното за себе си. Днес, по време на
контакт, само хора, които са с по-изострена чувствителност, могат да усетят затопляне в тялото,
вътрешна вибрация или сънливост. Двадесет и пет години след началото на необичайната ми
комуникация със същества от други светове наричам сегашните си космични покровители
„Учителите“, защото Тяхната енергия и информация са на друго, по-фино като вибрация ниво в
сравнение с Popo и Сорел. Вече споменах, че всички Те не са тук постоянно, защото условията на
Земята не са подходящи за тях. По тази причина съм скептична към твърдения от рода на: „Аз си
контактувам с извънземен и той постоянно е с мен.“ Всеки съществува там, където е неговата жизнена
среда.
Няколко пъти споменах, но отново ще подчертая, че информацията, получена по време на
контакт, трябва задължително да се възприема критично и да се отсява. При дадени условия всеки
може да си помисли, че си контактува „с нещо“, но дали това не е игра на мозъка? За мен не е трудно
да разбера дали човек влиза наистина в контакт, или се заблуждава. Отново ще подчертая значението
на психическата стабилност, необходима да приемаш и да поддържаш този контакт, защото при човек
с по-лабилна психика може да се отключи шизофрения – виждала съм го с очите си. Има и риск от
пристрастяване към разни субстанции, защото енергията, която прониква в теб, е с изключителна
интензивност. Шаманите използват психотропни вещества, за да потиснат земното си Аз, прониквайки
в други измерения.
И в началото, и сега мнозина се обръщат към мен, за да им „гледам“. Минах и през това, но днес
повече от всякога съм убедена, че силата, която притежавам, има далеч по-сериозно предназначение,
отколкото да служи за разрешаване на лични проблеми. Информацията, която получавам от
Учителите, цели да помагам в тежки моменти. Да лекувам, когато душата и тялото са болни. Да
приемам знание, важно за цялото човечество, за оцеляването на живота на нашата планета, защото от
гледна точка на Вселената животът на Земята трябва да продължи.
Ето за това става дума в тетрадките, изписани във връзка с Царичина.

За Царичина двадесет и пет години по-късно

Мислещият човек би си задал въпроса защо, ако експериментът в забутаното селце край София е
бил безсмислено прахосване на ресурси, той и до ден днешен тревожи умовете на хората и
57
предизвиква противоречиви мнения и сензации? И то далеч не само в България – интерес през
годините проявяваха както учени – изследователи от БАН, така и техни колеги от Русия и САЩ.
Изгубих вече броя на предаванията и репортажите, излъчени по трите най-големи български
телевизии, Дойче веле, Франс прес, Корейската национална телевизия, а и интернет изобилства с
какви ли не версии.
Както отбелязах в началото на книгата, повече от двадесет и пет години след началото на тази
фантастична за другите и вече обикновена за мен история реших простичко да разкажа своята истина
за нея. Това е разказ за Царичина и за всичко преживяно през този период, пречупен през моето лично
усещане и почиващ на информацията, която съм получавала тогава. Царичина ме направи друг
човек, защото отвори очите ми и промени редица мои представи за живота както тук, на Земята, така и
далеч отвъд нейните предели. Да, беше ми трудно, на моменти непосилно; да, семейството ми мина
през огромни перипетии и натиск; да, усетих – и още усещам – горчивия вкус на предателството и
двуличието… Но за нищо не съжалявам! Щастлива съм, че бях избрана да участвам в експеримент
между земляни и обитатели на други светове! Зная, че ще дойде мигът, в който тайното ще стане явно
и истината за Царичина ще бъде приета от хората така, както подобава и както заслужава.
Днес може да прозвучи странно, но далеч не само любопитството и военната дисциплина бяха в
основата на делата ни. Движеше ни едно светло патриотично чувство, на което набляга и Цветко
Кънев в своята книга за Царичина. Мечтаехме да бъдем първите в света, които ще направят такова
значимо откритие – и то по един толкова нестандартен начин. Да се гордее България, за която онези
времена не бяха от най-добрите. Може да прозвучи патетично, но винаги съм смятала, че всеки, който
обича народа и земята си, трябва да работи в името на тяхната прослава. Само така откритията
придобиват истинска стойност.

***
Връщам се в мислите си към онзи унил ноемврийски ден на 1992, когато се сбогувахме с
Царичина. Беше тягостно и потискащо преживяване, допълнително подсилено от неяснотата около
основния въпрос: „Защо затвориха обекта?“ Чувствах се съсипана, но сърцето ми се сгряваше от
благодарност към моите Водачи, от надеждата делото ни да продължи и от гордостта, че ние бяхме
пионери на работата „в екип“ между земляни и Космичен интелект. Въпреки тъгата твърдо вярвах, че
операция „Слънчев лъч“ е успешна. Знаех, че сме първопроходци, разчистили пътя на един съдбовен
контакт с други светове, в който скоро, кой знае – може би дори много скоро, ще се включат всички
земляни, а не само избрани.
Аз тръгнах по този път преди повече от четвърт век. Не спирам да вървя по него и не
възнамерявам да се отказвам.

58
 ВТОРА ЧАСТ

КОСМИЧЕН ИНТЕЛЕКТ

Ние питаме, Те отговарят

В първата част на книгата аз – като пряк участник в проекта „Царичина“, представих своята
истина за него. Покрай този разказ възникнаха редица въпроси, които са важни както за неговото
осмисляне, така и за разбирането на възлови моменти от живота на Земята, определящи за неговото
минало, настояще и бъдеще. Втората част е диалогична, тук заедно с моите съмишленици от кръга
„Дуло“ задаваме въпроси на Космичните учители – така, както е в останалите ми книги21 – и те ни
отговарят.
За мнозина е интересно как изглеждам, когато съм в контакт. Хората край мен ми разказват, че
често, затворя ли очи, за да приема информация, изражението ми се променяло, сякаш съм
прекрачвала в някакво друго измерение. Чертите на лицето ми се изостряли и съм движела
съсредоточено главата си, сякаш наблюдавам нещо, което се случва пред мен. Всъщност е точно така:
пътешествайки през времето и пространството, аз наистина виждам картини от различни времена, в
това число праисторически. Спокойна съм обаче, че никой отдавна вече не се плаши от начина, по
който изглеждам в такива моменти – просто няма причина.
Стилово тази глава звучи по-различно, на места – странно, но въпреки това я оставяме с
минимална редакция, защото е важно да се съхрани автентичността на отговорите, които Учителите
дават. И ако изглежда необичайно, че питам и ми отговарят на български, ще отбележа, че връзката ни
е телепатична, а телепатията борави със смисъл и значение, които аз предавам, доколкото мога, на
майчиния си език. Казвам „доколкото мога“, защото понякога тази задача е особено трудна.
Тук привеждам отговорите на Учителите условно групирани по четири теми: експериментът
„Царичина“; текстовете, получени там; животът на Земята – произход и опазване; Енергийните хора,
Учителите – кои са Те и каква е ролята им.
И така, да започваме.

21Издадени от ИК КИБЕА са: „Истината, Твоята истина. Истината за теб и мен“ (2011), „Колелото на съдбата 1. Светлина
от Акаша“ в съавторство с Владимир Зарев (2012), Колелото на съдбата 3. „Родени от светлина“ (2012), „Писма от
звездите“ (2012), „Пазачът на живота“ (2013). – Б.ред.
59
 ? Как е възникнал животът на Земята? Има ли връзка с Царичина и ако да – каква?

— Животът на Земята възникна след създадена симулация при нас, която позволи заселващ се
живот на вашата планета. След тази симулация бе пренесен животът на планетата ви. Бе създадена
ситуация за начало и развитие на живот в различни прояви, което ще рече различни видове пулсиращи
животи: хора, както се наричате вие, животни, както определяте животинския свят, и природни
дадености, които с течение на годините се променят в съгласие с вашето съществуване на Земята.
Защото, когато има чисто биологичен обмен на енергия, той променя и природата, околния свят,
съществуващ и обслужващ вас. Всичко живо на Земята пулсира в трептене, което се повлиява и
разпространява съобразно енергийното трептене на планетата ви.
Един от първите хора, които са се появили на Земята, е живял на мястото, наречено сега
„Царичина“. Неговият скелет е доказателство за първия прототип на човек, започнал да живее на
планетата Земя, но такива скелети могат да бъдат открити и в австралийската пустиня, и в Нова
Зеландия, и в Южна Африка. Те говорят за това, че човешкият образ има своята идентичност и е
различен от скелетите животински. Трябва да се знае, че всичко е привнесено като цяло от нас и
началото на разумен живот е поставено от нас. При вас това начало се измерва с милиони години, но
като галактично измерение е много малко като време.

? Каква беше мисията на космическия кораб, приземил се в Царичина? Взет ли е т.нар.

„скелет“ и ако да – от вас ли?

— Кацането на космическия кораб е част от плана за доказването на нашето съществуване; за

това, че се работи сериозно и че не сме измислица на луди военни. Това бе целта на кацането, от една
страна, и от друга, да се вземе материал земен, за да се анализира от нас. Например каква, по вашему
казано, е възрастта на земната кора, колко е здрава енергийната сглобка на ядрото ви, от което зависи
доколко може да устои вашата планета на катаклизми вътрешни и външни. Някой ще каже: „Как така
от малкото материал, взет от Царичина, може да се получи толкова информация?“ Може, отвръщаме
ние, защото притежаваме технологии, чрез които можем да направим такъв анализ. За нас това кацане
бе един близък контакт помежду ни, част от експеримента за обща работа между нас и вас, хората.
Скелетът не е взет, защото на нас той не ни е потребен. Той е нужен на вас, но казвам – нужен
дотолкова, че като артефакт да докаже заселването с хуманоиди на вашата планета. И че вие не сте от
нищото създали се същества, които от плазма са станали маймуни и после постепенно хора. За нас и
вас, казахме и пак ще кажем, най-важен е експериментът с общата ни работа. Това може да помогне
много и занапред в начинания общи между вас и нас. На Земята има много сложни ситуации, при
които, ако се използват нашите възможности, може бързо да се неутрализират негативни фактори,
които влияят върху вашия живот. И за да няма много катаклизми природни, които могат да се
избегнат. Ние можем да работим заедно. Туй е, което искаме и което показахме, че може да се
осъществи, пожелаете ли и вие да стане. Ние искаме да работим заедно и времето е дошло да работим
заедно. Вие вече по-лесно възприемате нашето съществуване и приемате контакта с нас.

? Може ли да обясните по-подробно как е създаден първият човек на Земята, който се

свързва с Царичина?

— Планетата ви съществуваше чрез пулсиращо ядро, което ни даваше информация, че за да бъде

по-активна като структура, тази планета трябва да има и биоенергия – пулсиращ живот. Вземайки от
тази земна енергия, чрез симулационни системи 22 ние създадохме материя, наречена ДНК и РНК

22 Подробно за тях – по-нататък. – Б.ред.

60
структура, която, поставена в определени условия енергийни, създаде „човешки индивид“, както вие
го наричате.
ДНК и РНК са енергийната решетка, въз основа на която се гради живият организъм. Тази
структура съществува в цялата Вселена, но тя за всяка биосистема има своята индивидуалност. Всичко
зависи от биосредата, в която живеят индивидите. Тяхната приспособимост за оцеляване и движение
зависи от клетъчната спирала. Тъй че ДНК и РНК са част от общата Вселена, но на Земята имат и своя
собствена отлика. Затуй казваме, че сме създали живота ваш на база устойчивост в земни условия.
След това се появяват и животинските видове. Представете си го като един много голям като
мащаб Церн, в който се работи и сега. И продължавам. Така създаден, човешкият индивид бива
пренесен на планетата Земя и оставен да живее на нея. Оставяйки го, ние не го изоставяме, а
проследяваме, контролираме и движим развитието му. Туй е много кратък вариант за началото на
живота на планетата ви. Но трябва да се знае, че живот има и на други планетарни системи – там,
където има пулсиращо ядро. Зная, че тук отново ще има опоненти много за това начало, за което
говоря, но в старите ваши писания можете да откриете много информация между редовете за това,
което казвам. И във вашата Библия ще намерите също тази информация. Също в съвремието – това,
което се работи в Церн, какво е…?23

? Това има ли общо с преданието за Ной?

По Време на разкопките в Царичина е записан текст, който звучи като приказка, но е
различен от библейската версия за Потопа.

— Да. Това е началото. Потопът е символ на началото на живота – водата, която съществува и ту
се увеличава, ту намалява спрямо пулсацията на земното ядро. Корабът – това са корабите, с които сме
заселили Земята. Тези кораби не са се движели по водната шир, а в космичното пространство по
трасирани енергийни коридори – канали. Чрез тези трасирани канали много бързо преодоляваш
разстоянията. На тези галактически междупланетни кораби е пренесен животът на Земята, така че
приказката за Ной е алегорична истина за началото ви.
Първите хора, които заселихме, бяха под наш контрол. Трябваше време, за да могат да се
адаптират и да приемат живота земен. Затова ние бяхме с тях, не всички [наведнъж], а се редувахме,
разпределени по различните енергийни точки на планетата Земя. Царичина е енергиен център, където
остана част от нас с група от новите заселници – хората. Хора, които ще се нарекат „земляни“. При
самото пристигане единият от тях умря, защото не се адаптира. Това е скелетът, който се търсеше в
Царичина. Той е погребан, а не върнат обратно. Тъй наречената поземному „гробница“ е направена от
нас, затова там има енергийна спойка. Тя е сложена, за да не се руши градежът, за да бъде запазено
тялото. Минали са милиони години и с движението на земните пластове, което е нормално за един
жив, пулсиращ планетарен възел, има пропадане в дълбочина. Това е.

? Защо решихте човекът в Царичина да бъде погребан?

— За да бъде запазен скелетът. Как иначе щеше да има сега доказателство за антрополозите какви
са били първите хора? Защото чрез скелета се доказва и оборва [хипотезата] за началото, което вие
изучавате по своята земна наука. Именно този скелет и още няколко други като него доказват, че
животът земен е пренесен, а не създал се тук. Това е причината за полагането на скелета под земята – и
то с каменен пълнеж, за да бъде защитен и съхранен до дните днешни.

23 Докато пиша, се връщам към текстовете, където част от информацията е в картини. В тях първо са формулите, а

после има структурата на различните органи на човешкото тяло. Човешкото тяло е в камера, която е част от сложна
апаратура с команден пулт. – Б.авт.
61
 ? Какъв е бил полът на човека в Царичина?

— Любопитно е за вас, че първите хора, които са се заселили на Земята, са били двуполови, но

питам аз – нали всяко начало е двуполово и след време се разделя? Съгласно биоинформацията в това
общо начало, то съдържа и двата градивни елемента – плюс и минус, мъжко и женско начало, и тази
двоякост съществува във всичко, което е живот на вашата планета. Във всяко нещо вие откривате тази
двуполовост – и в животинския, и в растителния, и във вашия, човешки свят. Вие носите в себе си
двуполовото начало. Но искаме да се знае, че туй [обяснение] е само за Земята, защото биосистемите
на различните планети са различни.

? Защо се спряхте на военните за осъществяването на експеримента в Царичина?

— Защото друг не можеше да го направи. Военните са хора на дълга, честта и отговорността. С

тях се работеше добре и нямахме никакви проблеми. Не мислете, че сме ги използвали и сме им
промивали мозъците. Не. Работехме заедно. На нас не са ни нужни изпълнители безволеви, а хора,
които могат да мислят, да задават въпроси, да се учат дори от неуспехите си. Те нито за миг не се
провалиха в трудната задача да работят с интелект, който съществува, но е невидим, и този Интелект
космичен да ги води. Да разговарят с нас, без да се притесняват, че не ни виждат. Нито за миг не
допуснаха, че са подведени, облъчени или загубили ума си. Туй бяха силни психически хора, които до
последно вярваха в нашата обща работа. Знайте, че никой друг не би успял да работи при тези
условия, при които те работиха. Това са хора на морала и честта и ние сме много благодарни за това,
че работихме заедно две години. Това, знайте, че е единственият експеримент до момента в света ваш.
Това е. И [работата в Царичина] трябва да се признае като уникат на съвместна работа между земни
хора и Космичен интелект и да се премахне веднъж завинаги мисленето, че тя е била лудост, глупост,
пропиляно време.

62
 ? Често споменавате, че има важна разлика между „нашата“ и „вашата“ информация.
Какво представлява получаваната от вас информация, каква част от нея и по какъв начин
достига до хората?

— Вашата земна информация се променя постоянно съобразно личните възприятия на всеки

тълкувател. Затуй тя не е с такава стойност като нашата. За разлика от нашата информация чиста и
нефилтрирана, защото всичко се вижда и знае при нас. Представете си един постоянно въртящ се
калейдоскоп, който дава нови и нови картини, но и действие, и говор, и всичко, което е било, което е
сега и което ще бъде занапред. Предаваме това, което е нужно за вас в този момент, защото не можете
да поемете целия обем информация, а и тя не ви е потребна. Избирателно е най-добре.
Ние постоянно преминаваме през пространствената информация, с която е наситена Вселената. В
тази информация няма време. Там всичко се случва постоянно и представлява материализиращи се
решетки, стоящи на различни полюсови, енергийни, пространствени кръгове. Тези решетки са като
врати за преминаване през различни времеви и пространствени картини. За вас те са минало,
настояще, бъдеще, но за нас е просто преминаване през тези времеви врати-коридори. Така предаваме
информацията, нужна за вас на даден етап от време земно. За вас е трудно, невъзможно дори, да
приемете всичко и да живеете в това, което описвам. Тялото ви не е пригодено да живее в такава
ритмика. Само при един подаден такъв импулс от нас към неподготвен земен жител тялото му просто
ще се пръсне. Биологично вие сте приспособени да съществувате нормално само в земни условия.
63
Инак много бързо започват да се унищожават всички клетки в тялото ви. Ние предаваме информация
само на определени хора, които подготвяме, изпитваме и тогава включваме в системата Земя –
Космичен интелект.
За нас вашият живот е създаден неотдавна и е много млад в своето еволюционно развитие. Но за
вас, спрямо земното броене, са минали милиони, милиони земни години и е много трудно, когато
трябва да говорим в цифрови измерения. Ние предпочитаме информация без конкретно указано време,
за да няма объркване. Туй го разбрахме от работата в Царичина. За вас две години бе страшно много,
много дълго време, а за нас бе само едно мигновено начало – и толкова. Затова и преди вашите
двадесет и пет години не е подадена тази информация, а се подава сега, защото тогава не бяха
благоприятни условията за всичко, което сега казваме. Но информацията наша трябва да стига в чист
вид до вас, затова важен е човекът, на който я даваме.

? Затова ли избрахте Елисавета Логинова за проводник на информацията?

— Елисавета е особен човек, особен мозък, който е изчистен от шлака мисловна и лесно
възприема и предава информацията от нас. За да бъдеш говорител наш, ти трябва да си психически
устойчив, за да не се получи изкривяване на информацията. Също тъй енергията, която ние носим,
излъчваме и подаваме, е твърде силна, дори унищожителна, ако човекът, неин получател, не е силен
ментално и физически. Много опити сме правили и правим с други земни хора освен Елисавета, но
голяма част от тях се провалят – или умират, или се пропиват, или полудяват – зависи от степента на
възприемане от тяхна страна. Елисавета издържа през годините нашата енергия и това е много, много
важно, за да предава и да получавате информация чиста от нас. В Царичина Елисавета бе водач на
земно ниво, но чрез нас. Тя бе нашият земен представител и силата, която притежава, произтича от
нашата сила. Това е.

? В какво се състоеше задължителната подготовка на терена, извършвана ежедневно от

Елисавета в Царичина? Беше ли по силите на хората да се справят сами, или вашата намеса
беше наложителна?

— Туй е важен въпрос. Работата, която се извършваше от нашия екип и от земния, трябваше да
докаже, че тя може да се прави общо. Пълнежът на тунела бе от вид земна маса, която трудно се
обработва, тъй като в нея има заложена енергийна сглобка, отговаряща на енергийната клетъчна
структура на материала. За да може да се обработи бързо и да се неутрализира тази енергия, бяхме
нужни ние – да ръководим Елисавета как да работи, да прави схемите и да изтегля енергийните
капсули. Пак казвам, това тя го правеше под наша диктовка и водачество. Хората после продължаваха
нататък, като разчистваха тунела. Да се знае – важното в тази работа бе общото помежду ни. Да,
имаше много моменти, в които земният екип не беше съгласен с нашата информация и тогава ние го
оставяхме той по своя земна логика и начин да реши задачата. Естествено, че се стигаше до нашата
намеса и помощ, защото хората не успяваха да се справят сами. Подземната работа по тунела бе
трудна за вас, хората, и няма друго такова място в света и друг такъв тунел, който да е открит и
направен така, както това стана в Царичина. Това е.

? Вие говорите за енергийни сглобки и капсули, които скрепяват земната материя и са

труднопреодолими. Това само за Царичина ли се отнася, или такава по принцип е структурата
на Земята?

— Да. Такава е структурата на планетата ви. Това са енергийни, крепежни клетки, които отговарят
за нейната здравина и цялост. Затова те не се разблокират – за да не се унищожи синхронът от
енергийни пояси, които държат планетата ви. Като казваме това, не означава, че има разблокиран
64
такъв център в Царичина. Ние говорим като цяло, а за Царичина ще кажа, че мястото е енергиен
център. Влизането в тунела и движението под земята се извършваше по път, който е трасиран и извън
опасност от разблокиране на енергийния пласт. Затова нямаше и опасност от срутвания, защото всичко
бе контролирано от нас. Само ние можехме да определяме как да става движението долу чрез нашата
технология и виждане, а вие бяхте тези, които можехте по чисто земен начин да се движите и да
работите под земята. Туй е нестандартна работа и трудно може да се докаже и опише научно
съобразно земната ви логика, мислене и познание. И затуй беше отречена чрез присмехулство и хули,
защото когато някой нещо не знае, той, за да не си признае, казва, че то не съществува или е лудост на
болен мозък. Туй е много ярко видимо във вашето мислене и то е натрупвано в годините назад.

? Бихте ли споделили заключението си от изследването на пробите, взети от екипа на

космическия кораб, който кацна в Царичина?

— От това, което бе взето, изследвано и анализирано, знаем, че планетата Земя има здрава
енергетика. Ядрото е цяло и излъчването му, което спомага за поддържане на енергийните пояси, е
отлично. Туй ще рече, че Земята може да устои на много планетарни катаклизми, изпитания,
сътресения. Може да поддържа една нормална среда за живот, фатални катаклизми климатични няма
да има въпреки прогнозите, които чувате напоследък. Изместването на полюсите е нормален етап от
нейното движение около оста й. Земята е също жив по своему организъм, който се захранва от
планетарната обща енергия. Това е нашето заключение.
Вие знаете, че водата на планетата ви също е много важна за съществуването й. Водата е носител
на информация, пазител на информация, тя чисти негативна и пренатрупана енергия. Затова казваме,
че не може да изчезне планетата ви, защото я има водата, която спомага за неутрализиране на силното
слънчево въздействие.

? Възможно ли е методът, по който е направен изкопът в Царичина, да бъде използван в

други случаи за слизане под земята без ваша намеса?

— Да, и вие имате информация, че такъв метод години по-късно е патентован в Америка. Този
метод е заимстван от работата в Царичина. Ако някой каже „Как така американците са се поучили от
работата в Царичина?“, да, поучили са се. Информацията е била подадена за начина на спускане и
движение, защото всичко се е записвало и подавало там, където е трябвало. И приета е тази методика,
патентована и чрез нея се работи отдавна вече на обекти, които са труднодостъпни и неясни. И за да
няма разрушения, се слиза по този начин, както бе в Царичина. В началото бе Царичина.
Експериментът, който направихме съвместно, бе с български екип, но методът, на който ние ви
научихме, бе приет от други и патентован. За нас е от значение, че бе одобрен и приет нашият метод,
защото той е метод много чист и безопасен за слизане в дълбочина под земята в тежки условия и
неяснота.

? Бихте ли обяснили явленията, съпътствали работата в Царичина и описани от очевидци:

стълб от светлина, огнените топки, Стопера, флинта, Лунната пътека, триъгълниците…

— Повече от това, което е видяно, усетено, анализирано, няма какво да се каже. Всичко е енергия
– доказателство за съвместната ни работа и че е резултат на нашия с вас контакт.
Правата стълбовидна дъга бе енергия, която се отключи и задвижи при разхерметизирането на
тунела.
Стопера е енергийният бариерен блокаж, пазачът, непозволяващ на неканени гости да влизат в
обекта, да няма посегателство и разрушение. Ние го привеждаме в действие. В тунела на Царичина той
е най-силното енергийно въздействие върху хората, показващо им нашето присъствие.
65
 Газът, който излезе, също беше провокация от наша страна, която доказваше, че ни има и че
водим по правия път. Всички тези знаци се появяваха тогава, когато възникваше съмнение в нашето
присъствие на обекта.
Намирането на триъгълниците също бе събитие, доказващо нашето съществуване. Много преди
началото на разкопките ние накарахме Илия да ги направи в своя нов дом и това беше енергийната
защита на жилището. Тези триъгълници представляват Земята, Космоса и Енергийния информационен
поток, който ги свързва. Те са символ на живота биологичен, на безкрайния дълбок Космос, който
съхранява и обновява живота, и на този силен Енергиен поток, постоянно движещ се в сложна
конфигурация. Потокът е важен за съществуването на живота на планетата ви. Затова те са: червен
триъгълник – биологичният живот земен. Черен триъгълник – дълбокият Космос. Бялата свързваща
лента е Светлинният поток. Тези знаци бяха открити и в Царичина, защото са пряко доказателство за
правилния ход на работата. Доказателство, че работим заедно и че обектът е свързан с тази
информация, за която по-горе говорим. Живот. Космос. Памет. Светлина. Информация.
Огнените топки бяха холограма, с която показахме, че ни има, че ви следим, че участваме в
общата програма между земен екип и Космичеи интелект, но без да имаме видимо близко присъствие.
Присъствието бе чрез холограмните огнени кълба.

? Тогава бихте ли обяснили по-подробно начина, по който чрез видими, но свръхестествени

за нас явления доказвате своето присъствие?

— Ние обяснихме всичко, което се е наблюдавало по време на двегодишната работа в Царичина.

За огнените кръгове, които се появяваха периодически на обекта, пак казваме, че са холограмни,
обемни, движещи се обекти. Туй е технология, която създава реално изображение, но то е само
изображение, което след това изчезва. Чрез тази технология можем да въздействаме от разстояние и да
създаваме реалистични обекти. Това са технологии нови, които вие също се опитвате да разработите.
Какво сбито да кажем за нашите тъй наречени „холограмни обекти“, които са различни от
вашите? Нашата холограма представлява обекти, които могат да се проектират и да се движат в
пространството. Тези обекти могат да се променят постоянно по форма, да изчезват [да се разделят] и
пак да се събират, защото придобиват различно излъчване, като преминават отвъд вашия спектър на
зримост. Ние ги използваме като движещи се екрани за събиране на информация. За това също е
казано в изчезналите текстове.
Тези „явления“, както им казвате по земному, ги има на много места, защото ние събираме
информация от цялата Земя. Така проследяваме нейното състояние енергийно и се стремим да
поддържаме баланса енергиен, който е нужен на галактиката. Знаете, че всяко разрушаване
унищожително на планета може да доведе до планетарен хаос, а никой не го иска. Тъй че ние правим
всичко, и то успешно, за поддържане на енергийния баланс.

? Бихте ли ни казали повече за себе си, за Космичния разум? Откога сте с нас и как влияете
върху различни ситуации на Земята?

— Космичен интелект, не разум. Ние, вече казахме, не сме едно тяло, една глава, един мозък, една
вибрация. Ние, казахме още, сме различни групи, които се включваме по различно време и съобразно
задачите, които трябва да се решават. Ние се включваме постоянно, за да бъде всичко контролирано и
да няма пропуски. Системата действа безотказно. В тези наши групи се работи по различни ситуации,
които първо биват пробвани в симулатори при нас и след това се пренасят при вас чрез Енергийните
хора. Така ние се грижим всичко да бъде в баланс.
За туй, което питаш – как влияем на войни, катаклизми и други негативни ситуации, ще кажем, че
това при нас е видяно и отчетено, преди да стане при вас, но всичко е пресметнато така, че да може да
се запази Земята и нейната цялост като енергийна система. Дали ще има прочистване на хора? Туй е
66
необходимо, защото има ареали с прекалено голямо струпване на човешка енергия. Тази енергия
трябва да се балансира и затова се случва или преселение, или природен катаклизъм, които регулират
земния релеф енергиен.
Откога сме с вас? Че ние не сме се делили от вас. Ние съществуваме, така както вие съществувате,
но времето е относително, измеримо понятие, защото то, вече казахме, при вас се отчита по един
начин, при нас – по друг. Затуй откога точно, ние не можем да кажем, а само това, че ние
съществуваме, помагаме ви и се намесваме във всяка критична земна ситуация. Ние контролираме
живота и целостта на Земята – туй е нашата Програма галактична, така че каквото се е случвало,
случва се и ще се случва, се наблюдава и контролира от нас. Туй [от нас] не значи една-единствена
група, а Система, която променя работещите по различните земни събития съобразно естеството им и
движението на планетата ви в пространството. Следенето, контролирането и намесата стават след
решение от страна на Галактическия колакториум.

? Какво представлява Галактическият колакториум?

— Галактическият колакториум е неизвестно за вас понятие. Това е един вид галактически

парламент, в който се събират представители от различни планетарни системи. Те, от своя страна
сформират, казано по земному, работни групи, които наблюдават, анализират, работят над различни
проекти, свързани с поддържането на Галактическия синхрон – енергиен и информационен. Групите
извършват дейност, свързана с Пулсиращи животи, като един от тях е животът на вашата планета,
защото не на всяка планета в Галактиката има такъв живот, както ние го наричаме, „пулсиращ“. На
този Галактически колакториум се вземат общи решения за действие и се разпределят. Това е, казано
най-общо.
Зная сега, че ще попиташ що е Пулсиращ живот, затова ще продължа. Туй е трептяща
синтезирана енергия, която има забавеност в движенията си и така придобива плътност в определени
условия. Тази плътност става видима спрямо спектъра на излъчване и това е вашето тяло. Погледнато
през нашите системи за термонаблюдение, телата ви пулсират и оттам идва името. Телата ви пулсират
с ритмиката на планетата Земя, защото тя има специфична вибрация и всички вие, хора земни,
живеейки на тази планета, сте повлияни от тази вибрация, тя е част от вашата енергийна същност.

? Какъв е критерият за участие в Галактическия колакториум?

— Няма определени критерии, както е при вас. Просто има представители от всяка планетарна
система и те общо обединяват действията, вибриращата енергия, която значи вид живот. Казвам вид,
защото този живот, за който говоря, не е идентичен с вашия земен живот. И тъй, обединени в общ
Галактически колакториум, представителите поддържат най-добрия синхрон междупланетарен,
защото той е нужен за всички нас, за вас. Всичко е енергия и е важна нейната честота на трептене, за
да бъдем всички и да бъде всичко.

? Това означава ли, че във Вселената няма враждебност и отрицателна енергия, а всичко е
синхрон?

— Всичко е синхрон. Всичко се наблюдава, изчиства, поддържа. Негативизмът е непознат за нас.

Принципът, по който се работи, е различен. Но казахме, че групите, които са избрани да работят,
неутрализират там, където е нужно, [възможен] сблъсък на енергии, способни да образуват мощна
вълна енергийна, която да разруши планетарните системи. Защото всичко е обвързано и ако една
[планетарна система] бъде нарушена, тя предава [сигнал] по веригата. И така нарушението ще се
отрази и върху всички други, защото те са в синхронна цялост. И вашата планета е част от тази
система, затова ние я поддържаме, за да съществуват и всички останали. Зная, че ще има несъгласни с
67
туй, което говоря, но ние гледаме и говорим от галактически мащаб, докато вие говорите, гледате,
анализирате съобразно своето мислене земно, защото колкото и да се развивате бързо, все още имате
само хипотези за общата галактическа структура и система. Тези, които работят над текстовете,
получени през 1991 година, те са наясно донякъде. Но се държи всичко в тайна и са малцина [онези],
които знаят повече от това, което знае човечеството като цяло.

? Кога ще се преобразува енергийният фон така, че човечеството да тръгне към съзидание,

загърбвайки конфликти и напрежение? Предстои ли скоро среща между вас и нас?

— Преобразуване има постоянно, ние вече го казахме. Ако няма преобразуване, отдавна трябваше
да няма планета Земя. Ние казахме, че следим постоянно енергийния фон и чрез симулаторите знаем
какво и как се случва и ще се случва, така че оцеляването на планетата Земя не е под угроза. Туй, че
има по места сблъсъци, войни, отделни земетресения, наводнения – това е нормално, за да се
прочиства по чисто земен начин планетата ви, а Енергийните хора прочистват на дълбоко ниво
енергийните полюсови спойки на Земята. Не се страхувайте от глобален катаклизъм. Нищо страховито
няма да се случи. Пак ще кажем, няма от какво да се боите. Както казахме, от нас зависи всичко. Ние
го виждаме, преди вие да го видите. Ние го знаем, преди вие да го знаете. И всяка ситуация, действие,
картина се подрежда така, както е най-добре. На земно ниво няма как да го виждате, прецените,
направите.
Срещата с нас ще стане в този момент, когато ние определим, че е важно да се появим, за да
работим заедно по обмена на информация и включването ви в Галактическия колакториум, но е още
рано. Не сте готови за тази среща. Още има да се учите. Докато дойде времето да се срещнем, трябва
да имате търпение, защото и търпението е учение.

? Могат ли астрономите да забележат и да регистрират Вашата намеса в Космическото

пространство?

— На този етап не, защото ние сме създали екрани, които отблъскват и не позволяват да се
достигне до нас. Все още не е достигнат етапът на нашето откриване и вашето приобщаване [към
Галактическия колакториум].

? Ние, хората, отъждествяваме вашата работа в галактическото пространство с

божествена проява. Как се отнасяте към това човешко виждане?

— За вас всяко нещо, което няма своя материален зачатък, няма начало, няма дейност, няма
формула, става необяснимо и оттук то е божествено, което ще рече, че е нещо сътворено не от
човешка мисъл и действие. То е видимата илюзия, за която говорите, и както с думи [може] да се
опише, че божественото съществува, че то е сила – нереална от земна гледна точка, но реална някъде –
и тя е пазител на живота ваш. Туй е енергията, която ви поддържа, и колкото и да го увъртам, ще кажа,
че тъкмо Колакториумът и работните групи правят така, че да има живот пулсиращ, пулсираща
забавено енергия – материя. Тъй трябва да бъде, защото Земята е необходима част от Общото. Ето тази
намеса е божествена съгласно вашето мислене земно.
„Божественост“, „космичен лъч“, „живот“ – то е едно и за да бъде разбрано, във вашата древна
книга Библия се говори за божественост и не е богохулство да се каже „енергия“, „информация“,
„проявление земно“ вместо „божествена намеса“.

? Интересували ли сте се от Земята, преди да бъде населена от хора? Планетите, на които

няма живот, попадат ли в обсега на вашето въздействие, или тъкмо наличието на съзнание
изисква намеса?
68
 — Всичко се контролира, защото трябва да има енергиен баланс. И на безлюдните планети има
енергия, която трябва да се наблюдава, за да не се получи пробив в общия галактичен свят. Всяко
нещо, малко или голямо, което има материална същност, има ядро-център и този център излъчва
енергия, а всяка енергия трябва да се контролира, за да не се допусне разрушителна дейност.
Работните групи са много и всяка има своята работа по наблюдаване, изпитване, симулиране, за да се
поддържа общият синхрон. Не може да се получи пробив и да се променят дейностите. Всичко е
стройно подредено и работещо безотказно. Безотказно! Казваме го по прост начин, за да бъдем
разбрани от хората, защото знаем вашето мислене и съмнение във всичко. Да, всяка една планета си
има своя енергиен принос, но от гледна точка на общата галактическа информация най-важни са
планетите, на които има живот, Пулсиращ живот, както вече казахме.
Телата ви, казахме вече, пулсират и излъчват специфичната вибрация на планетата Земя и това е
част от енергийната същност ваша. Но има, да ги наречем, по-особени, Енергийни хора, и тяхното
различие от другите е, че излъчването им е много силно и те са като пулсари яркосветещи сред
безбройните слабопроблясващи светлинни точици. По подреждането на светлинните точици, които се
сливат в светещи петна по планетата, ние определяме къде и как да се разпределят Енергийните хора,
за да се балансира общият енергиен фон на планетата ви. Зная, че звучи много странно което говоря,
но това е факт неоспорим за нас от Галактическия колакториум.

? Как се появяват Енергийните хора?

— Кои, първо, са Енергийните хора? Това са човеци като вас, които обаче са се родили с
възможности допълнителни на мозъка. Ще кажа по-точно – развит център на енергийно възприятие,
чрез който ние успяваме да ги идентифицираме, да направим контакт с тях, да ги маркираме и така
чрез тях да проследяваме енергийния баланс на Земята, за което казахме вече. Ако ви звучи страшно –
не е. Тези хора не са „роботи“, не са „машини“. Туй са хора нормални, но с енергийни възможности,
които могат само да помагат на вас, всички останали и да страдат повече от всички останали, защото
през тях преминава всякаква вибрация – и човешка, и планетарна. Те трябва да умеят да се справят с
нея, за да не се натрупва тя в тях и да не ги разрушава. Затуй, пак казваме, и ние следим, защото тези
хора са малко и са ни много нужни, и ние им помагаме в балансирането енергийно на телата им. Те
поемат болката, мислите, емоциите на всичко живо на Земята и това също се натрупва в тях, затова
трябва да имат система за прочистване. От тези хора има голяма необходимост Земята ви, както и ние,
защото те са нашите представители на вашата планета. Това са и Учители, но може да са и незнайни
личности. За нас не е важно да си почитан мислител и да те знаят всички, а да бъдеш вдъхновяващ
Учител и Енергиен човек, който да помага с мисъл, действие, тяло за оцеляването на планетата ви и
оттам да участва в синхрона галактически.

? Тези хора винаги ли са положително настроени? Имали срещу тях противодействие?

— Енергийните хора, вече казахме, служат за балансирането на енергиите и следователно не

могат да бъдат лоши, защото злината е отрицателна енергия, която разрушава, а не събира и обновява.
Тези хора неутрализират негативната енергия и затова казваме, че трябва им много опитност и
подкрепа от нас, за да чистят негативността като вибрация около тях, защото те я чистят постоянно.
Един Енергиен човек може да усвои голям потенциал на прочистване. Около тези хора има негативно,
разрушително трептене, което оказва влияние на тяхното физическо тяло и те започват да усещат най-
разнообразни фантомни болки и болести, които са неоткриваеми с чисто земно диагностициране
медицинско и само с енергия могат да бъдат лекувани, защото енергия с енергия се лекува. В такива
моменти ние се включваме, за да подпомагаме излизането от телесното сътресение и те се
възстановяват бързо и продължават напред по своя път житейски в името на еволюцията. Но трябва да
69
се знае, че Енергийните хора никога няма да говорят и разказват, да се хвалят с делата свои. Те ги
правят мълчаливо, без да бият на очи.
Царичина е част от всичко, за което говорим досега. В този експеримент на дейността ни
съвместна между земни хора и Космичен интелект участваше и Енергиен човек, който беше открит и
воден от нас, за да може да трансформира информацията наша словесно и да я предава, да излъчва
енергия, да изчиства енергия и да води хората.

? Има ли връзка между взривоподобното проявяване на екстрасензорни способности сред

хората и вашето желание да влезете в контакт и да работите в екип със земляни? Нараства ли
броят на хората с паранормални способности и ако е така, това ваша заслуга ли е, или
естествен еволюционен процес?

— Не може да се твърди, че [хората с паранормални способности] са повече. Преди време дори е

имало много повече земни хора със силни енергийни възможности, за които в историята ваша се
говори, и те се смятат за светци, учители, пророци и тъй нататък. Следва време, в което историците ви
спират да пишат и да говорят за способностите на хората, живеещи на Земята. Те споменават само
технологическия и икономическия възход, но хора с енергийни способности продължават да се
раждат, да живеят и така до днес, когато изведнъж и по различни причини отново се отключва
желанието да се говори за силата свише.
Но знайте, че Енергийни хора е имало и ще има, защото, пак да кажем, те са потребни за
съществуването на Земята. Както енергийните спойки на земната кора поддържат целостта на
структурата на планетата, така и Енергийните хора поддържат енергийния баланс на жителите на
вашата планета. Затуй има места, в които се появяват повече или по-малко на брой от тях в зависимост
от необходимостта. Чрез термонаблюдение ние проследяваме именно този биоенергетичен потенциал
на Земята и установяваме къде има такъв проблем.

? Как може да се осъществи съвместен проект с Ваше участие?

— Моделът е направен. Ние казахме, че всичко, преди да стане при вас, се симулира при нас.
Моделът е направен и той ще бъде осъществен скоро, но точното време не може да го изречем, защото
от нас казано, може да бъде провалено от вас. Затова, когато ние преценим, то ще стане така, сякаш
изгрява Слънцето. Ще стане тъй естествено и неусетно, без страх и подготовка, че ще може само да
бъдете щастливи от тази среща, защото тя ще промени много това, което е сега на Земята. Ние ще
осъществим тази среща, за да се избегне голям катаклизъм, който може да наруши енергийната цялост
на Земята. В тази подготовка голяма роля играят Енергийните хора, които имат много работа, защото
струпването на енергия е голямо и те, казахме, с наша помощ постоянно прочистват и неутрализират
свръхвибрацията.

? Откъде идва тази напрегната вибрация и разрушителност?

— Разрушението идва от силното пренатрупване на негативна енергия, която излъчвате вие,

земните хора. Колкото повече материални придобивки имате, колкото повече технологично се
развивате, толкова повече губите от духовното вътрешно Аз. Засилва се много себичността, а тя е част
от негативната енергия, защото „аз“ и „искам“ са навсякъде около вас и това довежда до напрежение и
излъчване на свръхенергия. Тази свръхенергия въздейства на енергийните центрове на земната
структура и тя, когато не може да се изчисти чрез частични земетръси, може да доведе до голямо
разрушение, но ние използваме Енергийните хора да неутрализират тази свръхенергия. Туй е важно,
както казах, за нас от галактически мащаб погледнато. В момента работата им е много напрегната, но
тази вибрация, която сега се създава, е натрупана от доста време и е дошъл моментът на изчистване и
70
балансиране. Но не се бойте, защото Енергийните хора ще се справят. Туй е заложено и го знаем вече
от симулационните екрани.

? В такъв случай имат ли хората свободен избор? Или Космичният интелект направлява
свободния избор на хората?

— Туй звучи страховито, ако ти смяташ, че ние имаме пълен контрол над живота ваш. Ако беше
тъй, всичко щеше да бъде като един съвършен свят на светлина, благоухание, покой и радост. Пълна
стерилност. Туй не може да стане и ние не го искаме, защото трябва да има движение, трябва да има
различно мислене, да има и диалог, и противоборство, защото тогава има обновяване и развитие.
Знайте че ние не контролираме живота ви, не определяме точно житейския път, по който да вървите.
Вие се развивате така, както се сформира вашето физично и ментално тяло съобразно информацията,
която носите в себе си; съобразно средата информационно-енергийна, в която живеете, и съобразно
структурата и набраздеността на мозъка ваш. Много важно е как са подредени стволовите ви клетки.
Всичко туй определя вашия свободен избор на живот, в който вие се движите като слепци. Нищо, че
имате очи; не очите ви водят по пътя, а мозъкът и сърцето, които са взаимосвързани. И двата органа са
много важни за вашето тяло, без да се взема единият от тях за приоритетен. Приоритет има само за
Енергийните хора и той се отнася до мозъка, защото чрез него те са в постоянна връзка с нас и те
живеят чрез нас. Само в техния случай можем да кажем, че ние определяме живота – единствено на
Енергийните хора и на никой друг, защото те са важи фигури за нас и вас. Инак, що се касае до всички
останали, ние сме само създатели и оттук натам само наблюдаваме, контролираме, поддържаме
синхрона на земно ниво.

? Енергийните хора също ли са сътворени като всички останали в симулатор, или се

появяват по-късно?

— Всички Енергийни хора принадлежат към едно начално семейство, което се е заселило на
Земята, но в годините те са се разселили из цялата ви планета, защото е нужно да бъдат на различни
възлови енергийни места по нея. Тези хора, пак да кажем, произхождат от един род. Могат да имат
различен образ, цвят на кожата, език, но имат един особен общ ген, който ги отличава от останалите и
за него вече казахме. Това може да се установи чрез изследване обстойно на тяхната кръв, защото
кръвта е носител на информацията за началото на Началото. Няма как да откриете Енергийните хора
сред вас, защото те по нищо не се отличават от вас и те не афишират, че знаят повече от вас. Те са
земни учители на галактическата философия и пазители на галактическата енергия.

? Възможно ли е Енергийните хора да бъдат унищожени, убити при земетресение, войни и

други катаклизми?

— Първо да кажем как е най-добре да живее Енергийният човек. Около него трябва да има
„семейство“, както вие го наричате. Да има енергия от неговата земна вибрация, която да внася баланс
на чисто земно ниво, инак силата на енергията, която протича постоянно между нас и него, е много
голяма и разрушителна. И за да оцелее, той трябва да живее в семейна среда сред хора, които да
поддържат неговото земно съществуване.
Енергиен човек умира само след като вече е създал следващия Енергиен човек, тоест
продължението свое. Вие постоянно питате за природни катаклизми. Боите се от тях, а трябва да ги
приемате като нещо нормално, защото вашата планета Земя е жив организъм, който трябва да се чисти
по един или друг начин, за да може да продължи да съществува. Енергийните хора могат да бъдат на
места със земетресения, наводнения и прочее, но не в епицентъра. Те ще бъдат в близост, за да
неутрализират силната биоенергетика, която се излъчва в такива моменти, защото страхът тогава е
71
много силен като вибрация и е възможно да се отрази лошо на земното ядро. В такива моменти те като
балансьори не се чувстват физически добре, но то е временно и отминава с наша помощ.

? Вярно ли е предположението, че създавайки земните хора, Вие им давате писменост и

точно тя е в основата на кодираните текстове, получени от Елисавета в Царичина?

— Казахме как е възникнал животът на Земята за вашата биосистема. Но за да има обмен на

информация, между вас, земните хора, трябва да се осъществява контакт. Този контакт в началото е
бил телепатичен и постепенно е закърнял с годините. Затова ние ви подаваме знаците, които определят
буквите и тяхното гласово звучене. Ако се върнете назад във времето, тези знаци имат един корен и
едно звучене, но постепенно се развиват в своето изписване и звучене. Писмото, което се подава от
нас, е шифрово писмо, защото то носи в себе си компилация от много знаци, които – разчленени –
носят индивидуалност, по-късно превърнала се в отделни писмени символи, различни за всеки ареал.
Шифровото писмо, от което ние през 1924 година подадохме една част на Мария 24, работеща за
обществото „Туле“, и след това на Елисавета през 1991 година – туй е именно най-първично писмо,
което поставя началото на вашите земни писмености, появили се по различно време. Затуй по повод
писаното от Елисавета имаше затруднения и недоверие, защото то е нещо съвсем непознато и ново за
езиковедите. Но който иска да знае, ще открие, че това е древният език, езикът майка за всички езици.
Ние подадохме този огромен обем информация тъкмо така, защото няма как иначе да стане, а тя е
много важна за вас и съществуването ваше – в началото и в бъдещето.

? Бихте ли обяснили по-подробно връзката между експеримента в Царичина и

информацията, получена от контактьорите на Третия райх? В различни документални филми
и публикации се срещат рисунки, които много напомнят рисунките в изчезналите тетрадки на
Елисавета.

— Информацията, която е получавана [от контактьорите на Третия райх], е част от информацията,

която Елисавета получи в Царичина и получава сега. Информацията, трябва да се знае, че се
контролира от нас – къде, кога и колко ще се даде. Тогава е подадена само една част като опит за
осъществяване на контакт чрез графично писмо и рисунък. Наблюдавано бе как се изпълнява, което е
подадено, но бе спрян експериментът, защото бе развито много силно желание за господство над
земния свят и за контрол над всичко движещо се и недвижещо се, над всичко земно и неземно. Това ни
накара да спрем с експеримента и Енергийният човек, който бе използван, остана само като балансьор
на енергията, без да може да приема от нас информация, да я трансформира, да я предава словесно и
графично, за което бе обвинена в шарлатанство. Трудно бе да успеем да я запазим и затуй дълго време
не сме правили опити за нов експеримент. До 1990 година в Царичина.

24Мария Орсич (Орсик, Оршич), р. 31.10.1895, изчезва през март 1945 г. В оскъдната информация за нея тя е представена
като известен и близък до Хитлер медиум, ярка фигура на т.нар. „езотеричен нацизъм“ и лидер на обществото „Врил“
(богоподобни). През 20-те години на 20 в. поддържа тесни работни контакти с езотеричното общество „Туле“. Мария и
съмишленичките й са образец на женската красота, носят изключително дългите си коси вързани на конска опашка.
Интересуват се от извънземния разум. От съществуването на други светове и техните високи технологии се интересува и
Адолф Хитлер, с когото тя контактува тясно. Мария O. твърди, че телепатично получава сведения от хуманоида Шуми,
жител на звездната система Алдебаран от съзвездието Телец. Изписва получаваната информация на два езика: на шифъра
на тамплиерите и на неразбираема писменост, която учени свързват с езика на древната шумерска цивилизация, Мария О.
получава техническа информация за конструиране на „кръгъл летателен апарат“, обсъждана на секретни срещи с Хитлер,
Химлер и проф. Шуман от Техническия университет в Мюнхен. Смята се, че са построени 15 прототипа на НЛО и че точно
с такъв тя, заедно с годеника и цялата си група от последователи, изчезва безследно през 1945. По някои данни един от
прототипите е тестван успешно в края на 1944 г. Последното й послание, разпратено през март 1945 до членовете на
„Туле“, е: „Никой не остана тук.“ Тъй като цялата дейност на кръговете „Туле“ и „Врил“ е забулена в мистерия, учените не
проявяват (поне явен) интерес към тях от страх да не компрометират научната си кариера. – Б.ред.
72
 ? Бихте ли разказали по-подробно защо информацията, която Елисавета е получавала от
вас в Царичина, е трябвало да бъде предавана чрез различни изразни средства: йероглифи, на
български и старогръцки, чрез рисунки, схеми, формули, чертежи, стихове, ноти, както и
съчетаване на рисунки с йероглифи, формули и нотно писмо? Защо (ако е вярно) тетрадките на
Ели са изнесени от България?

— Туй, най-напред казано, показа нашата разноликост, познание, желание за помощ голяма от нас
към вас. Неразбираемият текст от странно писмо бе, за да се подаде информация за нови технологии,
която Елисавета изписваше бързо, защото инак тя нямаше как да приеме толкова много и
разнообразна информация. За да я запазим като тяло и мозък нормално функциониращ, ние подавахме
информацията по този начин – от една страна, вие да я получите, от друга – да не бъде унищожен
нашият земен представител. Ние знаехме добре, че тази информация ще бъде много любопитна за
хората и затуй тя ще бъде отнета от тези, на които бе дадена, за да може по нея да се работи. Сега вече
започват да излизат доста обработени [разчетени] материали, но всичко се държи в пълна тайна и под
забрана за обявяване, защото [лицата, поръчали разчитането] не са още готови да говорят открито, а и
да не бъде открадната вече получената информация. Да, писмото е шифрово. В него са използвани
знаци от различни писмености, много формули, цифри и още други неща, защото тъй най-лесно се
създава трудноразчитащ се шифър.
Текстовете, които изписа Елисавета, казахме, са за използването на нови технологии, чрез които
да се спре самоунищожението на планета ви. За нас е по-важно да бъдат направени тези
нововъведения, отколкото да стоят затворени в някое дървено чекмедже. Не е важно кой ще ги
извърши. За нас е важно да се направят. Естествено е, че ще се изпълнят от икономически силни
държави, защото вашата не може да осъществи продължението на проекта ни. Тя бе началото, а други
са продължението.

? Помагате ли на тези, които работят над разчитането на текстовете?

— Щом е шифър, значи трябва да се потруди всеки, който притежава писмото. Ако то трябваше
да бъде прочетено веднага, щеше да бъде дадено на един съвременен език. Но щом е подадено така,
значи трябва да се обмисли добре и да се създаде система или програма за разчитането. Има много
важна информация, която не може да се покаже и даде лесно. Всяка важна информация се кодира и
пази дълбоко, за да не попадне в непосветени ръце. Колко древни и важни писмени документи се пазят
в тайни библиотеки и сейфове именно с тази цел. Колко много експедиции се правят с тази цел. Тъй че
нашето писмо сме го подали и наблюдаваме как върви прочитът. Макар полека, стъпка по стъпка, но
работата върви и това ще запази планетата ви и галактическото пространство.

? Кой се страхува от информацията и защо толкова ревностно я крие?

— Не питайте кой се страхува от информацията, а кой иска информацията? Тя е, казахме много

пъти вече, новаторство, което помага да се върви напред в технологичното ви развитие, без да се
унищожават ресурсите на планетата ви – вода, гори, петрол. Тези ресурси поддържат планетата ви и
не трябва да се изчерпват. Може да се използват много технологии, чрез които вие да живеете
нормално и в удобства, без да се погубвате и самоунищожавате. Ето това е, което сме подавали в
текстовете на Елисавета. Така че няма хора [които] да се страхуват, а [такива] да се надпреварват кой
да притежава информацията. Ще кажем, че се страхуват тези обикновени хора, които са неуки,
незнаещи, неразбиращи, нежелаещи да знаят нещо повече извън собственото си материално, земно Аз.
Това е.

73
 ? Каква информация е закодирана в знаците и рисунките, анализирани от специалист-
биолог?

— Туй, което е подадено на Елисавета, е начинът, схемата, по която е създаден земният индивид.
Както казахме, взет е биоматериал от Земята и на тази основа, в определена среда – симулатор на
Фаетон, е създаден земният човек. Дадена е последователността на развитие от клетъчно-органово
ниво до целия жив индивид. Подадено е всичко от самото начало, защото е важно за вас. Вие вече
създавате в извънутробна среда нови индивиди, което е също доказване на възможността да създавате
живот изкуствено, когато има биологична среда, отговаряща на вътрешноутробното развитие на
ембриона.
Ще кажем, че по същия начин са създадени и екземпляри от животинския свят – воден и сух. Това
е.

? Има ли разлика в начина, по който ние и вие разбираме човешкия живот, неговата роля и
предназначение?

— Вече казахме, че животът на планетата ви има смисъл, защото биоенергетиката ваша е

потребна за съществуването на планетата ваша, за нейната пулсация, а планетата Земя е част от
галактическата структура и тя трябва да съществува, за да има планетарен синхрон. Вие няма как да го

74
разберете, защото мислите и действате съобразно вашето земно проявление, защото все още нямате
контакт с нас и не сте включени към Общия галактически колакториум.
Но ще се опитаме да го обясним просто. Паметта ваша е частица от общата памет, която
съществува в космичното пространство, напластена информация, която ви обгражда и в която вие
живеете. Тоест паметта на клетката е част от космичната памет за сътворяването и продължаването на
индивида човек, а информацията, която този индивид носи и поради която е различна от другите
личност, е част от информацията, която съществува около вас. Тя е многопластова, незрима, но много
силна като енергия и влияе върху всеки мозък. От туй на каква честота на трептене е настроен
мозъкът, зависи човешката същност и изява.
Ако някой още се чуди толкова ли е важна тази планета [Земята] и не може ли без нея, ще кажем
пак: „Да, важна е и не може без нея, защото тя е в енергийната верига.“ Ако ли тази верига се
прекъсне, това ще разруши галактическия синхрон. Ние не можем да го позволим. Планетата ви е
толкова важна, колкото и другите подобни планети.
Ние следим този живот [на Земята] да съществува и го правим чрез Енергийните хора, които,
казахме вече, живеейки сред вас, поддържат нормален биобаланс.

? Все пак ситуацията на Земята като цяло е много сложна. Откъде се поражда това
напрежение и как се овладява?

— Да, сега е преходен период, в който има нагнетяване на енергийни участъци, които при вас се
проявяват като големи човешки конфликти. Но ще кажем, че то е свързано и със самото движение на
планетата около оста й. Магнитните вълни влияят върху мозъчната ви дейност и затуй има такова,
както вие го наричате, „напрежение“. То ще отмине и нищо фатално няма да се случи, защото ние
контролираме енергийно всяко мисловно поле и там, където има ситуация за изригване [на
напрежението], се изпращат силни вълнови импулси, които го изчистват. За да си го представите – то е
като силен пожар. За да го потушите, първо се грижите да няма разрастване и започвате гасенето
отвън навътре, а в епицентъра използвате силен разтвор. Така и ние изпращаме вълнова информация
като фуниевиден лъч, който се справя успешно с потушаването на енергийното свръхнапрежение. В
такива ситуации ние, казахме вече, не изпращаме в сърцевината на конфликта Енергийни хора, защото
те ще бъдат унищожени от неговата свръхенергия, която ще протече през тялото им. Те са в близост,
за да контролираме мястото и за да не се получи ново напрежение. Тъй те участват във
възстановяването на равновесието на биосистемата, а ние чрез нашите галактични системи за контрол
премахваме енергийния пожар.

? Защо бе затворен обектът в Царичина? Избран ли бе специален момент за

прекратяването на работата?

— Всичко, което се работеше през тези две години, изцяло бе контролирано от нас. Нито за миг
работната група не беше оставяна без наше наблюдение и ние следяхме всичко да върви по своя най-
правилен и логичен път. Дори ситуациите, в които имаше напрежение, ние ги смекчавахме и
оправяхме чрез подаване на информация, която да доведе до избистряне на действията, мислите,
желанията на хората, работещи на обекта. Беше нужно да се работи и то се случваше, както беше
нужно, и да се спре работата, когато трябваше. И тя бе спряна. Защо? Защото нашето решение бе да се
спре на този етап, за да може да се изчистят позициите от двете страни и да се осмисли може ли да
продължат да се извършват още съвместни действия. Получи се натрупване на много информация,
която трябваше да се обработи от вас като чисто земно тълкувание. Всичко бе запечатано в тайнство,
замразено и пазено до мига, в който да се реши да бъде обявено, че такъв контакт – с обща работа
между земни хора и Космичен интелект, е направен. И че могат да се правят много неща заедно, без да
се отричат тези, които са невидими и недосегаеми за чисто земно възприятие.
75
 ? В тази връзка, има ли вероятност обектът в Царичина отново да се отвори?

— Ще кажем НЕ, защото което трябваше, то бе направено. Ще кажем пак, че туй бе първият в
света експеримент между земен екип и Космичен интелект – сборен екип от същества, живеещи извън
вашата Галактика. Нашата единствена цел бе да покажем на вас, земните, че съществуваме и че не сме
войнствено настроени завоеватели и унищожители, както често ни представяте. Нашата задача, която
ние изпълнихме чрез работата в Царичина, бе да се покаже, че можем да работим заедно в една обща
кауза за запазване на планетата и на планетарния синхрон.
И от всичко натрупано при вас като текстови анализ има положителен резултат. Да, вие не го
знаете. Той не се огласява, защото все още не е взето такова решение. Смята се, че обществото ви не е
готово да приеме нашето съществуване, макар да има промяна вече. Знайте, ние смятаме, че времето е
напреднало и че трябва да го приемете, защото ние можем да ви бъдем в помощ. Има едно общество
от хора, които искат да владеят, да контролират живота на планетата Земя. Да преразпределят всичко и
всички, които съществуват на Земята. Тези хора изкуствено създават конфликти, за да могат чрез тях
по-лесно да владеят вас, другите. Те притежават огромни блага, с които искат да бъдат „владетели на
Земята“, но туй е твърде нелепо и не може да доведе до нищо хубаво, а само до разруха и
пренатрупване на отрицателна енергия. Затова казваме, че ние можем да помогнем да се запази
планетата ви. Пак ще кажем, че ние можем да помогнем много. Туй е нашето желание.
Ново отваряне на Царичина няма да има. Там ние приключихме с нашия планетарен експеримент,
който, трябва да се каже, е положителен. Ние сме благодарни на цялата група, която работеше, също и
на Генералния щаб на Българската армия, защото без него нямаше да успеем да го направим. Искаме
хората да зачитат работата на офицерите и на Елисавета в тази трудна задача и да се отхвърлят
всичките обвинения по техен адрес. Първо се замислете кой от всички вас би се посветил и работил за
тази кауза при онези твърде тежки условия. И си отговорете, а след туй съдете или корете!

? Бихте ли искали да кажете нещо на хората, участвали в експеримента „Царичина“?

— Странен е твоят въпрос, защото обръщение не можем да правим. Ние работим и вие работите
по една обща идея – да бъде доказан произходът на живота на планетата Земя и [този живот] да бъде
запазен. Хората, които работиха и поставиха началото, и хората, които работят сега и продължават
развитието на това начало, всички те помагат на нас и вас за бъдещото включване на Земята в
Галактическия колакториум. Всеки свърши своята работа за нашето общо дело и трябва да се каже
честно как се потруди екипът, който положи началото с Царичина. И да спрат негативните изказвания,
които освен да значат обида, че [техните автори] не са включени, нищо друго не представляват. Нека
се отдаде заслужена отплата с добрата дума, че те [работилите на обекта] са едни от пионерите, както
по земному се изразявате, в започването на нов път за общуване с нас. Този път остави трайни следи,
пробуди мисленето, анализирането, приемането, споровете по въпроса съществуваме ли ние. Можем
ли да работим заедно и как? Дошъл ли е моментът на видим [от всички] контакт? Едни ли сте във
Вселената, или не? Има ли други, много ли са и какви са те? Хиляди въпроси, които поставиха
началото за много отговори.
И ето, ние сме тук, с вас, и отговаряме и ще отговаряме, за да бъдем заедно. Нека бъдем заедно!
Срещата ни наближава.

Вместо епилог

Читателю, честито! Най-накрая се логна към автентична информация за съдбовния контакт в

Царичина.

76
 Разказът на Елисавета Логинова за загадъчните събития в Царичина е история с ясно начало и, по
всичко личи, отворен и трудно предвидим край. Камо ли развръзка.
Спомените на единствения сред оцелелите участници в онази епопея очевидец в добро физическо
и доказано психично здраве не поставят точка в тълкуването й. Със сигурност обаче пораждат куп
въпросителни. Едни са от чисто технически характер, други, произтичащи от тях – етични и не по-
малко любопитни.
Ето една незначителна част: Къде се дянаха изписаните покрай Царичина тетрадки? Кой работи
по разчитането им и докъде е стигнал? „Отгоре“ ни уверяват, че кодираната информация за
оцеляването на Земята е пренасочена за разшифроване където трябва, но все пак – къде е това „където
трябва“ и защо и как се е озовала там? Къде са дневниците на работата по секретния военен обект,
както и видеофилмът от консервирането му, съхранявани, подобно на „тетрадките“, в секретната
секция на генщаба на Българската армия? Кога точно изчезва цялата документация, кой е разрешил да
бъде изнесена? (Надали тук става дума за извънземна намеса; излишна е.) Защо проектът, ползвал се с
подкрепата на пет правителства, трима началници на Генералния щаб на БА и българския президент,
се закрива неочаквано и някак припряно? Поради какви причини точно Елисавета Логинова едва не
влиза в затвора, нарочена да понесе вината, че е подвела висшия команден състав на българската
армия? Защо и как куп публични фигури биват внезапно поразени от амнезия и променят драматично
мнението си за проекта и за работата на г-жа Логинова? И ако им се е наложило да го сторят,
например по висши държавнически причини, не можеше ли обновените им прозрения да звучат, ако
не друго, поне по-човешки (подминавам скучни понятия като „етично“, „почтено“, „съвест“ и прочее)?
Четвърт век след царичинската епопея държим в ръце истината на единствения участник, дръзнал
да проговори днес. Много неща ще приемем нееднозначно, но едно е сигурно. Експерт или не, човек
трябва да си мери приказките, размислите и страстите, когато нагазва в непознати области. Особено в
такива, които освен комплексни знания изискват широк кръгозор и визионерска дарба. За да не бере
срам впоследствие. В тази връзка признавам, че започнах да работя по книгата с нагласата, че „онази
дупка“ е щуротия на военните, в която (дупка) са закопани милиони народна пара. Представата ми
днес е доста по-различна и, меко казано, ми е неудобно, че съм допуснала да ми се внуши горният
конструкт. Затова, мисля, сред най-важните въпроси са следните два: Защо публичният образ на
проекта „Царичина“ е устойчиво негативен? Кой и защо се постара (и още се старае, ще го видим
съвсем скоро след публикуването на тази книга) да не посягаме към темата „Оная дупка“, за да не
изглеждаме като идиоти? Spiralata.net
Ето затова издадохме тази книга. Който потърси в нея факти и отговори, ще намери.
ДАРИНА ЦВЕТКОВА
Редактор

77
 Първи прочит
(страница 98)

Пита ли се как жива материя дава рода – жена и маж ксатворява? Иска се сила велика! Во покой
солнце греуъ топло. Веди писая: Земля юбава е. На Земята ерата на людито настава. Може йод
истината да се каже, та люди ще знаят за някое добро знание из нашия живот.
Землята има живот от векове поколения твари, като: динозаври, игуанодонти, ихтиозаври,
диотреми и како солнце свети над тия, нямало люди на землята да живеят. Иска душа. За Веди ерата
настава. Живеят люди. Пазят сигнала на Земята ви!
От престари векове ясно става койо живота налюдите дава. Тая земля иска твердо да живеят люди
– да има слово, но саде за людите; твари да води. Мислите – мощ, твердост за живата воля дават. Има
свята воля, коя во живота води и търси истини библейски.
Живо родено тяло – мъж и жена – жена, а не е Аз. Саде има и от двата рода. Но майката по-късно
от мъжа тежко се во тайна дели. Бащата истрадва тая понятна болежка вав тая ера.
Циклови явления – вулкани палят яко та няма спокойствие. Люди диви во мъки йод вулкана
бягат. Веди записали го каков е живота див. Тук божа мисъл. Избавени люди – тверда воля во
изпитание. Видимо Ерата на динозаврите измина от живота.
Дивни, звезни знамения во небесния хоризонт – койо от койо по велико. Сипе огън, молния
свести, саде камъни падат. Вулкани, лава – гибел за живота има. Висша сила диктува, мъмри, наказва
делата юродливи за да бъдат ако може изваяни во мяра.
Мъката поука вещае. Люди дирят покой. Воля божа повелява – юродливи дела по милост да се
опокояват от изкушаване. Ради Бога со словото „Веди“ от изпитание полека юродлива воля како дим
изминава.
78
 Като велико изпитание за древни люди може да се види: исполински зверове витаят и хищна
угроза гони хората. Диви зверя те с лов могат да победят. Дивото най-после може веке да се отдели
яко от людите наши. От почва нова сила на земля.
Тайна голяма пази хрониката на велики сили. Как явно во рода жена и маж твердо разделя. Даден
цикъл изволе не може току живи клетки без внимание да разделя – вагината от фалоса, та жена от маж
се дели. Отделена е жената.
Генеталиите на людите се намираха непосредствено едно спрямо друго. Те обединявали нативния
акт единно, но зачеване става твердо като има два индивида – жена и маж хибриди, взаимно дават
живота.
Зачева мажко во жьонку – женку се тика ко мажко и индивидите зачеваха во вагината жив юрод.
Тия люди популацията правели, но мотация иска такава подмяна да бъде. Нови опити явно дават нови
люди твердо.
Заделя още хибрида – маж/жена. Мутанта няма развитие. Нужно е божьо решение за нови герои.
Такъв шок хибрида иска органна замена. От мажа умира вагина, жена губи фалоса. Закърняват. Дели
маж како жена. Органи како у людите твердо.
Фаза на забременяване види се от како вагината исполека наедно матка зърно зародиш големейод.
Исмуква сила съвсем йод фалоса, като утихва за периода. Юргазън не гони жената до когато люди
раждат – истинска мъка даже.
Твердо фаза на зреене кодира гиена. Диктува йорганични знаци. Така по максимално множене и
попьолация е родова и хибридна. В поврата типична промена варира како мъжхи/жьонхи пол се дели.
И фаза на делене на пола тестизи губят йод хормони. Юроди диви излиза. Тихо семенници
тотално загиваха от вагина. Женска сила избива щото тврдо излиза пола единичен за жената. Матка
скрива фалюса напълно саде како клитира. Така жена дойде.
Женски матерни генетали лошо, тешко понасяха бременно положение. Лошо раждане. Болно
поколение. Болна матка закърнява – видно хилаво поколение, фалоса заяква тврдо като мажки
хормони фалоса веке даде.
Делене на людете во маж и жена спешно спасява гена, рода от унищожаване РНК индивида. За
тотално генно откъсване нагодява мутационна хармония. Регулира господствуваща новообразувана
пополизация.
Саде мутация молекулярни видове моделира. РНК молекули закодяват ДНК иедно завинаги.
Докато нова клетна система поколение рехабилира, популация отмира. Двойно полови хибриди веке
хилави. Клетка изродена. Индивиди нови саде.
Мажки хромозоми до женски решително по силни повиват верижна клетъчна ядка. Со женски
хормони – генетен код PНК иедна клетка во матка е како парво заплождане за нов како савременен код
на людите.
От начало матката пола (рьода) знае – дали жьонски, мажки е. ДНК плазмата въвира во състава
сухспенсен движил мажките хромозоми во състав половина и три мажки, двата на женски волум матка
двои и популира.
Во матка индивида органно генетално отглежда не година по време. Редовно исвеждано веке йод
утробата може на десета луна. Ивулира и генерация на людите – жени, маже заедно живеят. Винаги
тарсят допирна воля.
Люди желаят маж, жена в иедно любовна сила да усетят та да отрасне генен тип индивид на тая
земля, която милиони хора за нов живот гони како по план незнайен, велик. Господен дар –
провидение боже за благост божия.
Висшата намеса исправя отклонилото се двуродово поколение. Лоша мутация твердо умира. Нови
видове вариращи молекули PНК по полове дозира клетки ДНК, конбинира майчини и бащини знаци.
Гени родили индивида.
Милиарди молекули систематично конфигурацията генна за промяна органногенезна помагаха, та
делото за нов вид популация да исметне невидимо модулите конструктивни. Нова органна модулация.
79
 Ияйцеклетни мажки хромозоми ваят разни нови видове на родови знаци – разнополови
двустранни генетали. Мажки генетали саде позитивни хромозоми отделят, докато негативни
хромозоми на женски како.
15.06. 1994

Втори прочит
(страница 98)

Пита ли се как жива материя жена и маж – два рода сатворява? Иска се велика сила! Сьолнце
грело топло. Ведите писали: „Идва на Землята ера на живите люди“, и може веке истината да кажат и
люди да знаият някойе добро познание из живота ни. юбава е.
Землята има живот от Векове от поколения твари, като: динозаври, игуанодонти, ихтиозаври,
диутреми, но хора нямало на Земята да живеят. Да живее душата иска. За Ведите настава ерата и пазят
сигнала земен за людите!
От прастари векове става ясно койо дава на хората живот/а/. Тая Земля иска твердо да живеят
люди – да има слово, но за людите, саде твари да водят. Мислите дават мощ на живата воля. Има свята
воля, коя во живота води и търси истини библейски.
Живо родено тяло маж и жена – жена и маж како има йод два рода, като майката по-късно йот
мажа тежко се во тайна велика дели. Бастата истрадва там понятна болка во тая ера.
Циклови явления – вулкани опалват яко та няма покой, па люди диви во мъки йот вулкана се
крият. Веди записали твердо каков живьота е див. Като Божа воля избавени людиво испитание
живейот. Ерата на динозаврите йодмира йот живота на земята.
Дивни звездни знамения во небесният хоризонт – койо йот койо велико по. Огън сипе се, молния
сфети, саде камани падат. Вулкани, лава – гибел са за живьота. Висша сила диктува, мъмри, наказва
твердо делата юродни да бъдат ако може во мяра изваяни.
Поука мъка вещае. Покой люди дирят. Повелява Божа сила уродливи дела по милое да има
прожка йод искусението. Йод Божа воля словото Веди юродлива мисъл исполека прокужда како
дихание заминава навеки.
Като изпитание за древни люди идват исполините. Диви зверове витаят и хищна угроза гони
хората. Те дивите зверове могат с лов да хванат. Дивото вече може по вид да си дели от людите. На
Земята нова управа води само.
Тайна велика пази хрониката на вечните сили – как явно рода жена йот маж се дели и какодаван
цикал не може живи клетки рязко да заделя – фалос от вагина. Во вниманийе жьона от маж да
разподеля нац(ч)ева. Во максимална форма на Землята изявява жената своя род како.
Генеталии на людите се намираха непосредни спрямо двата пола срещуположно. Те обединявала
нативния акт. Единни, но като зац(ч)еване става твердо, ако хибриди маж и жена – два индивида
творили живйота ни.
Зачева мажко во жьониско, женско се тика во второто мажко. Индивидите зачевали во вагината
живи хора и хората – хибриди правели популация. Мутантна проява налага тешка промяна за нови
люде.
Заделя оше хибрида – маж – жена. Мутанта няма развитие. Нушни са Божа намеса за нови видове
и промяна. Явна органна корекция. Йод мажа йотмира вагината. Жена губи фалоса. Закърняват.
Йодделя се маж от жена. Органи како у люде на нашите времена.
Фаза на забременяване. Види се как вагината наедно со зарно на зародиша бавно наедрява като
изпива йод фалоса силата свършена, та той губи можене. По това майж(ч)ино време юргазам няма
докогато жената роди во ма(ъ)ка велика, голяма.
Твердо фаза на загряване кодира гена. Диктува юрганични знаци, така до максимално множене.
Даже попьолация е родова и хибридна. Во поврата типична промяна се оказва когато мажки йод
жениски пол дели се твердо.
80
 И фаза на делене на пола. Изгива сила йод хормони на мажа. Юродливо семе и семениците
йодпадат, измират тези. Йот вагина женска сила избива като се заформува женски род. При ново
жената покрива во матка – скрива фалоса како клитор. Женски матерни генетали лошо, тежко
понасяха бременно положение. Лошо раждане. Болно поколение, фалоса заяква твердо, като мажки
хормони фалоса веке дава.
Делене на людите во маж и жьона. Спешно спасява гена, рода от унистожаване, та РЕ НЕ КА (P H
К) индивида за тотално генетно откъсване нагодява. Мутационна хармония регулира господаруваста
новообразувана пополизация твердо.
Саде мутация молекулярна вида моделира. РЕ НЕ КА (P H К) молекули закодяват ДЕ НЕ КА (Д H
К) йедно завинаги докато новата клеточна система поколение рехабилира. Популация йотмира.
Двуполови хибриди веке хилави. Клетка изродена. Люди нови саде.
Мажки хромозоми до женски решително по-силни повиваха верижна като клетна ядка со женски
хормони – генетен код на РЕ НЕ КА (P Н К) бедна клетка во матка като първо заплождане за нов и
съвременен код на людите.
Йод начало матката рода знае – дали жьонски, мажки. ДЕ НЕ КА (Д H К) плазма вавира во състав
суспенсен движил мажките хромозоми во състав половина и три мажки – двата на жьонски волум.
Матка двои като популира.
Во матка индивида юргано – генетално е изнасял веке не година по време. Редовно довеждано йод
утроба се изнася, може на десета луна. Ивулира и генерация на людите. Жени, маже наедно живейод.
Винаги тарсели допирната воля.
Люди желаят маж та жена ведно любовна сила да усетят, за да отрасне генен тип индивид по тайа
земля саде койято милиони люде на нов живот гоняха и како по план незнаян велик Господен – дар от
Веди, провидение Боже за земля, благодат Божия.
Висша нова намеса оправя отклоненото двуродово болезнено поколение. Лоша мутация отмира.
Нови видове вариращи разни молекули РЕ НЕ КА (P H К), по полове дозира клетки ДЕ НЕ КА (Д Н
К). Комбинира майчини и бащини знака – гени родили индивида нов.
Милиарди молекули систематично конфигурацията генна за промяна органногенезна помагали.
Делото за нов вид популация да изметне невидимо и модули конструктивни на нова органна
модулация гени.
Иайцеклетни мажки хромозоми вайот саде разни нови „Y“ и „X“ видове родови знаци –
разнополови веке двустранни генеталии. Мажки генеталии како позитивни хромозоми йотделя, докато
негативни хромозоми женски да бадат яко.
Като негативни хромозоми женски во окосмяване – леко – како положителни хромозоми мажки –
косми явни множат половия вид. Мажки, па женски хромозоми саде се умесваха, како жена много
мажа няма косми. Полови мутации – видове люде маже, жени – модули генни.
Мажки диктува сила из хипофизна тъкан. Женски трупа негативни своите молекулни хромозоми
во щитовидната жлеза и „X“ – „Y“ – маж. Два „Хикса“ женсха направа, хормонна функция за родовите
белези.
Велика мисловна роля свързва тайната на рес(ш)ителното яко органно желание на двата пола за
вокупление, когато полови желания сварзваха раздилено цяло на маж, жена – веке двойка единен
еталон до векове.
Блокира ДЕ НЕ КЕ (Д Н К), локализира изванродителни наследствени кодове. Няма изменение на
схеми. Така е – рода захваща наследство. Гена изменя позиция шоково при рязки катаклизми над
природа жива.
Химично влияние. Космични алфа, В(бета), гама лъчи лишават хармонията генетична. Изотопи
шоково покосяват твердо ерозолени зони. Пепеляли запалената, погинала, изродена, замираща земя на
людите – родени така за изпробване.
31.08.1994 г.

81
 (страница 99)

Катаклизам живи хора избива. Уроди жегосани. Мутации изродили йод люди во нисверноти.
Хранилища крили хора от ужаса. Дълбоки пещери гибел йодвели. Няма измиране от радона,
генерационно спасение. Яки люде ударжаха ядрена атака, като земля издивява, така диви живеят
люди. Уродливи заинно зверя живейот во генерация, дивото бавно йодмира.
Катаклизам – земното разлагане на кората за ядрено унистожаване. Планета земя като голямо
ядрено легло, кадето се появява взрив и нарушена цялос на йоносаверата йод ултравиолетови лаци и те
давали избиване на живите видове – флора, фауна, живи люде, голям йорганичен взрив.
Земята – катаклизам голяма гибел потапя, вулкани, порои. Избива ядрена атака, за да погине
земята атландска – потопена твердо разменени вьода и земля. Хора йод ужас умират, та някои от тях
като могли покой во уровени подоземляни домове диви живйота повели. По родове живи пазят се
людите.
Хрониката решава леко как така живейод хора, укрили се йод ужаса, схождат на нодища како
горила. Люди генетно не са маймуни. Како под тая земя пещерна разни изменения наставали –
биоизменения на популация – нагаждане мутанта на влажна, душна, студена пещера. Запошвало косми
да растат – како зверя.
Промяна на епителен саде горен пласт – визуална промяна сходна на маймуна, а не е. Това са
твердо дегенерати люди кои йод щитовидна функция усилена се окосмяват. Много панкреасен нагон и
полова сила. Депресия во тимусна задстомашна железа, хипофизната.
Во Тихия, Атлантичния Океан останки от Атлантида и голяма култура, во минало се погубила.
Има древни. Изоставените градове во Кампучия, ЮАР, Мексико, останали от Атлантида – сигнал на
„ВЕДИ“ (Божието писание) до люди.

82
 Хората на землята не могли да намерят земята…
…защото е не земля, но саде голяма култура, погинала йот катаклизма на взривени земляни
населени места, дирени векове залудо. Запазени руини – оцеляли тези, посветени култови храмове,
светилища, гробници, които са запазени йод контакт космогонен.
Те могат наистина да уловят връзка – пулса на Космоса. Много не били видяни – укрити,
заровени далбоко. Могат да се на землята намерят руини нови писмена непознати, неразгаданите
ведийски митични послания, пазени за посветените йод велика памет – Космично знание.
Тешка катастрофа умори духовната гигантска цивилизация, кадето люди прьобразуват вав земен
план потенциалната сила на духа, на духшата, на самоусазнаване на божественото начало.
Недостигнати познания минали явно земна норма и погинали.
Фатална катаклизма успява поне човешки юрганичен корен да запази – ембриона по земята ви.
Жесток дивашки живот живеят пещерни люди, намерили покой за векове, погребали памет, но
усетили емоционални повеи твердо на духовни прояви; на вяра, на изкуство – деяния появени из
паметта.
Космосна памет, познание вселенско минава по-леко во паметта човешка. Не са нужни гигантски
ери за генетно овладяване, осъзнаване духовния мир – код, утвардил хоримоналното, материално ДЕ
НЕ КА во иединение со емоционалното ДЕ НЕ КА.
Родителни грижи видно поколение юродливи не знаели как да лекуват йот хилаво тело, та така да
живее. Млади умирали. Пришина во липса голяма на физиологишни елементи, веке уморени во
пещерен, влажен, тамен живот. Родители болни лошо. Занижени половите дейности.
Занижена функция на тестерони, естрагони, дори фосфор няма, калций, та кости яки могли да
бъдат; желязо, кадето хемоглобина прави – няма, избелва кръвта. Калий, Na (натрий) ако няма,
погивали сетива, настроения. Мозак тешко, бавно рехабилирал заради радона.
Години минавали, радона бавно отзвушавал. Кората на мозака е тази, която покрива рйодовата
памет, сахранила човешките коренни кодове. Води мислените дейности. Помага някои забавени изяви
наново да удвоят и духовния пробив да навакса генезешно овладяване от людете, решително победили
радонното зло време.
Радиация отминава. Живота на хората йоди по нови посоки на жизнено битие. Люди пещерен
живот са(дж)четавали като наван излизали. Открития живот дава нови истински сили, якоста на
уморени от радона. Започнали подеми да дооформят характерния вид на люде – резултат – Дело на
Словото.
Дилема е кошници как да правели по-добре, по-здраво да носят. Люди намазали кошове со кал,
юта, защита от радона, фосфор, йодни листа, кои иззатворени у кал, пазели те така храната. Дирили
люди фосфор во глабини, во пестерите копаели. Скален камок хубаво трошели, со тая юта месили, со
йода пазили.

15.12.1994 г.

Би ли могло да се нарече „откровение“?

Мария Ножарова споделя пред сп. „Съвременник“25

Когато баща ми навърши 93 години, възкликна: „Не усетих кога се изнизаха толкова бързо и как
доживях внуците ми да посрещат внуци!“ А животът му беше непосилно отруден и свидетелствата за
делата му потънаха всред архивите в Политехническия музей.
Запазих името му и след брака си, но дните на моите 68 години се изнизват тежко, бавно,
напрегнато и докато ги изгледам, миг след миг стъклата на очилата ми се подмениха с девет диоптъра.

25 Публикуваме текста на М. Ножарова в оригинален вид, без редакторска намеса

83
От художествената ми професия остават скромни следи, реализирани в траен материал, още тук-там
публикувани познания и мисли, а неуловимото, което и времето не може да отчете, е умението ми да
роня късчета душевност и да ги поднасям, понякога и безразборно, на всеки, който ме погледне със
сълзи в очи.
В хладните дни на 1992 година ме запознаха със сродна душа – Елисавета Логинова – младо,
крехко същество на 33 години, родила две мъжки рожби, прекарала две години в завоите на
„Царичината дупка“ с надежда да се домогне до търсеното „неизвестно“. В момента на запознанството
тя беше унила, с мисълта на незавършеното дело, защото бе запечатан и заличен входът на
„Царичината дупка“. До нея прихлупена лежеше папка с изрезки от вестници, набрали десетина
сантиметра височина, грижливо събрани и прошнуровани от съпругът й – Илия Логинов – участник в
прокопаването на тунела. В писанията на тази папка се гърчат хули, подигравки, рой нецензурни думи
в гаменски стил и недостоверни твърдения на дипломирани журналисти и учени. В друга папка бяха
събрани ксероксни копия на листове от тетрадки – изписани отгоре до долу с йероглифни знаци,
наподобяващи поне на седем-осем вида непознати писмености. Това не може да се опише с думи. Би
трябвало да се види. През царичинския период Ели бе изписвала ежедневно тези странни редове,
придружени с рисунки, чертежи, нещо като формули. Тя бе изписала около 800 подобни страници,
засекретени по-късно във военното ведомство. За разчитането им е била потърсена помощта на
специалисти по езикознание. С тази цел се е пътувало и до Израел. Заключенията на някои именити
израелски езиковеди и специалисти са били необнадеждаващи, изписаните от Елисавета Логинова
„знаци“ само напомнят писмености, без да са такива. Изключение правят някои йероглифни елементи,
които наподобяват символи, изписани върху китайски жречески кости. Върху това предизвикателство
би могло да се работи, ако се осигури подходящо финансиране.
Ели Логинова ми предостави единични копия от своите различни писмености.
В дъждовната мразовита нощ, когато слязох от последния трамвай и застанах мокра пред
входната врата на дома си, аз вече бях усетила обричането си, че ще тръгна по дирята на загадъчното
перо и че рано или късно то ще заговори… Аз съм професионален художник. Бях удивена от
многообразието и графичната изтънченост на тези символи, нещо ме задуши, със сърцето си усетих, че
не може да става въпрос за шарлатания или неумели екстрасенски приумици.
От този ден, когато говоря от името на своето Аз, то става събирателно на част от мене като
професия и интелект и след това се съчетава с духовната подкрепа на приятели или книги, случайни
срещи и запознанства, които ми съдействаха да се добера до търсения материал. Всяка нова находка я
споделях с Ели и заедно търсихме истинността на отговора.
Добри приятели ми осигуриха тихо, спокойно кътче в музикалния отдел на Народната библиотека
„Св. св. Кирил и Методий“. Подбрах десетки книги с писмености и руни от различни епохи. Четири
месеца се взирах да открия някакво подобие на „уловеното“, но в много от тях се намираха едва по
три-четири знака, които съвпадаха със записаното от нея. Все по-често погледът ми се взираше в
редовете на една 126-а страница, докато накрая тъкмо над нея „прогледнах“26. Там на ред 4, знак 15
съзрях, че един от буквените знаци е съчетан от три по-прости елемента „r“, „II“ и „I“. Перото
отчетливо е прекъсвало при изписването на всеки отделен елемент. Не разбрах в момента какво беше
това – съзерцание, просветление или хрумване както при „Колумбовото яйце“. С други думи, озари ме
прозрението, че знаците са съставени от отделни елементи. Вече не беше проблем всеки знак да се
разбие на съставните си части. Движението на перото ме насочваше безпогрешно. В същото време

26Не си правя илюзия, че читателят ще разбере докрай начина, по който успях да декодирам „продиктуваните“ на
Елисавета Логинова послания. За мен (пък и за всички нас) бяха необходими пет години взирания, опити, надежди,
опознаване на графичните и фонетични стойности на тридесет и пет древни писмена, за да получа своето „просветление“.
Нужни са ми поне още 50 страници, за да разкажа ясно и точно какво съм правила (нещо, което бих сторила пред
специалисти – езиковеди, ако те проявяват интерес към моя човешки труд). Ето защо, моля читателят да ме извини за тази
непълнота. Все пак, описвам пътя, който изминах, правя го, за да докажа, че това не са били просто мои „видения“ и
приумица, а извършена тежка и упорита работа.
84
древните писмености, в които се вглеждах, изобилстваха от графични елементи, които съвпадаха с
разчленения знак.
Нова изненада за мен бе, че много от писмените символи от цял свят имат еднакъв графичен израз
и фонетично звучене – нещо като едно „есперанто“ от древността.
От десетки образци ксероксиран материал избрах 25 писмености, впоследствие допълних още 9.
Аз не разполагам с богатството на езиковедските познания, а само с културния екзистенц минимум от
изучаването на няколко езика и познанията ми като художник, преподаващ много години история на
изкуството със задълбочен интерес към древността, фактът беше налице – това не са драсканици, а
писмени символи, но кой ще ги разчете? Египтолози, познавачи на клинописно писмо, руни, санскрит,
китайски и японски йероглифи? И кой ще плаща за труда и квалификацията им, като познаваме
възможностите на нашата измъчена България?
Често звучат в ушите ми думите на погиналия ми съпруг, режисьора Иван Попов (от петнадесет
години го няма): „На всяко нещо трябва да се отдели толкова време, колкото ще бъде необходимо то
да се реализира.“
И времето започна да тече…
Мъчителното е, че в живота ми текат много успоредни потоци от време. А календарното време
неуморимо отброява своите двадесет и четири часа.
В тези двадесет и четири часа се вредиха и трудните мигове за разчитане на писмената –
разчленявах сборните знаци поединично и търсех техни графични подобия и фонетично звучене в
избраните 34 писмености. Така се подготви основата за съставяне на речник, който трябваше да
докаже, че знаците на Ели са загадъчна, но и реална писменост. Всяка отделна древна писменост
обозначих с пореден номер от 1 до 34.
Примерно елемента „Вертикална черта“ (I), извлечен от знаците на Ели Логинова, проследявах в
аналогичните прототипи от вече подбраните писмености и нанасях фонетичното му звучене във всяка
от тях. Така за всеки отделен елемент се набираха по няколко фонеми, а записаното от Ели се
„озвучи“. След мъчително „сричане“ и съпоставяне на графичния знак с принадлежащите му фонеми
текстовете, продиктувани на Ели, започнаха да придобиват смислен израз. Не по-малко трудно бе да
се поставят препинателните знаци, тъй като те дооформяха съдържанието.
Още отначало в търсенето не бях сама. Около мене винаги има млади хора, бивши и настоящи
ученици. Те поеха дежурство да ми помагат, без да разгласят това, в продължение на няколко години.
Една Вера, Надежда, Галина… Най-полезна за мен бе дъщеря ми Марина. Нейната намеса се превърна
в постоянно съдействие и до ден днешен. Задълбочена, проникновена и предана на делото. Обособи се
втора група, която пое картотекирането на графичните знаци – Ели, съпругът й – Илия, Петя Динева,
Стойко Стоев и моята дъщеря Марина.
Постепенно разбрахме, че информацията, записана с непознати знаци, отговорите от директните
контакти, посланията или известията, рисунките или нотите, се черпят от така наречените „Акашеви
записи“.
Дали няма да обидя читателя, ако поясня? Самата аз бях чувала смътно за Акаша, но през 1976
или 1977 г. до мен стигна изрезка на известие от БТА. Там бе оповестено едно интервю с прочут
италиански професор по полифония. Той бил изобретил апаратура, която възстановила от етера
текстовете на забравена антична драма, играна през I век от н. е. на римски форум. Текстът бил
изтеглен от информационния възел на Акаша. В интервюто професорът бе заявил, че ще унищожи
апаратурата, тъй като ако тя се съхрани, ще изчезне тайната между хора и народи и светът ще се
сгромоляса и унищожи – поне дотогава, докато злото превишава доброто. В „Енциклопедичния
речник на източната мъдрост“ пише за Акаша: „Акаша“ (Akasha) е санскритска дума. Определя се
като: „Всепроникващото, пространството – етерът, най-финият от петте елемента, субстанция, за която
се предполага, че изпълва и пронизва цялата Вселена и е особен носител на живота и звука.“

85
 Постепенно в многобройните ни контакти именно с Акаша се потвърди, че писанията ще бъдат
текстове, но сами трябва да търсим пътя, колкото и да е трудно това. Оскъдно ни загатнаха, че първите
опити са попаднали на правилна следа.
Едни от изписаните листове откриваха знаци, подредени вертикално по подобие на китайски и
японски йероглифи. Посветих много часове да преведа от немски речник около 1400 йероглифа, които
на китайски и японски език имат едно и също значение. Откриваха се готови йероглифи – думи –
„тайна, чудо, произход, начало, писменост, следвам другия, жена, мъж, цар, слънце, противоположно,
стоиш редом с някого, слагам на гръб“ и т. н. Тези думи не противоречаха на прилежащите към текста
на Ели рисунки.
На други страници цели пасажи съвпадаха със знаци от рисуваното китайско писмо от XVII век –
на даоизма: писмото на дъжда, на тревата, на енергиите, които пронизват планинските склонове.
Находката беше на дъщеря ми Марина.
На ново място – ситни знаци на къси вертикални пояси, поели отдясно наляво, напомняха на
японската писменост „хиракана“. И още много подобия на „ронго-ронго“ от Великденските острови,
на тибетска писменост…
Господи, колко е трудно всичко това!… Пътувах с трамвая, потънала в мисли, стиснала в ръка
прегъната част от страница 126. В самия подлез на НДК, в мрака, през премрежени очи като че ли
прочетох на български език думичка „ковшег“. „Господи! – промълвих отново – Дали пък записките
на Ели няма да излязат български текст?“ Думата „ковшег“ и до ден днешен не съм срещнала в
разчитането.
Прибрах се вкъщи и започнах трескаво да подреждам знак под знак с неговите разложени
елементи и подбрани буквени значения, които носеха различно фонетично звучене. Например
„Вертикална черта“ (I) в различните подбрани азбуки се среща като Ь, М, 8 и т. н. Започнах да сричам
поредно фонетичните звуци. Вече споменах, че всеки знак на Ели се състои от няколко графични
елемента, а за всеки елемент се набира цяла поредица от различни фонеми. Получи се ребус с десетки
безсмислени буквени вариации. След две денонощия се появи следното: „В Хикскаин този сал се не
заловил, щото от напас, потоп в 888 има, а вох таз (земя) вали снег…“
Втората загадка беше преодоляна.
Оставаше да се работи. При разчитането с помощта на древните писмености на много места се
възползвах от старинното правило гласната буква да се подразбира – да се прибавя. А сама гласна се
появяваше предимно в началото на мисълта или когато трябваше да се потвърди посоката на прочита.
Месеци наред учудващо изглеждаше как тези опростени чертички, колелца и кръстчета разкриват
плавен, старинно звучащ, но поетичен стил на изказ. Избистряше се някакъв повтаряем литературен
похват – първо се посочваше предстоящата цел на действието и после се разкриваха детайлите.
Примерно: „От покойа исслиза во Хикскаин – оттук воози (сала) в Окиания. Но таийа мукка! – В каку?
– храна давоъйа сал за лек… У звезни знака, као съ оку и спокойно йотведи сала от Хикскаин до
тзелени дйрвие… и зима нияма – йодаяния за там лекоу – Край джунглата – уъдна куишула (риза)…“
Лист 126 разкрива поетичен разказ за заселване, разселване на групи хора, за човешки беди и радости.
Лошата, отровена вода се окачествява като „Божа беда!“. Оживелите от природни катаклизми – „Живи
хора – Божа радост!“.
Непрекъснато ме преследваше страхът, че от другите фонеми към даден елемент, ако се търси
повече, ще се разкрие ново противоречащо съдържание. Направените опити успокояваха, получаваше
се аналогичен на вече прочетения текст – „хората искат“ или „люди желаят“; „те се отказаха да пият
вода“ или „те се бояха да пият в отровна вода“…
След около една година страница 126 беше разчетена и се събра заедно с нанасяните знаци и
елементи в 224 на чисто написани ръкописни страници.
Най-отгоре, вляво, на сто двадесет и шеста страница имаше няколко знака, които едва накрая се
осмелих да разчета. Това се оказа нещо като заглавие: „Покоите на кула во Кхекаин“. В древната
архитектура „кула“ се нарича струпана като купа слама къща. Що се отнася до Хикскаин, Кхекаин,
86
Ксикаин – това беше фонетичното звучене на латинското или българското „X“. Коя е тази страна?
Учените ще са тези, които ще я търсят и конкретизират в пространството и времето.
Много по-късно, през 1997 г., след наше участие в предаване по „Нова телевизия“ за този текст ни
се обадиха от Националния литературен музей, специалистите намираха някаква аналогия с епоса на
„Веда словена“ на Веркович. Във „Веда словена“, а и при Сава Раковски се споменава за Хинска земя,
загатваща за Китай. Може ли там някъде да търси своето място появилият се на 126 страница
Хикскаин? – още повече споменатият текст връща събитията също към Китай.
Озадачаваха ни цифрите „888“ – какво означават – ери, епохи, калпи (световен цикъл, равен на 4
320 000 човешки години)? След наше допитване до Акашевите записи стигнахме до извода, че в етера
времето е едновременно минало, настояще и бъдеще.
Когато „прогледнахме“ в 126 страница, Ели изговори наградата, която ни бе отредена от
„небитието“, от Учителите в Акаша. Лично аз „ги“ бях помолила да кажат нещо допълнително за чая,
който съдържа йод, пази се в тайна и се пие срещу радиационно облъчване. Ели заговори и записахме
следното: „Един път в годината цъфтят цветовете на червения абанос. Берат се сутрин рано, преди
изгрев слънце. Цветът запазва своята ефирна влажност, която пресъхва веднага при слънчевите лъчи.
Набран, цветът се прибира на тъмно в така наречени приведени покои – стерилно, нито топло, нито
студено, без микроби. Суши се. На 24 часа се прорежда и разпръсква върху скара, защото се отделя
влага от цвета. Влагата трябва напълно да се отстрани. От листата на цветовете се приготвя чай. В
продължение на четири дни се пие един път на 24 часа, само по 20 грама от него.“
Помъчихме се да проверим информацията по енциклопедии и книги. Черен и червен (кафяв)
абанос от семейството на Aebanacea, по-специално от рода Dyospyros, обяснен на едно място като
„финикова палма“, палма, наречена някъде и „райска ябълка“ или „лотосова палма“ – дървета, храсти,
наброяващи около 150 вида. Расте в Китай, Индия, Западна Африка, Южен Кавказ, Арменското
малоазиатско плато, Италия, Верона, островите Шри Лаика, Мадагаскар и т. н.
Цветовете биват: – скупчени на снопове – едно- или дву- домни. Някои от тях са бели, но има
жълти и кафеникави. Може би точно кафявите носят йода, който лекува „рака от радиацията“ (по
текста от страница 126). Дали някога някой учен ще се потруди да открие този чай на човешкото
спасение?
Започнахме да разчитаме нова страница, така наречената 98-а. Петя изготви от проверените
картончета систематизиран речник. Сканираше знак по знак, вписваше разчленените от мен елементи
с всичките им фонетични форми и буквени варианти. Оставаше само да „сричам“, докато намеря
желаната буква. После тя проверяваше дали всичко е „достоверно“ и отново преписваше работата над
прочита на чисто.
Споменатата 98 страница разкрива най-старата история на Земята, живота на нея и човечеството
отпреди милиони години. В нея се твърди, че човекът не произхожда от маймуната и първоначално е
бил двуполов, така нареченият андрогин, хибрид. Там се описва и начинът на зачеване и
размножаването му.
Прочитът постоянно ни поднасяше изненади. Един ден се решихме на следния експеримент.
Отбрахме всеки първи знак от вече разчетените редове и ги подредихме един след друг под формата
на старинен акростих. Получи се резюме на цялата страница. Опитът продължи. На всеки ред между
12-и и 13-и знак се открояваше малко по-голяма разредка. Вертикално подбраните знаци след това
разстояние дадоха нови моменти от така нареченото резюме. Същото се потрети и с крайните знаци,
завършващи реда. В такива мигове нашата група се чувстваше възнаградена, благодарна за
необикновеното откровение.
Дълго време не давахме гласност на това откровение, в същото време обществото извън нашия
кръг се отнасяше и продължава да се отнася с недоверие, пренебрежение и подигравки към нашите
усилия. Не мога да не призная, че и мен често ме спохожда страхът – „Ами ако греша?“ – и отново
проверяваме и премисляме нещата. Наскоро попаднах на книга, която стои в библиотеката ми от 40
години, но не бях обърнала внимание точно как Шамполеон е разчел името на фараона Тутмос и
87
Рамзес на 14.IX.1822 г. от Розетския камък. При похода на Наполеон в Египет в крепостта Розет е
намерен каменен надпис на три езика – трилингва: гръцки, демотично (осъвременено) египетско
писмо и йероглифни знаци. Шамполеон е използвал фонетичното звучене на символи и йероглифи
редом с отделното буквено звуково изричане („Le Nil et la civilization égyptienne“ A. Moret, Paris, 1926).
В порядъка на трудни разсъждения започнах да се питам: Защо са съединени изписаните от Ели
елементи в сборни знаци? Вече поясних, че отделни елементи образуват един общ знак. Това не
можеше да бъде случайно. Взирах се. Разсъждавах. Накрая погледът ми проследи реда, по който се
разчитаха елементите. Понякога разчитането следеше посоката по часовниковата стрелка, а друг път –
в обратната. Това бе новата загадка. И мъката започна отново. Направих нови десетки опити, като
обозначавах групите с +(плюс) и посока надясно и с – (минус) и посока наляво от вече разчетения
знак. Когато редът завърши с (-), новият ред следва да се чета с (+) и когато страницата завършва с (-),
новата трябва да започне с (+). Минаваха месеци. Установих, че текстът е обвързан в една неумолима
закономерност. При новия вариант се появяваха малки разлики в думите, без да се изменя
съдържанието. Подходът към разчитането също се промени. Групираните знаци се поместваха в
разграфен на 16 сектора квадрат. От всички възможни пресечени точки се описваха окръжности, които
се пресичаха. Използваха се получените прави и извити линии, върху които се нанасяха елементите на
знака. Странното е, че набързо написаните знаци намираха безпогрешно местата си. Оставаше да
следвам поредната посока на следене и те да „проговорят“. Удивителното бе, че текстът, прочетен по
тези два различни начина, подаваше сродна, близка информация.
Успоредно с 98 страница дойде ред да се задълбоча и върху рисунките, които бяха „внушени“ на
Ели още от царичинския период, но през 1993 и 1994 година те продължаваха да се „изписват“ за
броени минути. Върху тези изображения ясно личат писмени послания, разхвърляни на различни
места, които очевидно допълваха смислово рисунките. Артистично нанесените знаци от рисунките
можеха да се разчетат без квадратната система по първия способ и със смяна на посоките – по втория.
Оказа се, че рисунките не са пълна илюстрация на текста, че той носеше и свое съдържание. Знаците
се движеха. Трудното бе, докато реша откъде да подхвана прочита.
Ето един пример и от текстовете, експонирани в рисунките. Рисунка с часовник – петолиние с
няколко ноти, пеещи птици, устремени към слънцето, и между тях няколко знака. Разчетен, текстът
гласи: „Изпето писано слово йот удивление“, но последната дума „удивление“, съставена от същите
елементи, може фонетично да се прочете и като „опиянение“ или „васхищение“. Това бе едно от
доказателствата, че при различния прочит на посланието се запазва съдържанието на поднесената
информация.
Друг експеримент от същата рисунка. Ако разчленим елементите на следващия текст по два
различни начина и различни посоки, двата прочита ще гласят:
1. „Така, како е памет верна, увеличава мита из „Веди“ – веяния“ („Веди“ разбираме като
Божие слово).
2. „Вярната памет увеличава силата на „Веди“ веяния.“ На много места в рисунките си Ели
изписва символа на „Сътворението“, на „Началото“. При всяко трепване на писеца този символ се
разчита по различен начин: „Деяния живо родени“; „Тая песен роди се“; „Дело е живота“; „Дело на
живота“. Последният текст в нейна рисунка изобразяваше „входа“ на царичинския тунел. Знакът на
сътворението се чете като „Създадени индивиди“. Към същата рисунка през 1995 г. разчетох още
следните текстове:
„Рано започна ходене за мъка. Лих екстрен експеримент – по възприятие. „Веди“ (Божието слово)
писа. Сигнали останаха непреведени, неразчетени послания. Тука покоя на диренето люди разрушиха.
Како неразумие от неверие.“ И „Веди“ (Божието слово) движения ръководи. Хората вяра имат. Во
етапи копаят, финала – катакомба зарови.“
Забележете – още през 1991 г., когато Ели нахвърля тази рисунка в бележника си, на нея ясно й е
изпратено посланието: „финала – катакомби зарови“, подсказано й е, че начинанието, експеримента с

88
„Царичината дупка“ е съдбовно обречено поради „неразумие от неверие“. Вече споменах, че за жалост
или за щастие аз разчетох тези послания през 1995 г.
И още едно удивително съвпадение: всяка сутрин хората, положили неимоверен труд в
прокопаването на „Царичината дупка“, са влизали в тунела с песента на Валя Балканска, изпратена в
бездънния Космос със сондата „Вояджър“. Ели не е знаела, че Валя Балканска е българомохамеданка,
но в друга своя рисунка от това време тя напълно несъзнателно „облича“ Валя в такава носия.
Тук словото е попило ехото на Родопите: „Пеяне долита во покойя на Космоса, йотешило бури,
хали – народно, велико, шеметно пеяне – земен зов йод избрана жьона от Орфея.“ В глобуса на
рисунката, там, където е приблизително България, Ели е изписала знака на Сътворението, разчетен
вече като „Тая песен роди се!“.
Предлагам и някои съдбовни текстове от други рисунки на Ели:
„По-изпитани, популярни люде не ловят вяра на дивно, химерно твардене. Еталон на истината
юстановява висша покушителна роля – да се каже на людете вейте.“
„Гробница, косо положено човешко тяло, положено като исторично явление е то.“
„За покой ямата твердо пътя тя поведе. Тамо дири времето дано запази.“
„Коя избрана земля може откровения във великата Родина на изявен народ да таи?“ „Бдения,
прозрения дай!“
„Тая земля крие род човешки, покрит, заровен во твердо зазидан гроб.“
„Ако може тайната да се познае. Тайната тежи, но тежко се изравя.“
„Кота вибрираща йод слово – Божи зов, уверения за земляно владене, Космошно покровително
дело.“
Когато Ели Логинова посетила ясновидката Ванга, тя носила в чантата си и няколко рисунки,
посветени на нея. Пророчицата „видяла“ рисунките и я попитала: „Защо си ме рисувала? Какво е
съдържанието на тези листове?“ А тексът на една от тези рисунки гласи:
1. „Поради послания изгубени или дири йод неразбиране, наново е догоден явен сигнал на
„Веди“ (Божието слово) во шифри.“
2. Во голяма земля няма, уви, желано твердение покой да носи. Изпитани оръжия похищават
наранената ви земя. Може земята, во мирен живот со покаяния хорски да оживей.“
В друга рисунка, посветена на Баба Ванга, се казва: „Яма може тая голяма, тотална за люде тайна,
да открие, ако продума шифрово писмо, та да чете се.“
Ели рисува и изписва текст, който се възприема като диалог с Ванга, и, забележете, това се случва
все през 1991 година:
- „Явленията сапатствали работата. Видения ли бяха или изявяване на откровени, показани
нишани?“
- „Лажа в яма, то няма. Доло маймьоински ли голи кокали виждам? Какво може паметно йе за
земля ни. Та да познаят како саде било наши люди.
Ранъли, барзбли, погресили сите люди. Вяра не ловели, но покайния харни някога ке има. Мине
ли се 5 подкопани метара, появено ке биде.“
Още един текст от рисунката с Ванга:
„Докогато яка воля писмото не прочете, не се налага дела да се охулят. Жалосно е за невинните!“
Сега искам да отделя няколко реда за изтръгнатата от „неизвестното“ истинска поезия.
Представям ви и други текстове, съпътстващи рисунки на Ели. Над отвора на тунела в Царичина,
сега закрит и изравнен с терена, се издига стар дъб. Под дъба е седнала млада жена, потънала в
размисъл. Буква по буква текстът, втъкан в тази рисунка, се излива като музика.
„…Може ли корен, животворяща материя, отвела клони към небо, мисли космични, господни да
залавя?…
„Сияния като милувка мощно мозака просветляват. Познание излива во унес под дервото…“
Застанала на пръсти, едва ли неполитнала редом с птиците, девойка въздига нагоре „написано“
послание: „Като полета на волната птица, гони молбени посланиа вятъра, огласили Космоса.
89
Хармониа на земля може да владей, ако любов има.“ Или „Мадоната на Ели“ – скицата е направена за
минути време. Възхищавам се като художник. Изрисувани са на един дъх изящна глава на млада жена,
миловидно детско личице, елементи на духовно и реално земно зачатие. Пропорционирани форми на
фигури, застанали гърбом в поза на адорация (молитвена с вдигнати ръце). Часовникови цифри, птици,
звезди и изписани върху петолиние ноти, напомнящи старинни славянски ладове, по-късно изпети от
певците на хоровата група „Ортодокс“. Накрая покрай петолинието „буквичките“ гласят: „Айлейлуя,
тебе Богоизхвалена! – Во покорение се роди Божа вест!“ Аз самата нося името на Богородица – не съм
чувала по-омайно хвалебствие към нея!
Или рисунката „Пътят“. Сводестата врата вече е затворена. Планети летят по небосклона.
Същество с трето око на чело кърши драматично ръце. Силната фигура на мъжа води за ръка
сломената жена. Очаквах да разчета имената на първите хора – Адам и Ева. Текстът обаче не покрива
рисунката.
Той ме изненада и удиви с дълбочината си: „…йодшумява халата на Божи гняв. На землята заино
живота поели деяния хориски. Во тежка, фатална дилема виша милошт подава силата, която йод дан
душа дава Божо изкупление на Землята.“
Драмата на мъжа и жената избледнява пред друга, непосилно трагична тема в наречената от нас
рисунка „На криле“.
Птицата на мъдростта и паметта простира отчаяно криле, за да спре огъня, изригнал от злокобна
паст. От другата страна огромно, палещо слънце простира тежки знойни лъчи – устремена към
слънцето, понесена от птичи крила, се приближава стремглаво женска фигура. Скръбен текст наслоява
още по-тежка печал в душите: „Злокобие похищава изстрадали йодчайани люде. Те земята хишна рано
освобождават… Дирята им потъва…“
Рисунката с „Експлозията“ – земното кълбо в Космоса се пръска в искри. Паднали, отчаяни
„люде“ на колене. Във въздуха лети лист с послание. Млада жена, понесла дете с прострени ръце към
посланието. То гласи: „Експлозия разбунила би шеметно коварната натрупана во грехове земя.
Помогнат може – совесни люди (да) се разкаят, та (с) живата материя живота да се прероди. Детето да
поживее!…“
И след поредица на драматични пориви Ели рисува композиция на земно кълбо. Голяма длан е
понесла мъж и жена, посегнали към летящи птици. Земята е препасана с изписани ноти, подирили в
звучението си някаква хармония. Прочитът характеризира сложното изображение като: „Списване
метода на покойа, явната истина, родила култа многовековен, ритама на музиката твердо.“
Нима могат тези загадъчни знаци да бъдат измислица? С какво недоверие и подигравка се отнасят
мнозина, начело с най-отговорни хора, към тези послания. А текстовете се редят един след друг със
своя призив. Една рисунка, където сфинксът е обгърнал саркофага с търсения двуполов скелет, крие
горе в левия си ъгъл въпроса: „Коя избрана земля може откровение вав великата родина на изявен
народ да таи?“
Отговора намерих в текста на рисунка. Някъде отвисоко, където птиците летят, слиза към земята
старец, облечен в дълго рухо, понесъл скиптър с осмолъчна звезда. Пътят му води към земното кълбо
до коленичила до него фигура на жена. Един надпис се стеле пред нозете на властелина: „Рода Дуло
наследи велика земя, придала своята велика мисия на духовно богатите болгари. Саде на тях
възложено бе букви славянски от Космоса да ловят.“
Странното е, че точно „с“-то на думата „славянски“ се разчете от фонетиката на българското „с“,
а не на латинските букви. Когато Ели през 1992 г. е рисувала фигурата, тя не е знаела, че това е
олицетворението и смисълът на Кубратовия и Аспаруховия род Дуло. След прочита през 1995 г. това
се изясни. Но какво искам да добавя сега на 21.08.1997 г. Едва преди месец излезе книга, където се
говори за рода Дуло, че той е непредставимо древен, че корените му тънат някъде в миналото още
преди потопа. По-нататък, че името на рода е последица от кръглата жреческа шапка, наречена
„Дуло“, която по-късно се променя в островърха, наречена Ту-Дуло. Поглеждам рисунката на Ели. Над
главата на праотеца тя е маркирала кръгла шапка, и то през 1991 или 1992 г. Мнозина хора по цял свят,
90
където е имало и има българско коляно, гласно или под заплаха от наказание известяват за вселенската
мисия на българите и най-вече за ролята и силата на глаголицата. Както и на старозаветния български
език, който след обличането в глаголическите му форми придобива космическата сила да сведе
познанието на небитието към земния свят. Това е много късен извод, а сега искам да започна отначало.
При първия и втория прочит на тези космични послания аз използвам, както вече споменах,
фонетичните звучения на разчетени и неразчетени писмености. Това бяха: ханаанска азбука,
северносемитска, раннофиникийска, пуническо-картагенско писмо, моавитско, самаритянско, коптска
азбука, иранско-пехливийска азбука, етиопско писмо, иврит, критско линейно писмо А и Б,
древногръцка азбука, авестка писменост, етруска, ранноримска азбука, прабългарска азбука, северни
руни, българско руническо писмо, согдийско-хунско писмо, слогова писменост на ескимос. Колкото и
странно да беше, фонетичният изказ прозвуча на разбираем български език. Може би това е озадачило
и затруднило всички инстанции, до които бяха изпратени за консултация тези „опити за писменост“,
включително и за учените от Израел.
Сега малко прибързано искам да разкажа за една моя констатация, направена през месец август
тази – 1997 година. През лятото излезе от печат книгата на покойния професор Васил Йончев
„Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата“. При разработката как се е конструирала
глаголицата проф. Йончев набелязва елементи, отбелязани с фонетичен изказ. Графичният израз на
единичните знаци съвпада в много случаи със знаците от „писмеността“ на Ели Логинова, както на
тези, подредени в нашия речник, извадени от тридесет и четирите разчетени и неразчетени
писмености. Само при един елемент, подобен на полудъга, в книгата на проф. Йончев се появи едно
„0“, което липсваше в нашия подбор… И го вписах. Господи! – нека всички българи узнаят, че св.
Константин Философ в мигове на просветление е облякъл старозаветния български език в буквени
знаци и по този начин го е узаконил пред света и пред Вселената. Глаголицата е азбука – майка на
писменостите. Затова учените още от Г. С. Раковски гадаят нейното сродство със санскрит и брахми.
А сега да се върна във времето преди тази късна констатация. През края на 1994 г. все още
озадачена от факта, че „писмеността“ на Ели се проявява, чете се като български език, аз реших да
потърся нови пътища за прочит – направо през българската глаголическа азбука. Започнаха нови
усилия, нови чертежи на схеми, оси, обеми, посоки на света, зодиаци, използвах дори движението на
планетите. Впрегнах полузабравения опит от проучването ми на прабългарския календар, чиито
закономерности ме бяха поразили, но бях спряла да се занимавам с него. Прибавях, отнемах, изписвах
спирали наляво, спирали надясно, поставих въртяща се кръстовидна сглобка… и т. н. – до 54 варианта.
На всяка пресечна точка нанасях ту буквите на кирилица, ту тези на глаголицата. Това прозрение ме
накара в опитите да залегнат посоките наляво и надясно, тъй както се движат планетите. Опитите
отново излизаха несполучливи. Едва когато съобразих, че окото предава огледално образа и смених
обратно началната посока, то при петдесет и четвъртия вариант буквите на глаголицата се нанизаха
закономерно в спиралата, като центърът съвпадна с цифрата двадесет и пет, т. е. седем. Това ми
подсказа, че може би съм на прав път. Спиралата се завива към центъра и се развива, като продължава
в другата посока.
Тогава Петя ми дойде на помощ. Направихме графичното изображение. Поставихме и кодови
цифри. Върху тази основа тя нанесе знаците от страница 98-а. Тяхното изображение прилегна към
новата мрежа. Оставаше да се захвана с разчитането. Кодовите цифри се сборуваха, нанасяха се към
цифровите стойности на глаголицата и чрез редуциране по принципа на номерологията се получаваше
цифра, отговаряща на фонетичната стойност от глаголицата.
Пътят на разчитане не е толкова лесен, колкото изглежда от обясненията ми. Имаше много
тънкости и съобразявания, които за момента искам да запазя за себе си. Третият прочит на 98 страница
дава по-архаично звучене, за което е необходимо допълнително тълкуване. По новия начин започнах
за трети път прочита на 98 страница – ред по ред текстът се явяваше по съдържание, аналогично на
предишните прочити, но редом с видимото старинно звучене носеше и по-задълбочена мисъл, която
водеше със себе си още по-проникновено тълкуване. Примерно така едни и същи знаци чрез
91
глаголическия прочит дават следното съдържание: „Тоз е мъж в жена. Земля е червена (името Адам
означава Червена земя). Е Земля Божа и чедо е!
Люди на земля, мислите, живота го с добро начевая – како слово Боуже на люди поука (на) кси
покой отведе. Излизва, та и живьота наш (со) юм (и) ръце ера е (на) люди – оно како ера човечона;
како и (на) люди земля живота (на) кси (всички) со храна комка.
Йот сльонце до люде, милна кат Боуже Добро дослиза ясна доведена живата светлина.“
Предполагам, че много хора знаят, че Светото писание на Стария завет има неколкократно
тълкуване и прочит. Изглежда, че и нашите текстове са ни „поднесени“ в различни езикови и смислени
варианти, за да бъдат достъпни и разбираеми за всяка умствена нагласа.
Вече сме убедени, че съхранената вселенска памет в Акашевите записи е настроена за
възприемане с вибрационните импулси, съвпадащи с вибрационните цифрови стойности на всяка
буква от глаголицата. При подмяната на глаголицата с кирилица цифровите стойности са разменени и
космичната хармония се нарушава. Видимо задачата, която ни се отреждаше, е задача за няколко
живота.
Направеното до този момент е налице, факт е, че постигнатото от всички нас е доведено до
готовност за компютърна програма. Само че никой българин от познатия ни кръг не се съгласява да
работи като нас – безвъзмездно. Предложенията от чужбина изискват много пари и не устройват
българското ни честолюбие. Що се отнася до родната държавна заинтересованост? Напразни са
усилията на сформираната от нас фондация „Дуло“ за финансова подкрепа на дейността ни.
„Какво е това страшно име на вашата фондация?“ – задават въпроса мнозина българи. – Това
дулото на оръжеен топ ли е?“ Когато избрахме името на фондацията, просто не предполагахме, че
някой ще задава подобни въпроси – и то от хора, които претендират за култура и интелект.
В подробности името на Атиловия и Кубратовия род се идентифицира с понятия, които се срещат
в народите на Задкавказието, Памир, Тибет, в езика на келтите и прабългарите. Навсякъде означава
едно и също: „изпълнявам бащински дълг; ставам родоначалник на нещо; начален; главен първи;
законен наследник; синовен дълг; начало…“ – начало, което се губи, забулено, покрито, а може би и
умишлено укрито, недооценено… Име на род, основоположник на държави и империи, на вековни
традиции по цял свят.
И грехът за това се пада отново на нас, българите, забравили повелята на Отец Паисий: „О,
неразумни юроде… познай своя род и език…“ Ролята и мисията на българската глаголица остават
забравен или занемарен проблем.
Относно делото на братята свети Кирил и свети Методий целият ни народ е учил и е запомнил, че
те са приспособили гръцките букви към особеностите на нашия роден език и така са сътворили
българската азбука. Литературата от осми клас поднася на замаяните от пубертета ученици
преразказани мигове от житието на двамата братя. Но колцина преподаватели са разкрили на младите
души просветленията, които осеняват св. Константин Кирил Философ по време на Хазарската мисия?
Знаят ли българите какви точни и езотерични науки е изучавал светият мъж, колко езика е владеел и
колко отведнъж още е проговорил, с какви научни доказателства е убедил средновековните
математици и алхимици за качествата на цифровите стойности на глаголицата, азбучните символни
знаци, които са изчислени и съобразени точно с особеностите на старозаветния български език. Колко
пъти сте се замисляли за безконечното бдение, четене, писане на двамата свети братя, и то в повечето
случаи всред лишения, обиди и гонения? Може ли да се нарече „порицание“ пътят от Моравия до Рим,
превърнал се в триумф още във Венеция със смайващите познания на философа, математика III
Константин пред католическия духовен елит? И как може да се нарече победата на словото пред
папата, съпътствана с богослужение на български език в три католически църкви на Рим?
Може ли да се нарече триумф предложението на папа Адриан II тленното тяло на приелия
монашество Кирил да бъде положено в собствената му гробница? Пожеланото скромно изпращане от
Методий отеква в „Сан Клементе“ като тържествен ритуал, достоен за кардинал.

92
 Георги Сава Раковски прозира величието на сътворената азбука, на Азбуката-майка, и започва да
срича по знаците първата глаголическа азбучна молитва, поела в своите знаци сакрално съдържание.
Приживе той не успява да издаде своя „Ключ към българския език“. Това направи негов племенник
през 1880 г. Колко българи са чели тази книга?
Вдъхновен от Раковски, Веркович изгреба чрез учителя Гологанов песенния извор на
предисторични български родопски песни. Напечатва ги в Русия в два тома – така ги поднесе на
българите. Става дума за известната, а и за много още неизвестната „Веда словена“, наричана и до
днес измислица, мистификация на селски български учител, когото сърбинът Веркович е
възнаграждавал за всяка записана песен, съхранена в паметта, предавана от уста на уста, от поколение
на поколение от старците българомохамедани. Безкраен рой от санскритски думи, наименования и
изрази са вплетени в тези песни, тъй както са се помнели още от техните дядовци – нима учителят
Гологанов сам е могъл да ги съчини?
В наши дни друг българин, Тодор Ризников, бе съкратен от службата си за неспазване на
работния график в Националния литературен музей. В същото време той събираше и записваше в
Родопите от старите българомохамедани песни от древния старинен епос, съхранен още 100 години
след „мистификацията“ на учителя Гологанов.
Националният литературен музей се опита да поправи отношението към Тодор Ризников и след
неговата преждевременна кончина и под егидата на фондация „Дуло“ организира конференция и
изложба, където бяха посочени собственоръчно записаните песни, оборващи твърдението за измама.
Събитието бе пропуснато и равнодушно премълчано от медиите.
В същото време просветлени люде от различни социални равнища отдавна и отскоро свеждат
поглед към забравената глаголица и нещо ги подтиква да търсят по свои пътища и сричат азбучни
молитви, изтръгнати от всеки неин звук. Може би и те търсят „друг прочит“ на едно и също нещо.
Търсят искрици от Истината. В този ред и проф. Васил Йончев и академик Емил Георгиев бродеха по
мъката на глаголическите слогове.
Българинът Иванов в Китай търси тясна връзка на глаголицата с китайски йероглифи.
Г. С. Гриневич опитва да разшифрова стари писмености чрез „Праславянская писъменостъ“, т. е.
чрез българските руни „черт и резов“ и глаголическите букви. (Праславянская писъменостъ. Резултат
дешифровки Москва, „Общественная полъза“, 1993 г.)
Тодор Латинов с много патос и чрез обратен прочит (бустрофедона) на глаголическото писмо
слави неговото могъщество. От години учени от астрономическата обсерватория в Стара Загора
подават кратки съобщения в пресата, че са разположили глаголическите знаци върху звездното небе и
са открили мястото на изчезналата планета Фаетон и чакат някой да им обърне внимание.
Ехото на българското слово се носи в Космоса редом с песента на Валя Балканска.
Дано в последните си години утробата на XX век чрез изявите на много просветлени люде да
роди истината на нерешения или по-скоро занемарения научен проблем, отнасящ се до ролята и
мисията на българската глаголица.
Искрата бе запалена от св. Константин Философ и брат му св. Методий, облекли старозаветния
български език в глаголически знаци.
Докато патриарсите на България търсят земно владение, то космическият разум диктува „черт и
резов“ на „просветлените“. Други всеотдайно правят дългогодишни опити да ги разчетат. Делото е
задача на няколко поколения, та да се поднесе пред света истината на Вселенската памет, и то на
български език.
Излизат правдиви словата на седмия потомък на Адам – Кнох: „Мъдростта никъде не намери
място на Земята, където да положи глава, затова избра за свое жилище небето.“

93
ПРИЛОЖЕНИЕ

94
95
96
97
98
99
100
101
102
103
104
105