Professional Documents
Culture Documents
Цухлев за църквата - том 1
Цухлев за църквата - том 1
Но при всичката тази много сложна учена работа, упорен труд и трезвост във
възгледите, и трудът на г.Голубински представлява много непълноти и празнини. В
него читателите ще намерят, както дума и сам автора в предисловието на труда си,
"само това, което се нарича вънкашна история". Изброени и разгледани са в
последователност всичките господари и епископи, числото и границите на епархиите и
диоцезите, определени са годините на разни църковни и отчасти граждански събития,
посочени са местата на някои стари градове и поселения, и в него съвършено малко е
зачекната вътрешната, битовата, културна, просветителната и т. н. страни от
устройството и управлението на народната църква, които страни съставляват, така да се
каже, душата на всяка история. А история, представена без тази душа, е прилична на
вехта мозаична картина, на която "зъбът на времето" е оставил неизгладими следи.
Оцелели са черчеветата на картината, запазил се е, отчасти, нейният фон, но игрите на
цветовете, чертите на живота и личностите не се видят. Ала за тези празнини и
непълноти не е виноват учения професор, както отчасти и сам той се извинява в
предисловието на книгата си, като дума: "ние и сами желаехме нещо по пълно
отколкото това, което представляваме, но за съжаление, за сега няма по какво да
пишем. Българските летописи са още неизвестни… така щото, трябваше да говорим
най-главно по чужди източници – по византийците. Като липсват летописи, остават
така наречените исторически актове, т. е. разни официални грамоти и записи, но
български актове до сега са открити само десетина"… И действително, виноват ли е
историка, за гдето не е представил вътрешния църковен живот на народа, когато за него
не са се запазили пресни и живи възпоменания и предания? Виноват ли е този учен, че
византийците са сухи и безцветни, че папските були са лъжливи, че актовете на
българските царе са били унищожени от зли ръце или са погинали под развалините на
срутените стари замъци и църкви, и че само тъжните песни на поробения народ са
поддържали в това двойно тежко робско време в народната памет смътен отглас на
изчезващата слава и разбити мечтания?
Но като изтъкваме тези трудности, които са били причина за някои празноти в книгата
ни, ние не искаме да кажем, че няма много недостатъци в нея, които произтичат и по
наша собствена вина. Трудно се оре и работи на поле, което от векове е напуснато и
обраснало с непроходими храсти и бодли, които отколе завиват развалините на
някогашния наш развит и словен църковен живот. За неговото обработване се изискват
не само дълго време и средства, които един гимназиален учител почти никога не може
да има, а и цяла редица по-талантливи и учени работници.
Нам ще бъде твърде приятно, ако със своя скромен труд възбудим жив интерес към
нашата църковна историческа наука и така с общи усилия да изработим нещо по-добро,
нещо по-пълно и съвършено. Ето защо, ние с голяма благодарност ще приемем всяко
посочване на недостатъци, непълноти и критика на нашата книга, която сами
признаваме, че е далеч да бъде пълна и съвършена
Останалата част от историята на Българската църква ще излезе в два отделни тома или
книги, които почти са привършени. Във втория том ще бъде поместен историческия
живот на Българската църква до падането на България под турците (1393 г.), а в третия
– турското робство и до днешно време. Като явяваме това, ние се обръщаме към нашите
съотечественици с молба на ни явят някои важни, намерени от тях неща, като:
ръкописи, надписи на икони, църкви и др., които имат тясна връзка с църковния живот
на българите, или да ги напечатат в наши списания, за да се възползуваме от тях при
излагането на този живот. За това ще им бъдем твърде признателни, че и те ще
допринесат нещо към градежа на историческото здание на нашата църква.
Д. Цухлев
3. Източници и пособия
Освен това, много страни от вътрешния живот на Българската църква са още никак
неизследвани. В това отношение може да се посочи на нашите манастири, които са
играли важна роля в църковно-просветително, ако не и в национално-социално
отношение, когато за тях не е посветено до ден днешен нито едно научно изследване,
като изключим някои случайни описания на някои манастири, направени в ново време
от някои наши и чужди пътешественици.
5. Разделение на историята
Забележка.
За да се проследи вътрешното единство на църковния живот на Балканския полуостров
за всичките му периоди още от началото на съществуването му, и с това да се покаже,
че Българската църква е наченала да живее и да се развива в лоното на Източната
православна църква и че винаги, от как е станала самостоятелна, отделна църква, се е
намирала в "единенiя духа въ съюзе мира" с общата и частните нейни братски
Христови църкви, с които е съставлявала и съставлява едно цяло, ние предшествуваме
самото изложение на църковния живот на българите в кратък преглед на състоянието
на църквата в онези места, където в VІІ век се е сформирала Българската църква и
които са влезли в нейния състав в ІХ-Х векове.
Има достоверни исторически предания, че този апостол във време на тези си смели
пътувания основал някои църкви и в Малка Скития (сегашна Добруджа или първата
ядка на българското отечество), и лично е ръкоположил епископи и презвитери
(Menelogium Graecfrum iussu Basilii imper. Urbini 1725, t. ІІ, р. 124; Записки Акад. Наук,
т. VІ, стр. 106-107; Гласник, кн. ХVІ, стр. 37-38; Филарет, Свят. юж славян, изд. ІІ, стр.
30-32).
Така: св. Иполит, епископ 1. Maximd Biblioth. Veterum Patrum, t. ІІІ, р. 265, edit.
Портуенски (+ около 222 Londuni 1677; Архiеп. Макарiй, Исторiя хрiстiанства
год.) в краткото си в Россiи до равноапостол. Князя Владимира, изд. ІІ
съчинение за дванадесетте Спб. 1868, стр. 9 и заб. 9, ср. стр. 13, заб. 17.
апостоли говори: "апостол
Андрей подир това, като 2) Eusebii, Histor. Eccies, lib. ІІІ, сар. І; архiеп.
проповядвал на скитите и Макарiй, Ibid., стр. 9, 10 и заб. 13.
тракийците, претърпял
кръстна смърт в Патрос 3) Guil. Cave, Scriptor. Eccles Hister.,, 107, Genev.
Ахейски, където бил 1720; Corp. Histor Byzant t. V, р. 349, Wenet 1729;
разпънат на маслиново Архиеп. Макарiй, Ibid., стр. 11; ср. и след. Стр. 12-
дърво и там погребан" 1). И 22, където са посочени и други по-късни
знаменития Ориген (200- свидетелства за апост. Андреевата проповед в
258) дума, че Андрей Тракия и Скития (малка и голяма).
проповядвал между скитите
2
); а св. Доротей (307-322) още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: "Андрей,
брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и
проповядвал Евангелието" 3).
1. Остров Самотрак или стария Самос с прибавка
"тракийски или трак" за отличие от другия остров
Самос се намира на северната част на Егейско
море, сегаш. турски Семендрек. В него ап. Павел
пренощувал (гл. Деян. ХVІ, ІІ).
(Деян. Ап. 16:9-39, където ап. Лука, като спътник и участник в проповедта на ап. Павел
в гр. Филипи, в който той останал, когато Павел и Сила заминали за Анфиполис. Le
Quien, Oriens Christ., t. ІІ, p. 5; Брумов, ibid., ст. 303).
На скоро след това се явили плодовете на тази усърдна апостолска деятелност, което се
вижда от подирното процъфтяване на Солунската и Филипийската църкви,
забележителни по благотворното си влияние върху по-нататъшното развитие на
църковния живот на Балканския полуостров.
Солунската църква
2) Св. Сосипатър (Деян. 20:4; Рим 16:21; ср. "Църковен Вестник", ibid., стр. 355 и 357,
заб. 16),
3) Св. Аристарх родом от Солун и пръв Солунски епископ Деян. 9:29; 20:4, 28; Филим.
ст. 24; Кол. 4:10) и
4) епископ Св. Кай или Гай, който се споменува в посланието на Ап. Павел до
Римляните. Той е бил един от 70-те Христови апостоли според преданието и втори
епископ в Солун
(В Деян. ап. 9:29, се споменава за Кайя и Аристарх, че били македонци; в Послание към
Римляните 16:23 и Първо към Коринтяните 1:14, се говори за втори Кай, който бил
родом от гр. Коринт; и в Деян. ап. 20:4, се говори за трети Кай, родом от Дервия. До
Кая от Коринт пратил, според общоприетото мнение, третото си послание апостол
Иоан. Този Кай е станал по-после и Солунски епископ, както за това говори Ориген (Le
Quien, Oriens Christ. t. 1, р. 37. Еп. Теофан, Толкованiя п. св. ап. Павла към Римл.,
Москва, 1879, стр. 383). Паметта му се чества на 3 ноември. Лепорскiй, Оессалоникскiй
Экзархатъ. Спб. 1901, стр. 303).
* Martyr. Rom, p. 343. Памят на Св. Аристарха се празнува на 14, 15 и 27 април. Ср.
Лепорскiй, ibid., стр. 302-303; Le Quien, Oriens Christ, t. ІІ, р. 27.
Последният – св. Димитър – е бил управител на Солунската област; като такъв той
усърдно е поддържал християните и сам разпространявал християнството, като
насърчавал и другите за това, през времето на гонението от Максимина. Когато кесарят
узнал за неговото християнство, като се връщал от войната със Сарматите, заповядал да
го затворят в тъмница, а после – умъртвят. Паметта на св. Димитър се празнува на 26
октомври и е имала голямо влияние за развитието на църковния живот на Балканския
полуостров и в по-следващите времена, както това показва голямото честване, което
този светия е имал и има до ден днешен (Жизнь и страданiя Свят. Димитрiя Солунскаго
(отделна брошура).
Солунски епископ през време на това тежко гонение е бил св. Ахил, който приел
мъченически венец в 306 год. на 26 октомври*.
* Hammer, Gesch., t. s., p. 335; Iоаn. Thess. Continuat. De Demetrio, в Н. Вуs. Script.
Post Theophan., ed Venet, 172, p. 338; Църков. Вестник, г. VІ. Бр. 30, стр. 355; Лепорский
П., Исторiя Оессалониксаго Экзархата, стр. 305.
Филипийската църква
* Деян. Ап., ХVІ, 8-40, ХХ 3-6; Itinerdr. Kierosol., Civitas Philippis M. Х. Ubi Pauius et
Aibas in carcere fueruntq Safel. P. 15; Церк. Вестник, г. VІ, бр. 31, стр. 364-365.
Първи филипийски епископ е бил Епафродит, един от 70-те апостоли, за когото ап.
Павел пише на филипийците: "такива хора уважавайте"*. В негово време се трудили
мнозина над развитието на филипийската църква; от тях по-забележителни, за които
упоменава и ап. Павел, са били: две жени. Еводия и Синтихия, св. Климент, който
подир смъртта на ап. Павел, станал римски епископ, Сосипатр, Аристарх, Секунд, Кай,
Тимотей, Тихик, Трофим, които били (всичките) спътници и сътрудници на ап. Павел
(Гете В. Истор. Цер. Т. І, стр. 255). За този възвишен християнски живот филипийската
църква или епископия към ІІ-ІV век била издигната в митрополия, която имала вече
подчинени на себе си седем епископии със седалища в градовете: Полистилон (стара
Абдера), (Велица или Величка) Христополис (днешна Кавала), Смолене (по горното
течение на Арда), Кайсарополис (може би Неврокоп) и Анакторополис (днес
Елевтерполис при морето близо до гр. Кавала) (Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр.
390 и заб. 8; Църкв. Вестник, г. VІ, бр. 31, стр. 365). Епископите на тези градове, които
са били мъже проникнати с апостолски дух и ревност, разпространили християнството
далеко във вътрешността на полуострова.
* Послан. към Филипийците, 2, 25; Le Quiens, Oriens Christ. t. І, р. 67; ср. Еп. Теофана,
Толкованiе посления Ап. Павла къ Фил. И Сол., Москва 1883, стр. 99. Чествуването на
св. Епафродита е на 8 декември, а в запад. Църква – на 22 март (гл. Маr. Rom., p. 136),.
"Тии святии беаше от скиоия северьскыя страны, оученици светааго апостола Андрея, и
оучяще о имени христовъ многыя отъ поганыхъ бращая (обращающе 1) къ правеи верe
и кръщахъся (крьщахоу) того же ради яти бышъ (ети быше) от поганскаго княза и
много иждими бышь отврьщи съ Христа и пожрети идоломь, и не покоришеся. Бывши
же зиме люте и рекамь всемь премрьзьшимь отъ мраза и не тъкмо человекомь по
връхоу леда ходити, но и конемь и колемь (и воломь). Поставише врьхоу леда древеса
велика, яко и съ самемь корениемь, и тоу привязяше стыя; воде же вьзьвльпивьшисе и
ледови пробиваящоусе (прегибающюсе) по малоу и дошедша до выiя етых и от многыя
лютости предаше светея и блаженея своя душе господеви 2)".
2) скитите, които населявали сегашна Добруджа (малка Скития), част от долна Мизия
(сегашна северо-източна България, където били смесени с други тракийски племена,
велика Скития (на север от Дунава, сегашна южна Росия);
1) св. Евсевий, който пострадал мъченически заедно със св. Филип и Гермес в Одрин
(Филарет, Ibid., стр. 54, заб. 23);
7) св. Юлий, който мъченически загинал на 20 декември, "в Тракия, в гр. Гетдуб", който
се намирал някъде на границата между сегашна България и Румъния (Ibid., стр. 54 и 56:
Гетдуб от Гет – славянин и дуб – дъб – Славянски дъбник);
Заповедта е била веднага изпълнена. Зад града, на брега на Дунав, е била издигната и
разпалена огромна клада, хвърлили мъченика в нея и пламъкът така силно избухнал, че
твърде тежко опърлил много близко стоящи езичници, без, обаче, да закачи нито един
от тайните християни, които стояли на близо. Последните тайно се явили при жената на
префекта, която била скрита християнка, и молили да им бъде позволено да погребат
останките на мъченика. По просбата на префектовата жена е било дадено разрешение и
св. мощи на мъченика са били погребани на три километра далеч от града. В този ден –
18 юли – църквата чествува и паметта на св. Емилиян (Чет-Миней, 18 юли;
Вершинскiй, Месецеслов, стр. 111 и 319; Филарет, Св. юж. славян., ч. ІІ изд. 2, стр. 14-
17.);
10) Св. Александър, Солунски епископ, който присъствувал на първия Вселенски събор
и му било поръчано от събора да предаде определенията му на македонските църкви,
понеже, според свидетелството на Геласия Кизийски, под негово ведомство се
намирали епископите на Македонския диоцез, Ахия, част от Дакийский диоцез и някои
тракийски провинции (Mansi, t. ІІ, р. 881 С; ср. 929 А, Лепорскiй, Исторiя
Оессалонiйскаго Экзархата. Смп. 1901, стр. 1). Той с усърдие защитавал паството си от
ариянството и присъствувал по пълномощно от Македонските епископи на
осветяването на Йерусалимския храм, построен от Константин Велики. По пътя си за
Йерусалим той взел живо участие на събора в гр. Тир (335 г.) по делото на св. Атанасий
Велики и гласът му имал твърде авторитетно значение в решенията на събора (Le
Quien, Oriens Christian., t. 2, р. 27; Гете, Исторiя христ. Церкви, т. ІІІ, стр. 43; Церкв.
Вестник, г. VІ, бр. 30, стр. 335: Лепорскi, Ibid., стр. 2, 3 и заб. 5-14; Болотов В.,
Theodoretiana, стр. 152).;
11) Иоан, епископ на същата църква. За него се говори в писмото на арияните, събрани
във Филипопол, след като са се отделили от Сердикския събор в 349 г. (Le Quien, Ibid.,
р. 28; Църк. вестн., бр. 30, стр. 355).;
12) Аеций, епископ на същата църква, който присъствувал на Сердикския събор в 343 г.
и на който се жалвал, че чужди презвитери и дякони често идвали в града му и се
бавели в него дълго време, което е било във вреда на църковната дисциплина (Ibid.;
Гете, Исторiя церкви т. ІІІ, стр. 153);
13) Еремий, епископ на същата църква и светителствувал във време на Миланския
събор (355 г.). Той е бил повикан на този събор заедно с други бележити йерарси, за да
защитава св. Атанасий, поради сердикския събор, на който също е присъствувал (Le
Quien, Ibid. Подробности за Миланския събор, гл. Д. С. Робертсон, Исторiя Христ.
Церкви, т. І, Спб. 1890 г., стр. 208, където е посочена и останалата литература по
въпроса.);
15) Св. Анисий, който бил ученик на св. Аскол и стъпил, като негов приемник, на
Солунската катедра в 384 година. Той е бил избран от Македонските епископи, които
взели участие и в избора на св. Амвросия. Последния поздравил Македонските
епископи за този избор, изказал за епископ Анасий много похвали и написал сам до
него писмо, в което го увещавал да върви по стъпките на своя предшественик; а папа
Сирикий го назначил викарий на всичкия източен Илирик (За това назначение говорим,
по-сетне, където превеждаме и литературата на предмета. В Църк. Вест., VІ, бр. 30,
погрешно е казано, че назначението е извършено
от папа Дамазия или Дамаса).
* Le Quien Ibid., Тилмон,
Св. Анисий е бил ревностен защитник на св. Иоан Memoires, t. Х, р. 156-158,
Златоуст, с особено послание благодарил нему и където са събрани всичките
на всичките Македонски епископи. Във време на сведения за св. Анисия.
светителствуването на св. Анисий се случила Годината на смъртта му точно
ужасната трагедия в Солун, в която погинали от 7 не е известна. Сам Тилмон я
до 15 хиляди души без разлика на пол и възраст, отнесъл то към края на 406
изклани от войниците по заповед на импер. (Ibid., р. 158), то към началото
Теодосий, когато били събрани на публичните на 408 г. (Ibid., р. 829), макар да
игри в цирка, за гдето по-рано се възбунтували и е повече склонен да признае
убили главнокомандващия на окръга Ботерик и началото на 407 г. (Ibid., р. 644)
много от войниците му, защото не искал да им и отбелязал, че в тази година
отпусне от тюрмата един кавалерист по случай на Руф е стъпил на Солунската
едно конно надбягване в 390 година (Робертсон, катедра (Ibid., р. 858).
Исторiя хр. Церкви, т. І, стр. 256). Св. Анисий Доказателства за смъртта
донесъл за тази страшна касапница, която траела служат посланията: 1) на Iоан
цели три часа, на св. Амвросий, който, от своя Златоуст до Анисий в 406 г.
страна, заставил виновника император да принесе (Tillamont, Memoires, t. ХІ р. 320-
искрено разкаяние пред олтара на църквата (Ibid., 321) и 2) на папа Инокентий І от
стр. 257). Към него се отнесъл и папа Инокентий І Ревена, където той е бил от
в 402 г. с особено послание, в което му явил за началото на 409 до края на 410
своето стъпване на папския престол и потвърдил г., в което това послание на по-
посланието на папа Сирикия (Ер. І, Мigne, Patr. s. раншно свое послание до Руф,
І., t. ХХ, р. 463). Този възвишен Солунски то с вероятност може да се
светител починал в края на 407 или в началото на счита годината на смъртта на
408 г. в дълбока старост*; Анисий 408 или края на 407
година. Сравни Църквен
16) Руф, приемник на св. Анисий. До него папа вестник, г. VІ, бр. 30, стр. 255-
Инокентий І е изпратил на 17 юни 415 г. особено 266, където смъртта на Анисий
послание, с което превърнал поверения му съвършено погрешно е
Солунски екзархат в постоянно папско отнесена в 400 година.
викариятство с особени пълномощия, за които говорим по-сетне. А на 19 септември
419 г. към него се адресирал папа Бонифаций (418-422) с послание, за да му даде точни
сведения и да изглади възникналите недоразумения в Коринската църква по случай на
ръкоположението на Периген за епископ на Патар (Ер. 5, Mansi, t. VІІІ, р. 754; Мigne,
Ibid, t. ХХ, р. 763; Лепорскiй, История Оессал. Экзархата, стр. 80, заб. 4 по-горе.). Руф
изпълнил искането на папата и го уведомил за това с послание (Лепорскiй, Исторiя
Оесал. Экзархата, стр. 86-89); а към 421 г. той изпратил второ послание, в което се
жалвал за неподчинение на властта Тесалийските епископи (Маnsi, t. VІІІ, р. 753.). Той
е бил представляван от Ефеския ІІІ вселенски събор (431 г.) от Филипийския епископ
Флавиян и починал около 434 година (Ibid., стр. 256; Лепорскiй, Исторiя, стр. 107. Заб.
І);
17) Анастасий, приемник на Руса. Той бил утвърден за Солунски викарий от папа
Ксист ІІІ и свикал събор (435 г.) от всичките Ириклийски епископи по делото на
Коринския митрополит Периген, който искал да се провъзгласи за самостоятелен
йерарх в Ахия (Елада) (Гергенретер, Photius, Bd. І, s. 57; Лепорскiй Исторiя Оесал.
Экзархата, стр. 107, 108, 118). До този събор чрез него Ксист е отправил енергично
послание (от 8 юли 435 г.), в което, между друго, убеждавал митрополитите на
Иллирик да не се противят на викария му и ненарушимо да пазят привилегиите на
Солунския епископ, на когото безусловно трябва да се подчини и коринския му събрат
(Маnsi, t. VІІІ, р. 761 (ер. 8) ; Migne, Patrol. s. І., t. L, р. 611; стр. Лепорскiй Ibid., стр.
109).
Подир три години (в началото на 438 г.) Анастасий свикал втори Иллирийски събор по
повод на обичая на някои епископи или от ниския клир да ходят в Константинопол без
негово или на папата позволение (Tillamont, Memoires, t. ХІV, р. 263; Лепорскiй, Ibid.,
стр. 115). И до този събор папата се обърнал с послание, адресирано до всичките
Иллирийски епископи, които убеждавал да следват с твърди стъпки по предадения от
отците път, който се състоял в строго пазене на правата на Солунския епископ (Маnsi, t.
VІІІ, р. 762 (ер., 10) ; Migne, Patrol. s. І., р. 616; Лепорскiй, Ibid., стр. 115). В 443 г. Той
се обърнал с просба до папа Лъв І (430-461) да утвърди за него правото на
наместничество на ап. Престол, каквото утвърдяване е получил и от предшественика му
(Лепорскiй, Ibid., стр. 119-120). И папата с голяма охота изпълнил желанието му, като с
послание от 12 януари 444 г. му явил, че се съгласил "на просбата му да запази за него
по примера на предшествениците авторитета на папския заместник и да му повери
управлението на църквите в Иллерик" (Ер. 6 в Маnsi, t. V, р. 1233; t. VІІІ, р. 767; Migne,
Patrol. s. І., t. LІV, р. 617; Лепорскiй, стр. 120).
18) Евкситей, който заел Солунската катедра в 453 година. До него е адресирано
посланието на папа Лъв І от 1 септември 457 г., в което го увещава да държи
православната вяра и определенията на Халкидонския събор; той се споменава и в
списъка на епископите, до които е било разпратено посланието на император Лъв от
457 година (Маnsi, t. VІ, р. VІІ, р. 523D, 789В; Лепорскiй, Ibid., стр. 134, 303). Всичките
тези и други много още Солунски пастири (Le Quien Ibid., р. 27-43, е изброил още 12
епископи до VІІІ в., за които говорим по-нататък) са имали решително влияние не само
за запазването на православието от разни ереси, които вълнували църквата от ІІІ до VІІ
в., но и енергично са действували за утвърдяването на църквата между тракийците,
илирийците и славяните, които населили техния диоцез твърде от рано. За това високо
значение на Солунската епископска катедра в християнизацията на тракийците и
славяните тя е била въздигната, както това по-рано рекохме, в началото на ІV век в
екзархат и папски викарият, под ведомството на когото са били подчинени всичките
епископи на източния Иллирик ( ; Църк. Вестник, г. VІ, бр. 30, стр. 356. За това
повдигане на Солунския екзарх подробно говорим по-сетне).
В него време през 343 г. е бил свикан в Сердика, като град, който стоял на границата
между изток и запад, но в пределите на западната половина на империята, от император
Констанция и Констанса голям събор (Според мислите на коронованите инициатори
събора е трябвало да бъде Вселенски. (Ср. Гете, Истор. Церквы, т. ІІІ, стр. 149), за да
тури край на арианските вълнения, които често дохождали до кървави метежи в
Константинопол и много градове на източната империя, както и да се възстанови св.
Атанасий
Велики на
катедрата си, 1) Това число се предава различно. Свидетелството на някои
от която бил писатели (като: Сократ, Исторiя Церквы, кн. ІІ, гл. 20; Созомен,
отстранен от Истор. Церквы кн. ІІІ, глава 11), че присъствували триста
арианите. западни епископи е основано на неразбирането на едно място
от посланието (Апологията, § 36) на Атанасия Великий, където
На събора той е съобщил не числото на епископите, които са
присъствувал присъствували на събора, а тези, които са одобрили решението
и около сто на събора. Вероятно числото на епископите от запад не е
1
западни ) и надминавало цифрата 94 (гл. Д. С. Робертсон, Исторiя Хр.
седемдесет и Церквы, т. І, стр. 204, заб. 2).
шест източни
епископи 2), 2) Св. Атан. Ист. Арiян къ инокамъ, § 15; Ibid. Апология против
между които арiиян, § 36 и др.; Теодорит, Ист. Церквы, кн. ІІ, гл. 5; Сократ,
са били Аеций Ист. Церквы, кн. ІІ, гл. 20; Созомен, Ист. Церквы, кн. ІІІ, гл. 11;
Солунски, Робертсон, Ibid., стр. 204: Гете, Исторiя Церквы, т. ІІІ, стр. 139-
Геронтий 140; Церковен Вестник, г. VІ, бр. 31, стр. 366.
Верийски,
Хелиодор 3) Сношението и препирните между двата лагера –
Никополски, православните и арианствуващите източни епископи собствено
Олимпий, не са ставали лично в една църква, а писмено, понеже
епископ в гр. последните, т. е. източните епископи, още при пристигането си в
Аена (в Сердика и настаняването им в царските дворци, заявили, че те
Тракия), няма да стъпят в църквата, докато не бъде отстранен Св.
Парегорий Атанасий. Тези същите епископи, преди да дойдат в Сердика, са
Скопски, се установявали и в Филипопол и още от тука са писали на
Евагрий събраните епископи в Сердика, че те няма да дойдат, ако не
Ираклийски бъде отстранен Атанасий, който е низложен; но, при всичко това,
(Македонски), те дошли в Сердика. Посредник между двата лагера е бил
Зосим Сердиксия свещеник Евстатий (виж Гете, Исторiя Церкви, т. ІІІ,
Лихнидски стр. 140).
(Охридски),
Урсакий Сингидунский (Белградски) и Лукий Адриянополски, когото преследвали
арианите 3).
На този събор (председателствуван от западния епископ Осия не в качеството му на
легат на Римската катедра, но като най-стар и с силно влияние при двора) присъствувал
и св. Атанасий Велики, Маркел Анкирски и др., изпъдени от катедрите им от арианите
епископи.
След това останалите в Сердика св. отци продължили заседанията на събора. Те отново
разгледали делото на св. Атанасия, Моркелла Анкирски и др. И ги признали
съвършенно невинни, а делопроизводството на Тирския събор, на който те били
осъдени, е бил обявено за дело на злоба и клевета, като същевременно ги възстановили
и на катедрите им; оправдан бил и Одринския епископ Лукий, понеже неговите
обвинители, арианите, побягнали.
* Св. Атанасий споменува 75 епископи, без да упоменава техните престоли. Между тях
се намира сам Атанасий, Маркел Анкирски и Асклепа Газаски. Той изброил: 34 от
Галия, 36 от Африка, 94 от Египет, 15 от Италия, 12 от Кипър1 15 от Палестина. А 63
епископа от Фригия и Исаврия изпратили своето съгласие още във време на събора.
Така щото, съборът, състоящ се в началото на 176 епископи, като са се считали в това
число и източните разномисленици, в същност, според известията на Св. Атанасия,
Маркеля и Асклепа, които са присъствували на него и още 63, които писмено са се
съгласили с тях (виж Св. Атанас., Истор. Арiанъ къ инок., § 15; Апологiя прот. Арiанъ,
§ 50; Св. Илар. Пикт., Отрыв., т. ІІ, е означил престолите на много от членовете на
събора). Възможно е на събора да са дошли много епископи подир неговото откритие,
от което е станало и увеличаването на членовете му (гл. Гете, Истор. Церкви, т. ІІІ, стр.
158-159).
Когато 1) Гете, Ibid., стр. 143, където дума, че "по сред епископите,
източните които са се събрали във Филипопол, не всичките са били
епископи, ариани, но по-голямата част от тях са били съвършенно
събрани във православни, но са се поддали на авторите на Тирския събор и
Филипопол 1), питаяли към Атанасия сляпа ненавист".
взели
противни 2) Zabb. Concil, t. ІІ; Св. Илар. Пуат., О Соборе, §§ 33 и нат.; Ibid.,
решения, те Отрыв., t. ІІІ. Забележително е, че отците от Филипополското
изложили нов събрание са разпратили своето послание от името на
символ на Сердикския събор. Това те са сторили, види се, да придадат
вярата, много законен характер на своя събор, като са допущали, че
повече заседающите в Сердика са отлъчени от църковно общение, а
ариански, може би и да придадат тежест на своите решения в църквата, за
отколкото да притеглят повече последователи към своята партия (Ср.
Антиохийскит Гете, Истор. Церк., т. ІІІ, стр. 142-143).
е символи, като изяснили изражението "единосущный" с дума съвършенно
противоположна ; след това потвърдили старите си решения против Атанасия,
Маркела и др., низложили Юлия Римски, за гдето защищавал Св. Атанасия и другарите
му, Осия по същите причини, Протогена Сердикски, за гдето имал общение с еп.
Маркела, и еп. Гавденция за гдето не следвал поведението на предшественика еп.
Кирияка (арианин). Най-после те редактирали и подписали едно окръжно послание до
всичките епископи на църквата, в което изложили всичките обвинения срещу
противниците си и разгласявали решенията на своя събор; към това окръжно послание
те приложили и символа на вярата, съставен в Антиохия 2).
От тези събори и църковни движения ясно се вижда, че във време на Протогена е идело
вече борба не за разпространението на християнството, което се е смятало за
утвърждение между населението, а за неговото разяснение и запазване от ереси.
21) Олимпий, еп. на гр. Аена, в Тракия, който на същия събор допълнил мнението на
Аеция Солунски с положението, че на гонимите епископи или на такива, които са
принудени да напуснат църквите си, да се уголеми срока на отсъствието от църквите
им. С това решение той отстранявал ударите на арианския императорски едикт, по
силата на който той бил отстранен от Енос (Гете, Ibid., стр. 153; Le Quien, Oriens
Christian, t. І, р. 1201; Бурмов, Б. Кн. 2, ІІ, ч. 2, бр. 10, стр. 308) ;
22) Северусъ, епископ на гр. Кабиле (недалеч от сегашния гр. Ямбол), който
присъствувал на същия Сердикски събор (Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр. 673-
675);
23) Св. Зосим, * Menologium imperatoris Basillii на 19 юний (виж Migne Patrologia
който е бил Graeca, t. 117, p. 507). Едно описание на гр. Созопол, във в.
родом от гр. "Марица" 1879 г. септемврий бр. 115. В Созопол и до днес
Созопол, съществува храм в името на св. Зосима (виж Иречек, Княжество
живял и България, ч. ІІ, стр. 760) и созополци го смятат за свой светител
разпространяв и покровител на града си).
ал
християнството при императора Траяна, когато и починал мъченически*.
Християнството в Созопол е било до толкова разпространено, щото около 431 г. този
град е имал особена епископска катедра, на която светителствувал Созополския
епископ Атанасъ (Ammianus 22. 8; Gams, Series episc., p. 427. Описание на Созопол в
Иричек, Княжество България, т. ІІ, стр. 763-766).
25) Епископ Сотас, който е светителствувал във втория век в гр. Анхиял и усърдно
разпространявал християнството в този град и околностите му (Gams, Series episc., р.
428; Иричек, Ibid., стр. 792);
27) Теодулъ, епископ в гр. Траянопол (на р. Марица, между градовете Енос и
Адриянопол), за него ариaните измолили от императора Констанция едикт, с който му
се запретявало да присъствува не само в градовете на епархията си, но и да се наказва
навсякъде, където се появи (Le Quien, Ibid., p. 1193);
Само в един ден покръстил до 20 хиляди души на брега на Охридското езеро. За този
му успех, той бил хванат и подвъргнат от местния началник на люти мъки и изтезания:
"страсти и раньи и болезньiи претърпе", "страстна бiения и мукы, бесьчисленньие
сладостно вьспрiиемаiе" и най-после мъчителя заповедал да го хвърлят от крепостта
долу, където и предал Богу дух. Някои песни на службата дават да се разбере, че Св.
Еразъм бил епископ: "Те похвала архиерейска явисе"… "Лукридо, ликьстуй, якоже
кринь процвитаи, златозарныи словеси память, почитаiе и учителя богогласна, и
архиерея пресветла", и бил надарен от Бога с дар да прави чудеса: "чудеси предивнiимы
испольныивь вьселiенную всоу, слепiе просвещаiе, и бесы прогонаiе, и болезни
изцелаiе, и мрьтвыiе вьскрешаие, яко Божiи угодникь блажение Еразме"; той възкресил
сина на някой си мъдрец Анастаси, който веднага приел християнството: "Анастасие
мудре подвизаисе тврьдо въ веру Христову да узришiи вьскоре сладость божiию
бесчисьлную: сына ти умерша, именемь iего востающа, то бо iесть дрьжава животу и
сьмрьты".
32) Св. Зосим, който е светителствувал на Лихнидската катедра през първата половина
на ІV в. и присъствувал на Сердикския събор (В Le Quien`a (Oriens Christ., t. ІІ. р. 285)
погрешно е наречен Дионисий, която грешка е запазил и Ангелов в Църковен вестник, г.
VІ, бр. 31, стр. 366).
33) Антоний, епископ на същата катедра, който в 449 г. на Ефеския събр е държал
страната на Византийския двор, а след това написал писмо до императора Лъв за
събора (Mansi, Concil., t. 619; Лепорскiй, Исторiя Оессалониксаго Экзархата, стр. 331.);
34) Лаврентий, който е кореспондирал с Римския престол (Mоnsi, Ibid., t. VІІІ, р. 10;
Their, p. 627; Coll. Avell, № 81. За този епископ съобщаваме по-големи подробности по-
сетне.);
35) Теодорит, който заел Лихнидската катедра в 519 г. и се трудил за запазване
чистотата на православието във време на Акакиянските смутове в
Константинополската църква, за което на 7 март 519 година подписал и
вероизповеданието на папа Гормизда, донесено в Лиханид от папските легати,
които отивали за Константинопол (Manisi, Ibid., t. VІІІ, p. 450 C; Thiel, p. 851, Coll.
Avell., № 214, Лепорскiй, Ibid.).
В малка Скития 1), която в VІІ век е станала ядката на българското отечество,
християнството е проникнало твърде рано и се утвърдило твърде бързо. Началото му се
отнася, както видяхме, към времето на Христовите апостоли. Насадено от апостол
Андрея 2), то продължило да крепне и се развива и в последующе време при всичките
неблагоприятни за него обстоятелства, причинени от честите нахлувания на разни
варварски народи, в това число и на славяните.
1) Tertulliani Iib, advers. Judaeas, cap. 7, in Miqne, Patrologiae Curs. Competo tom. ІІ, 610-
611. Psris. 1844; ср. Соколов, Из древней исторiй болгар, стр. 100. Гл. подробности в §
за епархиите.
В същия ден (3 януарий) в Томи пострадали с мъченическа смърт и трима родни братя:
Аргей, Наркис и Маркелин. Тези мъченици, след дълги изтезания, били така също
хвърлени в морето; а на 3 април приели мъченически венци св. Евгарий и Бенинг.
Императорът дошел извън себе си от този случай и заповядал тутакси да арестуват еп.
Вретания и да го изпратят на заточение. Заповедта била приведена в изпълнение, но
Валент бил принуден скоро да отмени приказа си: Скитите наченали да се вълнуват и
явно да изказват негодуванието си към императора; когато, от друга страна, те, като
храбро племе, били нужни на империята, понеже защищавали северните й предели от
нападенията на разни варварски народи. Това заставило императора да отмени приказа
си и да върне Вретания на катедрата му.
И подир това Вретаний е бил смел борец против разните еретически заблуди и строг
пазител на чистотата в нравите на низшето духовенство и на простите верующи. С тази
си деятелност светителят до толкова възвишил Томската катедра, щото на нея и в
подирните времена гледали с благоговение и уважение от всичките краища на
Балканския полуостров (Созомен, Ц Ис. 6, 21; ср. Теодорита, Ц. Ис., кн. 4, гл. 35; Арх.
Макарiй, Ibid., стр. 51).
5) Св. Теотим І е бил "родом скит" (Созомен, Истор., кн. 7, гл. 28) и още в 392 г. бил
известен вече на Иеронима и като писател, и като епископ (Hiron. Catalog. Script. Eccles
в 393 r. Socrat. Hist. Eccles, Iib. VІ, c. 12 Sozomen., 1. VІІ, сап. 26). Когато Св. Иоан
Златоуст в 399 г. разглеждал на събора делото на ефеския епископ, присъствувал на
този събор и "Теотим от страна на Скитските и Тракийските църкви" (Палладiй,
Жизнь св. Златоуста, стр. 123).
В 402 г., когато Епифаний настоятелно изисквал от св. Златоуста и другите епископи да
произнесат осъждане на Оригена, "Скитският епископ Теотим явно порицавал
Епифания, като говорил: "неблагочестиво е да оскърбяваме отколе умрял, да
възставаме против присъдата на старите отци и да отхвърляме одобреното от тях". Това
си съждение томският епископ потвърдил с едно съчинение на Оригена, което показал
на събора и прочел из него много пасажи: "това, както и другите съчинения на този
отец, могат да бъдат твърде полезни за църквата, и тези, които осъждат подобни книги,
безчестят и това, което в тях се говори" (Созомен, Ц. Истор. 8, 14; Сократ, Истор. 6, 12).
По негово време на другия (левия) бряг на Дунава, вече се скитали хуните - див
варварски народ, който покорил заселилите се по онези места от по-рано славянски
племена*.
Във втория или поне в третия век Певтингеровата карта посочва да са живяли
славяните венеди (гл. Шафарик, Славян. Древности, Москва, 1837, т. І, стр. 223, 224 и
226).
В седмия век, когато се преселили в тази Скития българите, намерили в нея същите
славяни, само че разделени на 7 племена
(Theophanis, Chronogr., p. 236-238. Venet. 1729; Известия Византiйских историков, ч. ІV,
стр. 18 и 4 и част І, стр. 93 и 94, Спб. 1770 – 1774. Россiя в Истор. Отнош. Булгар Спб.
1837, кн. 2, стр. 19 и 20).
Еп. Теотим ходил да проповядва словото Божие между тези народи и сполучил да
укроти звероподобните хуни с любвеобилните си проповеди, с увещанията, с
подаръците и угощенията, които той често им давал; проповедническият му авторитет
особено се повдигнал от чудесата, които той, в името на Иисуса Христа, правил, което
и внушило на варварите мисълта да го нарекат "римски бог".
Църковният историк Созомен, като повестува за това, говори: "че св. Теотим бил
человек възпитан в любомъдрие; когато придунавските варвари (хуните) видели
Теотима и божествените му дела, които напълно съответствували на
високонравствения му живот, го нарекли "римски бог", а на друго място предава
следния случай:
"Един път, когато Теотим обикалял Скитската земя, насреща му се показали няколко
варвари хуни, които отивали за Томи. Другарите на епископа, мислейки, че ще бъдат
убити от тези хуни, започнали да плачат; сам Теотим слезнал от конете и започнал да се
моли Богу на на колене; пътниците били чудесно запазени: варварите минали покрай
тях без да забележат нито тях, нито конете им" (Sozomen. Iib. VІІ сар. 26; Hieron.
Cdtdlog. Script. Eccles, в 393 год. Socrat. Histor. Eccles. Iib. Сар. 12).
Тъй като хуните били въобще свиреп народ и често разорявали скитските и славянските
поселения, то еп. Теотим се заел да укроти техните диви нрави и обичаи. Това той
достигнал, според думите на Созомена, с кротките и любезните си обръщения към тях,
угощавал ги и по другарски им предлагал разни подаръци.
"Един варварин, пише историкът, като предполагал, че Теотим е богат, решил се един
път с лукавство да го отведе в плен. За тази цел приготвил въже с примка (аркан).
Когато епископът проповядвал, той застанал недалече от него, облегнал се на щита си и
търсил случай да хвърли примката на врата му и да го отвлече подир конете си; но
когато подигнал ръката си да извърши това, ръката му останала неподвижна,
протегната във въздуха; ръката се отпуснала едва след като епископът простил
престъпника и се помолил за него. Въобще говори се за него, че еп. Теотим живял
прост и строг живот, ядял не в определено време, а когато чувствувал нужда; носел
постоянно дълги коси, и това наченал от как захванал да изучава любомъдрието"
(Созомен, Ц. Истор. кн. 7, гл. 26; Сократ, Церк. Исторiя, кн. VІ, стр. 12; Hieronim.,
Cdtslog. Script. Eccles, в 393 г.).
Св. Теотим се трудил и над развитието на църковната литература, която давала обилна
духовна храна на верующите и била надеждна защита против езичеството и
философията му, а така също и против разните еретически заблуждения, които са
изобилвали във времето на светителя. За тази му дейност Блажений Йероним пише:
"Теотим издал в разговори, по образеца на старото красноречие, кратки и прекрасни
трактати и, както се научавам, пише и други съчинения" (De vir. Illustr. 131). А
Леонтий, който е живял наскоро подир Теотима, е цитирал някои кратки места от две
негови съчинения: "За учението на Спасителя" и "Против идолите" (Местата, които май
е напечатал в Collect. Vet. Avct. 7, 99, 107). От последнето съчинение е цитирал и св.
Дамаскин в Паралелите си, в следните глави: "За Битието", "За Поста" и в тълкуването
на думите: "Ако принесеш дара си на олтаря" (Parallela, з. 640, 675, 694, 785).
10) Патерн е управлявал Скитската епархия в онова време, когато скитските монаси
наченали (ок. 520 г.) да разпространяват нечестивата мисъл, че един от Троица е
пострадал за нас със самото си Божество*, и е присъствувал на поместния
Константинополски събор (в 520 г.), който избрал на Цариградската катедра патриарха
Епифания.
Свети Никита в 392 г., по поръчка на Капуанския 16) Амвросiй epist. 9. Weiss
събор, ходил в съседния гр. Наис да увещава еп. Zebend. Heiligen, p. 8, 360;
Боноза да остави лъжливото си учение за Св. Филарет, Ibis. Страница 108.
Богородица 16), в 397 г. пътешествувал в Рим и на 17) Poema, 27.
връщането си, в гр. Нол, се видял с приятеля си
Павлина, който искал да го задържи при себе си на продължително време; но той
побързал да се завърне при паството си. Подир четири години (в 402 г.) той пак ходил в
Нол за празника на Св. Филикса 17). Във време на тези си пътувания той проповядвал
навсякъде, гдето е минавал и против Евтихияните.
* Bardenhewer, Les peres de l`eglise, t. ІІІ, р. 270; Сергий, Полный месяцеслов востока, ч.
І, стр. 168, отнесал смъртьта към 420 год. Същата дата е възприел и Арх. Филарет, Св.
Юж. Слав., изд. ІІ, стр. 109, при всичко, че от предидущите думи на покойния
архиепископ – "но тъй като блаж. Павлин, историка на Св. Никита, починал в 431 г. на
87 г. от своя живот, то, вероятно, и смъртта на Св. Никита е последвала не "по-рано" –
следва да се постави 431 год., а не "420 г. ", както е в него. Можеу би последнята дата
да е и печатна погрешка – Западната църква е поставила чествуването на Св. Никита на
7 януарий (Martyrol. Romanumq p. 17). Същата дата и в Барония, Weis Leben d Heiligen
8, 361q 358; ср. Филарет, Ibid, стр. 109, заб. 49. А източната църква чествува паметта на
24 юний (Филарет, Ibid., стр. ІІ).
Ромъните считат Св. Никита за свой апостол, като 21) Когалничано, История на
му приписват: основанието на четири манастира, Дакия, в Порофирия, История
един за гърците, други – за бесите, с богослужение Атона, ІІІ, стр. 341 .
на родния им език, трети – за армените, четвърти – 22) Порфирий, Истор. Аеона, ч.
"за заклеване на нечистите духове" и откриването ІІІ, стр. 341.
на Милковската епископия 21). Но това твърдение
не може да се приеме за положително верно, понеже не са се запазили никакви
положителни данни, които би говорили, че Св. Никита някога е проповядвал в
Молдавия и Влахия 22).
Г.
Разпростран
ението на * "Theophilus Gothiae metropolis, sive de Gottis Theophilus
Християнств Bosphoritanus" се е подписвал Теофил. Виж актовете на този
ото между събор и ср. Socrat., Hist. Eccles, lib. ХІ. стр. 14. Покойният
готите академик В. Г. Васильевский счита Теофила за епископ на
Скитската епархия в гр. Томи, понеже Томската митрополия,
според свидетелството на Созомена, е била православна
митрополия на Готите. От Крим на Никейския събар е бил
подписан на ред с Теофила "Domus Bosphorensis. Виж Ж. М. Н.
Пр. 1878, январь: Житие Iоанна Готскаго, стр. 102-103. За
християнството между Готите освен Василевски са писали:
Waitz, Leben des Ulfilas (Гановор 1840); Bessel, Leben des Ulfilas
(Гетинген 1860); Urafft, Kirchengeschichte d`German , B. І.
(Берлин 1860); Макарiй, Христiанства в Россiи до Владимира,
Готите изд. ІІ, стр. 53-66; Sott, Ulfilas, Apostle of the Goths (Кембридж,
наченали да 1855); Беликов, Христианство у Готовь (Казань, 1887); Соколов,
приемат Изъ древней исторiй Болгаръ, стр. 102-103, Брокхауз и Ефрон,
Християнство Энциклопедическiй словар, т. VІІ. кн. 13, стр. 453-455.
то още когато обитавали в Южна Росия, в Крим; там между тях е била епархия с
митрополитски град Дорос и седем подчинени нему епископи (C. de Boor, "Nachtrage zu
den Notitiae episcopatuum", Zeitschrzft für Kirchengeschichte, Bd. ХІІ, s 531, №№ 646-653.
За тази епархия подробно говорим после.), а епископът им Теофил е присъствувал на
Никейския Събор*.
Солунския епископ Асхол, който проповядвал във време на императора Валента (365-
378) и когото Василий Великий е превъзнесал с разни похвали и го нарекал украшение
на своето отечество – Кападокия за неговата апостолска ревност при
разпространението и подържането на вярата между Готите (Epistola 332 aut 164
Ascholio Episcopo Thessalonicae, t. ІІІ, р. 256. Не малко възхвалява Асхола и св.
Амвросий за същите апостолски подвизи между готите. Epist. 15 et. 16. Mакарiй, Ibid.,
стр. 69, заб.
161).
5) Vid. Epistolam Eccl. Gotthicae de martyrio Sancti Sabae in actis
primorum martyrum sinceris, ad a Rainartio Amstel. 1713, р. 602;
Блажени Августин, Iib, ХVІІІ de civt. Dei, cap. 52; Созомен, Истор.
Във време на На църквата, кн. VІ, гл. 37; Макарiй, Ibid, стр. 70.
този
проповедник 6) Това се вижда от 164 и 165 писма на св. Василия Велики до
готският цар Солунския еп. Асхола, раg 255, 256 in tomo ІІІ Paris. 1730.
Атанарик
повдигнал 1) Това показва още един път, че малка Скития, първото
жестоко отечество на Бъгларите, е била християнска страна. За писмото
гонение (в до Сорана, гл. Sancti Basilii epistola 165, t. ІІІ, р. 244. Освен св.
370, 371 и 372 Сава, в това гонение са пострадали още в Готия св.
г.) против Великомъченик Никита на 15 септемврий и други 26 мъченици –
християните на 26 марта. Житието на св. Никита е напечатано в Чети-Миней.
5)
, поради Архим. Макарий, Ibid, стр. 71 и заб. 164.
сляпа
привързаност към отеческите суеверия, а най-много поради непримирима ненавист към
римляните, чиято религия неговите поданици приели. Това и заставило Св. Василия
Велики да напише на родственника си Юния Сорана 6), управител на малка Скития
(Добруджа), съседна с Готия, да дава прибежище на много Готи, които бягали от
преследванията, и молели роднината си, ако е възможно, да изпраща в отечеството си –
Кападокия самите тела на Готските мъченици. Соран действително изпълнил
желанието на благочестивия архипастир, като му изпратил мощите на Св. Сава,
пострадал в последното гонение 1). Но това гонение не изгребило християнството,
което се покровитествувало от противника на гонителя, Фритигерна. Този последния
поискал помощ от императора Валента и, за благодарност на дадената помощ, приел
вярата на последния – ариянството, което почнал да насажда и между своите
поданници (Socrat. Hist. Eccles., Ibid ІV, сар. 33; Sozom., Iib. VІ, сар. 37).
Отначало * Ante illund tempus (до събора на Акацяните в 360 г.); говори
Улфила, по Сократ за Улфила (lib. XI, cap. 41), Nicaenam fidem amplexus
примера на fuerat, secuius Theophiliu,, qui cum Gothorum esset Episcopus,
предшественн Nicaeno conciliu [rasens subscripserat. Следов. Твърде греши
ика си Михаил Векиен (Oriens Christ., t. І, р. 1241) ., а след него и
Теофила, Кеппен (Кримский сборник, стр. 65) и др. Като считат Улфила и
който Теофила за едно лице. В Макариевския Чети-Миней (гл. житието
присъствувал на с. Никита на 15 септ.) те така също се различават.
на Никейския Филосторгий, като е нарекал Улфила първи готски епископ, не
събор, строго заслужава голямо доверие, понеже излага за Улфила и други
се държал в несъобразности, напр. уж че той бил ръкоположен в епископски
православното сан още при Консантина Велики от патриарха Евсевия, който
Никейско станал патриарх след 10 години от смъртта на Константина
изповедание*. Велики; или че уж още при константина готите с Улфила са се
После станал преселили в Мизия и пр.
полуариянин и подписал в 360 г. вероизповеданието им на поместния
константиноп
олски събор.
1) 3Sozom Hist., lib. VI; Theodoret., Hist Eccles, lib. VI, сар. 37;
След това той Philostorg, Iib. ХІ, сар. 5. За готските писмена гл. още Брауена,
изнамерил Ibid, стр. 454; Карамзина, Истор. Государ. Россiйск., т. І, Спб.
готски 1818, стр. 109; а за превода на св. писание на готски език гл.
писмена и Историко-критическото въведение на книгата: Ulfilas, Gotthische
превел Bibel- @ …изд. Zahan. 1805. Weisseng и статията на Смеловскiй,
Библията на О разпространенiи христiанства в Панонiи в ІV в. И О пероводе
готски език 1). Улфилы Епископа Готскаго, в Ж. М. Н. пр. 1841, № 12. Улфила
Въоръжен с не е превел само книгата на Царете от св. Писание.
този превод,
той се върнал 2) Авксентий, Доростолски епископ, е написал кратко
в родното си жизноописание на Улфила, открито от Вайца. Ср. Соколов, Ibid,
място, където стр. 103.
между готите, наченал да проповядва християнството в полуариянска форма и
спечелил много последователи. Но по случай на нашествието на Хуните в Готия, когато
бил изпратен от Готския цар в качеството на главен посланник до императора Валента
(около 376 год.) той сполучил да изпроси позволение да се пресели заедно с готите в
някоя Римска крайдунавска област и, да угоди повече на Валента, станал върл ариянин
и разпространил ариянството между своето поство. Улфил се преселил, наедно с
пасомите си, на север от стара Планина, в долня Мизия, около гр. Никопол (сега в
развалини при с. Никюп) 2), където те основали община с патриархално устройство, на
чело на която стоял сам Улфила. В 360 година той ходил в Константинопол и взел
участие в ариянския синод.
А от друга * Theodor. Ibid., lib. V, cap. 30; cp. Homil. Св. Златоустъ, habitam in
страна е Ecclesia S. Pauli, Gotthis legentibus, postquaum presbyter Gotthus
известно, че concionatus fuerat Opera Chrysost. Tdm. XII, edit. Montfaucon;
св. Златоуст, 1741, p. 317.
Цариградски архиепископ (398-400), е употребил всичките мерки за обращането на
готите в православие; за тази цел, той им дал за богослужение в самия Цариград
особенна църква, ръкоположил им свещенници и дякони и четци от съотечествениците
им, не рядко посещавал сам богослужението им, като заставял при това готските
презвитери да поучават народа във вярата, или сам се обръщал с проповед към тях* и в
същото време изпращал между самите готи мисионери и писал до тях увещателни
писма (Ibid., t. III, ejudem edit., p. 715, Epistol. 216. Thodulo Diacono et Epist. 217,
Monachis Gottis.). Следствието от това грижливо отнасяне е било, че мнозина готи в
Мизия, Тракия и малка Скития са се повърнали в недрата на православната църква, а
всичките, които били зад Дунава, станали верни християни и приели от св. Златоуста
православния епископ Унила (Ibid., p. 600-601. Epist. 14 ad Olympiadem; Apx. Makapiй,
Ibid. стр. 74, заб. 173). Същото би сторили и Балканските готи, ако не е бил приемника
на Улфила, епископ Селин, който бил ариянин и евномиянин, и произхождал по баща
от готите, и майка от гърците, поради което свободно разпространявал еретическото
учение на готски и гръцки (Socrat., Hist. Eccles., lib. V, cap. 23 Созоманъ, lib. VII, cap.
17.) – Въобще от тези сведения се вижда, че християнството, макар и в ариянска форма,
е било съвършенно разпространено и между тези варвари – готите.
Заключение
От казаното до тук за църковния живот в провинциите, които в VІІІ-Х в. Влезли в
състава на Българското отечество, става ясно, че християнството, насадено от
Христовите апостоли и от непосредствените им приемници е било в ІІІ и ІV вв.
Съвършенно разпространено: трудно е било да се намери място, гдето не се пеяло
песен за Христа Спасителя. Тази сила на християнството е спомогнала, щото още в това
време да се тури твърда основа и на църковната организация, поне в главните й черти
по тези места.
7) Томски, властта на когото се простирала над малка Скития (Добруджа) и който към
V–VІІ векове имал подчинени на себе си 14 епископии;
Константинополският патриархат
В 326 год. Константин Велики пренесъл 1) @ t. II, p. 175-177, 249; t. IV, p542;
столицата на Римската империя на Le quien, Oriens Christ., t. I, p. 9-10,
бреговете на дивния Босфор, в гр. 195-196; Petri de Marca, Dessertat.
Византия, който бил наречен "Нов Рим" и Posthumae de Constant. Patriarch.
на името на императора – Institutione dissertat 1869 г., p. 129;
"Константинопол". До това време гр. Thomassinus, Vetus et nova ecclesiae
Зизантия, както в гражданско отношение, deisciplina, t. I, cap. 10 n. I, p. 74.
по закона на императора Септимий Севера,
принадлежал към Тракийската провинция и 2) Реч на Григория Богослова на
към Хераклийското градоначалство, така и втори всел. събор. Деян. Вселен.
в църковно – епископът му се отнасял към Събора, в руски превод, т. І, стр. 411.
Тракийската митрополия и бил подчинен
на Хераклийския екзарх 1). Но като "взаимен възел на изток и запад, където от всякъде
се стича и от него, като от общо пазарище изхожда всичко важно в света" 2), когато
станал столичен град, "Новият Рим" или Константинопол наченал бърже да процъвтява
и същевременно да притяга към себе си не само източните народи, а отчасти и
западните.
Според един закон, издаден (421 г.) по 1) Cod. Theodos, lib. XVI, tit. 2. I, 45;
повод на препирните между Иллирийските Cod. Iust., lib. I, tit 2, I, 6.
епископи, се предписвало, щото всичките
важни спорни дела (maiores causae), които 2) Сократ, Ibid., кн. VII, гл. 28;
се касаят до църквата в Иллирик, да бъдат Thomassin, lib I, cap. 10, n. 7.
решавани не иначе, освен със съгласието на
епископа в Константинопол, понеже този 3) Ibid., cap. 47 и 48; Theodoret,
град се ползува с правата на стария Рим 1); Haeres., lib IV, 12; Pichler, t. II, p. 630-
а според другия закон се заповядвало, щото 631; Thomassinus, t. I, lib. I, cap. 7; Le
без съгласието на Константинополския Queins, Or Chris., t. I, p. 562-563; 575-
епископ да не бъде ръкополаган нито един 576; Hefele, t. II, p. 477-515; Mansi, t.
епископ в Азия и Тракия 2). Със същата VII, p. 321-326; t. I. P. 57.
настойчивост за закрепване на властта си
са действували и приемниците в Атика,
като дори са изявявали и претенции за духовно главенство над епископите на всичката
империя 3).
Това извършил след 70 години от втория вселенски събор четвъртият вселенски събор.
Този последният събор, свикан в 451 г., формално признал първенствуващето значение
на Константинополския иерарх между източните епископи и му присвоил званието
"архиепископ" и почетния титул "патриарх", каквито отличия притежавали другите
четире първенствуващи катедри: Римската, Александрийската, Антиохиската и
Иерусалимската. В 9-то си правило съборът постановил, щото кририците и епископите
в случай на неудоволствия и несъгласие със своите областни митрополити да се
обръщат: "или до екзарха на великите области, или до престола на царствуващия
Константинопол и пред него да се съдят": а в 17-то си правило определил, че в случай
на спорове по въпроса за разпределение на местностите, църквите и въобще пределите
на епархиите, обидените областни митрополити да търсят съд: "пред екзарсите на
великите области, или пред
Константинополския престол".
1) Опыть курс. церк. законов., т. І, стр.
С тези две правила съборът предоставил на 270, 474-476; ср. сердикските
Константинополския иерарх висша съдебна правила: 3, 4 и 5.
власт и над най-високите църковни лица в
спорните дела и издигнал катедрита му до 2) Hefele, Ibid., t. II, p. 495-496; Petr. D.
най-горен трибунал на посредствующи съд Marc., Diss. Posthum, p. 167-177.
за спорните дела на всичкия изток, също
така, както Сердикският събор е предоставил такива права на Римския епископ на запад
1
) Съгласно тези постановления Константинополският епископ, при така наречения
"@", решавал спорните дела и на другите патриаршески диоцези 2). Съобразно с това
високо достойнство, съборът на 28-то си правило дал на Константинополския иерарх и
"равни преимущества с вехтия царствен Рим, и в църковните дела да бъде възвеличен
подобно на него и да бъде втори подир него", т. е. напълно изравнил по значение, част
и достойнство иераха на новия Рим с иерарха на стария Рим и предоставил на първия
същото широко и многообемлюще значение в делата на християнската църква на изток,
с каквито вече се ползувал на запад вторият иерарх, като запазил за последния само
първенството по ред, но не и достоинство. И непосредствено след това, съборът
прибавил:
"стойте, братя, стойте без страх, потрудете се написаното с лъжлив титул "вселенски"
никога и никому да не давате, от никого да не приемате, и да запазите подчинените на
вашия надзор всички епископи от осквернение с това изражение, щото вселенската
църква да ви признае за патриарси не само за добрите дела, но и за ревността ви към
истината"…1);
"никой и под никой начин да не приема този титул, никой да не му съчувствува, никой
да се не нарича с него в писмата, нито да го употребява в какви и да е документи, или
да го прибавя при своя подпис, понеже този титул служи за обида и разделение на
всичката църква"…2).
3) Де-Боор,
4) Де-Боор,
6) Ibid., № 167.
5. Врисското – с гр. Врисес (Burtudizus), близо до или сегашния Гисар 7). Това
епископство по-сетне, при преработката на църковната организация във време на
първите императори от Исаврийската династия, било отписано от Хераклийската
епархия и подчинено на Адриянополския митрополит, като по-близо до Едрене 8); а във
време на императора Андроника ІІ в края на ХІІ или началото на ХІV век е било
въведено и в митрополия 9);
12. Килското или Кюлското – с гр. Кюла или Кила, отбелязано и в двата каталози 16);
18. Визеското – с гр. Виза (Bizye), сегашният Виза, - което се упоменава и в двата
каталози като особена епартия 23);
20. Апронското – с гр. Апру или Апрон (Apri,, Епифания: @), което се споменава и в
двата каталози, като особена епархия на запад от Родосто 25).
7. Деноското – с гр. Дено или Ано (Аnos), който е съвършенно непознат 16);
11. Кемпсалонското – с гр. Кемпсал, - което фигурира и в двата каталози, като особена
епархия 17).
4. Цоидското – с гр. Цоида или Цоидон, което фигурира и в двата каталози 7);
5. Девелтското – с гр. Девелт (Develtum), сега в развалини при с. Якезлии на юго-запад
от гр. Бургас. На VІІ вселенски събор (787 г.) присъствувал епископа от тази катедра
Евстатий 8);
4. Веройското – с гр. Вероя или Августа Траяна, сегашна Стара Загора 6);
3) Ibid., № 683.
4) Ibid., № 684.
5) Ibid., № 685
Димитър Цухлев
София, Печатница "Св. София", Улица "Раковски" 118, 1911 година
Виж също: